Hristov, Todor - Vriava I Iarost (Sofia: UI "Sv. Kliment Ohridski", 2022) .

ВРЯВА И ЯРОСТ
Археология на домашния скандал

Тодор Христов
АРХЕОЛОГИЯ НА ДОМАШНИЯ СКАНДАЛ
София ● 2021
Факултет по славянски филологии
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
© 2021 Тодор Христов
© 2021 Дарин Тенев, Богдана Паскалева, научни рецензенти
© 2021 Богдана Паскалева, научен редактор
ISBN (PDF)
Съдържание
Увод …..................................................................................... 7
Първа глава. Дискурсивният анализ ................................ 16
Втора глава. Мъжкото господство ..................................... 53
Трета глава. Анормалността ............................................... 79
Четвърта глава. Дисфункции ............................................. 117
Пета глава. Скрити причини ............................................ 153
Шеста глава. Страстна реч ............................................... 210
Заключение ......................................................................... 260
Послеслов. Домашни скандали и самопомощ .............. 263
Литература ......................................................................... 288
Приложение 1. Домашна сцена върху една прикя ............ 321
Приложение 2. Евгения Димитрова, Есен ......................... 327
Приложение 3. Веселина Геновска-Герчева, Изповед ..... 335
Abstract …........................................................................... 339
Увод
Вечерят. Той е отново недоволен. Тя виква. Опитва да ѝ

говори разумно, но скоро вика и той. Врява и ярост? Но те си разменят
думи. Реч? Но думите им са откъснати от обичайното си значение,
изтръгнати от обичайната си употреба, те ги разменят по-скоро като
удари.
Как да отвърнем на тази реч без език?1
Да я оставим да стихне? Но тя ще продължи да отзвучава в
двамата, в мен, ако съм един от двамата, дори да съм третият, пред
чийто мълчалив поглед се разиграва скандалът. Нещо повече, тя ще
продължи да се възвръща, шумът ѝ ще избухва отново, рушейки тихия
домашен живот. Да я накараме да млъкне? Но тогава ще трябва да се
намесим.
След средата на XIX век са опитвали да го сторят
проповедници, моралисти, педагози, сексолози, хигиенисти, психиатри,
терапевти. Но те са използвали знания, родени в тишината на
кабинетите от обобщаването на домашните скандали до типове или
модели, от пресмятането на честотата, силата, рисковете им, на
корелациите им с фактори като пола, възрастта, класата, дохода,
образованието, броя деца, сексуалната активност, удовлетвореността от
семейния живот.
Такива знания могат да бъдат извлечени от скандалите, само
ако казаното в тях бъде редуцирано до шум. 2 Написах тази книга,
защото исках да разбирам този шум. Оказа се недостатъчно да изясня за
какво говорят участниците в един домашен скандал, какво искат да
кажат, какво опитват да направят с думи. Защото щом гласовете им са
избухнали, те вече говорят, както не може, вече правят, каквото не
искат, вече казват, каквото ще е трябвало да не бъде казвано. За да
1
Тук имам предвид казаното от Мишел Фуко за лудостта като реч без език (1996b,
16).
2
Разбирам шума едновременно във всекидневния смисъл и в смисъла, който му
придава теорията на комуникацията, като недекодиран остатък. Наред с това опитвам
чрез него да обознача гласовете, оставащи извън разпределението на сетивното
(Rancière 2004).
Увод 8
разбираме шума им, трябва да изясним защо говорят така. Както не се

говори.
Възможност за това дава дискурсивният анализ, защото той
може да бъде прилаган към казани неща, които не формират
изречения, нямат стойността на твърдения, не следват конвенции като
речевите актове. За да го използвам, трябваше да изградя архив, но
шумът на домашните скандали е оставил малко следи. След средата на
ХХ век, когато записващите устройства стават широко достъпни, той
може да бъде разпознат в разговорите, записвани от терапевти,
изследователи на семейната комуникация, етнометодолози. По-рано
той е могъл да бъде доловен преди всичко в литературните творби,
представящи сцени на домашен скандал. Поради това архивът, върху
който се основава изследването, е организиран около тези два типа
материали - транскрипции на терапевтични разговори и литературни
сцени. Пределите му са очертани от следните ограничения:
1. Първоначално планирах да изследвам семейни скандали, но в
сцените, които откривах, участваха твърде различни семейства.
Те понякога се свиваха до двойка, в други случаи обхващаха
децата и роднините, в трети се разширяваха до прислугата,
приятелите, любовниците. Поради това реших да се огранича до
скандали, които избухват у дома (дори да продължават в
кабинета на семейния терапевт) и в този смисъл се отличават по
мястото си, по териториализирането си.
2. Реших да се съсредоточа върху български литературни творби,
защото се тревожех, че в противен случай езиковите,
културните, социалните, историческите различия, които щеше
да се наложи да отчета, биха усложнили значително анализа. За
съжаление не успях да открия български транскрипции на
домашни скандали. Поради това в крайна сметка използвах
англоезични.
3. Фокусирах се върху сцени от повествователни и драматични
творби. Те споделят ред общи черти, макар последните да
редуцират плана на видимото до ремарки, оставяйки работата
по артикулирането му на актьорите и режисьора. Надявах се, че
това стесняване на фокуса ще ми позволи да се абстрахирам от
рой жанрови и стилови различия, които нямат непосредствено
отношение към представянето на домашните скандали. От друга
страна се отказах да анализирам сцени на домашен скандал в
Увод 9
други медии, преди всичко в киното и телевизията, макар да

съставих значителен архив от такива, защото планът на
видимото в тях ми се струваше твърде изобилен, а разплитането
на отношенията в него предполагаше удвояване или
раздвояване на методологията на изследването.
4. Стремих се да анализирам популярни творби. Някои от тях са
може би твърде популярни, за да могат да бъдат третирани като
литература. Други са били възприети като неуспех и постепенно
са потънали в мрака на миналото, което сякаш няма достатъчно
стойност, за да си струва да бъде възпроизвеждано от
литературната история. Трети са дело на автори, принадлежащи
към канона на българската литература, но са останали встрани
от гръбнака на творчеството им, като сравнително незначителни
произведения. За сметка на това не съумях да интегрирам в
структурата на изследването творби, за които исках да пиша,
някои от които всъщност породиха началния импулс да се
пренасоча от изследването на дневници към литературата:
Снаха и Татул на Георги Караславов, Чичовци на Иван Вазов,
Когато гръм удари, как ехото заглъхва на Пейо Яворов, Грях на
Георги Райчев, както и ред творби на по-малко значими автори
като Ана Карима, Стефан Костов, Панайот Керемидчиев,
Константин Гълъбов, Бончо Бончев, Камен Калчев, Кирил
Топалов, Андрей Гуляшки, Климент Цачев, Станислав
Стратиев, Стефан Цанев, Йордан Радичков, Теодора Димова,
Виктор Пасков, които обещаваха плодотворен или поне
интересен анализ. Не съм сигурен дали мога да обясня
увлечението си по популярното, незначителното, лишеното от
стойност. Предполагам, че то се дължи на политиката на самото
изследване, на желанието да бъдат разширявани границите на
сетивното, да бъде откриван смисъл там, където сме
разпознавали само шум.
С оглед на тези ограничения архивът, върху който се
основава изследването, е нехомогенен и непълен. Но такава
нехомогенна непълнота е неизбежна, всъщност тя е условие за
възможност на един дискурсивен анализ (Фуко 1996a, 145). Освен на
методологията на изследването, тя се дължи също и на стремежа ми да
изградя разказ за домашните скандали, макар те да нямат история,
също както лошите сънища.
Увод 10
Анализът на изградения архив от сцени имаше следния ход:

търсех странни, непълни, непълноценни, неправилни изказвания,
разгръщащи се на самия ръб на смисъла; за да изясня защо са такива,
се стремях да опиша техните условия на възможност; те обаче зависят
не само от езика, референцията, интенцията, конвенциите, но и от
мрежа отношения, свързващи ги с вече казаното, с още неказаното, с
това, което може или трябва да се каже, с тела, сили, желание,
стойност; стремях се да проследя тези отношения, които нерядко
отвеждаха към знания от областта на медицината, психиатрията,
публичната хигиена, санитарната наука, педагогиката, психологията,
социологията, етнографията; опитах да опиша тези знания въз основа
на научни, популярни и публицистични текстове; използвах предимно
текстове на български език, но в тях (дори във възрожденските
съчинения, които днес често се възприемат като наивни) отзвучава
едно по-широко поле от знания, циркулиращи в съвременната им
европейска публичност и за да го отчета, доколкото можех, прекрачвах
отвъд българския контекст; наред с това опитах да илюстрирам
знанията за домашните скандали, които литературните творби
възпроизвеждат и преобразуват, с откъси от дневници, съдебни,
психиатрични, просветителски, публицистични текстове.
Тъй като отправна точка на изследването бяха единични
изказвания, се наложи да рекалибрирам понятията, които използва
дискурсивният анализ, така че те да могат да бъдат използвани в малък
мащаб. Същевременно понятието за скандална реч, което опитвах да
изградя, изискваше да бъде преосмислено казаното от Мишел Фуко за
перформативните актове, така че да бъде отчетено по-късното развитие
на понятието. С тази цел опитах да впиша в инструментариума на
дискурсивния анализ понятия на Жил Дельоз, Луи Йелмслев, Джон
Остин и Стенли Кавел.
Следвайки тази процедура, описах четири режима на знание
за домашните скандали: първият, свързан с мъжкото господство,
кристализира около напрежението между всекидневното знание за
домашния живот и предписанията на просветителите и лекарите от
втората половина на XIX век; вторият, схващащ скандалите като
белези на анормалност, се формира около дискурсивните фигури на
насилника, пияницата, слабохарактерния мъж, властната и нервната
жена, маркирали праговете, които според моралистите и лекарите от
края на XIX и началото на ХХ век не бива да бъдат преминавани от
Увод 11
нормалните семейства; третият вписва домашните скандали в една

нормативна картина на семейните функции, изграждана от
сексологията и публичната хигиена от първата половина на ХХ век;
четвъртият се стреми да открие дълбинните причини на скандалите и е
свързан от една страна с тревогите около дегенерацията в медицината,
публичната хигиена и санитарната наука, достигнали максимална
интензивност към средата на века, от друга страна - с проблемите за
травмата и дисфункционалните модели на поведение в психиатрията и
социалната психология, усвоени и преобразувани от семейната терапия
от втората половина на века в теория на дисфункционалната семейна
комуникация.
Макар да са датирани, макар да са родени в различно време,
тези режими на знание не се сменят като исторически периоди, не са
отделени от разриви. Те по-скоро се наслояват едни върху други,
поглъщат и преобразуват знанията от предходни режими като варовик.
При това сцените на домашни скандали, които анализирах, им
придават особена функция, защото записват или представят шума на
гласове, които, вместо да възпроизвеждат такива знания, импровизират
с тях, за да прекрачат отвъд това, което може да се каже, за да изрекат,
каквото не могат да знаят, каквото ще са искали да не казват.
Всекидневните знания, знанията за мъжкото господство,
анормалността, семейните дисфункции, травмите, конфликтите,
инерционната сила на миналото са необходими за тази импровизация.
Но тя не ги обезсилва или лишава от стойност. Напротив,
дискурсивните механизми на очертаните режими на знание извличат
от неправилните, неправомерни, неверни изказвания на участниците в
скандала като от руда още знание, повече стойност, по-голяма сила.
Наистина, тези механизми неизбежно произвеждат, изхвърлят,
захвърлят един лишен от стойност остатък, шлака, шум. Но шумът не
говори за счупване, той неизбежно съпътства работата на всяка
могъща машина.
Както стана дума, реших да изследвам домашните скандали,
защото исках да разбирам този шум. В хода на изследването си дадох
сметка, че ако го превърна в знание, ако го допълня със смисъл, бих
увеличавал ефективността на дискурсивните механизми, извличащи
знание от врявата и яростта. Но аз исках да критикувам ограниченията
им, да проблематизирам знанията им, да настоявам върху стойността
на безсмисленото, непотребното, захвърленото. Струваше ми се, че
Увод 12
това ще е възможно, ако разполагам с понятие, способно да описва

начините, по които се импровизира със знанието и езика, без да ги
дестилира до дисфункции или травми, без да ги стабилизира до
транзакции или метакомуникация, без да ги генерализира в типове или
модели. Но аз не можех да се опра на вече изградено понятие.
Наистина, ред мислители са илюстрирали понятията си с домашния
скандал, обобщен до банално, познато на всеки събитие, прочистено от
случайността и несъществеността на казаното: дефамилиаризацията на
всекидневни сцени в епическия театър (Benjamin 1972, 522);
легитимирането във всекидневния живот (Вебер 2001, 48); социалните
ритуали (Goffman 1967, 101); санкционираните очаквания към
социалното взаимодействие (Гарфинкъл 2005, 56-57); механизмите на
всекидневния разговор (Sacks 1992a, 116, 411, 612; 1992b, 22);
практическата рационалност на оправдаването (Boltanski and Thévenot
2009, 128, 134, 243); паресиастичните актове между приятели (Foucault
2001b, 16), психотичната реч (Lacan 1993, 48-49), семиотичните
режими, несводими до отношения между означаващи (Дельоз и Гатари
2009, 185), нараняващата реч (Butler 1997, 2, 195), спрегнатите афекти
в социоанализата (Deyanov, Sabeva and Petkov, 2013; Събева 2018;
Пенкова 2018а; Ташева 2018; Ненчева 2018). Такива илюстрации обаче
са твърде спорадични, за да формират единно понятие, твърде
разпръснати, за да очертават историята на мисленето за домашните
скандали. Поради това опитах да опиша шума на речта в тях,
съчетавайки понятията за дискурсивна драматика на Мишел Фуко, за
постозначаваща семиотика на Жил Дельоз и Феликс Гатари, и за
страстна реч на Станли Кавел. Съчетаването им ми се стори
необходимо, защото понятието на Кавел предполага стабилен, уверен в
себе си субект на изказ, докато субектността в домашните скандали е
разтърсена от конфликти, разцепена между себе си и другия, тя е по-
скоро cogito за двама (Дельоз и Гатари 2009, 185, 187). От друга
страна, понятието за постозначаваща семиотика, изградено от Феликс
Гатари и Жил Дельоз, описва добре разцепването на субектността в
сцени на страстен конфликт, но не обяснява дискурсивните механизми,
които извличат от речта в домашните скандали стойност, знание или
право; поради това опитах да го свържа с проекта на Мишел Фуко за
дискурсивна драматика, изследваща начините, по които изказванията
видоизменят субектите си (Фуко 2016, 111-2; Foucault 2017, 78-79).
Ако обобщя, обект на изследването е речта в домашните
Увод 13
скандали. Материалът на изследването се състои от архив от

литературни, медицински, социологически, терапевтични,
публицистични текстове и от транскрипции на разговори, които
представят скандали или описват техните механизми, причини, ефекти,
възможните техники на намеса. Методологията съчетава дискурсивния
анализ, теорията на речевите актове и новия историзъм. Целта на
изследването е да опише начините, по които участниците в един
домашен скандал импровизират с езика и знанията, за да артикулират
нещо, което не може да се каже, чието изричане е лишено от смисъл,
което има единствено стойността на шум. Стратегията на изследването
се състои в това да открива такива невъзможни изказвания, да описва
синтагматичните, парадигматичните, негативните функции, понятията
и обектите, които ги формират, механизмите на желание, знание,
власт, капитал, които задействат, ефектите, които пораждат,
стратегиите и тактиките, които очертават; изследваните сцени да бъдат
организирани в разказ за опитите да бъдат описвани,
проблематизирани, овладявани, управлявани домашните скандали;
този разказ да очертава не толкова историята, колкото геологията им,
пластовете от знания, върху които е изградена семейната терапия
(чиято възлова роля в изследването се дължи на това, че първа започва
да записва казаното в скандалите, избухващи пред погледа на
терапевта).
Първа глава преработва някои понятия на дискурсивния
анализ, така че да ги направи приложими в анализа на единични сцени.
Втора глава описва схващането на домашните скандали като
покушение срещу мъжкото господство, трета глава - обясненията им
като белези на анормалност, четвърта - като признаци на семейни
дисфункции, пета - представянето им като симптоми на счупване вътре
в единия от съпрузите, между двамата или между времената,
преплитащи се в обикновения живот. Всяка от тези четири глави е
съставена от описание на съответния режим на знание за домашните
скандали, последван от анализи на литературни творби, които имат за
цел да го свържат с шума на единични гласове, и от заключителен
раздел, очертаващ начините, по които този режим на знание е
трансформиран и интегриран в семейната терапия и произлезлите от
нея терапевтични режими. Шеста глава опитва да анализира
скандалите като режим на страстна реч въз основа на транскрипции,
публикувани от семейни терапевти, изследователи на семейните
Увод 14
взаимодействия и обикновения разговор. Бих искал да отбележа, че

понятието за страстна реч, което опитах да изградя, не изяснява
природата на страстта, то я описва единствено като дискурсивен ефект,
както когато се казва, че някой говори страстно.3 Послесловът
разглежда властовите ефекти на съвременните терапевтични техники
за справяне с домашните скандали. Приложенията включват три
трудно достъпни литературни творби, анализирани в изсведването.
Макар прочитите на литературни творби и терапевтични разговори да
са ръководени от теоретични понятия, опитах, доколкото е възможно,
да ги втъка в изследваните сцени, така че вместо да служат като скелет,
придаващ опора на анализа, да потънат в плътта на случаи, които са
твърде конкретни, ситуирани, индексични, единични, за да могат да
бъдат обобщени като концепция или абстрахирани като модел. Опитах
да придам на теорията силата на история. Надявам се, че така
понятията биха говорили също и на онези читатели, които отбягват
теорията заради нейната абстрактност или заради значителната,
привидно неефективна инвестиция на време и сили, които изисква. Все
пак маркирах използваните понятия с отпратки към източника им.
Надявам се читателят да види в тези отпратки не обосноваване, а опит
да отвърна с признание на гласовете, които се стремя да следвам, без
които не бих имал какво да кажа.
Но все пак, защо да разбираме речта в домашните скандали?
Защо да се вслушваме в шума на гласовете, твърде високи или
сдържани, твърде бурни или напрегнати, които изричат, каквото ще е
трябвало да не бъде казвано?
Ако отчитаме този шум, ако се откажем да го пречистваме,
премахваме, отхвърляме, то знанието как се говори, какво трябва да се
каже, кой има право, кой е виновен, длъжен, болен, би се оказало
свързано с глухота. Скандалите са битки и щом се намесваме в тях със
знания, знанията ни се превръщат в оръжия. Ние можем да бъдем
уверени в тях, можем да оставаме самоуверени, само доколкото
оставаме глухи за шума на оръжията си, доколкото оставаме слепи за
ударите, които нанасяме, доколкото не искаме да знаем, че вече сме
3
В това отношение понятието за страстна реч тук е близко до дискурсивната
аналитика на емоциите, разработвана от Стойка Пенкова (2018b, 2018c).
Първоначалната концепция на изследването беше ориентирана също и по понятията
за страст, изградени от Алгирдас Греймас и Люк Фонтаний (Greimas 1993) и Жак
Дерида (Derrida 2002).
Увод 15
въвлечени в конфликта, че вече говорим, мислим, решаваме отвъд

пределите на това, което може или трябва.
Надявах се, че разбирането е път към мира.
***
Бих искал да благодаря на Богдана Паскалева, Стефан
Гончаров, Нели Попова, чиито коментари направиха тази книга по-
добра, на Надежда Александрова и Вероника Димитрова, които
помогнаха в издирването на подходящи материали, на Дарин Тенев,
Еньо Стоянов, Камелия Спасова, Мария Мартинова и Симеон
Кюркчиев, които приеха да четат един все още незавършен вариант на
текста, както и на всички колеги от Института за критически социални
изследвания, Института за критическа теория на свръхмодерността,
катедра “Теория на литературата” на СУ “Св. Климент Охридски,”
катедра “Социология и науки за човека” на ПУ “Паисий Хилендарски,”
департамент “Философия и социология” на Нов български
университет, с които съм мислил заедно и от които съм се учил да
мисля. Благодаря на Ивелина Иванова, която сподели с мен цялата
тежест на работата върху тази книга.
Първа глава
Дискурсивният анализ
В тази глава ще представя методологията на изследването,

дискурсивният анализ, и основните понятия, използвани в следващите
глава при анализирането на сцени на домашен скандал. Макар
дискурсивният анализ да не е непознат, неговата популярност е
направила основните му понятия привидно, подвеждащо саморазбираеми.
Същевременно той се е разроил в разнородни изследователски практики,
които нерядко са несъвместими, дори когато извеждат произхода си от
Мишел Фуко.1
С оглед на целите на изследването ще опитам да преработя
понятията на дискурсивния анализ, така че да могат да бъдат прилагани в
малък мащаб, към единични сцени. Ще опитам да покажа, че стойността
на едно изказване зависи от отношенията на конюнкция, дизюнкция,
противопоставяне и обуславяне, които го свързват с други актуални и
потенциални изказвания, от силите, които действат върху и посредством
него, от апаратите на знание, власт и капитал, които задейства, от
стратегиите и тактиките на употребата, възпроизвеждането,
преобразуването му. В заключителните раздели ще обобщя въведените
понятия и ще резюмирам стратегията на това изследване.
1. Проблемът
Как да разбираме казаното в един домашен скандал?

Ще илюстрирам трудностите, с които бихме се сблъскали, с
откъс от обучително интервю по семейна терапия, замислено като анализ
1
Пример за това могат да бъдат версиите на дискурсивния анализ, събрани и описани в
(Shiffrin, Tannen and Hamilton 1991; Caldas-Coulthard and Coulthard 1996).
Дискурсивният анализ 17
на моделите на комуникация в нормално семейство (Minuchin 1974, 16-

45).2 В хода на интервюто съпрузите Марк и Емили описват един от
своите скандали:
(Емили 1) Изхвърли боклука.

(Марк 1) Ще го изхвърля, когато стигна до него. (34)
Ако опитаме да сведем скандала до това за какво се говори,

например като го преразкажем, той би стихнал:
Емили казва на Марк да изхвърли боклука. Той отвръща, че

ще го изхвърли когато може.
Нещо повече, скандалите, може би дори всекидневните

разговори изобщо, разтварят отвъд предмета си един план от по-общи
въпроси: кой и кога трябва да направи нещо, кой на кого може да каже
трябва и кога, кой не прави каквото когато трябва, кой е длъжен,
виновен, прав.
Да опитаме да отчетем този по-общ план като впишем в
преразказа на сцената интенцията на говорещите:
Емили иска да каже, че Марк трябва да изхвърли боклука.

Марк...
Но какво всъщност иска да каже Марк? Че няма да го

изхвърли, че няма да го изхвърли сега, че ще го изхвърли после, когато
той поиска, макар че Емили иска да го стори сега? И дали се съгласява
или по-скоро отказва?
Ако опитаме да изясним това като вземем предвид речевите
актове, извършвани от двамата, въпросите всъщност биха се
усложнили. Наистина, дали Емили иска или изисква? Или нарежда?
Или моли? Нейният речеви акт несъмнено е директива, но силата му е
неопределена и поради това той изглежда амбивалентен.
Може би щяхме да можем да определим илокутивната му
2
Цифрите в скоби до края на тази глава отпращат към страници от тази публикация.
сила, ако разполагахме с повече контекст?
Емили и Марк са се запознали в гимназията. Оженили са се

след година. Марк постъпва в колеж, където учи биология и
бизнес. Емили остава у дома. Първоначално живеят у
нейните родители, но скоро се ражда синът им Томи и те
решават да се преместят в града, където учи Марк. Съпрузи
са вече от четири години. (16)
Този контекст обаче е твърде общ, твърде широк, за да

обясни какво опитват да направят с думи сега. Дали то би се изяснило,
ако чувахме гласа на Емили, ако виждахме лицето ѝ?
Да си представим, че тя говори вежливо. След като двамата с
Марк са близки, в тази вежливост няма ли да отзвучава дистанция,
дистанциране, отхвърляне на другия? След като конвенциите на
вежливостта допускат заповедите да бъдат артикулирани като молби,
как можем да преценим дали Емили не извършва непряк речеви акт,
отправяйки нареждане посредством искане?
Изследователите на всекидневните разговори предполагат,
че тази амбивалентност е неизбежно присъща на речевите актове, но тя
бива редуцирана от организацията на разговора (Gess 1995, 10;
Levinson 1981, 475). Ако опростим и обобщим основните им понятия,
всекидневните разговори се състоят в извършването не на речеви
актове, а на социални действия, определени не от конвенции, а от това
как ги разпознават участниците в разговора. Тези социални действия са
организирани като серии от сдвоени ходове, например въпрос и
отговор или обвинение и оправдание. Сдвояването на ходове се дължи
както на съседството им в разговора, така и на функциите на първия
ход по отношение на следващия: макар да не го предопределя, той
очертава пределите на възможните му варианти, може да определи кой
трябва да го извърши и какъв вариант би следвало да бъде
предпочетен, за да се запази сътрудничеството между разговарящите и
оттук да се намали рискът от конфликт или неразбиране.3
3
Тук се опирам на понятието за предпочитаните отговор, изградено от Емануел
Шчеглов (Schegloff 2007, 58-63) и свързването на понятието за социално действие в
анализа на разговора с принципа на сътрудничеството на Пол Грайс у Майкъл Гийс
Но разговорът между Емили и Марк вече е дезорганизиран.

В един обикновен разговор желанията се разгръщат в
последователност от форми с нарастваща сила и риск от отказ:
предложение, искане, изискване, предупреждение, заплаха (Sacks
1992b, 331). Емили е нарушила тази последователност и вместо да
договори желанието си, вместо да изработи заедно с Марк ред на
разговора, който да направи желанието ѝ редно, е преминала
непосредствено към искане или дори към изискване. Марк от друга
страна не е отхвърлил желанието ѝ, но е изобретил ход, съчетаващ
съгласието и несъгласието, който не приляга добре на случаите,
описани от изследователите на обикновените разговори: след като
Емили разпознава в него неоправдан, възмутителен отказ, той не може
да бъде мислен като омекотяване (Schegloff 2007, 64-5); ходът на Марк
не може да бъде мислен също и като пробен отказ (Sacks 1992a, 15),
защото тогава би следвало да предизвика оттегляне или уговаряне на
искането, а не избухването на скандал. Може би трябва да
предположим, че следвайки принципа на сътрудничеството, вместо да
откаже, Марк е опитал да изобрети ход, непознат на изследователите
на обикновените разговори? Но как да анализираме толкова
противоречив ход, опаковал отказа в съгласие, отхвърлянето - във
вежливост? Трябва ли да го разложим до два атомарни хода и да
опишем всеки атом отделно, като че имат свои области на
релевантност, като че представляват отделни дейности? Това е
вероятно възможно, но то би превърнало понятийната рамка на
анализа на разговора в микроскоп, който би правил видим
молекулярния план на ходовете, скривайки от погледа ни големите,
моларни феномени от рода на двойките по съседство, редуването на
говорещите, социалните дейности. Но ако вземем предвид този
молекулярен план, можем ли изобщо да мислим един домашен скандал
като социално действие, съвместно осъществявано, разпознавано и
признавано от участниците? Можем ли да приемем, че Емили и Марк
си сътрудничат в организирането на скандала си? След като
всекидневните разговори се основават върху фонови знания как се
(Gess 1995, 55). Внимателно преработване на понятията на анализа на разговора,

свързващо ги с феноменологията по начин, който преодолява много от описаните тук
проблеми, може да бъде открито в (Коев 2018, 2017, 2013).
говори, можем ли да твърдим, че двамата знаят как се прави скандал?

Нещо повече, те казват на терапевта, че скандалът за боклука се е
повтарял много пъти и дори да сме изяснили какво са искали да кажат
първия път, какво са опитвали да направят с думи тогава, как изпърво
са организирали разпрата си като разпознаваемо социално действие,
ние все още няма да разбираме повторението на скандала,
възвръщането му независимо от изменението на ситуациите,
интенциите, изразите.
Ако обобщим, за да разбираме казаното в един скандал, не е
достатъчно да изясним какво означават думите на участниците, за
какво говорят, какво искат да кажат, как се говори в такива ситуации,
как са организирани всекидневните разговори. Защото ако се
ограничим до това, или ще трябва да заличим думите като първичния
текст на палимпсест, за да изпишем върху тях това, което знаем за
причините, за опасностите на скандала, за семейството, за семействата,
или казаното ще ни изглежда неправилно, несполучливо, объркано,
неясно, банално.
За да разбираме един домашен скандал, трябва да изясним
нещо повече, нещо отвъд значението, интенциите, конвенциите,
социалните действия. Трябва да разбираме защо участниците в
скандала говорят така (както не се говори). 4 В рамките на това
изследване ще приема, следвайки логиката на дискурсивния анализ, че
речта им е свръхопределена от сложна тъкан от отношения към вече
казаното, неказаното, това, което може или не може да се каже, към
механизми на власт, желание, капитал. В следващите раздели от тази
глава ще опитам да илюстрирам тези отношения и да въведа
понятията, с които ще анализирам сцени на домашен скандал в
следващите глави.
2. Конюнктивни отношения
Всяко изказване е изтъкано от отношения между казани
4
Тук имам предвид, че трябва да индивидуализиране казаното в смисъла на Мишел
Фуко (1996a, 80, 126-7): да опишем условията на възможност на конкретните
изказвания, характеризиращи се с място, време, субект на изказ, материалност (45-46,
103-17).
неща (Фуко 1996a, 67, 107),5 които можем да мислим като

конюнктивни.6 Такива са синтагматичните отношения, които свързват
фонемите или морфемите в една дума, думите в едно изречение. Но
конюнкциите не прекъсват след края на изречението, те свързват
казаното със серия от вече казани неща: Емили описва скандала за
боклука, за да отговори на въпроса на терапевта кой го е изхвърлял;
той го е задал, след като Емили е казала, че с Марк са се карали само за
дреболии като боклука; тя е опитвала да обясни, че животът им не е
бил само тежък или лек, че е пулсирал в определен ритъм, защото след
три трудни седмици е следвала седмица, в която са се карали само за
дреболии като боклука; това обяснение на свой ред е трябвало да
отговори на въпроса на терапевта защо е продължавала да живее с
Марк, след като е чувствала, че не може повече.
Тази серия изказвания е свързана от отношения на следване.
Но отношенията към вече казаното включват също отношения на
сходство, различие, противопоставяне, подчиненост, възпроизвеждане,
преобразуване (Фуко 1996a, 103-7, 137-41). Ще опитам да ги
илюстрирам с друг домашен скандал от анализираното интервю.
Преди да разкаже сцената с боклука, Емили вече е
противопоставила добрите на лошите седмици, описала е контрастно
времето, в което са живели с родителите ѝ (когато според терапевта
все още е била дъщеря), и времето на скандалите, след преместването
им в града (когато е станала наистина съпруга). Тъй като изглежда, че
терапевтът все още не разбира какво се е случвало помежду им, скоро
Емили описва втора сцена:
(Е2) Искам да кажа, не смени и една пелена, докато Томи не стана
5
Предпочетох да предам с 'казано' понятието на Фуко énoncé, макар в българския
превод на Археология на знанието да е предпочетено 'изказ,' защото последното
отпраща не по-малко към начина, отколкото към акта на казване. Тъй като 'казаното'
не е достатъчно пластично, защото за да образува множествено число, би се
наложило да бъде съчетано с неща. Където фразата не допуска дори това, то е
заменено с 'изказване'.
6
Тук и в следващия раздел имам предвид понятията за дизюнктивно и конюнктивно
отношение, въведени от Луи Йелмслев (Hjelmslev 1961). За приложимостта на
понятията на Йелмслев към дискурсивната археология Мишел Фуко виж (Deleuze
1988, 41).
на шест месеца - и така от самото начало. Марк, казвах му, трябва

да се научиш да сменяш пелени - какво, ако се разболея или нещо
се случи? Ще трябва да смениш пелена. (35)
Тази сцена не просто следва скандала за боклука. Между

двете сцени има множество различия, например във втората Емили не
просто иска, тя предвижда, предупреждава, говори разумно, докато
Марк мълчи. Но на фона на тези различия се откроява сходната
безучастност на Марк, която не зависи от това дали Емили говори
разумно или просто иска. Тъкмо това сходство, очертано от различията
между сцените, позволява те да бъдат подчинени на изказванията,
които служат като рамка на разказа на Емили за разприте им:
(Е3) Той не помагаше… Така че, ето, това поражда конфликт... (35)
Наред с това описанието на скандала за боклука е свързано с

вече казаното посредством отношения на възпроизвеждане и
преобразуване. Стремейки се да им обясни своето схващане за
семейните дисфункции, терапевтът разгръща разказа за скандала в
серия вариации:
(Т1) Не сте можели да приемете, че става въпрос просто за

сметта. Превръщали сте го във въпрос на - власт. (34)
(Т2) Казвали сте му: "Ти си женен. Изхвърли боклука. Това е
брачна функция." (35)
(Т3) Отглеждането на дете предлага много възможности за
индивидуален растеж и укрепване на семейната система.
Същевременно то е поле, на което се водят много битки. Често
неразрешените конфликти между съпрузите се промъкват в
грижите за детето, защото двойката не може да разграничи
родителските от съпружеските функции. (35)
Тези вариации възпроизвеждат изказването на Емили, но

същевременно го преобразуват в изискване на подчинение, в
приписване на задължение, в пример за това как грижите за детето
могат да се превърнат в бойно поле. Всяка от тези вариации придава
различно значение на скандала. Нещо повече, всяка открива в него
различен проблем. В края на интервюто един от обучаваните терапевти
ще се върне към сцената с боклука, за да я преобразува в минало, което
двамата са превъзмогнали и да попита как (42). Емили ще обясни, че

сега вече Марк е приел брака им, че е щастлив и че неуморно помага в
домакинството. Но защо е щастлив? Защото е спрял да отрича брака
си? Не възпроизвежда ли всъщност тя едно от обясненията, които
терапевтът предлага за поведението му? И дали разпределението на
домашния труд е надежден индикатор за щастие?
Колкото повече се връщат към скандала, колкото повече го
възпроизвеждат, цитират, преобразуват, толкова повече го разгръщат в
непаралелни, разбягващи се линии на вариация, толкова по-сложна
става тъканта от отношения между казани неща. Можем да опишем
това нелинейно разгръщане, несводимо до верига от означаващи, с
понятието асоциирано поле (Deleuze 1988, 5).
Всеки скандал, всяко изказване е обусловено от такова
асоциирано поле от казани неща. То преминава отвъд думите към
ситуацията на разговора, към видимите неща, за които говорят Емили
и Марк. Освен това тъканта на това асоциирано поле от казани неща не
е прерязана от началото или края на разговора. То включва например
твърдението им в предварителния разговор с терапевта, че никога не са
имали сериозен конфликт, или преобразуването на интервюто в
последващата литература върху семейните отношения, която ще
префокусира анализа върху проблема за идентичността на детето,
Томи (Nelson and Nelson 2014, 36; Lindemann 2016, 7-8). Впрочем
докато работех върху тази глава, самият аз не можех да не свързвам
изказването на Емили с анализа на нередуцируемата амбивалентност
на непрекия речеви акт "Може ли да изхвърлиш боклука" у Дейвид
Гордън и Джордж Лейкоф (Gordon and Lakoff 1973, 36).
Но асоциираното поле от казани неща, в които е втъкан
конфликтът около боклука, включва също и неказаното: в опитите си
да обясни на терапевта скандалите, Емили в крайна ги свързва с това,
че Марк никога не е показал какво иска или очаква от нея, никога не е
казал на семейството едно 'да', което не може да бъде изречено само по
себе си, но може да бъде изразено чрез актуализирането му във фрази
от рода на 'хубаво е, че сме заедно,' 'добре ми е у дома,' 'щастлив съм.'
Макар да е било артикулирано единствено като липса, като отсъствие,
мълчанието му е упражнявало върху Емили силата на отхвърляне (35).
Нещо повече, асоциираното поле включва дори казани неща,
чиито следи не можем да различим: Емили всъщност възпроизвежда

скандал от миналото, при това не просто единичен или дори повтарящ
се скандал; разказът ѝ е свързан с поток от казани неща, които са
твърде много, твърде малки, за да могат да бъдат разложени до
отделни изказвания, чиито думи са вече отмити, но чиято сила може да
бъде уловена във фрази като 'отново,' 'винаги,' 'всеки път.' Впрочем
струва ми се, че този поток от казани неща извира отвъд дома на Марк
и Емили, отвъд живота им, от едно дискурсивно минало, което се е
утаило в количества, маса, сила и което може да бъде разпознато преди
всичко в натиска, който упражнява върху нас мълчаливата гравитация
на вече казаното, на чуждите гласове, които отзвучават в нас.
3. Дизюнктивни отношения
В асоциираното поле на казаното са втъкани също и

отношения към това, което може да се каже (Фуко 1996a, 67-8, 77-79;
Deleuze 1988, 9). Ще наричам тези отношения дизюнктивни.
Всяко изказване е изградено от фонеми, морфеми, лексеми,
синтактични модели, избрани измежду парадигми от елементи, които
могат да заемат същото място във веригата от означаващи. Например
когато възпроизвежда казаното от Емили, терапевтът заменя 'боклука'
със 'сметта,' когато повтаря въпроса си, замества 'кой' с 'как,' 'изхвърля'
с 'изнася,' сегашно с минало време, действителен със страдателен залог
("Как беше изнасяна сметта?", 35). Но тъканта на връзките с това,
което може да бъде казано, включва също и възможни изказвания,
които се разгръщат отвъд езика и отвъд действително казаното, като
разклоняващи се пътеки. Един пример. Щом Емили описва сцената на
скандала за боклука, Марк я допълва с друго изказване:
(Е1) Казвам му, Марк, изхвърли боклука. (М1) "Ще го направя, като
стигна до него."
(М2) Да, и ще го изхвърля, когато реша. (34)
Марк може да отговори едното или другото. Ако избере

двете, би изглеждало, че се повтаря, или може би че настоява. Ако
обаче избере едното, другото остава само възможно. Но между (М1) и
(М2) има разлика, защото докато (М1) оправдава бездействието му с
това, че не може сега, (М2) го свързва с неговото решение и

следователно с правото му да решава сам кога да изхвърли боклука, с
възможността да реши да не го изхвърли или да не реши да го
изхвърли. Когато Марк избира да отговори едното вместо другото,
значението на отговора му е очертано от тази разлика и поради това
зависи също и от това, което е можело да бъде казано.
След като терапевтът казва, че Емили е превръщала боклука
във въпрос на власт (Т1), Марк отново преобразува изказването си:
(М3) Имам желание да направя, каквото искаш, при условие че не

очакваш, нали разбираш, да го направя, както искаш… (34)
Това не е нещо, което Марк е казвал. Той не е могъл да го

каже, защото то е станало възможно едва благодарение на казаното от
терапевта, извлякъл въпроса за властта изпод пластове искания,
обвинения, задължения, дългове, гняв. Нещо повече, (М3) вероятно не
може да бъде изречено в един домашен скандал или дори в обикновен
разговор, без да звучи странно. Ако Марк може да го изкаже сега, то е,
защото всъщност сега не говори, защото цитира, цитира едно
възможно изказване. Но след като (М3) е свързано с нещо казано, то
няма да е абстрактна възможност, то ще е могло да бъде казано и дори
никога да не бъде изречено в действителност, дори да остане само
възможно, сянката му ще съпътства следващите 'когато стигна до него'
и 'когато реша,' с които Марк ще отвръща на исканията на Емили;
пасивността му ще се откроява върху фона на това възможно изказване
не като бездействие, противодействие, приплъзване, изплъзване, а като
позиция, заета в резултат на разсъждение.
След миг Марк казва, че всичко това са дреболии. Дали
мисли така или опитва да насочи разговора към друго, или и двете?
След като терапевтът настоява, че животът се състои от дреболии и
продължава да разпитва за боклука, Марк изпробва трето възможно
изказване:
(М4) Това е моят начин да покажа съпротива, или какво? (35)
Това изказване вече не представя скандалите за боклука като

дреболии, то им придава мащаба на цял един живот. Също както
предното изказване, то е само възможно и вероятно не може да бъде

изречено в обикновен разговор, без да звучи странно:
(Е1) Изхвърли боклука.

(М4) Това е моят начин да покажа съпротива. Или какво?
Но макар да е само възможно, (М4) въздейства върху

казаното. За да изясним това, да приемем, че значението на едно
изказване се състои в това, което може да се каже за него. (М4)
видоизменя областта на това, което може да се каже за (М1) или (М2),
както и за безучастността на Марк у дома. Защото за да каже, че не е
помагал, Емили вече ще трябва да оспори това, че е оказвал съпротива,
че е ставало въпрос за власт. При това ще трябва да спори не само с
Марк, но и с терапевта, чийто глас ще продължава да отзвучава в тях
дълго след края на интервюто. Нещо повече, след като Марк се е борил
срещу властта, която Емили е опитвала да му наложи, без да зачита
правото му да решава сам за себе си - властта на семейната институция
- той се е борил за свобода, тя се стремила към тирания. Ако след
разговора с терапевта Емили опита да оспори това, че Марк се е борил
за свободата си, за да даде отново израз на своето недоволство, че не
помага, че я е оставил безпомощна, няма ли тя отново да се покаже
тиранин, отвръщащ със сила на съпротивата на несъгласните?
Разбира се, това не означава, че Емили никога повече няма да
може да упрекне Марк за безучастността му. Но за да не е безсилен
упрекът ѝ, ще трябва да направи повече и следователно ще изразходва
повече сили. Впрочем дори силите, с които разполага, се окажат
недостатъчни, дори асоциираната сила на гнева да не ѝ достигне, за да
превъзмогне увереността на Марк в правотата му, разбиращия глас на
терапевта, тревогата си дали не се е превърнала в домашен тиранин, тя
все пак би могла да изобрети нови начини да го упреква, че не прави,
каквото трябва. Но в рамките на интервюто Емили избира друго - да
третира скандалите за боклука като минало, което двамата са
надраснали:
(Е4) Като се има предвид какво нещо са съпрузите, не бих могла

да имам по-добър съпруг, по-добра опора; той помага много; няма
нищо, което не би направил за мен; колкото до ефективността…
(42)
Дали съпротивата на Марк е изчезнала, понеже той вече не

усеща домашния труд като принуда, или понеже Емили вече не се
опитва да го принуди да поеме дял от домакинската работа? И как да
разбираме уговорките за ефективността или за това какво нещо са
съпрузите? Не се ли състои значението им в това да показват, че има
друго, да създадат възможност да се каже друго, да се говори за
другото, ако ходът на разговора го позволи?
Независимо от това, редицата от възможни изказвания,
свързваща домашните скандали с правото на Марк да решава сам, с
разумното противопоставяне на изисквания, които не отчитат правото
му да решава, със съпротивата срещу една прекомерна власт, която
ограничава свободата му, е стратифцирала областта на това, което
може да се каже, нагънала е тъканта му така, че да образува лесни за
следване линии, полета, рамкирани от ръбове, трудно достъпни гънки,
чийто пейзаж отразява сложно, асиметрично разпределение на сили.
След като Марк е изпробвал възможното изказване, че се е борил за
свобода, след като Емили и терапевтът са му отговорили със съгласие
или поне не са му отговорили с несъгласие, след като упрекът към
безучастността на Марк е станал труден, след като полето на това,
което си струва да се каже за скандалите им е изчерпано, след като
разговорът продължава да се движи по правата линия на личното и
семейното израстване, сега вече Марк може да каже, че всъщност
наистина не е искал да помага:
(М5) Виждаш ли, никога не ми се е налагало да върша такива неща

[като изхвърлянето на боклука] от колежа [откакто са заедно],
защото ти винаги се грижеше за тях, така че тъй или иначе никога
не съм ги вършил. Казвах само "Ще го направя по-късно." Имаше
голям шанс да го свършиш ти. (43)
Дали това е истината за Марк? Дали вече можем да твърдим,

че той само привидно се е борил за свобода, че всъщност коварно е
експлоатирал труда на Емили?
Но какво основание имаме да придаваме стойността на
истина на нещо, което Марк си е казвал, на едно изказване, възможно
само като шепот отвътре? Трябва ли да го третираме като признание?
Но това би означавало да го впишем в отношения с властови

механизми, които не би трябвало да действат или поне би трябвало да
действат само във фона на едно терапевтично интервю. Поради това
Емили отвръща с мълчание, а терапевтът извлича от думите на Марк
поука, че ако неговата безучастност е останала в миналото, това се
дължи по-скоро на променения модел на взаимодействие помежду им,
отколкото на промени вътре в единия и другия.
4. Функции
В асоциираното поле от казани неща са втъкани също и

отношения на импликация. Щом бъдат съчетани с конюнктивни или
дизюнктивни отношения, те артикулират функции. Елементите на
такива функции могат да бъдат описани като константи, ако обуславят
други, или като променливи, ако са обусловени от други или не са
предпоставени от функцията.7
Подобни отношения на обуславяне могат да бъдат
разпознати в езиковата валенция. Например 'боклук' вече предпоставя
глагол от рода на 'изхвърли' или 'изнеси,' докато глагол като
'транспортира' би прозвучал странно, освен ако не отпраща към
извозването на сметта извън дома, в града. Но отношенията на
обуславяне могат да се разгръщат отвъд валенцията на глаголите или
7
Тук се опирам на понятието за функция, изградено от Луи Йелмслев (Hjelmslev
1961, 33-34, 37-40). За да го доближа до понятията на дискурсивния анализ,
трансформирах неговото понятие за константа в отношения на обуславяне, които
могат да бъдат илюстрирани с формулата 'ако ..., то ...' За да избегна объркването,
описвам като конюнктивни и дизюнктивни отношения функциите в смисъла на
Йелмслев, които не се характеризират с необходимост (констелации); описвам като
парадигматични и синтагматични функции онези конюнктивни и дизюнктивни
отношения, които включват константа, която ги обуславя необходимо
(детерминираности и взаимозависимости в речника на Йелмслев). За разлика от
Йелмслев, допускам също, че отношенията на обуславяне могат да бъдат двойни,
както отношението между името на книгата и автора, Археология на знанието и
Фуко. Наред с това добавих към конюнктивните и дизюнктивните отношения у
Йелмслев понятие, което той не употребява, отрицателна функция, за да отчета
дискурсивните отношения, които Фуко описва като точки на разпръсване,
прекъсване, несъвместимост, както и пределите на това, което може да се каже и
праговете на епистемологизиране и научност.
синтактичните модели. Те могат да свързват също и фрази или

изказвания. Ще опитам да изясня това с начина, по който Емили
въвежда в разговора сцената със скандала за боклука:
(Е0) Да речем казвам, (Е1) Марк, изхвърли боклука.
Макар валенцията на (Е1) да не изисква (Е0), (Е0) обуславя

(Е1), защото го трансформира в пряка реч. Нещо повече, (Е0) е
необходимо за смисъла на (Е1) и ако бъде отстранено, в контекста на
едно терапевтично интервю искането да бъде изхвърлен боклукът би
звучало странно, то би могло да има смисъл, само ако предположим, че
Емили говори фигуративно, че това, което иска да каже, се отклонява
от казаното, или че се е заела да изиграе сцената, вместо да я опише.
Тъй като (Е0) е необходимо условие за възможността на (Е1), те са
свързани от функция. В рамките на тази функция (Е0) може да бъде
мислено като константа, (Е1) - като променлива, на свой ред
образувана от функция, свързваща променливите 'изхвърли' и 'боклука'
(доколкото те не са необходимо свързани и всяко от тях може да бъде
заменено с друго, например с 'изнеси' или 'сметта,' без това да наруши
условията за възможност на изказването).
Отношенията на импликация свързват изказванията също и
със ситуацията. Преди всичко, с един план от видими неща: плъховете
в овехтялата къща, каквато единствено са можели да си позволят след
преместването си в големия град, кошът за боклук, който вече
прелива.8 Но също и с едно поле от сили: ако се съсредоточим върху
сцената на скандала, то Емили може да иска от Марк да помага у дома,
защото тя има право, което произтича от задълженията му като съпруг,
конвенционализирани като социална роля, вградена в семейна
институция, която на свой ред е формирана от взаимодействието на
социални, икономически, юридико-политически сили (например
ерозирането на мъжкото господство, невъзможността да плащат на
прислуга, законово гарантираното равенство между половете). Ако
8
Тук имам предвид понятието за видимо, изградено от Жил Дельоз посредством
съчетаването на въведеното от Луи Йелмслев понятие за план на съдържание и
оптиката на анализ на материалността на дискурсивните отношения при Мишел
Фуко (Deleuze 1988, 41-45).
бъде откъснато от това поле от сили, изказването на Емили би било

безсилно, също както ако беше отправила искането си към терапевта.
5. Понятия, обекти, субектни позиции
Тъй като всяко изказване предполага условия за възможност,

то може да бъде описано като функция на отношенията, които го
свързват с асоциираното поле на вече казаното, на това, което може да
се каже, и на ситуацията (Фуко 1996а, 123). Както стана дума, тази
функция може да бъде изградена от функции. Тя на свой ред може да
бъде вписана във функции от втори ред, функции от функции (Deleuze
1988, 7).
Например когато Емили свързва сцените с боклука и
пелените като съпоставими или дори взаимозаменими примери за
безучастността на Марк, тя артикулира едно 'трябваше,' което е общо
за двете сцени и поради това не може да бъде сведено нито до
'трябваше да изхвърлиш боклука,' нито до 'трябваше да се научиш да
сменяш пелени.' В хода на интервюто то е разгърнато в отворена серия
от вариации като 'трябваше да ме подкрепяш,' 'трябваше да не се
затваряш,' 'трябваше да кажеш какво искаш от мен, че искаш мен.'
Тъй като това общо, обобщено 'трябваше' е абстрахирано от
конкретен обект, неговото значение е очертано от негативността на 'не
беше, както трябва,' от сянката на миналото време, на един вече
отминал момент, на 'тогава,' 'вече не,' 'твърде късно.' Поради това то
има смисъла не на искане, а на една мъртва възможност, на една
неизпълнима повеля, на един неизплатим дълг.
Такова 'трябваше' всъщност не може да бъде изречено само
по себе си. То може да бъде артикулирано само като виртуален
инвариант на серия варианти, или с други думи - посредством
изграждането на серия варианти, очертаваща виртуален инвариант
(Hjelmslev 1961, 40). Доколкото всеки от вариантите е нещо казано,
втъкано в асоциирано поле от дискурсивни отношения, то
артикулирането на 'трябваше' изисква свързването на отношения,
изграждането на функция от функции, която може да бъде мислена
като синтактична формула. Подобни синтактични формули са твърде
фрагментарни, за да функционират като изказвания, но те отпращат
към кодовете на вече прочетеното, видяното, преживяното, към

познати сцени, разпознаваеми афекти, типично поведение (Барт 1997,
10-11).
За целите на това изследване ще приема, че обектите,
понятията, субектните позиции, дискурсивните фигури са устроени по
сходен начин (Фуко 1996а, 53-55, 64, 73-4):
1. Например в хода на интервюто боклукът е конституиран като
същия обект, доколкото е артикулиран от серия вариации, които
обобщават редица сходни случаи, преобразуват го във въпрос
на власт, съпротива, безучастност, разпознават в стихването на
скандалите за него признак за превъзмогването на семейната
дисфункция.
2. Терапевтът преобразува изказването на Емили така, че да впише
в него понятието си за брачна функция (Т3). В резултат на това
понятието му вече не е външно на речта ѝ, то е тъкмо това,
което тя казва или поне би казала, ако можеше да говори езика
на терапевтите. Тъй като понятието е ключово за анализа на
взаимодействията в семейството на Емили и Марк, анализът
вече изглежда потвърден от самите тях, защото макар да
използват речника на терапевта неумело, те опитват да го
усвоят и приложат. Но понятието за брачна функция на свой ред
е функция от отношението между констелация понятия като
комуникация, модел на взаимодействие, фаза на семейния
живот, функционална диференциация, социални роли, очертана
чрез натрупването на масив от случаи и организирането му в
серии от сходни типове, проблеми, развития. Щом скандалът за
боклука бъде вписан като променлива в тази констелация от
понятия, в тази функция от функции, терапевтът вече може да
го свърже с причина, с фаза на развитие и с една картина на
нормалния семеен живот, получена от наслагването на серия
описания на конкретни семейства. Въз основа на това
терапевтът може да заключи, че скандалът е всъщност нормален
(доколкото всяко младо семейство, във фазата на отделянето си
от родителите, среща трудности при изработването на
ефективни модели на взаимодействие, насочени към
разпределянето и решаването на задачите на всекидневния
живот; Minuchin 1974, 17). В крайна сметка скандалът за

боклука вече не е просто дреболия, той е преобразуван в обект
на знание, което оправдава и насочва намесата на терапевта.
3. За да открие причината за скандалите между Емили и Марк,
терапевтът трябва да вземе предвид моделите на
взаимодействие, които са усвоили от родителите си. Когато им
задава въпроси за последните, те се колебаят, отговарят
разнопосочно или противоречиво. Например първоначално
семейството на Марк изглежда хармонично, но баща му се
оказва по-скоро отсъстващ, майка му е "ефективна," но не като
домакиня, тя е извънредно разумна, освен когато е с баща му.
Родителите на Емили се разбират отлично, но баща ѝ е свикнал
да изисква, майка ѝ да мълчи, така че Емили често се
противопоставя на баща си вместо майка си. За да въведе
понятието си за семейна дисфункция, терапевтът обобщава
казаното от двамата, свързвайки го със сходни случаи. Въз
основа на това заключава, че майката на Марк е изградила с
децата си емоционална общност, заключваща отвън
отсъстващия баща, че майката на Емили я използва, за да води
битки със съпруга си. Но след като е обобщил поведението на
родителите им по този начин, те вече не са единични индивиди,
те са преобразувани в дискурсивни фигури, в типични лица,
очертани от наслагването на серия сходни семейни отношения.
4. Накрая, субектът на изказването за боклука е разгърнат като
серия, защото то е възпроизведено от Марк, от терапевта, от
студента, задал въпрос в края на интервюто, всъщност дори от
самата Емили, доколкото тя поначало възпроизвежда свое
минало изказване. Тази серия субекти е свързана с различни
дискурсивни модалности като цитирането, перифразирането,
резюмирането, коментирането, анализирането, с позиции,
характеризиращи се с асиметрично разпределение на знанието,
например институционалната позиция, която позволява на
терапевта да говори от името на науката, свидетелската
позиция, която позволява на Емили и Марк да описват
преживяванията си, без да се налага да ги удостоверяват с друго
освен със самите себе си. Тези дискурсивни модалности,
позиции, режими на разпределение на знанието не са

изработени в рамките на разговора, макар признаването на
релевантността им да изисква определена работа от
разговарящите. Те са възможни благодарение на вписването на
изказванията в серии, които преминават отвъд границите на
интервюто, за да очертаят начини на говорене, утаени в
обикновения език или втвърдени в институции. Но тъкмо
поради това такива модалности или субектни позиции
обуславят казаното и в този смисъл то е функция от
съчетаването им.
Можем да опишем такива функции от функции,
кристализиращи в понятия, обекти, субектни позиции, дискурсивни
фигури, синтактични формули благодарение на натрупването,
сериализирането, варирането, разпръсването на казаното, с понятието
корелативно поле (Deleuze 1988, 9).
6. Динамичност
Дискурсивните отношения, в които е втъкано казаното, са

подвижни (Фуко 1996а, 86-8; Foucault 1991, 59-61). Следващото ги
видоизменя, също както смисълът на едно непълно изречение зависи
от довършването му. Ще опитам да изясня това въз основа на начина,
по който Марк допълва разказа на Емили за скандалите им:
(Е01) Да речем, казвам, Марк, изхвърли боклука.

(Т4) И?
(М1) Ще го изхвърля, когато мога.
(М2) Да, и ще го изхвърля, когато реша. (34)
Марк завършва изказването си със смях (М2). Как да

разбираме смеха му? Какво, ако не се отнася сериозно към разказа на
Емили? Тогава той вероятно би разказал скандала по друг начин, или
би разказал друго, или може би дори помни друго. В такъв случай
значението на смеха му би било обусловено не от неговите или
нейните думи, а от това, което удържа в мълчание.
Но какво, ако Марк просто не говори сериозно? Тогава
смехът му би означавал не едно премълчано разногласие, а несериозно
отношение към интервюто, към семейния терапевт, към семейството

му, би изразявал по-скоро едно 'няма значение,' 'не ме интересува,' 'все
едно.' Всъщност не се ли смее той твърде често в хода на интервюто
(общо 7 пъти, двойно повече от Емили, включително докато казва, че
терапевтът чува само едната страна на историята; 30).
Наред с това Марк би могъл да иронизира себе си, нея,
двамата, терапевта. Тогава смехът му би изразявал една интенция,
насочена срещу течението на разговора, или една претенция за
превъзходство над другите или над самия себе си, може би дори една
критическа нагласа. Но може би в крайна сметка смехът на Марк не
означава сам по себе си нищо, също както неволното пресекване на
гласа или внезапното повишаване на тона?
Смехът е разпръснал значението на казаното в поле от
възможности. По-нататъшният ход на един обикновен разговор би
увеличил вероятността на някои от тях, би намалил вероятността на
други, би маргинализирал или изключил трети. Но в интервюто Марк
се смее само още веднъж, след като Емили е описала най-
разрушителния им скандал (37). Поради това терапевтът и студентите
му се ориентират в полето от възможни значения на смеха,
изграждайки модели, които да го свържат с мълчаливата реч на телата
или със ситуацията. Терапевтът коментира (17), че всяко семейство
изработва свой модел на комуникация (в хода на интервюто и двамата
се смеят, предимно когато говорят за нещо, което ги засяга твърде
сериозно, като че смехът разтваря вътре в тях дистанция, предпазваща
ги от нараняващата сила на темата, като че покриват тревожността си с
тънък филм от несериозност, ирония, приповдигнатост, добро
настроение). В края на интервюто един от студентите ще опитва да
разпознае в смеха на Марк асиметрично разпределение на силата
между двамата (42): Емили го прекъсва твърде често, той се смее,
когато не успява да вземе думата, така че смехът му изразява
мълчание, разколебано между желанието да говори и несъгласието
(Емили отрича това, напротив, казва тя, "обикновено аз не успявам да
се изкажа, защото той винаги говори от позицията на знаещ").
Тревожност или конфликт, дистанциране или мълчание, тези
две линии на проблематизиране на смеха на Марк ще останат
отворени. Не знаем какво следва подир края на интервюто, но то би
могло да усили или отслаби всяка от тях, да породи трета линия и

всяко подобно развитие може да видоизмени ретроактивно вече
казаното, да го превърне от несъгласие в несериозност, от
несериозност в ирония.
7. Стойност
Дискурсивните отношения, в които е вписано едно

изказване, се видоизменят непрестанно под натиска на следващото. В
резултат на това се видоизменя и самото изказване. Такива
ретроактивни видоизменения не са лишени от значение, защото правят
разлика. Тя е често твърде малка, повърхностна, изменчива, за да
кристализира в различен израз или в друго съдържание. При все това
тя може да придаде на казаното различна стойност (Фуко 1996а, 139-
40; Foucault 1991, 59-61). Ще опитам да изясня това въз основа на
терапията, изпробвана от Марк и Емили преди интервюто.
Двамата са вече погълнати от мисълта, че повече така не
може, че не могат да живеят заедно. Марк предлага да посетят семеен
терапевт, преди да вземат окончателното решение да се разделят.
Опитват да се представят пред погледа на терапевта като нормално
семейство и следователно да скрият това, което може да изглежда
анормално. По време на четвъртата им среща обаче терапевтът заявява,
че не му казват истината и че иска да чуе друго. Трябва ли да се
чувстват изобличени?
Стойността на казаното зависи от дискурсивната икономия, в
която е вписано, от начина на производството и циркулирането му.
Ако вместо от терапевта това изказване беше направено от приятел
или близък, то би било обвинение, което би могло да циркулира
широко в социалната мрежа на Марк и Емили, от което вероятно биха
искали да се защитят. Но то е произведено посредством дискурсивния
апарат на семейната терапия, циркулацията му е ограничена в
кабинета, между тримата. Поради това вместо да се защитават, Емили
и Марк разпознават в него знание, желание за помощ, всъщност
собственото си желание:
(Е5) Наистина ме накара да задълбая в мислите си и да спра и да

помисля, преди да кажа нещо.
(М6) Е, може би е разбрал, че не съм напълно откровен със себе
си, като номер едно. (40)
За съжаление не знаем как Емили и Марк са отвърнали на

терапевта. Но можем да предположим, че са казали неща, които вече
многократно са казвали преди в себе си или на другия. При все това
тогава, в кабинета на терапевта, те са имали усещането, че говорят
наистина, че казват истината.
(М7) Това беше първата реална възможност, която съм имал да

чуя какво наистина ми казва Емили.
Емили е казвала същото от край време. Но тъй като се е

отнасяло за него, Марк е чувал предимно себе си. Наистина, в кабинета
на терапевта тя отново говори за него, но след като думите ѝ са
изречени пред друг, разпознаващ това, което опитват да покрият с
мълчание, те вече не са искания, обвинения, нападки, отправени от
едно гневно лице, което не знае и не иска да знае какво таи в себе си
Марк. В думите на Емили вече отзвучава знание, възпроизвеждането
им в кабинета на терапевта е видоизменило стойността им, те вече
имат стойността на истина (Foucault 2010, 32-35; 2017, 245).
8. Режими на употреба
Щом следващото видоизменя стойността на казаното, за да

запазва или увеличава стойността си, за да не се окаже обезценено, то
трябва непрестанно да бъде доработвано (Фуко 1996а, 143-4). В този
раздел ще опитам да изясня в какво се състои това доработване.
В края на четвъртата среща с Емили и Марк, първият им

терапевт казва в заключение, че са нормално семейство, че за да са
щастливи заедно, е достатъчно само да се научат да мълчат, да чуват
другия, да не се борят един с друг (39). Те откриват в думите му
истината за себе си.
Истинната стойност на казаното от терапевта не може да
бъде обяснена с това, че той е говорел от името на институция, на
семейната терапия. Всъщност вторият терапевт, този, който провежда
обучителното интервю, изразява учудване, че подобни думи са имали
достатъчно сила, за да излекуват един брак (в коментара си към
интервюто той твърди, че подобен подход е криел риск да ги откъсне
още повече един от друг и окончателно да разруши семейството им,
40).
Но силата на казаното от първия терапевт се дължи не само
на апарата на семейната терапия, но и на работата, която Марк и
Емили са продължавали да вършат чрез и върху думите му. Емили го е
преобразувала в оправдание:
(Е6) Дотогава през цялото време носех в себе си цялата тази вина,
че той е добър и за всичко съм виновна аз. Знаете ли? Бях се
провалила и толкова. Трябваше да признаем, че се проваляме и
да приключим с това, колкото по-бързо, толкова по-добре. (40)
Доколкото я освобождават от тежестта на един провал, от

една вина, от един неизплатим дълг, за Емили думите на първия
терапевт са придобили стойността на право (Foucault 2010, 32-5). Марк
от друга страна им придава стойността на прозрение за двамата, за
това какви са те, когато са наистина себе си - едно нормално
семейство, преминало през трудности. Поради това, когато вторият
терапевт, провеждащият обучителното интервю, оспорва твърдението
на предшественика си, че двамата не са казвали истината, те не могат
да допуснат думите, в които са открили избавление, да се обезценят.
Но това предполага да продължат да работят върху тях, да продължат
да ги преобразуват:
(М8) Хм… Обаче не - бил съм сляп за много неща като грешки в
самия себе си, които вероятно не съм можел да видя субективно,
но обективно… (40)
Доколкото обяснява как е разбрал думите на предишния

терапевт, Марк ги възпроизвежда. Формата и съдържанието на
казаното са се променили, то вече се е разгърнало в редица от
вариации, но тъкмо поради това продължава да циркулира между
двамата, между тримата, без да изгуби стойността си. Напротив,
истинната му стойност дори е нараснала, защото занапред тя вече ще е
била проверена с друг терапевт, защото е удостоверена не само от
институцията на семейната терапия, но и от собствения им опит, от
трансформацията, предизвикана в самите тях, от новите, нормални,
приспособени към брака субекти, които се раждат от тази
трансформация (думите на терапевта са ги променили радикално,
пояснява Марк, оттогава двамата вече винаги се разбират, 39).
9. Дискурсивна икономия
Казаното бива употребявано, продължава да циркулира,

натрупва стойност, доколкото върху него се извършва работа, която
може да се утаява в дискурсивни апарати, също както трудът се
материализира в машините. В случая с Марк и Емили, в качеството на
такъв апарат функционира семейната терапия. Ще илюстрирам
нейната мощ със сцена от анализираното обучително интервю.
Терапевтът, който го провежда, обяснява на Емили и Марк,
че под повърхността на домашния ред, стаена под споровете за права,
задължения, несправедливост, вина, между тях е бушувала война. Те са
се съгласили и сега опитват да си изяснят как е избухнала войната:
(Е7) Един пример. Бяхме… бяхме… в Канзас, може би от месец,

можехме да живеем в общежитията на колежа, където всички
момичета си боядисваха косата в два цвята. Това беше само един
малък пример. И така, казах, "Ще си боядисам косата в два цвята,"
а той каза, "добре, ти си боядисай косата в два цвята, а аз ще си
направя Юл Бринър [бръсната глава]" Тъкмо това беше
проблемът, знаете ли, аз се противопоставях на желанията му [как
да изглежда и как да се държи извън къщи] и той щеше да се скара
с мен - и аз казах, "Добре, ти не се караш с мен, ще ти се наложи
да се караш със себе си, защото ти си този, който ще изглежда
нелепо." Нещо такова започваше петмесечна война, знаете ли. Аз
се противопоставях на желанията му. (36)
Терапевтът отговаря, че всичко това му е твърде познато, че

се е случвало и с него, че се случва с всички (36). Ако това беше казано
от приятел, то вероятно би имало силата на съчувствие, утешение,
разбиране. Но терапевтът е въоръжен със знание, което придава на
думите му мощта на диагноза.
Това знание е произведено посредством дискурсивния апарат
на семейната терапия. То е възможно благодарение на натрупването на
масив от случаи на семейни конфликти, отделянето на значимото в тях
от случайното и от несъщественото чрез решетка понятия, включващи
‘социална роля,’ ‘модел,’ ‘дисфункция,’ ‘комуникация,’ ‘транзакция.’
Тези понятия на свой ред вършат работа, доколкото са дефинирани,
систематизирани, йерархизирани, организирани в концепция, вписана
в дисциплината на психиатрията (Фуко 2006а, 206-12). Но за да бъдат
превърнати в дисциплина, те са били институционализирани:
семейната терапия е била призната, интегрирана в психиатричните
институции, снабдена с режим на придобиване и удостоверяване на
правото да бъде практикувана, конституирана като област на знание
със своя професионална организация, канон, списание. Това
институционализиране на свой ред е изисквало капитал и власт. Не
толкова външната намеса на един пазар, закон, държава, престъпили
собствените си граници, колкото капитал и власт, вътрешни на
знанието, необходими за употребата му, утаени в институциите на
публичността, научните дисциплини, публикационната индустрия,

изследователските техники и практики, терапевтичните услуги,
режимите на възпроизвеждане, разграничаване, преобразуване на вече
казаното (Фуко 1996а, 78-79). Нещо повече, семейната терапия на свой
ред произвежда капитал и власт, защото тя оправдава и насочва
терапевтичната намеса в живота на нещастните семейства, чиято цена
е разпределена между застрахователи, обществени организации,
здравните власти и самите семейства.
Но намесата на терапевта в конфликта между Марк и Емили
е ефективна, преди всичко защото се захваща за желанието им да се
уверят, че въпреки конфликтите, въпреки раните са нормално
семейство. Тъкмо това желание ги е накарало да отговорят на обявата,
че изследователски институт търси нормално семейство, което да
интервюира срещу скромен хонорар (18). Не е ли в крайна сметка
интервюто тъкмо тест, който обещава да открие истината за самите
тях? Не виждат ли в изследването разследване, което да установи
правото им да са били такива, да са живели така? Във всеки случай
кабинетът на терапевта е място на истина, място на право, които не
могат да бъдат изработени у дома (Foucault 2017, 245; 2010, 30, 130).
В рамките на това изследване ще описвам апарати от рода на
семейната терапия или психиатрията, които произвеждат изказвания,
поддържат циркулирането им, гарантират стойността им, придават им
мощ, съчетавайки знание, власт, капитал, желание, с понятието
дискурсивна икономия (Фуко 1996а, 78; 1993, 101-2; Agamben 2009,
11-15; Certeau 2000, 170-2).9 Ще приема, че дискурсивната икономия
формира допълнително поле от отношения (Deleuze 1988, 9), което
9
Семейството също може да бъде мислено като подобен апарат. Неговото действие
може да бъде разпознато дори в скандала за боклука. Емили може да поиска от Марк
да изхвърли боклука, защото има право. Наистина, то е твърде крехко и рухва, щом
Марк се отнася към искането ѝ като към изискване, от което трябва да брани
свободата си, но без него думите ѝ биха били неправомерни, както ако би отправила
подобно искане към терапевта, решил да посети дома им. Това право не е естествено,
то произтича от това, че е редно Марк да участва в домашния труд. Но редът, който
поражда нейното право, неговото задължение, е исторически и социално обусловен,
той е вграден в дребнобуржоазното семейство като икономическа и социална
институция.
определя стойността на казаното и оттук го свръхопределя заедно с

асоциираното поле от актуални и възможни изказвания и
корелативното поле от обекти, субектни позиции, понятия, лица,
дискурсивни фигури (Фуко 1996а, 79-81).
10. Стратегии и тактики
Както стана дума в раздел 7, казаното зависи от следващото.

Но то трябва да бъде избрано измежду това, което може да се каже,
разгръщащо се пред говорещите като градина от разклоняващи се
пътеки. Изборът между тези пътеки не е предопределен нито от вече
казаното, нито от конкретната дискурсивна икономия, макар те да го
свръхопределят, защото то зависи също и от 'тук' и 'сега,' от
ситуацията.
Ситуацията обаче не може да бъде сведена до актуалното
състояние на нещата, защото се откроява върху мъгливия хоризонт на
това, което може или ще е можело да стане. Отчитането на този
хоризонт от възможности изисква изграждането на стратегии и
тактики (Фуко 1996, 77-9). Ще опитам да изясня в какво се състоят те
въз основа на някои от ходовете, изпробвани от Марк и Емили в хода
на обучителното интервю, анализирано в тази глава.
Терапевтът пита какви са били първите години от брака им.
Емили отговаря, че са били отвратителни, Марк - че е бил разочарован,
но разочарованието не е било по-голямо или по-малко от очакваното.
"Глупости," отвръща терапевтът. Сега Марк трябва да избере как да
продължи казаното: Дали да изостави думите си като глупости, може
би с цената на известно неудобство? Дори наистина да мисли, че е бил
разочарован, трябва ли да се противопостави на терапевта, да настоява,
че това е истината за него? Ако въпреки това терапевтът не се съгласи,
няма ли в крайна сметка Марк да изглежда още по-глупаво? От друга
страна, ако се съгласи, няма ли терапевтът да възприеме това като
признание, че е говорил глупости, за да не каже истината? Възможно
ли е Марк да преработи казаното така, че терапевтът да разбере, че не е
имал предвид нищо глупаво?
До какво би довел всеки от тези избори зависи от реакцията

на терапевта. Тъй като не може да я предвиди, Марк опитва да
изпробва и трите възможности едновременно:
(М9) Да, наистина. Защото знаех, че когато се оженим, няма да

можем да си позволим да купим къща. (27)
Марк се е съгласил с терапевта, но същевременно е настоял

върху думите си и ги е преработил така, че да отпращат към трудности,
които са били очаквани, ала при все това са донесли разочарование. Но
такъв ход може да осигури само временно предимство в една
несигурна ситуация, която не може да бъде овладяна или пресметната.
Щом ситуацията се изясни, щом Марк се види принуден да обясни
какво е имал предвид, този троен ход вече ще изглежда празен, като че
вместо да направи стъпка, той е опитвал да спечели време, за да се
ориентира накъде да пристъпи. Щом ситуацията се промени, щом
възникне друга ситуация, както когато Емили се впуска в разказ за
скандалите им, ходът ще е вече обезценен и вместо да опитва да
развива по-нататък темата за очакваните разочарования, Марк ще се
заеме да поправя и допълва разказа ѝ. В рамките на настоящото
изследване ще наричам тактически такива ходове, които потъват в
миналото заедно със ситуацията, без да се отложат в стабилни
позиции, без да породят устойчиво съотношение на силите, без да
оставят трайна следа (Foucault 1980, 77; 1997, 228; Серто 2002, 104-6).
В отговор на този тактически ход терапевтът пояснява, че е
имал предвид, че Марк не казва как се е чувствал. След като вече знае
какво е имал предвид терапевтът, той опитва да продължи казаното за
разочарованието, така че да впише в него израз на чувство:
(М10) Бях малко по-романтичен. Бях сигурен, че ще се справим

лесно. (27)
Сега вече изглежда, че разочарованието се дължи на

сблъсъка между чувствата на Марк и реалността. Но тогава не следва
ли, че първите му години с Емили са били трудни, защото не са имали
достатъчно или защото са се обичали твърде много, във всеки случай
не заради самите тях? Не се ли опитва Марк да върне разговора отново
към съжителството с родителите на Емили, за което са говорили
доскоро и в което терапевтът вече е открил източник на проблеми? Не
се ли стреми предварително да отхвърли или поне затрудни едно
възможно развитие на ситуацията, в което терапевтът би решил, че
Марк не е бил нормален съпруг, че двамата с Емили не са нормално
семейство?
Тъй като казаното от Марк е прицелено отвъд конкретната
ситуация, във възможното ѝ развитие, в един хоризонт от възможни
ситуации, тъй като е пресметнато така, че да осигури потенциални
предимства или да ограничи рискове, терапевтът разпознава в думите
му стратегия,10 която нарича омекотяване: щом стане въпрос за
проблем, измежду това, което може да се каже, Марк избира изрази, в
които отзвучава отрицание на проблема, като че щом не може да го
реши, опитва да го стегне в мрежа от думи, която да не позволи
разрастването му. Емили от друга страна се придържа към обратната
стратегия, тя избира думи, които да накарат проблема да избухне.
Всъщност не се ли крие тъкмо тук, в противоречивостта на
комуникативните стратегии и тактики, изградени от двамата, един от
корените на конфликтите им?
Терапевтът мисли тъкмо така. В края на интервюто един от
студентите ги пита какво им е дало интервюто (44). Марк обяснява, че
макар досега да не е отдавал значение на това, благодарение на
терапевта си е дал сметка, че непрекъснато се стреми да омекотява
казаното от Емили. "Марк се опитва да ме защити от самата мен, аз
винаги изострям нещата," обяснява какво е научила тя. Те вече са
усвоили резултатите от анализа на комуникативните им стратегии.
Следвайки наученото, всеки е отстъпил, всеки е направил стъпка към
10
Тук се опирам на понятието за стратегия, изградено от Мишел Фуко (Foucault 1997,
228) и Мишел дьо Серто (2002, 104-6).
другия. Макар да не са били подложени на лечение, макар да не са

прозрели дълбоко в себе си, макар да не са се дори променили,
знанието, което е изработил за тях терапевтът, е превърнало
разминаванията им в равновесие. Семейната терапия е показала
магическа ефективност.11
11. Предели
Дискурсивната икономия определя не само стойността на

казаното, но и пределите на това, което може да се каже (Фуко 1996а,
116-22, 138; Deleuze 1988, 9-11). За да изясним това, да се върнем към
сцената, анализирана в раздел 3, в която Марк изпробва дали може да
се каже, че когато не е участвал в домашния труд, се е съпротивлявал
срещу една прекомерна власт. Той всъщност не е сигурен, че това е
възможно, изказването му завършва с въпрос към терапевта, който му
отвръща:
(Т5) Знаете ли, мисля, че през цялото време сте казвали "Аз не
съм женен." (35)
Емили коментира, че това е възможно. Марк мълчи, докато

разговорът не се насочва към майка му. Ако безучастността му може
да бъде представена така, не означава ли това, че се е борил за свобода
от брака си? Или борбата за свобода не е била нищо повече от
повърхностен слой, от филм, скриващ от собствения му поглед това, че
се бори срещу брака си? Но от друга страна, не се ли е борил тъкмо той
за брака им, след като е оставал, когато тя го е карала да си тръгне,
след като е настоявал да търсят решение, дори когато конфликтите им
са изглеждали нерешими? Какво изобщо може да се каже за някой,
който се бори срещу брака си, докато същевременно се бори за него?
Ако Марк беше следвал нишките на тези въпроси, те биха го
отвели към пределите на това, което може да се каже. Неговата област
не е безпределна и щом говорещите я напуснат, речта им се превръща
11
Според мен стихването на конфликтите между Марк и Емили се дължи в не по-
малка степен на това, че в същия период Емили започва да работи, въпреки мнението
на Марк, че това не е необходимо. (39)
в шум. Всъщност щом скандалите между Емили и Марк са

преминавали определен праг на интензивност, в лоши седмици,
тяхната мощ е тласкала и двамата отвъд пределите на изречимото:
(Е8) Определено, о, определено използвахме Томи в скандалите

си. Ядосам се на Марк и го заключа навън и той стои отвън и
блъска по вратата, аз взема Томи на прозореца - това беше
ужасно - и го соча, "Виж, Томи, виж какъв смешен човек," и стоим
там и му правим гримаси. (36)
Думите "Виж, Томи, виж какъв смешен човек" са свързани с

асоциирано поле от видими неща: внезапното заключване, ударите по
вратата, гневният съпруг отвън, прозорецът, който му дава да ги види
разделени, неустоимият удар на присмеха. Значението на това
изказване не може да бъде сведено до неговото означаемо или до
интенцията на Емили, защото се състои в силата, която упражнява.
Тъкмо поради това думите изглеждат взаимозаменими с гримасите или
с пробождащото посочване през прозореца. Но силата, която
упражнява изказването на Емили, не е безсловесна, тя поражда
дискурсивни ефекти: безтелесната трансформация, превръщаща
любимия в чужд; насилствената интерпелация на присмеха, отнемаща
мястото на другия в символния ред; отхвърлянето на отговорността за
една ситуация, чиято сериозност е станала плашеща. Тези ефекти са
постигнати най-малко със следните тактически ходове:
1. отклоняване на посланието от обичайната му траектория,
защото в качеството на отправител Емили съобщава това, което
иска да каже на получателя, Марк, на трето лице, което не може
да говори - на малкия, не повече от тригодишен Томи;
2. нарушаване на всички максими на вежливостта и самия
принцип на сътрудничеството, върху които се основават
обикновените разговори;
3. изместената, разбъркана референция на изказването;
4. непълното и неуместно цитиране на популярна по времето на
скандала песен, чийто текст може да бъде сведен до "Виж
малкия смешен човек, който пъшка и ръмжи, без да знае, че е
напразно…" (Seals and Crotfs, “Funny Little Man,” 1972).
Емили е говорила, както не може, за да каже нещо
невъзможно, за да направи нещо, което не би следвало да може да бъде

направено с думи - да нанесе удар, да отвори рана, да изпише гнева си
върху тялото на другия. Но макар да е опитвала да направи нещо
невъзможно, всъщност тъкмо защото е опитала да направи
невъзможното, казаното е придобило такава мощ, че като неистова
буря отвътре то ще продължи да внушава ужас години, след като е
стихнало.
12. Знанието
Терапевтът съумява да извлече знание от скандалите между

Марк и Емили, дори от домашните бури, в които тя го е заключвала
навън: всяко семейство има функции, те изискват изграждането на
модели на взаимодействие, които на свой ред предполагат модели на
комуникация; но тези модели могат да бъдат изкривени от
гравитацията на режимите на комуникация, които съпрузите са
усвоили от родителите си, от социалните сили, които нарушават
равновесието между тях, принуждавайки единия да вложи в
семейството много повече от другия; ако двойният натиск на
родителите и социалните сили стане твърде силен, комуникацията
между съпрузите се разпада, те не взаимодействат ефективно,
функциите им се превръщат в дисфункции и тъй като не откриват друг
изход, те се впускат в битки с другия, проявяващи се под формата на
домашни скандали; щом тези скандали преминат определен праг на
интензивност, детето, грижата за него, дори любовта му често се
превръщат в бойно поле.
Сега вече Емили и Марк знаят защо са скандалите им са
достигали такава сила, че въпреки желанието, знанието, разума, сякаш
въпреки себе си, те са въвличали в тях детето. Знаят защо са избухвали
скандалите им. Нещо повече, знаят какво всъщност са казвали в дори
най-баналните сред тях: Марк вече разбира, че когато е отлагал
изхвърлянето на боклука, е казвал 'не' на семейството си; Емили вече
си дава сметка, че когато е искала от него да помага, е изразявала
фрустрацията си от това, че влага в семейството много повече от него;
тя знае дори, че е въвличала детето, защото е възпроизвеждала

дисфункционалния модел на комуникация, който е усвоила от
родителите си. Като цяло, сега Емили и Марк знаят, че са преминали
границите на възможното, че са говорели, както не се говори, че са
казвали, каквото не може да бъде казано, че думите им не са
означавали нищо повече от врява и ярост.
Но те са научили не само истината за скандалите си. Със
съдействието на терапевта те вече осъзнават, че значимото в ударите,
които са си нанасяли с думи, е не какво са казвали или са искали да
кажат, а какво ги е карало да говорят. То обаче се състои в проблеми, с
които се сблъсква всяко семейство: отделянето от родителските
семейства, изработването на собствен ред, разпределянето на
семейните функции, разделението на домашния труд. Тъй като тези
проблеми са всъщност нормални, скандалите им не са означавали
нищо ненормално. Нещо повече, след като скандалите им са били
израз на проблеми, в тях Марк и Емили не са говорели със собствените
си гласове и следователно те самите, такива, каквито са наистина, не са
казали нищо, което не е трябвало да се казва, не са сторили един на
друг нищо неправомерно, имали са право или поне оправдание да
бъдат, каквито са били. Всъщност Емили и Марк чуват собствените си,
истинските си гласове едва сега, когато разговарят като нормално
семейство с терапевта, дори за най-разтърсващите моменти от живота
си. Нормални гласове.
Ако обобщим, терапевтът е извлякъл от скандалите на Марк
и Емили знание, предоставяйки им в замяна истина и право. Впрочем
това е постигнал още неговият предшественик, семейният терапевт,
който с четири магически ефективни сеанса е сложил край на войната
между двамата. Въпреки това обаче в дома им продължават да
избухват скандали:
(Е8) Ние още се караме, нали разбирате [след терапията].

(М11) Е, да, но не е нещо постоянно. (39)
Наистина, скандалите им вече не означават нищо, Емили и

Марк знаят, че в тях не говорят със собствените си гласове, че казаното
е само шум, в който не трябва да търсят смисъл, който не показва
истината, не доказва правото им и няма всъщност никаква стойност.
Но защо този шум не стихва въпреки всичко, което са научили за
скандалите си? Възможно ли е той да съпътства знанието, извлечено от
тях, като необходим остатък?
Струва ми се, че неговата сянка може да бъде различена дори
във фразата, с която Емили обобщава какво са постигнали
благодарение на развитието си като семейство: "Все още има дни, в
които се мразим, но това е съвсем нормално" (44).
13. Стратегията на това изследване
В следващите глави ще опитам да покажа, че извличането на

знание от домашните скандали необходимо произвежда шум, остатък
от казани неща, лишени от стойност. Но ако искаме да мислим един
скандал, трябва да разбираме този шум. Не да го пречистим до
неизразени интенции или да го редуцираме до мълчаливи причини, а
да го индивидуализираме, да разбираме как е възможно да се говори
така (Фуко 1996а, 80, 131-3, 145).
Тъй като този шум стихва, когато знанието за домашните
скандали бъде абстрахирано от казаното в тях, ще анализирам сцени от
литературни творби, терапевтични интервюта, транскрипции на
обикновени разговори, в които то е оставило следи. Ще опитам да
открия в тези сцени фрази, лишени от стойност. За да ги направя
разбираеми, ще опиша отношенията, които ги свързват с вече казаното.
Предполагам, че нишките им ще отвеждат отвъд анализирания текст,
към други текстове, към видими неща, към това, което може или не
може да бъде казано. Ще се стремя да следвам преди всичко онези
нишки, които отвеждат до знания, съчетани с власт, желание и
капитал, както и да реконструирам дискурсивната икономия, в която са
втъкани. Надявам се да покажа, че подобни фрази са сведени до шум,

защото опитват да кажат, каквото не може да се каже, нарушавайки
пределите на възможното, очертани от съответната дискурсивна
икономия. Но бих искал също да покажа, че те не могат да бъдат
мислени като трансгресия, че те не са крачки отвъд, които ни
освобождават от дискурсивните апарати, извличащи власт и знание от
всекидневния живот. Напротив, те са възможни благодарение на
такива апарати, на очертаните от тях предели, увеличават и
потвърждават произвежданото от тези апарати знание вместо да го
смущават. Поради това те са крачка не отвъд, а никъде, те следва да
бъдат мислени по-скоро като преминаване към акт, катж срив,
поддържащ символната ефикасност на реда, който нарушават (Lacan
1968, V1-2; Žižek 1997; 1999, 330–1; 2007, 329–30), отколкото като
малки революции. Надявам се също анализите, следващи тази
процедура, да придадат стойност въпроса, който ще опитам да поставя
в последната глава на книгата: как е възможно да кажем нещо, което не
може да бъде казано, без да изглежда, че не знаем какво говорим, така
че то да прекрачва отвъд властта и знанията, но същевременно да
остава свързано с тях.
Тъй като свързването на множество разнородни случаи
предполага формализиране, но домашните сцени не могат да бъдат
формализирани чрез превръщането им в модели, числа, векторни
матрици, както в съвременните качествени изследвания, опитах да ги
формализирам чрез преразказ. Той има за цел не да резюмира
случилото се, а да изясни един по-общ план от синтактични формули: 12
фрази, организирани около модални изрази като 'мога,' 'искам,' 'трябва'
или техни варианти,13 около въпроси като дълга, вината, истината,
правото, справедливостта, чието значение надхвърля непосредствено
казаното, защото в тях витаят други, възможни или дори невъзможни
изказвания, разпознаваеми въз основа на кодове от вече познати,
чувани, четени, преживени, ситуации (както например когато кажа 'не
12
Тук имам предвид понятието за синтактична формула, изградено в късните работи
на Ролан Барт (виж раздел 5 на тази глава).
13
Този подход несъмнено би спечелил от едно по-сложно и гъвкаво понятие за
модалност като изграденото от Дарин Тенев (2020).
трябваше да правиш това,' другият може да долови в думите ми шепота

на 'можеше да не го правиш,' 'искам да не го беше направил,' 'ти си
виновен' или дори на контрафактическото 'ако не го беше направил,
щеше да си, какъвто те искам').14 За да експлицирам допълнително този
по-общ план в анализираните сцени, опитах да замествам, доколкото е
възможно, собствените имена с маркери на социални позиции
(например 'той,' 'тя,' 'съпругът,' 'съпругата,' 'дъщерята,' 'чужденците').
Тъй като такъв механизъм на формализиране създава риск от
заличаване на индивидуалността на сцените, преразказите са
съпроводени с откъси от самите сцени.
Разбира се, както при всеки дискурсивен анализ, архивът от
домашни сцени е ограничен, проследяването на дискурсивните
отношения и на играта на недискурсивни сили е неизбежно непълно.
Поради това убедителността на изследването зависи също и от
неговата изследователска политика. Тя има за цел да разкрие силата на
всекидневната близост, която ни удържа заедно, поставяйки под
въпрос схващането на семейството като природен феномен или като
монада, непроницаема за социални въздействия; да изясни
рационалността на страстната реч, макар тя наглед да е по-скоро врява
и ярост, прекрачила отвъд дори разума и лудостта; да критикува
механизмите на пастирска, медицинска, психиатрична, педагогическа,
терапевтична власт, намесващи се в обикновения живот, за да го
оптимизират. В крайна сметка надеждността на това изследване се
основава върху надеждата за една полемология на всекидневието,
способна да преработи шума му в смисъл.
14. Обобщение
В заключение ще опитам да обобщя понятията, въведени в

тази глава. Методологията на изследването е дискурсивният анализ.
Негов обект е казаното в сцени на домашен скандал. Целта е то да бъде
14
Виж глава 6, раздел 6.
индивидуализирано, да бъдат изяснени условията на възможност да е

такова (Фуко 1996а, 80). Това предполага да бъдат описани поне три
полета от отношения, в които то е вписано:
1. асоциираното поле, съставено от конюнктивни отношения
между вече казани неща, от дизюнктивни отношения между
неща, които могат да бъдат казани, от негативни отношения
между изказвания, които не могат да бъдат съчетани, от
отношения на импликация, които могат да преминават отвъд
плана на изразяване, в плана на съдържание. Ако
дизюнктивните, конюнктивните и негативните отношения са
съчетани с отношения на импликация, те формират функции,
съответно синтагматични, парадигматични и негативни.
Елементите на тези функции могат да бъдат мислени като
константи, когато обуславят други елементи на функцията, или
като променливи, ако не го правят;
2. корелативното поле, съставено от отношения между функции,
от функции от функции, които артикулират понятия, обекти,
субектни позиции, синтактични формули, дискурсивни фигури;
3. допълнителното поле от отношения, свързващи казаното със
знание, власт, капитал, желание, организирани в конкретна
дискурсивна икономия, която определя стойността, употребата,
циркулацията му, както и пределите на това, което може да бъде
казано. В рамките на тази икономия едно изказване може да има
стойността на истина или право (както и други типове
стойност), дори в него да не могат да бъдат различени план на
изразяване и на съдържание, дори да не образува дума, фраза,
изречение и да не извършва конвенционален речеви акт.
Накрая, тъй като казаното зависи от това как ще бъде
продължено, възпроизведено, използвано, ще приема, че
употребите и видоизмененията му очертават тактика, ако са
прицелени в актуалната ситуация, или стратегия, ако са
ориентирани към хоризонт от възможни ситуации.
Тези полета от отношения не могат да бъдат описани
изчерпателно, защото са твърде малки и твърде множествени (Фуко
1996а, 145). Поради това критерий за надеждност на предприетите
анализи е степента на индивидуализиране на казаното. С оглед на това

анализът е движен от предпоставките, че по-детайлното или богато
индивидуализиране означава повече разбиране.
Накрая, резюмираните понятия, извлечени чрез съчетаването
на речниците на Мишел Фуко, Жил Дельоз и глосематиката, ми се
струват нужни, защото описват малки, молекулярни отношения, които
остават под прага на това, за което говорят участниците в един
домашен скандал, извън областта на това, което искат да кажат,
встрани от това, което искат да направят с думи. Такива отношения
стават видими едва благодарение на натрупването си, но те
свръхопределят казаното и без да ги вземем предвид, ние не бихме
могли да разбираме шума на домашните скандали, разбуждащи в нас
гласове, които казват, каквото не можем, не знаем, не искаме, каквото
ще е трябвало да не сме казали.
Тезата на изследването може да бъде сведена до това, че в
домашните скандали се говори, както не може и че дискурсивният им
механизъм може да бъде описан с понятието страстна реч, което ще
опитам да изясня в последната глава.
Глава втора
Мъжкото господство
Домашните скандали не са просто неприятност, те са

свързани със знание. Преди всичко с всекидневно знание, твърде
малко, случайно, ситуирано, обикновено, за да остави дискурсивни
следи. Но през XIX век то е вече съчетано с морални, педагогически,
медицински знания за добрите и лошите съпрузи, за щастливите и
нещастните семейства, за добре организирания дом. Между тези
разнородни знания вече е възникнало напрежение, инсценирано от
литературата и публицистиката. Ще опитам да покажа, че в резултат на
това в средата на века се формира режим на представяне на домашните
скандали, който лишава от стойност женските гласове, за да даде на
мъжете правото да не отвръщат или да отвръщат с власт, както и че
това право се основава върху всекидневни знания за мъжествеността и
женствеността, върху фантазията за женското желание, вградена в
дискурсивния механизъм на мъжкото господство, върху едно знание за
себе си, противостоящо на санитарната наука и педагогиката.
Макар да е маргинализиран, този режим на представяне на
домашните скандали запазва присъствието си в популярната
литература и хумористичната преса дори в края на ХХ век,1 а
произведените от него обикновени знания какво е да си мъж, жена,
съпруг могат да бъдат разпознати както в популярната литература, така
и в терапевтичните техники за самопомощ.
1
Виж например (Соколова 2014; Сираков 2015; Луи 2019), както и редицата
наръчници за самопомощ, следващи модела на (Грей 1994).
Мъжкото господство 54
1. Възрожденският скандал
Представянето на домашните скандали във възрожденската

литература е организирано от инвариантна мрежа от отношения, която
може да бъде илюстрирана със следната статия от Славейковия
хумористичен вестник Гайда:
Искаш ли да се скараш с жена си? Чакай кога се премени и

нагизди, за да идете някъде. Бъди уверен, че тя ще те попита за
нещо прилича ли й, - тогаз ти ѝ кажи, че от 10 жени 9 само за туй
мислят, как да се гиздят и приложи да кажеш, че само една жена
знаеш да има умна, която не прави тъй. Жена ти бездруго ще те
попита: "Коя е тя?" А ти повъздъхни уж и кажи й: "що ти трябва
тебе?" Тя ще ти извика троснато: "Ами защо не си зел нея, я?" -
Тогаз ти се пристори, че си се попрехласнал уж и кажи: "Ах! че
защо я?" И туй като кажеш, да знаеш, че това, което търсиш, ще го
намериш. Кавгата е в къщи. (Славейков 1874b, 224)
Ако абстрахираме отношенията в тази сцена от конкретните

черти на участниците и от нещата, за които говорят или които желаят,
тя може да бъде сведена до следното: тя е желаела, той казва 'не' на
желанието ѝ, показва несигурността на собственото си желание,
въвлича я във въображаема конкуренция, тя избухва. 2
Възрожденската книжнина конкретизира тази решетка от
отношения по различни начини: нейното желание е отъждествявано с
модата (Друмев 1872, Славейков 1864с), но също и с богатството или с
желанията на детето ѝ (Шишков 1873, Славейков 1873, Каравелов
1876c); въображаемата конкуренция е свързвана както с друга жена,
така и с това, което днес бихме нарекли социална мобилност - със
2
Ако опишем тази мрежа от отношения с понятийния апарат, предложен в първа
глава, тя е съставена от дизюнкция между нея и другата, дизюнкция между него и
нея, съчетана с отрицание, функциониращо като константа на една синтагматична
функция, която свързва неговите думи с нейното избухване.
стремежа да се издигне в едно социално поле, структурирано от борби

и неравенства, преодолявайки гравитацията на изходната си позиция;
оттук като конкуренти са представяни също и другите жени,
гражданките, селянките, добрите семейства, гърците, хората (Шишков
1873, Влайков 1963, Славейков 1873).3
Какво следва, щом тя избухне?
Във възрожденската литература могат да бъдат различени
поне пет типа развитие: скандалът може да стихне от само себе си,
както споровете между дядо Либен и жена му в Българи от старо
време; може да прелее извън семейството, към съседите или слугите,
както в Глезен Мирчо на Тодор Шишков; може да се възвръща
периодично като шум, прекъсващ хармонията на семейния живот,
както в Славейковия Малакоф; или шумът на скандалите може все
повече да се усилва, докато разруши семейството, както в българската
преработка на Зла жена на Йован Стерия-Попович, Мамино детенце
на Любен Каравелов или Криворазбраната цивилизация на Добри
Войников.4 Но скандалът може също да бъде овладян със силата на
мъжкото господство. За да може да изпълнява такава дискурсивна
функция, то трябва да бъде артикулирано по специфичен начин, който
може да бъде илюстриран с недовършената Домашна сцена върху една
прикя, публикувана в Славейковия хумористичен вестник Шутош.5
2. Домашната сцена
3
За по-обща картина на начините на възрожденското мислене за брака и неговото
пречупване в действителността на семейния живот виж (Аретов 2014, 2019).
4
Към това може да се допълни, че гневната реч е схващана като форма на насилие и
поради това може да служи за изобразяването на насилници, например както Джамал
бей в Нещастна фамилия (Друмев 1873) или на сцени, в които даден персонаж се
обръща със сила към другите, както например Спировица към малкия хаджи Ничо
(Каравелов 1965).
5
След края на 1860-те години възрожденските пиеси, представящи домашни
скандали, се ориентират по модела на българската версия на Зла жена на Йован
Стерия-Попович (1870), за да сведат механизма на домашните разпри до едно женско
желание, което се е откъснало от здравия разум. Благодаря на Надежда Александрова
за тази отпратка.
Семейството на чорбаджи хаджи Пенчо е натрупало малко

богатство. Сгодяват дъщеря си. Сватовете искат богата зестра.
Семейното богатство е в неговата власт. Но вследствие на това в
неговата власт е също и семейството. Той отказва да даде повече от
половината от исканата зестра, бъдещето на дъщеря им е застрашено,
жена му опитва да го придума, но след като не успява, спорът им
преминава в скандал.
Госпожа Пенчовица: Защо?
Чорбаджи хаджи Пенчо: За кеф!
Впоследствие този отговор ще бъде разгърнат до редица

изрази на желанието му да се наслаждава на това, което има. Но ако
властта му няма друго оправдание освен желанието за наслада, тя би
била тирания.6
Пиесата е предхождана от кратък предговор, в който авторът
заема позицията на чорбаджи хаджи Пенчо, когото "никой не може да
води за носа," и призовава читателите да се учат от него. Възможно ли
е чорбаджи хаджи Пенчо да е имал право да отвърне така?
Такова право не би могло да бъде предопределено от
мълчаливия закон на традицията, защото макар да го прави господар у
дома, тя същевременно го задължава да даде зестра на дъщеря си.
Освен това семейството спори не дали, а колко е длъжен да даде, но
традицията не диктува количества. Доколкото чорбаджи хаджи Пенчо
има право да не оправдава властта си, то е изработено в самата пиеса.
За да изясня как, ще проследя някои от дискурсивните отношения, в
които е вплетен странният му отговор.
6
Пример за такъв домашен бунт може да бъде открит в Криворазбраната
цивилизация на Добри Войников, където увлечената по модата и по дъщеря си Злата
отвръща на опитите на хаджи Коста да говори като господар на дома с: "Ам'че не съм
ти робиня да ма хукаш тъй, мина са еничерството" (Войников 1871).
Редицата на неговите изказвания е преплетена с тези на

съпругата му. Тя иска, моли, вика, плаче, хвали го, настоява, че е
длъжен да се грижи за щастието на детето си, че да дава на децата си
не означава да губи, че ще им остане достатъчно, че с възрастта
нуждите им намаляват, че ще се хранят по-умерено, както бездруго му
е препоръчал лекарят, че ако намалят прислугата, ще се движат повече
и ще бъдат по-здрави, че ще спаси душата си. Тези доводи са свързани
с едно асоциирано поле от изказвания за възпитанието и здравословния
живот, каквито възрожденските хумористични вестници редовно
предлагат на читателите си. В следващите два раздела ще опитам да
изясня силата им. След това ще опитам да опиша силата, с която
чорбаджи хаджи Пенчо ги превъзмогва - знанието за мъжкото
господство.
3. Възпитанието
Възрожденската книжнина предлага едно ново знание за

възпитанието. То е съчетано с критика на обичайните практики,
защото те са ограничени до сегашното, до това детето да е здраво,
нахранено, облечено, да не смущава семейството с гняв или плач
(Друмев 1872, 160; Каравелов 1875d, 107).7
Но тези обичайни практики са късогледи, защото не виждат в
сегашното зърното на бъдещето, разпръснато в случаи, които сега са
наглед незначителни. Например когато майката, върху която лежи
цялата тежест на домашния труд, се отнася мрачно към детето си, тя
посява зърното на бъдеща враждебност, на която светът ще отговори
със същото (Друмев 1872, 168-9); когато учи детето си да ходи, тя
7
Една илюстрация на този обрат: "[Българите родители] мислят, че нежната любов
на родителите към робите им трябва да се състои в това, гдето ги обличат и
пременяват гиздаво, да им дават, каквото искат, да ги хранят до пресищане като
прасета и да ги оставят свободни да играят, колкото щат, и да ходят, където щат. ... А
истинското възпитание, което се състои в това да ги научат художеството или занаята
на живота, сиреч как трябва да живеят ведно и на се обхождат с подобните си и да
бъдат добродетелни и благополучни, това нито го знаят, нито искат да знаят за него."
(б.а. 1873, 17)
руши увереността му в собствените му сили и посява зърното на

бъдеща зависимост от другите (Каравелов 1875d, 123); когато изоставя
работата си, за да играе с детето, докато то спре да плаче, посява
зърното на бъдещо своеволие (Друмев 1872, 172); когато го изпраща да
подслушва какво става у съседите, посява зърното на бъдещо
интригантство (Друмев 1872, 194); когато облича дъщеря си модно,
посява зърното на суетността (Друмев 1872, 179-80); ако бащата
наказва детето прекомерно строго, той посява зърното на злобата,
жестокостта, лъжата, страхливостта (Друмев 1872, 188, 190, 180).
Нещо повече, в незначителните детайли на всекидневния живот, в
климата, в храненето, в хигиената се крие също и зърното на бъдеща
болест или слабост (Каравелов 1875d, 107-8, 123). Ако тези зърна бъдат
оставени да покълнат, от тях ще израсне един лош характер, който ще
обрече детето на лошо бъдеще, то ще стане неспособно да живее
свободно, да разсъждава, да обича (Друмев 1872, 162-3, 168; Каравелов
1875d, 124, 140).8
И ето как, незабележително и без да щем, ние сами съдействаме

за развалата на децата си, сами биваме причина още от малки да
се загнездват в меките души на рожбите ни първите зърна на
лошите характерни черти. Случаите, които изложихме дотука, ако
и да не изчерпват всестранно всичкия домашен живот, но и те са
достатъчно, за да ни убедят доколко ние трябва да бъдеме
осторожни, внимателни и благоразумни в обноската си с малките
деца и как много съдействаме ние за развалата на рожбите си,
когато и в най-малка степен не пазим осторожност, внимание и
благоразумие. (Друмев 1872, 200)
Обикновено родителите се надяват да избегнат тези

опасности чрез религиозно възпитание, но ако е откъснато от
родителската, преди всичко от майчината грижа, вместо да научи
децата да разпознават злото и да избират доброто, то може да ги
направи суеверни (Друмев 1872, 189), слабохарактерни (Каравелов
1875d, 153-5) или дори да унищожи вярата им (Ригс 1875a, 1875b,
8
За влиянието на Русо, до когото може да бъде проследено това схващане за лошия
характер, върху възрожденската педагогика, виж (Аретов 2010).
1875c, 1875d, 1877).9

Поради това дори религията не може да освободи родителите
от отговорността за бъдещето на децата им. За да ги направят способни
на бъдеще, те трябва на първо място да работят върху себе си. За да
стимулират и контролират израстването на любовта и свободата, които
се раждат спонтанно във всяко детско сърце, родителите трябва да
станат закон за децата си: да изгладят противоречията в поведението
си, да отстранят разминаването между думите и делата си, да
премахнат онези свои черти, които не биха искали да преминат в
децата им (Друмев 1872, 162-3). Но следователно родителите трябва да
се научат да съдят себе си откъм бъдещето на децата им. Второ,
родителите трябва да се научат да разпознават у децата си, под
привидната им невинност, под веселието, плача, мълчанието им,
знаците за покълването на един лош характер: инат, интригантство,
коварство, отмъстителност, свирепост, жестокост, вятърничавост,
злоба, лъжа, безчестие, страхливост, суеверност разглезеност,
подмазвачество, свенливост до глупост, гордост без мярка (Друмев
1872, 160). Възрожденската литература ще допълни този репертоар със
знаци, което са едновременно по-повърхностни, по-видими и по-
сигурни: ракията с локма руху, прекомерният апетит, влечението към
сладкото и жените, разходките из полето, непочтителността,
отговарянето, нежеланието да се учи, въплътени в популярни фигури
като Николчо или Мирчо (Каравелов 1876c, Шишков 1873). 10 Трето,
родителите трябва да се научат да постъпват с такт и следователно да
пресмятат прекомерното и недостатъчното, когато наказват децата си,
когато изпълняват желанията им, когато им показват любовта си,
когато се грижат за здравето им (Друмев 1872, 187).
Родителите трябва да умеят да съдят себе си, да разчитат
знаци, да пресмятат неопределени количества. Но как могат да знаят
9
Възрожденската педагогическа литература е съсредоточена по-скоро около
проблемите за възпитаването на любознателност, на здравословни навици, за
правилното наказване, което не би следвало да създава усещане за несправедливост
(б.а. 1873, 18-19; Каравелов 1875d, 1875f; Блъсков 1879с; 1892). За съвременна
интерпретация на семейната функция на християнството, предлагаща отговор на
много от тревогите на хигиенистите, виж (Михайлов 2016).
10
За задълбочен и внимателен анализ на дискурсивната фигура на детството и
нейното отношение към публичността през Възраждането виж (Калинова 2012).
дали съумяват, дали са добри родители, дали възпитанието, което

дават на децата си, не руши тяхното бъдеще?
Във възрожденските педагогически съчинения могат да
бъдат разпознати поне четири фигури, маркиращи праговете, отвъд
които родителите пропиляват живота на децата: бащата господар,
превърнал дома си в театър на суверенна власт (Друмев 1872, 185;
Каравелов 1875d, 91); слабата майка, чието тяло е изтощено от светски,
разблуден или беден живот (Каравелов 1875d, 106); родителите, които
спорят помежду си или си противоречат (Ваклидов 1875, 6; Друмев
1872, 191, 199); родителите, които дават на детето, каквото иска
(Друмев 1872, 106; Каравелов 1875d, 124). На тези четири фигури на
лоши родители съответстват симетричните фигури на злобното,
слабото, лъжливото, глезеното дете: ако господството на бащата у
дома е било твърде сурово, детето се е приучило да вижда в реда
несправедливост, вследствие на което то се чувства в правото си да
крие нередното и само да постъпва несправедливо (Друмев 1872, 160,
188); ако тялото на майката е било изтощено от неразумен живот,
жизнените сили на детето са подкопани още от раждането и то е
обречено да расте в болест и слабост (Каравелов 1875d, 106); ако
родителите са се карали често, детето спира да вижда в дома си
убежище (Друмев 1872, 199), ако помежду им е имало твърде много
разногласия, детето се научава да ги използва и става хитро и лукаво
(Друмев 1872, 198), ако са показвали предпочитание към едно от
децата си, в другите израства усещане за несправедливост (Друмев
1872, 191). Накрая, ако родителите следват желанията на детето си, то
става господар у дома. Но то е още неспособно да владее желанията си
и след като родителите му са неспособни да ги контролират, защото не
знаят как или не умеят да упражняват властта си, защото не разбират,
че любовта предполага власт, глезеното дете се превръща в тиранин у
дома. Дори да е привидно щастливо сега, то е обречено на нещастие в
бъдеще, понеже като всеки тиранин желае в самота, желанието му не е
ограничено от другите и след като не познава граници, то е винаги
устремено към повече. Поради това глезеното дете никога няма да има,
каквото желае, то ще желае все повече и ще страда все повече, докато
страстта не го накара да пропилее собствения си живот, живота и
собствеността на семейството си (Х 1885, 6; Друмев 1872, 171-2, 186;
Каравелов 1875d, 124; Шишков 1873; Каравелов 1876c).
"Семейна сцена върху една прикя" е вписана в това

асоциирано поле от педагогически знания. Но тя същевременно го
разцепва, защото докато госпожа Пенчовица се грижи за бъдещето на
дъщеря им, чорбаджи хаджи Пенчо е готов да заключи вратата към
него, за да не я разглези. Може ли да бъде разглезена една дъщеря,
която вече е на прага на самостоятелния си живот? Не е ли чорбаджи
хаджи Пенчо твърде суров господар? Не се ли грижи той по-скоро за
собственото си бъдеще, не е ли егоист, както го упреква жена му? От
друга страна, не е ли нейната грижа за бъдещето на детето тъкмо онази
родителска любов, която остава сляпа за опасността детето да се
разглези, отказва да упражнява власт над желанията му и следователно
го натоварва с власт, криеща кълновете на една бъдеща тирания? За
Славейков, както и за възрожденските просветители, силата на
педагогическото знание е непреодолима. Но в пиесата то се е
превърнало в терен на битка, чийто изход зависи от други сили.
4. Здравословният живот
Полето от изказвания за здравословния живот във

възрожденската преса не отстъпва по богатство на казаното за
възпитанието. На страниците на Гайда Славейков вече е препоръчал
умерено хранене (1866k, 74; 1866l, 52), ранно ставане и много
движение (1866j, 90-1), миене със студена вода (1866g, 154-5), редовно
проветряване (1866k, 75), премахване на миазмите в селото и у дома
(1866h, 137-8). Варианти на тези препоръки могат да бъдат открити в
Шутош, в Каравеловото Знание (1875a, 1875b, 1875c, 1876a), в
Читалище (Планински 1871). Нещо повече, те преливат отвъд пресата,
в популярни книги като здравословията, съставени от Сава
Доброплодни (Сарантис 1853; Доброплодни 1863), Благонравие за
децата на Христо Ваклидов (1875), Селският лекар на Иван Богоров
(1875), Пътно лекарче (б.а. 1885).11
11
Макар да отправят препоръки, сходни на Славейковите и Каравеловите, тези
компилации от здравни съвети ги вписват в по-широка понятийна решетка. Сава
Доброплодни препоръчва различни начини на хранене за хората с кръвно, злъчно,
жилесто и храчливо телосложение (1863, 75-9). Книга за разумния начин на живот
Дори когато са представени като народна мъдрост, както в

серията Славейкови статии за дядо Дечо, такива изказвания за здравето
не са просто съвети. Те имат нормативна сила, извлечена от
констелация от знания за медицината, хигиената, храненето,
градоустройството, обикновения живот. Във втората половина на XIX
век, под влияние на грижата за общественото здраве, вградена в
основите на модерната биополитика, тези знания са организирани в
дисциплина, в санитарна наука, прочистена от несигурното,
несъщественото, непродуктивното (Armstrong 2002, 7-11).
Възрожденската преса използва силата на тази нова наука, за да воюва
срещу мълчаливи, ситуирани, ненадеждни, традиционни знания.
Подобни битки се водят с особена интензивност около хигиената на
раждането, грижите за родилката и новороденото (Славейков 1852,
1866f; Каравелов 1875d, 107-8). Но в началото на 1870-те години те
вече са обхванали цялата област на всекидневния живот: Славейковият
Дядо Дечо съумява да накара съселяните си да се сприятелят с чистия
въздух (1866k, 76), да перат редовно дрехите си, да сменят често
бельото си, всяка сутрин да мият главата и зъбите и да се отриват с
гъба (1866g, 153-4), да закопаят мършата, да пресушат локвите, да
насипят с пръст улиците, да изкопаят вади, да посадят дървета, да
почистят пътищата, да прогонят просяците (1866h, 137-8).
Ако се съди по дописките в Славейковите вестници, такива
всекидневни битки увличат читателите не по-малко от актуалните или
потенциалните европейски войни. Те определят това, което трябва да
се знае за всекидневния живот и следователно очертават около него
предел. По този начин санитарните знания разтварят пред читателите
поне три възможности. Първо, читателите са приканени да прекрачат
на Карл Реклам (Reclam 1863), преведена почти незабавно на руски (Реклам 1865) и
впоследствие на български език със спомоществувателството на Московското
славянско благотворително общество, свързва умереното хранене със серия
променливи от рода на климата, телесната маса и нивото на физическа активност
(Реклам 1878, 82-4). Разбира се, санитарното знание навлиза не само през
българската, но и през чуждата преса. Благодарение на нея в средата на 1870-те
години то вече е придобило такава нормативна сила, че Каравелов подлага Селският
лекар на Богоров на остра критика за това, че макар да отделя няколко страници на
хигиената и здравословния живот (Богоров 1875, 1-13), се ограничава до описанието
на симптоми на разпространени болести и популярни лекарства, в резултат на което е
от твърде ограничена полза (Каравелов 1875е).
отвъд пределите на всекидневието, ако не в дома, то поне в ума си.

Второ, тъй като санитарната наука отграничава това, което трябва да се
знае, от миналото на традиционните знания, читателите са призовани
да прекрачат в бъдещето, да стоварят от плещите си мъртвата тежест
на миналото. Трето, прекрачвайки в бъдещето, отвъд всекидневното,
читателите заемат позиция срещу онези, които не искат да знаят, които
продължават да живеят в миналото, чиито ум и чувствителност са
погълнати, удавени от един всекидневен живот, откъснат от разума
(санитарното просвещение не е просветление, то е бойна машина;
Фуко 2003, 21-22).
В крайна сметка санитарната наука разтваря една домашна
отвъдност. В други случаи, поне на страниците на възрожденските
вестници, това е пораждало неустоимо желание. Учениците на дядо
Дечо например, водени от неугасим стремеж да следват във всичко
своя учител, се приучават да стават по зазоряване, превъзмогват ужаса
си от студената вода и дори започват да се мият с такава (Славейков
1866g, 154).
5. Жената
Знанията за възпитанието и хигиената вече са проникнали в

просветеното семейство. Родителите не могат да ги игнорират, без да
прекрачат прага на безотговорното пропиляване на детския живот. Но
тези знания са свързани преди всичко с фигурата на майката (Foucault
1997, 97; Donzelot 1979, 18), защото тъкмо тя следва да се грижи за
храненето и хигиената, от които зависи здравословния живот, тъкмо
нейните очи трябва да следят всекидневието на детето, за да откриват
признаците на един лош характер. Поради това педагогиката и
санитарната наука предполагат отслабването или поне
проблематизирането на мъжкото господство:
Нека говори кой що ще, а ние ще да кажете, че от жената или от

майката зависи почти всичко, т.е. от нея произлазя началото, което
след време дава направление на нашия живот, на нашите нрави,

на нашите стремления, желания и помишления и на нашият
характер. ... По-голямата част от човешките нещастия са плодове
от неравното възпитание на мъжа и жената, от неразумните
брачни съюзи, от фалшивото образование на жената и от
нравствените преимущества на мъжа. От неравното възпитание се
проявяват рабски наклонности, от неравните бракове се раждат
слаби в телесно и душевно отношение личности, от фалшивото
образование произлизат тъпоумни идиоти, а от изключителните
преимущества на мъжа се появяват скрофули, малокръвие и пр.
(Каравелов 1865d, 91).
Госпожа Пенчовица е майка и нейните доводи са вкоренени

в майчински знания, в които отзвучават педагогиката, санитарната
наука, желанието да се прекрачи отвъд обичайното, подхранващо
възрожденската любов към просвещението. Но тези доводи се оказват
безсилни пред съпруга ѝ.
Освен изрази на желание, чорбаджи хаджи Пенчо им
противопоставя също и мисли за жената. 12 Те артикулират
парадигматична функция, която ги свързва с едно поле от изказвания
за жената, каквито често са публикували възрожденските
хумористични вестници. Ето няколко примера от Славейковата Гайда:
Мъжът е силен; жената е красива. Мъжът има дързост и

убеждение; жената боязливост и умереност. Мъжът е велик, когато
действа: жената - когато страда. Мъжът говори, за да разправя;
жената - за да придумва и да услажда. ... Мъжът има разсъждение;
жената - чувствителност. Мъжът има правда; жената - милост.
(Славейков 1866c, 216) Ако от Адама досега всичките народи са
припознавали, че жената е по-долна от мъжа, това знаменува, че
действително жената е по-долна от мъжа. (Славейков 1874, 134)
Жените имат против себе си законите и силата, но пак всякога са
господари и властват. (Славейков 1866d, 24) Жената може да има
най-голямо влияние на мъжът, защото природата ѝ е дарила
вълшебни някакви си оръжия, чрез които всяка една притворна
юначност и мъдрост на мъжете става недействителна. (Славейков
12
Тук се опирам на детайлното изследване на дискурсивните фигури на жената във
възрожденската публицистика, предприето от Надежда Александрова (2012).
1865, 165) Когато говори и приказва, види се, като че

[французойката] олицетворява изкуството да се харесва. ...
Англичанките са най-добрите под небето съжителки и срам на тия
мъже, които стават тям лоши съпрузи. (Славейков 1866a, 164) В
Африка жената е робиня, родена да пълзи под нозете на
господаря си. В Индия тя е доста любопитна машина, движима
само за сластите на чудовищния си мъж. В Испания жената е един
вид опасен неприятел, когото не е зле да го затваря някой
понякога. В Полша жената е управляваща господарка. (Славейков
1866b, 182)
Такива мисли за жените разгръщат парадигматичната

функция на мъжкото и женското в полето на речта. Но въпреки
немислимостта им днес, те не следва да бъдат четени като израз на
друго мислене, на едно минало потисничество. Освен другото, защото
на същите страници могат да бъдат открити мисли в различни, дори
противоположни посоки:
Ако искаше Господ да направи жената Господарка на мъжа, щеше

да я вземе от главата му; ако искаше да я направи робиня на
мъжа, щеше да я вземе от краката му; но Господ поиска да
направи жената другарка на мъжа, затуй я взе от ребрата му.
(Славейков 1864b, 48) Сърцето е основата и крайъгълният камък
на човешката природа. А жената според сърцето си е много по-
горна от мъжа. (Славейков 1864a, 40) На сто мъжа двама
остроумни се намерват. На сто жени една будала излиза.
(Славейков 1864b, 48) Най-слабата от жените може да подложи
под нозете си юнаците и самите велики мъже, с един само
усмихнат, с един начумерен или скромен и почтителен поглед, с
една само реч, която привлича сърца, добрината на сърцето им е
тяхната слабост, а много пъти и най-добрата от техните
добродетели. ... Сръките, прелестите, хитростта, съвършенството,
добродетелността, хубостта, чувствителността, гибкостта,
остроумие, решителността, великодушието, постоянството, тези
божествени добродетели се срещат по-често у жените, нежели у
мъжете. (Славейков 1865, 165)
Тъй като са кратки и несвързани, такива мисли за мъжа и

жената са служели за запълването на празното място на последните

страници, оставено от основните материали. Макар възрожденският
печат да се стреми преди всичко да просвещава, тези мисли вероятно
са били предвидени да развличат.
Днес те биха могли да имат в най-добрия случай стойността
на предразсъдък. Но ако чуваме в тях само властния, безплътен глас на
една патриархална традиция, бихме пропуснали конкретния им
произход. Те са формирани от наслояването на казани неща:
всекидневна реч, която не е оставила следи; притчи и пословици, чиято
употреба е твърде зависима от ситуацията, за да може да бъде
реконструирана.
Нещо повече, стойността на такива мисли за жената е
зависела от публичните разсъждения, които те са подхранвали. 13
Цената на вестниците все още е значителна, през юни 1864 г. един
брой на Гайда струва 40 гроша, приблизително колкото 10 кг. жито
(Ваклидов 1864, 4). Те достигат бавно до читателите, дистанцията им
спрямо събитията е значителна и поради това те винаги вече отдавна са
изпреварили новините. Вследствие на това смисълът на новините
зависи не толкова от това какво се е случило, колкото от въпроса какво
ще се е случило. Но този въпрос е белязан от несигурност и читателят
е можел да се увери, че има добър отговор, че знае добре, само
доколкото знае по-добре от друг. Поради това четенето на вестници е
било по-скоро съвместно, отколкото самотно и дори развлекателните
мисли за мъжа и жената са приканвали читателя да избира измежду тях
своя глас, да ги дописва, преобразува, преобръща, спорейки с други.
Нещо повече, те са свързвали мъжествеността и женствеността с други
земи, чиито въображаеми територии е обитавала мисълта, че може да е
друго.
Но тъкмо защото са преобразували отношението между
мъжа и жената в редица от дизюнкции между разума и
чувствителността, силата и красотата, действието и страданието, тъкмо
защото са преобръщали това отношение, приписвайки на жената
вълшебните оръжия на сърцето и ума, тъкмо защото са го разпръсвали
13
Детайлен анализ на възрожденското публично разсъждение виж в (Калинова 2012;
2009).
в хоризонт от възможности, тези изказвания са артикулирали една

парадигматична функция. Пиесата на Славейков свързва нейните
константи - мъжът, жената - с парадигма от персонажи, на които
приписва редици от фрази. Ако ги обобщим, то жените искат, не искат,
желаят, викат 'как може,' 'ти си длъжен,' 'това е грях,' охкат, плачат,
докато мъжете отговарят 'какво искаш,' 'аз не искам,' 'не съм виновен,'
'аз помня,' 'аз намирам за глупаво,' 'аз знам,' 'това е истина,' 'така е
редно,' 'имам право,' 'трябва,' 'решено е вече.'
В края на XIX век потокът от подобни мисли за жената
отслабва в пресата,14 може би защото те са изместени от други
забавления от рода на криминалните новини и кръстословиците. Но
парадигматичната функция, която те са артикулирали, продължава да
бъде възпроизвеждана в други полета, където тя е свързана със знание
за благонравието, обществото, биологията. Два примера:
1. Природата на жената е да обича мъжа, казва Тодор
Хаджистанчев в беседите си върху предназначението на жената,
публикувани няколко години преди Домашна сцена върху една прикя
(1873, 9). Тази фраза възпроизвежда една от най-честите мисли за
жената във възрожденската преса. Но тя е втъкана в редица библейски
цитати, които доказват, че жената е била създадена равна на мъжа,
макар в това равенство да са вписани неравенството на произхода ѝ от
него, природната ѝ слабост и функцията ѝ на другарка.
Грехопадението е разрушило това равенство, в резултат на него жената
е била подчинена на мъжа и това подчинение е предизвиквало вековни
домашни войни (7), до раждането на св. Църква, която е превърнала
любовта в закон и същевременно е възстановила функцията на жената
като другарка, чието предназначение е да обича мъжа си и да му се
покорява смирено.
2. "Мъжът съди повечето пъти с умът си, жената - със
сърцето," твърди Пол Жане, професор по философия в Сорбоната,
стремящ се да следва едновременно Кант и Хегел, чиито сказки за
мъжа и жената са преведени на български език в края на XIX век
14
Все пак тези развлекателни мисли не изчезват напълно. Те могат да бъдат открити
дори на последните страници на междувоенните хумористични или популярни
вестници (виж например Альоша 1921; Венемих 1921).
(Жане 1896, 47).15 Но макар да е аналогична на редица мисли за жената

от хумористичните вестници, тази фраза е вписана в аргумент, който я
съчетава със знания от областта на моралната философия,
антропологията и биологията: Едно семейство предполага власт,
защото иначе би било разрушено от неизбежните противоречия между
членовете му. Тя следва да принадлежи на този, който разполага с
превъзхождаща сила и ум, каквато жената няма. Силата на мъжа е
превъзхождаща поради самата му физиология и поради древната
история, утаена в семейната институция (Жане 1896, 43). Умът на
мъжа превъзхожда този на жената, защото той знае повече неща, знае
ги по-добре, разсъждава по-последователно и безпристрастно, докато
разумът на жената е страст (44-7). Следователно върховната власт у
дома следва да принадлежи на мъжа:
Защото даже между две лица съвършено свързани, мъчно,

невъзможно е да срещнеш едно постоянно съгласие на
взглядовете, чувствата и волята им. Нужно е, прочее, един
преодоляущ глас, който да решава в крайний случай, нужно е,
щото между двете личности, облечени в домашна власт, едната да
има върховната власт. А на какви права се основава върховната
власт? На силата и умът. Очевидно е, че властта в семейството
принадлежи на онзи, който е доста силен да го защитава и доста
умен да го управлява. Не че желая правото да се основава на
силата; но всяка власт, за да изпълни длъжността си, има нужда от
сила. (42)
Наистина, мъжката власт не е неограничена, тя не трябва да

преминава в тирания, жената не трябва да бъде робиня (50). Но ако
мъжкото господство бъде премахнато в името на едно абстрактно
равенство, което не отчита различните физиологически и
антропологически черти на двата пола, семейният и общественият би
се сринат в безредие.
Разбира се, такива мисли за жената са се разгръщали в много
повече, по-сложни и разнообразни вариации. Но тъкмо благодарение
15
Варианти на тази фраза могат да бъдат открити също и в (Каптерев 1898, Стефанов
1900).
на натрупването на вариации те са артикулирали една инвариантна

асиметрия, вписваща мъжествеността и женствеността в геометрията
на 'под' и 'над,' в аритметиката на присъствието и отсъствието. За
щастие днес те изглеждат предразсъдък, дори когато са съчетани с
религиозни или научни понятия. Но как е възможно те да надмогнат,
макар и може би само в рамките на пиесата, педагогическите и
санитарните знания, озарени от светлината на Просвещението?
6. Женското желание
Освен от дизюнкцията между мъжествеността и

женствеността, изказванията на чорбаджи хаджи Пенчо са формирани
от особена дискурсивна модалност (Фуко 1996а, 61-2). Щом жените не
казват, каквото трябва да се каже, щом кречеталото на символния ред
блокира или се усилва до врява, щом речта им избухне във вик или
плач, той свежда това, което искат да кажат, до искане:
Чорбаджи хаджи Пенчо: Какво искаш драгая ми; оф, когато гледам
една жена да плаче, всякога се пазя.
Госпожа Пенчовица: Как?
Чорбаджи хаджи Пенчо: Не съм аз крив. Аз помня, че в началото

на нашето оженване ти толкова често плачеше, колчем искаше да
ти направя волята за нещо и да ти купя нещо, тъй щото сълзите на
жената не значат нищо друго за мене, освен че иска пари.
(Славейков 1873, 44)
...
- Ти не си стар, каза обичливо госпожа Пенчовица.
- Ох! Ох! Ако ми правиш такива подмазулки, работата става важна.
- Да видим, да видим, отговори тя с подмилкване, нека

разсъждаваме... (Славейков 1873, 44)
Този начин на чуване би изглеждал негодуване, ако не беше

свързан със знание за женското желание. През епохата на
Възраждането това знание е сгъстено в проблема за модата. За да
разбираме дискурсивните функции на модата, трябва да отчетем това,
че тя не е просто тревожно социално явление (б.а. 1872b, 366-73), тя е
дискурсивен обект, формиран от възел отношения: негативно
отношение, което я противопоставя на традицията; асоциирано поле от
видими неща - дантели, кринолини, шапки, рокли, ръкавици,
придобили знакова или поне различителна стойност; парадигматична
функция, налагаща избор между модата и нормалното, нормативно
предписано желание, което жената следва да вложи в семейството;
разделение и разпределение на облеклото, поведението, грижата за
себе си, режимите на сетивност, домашния труд, основано върху тази
парадигматична функция.
Възрожденската публицистика е втъкала модата в
разнородни редици от фрази и образи, вариращи от академични
съчинения за възпитанието на младите девойки (Фенелон 1874) до
разговорите на дядо Дечо с потърпевши съпрузи (Славейков 1863c)
или до карикатурите на модни дами в Тъпан (б.а. 1872а). Нещо повече,
проблемът за модата става основа на един комичен жанр, представящ в
драматична или епистоларна форма разговори между жени, които се
оплакват помежду си, в една въображаема игра на взаимно отразяване,
че мъжете не им дават, каквото искат (като същевременно правото на
мъжете е защитено от комичността на исканията им):
Кокона Цветана: Ах, да знаеш какво ми е, ах, ах! Нито ще ме

питаш, ах, а ще ме окайваш и оплакваш! Кокона Петкана: Ох,
горкана си! Какво ти е, що не ми кажеш? Кокона Цветана: Ах, много
ми е лошаво! ... Умирам! ... Нямам от новата мода малакоф, който
видях днес в черкова на една кокона. Ах, много беше хубав!
Кокона Петкана: Луй! И за туй ли си била толкоз кахърна! ... Я
гледай! Ами що седиш още и не си купуваш от новата мода
малакоф? Кокона Цветана: Що седя и не купувам! ... С какво ще
купя, когато мъж ми, Господ да го убие, не рачи да ми даде пари!
(б.а. 1869b, 47)
"Жена," казва ми мъж ми, "годините станаха усилни... Да не

заобикаляме много-много, трябва да забравим предишните
масрафи, да забравим тези табихети и да се оставим от
харчовете, които ги правихме..." Туй ми дрънка моя от някое време
сутру-вечер, дано да ме кандардиса да не го заставям за туй-онуй;
ама аз току не му се вдавам отведнъж, стоя му насреща колкото
мога и си карам, аз която зная; защото алащисах веки да вървя с
хората, назад няма да остана, и тези му приказки не ща ни да ги
чуя. Той се чумери и присяда му, ама аз хабер нямам. Как ще се
отрека аз от модите, от лусата, че каква жена ще съм аз такава без
мода, без лусо? Умирам, ама не се оставям... (Славейков 1863a,
45)
На салтанат и моди гнили / всичките очите си са впили! / Другий

други, ама туй жените, / туй модите ... веч те са им душите. / Не с
съвети - с бой не мож ги отучи. / Колко пъти те за тях са и ...
бити ...! / ... / Колкот за нас, ний вече моми сме / и да кажеш за по-
друго не мислим; и тъй трябва аслъ да сме прибрани, / да не
ходим окъсани, съдрани: / тъй да бъдем нагиздени, напети, / да
хващаме очите на мъжете, / било с мода, било с друга угода, /
щото, знай се, ний сме стока за продан. (Славейков 1863b, 31).
Тъй като читателите са предимно мъже, такива разговори

имат характера на подслушана реч. Те им дават да чуят, каквото "онези
разглезени деца, които се наричат жени" (б.а. 1873, 28) не биха казали
на мъже, каквото говорят сами на себе си или сами със себе си. Поради
това в рамките на просветената мъжка публика на хумористичните
вестници такива разговори могат да придобият стойността на истина за
женското желание. Ако ги обобщим, то женското желание е
артикулирано от дизюнкция, защото е вложено или в семейството, или
в модата. Когато е вложено в модата, то е също желание за средства, за
дял от семейното състояние, принадлежащо на съпруга. При това, тъй
като модата не е потребна за семейния живот, тъй като е всъщност
непотребна, то е желание за прахосване, криещо опасните наслади на
една суверенност отвъд всеки закон (Bataille 1992, 198). Същевременно
модата е желана, защото има особена сила, като яркото оперение в
любовния сезон на птиците тя предизвиква, привлича, улавя един
поглед, който не може да бъде сведен до очите на съпруга, черпещ

силата си от едно въображение, втъкано в символния ред, от един
нагон, организиращ полето на видимото (Lacan 1977, 73). Поради това
този поглед поражда у мъжете желание, което може да ги подчини,
което трудно може да бъде овладяно със силата на разума.
Криворазбраната цивилизация на Добри Войников (1871) е вероятно
най-популярното инсцениране на опасностите на това желание,
разрушило дома на хаджи Коста и преди всичко живота на Анка, чието
увлечение по модата води до пропиляването на честта и името й, до
загубата на онази форма на участие в социалния ред, благодарение на
която е можела да се именува българка и християнка, до една участ,
която обещава единствено падение. Но желанието, което модата
разгаря в мъжкия поглед, би могло да има разрушителни следствия
дори за самите мъже, то би могло да ги тласне дотам, че да се откажат
от себе си, от своята власт и да признаят равенството на мъжа и
жената:
Смешни са наистина, да не кажем луди, ония, които се преструват,

че не виждат тия истини и искат препорождението на жената, реч
празна и без практическо следствие! Исти Дон Кишотовци,
провъзгласяват се самозвани настойници и покровители на
женския пол, не защото желаят някое обществено
преобразование, а за да се покажат, че думат нещо на някоя
романтическа любовница, която във възхищението си забравя и
естеството, и предопределението, и естествените си сили,
бълнува чудни и невъзможни работи, седяща до любовника си под
приятната месечина в благовонна градина. (Славейков 1874, 134)
В крайна сметка, когато женското желание е вложено в

модата, то се превръща в желание за прахосване и власт. За щастие
днес този начин на мислене на женското желание е немислим. Но той
не е бил ограничен само до комичния жанр на разговорите между
жени. Той е бил вписан в редица от вариации, която пресича полетата
на публичната хигиена и етнографията.16
16
Преглед и критика на тези варианти виж в (Тодорова 2002).
Ако Славейковите читатели не са виждали слепота в

отношението на чорбаджи хаджи Пенчо към женското желание, то е,
защото са го разглеждали върху фона на проблема за модата.
Наистина, госпожа Пенчовица не е увлечена по роклите, както майката
на Анка в Криворазбраната цивилизация. Тя е увлечена по щастието на
дъщеря си, към която не може дори да се обърне без умиление
(Славейков 1873, 43). Но в предговора към пиесата Славейков
настоява, че самата зестра е мода, че народната традиция е изисквала
момите да се венчават само с "един венец, една рокля и едно було" и
едва след като тази традиция е била прекъсната, тъкмо защото е била
прекъсната, годежите са започнали да предизвикват прахосване и
разпри, рушащи семейния ред.
7. Мъжът
Знанието за женското желание, в което е вкоренен особеният

начин на чуване на чорбаджи хаджи Пенчо, може да бъде сведено до
това, че независимо дали една жена влага желанието си в дома или в
модата, тя желае това, което има мъжът: да владее мъжкия поглед, да
има мъж, да го накара да ѝ даде, да господства над него.
Но в това знание за женското желание е опаковано знание за
мъжа: че има това, което жената желае, че нейното желание е в
неговата власт, че може да ѝ отнеме желаното, че ако отнемането
засегне корена на желанието й, собственото му желание, то би било
разрушително за нея, че той е нейният господар.17
Един мъж може да се ядосва срещу жената, която не го обича

вече, но пак се утешава; ама една жена, презряна и изоставена от
мъжа си, макар и да не се ядосва толкоз наяве, никога не може да
се утеши. (Славейков 1864a, 40)
17
За разлика от желанието за подчинение на мъжкото господство, утаило се като
хабитус в женските тела (Бурдийо 2002), това знание за женското желание е основано
върху фантазия.
В хода на скандала доводите на госпожа Пенчовица,

свързани с педагогиката и санитарната наука, се оказват безсилни
срещу господаря на дома. Не защото са лишени от сила, напротив,
Славейков и възрожденските просветители като цяло са вложили
много в усилването им, в разпространението им, в проникването им
във всеки дом. Безсилието на педагогиката и санитарната наука по-
скоро трябва да разкрие превъзхождащата сила на знанието за
господството на мъжкото желание, преобърнато като знание за жената.
Такова знание не може да бъде подредено или проверено, то може да
бъде вписано в реда на знанието само като превъзхождаща сила.
Поради това то може да бъде артикулирано само като събитие, което
разбърква или обърква състоянието на нещата, като смущаващия шум
на един властен глас, който взима надмощие в семеен скандал. Тъкмо
това случайно надмощие придава стойността на право на чорбаджи
хаджи Пенчовите изказвания, тъкмо благодарение на него изглежда
достатъчно само да каже какво желае, докато жените у дома питат
защо, убеждават, обвиняват, обиждат, искат, молят, плачат.
Мъжкото господство е вкоренено в знанието за това
надмощие. Поради това то не може да бъде сведено до сляпо и глухо
потисничество. То несъмнено поражда глухота, защото знанието, от
което черпи сили, редуцира женската реч до вик, молба или плач,
поражда безчувственост, когато викът, молбата, плачът изразяват
действително страдание. Нещо повече, то може да породи дори
жестокост, която ще илюстрирам със следния анекдот от Ботевия
Тъпан:
Една жена като слизала из стълбите надолу с мъжът си, спънала

се като се заплел кракът ѝ в железата на малакофа и се
претърколила до долу. Мъжът ѝ като слязъл до долу и я намерил
мъртва, казал сърдито: Не ти ли казвах аз да не носиш малакоф?
(Б.а. 1869a, 3)
Но дори когато мъжкото господство не прераства в

жестокост, дискурсивната икономия, в която е вкоренено не позволява
да се каже 'не,' тя усвоява гласовете, които опитват да кажат 'не,' за да

ги превърне в шум или шепот. Тя потиска в този смисъл, не като един
тираничен закон, който не иска да види или да се вслуша, а като очи и
уши, устремени към знанието, които се вглеждат и вслушват твърде
много, защото непрестанно се стремят да доловят под повърхността на
думите, в дълбочината на казаното желанието, което кара жените да
говорят.
Механизмът на това потисничество може да бъде
илюстриран с опита на госпожа Пенчовица да каже 'не' със собствения
си глас, за да надмогне безсилието на санитарната наука и
педагогиката. Тя заплашва съпруга си, че "ще вземе да полудее." Ние
трудно можем да се отнесем към такава заплаха сериозно, защото днес
е немислимо лудостта да е въпрос на решение. Но това се дължи на
наслояването на понятия за лудост, с каквито чорбаджи хаджи Пенчо
не разполага. Поради това, смутен, той отговаря, че в такъв случай ще
се наложи да си намери друга жена. Как би могла да госпожа
Пенчовица да отговори на заплахата, че мъжът ѝ ще даде на друга
това, което той има и което тя безусловно иска?
В рамките на дискурсивната икономия, в която работи
Славейков, изглежда немислимо да отвърне по начин, който би я
въвлякъл в битка, чийто изход може да бъде страшен като смъртта.
Ако се съди по мислите за жените, които публикува, Славейков е
убеден, че дори когато наглед живее добре, една жена никога не може
да преживее загубата на мъжа си (Славейков 1864a). Поради това той
не вижда друг възможен отговор освен гласът на госпожа Пенчовица
да избухне в плач и вик.18
8. Мъжкото господство
18
Тук се опирам на анализа на дискурсивното заглушаване на женския глас в
(Николчина 2002; Личева 2002). За възможностите, които предлагат за изследването
му неканонични жанрове като писмата виж (Александрова 2017a, 2017b).
Нефикционален пример за ефектите на дискурсивната икономия на мъжкото
господство би могла дискусията, породена от първите опити за създаване на
български женски дружества, които и просветителите, и революционерите иронично
отхвърлят, предполагайки, че след като членовете им са жени, те ще се занимават с
публични размишления върху модата (Б.а. 1870, 57-8; Иванов 1874, 148).
Мъжкото господство е мислено като власт на мъжете над

жените и на старите над младите (Millet 1977, 36), като принцип на
подреждане на социалния свят (Бурдийо 2002), като идеологически
апарат, призоваващ жените да се разпознаят в подчиняващи ги
социални роли (Barett 1980, 10), като властови апарат, вграден в
социалното конструиране на пола (Бътлър 2003), като апарат за
потискане и експлоатация на жените, съчетаващ патриархална
държавна власт, патриархален начин на производство, патриархални
отношения в наемния труд, в сексуалността и в културните
институции, мъжко насилие (Walby 1990, 20-1). Към това би могло да
се добави, че през Възраждането мъжкото господство e свързано също
и с един режим на собственост, който експроприира труда на жените.
Макар да не изключва женската собственост, той я ограничава,
всъщност тя често се състои преди всичко в зестрата, за която спорят
чорбаджи хаджи Пенчо и госпожа Пенчовица, сходна по функции с
дела от семейното богатство, който получават синовете при отделянето
си.
Но, както показва Домашна сцена върху една прикя, мъжкото
господство е свързано също и със знание, основано върху фантазията,
че жените желаят, каквото мъжете имат, чиято стойност зависи от
подвижни, нестабилни силови отношения с други знания, които могат
да бъдат преобразувани или преобърнати, също както мислите за
силата на мъжа на страниците на възрожденските хумористични
вестници могат да преминат в мисли за слабостта му пред жената
(макар това преобръщане да запазва асиметрията помежду им).
Нещо повече, режимът на собственост, върху който се
основава мъжкото господство все още не е застинал в позитивни
правни норми и поради това една жена все още може да се надява да го
преобърне в своя полза, макар това да изисква необичайни сили, макар
подобен обрат да е вписан в социалния ред по-скоро като малко чудо,
отколкото като обичайно състояние на нещата (Хаджийски 1997, 119;
както намесата на копривщенския каймакамин от Каравеловото
Мамино детенце, който спасява от Николчо оцелялото имущество на
хаджи Коста като го обявява за собственост на многострадалната му
майка).
Раждащата се българска етнография ще абстрахира това

несигурно знание от силовото поле, в което е вписано и ще го втвърди
до закон, може би защото етнографите задават въпросите си какво
мисли и как постъпва народа предимно на мъже:
Мъжът в семейството е "кютук на къщата," "вържи глава на

жената" и във всичко се слуша неговата дума. Всичко, що е
имущество на семейството, е имот на мъжа и той има право да се
разполага, както ще. Всичките права на жената или децата се
поглъщат от правата на мъжа. Той може да продава, може да
купува без да пита никого, без да може някой да го спре. Той може
да гълчи, да мъмри, па и да бие жена си и никому няма да дава
отговор. Единственият контрол на неговите действия са неговата
съвест и общественото мнение. ... Ето защо мъжът, каквито права
неограничени и да има в семейството, всякога ще има пред очи
щастието на семейството, доброто на децата си и в много случаи
няма да извърши нещо, догдето не попита жена си. ... Правата на
жената са дотолкова ограничени, че нейното единствено право се
състои в това "да плаче." И действително, ако проследим живота ѝ
в семейството вътре, живота ѝ вън от семейството и в полето, ний
не можем да открием никъде никакви права, а само длъжности,
само унижения. (Маринов 1894, 105-7).
След като премине прага на етнографската наука, знанието,

върху което се основава мъжкото господство, ще се превърне в научен
проблем, който ще бъде подет от други дисциплини. Социолозите ще
уточняват, че тъй като българската икономика е доминирана от
дребното земеделие, мъжкото господство е ограничено, може би дори
уравновесено от стопанското значение на женския труд (Хаджийски
1997, 120). Народопсихолозите ще настояват, че в сравнение с другите
славянски или балкански народи българката е много по-малко
потискана, защото работи наравно с мъжа или дори повече от него
(Панов 1914, 166-71).19 Хигиенистите ще предупреждават, че ако иска
да се избави от подчинението си, жената трябва преди всичко да се
научи да изпълнява добре своите роли на майка, съпруга и домакиня
19
Детайлен анализ на дискурса народопсихологията виж в (Кюркчиев и Мартинова
2018; Иванова 2009, 2011).
(Д.Г. 1925, 16). Набиращото сила социалистическо женско движение

ще се борят за политически и социални права (Благоева 1899).
Изтъкнатите представителки на жените, повлияни от фашистката
сексология, ще твърдят, че правата имат смисъл, само доколкото са
съчетани с отговорност, със задължения, с осъзнаването на социалните
функции на жената (Стайкова 1942).
Но тъкмо защото се е разгърнало като линия на
проблематизиране, като проблем, който непрестанно поражда нови,
нерядко противоречиви начини на формулиране или опити за
решаване, тъкмо защото е неспирно преоткривано, преработвано,
преобразувано, това знание за мъжкото господство няма да се отнася
до отминалото. То ще артикулира едно минало, което ще съпътства
всеки нов опит да бъдат изследвани или решавани въпросите на
българското семейство. То ще е придобило трайността на традиция, за
чийто упадък ще се тревожат, която ще поетизират, критикуват,
защитават, която ще опитат да превърнат в оръжие срещу
индивидуалните права.
9. Развръзка
В крайна сметка скандалът приключва с решение. Но то

изключва жените, защото е взето от мъже. Годеникът идва да убеждава
чорбаджи хаджи Пенчо, но признава правото му да се наслаждава на
това, което има, правото му на едно господство, което скоро той също
ще споделя. Така че годеникът обещава да опита да придума баща си
да отстъпи. "Ако успея, това ще е знак, че те обичам наистина," казва
той на годеницата си. Жените се смълчават в надежда.
Трета глава
Анормалността
1. Насилието
Възрожденските хумористични вестници придават на мъжкото

насилие особена дискурсивна функция, която може да бъде илюстрирана
със следния анекдот от Славейковата Гайда:
Един кърпач често биел жена си и един ден съседите му го попитали

защо я така бие. Не рачи да е домакиня вкъщи - отвърнал той. Чудна
работа! - рекли съседите. Тъй, както ви казвам, приятели - настави
кърпачът - иска да е домакин (тя да съди), а аз туй го не възприемвам
и затуй си я поокърпвам. (Славейков 1866m, 72)
В този анекдот насилието има функцията на отговор на един

женски глас, който иска. Не е казано какво, нито за какво съди съпруга
си. Искането е абстрахирано от конкретен обект, така че да се види, че в
крайна сметка жената иска власт. Тъй като властта да съди у дома
принадлежи на мъжа, тя оспорва господството му, той чува в искането ѝ
гневния тътен на една домашна революция и отговаря с насилие, за да
покаже кой е истинският господар у дома. В този смисъл, доколкото дава
да се види истината за господството, насилието функционира като място
на истина (Foucault 2010, 32-36).
Анормалността 80
Дали насилието е имало подобна дискурсивна функция отвъд

анекдотите? Тя може да бъде разпозната в публицистичните
разсъждения върху модата (б.а. 1872b), в материалите на етнографите,
записали гласовете на почтени старци, които твърдят, че "мъжът има
право да бие жена си и никой не може да му иска отговор" (Маринов
1894, 106). Но същевременно насилието е осъждано в съчиненията
върху възпитанието, които виждат в него тирания, разрушителна за
домашния живот и бъдещето на децата (Друмев 1872, 185). Вероятно
би било пресилено да приписваме на мъжкото насилие статута на
норма, но след като един анекдот за кърпач, който бие жена си, е
можел да разсмива, вместо да смущава, то не е изглеждало
ненормално.
Четвърт век по-късно мъжкото насилие вече е знак за
анормалност. Ще опитам да илюстрирам изместването на
дискурсивната му функция с разказа "Една сцена" от първия сборник с
разкази на Иван Вазов (2020, 131-6):1
Млада селянка е избягала от мъжа си в града. Той се готви да
я отведе у дома с баща й. Тя казва само:
Не искам да си ида, убийте ме, не искам. (131)
Разказът противопоставя нейното 'не искам' на 'трябва.' Но

това 'трябва' не е изречено от съпруга, който всъщност смутено мълчи.
То е по-скоро властната реч на семейния ред (не просто реда на това
семейство, чийто живот в крайна сметка е непознат, а на семейството
изобщо).
Но жената не противопоставя на този ред друг, тя не намира
дори думи, с които да каже, че трябва да е друго, че не трябва да е така,
1
За съжаление този разказ на Иван Вазов е останал встрани от канона. В това
отношение си струва да бъдат отбелязани два опита за разширяване на обичайното
русло на интерпретация на Вазовото творчество (Пенчев 1998, Александрова 1999).
че не е, както трябва.2 Същевременно позицията ѝ в този ред не е

извънредна, не е вписана в неразграничимото пространство между ‘е’
и ‘трябва.’3 Нейното положение е просто нередно.
Тъкмо защото не може да се опре дори на възможността да е
друго, дори на несигурността, тя търси опора в смъртта. Но след като
изрича своето 'не искам' откъм смъртта, откъм една невъзможна
субектна позиция, то няма смисъл, то не е нищо повече от "умолително
крещене."
Вазовият разказ разгръща това 'не искам' като редица от
повторения. Всеки път то предизвиква отговор със сила, но въпреки
това продължава да се възвръща с нарастваща сила - голата,
извънредна сила на едно женско желание, рушащо реда.
Тъй като семейният ред е вписан в обществения ред,
съпругът е довел стражар. За да възстанови реда, стражарят опитва да
отведе жената във файтона, който са наели, за да я върне у дома. Тя
рязко се откъсва от ръцете му и се хвърля в прахта на площада.
Стражарят, мъжът ѝ и двама загрижени граждани я хващат за ръцете и
краката, за да я вкарат във файтона. Тя вече не говори, тя плаче:
Не искам. (132)
Съпругът, който досега е мълчал, докато бащата я е

обвинявал, отговаря с няколко юмрука в лицето й. Тази сцена се
разиграва пред публика и тъй като отговорът на съпруга изглежда
прекомерно насилствен, поведена от възмутен студент, публиката се
впуска да помогне на жената. Но същевременно е разколебана от
2
Публиката го прави вместо нея. Но гласовете, които говорят за друг ред, са чужди
на обикновения семеен живот - един студент, една чехкиня. Същевременно тези
гласове вписват ставащото в един световен ред, в който то е свързано с варварството
и следователно отделено от непреодолима дистанция от реда, на който се позовават.
Нещо повече, в тази дистанция може да бъде доловено изключване. Може би поради
това разказвачът вижда в тези гласове не решение, а конфликт: "Очевидно, тука бяха
в стълкновение два мира, две цивилизации" (Вазов 1890).
3
Тук имам предвид понятието за извънредно положение в (Агамбен 2019, 16).
въпроса кой всъщност има право.

Никой не се съмнява, че жената казва истината, че не иска у
дома до смърт. Но дали има право да го каже? Не изразява ли нейното
'не искам' само голата, извънредна сила на едно женско желание,
нарушаващо реда? От друга страна как е възможно думите ѝ да са
неправомерни, след като ги повтаря въпреки насилието, срещу
насилието?
Силата на реда, представлявана от стражаря, е на страната на
съпруга. Но ако той я използва, за да принуди жената да се подчинява,
да желае, да обича, тя би била насилие. Тогава жената би имала право
да говори така, нейното 'не искам' би имало стойността на едно 'не,'
изречено срещу насилието, въпреки насилието. Но не е ли то всъщност
изречено срещу реда, въпреки реда?
Правомерността му зависи от това какво се е случило, но то е
неизвестно и поради това публичното мнение се разпръсва в догадки:
той я е биел и следователно правото е на нейна страна; тя му е
изневерила, така че заслужава да бъде наказана; наказанието ще я
накара не да го обикне, а да го намрази; всъщност тук не става въпрос
за любов, а за традиционното българско семейство, което е в упадък и
трябва да бъде защитавано.
Тъй като не може да реши нито какво се е случило, нито кой
има право, публиката в крайна сметка само посяга да се намеси, прави
само жест на участие, чийто смисъл остава отворен като въпрос.
Жената е натоварена във файтона, където продължава да се бори със
съпруга си и със силите на реда. За миг изглежда, че ще успее да ги
надвие и да избяга.
Но появяването на селянката изчезна като едно видение. Тя се пак

смъкна във файтона под дъжд юмруци и там сега се видеше само
главата на джандарина, а отстрани стърчаха само двата крака,
обути в цървули, на селянката. Файтонът закриви из новата улица,
която е между митрополията и Дондуков булевард ― тогава пак
видяхме цялата група: селянката беше простряна в дъното на
колата, в краката на джандарина, а мъжът ѝ с цялата тежест беше
се тръшнал въз нея, за да ѝ пресече всяка възможност за
изскубване, а с една ръка ѝ запушваше устата, за да не вика. (135)
Краят на разказа оставя нерешен въпроса на чия страна е

правото:
И кой знае де е секретът на тая страшна дисхармония между

двете половини на човешкия род? Дали не е в условията на
живота, дали не е в степента на културността на тая чуковецка
мадам Бовари, на тая българска госпожа Каренина или е в
историята на човечеството, или в други негли обстоятелства, или
пък в подвижното и капризно като вълна човешко сърце?… Да,
въпрос страшен… Не вярвам и почтените ония софиянки да са го
разрешили… (136)
Но тъкмо защото въпросът за правото остава нерешен,

мъжкото насилие вече няма функцията на отговор. То вече не показва
кой е истинският господар у дома, то е станало неспособност да се
говори. Ако домашното насилие все още има истинна стойност, то
показва истината за един господар, неспособен да наложи или
упражнява властта си.
2. Проблематизирането на мъжкото господство
В края на XIX век мъжкото господство вече е мислено като

проблем.
Възникването на този проблем трудно може да бъде
датирано, защото той се е родил не във велики умове, а от
натрупването на гласове, които разказват, оплакват се, молят за
помощ.4 Ще ги илюстрирам с няколко случая:
4
В английски контекст Елизабет Фойстър отнася проблематизирането на мъжкото
господство към втората половина на XVIII и първата половина на XIX век, когато
1. Стефан и Стояна са се оженили в Пловдив в годината на

Освобождението. Той не е намирал и вече не търси постоянна
работа. Тя ги прехранва, но не им достигат пари, а Стефан не
иска да се покаже беден. Затова я бие, докато принуди майка ѝ
да му даде. В крайна сметка Стояна решава да се оплача на
енорийския свещеник (Генадиев 1887, 310-1).
2. Самоубила се на 7-ми того в гр. Белоградчик тамошната

жителка Мария Тошева, майка на 4 деца. Самоубийството е
извършено с револвер. Причината, която заставя нещастната
жертва да посегне на живота си, бил несносният семеен живот.
Ден не минавало да не бъде изтезавана най-зверски от мъжа си.
(Б.а. 1899)
3. Баща звяр. Вчера в салоните на едно от местните първоначални

училища една от учителките вижда дете от III отделение, че горко
плаче. Учителката го запитва, но то от плач задавено едва
отговаря, че баща му пак го е бил. Впоследствие, след като се
поутешава, детето могло да разправи следното: "Баща ми е много
лош. … Тая заран запитах майка си какво ще закуся, а той се
нахвърли върху мене с юмруци. Какво да правя, г-жо учителке?"
Бащата е арменец, със законна жена и две деца. Името му не
изнасяме, но на заинтересовани благородни хора арменци бихме
го казали, за да го вразумят, ако могат, ако ли не, нека властта се
намеси, за да спаси жената и децата. (Б.а. 1924а)
4. Снощи се разигра кървава трагедия, жертва на която са мъж и

съпруга. Жителят Михайлов, 20 г., родом от Клисура, живее
отдавна в София при родителите си и изкарва прехраната си.
Оженва се за Катя, от неговото село. Веднага след смъртта на
баща си, той е трябвало да се отдели. Появяват се разприте
между младоженците. Често между тях се случвало и бой, за което
семейството се превръща в обект на намеса от страна на полицията и публичната

хигиена (Foyster 2005, 206-30). Във френски контекст Жак Донзело свързва
проблематизирането му със сходен режим на намеса от края на XVIII век, фокусиран
върху работническите семейства (Donzelot 1979, 20-22).
сега разправят. Вчера след пладне мъжът казал на жена си да си

отиде при своите родители, обаче тя отказала. След пладне той се
връща, започва да се кара с жена си, изважда револвера и я
застрелва, сле което застрелял и себе си. И двамата оставят едно
дете на 40 дни (Б.а. 1924b)
5. Откакто вече не е млада, В. често се кара със съпруга си. Той

започва да я бие. Тя е отчаяна, съседите са обезпокоени. След един от
скандалите тя плаче дълго, заспива от изтощение, щом се събужда, не
намира сили да стане. В стаята влиза съпругът й, тя опитва да се
изправи от леглото, но се свлича на пода, тялото ѝ се гърчи, тя се
задушава, разкъсва дрехите си, опитва да повърне. Съседите са
изплашени. Решават да повикат лекар. (Алексиев 1977, 27)
И в петте случая домашните скандали са се разгорели до

насилие. Роднините, съседите опитват да помогнат, но се оказват
погълнати от огъня му. Налага се намесата на свещеник, учителка,
полицай, лекар, пресата, обществеността. В други случаи се намесва
съдът, Отечественият фронт, комунистическата партия. За разлика от
роднините и съседите, те са въоръжени с власт, но властта им би била
сляпа, ако не се опира на знание.
Преди всичко свещеникът, учителката, полицаят, лекарят,
обществеността трябва да знаят какво се е случило. Но след като
домашните говорят един срещу друг, те са принудени да търсят
истината за случилото се отвъд думите им, в плана на видимото. Една
синина, едно смутено извинение, едно внезапно ридание, едно
окървавено тяло несъмнено имат значение, но те не са означаващи, те
нямат собствени означаеми, те означават преди всичко констелацията,
към която принадлежат. Сама по себе си синината може да означава
инцидент, риданието - болка, внезапно надигнала се отвътре,
смутеното извинение - просто смут. Щом бъдат съчетани обаче, всяко
от тях вече означава насилие.5
5
Тук и в следващите два параграфа опитах да следвам логиката на специфичните
режими на означаване, формирани през XIX век около патологията (Фуко 1994, 143-
9) и парапатологичните феномени, характеризиращи анормалността (Фуко 2000, 34-
Но тихата, многогласна реч на тези знаци, изписани върху

тялото, не би казвала нищо повече от шепота на едно подозрение, ако
не бъде свързана със знание кой има право. След като конфликтът се е
разгорял, вече всеки е отвръщал на ударите на другия, всеки е нанасял
удари срещу другия. За да не се намесят сляпо, свещеникът,
учителката, лекарят трябва да преценят кога тези удари са преминали
прага на насилието, кога не са нищо повече от самоотбрана, кога са
твърде слаби, за да имат значение. Нещо повече, трябва да сумират
ударите, така че да отсъдят кой е насилникът и кой - жертвата. Но ако
насилието не е преминало прага на престъплението, този обикновен,
всекидневен съд няма да изхожда от норми и няма да води до присъди.
Той ще измерва отклонения от нормалното, което на свой ред ще е
определено от сумиране на случаи, позволяващо да се твърди как става
често, какво се случва обикновено.
Нещо повече, за разлика от присъдите, намесата на един
свещеник, учител или лекар е ориентирана не към случилото се, а към
това, което може да се случи. Защото отклоненията от нормалното
крият кълнове на бъдещи опасности, които намесата би могла да я
подхрани или да премахне. Например в първия случай свещеникът ще
опита да поучава Стефан, но от поученията той ще научи преди
всичко, че Стояна е изнесла скандала от дома и щом се върне, в гнева
си ще я нападне с нож. Тя ще бъде спасена единствено от намесата на
двама работници, наели стая в къщата им. Вестникът от третия случай
ще призове обществеността да вразуми бащата звяр, но дали това няма
да го озвери дори повече? В петия случай лекарят ще установи, че В. е
физически здрава. Но дали тогава пристъпът ѝ не е продължение на
скандала? Или тя вече страда от нервно разстройство? Дали
състоянието ѝ няма да се влоши, ако остане насаме със съпруга си, зад
спуснати завеси на дома им, скрита от бдителните погледи на
съседите? Или напротив, тъкмо тогава тя би се успокоила напълно,
защото нейният пристъп е бил просто театър? От друга страна, не се ли
дължи трагичната смърт на Мария и Катя във втория и четвъртия
случай на една твърде закъсняла, твърде нерешителна намеса?
За да знаят какво може да се случи, свещеникът, учителят,
лекарят трябва да свържат скандала с редици от сходни случаи. Тогава
7).
те ще могат да преценят какво следва да се очаква, какво е вероятно,

кога рисковете на скандала прерастват в опасност от бъдещо
престъплението. Но кои случаи са сходни? Трябва ли да вземат
предвид само случаите на унищожително домашно насилие? Или
напротив, трябва да отчетат също и случаите, в които насилието
угасва, след като е припламнало? В които насилниците се разкайват? В
които жертвите се оказват всъщност коварни? И кога различията
между случаите са твърде големи, за да има сходство, или напротив,
достатъчно малки, за да бъдат игнорирани? Например дали ставащото
между Стефан и Стояна няма да се окаже един от онези случаи, в
които временното разделяне на съпрузите води до помирението им?
Какво, ако бащата от третия случай е озверял от немотията, от
емиграцията, от страданието, преживяно от арменския народ?
Възможно ли е скандалите в дома на В. да са просто труден период,
през какъвто преминават много бездетни семейства?
Мъжкото господство се е превърнало в проблем тъкмо в този
смисъл, защото във втората половина на ХIХ век е станало обект на
намеса от страна на властови апарати като църквата, медицината,
полицията, пресата, изискваща да бъде установена истината, да бъде
отсъдено на чия страна е правото (Foyster 2005, 230-1; Rose 1999, xi,
228).
3. Анормалните
Ако обобщим, за да бъдат установени истината и правото в

един домашен скандал, е необходимо да се знае какво става, доколко
ставащото се отклонява от нормалното, какво може да стане.
Но това знание не може да бъде предписано отвън като
правните и моралните норми. Полицаите, лекарите, свещениците,
обществениците трябва да го изработят отвътре на ставащото като
разпознават констелации от знаци, сумират случаи, измерват
отклонения, очертават прагове, преценяват вероятности. При това те
могат да извлекат от ставащото само неопределени количества, които
не биха могли да бъдат пресметнати, които не биха могли да
придобият спокойната, вдъхваща увереност прозрачност на числата.

Например в случая на Стефан и Стояна свещеникът ще прецени, че той
е вече прекомерно потънал в гнева и пиянството, лекарят в случая с В.
ще сметне, че домашният ѝ живот е станал ненормален до такава
степен, че макар да е все още здрава, тя е вече на крачка от болестта.
Как е възможно да бъде преценена прекомерноста на едно
потъване, на едно твърде голямо отклонение, или дистанцията от една
крачка, отделяща болестта от здравия разум?
През втората половина на ХIХ и първата половина на ХХ век
такива неопределени количества са организирани в своеобразна
кунсткамера - типологиите на анормалните характери. 6 Те са
формирани чрез наслагването на поне три плана: понятието за
характер, формирано под влияние на ренесансовия и бароковия театър
(Greenblatt 1990, 118); типологиите на характерите в модерната
психиатрия, наследили темпераментите на неохипократовата медицина
(Chamorro-Premuzic 2016, 30-31); широката област от парапатологични,
инфракримшнални поведения, които се отклоняват от нормалното и
макар да не прекрачват границите на престъплението или лудостта,
щом се натрупат в серии, щом бъдат организирани в констелации,
разкриват трансгресивно желание, в което може да бъде разпознат
кълнът на бъдеща обществена опасност (Фуко 2000, 33-38).
В началото на ХХ век анормалният характер ще бъде изведен
до психиатрично понятие от Курт Шнайдер, разпознавал го във всеки,
чието поведение "се отклонява от нормалното, причинявайки
страдание на самия него или на другите" (Schneider 1923, 16):
неоправдано потиснатите, излишно несигурните, прекалено
встрастените, погълнатите от прекомерен ентусиазъм, тласканите от
неоправдано променливи настроения, твърде зависимите или
независимите от мнението на другите, слабоволевите, слабонервните,
свръхчувствителните.
Но за да разпознават прекомерността на един ентусиазъм или
излишността на една потиснатост, свещениците, лекарите, полицаите
са имали нужда от нещо повече от понятие. Върху идеалната плът на
6
Тук се опирам на генеалогията на анормалността, реконструирана в (Канушев 2008,
73-80).
понятието, върху абстрактното пространство на типологиите на

анормалните характери е трябвало да бъдат изрисувани типични лица. 7
Тъкмо с това се заема популярната литература от края на ХIХ и
първата половина на ХХ век. Издадената на български език, насочена
към една широка, любознателна и тревожна публика (съставена преди
всичко от съчинения по публична хигиена, нравоучителни беседи и
съвети за бъдещите съпрузи), стремейки да бъде полезна, разбираема,
продаваема, опростява психиатричните типологии на анормалните
характери до следното: в нормалното семейство мъжът е господар, но
всяко господство предполага сила; ако мъжът упражнява прекомерна
сила, тя прераства в насилие, което ще разруши семейното щастие, ще
разруши доверието, ще го направи смешен в очите на съпругата му, ще
я тласне към бунт или невроза (Реклам 1878, 59; Дебе 1886, 15-7, 104;
Кориво 1902, 11; Лухманова 1902, 74-5; Висарион 1925, 5; Д.Г. 1925,
22; Димитров 1939, 5; Иванов 1943, 72); ако обаче силата на мъжа е
недостатъчна, тя прелива в слабохарактерност, която може да бъде не
по-малко разрушителна за семейството от насилието, защото ще
превърне семейния живот във война, в буря, в игра на стихийни
желания (Дебе 1886, 103; Лухманова 1902, 8; Висарион 1925, 6;
Николов 1929, 13, 20). На тази основа, върху този фон популярната
литература за семейството маркира праговете, отвъд които силата на
мъжкото господство преминава в насилие или безсилие посредством
анормалните характери на пияницата, слабохарактерния мъж,
властната съпруга, нервната жена. Техните отблъскващи лица,
неуморно и насладно рисувани от учени, писатели и публицисти, като
мрачни грифони бележат пределите на обширните, многолюдни
територии, обитавани от нормалните семейства, отвъд които започват
пустите земи на престъплението и лудостта.
Опирайки се на това популярно, заразено с фикционалност
знание за анормалните характери, свещеникът от първия случай
7
Дори психиатрите от XIX век използват при диагностицирането на болните гравюри
и впоследствие снимки на типични лица. В края на ХIХ и началото на ХХ век,
благодарение на разширените възможности на фотографията, типизирането на
лицата на престъпниците, психично болните, обществено опасните вече става чрез
сумирането на множество фотографски портрети, чието наслагване откроява
характерни общи черти (Didi-Huberman 2003, 35-44 ; Kittler 1999, 150-2). При все това
популярната и художествената литература все още изглеждат най-ефективната
технология на представяне на тези общи черти (Stephens 2008, 201-14).
разпознава в лицето на Стефан пияницата. Пиянството несъмнено е

грях, но проблемът тук се състои в това, че то се е превърнало в
опасност, която трябва да бъде предотвратена. Тъй като една от
отличителните черти на пияницата като дискурсивна фигура е неговата
непоправимост, единственият изход изглежда развод. Но в такива
случаи църковните норми не предписват разтрогване на брака и тъй
като не е сигурен как да постъпи, свещеникът отнася въпроса до
Духовния съд на Пловдивска митрополия. Съдът решава Стефан и
Стояна да живеят отделно по време на Великия пост, на свой ред
поучава Стефан и му препоръчва да използва времето на поста, за да се
покае. След празниците Стояна се връща у дома, сега Стефан опитва да
я простреля, но ѝ нанася само леки рани. Сега вече Духовният съд е
убеден, че характерът на Стефан е непоправимо увреден от пиянството
и след около още половин година Стояна получава развод. Лекарят на
В. от друга страна разпознава в нейно лице анормалната фигура на
нервната жена и обяснява пристъпа ѝ с това, че житейските кризи,
изострените конфликти, усещането за безизходица могат да тласнат
такива жени отвъд прага на хистерията. Но след като хистерията не се
дължи на органично увреждане, най-ефективният начин за
възстановяване на болната е откъсването ѝ от домашната среда и, ако е
възможно, прекъсването на конфликта. Поради това вместо
медикаменти лекарят предписва на В. развод.
В следващите раздели на тази глава ще опитам да изясня
отличителните черти на анормалните характери, систематично
вплитани в представянето на домашните скандали в литературни
творби от последната четвърт на XIX и началото на ХХ век. В
заключителния раздел ще очертая развитието на проблематизирането
на мъжкото господство след средата на века, свързано с
криминализирането на домашното насилие.
4. Пияницата
В края на ХIХ и първата половина на ХХ век пиянството все

още не е мислено като болест. 8 Но то вече не е схващано само като

порок, както в по-ранните въздържателни движения (Vaillant 2009, 3).
След индустриализирането на производството му в началото на XIX
век, рязко намалило цената и увеличило консумацията му (Aries et al.
1987, 638), медицината и публичната хигиена са натрупали
статистически данни, които показват, че алкохолът е свързан с
престъпления, болести, вредоносна наследственост, че разрушава не
само тялото на пияницата, но и здравето, благосъстоянието, съдбите на
тези, чиито животи са преплетени с неговия, преди всичко на
домашните му (Blocker, Fahey and Tyrrell 2003, 32; Tracy 2007, 34-45,
41; Vleugels 2015, 33-4).
В тази междина отвъд порока, преди болестта, публичната
хигиена представя пиянството преди всичко като прахосване на
жизнени сили, време, средства (Vleugels 2015, 25; Tracey 2097, 9-11).
Тъй като това прахосване противоречи на здравия разум, то е
обяснявано със страст, която не е изначално противоестествена, но се е
разгоряла с такава сила, че е увредила ума и волята. Преди
медикализирането му, понятието пристрастяване служи тъкмо за
маркирането на този праг, отвъд който страстта се превръща в
разрушителна сила (Martin 2015, 11).
Симеон Танчев е увлечен от въздържателното движение,
което се стреми да охранява прага на пристрастяването, да намалява
опасността от преминаването му, да санкционира онези, които са го
преминали.9 В края на 1920-те години той публикува пиеса, която има
за цел да инсценира знанията, от които движението черпи силата си.
Замисълът предвижда да бъдат представени пияница, жертвите му и
въздържател, който посочва пътя към избавлението.
8
Макар да е една от основните мишени на модерната публична хигиена още от XVIII
век, пиянството е медикализирано в началото на 1960-те години, когато се формира
съвременното понятие за алкохолизъм (Jellinek 1960, 214; Dadheech 2010).
9
След световната война въздържателното движение във все по-голяма степен
привлича подкрепата на благотворителни дружества, на обществени организации, на
държавата, която след началото на 1920-те години започва да го подкрепя финансово.
Струва ми се, че широката циркулация на пиесата на Симеон Танчев се дължи тъкмо
на тази публичната подкрепа, за която въздържателното движение се стреми да се
отплати с дейности, които днес бихме нарекли проекти с добавена социална
стойност: сказки, публикации, театрални представления.
Функцията на пияницата Анти се състои в това да се

наслаждава. Неговите мигове на наслада са прекъсвани от жена му
Ерина и децата му, които искат. Той отказва. Понякога ги бие. Те
викат, плачат, молят. Но той следва собствения си ум, мъжествено
противопоставяйки се на знанията на въздържателя, учителя, лекаря,
знахарката и дори на приятеля си:
Те ще ми казват на мене какво е добро и какво е лошо! Бош

лаф! ... Разпищели се, като че аз съм им виновен. Бягах от тях, пък
майка им да прави каквото ще. ... Мене тука [в кръчмата] ми е по-
добре. (Танчев 1928, 18, 4)
Наред със собствения си ум, Анти противопоставя на

въздържателя и лекаря също и аргументи срещу социалната
несправедливост, които могат да бъдат сведени до следното:
земеделието изисква тежък труд, чиято стойност зависи от
неконтролируемите рискове на времето; той може да бъде обезценен
от една лоша година, но дори когато произвежда печалба, държавата
експроприира значителен дял от нея (5-6).10
Макар казаното от Анти да не е свързано със знание за
женското желание, макар той да не иска да знае за женските желания,
думите му са вплетени в дискурсивни отношения, сходни с тези, от
които е произтичало правото на чорбаджи хаджи Пенчо да се
наслаждава на собствеността си.11 Но въпреки това Анти няма право.
Защото това, на което желае да се наслаждава, е алкохолът. Всъщност
знанията, на които се противопоставя, са свързани преди всичко с
вредата от алкохола: че го прави щастлив, защото отравя паметта му,
че макар да го кара да се чувства отново млад, отравя тялото му, че
10
За по-широкия контекст на този аргумент, в който може да бъде разчетена критика
на следвоенните режими на биополитическо управление на бедността виж
(Димитрова 2010). Наред с това в края на 1920-те години българско земеделие е
дребно и трудът в него е доходоносен, преди всичко защото е некапитализиран,
семеен, личен. Същевременно приходите от данъци върху селскостопанската
продукция формират основата на държавния бюджет (Христов 2007, 150-5).
11
Виж глава 2.
вече се е смесил с кръвта му и е преминал в телата на неговите деца,

отравяйки живота им от самото раждане (7, 17, 37-8).
Тъй като Анти противопоставя но знанието за опасностите
на алкохола единствено своите желание и ум, думите му не само не са
правомерни, те са лишени от смисъл, те имат стойност, само доколкото
публиката разпознава в тях признание за пристрастяване, доколкото
говорят за увредена воля, за отровен от пиянство ум, опитващ да се
задържи на ръба на безумието. Този ефект е допълнително усилен от
сдвояването на казаното от Анти с разсъжденията на приятеля му
Цвятко, който внезапно прегръща каузата на въздържанието,
осъзнавайки, че е бил тласнат към алкохола от слабия си характер, от
развратната си жена, от приятелите си, от лошата наследственост
(родителите и на двамата са пиели и пушели от малки, както впрочем и
жената на Анти, която е отказала алкохола под влияние на просветения
си брат и на страданието, което съпругът ѝ причинява на семейството).
Понеже Анти е пристрастен, той не се ръководи от здравия
разум и следователно не е господар на себе си. Но същевременно е
господар у дома. Поради това семейството му в крайна сметка се
оказва подвластно на алкохола. Тъй като жестоката му тирания
изисква средства, Анти пропилява, вместо да натрупва собственост,
той е разпродал имотите си, домашното си имущество, зестрата на
жена си и е натрупал дългове, чиято тежест го притиска дотам, че в
крайна сметка ги изплаща с децата си, като изпраща малкия си син да
слугува на един от кредиторите и продава дъщеря си на друг:
Ерина (отваря вратите и излиза, Анти я затиря сред кухнята, тя

продължава да вика и плаче): Боже! Не виждаш ли, не чуваш ли
безмилните планове на жестокия баща. Той ще да изсуши корена
на своето семейство. Той не се задоволи със земята, а посегна и
на скъпата ни рожба. (Високо.) Виждаш ли, чуваш ли Боже,
изпрати му гръм. Той не мисли, що върши! Боже, запази детето ми!
На тебе се надявам, Боже! Анти (Разпасва пояса и я връзва през
кръста. Взима я под мишка и я занася в стаята. Тя вика и плаче и
там я привързва.) (Танчев 1928, 30-1)
Пред очите на възмутените зрители Анти се е превърнал в

чудовище (Фуко 2000, 110-1). Но в такъв случай публиката не може да
не застане срещу него, защото иначе сама би се показала чудовищна.
Нещо повече, сега вече тя знае, че когато двамата с Цвятко са говорели
за несправедливото положение на селяните и работниците, те са
опитвали да оправдаят жестокия си господар, говорел е всъщност
алкохолът и следователно казаното не може да бъде истина (още
повече, че, както се оказва, Анти и Цвятко всъщност не жадуват за
друг социален ред, те мечтаят единствено да станат кмет и секретар
бирник на селото).
Сюжетът на пиесата е построен така, че да направи видима
необходимостта от намесата на една власт, която да спре Анти, която
да контролира, ограничи, отнеме господството му, защото без такава
намеса семейството му е обречено на гибел: скоро след като е
продадена, дъщеря му умира заедно със своя осиновител, Анти оставя
единия си син да умре, убива другия, убива жена си, опитва да убие
знахарката, взела нейната страна, в крайна сметка се убива сам,
изпивайки с наслада отровното изкуствено вино, което съпругата му е
приготвила, решена да избави семейството си дори с цената на
престъпление.
Но каква власт би могла да се намеси в един дом, за да спре
тиранията на обезумелия от алкохола господар?
Симеон Танчев я въплъщава във фигурата на Емсион, брат на
Ерина, въздържател, просветител и идеалист. При всяка своя поява на
сцената той държи речи за вредата от алкохола, за обречеността на
семействата на пияниците, за нуждата от просвещение, за силата на
разума. Но тези речи не пробуждат съвестта на Анти, не спасяват
Ерина, те не променят нищо. Означава ли това, че са само думи, че са
лишени от сила, че не са нищо повече от преминаване към акт, който в
крайна сметка поражда единствено шум, утвърждавайки със самото си
безсилие състоянието на нещата?
За да придаде стойност на казаното от Емсион, за да
оправдае безсилието на този глас на въздържателното движение,
Симеон Танчев съчетава речите му срещу пиянството с гневни
инвективи срещу всички, които го експлоатират за сметка на
общественото здраве: кръчмарят, който печели от порока на Анти и

надписва сметките му; кметът, който купува на безценица двора му;
капиталистите, които се възползват от това, че тютюнът и алкохолът
позволяват на работниците да забравят мъката си; селският лекар,
който първоначално предписва на болните греяна ракия, за да ги
лекува скъпо, щом болестта им се влоши (впрочем след кратък
разговор с Емсион, заплашил го с призраците на Ботев и Левски,
лекарят се разкайва, признава вината си и пожелава смъртта, но в
крайна сметка се ограничава до това да даде на Ерина пари за мляко;
Танчев 1928, 16-18).
Тези инвективи трябва да покажат, че ако просветеният
въздържател Емсион не може да противодейства на чудовището, в
което се е превърнал Анти, то е, защото алкохолът е проникнал в
кръвта на социалното тяло, отровил е обществения живот, тласнал е
към ръба на безумието самия публичен разум. 12 За да се
противопоставят на тази обобщена чудовищност, просветените
въздържатели трябва да се борят срещу света.
Представянето на въздържателното движение като борба с
"всичко лошо в живота" (18) предполага крачка отвъд знанието за
опасностите от алкохола, отвъд публичната хигиена, към един идеален,
въобразяван, мечтан живот без нищо лошо. Една невъзможна крачка.
Тази крачка всъщност е белязана от двойна невъзможност,
защото тя не може да бъде направена без жените. Поради това тя
изисква въоръжаването им със знанията на публичната хигиена.13
Ерина е била непросветена, следователно слаба и поради това не е
имала сили да избегне трагичната си участ. Но ако жените се
образоват, ако се посветят на въздържателното движение, ако се
грижат за публичната хигиена, те могат да избегнат подобна участ и
вероятно да спасят други.14
12
Критиката на вредоносните ефекти на капитализма върху общественото здраве е
общо място на публичната хигиена от първата половина на ХХ век, особено остро
застъпено в литературата, повлияна от фашизма (Димитров 1939, 31; Иванов 1943,
111-2; виж глава 4).
13
Анализ на публичната хигиена като елемент от модерната биополитика виж в
(Христов 2010, 84).
14
За хигиена та като режим на овластяване на жените виж (Foucault 1997, 97).
Струва ми се, че пиесата на Симеон Танчев е опитвала да

черпи символна енергия тъкмо от това преобразуване на анормалната
фигура на пияницата в невъзможна крачка отвъд, към социален ред,
който овластява жените. Тя е зле написана, мъчителна за читателя,
немалко реплики в нея трудно могат да бъдат изречени на сцената, без
да предизвикат недоумение или смях, но въпреки това грижлива
женска ръка е нанасяла върху екземпляра, запазен в Университетска
библиотека, корекции, които да направят подобни реплики по-лесни за
произнасяне.
Преди почти половин век Илия Блъсков, автор на тематично
сходна, дори по-популярна повест (1879b, 1890), е мечтаел за бунт
срещу алкохола като този на жените от Охайо:
Женската война против ракията избухна през 1874 г. в Охио и се

разпростря в цяла Америка. Защото мъжете пиеха без мярка
ракията, тамкашните жени се сговорили да опустошат всичките
кръчми, да изтикат из тях кръчмарите и да ги принудят да се
оставят от този вид алъш-вериш. С радост и песни потеглюват те
към кръчмите, дето и с добро, и със зло най-сетне сполучиха да
затворят всички кръчми, при това и няколко бъчви ракия отидоха
на гюрултия - източиха ги на пътя. ... Такива жени по нас ги няма,
но в Америка са твърде много. Там те с умните си приказки правят
големи добрини на населението; но там и повечето мъже са
разумни. ... От пиянството на мъжете теглят повече клетите им
жени; следом те имат право да употребяват всякакви средства, за
да ги отвърнат от това пиянство. (Блъсков 1879a, 13-15)
Може би спектаклите на алкохолната чудовищност,

поставяни от междувоенните въздържателни дружества въз основа на
пиесата на Симеон Танчев, са карали публиката да предусеща, да усети
необходимостта от бунт на жените, да фантазира овластяването им, да
преживее една конкретна утопия за нов семеен ред.
5. Слабохарактерният
Слабохарактерността принадлежи към областта на

всекидневното знание. Тя преминава границата на понятизирането в
началото на ХХ век, когато Пиер Жане опитва да отграничи от
неврастенията, вероятно най-разпространената психиатрична диагноза
в началото на ХХ век, един по-общ механизъм на анормално
поведение. Жане открива този механизъм в недостатъчния резерв от
психична енергия, който нарича психастения (Janet 1903). След Жане
психастенията е схващана като разпръсната причинност, която може да
бъде разпозната далеч отвъд областта на неврозите, в случаи на
неувереност, ниско самочувствие, прекомерна тревожност, ненужно
вглеждане в себе си (Gruhle 1937; Schneider 1923). Понятието се радва
на известна популярност до средата на ХХ век, но тъй като най-
известната му трансформация е психастеничният тип на Ернст
Кречмер, който го свързва с набор от физиологически признаци
(Kretschmer 2007, 464-8), след Втората световна война то е
маргинализирано заедно с изследванията на връзката между
психичните болести и физиологическата конституция (Russell and
Hersov 1983, 196), за да се завърне закратко в DSM-II, където
психастенията е мислена като поведенческо разстройство,
характеризиращо се с лесна уморяемост, ниско ниво на енергия, липса
на ентусиазъм, отчетлива неспособност за наслади, прекомерна
чувствителност към физическо или емоционално напрежение (DSM-II
1968, 43).
Българската книжнина върху семейството от края на ХIХ и
първата половина на ХХ век е силно повлияна от немската
психиатрия.15 Но за да опише начините, по които астеничният тип се
проявява в семейния живот, тя вписва в понятието всекидневните
знания, от които то е било абстрахирано. Преди всичко, знания за това
как редът у дома може да се срине във война. Описанията на подобни
сривове често отпращат към литературни творби, в които те са били
15
Виж например (Герлинг 1940, 7; Иванов 1939, 11; Д.Г. 1925, 26-27).
инсценирани.16 Българската литература представя различни домашни

войни, сблъскващи братя и сестри, деца и родители, водещи до
разруха, до помирение или до нищо, чийто залог обикновено е
разделянето на общото, схващано като богатство или труд. 17 Но той
може да се състои също и в желанието на господаря на дома, както в
творбите, организирани около конфликт между снаха и свекърва.18
Популярната книжнина върху семейството се съсредоточава върху
тъкмо такива конфликти и слабохарактерността е възлов елемент на
представянето им. Както в художествената, така и в популярната
литература тя изпълнява двойна функция: от една страна обяснява
срива на реда с неспособността на господаря на дома да го наложи; от
друга страна отграничава слабото, безволево, немощно тяло на
господаря от реда, който представя като господстващ независимо от,
всъщност тъкмо благодарение на срива му. Ще опитам да изясня тези
функции въз основа на една странна фраза на Свилен, неспособния
господар на дома от Свекърва, една от най-успешните пиеси на Антон
Страшимиров (1907).19
Отвеждат жената и детето на Свилен. Той иска да ги спре. Но
е заплетен във възел от противодействащи сили: майка му, която го
тегли назад, деверът Кереков, който го е нарекъл поплювко, желанието
да защити мъжествеността си. Така че застава на стълбите на дома си,
без да ги препречва и се противопоставя с въпрос на другия, срещу
когото не е намерил сили да застане въпреки телесната си мощ:
16
Дори учебниците по психология от края на ХIХ и началото на ХХ век все още
илюстрират понятията си предимно с примери от художествената литература. Виж
например (Попов 1894; Томов 1934).
17
Например мирът в дома на дядо Дичо е разрушен, когато Рада се стреми да участва
в общия живот, не както ѝ е отредено, отказва да меси хляб и започва да носи
празничните си дрехи в делничен ден (Георгиев 1980); в рода на Гераците - от
несправедливото разпределение на богатството, в дома на Марьола от Татул - от
нуждата да бъде запазено неразделено оскъдното имущество, без което семейството
би било обречено на бедност (Караславов 1964).
18
Тази функция на мъжкото желание се запазва дори в пиеси от този микрожанр,
писани от жени, например в Свекърва на Ана Карима (1930).
19
Свидетелство за символната енергия на тази фраза би могло да бъде дори това, че
тя живее извън пиесата. Аз я знам от дете и всъщност бях изненадан да открия, че
произхожда тъкмо от творбата на Страшимиров.
Бате Павли, на орехи ли играем? (40).
Би следвало да постави под въпрос действията, обвиненията,

правото на другия. Но измежду всичко това е избрал орехите, за които
не е ставало и не може да става въпрос. Поставил е празен въпрос,
чийто смисъл в крайна сметка зависи от 'ще играем ли' и макар в
думите му да може да бъде дочут конфликт, той е изместен в едно
игрово пространство, паралелно на ставащото. При това този конфликт
е свързан с едно 'ще,' което се отнася до миналото, което предполага
едно бъдеще в миналото, лишено дори от нестабилната времева
локализация на бъдеще предварително време, защото изразява едно
вече отминало, невъзможно бъдеще.
В резултат на това двойно изместване на конфликта - към
игра, която не се играе, към бъдеще, което е вече пропуснато -
празният въпрос на Свилен придобива особена функция: той показва
невъзможността му да постави под въпрос действията на другия, той
означава немощ. Поради това въпросът е лишен от стойност. Свилен
не казва истина, той няма право и думите му пропадат по стълбите
като безсилен глас, като безсмислен остатък от едно признание, че
мъжествеността е сила, която му липсва и която другият има.
Този празен въпрос ще продължи да се възвръща в пиесата
като суверенен инцидент (Didi-Huberman 2005, 147). Той ще се
превърне в заявление, щом, след като вече е изгубил жена си и детето
си, след като е разрушил семейството си, Свилен се пита какво
всъщност се е случило и дали е можело да бъде друго:
Свилен (ходи). Да видим на орехи ли ще играем ние тука. Кракът

им вече няма да стъпи в къщата ми!
Костанда. Хората, чедо-о, какво ще рекат хората! Боже! Боже!
Свилен (ходи). Какво щели да рекат хората. Да казват, каквото

щат. Аз съм мъж. Мъж съм и нехая от никого. Няма да играем на
орехи! (41)
...
Дафинка. Разбира се. Най-после ще идете утре и ще кажете на

госпожа Дечка да се поиздигне тъй, малко над живота.
Свилен. Кой аз ли? Никога! (Ходи.) То се свърши, госпожице. Ха,

на орехи ли ще играем? (43)
...
Дафинка (отдръпва се и му се заканя). Да не си позволявате! Най-

добре е да затворите майка си в кухнята, при слугинчето, после да
идете при жена си и да ѝ искате прошка.
Свилен. Предпочитам да умра! Няма да играем на орехи! (62)
Но тези заявления на Свилен, че е мъж и господар у дома, че

волята му всъщност е била да стане или да остане така, са свързани с
безсмисления въпрос, с който е опитал да препречи пътя на другия.
Вследствие на това те са заразени с немощ, изпъкваща допълнително
на фона на силните, може би дори агресивни отговори на другия:
Гласът на Кереков. На орехи!
Свилен. Върнете се, ви казвам!
Гласът на Кереков. Затвори се, нещастник, и скрий се в полите на

майка си!
Свилен. Добре, много добре! (Затваря вратата.) Най-после и аз

мога да се разсърдя! (40)
Но защо другият не е насилник?

Правото на Кереков вече е изработено в пиесата чрез
представянето на един домашен ред, артикулиран като серия скандали.
Ще го илюстрирам с фрагмент от началната сцена на пиесата:
Гласът на Дечка. Чух, чух ― затвори сега, че вее.

Костанда. Дано те отвееше, боже, прости ме! От чия къща ме

пъдиш, мари?
Гласът на Дечка. Кой те пъди бе, мале. Затвори само вратата.
Костанда (затваря вратата). Да ти се е затворила тя и никога да не

ти се е отваряла! (5-6)
Скандалите между жените в пиесата са изградени като

вариации на един общ модел: снахата Дечка казва нещо обикновено,
свекървата Костанда го преобръща срещу нея, като острие; при това
Костанда или вписва в отговора си едно 'не,' чиято прекомерна сила
надхвърля нещата, за които се говори и оттук изразява едно обобщено
отхвърляне, отхвърляне на снахата като такава, или приписва на
снахата искане да каже нещо нередно, осъдително само по себе си,
осъдено от самото себе си; Дечка отговаря или с осъждане, или че не е
искала да каже това; но Костанда с лекота превръща осъждането в
желание да каже нещо осъдително, обясненията на Дечка какво
всъщност е искала да каже закъсняват след осъдителните интенции,
които свекървата ѝ приписва, така че в крайна сметка снахата опитва
да намери изход от скандала в срив: възгласи, че не може повече,
побягване, плач, скриване в къщата, в стаята, в леглото, в нервната
болест, която лекарят диагностицира като омраза към живота, изпод
привидно спокойна повърхност на който непрекъснато я пронизва
осъждащият поглед на другата.
Домашният ред, артикулиран от несекващите скандали, може
да бъде сведен до това, че двете жени живеят заедно, но една срещу
друга. Така че господарят на дома е принуден да избира между жените,
с които е свързан животът му. Но той всъщност не избира: донякъде се
застъпва за жена си, доколкото пита майка си "пак ли," "защо я ядеш,"
оплаква се, че не го оставят на спокойствие и дори решително разлива
кафето си в подноса; донякъде взима страната на майка си, съветвайки
жена си да си запушва ушите, да обръща гръб, да не чувства в крайна
сметка чак толкова. Но в очите на публиката Свилен всъщност няма
избор, защото възможността поведението на Костанда да бъде
разглеждано като правомерно е предварително блокирана от
прекомерността на нападките ѝ, превръщащи всяка дума към снахата в
рана, от лицемерието ѝ пред чуждите хора, пред които хвали снахата

също така прекомерно, както я напада насаме, от прогонването на
акушерката, повикана да помага при раждането на сина им, на когото
Дечка е възлагала напразни надежди за мир у дома, защото Костанда
вижда в лицето на лекаря не знание, способно да овладее болестта, а
мъжки поглед, проникващ в тялото на снахата. Да се вижда ставащото
от перспективата на свекървата би предполагал слепота за насилието,
лицемерието, знанието, истината, такъв поглед би бил възможен само
благодарение на слепота, предварително разрушила стойността му.
Поради това правото в пиесата е разпределено асиметрично, то е на
страната на снахата, учителка.
След като господарят на дома не може да вземе страна на
фона на дотолкова контрастно разпределено право, неговото
безучастно участие в домашните скандали в крайна сметка изразява
невъзможността му да направи избора, който е трябвало да направи. То
отново изразява немощ.
Пиесата е устроена така, че да покаже, че тъкмо тази немощ е
била причина за страданието на семейството. След като деверът
отвежда жена му и сина им, за да ги спаси, в хода на действието
настъпва неочакван обрат, предизвикан от намесата на Дафинка, млада
жена, която заедно с майка си е наела стая в дома на Свилен. Образът
на квартирантката е изграден в контраст на този на Дечка. Освен
другото, тя живее на квартира, защото се крие от срама на любов,
която не е завършила с брак, с пристрастен към хазарта военен. Свилен
започва да ухажва Дафинка, тя играе с него:
Свилен. Е-е, че той [офицерът] тогаз… Ха-ха-ха! Той трябва да е

като кукла, ха-ха-ха! Е, него ще вземете ли?
Дафинка. Щом пристигне, подръка и пред олтара: венчает се раба

божия Дафинка… Свилен. Вий все се смеете. (Гледа настрани.)
Дафинка. За сватбата ми ще трябват мебели. (Свилен не се

обръща.) Кога ще купите мебели, ви питам?
Свилен (без да се обръща). Защо ми са, госпожице?
Дафинка (тупа с крак). Тъй ли се отговаря на дама? Прав! (Свилен

се изправя като войник.) Мирно! (Оставя му цигарата на

прозореца.) Такива космати ръце… (Оправя му ги.) С плесници да
гони мечки из балкана, а не може да укроти майка си. (60-1)
Квартирантката отговаря с 'не' на желанието на Свилен,

показва несигурността на желанието си, увлича го във въображаема
конкуренция с друг. Господарят на дома се е оказал тъкмо в позицията,
в която възрожденската хумористична преса е откривала корена на
семейните скандали, причините за които неизменно е откривала у
жената. Нещо повече, възрожденската публицистика е привиждала в
женските искания скрито желание за власт и е опитвала да го
представи чрез дискурсивната фигура на въоръжената с мода жена,
владееща мъжкия поглед. Но квартирантката не просто инсценира тази
фигура, тя играе ролята на военен, който заповядва и изисква
подчинение и вместо да ѝ се противопостави, вместо да изиска от нея
да се държи като жена, вместо да се държи с нея като с жена,
господарят на дома ѝ се подчинява:
Мирно! (Свилен се хили, застанал като войник.) У-тре ще ку-пи-те

ме-бе-ли!
Свилен. Слушам, госпожице!
Дафинка. Ма-рш! Раз-два-три! Сто-о-ой! Значи, утре ще купите

мебели.
Свилен. Слушам! Цигарата ще ми угасне, госпожице.
Дафинка. Мирно! Внимавайте какво ви се заповядва! Други ден аз

ще нареждам горе мебелите, а вий ще заповядате на майка си да
стои долу, при мама.
Свилен. Слушам, госпожице. (61)
Редът, изискващ затварянето на женското желание в дома, е

вече минало. Играта на власт вече показва не едно малко женско
престъпление, не кълновете на бъдещо нещастие, а единствено това, че
Свилен е влюбен. Нещо повече, подчинението е излекувало немощта

му. Окрилен, той заповядва на майка си, заявява ѝ, че е гост в дома му,
забранява ѝ да пречи на квартирантката и изплашена от това, че синът
ѝ може да се ожени за Дафинка, Костанда се разкайва и моли за
прошка снаха си. Мъжкото господство е възстановено.20 Семейството е
отново щастливо.
В крайна сметка пиесата артикулира семейното щастие като
функция на мъжкото господство. Но тъкмо поради това слабостта на
мъжа е представена като анормалност, скандалите - като неин признак.
Същевременно свързването на мъжката власт със семейното щастие е
видоизменило отношенията, от които е изтъкана. Както опитах да
покажа в предходната глава въз основа на представянето на домашните
скандали във възрожденската публицистика, всекидневното знание я е
свързвало с желанието на господаря на дома да се наслаждава, с
фантазията, че жената иска, каквото той има, с един здрав разум,
противопоставен на знанията, с които свещениците, учителите и
лекарите се намесват в домашния живот. Но в пиесата на Антон
Страшимиров насладата на мъжа се е оказала невъзможна, докато не
осигури щастието на семейството. Нещо повече, Свилен опитва да
спечели квартирантката чрез това, което може да ѝ даде - съпруг, дом,
мебели, но фантазията му, че тя иска, каквото той има, вече изглежда
слепота за нейното желание, за това, че тя обича друг и че играе с
желанието му, само за да поправи поне нещо в "този мазнишки свят" -
несправедливостта, която е извършил срещу жена си. Както чорбаджи
хаджи Пенчо, Свилен се стреми да следва здравия си разум, да
разсъждава сам, но разсъжденията му са всъщност мисли на друг, на
негов колега, изпъден юнкер. Същевременно слабостта му е
противопоставена на силата на девера Кереков, учител и син на учител,
който прави, каквото трябва, за да спаси сестра си, следвайки съветите
на лекаря. Фигурата на господаря на дома, противопоставящ на
знанието собствения си разум, е станала комична.
Антон Страшимиров се е надявал пиесата му да илюстрира
една от отличителните черти на българската народопсихология,
20
Макар Свилен да е вече господар у дома, пиесата оставя нерешен въпроса дали
слабостта му е излекувана, след като си е върнал силата благодарение на това, че се
подчинява на желанията на квартирантката.
овластеността на майката (Страшимиров 1918, 54). Според

Страшимиров тя произтича от собственост: децата в българското
семейство са преди всичко на майката (54-55); тъй като работи наравно
с или дори повече от мъжете, тя има властта на стопанка на дома,
която упражнява посредством синовете си дори след като те са вече
женени (54-55). Страшимиров е убеден, че тази женска собственост
уравновесява мъжкото господство и поради това българското
семейство никога не е било патриархално (56-57).
Макар често да е четена в такъв ключ,21 народопсихологията
не дефинира същности, тя задейства игра на различия между народите
или дори вътре в народа, който у Страшимиров се е разпръснал на
мизийци, тракийци, македонци, рупци, шопи. Както в пиесата, така и в
народопсихологическите си съчинения той опитва да използва тази
игра на различия така, че да отграничи традиционния ред в българско
семейство от патриархалния ред на мъжкото господство, който
приписва на останалите балкански народи и в който не вижда нищо
повече от отживелица, от минало, което трябва да бъде оставено да
отмине. Но, както показва случаят със Свекърва, ограничаването от
този надживян ред изисква инсценирането на един немощен глас,
който повтаря празните си въпроси пред войната, разразила се между
близките му. Гласът на слабохарактерния господар на дома.
5. Лошата жена
През XIX век разчитат на минералните води, за да лекуват

нервни разстройства (Shorter 1997, 149). Тъй като такова лечение
изисква средства, то не е достъпно за бедните, които попадат по-скоро
в психиатрични клиники, щом неврозите им придобият сила,
смущаваща семейния живот. Поради това минералните курорти
функционират като механизъм на класово деление, те отделят
останките от някогашната аристокрация, едрата и средната буржоазия
от нисшите класи, с които в града животите на благоденстващите
21
Виж например критиката на народопсихологията в (Еленков 1998; Хранова 2011).
За алтернативни прочити виж (Иванова 2011; Кюркчиев и Мартинова 2018).
неизбежно се пресичат.
Но тъй като курортите очертават класово разграничение, те
правят възможно трансформирането на териториалната мобилност в
социална. Тъкмо възможността да прекрачи границата, която го отделя
от доброто общество, е привлякла и румънското семейство, описано в
разказа на Васил Попович "Един епизод от Мехадия" (2000, 198-240).22
През 1860-те години Мехадия е един от престижните австро-
унгарски балнеологични курорти. Центърът на централния площад е
маркиран от фонтан с минерална вода, украсен със статуя на Херкулес
от черен мрамор.23 Двамата обикалят фонтана, през няколко крачки
спират, съпругата казва на съпруга си:
Да се поклоним. (205)
Такава фраза е може би прекомерна, но тя би могла да бъде

разбираема във време, в което все още не е напълно угаснала
характерната за XVIII век практика да се отвръща на изкуството с
малки частни ритуали на преклонение (Бенямин 2000, 135). Тук обаче
думите и поклоните са се огънали под натиска на връзката им с нещо
видимо, с нещо, което приковава погледа - тя го води за носа, впила
ноктите си до кръв.
Тъй като фразата ѝ е обусловена от сила, вместо да отпраща
към познати, макар и вече остарели практики на преклонение пред
изкуството, тя се е превърнала във властна реч, чиято стойност е
сравнима със стойността на изказвания, които всъщност биха могли да
я заместват, като 'подчини ми се' или 'признай' (доколкото той трябва
да се поклони на една опредметена и следователно отчуждена
мъжественост). Но такава властна реч предполага право, каквото
съпругата няма. Тя не може да изрече 'да се поклоним,' без да отрече
22
За историята на този разказ на Васил Попович виж (Аретов 2000).
23
Богдана Паскалева ми обърна внимание на това, че в античността Херкулес е
интерпретиран също и като парадигматичен образ на мъжа, който се подчинява на
жена си.
собственото си право, както ако правеше самопризнание в тирания.

Поради това фразата ѝ поражда ефект на неправомерност,
недопустимост, безсмисленост, тя има единствено значението на
насилие, ловко преобърнало съотношението на силите, пораждайки
комичен ефект. Защото двамата са окръжени от публика, която
прелива от смях, докато той, протестирайки, се покланя отново и
отново.
Какво се е случило?
По време на пристигането си те вече са си разменяли удари,
били са вкопчени в косите си още във файтона, глухи за плача на двете
си деца. Полицията ги е разтървала, но те са продължавали битката си
с погледи, с жестове, защото той е наместил шапката си така, че да
изпише върху лицето си непокорно мъжество. След като тя го е
принудила да се поклони, той като че признава поражението си:
- Ох, проклето, ще ми откъснеш носа, пусни ме ти казвам!
- Обещай ми - извика жена му, - че догдето бъдем в Мехадия, ще

ми изпълняваш заповедите безпрекословно, ще ми служиш на
прищевките немедлено и точно. (206)
Публиката вече знае какво иска тя. Скандалът е оголил онази

сила, която всекидневното знание за мъжкото господство открива под
повърхността на всяко женско избухване - желанието за власт. Но да
изискваш подчинение на прищевки е също толкова нередно, колкото
да принуждаваш към преклонение. В сцената вече се е намесил
полицай, който опитва да възстанови реда:
- Мадам, имам длъжност да ви наумя да не правите безпорядъци и

шум, защото, видите ли, тук не сте сами, тук има и други господа,
които се нуждаят от съвършена тишина и спокойствие, а вий с
вашите глъчки и безобразия им ги отнемате.
- Махни се - отговори разлютената тигрица, - никой не докача и не

безпокои твоите господа, нека си гледат кефа. Аз имам разправия

с мъжа си, със собствения си мъж, разумя ли ти? Той ми е мъж, аз
негова жена, имам право да си го накажа за непослушание. (207)
Докато всекидневното знание за мъжкото господство, което

опитах да представя въз основа на възрожденската публицистика,
предполага семейство, непроницаемо за чужди погледи и външна
намеса, тук тази непроницаемост е вписана в претенция за едно
немислимо право на насилие. Непроницаемостта се е превърнала в
жалузи, в завеса, прикриваща домашна тирания.
Всъщност в дискурсивната икономия, в която е вписан
разказът на Васил Попович, няма значение какво се е случило.
Значението на ставащото зависи по-скоро от въпроса каква е тя.
"Болна," прошепва мъжът на полицая, но същевременно допълва
"раздразнителна, опъчна." "Разстроени нерви," подсказва полицаят,
който този път ще се види принуден да отстъпи безсилно. Изпратен да
търси квартира, съпругът се е приютил в кафене, където опитва да
говори за друго. "Лоша, много лоша жена,"24 отбелязва, щом вижда, че
жена му го е открила. "Защото е болна," отговаря събеседникът му.
"Аз съм болна," казва тя, малко след като е връхлетяла в кафенето.
Ако е наистина болна, макар да е нередно, поведението ѝ би
било разбираемо. То би било обусловено от едно вътрешно
пропукване, дължащо се може би на пренапрежение на нервите, на
дисфункция на половата система, на увреждане в мозъчната кора,
както все още обясняват неврозите в края на XIX век (Shorter 1997,
138). Макар битките със съпруга ѝ да нарушават обществените норми,
ставащото все пак би било нормално, също както са нормални
нервните болести, които според тогавашните оценки засягат
значителен дял от дамите от доброто общество (Shorter 1997, 143).
Съпругът ѝ не би бил жертва, той би се жертвал, те в крайна сметка
биха се оказали едно нормално семейство, чийто живот има неравен
ход, защото преминава през трудности. Редът би бил възстановен,
макар ѝ с цената на вписването на съпругата в една извънредна
24
Детайлна критика на дискурсивната фигура на лошата жена виж в (Даскалова и
Назърска 2007; Даскалова 2020).
категория.
Но истината за болестта ѝ не може да бъде установена без
диагноза, без намесата на една медицинска власт. Тъй като последната
остава безучастна, публиката, чийто поглед е прикован от ставащото,
трябва да реши каква е жената предварително, без да се радва на
сигурността, гарантирана от авторитета на науката. Такова решение
обаче изисква нещо повече от позоваване на мъжкото господство:
Тук едни разказваха подробности на дневните приключения,

разумява се, с разни преправки, притурки и стилистически
украшения, там обсъждаха философически причините на
слученото, по-нататък разсъждаваха за социални въпроси,
вследствие от дневните впечатления и т. н. Мнозина поддържаха
идеята, че за всичкото зло през деня е послужила лошата отхрана
на обществото, в което са живели и образовали тия творения;
други налягаха на темперамента на хората и на всяка единица
особно. В някои кръговци въпросът се решаваше много по-кратко и
определено - с думите "обществен разряд". В други пък
утвърждаваха, че всичките сцени през деня не свидетелстваха за
друго, освен за стремлението на женския пол да се еманципира от
тиранията на мъжете. При това някои събеседници поддържаха
авторитета на жената наравно с авторитета на мъжа; други пък
изказваха противното, основавайки се на св. Писание и на
неговите думи: "жената да се повинува на мъжа си". (215)
Мъжкото господство е свързано със семейния и моралния

ред, но то същевременно е оспорено като тирания, то е атакувано с
искания за равноправието на жените и макар спорът да не е решен,
всъщност тъкмо защото е нерешен, то е станало спорно. Поради това,
за да определи каква е жената, публиката съчетава позицията си по
отношение на мъжкото господство с разсъждения за обществото,
класите, характерите. Но тези разсъждения също се разпръсват в
спорове:25
25
Споровете преминават в морална паника, доколкото публиката в крайна сметка
достига до съгласието, че случилото се показва моралния упадък на модерното
общество.
[Дали] наистина [беше загрижена за съпруга си], или искаше само

тъй да лъсне в очите на хората и в тоя цвят, това беше нейно
знание; никой психолог не би можал да откаже, или да утвърди
едното и другото. Истината си личеше от самото нейно положение
и от приноската ѝ в обществото. (238)
В крайна сметка споровете са решени посредством

свързването на фигурата на жената с парадигма от признаци на
анормалност, артикулирани чрез наслагването на знанието за
нормалното семейство върху плана на поведението й: тя е нехайна към
децата си; воюва със съпруга си, вместо да му се покорява; третира
богатството му като свое; прахосва го за модни дрехи и украшения,
чиято единствена стойност е да отразяват женското желание;
претендира да е равна на доброто общество, обществото на добрите
класи, макар да не принадлежи към него; леконравно се увлича по това
да бъде желана, да играе с желанието, вместо да го вложи в съпруга си.
"Безобразие," заключава единодушно разсъждаващата публика.
Такива признаци не означават болест. Но показват, че тя
отхвърля начина на участие, предполаган от едно нормално семейство.
Поради това в тях вече може да бъде разпозната нейната участ,
кълновете на бъдещото ѝ пропадане. След дори по-шумен скандал
съпругът ѝ, който този път е победил, като е откъснал обиците от
ушите ѝ, изчезва. След няколко дни тя е принудена да го търси,
унижавайки се да разпитва в кафенетата и да наднича в хотелските
стаи. Намира го с помощта на благодетел, който го е забелязал в
курортния клуб и заблудена, че е проиграл средствата им, грабва
парите, натрупани от картоиграчи върху близка маса. Ето, че вече е
извършила престъпление. Съпругът ѝ изчезва отново, изпраща писмо,
че е решил да се самоубие, тя опитва да поправи престъплението си с
помощта на благодетеля, който се възползва от случая, за да я ограби,
остава още известно време в курорта, жали мъжа си, но не ѝ вярват,
опитва да създаде познанства, но я отбягват, опитва да се лекува, но,
според разказвача, само "за да покаже, че уж страда."
След като семейството вече не може да бъде мислено като
непроницаема вътрешност, след като непроницаемостта му вече

привлича подозрителни погледи, вместо да кара чуждите очи да се
извръщат, пропадането на жената вече не е самотна участ. То е
предизвикало участието на доброто общество и поради това се е
превърнало в обществен проблем. От самото начало скандалите са
прелели отвъд семейството ѝ, в чужди домове, те са предизвикали
спорове на чия страна е правото, на свой ред разгорели се в скандали
(дори в присъствието на "хора и слуги"), подир които остава следа от
щети: бити съпруги; шамаросани съпрузи; цели семейства, оставени
без вечеря; цели богатства, прахосани, за да компенсират
непризнаването на равноправието на жената; румънски нотабили,
тайно напуснали курорта, за да се спасят от срама, с който би могла да
ги инфектира сънародничката им. Поради това доброто общество
незабавно изисква от полицията да се намеси, за да защити
обществения ред и да спре жената да вдига скандали на съпруга си
(впрочем колко крехко трябва да е станало мъжкото господство, за да
се налага да разчита на полицията). Тъй като полицията отказва да се
намеси, защото не е сигурна дали жената не е нервноболна, доброто
общество се заема да я санкционира само:
Него ден локантите ечаха от веселото настроение на обществения

хумор. Най-много забави и разсмя обществото младий и веселий
офицерин, който неподражаемо копираше господина и фуриозната
му жена. ... Смяха се дори и келнерите от локантата, гдето
обядваха офицерите. ... Тя току се оглеждаше в отсрещното
грамадно огледало, оправяше си бонето на главата, дрехите,
кършеше се дотолкова, щото най-сетне сполучи да извика
вниманието и явните насмешки на съседките си, две-три немкини и
сръбкини, повидимому, които почнаха да си шепнат, да си
подмигват една на друга, сочейки с очи на речената дама. Но
дамата, ако и да усещаше лукавите им погледи, преструваше се,
че нищо не види, не чува и не знае. ... Продавачите ѝ се смееха,
помощниците им се подиграваха и се гавреха с нея, подмитаха я,
пращаха я за зелен хайвер. ... [Отбягваха] от нея, като от
заразителна чума, поради което речената претърпя не малко яд и
насмешки от младите и от старите, които я бяха изучили до кост и
под нехтите й. (219)
Тя не е осъдена, но е подложена на непрестанен съд, не е

затворена, но е наказана с хиляди малки рани, твърде повърхностни, за
да бъде търсен насилник, но сливащи се в едно разрушително
всекидневно насилие. В крайна сметка е принудена да си тръгне,
изпратена от насмешливите погледи на доброто общество, като
пропаднала жена.
Тя си тръгна среди един триумф от насмешките на немските

войници, болни от разни гнусави болести, и от зевзеклиците на
останалите зевзеци и чапкъни, които най-сетне бяха опитали
всичката ѝ морал. В тоя случай човек трябваше да види онова
безсрамие, с което тя гледаше на тях и заминуваше, като че
всичко това да се не отнасяше до нея, а към някого другиго. (238)
Нейните прелюбодейства са вероятно фантазия на публиката,

фантазирана от разказвача. Но въпреки това те имат стойността на
истина, защото признаците на анормалност са очертали върху тялото ѝ
чертите на лошата жена. Медицината, психиатрията, социологията
вече са свързали тези черти с физиологически отклонения, с отровната
утайка на дегенерацията, с неуместното или нестабилно поведение, с
облеклото, привличащо погледите, но преди всичко с едно прекомерно
силно, откъснато от семейния ред желание, което, в случай че не бъде
овладяно, може да се превърне в разрушителна сила, да насочи жената
към социална траектория, отвеждаща към хистерия, лудост,
престъпление, проституция (Lombroso and Ferrero 2004, 115, 202, 222;
Didi-Huberman 2003, 85-87; Фуко 2000, 326-30). Тези знания са се
просмукали в популярната книжнина, в пресата, в литературата. 26
Благодарение на тях публиката, макар дори да не опитва да разбира
жената, макар нейната вътрешност да остава непроницаема, вече знае
каква е тя. Тъкмо затова вижда в участта ѝ не трагедия, а решение на
проблем, прекратяването на една невежливост, неблаговъзпитаност,
обществен срам, деморализация, безобразие. Това знание ще преследва
жената като сянка, дори след като напусне курорта. По пътя към дома
ще се наложи да пренощува, но тъй като ще разпознават в облеклото,
26
Особено подходящ пример за това са някои от повестите на Панайот Керемидчиев
(виж например 1919а; 1919b; 1919c).
поведението, речта ѝ мрачната сянка на анормалността, хотелите ще ѝ

отказват стая.
Днес, след като психиатричното знание е изгубило
някогашната си сигурност, вече не можем да не видим, да не усетим,
че инсценирането на фигурата на лошата жена в разказа на Васил
Попович се е разгърнало върху фона на една всекидневна, банална,
дребнава жестокост, от която понятията на психиатрите са били
пречистени, но чиито петна избиват отново, щом тези понятия бъдат
използвани като оптика, с която да бъдат описани конкретни животи.
6. Разпръсната анормалност
Още от втората половина на XVIII век психиатрията и

публичната хигиена са натрупвали числа, описващи корелациите на
психичните болести с пола, физиологията, произхода, класата,
семейното състояние, професията, образованието, вероизповеданието,
начина на живот (Hacking 1990, 4-5, 117-20). Към средата на ХХ век
тези числа вече са направили възможно пресмятането на
анормалността като отклонение от една статистически дефинирана
норма. В резултат на това става ненужно тя да бъде разпознавана въз
основа на типичните лицата на анормалните характери, рисувани
върху фона на мъжкото господство, като негови патологии или
сривове. Тази безлична, статистизирана анормалност вече се изписва
като сенки, бръчки, пукнатини върху обикновени лица.
След средата на ХХ век знанията тя е вписана в две основни
линии на проблематизиране:27 медикализирането на алкохолизма като
болест през 1960-те години, породило съвременното понятие за
пристрастяване (Jellinek 1960); домашното насилие, конституирано
като обект на изследвания в началото на 1970-те години. Разбира се,
свързването на пристрастяването и болестта може да бъде проследено
до самото раждане на понятието алкохолизъм в края на ХIХ век
27
Или с други думи, те са свързани с два проблема, които се разгръщат в редици
аргументи и контрааргументи, в поле от позиции (Foucault 2001b, 74, 172).
(Martin 2015, 12-14), домашното насилие е било обсъждано и осъждано

поне от времето на първата вълна на феминизма (Foyster 2005, 140;
Finley 2020, 27). Освен това тези линии на проблематизиране не са
статични, критиката на домашното насилие се разгръща от
физическото към емоционалното и словесното (Jackson 2007, iii, 103),
изследванията на пристрастяването - от субстанции като алкохола и
тютюна към биохимични процеси, разобличаващи нематериални
зависимости като гледането на телевизия или отлагането (Awan 2015,
7; Sussman 2017, 81; Gonzalez 2016, 85). При все това след средата на
ХХ век около проблемите за пристрастяването и насилието в
семейството възникват дискурсивни икономии, които вече не третират
анормалността като грях, който трябва да бъде осъден, или като
обществена опасност, която трябва да бъде предотвратена. Те извличат
от нея знание и власт: знание за един обект, който си струва да се
познава; власт върху едно възможно развитие, което се струва да бъде
управлявано. Ще ги илюстрирам с действителен случай на домашно
насилие:28
Ребека среща приятеля си в началото на нов век. Те се карат
често. Той я ревнува. Тя има нужда от пари, защото е пристрастена.
Понякога просто спорят. Понякога скандалите им преминават в
размяна на удари. Но тя вече не го мисли като насилник, нито себе си
като лоша жена. Същевременно Ребека не мисли скандалите им като
опит да кажат нещо. Схваща ги единствено като насилие, като опит да
бъде наранен другият с думи и тъй като те са се разгаряли между
двамата, вижда като насилник както него, така и себе си. Сцената на
домашния скандал се е разпаднала до две серии самотни актове на
насилие. Но фигурите на анормалността не са изчезнали, те само са
променили функцията си, защото вече маркират не пределите на
нормалното, а път, който го пресича и по който може да тръгне всеки.
Макар Ребека да е изоставила този път, той не е затворен в миналото,
той отвежда към бъдеще, което продължава да остава възможно, чиито
знаци тя продължава да следи, дори когато са наглед невинни като
въпросите какви са плановете ѝ за вечерта, за да вземе мерки навреме,
за да пресмята стъпките си, за да минимизира опасностите, до които
28
Случаят е разказан в (Smith 2020, 140-4). Описанието му е изградено от фрази от
есето на Ребека Смит. Те не са маркирани като експлицитни цитати, защото
организирането им в сравнително кратък текст наложи те да бъдат видоизменени.
може да стигне.
Нещо повече, анормалността вече не очертава лице. Ребека е
била пристрастена, но това вече не я прави пристрастената, тя е
отвръщала с удари на ударите на своя приятел, но това вече не я прави
лоша жена. При това не защото прехвърля на друг отговорността за
насилието или зависимостта си, а защото те поначало отразяват чужди
лица: родителите на Ребека, които са нормализирали насилието в
детството й; приятелят, който се е възползвал от зависимостта ѝ от
наркотиците, за да я направи зависима от себе си; взаимното усилване
между неговите и нейните агресивни модели на поведение; неговите и
нейните психически проблеми; социалната среда, която ги е
подхранвала; начинът на живот, който ги е задълбочавал. В крайна
сметка насилието, зависимостта, отговорността са се разпръснали до
такава степен, че са формирали пейзажа на целия ѝ жизнен свят.
Фигурите на анормалността са се превърнали в отражения на
възможни лица, чиито сенки могат да паднат върху всеки, поради
което всеки трябва да следи за белезите им. Тъй като те не са просто
лицата на други, тъй като са други лица, отразени в нас, всеки трябва
да осъзнава знаците, които разменя с другите, своите модели на
поведение, ефектите, които поражда напасването им към моделите на
поведение на другите, всеки трябва да пресмята стъпките си, да избира
разумно пътя си, за да не допусне сенките да го погълнат.
Ако обобщим, анормалността се е разпръснала в рискове.
Поради това техниките на намеса, предпазващи от нормалното, вече не
се свеждат до мощта на един закон, който осъжда, развежда,
заклеймява или просвещава. Те разчитат по-скоро на меки сили:
погледът, който се обръща навътре или следи играта на сенките върху
лицето на другия; гласът, който задава смущаващи въпроси; субектът,
който пресмята дистанцията между това, което е и това, което иска да
бъде; малките санкции, устроени по-скоро като урок, отколкото като
наказание.29 Вследствие на това домашните скандали вече не
29
Виж техниките на намеса, описани в (Rose 1999, 234-240). Същевременно са
възникнали релета, които преобразуват силата на тези техники в политическа
енергия, например в мобилизации около защитата на семейството от властната
намеса на закона, призиви за намеса на политическата власт, превръщащи
семейството в поле на битка в името на едно въображаемо минало срещу
управлението на рисковете на бъдещето, изнесена всъщност извън дома, на улицата.
функционират като знак за приближаването към предела на

престъплението и лудостта, те са се превърнали в компоненти на един
риск, който трябва да бъде пресмятан и контролиран.
Би било прибързано да виждаме в подобни политически мобилизации възраждането

на политики от миналото (за критика на тези мобилизации виж Николчина 1997а).
Тъкмо напротив, те ми се струват твърде съвременни. Защото във времето на
модерността медицинските, педагогическите, административните апарати,
действащи в полето на семейството, вече са били заплетени в противоречия,
доколкото подчиняването му на един външен ред е разрушавало интимния му
характер, но същевременно откъсването му от ред извън дома е рушало социалните
му функции, превръщайки интимността в споделена делюзия (Donzelot 1997, 227-8;
Rose 1999, 213). Струва ми се, че обменът на енергия между апаратите, които
контролират семейния живот, и политическите мобилизации около традиционното
семейство са не продължение, а ново решение на това противоречие, разлагащо го до
двуфазов синдром на колебание между несъвъзможни времена и несъвместими
места, откриващо надежда в непрекъснатото възвръщане на другото (Adorno 1994,
154). Опасна надежда.
Четвърта глава
Дисфункции
1. Семейните функции
В края на ХIХ и първата половина на ХХ век домашните

скандали са мислени като проблем както във всекидневието и
публичната хигиена, така и в рамките на една литература, която учи на
семеен живот. Тази литература не спада към определен жанр или
дисциплина. Нейните автори са сексолози, 1 хигиенисти, лекари, но
също и философи, публицисти или просто писатели. Тя съчетава
медицински понятия с морални напътствия, литературни примери и
наблюдения над единични случаи.
1
Сексологията се формира като научна дисциплина в началото на ХХ век. Тя
изследва сексуалността със средствата на медицината, психиатрията, санитарната
наука, публичната хигиена. Доколкото семейството организира и регулира
нормалната сексуалност, сексолозите изследват също и семейния живот. Тъй като
сексологията възниква като нормативна дисциплина, очертаваща полето на
нормалното посредством една галерия от фигури на анормална сексуалност, тя като
правило предлага предписания за добър семеен живот. Впоследствие, в края на ХIХ
век в английската сексология, в началото на ХХ век в континенталната, след 1989 г. в
социалистическите страни, тази линия на концептуализиране на семейството е
маргинализирана поради префокусирането на дисциплината върху ненормативното
изследване на сексуалната наслада и алтернативните сексуалности. Това описание на
историята на сексологията се основава върху (Sutton 2019; Bauer 2015; Fuechtner,
Haynes and Jones 2017; Giani and Levinson 2021).
Дисфункции 118
Тази недисциплинарна, недисциплинирана литература

представя семейството преди всичко като сноп от функции: регулиране
на сексуалността, отглеждане и възпитание на децата, разделение на
труда, организиране на всекидневния живот, възстановяване и
възпроизводство на работната сила, натрупване на собственост,
покриване на цената на живота на засегнатите от безработица, болест
или старост.2
Учителите по семеен живот представят тези функции като
взаимосвързани. Например отглеждането на дете вече предполага
сексуалност, домакинство, възпитание, хигиена, собственост, режим на
гражданска регистрация, правни отношения; възстановяването на
работната сила - едно добре организирано всекидневие, задоволяващо
потребностите от храна, отдих, общуване, но следователно изискващо
знание, собственост, разделение на труда.
Но щом семейните функции са взаимосвързани, сривът в
една от тях може да направи домашния живот дисфункционален. Ще
илюстрирам начина, по който учителите по семеен живот схващат
дисфункционалността му, с три писма до Тончо Николов, публикувал
през 1920-те години обява във вестник Мир с молба към българските
жени да му пишат дали и как са съумели да подобрят характера на
мъжете си и да ги привържат към семейството (1929, 6).3
Ожених се млада и много неопитна. Една от грешките, които

правех, беше и тая, че посрещах и изпращах моя Жорж с някакви
тъжни истории, с натяквания, с оплаквания, с настоятелни поръчки
и пр. Посрещах го намусена, сърдита, с лошо настроение.
Неведнъж той ми казваше, че неговото идване вкъщи всякога е
придружавано с едно предчувствие за нещо лошо. Това го карало
да не си идва вкъщи на обед, а вечер да идва късно.
2
Обобщението за семейните функции се основава върху (Дьобе 1886, 2, 10; Кориво
1902, 5-7; Подарък 1925, 3; Висарион 1925, 11; Димитров 1939, 5; Иванов 1943, 104-
6). По-общо представяне на схващанията за семейните функции от края на ХIХ и
началото на ХХ век виж в (Sutton 2019, 148-51).
3
Автентичността на текста на писмата трудно може да бъде преценена. Те вероятно
са редактирани от автора, така че да илюстрират по-добре неговите предписания за
семейния живот. Много от тях са отпаднали от второто издание на книгата му,
Николов 1939).
Действително, аз забелязах една промяна у него. Понякога не

идваше на обед. Вечер стоеше до късно в кафенето и играеше
карти. Той си промени и настроението. Стана раздразнителен.
Почна да ме обижда, на моменти да се отнася грубо с мен.
(Николов 1929, 49)
Бях палава. Отнасях се детински към живота. Мъжът ми беше

добър по характер. Трудолюбив чиновник. Той не беше в
състояние да задоволи нуждите ми от моди, за лукс и доказване
пред хората. Ядосваше се на мене задето жертвам нужното и
необходимото за моди и лукс. После пропи. След това тръгна с
лоши жени. Сам той стана лош. Отнасяше се грубо с мене. Аз му
изневерих. Той се разболя от туберкулоза и умря. Аз останах
нещастна вдовица. Скоро почина от мизерия и единственото ни
дете. Аз съм убиецът на мъжа си и на детето си. (Николов 1929,
90)
Ожених се за образован мъж. Неговото положение беше добро

още като ерген, обаче семейството му имаше еснафски характер.
То имаше навици, вкусове, ред в къщи, речник на езика и др.,
каквито имат простите, необразованите, грубите и даже в някои
случаи невъзпитаните хора. ... У тях беше пълно безредие, у дома
виждаха всякога ред; у тях нечисто или привидно чисто - у нас
всякога светло, пременено, образцова чистота; у тях всякога
мизерна храна, не от бедност, а от нескопос - у нас всякога
сготвено и поднесено с вкус; у тях се хранят направо на масата,
без покривки, кой как завърне - у нас всякога чиста покривка на
масата, всеки с чинията, лъжицата, вилицата и пр. По-рано
техният син е бил незакърпен навреме, ненахранен, както трябва,
неотпочинал достатъчно и пр. - у дома и закърпен, и нахранен, и
отпочинал. ... Изобщо, със своите качества като домакиня и със
своите човешки обноски към мъжа и неговите домашни, аз успях
да ги победя. Като змийчета, те пак хапят от време на време, но
хапането е рядко явление. То е предпазливо, не е тъй силно и
опасно, както беше в началото. (Николов 1929, 41-3)
Дори когато изглежда незначителен, тривиален, банален,

дори когато не спира хода на домашния живот, един функционален
срив може да създаде пукнатина в основата на семейството,
разтваряща възможността за бъдещо рухване. Поради това съпрузите

трябва да полагат усилия да го избегнат: мъжът не трябва да пренася
битките си у дома; жената трябва да го хвали, да го окуражава, да се
грижи за привлекателността си, да не отказва, щом е пожелана от мъжа
си, а ако все пак в нея се надигне гняв или недоволство, които не
успява да овладее, да си намери работа из къщи, докато се успокои
(Николов 1929, 52, 60-1, 134, 65).
Тази картина на семейните функциите не изключва
домашните скандали. Напротив, те са вписани в нея. Според учителите
по семеен живот скандалите са нормални, те съпътстват всеки
съвместен живот. Но ако се възвръщат, ако силата им нараства,
разпознават в тях не анормалните лица на една лоша жена или на един
домашен тиранин, а признак на дисфункционалност - на счупване в
механизма на семейството, което, в случай че не бъде поправено
навреме, заплашва да превърне домашния живот във война (Лухманова
1902, 5-6; Николов 1929, 14; Димитров 1939, 2).
В следващите раздели на тази глава ще опитам да
илюстрирам функцията на домашните скандали като знаци на едно
тревожно бъдеще, произтичащо от срив в семейни функции, от
нарушаването на организацията им или от разрушаването на тяхната
основа, другарството. В заключителния раздел ще очертая следата,
която понятието за дисфункция е оставила в семейната терапия от
втората половина на ХХ век и в съвременните репрезентации на
семейството.
2. Инерционни сили
Учителите по семеен живот са убедени, че ако не бъдат

уравновесени или поправени навреме, семейните дисфункции се
задълбочават и разрастват, че времето се натрупва в тях като
инерционна сила.
Домашните скандали могат да преминат прага на насилието,
не само защото съпругът е насилник, но и защото инерционната сила
на семейните дисфункции е нараснала дотолкова, че е станала

разрушителна. Евгения Димитрова, една от обещаващите български
писателки от първата половина на ХХ век, опитва да представи тази
разрушителна сила в разказа "Есен" (1926).
След двадесетгодишен брак двамата вече живеят разделени.
Но опитват да крият раздялата си от погледа на другите. Тя се лекува
на вилата. Той идва всяка събота вечер, за да си тръгне в неделя.
Отново е събота вечер.
- Дай ми кърпа да се изтрия ... и виж там какво съм донесъл.
- Добре. А добър вечер? - запита тихо тя, прислужвайки.
- Няма добър вечер! (91)
Този отговор е началото на редица грубости. В разказа те не

са свързани с причини:
Тъга до болка изпълни душата на художницата и тя неволно

въздъхна. Той я погледна с израз на негодувание и неволно рече:
- Какво си отворила уста? Зъбът ти стърчи навън! ...
- Спиш ли? - запита той.
- Да, отдавна, отвърна тя.
"Пфу, пак философства," помисли той. И като отдръпна ръката си,

троснато рече:
- Говедо. (92)
Той не е груб по характер, не е отломка от изчезващото,

може би никога несъществувало традиционно семейство, той е
всъщност образован, възпитан, изискан, артист. Освен това в
младостта им не е бил такъв. Тя също се старае да не го предизвиква,

държи се вежливо, отговаря на грубостите му разумно, с въздишка или
с мълчание и щом усети, че в нея се надига гняв или обида, си намира
някаква работа из къщи, тъкмо както препоръчват междувоенните
учители по семейно щастие (Николов 1929, 65).
Дори когато грубостите на съпруга са предизвикани от нещо,
те се характеризират с прекомерност спрямо това, което ги е
предизвикало: в съседната къща живее болен младеж; той пее тъжна
песен за живота си, който вече клони към смъртта; съпругът е заспал,
тя излиза в градината, за да поговори с младежа, но щом се връща в
леглото, съпругът е вече разбуден от пристъп на ревност.
- Счупвам ти главата ей сега!
- Легни и спи. Не си разваляй спокойствието за един стар слон. -

рече кротко художницата. Нали ти е потребна бодрост за утре ...
или ... за утре вечер беше?
Тогава стана нещо неочаквано. Ръката на съпруга се издигна и

силен удар изпляска през лицето на съпругата. Тя не мръдна.
(Димитрова 1926, 98)
От друга страна, грубостите на съпруга не са свързани със

следствия. Те предизвикват бури вътре в нея, но тя отговаря с
безмълвие. Понякога вежливо му посочва, че се държи грубо, но след
това двамата потъват отново в мълчание. Всъщност той понякога
опитва да заличи стореното, полага усилия да говори по друг начин, за
друго.
Понеже нямат причини и следствия, грубостите на съпруга
избухват и стихват внезапно, като малки взривове, които накъсват
тромавия ритъм на всекидневния им живот: той носи покупки, тя
подрежда, приготвя вечеря, вечерят, приготвя леглото, лягат си с
време, защото той иска да си тръгне рано на следващия ден.
Тези взривове от грубост са съчетани с видими и чути неща,
нещо повече, те избухват винаги след миг на провиждане или
дочуване: щом я вижда на вратата; докато гледа как се храни; щом

вижда на светлината на свещта бръчките, набраздили извехналото ѝ
лице, на лунната светлина - побелелите ѝ коси, пълното й, отпуснато
тяло; щом чува въздишката ѝ, предизвикана от звуците на друг,
радостен живот, нахлуващи отвън в дома им; докато слуша гласа й, без
да се вслушва в думите ѝ.
Тези мигове на провиждане или дочуване неизменно
прекъсват сънища. Не само, не толкова нощния му сън. Всъщност той
прекарва по-голямата част от времето с нея със затворени очи, за да
остави пред погледа му да се очертае фигурата на млада жена с руси
коси, нежни ръце, сочни устни, с глас, който звъни като смях, друга
жена. Съпругата му вече не е млада като другата, вече не е себе си като
млада.
Но самият той вече не е себе си като млад, той също е
напълнял, посивял, уморен, потен, сбръчкан. Другата е преди всичко
сън, скриващ от погледа му това, което е: събота вечер, вилата,
семейството, животът му, той самият. "Каква мизерия," - мисли той,
щом се пробуди.
Грубостите му са последвани от мисли също толкова
систематично, колкото са предшествани от пробуждане; не от
размисли, по-скоро от разпалването на един афект, чийто огън
поглъща дори ума му. Тъй като това, което мисли, е по-скоро сила,
мислите му са бедни на съдържание. Те се свеждат по-скоро до
повторението на формули, преди всичко "пак философства." Съпругата
всъщност не философства, тя говори за вечерята, за лятната вечер, че
вече спи. 'Философства' тук не означава нищо повече от това, че
говори напразно, че речта ѝ е празна, че не казва нищо за реалното, че
е било по-добре да не говори. Но той не ѝ казва да млъкне, всъщност
той вече е отвърнал с грубост и когато казва 'пак философства,' говори
на себе си. Поради това смисълът на формулата, сгъстила в себе си
афектираните му мисли, в крайна сметка се свежда до 'пак,' съчетано с
'било е по-добре да не.'
Тези непроизносими сами по себе си фрагменти от фрази,
предшестващи или следващи грубостите му - 'вече не,' 'пак,' 'било е по-
добре да не' - изразяват време. Не времето, което протича от бъдещето
към миналото през настоящето. Те изразяват едно изгубено време, вече

изтекло или никога непротекло, съществуващо единствено под
формата на липса, съставено от безбройни малки, незначителни
мигове, които стават осезаеми, едва след като са се натрупали в
непроницаема маса. Тъкмо инерционната сила на тази маса от време
задвижва неговата безпричинна грубост
Но в грубостите на съпруга се крие и друго. Те са насочени
към нея, те са може би едно всекидневно насилие, едно банално зло.
Но те същевременно са послание. Те отхвърлят, отричат, казват 'не' на
нея, на пробуждането, на това, което вижда или по-скоро вече не
вижда в нея, щом се пробуди. Но след като са вписани в рамки от
изгубено време, грубостите му опитват да кажат също 'не' на времето.
В този смисъл те са последното убежище на желанието - немощ,
опакована в насилие. Нещо повече, щом той опитва да каже 'не'
едновременно на нея, на това, което тя вече не е, на самото 'вече не,'
това свръхопределено, невъзможно отрицание е насочено също и към
това, че все така е неин съпруг. Впрочем не е ли тъкмо това смисълът
на влюбването му, не е ли то опит да не бъде съпруг, да
противодейства на силата на това 'все така,' формирало хода на
всекидневния им живот?
Защо просто не я напусне? Разказът не предлага обяснение за
това. Но все пак съпругът опитва да живее срещу времето, да желае
срещу времето. Не са ли подобен живот, подобно желание, възможни
само като невъзможни? "Влюбен ли е или е болен тоя човек," мисли тя
след финалния удар, "Нима и мъжете имат болни и неразумни
възрасти?!" (98)
Но тогава защо художничката понася ударите на това
невъзможно желание, защо не се бори срещу него, защо не напуска
съпруга си? Какво всъщност се е случило?
Разказът на Евгения Димитрова предлага обяснение,
болестта ѝ. Тя е болна от нерви. Но в края на ХIХ век около нервите се
е формирало знание, чийто обект не може да бъде сведен до телесна
дисфункция. Раждането му е свързано с изобретяването на
неврастенията. Това, което я отличава от хистерията, от вече познатите
във втората половина на века неврози, е преди всичко флуидната
симптоматика. Над осемдесетте симптома, посочени от откривателя на

неврастенията, американския психиатър Джордж Биърд, включват
умора, отчаяние, нерешителност, повишена тревожност, прекомерна
чувствителност, раздразнителност, безсъние или лоши сънища,
сърцебиене, учестен пулс, усещане за пробождаща болка в сърцето без
органична причина, обща слабост (Beard 1881, 7-8).
Но не могат ли умората, отчаянието, тревогата, слабостта да
се дължат просто на потиснатост?
Всъщност тъкмо преливането на симптоматиката на
неврастенията в обикновената потиснатост е стимулирало
популярността ѝ, за да я превърне в началото на века в една от най-
често поставените диагнози (Shorter 1997, 156-7). Ако преди
потиснатостта е изглеждала нещо, за което всъщност е виновен
потиснатият, по отношение на което той не проявява воля или което
може би дори желае, ако преди са призовавали потиснатите да се
вземат в ръце, да преглътнат скръбта си, да приемат живота си, да се
държат отговорно към близките си, да играят своите роли, то след
откриването на неврастенията потиснатостта им вече ще бъде мислена
като болест, която не зависи от тяхното желание, защото се дължи на
физиологично увреждане. Поради това от потиснатите вече няма да се
търси отговорност или да се изисква воля, вече няма да се стремят да
санкционират вредоносното им поведение. Напротив, потиснатостта
им ще изисква по-скоро съчувствие, подкрепа и специфично, в
известен смисъл луксозно лечение: почивка, изолиране от домашната
среда, по възможност в санаториум, млечна диета, масажи, електрошок
(Weisenburg 1925, 385, Азманов 1893, 39-40).
Така че неврастенията на художничката е свързана преди
всичко със знание за дължимото, вината, правото. Но разказът е вписал
това знание в конкретна ситуация, вследствие на което то поражда
локални, несигурни, непредвидими ефекти. На първо място, една
частична слепота за насилието. Джордж Биърд е смятал, че
неврастенията има механизъм, различен от общата потиснатост:
нервната система има ограничена способност да понася напрежение;
напрежението възниква там, където жизнената среда се изменя твърде
често или внезапно; за да се адаптира към нея, тялото е принудено да
изразходва нервни сили и щом резервът им се изтощи, възниква
неврастения с повече или по-малко изразена симптоматика; тъкмо

затова тя е честа сред преуспяващите и рядка сред бедните, чийто
живот протича все така (в мизерия; Beard 1881, 9-13, 115-7). 4 Болестта
на съпругата в разказа на Евгения Димитрова е свързана тъкмо с
такива чести и резки промени: всяка събота, щом съпругът дойде да я
види, жизнената ѝ среда внезапно се променя; неговите грубости
предизвикват взривове от напрежение, които я разцепват отвътре,
защото докато тя опитва да отговори с разум, в сърцето ѝ избухват
разрушителни бунтове; тя успява да се възстанови от напрежението
едва към сряда, за да бъде погълната отново от напрегнатото очакване
на съботата. Всъщност тъкмо съпругът ѝ я разболява. Той не е
суровият господар от миналото, той не повелява и макар да упражнява
дребнаво, несекващо, разрушително насилие (много по-неосезаемо от
удара през лицето), не се чувства в правото си да я бие, наказва,
принуждава (всъщност по странен начин това го прави сляп за
насилието, което упражнява, позволява му да не вижда себе си като
насилник). Съпругът не е тиранин, тя не е жертва, тя е болна.
Потиснатостта ѝ в крайна сметка се дължи на нерви (Димитрова 1926,
88). Медикализирането на потиснатостта я е разтоварило от
отговорност, но същевременно е освободило от отговорност съпруга.
Наистина, нима може да го обвини, че я потиска, че я разболява, без да
прекрачи отвъд пределите на това, което може да се каже?
На второ място, медикализирането на потиснатостта ѝ е дало
свободата да тъче сънища: тя разпознава себе си в болестта на съседа,
в когото вижда угасваща младост и следователно младост в
угасването; фантазията ѝ е втъкана обаче преди всичко в картината,
която рисува, докато умът ѝ повтаря формула, не по-малко
непроизносима от тази на съпруга ѝ, "мизерно завършвам:"
Под оголеното дърво лежаха купчина пожълтели листа.

Художницата и там сложи четка и даде на листата изгнил вид.
След това поправи натрупаните на небосклона сиви облаци с по-
4
Тази концепция за механизма на неврастенията, преработена и потвърдена
лабораторно чрез опити с животни, ще послужи за основа на понятието стрес,
въведено в началото на 1940-те години от Ханс Селие и наложило се в медицината
след средата на ХХ век. (Cooper and Dewe 2008, 21-27; Selye 1956)
тъмна боя и дигна очи към назъбената планина и дълго погледът ѝ

остана прикован там. Единствената светлина, която се
забелязваше на картината, беше навалелият сняг върху
планината. И тая светлина беше скръбна, тя навяваше студ и
извикваше тръпки. А долу на картината, ниско долу на земята,
дето се движат простосмъртните, нарисувана бе жена, седнала
под оголено дърво върху камък. И вятърът, който събаряше
последните пожълтели листа от дървото, е развял косите ѝ, а
нейният поглед безжизнено бе прикован върху купчината мъртви
листа на земята. (Димитрова 1926, 89)
Доколкото тази картина въплъщава фантазията на

художничката за себе си, тя фантазира себе си сама. Но не се ли крие в
тази фантазия за самота едно свръхопределено, невъзможно 'не,'
отправено срещу съпруга, срещу живота им, протичащ в зева между
'все така' и 'никога вече,' не изразява ли тя едно желание, чийто обект е
пропуснатото, липсващото време?
Стремейки се да възпроизведе тази картина, художникът на
корицата на сборника с разкази на Евгения Димитрова е нарисувал
героинята отново млада.5 Може би защото е доловил в картината едно
желание, насочено срещу времето. Но не е ли то симетрично на
желанието, подхранващо насилието на съпруга ѝ? Не сънуват ли те
заедно един срещу друг?
Възможно ли е художникът на корицата да не се е стремил да
предаде вярно разказа?
Разбира се. Но все пак ми се струва, че споделеният сън за
една раздяла не може да бъде предаден без невярност, неточност,
аграматизъм.
5
В разказа художничката добавя няколко бели коси. Художникът на корицата,
стилизирана в сецесионен стил, също е добавила бяло, но то е вписано в бяла линия,
създаваща двойното впечатление за светлина, която огрява женската фигура откъм
гърба и за разцепеност на фигурата.
3. Разпределение на функциите
Функциите, описвани от учителите по семеен живот, са

разпределени между съпрузите и териториализирани:6 частта на мъжа е
наемният труд, осигуряващ необходимите доходи; тъй като мястото на
този труд е извън дома, за мъжа домът би следвало да бъде място на
възстановяване на силите, на свободно време, на наслада; но насладата
от дома, общуването, почивката, храненето е възможна само
благодарение на домашния труд, който следователно е частта на
жената; в такъв случай нейният начин на участие в семейството
включва също и грижи за здравето, отглеждането, възпитаването на
децата, които също са локализирани в дома; от друга страна, за да
може семейството да изпълнява сексуалната и възпроизводителната си
функция, жената трябва да бъде желана, следователно нейната част
включва също и това да полага грижи за женствеността си, да бъде
привлекателна.
Това разпределение на функциите в семейството несъмнено е
нормативно.7 Но то няма характера на правна норма. Например то не
забранява участието на мъжа в домакинството, не заплашва с
наказание жената, продаваща труда си като слугиня, работничка или
учителка. Напротив, учителите по семеен живот съветват мъжа
понякога да помага на жена си, жената - да показва участие към
работите на мъжа си. Тъй като се основава не върху неумолимия закон
на мъжкото господство, а върху статистизирането на семейството,
разпределението на семейните функции не толкова нормира, колкото
придава нормативен статут на нормалното, също както сексолозите
предполагат, че щом средният мъж е физически по-силен от средната
жена, то в нормалния случай мъжът разполага с повече сила (Иванов
6
Това обобщение за териториализирането на семейните функции се основава върху
(Висарион 1925, 11; Николов 1929, 47-8, 58-60, 110-1, 154; Димитров 1939, 44;
Герлинг 1940, 3-5; Иванов 1943, 106).
7
Детайлен антропологически анализ на действителното състояние на семейните
функции на жената, разминаващо се в значителна степен с тази нормативна картина,
виж в (Гаврилова 2016).
1943, 44).8
Тъй като нормалното разпределение на функциите не е
норма, нарушаването му не е санкционирано от могъщите машини на
медицината, полицията, съда, морала. То задейства малки,
всекидневни механизми, които му противодействат с банални нападки,
с дребнави осъждания, с незначителни отнемания, с удари, които по-
скоро одраскват, отколкото раняват, но чието натрупване може да
обезкърви цял един живот. Учителите по семеен живот разпознават в
домашните скандали тъкмо такъв санкциониращ механизъм. Поради
това предполагат, че тяхното усилване, учестяване, разрастване е
признак на дисфункционалност.
Ще илюстрирам тази функция на домашните скандали с
пиесата Госпожата, в която Елисавета Багряна и Матвей Вълев (1940)
опитват да представят на сцена едно частично детериториализиране на
семейните функции. Главната героиня, Юлия, е наследила розоварна и
се е превърнала в предприемач. Поведението ѝ не е неморално или
анормално, не крие жажда за власт, не разкрива кълновете на бъдещо
престъпление или безумие. Но въпреки това то е санкционирано,
защото предизвиква малки противодействия, чиято резултантна сила
заплашва да срине живота й. Ще опитам да опиша механизма на
санкционирането му, като тръгна от редицата варианти на фразата 'ти
си жена,' втъкани в пиесата:
Ама все пак ... жена. (Багряна и Вълев 1940, 14)
Ти си жена. (23)
Ти си жената... (49)
Тя трябва да остане такава, каквато си е - само жена, една
8
Под статистизиране на семейството имам предвид натрупването на големи масиви
от регистрации на единици, количества, честоти, вероятности, които правят
възможно превръщането домашния живот в числа, гравитиращи около средна
стойност. Статистически обосновани аргументи за нормалното разпределение на
семейните функции виж в (Дебе 1886, 8; Кориво 1902, 20; Форел 1928b; Иванов 1943,
52-3). За по-общия процес на статистизиране на социалното виж (Hacking 1990, 106-
9).
прекрасна жена. (63)
Такива фрази са отправяни и към основните женски образи,

от всички основни мъжки образи, от второстепенни мъжки персонажи
и дори от случаен депутат, решил да посети розоварната на Юлия. С
оглед на това те имат характера на колективно изказване на мъжете
към жените, което се повтаря като рефрен, организиращ
пространството на действието (Дельоз и Гатари 2009, 432).
Но такива фрази не просто описват пола на жените, към
които са отправени, те им предписват поведение. Предписват преди
всичко стъпки: успокой се; върни се вкъщи; ела на обяд; седни поне на
масата от приличие; да отидем да се разходим; не стой до късно на
работа; отделяй повече време на дома, на домашните си; бъди
очарователна, бъди жизнена. Предписаните стъпки очертават път: от
фабриката към трапезарията, към всекидневната, после към кухнята,
спалнята, близкия водопад, операта, отново във всекидневната.
Откъде вариантите на фразата 'ти си жена' черпят силата да
предписват?
На първо място, те са съчетани с функции - на съпруга,
домакиня, майка. На второ място, тези функции са обусловени от
определен ред, от реда в семейството. Нарушаването на този ред не
предизвиква гнева на домашния господар или намесата на една
наказваща власт. То по-скоро задейства санкции, които са в реда на
нещата, които произтичат от реда на нещата - загуби, неуспехи, рани,
които са можели да бъдат предвидени въз основа на отклонението на
житейската траектория на Юлия спрямо пътя, предначертан ѝ от
социалния ред.
Жените, към които са отправени тези предписателни фрази,
са всъщност две. И двете са красиви, образовани, заможни. Но едната,
Юлия, е погълната от работата си, понеже пазарът на розово масло
навлиза в разрушителна криза и тя прави всичко по силите си, за да
избегне банкрут; още повече, че за да развива модерно производство,
за да е конкурентноспособна на чуждите пазари, отдавна е била
принудена да превърне всички семейни имоти в кредит. Другата,
Светла, завършила колеж, живее временно в дома на фабрикантката.

Те са сдвоени и съпоставени образи, обясняват авторите в
характеристиките към пиесата (115).
Жената, която работи, пропуска предписаните от семейния
ред стъпки, все повече се отклонява от предначертания път, прекарва
дните и нерядко нощите си във фабриката, особено в разгара на
кризата, пренебрегва домакинството, признава, че не е добра съпруга,
съжалява, че не е майка, приема, че съпругът ѝ има право да е
недоволен (той е университетски професор, филолог, вложил живот и
име в борбата за реституцията на малката йотирана носовка,
несправедливо заличена от българския правопис).9 Другата, Светла,
гостенката, ръководи домакинството, надзирава прислугата, слуша с
участие професора, когато говори за трудовете си, грижи се за
спокойствието му, защото задълбочените му размисли върху
проблемите на малката йотирана носовка изискват пълна тишина. Така
че когато професорът се влюбва в другата, това изглежда в реда на
нещата:
Миларов: Светла, откакто ти дойде, видях какво е да има вкъщи

една истинска жена... Твоята ръка се чувства във всичко. Нежните
ти грижи изпълниха с радост и дома ни, и мен. Очарованието,
което излъчваш, ме възроди. То разгаря в мен надежда за
живот. ... Обичам те, Светла! (докосва се до лакътя й). (49)
Ето, че фабрикантката е вече санкционирана. Тя е на път да

изгуби семейството си, докато опитва да се задържи на ръба на бездна
от кредит. При това не защото е анормална, не защото е лоша жена. 10
Тя обича съпруга си, той също я е обичал, тя иска да изпълнява
домашните си функции, но нещата стоят така, че фабриката е
погълнала времето й. Всъщност санкцията, която понася,
разрушаването на семейството, е дотолкова дълбоко вкоренена в реда
9
Дисфункционалността на Юлия може да бъде описана с понятието отклонена
идентичност, изградено от Деян Деянов и пловдивската социологическа школа (виж
например Деянов 2004).
10
на нещата, че подобно развитие е отдавна предвидено от просветените

умове, разсъждаващи върху семейното щастие: "еманципираната жена
бива всякога лоша майка," предупреждава епископ Висарион (1925, 9);
образованието на жената не бива да отива до крайност, съветва лекарят
Иван Иванов, защото "ще я накара да следва погрешен път в брака и
рано или късно ще я принуди да се сблъска със закона" (1943, 104); "не
аз изисквам от жената да изпълнява функциите на съпруга, домакиня и
майка," пише изследователят на женските изкуства за щастливо
съпружество Тончо Николов, "иска го животът, ... а когато животът
иска, или трябва да се подчиним, или той ще ни унищожи, понякога
твърде жестоко" (1929, 11-12).
Разбира се, разпадането на семейството на фабрикантката е
може би болезнено, но то не е присъда. Така че Юлия ще опита да
възстанови живота си. Фабриката има нов директор, Стремски, който
трябва да поеме част от нейните задължения, за да може тя да отделя
повече време на семейството си. Той е бил неин състудент в Германия,
били са влюбени, може би би дори са се сгодили. След това пътищата
им са се разделили, Юлия се е върнала у дома, той е останал задълго в
чужбина. Всъщност тя го назначава не заради миналото, а по
препоръка на чуждите си партньори. Според характеристиките към
пиесата Стремски е открит, прям, самоуверен, жизнен, съвременен, със
замах, контрастно съпоставен с образа на съпруга на Юлия, професора
по филология (117). Нещо повече, в студентските им години Стремски
е мечтал за жена, която търси друг път, различен от предписвания от
буржоазното семейство. Така че щом професорът казва на Юлия, че
между тях е вече свършено, тя опитва да се влюби отново в своята
първа любов. Само че някогашният годеник, новият директор е вече
влюбен в другата. Той е вече щастлив с другата, двамата внезапно се
оказват сгодени, заети с подготовката на бърза сватба. Фабрикантката
е двойно санкционирана, тя е изгубила отново, този път не само
съпруга, но и първата си любов.
Но нали директорът е мечтаел за жена, която не върви по
предначертания път? Всъщност повторната им среща, животът на
Юлия, на който той е станал свидетел, са го накарали да промени
мнението си:
Стремски: Някога и аз мислех, че днешната жена трябва да стане

едва ли не мъж. Но сега все повече се разубеждавам. Жените с
професия са нещастни.
Юлия: Нещастни?
Стремски: (на Юлия) Да, нещастни. (на Светла) Вие ... вие сте
създадена да бъдете щастлива и да дадете щастие на мъж, на
деца, да изпълните със себе си един хубав дом. А искате
професия! Искате да се заровите в сметки. Да си блъскате главата
ден и нощ кого да изместите от пътя си. Като се върнете от работа
вечер, да не можете да стоите на краката си от умора. Да не
можете да заобиколите с радост съпруга и децата си. Да
намразите и себе си, и живота си, и всичко. Това ли мечтаете? (60-
1)
Как ще свърши всичко?

Двойната загуба не отзвучава дълбоко в душата на
фабрикантката Юлия. Ако оставя следа, то е преди всичко умората,
изписана върху лицето й, описана внимателно в ремарките (104, 108).
Може би защото, в резултат на опита, натрупан от Матвей Вълев в
радиопиесите (Ташев 2019), героите нямат дълбочина, те са по-скоро
въплътени функции.11 Наистина, тези функции се изместват, объркват,
сблъскват, но щом една от тях се окаже окончателно изгубена, героите
преминават към друга, като че липсата на функция ги заплашва с
дематериализиране.
В края на пиесата Юлия се връща при съпруга си, който се
връща при нея. Сега инженер-директорът наистина поема
задълженията ѝ във фабриката. Тя вече ще отива в доскорошния си
11
Вероятно това е една от причините за неуспеха на пиесата. Авторите опитват да
покажат дълбочината на героите си, вместо да разказват за нея, но жестовете, които
трябва да я изразят, са твърде многозначни. Например когато Светла проверява
приборите, пренарежда неколкократно масата, кара се на слугинята, това трябва да
покаже, че тя вече е влюбена в инженер-директора, който ще дойде на вечеря, поне
според характеристиките към пиесата (116). Но чувствата, които би следвало да
изразява поведението й, са затъмнени от функцията, която тя възприема в тази сцена,
на новата господарка на дома, допълнително подсилвана от репликите на слугинята
"И аз не знам вече на колко господари служа. ... Уж гостенка, а то - повече от
госпожата" (42).
кабинет само за по час или два, колкото да е в течение, ще прекарва

дните си у дома, със семейството си. Нормалното разпределение на
семейните функции е възстановено.12 Юлия затваря очи. Заспива.
Драмата на възстановяване на нормалността се разиграва
върху фон от маргинални, маргинализирани образи, включително на
жени, които не са съпоставени със Светла и Юлия, защото са външни
по отношение на самото пространство на съпоставяне: слугинята и
влюбената в шофьора машинописка. Те не могат да не работят,
машинописката дори изисква от влюбения шофьор да ѝ уреди работа
във фабриката, ако иска да се сгоди за нея:
Сийка: Аз работя от нужда, господин директоре. Как ще живеем,

ако не работим и двамата? (79)
Никой не казва на машинописката Сийка или на слугинята

Станка 'ти си жена.' Но същевременно при тях не възниква "големият
конфликт на съвременната жена, ... че, отдадена с увлечение на
професията си, тя се откъсва все повече от съпруг и дом" (110). Дали
това означава, че жените, които не могат да не работят, са свободни от
семейния ред?13 Или те са останали извън обхвата на санкциониращите
механизми, които поддържат нормалното разпределение на семейните
функции‽ Или редът на нещата е предначертал житейския им път
толкова твърдо, че шансът да се отклонят от него е пренебрежимо
малък? Или работническите семействата са поначало
дисфункционални‽
Щом знанието за разпределението семейните функции бъде
пренесено извън буржоазния дом, щом бъде отнесено към онези
12
За това, че пиесата всъщност възпроизвежда патриархалното схващане за жената,
докато опитва да го подкопае, виж (Кирова 2009, 26; Димитрова 2012). За анализ на
представянето на женствеността у Багряна виж също (Личева 2000; Николчина 1994;
1997b).
13
За схващането за работническото семейство като свободен брак виж глава 5. За
схващането на работническото семейство като вътрешно дисфункционално виж
например (Donzelot 1979, 22-23).
безлични, външни, чужди животи, без които домът не би могъл да

функционира, възникват редица проблеми, чието решаване ще изисква
нови типове знание, които ще представят семейството като пейзаж,
оформен под натиска на времето, от противодействащите сили на
миналото и бъдещето.14
4. Другарството
Учителите по семеен живот описват с неугасим ентусиазъм

една допълнителна функция, която сякаш остава отвъд или под
повърхността на останалите - другарството. За да стане другарка на
мъжа си, жената трябва да участва във вътрешния му живот:
Ти ще гледаш да създадеш у него навик на обяд и особено вечер

да ти разказва всичко, преживяно от него - къде какво е вършил,
кога с кого се е срещал, какъв разговор е водил и пр. Това е една
задача, наистина, мъчна, но с усилия тя се разрешава успешно.
Нужно е такт и умение. Към неговите разкази ще трябва да
проявяваш голям интерес. Това той трябва да го вижда. И ако
нещо никак не е интересно за тебе, ти ще трябва с изкуство да си
дадеш вид, че се интересуваш. Помни, че не е въпросът за тебе,
кое те интересува и кое не, кое е приятно и кое не, а за него.
Въпросът е за неговото възпитание - да му създадеш един добър
навик, да му внушиш, че ти не си само негова жена, негова кукла,
само перачка и готвачка, нито само милосърдна сестра във време
на заболяване, а освен това и една истинска другарка. (Николов
1929, 50)
Ако иска да се радва на семейно щастие, една съпруга трябва

да изучи имената, характерите, живота на началниците и колегите на
мъжа си, да си изясни реда в учреждението му, да познава основните
проблеми, с които се сблъсква, да разбира към какво се стреми, на
какво се надява, от какво се страхува. Ако научи нещо, което я
14
Виж раздел 3 на глава 5.
смущава, тя няма да изразява чувствата си, докато не се увери какво

чувства съпругът й. Ако открие, че той планира нещо, което я тревожи,
няма да бърза да му се противопоставя, докато не провери дали
плановете му са реалистични и дали желанието му не може да бъде
отклонено към друго (Николов 1929, 52-4). Защото другарството се
състои в това съпругата да слуша търпеливо, да задава уместни
въпроси, да продължава да слуша, дори когато иска да говори, да се
намесва със съвети, само когато е сигурна, че те ще въздействат върху
поведението на съпруга (Николов 1929, 54).
Наистина, другарството има цена, то предполага жената да се
откаже от собствения си глас. Но според учителите по семеен живот от
първата половина на ХХ век тази цена си струва да бъде платена. Те са
убедени, че любовта е летлива като желанието, че черпи силите си от
въображението, че превръща другия в образ, във фантазия и поради
това предполага слепота (Д.Г. 1925, 30; Форел 1928b; Николов 1929,
12; Илиев 1934; Димитров 1939, 23; Иванов 1943, 10). Всъщност често
тъкмо любовта е източникът на семейните скандали, защото щом
желанието угасне, щом очите прозрат през булото от сънища, другият,
с когото вече сме свързали живота си, не може да не изглежда чужд,
непонятен, отблъскващ. 'Как съм могла да го обичам,' с този нерешим,
мълчалив въпрос свършва всяка любов. Но ако съпругата е успяла да
постигне другарство, тя ще е станала изповедник на съпруга си, той
вече няма да може да бъде себе си без нея, затова ще остане привързан
към нея дори след пресъхването на любовта (Кориво 1902, 60; Д.Г.
1925, 30; Димитров 1939, 44; Герлинг 1940, 6; Иванов 1943, 70).
Тъй като е необходимо, за да събира съпрузите след любовта,
да уравновесява асиметриите помежду им, да ги прави ние, да създава
онова общо, без участието в което те биха станали безучастни един
към друг, другарството е всъщност основа на останалите семейни
функции. Поради това, ако бъде накърнено, то може да ги разруши.
Макар другарството между съпрузите да е по-скоро
предписвано, отколкото описвано, междувоенната литература нерядко
изследва разрушителните ефекти на неговото ерозиране. Но тъй като
не е вписано в домашния ред, тъй като съпругът не го дължи, тъй като
съпругата не може да го изисква, то е представено като непроницаема,
тъмна основа на семейството, която се разкрива едва при рухването му.
Ще илюстрирам този режим на представяне на другарството с разказа

Изповед на Веселина Геновска-Герчева (1939), оставила следа в
българската литературна история преди всичко като преводачка от
полски език:
Тя иска да се разведе. Отишла е при адвокат. Той ѝ е прочел
причините за развод, посочени в екзархийския устав. Тя няма причина.
Тогава? (3)
Не може да се разведе, обяснява отново адвокатът. Но

въпросът не е приключен. Нейното лице първоначално се е сторило на
адвоката миловидно, но сега то е бледо, челюстите са се изрязали
върху него, очите са се превърнали в чернота, като че лицето ѝ се е
декомпозирало, като че се е деформирало в гневна глава (Deleuze 1981,
19-20). След миг тя ще поиска от адвоката още веднъж да ѝ прочете
причините за развод.
В какво се състои всъщност въпросът ѝ?
От гледна точка на прагматиката един въпрос е искане за
отговор (Searle and Vanderveken 1985, 199). Отговорът е функция на
въпроса и ако не е от въпросите, на които следва да се отговори с 'да'
или 'не,' той включва променлива, определяща релевантния тип
отговор (както например ако питам 'кога,' релевантният отговор би
следвало да посочва определено време; Schegloff 2007, 78; Searle and
Vanderveken 1985, 200).15
Но каква стойност може да има нейното "тогава"?
То би могло да бъде заменено със 'сега,' запазвайки
15
Макар илокутивната логика на Джон Сърл да е критикувана от перспективата на
анализа на разговора (виж например Sacks 1992a, 343, 737-8; Schegloff 2007, 8), двете
теории схващат прагматиката на въпроса по сходен начин. За детайлно представяне
на перспективата на анализа на разговора към всекидневни взаимодействия виж
(Коев 2013).
значението си, макар семантиката им да е контрастна. 16 Същевременно,

макар наречието да е употребено по-скоро в значението, синонимно на
'следователно' или 'в такъв случай,' то изразява също и времево
отношение, защото в него отзвучават въпроси за това какво следва,
какво ще се случи, какво може да се направи, какво е възможно,
прекрачващи отвъд прага на всеки конкретен момент към бъдещето и
към възможното, към възможното бъдеще. Тъй като е оголен от
съдържание, тъй като е насочен към бъдещи възможности, нейният
въпрос е свободна променлива, несвързана със ситуацията. Тъкмо
затова адвокатът не знае нито какво може да отговори, нито дори какъв
е релевантния тип отговор.
Нещо повече, разказът на Веселина Геновска-Герчева
представя този въпрос като израз, чийто смисъл се изплъзва от
константите на семантиката и прагматиката. На първо място, той
изразява заплаха. Но към кого? Към адвоката? Към съпруга? Адресатът
на въпроса всъщност е до такава степен неопределен, че макар
адвокатът да го е избегнал, все пак се чувства засегнат и скоро след
това опитва да възрази. Второ, жената е задала въпроса с цялото си
същество. Защото цялото ѝ същество е под въпрос. Но щом този
въпрос я е обзел напълно, щом е преобразил лицето ѝ, щом е
предизвикал реакция у адвоката въпреки желанието му, макар може би
да не се отнася до него, той изразява нещо повече от значението на
фразата, от интенцията, която тя е вложила в него, дори от това, което
може да се знае. Адвокатът отдавна ѝ е казал, каквото има да се знае за
развода. Въпросът е дошъл след това, като че за да постави под въпрос
самото знание. В отговор адвокатът само ще повтори вече казаното,
защото въз основа на това, което знае, няма какво повече да се каже.
Как да разбираме подобен въпрос, който идва след отговора,
изплъзва се от знанието, езика, искането, улавя питащата като
същество, за да премине в неясна заплаха? Макар неговата стойност да
не е определена от семантиката или прагматиката, тя е обусловена от
преплитането на три типа синтагматични функции, които го свързват с
други свободни променливи, с неопределени количества, с поле от
16
'Тогава' може да бъде мислено като пред-искане в смисъла на анализа на
разговорите (Schegloff 2007, 28, 77). Но това пред-искане е блокирано в хода на
разговора като нерелевантно на ситуацията.
възможности.
На първо място, "тогава" е свързано с три случая на
преобразуване на думи в свободни променливи. Преди всичко,
невъзможността. Адвокатът тъкмо е прочел причините за развод. Тя
го е помолила да изясни какво се има предвид под морален тормоз:
- Скандали, побоища, изобщо невъзможност да живеят двамата

съпрузи заедно.
- В такъв случай аз имам причина. Тъкмо тази невъзможност. Вие

чувствате ли добре тази дума? (Геновска-Герчева 1939, 3)
Адвокатът знае какво означава невъзможност. Но тя отново е

задала странен въпрос, който изисква от него да чувства думата, да я
преобразува в израз на чувство. Всъщност пред мълчаливия му поглед
тя прави тъкмо това, разгръща въпроса си в разказ, несъвместим със
значението на 'морален тормоз,' обяснено от адвоката: съпругът ѝ
никога не я е удрял; никога не избухва, защото тя всякога мълчи; не се
карат, защото няма смисъл; иска да се разведе, защото макар
първоначално да са били влюбени, са се отчуждили, те вече не са
другари, всеки живее сам с другия. Обясненията ѝ се отклоняват до
такава степен от това, което адвокатът знае за причините за развод, за
моралния тормоз, за невъзможността за съвместно съжителство, че тя
вече предусеща отговора му:
Аз знам какво ще ми кажете: "Тези неща се случват с всички

съпрузи, госпожо. Но те се изживяват." Да, това ще ми кажете. (3)
Но въпреки, че вече знае какъв отговор може да получи, тя

все пак е задала въпроса дали адвокатът чувства думата невъзможност.
В резултат на това 'невъзможността' се е откъснала от скандалите,
насилието, съвместния живот, съпружеството, от синтагматичната
функция и прагматическата ситуация, в които би следвало да е
вписана, придобивайки неопределената стойност на свободна

променлива. Нещо повече, жената повтаря думата, за да изрази сила,
която иде отвътре на самата нея, но пронизва навън, отвъд тялото й,
карайки адвоката да потръпне. Може би за да почувства
невъзможността, адвокатът е трябвало да стори същото: да откъсне
думата от знанието и съзнанието, да отключи пронизващата ѝ сила, да
я превърне в афект. Но все пак той е адвокат, от него не може да се
иска това, така че той не отговаря на искането, изразено чрез въпроса
ѝ.
Като свободна променлива е артикулирана също
искреността. Влизайки в кабинета на адвоката, жената е казала,
донякъде на шега, че адвокатите са заменили изповедниците. След миг
той поисква тя да му каже всичко. Разбира се, има предвид всичко,
свързано с работата, която ще му възложи. Но тя разбира 'всичко'
твърде буквално и откъсва думата от фразата му, за да ѝ придаде
неопределената стойност на всичко. Отговаря му:
Не ви пожелавам да говорите за това, което сте изживявали - да

разкривате един кът от душата си, който е единствено Ваш.
(Геновска-Герчева 1939, 3)
Стойността на казаното в една изповед зависи от това, което

се крие в изповядващия се, от това, което той опитва да скрие, от
съпротивата, която трябва да преодолее, за да го разкрие пред друг, от
мълчанието на изповедника, в което тихо се ражда преценка,
отсъждане, санкция, от обратното въздействие на думите върху
изповядващия се, който ще си тръгне от изповедта смутен, съкрушен,
освободен, преобразен от думите си (Фуко 2019, 90-4). Така че нейното
нежелание да се изповядва вече говори за съпротива, която трябва да
бъде сломена. Мълчаливите знаци на разтрепераните ръце, втренчения
поглед, лицето, белязано от потиснатост, вече разказват за нейното
страдание. Адвокатът е убеден, че всъщност е научил твърде много,
"даже и неща, които не са нужни." Тя може би се е шегувала, той може
би не си дава сметка, но вече играе ролята на светски изповедник,
който, за разлика от църковните изповедници, ще съди, без да
опрощава. Все пак той продължава:
Не се смущавайте. Разкажете ми всичко. И най-важното: бъдете

искрена! Това е най-важното условие за поставянето на работата,
от самото начало, на здрава основа. (Геновска-Герчева 1939, 3)
Сега погледът на жената е сведен. Цялото ѝ тяло трепери.
Може би... Не знам какво би Ви трябвало. Защото, ако трябва да

разкажа всичко, не биха ми стигнали много дни. (3)
За да бъде искрена, тя трябва да му каже всичко, той вече

двукратно е настоял върху това. Но от самото начало 'всичко' се е
отклонило от синтагматичните функции на фразите, от ситуацията, с
която е било свързано, от дискурсивната икономия на юридическата
консултация. Неговото настояване, странното преплитане на
консултацията с изповед са увеличили отклонението до такава степен,
че 'всичко' се е оказало откъснато напълно от това, което би могло да
ограничи областта на възможните му стойности, то се е превърнало в
свободна променлива. Но щом 'всичко' не е свързано с нещо
определено, то означава 'твърде много.' За да бъде искрена, тя трябва
да каже твърде много. Поради това искреността е поначало заразена с
невъзможност, тя я усеща не като отваряне на сърцето, а като
разтваряне на бездна, като смут, който я поглъща.
Като независима променлива е артикулирана и свободата.
Предусещайки въпросите на адвоката, жената обяснява, че не иска
друга любов, друг начин на живот, тя иска "само да бъде свободна." Но
какво означава да бъде свободна? Тя не иска да бъде свободна от нещо:
съпругът ѝ е може би потискащ, но не е потисник; тя е образована;
наистина, казва, че след угасването на любовта жените започват да се
страхуват за покрива и хляба си, но същевременно е убедена, че би
могла да работи, да постига сама същото, което има и сега и при това
да бъде свободна; тя има дори правото на развод, липсва ѝ по-скоро

причина. От друга страна, тя не иска да бъде свободна за нещо. Тя иска
само свобода, самата свобода, откъсната от семантичните и
синтактичните връзки, които ѝ придават определено съдържание и
същевременно я ограничават.
Какъв смисъл може да има превръщането на 'тогава,' 'всичко,'
'свобода,' 'невъзможност' в свободни променливи? Щом те са станали
такива, защото са откъснати от фразите, от ситуацията, от символния
ред, не трябва ли да гледаме на тях като на симптоми на психоза, като
на моменти на делюзия, в които отхвърленото първично означаващо се
възвръща в реалното (Lacan 1993, 136)?
На второ място, нейното 'тогава' е свързано с пътища към
други възможни животи. Преди всичко, принудата: ако бяха
принудени да се оженят, обяснява тя, ако не бяха се избрали сами,
нямаше да бъдат отговорни за избора си, щяха да държат отговорни
други, нямаше да бъдат принудени да понасят смазващата тежест на
мисълта, че със собствените си ръце са разрушили живота си, че са
сгрешили, че са виновни. После, бедността: тя вероятно би живяла в
недоимък, не би имала възможност да получи образование, но е щяла
да бъде принудена да работи; следователно мъжът ѝ не би могъл да я
затвори вкъщи, сама с празнотата им; тя би била свободна. Наред с
това, творчеството: то не е разяждано от смъртта, както обикновения
живот, защото е изпълнено със сили, които кипят и бушуват, които са
придобили възвишената мощ на стихии и дори когато оставят подир
себе си следа от разруха, все пак тласкат към безсмъртие. Накрая,
разводът. Този път към друг възможен живот е всъщност още
неочертан, както стана дума, тя иска само да бъде свободна, за нея
разводът е по-скоро линия на бягство, отколкото крачка към друг
живот.
На трето място, стойността на 'тогава' е обусловена от
неопределени количества (Deleuze 2006, 82). Тя ги описва, за да обясни
какво я кара да поиска развод. Преди всичко, нарастващото
отдалечаване, от една страна между двамата, от друга - между нея и
света, защото, щом се е оказала затворена у дома, тя все повече е
усещала далечни и чужди улицата, града, другите. След това,
взаимното отдалечаване след угасването на любовта им. То е
разтворило празнота между двамата. Но тази празнота не е липса на

нещо определено. Съпругът ѝ опитва да я запълни с работа и
приятелства, които обаче не изпълват празнотата, те само се разгръщат
в нея или върху нея, само я покриват, така че той продължава да я
усеща, щом се върне у дома (тъкмо затова закъснява, доколкото е
възможно). Нещо повече, празнотата расте, изпълва дома им и колкото
повече се разраства, толкова повече издребняват домашните неща,
сред които минава животът ѝ. После, приближаващият предел. Отвъд
него вече нищо няма да има значение, защото нейното желание за друг
живот ще е угаснало. Тогава, смазана от празнотата, тя би изпълнявала
домашните си функции безчувствено като машина и вече нищо не би
се променило, дори той да доведе в дома им друга жена. Накрая,
прекомерното. В началото то е било свързано с твърде много любов,
твърде много илюзии, твърде много наивност. Но с времето са се
натрупали малки, незначителни събития, които са подкопавали това
изобилие от любов, илюзии, невинност. Тези малки събития всъщност
дори не могат да бъдат разказани, всичко, което тя може да каже за
тях, е, че в крайна сметка са се оказали повече от твърде много," все
повече и повече."
'Тогава' е свързано със сложна мрежа от връзки с тези
неопределени количества, пътища към други животи, със свободните
променливи 'невъзможно,' 'свобода,' 'искреност,' 'всичко'. Например
'твърде много' е вписано както в невъзможността да се каже всичко,
така и в невъзможността да живеят повече заедно, а оттук и с
приближаващия предел на смъртта на възможностите, отвъд който би
оставало възможно единствено невъзможното им съжителство. От
друга страна 'невъзможното' е съчетано както с този предел, така и с
отдалечаването, отчуждаването, издребняването, с онова 'все повече и
повече,' което прави семейния им живот вече твърде много. Но
'невъзможното' същевременно е свързано с нарастването на
дистанцията, с разрастването на празнотата, с издребняването на
нещата у дома. От трета страна, свободата е всичко, което тя иска, но е
съчетана с развода и поради това е противопоставена на всичко, което
е животът ѝ, при това нейната област се свива с приближаването към
предела, отвъд който вече нищо няма да бъде възможно. От четвърта
страна, под натиска на нарастващата дистанция, на разрастващата се
празнота, на надвисналия предел, на преливането на 'твърде много'
едновременно във 'все повече' и 'все по-малко,' пътищата към други

животи все повече се отдалечават и скоро ще изчезнат отвъд
хоризонта.
За да изясня как тази мрежа от отношения обуславя
стойността на нейния въпрос, ще ги обобщя във формула, във
фрагмент от фраза, която би могла да бъде вписана във всяко от тях,
видоизменяйки смисъла си: 'повече не.' Наистина, тя не използва
такава формула, може би защото тя е неизползваема, защото сама по
себе си не би означавала нищо повече от стон или вик. Все пак тази
невъзможна фраза би ни позволила да си изясним стойността на
нейното 'тогава,' защото, доколкото е обусловено от 'повече не,' то не
просто отпраща към бъдещите възможности, то ги вписва в
разрастваща се празнота, в стесняващ се хоризонт, очертаващ близък
предел. В резултат на това 'тогава' придобива стойността на последния,
решителния момент, на момента на спешност, след който вече ще е
твърде късно (Lacan 2002, 171-2; Felman 2002, 32).
- Господине, прочетете ми още веднъж причините за развод.
Той изпълни молбата ѝ. Тя остана с наведена глава, докато той

затваряше книгата и я оставяше на мястото ѝ. След това го
погледна с един непонятен за него поглед, повдигна се от стола и
каза:
- Те ще имат една от тези причини, колкото и да ми е трудно. О, те

непременно ще имат.
Треперещата ѝ преди малко ръка сега твърдо се протегна и го

възпря... Тя въздъхна и го попита с тих глас:
- Колко Ви дължа, господине?
После плати, кимна студено с глава и напусна кабинета на

адвоката. (Геновска-Герчева 1939, 3)
'Тогава' е мигът, в който е решила, в който се е решила. Сега

вече знаем защо този миг е поставил под заплашителен въпрос цялото
ѝ същество. Изповедта пред адвоката я е направила друга. Тя вече ще е
студена, сурова, силна, лоша жена.17 Липсата на другарство е

прераснала в анормалност.
4. Дисфункции и диагностика
Знанието за семейните дисфункции надживява сексологията

и публичната хигиена от първата половина на ХХ век. След 1960-те
години то е усвоено от семейната терапия, която го прочиства от
субективното, несигурното, незначителното, несвойственото,
организира го в йерархия, свързва го с дефиниции, техники на
въздействие, измерими ефекти.18 В началото на новия век някогашните
функции на регулиране на сексуалността, организиране на
всекидневния живот, отглеждане и възпитаване на потомство,
осигуряване срещу неблагоприятни събития вече са вписани в три типа
потребности: социални, психологически и биологически. Те на свой
ред са организирани в три взаимосвързани области на функциониране:
възпроизвеждане на живота, стимулиране на развитието, контролиране
на рисковете. Те на свой ред - в шест типа измерения на
функционирането: решаване на проблеми, комуникация,
разпределение на ролите, афективна отзивчивост, афективна
въвлеченост, контрол на поведението. Разбира се, тези функционални
измерения трябва да бъдат детайлизирани допълнително, например
следва да се разграничават решаването на инструментални и
афективни проблеми, позитивните и извънредните афекти,
непосредствената комуникация и метакомуникацията, сексуалните,
социалните, психологическите, икономическите роли. Едва тези
допълнителни разграничения правят възможно очертаването на едно
нормално разпределение на семейните функции: добрата съпруга
трябва да съчетава решаването на афективни проблеми с ефективната
метакомуникация, афективната отзивчивост, афективната въвлеченост
в живота на останалите членове на семейството; добрият съпруг се
17
18
Това обобщение се основава на актуалните наръчници по семейна терапия на
Американската психологическа асоциация (Gabor, Heru and Glick 2010, 11-20, Glick et
al 2000, 63 ff ).
характеризира с водеща икономическа роля, с умение за решаване на

инструментални проблеми, с афективна отзивчивост към децата и
съпругата.
Дали подобна концепция не предрешва в нови понятия
старите схващания, може би дори старите предразсъдъци?
Но семейната терапия не просто възпроизвежда знанията за
семейните функции от първата половина на века, тя ги преобразува в
гъвкави норми, които включват променливи, отчитащи случайното,
непредвидимото, единичното. Терапевтите от последната четвърт на
века например вече приемат, че икономическата роля често е
изпълнявана от майката, решаването на афективни проблеми може да
бъде работа на бащата, метакомуникативните послания нерядко са
предавани и препредавани от детето. Нещо повече, терапевтите
настояват, че нормалното функциониране на всяко семейство зависи от
специфичната хомеостаза, която е създало (Becvar and Becvar 1999, 22-
23). Дори моделите, които се стремят да се откъснат от семейната
терапия като опростят максимално понятията ѝ, например
контекстуалната терапия, приемат, че добре функциониращото
семейство се характеризира с баланс между членовете му, който може
да бъде постигнат по неочаквани, странни, дори отклоняващи се от
нормите начини (Boszormenyi-Nagy and Krasner 1986, 37-9).
Нещо повече, литературата върху семейството от последната
четвърт на ХХ век предполага, че организацията на функциите,
съчетаването на елементите им, уравновесяването на нормите зависят
от времето, което се натрупва в дома, в телата, във взаимодействията.
Поради това функциите се видоизменят в хода на развитието на
семейния живот, на свой ред разложен на функционални сегменти.
Например ранната зряла възраст изисква постигане на независимост,
освобождаване от контрола на родителите, избор на начин на живот;
средната зряла възраст - контрол върху родителите и преосмисляне на
избрания начин на живот, късната - отказ от контрол над децата,
пригаждане на начина на живот към старостта (всъщност тези три
големи периода са разделени на серия по-малки времеви сегменти със
значително по-диференцирана функционалност, Glick et al 2000, 63;
Gabor, Heru and Glick 2010, 20-1).
Ако обобщим, възходът на семейната терапия е преобразувал

в дисциплина - в дисциплинирано и дисциплиниращо знание 19 -
някогашните схващания за семейните функции, върху които са се
основавали нормите, предписвани от учителите по семеен живот от
първата половина на века. В резултат на това се е видоизменило
функционирането на самите норми. Те вече не очертават предели,
отвъд които семействата стават дисфункционални. Вместо това те
разграфяват домашния живот на функционални сегменти, които
неизбежно се отклоняват от нормите, но въпреки това, тъкмо поради
това, се характеризират със своя, вътрешна нормалност. Семейните
терапевти се стремят не да нормират тези сегменти, а да оптимизират
организацията им, така че да направят по-ефективно функционирането
на семейството, да подобрят комуникацията между членовете му, да
редуцират конфликтите и чувството за вина, да очертаят граници,
които не бива да бъдат прекрачвани, да създадат механизми за
справяне с проблемите на един съвместен живот, непрестанно
изместван, смущаван, объркван от напора на реалното (Gabor, Heru and
Glick 2010, 7).
Ще опитам да изясня начина, по който се е видоизменила
дискурсивната икономия на нормите на семейното функциониране въз
основа на пиесата "Женските изкуства за щастливо съпружество" на
Стефан Иванов (2020). Тя е изградена от две серии изказвания: първата
цитира предписания към съпругата от периода между двете световни
войни (Стоянова 2019; Янакиева 2019); втората се състои от реакции,
възражения, обяснения, иронични преобръщания на тези предписания;
субект на изказ на първата серия е Василена, представяща добрата
буржоазна съпруга, на втората - Милена, представяща съвременната
жена.
Както показва пиесата на Стефан Иванов, предписанията на
междувоенните хигиенисти и сексолози вече не могат да бъдат
изречени дори на сцена, дори като несериозни, паразитни речеви
актове, без да бъдат съпроводени с коментар за отстоянието им от
реалния живот. Това отстояние си дължи на сили, които вече не се
крият в дълбочината на душите на съпрузите. Дори когато извират
19
Тук имам предвид понятията за праг на научност и дисциплиниране на знанието,
изградени от Мишел Фуко (1996a, 213; 2006, 206-12).
отвътре на единия, те действат между двамата, оставят по-скоро

повърхностни белези, отколкото скрити травми.
Първо, желанието на съпруга. То вече не го тласка навън, то
е затворено у дома, ретериториализирано върху погледа му, превърнал
се в неопределен орган (Deleuze 1990, 47), който поглъща красивите
женски тела от телевизионния екран. При това желанието на съпруга
циркулира между двамата, защото тя улавя погледа му, вижда, че не
вижда как го гледа, че е невидима за него, че се е превърнала в
безтелесен поглед (Сартр 1994, 71-3; Lacan 1977, 72-73). Поради това,
вместо да остане скрита у съпруга, силата на желанието му преминава
през нея, преобразувайки се в нежелание, отчуждение, гняв, погнуса,
които впоследствие ще се върнат обратно към него ("Обичаше той и
моят по кроксове и гол до кръста и с голямо окосмяване да яде диня и
да плюе семките, да гледа мацките и да си подсвирква и после да гледа
по телевизията още жени. Простак, никога не му го казах, ама голям
простак.")
Второ, алкохолът. Той продължава да оказва натиск върху
домашния живот, но не защото се развихря като разрушителна сила.
Пиянството на съпруга е следобедно, кротко, обезопасено. То е
общото, което споделя с приятелите си от блока, което ги удържа
заедно въпреки разнопосочните им траектории, въпреки различните им
гласове, въпреки разногласията. Наистина, алкохолът подхранва гнева
на съпруга, но гневът се излива в порой от думи и ако нанася удари по
някого, това е преди всичко върху националното и световното
правителство. При все това, макар да не крие риск от домашно
насилие, неговият гняв я засяга, прелива в нея, превръща се в неин
гняв, понеже приятелите споделят вечерите им, понеже пороят от
изобличителни слова се излива в дневната им, понеже е принудена да
участва в едно общо, в една общност, от която същевременно е
изключена.
Трето, нейното желание. То вече не е вложено в съпруга, в
семейството или дори в дома. Тя вече не се опитва да накара мъжа си
да плати цената му, напротив, тъй като мъжките желания са станали
анормални, всъщност тя плаща тяхната цена с нерви, разходи,
провалени възможности ("Енергийни вампири. Психопати.
Нарцисисти. Женомразци. Мамини синчета. Безработни.
Работохолици. И много, много много артисти, свободни души,

режисьори, музиканти, поети, на които аз трябваше да им плащам
сметките за телефона, за да може все пак поне да се чуваме.") Вместо
да е артикулирано като искане към съпруга, желанието на Милена,
съвременната жена, на свой ред е станало самотно, вложено в
отвъдността, обещавана от безгрижното начало на една нова любов, от
алкохола, джойнта, екзотичната почивка. Тази отвъдност не е извън
дома, тя се разтваря по-скоро вътре в него или дори в тавана, в който
Милена "блее," като време на свобода, свободно време, откраднато от
съпруга, от децата, от погледите на другите. Но тъкмо защото е
възможно само като откраднато, това свободно време на
"разпищоленост," "разхвърленост по гащи" е съчетано в двуфазов
синдром (Adorno 1994, 154) с тревогата, че е провалила бъдещето на
децата, със стреса, с бързането.
Четвърто, най-могъщата сила, времето. Времето на Милена,
на съвременната жена не протича, то винаги вече изтича, винаги вече е
преминало, без да се влее в спокойните води на миналото, като едно
негативно траене, което тя усеща като бързане, закъсняване,
недовършване, изоставяне (защото винаги трябва да се направи повече,
без времето, резултатите, рисковете да могат да бъдат пресметнати).
Поради това нейното време не е линейно, то е по-скоро момент, който
прекъсва линията на ставащото, винаги преждевременно, за да я тласне
към друго, което вече закъснява. Вероятно силата на този момент,
очертан от 'стига толкова,' 'вече трябва' и 'не мога повече,' би могла
отново да бъде описана като спешност.20
Силите на времето, желанието, алкохола, гнева не просто
отместват живота на съвременната жена от предписанията на
миналото. Отместванията се свързват в разгръщащи се серии, в
разтварящи се пукнатини. Например външният вид на Милена, "доста
наконтена," е белязан от "нещо предизвикателно в облеклото" -
маратонки, кубинки, високи токчета, бримка или винтоверт. Но както и
да варира, този неуместен елемент остава свързан със серия
измествания от нормата или нормалното - с недостатъчното време за
децата, с бързането за работа, с неопределено лошото време, с
необходимостта да върши мъжката работа у дома, с неумолимия
20
Виж глава 6, раздел 7.
ритъм, който налага на живота ѝ кредитът:
Уважаема госпожо, ще кажа и ще започна и аз с това, че днес съм

станала в шест сутринта, за да приготвя закуска на трите ми деца,
за да сложа едното на таблета, другото на телефона, а третото
пред телевизора, понеже са затворени детски градини, училища и
всякакъв вид образователни заведения, да успея, все пак, да им
приготвя закуска, да им помогна с домашните, да ги усмиря, после
да оставя едното да гледа другите две, за да изляза навън, да
платя кредитите, да кандидатствам за помощите за Ковид 19, да
отида до банката, да свърша междувременно някакви ремонтни
дейности из къщата, защото няма кой да го направи, да тичам да
хвана метрото, опитах се и косата да си оправя, но нещо не ми се
получи, защото вятър ли духаше, сняг ли валеше, пролетна буря
ли имаше и дъжда ми развали всичко и имам и прясна бримка и
така нататък и така нататък и въобще е цяло чудо, че съм успяла
да дойда на това културно мероприятие в някакъв що-годе
приличен вид, даже жива и здрава, и въобще да си имаме
уважението. (Иванов 2020)
След като са се свързали, тези измествания или отмествания

са образували пукнатина.21 Неуместният елемент я прави видима, но тя
има своя дълбочина. Не дълбочината на душата, защото дори когато
пукнатината разкрива зев, дори когато пресича като ръб нечий образ, 22
тя остава твърде близо до повърхността. Тя е по-скоро дълбочина,
отворила се в една повърхност, като белезите, одраскванията,
нараняванията, разтварящи дълбочина в кожата. Всъщност тази
пукнатина има променлива дълбочина, защото преминава от
повърхностните грижи около маникюра през отзвучаващото дори в
костите всекидневно напрежение до "абсолютно изтерзания, откачен и
неадекватен" поглед, разпознаван от Милена в очите на децата ѝ
(погледът на една бездна отвътре, в която тя вижда недопустимото,
един възможен срив на семейния ред, който би я разрушил отвътре).
21
Анализът на пукнатината тук се основава върху понятието пукнатина на Жил
Дельоз (Deleuze 1990, 154-7, 160; Дельоз и Гатари 2009, 272-5).
22
Тук бих искал да отпратя към понятието за образ, изградено от Богдана Паскалева
(2022).
Наред с това пукнатината, отделяща живота на съвременната

жена от предписанията на миналото, е подвижна, тя непрекъснато се
развива, разширява, разпръсва се в малки, множествени, капилярни
пропуквания, също както разминаването между предпочитанията на
Милена към морето и на втория ѝ съпруг към планината постепенно е
преминало в разлом между навиците, характерите, желанията,
животите им, очертаващ несигурната територия на "блатото," в което
ще се превърне съвместният им живот (или обратно, след като
пукнатината е погълнала всичко, в крайна сметка е достигнала обратно
до изходното разминаване).
Накрая, тази пукнатина, образувана от натиска на желанията,
гнева, спешността, е подвижна, нейното движение е гъвкаво,
нестабилно, непредвидимо, защото от една страна непрестанно
интегрира нови елементи (например глобалната пандемия,
политическата криза, състоянието на софийските улици, лекьосания
анцуг на съпруга). От друга страна, пукнатината може да пресече всеки
елемент на обикновения живот, превръщайки го в нестабилна серия от
вариации (дори съпрузите, които първоначално са неопределено
количество, но впоследствие варират между 'тримата,' единственото
число на 'моят' и отрицателното на 'бившият ми,' или любовта, която се
е превърнала във водопад от бълбукащи сърчица, разменяни с
неопределено количество телефонни съблазнители, около дузина).
Тези пукнатини в единия, между двамата, във времето не са
травми, те не са рани, скрити в дълбочината на един субект. Те по-
скоро циркулират между вътрешното и външното, както отчуждените
желания и гнева, или преминават отвън навътре, както когато Милена
"се случва яко да трещи" под натиска на времето, или щом
нежеланието на съпруга ѝ е пропукало нейната фантазия за почивката
на живота, за екскурзията до рая на земята, Тайланд, за която е
спестявала сама.
След средата на ХХ век семейните терапевти ще влагат все
повече време и сили в проследяването на такива повърхностни
пукнатини. Защото те очертават видими проблеми, области, в които
семейният живот може да бъде подобрен и които, тъкмо защото са
близо до повърхността му, не изискват да се навлиза в дълбочината на
травмите, да се изграждат сложни интерпретации, да се рискува с
играта на пренос и контрапренос, да се предприемат дълги и несигурни

издирвания на фантазии. Тези повърхностни пропуквания ще се
превърнат в основен обект на анализ и инструмент за намеса. Под
натиска на възхода на семейната терапия те ще привличат дори
психолозите и психиатрите, които ѝ се противопоставят или търсят
алтернативи. Дори влиятелни психоаналитици ще изоставят
интерпретацията на травмите, за да се фокусират върху пукнатини в
обектните отношения (Bollas 2011, 6-9). Функционалните предписания
към семейния живот, наследени от първата половина на века, ще се
запазят, но те ще бъдат преобразувани от нормативен в диагностичен
механизъм, способен да извлича знание дори от домашните скандали.
Следващата глава ще опита да очертае основните линии на това
преобразуване.
Пета глава
Скрити причини
Психиатрите, психоаналитиците, психолозите от края на ХIХ

и първата половина на ХХ век схващат скандалите като пукнатини в
гладката повърхност на всекидневния живот. Те опитват да прозрат в
дълбочината им, да разпознаят източника им в рани, които
продължават да гноят, в наследственост, която руши настоящето, в
инерционни сили, които препречват бъдещето.
Независимо от различията помежду си, тези океанографи на
душата схващат травмите, наследствеността, инерцията като минало,
което не отминава. Поради това пресмятат намесата си така, че да
накарат времето на живота да потече отново откъм едно бъдеще, което
няма да бъде повторение или възвръщане, което ще носи нови
възможности, повече сили, промяна, развитие, дори с цената на
отделяне от семейството или развод. Затова те вече не се опитват да
научат на ред неразумните, да дисциплинират анормалните, да
превъзпитат дисфункционалните. Вместо да принуждават
противоборстващите гласове да млъкнат, се стремят да обяснят какво
ги кара да говорят така (слаба конституция, нервно пренапрежение,
психическа предразположеност, шокът от първата брачна нощ,
преживяното, отживялото, ненадживяното).1
Ще илюстрирам чертите, които отличават този режим на
представяне на домашните скандали от разгледаните в предходните
глави, с три психиатрични експертизи:
1
Виж например (Миленков 1982; Ташев 1976, 3-18 74-81, 91-7).
Скрити причини 154
1. К. Т. често избухва. Нарича съпруга си простак,

разбойник, негодник, гамен. Щом той опита да я спре, тя си
проправя път към балкона, откъдето вика, че е жертва на
домашно насилие. Тъй като съседите са възмутени, за да не
излага семейството на осъдителните им погледи и за да не
тревожи децата, в крайна сметка тя започва да пише обидите
си на малки бележки, които залепя във вестника, вмъква в
купата за плодове, разпръсва навсякъде из дома. Дали
скандалното ѝ поведение може да бъде обяснено с това, че
съпругът я е потискал, че е смазвал като суров господар
малките бунтове на желанието й, както в патриархалните
семейства? Но К. Т. твърди, че не е искала нищо, не е искала
дори да каже нещо с бележките си и ако е била движена от
желание, то е било насочено единствено към това да
поддържа реда у дома. Тогава дали не става въпрос за
дисфункция? Но съпругът не пие, работи, дори помага в
домакинството и в грижите за децата. Самата К. Т. работи и
същевременно е образцова домакиня. Съдебният експерт не
намира друго обяснение за поведението ѝ освен психически
срив, предизвикан от нервно пренапрежение поради
безчетните грижи в службата и у дома. Нима тя може да бъде
обвинена за това, че е била загрижена, че тежестта на
грижите се е оказала непосилна за нея? Но от друга страна
това пренапрежение, натрупвано с години вътре в нея, вече е
преляло у съпруга, живеещ в страх от упреците, които му
отправят нещата у дома, заразило е с нестихваща тревожност
децата, долавящи мълчаливите сътресения, които
предизвикват нейните послания. След като напрежението е
погълнало цялото семейството, ако останат заедно,
инерционната му сила ще продължи да нараства, докато
прерасне в нервна болест, която би могла да подкопае
отнапред живота на децата. Какъв друг изход освен развод?
(Константинов 1956, 41-2).
2. Пациентката Х. е измъчвана от недоволство от съпруга си.

Но същевременно смята, че няма право да бъде недоволна,
защото той е всъщност добър съпруг. Наистина, той не
помага в домакинството, но прави всичко, което трябва да

прави един мъж. Тя не намира нищо нередно в поведението
му и не отхвърля реда, върху който се основава неговият
начин на участие в семейния живот. Какво повече може да
иска? По-късно ще обясни на психолога, че е била недоволна
от това, че съпругът ѝ не я цени истински. Първоначално
опитва да потисне недоволството си, защото се страхува, че
то може да разруши семейния живот, че тя ще е виновна за
рухването на семейството си, че ще се е провалила като
съпруга и майка. Така попада в клопката на "двойното
счетоводство," на желанието да не желае друг живот, на
невъзможността да се противопостави и да не се
противопостави на съпруга си. В нея се разгаря скрит
вътрешен конфликт, който набира сили с времето, докато
накрая пропуква гладката, идеално почистена повърхност на
домашния им живот под формата на всекидневни дребнави
скандали със свекървата. Х. я обвинява, че разпределя
домашната работа несправедливо, че я товари с черния труд,
за да може да върши сама това, което цени съпругът.
Означава ли това, че между двете се е разгоряла война, че
едната или другата е лоша жена? Но те всъщност се стремят
да се разбират и са усвоили дотолкова семейните си
функциите, че Х. дори не може да си представи друг ред у
дома. Дали е необходим развод? Това е все още несигурно.
На този етап рискът недоволството на Х. да нарани
членовете на семейството може да бъде овладян, ако вместо
да бъде санкционирана като лоша жена, тя бъде призната за
болна и бъде временно отделена от семейството, за да има
възможност да се лекува (Алексиев 1977, 15).
3. Г. е от скромен произход и търси изход от бедността в

образованието. Завършва с отличие гимназия и
професионално училище, започва работа и скоро след това се
жени за М. Те са влюбени, но помежду им скоро избухват
скандали: все още живеят бедно, тя е расла в богато
семейство, иска спокоен, добре уреден дом, докато той има
амбицията да постигне нещо голямо; от друга страна той
иска да е господар у дома, но заради богатството си тя "се

смята за равна на него" (Димитров 1939, 22). Всъщност
според фашистки психиатри като Крум Димитров скандалите
им могат да бъдат обяснени, ако си дадем сметка, че М. е
единствена дъщеря и следователно е предразположена към
астеничен инфантилизъм - странна наследствена болест,
характеризираща се с лесна раздразнителност, липса на
енергия, апетит за наслади, неспособност за дисциплиниране
на желанията, нежелание да се ражда, потиснатост след
първото раждане, опити да се избегне следващо, безсмислена
сексуална активност след края на младостта (Герлинг 1940,
8-11). Ако Г. беше подготвен за брак, ако беше разпознал
някои от най-видимите телесни симптоми на тази
наследствена предразположеност, например широките
предни зъби, дългия втори, съчетан с малък пети пръст на
краката, "ограничената растителност под мишниците," той
вероятно щеше да избегне своето семейно нещастие
(Герлинг 1940, 12). Но Г. и М. са били твърде влюбени и щом
са се венчали, любовта им се е превърнала във водовъртеж,
пораждащ у всеки от тях усещането, че другият го тласка
срещу самия себе си. Сега вече Г., образован, идеалист, човек
с бъдеще, може да бъде отново щастлив само с цената на
развод. (Димитров 1939, 23) Колкото до М., ако характерът и
тялото ѝ са наистина засегнати от вродена полова слабост,
според фашистките сексолози би било най-добре да не се
омъжва, за да не предаде на следващите поколения лошата
наследственост на астеничния инфантилизъм (Герлинг 1940,
8).
Този режим на представяне на домашните скандали избавя

участниците в тях от осъждане или наказание. Но той изисква да бъде
платена цена. Защото след като смисълът на противоборстващите
гласове е определен от това какво ги кара да говорят, те не казват
всъщност нищо, те изразяват само една стаена, непрестанно убягваща
дълбочина. Поради това изследователите на душата чуват във врявата
им единствено стонове, яростни вопли, викове за помощ, тихия шепот
на недоизреченото или неизречимото. Психиатрите игнорират
казаното, за да запишат акта на казването му като признак за

наближаването на хистеричен пристъп (Didi-Huberman 2003, 262), като
симптом на неврастения (Beard 1881, 185), признак на делюзия за
протест (Sérieux and Capgras 2008, 448) или израз на мания за
преследване (Griesinger 1867, 328). Социалните психолози регистрират
честотата на скандалите, оценяват силата им по ординални скали,
търсят корелации със социалната класа, образованието,
вероизповеданието, размера на семейството, сексуалния живот на
съпрузите.2 Всички те извличат от домашните скандали знание за
причините, които се крият в дълбочината им, свеждайки казаното в тях
до шум.
1. Семеен роман
За да провидим в дълбочината, затворена вътре в някого, е

необходим особен поглед. Дори това, което виждам в себе си, може да
е привидно, неясно, празно, несподелимо. За да знам че наистина
виждам, какво виждам, за да разбирам значението му, за да мога да го
опиша, погледът ми трябва да е въоръжен със знание, истина, език,
които не се раждат спонтанно, които се учат и поради това
предполагат друг.
За да виждам в дълбочина, трябва да виждам като друг, дори
себе си. За да се приуча на това, мога да се опра на друг, който знае
или може повече от мен, например учител, изповедник,
психоаналитик, терапевт, треньор по живот (Foucault 2001a, 58-9). Или
мога да усвоя този отчужден поглед с подкрепата на друг като мен,
може би приятел. Погледът на другия може да се въплъти дори в моите
очи, ако се заема да разказвам живота си. Но той може да струи също
2
Обобщено описание на серия подобни изследвания, започнали още през 1930-те
години, виж в (Nye and Berardo 1973).
от безплътните очи на фикционален герой или разказвач.3

Ще опитам да покажа, въз основа на един от късните разкази
на Владимир Полянов, "Моята Анна" (1975) че щом този поглед
навътре се фокусира върху домашните скандали, той неизбежно
преминава в привиждане. Но не защото литературата е изначално
заразена с недействителност. Нима погледите на изповедниците,
психиатрите, психоаналитиците, приятелите са имунизирани срещу
привидения, видения, фантазии? Не изисква ли въображение всеки
опит да бъдат описани раните, които се възвръщат като привидения,
които продължават да ни нараняват, макар да са потънали в миналото,
защото не е било възможно да бъдат понесени, защото е трябвало да не
могат да бъдат нанесени, защото са заразени с невъзможност въпреки
видимите белези, които са оставили?
Анна и разказвачът са отдавна женени. Скарват се за първи
път. Тя за първи път запалва цигара срещу него. Кашля от тютюневия
дим. Той ядосано ѝ казва да хвърли цигарата.
Няма да я хвърля. Ще пуша! (90)
Мисълта за станалото не го напуска с дни. В крайна сметка

предлага да се разделят. Не защото се страхува от неизбежното
пристрастяване, което ще подкопае здравето ѝ, здравия ѝ разум, ще се
отложи в живота на децата им като вредоносна наследственост. 4 Той
дори не мисли за това.
Всъщност тя вече е признала наследствената си
3
Поне в българския случай, когато разтърсените от домашни конфликти са се
обръщали рядко, едва в краен случай към психиатър или психоаналитик, споделянето
с приятели от края на ХIХ и началото на ХХ век, вероятно и днес, е изиграло
ключова роля за вглеждането навътре в дълбочината на преживяното, помисленото,
почустваното, поисканото в качеството на техника на себе си. Сходен аргумент в
западноевропейски контекст виж в (Fejes and Dahlstedt. 2013, 68; Taylor 2010, 56-57).
Добра илюстрация на тази функция на споделянето предлага първият публикуван
дневник, който успях да открия (Дряновска 1914).
4
обремененост: вуйчо, самоубил се от меланхолия. Но той не е

придавал никаква стойност на думите ѝ, защото те отпращат към едно
знание за наследствеността, което вече се е превърнало в история на
науката (за известно време, преди да се прероди в контекста на
геномиката):
Глупости, разбира се, но в ония дни несъществуващото

наследствено обременяване ме задоволяваше като обяснение за
странностите в държането на жена ми. (87)
Но какво означава предизвикателното ѝ поведение,

предизвикателните ѝ думи, цигарата, запалена за пръв път срещу него?
Той не може да сведе значението им до това, което тя иска да
каже, защото - както обикновено, когато думите или жестовете на
единия пропукат домашния ред - тя казва, че не иска да каже нищо, че
поведението ѝ е било израз не на интенция, а на нерви, на напрежение,
което се е надигнало в тялото като приливна вълна, увличаща със себе
си лицето, гласа, ръцете.
Не може да изясни значението на поведението ѝ откъм това
каква е тя, защото характерът ѝ е същият, какъвто е бил, когато се е
влюбил в нея, когато - въпреки привързаността си към живота на стар
ерген, въпреки съпротивата си срещу семейния живот, въпреки
бягството си от нея, въпреки изоставянето ѝ - той осъзнава, че вече не
може да живее сам:
Но бягството не ми помогна. Далече от града, дето живееха мои

близки и познати, самотен, аз закопнях с истинска жажда за
момичето, което така безропотно понасяше всичко. Или може би
не се касаеше за понасяне и жертви, а всичко идеше от характера
на Ана, от онова ново, което откривах у нея и което тъй
дръзновено тя неведнъж разкриваше пред мене. (Полянов 1975,
86)
Ако характерът на Анна се състои в новото, то нейното

поведение несъмнено му съответства. Той не се съмнява, че се случва
нещо ново, че за да го разбере, трябва да възстанови разкъсаната
връзка между събитията, да изясни какво всъщност се е случило и
какво следва. Защото нейната цигара - както всяко събитие, както
всичко ново - е отворила пукнатина във времето, прекъснала е потока
от бъдещи мигове, вливащи се в миналото. Ако си каже, че тя е такава,
той ще пропусне тъкмо този пропукан отвътре миг между 'още не' и
'вече не,' в който може би се ражда тяхното 'никога вече,' ще го остави
да се изплъзне от настоящето, да се превърне в чистото минало на едно
'щеше да бъде,' което ще продължи да следва като сянка всяко него
бъдещо настояще. В крайна сметка дори хистерията, след Шарко и
встрани от Фройд, във времето на Бабински и Павлов, вече изглежда
тъкмо това: миг на пропукване, огъване, избухване, вкаменяване,
пропаднал в пукнатината между миналото и бъдещето, минало без
настояще, настояще без бъдеще, разпадане на организацията на тялото,
предусещане на смъртта (Deleuze 1981, 48-49; Didi-Huberman 2003,
108-14; Михеев и Невзорова 1957, 217).
Той не може да си изясни значението на случващото се също
и откъм това как е редно да се държи тя. Защото всъщност не се е
променило нищо: те продължават да живеят, както преди, тя
продължава да функционира добре. Макар той да е опитвал и да
продължава да опитва да я улови в миг, когато не се чувства видима, в
крайна сметка очите му винаги се свеждат смутено пред погледа на
вярна съпруга, добра майка, отлична домакиня, с който тя го пресреща
неизменно. Всъщност станалото е толкова малко, толкова невидимо, че
от гледна точка на домашния ред, на разпределението на функциите у
дома, не се е случило нищо. Така че той би могъл да го остави да
отмине и ако не успява, ако се връща отново и отново към него, то е,
защото не може да се освободи от усещането, че се възвръща нещо,
което вече отдавна е трябвало да бъде далечно минало.
За да си изясни какво ще се случи и следователно какво
всъщност се е случило, за да разбере какво ще се е случило, той
артикулира необичайното поведение на Анна като пресечна точка на
редици от елементи. На първо място, един мизансцен от видими неща:
нейното умълчано лице, напрежението в тона й, необичайната
резервираност на жестовете й, дистанцията, която се е разтворила
между телата им. Но значението на тези видими неща е твърде

несигурно. Дали е болна? Или недоволна? Или тъгува от това, че
прекарват делниците отделно? Или се тревожи за бъдещето? Или
всъщност е влюбена в друг? Второ, той вписва първата ѝ цигара в
серия събития: скоро след това тя ще го отблъсне за първи път, за
първи път ще каже, че не може да диша, докато я е прегърнал, за първи
път ще откаже да го придружи на вечеря с негови приятели, макар че
всъщност той организира такива вечери, за да я развлича. Трето, той
схваща предизвикателният ѝ отговор като вариант на това, което тя
казва всеки път, щом стане раздразнителна или се затвори в себе си
дотолкова видимо, че той се чувства принуден да я попита какво има:
Нищо. (Полянов 1976, 87)
След като е свързано с едно видимо отдръпване, с едно

напрегнато тяло, нейното 'нищо' не е незначително, то означава нещо.
То означава нещо, което тя скрива, което е може би дори скрито от нея
и само скритом се възвръща в поведението ѝ. Но от друга страна тя го
показва с гласа и тялото си, с лицето си, вглъбено като загадка, като
открита тайна (Didi-Huberman 2003, 102, 126, Бърчел 2017, 231-5).
Същевременно това 'нищо' е казано на него, то е послание
към него, то е нещо, което тя иска да му каже. След като се превръща в
нищо, щом бъде уловено в мрежата на езика, той предполага, че Анна
иска да каже нещо, което не може да се каже, че нейното 'нищо'
изразява едно чисто искане, слагащо край на разговорите помежду им,
като точка, която маркира момента, в който са казали, каквото са
имали да си кажат, в който няма какво повече да се каже, краят.
Но ако нейното 'нищо' показва едно скрито искане, какво
всъщност иска тя?
Женското желание отдавна вече не може да бъде сведено до
това, което може да даде или откаже един или друг мъж, както в
патриархалното семейство. Той всъщност добре знае, че нейното
желание не се е пренасочило към трети, освен другото, защото от
ревност не спира да я изненадва, да устройва - като че непреднамерено

- малки клопки, хитроумни тестове за любов. Няма друг. Желанието на
Анна се е оттеглило навътре, в самата нея. Поради това той го схваща
преди всичко като искане за собствен живот.
Но защо тя иска да има собствен живот тъкмо от него? Има
смисъл да се иска нещо от някого, ако той го има. Тя поначало е имала
правото на собствен живот и след като го иска от него, след като смята,
че той може да ѝ го даде, не означава ли това, че вече ѝ го е отнел? Как
е възможно да е отнел живота ѝ въпреки намерението си да ѝ даде
всичко? Всъщност дал ли ѝ е всичко, след като тя иска своя живот от
него? Как изобщо го е отнел от нея? С брака? С любовта? С желанието
си?
Значението на случващото се зависи от тези въпроси. Но
отговорът им е дълбоко в нея и в него, под баналните припеви на
домашните разговори, под тромавата хореография на всекидневните
жестове, под гладката повърхност на асиметриите, характерите,
функциите, под кората на лицата и телата им, под бавните
тектонически сили, формиращи обикновения им живот. Тъй като Анна
мълчи, тъй като не говори достатъчно, тъй като думите ѝ неизменно се
превръщат в загадка, в открита тайна, той търси отговори в
собствената си дълбочина, в дълбочината на собственото си минало
(защото в крайна сметка какво друго натрупваме в дълбините си освен
време).
Между майка му и баща му е имало значителна разлика във
възрастта, близо тридесет години. Първоначално тя не е имала
значение. Но с времето е започнала да се превръща в разлом, особено
щом родителите му са се видели принудени да се преместят в София.
Докато преди желанието на майка му е оставало затворено у дома,
безпределните възможности, които е разтварял пред нея големият град,
са я тласкали да желае друго, да изпробва други животи: празнично
осветените улици, витрините, магазините, съседката, гостуванията,
приятния, умен братовчед, загорял в огъня на живота, твърдо решен да
следва право. Баща му не можел и не искал да участва в градския
живот на майка му, но същевременно усещал как градът я откъсва от
него и след като се чувствал безсилен, опитал да се противопостави на
привличането му с насилие. Насилието превърнало разминаването
между родителите му в пропаст, която все повече увличала в себе си

семейството им. Той взел страната на майка си, намразил баща си,
може би защото е влагал желание в майка си, "най-милата и най-
хубавата," или защото е обяснявал пропукването на семейството с
това, че баща му е бил вече завинаги счупен след кризата, която ги е
принудила да напуснат малкия град на щастливото детство. Нещо
повече, с времето омразата му към бащата се е превърнала във
фантазия за насилствено възмездие:
На края на тая история на скришни срещи и тайни посещения една

вечер баща ми, който изглежда, че дебнеше и пазеше, събори
моята хубава и тъй добра майка и я повлече за косите, за да я
изхвърли от къщи. Тогава аз го намразих завинаги. Оттука нататък
дни наред аз го причаквах със скрит под дрехата ми чук, за да го
убия, ако само още веднъж посегне. 5 Разбира се, когато той
влизаше, аз плахо оставях чука на мястото му и не зная дали бих
посмял да го дигна, дори при най-лошата разправия, но аз вече не
обичах баща си, чувствах го чужд, далечен, неприятен, жесток
човек. (Полянов 1976, 80)
Може би това фантазматично насилие е трябвало да покаже

кой е истинският господар, какво е истински господар. Но желанието,
което той е вложил в насилието, го е правело съпричастен на бащиното
насилие, то го е правело като бащата, свързвало го е с бащата,
заплашвайки да разтвори пропаст между него и желанието му да бъде с
майката, така че той се е опитвал да разкъса връзката помежду им като
си тръгне заедно с майка си, като отбягва бащата, като го презира, като
го представя за мъртъв дълго преди смъртта му, като следва дори
погребалната му процесия отстрани, за кратко, като случайно събитие.
Но не крият ли неговите опити да прекъсне връзката с баща си още
насилие? Не се ли превръща той все повече в баща си? Наистина, той е
правил всичко възможно, за да не се държи с Анна като баща си, сам я
е потиквал да излиза с приятели, да се радва на младостта си, купувал
5
Този елемент от разказа може да бъде четен както в психоаналитичен ключ, така и
откъм жанровите конвенции на готическата литература (за влиянието им върху
Полянов виж Ковачев 2018).
ѝ е дрехи в младежки багри. Но дали това е било достатъчно, щом сега

тя иска от него своя живот?
Този разрушителен въпрос отзвучава в предизвикателно
запалената цигара на Анна, в нейните "нищо," "ще пуша," "ще търся,"
"ще се събирам," "ще излизам," "не искам вече да живея така."
Разликата във възрастта им е също както между родителите му, около
тридесет години. Анна също желае друг живот. Поради това той
дочува в думите ѝ гласът на майка си, нейното искане към баща му,
което времето отдавна е очистило от думи. Но сега това искане е
отправено към него. Наистина, не се ли е превърнал в баща си?
И все пак, все пак не можех да се убедя, че не съществува онова,

което иде от голямата разлика във възрастите ни. Тя
преживяваше кризата и искаше да я преодолее, но неизбежното
не можеше да не настъпи, без да смогнем да го контролираме,
дори убедени, че не е дошло и че няма да дойде. Изведнъж се
изпречих пред нещо страшно. Докъде доведе то баща ми и майка
ми? По-ужасни от всякога заредиха се спомените отново. Сцените
на ревност. Необузданата грубост на баща ми. И сега най-
ужасяващото: аз с чука в ръце, с омразата си и чука. Бягството от
дома. Мъчителните дни на преследване. Разводът. Смъртта в
безредната стая на изоставения. Аз след погребалната колесница.
И забравата, забравата, в която потъна всичко, родено от един
неестествено построен живот. Скочих, сякаш не можех да поема
дъх. Какво очакваше моето семейство през утрешния ден, ако аз
се поддам на чувствата и оценките на баща си? Какво очакваше
мене, моя син? Един ден Ана не ще издържи и ще ме остави. С
нея ще тръгне и детето. Аз ще се изправя опустошен, изоставен,
отхвърлен в участта, до която стигна моят баща! Не по-добро ме
очаква, ако затворя очи! С нищо не може да се запълни
несъвместимостта. Краят е винаги същият! (Полянов 1976, 92)
Затова той предлага на Анна да се разделят. Отправя към нея

посланието, което майка му в крайна сметка, в самия миг на
счупването на семейството им, е отправила към баща му: искам да
сложим край. Като че щом е продължил траекторията на посланието на
майка си, щом го е преобърнал като свое, ще е успял да се откъсне от
притегателната сила на позицията на бащата, с немислим скок отвъд
разлома, разтварящ се между него и Анна, ще се е озовал отново на

нейната страна и на страната на майка си. Защото ако Анна разпознае в
думите му своето желание, преобърнато като негово послание, което
следователно я освобождава от вина, той ще е пожертвал всичко, за да
не допусне разломът помежду им да се разтвори в пропаст, за да не
допусне пропастта на миналото му да го погълне, той ще е бил антипод
на баща си.
За да мотивира посланието си, за да му придаде плът, той
казва, че бракът им е бил поначало грешка заради прекомерната
разлика във възрастта. Наред със собствената му дълбочина, в
доводите му отзвучават и знания за това кога възрастовата разлика
преминава в опасност, върху които сексолозите от първата половина
на века са работили усърдно,6 които постепенно са се утаили в
литература върху семейството, в популярната култура, във
всекидневния живот, в собствените им тела, защото той не може да не
разчита знаците на немощта, която носи времето, на 'вече не,' 'още не,'
'никога вече.' Но ако сведем доводите му до възпроизвеждане на
сексологически концепции, ще сме останем слепи за това какво
всъщност се е случило, а това, което следва, ще ни изненада или дори
смути.
"Това си просто ти," отговаря му Анна, "в крайна сметка,
може би твърде сантиментален и размекнат." Не казва ли отново
"нищо"? Той посяга да възрази, но се смълчава, давайки си сметка, че
ще е счупил семейството, защото самият той е счупен, че ще се е
превърнал в баща си, тъкмо когато се стреми да се отдалечи от него. Те
са отново щастливи заедно.
Но въпросът дали не е трябвало да се разделят остава в него
като отворена рана, раната на едно неотминаващо минало, което
продължава да се повтаря, вписано в неговия разказ за възстановеното
им семейно щастие като празното означаващо на празната фраза "имах
ли право да възразя". Той ще живее в този миг тъкмо преди счупването
на семейството, в пукнатината между "още не" и "никога вече."
Семейството вече никога няма да излекува раната, то само ще я покрие
6
Според междувоенните сексолзи приемливата разлика във възрастта между
съпрузите би следвало да бъде между 3 и 6 години (виж например Д.Г. 1925, 22).
с тънкото бяло платно на щастието, върху което той ще проектира

сънищата си.
2. Вредоносна наследственост
Фашистките психиатри, сексолози и общественици, пишещи

по проблемите на семейството, виждат в дълбочината на домашните
скандали стаена обществена опасност. На първо място, тя може да се
дължи на това, че членовете на семейството живеят безотговорно, че
опитват да се изплъзнат от частта или участта, която им е отредило
обществото. Два примера:
1. Сродяването със семейство от по-висше съсловие, макар да

изглежда примамливо като шанс, крие значителен риск от
срив. Защото съвместния живот неизбежно ще принуди
единия или двамата да се откажат от начина си на живот, но
той ще запазва притегателната си сила, понеже се е утаил в
детството, възпитанието, поведението, характера им. Нещо
повече, притегателната му сила ще нараства заедно с
грижите, съжалението, желанието да е било друго. Ако
надхвърли определен праг, тази сила вече няма да може да
бъде уравновесена от близостта помежду им и дори да
изпълняват съвестно семейните си функции, тя ще разруши
семейството им, ще подкопае семейството като социална
институция и следователно социалните институции
(Димитров 1939, 20-22).
2. Според фашистките автори опасностите, пораждани от

изплъзването от собственото място в обществения ред, могат
да бъдат илюстрирани особено добре с дискурсивната фигура
на образованата жена. Тя се радва на известна независимост,
защото има шанс да намери работа като учителка,
машинописка, телеграфистка, която би ѝ позволила да се

издържа сама. Ако се омъжи, тя ще иска да запази
независимостта си, няма да признава господството на съпруга
си, нейните малки, безсмислени бунтове ще оставят кална
следа от скандали, ще подкопаят свещената цел на брака, ще
я маргинализират в собствения ѝ дом и вероятно ще навредят
на здравето и възпитанието на децата, излагайки ги на риск
от астеничност и невроза (Иванов 1943, 104). Нещо повече,
дори в крайна сметка образованата жена да осъзнае и да
признае ролята си в семейството и да стане добра домакиня и
майка, тя ще има чувството, че е пожертвала заради брака
един възможен живот, който ще продължава да я привлича
винаги, щом животът у дома започне да тежи и под напора на
това привличане тя ще смущава домашния мир с
несправедливи нападки и обвинения към съпруга си (Герлинг
1940, 6).
На второ място, ако домашните скандали са съпроводени от

признаци на изтощаване на жизнените сили, изписани върху тялото
или в поведението, те могат да означават опасност за общественото
здраве. Преди всичко опасността от една вредоносна наследственост,
чиито ръждиви петна избиват върху лицата на алкохолиците,
пушачите, хронично болните, астеничните, полово слабите, твърде
интелектуалните, потиснатите по природа, покварените по душа,
пропилелите жизнените си сили поради нередовен живот в младостта,
страдащите от болестите на порока или от пороците на мизерията,
децата на болнави или развратни родители (Герлинг 1940, 4-7;
Димитров 1929, 10-11, 14; Иванов 1943, 4-6).7 Разглеждана в
индивидуален план, тази вредоносна наследственост вече показва
предразположеност към заболявания, които ускоряват смъртта или
осакатяват живота. Но рискът от заболеваемост нараства особено остро
в плана на вида (населението, нацията, расата). Тъй като вредоносната
7
Разбира се, грижата за вредоносната наследственост не е изобретение на фашизма.
Макар списъците на рисковете да са все още сравнително кратки, тя е вече един от
възловите проблеми на сексологията от края на XIX и началото на ХХ век (Дебе
1896, 138-46; Кориво 1902, 74; Д.Г. 1925, 24-7, Форел 1928b).
наследственост прелива отвъд индивидуалните тела, тъй като

преминава в телата на потомците, този риск неотвратимо нараства с
времето, той черпи сила от самото натрупване на време и ако бъде
оставен да нараства свободно, би могъл да разколебае, разбърка,
преобърне дори могъщите, вековни сили на еволюцията (Димитров
1939, 5, 30; Иванов 1943, 8-9).
Но как можем да защитим обществения ред от
безотговорността, общественото здраве от вредоносната
наследственост? Според фашистката книжнина върху семейството,
преди всичко посредством изключване. Например вредоносната
наследственост може да бъде ограничена, ако бъде забранено на
здравите да сключват брак с хронично болните, с безотговорно
пропиляващите своите жизнени сили, с потомците на родители,
белязани от наследствена предразположеност към опасни заболявания,
от нередовен или покварен начин на живот (Герлинг 1940, 19-20;
Димитров 1929, 31; Иванов 1943, 110-2). Наред с това обществените
опасности, пораждани от домашните скандали, могат да бъдат
предотвратени със силата на просвещението. То трябва да бъде
насочено преди всичко към жените, защото домашният ред се крепи
върху техния труд (Димитров 1939, 6; Герлинг 1940, 6; Иванов 1943,
60). Но за да не крие рисковете на празното, ненужно женско
образование, просвещаването на жените трябва да бъде съчетано с
работа върху себе си, с осъзнаване и признаване на отговорностите на
една съпруга, майка и домакиня, с внимателна и търпелива подготовка
за посрещането им, с последователно, постепенно изграждане на
характер, отстраняване на личните недостатъци, подхранване на
положителните качества (Димитров 1939, 5-8; Иванов 1943, 116-7).8
В повестта си На кръстопът (1940) Фани Попова-Мутафова
опитва да инсценира това просвещение на жените. Но щом бъде
превърнато в реч, то артикулира един ред, наглед вкоренен в самата
природа, в естествената рационалност на биологическия и социалния
живот. Този ред изключва желанието, неприкрепено към биологични
8
Както изглежда, немалко активистки на женското движение в България опитват да
използват това признаване на отговорността на жената към обществото като
основание за изискване на права на равнопоставено образование и участие в
обществения живот. Виж например (Маркова-Зендхазе 1937; Стайкова 1942).
или социални функции. Такова желание може да бъде вписано в него

само като безотговорност, ирационалност, противоестественост, като
лишен от стойност остатък, който трябва да бъде отхвърлен в името на
отговорността пред другите и себе си.
Сюжетът на повестта е организиран около любовта на Олга и
Ангел. Те са сгодени са отскоро. Сега са на театър, но в антракта тя се
разхожда с друг. Той ревнува. Тя му обяснява, че е говорила с
професора, от когото зависи назначаването ѝ в университета.
"Прощаваш, нали? … Сърдиш ли ми се? Защо не отговаряш?" -

сякаш сълзи блеснаха в кадифената дълбочина на гласа й. … Той
обърна гръб и се отдалечи. Това беше първата им кавга. (Попова-
Мутафова 1940, 87)
Тази сцена ще се повтаря винаги, когато тя иска друго освен

него. Но тя иска друго, защото е искала да бъде друга. Нейният образ е
очертан от разлики с останалите жени, населяващи повестта,
включително доскорошната годеница на Ангел: Олга гледа дръзко,
пуши публично, подстригана е късо, защитила е докторат по
философия в Германия, работи като учителка, обожава свободата.
Колко противно създание - си помисли Ангел [при първата среща с

Олга] - Момчешкото у нея не е само поза, не е желание за
екстравагантност. То е вродено. Човек би могъл да познае това
само от начина, по който си държи ръцете. Не като при другите
жени, уловени една зад друга или скръстени над корема, а
свободно отметнати назад, като на мъж… Ето, и гласът ѝ е
дразнещ алт. А тя го подчертава дори… И тоя смешен начин да
носи блуза с мъжка вратовръзка. Ако жените подозираха колко са
жалки, когато искат да докажат ценността на пола си като
подражават на мъжкия. (14)
Любовта заплита Олга в противоречие: ако иска Ангел, тя

трябва да изостави желанието си да бъде друга, трябва да стане като
всички, да се откаже от университета, да напусне училището, да остане
у дома, да го чака вечер да се върне от работа с нетърпението на
децата, да го приютява след тежката работа в спокойното гнездо, да
погалва с лека ръка умереното му чело, с нежен глас да го пита каква
грижа дълбае челото му, да бди над съня му (90, 100). Но тогава дали
няма да се е отказала от себе си? Нещо повече, дори да го стори,
времето, в което е искала да бъде друга, няма ли да продължи да я
следва като тъмно минало (защото тя вече е на години, вече е
надживяла много любови, вече има дори дете, което крие като
разрушителна тайна).
Възелът от противоречия е разплетен благодарение на
знанията на Ангел, д-р Чернев: мирът е само привиден, защото под
тънката кора от ред бушува война (50); тази война се води не за
територии, а за здравето на народа, заплашвано от врагове като
дегенерацията (65), ниската раждаемост, високата детска смъртност,
недохранването, туберкулозата, асимилирането на българските
малцинства в съседните държави (49), чуждите малцинства, които "се
разклоняват в нашата собствена земя, умножават се, пъплят като
неизцерим рак в нашия организъм" (53). Тъй като тези врагове не са
отделени от фронтови линии, битките за народно здраве се водят по
улиците, в домовете, телата, душите. Женските тела също са бойно
поле: стремежът към равни права и икономическа независимост е
предизвикал срив на раждаемостта, подкопал е здравето на жените,
които са принудени да се трудят наравно с мъжете и същевременно да
вършат домакинската си работа; нещо повече, дори да бъдат избавени
от нея, както обещават комунистите, желанието да са други все пак ще
руши психиката им, защото ще ги тласка срещу собствената им
природа. Наистина, патриархалното семейство е дори по-
разрушително, защото обрича жените на тежък труд, невежество,
недохранване и оттук допринася за високата детска смъртност (51, 54-
55, 68-72). Затова женското и общественото здраве трябва да бъдат
защитени от механизмите на една бъдеща държава, която ще се грижи
за всички и следователно ще прониква във всички социални
отношения, във всички животи. Тя ще осигурява на мъжете достатъчен
доход, за да могат жените им да остават у дома, ще осигурява
държавна помощ на всяка съпруга и майка, дори ще гарантира процент
от заплатата на мъжа при развод (113), но преди всичко ще образова
жените научно, така че подготовката им за ролите на съпруги, майки и
домакини да бъде удостоверявана и гарантирана с дипломи, като
същевременно ще позволява на онези жени, у които майчинският
инстинкт е стихнал, да работят или дори да се занимават с политика
(68-9). "Аз съм лекар, повтарям, и знам…" (73).
"Колко хубаво говорихте… Но това, което говорихте, беше

фашизъм от най-чиста проба." Той се усмихна. "Нима бе толкова
страшно? Фашизъм? Какво значи думата? Някъде го наричат
рексизъм, другаде национал-социализъм или кемализъм. Нека
гледаме делата, нека не ни плашат заглавията." (58) Олга плесна
с ръце. Разтвори широко очи: "Шовинист! И това… Как по
нищичко, по нищичко не се разбрахме. Ужасно! Просто
принадлежиме на два свята, които говорят различни езици."
Чернев весело се изсмя. "Антифеминист, шовинист, фашист…
Наистина, какъв ужас. И все пак, ако се абстрахирате от
гръмкостта на имената, ще видите, че много малко ни разделя.
Или по-скоро много общо ни съединява." (80)
Наистина, тъкмо както д-р Чернев е предвиждал, макар Олга

да е материално осигурена, образована, независима, в нея се надига
сила. Тази сила всъщност се усеща като слабост. Но тъй като е силата
на собствената ѝ природа, тъкмо каквото я описва д-р Чернев, Олга не
може да ѝ противостои. Тя всъщност няма избор, защото природната
слабост, която я е обзела, скоро потушава отвътре желанието ѝ да бъде
друга (98-99). Олга вече не може да се познае (77, 123). Тя е станала
друга, като всички.
Знанието на д-р Чернев е покорило едно женско сърце и сега
той се готви да покори сърцето на народа като създаде широко
движение отдолу, което да принуди господарите на света да отстъпят
("И ние искаме да знаем кой управлява света и какви цели гони…
Защото светът може да се оправи, ала няма добра воля за това." 76). Но
все пак нещо се изплъзва от това триумфално знание, защото, макар да
осъзнава, че е подвластна на природата си, че университетската
кариера, изборът, свободата са били само сън, Олга все така въздиша:
"Тежко е…" - продължи сякаш на себе си тя и отиде към

прозореца. Той я последва. Опита се да извърне лицето й. Да
надзърне в очите й. "Олга, Олга, защо плачеш, какво има?" Тя
скри лице в ръцете му, разтърсена от дълбоки, Тихи хълцания.
Вечерта бавно се промъкваше в стаята, пълните ъглите със сенки,
остър вик на птица прониза здрача и затихна. Олга полека
изплакваше някаква непобедима скръб връз рамото на този,
когото обичаше. (90)
Какво изразява тази въздишка? Жал по един невъзможен

обект на желание? Съжаление за времето и силите, вложени в
образование, оказало се ненужен лукс? Страх от миналото, което
неотвратимо я застига? Страданието на една жена, принудена да се
откаже от себе си, за да не остарее сама със себе си?
Д-р Чернев, който всъщност не е ангел, е твърде посветен на
общественото здраве, твърде уверен в знанията си, за да иска да знае.
Не би трябвало да искат да знаят и читателите, защото повестта е
устроена така, че да ги подтиква да разпознаят като свои неговите
идеали и ако все пак се съпротивляват на доводите му, да бъдат в
крайна сметка поразени от щедростта, с която той се съгласява да
вземе в дома си една жена, която вече е принадлежала на други, която
има дори дете (впрочем в какво се състои щедростта му, че се отказва
от правото си да я отхвърли, от идеала си за мъжествеността,
събуждаща като слънце природните сили в женственото тяло на
земята; 113-4)‽
В крайна сметка не изразяват ли въздишките на Олга едно
остатъчно желание, което продължава да тлее, макар да е било
отхвърлено от самата нея в името на един бъдещ социален ред, който
съблазнява тъкмо със своята всеобхватна рационалност, редът на
мъжа, на д-р Чернев? Ако това остатъчно желание да е друга
продължава да тлее въпреки силата и знанието на съпруга, няма ли под
кората на домашния ред, на който тя не може да не се подчини,
постепенно да се разгаря жаравата на конфликта, няма ли да избухнат
кавги, няма ли домашният им живот да премине във война?
Образованието на жената не бива да отива до крайност...

[разсъждава друг лекар, разтревожен за общественото здраве,
чиито идеи в значителна степен съвпадат с тези на д-р Чернев]
Ако тя се отдаде само на своето образование и не се старае да се
образова като майка и домакиня, тя ще влезе неподготвена в
живота и то в най-важното отношение - майчинството. Тя ще иска
и в брака да следва своя погрешен път, но ще срещне силно
противодействие от страна на брачните закони. Невежествена в
брака, тя няма да проумее неговата свещена цел и ще остане
настрани от него. Ще се породата конфликти и бракът ще стане
тежък и непоносим. (Иванов 1943, 105).
Тогава какво друго ще остава на д-р Чернев, освен да опита

със сила да наложи реда, подкопаван от остатъчното желание на Олга,

което противоречи на природата, не може да се оправдае на съда на
разума, допринася за увреждането на общественото здраве и на самата
нея като жена?
Разбира се, четена днес, повестта на Фани Петрова-Мутафова
събужда тези въпроси, но не ги решава. По-скоро се изплъзва от тях,
завършвайки с решението на д-р Чернев да прости на грешницата
Олга.
3. Революцията между двама
Марксистката литература върху семейството предполага, че

домашните скандали могат да разкриват разлом между миналото на
един потиснически ред, превръщащ свободата и щастието в
привилегии на едно малцинство, и бъдещето на равноправието,
равнопоставеността, свободното развитие на себе си.
Жената е била първият роб, но съветската жена е вече
свободна, твърди Марко Марчевски (1937, 4; Мирски 1925, 33).
Патриархалният ред се е основавал върху изключителното,
изключващо право на собственост, на което са се радвали мъжете,
върху ограничения достъп на жените до пазара на труда, върху
несправедливото, неравностойно заплащане на труда им, върху двоен
морал, принуждаващ жената към моногамия, позволявайки на мъжа
скритата полигамия на извънбрачните връзки и проституцията
(Марчевски 1937, 40; Мирски 1925, 56; Константинов 1956, 11). Но
жените в Съветския съюз могат да се трудят наравно с мъжете, те
могат да заемат всяка длъжност и вече са проникнали дори в армията
(Марчевски 1937, 24) нещо повече, ако жената не работи, съпругът е
длъжен да ѝ предоставя една трета от дохода си в замяна на нейния
домашен труд (31). Изключителното право на собственост е
премахнато, защото всичко, което двамата са придобили през брака,
вече се смята за съсобственост (24). Принудителната моногамия,
вградена в институцията на брака, е демонтирана, защото е премахнат
църковният брак, не се изисква съгласието на родителите, разводът е
улеснен, освободен от нуждата да бъде доказана дисфункционалността
на брака, сведен до въпрос на желание, съжителството е признато за

равностойно на брак, всъщност съпругата вече дори не е длъжна да
вземе фамилното име на съпруга си (Марчевски 1937, 21-3;
Константинов 1956, 17-19). Нещо повече, равноправието на жените не
е само формално, защото е подкрепено със социални права:
гарантирано право на труд, на отпуск по майчинство или болест, на
почивка, дори на издръжка, ако след евентуален развод съпругата
продължава да се грижи за децата (Мирски 1925, 57; Марчевски 1937,
32, 25; Константинов 1956, 8-9).
Може ли да не се вярва на Марко Марчевски, известен
писател, другар на Гео Милев, оцелял по чудо след репресиите от 1923
г., наблюдавал съветския живот със собствените си очи? Все пак дори
според него в Съветския съюз остава нещо, което трябва да бъде
направено, за да бъде постигнато действителното равноправие на
жената: тя трябва да бъде освободена от оковите на домашния труд и
на буржоазния морал, надживял буржоазната държава. Марксистката
литература върху семейството е убедена, че първото ще бъде
постигнато при комунизма, когато готвенето, прането, чистенето,
грижата за децата ще бъдат превърнати в услуги, предоставяни
безплатно или на достъпна цена (Константинов 1956, 6). Второто
изисква борба с предразсъдъците, че мъжът е господар у дома, че
жената трябва да бъде преди всичко майка и домакиня. Но дали
любовта е сред тези предразсъдъци?
Любовното съчетаване на хората почива на определени закони на

науката, на симпатията. Опознаването на тези толкова дискретни
закони на семейния живот става задача на науката.
Целесъобразно е още при социализма да бъдат открити
специални бюра или центрове за консултация по въпросите на
любовта, секса и брака. В тези бюра, създадени на научна основа,
би трябвало да работят физиолози, сексолози, психолози,
невролози, психиатри, социолози, естети и др. Не става дума за
онези полутърговски заведения при капитализма, в които се
сключват изгодни бракове-сделки. Става дума за съвсем друго - за
бюра, поставени на научна и социална основа. Те ще изследват
психическата съвместимост на двамата партньори, оптималния
вариант на съчетаване на качества и пр. На помощ идва и
сложната изчислителна техника. ... Разбира се, никоя машина,
дори най-съвършената, не би могла да прави избора вместо

самия човек. Но тя може да даде информация за подходящи
обекти на любовта и да спести лутания. ... Постигнатите резултати
в тази насока вече са окуражителни. Данните от малкото страни, в
които сега има такава практика, показват, че лицата, встъпващи в
брак с помощта на изчислителна машина, почти никога не се
развеждат (Бостанджиев и Бонев 1975, 342).
За да бъде пречистена от предразсъдъци, любовта трябва да

бъде триангулирана между сегашното време на интимността,
надживяното минало и недоживяното бъдеще.9 Откъсната от техните
координатни полюси, тя рискува да се окаже само лекомисленост или
злоупотреба. Още в средата на 1950-те години загрижените за
социалистическото семейство общественици предупреждават, че в
резултат на облекчаването на развода и на изграждането на колективи,
събиращи млади хора, чиито пътища иначе не биха се срещнали, все
повече зачестяват случаите на брак поради облог с приятели,
завършващи с развод след месец (Константинов 1956, 22; Маринчешка
и Кавръкова 1969, 37; Бостанджиев и Бонев 1975, 332-3). От друга
страна, след като жените вече работят, след като могат да заемат всяка
позиция, много мъже са започнали да използват брака за натрупването
на социален, административен, икономически капитал, например за да
бъдат назначени на по-висока позиция, за да бъдат преместени във
висшестоящо учреждение, за да получат местожителство или
държавно жилище (Константинов 1956, 22-24). Същевременно много
семейства продължават да следват един традиционен, патриархален
ред, който подчинява жената на мъжа, осакатявайки свободното ѝ
развитие (Константинов 1956, 6; Маринчешка и Кавръкова 1969, 17).
9
Политиката на БКП по отношение на семейството е вписана в същата координатна
система: превъзмогване на миналото чрез гарантиране на право на труд и социални
права на жените, ограничено прилагане на тези права на практика поради високата
им икономическа цена; оправдаване на практическото им ограничаване с
необходимостта да бъде изградено едно бъдеще, в което те ще станат пълноценни. В
края на 1960-те години в тази координатна система е вписан нов полюс, бъдещата
демографска криза, чието предотвратяване изисква мерки в подкрепа на
раждаемостта и стимулиране на брака, отново прилагани ограничено поради
високата си икономическа цена. Обобщена картина на партийната политика по
въпросите на семейството виж например в (Кубадински 1983).
Социалистическите общественици, пишещи върху

проблемите на семейството, виждат в дълбочината на домашните
скандали тъкмо такава лекомисленост, злоупотреба, закостенялост,
дължащи се на неправилното позициониране на любовта във времето:
прекалена близост до миналото, когато домашните конфликти са били
разрешавани със сила вместо с рационална дискусия (Константинов
1956, 28; Маринчешка и Кавръкова 1969, 10-11; Бостанджиев и Бонев
1975, 334); твърде голямата откъснатост от промените, с които се
характеризира социалистическото настояще (Константинов 1956, 49-
50; Бостанджиев и Бонев 1975, 329-30); прекомерна устременост към
свободното бъдеще, чието идване още дълго ще трябва да бъде
подготвяно (Маринчешка и Кавръкова 1969, 64; Бостанджиев и Бонев
1975, 346).
Но как е възможно любовта да бъде вписана в координатната
система на една революция?
Ще опитам да покажа това въз основа на романа Отклонение
на Блага Димитрова (1967, 1973). Едно от предимствата, които
предлага той, се състои в това, че придава на революцията
дълбочината на общо съзнание, формирано от играта на молекулярни
сили на привличане и отблъскване, които не могат да бъдат обобщени
до класова принадлежност, социални роли или траектории.
Неда и Боян са студенти. Живели са заедно десет дни, на
тавана на полуразрушена от бомбардировките софийска кооперация
със самоделен покрив и липсваща стена. След това са се разделили.
Сега са изправени пред другарски съд, който трябва да установи
истината: дали той я е подмамил, дали тя е безсрамна, дали става
въпрос за битово разложение, за лекомислие (тя се е хванала на бас с
приятелки, че ще го накара да се влюби 10). Или все пак се обичат
(Димитрова 1973, 33).
С какво право един съд, който се нарича другарски, защото
превръща дори другарите в съдници, се намесва в любовта между
двамата? За да си изясним това, трябва да вземем предвид начина, по
който социалистическата литература върху брака е преобразувала
10
Бракът поради бас е един от образцовите случаи на недопустимо лекомислено
отношение към семейството, споменати от Константинов (1956, 23).
понятието за семейна дисфункция.
А. Социалистическата дисфункционалност
Социалистическата учители по семеен живот са очертали

нова дисфункция: семейството, което се затваря в себе си
(Константинов 1956, 26). То е дисфункционално, защото всяко
семейство е всъщност колектив, участващ в колективи (Константинов
1956, 17, Бостанджиев и Бонев 1975, 291). Тъй като колективът
функционира като място, на което се проявява истината, 11 ако едно
семейство стане непроницаемо за колективите, в които е вписано, ако
те не могат да изпълняват функциите си да показват истината за него,
то е изложено на риск от дисфункционалност (Константинов 1956, 23-
4).
Разбира се, това не означава, че семейството трябва да бъде
напълно прозрачно, че неговият живот трябва да стане публичен, че
частният живот сам по себе си се е превърнал в дисфункция
(Константинов 1956, 16). Модерното семейство също е било третирано
като дисфункционално, щом стане непроницаемо за погледите на
лекарите, възпитателите, свещениците (Rose 1999, 213). Но
същевременно то е изглеждало дисфункционално и ако се е отворило
за погледите им до такава степен, че е лишено от интимност (Donzelot
1997, 227-8). Поради това нормалното функциониране на модерното
семейство е изисквало по-скоро да бъде открита плаваща точка на
равновесие между вътрешните и външните сили, които формират
живота му (Donzelot 1997, 8). Социалистическата литература върху
брака възпроизвежда това изискване: семейството не трябва да е
непроницаемо за колективите, наследили силите на някогашните
възпитатели и свещеници, но същевременно трябва да ги уравновесява
със свои, вътрешни сили - другарството, интимното общуване, дори
11
Тук имам предвид понятието място на истина, въведено от Фуко във връзка с
дискурсивните функции, които придава на пазара либерализмът (Foucault 2004, 33-
35). За функциите на социалистическия колектив като механизъм на регулиране на
конфликти, на разрешаване на спорове, на договаряне виж (Hristov 2019).
"взаимното влечение на полова основа" (Константинов 1956, 4, 9). Ако

такова равновесие не бъде постигнато, ако силите на колектива
придобият твърде голяма мощ, семейството не би било нищо повече от
малко учреждение, както в случая с младата съпруга, изработила
правилник за вътрешния ред у дома в първите дни след брака
(Константинов 1956, 28).
За разлика от модерното семейство обаче, точката на
равновесие между вътрешните и външните сили, действащи върху
социалистическото семейство, е закрепена към бъдещето. Тя е
обусловена от нормативната фигура на свободната комунистическа
моногамия, на отвореното комунистическо семейство (Бостанджиев и
Бонев 1975, 341), което ще бъде не социална клетка, а акумулатор,
излъчващ енергия навън, ще превърне голотата в нещо обикновено,
свободно от сексуалност, дехистеризирано (Бостанджиев и Бонев 1975,
361-2; Фуко 2019, 148-9), ще подхожда разумно дори към изневярата:
Двамата съпрузи [в социалистическото семейство] живеят по-

самостоятелно. Хранят се вън от къщи, по столове, в ресторанти.
Ако имат кола, те шофират последователно, като съдружници.
Понякога съществува леко маскирана извънбрачна връзка. Но и
двамата не отдават голямо значение на изневярата. Обикновено
единият казва на другия: "Ако има нещо, гледай да не науча."
(Бостанджиев и Бонев 1975, 330)
Дисфункционалността на социалистическото семейство е

наблюдавана всъщност през двойна оптика, както през множествените
очи на колектива, така и откъм бъдещето, тя е измервана както с
прекомерното отдалечаване или приближаване до колектива, така и с
дистанцията, която го дели от бъдещото свободно семейство.
Б. Решението
Ако се върнем към романа на Блага Димитрова, другарският

съд трябва да възстанови относителната прозрачност на интимните

отношения между Неда и Боян като приложи същата двойна оптика.
Но в случая тази оптика е разфокусирана, защото момичето е искало да
бъде свободно, да преживее бъдещето сега. Освен това колективите са
винаги множествени, а гледните точки на тези, които участват в
другарския съд, се разминават: кварталната отговорничка на
Отечествения фронт вижда в станалото морално разложение;
представителката на университетската администрация се колебае дали
Боян е подмамил Неда, или просто тя е безсрамна; приятелят на Боян
споменава авангардната му концепция за пробен брак; приятелките на
Неда отричат тя да е била лекомислена. Дистанциите спрямо
колективите също са се заплели: двамата са скрили от родителите си,
пренебрегнали са кварталната общественост, но отношенията им са се
развивали пред очите на състуденти и приятели, всъщност дори
първата им среща е уговорена след заседание на студентската
организация на университета (Димитрова 1973, 32) и е протекла при
дейното участие на другарите (37).
В резултат на разминаването на гледните точки, на
заплитането на дистанциите, другарският съд всъщност не успява да
установи истината за случилото се. Но щом се е стигнало до съд, то
вече се е превърнало в проблем, изискващ решение. Това решение не
може да се опре на истината, но същевременно не може да бъде
произволно. В другарския съд участва и представител на партията,
която като правило посредничи между различните колективи,
поддържа или променя съотношението на силите им, предлага и
договаря общи решения. Партията не диктува решения на другарските
съдилища, но представителят ѝ прошепва съвет, криещ едновременно
изход и тест, който може би няма да може да изясни докрай истината
за случилото се, но ще предотврати по-нататъшното разгръщане на
аргументите, че става въпрос за битово разложение, съблазняване,
безсрамие или младежко лекомислие. Представителката на
университетската администрация предлага на двамата да се оженят
или да изгубят, той - позицията си на секретар на студентската
организация, тя - стипендията за следване в Москва.
В. Викът
Двамата вече са напуснали заседанието на съда. Прислонили

са се в ъгъла на коридора зад коша за смет. Вече са отказали да се
оженят и за да не могат да им отнемат това, с което ги заплашват, са се
отказали сами от него. Но по съвет на представителя на партията
другарският съд им е дал време да се откажат от отказа си. Неда казва,
по-скоро извиква през сълзи:
Аз няма да се продам за нищо на света, разбра ли? (170)
Какво означава 'продам'? Не става въпрос за пари.

Другарският съд може би опитва да я принуди, но не и да я купи. Да се
говори за продажба изглежда прекомерно, неразумно (всъщност не
предлага ли другарският съд едно разумно решение).
За да анализирам смисъла на вика на Неда, в следващите
параграфи ще опитам да изясня, първо, отношенията, от които е
изтъкано това себе си, което тя не иска да продаде, второ,
асоциираното поле от знания, към което отпраща 'продам', трето, защо
нейният вик е насочен срещу Боян.
Г. Революцията
Това себе си, което Неда отказва да продаде, се е родило от

революцията, от нейната революция, революция в любовта. Макар да
живеят в ново време, любовта все още предполага ред стъпки, ред на
стъпките: Първо, първата стъпка ("никога няма да я направя," казва
приятелката на Неда на събрание на студентската организация, на
което обсъждат състудентка, самоубила се от любов поради
невъзможност да направи първата стъпка); после, след като първата
стъпка е вече направена - внимателно приближаване към другия, така
че да можеш да се отдръпнеш незасегнат, ако той се приближи твърде
много, твърде рязко или твърде грубо; накрая, решителната стъпка на

брака. Но вместо да следва стъпките на този бавен танц, Неда е
направила "смъртен скок към любовта," защото след спор на събрание,
бас между приятелки, неловка среща в парка, завършила с целувки,
танц на комсомолска забава, провалена среща, тя се нанася в срутения
дом на Боян без покана, без предупреждение, въпреки съпротивата му.
Ето лозунгите на нейната революция
Бъдете изобретатели, откриватели в любовта! Не бъдете епигони,

чиновници и бюрократи в собствените си чувства! ... Чуйте, хора,
наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от
камбанарията на една рухнала таванска стая: Човекът започва да
става човек! Сърцето ми бие като камбана: Покажи ми как обичаш,
за да ти кажа какъв си! Влюбени от цял свят, съединявайте се!
(Това задраскано.) ... Нали за това стана революцията? За да
обичаш свободно и да бъдеш обичан. За да се роди човекът! Но
светът е още неуютен, разрушен, миниран с предразсъдъци.
Трябва първо да създадем един обитаем свят. ... Млади приятели
от цял свят! Да освободим свободата на света ― любовта!
(Димитрова 1973, 135, 138, 141)
Революцията е създала едно свободно себе си, едно себе си,

свободно да обича. Неда обича повече от всичко това себе си, свободно
да обича. Странно как любовта тук е придобила функцията на гънка,
чиято вътрешност приютява невъзможната, пълна свобода, свободата
на птиците.12
Но нейното свободно себе си не е дадено, то не е тялото ѝ,
социалните ѝ роли. С изключение на революционния ѝ дневник,
където като че проговаря със собствен глас, изтъкан от лозунги, от
думите на един бъдещ ред, това себе си непрекъснато се изплъзва
изпод нейното аз. То не само се ражда от революцията, то съществува
поради революцията, то трае колкото революцията. За да го запази,
12
За пълната свобода виж (Хелвеций 1979; Манчев 2021; Христов 2014, 218).
Наистина, както твърди Хелвеций, това, че не можем да летим като птиците, не ни
прави несвободни. Но за да бъдем напълно свободни, възможностите ни трябва да
бъдат неограничени, трябва да можем всичко, дори да летим като птиците.
Неда се стреми да я продължи, впускайки се в борба срещу

контрареволюционни сили: да устои на страха, срама, осъдителните
погледи, да не бъде като всички жени, да остава свободна, да се
надрасне, да се осъществи.
През десетте дни на общия им живот с Боян тя води тази
борба срещу себе си, срещу състудентите си, срещу родителите, чийто
съд усеща отвътре, срещу безличното лице на другите, дори срещу
Боян. Борбата ѝ няма лозунг, но е организирана от редица варианти на
рефрена "сама идвам, сама ще си отида." Тъкмо този рефрен бележи
края на десетте им дни заедно. Тя си отива сама, за да е можела да си
отиде сама, за да защити възможността, от която зависи изходът на
борбата ѝ да обича свободно, скривайки я дълбоко в пластовете на
миналото. Раздялата с Боян е окончателната цена, която е платила, за
да не изгуби своето себе си, свободно да обича. Може би другарският
съд е предложил разумно решение. Но тъкмо защото е разумно, то
изисква да се подчини на разума, на един безличен, банален,
колективен разум, да стане като всички, да пропилее свободното себе
си, което е спечелила с революционна борба.
Г. Асоциираните знания
При все това Неда се надява Боян да има нужда от нея, да

поиска да остане, да я задържи. Тогава защо вижда в брака, към който
ги тласка другарският съд, продаване на свободата си, на себе си?
Двамата вярват в революцията и след като тя е основана
върху научно знание, вярват също и в него. От гледна точка на
историческия материализъм, тъй като животът на буржоазното
семейство е изисквал капитал, всеки брак е бил по сметка, дори когато
семейните богатства са включвали любовта.13 Наистина, другарският
съд не обвързва брака им с финансови средства, той по-скоро ги
подтиква да го сключат, заплашвайки ги със загуба на социален и
образователен капитал. Но след като социализмът е разрушил
13
Виж раздел 5 на тази глава.
икономическата база на буржоазното общество, капиталът поначало се

е превърнал в баланс от активи и пасиви, много от които не могат да
бъдат монетаризирани (Христов 2015).14 Ако сключат брак, за да
избегнат пасиви, той ще е като браковете от миналото. Дори да е
щастлив, той няма да бъде свободен.
Нещо повече, буржоазният брак е бил основан върху
принуда, защото мъжът е бил господар у дома, защото жената е била
икономически зависима от него, защото изборът на брачен партньор
често е бил обусловен от интересите на родителите, стремящи се да
запазят или увеличат семейния капитал. Дори когато тази принуда не е
оставяла видими рани, понеже са я възприемали като естествена, в
реда на нещата, тя е обричала жените на подчинение. Но сега
другарският съд се опитва да принуди Неда и Боян да сключат брак и
макар да няма над тях властта, която са упражнявали буржоазните
родители, семейството им ще се е родило от принуда, както в
миналото.
Боян може би не вярва в любовната революция на Неда. Но
той също вярва в това, че революцията ще създаде нова, разумна
любов, свободна от принуди и предразсъдъци. Поради това и двамата
виждат в предложението на другарския съд да сключат брак минало,
което ги застига, засенчвайки бъдещето.
― Е, съгласни ли сте?
― То било едно време насила да се женят! ― промълвих.
Ти заяви разчленено:
― Никой никога не може да ме застави да се оженя! Когато аз

поискам, тогава… (Димитрова 1973, 169)
14
В романа не става въпрос за икономическа база, образователен или социален
капитал. Все пак това дописване на казаното от героите ми се струва оправдано
поради това, че в началната сцена на романа, представяща първата среща на Неда и
Боян, са възпроизведени основните положения на марксическата литература за
семейството, които резюмирам тук.
Означава ли това, че другарският съд ги е разделил?

Но тази сцена е предшествана от редица други сцени на
разделение и разделяне: те вече са се разделили след края на десетте
дни съвместен живот; всъщност още на седмия ден, като че завинаги;
на шестия ден, когато той тича из квартала с дневника ѝ и чете на глас
революционните му лозунги, докато тя го гони в гняв; на петия ден,
когато тя се скрива, оставяйки му бележка, че си отива и той избухва в
безсилен гняв срещу празнотата; след, преди, по време на първата им
среща в парка. Наред с това времето им заедно е накъсано от малки
раздели, в които той не намира време дори да я погледне на тръгване,
от споровете, които избухват безпричинно и бързо се разгарят в кавги.
Разделят ги специалностите им, защото той учи за строителен
инженер, а тя за археолог, характерите им, защото той се стреми във
всичко да изпревари времето, докато тя оставя дните да изтичат между
пръстите ѝ. Но преди всичко, разделят ги вижданията им за любовта:
на събранието на студентската организация, което ги среща за първи
път, той е преповторил назидателно марксисткото виждане от 1950-те
години, че любовта е трайна, равноправна, вдъхновяваща дружба
между двама души, изискваща общност в идеите, общ класов
произход, общ професионален път, съчетаемост на характерите и
физическо харесване, подчертавайки, че последното е маловажно;
заедно с приятелките си тя е настоявала, че любовта е могъща сила;
той е обвинил приятелките ѝ в дребнобуржоазни предразсъдъци, нея -
във фройдизъм ("Тая дума прозвуча като заклеймяване. На времето тя
почти се покриваше с „фашизъм“. Един студент прошепна към ухото
на другаря си, така че всички да чуят: "Закла я!"; 28).
Разделите, разминаванията, пропукванията между двамата
несъмнено са свързани с неща: те винаги се разделят заради нещо,
скарват се за нещо, разминават се в нещо. Но в дълбочината им могат
да бъдат разпознати разломи между времена: между миналото и
бъдещето на човечеството, обществото, любовта; между
строителството на бъдещето и останките от древността; между
различното бъдеще, към което са се устремили дори по време на
десетдневния си общ живот (защото Боян се готви да замине задълго
на бригада, Неда - на разкопки); между началото и края на любовта им,
защото връзката им неспирно започва и свършва; между различните им
ритми, защото докато тя се движи бавно или прави внезапно скокове
напред, той е винаги планомерен, овладян и същевременно винаги

забързан, винаги изоставащ след себе си (тъкмо затова не е намирал
време да я погледне на излизане от полусрутения им дом).
Разминаващите се ритми не им позволяват дори да крачат заедно:
Една вечер се прибирахме със стъпки, които полагаха равни

усилия да бъдат сговорни. С походката си аз протестирах срещу
жените, които вървят ситно-ситно, за да изглеждат грациозни. И
все пак не бе лесно съгласуването на крачките ни. Ти
великодушно правеше стъпки с намален калибър, за да вървим
редом. Имах странното чувство, че те задържам, дърпам назад,
спъвам. Това би бил твоят вървеж, ако тръгнехме в живота
заедно: крачки с нарочно умерен калибър. (111)
Времевите разломи, предизвикващи разделите и

разминаванията им, са по-дълбоки от душите им, те пресичат също и
социалните отношения, разколебани между старото и новото; града,
балансиращ между разрухата от войната и строителството на
бъдещето; другарския съд, който вижда в любовта им ту отживелица,
ту една от опасностите на революцията; истината за случващото се
между тях, раздвоено между 'още веднъж' и 'никога вече.'
Д. Да извикаш срещу другия
Времевите разломи помежду им обаче същевременно ги

събират. Любовта, освободена от мъртвата тежест на миналото, е
изглеждала възможна, тъкмо защото революцията е разкъсала връзката
между миналото и бъдещето. Тъкмо разминаването във възгледите им
за любовта ги е срещнало: на студентското събрание, което е трябвало
да реши каква е истината за любовта, Боян е препоръчал, влюбените да
живеят заедно десет дни, защото толкова е достатъчно, за да угасне
страстта и да възтържествува разума; тя е приложила препоръката, за
да опровергае схващането му, че любовта на бъдещето е разумна, за да
докаже, че страстта не принадлежи на миналото. Тъкмо устремеността
на двамата към различни времена, към различно бъдеще,

непрекъснатото разцепване на времето им заедно между началото и
края, несъзвучието между ритмите им, са събирала мислите им в
напрегнат диалог:
Какво мислиш?
Това, което и ти.
Крачките ни не се погаждат.
Трябва да ги коригираме, всеки своята според другия. ...
От всичко свое ли трябва да се лиша, за да те обичам?
Може би твърде много те обичам и затова не искам да се лиша от

нищо свое, за да не се обезлича в твоите очи. ...
Така ние спорехме мислено. Не съзнавахме, че мислим вече в

диалог. Кой да ни разкрие тогава, че това е пълнотата на
съществуването на човека? (111)
Тези неизречени, мълчаливи фрази са в първо лице, но в тях

значението на 'аз' е обусловено от субекта на изказ, който е несигурен,
защото говорят безплътни гласове, които преливат един в друг: може
би гласовете на двамата, или вътрешният глас на единия, или гласът на
другия отвътре. Но тъкмо защото преливат един в друг, тези
несигурни, неопределени, свободни гласове се сливат в поток на
съзнанието за двама (Димитрова 1973, 111; Дельоз и Гатари 2009, 185).
Той продължава да тече, дори когато Неда и Боян лежат един до друг в
мрака на последната нощ, дори когато тя внезапно си тръгва, докато
върви сама из пустите улици, докато той гледа след нея от прозореца,
когато захвърля гневно древната монета, с която са играли на истина.
Потокът от общо съзнание, който тече във времевия разлом,
ще бъде прекъснат едва от нейния сподавен вик, че няма да се продаде
за нищо на света. Викът ѝ несъмнено се отнася до другарския съд, но
тя не е викала пред съда, тя е говорила тихо или е мълчала, смазана от
тревогата, че родителите ѝ скоро ще научат за станалото, от
преобразуването на приятелите в съдии, от страха, че след като Боян е

чул, че се е хванала на бас с приятелките си, че ще го накара да се
влюби, той може да реши, че десетдневният им общ живот е бил
неискрен, несериозен, клопка вместо любов и свобода. Неда ще извика
едва по-късно, когато двамата са се скрили зад боклука в ъгъла на
коридора. Боян е казал:
- Зная, че много държиш на следването си… Ние всъщност нали и

сами… (Димитрова 1973, 170)
Фразата му е останала недовършена. Как би могла да бъде

продължена? Че вече са решили да се разделят? Че вече са решили да
се сдобрят, защото тъкмо пред вратата на другарския съд той е казал,
че повече няма да я остави да се измъкне и двамата са влезли на
заседанието озарени от радостта, че започват отново? Независимо от
това как би продължила, тази недовършена фраза вече артикулира едно
'ние,' което решава заедно. Разломът помежду им е изчезнал. Но заедно
с него е изчезнало и това, което ги събира, потокът на съзнанието за
двама, възможен благодарение на разминаванията им. В отговор тя
прекъсва фразата му с въпрос, който има ефекта на обвинение:
- За секретарския пост ли ти дожаля? От него се отива и по-

нагоре! (170)
Викът на Неда, че няма да се продаде за нищо на света,

продължава това обвинение, разцепвайки 'ние' от Бояновата фраза на
'аз' и 'ти.' Поради това тя извиква не пред него, а срещу него (дори да
приемем, че наред с това фразата ѝ се отнася до другарския съд). Тя
отваря нов разлом, в който да могат да останат свободни двамата, в
който да продължи революцията на любовта. Нещо повече, сега
разломът става толкова дълбок, че ще откъсне техните десет дни от
хода на времето, за да ги превърне в кристал от време, във виртуалното
време на друг, несъвъзможен живот (Deleuze 1989, 78-83). Този
кристал ще продължи да нараства заедно с животите им, страните му

ще пречупват в себе си бъдещето им, ще го разпръсват на
несъвместими образи, ще го пресичат с ръбове, фрактури, измествания
(Deleuze 1989, 88-89). В отговор на вика ѝ Боян ще се извърне и ще
потъне в далечния край на коридора, но те ще се срещнат отново след
седемнадесет години. Ще прекарат заедно един ден на път към София,
откъдето той трябва да излети за Виена. Денят им ще е разкъсан между
общото им минало, собственото минало, което са натрупали след това,
различните посоки, в които са поели животите им, невъзможното
бъдеще на тяхната любов. Разломът ще е станал толкова дълбок, че ще
разполовява него на две лица, две пози, два гласа - когато е сам с нея и
щом неочаквано ги среща негов приятел, или докато се обажда по
телефона на жена си от летището. Тя самата няма да е себе си, щом
долови подозрение в погледите на колежките си или щом, докато е с
него, усети мълчаливия натиск на погледа на другите като такива, на
хората. Повторната им среща ще е разширила разлома между миналото
и бъдещето дотолкова, че той ще погълне настоящето. 15 Те няма никога
повече да се разделят.
5. Социална гравитация
Ако домашните скандали преминат определен праг на

интензивност, ако се възвръщат неумолимо въпреки инцидентността
си, ако се превърнат в суверенен инцидент (Didi-Huberman 2005, 256),
те могат да бъдат мислени като ефект на бавни, тектонични процеси на
отдалечаване или сблъсък, които стават видими, едва след като са
натрупали достатъчно сила, за да предизвикат пропукване,
сътресение, срив в домашния ред. Ще ги илюстрирам с едно
15
"Не среща ― то бе точката, в която се пресичат миналото, настоящето и бъдещето
ни. Фокус на времето, в който ние ненадейно попаднахме. В него се събират всички
посоки на живота ни като лъчи. Не можем да издържим кондензираната сила на
времето, ще лумнем и ще се разсипем на прах. ... В своя устрем към едно общо по-
добро бъдеще ние пренебрегнахме своето собствено. И сега откриваме, че нямаме
бъдеще за нас самите. А не можем да се включим и в настоящия миг, щом той е
изпразнен от перспектива за утрешния ден. Всичко, което притежаваме, е зад нас.
Нашето бъдеще е миналото." (Димитрова 1975, 120)
бракоразводно дело от края на 1950-те години:
Двамата се влюбват в гимназията. Той следва медицина и

пише стихове. Тя ражда, започва работа в производството, за
да издържа семейството. Той се сприятелява с други поети.
Тя не умее да говори за изкуство, всъщност изглежда, че не
умее да говори, така че си стои у дома. Той се увлича по
друга, съпругата му се старае да бъде дори по-добра
домакиня и майка, надява се, че притегателната сила на
семейството ще се окаже по-голяма от тази на приятелите, но
под влияние на ентусиазма на абсолвентската си вечер,
тъкмо преди да започне работа по разпределение, той подава
молба за развод (б.а. 1961).
Това несъмнено е събитие. То обаче следва от една маса от

обикновени вечери, в които всъщност нищо не се случва помежду им,
защото той излиза с приятели, тя остава у дома. Но в тези
безсъбитийни вечери между тях вече действат противоположни сили
на привличане и отблъскване: неговото желание, увличащо го извън
семейството; нейното желание, затворено у дома; лекокрилите наслади
на творчеството и приятелството; нейния ням труд, върху който е
изграден всекидневният им живот. При това тези сили не са
константни, те нарастват с времето, той е все по-увлечен, тя - все по-
притисната, той - все по-лекокрил, тя - все повече подвластна на
гравитацията на миналото. Колкото повече време поглъщат силите,
които ги отдалечават, колкото по-голям става инерционният им
момент, толкова по-трудно е да ги уравновесяват. Събитието, молбата
за развод, всъщност следва тези сили, то маркира тъкмо точката, в
която уравновесяването им е станало невъзможно.
Комунистическите психолози и общественици обясняват
подобни тектонични разломи между съпрузите с противодействащи
социални сили. Например принадлежността към дадена класа
предразполага към определена политическа позиция, начин на живот,
вкусове, морал, които се отлагат в телата и затова не могат да бъдат
заличени със силата на ума. Тъкмо затова всеки буржоазен брак е

всъщност брак по сметка, защото дори двамата да не си правят сметки,
под булото на любовта продължават да работят механизмите,
пресмятащи цената на съвместния живот, която ще трябва да бъде
разпределена между двамата, отчитат капитала, който внася всеки в
семейството, приходите на съпруга, разходите на съпругата,
стойността на жилището, на храната, на удоволствията, на
отглеждането на децата (Мирски 1925, 38-40; Бостанджиев и Бонев
1975, 311). От комунистическа гледна точка, в капиталистическо
общество свободен брак всъщност е възможен само между работници,
всеки от които е способен сам да плати цената на живота си и
следователно е икономически независим от другия (Мирски 1925, 48;
Константинов 1956, 11; Бостанджиев и Бонев 1975, 313). Наистина,
различната класова принадлежност може да бъде временно
уравновесена от любовта, но щом в хода на семейния живот
първоначалното привличане между двамата отслабне, гравитацията на
класите им ще започне постепенно да ги откъсва един от друг, ще
подронва домашния ред, ще руши другарството им, докато в крайна
сметка разкъса брачната връзка.
Макар и по-слаба, сходна гравитационна сила имат също и
социалните среди и траектории (Миленков 1982, 12). Ще я илюстрирам
с бракоразводно дело от началото на 1960-те години:
Стефан е известен столичен лекар. Василка е домакиня.

Оженили са се като студенти. Скоро след това тя е родила и е
прекъснала следването си. Първоначално са живели в любов,
но колкото повече е успявал в работата си Стефан, толкова
повече е работел, толкова по-малко време е прекарвал у
дома, толкова по-уморен се е връщал. Тя се е тревожела, че
го губи, настоявала е, че дължи на семейството си повече, но
опитите ѝ да уравновеси притегателната сила на работата със
силата на семейните задължения постепенно са прераснали в
нестихващи скандали. Стефан подава молба за развод на
основание на това, че съпругата му е хистерична.
Психиатрите от края на XIX век биха видели в това болест,
която трябва да бъде лекувана, сексолозите от първата
половина на ХХ век - риск, който трябва да бъде овладян. Но

в края на 1950-те години съдът гледа на хистеричната
симптоматика като на повърхностен феномен, в чиято
дълбочина се крие социална сила. В крайна сметка дори
социалистическата психиатрия вече е приела, че хистерията е
опит да се каже нещо чрез тялото, че продължителността и
силата на припадъците зависи от погледа на другия, че те
бързо угасват, щом болната остане сама (Михеев и
Невзорова 1957, 217). Така че преди да бъде принудена към
спокойствие, преди да бъде подложена на преглед, Василка е
поканена да обясни хистеричното си поведение. Тя заявява
пред съда, че заради Стефан се е отказала от шанса за друг
живот, какъвто ѝ е предлагало следването, че успехите му в
работата са били възможни благодарение на дома и
семейството, в които тя е вложила живота си, че
благодарение на работата си той се е сприятелил със "знатни
хора" и с времето е започнал да се срамува от това, че тя е
обикновена домакиня. Във връзка с дадените показания от
Василка М., народният заседател П. И. се обърна към нейния
мъж:
Другарю Стефан М., ако бях Ваш добър познат, бих се срамувал...
Вие казвате, че жена Ви е хистерична и подронвала Вашия
авторитет. А Вие не подронвате ли нейния авторитет, като я
карате непрекъснато да Ви готви ядене, напразно и непрекъснато
да го топли в очакване да се приберете вкъщи? Вие имате
разумна и търпелива жена. При това Вие сте сгрешили като сте
допуснали тя да изостави института. Но щом веднъж сте го
допуснали, не смятайте, че Вие сте всичко, а Вашата жена нищо.
Жена Ви живее не само за себе си, но и за Вас, за децата.
(Маринчешка и Кавръкова 1962, 21).
Авторите Мария Маринчешка и Катя Кавръкова описват

този случай като типичен пример за силите на привличане и
отблъскване, които разтварят разломи в дълбочината на
социалистическото семейство: щом възходящата социална траектория
на единия съпруг придобие определен импулс, тя го откъсва от
семейството, дори двамата да произхождат от една социална среда и

другият да изпълнява семейните си функции.16
В един от сравнително малко популярните си романи, Малки
семейни хроники, Павел Вежинов (1979) представя серия скандали,
предизвикани от разминаването на социалните траектории на
съпрузите. Ще опитам да покажа, въз основа на една от сюжетните
линии, историята на Димитър и Дора, че този начин на представяне на
домашните скандали изисква в дълбочината им да бъдат разпознати
сили на отблъскване и привличане, които изглеждат повърхностни в
сравнение с травмите, но същевременно стават видими едва
благодарение на пропукването на семейството, като повърхностната
дълбочина, разтворена в кожата от една разкъсна рана.
Дора и Димитър са израснали в беден работнически квартал
на София. Откакто са се оженили, отдавна, живеят на квартира, стая и
малка, тъмна кухня. Мечтаят за едностаен апартамент с кухня с
прозорец и баня, какъвто са му обещали от фабриката за карбид, в
която работи, щом бъде построен ведомствения блок, чието
завършване се бави вече с години.
- Така не може да се живее! - обади се тя внезапно.
- А как? - трепна той.
- Това не е дом, това е кочина! - добави тя сърдито.
- Как така ― кочина! - обади се той. - Къде е по-чисто от нас.
- Ти не се лови за думите. Ако не е кочина - дупка е. (Вежинов

1979, 29)
'Кочина' може да бъде заместено с 'дупка,' доколкото няма

значение какво означават думите. Но не защото са без значение, а
защото значението им не може да бъде сведено до неща. То се състои
във функция, която двете думи изпълняват еднакво добре: да усилят
16
По-общ аргумент виж например в (Константинов 1956, 50-1)
'така не може да се живее' дотолкова, че то да бъде усетено, да се

превърне в усещане, да въздейства отвъд смисъла или мисълта, върху
тялото на другия, като вик, като удар.
В нейното 'така не може' са сгъстени всъщност няколко
фрази: 'не искам,' 'искам друго,' 'може да е друго,' 'трябва да е друго,'
'трябва да е възможен друг живот.' Тези фрази са свръхопределени, на
първо място, защото са втъкани в разклоняващи се, сложно преплетени
отношения с вече казаното, вече видяното, вече случилото се. 'Може да
е друго' е обусловено от един спектакъл на възможности, от който
тъкмо са се завърнали: братът на Димитър, роден в същия беден
квартал, е спечелил малко богатство, което не е изисквало нито особен
ум, нито особени умения, защото работи като частен тенекеджия; но е
успял да си купи просторен апартамент в центъра на града, с розово
виенско биде, чиито функции все още не може да разгадае, и с
розариум, в който отглежда тиквички (18); купил е и втори апартамент
за дъщеря си, чиято сватба тъкмо са празнували; богатството му
всъщност е дори по-голямо, защото включва значителен социален
капитал - на сватбата кумува народен представител, гостуват писател и
генерал (20-1). Но отношенията, от които черпи силата си 'искам,' са
дори по-сложно разклонени и преплетени, те всъщност тепърва ще се
разгръщат в хода на повестта, формиран от двойно течение, тласкащо
към това, което ще се случи, но същевременно към това, което
всъщност се е случило. На второ място, фразите, сгъстени в 'така не
може да се живее,' са свързани с област от възможности, от неща,
които могат да се кажат, направят, видят: след миг Дора ще поиска от
Димитър да вземе заем от брат си, той ще откаже решително, тя ще
отвърне с мълчание и в мрака на уморената нощ той ще следи дълго
дали по лицето ѝ няма да се изпишат знаци, чрез които да разгадае
случващото се вътре в нея, да я увлече в разговор, да предизвика поне
гняв. Лицето на Дора ще остава неподвижно и студено, "като мъртво"
(31).
Чертите на тази сцена - сгъстяването на 'не,' 'искам,' 'може,'
'трябва' във фрази, които откъсват думите от нещата, за да освободят
сила, способна да ги превърне в усещания, угасването на тези фрази в
мълчание, което тревожи дори по-силно от думите - ще се повтарят във
всеки следващ скандал помежду Дора и Димитър, до обрата, който ще
тласне действието към развръзка: щом фабриката за карбид го изключи
от списъка на нуждаещите се и даде мечтаното жилище на

новоназначен инженер (95-96), щом тя поиска от него да напусне и да
започне работа при брат си (103), щом го накара да помоли брат си за
заем (160), щом настои да помоли художника, с когото ходят за риба,
да му подари картина (165), щом спорят дали има смисъл да се
изпробват магическите шансове, които предлага тотото (209), щом го
принуди да поиска отсрочка в изплащането на заема (210), щом той в
крайна сметка изрази дълго преглъщаното неодобрение към нейните
мебели (242).
Дали скандалите между двамата могат да бъдат обяснени с
това, че тя се опитва да го накара да отстъпи пред желанието ѝ?17
Наистина, нейната професия е свързана с модата, тя работи във
фризьорски салон, желанието ѝ често се захваща за красиви, но
непотребни неща, например сервиза за руски квас, какъвто не е
опитвала и никога няма да опита, но въпреки това заема централно
място в композициите ѝ от домакинска утвар заради топлите си
цветове (207). Но дискурсивната икономия, свързваща женското
желание с модата, отдавна е потънала в миналото. Нещо повече, след
като Димитър напуска фабриката за карбид и започва работа при брат
си, Дора в крайна сметка получава, каквото иска, защото успяват да
купят двустаен апартамент. Наистина, отново в квартала, който са
мечтали да напуснат, но все пак на булеварда, който извежда от него.
Това обаче не само не успокоява желанието й, напротив, то се разгаря с
още по-голяма сила и преминава в компулсия да подрежда новия им
дом, да го преобразява с мебели, които отпращат към друг, отминал,
може би по-красив свят: позлатено канапе, кривокрака масичка,
сребърен пепелник, лакирана кутия, кристална вазичка, полилей от
ковано желязо, старинните мебели, които брат му е получил заедно с
жилището в центъра на града, но е захвърлил на тавана, дори икона
(242-3, 164-5; тези вещи означават не толкова буржоазния свят,
колкото света на буржоазията, от който двамата са били изключени и
преди социалистическата революция , чиято победа всъщност не е
променила живота им).
След като желанието на Дора не стихва, щом получи това,
което иска, то е свързано с нещо повече. Дали тогава в дълбочината на
17
исканията ѝ не се крие онова желание за власт, което характеризира

анормалната фигура на лошата жена?18
Но конфликтите между Дора и Димитър не завършват с
подчинение, те по-скоро пораждат странна независимост,
противопоставяща двамата на фона от контрастни фигури, с които ги
съчетава повестта: братът, пречупил волята на жена си, за да може да
живее като господар у дома и същевременно да се наслаждава на това,
което марксистката литература върху семейството нарича скрита
полигамия (213; Мирски 1925, 44); съпругата на художника, актриса,
която, щом си дава сметка, че е на път да изгуби мъжа си, опитва да го
подчини отново като забременее (294). Фигурите на актрисата и брата
маркират прагове на анормалност, които Дора и Димитър никога не
прекрачват. В техния дом никой не е господар, защото те живеят
заедно отделно. Щом се нанасят в него, тя разделя общото му
пространство на две, така че всеки да бъде независим от другия, да има
частно пространство, своя стая, свой живот. Той всъщност не се бори
срещу исканията ѝ, по-скоро се бои от стихването им в мълчание,
защото тогава остава сам пред нея, дори по-сам, отколкото ако
живееше в самота (30).
Дали тогава не следва да предположим, че скандалите между
Дора и Димитър се дължат на дисфункции? Наистина, тя е добра
домакиня, направила е дома им уютен, купила му е пижама и костюм,
той обожава нейното кьопоолу, но е студена към него и не е негов
другар.19 Всъщност самите ѝ домакински умения са преминали в
дисфункция, щом се е встрастила в уреждането на дома им до такава
степен, че страстта е погълнала здравия ѝ разум:
Седеше на диванчето, покрито с изкуствена тигрова кожа, и с

часове наблюдаваше вещите около себе си. Най-много я
поразяваше тяхното съвършенство, тяхното вътрешно
спокойствие, тяхната съизмеримост. Навярно точно това се
нарича хармония, мислеше тя. Сама композираше. Преместваше
някоя ваза, някоя от нощните лампи с техните богати цветни
абажури. Мелодията изведнъж получаваше ново звучене.
18
19
Премести сервиза за квас на по-долната лавица, огряна от

слънцето, и целият хол се изпълваше със слънце. ... Само едно-
единствено нещо пречеше на тая хармония и това беше самият
Мацан. Щом се появеше той и започваше да се движи между
нейните вещи, зад гърба му сякаш изведнъж се появяваха вихрите
на хаоса и безпорядъка. ... Вече не отваряше вратата, когато
навън звъняха. Който и да звънеше. Най-много я отвращаваха
следите, които хората оставяха с мръсните си крака, макар че тия
следи в повечето случаи бяха съвсем невидими. Чистотата е нещо
съвършено, мислеше тя. Или съществува в абсолютен вид, или
изобщо не съществува. (207-8)
Димитър също не е другар на Дора, тя остава непроницаема

за него от първия ден на брака им, на любовта им, всъщност от самото
начало, защото те са расли на една и съща кална улица в бедния
квартал. Нещо повече, животът им за известно време следва
траекторията, предвидена от специалистите по дисфункционални
семейства: след като тя не изпълнява функциите си на жена и другар,
той се увлича по друга, по някогашната машинописка в карбидната
фабрика, която вече работи в нощния бар на луксозен софийски хотел,
започва да се прибира късно, да отсъства често, да пилее по заведения
малкото време, което му остава след работа и ако не пие повече
отпреди, то е не, защото не е привлечен от алкохола, а защото няма
достатъчно сили. Погълната от нещата си, Дора дълго не забелязва
отсъствието му и когато то най-сетне става твърде осезаемо, по-скоро
се тревожи, че нещо с дома им не е наред, отколкото открива
нередности в поведението на Димитър (248). Но повестта отново
противопоставя тяхната траектория на един фон от контрастни животи:
първата съпруга на приятеля на Димитър, художника, е била добра
домакиня, но не е изпълнявала сексуалната си функция; той се е
увлякъл по втората, актрисата; след като е усетила, че го губи, първата
е опитала да следва съветите на специалистите по семейно щастие,
променила е прическата си, опитала е да се облича модно, изпробвала е
силата на съвършеното покорство, на сълзите; след брака им актрисата
също не е изпълнявала домакинските си функции, не е станала другар
на съпруга си, така че той постепенно се е отчуждил и от нея, увлякъл
се е по трета; с третата изглежда най-после щастлив, защото тя
съчетава в себе си всичко, което трябва да бъде жената в семейството,
дори другарството. За разлика от това, траекторията на живота на

Димитър и Дора променя посоката си по начин, непредвидим за
учителите по семейно щастие, защото в крайна сметка двамата са
отново заедно, може би дори щастливи, макар че животът им все така
не пасва на нормалното разпределение на семейните функции.
Какви сили определят странната траектория на общия им
живот, свободна от гравитацията на социалните роли, но
същевременно оставаща в пределите на нормалното?
На първо място травмата, скрита в миналото на Дора: тя е
била влюбена в друг, началник от милицията, "алчно животно, което
не я любеше, а я ръфаше като звяр" (81); другият е влязъл в затвора за
злоупотреби, тя се е хвърлила под трамвая, била е спасена по чудо, но
с цената на дълбоки вътрешни рани, които са я обрекли на бездетство.
След това е продължила да живее, мъртва отвътре. След време е
избрала Димитър измежду кварталните младежи, без той да има
представа защо, може би защото вече я е спасил веднъж като дете. Но
раната ѝ е оставала отворена, продължавала е да я поглъща отвътре
като алчно животно, погълнала е дори него в първата им брачна нощ:
Когато най-сетне се реши да влезе в спалнята, тя вече си бе

легнала в новото двойно легло, по очи навярно, защото виждаше
само къдрите на русата ѝ коса. Тогава и той мълчаливо се
съблече. ... "Дора!" ― каза той тихичко. Но Дора не му отвърна, не
помръдна дори, лежеше си все тъй по очи като несвястна. Тогава
той седна на крайчеца на леглото, повдигна леко завивката. И
едва сега забеляза, че Дора плачеше, разбра го по конвулсиите на
красивите ѝ рамене, едва видими под нежната тъкан на
нощницата. ... Не го заболя толкова много, колкото си мислеше.
Не се разстрои, не се примоли, не заплака обиден, не потърси
това, което хората смятат, че е тяхно законно право. Просто зави
нежното рамо, след това пренесе памучния юрган на малкото
миндерче в ъгъла. Заспа едва призори. Не заспа нещастен, а
дълбоко, до смърт наранен и обиден, като че ли не от самата нея,
а от собствените си мисли. (80-1)
Макар след това Дора и Димитър да започват бавно да се

доближават един към друг, тя мълчи за миналото си, не му позволява

да види голото ѝ тяло или да докосне наранения ѝ корем (81). Той
долавя в скандалите им страданието ѝ, миналото, което не отминава,
разпознава в желанието ѝ за друг живот желание към друг или
невъзможното желание да даде живот (34). Но след като е неумел с
думите, след като се е отказал да разгадава мълчанието ѝ, Димитър
няма да може да стори нищо повече от това да се старае, да бъде
внимателен.
Всъщност дисфункционалността на Дора като съпруга,
компулсията ѝ към чистота и ред са представени като повърхностни
ефекти на тази травма. Но в края на романа травмата стихва внезапно,
без да е анализирана, проработена, излекувана. Тя не е изгубила силата
си, по-скоро е потънала дори по-дълбоко. Той никога няма да види
голото ѝ тяло, никога няма да може се докосне до белезите ѝ, няма да
може да преодолее дистанцията помежду им. Но тъкмо защото се е
удълбочила, травмата вече не смущава общия им живот, тя е станала
част от тъканта на живота им, като рана, покрита с тънка пелена от
тъкан, която времето е втвърдило до кора. Тя е станала травма, с която
може да се живее.
Травми, които не разкъсват тъканта на един живот като
отворени рани, рядко привличат вниманието на психиатрите, лекарите,
терапевтите, може би защото те са взрени твърде дълбоко, твърде
навътре. Поради това Павел Вежинов не се опира на знанието им, за да
придаде смисъл както на скандалите между двамата, така и на
стихването на травмата. Вместо това повествованието ги свързва със
сили на отблъскване и привличане, които са по-близо до повърхността,
защото действат помежду им.
На първо място, сили на отблъскване. Дора не е като другите.
Не е била още като момиче: семейството ѝ е било дотолкова заможно,
че се е радвало дори на течаща вода у дома; имала е собствена стая;
била е една от малцината в квартала, завършили гимназия; дори
старите жени са се гордеели с хубостта ѝ, като че е отваряла улиците,
потънали в бедност и кал, към нещо отвъд, към едно квартално небе;
момчетата са се възхищавали от нея, но не са допускали, че могат да я
докоснат и не биха допуснали друг да го стори (32). Дъхът на смъртта
я е разхубавил дори повече (72) и дори след като се е омъжила, Дора не
иска и не може да живее като другите (164-5). Димитър от друга страна

е бил като всеки друг и не иска за себе си нищо повече от това да
живее като всеки друг. Всъщност работата в карбидната фабрика го е
удовлетворявала напълно, защото се е чувствал на мястото си сред
другите работници (276). Никой от двамата не е като другия:
разминават се по характер, защото тя е студена и решителна, той -
кротък и добродушен; разминават се по вкусове, защото той харесва
новото и евтиното и дори не я разбира, когато тя му говори за стил.
Повестта свързва скандалите всъщност тъкмо с тези повърхностни
разминавания помежду им. Те избухват, щом единият не може да
направи крачка без другия, но същевременно не може да крачи заедно
с другия, като че за да ги отдалечат един от друг, да ги направят
независими един от друг, да позволят на всеки да върви по свой път.
Тъкмо затова скандалите достигат най-голямата си интензивност, не
щом Дора иска от Димитър нещо, а щом новият дом е скъсил твърде
много дистанцията помежду им, след като се е запълнил с мебелите,
пренесени от тавана на брат му (в които тя вижда отломки от друг
начин на живот, докато той не вижда нищо повече от отломки).
- Ами всичко трябва внимателно да се реставрира. Като че ли

някакви варвари са ги мъкнали на тавана. ... Има майстори
специалисти, аз за всичко ще се погрижа. Тия, мебели някой ден
ще струват повече от апартамента, честна дума ти казвам.
Той я слушаше сърдито. Каква стилна мебел? Стилно е това,

което е ново, модерно и светло.
- Ти пък откъде ги разбираш тия работи? Като че ли не си от

Коньовица като мен.
- Не съм от Коньовица! - отвърна тя рязко. - Моят дядо е бил поп.

Живял е между резби и икони. А това е изкуство, голямо изкуство,
сега всички го знаят. И го пазят по музеите. ...
- Аз пък съм работник! - отвърна той сдържано. - Мене не ми

приличат буржоазните вехтории, дори ако наистина са толкова
хубави.
Нещо отново блесна в погледа й. Нещо мигновено, но той го усети

с цялото си сърце. Това беше ненавист, искрена, дълбока човешка
ненавист. Целия ден не си проговориха ни дума. И на другия ден,
и на третия. (242)
Разминаванията между вкусовете, характерите, социалните

позиции, социалните траектории, които ги отблъскват един от друг, са
по-повърхностни от травмата на Дора, твърде разпръснати, за да могат
да очертаят анормална фигура, твърде разнопосочни, за да могат да
бъдат обобщени като дисфункция. Но тъкмо благодарение на това те
могат да бъдат уравновесени от повърхностни, разнородни сили на
привличане.20 В края на повестта между Димитър и Дора възниква
тъкмо такова привличане, което преобразява живота им: той се разделя
с барманката, Дора му разрешава да се върне на старата си работа, тя
пренася странните мебели в своята стая, страстта ѝ към тях постепенно
се уталожва, след работа той вече бърза към дома (280-1). Повестта
свързва силата на привличане, която ги е събрала въпреки
разминаванията им, с тялото на Дора. Но тялото не е причината на тази
сила, тя е по-скоро териториализирана върху един откъснат от него
частичен обект, върху един гол крак, който привлича Димитър със
своята солидност и който той докосва, както не е успявал да докосне
нея (докато тя го къпе като дете, след като е върнал отново към живот
мъртвата пещ за карбид; 274).
Психолозите и терапевтите от втората половина на ХХ век
ще опитат да уловят тъкмо тези повърхностни сили на привличане и
отблъскване, за да уравновесят отношенията в семейството по
икономичен и ефективен начин (Rose 1999, 246-9; 1996, 163). Те вече
няма да се стремят да проникнат с поглед дълбоко навътре в единия
или двамата, твърде назад в миналото им или твърде напред в участта
им. Вече няма да препоръчват излишно тежки, трудни, скъпи санкции
върху единия или другия, няма да опитват да упражняват върху тях
сила, способна да промени характерите им. Вместо това психолозите и
терапевтите ще следят за дисфункционална комуникация, за
неефективни модели на взаимодействие, за форми на зависимост,
превръщащи близостта и желанието в подчинение, за начините, по
20
Това не става по необходимост, както показва връзката на Димитър с барманката
Чори, която е уволнена и за да запази начина си на живот, предпочита да се омъжи за
възрастен швейцарец вместо за него, макар да изпитва ужас от твърде подредения,
твърде функционален живот на швейцарците (87).
които страдащите разказват живота си, за жестовете, думите,

действията, чиито ефекти върху другия и върху себе си не осъзнават
или не искат да осъзнаят (Rose 1999, 242 249-56). Ще опитват да
преодоляват домашните скандали като неутрализират силите на
отблъскване чрез малки сили на привличане, задействани от позитивни
санкции; или ще се стремят постепенно да подхранват привличането,
докато то на свой ред развие инерционен момент, уравновесяващ
моделите на неефективна комуникация (Rose 1999, 239); ще съставят
баланси на това, което всеки от съпрузите дава и получава от другия,
за да открият в тях несъответствия, които могат да бъдат балансирани
с малки жестове на осъзнаване, признаване, благодарност (Rose 1999,
240). Търсенето на причините на домашните скандали в дълбочината
на единия или другия все повече ще изглежда ненужно, несигурно,
прекомерно, то все повече ще отстъпва на стремежа всеки да бъде
изграден като автономен субект, който избира сам своя живот и сам
носи отговорност за изборите си (Rose 1996, 151; 1999, 231, 241).
8. Метакомуникация
След средата на ХХ век режимът на представяне на

домашните скандали е преобразуван от откриването на нова плоскост
на анализ - поведението на членовете на семейството. Тя няма
дълбочината на една травма или на едно утаено минало, но причините,
които психиатрите и психолозите са откривали в домашните скандали,
се отразяват върху нея: травмите - като кризи или сривове,
инерционните сили - като повторения или възвръщане, силите на
привличане и отблъскване - като конфликти или съюзи. Същевременно
поведението надхвърля твърде ограничената област на стореното,
защото то има характера не на единично събитие, а на серия събития,
характеризиращи се със собствена регулярност (Foucault 2010, 268-70;
2007, 61-5). Поради това върху него могат да бъдат проектирани също
семейните дисфункции и фигурите на анормалност, описвани от
хигиенистите, сексолозите, социолозите от първата половина на века.
Анализът на домашните скандали в тази плоскост придобива
популярност благодарение на възхода на семейната терапия (Weinstein

2013, 2-3).21 Под влияние на кибернетиката (Gottman 1979, 14-15), тя
схваща поведението като комуникация, като размяна на послания. Но
посланията, анализирани от семейните терапевти, не се свеждат до
казаното, те се проявяват, едва когато речта бъде третирана като план
на видимост:
Всеки, който изследва брачните взаимодействия и подготвя

транскрипция на разговор, веднага ще поиска да допълни
транскрипцията с бележки за начина, по който се говори, тонът на
гласовете, израженията на лицата, движенията на телата, да
добави към транскрипцията бележки за невербалното поведение
на слушащия. Практически не е възможно да четем транскрипция,
без да си представяме тези подсказки, от които черпи живота си
разговорът. (Gottman 1979, 77)
Такива послания не са просто танци на тела (Дельоз и Гатари

2009, 164-5), език на пчели (Benveniste 1971, 49-54). Те са насочени
към друг, могат да бъдат подемани и възпроизвеждани от други. Но
същевременно не могат да бъдат откъснати от тялото чрез записване,
както думите. За да бъдат записани, е необходима специална
транскрипция, която да маркира паузите, прекъсването, наслагването
на гласове, интонациите, въздишките, жестовете (Weinstein 2013, 43;
Minuchin et al. 1967). Или техника за записване, способна да
регистрира речта в плана на реалното, без да я пресява през решетката
на означаващите - микрофони, касетофони, видеокамери (Kittler 1999,
4; Weinstein 2013, 162).
Семейната терапия опитва да опише смесената семиотика на
тези послания, съчетали означаващи с предозначаващи и
21
Допълнителен импулс за това дават теориите на социалното учене (Patterson 1976),
на семейната комуникация (Reiss 1981), разгръщането на спектър от терапии, които
постепенно се отдалечават от модела на психоанализата като видоизменят функцията
на лекаря, изоставят индивидуалното отношение между лекаря и лекувания, отказват
се от интерпретацията, изобретяват техники на въздействие, въвличащи тялото,
изискват от клиентите не толкова да говорят, колкото да правят неща - да споделят,
разказват, играят (Rose 1999, 244-58; Кюркчиев 2019).
постозначаващи режими на знаци (Дельоз и Гатари 2009, 164-178), с

понятието метакомуникация: план на видимост, който съпътства речта,
но за разлика от мълчаливото присъствие на тялото, за разлика от
полифоничността на движенията, има характера на комуникация,
защото организира, канализира, контролира или дори дерайлира
значението на казаното (Gottman 1979, 16-17; 1997, 6). Една класическа
илюстрация:
Млад човек ... беше посетен в болницата от майка си. Той се

надяваше да я види и импулсивно я прегърна през раменете, при
което тя се стегна. Той отдръпна ръцете си, а тя го попита: "Не ме
ли обичаш вече?" Тогава той се изчерви, а тя каза, "Скъпи, не
трябва да се засрамваш толкова лесно и да се страхуваш от
чувствата си." Той не можа да остане още дълго при нея. (Bateson
et al. 1956, 10)
Майката е казвала, каквото се казва. Но кречеталото на

символния ред е съпроводено от неизречени послания: 'не,' 'смущаваш
ме,' 'не съм доволна,' 'не си, какъвто трябва да бъдеш.' Тези послания
не просто се изплъзват под веригата от означаващи, следват
разгръщането ѝ или се движат обратно, напротив, те я пресичат и се
разпръсват във всички посоки, разпръсват се във възможности. При
това те не са това, което майката всъщност иска да каже, те са
неинтендирани, непреднамерени, виждани, но незабелязвани, като
айсберг, чиято могъща основа е потънала под повърхността на
казаното.
Подобни метакомуникативни послания не могат да бъдат
изследвани посредством интерпретация, защото тя би могла да ни
заблуди, да ни затвори в това, което иска да каже майката, да ни отведе
твърде надълбоко в неосъзнатите механизми, които я карат да говори
така. Нещо повече, да интерпретираме подобни послания би
означавало да ги превърнем в мълчаливо произнесени фрази, да ги
подчиним на синтаксиса на естествения език, да създадем речник,
който неизбежно би изглеждал твърде неясен, несигурен, примитивен,
щом опитаме да го приложим към конкретен случай, също както
популярните речници на езика на тялото.
Тъй като интерпретирането на метакомуникацията изглежда

несигурно, теоретиците и техниците на семейните взаимодействия я
изследват със статистическите инструменти, създадени от
кибернетиката и теорията на информацията. Но за да бъдат използвани
тези инструменти, не са достатъчни индивидуални изказвания,
единични сцени. Необходим е масив от дискурсивни събития, който да
позволява пресмятането на вероятността им. Щом бъдат превърнати
във вероятности, тези събития вече не се подчиняват на двоичната
логика на присъствието и отсъствието, случването и неслучването. Те
се превръщат в количества, които се колебаят между полюсите на
случването и неслучването, които се случват или не се случват винаги
само в определена мяра (например семейните скандали вече няма да
избухват или стихват, те ще съпътстват семейния живот с вероятност
от 23,65%, Reymann 2016, 22).
Ако масивът от събития е достатъчно голям, вероятностите
се сгъстяват около определена нормална стойност (например ако бъде
оценена по петстепенна скала, в която 0 съответства на 'никога,' а 5 - на
'постоянно,' нормалната честота на скандалите, свързани с
разпределението на домашния труд, ще е 2.65, Reymann 2016, 26).
Оттук всяко събитие може да бъде характеризирано с дистанцията си
спрямо нормалната стойност (например честотата на скандалите,
свързани със социални проблеми, ще е значително по-ниска от
средното, едва около 1,77 по споменатата петстепенна скала; Reymann
2016, 26). Разбира се, подобна дистанция не означава анормалност, тя
не може да бъде мислена като отклонение от външна норма, защото
нормалната стойност, от която се отклонява, е вътрешна на масива от
събития и макар да може да бъде пресметната, тя не може да бъде
предвидена или предписана; нещо повече, нормалната стойност ще се
изменя с развитието на събитията, също както варират очакваната
продължителност на живота, нормалната смъртност или усреднената
вероятност съпругът да спечели домашен скандал (Strodtbeck 1951,
468-73).
Дистанцията от нормалната стойност на свой ред може да
бъде обяснена, ако бъде открита корелация с фактори. Но тези фактори
не са причини, те са променливи, въз основа на чиято стойност може
да бъде пресметната вероятността на дистанцията, както например
отчитането на културни фактори позволява да бъде предвидено, че
жените по-често печелят домашните битки, когато мъжете са

икономически зависими от тях, или че е по-вероятно да ги изгубят,
когато семейството е патриархално (Strodtbeck 1951). Нещо повече,
тъкмо защото корелацията не е причинна връзка, отсъствието ѝ също
носи знание, както например когато се установи, че честотата на
скандалите между съпрузи не може да бъде предвидена въз основа на
сексуалния им живот (Loewenstein et al. 2015; Smith and Huston 2004,
170-1; Terman et al. 1938).
Тези статистически инструменти обаче не са достатъчни за
изследването на метакомуникацията, защото конструират един
синхронен ред. За да бъде отчетено диахронното ѝ измерение,
дискурсивните събития трябва да бъдат организирани в редици. Тогава
изследователите биха могли да пресметнат честотата, с която се
повтаря дадено събитие, вероятността да се повтарят групи събития,
вероятността едно събитие да бъде следвано от друго, дистанцията,
която отделя случаите на повторение. Тези вероятности на свой ред се
сгъстяват около нормални стойности, които позволяват да бъдат
измервани дистанции, видоизменения, измествания, както и да бъдат
търсени корелации, които правят възможно предвиждането им. Но
наред с това пресмятането на подобни диахронни вероятности дава
възможност да бъдат откривани модели. В контекста на изследванията
на семейните взаимодействия тези модели могат да бъдат мислени
като транзакции, като инвариантни взаимодействия между съпрузите,
реализиращи се под формата на редица от варианти, както например
ако съпругата систематично се отказва от желанията си, но приписва
отговорността за това на своя властен съпруг, така че да ги превърне в
отнети желания (които тъкмо поради това могат да функционират като
фантазии за един възможен живот на наслади, свободен от
отговорност; Berne 1962, 20).
Съчетаването на синхронни редове с диахронни редици, на
фактори и модели, прави възможно идентифицирането на типове
семейства според начина на справяне с домашните конфликти,
например независими, автономни и традиционни (разграничени въз
основа на относителната тежест на факторите 'идеология,'
'взаимозависимост' и 'експресивност'; Burell and Fitzpatrick 1990). То
позволява дори конструирането на типологии на скандалите, например
чрез разграничаването им на постоянни и преодолими и чрез
разлагането на последните на видове (с остро или постепенно начало, с

тенденция към ескалиране или деескалиране, съпровождани с
приемане или отхвърляне на конфликта, завършващи с компромис или
без компромис, с позитивен или негативен афект; Gottman 1999b, 118-
9).
На тази основа дискурсивните фигури на семейната
анормалност, наследени от публичната хигиена от първата половина на
ХХ век, могат да бъдат преобразувани в типове семейства,
характеризиращи се със значителна вероятност на негативни събития,
с рискове, отклоняващи се съществено от нормалните стойности (Glick
et al. 2015, 131). Семейните дисфункции, анализирани от социолозите
от средата на века, дори травмите, отдавна изследвани от психиатрите,
могат да бъдат преосмислени като модели на взаимодействие,
придобили инерционната сила на навик (Berne 1964, 19-20, 39-40).22
Тези модели са от особено значение за семейната терапия, защото
позволяват едновременно откриването и коригирането на
дисфункционални форми на метакомуникация. Тъй като черпят силата
си от повторението, те възпроизвеждат едно минало, което руши
настоящето, възпрепятства членовете на семейството да
взаимодействат адекватно, да се справят със сегашните си
противоречия. Ако се върнем към случая, споменат в началото на този
параграф, сега можем да предположим, че майката отдавна е отправяла
противоречиви послания към сина си, той дълго не е намирал
адекватен отговор, многократно е застивал в нерешителност, в
нерешимост, докато с времето застиването се е превърнало в модел на
неадекватна реакция, на реагиране с неадекватност, който
впоследствие е бил диагностициран като шизофрения (макар да се е
възстановил, след описаната среща с майка си, измъчван от безсилието
да отвърне на противоречивите ѝ послания, той напада надзирател и се
налага да бъде "принудително умиротворен"; Bateson et al. 1956, 11).
Откриването на дисфункционалната метакомуникация е
направило възможно не само ново обяснение на механизма на
семейните скандали. То е породило нови форми на намеса. Защото
щом скандалите, конфликтите, травмите са ефект на дисфункционална
22
В един ограничен смисъл в сравнение с понятието модел, изградено от Дарин
Тенев (2012; Tenev 2019).
метакомуникация, щом не стихват, понеже възпроизвеждат

инерционната сила на модели от миналото, една промяна в режима на
комуникация би могла да им въздейства, може би дори да ги отстрани.
Достатъчно е само да бъде изобретен подходящ комуникативен режим,
двамата да бъдат накарани да изоставят ролите, с които са свикнали, да
направят нещо неочаквано, необичайно, може би дори глупаво, което
да дерайлира спора, например да се изплезят един на друг (Gottman
1999b, 22); или да се приучат да играят нови роли, да взаимодействат
по нов начин, може би като практикуват петте научно обосновани
стъпки на изразяване на благодарност или като прекарват заедно пет
добре планирани магически часа всяка седмица (Gottman 1999b, 242,
260-1); или, ако разполагат с време, да оценят последния си скандал по
скала от 25 категории, обхващащи чувствата, причините и
последствията му, разгърнати като променливи, които варират по
четиристепенна ординална скала от 'напълно съгласен' до 'напълно
несъгласен' (Gottman 1999b, 151-2). Разбира се, членовете на
семейството трябва да повтарят това дълго, за да придобие то
инерционна сила, достатъчна да противодейства на дисфункционалния
навик. Понеже дисфункционалната метакомуникация няма да
прекъсне, могат да опитат да я отслабят, като видоизменят модела ѝ,
съчетавайки задействането му с малки наказания, блокирането му с
малки награди, като преминават към новия модел постепенно,
последователно увеличавайки времето, с което отлагат реакцията си
или което влагат в играенето на новите си роли (Rose 1999, 239-41).
Във всеки случай изследванията на семейните
взаимодействия са направили възможно едно преобръщане на
причинността. Защото докато преди домашните скандали са били
мислени като следствия от анормалността, дисфункционалността,
неотминаващото минало, натрупали се дълбоко вътре в единия или
между двамата, сега те са схванати като комуникация,
характеризираща се с автономна причинна сила, която може да бъде
насочвана така, че да минимизира негативните ефекти, да увеличава
позитивните, да уравновесява конфликтите, преди силата им да е
надхвърлила прага, отвъд който ще станат разрушителни. Домашните
скандали вече няма да бъдат осъждани или предотвратявани, те ще
бъдат оставяни да се случват, така че да могат да бъдат управлявани,
да могат да бъдат превърнати в сила, която въздейства обратно върху
семейните взаимодействия, за да ги оптимизира. 23 Този режим на

управление ще се окаже дотолкова ефективен, че той ще изтласка
психоанализата от нейната господстваща позиция и през последната
четвърт на ХX век постепенно ще овладее полето на психиатрията
(Shorter 1997, 205), която ще преработи понятията си така, че да
направи възможно измерването на вероятности, корелации,
инварианти, дистанции, рискове (Armstrong 2002, 109-13), ще
статистизира диагностиката (Castel 1991, 293-6), ще изобретява или
преоткрива фармацевтични и поведенчески техники за обратно
въздействие, които все повече ще се фокусират върху оптимизирането
на комуникацията в тялото или мозъка (Роуз и Рабиноу 2016).
Всъщност вече ще може да бъде използвана като оръжие дори
медитацията, стига да се покаже, че има статистически значима
вероятност тя да повлияе позитивно на биохимични процеси или да
намали рисковете на когнитивното пренапрежение (Miller 2012, 369).
Разбира се, семейните терапевти, брачните съветници,
изследователите на семейната комуникация ще продължат да говорят
за дисфункции и травми. Но тези понятия вече няма да означават
индивидуални роли, предписани от един социален ред, нито рани,
скрити в дълбините на субекта. Те ще отпращат към масиви от случаи,
към разпределение на вероятности, към линии на вариация, към едно
поле от корелации, които са твърде разпръснати, за да очертаят ред,
твърде повърхностни, за да разкриват рана. Техните субекти ще бъдат
не индивиди, а дивиди (Дельоз 2004, 398), те ще са дефинирани по-
скоро от снопове външни отношения, отколкото от едно автономно
вътрешно пространство, в което са сами със себе си и самите себе си.
Но след като изследванията на семейните взаимодействия
извличат знание от речта в домашните скандали, вписайки я в масив от
дискурсивни събития, за да има стойност, тя трябва да бъде
масовизирана, тя трябва да стане масова. В думите, казани насаме с
другия, трябва да бъдат долавяни гласове, които се характеризират по-
скоро с количество или сила, отколкото с лице. Поради това
инструментите, изработени от изследванията на семейните
23
Тук имам предвид анализа на либералните и неолибералните апарати на сигурност,
управляващи циркулацията на стоки, знаци, живот, като я оставят да се случва
(Foucault 2007, 66-69).
взаимодействия, трудно могат да бъдат прилагани към молекулярни

отношения, с каквито се характеризират единичните домашни сцени.
Щом тези инструменти бъдат откъснати или отдалечени от моларния
план, който прави възможно функционирането им, вероятностите
стават неизчислими, пресмятането се превръща в усет,
метакомуникативните послания се разклоняват в неограничен
хоризонт от възможности. Нещо повече, значението на тези послания
вече зависи не само от отправителя, от неговата интенция,
комуникативни навици, модели на взаимодействие, от неосъзнатите,
сублиминални игри, които играе с другите, но и от получателя, дори
когато посланието не е адресирано непосредствено до него (наистина,
защо майката в случая, резюмиран в началото на тази раздел, да не е
отправяла също послания от рода на 'не виждаш ли, че психиатрите ни
наблюдават,' 'какво си мислят за мен като майка, след като синът ми се
отдръпва от мен,' 'сигурно смятат, че той се обърка заради мен').
В следващата глава ще опитам да изясня това разпръсване на
метакомуникативните послания въз основа на скандали, записани в
кабинетите на семейни терапевти, консултанти по семейни
комуникации, от изследователи на семейните взаимодействия или от
анализатори на обикновените разговори. Същевременно, ще опитам да
преработя понятието за страстна реч на Станли Кавел така, че то да
прави може да служи за анализиране на малки, несигурни,
неизчислими речеви взаимодействия в единични сцени.
Шеста глава
Страстна реч
Домашните скандали са нещо повече от конфликти. Те са

реч, но речта в тях се отличава от обикновения език, защото прелива в
казване на нещо, което не може да се каже. То няма стойността на
истина или право. Поради това то няма смисъл, макар да е свързано с
асоциирано поле от неща, които могат да бъдат или са вече казани, с
корелативно поле от понятия, обекти, субекти позиции, с капитал,
власт, знание, желание. Домашните скандали неизменно произвеждат
такива остатъчни изказвания, пропадащи под прага на смисленото като
срив в обикновения език: въздишки, стонове, викове, врява, ярост.
Или, от друга гледна точка, скандалите произвеждат прекомерност:
твърде висок или напрегнат тон, излишно остри думи, сила, която се
надига откъм тялото, увличайки със себе си жестовете, лицето, гласа в
хистеричен танц от внезапни устремявания и застивания, спазми и
парализи, свръхчувствителност и безчувственост (Deleuze 1981, 48-9).
Предходните глави анализираха такива речеви остатъци, опитвайки да
проследят начините, по които те образуват и преобразуват отношения
между изказвания, видими неща, знания, желания, употреби: празни,
претоварени фрази като 'за кеф,' 'убийте ме, не искам,' 'няма да си
играем на орехи,' 'да се поклоним,' 'ти си жена,' 'тогава,' 'няма добър
вечер,' 'ще пуша,' 'така не може да се живее,' 'няма да се продам за
нищо на света.'1 Но как е възможно да бъде казано нещо, което не
може да се каже?
1
Такива изказвания могат да бъдат мислени по модела на клаузулите, изтласкани
извън областта на казаното, но същевременно запазени като изпразнени от значение
остатъци или трансформирани в метафори (в смисъла на (Lacan 1959, 47-48).
Страстна реч 211
1. Драматика
Да вземем следната домашна сцена (Tannen, Kendall and

Gordon 2007, 44):
(Х1) Видя ли, казах ти.
(Y1) Защото никога не използвам тази. Аз използвам друга.
(Х2) Не е заради това. Заради теб е!
(Y2) Заради това е. Ако беше, както трябва, щеше да стане добре.
(Х3) Най-добре изхвърли всичко!
(Y3) Трябваше да ме оставиш да ги правя от самото начало.
(Х4) Ти ги правеше от самото начало.
(Y4) Не, защото ти избра да използваме тази.
Това е нещо повече от спор, защото в края на сцената

двамата вече викат. За да обясним това, не е достатъчно да знаем какво
или за какво. Трябва да вземем предвид също и какво правят с думи -
тя го обвинява, той се защитава - но то зависи от състоянието на
нещата: ако те стоят, както твърди той, тя го обвинява неправомерно;
ако стоят, както ги вижда тя, той се защитава несполучливо.
Но ние не можем да знаем как стоят нещата, преди да е
приключил скандалът. Защото докато той още се разгръща, нещата са
раздвоени между поне две възможни състояния, между неговото и
нейното описание. Всяка следваща фраза, всеки нов вик ще кара
нещата да убягват от единия, за да се организират около погледа на
другия, превръщайки едно от възможните им състояния в нищо.
Всъщност става въпрос за прегорени пуканки, но те ще продължават да
спорят кой е виновен с години (Tannen, Kendall and Gordon 2007, 45).
За да изясним как такива раздвоени, несигурни, обратими,

конфликтни състояния на нещата въздействат върху казаното, имаме
нужда от изследователски инструменти, използващи понятията на
прагматиката, за да прекрачат отвъд нея. Защото тя изследва ефектите
на добре дефинирани речеви ситуации, вкоренени в стабилни
състояния на нещата, докато тук речевата ситуация се е превърнала в
силово поле, което въздейства върху значението на казаното, но
същевременно може да бъде видоизменено от обратното му
въздействие. За да изясним условията за възможност на лишените от
стойност думи, на прекомерните фрази, на ненужната врява, на
виковете, слоновете, въздишките, втъкани в домашните скандали,
имаме нужда от дискурсивна драматика, способна да опише ефектите
на казаното върху ситуацията и върху субекта му (Фуко 2016, 112). В
тази глава ще опитам да изградя такава драматика въз основа на
понятието за страстна реч на Станли Кавел.
2. Перформативните актове
Станли Кавел въвежда понятието страстна реч, за да изясни

механизма на перлокутивните актове. Поради това то не може да бъде
откъснато от едно концептуално съзвездие, чиято най-ярка звезда е
понятието перформативен акт. Ще тръгна от него, за да очертая
схващането на Кавел за страстната реч. За да подготвя аргумента,
който ще опитам да изградя в тази глава, ще опиша перформативните
актове от гледна точка, която се отмества от перспективите на Джон
Остин и Станли Кавел, за да обхване релевантни понятия на Жак
Лакан, Мишел Фуко, Жил Дельоз и Феликс Гатари.
Понятието перформативен акт е създадено от Джон Остин
(1996). Той го дефинира като го противопоставя на друг тип речеви
актове, констативите: твърдения за състоянието на нещата, които могат
да бъдат верни или неверни. Например 'стана така' е констатив,
доколкото отпраща към факти, които могат да бъдат проверени. Нещо
повече, в случай че не им отговаря, казаното може да бъде отречено и
отрицанието му също ще е констатив, защото ще утвърждава факта, че
'не стана така.' От друга страна, ако фактите не могат да бъде
проверени, мога да попитам дали казаното е вярно и ако другият не
може или не иска да отговори на въпроса ми, той би се показал

безотговорен.
Да сравним констатива 'стана така' с перформативното
изказване 'аз те обвинявам.' То означава определен акт, обвинение,
извършен със самото казване, че обвинявам. Поради това би било
странно да опитаме да проверим дали съответства на фактите. Ако
попитаме говорещия дали е факт, че обвинява, бихме поставили под
въпрос не факта, а акта. Ако отречем изказването, например като
кажем 'не, ти не обвиняваш,' ние няма да твърдим, че фактите са други,
ние ще претендираме, че обвинението преследва скрита цел, или че е
несполучливо, или че обвиняващият не знае как да използва думите.
Тъй като няма смисъл дори да проверяваме дали един
перформативен акт съответства на фактите, той няма истинна
стойност.2 Но ако бъде извършен сполучливо, той предизвиква
мигновена безтелесна трансформация в състоянието на нещата,
например прави някого виновен или онеправдан (Дельоз и Гатари
2009, 103 сл.). С оглед на това можем да мислим като перформативен
всеки акт, който променя състоянието на нещата с думи, например
осъжда, оправдава, заявява, обещава, поставя под въпрос. Не е трудно
да се види, че такива актове са втъкани във всеки социален факт, от
обявяването на независимост до размяната на банални упреци (Searle
1995, 41-43).
3. Конвенциите
Един перформативен акт е сполучлив, ако е извършен

правилно. За да го извърша правилно, трябва да имам правото да
говоря така: да кажа това по този начин при тези обстоятелства.
Философите на обикновения език приемат, че правото да се говори
така произтича от конвенции. Но тези конвенции рядко кристализират
в правила, те функционират по-скоро като прагматически константи в
2
Освен ако понятията за истина и знание не бъдат преосмислени така, че да бъдат
схванати като перформативен ефект, както прави Димитър Вацов (2021, 2016, 2015,
2013).
смисъла, описан в първа глава.3 Наистина, в какво би се състояло

например едно правило как се обещава или обвинява? В подобни
случаи правото да се говори така представлява по-скоро мълчаливо
знание за правилността на обикновената реч, за това как се използват
думите, кой е редно да ги използва, по какъв начин, с какви мисли и
чувства, как следва да им се отговори.
Перформативните актове са свързани с конвенции в различна
степен. Докато обявяването на един брак изисква институционални
правомощия, кодифициран ритуал, нормативно определена ситуация,
предписана от традицията реакция, докато обвинението предполага
публично приписване на отговорност, съчетано с утвърждаване на
едно неправилно или неприемливо състояние на нещата (Searle and
Vanderveken 1985, 190), то границите на сполучливостта на
перформативни актове от рода на обещанието са очертани от
минималната конвенция да бъде назовано това, което се прави с думи,
с глагол в първо лице, сегашно време, изявително наклонение (Остин
1996, 63). Но тази минимална конвенция няма нормативната сила на
едно граматическо правило и ако перформативният акт я наруши, той
не е обречен на неуспех. На първо място, тя може да бъде отслабена
дотолкова, че да потъне в областта на мълчаливо знание. Дори едно
обвинение може да бъде отправено непряко, посредством друг речеви
акт, да речем посредством контрафактическо условно твърдение от
рода на 'ако не беше такъв, щеше да е друго;' или да бъде свито до
примитивен речеви акт, да речем 'заради теб' или 'ти,' чийто ефект бил
разбираем само откъм ситуацията. Второ, ако един перформативен акт
не възпроизвежда и не може да бъде възпроизведен от други актове,
той би бил несполучлив, защото би бил откъснат от конвенционалните
знания как се правят неща с думи. Но от друга страна той може да бъде
само 'като че' възпроизведен, без субектът му да се отнася към него
сериозно или да се ангажира с последствията му, както едно обвинение
или оправдание в роман цитира обикновената реч (Searle 1979, 63, 65).
Накрая, както показва примерът с обвинението, перформативните
актове могат да включват или да преминават в други типове актове,
например в констатации за състоянието на нещата или дори в актове на
проверяване и удостоверяване на подобни констатации.
3
В този смисъл те могат да бъдат описани с понятието 'курс,' предложено от Димитър
Вацов (2021).
4. Несполучливите актове
Ако един перформативен акт нарушава границите, очертани

от конвенционалните, често мълчаливи знания каква е ситуацията и
как се използват думите в такава ситуация, той е несполучлив. Да си
представим например, че обвинявам някого за нещо, за което не би
могъл да бъде държан отговорен, например, че светът е такъв. Думите
ми няма да променят състоянието на нещата, те няма да направят
другия виновен, актът ми ще е лишен от сила: той ще е засечка, ако
съм ги употребил неправилно, или злоупотреба, ако имам скрити
намерения, или фигура, ако само използвам формата на съответния
речеви акт, за да играя на обвинения, без да се отнасям сериозно към
казаното (Остин 1996, 28-31).
Дори един перформативен акт да не прекрачва границите на
правилното, той може да бъде несполучлив, ако другият възрази, че
нямам право да говоря така, да речем защото не съм този, който може
да го каже, или защото не го казвам правилно, или защото го казвам в
неуместна ситуация, с неподходящи мисли и чувства (Остин 1996, 45-
6). Да си представим, че след като съм обвинил другия за станалото,
той отвръща, че то няма значение. Ако не успея да защитя правото си
да говоря така, ако не съумея да отхвърля възражението му, актът ми
би бил също толкова лишен от сила, колкото ако го бях обвинил за
света.
Но несполучливите перформативни актове не са просто
злополуки, защото, макар да са лишени от сила, думите ми остават
казани. Наистина, те не са променили състоянието на нещата, не са
станали нещо, останали са почти нищо, остатък, шум. При това те не
само не нарушават реда, напротив, безсилието им го утвърждава,
шумът им показва как е редно да се говори. Но макар аз да признавам,
че съм казал нещо нередно, или поне да не мога да накарам другия да
признае, че не съм казал нещо нередно, този шум е моят глас. След
като моят речеви акт е претърпял несполука, след като се е оказал
безсилен, след като е пропаднал в пролуките на реда на нещата, той е
останал само преминаване към акт (Lacan 1963, 69, 96-109; Felman
2003, 65-7; Žižek 2010, 65; 1999, 28-9).
5. Предели
Дори когато един перформативен акт се извършва според

правила, както например бракосъчетанието, именуването или
покръстването, за да бъдат описани условията, при които той е
сполучлив, не е достатъчно да бъдат посочени конвенции. 4 Да си
представим например бракосъчетание с маймуна, именуването на дете
с пореден номер или покръстването на пингвин (Остин 1996, 40). Дори
да следва правилата, такъв акт би имал проблематичен ефект, защото
ще е извършен спрямо неподходящ обект, с неприемливо средство, в
неуместна ситуация. Независимо колко детайлни са правилата за
извършването му, те не биха могли да включват изчерпателен списък
на неподходящите обекти, средства или ситуации. Наистина, ние
знаем, че такъв акт би бил неправилен, но това знание е всекидневно,
обикновено, мълчаливо, както знанието как се говори нормално, кога
речта преминава праг, отвъд който става необикновена или дори
анормална.
Успешността на един перформативен акт, дори когато се
извършва според правила, предполага хоризонт от такива мълчаливи
знания. За да изясним условията за сполучливостта на акта, трябва да
отчетем също и тях. Но ако опитаме да ги опишем, ние бихме ги
формулирали, бихме ги превърнали в правила и следователно бихме ги
подменили. Можем да избегнем това, ако опитаме да дописваме
перформативните актове, така че да включим в тях също и
мълчаливите им предпоставки. Например бихме могли да допишем
примитивния перформатив 'Бик!' като 'Предупреждавам те, че има
бик!' (Остин 1996, 63) Доколкото актът променя състоянието на
нещата със самото си извършване, той би могъл да бъде дописан също
и с фрази от рода на 'с това' или 'с настоящето,' маркиращи неговия
перформативен характер (Остин 1996, 62; 'С настоящото те
4
Алтернативен вариант би могло да бъде схващането им като метаперформативи в
смисъла, който придава на това понятие Димитър Вацов (2021). Но за да може да
бъде използвано в този контекст, то трябва да включва обяснение не само как е
възможно да бъдат сполучливи метаперформативи от рода на 'аз знам' или 'аз мога,'
но и как е възможно да бъдат несполучливи.
предупреждавам, че има бик'). Разбира се, актовете могат да бъде

дописани по алтернативни начини ('Виж, бик!' 'Какъв бик!' 'Като бик
на червено!'). При това много актове са амбивалентни и допускат
едновременно повече от един начин на дописване ('Виж, бик, пази се!').
Но ако експериментираме с подобни техники на дописване, те биха
пораждали също и варианти, които звучат странно (Cavell 1969, 9; 'Бик,
пази се от мен!' 'Обявявам ви за маймуна и жена.' 'Кръщавам първото
ви дете Първото.' 'Взех този пингвин еврейче, връщам ти го
християнче.'). Вероятно можем да си представим ситуации, в които
подобни речеви актове биха били уместни. Но за да разбираме
обикновената реч, рядко се налага да използваме въображението си.
Поради това можем да приемем, че речевите актове, които звучат
странно, остават извън пределите ѝ. Но тъкмо благодарение на това те
могат да бъдат използвани, за да бъдат изследвани пределите на това,
което може да се каже обикновено.
6. Страстната реч
Страстната реч е изтъкана от речеви актове, които не

констатират факти и същевременно не се основават върху знание как е
правилно да се говори. За да изясним отличителните ѝ черти, да
сравним обвиненията и обидите (Austin 1962, 68-9, Butler 1997, 2, 195):
(Х1) Стана така заради теб.

(Y1) Ти сляпа ли си?
Доколкото (Х1) е обвинение, то може да бъде дописано с

конвенционалните знания, върху които се основава:
(Х1.1) Твърдя, че стана така.

(Х1.2) Не трябваше да става така.
(Х1.3) С това те обвинявам, че стана, както не трябваше.
Ако приемем, че зрението на второто лице в анализираната

хипотетична сцена не е увредено, (Y1) може да бъде мислено като
обида. В такъв случай то не констатира факт, то не може да бъде
проверено и също както при перформативните актове няма смисъл да
питаме дали отговаря на състоянието на нещата:
(Х2.1) Наистина ли съм ослепяла?
Дали тогава (Y1) е перформативен акт? Наистина,

изказването има формата на въпрос, но за разлика от
конвенционалните въпроси не изисква и всъщност не допуска отговор.
В случай, че предизвика отговор, той би имал по-скоро ефекта на
възражение, може би дори на контраобвинение:
(Х3) Не, не съм сляпа.
Дори да приемем, че въпросът тук опосредства друг речеви

акт, защото първото лице в хипотетичната сцена опитва да обиди
второто, този опосредстван акт няма да може да бъде дописан, както
перформативните актове, с конвенциите, върху които се основава, без
да звучи странно:5
(Y1.1) С въпроса дали си сляпа имам предвид, че те

обиждам.
5
Повече за непреките актове виж в следващия раздел.
Нещо повече, дори да отплетем обидата от въпроса, в който е

вписана, дописването отново би довело до странен резултат:
(Y1.2) С настоящото те обиждам, че си сляпа.
Доколкото първото лице в хипотетична сцена опитва да

обиди второто, допълненото по такъв начин изказване би било
обречено на неуспех, също както ако опитам да полаская другия с
думи от рода на 'с това те лаская' или да го съблазня с думите 'с
настоящото те съблазнявам.'
Както стана дума, за да имат думите ми силата да засегнат
другия, трябва да имам правото да говоря така. Но в случая с обидите
то не е дадено. Няма правило, от което да произтича. Както видяхме, за
да не е лишен от сила, актът ми не трябва да е обоснован със знанието
какво правя с думите си, той трябва да е отделен или поне отдалечен от
конвенциите (Cavell 2005, 17-18). След като правото да говоря така не
е дадено, трябва да го създам. Но за да го създам, трябва да използвам
знанието как се говори, защото в противен случай би изглеждало, че не
знам как да говоря, думите ми биха се оказали неправомерни,
неподходящи, празни, също както ако опитам да обвиня другия за
света. Следователно, за да си дам право, трябва да импровизирам с
конвенциите на обикновената реч, да ги използвам, без да ги
възпроизвеждам и същевременно без да допускам думите ми да се
втвърдят в конвенция (Cavell 2005, 180). Наистина, какъв смисъл би
имала конвенция как да се нанасят обиди?
7. Импровизации
Как импровизираме с конвенции?

Според Станли Кавел импровизирането е необходимо
условие на страстните изказвания, защото за разлика от
перформативните актове, те не се опират на конвенционализирано
знание (Cavell 2005, 173). В своя анализ на финала на глава XV, том I
на Ема на Джейн Остин, Кавел показва, че импровизацията се отличава
преди всичко по своя ефект, по това, че отваря речта към неопределено
поле от възможности, че прави възможно да се каже винаги друго,
повече, още (Cavell 2005, 191). Но механизмът на импровизацията е
останал извън фокуса на анализа. Ще опитам да го изясня като
съпоставя страстните изказвания и непреките речеви актове. Първо ще
опиша накратко механизма на непреките речеви актове. След това ще
разгледам начините, по които страстните изказвания видоизменят
работата му. В края на раздела ще опитам да предложа работно
понятие за импровизация.
А. Непреки речеви актове
Непреките речеви актове се отличават по това, че

говорещият прави повече, отколкото казва (Searle 1985, 31). Да си
представим например, че се обръщам към друг със следните думи:
Можеш ли да стигнеш солта? (Searle 1985, 36)
От думите ми би могло да се заключи, че съм задал въпрос.

Но ако другият се ограничи до това да ми отговори с 'да, мога,'
отговорът му би прозвучал странно. Защото аз съм направил нещо
повече, поискал съм да ми подаде солта и щом е отговорил само на
въпроса ми, искането ми е останало безответно.
Но сега да си представим, че вместо да отговори, другият
възразява, че говоря двусмислено, че иронизирам (Ruytenbeek 2021, 20-
21) или може би дори че не разбира какво всъщност искам - да го
попитам дали може да стигне солта или да я поискам. Това отново би
прозвучало странно, защото съм направил и двете, едното посредством
другото, отправил съм искане, задавайки въпрос. В този смисъл аз съм
извършил в действителност повече, отколкото може да се заключи
непосредствено от думите ми.6

Тъй като непреките речеви актове са свързани с актове в
повече, с един излишък от опосредствани актове, те могат да бъдат
разграничени от преките речеви актове по това, че щом бъдат
пренаписани в трето лице и дописани с 'казва, че' или 'каза да,'
започват да звучат странно (защото тази процедура на преписване и
дописване ги редуцира до казаното; Bach and Harnish 1979, 173-202):7
Можеш ли да ми подадеш солта? -> Тя каза да ѝ отговоря

дали мога да ѝ подам солта.
Искам да ми подадеш солта. -> Тя каза, че иска да ѝ подам
солта.
Но ако това, което извършвам с думи в един непряк речеви

акт, надхвърля казаното, как го разбира другият?
Теоретиците на речевите актове предполагат, че, също както
в случая с примитивните перформативни актове, другият спонтанно,
мигновено, безмълвно изгражда верига от умозаключения, която може
да бъде сведена до следните стъпки: събеседникът ми пита дали мога
да му подам солта; това, че мога, не е под въпрос; тъй като си
сътрудничим в разговора, той не би задал излишен въпрос; сигурно
става въпрос за нещо повече; ние сме на масата, солта е до мен,
вероятно иска да му я подам.8
6
Избрах този вариант на термините имплициран и актуален илокутивен акт на
(Recanati 1980), защото се вписва по-добре в аргумента. Термините, предложени от
Сърл, са съответно вторичен или буквален илокутивен акт и първичен или непряк
илокутивен акт (Searle 1979, 33-4).
7
Бах и Харниш различават три основни типа речеви актове, декларативи, императиви
и въпроси. Тестът за непреки речеви актове се различава за всеки от тях ('тя каза, че
Х' за декларативите, 'тя каза да направя Х' за императивите и 'тя поиска да ѝ отговоря
дали Х' за въпросите; Bach and Harnish 1979, 198-202).
8
Това е опростен вариант на умозаключенията, описани в (Searle 1979, 33-4, 45-6).
Ако другият не е способен да конструира подобна верига от умозаключения,
непрекият речеви акт е неуспешен в смисъла, изяснен в раздел 4 на тази глава.
Тази верига от умозаключения изисква не само

конвенционално знание как се говори, но също и знание за ситуацията
и за другия: че той сътрудничи в разговора, че иска да бъде разбран и
се стреми към разбирателство, че разговорът ни е спонтанен,
автохтонен, извършван като нещо естествено тук и сега.9 Необходими
са също знания за това, което е можело да бъде казано: другият се е
обърнал учтиво към мен, защото е можел да кажа 'дай солта,' но е
избрал да зададе въпрос вместо да заповяда и ако аз не отчета
разликата между актуалните и възможните му изказвания, 10 не бих
забелязал вежливостта му.
Но знанията, въвлечени в разбирането на един непряк или
примитивен речеви акт, не са складирани в мен като нематериална
собственост, аз ги изработвам заедно с другите, преработвам ги с
другите във всяка следваща ситуация и в този смисъл те имат по-скоро
характера на общ интелект (Marx 1953; Virno 2004, 34-7). Да си
представим например, че след като съм попитал събеседника си дали
може да ми подаде солта, той отвръща 'да,' без да посегне към нея.
Изказването ми вече няма да е искане, опаковано във вежлив въпрос,
то ще е провалил се въпрос. Сега значението на отговора на другия ще
зависи от мен, най-малкото защото ще трябва да реша дали да го
третирам като обида или като шега. Но да си представим, че тъкмо
когато избухвам в смях, другият допълва: 'Това е класически пример за
непряк речеви акт.' Значението на изказването ми се е променило
отново,11 защото сега то илюстрира важно понятие от теорията на
речевите актове; искането, вежливия въпрос, дори солта като референт
са вече заскобени, също както значението на фразите, илюстриращи
граматическите правила в учебниците по чужди езици. 12 Но след като
моят непряк речеви акт зависи от другия и от това, което може да бъде
9
Тук опитвам да съчетая понятието за сътрудничество на Пол Грайс (Grice 1975) и
понятието за естествена нагласа, което Харолд Гарфинкъл извлича от Алфред Шютц
и Едмунд Хусерл (Гарфинкъл 2005, 279-83; Lynch 2002, 534).
10
Тук се опирам на понятието за потенциалност, изградено от Дарин Тенев (2013, 28-
41), макар и в един ограничен и опростен вариант.
11
Тук опирам на анализа на обусловеността на перформативните актове от
суверенната оценка на значението им във всяка следваща ситуация, предприет от
Димитър Вацов (2021, 110; 2016, 147-53; 2010а; 2010b; 2009, 135-6).
12
Тук бих искал да отпратя от една страна към понятието за пример, изградено от
Камелия Спасова (2012) и от друга - към анализа на затъмняването на
пропозиционалното съдържание от перформативния акт 'това е истина,' анализирано
от Димитър Вацов (2021; 2016).
казано, актът ми е обусловен от това, което може да каже другият.

Поради това, за да съм разбираем, моят акт трябва да се характеризира
с определена тенденция, той трябва да очертава предварително едно
продължение, една възможна траектория, да насочва другия към
следващото, без да го предписва, като го прави по-вероятно сред едно
поле от възможни избори.13 В този смисъл значението на моя непряк
речеви акт зависи също и от стратегията, с която опитвам да
въздействам върху потенциалните изказвания на събеседника ми
(както например ако завърша хипотетичния ни разговор за солта със
смях, отслабвайки вероятността случилото се да е било обидно като
предефинирам ситуацията като шега и със слънчева усмивка укажа
подходящ отговор на другия).
Тъй като са необходимо свързани с непрекия речеви акт, тъй
като обуславят успешното му извършване, знанията за другия, за
ситуацията, за това, което е могло или ще може да бъде казано, за
начина, по който думите му биха видоизменили казаното от мен, за
тенденцията на неговите отговори, за стратегията на моите реакции,
функционират като прагматически константи наред с конвенциите,
разгледани в раздел 4 на тази глава.14 Но макар да са мълчаливи, макар
да избликват в нас спонтанно, тези знания са резултат от наслояването
на вече казани или видени неща, които знаем, но не забелязваме като
подводната част на айсберг, докато ситуацията не стане несигурна
(Гарфинкъл 2005, 177). За да илюстрираме сложността им, да си
представим, че вместо да използвам конвенционален начин да поискам
солта - да задам въпрос дали другият може, дали иска или да обясня
защо трябва да ми я подаде - се обръщам към нея с думите:
Солта е натриев хлорид. Сол се добива например в Татрите.15
Следвайки логиката, описана по-горе, събеседникът ми

отново би заключил, че вероятно става въпрос за нещо повече от
казаното. Но за какво? Дали съм увлечен по солта? Или по знанията за
13
Тук имам предвид понятието за тенденция, въведено от Лакан в контекста на
анализа на остроумието (Lacan 2017, 105-6).
14
Също и в смисъла, изяснен в глава 1.
15
Това изказване е съчетание от два примера на Джон Сърл (Searle 1985, 46).
ненужни факти? Или искам да ми подаде солницата? Или просто

опитвам да избегна едно неловко мълчание? За да избере измежду тези
възможности, за да заключи какво всъщност правя с думите си,
другият трябва да вземе предвид не само казаното дотук в хода на
разговора, как се отправят учтиви искания или къде се намира солта на
масата, както в предходния пример, но и дискурсивните отношения, в
които е вплетен актът ми, например какво са Татрите, какъв е
химичният състав на солта, какъв съм самият аз, как и за какво
говорим обикновено, за какво можем да говорим, за какво
предпочитаме да мълчим. В резултат на това речевата ситуация се е
разширила далеч отвъд тук и сега, тя вече включва далечна планина,
молекули, миналото, което се е натрупало помежду ни. Веригата от
умозаключения се е разтворила в градина от разклоняващи се пътеки.16
Б. Страстните изказвания
Механизмът на страстните изказвания е сходен на този на

непреките речеви актове, защото дори когато имат форма на
констатация от рода на 'скучно ми е,' те отправят към другия искане и
следователно правят нещо повече от това, което казват (Cavell 2005,
176-8). За да ги съпоставим с непреките речеви актове, да разгледаме
сцена от действителен скандал (Retzinger 1991, 204-8).
Двамата са в кабинета на брачния консултант. Той казва:
(Х1) Можеш ли да ми подадеш маслото?
Да опитаме да реконструираме работата, която тя трябва да

извърши, за да разбере изказването на съпруга си, следвайки стъпките,
16
В това неизбежно и непрестанно разклоняване на възможности може да бъде
разпознат проблемът за политиките на четенето, реконструиран от Александър
Кьосев (2013). За това, че речевата ситуация, както и конвенциите на обикновения
език изобщо, надхвърлят тук и сега, защото предполагат цитиране на други речеви
актове, виж (Дерида 2017; Derrida 1988, 14-18; 1982, 326; Butler 1997, 51).
описани от Джон Сърл: те не са на масата, няма масло; тя би

предположила, че вероятно става въпрос за друго; тя знае, че неговата
фраза е конвенционална форма на искане. Но той не иска маслото, тя
не може да му го подаде, бъдещото действие, вписано в искането му, е
невъзможно в рамките на ситуацията. Така че тя отново би
предположила, че вероятно става въпрос за друго и би го
реконструирала въз основа на това, че той отпраща към това, което тя е
казала преди миг:
(Х2) Наистина имам нужда от маслото. След три години

получавам маслото.
Съпругата е казала, че се оплаква от три години и съпругът

вероятно отговаря на това. Преди миг тя е оспорила неговото
твърдение, че се оплаква и очаква от петнадесет години. Той е казал
това в отговор на нейното контрафактическо условно твърдение, че е
щяла да направи, каквото той иска, ако беше казвал какво иска, което
на свой ред е отговор на твърдението му, че винаги е искал,
изразяващо обвинението, че съпругата никога не му дава, каквото иска.
Исканията, очакването, оплакването, обвинението, отправени
от съпруга, са свързвани във верига от цитирания. Според теорията на
речевите актове обвиненията и оплакванията предполагат състояние на
нещата, което говорещият оценява негативно, макар и с различна
степен на интензивност (Searle and Vanderveken 1985, 68-9, 132, 190).
Тук тази верига от взаимно цитиращи се изказвания се отнася до
състояние на нещата, вариращо между това, че не е било, както
съпругът иска, че боклуците ѝ са навсякъде, че миналото им е боклук,
че не му е дала, каквото иска, че му подава твърде късно
фигуративното масло. Очакванията и исканията от друга страна
предполагат позитивно оценено състояние на нещата (Searle and
Vanderveken 1985, 198-201). Тук то варира между това да е получил,
каквото иска, да има свободно място за своите неща, тя да е била
друга, да е било друго. Но това, че не е било, както съпругът иска и че
иска да е друго, е всъщност едно и също състояние на нещата,
разцепено между позитивното и негативното. Същото важи за това, че
съпругата не му е дала каквото иска и че той желае да го е получил,
или за това, че боклуците ѝ са навсякъде и че иска да има свободно

място за себе си. При това времевата локализация на това състояние на
нещата е очертана едновременно от бъдещето, предполагано от
конвенциите на исканията, от миналото, изисквано от оплакването и
обвинението, от пресичането на миналото и бъдещето в едно сега,
разколебано между въпроса какво да се прави сега и констатацията, че
сега вече е твърде късно (която може би на свой ред е сгъстила в себе
си искане, обвинение и оплакване). Така че в крайна сметка
пропозиционалното съдържание едновременно свързва и раздалечава
речевите актове, като при завързването на сложен възел.17 Наред с
това, от гледна точка на теорията на речевите актове, исканията,
оплакванията и обвиненията преследват различни илокутивни цели,
съответно да накарат другия да извърши нещо, да изразят
неудовлетвореност от състоянието на нещата, да го накарат да признае,
че те не стоят, както трябва, и да поеме отговорност (Searle and
Vanderveken 1985, 132, 190). В анализираната сцена тези илокутивни
цели са преплетени, защото исканията на съпруга са насочени към
неща, които не стоят, както трябва, оплакванията му изразяват
неудовлетвореност от това, което тя върши, приписвайки ѝ
отговорност, обвиненията му искат от нея да постъпва различно в
бъдеще. Накрая, тъй като илокутивните цели на актовете са
преплетени, силите им преливат едни в други. Поради това актове,
които от теоретична гледна точка би следвало да се характеризират със
сравнително по-слаба интензивност като оплакването или искането са
придобили мощта на обвинения.18
Всъщност възелът, в който са заплетени изказванията на
съпруга, е дори по-сложен. Един пълен анализ би следвало да отчита
значителната им редундантност, например повторението на непрякото
искане за маслото, веригите от еквиваленти речеви актове като
'оплаквам се,' 'не съм удовлетворен,' 'не съм доволен,' плеоназми от
рода на "и продължава, и няма промяна, и е все така," хиперболичната
употреба на 'винаги,' 'никога,' 'три години по-късно,' функциите на
17
Тук не става въпрос за сложен акт, защото актовете тук не са свързани от
конюнктивни отношения (Searle and Vanderveken 1985, 155-6), а от функции. Те се
предполагат взаимно. Всеки се извършва посредством другите. Всеки продължава и
същевременно преобразува предходните.
18
Не коментирам отделно пропозиционалните и подготвителните условия на
актовете, защото в случая с исканията, оплакванията и обвиненията те могат да бъдат
само абстрактно разграничени (Searle and Vanderveken 1985, 24-25).
недовършените фрази, които правят смисъла на казаното зависим от

това, което може да се каже. Освен това актовете, извършени от
съпруга, далеч не се свеждат до искане, очакване, оплакване,
обвинение, защото той конструира също верига от условни твърдения,
задава въпроси, декларира намерение, предлага да сменят темата,
отрича; нещо повече, той е нарекъл спомените ѝ боклук, така че
артикулирането на желаното минало има същевременно функцията на
обида, на непряк израз на искане за друго минало, на
контрафактическо условно твърдение, че ако е било друго, е щял да
бъде щастлив.
За да разбере изказването на съпруга си, съпругата трябва да
вземе предвид вариращата му илокутивна сила, множествеността на
дискурсивните му функции, неопределената стойност на
прагматическите му константи. Освен това трябва да прецени каква е
относителната тежест на речевите актове, дали съпругът всъщност
иска нещо, или по-скоро я обвинява, или се оплаква. При това
съпругата ще трябва да открие как да отговори: тя вече е оспорила
това, че той е искал и че е искал винаги; но цитирайки отрицанието ѝ,
той същевременно го е преобразувал, защото го е вписал във въпрос за
масло, за което не става въпрос, за да отправи искане за нещо, което тя
не може да направи, възпроизвеждащо на свой ред искане, свързано с
минало, което тя не може да промени; нейното отрицание се е оказало
опаковано в тройна невъзможност и сега тя трябва да реши дали да го
изостави или да потърси начин да преобразува отговора на съпруга
така, че да направи отрицанието отново възможно (всъщност тя
отговаря със смях). За да направи тези преценки, тя вероятно ще се
опира на знание за ситуацията или за това как се говори. Но то няма да
е решаващо, то по-скоро ще изисква от нея решение каква е ситуацията
и как говорят: какво означава искането да е било друго, сега, в
кабинета на брачния консултант, дали не са се скарали пред нейния
мълчалив поглед, докато опитват да обяснят проблемите си, какво се
случва всъщност, след като той не сътрудничи, след като са в
конфликт, след като виждат общото си минало по несъвместими
начини (в хода на разговора тя ще търси начин да се примирят; те вече
нямат бъдеще заедно, ще заключи консултантът; Retzinger 1991, 114).
Тъй като се налага да преценява вариации, да пресмята
вероятности, да взима решения в състояние на радикална несигурност,
за да разбере другия, за да отговори, за съпругата няма да е достатъчно
да говори, както се говори. Но от друга страна, ако говори, както не се

говори, ако речта ѝ не се основава върху конвенционални знания, тя
няма да знае нито какво говори, нито какво иска да каже, думите ѝ
биха имали единствено значението на стон или на удар. Поради това,
за да разбира, за да реагира, тя трябва едновременно да говори като
никой друг и като всеки друг, да не възпроизвежда конвенционалните
знания за обикновения език и да не ги нарушава. Съпругата ще трябва
да импровизира. Стойността на прагматическите константи,
илокутивната сила на изказванията, валидните конвенции,
релевантната ситуация, ще зависи от тази импровизация.19
8. Условия за успешност
Импровизирането с конвенции при страстните изказвания е

успешно, ако съм накарал другия да ми отговори със страст, сега
(Cavell 2015, 180-1). Защото тогава ще съм му предал страстта си, той
ще я е споделил и дори да не я разбира, ще е разпознал и признал, че
имам право да се обърна към него така.
Но за да накарам другия да отговори, не е достатъчно да
поискам отговор, трябва да изискам отговор, другият трябва да не
може да не ми отговори. Това предполага въпросът да го засяга, той да
иска да отговори, сегашният момент да е решаващ. Ще опитам да
изясня тези условия.
Първо, за да покажа на другия, че въпросът го засяга, трябва
да изхождам не от това, което ме кара да говоря, а от това, което ще го
накара да отговори. Да си представим, че другият ме е наранил. Раната
ми трябва да стане въпрос за него и следователно не би било
достатъчно да изразя болката си. Аз трябва да врежа думите си в
другия, да бележа с тях нещо, значимо за другия, например като го
обвиня за своето страдание, като му потърся отговорност, като го
19
Това схващане за импровизацията може да бъде мислено като вариант на
понятието 'курс,' изградено от Димитър Вацов (2021). Но то би било курс, отвеждащ
встрани от правилната употреба на речта.
нараня на свой ред, стремейки се да му предам болката си.20

Второ, не мога да накарам другия да отговори като го
принудя, защото той би отвърнал на властта ми с признание или с
подчинение, но не със страст. За да ми отвърне със страст, той трябва
да иска да отговори. След като обаче съм се обърнал към него със
страст, аз вече искам отговор. Следователно той трябва да иска,
каквото и аз, да иска да отговори на искането ми за отговор, ние трябва
да споделяме едно общо искане.21
Трето, ако другият не ми отговори сега, ако се отвърне,
вместо да ми отвърне, актът ми ще е пропаднал, страстната ми реч
няма да е нищо повече от шум. За да не може да не отговори,
сегашният момент трябва да бъде решаващ. Той е решаващ, когато
няма повече време. Не защото е дошъл краят на времената, а защото
тъкмо сега можем да видим като в кристал спрялото време на едно
'винаги вече' или 'никога повече.' Да си представим например, че съм
се обърнал към другия с обвинение в несправедливост или с обяснение
в любов. Ако моментът е решаващ, дори да отвърне с мълчание, той
никога повече няма да може да е отвърнал друго, винаги вече ще е
отговорил така. Сегашният момент ще е застинал в истина, която ще
очертава лицето на другия в мен, докато то не стане безразлично.
А. Засягане
Ще опитам да илюстрирам тези три условия за успешността

на страстната реч с домашна сцена (по Goodwin and Cekaite 2018,
20
Поради това въпросът, с който ще се обърна към другия, по необходимост замества
това, което ме кара да говоря, с метонимичен обект, който би могъл да събуди в
другия желание да отговори (Lacan 2017, 84-5).
21
За да има стойност, общото между нас трябва да бъде разпознато и признато също
и от другия. Докато той не го е възприел като свое общо с мен, то има само възможна
стойност. Дори да го приеме за свое, стойността му ще зависи от друг, който би
разпознал и признал в него свое общо и поради това тя винаги ще е възможна
стойност (дори другия на другия да съм аз; Lacan 2017, 84-5, 89).
127).22 X я е настъпил, Y виква:
(Y) Ох, внимавай, моля те!
Дали това е искане, изискване, предупреждение, обвинение,

молба? Следва ли X да предположи, че Y е искала да каже друго? Но
какво? Предупреждавам те да внимаваш? Обвинявам те, че не
внимаваш? Но не остават ли тези предположения твърде близо до
казаното? Въз основа на знанието си за ситуацията X би могъл да
заключи, че Y вероятно не е доволна да бъде настъпана, въз основа на
знанието си за конвенциите на вежливостта - че тя изразява
недоволството си посредством молба. Но не звучи ли такава
реконструкция твърде странно, тромаво, ненужно?
Всъщност Y не просто му е казала да внимава. Тя е извикала.
Викът ѝ обаче не може да бъде реконструиран, както непреките речеви
актове. Той е по-скоро шум, който трябва да оставим настрана, за да
разберем какво иска да каже. Наистина, как е възможно да иска да
каже вик? Нещо повече, ако X опита да впише вика ѝ в своята верига
от умозаключения, самото умозаключаване би се превърнало в
импровизация. Той би могъл да заключи например, че Y е нарушила
конвенциите на вежливостта, за да даде израз на това, че я е заболяло
прекомерно и следователно викът ѝ е примитивен бехабитив (Остин
1996, 140-2). Но това умозаключение ще отвежда отвъд спокойното
знание как се говори или вика, към въпроси от рода на какво означава
прекомерна болка; каква мяра следва да има болката, причинена от
близък; дали X ще отвърне с 'трябваше по-умерено' или по-скоро с 'не
трябваше, виновен съм, съжалявам.' Наред с това умозаключението би
се разгръщало върху един фон от изоставени възможности, например
дали Y не е извикала просто от изненада.
Но макар викът да е остатък, захвърлен при реконструкцията
22
Случаят е модифициран. В оригинала разговарят майка и син. Струва ми се, че ако
разговорът бъде от самото начало поставен така, тревогата какъв е синът, която
движи разговора и която личи добре от по-широкия му контекст, би отстъпила
твърде бързо пред успокояващата мисъл, 'всъщност не се е случило нищо сериозно,
той е просто дете.'
на акта ѝ, той не е просто интонация, второстепенна по отношение на

казаното, допълнение, орнамент. Ако Х остане глух за него, той няма
да я е разбрал, независимо колко внимателно е разсъждавал върху
думите ѝ. В такъв случай какво означава да го чуе? Не би било
достатъчно да го разбира. X трябва да го усети, като сила, която е
насочена срещу него, която го засяга. Той отговаря:
(X) Заболя ли те?
Изказването му на свой ред я засяга, защото засяга нейната

болка. Сега тя трябва да реконструира значението му. Той е задал
въпрос. Защо, след като е очевидно, че я е заболяло? Обикновено
въпросът предполага незнание. Означава ли това, че иска да каже, че
не е знаел, че ще я заболи? Но ако посредством въпроса си казва 'не
знаех,' не е ли този непряк акт на свой ред непряк, например непряко
извинение от трети ред? Всъщност дали това е обикновен въпрос?
Какво, ако Х я наказва, изпитва, обижда? Ако е безчувствен към
чуждата болка? Той не е отговорил, както се говори. Ако се беше
извинил, тя щеше да знае какво иска да каже, какво прави с думите си,
че не е искал да я настъпи. Всъщност конвенциите на извинението вече
щяха да я тласкат към това да каже, че нищо не се е случило, да остави
случилото се да потъне под прага на нещата, да се утаи в пясъка от
незначителни събития, в нищото помежду им. Но след като той не
казва, каквото се казва в такива случаи, тя не може да знае. Актът му е
разтворил пред нея градина от разклоняващи се пътеки. За да избира
между тях, тя трябва да пресмята вероятности. Тонът му, това, което
знае за него, миналото, натрупало се между тях, биха и помогнали, но
те няма да бъдат достатъчни. Ако остане на кръстопътя, от който се
откриват само вероятни посоки, тя няма да може да реши какво се
случва, например дали той го е направил нарочно, дали иска да се
извини, дали тя трябва да се обиди. Случващото се ще е разколебано
между разнопосочни възможности и макар да не е лишено от смисъл,
смисълът му ще е колеблив, несигурен, мъгляв, по-скоро възможност
за смисъл на ръба на безсмислието. Щом избере в каква посока да
мисли станалото, тя ще направи стъпка към смисъла му. 23 Но след като
23
Тук имам предвид понятията малкосмислие и стъпка към смисъл, въведени от Жак
става въпрос за ставащото между нея и другия, тази стъпка не може да

бъде направена без другия. Тъкмо затова тя не просто е засегната от
въпроса му, тя иска да му отговори, макар за нея болката ѝ да не е под
въпрос.
Б. Желание
(Y) Ти искаше ли да ме заболи?
Въпросът ѝ засяга неговата интенция и следователно го

засяга. Но същевременно тя иска отговор за това какво се е случило
между двамата. При това само импровизира с формата на въпросите,
на които може да се отговори с 'да' или 'не.' Защото ако той отговори
утвърдително, ще е признал отговорността си за болката ѝ. Нещо
повече, ще е признал желание да ѝ причини болка и оттук вина. Ако от
друга страна отговори отрицателно, отговорът му може би ще върши
работа на извинение. Но извинението му няма да обяснява защо е
направил това. Той е извършил акт на насилие, макар и може би
дребно, дребнаво. Дори тя да приеме извинението му, дори да не го
обвини повече, дори да го оставят зад гърба си, този акт на насилие ще
ги следва като сянка. Извинението няма да го заличи, то само ще го
зачертае като нещо, лишено от дискурсивна стойност, но все пак
пробило прага на речта, което не просто не е трябвало да бъде казвано,
което трябва да не е било казано. В крайна сметка той може да
отговори на въпроса ѝ с признание или извинение, но изборът между
тях е само привиден, защото те преливат едно в друго и дори да избере
извинението, то все пак ще хвърли върху него сянка на вина. Но тъкмо
затова X не може да не отговори. Защото ако не отговори, ще е
отговорил с мълчание. Тъй като е бил призован да отговори, тъй като
тя се е обърнала към него с искане за отговор, засягащо собствената му
отговорност, мълчанието му ще означава, че не желае да се извини или
да признае вината си, то ще означава преди всичко нежелание,
разкриващо присъствието на скрито желание, чието признаване би
Лакан в контекста на анализа на остроумието (Lacan 2017, 87-89).

струвало твърде скъпо, защото е прекалено трудно, рисковано,

нараняващо, осъдително. Това опасно желание, скрито под
нежеланието му да отговори, ще тревожи дори по-дълбоко от
необяснимия акт на насилие. Поради това той не може да не отговори,
защото дори да замълчи, също както при изповед, 24 мълчанието му ще
говори на другия вместо него и той ще е отговорен за тревогата,
мислите, знанието, истините, които то е породило у нея.
След като въпросът на Y му предлага избор, който
неизменно отвежда към вина, X опитва да се изплъзне от избора като
импровизира:
(X) Исках само да видя дали боли.
Той опитва да се оправдае вместо да признае вината си или

да се извини. Но какво означава 'само'? Че не иска да я боли? След като
въпреки това е поискал да види дали боли, означава ли това, че е сляп
за нея? Възможно ли е да не е знаел, че боли? В такъв случай защо би
искал да научи? Не опитва ли да признае болката като зачертае своя
акт на насилие, като го превърне в нищо, в случаен остатък от една
може би странна любознателност?
Отговорът му отново се е разпръснал в разклоняващи се
пътеки. Y отново трябва да преценява вероятности, които не могат да
бъдат пресметнати със сигурност въз основа на знанието ѝ за
конвенциите, ситуацията, другия. Тъй като отговорът на другия отново
е малкосмислие, възможност за смисъла на ръба на безсмислието, тя
отново трябва да направи крачка към смисъла, която не може да
направи без другия. Поради това тя иска да отговори на отговора му, тя
не може да не иска да отговори, докато не изостави въпроса за
ставащото помежду им, докато не се откаже от онова общо, което го е
направило възможен, което споделят въпреки скандала, благодарение
на скандала. Така че тя опитва да поднови въпроса си по начин, чиято
тенденция е да постави другия в положението да не може да не избере:
24
Тук имам предвид анализа на изповедта като дискурсивен режим, при който
истината за казаното се ражда не от интенцията на говорещия, а от мълчанието на
слушащия (Фуко 2019, 90-4).
(Y) Защо ти трябва да знаеш дали боли, ако не опитваше да ми

причиниш болка?
Става въпрос за него, той не може да не отговори, защото ако

отвърне с мълчание, тя ще чуе едно премълчано 'защото,' един
тревожен или осъдителен мотив, който крие от нея. При това
мълчанието няма да го освободи от отговорността за акта му, то само
ще го направи безотговорен и следователно ще я удвои, защото ще го
направи отговорен също и за безотговорността му. X трябва да
отговори, за да запази смисъла на предишния си отговор, за да не
допусне думите му да пропаднат под прага на малкосмислието, като
безсмислен остатък. Но за да стори това, той трябва да направи стъпка
към смисъла им в посока, предварително очертана от нейния въпрос.
Защото тя не просто го е попитала какво е искал да каже с това, че иска
само да види дали боли. Тя е свързала във въпрос две фрази, втората от
които функционира като контрафактическо условие, доколкото той
вече ѝ е причинил болка. След като първата фраза е свързана с това
контрафактическо условие, става въпрос не просто за това какво е
искал да каже, но и за това какво друго се е случило, ако не болка. Той
трудно може да отговори на този двоен въпрос: ако отвърне, че няма
защо, би тласнал към безсмислие предишния си отговор; ако отговори
с описание на нуждата си да знае какво причинява болка, би отхвърлял
въпроса какво е станало между тях; ако се впусне в разбор на
смътните, дребни, може би глупави причини, заради които я е
настъпил, ще изглежда, че по-скоро опитва да се изплъзне от отговор
на въпроса какво е искал да каже. Тъй като трудно може да отговори,
въпросът ѝ има тенденция, той го тласка към 'нямаше защо.' Но ако
направи стъпка към смисъл в тази посока, дори да я извърши с
мълчание, той отново би признал, че е извършил акт на безпричинно
насилие, че няма оправдание, че е виновен. X опитва да импровизира,
да използва силата на тенденцията, пренасочвайки я в нова посока:
(X) Исках да кажа, че съжалявам.

Сега тенденцията към обвинение в нейния въпрос е

преобърната в извинение. Ако тя продължи да го обвинява, ще е
нарушила конвенциите на вежливостта, които изискват в отговор да го
извини. Но досега тя се е придържала към тях. Нещо повече, след като
той ги е престъпил, настъпвайки я, тези конвенции са очертавали
граница между двамата, отграничавайки я от него като вежлив,
сътрудничещ, разумен субект. Да престъпи тази граница би означавало
да обезсмисли досегашната си вежливост. Така че ако иска да запази
възможността вежливостта ѝ да е имала смисъл, тя на свой ред трудно
може да не направи стъпка в посоката, към която я тласка неговото
съжалявам, стъпка към извиняването му.
Но не е ли тази стъпка насочена срещу това, към което се е
стремила досега? Защото тя е искала отговор какво се случва, докато
извинението му я тласка към 'няма нищо,' към точката, в която
случилото се ще е вече всъщност нищо. Как би могла да разбира
случващото се на стъпка от нищото?
Тъй като се случва между двамата, тъй като все още не е
завършено, то зависи също и от другия. За да разбере какво се случва,
трябва да разбира другия. Но след като те са в конфликт,
въображаемата идентификация, върху която се основава
сътрудничеството в обикновените разговори, се е сринала. Другият е
чужд, непроницаем, агресивен и тя не може да разчита на споделени
знания, за да предположи какво иска да каже, за да се постави на
мястото му.
За да разбере какво става, тя трябва да разбере преди всичко
какъв е другият. Но не какъв го познава или какъв е бил. Това, което
знае за него, ще я насочва, но то няма да е достатъчно, за да определи
какъв е с нея, сега. То ще зависи от смисъла на жеста му, на неговия
малък акт на насилие, който на свой ред ще зависи от следващите му
жестове, от тона на гласа му, от израза на лицето му, от думите му. Да
си представим, че тя опитва да разбере какъв е откъм двете му
последни изказвания 'исках само да видя дали боли' и 'исках да кажа,
че съжалявам'. Те могат да бъдат свързани поне по следните начини:
Не исках да те заболи, съжалявам.

Исках да видя дали боли, но сега съжалявам.

С думите, че искам само да видя дали боли, имах предвид, че
съжалявам.
Казвайки, че искам само да видя дали боли, се извинявах.
Във всяко от неговите изказвания е било вградено свое първо

лице, аз, субект на изказването. Всички те са обозначавали същият
глас, лице, тяло. Но сега между веригата от първи лица, добавяща
брънка с всяко ново изказване, и неподатливата материалност на
тялото, се разтваря поле от алтернативи, всяка от които поражда
различен субект. Наистина, ако Y избере първия вариант на свързване
на изказванията му, няма ли X да е бил небрежен, объркан, глупав?
Втория вариант не предполага ли, че макар преднамерено да ѝ е
причинил болка, вече се разкайва и може би никога повече няма да го
прави, третия - че в него се крие насилник, който опитва да подчини на
интенцията си дори конвенционалното значение на думите, четвъртия -
че той е просто един безотговорен субект, който, в стремежа си да се
изплъзне от всяка отговорност пред другите, е готов да престъпи дори
конвенциите на обикновения език?
Тези субекти, формиращи се между тялото и аз, са
дискурсивни феномени. Те са артикулирани чрез наслагването на три
субекта на изказвания - на аза, който е искал само да види дали боли,
на аза, който е искал да каже, не каквото е казал, и на аза, който ще
съжалява. Тъй като вторият аз въвежда третия наместо първия, но не го
изтласква, не го заличава, субектът тук е артикулиран като аз, прегънат
върху себе си, като тройна гънка.25 За да го различаваме от тялото и
субекта на изказването, можем да го мислим като субект на акта, на
казването, на локуцията, на изказа (Benveniste 1971, 226; Lacan 2002,
677, 691; Austin 1962, 178). В обикновената реч субектът на акта потъва
в референциалното отношение между аз и тялото, макар да може да
бъде експлициран с процедурата на дописване на примитивни
перформативни актове, описана в раздел 3 на тази глава. Но тук, в
анализираната домашна сцена, той се е разтворил между тялото и
25
Тук бих искал да отпратя към понятието за гънка на Жил Дельоз (Deleuze 1988, 96-
106).
субекта на изказването като зев. Вероятно това се случва винаги,

когато един субект на изказване бива прегънат върху друг, например
когато коментира или предава друго изказване (Lacan 1959, 80).
Защото речевите актове могат да трансформират не само обектите си,
но и субектите си, всъщност тъкмо с такива трансформации би
следвало да се занимава дискурсивната драматика според Мишел Фуко
(2016, 68).
Но след като върху тялото на сина, под повърхността на
първите лица, са се очертали различни, противоречиви лица, за да го
разбере, Y трябва да избере. Разбира се, алтернативите, между които
ще трябва да избира Y, се разклоняват далеч отвъд изброените
варианти, те ще изискват от нея например да реши какъв е той, щом
противопоставя интенцията си срещу конвенциите; защо ѝ е причинил
болка, ако не е искал; как може да не е искал да ѝ причини болка, след
като е искал да види дали боли; защо съжалява със закъснение; дали
наистина съжалява; какво, ако всъщност е искал друго, например да
привлече вниманието ѝ; какво, ако е направил грешна стъпка; дали не
репетира с неуместно усърдие познат сватбен обичай; дали не става
въпрос за насилие над езика. Но към каквото и да се насочи, изборът ѝ
ще предизвика безтелесна трансформация в тялото на другия (Дельоз и
Гатари 2009, 103 сл.), която ще го превърне в глупак, разкаял се
грешник, стаен насилник, дискурсивен либертин.
Едва след като е избрала между тези алтернативи, Y ще може
да кажа какво всъщност се е случило между двамата. Поради това
общото между двамата, ставащото помежду им, ще зависи от начина,
по който тя трансформира другия в субект на актове. Но другият,
който ще възникне от тази безтелесна трансформация, няма да е просто
гласът, погледът, тялото, притиснало нейното, той ще е дискурсивната
следа, която актовете му са оставили в нея. Наистина, тази следа ще е
временна, ще трае, докато тя разпознава последствията на неговия акт,
с времето може би ще се слее с други следи, очертаващи път, който я
отвежда към другия или от него.
В. Сега
Едно страстно изказване е успешно, когато не мога да не

отговоря сега, защото сегашният момент е решаващ, защото от него
зависи истината за това какъв ще съм бил за другия.
Но как е възможно истината да не бъде определена напълно
от казаното, от извършеното, от състоянието на нещата? Ако зависи от
един момент, няма ли да отмине с него, няма ли да се окаже твърде
мимолетна за истина?
Да си представим, че Y опитва да възпроизведе станалото
между нея и Х пред трето лице или в себе си. Няма да е достатъчно да
опише танца на телата им: той я е настъпил, тя е простенала,
разменили са думи. Тя трябва да предаде също и казаното, но това
предполага да пресъздаде субектите, вписани в него. Ако ги сведе до
субекти на изказвания, ако изглади гънките, очертаващи един субект
на акта, който уговаря, уточнява, поправя казаното от неговото аз, 26
вместо да предаде вярно станалото, ще го преобразува в сцена на
насилие:
Изохках и го помолих да внимава. Той искаше да види дали

боли. Защо иска да види дали боли? Съжалява.
За да възпроизведе станалото, Y трябва да пресъздаде другия

като субект на акт. Но, както стана дума, в един домашен скандал,
когато въображаемата идентификация с другия е разрушена, когато
между тялото на другия и неговото аз се е разтворил зев, за да го
пресъздаде като субект на акт, тя трябва да го създаде, проследявайки
гънките, пукнатините, разривите във веригата на неговите азове, така
че да очертае лицето му. Поради това, ако предава вярно случилото се,
26
Тук имам предвид (Benveniste 1971, 220-1; Lacan 2002, 677). В случая с фрази като
‘мисля си’ ‘си’ не обозначава обекта на мисленето, а субекта на акта, защото когато
си мисля, аз мисля по-скоро в себе си или сам със себе си, отколкото за себе си или
върху себе си.
тя създава не само истина за това какво е казал или направил с думите

си, но и за него като субект на серия актове.
Тази принадена истина се отличава от истините, с които
обикновено се занимават логиците и философите на обикновения език.
Доколкото се отнася до един дискурсивен субект, очертан от гънките
между аза и тялото на другия, тя не може да бъде сверена със
състоянието на нещата или опровергана. Нейната стойност зависи не
от съответствието ѝ на факт, а от ефектите на акт, при това не върху
ситуацията, а върху субекта му. Тъй като тази истина дължи силата си
на начина, по който актът конституира този субект, тя ще запазва
стойността си, докато другият остава този, който ще е казал това,
докато не угасне следата на акта му.27
Вероятно всяко изказване, което не може да бъде предадено
без субекта на изказ, поражда подобна принадена истина. Но при
27
Тук следвам анализа на паресията като акт, предприет от Фуко (2016; 2021;
Foucault 2001a; 2001b). Опитах да абстрахирам акта от сцената, с която обикновено я
свързваме, в която паресиастът казва истина, насочена срещу тиран. Това наложи да
оставя встрани схващането на Фуко, че истинността на акта зависи от цената, която
паресиастът плаща за него. Страстните актове в една домашна сцена също имат цена,
те също са свързани с риск, но тъй като другият не е тиран, властта му се състои
преди всичко в това да съди каква е истината за ставащото. Макар да не е тиранична,
тази власт не е невинна, защото всекидневното съдене също оставя белези. Но те са
по-малко видими, те се задълбочават в рани едва след като се натрупат и поради това
трудно могат да бъдат уловени от анализа на една сравнително банална сцена.
Смятам, че подобно абстрахиране на дискурсивния механизъм на паресиастичния акт
остава вярно на Фуко, доколкото той твърди, че отличителното в паресията е
начинът, по който тя видоизменя субекта си, конституирайки го като субект на
истина за едно себе си, породено от самия акт. Още повече, че Фуко илюстрира
паресията не само със сцени на обръщане към тирана, народа, боговете, но и с
всекидневни сцени, в които казваме истината на приятел, рискувайки да го нараним и
отблъснем (Foucault 2001b, 16). Вписах в анализа също и бъдеще предварително
време, защото макар Фуко да не го споменава, той го използва във формулите, с
които описва конституцията на паресиастичния субект (2016, 64-65; 2001b, 13).
Накрая, понятието за истина, което изгражда Фуко в контекста на анализа си на
паресията, ми се струва съвместимо с понятието за истина на Ален Бадиу, поради
което опитах да доближа анализа си до езика на Бадиу (Badiou 2006, 396-9). Тук се
опирам на интерпретацията на понятията на Бадиу в (Стоянов 2012).
страстните изказвания тя е необходимо условие за успешност. 28 Както

стана дума, щом другият се обръща към мен със страст, ситуацията е
разцепена помежду ни, той не говори, както се говори, няма
конвенция, която да му дава право му да се обърне към мен така или да
ме насочва как да разбирам думите му. Поради това актът му зависи не
просто от това какво прави с думите си, а от това какво опитва да
направи.29 Но какво опитва да направи с думи зависи от това какъв е.
То обаче не е напълно определено от това какъв е бил, защото макар да
го познавам, макар да разпознавам в ставащото минали случаи,
знанието ми за миналото не може да ме освободи от необходимостта
да реша какво опитва да направи сега.
Ако се върнем към анализираната домашна сцена, Y знае, че
X я обича, но напоследък, когато е недоволен или се чувства
принуждаван, се държи агресивно. Дали и сега изразява с агресия
недоволството, което се е натрупало в него? Дали е станал друг? Дали
не е на себе си? В крайна сметка тя решава, че е просто наивен, че не
преценява добре последствията от действията си. Поради това вместо
да го опрости заради разкаянието му, вместо да се предпазва от
следващо насилие, вместо да го укорява безотговорността му, тя го
възпитава:
(Y) Дължиш ми извинение за това.
Защо иска извинение, след като той вече е казал, че

съжалява? Ние не можем да знаем към какво се е стремила. Но дори с
беглите знания за ситуацията, с които разполагаме, можем да
предположим някои от стратегическите предимства, които дава такова
28
Тук имам предвид твърдението на Стенли Кавел, че в страстната реч другият има
значение, подобно на субекта на перформативния акт (Cavel 2015, 180). Макар Кавел
да не използва такова понятие, следвайки Шошана Фелман, тук описвам другия като
субект на акт (Felman 2002, 52-53).
29
Според Джон Остин, макар перлокутивните актове да не могат да бъдат
експлицирани, както илокутивните, чрез дописването им с глагол в първо лице,
сегашно време, изявително наклонение, описващ извършваното с думи, много от тях
могат да бъдат експлицирани като глаголът в тях бъде разширен с 'опитвам да,'
например 'опитвам да те предупредя' или 'опитвам да те изплащане (Остин 1996, 105-
6).
искане. Ако сега той отвърне с извинение, ще е отговорил на нейното

искане и следователно няма да я е принудил да го извини, без да е
признал вината си, без да я е уверил в искреността си. Тя няма да е
длъжна да го извини, напротив, след като ѝ се извинява отново, в
отговор на искането ѝ, той признава, че дължи извинение и
следователно че е длъжен.
Но какво може да отговори той? Че няма да се извини? Че не
ѝ дължи нищо? Но тогава няма ли да се покаже агресивен и
безотговорен? Ако не иска да изложи техните отношения на риск, не е
ли по-разумно да признае наивността си, да претърпи урока ѝ, да
покаже, че се е поучил, да се извини? Но тогава няма ли да отхвърли,
да захвърли собствения си акт, обясненията си, оправданията си като
малкосмислие, което се е провалило, защото не е потикнало другия да
направи стъпка към смисъл и следователно трябва да бъде оставено да
угасне като шум?
Както и да отвърне X, отговорът му ще остави следа, която
ще очертава лицето му за нея. Тъй като тази следа е оставена у друг, тя
ще го отчуждава, ще го превръща в лице в чужди очи, в чуждо лице. 30
Той ще може да я постигне едва откъм нейния отговор. Следата му ще
го застигне откъм едно бъдеще, по отношение на което моментът, в
който трябва да отговори, ще е вече минало, 'сега' ще е вече мъртво, ще
се е превърнало в 'никога вече.' Поради това отговорът му няма свое
бъдеще, той е хванат в сегашния момент на схващане (Lacan 2002,
168), че тя е спряла и следователно е време да говори той.31
Такъв момент не е просто миг, който ще потъне в миналото,
отстъпвайки пред следващия. Той е пукнатина между два мига - мигът,
в който Х вижда, как тя се обръща към него със страст и мигът, в който
той вече ще е отвърнал, дори да е мълчал. Нещо повече, тъй като
трябва да отговори сега, моментът има предназначение отвъд потока
на времето, обвързан е с цел и следователно с край.32 Тъкмо затова
30
Тук имам предвид анализа на разцепването на лицето в постозначаващата
семиотика в (Дельоз и Гатари 2009, 164-178).
31
Тук следвам анализа на експектатива у (Didi-Huberman 2003, 106, 108-9). Макар той
да се отнася до фотографията, мисля, че тя механизира едно взаимодействие между
истината и погледа на другия, което може да бъде открито и другаде, например в
диагностиката или изповедта (самият Диди-Юберман се опира на понятието за
поглед, изградено от Фуко в Раждането на клиниката, 1994).
32
Тук се опирам на анализа на времето на схващане у Лакан (Lacan 2002, 169-73).
моментът, в който трябва да отговори, може да бъде пропуснат, за

разлика от миговете, които не спират да текат от бъдещето към
миналото. Поради това този момент не се характеризира с
времетраене, той се характеризира само с траене, което може да е
неопределено дълго, да трае дори цял живот (защото ако той замръзне
в сегашния момент, неспособен да отвърне, борещ се да не го остави да
отмине, той ще продължава да тече през всеки следващ негов миг като
минало, което не отминава, като чистото минало на една травма; Didi-
Huberman 2003, 2003; Дельоз 1999).
Същевременно, след като Y се е обърнала към него със
страст, сега е моментът на истината. Защото тъкмо сега се ражда
субектът на изказ, който тя ще създава винаги, щом пресъздава
станалото. В нейните очи X винаги вече ще е този, който е отговорил
така (Foucault Foucault 2001a, 373-75; 2008a, 64-5, 158, 2021, 13, 25).
Тъй като сегашният момент има силата на истина, той не бива да бъде
пропуснат, той изисква бързане, той е спешен и дори Х да опита да го
отложи, за Y той винаги вече ще е този, който не е отговорил, той
никога повече няма да е отговорил от себе си, като себе си, ще се е
превърнал в чуждо лице в нейните очи.
За да изясним дискурсивния механизъм на тази спешност,
временно да се абстрахираме от домашния скандал, анализиран в този
раздел и да си представим следните хипотетични сцени:
• Другият твърди, че нямам право да кажа това. Аз виждам, че

съм прав. Ако той го виждаше, щеше да го признае. Но той
още не го признава. Ако не отговоря на това сега, ако не
заявя правотата си, преди да е заключил, че нямам
оправдание, в неговите очи винаги вече ще съм казал нещо
неправомерно.
• Виждам, че другият изисква да му отговоря. Ако не ме
смяташе отговорен, нямаше да се обърне към мен така.
Следователно другият още не вижда, че не съм отговорен.
Ако не отговоря сега, преди да се е уверил, че наистина съм
отговорен, за него винаги вече ще съм този, който се е
показал безотговорен.
• Другият се е обърнал към мен със страст, може би с
обвинение или с обяснение в любов. Сега аз трябва да
отговоря. Но имам ли право да отговоря със страст? Ако той
не го смяташе, нямаше да се обърне към мен така. След като

се е обърнал така, след като още очаква отговор, той смята,
че имам право. Ако не отговоря със страст преди да се е
отвърнал, в неговите очи винаги вече ще съм отхвърлил
право, което ми е дал, винаги вече ще съм неблагодарен.
Тези хипотетични сцени са организирани от общ синтаксис,
който може да бъде сведен до следната формула: аз съм такъв; ако
другият виждаше какъв съм, щеше да го е показал; още не го е показал,
следователно не ме вижда, какъвто съм; ако не му покажа какъв съм
сега, преди да е късно, за него винаги вече ще съм бил, какъвто не
съм.33
Ако приложим тази формула към анализираната домашна
сцена, то Х не може да не отговори на искането на Y да се извини сега,
дори да е сигурен, че не е искал да я заболи. Защото тя се е обърнала
към него, изисквайки извинение. Ако не го смяташе виновен, нямаше
да се обърне към него така. Следователно тя още не вижда, че не е
искал да ѝ причини болка. Ако не отговори, ако пропусне момента на
отговора, ако не заяви, че не е искал, преди да е станало твърде късно,
в нейните очи винаги вече ще е този, който не се е извинил. Той ще е
оставил в нея следа, с която тя ще очертае лице, което не е неговото,
субект на акт, в който не разпознава себе си, но който ще има
стойността на истина за него за нея. Тази стойност ще е може би
твърде несигурна. Тя ще е определена от това какво следва помежду
им: как ще отзвучи отговорът му в нея, как ще му отговори тя, какъв
опит, усещания, преживявания, желания, страдания, ще се натрупват
между тях. Поради това истината, която ще се е родила от сегашния
момент, от момента, в който трябва да отговори, ще е винаги
рискована, нестабилна, обратима, сподиряна от възможни грешки,
съпътствана от сенките на други възможни истини. Тя ще е може би
твърде малка, за да има различим ефект. Но щом се утаи при други
истини, родени от следващи мигове, щом такива песъчинки истина се
натрупат, те ще очертаят станалото помежду им като фигура върху
33
Опитах да абстрахирам анализа на времето на схващането у Лакан от софизма,
посредством който е въведено понятието. Описаната синтактичната организация е
извлечена от умозаключението, описано от самия Лакан (Lacan 2002, 174). Струва
ми се, че основание за такова абстрахиране на синтаксиса дава начинът, по който той
го преработва във формула на колективно асимилиране, както и вписването му в
контекста на семинара върху "Откраднатото писмо" (2002, 43-44).
пясъка. Така че той я прегръща. Тя също. После му казва, добре, да

вървим.
8. Терапевтичната реч
За да имам право в един домашен скандал, не е достатъчно

да накарам другия да отговори. Ако отговори, той ще е признал
правото ми да се обърна към него така, но не и че съм прав. Да си
представим, че обвинявам някого със страст и той страстно отрича.
Той ще е признал правото ми да се обърна към него с обвинение, но не
и че съм прав да го обвинявам. За да го накарам да признае правотата
ми, ще е необходимо нещо повече от това да покажа, че въпросът го
засяга и да му предам желанието си. В този раздел ще опитам да
очертая три възможни стратегии на изработване или извоюване на
признание в скандал, илюстрирайки ги със сцени от семейна терапия.
А. Право за двама
Щом се обърна към другия със страстна реч, му давам право

да отвърне. Ако ми отговори със същата страст, той признава правото
ми да съм се обърнал към него така. Дори да не сме съгласни, дори да
си противоречим, и двамата имаме право. Ще опитам да изясня това
двойно право със сцена, която според Руди Дейлъс и Арлийн Витъри е
типична за семейната терапия (Dallos and Vetere 1997, 43-4):
(X) Недоволна съм, защото се затваряш.
(Y) Затварям се, защото си недоволна.
Той отрича причинната връзка, която тя утвърждава. Но

същевременно е отговорил и следователно е признал правото ѝ да се
обърне към него така. Нещо повече, след като сам се обръща към нея,
макар и с възражение, той ѝ дава право да отговори. Ако сега тя му
отвърне, повтаряйки вече казаното, на свой ред ще отрече
утвърждаваната от него причинна връзка, но същевременно ще
признае правото му да отвърне така и ще му даде право да отговори.
Поради това, макар да си противоречат, всъщност тъкмо защото си
противоречат, всеки има право. Не в строгия смисъл, който придава на
това понятие юриспруденцията или политическата философия, защото
тук на правото на единия не съответства задължение на другия. 34 Но
същевременно не в празния смисъл, в който се казва, че всеки е прав за
себе си. Защото ако правото е видимо само за единия, ако е заключено
вътре в него, то не би било нищо повече от правота или самоувереност,
докато в горната сцена всеки е прав за другия. Наистина, правото на
всеки е свързано с казването, а не с казаното и поради това
принадлежи на субекта на акта, а не на субекта на изказването. Но все
пак такива сцени на страстна реч произвеждат право дори там, където
механизмите на конвенциите са счупени, далеч извън областта на
закона и държавата, в дивите земи на всекидневния живот.
Б. Право срещу другия
В един домашен скандал правото може да произтича както от

отговора на другия, така и от неспособността му да говори или да
отговори. Защото след като между нас е избухнало противоречие, след
като говорим един срещу друг, аз съм прав, ако другият не е. В този
параграф ще опитам да изясня как може да бъде извлечено право от
това, че нещо не може да се каже. В следващия ще опитам да покажа
как се ражда право от неспособността да се отговори.
Да си представим, че съм се обърнал със страст към друг.
След като страстната реч не се основава върху конвенции, другият не е
длъжен да отговори. Вместо това той може да възрази, че нямам право
да се обърна към него така, да отрече, че въпросът го засяга, да заяви,
34
Ако изхождаме от влиятелното разграничение между право и свобода на Уесли
Хофелд, такива сцени произвеждат по-скоро свобода, доколкото щом се обърна към
другия със страст, той може, но не е длъжен да отговори (Hohfeld 1913).
че засяга всъщност трети, да покаже, че не желае или не може да

отговори, да отложи отговора си, да се изплъзне от отговор (Cavell
2015, 182-5). Тогава страстното ми изказване би се оказало неуспешно,
би преминало в празен акт, би се превърнало в шум. 35 Но щом не съм
имал право да се обърна към другия така, всъщност той има право. За
да изясним това, да вземем следния вариант на горната сцена:
(X) Недоволна съм, защото се затваряш.

(Y1) Не знаеш какво говориш.
(Y2) Въобще не ме интересува.
(Y3) Недоволна си, защото не се справяш на работа.
(Y4) Хайде да не почваме пак.
(Y5) Сега не е момента да говорим за това.
Y не отрича причинната връзка. Но оспорва това, че X има

право да говори така, или че въпросът го засяга, или че моментът е
подходящ, или отвръща с нежелание. След като X е казала нещо
неуместно, ненужно, празно, тя не е имала право да се обърне към него
така. Нещо повече, щом Y е подкопал условията за успешност на акта
на казване, че неговата затвореност е причината за недоволството ѝ, X
не е казала всъщност нищо, то не е могло да бъде казано,
възможността да бъде казано е отхвърлена, обвинението, което може
да бъде дочуто в думите ѝ, е предотвратено. Тъй като Y не смята, че
недоволството ѝ се държи на затвореността му, щом това не е могло да
се каже, той е прав.
Но това вече не е право за двама, както в сцените, в които
всеки отговаря на другия със страст, признавайки правото му да се е
обърнал така, давайки му право да отвърне. То е извоювано срещу
другия, то отнема правото му да говори, лишава го от език, превръща
гласа му във врява.
35
Тук имам предвид условията за успех на едно страстно изказване, описани в
предишния раздел.
В. Право над другия
Мога да извоювам право от другия, също и ако го поставя в

положение да не може да отговори. Но за да не проваля с това
собственото си страстно изказване, той същевременно трябва да не
може да не отговори. След като не може да отговори и не може да не
отговори, каквото и да стори, другият ще е отвърнал немощно и
следователно ще е отстъпил пред силата на думите ми. Това може би
няма да бъде признание, но то ще е победа.
Ще опитам да изясня това въз основа на семейна сцена,
развиваща се извън дома, в кабинета на семеен терапевт (Fishman and
Minuchin 1981, 132-7). Тя е движена от страст от самото начало. Но за
да изясня как страстта прелива в реч, ще приложа процедурата на
дописване на изказванията със знанията, с които са свързани, описана
в раздел 6 на тази глава. Такова дописване е неизбежно несигурно,
непълно, тромаво. То би било надеждно, ако е приемливо за
участниците в сцената, но тъй като това не може да бъде проверено на
практика, можем да го приемем за допустимо, доколкото не звучи
странно.
Терапевтът е попитал какво ги смущава в семейния им
живот. Майката казва, че дъщерята я ругае и че няма право да се
обръща така към нея. Дъщерята отговаря, че майката прави същото.
Майката настоява, че не е същото, защото са на различна възраст и
имат различни роли. Дъщерята отвръща, че това няма значение.
(Майката) Хареса ли ти снощи като те ударих на масата, беше ли

хубаво?
Майката е задала страстен въпрос. Тя не иска да знае, тя вече

знае отговора и е убедена, че дори дъщеря ѝ не може да отговори
друго. Дали тогава въпросът ѝ е непряк речеви акт? Ако го третираме
като опосредствано твърдение, ако приемем, че питайки дъщеря си
дали ѝ е харесало, майката твърди, че не е, това сигурно би било вярно,

но то би звучало странно. Би било не по-малко странно да опитаме да
допълним въпроса ѝ до отсъждане, нареждане или ангажиране с това
да я удря на масата. Той вероятно изразява отношение към случая, но
ако опитаме да го превърнем в изказване от рода на 'питам те дали ти
хареса, за да изразя това, че не ми хареса,' то би звучало дори по-
странно (още повече, че такова изказване би оставало двусмислено,
защото то би могло да изразява отношение както към удара, така и към
нейното поведение или към ситуацията като цяло).
Тъй като въпросът на майката звучи странно, ако бъде
преобразуван в непреки речеви актове, дъщерята вероятно би го
схванала като искане за отговор. Но, както стана дума, макар да
изисква отговор с 'да' или 'не,' той е свързан с мълчаливо знание, което
също звучи твърде странно, щом бъде формулирано - че хората не
харесват да бъдат удряни. Поради това въпросът има тенденция, 36 той
прави малко вероятно дъщерята да отговори, че ѝ е харесало и ако тя
все пак го стори, би изглеждало или, че не говори като хората, или че
става въпрос за друго (например че отговорът ѝ опосредява едно 'не,'
насочено отвъд въпроса, към майката). От друга страна, ако дъщерята
отговори, че не ѝ е харесало, тя би казала това, което не може да не
каже според майката, би се съгласила с нея, би признала, че майката е
права. Същевременно, тъй като ударът на вечеря е вписан в серия от
изказвания, утвърждаващи или отричащи асиметрията помежду им,
той възпроизвежда тази асиметрия, измествайки я в плана на
видимото, придавайки ѝ материалността на нещо, с което дъщерята се
е сблъскала; нещо повече, насилието придава на асиметрията тежестта
на граничен камък, отвъд който дъщерята не е могла да прекрачи, след
като не е отвърнала на удара. Поради това, ако тя признае, че майката е
права, че не ѝ е харесало да бъде удряна по време на вечеря, тя би
признала също ѝ асиметрията между тях, би се съгласила, че тази
асиметрия има неподатлива материалност, който бележи края на всяко
оспорване. Но ако дъщерята признае това, за майката тя винаги вече
ще се е съгласила, че не са и не могат да бъдат равни, ще се е отказала
от това, с което всъщност обяснява скандалите с майка си - стремежа
си да бъде третирана като равна. Така че дъщерята не може да
отговори, без да предаде себе си, без да създаде едно чуждо лице,
отказало се от това, за което се бори. Поради това тя всъщност не може
36
В смисъла на (Lacan 2017, 105-6).
да отговори като себе си. Но същевременно не може да не отговори,

защото след като вече спорят, ако пропусне момента, ако не отвърне,
преди да е станало късно, мълчанието ѝ би имало стойността на
признание, че няма какво да отговори, че не може да възрази, то би
оставило у майката следата на една капитулация, независимо какво
мисли дъщерята в себе си. Тъй като не може да отговори, но
същевременно не може да не отговори, тя опитва да превърне въпроса
на майката в празен акт като подкопае условията за успешността му:
Дъщерята: Не ми пука.
Доколкото дъщерята отговаря с безразличие, не става въпрос

за нищо, ударът по време на вечеря не я засяга. Но в такъв случай
въпросът на майката е празен, той не изисква отговор. След като
всъщност няма на какво да се отговаря, дъщерята се е отплела от
двойния възел на 'мога' и 'не мога.' Но с това е отхвърлила правото на
майката да се обърне към нея така, въпросът на майката се е превърнал
в малкосмислие. За да удържи смисъла му, за да си даде право,
последната трябва да направи стъпка към смисъл:
(Майката) Добре, ще ти кажа, че ако продължаваш да се държиш

неуважително, ще трябва да очакваш някакви санкции, защото аз
няма да търпя това. Нямам нищо против да имаш права и лично
пространство - убедена съм в това - но ако нарушаваш правата на
другите и когато си неуважителна, тогава по-добре свиквай си
идеята, че ще има някакви санкции, защото ще има.
Тъй като описанието на речевите актове, съставящи това

изказване, би отвело твърде далеч от основния аргумент, ще се
огранича до някои негови черти. Преди всичко, то е организирано
около удвоеното условно твърдение, че ако дъщерята продължава да се
държи така, ще бъде санкционирана. Това двойно твърдение е
прекъснато от две декларации, които в този смисъл функционират като
пунктуация: един гневен аз, който обявява, че няма да търпи, един
либерален аз, който заявява, че няма нищо против правата. Доколкото
образуват едно изказване, удвоеното условно твърдение и

декларациите артикулират субекта на един акт. Този субект на акт е
очертан от наслагването на либералния аз, който няма нищо против
правата, гневния аз, който няма да търпи, властния аз, който заплашва
със санкции. При това субекта на този акт не може да бъде сведен до
майката, защото артикулира едно очакване, чийто субект е дъщерята,
по-точно нейното бъдещо аз, което ще се роди от 'трябва,' от
повелителния глас на майката. С оглед на това субектът на акта тук е
формиран от вгъването на едната в другата, като глас на дъщерята в
майката или на майката в дъщерята.
Макар че се гневи, макар че заплашва, субектът на този акт
не се противопоставя на правата, които иска дъщерята. Но
същевременно не ги признава, не се задължава да ги зачита, той по-
скоро няма нищо против тях, не ги възпрепятства. От тази гледна точка
правата на дъщерята са всъщност привилегии, на които тя се радва,
доколкото не са възпрепятствани от властния субект на акта,
прогласяващ санкции, благодарение на търпението или търпимостта
му. При това този субект не задава въпроси, не иска отговори, той се е
откъснал от сега, за да говори откъм бъдещето, за да обяви как ще
бъде, придавайки на думите си силата на домашен закон. Всъщност
самата му реч е бъдеще, доколкото вместо чрез 'казвам ти,'
първоначално артикулира себе си чрез 'ще ти кажа.' Мощта му
вероятно би могла да бъде най-ясно разпозната в страстната фраза, с
която майката завършва речта си, 'ще има, защото ще има.' Тази
автореференциална фраза прегъва върху самото него условното
твърдение, че ако дъщерята продължава да се държи така, ще има
санкции, така че да артикулира субекта, който казва 'ще,' който говори
откъм бъдещето, като независим от друго освен себе си. Тъкмо защото
дава на дъщерята привилегии, без да зависи от нея, този самовластен
субект е в правото си да я санкционира като отнема привилегиите ѝ,
когато тя прекрачва очертаните от него граници, когато престъпва
границите на правата на другите, всъщност на неговите суверенни
права. Нещо повече, след като този домашен суверен е артикулиран,
след като той е обявил своя закон, думите му предизвикват мигновена
безтелесна трансформация на състоянието на нещата, насочена
едновременно към миналото и към бъдещето. Към миналото, защото
щом домашния живот е подчинен на закона на уважението, то майката
всъщност никога не е обиждала или удряла дъщеря си, тя е налагала
санкции, за да защити от неуважение на другите. От друга страна, след
като чрез самовластния субект на домашния закон е проговорило

самото бъдеще, скандалите, обидите, ударите не само няма да
престанат, отсега нататък те ще трябва да бъдат очаквани, те ще бъдат
необходими като наказателен механизъм, прилагащ закона на един
либерален матернализъм.
Властта на анализирания субект на акта не произтича от
социалната роля на майката. Тъй като не зависи от отношението на
другите или от взаимоотношенията с другите, тази власт не произтича
също и от социалната роля на бащата. Както всяка суверенна власт, тя
възниква от самото си обявяване. Поради това казаното от майката се
характеризира с фикционалност, тя говори, както ако имаше властта,
необходима, за да каже това. Такъв фикционален речеви акт е успешен,
доколкото не може да не бъде признат за успешен. 37 Тъй като като
успешността му зависи от отговора на другия, макар да паразитира
върху перформативните актове, той представлява страстна реч
(допълнително подчертана от вмъкването на вече споменатите фрази
'ще ти кажа,' 'няма да търпя,' 'нямам нищо против,' 'ще има, защото ще
има'). Поради това, макар да има формата на декларация, изказването
на майката изисква отговор от дъщерята. Но същевременно то не
допуска друг отговор освен признание, защото ако се съгласи с
майчиния закон на уважението, дъщерята същевременно би признала,
че е била санкционирана за нарушаването му, ако го отхвърли, би
потвърдила обвинението на майката, че показва неуважение и
следователно заслужава да бъде санкционирана. Дъщерята намира
изход, импровизирайки отговор, с който не приема и не отхвърля
взаимното уважение, но поставя под въпрос правото на майката да
говори с неговия глас, да се обръща към нея от негово име:
(Дъщерята) Е, ти не ме уважаваш. Очакваш да те уважавам, но не

ме уважаваш.
Това изказване преобразува майката от домашен суверен в

субект на очакване. В него отзвучава гласът на закона, който тя е
обявила, но той вече не е нейният, той говори срещу нея, тя го е
37
Тук имам предвид анализа на Декларацията за независимостта на Съединените
щати в (Derrida 1990, 921-3; Searle 1995, 118; Вацов 2021, 109-11; Христов 2014, 229)
нарушила, той я осъжда. Тъй като това осъждане е основано върху

констатация на състоянието на нещата, майката я отрича, дъщерята
отново я обосновава с асиметрията помежду им, майката отново
възразява, че асиметрията се дължи на различните им роли и възраст.
Те са извървели още веднъж кръга на спора си. Опитът на майката да
го реши чрез власт се е провалил. Нещо повече, след като
самовластният субект, който е опитала да създаде, се е оказал
безгласен, откъснат от нейния глас, притихващ, щом заговори
дъщерята, сега той не изглежда нищо повече от несполучлива фикция,
опитала да прикрие действителното състояние на нещата - насилие,
безсилие.
Как може да бъде решен спор, който има силата да превърне
в празен шум дори обявяването на един закон, нещо повече, който се
усилва с всяко ново повторение на кръга от обвинения и
контраобвинения (терапевтът смята, че възпроизвеждат варианти на
същото, на един метакомуникативен модел, но тъкмо поради това
пропуска нарастването на интензивността, остротата на тона,
нетърпеливата грубост на жестовете, ожесточаването). След като са
достигнали отново до изходната точка, до въпроса дали дъщерята има
право да ругае като майката, последната опитва да измести спора към
начина, по който се чувства:
(Майката) Е, щом ще съм нещо, на което може да се отговаря и

нещо, което може да бъде ругано и така нататък и така нататък,
посланието, което получавам, е, че въобще не те е грижа дали
съм тук или не. И аз съм викала свирепо за факта, че се чувствам
така, сякаш опитваш да заемеш мястото ми в това семейство.
Вероятно можем да експлицираме това изказване като

експресив или непряко обвинение. Но ако го сведем до това, че
майката обвинява дъщерята или че изразява чувства, ще пропуснем
силата му. За да я разбираме, трябва да отчетем дискурсивните
отношения, които са сплетени в него. За целите на сегашния аргумент
те могат да бъдат сведени до следното: изказването вписва
поведението на дъщерята в отношение на еквивалентност с двойното
послание 'не ме е грижа за теб,' 'искам да заема мястото ти,' прекъснато
от аграматичното 'аз съм викала свирепо за факта;' първата фраза от
това послание приписва на дъщерята отхвърляне на майката; втората

описва едно невъзможно състояние на нещата; страстната фраза, която
ги разделя, представя агресията по отношение на дъщерята като
отговор на посланието; но то е откъснато от това, което дъщерята иска
да каже и е свързано с това, което показва с поведението си, с една
видимост, с едно тяло, което говори като че независимо от нея,
въпреки нея, зад гърба ѝ; същевременно посланието е свързано с едно
състояние на нещата, което може да бъде удостоверено само отвътре,
доколкото отпраща към начина, по който се чувства майката.
Този сложен дискурсивен механизъм отново поставя
дъщерята в положението да не може да не отговори, защото
мълчанието ѝ би означавало, че не отрича посланието. Тя не може да
отговори със съгласие, защото такова послание ѝ се струва
неприемливо за нея, то прави самата нея неприемлива за себе си
(всъщност още докато майката започва да говори, дъщерята опитва да
я прекъсне, за да отрече, че е искала да каже това). Но същевременно
дъщерята не може да отхвърли посланието, защото въпросът тук не е
какво иска да каже, а как се чувства майката, как дъщерята я кара да се
чувства (тъй като не може да бъде сверен с факти, един израз на
чувства поначало не може да бъде отречен, без това да звучи странно
или без субектът му да бъде обвинен, че прикрива чувствата си).
Дъщерята не може да отхвърли посланието, което ѝ приписва майката,
също и защото то я разцепва на два субекта на изказ: субектът, който
казва, каквото има предвид, и субектът, който отправя
невъзнамереното, неприемливо послание. Макар първият да говори с
гласа на дъщерята, вторият по-скоро отзвучава в майката, той говори с
гласа на дъщерята отвътре на майката. При това те са свързани от
дискурсивна анаморфоза: субектът на посланието се ражда, когато
дъщерята отговаря на майката, както майката ѝ говори, или с други
думи, когато отвръща симетрично, имплицитно отричайки
асиметрията помежду им. Когато отговаря, дъщерята изпраща своето
неприемливо послание. Но ако отрече посланието, което ѝ приписва
майката, тя ще ѝ отговаря и следователно ще го изпраща. Така че
дъщерята не може да не отговори, не може да се съгласи, не може да
отрече. Както и да отговори, ще е отвърнала немощно. Тя всъщност
опитва да отрича, но, следвайки резюмираната по-горе логика, майката
преобразува отрицанието ѝ потвърждение на правотата си. Майката
може би не е намерила решение на конфликта им, но е спечелила
победа. Разбира се, тази победа ще трае само миг, защото конфликтът
им ще се разгори отново, този път на ново бойно поле - редът в

кухнята.
Г. Терапевтичната реч
Майката всъщност е спечелила победата си, проговаряйки

езика на терапевта. Той вече е преработил казаното от членовете на
семейството в метакомуникативни послания под повърхността на
думите, отвъд това, което искат да кажат, изписани върху лицата,
жестовете, телата им. На първо място, изходното послание, че те са
"подкрепящо семейство, което опитва да помогне на болната си
дъщеря, страдаща от мистериозна болест" (Fishman and Minuchin 1981,
132). На второ място, посланията на един примитивен език, чийто
речник се свежда до 'да' и 'не.' Терапевтът реконструира този език като
редуцира казаното от членовете на семейството до позиции към другия
и като пресмята вероятности, изхождайки от знанието си за една
редица от сходни случаи. За да изясним как работи този примитивен
език, ключов за успеха на терапията, да се върнем отново към
семейната сцена, анализирана в предходния параграф на този раздел.
Майката е обвинила дъщерята, че иска да заеме мястото й.
Дали това е нападка? Безсмислица? Какво иска да каже? Какво я кара
да говори така? Може би един започващ хистеричен пристъп, както в
случая с прочутата пациентка на д-р Шарко Огюстен, в която яростта
към домашните се разгаряла всеки път наново, щом бъде
хипнотизирана (Hustvedt 2011, 71)? Или трябва да видим в посланието,
което приписва на дъщерята си, делюзия за преследване, симптом на
една зараждаща се параноя (както психиатрите от XIX век, които
разпознавали първите признаци на параноята в обвиненията в
немислимо насилие, отправяни към близките; Griesinger 1867, 328)?
Такава интерпретация всъщност би ни отвела твърде далеч
или твърде дълбоко. Дори да предлага лечение, то би било твърде
бавно, скъпо, несигурно. Но един семеен терапевт разполага с
ограничено време. След като пред погледа му се разгаря конфликт, той
трябва да направи нещо сега. Сигурно е невъзможно дъщерята да заеме
мястото на майката. Ако обаче оставим настрана това невъзможно
състояние на нещата, ако абстрахираме казаното до заемане на позиция

към другия, в крайна сметка майката казва, свирепо вика 'не' на
дъщерята, на положението си у дома. Но след като вика 'не,' тя иска
друго и същевременно няма силата да промени състоянието на нещата.
Как е възможно да е безсилна пред дъщеря си?
Разбира се, възможно е майката да е необичайно слаба,
дъщерята да е необичайно силна, но в редица други случаи, често,
обикновено, нормално, вероятно такова безсилие се дължи на това, че
някой по-силен е взел страната на дъщерята. Така че терапевтът вече
няма да слуша, докато дъщерята твърди, че не иска да заеме мястото на
майка си, докато двете спорят кой подрежда и кой има право да
подрежда кухнята, той ще търси възможност да се намеси така, че да
провери, да тества кой от останалите членове на семейството би взел
страната на дъщерята:
Наблюдава се изместване от дъщерята като жертва на болестта

си към дъщерята и майката, затворени в конфликт за контрол.
Терапевтът вече може да предположи, че дъщерята е подкрепяна
от бащата или бабата или се е съюзила с двамата срещу майката.
Запазвайки фокуса върху конфликта между майката и дъщерята
отвъд обичайния праг, терапевтът подчертава позицията на
дъщерята като марионетка в сложен конфликт. [Терапевтът]
Минучин (към бащата): "Може ли да попитам какво правите, когато
членовете на семейството Ви се карат?" Бащата: "Не съм
сигурен... не съм сигурен какво да правя." Минучин: "Не, не ми
казвайте. Намесете се в тази ситуация. Давайте. Просто
направете нещо." Терапевтът разширява обхвата на участниците,
приканвайки бащата да изиграе ролята си в драмата. Бащата (към
съпругата си): "Добре, ще ти кажа. Виждам какво има предвид
Джина [дъщерята] за обидите и ругаенето. Виждам го и съм не по-
малко виновен от теб, може би повече." Бащата заема страната на
Джина в конфликта. (Fishman and Minuchin 1981, 135-6)
В гладкия пейзаж на семейния живот са проличали

позициите на един военен съюз. Скоро терапевтът успява да установи,
че в съюза срещу майката участва и бабата. Но този троен съюз се
характеризира със странна пластичност:
(Майката) Какво ще кажеш за всички пъти, в които ръката на баща

ти е била много бърза? Кой не беше кибритлия тогава?" Майката
иска от Джина да се откаже от съюза с бащата. Джина: "Е,
понякога ти свършва кибрита." (137)
Може би изказването на дъщерята е иронично. Но ако бъде

редуцирано до позиция, това всъщност няма значение, иронията може
да бъде оставена настрана, също както контрафактическото обвинение,
което майката е отправила към дъщерята. Защото според терапевта
същественото тук е, че дъщерята е казала 'да' на майката и
следователно е сменила позицията си, "променила е лоялността си."
Следващите тестове показват, че позициите на бабата и на бащата са
също нестабилни, променливи. Дали е дошло време терапевтът да
надникне в душите им? Но един семеен терапевт не може да отлага
реакцията си, не може да изчаква, скрит зад завесата на мълчанието и
записките си, както психоаналитиците. Предимството на семейната
терапия всъщност е тъкмо нейната спешност (Rose 1999, 217). Така че
терапевтът отново пресмята вероятности, разбира се, по-скоро по усет,
отколкото смятайки, отново опитва да прецени ставащото, откъм това,
което се случва често, обикновено, нормално, вписвайки го в една
моларна съвкупност от случаи. В редица други случаи, обикновено,
нормално, позициите в семейните конфликти са се оказвали пластични,
защото детето всъщност не е имало собствена позиция, защото е
заемало позициите на останалите, стремейки се да поправи
дисфункционалната им комуникация. Така че терапевтът предполага,
че вероятно и този случай е такъв, като другите, и се намесва, за да
тества хипотезата си:
Минучин: "Държиш се наистина странно, Джина. Държиш се, като

че си на шест и като че си на шестдесет, като баба си. И двамата
ти родители приемат това, така че ти не си виновна. Изобщо не е
твоя вината, че ти управляваш това домакинство. Но, Джина, ти си
в капан, защото казваш на баща си нещата, които мислиш, че иска
да му каже майка ти, така че си усилвател на гласа на Майката.
Казваш на мама нещата, които знаеш, че баба ти и баща ти искат
да ѝ кажат. Така че ти си просто гласа на всеки в това семейство.
Ти нямаш свой глас. Ти си кукла на вентрилоквист. Виждала ли си
вентрилоквист? Седни в скута на майка си или баба си. Само за
малко, седни в скута й." (Джина се подчинява.) "Сега кажи на
майка си какво трябва да промени, мислейки като баба си." Джина

(с безплътния глас на кукла на вентрилоквист): "Не бъди толкова
нескопосана." Минучин: "Кажи на майка си, каквото иска да ѝ кажа
баща ти." Джина: "Прибирай си дрехите от пода." Минучин:
"Чудесно, изключително, Джина. Ти си станала истинска кукла на
вентрилоквист в това семейство." След като е представил пред
семейството начина на взаимодействието им, терапевтът създава
драматичен сценарий. Той дава на семейството мощна метафора
за начина, по който са взаимосвързани, изразяващ се в
симптоматиката на Джина. (Fishman and Minuchin 1981, 138)
Дъщерята страда от анорексия, тя се е разбунтувала, майката

е отговорила със сила, семейството е изранено от сподавен гняв,
преливащ в малки насилия. Но сега всички са съгласни с терапевта,
всички разбират какво се е случило: дъщерята никога не е имала
собствен глас, тя никога не е говорела от свое име; следователно
когато е обиждала майката, са говорели всъщност бащата и бабата;
наистина, това не оправдава обидите, но след като субектът на акта
вече не е дете, обидите всъщност не са подкопавали, не са оспорвали,
не са отричали асиметрията между родители и деца, дъщерята не е
посягала с думи срещу майка си, майката е нанасяла удари не по
детето си, а по бащата и бабата, които са се сдържали да не отвърнат,
но все пак са отвръщали посредством дъщерята.
Разбира се, би било по-добре това да не се беше случвало, но
конфликтите в семейството не са грях, престъпление, болест, те все пак
са нещо обикновено, нещо, което се случва с всички (Glick et al. 2015,
107-12). Това което отличава успешните семейства, е не липсата им, а
изграждането на механизми на справяне (Metcalf 2011, 54).
Семейството на Джина е било дисфункционално, не защото членовете
му са били в конфликт, а защото са се стремили да намаляват
интензивността на конфликта, разпръсвайки го в малки, безпричинни,
безпоследствени избухвания (Fishman and Minuchin 1981, 136). След
като в кабинета на семейния терапевт конфликтът се е взривил със
сила, която не са съумели да удържат или разпръснат, те вече не могат
да не виждат, че са във война помежду си. Това може да не е решение
на конфликта, но то е стъпка отвъд безсмислието на виковете, обидите,
внезапните удари по време на вечеря. Стъпка към смисъл, защото след
като е осъзнало и признало конфликта си, насочвано от семейния
терапевт, семейството може да види, че не е прекрачило прага на
анормалността, отвъд който децата стават непоправими, егоисти,

чудовища, че всъщност е било нормално.
Разбира се, възстановяването на нормалността изисква да
бъде платена определена цена, лишаването на дъщерята от собствен
глас. Но то не е просто насилие, изключване, принуждаване към
мълчание. Защото същевременно конституира дъщерята като субект на
истината за един акт, субект на превръщането в акт на една истина,
която може да бъде сведена до формула: 'Всъщност вече няма да съм
казала това, защото досега съм говорила с гласа на другите. Аз ще съм
тази, която още не е започнала да говори.' Макар че е платила
възстановяването на нормалността с цената на гласа си, дъщерята е
всъщност възмездена, защото получава в замяна един бъдещ глас. Това
бъдеще може би винаги ще се изплъзва от нея, в крайна сметка тя ще
трябва да говори винаги сега и може би отново ще казва, каквото ще
иска да не е казала. Но бъдещето на този глас, който ще я направи
самата себе си, ще остава отворено пред нея, тя никога вече няма да е в
плен на миналото, винаги вече ще може да е друго, винаги вече ще има
избор, защото каквото и да е казала, все още ще може да се надява на
бъдещето, което ще каже истината за нея, щом проговори, накрая.
Семейството също е компенсирано, защото бащата и бабата,
макар да са мълчали, всъщност са отвръщали на майката, която е
отвръщала на ударите им. Наистина, те са разменяли удари, но все пак
размяната, дори извън пазара, дори у дома, гарантира известно
равновесие, може би дори справедливост. Така че сега остава само да
се научат да се справят с конфликта си, преигравайки драматичния
сценарий, създаден за тях от терапевта, докато той постепенно
придобие силата на навик, обезсилващ инерцията на
метакомуникативните модели, към които вече са привикнали.
В крайна сметка терапевтът се е справил с
дисфункционалната семейна комуникация. Той се е намесил в играта
на позиции, в мълчаливите послания от 'да' и 'не,' отправени към
другия и ги е видоизменил, учейки семейството на ново послание: "ние
всички играем дисфункционален танц, чийто най-видим израз е
симптомът на дъщерята" (Fishman and Minuchin 1981, 132).
Дали това е успех?
Всъщност самата терапия се е оказала увлечена от страстта
на семейната сцена. Тя се е развила под натиска на сегашния момент

като изкусна импровизация, даваща възможност на терапевта да
извлича истини от тестове, чиято стойност зависи от това как
отговарят членовете на семейството сега, да артикулира субекти на
изказ, които те да приемат като истина за себе си, да ги конституира
наново като субекти на друго бъдеще или минало. Тази импровизация
е превърнала в променливи самите понятия на семейната терапия.
Например какво означава 'послание,' щом субектът на акта тук е
терапевтът, говорещ от името на това, което членовете на семейството
не казват, първоначално не иска да кажат, но в крайна сметка приемат,
че са казали, макар то да възпроизвежда комуникативни модели, в
които отзвучава едно неиндивидуализирано множество чужди гласове?
Поради това дали въоръженият с теорията на семейните
взаимодействия терапевт е постигнал успех всъщност зависи от това
как семейството отговаря на страстните му импровизации сега, докато
напуска кабинета.
Заключение
За да изясни какво означава да бъде отчуждена една

ситуация, Валтер Бенямин дава пример с домашен скандал:
Откриването (или отчуждаването) на ситуации е подпомагано от

прекъсването на действието. Най-простият пример би бил семейна
сцена, внезапно прекъсната от влизането на непознат. Майката
тъкмо се готви да грабне бронзов бюст и да го захвърли по
дъщерята; бащата тъкмо се готви да отвори прозореца, за да
извика полиция. В този момент на вратата се появява непознат.
Около 1900 г. биха нарекли това tableau. С други думи,
непознатият се е изправил пред ситуация: смутени лица, отворен
прозорец, разхвърлени мебели. (Benjamin 1972, 522)
Тази сцена обобщава представянето на домашните скандали

в литературата, психиатрията, публичната хигиена, сексологията,
психологията, семейната терапия: прекъсване на нормалното;
разрушаване на реда; лица, изкривени от безсловесна сила; тела,
застинали в мълчание на самия ръб на насилието; отчуждение.
В хода на това изследване разгледах редица семейни сцени с
погледа на непознат. Но се стремях да различа в тях нещо повече от
безмълвна жива картина. Опитах да възстановя гласовете, да чуя
думите, да разбирам. Наистина, речта в анализираните сцени беше
обърквана от аграматични, неуместни, прекомерни, повторителни
фрази, от преминаване към странни, празни, провалени речеви актове.
Заключение 261
Но тези опити да се каже, каквото не може да бъде казано, не са просто

срив на езика, те са основата, върху която е изтъкана речта в един
скандал.
Понятието за страстна реч имаше за цел да опише тази
основа. Ако опитам да го обобщя, то може да бъде сведено до
следното: страстната реч се състои в речеви актове, които не са верни
или неверни, а сполучливи или несполучливи; но сполучливостта им
не зависи от конвенционалното знание как се говори, кой, по какъв
начин, при какви обстоятелства има право да направи нещо с думи;
страстната реч е сполучлива, ако съм съумял да импровизирам с
конвенциите така, че да се обърна към другия и да го накарам да
отговори тук и сега, със сходна страст; ако другият ми отвърне, той ще
признава, че съм имал право да се обърна към него така и следователно
ще съм бил прав; тогава актът ми ще е постигнал нещо повече от това
да видоизмени ситуацията, той ще е видоизменил мен, защото ще е
породил една истина, която се ражда между мен и другия; тази истина
няма да може да бъде сведена до факти, защото ще зависи от следата,
която актът ми ще е оставил у другия; но тъкмо поради това тя ме
конституира като субект на страст.
Това понятие за страстна реч направи възможно описанието
на три режима на функциониране на речта в домашните скандали. В
първия тя произвежда симетрично право, доколкото всеки отговаря на
другия и макар да оспорва правотата му, признава правото му да е
говорил така. В другите два режима страстната реч произвежда
асиметрично право, произтичащо не от отговора на другия, а от
неспособността му да говори. Във втория единият участник опитва да
провали страстните актове на другия като отрече правото му да говори
така като отложи отговора си, като отговори безстрастно, като се
изплъзне от отговор. В третия режим единият опитва да изнамери
страстен акт, на който другият да не може да отговори и да не може да
не отговори.
Мисля, че понятието, което опитах да изградя, може да бъде
прилагано към сцени на страстна реч извън дома, например към
политически конфликти, към протести, които не формулират искания,
към сцени на съблазняване, към култовата среда на ню ейдж, дори към
конспиративните теории. Но преди всичко се надявам то да допринесе
за една полемология на всекидневието. Защото всекидневието е
Заключение 262
политически феномен, неговият привидно спокоен, статичен ред е

изграден върху следите от домашни революции, върху останките от
битки, той е формиран от тихи, но нестихващи борби за правото да се
говори, мисли, постъпва, живее така, за пределите на смисъла, за
границите на сетивното. Тези борби, битки, революции често не
оставят след себе си победители, победени, травми, престъпления, ред,
но те пораждат страст, чийто огън е способен да погълне дори опитите
да бъдат овладяни със силата на разума, морала, знанието, тревогата.
Надявам се, че ако разбираме тази страст, дори казаното в
един домашен скандал вече няма да бъде само шум, само врява и
ярост, дори своите и чуждите гласове, които отхвърляме като
безсмислен остатък, за да бъдем с другите, за да бъдем себе си, които
сме свикнали да принуждаваме към мълчание или да изчакваме да
стихнат, ще са имали смисъл.
Казано е, че с думите си ще се оправдаем и с думите си ще се
осъдим. Опитах да оправдая думите, с които се осъждаме.
Послеслов
Домашни скандали и самопомощ
В средата на ХХ век терапията все още е вписана в ред от

обобщени, взаимосвързани, йерархизирани, дисциплинарни знания. 1 В
края на века тя вече се е трансформирала в отворена среда. Нейните
практики остават свързани с един централен пояс от понятия,
наследени от психоанализата, психологията, психиатрията, но той е
разслоен на епистрати, кристализирали около понятия от други
дисциплини, на парастрати, формирани под натиска на икономически
сили или на нуждата да бъде стимулирано желанието на
потребителите.2 Ще опитам да изясня в какво се състои тази
трансформация с три примера: емоционално фокусираната, кратката и
наративната терапия. След това ще обобщя основните черти на
терапевтичната среда от края на ХХ век. На тази основа ще опиша една
от нейните парастрати, литературата за психологическа самопомощ, за
да анализирам препоръчваните от нея техники за справяне с домашни
скандали и да илюстрирам властовите им ефекти с тема във форума БГ
Мама, посветена на справянето със скандали.
1. Емоционално фокусираната терапия
Семейната терапия се стреми да коригира дисфункционални

модели на комуникация. Но такива модели не могат да бъдат просто
забранени или изключени, те трябва да бъдат заменени с алтернативни
модели, чието изграждане изисква време, желание, сили. Емоционално
1
Виж например (Ташев 1976), където иновативни или дори спорни терапии като
сугестията са вписани в рамките на диагностични процедури, на свой ред подчинени
на понятия за психичните разстройства, организирани в система, на свой ред
подчинена на една обща биологическа теория за дисфункциите на психичния апарат.
2
Тук имам предвид понятието за среда, изградено от Жил Дельоз и Феликс Гатари
(2009, 69-72). За ризэматочността на съвременните терапии виж (Кюркчиев 2019,
207).
Домашни скандали и самопомощ 264
фокусираната терапия (ЕФТ)3 опитва да ускори този процес като го

свърже с допълнителен източник на енергия - осъзнаването на
първични емоции и потребности. С тази цел ЕФТ съчетава понятията и
техниките на семейната терапия с понятия от разнородни,
разминаващи се теории: концепцията за любовта като естествена
потребност, която ни привързва към другия, но същевременно ни
прави зависими от него, пораждайки тревожност (Bowlby 1969);
схващането за аза като гещалт, организиращ индивидуалното поле от
възприятия (Rogers 1951); една нормативна картина на добрия живот
като стремеж към развитие, иновативност, гъвкавост, автономност,
която може да бъде разпозната както в личностно-центрираната
психотерапия, така и в по-широко поле от практики, вариращи от ню
ейдж до психоанализата.
За разлика от семейната терапия, ЕФТ е прицелена не в
дисфункционални модели, а в комуникативни сцени, които се повтарят
периодично, но същевременно имат достатъчно малък мащаб, за да
могат да бъдат пресъздадени детайлно, например циклично разгарящ
се скандал. Терапевтът трябва преди всичко да се увери, че случаят не
е анормален, например че не става въпрос за домашно насилие. След
това, вместо да анализира разпределението на семейните функции,
терапевтът трябва да прецени кой от съпрузите напада и кой отстъпва,
за да се фокусира първо върху отстъпващия. Вместо да се стреми да
експлицира метакомуникативни послания, терапевтът трябва да
подтикне отстъпващия съпруг да прозре под повърхността на
вторичните емоции, например гнева и разочарованието, които го
заливат откъм другия, да се приучи да вижда един по-дълбок пласт от
първични емоции, избликващи отвътре на самия него, например тъга,
несигурност, страх. Ако усвои този поглед навътре, потребителят ще
може да разглежда вторичните си емоции откъм първичните и тогава
ще си даде сметка, че гневът и разочарованието му не са нищо повече
от израз на потребността му да бъде обичан, на тревогата му да не бъде
разлюбен, на меланхоличната му неспособност да се обича сам. Щом
терапевтът постигне същото и с нападащия съпруг, двамата ще
разпознаят симетрията помежду си, ще осъзнаят другия като субект на
близки емоции и следователно ще го почувстват отново близък. Тогава
3
Емоционално фокусираната терапия (ЕФТ) възниква през 1980-те години като
вариант на личностно-центрираната психотерапия. В края на 1990-те години тя е
преработена за двойки. Представянето на емоционално фокусираната терапия за
двойки тук се основава върху (Bradley and Johnson 2005, Johnson 1996, ICEEFT 2021).
съпрузите ще си върнат увереността в себе си и в другия, ще овладеят

тревогата си от другия. На тази основа терапевтът трябва да ги
стимулира да изградят разказ как са превъзмогнали проблема си, който
същевременно да го отчуждава и фетишизира, екстериоризирайки
вината за скандалите (например терапевтът може да използва
формулата "Само да не бяха тия скандали, които си вдигате, хора.
Разказвате ми за тях отново и отново. Като че това нещо има собствена
енергия. Този цикъл е много мощен…" Bradley and Johnson 2005, 185).
Накрая терапевтът ще предпише на потребителите да повтарят този
разказ, докато скандалите им постепенно се разредят, отслабнат,
угаснат.
Тъй като ЕФТ е фокусирана върху проблеми, чийто мащаб е
значително по-малък от този на комуникативните модели, тъй като
използва много от добре познатите техники на семейната терапия, тъй
като учи потребителите да проговорят един достъпен език, свеждащ се
до признаване на чувства, овладяването на тази терапия изисква едва
четиридневно обучение, прилагането ѝ - едва между четири и девет
сеанса, а позитивните ѝ ефекти са измерени и доказани статистически
(Bradley and Johnson 2005, 180).
Един пример:4 Ръсти и Роузи се карат ожесточено.
Скандалите им стихват единствено от изтощение. Роузи напада, Ръсти
се отбранява, накрая се отдръпва в себе си, горейки от желание някой
ден да победи. Местният пастор се е опитал да се намеси, за да
въдвори мир помежду им, но скоро се е принудил да се обърне към
терапевт. Той настоява двамата да преразкажат последния си скандал
ход по ход, като театрална сцена. Докато слуша, терапевтът показва
разбиране към гнева и безпомощността им, но всъщност се стреми да
открие израз на усещането им за самите себе си. Ръсти споменава, че
се чувства сритан в стомаха и терапевтът го разпитва какво има
предвид. Той се заема да обясни, гневът и безпомощността постепенно
потъват във фона на разговора, а Ръсти в крайна сметка осъзнава, че е
имал предвид, че се чувства захвърлен, сам, провалил се като съпруг.
Терапевтът го приканва да обясни това на Роузи и дълбоко
развълнуван, че е бил разбран, Ръсти проговаря нов език, в който
отеква дълбочина:
Уморих се да бягам, уморих се да се страхувам от теб. … Страхът

е още тук, но вече намалява. Знам, че пак ще се ядосаш, но знам и
4
Примерът е взет от (Bradley and Johnson 2005, 179, 186-90).
че страдаш отвътре, така че мога да го понеса. … Мразя да се

караме. Това ме убива. Искам да запазя връзката си с теб. Искам
да се ядосваш по-малко. Искам да ми дадеш шанс. (Bradley and
Johnson 2005, 189).
Сега терапевтът се насочва към нападащата съпруга, Роузи, и

скоро кората от здрав разум, с която тя се предпазва от чувствата си, се
пропуква, разкривайки дълбока уязвимост: Роузи страда, че като
съпруга, майка и домакиня трябва да бъде съвършена, че не е
съвършена и следователно не е каквато трябва да бъде. "Кой би обичал
някой толкова дефектен като мен," плаче Роузи. "Ето," отвръща
терапевтът, "Ръсти е тук и те обича." "Обичам те, каквато си," нежно
казва Ръсти, "несъвършена, като мен." (190) След като ги е накарал да
прозрат първичните чувства в себе си и в другия, терапевтът вече може
да поиска от двамата да решат дали наистина искат да продължат да се
чувстват така. Те решават, че не искат повече скандали, че искат да са
други, защото всъщност имат потребност от сигурност и подкрепа.
Още преди края на терапията започват да се карат по-рядко, не толкова
ожесточено, помиряват се по-бързо, защото са осъзнали скандала като
външна, чужда на самите тях сила. Дори съумяват да открият общи
развлечения (186).
2. Кратката психодинамична терапия
Кратката психодинамична терапия се формира през 1970-те

години около техника, която изглежда външна на понятийната рамка
на психоанализата: докато обикновено са необходими поне две срещи
седмично в продължение на години, тук терапията е свързана с краен
срок, а броят на срещите е предварително ограничен, до не повече от
двадесет (Messer and Warren 1995).
Тази техника придобива популярност през последната
четвърт на ХХ век, отново под натиска на външни сили: повече от три
четвърти от потребителите предпочитат терапии, ненадхвърлящи
двадесет сеанса (Phillips 1985); тласкани от нуждата да увеличат
конкурентността на продукцията си, американските работодатели
минимизират социалните разходи, включително на покритието на
здравната застраховка (Broskowski 1995); Американската
психологическа асоциация се стреми да неутрализира конкурентните
предимства на бихейвиористичните терапии и биологичната
психиатрия, съблазняващи застрахователните фондове с твърдения, че
постигат емпирично измерими резултати и добър баланс между

разходите и ползите (включително благодарение на опростяването на
диагностиката, лесната ѝ преводимост на езика на Диагностично-
статистическия наръчник и съкращаването на времето, необходимо за
ефективна интервенция; McWilliams 1999).
Обвързването на психоанализата с краен срок обаче изисква
промяна във фокуса: терапията трябва да бъде насочена към близка
цел, не толкова овладяване на травма или симптом, колкото
успокояване на вътрешен конфликт, нарастване на психичната
уравновесеност, емоционалната зрялост, способността за интимна
комуникация (Messer and Warren 2001, 78). Тъй като постигането на
подобни близки цели не изисква навлизане в психическите дълбини на
потребителя, детайлно проследяване на асоциативни вериги или
причинни връзки, психоаналитиците, насочили се към кратка терапия,
вече не използват Едиповия комплекс като карта, по която да търсят
произхода на психичните разстройства. Вместо това те се опират по-
скоро на теорията на обектните отношения, на концепцията на Ерик
Ериксън за стадиите на развитие, на схващанията на Хайнц Кохут за
нарцисизма. Нещо повече, тъй като близките цели на кратката терапия
като правило са свързани с комуникацията с други, тя идентифицира
дисфункциите с помощта на понятия, заети от семейната или
бихейвиористичната терапия (Messer and Warren 2001, 75). Тъй като
тези понятия трудно могат да бъдат вписани в концептуалните рамки
на психоанализата, те са свързани с нея от дистанция, посредством
релето на своеобразна теоретична метафора - моделът на
репрезентиране на себе си и другия, който привържениците на
кратката психодинамична терапия разпознават както в теорията на
обектните отношения, така и в системната теория и биологическите
психиатрия (Stern 2018, iii-viii).
Макар, както стана дума, крайните срокове да са чужди на
класическата психоанализа, макар да са мотивирани от играта на
външни икономически и институционални сили, те предизвикват
ефекти, видоизменящи терапевтичната практика отвътре. Първо,
натискът на изтичащото време не позволява на психоаналитика дълго
да мълчи и слуша, той трябва да говори, независимо дали ще
интерпретира казаното от потребителя, така че да го накара да се
чувства разбран, или ще щурмува защитите му, за да предизвика
разгарянето на несъзнавани конфликти, или ще отвръща на
обясненията с искане за повече детайли, допълнително изясняване,
изчистване на противоречия (Messer and Warren 2001, 77). Второ,

понеже няма време да изяснява симптоми и търси причини, терапевтът
е принуден да говори отвъд сигурността, която му дават собствените
му знания. Поради това той е неизбежно завладян от несигурност,
тревожност, жал по изгубеното или изтичащото време. Това обаче е
всъщност предимство, защото крайният срок поражда несигурност,
тревога, жал също и у потребителя и оттук създава възможност за
бърза, повърхностна идентификация с терапевта, компенсираща
блокирането на обичайните механизми на пренос (тъй като не
триангулира желанието на потребителя с координатните точки на
Едиповия комплекс, терапевтът не може да се надява да получи роля в
семейния му роман; но той може да опита да се намеси в един
устойчив модел на комуникация, така че да го поправи отвътре и
евентуално дори да научи потребителя да се справя със собствената си
тревожност, жал, страх от смъртта).
Един пример:5 Дженифър иска да бъде обичана, но и да бъде
независима. Опитва да се справи с този двоен възел като показва
желание да бъде каквато искат другите и същевременно ги
предизвиква с агресия, опакована в остроумие. Тя вече е получила
няколко панически атаки, Прозак и клоназепам. Сега се тревожи, че
ако не се справи с тревожността си, няма да може да спре
медикаментите. Тъй като здравната ѝ застраховка покрива само кратка
терапия, се насочва към психоанализа. Терапевтът няма време да
изяснява причините за паническите атаки на Дженифър, така че решава
да се фокусира върху конфликта между стремежа ѝ да бъде независима
и същевременно каквато искат другите. Този вътрешен конфликт личи
дори в комуникацията с терапевта, когото тя от самото начало опитва
както да спечели, така и да предизвика. Поради това терапевтът се
заема да играя ролята на другия в нейния модел на репрезентиране на
себе си и другите, като постепенно го видоизменя, стимулирайки
Дженифър да си даде сметка, че нейната остроумна агресия
предизвиква у него не по-малко позитивна реакция, отколкото
стремежът ѝ да отговори на желанието му. Благодарение на това, за по-
малко от два месеца, Дженифър осъзнава, че между любовта и
агресията всъщност няма конфликт. Това се оказва целебно, защото по
време на терапията тя не получава нито една паническа атака и макар
вече да страда от депресия, все пак напуска кабинета на терапевта по-
5
Примерът е взет от [Messer and Warren 2001, 80-2).
уверена в себе си.
3. Наративната терапия
Наративната терапия се ражда в края на 1980-те години от

съчетаването на културните изследвания, системната теория на късния
Грегъри Бейтсън, понятието за дискурс на Мишел Фуко и един подход
към разказите, донякъде неясно определен като конструктивистки и
постмодерен.6 Тези понятийни рамки са твърде разнородни, за да бъдат
съчетани в обща теория. Те са по-скоро насложени една върху друга
чрез проектирането им върху външна за самите тях област -
конвенциите на терапията от края на ХХ век, предвиждащи проблемът
да бъде отчужден, а потребителят - трансформиран в автономен
субект, който го осъзнава, поема отговорност за преодоляването му,
ангажира се с реализирането на собствения си потенциал.
Наративната терапия изхожда от схващането, че ние сме
конституирани като субекти от механизми на знание и власт, но
субективирането ни никога не е пълно, то неизбежно дава остатък и
когато не можем да игнорираме този остатък, ние опитваме да го
обясним и оправдаем чрез разкази за живота си. Такива разкази
неизбежно инсценират това, че не сме, каквито трябва да бъдем.
Поради това, ако дълго разпознаваме в тях истината за себе си, те
могат да прераснат в проблем. Наративната терапия опитва да се
справи с подобни проблеми като стимулира потребителите да изградят
нов разказ за живота си, който да ги конституира като различни,
преобразени субекти. За да постигне това, терапевтът трябва да се
изплъзне от асиметричната позиция на субект, за когото се предполага,
че знае, трябва да остави потребителя сам да дефинира проблема, след
което да използва дефиницията, за да отчужди проблема. Щом това
бъде постигнато, щом проблемът бъде опредметен като ефект на
външни механизми на знание и власт, терапевтът трябва да го
деконструира, така че той вече да не изглежда естествен, да изгуби
стойността си на истина за потребителя. Същевременно терапевтът
трябва да търси в житейските разкази сънища, мечти, надежди и щом
ги открие, да подтикне потребителя да разпознае в тях желанието си да
бъде друг, да го приучи да оценява проблемите си откъм това желание,
6
Всъщност Майкъл Уайт и Карл Том се опират преди всичко на понятието за разказ
на Джеръми Брунър (Brunner 1990). Това представяне на наративната терапия се
основава върху (Payne 2006; Muntingl 2004; Zimmerman and Dickerson 2010).
да разпознава в него истината за себе си, да поеме отговорност за него.

Тъкмо върху основата на това желание трябва да бъде изграден нов,
алтернативен разказ за живота на потребителя като героична борба с
могъщи властови механизми. За да го конституира като субект на
новия разказ, за да стимулира идентификацията с героя на разказа,
терапевтът може да интегрира в него мисли, чувства, проекти,
споделени в хода на терапията, да го вгради във въображаема
ситуация, в която истинността му бива призната от значими други, да
го представи пред подходяща публика, да опише начина, по който
разказът е променил самия него, да организира подходящ ритуал на
предефиниране на себе си.
Един пример:7 Сю е чужденка. Била е студентка на Ричард.
Влюбили са се, той е напуснал колежа, за да се оженят, заели са се
първо с хотел, после с ресторант, станало е трудно, Ричард я е
напуснал, но се е върнал, тя е искала развод, но се е отказала. Ричард
разказва на терапевта, че Сю се е отчуждила от него, влюбила се е в
свой сънародник и макар че отговаря за кухнята, отдавна не върши
добре работата си. Докато той говори, Сю тихо плаче. След като се
съвзема, тя разказва на терапевта, че Ричард е винаги недоволен, че
излива гнева си върху нея, че непрекъснато иска от нея да е друга, че ѝ
оказва натиск в сексуален план, че дори не разполага със собствени
средства. Но какъв е всъщност проблемът? С помощта на терапевта
двамата го дефинират като "нарастващата дистанция помежду ни."
Вместо да търси решение как да скъсят тази дистанция, терапевтът ги
кара да разказват още: как са се влюбили, защо са се връщали при
другия, защо сега са решили да отидат при терапевт вместо при
адвокат. В хода на тези разкази те постепенно започват да осъзнават,
че държат един на друг и че всъщност искат да останат заедно. Тогава
терапевтът им предлага да помислят как искат да се променят. Сю
обещава да игнорира помощник-управителя, в когото се е влюбила,
Ричард - да се кара на Сю някак по-малко. След това терапевтът се
фокусира върху това да ги накара да осъзнаят, че поведението им е
било определено от социални роли, които са неестествени и са им
всъщност чужди: Ричард се е стремил да бъде господарят у дома,
възпроизвеждайки едно остаряло схващане за мъжествеността, Сю се е
видяла принудена да приеме ролята на покорна съпруга, макар че в
колежа се е увличала по феминизма и се е надявала, че емиграцията ще
7
Примерът е взет от (Payne 2006, 188-90).
я избави от патриархалния ред в родината ѝ. След само шест срещи Сю

е по-уверена в себе си, Ричард изглежда наистина ѝ се кара по-малко,
те оценяват отношенията си като 65% по-добри и вместо да говорят за
личните си проблеми, вече използват времето си с терапевта за да
говорят за работата си. Те са отново нормално семейство.
4. Овластяване на потребителите
Ако обобщим, иновативните терапии от края на ХХ век се

стремят към ефективност. Поради това те си поставят близки цели, да
опростяват понятията си, ускоряват и масовизират процедурите си,
стремят се да отчитат различните ситуации на субектите, върху които
действат, да канализират силата на разнородните им, непредвидими
желания, да я насочват навътре, преобразувайки желанията им във
вторичен нарцисизъм (Adorno 1994, 72) с помощта на формули от рода
на 'открий себе си,' 'развивай се,' 'осъзнай потенциала си,' 'реши какъв
искаш да бъдеш,' 'бъди, какъвто искаш.'8
В резултат на това терапевтичните практики са се
разпръснали в непрестанно разширяваща се среда от алтернативи,
определени както от връзката си с научни дисциплини, така и от
дистанциите помежду си, от различните мащаби, скорости, ситуации,
желания, с които са свързани. Тъй като полето на тези практики се
разгръща отвъд клиниките, цената им вече е само до известна степен
покривана от публичните власти, ангажирани с общественото здраве.
Тяхната нарастваща ефективност, достъпност, масовост ги е направила
продаваеми, те са се превърнали в пазар на услуги. Това е
видоизменило позицията, от която говори терапевтът: неговата намеса
вече не може да бъде мислена като прилагане на едно неутрално, чисто
знание; напротив, тя е схващана като власт, чиито ефекти трябва да
бъдат пресмятани, уравновесявани, контролирани (Dallos and Draper
2001, 88-90). Видоизменена е също и дискурсивната позиция на онези,
чиито животи трябва да бъдат подобрени: те вече са не пациенти, а
потребители, терапиите вече не могат да бъдат прилагани върху тях,
без да бъдат договорени и поради това черпят сила не само от
дисциплинарните механизми на психиатрията или от
биополитическите механизми на публичната хигиена, но и от
8
За властовата логика на тези формули, благодарение на които терапията
функционира като отворен процес на актуализиране на един виртуален субект виж
(Кюркчиев 2019, 83).
желанието.
Превръщането на терапията в пазар несъмнено е овластило
потребителите. Но в остатъка от този послеслов ще опитам да откажа,
че то е задействало власт, която подчинява по-дълбоко и неотвратимо,
защото действа отвътре на самите нас, посредством механизми,
конституиращи ни като субекти на отговорност за собствените ни
желания. Тази власт не може да бъде ограничавана с права, защото
правата са елемент от механизма ѝ. Тя не може да бъде контролирана
от публични институции, защото произтича от свободно договаряне
между частни лица. Тя не допуска съпротива, защото подобна
съпротива би била насочена срещу собственото ни желание, срещу
отговорността, произтичаща от собствения ни избор, тя би била твърде
глупава и твърде безотговорна, за да може да бъде мислена като
отстояване на себе си. Смятам, че тъкмо тази респонсибилизираща,
пастирска власт е идеологията на нашето време (Хоркхаймер и Адорно
1999, 166-7). Тук ще опитам да изясня нейните ефекти въз основа на
техниките за справяне с домашни скандали, препоръчвани от
популярната психологическа литература за самопомощ.
5. Психологическа самопомощ
Литературата за самопомощ разширява пазара на терапии

дори отвъд кабинетите на терапевтите. Същевременно тя е скачена с
пазара на терапевтични услуги, защото подготвя договарянето им,
учейки потребителите да разпознават и описват проблемите си, да
потърсят помощ, ако не успеят да се справят с тях у дома, да се
настроят да съдействат на терапевта, да не очакват от него твърде
много, да си дават сметка, че той е безсилен, ако самите те не положат
усилия, че ако в крайна сметка се е оказал безсилен, те не са положили
усилия.9
Тази популярна психологическа литература се обръща към
читатели, които трябва да разпознаят в нея своите проблеми, своя
живот, самите себе си. Поради това тя се стреми да преведе
терапевтичните понятия на езика на обикновения живот, да ги изясни,
обобщи, опрости, да декомпозира решетките им, да стимулира
циркулирането им, да направи употребата им по-достъпна и евтина,
9
За вкоренеността на популярната психология в съвременната психология и
психиатрия виж (Кюркчиев 2019, 175-6).
изискваща по-малко време, усилия, знания. В резултат на това

понятията, които семейната терапия е изработила или наследила от
психоанализата, психиатрията, сексологията, публичната хигиена,
санитарната наука, са се оказали преобразувани в техники на себе си
(Фуко 1994, 33-4).10 Тези техники имат редица предимства: те не ни
откъсват от всекидневния живот и не крият риск от стигматизиране,
както психиатричната грижа; не поглъщат значително време и
средства, както психоанализата; не изискват от нас да прозрем себе си,
да проработим травмите, потънали в пясъка на миналото ни, да се
променим или преобразим; не предполагат дори признание, че сме се
сблъскали с проблем, който не можем да превъзмогнем; тъй като се
опират на обобщени, типизирани знания, могат да бъдат
конкретизирани различно, да бъдат допълвани с конкретни,
индивидуализирани обстоятелства, да бъдат прилагани в различни
ситуации, към неограничено разнообразие от случаи. Благодарение на
тези предимства техниките, препоръчвани от литературата за
самопомощ могат да бъдат прилагани в отворената среда на един
обикновен живот, формирана от взаимодействието на недоизяснени
сили, набраздена от нестабилни потоци от хора, неща, желание,
капитал, разгръщаща се в неограничен хоризонт от възможности.11
Тъкмо защото са предвидени да функционират в отворена
среда, техниките за самопомощ при домашни скандали всъщност не
предписват норми за разумна реч. Такива норми биха били
неефективни, те често не биха пасвали на конкретната ситуация, речта
ни неизбежно би преливала отвъд тях. Вместо това популярната
психологическа литература ни приканва да решим сами кога говорим
нормално, кога речта ни става твърде страстна, кога разговорът
преминава в скандал. Но за да можем да решим, трябва да усвоим
знанията, които ни предлага тази литература: че всяко поведение е
комуникация, защото се състои от действия, въздействия, послания,
циркулиращи между нас и другите или дори вътре в нас, между ума и
10
За психологическата самопомощ като практика на себе си виж (Кюркчиев 2019,
199).
11
Тук се опирам на анализа на властовата рационалност на неолиберализма и
либералните апарати на сигурност у Мишел Фуко (Foucault 2010, 63-7; 2007, 34-7).
Струва ми се непродуктивно тази рационалност да бъде опростявана до фигурата на
един политически или идеологически противник. За връзката между популярната
психология и неолиберализма виж (Rose 1996b). За задълбочаването на тази връзка в
алтернативните терапии и ню ейдж виж (Кюркчиев 2018, 2017, 2019).
тялото; че щом е възникнал проблем, дори да изглежда личен, той се

дължи на блокирана, дебалансирана, дисфункционална комуникация;
че проблемът може да бъде решен чрез подобряването на
комуникацията, с помощта на практики, настроени да я освобождават,
да уравновесяват нейните противоречиви импулси; че дисфункциите
могат да бъдат неутрализирани с постепенното, постъпателно
изграждане на алтернативни модели, натрупващи инерционна сила с
времето; че при все това трябва непрекъснато да отчитаме риска
проблемът да прерасне в опасност, да следим праговете, отвъд които
негативните ефекти на комуникацията вече не могат да бъдат
уравновесени и обещават единствено разруха.12
В следващите два раздела ще опитам да изясня
рационалността на тази имплицитна педагогика, вградена в
популярните психологически експертизи, въз основа на техниките за
справяне с домашни скандали, препоръчвани от Уенди Грант (2000) и
от литературата за самопомощ от 1990-те години. В последния раздел
ще опиша властовите ефекти на тези практики въз основа на конкретен
случай на домашен скандал, дискутиран от потребители на форума БГ
Мама.
6. Техники за самопомощ при домашни скандали
Уенди Грант е инженер, многодетна майка, домакиня,

предприемач, хипнотерапевт и писател, член на Националната
асоциация на съветниците, хипнотерапевтите и психотерапевтите
(фондация в частна полза със среден годишен приход от около 500
паунда).13
Конфликтът една от най-популярните й книги (Грант 2000).
Тя възпроизвежда казаното от терапевти, психолози, лингвисти (Грей
1994; Larsen 1992; Frankl 1994; Kinder 1994; Peiffer 1996; Tannen 1986,
1990). Но то е освободено от асиметричното разпределение на правото
да се знае, неизбежно съпътстващо науката, защото е изречено от
обикновен глас, чийто приземен, може би до известна степен банален
хумор, приканва читателя да разпознае в него като в огледало своето
12
Това обобщение се основава на (Susan and Lebow 2000, 29-32; Dallos and Draper
2001, 66-73; Segal 2001, 87).
13
Данните са взети от британския регистър на благотворителните организации,
https://register-of-charities.charitycommission.gov.uk/charity-search/-/charity-
details/3994555/financial-history.
обикновено себе си, да се отдаде на носталгичното желание за

въображаемо единство с автора. Наред с това вече казаното от
терапевтите и психолозите е преработено така, че да бъде свързано с
опит, натрупан не в подреденото, хомогенно, прочистено от ненужни и
случайни въздействия пространство на клиниката или в интимната
тишина на кабинета, а сред шума на всекидневния живот.
Уенди Грант, разбира се, схваща домашните скандали като
дисфункционален модел на комуникация. Но тя не се стреми да
проследи корените на този модел до едно нараняващо минало, до
отхвърлянето на роля, предписвана от семейния ред или до
анормалността на един от съпрузите, както семейните терапевти.
Корените всъщност нямат значение, защото въпросът не е нито какво
се крие в дълбините ни, нито какво е трябвало или не е трябвало, а как
максимално лесно, евтино, ефективно да бъде поправена
дисфункцията. С тази цел Уенди Грант препоръчва следните техники
на преобразуване на страстната реч, която неизбежно се надигат в нас
в хода на всекидневния ни живот:
Първо, да диагностицираме скандалите. Да си изясним
откога избухват, имат ли видима причина, действителен залог или
засягат по-скоро дреболии, можем ли да живеем с тях (Grant 1997, 92).
Ако са продължавали дълго, да потърсим знаци на дисфункционална
комуникация: напрежение, безразличие, затваряне в себе си, взаимно
избягване (39-40, 47, 50). Ако открием такива, да преценим дали те не
показват, че вече сме преминали отвъд пределите на нормалното, към
емоционално изнудване, предателство, унижение, насилие (41-44, 48).
Ако това е станало, да се подготвим за раздяла. Ако още не е, да
опитаме да изградим нов модел на комуникация като обясним на
другия как ни кара да се чувстваме и го приканим на свой ред да
говори за чувствата си (2-3).
Второ, да класифицираме другия и себе си: да опитаме да
разпознаем в неговото поведение и в своите реакции инвариант, който
се възвръща въпреки разнородността и разпръснатостта на отделните
случаи и вследствие на това може да бъде уловен със синтактични
формули от рода на 'винаги,' 'всеки път,' 'ето пак' (4); да свържем този
инвариант с един от моделите на поведение, описвани от психолозите,
например идеализъм, реализъм, синтетичност, прагматичност,
аналитичност (10); да преценим дали съответният модел
възпроизвежда поведение, изработено в детството, в травматичен
момент от миналото, в комуникацията с родителите или с предишни
партньори (73), дали показва невнимателност, агресивност,

нарцисизъм (Беркхан 2010, 47, 77).
Трето, да опитаме да променим модела на взаимодействие
като упорито и последователно преобразуваме негативната
комуникация в позитивна: да избягваме обиди, обвинения, лични
оценки, да не използваме синтактични формули от рода на 'трябваше,'
'пак,' 'никога,' да канализираме силата на недоволството в разумни
предложения или поне в ясни искания и да направим всичко възможно,
за да подтикнем другия да прави същото (Grant 1997, 54, 74-6).
Четвърто, ако все пак другият не ни съдейства, ако се
придържа към стария модел на комуникация, вместо да опитваме да го
променим, да работим върху себе си. Ако скандалите са ни разтърсили
дълбоко, ако гневът, отчаянието, съжалението, скръбта са ни
погълнали, можем например да легнем удобно, да затворим очи, да
следим дишането си, да стегнем и отпуснем един по един мускулите на
крайниците си, след това да се вслушаме в шумовете навън, да си
представим място, на което се чувстваме умиротворени (красива
градина, морския бряг, гората, пейка пред бара), да си представим
семейния си живот от това място, без да нападаме другия или да се
защитаваме от нападките му, съсредоточавайки се върху това какво би
било да живеем добре заедно, после да си представим, че другият идва
към нас, маха ни с ръка, ние му отговаряме ведро, прегръщаме се; да
запомним чувството и да се връщаме към него всеки път, щом срещаме
другия, особено ако предусещаме разразяването на нов скандал (Grant
1997, 84-86).
Пето, ако въпреки работата върху себе си, в труден момент в
нас се надигне вик, да опитаме да го преработим в разсъждения: да се
запитаме защо не се държим разумно, какво целим, дали това ще ни
накара да се почувстваме по-добре, дали ще ни донесе някаква полза в
бъдеще (Grant 1997, 2, 37-8, 74, 79, 83). Разбира се, тези въпроси
всъщност не изискват отговор, те имат за цел по-скоро да ни накарат
да се отдръпнем навътре в себе си, да разтворим в себе си вътрешна
дистанция, която да блокира страстната реч, да предотвратим
избухването. Ако все пак тази защитна траншея не успее да спре
пожара, който се разгаря в нас, трябва с всички сили да тласкаме
мисълта си към нещо, което харесваме в другия, да речем телесна
черта, характерен жест, малък навик, към това, което ни е дал или дава
на другите, към момент, в който ни е подкрепял, към трудности, които
е превъзмогнал, да опитаме спешно да събудим отново в себе си
чувството, което сме тренирали, представяйки си как живеем с него на

любимото си умиротворено място (Grant 1997, 51-2).
Популярната психологическа литература, съветваща ни как
да се справим с домашните скандали, допълва тези техники с други: да
работим върху тялото си, за да не изразява то енергиен вакуум,
привличащ агресията (Беркхан 2010, 20-23); да се дистанцираме от
другия като създаваме острови от време, в които принадлежим само на
себе си (Лернер 2003, 75); да се упражняваме да внимаваме в другия
около 20 мин. на ден, да го изслушваме, да задаваме въпроси,
периодично да правим нещо за него, например да наточим ножовете,
да изхвърлим боклука, да подпъхнем в нещата му любовна бележка
или стих (Грей 1994); да организираме семейни срещи, на които всеки
да има право да каже как се чувства и да изрази недоволство (Carlson
1998, 146-8); да осъзнаем най-сетне, че мъжете и жените са устроени
различно, че имат различни потребности, модели на взаимодействие,
езици (Грей 1994), мозъци (Глас 1999), така че докато мъжете се
стремят да избегнат неодобрение, жените опитват да изразят чувствата
си (Грей 1994; Лернер 2003, 64-5), докато мъжете възприемат скандала
като проблем, който трябва да бъде решен, жените виждат в него
възвръщането на криза от миналото или повърхностен израз на нещо,
което се крие в дълбочината на душите, в отношенията между двамата
(Глас 1999); ако скандалът все пак започне да се разгаря, да си
спомним ситуация, в която сме оставали спокойни, да се съсредоточим
върху чувството, с което я свързваме, да си представим, че издигаме
около себе си прозрачен предпазен щит, през който виждаме другия и
можем да комуникираме с него, но той не може да ни засегне, да си
изобретим рефрен, който да повтаряме в ума си, например "Това няма
нищо общо с мен" (Беркхан 2010, 14-15); 14 да си представим, че в
стаята има трети, който ни гледа и да наблюдаваме гневните си мисли
през неговите очи, от дистанция (Carlson 1998, 175-6, 183-5); най-
после, ако нищо друго не помогне, да блокираме разговора,
наблюдавайки другия като екзотично създание, усмихвайки се мъдро,
сякаш току-що сме получили просветление, сменяйки темата,
изисквайки непрестанни уточнения, отговаряйки кратко, объркващо, с
неподходящи поговорки, озадачаващи комплименти, несериозно
14
Наричам тези формули рефрен, за да отпратя към понятието, въведено от Жил
Дельоз и Феликс Гатари, описващо режима на минимална териториализация (2009,
431-2). За историята на подобни повторителни формули като терапевтична техника
виж (Luthe 1969).
съгласие (Беркхан 2010, 46, 52, 61-2, 72-3, 83-5, 93-5; Carlson 1998,
100).
7. Педагогика на желанието
Ако обобщим, популярната психологическа литература за

самопомощ препоръчва да диагностицираме скандала, като го впишем
в редици от случаи и в парадигми от знаци, маркиращи праговете на
незначителното и на анормалното; да класифицираме другия и себе си
с помощта на таблица от типични поведения; да прочистим
изказванията си от негативност; да тренираме въображаеми сцени на
позитивна комуникация, докато придобият инерцията на навик; да
канализираме силата на афекта в серии въпроси или умозаключения;
да разтворим между себе си и другия обезопасяваща дистанция като си
въобразяваме граница, която ни разделя, или като се фокусираме върху
различията помежду ни; ако нищо от това не е достатъчно, да спрем да
се обръщаме към другия, да се извърнем в себе си, да повтаряме
подходящ рефрен, например че аз не съм такъв, че това не ме засяга, че
в крайна сметка няма значение.
Тези техники са дискурсивни. Те се състоят в преработването
на страстната реч, прииждаща вътре в нас, в диагнози, класификации,
позитивни изрази, разумни въпроси, успокояващи рефрени,
въображаеми сценарии. Но когато преработваме речта си, ние работим
върху себе си. Да си представим например, че пометен от силата на
страстта, неспособен да се овладея, опитвам да открия опора в
рефрена, че ставащото няма нищо общо с мен. Този рефрен предполага
едно аз, затворено в сегашното му време, потъващо в миналото заедно
с казаното. Но той същевременно артикулира субекта на един акт, на
акта на казването му. Този субект е дискурсивен, той не е немощният
глас, който повтаря рефрена, нито тялото, което се е свило вътре в себе
си от страх и болка. Защото в качеството си на речеви акт рефренът
има стойност, която надхвърля износените, празни думи. Първо, актът
на повтарянето му ме овластява, защото правя нещо по отношение на
проблема си, следователно мога да направя нещо, следователно не съм
немощен. Второ, актът ме освобождава, защото след като не съм
безпомощен, след като мога, вече не съм подвластен на силите, които
ме притискат до задушаване отвътре и отвън. Трето, актът ми е свързан
със знание, при това не само с моето знание за себе си, за другия, за
ситуацията, но и с обобщеното, типизирано знание на популярната
психология, в което отзвучава авторитетният глас на науката.

Четвърто, повтарянето на рефрена, всъщност сам по себе си
незначителен, ме конституира като субект на желание, насочено към
един автономен субект, способен да управлява с разум живота си. 15 Но
след като търся литература за самопомощ, аз все още не съм желания
субект, аз все още изоставам зад него. Същевременно, след като работя
върху себе си с помощта на рефрена, вече не съм това безпомощно
себе си, което не желая да бъда. В качеството на субект на акта съм
определен от разстоянието, разтворило се между 'още не' и 'вече не.'
Поради това ще оставам този субект, докато отстоянието вътре в мен
не се затвори, докато продължавам да повтарям рефрена, артикулиращ
желанието да стана автономния субект, който още не съм, да
превъзмогна немощното себе си, което повече не желая да бъда. Нещо
повече, ще оставам този желаещ субект, дори рефренът в крайна
сметка да не проработи. Защото литературата за самопомощ предлага
богато меню от други техники и щом рефренът е бил толкова лесен,
достъпен, прочистен от рискове, щом не е изисквал да вложа почти
нищо, аз няма да изгубя почти нищо, ако го изоставя, за да изпробвам
друго. Популярната психология ми обещава, че винаги ще имам избор,
винаги ще мога да направя нещо, завинаги ще мога да остана този
лиминален субект, който вече не е безпомощен пред тектоничните
сили, оформящи пейзажа на живота му, чиято актуална нищета е
компенсирана от един хоризонт от възможности, които винаги се
разгръщат пред него, макар да убягват в далечината.
Но властта, свободата, знанието, които ми обещава
литературата за самопомощ, имат цена. Те черпят мощ от желанието да
не бъда повече немощното себе си, което съм, да стана автономния
субект, който още не съм. Тъй като пространството на това желание е
разтворено от отстоянието между двете, моето нежелано себе си е
условие за възможността му. Поради това то ме следва неотклонно
като сянка по пътя към желания субект, аз съм винаги застиган от себе
си и оставам овластен, свободен, разумен, само доколкото
продължавам да превъзмогвам себе си.
15
Тук се опирам на детайлния анализ на властовите ефекти на психологическата
самопомощ в (Кюркчиев 2019, 109).
8. Властта на желанието
Литературатата за самопомощ ни учи преди всичко да

желаем: да абстрахираме от конкретните им обекти исканията и
нуждите, които бушуват вътре в нас, да ги пречистим до обобщено
желание да управляваме живота си, да разпознаем това желание като
свое, да се разпознаем като негови субекти и същевременно да
виждаме в него едно общо желание, каквото може да бъде
предположено у всеки.16 Но това желание е вградено във властови
механизъм, по-ефективен от юридико-политическите норми, от
дисциплинарните и биополитическите апарати, защото действа
отвътре, откъм самата ни свобода.17 Ще илюстрирам силата му с
опитите на потребителите на популярния форум БГ Мама да дадат
съвет на потребител, измъчван от скандалите у дома.
Съпругът на Sweet Mamma се е напил, избухнал е и е счупил
евтин тостер, подарък от майка ѝ, която живее в бедност и е спестявала
дълго, за да го купи. Sweet Mamma отваря тема във форума, за да
сподели мъката си:
Той има една лоша черта да избухва от раз и когато това се случи,
всичко мое (личните ми предмети) биват хващани и удряни в
земята. Подарък от най-добрата ми приятелка- компютърна
мишка, първата ми самостоятелна покупка - лаптоп и разни други
предмети. Преди години се е случвало да ми удря и по някой друг
16
Поради това то ни прави едновременно като всеки друг и като никой друг, също
като индивидуалните интереси в класическия либерализъм (Foucault 2010, 101).
Наред с това то ни прави други, защото ние винаги още не сме господари на себе си,
каквито желаем да станем. То ни прави също и никой, защото ние винаги сме
сподиряни от своето нежелано себе си. Когато ни учи да използваме като въображаем
щит дистанцията, която ни отделя от другите, да се наблюдаваме през очите на
въображаем чужденец, да прочистваме речта си от рисковете, които влече след себе
си противопоставянето, литературата за самопомощ ни упражнява да извършваме в
себе си или пред други речеви актове, които ни конституират като субекти на
желание, власт, свобода и знание, правейки ни като всеки друг, като никой друг,
други, никой.
17
Литературата за самопомощ може да бъде мислена като пастирска власт в смисъла
на (Foucault 2007, 224-39). Но тя ни прави пастири на самите себе си, самотни
пастири. От друга страна, механизмът ѝ може да бъде скачен с дисциплинарни,
биополитически, политически, юридически апарати. Това скачване е необходимо,
когато тези апарати предполагат режим на субективиране (тук имам предвид
понятието за субективиране, предложено от Джорджо Агамбен (Agamben 2009, 14-
15).
шамар, но не е било нещо сериозно. … Преди няколко дни някакво

болтче от тостера се беше извадило и помолих съпруга ми да го
оправи, той не пожела и понеже тази вечер реши да си прави
сандвичи и следователно няма как, хвана, удари тостера в
плочките и той стана на частици. Толкова много се ядосах,
започнах да крещя. Не е въпроса, дали тоя тостер струва 30-40
лв., а че всички мои вещи се чупят умишлено. Напоследък и
прекалява с пиенето, няма и желание да спи с мен. Докато ви
пиша си давам сметка накъде отиват нещата... Извинявам се за
дългият пост и ви благодаря, ако сте ме изчели! Олекна ми
малко:)18
Накъде всъщност отиват нещата?

Според потребителите, към раздяла. Съветват я да се
подготви, да не отлага, да бърза. Но тя отговаря, че не иска да се
разделят, защото се обичат и обичат децата си, момчета на една и шест
години.
Сега потребителите трябва да решат какво всъщност се
случва.19 Дали скандалът трябва да бъде оставен да отшуми? Или в
него трябва да бъде разчетен знак за тревожно бъдеще, за бъдеща
опасност? Дали съпругът ще навреди на нея или на децата им? Дали тя
го обича въпреки насилието, или се страхува да не го обича? Дали не
се насилва да го обича, за да скрие от погледа си насилието?
За да решат тези въпроси, потребителите трябва да си
изяснят какви са Sweet Mamma и съпругът ѝ. Тъй като не знаят нищо
повече от казаното в поста, опитват да ги класифицират с помощта на
общи, типизирани знания. Разпознават в съпруга фигурите на
пияницата, насилника, слабохарактерния мъж, дисфункционалния
съпруг, или опитват да го диагностицират с помощта на понятия като
хистерия, комплекс за малоценност, делириум, афективна
18
Sweet Mamma. 2020. "Поредните семейни скандали." Достъпно на https://m.bg-
mamma.com/?topic=1171806
19
В хода на дискусията потребителите прилагат техники, сходни с препоръчваните в
литературата за самопомощ (виж раздел 6 на тази глава). Наистина, те не цитират
литература, но знанията, предлагани от популярната психология, не са затворени в
книгите, те циркулират онлайн, в традиционните и новите медии, свободни от автори
и заглавия, по-скоро като отворена серия вариации, като синтактични формули,
отколкото като фиксирани текстове.
дисрегулация.20 Но ако той е анормален, дисфункционален или болен,

изглежда неразумно, че тя продължава да живее с него, вместо да го
напусне. Поради това потребителите опитват да си обяснят
поведението ѝ с модели, познати от популярната психология: той я
манипулира, пречупил е ума ѝ, тя е лабилна, с комплекс за
малоценност, тя се страхува.21
Какво може да се направи?
Препоръчват ѝ да опита да говори с него като с приятел, не
като със съпруг, избягвайки оплакванията, упреците и всякакви форми
на негативност, за да изясни дали той осъзнава, че има проблем и дали
има желание да се справи с него.22 Ако се окаже, че съпругът не
осъзнава проблема си или се е затворил, да опита да говори с него с
помощта на психолог.23 Ако съпругът откаже, да му препоръча техники
за самопомощ, с които да овладява гнева си, 24 или да го стимулира да
се увлече по хоби, което постепенно да измести страстта му към
алкохола.25 Но преди всичко да си даде сметка, че семейните проблеми
винаги се дължат на комуникацията между съпрузите и да опита да
промени модела й откъм самата себе си, като работи върху себе си,
като се стреми към развитие, като изгради увереност в собствената си
стойност.26 Ако ѝ е трудно да превъзмогне инерционната сила на
сегашния модел на комуникация, който е усвоила вероятно от
родителите си, самата тя да потърси психолог, който да ѝ помогне да
20
Виж absurT #8; mena805 #12; тонка #13; Aleksandra.a no.19; iris04 #24; Зуки Су #36;
Анонимен #50; rosi81 #85; Мария Тодорова 605565 #100; Черна станция #115;
Thaicho #129; Anonymiss #141 (тук и по-нататък позоваванията на постове се състоят
от потребителско име и пореден номер в темата).
21
Виж Stallion001 #16, #20, Елора #22; avinchi #30, #35, Зуки Су #36; Inmortal #74;
Fever Ray #104.
22
Виж постовете на Ли Лу #23; Анонимен #89; rosi81 #91; mena805 #92; labret #113;
Rumyana Ivanova 655367 #147.
23
Виж постовете на Rainbow90 #17; Босилка #95; Djaky #122; Stallion001 #151.
24
Виж поста на Босилка #95.
25
Виж постовете на Allwewant #120; HighSpeed #121.
26
Виж постовете на Aleksandra.a #19; НеВрон #39; _Bianka_ #98, #105, #108.
осъзнае проблема си.27

За да имат сила, за да не остават само думи, съветите на
потребителите трябва да се захванат за желанието на Sweet Mamma.
При това не просто за желанието ѝ да е друго, каквото тя несъмнено
има. Те трябва да я накарат да желае да не бъде немощна, да бъде
независима, разумна, друга. Но дори да го е искала сама, след като това
желание е вписано в послание, което получава от другите, то се е
превърнало в призив. Нещо повече, тъй като този призив е отправен от
всеки друг, тъй като е общ призив, артикулиращ едно общо желание,
той има нормативно измерение:28 потребителите не просто я съветват
какво да направи, те казват каква трябва да бъде и я призовават да
бъде, каквато трябва. Поради това тя не може да не отвърне на призива
им, без да се покаже, каквато не трябва - немощна, зависима,
неразумна. Но от друга страна, ако отвърне на общия призив, ако
признае желанието си да бъде друга, ако се разпознае като субект на
това желание, няма ли да признае същевременно, че дълго е била не
каквато трябва? Как може да оправдае това? Като го обясни с раните,
оставени от преживяно насилие, пристрастяване, страдание? Дори да
може да го оправдае, няма ли да се е отскубнала от безпомощността с
цената на превръщането ѝ в минало, което вече никога няма да отмине,
защото ще е придобило стойността на истина за това, което е
27
Виж постовете на Си #25; Stallion001 #41; Анонимен #76; Анонимен #89;
Анонимен #117. В темата има и друга линия на препоръки, да спре да го човърка
(Дементор #47, #80) да отслабне (Дементор #47, #80). MladenPMladenov,
привърженик на традиционното семейство, настоява, че съпругът избухва, защото не
се чувства господар у дома, че Sweet Mamma вероятно го предизвиква, защото
изглежда от онези жени, които не спират да искат, без да мислят какво може да им
даде мъжът им. Sweet Mamma признава, че му "мрънка," загдето пие, че в хода на
скандала е изляла в мивката "колекционерска ракия" и е счупил нещо негово, но
MladenPMladenov скоро напускат темата, за да се изплъзне от гнева на останалите
потребители, които настояват, че начинът, по който реагира, е израз на проблем в
собственото му семейство, че прекомерната настойчивост, че мъжът трябва да бъде
господар у дома, както и многобройните удивителни знаци, с които декорира
мненията си, не са нищо повече от опит да компенсира своята слабохарактерност.
Поне в рамките на тази дискусия, мъжкото господство е изгубило стойността на
право, която изглежда е запазвало поне до средата на ХХ век, то вече е вписано в
дискурсивната икономия на семейните дисфункции, неговата стойност вече
произтича не от това, което казват мъжете, които изискват подчинение у дома, а от
това какво ги кара да говорят така. Мъжкото господство се е превърнало в страстна
реч.
28
Този призив очертава едно разпределение на сетивността, отвъд чиито предели
речта се превръща в шум (Rancière 2004, 12-13).
превъзмогнала?
Sweet Mamma опитва да се отплете от този двоен възел на
'трябва' и 'не трябва,' отвръщайки на призива на потребителите със
страст:
Sweet Mamma #70 Не желая да го напускам, обичаме се и обичаме

много децата си. Тези избухвания не се ежедневия, случват се 1-2
пъти в годината, не съм някоя женица, която я малтретира (или
пък децата). Исках да излея мъката си, а някои от вас ме изкараха,
че живея в хорър филм. Съгласна съм, че всичко това не е много
ОК, но... Младене, благодаря, за желанието ти за помощ, но не
искам никой да осакатява съпруга ми. Хайде сега може да
продължите (някои от вас) да ме нападат.
Sweet Mamma не отговаря, както се говори, няма конвенция,

която да ѝ дава право да отвърне на съветите с обвинение, тя вече не
споделя обща ситуация с потребителите, защото вижда нападки в
опитите им да помогнат. За да отвърнат, те трябва да решат каква е тя,
след като отговаря така.29 Но ако продължат да разпознават в нея
жертва на домашно насилие, няма ли да настояват, че е женица, която
живее в хорър филм, няма ли да я нападат, няма ли да са се превърнали
в насилници, докато се борят да я защитят от насилник? От друга
страна могат ли да признаят, че става въпрос за любов, без да оставят
настрана общото желание да не бъдем безпомощни? Знанията, които са
опитвали да превърнат в съвети, черпят сила от тъкмо това желание и
ако го изоставят, как биха могли да бъдат уверени, че знаят какво
говорят, че казаното от тях не е било само думи, че речта им не е била
само шум; и няма ли самите те да се окажат, каквито не е трябвало да
бъдат?
Разбира се, потребителите могат просто да не отговорят. Но
за много от тях в историята на Sweet Mamma отзвучават животи, които
познават, собственият им живот. Поради това нейният отговор
разтваря един план от по-общи въпроси: какво може в подобна
ситуация, какво трябва да се иска, как трябва да бъде, какви е трябвало
да искат да бъдат, какво са можели или не са могли. Потребителите,
които не могат да отминат тези общи въпроси, опитват да се освободят
от възела, в който ги е заплела неочакваната страст на Sweet Mamma,
като на свой ред отвръщат със страст:
29
Виж раздел 8В на глава 6.
Мале, мале. Не мога да повярвам какво чета… Не знам, дали

осъзнаваш, колко нелепо звучиш... Удрял ти шамари, ама то било
преди години, вече не… Чупите си нещата взаимно, все едно сте
на 10 години… Викате, карате се… Не сте интимни, защото си
качила килограми, за да го дариш с дете… Децата стават
свидетели на този примитивен и махленски начин на общуване…
Браво! Но, вие се обичате, така че горните неща са оправдани...
(Мария Тодорова 605565 #78)
Sweet mamma, рядко казвам такива неща, но ти за съжаление си

една изключително заблудена, бих казала направо - глупава жена.
… без желание да се развива мазохист. (_Bianka_ #87)
Благодарение на популярната психология всеки знае, че

всеки желае да може да избира и управлява живота си. Тъй като Sweet
Mamma не иска да знае, каквото знае всеки, потребителите в крайна
сметка решават, че тя е глупава, 30 без самоуважение,31 с промит
мозък,32 анормална.33 Комуникацията във форума е станала
дисфункционална, всеки се е опитал да се изплъзне от
дисфункционалността ѝ като се извърне към себе си, дискусията се е
превърнала в диалог между глухи. Нещо повече, тъй като е скачена с
хегемонното знание на популярната психология, страстната реч на
потребителите е преминала в санкция, изключване, осъждане, в
наказание с малки удари, които по-скоро разраняват, отколкото
нараняват, но ако се натрупат, ако съвпаднат с момент на слабост,
могат да кървят до смърт.
Sweet Mamma няма близък, с когото да сподели. 34 Поради
това се е обърнала към една виртуална общност, която може да я
разбере. Но след като е прекрачила отвъд пределите, очертани от
общото желание да бъдем способни да управляваме живота си, вместо
да конституира автономен, разумен субект, актът ѝ е пропаднал в шум,
в стон на едно страдащо тяло, в мисли на един несвой ум. В крайна
сметка нейната самота у дома се е оказала удвоена от една виртуална
30
Виж постовете на Stallion001 #16, #151; Елора #18; Anonymiss #103, Анонимен
#114; OliaNik #135; Anonymiss #141), безотговорна (Stallion001 #41; milenaka #90,
131; Fever Ray #104, _Bianka_ 108; avinchi #116; reap7 #123; SaRaNia #134.
31
Виж постовете на aleks #86; Elunaria #138; Stallion001 #151.
32
Виж постовете на Зуки Су #36; SaRaNia #134.
33
Виж постовете на Inmortal #74; милинка #77; Бърди #130; milenaka #131; Stallion001
#151.
34
Виж пост Sweet Mamma #1.
самота - не самотата на неразбрания, а на безотговорния, който не

може да предложи нищо за разбиране, на глупавия, който не може да
се изразява разбираемо.35
Но от друга страна какво освен абстрактното знание на
популярната психология могат да използват потребителите, след като
не знаят нищо конкретно за Sweet Mamma? Нима могат да не осъдят
един акт на домашно насилие? Нима самите те трябва да се отвърнат
от желанието си да бъдат автономни субекти, да се върнат към
немощта, празноглавието, безотговорността, които са се борили да
превъзмогнат? След по-малко от ден, по молба на Sweet Mamma,
модераторът заключва темата.
9. Свободата
Не е ли наивно да виждаме само свобода в желанието да

бъдем свободни, артикулирано от литературата за самопомощ? Не ни
ли дава то единствено свободата да желаем, не освобождава ли само
субекта на прочистените от негативност изказвания, на въображаемите
сценарии, на вразумяващите въпроси, на успокояващите рефрени,
докато телата и душите ни продължават да резонират под натиска на
силите, които действат върху нас отвътре и отвън? Свобода в ума,
компенсираща напрежението на едно производително тяло?
"Щастливо съзнание, покриващо като тънък филм страха,
фрустрацията и погнусата" (Маркузе 1997, 109)?
Още повече, че както показва случаят на Sweet Mamma,
желанието за свобода, в което ни тренира популярната психология,
може да придобие силата на повеля, недопускаща съпротива. Защото
ако опитаме да му се противопоставим, това няма да бъде акт на
свобода, то ще е отказ от свободата, също както ако изберем да не
избираме, няма да сме направил избор, а ще сме се отнесли
безотговорно към избора си, или както ако решим, че може да не
можем, няма да сме открил нова възможност, а ще сме пропилели
възможностите си. Но дали сме свободни, щом не можем да се
освободим от едно устроено като пазар, съчетано с педагогика
желание, без да се покажем неспособни на свобода? Нещо повече, щом
нашите нежелани себе си ни следват неизбежно като сенки, не сме ли
35
Тук имам предвид претенциите, върху които се основава комуникативната
рационалност; виж (Хабермас 1999, 13).
винаги заразени с риск да се окаже, че не сме, каквито желаем да

бъдем, за каквито се представяме? Не се ли крепи увереността ни, че
не сме немощни, зависими, глупави, единствено върху това, че
независимо от рисковете, кризите, сривовете, продължаваме да желаем
да бъдем овластените субекти, които винаги още не сме?
Ако обобщя, след като понятията и техниките на семейната
терапия са били погълнати от популярната психология, те са били
опростени и миниатюризирани до дискурсивен апарат,36 който вече не
се стреми да заглуши страстната реч, а я преработва, извличайки от нея
знание и власт. Как можем да се освободим от хватката му, без да се
покажем празноглави или безотговорни? Как е възможно да не бъдем
управлявани по този начин и на такава цена?37
36
Той може да бъде мислен като апарат на сигурност в смисъла на (Foucault 2007, 34-
7).
37
Тук бих искал да отпратя към (Фуко 1997, 23).
Литература
Агамбен, Джорджо. 2019. Homo sacer - книга 2: Извънредното

положение. Stasis. София: ИК „Критика и хуманизъм“
Азманов, Георги. 1893. Туберкулозата в отношение с хигиената.
Нашата библиотека. Т. 1. Враца: Съюз
Александрова, Ирен. 1999. Интертекстът на Вазов - един начин на
употреба. В: Биолчев, Боян, Валери Стефанов, Благовест
Златанов (съст.) Език. Литература. Идентичност. София: УИ
"Св.Климент Охридски", 1999, 411-416
Александрова, Надежда. 2012. Робини, кукли и человеци: Представи за
жените в периодиката на Възраждането и в прозата на
Любен Каравелов. София: СОНМ
Александрова, Надежда. 2017a. Разум и чувства в частната
кореспонденция на българките през Въздаждането. В:
Малинова, Людмила, Кристина Йорданова, Маринели
Димитрова (ред.) Жените в българската литература и
култура. София: Университетско издателство "Св. Климент
Охридски", 139-149
Александрова, Надежда. 2017b. Българските авторки на любовни
писма през Възраждането. В: Спасова, Камелия, Дарин Тенев и
Мария Калинова (ред.) Парачовешкото: грация и гравитация.
Юбилеен сборник в чест на проф. Миглена Николчина. София:
Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 682-698
289
Алексиев, Алекси. 1977. Семейство и невроза. София: Медицина и

физкултура
Альоша. 1921. Мъжът. Жената. Кво да е 482: 4
Аретов, Николай. 2000. Васил Попович. Живот и творчество. София:
Кралица Маб
Аретов, Николай. 2010. Българските образи на Русо. В: Заимова, Рая и
Николай Аретов (съст.) Природа и общество. Нови
изследвания за Жан-Жак Русо. София: Кралица Маб, с. 114-138
Аретов, Николай. 2014. Теория и практика на просвещенския брак.
Случаят Любен Каравелов. LiterNet 12
http://liternet.bg/publish8/naretov/karavelov.htm
Аретов, Николай. 2019. Теория и практика на просвещенския брак 2:
Никола Сапунджиев и Тодор Бурмов.
https://aretov.queenmab.eu/archives/revival/289-2.html
Астарджиев, Петър. 1902. Отгледванието на децата. В: Кориво. След
женитбата: Игиенически етюд. Пловдив: н.д.
Б.а. 1842. Приятелски совети на родителите как требува да
отхранват децата си. Смирна: А. Дамянов
Б.а. 1869a. Мисли за жените. Тъпан 7, 3
Б.а. 1869b. Разговор между кокона Петкана и Цветана. Тъпан 12, 47
Б.а. 1870. Български женски дружества в Румъния. Тъпан 15, 13
януари, 57-8
Б.а. 1872а. Препоръчваме тия най-последните парижки моди. Тъпан 2:
4
Б.а. 1872b. Смях и плач. Читалище 3.4: 366-73
Б.а. 1873. Разкошността у нас. Читалище 27-31 28
Б.а. 1885. Пътно лекарче или прости церове с потребни наставления.
Варна: Войников
290
Б.а. 1899. Самоубийство. Женский вестник 11:7

Б.а. 1907. Изложение за състоянието на Софийския окръг през 1906-
1907 г. София: н.д., 48 алкохол, масова употреба, лошо хранене,
критика (181)
Б.а. 1924а. Баща звяр. Варненски новини 83 (26 октомври), 4
Б.а. 1924b. Убил жена си и себе си. Варненски новини 62 (5 октомври),
1
Б.а. 1961. За здрав комунистически морал. Работническо дело, 7 април
Багряна, Елисавета и Матвей Вълев. 1940. Госпожата. София: Хемус
Барт, Ролан. 1997. Фрагменти на любовния дискурс. София: Христо
Ботев
Бенямин, Валтер. 2000. Озарения. София: ИК „Критика и хуманизъм“
Беркхан, Барбара. 2010. Самозащита с думи: Как да парираме
простащината. София: Софтпрес
Бобчев, Стефан. 1907. Българската челядна задруга в сегашно и
минало време. Сборник за народни умотворения, 22-23
Бобчев, Стефан. 1896. Сборник на българските юридически обичаи.
Част I. Гражданско право. Отдел I. Семейно право. Пловдив.
Богоров, Иван. 1875. Селскиат лекар. Виена: Янко Ковачев
Бостанджиев, Тодор и Ангел Бонев (ред.) 1976. Пол. Брак. Семейство.
София: Медицина и физкултура
Благоева, Вела. 1899. Лична независимост и еманципация на жената.
Женский глас 4: 4-6
Блъсков, Илия. 1879a. Способи, що употребляват в Америка за
умаляване на пиянство. Градина 1 2, 11-15
Блъсков, Илия. 1879b. Пиян баща, убиец на децата си. Русчук и Варна:
Блъсков
Блъсков, Илия. 1879с. Лошите дружества развалят добрите нрави.
291
Книжки за прочитание от всекиго 1.2: 22-28

Блъсков, Илия. 1890. Пиян баща, убиец на децата си. Книга втора.
Варна: Блъсков
Блъсков, Илия. 1892. Нещастна Калинка. Разказ за голямото
нехайство, с което се отнасят някои от нашите хора към
здравето си. Варна: Блъсков
Бурдийо, Пиер. 2002. Мъжкото господство. София: ЛИК
Бърчел, Клер. 2017. Естетика на тайната. Критика и хуманизъм 48,
231-257
Бътлър, Джудит. 2003. Безпокойствата около родовия пол. София: ИК
"Критика и хуманизъм"
Бъчваров, Павел. 1976. Хигиена на брака. София: Медицина и
физкултура
Вазов, Иван. 2020. Една сцена. В: Софийски разкази. София: Колибри,
сб 131-6
Ваклидов, Христо. 1864. Търговски бюлетин. Българска пчела 1, 2
юни, 4
Ваклидов, Христо. 1875. Благонравие за детцата. Пловдив, Русчук,
Велес: Христо Г. Данов
Вацов, Димитър 2009. Опити върху властта и истината. София: НБУ
Вацов, Димитър 2010а. Перформативът: Насилие и демиургична власт.
Социологически проблеми 42-1: 265-292.
Вацов, Димитър 2010b. Перформативът: Суверенна власт вместо
съпротива. Критика и хуманизъм 32: 159-178
Вацов, Димитър. 2013. Декларацията "Аз знам." Социологически
проблеми 45 (3-4), 34-57
Вацов, Димитър. 2015. Истината - машина на паметта, машина на
значението. Пирон 11
292
Вацов, Димитър 2016. Това е истина! София: НБУ

Вацов, Димитър. 2021. Силите на речта. Радикална прагматика.
София: Изток-Запад
Вебер, Макс. 2001. Основни социологически понятия. В: Генезис на
западния рационализъм. София: ИК „Критика и хуманизъм,“
11-57
Вежинов, Павел. 1979. Малки семейни хроники. София: Български
писател
Венедиков, Петър. 1934. Бележки върху чеиза и зестрата по
действуващото право у нас. Юридически архив 5, 6.
Венемих. 1921. Жената. Кво да е 480: 4
Висарион. 1925. Раздорът между мъжа и жената. Велико Търново:
Фъртунов
Висарион. 1928. Свекърви и снахи. Велико Търново: Фъртунов
Влайков, Тодор. 1963. Житието на една майка. В: Съчинения. Т. 2.
София: Български писател, 223-342
Войников, Добри. 1871. Криворазбраната цивилизация. Букурещ:
Отечество
Гаврилова, Райна. 2016. Семейната сцена: Антропологическа история
на семейното хранене в България в модерната епоха. София: УИ
"Св. Климент Охридски"
Гарфинкъл, Харолд. 2005. Студии по етнометодология. София: ИК
„Критика и хуманизъм“
Генадиев, Иван. 1887. Брачник: Книга за средствата и други
отношения на бракът. Пловдив: Единство
Геновска-Герчева, Веселина. 1939. Изповед. Огнище 6 3
Георгиев, Михалков. 1980. Рада: Разказ из живота на една българска
задруга. В: Меракът на чичо Денчо: Избрани творби. София:
БЗНС
293
Герлинг, Райнхолд. 1940. Как да си избираме жената. Пловдив:

Сполука
Глас, Лилиан. 1999. Той казва, тя казва: Как да преодолеем
пропастта в общуването между половете. София: Ciela
Грант, Уенди. 2000. Конфликтът: Как да го избягваме в семейството,
на работното място и в социалните контакти. София: Ciela
Грей, Джон. 1994. Мъжете са от Марс, жените - от Венера:
Психология на отношенията между мъжа и жената. София:
Хомо Футурус, https://chitanka.info/text/11488-myzhete-sa-ot-mars-
zhenite-ot-venera/0#l-glava_ix_kak_da_izbjagvame_sporovete
Даскалова, Красимира. 2020. Женската идентичност: Норми, представи
и образи в българската култура от XIX - началото на ХХ век.
https://balkansbg.eu/bg/content/b-identichnosti/135-zhenskata-
identichnost-normi-predstavi-obrazi-v-balgarskata-kultura-ot-xix-
nachaloto-na-xx-vek.html
Даскалова, Красимира и Жоржета Назърска. 2007. Женско движение и
феминизми в България. София: Българска асоциация на
университетските жени
Д.Г. 1925. Подарък за младите съпрузи: Съставено по съчиненията на
лекарите Албрехт, Бок, Майер, Рунге, Форел и Шипов. София:
н.д
Дебе, Август. 1886. Брак и безбрачие, с най-любопитни медицински и
исторически подробности за взаимните отношения на
мъжът и жената. Пловдив: Напредък
Дельоз, Жил. 1999. Различие и повторение. София: ИК „Критика и
хуманизъм“
Дельоз, Жил. 2004. Постскриптум върху обществата на контрола. В:
Деянова, Л. (съст.) Социологията като шанс. София: Изток-
Запад, 396-401
Дельоз, Жил и Феликс Гатари. 2009. 1000 плоскости. София: ИК
„Критика и хуманизъм“
294
Дерида, Жак. 2017. Подпис, събитие, контекст. Пирон 14

http://piron.culturecenter-su.org/wp-
content/uploads/2017/06/Jacques-Derrida_Signature-Event-
Context.pdf
Деянов, Деян. 2004. Логика на молекулярните перформативи и
нормализация. Критика и хуманизъм 17, 39-62
Димитров, Крум. 1939. Избор на брачен другар. София: Георги
Зижоров
Димитрова, Блага. 1973. Отклонение. Пловдив: Христо Г. Данов
Димитрова, Евгения. 1926. Разкази. София: Напред
Димитрова, Ина. 2010. Добруване на социалното тяло: благонадеждни
индивиди и благонадеждни общности. Критика и хуманизъм
33, 91-110
Димитрова, Кристина. 2012. Въображаемата жена. Граници на
представите за жената в литературата и в културния
живот между двете световни войни. София: УИ “Св. Климент
Охридски”
Доброплодни, Сава. 1865. Кратко здравословие или Уроци, за да
вардим здравието. Болград: Училищната книгопечатница
Друмев, Васил. 1872. За отхраната. Периодическо списание 1 3-4 5-6,
153-200, 7-8
Друмев, Васил. 1873. Нещастна фамилия. Русчук: Книгопечатница на
Дунавската област
Дряновска, Стоянка. 1914. Дневник. София: Просвещение
Еленков, Иван. 1998. Родно и дясно. София: ЛИК
Жане, Павел. 1896. Семейството. Солун: Х. Николов
Золотарьов, Леонид. 1906. Етика на брака: Етичните задачи на
брака. София: Просвещение
Иванов, Иван. 1943. Любов, брак и семейство: Интимна книга за
295
мъжа и жената. София: Глобус

Иванов, П. 1874. Към читалищата и женските дружества. Шутош 18, 2
март, 143
Иванова, Ивелина. 2009. Дискурсът на българската народопсихология
и културните различия. В: Културни различия и
комуникация между културите. София: Университетско
издателство "Св. Климент Охридски"
Иванова, Ивелина. 2011. От философия на историята към
изследвания на историческото знание. София: Фабер
Иванова, Петя. 2019. Възпитателни аспекти в дейността на детско-
юношеските организации в периода от 1878 г. до обявяването на
България за народна република. Българско списание за
образование 1: 1-25
Илиев, Атанас. 1934. Любов, брак и материнство. Листопад 1-2, 23-31
Йорданова, Кристина. 2012. Въображаемата жена. Граници на
представите за жената в литературата и в културния
живот между двете световни войни. София: УИ „Св. Климент
Охридски“
Калайджиев, Тодор. 1931. Психологическа христоматия. Варна:
Тодоров
Калинова, Мария. 2009. Конструиране на общественото мнение в
публицистиката на Петко Славейков. В: Преходи и граници:
сборник доклади от XV годишна научна конференция на ФСлФ
на СУ „Св. Климент Охридски, издателство. София: УИ „Св.
Климент Охридски”, 215-222
Калинова, Мария. 2012. Детство и интелектуална история у
възрожденските автори. София: Литературен вестник
Канушев, Мартин. 2008. Социалното конструиране на девиантния
субект. София: ИК "Критика и хуманизъм"
Каптерев, Пьотър. 1898. Душевните свойства на жената. Стара
Загора: Иван Гутенберг
296
Каравелов, Любен. 1875a. За целебните сили на природата. Знание 6,

86-8; 7, 102-4, 8, 119-22
Каравелов, Любен. 1875b. Из физиологията. Знание 15, 231-3; 16, 247-9
Каравелов, Любен. 1875c. За диетическото лечение на болестите.
Знание 18, 279-82; 19, 296-7, 20-21, 314-7; 22, 344-6; 24, 368-9
Каравелов, Любен. 1875d. За възпитанието въобще. Знание 6, 89-91; 7,
106-8, 8, 123-5; 9, 138-40; 10, 153-5; 17, 266-8; 18, 283-5; 19,
298-300; 20, 320-4
Каравелов, Любен. 1875e. Селският лекар. Знание 22, 357-9.
Каравелов, Любен. 1875f. За възпитанието в Англия. Знание, 1, 3: 42-3;
4: 57; 5: 74-5
Каравелов, Любен. 1876a. Медицински беседи. Знание, 1, 6-8; 2, 24-7;
3, 42-4; 4, 59-61
Каравелов, Любен. 1876b. За възпитанието въобще. Знание 3, 44-45
Каравелов, Любен. 1876c. Маминото детенце. В: Каравелов, Любен.
1984. Събрани съчинения. Т. 3. София: Български писател
Каравелов, Любен. 1965 [1870] Хаджи Ничо. В: Събрани съчинения. Т.
2. София: Български писател
Караславов, Георги 1964. Татул. Снаха. София: Народна култура
Карима, Ана. 1930. Зла свекърва. София: Светлина
Керемидчиев, Панайот. 1919а. Първа семейна сцена. Съвременна
илюстрация 1, 6
Керемидчиев, Панайот. 1919b. Соня. Съвременна илюстрация 5, 7-8
Керемидчиев, Панайот. 1919с. Любовта на жената. Огнище 3, 134-41
Кирова, Милена. 2009. Жените и канонът. Мярката, която не е една. В:
Кирова, Милена (съст.) Неслученият канон: Български
писателки от Възраждането до Втората световна война.
София: Алтера, 9-46
297
Ковачев, Огнян. 2018. Изграждане на неяснота, неопределеност и

несигурност в диаболистичната проза на Владимир Полянов и
Георги Райчев. В: Узунова, Десислава, Владимир Полеганов и
др. (съст.) Гласовете на българския диаболизъм. София:
Парадигма, 2018, 26-38,
Коев, Кольо. 2013. Социо-логика на всекидневното разбиране: от
формулировки към практически формализации.
Социологически проблеми 3-4
Коев, Кольо. 2017. Етнометодология и логика на всекидневното
разбиране. София: НБУ
Коев, Кольо. 2018. Всекидневното измерване: Върху един мотив у
Хайдегер и Сакс. Социологически проблеми 1, 116-34
Константинов, Д. 1956. Брак и семейство. София: Издателство на ОФ
Кориво. 1902. След женитбата: Игиенически етюд. Пловдив: н.д.
Кубадински, Пенчо. 1983. Дългът на семейството и обществото.
София: Отечествен фронт
Кьосев, Александър. 2013. Караниците около четенето. София: Сиела
Кюркчиев, Симеон. 2017. “Себе си” като проект: психологичните игри
на ставане-друг. Семинар БГ 14
Кюркчиев, Симеон. 2018. Психологически експертизи, техники и
практики в България – към (само)управляемостта на
неолиберална субектност. Анализ на интервюта. Годишник на
СУ "Св. Климент Охридски." Философски факултет. Кн.
Социология. Т. 107, 147-65
Кюркчиев, Симеон. 2019. Психологически експертизи и грижа за себе
си. София: Изток-Запад
Кюркчиев, Симеон и Мария Мартинова. 2018. Народът и неговата
душа ‒ народопсихологията като работа по очертаване на
автентичното. Критика и хуманизъм 50.1: 65-79
Лернер, Хариет. 2003. Танцът на гнева. София: Жар
298
Лиотар, Жан-Франсоа. 1996. Постмодерната ситуация. Наука и

изкуство: София
Личева, Амелия. 2002. Истории на гласа. София: Фигура
Личева, Амелия. 2000. Елисавета Багряна: разпиляване на женското. В:
Кирова, Милена (съст.) Конструиране на традицията.
Юбилеен сборник в чест на проф. Милена Цанева. София: УИ
"Св. Климент Охридски"
Луи. 2019. Семейно щастие за напреднали. Бургас: [изд. авт.]
Лухманова, Н. 1902. Причината на вечната разпра между мъжа и
жената. Варна: Николов
Мантегаца, Паоло. 1890. Нервний век. Русе: Ив. Роглев
Манчев, Боян. 2021. Свобода въпреки всичко. Том 1. Свръхкритика и
модална онтология. София: Метеор
Маринов, Димитър. 1894. Народното обичайно право. Жива старина,
т. 4. Русе: Перец Алкалай
Маринчешка, М. и К. Кавръкова. 1962. За някои противоречия в
социалистическото семейство. Пловдив: Христо Г. Данов
Маркова-Зендхазе, Тони. 1939. Приносът на жената към нацията.
Женский глас 1937 4: 4
Маркузе, Херберт. 1997. Едноизмерният човек. София: ИК "Христо
Ботев"
Марчевски, Марко. 1937. Любов, брак и семейство: Свободната
любов, брак и семейство, правата на жената. София: н.д.
Миленков, Кирил. 1982. Психични кризисни състояния. София:
Медицина и физкултура
Мирски, Н. 1925. Любовта, семейството и брака в миналото и днес.
София: Светлина
Михайлов, Калин. 2016. Утопичните проекти и институцията на
семейството, Християнство и култура, 8 (115), 109-119
299
Михеев, В. и Т. Невзорова. 1957. Нервни и психични болести. София:

Медицина и физкултура
Ненчева, Деница. 2018. Самонаследяване в болестта. Социологически
проблеми 50.1, 264-85
Николов, Тончо. 1929. Книга за жената: Сгоденица и съпруга. София:
Франклин
Николов, Тончо. 1939. След венчавката: Сигурни стъпки към щастлив
семеен живот. София: н.д
Николчина, Миглена. 1994. Елисавета Багряна и историята на
българската женска литература. Цанева, Милена (съст.)
Вечната и святата. Нови студии за Багряна. София:
Университетско издателство “Св. Климент Охридски,” 68-98
Николчина, Миглена. 1997а. Семейството - от литературната към
политическата употреба. В: Коларов, Радосвет, Владислав
Тодоров, Благовест Златанов (съст.) Анархистът -
законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на Никола
Георгиев. София: Университетско издателство “Св. Климент
Охридски,” 173-81
Николчина, Миглена. 1997b. Изпаряване на морето: "женственост" и
"мъжественост" в лириката на Блага Димитрова.
Литературата, 7, 129-139
Николчина, Миглена. 2002. Родена от главата. Фабули и сюжети в
женската литературна история. София: Сема-Р.Ш.
Остин, Джон. 1996. Как с думи се вършат неща. София: ИК "Критика
и хуманизъм"
Панов, Тодор. 1914. Психология на българския народ. София: н.д.
Паскалева, Богдана. 2022. Обличане на голотата. София: УИ “Св.
Климент Охридски” (предстоящо публикуване)
Пенкова, Стойка. 2018a. Неравенството в праксеологическа
перспектива: всекидневните му формулирания като емпирични
данни. Социологически проблеми 50.1, 161-84
300
Пенкова, Стойка. 2018b. Дискурсивна аналитика на емоциите:

Омразата като социоаналитичен проблем. В: Пенкова и др. (ред.)
Езикът на омразата: Хейтърският дискурс и отношението към
другия. Пловдив: УИ "Паисий Хилендарски," 59-88
Пенкова, Стойка. 2018c. Социални афекти, безпокойство и уязвимост:
Към една социоаналитика на връхлитащото ни. В: Пенкова и др.
(ред.) Езикът на омразата: Хейтърският дискурс и отношението
към другия. Пловдив: УИ "Паисий Хилендарски," 187-99
Пенчев, Бойко. 1998. „Под Игото“: Метаезикови колебания. В: Тъгите
на краевековието. София: Литературен вестник
Планински, Н. 1871. Игиена. Читалище 7, 8, 9, 10
Полянов, Владимир. 1975. Моята Анна. В: Ръцете на приятеля.
София: Български писател, 77-94
Попов, Димитър. 1894. Психология: За горните класове на гимназиите
и за самообразование. Пловдив: Единство
Попова-Мутафова, Фани. 1940. На кръстопът. София: Хемус
Попович, Васил. 2000. Събрани съчинения. София: Кралица Маб
Реклам, Карл. 1865. Популярная гигиена. Москва: Исаков
Реклам, Карл. 1878. Игиена или как да се варди здравето и работната
сила между народа. Виена: Московско славянско
благотворително общество
Ригс, Илайъс. 1875a. Писмо за майките. Зорница 32-3, 130-1
Ригс, Илайъс. 1875b. Родителите са най-добрите учители. Зорница 32-
3, 136
Ригс, Илайъс. 1875c. Писма за майки. Зорница 50, 198-9
Ригс, Илайъс. 1875d. За майките. Зорница 52, 206
Ригс, Илайъс. 1877. Възпитанието на майките. Зорница 16, 62
Русо, Жан-Жак. 1997. Емил или за възпитанието. В: Избрани
301
съчинения. Т. 2. Наука и изкуство

Сарантис, Архигени. 1853. Здравословие сиреч Правила за да знаем
как да си вардим здравието. Земун: Сопроновата
книгопечатница
Сартр, Жан-Пол. 1994. Битие и нищо. Т. 1. София: Наука и изкуство
Свердлов, Т. 1945. Материнство, брак и семейство в Съветския съюз.
София: н.д.
Серто, Мишел дьо. 2002. Изобретяване на всекидневието. София:
ЛИК
Сираков, Асен. 2015. Как да живеем с изтрещялата си половинка:
Когато е тя. София: Атеа
Славейков, Петко. 1852. Прибавление за децата (хигиена на
раждането). Смесна китка, 1, 82-4
Славейков, Петко. 1863a. Женски кореспонденции. Гайда 6, 45-6
Славейков, Петко. 1863b. Сийка отговаря на Еленка. Гайда 3, 31
Славейков, Петко. 1863c. Гайдуничка. Гайда 12, 94-5
Славейков, Петко. 1864a. Вестникът за жените. Гайда 5, 40
Славейков, Петко. 1864b. От вестника за жените. Гайда 6, 48
Славейков, Петко. 1864с. Малакова. Гайда 22, 174-7; 23, 185-6; 24, 193-
4
Славейков, Петко. 1865. За жените. Гайда 21, 165-6
Славейков, Петко. 1866a. Англичанките и французойките. Гайда 10,
164-5
Славейков, Петко. 1866b. Вестникът за жените. Гайда 11, 182
Славейков, Петко. 1866c. Вестникът за жените. Гайда 13, 216
Славейков, Петко. 1866d. Вестникът за жените. Гайда 2, 40
302
Славейков, Петко. 1866е. Общи правила за къпанието. Гайда 6, 92

Славейков, Петко. 1866f. Домашен лечебник: Раждането; родилницата
и новороденото. Гайда 4, 65-6
Славейков, Петко. 1866g. Дядо Дечо: Здравствени заръчвания. Гайда
10, 153-5
Славейков, Петко. 1866h. Дядо Дечо: Здравствени дела. Гайда 9, 137-9
Славейков, Петко. 1866j. Дядо Дечо, припомняния на детинский ми
възраст. Гайда 6, 90-1
Славейков, Петко. 1866k. Дядо Дечо. Гайда 5, 73-5
Славейков, Петко. 1866l. Гигиеномический наставник или домашен
лечебник. Гайда 4, 72
Славейков, Петко. 1866m. Домакин и домакиня. Гайда 3, 52
Славейков, Петко. 1873. Домашна сцена върху една прикя. Шутош 6,
43-4; 8, 62-3
Славейков, Петко. 1874a. Равенството на жената с мъжа. Шутош 14,
133-4
Славейков, Петко. 1874b. Искаш ли да се скараш с жена си? Шутош
18, 224
Соколова, Ева. 2014. Хигиена на брака. София: Прозорец
Спасова, Камелия. 2012. Събитие и пример у Платон и
Аристотел. София: Фондация "Литературен вестник"
Спасова, Камелия. 2021. Модерният мимесис. Саморефлексията в
литературата. София: УИ „Св. Климент Охридски“
Стайкова, Лиляна. 1942. Жената в нашия държавен и обществен живот.
Огнище 45: 1
Стерия-Попович, Йован. 1870. Зла жена: Побългарена от Д. Т.
Душанов. [н.д.]: изд. Екатерина Стайоглу
Стефанов, Стефан. 1900. Значение и достойнство на жената. Шумен:
303
Искра
Стоянов, Еньо. 2012. Етическите измерения на изкуството между
Бадиу и Дельоз. В: Литературознанието като възможност за
избор. Сборник в чест на Рая Кунчева. София: Контекст, 358-368
Стоянова, Йона. 2019. Женските изкуства за щастливо съпружество.
София: Българска история
Страшимиров, Антон. 1907. Свекърва. София: Наш живот
Страшимиров, Антон. 1918. Книга за българите. София: Военен
Журнал
Събева, Светлана. 2018. Прежалимите и непрежалимите животи:
социоанализата в епохата на биовластта. Социологически
проблеми 50.1, 7-23
Танчев, Симеон. 1928. Проклето семейство. Плевен: Изгрев
Ташев, Андрей. 2019. Елисавета Багряна и Матвей Вълев: Едно
(не)успешно творческо сътрудничество. В: Малинова, Людмила,
Кристина Йорданова и Маринели Димитрова (съст.) Елисавета
Багряна. 125 години от рождението ѝ. София: Парадигма, 227-
237
Ташев, Тодор. 1976. Психогенни заболявания: Клиника, диагностика,
терапия. Пловдив: Христо Г. Данов
Ташева, Милена. 2018. Проблемът за рефлексивността: границата
между етнометодологията и социоанализата. Социологически
проблеми 50.1, 135-60
Тенев, Дарин. 2012. Фикция и образ. Модели. Пловдив: Жанет-45
Тенев, Дарин. 2013. Отклонения. Опити върху Жак Дерида, София:
Изток-Запад
Тенев, Дарин. 2017. Модалности, модализации, модални преходи.
Социологически проблеми 3-4
Тенев, Дарин. 2020. Контекст, модалност, индексичност. Критика и
хуманизъм 52.1:9-24
304
Тодорова, Мария. 2002. Балканското семейство. София: Amicitia

Томов, Иван. 1934. Психология: Наука за душевния живот с нови
осветления. Бяла Слатина: Мушичков
Фенелон. 1874. По въспитанието на девойките. Цариград: Арамян
Фишер, Макс и Алекс Фишер. 1926. Как да се караме: Ръководство за
младите семейни двойки, което указва как трябва да се
води сваждането при различни случаи. София: Франклин
Форел, Огюст. 1910. Половата нравственост. София: Либерален клуб
Форел, Огюст. 1928а. Конфликти в половия живот в и извън брака.
н.д.: Братя Миладинови
Форел, Огюст. 1928b. Половият въпрос: Естествено-научно,
социоложко, хигиенно и психоложко изследване. София:
Хемус
Форел, Огюст. б.г. Полова хигиена. София: Знание
Фуко, Мишел. 1994. Раждането на клиниката: Археология на
медицинския поглед. София: УИ „Св. Климент Охридски“
Фуко, Мишел. 1994. История на сексуалността. Т. 2. Употребата на
удоволствията. Плевен: ЕА
Фуко, Мишел. 1996a. Археология на знанието. София: Наука и
изкуство
Фуко, Мишел. 1996b. История на лудостта в класическата епоха.
Плевен: ЕА
Фуко, Мишел. 1997. Просвещение и критика. София: ИК "Критика и
хуманизъм"
Фуко, Мишел. 2000. Анормалните: Цикъл лекции в Колеж дьо Франс,
1974-1975. София: ЛИК
Фуко, Мишел. 2003. Трябва да защитаваме обществото. София: ЛИК
Фуко, Мишел. 2016. Управляване на себе си и другите. София: ИК
305
"Критика и хуманизъм"
Фуко, Мишел. 2019. История на сексуалността. Т. 1. Волята за
знание. София: ИК "Критика и хуманизъм"
Фуко, Мишел. 2021. Смелостта за истината: Управляването на себе
си и на другите II (Курс лекции в Колеж дьо Франс 1983-1984).
София: ИК "Критика и хуманизъм"
Х. 1885. Характер. Знание 1 1, 4-6; 2, 23-4; 4, 51-3
Хабермас, Юрген. 1999. Философия на езика и социална теория.
София: ЛИК
Хаджийски, Иван. 1997. Оптимистична теория за нашия народ.
София: Отечество
Хаджистанчев, Тодор. 1871. Назначение на жените според святата
божия реч. Русчук: Книгопечатница на Дунавската област
Хаджистанчев, Тодор. 1873a. Педагогика или основна наука за
възпитание и наставление. Русчук: Книгопечатница на
Дунавската област
Хаджистанчев, Тодор. 1873b. Педагогически поучения за учители,
родители и за сички приятели на народното образование.
Русчук: Книгопечатница на Дунавската област
Хелвеций, Клод-Адриан. 1979. За ума. София: Наука и изкуство
Хоркхаймер, Макс и Теодор Адорно. 1999. Диалектика на
Просвещението. София: ГАЛ-ИКО
Хранова, Албена. 2011. Историография и литература. За социалното
конструиране на исторически понятия и Големи разкази в
българската култура от XIX-XX век. Т. 1. Литература.
Историография. Социология. Теории. Кризи. Казуси.
София: Просвета
Христов, Момчил. 2010. Биополитика и социални неравенства.
Годишник на СУ "Св. Климент Охридски," Философски
факултет, книга "Социология," 102, 81-7
306
Христов, Тодор. 2007. Легитимирането на държавната власт и

селските бунтове от 1900 г. София: Извор
Христов, Тодор. 2014. Свобода и суверенност. София: Изток-Запад
Христов, Тодор. 2015. Икономика на дефицита / арбитражна
икономика, Социологически проблеми, 1-2, 92-110
Шишков, Тодор. 1873. Не ще може или глезен Мирчо. Цариград:
Читалище
Янакиева, Лили. 2019. Домъ и общество – книга за етикецията въ
Царство България. София: Българска история
Adorno, Theodor. 1994. The Stars Down to Earth. London: Routledge
Agamben, Giorgio. 2009. What is an Apparatus. Stanford: Stanford
University Press
Aries, Philippe, Michelle Perrot, Georges Duby and Arthur Goldhammer
(eds.) 1987. A History of Private Life. Vol. 4. From the Fires of
Revolution to the Great War. London: Bellknapp Press
Armstrong, David. 2002. A New History of Identity: A Sociology of Medical
Knowledge. Houndmills, New York: Palgrave
Austin, John. 1962. Philosophical Papers. Oxford: Clarendon
Awan, Habra. 2015. TV addiction in adolescents. Munich: Grin
Bach, Kent and Robert Harnish. 1979. Linguistic communication and
speech acts. Cambridge, Mass.: MIT Press.
Badiou, Alain. 2006. Being and Event. London: Continuum
Banks, Richard. 2021. The Positive Guide to Anger Management. [self-
puhlished]
Barrett, Michellé. 1980. Women’s Oppression Today: Problems in Marxist
Feminist Analysis. London: Verso
Barnard, Henry. 1876. English Pedagogy - Old and New. Hartford: Brown
and Gross
307
Bateson, Gregory, Don Jackson, Jay Haley, and John Weakland. 1956.
Toward a Theory of Schizophrenia. Behavioral Science 1(4): 251-4
Bataille, Georges. 1992. The Accursed Share. V. 3. Zone Books
Bauer, H. (ed.). 2015. Sexology and Translation. Cultural and Scientific
Encounters Across the Modern World. Philadelphia: Temple
University Press.
Beard, George. 1881. American Nervousness: Its Causes and
Consequences. New York: Putnam
Becvar, Dorothy and Raphael Becvar. 1999. Systems Theory and Family
Therapy: A Primer. Lanham: American University Press
Benjamin, Walter. 1972. Gesammelte Schriften. Bd. 2. Teil 2. Frankfurt:
Suhrkamp
Benveniste, Emil. 1971. Problems in General Linguistics. Miami:
University of Miami Press
Berne, Eric. 1964. The Games People Play. New York: Ballantine Books
Blocker, Jack, David Fahey and Ian Tyrell (eds.) 2003. Alcohol and
Temperance in Modern History: An International Encyclopedia. Vol.
1. Santa Barbara etc.: ABC Clio
Bollas, Christopher. 2011. The Christopher Bollas Reader. London and
New York: Routledge
Boltanski, Luc and Laurent Thévenot. 2009. On Justification: Economies of
Worth. Princeton: Princeton University Press
Boszormenyi-Nagy, Ivan and Barbara Krasner. 1986. Between Give and
Take: A Clinical Guide to Contextual Therapy. New York: Brunner -
Routledge
Bowlby, John. 1969. Attachment and Loss. Vol. I. Attachment. New York:
Basic Books
Bradley, Ben, and Susan Johnson. 2005. EFT: An Integrative Contemporary
Approach. In: Harway, Michael (ed.) Handbook of Couples Therapy.
New York: Wiley, 179-93
308
Broskowski, Anthony. 1995. The evolution of health care: Implications for

the training and careers of psychologists. Professional Psychology:
Research and Practice, 26, 156 162
Bruner, Jeremy. 1990. Acts of meaning. Cambridge, MA: Harvard
University Press.
Burchell, Graham, Michel Foucault, Collin Gordon (Eds.) 1991. The
Foucault Effect: Studies in Governmentality. London: Harvester
Wheatsheaf
Burrell, Nancy and Mary Fitzpatrick. 1990. Psychological reality of marital
conflict. In Dudley Cahn (ed.) Intimates in conflict.Hillsdale:
Erlbaum, 167-85.
Butler, Judith. 1997. Excitable Speech: A Politics of the Performative. New
York and London: Routledge
Caldas-Coulthard, Carmen and Malcolm Coulthard (eds.) 1996. Texts and
Practices: Readings in Critical Discourse Analysis. London and
New York: Routledge
Carlson, Richard. 1998. Don't Sweat the Small Stuff: Simple Ways to Keep
Daily Responsibilities and Household Chaos from Taking Over
Your Life. New York: Hyperion
Castel, Robert. 1991. From Dangerousness to Risk. In: Burchell, Graham,
Michel Foucault, Collin Gordon (Eds.) The Foucault Effect: Studies
in Governmentality. London: Harvester Wheatsheaf, 281-98
Cavell, Stanley. 1969. Must We Mean What We Say? Cambridge:
Cambridge University Press
Cavell, Stanley. 2005. Philosophy the Day After Tomorrow. Harvard:
Belknap Press
Certeau, Michel de. 2000. The Scriptural Economy. In: Ward, Graham (Ed.)
The Certeau Reader. Oxford: Blackwell, 158-76
Chamorro-Premuzic, Tomas. 2016. Personality and Individual Differences.
New York: John Wiley & Sons
Cooper, Cary and Philip Dewe. 2008. Stress: A Brief History. New York:
309
John Wiley & Sons

Dadheech, Mayank. 2010. The Disease Concept of Alcoholism: The Origin
and Evolution of a Potent Metaphor in Post-prohibition USA, 1933-
1960. London: Welcome Trust for the History of Medicine at UCL.,
University of London
Dallos, Rudi and Ros Draper. 2001. An Introduction to Family Therapy:
Systemic Theory and Practice. McGrow-Hill: Open University Press
Dallos, Rudi and Arlene Vetere. 1997. Interactive Stories: Narratives,
Family Beliefs and Therapy. London and New York: Taylor and
Francis
Deleuze, Gilles. 1981. Francis Bacon: The Logic of Sensation. London and
New York: Continuum
Deleuze, Gilles. 1988. Foucault. Minneapolis: Minnesota University Press
Deleuze, Gilles. 1989. Cinema 2: The Time-Image. London: The Athlone
Press
Deleuze, Gilles. 1990. The Logic of Sense. New York: Columbia University
Press
Deleuze, Gilles. 1993. The Fold: Leibniz and the Baroque. London: The
Athlone Press
Deleuze, Gilles. 2006. Four Propositions on Psychoanalysis. In: Two
Regimes of Madness. Texts and Interviews 1975–1995. Los Angeles:
Semiotext(e), 79-88
Derrida, Jacques. 1982. Margins of Philosophy. Chicago University Press
Derrida, Jacques. 1988. Limited Inc. Northwestern University Press
Derrida, Jacques. 1990. Deconstruction and the Possibility of Justice.
Cardozo Law Review 11: 921–923
Derrida, Jacques. 2002. Faith and Knowledge: The Two Sources of
"Religion" at the Limits of Reason Alone. In: Derrida, Jacques.
Acts of Religion. London and New York: Routledge, 40-101
310
Deyanov, Deyan, Svetlana Sabeva and Todor Petkov. 2013. The

psychopatology of everyday life as a problem before socioanalysis.
Stoyanov, Drozdstoj (ed.) Psychopathology: theory, perspektives and
future approaches. Nova Science Publishers, New York
Didi-Huberman, Georges. 2003. The Invention of Hysteria: Charcot and the
Photographic Iconography of Salpêtrière. Cambridge, Mass.: MIT
Press
Didi-Huberman, Georges. 2005. Confronting Images:Questioning the Ends
of a Certain History of Art. University Park: Pennsylvania State
University Press 256
Donzelot, Jacques. 1979. The Policing of Families. New York: Pantheon
Ducrot, Oswald and Tzvetan Todorov. 1979. Dictionaire encyclopedique
des sciences du language. Paris: Seuil
DSM-II. 1968. Diagnostic and Statistic Manual of Mental Disorders.
Washington: American Psychological Association
Eco, Umberto. 1976. A Theory of Semiotics. Bloomington: Indiana
University Press
Fejes, Andreas and Magnus Dahlstedt. 2013. The Confessing Society:
Foucault, Confession and Practices of Lifelong Learning. London
and New York: Routledge
Felman, Shoshana. 2002. The Scandal of the Speaking Body: Don Juan with
J. L. Austin, or Seduction in Two Languages. Stanford: Stanford UP
Finley, Laura (ed.) 2020. Domestic Violence and Abuse: A Reference
Handbook. Santa Barbara: ABC-Clio
Fishman, Charles and Salvador Minuchin. 1981. Family Therapy
Techniques. Harvard: Harvard University Press
Foucault, Michel. 1980. Power/ Knowledge: Selected Interviews and Other
Writings, 1972-1977. London: Pantheon Books
Foucault, Michel. 1991. Politics and the Study of Discourse. In: Burchell,
Graham, Michel Foucault, Collin Gordon (Eds.) 1991. The Foucault
Effect: Studies in Governmentality. London: Harvester Wheatsheaf,
311
53-72
Foucault, Michel. 1997. The Essential Works of Foucault, 1954-1984. Vol.
3. Power. New York: The New Press
Foucault, Michel. 2001a. The Hermeneutics of the Subject. Lectures at the
Collège de France 1981-1982. New York: Palgrave
Foucault, Michel. 2001b. Fearless Speech. Los Angeles: Semitoext(e)
Foucault, Michel. 2007. Security, Territory, Population: Lectures at the
Collège de France, 1977-1978. Basingstoke: Pallgrave Macmillan
Foucault, Michel. 2010. The Birth of Biopolitics: Lectures at the Collège de
France, 1978-1979. New York: Picador
Foucault, Michel. 2017. Subjectivity and Truth: Lectures at the Collège de
France, 1980-1981. New York: Picador
Foyster, Elizabeth. 2005. Marital Violence: An English Family History,
1660-1857. Cambridge: Cambridge University Press
Frankl, Victor. 1994. The Men's Search for Meaning. New York: Hodder
Fuechtner, Veronika, Douglas Haynes and Ryan Jones (eds.) 2017. A
Global History of Sexual Science, 1880–1960. Oakland: California
University Press
Gabor, Keitner, Alison Heru and Ira Glick. 2010. Clinical Manual of
Couples and Family Therapy. Washington: American Psychiatric
Press
Gardy, Delphine. 1998. The standardization of a technical practice: typing
(1883-1930) Reseaux. The French journal of communication 6.2,
255-81
Gess, Michael. 1995. Speech Acts and Conversational Interaction.
Cambridge: Cambridge University Press
Giani, Alain and Sharman Levinson (eds.) 2021. Histories of Sexology.
London: Pallgrave Macmillan
Glick, Ira, Berman E., Clarkin J. (Eds.). 2000. Marital and Family Therapy.
312
Washington: American Psychiatric Press

Glick, Ira, Douglas Rait, Alison Heru and Michael Asher (Eds.). 2015.
Couples and Family Therapy in Clinical Practice. New York: Johnn
Wiley
Goffman, Erving. 1967. Interaction Ritual: Essays on Face to Face
Behavior. Garden City, New York.
Gonzalez, Katia (ed.) 2016. Handbook of Research on Effective
Communication in Culturally Diverse Classrooms. Hershey: ICI
Global
Goodwin, Marjorie and Asta Cekaite. 2018. Embodied Family
Choreography Practices of Control, Care, and Mundane Creativity.
London and New York: Routledge
Gordon, David and George Lakoff. 1973. Postulats de Conversation.
Languages 30 (Juin), 32-55.
Gottman, John. 1979. Marital Interaction: Experimental Investigations.
New York etc.: Academic Press
Gottman, John. 1997. Meta-Emotion: How Families Communicate
Emotionally. London and New York: Routledge
Gottman, John. 1999a. The Marriage Clinic: A Scientifically Based Marital
Therapy. New York and London: Norton
Gottman, John. 1999b. The Seven Principles for Making Marriage Work.
New York: Harmony
Grant, Wendy. 1997. How To Resolve Conflicts. Rockport: Element Books
Greenblatt, Stephen. 1988. Shakespearean Negotiations. Oxford: Clarendon
Press
Greenblatt, Stephen. 1990. Learning to Curse: Essays in Early Modern
Culture. London and New York: Routledge
Greimas, Algirdas and Jacques Fontanille. 1983. The Semiotics of Passion:
From States of Affairs to States of Feeling. Minneapolis: Minnesota
University Press
313
Grice, Paul. 1975. Logic and Conversation. In Cole, P. and J. Morgan (eds.)
Syntax and Semantics 3: Speech Acts. New York, NY: Academic
Press, 41-58
Griesinger, Wilhelm. 1867. Mental Pathology and Therapeutics. London:
New Sydenham Society
Gruhle, Hans. 1937. Grundriß der Psychiatrie. München: Bergmann
Guattari, Félix. 2015. Lines of Flight: For Another World of
Possibilities. London: Bloomsbury
Hacking, Ian. 1990. The Taming of Chance. Cambridge: Cambridge
University Press
Hjelmslev, Louis. 1961. Prolegomena to a Theory of Language. Madison:
Wisconsin University Press
Hohfeld, Wesley. 1913. Some Fundamental Legal Conceptions as Applied
in Judicial Reasoning. Yale Law Journal, 16: 552–556
Hristov, Todor. 2019. Rights to Weapons: Rights as a Resource in
Workplace Conflicts in Late Socialist Bulgaria. East Central Europe
46 (2-3), 240-60
Hustvedt, Asti. 2011. Medical Muses: Hysteria in Nineteenth-Century
Paris. London: W. W. Norton and Co.
ICEEFT. 2021. What is EFT? https://iceeft.com/what-is-eft/
Jackson, Nicky (ed.) 2007. Encyclopedia of Domestic Violence. London and
New York: Routledge
Jakobson, Roman and Moris Halle. 1956. Fundamentals of Language. The
Hague: Mouton
Janet, Pierre. 1903. Les Obsessions et la Psychasthénie. T. 1. Analyse des
Symptoms. Paris: Alcan
Jellinek, Cristopher. 1960. The Disease Concept of Alcoholism. Los
Angeles: Hillhouse Press
Johnson, Susan, and Jay Lebow. 2000. The “Coming of age” of couple
314
therapy: A decade review. Journal of Marital and Family Therapy,

26, 23–38
Johnson, Susan. 1996. The practice of emotionally focused marital therapy:
Creating connection. New York: Brunner/Mazel
Kant, Immanuel. 1968. Werke. Bd. 9. Logik, physische Geographie,
Pädagogik. Berlin: De Gruyter, 472?
Keitner, Gabor, Alison Heru and Ira Glick. 2010. Clinical Manual of
Couples and Family Therapy. Washington: American Psychiatric
Press
Kinder, Melvyn. 1994. Mastering Your Moods. New York: Simon and
Schuster
Kittler, Friedrich. 1999. Gramophone, Film, Typewriter.
Kretschmer, Ernst. 2007 (1921). Types of Constitution. In: Sass, Henning
(ed.) Anthology of German Psychiatric Texts. New York: World
Psychiatric Association, 455-82
Lacan, Jacques. 1959. The Seminar of Jacques Lacan. Book VI. Desire and
Its Interpretation, 1958-1959.
http://www.lacaninireland.com/web/wp-
content/uploads/2010/06/Book-06-Desire-and-its-interpretation.pdf
Lacan, Jacques. 1963. The Seminar of Jacques Lacan. Book X. Anxiety,
1962-1963. Cormac Gallagher, available at
https://www.valas.fr/IMG/pdf/THE-SEMINAR-OF-JACQUES-
LACAN-X_l_angoisse.pdf,
Lacan, Jacques. 1968. The seminar of Jacques Lacan, Book 15: The
Psychoanalytic Act 1967–1968. Cormac Gallagher, available at
http://www.lacaninireland.com/web/translations/seminars/
Lacan, Jacques. 1977. The four fundamental concepts of psycho-analysis.
London: Hogarth
Lacan, Jacques. 1993. The seminar of Jacques Lacan, Book 3: The
psychoses 1955–1956. New York and London: W. W. Norton &
Company.
315
Lacan, Jacques. 2002. Écrits: The First Complete Edition in English. New
York and London: W.W. Norton & Company
Lacan, Jacques. 2017. Formations of the Unconscious: The Seminar of
Jacques Lacan, Book V. London: Polity
Larsen, Ernie. 1992. From Anger to Forgiveness. New York: Ballantine
Levinson, Stephen. 1981. The Essential Inadequacies of Speech Act Models
of Dialogue. In Herman Parret, Marina Sbisa, and Jeff Verschueren
(eds.) Possibilities and Limitations of Pragmatics. Proceedings of the
Conference on Pragmatics, Urbino, July 8-14, 1979. Amsterdam:
John Benjamins.
Levinson, Stephen. 1983. Pragmatics. Cambridge: Cambridge University
Press.
Lindemann, Hilde. 2016. Holding and Letting Go: The Social Practice of
Personal Identities. Oxford: Oxford University Press
Liskova, Katerina. 2018. Sexual Liberation Socialist Style. Communist
Czechoslovakia and the Science of Desire, 1945–1989. Cambridge:
Cambridge University Press.
Loewenstein, George, Tamar Krishnamurti, Jessica Kopsic, and Daniel
McDonald. 2015. Does Increased Sexual Frequency Enhance
Happiness? Journal of Economic Behavior & Organization, 116, 206–
218
Lombroso, Cesare and Guglielmo Ferrero. 2004 (1893). The Criminal
Woman, the Prostitute and the Normal Woman. Durham: Duke
University Press
Luthe, Wolfgang 1969. Autogenic therapy. New York: Grune and Stratton.
Lynch, Michael. 2002. From naturally occurring data to naturally organized
ordinary activities: Comment on Speer. Discourse Studies, 4, 531–
537.
Lyotard, Jean-François. 1988. The Differend: Phrases in Dispute.
Minneapolis: Minnesota University Press
Martin, Scott. 2014. The SAGE Encyclopedia of Alcohol: Social, Cultural,
316
and Historical Perspectives. London: SAGE

Marx, Karl. 1953. Grundrisse. Berlin: Dietz
McWilliams, Nancy. 1999. Psychoanalytic case formulation. New York:
Guilford Press.
Messer, Stanley, and C. Seth Warren. 2001. Brief Psychodynamic
Therapy. In: Corsini, Raymond (ed.) Handbook of Innovative
Therapies. New York: Wiley, 67-85
Messer, Stanley, and C. Seth Warren. 1995. Models of brief psychodynamic
therapy: A comparative approach. New York: Guilford Press.
Metcalf, Linda (ed.) 2011. Marriage and Family Therapy: A Practice-
Oriented Approach. New York: Springer
Miller, John. 2012. Transcendental Learning: The Educational Legacy of
Alcott, Emerson, Fuller, Peabody and Thoreau. Toronto: Information
Age Publishing
Millet, Kate. 1977. Sexual Politics. London: Virago Press.
Minuchin, Salvador. 1974. Families and Family Therapy. Cambridge,
Mass.: Harvard University Press
Minuchin, Salvador, Braulo Montalvo, Bernard Guerney, Bernice Rossman
and Florence Schumer. 1969. Families of the Slums: An Exploration
of Their Structure and Treatment. New York: Basic Books
Morgan, J. L. 1978. Two Types of Convention in Indirect Speech Acts.
Syntax and Semantics, vol. 9: Pragmatics, 261--80. New York:
Academic Press.
Muntingl, Peter. 2004. Narrative Counseling: Social and Linguistic
Processes of Change. Amsterdam: John Benjamins
Nelson, Hilde and James Nelson. 2014. The Patient in the Family: An
Ethics of Medicine and Families. New York and London: Routledge
Nelson, Thorana and Terry Trepper (eds.) 1993. 101 Interventions in
Family Therapy. London and New York: Routledge
317
Nye, Ivan and Felix Berardo. 1973. The Family - Its Structure and
Interaction. London: MacMillan
Patterson, Gerald. 1976. Living with Children: New Methods for Parents
and Teachers. Champaign, Ill.: Research Press
Payne, Michael. 2006. Narrative Therapy: An Introduction for Counsellors.
London: SAGE
Peiffer, Vera. 1996. The Duty Trap. New York: Element Books
Phillips, Ewing. 1985. Psychotherapy revised: New frontiers in research
and practice. Hillsdale: Erlbaum.
Rancière, Jacques. 2004. The Politics of the Aesthetics. London: Rockhill
Recanati, Francois. 1980. Some Remarks on Explicit Performatives, Indirect
Speech Acts, Locutionary Meaning and Truth-value. In: John Searle,
F. Kiefer and Manfred Berwisch (eds.). Speech Act Theory and
Pragmatics. Dordrecht, pp. 205-220
Reclam, Karl. 1863. Das Buch der vernünftigen Lebensweise. Leipzig:
Winter
Reiss, David. 1981. The Family’s Construction of Reality. Harvard: Harvard
University Press
Retzinger, Susanne. 1991. Violent Emotions: Rage and Shame in Marital
Quarrels. London: SAGE
Reymann, Rachel. 2016. An Examination of Serial Arguing and Marital
Satisfaction in Premarital Cohabiters and Direct Marriers. Electronic
Theses and Dissertations, 2004-2019. 4882.
Rogers, Carl. 1951. Client-Centered Therapy: Its Current Practice,
Implications and Theory. London: Constable
Rose, Nikolas. 1996a. Inventing Our Selves: Psychology, Power and
Personhood. Cambridge: Cambridge University provides
Rose, Nikolas. 1996b. Psychiatry as a Political Science: Advanced
Liberalism and the Administration of Risk. History of the Human
Sciences, 9 (2): 1–23
318
Rose, Nikolas. 1999. Governing the Soul: The Shaping of Private Self.
London and New York: Free Association Books
Russell, Gerald and Lionel Hersov (eds.) 1983. Handbook of Psychiatry.
Vol. 4. The Neuroses and Personality Disorders. Cambridge :
Cambridge University Press
Ruytenbeek, Nicolas. 2021. Indirect Speech Acts. Cambridge: Cambridge
University Press
Sacks, Harvey. 1992a. Lectures on Conversation. Vol. 1. Oxford: Blackwell
Sacks, Harvey. 1992b. Lectures on Conversation. Vol. 2. Oxford: Blackwell
Schegloff, Emanuel. 2007. Sequence Organization in Interaction: A Primer
in Conversation Analysis I. Cambridge: Cambridge University Press
Schneider, Kurt. 1923. Die psychopathischen Personlichkeiten. Leipzig:
Deuticke
Searle, John. 1979. Expression and meaning: Studies in the theory of speech
acts. Cambridge: Cambridge University Press
Searle, John and Daniel Vanderveken. 1985. Foundations of Illocutionary
Logic. Cambridge: Cambridge University Press
Searle, John. 1995. The Construction of Social Reality. New York: The Free
Press
Segal, Linda. 2001. Brief Therapy. In: Corsini, Raymond (ed.)
Handbook of Innovative Therapies. New York: Wiley, 86-94
Selye, Hans. 1956. The Stress of Life. New York: McGraw-Hill
Sérieux, Paul and Joseph Capgras. 2008. The Reasoning Insanities.
Delusion of Interpretation. In: Cousin, François-Régis, Jean Garrabé
and Denis Morozov (eds.) Anthology of French Language Psychiatric
Texts, 447–58, New York: Wiley
Shiffrin, Deborah, Deborah Tannen and Heidi Hamilton (Eds.) 1991. The
Handbook of Discourse Analysis. Oxford: Blackwell
Shorter, Edward. 1997. History of Psychiatry: From the Era of the Asylum
319
to the Age of Prozac. New York: Wiley

Smith, Rebecca. 2020. How Abuse Can Turn You Into Something You Are
Not, and How to Reclaim Yourself. In: Finley, Laura (Ed.) Domestic
Violence and Abuse. Santa Barbara and Denver: ABC-Clio, 140-5
Smith, Shanna and Ted Huston. 2004. How and Why Marriages Change
over Time: Shifting Patterns of Companionship and Partnership. In:
Conger, Rand, Fredrick Lorenz and K. Wickrama (eds.) Continuity
and Change in Family Relations: Theory, Methods, and Empirical
Findings. Mahwah: Lawrence Erlbaum, 145-80
Stephens, Elizabeth. 2008. Redefining Medical Excess as a Sexual Disorder:
Fin-de-siècle Representations of Hysteria and Spermatorrhoea. In
Evans, David and Kate Griffiths (eds.) Pleasure and Pain in
Nineteenth-century French Literature and Culture. Amsterdam:
Rodopi, 201-14
Stern, Daniel. 2018. The Interpersonal World of the Infant: A View from
Psychoanalysis and Developmental Psychology. London and New
York: Routledge
Strodtbeck, Fred. 1951 Husband-wife interaction over revealed differences.
American Sociological Review, 16, 468–473
Sussman, Steve. 2017 Substance and Behavioral Addictions: Concepts,
Causes, and Cures. Cambridge: Cambridge University Press
Sutton, Katie. 2019. Sex between Body and Mind: Psychoanalysis and
Sexology in the German-speaking World, 1890s-1930s. Minnesota:
Michigan University Press
Tannen, Deborah, Shari Kendall and Cynthia Gordon (eds.) 2007. Family
Talk: Discourse and Identity in Four American Families. Oxford:
Oxford University Press
Tannen, Deborah. 1990. You Just Don't Understand: Women and Men in
Conversation. New York: Ballantine
Tannen, Deborah. 1986. That's Not What I Meant! How Conversational
Style Makes or Breaks Relationships. New York: Ballantine
320
Tenev, Darin. 2019. Language Models and the Study of Literature

(Bulgarian Guillaumist School versus Roland Barthes and the
Saussurean Legacy). History of Humanities 4.2, 389-400
Terman, Lewis, P. Buttenweiser, L. Ferguson, W. Johnson, D. Wilson.
1938. Psychological Factors in Marital Happiness. New York:
McGrow-Hill
Tracy, Sarah. 2007. Alcoholism in America: From Reconstruction to
Prohibition. Baltimore: Johns Hopkins University Press
Vaillant, Georges. 2009. The Natural History of Alcoholism Revisited.
Harvard: Harvard University Press
Virno, Paolo. 2004. A Grammar of Multitude. Los Angeles: Semiotext(e)
Vleugels, An. 2015. Narratives of Drunkenness, Belgium 1830-1914.
London and New York: Routledge
Walby, Sylvia. 1990. Theorising Patriarchy, London: Blackwell.
Weinstein, Deborah. 2013. The Pathological Family: Postwar America and
the Rise of Family Therapy. Ithaca: Cornell University Press.
Weisenburg, Theodore. 1925. The Weir Mitchell Rest Cure Forty Years
Ago and Today. Archives of Neurology and Psychiatry, 14, pp. 384-
389.
Zimmerman, Jefrey, and Victoria Dickerson. 2001. Narrative Therapy. In:
Corsini, Raymond (ed.) Handbook of Innovative Therapies. New
York: Wiley, 415-26
Žižek, Slavoj. 1997. “The Big Other Does Not Exist”, Journal of European
Psychoanalysis 5, www.psychomedia.it/jep/number5/zizek.htm
Žižek, Slavoj. 1999. The Ticklish Subject: The Absent Center of Political
Ontology. London: Verso
Žižek, Slavoj. 2007. The Universal Exception. London: Continuum
Žižek, Slavoj. 2010. Violence . London: Profile
Приложение 1
Домашна сцена върху една прикя1
Господа и Госпожи,
Било е едно време, в което чеиза (прикята) на една мома състоял
само в една рокля, едно було и един венец. Това време е изчезнало
отдавна.
Днес този въпрос на прикята е най-голямата работа в женитбата и
тя дава място, в недрата на фамилиите, на много сцени било смешни,
било скръбни, било трогателни. Аз искам да ви представя тук една от
тези домашни сцени. Нека влезем прочее в къщата на чорбаджи хаджи
Пенча. … Чорбаджи хаджи Пенчо се разговаря в къта при огнището с
жена си и дъщеря си и разговорът е твърде жив, защото се касае за
женитба. Едно младо търговче на име Стоенчо Димчов иска ръката на
Марийка, която обича и която го обича. Дотук нищо по-просто. Но
чорбаджи Димчо, бащата на момъка, не иска да ожени сина си освен за
едно момиче… С две хиляди лири, а чорбаджи Пенчо не дава освен
хиляда на своето.
Жена му го придумва да склони, дъщеря му го моли сладко, но
той отрича и иска бир тамам. Чорбаджи хаджи Пенчо е един твърд и
практически човек, който не се оставя да се води за носа от хората.
Добродушната госпожа хаджи Пенчовица е от този род милостиви
майки, които не могат да кажат чедо, без да се напълнят очите им със
сълзи; тя настоява, моли се и като гледа мъжа си непреклоним, става на
крака и му казва сърдито:
- Пенчо! Искаш ли да знаеш всичката моя мисъл? Ти нямаш нито
сърце, нито душа!
- Тъй, тъй, жено.
- Ти не си баща, ти си един…
- Един джелатин!
1
Шутош 1873 6, 43-4; 8, 62-3. Предполагаемият автор е Петко Славейков.
Правописът е нормализиран.
Домашна сцена върху една прикя 322
- Знаеш ли, Пенчо, че с твоята вироглавщина и хладнокръвие

най-после ще ме направиш луда, и да изляза от кожата си.
- По-добре е, жено, да взема да се оженя за друга! - отговори с
половин уста чорбаджи хаджи Пенчо.
- Ах, туй е твърде мъчно!
- Доста, мамо! Доста! - каза Марийка, като стана и тя на крака -
Аз не искам да ставам причина, щото тате и ти да си говорите тъй. И
понеже той не вярва, че е длъжен да направи това, което му искаме -
приложи тя като начена да плаче - понеже отказва това, което ние
толкова желаем, това, което би направило нашето благополучие, на
Стоенчо и мене…
- Тя плаче! - извика г-жа Пенчовица (о, чадо мое, милинка ми
дъще!) - И това не те ли смилява, чудовище! Как можеш да гледаш
сълзите ѝ, как можеш да я слушаш да ти казва, че това би направило
благополучието ѝ … и да стоиш непреклоним!
- Какво искаш, драгая ми; оф, когато гледам една жена да плаче,
всякога се пазя.
- Как?
- Не съм аз крив, аз помня, че в началото на нашето оженване ти
толкова често плачеше, колчем искаше да ти направя волята за нещо
или да ти купя нещо, тъй щото сълзите на жените не значат нищо
друго за мен, освен че искат пари.
- О, тате! О, тате! - извика Марийка - Как можеш да се съмняваш
за моята скръб! Ти познаваш, кога е тъй, че аз обичам Стоенча!
- Да, наистина!
- Стоенчо е добър и духовит; ти казваш самичък, че той има едно
хубаво бъдеще.
- То е истина.
- Баща му, Димчо, е човек…
- От най-почтените.
- Е, добре, тогаз…
- Да, добре, тогаз - приложи г-жа Пенчовица.
- Е, добре! Тогаз нека го вземе! Давам ѝ дозволението си и
съизволението си с хилядо лири зестра; но не две хиляди, както иска г-
н Димчо.
- Защо? - отговори г-жа Пенчовица.
- За кеф! Защото не съм доста богат, за да дам две хиляди лири на
дъщеря си, без да се не побърка състоянието ми!
- Все доста ще ти останат пак.
- Доста, то е твърде малко!

- На твоята възраст човек вече няма нужди.
- Напротив, всяка година докарва една нужда повече. Няма нито
една немощ, която да не иска разноски. Очите ми отслабват, трябват
ми очила; краката ми се превиват, трябва ми една бричка; косата ми
капе, трябва ми една бричка; ами галоши! и фланелата. Но за нищо
друго, само за фланели ми трябват пет лири на годината.
- Но…
- Не, не! Младите да бъдат сиромаси, то е праведно!
Сиромашията за тях е определена! Имат ли те нужда от нещо? Какво
чинят хубавата вечеря и хубавото живелище, когато има човек
другото. Но старите…
- Ти не си стар - каза обичливо г-жа Пенчовица.
- Ох! Ох! Ако ми правиш такива помазулки, работата става
важна!
- Да видим, да видим - отговори тя с подмилкване - нека
разсъждаваме… За какво се касае най-после? За някои леки
ограничения в живота ни; да имаме например един слуга по-малко.
- Тамам!
- Е, толкова по-добре.
- Толкова по-зле. Аз съм мързелив; обичам да ми слугуват.
- Ами ти ставаш тъй дебел, натлъстяваш! Додето ако си
слугуваше малко самичък, ти ще бъдеш всякога деятелен, млад…
- Не искам!
- Но аз, аз го искам в интересите! Както и за трапедата ни; ний ще
отделим, мисля, едно пиято от вечерята си…
- Сакън! Това никак не ща, аз съм лаком!
- То е един грях, тате - каза Марийка.
- Бир да е! Един грях е твърде приятен и толкова малко ми
остават от този вид грехове. Любезно мое лакомство! Но никога не
слушам да наближава часът на вечерята, без да не гледам да се въртят в
очите ми като в сън ястията! Без да си не казвам: Ах! Какво ли сладко
ядене ми е сготвила днес жената… Защото ти отдавам право за това…
Ти имаш голям мурафет за сладките ястия!
- Да! Да! - отговаря по-сладко г-жа Пенчовица като се поласка от
този комплимент върху способностите ѝ като покъщница жена - Но
какво се случва? Като ядеш много, ти си правиш зло! Ти се зачервяваш
като червен рак! Докторът го каза, то ще ти излезе много солено из
носа, додето с едно обикновено и скромно ядене… като станеш
целомъдър.
- Ох! Целомъдър, каква блудкава дума!
- Ти ще бъдеш всякога пресен… трезвен… тих… главата ти ще
бъде спокойна… ти ще станеш даже по-добър!
- Да! Да! Здрав разум в здраво тяло.
- Сиреч ако имаше свяст… ти трябваше да благодариш Марийка
за прикята, която и даваш, защото ти продължаваш тъй живота си на
този свят и оздравяваш спасението си на онзи!
- Ох, тате, тате!
- Да видим! - подзе по-настоятелно г-жа Пенчовица като съгледа,
че мъжът ѝ отслабваше малко - Да видим… Аз те познавам! Ти имаш
изрядно сърце! … Всичките тези малки лишения ще бъдат
благополучия за тебе. Не ще ли да бъдеш твърде благополучен да си
дадеш залъка от устата за дъщеря си?
- Да! Да! Зная! Ти искаш да направя и аз като онази птица, която
се нарича баба и която изваждала храната си от стомаха, за да храни
явручета си и раздирала недрата си, за да ги пои с кръвта си. Но види
се, че това не е истина.
В същата минута влезе вкъщи момъкът. Щом се зададе, Марийка
го съгледа по-напред от всички. Тя се завтече да го посрещне и като го
улови за ръката, каза:
- Ела, господине Стоенчо, ела! Събери се и ти с нас и не се
срамувай. Тате хвана да се придумва и смилява за нас.
- Аз? - попита чорбаджи хаджи Пенчо.
- Ох! Господине, господине! - извика стреснато ергенът.
На тоз час чорбаджи Пенчо се обръща живо към него и каза:
- Разгеле, че дойде. Твоето дохождане ме прави да дойда малко
на себе си. Но я ми кажи, какъв човек си ти такъв? Нямал си за пара
сърце. Ти се любиш с едно момиче хубаво, добро, възпитано,
мурафетлия и обичливо, но не щеш да го вземеш с хиляда лири само
зестра!
- Но, тате…
- Той иска да те пазарява като говедо на пазара, мари! … Аз
когато се ожених за майка ти, тя струваше петдесет пъти по-малко от
тебе!
- Как! - извика г-жа Пенчовица.
- Не се съмнявам и аз за това - отговори Стоенчо.
- Баща му не скланя, джанам!
- Да, отговори Марийка, баща му не скланя! Но знаеш ли тате, че
той не гледа никак на твоето богатство? Той ми е казал комай двайсет

пъти, че е каил да ме вземе и без зестро; че би ме обичал даже повече и
без да му дам нещо.
- То е истина - отговори момъкът.
- Да, да! Человек тъй казва… и аз така казвах… но отвътре…
- Как това? - попита г-жа Пенчовица - Не беше ли истина?
- Туй, което е истина, е, че аз намервам глупава тази максима,
според казването на някои, че бащите трябва да жертват всичко за
чедата си!
- Да жертват всичко? - каза Марийка. - Кой го иска това? Парите,
които ще дадеш, тате, не ще ли бъдат пак на твое разположение?
- Ха! Ха! Ха! Парите не могат да бъдат на две места в едно и
също време. Ако ви ги дам, те излизат вече от мойта каса, ако ли,
напротив, не ви ги дам, те положително си остават у мене. Това си е
като две и две четири.
- Но, тате…
- Моите убеждения са таквиз и не разумявам по-нататък. Един
баща трябва да бъде по-богат от своите чада.
- Има ли място тук да издирваш и различаваш кой е по-богатият и
кой - сиромахът? - каза Пенчовица - Тяхната къща не ще ли бъде в
същото време и наша?
- Никога! Един баща не трябва да се оставя да зависи от чадата
си, защото с това ще ги направи неблагодарни.
- Ох! Тате, - каза Марийка - как смееш да кажеш това? …
Сърцето ми се къса на тази дума…
- Искам да кажа, че майка ти имаше петстотин лири по-малко от
тебе… При всичко това пак склоних да се оженя за нея!
- Ох! Ти ми стори голямо зло!!
- Вярвам го! И вярвам в искреността на твоето негодувание, но…
- Господине, - каза Стоенчо - за какви ни мислиш прочее?
- За чада, пълни със сърце и душа и чувства добре! И затова не
искам да ви разглезя. Трябва да знаете, че неблагоразумната щедрост
на един баща към чадата си развращава тези последните и ги прави
най-после неблагодарни към родителите си. Също и аз като имам
голяма грижа за вашето съвършенство, казвам ви го откровено, не
искам за вас да се оголя съвсем и да попадна в изкушение…
- Но, тате…
- Нямам повече ищах да слушам. Решено е вече. Свършена
работа… Стоенчо, иди да намериш баща си и опитай да го убедиш да
се остави от претенциите си! Тако ми Бога! По-лесно е да не иска

человек хиляда лири, отколкото да ги даде.
- Но ако не сполучи да убеди баща си? - попита Марийка.
- То ще бъде един добър факт, че не те обича дотам; но дано не
излезе тъй!
- Чудовище! Джелатино! Скъпернико! Самолюбцо (егоист)! - се
развика г-жа Пенчовица.
- Още! Още!! Това е малко…
- Сбогом, господине Стоенчо! - каза Марийка.
- Не сбогом, Марийки, но добро видение пак. Баща Ви има право.
Не ще бъда достоен за тебе, ако би да не те взема.
- На добър час, синко! - каза чорбаджи хаджи Пенчо - Ето една
дума, която ми налага почет и уважение към тебе. Няма да ти дам нито
счупена пара повече от това, което съм казал веднъж и за всегда. Но
бъди уверен, че те уважавам. Иди и се завърни скоро.
(Следва)
Есен1
Евгения Димитрова
Той идваше на дачата само еднаж седмично; идваше в

събота вечерта и в неделя си отиваше. И това бяха за него най-
неприятните часове, защото идваше само от приличие към хората…
идваше при жена си, която тук лекуваше разстроените си нерви и която
той отдавна не обичаше.
Те брояха вече 20 годишен семеен живот; значи не бяха
млади. Той и тя отдавна бяха превалили пътя на четиридесетте си
години.
И не бяха прости хора. Той беше артист, тя - художница. А
за щастие, или нещастие те нямаха деца.
Художницата всяка събота с неспокойство и страх
посрещаше съпруга си; всяко негово идване беше мъка и страдание за
нея. Той сякаш идваше не само от приличие, но и с намерение да убие
и най-малката възможност за нейното възстановяване. След неговото
отиване тя всякога се чувстваше зле, не спеше и ден-два биваше
неспособна за работа.
След това отново се опитваше да работи над своята отдавна
започната картина “Есен,” интересен сюжет, съчетан и стилизиран с
годишното време и с нейното собствено душевно настроение.
Днес беше понеделник, тя изглеждаше разстроена, погледът
отпаднал, настроението мрачно, тъжно, защото не беше спала. Но все
пак тя стоеше изправена пред картината с четка и бои в ръце.
Тя работеше.
“Защо тъй мизерно завършвам живота си?” мислеше тя,
вглеждайки се в някои точки на картината, сложи четката върху
малката светлина, която като лъч прозираше през клоните на едно
1
Димитрова, Евгения. 1926. Разкази. София: Напред. Запазена е оригиналната
пунктуация.
Евгения Димитрова, „Есен“ 328
оголено дърво и я зацапа със сива боя. Под оголеното дърво лежаха
купчина пожълтели листа. Художницата и там сложи четка и даде на
листата изгнил вид. След това поправи натрупаните на небосклона
сиви облаци с по-тъмна боя и дигна очи към назъбената планина и
дълго погледа ѝ остана прикован там.
Единствената светлина, която се забелязваше на картината,
беше навалелият сняг върху планината. И тая светлина беше скръбна,
тя навяваше студ и извикваше тръпки.
А долу на картината, ниско долу на земята, дето се движат
простосмъртните, нарисувана бе жена, седнала под оголено дърво
върху камък. И вятърът, който събаряше последните пожълтели листа
от дървото, е развял косите ѝ, а нейния поглед безжизнено бе прикован
в купчината мъртви листа на земята. Върху косите ѝ се крепяха
няколко жълти листа, ответи от вятъра.
Художницата се загледа там и после сложи няколко бели
черти върху косите на жената.
Тия бяха двете светли точки на картината.
“Ах, как мизерно завършвам живота си…” мислеше тя пак.
“Каква мъка, каква пустота! Да не беше работата, тя би посегнала на
тоя нищожен живот… Защо ѝ е такъв живот? Живот без въздух, по-
мрачен и по-студен от най-люта зима.
И изведнъж ѝ стана студено, тръпки разтърсиха тялото й и
тя подири да наметне шал. А времето беше горещо, най-горещото лято
в средата на месец юли.
Седмиците, макар и скучно и бавно, пак минаваха.
Ето, днес бе събота и наближаваше здрач.
Какъв тежък горещ ден изтече… дори птичките не пееха. А
сега вече бе приятно и прохладно. Тук-там подсвирваха щурци; във
въздуха летяха като звездички светулки и се носеше дъх на препечено
сено.
Художницата се суетеше неспокойна, пребледняла и чакаше
съпруга си в стаята, когато другите жени-дачници бяха излезли
радостни да посрещат мъжете си на друма.
Вече бе здрач.
И бяха настъпили светли като ден лунни нощи и всички
дачници се веселяха докъсно.
Тя се вслуша, после трепна; сърцето ѝ заби силно. Кучетата
лаеха и след това се доловиха тежки стъпки.
Той е! … Той е! …
И съпругът влезе намръщен, изпотен, сложи чантата с

провизиите на масата и бързо, троснато рече:
- Дай ми кърпа да се изтрия… И виж там какво съм
донесъл!
- Добре. А добър вечер? - Запита тихо тя, прислужвайки.
- Няма добър вечер!
- Еех! …
След това настана мълчание, дългото, тягостно мълчание,
което се е протакало години.
Тя извади провизиите от чантата, нареди ги някъде, после
отново ги пререди, само и само да се намери на работа. Каква мъка!
Трапезата бе сложена. Свещта мъждукаше в светилника. А
мълчанието все още тегнеше като олово на душата.
След като се изми, той легна по гръб и затвори очи. Челото
между веждите му бе сбрано в две дълбоки бразди и физиономията му
изразяваше отпадък и недоволство.
За какво ли мислеше?
Той сякаш не мислеше за нищо в тоя момент, но във
въображението му се изправяше млада жена, с руси коси, тънки ръце
… и хубави сочни устни. Стори му се, че чува нейния нежен и крехък
смях.
Той поотвори малко само едното си око и скрито погледна
извехналото лице на жена си, което бе надвесено току до светлината на
свещта, бръчките личаха тъй ясно… той се потърси и затвори око.
А съпругата реши да наруши мълчанието:
- Готово е, да вечеряме, - рече тя.
Отвън някъде смесени гласове пееха романси и някой
свиреше на цигулка.
Пълната луна величествено се бе дигнала нависоко в
небесата. Нощта бе чудна и светла като ден.
Кръшен смях се понесе някъде, а в близкия двор се
долавяше как детски глас декламира стихотворение.
- Да вечеряме, - повтори тя.
Той не мръдна. Тя седна на масата, подпря глава с ръка до
мъждукащата свещ и зачака.
Отвън цигулката свиреше “Лято” на Чайковски и женско
сопрано извиваше мелодията ведно със звуците на цигулката.
Тъга до болка изпълни душата на художницата и тя неволно
въздъхна.
Той я погледна с израз на негодувание и неволно рече:

- Какво си отворила уста! Зъбът ти стърчи отвън! - Но той
разбра, че сбърка и като се повдигна, затвори очи, като да се
пробуждаше от сън.
- Моля, без грубости, - рече тя, - Прави каквото щеш, но не
забравяй, че пред тебе стои сериозен човек!
- Да, да! … Добре! … - небрежно отвърна той и после, за да
заглади грубостта си, попита:
- Кой свири на цигулка?
- Един аптекар…
Вечерята се почна и се завърши в пълно мълчание. Всякой
сякаш насила дъвчеше и проклинаше живота, който е отредил тяхното
съжителство, наречено с името семейство. Сегиз-тогиз той я
поглеждаше ядовито и неочаквано дори за самия себе си рече:
- Изтривай си ъглите на устата… на какво си заприличала!
Тя го изгледа строго с широко разкрити очи, но не
проговори и дума.
*
Цигулката и пеенето бяха отдавна спрели. Леглата стояха
отворени за спане. От прозореца лъхаше прохлада. Луната светеше.
Съпругът седеше върху голия дънер в двора и разсеяно
гледаше в полумрака.
В тоя момент от срещната противоположна страна се понесе
друг болезнен глас и в тишината на нощта ясно се долавяха думите:
Ах, под натъжените клонки на върбата,
Сълзи роня за загубена младост.
Съпругът продължаваше да седи на голия дънер и погледът
му разсеяно блуждаеше в полумрака. След малко той се повдигна и
ядовито закрачи из двора за стаята: “Каква мизерия! … Кога ще
съмне…” помисли той.
Когато влезе в стаята, съпругата трепна, повдигна се от
стола до прозореца, пресили се и рече:
- Чудна нощ, нали? … Чувстваш ли какъв приятен дъх се
носи на препечено сено! - Опита се да заведе разговор и тихо, ласкаво
додаде: - Забеляза ли колко много светулки има тая вечер във въздуха?
Сякаш звездички… летят, летят! … Пък младите пеят безгрижно като
щурците и не мислят, че един ден ще настане зима.
Той дори не чу напълно какво му говореше тя, но помисли:
“Все философства.” И като легна в леглото, троснато рече:

- Стига дрънка. Лягай, че утре ще трябва да стана рано.
Тя знаеше, че той не може да я търпи и беше свикнала с
това тъй, както човек свиква с онова, което го окръжава неотстъпно.
Ала въпреки това тя се чувстваше човек с достойнство и в тоя миг в
нейната душа се извършваше борба. На всяка цена разумът ѝ искаше
да издържи над всички унижения и да гледа отвисоко на него, ала
сърцето, оскърбеното сърце искаше тъкмо обратното: из него говореха
честолюбието, гордостта и болните чувства на опасната ѝ възраст.
Той лежеше неподвижен със затворени очи.
Художницата замислена застана сред стаята, вгледа се в
пълната луна и дълго гледа, без да мръдне. Нищо не можеше да се
измисли. Трябва достойно да се изнесе всичкия трагизъм на
положението. Никой не е крив. И той не е виновен. Погледът ѝ
неволно падна върху небръснатото лице на мъжа. “Всякога идва тук
небръснат, какво незачитане!” помисли тя и продължи да го
наблюдава. Под очите му се забелязваха подутини, а около тях бръчки.
Редките му коси бяха силно посивели. “И този възрастен човек сега е
влюбен в млада жена,” помисли съпругата. И може ли тя да дели
мегдан с младост и хубост? Разбира се, че не. Ако въпросът се
отнасяше до ум, съвсем друга щеше да е работата. Там можеше да се
бори и да надвие… Но любовта никога не иска ум.
Съвсем неочаквано тя се почувства някак облекчена и
спокойно започна да се съблича. Мисълта ѝ сега мина върху нейната
картина “Есен” - и тя се увлече изцяло.
Когато легна и леката завивка полузакри тялото ѝ, тя се
усети още по-спокойна… и затвори очи.
Тогава съпругът с крайчеца на окото си скрито погледна
към съпругата, после отвори очи; той не спеше.
Светлината на луната падаше направо върху лицето и
рамената на художницата. И в тая тайнствена светлина тя му
изглеждаше мила, интересна и му напомняше някогашната с
оригинална хубост жена… но само напомняше.
Съпругът я наблюдаваше.
Косите ѝ някога бяха буйни, руси и къдрави, сега окапали и
имаха изцапан, пепеляв цвят… а при слепите очи падаха кичури
побелели коси. Очите ѝ все още бяха големи и хубави, ала през тях
винаги гледаха строгост и печал.
Той погледна голите ръце на жена си, които на лунната
светлина изглеждаха бели, неволно помисли за тънките ръчички на

младата жена и неволно изпадна в сантиментална чувствителност. Да
протегне ли ръка към нея? - помисли той и се прозейна. Ах, как му се
спи. Тя му е тъй противна, тая дебела жена. Ала въпреки тия мисли
ръката се протегна и се сложи върху голата ръка на жената!
- Спиш ли? - запита той.
- Да, отдавна, - отвърна тя.
“Пфу, пак философства,” помисли той. И като отдръпна
ръката си, троснато рече:
- Говедо!
След малко съпругът хъркаше, а художницата, гледайки
светлата луна, мислеше за скръбта и унижението, които донася
остаряването и за борбата между разума и чувствата.
Отвън болезнения глас сантиментално се носеше из въздуха
и куплетчето от песничката се повтаряше:
Ах, под натъжените клони на върбата
Тъжно пея за своята слабост.
Ах, под натъжените клони на върбата
Сълзи роня за загубена младост.
И после… изведнъж се понесе хълцане и плач.
Художницата бързо се дигна от леглото и тихо излезе. Тя
прескочи плета и се озова до походното легло под върбата.
- Момче, какво правиш ти тая вечер?
- Ах, Вие ли сте, госпожа… пея и плача.
- Защо?
- Така. Радвам се на хубавата нощ. Чудна е, нали?
- Но ти трябва да се пазиш?
- От що?
- От влагата.
- От влагата да се пазя? Че има ли сега влага… в тая хубава
нощ?
Болният се засмя и в гласа му прозвуча ирония. После той
се закашля.
- Ето, видиш… Това е от влагата, - рече художницата. - Ти
вече ставаш съвсем небрежен към себе си. Това е престъпление.
- Вие сте много любезна, госпожа. Седнете малко при
мене… рече болния, - Ха така… и дайте ми ръката си.
Художницата седна при болния и хвана ръката му.
- Ти, момче, трябваше отдавна да се прибереш в стаята си.
Ръката ти е гореща, имаш повишена температура… Защо правиш така?

- Нищо не правя. Кръвта ми е гореща, госпожа, а не ръката.
Аз съм млад, - издума болният и пак се изсмя.
- Не, не говорете така. Вие ей сега ще си влезете в стаята.
Послушайте, - рече възрастната жена.
- Добре, ще Ви послушам.
Той се подигна и като тръгна към стаята си, небрежно
издума:
- Загубен е животът вече, госпожа, загубен! … И да влизам,
и да не влизам е все едно! …
“О, и моят живот е също тъй загубен, ние сме другари” -
помисли художницата, но наставнически твърдо отвърна:
- Не, не бива така да се говори. С воля всичко се придобива.
Лека нощ!
- Лека нощ! … Госпожа, утре ще се къпете ли в реката?
- Да.
- Облажавам Ви. Това е недостъпно за мен.
- А Вашата любов ще дойде ли утре?
- О, да, непременно!
- Облажавам Ви!
Общ смях! Тъжен смях!
Когато художницата тихо влезе в стаята и също така тихо се
слагаше в леглото, тя забеляза съпруга си подигнат на лакти да я гледа
с втренчен поглед.
- Кой беше тоя, дето те питаше дали ще се къпеш утре? -
Запита той строго.
- Един болен.
- А ти за каква негова любов го питаше?
- За годеницата му.
- Никакъв човек си ти! Какви отношения имаш с него, за да
може да ти задава подобни въпроси?
- Това не е твоя работа.
- Счупвам ти главата ей сега!
- Легни и спи, не си разваляй спокойствието за един стар
слон - рече кротко художницата. - Нали ти е потребна бодрост за утре
… или … за утре вечер беше…
Тогава стана нещо неочаквано. Ръката на съпруга се
издигна и силен удар изпляска през лицето на съпругата.
Тя не мръдна. Всичко за миг се завъртя в главата ѝ.
Мислите ѝ се сбиха сякаш на кълбета и се мотаеха, мотаеха

разбъркано. В главата ѝ се мотаеше целокупен само един-единствен
въпрос, който се повтаряше: “Влюбен ли е или е болен тоя човек? …
Нима и мъжете имат болни и неразумни възрасти?!.”
Луната спокойно светеше над брачните легла и осветяваше
двете ръце на художницата, които плътно закриваха лицето ѝ.
Гласът на болния отново се понесе в нощта и сега някак
издалек едва се долавяха думите:
Под тежките болни нощи,
Мила моя, сила чезне.
Под тежките болни нощи,
Мила моя, смъртта дебне!
Художницата неочаквано тихо зарида. Ръцете ѝ все тъй
плътно покриваха лицето.
Изповед1
Веселина Геновска-Герчева
Жената дойде смутена, поздрави несръчно, седна в

посоченото ѝ от адвоката кресло и се опита да овладее разтрепераните
си ръце. После се усмихна пресилено и каза, като напразно опита да
даде шеговит тон на думите си:
- Времето на църковните изповедници отмина, но останаха
изповедници без одежди.
Тя изглеждаше интелигентна, имаше миловидно лице, но
ако човек предположеше, че е била откъсната от света дълго време, че
е била притисната и задушена, не би се излъгал.
- Всичко, което става на този свят, би могло да се говори за
него, - опита се да я успокои адвокатът.
- Може би, бихте искали да кажете: да се слуша. Не Ви
пожелавам да говорите за това, което сте изживявали - да разкривате
един кът от душата си, който е бил единствено Ваш.
Адвокатът помисли, без да промени лице: женски истории.
Не искат да говорят и все пак казват толкова много, даже и неща,
които не са нужни.
След кратко мълчание тя го погледна втренчено и запита:
- За всичко ли трябва да говоря?
- Преди всичко ми кажете защо сте дошла.
- Ах, да! Не Ви ли казах? Сигурно ще трябва да се разведа.
- Да се разведете? Добре. Това не е толкова страшно. Не се
смущавайте. Разкажете ми всичко. Бъдете искрена! Това е едно от
първите условия за поставяне на работата, от самото начало, на здрава
основа.
1
Геновска-Герчева, Веселина. 1939. Изповед. Огнище 6 3. Запазена е оригиналната
пунктуация.
Веселина Геновска-Герчева, „Изповед“ 336
Тя го погледна и сведе очи. Искрена… Хубава работа! Една

позната ѝ каза, че има адвокат, от когото е доволна, дава ѝ адреса, тя
идва, вижда го за пръв път, смутена и разтреперана, и трябва да
разказва всичко, дори да бъде искрена. Ето какви работи могли да се
случват. А тя знае толкова малко.
- Може би… Не знам точно какво би Ви трябвало. Защото,
ако трябва да разкажа всичко, не биха ми стигнали много дни.
- Аз казах всичко в смисъл около конфликта, който е
причина за развода.
- Конфликта… да… Но, господине, представете си, че тук
няма конфликт. Няма любовник, нито любовница, няма, ако щете, и
големи скандали. Всичко върви гладко, поне за тези, които гледат от
страна. Ах, че жената е малко бледа, замислена, разсеяна, какво от
това? Жените са такива непостоянни същества, че би трябвало да им се
прощава всяко настроение. Само да има човек търпение. А представете
си, че това търпение имаме само ние жените.
Адвокатът почувства горчивина от нейните думи. Сега
започваше да я вижда по-ясно. Нейните ръце не трепереха вече, а
очите ѝ бяха станали по-смели. Когато тя замълча, той каза:
- Вие сигурно знаете кои са признатите от закона причини
за развод?
- Не, не зная.
Той почувства лека досада. Един адвокат, който цени
минутите си, предпочита клиентите му да са информирани за някои
прости неща. Той взе от библиотеката Екзархийския устав, отвори го и
прочете на жената текстовете. Тя го изслуша внимателно и след като
помисли малко, запита:
- А какво разбират те под думите “морален тормоз”?
- Скандали, побоища, изобщо невъзможност да живеят
двамата съпрузи заедно.
- В такъв случай аз имам причина. Тъкмо тази
невъзможност. Вие чувствате ли добре тая дума?
И тя я повтори разчленена с един тон толкова дълбок и
пронизващ, че адвокатът трепна. Тя наистина го накара да почувства
тази дума в цялата нейна дълбочина.
- Тогава, разкажете ми.
- Отначало увлечение, да не кажа любов. Твърде много
илюзии и романтичност, твърде много наивност. А после идва някакъв
отлив, който се чувства и от двамата. Те го носят в себе си и мълчат.
Жената се страхува за покрива и хляба, а мъжът още не се решава да

избухне. Казват, че това е криза, която се побеждава с търпение и такт.
Добра рецепта. Но това са двама хора, които все повече се отдалечават
един от друг. И когато нямат утешението, че някой ги е събрал насила,
а имат угризението за собствената грешка… Тогава мъжът изведнъж
решава, че това би могло да продължи. Той изпълва празнината в
работата, между приятели, а жената остава сама в къщи. Нещата са тъй
дребни и незначителни, тъй много познати, че жената започва да се
плаши от всеки идващ ден, който ще прилича тъй много на миналия.
Да бе имала деца! Това сигурно би променило дните ѝ. Но да не говоря
за това.
- Не, тъкмо за това искам да бъдете подробна.
- Той не желае. Може би защото това е едно обвързване. И
помислете си, този живот е по-скоро една бавна смърт. Като си
помисли човек, че има живот, че има творчество, че има хора, които са
в това кипене, което не е чуждо на никое човешко същество… А
когато трябваше да излезна на улицата, чувствах всичко чуждо и
далечно, като че ли от един друг свят, затворен за мене и аз съм
принудена да го виждам през стъклена стена и не мога да го
почувствам свой. Като че ли някой бе ме откъснал от това човешко
общество и ме бе запокитил някъде, никому ненужна. Не съм ли и аз
човек? Нямам ли право на живот? Може би трябва да скитам по
улиците и площадите всеки ден, или да си намеря любовник?
Благодаря. Това нищо не би ми донесло.
- Но Вашият съпруг, как търпи това положение?
- Когато желаете нещо, не може да става въпрос, да го
търпите. За него е добре да има една жена, която да се грижи за всички
дребни неща около него и да получава милост: прехрана. Та аз бих
могла да получа това навсякъде с труда си и да имам нещо повече:
чувството си за свобода.
- Той никога ли не Ви обижда?
- Не, защото аз мълча. Той често се връща късно. Не ме
боли. Няма да тръгна да правя проучвания. Не ме интересува. Аз само
искам да бъда свободна. Защото чувствам, че още малко е нужно, за да
стана неспособна да реагирам. Тогава, може би, ще ми бъде
безразлично, дали ще дойде някоя друга жена, на която също ще
трябва да служа.
Адвокатът направи някакво неопределено движение, което
би могло да се сметне за протест.
- Не се плашете. Сигурно до този позор на днешната

култура няма да се стигне.
- Позор, нали, господине? Това ще ужаси съвременното
общество. Но има някои болести, които имат известен предел, до който
могат да бъдат лекувани; след това всичко е безнадеждно. Идва
агонията. А тя често пъти може да трае дълго. И тогава на човека става
всичко безразлично. Тогава именно един конфликт би бил
безпредметен…
Жената млъкна. Лицето ѝ беше бледо, опънато, а очите ѝ
разширени и светещи.
Адвокатът помълча един момент, после я погледна
предпазливо и каза:
- Не, това не е причина за развод.
- Тогава?
Тя питаше с цялото си същество. И в нейния въпрос
звучеше далечно някаква заплаха.
- Няма да се разведете.
Нейните очи помътняха. Той видя, че челюстите ѝ се
изрязаха върху бледото лице.
- Господине, прочетете ми още веднъж причините за развод.
Той изпълни молбата ѝ. Тя остана с наведена глава, докато
той затваряше книгата и я оставяше на мястото ѝ. След това го
погледна с един непонятен за него поглед, повдигна се от стола и каза:
- Те ще имат една от тези причини, колкото и да ми е
трудно. О, те непременно ще имат…
Той се опита да възрази. Треперещата ѝ преди малко ръка,
сега твърдо се протегна и го възпря:
- Не се опитвайте, господине. Аз знам какво ще ми кажете:
“Тези неща се случват с всички съпрузи, госпожо. Но те се изживяват.”
Да, това ще ми кажете. Но аз познавам по-добре нещата, себе си, моя
съпруг, така щото Вашият съвет не би могъл да ми помогне. Напразно.
Тя въздъхна и попита с тих глас:
- Колко Ви дължа, господине?
После плати, кимна студено с глава и напусна кабинета на
адвоката.
The Sound and The Fury:
Archeology of the Marital Quarrels
Todor Hristov
Abstract
The object of study is speech in marital quarrels. The argument

is based on scenes of quarrels represented in literary, medical, sociological,
pedagogical texts, newspaper articles, court hearings, psychiatric cases,
transcriptions of therapeutic or everyday conversations. The study
amalgamates the methodological perspectives of critical theory, discourse
analysis, pragmatics and cultural studies. The goal is to provide an account
of the discursive mechanisms that the actors in a marital quarrel use in order
to articulate a statement beyond the sayable, for example by means of
improvising with language, pragmatic conventions or knowledge. The
strategy of the study consists in identifying such messages that the other
participants in the scene tend to discard as meaningless voices, or in other
words, to ignore them as noises. Starting from such unsayable statements,
the analysis outlines their conditions of possibility by tracing the
paradigmatic, syntagmatic and negative functions, the concepts, objects,
subject positions, discursive modalities that make the statements possible;
the mechanisms of desire, knowledge, power, capital triggered by the
statements; the effects, strategies and tactics they bring about or open up.
The marital scenes analyzed in the book are composed in a narrative about
the attempts of teachers, priests, physicians, hygienists, sexologists,
psychiatrists, publicists to manage quarrels as a risk both to the families
themselves, to the future of their children and to the society in general. The
narrative however does not describe the history or the story of such attempts
at intervention, it rather tries to account for their geology in the sense of
strata of knowledge providing the ground for family therapy (which is of
key importance to the general argument as many of the transcripts of
340
conversations are taken from family therapy sessions).

The first chapter, Discourse Analysis, reworks the concepts
introduced by Michel Foucault so as to make them applicable to domestic
scenes rather than to discursive archives. In order to do that, the chapter
reframes the concepts of statement and performative act in the works of
Foucault by associating it with concepts derived from Gilles Deleuze, Fèlix
Guattari and Louis Hjelmslev. The second chapter, Masculine Domination,
outlines the view of marital quarrels as assaults on masculinity popular in
the second half of the 19th century, and shared by many writers, teachers
and physicians. The third chapter, The Abnormals, discusses a notion that
enjoyed wide currency in the field of the late 19th and early 20th public
hygiene: if the intensity of marital quarrels exceeds a certain threshold, then
the quarrels indicate the abnormality of one of the spouses, usually
associated with the discursive figures of the nervous woman, the “bad”
woman, the weak-willed husband and the drunkard. Chapter 4,
Dysfunctions, examines a concept that dominated the emerging discipline of
sexology before the World War 2: intense and recurring family quarrels are
a symptom of dysfunction or, in other words, of the inability of one or both
of the spouses to fulfill her or his function in the family. Chapter 5, Depth,
discusses the application of the psychiatric concept of trauma in accounts of
and interventions in family quarrels. The chapter traces as well the
transformations of the concept in the fascist public hygiene (projecting it at
a biopolitical level) and in the socialist sexology and psychiatry (reworking
it into a sociological optics able to capture the tensions between
heterogeneous social positions or trajectories). Chapter 6, Passionate
Speech, examines the marital quarrels as a regime of passionate speech. The
concept of passionate speech is invented by Stanley Cavell, but the chapter
reframes it in the context of the project of discursive dramatics proposed but
never realized by Michel Foucault in his later years, and associates
passionate speech with the concepts of wit, logical time and passage a
l’acte developed by Jacques Lacan. The afterword discusses the
governmental effects of innovative therapies and self-help techniques for
managing domestic quarrels that emerged out of family therapy at the turn
of the century. The concept of passionate speech developed in this chapter is
applicable beyond the domestic scene of a quarrel, to public scandals,
political conflicts, protests that fail to formulate any demands, the New Age
cultic milieu or to conspiracy theories, as I have tried to demonstrate in
another book (Impossible Knowledge: Conspiracy Theories, Power and
Truth, London and New York: Routledge, 2019). The afterword argues that
341
such therapies and techniques capitalize on desire for emancipation, but they
exteriorize, reify and estrange desire so as to be able to sell emancipation as
a service, with the additional effect of transforming the therapeutic subjects
from individuals into responsible and governable dividuals.
I hope that this study will contribute to the emergence of a
polemology of everyday life; because everyday life is a political
phenomenon, and its seemingly static, undisturbable common-sense order is
founded on the debris of domestic revolutions, on the remains of battles; the
seemingly banal landscape of our eventless days has been shaped by tacit
yet incessant struggles for the right to speak, think, act, live beyond the
limits imposed by a particular distribution of the sensible. Such revolutions,
battles, struggles, fights often do not leave a discernible trace, they do not
bring about winners, losers, traumas, crimes, order, yet they bring forth
passion which fire is capable of consuming even our attempts to control or
balance it with the powers of reason, ethics, knowledge, anxiety. I hope that
if we are able to understand this passion, then even a marital quarrel will not
seem just sound and fury; we will be able to make sense even of the voices
that we tend to abandon or discard as noise, our voices and the voices of
others that we are trying to silence so as to avoid disturbing the plain but flat
landscapes of our everyday lives.
Тодор Христов
Археология на домашния скандал
Българска
Първо издание
Коректор, дизайн на корицата и предпечат: Фондация „Извор“
Формат 70х100/16
Печ. Коли 21,4
Факултет по славянски филологии

Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
www.unipress.bg

Hristov, Todor - Vriava I Iarost (Sofia: UI "Sv. Kliment Ohridski", 2022) .

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Hristov, Todor - Vriava I Iarost (Sofia: UI "Sv. Kliment Ohridski", 2022) .

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ВРЯВА И ЯРОСТ

Археология на домашния скандал

Вечерят. Той е отново недоволен. Тя виква. Опитва да ѝ

разбираме шума им, трябва да изясним защо говорят така. Както не се

други медии, преди всичко в киното и телевизията, макар да

Анализът на изградения архив от сцени имаше следния ход:

нормалните семейства; третият вписва домашните скандали в една

това ще е възможно, ако разполагам с понятие, способно да описва

скандали. Материалът на изследването се състои от архив от

взаимодействия и обикновения разговор. Бих искал да отбележа, че

въвлечени в конфликта, че вече говорим, мислим, решаваме отвъд

В тази глава ще представя методологията на изследването,

Как да разбираме казаното в един домашен скандал?

на моделите на комуникация в нормално семейство (Minuchin 1974, 16-

(Емили 1) Изхвърли боклука.

Ако опитаме да сведем скандала до това за какво се говори,

Емили казва на Марк да изхвърли боклука. Той отвръща, че

Нещо повече, скандалите, може би дори всекидневните

Емили иска да каже, че Марк трябва да изхвърли боклука.

Но какво всъщност иска да каже Марк? Че няма да го

сила, ако разполагахме с повече контекст?

Емили и Марк са се запознали в гимназията. Оженили са се

Този контекст обаче е твърде общ, твърде широк, за да

Но разговорът между Емили и Марк вече е дезорганизиран.

(Gess 1995, 55). Внимателно преработване на понятията на анализа на разговора,

говори, можем ли да твърдим, че двамата знаят как се прави скандал?

Всяко изказване е изтъкано от отношения между казани

неща (Фуко 1996a, 67, 107),5 които можем да мислим като

(Е2) Искам да кажа, не смени и една пелена, докато Томи не стана

на шест месеца - и така от самото начало. Марк, казвах му, трябва

Тази сцена не просто следва скандала за боклука. Между

Наред с това описанието на скандала за боклука е свързано с

(Т1) Не сте можели да приемете, че става въпрос просто за

Тези вариации възпроизвеждат изказването на Емили, но

двамата са превъзмогнали и да попита как (42). Емили ще обясни, че

чиито следи не можем да различим: Емили всъщност възпроизвежда

В асоциираното поле на казаното са втъкани също и

Марк може да отговори едното или другото. Ако избере

това, че не може сега, (М2) го свързва с неговото решение и

(М3) Имам желание да направя, каквото искаш, при условие че не

Това не е нещо, което Марк е казвал. Той не е могъл да го

(М4) Това е моят начин да покажа съпротива, или какво? (35)

Това изказване вече не представя скандалите за боклука като

предното изказване, то е само възможно и вероятно не може да бъде

(Е1) Изхвърли боклука.

Но макар да е само възможно, (М4) въздейства върху

(Е4) Като се има предвид какво нещо са съпрузите, не бих могла

Дали съпротивата на Марк е изчезнала, понеже той вече не

(М5) Виждаш ли, никога не ми се е налагало да върша такива неща

Дали това е истината за Марк? Дали вече можем да твърдим,

Но това би означавало да го впишем в отношения с властови

В асоциираното поле от казани неща са втъкани също и

синтактичните модели. Те могат да свързват също и фрази или

(Е0) Да речем казвам, (Е1) Марк, изхвърли боклука.

Макар валенцията на (Е1) да не изисква (Е0), (Е0) обуславя

бъде откъснато от това поле от сили, изказването на Емили би било

5. Понятия, обекти, субектни позиции

Тъй като всяко изказване предполага условия за възможност,

към кодовете на вече прочетеното, видяното, преживяното, към

живот; Minuchin 1974, 17). В крайна сметка скандалът за

позиции, режими на разпределение на знанието не са

Дискурсивните отношения, в които е втъкано казаното, са

(Е01) Да речем, казвам, Марк, изхвърли боклука.