ЛЕКЦИИ ПО ТЕОРИЯ НА ВЪЗПИТАНИЕТО – ІІ ЧАСТ

1. Възпитателен процес.
2. Принципи на възпитание.
3. Методи на възпитание.

1. Възпитателен процес
1.1. Същност на възпитателния процес
Социалната дейност е съвкупност от действия и състояния на човека в
определена сфера в името на лична и обществена цел.
Педагогическата дейност е вид социална дейност, която включва
възпитателната, образователната и обучаващата дейност. Нейното
предназначение е целенасоченото формиране на личността.
Възпитателната дейност е вид педагогическа дейност, тя е съвкупност
от възпитателни действия и състояния, насочени към формиране на личност,
съобразно определен социален и възпитателен идеал. Възпитателната
дейност предполага целенасочено взаимодействие на дейността на
възпитавания с дейността на различните възпитателни фактори с цел
формиране у възпитаника качества нужни и полезни на образованието.
Всяка дейност има две страни:
 Външна – видима и формална;
 Вътрешна – същностна и процесуална;
Вътрешната е обусловена от външната. Действията, характерни за
външната, трябва да осигуряват протичането на процеса предвижване
напред, положително изменение.
Възпитателният процес е педагогически процес, изразяващ
процесуалната страна на възпитателната дейност, докато терминът
възпитателна работа изразява външната, видимата страна на възпитателната
дейност.

В исторически план в рамките на българската педагогическа наука

различни автори са дефинирали по различни начини понятието възпитание.
Възпитанието се разглежда в различни аспекти, в различни подходи:
- Статичният аспект на възпитанието го разкрива като определен набор
от качества. Възпитаният човек е онзи, който е усвоил доминиращите в даден
момент ценности в обществото. Той е човек, който знае как да се държи пред
хората и с хората. Статичният модел на възпитанието предполага типизиране
на човека, своеобразна деиндевидуализация. Възпитаният човек е
максимално приобщеният, максимално интегрираният в обществото.
- Динамичният аспект на възпитанието изисква доказване на ценността
на социалния опит. Така наречените непреходни ценности са вечни като
форма, като понятие, но и като съдържание, като смисъл, като поведение.
Възпитанието всъщност е непрекъснато доказване стойността на вечните
добродетели, общочовешките ценности и непреходните качества.
Д. Василев отбелязва, че се очертават три основни възгледа за
същността на възпитанието като процес:
1. Възпитателният процес е въздействие на възпитателя върху
възпитаника, т. е. той е еднопосочно действие.
2. Възпитателният процес е взаимодействие - двустранно,
целенасочено, между възпитателя и възпитаника.
3. Възпитателният процес е сложно, многостранно и продължително
взаимодействие между възпитателните фактори и възпитаника.
Особено разгърнат е педагогическият модел на възпитателния процес,
обоснован от Ст. Чернев. Той "включва целенасоченото, систематическо и
специално организирано взаимодействие между субектите на възпитанието,
между обществото и личността, между индивида и социалните общности.
Възпитателният процес означава ефективна организация на
педагогическата дейност и взаимоотношения, проява на висока духовна и
физическа активност от възпитателите и възпитаваните, усвояване от тях на
социален опит, съзнателно самоизменение на тяхната личност.
В процеса на възпитанието се цели формирането у подрастващото
поколение на високо съзнание и самосъзнание, на светогледни възгледи, на
социална позиция и морално-волеви качества, на такава ценностна система,
която позволява на личността да се адаптира към новите социални условия,
да реализира своя творчески потенциал в съвременното общество с пазарна
организация на икономическата и духовна сфера.
Д. Василев определя възпитанието като “целенасочено,
продължително, многостранно взаимодействие на дейността на възпитаника
с всички фактори на социално влияние с цел формиране у възпитаника
възпитателен облик, съответстващ на човешките добродетели”.
 1.2. Социална среда и възпитание, противоречия във
възпитателния процес
Социалната среда има определяща роля по отношение на
възпитателния процес и формирането на личността. Основни компоненти на
социалната среда са материалното и духовно производство, обществените
отношения, социалното управление, средства за масова информация и
комуникация, културните ценности. Отделните компоненти на социалната
среда се намират в диалектическо единство и взаимодействие и в своята
съвкупност обуславят възпитателния процес и развитието на личността. В
съвременния етап от развитието на обществото подрастващите участвуват в
един твърде сложен комплекс от отношения, които силно влияят върху тях
самите.
Анализът на същността на възпитателния процес предполага
разкриването на неговия противоречив характер, изясняването на редица
основни противоречия, които го характеризират.
Ст. Чернев обосновава три основни групи противоречия, характерни за
възпитателния процес:
- Първата група противоречия се отнасят до взаимодействието на
възпитанието и личността със социалната среда.Изграждането на свободно,
демократично и хуманно общество се намира в остро противоречие, според
Ст. Чернев, с духовната криза и нравствената деградация, обхванала
значителна част от членовете на обществото.
- Втората група противоречия обхваща тези между самите
възпитателни фактори, между личността и социалните общности, между
училището и семейството, между учителите и учениците като субекти на
възпитателния процес.
- Третата група се отнася до специфичните вътрешни противоречия,
възникващи в съзнанието и поведението на личността.
1.3. Особености на процеса на възпитанието
Целенасоченост. Възпитателната цел е предвиждане на резултата от
извършваната възпитателна дейност. Липсата на ясно поставена цел лишава
възпитанието от неговата най-основна и значима характеристика. Без цел той
се превръща в стихиен, неосмислен процес. Липсата на целенасоченост
създава условия възпитателната практика да се занимава с частни, маловажни
въпроси без да има предвид целенасоченото формиране на подрастващата
личност. Целта на възпитанието обективно отразява потребностите на
обществото.
Продължителност на възпитателния процес. Тя е особеност, която
разкрива неговия перманентен характер. Възпитанието започва с раждането
на човека и продължава до края на живота му. Относителна завършеност
бележи към края на горната училищна възраст. С приключването на
задължителния образователен цикъл не се изчерпват възможностите за
активно взаимодействие на човека с възпитателните фактори.
Сложен процес. Това е така, защото трудно може да се установи
влиянието на различните фактори върху формирането на подрастващите.
Теорията на възпитанието не може да ги пренебрегне при изграждане на своя
организационно-функционален модел. Нещо повече, върху
целесъобразността на избраната възпитателна технология оказват влияние не
само неповторимостта, динамичността, подвижността, променливостта на
нейния субект, но и времето и мястото на нейното протичане. Сложността на
възпитателния процес се състои и в това, че за разлика от обучението
неговите резултати много по-трудно се установяват и измерват.
Скокообразност. Произтича от диалектическия характер на
възпитанието и се обяснява с неговата противоречивост. Всички
противоречия във възпитанието са подчинени на глобалното противоречие -
между достигнато в даден момент равнище на възпитаност на личността и
по-високите изисквания към нейния възпитателен облик. Преодолявайки
противоречието между двете равнища на възпитаност - реално и желано
“личността прави своеобразен скок” в развитието на своя възпитателен облик
- от едно равнище на възпитаност се издига на друго, по-високо.
Неравномерност. Развитието на детската личност не се осъществява
по права линия. През периоди на интензивно развитие у децата настъпват
качествени изменения в личността им, които следва да се
отчитат.Неравномерното развитие на човека следва да се отчита в процеса на
възпитанието.
Вероятностен характер. Свързва се с факта, че възпитанието трудно
се поддава на прогнозиране в процесуален и резултативен аспект.
1.4. Закономерности на възпитанието
Закономерностите на възпитанието са вид педагогически
закономерности, които изразяват същността на възпитанието като
обществено-педагогическо явление. В теорията на възпитанието няма единно
мнение относно същността и видовете закономерности на възпитанието.
Закономерностите на възпитанието като социално явление следва да се
търсят в зависимостите на възпитанието с другите социални явления, а
закономерностите на възпитанието като педагогическо явление следва да се
търсят в зависимостите между възпитаника и факторите за възпитателно
влияние.
Могат да бъдат разграничени следните закономерности на
възпитанието като социално явление:
 Зависимост на възпитанието от потребността на обществото и
обществения прогрес.
 Зависимост на възпитанието от икономическите и културните
възможности на обществото.

обществото.
Зависимост между целта и съдържанието на възпитанието в

 Зависимост на съдържанието на възпитанието от общоприетите

човешки добродетели.
Закономерности на възпитанието като педагогическо явление:
 Зависимост на резултатите от възпитанието от единодействието на
факторите за възпитателно влияние.
 Зависимост на резултатите на възпитанието от съответствието на
съдържанието, методите, формите, средствата на възпитание на целите и
задачите на възпитанието.
 Зависимост на резултатите от възпитанието от съдържанието и
богатството на общуването във възпитателното взаимодействие.
 Зависимост на резултатите на възпитанието от активното участие на
възпитаника във възпитателния процес.
 Зависимост на резултатите на възпитанието от упражняването на
възпитаника в извършване на постъпки, съответстващи на общочовешките
добродетели.
 Зависимост на резултатите на възпитанието от съответствието на
задачите, съдържанието, методите, формите, средствата на възпитание от
възрасттовите възможности на възпитаниците.
1.5. Своеобразие, структура и съдържание на възпитателния процес
 Своеобразие на възпитанието. Според редица учени своеобразието на
възпитанието се изразява преди всичко в това, че то е извънредно сложен
диалектически процес, целенасоченото въздействие на който се усложнява от
широк кръг обстоятелства:
 съвпадането на разнообразни влияния върху възпитаника (на
училището, семейството, улицата, неформалните групи);
 наличието у децата на определени, вече изградени възгледи,
стремежи, привички, вкусове;
 трудността при разкриване на вътрешното състояние на
възпитаника (често учениците сами не знаят причините за своето състояние);
 вариативността на резултатите от едно и също педагогическо
въздействие;
 активния характер на дейността на детето.
Определящо значение за формирането на личността имат не условията
на развитие, а фактическото място на човека в тези условия, неговото
отношение към тях и характерът на дейността в тях, това, което е прието да
се нарича социална ситуация на развитието.
Структура. Различно е отношението към структурата на
възпитателния процес. Една част от авторите разглеждат структурата на
възпитателния процес без да разграничават степени или етапи в него, други -
разграничават степени, без да се аргументират, а трети - разграничават етапи
и правят опити за обосноваването им.Затова само след направените
уговорки могат да бъдат диференцирани следните етапи на възпитателния
процес в онтогенетичен план:
 Отглеждане. Съзнателно осигуряване на условия за органичното
съществуване на човека: изхранване, предпазване, защита. То е свързано
преди всичко с подпомагане на биологичното развитие, което във
възрастово-еволютивен план е най-типично за характера на грижите за
кърмачето, въпреки че като елемент от цялостното възпитание присъства при
всички възрасти;
 Приучване. Чрез него се цели формирането и стабилизирането
на навиците, които позволяват на личността да се адаптира към външния свят
без опасности и рискове за нейното физическо, психическо и социално
здраве. То е особено характерно за ранната детска и предучилищна възраст,
когато децата се приучават да регулират физиологичните си нужди, да
разпознават избягват опасностите в бита и навън.
 Възпитание (образование, обучение);

 Самовъзпитание (самообразование). Качествената му разлика от

възпитанието е, че при него личността е в състояние сама да осъзнава
потребността от промяна и развитие, и също сама съзнателно и целенасочено
да работи за нейното удовлетворяване.
Ст. Чернев обосновава следните етапи във възпитателния процес:
- Усвояване на знания в областта на етиката, естетиката, правните
норми и културното поведение;
- Формиране на убеждения и ролята на чувствата за тяхното
изграждане;
- Изграждане на поведение;
- Формиране на привички на културното поведение.
Първият етап на възпитателните взаимоотношения е свързан с
формирането на основните понятия - понятия за честност, справедливост,
другарство, взаимопомощ, дисциплинираност. Във възпитателната практика
се забелязват две едностранчиви тенденции. Първата е свързана с
надценяване на знанията - тяхната роля при формиране на възпитаността на
индивида. При такъв подход учениците остават в сферата на знанието. Те
могат добре да отговарят на въпроса как трябва, но реалното им поведение е
лишено от добродетели.
Вторият етап на възпитателния процес - убежденията са осъзнати,
преосмислени, приети от личността, като вътрешна нейна позиция, знания.
Те са съставна част от светогледа. Убежденията са органически враснали се в
личността, в нейния опит, в изискванията и. Те са направляващият компас на
ежедневието и. Убежденията са главната подбудителна сила на поведението.
Немислимо е обаче да се представят подбудителните сили на поведението
без влияние на чувствата. Трудно могат да повлияят на убежденията, онези
знания, които не са преживени, не е почувствано тяхното значение.
Третият етап е свързан с изграждане на поведението на личността. В
основата на поведението стоят формираните навици и привички. За разлика
от хигиенните и трудовите привички, нравствените имат по-сложен и
динамичен характер. Съзнателните усилия при тях са по-големи и
автоматизацията по-малка, защото се проявяват в изключително сложни
форми, изискващи адекватност към неповторими ситуации.
Отделните етапи на възпитателния процес са обосновани логически,
защото поведението (постъпката) се основава на убежденията, а убежденията
се формират върху основата на обективни научни знания. Всъщност, етапите
имат условен характер, тъй като при реалното протичане на възпитателния
процес те са в органично единство. Условността на етапите на възпитателния
процес е свързана и с невъзможността в някои възрастови периоди и за някои
хора поведението да се изгради върху обширни знания и убеждения.
За децата от предучилищна възраст например е характерно, че най-
напред се упражняват в нравствени действия, а след това ги доосъзнават.
Съзнанието не предхожда опита, то произлиза от него. Етапите на
възпитателния процес могат да се разглеждат едновременно като негови
структурни компоненти. Но те не изчерпват цялата му структура.

Структурата на възпитателния процес включва следните

компоненти:
цели на възпитанието;
съдържание на възпитанието, отговарящо на поставените
цели; форми и методи на реализация на целите и
съдържанието; очаквани резултати;
условия, влияещи върху ефективността на възпитателния процес.
Структурните компоненти на възпитателният процес се намират в
диалектическо единство и взаимодействие. Те взаимно се обуславят и
предполагат. Всеки от тях има относителна самостоятелност. Водещата роля
принадлежи на целите, тъй като те оказват силно влияние на останалите
компоненти и определят насочеността на целия възпитателен процес.
В съдържанието на възпитанието се включват следните пет
основни компонента, съставни части или сфери:

Умствено и светогледно
възпитание  Нравствено
възпитание  Трудово
възпитание  Естетическо

Физическо възпитание.
 В педагогическата, психологическата, юридическата и медицинската
литература освен посочените сфери се разработват още и следните проблеми
и направления на възпитанието: икономическо; правно; екологично;
здравно възпитание, (което включва и половото възпитание).

1.6. Възпитание, самовъзпитание, превъзпитание

Възпитанието и самовъзпитанието са две страни на единния процес на
формиране на личността. Под самовъзпитание се разбира "съзнателно и
целенасочено саморазвитие на човека, висша форма на саморегулация,
самоуправление на собственото му поведение, проява на системни волеви
усилия за духовното и физическото самоусъвършенстване на личността,
развитие на нейните способности, утвърждаване на положителните качества
и преодоляване на недостатъците у нея".
Възпитателната цел се осмисля и приема от възпитаника в резултат на
системно целенасочено влияние от страна на възпитателя. При
самовъзпитанието ученикът играе ролята на субект на възпитателния процес.
Самовъзпитанието се намира в непосредствена зависимост от съдържанието
на живота на учениците, от техните интереси и отношения, характерни за
една или друга възраст.
Популярно е становището, че потребността от самовъзпитание е висша
форма на развитие на личността. Тази потребност не възниква едновременно
у всички ученици на една и съща възраст. Целенасочеността и
осмислеността на самовъзпитанието зависят преди всичко от идеалите,
обществената насока на дейността на ученика, от волевите качества на
личността. Потребността от самовъзпитание се проявява особено през
преходната възраст.
Взаимната връзка между възпитанието и самовъзпитанието е важно
условие за преодоляване на отклоненията в развитието на личността.
Процесите на възпитание и превъзпитание са взаимно свързани.
Превъзпитанието е насочено към преустройство на неправилни възгледи,
оценки, към преобразуване на отрицателни начини на поведение, които
усложняват формирането на личността.
Процесът на превъзпитание предполага:
 установяване на съществените причини за отклоненията в
нравственото развитие на учениците;
  определяне на пътищата и средствата за преустройство на
създадения стереотип на поведение;
 активизиране на позицията на учениците в обществено ценната
колективна дейност, в учебната работа, в сферата на свободното време;
 разработване на система от изисквания и контрол, средства за
поощрение и стимулиране.
Възпитателният процес, както в теоретичен, така и в практически
аспект винаги трябва да се разглежда в единство на възпитание,
самовъзпитание и превъзпитание.

Възпитател, Възпитаник
В

В В В

В
 2. Принципи на възпитание

Възпитанието има за цел да формира моралния облик на човека и

неговите морални качества. То е съвкупност от дейстивя, които формират в
младото поколение техните ценности и предават познавателен опит на
обществото. Процес, който е свързан със съзряването на личността.
Възпитателният процес е целенасочен, продължителен и многостранен,
свързан с взаимодейстивето между възпитаника и всички възпитателни
фактори с цел формиране на определен възпитателен облик.

Принципът е основно правило, което определя организацията и

осъществяването на възпитателния процес. Съобразяването с принципите
гарантира по-висока ефективност на възпитателния процес. Популярно е
схващането, че в осъществяването на възпитателния процес не може да се
борави с готови рецепти, с правила, валидни за всички и всякога. Това е
свързано преди всичко със сложната динамична психична структура на
учениковата личност, с характера на неговите потребности, интереси, мотиви
и др.
Процесът на възпитание, свързан с цялата сложност и многообразие от
дадености и взаимоотношения, не може да няма "педагогически ориентири с
по-устойчиви и общовалидни характеристики, с по-общи закономерности,
непреходни по значение и смисъл, които придобиват характера на основни
изисквания". Те са основата, изходната позиция, задължителното отправно
начало, които дават облика на всяко педагогическо взаимодействие. В
педагогиката те се наричат принципи.
Принцип (от латински principium - основно изходно положение,
предпоставка за дейност) означава положение, от което се излиза и от което
следва да се ръководи дадена дейност, процес. Принципите са изведени от
същността на явленията, за които се отнасят и са свързани с техните
закономерности. В педагогиката се оперира с понятията "общопедагогически
принципи", "принципи на обучението" и "възпитателни принципи", които
съответстват на процесите - педагогически процес, процес на обучение и
възпитателен процес. Понятието "общопедагогически принципи" включва в
своя обем и възпитателните и дидактическите принципи.
Общопедагогическите принципи имат обобщаващ характер, който не се
изчерпва единствено с принципите за обучение и възпитание, така както
педагогическият процес включва и някои дейности, които не са нито чисто
дидактически, нито чисто възпитателни.
Осъществяването на целите на възпитателния процес изисква да се
познават неговите принципи. Принципите на възпитанието стоят в основата
на възпитателната работа и определят насоките за нейното организиране и
провеждане. От принципите произлизат основни изисквания към
съдържанието, организацията и методите. Чрез тяхната реализация
педагозите изпълняват своите възпитателни функции, пълноценно постигат
по- голяма осмисленост и резултатност на възпитателния процес.
Значението на принципите за възпитание се изразява в следното:
 Принципите за възпитание определят характера и съдържанието на
възпитателния процес, неговите насоки на развитие;
 Принципите за възпитание улесняват подбора на средствата, чрез
които се извършва определена възпитателна дейност и оказват целенасочено
положително въздействие върху човека;
 Принципите за възпитание обуславят главната насоченост на
методите, техния общ характер;
 Принципите за възпитание насочват към най-подходящите форми
на възпитателно въздействие върху отделната личност, групата или масовата
аудитория;
 Принципите за възпитание внасят необходимата яснота и по
отношение на организацията и методиката на възпитателната работа. Те
спомагат за по-точно определяне на резултатиет от възпитателното
въздействие и набелязване на насоките на по- нататъшната работа.

Принципи на възпитанието са:

  Принцип за уважение и взискателност към възпитаника;
 Принцип за единство на възпитателните изисквания;
 Принцип за възпитаване на личността в социалната общност;
 Принцип за възпитаване в и чрез труда;
 Принцип за съобразяване с възрастовите и индивидуални
особености на възпитаниците;
 Принцип за приемственост и системност във възпитанието;
 Принцип за съзнателност и активност във възпитанието;
 Принцип за хетерогенност на възпитанието;
 Принцип за хуманност и толерантност;
 Принцип за ускорение във възпитанието;
 Принцип за преходност, за временност (адхорация);
 Принцип за адаптивност;
 Принцип за дестандартизация във възпитанието;
 Принцип за децентрализация;
 Принцип за самовъзпитание.

3. Методи на възпитание

Методите са начините за работата на учителя и учениците, с помощта,

на които се формира светогледа на учениците. В дейностен план мeтодът е
начин или система от средства за постигане на някаква цел. Методите на
възпитание са в центъра на вниманието за търсене на пътища за повишаване
качеството на възпитанието, без което е невъзможно протичането на
възпитателното взаимодействие.
Сред педагозите съществуват значителни различия при определянето
на същността на методите на възпитание. Преобладава разбирането за
методите на възпитание като начин на въздействие на възпитателите върху
възпитаниците - методите са начини на въздействия, начини на
взаимосвързана дейност на възпитатели и възпитаници, система от средства и
начини за формиране на съзнание и поведение, съвкупност от начини и
прийоми на въздействие.
Може да се твърди с основание, че методът на възпитание е път на
целенасочено многостранно взаимодействие на възпитаника с
факторите за възпитателно влияние. Методът на възпитание, както и всеки
метод, съдържа в себе си две основни характеристики - външна и вътрешна.
Външната очертава метода като логическа последователност от външно
видими действия, свързани с възпитанието на личността. Вътрешната
очертава мислимият път на движение на взаимодействието, обусловено от
външните действия. Вътрешната характеристика е процесуалната страна на
метода, тъй като тя разкрива неговата същност като своеобразна логика на
придвижване към целта на възпитанието. Вече споменахме, че сред
педагозите същестуват различния при определянето на същността на
методите на възпитание, така е и при определянето на основните им
функции. Основните функции, които можем да разгриничим са следните:
 формираща - осигурява формирането на съзнанието и поведението
на възпитаника;
 управленческа - управлява развитието на личността;
 коригиращо-регулираща - осигурява възможност да се коригират
отделни страни във формирането на съзнанието и поведението на личността;
 стимулираща - стимулира се положителното в проявлението на
съзнанието и поведението на личността;
 организираща - осигурява организацията на възпитателния
процес;
 познавателна - осигурява се получаването на познание за
състоянието на възпитателния облик на личността;
 диагностична - установява се състоянието на възпитаност на
личността в даден момент.

Използвана литература:
1. Атанасов, Ж., М. Люлюшев и др. История на педагогиката и
българското образование, В. Търново, 1992.
 2. Иванов, Ив. Теории за Образованието, Университетско
издателство "Епископ Константин Преславски", Шумен, 2004.
3. Педагогика : Унив. Учебник / Състав. Пл. Радев. – Пловдив:
Хермес, 2001.
4. Попов, Л. Обектът на педагогиката / Любомир Попов.- София:
Унив. Изд. Св. Климент Охридски, 1998.
5. Основи на възпитанието: Курс лекции / Мария Белова и др. –
София Булвест 2000.