УМСТВЕНО ВЪЗПИТАНИЕ.

СЪЩНОСТ И СЪДЪРЖАНИЕ НА ИНТЕЛЕКТА

1. Същност и съдържание на интелекта

Проблемите, свързани с умственото възпитание, предизвикат интереса на

десетки изследователи от различни области. По изясняването им са писали
философи, психолози, социолози, педагози, физиолози, медици. Всички те,
разглеждат спецификата му и имат принос за когнитивното развитие на хората и
възможността всеки човек да издигне своята духовна и материална култура.

Педагогиката е сред науките, търсещи отговори на въпроси, свързани с

проблема на човешкия интелект, защото младите поколения трябва да се
обучават и възпитават чрез системи и стратегии, които имат развиващ
характер. Тъй като само общество, развиващо личностния потенциал на
хората, може да решава собствените си проблеми в интерес на общественото
развитие.

Историческият анализ на възгледите за природата и особеностите на

интелекта показва, че теориите за човешкия ум се развиват преди всичко в
рамките на общата, експерименталната и диференциалната психология, в
тесен контакт със статистиката и математиката. Редиа изследователи,
работили в областта на психологията на интелекта признават, че общоприето
определение за интелект не съществува. Учените от тази сфера постоянно
използват понятията интелект и интелигентност.
 Срещат се два основни вида схващания за отношението между понятията
интелект и интелигентност. Според първото, между понятията интелект и
интелигентност съществува съдържателно различие, а според второто
разграничаването между понятията интелект и интелигентност е условно.

Г. Пирьов е привърженик на първото схващане, той подържа

твърдението, че „понятието интелигентност е по-широко отколкото
понятието интелект“. Основание в това твърдение той намира във факта, че,
„проблемът за интелекта се третира в рамките на проблемите за мисленето, а
по-широко значение на понятието интелигентност се разглежда във връзка
със способностите, с така наречената обща интелигентност “. Тя е особеност
на човешката личност, една нейна комплексна способност.

В западната литература е по-широко разпространено понятието

интелигентност, докато в руската литература се използва широко понятието
интелект. Това може да се представи по следния начин: интелект - мислене;
интелигентност - способности. Двете понятия „имат едно и също
съдържание, когато става дума за интелигентност, се мисли за развитие на
интелекта, а може би и за качеството на личността, което отразява както
общите, така и специалните способности“.

Интелигентността е осъществен в някаква степен интелект, като

проявление на интелекта. Интелигентността е функционално проявление на
самия интелект. В. Щерн нарича разграничението между двете понятия
условно и го смята за удобно тъй като отговаря на смисъла, в който се
употребяват производните думи интелектуален и интелигентен.

Интелигентността не е само способност за мислене – тя е по-скоро

целесъобразно използване на мисловните средства за приспособяване към
нови положения или изисквания. Интелектът и интелигентността в най-
тесния смисъл на думата, се разбират като способности на човека да
преработва абстрактни знаци и думи, като способност за абстрактно мислене.
Има и едно трето, също широкоразпространено разбиране, че интелектът е
способност за обучение, за придобиване на опит и решаване на проблеми.

Между сродните понятия, които отразяват същността на интелекта, не

бива да се пренебрегва и понятието креативност. Обикновено с него се
изразява човешката способност за творчество. Много психолози определят
понятието креативност с такива понятия като продуктивно или творческо
мислене. Психолозите приемат, че креативността не може да се разглежда
като самостоятелна, като независима от интелекта. Креативната реализация
на човека има интелектуални основания. Редица изследвания, показват, че
творческите постижения, особено в областта на науката са силно зависими от
равнището на интелекта.

Думата интелект е от латински произход – „intellectus” и има две

основни значения – 1. разбиране, познаване, разум; 2. смисъл, значение. В
„Речник на чуждите думи в българския език “интелектът се определя като „ум,
разум, разсъдък “. Понятието интелект, през ХХ век постепенно се налага пред
понятието разум. Диференциране на първите две понятия във философската
литература е по отношение способността за достигане до същността, способност
за извършване на разсъждения за относителните, крайните неща.

Понятията ум и интелект са идентични – понятието ум е славянският

превод на древногръцкото понятия „нус “, на латинското „интелект “. Редица
автори предпочитат използването на славянския еквивалент на понятието
интелект, аргументирайки се с необходимостта от придържане към езиковата
чистота на българския език. Предпочитанието към понятията интелект и
интелектуално възпитание има за свое основание факта, че научното
понятия, изследвано в световен план, е понятието интелект и че педагогиката
като наука не може да не се съобразява с постиженията на съвременното
човекознание, тъй като извежда от тях своите основания.

Предпочитанията на Л. Димитров към словосъчетанията „интелектуално

развитие“ и „интелектуално възпитание“ се обосновава от тезата, че
терминът интелект „се е наложил в международен мащаб в научната
литература, а в същото време достатъчно се е възприел и утвърдил и в
българския език“. Това не изключва употребата на словосъчетанията
„умствено развитие“ и „интелектуално развитие“, „умствено възпитание“ и
„интелектуално възпитание.

Интелектът има две страни. Първата е информационно-съдържателна,

а втората – функционално-оперативна, наречена още формална.

Основа на съдържателната страна на интелекта е знанието. Знанията са

основната структура на съзнанието. Без знания, без образи, без понятия, без
знаци и значения, не е възможна съзнателната интелектуална дейност. Затова
съдържателната страна на интелекта е образувана от всички знания, които
притежава човек.

Другата страна на интелекта е изградена от процесите и функциите им

в отражението на преработката на знанията и информацията. В нейната
структура влизат общите интелектуални способности, развитието на
мисленето, въображението, паметта сетивните процеси и качества.

Интелигентността, най-общо казано, е съвкупност на всички

познавателни възможности на индивида или като способност за мислене.
Психолози, опитващи се да измерят интелигентността, смятат, че тя е
фиксирана, слабо променлива, предимно вродена черта (свойство) на
човешката психика, по което ин Х. Гарднър – основната идея заслужава
внимание, той защитава тезата за множествена интелигентност. Според него
„съществува и един монолитен тип интелигентност от решаващо значение за
житейския успех, интелигентност със седем ключови варианта“ – вербална,
математико-логическа, пространствена, телесно кинетична, музикална,
междуличностна и интрапсихична (последните две Гарднър нарича
„интелигентност на личността“.

2. Социален интелект

Социален интелект - редица изследователи обръщат внимание на този

специфичен интелект – Е. Торндайк, Дж. Гилфорд, П. Александров, Л. Десев.
В началото на ХХ век се популяризира идеята за социалната
интелигентност като способност за разбиране на другите и мъдрост във
взаимоотношенията между хората някои психолози я разглеждат като
„умение за манипулиране на други хора – да ги накараш да се подчиняват на
твоите желания, независимо от тяхната воля “.

Като вариант на социалния интелект М. Димитрова и Д. Марков

разглеждат социалноповеденчески интелект представляващ „системата от
способности за откриване и решаване на обществено организационни задачи,
проблеми (способност за бърза ориентировка в обществената ситуация, за
същността и интересите на даден субект, способност организиране на дейността
за рационално постигане на цели и други)“. Още го наричат и поведенчески,
основание за включване от поведенческия към социалния интелект авторите
намират в следното: „Върху способността да се прави анализ на поведението се
изгражда и друга способност – да се направлява поведението на другите хора, а
и нашето собствено поведение, с цел да се реши
дадена житейска, организационна, педагогическа и т. н. задача “. От тук се
извежда и две основни разновидности на социалния интелект –
управленчески и поведенчески интелект.

Като още един вариант може да се приеме, личностна интелигентност,

дефинирана от Х. Гарднър като „способност да се достига до собствените и
чуждите чувства“. Той дава интересна дефиниция и за интернационална
интелигентност „способност за разбиране на другите хора: какво ги
мотивира, как работят как да се осъществи сътрудничество с тях “,
„способност да създадеш точен, достоверен модел за себе си и да се
възползваш от него, за да се справиш успешно в живота“. Този вид
интелигентност е характерна според Гарднър за „преуспяващите търговци,
политици, учители, медици и религиозни водачи “.

3. Умственото възпитание – цел и задачи

Умственото възпитание е целенасочен процес на взаимодействие на

възпитаника с възпитателните фактори, с цел формиране на интелектуалните
характеристики на личността.

Основна цел на умственото възпитание е интелектуалното развитие.

Умственото възпитание е процес, обхващащ всички целенасочени
интелектуални взаимоотношения на индивида. Разглеждайки умственото
развитие и умственото възпитание като немислим един без друг процеси, т. е.
„умственото възпитание има смисъл само тогава, когато съдейства за
развитието на умствената възпитаност на индивида, на умственото му
развитие “. Следователно целта на умственото възпитание е умственото
развитие.
 Л. Димитров определя интелектуалното възпитание като „целенасочен,
съзнателно замислен процес и адекватната на него дейност за развитието на
умствените сили и възможности (заложби и способности) на човешкия
индивид “. Процес, включващ, „както преднамерените въздействия така и
взаимодействията на субектите, съзнателно проявяващи своя интелект“.

Интелектуалното развитие според Л. Димитров се постига чрез

„социализацията и енкултурацията на човека, които осъществяват неговите
заложби в интелектуалната област, при водещата роля на възпитанието“. За
резултатното осъществяване на умственото развитие е важна
самостоятелната работа над себе си самоподготовка особено при учениците.

Според Ж. Атанасов умственото възпитание е „основната съставка на

всестранното и хармонично развитие на личността “. В неговата същност
лежат „формирането на интелектуалното отношение към света, опознаването
на неговото устройство и на закономерностите, които съществуват в
природата и обществото “. Според него умственото възпитание „има водещо
значение за формирането на човешката личност и е най-главния път за
разкриване и обяснение на явленията в света“. Същностното значение на
процеса на умственото възпитание е целенасочен процес на
взаимоотношение, целта на който е усъвършенстването на умствените
възможности и способности.

Задачи на умственото възпитание

А) Л. Димитров, поставя на първо място необходимостта от овладяване

на определен фонд от знания за природата, обществото и човека, които са
условия и изходен пункт за мисловната дейност.
 Б) Втората задача според него е изграждането на основата на овладените
знания на цялостен светоглед, на система от убеждения и възгледи за света.

В) Следва овладяването на основните мисловни операции – анализ,

синтез, сравнение и класификация.

Г) Друга задача се определя по следния начин: формирането на общи и

специални интелектуални умения и навици за умствена работа и култура
на умствен труд - като резултативно постигната задача от останалите.

Ж. Атанасов поставя пред умственото възпитание следните задачи:

придобиване на знания от подрастващите за „различни сфери на природния
свят, обществения живот и човешкото мислене“; на второ място
необходимостта от развитие и подпомагане на умствените сили
„любознателността, аналитичната и синтетичната работа на ума, логическите
и асоциативните връзки между елементите на знанието и др.“;
следващата задача е да се възпитава „мисловната активност и
интелектуалните потребности, за да могат учениците по самостоятелен път
да придобиват знания и извън учебния процес“; последната задача според
автора е
„формирането на научен мироглед и мироглед на зрелост на основата на
придобитите в процеса на обучението знания.

Л. Димитров и Ж. Атанасов поставят като задача на умственото

възпитание развитието на самостоятелната дейност на учениците. Л.
Димитров отдава значение и на изграждането на културата на умствения труд
и навици за умствена работа. Общо е виждането им за изграждането на
знания, убеждения, възгледи за различните сфери на живота и науката.

Относно крайните резултати от процеса на умственото възпитание Л.

Димитров стига до извода, че „по-пълното осъществяване на интелектуалните
възможности и способности предполага по-висока степен на интелектуална
възпитаност на човешкия индивид и адекватната на нея образованост и
култура на умствен труд“. Той разглежда умствената възпитаност като
„целенасочена, съзнателно достигната степен на интелигентност “. Като
проява на умствената възпитаност Л. Димитров извежда и културата на
умствения труд, която се състои в съставянето на режим на „целесъобразно
редуване на периодите на умствената работа с физически труд и отдих “.

Л. Димитров утвърждава приетия и от други автори, въведен от Щерн

коефициент на интелекта като мерило за умствената развитост. Умственото
възпитание е едно от най важните звена на системата на възпитанието
изобщо. Пред родители, учители и възпитатели стои на дневен ред въпроса за
усъвършенстване на този вид възпитание, което ще доведе до умственото
израстване на бъдещите поколения.

Съдържанието на интелектуалното възпитание се определя от неговите

задачи, а именно:

- Овладяване на определен обем от знания, формиране на способност за

обучение, за учене.

- Изграждане на цялостен светоглед.

- Овладяване на основните мисловни операции.

- Формиране на интелектуални умения и навици.

- Формиране на интелектуални сили и възможности.

- Формиране на способността за абстрактно мислене.

- Формиране на способността за адаптиране към нови условия на средата.

 - Формиране на способността за решаване на проблеми.

- Формираненавръзкизасхващанетонавзаимовръзки,
взаимоотношения, зависимости.

- Формиране на обща когнитивна способност.

- Функционално усъвършенстване на отделните познавателни процеси.

Развитието на познавателните сили и интелектуалните способности на

ученика водят до степен, която позволява социално регламентиран успех в
общата и професионалната реализация, както и възможности за по-
нататъшно самостоятелно обучение и развитие. Средното училище трябва да
дава този максимум от обща интелигентност, който е достатъчен за
нормалното и пълноценно съществуване на човека, за развитието му в
професията обществото и бита.

В обобщен вид съдържанието на умственото възпитание може да се

представи с две конкретни задачи.

- Усвояване на понятия, знанията са главната структура на съзнанието. В

хода на обучението се усвояват, алгоритми, методи за познание и т. н.
Планиране на процеса на усвояване.

- Формиране на интелектуалните умения и способности, социалния и

практическия смисъл на обучението, какво да се постига с усвояването на
знанията и защо. Преносът на знанията от практически и теоретичен план.
Способностите за съждения и умозаключения. Планирането изисква точно да
се фиксират основните понятия които ще овладява ученика и да се опишат
интелектуалните умения които ще бъдат изграждани и развити.
 Развитието на интелектуалните качества и изграждането на човешкия
интелект е свързано с формирането и развитието на личността като цяло. В
единство със усвояването на знанията и развитието на способности и умения
се намира и задачата за развитие на някои интелектуални качества на
личността. Това са качества: на мисленето, дълбочина на разсъжденията и
анализите, критичност към оценките и истините, самокритичност към
собствената мисъл, креативност и оригиналност, самостоятелност и
независимост.

Формиране на креативни позиции и отношения се реализира с решаване

на задачи, изискващи доразвиване на идеи, оригинални хрумвания, логически
построения с които учениците се срешат за първи път; чрез умствена дейност
при разкриване на оригинални виждания, разсъждения, нестандартни
решения, издигане и обосноваване на хипотези.

За повишаване нивото на интелигентността е необходимо да се

спазват следните изисквания.

- Познаване на интелигентността, нейните разновидности, структури и

фактори за развитие;

- Важно за възпитателната работа е схващането за възможностите на

всяко дете да постига по-високо равнище на интелигентност. В този смисъл
трябва да се работи целенасочено с всички подрастващите, без да се
ограничава само до определени индивиди. Това изисква да се отчита освен
миналото и настоящото състояние, а и перспективите за по-нататъшното
развитие.

- Използване на надеждни методи за психо-диагностика и възможно

прогнозиране на развитието на личността;
 - Да се използват максимално възможностите на ранните възрасти, които
се отличават с най-голяма пластичност и динамичност, и да се продължи
работата и през по-късните възрасти;

- Преодоляване на схващането за фаталната детерминираност на

интелигентността от наследствеността и околната среда, като се използват
начини за подобряване и отстраняване такива въздействия, които могат да
влошат биологическите и социалните условия за развитието;

- Необходимо е системно да се работи, планомерна и целенасочена

работа за пълноценното развитие на подрастващите;

- Специално значение има училището изисква по специални усилия за

неговото преустройство, за непрестанното повишаване на равнището на
учебно-възпитателната работа.

Интелектът е една от структурите на съзнанието, функционално

обединена с отношенията на личността към действителността, с Аз-а и
преживяванията. Той е вътрешно свързано с всички психични и личностни
структури образувание, осигуряващо на личността сили за познаване и
изменения на действителността. Той е интегрална структура на съзнанието у
човека, която осигурява познание на истината за действителността и
саморегулацията на дейността и поведението. Интелектът съдържа
особености на психичното, че само то може да познава и развива себе си. Той
е основа не само на познанието, но и на самопознанието, на възможностите
за самовъзпитание и развитие на всеки човек .

Все по-голяма популярност намират идеите за социалната и

емоционалната интелигентност, на които се разчита изключително за
разрешаването на глобални проблеми на човечеството като насилие,
правонарушения, така и на личностно-индивидуални проблеми в училището,
брака, семейството, работното място. Те са експериментално проучвани чрез
програми, целящи повишаването на емоционалната и социалната
интелигентност на учениците, изхождайки от тезата за „емоционалната
интелигентност е превантивна мярка“ за преодоляване на значими човешки
проблеми. У нас се очаква развитие на интереса и практическо прилагане на
основните й положения както в училищата, така и извън училищната среда.

Литература:

Александров, П. Интелект и обучение. С., 1990.

Атанасов, Ж., М. Люлюшев. История на педагогиката и българското

образование, В. Търново, 1992.

Димитров, Л. и др. Теория на възпитанието. С., 2004.

Педагогика, под съст. На Пл. Радев, Пловдив, 2007.

Чавдарова-Костова, С., В. Делибалтова, Б. Господинов. Педагогика, С.,

2008.