Тема 1: Историческо развитие на идеите за възпитание

В различните исторически периоди гледната точка за възпитанието отразява общите

нагласи и очаквания на обществото. Може да се каже, че педагогическите идеи и цели са
претърпели развитие, но са запазили някои основни характеристики, които са общовалидни
за отношенията между хората, независимо от времето, в което живеят.
 Древна Гърция – образователният идеал е формирането на хармонично
развита личност, което осигурява свобода на нейните действия.
 Спарта – акцентът е върху подготовка на здрави и силни граждани, които да
могат да защитават отечеството от врагове, затова основният учебен предмет
е гимнастиката.
 Атина – официалната цел е постигането на единство между физическото и
духовното развитие. Атинският образователен идеал е значително по-богат от
спартанският, тъй като обхваща повече страни от човешката личност.
 Сократ (древногръцки философ) изразява мнение, че обучението трябва да
създава добродетелни хора, а добродетелите се научават. Известна е неговата
мисъл “Опознай себе си!”.
 Платон (древногръцки математик и философ) смята, че образованието се
стреми да осигури на душата и тялото съвършенството, на което са способни.
Социалната цел на гражданското общество е да се развиват разума и
нравствеността. Подрастващите трябва да станат физически здрави,
интелектуално развити и мъдри.
 Аристотел (древногръцки философ) разглежда тялото и душата като две
различни части на човека. Най-напред е необходимо да се полагат грижи за
тялото, а след това и за душата.
 Според Марк Фабий Квинтилиан (римски реторик) обучението трябва да
развива способностите на учениците, да стимулира тяхната самостоятелност
и активност, но над всичко поставя нравствените качества на личността.
 Средните векове – християнството е господстваща религия в европейските
страни и се отказва от класическата култура, която разглежда като езическа.
Затова издига за образователен идеал усвояването на основните начала на
религията, възпитанието в смирение, послушание, лишаването от земни
удоволствия. Грамотността (изучаването на четене, писане и смятане) не се
разглежда като необходимост. В църковните и манастирските училища
цялото възпитание се извършва в религиозен аспект. Типичен представител
на средновековната схоластика, която се стреми да примири вярата
(постулатите на религията) с разума е Тома Аквински (италиански
богослов). Схоластика е систематична средновековна философия, която се
основава на търсенето на взаимовръзка между вярата и знанието.
 От Античността се възприемат т. нар. “седем свободни изкуства”: тривиум
(граматика, реторика и диалектика) и квадривиум (аритметика, геометрия,
астрономия, музика).
 През епохата на Възраждането отново на преден план се издига идеята за
хармонично развитие на личността, за всестранно духовно и практическо
овладяване на материалния свят. Върху училището все по-силно започват да
влияят хуманизмът, идеализмът, рационализмът. Много педагози - хуманисти
поставят поставят пред училището целта да разпространява класическата,
предхристиянската култура, като същевременно прибавят и нови цели.
 Франсоа Рабле (френски ренесансов писател) се обявява категорично против
схоластичното обучение. Според него училището трябва да учи за живота, да
дава практически познания за занаятите, за да могат подрастващите да си
изкарват прехраната.
 За Мишел дьо Монтен (френски философ и писател от епохата на
Ренесанса) обучението трябва не само да развива способностите на
учениците, а и да ги приобщава към науката, която е истинско украшение за
благородния човек.
 Томас Мор (английски юрист, писател и политик) издига идеята за
всеобщото право на образование, както и за непрекъснатото обучение.
 Томазо Кампанела (италиански философ, теолог, астролог и поет)
представя една справедлива организация на обществото, което благоденства
благодарение на труда на своите граждани.
 Ян Амос Коменски (чешки религиозен деец, мислител, общественик,
родоначалник на съвременната педагогика) се обявява против чисто
формалните цели на схоластиката, която откъсва училището от живота и
обосновава необходимостта от всестранно образование за всички. Според
него вечната цел на света е съвършенството, към което всеки човек се стреми,
без да е в състояние да го постигне изцяло.
 За Джон Лок (английски философ и лекар) основната цел на образованието и
възпитанието е да подготви човека (джентълмена) сам да осигурява своето
благополучие в живота, да бъде делови и практичен, изискан и благороден.
 Жан-Жак Русо (швейцарски философ, писател и музиколог, работил през
голяма част от живота си във Франция) издига идеята за естественото,
природосъобразно възпитание, чиято основна цел е да се възпитават сърцето
и духът. Според него най-добра подготовка за живота детето може да получи
ако умее да следва природата, да съобразява своята дейност с нея. Негова е
мисълта, че „човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“.
 За Йохан Хайнрих Песталоци (швейцарски хуманист, педагог, филантроп,
философ и реформист, създател на първата система за начално
образование), чиято дейност е свързана със социализирането на бедни и
безпризорни деца, личностният и социалният смисъл е осигуряването на
щастлив живот чрез интегрирането в трудовата дейност и нормалните
отношения в обществото. Целта е подготовката на граждани “с истинска
човечност” (любов към хората), добри работници и лоялни към обществото.
Пълнокръвният живот на тези бъдещи работници и граждани е възможен само
върху основа на хармонично развити интелектуални, нравствени и физически
 способности, на характера и волята за сериозен и съсредоточен интелектуален
и физически труд. Песталоци определя целта на образованието като
облагородяване на човешката природа, постигане на сърдечна човечност чрез
хармонично развитие на силите и способностите на подрастващите.
 За Йохан Фридрих Хербарт (немски педагог) личното щастие е въпрос на
духовно извисен и граждански осмислен живот. Ценността на човека според
Хербарт се измерва не със знанията му, а с нравствената му воля.
Образованието без нравствено развитие, без влияние върху характера е
средство без цел, а нравственото развитие без образованието е цел без
средство. Според Хербарт главната цел на образованието и възпитанието е
формирането на нравствено съвършенна личност, която се ръководи от най-
висши мотиви. За нейното постигане непосредствена, близка цел на
обучението трябва да бъде интересът. Многостранният интерес е вътрешен
двигател за развитие на способностите. Хербарт разграничава няколко вида
интерес:
- емпиричен - стремеж всичко да се познае от областта на природата и
обществения живот;
- спекулативен - разкриване на каузалните връзки между предметите и
явленията;
- естетически - стремеж към хубавото, благородното, чистото;
- проява на симпатия - интерес към съдбата на себеподобните;
- социален - отнасящ се до обществения ред в държавата и света;
- религиозен.
През XVIII век, определян като век на реализма и просвещението, целите на
образованието и обучението започват все повече да се влияят от развитието на науката и
техниката. В следващите векове наред с интелектуалното, все по-широко разпространение
получава емоционално-ценностното гледище за целите на училището и педагогиката като
цяло.

Литература:
1. Андреев, М. Целите на националното средно образование. - Учителско дело, 1993, бр. 3, 17. 11. 1993.
2. Андреев, М. Процес на обучение. С., 1996.
3. Андреев, М. Проблеми на педагогическите таксономи. - Нар. просвета, 1985, кн. 10
4. Мерджанова, Я. Още нещо за педагогическите цели. - Педагогика, 1999, кн.2, с. 34 - 53.
5. Николаева, С. Житийската философия на саморазвитието. - Педагогика, 1999, кн. 10, с. 19-30.
6. Петров, П. Целите и целепоставянето в педагогиката. - Педагогика, 1994, кн. 4.
7. Попов, Ат., М. Андреев, Ст. Чернев и др. Педагогика. Бл. 2000
8. Цветков, Д. Целите на образованието и възпитанието. - Педагогика, 1991, кн.1.
9. Цветков, Д. Обща педагогика. Философия на образованието. С., "Веда Словена - ЖГ", 1994.
10. https://www.academia.edu/18292361/%D0%9F%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D0%BA%D0%B0
11. Димитров, Л. и колектив. Теория на възпитанието. Изд. „Аскони-Издат“, София, 1999-2000г.