ИДЕИ ЗА ПРЕПОДАВАНЕ НА ВЪЛШЕБНА

ПРИКАЗКА С ОГЛЕД НА ПСИХОАНАЛИЗАТА

Светлана Стойчева

І. Защо прагматизираме темата за психоанализата на вълшебната приказка?

Защото немалко е теоретизирана, но без отглас там, където най-много би била смислена.
Приказката присъства в учебните програми от детската градина до 5. клас, когато и
теоретично се въвеждат някои обяснения към нея. Но в учебникарското си битие
приказните "цветни" текстове някак се обезличават. Обезличават се още когато сякаш
случайно попаднат в учебниците. Като че ли се посяга към коя да е "торба с приказки" и
изваденото се превръща просто в учебен текст, в един от многото. Тези приказки много
отдавна са изтръгнати от фолклора, но като не се закотвят в днешната култура, като не се
закотвят в душата, досегът с тях е не повече от колективно посещение в музей с беседа на
преподавателя. Голямото противоречие идва от това, че традиционната приказка съдържа
вътрешно себепознание, което е интуитивно, а училището налага едно
свръхинтерпретативно отношение.

От Възраждането до 1944 г. едни и същи текстове преливат от читанка в читанка и

изграждат една национална приказна сюжетика, която работи ако не за друго, поне за
диалога между поколенията.

В подбора днес се прилагат: първо, етническият принцип, ако трябва да се балансира

между български, турски, цигански, еврейски и пр. етнически приказки (т.е. националната
сюжетика се разбива на етническа); второ, очевиден е и формалнокласификационният
подбор между вълшебни приказки, приказки за животни и битови приказки; трето,
понякога се прилага и естетически избор, когато съзнателно се предпочитат фолклорните
стилизации от класиците на жанра.

Теоретичното въвеждане на приказката е формално, свързано е с класификацията й, а

съдържателното й богатство се свежда до любимия въпрос "Каква е поуката?"
(непременно в единствено число). Така учителят се явява като "смисловед" на приказката,
а смисловият й център се премества към заложените цели, а не към заложената същност.
За предварително дълбоко обмислена, психологическа аргументация на сюжетите не може
да става и дума.

Да се направи избор от по-дълбокото: от гледна точка на психологията на българския

характер и от гледна точка на психоанализата на приказките, акцентираща върху
психичното израстване и самооценката на личността - за подобен избор опити не се
правят, въпреки завещаното от Иван Хаджийски, въпреки мощните психоаналитични
школи на Фройд и Юнг (възможно е тук някой да апострофира, че пред жилавостта на
българския характер всякакви психологически школи капитулират).

Причината е всъщност, че психоанализата не успява да пусне дълбоки корени у нас до

1944 г., а след това е обявена за "упадъчно течение" и съответно е изключена като
1
"редовна" интерпретационна система - както за литературни текстове, така и за
разрешаване на индивидуални човешки проблеми.

Днес психоанализата отново е на мода и затова се ограничава до интелектуални (нерядко

снобски) кръгове. Образованието като консервативна система не е готово да я приеме. То
залага на установеното и доказаното в училищната практика разчитане на знаци,
ползвайки най-вече схемите на социокритиката, структурализма и семиотиката.

И така, българското училище не чете (нито сега, нито в миналото) психоаналитично1.

ІІ. Анализът на приказки и митове е свързан с психоанализата от самото й създаване.

Нещо повече, добре се знае, че едни от най-важните понятия на психоаналитичното учение

са подсказани и назовани чрез различни митове: чрез старогръцки мит се назовава
Едиповият комплекс, чрез християнски - Каиновият, и т.н.

Фройд обръща психоанализата и към литературата (да вземем анализите му на Хофман,

Йенсен, Достоевски2). Много от последователите на Фройд (Ото Ранк, Ерих Фром) работят
както с митологични и приказни сюжети, така и с литературни текстове. Най-популярният
у нас с трудовете си върху психоанализата на вълшебните приказки е Бруно Бетелхайм3.

Дълбинната психология на Юнг добавя архетипните модели. Самият Юнг също прави
връзки с литературата4. Очевидно архетипното се оказва продуктивна схема за дълбинно
вникване в приказките, щом от позициите на юнгианската школа се предприемат
множество анализи на традиционни приказни сюжети (техни автори са Мари-Луиз фон
Франц, Верена Каст, Ойген Древерман, Ханс Дикман и много др.).

Психотерапевтът от персийски произход Песешкиан, който създава своята школа по

позитивна психотерапия в Германия, а през последните години добива популярност и у
нас, не прави теоретични анализи и интерпретации на вътрешната структура на приказни
наративи, а ги прагматизира. Той предлага корпус от текстове с терапевтична цел, като
насочва към функциите, които имат приказните истории за междучовешките отношения,
особено при решаване на личностните проблеми в психотерапевтична ситуация5. В
предговора към немското издание на книгата си "Търговецът и папагалът" Песешкиан
подчертава транскултуралната основа на своя подход. Според него различните ценностни
системи имат да си кажат много една на друга и една друга да се обогатяват. В края на
краищата подходът му обединява "мъдростта на интуитивното мислене на Изтока с новите
психотерапевтични методи на Запада"6. Изходната му теза отстоява дадеността (posstum,
"позитивен") не само на болестите и уврежданията, но и на способностите и потенциите,
които всеки човек притежава, за да разреши проблемите си. Именно при отключването на
тези способности той залага на приказките.

Психологията на вълшебната приказка на Бетелхайм, прагматичната позитивна терапия на

Песешкиан и структуралният анализ на приказката на Проп са добра теоретична база за
обръщането към училищната ситуация на преподаване на приказката.

2
ІІІ. Преподаването на приказките в училище е лакмусът на догматиката в
преподаването.

Приказката е по принцип универсален жанр, есенция на вечната човешка екзистенциална

проблематика: съдържа всичките проблеми на израстването, на взаимоотношенията между
хората, всичките човешки страсти. При това моделите, които дава тя, са картинни -
външен израз на нашето "вътре", начин да се видим отстрани и да се схванем като
обратното на уникални самотници. Няма човешко съзнание, което да не се сугестира чрез
приказките (дори и побеснелият цар Шахриар успява да се поддаде на очарованието им, и
то благодарение на находчивата Шахразада, която, поне в началото, отново и отново
облича в приказки все неговата собствена ситуация).

Универсалният характер на приказката никак не я прави лесна за преподаване, тъй като

всъщност тя се възприема уникално, с оглед на индивидуалната човешка проблематика в
конкретен момент. Децата трудно вербализират и коментират своите проблеми, но
приказките, които слушат в захлас, могат да коментират тях самите, и то отвътре. Ако
някоя приказка не е интересна за дадено дете, това означава, че тя просто не се докосва до
неговата проблематика (Бетелхайм). От тази гледна точка степента на вслушване в
приказката не зависи от степента на развитото внимание и концентрация, а от степента на
заинтересованост от разказа. Децата, които внимават, просто са открили своята история, а
тези, които се разсейват, трябва да бъдат привлечени чрез други приказни истории.

Да се приложи психологически критерий при подбора на различните типове приказки,

значи да се проблематизират съответни на възрастта и индивида архетипи и комплекси,
например: сблъсък с майчиното и/или с бащиното imago, Каиновия и Едиповия комплекс,
архетипа на Анимуса и Анимата, на Сянката, на Мъдрия старец и т.н. Когато всички
изберат своята любима приказка, групата ще разполага със своя "оприказен" психографски
портрет, в който всяко дете, равнопоставено с останалите, ще заеме мястото си според своя
уникален вътрешен образ. По този начин преподавателят ще прокара пътища към всички
деца. Защото ако няма двустранно и същностно желание за комуникация, то и най-
перфектно планираната комуникативна ситуация се превръща в псевдокомуникация.

Всъщност много от децата още от дома имат своята или своите любими приказки, при това
възприети чрез слушане, заедно с най-сладкия глас на близкия човек. Когато започне
преподаването в училище, никой не пита за тези обикнати "домашни" приказки - допира с
интимния свят на детето. А какви богати възможности би дал опитът от страна на учителя
да гради върху вече създаденото - върху съществуващото интуитивно, дълбинно
възприятие, с което детето е подхождало към избраната приказна фабула! За да се
постигне това обаче, е нужно обединяването на възрастовия с индивидуалния подход.

В опита да бъде тълкувана буквално приказката загубва вълшебното си естество. Така,

богатството се възприема като чисто материално богатство, бедността е липса на
материални възможности, малкият е просто малък на години. Обикновено подобни
понятия се превеждат и тълкуват социологически и приказката се превръща в разказ за
безкрайно отдалечения патриархат: как третият, най-малкият брат винаги побеждава,
защото е обезправен; как лошата мащеха се опитва да отстрани завареницата, за да

3
осигури благополучие и социален престиж за своите дъщери и т.н. Но всеки добре знае, че
"имало едно време" е по-близко време от "имало един патриархат".

Дълбинната символика на приказните категории интернализира приказките и ги прави

далеч по-продуктивен пролог към литературата. В психологически план бедността се
свързва с психична незрялост и непълнота, богатството е израз на вътрешно себепостигане
и съзряване7. Доброто и лошото, както и справедливостта в приказките са не само
морални, но и психологически категории. Лошото може да въплъщава сянката (тъмната
страна) у всекиго; мащехата може да въплъщава несъзнаваното майчино imago, от което
героят/героинята трябва да се освободи, за да постигне индивидуация; великаните
представляват неовладяната, разрушителна стихия на несъзнаваната нагонна природа;
вълшебните помощници - неосъзнатите богати ресурси на дълбинната човешка психика,
които могат да се използват за добро, ако бъдат активирани чрез осъзнаване; животните
пък символизират интуитивната анималистична природа на човека. Наказанието на злия,
лошия герой в приказката често изглежда неправомерно сурово, но тази разрушителна
жестокост се приема от малкия читател като справедлива, доколкото на дълбинно
психологическо равнище маркира окончателното освобождаване от някакъв комплекс,
свързано с вътрешното израстване на добрия герой. Преди това да е станало, нормално е
усещането за несправедливост да доминира у едно дете.

Приказката може да насочва към един по-оптимистичен възглед за света, изключително

нужен, за да може детето да преодолее успешно собствените си препятствия, да намери
добър изход, както го намира приказният герой. Обикновено героят е представян като
формален стожер на приказката (фабулата следва пътя на героя). Добре е да се акцентира
още на принципната за приказния герой отвореност към света и към себе си, на смелостта
му да отговоря на предизвикателствата, а не да ги заобикаля; на факта, че помощниците се
явяват, защото той не ги отхвърля, а, приемайки ги, преодолява нарцистичната си природа;
на щедростта, незлобливостта, верността, благородството, неагресивността,
неегоистичността му; от чисто психоаналитична гледна точка - на отвореността му към
своето несъзнавано, което може да бъде използвано позитивно. "Тайните на успеха"
приказките решават по различен начин, но решенията не бива да се модифицират до
изкристализирали поуки; вниманието би трябвало да се насочва към извървяването на
Пътя. (Както знаем, източната философия много е казала за Пътя.)

Приказките са богати не на поуки, а на живот; за възприемащия ги растящ човек те са

заредени с потенциална, даваща цел и смисъл жизненост. И затова обект на обсъждане би
трябвало да бъде по какъв начин те да се съпреживяват, а не само как да се разбират умно.
Да извървиш пътя на приказния герой, значи да откриеш път в себе си. Образното мислене
е изключително надежден начин за вникване, по-надежден от обясненията и назиданията.
Дори такава институция като църквата открай време си служи с притчи и сказания - те
предхождат назиданията.

Приказките не само налагат становища, но и променят становища, преосмислят житейски

позиции (Песешкиан). Никой не работи по тази провокативна страна на приказките, която
може да предлага съвършено различни модели на мислене, изключително прости и
логични възможности и решения, които иначе убягват на възрастните поради склонността

4
им да усложняват и острастяват проблемите си, въвличайки и децата в този безплоден
кръговрат на реагиране.

При работа с приказките продуктивно би било да се обърне внимание върху

комуникацията между самите приказки, върху размяната на концепции и ценности между
тях. Уместен тук ще е изборът на приказки с противопоставящи се концепции. Така може
да се акцентира не върху тълкуващите анализи, а върху обмяната на мисли и разговорите
за приказните текстове като начин за себепознание (Песешкиан). Добре е при това да се
поощрява диалогът между децата, а не само между ученик и учител. Така ще се избегне
авторитарното диалогизиране и ще се достигне по-лесно до диалоговата природа на
изкуството.

Обобщавайки казаното дотук, можем да подчертаем отново, че проблемът при изучаването

на вълшебната приказка в училище не е социологизирането й, нито морализаторският или
културологичният й прочит. Това, което се пропуска, е връзката между социалната,
душевната и физическата сфера, отразени в приказните текстове. Както и да променя
програмите си, училището утвърждава един безпощаден социум и един все по-беззащитен
индивид. И колкото повече се усложняват проблемите в семейството, училищната среда и
улицата, толкова по-нужни стават простите приказки с техния потенциал за въдворяване
на вътрешен ред. Педагогическото въздействие на приказките е добре да се насочи по-
цялостно към личностното развитие на детето. Не е опасно за "чистата" репутация на
литературното образование и педагогиката, че може да си поставят и психологически
цели. Просто трябва да се ратува за един по-цялостен подход при изучаване на приказката:
да се обединят естетическият и познавателнообразователният аспект с този на
личностното постигане (индивидуацията). Детето трябва свободно да се движи между тези
три типа пространства: психологическото, естетическото и образователното.
Психологическият аспект може би изисква разработването на специална програма за
обучение първо на самите учители. Защото училището не бива да откъсва детето от
приказките нито с отсъствието им, нито с отчуждаващото преподаване.

БЕЛЕЖКИ

1. Впечатляващо е, че българското училище възприе с лекота всичките формални световни школи и днес се
радваме на отлични млади формалисти и семиотици. Приказката също намери своята форма-формалисима в
книгата на Проп "Морфология на приказката", и дори и децата в детската градина знаят да играят на
приказки, но поразително бързо забравят да (пре)разказват (разбира се, за това Проп не е виновен). [обратно]

2. Фройд, З. Ужасяващото (1919); Достоевски и отцеубийството. - В: Естетика, изкуство, литература. София,

1991, с. 501-529; 571-586. [обратно]

3. Бетелхайм, Б. Смисъл и значимост на приказките. - В: Бюлетин на СБП, 1986, № 4, с. 67. Това е първият
превод на автора на български, последван от отделни статии в периодиката. Цялостната му книга не е
превеждана у нас, но, разбира се, тя е достъпна на английски, немски и др. езици. [обратно]

4. Юнг, К. Г. Психология и поезия. - В: Психоанализа и литература. София, 1995, с. 92-113. [обратно]

5
5. Песешкиан, Н. Търговецът и папагалът. Ориенталски приказки в помощ на психотерапията. Варна, 1994.
[обратно]

6. Peseschkian, N. Der Kaufman und der Papagei. Orientalische Geschihten in der Positiven Psychotherapie,
Deutscher Taschenbuch Verlag, 1996, 6. [обратно]

7. От гледна точка на дълбинната символика на приказките даже и битовите приказки носят дълбоки
психологически послания. Вж. Стоянова, Ю. Глупавият мъж, умната Елза и ламентация за неродения Петко.
- В: Езикът и литературата - средство за (не)разбирателство. София, 2003, с. 147-177. [обратно]

Текст 2

ПРИКАЗКИ, СЦЕНАРИИ, ЕЗИК (ПРИКАЗНА ТЕРАПИЯ)

А. Хаджигеоргиев

1. Лингвистични трансформации
В това есе се опитвам да очертая някои механизми, по които приказките
(народни, вълшебни, детски, китайски) и техните братя -житейските
сценарии въздействат на хората, променяйки мисловните им нагласи в една
или друга посока и обратно, как хората си намират (конструират)
необходимите приказки за да си обяснят промяната на социалните
ситуации. Няма да крия, че интересът ми към темата е до голяма степен
терапевтичен, т.е. в крайна сметка въпросите ми са: как помага всичко
това, с какви средства, как ги използуваме и какво получаваме като
резултат? Мисля си, че този дискурс е актуален, защото от една страна
нашето общество така както го виждам отвътре, се нуждае отчаяно от
подходящия благ мехлем, който ще смаже лютите нарцистични рани на
прехода, а от друга, жизнените ни сценарии показват все повече сходства с
подтискаща серия от кошмарни приказки.

2. Детска радост
Счита се, че детето се ражда със способности само за директно преживяване
на "картината за света". Постепенно, с развитието му се намесват думите и
символите, т.е. извършва се "лингвистично трансформиране" на детският
опит. След като веднъж думите и символите се намесят в картината, всичко
се променя. С езика детето придобива мощно ново средство за
координиране на социалните действия. В същото време, трябва да бъде
платена и някаква цена - то загубва силата си за директно възприемане. С
усвояването на езика, всички перцепции стават лингвистично обусловени и
живота продължава в общата клетка на споделените реалности.
Социалните дефиниции последователно се създават, деконструират и
пресъздават отново. Очевидно приказката е на един преходен етап между
6
директното преживяване и кодовете (опосредстваното преживяване). В нея
се дават секвенции от жизнени истории, където със средства повече
напомнящи тези на директното преживяване (фантазии, образи) се
предоставят модели, които след това по-лесно могат да се кодират. Или
както казва Б. Бетелхайм: "...приказката дава на детето най-нужното: тя
започва от мястото, където то се намира в определен момент на
емоционалното си развитие, показва му къде трябва да отиде и как да
стигне дотам, но го прави чрез подсказване и въз основа на фантастичен
материал, от който детето може да черпи както то самото сметне за най-
добре и чрез образи, улесняващи го в разбирането на най-съществените за
него неща." Приказките в този смисъл са преход между неезиковия и
езиковия опит, това са неезикови феномени представени в езикова рамка.
Те вербализират въображението и са нещо като оператори на реалността.

3. Приказки за възрастни
Няма напълно ефективен начин да се прекъснат магиите, от които са
изтъкани нашите абстракции. Исторически погледнато, хората
непрекъснато се опитват да открият лингвистичната "празна стая", т.е. да
се върнат към директното преживяване. Техниките за това са много, напр.
трансцедентална медитация, психеделични субстанции, хеви метъл, etc. Но,
както твърди Ф. Варела, "всичко казано е казано от традицията". Нашите
традиции неизбежно определят формата на разговорите ни във всеки
конкретен момент. В известен смисъл ние говорим и мислим с думите на
общността си и обслужваме митовете, които ни налага тази общност.
Очевидно приказките съдържат описания на процедурите за това
обслужване. Възрастният човек си служи с лингвистични кодове, с които
описва и участва в една споделена реалност. Какво става, когато се опитаме
да го върнем с терапевтична цел в пространството на приказките? Това
най-често се възприема като регресивно събитие. Приказките връщат
възрастният в долингвистичната ситуация, разчитайки след това той да я
осмисли отново, като по този начин погледне от друг ъгъл неудачните,
съдържащи житейски проблеми сценарии. Подобно гледище застъпва П.
Вацлавик, за когото приказката е продукт на дясната мозъчна хемисфера
(както сънищата и хумора) и използуването на нейният език ни позволява
да комуницираме с несъзнаваното. Той я разглежда като израз на
вътрешния свят, превърнат в архетип чрез многократно повторение, който
"предлага примери за временни или окончателни разрешения на
неотложните трудности". Според Герген, има три типа наративи
използувани от хората за описване и оценка на собственият си и чуждият
живот:
1. Прогресивни, които оправдават виждането, че хората и ситуациите
прогресират към своите цели;
7
2. Стабилизиращи - животът е непроменим;
3. Регресивни - животът постепенно се отдалечава от целта;
Ako наложим тази типология към приказките, можем да забележим, че най-
често там се срещат наративи от първия тип, т. е. героят неотстъпно се
движи към целта си и минавайки през ред премеждия, в крайна сметка я
достига. Непрекъснатото обиграване на този най-успешен вариант, в който
проблемите се разрешават дава възможност на човека да схване събитията
подредено и "да си извлече поука", т.е. да интернализира социално
одобряемите начини за поведение.

4. От приказки към сценарии (Срещи отблизо с третия наратив)

Очевидно е, че всеки от нас, потапяйки се в живота държи в главата си
един набор от повествования, които тук ще наречем сценарии, описващи
набор от поведения в различни ситуации. От друга страна общественото
съзнание не остава по-назад и също продуцира такива сценарии. Това са
само-регулиращи се семантични системи, които съдържат план (какво),
действащи лица (кой) и постановка (къде и кога). Тези структури се
съчетават заедно, контролират и обратно са контролирани от някакъв вид
морален порядък около нас. Поради своята рекурсивна способност, всяко
изменение в съдържанието на сценария, а също и в начина, по които той е
представен=разказан, ще задейства промени в плана, характерите,
обстановката и темата и ще резултира в някакви поведения. Нещо повече -
даден сценарии ще придобие по-висока значимост от други сценарии,
изграждащи индивидуалната или социална екология от истории.
Забележително е, как схемата на Герген подхожда и за една типология на
социалистическите и постсоциалистическите реалии, когато обобщаваме
конкретните жизнени ситуации. Например колективния социалистически
наратив от прогресивен тип: "Напред, към пълната победа на...!", или пък
този от стабилизиращ тип "Днес ние сме напълно уверени в утрешния
ден" . Постсоциалистическата ситуация от друга страна смени рязко
наративите и направи преобладаващ регресивния наратив, несъмнено
водещ до идеята за хаотичност и загуба на контрол над събитията и
дифузното усещане, че животът непрекъснато се отдалечава от всякаква
разумна цел.

5. Терапевтични идеи
Можем да се запитаме: "Добре, и накъде да тръгнем?" Моят опит за
отговор се съдържа в следната приказка: В плодородната долина Ехерлоу
някога живял един много беден плетач на кошници. На гърба си имал
толкова голяма гърбица, че изглеждало сякаш там седи друг човек. Една
прекрасна вечер, той се връщал в къщи от пазар в отдалеченото съседно
градче и по средата на пътя, близо до Нокграфтънския хълм, се почувствал
8
толкова уморен и нещастен, че седнал да си почине. Скоро до ушите му
достигнали нестройните звуци на някаква странна песен. Кошничаря се
заслушал и си помислил, че никога не е чувал толкова възхитителна
музика. Тя звучала като хор от няколко гласа, но всеки глас така интересно
се сливал с другите, че сякаш пеел само един човек и въпреки това всеки
глас пеел нещо различно. Думите били следните:

Да луан, да морт,
да луан, да морт,
да луан, да морт.

Понеделник, вторник,
понеделник, вторник,
понеделник, вторник.

Следвало кратко прекъсване и пак се повтаряло същото. След известно

време на кошничаря му поомръзнало да слуша все едно и също и като се
възползувал от една пауза, той подхванал мелодията и я допял с думите:
Агуш да дардийн.
И сряда.

Елфите от Нокграфтънския хълм, а именно те пеели, изпаднали във

възторг, когато чули продължението на песента си. Те изникнали от
тъмнината, приветствали певеца и му оказали големи почести. Не след
дълго той заспал дълбок сън, а когато се събудил на другия ден, от
гърбицата му нямало и следа. В селото тази случка бързо се разчула. Един
ден при кошничаря дошла старица, която имала гърбав син да пита как
точно да постъпи, за да се махне гърбицата му. След като научила всичко в
най-големи подробности, тя се върнала и със сина си се подготвили за път.
Тук следва да се отбележи, че този гърбушко от рождение си бил лош и
хитър. След дълъг път, вечерта гърбушкото стигнал до хълма и тъкмо
седнал, когато чул песента на елфите изпълнявана както им я съчинил
кошничаря. Тъй като нетърпението му да се освободи от гърбицата си било
безмерно, той без да изчака и да избере най-подходящия момент за
включване, изпял нещо, което сам си бил измислил, не обръщайки
внимание нито на ритъма, нито на характера на мелодията. Даже не успял
да довърши песента, когато разгневените елфи се втурнали към него
вдигнали го във въздуха, донесли отнякъде гърбицата на кошничаря и така
здраво и плътно я закрепили на гърба на нещастника, че тя зараснала
върху другата завинаги.