Описание на съгласните (консонантите) по учленителни и акустични

признаци

0. Терминология
 Говорни органи – в зависимост от функцията се делят на три групи:
1. дихателен апарат – бели дробове, трахея
Белите дробове доставят въздушната струя, необходима за звукообразуването.
През трахеята тя достига до надгръклянните кухини – гърлена, устна и носна.
2. фонационен апарат – ларинксът с гласните струни
Във фонационния апарат се извършват процесите фонация и озвучаване (вж. по-
долу).
3. артикулационен (учленителен) апарат – фарингеалната (гърлената) кухина,
носната кухина, устната кухина с езика, небцето и устните
Основното предназначение на артикулационния апарат е да образува отделните
звукове – гласни и съгласни.
 Гласов тракт (гласов канал)
Човешкият гласов тракт се състои от ларинкса и кухините, разположени над
него – гърлена, устна, носна.
 учленение (артикулация) – движението и взаимодействието на
артикулационните (учленителните) органи: устни, зъби, език, небце, фаринкс,
ларинкс, гласни струни (гласилки)
 Учленителни органи (артикулатори) – частите на гласовия канал, които
участват в звукообразуването:
- активни учленителни органи – извършват самостоятелни движения: устни,
език, гласни струни
- пасивни учленителни органи – не се движат, служат за опорни точки, към които
активните говорни органи се допират или приближават: зъби, небце, фаринкс,
ларинкс
 Място на учленение – мястото, където артикулационните органи се допират
плътно или се приближават, като по този начин образуват пречка за въздушната
струя
 фонация – с този термин се означава трептенето на която и да е част от
ларинкса, озвучаването е вид фонация
  озвучаване – процесът, при който гласните струни вибрират и произвеждат тон
 тон и шум
Тон е звук, който се получава при периодично трептене на дадено тяло тоест, когато
звукоизточникът (гласните струни) извършва определен равен брой трептения за
единица време. При неопределен, непостоянен брой трептения на звукоизточника се
получава шум.

1. Анатомия на гласовия канал

Преди да пристъпим към описанието на съгласните звукове от учленителна
(артикулационна) гледна точка, нека разгледаме устройството на човешкия гласов
канал, който се състои от ларинкса (гръклян) и надгръклянните кухини – гърлена,
устна, носна.
Ларинксът съединява долната част на фаринкса с трахеята. Той е съставен от
подвижно съединени хрущяли, свързани помежду си със сухожилия и мускули. При
говор и гълтане ларинксът се движи отгоре надолу. За да не попада храна в ларинкса
при гълтане, входът му се затваря от еластичен хрущял – епиглотисът. При дишане
епиглотисът се издига нагоре и пропуска въздушната струя.
 В ларинкса се намират гласните струни, които представляват хоризонтални гънки
по лигавицата на щитовидния хрущял. Гласните струни и цепката, която се образува
между тях при дишане или фонация, се нарича глотис.

Разположение на гласните струни при дишане.

Различни позиции на глотиса:
Континуум от затворен до отворен глотис. Черните триъгълници представляват
пирамидалните хрущяли, плътните линии – гласните струни, пунктираният кръг –
трахеята:

А – фонация на глотална преградна съгласна (виж 1.3), B – фонация на звучни звукове, при която
гласните струни вибрират под действието на въздушната струя, C – шепот, D – беззвучен глотален
фрикатив (виж 1.3), E – дишане, при образуване на беззвучни съгласни, F – дълбоко дишане

Еволюция на ларинкса
При другите бозайници, както и при новородените деца, ларинксът е разположен
по-високо, отколкото при човека на възраст над 4 месеца. Това позволява едновременно
дишане и преглъщане без риск от задавяне. Учените са установили, че положението на
ларинкса спада в историята на човешката еволюция. Това променя конфигурацията на
гласовия канал, което води до увеличаване на разнообразието на гласни звукове.
Интересен факт е, че при някои видове бозайници ларинксът също се придвижва
надолу при вокализация (животински звуци, при които има дейност на гласните
струни). По-ниското положение на ларинкса води и до увеличаване на дължината на
гласовия канал, което променя акустичните свойства при вокализация. Благодарение на
това животното, издаващо тези звуци, се възприема от женските индивиди като такова
с по-големи размери.
2. Как да опишем съгласните

I. Звучни и беззвучни съгласни

 Когато при образуване на дадена съгласна гласните струни са приближени

една до друга, те са обтегнати и вибрират под въздействието на въздушния
поток. Така в ларинкса се образува музикален тон – звук с периодично
трептене с определена честота. Съгласните, които съдържат ларингален тон,
се наричат звучни – например b, d, g, v, z.
 Когато при образуването на дадена съгласна гласните струни са отворени и
ненапрегнати, те не вибрират под въздействието на въздушната струя.
Наричаме такива съгласни беззвучни – например p, t, k, f, s. Беззвучните
съгласни не съдържат ларингален тон, а само шум – звук с менящата се
височина и амплитуда, породен от непериодични трептения на въздушната
среда.
Упражнение: Поставете ръка на гръкляна или на ухото си. Кажете продължително
‘сссссс’ или ‘шшшшш’. Сега кажете продължително ‘ззззз’ или ‘жжжжж’. Какво
чувствате в единия и другия случай? Кога усещате вибрации?

II. Шумови и сонорни съгласни

Всички съгласни съдържат шум, който се поражда от сблъсъка или триенето на
въздушната струя с мястото, където учленителните органи образуват плътна
преграда или се сближават в тесен проход.
 Съгласните, които съдържат повече тон, отколкото шум, се наричат сонорни
(от лат. sonor „звън, звук“) – например r, l, m, n.
 Съгласните, при които преобладава шумът, се наричат шумови – b, p, d, t, g,
k, v, f, z, s. Както вече знаем при беззвучните съгласни липсва ларингален
тон.

III. Съгласните според на мястото им на учленение

При образуването на съгласните звукове въздушната струя среща някаква

пречка. Следователно консонантите могат да бъдат класифицирани според мястото и
вида на тази пречка.
По-долу ще видите схема на гласовия канал.
 1. устна кухина; 2. носна кухина, 3. гърлена кухина (фаринкс)

Учленителните органи са онези части от гласовия канал, които участват в

звукообразуването. Съгласните звукове се класифицират според това кои учленителни
органи участват в тяхното образуване. Учленителният орган може да бъде активен
(деен) или пасивен (недеен). Активният учленителен орган се придвижва към пасивния,
който е неподвижен.
Сред учленителните органи най-лесно ще разпознаем устните и горните резци.
Зад горните зъби са разположени алвеолите – грапава изпъкналост, която можем да
усетим с върха на езика. Зад алвеолите се намира твърдото небце (палатум). Мекото
небце (велум) се отличава от твърдото по това, че няма кост. При дишане мекото небце
е отпуснато и достъпът към носната кухина е отворен за въздушната струя. Когато
говорим, то се притиска към задната стена на фаринкса и затваря достъпа към носната
кухина. Единствено при учленението на носовите (назалните) гласни съгласни като m,
n велумът е отпуснат и въздушната струя преминава през носната кухина. Висящият
конусовиден завършек на мекото небце се нарича мъжец (увула).

Между увулата и ларинкса е разположена гърлената кухина (фаринкс). С оглед на

учленението за звуковете езикът (лат. lingua) се разделя на няколко части – езиков
връх, езиков гръб (dorsum linguae), езиков корен (radix linguae). Когато описваме
консонантите от гледна точка на мястото им на учленение, винаги трябва да имаме
предвид дали активният учленителен орган има физическата възможност да достигне
до пасивния. Трудно би било например с върха на езика да докоснем мекото небце, а да
се достигне до стената на фаринкса е напълно невъзможно: активният говорен орган
при фарингалните съгласни може да бъде коренът на езика или епиглотисът –
еластичният хрущял, затварящ входа на гръкляна при гълтане.
В таблицата долу са представени анатомичните органи (пасивни или активни
артикулатори) и съответстващата наименование на звуковете по активен говорен орган
и място на учленение:
анатомичен орган съответна фонетична номенклатура
устни (лат. labiа) устнени (лабиални)
зъби (лат. dens, dentis) зъбни (дентални)
алвеоли (лат. alveolus „малка кухина“) венечни (алвеолни)
език (лат. lingua) езични (лингвални)
твърдо небце (лат. palatum durum) твърдонебни (палатални)
меко небце (лат. velum) меконебни (веларни)
епиглотис епиглотални
глотис/ларинкс глотални/ларингални

1. По активен учленителен орган1

1.1. Лабиални (от лат. labium „устна“)/устнени

1.1.1. билабиални/двуустнени – учленяват се с участието на двете устни: b p m
1.1.2. унилабиални /едноустнени – долната устна се приближава или допира до
горните резци: v f
1.1.3. лингволабиални/езичноустнени – върхът на езика или плоската част зад езиковия
връх се допира до горната устна. Тези звукове са много редки. Описани са в някои
океански, малайско-полинезийски и индиански езици.

1.2. Лингвални/езични

1.2.1. Коронални (от лат. corona „венец“) – учленяват се с предната подвижна част на
езика

а. апикални (от лат. apex „връх“) – учленяват се с езиковия връх, който се издига към
най-често към алвеолите: t d n l в английски, френски, немски
б. ретрофлексивни (oт лат. retroflexus „обърнат назад“) – езиковият връх се повдига
нагоре и се извива към алвеолите или небцето, като се подвива назад; срещат се в
дравидските езици, в индийски езици, в шведския: ретрофлексивният назал ɳ в
шведски, норвежки, хинди, тамилски (норв. garn [ɡɑːɳ ] ‘прежда’
в. субапикални – долната част на езиковия връх се издига към твърдото небце:
ретрофлексивните преградни   например в шведски, норвежки, сардски, хинди,
тамилски (швед. nord [nuːɖ ] ‘север’, сардски cherveddu [kervɛɖːu] ‘мозък’, хинди
ṭāpū [ʈapu] ‘остров’).

г. ламинални (oт лат. lamina „лист, плочка, острие“) – учленяват се с цялата

повърхност на плоската част на езика, намираща се зад върха му, която се допира или
доближава до зъбите или алвеолите; в българския език t d z s ts (ц) dz (дз) l са
ламинални алвеодентали, r n са ламинални алвеолни, а ʒ (ж), ʃ (ш), tʃ (ч), dʒ (дж) са
ламинални посталвеолни

1.2.2. дорсални (от лат. dorsum „гръб“)/гръбноезични – учленяват се с издигане на

средната част на езика към твърдото небце, мекото небце или увулата – в българския
език меките (палатални) c (к’) в кюфте, ɟ (г’) в гювеч, ʝ (х’) обикновено в чуждици Хю,
хюндай, заднонебните k g х, мъжечното (увуларно) ʀ във френски, немски и като
индивидуален вариант в българския език

1.2.3. радикални (от лат. radix „корен“)/коренови – учленяват се с най-задната част на

езика (езиковия корен), която се допира или доближава до фарингеалната стена или
епиглотиса; срещат в най-вече в езиците от афроазиатското семейство (арабски,
1
С удебелен курсив са отбелязани категориите съгласни, които съществуват в български език.
берберберски, сомалийски): фарингалният апроксимант ʕ в сомалийски caadi [ʕaːdi]
‘нормален’, звучният епиглотален фрикатив ʢ в арабски [tɑʢɑʃʃæ] ‘вечерям’.

1.3. глотални (ларингални) – учленяват се с участието на гласните струни, които са

едновременно активен и пасивен артикулатор; глоталната преградна съгласна ʔ се
среща например в арабски, иврит, малтийски, абхазки, адигейски, китайски, фински
(абхазки аи [ʔaj] ‘не’, вариант на фонемата (алофон) t в края на думата в американския
англикйски night [naiʔ] ‘нощ’, cat [kʰæʔ], малтийски qattus [ʔattus] ‘котка’ ); глоталният
беззвучен фрикатив h се среща например в арабски, баски, китайски, турски, в
германските езици (англ. high ‘висок’), звучният глотален фрикатив ɦ се среща в
китайски, иврит, зулу, нидерландски, чешки (Praha), словашки (hora ‘планина’),
украински (гора ‘планина’).

2. По пасивен учленителен орган

2.1. Устнени/лабиални

2.1.1. билабиални/ двуустнени b p m

2.1.2. лабиодентални/устненозъбни v f
2.1.3. лингволабиални/езичноустнени

2.2. Орални (устни)

2.2.1. интердентални (от лат. inter „между“ и dens „зъб“)/междузъбни – при

учленението им езикът се намира между долните и горните резци: θ в американския
английски, испански, гръцки, албански: англ. think ‘мисля’, ð в американския
английски, гръцки, албански: англ. that ‘това’,
2.2.2. дентални (зъбни) – езиковият връх се допира до задната част на горните резци: t
d в испански
2.2.3 алвеодентални (венечнозъбни) – ламиналните t d z s ts (ц) dz (дз) l в българския
език по активен говорен орган
2.2.4. алвеолни (венечни) – вибрантът r, ламиналният назал n
2.2.5. алвеопалатални (посталвеолни, препалатални) - ʒ (ж), ʃ (ш), tʃ (ч), dʒ (дж)
в български език
2.2.6. палатални (от лат. palatum durum „твърдо небце“)/твърдонебни) –
медиодорсалните c (к’) ɟ (г’) ʝ (х’) в български език
2.2.7. веларни (от лат. velum palatinum „меко небце“)/меконебни – в български език
постдорсалните k g x
2.2.8. увуларни (мъжечни) – задната част на езика се доближава или допира до увулата
(мъжеца): увуларният вибрант ʀ във френски, немски, датски
2.3. фарингални (гърлени) – радикалните по активен учленителен орган
2.4. глотални (ларингални)
На диаграмата по-долу са показани звуковете според мястото им на учленение:

1. билабиални – двете устни се допират

2. лабиодентални – долната устна се допира или доближава горните резци
3. дентални – езикът се допира или доближава до горните резци
4. алвеолни – езикът се допира или доближава до алвеолите
5. посталвеолни (препалатални) – езикът се допира или доближава до мястото
непосредствено зад алвеолите
6. палатални – езикът се допира или доближава до твърдото небце (палатум)
7. веларни - езикът се допира или доближава до мекото небце (велум)
8. увуларни - задната част на езика се доближава или допира до мъжеца (увула)
9. гласните струни се допират или доближават

Съучленени съгласни
Съучленените съгласни са сложни звукове, които едновременно на две учленителни
места. Разделят се на два класа:

Двойно учленени съгласни

Учленението им се осъществява едновременно на две места по един и същи начин
(преградни, проходни, преградно-проходни и т.н.). Пример за такъв звук е беззвучната
лабиоално-веларна съгласна kp, която се среща във виетнамския и някои езици в
Централна и Западна Африка, звучната лабиоално-веларна съгласна gb, характерна за
много езици в Централна и Западна Африка. Тези две съгласни се учленяват
едновременно с преграда, образувана от устните, и с преграда, образувана от езика,
който се допира до мекото небце.

Съгласни с вторична артикулация

При тези съгласни второто учленение се извършва едновременно с първото, но
стеснението при него е по-малко.

Веларизация
Първичната артикулация е придружена от вторична – повдигане на задната част на език
ˠ
към мекото небце. Бележи се със символа .
При веларизираният алвеолен латерален апроксимант ɫ върхът на езика се допира до
алвеолите, а вторичната артикулация се изразява в издигане на задната част на езика
към небцето. Този звук се среща например в албански halla [haɫa] ‘леля’, арабски Allah
[ʔɑɫɫɑːh], ирландски lá [ɫɑː] ‘ден’.
Този звук се среща и някои диалекти на българския език и е известен като „веларно л“.

Палатализация
Палатализацията като вторична артикулация предполага издигане на предната част на
езика. В славянските езици контрастът между меките (палатални) съгласни е
фонологичен, т.е. чрез противопоставянето на твърда съгласна и нейното меко
съответствие можем да различим отделни думи: марка – м’арка, бал – б’ал, дал – д’ал.
В българския език мекостта (палаталността) с фонологична функция включва всички
съгласни с изключение на посталвеолните – дж, ч, ж, ш.

Терминът палатализация може да се отнася не само до вторичната артикулация, но и до процес на

изместване на основната артикулация към областта на палатума (твърдото небце): цвете – цвек’е. В
българския език съгласните фонеми в позиция пред предни гласни се проявяват чрез палатализиран
(смекчен) вариант (алофон): бал, но б┐ера, б┐ира, давам, но д┐им, д┐есет.
С термина палатализация се обозначава също и фонетична промяна, която се наблюдава в историята на
различни езици: славянските, индоиранските, романските.

Лабиализация
Лабиализацията се характеризира със закръгляне на устните и се означава със символа
w
.
При артикулацията на лабиализирания велар kw има само една преграда на мекото
небце и същевременно устните се закръглят.
 Таблица на звуковете според активен (хоризонтално) и пасивен (вертикално)
учленителен орган. В удебелен шрифт са звуковете, съществуващи в българския
език:

активен долна устна предна част на езика (коронални) езиков езиков епиглотис гласни
учленителен гръб корен струни
орган езиков долна част плоската
----------------- връх на част на
пасивен (апекс) езиковия езика зад
учленителен връх върха
орган
горна устна билабиални лингвола
биални
горни предни лабиодентал апикални/ ламиналн
зъби ни/ дентални и/
унилабиалн дентални,
и интерден
тални
зъби/алвеоли ламинал
ни/
алвеоден
тални
алвеоли апикални/ ламинал
алвеолни ни/
алвеолни
алвеоли/ апикални субапикал ламинал дорсалн
твърдо небце ретрофлек ни ни/ и/
сивни/ ретрофлек алвеопал алвеопал
авеопалата сивни/ атални атални
лни авеопалата (посталв
(посталвео лни еолни)
лни) (посталвео
лни,
препалатал
ни)
твърдо небце субапикал дорсалн
(палатум) ни и/твър-
ретрофлек донебни
сивни/пала (палатал
тални ни)
меко небце дорсалн
(велум) и/меко-
небни
(веларни
)
увула увуларни
фарингеална радикални епиглотални/
стена /меко- фарингални
небни
гласни глотални/
струни ларингалн
и

3. Централна и латерална артикулация

За централна артикулация говорим, когато въздушната струя преминава през
централната част на езика. Когато въздушната струя се отклонява и преминава между
страните на езика и зъбите, се говори за латерална артикулация. Такова е например
учленението на консонанта l – езикът се допира до алвеолите или в алвеоденталната
област, но страните му се отпускат и през образувалите се проходи преминава
въздушна струя.
IV. Начини на учленение

1. Обструенти (от лат. obstruens, сегашно причастие на глагола obstruere „запречвам,

преграждам“)

При учленението на обструентите учленителните органи (артикулаторите) се

допират плътно или се приближава един до друг, така че блокират напълно или почти
напълно пътя на въздушната струя. Определени мускули на мекото небце се свиват и то
затваря пътя към носната кухина за издишната струя, която преминава само през
устната кухина.

1.1. Преградни/оклузивни (от лат. occludere „преграждам“) съгласни – например b, p, d,

t, g, k
При учленението на преградните съгласни артикулаторите се допират плътно един
до друг и образуват преграда. Въздушната струя разрушава преградата, в резултат на
което възниква специфичен шум, който се възприема като слаба експлозия. Затова от
акустично гледище тези съгласни се определят като експлозивни (избушни).
Аспирирани (придихателни) преградни съгласни
Придихателният шум (аспирацията), характерен за учленението на някои оклузиви,
се дължи на засилване на дъха след приключването на артикулацията.
Така в английския език се учленяват p t k пред гласни и дифтонги, например в
думите pen, pie, ten, tie, key. Аспирираните съгласни са характерни за староиндийския
език (стинд. bhárati „той носи“, срв. бълг. бера, стинд. dhumás „дим“, българската дума
е от същия корен). Аспирирани съгласни има в индийските, дравидските, стагогръцкия,
арменския, немския, исландския, датския, корейския и други езици.
1.2. Проходни/констриктивни(от лат. constringere „свързвам“) съгласни –
например v f s z x ʃ ʒ
Характерно за образуването на тези съгласни е, че в гласовия канал се образува
турбулентен поток.
Учленителните органи се доближават един до друг, без да се допират. При
преминаването си през тесния проход въздушната струя се трие в стените му и така
възниква специфичният шум на триене. Затова в акустично отношение проходните
съгласни се определят като фрикативни (от лат. fricо „трия“)/търкави. Фрикативните
съгласни могат да бъдат резултат от турбуленция, която възниква в самото стеснение,
образувано от артикулаторите, като при v f x. От друга страна, при сибилантите (от
лат. sibilo „свиря“ – s z ʃ ʒ) турбуленцията възниква от удара в ръба на преграда
(зъбите) на ускорената в тесния проход въздушна струя.
1.3. Преградно-проходни (семиоклузивни/полупреградни) съгласни
Преградно-проходните съгласни първо се учленяват с последователно образуване
на преграда и проход. При разрушаването на преградата се образува експлозивен звук.
След това на същото място се образува тесен проход. Въздушната струя се трие в
стените му и по този начин се образува фрикативен звук. Продължителността на
триенето е по-кратка, отколкото при самостоятелен проходен (фрикативен) консонант.
В българския език така се учленяват например dz (дз) дзън-дзън, Годзила, ts (ц) цирк,
рицар, dʒ (дж) джоб, джудже, джудо tʃ (ч) чаша, мече. По общо слухово
впечатление преградно-проходните съгласни се характеризират като африкати (от лат.
ad „при“ и fricо „трия“ /притъркави), понеже при учленението им към експлозивния
шум се примесва и шум на триене. При определянето дали в даден език става въпрос за
африкат или за съчетание от звукове се вземат предвид редица критерии. Доказателство
за монофонемния характер на дз ц дж ч в българския език е фактът, че те не се разделят
в две отделни срички: ли-це, кра-че, тен-джера, о-ценки, а не лит-се, крат-ше, тенд-
жера, от-сен-ки (в българския език има и дума отсенки – мн. ч. на отсянка
„разновидност на цвят според наситеността“). Обаче в думи като над-зърна, дет-ски,
над-живея има съчетание от две фонеми.

2. Назални (носови) съгласни – например m, n

При носовите съгласни преградата се намира в устата. При билабиалния назал m тя
се образува от двете устни, а при алвеоденталния назал n от езика, който се допира
между зъбите и алвеолите. Мекото небце е отпуснато, така че въздушната струя
преминава и през носната кухина. Някои лингвисти определят тези съгласни като
назални оклузиви. Според други обаче по-подходящо е терминът „оклузиви“ да се
отнесе единствено към звуковете, при които въздушната струя е напълно блокирана,
като при b, p, t, d, g, k.

3. Апроксиманти
При учленението на апроксимантите (от лат. ad „при“ и proximо „приближавам“)
артикулаторите се доближават един до друг, но проходът, който образуват, не е
достатъчно тесен, за да се образува турбулентен поток. При тях липсва фрикативен
шум. Този клас звукове включва например латералния апроксимант l, алвеолния
апроксимант ɹ (швед. röd ‘червен’, англ. red ‘червен’ в някои американски и
австралийски диалекти), дорсалния палатален апроксимант j в бълг. лайка, ям (я=йа),
юли (ю=йу), англ. young, тур. yol ‘път’, лабиализирания веларен апроксимант w в англ.
we ‘ние’, wake ‘будя’, wolf ‘вълк’, фр. oui ‘да’, итал. uomo ‘човек’, пол. łódka ‘лодка’. j и
w се наричат също полугласни или глайдове. Aпроксиманти в българския език са
твърдото (ламинално алвеодентално) l̻ в лакей, лодка, ламиналното алвеолно l в
ливада, мекото (палатализирано) lJ в лют (л’ут), ляв (л’аф) и j в май, лейка, пуйка, юни
(ю=йу), Йордан, ясен (я=йа).

4. Вибранти
При учленението на тези фонеми активният артикулатор се удря многократно в
пасивния артикулатор. Това движение се възприема като вибриране. В българския език
r е алвеолен вибрант, при учленението на който езикът се удря в алвеолите. Като
индивидуален вариант съществува и увуларен вибрант ʀ, който се среща във например
във френски, немски, датски.

С термина плавни/ликвидн (от лат. liquidus „течен“) съгласни традиционно се

означават всички латерални и r-звукове.

5. Едноударни съгласни
Едноударните съгласни се учленяват с еднократно свиване на мускулите на
активния артикулатор (езика), който се докосва до пасивния артикулатор.
Основната разлика между едноударните и преградните съгласни е, че при
образуването на едноударните съгласни няма въздушно налягане зад мястото на
учленение и затова липсва експлозивен шум при отпускането на преградата.
Едноударните съгласни звукове наподобяват свръхкратки преградни съгласни.
Така в някои случаи се учленява интервокалното t в американския и австралийския
английски (в butter, latter, later).
V. Механизъм на образуване на въздушния поток

Органът, който изтласква въздушната струя, необходима за звукообразуването, се

нарича инициатор. Процесът на образуване на въздушна струя се нарича инициация (от
лат. initio „започвам, пораждам“). Органите инициатори на въздушна струя в човешките
езици са диафрагмата, глотисът и езикът. При образуването на повечето звукове в
човешките езици въздушната струя излиза навън през устата и носа – тези звукове се
наричат егресивни (от лат. egressus „излизащ навън“). Срещат се обаче и звукове, при
които въздушната струя влиза навътре от устата или носа – ингресивни (от лат. ingressus
„влизащ навътре“).

1. Белодробна инициация
При образуването на звуковете с белодробна инициация въздушната струя
произлиза от белите дробове и се изтласква от ребрата и диафрагмата.
Преобладаващата част от звуковете в човешките езици са пулмонални (белодробни)
егресивни, т.е. въздушната струя се изтласква от белите дробове, преминава през
трахеята, гласните струни и излиза навън през устата или носа.

2. Глотална инициация
Звуковете с глотална инициация могат да бъдат егресивни – ейективи (от лат.
eiectus „изхвърлен“) и ингресивни – имплозиви.
2.1. Ейективните съгласни се произнасят със затворен глотис и са винаги
беззвучни. Въздушната струя се изтласква от гръкляна към пречката в устната кухина.
Тези консонанти се срещат сравнително често – в около 20% от езиците по света, напр.
в кавказките, афроазиатските, нилосахарските, някои индиански езици в Северна и
Южна Америка.
2.2. При имлозивните съгласни има смесен белодробен егресивен (насочен навън)
и глотален ингресивен (насочен навътре) въздушен поток. В устната кухина се образува
пълна преграда, но въздухът зад нея не е под налягане, както при експлозивните
съгласни. Ларинксът се спуска надолу и въздушният поток се насочва навътре. Тъй
като гласните струни не са напълно затворени, през тях преминава идваща от белите
дробове въздушна струя и те започват да вибрират. Затова повечето имплозивни
съгласни са звучни. Специфичният шум се дължи преди всичко на промените в
конфигурацията на гласовия канал. Ако при разрушаването на преградата налягането е
по-ниско от външното, в устната кухина навлиза въздух. Оттук произлиза и
наименованието имплозивни (от лат. in-, im- ‘във, навътре’ чрез заместване на префикса
ex- ‘навън’ в експлозия).
Имплозивни съгласни се срещат в субсахарските афррикански езици, в Югоизточна
Азия (виетнамски), в синдхи (индийски език), някои индиански езици, кабардински
(абхазо-адигейски език).

3. Лингвална инициация – кликове (щракащи)

Кликовете са с лингвална ингресивна инициация. В устната кухина се образуват две
прегради. Налягането между тях спада, когато езикът се придвижи назад и надолу.
Разрушава се предната преграда и така се образува специфичният щракащ шум. Такова
е учленението на междуметитието тц-тц. Щракащи съгласни се срещата в койсанските
езици (Южна Африка) и в някои други африкански езици.
Международната фонетична азбука
При описанието на звуковете използваме символите от Международната фонетична
азбука (МФА). Таблицата по-долу представя пулмоналните съгласни (образуват се с
въздушна струя, излизаща от белите дробове) според място и начин на учленението.

Тук http://teaching.ncl.ac.uk/ipa/consonants-pulmonic.html можете да чуете как се

произнасят различните звукове от МФА.

Упражнения:

1. Оградете излишния звук в поредицата:

а) g b z d

б) s z ʒ dʒ

в) m f b

г) ʃ x k g

д) c j ɟ ʝ

е) t d ts dʒ

ж) r w l
2. Определете категорията, към която принадлежат звуковете във всяка една от
подточките от а до ж.

3. Оградете в таблицата на МФА съгласните звуковете с пулмонална инициация,

които се срещат в българския език.

4. Нанесете на диаграмата следните звукове според мястото им на учленение: [b] в

бал, [t] в такъв, [m] в марка, [k] в капан, [dʒ] в джаз, ɟ (г’) в гювеч, [h] в англ. high, [f]
във фар, [r] в радост, [ʀ] във френски rouge, нем. recht.

5. Напишете българските букви или буквосъчетания, които означават звуковете,

изразени по-долу със символи от МФА Определете звуковете според: механизма на
образуване на въздушния поток, участието на гласните струни (звучни или беззвучни),
преобладаването на ларингален тон или шум, мястото на учленение, начина на
учленение.
[s]

[n]

[v]

[d]

[x]

[r]

[tʃ]
[ɟ] (г’)
[ ʝ] (х’)

по начин на учленение – проходна

по общо слухово впечатление – фрикативна
по възможност – трайни
по място на учл. (пасивен учл. орган) – палатална (твърдонебна)
по акт. учл. орган – задноезична
по преобладаване на тон/шум – шумова
по наличие/липса на тон – беззвучна
по палаталност – мека, палатална

[c]

[ʒ]

[ʃ]

[dʒ]