Phonetics 2014

ИЗ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ФОНЕТИКА
Трето издание
© Анна-Мария Тотоманова, 2014
© Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014
ISBN 978-954-07-3788-1
Анна-Мария Тотоманова

Явления, свързани с изграждането на
категорията мекост-твърдост на
съгласните в българския език
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

софия, 2014
Съдържание
Увод......................................................................................................................... 7
ГЛАВА ПЪРВА
СМЕСВАНЕ НА ЕРОВЕТЕ................................................................................... 14
ГЛАВА ВТОРА
СМЕСВАНЕ НА НОСОВКИТЕ............................................................................ 28
ГЛАВА ТРЕТА
ЗА ПРИРОДАТА И СЪДБАТА НА
ГЛАСНАТА ᴧ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК................................................................. 45
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
НОВАТА ЙОТА В БЪЛГАРСКИТЕ
ГОВОРИ И НЕЙНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ
ПРЕДХОДНИТЕ СЪГЛАСНИ............................................................................... 66
ГЛАВА ПЕТА
ПРОМЕНИ С ЯТОВАТА ГЛАСНА....................................................................... 75
ГЛАВА ШЕСТА
ОСОБЕНОСТИ В РАЗВОЯ НА
МЕКОСТНАТА КОРЕЛАЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК..................................... 92
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА.............................................................................. 106

УВОД
Българският език заема особено място сред останалите славянски
езици не само поради своя аналитичен характер, но и заради своеобразието
на своя фонетичен строй. В резултат на историческия развой в граници-
те на нашето землище са възникнали няколко типа фонетични системи, в
които са се отразили почти всички възможни развойни тенденции, заложе-
ни в праславянския вокализъм и консонантизъм. Това най-добре може да
бъде илюстрирано посредством развоя на категорията мекост-твърдост на
съгласните, според която българските диалекти стоят на двата полюса на
славянското състояние – една източнобългарска система, в която извън ко-
релацията мекост-твърдост са само шушкавите съгласни и съгласните пред
предна гласна са в различна степен смекчени (като в руски напр.), и една
западна система с ограничен брой меки съгласкови корелати (т, д, л, р, н и j,
който е извън корелацията), която наподобява сърбохърватското състояние,
доколкото меките т и д (те могат да станат к и г)1, а и новите меки л и р въз-
никват в тези западни говори при същите условия както в сърбохърватски
в резултат на т.нар. нова йотация2. Едновременно с това всички изследо-
ватели на българския език от самото възникване на българистиката еди-
нодушно отбелязват, че мекостта на съгласните в българския език не е от
такова качество, не е така силна, както в руски, или да речем, в полски. Още
по-интересно е наблюдението на Журавльов: „В практике фонологических
исследований болгарских диалектных систем часто встречаются такие сис-
темы, которые допускают различное описание, в равной степени справед-
ливое, при котором, если начать описание с вокализма, то консонантизм
будет характеризоваться противопоставлением по твердости-мягкости как
в русском языке, если же начать описание с согласных, то корреляции по
твердости-мягкости не будет, как в родственном и близком сербском, но на
один-два члена увеличится количество гласных фонем. Каждая из этих сис-
1
За условията на прехода т’, д’ > к’, г’ вж. Т. Бояджиев. Промяната т’, д’ > к’, г’ в Стран-
джанския говор. Език и литература, 4, 1973, с. 34–44.
2
А. Белић. Основи историjе српскохрватског jезика, т. 1. Фонетика, Београд, 1969, с.
125–128.
7
тем не будет противоречивой и полностью отразит реальное состояние“3.
Подобно мнение изказват и авторите на „Българо-полска съпоставителна
граматика“4, които описват съвременното книжовно българско състояние
и приемат, че корелацията твърдост-мекост на съгласните е силно развита.
Според тях обаче „Фонологичната мекост е нестабилен признак. В разви-
тието на фонологичните системи на славянските езици тя е един от същест-
вените фактори за промяна на структурата на системите. Обикновено се
появява като позиционен признак, подлаган на фонологизация, след това
отново на дефонологизация. Някои от смекчените съгласни стават отново
твърди при смяна на парадигматичния характер (срв. напр. славянските па-
латализации /к/→/c/→[t͡ s’]→[t͡ s] или /к/→[c]→[t͡ ʃ’]→[t͡ ʃ]). Артикулацията
на другите смекчени съгласни става значително асинхронна, настъпват ре-
дица ограничения в появата на меките фонеми, а реализацията на мекостта
често се обособява в отделен фонологичен сегмент. При по-слабо смекча-
ване на съгласната тя отново може да стане твърда, като запазва останала-
та парадигматическа характеристика, т.е. [C’]→/C/ или [C’]→/Cj/. Това са
често повтарящи се процеси“.
Целта на моята работа е да се опитам да проследя в диахронен план
онези явления, в резултат на които българските диалектни фонологични
системи се отличават с такова своеобразие и пъстрота. Като се има предвид,
че в старобългарски език в корелацията твърдост-мекост участвуват само
четири съгласни р, л, н, с’ (меки) и р, л, н, с (твърди), а останалите съгласни
са само твърди – п, б, м, в, т, д, з, к, г, х – или само меки – шушкавите ч, ж,
ш, шт и жд, съскавите ц и ѕ и съгласната j5, и като се има предвид, че фоно-
логизацията на мекостта в славянските езици се извършва само пред задна
гласна6 (т.е. позицията пред предна гласна е слаба позиция за противопос-
тавянето на съгласните по мекост-твърдост), трябва да проследим именно
онези явления в историята на българския език, в резултат на които са се
получили меки съгласни пред задни гласни. В наследените от праславянски
старобългарски системи обаче все още достатъчно силно се усеща наличи-
ето на групофонемата (всъщност меките съгласи стоят само пред предни
гласни, а твърдите се срещат както пред предни, така и пред задни гласни)7.
3
В. К. Журавлев, Формирование группового сингармонизма в праславянском языке,
Вопросы языкознания, 1961, 4, с. 44–45.
4
И. Савицка, Т. Бояджиев, Българско-полска съпоставителна граматика, т. 1, Фонетика и
фонология, С., 1988, с. 101.
5
А. М. Селищев, Старославянский язык, М., 1951, с. 111. И. Добрев, Ж. Икономова, А.
Тотоманова, Старобългарски език за Х клас на НГДЕК, С., 1987, с. 36–38.
6
В. К. Журавлев, пос. съч., с. 33–35; С. Бернштейн, Очерк сравнительной грамматики
славянских языков, М., 1961, с. 172–176.
7
Б. Велчева, Праславянски и старобългарски фонологически изменения, С. 1980, с. 88–
112. Там вж. и за различните видове дистрибуция на знаците а, ꙗ, ѹ, ю, ѫ, ѭ в глаголическите
и кирилските паметници.
8
Такова състояние ни представя най-ранната глаголическа графична систе-

ма, в която знаците ⱑ, ⱓ и ⱙ, срещащи се на мястото на а, ѹ и ѫ след меки
съгласни, са знаци за предни гласни. Същевременно този групофонемен
строеж вече е разколебан от една противодействаща му тенденция – пред-
ната гласна да стане задна след меката (предна) съгласна. В това отношение
кирилската графика, в която ꙗ, ю и ѭ са знаци за задни гласни, представя
състояние, в което фонологизацията на меките съгласни вече е завършена.
Това много е обогатило фонемния състав на старобългарския език (възник-
нали са новите съскави и шушкави палатални фонеми, палаталните л, н и р),
но корелацията мекост-твърдост е все още в зачатък.
И така, кои са явленията, в резултат на които възникват нови меки
съгласни в българския език? Нови меки съгласни могат да се появят само
в резултат на смекчаването на твърдите съгласни в позиция пред предни
гласни или под въздействието на новата j, тъй като праславянската йота
е изчезнала в постконсонантна позиция. Във връзка с това тук изникват
множество въпроси пред кои предни гласни съгласните са били смекчени и
в кои случаи предната гласна е могла да стане задна след новополучената
мека съгласна. Североизточните български говори, а и част от югоизточ-
ните, единодушно свидетелстват, че такъв процес е предизвикала гласната
ѣ. В рупско-родопските говори обаче мекостта се е фонологизирала пред
наследниците на други две предни гласни, които имат обща съдба – ь и ѧ,
а пред наследниците на ѣ не се е развила дори позиционна мекост. Това
положение буди известно недоумение – от една страна, рупско-родопските
говори са говори с много по-силна мекост от североизточните говори, а от
друга, ѣ, чиято звукова стойност е ä (изследователите са единодушни в това
отношение), е „най-задната“ от всички предни гласни и смекчаването пред
нея би трябвало да е относително най-късно и най-слабо8. Как да си обяс-
ним и факта, че в североизточните български говори, за които се предпола-
га силно вокално-консонантно взаимодействие през целия им исторически
развой9, няма видими следи от смекчаването на съгласните пред ь и ѧ, до-
вели до фонологизирането на мекостта в тази позиция, а пред ѣ има; какво
на свой ред е задържало смекчаването на съгласните пред наследника на
ѣ – ê в рупско-родопския ареал, за който е характерно силното смекчаване
пред е и и. За да отговорим на тези въпроси, трябва да си изясним съдбата
на няколко предни гласни – ь, ѧ и ѣ, пред които в съвременните български
говори е възникнала фонологична мекост. На развоя на новата j и на въз-
никналите пред нея меки съгласни ще се спрем отделно. Оттук става ясно,
че ще трябва да се проследят в диахронен план такива типично български
8
Вж. подобни съображения за фонемата и в руски език у В. Иванов, Историческая фо-
нология русского языка, М., 1968, с. 88.
9
И. Кочев, Вокално-консонантното взаимодействие и основното диалектно членение на
българския език, Български език, 1986, 3, с. 212–226.
9
явления като развоя на предната ерова гласна, смесването на носовките и
ятовия преглас, в резултат на които предните гласни след меката съгласна
(нова или наследена) са станали задни и чрез това позиционно възникнала-
та мекост е добила фонологична стойност.
В работата няма да се разисква въпросът дали съгласните още в прас-
лавянски са били смекчени пред предните гласни, или това е станало по-
късно, след разпадането на славянската езикова общност. Повечето изследо-
ватели приемат обаче, че в позиция пред предни гласни твърдите съгласни
са имали смекчени позиционни варианти (обикновено се използва терминът
„полумеки“ съгласни10). Впоследствие полумеките или са затвърдели, или
пък са станали меки съгласни, като в езиците от ляхо-лехитската група това
ново смекчаване е довело и до палатализации, подобни на праславянските.
Без да се включвам в дискусията относно съществуването или несъществу-
ването на полумеките съгласни още в праславянски, аз приемам употребата
на този термин като начин да се изрази една тенденция, безспорно заложена
в славянските езици – тенденцията към смекчаване на съгласните пред пред-
ни гласни, която е оставила видими следи в повечето славянски езици (ос-
вен сърбохърватски и близкия до него словенски). Дали тази тенденция се е
проявила още в праславянски е въпрос, който стои встрани от целите на на-
стоящото изследване, а и едва ли някога ще може да бъде решен еднозначно.
Настъпилото смекчаване на съгласните пред предни гласни актуали-
зира отново тенденцията предните гласни да станат задни след меки съглас-
ни. Тази тенденция е засегнала повечето славянски езици, като е предиз-
викала редица умлаутни процеси. Още Ягич забелязва: „Gemeinsam ist den
meisten Umlautserscheinungen in den slavischen Sprachen ihre Gruppierung
um den Vocal e und seine nächsten Verwanden ê (altslov. ѣ) und ę (altslov.
ѧ). Darin liegt das eigentliche, wenn auch nicht das ausschliesliche Gebiet des
slavischen Umlautes, an keinem anderen Vocale sind so viele Änderungen vor
sich gegangen wie an diesen e-Lauten. Das mag zum Theil wenigstens in der
physiologischen Eigenschaft des Lautes selbst liegen, doch braucht man sich
in diese nicht weiter einzulassen, da man ausser Sorge sein kann, dass die von
geschichtlichen Erforschung gewonnenen Resultate nachträglich auch von den
Lautphysiologen gut geheissen und bestätigt werden“11. Прозорливите наблю-
дения на Ягич биха могли да се обобщят и по следния начин – умлаутните
явления след вторично смекчените съгласни засягат изключително само не-
високите предни гласни (средни е и ę или ниски ě).
В такъв случай към списъка на гласните, способни да предизвикат
смекчаване на предходната съгласна и после да претърпят умлаут, като се
превърнат в задни гласни, трябва да се причисли и старобългарският ь, кой-
10
Вж. напр. С. Бернштейн, пос. съч., с. 238–241; В. Иванов, пос. съч., 189 и сл.
11
V. Jagić, Die Umlauterscheinungen bei den Vocalen e, ê, ę in den slavischen Sprachen, Ar-
chiv für slavische Philologie, V, 1881, s. 536.
10
то твърде рано е понижил гласежа си и се е превърнал в невисока средна

гласна12. Според мен съдбата на ь и ѧ в българския език е тясно свързана,
подобно съдбата на ъ и ѫ. И в двете двойки гласните се противопоставят
само по признака носовост-неносовост, образувайки многомерна прива-
тивна опозиция. Същевременно двете опозиции са и пропорционални по-
между си, тъй като отношението между членовете вътре в тях е еднакво13.
Непонятно за мен остава защо в нашата историко-лингвистична литература
непрекъснато се подчертава сходството в съдбата на ъ и ѫ, говори се даже
за стремеж рефлексите им да съвпаднат и се търсят причините, поради кое-
то това не става в известен брой български диалектни системи14, а напълно
идентичните рефлекси на ь и ѧ във всички български говори, с изключение
на преходните, където двата ера са съвпаднали в ъ, остават встрани от вни-
манието на изследователите15. А именно по този си развой българският език
не прилича на никой от останалите славянски езици, в които рефлексите на
предната носова гласна и на предната редуцирана гласна не съвпадат (срв.
руски, белоруски, украински – съответно ’a и е, в полски – ję, ja и ’e с пред
ходна мекост, чешки и словашки – а и е, сърбохърватски и словенски – е и
а)16. Не означава ли това, че приемайки явлението смесване на носовките
(по същество това е преход на предната носова гласна в задна след мека
– вторично смекчена или наследена от праславянски съгласна) за типично
българско, трябва да потърсим такова явление и при еровете, още повече че
български говори като рупско-родопските дават основание за това, а съвпа-
дението на рефлексите на ь и ѧ в българския език би трябвало да ни наведе
на такива мисли.
Изменението на ѣ в а с предходна мекост или е в зависимост от об-
кръжението би трябвало да се разглежда заедно със смесването на еровете и
носовките, тъй като представлява типологически същият процес, но специ-
фиката му се дължи именно на по-слабата палаталност на съгласните пред
него, обусловена от звуковата и физиологичната му природа, поради което
за реализацията и закрепването на тази мекост са били необходими допъл-
нителни условия: 1. Наличието на ударение върху самия ѣ и 2. Подходящо
консонантно обкръжение, което да задържи по-широкия и по-заден гласеж
на ятовия застъпник.
12
Б. Велчева, пос. съч., с. 94–103, 130–133.
13
Тук имам предвид отношението на посочените гласни и еровете след изпадането на
слабите ерове, т.е. след загубата на признака свръхкраткост. Вж. и Н. Трубецкой, Основы фоно-
логии, М., 1960, с. 74, 77, 82, 83.
14
Б. Велчева, пос. съч., с. 114, 115, 157 т. 7.
15
Вж. напр. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, С., 1978, с. 110, 116,
122, 128. Като че ли единствен Шчепкин обръща внимание на паралелизма в съдбата на ь и ѧ в
българските говори, вж. Разсужденiе о языкѣ Саввиной книги, Спб., 1899, с. 158.
16
С. Бернштейн, Очерк..., с. 251–254, 282–285, също бегло споменава за съвпадението на
ь и ѧ в българския език.
11
Защо именно ударението е водещият фактор при развоя на ѣ и пре-
връщането му в задна гласна могат да ни отговорят източнобългарските го-
вори, в които мекостта пред предните гласни е и и е по-силна пред ударена-
та гласна и по-слаба пред неударената. Това особено добре се вижда от диа
лектните записи от този регион, където изследователите последователно
отбелязват мекостта на съгласните пред ударено е, а пред неударено – не17.
Може да се допусне, че ударението е играло подобна роля и при промените
на ь и ѧ, като е спомагало за реализацията на по-силна мекост или дори
за отделянето на йотов глайд пред тях. Тази силна палаталност е могла да
предизвика нов преглас на нововъзникнала задна гласна в предна, който
да заличи следите от първоначално умлаутно явление. Така че основната
задача, която стои пред изследователя на българската езикова история, е да
внесе яснота именно по поставените дотук въпроси:
1. Имало ли е смесване на еровете, подобно на смесването на носов-
ките, не само след старите меки съгласни, но и в друга позиция?
2. До каква степен смесването на носовките, което е така богато пред-
ставено в среднобългарските паметници, а днес следи от него откриваме
предимно след шушкавите съгласни ш и ж и много по-рядко след ч, е на-
истина „частично“. Какво се крие всъщност под термините „частично“ и
„пълно“ смесване на носовките, с които се характеризират българските
диалекти?
3. Каква е взаимната обусловеност на ятовия преглас (в него включвам
и т.нар. преглас на етимологично ꙗ) и смесването на носовките и еровете?
4. Как тези явления са преобразували системата на консонантизма и
вокализма в българския език?
5. Необходимо е да се потърсят и други явления от същия тип в бъл-
гарските говори, като напр. преходът и-у след шушкави съгласни и да се
обясни начинът на тяхното протичане и наложените върху тях ограничения.
За целта трябва да се привлекат данните на съвременните български
говори, както и показанията на нашите средновековни писмени паметници
(старобългарски и среднобългарски). Не са маловажни и данните от род-
ствените славянски езици, където в редица случаи протичат типологически
сходни процеси, и те ще бъдат привличани, където е необходимо. Изложе-
нието на всички събрани от мен факти ще бъде затруднено по причина на
това, че явленията, които трябва да бъдат обхванати, макар и типологиче-
ски сходни, са се извършили в различно време: промените с еровете – в
старобългарската епоха, а промените с носовките и ѣ – изключително през
Вж. напр. Кр. Стойчев, Тетевенският говор, СБНУ, ХХХІ, 1915, с. 19; вж. и примерите,
17
които И. Кочев дава за акомодацията на съгласните пред изговора на е-овидни предни гласни в
източните български говори – лйесен, пйет, сйело (изписвани като лʼéсен, пʼéт, сʼéло), в които
й-глайдът се реализира изключително под ударение. И. Кочев, Вокално-консонантното..., с. 220,
вж. и условията за дифтонгизация на гласната на изток само под ударение, с. 221–222.
12
среднобългарската. Затова първоначално ще се спра върху начините на про-

тичане на гореспоменатите явления в българския език и после ще потърся
тяхната взаимна връзка и последиците им в системата на съвременния бъл-
гарски консонантизъм и вокализъм.
13
ГЛАВА ПЪРВА
СМЕСВАНЕ НА ЕРОВЕТЕ
И така, имало ли е смесване на еровете и в какви позиции се е извър-
шило то? Всички старобългарски паметници единодушно свидетелстват за
промяна ь > ъ след старите шушкави и съскави палатали и меко р, като
изменението в различните паметници протича нееднакво, обхващайки раз-
личен брой позиции, и нещо, което е много важно, промяната е успоредна
на изменението ѣ > а в същата позиция, което на свой ред е свързано с
т.нар. ятов преглас. Боряна Велчева убедително доказа, че и двете явления
се извършват само при условие, че съгласните (стари палатали) пред тях
са все още меки1. Промяната на ь в ъ след палатални съгласни представля-
ва по същество смесване на еровете. В старобългарските паметници обаче
ясно се очертава тенденцията след знака за съгласна ч, чиято палаталност
(в повечето български говори запазена и до днес) не буди съмнение, да се
задържи знак ь. Най-ясно и последователно тя е отразена в Савината книга2.
Изменение ь в ъ след шушкави и съскави не е отразено и в графиката на
Зографското евангелие и на Синайския псалтир (у ІІІ-тия и ІV-тия препис-
вач). Буди недоумение обаче защо Б. Велчева допуска, че ятовият преглас
представлява реактуализация на праславянския и старобългарско-средно-
българския преход на ѣ в а след стари палатали, като пред ѣ вторично се
смекчават не само старите твърди съгласни, но дори и затвърделите ц, ѕ
и с3, а подобен процес пред ь не се допуска, като смесването на еровете
се ограничава само в позиция след стар палатал. Същевременно в самите
старобългарски паметници могат да се открият, макар и оскъдни, данни за
смекчаването на съгласните пред ь, които, съпоставени с фактите на съвре-
менните български говори, позволяват да се допусне, че още в старобъл-
гарската епоха съгласните са се смекчили пред предната ерова гласна, кое-
то впоследствие е предизвикало силна промяна на гласежа ѝ (същата като
след старите палатали) и я е превърнало в задна гласна, такава, каквато се е
получила и от ъ след понижаването на гласежа му, и която Б. Велчева спо-
1
Б. Велчева, пос. съч., с. 94–103, 130–133.
2
В. Щепкин, Разсужденiе..., с. 155–156.
3
Б. Велчева, пос. съч., с. 104, долу.
14
лучливо отбелязва с ᴧ (средна нелабиална задна гласна). Пред наследника

на малкия ер съгласната е била мека. Основание за това ми дава фактът, че
в някои старобългарски паметници нововъзникналата мекост пред предни
гласни и пред малкия ер включително се отбелязва по същия начин, как-
то и изконната праславянска мекост. Срв. напр. в Хилендарските листове4
гѹбтел҄ьнъ, тьл҄ѧштмъ, Iaб23 – 24, л҄ьвъ IIBa15 – 16, ѹчтел҄ьства IIBa9,
пол҄ьꙃѣ IIВб9, одол҄ѣт IIBб25. Това, че всички примери засягат само л, има
няколко обяснения:
1. Естествено е, че вторичното смекчаване на съгласните пред предни
гласни е засегнало сонорите по-рано отколкото другите съгласни, тъй като
в системата вече е имало сонорни меки л, н, р. Тъй като мекостта на р в ста-
робългарски е била колеблива, а след л ь е по-чест отколкото след н особено
в коренни срички (в старобългарски няма друг корен с ь освен -ньз-, като
изключим съчетанието -ньм-, където н е епентетично), то примерите от Хи-
лендарските листове са проява на една закономерност.
2. В кирилската графика мекостта се отбелязва със специален знак
само при сонорите л, н и р, но не и при шушкавите и съскавите палатални
съгласни, като някои паметници, към тях се отнасят и Хилендарските листо-
ве, имат специални знаци ꙥ и нг. Така че втората причина за това – именно
смекчаването на л пред предни гласни да бъде отбелязвано специално – се
съдържа по-скоро във възможностите на старобългарската графика.
В Супрасълския сборник, на свой ред, всички форми на съществител-
ното огнь (стара i-основа), на брой 106, с изключение на огнѣ род. п. ед. ч.
269.30 съдържат меко н, като мекостта е отбелязана с меклец или със знак
за йотувана задна гласна – ꙗ, ю. Последователно се отбелязва мекостта на н
и в производното относително прилагателно огн̑ьны, а също и в съществи-
телното стѣн̑ь (i-основи), като единственият случай, в който меклецът над н
липсва, явно е механичен пропуск на преписвача, тъй като на същата стра-
ница (417.26, 27, 29) думата се изписва с меклец върху н. Б. Велчева вижда
в изменението огнь > огн҄ь смекчаване на коронарната неконтинуантна съ-
гласна между велар и предна гласна, успоредно на праславянската промяна
на групата kt, т.е. огн҄ь като мошть5. Това остроумно обяснение обаче не е
валидно за останалите съществителни от i-основи м. р., които подобно на
огнь впоследствие преминават към jo-основите и старобългарските форми
господѣ, редом със среднобългарските голѫбѣ, пѫтѣ, гладю и подобни, как-
то и новобългарските пък’, зек’, път’ът, зет’ът, свидетелстват по-скоро за
запазването на ь пред новоприбавените окончания на о-основи и неговата
глайдизация в j, която смекчава предходната съгласна. Подобно изменение
претърпяват и някои имена от ж. р. i-основи, срв. пѧдь > пед’я, бьтоль >
4
По изданието на А. Минчева, Старобългарски кирилски откъслеци, С., 1978, с. 24–39.
5
Б. Велчева, пос. съч., с. 65–66.
15
Битол’a. Тези процеси ще бъдат подробно разгледани при новата йотация6.
Така или иначе, независимо от начина на протичане на процесите, ясно е,
че още в старобългарски пред ь са възникнали нови меки съгласни. Н. ван
Вейк също е убеден, че още в старобългарската епоха всички предходни
консонанти са били смекчени от следващите ги предни гласни7.
Състоянието с пълно смесване на двата ера, предизвикано от мекостта
на съгласната пред малкия ер (придобита или наследена от праславянски),
вероятно е отразено в старобългарските едноерови паметници – Енинския
апостол, Листовете на Ундолски, Боянския палимпсест (само ъ), в които
случаите с изясняване на силните ерове все още са твърде редки8. Затова
трябва да подчертаем, че старобългарският едноеров правопис не е иденти-
чен със среднобългарския едноеров правопис, който се среща предимно в
югозападни български паметници и е породен от едно по-късно състояние,
в което всички силни ерове са се изяснили (ъ в о, а ь в е), а ерът стои на
мястото на запазените слаби ерове в определени корени или афикси и също
така се използва като знак за край на дума или ред, за разделяне на две съ-
гласни и др. Старобългарските паметници отразяват една система в момент
на преустройство – ь > ’ᴧ и само в зачатък началото на прегласа ’ᴧ > е, дока-
то среднобългарските едноерови паметници единодушно свидетелстват за
завършен преход ь > e предимно в суфиксални срички.
Според Олга Неделкович9, която изследва старобългарските епиг-
рафски паметници, в края на ІХ и началото на Х век се появяват текстове
със смесена употреба на еровете или едноерови. Същевременно изследва-
ният от нея епиграфски материал не дава данни за започнало изясняване на
еровете. Според Неделкович едноеровата графика се дължи на общата за
южнославянските езици тенденция за изравняване на двата ера в резултат
на фонологическата депалатализация на съгласната и несъмненото затвър-
дяване на фонологичната система на южнославянските езици10. Този извод
на О. Неделкович обаче противоречи на съвременното българско книжовно
състояние и особено на източнобългарското състояние, в което двата ера
съвпадат напълно в твърде редки случаи (на това ще се спра отделно) и
6
Вж. също А. Тотоманова, Някои наблюдения върху прегрупирането на склонението в
българския език, Език и литература, 1990, 1, с. 97–100.
7
N. v. Wijk, Zu den altbulgarischen Halbvocalen, Archiv für slavische Philologie, 37, 1920,
s. 345–346.
8
Вж. и у И. Гълъбов, Старобългарски език с увод в славянското езикознание, С., 1980,
таблицата на с. 120, според която само един от старобългарските едноерови паметници – Енин-
ският апостол – познава единични случаи с изясняване на ь в е в корени и суфикси; вж. и
Н. Мирчев, Хр. Кодов, Енински апостол. Старобългарски паметник от ХІ век, С., 1965,
201–202. Подобно е и състоянието в Боянския палимпсест, вж. И. Добрев, Глаголическият
текст на Боянския палимпсест, С., 1972, с. 82–83.
9
O. Nedeljković, Poluglasovi u staroslovenskim epigrafskim spomenicima, Slovo, 17, Zagreb,
1967, s. 5–36.
10
Пак там, с. 13, 26–27.
16
което се характеризира с палаталност на съгласните пред предни гласни.

А повечето български епиграфски паметници, които тя използва, произ-
хождат от североизточните български краища. Сравнението на едноеровата
графична система в епиграфиката и в един такъв паметник, какъвто е Су-
прасълският сборник, който несъмнено произхожда от този регион, също
не потвърждава изводите на изследователката. По-логично е да допуснем,
че едноеровият правопис в епиграфиката отразява също състояние ъ > ᴧ,
ь > ’ᴧ, но по-слабата грамотност на писачите не им позволява да достигнат
до каквато и да е дистрибуция на знаците ъ и ь като ᴧ и ’ᴧ, каквато вероятно
срещаме у втория преписвач на Супрасълския сборник и Савината книга.
Подобни на Неделкович възгледи излага и В. Иванова, която смята, че еро-
вете са се изравнили в Преслав още в началото на Х век, и предлага Савина
книга, Супрасълски сборник и Македонският кирилски лист да бъдат от-
несени към края на ІХ и началото на Х век11. Не мога да не се съглася, че
двата ера са изравнили гласежа си твърде рано в старобългарската епоха, но
промяната е настъпила не вследствие на затвърдяването на консонантизма,
както в останалите южнославянски езици, а тъкмо обратното, в резултат
на смекчаването на съгласните пред предната ерова гласна. От книжовната
школовка и интелигентността на преписвача е зависело как това ще се от-
рази в графиката. Едноеровите старобългарски паметници са подобни на
едноюсовите среднобългарски паметници, за които ще стане дума по-ната-
тък, които отразяват същата неустановеност на графиката, възникнала след
изравняването на ѧ и ѫ.
В старобългарските паметници е отразено и началото на изменението
на ь в е12. Такава промяна не би могла да настъпи, ако приемем, че ъ и ь са
се изравнили по гласеж, като съгласните пред ь са останали твърди. Тогава
в български език бихме имали само един наследник на двата ера, както е
напр. в сърбохърватски и в нашите преходни говори. И. Кочев също смя-
та, че за прехода ь > е в българските говори е била необходима палатална
среда, като „При това решаващо значение в изясняването на ь в е е имала
мекостта на предходната съгласна“13. Според него „В късния старобългар-
11
В. Иванова, Надписът на Мостич и Преславският епиграфски материал. Надписът на
чъргубиля Мостич, С., 1955, с. 73–74, 77, 94.
12
Вж. пак пос. таблица у И. Гълъбов, Старобългарски..., от която се вижда, че промяната
ь > е e сравнително добре представена в коренни срички в Клоцовия сборник, Асемание-
вото и Мариинското евангелие, Синайския требник и Синайския псалтир, Хилендарските
листове и слабо в суфиксни срички в Супрасълския сборник и Савината книга. За Енинския
апостол и Боянския палимпсест вж. по-горе.
13
И. Кочев, Застъпници на еровата гласна в българския език, Статьи и материалы по бол-
гарской диалектологии, вып. ІХ, 1959, с. 60. Милетич в „Das Ostbulgarische“, Wien, 1903, s. 92,
също споменава, че рефлексът е се появява след палатализирани консонанати. Вж. и М. Мла-
денов, Ихтиманският говор, Трудове по българска диалектология, ІІ, 1966, с. 50. „При наличие
на меки съгласни е имало рефлекс е, т.е. случаите ь > е са по-ранни, а по-късно при затвърдяла
консонантна система вече съвпадат двата ера и това е момент на общо развитие“.
17
ски и среднобългарски период единствената разлика, която е продължавала
да съществува между пълноценните ъ и ь, се е състояла в палаталността на
консонанта, който ги е предхождал“14. Той изказва също така прозорливата
мисъл, че „в историческото развитие на българския език е съществувал пе-
риод, в който едновременно са действували изравняването и изясняването
на еровите гласни, като по-силното от тях е надделявало: при подчертано
палатална среда е взимала връх вокализацията (т.е. ь > ’ᴧ > е – бел. м.), а
при относително по-слаба – изравняването“15. Тук е заложена идеята, че в
зависимост от фонетичното обкръжение са възможни различни степени на
мекост дори и в един и същ говор, които водят до появата на дублети, като
приведените от Старо село, Троянско (с. 61):
т’ъ́нак т’éмен маглé
м’ъ́ничак л’éскаф утишáл
óг’eн
И. Гълъбов отхвърля мнението на Кочев, като за негов основен не-
достатък счита употребата на термина палаталност на съгласните, за който
И. Кочев наистина не дава обяснение дали е качество на съгласните, незави-
симо от средата, в която те попадат, или пък се дължи на гласните, в контакт
с които те са влезли. За палаталност: непалаталност на съгласните според
Гълъбов може да се говори само когато това качество не стои във връзка с
предноезичния:задноезичния характер на съседните гласни16. Той смята, че
разнообразните рефлекси на ь в българските говори са резултат на различ-
ни диалектни кръстосвания, и намира опита на унгарския славист Г. Дечи17,
който използва метод, сходен с този на самия Гълъбов, за много сполучлив.
Но докато унгарският учен смята, че е-рефлексите на малкия ер в част от
българските говори са заети, вторично внесени от други славянски диале-
кти, то Гълъбов вижда в тях смесване на няколко говорни типа – пълно съв-
падение на двата ера, със запазена мекост пред наследника на малкия ер и с
о/е-рефлекси за ъ/ь. Тези говорни типове в отвъддунавското съществуване
на българския език са се намирали в тясна връзка със съответните славян-
ски езици, в които днес има такива рефлекси, и в резултат на миграционни-
те процеси впоследствие са влезли в допир помежду си18. Общо погледнато
подходът на Дечи и Гълъбов към наследниците на еровете в българския
език може да се окачестви като географолингвистичен. И. Гълъбов обаче
греши, когато смята, че за палаталност: непалаталност на съгласните може
да се говори само когато това качество не зависи от качеството на следход-
14
И. Кочев, Застъпниците..., с. 62.
15
Пак там, с. 61, бел. 2.
16
И. Гълъбов, Еровите застъпници и българското диалектно членение, Избрани трудове
по езикознание, София, 1986, с. 230.
17
Gy. Decsy, La vocalization des jers en bulgare, Studia Slavica, t. I, Budapest, 1955, s. 381–383.
18
И. Гълъбов, Еровите..., с. 224 и 226.
18
ната гласна. Но по принцип палаталността на съгласните възниква винаги

само като резултат от действието на съседен предноезичен елемент (предна
гласна или палатален глайд) и вече от по-нататъшния развой на системата
зависи дали тази, първоначално факултативна и спорадична, артикулаци-
онно обусловена мекост ще стане независима от качеството на съседните
артикулации, т.е. ще се фонологизира, или няма да придобие фонологичен
смисъл, за какъвто всъщност става дума във възраженията на Гълъбов. Ясно
е, че едно такова изискване е неправомерно, тъй като възникването и фоно-
логизирането на мекостта е явление от диахронен план, а фонологичната
мекост – от синхронен план. Именно защото мекостта е винаги свързана с
артикулацията на допълнителен палатален елемент, тя рядко се задържа в
краесловие и пред съгласна19.
Могат да се приведат следните доказателства за това, че именно ме-
костта на предходната съгласна е причината за появата и задържането на
е-гласежа на застъпника на ь в българските говори:
След съгласната ч, която и до днес пази палаталния си характер в по-
вечето български говори, преобладава е-рефлексът на предната ерова гласна
в случаи, когато в североизточните говори очакваме ъ-рефлекс – в корена
на думата, или пък на мястото на стар р-сонант, за който със сигурност е
известно, че е предизвикал появата на ъ-образна артикулация, доколкото в
ъ-говори с ъ > o (централни и западни) намираме групи ър/ръ, ар/ра20. Така
например Б. Цонев изброява 29 корена от родния си Ловчански говор, в кои-
то коренният ь е застъпен с ъ. Всички те са наследени от старобългарски и се
срещат и в останалите североизточни говори21. Оттук ясно личи тенденция-
та в коренни морфеми двата ера да съвпадат. Изключенията ден-дни, пес-псе
с коренно е Б. Цонев обяснява като подведени по образеца на суфиксалните
образувания – тъмен-тъмни. За начена, жена и жумя < жемѫ < жьмѫ това
обяснение обаче не е убедително, както и за лесен, лек, лен. (По-нататък ще
се спра специално и на тези случаи.) Формата ден обаче не е единствената
североизточнобългарска форма, доколкото Милетич посочва мизийските
19
Вж. Българско-полска сравнителна граматика, с. 101, където са изложени подобни въз-
гледи и е приведена допълнителна литература по въпроса за мекостта като признак, който създа-
ва корелация. Убедителна критика на обясненията на Гълъбов прави М. Младенов, Ихтимански-
ят..., с. 50: „Разнообразието на застъпниците на старобългарския ь според мене не може да бъде
обяснено със смесването на разнодиалектно население още в късната праславянска епоха главно
по няколко причини. Първо, при смесване на население не е възможно да има такова „правилно“
преразпределение на застъпниците на старобългарския ь. Второ, смесването на населението
би трябвало да се отрази и върху други страни на езиковата система, а не само при стб. ь, т.е.
би следвало да има и други езикови „доказателства“ за старинност на такова смесване. Трето,
почти няма български говор (с изключение на преходните към сърбохърватските), в който да има
един-единствен застъпник на двата ера. Тъкмо това положение показва, че трябва да се търсят
вътрешнодиалектни причини за развоя на стб. ь...“
20
Б. Велчева, Праславянски ..., с. 146.
21
Б. Цонев, История на българския език, С., 1985, т. 3, с. 145.
19
форми дъні, дъп’a22. На фона на тази ясно изразена тенденция наследникът
на коренния малък ер да съвпадне със задната ерова гласна рефлексът е в
следните корени не може да бъде обяснен по друг начин освен като резултат
на палаталността на съгласната ч, срв.
корен чьт- нвб. чета, чел, честен и т.н.
чьн- нвб. начена, начевам, зачена
чьх- (ако етимологията на Бернекер е вярна), чехъл,
а също и така на мястото на стар сонант:
корен чрьп- нвб. черпя, черпак и т.н.
чрьт- черта, чертая
чрьств- чевръст
чрьн- чер, черен
чрьв- червей, червен и т.н.
Тук би трябвало да се привлекат и думи като череша, черясло, череп,
черво, черда, чирен с вметнат в корена малък ь, за да се избегне групата чр,
които са присъщи на северните български говори и на част от централните
говори. Състоянието на съвременните български говори по отношение на
рефлекса на ь след ч добре се съгласува с вече споменатата старобългарска
тенденция след ч да се пише знак за малък ер. Това може да се тълкува и
като стремеж да се означи по някакъв начин силната мекост на тази съглас-
на. Впрочем, при условие че шушкавите съгласни и съчетания са само меки
и остават дълго време такива в българските говори, след изравняването на
двата ера за преписвача е било безразлично кой от двата знака – ъ или ь –
ще избере за отбелязването на задната гласна, възникнала в тази позиция,
защото тук той е произнасял само палатални съгласни. В тази светлина тен-
денцията да се пише ь след ч говори по-скоро за по-силната палаталност на
тази съгласна в сравнение с останалите шушкави артикулации. По-нататък
ще видим, че подобна тенденция се наблюдава и при изписването на знака
за малка носовка след ч в среднобългарските паметници.
Че шушкавите съгласни дълго време са били меки в българските го-
вори, свидетелства съвременното българско диалектно състояние, при кое-
то меки шушкави съгласни има в североизточните, рупските, балканските,
тракийските говори. Т.нар. преглас на етимологично ꙗ също не би могъл да
се извърши, ако съгласните са затвърдели. Палаталността на следващите
шушкави съгласни е повлияла и на резултатите на ятовия преглас в повече-
то български говори, срв. сняг, но снежна, с голям, голяма.
Струва ми се обаче, че за някои български говори, напр. Троянския,
трябва да се допусне вторично смекчаване на ч, ж, ш пред предни гласни,
подобно на това на ц, ѕ, с пред ѣ, което е настъпило след ятовия преглас
или едновременно с него. Основание за това твърдение ми дават следните
22
L. Miletič, Das Ostbulgarische, s. 71.
20
факти: пред следваща шушкава съгласна и под ударение на мястото на ѣ в

тези говори намираме ’a – н’áшту, гр’áшка, бел’áшка, което говори, че по
времето на ятовия преглас шушкавите са били вече твърди, но в съвремен-
ния Троянски говор те са вече меки пред задните гласни, наследници на ь
и ѧ, вж. стрáш’ън, смéш’ън, мл’éч’ън, кýч’ъта23. Мекостта не е успяла да
се закрепи в случаите с гр’áшка, бел’áшка пред следващата съгласна и след
изпадането на слабия малък ер, но в млéч´ън, грéш’ън се е задържала пред
следващата задна гласна и е попречила на появата на а-гласеж. Ранното зат-
върдяване на шушкавите в този говор предполага, че праславянските шѣ,
жѣ, чѣ не са се превърнали в ша, жа, ча през старобългарската епоха, а са
запазили гласежа си и впоследствие са се подложили на ятов преглас, като
ч, ж, ш са били на свой ред вторично смекчени през ѣ, за което говорят
формите ж’éби, ч’éши, ш’éпки, ш’éн’. Смекчени ч, ж, ш има и пред новата
йота, срв. мъжjé, както и пред и и е – въ́ж’e, плáч’и, тýрч’ън. Във всеки
случай авторът на цитираното описание последователно отбелязва мекост-
та на шушкавите съгласни само пред наследниците на предни гласни. Осо-
бено показателен е фактът, че мекостта на ч, ж, ш най-добре се усеща пред
наставките –ън < ьнъ, където тя е морфологично подкрепена от останалите
форми с вторично смекчени съгласни, срв. бéд’ън, бóл’ън, глáд’ън и т.н.,
които обикновено се тълкуват неправилно като резултат от редукция на е.
(За това ще стане дума по-нататък, с. 24). Възможно е затвърдяването на
изконно меките ч, ж и ш в Троянския говор да не е било пълно. Според на-
блюденията на Ковачев мекостта на шушкавите „почти не се усеща“ в други
позиции освен пред наставката -ън24. Явно е обаче, че тази „изконна“ ме-
кост на шушкавите, доколкото е могла да се запази, не е от такова качество,
че да предизвиква преглас на задните гласни в окончанието за 3 л. мн. ч. сег.
вр., както напр. в Мизия и Разлог, или пък в окончанието на общата форма
на имената от ж. р. душé̥та, както в Странджа. Ако всички тези разсъжде-
ния са верни, това означава, че доказателствената сила на фактите от мизий-
ските говори, странджанско-тракийските и останалите балкански говори, за
които няма основание да се допусне вторично смекчаване на шушкавите, по
отношение на рефлекса на ь след ч е по-голяма.
Очевидно е, че е-рефлексът в жена, шепна, дошел, доколкото ги има в
източните български говори, се дължи на по-дълго запазения палатален ха-
рактер на ш, ж в тия говори. Същото би могло да се каже и за тракийските
форми жерда и желт25, за които са правени опити да се обяснят с по-късно
23
Ст. Ковачев, Троянският говор. Българска диалектология. Проучвания и материали, IV,
1968, с. 169.
24
Ст. Ковачев, пос. съч., с. 166.
25
Такава форма с предна гласна има и в Мизийско – žält, žältu, žälticъ Das Ostbul-
garische, s. 73.
21
вмятане на е26. От същия порядък е и формата žerki27 от жрьнꙑ, желва от
жьлꙑ.
Като второ доказателство за съществуването на преход ’ᴧ > e след
изконно меките шушкави съгласни могат да се приведат дублетните фор-
ми с ъ/е или о/е от един и същ говор, вж. напр. учъ́л – уче́л, душъ́л – душе́л,
бул’же́к – бул’жо́к от говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско28.
Подобно обяснение на е-рефлекса на ь след шушкава съгласна дава и
Шчепкин: „болгарскія диалектическiя формы женѫ, ченѫ, читѫ-четѫ, жумя
(жемѫ) не могутъ быть возводимы непосредственно къ жьнѫ, -чьнѫ, жьмѫ
в виду того, что в такомъ положенiи есть несомнѣнные случаи перехода ь в
ъ, напр. стъкло, мъгла; е приведенныхъ формъ или следуетъ выводить из
болгарского ъ после смягченныхъ звуковъ, (срв. чер, черва, черно, желка –
жльвь, червей, червен в болгарскихъ говорахъ), или его можно объяснить
также аналогіей: в болгарскомъ языке повидимому очень рано началось
взаимодѣйствіе между двумя рядами глаголовъ перваго класса: между ос-
новами, имѣющими коренную гласную ь и коренную гласную е: с одной
стороны при гребѫ, плетѫ и несѫ распространились образованія – грибам,
плитам, нисам, по аналогiи стараго чередованiя в берѫ -бирам, и чьнѫ, чьтѫ
-чинам, -читам. Съ другой стороны при старыхъ -читам, -жинам, -жимам
по аналогiи несѫ, гребѫ, берѫ стали появляться формы четѫ, ченѫ, и т.д.“29
Но докато първата част на това изказване напълно се покрива с моето пред-
положение, то допускането за възможна аналогия търпи съществени въз-
ражения. Първо, глаголите, които образуват итеративни форми с удължена
степен  на коренната гласна ь в старобългарски, са глаголи с редуване е/ь
в корена и принадлежат към различни разреди на старобългарското първо
спрежение -чѧт, -чьнѫ; жѧт, жьмѫ; чст, чьтѫ към първи разред с ате-
матичен инфинитив, а глаголите от типа на бьрат, берѫ към втори разред
с тематична гласна а в инфинитивната основа, като при тях е-степента на
коренната гласна е във формата на сегашно време, а не в инфинитива, както
при глаголите от типа на -чѧт. Освен това е трудно да се допусне, че глаго-
ли с такова редуване на коренната гласна в сегашната и инфинитивната ос-
нова ще повлияят върху типа грет, гребѫ; нест, несѫ, който е без редуване,
и на свой ред ще се изравнят с него. В старобългарското първо спрежение
обаче има една група глаголи с корен на задноезична съгласна и коренно е
в инфинитива и в сегашното време, които притежават итеративи с коренно
, напр. тешт, текѫ, -тцат; пешт, пекѫ, -пцат; решт, рекѫ, -рцат и
26
Т. Бояджиев, Говорът на тракийските преселници в с. Орешник, Елховско. Българска
диалектология. Проучвания и материали, IX, 1979, с. 11.
27
L. Miletič, Das Ostbulgarische, s. 203.
28
Т. Бояджиев. Говорът на с. Съчанли, Гюмюрджинско. Трудове по българска диалекто-
логия, 7, 1972, с. 28.
29
В. Щепкин, Разсужденiе..., с. 145.
22
т.н. По-логично е да се допусне, че именно този тип без редуване на корен-

ната гласна е повлиял върху греба-грибам, неса-нисам, чийто корен също
завършва на шумова съгласна. Второ, към типа на -чѧт спадат още редица
глаголи с редуване е/ь/ при образуването на итератива като мрѣт, мьрѫ;
прѣт, пьрѫ, при които не се появяват форми с коренно е, каквито бихме
очаквали, ако предполагаемата аналогия наистина съществуваше.
Разбира се, преходът ’ᴧ > e не е задължителен за всички български
говори и не се извършва във всички позиции, за което нашите диалекти
представят обилен материал. Рупско-родопските говори не познават такъв
преход. Там всеки малък ер е стигнал до стадий ’ᴧ, като ᴧ има разноо-
бразни рефлекси (по-нататък отделно ще се спра на фонетичната природа
на този звук и разнообразните му рефлекси в българските говори). Близко
до рупско-родопските говори стоят западнорупските, в които прегласът ’ᴧ
> e е завършен във всички позиции, включително и в коренни срички, но в
диалектни записи от миналия век на мястото на днешното е стои знак за йо-
тувана задна гласна30. Според К. Мирчев говорите в Ропката свидетелстват
за още неизвършен процес на изясняване, условията за което продължават
да съществуват31.
Източнорупските говори показват състояние, близко до това на за-
паднорупските говори с е от ’ᴧ почти във всички позиции, като изключим
някои корени, вж. напр. гладен, ден’, лен, лесен, леска се, лескаф, лек, мене
(мьнѫ), темен, тенък, жлет, остен, оцет, овес, да цвети, но пън’, пъс-
тър, съвне в Странджанско32 или тракийските женъ, жерда, лек, лен, лесну,
лескъф, лескъ се, спене, стемнилу се, темну, тенку, увес, упене, увен, както
и в наставката -ен от -ьнъ, но мъглъ, пъстър (пьстръ), мънинку, стъкло,
съмнъ33. На места обаче е запазен тъмният заден изговор на ’ᴧ, както напр.
в говора на тракийските преселници в с. Орешник, Елховско, които произ-
хождат от с. Дервент, Дедеагачко, и са носители на западнотракийски го-
вор. В този говор ’ᴧ е дало е само под ударение – венéц, ден’, душéл, ушéл,
жéрдъ, лéскафку, лен, лéсну, лéку, питéл, тéмну, тéнку, но бóл’ън, глáд’ън,
30
Вж. К. Мирчев, Неврокопският говор, Годишник на СУ на ИИФ-т, ХХХII, 1936,
с. 4–134. На с. 19 той казва: „В букваря на Буслин или Бушлин, печатан в Москва 1844 г., напи-
сан на фонетичен правопис и на Баташко наречие, ред думи с коренно ь, които в Неврокопския
говор се явяват с изяснен вокал (т.е. е – б. м.), са предадени с палатален еров вокал, срвн. лѭко,
лѭнище, тѭнко, кога си припѭне, пѭшкам, лѭсно, блѭстят“. А. Т. Балан също свидетелства,
че в края на миналия век Д. Манчов от Батак изговаря „лько, льв, спьни, стькло, тьмно, тьмни-
ца, чийто звук ь гласял исто тъй и в околностите на Свищов“. Вж. Към звука ь в новобългарския
език, Периодическо списание, XV, 1885, с. 346.
31
Неврокопският..., с. 20–21. И. Кочев в по-ново време говори за напредващ процес на
изясняване в родопските говори и привежда примери от с. Павелско, Асеновградско – л’eскаф,
л’ес’ън, т’eнък, ич’eмик, и от Бачково – леасну, теанку, вж. Кочев, Застъпници..., с. 74.
32
Г. Горов, Странджанският говор, Българска диалектология. Проучвания и материали,
I, 1962, с. 21.
33
Т. Бояджиев, Говорът на се. Съчанли..., с. 47.
23
дрéм’ън, срéбър’ън. Наред с тях се срещат и форми като прáзин, бóлин,
глáдин и прáзен, бóлен, глáден34, които говорят за стремеж към обобщаване
на „изяснения“ гласеж.
Македонските български говори с ъ > о и ь > e вървят заедно с руп-
ските говори, като рефлексът е в корени и наставки се дължи на силното
смекчаване на съгласните пред ь, една изоглоса, която обединява тези гово-
ри с югоизточните, противопоставяйки ги на по-твърдите северни говори35.
В останалите български говори броят на корените, в които на мястото на ь
стои задна гласна (а или ъ в зависимост от особеностите на говора), е значи-
телно по-голям. По-характерно за североизточните български говори обаче
е наличието на гласна ’ъ на мястото на ь в редица суфикси извън ударение;
тия случаи обикновено се обясняват като особен вид редукция на е в ’ъ,
предизвикана от съседството на следващата сонорна съгласна. Против това
обяснение основателно възразява Гълъбов, като особено подчертава сход-
ството на неудареното ’ъ с родопските рефлекси, но във връзка със собстве-
ната си концепция му дава обяснение, различно от моето36. Аз също смятам,
че този рефлекс отразява стадий ’ᴧ и не бива да бъде отделян от родопските
рефлекси, но виждам в него стадий ’ᴧ, запазен именно поради липсата на
ударение и близост на следващото сонорно н в наставката -ьн- – бо́л’ън,
гла́д’ън, но ове́н.
И тук стигаме до второто условие, което е било необходимо за из-
вършването на прегласа на ’ᴧ – наличието на ударение. Освен редуванията
на наставките -ьнъ и -ьць – бо́л’ън/ ове́н, ста́р’ъц/ вене́ц тук могат да се
приведат и Ловчанските форми чер, че́рин, дъ че́рнъ, че́ркуъ, че́рв’ън, но
чърна́, чърно́, чърни́ло, чърко́вин, чърв’а́съл37, в които ясно личи връзката
между ударението и е-рефлекса на еровата гласна. Разбира се, впоследствие
са могли да настъпят изравнявания на морфологично равнище, както това е
станало в източно- и западнорупските говори, и за което говорят съществу-
ващите дублети с и – болин, гладин и др.
Редуването е под ударение – ’ъ извън ударение е могло да се пренесе
по аналогия и върху е от всякакъв друг произход (от е или от ѣ) в думи като
дърв’ън и под. А тъй като в източнобългарските говори и и е извън ударение
са близки или дори съвпадат, редуването е могло да се разпространи и вър-
ху и. Така са се появили форми като ист’ъна, л’ъсица, сутр’ъна, утпред’ъ,
дозад’ъ и под.38 Възможно е тези и-та в резултат на неправилна етимоло-
гия (лесица от лѣсъ), на различни дисимилации (истена вм. истина) или
пък хиперкоректност (сутрен вм. сутрин) да са осмислени като е-вокали,
34
Т. Бояджиев, Говорът на тракийските..., с. 10.
35
И. Кочев, Застъпници..., с. 61, бел. 2.
36
И. Гълъбов, Еровите застъпници... с. 231, 232.
37
Б. Цонев, История на българския..., т. 3, с. 172.
38
Пак там, с. 161, формите отново са от Ловчанско.
24
още повече че обикновено в такава позиция (а и под ударение) източнобъл-

гарското и се превръща в у: срв. отново Ловчанските форми жуф, чул’а́к,
шупа́р, жумъ́, чуфу́тин, шубра́к (срв. шипра́к) свит’у́лник, прист’у́лка,
с’урма́х, м’урди́йа, с’у́н’угер39, примери, които Цонев обяснява със съсед-
ство с „бърнени“ съгласни. Част от тях обаче, като прист’улка, с’у́н’угер,
тéнджура, изобщо не съдържат лабиални съгласни. Мисля, че необходимо-
то условие за извършването на промяната и > у е смекчаването на предход-
ната съгласна пред гласната и.
По тип това явление е същото като смесването на еровете и смесва-
нето на носовките, но не е така безизключително. Причините за това тряб-
ва да се дирят най-напред във фонетичната природа на гласната и, която
предизвиква, бидейки висока гласна, по-слабо и дори почти недоловимо
смекчаване на съгласните пред себе си, отколкото невисоките е-гласни.
Тук е уместно да си припомним и цитираното вече наблюдение на Ягич,
че умлаутните явления се групират около невисоките предни гласни. Не е
случаен и фактът, че при фонетични записи на източнобългарското наре-
чие доста последователно се отбелязва мекостта на всички съгласни пред
ударено е, а пред и се отбелязва предимно мекостта на задноезичните к, г
и х. Фонетичното обкръжение (наличието на съседен лабиал или сонор-
на съгласна), както и ударението (в повечето от приведените примери и се
променя в у в неударена позиция), вероятно също могат да подтикнат тази
промяна. Разбира се, върху промяната на етимологичното и в ъ или у с пред
ходна мекост са могли да се наложат и морфологични ограничения. Не е
случайно, че и думите, в които се среща описваното редуване, са в повечето
случаи редки думи с неясна морфемна структура, която дава възможност за
неправилна етимологизация (вж. по-горе лисица, сутрин, а също и шубрак,
шупар, чул’ак), или пък са заемки като чуфт, чуфут, м’урдийа и т.н.
Формите бо́лин, гла́дин и под., които обикновено се възприемат като
форми с „правилна“ редукция на е в и, за разлика от „неправилната“ – е – ’ъ,
могат да получат в светлината на изложените възгледи едно друго обясне-
ние. Гласната ᴧ, получена от малкия ер след вторично смекчената или изкон-
но меката предходна съгласна, извън ударение би трябвало да повиши своя
гласеж. (Такъв е всъщност механизмът на българската редукция.) В такъв
случай резултатът от нейния преглас след меката съгласна ще клони повече
към и, а не към е, както е под ударение. Подобно обяснение се подкрепя и от
данните на мизийския Шуменски говор, където високото тъмно ъ (от стб. ъ
и ѫ) след меката съгласна се преглася в чисто и, срв. напр. формите на 3 л.
мн. ч. сег. вр. на глаголите от второ нвб. спрежение летит, вървит, спит и
т.н. За подобна възможност загатва и А. Т. Балан: „...безназвучното ь, което
е било и е такова у всички образувани чрез приставката -ьнъ прилагателни,
39
Пак там, с. 163, същото явление е присъщо и на рупските говори.
25
непрестанно се е двигало поради своето положение и характер между и и
е, пред себе още с меко афектувана или вече не, съгласна, и по тази двойна
посока е овладяло и разделило цели наречия: от една страна се е установило
по правило и, на което виновникът (ь) му е присъдил кратък изговор (й) или
другаде сам е останал и за напред, от друга страна, пък повсъду се е явило
и наместило е“40. Ако възприемем това обяснение, аналогията в случаи като
л’ъсица, сутр’ън и под. става съвсем прозрачна и не се нуждае от никакви
етимологически екскурси.
От друга страна, би трябвало да си зададем въпроса дали възможният
преход ’ъ > и е свързан пряко с редукцията на неудареното е. Ако такава
връзка има, би следвало да очакваме, че говорите със среден или нисък
рефлекс на ᴧ (т.е. от а до о) ще клонят към полуредукция на е в ẹ. На свой
ред пък говорите с висок рефлекс на ᴧ ще клонят към пълна редукция. Най-
добро доказателство за едно такова допускане би било, ако се намери такъв
български говор, в който етимологичното е да търпи полуредукция, а на
мястото на ь извън ударение да намираме е.
Допуснем ли, че неудареното ’ᴧ би могло да клони към и, то корен-
ната гласна и на мястото на стб. ь в думи като мижа (мьжат), мининки
(мьн-), жимя> жумя (от жьмѫ, жѧт явно през жьмѣт) може да се обясни
като резултат от такъв развой, докато за формите опинци, опиням, където и
е под ударение, ако това ударение е първично, би трябвало да търсим друга
отгласна степен  на коренното ь. Вероятно на влиянието на удължената
отгласна степен на коренната гласна в итератива мгат се дължи и форма-
та мигна, миг, получена от същия корен като в мьжат. Тук, разбира се, си
казва думата и стремежът за запазването на коренната гласна или, по-точно,
за запазването сричкотворността на корена, която на свой ред спомага за
съхраняването на цялостния му фонетичен облик. В полза на твърдението,
че мижа, жумя и т.н. трябва да се извеждат от ’ᴧ извън ударение, говорят
повелителните форми меж, жом, които привежда Балан41. Вероятно Балан
отново има право, като допуска, че о́гин и о́ген срещу закономерното огън
(като казън, боязън) и седем, осем, сед’ъм, ос’ъм, седим, осим срещу осъм
(като косъм) са получени от ’ᴧ след като краесловният малък ер е смекчил
и двете предходни съгласни, така че имаме огнь > ог’н’> ог’ᴧн’42. Такова
едно обяснение е приемливо и за чиреп, чирен от по-стари чрѣпъ и чрѣнъ,
за които е ясно, че ударението върху и не е първично. Това означава, че чи-
реп и чирен са претърпели същия развой като черясло, череша и под. (вж.
по-горе), като вметнатата ерова гласна след мекото ч е дала не е, а и, както в
приведените по-горе случаи.
40
А. Т. Балан, За звука ь в новобългарския език, Периодическо списание, IV, 1883, с. 129–
130, вж. и с. 119. За Балан ь има звукова стойност ’ъ.
41
А. Т. Балан, пос. съч., Периодическо списание, V, с. 26.
42
Пак там, Периодическо списание, IV, с. 126.
26
От всичко изложено дотук става ясно, че още в старобългарската

епоха е настъпило пълно смесване на еровете след изконно меките и след
вторично смекчените преди ь съгласни, като самият той се е изравнил по
гласеж с големия ер, превръщайки се в задна гласна, която аз, следвайки
Б. Велчева, означавам с ᴧ. Тази гласна е била подложена на преглас, при
условие че предходната съгласна е запазвала своята мекост – така се е по-
лучил е-рефлексът на малкия ер. След затвърдели съгласни рефлексът на
малкия ер съвпада с този на големия. Важна роля при прехода ’ᴧ > е е игра-
ло и ударението. Повечето от източнобългарските говори (балкански, под-
балкански, източно и западнорупски) са запазили задния гласеж на ь след
мека съгласна извън ударение, който обикновено се тълкува като редукция.
Понякога неударената задна гласна, получена от ь, може да прегласи и в и.
Настъпилият преглас на ᴧ обаче е попречил на закрепването на ме-
костта на съгласната пред наследника на ь и на нейната фонологизация в
онези говори, където е напълно или частично (само под ударение) осъщест-
вен. Същевременно в тези говори той е затъмнил и резултатите от смесва-
нето на двата ера, като е оставил слаби следи в някои корени с колебание
ъ/е като тъмен/темен, тънко/тенко, пън/пен, дън/ден, дошъл/дошел, къде-
то върху колебливата мекост на съгласната са се наложили и други факто-
ри – стремежът коренът да се унифицира, влиянието на следващата твърда
сричка, тенденцията коренната ерова гласна да се запази дори когато е в
слаба позиция, където обикновено съвпада с рефлекса на голямата носовка,
за което има многобройни примери в среднобългарските паметници (вж.
напр. мѫглѣ, стѫза в Орбелския триод, мѫзда, сѫть вм. сътъ, дрѫколм,
възнѫзъ във Врачанското евангелие, последователното изписване на знака
ѫ вм. еров знак в корените тък-, дъшт-, мьст-, тьшт- във влахо-българските
грамоти)43 и в говорите със запазен назализъм или а-рефлекс на голямата
носовка44. Именно поради малкото следи, останали от пълното смесване на
еровете в съвременните български говори, формите от типа бол’ън, глад’ън
със задна гласна на мястото на ь досега се тълкуваха обикновено като осо-
бен вид редукция.
43
А. Тотоманова, Фонетичните особености на говора, отразен в Орбелския триод, средно-
български паметник от ХIII век, Кирило-Методиевски студии 8, 1991, с. 253–263. Б. Цонев, Вра-
чанско евангелие, Български старини, IV, 1914, с. 33, 41; С. Бернштейн, Разыскания в области бол-
гарской исторической диалектологии, т. 1, Язык валашских грамот XIV – XV вв., М., 1948, с. 136.
44
Б. Велчева, Праславянски..., с. 138–139.
27
ГЛАВА ВТОРА
СМЕСВАНЕ НА НОСОВКИТЕ
Процесът на смесване на носовките, отразен в ръкописите от ХІІ –
ХІV век, е най-характерното среднобългарско явление и същевременно
най-спорното. Всеизвестно е, че след ХІІ век няма български паметник,
който да не е засегнат от него, което говори за повсеместното и широко раз-
пространение на процеса. Специалистите различават „правилна“ и „непра-
вилна“ замяна на носовките, като правилна е замяната на знаците ѧ и ѫ след
етимологично меките съгласни (j, л҄, н҄, р҄ и шушкавите съгласни най-често),
а всички останали случаи на замяна се таксуват като неправилни1.
Схващането за правилността на този тип замяна се дължи на няколко
причини. Първо, това е най-честият и най-очебийният тип графична замя-
на, който в крайна сметка се превръща в норма за Търновските книжовни-
ци от ХIII – XIVв., както особено проличава от правописните правила на
следовниците на патриарх Евтимий – Киприан, Цамблак, и от молдавската
книжнина от ХV в., която наследява тези норми2. Второ, схващането за пра-
вилността на тази замяна почива и върху това, че по-често тя се обяснява и
като асимилационен процес по палаталност – след твърди съгласни ѫ и след
меки съгласни ѧ3, но това обяснение е незадоволително, тъй като в него се
смесват две различни нива на явлението, познато като смесване на носов-
ките – графичното смесване на носовките, което става според споменатото
правило (след твърда съгласна на мястото на двете носовки се пише ѫ, а
след мека – ѧ), и звуковата страна на явлението, при което на мястото на
етимологичното ѧ, което в старобългарски е предна гласна, в случаите на
правилно, а и на неправилно смесване на носовките, се явява задна гласна,
както в съвременните български говори, така и в среднобългарските памет-
ници (срв. среднобългарските замени на ѧ с ѣ и ꙗ във Врачанското еванге-
1
Н. ван Вейк, История старославянского языка, М., 1957, с. 210.
2
В. Василев, Правописната реформа на патриарх Евтимий и отражението ѝ в произве-
денията на неговите следовници и българските дамаскини. Търновска книжовна школа, 2, С.,
1980, с. 405–421.
3
Н. ван Вейк, пос. съч., с. 211; К. Мирчев, Историческа граматика на българския език,
С., 1978, с. 114.
28
лие, Орбелския триод, Севастияновия сборник, както и в новобългарските

жътва, жъден, шъпа, шътам и т.н.).
В такъв случай, щом палаталността на съгласната е необходимо усло-
вие за извършването на явлението и щом като след меката съгласна пред-
ната гласна се превръща в задна, не може да се приеме, че механизмът на
същинското смесване на носовките е асимилационен. Напротив, трябва да
се приеме схващането на Б. Велчева, която тълкува смесването на носовки-
те не като асимилация, а като дисимилация по палаталност и го поставя в
един ред с такива явления като замяната на еровете и ятовия преглас4.
Това, че гласежът на ѧ е съвпаднал с гласежа на ѫ в една задна гласна
след етимологично меките съгласни, не буди съмнение у изследователите.
Но логично ли е да допуснем, че неправилната замяна на юсовете, т.е. след
други съгласни, които не са етимологично меки (следи от нея откриваме
и в съвременните български говори), се дължи само на графична неуста-
новеност и на разрушаване на старата правописна норма, както се опитва
да я обясни Н. ван Вейк5? Още повече че в среднобългарските паметници
със знаци за задна гласна се заменят ѧ-носовки, които стоят на етимоло-
гичното си място и на пръв поглед, на ниво графика, никакво смесване на
носовките не съществува, срв. напр. Врачанско евангелие: облѣꙁ сь нама
3а, вѣжѫтъ 86б, не сѣд 89а, не срце л наю горѣ бѣ 3б, свѣтлънкь горѣ 
свѣтѣ 11б, всѣ (вм. вьсѧ) іже бѣхѫ сь нмь 71б, прѫть же страхь вьсѣ 74а,
всѣ првлѣкѫ кь себѣ 34а, смѣрѣ сѧ 90а, вдѣ (вм. вдѧ) же вѣтрь оубоꙗ
сѧ 57б, цѣлѣ всѧкы недѫгъ 55а, молѣ его 76а, болѣ оумрааше 76а, вдѣ
тѧ 104а, неврѣдоу 63а, градꙋ вм. грѧдѫ 87а, творѣще 157а, сѣдѣща 126а, не
мѣщоу 60б, женѣ 25б, мнѣще сѧ 112а, ꙗко ты мѣ после 42б, ꙗкоже мѣ
възлюблъ ес 42б, цѣтѫ кноснѫа 63б, ѡбрѣте пенѣжьнкы сѣдѧщѧ 6а,
мѫдрѣщоу же женх (вм. мѫдѧщоу) 69б. Тези случаи са напълно идентични
със случаите на смесване на носовките след изконно меките съгласни и пре-
връщането на малката носовка в задна гласна, срв. не щѫ волѣ моѣ 11а, ѡⷮ
ефмра авн’нѣ 190б, стоꙗ бѣ іѡан 3б, вдѣ рзы едны лежащѫ 2а, стоꙗ
7а,  ты бѣ чаꙗ 13б, слоушаꙗ 10б, мѣꙗ невѣстѫ 7а, оумраꙗ 14б, народ же
стоѫ  слꙑша 34а, мрѣжа своеѫ 71а, се же реⷱ назнаменꙗ (вм. назнаменоуꙗ)
коеѫ смртѫ прославть ба 43б, вьсѣкь слыша словеса моꙗ 48б, стоꙗще 103а и
т.н.6 Това налага да признаем, че неправилното смесване на носовките след
неетимологично меките съгласни на фонетично равнище е също толкова
правилно и че и то е предизвикано от мекостта на съгласната пред ѧ.
Ако допуснем, че пред ѧ, както и пред ь, съгласните са се смекчавали
и впоследствие предната носова гласна се е превръщала в задна, ще раз-
4
Б. Велчева, Праславянски и старобългарски..., с. 157.
5
Н. ван Вейк, пос. съч., с. 212–213.
6
Примерите са цитирани по изданието на Б. Цонев, Врачанско евангелие, Български ста-
рини, ІV. С. 1914, с. 31–32, 23–24.
29
решим не само противоречието на правилната и неправилната замяна на
юсовете, но и ще си обясним защо графичните колебания при употребата
на носовките обикновено се ограничават само с правилната замяна след
старите меки съгласни, където книжовникът няма опора какъв знак да из-
пише, защото те или са затвърдели, или пък са само меки (тази алтернатива
съществува и при съскавите съгласни) и за книжовника в първия случай
е възможно написание само с ѫ (за него знак за задна гласна), или пък е
могъл да избира между ѫ и ѧ, като този избор е бил повлиян от преписва-
ческата школа, към която принадлежи, и от правописната подложка, с която
разполага. Подобно е и положението след старата j, след която в редица
старобългарски паметници се изписва знак ѫ в началото на сричка и дума,
но при замяна на юса със знак за чиста гласна, то знакът е йотуван; въпрос
на графично правило е и изписването на групата от две носовки, като най-
издържаните паметници имат ѫѧ след твърди съгласни и ѧѫ след меки. В
останалите случаи след неетимологично меки съгласни етимологичната
употреба на знака за ѧ е всъщност само привидна. Тя се крепи върху ново-
възникналата мекост на предходната съгласна, а не върху произношение на
предна гласна, клоняща към е с носов призвук или без него. В полза на едно
такова обяснение говорят сравнително малкото на брой случаи със замяна
на ѧ с чисто е или с а, ꙗ, ѣ в аналогични случаи.
Че знаците ѫ и ѧ в среднобългарските паметници са се различавали
само според твърдостта/мекостта на предходната съгласна и са означавали
една и съща задна гласна, допуска още Екблом7. Билярски също се учудва на
издържаната етимологична употреба на юсовете (като изключим случаите с
правилна замяна) в среднобългарските паметници и казва, че няма основа-
ние да се смята, че след неетимологично меките съгласни малката носовка
е звучала по-различно, отколкото след етимологично меките8. В полза на
това твърдение говорят среднобългарските паметници, в които смесването
на носовките е неправилно, т.е. става и след етимологично твърди съгласни,
а единични случаи на такова „неправилно“ смесване могат да се открият и
в най-издържаните среднобългарски паметници с „правилна“ употреба на
знаците за носовките.
Ако двете носовки не са съвпаднали по гласеж, как да си обясним съ-
ществуването на среднобългарски паметници само с един юс или с нерегла-
ментирана безразборна употреба на двата, а понякога и на повече от два,
знака за носови гласни? Както вече споменах, те наподобяват старобългар-
ските едноерови паметници, тъй като отразяват пълното съвпадение на две-
7
R. Ekblom, Le development des voyelles originairement nasalisées dans le moyen bulgare, Le
Monde Oriental, XII, 1918, Uppsalla, с. 177–225.
8
П. Билярский, О среднеболгарском вокализме по патриаршему списку летописи Мана-
сия, Спб. 1858, в Судьбы церковнаго языка, Историко-филологическия исследования П. Биляр-
ского, с. 99–100.
30
те носови гласни, без да означават графично мекостта на съгласните пред

тях, както по-изтънчените двуюсови ръкописи. Мисля, че ще е полезно да
приведа данни за познатите ми едноюсови ръкописи, тъй като старобългар-
ските едноерови паметници са описвани многократно и са добре проучени,
а на среднобългарските едноюсови ръкописи не е обръщано достатъчно
внимание. Такива са: Пролог № 72 в БАН от ХІІІ век; началните листо-
ве от Охридския апостол от ХІІ век (№ 19 в Люблянската университетска
библиотека); Откъс от цветен триод (1 лист) F. n. 1.75 в Ленинградската
публична библиотека; Апостол № 880 от Народната библиотека „Кирил и
Методий“ от ХІІІ век; Аргиров триод, № 993 от НБКМ от първата половина
на ХІІІ век; Софийски октоих, № 554 в НБКМ, ХІІІ век; Псалтир от сре-
дата на ХІV век, № 2 в Зограф; Четириевангелие от началото на ХІV век,
№ 20 в Зограф; Четириевангелие от началото на същия век, № 21 в Зограф;
Евангелие, апракос, № 9 от сбирката на Григорович от ГБЛ, където двете
носовки трудно се различават и преобладава вариант ѫ; № 12 от същата
сбирка, който съдържа откъси от три евангелия и между тях два листа от
Драгииното евангелие, Мт ХХVІ. 1–22, издадени от Шчепкин в „Болонская
псалтырь“, целият ръкопис се намира в манастира „Свети Пантелеймон“
на Атон; Македонски или Струмишки апостол от ХІІІ век от сбирката на
Шафарик; Боянско евангелие от ХІІ век; Търновско евангелие от 1273 г., №
35 в сбирката на Миханович в Загреб; Томичовият апостол, който се пази в
ГИМ (втора и трета ръка); Копитаровият триод от ХІІІ век, който се намира
в Университетската библиотека в Любляна; откъс от тетраевангелие (4л.) от
ХІІІ век, № 2 в Матендаран.
От направения бегъл преглед се вижда, че повечето едноюсови ръ-
кописи произхождат от ХІІ–ХІІІ век, когато съществуват и ръкописи от
преходен тип със смесване на носовките само след ш, ж като Добрейшово
евангелие, Ловчански октоих, Пражки евангелски листове, Болонски псал-
тир, Григоровичев триод9 и паметници с „правилна“ юсова употреба. „Пра-
вилната“ според известното среднобългарско правило употреба на юсове-
те се е наложила над неправилната не само защото е била подкрепена от
произношението, но и поради традиционния стремеж да се запази броят
на графемите и тяхната употреба в първоначалния им вид. Затова едноюсо-
вите паметници, както и паметниците с повече отклонения от правилната
замяна на знаците за носови гласни, естествено са излезли изпод перата на
недостатъчно школувани и, вероятно, отдалечени от големите и авторитет-
ни книжовни средища преписвачи. Някои от тези паметници са възникнали
още по времето на византийското владичество или са преписани от подоб-
ни оригинали. Въстанието на Асен и Петър също само възстановява бъл-
9
Б. Цонев, Класификация на българските книжовни паметници от най-старо време до
края на ХVI век, Годишник на СУ, т. 1, 1904–1905, дял ІІ, с. 51–52; вж. и същия, История на бъл-
гарския език, т. І, 1919, с. 192–193.
31
гарската държава и полага началото на освобождаването и обединяването
на всички земи, населени с българи, и това е един продължителен процес,
който трае почти до 30-те години на ХІІІ век, след което отново идва период
на дестабилизация на държавата след смъртта на Иван Асен ІІ и после и
татаро-монголските нашествия, и всичко това не е могло да не даде отраже-
ние върху книжовната практика в тази епоха. Не случайно пак в този пери-
од в паметниците има повече замени на юсовете със знаци за чисти гласни,
отколкото през ХІV век.
Естествено е да се предположи, че смесването на носовките като фо-
нетичен процес е започнало още в старобългарската епоха, но авторитетна-
та кирилометодиевска традиция, възприета в големите книжовни средища
Плиска, Преслав и Охрид, е задържала появата му в графиката на ръкопи-
сите. Все пак в старобългарските паметници има доста факти, които отра-
зяват това явление или поне неговото начало. Отделно взет, всеки един от
тези факти може да бъде обяснен като грешка на преписвача, дължаща се
на влиянието на следващото или предходно написание, на моментна разсея
ност, на преосмисляне смисъла на текста, на качеството на оригинала, и
т.н., но събрани и съпоставени, те позволяват да се твърди, дори на базата
на оскъдното количество ръкописи, достигнали до нас от онази епоха, че
явлението, познато ни като среднобългарско смесване на носовките, е за-
почнало още в старобългарската епоха. Ван Вейк изнася следните примери
от познатите му старобългарски паметници: Зографско евангелие Йо 7.3 въ
юдеѩ; юдеѭ (вин. п.); Лк 23.6 галлеѩ вм. ѭ; Йо 4.14 водꙑ въслѣплѭштѫѭ;
Мт 8.14 лежѫштѫ; Лк 18.2 глѭ вм. глѧ; Лк 19.22 вьземлѭ вм. ...лѧ; Мк 14.51
юношѫ вм. ...шѧ; Мк 1.38, 40 блжьнѧѫ, падаѫ, където ѫ е поправено на ѩ;
Мариинското евангелие – Лк 18.2 глѭ и веднъж ѭ вм. ѩ; Синайски псал-
тир – зорѩ вм. ...рѭ; дшѫ вм. дшѧ, стѣꙁѭ вин. п. мн. ч., 2 пъти въдовцѧ
вм. ...цѫ; Синайски требник – 3 причастия на -ѫ вм. на -ѧ, които се тълку-
ват като образувани по аналогия, и непомрачѭщмь 2 пъти, непрѣстаѩщѧѩ,
вечерѩ вин. п. ед. ч.; Клоцов сборник – дшѫ вм. дшѧ; глѧ вм. глѭ; Савина
книга – ѭ вм. ѧ и стоѧщѧ вм. ... щѫ; Супрасълски сборник – стел҄ѧща 332.30
и две форми за тв. п. на -ѧ, вѣроуѭ вм. ... ѧ10. Могат да се добавят десетте
случая със смесени носовки от Боянския палимпсест, проучен от И. До-
брев – славѫще Т9, глоухꙑѫ Е 20-21, сплънѣѭ вм. ѧ Т 16, прѭтъ Q 11,
сплъншѫ Р 9, възвратшѫ Р 5, Т 8, вьсѫ L 7, глѧще А 6, оубѧтъ К 6,
обрѣжѧтъ Т 12-13. Аористните окончания -шѫ и -сѫ вм. -шѧ и -сѧ, както и
замяната на ѫ с ѧ – 3 л. мн. ч. сег. вр. на глаголите от трето старобългарско
спрежение, авторът тълкува като морфологична аналогия11, но тя вероятно
е била подпомогната от фонетичните процеси, още повече че самият той
10
Н. ван Вейк, История старославянского языка, М., 1957, с. 203, 209. Тук не са приведе-
ни примери от Асеманиевото евангелие, за които ще стане дума по-нататък.
11
И. Добрев, Глаголическият текст на Боянския палимпсест, С., 1972, с. 84, 85.
32
съобщава за колебания в употребата на падежните форми в паметника, пре-

дизвикани от замяната на носовките. В Енинския апостол също има случаи
със смесване на носовките, но в повечето от тях създателите на изданието
виждат отново морфологична аналогия – стъѩ бц(ѫ) 25а, мѧщ 34б, 29а,
28а, мѧщѧ 24а, но и мѫщѧ 3б, глѧща 2а, глѧще 31а, бесѣдоуѧщм 39б,
приемлѧще 22а12.
Следи от смесването на знаците за носовки в старобългарските ориги-
нали след j и меко р се откриват и в ранните староруски паметници. Н. Н. Дур-
ново е посветил специално изследване на този проблем и много предпазливо
се е отнесъл към събрания материал. В Архангелското евангелие той е открил
два примера: творт ꙗ (вм. твортъ ѭ) прѣлюбꙑ 39 и ꙗко хощете да творю
(вм. да творѧтъ) вамъ члвц 49. Най-много следи от това явление се откриват
в Пандектите на Антиох – 14 примера: ꙗко насꙑт дшѧ тъща  дшѧ алчоуща
наплън благъ Пс. 106.9 вм. ед.ч. ѫ, вьсѣмъ оугаждаѫ не штѫ (οὐ ζητῶν)
своѧ польѕѧ 1Кор. 10.33;  въврьгоуть ѭ (αὐτούς) вь пешть огнемь горѫштѫѭ
Мт. 13.50 (също и в Сав. кн.), и любтъ млостꙑнѧ (ἐλεημοσύνην),  сѫдъ
гъ, посъласте м трѣбоване. премⷧѧ всѧ збꙑткоуꙗ. сплънхъ прмъ 216,
за естьствьнѫѭ хъ любъве  троудъ егоже прѣтрьпѣваꙗ (3 л. мн. ч.) 238
обр.;  оупасеть правьдьнкъ дшѫ (ψυχάς) скотъ свохъ 238, ползѫ (род. п.
ед. ч.) справлене 249 обр., невѣрн. паче же моучен бѫдѫть за лъжѧ (διὰ
τὸ ψεῦδος) хъ 277, зрьцала чста  бескврьнна. прꙗтва свѣтлоначѧлнꙑѩ
лоучѧ. сꙗ (ταυτήν sc. ακτῖνα) же пакъ незавд’нѣ въ прочѧꙗ въсъꙗѭща
(ἀναλάμποντα т.е. ταυτήν) 277 обр., очщаѭще прсно дшѧ (ψυχήν) 283, страхъ
бжь ноудть нꙑ брат сѧ съ ꙁольѭ. намъ же борющемъ сѧ благодѣть гнѧ
оубваеть ꙗ (αὐτήν – ꙁъль) 28, не оуботе сѧ оубваѭщхъ тѣло. а дшѧ не
могоущь оубт. боте же сѧ паче мѫщааго власть по оубьнь дшѧ (τὴν
ψυχήν)  тѣло погоубт 289 обр. 290, слꙑшахомъ бо тера пршьдъша на
въстокъ. предътеча (πρόδρομον) антхрстова хотѧща... 289 обр. В Чудовския
псалтир примерите са само 7 – съхраньша ꙗ/же (ѭже) прꙗшѧ вѣрѫ 29а –
б, на борѧштхъ члкꙑ 73в, не гꙑблѧштѫ рече мать дрьжавѫ 67в, вьсѫ
тварь крьмѧ  строю (строѩ) 163a, разбонц бо сѫтъ (гр. φησίν – сѧтъ?)
ратьнц 38а, на нѧ же въсѫдѣ (вьсѣде/вьсѧд-) 79в, тꙑ съвьрш зорѧ (вин.
п. ед. ч. зорѭ?)  слъньце 121г. Приведените примери са прецизно и убеди-
телно анализирани, така че не будят съмнение, както и изводът на автора, че
макар за повечето от тези примери могат да се намерят и други обяснения,
цялата съвкупност от примери говори за наличието на смесване на носов-
ките в южнославянския оригинал на Пандектите на Антиох и в оригинала
на Чудовския псалтир, докато въз основа на двата примера от Архангелско-
то евангелие е трудно да се направи решителен извод13.
К. Мирчев, Хр. Кодов, Енински апостол, с. 206, 207.
12
Н. Н. Дурново, Русские рукописи ХI и XII вв., как памятники старославянского языка,

13
Јужнословенски филолог, 4, 1924, Београд, с. 91–93.
33
Б. Велчева смята, че замяната на ѭ с ѧ в старобългарските паметници
не бива да се трактува като смесване на носовките, тъй като първоначално
знакът ѭ в глаголицата има стойност на предна гласна [äN] или [ѣN]14, но
след етимологично меките съгласни тази предна гласна е започнала да ста-
ва задна – ѫ. Промяната на Ⱙ в задна гласна по същество представлява
смесване на носовките, успоредно на среднобългарската промяна. Съглася-
вайки се с Б. Велчева относно фонетичната стойност на глаголическия знак
за ѭ, мисля обаче, че твърдението ѝ допуска някои възражения. Замяната
на ѭ с ѧ би трябвало да не се разглежда като смесване на носовките само
в онези глаголически паметници, в които има осезателни следи от старата
употреба на Ⱙ като знак за предна гласна след старите меки шушкави и
сонорни съгласни. А както е известно, единственият издържан в това отно-
шение паметник е Синайският требник. Останалите глаголически памет-
ници в различна степен отразяват прехода на Ⱙ в Ⱘ (ѭ > ѫ), като пълна
противоположност на Синайския требник по отношение на тази употреба
представлява Клоцовият сборник, който познава само Ⱘ след етимологич-
но меките съгласни. Такава графична система, в която Ⱙ последователно
се употребява след меки шушкави и съскави съгласни, се среща като нару-
шение на нормата и в Зографското, Мариинското, Синайския псалтир, кое-
то означава, както и самата Велчева твърди, че знакът Ⱙ вече се преосмис-
ля в знак за задна гласна. Що се отнася до кирилските паметници, ѭ в тях
безспорно означава задна гласна15. В такъв случай е невъзможно да се реши
дали замяната на ѭ с ѧ или ѩ в старобългарските паметници е идентична
със среднобългарската замяна (общо взето и в двата случая замяната е само
графична, а не отразява реални промени в гласежа на означения звук – в
старобългарски знак за предна носова гласна Ⱙ се заменя със знак за друга
предна носова гласна Ⱔ, а в среднобългарската замяна знакът за задна носо-
ва гласна ѭ се заменя със знак, който вече също е преосмислен като знак за
задна гласна) и мисля, че това има предвид Б. Велчева, когато казва, че „В
среднобългарски означаването на старо Ⱙ с малка носовка след н, р, л, а в
някои паметници и след гласна, се утвърждава като правописно правило и
не представлява типично смесване на носовките“16.
Съгласна съм, че трябва да се отнасяме предпазливо към случаите на
замяна на ѭ с ѧ (ѩ) в старобългарските паметници. Предпазливото отно-
шение означава на практика детайлно изследване на графичните системи
на глаголическите паметници като случаите ѭ > ѧ се разглеждат поотделно
за всеки паметник; т.напр. в Зографското евангелие замяната на старото ѭ
след шушкави съгласни ще означава графично смесване от типа на средно-
българското, тъй като там нормата е с ѫ след шушкави, а след меки сонори
14
Б. Велчева, Праславянски и старобългарски ... с. 107–109.
15
Пак там, с. 111.
16
34
и ј по правило се пише ѭ, но тъй като има и отклонения от тази норма, из-

водите едва ли ще са безспорни. Освен това старобългарските паметници,
както видяхме, ни предоставят доста материал със замяна на ѧ с ѭ след
етимологично меки съгласни. Трябва ли да смятаме и тук, че това е само
графична замяна (вж. примерите от Зогр. и Мар. и ги сравни с примерите
от кирилските паметници, за които няма основание да се смята, че замя-
ната е само графична)? Ако това е така обаче, би трябвало да очакваме,
че най-много взаимни замени на ѭ и ѧ ще намерим в Синайския требник
или в Синайския псалтир, където нормата с ѭ след етимологично меките
съгласни е най-запазена. Това би означавало също така и успоредни замени
на ѣ с е, доколкото промяната на äN > a се тълкува като част от развоя на ѣ
в а, а при положение, че äN > εN, би трябвало да очакваме и ä > ε. Фактът,
че ѭ се замества от ѧ и обратно предимно в паметници, където употребата
на ѭ като знак за предна гласна е силно разколебана, ме кара да смятам, че
тези примери не бива да се изключват от общата картина. Още повече че
в старобългарските паметници се откриват и други факти, които говорят
за началото на явлението, познато ни като смесване на носовките. Това са
отклонения от правилната употреба на знаците за малка носовка в Асема-
ниевото евангелие и Савината книга.
Според Й. Курц в Асеманиевото евангелие има всичко 908 случая на
употреба на ѩ, като от тях 706 са правилни – ѩ стои в началото на дума
или сричка след гласна. От останалите случаи – в 13 случая ѩ се среща
след палатално л, р и н (срещу 105 с ѧ) и 37 (36) пъти ѩ стои след шушкави
съгласни и ц (срещу 719 пъти ѧ в същата позиция), като примерите се раз-
пределят по следния начин:
8 пъти жѩ срещу 54 жѧ
12 пъти шѩ срещу 456 шѧ
1 път штѩ срещу 48 штѧ
2 пъти ждѩ срещу 5 ждѧ
1 път цѩ срещу 5 цѧ
Едновременно с това след етимологично меките съгласни в Асемание
вото евангелие знаците ѧ (ѩ) и ѫ (ѭ) се заменят взаимно. Курц изброява 8
случая с ѧ (ѩ) вместо ѫ (ѭ) в 3 л. мн. ч. сег. вр. и в сегашното деятелно при-
частие на глаголи от трето спрежение – 3 пъти след л – капл҄ѩшта 90а17 –
18, пріемлѧтъ 42с19, 54а16; 3 пъти след ч – плачѧщ 119b5, въсплачѧтъ
84b1, плачѧщ 113с16; 2 пъти след ж – помажѧтъ 11d28, лъжѧште 113d17.
Веднъж на л. 72d18 формата за 1 л. ед. ч. сег. вр. на глагол от трето спреже-
ние съдържа знак за ѭ, който е преправен на ѧ – глѭ. Четири пъти етимо-
логично ѧ се заменя с ѫ (ѭ) – облѣшѫ 102с9, распѧшѫ 3b10, изписано с ки-
рилица върху неясния глаголически текст, творѭштѫѭ 94с26, отстоѭштѫѭ
2а24. Четири случая се окачествяват като спорни (резултат от преписваче-
ска грешка или преосмисляне на формата) – мрѣжѧ вм. ... ѫ 156b28, льжѧ
35
вм. жѫ 21а11, вьꙁемлѭ 68d12 и жьнѭ 68d14, които са сегашни деятелни
причастия в им. пад. ед. ч., както и блвѭ 149b. На л. 126b18 написанието
също е неясно жѧтва или жѫтва. Въобще според Й. Курц смесването на
носовките в Асеманиевото евангелие е добре потвърдено17.
Успоредната замяна на знаците ѧ и ѫ и ѧ и ѩ в една и съща позиция
позволява да се допусне, че двете графични замени отразяват по различен
начин едно и също явление или, по-точно, отразяват две различни страни
или етапи на това явление. Написанията с ѩ вм. ѧ отразяват палаталността
на предходния консонант, което е необходимо условие, за да се извърши
смесването на носовките, а написанията със смесени носовки отразяват из-
вършилото се вече изравняване на ѧ и ѫ в тази позиция. Оттук вече може
да се предположи, че и написанията с ѩ след твърди съгласни, които в Асе-
маниевото евангелие са три пъти по-многобройни отколкото написанията с
ѩ след етимологично меки съгласни (точното съотношение е 50:153), отра-
зяват смекчаването на съгласните пред предната гласна ѧ, подобно на това
пред ь (вж. глава първа), а не началото на веларизация, за каквато говори
Шчепкин18. Логично е и това, че след старите твърди съгласни промяната
eN> oN не е зарегистрирана графично в евангелския текст, като причините
за това са различни. Графичната замяна ѧ↔ѫ след етимологично меките
съгласни се извършва предимно в окончанията на склонението и спреже-
нието, в чиито парадигми редуването ѫ/ѧ е нормално явление (ја-основи,
сегашно време и сегашно деятелно причастие на глаголите от трето и, от-
части, четвърто спрежение), така че тук фонетичните процеси на изравня-
ване на ѧ с ѫ подпомагат, а и сами са подпомогнати от морфологичните
изравнявания и аналогии, докато единствената такава категория с редуване
ѧ/ѫ в окончанията, предхождани от твърди съгласни, е сегашното време на
глаголите от четвърто спрежение, и то след отпадане на редуването на край-
ната коренна съгласна в 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч.
Това означава, че твърдите съгласни стоят пред малката носовка пре-
димно в корените на думите, където фонетичните процеси не могат да бъдат
подпомогнати от морфологичните аналогии и където задържащото влия
ние на системата – езиково и графично – е най-силно. В това отношение
показателен е и фактът, че в старобългарските паметници (вж. примерите
по-горе) смесването на носовките се среща само в окончанията на думите,
като изключим неясното жѧтва или жѫтва в Асеманиевото евангелие. В
такъв случай написанията с ѩ вм. ѧ могат да се разглеждат и като своеоб-
17
Статистическите данни са взети от J. Kurz, Nazalni vokali u Asemanovu kodexu, Slovo
20, 1979, c. 5–29. Авторът обаче смята, че ѭ вм. ѧ след съгласни е следа от по-стара графична
система с три знака за носовки Ⱘ, Ⱗ, Ⱙ като в Синайския псалтир. Към такова мнение се
придържа и Б. Велчева. Проблеми на глаголическата писменост. Асеманиевото евангелие, сб.
Константин-Кирил Философ. Материали от научните конференции по случай 1150-годишнина-
та от рождението му, С., 1981, с. 168.
18
36
разен компромис – запазва се като цяло традиционният графичен облик на

думата, но се загатва и за настъпилата промяна в качеството на съгласните
пред ѧ. Относително голямата честота на етимологично меките съгласни в
позиция пред малка носовка в окончанията на склонението и спрежението,
където съществуват условия за смесване, е и причината за преобладаването
на „правилната“ замяна в среднобългарските паметници и много по-ряд-
ката „неправилна“ замяна пак предимно в окончанията на сегашно време
на глаголите от четвърто спрежение в среднобългарските паметници. Тук
му е мястото да се добави, че и общият брой на корените, които съдържат
малка носовка след съгласна, не е голям – по речника на Садник и Айцет-
мюлер могат да се изброят всичко на всичко 54 от общо 1180 старобългар-
ски корени, като най-често употребяваните са със сложни редувания: ę/ьm
– възѧт/възьмѫ; ę/ьn – клѧт/кльнѫ; ě/ę – сѣст/сѧдѫ; e/ę – лешт/лѧгѫ и
под. Опирайки се на „Материалы для словаря...“ на Срезневски, В. Иванов
обръща специално внимание на ограничеността на лексемите, които съдър-
жат съчетание от шушкава съгласна и етимологично ѧ в корена и на мор-
фемна граница и изключително рядката поява на съчетания от мек сонор и
ѧ на морфемна граница19. Това обяснява и защо в съвременния български
език, който е загубил склонението си (отчасти благодарение на разглежда-
ното явление), случаите със следи от смесването на носовките са толкова
малко в сравнение с впечатляващото количество среднобългарски примери.
В Асеманиевото евангелие примерите с ѩ вм. ѧ след старите твърди
съгласни се разпределят по следния начин:
49 пъти пѩ срещу 19 пѧ
9 пъти мѩ срещу 259 мѧ
2 пъти вѩ срещу 46 вѧ
2 пъти тѩ срещу 123 тѧ
2 пъти нѩ срещу 43 нѧ
22 пъти сѩ срещу 1000 сѧ
61 пъти рѩ срещу 90 рѧ
5 пъти лѩ срещу 43 лѧ
1 път кѩ срещу 3 кѧ
Тук ѩ стои вместо ѧ най-често в корена на думата, в сегашните фор-
ми на глаголите от четвърто спрежение (3 л. мн. ч. и деятелното причастие),
в аористното окончание -сѧ; има единични случаи и в окончанията на en- и
nt-основи.
Подобна на дистрибуцията на знака ѩ след съгласни в Асеманиевото
евангелие е дистрибуцията на ꙙ вм. редовното ѧ в Савината книга. Шчеп-
кин наброява 53 случая с такава употреба на знака ꙙ. От тях след ш нами-
раме ꙙ в 15 примера (14 в аористното окончание -шѧ и веднъж в сег. деят.
19
В. В. Иванов, Историческая фонология русского языка, М., 1968, с. 161–162.
37
причастие на глаголи от четвърто спрежение), 5 пъти знакът ꙙ стои след ц
в окончанията на имената със смекчена а-основа, веднъж след меко с и 2
пъти след меко л в сегашното деятелно причастие глѧ – или общо в 23 от
случаите ꙙ стои след етимологично мека съгласна. В останалите 29 случая
ꙙ се среща след твърда съгласна – в корена на думите 22 пъти и 7 пъти в
сегашните форми на глаголите от четвърто спрежение (3 пъти в 3 л. мн. ч. и
4 пъти в деятелното причастие), като най-често ꙙ се явява след съгласната
м (11 пъти, от тях 6 – мꙙ), 7 пъти след с (от тях 6 – сꙙ), 3 пъти след д, 2 пъти
след в, 3 пъти след р, веднъж след л20.
Именно Шчепкин пръв говори за паралелизма между употребата на
ѩ след съгласни в Асеманиевото евангелие и на ꙙ в същата позиция в Сави-
ната книга, но смята, че тази употреба означава лабиализацията на предната
гласна след твърдата (затвърдяла или лабиализирана) съгласна, без да дава
обяснение на какво се дължи лабиализиращото въздействие на съгласната,
както и нейната лабиализираност. Той твърди, че най-силно лабиализиращо
въздействие върху следващата гласна са оказвали съгласните ш и ж, също
така групите шт и жд, които започват със същите съгласни и вероятно съ-
държат лабиализирани (?!) т и д, а с и з, ст и зд са действували по-слабо,
както ч, ц и ѕ, в които първата част е била нелабиализирана и е отслабва-
ла влиянието на следващата фрикативна част21. От друга страна, Шчепкин
смята, че след меките сонорни л, н и р гласната не се лабиализира, и се учуд-
ва на двукратното глꙙ, където л е силно меко и не е редно да лабиализира
гласната след него22. Но не само примерът с глꙙ противоречи на тази теза,
но и останалите примери на ꙙ след с, т, д, р (изключвам примерите с в, м и
п, които са лабиални, и ако промяната ę > ǫ наистина се дължи да лабиали-
зация, то те биха могли да я предизвикат, но тогава не е ясно защо все пак
тази лабиализация е най-силна след шушкавите съгласни), както и мате-
риалът от Асеманиевото, изнесен по-горе. Противоречието се отстранява,
ако се приеме нашето схващане, че знаците ѩ и ꙙ означават не твърдостта
(или лабиализираността) на предходната съгласна, а напротив, нейната сил-
на палаталност (наследена или придобита в резултат на въздействието на
следходната предна гласна).
От казаното дотук, както и от изнесения старобългарски материал, се
налага изводът, че смесването на носовките е започнало още в старобъл-
гарската епоха и книжовниците са потърсили начин, за да примирят новото
произношение с графичната традиция. През среднобългарската епоха този
процес на примирение е бил окончателно завършен, като се е стигнало до
двуюсов правопис, в който ѧ и ѫ се употребяват успоредно на ꙗ/ѣ и а, ю
20
Анализът на материала е направен въз основа на изнесените от Шчепкин примери,
Разсужденiе..., с. 85–89.
21
22
Пак там, с. 29, 89.
38
и оу. Един от страничните резултати в търсенето на тази издържана норма,

в която се означава мекостта на съгласната пред наследника на ѧ, е въз-
никналият едноюсов правопис, който именно поради това не е получил по-
широко разпространение. В такъв случай не бива да се учудваме, че в част
от ръкописите се пише чѧ на мястото на етимологично чѧ и чѫ, а в други –
само чѫ, и да свързваме ръкописите от втория тип непременно с говори като
Охридския, в който днес имаме чъдо, тъй като написанията с чѧ означават
мекостта на съгласната ч в говора на паметника (или неговия оригинал), но
само по себе си написанието чѫ не е еднозначно, тъй като може да означава
две неща – или че ч вече е затвърдяло, или пък че преписвачът не е смет-
нал за необходимо специално да означава мекостта на ч, което няма твърди
корелати, както всички шушкави съгласни. Второто обяснение е по-вероят-
но, доколкото в съвременните български говори преобладава палаталното
ч. Също така предпазливо би трябвало да се отнасяме и към написанията
шѫ, жѫ в среднобългарските паметници, както и към всяко ѫ в началото
на думи или сричка след ј. Дали написанията с ѫ в тази позиция наистина
означават, че шушкавата съгласна пред него е твърда, или пък че липсва ин-
тервокалната ј, трябва да се решава конкретно за всеки паметник след вни-
мателен анализ на графичната му система и на фонетиката, отразена в нея,
като показателни в това отношение са замените на знаците за носовки със
знаци за чисти гласни, както и дистрибуцията на знаците за йотувани задни
гласни ꙗ/ѣ и ю в същата позиция. За жалост, ние все още не разполагаме с
достатъчно на брой и достатъчно подробни описания на среднобългарски
паметници, а и съществуващите обръщат повече внимание на „правилното“
смесване на носовките, подкрепено, както вече видяхме, от морфологична
аналогия, а съвсем бегло се спират на неправилните замени, които особено
в корена на думата са редки, или пък са маскирани от графиката, така че
употребата на ѧ там може да се нарече привидно етимологична. Напълно
незадоволителен е начинът, по който смесването на носовките се отразява
и в описите на ръкописи – бележките „има смесване“, „без смесване“ обик-
новено се отнасят пак само за случаите на правилно смесване в графиката
и не дават сведения за останалите неправилности, които в случая са от ре-
шаващо значение.
Състоянието на съвременните български говори по отношение на за-
стъпниците на двете носови гласни е много показателно, тъй като различ-
ните групи говори отразяват различни стадии на процесите, настъпили след
пълното изравняване на носовките в среднобългарската епоха. Най-архаич-
ни (т.е. най-близко до предполаганото от нас среднобългарско състояние с
изравнени носовки) са рупските говори, в които двете носовки, както и два-
та ера, имат един и същ наследник – задна гласна с различен тембър (ô, o, a,
ъ), като пред наследника на малката носовка се пази вторично възникналата
мекост на съгласните. Западнорупските говори представят следващия етап
39
от развоя на малката носовка, при който задната гласна, появила се след
нововъзникналата или наследена палатална съгласна, се преглася в предна
гласна с тембър е. Така например Неврокопският говор пази очебийни следи
от задния гласеж на наследника на ѧ след палатали (стари и нови). Те се от-
криват най-често в окончанията на имената от старите en- и nt-основи ср. р.,
напр. вр’áм’ъ, т’éл’ъ, и́м’ъ, муо́мч’ата. Според К. Мирчев тези форми на-
пълно съответстват на родопските форми г’eк’ó < дѣтѧ, егнó < агнѧ, т’eл’ó
< телѧ, пил’ó, куч’ó в говора на с. Костадиново, описан от Милетич в Die
Rhodopenmundarten, с. 201–202 и на формите от с. Дорково г’ек’а, п’ел’а,
куча, момча, пил’а, ждреб’а, арем’а, им’а (описано пак там, с. 207)23. Наред
с това в Неврокоп в окончанията на посочените думи „се слуша е с особено
тъмна боя, близко до типа на ирационалните вокали. Безспорно това пред-
ставлява следна фаза в развитието на неударено ѧ към чисто е“24. Мирчев
привежда и примери, в които задната гласна е запазена и под ударение –
ч’ъс, ч’ъ́сто, ч’ъ́стица, ж’ъ́туа, гр’а́да, нар’а́ждам. Подобни примери той
намира в някои серски села, чийто говор се покрива напълно с Неврокоп-
ския: млат зіатіа (зіътиа), опзіаха (опзіъха), діасіатата (діасіътата) в с.
Горно Броди и фр’ът (въ рѧдъ), сф’ът (свѧтъ), погл’ъдува (глѧдат), iъдър
(ѩдръ), тр’ъска (трѧска), съдна (сѧд-), зъ (вьзѧ)25.
Наблюденията на Милетич са изключително ценни, тъй като дават
основание да се предположи, че и тук, както при развоя на предната ерова
гласна, ударението е онзи фактор, който ускорява прегласа на задната глас-
на след палатална съгласна. Същевременно това „е с тъмна боя“, за което
Мирчев говори като за преходен стадий между ’ъ и е, по нищо не се отли-
чава от онази тъмна гласна, която звучи на мястото на е от ь извън ударение
в редица източни говори и за която ние допуснахме, че също представлява
преход в развойния процес на ь към е. Не случайно и Милетич означава
тази гласна като ẹ.
Прегласът към е обаче е могъл да се осъществи само при условие, че
съгласната пред наследника на предната гласна (ь или ѧ) е оставала палатал-
на. В противен случай в днешните български говори намираме задна глас-
на на тяхното място. Срв. напр. състоянието на Банатския говор – глъ́дем
(глѧд-), по́глъд, углъда́лу, гвъ́жги (говѧд-), дътели́на, жъ́дин, жък’, (жѧд-),
жъ́тва, за́йък, зък’ (ꙁѧть), зачъ́т, йъ́дър, йътъ́рва, Ко́лъда, посъ́гна, стъ́гна,
съ́дна, тъ́гла, тъжъ́ (тѧг-/тѧж-), тъ́шък, чъ́ду, бешчъ́дница, чъс (чест), чъс
(гъст), шъ́па, шъ́там, гуръ́ш, гуръ́шта, смърдъ́ш, търкъ́ш, фъркъ́ш и др.
Фактът, че редом до ъ се среща и преден застъпник на ѧ е или ê, срв. напр.
гредъ́, де́сет, йа́ребица, ме́сец, па́мек’, педъ́, и́ме, йа́гне, лêшта, мêк, мêсу,
23
К. Мирчев, Неврокопският говор, Годишник на ИФФ, С., 1936, с. 12, 13.
24
25
Пак там, с. 12, 14.
40
пêт, пêтък, прêлца, рêт, дитê, прасê, телê26, говори за неравномерното

затвърдяване на смекчените от малката носовка съгласни.
В останалите български говори, както източни, така и западни, също
могат да се намерят следи от задния гласеж на малката носовка не само след
шушкави съгласни, където обикновено се търсят, но и след други съглас-
ни. Облак привежда следните известни му примери от цялото българско
землище (без примерите след шушкави) – йазик (Щип), йъзик (Охрид), са,
та, дванайсьа, свьъти, двайсьъ, колада, съ, мъ (Габрово), десьът, съ, тъ
(Трявна), са и съ (Троян), девьът (Разград), девьът, съ, тъ (Търново), ку-
лади, колъдъ, коладиле, ма, са/мъ, съ (Свищов), куладе, та, но мъ (Шумен),
коладници, но Коледа, ма, са (Варна), девят, ма, та, са (Хасково), куладе,
но Коледа, се и съ (Ямбол), ма, мъ, са, съ (Котел), колъда, девъат, мъ, съ
(Стара Загора), святцъ, клятвъ, тъ (Пловдив), ма, та, са (Панагюрище),
дятелина (Радилово), та, са/съ, но Коледа, чедо (Пирдоп), девьат/девет,
ма, та, са (Демир Хисар), та, са/тъ, съ (Неврокоп), са, но ме, се (Кукуш),
кньаз, кньазув (Разлог), са, та покрай мъ, тъ, съ (Воден), м’äсу, м’ä, мач-
кам (Сухо), пам’ът, оп’ът, пен’ъзи, м’ак, м’ъка́, привъзло, йър’ъби́ца, съдъ́,
гръдъ́ (Ловеч), йазик, йачмен (Прилеп)27. В Дебърско Облак отбелязва още
йозик, йозици, йочмен, йотр̥ви (Галичник), йъзик, йъзици, йъчмен (Обоки)28.
Западнобългарските примери могат да бъдат допълнени още с материала,
събран от Цв. Тодоров: зайак и заек, скрънза (скрѧг-) в Ломско, жаден, же-
ден, жъдна (Враца), жъден, жъдни, ожадне, ожаднети, жътва, жатва,
жътварки, причъстат, шапа, йазик, кн’ас (Кюстендилско)29. В Ихтиман-
ско намираме също жадна, шапа, жатва30.
В студията си „За източнобългарския вокализъм“ Б. Цонев привежда
примери от родния си Ловчански говор с ъ на мястото на етимологично ѧ,
тълкувайки ги като особен вид редукция, свързана със стария квантитет,
която се среща и в старите наставки – -ьлъ, -ьнъ, -ь: м’ъка́, м’ак, па́м’ът,
по́м’ън, пув’ъсмо́, ко́лъдъ, іър’ъби́ца, мъ (мѧ); о́п’ът, ра́ст’ъг, лап’ъти́і
(хлапѧ), при́чъс, дъ съдъ́ (сѧдѫ), гръдъ́ (грѧдѫ), ръсъ́ (рѧсѫ), тъ, съ (тѧ, сѧ)31.
Но в голяма част от тези примери (при мен те са отделени с точка и запетая)
ъ-гласната е без сонорно обкръжение, което да предизвика подобна промя-
на, както в тези суфикси, а и липсват други морфологични фактори, така че
26
Примерите са от Ст. Стойков, Банатският говор, Трудове по българска диалектология,
3, с. 97–100.
27
V. Oblak, Einige Capitel aus der bulgarischen Grammatik, Archiv für slavische Philologie,
XVII, 1895, c. 149.
28
V. Oblak, Mazedonische Studien, Wien, 1896, c. 24. Подобни форми отбелязва и Бл.
Шклифов, Долнопреспанският говор, Трудове по българска диалектология, XI, 1979, c. 27 –
йъзик-йôзик, йътърва-йôтърва, йъръмбица-йарôмбица.
29
Цв. Тодоров, Северозападните български говори, СБНУ, 41, 1936, с. 103.
30
М. Младенов, Ихтиманският говор, Трудове по българска диалектология, II, 1966, с. 49.
31
Б. Цонев, История..., т. 3, с. 147, 153–159.
41
по-вероятното обяснение е това също да са следи от смесването на носовки-
те в една по-ранна епоха. Не е ясно в такъв случай и защо жъден, жътва,
йъзик, шъпа, шътам, зайък32 ще се тълкуват като резултати от смесване-
то на носовките, а тия примери – не. Причината отново е схващането, че
смесването след шушкавите съгласни е правилно, а след останалите не е, и
затова трябва да му се търсят други обяснения.
В подбалканските говори следите от смесването на носовките са пре-
димно след шушкавите съгласни, напр. жатва, жаден, шапка (шѧп-) в Пир-
допско, но и нар’аждам33. В Тетевенско задна гласна на мястото на ѧ също
се открива само след ш, ж – жếтва, жатва́рин, жатва́рка, жếт, жếден,
ожадн’а́х, жаду́вам, шếпа, шếтам34. В Еркечкия говор имаме ріед, міек, но
іъзи́к, нар’ъди́, глḗдай/ гл’ā́иш ли дубитъка, наръдêни, кназе́, чä́до и че́до,
ко́лада, дḗс’ат, дḗв’ат/ дḗват, іачми́к, но и ичми́к, ръди́, но ридове́, зā́йак,
ср’ā́шта35. Дублетите в говора свидетелстват за незавършен преход към е.
Най-малко следи от смесването на носовките има в мизийските и из-
точнорупските говори (обикновено класифицирани като говори без смесва-
не на носовките), доколкото след ч, ж, ш такива следи не се срещат. Но все
пак и там могат да се открият някои случаи. Милетич отбелязва м’ак, м’а́ка,
м’а́ко в Марковец и също там се чува ä или ë вместо крайно ѧ в телë, агнë,
пилë, кучë36. Примери, които съответстват точно на рупските, събирани от
Мирчев (вж. по-горе). М’ак, а също и съд’анка, съди от сѧд- има и в Силис-
тренско37. В говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско, имаме мъ, тъ, съ ре-
дом с ме, те, се; врът, връ́чкът (въ рѧдъ), дев’ъти́ни, де́в’ът, де́сът но и
де́вет и де́сет; ко́л’ъда, а също и гр’а́дъ от грѧда. Т. Бояджиев посочва още
и впр’а́гам, нар’а́дъм, пугл’а́въм от корени прѧг-, рѧд-, глѧд-, но доколкото
и в книжовния български език има цяла група глаголи с коренно ѧ (като
клекна, впрегна, стегна, спретна и т.н.), които образуват несвършен вид с
неетимологичен ѣ (впрягам, клякам, стягам, спрятам), вероятно по обра-
зец на лешт/лѧгѫ/лѣгат, сѣст/сѧдѫ/сѣдат, които имат вариант на корена
с ѧ, то изглежда, че и посочените примери ни представят същото явление38.
Остатъци от смесени носовки имаме и в ша́па, йъзи́к, м’а́съц, нар’а́дам,
като за последния пример важат изказаните по-горе съображения39.
32
33
Иван Кънчев, Говорът на с. Смолско, Пирдопско, Българска диалектология. Проучва-
ния и материали, IV, 1968, с. 18.
34
Кр. Стойчев, Тетевенският говор, СБНУ, XXXI, 1915, с. 19.
35
Г. Георгиев, Еркечаните и техният говор, ИИСФ, II, 1907, с. 185–186.
36
L. Miletič, Das Ostbulgarische, c. 80.
37
И. Кочев, Гребенският говор в Силистренско, Трудове по българска диалектология, V,
1969, с. 40.
38
Т. Бояджиев, Говорът на с. Съчанли, Гюмюрджинско, Трудове по българска диалекто-
логия, 7, С., 1972, с. 46.
39
Същият, Говорът на тракийските преселници в с. Орешник, Елховско, Българска диа
лектология, Проучвания и материали, IX, С., 1979, с. 10.
42
Обрисуваната така картина на българските говори потвърждава тра-

диционното схващане, че смесването на носовките е било общобългарско
явление, което е обхванало цялата ни езикова територия. То се извършва не
само след етимологично меките съгласни, но и след вторично смекчените
пред ѧ съгласни. Задната гласна, възникнала на мястото на ѧ след меката
съгласна, се е прегласяла в е при условие, че съгласната пред нея е остава-
ла мека. Затова е логично, че най-често следи от смесването на носовките
откриваме след съгласните ш, ж, които в част от българските говори са
затвърдели. Прави впечатление паралелизмът между резултатите от смес-
ването на носовките след ш, ж и липсата на преглас на неетимологичен ѣ
след тях в някои български говори. Срв. нар. в Тетевен жếтва, жатва́рин,
жатва́ри; жếт, жếден, ожадн’а́х, жаду́вам; шếпа, шếтам и ша́пки, жа́би,
жара́ва, но Стойе́не, че́ши, като ч’е́сто, йе́дър, йези́че40. След съгласната ч,
която пази мекостта си в повечето български говори, резултатите от смес-
ването са много по-редки, тъй като са били заличени от прегласа. Подобно
наблюдение – за по-рядката поява на видими резултати от смесването на
носовките – се среща у Б. Велчева: „В днешните български говори след ч
смесването на носовките се среща по-рядко отколкото след /ж/, /ш/. Изклю-
чение правят някои северозападни говори, една голяма част от родопските
говори, в които различието не съществува (но там съгласните пред рефлек
са на малката носовка по принцип са меки – бел. м.), и Охридският говор,
където освен чедо се среща и чъдо, но няма смесване на носовките след /ш/,
/ж/. Освен това ареалът „чеша“ в съвременните източни говори е по-голям
отколкото, да речем, ареала жеба, шепки“, дори и в говорите, където се
пази силната мекост на ж, ш“ 41. На пръв поглед изглежда странно, че доста
видими следи от смесването на носовките се пазят и след й, който е силно
палатален и би трябвало да предизвиква преглас на следващата задна глас-
на по посока на е. Несъмнено е обаче, че в такива диалекти като Дебърския,
формите jotr̥vi, jočmik са се задържали благодарение на ј-протезата пред на-
следника на ѫ – józul, jóže и под. Мисля, че и в останалите български говори
наличието на начално съчетание ј и задна гласна също е могло да задържи
очаквания преглас.
Прегласът на възникналата на мястото на ѧ задна гласна несъмнено се
е извършвал първо под ударение, както и при наследника на ь. И тук, както
и там, осъществяването на прегласа е попречило на фонологизацията на
вторично възникналата пред ѧ мекост. Изключение правят само родопските
говори, където този преглас не се е извършил или се среща в отделни думи.
Поради сравнително малката честота на ѧ в корените на думите и в
наставките следите от смесването на носовките в българските говори са
40
Кр. Стойчев, Тетевенският говор, СБНУ, XXXI, 1915, с. 7 и 19.
41
Б. Велчева, Към установяването на среднобългарските правописни типове (Стаматово
евангелие от XIII век), Известия на ИБЕ, XVII, 1969, с. 275.
43
много по-оскъдни от следите от смесването на еровете. Единственият про-
дуктивен словообразувателен тип, в който е имало ѧ, са имената от ср. р.,
стара nt-основа. И не е случаен фактът, че именно в окончанията на тези
съществителни и съществителните със стара men-основа, с които те са се
слели, се срещат явни следи от смесването на носовките в българските го-
вори от рупско-мизийския ареал.
44
ГЛАВА ТРЕТА
ЗА ПРИРОДАТА И СЪДБАТА НА ГЛАСНАТА ᴧ В
БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
Както вече видяхме, тази гласна възниква като резултат от развоя на
еровете и носовките в българския език. Появата ѝ може да се обясни един-
ствено с принципа на фонологичната компенсация, тъй като измененията,
на които са подложени гласните ъ, ь, ѫ и ѧ през старобългарската и сред-
нобългарската епоха, водят до силното съкращаване на вокалната система и
до загубата на нейното равновесие. Новата гласна ᴧ, с която това нарушено
равновесие се компенсира, поема фонологичните функции на еровете и но-
совките1.
Предположението, че ъ и ѫ (а и ь и ѧ, там където са съвпаднали със
съответните им задни гласни) имат един общ рефлекс – задна гласна, не
е ново. То се налага от поразително еднаквите застъпници на големия ер
и голямата носовка в по-голямата част от българската езикова територия.
Именно тези факти изваждат на бял свят термина вторичен ер2, с който
обикновено се обяснява съдбата на носовите гласни в българския език. На-
последък срещу точността на този термин сполучливо възрази Б. Велчева,
която обаче също приема, че в резултат от понижаването на гласежа гласни-
те ъ и ѫ са се превърнали в една и съща средна, задна, нелабиална гласна ᴧ
със или без носов призвук. Според Велчева носовите гласни са понижили
гласежа си приблизително по едно и също време с еровете в силна пози-
ция след извършването на еровия преглас и преди изпадането на слабите
ерове3. Всъщност авторката оспорва термина „вторичен ер“, защото той
сам по себе си предполага следващо изясняване, а „изясняването“ е също
неточен термин, тъй като „тъмни“ гласни и „ясни“ гласни са общо взето
недостатъчно прецизни синестетически названия. От друга страна, няма
1
Вж. подобни съображения за широкото о в родопските говори у Д. Тилков, Към въпроса
за типологията на родопското акане. Изследвания върху българския език, С., 1983, с. 107.
2
Ст. Младенов, История на българския език, С., 1979, с. 127–128; Б. Цонев, История на
българския език, С., 1984, т. II, с. 383–384; К. Мирчев, Историческа граматика на българския
език, С., 1978, с. 115–116.
3
Б. Велчева, Праславянски и старобългарски фонологически изменения, 1980, с. 143, 157.
45
данни да се предполага, че вторичният ер е бил редуциран като първичните
ерове. Така или иначе, всички изследователи приемат, че на мястото на ъ и
ѫ, а и на мястото на ь и ѧ, когато са съвпаднали с тях, се е появила една и
съща задна гласна.
Каква е по-нататъшната съдба на тази гласна, за която ние се опи-
тахме да докажем, че е наследник и на четирите старобългарски гласни?
Тази средна, задна и нелабиална гласна има много и разнообразни наслед-
ници в българските говори (от ъ/ь през а до ŏ/o и дори ê). Какво свърз-
ва тези толкова различни рефлекси? За да си отговорим на тези въпроси,
мисля, че е необходимо да разгледаме съдбата на еровете и носовките не
изолирано, а да я свържем със съдбата на праславянското и старобългар-
ското о, което също е било средна, задна и нелабиална гласна (Б. Велчева
отбелязва праславянското о със същия знак, с който отбелязва наследни-
ците на ѫ и ъ – ᴧ). Праславянското о се подлага на лабиализация, като
признакът лабиалност първоначално се свързва с ударението, наличието
на което допринася за неговото удължаване4. Времето, в което е протичал
този процес, не може да бъде точно установено, но сравнявайки неговия
резултат с рефлексите на носовките и на еровете, бихме могли да устано-
вим една относителна хронология на явленията. Според нас ударението е
играело същата модифицираща роля и когато гласната ᴧ е възникнала на
мястото на еровете и носовките. На тази мисъл ни навеждат данните на
о-говорите и ê-говорите, а и на някои ъ-говори, като Панагюрския напр.,
в които извън ударение на мястото на ô, ê и ъ се появява а. Несъмнено от
съвременна гледна точка тук имаме работа с архифонема в позиция на
неутрализация, както подчертава Г. Герджиков5. След прегласа ᴧ > e жи-
вите редувания ’ô > ’a, ’ê > ’a, ’ъ > ’a се превръщат в исторически e > ’a,
което, както видяхме, по-нататък става причина те да се изгубят, като е се
обобщи навсякъде, или пък да се разпространят и върху гласна е от друг
произход.
В част от старобългарските паметници гласната ᴧ от силен ер се заме-
ня с о. Това не означава, че гласната о в говора, отразен в тези паметници,
вече е станала лабиална. В ранната среднобългарска епоха ᴧ от ѫ и от за-
пазените слаби коренни ерове се отбелязва с а (Орбелски триод, Врачанско
евангелие, Хлудов паримейник, Севастиянов сборник). Това вече би могло
да означава, че гласната о (от праславянското о) се е лабиализирала, в проти-
вен случай бихме имали замяна като старобългарската. Среднобългарските
4
Пак там, с. 94–95.
5
Г. Герджиков, Развитието на предната ерова гласна в българските говори, Помагало по
българска диалектология, С., 1984, с. 160–165; вж. и Н. С. Трубецкой, Основы фонологии, М.,
1960, с. 90–91. Опозициите a-ô, a-ъ, a-ê са градуални, като а представя фонемата в позиция на
неутрализация (извън ударение), бидейки краен или външен член. От историческа гледна точка
причината за появата на тези опозиции е нарастващата роля на ударението като единствен про-
зодичен елемент в българския език.
46
замени ѫ→ъ, които са много по-редки от ѫ→а и се срещат в паметници

като Боянското евангелие, Велешкото евангелие, Кюстендилското еванге-
лие, също не би трябвало да ни заблуждават да смятаме, че ѫ и ъ са съвпад-
нали в гласна, която напълно се покрива с новобългарското ъ. Ясно е обаче,
че това ъ на мястото на ᴧ бележи гласна, различна по звукова стойност от
а. Много интересно е обстоятелството, че в паметниците със замяна ѫ→ъ
знакът за малка носовка може да бъде заместен със знак ѣ след съгласна и
ꙗ след гласни, както впрочем и в паметниците със замяна ѫ→а. Това обсто-
ятелство често е причина да се твърди, че ѧ е понижила гласежа си, като
се е превърнала в ѣ [ě]. Твърди се дори, че в старобългарски гласната ѧ е
имала стойност на „носово широко е“6. Ако обаче ѧ е съвпаднало с ѣ в сред-
нобългарски или старобългарски, то би трябвало да има същия развой като
етимологичния ѣ или т.нар. йотувано а (всъщност неетимологичен ѣ < ja),
които се подлагат на преглас, чийто резултат в част от българските говори е
появата на променливо а.
Все пак не бива да се премълчава съществуването на български го-
вори, в които рефлексът на ѧ съвпада с рефлекса на ѣ. Такъв е например
говорът на с. Мугла, Девинско, а също и генетично свързаният с родоп-
ските Банатски говор, където рефлексът на двете гласни е ê под ударение и
обикновено е извън ударение (В Банат, разбира се, има много отклонения
със задна гласна след затвърдели съгласни, вж. примерите на с. 40). По ин-
тересното тук е, че ê и в двата говора може да стои и на мястото на ь, срв.
напр. лêн, лêк, лếсен, лếскаф, тếван, тếнак, зếмам, лếска, напếна, дошếл,
отишếл, жếнам, шếпнам и зêт, пêт, мêк, мếсо, йếдар, йêтарва, гувếдо,
грêда, лếшта, пếтак, прếло, глếдам, прếдам, жếден, жếтва, шếтам,
шếпа, чếсту, гурếшто, тếшак и тêх, чилêк в Мугла7 и лêшта, мêк, мêсу,
пêт, пêтък, прếлца, рêт, дитế, прасế, телế – тêс (тьсть) в Банат, макар
че в повечето случаи в Банатския говор преобладава е или ъ на мястото
на ь8. Широкото ê в тия говори би могло да се получи също от прегласа
на ᴧ след мека съгласна, при условие че това ᴧ е било малко по-ниско и
по-отворено, т.е. клоняло е повече към а – ’ᴧ ≈ ’a > ê, като задържането
на това широко ê в тези говори е било подкрепено от наличието на ê от
ѣ, запазено впрочем и до днес. Това предположение напълно обяснява
мугленските факти, защото там рефлексът на ѫ и ъ е а. Същото а се
появява и вместо ь след затвърдели съгласни, напр. магла́, са́вна, са, а
и като резултат от т.нар. ерова епентеза – сам < смь. Такова широко
ê под ударение в този говор се среща и в общата форма на имената от
ж. р. след меки съгласни и там също е резултат от прегласа на а-гласна.
Същото ê в резултат на преглас намираме и в Разложкия говор във ви-
6
К. Мирчев, Историческа граматика..., с. 113–114.
7
Ст. Стойков, Говорът на с. Мугла, Девинско, ИИБЕ, ХХ, 1971, с. 21–22.
8
Ст. Стойков, Банатският говор, Трудове по българска диалектология, 1967, III, с. 97.
47
нителната форма на имената от ж. р. и в окончанията на глаголите за 3
л. мн. ч. сег. вр.9
Този развой на именните и глаголните окончания в тези говори може
да се дължи не на преглас, а на деназализацията на старобългарското но-
сово ä [ê], което в глаголицата се отбелязва със знака ѭ10. Носовото ѣ би
се задържало само ако в говора е съществувало носово а в същите фор-
ми – вин. пад. ед. ч. а-основи и в окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. на
презенса. Б. Велчева, търсейки следи от носовото а в българския език, до-
пуска, че в повечето български говори то се е изравнило с носовото ᴧ след
като е повишило гласежа си11, но в говори като Разложкия и Мугленския
изравняването е ставало по посока на а. Все пак трябва да се отнасяме
много предпазливо към възможността да съществува развой äN > ѣ в ня-
кои български говори, защото фактите на останалите говори свидетелстват
по-скоро за извършването на преглас на ᴧ в окончанията на посочените
форми. В самия говор на с. Мугла широкото ê се среща и в членната форма
за м. р. след меки съгласни, където несъмнено е получено след преглас –
гребенế, мажế и под.
С възможността гласежът на ᴧ да се понижи към а преди прегласа на
’ᴧ могат да се обяснят и някои а-рефлекси на ь и ѧ като напр. м’ак (Шумен-
ско и Силистренско), гр’ада (Неврокопско), žält в Шуменско и Хасковско,
както и в Солунските mä, tä, sä, imä. Тези рефлекси възхождат към широко
ê, получено в резултат на прегласа ’ᴧ = ’a > ê и споделят съдбата на ети-
мологичния ѣ, както и в говора на с. Мугла, където ê под ударение днес се
заменя с ’a, независимо от произхода си (вж. по-нататък, с. 77, 82). Също
така и в Банат широкото ê от ѧ и от ь се среща само под ударение, както и ê,
получено от ѣ. В Банатския говор обаче, изглежда, са действали едновре-
менно две противоречиви тенденции – едната, ᴧ да стане а, и другата – ᴧ
да се доближи до ъ. Затова там преобладават ъ и е рефлекси, особено при
наследника на ь. Фактът, че и в двата говора случаите с ê от ѧ са по-много-
бройни от случаите с ê от ь, заслужава особено внимание. Това означава,
че промените с предната носова гласна, и по-специално прегласът на ’ᴧ
от ѧ се е извършил след понижаването на гласежа на ᴧ и след прегласа на
’ᴧ от ь. Следи от подобен развой със съвпадение на ь, ѧ и ѣ в широко ê
могат да се открият и в Белослатинско, ако се съди по формите от с. Дра-
шан, приведени от К. Попов – вếтар, сếно, мếстата, мếсат, жилếзо – дêн,
овếн, оцếт, лêн, пêс, чếта, чếтоа – клếтва, говếда, Пếтко и оттам Пếтър,
Пếшко12. Българският диалектен атлас обаче не потвърждава тези данни по
отношение на ь и ѧ.
9
Ст. Стойков, Българска диалектология, С., 1962, с. 92.
10
Б. Велчева, Праславянски и старобългарски..., с. 105–112.
11
12
К. Попов, Говорът на с. Габаре, Белослатинско, ИИБЕ, 1956, IV, с. 112.
48
Напоследък тезата за ниския гласеж на старобългарската предна но-

сова гласна наново бе подета от М. Чомонев и И. Кочев13. Освен в светли-
ната на казаното по-горе тази теза не издържа критика и при съпоставка с
останалите славянски езици, доколкото ниският гласеж на праславянското ę
е свързан с развоя на ǫ във висока задна лабиална гласна и и понижаването
на гласежа на праславянския ě. В един такъв език като българския, където
двете носови гласни се пазят относително дълго време, противопоставяй-
ки се една на друга само по предност-непредност, а ѣ запазва широкия си
преден изговор, един такъв развой на ę към ä просто е невъзможен (вж. и
с. 104–105).
Мисля все пак, че причината за появата на знаците ѣ/ꙗ на мястото на
ѧ в паметниците със замяна ѫ→ъ е по-скоро чисто графична. Буквите ѣ и ꙗ
са единствените знаци, с които може да се означи задна нелабиална гласна
(средна или висока) след мека съгласна и ј. Срв. и значението на буквата я
в съвременния български правопис – в членната форма на имената от м. р.
и в окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сег. вр. на глаголите тя означава
не а, а ъ-гласна. Що се отнася до такива паметници, в които ѫ и ѧ взаимно
се заменят, то и там появата на ѣ/ꙗ след палатали е резултат от смесването
на носовките, но в тях просто са отразени такива среднобългарски говори,
в които ᴧ е съвпаднало с а. Дали все пак употребата на я като знак за гласна
ъ в новобългарски не е свързана със среднобългарската традиция, или пък
създателите на новобългарския правопис са се сблъскали със същите труд-
ности, с които са се борили и среднобългарските книжовници – липсата на
знак за ’ъ или јъ – и са избрали единствено възможния знак?14 Тук, разбира
се, не бива да се забравя, че и среднобългарското ѧ също е било употребя-
вано като знак за ’ᴧ.
Може със сигурност да се твърди, че в българските говори през оп-
ределен период действа тенденцията за лабиализация на ᴧ15. От това кога
тази тенденция е прекратила своето действие в различните български гово-
ри зависят различните или еднаквите (лабиални или нелабиални) рефлекси
на о, ъ и ѫ в нашите диалекти. В онези от тях, в които ᴧ е възникнало от о
и ъ по време на действието на тази тенденция, имаме лабиален наследник
на о и ъ и нелабиален наследник на голямата носовка. Това са говорите от
македонски тип (ѫ > a, ъ > o). В говорите, в които тенденцията към лабиа
лизация е съвпаднала с появата на ᴧ от праславянското о, наследниците на
13
М. Чомонев, Застъпник ä < ѧ в говора на с. Аврен, Царибродско, БЕ, 1986, с. 71–73. И.
Кочев, Особености на назалната вокална корелация в историческия развой на българския език,
БЕ, 1982, 3, с. 117–183.
14
Вж. Щепкин, Болонская псалтырь, Спб. 1906, Исследования по русскому языку, т. II,
с. 145: „Случаи замены ѧ через ѣ редки, но они поддерживаются случаями ѫ/ъ; относятся они,
быть можетъ, случайно не к ѧ старому, а к ѧ, полученному из ’ѫ (т.е. ѣ означава със сигурност
’ᴧ – бел. м.)“.
15
49
ѫ и ъ са нелабиални и съвпадат помежду си – това са по-голямата част от
източните и северозападните български говори, като изключим централни-
те родопски говори, в които, както и в някои крайни югозападни български
говори, наследниците на ѫ и ъ също проявяват склонност към лабализа-
ция. Като се има предвид обаче родопското акане, може да се твърди, че
там тенденцията към лабиализация не е престанала да действа все още,
като признакът лабиалност показва пряка връзка с ударението, доколкото
лабиалният гласеж на ᴧ се появява единствено при наличието на ударение.
В Дебърско и Костурско обаче лабиалният гласеж на ѫ, ъ и о не зависи от
ударението, което означава, че тенденцията е завършила своето действие,
но вероятно то е било по-продължително отколкото в останалите български
говори, където (с изключение на централните родопски говори) тя не е об-
хванала и трите посочени гласни. Възможно е и друго обяснение – гласната
ᴧ да е възникнала от о, ъ и ѫ (респективно ь и ѧ) приблизително по едно
и също време, така че дори тенденцията към лабиализация да е действала
сравнително кратко време, тя е могла да обхване и трите старобългарски
гласни. На такава мисъл ни навеждат някои старобългарски паметници като
Синайския псалтир, Синайския требник, Асеманиево евангелие, където ре-
дом със замяната ъ > о срещаме и замяна ѫ > о. Примерите от Синайския
псалтир са изнесени от Б. Велчева16.
В част от българските говори задната ерова гласна има едновременно
лабиален рефлекс о и нелабиален рефлекс, който съвпада с рефлекса на ѫ в
съответния говор. Б. Велчева обяснява това с тенденция рефлексът на ъ да
съвпадне с този на ѫ, която противодейства на тенденцията към лабиали-
зация на ᴧ и е по-силна в коренни морфеми17. Там, където еровата гласна
е била по-свободна (суфикси, префикси и членна форма), тя е получавала
лабиален наследник и именно в афиксите се срещат най-вече лабиалните
наследници на ъ, като техният брой нараства от североизток на югозапад.
Мисля, че не бива да се противопоставя тенденцията към лабиализация на
средната задна гласна, която представлява закономерен резултат от нара-
стването на значението на признака лабиалност във вокалната система на
българския език, на тенденцията ѫ [ᴧN] и ъ [ᴧ] да съвпаднат, като се из-
тъква особеното положение на коренната сричка, тъй като ѫ и ъ съвпадат в
повечето български говори независимо от това лабиален или нелабиален е
техният рефлекс. По-простото обяснение е следното – силният ъ (а и ь) не
се е нормализирал в гласна ᴧ едновременно във всички позиции, където не
е изпадал. Първоначално това се е осъществило в краесловие пред следва-
ща енклитика и в наставки и най-накрая в корени. Неравномерните проме-
ни със силните ерове са чудесно илюстрирани в посочената вече таблица
у И. Гълъбов, от която се вижда, че такива паметници като Зографското
16
Пак там, с. 144–145.
17
Пак там, с. 113, 157.
50
евангелие, Супрасълския сборник, където промените с еровете са слабо за-

стъпени, познават т.нар. изясняване на еровете само в суфиксални срички,
докато в Мариинското евангелие, Синайския псалтир, Асеманиевото еван-
гелие изясняването засяга силно несуфиксални срички (префикси, корени и
краесловен ер пред енклитика, съдържаща ерова гласна)18. В зависимост от
това на какъв етап от промяната ъ > ᴧ, която е неравномерна, е престанала
да действа тенденцията към лабиализация в различните говори, са се полу-
чили или не са възникнали двойните рефлекси на ъ. Там, където тенденци-
ята към лабиализация на ᴧ е траела, докато силният ъ се нормализира във
всички позиции, ъ има единствено рефлекс о; в онези говори, в които тази
тенденция е престанала да действа преди нормализацията на ъ в корените
на думите, о-рефлексът се среща в наставки, представки или в членната
форма. Доколкото всички изследователи смятат, че нормализацията и изпа-
дането на слабите ерове са се осъществили още в старобългарската епоха,
това означава, че тенденцията към лабиализация на ᴧ в част от българските
говори е прекратила своето действие още тогава – преди нормализацията
или на различни нейни етапи. (Изключение в това отношение, както вече
казахме, са о-говорите, в които и наследникът на ѫ също е лабиален.) Че
това е така, ни подсказва още един факт. Коренният слаб ер, който не изпада
в старобългарската епоха, не получава лабиални наследници (изключение
отново са о-говорите). Неговият рефлекс в българските говори съвпада с
рефлекса на голямата носовка, както блестящо доказа Б. Велчева, привеж-
дайки примери от а-говори и говори със запазен назализъм, в които наслед-
ниците на ъ и ѫ са различни, но съвпадат в тази позиция19. Тя обаче отново
обяснява този факт с тенденцията ѫ и ъ да съвпаднат в коренни срички.
Според мен промяната ъ > ᴧ (т.е. нормализацията) в тази позиция е
най-късна и едновременна с промяната ѫ > ᴧ (ᴧN). В полза на това говорят и
многобройните среднобългарски написания със знак ѫ на мястото на коре-
нен слаб ер в думи като мѫгла, мѫзда, стѫѕа и под. (Примерите вж. по-долу,
с. 56–57.)
Въпросът за запазването на слабия ер в българските говори е много
сложен. Съществуват различни опити да се обясни това явление, което е
засегнало в различна степен всички славянски езици. Последният, и спо-
ред мен най-сполучлив, опит е на съветската изследователка О. Малкова,
която смята, че делението на силни и слаби ерове не е било „категорич-
но“. „Наряду с наличием двух отчетливо выраженных типов произношения
редуцированных – сильного и слабого – существовали переходные типы
произношения, то есть различие между сильными и слабыми редуцирован
ными носило градуальный характер. В эпоху общего падения редуцирова-
нных славянскими языками были утрачени только определенно силные ре-
18
И. Гълъбов, Старобългарски език с увод в славянското езикознание, С., 1980, с. 120.
19
51
дуцированные (совпали с гласными полного образования или развились в
особый звук или звуки полного образования) и определенно слабые редуци-
рованные (выпали). Переходные по произношению типы редуцированных
падением охвачены не были. Эти сохранившиеся после общего падения
редуцированные позднее постепенно устранялись преимущественно через
замещение гласными полного образования“20. Задържането на тези ерове в
корена на думата, а според Малкова и в някои представки: въ-, въꙁ-, съ-,
както и в показателните местоимения сь и тъ и съюза нъ, се обяснява със
стремежа да не се съкращава морфемата, която със загубата на редуцирана-
та гласна би загубила и своята сричкотворност, а с това и своята изразител-
ност. Такава тенденция безспорно съществува в българските говори, но тя
не води изключително само до запазването на слабите коренни ерове. Това
е отбелязано още от Селишчев: „В некотором фонетическом положении ре-
дуцированный ъ перед слогом с гласными полного образования оставался и
после окончательной утраты слабых ъ, ь. В этом гласном ъ в таком особом
положении был не только давний ъ, но и совпавший с ним давний ь. Так по
диалектам был ъ между д-щ, т-щ, д-н, т-м, т-к, м-ст, м-ꙁд, м-г, л- начально-
го слога перед слогом с гласным полного образования: дъштер, дъштца,
тъшта, тъщанꙗ, дъно, тъма, тъмѣ, тъкнѫт (прѣтъкнеш), мъстт (вм.
мьстт), мъꙁда, мъгла (вм. мьгла), лъст. С гласным ъ такие сочетания
сохранились позднее в языке славян болгарских“21.
Ако след Селишчев анализираме данните на съвременните български
говори, то условията, в които е запазен слаб коренен ер, могат да се класи-
фицират по следния начин:
1. Шумова съгласна – следваща група от две шумови съгласни (про-
ходна, преградна) ск, зг, ст, жд, шт, хт – дъска, пъстърва, тъща, дъхтя,
лъхтя и т.н.
2. Шумова съгласна (обикновено преградна) – веларна съгласна или
група от веларна съгласна и назален сонор (пред х/хн може да стои и про-
ходна съгласна) – тъка, втъкна, тъкмо, пъхам, пъхна, дъхам, дъхна, съхна
и т.н.
3. Шумова съгласна – назална сонорна съгласна н или м: пъна, дъно,
тъна, тъма, жъна, жумя, гъна и т.н.
4. Начална африката – преградно т или начална група съгласни ст –
следваща група съгласни: чета, стъкло, стъбло, стъгна, стъгда и под.
5. Начален сонор – следваща съгласна или група съгласни: мижа,
мигна, мъкна, мъстя, мъждукам, мъзга, мъгла, лъжа, лъстив, ръжда, ръ-
гам, ръфам и под.22
20
О. В. Малкова, О принципе деления редуцированных на сильные и слабые, Вопросы
языкознания, 1981, 1, 101–102. В статията вж. и преглед на различните мнения по въпроса.
21
А. Селищев, Старославянский язык, М., 1951, с. 285.
22
Моята класификация на групите съгласни, в които се задържа слабият коренен ер, може
52
Варианти с изпаднал слаб коренен ер допуска само трета група (съ-

гласна – назален сонор), срв. дъно/дно, жъна/жние, жумя/жмичка, тънък/
кнок и т.н. (Единствено изключение е тка, ткая от втора група, за което ще
стане дума по-надолу.) Това ни кара да смятаме все пак, че и фонетичното
обкръжение е имало значение за запазването на слабия коренен ер, тъй като
след изключване на трета група, където се допуска и изпадане на ера, във
всички останали изпадането на слабия коренен ер би довело до образува-
нето на групи съгласни, чиято структура противоречи напълно не само на
праславянската и старобългарска отворена сричка, но и на структурата на
съвременната българска сричка. Не е случайно, че вариантността характе-
ризира именно тази група, където изпадането на слабия ер не влиза в проти-
воречие със сричковата структура (респективно с артикулационната база).
Нека си припомним, че подобни колебания се наблюдават и в старобългар-
ски и праславянски, срв. напр. племѧ от pledmę, врѣмѧ от vert-mę, но седмь.
Същевременно някои от думите от тази група показват интересни па-
ралели с други групи думи, които биха могли да ни дадат ключ към разиск-
вания проблем. Тук имам предвид следните факти: В онези южнобългарски
говори, в които коренният ер в това положение е изпаднал, сричкотворност-
та на глаголния корен се постига чрез неговото удължаване, така че вместо
жъна се появява форма жнием, жниеш и т.н. Но подобен развой в тези го-
вори показват и други глаголи, чийто коренен ер напълно закономерно е из-
паднал във всички български говори, тъй като неговото изпадане не води до
създаването на неудобни групи съгласни, срв. мьрѫ, мьрете > мра, но мрие
като жние, жрѣт, жьрѫ, но жрие, съпат, съплѭ > спя, но спие, трьт, тьрѫ
и станалото общобългарско трия (впрочем глаголът трꙑт, тьрѫ е отбеля
зан в речника на Миклошич), вьрѣт, вьрѭ > вра, но врие и т.н. По такъв на-
чин може да се обясни и ткая (от втора група), само че удължаването, чрез
което се запазва сричкотворността на глаголния корен, е станало по друг
модел – запазена е тематичната гласна на миналата основа. Единствено в
Банско, Белене и Якоруда се срещат форми тка, тчеш, тче. Общо взето
тези форми представляват изключение от правилото за запазване на корен-
да се доуточни от класификацията на полския българист Йежи Дума, направена въз основа на
диалектни данни от цялата българска езикова територия, представени във вид на 47 диалектни
карти за всяка една от лексемите със слаб коренен ер. За разлика от мен, той разделя групите съ-
гласни не според структурата на получаваната съгласкова група, а според наличието или липсата
на вокализация на коренния ер в нея, и според това различава три групи съчетания на съгласни:
1. Групи с вокализация в повечето случаи – l-g, m-gl, t-kn, s-vn, zv-n, z-vn, d-sk, l-sk, m-sk, m-st, l-st,
l-śt, cv-t, sn-x, l-ž, r-ž, r-žd. 2. Групи, в които вокализацията е ограничена по различни причини,
както фонетични, така и дължащи се на разлика в диалектната лексика – st-bl, t-č, d-gn, c-k, p-k,
t-k, st-kl, m-kn, č-m, t-m, d-n, g-n, m-n, p-n, t-n, z-n, d-st, l-št, p-str, b-š, d-šč, m-št, t-št, r-v, d-xn, l-xn,
p-xn, c-xn, p-zd. 3. Групи без вокализация, в които слабият коренен ер изпада – (b)č, (v)č, (k)d, (s)
d, vd, zd, žd, (s)dr, mk, s(t)l, tl, zl, dm, km, sm, žm, čn, kn, mn, vn, sp, br, dr, pr, str, vr, zr, ps, (s)s, vs, (t)št,
(x)št, (č)t, (k)t, pt, st, vt, xt, dn, čv, dv, gv, kv, zv, žv, lz. J. Duma, Wokalizacja jerów słabych w rdzennej
syłabie nagłosowej w południowo-wschodnej Słowiańczyźnie, Wrocław, 1979, c. 46–48.
53
ния ер, като на пръв поглед и западнобългарското штерка, черка, керка.
Там старият er-формант е бил преосмислен като част от корена, към който
допълнително се прибавя наставка -ка, така че изпадането на началното
съчетание дъ- не е направило корена несричкотворен (подобен развой има
и руското скатерть, което има същия корен като доска (дьск-), където сла-
бият коренен ер е запазен.
Стремежът към запазване сричкотворността на корена понякога може
да доведе и до ерова епентеза, ако по някаква причина коренът престане
да е сричкотворен – срв. широко разпространеното в българските говори
зъмя, замня, което се среща изписано с коренен ер в Манасиевата хроника
и в съчиненията на патриарх Евтимий и където коренът е престанал да бъде
сричкотворен поради съкращаването на безударното и23.
Не бива да се отминава и фактът, че в част от случаите коренният ер в
част от парадигмата се явява в силна позиция, и наслагването на двата типа
произношение – силно и слабо – и стремежът да се обобщи основата спо-
магат за задържането на ера и в слаба позиция. В такъв случай обаче към
разглежданите тук корени и думи трябва да се прибавят и всички думи от
мъжки род с ерово окончание в им.-вин. п. ед. ч. и коренен силен ер в тази
форма като пьнь, сънъ, дьнь, -чьтъ, шьлъ, вьсь, мъхъ, пьсъ и под., които
обикновено се смятат за чисти случаи, т.е. позицията на ера се приема за
недвусмислено силна. Но там се срещат и същите колебания при наслед-
ника на ь, както и в случаите със същински слаб коренен ер, срв. пън/пен,
дън/ден, пъси/пес/псе и т.н. и стъбло/стебло, опъна/опена, лъскаф/лескаф,
жъна/жена и т.н., да не говорим за христоматийните тънък/тенък, тъмен/
темен. Това съвпадение означава, че и в тези, на пръв поглед недвусмис-
лени, случаи е действала същата закономерност – да се запази сричкотвор-
ността на коренната морфема.
Както видяхме по-горе обаче, запазването на коренния ер не е било
единственият начин за постигането на това. Онези корени, където изпада-
нето на ера е лишило корена от неговата сричкотворност, а понякога е во-
дело и до възникването на недопустими групи съгласни, чието опростяване
би направило корена неразпознаваем, са могли да бъдат удължени с помощ
та на различни гласни (вж. по-горе трия, ткая и под.). Немалобройните
старобългарски написания днь, всь, шдь биха могли да отразяват един такъв
развой. Ако се съди по написания като неповннъ, страннъ, стннъ, старць,
неправдьнѣмь и под., това явление е могло да засегне и суфиксните срички.
Написания от този тип се срещат в Зографското евангелие, Савината книга
23
Интересно е да се отбележи, че формата с вметнат коренен ер зъм’а е характерна за на-
шите североизточни говори, докато формите със запазено ударено и са присъщи за нашите южни
и северни говори. Вж. М. Младенов, Формите зъмя и змия в историческия развой на българския
език, Palаeobulgarica, 8, 1984, c. 97–107. За разлика от мене, той смята, че различията в облика на
двете форми се дължат на стари праславянски дублети на корена.
54
и Синайския требник. Иван Добрев, който е събрал и подредил целия ста-

робългарски материал, открива следи от това произношение в старинни-
те български говори край Солун24. Именно в говорите от западнорупската
област изпада и коренният ер между т-н, д-н, т-м, т-к, т.е. в корените от
третата група според нашата класификация. Така че може да се допусне,
че част от южнобългарските говори са губели коренния си ер в тази пози-
ция (най-често между шумова и сонорна съгласна и по-рядко между две
шумови), като при глаголите сричкотворността на корена е могла да се по-
еме от тематичната гласна (обобщена от миналата основа или допълнител-
но прибавена по образеца на някое от спреженията), а при имената – от
окончанията. При имената от м. р. това се е отразило в запазването на кра-
есловния ер. По този начин се е постигало и обобщаването на основата на
името днь като дне, дн и т.н., като веднага бие на очи паралелизмът с нвб.
дно, всь като всичко и т.н. Дали този вид развой е бил възможен и в остана-
лите български говори? Данните на такива паметници като Савината книга,
Зографското евангелие, което напоследък все по-определено се свързва със
североизточно българско наречие, говорят, че този начин на запазването на
сричкотворността на корена не им е бил чужд, но впоследствие вероятно е
надделяло обобщаването на основата със запазен коренен ер, при което и
силните, и слабите ерове имат обща съдба.
Същевременно в корените с начален сонор (пета група) в български-
те говори вероятно са възникнали сонанти, които са се развили в начални
групи лъ, ръ, мъ, нъ, срв. лъжа, мъгла, мъкна, ръж/ръжен, ръст, ръвам и
под. В говорите, в които съгласната в е оставала сонорна, това е засегнало и
корените с начално в, срв. унук, удовица, унетре и т.н. Там където сонорна-
та съгласна е била смекчена пред ь, днес намираме е < ’ᴧ, вж. лескаф, лен,
лек, лесен и т.н. Възникването на начални сонанти е напълно допустимо,
тъй като в българския език се развиват нови сонанти р̥ и л̥ вътре в думата,
а в краесловие се появяват не само р-, л-, но и м-, н- сонанти, които водят
до появата на т.нар. епентетичен ер в цели словообразувателни категории.
Сравнението със съвременното руско състояние още повече ни убеждава
в това. Както знаем, в руските говори не са възниквали сонанти не само в
краесловие, но и в средисловието; не са се появявали и сонанти в началото
на думата, като коренният ер е изпадал, когато е бил слаб, и се е нормализи-
24
И. Добрев, Старинна черта на един южен български говор, Езиковедски изследвания.
В памет на проф. Ст. Стойков, С., 1974, с. 163–167. Независимо от И. Добрев за такъв развой със
запазен слаб краесловен ер съобщава и В. В. Колесов, Историческая фонетика русского языка,
М., 1980, с. 120–121. Той привежда многобройни примери от староруски паметници от XIII –
XIV век, подчертавайки, че най-често те се срещат в Новгородските грамоти, където са отразени
множество диалектни особености. Аналогични особености се откриват и в някои западносла-
вянски писмени паметници, а от съвременните славянски наречия следи от такъв развой има в
североизточните полски говори, в лужишките, кашубските и в някои словашки говори. Колесов
смята, че такова развитие са претърпели по-голяма част от съседните севернославянски говори.
55
рал, когато е бил силен, срв. рус. мгла, ржать; примкнуть, рвать, лесть, но
льстить; ложь, но лгать, лживый; лен, но льняной; рожь, но ржаной; мох,
но мшистый с българските мъгла; ръмжа; мъкна; ръвам; лъстя; лъжа;
лен, ленен; ръж, ръжен; мъх, мъхест. Явно е, че българските рефлекси не
се дължат на редуването на силната и слабата позиция на коренния ер. Едва
ли това е и стремежът да се обобщи основата на думата, защото такъв стре-
меж не се забелязва в случаи като ден-дни, днес, пес-псе, зъл-зли, зло, злоба,
злост, дошъл-дошла, както се допуска и редуването в суфикси – овен-овни,
старец-старци и под., където силната позиция се редува със слабата.
И така, бихме могли да обобщим, че в българския език съдбата на
силния коренен ер и на слабия коренен ер не бива да се отделят една от
друга и да се противопоставят една на друга, тъй като се подчиняват на
еднакви закономерности: 1. Стремеж да се запази сричкотворността на ко-
рена; и 2. Стремеж да се постигне такава структура на сричката, която да не
затруднява говорещия и да не налага опростяването на нововъзникналите
групи съгласни. В среднобългарските паметници знак за носовка (голяма
и малка) се появява както в корени, в които ерът е преимуществено слаб,
така и в корени, където силната позиция преобладава, редувайки се със сла-
бата, срв. напр. във Врачанското евангелие сѫть (род. п. мн. ч. от съто),
сѫтъ (същата форма от сътъ ‘пчелна пита’), мѫꙁдѫ, дрѫколъм, въꙁнѧꙁе,
вьнѧꙁ, въꙁнѫꙁъ, въꙁнѧꙁъше. (Дали с малката носовка тук не се отбелязва
именно мекостта на предходната съгласна пред наследника на силния и на
слабия коренен ер?) Вж. и в Хлудовия паримейник мѫгла, стѫꙁы, вь мѫглѣ,
мѫглоѭ, лѫжьныхь; Болонски псалтир стѫꙃа, стѫгна, голямата носовка в
корените тък-, дъшт-, мьст-, тьшт- в езика на влахо-българските грамоти.
Появата на знака за носовка в тази позиция е още един довод в полза на
твърдението, че съдбата на силните и на слабите ерове не бива да се раз-
дeля. Случаите с вторичен вокализъм в селата Сухо и Висока също засягат
не само преимуществено слабите, но и еровете, при които преобладава сил-
ната позиция, срв. бънчфа С, В; бънц, бънsо (бъꙁъ), мъŋгла, стъŋглу25.
Тук би трябвало да се внесат някои уточнения – слабият или реду-
ващият силната си позиция със слабата коренен ер се задържа само при
условие, че коренът е едносричен. Ако коренът има две или повече срички,
или пък се схваща като такъв, изпадането на слабия ер става независимо от
промените, които предизвиква в структурата на сричката, вж. по-горе щер-
ка и дъщеря, както и стб. пшенца < пьшенца, птца < пътца, нвб. всичко/
сички < вьс-к-ько, всеки/секи < вьсѣкъ и под., в които старият едносричен
корен се е сраснал с наставките и не може да бъде отделен от говорещия26.
25
Примерите с вторичен назализъм са взети от Б. Велчева, Праславянски и старобългар-
ски..., с. 150.
26
Подобна зависимост между броя на сричките в думата и вокализацията на слабия коре-
нен ер търси и Шевельов. Според него обаче слабият ер се вокализира само в двусрични думи,
56
Това добре се свързва със случаите, в които се запазва краесловният ер на

едносрични старобългарски думи, най-често в показателните местоимения
тъ и сь, които в Савината книга придобиват вид то и се (с изяснен ер, ма-
кар че изясняването е чуждо за говора на преписвача). Подобен е и случаят
с противопоставителния съюз нъ, който в среднобългарските паметници
редовно се изписва с голяма носовка – нѫ. Написанието нѫ е успоредно
на написанията от типа мѫгла, стѫза, в които е отразен нормализиран слаб
коренен ер, и едва ли е форма с удвоение нън, както смята К. Мирчев27.
Книжовното новобългарско но би могло обаче да бъде както русизъм, така
и плод на български диалектен развой нъ > но, който не е намерил отраже-
ние в старобългарските и среднобългарските паметници. Че това е напълно
възможно, показва нвб. този, той, тойзи < тъ за м. р., усилено с наставка
-з или - със старо изясняване ъ > о. Усилените форми на тъ обикновено
се отнасят към периода, в който редуцираните са вече изчезнали, но дори да
допуснем, че тъ е старинна форма, промяната -ъ > -о не е характерна за
българските говори, срв. мили (мой), добри (ми приятелю), както и прилага-
телните на -ски, -шки, -ки, които са наследили облика на сложната форма за
м. р. ед. ч., а и този тип изясняване на ъ в о е доста рядък още в старобъл-
гарските паметници. Изменението то < тъ в старобългарските паметници,
които не познават промяната ъ > о, е още едно доказателство на нашата
теза, че, от една страна, нормализацията на еровете не протича равномерно
и едновременно, и от друга страна, че склонността към лабиализация на
задната гласна ᴧ в някои говори е прекратила своето действие твърде рано
и затова не е обхванала нормализираните по-късно ерове. Може да се пред-
полага също, че при известни услови са били задържани слабите ерове в
едносричните предлози-представки въ-, съ-, въз- и в предлога къ. Тук оба-
че са се наложили различни словообразувателни модели, които са въздейст-
вували върху по-старите фонетични закономерности, така че картината е
доста пъстра. Все пак, ясно е, че слабият ер във въ- и съ- се е запазвал пред
следващи в и с/з, за да не се извърши евентуална асимилация и опростяване
на двойната съгласна, което води и до разрушаването на морфемната струк-
тура на думата. От друга страна, съгласната в в старобългарските говори
дълго време е пазела своя сонорен характер, така че вероятно е могла да
бъде сричкотворна и това също обяснява редовното изписване на ера в пред-
лозите-представки въ-, въз- в среднобългарските паметници. Нека сравним
редовното дъвр вм. двьр, групата -ъв- в наставката -ьствьн- (чювьстъвно)
с редовното изписване на ъ (знак за звучащ ер) в среднобългарските тър-
а в трисрични – не. В някои често употребявани двусрични думи, завършващи на кратко о и е,

ерът обаче е могъл да изпада, србх. duȃ, stȏ, kdȏ, kci, ko ~ tkȏ, zlȏ, gdȇ, но koga. G. Y. Shevelov,
Weak Years in Serbo-Croatian and South Slavic: development in the word initial syllable, Zbornik za
filologiju i lingvistiku, VIII, 1965, с. 34.
27
К. Мирчев, Историческа граматика..., с. 255.
57
новски паметници в предлозите въ, съ и къ. За стремежа крайният ер на
тези предлози да бъде задържан свидетелстват и удвоените новобългарски
форми въф, със, както и удължаването към < къ-мо, обобщеното въз-, като
представка, като изключим книжовното взема.
Няма основание обаче да се смята, че коренният малък ер рано е съвпад-
нал с големия. Многобройните е-рефлекси, изнесени в главата за еровете, на
мястото на етимологичен ь са доказателство за това, че разликата между два-
та ера се е пазела достатъчно дълго време, за да могат съгласните да се смек-
чат пред ь. От колебливата мекост на предходната съгласна е зависело дали
рефлексът на ь ще бъде предна или задна гласна. Определено в някои говори,
като например балканските, преобладава задният рефлекс на ь без наличието
на предна мекост. В странджанско-тракийските пък преобладава е-рефлексът
на коренния малък ер. Ранно съвпадение на ь с ъ в корена може да се предпо-
ложи единствено в отделни корени, в които ерът е преимуществено слаб (т.е.
в повечето от формите на неговата морфологична и лексикална парадигма
той попада в слаба позиция). И бидейки слаб, е изложен на въздействието на
съседните артикулации, срв. напр. мôгла, но д’ôн в родопските говори. Но и
в тази група думи има отклонения, вж. стъбло – стъбло и стебло, стькло –
стъкло и стекло, даже цекло, -пьнѫ – опъна, дьска – дъска и г’аска, лъскаф
и лескаф и др., което означава, че извършването или неизвършването на
еровия преглас в старобългарски не е единственото възможно обяснение.
При всички случаи задната гласна на мястото на етимологичния ь може
да се обясни със затвърдяване на предходната съгласна. Това особено се
отнася до тия случаи, в които има дублети с е/’ъ/ъ в един и същ говор, а
обикновено тези дублети се явяват там, където силната позиция на ера
се редува със слаба. Да се твърди, че в пън, тъмен и под. ъ-гласната е
получена от голям ер, възникнал в резултат от еровия преглас, е най-мал-
кото непредпазливо, тъй като това обикновено се обяснява с по-голямата
честота на формите със следваща сричка, съдържаща задна гласна, в па-
радигмата на тези думи. Това е обаче само едно предположение, тъй като:
1. Няма реална възможност тази честота да бъде измерена; и 2. В един и
същ говор покрай пън (ако все пак приемем, че тук преобладават формите,
в които следващата сричка е със задна гласна) се казва и опъна, макар че
тук в парадигмата на сегашно време и на имперфект преобладават фор-
мите с предна гласна. Същевременно следи от обратния преглас ъ > ь
пред предна гласна почти не се срещат в българските говори, като изклю-
чим трестига, дештерка, дебри и топонимите Дебър, Дебърце. А бихме
очаквали, ако допускаме, че в говорите с опена малкият ер се е задър-
жал непрегласен под влиянието на преобладаващите форми със следваща
сричка, която има предна гласна в парадигмата на сегашно време, да има
потена вм. потъна, лежа вм. лъжа, както например се срещат тека вм.
тъка в Габровско.
58
Б. Велчева смята, че промяната ъ > ь според еровия преглас в старо-

български е по-ранна от промяната ь > ъ и се е извършвала преди изяснява-
нето на еровете, като затова е засегнала не само слабите, но и силните ерове
(напр. безденѣ, бедръно в Син. тр.), докато промяната ь > ъ засяга само не-
изяснените запазени слаби коренни ерове, т.е. станала е след изясняването и
затова имаме мъгла, стъбло и под., а пън се е обобщил под влияние на пъно-
ве, лъв – на лъвове и т.н.28 Обяснението е остроумно и убедително, но остава
открит въпросът, който поставихме – защо все пак следите от промяната ъ
> ь са толкова оскъдни. Не бива да се отминава и фактът, че в останалите
славянски езици еровият преглас и на ъ, и на ь не е оставил почти никакви
следи. Тук неминуемо стигаме до един друг въпрос. Дали фонетичното обяс-
нение на Ягич за еровия преглас, поддържано от Ван Вейк и от Шчепкин,
е единствено възможно. Дали, както допуска Август Лескин, написанията
зьл, дьн и под. не се отнасят към период, в който слабите ерове вече са
изпаднали, а ь означава мекостта на предходната съгласна, наследена или
придобита?29 Към подобно предположение се скланя и Селишчев, като из-
тъква, че така се обяснява редовното ъ след к, г пред сричка с предна гласна
(кънжьнкъ, кънѧѕь, къде, гѫгънвъ), както и редовният ь пред сричка със
задна гласна след меки съгласни (бльвотна, коупльнааго, запльвашѧ, поклонь-
шамъ, чьто, рождьство и др.), при това той изрично подчертава, че мекостта
на съгласната не пречи на веларизацията на ь в ъ. Като доказателство за
това, че знакът ь в старобългарски може да означава мекостта на съгласната
пред него, Селишчев привежда и редовното к немоу, к нмъ срещу вь немь,
вь не, вь нѭ в Супрасълския сборник30. У самия Н. ван Вейк, който е най-
ревностният привърженик на фонетичната природа на прегласа и неговият
най-съвестен изследовател, могат да се намерят някои твърде интересни на-
блюдения, до известна степен примиряващи двата противоположни възгле-
да върху този преглас. Най-напред съществено е наблюдението, че прегласът
зависи не само от следходната гласна, но и от качеството на обкръжаващите
ера съгласни, като след шушкавите и съскавите палатали неговото качество
зависи само от тях, а след к, г, х може да стои само ъ. Когато л, н, р остават
меки, те също задържат след себе си ь. За Зографското евангелие той прави
следните изводи: Съгласната с задържа прегласа на следващия голям ер, а
лабиалното в го подпомага. От следващите ера съгласни – задноезичните
пречат на прехода ъ > ь, лабиалите също му се противопоставят (п по-малко
от в, м, б). Денталите, редом със с, ч, ц, допускат или дори предизвикват този
преглас в противоположност на ш, ж, шт; л, н, и р го подпомагат, най-вече
мекото н. Следходните лабиали, които пречат на прегласа ъ > ь, предизвик-
28
Б. Велчева. Праславянски и старобългарски..., с. 135–136.
29
A. Leskien. Die Vokale ъ, ь in den Codices Zographensis und Marianus, Archiv für slavische
Philologie, XXVII, 1905, s. 345–349.
30
А. Селищев. Старославянский язык, с. 288–289.
59
ват прегласа ь > ъ дори когато се намират пред предна гласна. Що се отна-
ся до предходните консонанти, то ония, които предизвикват преглас ъ > ь,
задържат прегласа ь > ъ и обратно. Съгласните к и г стоят само пред ъ, на
чието звучене те оказват консервиращо въздействие, лабиалите предпочитат
следващ ь, от денталите едни силно предпочитат следващ ъ, а при остана-
лите това е слабо изразено. Последователността е с т з д, но ако се вземат
предвид л, н, р, тя придобива следния вид.
с
р
т
з л н
д
В резултат на тия многократно преплитащи се въздействия прегла-

сът е ставал ту по-силно, ту по-слабо, като вероятно новополученият звук е
могъл да варира свободно между наследеното ъ и ь31. Този междинен звук
според мен е бил отбелязван ту като ъ, ту като ь в зависимост от субектив-
ното произношение и слухово възприятие на преписвача, от съседните гра-
феми, от правописа на подложката и т.н. Фактът, че извършването на еровия
преглас зависи от предходните и следходните съгласни, е много важен и
особено като се има предвид, че най-твърдите веларни съгласни и „най-ме-
ките“ шушкави и съскави палатали и палаталните л, н, р всъщност предо-
пределят качеството на следходния ер, можем да допуснем, че в останалите
междинни случаи осъществяването на прегласа зависи от склонността на
съгласните, обкръжаващи ера, да бъдат смекчени или да си остават твърди.
Ако сравним данните на съвременните български говори (случаите
със запазен слаб коренен ер и рефлекс на непрегласен ь), ще видим, че та-
къв рефлекс се среща най-често след п, т, д, л, т.е. лабиали и дентали, които
и в старобългарски според Ван Вейк проявяват предпочитание към следващ
ь, като в този случай те просто са задържали етимологичния малък ер в своя
корен (вж. в главата за еровете опена, темен, лескаф и под.). Не случай-
но е и това, че в родопските говори предходната мекост пред наследника
на малкия ер почти без изключение се пази, т.е. там еров преглас не се е
извършил. До известна степен това важи и за говорите в Странджанско и
Тракийско. Тогава имаме ли основание, в право ли сме да допускаме, че в
останалите български говори (най-вече балкански) е имало еров преглас?
От друга страна, явно е, че липсата на еров преглас ъ > ь в мъкна, тъка (за
тека, течеш споменахме по-горе), дъхна, съхна (втора група според нашата
класификация) може да се обясни със задържащото влияние на следващия
велар, което напълно се покрива със старобългарските факти.
31
60
Освен консонантното обкръжение върху прегласа на еровете (ще про-

дължим да го наричаме така) влияние е оказвала и интензивността, с която
се е произнасяла еровата гласна. Пак според Ван Вейк минималната интен-
зивност, която е предхождала окончателното изчезване на ера, е могла да
предизвика еров преглас, тъй като един много слаб и кратък звук е особено
силно изложен на влиянието на следващата сричка32. Това означава, че еро-
вият преглас тясно е свързан с изпадането на редуцираните. Именно затова
често пъти е невъзможно да се реши дали една старобългарска графична за-
мяна на единия знак за ер с другия е резултат от този преглас, или пък този
ер просто вече не се е произнасял (това важи за повечето старобългарски
паметници без Зографското евангелие и Савината книга, където изпадането
на слабите ерове все още е в зачатък; възможно е обаче те да ни представят
такъв етап от развоя на слабите ерове, когато те са се произнасяли с нама-
лена интензивност).
Едва ли може да се мисли, че слабият коренен ер, запазен и до днес
в балканските говори, се е произнасял с минимален интензитет. Вече по-
казахме, че неговата съдба е неотделима от съдбата на силния коренен ер,
така че дори и да приемем обяснението на Б. Велчева, че прегласът ъ > ь
предхожда прегласа ь > ъ и затова засяга и силния голям ер, ъ-рефлексите
на слабия коренен ь не могат да се дължат на еровия преглас. Вече под-
чертахме, че те показват същата дублетност, както и рефлексите на силния
коренен ь.
И така, рефлексите на о, ъ, ѫ и на ь и ѧ, които съвпадат с ъ и ѫ, могат
да бъдат изведени от една и съща задна средна артикулация ᴧ. Ако разпо-
ложим тази гласна и рефлексите на о, ъ и ѫ в българските говори върху из-
вестния четириъгълник на кардиналните гласни33, то ще получим следното:
Фиг. 1
Пак там, с. 34, вж. и В. Щепкин, Разсужденiе..., с. 207.
32
Daniel Jones, An outline of English phonetics, Cambridge, 1962, с. 34–35. Макс Манголд.
33
Увод в езикознанието с оглед на българския език, С., 1988, с. 67–75.
61
Рефлексите на ъ и ѫ се намират в защрихованата област, доколкото
нашето а е ниска, но по-скоро средна, отколкото задна гласна, нвб. ъ – почти
висока централна гласна, редуцираното а – почти ниска централна гласна,
о отговаря на о от кардиналните гласни, а широкото ô е с лабиализация, т.е.
широкото ê е почти ниско и предно, т.е. еа (в някои части на Тетевенския
говор то клони към е). Или схемата придобива следния вид:
Фиг. 2
От чертежа се вижда, че всяко минимално преместване на най-висо-

ката точка на гърба на езика напред или пък по вертикалата е довеждало до
качествена промяна в характера на гласните.
Оттук излиза, че най-близко до предполагаемото старо състояние
са говорите с широко ô на мястото на ᴧ, като връзката на ударението с
включването на допълнителната лабиална артикулация е безспорно, тъй
като ô се появява само под ударение. Включването на устните в артику-
лацията на ᴧ е могло да бъде придружено с повишаване на гласежа – така
се е получило о. Твърде възможно е преходът да е станал постепенно ᴧ
> ô > о, като именно лабиализацията е предизвикала и повишаването на
гласежа. Родопското акане, което Д. Тилков не смята за вторична редук-
ция на о34, а вижда в него старинно историческо редуване: а на мястото
на старобългарското и праславянското о извън ударение – о под ударение,
а и родопските о-говори показват, че един такъв развой е напълно въз-
можен. Лекото понижаване на гласежа, заедно с преместването на езика
напред, е изтегляло артикулацията на ᴧ към а и а̣ в зависимост от наличие
то или липсата на ударение върху гласната. Не е случайно и това, че о- и
а-рефлексите на ᴧ са и относително по-ранни от ъ-рефлексите, тъй като
промяната към ъ е свързана с повишаване на гласежа, което може да бъде
34
Д. Тилков. Към въпроса за типологията на родопското акане. Изследвания върху бъл-
гарския език. С., 1983, с. 300–311.
62
предизвикано единствено от някакъв допълнителен фактор. Говори като

Панагюрския, в който ъ се среща само под ударение, а извън ударение
стои а, или като мизийския шуменски говор, в който високото ъ се явява
само под ударение, ни навеждат на мисълта, че и тук ударението е станало
фактор, повишаващ гласежа, след като тенденцията към лабиализация е
престанала да действа. Въобще фактът, че в редица български говори а
стои на мястото на ᴧ извън ударение, добре се свързва с това, че в артику-
лационно отношение разликата между ᴧ и а̣ е минимална. Но освен уда-
рението явно е било необходимо и допълнително условие за развой към
по-висока гласна, тъй като в говори като Тетевенския с ê от ᴧ ударението
е предизвикало понижаване на гласежа, което е по-естествено, доколкото
в българските говори гласните под ударение са по-широки и по-ниски,
отколкото извън ударение, така че, ако имаме а извън ударение, логично е
под ударение при липсата на лабиализация да се яви а или дори ê. Тогава
какъв е този допълнителен фактор, който предизвиква появата на ъ под
ударение в част от българските говори и рязко ги противопоставя на оста-
налите славянски наречия, в които звукът ъ е твърде рядък и се среща като
фонемен вариант на а извън ударение? Вече споменахме, че ъ-рефлексът
е и относително най-късен спрямо останалите о- и а-рефлекси, така че
обяснение за неговата поява би могло да се търси в две посоки – като
резултат от вътрешнодиалектен развой и като резултат от чуждо езиково
влияние. Б. Велчева смята, че ъ-гласежът е свързан с по-дълго запазения
назален призвук на наследника на ѫ в част от българските говори. Според
нея той е онзи фактор, който е модифицирал гласежа на ᴧ към ъ. За гово-
рите с ъ от ъ и ѫ, а такива са голяма част от източните български говори и
най-южните западнобългарски говори, тя предполага смесване на гласежа
на ᴧN от ѫ и ᴧ от ъ, като нелабиалният изговор се е настанил във всички
позиции или най-малкото в коренните морфеми. Тя привежда и убедител-
ни паралели, в които появата на ъ-образен гласеж зависи от сонорното
обкръжение35.
Без да оспорвам схващането на Б. Велчева, смятам, че известна роля
за възникването на ъ в българския език са изиграли контактите на бъл-
гарското население с романското влашко население, в чийто език има две
ъ-образни гласни фонеми. Както споменахме по-горе, артикулационната
разлика между а̣ и ê [еа] е минимална и появата на е-рефлекса лесно може
да се обясни с увеличаването на челюстния ъгъл при артикулация на уда-
рена гласна срещу по-малкия при учленяването на неударения рефлекс
а, като това е предизвикало и преместването на езика напред. Че появата
на широкото ê също е относително късна, свидетелства обяснението, че ê
[еа] от ъ и ѫ не е засегнато от ятовия преглас. Този факт оборва тезата на
35
63
И. Гълъбов, който смята, че е-рефлексът е твърде ранен, позовавайки се
на един-единствен пример с объркани носовки от ΧΙΙ в.36
Вече показахме (вж. двете предходни глави), че след мека (наследена
от праславянски или по-късно смекчена пред предни гласни ь и ѧ) съгласна
задната гласна ᴧ в част от българските говори се е подлагала на преглас.
Задържащо влияние върху прегласа е имала съседна сонорна назална ар-
тикулация, вж. широко разпространените бол’ън, глад’ън, тъм’ън и под.
В резултат на прегласа са възникнали е-образни гласни (е, ẹ, е̥ ) и по-рядко
и-гласни, което несъмнено е свързано с повишаването на гласежа на ᴧ. Ре-
шаващо значение за извършването на прегласа е имало ударението. Това
показват и данните от съвременните родопски говори, в които прегласът е
само в зачатък и се извършва единствено под ударение37. Като доказател-
ство, че такъв преглас е възможен, могат да се приведат случаите, в които в
българските говори се преглася гласна ᴧ на мястото на етимологичен ъ или
ѫ след стари и нови палатали. Това обикновено се наблюдава във формата
за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сег. вр. на глаголите от второ новобългарско спре-
жение (ΙV старобългарско), където в част от говорите (предимно източните)
меката съгласна от 1 л. ед. ч. се е обобщила и във формите за 3 л. мн. ч., а
старото редуване д-жд, т-шт, с-ш, з-ж, ст-шт, п-пл, м-мл, б-бл, в-вл се заменя
с ново д-д’, т-т’, с-с’ и т.н. Среща се също и в членната форма на имената
от м. р. с меко склонение в старобългарски и в среднобългарски и в старата
винителна форма на имената от ж. р. стара jа-основа, превърната в casus
generalis. Срв. напр. мизийското окончание за 1 л. ед. ч. -и и за 3 л. мн. ч.
-ит в Съртовете, а извън тях -ẹ, -ẹт. Същите гласни намираме и в общата
форма на имената от ж. р. със старо меко склонение 38. Подобен преглас
(ᴧ > ẹ) Милетич отбелязва още в Старозагорско, Сливенско, Странджа, Тра-
кия, в Еленско-Дряновско-Котелския говор, в централните балкански гово-
ри. Прегласът не е чужд и за западнорупските говори (Неврокопско)39 и на
западнобългарските говори40. Тук не включвам разложките вонêˊ > вонѭ,
главнê, спê, връвê 41, където широкото ê, освен като резултат от преглас,
може да бъде обяснено и като наследник на широкото носово е, отбелязано
с глаголическия знак ѭ42.
36
И. Гълъбов, Българският ê-диалект, Избрани трудове по езикознание, С., 1986, с. 253–265.
37
Вж. у Сл. Керемидчиева, Определена фонема ъ̂ в говора на Ропката, Втори междуна-
роден конгрес по българистика, Доклади, т. V, Диалектология и ономастика, С., 1988, с. 162–168
примерите на с. 164 от типа на братуч’ъ̂ ́т/братуч’е̥т/братуч’ет, дл’ъ̂ ́ги/дл’е̥ги/дл’еги, п’ъ̂ ́т/
п’е̥т/п’ет и под., които показват, че прегласът на ᴧ след мека съгласна е живо явление.
38
L. Miletič, Das Ostbulgarische, s. 69–70.
39
К. Мирчев, Неврокопският говор, с. 33.
40
Цв. Тодоров, Северозападните български говори, СБНУ, 41, с. 18.
41
Ст. Стойков, Българска диалектология, С., 1962, с. 92.
42
64
Широкото разпространение на прегласа на ᴧ от етимологични ъ и

ѫ, въпреки силно действащата силна аналогия, е още едно доказателство
в подкрепа на изложената от нас теза, че следите от пълното смесване на
еровете и носовките в българските говори са били заличени от последвалия
преглас на задната гласна след предходната мека съгласна.
65
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
НОВАТА ЙОТА В БЪЛГАРСКИТЕ ГОВОРИ И НЕЙНОТО
ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ ПРЕДХОДНИТЕ СЪГЛАСНИ
Както е известно, новата йота в българските говори възниква в резул-
тат от консонантизацията на високата предна гласна и, когато тази гласна
се намира извън ударение и в съседство с друга гласна1. Нововъзникналата
поствокална йота в такива случаи като тайна < тана, бой < бо, стой <
сто, лей < лѣ, бий < б и под. е съвпаднала с наследената от прасла-
вянски интервокална йота, като по този начин е разширила употребата на
фонемата. Същевременно появата на поствокална йота е част от процеси-
те, свързани с преструктурирането на праславянската и старобългарската
сричка, тъй като консонантизацията на и-гласната, както и изпадането на
слабите ерове, води до появата на затворени срички. В резултат на възник-
ването на поствокалната йота в българския език отново се появяват низхо-
дящи тавтосилабични дифтонги, които в праславянски са били подложени
на монофтонгизация и са изчeзнали, превърнати в предни гласни  или ѣ. В
някои от случаите всъщност се възстановяват старите дифтонги, срв. напр.
нвб. бой с прасл. boi̭-os и т.н. Именно за поствокалната йота кирилската
азбука не е разполагала със специален знак и за нея впоследствие е изобре-
тена буквата и с кратка, която употребяваме днес. Наследената от прас-
лавянски йота, която, както вече казахме, е била само интервокална, не се
отбелязва последователно в средновековните ни писмени паметници, и до-
колкото това е ставало, за тази цел са били използвани знаците за йотувани
гласни ю, ꙗ, ѭ, ѩ(ѧ) и . Редом с поствокалната йота от консонантизацията
на и-гласните възниква и нова постконсонантна йота, която повтаря съдбата
на праславянската постконсонантна йота, като се слива с артикулацията на
предходната съгласна и я палатализира. Постконсонантната йота възниква
в думи, които имат наставки или окончания, съдържащи гласна и, следвана
от друга гласна. Това са:
1. Имена от ср. р. с наставка -н/-ь. Това са най-често или събира-
телни (камен, лоз), или отглаголни съществителни (ношен, пьсан,
1
Б. Велчева, Праславянски и старобългарски фонологически изменения, С., 1980, с. 125.
66
пѣн, отврьст). По-рядко с тази наставка се разширяват стари консо-

нантни или i-основи, напр. знамен, разлч, или пък се образуват сложни
думи от различни устойчиви словосъчетания като безакон от бе-закона,
лцемѣр от мѣрт лце, съдрав от *sъn-dorvъ и т.н. Окончанието - е
характерно и за някои имена от м. р. във формата им за им. п. мн. ч., където
то е наследено от i-основите, напр. люд, мѫж, кон и под. В част от
българските диалекти, най-вече югозападните, тези форми за мн. ч. са се
смесили със събирателните съществителни на -.
2. Имена от ж. р. с наставка -ꙗ/-ьꙗ – ламя, бамя, свиня, мълния от по-
стари имена на - като млън, свн; някои от тези имена в старобългар-
ски са били събирателни, срв. напр. братꙗ > братя, вж. и днешните форми
къщя, коля, нивя, които възхождат към същия словообразувателен тип.
3. Наречия на -ѭ/-ьѭ като ноштѭ, дьнѭ > нощя, деня. Можем
да допуснем, че новата йота, сливайки се с предходната съгласна, първо-
начално я е удължавала. Следи от това удължаване можем да открием в
Странджанския говор, където съществуват дълги меки съгласни к’, г’, л’,
н’ и х’, срв. напр. прък̄ ’е, ливаг̄ ’е, кол̄ ʼе, зел̄ ’е, камен̄ ’е, сух̄ ’ет. „Употре-
бата им все в позиция пред й показва как с поглъщане на причинителя на
палатализацията се е достигнало до степен на компенсация, предхождана
от първоначално дублиране на консонантите. Сливането на консонантите с
причинителя на палатализацията е по-силна степен на акомодация, за коя
то в говора също има много примери: мъжйе, мравйе, снопйе, свинарйа,
конарйа, цръвйасъм“2. Възможно е върху акомодацията между консонанта
и новата йота да е влияело и ударението. Т.напр. в Кюстендилския говор
тя е настъпила само пред неударена следваща гласна, срв. л’у́г’е, го́ск’е,
бра́к’, но симидйе́, адетйе́, креватйе3. Разбира се, не е случайност, че имен-
но сонорните съгласни л и н, както и веларите, са запазили дължината си,
възникнала под въздействието на новата йота, доколкото същите съгласни
най-дълго време запазват мекостта си в българските говори. Нещо повече,
в западните български говори те са единствените меки съгласни фонеми.
Поради мястото си на образуване тези съгласни са и най-склонни към смек-
чаване пред следваща предна артикулация.
Следите от смекчаването на съгласните пред новата йота са най-добре
запазени там където тя е следвана от задна гласна, което е способствало за
фонологизирането на нововъзникналата мекост, срв. напр. нвб. книжовно
свин’а, ден’а, ношт’а, брат’а, но пеене, ходене и под., където пред след-
ващата предна гласна мекостта на съгласната е загубена. Най-съществено
влияние новата йота е оказала върху артикулацията на предходните дентали
т и д, които в част от българските говори, както източни, така и западни, са
2
Т. Бояджиев, Промяната т’, д’ > к’, г’ в Странджанския говор, Език и литература, 1973,
4, с. 39.
3
67
се превърнали в меки к’ и г’. Това единство на процесите, свързани с промя-
ната т, д > к, г, се подчертава и от Т. Бояджиев, който изследва явлението в
Странджанския говор, където то е с най-широк обхват, и определя ограни-
чаващите го фонетични фактори. По обхватност на явлението, т.е. по брой
на позициите, в които се среща преходът т, д > к, г , най-близко до източния
Странджански говор стои западният белослатински говор, а в останалите
западни говори като Ботевградския, Макоцевския и Ихтиманския тази про-
мяна носи спорадичен характер4. Задържащо влияние върху прехода т, д в
к, г оказва наличето на предходна или следходна по отношение на дентала
съгласна, срв. напр. бент – бент’уве, убуст’авам, сйазд’увам, табахек’, но
табахетлие, Мик’у, но Митката. Не се променят т и д и в съчетанията
шт и жд. Единствените изключения се допускат само при събирателните
съществителни на - и наречията на -ѭ (бреск’е, храск’е, лиск’е, нъшк’а,
сношк’е), както и в някои отделни лексеми като пихк’е, пируск’е5. Всъщност
тези изключения, които се срещат в словообразувателни типове, чийто бе-
лег е новата йота, съвсем ясно се дължат на морфонологични причини.
В някои български говори промяната т, д > к, г се среща и пред пред-
ни гласни: в Пирдопския говор пред ѣ – г’адо, г’аца, сег’ал, к’ах, и пред ѣ и
е в Котелско-Еленско-Дряновския говор – върк’ах, г’аду, г’ечица, труг’ен’е,
клаг’енец и под. Може да се допусне, че преди да смекчат предходната съ-
гласна невисоките предни гласни в тези говори са изделяли пред себе си
йотова артикулация и именно тя е предизвикала промяната т, д > к, г. Л.
Милетич смята, че преходът т, д > к, г в Еленско-Дряновско-Котелския го-
вор се е извършвал и пред ь. Примерите, които той привежда (пък’, напрек’,
отзак’, назак’, девек’, зек’, лакък’ от Котел, пък’, зек’, лакък’, девек’, глак’,
стук’, госпук’, назак’ от Елена, пък’ от Дряново), са само с краесловни к’
и г6. Ако промяната ставаше пред ь, то би трябвало да имаме също г’ен вм.
ден, к’емен вм. темен и т.н. Същата промяна на краесловни т и д откриваме
и в Странджанския говор, но за разлика от Еленско-Котелско-Дряновския,
пред членната форма на имената от мъжки род меките к и г липсват. Липс-
ват те и пред наследника на малкия ер вътре в думите, което означава, че
промяната не се дължи само на характера на гласната, но зависи и от нейна-
та позиция. По-често краесловните к и г на мястото на т и д, които могат да
се появят и пред членната форма, се обясняват с проста субституция. Мал-
кият ер е смекчил предходните твърди съгласни, които след изпадането му
стават краесловни, и тази мекост се „възстановява“ пред членната форма и
само в редки случаи се пази в краесловие. В говорите, в които новата йота-
ция е довела до промяна на денталите т и д в меки к и г, с тези меки велари
са били заменени и краесловните меки т и д пред наследника на изпадна-
4
5
Т. Бояджиев, Промяната..., с. 37–38.
6
L. Miletič, Das Ostbulgarische, Wien, 1905, с. 113.
68
лия ь и пред членната морфема. Тук възниква обаче въпросът защо с к и г

не се субституират меките т и д във вторичните глаголи от несвършен вид
с наставка -ава-, където ясният словообразувателен модел би допринесъл
за закрепването на замяната дори в случаи, където фонетичното обкръже-
ние не е благоприятно. Освен това, за да бъде възстановена пред членната
морфема, мекостта на краесловната съгласна е трябвало първо да възникне
в тази позиция, а е ясно, че самата членна морфема, която съдържа наслед-
ника на задна гласна, не е могла да предизвика това смекчаване. Това про-
тиворечие в обясненията се отстранява, ако приемем, че в тази категория
съществителни от мъжки род (всички те са наследници на i-основите или
пък на старите консонантни основи, разширени с i-формант) пред членната
морфема, както и пред старите падежни окончания на о-основите, в които
в крайна сметка са се влели тези съществителни, е възникнала нова йота от
краесловния малък ер. За първи път това предположение е изказано от Б.
Велчева7. За подобен развой със запазен i-формант пред новите окончания
свидетелстват и имената от женски род със стара i-основа или старо консо-
нантно склонение, пред чието ново окончание, заето от а-основите, нами-
раме мека съгласна, срв. дъщеря < дъштерь-а, което е успоредно на мат-а
> мак’а, майка с антиципирана мекост, къделя < кѫдель-а, срб. тополꙗ, от-
белязано в речника на Миклошич, бьтоль < обтѣль с Битоля, диал. песн’а,
мисл’а, пед’а/пег’а и под.8 Така че нова йота е могла да възникне и от ь в
късната праславянска или ранната старобългарска епоха, след като проме-
ните на съгласните пред праславянската йота са били извършени, за което
свидетелстват стб. гд҃ѣ < господь-а, огнꙗ- < огнь-а, србълг. голѫбѣ и под.9
Това не означава, че още тогава меките т и д са се превърнали в к и г, до-
колкото в средновековните ни паметници няма такива данни. Факт е обаче,
че за да се запази една палатална съгласна в краесловие, позиция по прин-
цип неблагоприятна за мекостта, то тази палаталност ще е имала по-друга
(по-висока) степен, отколкото вътре в думата пред, да речем, наследника
на същия този ь. И именно затова в краесловните т и д е станала по-късно
промяната в к’ и г’, защото новите тй, дй са имали приблизително същата
степен на палаталност. Възможно е също така йотата, възникнала на място-
то на ь, в някои позиции да е просъществувала по-дълго време и да е била
заварена от йотата, получена по-късно от неудареното и.
Не бива да се подминава и фактът, че в част от българските говори
още в старобългарската епоха е съществувала постконсонантна йота и след
7
8
За прехода на старите i-основи в о- и а-основи в зависимост от граматичния род и за-
пазването на стария i-формант пред новите окончания вж. по-подробно А. Тотоманова, Някои
наблюдения върху прегрупирането на склонението в българския език, Език и литература, 1990,
1, с. 97–100 .
9
69
лабиални съгласни, срв. написанията с ъ и ь в Супрасълския сборник на
мястото на очакваното епентетично л. Изпадането на епентетичното л на
морфемна граница в онези български говори, където е възникнало, също е
било съпроводено със смекчаване на предходната лабиална съгласна, което
би могло да означава само това, че това л е било различно от епентетичното
л вътре в думата (срв. плюя, блюдо и под.) и вероятно фонетично много близ-
ко до j. Не случайно епентетичното л изпада най-напред пред i-образните
старобългарски гласни ь и . От това може да се заключи, че консонантиза-
цията на праславянския йот след лабиали не е била осъществена напълно в
българските говори. По този начин йотата, възникнала от стария краесло-
вен ь пред следващо окончание на о- или а-основи, прибавено пред стара
i-основа, не е предизвикала дисбаланс в системата, защото новите дъштерꙗ,
тополꙗ, господѣ, голѫбѣ са застанали в един ред със стб. ꙁемьꙗ, коупьѭ,
боурꙗ, волꙗ, които са наследени от праславянски. Тук могат да се добавят
още редица среднобългарски примери, в които мекостта на лабиалите се
означава със знак за ѣ/ꙗ или ѧ. Ето някои по-характерни: от Македонския
апостол – ꙁемѣ 10a, 77a, 84b; корабѣ (род. п.) 30a, 31a; трьпѧ (1 л. ед. ч. сег.
вр.) 57b; крѣпѣше 13a; мльвѣхѫ 23a; збавѣеш 85a; прставѣте 37a; ѣвѣѧ
сѧ 1b; прославѣѧ 83a, ѡставѣем 44b; ꙋмрьщвѣеш 45b10; от Григоровичевия
паримейник – редовно се изписва земѣ/ꙁемꙗ в им. п. ед. ч., премѧ (1 л. ед.
ч. сег. вр.) 14v2, не внемѧще 15v26, наставѧ 16a10, поставѧ 31v29, любѧ (1 л.
ед. ч. сег. вр.), ѡставꙗетъ 37a10 и т.н.11
От казаното дотук се вижда, че в края на старобългарската епоха
са се създали условия за смекчаване на лабиалните и денталните съглас-
ни пред нова йотообразна артикулация, последвана от гласна. Когато след
йотовата артикулация е следвала задна гласна, са се създавали условия за
фонологизацията на възникналата палаталност. Тези възможности са били
използвани по различен начин в българските говори, като към фонетичните
фактори са се прибавили и морфологични. Това добре се вижда например
в спрежението на сегашно време при глаголите от старото четвърто спре-
жение, където редица български говори предпочитат твърди съгласни пред
окончанията. При имената обаче появите на такава мекост са спорадични
и сравнително малко на брой в сравнение с глаголите, така че честотата на
новите меки съгласни (дентали и лабиали), възникнали в края на старо-
българската епоха, не е била голяма и не е могла да доведе до съществени
преобразувания в категорията твърдост-мекост на съгласните. Казаното е
валидно и за случаите с т.нар. нова (същинска) йотация (j < u), чиято хро-
10
G. Polivka, Paläographische, grammatische und kritische Eigentümlichkeiten in dem
Makedonischen Praxapostol, Arch. f. slav. Philologie, X, 1887, с. 124.
11
Примерите са цитирани по изданието на Р. Брант, Григоровичев паримейник, В сличе-
нии с другими паримейниками, М., 1894, вып. I-II и Григоровичев паримейник с дополнениями
и разночтениями из Лобковского и других паримейников, М., 1901, вып. III.
70
нология е доста по-късна. Все пак в такива говори като рупските, където съ-
бирателните съществителни на - или -ꙗ, използвани и като множествено
число на съществителните от мъжки и от женски род, са продуктивен сло-
вообразувателен и формообразувателен тип, честотата на меките съгласни,
получени по този начин, е доста висока. Това обяснява също така и защо в
Странджанския говор промяната т’, д’ > к’, г’ е с най-широк обхват.
С промяната т’, д’ > к’, г’ е свързана и югозападнобългарската замяна
на старите шт и жд от tj, dj с меки к и г. В полза на тази връзка единодушно
се изказват редица учени, макар често да дават противоположни обяснения
на това явление. А. Селишчев и К. Мирчев смятат, че к’ и г’ на мястото на
праславянските tj и dj са резултат от чуждо сръбско езиково влияние, а Бл.
Шклифов и Вл. Георгиев виждат в тях резултат от изконно български фоне-
тичен процес, при който старите групи шт, жд [ш’т’, ж’д’] в крайна сметка
са се превърнали в меки к и г. Различие в тезите на Шклифов и Георгиев
има само по отношение на механизма на този преход, но не и по отношение
на неговия характер и резултат. Докато за Шклифов преходът е ш’т’ > ш’к’
> йк’ > к’, ж’д’ > ж’г’> йг’ > г’, то според Георгиев имаме ш’т’ > ш’к’ >
х’к’ (успоредно на промяната шч > хч в някои български говори, срв. ношче
> нохче) > (й)к’, ж’д’ > ж’г’ > г’12. И двамата автори са единодушни, че
замяната на шт и жд с к’ и г’ трябва да се свърже с промяната на меки т
и д в к’и г’ в българските говори, но докато за Шклифов тя е само фоне-
тична, Вл. Георгиев смята, че в 1 л. ед. ч. сег. вр. на глаголите от четвърто
старобългарско спрежение (типа рождѫ, родш) замяната е станала на мор-
фологично равнище чрез обобщаването на съгласните т и д от останалите
лица, т.е. род’ъ > рог’ъ по подобие на родиш, роди и т.н. И двамата учени,
следвайки Селишчев, са единодушни и по въпроса, че преходът шт, жд >
к’, г’ е късен и при това неспонтанен процес, тъй като не обхваща всички
стари шт и жд: всички автори посочват, че в един и същи говор имаме
както стари шт и жд, така и нови к’ и г’. Това противоречи на схващането
за фонетичната природа на процеса, застъпвано от Шклифов и Георгиев,
тъй като тогава бихме очаквали всеобхватност и спонтанност на процеса,
подобно на праславянските палатализационни процеси. Би следвало да си
зададем въпроса защо в останалите български говори, както източни, така
и западни, където преходът т’, д’ > к’, г’ е широко разпространен, групите
шт и жд не претърпяват такъв развой. Освен това, при положение че шт
и жд не винаги преминават в меки к и г, би трябвало да се потърсят при-
чините, които налагат ограничения върху този фонетичен процес, но нито
12
А. Селищев, Очерки по македонской диалектологии, Казань, 1918, с. 127–146; К. Мир-
чев, Историческа граматика на българския език, с. 155; Вл. Георгиев, Възникването на палатал-
ните съгласни кʼ и гʼ от шт и жд в югозападните български говори, Проблеми на българския
език, С., 1985, с. 43; Бл. Шклифов, Костурският говор, С., 1973, с. 33 и Развойният процес на шт,
жд в българския език, Първа младежка школа по езикознание, С., 1981, с. 24–26.
71
един от двамата автори не се и опитва да стори това. Безспорна за двамата
учени е и дълго запазената мекост на съгласните в старите съчетания шт и
жд от праславянските tj, dj, откъдето логично следва, че щом новите меки
т и д преминават в к’ и г’, то и преходът на ш’т’, ж’д’ > к’, г’ е неизбежен.
Мисля, че за изясняването на произхода на меките к и г, заменили старите
шт и жд в нашите югозападни говори, могат да се приведат някои допъл-
нителни съображения, които да отстранят противоречията в досегашните
обяснения и в известен смисъл да примирят двете взаимно изключващи се
тези – за чуждоезиковото влияние и за изконно българския характер.
1. Както вече видяхме, в българските говори в к’ и г’ преминават не
всички меки т и д, а само онези, които са изложени на въздействието на
новата йота от  и ь. Освен това преходът от т’ и д’ в к’ и г’ не се извършва,
когато те се намират в съседство с друга съгласна и в съчетанията шт и
жд. Малкото на брой изключения от това правило в източните български
говори засягат само онези морфологични категории, в които безспорно е
възникнала нова йота (вж. с. 68). Освен това нищожният брой случаи, в кои
то старите шт и жд стоят пред новата йота в българските говори, както и
спорадичността на процеса шт > к’, жд > г’, ни кара да отхвърлим тезата
за фонетичната природа на този процес.
2. Не бива да се отминава и фактът, че описваното явление е характер-
но за югозападните български говори и не се среща в останалите български
говори с преход на нови тй, дй в меки к и г. Това ни води отново към те-
зата за сръбското езиково влияние. Но в какво точно се изразява то? Дали
българските к’ и г’ са избрани да заменят старите шт и жд само поради
фонетичната си близост със сръбските ћ и ђ, както предполага Селишчев?13
Защо сръбските рефлекси на праславянските tj и dj не са субституирани
с български ч и дж, чиято фонетична близост до сръбските ћ и ђ също е
безспорна? (Знаем също така, че съгласната ч дълго е пазела мекостта си
в българските говори.) Кое е позволило резултатите на новата йотация да
заменят резултатите на старата праславянска йотация? Как старите съче-
тания шт и жд са били разпознати като наследници на праславянските tj
и dj, и то в такива морфологични категории като деепричастието или пък в
общоупотребителните думи като къща, межда, при които етимологичното
чувство на българина не намира подкрепа в близките еднокоренни форми
със запазени т и д, както в глаголното спрежение?
Мисля, че отговорът на всички тези въпроси се съдържа в един факт,
който досега е убягвал от вниманието на изследователите – в сръбски език
също е възникнала нова йота. Но докато резултатите от новата йотация в
български са различни от резултатите на праславянската йотация, то в сръб-
ски език, особено в съседните на българския език щокавски говори, резул-
13
А. Селищев, Очерки..., с. 140.
72
татите от новата йотация на т и д съвпадат с резултатите на старата – браћа,

ђак от дꙗкъ е като међа и т.н.14 Под влияние на тези сръбски говори и в на-
шите български говори започва замяната на старите шт и жд с резултатите
от новата йотация к’ и г’, за да се достигне до същото съвпадение помежду
им. Но тъй като етимологичното чувство за повечето от старите шт и жд
като наследници на т и д е било вече загубено, в замяната са се намесили
и морфологични фактори и тя се извършва в определени морфологични ка-
тегории, където произходът на шт и жд е лесно разпознаваем (1 л. ед. ч.
сег. вр. на глаголите от старото IV спрежение), или пък има ясно сръбско
съответствие, както и при деепричастието (на -ђи в сръбски и съответно на
-ки в съседните български говори), или пък в често употребявани думи, чи-
ето сръбско съответствие е известно на говорещите (като кук’а, нок’ и под.).
Замяната на шт и жд с к’ и г’ е типологически същата както замяната
шт и жд с т и д (твърди или меки) в останалите български говори – ход’ъ
вм. хождѫ, върт’ъ вм. врьштѫ и под. – и е подкрепена с успоредни замени на
ш със с, на ж със з, шт със ст, жд със зд в 1 л. ед. сег. вр. на и-спрежението.
Сръбският език просто е изиграл ролята на катализатор на процеса на замя-
на, като е спомогнал той да се разпространи и върху други морфологични
категории и думи. Показателен в това отношение е фактът, че първите убе-
дителни примери с к’ и г’ вместо шт и жд в българските говори датират от
XVII век, откогато започва и новата йотация в сръбските щокавски говори.
Същевременно появата на дентали с, з, т, д или съчетания ст, зд
вместо старите шушкави палатали ш, ж, шт и жд в парадигмата на сегаш-
но време и на имперфект на глаголите от старобългарското IV спрежение,
в тяхното минало страдателно причастие и в отглаголното съществително,
а също и в итеративните глаголи, произведени от стари глаголи на -т (1
разред на IV спрежение), също е свързана с изграждането на категория-
та твърдост-мекост на съгласните, доколкото в част от българските говори
(предимно източни) тези съгласни са меки в 1 л. ед. ч. и в 3 л. мн. ч. сег.
вр., в имперфект, когато ударението пада върху окончанието, и в част от
итеративите (по-новите, срв. прекращавам и прекратявам, повишавам и
извисявам и под.). В Котелско-Еленско-Дряновския говор в парадигмата на
сегашно време в 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. дори се осъществява преход на т и д
в к’и г’ – върк’ъ́, ви́г’а, хо́г’а и т.н., а в Странджанския говор тази промяна е
редовна и в итеративите с наставка -’увам, -’овам – ви́г’увам, заба́йк’увам,
избро́г’увам, наси́к’увам, глаг’о́вам, образувани от свършени глаголи от
второ спрежение15. Тази мекост обаче не във всички случаи е фонетична, а
възниква по аналогия в резултат на морфологични или словообразувателни
фактори. Т.напр. меките дентали в 1 л. ед. ч. сег. вр. възникват по аналогия
14
А. Белић, Основи историjе српскохрватског jезика, т. I, Фонетика, Београд, 1969,
с. 101–104.
15
L. Miletič, Das Ostbulgarische, с. 178, Т. Бояджиев, Промяната..., с.35.
73
с меките сонори р, л и н, както и меките лабиали, получени след изпадането
на епентетичното л, разбира се, при условие, че тази мекост е била запазе-
на до времето на разглежданата субституция. Що се отнася до мекостта в
имперфекта, то тя характеризира без изключение само източните български
говори, доколкото там има ѣ, който под ударение смекчава предходната съ-
гласна, срв. въртях с ударение върху окончанието както в сегашно време –
въртя́, върти́ш, но ходех с ударение на корена като хо́дя, хо́диш. Лично аз
мисля, че в Котелско-Еленско-Дряновския говор имперфектната парадигма,
която съдържа ѣ и е формообразувателно свързана със сегашната, е повлия
ла върху нея, та и там намираме к’ и г’ вместо т и д – върк’ъ́ като върк’а́х,
хо́д’а като хо́д’ех и т.н. Нека си припомним, че в този говор преходът на т и
д в к и г меки се извършва последователно пред наставката на ѣ независимо
от това дали той е под ударение, или извън ударение. Мекостта на съгласна-
та пред имперфектния формант -ѣх- в източнобългарските говори вероятно
е и една от причините за задържането на меките съгласни пред окончанията
за сегашно време. Ударението влияе и върху характера на съгласната пред
итеративната наставка на глаголите от вторичен несвършен вид, образува-
щи глаголи от II новобългарско спрежение, срв. прекръ́стя – прекръ́ствам,
стъ́пя – стъ́пвам, изно́ся – изно́свам с ударение върху корена, но извървя́ –
извървя́вам, изпаря́ – изпаря́вам, стопя́ – стопя́вам с ударение върху окон-
чанието в парадигмата на сегашно време, а следователно и на имперфекта.
74
ГЛАВА ПЕТА
ПРОМЕНИ С ЯТОВАТА ГЛАСНА
Към явленията, свързани с изграждането на категорията твърдост-ме-
кост на съгласните в българския език, принадлежат и промените, станали
с ятовата гласна. Нещо повече, именно пред наследника на тази гласна в
съвременния български книжовен език и в част от източните български го-
вори под ударение се е фонологизирала мекостта на смекчената от ѣ съ-
гласна, тъй като самият ѣ се е превърнал в задна гласна а. Промяната ѣ >
а е типологически сходна със смесването на еровете и на носовките, които
бяха описани в глава първа и втора.
Началото на процеса трябва да се търси в среднобългарската епоха,
когато в ръкописите се появява знак за ꙗ на мястото на етимологичния ѣ.
Такива примери има в Търновското евангелие от 1273 г. Мт 26.73 тꙗхъ, Лк
6.12 въ молтвꙗ, Лк 15.14 на странꙗ, Лк 13.21 въ мѫчнꙑхъ стꙗхъ трехъ, Мт
12.13 прострꙗ; в Македонския или Струмишкия апостол от XIII в. прꙗмѫдро
78a, ѡ хрстꙗ 41b1. Многобройни примери на такава замяна има и в Григо-
ровичевия паримейник от XII век, но там изобщо знаците ѣ и ꙗ се заменят
взаимно, а не само в случаите, когато ѣ стои на етимологичното си място.
Обяснение на тази употреба ще се опитам да дам по-долу. Тук трябва да се
отбележи, че замяната на етимологичен ѣ с ꙗ се среща предимно в ръко-
писи от XII – XIII век, когато все още няма авторитетна книжовна норма. В
по-късните т.нар. търновски ръкописи такава замяна не се допуска.
Промените със замяна на етимологичен ѣ и ꙗ не бива да се разглеждат
изолирано от случаите, в които ѣ > ꙗ след ц, ѕ, с, получени по втора пала-
тализация, срв. напр. в Струмишкия апостол в корена на думите цаловане,
70a, сцалт 5a, 6b, цалене 5a, 7b, 71a, 73b, 83a, ѡцастт 5b, 21a, 36b,
46a, 61a, 66a, 80b, ѡцащене 20b, 35b, 75a, цало 18b, цаломѫдрьно 80b, въ
цаломѫдр 39a, цана 7b, 55b и в окончанията на склонението и спрежението
кь рѣца 73b, мѫца 60b, вь ѡблаца 72b, вь потоца 32a, вь сточнца 57a, вь
вѣца 50a, 80b, ѡ вараца 58a, 75a; Евр. 11.32 περὶ βαρακ, вь чловѣча (ч вм.
1
M. Valjavec, Trnovsko tetravanđelije XIII vicka, Starine, XX–XXI, 1888–1889, с.164; G.
Polivka, Paläographische, grammatische und kritische Eigentümlichkeiten in dem Makedonischen
Praxapostol, Arch. f. slav. Phil., X, 1887, с. 120–121.
75
ц) 27b, пасца 8b, 18a, 72b, 77a, вь дамасца 12b, 13a, 13b, 45b, колца 60b, на
толца 8a, ѡ селца 58b, 72a, дат.-мест. п. ед. ч. и им.-вин. п. дв. ч. рѫца 6a,
11a, 13a, 17b, 25a, 26a, 31b, 32b и т.н., о пророцахъ 58a, 75a, вь вѣцахъ 49b,
вь ѧꙁꙑцахъ 17a, 43b, тацам 68a, колцам 49a, всѣцамь 42a, кь пльтсца
61a, облѣцате сѧ 53b, 57a, 64b, пецате сѧ 51b, тецате 80b, рьцате 87b. Също-
то се наблюдава и след ѕ, срв. ꙁало 9a, 29b, 68b, ноꙁа (дв. ч.) 26b, 51b, 72a,
87a, ноꙁа (дат. п.) 9b, вь боѕа 69b, мноза 25a, 27b, 31b, 45a, 75b, блаꙁа 74b, на
трьꙁахь 69b и дори вь с(в)ѧза 51a, където сибилантът не е резултат от па-
латализационен процес, вь мноꙁахь 1b, блаꙁамь 39a, и само веднъж след с –
само < сѣмо 23a2. Сравнително многобройни форми с промяна цѣ > ца, ѕѣ >
ѕа има и в старобългарския Енински апостол: облѣцамъ же сѧ 5a17, прⷪцахъ
8a22, ръцамъ 21b18, цалова(н) 31b ѧꙁꙑцахъ 4b11-12, 18b8, цаноѫ 3a4, ꙁало
36b4, тръꙁахъ (мест. п.) 39b173. Няколко такива форми има и в Супрасъл-
ския сборник – цасароу 192.8 и бесадамъ 363.23a. В Савината книга се среща
вьсакъ, но цѣ се изписва редовно. Традиционно тази промяна се обяснява
със затвърдяването на съскавите съгласни, получени по втора палатализа-
ция4. Такова обяснение дава и К. Мирчев в своята историческа граматика
на българския език5. То обаче противоречи на случаите, в които а и ѣ се
срещат и след етимологично твърди съгласни, най-често р, срв. примерите
от Струмишкия апостол чраво 4b, 55b, образꙋѫще 49a, покрай обрѣꙁоват,
съграѫтъ сѧ Евр. 13.11, стражахѫ 18b, вь етера вась Евр. 3.13, варовашѧ 23a,
споваданѣ 66b. Тук би трябвало да се добавят и формите от Ловчанския
говор с редовно а от етимологичен ѣ след р и ц, защото срадъ < срѣдѫ,
праз-главъ́, праз-муре́, дран < дрѣнъ, брас, хран, рапъ < рѣпѫ, чира́сло <
чрѣсло, стра́хъ, тра́буа от трѣбоват, чи́ръп < чрѣпъ, прасна́к от прѣснъ са
като ца́пка, цар < цѣръ, цал, цънъ́ < цѣнѫ, цълу́ъм, цъдъ́ и т.н.6 Промяна
ѣ > а след неетимологично мека съгласна имаме и в цитирания по-горе
пример от Струмишкия апостол вь с(в)ѧꙁа и в примера от Супрасълския
сборник бесадамъ. Съгласната с в корена на показателното местоимение сь
и в наречието сѣмо също не е резултат от палатализационен процес, така че
2
G. Polivka, op. cit., с. 120.
3
К. Мирчев, Хр. Кодов, Енински апостол, Старобългарски паметник от XI век, С., 1965,
с. 208.
Тук може да се възрази, че във вьсѣкъ съгласната с е резултат от трета, а не от втора
4
палатализация. Аз лично се съмнявам, че третата палатализация се е извършила в късната пра

славянска епоха, когато вече е съществувала съгласната х. По-вероятно е с-то в парадигмата на
обобщителното местоимение да е резултат от обобщаването на формите с ѣ2, където тази съглас-
на възниква според правилото за втора палатализация, а меките окончания в останалата част от
парадигмата вероятно са резултат на морфологична аналогия с парадигмата на показателното
местоимение сь, където с-то, впрочем, също не е палатално, вж. и съображенията на Б. Велчева
за това дали трета палатализация е засегнала съгласната х и за нейната относителна хронология
в Праславянски и старобългарски..., с. 27–30.
5
К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, С., 1978, с. 120.
6
Б. Цонев, История на българския език, С., 1985, т. 3, с. 123–124.
76
формата само също би трябвало да се нареди тук. Тези примери показват,

че и етимологично твърдите съгласни като р, с и ꙁ, и етимологично меките
съгласни ц, ѕ и с по еднакъв начин са въздействали върху следходния ѣ и
следователно преди да затвърдеят, тези съгласни са били смекчени от ѣ,
и именно след смекчените съгласни ѣ се е превърнал в а, след което те са
могли вече да станат и твърди7.
Смятам, че именно случаите, в които ѣ се превръща в а след съскавите
съгласни, получени по втора палатализация, са онова разковниче, което ще
ни помогне да разберем спецификата на промените с ѣ в българския език.
От съществено значение тук са два факта, които, разгледани поотделно, мо-
гат да хвърлят допълнителна светлина върху протичането на промените с ѣ
в българските говори.
На първо място трябва да се изведе обстоятелството, че рефлексът а
в българските говори се среща само под ударение и никога извън него. А
именно когато са под ударение, предните гласни, както вече видяхме (с. 12),
по-силно смекчават предходната съгласна. Като си спомним, че ѣ > а след
съскавите съгласни, получени по втора палатализация, и че тяхната пала-
талност е била доста по-слаба от палаталността на получените по трета па-
латализация8, може да се предположи, че ѣ – най-задната от всички предни
гласни – е смекчавала предходната съгласна в по-слаба степен в сравнение
с ь и ѧ, като условия за дисимилацията на самия ѣ в а са се създавали само
под ударение, където палаталността на предходната съгласна е била дос-
татъчна. За такъв механизъм на явлението свидетелстват наблюденията на
Милетич върху говора на Ропката, където е запазен старинният изговор на
ѣ като ä, независимо от характера на следващата сричка, но на места (най-
вече в примери от Оряхово) под ударение и предимно пред твърда съгласна
ѣ се превръща в ’а – c’álk’i, sr’at, l’áto, l’átos, b’álъt, zapov’áda, n’e źor’álo,
posin’álo, r’áka, v’ára, ležah, n’a < нѣстъ9. Такъв преход, близо седем десе-
тилетия след Милетич, отбелязва и Ст. Стойков в говора на с. Мугла, Девин-
ско, където ê под ударение се превръща в ’а в речта на младите, при което
този преглас засяга не само ê от ѣ, но и от друг произход, срв. дублетите
йê – йа, тêх – т’ах, чилếк – чил’а́к, глếдам – гл’а́дам, тếгли – т’а́гли, гибрế –
гибр’а. Извън ударение това не става, защото ê там вече се е превърнало
в обикновено е10. Нововъзникналата мекост на предходната съгласна оба-
че не е била от такава степен, та да предизвика преглас на а, както това е
станало със задната гласна ʌ, наследник на ь и ѧ след меките (наследени
7
Б. Велчева също категорично смята, че промяната ѣ > а се е извършила, докато пред
ходните съгласни са били меки, вж. Праславянски старобългарски..., с. 103.
8
С. Бернштейн, Очерк сравнительной грамматики славянских языков, М., 1961, с. 201–
202.
9
L. Miletič, Die Rhodopenmundarten, Wien, 1912, с. 31.
10
Ст. Стойков, Говорът на с. Мугла, Девинско, ИИБЕ, 1971, с. 11.
77
от праславянски или смекчени по-късно) съгласни. За да се извърши такъв
преглас, е бил необходим допълнителен фактор – следваща палатална ар-
тикулация (стара мека съгласна ч, ж, ш, шт, жд или пък вторично смекче-
на пред предна гласна съгласна или група съгласни), което традиционната
българска граматика означава с „мека сричка“ или „сричка с мека гласна“.
Подобно влияние следващата сричка оказва и в полски, където ударението
не е фактор, който влияе върху явлението, тъй като е фиксирано, и тъй като
полските палатализации пред предни гласни са по-силни от българските.
Така или иначе, под ударение и пред следваща мека съгласна в по-голяма-
та част от българските говори, където удареният ѣ се превръща в ’а пред
твърда сричка, гласежът на ѣ клони към е. Обикновено е се среща в част
от балканските, мизийските и тракийските говори с двуфонемен, според
Ст. Стойков, ятов преглас. В архаичната част от мизийските говори, Ер-
кечкия говор, Странджанския, Неврокопския, в част от тракийските говори
(всички с трифонемен ятов преглас) в тази позиция намираме широко е[ê].
Също широко е, но с по-малък челюстен ъгъл, намираме и в някои север-
нотракийски говори, където ятовият преглас също е трифонемен – ’а́ – ế
– е. Изключение представляват говорите в част от Тракийската низина и в
Източнородопската област (севернотракийски говори), където ’а под ударе-
ние не се влияе от характера на следващата сричка. В някои преселнически
български говори (по тип също тракийски) влиянието на следващата пала-
тална съгласна може да се ограничи от парадигматични фактори. Т.напр. в
говора на с. Надеждино, СССР, в курлийския и чарганския говор на с. Шоп
Тараклия ’а под ударение се среща и пред мека сричка или съгласна само
ако думата има форми с ’а пред твърда съгласна. В случай че такива форми
липсват, под ударение се явява е, напр. б’а́л, б’а́ла; в’а́тър, л’а́ту, п’а́сна
и по тях б’а́ли, п’а́сни, но ве́йка, вре́ме, неде́ля, ме́сец, се́ме, де́ца и под. В
говора на с. Таркани, Кишиневско, влиянието на следващата мека сричка
пък се ограничава от морфологични фактори като ’а под ударение и пред
мека сричка се среща само в прилагателни имена: по аналогия с формите,
където ’а стои пред твръда съгласна – б’ал, б’а́ла, б’а́ло и б’а́ли, л’а́тен като
л’а́тна; р’а́тка, т’а́сни, но р’а́зах – ре́же, вл’а́за – вле́зе, задр’а́ма – задре-
ме11.
Граматичната категория влияе и върху рефлекса на краесловния ѣ.
Т.напр. във второ и трето лице единствено число на аориста на глаголите
с минала основа на ѣ рефлексът ’а е широко разпространен и форми от
типа на вид’а́, п’а́ се срещат във всички източнобългарски говори с ’а под
ударение пред твърда сричка с изключение на Троянския, Тетевенския и
11
За рефлексите на ѣ в българските говори вж. по-подробно Ст. Стойков, Ятовият преглас
в българския език, БЕ, 1963, с. 313–332. За изговор ’а пред следваща мека сричка в няколко лов-
чански села, преселници от Тракийско, съобщава и Б. Цонев, История на българския език, т. 3,
с. 230.
78
някои други балкански говори. При наречията на ѣ рефлексите ’а и е са

разпределени горе-долу поравно, но са доста смесени. Ст. Стойков прави
следната класификация на говорите според рефлекса на крайния ударен ѣ:
1. С гласна е във всички случаи – виде́, блазе́, къде́, две́, ръце́ – в балкански
говори като Троянския. 2. С ’а при глаголите – е при наречията и имената
– вид’а́, но блазе́, ръце́ – Габровски и Ловешки говор. 3. С ’а при глаголите
и наречията и с е при имената – вид’а́, зл’а́, къд’а́, но две, криле́, рамене́
– в някои мизийски и балкански говори – с. Бляковец и Самоводене, Тър-
новско; Първомай, Горнооряховско; Горица, Поморийско. В някои рупски
говори (с. Гледачево, Новозагорско; Скала, Зидарово, Бургаско; Заберново,
Малкотърновско и др.) върху рефлекса на ѣ в краесловие влияе характерът
на началната сричка в следващата дума, като пред начална сричка със задна
гласна има ’а, а пред сричка с предна гласна се появява е или ê 12.
Нефонетични фактори могат да повлияят и върху рефлекса на ѣ в ед-
носрични думи пред следваща твърда съгласна, като се появи е вероятно
по аналогия с такива форми в лексикалната парадигма на думата, където
ѣ > е пред мека сричка, напр. б’ак, б’ас, гр’ах, пл’ан, др’ан, м’ах, но лек,
мет, цер, цеф и под. Според Ст. Стойков това е характерно за повечето го-
вори със сложен (двуфонемен или трифонемен) ятов преглас, докато някои
балкански говори като Тетевенския, Пирдопския, някои мизийски и руп-
ски говори в тази позиция имат винаги ’а независимо от парадигматичните
връзки на думата13.
Всичко казано дотук свидетелства, че вторичната мекост на съглас-
ните пред ѣ не е била от такова качество както пред ь и ѧ, защото е могла
да възникне единствено под ударение, където се е извършила и дисими-
лацията ѣ > а. Същевременно тя не е била достатъчна и за да предизви-
ка преглас на ’а > е, подобен на прегласа на ʌ след палаталните съгласни,
възникнали пред ь и ѧ. Именно тази слаба палаталност на съгласните пред
ѣ е основната причина в част от българските говори, където е настъпило
смекчаване пред ѣ, да се запази задна гласна след палатална съгласна, което
на свой ред е способствало за фонологизацията на палаталните съгласни в
тези говори. Фонологизация, която не е могла да настъпи пред прегласената
в е гласна ʌ, получена от ь и ѧ. Преглас на а към е се е осъществявал само
пред следващата палатална артикулация, и то не във всички източни гово-
ри, които познават развой ѣ в а под ударение пред следваща твърда сричка.
Редицата морфологични и парадигматични ограничения, които се налагат
върху рефлексите на ѣ под ударение (а те действат и когато ѣ е пред мека
и пред твърда сричка), също свидетелстват за по-слабата палаталност на
съгласните пред наследника на ѣ. Нека си припомним, че определящи за
застъпниците на еровете са изключително фонетичните фактори. Разбира
12
Ст. Стойков, Ятовият..., с. 322–323.
13
Пак там, с. 323–324.
79
се, обстоятелството, че ѣ се среща сравнително често в корена на думите и
в окончанията на някои морфологични категории, обуславя и въздействието
на морфологични и парадигматични фактори.
Вторият факт, на който трябва да се отдели специално внимание, е,
че извън ударение в якавските източнобългарски говори винаги стои е. На
пръв поглед всичко като че ли е ясно: липсата на ударение върху ѣ води
до превръщането му в е (или до ятов преглас). Но дали това е извън ударе-
ние е резултат от преглас? И какво се е прегласило в този случай? Едва ли
гласната а, доколкото извън ударение, както вече показахме, вероятността
ѣ да смекчи предходната съгласна е минимална, а и тази мекост едва ли
би могла да предизвика преглас на а, в случай че настъпи дисимилация ѣ
> а, след като дори под ударение това става само с допълнително асими-
лационно въздействие на следващата палатална съгласна. Това ни кара да
смятаме, че извън ударение ѣ просто е стеснявал гласежа си съгласно меха-
низма на българската редукция, която протича като стесняване на гласните
и повишаване на гласежа им14. За подобен развой на ѣ свидетелстват онези
български говори, в които на мястото на ѣ не е възникнала задна гласна а,
тъй като съгласните пред ѣ не са се смекчили, и където днес намираме ê
под ударение и обикновено е извън него. Такива говори са Банатският, Раз-
ложкият, някои родопски говори и говорите на някои села около северната
половина на ятовата граница. Стесняването на широкото ê извън ударение
е живо явление в централните родопски говори с еднофонемен, според Ст.
Стойков, ятов преглас, т.е. предимно с ê на мястото на ѣ, който постепен-
но се превръща в двуфонемен, т.е. ê – е15. В подкрепа на тезата, че ролята
на ударението за промените на ѣ в известен смисъл е вторична, макар по-
степенно да е нараствала, могат да се приведат фактите от Неврокопския
(Гоцеделчевския говор), където ѣ > ’а пред твърда съгласна и ѣ > ä пред
мека съгласна независимо от ударението, но същевременно съществуват и
множество отклонения, защото широкото ê се стеснява извън ударение16.
Вероятно и е-рефлексът на ѣ в западните български говори се дължи
на стесняването на ѣ [ä, ê] първоначално извън ударение и последователно
изравняване на ê [ä] и е не само поради парадигматични причини, но и по
фонологични, доколкото фонемата ê е била слабо място във вокалната сис-
тема на тези говори17.
Неустойчиво е и широкото е в говорите с ’а́ – ế – е на мястото на ѣ.
Така например в говора на Банско, който е част от Разложкия, според Миле-
14
Туре Петерсон, Сидни Вууд, Спектрографические и модельные исследования болгар-
ских гласных, Втори международен конгрес по българистика (София 23 май – 3 юни), Доклади,
т. 3, Съвременен български език, С., 1987, с. 176–191.
15
Ст. Стойков, Ятовият..., с. 318–319.
16
К. Мирчев, Неврокопският говор, с. 21.
17
Ст. Стойков, Ятовият...,с. 328.
80
тич се изговаря ë (отворено е), което се различава от е < ѧ и е и се изговаря

само в отворени срички. То звучи по-тясно от ä и не е близо до а, та затова
Милетич го отбелязва с две точки върху знака за е. Според него то трябва
да е звучало някога като ä18. Иван Кочев също прави интересни наблюде-
ния върху стесняването на широкото е в този тип говори. Той отбелязва
разликата между широкото ударено ë в Банско и широката ударена гласна
в говора на с. Бабяк, който е генетично свързан с разложкия, и ги отбелязва
съответно с ê и ä. И. Кочев намира, че гласната ê е запазила широкия си ха-
рактер в Разложко и в с. Долна и Горна Драглища и Добърско, но удареният
квантитет, подобно на Банския, там не е така запазен или просто липсва. В
диалекта на Бачево обаче стесняването на широкото ударено ê е живо явле-
ние, което частично се е извършило в средата на думата пред твърда сричка
или в средата на думата пред мека сричка, която не започва непосредствено
с гласна, срв. се́но, тре́ва, ре́ка, куле́но, гуле́мо, бел, стре́а, седе́л, живе́л;
неве́сти, неде́ле, сле́пи, нузе́те, тръпе́х, леже́х, тчех’ и под. Широк изговор
се пази в крайна отворена сричка или в средата на думата пред гласна е, срв.
двê, дубрê, злê, умрế, белế, закъснế, пубелế, и пулếе, грếе, простудếе, смếеме
и др. В селата Годлево и Белица Кочев отбелязва само е, макар че трийсет и
пет години преди него в Белица се е срещало широко ê19.
В някои западнобългарски говори предимно около северната поло-
вина на ятовата граница също има следи от първоначалния широк гласеж
на наследника на ѣ. Така например Г. поп Иванов говори за неопределен
гласеж на ѣ в източните села на Орханийска (Ботевградска) околия и в съ-
седните села на Врачанска околия, който се явява за всяко ѣ независимо от
следващата сричка – прëчи, мëсец (Правец), умрëха, врëска, свëтка, вëра
(Правешка Лакавица) и т.н.20 Много случаи със запазено ê на мястото на ѣ
в тези говори около ятовата граница изнася и М. Младенов, който дори на-
мира, че между двата типа български говори – източните и западните – има
говорна ивица с ê, а това според него означава, че преходът от изток към
запад не е рязък навсякъде21.
Екавските рефлекси на ѣ в западнобългарските говори се дължат на
факта, че съгласните пред него не са се смекчили. Изключение е само юго-
западният Костурски говор, който е бил якавски през XVI век, т.е. преживял
е смекчаването на съгласните пред ѣ, за което свидетелства българо-гръц-
кият речник от с. Богацко22. Интересно е да се отбележи, че и в източни-
18
L. Miletič, Das Ostbulgarische, с. 223–224.
19
И. Кочев, Фонетични и фонологични промени на ê < ѣ в говори около ятовата граница,
ИИБЕ, XVI, 1968, с. 439.
20
Г. поп Иванов, Орханийският говор, СБНУ, 1930, 38, с. 12.
21
М. Младенов, Архаичен ятов изговор край ятовата граница, Славистичен сборник, С.,
1963, с. 297 – 306.
22
А. Ничев, Костурският българо-гръцки речник от XVI век, С., 1987, с. 33–34. Там са
приведени следните якавски примери: Блаоштов’áни, в’адро, в’ажди, в’атер, в’аси, внатр’а,
81
те български говори, където липсва якав наследник на ѣ, съгласните пред
широкото ê не са смекчени – в централните родопски говори, банатския
говор, някои западнорупски говори около ятовата граница. Към мнението
за твърдия характер на съгласните пред широката гласна ê в българските
говори се придържа и М. Младенов, който е направил пълен преглед на
мненията по този въпрос, които са доста противоречиви. Поне що се отнася
до банатския говор и говорите около ятовата граница, които той разглежда,
мнението му е напълно определено23. Причините за запазването на широко-
то ê в тези говори обаче могат да бъдат различни. В говори като родопските
съществуването на широкото ê е подкрепено от съществуването и на други
широки гласни – широко ô или широко ъ̂ , които правят вокалната им сис-
тема симетрична и устойчива. В други говори, като Банатския, или пък в
говора на с. Мугла, Девинско, също описан от Ст. Стойков, широкото ê под
ударение се среща не само на мястото на ѣ, но и на мястото на ь и ѧ. Видях
ме, че в Мугла и това ê (от ь и ѧ) се подлага на ятов преглас (с. 77).
Всъщност в явлението, което наричаме ятов преглас, са си дали сре-
ща две различни тенденции: 1. Смекчаването на съгласните пред предна
гласна, която става задна; и 2. Стесняването на широките гласни извън
ударение. Различните застъпници на ѣ в българските говори (от 1 до 3 на
брой) се дължат на взаимодействието на тези две тенденции. В говорите,
където съгласните пред ѣ не са се смекчили, имаме един или най-много
два наследника на ѣ, при това предни гласни – само ê, само е́ или пък е́ и
е, ê и е. По отношение на тези говори е съвсем неправомерна употребата
на термина ятов преглас, както например в цитираната статия на Ст. Стой-
ков, защото такъв просто не се е извършил, а е-рефлексът е само резултат
от стесняването на гласежа на ѣ [ê, ä]. Доколкото в тези говори има а на
мястото на ѣ, то се среща единствено след ц, з, с, чиято мекост в повечето
случаи не е вторична, а е наследена, и след меката съгласна са съществува-
ли условия за дисимилативен преход на ѣ в а24. Ранната загуба на мекостта
на тези съгласни е причината гласната а на мястото на ѣ да се задържи и
до днес.
Гласна а след затвърдели съскави има както в западните, така и в из-
точните български говори – в Ботевградско, Елинпелинско, Ихтиманско, за-
падно Пазарджишко, Кюстендилско, Благоевградско, Неврокопско, Девин-
ско, Смолянско, Първомайско, Харманлийско и Елховско25. В северозапад-
ните български говори дисимилация ѣ > а не е настъпила, което означава,
вр’атено́, жел’азо, кол’ано, мл’áко, нев’аси, ноs’а, пов’áсмо, пр’авърска, рац’а, р’ажено, р’ака,
с’ачиво, сл’аме, сф’акни, сф’аштер, хл’аб, чер’ава.
23
М. Младенов, Архаичен ятов изговор..., с. 303–304.
24
Съгласната ц пред ѣ е резултат от втора палатализация, но за сѣмо > (на)сам, сѣкат >
сакам това не важи и вероятно тук действа аналогията с вьсѣкъ и под. Вж. и съображенията ми
на с. 76.
25
Ст. Стойков, Ятовият преглас..., с. 324.
82
че съскавите съгласни са затвърдели преди действието на тенденцията към

разподобяване на предните гласни след меки съгласни.
В онези български говори, където съгласните са се смекчили пред ѣ,
на негово място се явяват два или три застъпника, при това от различен
ред – преден и заден. Задната гласна а стои само под ударение и предимно
пред твърда сричка с изключение на някои тракийски говори (вж. по-го-
ре с. 78). Доколкото има преглас, той също се извършва само под ударе-
ние, където единствено има условие да възникне задна гласна, която да се
прегласи в предна. В част от тези говори резултатът от прегласа е широ-
ко ê, което се оказва не особено устойчиво, а в останалата част – чисто е.
Рефлексът е извън ударение се обяснява изцяло само с въздействието на
втората тенденция, която е и причина за българската редукция на гласните.
В по-голямата част от тези говори шушкавите съгласни са били все още
палатални по време на промените с ѣ, тъй като пред тях ’а от ѣ се е прегла-
сило в е. Изключение са Троянският, Тетевенският и Пирдопският говор,
където такъв преглас не настъпва. (За възможността затвърделите шушкави
съгласни в Троянския говор да се смекчат пред предни гласни, като придо-
бият вторична палаталност, вж. с. 20–21.) Затвърдяването на съгласната ц и
фонологизацията на мекостта ѝ пред ѣ също са могли да се осъществяват
едновременно, доколкото в един и същ говор може да има форма само с а
на мястото на ѣ и други с двояк изговор – цапка, но ц’ар, цир’ъ, ц’ал, це́ли в
Троянския говор. Както се вижда, гласежът на ят се модифицира в зависи-
мост от ударението и консонантното обкръжение26.
От ятовия преглас не бива да се отделя т.нар. преглас на етимологич-
но ꙗ, който в голяма част от източнобългарските говори се подчинява на
същите закономерности. Това е причина обаче в българската лингвистична
литература да съществуват различни мнения по въпроса за връзката меж-
ду двата прегласа. Според Л. Милетич, Б. Цонев, Ст. Младенов прегласът
на етимологично а е настанал по аналогия с ятовия, а според К. Мирчев
прегласът на а в е е старо явление, напълно независимо от ятовия преглас,
който е доста по-късен, и именно новият паралелизъм в развоя на ѣ и на ꙗ е
причината да се мисли, че двете явления са свързани27. Към мнението на К.
Мирчев се придържа и Ст. Стойков, който смята, че наличието на преглас
а – е на запад от ятовата граница показва, че той е старинно явление, неза-
висимо от ятовия преглас28. На това мнение се противопоставя Б. Велчева,
която не отделя развоя на етимологичен ѣ от развоя на т.нар. етимологично
ꙗ, (т.е. а след стари меки съгласни), като за разлика от Цонев, Младенов и
26
Ъ. Скатън, А. Джонсън, Генеративна интерпретация на ятовия преглас в българските
диалекти, ИИБЕ, XX, 1971, с. 91–106.
27
Подробен преглед на тези мнения вж. у Ст. Стойков, Към диалектния вокализъм на
българския език. (Преглас на гласна а в гласна е), Славистичен сборник, С., 1963, с. 288–289.
28
83
Милетич, дори не допуска мисълта за развой по аналогия, защото гласната
а след меки съгласни се е превърнала в ä още на праславянска почва29. С.
Бернщейн също разглежда развоя на а след палатали като част от развоя на
гласната ä в славянските езици30.
Причината повечето учени да се отнасят предпазливо към прегласа на
етимологично а в българските говори и да говорят само за развой по анало-
гия с ятовия преглас, или дори да отричат връзката на явлението с него, се
крие в следните две обстоятелства: 1. В част от източните български гово-
ри, на които този преглас е присъщ, той не се среща след някои палатали,
най-често след ш, ж и по-рядко след съгласната j. Срв напр. ша́пка-ша́пки,
жа́ба-жа́би, но пол’а́на-поле́ни, Стойе́не, офче́ри в Тетевенско и Пирдоп-
ско31, или пък отсъствието на ê – е след j – йак, йа́дене, йа́тк’и, кръстийа́не,
но кучêн, ушчêр, пупържêм и др. в Разложко и Банат32. Прегласът а – е след
старите палатали се среща и в западните български говори, където ятовият
преглас не е настъпил и не се е появило променливо а.
Тук обаче се изпускат някои много важни неща. Най-напред, някак си
встрани остава обстоятелството, че етимологичното а след меки съгласни
още в праславянски се е превърнало в ä, т.е. ѣ, в резултат от действието на
тенденцията към палаталност и е съвпаднало с етимологичния ѣ. По-късно
този ят, както и етимологичният, започва да се разподобява в а след пред-
хождащите го палатални съгласни. (Това обяснява защо към случаите с ети-
мологично ꙗ се отнасят традиционно и случаи на етимологичен ѣ като жаба
> gēba, аз, ям, яздя, мълчах и под., където за етимологично е прието по-чес-
тото и по-разпространеното средновековно написание с а, може би защото
то отговаря и на съвременното българско книжовно състояние, и това внася
допълнителна бъркотия.) На практика, когато се говори за прегласа а – е в
българските говори, се имат предвид промените на а след старите палата-
ли (шушкавите ш, ж, ч, сонорите р, л, н, и j), като етимологичният подход
остава на заден план. Единствено Б. Велчева обръща внимание на обстоя-
телството, че промяната ä > а след старите палатали има различен обхват
в българските говори33. Именно този различен обхват на прехода ä > а е
причина за отклонението в прегласа на етимологично а от ятовия преглас,
защото ятовият преглас представлява актуализация на праславянската про-
мяна, но вече при други условия, и е засегнал само непроменените по-рано
в а етимологични и неетимологични ѣ. Естествено, в говорите, където про-
мяната ѣ > а след стари палатали не е настъпила, прегласът а ще е напълно
29
30
С. Бернштейн, Очерк сравнительной грамматики славянских языков, М., 1971, с. 282.
31
Кр. Стойчев, Тетевенският говор, СБНУ, ХХХI, 1915, с. 7 и И. Кънчев, Говорът на
с. Смолско, Пирдопско, БДПМ, IV, 1968, с. 20.
32
Ст. Стойков, Към диалектния вокализъм на българския език, с. 286.
33
84
идентичен с ятовия преглас. Такова е състоянието на мизийските говори, на

рупските и на някои централни балкански говори като Троянския. Според
Л. Милетич известни отклонения от това правило се срещат в източноруп-
ските говори след старата палатална съгласна ч, но единственият пример,
който той привежда, с отклонение от ятовото правило (а в тези говори то е
’а и ä в зависимост от качеството на следващата съгласна) е ч’äша–ч’äши,
а там ä-гласежът се дължи на палаталността на ш и следователно не проти-
воречи на ятовото правило, срв. и останалите приведени от него примери –
жа́ба-жä́би, офча́р-офчä́рче и под.34
Ако има изключения от ятовото правило, те са най-вече в позицията
след съгласната j – вж. по-горе (с. 84) примерите от Разложкия и Банатския
говор. Подобни изключения след йота има и в западните български говори,
където а след меки съгласни дава е независимо от ударението и характера
на следващата сричка, доколкото там не са възникнали нови меки съгласни
пред стария етимологичен ѣ, който просто се е стеснил, и неетимологич-
ният ѣ споделя неговата съдба, превръщайки се в е, срв. напр. че́кам, изеда́,
изеде́ш, изе́м, но йам в Ботевградско35 и еде́м, еде́ш, еце́, наеве́, но я́вим, я́ви;
ека́, еки́, едо́свам се, по́ес, езъ́к, занаетли́и, но я́бълка, я́гуда, я́денʼе, я́гн’е,
ная́до се, я́ш, я́сне́ц, я́то, я́дови́т, я́до́сване в Ломско36. Отклоненията от
ятовото правило в такива източни говори като Пирдопския и Тетевенския
след проходните съгласни ш и ж, за които вече говорихме, както и откло-
ненията след j, също се дължат на факта, че по време на промените с ѣ (от
всякакъв произход) след ш и ж вече се е произнасяло а.
Тук всъщност се докосваме до второто важно обстоятелство, което се
изпуска при разглеждането на прегласа а – е: това, че и в западните говори,
т.нар. етимологично ꙗ, всъщност ě след меки съгласни от ē и от ā, също
споделя съдбата на етимологичния ят, превръщайки се в е. Това естествено
и тук става само ако преди това не се е осъществила промяната ě > а след
старите палатали. Тази промяна има доста неравномерен характер в запад-
ните говори и затова прегласът там не е последователно прокаран, а има
„спорадичен характер“37. В някои западни говори прегласът на а се влияе от
морфологични и словообразувателни фактори, срв. напр. в Ботевградско в
окончанията на итеративите – ска́чем, оста́вем, засра́мен, прева́рем и под.;
в наставката -евам (от -’авам и от -ѣвам) – сприятеле́вам, помене́вам; в на-
ставката -енин (от -ꙗннъ и -ѣннъ) – стр̥глени́н, кама́рченин, скраве́нченин
и пр.; в окончанията на имперфекта – може́х, мае́х са също по аналогия с
врте́х, където е е от ѣ38, срв. и постоянното че вм. ча в миналата основа на
34
L. Miletič, Das Ostbulgarische, с. 225.
35
Г. поп Иванов, Орханийският говор, с. 22.
36
Цв. Тодоров, Говорът на гр. Лом, СБНУ, 38, 1930, с. 16.
37
Ст. Стойков, Към диалектния вокализъм..., с. 286.
38
Г. поп Иванов, Орханийският говор, с. 20–21.
85
глаголите на състоянието в Ломско – квиче́л/квиче́, мълче́л/мълче́, руче́л/руче́
и под.39
С прегласа на а след стари палатали е свързан и един от най-важните
въпроси на старобългарската и среднобългарската графика – въпросът за
дистрибуцията на знаците за ѣ и а/ꙗ в средновековните ни писмени памет-
ници. Б. Велчева, основавайки се на филологически анализ – класификация
на паметниците и техните палеографски особености, сравнени със съвре-
менните български особености, – различава пет правописни типа:
1. Правопис с шѣ, жѣ, чѣ, щѣ, нѣ, лѣ, рѣ и ѣ, отразен частично в Ма-
риинското евангелие, Синайския псалтир и с отделни примери в други гла-
голически паметници, а в среднобългарските – Добромировото и Боянското
евангелие. Като норма той е приет само в Киевските листове. Това според
нея означава, че ранната глаголица отразява говор с æ [= ě] след всички
меки съгласни и j. Най-много такива следи пазят съвременните родопски
говори.
2. Правопис с ша, жа, чѣ, щѣ, нѣ, лѣ, рѣ и ѣ (или ꙗ). Този правописен
тип отразява говор със запазено ě след неконтинуантна мека съгласна. Не-
говите разновидности са проникнали в старобългарския правопис по-често
като отделни случаи от говора на преписвача, отколкото като установена
правописна норма. Според Велчева в Листовете на Ундолски, Слепчанския
апостол и Григоровичевия паримейник преобладава правопис с ѣ след глас-
на, а в Кюстендилското евангелие, Стаматовото и в Пирдопския апостол – с
ꙗ в същата позиция. Въз основа на това тя прави извода, че вероятно са
съществували късни праславянски диалекти, в които промяната ä > а е била
зависима не само от мекостта на предходната съгласна, но и от допълни-
телни условия (нейната сонорност и континуантност). Тя обаче не може да
свърже поведението на j и на континуантните съгласни в едно обобщаващо
правило, тъй като j и ж, ш не могат да се обединят чрез признаци, които да
ги различават от останалите сонори н, л и р. Следи от такива говори тя от-
крива в Пирдопско (същото е състоянието и на Тетевенския и на Ихтиман-
ския говор – бел. м.). Това е една от най-авторитетните правописни норми,
оставили трайни следи в среднобългарската писмена традиция.
3. Правописен тип ша, жа, ча, нѣ, рѣ, лѣ, ѣ – широко разпространен
като норма в глаголическите паметници – Зографско, Мариинско, Клоцов
сборник, Синайски требник, Асеманиево евангелие, Рилски листове, а от
кирилските паметници – в Македонски кирилски лист и Енинския апостол.
В него вероятно са отразени говори, в които ě се е запазил след сонорните
меки съгласни. Такива говори с а след ш, ж, ч и променливо а след й, л, н, р
Боряна Велчева открива в североизточните български краища.
4. Правописен тип с ча, жа, ша, нꙗ, лѣ, ра, ꙗ Б. Велчева открива само
39
Цв. Тодоров, Говорът на гр. Лом, с. 16.
86
в Савината книга и го смята за преход между третия и петия тип, в който

промяната ä > а е с най-широк обхват.
5. Правописен тип с ша, жа, ча, нꙗ, рꙗ/ра, ꙗ. Той е присъщ на Супра-
сълския сборник, Зографските листове и на староруските и старосръбски-
те паметници. Поради факта, че тези написания са твърде многобройни в
Супрасълския сборник и в Остромировото евангелие, те са били приети
за класически старобългарски. Подобна система има в балкански и някои
западни български говори40.
В така очертаната картина на старобългарските и среднобългарските
правописни типове и връзката им със състоянието на съвременните българ-
ски диалекти остават неясни няколко момента. Най-напред, поведението на
съгласната j, която, както видяхме, предизвиква отклонение в съдбата на ě
не само в източните, но и в западните български говори (вж. по-горе с. 85).
На второ място, ако ě е стояло в окончанията на имената след мека сонорна
съгласна, срв. напр. вонѣ, волѣ, боурѣ в среднобългарски и старобългарски,
то защо тогава в повечето български говори днес не намираме следи от това
произношение, т.е. екав изговор на запад и променливо а на изток (случаи
като земе́, главне́, воне́, които Б. Велчева посочва, без да споменава от кой
говор са, характеризират някои рупски говори и вероятно възхождат към
ѭ < jän, а не към jä). В по-голямата част от източнобългарските говори
обаче няма следи от запазването на jä от ѭ, а данните говорят за преход на
äN > aN (част от развоя на ä) и последвало изравняване на aN с ʌN41.
Самата Б. Велчева многократно подчертава важността на морфоло-
гическите изравнявания в окончанията на имената. Те са осъществени на-
пълно след меките съскави съгласни – дѣвца, отьца, като жена, рода и т.н.,
трьѕат, двѕат, -тцат като бьрат, маꙁат и т.н. Трябва ли да допуснем
тогава, че тази аналогия е действала само след съскавите съгласни, получе-
ни по трета палатализация, а след останалите палатали се е произнасяло ě,
а не а? И ако това би могло да се допусне за един такъв ранен етап от развоя
на българския език, какъвто е отразен в паметниците с ранна глаголица,
как да се отнасяме с написанията с ѣ в окончанията на имената след ста-
рите палатали в среднобългарските паметници? Още повече след като има
случаи, в които безспорно знакът ѣ се използва, за да означи задна гласна,
възникнала на мястото на а (вж. гл. III, с. 47 и сл. и съображенията, че ѧ не
е било широко носово е, тъй като на негово място в източнобългарските
говори би възникнало якане). Как да обясним графиката на един такъв сред-
нобългарски паметник като Григоровичевия паримейник, в който знаците
ѣ и ꙗ се заменят взаимно без каквото и да било правило, независимо дали
съгласната пред тях е стар палатал, или не, срв. напр. тѣло 3b20 и тꙗло 3b18
(2 пъти), стꙗна 6b1-2 и стѣна 6b2-3, ꙁавꙗта гнѣ 7b8 и ꙁавѣта гнꙗ 7b7-8,
40
41
87
свѣтло 16b8 и свꙗтт 16b10, наслꙗдъстве и наслѣдъстве 2d19 и т.н.,
примерите са многобройни42. Трябва ли да допуснем, че тук е отразен говор
със запазено ě във всички позиции, а замяната ѣ – ꙗ е само графична? На
това противоречат примери като въсплештате 13a18, а също нака и написа-
нията с ꙗ вместо етимологичен ѣ след твърди съгласни в паметници като
Търновското евангелие и Струмишкия апостол (вж. с. 75–76). Ако замяната
не е само графична, а отразява началото на ятов преглас, защо в него не се
забелязват закономерности, свързани с влиянието на следващата сричка и
на ударението, както в съвременните български говори?
За да отговорим на тези въпроси, трябва да си припомним, че всъщ-
ност гласната ѣ в старобългарски и праславянски стои не само след твърди
съгласни, но и след меки съгласни, така както, впрочем, и ь и ѧ. В такъв
случай знакът за ѣ след стари палатали означава артикулация jě или по-
точно ě, която фонетично е можела да се отличава от ѣ след твърди съглас-
ни, където предният гласеж на ѣ е независим от характера на предходната
непалатална съгласна. В същото време съществува явен стремеж jě да съв-
падне с ja, за да се избегне редуването а-ě в една и съща словоизменителна
или словообразувателна парадигма. Според Хабургаев, който също обръща
внимание на това обстоятелство, „признак диезности нейтрализуется, если
’ае оказывается в сочетании с диезным согласным типа tae ~ ta, т.е. как
раз там, где ’ае и а оформляли одну и ту же аффиксальную морфему (в
случаях te ~ to при нейтрализации признака диезности сохранялось про-
тивопоставление гласных по признаку лабиальности). Это обстоятельство
могло способствовать фонологическому сближению ’ае с а, т.е. осознанию
их в качестве вариантов одной компактной нелабиализованной фонемы, в
то время как ае (не после диезных согласных) оказывался за пределами та-
кой соотнесенности, т.е. осознавался в качестве самостоятельной фонемы с
признаком диезности, независящим от качества предшествующего соглас-
ного, и поэтому фонетически мог в какой-то степени отличаться от ае“43.
Това и според мен е причината в средновековните ни паметници знакът
за ѣ да се преосмисли като знак за задна гласна след меки съгласни. Нека
си припомним, че и знакът ѧ, който първоначално също отбелязва предна
гласна, се преосмисля в знак за задна гласна, а по-рано същото се е случило
и със знаците ю и ѭ.
Преосмислянето на ѣ като знак за задна гласна след палатални съ-
гласни най-напред в афиксални морфеми прави възможна и появата му на
мястото на ѧ в среднобългарските паметници и редуването на знаците ѣ и
ꙗ в еднаква позиция, така както се редуват ѫ и ѧ (най-често също след j,
42
Примерите са по: Р. Брандт, Григоровичев паримейник в сличении с другими паримей-
никами, М., 1894, вып. 1–2.
43
Г. А. Хабургаев, Некоторые вопросы истории праславянского языка, Проблемы теории
и истории русского языка, ВРЯ, вып. 3, М., 1980, с. 195.
88
шушкави съгласни и меки сонори). Естествено е, че този ’ае, който според

Хабургаев съставителите на кирилицата отбелязват с ꙗ, е бил фонетично
различен от ě < ē след непалатални съгласни, който първоначално се отбе-
лязва с ѣ. Този ѣ, който се е срещал в малко на брой коренни и суфиксал-
ни морфеми, е могъл да се развие по два начина в славянските езици – да
развие признака дифузност, като стане например ê, или да съвпадне с ’ае,
което косвено се потвърждава от факта, че в славянските езици, развили е <
ê, след появилото се по-късно протетично j се произнася също ê, а не ’а(’ае)
като в останалите случаи след палатални, срв. рус. jêхати, jêм, но стоять
и стб. ꙗхат, ꙗмь и под.44 В такъв случай графиката на Григоровичевия па-
римейник би могла да получи следното обяснение: В паметника е отразено
именно изравняването на ě < ē след твърда съгласна и на ’ě от ē и ā след
стари палатали, като всъщност изравняването настъпва вследствие на смек-
чаването на предходната твърда съгласна пред ě. Впоследствие, както вече
видяхме, ’ě се превръща в ’а при определени условия.
Що се отнася до поведението на j по отношение на промяната jě > а,
което я отделя от останалите сонорни палатали, тук биха могли да се приве-
дат следните съображения: В праславянската епоха в резултат на продължи-
телното въздействие на тенденцията към палаталност съгласната j се слива
с предходните съгласни и престава да се среща в постконсонантна позиция,
което рязко я противопоставя на останалите сонорни съгласни n, m, l, r, w, за
които тази позиция е обичайна (като изключим някои съчетания – прегра-
ден дентал + l на морфемна граница велъ < ved-lъ, мелъ < met-lъ, но длѣто,
тлѣшт в началото на думата след ликвидната метатеза; преграден лабиал +
n канѫт < kap-nǫti, оусънѫт < ousъp-nǫti, погꙑнѫт < poǵyb-nǫti, но седмь,
където причините за ограниченията са по-скоро дисимилационни, отколко-
то свързани със закона за отваряне на сричката) и сближава j с шумовите
проходни съгласни, които почти не се срещат след друга съгласна (един-
ствени изключения са съчетанията сх и сш на морфемна граница – сходт:
сшьдъ, макар и рядко). Това позволява на някои учени да твърдят, че за
праславянската епоха съгласната j трябва да се включи в системата на шу-
мовите съгласни45.
От казаното дотук могат да се направят следните изводи. Фонологич-
ното тъждество на ’ě и а в едни и същи афиксални морфеми е могло да бъде
последвано от фонетично изравняване (или по-скоро сближаване) на ’ě с а
в тази позиция. В корена на думата обаче тази промяна (jě < jа) не е подкре-
пена от морфологични фактори и затова не е безизключителна, както свиде-
телства материалът от българските говори и среднобългарските паметници,
където ě > а след старите меки съгласни има различен обхват. С ě след
старите меки съгласни в част от българските говори е съвпаднал и етимо-
44
Пак там, с. 195–196.
45
Г. А. Хабургаев, пос. съч., с. 209.
89
логичният ě от ē, след като твърдите съгласни пред него са били смекчени.
Съдбата на ѣ от дифтонгичен произход не се отклонява от това правило, но
тук съществуват две възможности – промяната ѣ > а да се предизвика от
запазената стара палаталност на съскавите съгласни ц, ѕ и с , които впослед-
ствие да затвърдеят, и тогава имаме цал, цапка и под., както на запад, така и
на изток, или пък, след като вече са затвърдели, без да предизвикат промяна
ѣ > а, съскавите наново да се смекчат пред ѣ. Естествено, вторичното смек-
чаване на съгласните пред ѣ характеризира част от източните български го-
вори. За говорите, легнали в основата на съвременните западни български
говори, може да се предположи продължително съществуване на гласна ě,
фонетично различна от е, на мястото на ѣ след твърди и след някои меки
съгласни вътре в думата. За това свидетелстват две неща – издържаната
употреба на знака за ѣ дори в ония среднобългарски паметници, които про-
изхождат от западни български краища и са безюсови, и запазеният широк
изговор на наследника на ѣ в някои западни говори около северната поло-
вина на ятовата граница. Това предполагаемо по-старо състояние на запад-
ните български говори прилича на съвременното състояние на родопските
говори, където ê стои на мястото на праславянското ě и ’ě, а съгласните пред
него са стари палатали (със запазена мекост или затвърдели), или пък нес-
мекчени твърди съгласни (вж. на с. 81–82 мненията за твърдия характер на
съгласната пред широкото ê в българските говори, макар че в диалектните
записи съществуват колебания в нейното отбелязване).
Съществуването на ê след несмекчени твърди съгласни в родопските
говори, за които е характерно смекчаването на консонантите пред предни
гласни, е свързано с наличието на голям брой нови палатални съгласни,
чиято мекост е вече фонематична. Те са възникнали в резултат от развоя на
ь и ѧ, които, след като са смекчили предходните съгласни, сами са се пре-
върнали в задни гласни. Всъщност родопският консонантизъм вече е наси-
тен с достатъчен брой меки съгласни фонеми и това вероятно е причината
пред ê, най-задната от всички предни гласни, съгласните да не се смекчават.
Би могло да се допусне, че и в западните български говори широкото ê е
съжителствало с изравнени носовки и ерове, но резултатите от прегласа
на задна гласна ʌ, възникнала на мястото на ь и ѧ, са попречили на вторич-
ната мекост на съгласната пред ь и ѧ да стане фонологична. В тези говори
прегласът ’ʌ > е не е активизирал смекчаването на съгласните пред ѣ, както
това е станало в мизийските, балканските и източнорупските говори, къде-
то след дефонологизацията на мекостта пред е < ’ʌ са се създали условията
за фонологизацията на вторичната мекост пред наследника на ѣ под ударе-
ние (за югозападния Костурски говор, който някога е бил якавски, вж. с. 81).
Съгласните не са се смекчили и пред наследника на ѣ (е с различна
степен на изговор) и в някои западнорупски говори като Разложкия напри-
мер, въпреки предполагаемия преглас на ’ʌ > е. Интересни наблюдения мо-
90
гат да се направят върху Неврокопския говор, в който краят на прегласа ’ʌ

> е (той се е извършил сравнително наскоро и не във всички позиции, вж.
с. 23) съвпада с началото на ятовия преглас (вж. с. 80, където се говори за
многобройни отклонения от правилото ’а-ä, които свидетелстват, че проце-
сът е още в началния си етап).
В източнорупските и балканските говори ’ʌ е запазено непрегласе-
но предимно на мястото на ь в някои наставки извън ударение и ятовият
преглас в много по-голяма степен се регулира от ударението.
Явно е, че извършването на прегласа ’ʌ > е е било основната предпо
ставка за смекчаване на гласните пред ě не само на изток, но и на запад. Защо
обаче по-голямата част от западните български говори не са се възползвали
от тази възможност? Една от причините би могла да е загубата на прасла-
вянската мекост пред запазения непроменен в а ѣ, така че, когато прегласът
’ʌ > е се е извършил, в този тип говори пред ě не е имало вече меки съглас-
ни, а пред е, чиято честота е нараснала, нефонематичната мекост бързо се
е изгубила и съгласните са затвърдели. Същото би се получило и ако ’ê > а
във всички позиции. В източните български говори, както и в югозападния
Костурски говор, мекостта на старите палатали пред ě вероятно се е пазела,
както и нефонологичната мекост пред е (от е, ь и ѧ), и това е послужило като
допълнителен тласък за ново смекчаване на съгласните пред ě.
И двата типа развой – със смекчаване на съгласните пред предни глас-
ни и без такова смекчаване – са свързани с разпадането на праславянската
групофонема във връзка с изграждането на корелацията твърдост-мекост
на съгласните и откъсването на качеството на съгласните от качеството на
следващите ги гласни, като в позициите, слаби за противопоставянето твър-
дост-мекост, т.е. пред предни гласни, качеството на съгласните може да ва-
рира (от силно палатални до твърди). Просто двата типа български говори
по различен начин са реализирали тази възможност. Развоят на западните
български говори напомня за развоя на украинските говори, където меките
съгласни се противопоставят на твърдите само пред задни гласни (а, у), в
резултат на което пред предните гласни (е, и) са затвърдели всички съглас-
ни, тъй като се осъзнават като фонологично твърди46, и това е попречило за
осъществяването на прехода ’е – о в украински. Отношението между източ
нобългарските и западнобългарските говори е същото като между руски и
украински, които преди това се преживели етап на дълъг съвместен развой.
46
В. В. Колесов, Историческая фонетика русского языка, М., 1980, с. 144.
91
ГЛАВА ШЕСТА
ОСОБЕНОСТИ В РАЗВОЯ НА МЕКОСТНАТА
КОРЕЛАЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
Както вече видяхме, в историческия развой на българския език съ-
гласните са се смекчили пред предни гласни – нововъзникналата консо-
нантна мекост е предизвикала съвпадението на предните и задните гласни,
тъй като признакът диезност е започнал да се осъзнава като независим от
качеството на следващата гласна и противопоставянето на съгласните по
предност-задност в тази позиция е било подложено на неутрализация. Спо-
ред единодушното мнение на изследователите за това най-вече е способ-
ствало изпадането на слабите ерове, в резултат на което смекчените пред ь
съгласни са се озовали в краесловие или пък пред друга съгласна, където
тяхното палатално качество вече не е било било зависимо от качеството на
следходните съгласни. Изравняването на съгласните пред новите и старите
палатали е причина за редица типично български процеси, отразени в сред-
новековната българска графика, като смесването на носовките и смесването
на еровете. Следи от тези процеси пазят и съвременните български говори.
Промените с гласната ѣ, които протичат по различен начин в българските
говори, като отчетливо ги разделят на две, също са свързани с изграждането
на корелацията твърдост-мекост на съгласните и с изравняването на гласни-
те след меки съгласни.
Това изравняване първоначално е засягало само онези двойки глас-
ни, в които гласните са се противопоставяли само по признака предност-
задност – ь-ъ, ѧ-ѫ, по-рано ѭ-ѫ, т.е. äN-аN и ѣ-а. В средновековните ни
писмени паметници няма следи от изравняването между еднакви по висо-
чина гласни, където задната гласна се е отличавала от предната не само по
мястото си на образуване, но и по своята лабиалност, т.е. между е и о, и и у.
Съвременните източни български говори обаче са преживели такъв процес
(вж. по-долу с. 102–103). Прави впечатление общността на развоя на ь и
ѧ, които в позиция след мека съгласна (наследена или нова), според мене,
са съвпаднали в една и съща задна, средна и нелабиална гласна ʌ. Същата
гласна възниква и на мястото на праславянските о, ъ и ѫ и под въздействие
то на различни фактори се модифицира в о, ô, а, ъ, ъ̑ или ê. Пред гласната ʌ
92
и нейните наследници са се създали благоприятни условия за фонологизи-

рането на позиционната мекост на съгласните, възникнала пред ь и ѧ. Такъв
развой ни представят рупско-родопските говори, където ь, ъ, ѧ и ѫ са съв-
паднали в една и съща задна гласна. Там могат да се забележат наченките на
един процес, който останалите български говори са преживели в различна
степен – прегласът на ʌ в е след палатални съгласни. Този процес е заличил
резултатите от смекчаването на съгласните пред ь и ѧ и така не се е стиг-
нало до фонологизирането на мекостта, защото позицията пред е е слаба
за противопоставянето на твърдост-мекост на съгласните1. В източнобъл-
гарските говори съгласните в тази позиция са останали фонетично меки,
а в западните български говори резултатът от прегласа на ʌ в е е довел до
фонетично твърди съгласни (вж. с. 90–91). Това е определило и по-нататъш-
ния развой на двата типа говори, свързан с промените на съгласните пред ѣ.
В източнобългарските говори (като изключим родопските и някои
западнорупски говори) съгласните пред ѣ са се смекчили, а в западнобъл-
гарските говори това не е станало, тъй като меките съгласни пред е (от ь и
ѧ) вече са били затвърдели. Смекчаването на съгласните пред ѣ на изток
е довело до появата на якане под ударение, където мекостта на предход-
ната съгласна е била най-силна. Изравняването на ê [ä] с а след новите
меки съгласни и запазването на а непрегласено след меката съгласна е най-
важната предпоставка за фонологизирането на консонантната мекост в из-
точнобългарските говори и оттам в книжовния език. Не бива обаче да се
пропуска и фактът, че в някои източни говори (източнорупски, балкански,
западнорупски) се срещат меки съгласни и пред задната гласна, наследник
на ь и ѧ, като най-характерни са меките съгласни пред ъ в наставките -ьнъ;
-ьць; -ьлъ. Според Милетич това е и една от най-важните особености на
източнобългарските говори2. Така в резултат на изравняването на ä с а и
ь с ъ (по-рядко ѧ с ѫ) в по-голямата част от източнобългарските говори
новите меки съгласни се оказват в позиция пред а или ъ, която е силна за
противопоставянето твърдост-мекост на съгласните. Броят на корените, в
които се среща гласната ѣ, не е голям – според В. В. Колесов фонемата ѣ е
обслужвала 240 коренни морфеми3, – а изравняването на ѣ с а не е настъ-
пило във всички поради допълнителното влияние на фактори като ударе-
нието и консонантното обкръжение, и някои морфологични изравнявания,
които пречат на появата на гласната а. Честотата на меките съгласни пред
наследника на ѣ в източнобългарските говори е нараснала благодарение на
изграждането на парадигмата на имперфекта с -ѣх- за глаголите от първо
1
Вж. по-подробно глава трета. Подобни възгледи излага и Л. Э. Калнынь, Развитие кор-
реляции твердых и мягких согласных фонем в славянских языках, М., 1961, с. 42–43. За разлика
от мен, тя допуска такъв развой само в източните български говори.
2
3
В. В. Колесов, Историческая фонетика русского языка, М., 1980, с. 19.
93
и второ новобългарско спрежение, където ѣ се оказва под ударение и се
превръща в а, ако формата за сегашно време е окситонна, тъй като импер-
фектът сменя миналата основа, от която се е образувал, със сегашната и
нейното ударение става определящо и за имперфектната форма. Честотата
на меките съгласни пред а допълнително се увеличава и след възникването
на миналото несвършено деятелно причастие, което се образува от импер-
фектната основа, срв. върт’ах-върт’ал, чет’ах-чет’ал, донес’ах-донес’ал,
и също е типично за източните български говори. (По-късно в книжовния
български език се появяват такива меки съгласни и в сегашните деятелни
причастия на глаголите от първо и второ спрежение, които се подвеждат по
същия образец – окситонно сегашно време – причастие на -’ашт (чета-
четящ, летя-летящ), неокситонирана форма за сегашно време – причастие
на -ешт (водя-водещ), така че можем да говорим за неетимологичен ѣ и в
наставките на тези причастия.) Неетимологичен ѣ в източните български
говори възниква и в итеративите на свършените глаголи с коренно е < ѧ,
срв. книж. клекна-клякам, посегна-посягам, впрегна-впрягам, стегна-стя-
гам, диал. нар’адам и под. Вероятно като модел за това редуване на е с ѣ
са послужили глаголи като лешт; лѧгѫ; сѣст; сѧдѫ; обрѣст; обрѧштѫ, в
които коренните гласни е и ѣ се редуват с ѧ и които още в старобългарски
имат итеративи -лѣгат, -сѣдат, -рѣтат.
Нарасналата честота на фонемата ѣ в източнобългарските говори,
свързана с нейното участие в наставките, изграждащи важни морфоло-
гични категории, спомага за развитието и доизграждането на корелацията
твърдост-мекост на съгласните. По този начин нараства и функционалната
значимост на меките съгласни в източните български говори. Възможно е
това да е причина там да се задържат и меките съгласни в глаголните окон-
чания на 1 л. ед. и за 3 л. мн. ч. във второ новобългарско спрежение, за раз-
лика от предимно затвърделите окончания в западните ни говори.
Меки съгласни пред а на изток се срещат и в окончанията на глаголи-
те от новото трето спрежение, като интересно е това, че етимологичното ꙗ
тук не се подлага на преглас, срв. стрелям-стреляме и т.н., но поляна-по-
лени и под. Фактът, че това а не се подлага на преглас след предходни меки
съгласни, свидетелства за важността на а като формообразуващ елемент
при глаголите от трето новобългарско спрежение. В някои източни говори
съгласните пред итеративната наставка а са могли да станат твърди. Това
е могло да се съпровожда и със загубата на старото редуване на шушкави
с дентални съгласни пред итеративната наставка, срв. рупските pruvadat,
ne hvata, stъpạm4. В Пирдопския говор мекостта на съгласната пред на-
ставката а е поета от съгласната в предходната сричка, срв. оск’авам вм.
остав’ам, ск’апам вм. стап’ам и под.5
4
L. Miletič, Die Rhodopenmundarten, Wien, 1912, s. 70.
5
И. Кънчев, Говорът на с. Смолско, Пирдопско, БДПМ, IV, 1968, с. 16.
94
Меки съгласни пред а в итеративите се срещат и в западните бъл-

гарски говори, като и там това а обикновено не се преглася. Изключение
са формите поправем, оставем, сприйателевам в Ботевграско (вж. с. 85),
където е-то в наставката -евам от -ꙗвамь би могло да е по аналогия с е-то в
претръпевам, побелевам, оглупевам, където то възхожда към ѣ.
Меки съгласни в позиция пред а в западнобългарските говори са се
задържали и в окончанията на някои имена със стара а-основа – бан’а,
вол’а, бур’а. В някои случаи меката съгласна се е настанила по аналогия и в
други думи, където не е етимологично обусловена – най-често в наставката
-н’а, срв. ви́дн’а, во́дн’а, гри́вн’а, ку́фн’а, пле́вн’а, фу́рн’а, шпан’а́, преме́н’а,
блатн’а́, главин’а́, грасн’а́, добрин’а́, злин’а́, купн’а́, младин’а́, модрин’а́ в
говора на с. Говедарци, Самоковско6 или Мари́к’а, Си́к’а, рики́к’а, се́нк’а,
сфи́нк’а, у́к’а, у́к’о в говора на гр. Лом7.
Възможно е мекото н в завършеците на имената от ж. р. да се дължи
на смесването на двете старобългарски наставки -ꙑн̑ и -на, които имат
сходно значение, срв. нвб. благина, добрина със стб. добрꙑн̑, благꙑн̑, като
в различните говори новата наставка се е обобщавала по различен начин –
само с меко н или само с твърдо н. Мекостта на съгласната к в наставката
-к’а, така характерна за западните говори, вероятно е възникнала под влия-
нието на предходната смекчена пред ь съгласна.
Обобщаването на меките съгласни к и н пред окончанието на имената
от женски род в западните български говори увеличава честотата на меките
съгласни фонеми в позиция, силна за противопоставянето твърдост-мекост.
Не е случаен и изборът на съгласните, чиято мекост се обобщава. Меката
съгласна н в окончанията на имената със стара а-основа е наследена още от
старобългарски. Меко н възниква и в резултат на въздействието на новата
йота. Новата йотация е разширила и употребата на съгласната к’ за сметка
на т’ в западните български говори.
Меки съгласни пред задна гласна в този тип говори могат да се срещат
и пред членната форма на имената от мъжки род със стара jo-, i- или консо-
нантна основа (за произхода на меката съгласна в тези форми вж. с. 69–70).
Това създава условия за противопоставянето на съгласните по твърдост-
мекост и пред други задни гласни освен а в зависимост от това какъв е
наследникът на големия ер в отделните говори. Като цяло обаче честотата
на меките съгласни в силна позиция в западните български говори е доста
по-малка отколкото в източните.
Макар съгласните в западните говори обикновено да затвърдяват пред
предни гласни, в някои говори мекостта им в тази позиция може да се за-
пази, ако появата на мека съгласна е морфологично натоварена, напр. във
формата за мъжки род множествено число пред обобщеното окончание на
6
Ст. Стойков и др., Говорът на с. Говедарци, Самоковско, ИИБЕ, IV, 1956, с. 261.
7
Цв. Тодоров, Говорът на гр. Лом, СБНУ, 1930, 38, с. 25.
95
старите i-основи, превърнало се в -е, или пък в събирателните и отглаголни-
те съществителни на -, където меката съгласна е получена в резултат на
новата йотация, срв. напр. арга́к’е, гли́ск’е, го́ск’е, гро́зг’е, лива́г’е, ли́ск’е,
л’у́г’е, пр̥́к’е, ра́ск’е, цве́к’е, въ́зел’е, жуже́л’е, крачу́л’е, мазу́л’е, оси́л’е,
пезу́л’е, ро́б’е, кра́в’е, оръ́ж’е, ло́з’е, ара́п’е, сно́п’е, бу́рен’е, герда́н’е,
ка́мен’е, ко́н’е, пр̥́стен’е, рапо́н’е, бега́н’е, бра́н’е, влаче́н’е в говора на с.
Доброславци, Софийско8. В същия говор съгласните проявяват склонност
към смекчаване пред предните гласни е и и, като веларите са винаги смекче-
ни в тази позиция, меки са съгласните и пред наставката -иф, напр. бодл’и́ф,
а мекото л в интервокална позиция или пред гласна в началото на дума се
заменя с й, напр. йейа вм. леля и под. Смекчава се и съгласната н пред е, срв.
шу́шн’ем, гн’е́тнем, гн’ездо́, гн’е́теница.
Смекчаването на н след висока съгласна г е явление, познато и на дру-
ги славянски езици. В. Колесов отбелязва в староруския препис на тринай-
сетте слова на Григорий Богослов, направен през XIII век, форми от типа
на гн̑ѣвъ; огн̑ь; огн̑ю, както и форми като чешкото hňus, срб. гњус. Б. Вел-
чева също спира вниманието си върху подпомагащото въздействие, което
предходната веларна съгласна оказва при палатализирането на съгласните
от следващи предни гласни9. Явлението не е чуждо и на романските езици,
в които на мястото на старо gn възниква палатално n10. Нашите примери в
случая просто допълват наблюденията на В. Колесов и на Б. Велчева.
Изнесените дотук западнобългарски факти показват, че меките съ-
гласни не са чужди на консонантната система на тези говори и че тяхната
мекост се е фонологизирала при същите условия, както и на изток – пред
задни гласни. Пред предни гласни съгласната е могла да остане фонетично
мека само ако мекостта ѝ е била морфологично натоварена, но дори и то-
гава съгласните са могли да затвърдяват, срв. напр. остатъците от меко н в
отглаголните съществителни в орханийския говор –има́н, я́ден, чи́стен
срещу обикновеното твърдо -не в повечето случаи и редовното меко н в
силна позиция пред членната форма ко́нꙗ, денꙗ, учи́телꙗ, пр́стенꙗ, пла́нꙗ,
буре́нꙗ, гору́нꙗ11. Вж. и колебанието ко́н’е, пр́стен’е, рапо́н’е, но бараба́не,
сапу́не в говора на с. Доброславци, Софийско12. В деепричастията на -ейки,
-айки, които се срещат в югозападните ни говори и където мекото к е било
основен формообразуващ елемент, неговата мекост се антиципира задъл-
жително, за разлика от колебанията в единични форми като майк’а, майка и
мак’а, брайк’а и брак’а, в които меката съгласна няма такава морфологична
натовареност, макар че се среща в силна позиция. В онези югозападни гово-
8
Л. Гълъбов, Говорът на с. Доброславци, Софийско, БДПМ, II, 1965, с. 9–12.
9
В. В. Колесов, пос. съч., с. 87. Б. Велчева, Праславянски и старобългарски..., с. 64–65.
10
L. Vankov, Grammaire historique de la langue française, S., 1971, с. 97.
11
Г. поп Иванов, Орханийският говор, СБНУ, 1930, 38, с. 20–21.
12
Л. Гълъбов, Говорът на с. Доброславци, Софийско, с. 11.
96
ри, където формата на деепричастието е била удължена с окончание -м (по

произход старо творително), мекостта на к е могла да се фонологизира, за-
щото следващата лабиална артикулация е подпомогнала превръщането на и
в задна гласна у, срв. (х)одейк’ум и (х)одейки, плетейк’ум и плетейки и т.н.
Няма разлика между източните и западните български говори и по
отношение на меките краесловни съгласни. Като цяло, позицията в крае-
словие се е оказала слаба за противопоставянето по твърдост-мекост. При-
чините за това са две. Първата се дължи на факта, че произнасянето на мека
съгласна е свързано с произвеждането на допълнителна и-образна артику-
лация, което по чисто артикулационни причини е трудно осъществимо в
краесловие13. Втората причина пък се крие в обстоятелството, че в българ-
ския език след загубата на склонението краесловните съгласни са останали
в изолирана позиция, като мекостта на съгласната не се е поддържала от
мекостта ѝ в косвените падежи, където е могла да се появи в силна позиция,
т.е. пред задна гласна. Във връзка с това не е случаен фактът, че меки крае
словни съгласни се срещат най-вече във формата за единствено число на
имената от мъжки род, които притежават членна форма, в която членната
морфема се представя от задна гласна, срв. балканските форми сън’, кон’,
огън’, ден’, пепел’ (Котелско-Еленско-Дряновски говор), троянските зет’,
път’, гувидар’, госпот’, сурат’, уцет’ и западнобългарските кон’, гребен’,
штърбел’, г’авол’, пепел’14.
И в двата типа говори (и източни, и западни) краесловната мекост е
могла да се настани и в други думи, където не е била наследена от прасла-
вянски, или пък не е могла да възникне нова мекост, тъй като съществител-
ните са окончавали на ъ, вж. по-горе троянските сурат’, уцет’, котелските
сън’, пепел’, ломските г’авол’, пепел’ и т.н. Причината за това разпростране-
ние на меката краесловна съгласна на етимологично място отново е липсата
на склонение в българските говори, поради което меката краесловна съглас-
на започва да се схваща като показател за мъжки род. Наличието на форми
син’а, син’о е и причината краесловната съгласна във формата за мъжки
род единствено число на това прилагателно често да запазва мекостта си в
онези български говори, където съществуват меки съгласни в тази позиция.
И в източните, и в западните български говори меки в краесловие ос-
тават само ограничен брой съгласни – сонорите л, н, (много по-рядко р) и
денталната съгласна т (като представител на архифонема в краесловие), а в
говорите, в които всяко т’ се заменя с к’, в тази позиция намираме именно
това к’. В Троянско обаче могат да се видят форми като кос’, пръс’, плъс’ с
меко краесловно с. То е наследило мекостта на изпадналото краесловно т.
Въобще краесловната мекост в имената от женски род в българските гово-
13
И. Савицка, Т. Бояджиев, Българско-полска съпоставителна граматика, т. I, Фонетика,
С., 1988, с. 101.
14
L. Miletič, Das Ostbulgarische, с. 174, 188–189. Цв. Тодоров, Говорът на гр. Лом, с. 26.
97
ри по-рядко се запазва в сравнение с тази на имената от мъжки род, където
е парадигматично подкрепена, но тук си струва да се подчертае, че много
често тези думи са с колеблив род или поне се членуват в някои централни
балкански и рупски говори като съществителни от мъжки род.
Всички изнесени дотук факти и съображения ни карат да смятаме, че
по отношение на категорията твърдост-мекост на съгласните българските
говори не са така рязко противопоставени, както смята Л. Е. Калнин, на
която принадлежи най-обширното изследване за развоя на тази категория в
славянските езици и която твърди, че в западните български говори, макар
противопоставянето твърдост-мекост да се е разширило за сметка на нова-
та йота и някои други, нефонетични явления, позиционната мекост не се е
изравнявала с фонетичната, т.е. съгласните не са могли да се смекчат пред
предни гласни. Според нея това се доказва от самия характер на меките
съгласни в западнобългарските говори, тъй като нито една от тях не може
да бъде отнесена към праславянската позиционна мекост15. Същевремен-
но тя привежда примери като greben’, sol’, смятайки, че мекостта на крае
словната съгласна в тях е възникнала по аналогия с наследената мекост в
kon’, sin’ и под., но именно тук е могла да възникне позиционна мекост на
л и н пред окончанието малък ер. Тя не обръща достатъчно внимание и на
честото смекчаване на съгласната к в наставката -к’а < -ька, което може
да настъпи само при условие че предходната съгласна е била палатали-
зирана от ь, срв. бо́лiкꙗ, се́нiкꙗ, диво́лiкꙗ, седе́нiкꙗ, каде́лiкꙗ като пу́йк’а,
комши́йк’а в Орханийскио16, където меките л, н оказват същото влияние
върху следходната съгласна като съгласната й. Обяснението за произхода
на мекото к в тази наставка у Калнин се покрива с моето, обаче звучи така:
„во многих западноболгарских говорах согласный к’ развился в результате
ассимиляции суффиксального к предшествующему палатальному согласо-
му. Впоследствии суффикс -к’а обобщился и стал употребляться также и
после непалатальных согласных“17. Приведените примери от Орханийско
не ни позволяват да заключим кои съгласни пред -к’ са били палатални и
кои – не, срв. újk’o, basĭélk’o, svírk’a, lénik’o, bílk’a, bólk’a, gránk’а, svínk’a.
Според концепцията на авторката единствената съгласна, която е могла да
палатализира к, е била новата йота, макар тук това да не е изрично посоче-
но. Новата йота обаче се среща в ограничен брой думи като девойк’а, уйк’о,
което едва ли би способствало за обобщаването на наставката с меко к’. По-
вечето производни съществителни с наставка -ка са наследници на имена
със стара i-основа, в които, както видяхме, съгласните пред ь твърде рано
са се смекчили. Ако се вгледаме по-внимателно в примерите, ще установим
също, че наставката -к’а стои предимно след сонорни л, н и по-рядко р, т.е.
15
Л. Э. Калнынь, цит. съч., с. 116–117.
16
Г. поп Иванов, Орханийският говор, с. 29.
17
Л. Э. Калнынь, пос. съч., с. 120.
98
след съгласни, които в българските говори могат да бъдат меки и в крае-

словие. Ако -к’а е възниквала само след j, т.е. в производните на старите
jo- и ja-основи, защо тогава тя не се е обобщила и след други твърди съ-
гласни – дентали или лабиали, така че защо не се срещат *гъпк’а, *патк’а,
*лотк’а? Не бива да се забравя също така, че меките сонори л, н и р са мог-
ли да оказват палатализиращо въздействие върху съседните съгласни още в
праславянски и старобългарски, срв. съмꙑшл̑ѭ; ж н̑его; съмоштр̑ѭ и под.
в старобългарските паметници. Възможно е и съгласната к’, която е висока,
да е оказвала задържащо влияние върху мекостта на предходната сонорна
съгласна, доколкото в българските говори може да се срещне една такава
форма като въл’к (мизийска и родопска). Влиянието на веларната съгласна
тук е подобно на това в групите кн, гн пред предни гласни. Л. Милетич
намира паралели на подобно въздействие на к и в някои полски говори18.
Но в западнобългарските говори следи от позиционна мекост има не само
в краесловие или в наставката -к’а. Според Ст. Стойков силно смекчените
пред предни гласни л и н са една от най-важните характеристики на тези
говори19.
Поради сравнително малкия брой на случаите, в които мекостта
на съгласните в западните български говори се фонологизира, противо-
поставянето по твърдост-мекост на съгласните остава в периферията на
тяхната консонантна система и не придобива онова значение, което има
в източните говори, тъй като в корелацията по мекост се влючва твърде
ограничен брой съгласни – н, л, р, т и к, като в говорите със замяна на
т’ с к’ мекото т липсва. Спорадично се срещат и други меки съгласни
пред задни гласни, най-вече в глаголите от новобългарското а-спрежение,
но като цяло честотата им е недостатъчна, за да предизвика промени в
консонантизма. Поради периферното положение, което заема мекостната
корелация в западните български говори, в трудовете по българска диа
лектология се обръща и малко внимание на поведението на съгласните
пред предни гласни в този тип говори и това затруднява по-подробното им
описание в това отношение.
Разбира се, това не е единствената причина позиционното смекчаване
на съгласните в западните говори, пък и в източните, да не се отбелязва по-
следователно. Затрудненията идват и от различната степен на акомодация
на артикулацията на съгласната върху артикулацията на следващата предна
гласна. Най-слаба е тя при лабиалните съгласни, при алвеолните е средна и
факултативна, а най-силна е при веларните съгласни и л20. Различна е също
така и степента на позиционната мекост в българските диалекти, което
също затруднява адекватното ѝ предаване при фонетичен запис.
18
L. Miletič, op. cit., с. 94.
19
Ст. Стойков. Българска диалектология, с. 129.
20
И. Савицка, Т. Бояджиев, пос. съч., с. 110.
99
Така или иначе, изнесените от нас факти показват, че съгласните в
западните български говори са могли да се смекчават пред предни гласни.
За същото говори и развоят на съгласните пред новата йота, която възхожда
към  и ь, както на изток, така и на запад, и не е ясно защо Калнин намира
мекостта пред нея за непозиционно възникнала, след като не е наследена от
праславянски.
Освен това, ако разликата между позиционната и фонематичната ме-
кост в западнобългарските говори наистина се пазеше, както твърди Кал-
нин, бихме очаквали състояние като това в северноруските говори, където в
резултат от непроведеното последователно смекчаване на съгласните пред
предни гласни гласните са запазили противопоставянето си по предност-
непредност, като гласните ’у, ’а, ы са се запазили във вокалната система, а
съгласните са се включили в противопоставянето по лабиовеларност, като
устнените и веларните съгласни се противопоставят на всички останали, и
затова са се запазили много особености на староруската архаична система,
напр. наличието на силно палаталните като в праславянски л’’, и н’’ и лип-
сата на съгласната j21. В такъв случай следите от смесването на еровете и
носовките в западните български говори би трябвало да се откриват само
след старите палатали и никога след други съгласни, а това противоречи на
състоянието, представено в старобългарските и среднобългарските писме-
ни паметници, както и на състоянието на съвременните български говори.
Но дори и да не приемем това за достатъчно доказателство, липсата
на смекчени съгласни пред предни гласни в западните български говори би
трябвало да доведе до обогатяване на системата на вокализма. Западнобъл-
гарският вокализъм обаче не се отличава от източния, като дори в някои
централни говори (македонски по тип) е по-беден от източния поради лип-
сата на фонема ъ (или ê, или ô) на мястото на ѫ. Самата Л. Калнин дава за
пример сръбски и словенски, където поради запазването на разликата меж-
ду фонематичната и позиционната мекост корелацията по твърдост-мекост
не се е разширила и това е повлякло след себе си широкото развитие на
функционални средства в областта на вокализма. В тези езици, освен про-
тивопоставянето на гласните по предност-непредност, различни функции
са получили също и интонацията и количеството на гласните. В резултат на
тези процеси словенският книжовен език притежава 21 гласни фонеми22.
Дори да приемем като Калнин, че новата йотация няма нищо общо с
праславянската позиционна мекост и че мекостта на краесловната съгласна
в думи със стара i-основа или консонантна основа е резултат от аналогия,
то как да си обясним факта, че в редица западнобългарски говори к’ и г’,
л’ и н’, получени от новата йотация, не се различават от к’, г’, л’, н’ в пози-
ция пред предни гласни, срв. напр. възе́л’е, меса́л’е, жуже́л’е като бодл’и́ф;
21
В. В. Колесов, Историческая фонетика..., с. 143–144.
22
100
арга́к’е, го́ск’е, ли́ск’е, гро́зг’е, лива́г’е, л’у́г’е като г’е́рес, к’е́каф, к’ереми́да,
Г’е́на, г’ера́н, г’ерг’е́ф, к’е́ла, к’еси́а, к’еф, ко́н’г’ер, лек’е́, г’е́рчим се,
к’ердо́свам, к’е́пим се в говора на с. Доброславци, Софийско, или пък бил’е,
зел’е, бран’е, оден’е, самун’е, циган’е като бе́л’и, со́л’и, го́н’и, н’и́ва в Стан-
кедимитровско23.
Затова, за разлика от Калнин, която след Якобсон, Хоралек и Ван Вейк
смята, че в западните български говори категорията мекост-твърдост на съ-
гласните се е развила по начин, различен от този в източните говори, мое-
то мнение по този въпрос следва мнението на А. Исаченко, според когото
всички български говори са претърпели период на общ развой със смекча-
ване на съгласните пред предни гласни, а диалектните различия се дължат
на разлики в начина на затвърдяване на съгласните в двата типа говори24.
Според мен съгласните в българските говори са се смекчили първо-
начално пред предни гласни ь и ѧ. (За това свидетелстват още старобългар-
ските паметници, където се отбелязва нова позиционна мекост само пред
тези две гласни, вж. с. 15, 35–38.) След меки съгласни е настъпило изравня-
ване на предните със задните гласни, но резултатът от съвпадението на ь с
ъ и на ѧ с ѫ е бил заличен от настъпилия впоследствие преглас на задната
гласна след предходна палатална артикулация. Изключение представляват
рупско-родопските говори, където едва в наши дни се забелязват наченки
на такъв преглас (вж. с. 64). Прегласът на ʌ в е е довел до това, че пред е са
се срещали както меки (наследени от праславянски и смекчени пред ь и ѧ),
така и твърди съгласни, което е направило позицията пред предна гласна
слаба за противопоставянето но твърдост-мекост на съгласните.
Двата типа български говори са излезли от това неудобство по разли-
чен начин. На изток това е послужило като допълнителен тласък за смек-
чаване на съгласните и пред останалите предни гласни – ě, е и и, а на запад
съгласните започват да затвърдяват пред предните гласни (вж. с. 90–91).
И тук обаче няма рязка граница между двата типа говори, защото, както
видяхме, и в западните говори има доста случаи на смекчаване на съглас-
ните пред е и и (най-често на сонорите л, н и на веларите к, г, х), а освен
това има и източни говори, като Панагюрския например, където съгласните
пред предни гласни са доста твърди, т.е. затвърдели са след ятовия преглас.
Същият развой е протекъл и на крайния запад – Костурският говор, в който
съгласните са фонетично твърди пред предни гласни, някога също е бил
якавски. Така че основното различие между двата типа български говори,
източни и западни, по отношение на вокално-консонантното въздействие
между съгласни и гласни е плод на самостоятелен развой и не е наследено
от праславянски.
23
Л. Гълъбов. Говорът на с. Доброславци..., с. 9–10. Ст. Стойков. Българска диалектоло-
гия, с. 102.
24
Подробен преглед на мнението по този въпрос вж. у Л. Калнынь, пос. съч., с. 25–26.
101
Запазването на фонетичната мекост пред предни гласни в източно-
българските говори е причина за нови изравнения на предните и задните
гласни. Само че този път гласните е-о, и-у се противопоставят помежду си
не само по предност-непредност, но и по лабиалност-нелабиалност. Затова
за извършването на дисимилацията е > о, и > у са били необходими допъл-
нителни условия – най-вече съседна лабиална артикулация. Всички източ-
нобългарски говори познават прехода и > у, срв. напр. редовното -уф вм.
-их в аористната форма на глаголите от и-спрежение в мизийските говори –
мож’у́ф, о́д’уфме, заро́в’ува, пра́в’ува, не рач’ува (3 л. мн. ч.) и т.н., както
и с’урома́ф, горч’у́во, ж’уф, ж’у́ви, ж’уве́йъ, ич’уми́к25. Също такова ’у в
аористните окончания се среща и в Еркечкия и в Ловешко-Троянско-Габ
ровския говор26. В югоизточните български говори явлението е доста по-
слабо застъпено в сравнение със североизточните и се наблюдава в отделни
лексеми, или по-точно в отделни етимологични гнезда, срв. напр. в говора
на с. Нова Надежда, Хасковско – ж’уφ, б’у́ўл, кучу́’на, пупе́р, ж’уѡа́к27 или
пък в Странджанския говор – жува́лна, жуве̑е, жуф, чуф, чуфте́, чуфи́ẹ,
шуро́к28. В родопските говори Л. Милетич отбелязва началото на процеса в
говора на Ропката – l’uvádi, hód’uf, p’usk’ulíja, F’ul’bé, sät’uf sa; също така
слабо, само в отделни думи, е представена промяната и > у и в централното
родопското наречие – žʼúvi, júme, r’úpka (рибка), l’uváda, kol’úu̯, а най-по-
следователно се среща в говора на Широка лъка, където редовно се извърш-
ва в 1 л. ед. ч. на аориста – pomísl’uh sъ, premäsk’uh, izvág’uh и т.н. и по-ряд-
ко в перфектното причастие под влияние на лабиовеларното л – svar’ul29.
Формите от типа свар’ул са идентични с цитираните на с. 25 балкански
форми свит’улник, прист’улка, чул’ак, които също следва да бъдат обясне-
ни с някогашния лабиовеларен характер на л в Ловешкия говор.
В редица случаи у след палаталните съгласни се явява и на мястото
на етимологично е или на е < ь, срв. напр. д’убе́л и дебе́л, чурếша и черếша
като л’ува́да и лива́да, кол’у́во и коли́во, йу’ме – и́ме, врут – врит, пупе́рка
– пипе́рка, чуфли́к – чифли́к, жу́во – жи́во в говора на с. Момчиловци30, или
пък чумбе́р, ичуме́н, чурếше, тенжу́ра в странджанския говор31. За формата
чушма́ в мизийския о-диалект Милетич пише, че вероятно е получена през
*чошма́, т.е. първоначално е станало изравняване е-о и едва след това в
резултат от редукцията на о се е получило у. За ичумик обаче смята, че е
получено от *ичимик, където и-то се е развило под влияние на следващото
25
26
Пак там, с. 155, 185–186.
27
Г. Христов. Говорът на с. Нова Надежда, Хасковско, ИИБЕ, IV, 1956, с. 180.
28
Г. Горов. Странджанският говор, БДПМ, I, 1962, с. 20.
29
L. Miletič, Die Rhodopenmundarten, с. 35, 112, 173–174.
30
Ст. Кабасанов, Говорът на с. Момчиловци, Смолянско, ИИБЕ, IV, 1956, с. 26.
31
Г. Горов, пос. съч., с. 19.
102
и32. Тези в известен смисъл противоречиви твърдения на Милетич са поро-

дени от трудността да се отговори на въпроса дали неудареното е от всяка-
къв произход е преминавало в о и след това се е редуцирало в у, или пък,
тъй като неудареното е клони към и, то етап с ’о изобщо не е съществувал.
Второто предположение може да бъде подкрепено от фактите на такива
говори като Момчиловския, където съществуват форми с дублети е-и-’у, но
липсват дублети с неударено о, макар редукцията на о да не е пълна, а също
така и от малкия брой случаи на изравняване е > о в българските говори.
Известна е балканската и родопската форма дошо́л, която може да бъде
изведена от дошел с преглас на ʌ в е след меката шушкава съгласна и която
свидетелства за лабиовеларния характер на съгласната л в тези говори. Л.
Милетич отбелязва в говора на Ропката и čošmá, čoräša, P’oruštica вм. Пе-
рущица33. Оскъдният брой случаи с ’о на мястото на е след меки съгласни
се дължи, от една страна, на редукцията на неударените гласни, така че
всъщност „чисти“ са примерите само с о < е под ударение, а от друга стра-
на, на обстоятелството, че етимологичното е и неетимологичното е < ѣ в
неударена позиция преминава в ъ. За връзката на това явление с развоя на
ь вж. с. 24–25. Все пак за такъв преход е > ’ъ необходимо условие е било
смекчаването на съгласната пред е. Част от приведените по-горе примери
показват, че изравняването на е > о, и > у е ставало не само под въздейст-
вието на следваща устнена съгласна, но и под въздействието на предходен
лабиал – P’oruštica, м’урди́йа. Доста често такова изравняване настъпва и
пред съгласната р – те́нжура, cŏräša, чурēша и под. Наличието на друга
съгласна пред лабиалната също не пречи на явлението, срв. чошма́/чушма́,
с’урма́х. Едва ли е случайно, че преходът е > о, и > у е по-последователно
прокаран в североизточните говори, а в югоизточните е ограничен в от-
делни думи. Причината трябва да е същата, поради която ятовият преглас
в част от тези говори не се е извършил, тъй като поради многото осезаеми
следи от смесването на носовките и еровете (особено в рупско-родопски-
те говори, където прегласът ’ʌ > е е само в зародиш) честотата на меките
съгласни в позиция пред задни гласни е била много по-голяма отколкото в
североизточните говори.
По отношение на смекчаването на съгласните пред предни гласни е и
и източните български говори имат развой, сходен с този в руски и полски,
където съгласните също са се смекчили в тази позиция, а западните бъл-
гарски говори приличат на украински, чешки и словашки, където след пър-
воначално смекчаване пред някои предни гласни, най-вече ь и ѧ ([ä] в тези
езици), всички съгласни пред предни гласни, макар и позиционно смекчени,
са започнали да затвърдяват, защото са били схванати като фонологично
твърди поради настъпилата неутрализация. Но и източните, и западните го-
32
33
L. Miletič, Die Rhodopenmundarten, с. 35.
103
вори са имали етап на съвместен развой, в който съгласните са се смекчили
пред ь и ѧ, а също и пред новата j.
Развоят на носовките и еровете в българския език напомня развоя на
тези гласни в полски, където след вторично смекчените пред ь и ѧ съгласни
също е настъпило изравняване на ь с ъ и на ѧ с ѫ. Още Екблом говори за
паралелизма между среднобългарското състояние с изравнени носовки и
старополското34. Отдавна е забелязано, че онези славянски езици, в които ǫ
остава средна гласна, притежават и широка ниска предна гласна ě[ä], про-
тивопоставена на а, за разлика от останалите славянски езици, където по-
ради съвпадението на ǫ с и широката гласна ě е повишила гласежа си, а ę е
образувало опозиция с а, превръщайки се в ä. Ниският гласеж на ě е другата
славянска изоглоса, освен запазването на ǫ редовно с ę на определен етап от
развоя на езика, която обединява български и полски. И затова не е случай-
но, че в част от източнобългарските говори, където съгласните се смекчават
пред ě, настъпва изравняването на ě с а, което зависи от ударението и харак-
тера на следващата съгласна. Твърдостта на следващата съгласна е решава-
що условие за появата на а от ě и в полски език. Що се отнася до ударение
то, в полски то е фиксирано и затова не се е превърнало във фактор, който
да влияе върху фонетичните процеси, или по-точно върху реализацията на
позиционната мекост, както това е станало в български език.
Изравняването на ě с а в български и полски е типологически иден-
тично с изравняването на е и о в руски и полски. Като при това в руски език,
където ударението е подвижно като в български, задната гласна о се появява
не само пред следваща твърда съгласна, но и задължително под ударение
– н’ос, но несла́, т’ок, но текла́, ут’ос’, но теса́т и т.н. В северноруски-
те говори също е протекъл процес, подобен на нашия ятов преглас – под
ударение пред твърда съгласна ä от ę се е превръщало в а (п’а́тый), а пред
следваща мека съгласна или извън ударение – в е (п’ет’). В по-архаични-
те говори гласната е се появява и под ударение пред твърда съгласна, а не
само извън ударение и пред мека, срв. на ту п’е́ту, отт’ену́т’, в па́мет’ах,
кров’ено́й, л’егу́шка. При това понякога се разграничава употребата на из-
конно ä от ę, което се превръща в е, и на неизконното – от ’а, напр. п’ет’,
п’ет’и́, п’е́тый от пѧт-, но дн’а́ми, сет’а́ми с етимологично а35. Това озна-
чава, че в тези говори ä се е развило от ’а, като мекостта пред ä не е била
достатъчна, за да предизвика изравняване между ä и а, а гласната ä просто
се стеснява във всички позиции, така както в западнобългарските говори и
извън ударение в източните български говори. Наследникът на ä (от ę) е за-
висел от характера на следващата съгласна и в старочешки, срв. zer’, čeled’,
piet, deviet, pamiet с е пред смекчената и запазила мекостта си по време на
34
R. Ekblom Eine gemeinslavische Umwandlung des Participium präsentis activi, Le Monde
Oriental, X. Uppsala 1916, с. 33.
35
В. В. Колесов, Историческая фонетика..., с. 94.
104
описаното явление дентална съгласна, но pamatny, patnact пред затвърдели-

те съгласни36.
От направения бегъл преглед на процесите на изравняване на предни-
те и задните гласни, които в славянските езици са свързани с изграждането
на категорията твърдост-мекост на съгласните, се вижда, че българският
език стои по-близко до полски, който е преживял изравняването на еровете,
носовките и на широките ниски гласни ě [ä] и а след меките (смекчените
или наследени от праславянски) съгласни. За разлика от полски обаче из-
равняването на ä и а в западните български говори е настъпило само след
стари палатали, тъй като след прегласа ’ʌ > е съгласните там са затвърдели
пред предните гласни. Затова западнобългарските говори, за разлика от из-
точните, не познават и преход е-’ъ, е-’о, и-’у, който се среща на изток, къде-
то съгласните са се смекчили не само пред ě, но и пред останалите предни
гласни е и и. Сходни са процесите на смекчаване на съгласните пред предни
гласни и в историята на руския език. В чешки и словашки съгласните също
първоначално са се смекчили пред някои предни гласни, но поради настъ-
пилото по-късно затвърдяване на съгласните пред предни гласни противо-
поставянето по твърдост-мекост не се е разширило и не се е превърнало
в значима за консонантизма корелация, която да определя неговия облик.
То е останало в периферията на консонантната система, както впрочем и в
западните български говори. В чешки и словашки обаче съкращаването на
мекостната корелация е свързано със запазването и доразвиването на прас-
лавянското количествено противопоставяне на гласните37. Богатството на
вокализма в сръбски и словенски е причина склонността на съгласните да
се смекчат пред предни гласни там въобще да не бъде използвана.
36
Л. Э. Калнынь, пос. съч., с. 24–25.
37
105
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
Балан А. Т., Към звука ь в новобългарския език, Периодическо спи-
сание, 1883, кн. IV, 1883, с. 106 – 133 ; 1883, кн. V, с. 19 – 45; 1885, кн. ХV,
с. 344–350.
Белић А., Основи историjе српскохрватског jезика, т. I, Фонетика,
Београд, 1969.
Бернштейн С., Разыскания в области болгарской исторической диа
лектологии, т. І, Язык валашских грамот XIV – XV вв., М., 1948.
Бернштейн С., Очерк сравнительной грамматики славянских языков,
т. І, М. 1961.
Билярский П. С., О среднеболгарском вокализме по патриаршему
списку летописи Манассия, Спб. 1858.
Бояджиев Т., Говорът на с. Съчанли, Гюмюрджинско, Трудове по
българска диалектология, 7, С. 1972.
Бояджиев Т., Промяната т’, д’ > к’, г’ в Странджанския говор. Език и
литература, 4, 1973, с. 34–44.
Бояджиев Т., Говорът на тракийските преселници в с. Орешник, Елхов-
ско, Българска диалектология. Проучвания и материали, IX, С., 1979, с. 3–78.
Брандт Р., Григоровичев паримейник в сличении с другими паримей-
никами, М., 1894, вып. І-ІІ. Григоровичев паримейник с дополнениями и
разночтениями из Лобковского и других паримейников, М., 1901, вып. III.
Василев В., Правописната реформа на патриарх Евтимий и отраже-
нието ѝ в произведенията на неговите следовници и българските дамаски-
ни. Търновска книжовна школа, 2, С., 1980, с. 405–421.
Ван Вейк Н., История старославянского языка, М., 1957.
Велчева Б., Към установяването на среднобългарските правописни
типове (Стаматово евангелие от XIII век), Известия на Института за бъл-
гарски език, XVII, 1969, с. 233–286.
Велчева Б., Праславянски и старобългарски фонологически измене-
ния, С., 1980.
Велчева Б., Проблеми на глаголическата писменост. Асеманиево
евангелие, Константин-Кирил Философ. Материали от научната конферен-
ция по случай 1150 години от рождението му, С., 1981, с. 151–155.
106
Георгиев Вл., Възникването на палаталните съгласни к’ и г’ от шт и

жд в югозападните български говори, Проблеми на българския език, С.,
1985, с. 38–44.
Георгиев Г., Еркечаните и техният говор, Известия на Семинара по
славянска филология, 2, 1907, 133 –200.
Герджиков Г., Развитието на предната ерова гласна в българските го-
вори, Помагало по българска диалектология, С., 1984, с. 160–165.
Горов Г., Странджанският говор, Българска диалектология. Проучва-
ния и материали, I, 1962, с. 13–164.
Гълъбов И., Старобългарски език с увод в славянското езикознание,
С., 1980.
Гълъбов И., Еровите застъпници и българското диалектно членение,
Избрани трудове по езикознание, София, 1986, с. 223–237.
Гълъбов И., Българският ê-диалект, Избрани трудове по езикознание,
С., 1986, с. 253–265.
Гълъбов Л., Говорът на с. Доброславци, Софийско, Българска диалек
тология. Проучвания и материали, II, 1965, с. 3–118.
Добрев И., Глаголическият текст на Боянския палимпсест, С., 1972.
Добрев И., Старинна черта на един южен български говор, Езиковед-
ски изследвания. В памет на проф. Ст. Стойков, С., 1974, с. 163–167.
Добрев И., Ж. Икономова, А. Тотоманова, Старобългарски език за Х
клас на НГДЕК, С., 1987.
Дурново Н. Н., Русские рукописи ХI и XII вв. как памятники старо-
славянского языка, Јужнословенски филолог, 4, 1924, Београд, с. 72–94.
Журавлев В. К., Формирование группового сингармонизма в прасла-
вянском языке, Вопросы языкознания, 1961, 4, с. 33–45.
Иванов В. В., Историческая фонология русского языка, М., 1968.
Иванова В., Надписът на Мостич и Преславският епиграфски мате-
риал. Надписът на чъргубиля Мостич, С., 1955, с. 73–94.
Кабасанов Ст., Говорът на с. Момчиловци, Смолянско, Известия на
Института за български език, IV, 1956, с. 5–101.
Калнынь Л. Э., Развитие корреляции твердых и мягких согласных
фонем в славянских языках, М., 1961.
Керемидчиева Сл., Определена фонема ъ̂ в говора на Ропката, Втори
международен конгрес по българистика, Доклади, т. V, Диалектология и
ономастика, С., 1988, с. 162–168.
Ковачев Ст., Троянският говор. Българска диалектология. Проучва-
ния и материали, IV, 1968, с. 161–235.
Колесов В. В., Историческая фонетика русского языка, М., 1980.
Кочев И., Застъпници на еровата гласна в българския език, Статьи и
материалы по болгарской диалектологии, вып. ІХ, 1959, с. 51–90.
Кочев И., Фонетични и фонологични промени на ê < ѣ в говори око-
107
ло ятовата граница, Известия на Института за български език, 1968, XVI,
с. 437–446.
Кочев И., Гребенският говор в Силистренско, Трудове по българска
диалектология, V, 1969.
Кочев И., Особености на назалната вокална корелация в историче-
ския развой на българския език, БЕ, 1982, 3, с. 117–183.
Кочев И., Вокално-консонантното взаимодействие и основното диа-
лектно членение на българския език, Български език, 1986, 3, с. 212–226.
Кънчев И., Говорът на с. Смолско, Пирдопско, Българска диалекто-
логия. Проучвания и материали, IV, 1968, с. 5–159.
Малкова О. В., О принципе деления редуцированных на сильные и
слабые, Вопросы языкознания, 1981, 1, с. 98–111.
Манголд Макс, Увод в езикознанието с оглед на българския език, С., 1988.
Минчева А., Старобългарски кирилски откъслеци, С., 1978.
Мирчев К., Неврокопският говор, Годишник на СУ на Историко-фи-
лологическия факултет, ХХХII, 1936, с. 4–134.
Мирчев К., Хр. Кодов, Енински апостол, Старобългарски паметник
от XI век, С., 1965.
Мирчев К., Историческа граматика на българския език, С., 1978.
Младенов М., Архаичен ятов изговор край ятовата граница, Сла-
вистичен сборник, С., 1963, с. 297–306.
Младенов М., Ихтиманският говор, Трудове по българска диалекто-
логия, II, 1966.
Младенов М., Формите зъмя и змия в историческия развой на бъл-
гарския език, Palаeobulgarica, 8, 1984, 1, c. 97–107.
Младенов Ст., История на българския език, С., 1979.
Ничев А., Костурският българо-гръцки речник от XVI век, С., 1987.
Петерсон Туре, Сидни Вууд, Спектрографические и модельные
исследования болгарских гласных, Втори международен конгрес по бъл-
гаристика, (София 23 май – 3 юни), Доклади, т. 3, Съвременен български
език, С., 1987, с. 176–191.
Попиванов Г., Орханийският говор, СБНУ, 38, 1930.
Попиванов Г., Софийският говор, Сборник на БАН, 34, 1940.
Попов К., Говорът на с. Габаре, Белослатинско, Известия на Инсти-
тута за български език, 1956, IV, с. 103–176.
Савицка И., Т. Бояджиев, Българско-полска съпоставителна грамати-
ка, т. I, Фонетика и фонология, С., 1988.
Селищев А. М., Очерки по македонской диалектологии, Казань, 1918.
Селищев А. М., Старославянский язык, М., 1951.
Скатън Ъ., А. Джонсън, Генеративна интерпретация на ятовия
преглас в българските диалекти, Известия на Института за български език,
XX, 1971, с. 91–106.
108
Стойков Ст., К. Костов, Т. Ванкова, Г. Георгиев, Ж. Желев, А. Киря-

нов, Р. Новачкова, Й. Пенчев, Говорът на с. Говедарци, Самоковско, Извес-
тия на Института за български език, IV, 1956, с. 255–320.
Стойков Ст.. Българска диалектология, С., 1962.
Стойков Ст., Ятовият преглас в българския език, Български език,
1963, 4 – 5, с. 313–332.
Стойков Ст., Към диалектния вокализъм на българския език. (Преглас
на гласна а в гласна е), Славистичен сборник, С., 1963, с. 285–296.
Стойков Ст., Банатският говор, Трудове по българска диалектология,
III, 1967.
Стойков Ст., Говорът на с. Мугла, Девинско, Известия на Института
за български език, ХХ, 1971, с. 3–90.
Стойчев Кр., Тетевенският говор, СБНУ, ХХХI, 1915.
Тилков Д., Към въпроса за типологията на родопското акане. Изслед-
вания върху българския език, С., 1983, с. 300–311.
Тодоров Цв., Говорът на гр. Лом, СБНУ, ХХХVІІІ, 1930.
Тодоров Цв., Северозападните български говори, СБНУ, ХLI, 1936.
Тотоманова А., Някои наблюдения върху прегрупирането на склоне-
нието в българския език, Език и литература, 1990, 1, с. 97–100.
Тотоманова А., Фонетичните особености на говора, отразен в Орбел-
ския триод, среднобългарски паметник от ХIII век, Кирило-Методиевски
студии, 8, 1991, с. 253–263.
Трубецкой Н. С., Основы фонологии, М., 1960.
Хабургаев Г. А., Некоторые вопросы истории праславянского языка,
Проблемы теории и истории русского языка, ВРЯ, вып. 3, М., 1980, с.
183–213.
Христов Г., Говорът на с. Нова Надежда, Хасковско, Известия на Ин-
ститута за български език, IV, 1956, с. 177 – 253.
Цонев Б., Класификация на българските книжовни паметници от
най-старо време до края на ХVІ век, Годишник на СУ, т. 1, 1904 – 1905,
дял ІІ, с. 39–67.
Цонев Б., Врачанско евангелие, Български старини, ІV. С., 1914.
Цонев Б., История на българския език, т. І, С., 1919; т. II, С., 1984; т.
ІІІ, С., 1985.
Чомонев М., Застъпник ä < ѧ в говора на с. Аврен, Царибродско,
Български език, 1986, 1, с. 71–73.
Шклифов Бл., Костурският говор, Трудове по българска диалектоло-
гия, VІІІ, С., 1973.
Шклифов Бл., Долнопреспанският говор, Трудове по българска диа
лектология, XI, С., 1979.
Шклифов Бл., Развойният процес на шт, жд в българския език,
Първа младежка школа по езикознание, С., 1981, с. 24–26.
109
Щепкин В., Разсужденіе о языкѣ Саввиной книги, Спб., 1898–1899.
Щепкин В., Болонская псалтырь, Исследования по русскому языку,
т. II, вып. ІV, Спб., 1906.
Dècsy Gy., La vocalization des jers en bulgare, Studia Slavica, t. I,
Budapest, 1955, s. 381–402.
Duma J., Wokalizacja jerów słabych w rdzennej syłabie nagłosowej w
południowo-wschodnej Słowiańczyźnie, Wrocław, 1979.
Ekblom R., Eine gemeinslavische Umwandlung des Participium präsentis
activi, Le Monde Oriental, X, Uppsala, 1916, с. 1–44.
Ekblom R., Le development des voyelles originairement nasalisées dans
le moyen bulgare, Monde Oriental, XII, Uppsalla, 1918, с. 177–225.
Jagić V., Die Umlauterscheinungen bei den Vocalen e, ê, ę in den
slavischen Sprachen, Archiv für slavische Philologie, V, 1881, s. 534–580.
Jones D., An outline of English phonetics. Cambridge, 1962.
Kurz J., Nazalni vokali u Asemanovu kodexu, Slovo, 20, Zagreb, 1979,
c. 5–29.
Leskien A., Noch einmal ъ und ь in den aksl. Denkmälern, Archiv für
slavische Philologie, XXVII, 1905, s. 1–40.
Leskien A., Die Vokale ъ, ь in den Codices Zographensis und Marianus,
Archiv für slavische Philologie, XXVII, 1905, s. 321–349.
Miletič L., Das Ostbulgarische, Wien, 1903.
Miletič L., Die Rhodopenmundarten der Bulgarischen Sprache, Wien,
1912.
Nedeljković O., Poluglasovi u staroslovenskim epigrafskim
spomenicima, Slovo, 17, Zagreb, 1967, s. 5–36.
Oblak V., Die Halbvokale und ihre Shicksale in den slavischen Sprachen,
Archiv für slavische Philologie, XVI, 1894, s. 153–197.
Oblak V., Einige Capitel aus der bulgarischen Grammatik, Archiv für
slavische Philologie, XVII, 1895, s. 129–185.
Oblak V., Mazedonische Studien, Wien, 1896.
Polivka G., Paläographische, grammatische und kritische
Eigentümlichkeiten in dem Makedonischen Praxapostol, Archiv für slavische
Philologie, X, 1887, с. 106–132, 417–483.
Shevelov G. Y., Weak Years in Serbo-Croatian and South Slavic:
development in the word initial syllable, Zbornik za filologiju i lingvistiku, VII,
1964, pp. 23–43; VIII, 1965, pp. 34–37.
Valjavec M., Trnovsko tetravanđelije XIII vicka, Starine, XX–XXI,
Zagreb, 1888–1889.
Van Wijk N., Zu den atlbulgarischen Halbvocalen, Archiv für slavische
Philologie, XXXVII, 1918, s. 330–377; XXXIX, 1925, s. 15–43; XL, 1926, s.
22–43.
Vankov L., Grammaire historique de la langue française. S., 1971.
110
Българска
Трето издание
Редактор Иван Димитров

Предпечат "ПАМ Пъблишинг Къмпани" ООД
Формат 70/100/16
Печатни коли 7
Университетско издателство "Св. Климент Охридски"
www.press-su.com

Phonetics 2014

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Phonetics 2014

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ИЗ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ФОНЕТИКА

ИЗ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ФОНЕТИКА

Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА.............................................................................. 106

Такова състояние ни представя най-ранната глаголическа графична систе-

то твърде рано е понижил гласежа си и се е превърнал в невисока средна

среднобългарската. Затова първоначално ще се спра върху начините на про-

лучливо отбелязва с ᴧ (средна нелабиална задна гласна). Пред наследника

което се характеризира с палаталност на съгласните пред предни гласни.

ната гласна. Но по принцип палаталността на съгласните възниква винаги

факти: пред следваща шушкава съгласна и под ударение на мястото на ѣ в

т.н. По-логично е да се допусне, че именно този тип без редуване на корен-

още повече че обикновено в такава позиция (а и под ударение) източнобъл-

От всичко изложено дотук става ясно, че още в старобългарската

лие, Орбелския триод, Севастияновия сборник, както и в новобългарските

те носови гласни, без да означават графично мекостта на съгласните пред

съобщава за колебания в употребата на падежните форми в паметника, пре-

Н. Н. Дурново, Русские рукописи ХI и XII вв., как памятники старославянского языка,

Јужнословенски филолог, 4, 1924, Београд, с. 91–93.

и ј по правило се пише ѭ, но тъй като има и отклонения от тази норма, из-

разен компромис – запазва се като цяло традиционният графичен облик на

и оу. Един от страничните резултати в търсенето на тази издържана норма,

пêт, пêтък, прêлца, рêт, дитê, прасê, телê26, говори за неравномерното

Обрисуваната така картина на българските говори потвърждава тра-

замени ѫ→ъ, които са много по-редки от ѫ→а и се срещат в паметници

Напоследък тезата за ниския гласеж на старобългарската предна но-

евангелие, Супрасълския сборник, където промените с еровете са слабо за-

Варианти с изпаднал слаб коренен ер допуска само трета група (съ-

и Синайския требник. Иван Добрев, който е събрал и подредил целия ста-

Това добре се свързва със случаите, в които се запазва краесловният ер на

а в трисрични – не. В някои често употребявани двусрични думи, завършващи на кратко о и е,

Б. Велчева смята, че промяната ъ > ь според еровия преглас в старо-

В резултат на тия многократно преплитащи се въздействия прегла-

Освен консонантното обкръжение върху прегласа на еровете (ще про-

Увод в езикознанието с оглед на българския език, С., 1988, с. 67–75.

От чертежа се вижда, че всяко минимално преместване на най-висо-

предизвикано единствено от някакъв допълнителен фактор. Говори като

Широкото разпространение на прегласа на ᴧ от етимологични ъ и

пѣн, отврьст). По-рядко с тази наставка се разширяват стари консо-

лия ь и пред членната морфема. Тук възниква обаче въпросът защо с к и г

татите от новата йотация на т и д съвпадат с резултатите на старата – браћа,

палатализация. Аз лично се съмнявам, че третата палатализация се е извършила в късната пра­

формата само също би трябвало да се нареди тук. Тези примери показват,

някои други балкански говори. При наречията на ѣ рефлексите ’а и е са

тич се изговаря ë (отворено е), което се различава от е < ѧ и е и се изговаря

че съскавите съгласни са затвърдели преди действието на тенденцията към

идентичен с ятовия преглас. Такова е състоянието на мизийските говори, на

в Савината книга и го смята за преход между третия и петия тип, в който

шушкави съгласни и меки сонори). Естествено е, че този ’ае, който според

гат да се направят върху Неврокопския говор, в който краят на прегласа ’ʌ

и нейните наследници са се създали благоприятни условия за фонологизи-

Меки съгласни пред а в итеративите се срещат и в западните бъл-

ри, където формата на деепричастието е била удължена с окончание -м (по

след съгласни, които в българските говори могат да бъдат меки и в крае-

и32. Тези в известен смисъл противоречиви твърдения на Милетич са поро-

описаното явление дентална съгласна, но pamatny, patnact пред затвърдели-

Георгиев Вл., Възникването на палаталните съгласни к’ и г’ от шт и

Стойков Ст., К. Костов, Т. Ванкова, Г. Георгиев, Ж. Желев, А. Киря-

Редактор Иван Димитров

You might also like

палатализация. Аз лично се съмнявам, че третата палатализация се е извършила в късната пра