ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

Детската литература се обособява като тематично

направление на голямата литература сравнително скоро.
До неотдавна литературата се гледа като общо
интргративно поле, в което сюжетите трудно се
разклоняват на сюжети за големи и за малки. Някои
изследователи говорят за съществуването на двете
литератури – сериозна и детска литература. Голяма част
от българските писатели са едновременно български
автори, участници в силни естетически течения и
същевременно пишат творби за деца. Днес компромисно
можем да кажем, че детската литаратура (ДЛ) безспорно
загражда собствена територия, тъй като е адресирана към
специфична аудитория, но същевременно е и пространство,
което се вмвства в големия литературен мегатекст.
Самата ДЛ , полето й и произведенията й са смесица на
жанрове, стилове, на фантастичност и реалност. Много от
класическите детски произведения на света, преди да
станат принадлежност на ДЛ, са били бестселъри на
своето време и не са минавали за детски произведения.
Пример за това е „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо. ДЛ е
условно понятие.
Като ДЛ в съвременните номенклатури днес е
установен определен списък от книги, които се изучават
като детски, предназначени за определени възрасти от
ранното развитие на човека. В българския каталог за ДЛ
за първа детска книга се счита „Рибен буквар” на Петър
Берон от 1824 г. Първото дестско списание „Пчелица” или
„Ред книжки за деца” излиза 1871 г. и е редактирано от
П.Р.Славейков. Първата детска стихосбирка е „Детска
гусла” от Васил Попович през 1880 г. Това е
периодът на Българското Възраждане, в който се
обособяват и другите детски произведения. През този
период ДЛ е свързана с нуждите на училището. През
Възраждането се създават институции като училището.
Оттам характерът на ДЛ е поучителен (дидактичен). Тя
първа изгражда педагогически модел, който основополага
нравствените ценности и анти- ценности на българския
народ. Възрожденската ДЛ е силно патриотична , но и
силно патриархална, защото патриархална е българската
култура тогава. В този патриархален модел светът се
движи от стари и млади. Старите носят опита, традициите,
знанието, а младите ги повтарят. През Възраждането ДЛ
разкрива силно влечение към труд и просвета, към чест и
достойнство, които понятия са свързани с точно
наименование на Доброто и Злото. ДЛ по време на този
националистичен период от българското развитие
осъчествява нравствена революция, защото тя разкрива
демократизъм и равноправие и е свързана с националната
идеология. Целият 19 век е време на националната ни
идеология. Време , в което родът става народ и този народ
осмисля ценностите, върху които ще се опира. Ето как ДЛ
по това време разкрива силен етноцентризъм и се опира
върху институции, които защитават този етноцентризъм –
дом , училище, църква. Обществото почти не е тема по
време на Възраждането, тъй като тогава то е несвободна
териотория и темата за революцията се полага на по-
високи възрасти. Специално възрожденското дете трябва
да е родолюбиво, трудолюбиво, ученолюбиво, да почита
майка си и баща си като традиция. Когата стане млад,
литературата го възпроизвежда като юнак. Моралната
система, която изгражда ДЛ , се опира върху едно дете,
което е надзиравано, поучавано, санкционирано. С други
думи – дете, възпроизвеждащо канона. Пример е детското
творчество на Иван Вазов. Стихотворението „Аз съм
българче” е модел на географски и етнически отчелнената
родина. България е свръхценност и както детето се
свързва с родителите, така то се свързва и с родината. А в
стихотворението „Татковина” на Пенчо Славейков
родината е татко и майка, родови фигури, чрез които
българското се очертава като граница. БДЛ е силно
свързана с фолклора. Фолклорът е единствена позната
дотогава ценностна система и служи за пример.
След Освобождението, когато започва изграждането
на автономната българска литаратура, става
обособяването на ДЛ като самостоятелна област. В
първите години на 20 век голямо място имат
преразказаните народни приказки от Ангел Каралийчев,
Никала Райнов, Ран Босилек, както и самостоятелните
произведения на Иван Вазов, Константин Величков, Чичо
Стоян, Цанко Церковски, Васил Соянков, Ран Босилек,
Елин Пелин, Веса Паспалеева, Леда Милева, Михаил
Лъкатник. Характерно за ДЛ до 60 - 70-те г. на 20 век е , че
светът се разкрива или чрез очите на големия, който
говори за детето, или чрез очите на детето, което говори за
света. До 70-80-те г. на 20 век ДЛ по същество следва
патриархалния модел, според който детето е добро,
послушно, защото следва примера на майка си и баща си.
Революционни взривове в БДЛ са почти немислими.
Единствен, който изгражда лошо дете в БДЛ е Елин Пелин
в лицето на Ян Бибиян.
 ПЕТЪР БЕРОН „РИБЕН БУКВАР”

„Рибен буквар” от 1824 г. на д-р Петър Берон е първа

книга за БДЛ , която е изключително авангардна за
времето си, носеща реформаторски и новаторски дух.
Петър Берон е френски възпитаник, което е рядкост за
това време. След като се връща в България той провежда
реформа по западен образец, но не среща подготвена
публика.
В самото начало на „РБ” Петър Берон си поставя задача
да замени килийното образование с национално светско,
което е революционен момент. „Да се създаде нова
светска образователна програма и модерни методи на
обучение; да се замени черковнославянския език с
новобългарски говорим език”, т.е. училището да стане
адекватно на времето и нуждите. Тази програма е
изложена в предисловието на П. Берон и е въплътена в
съдържанието на книгата. В просветата П.Берон вижда не
сбор от абстрактни теоретични знания, а ;кола на човека за
живота, която да го подготви за практическо участие в
него и за постигане на материално и духовно добруване. П.
Берон е против наказанията като възпитателно средство.
На мястото на боя да се въведат игровите моменти на
възпитание. Ученето не е мъчение , а приятно занимание.
Занимателното внущение на възпитанието е по-ефикасно.
Освен знания според П.Берон училището трябва да дава
практически познания и умения. Момчетата да бъдат
учени на професия в училище, а момичетата – на
ръкоделие и на чужди езици. Изобщо стремежът е към
широка демократизация на образованието, към
изграждане на светска култура, която да подготвя светска
просвета.
Структура и съдържание на „РБ”:
Първа част - Азбука, Буквар, Кратка граматика ;
Втора част - Молитви;
Трета част – Читанка с добри съвети (морал);
Четвърта част – Умно ответи;
Пета част – 18 басни;
Шеста част – Различни истории (живота)
Седма част – Физически сказания (растения, животни,
анатомия);
Осма част – Аритметика;
„Р.Б.” е написан на говорим жив език, който е четивен и
игрови. Програмата , която П.Берон предлага на
българското училище е енциклопедична.
 ЧИЧО СТОЯН (СТОЯН ПОПОВ)

Присъствието на Стоян Попов като манталитет и

духовност в детския святе толкова силно, че обръщението
чичо Стоян става негов творчески псевдоним. Три страсти
владеят писателя – историята, театъра и поезията. В
неговата философия особена тема е произходът на
българите. Попов се впуска в продължителни проучвания
на тези стари сюжети и често ги прави тема на детските си
произведения. Народното творчество също го интересува,
прави големи проучвания в тази област и народният дух
безспорно присъства в детските му творби. През 1898 г.
като приложение на сп.”Звездица” излиза първата му
книга „Детска китка”, която се оказва една от важните
книги в БДЛ. За учители и родители тя се оказва неоценим
помощник. А за многобройните малки читатели, тя е
духовност, която поради липса на отработена ДЛ се
оказва много ценна. „Детска китка” намира както
множество почитатели, така и отрицатели. Пенчо
Славейков я намира за ценна, защото е с лек език и
истински истории.
Произведенията на Чичо Стоян се адресират към
малките възрасти до към 10 г. Те говорят за познати неща
– мама, татко, бебето, куклата, шаро, писана, Баба Марта,
агънцата, цветята, птичките, т.е за всичко, което заобикаля
детето и което представлява неговия първи съзнателен
опит да се подреди света в система.
Чичо Стоян гледа на света през очите на детето. Той
мисли, чувства, възприема, реагира с реакцията на детето
и неусетно заговорва от името на детето. Неговите герои
са деца, говорещи за света;деца, които разказват за
случилото им се и го осмислят напълно именно като деца.
До такава степен автор и дете се идентифицират. По този
начин възрастни и деца стават равни. Възрастните са
привлечени във вселената на детето и чрез
чистосърдечност, крилато въображение и светла радост
представят един модел на добротата, спокойствието ,
любовта. Деца и възрастни се обичат, , деца и животни се
обичат, Вселената е завършена, расте едно прекрасно дете,
на чието въображение всички помагат с любов, за да може
това един ден отново да даде любов.
Работите на Чичо Стоян са кратки и почти винаги
завършват с удивителна. Възторгът, спонтанно
бликналото чувство на радост са основната гама на този
автор. Чичо Стоян не описва, не обяснява, статистичността
му е неприсъща, съзерцанието му е чуждо. Той предпочита
да извиква в съзнанието представи и настроения.
Истинската същност Чичо Стоян като автор - това е
движение и игра.
Чичо Стоян е основен детски автор, внишаващ ценности
като любов, въображение, контактност, спокойствие,
диалогичност.

АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ

Той е един от най-известните български детски автори.

Разцветников дебютира по страниците на периодичния
печат през 20-те години на 20 век . През 1931 г. излиза
първата му книга за деца „ Юнак Гого”. Приживе поетът
издава около десетина книги със стихове, приказки,
гатанки, залъгалки, легенди. Творчеството му е насочено
към най-малките. Като детски поет Асен Разцветников (АС)
много жизнерадостен и оптимистичен за разлика от
лириката му за възрастни, където е раздвоен и
песимистичен. Особено в гатънките и залъгалките си той е
силно повлиян от народното творчество. АР не идеализира
детския свят, не гледа на него като остров, изолиран от
живота. С хиляди нишки детското битие е свързано с
големия живот, със света на възрастните. Детската поезия
на АР се оказва проникната от здрав социален смисъл, от
съчувствие и любов към трудовите хора, от милост и
благоразположение към страдащите, от светъл и спокоен
хуманизъм. АР има влечение към действеното,
динамичното, героичното. Много любопитно е, че в
неговите творби няма образ на момиче. Всичките му герои
са момчета – пъргави, смели, изобретателни. Те живеят в
атмосфера на повишена активност. Всекидневието им е
изпълнено с романтични видения. Игрите им са все на
битки и приключения, а мечтите им са за юначество и
подвиг. Дори заглавията на някои от стихотворенията
изразяват този стремеж към деятелност и геройство –
„Гого млад юнак”, „Непознат юнак”, „Юначина”. Младият
юнак Гого се вписва в природата, идентифицира се с
животни, птици, сезони, цветя и така поезията на АР за
малки деца се опитва да утвърди преди всичко човека в
детето. Човекът трябва да бъде добър, смел, решителен, да
поема отговорност. Фактът, че в творбите му няма момиче
персонаж, а само момчета са герои, създава свят на
действие, на изпълнени мечти, на отговорност. Но в този
свят агресията е основно градивно усещане. Детската
поезия на АР е със самобитен стил и език. Игровата
форма сякаш поглъща сюжета и на преден план излиза
един играещ човек, който чрез играта завзема огромни
територии от въображението.
Съществен дял в творчеството на АР заемат гатанките.
Те са национални образци. Той вижда назначението на
гатанката в две главни направления : 1) да доставя
художествена наслада и 2) да развива въображението, да
изостря мисълта и съобразителността. Пръв АР издига
гатанката до степен на пълноценна поезия. У него тя не е
просто логическо построение, а жива и изразителна
картина, образна конструкция с познавателно-
възпитателна функция . Поетът обръща внимание на
развиващото се въображение у малките читатели.
Неговите гатанки не само развиват мисловна дейност и
логическа съобразителност, но и насочват детската мисъл
към проблемите на живота и обществото.
Гатанките на АР се съпътстват от неговите залъгалки,
които са помощни при ученето на говорене. Това е
територията на най-малките деца, които не са читатели, а
слушатели. Тук АР дава преднина на веселото, забавното,
приказното, в не малко случаи – на условното, алогичното.
Неговите залъгалки са раздвижени картини, кратки сценки,
остроумни диалози, изпъстрени с много вероятни и
невероятни положения и приключения с изкрящо
остроумие, с неподражаем стих. Главната функция на тези
залъгалки е да се развива речта у детето, неговите
мисловни навици, чувството му за хумор. Именно чрез
тази стихотвотна игра, чрез това логическо въображение,
чрез тази жизнерадост АР разширява територията на БДЛ
и става основоположен автор във възпитанието на всяко
българско дете.
 ВЕСА ПАСПАЛЕЕВА

Веса Паспалеева (ВП) дебютира по страниците на

класическото за БДЛ сп. „Детска радост”, откъдето
излизат основните български детски автори. През 1924-
1925 г. в това списание се появяват две много ярки
произведения на Паспалеева, които безспорно я посочват
като един от ярките автори в БДЛ – „Умница” и „Доволен”.
През 1929 г. излиза първата книга на ВП „Великденче”-
стихове за деца. Тази книга я налага като класически
детски автор.
 Като поетеса ВП се насочва не към съвсем малките, а
към децата от 3-10 г., което е една възраст, в която се
формират основни ценностни понятия, когато детето се
учи да разпознава Доброто и Злото. Първоначално
тематичните предпочитания на ВП са в сферата на
домашния бит и семейството, отношението между
близките, детските игри и немирства, капризи и амбиции.
Всичко, което заобикаля детето, сред което то живее и към
което е не по-малко чувствително – природата, сезоните,
животните, растенията, птиците, влиза в поезията на ВП.
Според традициите на нашата култура това представя
едно природно дете, плод на патриархалните ни традиции,
което живее сред природата, чувства природата и се
идентифицира с нея. ВП набляга на мотиви като любовта
към дом, роднини, природа, родина. Рисува красотата на
родната земя, дружбата, другарството, взаимопомощта,
привързаност към труда. Най-често героите на ВП излизат
като характер и идентичности от един негов белег, от
една негова отличителност, от едно негово състояние или
настроение и оттам нататък вече се гради моралната идея,
извод, поуката в произведенията на ВП. Тези
произведения сплитат приказно и реално, фантастично и
реално, желано и действително в един компактен детски
свят, в който виждаме доброто, послушното дете, радостно
и спокойно, защото е закриляно, надзиравано,
санкционирано. (Въпреки че у ВП детето няма нужда да
бъде санкционирано като юнак Гого, защото то не прави
нищо лошо.)
 АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ

Ангел Каралийчев (АК) преразказва български народни

приказки. Даже и в творчеството си за големи отново
въвежда дерското световъзприятие като една чиста
светла струна за осмисляне на света. Ето защо чувството е
основа за всички Каралийчеви творби. Неслучайно той е
наричан поет в прозата. Основните натюрели на АК са
романтичното, фантастичното, магичното, произтичащи от
дълбокото му усещане за родно. Родното се изразява чрез
домашното огнище, чрез котелче с прясно мляко, чрез
първата читанка, чрез ръце напукани от тежък труд,
сиромашки сълзи, разлюлени жита. Приказно и реално тук
се сплитат в една неразчленимост. „Житената питка”,
„Майчина сълза”, „Ижо-мижо и Клан-Клан”, „Един човал
тикви”, „Петкан в бъчвата” – всички тези приказни сюжети
са основани на светлото чувство за обич, за съпричастност.
Човекът дори и да преживее нещастие винаги ще бъде
утешен от съчувствеието, от обичта на другите .Пример за
това е „Ането”. В легендите и приказките за по-големи деца
героичното и юначното вземат връх , за да покажат модел
на поведение по тези земи.
Основно произведение в творчеството на АК е
тритомникът „Приказен свят”, който събира излезлите
дотогава книги „Мечо”, „Жълтици” и „Крали Марко”. Този
тритомник е зряло начало на новата българска детска
белетристика, освободена от пряка поучтелност и
илюстративност, построена върху основите на фолклорния
език и фолклорните представи. Тук патриархалният модел
се преобразява в морален модел на БДЛ. Върху
приказното наследство се ражда нов оригинален герой,
който е традиционен и актуален. Героите са от различни
възрасти – от малки момчета до грохнали старци. Всички
тези герои, събрани в едно, олицетворяват българския
идеал за нравствено поведение. Героят на АК носи една
основна нравствена идея – за добротата и човечността. В
„Приказен свят” героите се разполагат в много дълга
нишка от време. Те започват от Александър Велики ,
минават през прабългарските ханове или митичната
фигура на Крали Марко, за да свършат с бедни селски
момчета. Едни от разказите, приказките, спомените,
историческите предания, легендите са локализирани в
България, други са пръснати по целия свят. Всички герои,
сюжети, топоси взети заедно очертават един монолитен
свят, който не се интересува толкова от време, географско
пространство, а набляга на добротата, достойнството,
смелостта. Наистина едни безвременни герои, които
възпитават с прекрасни човешки качества, с огромен
хоризонт на въображението, с чудесно организирана
нравствена система, която изтъква предимно
добродетелите на човека. Ето защо сюжетите на АК не
съдържат неразрешими противоречия. В него се случват
злини, войни , предателства, има мързеливци и мошеници,
но няма нито едно ненаказано престъпление. Този свят
излъчва вяра в справедливостта. Затова героите на АК не
познават съмнения и колебания. Те не са разполовени
нито в себе си, нито в отношението си към света. Светът
на Каралийчевото творчество е съставен от реалност и
фантазия, изпълнен е с добро и лошо, населен е от българи
и турци, цигани и каракачани, разпрострян е върху
историята и съвременността, предназначен е и за деца и
за възрастни. Този свят се завърта около простата цялост
на героите, изтъкани от доброта и справедливост.

РАН БОСИЛЕК

Ран Босилек (РБ) дебютира в сп.”Детска радост” и е

автор на прочутите „Патиланци”. Тази поредица започва с
книжката „Патиланчо”, продължава с „Патиланско
царство”, „Бате Патилане”, „Патиланчо Данчо”, „Патиланчо
на село”, „Патиланско училище”. Всички книги са
изградени от малки разказчета, които преди да бъдат
включени в тези книги са били публикувани с голям успех
в сп. „Детска радост”. Поредицата продължава близо 20 г.
Разкакчетата са къси, построени винаги върху една
конкретна случка, взета от бита на градското дете. РБ е
измислил тези случки като е вземал определени идеи от
детското всекидневие. Затова в тях липсва моралната
назидателна поука. Това са забавни приключения, които в
своя финал не носят особено разнообразие. Патилан
измисля лудория и във финала Баба Цуцулана, която е
носител на социалната цензута, го напердашва и го
вкарва в правия път.Лудориите са много остоумни и
интересни – Патилан лекува кучето с пиявици, която се
впиват в самата Баба Цуцулана. Интересното е , че се
появява непослучното дете, което обаче винаги е
управлявано от моралните запрещения, въплътени от Баба
Цуцулана. Всяко разказче е предадено под формата на
писмо до Смехурко. Нещо се случва, нещо отминава, друго
се случва и накрая е овъзмездено от Баба Цуцулана.
Детето читател не вижда поучителност. Напротив, то се
смее, потъва в тази жизнерадост на едно дете с
въображение, кипящо от живот и на една добродушна баба,
която въпреки че наказва, обича. Тук героите са и типични
,и индивидуални. Особено сполучливи са имената. Баба
Цуцулана- груба, но добродушна ; Патилан – пати си от
главата ; Дългобрадко и др. Тази поредица представя
българските модели на паловото дете, над което винаги
обаче вездесъщите закони на възрастните имат
последната дума. Патиланците действат в българския бит,
нравите са български, моралът е български и от палавият
Патилан остава жизнерадостен спомен, който в никакъв
случай не прекрачва моралните правила на българския
свят.

ЕЛИН ПЕЛИН
 Елин Пелин (ЕП) е и традиционен, и нетрадиционен автор
по отношение на детските си произведения. Докато Ангел
Каралийчев определя в решаваща степен нравствения
модел на БДЛ, ЕП е този, който отваря нови пътища за
преодоляването и разрушаването му . Нвсъмнено той е
онзи революционен дух, който посяга на една все още
доминираща художествена система и птъв я разколебава,
иронизира, пародира и пръв въвежда непослушното дете,
което е в разрез с патриархалните нрави, коеот греши , за
да се поучи чрез грешките си, чрез паденията си, чрез
приключенията си. Това най-вече се вижда в основното му
произведение „Ян Бибибян” и „Ян Бибиян на луната”.
Особено първата част се занимава именно с това. Едно
хлапе, което тръгва по кривия път – не слуша нито
родителите си, нито учителите си, което приема Злото като
образец и изстрадва превръщението си към Доброто.
Книгата „Ян Бибиян” е жанрово трудно определима. Тя не
е фантастична книга, още по-малко научно-фантастична.
Приключенията на Ян Бибиян и дяволчето Фют са
изпълнени от сюжетни елементи на българската народна
приказка, но именно преплитането на тези елементи е
онзи кръстопът, който е пародиран, преобърнат и чрез
който се разколебава художествената система на
приказката. Ако приказката разказва за добродетели, „Ян
Бибиян” разказва за пороци. Ян Бибиян – син на бедни
родители, увлечен в играта напуска правия път на живота,
изоставя училището и започва да живее по ливадите край
реката до малкото градче, където се е родил. Точно тук той
среща дяволчето Фют и с това запознанство започват
дълдите му приключения, в които според традиционния
модел Злото трябва да се изкупи и изстрада, за да победи
Доброто, а героят отново щастливо да се върне към
истината и справедливостта. Действително Ян Бибиян се
спасява. Той побеждава страшния магьосник Мирилайлай,
освобождава сестрите Ия и Лиана от страшната магия и си
връща отново истинската глава, отнета му от дяволите.
Тук интересното е , че Ян Бибиян вътрешно побеждава
Злото чрез убеждението , че то не може да бъде път през
живота. Връщайки се към Доброто Ян Бибиян не
унищожава източника на всичките си злини и изкусителя
на волята –м дяволчето Фют. Светът не може без Злото.
ЕП следва дуалистичния езически модел, според който
Доброто и Злото са равни. Ян Бибиян прави много
интересен първи избор в българската литература. Той
разбита, че Злото, за да се осъзнае като Зло, трябва : 1) да
се опознае; 2) да се приеме като съществуващо; 3) е
необходимо за баланса, хармонията, целостта на света. В
този слисъл първата част е по-интересна. Във втората част
Ян Бибиян е много добро дете, а не пакостник. Ян Бибиян
не само връща опашката на дяволчето, позволявайки му
за вечни времена да прави злини на хората, но му връща и
косъмчето от опашката, с което е могъл винаги да го
държи като свой роб. Големият пакостник, избягъл от
къщи, за да търси приключения, настрадал се е и се е
намъчил, говори като блуден син, но без никакво
разкаяние. Злото наистина трябва да се опознае. Ян
Бибиян вече е получил прошката на своите родители и се
отправя към луната. Там той се скита, отново преживява
приключения, отново говори със свия стар познайник
дяволчето Фют, но по никакъв начин не морализаторства
и е учи хората как да се побеждават дяволите, защото това
е личен въпрос на всеки един. Ето така в БДЛ вече
нахлуват нестандартни за патриархалното светоусещане
теми, образи, сюжети, философии.