ФРИДРИХ НИЦШЕ

СЪЧИНЕНИЯ В 6 ТОМА
Том 1
 ФРИДРИХ НИиШЕ
СЪЧИНЕНИЯ В 6 ТОМА

Съставител
проф. д-р ИСАК ПАСИ

Превод о т немски
ХАРИТИНА КОСТОВА-ДОБРЕВА
 Фридрих
НИиШ Е
Том 1
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА
НЕСВОЕВРЕМЕННИ РАЗМИШЛЕНИЯ
ДаВид Щраус - изповядващият се писател
За ползата и Вредата о т историята за живота
Шопенхауер като възпитател
Рихард Вагнер в Байройт

Издателство „ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ“

Полиграфически комбинат „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“
София, 2001
© Скан и обработка: Стефан Кулев а. k. а. glasnag larus

© Фридрих Ницше, автор

© Харитина КостоВа-ДобреВа, превод
© Петър ДобреВ, художествено оформление
© И здателство „Захарий Стоянов“
© Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
ISBN 954-739-136-4 (m. 1)
 5

КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ

Пред Всеки съставител на събрани или избрани съчинения, или само

на текстоВе, предстаВящи даден аВтор, или на текстоВе о т един или
много аВтори, посветени на поВече или по-малко определена пробле­
ма, неминуемо се изправят много Въпроси, на които той трябВа да
отгоВори В зависимост - тъй или иначе - о т собстВените си теоре­
тически предпочитания и Вкусове. ТакиВа най-малко пет Въпроса сто ­
яха и пред мен за настоящото шесттомно издание на съчиненията на
Фридрих Ницше.
Първи въпрос: събрани или избрани съчинения да се издаВат?
Отговор: нито едното, нито другото, но Всички най-Важни книги
на Ницше, които според мен са напълно достатъчни, за да представят
цялостния духоВен образ на един о т най-дълбоките, оригиналните и
интересните мислители В 25-ВекоВната история на философията.
Втори въпрос: дали подредбата да стаВа Въз осноВа на теоретич­
ната близост на произведенията, или да се предпочете хронологията
им?
Отговор: предпочитам принципа на хронологията, който има по-
стабилни обектиВни основания и В по-голяма степен изключВа съста-
Вителския субективизъм.
Трети въпрос: при даденото предимство на хронологичния прин­
цип кое Време да се предпочете: на написването или на първото публи­
куване на съчинението?
Отговор: след като тук се издаВат публикуваните или подготвя­
ните за публикуване о т самия Ницше негоВи произведения, а не фраг­
менти о т посмъртното му наследство, които толкоВа често са били
обект на добронамерени или недобронамерени манипулации, предпо­
читам Времето на пърВото публикуВане, сиреч последователността
на публичната пояВа на съчинението и на негоВото Възприемане о т
публиката.
Четвърти въпрос: след като на някои о т съчиненията на Ницше
има по няколко български преВода, кой о т тях да се избере?
Отговор: използвам публикуваните през последните години бъл­
гарски издания на произведенията на Ницше, тъй като мисля, че В по-
6

голямата си част т е са по-модерни и по-точни; разбира се, някои про­

пуснати в тях фрагменти тук се превеждат за пръВ път, а и цялостни­
т е преводи са повторно редактирани.
Пети въпрос: със или без научен апарат да се прави това издание?
Отговор: след като то не е замислено нито като строго академич­
но, нито като напълно популярно, предпочетох всеки том да се съпро­
вожда о т сравнително кратки обяснителни бележки - термини, име­
на, чуждоезикови конструкции, и то само там, където т е се появяват
най-напред, за да се избегнат ненужните повторения. Към последния
том се прилага и показалец на имената о т цялото издание.
О т няколко години са станали едва ли не проява на най-добър кни-
гоиздателски тон жалбите по повод на кризите, мъките и труднос­
ти т е на съвременното българско книгоиздаване. Нямам никакво наме­
рение да оспорвам този отдавна вече стигнал до Бога нов Иеремиев
плач. Очевидно той има почва у нас.
Но като оптимист по рождение не мога да не противопоставя на
тези дотегнали ми ламентации радостта си о т реалните успехи на
днешното ни книгоиздаване - оригинално и преводно.
Ако едно българско издателство - „Захарий Стоянов“ - е в състо­
яние - и то в удивително кратки срокове - да осъществи такива ма­
щабни начинания като новото осемтомно пълно издание на произве­
денията на Шекспир, преведени о т един-единствен конгениален негов
преводач като Валери Петров, а така също и това току-що започва­
що не по-малко респектиращо шесттомно издание на Ницше, това
най-малкото означава, че боите в картината на българското книгоиз­
даване съвсем не са толкова мрачни.
А на издателство „Захарий Стоянов“ и на неговия директор Иван
Гранитски, които с възрожденска енергия, страст и вдъхновение пра­
в я т всичко това, поднасям - както и много други българи - своето
уважение, благодарност и възхищение.

ОТ СЪСТАВИТЕЛЯ

София, декември 1999

 ФРИДРИХ НИЦШЕ -
ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 9

ПРЕДИСЛОВИЕ

О т сам ото начало на XX Век им ето ма Фридрих Ницше

започВа да се превръща В идол, В кумир (Въпреки книгата му
Залезът на кум ирите - 1889) за рационалисти и ирациона-
листи, за моралисти и аморалисти, за националсоциалисти и
анархисти, за аристократи и демократи, за религиозни сек-
т а н т и и а те и сти , за антисем ити и иудофили, за консерва­
тори и аВангардисти (и не само В и зкуство то ) и дори за фе-
министи, Вегетарианци и Всякакви привърженици и против­
ници на културата и Всевъзможни културни ценности. А Всич­
ко т о ва - кое поВече и кое по-малко - съдейства за създава­
н ето на легендата за Ницше (нетолкоВа стар а и не тъ й дъл­
боко Вкоренена, колкото легендата за Ф а у с т , но ВъВ Всеки
случай имаща нещо легендарно), и Въпреки своевременно из­
разените о т самия Ницше опасения: „И зпитвам чудовищен
страх, че един ден ще ме о б явят за светец и сигурно с т е
отгатнали защо издавам тази книга преди moßa - за да се
предпазя о т безчинстВа“ (Ecce Homo), Несъмнено Ницше е
предвиждал контраВерсиите и лъкатуш ните пътищ а на сво­
я т а бъдеща канонизация, след като още В първия фрагмент
о т Предговора към сво ята автобиография Ecce Homo сам
предупреждава: „ТоВа съм аз! Преди Всичко не ме Вземайте за
друг!“ Но Въпреки moßa предупреждение и досега са написани
сто ти ц и книги и хиляди с т а т и и о т едномишленици, друго-
мишленици или разномишленици за „истинския“ Ницше, кой­
т о , както сам то й е искал, не трябВа „да се Взема за друг“ .
ЗатоВа не Виждам нищо изВън реда на нещ ата, че до тях ще
се пояВи още една. Ед и нствен ото, ко ето мога да кажа за
cßoe оправдание, е, че се опитвам да разгледам идеите на
10 ИСАК ПАСИ

Ницше Във Връзка ж иВота му, а ж иВота му ВъВ Връзка с иде­

и те му, като при то Ва не забраВям за т ъ н к а т а нишка, коя­
т о разделя идеите и ж иВота - толкоВа тън ка и изтънява­
ща, че понякога изобщо не се Вижда. Но Все пак В подкрепа на
предпочетената т у к методология мога да приВеда и един -
струВа ми се - д остатъчн о солиден аргумент - декретира-
ното о т самия Ницше праВило на Всеки морал и психология:
„Ако нямаш достъп до изВестни прежиВяВания, не си В със­
тояние да ги разбираш“ (Ecce Homo).

Няколко думи и за стр уктур а та на тази книга. След като

философията на Ницше се сВързВа най-тясно с ж и Вота на
Ницше, както е тук, тогаВа и самата книга е длъжна да след-
Ва последователността на този ж иВот. Зато В а пред логи­
ката (Винаги проблематична, малко или много субективна) на
идеите, пред тях н о то самостоятелно развитие (с допълне­
нията, измененията и дори отрицанията им), както т о пре­
минава о т книга В книга, предпочетох последователността
на пояВата на самите книги на Ницше, ноВите проблеми, ко­
и то Всяка една о т тях постаВя, и тогаВа, когато т я ги пос­
та вя. Несъмнено този подход има сВоите неудобства, а най-
малко едно о т тях е, че след като В различните, а понякога
ВъВ Всички книги на Ницше се срещ ат еднакВи теми, сюже­
т и и мотиВи - дори текстуално покриващи се, а понякога
само леко Видоизменени - тео р ети чески ят п ъ т о т книга към
книга крие опасност о т повторения и трупане на думи за
едно и също. Друго средстВо за избягване на то зи риск - мис­
ля - няма, осВен личния критерий на изследователя и право­
т о му да сВързВа разглежданата идея преди Всичко с онази
книга, където т я е най-ярко изразена - според негоВото мне­
ние и съобразно с негоВия Вкус.
Много о т най-Великите философи не са били женени: Пла­
тон, Спиноза, К ан т, Киркегор, Шопенхауер. Грижата за деца
не е била тяхна грижа - и за тях книгите им са били истинс-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 11

kume деца. Разбира се, имали са Връзки с жени (поне онези о т

тях, на които природата не е отказала та зи способност),
но Вместо дом, жена и деца т е са жиВели В книгите си като
В сВой дом и т а м също са били и ж ените, и децата им. В
тази категория попада и Ницше. А ако книгите са неговите
деца, тогаВа и на тази книга може да се разреши да следВа
рождените им дни - глаВа след глаВа. А подразделянето на
главите на номерирани фрагменти кокетира с НицшеВите
стилистични структури, което е та к а яВно, че нито може
да се скрие, ни то дори да се омаловажи.
12 ИСАК ПАСИ

I. ЖИВОТЪТ

За мислителите и за художниците ж и в о т ъ т на Ницше е

интересен почти толкова, колкото интересни са и негови­
т е идеи. О т идеите на Ницше се увличат цели поколения на
мислеща Европа о т края на XIX и началото на XX век и о т
тях т р ъ г в а т еднакво и философски школи, и литературно
художествени направления. Но и ж и в о т ъ т на Ницше е тем а
на философията и на и зкуство то и Томас Ман нарича Док­
т о р Ф а у с т у с - съкровената рожба на своя дълъг творчес­
ки ж и во т - роман за Ницше. Дори и името на героя Leverkühn,
Леверкюн е ефектна игрословица с един о т основните прин­
ципи на Ницшевата философия на ж ивота: Lebe kühn, живей
дръзноВено.
Идеята на Ницше (а т я възхожда към Шопенхауер) за ж и ­
в о т а к а т о художествено произведение, за което и сам то й
прави немалко, е подсказана и о т собствения му ж ивот. Впро­
чем п р ото тип на тази идея може да се намери още у Фрид­
рих Шлегел: „Мнозина б и ват наричани творци на изкуство­
т о , а всъщ н ост т е самите са художествени произведения
на природата“ (Критически фрагменти).

Ницше е роден в градчето Ръокен, в глухата пруска про­

винция Саксония на 15 октомври 1844 г. - рожден ден на прус-
кия крал Фридрих Вилхелм IV, поради ко ето баща му - горд
о т то в а съвпадение - го кръщава Фридрих-Вилхелм. По-къс-
но кралят полудява, бащ ата споделя същ ата участ и умира
ФРИДРИХ НИСШ1Е - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 13

през 1849 г., а Ницше изостаВя В то р о то си име, за да стане

просто Фридрих Ницше.
Ницше произхожда о т немско религиозно семейство - ба­
ща му и двамата му дядовци са били пастори на лутеранска-
т а църква (по ирония на съдбата тъкм о В тако ва семейство
се Възпитава най-яростният немски критик на християнс­
т в о т о и лутеранската църква). През 1850 г. сем ей ство то
се премества В Наумбург, а о т 1858 г. Ницше е ученик В про­
ч у т а т а класическа гимназия пансион в Пфорта (близо до На­
умбург), основана още през 1543 г., където преди него са се
учели Клопщок, Новалис, Ф ихте, А вгуст Шлегел, Фридрих Шле-
гел. През ш естгодиш ното си ученичество Ницше има Види­
ми успехи В класическите езици, древната и немската ли те­
ратура, религията и също та к а Видими неуспехи в матема­
т и к а т а и рисуването. Същевременно свири на пиано и ком­
позира музика. Още като ученик написва блестящ о есе за своя
любим п оет Хъолдерлин, когото разглежда к а то най-великия
немски п оет след Гьоте, Въпреки че по онова Време е бил много
малко известен дори сред образованите кръгове. Още В т о ­
ва ученическо есе Ницше сполучливо характеризира прозата
о т Хъолдерлин (Хиперион) ка то „истинска музика“ , което пък
прави още по-куриозно мнението на учителя, на когото т о ­
ва есе е било предоставено за оценка: „Бих любезно препоръ­
чал на младия автор да се заеме с някой по-здрав, по-ясен и пд
немски п о ет.“
О т 1864 г. Ницше е студ е н т по теология и класическа фи­
лология в У н и вер си тета в Бон, но о т следващ ата година
изостаВя теологията, след кратко колебание се отказва да
учи музика и заедно със своя любим професор Фридрих Ричл
се премества В Лайпциг, за да слуша неговите лекции по кла­
сическа филология и завинаги да остане предан на ан ти чн о ст­
т а . Ницше се държи настрана о т студ е н тск а та общ ност В
Лайпциг, ко ято намира за твърде груба, лишена о т духовна
изтънченост и почти изцяло обхваната о т евти н бирариен
патриотизъм (и този ф акт Т. Ман използва за биографията
на своя Адриан Леверкюн), живее самотно, отдаден единст­
вено на интелектуалните си интереси и сякаш подготвяйки
14 ИСАК ПАСИ

се за бъдещ ото уединение, В което ще протече краткия му

ж и В о т.

През 1869 г. непосредствено след заВършВане на образо­

ванието, но преди да завърши дисертацията си, по препо­
ръка на Ричл, egßa 24-годишният Ницше е назначен за профе­
сор по класическа филология В Базел (Лайпцигският универси­
т е т му изпраща докторска диплома Въз осноВа на публикува­
на с т а т и я за древногръцкия поет Теогнид, освобождавайки
го о т предвидения изпит), а В Базел Ницше често е тр яб ва­
ло да изпитва студ ен ти и докторанти, които са били по-
Възрастни о т него.
През 1870 г. Ницше служи като доброволец В санитарна
ч а с т на Пруската армия по Време на френско-пруската Вой­
на, но само два месеца по-късно след прекаран диф терит е
освободен о т тази служба. Изглежда В сам ото начало на бо­
л е с ти те на Ницше не е фамилната обремененост, а онази
теж ка, срамна болест, о т която то й , 23-годишен, Въпреки
срамежлиВостта и целомъдрието си се заразява през 1866 г.
В един публичен дом В Кьолн (според со бствен ата му Версия,
която някои aßmopu п о ста в ят под съмнение) и след нея о т
списъка на бо лести те на Ницше може да се направи един ма­
лък медицински компендиум: диф терит, дизентерия, мигре­
на, теж ко безсъние, остри спазми В стомаха и червата, къ­
согледство, смущения В храносмилането и зрението. Под пос­
то ян н и те удари на тези болести - о т сифилиса до мигрена­
т а - мъченически протича ж и в о т ъ т на Ницше. Само през
1879 г. то й е имал остри пристъпи о т мигрена през 118 дни,
които са го правели напълно неспособен за работа, а когато
е могъл да работи, то ва е стаВало с огромни усилия на духа и
на т я л о т о му. Така сред мъките и страданията започват да
се пояВяВат една след друга книги, студии, проповеди, раз­
мишления, афоризми, срутващ и кумирите на морала, христи­
ян ств о то , демокрацията, народа, социализма, човека, за да
постави на тяхно м ясто архиутопията на свръхчовека.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 15

К а то професор В Базел Ницше преподава само една година,

макар и да се Води В университетските списъци до 1879, ко­
гато официално подаВа остаВка поради болест, след като и
студ е н ти те са изгубили ВсякакъВ интерес към негоВите лек­
ции. През летния семестър на 1872 г. Ницше има само осем
студ енти (Включително един теолог) и дВама доброволни слу­
ш атели- негоВите приятели Карл Герсдорф и Паул Ре. Така и
академичната кариера на младия базелски професор по класи­
ческа филология напомня за академичната кариера на Шопенха-
уер, който, както е изВестно, след като сам шумно и предиз­
викателно обяВяВа сВоите лекции В Берлинския университет,
още В пърВия си семестър претърпява истински проВал.

Ницше започВа да жиВее уединено В курорти-пансиони, къ­

дето има Възможност да пише, предпочитайки през л я т о т о
Ш вейцарските Алпи, а през зимата СеВерна Италия.
И тъкм о тук , В СеВерна Италия, на 3 януари 1889 г. о т
прозореца на с т а я т а си на пиаца „Карло Алберто“ В Торино
Ницше Вижда странна гледка: кочияш нанася силни удари с
бич на Впрегнатия В колата му ста р кон. По най-бързия на­
чин Ницше се спуска на м естопроизш ествието, прегръща гла­
в а та на коня, за да го предпази с т я л о т о си о т ударите, ня­
кои о т които попадат Върху него, след което моментално
изпада В безсъзнание. На 18 януари е приет В Университетс­
ката психиатрична клиника В Йена, където на 45-годишния
пациент е поставена точна диагноза: прогресивна парализа.
Ницше умира В самото начало на ноВото столетие, чий­
т о хаос, обърканост, конфликти и оскърбления за чоВечест-
Во то та ка далноВидно беше предвидил. Близо единадесет го­
дини, до см ъ р тта си на 25 аВгуст 1900 г., то й жиВее В пълна
dementia, без да осъзнаВа какВото и да било нито за себе си,
нито за сВета, който го обкръжаВа. Погребан е В Рьокен, до
гроба на баща му и по искане на сестра му е погребан според
п р о тестан тски я ритуал - то й , а В т о р ъ т на А н ти х р и ст.
16 ИСАК ПАСИ

Последната ч а с т о т ж иВота на Ницше протича най-нап­

ред В Наумбург под грижите на майка му, а след см ъ р тта й
през 1897 г. - ВъВ Ваймар, където е изцяло под попечителст­
во то (Всякакво) на сестра си Елизабет.

О тн ош енията между Ницше и сестр а му са същ ествена

ч а с т о т неговата биография - както прижизнената, т ъ й и
посмъртната. Охлаждането помежду им настъпва постепен­
но, но се разразява с пълна сила и сти га до радикално скъсва­
не, след к а то през 1885 г. Елизабет се омъжва (годежът е
две години преди то ва ) за Бернард Фъорстер, един о т лиде­
р и те на организирания антисем итизъм в Германия, авто р
на петиция, събрала 267 000 подписа, искаща ограничаване
на еврейската имиграция, регистриране на наличните В стр а ­
ната евреи и забраната да заемат държавни служби и да пре­
подават в училищата. Ницше отказва да присъства на с в а т ­
бената церемония на сестра си, като сватбен подарък й из­
праща гравюрата на Дюрер Ри ц ар ят, с м ъ р т т а и дяВола и й
пише писмо, в което о тк р и то изразява отнош ението си към
нейния избор: „Ти премина към м оите антиподи... Няма да
крия, че приемам т в о я годеж к а то оскърбление - или като
глупост, вредна за т е б толкова, колкото и за мен.“
След получения в Торино удар - а още повече и след см ърт­
т а на майката - Елизабет се превръща във „Вершителъ су-
деб“ на гениалния си бр ат. Още през десетилетието, кога­
т о Ницше е само ж иВ т р у п , но славата му постоянно въз-
раства, Елизабет започва ловко да я експлоатира за своя из­
года, като показва б р ат си в бяла мантия („новия Заратуст-
ра“ , „преобразения пророк“) на лю бопитните тур и сти , кои­
т о посещ ават дома й.
Но още по-непростими са усилията на се стр а та да прек­
роява „по свой образ и подобие“ о ставен о то о т брата. Така
например автобиографията на Ницше - Ecce Homo, оконча­
телно подготвена и дори дадена за п ечат о т него през пое-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 17

ледната му съзнателна и най-продуктиВна година (1888), сес­

т р а т а публикува цели дВадесет години по-късно (1908), ка­
т о при то В а си позВоляВа да зачертае изречението, което
т я с осноВание преценяВа ка то тВърде неблагоприятно за
себе си: „ТрябВа да призная, че най-решителни противници
на Вечн ото завръщане - м оята най-истинна и дошла о т дъл­
бините ми идея - бяха майка ми и сестра ми.“ (ТоВа изрече­
ние е Възстановено едВа В изданието о т 1960 г.)
А още по-тежко и с непоправими последици е неограниче­
н ото разпореждане на се стр а та с огромното недовършено
и непубликувано литературно наследство на брата. Така и
остан али те непубликувани фрагменти, Елизабет публикува
със и досега трудно устаноВими манипулации на т е к с т а , най-
напред В съкратена Версия (483 фрагмента) през 1901 г., а
по-късно, В изданието о т 1910-1911 г. - В значително по-
разширен Вид (1067 фрагмента). Елизабет умира на 8 ноемВ-
ри 1935 г. и така Всъщ ност т я се разпорежда с литератур­
н ата съдба на Ницше цели 35 години след негоВата физичес­
ка см ърт и 46 - след негоВата умстВена гибел.
След к а то през цели десетилетия Елизабет е използвала
името и тВ о р ч е стВ о то на бр ат си за сВоите десноекстре-
мистки политически цели, за каузата на тевто н ски я импе­
риализъм, малко преди см ъ р тта си през 1935 г. т я прежиВя-
Ва и сВоя триумф, когато Ницше е „признат“ о т Хитлер и
Мусолини, името му се преВръща В знаме на фашизма и наци­
оналсоциализма, а учението му е обяВено за най-същестВена
ч а с т и философска осноВа на н ац истката идеология. И за този
дълбоко Вкоренен през пърВата полоВина на XX Век предраз­
съдък сВой принос има и Елизабет фьорстер-Ницше.

Л итер атур ната слаВа на Ницше започВа още докато то й

е жиВ и В съзнание - преди удара на безВъзВратната demen­
tia. Ницше е о т немногото аВтори, усетили слад остта на
прижизнената слаВа, макар и по-скоро сред един тесен ин­
18 ИСАК ПАСИ

телектуален елит. Съчиненията му се преиздаВат, ч и т а т е ­

лите му постепенно се умножават, изследванията на него­
во то учение с т а в а т Все поВече и по-различни и В продълже­
ние на онези gße-mpu десетилетия, кои то сВър зВат XIX и
XX Век, Ницше е сред кумирите на интелигенцията. Сам Ниц­
ше не без гордост отбелязва този ф акт В Ecce Homo: „Нав­
сякъде имам чи татели - обикновено изтъкнати, избрани ин­
телигенти, Възпитани с Високи изисквания и чуВстВо за о т ­
говорност, между тях и истински гении. ВъВ Виена, П етер­
бург, Копенхаген, Париж, Ню Йорк - навсякъде ме познават.“
Но Георг Брандес, който през 1888 г. В Копенхаген прочита
първия университетски лекционен курс за Фридрих Ницше, е
праВ, че именно през годините на умопомрачението изгрява
звездата му, неговото име засияВа с блясък, с какъВто не мо­
же да се похвали нито един негоВ съвременник, тъкм о В т е ­
зи години признанието, към което Ницше се бе стремял с
болезнена чувстви те л н о ст през целия си съзнателен ж иВот,
ugßa В направо ф антастични размери - тогаВа, когато то й
макар и физически жиВ не може нито да го разбере, нито да
го почувства.
Разбира се, постоянно ВъзрастВащ ото Влияние на Ницше
няма нищо общо с фалшивия култ към него, който създадоха
идеологията и бруталната политическа и Военна практика
на оноВа движение и на онази държава, които Ницше нито е
предвиждал, нито е подготвял и които причиниха на чове­
ч е с т в о т о о т В то р а та ч е т в ъ р т на нашия Век нещ астия, не­
познати на цялата му дотогаВашна история. О тго во р н о ст­
т а на Ницше или по-точно мнимата отговорност на Ницше
за дошлия десетилетия след него фашизъм е точно схваната
о т Томас Ман. „ф аш измът като клопка за масите, като крайна
простащина и най-жалко В културно отношение филистерс-
mßo, което и сто р и ята познаВа, е безкрайно чужд по дух на
този, за когото Всичко се Въртеш е около Въпроса „Кое е бла-
городно?“ Той лежи изцяло изВън неговото Въображение и
moßa, че немското бюргерстВо обърка нац исткото настъп­
ление с м е ч т и т е на Ницше за едно обновяващо култур ата
Варварство, беше най-грубото о т Всички недоразумения.“ И
ФРИДРИХ HHUÜIE - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 19

Томас Ман продължава своя филигранен анализ на „съдбоВно-

т о Величие на то зи чоВек“ , чи й то дионисоВски е стети зъм
го праВи „най-големия критик и психолог на морала, какъВто
и сто р и ята познаВа“ (Ф илософ ията на Ницше в светли н а­
т а на нашия опит).
К р и ти ката на Ницше срещу държаВата, срещу социални­
т е институции, срещу Всички слоеВе на о бщ ество то, сред
което протича ж и В о т ъ т му, Всъщ ност го праВи съВсем не­
годен да бъде пророк на фашизма и убедително е твърдение­
т о на неговия биограф Роналд Хайман, че „то й би мразил Тре­
т и я райх дори поВече, ако то В а би било Възможно, отколко­
т о Вто р и я“ . Защ о то Ницше не само презрително дефинира
германеца ка то сума о т послушание и дълги крака, а немска­
т а т о та л и та р н о ст като хладно чудоВище, но то й Винаги е
изпитвал ненаВист и към Всяка държаВна манипулация на ин-
диВида, на негоВите Влечения и ВкусоВе. Един о т фрагмен­
т и т е на Зазоряване е озаглаВен: Колкото се може по-малко
д ърж авност. НицшеВата ан ти д ър ж авн ост е несъвмести­
ма с ф аш истката архидържавност и Въпреки колосалните
усилия на Дьорд Лукач и следВащия го сонм о т по-дребни ко-
пиеносци (на които и официалната идеология и пропаганда
на фашизма даВаха някои осноВания), нито една о т действи­
телно големите еВропейски интелектуални Величини между
д Вете сВето Вн и Войни не възприе усърдно п о вта р ян и те
оценки за Ницше к а то апологет на империализма, философ
на аморализма, пърВопророк на немския аВтократизъм и т е в ­
тонския то тали тар и зъм . Нещо поВече. Няма немски фило­
соф, който к а то Ницше да е изричал по-горчиВи слоВа, да е
произнасял по-тежки присъди срещу Германия и германците,
срещу Всичко немско, което то й често разглежда като си­
ноним на ан ти култур н о ст, грубост, ВарВарстВо, брутал­
ност, несъвместими с човеш кото д остойнство и благород­
ство . Преценки о т този род са изобилно пръснати В почти
Всички съчинения на Ницше, но като че ли В най-Висока с т е ­
пен на концентрация се намират В автобиограф ията изпо­
вед Ecce Homo: „Чужд съм на Всичко немско и само о т бли­
з о с т т а си с немци получавам стомашни смущения.“ „Герма­
20 ИСАК ПАСИ

ния разВаля Всяка култура, до ко ято се докосне.“ „Там, къде­

т о се простира Германия, културата се разлага.11
Ницш еВата антидърж аВност изобщо, но особено силна,
когато cmaßa дума за държаВа о т то тал и тар ен тип, ВърВи
сякаш паралелно с друга негоВа ненавист - към социализма,
демокрацията и Всеки политически либерализъм. „Съвремен­
ната демокрация е историческа форма на падението на дър­
ж а в а т а “ (Човешко, твър д е човешко). Напълно примамливо
е често даваното обяснение на тази паралелност с Ницше­
В а та антиполитичност изобщо, с пълното му отчуждение
о т Всякакви политически приВързаности и п р и страсти я,
т ъ й както то й сам и недвусмислено го изразява В Ecce Homo:
„Аз съм последният антиполитичен немец.“ Няма съмнение,
че moßa е още един (и т о о т най-същестВените) сред мно­
го то принципи, еднакво Валидни както за философията на
Ницше, т ъ й и за ж и во та на Ницше и още един сред многото
аргументи за най-тясната Връзка живот-философия, без ко­
я т о е невъзможно да бъде разбрано явлението Ницше.
Много е направено, за да се изведе потеклото на фашизма
о т учението за свръхчовека, и наистина популярността на
moßa учение през Времето на господството на немския фа­
шизъм му донесе makaßa - уби! - печална слаба, че за много
о т съвременните на каф явото опиянение поколения, както
и за следващите, призивите и пророчествата на Заратуст-
ра се превърнаха В синоним и еталон на целокупното тв о р ­
чество на Ницше, на ницш еанстВото, В което пък мнозина
Виждаха интелектуалния подбудител на концентрационни­
т е лагери и газовите камери.
Разбира се, за много хора и за цели движения е изкусително
да се о б явяват за хора и движения на бъдещ ето - moßa са
правили и най-малко заслужаващите, онези, на чи ято съВест
те ж и не просто извърш еното, а сам ото изобретяВане на
най-чудоВищните престъпления, които някога са били извър­
шени, но Вина за moßa Ницше не носи.
Ницще сподели съдбата на много мислители, оказали Влия­
ние Върху ум ствен ото развитие и оставили духоВна следа не
само Върху съвременниците. И Ницше беше канонизиран о т
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 21

cßoume поВече или по-малко усърдни последователи - фило­

софи, моралисти, писатели, та ка че на следващите поколе­
ния в една или друга степен се е налагало да р еставр и р ат
„истинския образ на мислителя“ , както и дотогава често се
е налагало да се търси и сти н ски ят Платон в платонизма и
неоплатонизма, и сти н ски ят А р истотел - в аристотелизма,
и сти н ски ят К а н т - в кан ти ан ство то , и сти н ски ят Хегел -
в хегелианството, и сти н ски ят Маркс - в марксизма, и т . н.
При Ницше освен ч и сто те о р е ти че с к а та п о тр еб н о ст на
тър сен ето на „истинския“ и за разграничаването му о т ниц-
ииеанството многобройните политически и идеологически
напластявания направиха тази потребност още по-настой-
чива. И пак Томас Ман: „Не Ницше е предизвикал фашизма, а
напротив, фашизмът е породил Ницше - искам да кажа, че
Ницше, напълно чужд на политиката, не носи духовна о тго ­
ворност за него; като крайно чувствителен индикатор и ре­
гистриращ инструм ент то й само е доловил още то гава с
философското си възвеличаване на силата зараждащия се им­
периализъм и подобно на тр е п тящ а стрелка е предвестил
епохата на западноевропейския фашизъм“ (Философ ията на
Ницше в св е тл и н а та на нашия опит).

Но въпросът е тъкм о в то ва: какво е Ницше и какво то й

не е, т о е с т във вековечната проблема кой е и сти н ски ят с
всички труд ности, които винаги и навсякъде я съпровож­
дат. Защ ото, ако в „о р б и тата Ницше“ още о т началото на
века попадат много о т н а й - а в то р и те тн и те философи -
Шпенглер, Шелер, Фройд, Зомбарт, Ш естов, Бердяев, Орте-
га-и-Гасет, Унамуно- и много о т най-автор и тетн и те шко­
ли - и феноменологията, и екзистенциализмът, и херменев-
т и к а т а - няма нищо необяснимо в усилията и на философи­
т е , и на школите, на свой ред да за в ъ р т я т тази орбита към
себе си и свои те идеи.
Всеки философ, веднъж добрал се до своя, оригинална идея,
22 ИСАК ПАСИ

е най-често склонен та ка да се увлича о т нея, че понякога

полусъзнателно, а понякога и напълно съзнателно изВръща ра­
зума си и о т разумните аргументи В полза на друга, различна
или още поВече протиВоположна идея или теза, за да ги при-
тегли към себе си и да ги преВари В сВоя философски казан.
ТакаВа склонност може да се открие и при най-значителни­
т е , и при по-малко значителните, а още поВече и при незна­
чи телн и те философи.
Д Вам ата най-Влиятелни немски философи през XX Век -
Мартин Хайдегер и Карл Ясперс - посВещ аВат на Ницше Вну­
шителни по размер сВои книги, като същевременно се стр е ­
м я т да го разположат между предпоставките и заключения­
т а на сВоите системи.
В сВоето огромно съчинение - четиритом ния монумент
Ницше, Възникнал о т университетски лекции, четени цели
ш ест семестъра о т 1936 до 1941 г. (лекциите за ш естия, зим­
ния семестър на 1941-1942 г. са обяВени, но о с т а В а т непро-
четени), Хайдегер застъпВа схВащането, че „и сти н ски ят“ Ниц­
ше е В бележниците му, докато книгите, които то й е публи­
кувал, са само обработка - често успешна, но по-често неус­
пешна на скр и то то В бележниците. М артин Хайдегер: „ТоВа,
което сам Ницше е публикувал през творческия си ж иВот, е
само първият план... НегоВата истинска философия е зад не­
го, В посмъртните, В непубликуваните му прижиВе произведе­
ния“ (Ницше). При такаВа Версия Хайдегер получаВа Възмож­
н о с т т а да изведе и собствената си философия о т апология­
т а и критиката на Ницше. О т т у к идВа и стр ем еж ът на Хай­
дегер да измести философията на Ницше о т същ ествуване­
т о към с ъ щ н о с т т а , о т existentia към essentia, о т Киркегор
към Аристотел, като при то Ва допуска и една доста сВобод-
на игра с НицшеВото наследство. Така, ВмъкВайки Ницше В
целокупната метафизическа традиция, Хайдегер Вижда В не­
гоВата воля за в л а ст опит да се открие същ н о стта на не­
щ ата, а ВъВ вечн о то завръщане - същ ествуван ето на не­
щ ата, което Всъщ ност е едно тВърде произВолно тълкуВане
на Ницше, който никъде и никога не е търсил такаВа Връзка
между тези дВе - ключоВи за негоВата философия - категории.
ФРИДРИХ HHUOiE - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 23

Но и извън резервите към Хайдегеровия философски ути-

литаризъм при Възприемането на наслед стВото на Ницше
близо до ума е, че философ о т ранга на Ницше, който при
то Ва цял ж и Во т се е стремял към признание и Влияние, няма
да крие зл а то то на мислите си В непредназначени за четене
бележки, за да ocmaßu В ръцете на ч и та т е л и т е си ненужни­
т е и никому непотребни примеси, е сте стВ е н о съдържащи
се В златн и те жили. Аргумент за тоВа, и при то Ва истинс­
ки, е м ъчителната грижоВност, с ко ято Ницше се е отнасял
към подготвяните за п ечат те к сто В е , дълбокото му убеж­
дение, че с т и л ъ т не е украшение, случайна добаВка, а орга-
нична, Вътреш на състаВна ч а с т на философския т е к с т . И
към такоВа разбиране е склонен другият немски автор на круп-
но изследване Върху Ницше - Карл Ясперс, Ницше: Въведение
в разбирането на н его вата философия (1936), който пос­
т а в я акц ен ти те Върху друг същ ествен момент о т морална-
т а философия на Ницше - самоизграждането на личността,
човека к а т о творец и творим о, което несъмнено е В сама­
т а традиция на екзистенциалната философия - и Ясперсо-
Вата, и на цялата школа.
24 ИСАК ПАСИ

II. СТИЛЪТ

10

Известни са предимствата, привличащите духа особенос­

т и на си стем ати чн ото мислене. С и стем ата е ред, подреде-
ност, логика и дори само поради т о ва в нея има нещо худо­
жествено, естети ческо. Да извеждаш следствия о т причи­
ни, да правиш изводи о т предпоставки (малки и големи), да
образуваш едно цяло о т части , взаимносъгласувани, субор-
динирани, подчинявани, възвишавани и т . н. - във всичко т о ­
ва и при възприемането на всичко то в а се проявява една ин­
телектуална енергия, ко ято е трудно да се сравни с нещо
друго. З а то в а вековете са издигали велики мислители - тв о р ­
ци на системи, и имената на Аристотел, Спиноза, Лок, Лайб-
ниц, К а н т, Хегел завинаги ще о с т а н а т сред духовните пър­
венци на чо вечество то , отбелязващ и върховете, до които
е стигала интелектуалната материя. Но там , където е си­
лата на си стем ати чн ото мислене, е и неговата слабост: в
сковаващ ата духа дисциплина, в много често угнетяващ ите
разума ред, организация, конструиране.
Защ ото, малко или много, при всичките си иначе несъмне­
ни предимства си стем ата е и някаква догма (и колкото по-
систематично, толкова по-догматично), която тъ й или иначе
предполага и представя известно насилие над ф акти те с ог­
лед на включването им в си стем ата. Ницше изпитва сякаш
изконна, идваща о т дълбините на душата му омраза към дог-
матизма (о т всякакъв вид) и в същ ата степен някаква о т ­
вореност за скептицизма (о т всякакъв вид) и всички форми
и видове на съмнението, критицизма, на експериментатор-
с т в о т о с оглед постигането на д ействи телната същ ност
на нещ ата като човешки в този с в я т , който е мислим само
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 25

като чоВешки, ка то принадлежащ на човека и следователно

очовечен.

11

Но в духовното развитие на човечество то - като че ли по

закона на движението на махалото - н астъ п ват и тъкмо про­
тивоположни периоди на развитие на фрагмента, афоризма,
сентенцията, ескиза, портрета, импресията. Монтен и Пас­
кал, Ларошфуко и Лабрюйер, Вовнарг, Шамфор и Лихтенберг,
ф. Шлегел и Новалис, Киркегор, Шопенхауер (който, о т друга
страна, е и творец на система) могат да се разглеждат и ка­
т о естествен а интелектуална реакция срещу традицията на
си стем о твор чество то , и като самостоятелна потребност
на духа - друга и различна о т систем атичната - да се изявява
и изказва за отделното, единственото, за нещ ата, явления­
т а , чер ти те, характерите сами по себе си, без връзката на
ч а с ти те им, без взаимните им зависимости, без да се гледа и
без изобщо да се има предвид м ясто то им в универсума. Ниц­
ше намира и образ на тази потребност: „К а кто не само зряла­
т а възраст, а и ю нош еството, и д е т с т в о т о им ат сто й н о ст
сами по себе си и не трябва да се разглеждат само като пре­
ходни етапи и мостове, така и недовършените мисли имат
свое значение“ (Човешко, твърде човешко). И както змията
(а нали о т туй умно животно ние сме получили познанието),
„която не може да сменя кожата си, загива, също така и ду­
хът, комуто пречат да променя мненията си, престава да бъ­
де дух“ (Зазоряване). „Но може би заради то ва, че ни е позво­
лено да имаме наши мнения и ни е позволено да ги променяме“
(Човешко, твър д е човешко).
Такова мислене неизбежно о ставя и недоволство о т не­
завършеното, о т нещо, което липсва, и при съприкоснове­
ние с него всеки систем атичен ум просто страда, загдето
не е получил онова, което е искал и очаквал да получи. И както
сполучливо посочва А ртър Данто, поради фрагментарния им
характер „книгите на Ницше създават впечатление, че не са
композирани, а монтирани... Всеки техен афоризъм или фраг­
26 ИСАК ПАСИ

м ент съВсем лесно би могъл да се премести о т една В друга

книга без особено да се накърни ед инството или стр уктур а­
т а на ко ято и да е о т тях “ (Ницше к а т о философ).
Но там , където е слабо стта на фрагментарното, на афо-
р и сти чн о то , сентенциозното мислене, е и неговата сила:
ф рагм ентът и афоризмът не обхващ ат цялото и дори не се
стр е м ят към то ва, на тях са непознати и ц ело стта на цяло­
т о , и ед и н ството на единното, но зато ва пък в т я с н а т а си
сфера т е проникват по-дълбоко, с т и г а т no-далече и по т о ч ­
ност, пълнота и изчерпателност на взети я на прицел детайл
действително ням ат равни на себе си. Ницше търси и по-
дълбоки - онтологически - основания за пред им ствата на
фрагментарното мислене изобщо и за сво ето (извън чи сто
личните) предпочитание към фрагментарното писане. „Н а­
ш ите най-възвишени и най-смели мисли са характерни фраг­
менти о т д е й ств и те л н о стта . Н аш ето мислене е о т съща­
т а субстанция, както и всичко останало.“ Сега вече - при
таки ва предпоставки - фрагментарното (мислене, писане,
четене) с т а в а субстанциално и към т о в а Води дълбокото
убеждение на Ницше, според когото философията не само
може, но и тр яб ва да бъде несистематична, ако иска да бъде
близо до ж и во та на човека, който също малко прилича на сис­
тема, а по-скоро е воля за Власт, хаос, случайно сплитане на
причини и следствия, при което о т Всичко може да произле­
зе Всичко, т ъ й както е при Дионис.
Тази Втора потребност на духа може да се пренебрегва и
игнорира (както и първата), но не би могло да й се отрече
правото на същ ествуване дори само поради факта, че ней­
н и те представители са не по-малко значими духовни реал­
ности, а техн и те влияния - не по-маловажни, отколкото на
другите, на систем ати ц и те, на тво р ц и те на системи. Пък
и В разхвърляното, части чн ото, безредното, В епизодично­
т о , недовършеното и сякаш незавършващото също има не­
що о т художественото, естети ческо то , което открай вре­
ме се е схващало ка то ред в безредието и безредие в реда.
Духът е бо гат и различен и то й задоволява своите различни
потребности с различни духовни образувания.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 27

12

Склонността на духа към едната или към другата (към сис­

те м а ти чн а та или към фрагментарната) форма заВиси о т мно­
го неща - о т насочен остта му, о т целите, които преслед­
ва, о т целокупната му формация. Но понякога т у к Важна ро­
ля могат да им ат и чи сто Външни, случайни о б сто яте л ств а
и тъкм о такъВ е случаят с Ницше. НегоВата теж ка, съ п ътс­
тващ а целия му ж и Во т болест, мъчителните му страдания,
които са му остаВяли само малко дни и часоВе за спокоен труд,
са правели невъзможна р а б о та та - дълга, упорита и спокой­
на - над т р а к т а т а , над фундаменталното изследване. Нап­
ротив, ф рагм ентът се пише по Време на разходки, В часоВе
на отдих, когато т я л о т о и духът са укротени и остаВени,
макар и за няколко минути, на спокойствие. Така е било с Ниц­
ше и то В а е доминиращото ВъВ Връзката на мислителя с
предпочетената о т него форма на мисълта. И понеже - как­
т о е обикновено - Всяко поведение и Всеки начин на ж и Вот
и тв о р че с тво намират сво е то теоретическо обосноВаВа-
не и опраВдаВане, Ницше настойчиво противопоставя дВа
начина на мислене: този, при който мислите идВат В глаВа-
т а на седящия чоВек, на онзи, при който мислите идВат В
глаВата на ходещия чоВек.
Според Ницше само В т о р и я т начин на мислене, сиреч не­
говият, е Валиден и значим, само то й озарява ка то сВетка-
Вица и със сВоите непосредствени Вибрации, с я сн о та та на
съдържанието, с необВързаността о т какъВто и да е обект,
със свободата о т ВсякакВа координация, о т Всяка кохерен-
т н о с т и ко н ти н уи тет ста В а В най-голяма степен съобщим,
достъпен и за другите. Реторичният еф ект на философския
т е к с т може да се постигне най-добре, когато философът
мисли, ходейки, В дВижение, сред природата, по криволиче­
щи каменисти пътеки, пък макар и на 6000 ф ута над морско­
т о раВнище, а и над хората и Времето.
28 ИСАК ПАСИ

13

Ако б о л е стта обуслаВя и предпочита формата на фраг­

мента, т о т я - Вече откъм съдържанието - се разкрива ка­
т о прозрение-озарение и Ницше е о т най-Възторжените й
апостоли, защ ото именно б о л естта настройва навътре, към
уединение, недоверие и критицизъм, към самопознание, реф­
лексия и проникновение и то Ва нейно духоВно е най-сполучли-
В о то изцеление о т физическата болест. ЕдВа ли В цялата
история на философията Включително и Шопенхауер ще се
намери по-убеждаВащ привърженик на философията на бо­
л е с т т а , по-ярък те о р е ти к на б о л естта ка то творческа си­
ла, даряваща т а л а н т и гений о т Ницше.
В Предговора о т 1886 г. към Веселата наука В стегн ати и
силни слова то й формулира тази теория, която извлича и о т
личния си опит: „На нас, философите, не ни е разрешено да
отделяме душата о т тяло то ... Ние не сме мислещи жаби... Но
що се отнася до болестта, не ще ли се изкушим почти да за­
питаме дали изобщо можем да се лишим о т нея? Само голямо­
т о страдание освобождава накрая духа, като учител на вели­
ко то подозрение “ Решително отхвърляйки сентенцията на
ЮВенал (отдавна превърната В крилата фраза) - mens sana in
corpore sano, здрав дух в здраво т я л о , НицшеВата филосо­
фия на б о л е стта избликва egßa ли не ВъВ Всичките му съчине­
ния. Така и В Зазоряване Ницше е убеден, че най-голямото стр а ­
дание Води до най-дълбокото прозрение - и за то Ва т у к той
разполага с gßa силни аргумента. Нали В най-голямото си стр а ­
дание, умирайки на кръста, Христос е просветлен за истина­
т а , когато разбира, че Бог го е изоставил и му отправя мъче­
ническия си Въпрос: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме о ста ­
вил?“ (М ат. 27, 46). А същ ото просветление за и сти н ата не
ugßa ли при Дон Кихот само мигове преди см ъ р тта му? И до
края на ж иВота си и не о т любоВ към парадоксите, към ефек­
т н и т е фрази, а напълно убедено Ницше непоколебимо ВярВа,
че неговите болести не само не са пречка на щ асти ето му и
на тв о р че ство то му, но дори тъкмо обратното, необходимо
условие за тях, сигурен п ъ т към тях. „Б о л е стта ми даде Въз­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 29

можност за постигане на съВършен обрат В навиците, т я ми

разреши, не, просто ми побели забравата, дари ме с чувство ­
т о да изпитвам необходимост о т спокойствие, о т очакване
и търпение... Но всъщ ност то ва означава да мислиш... Никога
не съм бил no-щастлив, отколкото В най-болезнените и мъчи­
телни часове на ж ивота си“ (Ecce Homo).
И тъкм о в този пункт друг Велик екзистенциалист - вече
о т нашия век - Лев Ш естов (На Везните на ИоВ) търси до-
пирната то чка между Ницше и бащ ата на екзистенциална­
т а философия, мъченика о т Пор Роял Блез Паскал, между фи­
лософа на миналото Паскал и философа на бъдещ ето Ницше,
между Вярващия християнин Паскал и убедения а т е и с т Ниц­
ше, между откри вателя на скрития бог Паскал и убиеца на
о ткр и ти я бог Ницше. Защ о то не само сходните житейски
съдби, но и сходните теоретически предпоставки м огат да
приближават толкова различни мислители, та ка отдалечени
Във времето и раздалечени в п р остр ан ство то.
Тази теория с всичките й практически последици, до кои­
т о т я самата мисли, че стига, сиреч за болестта, даряваща
та л а н т и гений, Томас Ман приписва на своите Велики болни­
ци - о т Хано Буденброк и Ханс Касторп до Адриан Леверкюн -
и то ва е още един аргумент за художествената плодотвор-
н ост не само на учението на Ницше, но и на ж ивота на Ниц­
ше. Макар че Томас Ман, този истински художествен идео­
лог на даряващата та л а н т и гений болест, най-добре схваща
и всички възможни възражения към теор и ята за бо лестта an
sich, сама по себе си, к а т о т а к а в а като д остатъчно основа­
ние за тал ан та и гения и най-аргументирано й се противопос­
тавя: „Б о л е стта е нещо твърде формално, всичко зависи о т
то ва с какво е свързана тази форма, какво я изпълва. О т зна­
чение е кой е болен: дали болният е някой посредствен глупак,
при когото бо л естта е лишена, разбира се, о т всякакъв духо­
вен и култивиращ аспект, или е един Ницше, един Д остоевс­
ки“ (Философ ията на Ницше В све тл и н а та на нашия опит).
Б о л е стта тласка към фрагмента (форма), б о л естта води
до познание (съдържание), формата търси съдържание, поз­
нанието озарява фрагмента, а зад то ва единство безшумно
30 ИСАК ПАСИ

протича ж и В о т ъ т на Ницше. О т гледище формално мисъл­

т а на Ницше е ВъВ фрагмента и ВъВ формата на фрагмент
най-често се излиВа сти х и ята на неговата буйна и красива
мисъл. О т Човешко, твърд е човешко до края на творческия
си п ъ т Ницше написва (публикувани и непубликувани прижи­
ве) поВече о т 5000 фрагмента - една истинска галактика о т
фрагменти и афоризми.
ВъВ ф рагм ентарността ка то форма и ка то съдържание
на мисленето на Ницше се долаВя нещо о т фрагментарност­
т а , В която до нас е дошла цялата т ъ й обичана о т Ницше
gocokpamoßa философия и В този пункт кръгът сякаш се з а т ­
варя: началото на модерната философия се Връща към гръц­
ко то пърВоначало на западноевропейското философстване.
Изречението запазва много по-голяма усто й чи во ст о т сбо­
ра о т изречения така, както и отделният камък е по-устой-
чиВ ВъВ Времето о т сградата, направена о т камъни. К р а т ­
к о с т т а , присъща на афоризма, сякаш сама го принуждава да
каже много, но бързо, т ъ й че т о още по-бързо да стигне до
уш ите на онези, за които е предназначено. Към moßa разби­
ране Ницше се придържа до края на творческия си п ъ т и го
о т с т о я в а с присъщ ата си мегаломания и В последното си
съчинение - Залезът на кум ирите: „Да правиш неща, които
Времето напразно се опитва да избърши, да се стремиш към
форма, към субстанция и чрез тях към някакво мъничко безс­
мъртие - никога не съм бил д остатъчно непретенциозен, за
да искам толкова малко о т себе си. Афоризмът и сентенция­
т а - неща, В които съм пръв майстор сред немците, са фор­
ми на Вечн о стта; стр ем еж ът ми е да кажа В десет изрече­
ния онова, което Всеки друг би обяснил В цяла книга, което
Всеки друг не би обяснил В цяла книга.“

14

Ницше е убеден, че ф рагм ентът осигурява победата на

онзи нов начин на изразяване, който се образува о т сливане­
т о В едно на поет, мислител, философ, пророк и В moßa о т ­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 31

ношение то й прилага на практика едно изискване на роман-

ти ческата школа В Германия, ко ято т я сама само В слаба с т е ­
пен осъщ естви, а именно изискването за слиВане на наука,
изкустВо и философия. Ф . Ш легел: „П оетизиращ ият фило­
соф, философстВащ ият п о ет са пророци.“ И сти н ската уни­
версалност предполага „сВързВане на поезията с философия­
т а “ - „дори най-униВерсалните, най-завърииените произве­
дения на изолираната поезия и философия са лишени сякаш
о т последния синтез; т е секВат недовършени непосредст­
вено пред целта на хармонията“ (Ф рагм ен ти ). НоВалис: „По­
езията е истински абсолютно реалното. ТоВа е ядрото на
м оята философия. Колкото по-поетично, толкоВа по-истин-
но.“ „Поезията е героят на философията, философията из­
дига поезията В принцип. Тя ни учи да опознаем с т о й н о с т т а
на поезията, философията е те о р и ята на поезията. Тя ни
показВа що е поезия, а именно, че т я е начало и край на Всич­
ко.“ „Разделението между п о ет и мислител е само приВидно
и неизгодно и за дВамата. То е симптом на болест и болест­
но устр о й ство “ (Ф рагм енти), Зато Ва Рудолф Хайм не преу­
величава, когато пише за Връзката философия-поезия В ро-
м антическата школа: „О т самото начало на литературната
епоха В Германия поезията и философията са работели съв­
местно и Взаимно са се допълвали. Но никога тях н а та Взаим-
на Вътрешна Връзка не е била т ъ й силна, както В стремежи­
т е на основателите на романтическата школа“ (Романти-
ческата школа). Но оноВа, което В романтическата школа
е по-скоро програма за дейстВие, при Ницше е поВече осъ­
щ ествена програма, а то Ва наистина е поВече.
Огромният брой на публикуваните и - още поВече - на ос­
тан али те непубликувани страници о т Ницше показВат, че
т о й - к а к т о преди него и Киркегор - е и сти н ски homo
scribens, пишещ чоВек, мислител, който за разлика например
о т Сократ изразяВа мислите си В написано слоВо и та м само
т е намират и ад екватната си форма, и ад екватното си съ­
държание. К у л т ъ т на Ницше към написаното слоВо, с т р а с т ­
т а му към т е к с т а са т ъ й силни и неудържими, че то й е го-
т о В да Видоизмени и звестн ата максима, т ъ й че т я да стане
32 ИСАК ПАСИ

primum scribere, deinde philosophari, първо да се пише, после

да се философства (Весел ата наука).

15

Ако ф рагм ентът - с Всичките си силни и слаби страни - е

действително ядро на стила на Ницше, м етаф о рата е В т о ­
р ата и съвсем не по-малоВажна ч а с т о т носещ ата ко н ст­
рукция на неговата стилистика. Ф р а гм е н тъ т и метаф ора­
т а са д вете най-същестВени формални (а и не само формал­
ни) особености на НицшеВите т е к с т о в е , Входът изход на
тях н ата красота, блясък и сила на Внушението и на тях са
посветени огромен брой изследвания (Включително и та к и ­
ва, които сами са лишени о т красота, блясък и сила на Вну­
ш ението).
Ролята на м етаф ората В съчиненията на Ницше намира
лесно обяснение В казаното още о т Аристотел, че „умение­
т о В о б л астта на метаф ората... единствено не може да се
заеме о т другиго и е признак на та л ан тл и Во ст“ (За п о ети ­
ческото и зкуство ), при което А р и стотел има предвид пое­
ти ческата, художествената талан тли Во ст. Несъмнено Ниц­
ше е В традицията на философите писатели, на философи­
т е художници - Платон, АВгустин, Паскал, Шопенхауер, Кир-
кегор - ка то един о т нейните най-ярки представители и не
може да има съмнение, че толкова често споменаваната ху-
д ож естВеност на негоВите искрящи т е к с т о в е В значител­
на степен ще се дължи на метафорите, на умелото използва­
не на оноВа, което „единствено не може да се заеме о т дру­
гиго“ (А ристотел).
И н тер есът на Ницше към м е та ф о р а та , към нейните раз­
новидности (метонимия, синекдоха) и към нейните особени
форми (хиперболата) започват о т сам ото начало на негово­
т о авторско поприще и го съпровождат - В същ ата сила и
степен - до самия му край. При moßa отнош ението на Ниц­
ше към м етаф ората е дВояко: тео р ети ческо и практи чес­
ко. За него са почти еднакво Важни както т е о р и я т а на ме­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 33

т а ф о р а т а , така и м етаф орическата п ракти ка с оглед на

изразителн остта и силата на внушението на собствен и те
му те к сто ве .
Още в първата си книга - Раж д ан ето на тр а ге д и я та -
Ницше не само отбелязва всеобщо известния ф акт, че ме­
таф о р ата е субстанц ията на поета, че „за истинския поет
м етаф ората не е реторична фигура, витаещ а пред о чи те
му, а действителен образ, заместващ п о н яти ето “ , но и ка­
т о последен романтик, следващ традицията на първите ро­
мантици, разглежда м етаф ората ка то праоснова на поня­
т и е т о и тър си праосновата на тази праоснова в Дионисо-
в о то начало, началото на вакхическото опиянение и божес­
т в е н а т а игра - действителен извор, праизточника на т р а ­
гедията и драмата, на музиката и поезията, на и зкуство то
и културата.
Приблизително о т времето на Раж д ането на трагед ия­
т а е и останалата непубликувана приживе с т а т и я на Ницше
За и с т и н а т а и л ъ ж а т а ß изВъннравстВен смисъл (1873), в
ко ято съ щ н о стта на метаф ората продължава да го занима­
ва така, както и в първото му съчинение. А т у к се оказва, че
м етаф ората се корени в самата същ ност на езика, с който
се означава отнош ението на нещ ата към хората и на хора­
т а към нещ ата - чрез езика т е приписват на нещ ата и соб­
ств е н и те си родове (мъжки, женски, среден). А т ъ й като и
и сти н а та се изразява чрез езика - метафоричен по самата
си същ ност - с та в а очевидно, че и сти н а та е „движеща се
тълпа о т метафори, метонимии, антропоморфизми, суми­
ращи човеш ките отношения, и пренесени, възвисени и укра­
сени о т поезията и реториката, но о т дълга употреба вече
изтрили се и станали за хората чувствено безсилни; затова
и хората започват да гледат на тях като на и зтр и ти моне­
т и , о т които е останал само м е та л ъ т“ (За и с т и н а т а и лъ­
ж а т а В изВъннравстВен смисъл). Така всяко понятие е няка­
къв о с т а т ъ к о т метафора, а доколкото п о н яти ята са не
само форма на и сти н ата, но и основа, и материал на наука­
т а - и науката също е метафоричен о с т а т ъ к .
В Човешко, твър д е чоВеиико Ницше продължава да търси
34 ИСАК ПАСИ

най-дълбоките основания на м етаф ората като принцип на

мисленето (а не просто като троп, фигура, реторическо или
естети ческо средство) В самото е с те с тВ о на езика, В него­
в а та същ ност и функция. Именно В езика чоВечестВо то си
създаВа друг, обособен сВ ят, наред с предишния, В който то й
Вече се чуВстВа та к а стабилно, че с негоВа помощ оВладяВа
и издига до себе си дотогавашния с В я т, праВейки го ч а с т
о т себе си. Тъкмо тогаВа чоВек започва да Възприема поня­
т и я т а и названията на нещ ата като вечни истини, а не ка­
т о словесни заместители на реалности, което само по себе
си неимоверно уВеличаВа негоВата гордост, защ ото В този
процес може да се Види и пърВият тласък за науката; с по­
мощ та на езика чоВекът създаВа реалности, несъщ ествува­
щи В д ействи телност: праВа линия, точен кръг и абсолютна
мярка за Величина. По същия начин и В едно о т последните
съчинения Залезът на кумирите гледището на Ницше оста-
Ва непроменено: „ЧоВекът е очовечил cßema.“
Има най-малко още една причина за и сти н ската с т р а с т
на Ницше към метаф ората с оглед на нейното практическо
използване, а т я трябВа да се търси В чуВ стВо то , В патоса
на д истанцията при нейното Възприемане о т онези, за кои­
т о е предназначена. Защ ото, които не са В състояние да
разберат смисъла на м етаф ората, да се издигнат до реал­
н о сти те , които т я заместВа, и са склонни да я разбират (а
следователно и о тхвър лят) само В буквален смисъл, стр а д а т
о т та ка да се каже о т метафорична глух о та, за ко ято още
не са измислени ни то лекарства, нито апарати. Метафора­
т а е предназначена за метафорично чуВащ ите. А дори и за
метафорично обоняВащите, защ ото Ницше е убеден, че „Вся­
ка дума има сВой мирис, че следователно същ естВуВа хармо­
ния и дисхармония на миризмите, следователно и на думите“
(Човешко, твър д е човешко). А В крайна см етка метафора­
т а , метафоричното създаване и възприемане се оказВа съв­
купност о т ц ялостн ата чоВешка сети Вн о ст. Сам Ницше не
е далеч о т такоВа разбиране. Но и тъкм о поради то В а Всяка
метафора е индиВидуална - т я е определен п ъ т о т даден ин-
диВид (при ко ето може да доминира едно или друго негоВо
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 35

cemußo) към даден предмет, cßoücmßo или състояние на об­

кръж аващ ото го и за то ва не подлежи на типологизиране.
„Всяка нагледна метафора е индивидуална, няма друга подоб-
на на нея и затоВа не се поддава на никаква класификация“
(За и с т и н а т а и л ъ ж а т а в изВъннравстВен смисъл). В ме­
таф ората ка то такава има и нещо аристократично и Ниц-
ииевият аристократизъм не пропуска възм о ж н о стта да се
разпростре и до тази, отдалечена о т социалния и полити­
ческия аристократизъм , сти ли сти чн а сфера. М етаф ората
предполага култура, херменевтична дарба да се разбира нека-
заното зад казаното, аристократична и зтън чен о ст на се­
т и в а т а у онези, които не само ще я разберат, но и ще я пре­
ж и веят естети чески . Склонността на Ницше към метафо­
р ата не е само р езултат о т предпочетен о т него начин да
изразява мислите си, но и о т предпочетен о т него начин т е
да бъдат възприети - как, о т колко и о т кои.

16

Сериозността и задълбочеността на те о р е ти чн о то раз­

глеждане на м етаф ората о т Ницше вече д остатъчн о подс­
казва какво е м ясто то , което то й на практика ще й отреди
в съчиненията си. К а то метафорично средство Ницше из­
ползва едва ли не всичко, което му е достъпно, физическо и
духовно, неодушевено и одушевено, космически образувания,
природни състояния и духовни порождения, и изобщо о т в с я ­
къде, о ткъд е то може, то й черпи всичко необходимо за об-
разната система на своите символи и метафори, притчи и
параболи, на които възлага и голяма ч а с т о т о тговорн ост­
т а да са потенциални и реални носители на неговите и сти ­
ни за човека, за неговите качества, действия и състояния.
Но може би най-предпочитаното и най-често използвано­
т о оръдие на неговата vis metaphorica, метафорична сила са
представителите на ж ивотинското царство, онази природ-
на сфера, ко ято поради е с т е с т в о т о си сто и най-близо до
човека. Несъмнено при съп о ставян ето на човека и ж и в о т ­
36 ИСАК ПАСИ

н ите Ницше следва съ ве та на М онтен (един о т любимите

си автори), неговото чувство за р о д ство то между човека и
ж и во тн и те: „Нужно е да признаем р авен ство то между нас и
ж и во тн и те; ние имаме известна способност да разбираме
техн и те чувства; и т я е толкова голяма, колкото и тяхна-
т а да разбира нас. Те се галят, заплашват ни, изискват о т
нас; съ щ о то правим и ние с т я х “ (О п и ти ). Така в sensu
alegorico, алегорично или като символ-емблема-метафора на
едни или други качества, действия и състояния на човека в
съчиненията на Ницше се появяват лъвове, тигри, мечки, въл­
ци, камили, китове, крокодили, биволи, волове, кучета, мага­
рета, маймуни, свине, орли, камилски птици, агнета, змии,
таралежи, гущери, зайци, червеи, паяци, скорпиони, комари,
мухи, пчели, гълъби, пеперуди, прилепи, раци, буби, стриди,
пауни, крави, овни, овце, агнета и дори цели стада (стадо е
предпочитаният и най-често използваният о т Ницше образ
метафора за народа, за посредствените, неблагородните, за
обладаните о т морала на робите). Повече о т половината
о т тази земна фауна обитава само Тъй рече З а р а т у с т р а , а
о стан алата ч а с т е разселена в другите му съчинения сред
буйно растящ и дъбове и дъбрави, борове, пинии и палми, кед­
ри и кипариси, върби и бръшляни, лозници, смоковници и лиа­
ни, ябълкови дръвчета и ж ито, розови храсти, кринове и ма­
кове. А и самия човек, неговата същ ност Ницше често ме­
тафорично определя с някаква животинска характеристика
и то й се оказва т у болно ж и в о тн о , забравящ о ж и в о тн о ,
убеждаващо ж и во тн о (Към генеалогията на морала), т у ж и ­
вотн о , оказващо п о чи т, т у недоверчиво ж и во тн о (Весела­
т а наука), т у смело ж и в о т н о , т у ж е с т о к звяр (Тъй рече
З а р а т у с т р а ), а и определението на човека ка то рус звяр
има за модел лъва ка то цар на ж и во тн и те. И към всяко о т
тези многобройни определения Ницше добавя някакъв аргу­
мент, подсказан му о т неговата сякаш неизчерпаема способ­
н о ст за асоциации.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 37

17

Несъмнено Ницше е имал хипертрофирана npegcmaßa за

своя сти л и сти чен потенциал, когато в Ecce Homo пише:
„Един ден ще каж ат, че Хайне (според Ницше „най-Великия
лирик“) и аз сме пърВите а р ти сти В немския език - чудоВищ-
но далеч о т оноВа, което са напраВили с езика обикновените
немци.“ И още: „На немците дадох най-дълбокомислените кни­
ги, които т е изобщо някога са притежавали. А moßa е дос-
т а т ъ ч н о основание да не разберат ни то една дума о т т я х “
(С л у ча ят Вагнер).
Ницше е о т аВто р и те, постоянно съпровождани о т най-
Високо самочуВстВие - източник на допълнителни интелек­
туални страдания и когато т о остаВа затВорено В прите­
жаващ ата го духоВна индивидуалност, и когато е обърнато
наВън, към другите. В критическата агресия на Ницше, по-
чиВаща на негоВото Високомерие, се долаВят настроенията
на месианско Величие и профетическа непогрешимост. За бо­
лезнената мегаломания на Ницше гоВорят не само заглавия­
т а на глаВите В негоВата автобиография - Защо съм т о л ­
кова мъдър, Защ о съм то лко ва умен, Защ о пиша то лко ва
хубави книги, но и заглавието на цялата книга - Ecce Homo.
А както е добре известно (Йоан. 19, 5) с думите Ecce Homo,
Е т о Човекът, Пилат изВежда Христос пред разярената т ъ л ­
па, ко ято иска см ъ р тта му. Поставяйки тъкм о тази извес­
тн а евангелска фраза ка то заглаВие на сВоето жизнеописа-
ние, Ницше яВно търси Внушението на една директна анало­
гия: Х р и сто с - Ницше. Разбира се, и досега е трудно да се
определи дали мегаломанията на Ницше е поВече сама по себе
си или е болезнен р езултат о т болест - непреодолима, как­
т о и сам ата болест.

18

П ристъпите на НицшеВата мегаломания сами по себе си

не о тм ен ят ф акта, че то й е о т малцината по френски мис-
38 ИСАК ПАСИ

леици и пишещи философи (несъмнено т у к е и Шопенхауер), че

то й и Хайне са д ействително представили на френското
изящ ество сред дълбокомислието на немската философска
традиция. Сам Ницше се гордее, че замисля съчиненията си
на френски език, макар и да ги пише на немски. И ако зад хи­
пертроф иите (и гримасите) на Н ицш евото сам очувствие
трябва да се вид ят д ействителните особености на негова­
т а стилистика, т е м огат да се о тк р и ят в минималното, в
нищ ожното разстояние между говореното слово и написа­
н ата фраза, а дори може би и в липсата на каквато и да е
разлика между тях - когато се ч е т а т , Ницшевите т е к с т о ­
ве сякаш се чуват, фиксираната върху х ар ти ята реторика
есте стве н о не разполага нито с ж е ст, нито с мимика, нито
с модулации на гласа, но затова пък толкова по-привлекател-
на е онази написана фраза, в която т е се усещ ат, предста­
в я т се без сами да п р и състват. А то ва прави о т Ницше ед­
но рядко срещано в и сто р и ята на философията съчетание
на homo scribens с homo rhetoricus - и в т о в а отношение то й
може да се сравни само с неколцина избраници.
У с т н а т а култура е основа, а 8 някакъв смисъл и цел на дру­
ги те културни формации и предпочетената о т Ницше фор­
ма на фрагмента трябва да действа по посока на тази цел.
Ницше е убеден, че именно ф рагментът най-много приближа­
ва написаното слово до у с т н а т а реч, като му възвръща не­
посредствената сила на въздействие, свободата, импрови­
зацията, д иректната насоченост към ч ув ств о то , ума и ду­
ш ата. Л и тер атур н и ят език търси компенсация за предимс­
т в а т а на разговорния - на мимиките, интонациите и погле­
дите на говорещия - и е изправен пред по-големи труднос­
т и : с по-малко средства да бъде също т ъ й разбираем и въз­
д ей стващ . Едва н о во то време създава различието пие-
мен-разгоВорен сти л. Д р евн о стта не го познава, древният
човек е чел „на глас“ , т о е с т с всички колебания, извивки, пре­
ходи в тона, с всички промени в темпа, на които се е нас­
лаждавал ан ти чн и ят св я т. Но то ва четене „на глас“ само е
предпоставено о т умението да се говори, о т изобилието на
говорната култура, о т реторичното б о га тств о на епохата.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 39

Само В gßa фрагмента о т О твъ д доброто и злото Ниц­

ше формулира цялата си е сте ти к а на словесната култура.
За разлика о т древните днешният немец ч е т е мързеливо,
неохотно, лошо - при т о в а на своя си немски език, език с
малко гласни и много съгласни, език сякаш затворен, иципещ,
режещ, далеч о т о тво р е н о стта на широкогласните романс­
ки езици, к а т о че ли предопределени за мелодия, пеене,
belcanto. Немецът не знае, че и зкуство то на чете н е то пред­
полага разбирането и на тем п о то , и на отклоненията о т
него (rubato), на ритъма, дори на реш аващ ите за ритъма срич­
ки, както и на п р елестта на нарушаването на твърде стр о ­
гата симетрия ка то търсен ефект, то й не владее езика ка­
т о фокусник, който си служи с него като с гъвкава шпага и с
цялото си тяло усеща опасното щ астие о т т р е п т я щ а т а
свръхостра сабя, ко ято иска да хапе, да съска, да реже. Неме­
ц ъ т ч е те не високо, не за ухото, а само с очите, при което
то й едва ли не скрива уш ите си в чекмеджето.
В Германия само проповедникът е знаел цената на слога
или словото, само то й е имал с ъ в е с т т а в уш ите си. „Съвър­
ш еният сти л е възможен само при съвършена слушателска
аудитория“ (Зазоряване). З а то ва „ш едьовърът на немската
проза е шедьовърът о т нейния най-велик проповедник. Биб­
л и я та е най-хубавата немска книга досега. В сравнение с Биб­
лията на Лутер всичко останало е само „литература“ - не­
що, което не е израснало в Германия и зато ва не се е врасна-
ло и не расте в немските сърца та ка както Библията“ (О т-
въд доброто и злото). Според Ницше философът трябва да
мисли тъ й , както оратора, когато говори, та к а сякаш и с
движенията на т я л о т о си иска да внуши сво ята правота на
онези, които го слушат. О т т у к и убеждението на Ницше, че
„само извървените мисли са ценни“ (Зал езът на кумирите),
като то в а извървени се разбира еднакво в прекия и в пре­
носния смисъл.
Всяка нова книга на Ницше п о ставя нови стилистични
проблеми. Така и в размишлението за Давид СЦраус Ницше
разглежда сти ли сти чн и я минимум като всъщ ност стилис­
ти чен максимум. „П р о с т о т а т а на стила е винаги признак
40 ИСАК ПАСИ

на гения, който единствен има привилегията да се изразява

просто, е сте стве н о и наивно... Гениалният автор обаче се
проявява не само в п р о с т о т а т а и т о ч н о с т т а на израза,
свръхголямата му сила си играе със сю ж ета дори когато то й
е опасен и труден. Никой не минава със сковани стъпки по
непознати пресечени о т хиляди пропасти пътищ а. Геният
обаче ти ча бързо, със смели или изящни скокове по такива
пътеки и се надсмива на грижливото и страхливо отмерва­
не на стъ п к и те .“ Въпреки твърдението на Ницше, че да усъ­
върш енстваш сти л а си означава само да усъвърш енстваш
идеите си, едва ли може да има съмнение, че и т у к с т и л ъ т не
е проста функция на идеята, че и т у к няма фатална причин­
но-следствена зависимост, че с т и л ъ т има свои закони и осо­
бености и предполага своеобразен та л а н т, който не се из­
черпва със способността да се мисли. Защ ото, който фило-
соф ства не само с хладен разум, но и със сърце, чувство и
с т р а с т , при него, когато пише - сти га само този т а л а н т
да му е ниспослан - „всяко слово е преживяно дълбоко и в ъ т ­
решно, свръхболезнено, о т някои думи сякаш капе кръв“ (Ессе
Homo).
Но то в а съвсем не означава, че Ницше овладява красива­
т а реторика на слога лесно и изведнъж. Още през 1867 г. в
писмо до своя приятел Карл фон Герсдорф 23-годишният Ниц­
ше се зарича: „Наистина аз повече не искам да пиша т ъ й дър­
вено и грубо, сякаш нося логически корсет, както в труда си
за Теогнид.“ И то й се утеш ава, ка то си припомня, че Лесинг,
Лихтенберг и Шопенхауер са вярвали, че добрата проза се пос­
тига само с упорита работа. И през годините на зрелостта
Ницше не прекратява борбата за чи ста, точна и звучна нем­
ска реч, превръщайки я в своя неизменна естети ческа прог­
рама: „Въвеж дането в езика на нови думи или архаизми, пред­
п о чи тан ето на необикновени или чужди думи, стр е м еж ът
т е да се увеличават, вм есто да се ограничават, винаги е би­
ло признак на незрял или извратен вкус“ (С тр ан н и кът и не­
г о в а т а сянка).
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 41

19

Традицията, сВързВаида философията с поезията, е тВърде

стар а - т я може би започва о т началото на философията и
о т началото на поезията. Гръцките натурфилософи са и по­
е ти и В много о т запазените техни фрагменти поетически­
я т блясък изумява п о чти толкова, колкото и дълбочината
на мисълта. Но В изконната Връзка философия - поезия е срав­
нително лесно да се различат gßa потока. Е д и н и ят: когато
сам ата философия използва езика на поезията, та ка да се ка­
же, ВмъкВа се В нейната мерена реч; т у к д р евн о стта ни е
оставила най-малко gßa класически примера: Емпедокъл и Лук-
реций. В т о р и я т : когато самото категорийно мислене на фи­
лософията сти га до тако ва напрежение, о с т р о т а и с т р а с т ,
които, неотделими о т най-съкроВеното В ли чн о стта на фи­
лософа, е сте стве н о изпълват драматичната форма на мис­
ловния сблъсък, на резкия интелектуален конфликт и Вече по­
ради moßa принадлежат на художественото, на драматич-
но-художестВеното. И moßa интелектуално течение има сво­
и т е класици - Платон, АВгустин, Бруно, Паскал, Шопенхауер,
Киркегор, към които несъмнено тр яб ва да бъде отнесен и
Ницше. И сигурно не е случайно, че при дипломирането си В
Лайпцигския университет то й отбелязва В сВоята А вто б и ­
ография, че П латоноВият диалог П ирът е любимата му пое­
ма. А и по-късно до последните си съчинения Ницше говори
за Платон ка то за „най-прелестното създание на древност­
т а “ (О твъ д доброто и злото).
Несъмнено Ницше е изцяло В европейската традиция (на
ко ято лесно м огат да се о т к р и я т и антични източници и
образци) на философията литература, на философията, раз­
читащ а на и зящ ество то на слога почти толкова, колкото и
на дълбочината и оригиналността на идеята. З а то в а не е
случайно, че М онтен и Паскал, Ларошфуко, Волтер и Шамфор,
Лихтенберг и Шопенхауер, Гьо те и Хайне са негови най-люби-
ми писатели и стилистични наставници. И при Ницше Вина­
ги п р и съства т философът и п о е тъ т : понякога т е Взаимно
се допълват, друг п ъ т си противоречат, а нерядко онова,
42 ИСАК ПАСИ

което не е по силите на единия, се поема о т другия. Харак­

те р и сти к а та на Пенчо СлаВейкоВ е кратка и точна: „Музи­
кан т ВъВ философията и философ В м узиката“ (З а р а т у с т ­
ра). Зато В а не са преувеличени правените понякога сравне­
ния между Ницше и Платон: Ницше постига makoßa съ че та ­
ние на дълбочината на философската инВенция с блясъка на
худож ественото изложение, каквото е било присъщо само
на Платон.
Още В Раж д ан ето на тр а г е д и я т а , където на философа
не д о сти га т н и то емпирични наблюдения, н и то логически
доказателства, за да конструира бъдещ ето на културата,
по-скоро ф антазията на поета е, ко ято о т м е чта та за же­
ланото извежда бъдещия с т а т у с на бъдещ ата култура. С пър­
в а та си книга Ницше дръзко нарушава академичното status
quot не onpaßgaßa очакванията, с които обикновено се пос­
реща Всеки млад професор, В книгата му няма „апарат“ , бе­
лежки под и над линия, учени ц и та ти на гръцки, латински и
Всички Възможни стари и ноВи езици - т е к с т ъ т се лее cßo-
бодно, нескоВан ВъВ о т памтиВека издълбано русло и сякаш
се пее о т един ноВ рапсод. И за В стъ п и те л н а та лекция на
Ницше В Базелския университет - Омир и класическата фи­
лология - Якоб Буркхарт пръВ gaßa онази оценка, която след
то Ва толкова ч е сто ще се повтаря: „Младият професор е
толкова художник, колкото и учен.“ По-късно същ и ят пое­
тически и н сти н кт, но Вече В о б л астта на морала, Води Ниц-
щ е-Заратустра към ф антазията за свръхчовека - бъдещия
съвършен и завършен представител на човечество то.
И В най-дълбоките си размисли по най-дълбоките философ-
ско-етически проблеми Ницше мисли - именно мисли, а не
просто пише - ка то писател, философията и е ти к а та на
Ницше не е систем а о т категории (подобна на К ан то В ата
или на ХегелоВата, нито дори само на полусистема като Шо-
пенхауероВата) и Въпреки заглавието още на първата глаВа
о т пърВия то м на Човешко, твър д е човешко - За първите
и за последните неща - първоначалото и к р а я т не са пър­
в а та грижа и глаВната цел на неговото мислене, което мно­
го по-често се Въплъщава В тема, сю ж ет, фабула, а дори и В
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 43

интелектуални стълкноВения, присъщи на драматичното на­

чало, на истински драматичен конфликт, заВършВащ или с
катарзис, или В някоя м ъртВа то чка, о т ко ято може да се
излезе само с помощта на deus ех machina. В не по-малка с т е ­
пен, отколкото на лиричното и епичното, формата на Ниц-
uießama философия дължи на ч и сто д р ам ати чн ото . Анти-
т е т и к а т а на Ницше не е чи сто слоВесна, разположена само
В б о гати те езикоВи пластове, които то й богато използва,
защ ото много често т я изразява стълкновение на идеи и на
техните носители (персонаж): езиковите ан ти тези се оказ­
в а т форма на логически противоречия (апории) и на личнос­
тн и стълкноВения (драма) като тяхно съдържание. Не само
по форма, но и по съдържание философията на Ницше се мис­
ли като изящна словесност, литература, а след като е та к а ­
ва още В м исълта - при неговия огромен писателски та л а н т -
т я не може да не бъде и та к а написана.
Но и Всичко moßa - Високата оценка на формата (стила,
езика) на произведенията на Ницше, В което Всички изследо­
ватели са единодушни - не gaßa основание да се превръща В
тяхна „надценка“ , В този смисъл, че Ницше тр ябва да се Въз­
приема много повече ка то писател, о тко л ко то като фило­
соф В собствения смисъл. Психологически та зи промяна на
акц ентите може и да е обяснима, защ ото, което npaßu по-
силно Впечатление о т пръВ поглед, засенчва другото, за кое­
т о е необходимо по-дълбоко Вникване и по-напрегната рабо­
т а на ума, но т я е неоправдана и теоретически, защ ото ма­
кар че за Ницше философията и ли тер атур ата да са деца близ­
наци, т е Все пак са gße деца, които запазват сВоята физио­
номия и сВоята същ ност, и спорът за пърВородстВото не е
техен.
44 ИСАК ПАСИ

III. РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА

20

Още о т края на XVIII и през почти целия XIX век най-вид-

ните представители на немската е сте ти к а са свързвали ми­
налото, н асто ящ ето и бъдещ ето на и зкуство то с негова­
т а дуалност, с някаква д войственост, дихотомия в принци­
па или диахрония във времето (или и в двете), чрез която се
домогват до неговата същ ност. П л а сти ч н о то и п о ети ч­
н о то при Лесинг, класическото и р ом ан ти чн ото при ф. Шле-
гел, Гьоте и Хегел, наивното и сан ти м ен талн о то при Ши-
лер, елинското и назарянското при Хайне са все конкрети­
зации на тази търсена д войственост в развитието и в про­
яви те на и зкуство то . Ницше е изцяло в руслото на тази нем­
ска теоретическа традиция, която то й с присъщ ата му ори­
гиналност оригинално представя к а то противоположност
на две начала, на два елемента, олицетворени о т две гръцки
бож ества - ка то противоположност на Дионис и Аполон,
на Дионисовото и АполоноВото начало.
И още т у к проличава своеобразието на Ницшевата е с т е ­
тическа и художествена дихотомия-диахрония в сравнение с
д войственото в немската теоретическа традиция до него.
Защ ото ако Лесинг, Ф . Шлегел, Гьоте, Хегел, Шилер и Хайне
о т н а с я т пластическото, класическото, наивното, елинско­
т о преди всичко към а н ти чн о стта , а поетическото, роман-
ти че ско то , сантим енталното и назарянското преди всич­
ко към новите времена, Ницше свързва и Дионисовото, и Апо-
лоновото начало с а н ти чн о стта , открива ги в нея и о т тях-
н о то съпоставяне-противопоставяне извежда най-напред
ан ти чн ата трагедия (култура), а и в някаква по-отдалечена
степен и културата на новите векове. Класическият фило-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 45

дог Ницше вижда В гръцката ан ти чн о ст не само първообра­

за, но и Всички конструктивни сили на по-сетнешната евро­
пейска култура.
Ницше схваща Дионисовото начало ка то символ на Всич­
ки продуктивни сили. К у л т ъ т към Дионис - бога на виното,
Веселието, п лод ови тостта, земята - е култ към ж ивота. То­
зи култ, нямащ нищо общо с аскетично-религиозното, Всъщ­
н о ст е фалическото, оргиастичното, о б зе то то о т Вакхи-
чески възторг. Но Дионис е и стр ад ащ ият бог, пред очите
на когото всичко чезне и гине, всичко индивидуално п отъва
ВъВ вечното на природата, запазвайки страданието и скръб­
т а на о ти ващ о то си. А неговата противоположност е Апо-
лоновото, сиреч планомерното, светло-сияещ ото, което се
слива с ефимерността на съня, сдържаното, изобщо всичко,
ко ето символизира хармонията и самб е хармония. Ницше
скъсва, макар и частично, с класическата традиция на Вин-
келман, Гьоте, Шилер и Хегел, то й мълчаливо ги упреква, че
т ъ р с я т съ щ н о стта на всички форми на гръцката култура в
благородната п р о с т о т а и спокойното величие, без да Ви­
д ят основата, праизточника на ан ти чн ата хармония, вели­
чие и п р о сто та и да ги о т к р и я т у Дионис, В чиито ш ествия
започва да пулсира древната култура и в чиито оргии се чува
първият й детски Вик. Според Ницше благородно п рост и
спокойно Велик е само Аполон, п р о с т о т а т а и Величието са
въплътени само в Аполоновото начало, с чи ято помощ може
да се обясни не повече о т половината (и т о едва ли най-доб­
р ата) о т гръцката култура. А Дионис няма нищо общо с т а ­
зи п р о сто та и с то в а Величие, то й буйства, разкъсва и се
разкъсва, то й потъва в земята и се възражда о т нея, В него­
в о то опиянение, изстъпление, в неговите вакхически оргии
и ш ествия триумфира другата същ ествена ч а с т на гръцка­
т а култура и нейната изконна музикалност е най-живото Въп­
лъщение на Дионисовото начало. Така Ницше представя Ди­
онис и Дионисовото начало в сво ята първа книга. Но негоВа­
т а склонност към Дионис и Дионисовото продължава през
целия му ж и во т, само че в по-късните години то й значител­
но променя младежкото си разбиране, ка то започва да при-
46 ИСАК ПАСИ

nucßa на Дионис нови и ноВи качества, заети о т Аполон -

овладяна с т р а с т , контролиран екстаз - и така вече започва
да го противопоставя не на Аполон, а на Христос и христи­
я н ств о то . Показателно е, че в един о т п роектите на нена-
писаната о т Ницше книга - Воля за В л а ст. О п и т за прео­
ценка на Всички ценности, последната, ч е т в ъ р т а ч а с т е
трябвало да бъде озаглавена Дионис: философия на Вечното
завръщане, но още по-показателно е, че последното изрече­
ние на последната, написана о т Ницше книга - Ecce Homo -
е: „Разбрахте ли ме? - Дионис срещу Разп н ати я“ , което ве­
че не о ста в я м ясто за съмнение, че непосредствено преди
окончателния колапс сам Ницше се е виждал като Дионис.
Но в Раж д ан ето на тр а ге д и ята Дионисовият екстаз и
Аполоновата хармония, с в е т ъ т на опиянението и с в е т ъ т
на съновидението са два инстинкта, две художествени с т и ­
хии, извиращи о т самата природа без посредничеството на
художника. В Дионисовото опиянение се примиряват хора и
ж ивотни - едни с други и с природата - и ка то в древния
Вавилонски празник сакеи, когато всичко е било позволено,
робът ста в а свободен, преградите рухват: във веселие и ор­
гия се о съ щ е ствява т всеобщ ото б р а тств о и равенство ка­
т о в осъщ ествена и овещ ествена Шилер-Бетовенова Ода
на р а д о с т т а , като в живо евангелие на све то вн а та хармо­
ния. „С песни и танци човек се изявява като член на една по-
висша общ ност: то й се е отучил да върви и да говори и е на
п ъ т да полети с тан ц в ефира“ {Ргокдането на тр агед и я­
т а ). Тук човекът не е художник, а сам е станал художестве­
но произведение, участник във възторж ените хорове на сви­
т а т а на Дионис. И тъкм о т у к Ницше равнопоставя друго­
т о , Аполоновото начало като гений на сдържаността, мяр­
ка та и хармонията. Всъщ ност усилията на Ницше ид ват о т
най-дълбокия стремеж на душата му да примири хаоса и кос­
моса, безредието и порядъка, стихийното и планомерното -
човекът на крайностите в най-дълбоката си същ ност коп­
нее за примирение.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 47

21

НицшеВата дихотомия - ДионисоВо и АполоноВо начало -

не е изцяло о т него обособена мисловна конструкция. В нем­
ската философска и естети ческа традиция т я има и прото­
тип, и преки наследници. К а то единство на чоВек и природа
НицшеВото ДионисоВо начало е много задължено на Шиле­
ровото наиВно та ка , както и неговото АполоноВо начало
като съзерцание, рефлексия и чувство за форма разкрива род­
с т в о т о си с Шилеровото сантим ентално. Зато В а не е ли­
шено о т основание и онова може би малко преувеличено т в ъ р ­
дение на Томас Ман, че класическата и изчерпателна Шилеро­
ва студия Върху наиВната и сантим ентална поезия „включ­
ва и прави Всъщ ност излишни всички останали“ (Гьо те и Тол-
сто й ). А сред многобройните наследници на НицшеВата т и ­
пология е и К. Юнг, подвеждащ Дионисовото и Аполоновото
начало под сво ята класификация на психологическите ти п о ­
ве - на е кстр аВер тен , обърнатия предимно навън, към дру­
гите, и на интр оВер тен , насочения предимно навътре, към
себе си.
Но В Раж д ането на тр а ге д и ята именно философията на
Шопенхауер е главен конструктор на те о р е ти че ска та схе­
ма. В Дионис и Аполон, в Дионисовото и Аполоновото нача­
ло - тези основни категории на НицшеВата е сте ти ка и кул-
турология - може да се види проекция и по-нататъш но раз­
ви ти е на основните категории на Шопенхауеровата фило­
софия: Во л ята и п р ед ста ва та . Защ о то наистина Дионис,
както го разбира Ницше, е Воля В ШопенхауероВ смисъл - бу­
ен, необуздан, неудържим, оргиастичен, самозабравен, изоб­
що всичко, което попада в опиянението. А Аполон, както го
разбира Ницше, е представа в ШопенхауероВ смисъл - овла­
дяна, планомерна, осъзната, разумна, изобщо Всичко, което
принадлежи на м е ч т а т а . Зато В а този бог на светли н ата и
прорицанията, то зи истински владетел на Вътрешния с в я т
на ф антазията, на индивидуалното, личното и неповтори­
м ото е сякаш б о ж ествен о то въплъщение на Шопенхауеро-
вия principium individuationis - сиреч на самопознанието, на
48 ИСАК ПАСИ

спазената мяра към себе си и към нещ ата, на просветления

гений. Аполон, АполоноВото начало е Всъщ ност Шопенхау-
ероВият principium indiüiduationis, обожестВен и Възкачен на
Олимп, а ШопенхауероВата Воля, космическата, земната и чо­
веш ката, също обожестВена и Възкачена на Олимп, cmaßa
Дионис, ДионисоВо начало. О т т у к са и художествените ек­
виваленти на д вете божества, на техн и те начала: необраз-
н ата музика ка то чи сто изкуство на Волята и изобразител­
ните и изобразяващи изкуства ка то собствени изкуства на
представата. Несъмнено Шопенхауеровите Воля и предста­
ва са първообразите на Ницшевите ДионисоВо и АполоноВо
начало, но т е едва ли са техен единствен източник. В някак­
ва степен Ницш евата дихотомия е повлияна и о т Вагнеро-
Вия дуализъм- чоВек и природа, и зкуство и човек, и зк у с т­
во и природа, застъпен най-широко В неговите т е о р е т и ­
чески трудове.

22

Д ионисовото и АполоноВото начало, те зи две отделни

художнически сили, колкото и да са присъщи (макар и В разли­
ча степен) на всяко изкуство, са съсредоточени в различни
изкуства - пластическите изкуства са Аполонови, а музика­
т а е и зкуство то на Дионис. А до музиката като нейна родна
сестр а още о т а н т и ч н о с т т а сто и поезията, неслучайно
изобразявана зримо чрез лирата. Но и прозата - истинска­
т а - е в почти същ ата степен на родство с музиката и във
В е се л а та наука Ницше напомня, че Великите майстори на
прозата почти винаги са били и поети - о ткр и то или т а й ­
но, за себе си, в с т а я т а си. Добра проза се пише само пред
лицето на поезията, прозата е В постоянна тиха борба с
поезията, постоянно бяга о т нея и постоянно й противоре­
чи. Но според Ницше има и такива изкуства, В които д вете
начала - началото на съня (Аполон) и началото на опиянение­
т о (Дионис) - п р и състват еднакво, и тако ва изкуство е т р а ­
гедията.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 49

Всеизвестно е, че гръцката трагедия Възниква о т хора,

о т който по-късно се о тд е л ят актьори те, диалогът, сиреч
драмата в собствения смисъл. Според Ницше хорът, първо­
и зто чн и кът на гръцката трагедия, изразява Дионисовото
начало и всъщ ност то й се състои о т последователи на Ди­
онис. О т Дионис, о т съпровождащ ата го опиянена тълпа,
о т нейните песни и танци Възниква най-напред хорът на т р а ­
гедията - нейният първообраз, който поради т о в а дължи
произхода си тъкм о на духа на м у зи к а т а . А диалогът -
прост, прозрачен и красив, какъвто го виждаме в езика на
героите на Софокъл- е израз на Аполоновото начало. Траге­
дията е Висше изкуство именно защ ото В нея о същ ествя­
в а т братски съюз и намират Висш синтез Дионис и Аполон.
В трагед ията и само в трагед ията Дионис говори с езика на
Аполон, а Аполон накрая - с езика на Дионис, и по този начин
е д остигн ата върховната цел на трагедията и на изкуство­
т о изобщо. „Трагическият м и т може да се разбере само ка­
т о превъплъщение на Дионисовата мъдрост В образи с по­
м ощ та на Аполонови художествени средства“ (Раж д ането
на тр а ге д и я та ).
К а то осъщ ествява най-висшия синтез на Дионисовото и
Аполоновото начало, до който изобщо се е издигала човеш­
ка та култура, гръцката трагедия оправдава не само една чис­
т о художествена цел, но изпълнява също та ка Върховна жи­
тейска мисия. Според Ницше гръцката трагедия е преди всич­
ко Въпрос за ц ен н остта на ж и во та и за то ва, че освен песи­
мизма, симптом на упадък, разложение и нещ астно същ ест­
вуване, има и друг песимизъм, идващ о т благоденствие, о т
здраве, о т чувство за пълнота на ж ивота. Друг отговор на
въпроса за смисъла на гръцката трагедия Ницше няма, защо­
т о според него т я възниква през епохата на пълния разцвет
на силите на гърците, тогава, когато т е са били най-силни и
храбри, поради което е и образец на героичния песимизъм.
Раж д ането на тр а ге д и ята е естети чески апотеоз на т р а ­
гическия герой, който намира смисъла на същ ествуван ето в
см ъ р тта , та зи книга се п ротивопоставя на Всякаква пре­
ценка за героя с оглед на е ти ка та , о т гледище на доброто и
50 ИСАК ПАСИ

злото, за ga Види В трагическото страдание и трагическа­

т а гибел абсолю тното съвърш енство на е сте ти че ск о то -
на същ ествуващ ото и съзерцаваното само по себе си, а не с
оглед на някакви, стоящ и извън него, цели и съображения.
Защ о то - и тако ва е дълбокото убеждение на Ницше - би­
т и е т о и с в е т ъ т им ат оправдание единствено като е с т е ­
тически феномен.
ПоВече или по-малко е с т е т и к а т а и и зкуство то занима­
в а т Ницше през целия му философски ж и во т, но дори и само
с Раж д ането на тр а ге д и ята то й си осигурява трайно мяс­
т о В „науката за красивото“ .
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 51

IV. ГИБЕЛТА НА ТРАГЕДИЯТА

23

В а н ти чн о стта , в Гърция, Ницше търси и откриВа не са­

мо конструктивните сили на културата, оноВа В нея, което
е Витално, плодовито, носещо напредък. В а н ти чн о стта , В
Гърция, Ницше търси и откриВа най-могъщата сила на дест-
рукцията, на отрицанието и нихилизма и я намира - Въплъ­
тена не Вече В божество, а В чоВек - В Сократ, В Сократо-
Вия принцип, В стерилното знание, което зам ества добро­
д етелта, В скепсиса и иронията, която презира сякаш Всич­
ко осВен себе си. „Кой е то зи чоВек, едничък осмелил се да
отрича гръцката душевност, пред ко ято В лицето на Омир,
Пиндар и Есхил, фидий, Перикъл, П ития и Дионис като израз
на най-дълбока бездна и недостжима Висота сме се прекланя­
ли с удивление? Коя е тази демонична сила, която се осмели
да излее moßa Вълшебно питие В прахта? Кой е този полубог,
към когото хорът на най-благородните gyxoße на човечест­
во то тр ябва да се обърне с упрека: „Горко т и , горко ти ! Ти
го разруши, то зи красив с в я т , със силния си юмрук! Той се
сгромолясва, разпада се!“ (Раж д ането на тр аге д и ята).
Според Ницше учението на Сократ за н р а встве н о стта ,
диалектиката, д оволството о т себе си и радостното нас­
троение на тео р ети ка е действителен признак на упадък,
преумора, болезнено израждане, разрушаване на хармонията
на и н сти н к ти те и преход към книжната александрийска кул­
тура. В moßa е та й н а та на Сократ, и зто чн и кът на негова­
т а ирония. И макар че Ницше сВързВа раждането на траге­
дията с богоВе - Дионис и Аполон, с божествени принципи -
ДионисоВия и АполоноВия, а нейната гибел с чоВек - Сократ,
с чоВешки принцип - иронията, В та зи игра на п о н яти ята
52 ИСАК ПАСИ

също има ирония. Защ ото, въпреки че Сократ е чоВек, дейс­

тв а щ философ, пропоВедник на морал и настаВник на мла­
дежта, следователно чоВек, до гуша потънал В съвременния
му ж и В о т и жиВ участн и к В него, Вече със самия ф акт, че
Ницше му приписВа същ и те способности - да съгражда и да
разрушаВа - както и на богоВете, на Дионис и Аполон, то й В
някакВа степен и В някакъВ смисъл го постаВя нараВно с тях,
издига го В кръга на бож естВеното. „С бича на сВоите сило­
гизми о п ти м и сти чн ата диалектика прогонВа м узиката о т
трагедията, а то Ва означаВа, че т я разрушаВа същ н о стта
на трагед ията - същ ност, която може да се интерпретира
единствено ка то манифестация и нагледно изобразяване на
ДионисоВите състояния, ка то Видим симВол на музиката, ка­
т о илюзорния с В я т на ДионисоВото опиянение... Неудържи­
мо стр ем ящ ият се напред дух на науката, като унищожава
мита, прокужда и поезията о т е ст е с т в е н а т а й идеална поч-
Ва и я преВръща В бездомница“ (Раж д ането на тр агед и ята).
Сократ е баща на логиката и действителен убиец на т р а ­
гедията. Защ о то познанието Води до бездействие, бездейс­
т в и е т о е логическо и практическо следстВие о т познание­
т о и В то В а отношение няма по-добър пример о т Хамлет,
о т негоВото

The time is out of joint. O cursed spite

That ever I was born to set it right!
,
Hamlet 1,5

Векът е разглобен. O, дял проклет

да си роден, за да го слагаш В ред!
,
Хамлет 1,5
(прев. Валери ПетроВ)

К о й то стигне до съ щ н о стта на нещ ата, започВа да из-

питВа отвращение о т действието, защ ото разбира, че ни­
що не може да измени тях н а та Вечна и неизменна същ ност,
че смешно и оскърбително е искането да се сВърже разруше­
ният, разпадналият се на части сВ ят. Познанието убиВа дейс­
т в и е то , което има друга духоВна предпоставка, друга емо­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 53

ционална нагласа. За да действаш , тр яб ва да си о бзет о т

илюзии, о т Вяра, да си в екстаз и о т опиянението на Въз­
торга се раждат дейстВията, дори и онези, които са праВо
противоположни на м отивиращ ите ги илюзии, В много по-
голяма степен, отколкото о т разума, който също неслучай-
но и така често се нарича хладен, хладен разум. А и когато
диалектиката, чи й то пърВомайстор е Сократ, тър си Връз­
ка та между причината и следствието, между Вината и нака­
занието, п о стъ п к а та и о тго в о р н о стта , добродетелта и
щ астливия ж иВот, т я Всъщ ност посяга на сам ата същ ност
на трагедията, защ ото нейният герой именно с незнанието
си, с неведението и замъгленото съзнание, В което жиВее, ни
приобщаВа към сВо ята участ и предизВикВа наш ето състр а­
дание. Класическият пример т у к е Едип (и о т мита, и о т т р а ­
гедията на Софокъл), който о ти Ва тъкм о там , където не
иска да отиде, и праВи точно оноВа, което не иска да напраВи.

24

Знанието, което Води до бездействие и следоВателно уби-

Ва трагедията, не се прояВяВа само - т о се нуждае о т съюз­
ник, който В сам ата сфера на трагедията, чрез нейното дейс-
тВи е ще проВеде интелектуално-СократоВия принцип и ще
постаВи началото на нейното разложение, о т което до ги­
белта й о с т а В а т малко разстояние и кратко Време. Този дра­
матург - проВодник на СократоВия принцип, според Ницше
е ЕВрипид - последният о т Великите гръцки трагици и съ­
щевременно пърВият, който нанася непоправимия, гибелния
удар на гръцката трагедия още докато т я е истинска, т о ­
е с т ДионисоВа. Съзнаваното В и зкустВо то , ко ето унищо­
жава е кста ти чн о то , е аналогично на С ократоВото зная, сле­
дователно съм добър, така че ЕВрипид е само естетически
аналог на м оралността, такаВа какВато т я за пръВ п ъ т е
схВаната о т Сократ. Зато Ва и т а л а н т ъ т на ЕВрипид е т а ­
ка своеобразен - то й съчетаВа художника и критика и В не­
гоВата драматургия критическата рефлексия заема толкоВа
54 ИСАК ПАСИ

м ясто, колкото и ж иВото драматическо дейстВие. ЕВрипид

Внася В трагедията АнаксагороВия noys, ум, npaßu я с moßa
разумна, антидионисоВа. Той Внася принципа на формата, из­
мествайки Дионисовото единство между чоВек и природа и
та ка подготвя нейното унищожение. ЕВрипид разкъсва Връз­
ка та между трагичния характер и бога, то й превръща т р а ­
гедията В сфера на стълкновение на частни лица, които са
по-скоро граждани, отколкото бож ества или отблясък на бо­
ж е ств е н о то .
И н тер есът на Ницше към раждането на гръцката тр аге­
дия е то чн о толкова голям, колкото голям е и и н тер есът му
към нейната смърт. А може би т у к по-Важна е см ъ р тта , ако
се съди по Вдъхновението, с което са написани страниците
о т Раж д ан ето на т р а г е д и я т а , посветени на нейната ги­
бел. Защ ото, ако през XIX Век трагед ията тр ябва да се Въз­
роди, т я е трябВало някога да умре и Възраждането й т ъ й
или иначе трябВа да е Възраждане на самия принцип, унищо­
жен с нейната смърт. Разбира се, друг е Въпросът дали наи­
стина трагед ията е умирала и дали ЕВрипид, когото Арис­
т о т е л неслучайно нарича „най-трагичен сред п о е ти те “ (За
п о ети ческо то и зкуство), е неин действителен убиец.

25

Теорията на Ницше за трагедията, за раждането на гръц­

к а та трагедия и за нейната см ърт, както е обикновено с
Всяка самобитна теория, създадена о т могъщ ум, съдържа
много Верни, точни наблюдения, но т я също та к а съдържа и
измъчени конструкции, В които се п о м естват и реалните, и
измислените ф акти.
Н аистина трагично е изклю чителното, излизащото о т
мярката, пропорцията, тр аги чн и ят герой има изключител­
ни стр а сти , с които преследва изключителните си цели, то й
е Велика едностранчивост и дори само поради moßa се о т к ­
лонява о т пред ставата за хармонията между мисъл и ч у в с т ­
во, цел и средство, дълг и Възможност за изпълнението му и
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 55

m. н. А Всичко прекомерно, прекрачващо мярката, пропорци­

ята , т ъ й както са я схващали гърците, следователно Всич­
ко, което нарушава Аполоновото начало на хармонията, ве­
че е насочено към трагедията, ко ято е у ча с т на изключител­
ното, именно защ ото е изключително, а не хармонично. Още
Хегел разглежда трагичното ка то велика едностранчивост
на характера, в ко ято собствено е и неговата вина, но т а ­
кава вина, ко ято е по-скоро ч е с т и за него, и за Всеки, който
би я носил. За ти та н и чн а та си любов към хората Прометей
е осъден на страш ни мъки, а за чрезмерната мъдрост, благо­
дарение на ко ято разрешава загадката на Сфинкса, Едип вли­
за във въртопа на страданията, о т който излиза като най-
нещ астен о т см ъртните.
Но те о р и ята на Ницше за трагед ията, за нейното раж­
дане о т духа на музиката носи всички особености на една
философска конструкция, независимо о т с т р а с т н а т а и дъл­
бока Вътреш на убеденост, с ко ято я излага и защ итава ней­
н и ят млад автор. Трудно е да се приеме - както внушава Ниц­
ше, че всички герои на гръцката трагедия до Еврипид - Про­
метей, Едип и др. - са само маски, скриващи единствения
първоначален герой на та зи трагедия - Дионис. Най-малко­
т о затова, че например у Едип с целия му разум и мъдрост
едва ли може да се открие нещо о т необузданото, изстъпле-
ното, оргиастичното, присъщо на Всяко вакхическо начало.
Произволно е и свързването на музиката, на духа на музи­
ката с Дионис, к а то при т о в а то й се п ротивопоставя на
Аполон, на то зи в съзнанието на древните д ействителен
предводител на музите. Също та ка трудноприемливо е, че
неразчлененият хор, вм есто да е една о т формите на оценка
на ставащ о то , т о е с т на сократовско размишляващото, е
всъщ ност истински траги чн о то , музикално-Дионисовото,
а диалогът, който дава душ ата на трагедията, принадлежи
главно на сияещо-разумното и обмислено-планомерното Апо-
лоново начало.
Ницше не привежда аргументи и в полза на сво ята фунда­
ментална идея, че музиката е ДионисоВо изкуство - за разли­
ка о т останалите, о т Аполоновите изкуства, ако не се смя­
56 ИСАК ПАСИ

т а един-единстВен, който Всъщ ност не е никакъв аргумент,

а именно че според Шопенхауер музиката е изкуство, съВсем
различно о т останалите, че т о е изображение на самата Во­
ля, а не на идеи или на яВления. Но дори и да се приеме тази
ШопенхауероВа те за (а и т я има м ясто само В Шопенхауеро-
Ва та конструкция), Все пак недоказана остаВа Връзката, при­
надлежността на музиката единстВено към Дионис, както и
то Ва, че музиката е ед инственото изкустВо, способно да
тВори митоВе, трагически митоВе.
Всеки философско-естетически конструктиВизъм е Винаги
съпроВоден о т един неизменен порок. Срещу глаВното му дос­
то й н ство - я сн о т а т а на систем ата, В ко ято намират сВо-
е то м ясто разнообразните и сякаш нямащи нищо общо по­
между си яВления и събития, подредеността на космоса, В
който се уталожВа хаосът - обикноВено сто и насилието, с
ко ето многообразието се ВмъкВа В ед и н стВо то, Все едно
дали т о е 12-членната схема на К а н то В и те категории или
някои о т безбройните ХегелоВи триади. При цялото си про-
тиВопостаВяне (следВащо Шопенхауер) на ХегелоВия маниер
на философстване, още В Раж д ан ето на тр а г е д и я т а със
самата класификационна типологична схема Ницше omkpußa
и широк пр остор за н аси л ствен о то (и неубедителното)
ВмъкВане В нея на неподдаВащи се на насилие естети чески
феномени. Така В противополож ността Аполоново-Диони-
соВо изкустВо се Вм естВа и еп о сът (Омир) ка то типично
АполоноВо изкустВо, и трагедията (Есхил-Софокъл) като т и ­
пично ДионисоВо изкустВо. Но какВито и да са различията
между епоса и трагедията, между тях именно като слоВесни
изкустВа има по-голяма близост, отколко то между поезията
(В поетическата й цялост) и музиката, жиВописта или скул­
п тур а та .
Най-сетне трудноприемлиВа е и и д еята за ф атал н ата
Връзка между познанието и бездействието Въпреки еф ект­
ния пример В нейна полза. Защ ото познанието може и да ор­
ганизира Волята, да стимулира енергията и да я насочва към
практически дейстВия. Д оказателство за то В а са Всички фа­
натици на някакВо учение, които по праВило не се огранича-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 57

В а т само В изповядването на moßa учение - о т библейските

пророци през християнските апостоли до съвременните про­
поведници на някоя изцяло обзела ги социална идея. Освен т о ­
ва и бездействието, парализата на волята невинаги са про­
тивоположни на трагед ията и понякога - т о в а доказва ис­
т о р и я т а на св е т о в н а т а драма - именно н евъзм ож ността
да се действа, да се о съ щ е ств ят цели, които според герои­
т е са важни и необходими, дава д о статъ чн о основание за
трагедия. И отново класическият пример: Чехов - действи­
те л н и ят класик на трагед ията на бездействието.

26

Впрочем тези „опровержения о твъ н “ едва ли са необходи­

ми, защ ото ш естнад есет години след написването на Р а ж ­
д ането на тр а ге д и ята о т духа на м узи ката в предговора
към в т о р о т о й издание, симптоматично озаглавен О п и т за
сам окритика, сам Ницше отхвърля ц ялата си теория, а с
нея - сам ата книга, ко ято сега се оказва „невъзможна“ , „т р о ­
мава“ , педантична“ , „разкъсана“ , „объркана“ , „прекалено са­
моуверена“ , „пълна с младежка дързост и младежа меланхо­
лия“ , „сантим ентална“ , „женски сладникава“ , „обременена с
всички недъзи на м л ад о стта“ , „без стрем еж към логическа
ч и с т о т а и лишена о т доказателства“ . Ницше е още по-неп-
римирим към Раж д ането на тр а ге д и ята в Ecce Homo, къде­
т о се казва - ни повече, ни по-малко, че т я „вони отблъсква­
що хегелиански и леко ухае на погребален Шопенхауеров пар­
фюм“ . Ницше не е по-снизходителен и към основните идеи
на своя теоретически първенец. Заблуда е бил неговият опит
да свърже древната трагедия и древната музика със съвре­
менната, с немската, ко ято е и може да бъде само романти-
ческа и следователно няма нищо общо с древната, с музика­
т а , възникнала о т култа на Дионис, ко ято дори и в самоу-
бийствения О п и т за самокритика Ницше продължава да смя­
т а за единствената реална проблема, поставена в Раждане­
т о на тр а ге д и ята . Но и след то зи то та л е н автонихилизъм
58 ИСАК ПАСИ

В едно о т последните си съчинения Ницше не без радост от-

белязВа: „Раж д ането на тр а ге д и ята беше м оята пърВа пре­
оценка на Всички ценности“ (Залезът на кум ирите). Зато В а
не е безпочвено и мнението на Харалд Хъофдинг, че Раждане­
т о на тр а ге д и ята е не само първото значително произве­
дение на Ницше, но е „може би най-значителното о т негови­
т е произведения“ (Съвременни философи).

27

Как днес, поВече о т Век след пояВата на Раж д ан ето на

тр а г е д и я т а и след Всички метаморфози на ницшеанстВо-
т о , може да се Възприеме пърВата книга на 27-годишния ба­
зелски професор по класическа филология? Защ о то и за Ниц­
ше се отнася казаното някога о т Хегел, че „Великият чоВек
ни осъжда да го обясняваме“ .
За да изпълни мисията си, една книга трябВа да ни покаже
един сти л и да ни срещне с една проблема. ЕдВа ли би могло
да се отрече, че Раж д ането на тр а ге д и ята ни показВа сти л
и ни среща с проблема. С т и л ъ т . Напрегнат и стр астен , раз­
вълнуван и Вълнуващ, В който се долавя нещо орфическо и
сякаш музиката застиВа В монумента на прозата. Проблема-
т а . Наглед стара, академична, обвеяна о т традицията - как
и защо Възниква гръцката трагедия и кога и защо т я загива,
но Всъщ ност стигащ а до източника и съдбата на култура­
т а ВъВ Всеки Век. Наистина ли поривът, и н с т и н к т ъ т и без­
ц елността създават кр асо тата и есте ти че ско то , а и н те ­
л е к тъ т , разсъдъчният оптимизъм, морализмът и самоогра-
ничението предизвикват тяхн ата, а и на трагед ията гибел?
В kakßa степен непосредствеността, опиянението и импул­
с ъ т на Ви талн ото и дистанцията, нихилизмът и ироничес-
ка та деструкция на интелекта са техни движещи сили и цели?
Всъщ ност т у к отноВо се изпраВя големият Въпрос за о т ­
ношението между знанието и Вдъхновението, между д осто­
ве р н о стта и ф антазията, между скепсиса и ентусиазма. Е т о
как например английският п оет К и й тс е схващал moßa о т ­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 59

ношение. На един банкет то й вдигнал следният т о с т : „Да

бъде проклета п а м е тта на Н ю тън !“ И пред учудените при­
състващ и пояснил: „Той разруши поезията на дъгата, свеж­
дайки я до една призма!“ И Ницше не е далеч о т схващането
на Кийтс, разгръщайки го в цялостна теория за раждането
и възхода, за упадъка и гибелта на гръцката трагедия.
В духовната еволюция на Ницше принципът на а вто о т-
рицанието, на преминаването о т една крайност в друга е
много повече правило, о тколкото изключение, но когато ед­
на крайност се заменя с друга, т е и д вете са далеч о т умере­
н ата средина (in medio veritas), в ко ято най-често се разпо­
лага и сти н ата. А т о в а важи не само за крайностите, в кои­
т о попада един и същ мислител през различните етапи на
сво ята духовна еволюция, но и за крайностите, представля­
вани о т различни мислители в ум ствен ото развитие на чо­
ве че ство то . Ако е трудно да се приеме онази безоблачна кар­
тина на древна Гърция, ко ято рисуват Ренесансът и Прос­
вещението, европейската традиция о т Винкелман до Хегел,
ако е трудно да се вижда в Гърция само с в я т на хармония,
равновесие и мъдра пропорционалност, т о още по-трудно-
приемливо е и схващането на Ницше, според което Гърция е
може би повече с в я т на борби и противоречия, на бесен стр е ­
меж на волята (в Шопенхауеров смисъл), на тъм н о то и дъл-
бинното, на необузданото и оргиастичното, на ирационал-
ното, в което живее Дионис и о т което в крайна сметка се
ражда трагед ията.

28

Несъмнено траги чни ят ж и во т на Ницше е един о т реал­

ните източници на неговия интерес към трагедията, започ­
нал още с първата му книга, с младежкото му произведение
Раж д ан ето на тр а ге д и я та о т духа на м узи ката (1872) и
продължил дълго след него. Но колкото и голямо да е значени­
е то на биографията на философа за неговата философия, кол­
ко то и голяма да е ролята на ж и во та на философа за негово­
60 ИСАК ПАСИ

т о философстване, а в т о в а отношение класическите при­

мери за имплицирана във философията автобиография са доб­
ре известни: М онтен, Паскал, Киркегор, т я , философията,
доколкото е философия - никога не може да се сведе изцяло
до биографията и да бъде напълно изведена о т нея. А т о ва
несъмнено важи и за Ницше. Ж и в о т ъ т е екзистенциален, а
философията е категорийна и колкото мъчителни да са бо­
л ести те, колкото и те ж ка да е личната трагедия, о т тях
до категор и и те Дионисиево и Аполоново начало п ъ т я т е
твърде дълъг.

29

С появата си първата книга на Ницше предизвиква рязка

полемика между неговите (и нейните) врагове и привърже­
ници - п е чатн и те отзиви на Улрих фон Виламовиц-Мъолен-
дорф, ста р враг на Ницше още о т годините на учение, и вер­
н и ят му приятел Ервин Роде шумно и рязко противоречиво
о тбелязват полюсите на за и п р о ти в. (По-късно Томас Ман
ще квалифицира рецензията на Улрих Виламовиц-Мьолендорф
като истински „скандал в немската интелектуална история“ .)
Дори и най-благоразположеният към Ницше негов наставник
и благодетел Фридрих Ричл е смятал, че неговата книга не е
учена, а дилетантска, р езултат о т едно „даровито лекомис­
лие“ , че ще разочарова сту д е н ти те , к а то ги отдалечи о т
то ч н о то познание, а Херман Узенер пред своите студ ен ти
в Бон обявява автора на Раж д ан ето на тр а ге д и ята за „на­
учен м ър твец “ . И т о в а обяснява - макар и р етр о сп екти в­
но- защо някога, през 1871 (въпреки че именно по препоръка
на Ричл е назначен за професор по филология още през 1869
г.), колегията на Базелския ун и верси тет отказва на Ницше
К атед р ата по философия, към ко ято т о й се е стремял. Не­
съмнено д о сто п о чтен ата философска колегия на Базелския
университет, а вероятно и на всеки друг университет о т
онова време, трудно би преглътнала тако ва разбиране за същ­
н о с т т а на философията като memoires на душата, ко ято
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 61

по-късно Ницше ще о тсто яВ а В не едно о т cßoume произве­

дения.
Критическите контраВерсии, започнали още с пояВата на
Раж д ането на тр а ге д и ята , постоянно ще с ъ п ъ т с т в а т ин­
тел ектуал н ата съдба на Ницше, ще с ъ п ъ т с т в а т пояВата
на почти Всяка о т следващите му книги, докато най-сетне,
след д есетилетия духовете се ута л о ж а т и т в о р ч е с т в о т о
на то зи може би най-протиВоречиВ философ намери подоба­
ващ о то му се м ясто В и сто р и ята на духа - к а то един о т
най-Великите мислители на ноВото Време.
62 ИСАК ПАСИ

V. БЪДЕЩЕТО НА ИЗКУСТВОТО

30

В европейската култура о т XIV-XVI Век идеализацията на

гръцката култура ВърВи редом с м е ч т а т а на нейното Въз­
раждане, за създаВане на една поне В духоВно отношение ЕВ-
ропа-Гърция. Ренесансът е апогеят на тази мечта, но и след­
ващ ите културни епохи й о тд а В а т дължимото: гръцкият иде­
ал на Винкелман, к у л т ъ т към наиВното у Шилер, апологията
на класическата гръцка дреВност на младия, а и на зрелия Хе­
гел. Още о т Времето на Винкелман, а може би и преди тоВа,
културните немци са изпитВали постоянен копнеж, някакВа
тъ га и носталгия към Юга, към Средиземноморието, към т о п ­
лината и ум ереността може би тъкм о В онази степен, В ко­
я т о са усещали тях н а та липса. Най-често този стремеж се
е насочВал към И талия - и поради нейната близост до Герма­
ния, и поради то В а че тогаВашна Гърция е била Всъщ ност
Турция. В Италия Винкелман написВа Великата си книга, пре-
биВаВането В И талия е границата между шумерската мла­
д ост и зр ело стта на Ваймарския класик Гьоте, о т италиан­
ски Впечатления са породени най-ярките пътеписи на Хай­
не, както и по-късно под знойното италианско небе, В Рим и
Палестина, Томас Ман написВа една толкоВа „сеВерна“ книга
като Буденброкови. Но като обект на теоретически и н те­
рес и чи сто поетическа сю ж е тн о ст Гърция, дребната, за-
пазВа cßoemo пърВенстВащ о м ясто - о т изследванията на
Хердер до Б о го вете на Гърция и баладите на Шилер, о т гръц­
ки те студии на Ф . Шлегел до Хиперион и Емпедокъл на Хьол-
дерлин.
Търсенията на Ницше, негоВите интереси към раждане­
т о и с м ъ р т т а на гръцката трагедия са В талВега на тази
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 63

колкото немска, толкова и европейска традиция. Но в лю­

бовта, във влечението на Ницше към Юга - и извън тази из-
конно немска духовна традиция - има нещо, което извира о т
самите дълбини на неговата природа - еднакво емоционална
и интелектуална. За Ницше Юга е не само здраве, но и и н те­
лектуално просветление, проникновение, просто невъзмож­
ни в студения, мъглив и мрачен Север. Само при вида на „си­
ньото похотливо море и на средиземноморския небесен с в е т ­
лик“ може да се разбере изповедта, ко ято по-късно Ницше
прави в О твъ д доброто и зл о то , че обича Юга „ка то велика
школа за оздравяване на духовното и сети вн о то , като неу­
държимо слънчево изобилие и слънчево просветление, прос­
тиращ о се над едно самовластно и вярващо в себе си би­
т и е “ . И пак то й : „Нуждаем се о т Юга на всяка цена, нуждаем
се о т светли, невинни и свежи, щ астливи и нежни тонове.“

31

При цялото си противопоставяне на европейската раци-

оналистическа културна традиция о т XV до XIX век Ницше
не се отклонява о т идеала за възкресяване (поне в някои о т ­
ношения) на малко или много идеализираната гръцка древ­
ност. За него отнош ението към гръцката древност не е въп­
рос на музейно лю бопитство, а жива, актуална и пареща проб­
лема: когато говорим за гърците, ние същевременно, без да
искаме, говорим за н асто ящ ето и за бъдещето.
Кой е м о с т ъ т , по който ще мине а н ти чн о стта , за да с т а ­
не античност-съвременност и античност-бъдеще, как Гър­
ция ще се превърне в Гърция-Европа? Ницше мисли, че е на­
мерил подходящата форма и средство за постигане на тази
цел: Вагнер, неговата музикална драма, амбициозно замисле­
ният т е а т ъ р в Байройт тр ябва да съж и вят гръцката т р а ­
гедия и да я превърнат в най-внушителна проява на евро­
пейската култура, която та ка само ще се приближи до гръц­
ката и в някакъв смисъл ще стан е гръцка. Надеждите си за
обновление на културата младият Ницше свързва с музика­
64 ИСАК ПАСИ

т а , с нейното обноВление, точн о така, както според него

някога В д ревността, трагическата култура е Възникнала о т
музиката. „Нека никой не се опитва да помрачи Вярата ни В
предстоящ ото Възраждане на елинската дреВност, защ ото
единствено о т нея черпим надеждата за обноВление и пре­
чистване на немския дух чрез огненото Вълш ебство на музи­
к а т а “ (Раж д ан ето на тр а ге д и ята ).
СВоя идеал за ноВо Възраждане на трагед ията Ницше Вижда
В сливането на Есхил, Шопенхауер и Вагнер. О т ДионисоВа-
т а осноВа на немския дух, който сякаш изВършВа обратно-
т о движение - о т Сократ и александрийската култура към
трагед ията и ДионисоВата музика - се Въззема една т в о р ­
ческа мощ, стр аш н ата мощ на немската музика В слънчевия
й пробег о т Бах до Бетовен и о т Бетовен до Вагнер. Тази
музика не разчита на зигзагообразните извивки и арабески
на оперната мелодия, н и то на аритм етическия стр оеж на
фугата и контрапункта, нито на химеричните стремежи към
Всяка красота и Възвишеност, а на сериозността на и н те­
лектуалното и дълбочината на духоВното. Предишната му­
зика само за кратки часоВе е дарявала оноВа щ астие, което
ВагнероВата музика gaßa непрекъснато. Сам Вагнер обясня­
ва Високото развитие на музиката при немците с липсата
на съблазнителния стимул на естествен и мелодични гласови
дарби, поради което били принудени да се о т н а с я т към му-
зикалното изкуство със същ ата дълбока сериозност, с как­
в а то немските реформатори са се отнасяли към християнс­
тво то .
И зкуство то на Вагнер е първото истинско изкуство, след
ко ето Вече поне наполовина са обезценени Всички други и
Всички предишни изкуства. М узиката на Вагнер В цялост е
отражение на cßema, разбран тъ й , както го е разбрал Вели­
ки ят философ о т Ефес - като хармония, пораждана о т сама­
т а борба, к а то единство между справедливост и Вражда.
Вагнер е философ — истински. Защ о то задача на истинския
философ е, след ка то е определил коя страна на cßema е неиз-
меняема и коя - изменчива, да се заеме с безогледна смелост
да усъвърш енства онази негоВа страна, ко ято може да се
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 65

промени. Вагнер осъидестВяВа ед и н ство то на стила В ця­

л о стн и ят облик на епохата и ВъВ Всички прояВи на нейната
култура, ко ято Ницше разбира преди Всичко ка то единство
на художествения сти л ВъВ Всички жизнени прояВи на наро­
да. Вагнер е поради moßa чоВек на н асто ящ ето и художник
на бъдещ ето. Той жиВее сега, но mßopu за В е ч н о с т т а .
ТакоВа е дълбокото убеждение на младия Ницше, на Ниц­
ше о т Времето на Раж д ането на тр а ге д и ята , където то й
с профетически Възторг ВъзВестяВа, че госп о д ство то на
Сократ е отминало, че отново се проявяват изконните осо­
бености на б и ти е то - заблудата, Волята и нещ астието, -
ugßa епохата на Дионис и на Възраждането на трагедията,
човекът отново трябВа да Вземе тирса и да се присъедини
към с б и т а т а на Дионис.
Досега музиката е говорела с Външен, скован, обвързан
език, сякаш е служила само за игра на хора, недостойни за
нещо сериозно, или пък е използвана за демонстрация и поу­
чение на други, които не са достойни дори и за игра. Рефор­
м ата В т е а т ъ р а ще промени и преобрази модерния чоВек. С
Вагнер заВършВа първото околосветско п ътеш естви е В цар­
с т в о т о на изкуство то , при което се открива не само едно
ноВо изкустВо, а самото изкуство. Вагнер е обновителят на
п р о стата драма, о тк р и ва те л ят на м я с т о т о на и зкуствата
В истински човеш кото общ ество, поетически тълкувател
на отминали размисли Върху ж ивота, то й е философ, и сто ­
рик, е с т е т и критик, майстор на езика, митолог и митопо-
е т . К а кто някога Есхил, та к а днес Вагнер сочи п ъ тя на едно
бъдещо изкустВо. Не Всеки има npaßo на Всеки учител - т о ­
Ва Важи и за цели епохи. Но съвременната епоха - т ъ й мисли
Ницше - има право на учител като Вагнер.
Вагнер е дионисоВски гений, на когото, за да изрази лумна­
лите В душ ата му чуВстВа, едно изкустВо не е д остатъчн о и
затоВа пояВата му В и сто р и ята на и зкуство то прилича на
Вулканично изригване на Всички неделими художествени т в о р ­
чески сили на самата природа. Но т ъ й ка то чо вечество то е
свикнало да гледа на разделянето на и зкуства та като н е о т­
менимо правило, cmaßa трудно да се реши как да бъде назо-
66 ИСАК ПАСИ

Ван - п о ет, пластически художник или композитор, и дали

изобщо не трябва да се създаде ноВо наименование за него.
Съчетавайки музиканта, актьора и поета и В тази си нераз-
члененост, и зкуство то на Вагнер е едно Възвръщане към при­
родата, а необходимостта о т такоВа Възвръщане се пораж­
да В душите на най-любещите хора.

32

И зкуство то не може да ни научи или посочи как да пос­

тъпвам е В момента. Ницше му отказВа праВото да бъде В
този смисъл Възпитател или съВетник. И зкуство то е създа­
дено не за самата борба, а за м инутите на отдих - т о е дей­
н о ст на отдъхващия си чоВек. И зкуство то е Велико и необ­
ходимо, защ ото създава илюзията за един по-прост сВ ят, за
по-бързо разрешаване на ж и тей ската загадка. Никой, който
понася страданията на ж иВота, не може да жиВее без тази
илюзия, както и никой не може да жиВее без сън. А и осВен
то В а е общопризнато, че ч уВ стВ а та о т пърВите степени
на ж и Вота са по-близо до тези на предходните Времена, о т ­
колкото до настоящ ия Век. Художникът е изпраВен неВолно
пред задачата да Върне на чоВечестВо то д е тс т В о то . В т о ­
Ва се състои негоВата слаВа и негоВото ограничение.
Силата на Великия поет, на онзи, който създаВа митоВе,
се корени В самата природа на м ита и В е с т е с т в о т о на не­
гоВото Въздействие Върху хората. Той не дейстВа пряко на
разума, а на ч уВ стВ а та и само чрез тя х - Върху разума. К а то
по то зи начин Възстановява нарушената хармония и изВаж-
да наяВе ц ялостн ата същ ност на чоВека. Защ о то м и т ъ т спо­
деля сВ о ята представа за сВета не В абстр актн и понятия -
предпоставка и р езултат на абстр актн о мислене, - а реду­
вайки събития, дейстВия и страдания. Зато В а чоВекът, Върху
когото Въздейства м и т ъ т или поезията, м итологът или ми-
т о п о е т ъ т , сякаш стаВа само чуВстВащ о, гледащо и слуша­
що същ естВо, заключенията, до които стига, са плод на Връз­
к а та между съ б и ти ята , които наблюдаВа, на една ф акти ­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 67

ческа, а не логическа каузалност. Зато В а и музиката на Ваг­

нер е новонамереният език на и сти н ското чуВстВо.
К у л т ъ т към музиката е съидностна особеност както на ес­
т е т и к а т а на романтизма, така и на сто ящ а та близко до нея
естети ка на Шопенхауер. Романтизмът и Шопенхауер, тъ й как­
т о т е намират cßoemo музикално и музикално-драматическо
осъщестВяВане В операта (музикалната драма) на Вагнер, са
Всъщ ност и Вдъхновяващите източници на е с т е т и к а т а на
младия Ницще. Разбира се, В moßa сВързВане на древногръцкия
ж иВот и култура със cßema на ВагнероВите опери има нещо
тВърде измъчено, произВолно конструирано. По-късно сам Ниц­
ше ще разбере moßa, но по Времето на Раж д ането на тр а ге ­
д и ята то й не само че не го Вижда, но е изцяло опиянен о т
сВоята ноВа и, както му се cmpyßa, най-щастлиВа идея.

33

Но много скоро Ницще се отказва о т cßoume юношески

м ечти и много бързо се с т о п я в а т негоВите юношески Въз­
торзи. Той признава, че „не се нуждае о т никого, който да го
опровергава; че В moßa отношение то й сам се удовлетворя­
ва“ (С тр ан н и кът и н его вата сянка). Още В т р е т а т а си кни­
га - сякаш предчуВстВайки цялото си бъдещо интелектуал­
но разВитие - Ницше издига а н т и т е за т а до ранга на закон
ВъВ Всеки духоВен процес: „Ощ е не се е пояВяВал философ,
който накрая да не е гледал с пренебрежение - или най-малко­
т о с подозрение - на философията, ко ято е открил през мла­
д о с т та си. Може би то й само не изказва публично тази про­
мяна В сво ето настроение о т честолюбие или - и moßa е по-
Вероятно за благородните натури - о т нежното желание да
щади cßoume привърженици“ (Човешко, твър д е човешко). Но
Въпреки многобройните прояви на интелектуални а н т и т е ­
зи, В духоВното разВитие на чо вечество то egßa ли има друг
пример - ка то Ницше - на тако ва колкото лесно, толкоВа и
реш ително о тказван е о т со б с тв е н и те идеи, с т р а с т и и
пристрастия.
68 ИСАК ПАСИ

И т у к тр яб ва да се тър си още едно основание за пр ист­

р асти е то на Ницше към фрагмента, което е наистина труд-
но да се обясни само с медицинско-физиологически аргумен­
т и и без да се държи сметка за тео р ети чески те съображе­
ния. А ч е с т а т а смяна на Възгледите, склонността към раз­
лични тенденции и направления в едно и също време, както и
различните симпатии и антипатии, които „държат здраво“
също в едно и също време, пр авят особено подходяща т ъ к ­
мо фрагментарната форма, ко ято не изисква нито пълна пос­
ледователност в интелектуалните решения, нито абсолют-
но п о сто ян ство на емоционалните състояния.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 69

VI. НЕСВОЕВРЕМЕННИТЕ

34

В т о р а т а книга на Ницше - Несвоевременни размишления,

1873-1876 - е В идейната и сти ли сти чн ата традиция на Раж ­
д ането на тр аге д и ята о т духа на м узи ката. Несвоевремен­
ни размишления са несъмнено продължение на Раж д ането на
тр а ге д и ята - В тях ж и Веят същ ите богоВе и т у к техн и ят
пантеон е още по-ВеличестВен, отколкото В Раж д ането на
тр аге д и ята. Ако В Раж д ането на тр а ге д и ята Шопенхауеро-
В а та конструкция на Всеобщ ата Воля ожиВяВа като Диони­
соВо начало на музиката, като екстатичн о, което обясняВа и
същ н о стта, и разцВета, и упадъка на гръцката трагедия, В
Несвоевременни размишления философията и философът Шо­
пенхауер са не само мярка и образец на Възпитанието, но и
единствен граждански, морален и общочовешки п ъ т, който
и сти н ски ят чоВек трябВа да следВа (Шопенхауер к а т о въз­
п и та те л ). Ако В Раж д ането на тр а ге д и ята музиката на Ваг­
нер е не само опора на н астоящ ето и залог за бъдещето на
изкуството, което иска да остане изкустВо, духовен право­
приемник на ан ти чн ата трагедия и жиВ м ост, сВързВащ неп-
ресъхВащата култура на а н ти чн о стта с очакваното ожиВот-
ВоряВане на европейската култура, В Несвоевременни размиш­
ления т я е показана В стихията на нейното актуално дейст-
Ване и като музика, и като култура изобщо (Рихард Вагнер в
Байройт). В Несвоевременни размишления а в то р ъ т, който В
Раж д ането на тр а ге д и ята е изцяло обзет о т идеята за бъ­
дещ ето - на трагедията, на т е а т ъ р а и на културата изоб­
що, gaßa по-нататъшен израз на moßa cßoe настроение - т о ­
зи п ъ т чрез cßoemo разбиране за несвоевременност.
Но Несвоевременни размишления не са и просто продъл­
70 ИСАК ПАСИ

жение, коментар, експликация на Раж д ан ето на тр агед и я­

т а , а вникВане наВътре, слизане до изборите, стигане до
корените на поразяващото с оригиналността си пърВо про­
изведение на Вече намиращия се В ускорението на слабата
немски философ. ЗатоВа и Несвоевременни размишления са
още далеч о т резигнацията и разочарованието о т ста р и те
богоВе, о т трагически мъчителната раздяла с Шопенхауер и
Вагнер - дълбокия източник на и н телектуалн ата драма на
Ницше. За moßa ще са нужни още няколко о т скъпернически
о тп у сн а ти те му години.
Ницше е имал идеи за двадесет културологични есета, ко­
и то да публикува под заглавие Несвоевременни размишления.
Д окато мисли и работи над тях намеренията му за техния
брой бързо се променят и то й ги Вижда т у двадесет и ч е т и ­
ри, т у тринадесет. Идеята за несвоевременни размишления
до такава степен обзема своя автор (както впрочем и идеи­
т е за всичките му следващи произведения), че то й замисля
нещо ка то общ ество на несвоевременните и дори нахвърля
неговия с т а т у т . Но в края на краищ ата Ницше успява да
напише и публикува само четири о т тези размишления, кои­
т о след първата им поединична публикация, събрани в книга,
започват свой ж и во т в многобройни издания и преводи.
К а к то повечето о т книгите на Ницше, и Несвоевременни
размишления най-напред о с т а в а т почти незабелязани о т по-
ш ироката публика. О т първото о т тя х Давид СЦраус - из­
повяд ващ ият се писател се продават само п е т с т о т и н ек­
земпляра, а о т в то р о то За ползата и вр ед ата о т истор и ­
я т а за ж и в о та - едва двеста.
В предговора към в то р о то размишление Ницше разшифро­
ва своето разбиране за несвоевременност: несвоевременно­
т о е противоположно на своето време, но е обърнато към
бъдещето. Но то ва е само едно о т неговите значения, защо­
т о другото е, че за несвоевременно често и о т мнозина се
см ята нещо, за което никое време не е подходящо. Например:
да се казва и стината! Както впрочем е и у един о т любимите
автори на Ницше - Блез Паскал: „Не т у к е убежището на ис­
ти н а та , т я се скита непозната сред хората“ (Мисли).
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 71

Въпреки още egßa мержелееща се епоха на „преоценка на

ц енностите“ , В Несвоевременни размишления е д остатъч-
но силно и критичното начало, т о сто и редом до кумирите
(и когато се гоВори за тях), и през 1877 г. Ницше сам обясня­
ва настроенията, които са го подбуждали към Всичко несво­
евременно: „За мен е извънредно Важно завинаги да изхвърля
о т себе си целия натрупал ми се полемически-отрицателен
материал; искам най-напред спокойно да изпея о т горе до долу
цялата гама на м оите злобни усещания с makaßa ярост, че
„с т е н и т е да затр еп ер ят“ . После, след п е т години, ще зах­
върля Всяка полемика и ще работя над „добра книга“ . Но сега
на мен ми са заседнали В гърлото тако ва отвращение и скръб,
че просто съм длъжен да го прочистя независимо дали moßa
е прилично, или не, сти га само да е окончателно.“

35

Несвоевременни размишления започват напрегнато, нер­

вно, бурно - още първите им страници са обзети о т патос
и то зи п ато с на отрицанието изцяло запълва първото о т
тях - Давид СЦраус - изповядващ ият се писател (1873). Тук,
както сам признава в Ecce Hom ot Ницше следва максимата
на Стендал: в о б щ ество то да се влиза с дуел. Не може да се
отрече, че първото о т несвоевременните е писано с нас­
тървение, присъщо на истинския дуел.
Няколко месеца след публикуването на Давид Щ раус - из­
повяд ващ ият се писател Щраус умира и Ницше в писмо до
своя приятел Карл Герсдорф (11.11.1874) изразява надеждата
си, че Щраус не е могъл да прочете есето му и не е помрачил
последните му месеци. Но надеждата на Ницше била напраз-
на. Щраус успява да прочете то зи т е к с т и в писмо до своя
приятел Рап (19.XII.1873) споделя, че за него най-голямата за­
гадка на т о в а есе е чи сто психологическа: как някой може да
изпитва такава стр а стн а ненавист, такава яр о ст спрямо
човек, който никога не се е изпречвал на п ъ тя му?
Но, задавайки си то зи въпрос, Щраус явно не е познавал
72 ИСАК ПАСИ

интелектуалния темперамент на сВоя опонент. Защ ото за

Ницше - още о т Ргокдането на тр а ге д и ята и до самия край
на краткия му ж и Во т - идеите Винаги са били ж и Вот и съд­
ба, поВече ж и В о т и поВече съдба, отколко то Всичко друго,
което обикновено се нарича ж и В о т и съдба, та ка че именно
т е , поВече о т Всичко друго, заслужават любоВ и омраза, Въз­
хищение и ненавист.
Ако именно към ДаВид Щраус (и без да го познаВа лично)
Ницше насочВа цялата сила на гнеВа си и цялата яр ост на
негодуванието си, т о е защ ото В него то й Вижда образеца
на немското еснафстВо, съчетано с претенциозност, на нем­
ската примитиВна образованост, съчетана с кръчмарско са­
модоволство и на безстилието, представяно като стил. А
тъкмо с т и л ъ т според Ницше е едно о т Възможните опре­
деления на к у л ту р а т а . М ногото познания и голямата обра­
зованост не са нито необходимо средство за култура, нито
неин признак. И затоВа толкова поВече нито скромните поз­
нания, н и то средната образованост на Щраус gaßam осно­
вание у него да се тър си култура - истинска.
Кри ти ческото негодувание на Ницше срещу ДаВид Щраус
не се дължи само на формално сти ли сти чески те особености
на негоВата публицистика и критика на религията (христи­
ян ств о то ), ни то пък само на плоската посредственост на
неговото теоретическо мислене. По Всяка Вер оятн ост кри­
ти че ски ят п атос на Ницше се дължи В по-голяма степен на
идейната еволюция на Щраус, който В първото издание на
сВоята знаменита книга Ж и в о т ъ т на Иисус (1835-1836) о т ­
рича историческата д остоверност на евангелските преда­
ния и разглежда Новия за в е т само ка то паметник на и сто ­
рическата епоха, В ко ято е създаден, а ВъВ В то р о то й изда­
ние (1864), изВърВял немалък п ъ т към религията, В значител­
на степен се отказва о т идеите на м ладостта си и се о п и т­
ва да създаде ноВа религия, съчетавайки традиционното хрис­
ти я н ств о , ФойербахоВата религия на лю бовта с пантеис-
т и ч н а т а философия. И може би тъкм о тук, В noßpama към
религията на късния Щраус трябВа да се тър си най-дълбока­
т а причина за неудържимата омраза към него на суроВия ате-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 73

ucm Ницше, на когото сьВсем наскоро предстои да обяВи, че

Бог е м ър тъв.
Няма нищо по-наиВно о т moßa да се иска о т темперамен­
т а на гения да пребиВаВа В границите на ум ереността, paß-
ноВесието и дори на л и тер атур н ата спраВедлиВост. Няма
нищо необяснимо, че например В Лудвиг Бьорне, то зи може
би най-яростен памфлет В цялата история на литература­
т а , Хайнрих Хайне Влага целия блясък и сила на сВоя белет­
ристичен и полемичен та л а н т, но съВсем не е и о тд аващ ата
Всекиму заслуженото литературна спраВедлиВост. Така и Да-
Вид Щраус egßa ли е образцовият пример на посредственост,
скука и скудоумие, но Веднъж избран к а то та къ В за прицел на
литературния гняВ на Ницше, срещу него се насочва цялата
сила на темперамента на гения - обикновено трудно удър-
жима В умерени и спокойни граници както при Възхвалите,
та к а и при отрицанията. Зато В а напразно ДаВид Щраус се е
учудвал откъде може да ugßa омразата на Ницше, след като
дори не се е изпречВал на п ъ тя му - то й просто не е познавал
духоВната природа на сВоя критик.
Ако ж и В о т ъ т на тВореца са неговите творения и биог­
рафията (и сти н ската) на Ницше са неговите книги - о т пър­
в а та , о т публикуваните, до последния непубликуван прижи­
ве негоВ фрагмент, съВсем близко до ума е, че спрямо тези
текстоВе-биография емоционалният градус на Ницше ще е
много по-Висок, о тколко то спрямо Всичко останало. ДаВид
Щраус не е могъл да подозира, че и цялото тВ о р че стВ о на
Ницше ще се осноВаВа на едно постоянно раздвоение и В съ­
щ о то Време единение, на една своеобразна осцилация между
неудържимото Възхищение (почти религиозно благоговеене)
и гневното отрицание (п о чти анатема), Все едно дали т е
ще са персонално съсредоточени, както между Есхил-Софо-
къл и Сократ-ЕВрипид, или ще се прояВяВат спрямо една и
съща личност - Шопенхауер или Вагнер, ко ято Ницше ще Въз­
приема различно през различните периоди на ж иВота си.
74 ИСАК ПАСИ

36

Останало почти незабелязано при пърВата му (сам остоя­

телна) публикация, В то р о то несвоевременно размишление на
Ницше За п о л зата и Вр ед ата о т и с т о р и я та за ж и в о т а
(1874) постепенно придобива такава слава, ко ято донякъде
засенчва останалите три. И то ва е още един о т многоброй­
ните примери на различните и дори противоположните оцен­
ки на съвременниците и на следовниците.
И Във в т о р о т о размишление на Ницше преобладаващ е о т ­
рицателният п атос и Въпреки подредбата В заглавието, не­
гови ят смисъл подсказва за един по-скоро обратен ред - т о
е много повече за Вред ата о т и сто р и я та за ж и в о т а , о т ­
колкото за нейната полза. В Давид Щ раус негодуванието на
Ницше е преди всичко срещу ли чн о ст, макар и Въплъщаваща
принцип на мислене и писане. В За п о лзата и Вред ата него­
дуванието на Ницше е направо срещу принципа, независимо
о т то в а кой, кои и колко го представляват. И в Ecce Homo
Ницше се гордее, че пръв е разпознал т . нар. „исторически
смисъл“ - го р д о стта на нашия век „к а то болест, като т и ­
пичен признак на упадъка“ .
Преди по-общото разсъждение за ползата или вредата о т
и сто р и ята за ж ивота, Ницше разсъждава за ползата и вре­
дата о т спомена (миналото) за щ а сти е то на човека и изра­
зява твър д о то си убеждение, че за да бъде щ астли в, човек
трябва да умее да забравя, т о е с т да чувства неисторичес-
ки, потопен единствено В м ом ен тното щ астие. За всяка
философия на ж и в о та естествен о присъщ е подходът о т
индивида към чо вечество то и следователно онова, о т кое­
т о зависи щ а сти е то на човека, не може да не е Валидно и за
щ а сти е то на хората.
Разбира се, човек (за разлика о т ж и в о тн о то ) никога не
може да бъде напълно лишен о т спомени и о т историческо­
т о чувство, но Ницше е убеден, че излиш ъкът о т и стор ия
прави човека нещ астен и му пречи да бъде истински човек,
че то й вреди на здравето на човека, народа и културата, а
ако е чрезмерен направо изражда и разрушава ж и вота, и с
то в а - и сам ата история.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 75

Но какво собстВено означаВа излишък о т и сто р и я? Тук

м огат да се разбират и подразбират много неща и стреме­
ж ъ т на Ницше е да не пропусне нито едно о т тя х или поне
нито едно о т по-Важните.
И злиш ъкът о т и сто р и я в:
1. Балсамирането на ж иВота, когато то й се подВежда под
миналото и се съизмерВа само с него, при което с антикВар-
на с т р а с т се събира Всичко о т миналото. ТоВа неминуемо
Води до принизяВането на чоВека, който и сам започВа да се
чуВстВа нищожен В сравнение с истор ическото Величие и
Величието на и сто р и ята.
2. Преклонението пред историческото минало лишаВа чо­
Века и хората о т чуВстВо за бъдещ ето или най-малко серио­
зно накърняВа moßa чуВстВо, при което твор чески ят, съзи­
д ателният и н сти н кт губи сВоята мощ и мъжестВо.
3. К а т о ВъзВеличаВа ф а кти те и ратуВа за тях н о то изоб­
разяване sirte ira et studio, без гн яв и п р и стр асти е, история­
т а лишаВа чоВека и хората о т морални опорни точки. Спо­
ред Ницше „ф а к т ъ т Винаги е глупаВ“ , затоВа чоВек тър си В
него смисъл, оценяВа го и та к а то й започВа да му служи, при
което чоВек се осВобождаВа о т неговата Власт и о т ти р а­
нията на д е й стви те л н о стта . Но moßa съВсем не е раВноз-
начно на онзи егоизъм или дори цинизъм, ко й то опраВдаВа
стан алото с оглед на личната или групоВата полза, изгода,
интерес, преднамерена цел.
4. Вината за преклонението пред и сто р и ята Ницше т ъ р ­
си у Хегел - В неговата идея за И с то р и я та к а т о земно шес­
т в и е на Бога, но също та к а и В лош ото хегелианстВо, а не
по-малко и у Едуард Хартман с негоВата ц ялостн а отдаде-
н о ст на л и чн о стта на свето вн и я процес. А преклонението
пред и сто р и ята, историческото apxußapcmBo според Ниц­
ше е осъдително не само с оглед на пълн отата на жиВота,
на ко ято Всеки има npaßo, но и о т актуално политическо гле­
дище, - който скланя глаВа пред м огъщ еството на история­
т а , накрая започВа механично да кима учти Во ка то китаец
сВоето да пред Всяка Власт, било т я на праВителстВо, об­
щ ествено мнение или просто мнозинство.
76 ИСАК ПАСИ

Изходът о т Всички тези беди (сега ugßa ред на ползата

о т и сто р и ята за ж и В о та ) Ницше Вижда В секуларизацията
на Всеки исторически п и е те т. И В moßa отношение то й е
изцяло В традицията на ф илософ ията на ж и В о та , на Шо­
пенхауер, когото т о й отлично познаВа, и Киркегор, когото
то й изобщо не познаВа.
Ако метаф орическата функция на думите е единствено
Възможната им функция, тогаВа и и сто р и ята - най-малко по­
ради moßa, макар и не само поради moßa, служейки си с думи,
не може да претендира за абсолю тна т о ч н о с т , о б екти в­
ност, безВъпросна и безспорна яснота, а Винаги и по необхо­
димост е продукт на подбор, осмисляне и интерпретация.
Несъмнено Ницше сближава и стор и ята, историческата проза
с и зкуството, с художествената проза, но moßa сближаване
В никакъВ случай не е по посока на позитивистичния натура­
лизъм, на е с т е т и к а т а (но не и на т в о р ч е с т в о т о ) на Фло-
бер, който, както е добре известно, е даВал на писателите
makußa съВети: „Хората трябВа да се разглеждат като мас­
то д о н ти и крокодили. Кой ще се сърди на ко п и тото на ма­
гарето или на някаква челю ст? Показвайте ги, правете о т
тях плашила, спиртосВайте ги, но не ги оценявайте! Пък и
кои с т е Вие самите, нищожни жаби?“
И сто р и ята , ка кто и и зку ств о то на изящ ната проза, е
длъжно не само да описва, подрежда и класифицира, но и с
гн яв и п р и стр асти е да съди и отсъжда, да оценява и насоч­
ва. „Само ако и сто р и ята позволи да бъде превърната В худо­
ж ествена тВорба, следователно да стан е художествено про­
изведение, т я може би ще е В състояние да съхрани или дори
да пробуди и н сти н кта“ (За ползата и Вр ед ата о т истори­
я т а за ж и В о та ). К а ч е с т в а т а на големия ум се проявяват,
когато то й е принуден да изрече или noßmopu общовалидни
или Всеизвестни неща. Ако този ум принадлежи на истински
историк, то й ще превърне Всеизвестното В нещо нечувано,
а Всеобщ ото ще направи та к а дълбоко, че покрай дълбочина­
т а няма да се забележи п р о с т о т а т а , а покрай п р о с то та ­
т а - дълбочината.
И сто р и ята има смисъл само ако непосредствено поддър­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 77

жа и продължаВа жиВота, т я не е и не може да бъде скучно

научно (академично) занимание, а учителка и Възпитателка и
изВън та зи сВоя ж итейска функция губи ВсякакВо оправда­
ние. И сто р и ята, попаднала В добри ръце, може добре да Вър­
ши тази работа. В размишлението на Ницше за и сто р и ята,
за п олзата о т и сто р и ята само ка то ч а с т о т ж иВота, мо­
же да се Види още едно разклонение на философ ията на ж и ­
в о т а , ко ято прокламира п ървен ството на ж иВота пред фи­
лософията.

37

Ако изобщо е Възможно сравнението между чети р и те нес­

воевременни размишления Въз основа на един (макар и прои-
зВолно избран) критерий и ако то зи критерий е степ ен та, В
ко ято а В т о р ъ т изразява себе си, сво ята съкровена същ ност,
тогаВа несъмнено първото м ясто ще се падне на Ш опенхау­
ер к а т о въ зп и та те л (1874). ТоВа е най-личното, най-интим-
ното произведение на Ницше, Въпреки че - както многократ-
но е било посочвано - цялото му тв о р че ство носи най-дъл­
бокия о тп е ч а тъ к на негоВата личност, на негоВата „интим ­
н о ст“ . Тъкмо т у к Ницше gaßa още едно о т многобройните
си определения за к у л т у р а т а ка то рожба на самопознание-
т о на Всеки отделен чоВек и на неудовлетвореността му о т
себе си, при ко ето то й тър си нещо по-Висще о т себе си,
отдава му сърцето си и та к а получава първото си културно
посвещение. В Шопенхауер Ницше Вижда тъкм о такаВа пър­
ва Възможност за културно посвещение.
Размишлението на Ницше за Шопенхауер е написано през
Времето на пълния му екстаз о т философията на Шопенхау­
ер, продължил цели дванадесет години (о т общо едва дваде­
с е т т е творчески години, с които е разполагал), и В него Ниц­
ше праВи ноВ о п и т за осмисляне на тази изглеждаща му като
най-истинска философия.
В Раж д ан ето на тр а ге д и ята тъкм о о т философията на
Шопенхауер се оформя идеята на Ницше, че гръцката дреб-
78 ИСАК ПАСИ

н о ст не е лъчезарната идилия, която са си предстаВяли Вин-

келман и Гьоте, а с в я т на борба, състезание и напрежение,
че по-присъидо й е агоналното, а не хармоничното начало. Шо-
пенхауеровото ВсемогъицестВо на ирационалната Воля Ниц­
ше доВежда до differentia specifica на гръцкия ж и В о т и гръц­
ка та култура, макар че още Хераклит, тъм н и ят, един о т лю­
бимите на Ницше досократоВи философи, е знаел, че Война­
т а е бащ а на Всички неща. И по-късно, ВъВ Весел ата наука
Ницше о т с т о я В а убеждението, че „Войната е майка на Всич­
ки добри неща“ .
В Шопенхауер к а т о В ъ зп и тате л Ницше тър си не разгад­
к а та на едно минало изкустВо и на една отминала епоха на
културата, а настаВника, пътеводителя за съвременника В
съвременността. А за Всеки чоВек и толкоВа поВече за фило­
софа, Възпитанието означаВа дВе неща*, намиране на п ъ тя
към и сти н а та и пълното й - на нея, и сти н а та - себеотда­
ване. За хората, които по професия се посВещ аВат на наука,
т о е с т за учените, т у к се крие голяма и реална опасност: как
при бясн ата гонитба на и сти н ата, ко ято Винаги съдържа
нещо изВън чоВека, и при пълната себеотдаденост на ней­
н и те служители, може да се запази м ногостранността и хар­
монията на душевните сили, раВноВесието на ума и стр а с­
т и т е и изобщо б о г а т с т в о т о на чоВеш кото В чоВека. Нау­
к а та е студена и суха, т я не познаВа любоВта, неудовлетво­
р ен о стта и копнежът са й чужди и за нея и сти н ата е само­
целна. И много често В стремежа си да анализира, да разчле­
нява и да сти га до дъното на нещ ата, т я губи о т погледа си
цялото, общ ото, а ж и В о т ъ т е тъкм о В ц е л о стта и общ­
н о с т т а , а не В ч а с т и т е и детайлите. Зато В а и Ницше е убе­
ден, че гениите са пълна противоположност на учените: ге­
н и ят обогатява природата, докато ученият я разлага и уби-
Ва. Понякога, полезна сама за себе си, науката много по-чес­
т о е Вредна за сВоите служители, изсушавайки тях н а та чо­
вечност. В науката и с у е т а т а е дВижеща пружина: стреме­
ж ъ т да бъдеш пръВ, да се противопоставиш на другите, са­
мо за да се изтъкнеш, да победиш, ка то използВаш истина­
т а само ка то п р етекст, да играеш, служейки си с лукаВи из-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 79

Въртан и я- Всичко то В а е най-чест спътник на ж иВота на

науката и на учените. Е т о защо „докато под култура се раз­
бира предимно поощряване на науката, т я ще отминава с
безпощадна студенина Великия страдащ чоВек, защ ото нау­
ка та Вижда наВсякъде само проблеми на познанието и В пре­
делите на нейния с В я т страданието е Всъщ ност нещо не­
допустимо и неразбираемо, следователно В най-точния сми­
съл т о представлява отноВо проблема“ (Шопенхауер к а т о
В ъ зп и та те л ). А д ей стви телн ата проблема т у к е друга: как
науката може да опази н р а встве н о стта к а то ръкоВодно чо­
вешко начало Въпреки Всички Възможни п р еп ятстви я, сред
Всички Възможни изкушения и несъвърш енства на Времето.
Или В смисъла на Несвоевременни размишления: как т я да бъ­
де несвоевременна!
Ницше признава, че о т най-ранна младост е изпитвал ом­
раза към бездушната академична философия, че е чувствал
потребност о т философ Възп и тател и е имал щ асти ето да
го намери. Артур Шопенхауер е неговият наставник - еднак­
во честен В мислите и В ж иВота, ВъВ философията и В пове­
дението. О т Шопенхауер Ницше черпи поука, ко ято не го на­
пуска до края на ж и Вота му: философът жиВее сам, за да по­
беди В края на краищ ата Всички. А дотогава то й трябВа да
понесе цялото невнимание на свои те съвременници и да из­
държи най-страш ната цензура - цензурата на ненарушимо­
т о мълчание. НесВоеВременността на Шопенхауер е, че ма­
кар и да изглежда ка то д ете на Времето си, Всъщ ност е са­
мо негоВо доведено д е те . Но, както е знаел още Мефисто-
фел, ВъВ Всяко зло има и добро, философът жиВее ВъВ Време­
т о , но mßopu за Вечн о стта. „Още о т най-ранна младост Шо­
пенхауер се протиВопостаВял на тази фалшиВа, суетна и не­
достойна мащеха, епохата, и сякаш прогонвайки я о т себе
си, то й е прочистил и оздравил цялото си същ ество и о тн о ­
Во е намерил себе си В полагаемото му се здраве и присъща
ч и с т о т а “ (Ш опенхауер к а т о въ зп и та те л ).
По-късно В Ecce Homo Ницше обяснява как разбира фило­
соф ията и философите: „Аз не съм чоВек, а динамит.“ „Аз
приемам философите като един страхотен и заплашителен
80 ИСАК ПАСИ

експлозиВ, отделяйки и сти н ското понятие философ о т всич­

ко друго, Включващо В себе си даже К а н т, да не гоВорим за
разни други кротко преживящи академици и професори.“ Тък­
мо то зи характер на та к а разбраната философия импонира
на Ницше, който най-малко се е грижел да бъде приятен фи­
лософ и сам се е наричал философ на н еп р и ятн и те и сти н и .
Зато В а именно В Ш опенхауер к а т о В ъ зп и та те л Ницше
признаВа, че е о т онези чи тател и на Шопенхауер, които Вед­
нъж прочели една-единстВена негоВа страница, зн аят със си­
гурност, че ще п р о че та т всичко, написано о т него, ще слу­
ш а т Всяко негоВо слоВо и дори започВа да мисли, че то й , Шо­
пенхауер, е писал само за него, Ницше. Шопенхауер изказВа най-
дълбокомислените неща просто и без реторика, научно и без
педантизъм, сериозно и не жалостиво, чи сто и без украше­
ния, Весело и сдържано, бодро и силно, с разнообразие и пос­
то ян ств о . В сВ ето Вн ата литература почти раВни на него
са М онтен и Гьоте, но то й е лишен и о т някои о т техн и те
нед остатъц и. З а то В а Възд ей стви ето на Шопенхауер е не
просто интелектуално, а дори сетиВно, физиологично, ся­
каш Вълшебно излъчване на съкровената сила на едно създа­
ние на природата Върху друго. И тъкм о т у к се разкриВа още
едно показателно съвпадение не само между т е к с т о в е т е , но
и между духовните прежиВяВания на Ницше и Киркегор, кой­
то , след ка то се запознава със съчинения на Шопенхауер, о т ­
белязва В сВоя Дневник (1854): „Артур Шопенхауер е безспор­
но значителен аВтор, който силно ме заинтересува и аз бях
учуден, че Въпреки ц ялостното ми несъгласие с него, то й се
допира до мен по много Въпроси.“

38

Според Ницше значението на един философ се определя

о т то В а доколко сам може да даде пример, философът не е
анатом, интересуващ се единствено и само о т оголената
истина, о т то В а кое о т kakßo е заВисимо или независимо,
без сам да е заинтересован или разВълнуВан о т р езултата
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 81

о т дисекцията, философът е не само Велик мислител, но и

истински чоВек, ако, разбира се, е истински философ, фило­
соф ът е Възп и тател и проповедник, а за Всеки Възпитател
и проповедник начинът, по който сам то й жиВее, и приме­
р ът, който сам то й gaßa, е ар гум ент на философията и сред­
с т в о на Възпитанието. Колкото учението, толкова и живо­
т ъ т на Шопенхауер, е образец, защ ото Шопенхауер е не само
Велик мислител, но и истински чоВек, достоен за подража­
ние. А moßa неминуемо noßuuiaßa и собствено философската
сто й н о ст на философа, който престава да бъде просто оръ­
дие, органон, средство на имащ ата собствено битие чи ста
мисъл, а се превръща В образец на ж иВота и най-същестВен
компонент на процеса на философстването ка то рефлексия
на ж и тей ски те ф акти, „ф илософ ът черпи най-много поука
о т самия себе си, а сам служи на себе си ка то отражение и
абревиатура на целия с В я т “ (Шопенхауер к а т о в ъ зп и та те л ).
Стигайки до последните заключения о т cßoume осноВни пред­
поставки - пес plus ultra, не п о -н ататък - Ницше е напълно
убеден, че един истински характер е много по-Важен, откол­
ко то с т о системи. ОноВа, ко ето го има ВъВ философа, по
правило го няма ВъВ философията. Великият чоВек е реален
източник на десетки философии, ж и в о т ъ т , особено онзи,
който е издигнат до Величието на страданието, показВа -
за кой ли п ъ т, че философията на ж и в о та трябВа да бъде
разбирана най-напред и преди Всичко като ж и в о т и egßa след
moßa като философия.
И Все пак kakßomo и да е значението на ж и Вота на фило­
софа като аргум ент и образец на философията, най-Важно-
т о е и не може да не бъде сам ата философия - нейните т е ­
зи, идеи и п о с ту л а ти , оноВа, което т я твър д и . Ако една
философия е философия, т я трябВа да разчита преди Всичко
на сВоята суб стан ц и я, на cßoume идеи и В тя х да търси и
намира глаВното на cßoemo действие и последейстВие. Ве­
ликият философ затоВа е Велик, защ ото gaßa кар ти н ата на
целия ж иВот, а с moßa то й е научил и Всеки (който, разбира
се, може) да разбере смисъла на сВоя ж и Вот. Според Ницше
moßa npaßu философията на Шопенхауер.
82 ИСАК ПАСИ

Философ ията gaßa на чоВека убежище, В което не може

да проникне никакВа тирания, т я сьздаВа пещера на Вътреш ­
ния ж иВот, лабиринт на сърцето. ТоВа естествен о не е по
Вкуса на ти р ан и те, защ ото В ж и В о та на душ ата т е няма
kakßo да праВят. И тъкм о В този пункт се разкрива проти­
вополож ността между философа и политика. Само най-еле-
м ентарните умоВе не могат да разберат колко далеч е фило­
соф ската сериозност о т Вестн и кар ската сериозност, а
ум ът е елементарен и защ ото е изцяло о б зет не дори о т
оптимизъм, а о т журнализъм. Всяка философия, ко ято смя­
т а , че едно политическо събитие може да измести или дори
да разреши проблемата за б и ти ето , е шега или карикатура
на философията. Но и Всеки философ, който е на служба и
следователно е покровителстван, т ъ й или иначе ще призна­
ва неща, стоящ и над и сти н а та - не само държавата, но и
Всичко необходимо за нейното благо, ка то например някаква
форма на религията, някакво общ ествено устр о й ство , Во­
енната служба и Всяка реалност на ко ято т я , държавата,
поставя своето noli т е tangere. Древногръцките философи
не са получавали заплата о т държавата дори и когато Пла­
то н им е отреждал нейното ръководство, а са живеели о т
Възнаграждението за услуги, правени на хора, които сами са
ги искали. (Сократ не е праВил и moßa.)
Един о т главните уроци на Шопенхауер Ницше Вижда В
отхвърлянето на здраВо Вкоренената (особено В Германия)
илюзия, че държавата е най-Висшата цел на чо вечество то и
че Всеки чоВек няма по-ВърхоВен дълг о т дълга да служи на
държавата - според Ницше зад тази илюзия се крие Връщане
не към ези честВо то, а към глупостта. Наистина има хора,
които схВащ ат cßoemo Висше задължение ка то служба на дър­
ж авата, но т е не са и не м огат да бъдат философи, осВен
ако не са ун и вер си тетски .
Ницше не е академичен философ (още през краткотрайна­
т а му академична кариера се прояВяВа и неговата необуздана
омраза срещу съвременния академизъм) и В изглеждащите ка­
т о най-далечни о т ж и Вота проблеми то й тър си и ж иВот, и
смисъл на ж и Вота (естествен о такива, каквито ги Вижда).
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 83

Според Ницше Шопенхауер т у к и сега, В Германия и В съв­

ременната му епоха, е д ействи телната а н ти теза на профе-
сорската философия с присъщия й лош журнализъм и беззъбо
дърдорене, гладещо Всичко и Всички, неогорчаВащо нищо и ни­
кого, ан ти теза на държаВната наука, манипулираща В и н те­
рес на Всичко друго, но не и на истината. Шопенхауер е носи­
т е л я т на истински чистия Въздух след университетския му-
хъл, на свежия полъх над академическата плесен. Шопенхауер е
Вожд, който о т скептичното недоволство или критичното
отрицание ни изкачва на Върха на трагичното разбиране на
ж иВота. Той откровено признава, че щ астл и ви ят ж и В о т е
невъзможен и следователно единственото, което остава на
чоВека, е героизмът, героичната борба с Всички и Всякакви
трудности, без да очакВа победа или награда - ocmaßa му да
бъде сам със себе си В тази трудна и безнадеждна борба. Неза-
менимостта на Шопенхауер като Възпитател е В тоВа, че за
разлика о т другите Възпитатели то й не наставлява - правй,
то в а и не прави онова, а помага на чоВека да намери себе си,
cßoemo аз, като го освобождава о т Всичко, което му пречи,
давайки му при то Ва и личен пример.

39

И сти н ски ят философ е свободен и независим, Включване­

т о му В механизмите на държавата неминуемо В някаква с т е ­
пен ограничава свободата му и дори Великият К а н т (и колко
поВече Хегел) е бил Внимателен, покорен и лишен о т Величие
В отнош ението си към държавата. Според Ницше има пълна
несъвм естим ост между философските саноВници, държав­
ните философи и д ей стви телн и те философи, чи ято любоВ
към и сти н а та е страш на и могъща. К а н т създаВа образеца
на професорската философия, на философа, подчинен на дър­
ж авата и на учената каста, докато Шопенхауер ocmaßa не­
зависим о т държавата и о бщ ество то . О т Шопенхауер ид­
в а т не само чи сто тео р ети чески те Внушения за низката це­
на на академичната философия и за и сти н ската сто й н о ст
84 ИСАК ПАСИ

на ф илософ ията на ж и В о та . Защ о то философът по приз­

вание, а не по длъжност, както и чоВекът на културата изоб­
що, който й се е посВетил за самата нея, а не за предимст­
в а та и изгодите, които т я може да му даде, има ясно и ка­
тегорично отношение към държавата и към политиката ка­
т о makaßa. В сте гн а ти и ярки слоВа Ницше резюмира сВоя-
т а Визия: „Вероятно о т т у к н а т а т ъ к признак за духоВно пре-
ВъзходстВо ще бъде Винаги п р о сто то отношение към дър-
ж аВата и нейните задължения, защ ото който носи у себе си
furor philosophicus (философска с т р а с т ), не ще има Време за
furor politicus (политическа с т р а с т ) и мъдро ще се пази да
не ч е те Всеки ден Вестници или дори да служи на една пар­
ти я, Въпреки че и за миг няма да се колебае да бъде на поста
си В случай, че о т е ч е с т в о т о му изпадне действително В бе­
да. Всички държаВи, В които с политика се занимават и дру­
ги, осВен държавниците, са лошо устроени и заслужават да
загинат о т многото политици“ (Ш опенхауер к а т о Възпи­
т а т е л ).
Наистина не друг, а Платон (и след него цял легион о т по-
дребни мислители) е хранел илюзията, че държавата ще с т а ­
не идеална, ако бъде управлявана о т философи-мъдреци. Доб­
ре известно е как заВършВа о п и т ъ т на самия Платон да осъ­
щ естви пр оектите си на практика - при Сиракузския ти р а­
нин: принуден да бяга, то й едВа спасяВа ж иВота си.
И без да разполага с то зи опит, изглежда по-близо до ис-
ти н н о то и до Възможното е бил П латоноВият учител Сок­
р ат, който и за миг не се е съмняВал В задачата на философи­
т е : да В ъ зп и тават добри управници, но не и сами да упраВля-
В а т. И затоВа той, признатият за най-мъдър, остаВя за се­
бе си постоянната насмешка над сВ ета и хората, постоян-
н о то им иронизиране и та зи ирония (С о кр атоВа) за него е
едновременно отношение към сВ ета и средстВо да се укрие
и запази о т сВета. Защ о то, ако ж и В о т ъ т е бреме, което
трябВа да се понесе и пренесе, то гаВа ста В а разбираем и
последният момент о т ж и Вота на неВинно-ВиноВно осъде­
ния Сократ. Благодарение на ПлатоноВия Федон са и зве ст­
ни и последните думи на Сократ. Усещайки н астъп ван ето
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 85

на см ъ р тта , то й казал, че дължи на Асклепий (бога на меди­

цината) един петел (подарък, който според обичая му е под­
насял Всеки оздраВял), с което е искал да каже, че, умирайки,
Всъщ ност оздраВяВа, че т а к а само ще се излекува о т най-
те ж к а т а болест - ж и Вота и земните несгоди.
Всяка философия е изповед - макар и неназоВана. M ihi ipsi
scripti, само за себе си пиша, би могло да бъде м о т о т о на Вся­
ка действителна философия. Ницше е убеден - и moßa е една
о т съкровените му идеи, че „колкото и надалеч да се прос­
тира чоВек със cßoemo познание, колкото и обективен да се
см ята сам ият то й , В края на краищ ата Все пак няма да се
сдобие с нищо друго осВен със со б ствен ата си биография“
(Човешко, твър д е човеш ко). А В някакъв смисъл moßa Важи -
и не може да не Важи - за Всеки духовен тВорец. „Изпод ръце­
т е на най-Велики художници-мислители са Възниквали само
картини и картинки о т един-единствен ж и в о т, техния“ (Чо­
веш ко, твър д е човеш ко). Зато Ва В сам ата природа на фило­
софията е да mßopu cßema по сВой образ и подобие и, както
е казано В О твъ д доброто и зл о то , т я сам ата е тиранична
Воля за Власт, за сътворение на cßema, за causa prim a (пър­
вопричина), Воля В нейната одухотвореност.

40

Трудно е да се каже чия ненавист към университетския

академизъм е по-непримирима - на Шопенхауер или на Ницше,
на учителя или на ученика. Според Ницше В ун и вер си тети те
никога не се е преподавала философия, а само словесна кри­
ти ка на слоВа, гладка и украсена, ВлиВаща се ВъВ и без moßa
изобилния журналистически поток. В ун и вер си тети те с т у ­
д ен ти те се п о д го твят не за ж иВота, а за изпити, а препо­
д авателите им, щедро поддържани о т държавата, са само
техни надзиратели, които най-често превръщ ат учението
на К а н т В един лениВ скептицизъм, даВащ им Възможност
тихо и безметежно да прекарат ж и Вота си. ЧоВек трябВа
да се пази о т учените люде - т е мразят Всички, защ ото са
86 ИСАК ПАСИ

безплодни! А не са по-добри и онези, ко и то само си губ ят

времето за четене!
Н ен аВи стта на Ницше към академизма на професорската
наука, който според него е най-често сВързан с един лош ра­
ционализъм, проникВа еднакВо В съдържанието и ВъВ форма­
т а на негоВите философски те ксто В е . Моралната ан ти те-
тика изключВа си стем ата, строго си стем ати чн ото изложе­
ние, при ко ето Всяко А Води до Б, а Б - до В, и Всичко е стрик-
тн о подредено В раздели, глаВи и параграфи. Напротив, т у к
най-подходящо се оказВа фрагментарното изложение, създа­
ващо Впечатление за експромтен запис на Внезапно хрумнали
мисли, и близкостоящ ата му форма на пропоВед, В ко ято се
осъщ естВяВа цялото разнообразие и б о га тстВ о на редува­
н ето на те зи и ан ти тези не само В последователността на
Времето, но и съсъщ естВуВането им В едно и също Време.
Защ ото и проповедта днес е за едно, а утр е е за друго и т я
има за сВой Вътреш ен принцип импровизацията, фантазира­
нето със или без поВод, често приличащо на сънуВане наяВе.
Ницше е сякаш личен Враг на обективната истина. И сти ­
ната е субективна и чоВешка - а В то Ва отношение то й след-
Ва бащ ата на екзистенциализма Сьорен Киркегор. С Ницше В
немската философия Влиза нещо дръзко и непокорно, нещо про­
вокиращо бюргерската подреденост и п р о те стан тско то бла­
гочестие на немските философски системи, на чи ято сило-
гистична стр о го ст не е чужд дори и Шопенхауер, и Стефан
ЦВайг сполучлиВо отбелязВа, че „с Ницше В морето на немска­
т а наука за пръВ п ъ т се пояВяВа черният пиратски флаг - един
чоВек о т друга раса, о т друг корен; една философия не В про-
фесорска мантия, а В бойни доспехи“ (Фридрих Ницше).
Но принадлежността на Ницше към ирационалистическа-
т а традиция е само относителна, частична. Защ ото Ниц­
ше се протиВопостаВя нетолкоВа на разума изобщо и „ка то
та къ В “ , а само доколкото то й е пречка за ж иВота (филосо­
ф и ята на ж и в о та ), доколкото е изроден В лъженаука и фал-
шиВа ученост, В догматика и схоластика, сиреч, доколкото е
препятствие, задръжка на силите на ж иВота.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 87

41

В ч е т в ъ р т о т о несвоевременно - Рихард Вагнер В Бай-

р о й т (1876) - апологията на Вагнер е още в пълната си сила.
П очти както и в Раж д ането на тр а ге д и ята . И т у к Вагнер
е кумир, надежда и упование, гаранция за бъдещ ето на култу­
р ата и действителен ренесанс, неговата музика е изначален
опит, познание, извлечено о т лични преживявания и почита­
но като религиозна тайна. Нещо повече. Рихард Вагнер В Бай-
р о й т всъщ ност излиза о т отредената му роля да бъде вдъх­
новяваща апология на едно изкуство (Вагнер) и стр а стн а за­
щ и та на едно дело (Байройт). В и зкуство то на един худож­
ник Ницше иска да улови всеобщ ото на и зкуство то и о т ед­
но т в о р ч е с т в о да изведе законите на твор ческия процес
изобщо. Гениалният художник е наивен (т е м а т а на Шилер),
но за разлика о т обикновения човек до сво ята наивност то й
сти га едва в зряла възраст, докато през д е т с т в о т о и юно­
ш е ств о то си, пак за разлика о т обикновения човек, прилича
по-скоро на старец. А н аи вн о стта на великия художник - и
та к ъ в е Вагнер - се състои във възвръщ ането към природа­
т а , в неговото изкуство звучи природата, превърнала се в
любов, и т о действа ка то природа, ка то обновена, отново
намерена природа. За да може в бъдеще музиката да н а с т ­
ройва благоговейно много хора и да ги приобщава към свои­
т е най-висши намерения, тр яб ва преди всичко да се сложи
край на превръщането на свещ еното изкуство на музиката
в средство за увеселение и наслада. И тъкм о то в а прави Ваг­
нер, който съчетава и зо б р етател н о стта в големите и в мал­
ки те неща с постоянно трудолюбие, превръщайки ги в ис­
тинска добродетел на естети ческо себеотрицание. „Ако из­
к у ств о то изобщо е единствено способност да се споделя с
други хора то ва , ко ето художникът е преживял, ако всяка
художествена творба, останала непонятна за другите, е в ъ т ­
решно противоречие, величието на Вагнер ка то творец се
състо и именно в та зи демонична общ ителност, ко ято го­
вори сякаш на всички езици за себе си и с върховна яснота
разкрива най-съкровеното лично преживяване.“ Вагнер е „ве­
88 ИСАК ПАСИ

личествено дреВно съзидание, то й пръВ затВори кръга око­

ло прекрасното и издълба Върху му руините на сВоя дух - как-
Во б о га тство о т знания е трябвало да се събере и обхване,
за да стане толкоВа голям!“ (Рихард Вагнер В Байройт).
Рихард Вагнер ß Байройт е най-късното по Време на на­
писване и публикуване о т чети р и те Несвоевременни размиш­
ления. Може би тъкм о поради moßa отдалечаването на Ниц­
ше о т първичния духовен източник на Раж д ан ето на т р а ­
гед и ята т у к е най-забележимо - и В публикувания т е к с т , и
още поВече В някои фрагменти, очевидно предназначени за
moßa размишление, но невключени В него Вероятно поради
съдържащите се В т я х духовни дистанции. Но и В публикува­
ния т е к с т има най-малко една фраза, ко ято gaßa достатъч-
но основание да се мисли за Вече оформящо се двойствено
отношение на Ницше към Вагнер: „ПриВидно сразен о т из­
лъчващ ата се и преливаща щедрост на ВагнероВата натура,
зр и телят сам се е приобщил към нейната сила и та ка сякаш
чрез него е добил Власт над негои (Рихард Вагнер ß Бай р о й т).
Чрез него над него - moßa е Вече тВърд е близко до с него
п ротив него и дори и без moßa „npußugno сразен“ Вече само
по себе си е д о статъчн о ясен симптом за по-сетнеш ната
кървяща душеВна рана о т драматичната, о т трагично мъ­
чителната раздяла с Вагнер (а и с Шопенхауер). По-късно т е ­
зи egßa забележими В Рихард Вагнер В Бай р о й т дистанции
ще се увеличат невероятно и със страш на критическа сила
ще се п о явят В gßama яростно сатирични антиВагнероВи
памфлета- С л у ч а ят Вагнер и Ницше contra Вагнер (1888).
Приблизително по същ ото Време ВъВ В есел ата наука Ниц­
ше няма да пощади и себе си, загдето бил допуснал похВално
превратно тълкуване на Вагнер и Шопенхауер.
В Ecce Homo Ницше сам gaßa ключа към невидимото, под­
земното, към действителния Вътрешен смисъл на gßeme пос­
ледни несвоевременни - Шопенхауер и Вагнер, когато приз­
нава, че последното, което е търсил, е те х н и ят психологи­
чески п о р тр ет, а нещо много по-общо и следователно по-
Важно: „Едно ноВо понятие за себеизграждане, за самозащи­
т а , стигащ а до тв ъ р д о ст - един п ъ т към Величието и cße-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 89

то Вн о и сто р и чески те задачи В тя х н а та неповторима изя-

Ва.“ По то зи п ъ т към Величието може да се окаже Всеки ис­
тински Велик, В него - както може да се предполага - Ницше
тър си преди Всичко себе си. В то зи смисъл трябВа да се раз­
бират и твър д ен и ята му, че В т р е т о т о и ч е т в ъ р т о т о о т
Несвоевременните размишления има твърде малко о т Шо­
пенхауер и Вагнер, защ ото и В gßeme се гоВори само за него -
Ницше. Тези размишления са Видения на со бствен о то му бъ­
деще, негоВата съкровена и сто р и я, неговото раждане, не­
говият оброк.
Така В Рихард Вагнер в Байр ойт за Вагнер се казВа: „К а т о
философ то й премина безстрашно не само през огъня на раз­
ни философски системи, но и през мъглата на знанието и уче-
н о стта , к а то остана Верен на по-Висшето си Аз, изискващо
о т него пълна проява на ц ялото му полифоническо същ ес­
т в о . Е т о защо трябваш е да страда и да се учи, за да може
да избърши Всички тези дела... Успехът и неуспехът сред съв­
ременниците му не можаха ни то да сломят, ни то да у тв ъ р ­
д я т Вяр ата му. Все едно дали то В а поколение го хВалебстВа,
или отхВърля, то й не принадлежи към него. Така преценява
неговият и н сти н кт. А дали изобщо ще дойде някога поколе­
ние, към ко ето то й да принадлежи, не може да се докаже на
този, който не иска да го поВярВа.“ Всичко то Ва, разбира се,
е казано за Вагнер. Но само за него ли? И не се ли съдържа В
тези pegoße, написани ка то биография на Вагнер, като не­
гов психологически п о р тр ет, автобиография на Ницше, не­
гова аВтопсихоанализа?
Защ о то (след Шопенхауер) и Ницше е убеден, че целта на
и сто р и ята е Великият чоВек, геният, а обикновеният чоВек,
фабричното произведение на природата е само п ъ т, подс­
т ъ п към него. П р о п астта между Платон и средния чоВек е
по-дълбока о т процепа, разделящ средния чоВек на ииимпан-
з е т о - разликата между чоВек и чоВек може да е по-голяма
о т разликата между чоВека и ж и во тн о то . И макар че пос­
р ед стве н о стта и посредственият Винаги им ат поВече жиз­
нени сили и са по-приспособими, „ц е л та “ на и сто р и ята е
именно геният, тво р е ц ъ т, избраничестВото и избраният,
90 ИСАК ПАСИ

колкото и лесно ранима да е фината материя на неговата

душа, колкото и по-лесно да се пречупВа и зтъ н че н о стта на
негоВата цялостна душеВност.
Аналогични са и съображенията на Ницше, когато отхвър­
ля идеята за прогрес В и сто р и ята и особено В културната
история. Всяка следВаща епоха не е задължително по-Висша
и по-съВършена о т предишната, а най-достоВерното и оче-
Видно доказателство за то Ва е тъкм о културната история.
Колко о т съвременните философи биха могли да се сраВнят
с Платон и Спиноза, колко о т съвременните художници - с
Леонардо да Винчи и Микеланджело, колко писатели - с Шекс­
пир, и колко композитори - с БетоВен. В те зи реторични
Въпроси Вече се съдържа и отриц ателн ият отгоВор на Ниц­
ше: и според него, което е след m oßa, не е задължително по­
вече о т m oßa.

42

НицшеВият маниер на философстване В сраВнение с чис­

т а т а есеистика о т МонтеноВ ти п съдържа и д остатъчн о
различия и отличителни особености. Защ о то докато Мон-
те н може да гоВори Всичко за Всичко и о т moßa да праВи
истинска литература, Ницше - и т о тъкм о В Несвоевременни
размишления - предпочита паралелния п о то к на мисълта В
непосредствена и косВена Връзка с точно определената т е ­
ма: Щраус, и сто р и ята, Шопенхауер, Вагнер. За разлика о т чис­
т а т а есеистика, т у к Ницше почти не се отклоняВа о т изб­
раната тема, здраВо разполагайки я В грунда на сВоите раз­
мишления, остаВащ и Въпреки то В а чи сто негоВи, сВободни,
раВнопостаВени или протиВопостаВени на избраната тема.
Задача на Всяка спокойна история е, ка то сама се осВобо-
ди о т п р и стр а сти ята на героя, да съди за него без прист­
растие. И egßa тогаВа зад мегаломанската обВиВка ще се о т ­
крият д ей стви телни те Възможности на цяла философска ме­
тодология: философът търси сВоите идеи В идеите на дру­
ги я, намира себе си в другия и о т паралелите, които праВи,
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 91

стига до синтеза на нещо ноВо и непознато дотогаВа. И т о ­

Ва се отнася не само до НицшеВите медитации за личности-
философи к а то Щраус, Шопенхауер и Вагнер, сиреч В едно­
родната сфера на съпостаВянията-протиВопостаВяния с
философи и философии, но и до размишленията му за цели на­
учни области, kakßamo например е и сто р и ята, с оглед на тях-
ната полза или Вреда, или с други думи, на тях н а та ценност,
защ ото тъкм о ц енн о стта е изконен философски предмет и
Ницше знае moßa така, както го е знаел и Платон, макар и
още да не е настъпила епохата на „преоценката на Всички
ценности“ .
92 ИСАК ПАСИ

VII. ПРЕЛОМЪТ

43

Преломът започва с Вагнер, най-пърВия о т пърВите му

кумири, и спрямо никой друг Ницше не променя така рязко и
драматично сВоето отношение, както спрямо него. А то В а
Вече е и преддверието на негоВата интелектуална драма: как
о т опиянението, о т неудържимия Възторг към Вагнер и Шо­
пенхауер се сти га до то та л н о то отрицание и необузданата
омраза към довчерашните богоВе-кумири! Сега Ницше не под­
бира думи, за да уязВи Вагнер и Вагнерианците, съпоставяй­
ки ги с Всичко, което му изглежда низко и презряно.
Вагнер е комедиант, несравним ш ут, най-Великият о т кло­
уните. Вагнер е най-неВежлиВият гений, типичен декадент,
нерВно болен, който със сВоето болно изкустВо разболява
Всичко, до което се докосне. М узиката на Вагнер никога не е
била истинска, сам то й е страш на гибел за нея, защ ото В
неговото изкустВо умело са смесени бруталното, изкустве­
ното и ид иотското. Вагнер д ейства к а то продължителна
употреба на алкохол - затъпяВащо, при което се образуват
и слузести секреции В стомаха. Със сВ о ята театрална ре­
торика Вагнер дейстВа Върху масата, Върху неузрелите, на­
д ути те, болните, ид иотите, Върху Вагнерианците. А успе­
х ът сред масите не е Вече на стр а н а та на и стинските тв о р ­
ци. ВагнероВата музика е просто лоша музика, изобщо най-
лош ата музика до днес. Разбира се, не е пощаден и Байройт с
неговия, к а к то сега се стр ува на Ницше, кретенизъм. Не
трябва да се ходи В Байройт - та м има т е а т ъ р , а В т е а т ъ ­
ра попадаш под ниВелиращото обаяние на численото надмо­
щие на м асата и се преВръщаш В жена, ВъВ фарисей, В покро­
вител, В идиот, ВъВ Вагнерианец. В т е а т ъ р а упраВляВа съсе­
д ът, та м чоВекът се превръща В съсед.
ФРИДРИХ НИС1ШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 93

А на самия него, на Ницше, Вагнер вреди и чи сто физиоло­

гически: то й се задъхВа, облиВа го неприятна п о т, краката
му, които се нуждаят о т т а к т , танц, марш, ВъзроптаВат,
започВат да се б ун туВ а т и негоВото сърце, стомах, кръво­
обращение, стр а д а т Всичките му Вътреш ности. К а то стар
фокусник Вагнер съумяВа да мами т ъ й умело, че не разбираш
кога и как си бил очароВан, но о т негоВата магия Все пак има
осВобождаВане и Ницше е горд, че се е измъкнал о т покВаря-
Ващ ото Въздействие на то зи естети чески развратник.
Не само В антиВагнероВите памфлети, но и В другите си
произведения и по ВсякакъВ поВод Ницше - забраВил стар и ­
т е си пристрастия - не пести упреци към Вагнер. В О твъд
доброто и зл о то отзвучалата, макар и още незабраВена Ваг-
нероВа музика, се оказВа „нед остатъчно благородна, недос­
т а т ъ ч н о музика, за да удържи npaßama си изВън т е а тъ р а и
тъл п ата; о т самото начало т я е била Второстепенна музи­
ка, на ко ято и сти н ски те музиканти са обръщали малко Вни­
мание“ .
Полемиката на Ницше с Вагнер нарушаВа Всички изиска­
ния на добрия т о н и на академичния спор, т я създаВа Впе­
чатление, че нейната цел е не тър сен ето на и сти н ата, а раз­
късването и б е зо ста тъ чн о то унищожение. И оноВа, което
някога за Шопенхауер е бил Хегел, същ ото сега за Ницше ста-
Ва Вагнер. О т т у к и скупчВането на еп и тети , прозВища, ква­
лификации и характеристики, изразяВащи презрение и него­
дувание към някогашния настаВник, кумир, бог, на които из­
глежда е способен само неудържимият интелектуален те м ­
перамент на Ницше.
Ницше разбира, че отрицанието на Вагнер не би било пъл­
но, ако не му протиВопостаВи друг композитор и друга музи­
ка - и а н т и т е за т а е намерена. Бизе е слънчеВ и южен гений,
музиката му е съВършена, приВетлиВа, т я долита леко, гра-
циозно, с ВежлиВост. Впрочем на о тнош ението на Ницше
към негоВия ноВ култ не трябВа да се гледа сериозно и дис­
кретно (например В едно писмо до Карл Ф укс о т 1888 г.) то й
сам предупреждава за тоВа: „Не трябВа да приемате сериоз­
но moßa, което казВам за Бизе; такъВ, какъВто съм, Бизе не
94 ИСАК ПАСИ

означаВа абсолютно нищо за мен. Но к а то иронична а н ти ­

теза срещу Вагнер то й Въздейства много силно...“

44

К р и ти к а та срещу Вагнер означаВа нещо повече о т о т ­

хвърлянето на един кумир. Ницше се обяВяВа npomuß маса­
т а , npomuß те а тр а л н а та публика, ко ято то й тр е ти р а ка­
т о народ, к а то стадо. Тъкмо тази маса, чоВек-маса, както
по-късно и не без директното Влияние на Ницше ще каже Ор-
тега-и-Гасет, е истинска противоположност на героя т в о ­
рец, който Винаги принадлежи на духовния елит и сам е елит.
Кр и ти ката на Вагнер и на ВагнерианстВото се оказВа съща­
т а апология на свръхчовека и сВръхчоВешкото, която Ниц­
ше Вече проповядва чрез сВоя Зар атустр а. Но В тази крити­
ка се съзират и тр е во ги те на интелектуалеца за демокра­
ти чн о то опошляВане на и зкуство то , съзират се и мрачни­
т е предчувствия на художника за онази д остъпност, „ома-
сяВане“ на и зкуство то , ко ято се постига само ВъВ Вреда на
неговата Възвиш еност, изисканост, на неговата Висока ми­
сия да Въздейства духоВно Върху разбиращите, знаещите, зас­
лужаващ ите. ТоВа за Ницше означаВа да бъдеш противопо­
ложност, истинска, на Вагнер, а и на Шопенхауер, да бъдеш
истински апостол на истинското изкуство, на и зкуство то
за художници. Залезът на кумирите, преходът о т пълна ад­
мирация към то тал н о отрицание на Вагнер е за Ницше пре­
ход о т масоВо-народно-ДионисоВото към индиВидуално-арис-
тократично-сВръхчоВеш кото В и зкуство то и В културата
изобщо.

45

В и сто р и ята на модерната е сте ти к а смяната на кумири­

т е , ч е с т а т а промяна на доктрини, убеждения и школи е го­
ляма и самостоятелна тема. ВъВ Всеки отделен случай то зи
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 95

поВтарящ се феномен се нуждае о т индиВидуално обяснение

и „случаят Ницше“ т у к gaßa обилен материал. Разбира се, ня­
ма нищо по-лесно о т то В а да се обяснява залезът на Нициие-
в и те кумири с негоВия характер, темперамент, психическа
нагласа, здраВе, болест. Сам Ницше гледа на освобождение­
т о си о т Вагнер ка то на оздравяване, защ ото Вагнер при­
надлежи към неговите болести. Ницше е еднакво искрен и
ВъВ Възторзите, и В омразите си, негоВата екзалтирана при­
рода на п о ет е творяла поВече о т себе си и Възхищенията, и
негодуванията. Или както твърди Анри Лихтенберже - един
о т най-добрите познавачи и тълкуватели на делото на Ниц­
ше: „Ницше Всъщ ност имаше опасната привичка да идеали­
зира п риятелите си. Чужд на Всякаква зави ст, поразен о т
пръВ поглед о т Всичко забележително, ко ето околните при­
тежаваха, то й изпитваш е удоволствие да преобразява или
по-скоро да ретушира във въображението си техн и те чер­
ти , придавайки им повече прелест, Величие и стил, отколко­
т о т е в д ей стви телн о ст притежаваха. Изгарян о т пламъка
на сво ята ентусиазирана любов, то й затваряш е о чи те си
пред тех н и те недостатъци, човешки слабости и В крайна
см етка съставяш е за приятелите си д оста то чен и верен
образ, но образ идеализиран като п о р тр е т на майстор... Но
ако подобна идеализация му е позволявала да изпита с т я х
чи сти радости и пълно удоволствие, т я бе за него също и
източник на ж естоки разочарования. И т ъ й ка то винаги за­
пазваше ч у в с т в о т о си за реалност, а и безкомпромисната
му морална ч е с т н о с т не му позволяваше никога да се отдаде
на илюзията, то й рано или късно биваше принуден да приз­
нае разликата, същ ествуващ а между д ей стви тел н ата лич­
н о ст и идеализирания образ, който носеше в сърцето си. А
о ттук/ и неизбежните разочарования, сблъсъци и дори поня­
кога пълен разрив“ (Ф илософ ията на Ницше). Но несъмнено
по-дълбоко е обяснението на Георг Брандес, свързващ този
феномен със съчетан и ето на лирйка и критйка в духовния
ж и во т на Ницше: „Съзреше ли някоя велика личност, то й из­
викваше на всеоръжие цялата своя лирика и възславяше т а ­
зи личност с кънтящ и удари на меча си Върху щ ита, сякаш
96 ИСАК ПАСИ

т я беше полубог или направо бог... А щом откриеше, че бо­

готвореното о т него лице все пак има някакви граници, въо­
душевлението му се превръщаше в омраза и сипеше огън и
жупел, без да се съобразява с някогаш ното преклонение“
(Фридрих Ницше).

46

Теорията, ако т я изпълнява предназначението си, т р я б ­

ва да проникне о т външно психологическата видимост на
явлението до неговата вътрешноидеологическа същ ност. И
наистина зад резките емоционални преходи на Ницше, то л ­
кова естествен и за неговата експанзивна природа, не може
да не се види неговото все по-нарастващо желание да се раз­
граничи и противопостави на злокачествения расизъм, на па-
тологичната франкофобия и на животинския антисем ити­
зъм на Вагнер.
Още в написаната преди Френско-пруската война с т а т и я
Н ем ското и зкуство и нем ската политика (1867) Вагнер о т ­
крито изразява сво и те шовинистични схващания. Францу­
зи те са кръвожадни, природата им е маймунска, романските
народи са експлоататори, о т немците и само о т немците
може да се очаква доброто за всички европейски нации. След
победата на Германия във войната о т 1870-1871 г. нацио­
нализмът на Вагнер ста ва неудържим, преклонението му пред
германския Райх е безмерно, а в победата на немското оръ­
жие то й вижда решаващ аргумент за превъзходството на
немската култура над френската и над всички други. И по-
късно в годините на равносметките Ницше напомня: „Оно­
ва, което не мога да простя на Вагнер, е, че умишлено обър­
на погледа на нем ците към произхода им, че се свързва с
Райха“ (Ecce Homo). Тъкмо този все по-задълбочаващ се про­
цес в края на краищ ата не можеше да не охлади шумните ваг-
нериански възторзи на Ницше, който та к а и си остана елин
по дух, никога нескъсал с първото поприще на базелския про­
фесор по класическа филология.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 97

Ницше иронизира твърдението, че победата на Германия

ВъВ Войната с Франция е победа на немската култура, а и
след тази победа то й ocmaßa такъВ привърженик на френс­
кия дух и гений, какъВто е и преди нея. В много писма до май­
ка си и сестр а си Ницше признава, че „не изпитВа никакъВ
ентусиазъм към н ем ската същ н о ст, а още по-малко към слаВ-
н ата чи ста раса. А напротив, тъкм о о б р атн о то “ . И пак В
писмо до майка си: „Дори и да бъда лош германец, аз ВъВ Все­
ки случай съм много добър европеец.“ Сам Ницше охотно лан­
сира Версията, че „прадедите му са полски благородници“
(Ecce Homo), за ко ято то й не е имал никакви доказателства
осВен не немското звучене на името Ницше - и няма съмне­
ние, че ед и н ствен и ят м оти В за та зи Версия са негоВите
трайни антигермански чуВстВа и убеждения. И В писмо до
Георг Барндес о т 10 април 1888 г. Ницше го уВеряВа, че пред­
ш ествениц ите му били полски аристократи (фамилия Ниц-
ки), че В хотела В Ница го приемали за поляк и дори го уверя­
вали, че главата му прилича на изображенията В картините
на полския художник Ян М атейко (1838-1893). Може би и т а ­
зи Версия, лансирана о т самия Ницше, е продиктувана о т не­
говия антигерманизъм, но В нейна полза не може да се приве­
де нито един-единстВен аргумент (мнението на един хотел­
ски чиноВник т у к съВсем не е д остатъчно).
И В най-добрите години на cßoemo увлечение към Вагнер
Ницше - тълкувайки го - обръща Внимание преди Всичко Върху
наднационалното В сВоя кумир. „Мислите му, както и мисли­
т е на Всеки добър и Велик германец, са надгермански, а ези­
к ъ т на неговото изкуство се обръща не към народите, а към
хората“ (Рихард Вагнер в Бай р о й т).
Малцина са изричали толкова и таки ва горчиви слоВа за
немското изобщо, както Ницше, и единственото, В което
то й е Виждал залог за бъдещ ето на Германия, е най-малко ми-
литаристичното - н ем ски ят език. И макар че Ницше доня­
къде преувеличено Вижда езикова пустиня В заобикалящата
го немска литература (moßa е една о т причините за гневна­
т а му филипика срещу Давид Щраус), Все пак moßa Възлагане
Върху езика на надеждите за бъдещ ето е par exellence кул-
98 ИСАК ПАСИ

тур н о . „К о й то се е проВинил по отношение на немския език,

е сквернил м и стер и ята на цялата ни немска същ ност. Един­
ствено езикът сред всичкото смешение и всички промени на
националните ни нрави е спасил ка то някакво метафизичес-
ко чудо себе си, а с т о в а и немския дух. Единствено езикът е
залог за то зи дух за в бъдеще, ако не загине о т н ечести вите
ръце на съврем енността“ (ДаВид СЦраус - изповяд ващ ият
се писател). И т у к за щ и та та на езика се превръща в защ ита
на философията, пак макар била и т я несвоевременна.
Но и не по-малко, отколкото на своя елинизъм, Ницше дъл­
жи поврата, отклонил го о т Вагнер, на сво ята франкофи-
лия. Франция е в т о р а т а - след Гърция - трайна любов на Ниц­
ше, който винаги е бил убеден, че „н а тур а та на французите
е много по-сродна с гръцката, о тколкото с немската“ , че т е
са „народ, дал на новото човечество досега най-добрите кни­
ги и най-добрите хора“ (Човешко, твър д е човешко). Въ зто р ­
зи те на Ницше о т Волтер не познават граници, също та ка
безмерно е и възхищението му о т М онтен, Ларошфуко, Лаб-
рюйер, Фонтанел, Вовнарг и Шамфор. Произведенията на т е ­
зи ш естима моралисти, важно звено в още продължаващата
верига на следренесансовата мисъл, ни приближават към
древния с в я т повече, отколкото съчиненията на които и да
са ш естима автори на други народи. Техните произведения
съдържат повече истински мисли, о тколко то съчиненията
на всички немски философи. Ако т е биха писали на гръцки,
биха били понятни и за гърците, чи и то тън ъ к слух щеше да е
възхитен о т остроум ието на френските изрази. М аксими­
т е на Ларошфуко са стрели, попадащи точно в целта - чо­
веш ката природа, написаното о т М онтен увеличава охота­
т а да се живее на земята, а най-дълбоките и неизчерпаеми
книги винаги ще им ат нещо о т аф ористичното и внезапно­
то , присъщо на Паскаловите Мисли.
И най-сетне за Ницше се оказва съвсем неприемлив (и дос-
т а т ъ ч н о основание за пълен разрив) яр о стн и ят Вагнеров ан­
тисем итизъм , шумно прогласен още в скандалната му с т а ­
ти я За е вр е й ство то в м узи ката (1850), съдържаща най-гру-
би нападки срещу Майербер, Менделсон, Хайне. Виждайки във
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 99

Вагнеровия антисемитизъм (и несъВсем без осноВание) едно

почти Вселенско духоВно явление, Ницше сти га до egßa ли не
тър ж ествен о декларирано иудофилстВо, см ятащ о за „полезно
и спраВедлиВо изгонването о т стр а н а та на антисемитски-
т е креслъоВци“ (О твъ д д оброто и зл о то ). Или с други ду­
ми - тъкм о о бр атн о то на оноВа, което е препоръчвал още
родоначалникът на п р о т е с т а н т с т в о т о , създ ателят на нем­
ската литература и немския език, благочестивият монах Мар­
ти н Лутер, който, както е известно, е имал сВоя програма
(В тр и пункта) за „разрешение“ на еврейския Въпрос: (1) Из­
гаряне на Всички синагоги; (2) Разрушаване на Всички еврейс­
ки къщи; (3) Изгонване на Всички eßpeu о т стр ан ата.
О т най-ранната си младост Ницше никога не е държал В
пантеона на cßoume кумири национализма, расизма, нито дър­
ж авата и политиката, за да ги кара - както много други - да
залязват В по-късните си години. Всъщ ност ако те вто н ски ­
я т национализъм и egßa ли не Всенемският антисемитизъм
(о т Лутер през К а н т до Шопенхауер) с осноВание м огат да
се разглеждат като духоВно исторически фундамент на бъ­
дещия националсоциализъм, т о със също тако ва осноВание
непримиримостта на Ницше към тя х може да се разглежда
като праобраз на бъдещия антифашизъм. В О тВ ъд доброто
и зл о то Ницше признава, че макар и „несъмнено евреите да
са най-силната, най-упоритата и най-чистата раса о т цяло­
т о днешно население на ЕВропа... още не е срещал нито един
немец, кой то би се отнасял благосклонно към евреите“ . И
толкоВа по-странно е, че по неведомите и Ведоми парадок­
си на духоВното развитие само няколко десетилетия по-къс-
но Ницше е обявен за най-хищния идеолог на най-хищния ан­
тисем итизъм , национализъм, расизъм.

47

О тнош ението на Ницше към целокупния „иудейски комп­

лекс“ е сложно, диференцирано и разнопосочно. О т една стр а ­
на, В ъ зто р гъ т на Ницше о т В е тх и я за в е т е почти толкоВа
100 ИСАК ПАСИ

голям, колкото голяма е и н е н ави стта му към Н овия. „ВъВ

В е тх и я за в е т откривам велики хора, героичен пейзаж и не­
що изключително рядко на земята, несравнимата наивност
на силното сърце; нещо повече, откривам народа“ (Към ге­
неалогията на морала). Във В е тх и я з а в е т има хора, неща и
слова о т та к ъ в висок стил, с който дори не може да се срав­
ни нищо о т гръцката или индийската литература; удоволс­
тв и е то , извличано о т В е тх и я з а в е т , е истински критерий
за великото особено когато се съпоставя с малкото на Но­
вия з а в е т , а обединението на д вата З а в е та в една книга -
Библия - е най-големият грях към духа, който лежи на съ в е с т­
т а на литературна Европа (О твъ д д оброто и зло то ). Ниц­
ше не е познавал литературно Киркегор и зато ва толкова
по-знаменателно е съвпадението на тех н и те мнения за В е т ­
хия и Н овия за в е т - неговото, на крайния а т е и с т , с т о в а
на Киркегор, крайния теолог. В своите Диапсалми, с които
се открива фундаменталното му съчинение Или-или, Кирке­
гор пише: „Д уш ата ми винаги се обръща назад към В е тх и я
за в е т и Шекспир. Там можеш да почувстваш , че говорят хо­
ра. Там м разят, та м обичат, уб и ват врага, проклинат по­
т о м с т в о т о си през всички грядущи поколения, та м върш ат
грехове.“ А в един голям фрагмент о т Зазоряване към възхи­
щ ението си о т духовния източник - В е тх и я з а в е т , Ницше
добавя и не по-малкото си възхищение о т начина, по който
през новите векове ж и веят верните на неговите идеи и по­
вели евреи в диаспората, които то й разглежда ка то здра­
вословен, оздравяващ компонент в нова Европа. Защ ото т е
чрез и сто р и ята на своите бащи и деди са запазили цели сък­
ровища о т примери на разсъдителност и духовна гъвкавост,
на уп о р и то ст, смелост и героизъм, превъзхождащи добро­
д етелите на всички светци, както и се полага на всички стр а ­
дащи, колкото и чрез гоненията да са били тласкани към ед­
но вечно отмъщение. Но ако „направим обща равносметка, в
каква мяра следва да сме снизходителни към един народ, кой­
т о и по вина на всеки о т нас е имал най-тежката и дълбоко
изстрадана история между народите и на когото дължим
най-благородния човек (Христос), най-нравствения мъдрец
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 101

(Спиноза), най-великата книга и най-действения морален ко­

декс В cßema?“ (Човешко, твър д е човеш ко). И „ако Израел е
трансформирал сВоето Вечно отмъщение ВъВ Вечен благос­
лов за ЕВропа, т о то гаВа отноВо ще настъпи онзи седми
ден, когато с т а р и я т еврейски Бог ще може да се pagßa на
самия себе си, на сВоето творение и на сВоя избран народ. И
Всички, Всички ние ще се радВаме с него“ (Зазоряване).
Но, о т друга страна, презрението на Ницше към иудейст-
Во то к а то религиозна институц ия, ка то храм и раВинат е
толкоВа голямо, колкото и към християнската църкВа и хрис­
т и я н с к о т о духовенство. Нещо поВече, Ницше мисли, че
иудейският „клир“ о т Времето на Вто ри я храм е съучастник
ВъВ Възникването на християнската култура: Каиафа не са­
мо изпраща Хр и стос на кръста, но и го създава. И egßa ли
може да се отрече, че независимо о т д о сто ве р н о стта на
привежданите ф акти и аргументи, о т гледище на личния мо­
рал отнош ението на Ницше е достойно и спраВедлиВо.

48

Преходът на Ницше о т абсолютно ВагнерианстВо към не

по-малко абсолютно антиВагнерианстВо следователно има
своите дълбоки теоретически и идеологически основания -
Вън и независимо о т натурата, ко ято може да мрази точно
толкоВа силно, колкото и да обича, но Винаги запазВа ч е с т ­
н о с т т а на интелектуалната съВест.
Аналогични са и метаморфозите, добели до залеза на дру­
гия кумир на НицшеВата младост - Шопенхауер. Още на лайп­
цигския сту д е н т по филология Фридрих Ницше случайно ку­
пеният В една антикВарна книжарница екземпляр о т С в е т ъ т
к а т о воля и пред става праВи потресаващ о Впечатление. И
Ницше не напуска книжарницата, докато не го прощудира -
докрай. А след то Ва В продължение на gße седмици спи само
по четири часа, за да може да проучи до дъно тази станала за
него безценна книга. Той е изцяло обзет, и както му се стру-
Ва завинаги, о т нейните идеи, които му о тк р и ва т ноВ с В я т
102 ИСАК ПАСИ

и го карат да жиВее по ноВ начин. Тази реална метафизичес-

ка радост е п р о то ти п ъ т на художественото й изобразява­
не о т Томас Ман В БуденброкоВи - Впечатлението, ко ето
случайното зачитане В С в е т ъ т к а т о Воля и п р ед става В
градинския павилион npaßu на Томас Буденброк- и то зи де­
тайл е също пример за художествената плодотВорност на
учението и ж иВота на Ницше.
Но когато настъпва Времето на залеза на кум ирите и
Ницше изпитва неудържима п отребност да се опълчи срещу
Всичко, което е било болно В самия него, Шопенхауер също не
е пощаден. Сега Ницше гледа на неговата философия ка то на
най-големия психологически фалш В и сто р и ята на човечест­
вото , а на него самия като на „ста р песимистичен фалши­
фикатор“ (С л уча ят Вагнер). Шопенхауер, както и Вагнер, о т ­
ричат ж иВота, хулят го и В moßa отношение са мои антипо­
ди“ (Ницше contra Вагнер). „Трябваше да Взема страна срещу
Всичко нездраво В мен, Включително и срещу Вагнер, срещу
Шопенхауер, срещу цялата съвременна „хуманност“ (С луча­
я т Вагнер). Дори и заглавието на едно о т последните съчи­
нения на Ницше Die Götzen-Dämmerung, Зал езъ т на кумири­
т е (1889) е колкото скрита, толкоВа и о тк р и та пародия на
ВагнероВото D ie Götter-Dämmerung, З а л е зъ т на бо го вете.
С годините Ницше сам ще уВеличаВа дистанцията и между
себе си и Шопенхауер и Вече В О твъ д доброто и зл о то то й
държи Шопенхауер отговорен за moßa, че „със сВоята нера­
зумна яр о ст към Хегел“ е насадил у младото поколение о тр и ­
цателно отношение към философията и изобщо към немска­
т а култура, която именно благодарение на cßoemo истори­
ческо чуВстВо (за което т я е най-много задължена на Хегел)
се отличава с най-дълбоко прозрение.

49

С промяната на отнош ението към Вагнер Ницше променя

cßoemo отношение и към други Важни проблеми, В чи ято ос­
нова дотогава е стоял к у л тъ т към Вагнер. Още В Предгово­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 103

ра към В т о р о т о издание на Р а ж д а н е то на т р а г е д и я т а
(1886) разколебаният В душ ата му Вагнеризъм доВежда и до
крах на елинизма - по-точно до крах на идеята за негоВото
Възраждане почти така, както и зрелият Хегел се отказВа
о т сВ о ята младежка м ечта за ренесанс на прекрасната ин­
дивидуалност на класическата гръцка древност. В Рихард В а г­
нер В Байр ой т Ницше ВярВа В спасителната мисия на т е а ­
търа, В Ницше contra Вагнер то й започва да отрежда и на
музиката изобщо много по-различна роля, отколкото В Р а ж ­
д ането на тр а ге д и ята и В Рихард Вагнер В Байройт.
Музиката е есента на културата, истинската, оригинал-
н ата музика е лебедова песен, т я Възниква о т една п о тъва­
ща култура. М узиката е жена, а то В а според Ницше е най-
обидната истина, ко ято може да се каже за нея. Ако чове­
ч е с т в о т о изобщо има нужда о т изкустВо, т о трябва да бъ­
де друго - насмешливо, леко, уловимо, божествено спокойно
и божествено изкусно изкустВо, лумВащо ка то сВетъл пла­
мък към безоблачното небе.
ПолоВин Век по-късно то зи идеал поВторно ще оживее -
своеобразно, В художествения идеал на едно художествено
творение, В м е ч т а т а за бъдещ ото изкустВо на Адриан Ле-
Веркюн, Томас-МаноВия художник на бъдещето. „Цялото нас­
троение В ж и Вота на и зкуство то , повярвайте ми, ще се про­
мени. То ще стан е по-радостно и по-скромно- то В а е неиз­
бежно и т о е едно щ астие. О т и зкуство то ще отпадне до
голяма степен амбицията му за меланхолия и една ноВа не­
винност и дори простодушие ще определят ноВата му участ.
Бъдните дни ще Виж дат В него, т о самото ще Вижда В себе
си служителя на една общ ност, ко ято ще съдържа нещо по­
Вече о т „образованост“ , ко ято няма да има култура, но са­
м ата т я ще бъде навярно култура. Ние трудно можем да си
представим тако ва нещо и Все пак то В а ще дойде и т о ще
бъде е сте ств е н о то : едно изкустВо без страдания, душевно
здраво, непатетично, безскръбно доВерчиВо, едно изкустВо,
което е на „ т и “ с чо вечество то ...“ (Д октор Ф а устд с).
И сти н ско то нещ астие на художника на бъдещ ето е, че
то й не може подобно на философа, скр ит В някой ъгъл, да се
104 ИСАК ПАСИ

мъчи да улови познанието, защ ото се нуждае о т чоВешки ду­

ши к а то посредници между него самия и бъдещето, о т об­
щ ествени институции ка то гаранция за то в а бъдеще, като
м остове между днес и утре. Но художникът на бъдещ ето е
длъжен да тър си такива души и то й тр ябва да ги намери.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 105

VIII. ЧОВЕШКОТО

50

Раж д ането на тр а ге д и ята Все още напомня (макар и са­

мо напомня) за немски философски т р а к т а т , за цялостна фи­
лософска монография, а Всяко о т Несвоевременните - за с т у ­
дия, за философска студия изследване на проблем или на aß-
то р. Въпреки Всичките им стилистични отклонения о т тра-
диционната монография или студия (Abhandlung), които нем­
ската философия е произвеждала със заВидно изобилие, Въп­
реки общо Взето малко присъщ ите на един философски т е к с т
ирония, сарказъм, насмешка и Всякакъв Вид критически о т ­
рицания, редуващи се с п атети чн и Възхищения, о т формал-
но стилистично гледище първите gße книги на Ницше са Все
още по-близо до наследената о т него философска традиция.
О т т р е т а т а си книга - Човеш ко, тв ъ р д е чо веш ко ,
1878-1880- Ницше окончателно изоставя, пък макар и само
Външ ната форма на цялостния т р а к т а т (монография, с т у ­
дия), за да Възприеме също окончателно и ка то преобладава­
ща фрагментарната форма. Дори и Тъй рече З а р а т у с т р а ,
книгата проповед или система о т проповеди, поради т в ъ р ­
де крехката Връзка помежду им, също напомня по-скоро за
сВободната Връзка между различни фрагменти, о тколко то
за „желязната“ логическа последователност, присъща на ед­
на философско-етическа монография.
Започналата с Човешко, твър д е човешко дожиВотна т я ­
га на Ницше към фрагмента има както обективни основа­
ния, т ъ й и лични, субективни мотиви. Според Ницше фраг­
м е н т ъ т е антипод на си стем ата, принципът на фрагмента
е свободата (на мисълта), принципът на си стем ата е скова­
н о с т т а (на догмата). П ред им ството на ф рагментарното
106 ИСАК ПАСИ

мислене пред си стем ати чн ото е предимстВо на свободата

пред принудата. Но и о т гледище на субективния с т а т у с са
разбираеми предпочитанията на Ницше към фрагмента: не­
съмнено напредващите му болести започват да д е й ства т с
пълна сила, отнемайки му спокойствието, възм ож ността за
продължително и непрекъснато вдълбочаване, съсредоточе­
н о с т т а , несмущавана нито о т шума на объркващия външен
св я т, нито о т идващ ите о т в ъ тр е ш н о стта на т я л о т о бо­
лезнени пристъпи, необходими за т р а к т а т а , и оставайки му
малко часове, а понякога и само минути на просветление, ко­
и то осеняват ума, и - още по-малко - мигове, за да запише
бликналия фрагмент в бележника, който медитиращ ият фи­
лософ предвидливо винаги е държал до себе си - и по време
на разходки, и до леглото си в случай, че някоя напираща го в
съня мисъл го разбуди.
П ървият то м на Човешко, твър д е човешко (1878) съдър­
жа 638 фрагмента. През следващите две години Ницше пише
две своеобразни негови продължения: Смесени, мисли и афо­
ризми, съдържащи 408 фрагмента и С тр ан н и кът и негова­
т а сян ка, съставено о т 350 фрагмента. Д ве те притурки
(758 фрагмента) Ницше публикува през 1880 г. ка то втор и
то м на Човешко, твър д е човеш ко. А ко гато ш е ст години
по-късно (1886) се появява новото, съдържащо д вете час­
ти , издание, с нов написан за него предговор, се оказва, че
Човешко, твър д е човеш ко е не само първата изцяло фраг-
ментарна (около 1400 фрагмента) книга на Ницше, но и него­
в а та най-обемиста книга, всъщ ност ознаменувала и нов пе­
риод в неговото духовно развитие.

51

И по отношение на първоначалния успех (или по-точно не­

успех), Човешко, твър д е човешко не се различава същ естве­
но о т първите две книги на Ницше: о т о тп ечатан и те 1000
екземпляра за една година се продават само 170 броя. Но за­
т о ва пък веднага след излизането на първия то м Вагнер, ве­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 107

че д остатъчн о озлобен о т промененото отношение на Ниц­

ше към него, бързо реагира с гнеВна с т а т и я Публика и попу­
л яр н о ст, на ко ято пък се протиВопостаВя с т а р и я т прия­
те л и учител на Ницше Якоб Буркхарт, комуто книгата на
Ницше напомня за произведенията на Великите френски мо­
ралисти. О тноВо се повтаря с т а р а т а история о т Времето
на Раж д ан ето на тр а ге д и ята , когато под току-що излязла­
т а книга се к р ъ сто сва т ш пагите на нейните противници и
защитници.
К а кто и почти Всички следващи книги на Ницше, Човеш­
ко, твър д е човешко има подзаглавие - Книга за свободните
духове, и сам Ницше обяснява неговия смисъл: свободен дух
трябВа да се разбира само к а то освободен дух, станал о т ­
ново господар на себе си. Преднамерено Ницше цели издава­
н ето на книгата му да съвпадне със стогодиш нината о т
см ъ р тта на Волтер и В предговора към първото й издание
пише, че moßa е „израз на преклонението му към един о т най-
Великите радетели за освобождението на духа“ . Несъмнено
Ницше сам е търсил Връзката между себе си - най-сВобод-
ния дух на XIX Век - и Волтер - некороноВания Владетел на
Всички рационалистически Волнодумци, най-сВободния дух на
XVIII Век, неслучайно наречен волтериански, век на Во лтер .

52

Ако ком плектът фрагменти, В който В края на краищата

се тър си най-характерното за чоВека, отличителното, при­
същ о то именно на него к а т о на чоВек, ко ето onpaßgaßa и
обяснява самото заглавие Човешко, твър д е човеш ко, т о до­
ри само названията на главите, В които тези фрагменти се
групират (и т о само В първия то м ) - За п ърви те и послед­
н и те неща, Към и сто р и ята на м оралните емоции, Религио­
зн и я т ж и в о т, За д уш а та на художниците и п и сатели те,
Белези на висш а и низша кул тур а, Човек в общ уване с дру­
ги те , Ж ена и д е те , Поглед върху д ър ж авата, Насаме със
себе си - по-скоро показват една търсена енциклопедия на
108 ИСАК ПАСИ

човека, на Всичко важно и същ ествено за него, тъ й че съдър­

жанието на книгата само даВа Възможност Човешко, т в ъ р ­
де човешко да се изтълкуВа като Човешко, всичко човеш ко.
Т р е та т а книга на Ницше създаВа Впечатление за някакВо
теоретическо номадстВо, ски тн и чество (рефлектиращо ся­
каш со бствен о то му номадстВо - о т пансион В пансион), В
което единствено те о р е ти че ска та алчност на Ницше мо­
же да се засити. Но Човешко, твър д е човешко е и една фи­
лософска антропология и с тази сВоя книга Ницше Всъщ ност
хВърля м о ст между класическата философска антропология
на XVIII Век (К а н т ) и модерните философски антропологии
през XX Век (структурни и ВсякакВи други), преодолявайки по
този начин философско-антропологическия Вакуум на XIX Век.
Ф р а гм е н тъ т, именно защ ото е фрагмент, ни то има за
цел, нито пък може да изрази цялата истина за нещ ата (фраг-
м ентарното е протиВоположно на Всеобхватното), а неми­
нуемо обхВаща и изразяВа само някоя тяхна част, то й осигу­
рява на фрагментарния мислител още по-голяма сВобода: Вед­
нъж да насочВа сВо ето и на ч и т а т е л и т е си Внимание към
една страна на нещ ата и сВета, друг п ъ т - към друга или
други, и никой да не може да го уличаВа В противоречие или
непоследователност, та ка както би имал праВо на то Ва спря­
мо систем атичния мислител и си стем ата. Свободният дух
на Ницше охотно използВа и тези Възможности на фрагмен­
т а и дори само В Човешко, твър д е човешко м огат да се на­
м ерят много примери на различни тези, защитаВани с еднак-
Ва сила и убеденост. Така например Веднъж се оказва, че сред
Великите заблуди на чо В ече стВ о то се о тн ася и негоВото
убеждение, че човеш ката природа е само логична и може да
се преВърне В чи сто логична, докато Всъщ ност о т нелогич­
ното ВъзникВат много добри неща и т о се е „сраснало тъ й
дълбоко със с т р а с т и т е , с езика, с изкустВото, с религията
и изобщо с Всичко, което придаВа сто й н о ст на жиВота, че е
невъзможно да го измъкнем о т та м , без да уВредим безвъзв­
ратно тези красиВи неща“ . А друг п ъ т също така се оказва,
че след к а то „на х р и сти ян ство то , на философите, на пое­
т и т е , на м узикантите сме задължени за изобилни дълбоко
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 109

стр а стн и чувства, т о за да не ни п о ти сн ат, ние трябВа да

призовем духа на науката, ко й то изобщо праВи хората по-
студени и скептични и особено охлажда Вярата В последни­
т е , окончателните истини“ . И тъ й : или към нелогичното,
о т което идВат толкова добри неща, или към духа на наука­
т а , който ще охлади Възторж ената Вяра В окончателното.
И едното, и другото, но В два различни фрагмента о т Чо­
вешко, твър д е човеш ко, където В сякаш съзнателно насоч­
ван ото о т aßmopa им протиВоборстВо, тъ р ж е ств у в а не­
говия свободния дух.
Но зато ва пък Всеки теоретически анализ, колкото и тяс-
но да е свързан със сВоя предмет - В то зи случай с енцикло-
педичността на НицшеВата Човешка енциклопедия - не мо­
же покорно да го следВа В egßa ли не азбучен порядък - о т
алфа до омега, а В зависимост о т сВоите цели е длъжен да
изведе централните идеи, да изтегли основните нишки, о т
които се слага основата на то зи НицшеВ разноцветен фраг-
ментарен килим. Толкова повече, че и сам Ницше е далеч о т
произВолното скупчВане на несвързани фрагменти и сентен­
ции, а е Виждал задачата си ка то някаква по-скоро диалекти-
ческа система, защ ото е бил убеден, че философските проб­
леми днес са същ ите, kakßumo са били и преди gße хиляди го­
дини: приближаването и раздалечаването, привличането, о т ­
блъскването и трансф ормацията на противоположности­
т е . З а то в а още В първия фрагмент о т пърВия то м на Чо­
вешко, твър д е човешко то й сякаш Вижда и необхВатност-
т а на та зи задача: „Как нещо може да Възникне о т сВо ята
противоположност, например разумното о т неразумното,
усещ ащ ото о т м ър твото , логиката о т нелогичното, безко­
р и стн о то съзерцание о т ВъжделяВащото искане, ж и в о т ъ т
за другите о т егоизма, и сти н а та о т заблуждението?“

53

А може би най-пърВата о т централните идеи, пронизва­

щи Човешко, твър д е човеш ко, е за Водещ ата роля на психо­
110 ИСАК ПАСИ

логията и по-точно на човеш ката психика к а то фактор, обус­

лавящ и обясняващ В най-Висока степен и морала, и религия­
т а , и и зкуство то , и държавния ж иВот, изобщо Висш ите ду­
ховни форми, които именно защ ото са Висши, изглеждат, че
не се нуждаят о т друго обяснение изВън самите тях, дока­
т о Всъщ ност се коренят В дълбините на човеш ката душа.
Психологическите о ткр и ти я на Ницше са о т makoßa е сте с­
тв о , че го нареждат сред най-проникноВените психолози на
ноВите ВекоВе. За то В а е и напълно обяснимо м я с т о т о на
regina studiorum, което то й особено В по-късните си произ­
ведения отрежда на психологията: „Психологията о тн ово
cmaßa царица на науките, а останалите науки й служат и под­
г о т в я т . Защ о то отново психологията cmaßa п ъ т към ос­
новните проблеми“ (О твъ д доброто и зл о то ).

54

Зигмунд Фройд, който реВниВо е пазел сВоята духоВна не­

зависимост и теоретическа сам остоятелност, отрича пря­
ко Влияние на Ницше както Върху осноВната конструкция,
т ъ й и Върху детайлите на психоанализата, защ ото, както
тВърди В сВоята Автобиограф ия, със съчиненията на Ниц­
ше (а и на Шопенхауер) се е запознал тВърде късно, когато
учението му е било Вече създадено. Няма осноВание за съмне­
ние В и сти н н о стта на признанията на то зи честен учен, но
moßa Все пак не отменя факта, че дълго преди Фройд В пси­
хологическото учение на Ницше се формулират много о т иде­
и те на дълбинната психология, макар и сам ият термин да е
о т по-ноВо (ФройдоВо) Време, т ъ й че съВсем независимо о т
Въпроса има или не заимстВане, п р и о р и те тът на модела, пра-
образът на комплекса идеи несъзнавано-либидо-сублимация,
без каквото и да е усилие, почти наготово се omkpußa у Фрид­
рих Ницше. А е т о и ч а с т о т д оказателствата:
Несъзнавано: „Обикновено ние се насочваме несъзнател­
но към принципи и догми, подхождащи на нашия тем пера­
мент, та к а че накрая имаме ч у в с тв о т о сякаш тези принци­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 111

пи и догми са създали и оформили характера му и са му осигу­

рили опора и стабилност: а Всъщ ност е станало точно об-
р атн о то . Изглежда наш ите мисли и преценки трябВа да се
приемат допълнително ка то причина за формиране на същес­
т в о т о ни; и Все пак истина е, че характерът ни е причина да
разсъждаваме и да преценяваме по един или по друг начин“
(Човешко, твър д е човеш ко).
Либидо: „С те п е н та и Вид ът на половото начало В чоВека
определят и най-ßucokume ВърхоВе на неговия дух.“
Сублимация: „Гърците не о т р и ч а т природния нагон, на­
мерил израз В най-лошите наклонности, а го Вклю чват и ог­
раничават В определени култове и дни, след ка то са измисли­
ли д остатъчн о много предпазни мерки, за да улеснят Възмож-
но най-безВредното о тти ча н е на gußume стихии... ДаВа се
Възможност за равномерно отприщ Ване - без стремеж към
пълно унищожение - на лош ото и съмнителното, на живо­
т и н с к о т о и назадничавото“ (Човеш ко, твър д е човеш ко).
Ницше антиципира не само идеите, но и терминологията на
психоанализата и още В първия фрагмент о т първата глаВа
на пърВия то м на Човешко, твър д е човешко то й употребя­
ва п о н яти ето сублимация В п о чти същия смисъл, В който
по-късно т о се превръща В осноВна категория на ФройдоВа-
т а е сте ти к а и културология.
Дори и за Въведения о т Фройд много по-късно (В Аз и То -
1923) ноВ компонент В стр у к ту р а та на съзнанието - Свръх-
Аз или Идеално-Аз - ка то Висша, контролна функция на съ­
в е с т т а и на социалното, асимилирано В индиВидуалното, оси­
гуряващи не само Връзката между миналото, традицията и
сегашното, но и Всеки общ ествен ж иВот, може да се намери
п р о то ти п у Ницше: „О бщ уване с н а ш а та по-висша същ ­
н о ст. - Всеки чоВек изжиВяВа сВоя щ астлив ден, когато се
срещне с по-Висшата си същ ност... Хората общ уват тВър-
де различно с тази сВоя по-Висша същ ност и често играят
ка то актьори сами себе си, доколкото после Все отноВо и
отноВо п о в т а р я т оноВа, което са били през спом енатите
мигоВе. Някои ж и В еят В страх и смирение пред идеала си и
биха искали да го о тр е к а т; т е се б о я т о т по-Висшата си
112 ИСАК ПАСИ

същ ност, защ ото, когато загоВори, т я го праВи Взискател­

но и точно. ЗатоВа пък притежава призрачната сВобода да
ugßa и да о т с ъ с т в а , както пожелае“ (Човешко, твър д е чо­
веш ко).
По-късно В cßoemo Продължение на лекциите за въведе­
ние в психоанализата (1932) Фройд признава, че В идеята за
То ка то „систем а на несъзнаВаното“ то й „се е опирал на т е р ­
минологията на Ницше“ . Нещо поВече. Според Фройд Ницше
е достигнал до makaßa степен на интроспекцията, до ко ято
не е стигал никой друг и egßa ли някой някога ще стигне. И
Ърнест Джоунс - един о т най-изВестните ученици и най-из-
Вестен биограф на Фройд В сВоята три том н а книга - Ж и ­
в о т ъ т и т в о р ч е с т в о т о на Зигмунд Фройд (1962 ) - о тб е ­
лязва, че ка то означаВа с 7о неличностната ч а с т на психика­
т а , за да я различи о т Аз, Фройд Всъщ ност повтаря нещо,
което многократно се среща В съчиненията на Ницше.
Впрочем още пърВото по-голямо съчинение на Фройд - Тъл­
куван ето на сънищ ата (1900), изходната точка и праобраза
на психоанализата (сънищ ата и грешките са gßama осноВни
подстъпа към нея), показва поразителното сходство между
Възгледите на Фройд и Ницше. СъВсем по Фройд зВучи (ако
хронологията не изключваше подобна хипотеза) и мисълта на
Ницше: „Едно влечение е искало да бъде задоволено, проявено,
упражнено, освежено, освободено“ - и е то че идВат сънища­
т а ! „БудуВането не притежава свобод ата на и н тер п р ета­
ц ията,, присъща на cßema на сънищ ата“ (Зазоряване).

55

Дори само тази съвсем лесно доказуема, очевидна Връзка

между психологията на Ницше и една о т най-аВторитетни-
т е и Влиятелни школи В психологията на нашия Век е доста-
тъчна, за да покаже не само неговата психологическа интуи­
ция, но и ролята му на научнопсихологически начинател и про­
рочески откри вател на много о т оноВа, около което ще кръ­
жи науката за душ ата през целия двадесети Век. Сега Вече е
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 113

разбираема и стр а н н а та о т пръВ поглед, но съВсем то чн а

преценка на Томас Ман: „Ницше е просто роден за психолог,
психологията е негоВата с т р а с т : познанието и психология­
т а са за него Всъщ ност една и съща с т р а с т ; и белег за цяла­
т а Вътреш на противоречивост на то зи Велик и страдащ
дух е о б с то я те л с тв о то , че то й , за когото ж и В о т ъ т сто и
много по-Високо о т познанието, попада т ъ й изцяло и без­
възвратно под В л а с т т а на психологията“ (Ф илософ ията на
Ницше В св е тл и н а та на наш ия о п и т). А Вече - при прехода
на психологията В е сте ти к а - съВсем не е случайно, че ЛеВ
Ш естоВ съизмерВа с Ницше т в о р ч е с т в о т о на най-Великите
руски писатели: Д оброто В учен и ето на граф Толстой и Ф .
Ницше. Философия и проповед (1900); Д остоевски и Ницше.
Философия на тр а ге д и ята (1903), както и че Връзката Дос­
то евски - Ницше е о т най-съкроВените тем и на проникно­
вения руски критик Д. С. МережкоВски. Впрочем и сам Ницше
е направил необходимото, за да не пропадне тази Връзка, ко­
гато В Зал е зъ т на кум ирите й отдава дължимото: „Д о сто ­
евски е единственият психолог, о т когото нещо съм научил,
то й е една о т щ астли ви те случайности В ж и Вота ми - по-
щастлиВа дори о т Стендал.“

56

Сред Водещите, даВащи облика на Човешко, твърд е човеш­

ко идеи на Ницше несъмнено на Второ м ясто трябВа да се
nocmaßu негоВата ан тид ър ж авн ост. Ако НицшеВата анти-
държаВност, негоВата ненавист към държавата, която ма­
нипулира и подчинява личността, ако негоВата твърда пози­
ция В защ ита на свободата и независимостта на индивида,
би се ограничила само В неговото отношение към съвремен­
ната му Германия като приемница на те в т о н с к о т о наследс­
тв о , т я Все пак би имала локален характер и би останала, ма­
кар и своеобразно, национално ограничена. Но и когато Ницше
насочва критиката си срещу Всеки Вид държава, която Вина­
ги потиска индивида, тази критика би останала само о три ­
114 ИСАК ПАСИ

цателна, чи сто нихилистична, ако то й не би я допълнил с по­

ложителен момент, с позитиВна програма - поне ка то про­
ект, като тенденция или дори само като м ечта Въпреки при­
същ ата утопичност на социалните мечти. В Човешко, т в ъ р ­
де човешко, макар и както обикновено фрагментарно, Ницше
щрихира сВоята социална футурология: „Европеец ът и уни­
щ ож аването на нациите. - Търговията и индустрията, кни­
гообменът и кореспонденцията, взаимопроникването на Всич­
ки по-Висши култури, бързата смяна на роден дом и природа,
съвременният номадски ж и В о т на безим отните люде, неп-
рикрепени към сВоя земя - тези о б сто яте л ства Водят по не­
обходимост до отслабване и накрая до унищожаване на наци­
ите, поне на европейските, тъ й че о т тях Вследствие на пос­
тоянни кръстосвания трябВа да произлезе една смесена раса,
тази на европееца. На тази цел сега противодейства, съзна­
телно или не, самоизолацията на нациите чрез пораждане на
национални Вражди, но Все пак Въпреки Временните срещупо­
ложни течения процесът на смесването баВно напредва. Впро­
чем този изкуствен национализъм е толкоВа опасен, колкото
е бил и изкуственият католицизъм, защ ото по същ ество то й
е едно принудително обяВено положение на бедствие и Война,
наложено о т едно малцинство над мнозинството, и се нуж­
дае о т koßapcmßo, лъжа, насилие, за да запази а в т о р и т е т а
си. Д вижещ ата сила, която тласка към този национализъм, не
е и н тересът на мнозинството (на народите), както обикно­
вено се твърди, а предимно ин тересът на определени кралски
династии, както и на някои търговски и обществени класи.
Разбере ли се веднъж то ва, нека смело се представим за добри
европейци и чрез дела да сътрудничим за претопяването на
нациите: нещо, за което немците чрез ста р о то си доказано
качество на културни носители и посредници между народи­
т е биха могли да помогнат.“ И Ницше ратува за „една евро­
пейска общ ност на народите, в която Всеки отделен народ,
отграничен по целесъобразността на географските си пока­
затели, ще заема положението на кантон със специални пра­
ва“ (Човешко, твърд е човешко). Едва ли някой би могъл да о т ­
рече т у к социалното провидство на Ницше, неговият дейст-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 115

Вително пророчески гений, предвидил и предусетил с десети­

летия напред и развихрилите се бесоВе на национализма, добе­
ли през XX Век до морета о т кръВ, сълзи и страдания на евро­
пейските народи, и разумната алтернатива на единната ев­
ропейска нация - дълго преди идеята за европейски съединени
щ ати, за еВропейска интеграция, за обединена ЕВропа, В коя­
т о зВанието еВропеец ще сто и безкрайно по-Високо и ще бъ­
де безкрайно по-ценно о т принадлежността към една, Втора
или т р е т а нация, колкото и Велики да са т е и с колкото Вели­
чествено наследство да разполагат. И отноВо - за кой ли
п ъ т - не може да не се напомни за иронията на историята,
преВърнала пърВия гражданин на бъдеща ЕВропа В агресиВен
знаменосец на фашизма и националсоциализма.

57

В сравнение с пърВите gße (и особено с пърВата) книги на

Ницше Човеш ко, твър д е човеш ко съдържа тВърд е ноВо и
различно и по отношение на и зкуство то и трагед ията, на
гения и тВ о р че стВ о то . Тук Вече необуздано е кста ти чн о то
е В много по-голяма степен овладяно, разумът по-често из­
лиза победител В стълкновението с чуВ стВ а та , а съзнание­
т о о т с т о я в а npaßama си пред сти х и ята на ирационалното.
И може да се каже, че то В а е т р е т и я т лай тм оти в В полифо-
нията на Човешко, твър д е човешко. С изменението на о т ­
ношението на Ницше към музиката и към нейното предназ­
начение се променя и негоВото отношение към ирационално­
т о , чи ято същ ност и стихия младият Ницше Вижда осъщес­
твен и именно В музиката. В Раж д ането на тр а ге д и ята кул­
т ъ т към Дионис сто и редом с ненавистгЬа към С ократ и
негоВия интелектуално-разсъдъчен принцип к а то най-хищни
ВрагоВе на Всичко жизнено, е стествен о , действително ху­
дожествено. Но Вече В Човешко, твър д е човешко зажиВяВа
друг култ - на доскоро нен ави стн и те му разум, просвеще­
ние, знание, Сократ.
Още В лекциите си Върху досократоВата философия В Ба­
116 ИСАК ПАСИ

зелския ун и вер си тет Ницше значително се отклонява о т

стр о ги те присъди над Сократ, които вече е издал в Раждане­
т о на тр а ге д и ята . В Човешко, твърде човешко Ницше вече
говори за „героизма на то зи свободомислещ“ Сократ, а в
С тр ан н икът и неговата сянка категоричн остта му не т ъ р ­
пи възражения: „Най-характерното за Сократ е съпричастие-
т о му към всички темпераменти. Сократ превъзхожда Създа­
теля на х р и сти ян ството с ведрата сериозност и изобилие­
т о о т остроумия в мъдростта, водещи до най-доброто ду­
шевно състояние на човека. Освен т о в а то й е притежавал
повече разум“ (Човешко, твърде човешко). И във всичките по-
сетнешни съчинения Ницше се приближава към Сократ в поч­
т и същ ата степен, в която се отдалечава о т Раждането на
тр а ге д и ята . Така още в Зазоряване Ницше вече се възхища­
ва о т Сократ като откривател на „вълш ебство то на про­
тивоп олож н ости те“ , а във Ве се л а та наука отнош ението
му към Сократ е колкото рационално, толкова и емоционално:
„Възхищавам се о т см елостта и м ъд р остта на Сократ във
всичко извършено или изречено о т него - или неизречено.“
О т възторга към Дионис и н ен ави стта към Сократ Ниц­
ше преминава към апология на съразмерното, здравото, про-
порционалното, п р о сто то , величественото, на всичко яс-
норационалистическо и разумнокласическо, сякаш напълно в
духа на Винкелман. Сега еднакво в драмата (трагедията), как­
т о и във всички форми на изкуството, значение на върховна
ценност придобиват спокойното, хармоничното, завърше­
ното в сво ята пълнота, великото в п р о сто то и п р о сто то
във великото.

58

При тази нова интелектуална нагласа се променя и схва­

щ ането на Ницше за гения и вдъхновението, за та л а н та и
величието. За истинския художник не е д остатъчн о да е във
вакхическо изстъпление, да е взел тирса и да се е присъеди­
нил към с в и т а т а на Дионис. И Ницше се насочва към онова,
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 117

ко ето по изконна традиция принадлежи на рационалисти-

ческите школи В те о р и ята за творческия процес - към т р у ­
да и прилежанието, към р а б о та та и обработката, като, раз­
бира се, не забраВя та л а н та и Вдъхновението, „ф а н та зи ята
на добрия художник или мислител създава непрекъснато доб­
ри, средни и лоши тВорби, но силата на неговите съждения,
крайно изострена и обиграна, отхвърля, подбира, свързва...
Всички велики творци са били велики труженици, неуморни
не само в инвенцията, но и в отхвърлянето, пресяването,
преработката, подреждането“ (Човешко, твър д е човешко).
А Всичко то в а художникът прави, за да постигне висша­
т а цел на и зкуство то , което тр ябва да проникне в онези, за
които е предназначено, и да им служи ка то изкуство: за ра­
дост, облекчение и утеха, за спасение о т уж асите на битие­
т о , Въздигайки ги над ж и во та (възвишено) или показвайки
им този ж и во т откъм превратната, нелепата му страна (ко-
мично). О т Дионисовите буйства, в които взем ат участие
и бога, и с в и т а т а му, и Всички присъединили и присъединява­
щи се, до съвременното общуване на гения със сво ята пуб­
лика и зкуство то неизменно се стреми да издигне до себе си,
да приобщи към себе си Всички, към които се обръща. Дори и
преходът на художника о т една степен на стила към друга
трябва да ста в а толкова бавно, че да м огат и слуш ателите,
и зрителите да схванат извърш ващ ото се, т ъ й че между ге­
ния и неговите поклонници да не се отвори пропаст, ко ято
да ста в а толкоВа по-опасна, колкото по-високо се издига ге­
н и ят. „З а щ о то не издигне ли един художник публиката си,
т я пада бързо надолу и се сгромолясва толкова по-дълбоко и
по-опасно, колкото по-високо я е възнесъл геният, подобно
на орел, о т чиито нокти издигнатата до облаците ко сте ­
нурка пада на земята и загива“ (Човешко, твър д е човешко).
З а то ва и зкуство то живее и тогава, когато онзи, който го
е сътворил, сам вече не е между ж и ви те - к а то подбужда
към действия, решения и мисли и съдейства за общия съюз
на Всичко същ ествуващ о, и зкуство то прави и своя творец
безсмъртен.
Вдъхновението на художника създава илюзията, че е вне­
118 ИСАК ПАСИ

запно, неподготвено, че е някакво чудо. А всъщ ност т о се под­

го твя дълго, сякаш някоя преграда го е спирала, докато извед­
нъж след премахването й т о се устремява с цялата си натру­
пана сила. Ницше скъсва и с романтическата версия за гения
като велик страдалец, версия, която Шопенхауер издига до ран­
га на непоклатима аксиома. Безспорно е, че геният в изкуст­
вото, в тв о р ч е с тв о то често страда, но обикновено негово­
т о честолюбие или завист, много по-голяма, отколкото у дру­
гите, го кара да преувеличава страданията си и т о н ъ т на жал­
бите му ста ва по-висок, а речта му - по-красноречива. Освен
то ва геният художник е тщеславен, неговата суета е за сметка
на прозрението му и то й често не вижда действително вели­
кото, което е сътворил, обгръщайки с еднаква любов както
образцовото, та ка и дребното, нищожното, което неминуе­
мо присъства в творенията на всеки художник, колкото и ве­
лик да е той. Но тщ еславието на художника има и чисто пози-
тивна функция, т о е стимул към съвършенство, към борба за
признание в състезание, а дори и за създаване на обществен
вкус, който прави възможни победата и признанието. Есхил и
Еврипид дълго време нямали успех, докато в края на краищата
не си възпитали художествени критици, които да оценяват
тво р б и те им по установените о т самите тях критерии. А
то ва е допълнителен източник на напрежение и страдание.
Но независимо о т т о ва дали с истински, с преувеличени, или с
престорени страдания геният е гений и то й винаги ще се о т ­
личава о т тъл п а та следващи го подражатели, педанти, док-
тринери или просто претенциозни бездарници. Нещо повече.
Величието е гибелно свойство. След всяко велико явление ид­
ва израждане. Образецът на великото събужда у най-тщес-
лавните натури стремежа към външно подражание или дори
превъзходство. При то ва всички големи дарования притежа­
в а т гибелното свойство да задушават много по-слабите си­
ли и зародиши и сякаш да опустош ават природата край себе
си. Но то ва опустошение е плодотворно: на другите т о дава
по-добри възможности да видят гения, а на него - да се види
сам.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 119

IX. З А ЗО Р Я В Д Н Е Т О

59

Зазоряване е ч е т в ъ р т а т а книга на Фридрих Ницше - след

Раж д ан ето на т р а г е д и я т а , Несвоевременни размишления
и Човешко, твър д е човешко. След като В Човешко, твърд е
човешко Ницше окончателно се убеждава в предим ствата
на ф рагментарното писане и мислене (най-подходящи и за
неговия личен с т а т у с ), в Зазоряване то й отново о т с т о я в а
т о в а свое убеждение - книгата е съставен а о т 575 фраг­
мента, групирани в п е т „книги“ , и не само е лишена о т всяка
академическа помпозност, но подобно на останалите му книги
е милостиво (спрямо ч и та те л и те ) кратка. Тук Ницше предя­
вява още една претенция - пред им ствата на фрагментар­
н ото писане с т а в а т предимства и на фрагментарното че­
тен е - начинът на четене е някакъв еквивалент на начина
на писане - и то й сам предупреждава ч и та т е л и т е си: „Книга
като та зи не е за бегъл прочит или за четене на глас, а за
разгръщане по време на разходки и п ътеш естви я. Трябва да
можеш отново и отново да забиваш и измъкваш главата си
о т нея и нищо около т е б да не намираш за обикновено и поз­
н ато .“ Несъмнено при такова четене нещо бързо о тл и та, а
друго твърдо се запечатва, но и то в а също може да се пре­
върне в предимство: всичко, което е направило по-силно впе­
чатление при първото четене, лесно може да се прочете в т о ­
ри и т р е т и п ъ т, при което не е изключено първото вп ечат­
ление да се окаже измамно, докато препрочитайки онова, ко­
е т о най-напред е било минато само бегло, да бъде трайно
гравирано в душата.
120 ИСАК ПАСИ

60

Заглавието на книгата е твърде слабо свързано със съ­

държанието й - със същия успех или неуспех т я би могла да
се назове Палешник, каквото е било едно о т първоначални­
т е намерения на Ницше, или по всеки друг начин, който би
предложил неизчерпаемата изо бр етателн о ст на автор а й.
Но няма съмнение, че нейното поясняващо подзаглавие - Мис­
ли Върху моралните предразсъдъци - е едно сполучливо по­
падение, защ ото именно със Зазоряване Ницше започва своя
поход срещу морала, срещу себеобезличаването, т ъ й както
то й го разбира, стигнал апогея си в О твъ д доброто и зло­
т о и Към генеалогията на морала. След Раж д ането на т р а ­
гед и ята и Несвоевременни размишления, където под влия­
ние на Шопенхауер господства идеята за непреодолимост-
т а на стр ад ан и ето и за страданието к а то източник на
култура, и ако се изключи Човешко, твърд е човешко, където
по този въпрос не се изказва категорично мнение, Зазорява­
не - ч е т в ъ р т а т а книга на Ницше - е всъщ ност първото не­
гово произведение, в което то й - след ка то е променил убеж­
денията си - поставя ка то по-висока ценност Величието,
защ ото без величие, дори и когато т о е о твъд човеш ките
възможности, ж и в о т ъ т няма опорна то чка и сам ста ва без­
смислен. А самото величие Ницше търси в умението на чове­
ка да о тстр ан и д ействи ето на страданието, да го преодо­
лее и, та к а да се каже, да го абсорбира в името на морала.

61

Но ако все пак изборът на заглавието пада върху Зазоря­

ване, т о е поради дълбокото убеждение на Ницше, че „книга­
т а е светла и лъчезарна, подобно на сирена, отдала се върху
скалите на слънчевите лъчи. Тази сирена бях самият аз - ся­
каш почти всяко изречение е изпълзяло о т безредно разхвър­
ляните скали близо до Генуа, където самотно споделях т а й ­
н ата си с морето“ . Защ о то „кой е виновникът за настъпва­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 121

н ето на оноВа ноВо утро, на тази още н ео ткри та нежна ру­

менина, предхождаща ноВия ден - не, а поредица о т ноВи
дни! - Преоценката на Всички ценности, отскубВането о т
моралните предразсъдъци, утвърж д аването и доверието към
Всичко, което досега е било забранено, презряно и прокълна­
т о . Тази утвър ж д аващ а книга излъчва светлина, любоВ, неж­
н о с т “ . Разбира се, без тази експлицитно поднесена о т са­
мия Ницше В Ecce Homo оценка за к а ч е с тв а та на книгата,
както и за Връзката между нейното заглавие и подзаглавие,
т е egßa ли биха могли да се разберат о т тогаВаш ната пуб­
лика. ДаВайки ж и В о т на книгата си, публикувайки я през 1881
г., Ницше е бил дълбоко убеден, че „ т я е началото на негово­
т о начало“ , че отсега н а т а т ъ к „о т нея ще зависи името му“ ,
но Всъщ ност т я споделя у ч а с т т а на предишните му произ­
ведения - на научните среди не npaßu никакво Впечатление,
а по-широката публика не й обръща никакво Внимание.

62

Дори само подзаглавието на ч е т в ъ р т а т а книга на Ниц­

ше - Мисли върху моралните предразсъдъци - Вече доста-
тъчн о ясно показва, че за него моралът не е нито сВише ус­
тановен и предустаноВен В чоВека, нито пък е неизменен ка­
т о произтичащ о т Вечната и неизменна чоВешка природа.
Предразсъдък дори и само етимологично насочва към нещо,
което е не само преди разсъдъка, но и именно поради moßa
най-често противоречащо му - поне на онзи разсъдък, кой­
т о е Валиден днес и ще бъде Валиден утре. Предразсъдъкът,
д о статъ чн о дълбоко Вкоренен и д о статъ чн о дълго споде­
лян, лесно преминава ВъВ фанатизъм и лесно превръща носи­
теля му ВъВ фанатик, дори и когато - както е обикновено -
то й носи дрехите на ч е с т н о с т т а . „Ч е с т н о с т т а е голямата
изкусителка на Всички фанатици“ (Зазоряване). Но Ницше
знае, че Въпреки moßa ф анатизм ът е смъртен Враг на фило­
софията, на кр итическата, на скептическата, поради кое­
т о и много о т нейните най-Видни представители (Монтен,
122 ИСАК ПАСИ

Бейкън, Волтер, Дидро) са изричали срещу него най-гнеВните

си слоВа.

63

Ницше отхВърля хилядолетната етическа традиция - о т

Сократ до К ан т, разглеждаща морала като познание и дълг.
К акто С ократоВото морален си, ако знаеш що е морал и че е
по-добре да си морален, отколкото неморален, а не си мора­
лен, ако не знаеш що е морал и че е по-добре да си морален,
отколкото неморален. Така и К а н то В о то морален си, ако се
подчиняващ на дълга, ако следваш категоричния императив,
ако следователно постъпваш така, че „максимата на т в о я ­
т а Воля да може Винаги да Важи същевременно като принцип
на едно Всеобщо законод ателство“ (К р и ти ка на п р а кти ­
ческия разум). Според Ницше: „Да се изисква дългът неиз­
менно да бъде нещо досадно - както moßa праВи К а н т - оз­
начаВа да изискваме то й никога да не се превърне В наВик или
обичай. В moßa изискване е скрит нищожен о с т а т ъ к о т ас­
кетична ж е с т о к о с т “ (Зазоряване).
Отхвърлил абсолю тната предпостаВеност на познание­
т о - обективното, безличното, както и на дълга - неизмен­
ния, абсолютния спрямо морала, психологът Ницше посто-
янно тегне към индивида и индиВидуалната психология като
по-надеждни фактори за обяснението на моралните фено­
мени. Питайки се kakßo Всъщ ност пред ставляват наш ите
преживявания, то й - в духа на ан ти чн ата традиция - о тго ­
варя: „В много по-голяма степен онова, което ние влагаме,
отколкото лежащ ото в тях .“ Е т о защо според него е нужно
„велико смирение, за да признаеш, че credo, quia absurdum est,
вярвам, защ о то е абсурдно най-често е всъщ ност credo, quia
absurdum sum, вярвам, защ ото съм абсурден“ (Зазоряване).
И както кр асо тата не е в нещ ото само по себе си, т ъ й и
моралът - още по-малко - може да е в нещ ата сами по себе
си, а е въпрос на мнение и оценка, на съждение и интерпре­
тация. Още в Зазоряване Ницше подготвя този подход към
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 123

моралните феномени: „Не нещ ата, а мненията за н е щ ата,

ко и то изобщо не с ъ щ е с т в у в а т , кар ат хората та ка да се
объркват.“ По-късно В О твъ д доброто и зл о то и Към гене­
алоги ята на морала то зи подход ще стигне апогея си.

64

Отхвърлил п р е д п о ста ве н о стта на разума к а то основа

на морала, Ницше се придържа твърдо към експеримента ка­
т о условие на морала. „Ние живеем в едно предварително
бъдещо би ти е според вкуса и та л а н та си. И в то ва между-
царствие ще направим най-добре, доколкото ни е Възможно
да бъдем свои собствени царе и господари и да създаваме
свои собствени опитни държави. Ние сме експерименти и
не ни о става нищо друго!“ (Зазоряване).
Но и не само при прехода о т минало към бъдеще човек има
и правото, и задължението за морален експеримент. Според
Ницше о п и т ъ т в моралната сфера е не по-малко необходим
и В н асто ящ ето - т у к и сега. „Не би трябвало вече да се
см ята за срамно да се отклоняваш о т морала в дела и мисли.
Трябва да се направят безброй нови опити В начина на жи­
В о т и човешко общ ежитие.“ „Позволено ни е да експеримен­
тираме със самите себе си. Да, чо вечество то може да си го
позволи“ (Зазоряване). По-късно в новия комплект фрагмен­
т и - В есел ата наука - продължение о т Вече публикуваното
Зазоряване, Ницше ще задълбочи сво ята идея: „Харесва ми
Всеки скептицизъм, на който ми е разрешено да отговоря:
„Да опитаме!“ Но не желая да слушам нищо за всички онези
проблеми и Въпроси, недопускащи експеримента. Това е гра­
ницата на м оето „чувство за истина“ .“
Една о т основните цели на моралното експериментатор-
с т в о е как да се намери балансът, равновесието между два
стремежа, еднакво присъщи на човека: желанието за сила и
Власт и с т р а х ъ т о т непокорство, неподчинение. Тази ан-
тиномия е и експлицитно поднесена В няколко фрагмента о т
Зазоряване:
124 ИСАК ПАСИ

Теза: „Лю бовта към В л а стта е демонът на хората. Д ават

им всичко - здраве, храна, жилище, развлечение - т е са и ос­
т а в а т нещ астни и капризни, понеже демонът очаква ли, очак­
ва и иска да бъде удовлетворен.“ „П ър ви ят еф ект о т щас­
т и е т о е ч у в с т в о т о за в л а с т “
А н т и т е з а : „Все още падат на колене пред силата - спо­
ред ста р робски навик.“
И пак в Зазоряване Ницше търси и изхода о т тази анти-
номия чрез морално експериментиране: „К о га то тр яб ва да
се установи сте п е н та на д о сто й н о то за уваокение, само
с т е п е н т а на разума в си л ата е определяща: трябва да се
измери доколко точно силата е преодоляна о т нещо по-вис­
ше, служещо и вече ка то оръдие и средство.“

65

К а то убеден привърженик на експеримента и въпреки все­

общ ото мнение, че философията не е експериментална нау­
ка, Ницше мисли, че т е зи т е и п о стул а ти те на философията
подлежат на експериментиране. А за него експерим ентът
т у к означава възм ож ността да се живее според предписани­
я т а на философията - и при то ва да се живее истински, ф и­
лософ ът не само сам експериментира принципите си чрез
личния си опит, в собствения си ж и во т, но и - ако е и стин­
ски - се превръща в повелител и законодател, защ ото не­
говото познание е съзидание, неговото съзидание е законо­
д а т е л с т в о , а неговата воля за истина е воля за в л а с т (О т ­
въд доброто и злото), Ницше е убеден, че „ние, мислители­
т е , трябва да установим добрия вкус по отношение на всички
неща и в краен случай - да го декретираме; хората на прак­
т и к а т а го взем ат о т нас“ . Толкоз повече, че „философията
е била висш вид борба за тираничното господство на духа“
(Зазоряване).
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 125

66

О тред ената о т Ницше роля на експеримента, на опита

като неотделима ч а с т о т човеш ката практика предпоставя
и страната, която то й Взема В хилядолетната опозиция vita
contemplativa - vita activa, съзерцателен ж и в о т - деятелен
ж и в о т. К а то философ, сиреч по призвание отдаден на най-
а б стр актн и те сфери на абстракцията, Ницше - може да се
предполага - трябВа да е склонен към (vita contemplativa, за­
щ ото мислителят като най-чист Вид на vita contemplativa поч­
т и не се нуждае о т общуВане, което му е нужно само о т Вре­
ме на Време, за да прегърне след то Ва сам о тата си още по-
нежно. За компенсация на живите, дори и на най-добрите при­
ятели, му служат м ър тви те - мислите, идеите, книгите им.
Но като моралист, сВързВащ морала с експеримента, опита,
практиката, Ницше неизменно държи стр ан ата на vita activa
и адмирира онези, които са потопени В нея. Същ ата дуалност,
с която В Раж д ането на тр а ге д и ята започВа теор етичес­
кото поприще на Ницше - Дионисово и Аполоново начало - В
Зазоряване Вече е променила сВоята форма, яВяВайки се В но-
Вите одежди на vita activa и vita contemplativa.
В Зазоряване Ницше тър си Всички недостатъци на vita
contemplativa и е просто очевидно теор ети ческото удоВолст-
Вие, което изпитВа, когато ги намира - реминисценция о т ня­
когашния му Възторг пред Дионисовото. К а то изначално слабо
пригодено за ж иВота, за негоВите Витални сили, съзерцанието
е пречело на онези, които „праВят ж и Вота“ и си е навличало
тяхн ата омраза и презрение. „Предрешено, двусмислено, с лошо
сърце и наплашена глаВа, съзерцанието се е пояВило пърВона-
чално на земята, едновременно слабо и страшно, тайно прези­
рано и публично обсипВано със суеверно благоговение.“ Впрочем
Ницше никак не е склонен да абсолютизира (дори и само като
философска категория) vita contemplativa, да я разглежда като
чиста, egßa ли не химически дестилирана форма на жиВота. Та­
ка нито ученият, който я избира, се отдаВа на меланхолична
самота, защ ото то Ва е раВнозначно на безплодието на калу­
герката, нито мислителят може да й се посВети напълно, щом
126 ИСАК ПАСИ

като трябва да я заплати с униние и отказ о т света. Толкова

повече vita contemplativa е невъзможна за една деятелна, актив-
на натура, която, колкото и да е насилвана за нея, винаги и сама
ще намери изхода о т нея, винаги и сама ще се потопи до гуша в
кипежа на живота. Доброволно затворил се в августинския ма­
настир в Ерфурт и следователно отдал се на vita contemplativa,
Лутер така и си остава добросъвестен син на миньор и със сел­
ска грубост и сила се впуска във vita activa, където вижда пред­
назначението си осъществено и мисията си изпълнена - о т те-
зисите, които заковава на п о р ти те на Витенбергската катед­
рала през многогодишната агитация и пропаганда на протес­
т а н т с т в о т о и немския превод на Би блията до чисто полити­
ческото маневриране между князете и селяните, между папата
и хуманистите, между князете и папата.

67

Според Ницше в целокупния комплекс на vita activa се включ­

в а т много и разнопосочно действащ и фактори и без о т ч и ­
тан е на тях н о то действие - хармонично или пр оти востоя­
що, взаимно подпомагащо или възпиращо - т я не би могла да
се разбере: т у к са и съзнаваното на разсъдъка, и импулсите
на и н сти н к ти те , с т р а с т и т е , влеченията. Невинаги мора­
л ъ т е облагодетелстван о т тази м нож ественост на м оти­
ви, но във всеки случай м оралистът е длъжен да държи см ет­
ка за нея. И тъкм о тук, в този ко н текст, Ницше си спомня -
и не може да не си спомни - за дълбокото убеждение на древ­
ните гърци, изразено най-добре о т най-великия грък Платон,
за гениалната л у д о ст, благодарение на ко ято човечество ­
т о е получило най-добрите си дарове, много по-добри, о т ­
колкото о т най-нормалната нормалност. Един о т фрагмен­
т и т е на Зазоряване е озаглавен: Значението на л у д о с т т а
в и с т о р и я та на морала.
И в Зазоряване намира по-нататъш но развитие т е м а та -
една о т водещ ите теми на Ницше - за ролята на несъзнава-
н ото в целокупния - морален, социален, религиозен - ж и во т
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 127

на чоВека, Вече д о статъчн о подробно разбита В Човешко,

твърд е човешко. „Ние сме свикнали да не държим сметка за
Всички несъзнаВани процеси и да си представяме подготов­
ката за едно действие само дотолкова, доколкото т о е съз­
навано“ (Зазоряване). А moßa смесване на съзнавано и несъз-
навано според Ницше носи твърде далечни последици, които
като цяло м огат да се окаж ат гибелни за морала.

68

К а то един о т най-същ ествените компоненти на експе­

рименталния морал Ницше разглежда и з к у с т в о т о : хилядо­
летен инструм ент на възпитанието и на теор и и те за въз­
питанието, с който винаги са се съобразявали и идеалните,
и полуидеалните, и недотам идеалните държави. И в Зазоря­
ване се съдържат няколко образци на НицшеВата естети ка,
които изследователят трудно може да подмине.
Ницше рязко се отклонява о т хилядолетната традиция,
търсещ а т . нар. есте ти че ски к а ч е ства в самата природа,
в св о й ств а та на м атерията, в особеностите на би ти ето .
Той е изцяло в другата традиция, преоткриваща видовете и
формите на е сте ти че ск о то в душевното състояние на чо­
века, който го съотнася и пренася към нещ ата извън себе
си, наричайки ги възвишени или красиви, смешни, добри или
лоши. Но не само индивидуалната мярка (човек е мярка на
всички неща), а и общ ествената, общосоциалната мярка на
колективното човечество е също та к а източник и крите­
рий на е сте ти че ск о то и т у к вече основният фактор е с т е ­
пента на р азви ти ето и е с т е с т в о т о на културата на епоха­
т а , което пък прави връзката между и зкуство то и морала,
между е с т е т и к а т а и е ти к а та почти видима и съвсем лесно
установима. Идеите на Ницше за две основни естетически
категории, еднакво разглеждани в и сто р и ята на е сте ти к а ­
т а било к а то противоположни, било ка то взаимно допъл­
ващи се - възвиш еното и красивото - най-добре разкриват
и същ н о стта, и смисъла на неговата естети ка.
128 ИСАК ПАСИ

Ницше рязко скъсва с традицията, ко ято идВа о т Бърк и

К ан т, търсещ а Възвишеното В победата над ч уВ стВ о то за
страх и ужас, предизвикани о т огромния размер или сила, о т
голямото, неудържимото, могъщ ото, ужасното, поразява­
щ о то и т . н. и го търси там , където пак според Бърк и К а н т
трябВа да се търси само красивото - В малкото, гладкото,
окръгленото, хармоничното, само отговарящ о на човешка­
т а хармония. Така според Ницше гърците - негоВ постоянен
еталон за етично и за естети чн о - са постигали съвърше­
н ото и Възвишеното не с размер, Величина и мащаб, които,
излизайки о т човеш ките мерки, изумяВат и смайВат, а със
сравнително малкото, но затоВа пък пропорционално, хар-
монично и поради то Ва съ о тВ е тстВ а щ о на човеш ките про­
порции. „В Пестум, Помпей, Атина остаВаш наистина учу­
ден о т то В а с какви малки обеми гърците са могли и обича­
ли да изразяват нещо Възвишено“ (Зазоряване).
Не по-различен - този п ъ т с по-силен акцент Върху социа-
лното - е принципът на кр а со та та , кой то Ницше тър си .
К р а со та та В и зкуство то на една епоха отгоВаря на епоха­
т а , както и епохата се оглежда В сътво р ен ата о т нея кра­
со та. Досега е била предпочитана кр асо тата В нраВстВено
доброто - д остатъчн о осноВание, за да бъде откривана то л ­
коВа малко и да се налага толкоВа много да се т ъ р с я т имаги­
нерни безплътни красоти. Затова, ако съвременните скулп­
тори, художници, музиканти и скат да улучат духа на Време­
т о , т е трябВа да т В о р я т деформирана, грамадна и нерВна
красота. Наистина без особени усилия, просто лесно, т у к мо­
же да се Види още едно о т пророчествата на Ницше - фило­
соф ът, обърнал сякаш дВе лица към отминаващия XIX и към
идващия XX Век, но този п ъ т В к а ч е ство то му на е с т е т и ­
чески пророк, на теор етик, антиципирал „еманципацията на
дисонанса“ , предусетил бъдещ ото развихряне на атонализ-
ма, на модерната музика, на музиката на Шьонберг, Онегер,
Веберн, СтраВински, Ш остакоВич.
К р а со та та се уВеличаВа с р ъста на културата (par exellence
социален фактор), защ ото т я намаляВа аф екти те В диВия
им изблик, а също и прекомерно силното физическо напреже­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 129

ние, както и необходимостта - при първобитните народи -

човек да изглежда страш ен в о чи те на враговете си - при­
чини сами по себе си загрозяващи човека и та ка увеличаващи
гр о зо тата в све та . Но и освен то в а кул тур ата увеличава
познавателните възможности на човека и сам ото познание.
А „щ а сти е то на познаващия умножава кр а со та та на све та
и прави по-слънчево всичко същ ествуващ о“ (Зазоряване). И
как само Д екарт и Спиноза са се наслаждавали на познание­
т о ! И Ницше - както никой друг - знае сл ад остта на позна­
нието - една о т много малкото сладости, останали в тра-
гично мъченическия му ж и во т. Негов е изразът - в един о т
фрагментите на Зазоряване - Дон Хуан на познанието. Дон
Хуан на познанието е и заглавието на една о т главите о т
вдъхновеното есе на С теф ан Цвайг Фридрих Ницше. А
с т р а с т т а към познание на Ницше не е воля за система и ред,
а по-скоро алчност, глад за всякакво знание, което то й щед­
ро разхвърля в свои те фрагменти. Може би тако ва знание не
е толкова дълбоко, завършено, закръглено, но несъмнено т о
крие много по-силна наслада, а какво друго е по-важно о т нас­
ладата за Дон Хуан - и за Дон Хуан на познанието. И пак С т е ­
фан Цвайг: „У Ницше се е самонаслаждавала една свръхмогъ-
ща с т р а с т към и сти н а та “ (Фридрих Ницше).

69

В Зазоряване е с т е т и к а т а на Ницше се простира и извън

отнош ението човек - природа, съзерцаващ човек - краси­
ва (и възвишена) природа, и включва още отнош ението пи­
са те л (философ) - л и тер атур н о (и философско) произведе­
ние. Тъкмо т у к Ницше обгръща принципа - т ъ й както то й
го разбира - на цялата история на л и тер атур ата и филосо­
фията, извличайки го о т предложеното о т него различие меж­
ду дух и душа.
Ако някои писатели пиш ат само с духа си, както например
К а н т и Шопенхауер, в произведенията им присъства или са­
мо ум ът, макар и дълбок, обхватен, проникващ, какъвто е
130 ИСАК ПАСИ

случаят с К а н т, или само х а р а к те р ъ т, пък макар и отличаващ

се повече с омраза, алчност, суета, недоверие, какъвто е слу­
ч а я т с Шопенхауер. Но и в д вата случая начинът на р аб о тата
на писателя е отнел времето му за преживяване - не, разбира
се, на тривиални, груби и външни събития, а на други, много
по-значителни, съдбовни и предизвикани о т сътресения, случ­
ващи се и в най-самотния и уединен ж и во т, чи ято муза не е
изгоряла в с т р а с т т а на мисленето. Защ о то „докато истини­
т е не се вр еж ат като нож в п л ъ т т а ни, ние не ги ценим дос­
та т ъ ч н о и тайно се отнасяме към т я х с пренебрежение: т е
все още ни се с т р у в а т, подобни на онези „крилати сънища“ ,
като че ли можем да ги притежаваме или не - като че ли нещо
в тях зависи о т наш ето благоволение, ка то че ли също бихме
могли да се пробудим и о т тези наши истини!“ (Зазоряване).
Други са писателите, които пиш ат с душата си, както нап­
ример Платон, Спиноза, Паскал, Русо, Гьоте, и техните произ­
ведения са стр а стн а история на душ ите им, т е са романи,
кризи, катастроф и и предсмъртни часове, защ ото са неволна
биография на една душа и тъкм о поради то ва съдържат раз­
витие, история и пророчество. „О, ако п о е ти те биха желали
да с т а н а т отново онова, което всякога е трябвало да бъдат:
ясновидци, които ни разказват за възможното\ И т о сега, ко­
гато н асто ящ ето и миналото ще бъд ат все повече о ткъсва­
ни о т ръцете и трябва да ни бъдат о тн е ти , понеже е отм и­
нало времето на безобидния фалш!“ (Зазоряване). Когато един
писател, който пише с душата си, записва думите върху хар­
т и я т а , то й изпитва удоволствие и същевременно - незави­
симо дали е искал, или не е искал то в а - се освобождава о т
душевния натиск, о т депресията, о т всичко извън него, кое­
т о го угнетява. А т о в а важи за всеки т е к с т , все едно дали
то й се нарича литература, или философия. Няма съмнение че
когато адмирира писателите, пишещи с душата си, Ницше о т ­
нася себе си тъкм о към тази категория, противопоставяйки
и своето писане на просто умното писане. А ако о т Зазорява­
не т о ва се подразбира о т само себе си, в другите му произве­
дения се съдържат многобройни и категорични самопреценки
в този смисъл - повтаряни в цялата им възможна гама. И т ъ к ­
ФРИДРИХ HHUCliE - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 131

мо защ ото според Ницше философията е изповед на душ ата и

нейна биография ВъВ фрагментите, о т които са съставени
поВечето о т негоВите книги директно гоВори Аз, негоВото
Аз: т е са написани не В безличното т р е т о лице (което е прие­
т о за добър философски и научен тон ), а В по-скоро лирическо­
т о пърВо лице (аз ви казвам, аз тв ъ р д я, аз н асто явам ), т ъ й
че дори и граматически да не остане м ясто за съмнение чия
духоВна биография изразяВа философията. Зато В а и философ­
ски те книги на Ницше (още о т следВащата Весел ата наука)
ВключВат и негоВи стихотворения, което като жиВ м ост меж­
ду философската проза и лириката - най-субектиВния род на
поезията - е още един аргумент В полза на изконния лиризъм
на НицшеВата философия. Колкото и банална да е фразата (по­
ради преупотреба), че и сти н ски ят писател пише с кръВта о т
сърцето си, т я е о т онези метафори, които поради съдържа­
щ о то се В нея точно попадение, изразяВа една наистина дъл­
бока истина. А тъкм о тази е сте ти к а на т в о р ч е с т в о т о и на
тВореца здраВо сВързВа Ницше с традицията на философия­
т а на ж и в о т а или, ако трябВа да се употреби само една друга
дума - с екзистенциализма.

70

ТакоВа писане - о т душа и с кръВ - е обикновено бързо, спон-

танно - т о сякаш следВа оборотите на кръвообращението, а
не многогодишното износване на идеите В ума. По правило Ниц­
ше създаВа книгите си за месеци, сякаш е предчуВстВал, че са му
отпуснати по-малко о т дВадесет творчески години. За месеци
са написани Раждането на тр а ге д и ята , Размишленията о т
Несвоевременните, за Всяка о т пърВите тр и части на Тъй рече
З а р а т у с т р а са му били необходими по десет дни. Към генеало­
г и я т а на морала е написана за 20 дни (10.VI-30.VI. 1887), Залезът
на кумирите е написан о т края на юни до началото на септем­
ври 1888 г. и през същ ата година за А нтихрист са били необхо­
дими 27 дни (3.IX-30.IX), а заЕссеН о то - тр и седмици (15.Х-4.Х1).
През тази 1888 година - последната В „съзнавания“ ж иВот на
132 ИСАК ПАСИ

Ницше - негоВата продуктивност е наистина смайВаща, след

като то й написВа С л учаят Вагнер, Залезът на кумирите, Ниц­
ше contra Вагнер, А нтихри ст, Ecce Homo. Общоприето е та-
коВа тВорческо (дейстВително тВорческо) изобилие да се разг­
лежда като резултат о т Вдъхновение, но ако самото Вдъхнове­
ние се нуждае о т някакВо обяснение, едно (но не единствено)
обяснение т у к може да се окаже и е с т е т и к а т а , която е В него­
Вата осноВа и о т която т о черпи упование и сила. И несъмнено
то Ва обяснение е по-меродаВно, отколкото обяснението за ге­
ниалността, която неминуемо предхожда лудостта.

71

Още през 1873 г. Ницше работи Върху едно Несвоевременно

размишление, което то й не успяВа да заВърши: философът
к а т о лекар на к у л т у р а т а . Е се то о стаВа незавършено, но
идеята му о ста ва и т я е по п е т и т е на Ницше до края на
творческия му п ъ т. Ако Томас Ман е наистина праВ, че за
Ницше Всичко се Върти около Въпроса кое е благородно, кой­
т о неминуемо присъстВа В почти Всяко о т негоВите произ­
ведения, ка то сякаш В концентричните кръгоВе, образува­
щи се о т падналия Върху гладката Водна повърхност на езе­
рото камък, кръгът на благородството В Зазоряване несъм­
нено е: „Вярност, Великодушие и стесн и тел н о ст о т слаВос-
лоВието - тези тр и неща, обединени В един принцип, нари­
чаме ар и сто кр ати чн о , издигнато, благородно.“ И за него
Ницше м ечтае о т зазоряване до спускането на Вечерния
здрач. За то В а е и естествен о , и обяснимо, че Зазоряване,
чи ято глаВна тем а е обявена още В подзаглавието - Мисли
върху моралните предразсъдъци - не о стаВа при тях, а т ъ р ­
си позитиВна ан ти теза, цел, за да я намери не В размекнати­
т е о т трагед ията души, а В „онези хора със силна индивиду­
алност, тВърди, завладени о т мрачната сериозност на соб­
с тв е н и те си с т р а с т и “ . И такъВ е моралният идеал на мора­
листа Ницше о т Времето на неговото зазоряване.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 133

X. ВЕС ЕЛ А ТА Н АУКА

72

През 1882 г. Ницше публикуВа сВоята книга Веселата нау­

ка - ноВ сборник о т фрагменти, невключени В издадената
година преди moßa негоВа книга Зазоряване и като нейно про­
дължение. Наистина Всяка книга на Ницше постаВя cßou с т и ­
листични проблеми (изВън общ ите, присъщ ите на цялата
НицшеВа стилистика, сближаваща т е к с т о в е т е му с класи­
ческата и ноВата реторика), но ВъВ В е се л ата наука - как­
т о подсказва и сам ото заглавие - на стила и на неговите
проблеми е отредено особено м ясто.
Връзката между определена философия и м я сто то на фи­
лософ стването на философа не е нито предпочитана, нито
често разглеждана тем а В историко-философските медита­
ции. Но moßa съВсем не й пречи да е реална, относително
значима и следователно заслужаваща Вниманието на исто-
рико-философското познание.
Под синьото йонийско небе, сред хармонията на храмова­
т а архитектура и м е ко тата на нейните фрески В колонии­
т е градове държави, които ограждат сякаш В изящна рамка
спокойното, осеяно с острови, море и се м и ят В ритъма на
негоВит^ приливи, като че ли е и единствено Възможна ран-
нокласическата гръцка философия, извличаща с т р о г о с т т а на
мислите о т космическия ред, музикалната хармония - о т му­
зиката на небесните сфери, и та й н а та на числата - о т лю­
бо вта и омразата, на които се крепи с в е т ъ т . Малко по-къс-
но философията зажиВяВа по площадите, на агората и арео-
пага, през Пропилейте до Партенона и т у к т я е монолог и
диалог, ирония и спор - makußa, каквито Виртуозно ги е Въп­
лътил Сократ, ненадминатият майстор на тази философия.
134 ИСАК ПАСИ

А и по-късно: за разбирането на философията на С тагирита и

негоВите ученици техн и те разходи В ликея egßa ли са най-съ-
щ естВен ото, но нали Все пак именно заради тях цялата Арис-
то тело Ва школа е наречена перипатетическа. И през следва­
щ и те епохи топическите измерения на философията не изчез­
в а т, ка то В тях неминуемо се Включва и градският пейзаж,
който, макар и много често да е социум, В някаква - по-голяма
или по-малка - степен е също и контур, силует, щрих, атм ос­
фера, сиреч природа В най-букВалния смисъл. Зато Ва Алоиз Рил
е убедителен, когато пише: „Ницше обичаше да размишлява
сред природата. По Време на силно движение, Върху усамоте­
ните Височини край морето и там , където самите пътеки,
както то й се изразяВа, п о т ъ в а т В размисъл, та м то й „о тх ­
ранваше“ сВоите мисли. НегоВите произведения са създадени
В о ткр и то море и В някои о т тях действително като че ли се
чуВстВа слънцето и сВеж ият пронизващ Въздух“ (Фридрих Ниц­
ше к а т о художник и мислител). Според Стефан (ЦВайг при Ниц­
ше „я сн о та та се превръща В магия“ и тази „диамантена ясно­
т а “ (Фридрих Ницше) като че ли сама напомня за чи сто пла­
нинско утр о на започващ италиански летен ден. Я сн о тата,
както и свободата, са сякаш неотменни особености на стила
на Ницше и Якоб Буркхарт е праВ, когато тВърди, че книгите
на Ницше „умножават независимостта В cßema“ .

73

Весела наука, наука и веселие - как се с ъ ч е т а в а т тези

изглеждащи ка то несъвместими реалности? Още В Шопен­
хауер к а т о въ зп и та те л Ницше Вижда глаВното достойнс­
т в о на сВоя учител, наставник и кумир В съчетан и ето на
тр и присъщи му особености - ч е с т н о с т , веселие и п о сто ­
я н с т в о . А Вече ВъВ В е се л а та наука Веселието присъства
не само ка то чи сто Външен компонент на науката, а Влиза
като нейна най-Важна характеристика, за да оправдае и са­
м ото й заглавие.
За една хилядолетна традиция науката е сериозна и дъл­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 135

бока, преди Всичко откриващ а и познаваща, и най-малко ве­

села, защ ото пак за хилядолетната традиция именно изкус­
т в о т о е весело и радостно. И ако е прав Шилер, че живо­
т ъ т е сериозен, а и зкуство то е радостно, т о несъмнено в
т о ва отношение именно науката трябва да се постави по-
близо до ж ивота. С Весел ата наука, както и със Зазорява­
не, Ницше провокира тази традиция и неговият стремеж е
да направи философията по-близка до и зкуство то , отколко­
т о до науката и ж ивота, т о е с т да я направи весела.

74

Заглавието В есел ата наука Ницше взема о т Ф . Шлегело-

вата Луцинде, но още в средните векове gaya scienza, ра-
д остна наука са наричали поезията на трубадурите. La дауа
scienza е подзаглавието, което Ницше поставя на сво ята В е ­
се л ата наука, и в Ecce Homo, посвещавайки на тази книга
една страница, то й обяснява нейното необичайно заглавие.
Ницше тър си провансалските корени на провансалското по­
нятие la дауа scienza, весела наука - „к а то единство на пе­
вец, рицар и свободен дух, с чи ято помощ прекрасната ранна
провансалска култура са надига против всяка двулична кул­
тур а“ . Ницше е убеден, че В есел ата наука е написана на ези­
ка на есенния вятър , че т я самата е нещо като сатурналии
на духа и наистина виртуозно е сти л и сти че ско то съвър­
ш енство на тази книга, ко ято при то ва е немска, сиреч на­
писана е на един северен език, с малко гласни и повече съглас­
ни, неподходящ не само за музикално, но и за литературно
belcanto.

75

К а кто в почти всичките си книги, започвайки о т Човеш­

ко, твър д е човеш ко, и във Ве се л а та наука Ницше намира
нови и нови поводи и аргументи за критично недоволство
136 ИСАК ПАСИ

о т си стем и те и систем о тВо р честВо то , о т учените и уче­

ни те им книги, о т тях н а та специализация и познаващ ото
само сериозността тяхно научно усърдие. „Книгата на един
учен съдържа Винаги нещо потискащ о, п о ти сн ато : някъде
се появява „специалистът“ , усърдието му, сериозността му,
я р о с т т а му, надценяВането на ъгъла, В който седи и разбива
мислите си, гърбицата му - Всеки специалист има гърбица.
Книгата на учения отразява Винаги една изкривена душа, Всеки
занаят изкривява“ (Веселата наука). Според Ницше Всяка сис­
тем а е не само и просто теор ети чески невъзможна, но и
морално недопустима, защ ото тъкм о та зи невъзможност
крие отрицателен морален компонент: при липсата на обек­
тивна Възможност да се намери система, само Волята за сис­
тем а е Вече липса на почтеност. „Нямам доверие на систе-
м ати ц и те и ги избягвам. Волята за изграждане на система
означава липсата на п о чтен о ст“ (Залезът на кумирите). Ако
о т Човешко, твърде човешко произведенията на Ницше с т а ­
в а т преобладаващо фрагментарни, съставени о т повече или
по-малко обособени фрагменти и афоризми, moßa Вече обяс­
нява защо т е трудно се подвеждат под т е м а та и заглавие­
т о на книгата, В която са поставени, или дори само под наз­
ванията на отделните й глави. Е сте ств е н о - и извън т р а ­
дицията - Ницше има cßou аргументи В защ ита на афориз­
ма. А е т о и аргум ентът (или един о т аргументите) на Весе­
л а т а наука.
Ф орм ата на афоризъм и сентенция е допълнителна гаран­
ция, че съдържащ ата се В тях мисъл не просто ще стигне до
п о то м ство то , а до онази негова част, ко ято наистина зас­
лужава moßa. Защ о то и сти н ски ят аристократизъм на Вку­
са на Всеки истински писател Включва и желанието да не бъ­
де разбран о т Всеки. „К о гато пише, чоВек иска не само да
бъде разбран, но сигурно и да не бъде разбран. Ако някой на­
мира една книга за неразбираема, moßa съВсем не е Възраже­
ние срещу нея, може би именно такава е била целта на ней­
ния aßmop, който не е искал да бъде разбран о т „който и да
е“ . К огато иска да сподели нещо, Всеки по-аристократичен
дух и Вкус си избира слуш ателите; избирайки ги, то й същеВ­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 137

ременно се разграничаВа о т другите“ (В е се л а та наука). А

изборът, особено на художника, е не само проява на Вкус -
избирайки сВоите теми и сю жети, художникът Вече В няка-
къВ смисъл ги хВали, показвайки - най-малко - тях н а та значи­
м ост. „Добрият, изискан Вкус притежаВа Винаги нещо т ъ р ­
сещо, неизпитано, ненапълно уВерено, че ще бъде разбрано -
то й не е и никога няма да бъде популярен“ (Веселата наука).
В то Ва се коренят сти ло Вете с Всичките им тънки закони,
т е отдалечават, създаВат дистанция, В ъ зп р е п ятства т Вли­
зането и същевременно о т В а р я т уш ите на Всички, които са
родстВени на гения-тВорец.

76

Несъмнено и сам Ницше, въпреки цялото си пристрастие

към фрагмента, към фрагментарното мислене и писане, не е
гледал на него еднозначно и т о не присъстВа еднозначно В
границите на ц ялостн ата му стилистика. Е ли Всеки фраг­
мент сам по себе си или то й е Все пак В ц ялото на книгата,
глаВата, раздела, те м а та, общ ата философия? ЗатВорен ли
е ф рагментът В себе си, както е мислел още Фридрих Шле-
гел: „ф р агм е н тъ т подобно на малка художествена тВорба
трябВа да бъде напълно отделен о т обкръжаващия го с В я т
и сам за себе си заВършен к а то таралеж“ (Ф р агм ен ти ) или
о т него трябВа да се спускат безброй нишки и пътеки към
други теми и проблеми, дори и ненамекнати В него? Е ли фраг­
м е н т ъ т само ч а с т о т блестящ а мозайка сВободни, идейно и
стилистично независими една о т друга монади или е компо­
нент на някакВа система, действащ а ка то цяло и само В т о ­
Ва цяло? Сам Ницше не остаВя м ясто за съмнение В причаст-
н о с т т а си към В то р о то гледище, когато ВъВ фрагмент о т
Предговора към Към генеалогията на морала пише: „Един
афоризъм действително добре излят и изкоВан, още съВсем
не с „разгадан“ , ако само е добре прочетен; по-скоро именно
с то Ва трябВа да започне негоВото тъл куван е, за което е
нужно цяло и зкуство на тъ л к у в а н е то .“ Ницше е убеден, че
138 ИСАК ПАСИ

една о т особеностите на афоризма е тъкм о в тоВа, че то й

се нуждае о т тълкуване, о т и зкуство то на тълкуването.
Едва ли е правомерно отъж д ествяван ето на фрагмента с
афоризма въпреки същ ествуващ ите помежду им допирни т о ч ­
ки: кр атк о ст и сякаш сферична затвореност на съдържаща­
т а се в тях мисъл. Защ ото докато ф рагментът съвсем неви-
наги е максимално кратък, а може и да се простира до размера
на малката с та ти я , стига само да изразява една относител­
но обособена идея, т ъ й ка то за него по-важното е именно
фрагментарността, афоризмът е закотвен в едно или някол­
ко изречения (лапидарна форма) и задължително изразява сен­
тенция, наставление, поучение (съдържание), нещо като ре­
цепта за лечение на морални недъзи и болести (впрочем такъв
е произходът, етимологията му). Много често, но съвсем неви-
наги, фрагментите на Ницше са и афоризми, които са форму­
лирани още в заглавията на много о т тях (когато са онаслове-
ни), тъ й че би ти ето на афоризма не само не пречи на фрагмен­
та , но тъкмо напротив, придава му сво ята ударна сентенци-
озност. Във фрагментите на Ницше понякога се съдържат по
няколко афоризма, които насочват и кр ъсто сват в него своя­
т а интелектуална светлина. Тогава, но и не само тогава, за
тях важи онова, което по-късно е казал Карл Краус: „Афориз­
м ъ т никога не се покрива с истината: то й е или половин ис­
тина, или истина и половина“ (Афоризми). В най-честия случай
интелектуалното и психологическото прозрение на Ницше
превръща неговите афоризми (във фрагмента, покриващи се
с фрагмента, или извън него) в истина и половина.

77

Веселието, В е се л о стта е постоянна тем а на Ницше - фи­

лософа на мрачините, към която то й по силата на добре из­
вестния психологически закон, според който човек се стр е ­
ми или м ечтае най-много за онова, ко ето няма, или го има
съвсем малко, често се връща и охотно разсъждава. „(Цялата
тази книга не е нищо друго освен изблик на веселост след
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 139

дълго Въздържание и безсилие, ликуВане на Възвръщ ащ ата се

сила, на ноВопробудилата се Вяра В утреш ния ден, В други-
ден, на Внезапното чуВстВо и предчувствие за бъдещето, за
близки приключения, за Възм ож ността отново да се Впуснем
В о ткр и то море, за отноВо мислими, отноВо достижими це­
ли“ (Веселата наука). Но и седем години след Весело озагла­
вената В е се л ата наука, още В първото изречение о т Пред­
говора към Зал езъ т на кум ирите, Ницше обяВяВа: „Да запа­
зиш сВоята Веселост пред мрачното и ужасно отгоВорно дело
е поВече о т изкустВо.“ А, както може да се предполага, moßa
се постига не само ВъВ формата и не само чрез формата.
Защ ото Въздух и Вятър, небе и море, криволичещи планински
пътеки и спокойни песъчливи заливи са само м ясто, то п о с,
където е дадена Възможност за Весели идеи, но тях н ата дейс­
тви тел н а Веселост трябВа да дойде о т самите тях, т е , идеи­
т е , трябВа да им ат нещо, с което да с т а н а т Весели - Весе­
ла наука създава Весел учен.
Според Ницше такова настроение В най-голяма степен мо­
же да създаде освобождаването о т опеката на боговете и
ср утван ето на ста р и те кумири. Раздялата с боговете, ср ут­
ването на кумирите може и да е трагично и сам Ницше пре­
живява такава трагедия, за ко ято на Висок глас гоВорят Слу­
ч а я т Вагнер и Ницше contra Вагнер. Но ако тази раздяла е
освобождение, облекчение, ако е необходима за ноВ и радос­
те н поглед Върху сВета, без при moßa да се развихря стихия­
т а на нихилизма, тогава там , където incipit tragoedia, започ­
ва т р а г е д и я т а , та м Вече incipit parodia, започва пародия­
т а . Пък и нали толкоВа отдавна е известно, че трагедията
и комедията, сълзите и смехът са gßeme лица, gßeme съ сто ­
яния на единия и единен сВ ят.
Без отказване, без отричане чоВек не може да отиде по-
далеч и да се издигне по-Високо о т т . нар. положителни хо­
ра. ЧоВек тр яб Ва да захвърли много неща, които биха з а т ­
руднили полета му, макар и т е да са ценни и скъпи за него,
защ ото само с та зи скъпа ж ер тВа то й може да постигне
движението си напред и Възхода си нагоре.
Тук е и дълбокият корен на НицшеВото Веселие. Не прос­
140 ИСАК ПАСИ

т о няма бог, а бог е м ъртъВ, то й е умъртВен, премахнат,

о тстранен, за да дойде на негоВо м ясто чоВекът (пък нека и
да е сВръхчоВек!) с неговото д остойнство, гордост и дъл­
жима устрем еност към съВършенстВо. Веселието идва о т
преоценката на Всички ценности, след като ноВите ще са
по-Висши и по-благородни.

78

Благород ството е Вътрешен принцип, смислова основа на

цялата философия на чоВека на Ницше. За благородство се го­
вори В почти Всички негови произведения и ВъВ Всяко о т тях се
gaßa някакВо ноВо определение, добаВя се някакъВ ноВ щрих. В
то Ва отношение не праВи изключение и Веселата наука: „Бла­
городството се дължи единствено на тоВа, че с т р а с т т а , об­
зела благородния чоВек, е особена, без то й да съзнаВа нейната
особеност: използването на една рядка и единична мярка и поч­
т и някаква лудост; ч увство то за горещина при неща, смятани
о т Всички останали за студени; о тгатван е на ценности, за ко­
и то още не са о ткр и ти Везни; жертвоприношение на олтари,
посветени на един непознат бог; смелост без претенции за по­
чести; самодоволство В излишък и предаващо се на хора и пред­
м ети.“ Няма един бог, еВрейско-християнски, има много богоВе
и В този езически политеистичен пантеон първото м ясто се
пада на Веселия Дионис с Веселата му сбита. Още о т Веселата
наука т р ъ г в а т буйните потоци на радостта, породена о т о т ­
хвърлянето на бог и кумири, и на нея са посветени не един о т
нейните фрагменти.
Несъмнено НицшеВият атеизъм е построен на солидна ло­
гическа и историческа осноВа. Ницше не открива нито логи­
чески аргум енти, нито исторически д оказателства за същес­
тв ува н е то на бога. Базелският професор по класическа фило­
логия знае Всичко запазено о т казаното някога о т Демокрит,
Епикур и Лукреций, което детронира и разВенчаВа богоВе, по-
лубогоВе и кумири. Зато Ва може и напълно да му се ВярВа, кога­
т о В Ecce Homo признава: „Именно атеи зм ът ме goßege при
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 141

Шопенхауер.“ Но оноВа, което доминира В НицшеВия атеизъм,

В негоВата антииудеохристиянска насоченост е моралната
непремлиВост на бога и за моралиста Ницше moßa е напълно
разбираемо. Съвсем по ориенталски. Как? Бог, който обича хо­
рата само при услоВие, че т е ВярВат В него? Бог, който м ята
страховити погледи и заплахи срещу Всички невярващи В тази
любоВ? Как? Нима любовта, зависеща о т условия, била ч у в с т ­
во то на Всемогъщия бог? Лю бовта, неуспяла да Вземе Връх до­
ри над ч у в с тв о т о за ч е с т и на раздразнената жажда за м ъ ст?
Колко ориенталско е Всичко moßa! „Ако т е обичам, т е б kakßo
т е засяга?“ (Гьо те) е д остатъчн а критика на цялото христи­
ян ство “ (Веселата наука).

79

ВъВ философията на Ницше, както и ВъВ Всяка морална

философия, философия на морала, природата сама по себе си
обикновено е фон, среда, м ясто на действането на човека.
Всички представители на философията на ж и в о т а са съг­
ласни, че чоВекът е действителен предмет на философията,
и Ницше не само че не прави изключение спрямо тази обща
идея на цялото философско направление, но сам cmaßa неин
класически пример.
философията на Ницше няма претенция да преобразува
с в е т а , а и философията изобщо според него не разполага с
такава Възможност. Но зато ва пък философията трябВа да
се обърне към чоВека, да се стреми към неговото преобразу­
ване и не само когато преследва крайната цел, да го превър­
не В свръхчовек, но и В разнообразната ко н кретн о ст на не­
говото Всекидневно поведение. Ницше иска да усъвършенс­
т в а самия чоВек, а не негоВата среда, обкръжение, оноВа,
което обикновено наричат общ ество. И тъкм о т у к и В т о ­
Ва е първият парадокс на НицшеВата етика.
О сновният принцип на е т и к а т а на Ницше, неговият ка­
тегоричен императив му е подсказан о т Великия Пиндар (о т
дребните) и не по-малко Великия Гьо те (о т по-новите):
142 ИСАК ПАСИ

- С тан и т а к ъ в , ка къ вто си! (Пиндар).

- Бъди м ъж и следвай не мен, а себе си! (Гьоте).
Този принцип Ницше о тсто яВ а с жар и убеждение В „най-
ети чески те“ си съчинения - Тъй рече З а р а т у с т р а , О тв ъ д
доброто и злото, Към генеалогията на морала - то й про­
низва и Веселата наука, макар че ка то ехо о т Шопенхауер,
о т С в е т ъ т к а т о воля и п р ед става то й се дочува още В
първите му произведения. „Д ървото на познанието не може
да бъде разменено с дървото на ж и Вота.“ „Енергичните пре­
успяващи характери не д е й ства т според правилото „опоз­
най себе си“ , а тъй , сякаш пред тях Ви тае повелята „изискай
себе си и ще се себеосъщ ествиш “ (Човешко, твърде човеш­
ко). Пред моралиста Ницше никога не стояла Хам летовата
дилема да бъдеш или да не бъдеш. Висш ата човешка норма за
него е да бъдеш - бъди, и т о т а к ъ в , к а к ъ вто си! Но в призи­
ва не ме следвай се съдържа неексплицирана а н ти те за на
Хри стовото Следвайте Ме - о с т а в е т е бащи и майки, бра­
т я и сестр и и т р ъ г н е т е след Мен. Принципът на антих-
ристиянина Ницше е тъкм о противоположен: Бъди мъж. и
следвай не мен, а себе си!
Но пък, о т друга страна, В почти Всяко о т съчиненията
на Ницше фигурира в цялата си конкретност и един морален
кодекс - за доброто и злото, за гор д о стта и унижението, за
страданието и състраданието, който всеки тр я б в а да след­
ва, независимо о т т о ва какъв е то й самият. О т то ва про­
тиворечие, о т то зи парадокс не може да се излезе, оставай­
ки В границите на моралната философия на Ницше, защ ото
наистина или тр яб ва да следваш само себе си и да бъдеш
та къ в, какъвто си, дори когато с т о в а противоречиш на
благородството, д о сто й н ство то и горд остта, или т р я б ­
Ва да следваш тези благородство, д остойнство и гордост
и тогава, когато т е не с ъ о т в е т с т в а т на то ва, което си,
на самия теб . Или следваш съдбата си (ако т я е то ва, което
си) - amor fati, или търсиш съвър ш ен ството (дори и ако т о
не е т в о я съдба) и през всички междинни, промеждутъчни
степени до висш ето състояние на свръхчовека. Или... или!
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 143

80

Ницше не е първият, който се занимава със зл о то - в не­

говия общ ествен или индивидуален аспект. Още Хегел вижда
в злото движеща сила на и сто р и ята, а и според опонента му
Шопенхауер злото е неотделимо о т ж и вота на човека, в чи­
я т о основа е волята - силата на волевия устрем неминуемо
се съпровожда о т страдание. Ницше продължава идеята на
свои те предшественици и във Ве се л а та наука (колкото и
да е весела) твърди, че „най-силните и най-злите умове са
спомагали до днес най-много за р азви ти ето на човечество­
т о : непрекъснато се разпалвали заспалите ст р а с т и - всяко
уредено общ ество приспива с т р а с т и т е , отново и отново
са пробуждали с т о й н о с т т а към сравнение, противоречие,
ч у в с тв о т о за удоволствие о т новото, рискованото, неизп-
робваното, принуждавали са хората да п р о ти во п о ста вят
мнение на мнение, образци на образци.“
Но за разлика о т Хегел, който гледа и на злото ка то на
инструм ент на Абсолютния дух, като момент о т х и т р о с т ­
т а на Разум а, който си играе със с т р а с т и т е на историчес­
ки те (а и неисторическите) индивиди, за да осъщ естви чрез
тях целите си, оставяйки ги същевременно да мислят, че т е
сами и според свободната си воля избират поведението си
и ч е р т а я т п ъ тя си, Ницше се интересува о т злото преди
всичко о т гледището на индивида-личност и с оглед на зна­
чението му за него. И в то в а дори проличава разликата меж­
ду философията о т Хегелов тип, която поставя цялото, то-
т а л н о с т т а , о б щ е ств о то над индивида и к о н кр е тн о стта
на индивидуалния ж и во т, и философията на ж и В о т а , спо­
ред ко ято нищо не може да сто и над ли чн остта, над нейни­
т е права и потребности. И тъкм о поради твъ р д а та си при­
вързаност към философията на ж и во та, Ницше сякаш има
свой нравствен еквивалент на принципа на класическата ме­
дицина - dosis sola facit оепепут, д о зата прави лекар ство ­
т о . Според Ницше този принцип е валиден и за нравствено­
т о здраве толкова, колкото и за физическото. „О тр о ва та ,
погубваща по-слабите натури, е храна за силния - и то й до­
144 ИСАК ПАСИ

ри не я нарича ompoßa“ (Веселата наука). Не е случайно, че

през Времето, когато пише Весел ата наука, и готВейки се
за Тъй рече З а р а т у с т р а , Ницше работи над комплект изре­
чения и афоризми (около 600), замислени като отделна книга
(останала непубликувана), на ко ято след обмисляне на някол­
ко Варианта, о ставя заглавието Böse Weisheit, Зла мъдрост.

81

Широко известна е употребената и ВъВ Веселата наука

фраза на Ницше Воля за В л а с т , но та м се говори също и за
Воля за и сти н а, к а то по то зи начин се свър зват познава­
те л н а та сфера (и сти н ата) с моралната, ко ято философия­
т а по традиция отнася към решенията на Волята. Несъмне­
но е, че ако В европейската и американската философия след
Ницше започват да се п оявяват твърде много Воли - Воля
за Вяра, Воля за форма, за игра, за тв о р ч е с т в о , Воля за с т р а ­
дание, ка то дори и изкуствознанието се преизпълВа с Воли:
художествена Воля (Ворингер), В о л ята на барока (Ортега-
и-Гасет), без дори да се гоВори за днешната политическа
Воля ка то едно о т най-популярните клишета на съвремен­
ния политически жаргон - заслугата за moßa „Волево изоби­
лие“ е преди Всичко на Фридрих Ницше, с лека ръка тр а н с­
формирал ШопенхауероВата Воля ВъВ Воля за В л а с т , тр ан с­
формация, т ъ й или иначе свързана с неговия панморализъм.
Во лята е толкова същ ествена категория - еднакво ВъВ фи­
лософията на Шопенхауер и на Ницше, че не без основание
названието философия (философи) на В о л ята се използва ка­
т о синоним на общ ото название на школата - философия на
ж и В о та . Но с moßa и м я с т о т о на Ницше В еволюцията на
модерната философия е Вече по-точно определено: м о ст,
свързващо звено о т ста р а та , класическата философия на жи­
В о та (Шопенхауер, Киркегор) към по-ноВите й превъплъще­
ния (Дилтай, Хайдегер, Джеймс, Бергсон, Сартр, Унамуно, Ор-
тега, Ш естоВ, БердяеВ).
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 145

82

Ницше мисли сВоята философия не просто В свързан о стта

на е ти к а та с е с т е т и к а т а , на морала с и зкуство то - чужд на
идеята за тях н а та субординация, то й си ги представя в тех ­
ния естествен , спокоен и плавен Взаимен преход, при който
и зкуство то помага на морала толкова, колкото и моралът на
и зкуството. ВъВ фрагмент о т Весел ата наука, постигащ ед­
ва ли не лапидарния максимум, Ницше формулира тази взаимна
Връзка: „Да придадеш на характера си „сти л “ - то в а е голямо и
рядко изкуство!“ Х ар актер ът е предимно морална категория,
а с т и л ъ т - художествена. С тил в характера е изкустВо в мо­
рала, е сте ти ка В е ти к а та - и наистина е трудно да се намери
по-точен израз на естети ко -ети ческо то единство, на този
сякаш модерен превод на ан ти чн ата калокагатия.
Несъмнено във Весел ата наука е с т е т ъ т е ти к Ницше за
пръв п ъ т проговаря за придаване на сти л на характера. И пак
т у к то й декларира своето желание: „Искаме да бъдем поети­
т е на нашия ж и во т, и т о първо в най-дребното и Всекиднев­
н о то.“ Но Ницше та ка прегръща тази своя идея, че не се раз­
деля с нея до края на ж иВота си и т я се появява в едва ли не
Всички следващи негови съчинения, а се намира и в неиздадени­
т е негови фрагменти, о т които по-късно възниква Воля за
Вл аст. А и подзаглавието на автобиограф ията му Ecce Homo
е Как се cmaßa т а к ъ в , ка къ вто си! И когато Ницше има нужда
о т пример, с който да подкрепи своя категоричен императив,
то й го търси у най-великите герои на своя философски роман -
у Гьоте, към когото той, Въпреки ч е с т а т а смяна на своите
стр а сти и пристрастия, през целия си ж и во т се отнася като
към бог. Зато Ва и В едно о т последните си произведения - З а ­
л езът на кумирите - Ницше пише за Гьоте: „С безкрайна са­
модисциплина то й търсеш е ед инството, то й се създаваше.“
Човек да придобие сти л - т о в а за Ницше означава човек да
има такава Воля за Власт, ко ято му дава възможност преди
Всичко да победи себе си, хаоса на своите чувства и стр а сти ,
да уравновеси и н сти н кти те и импулсите си, с оглед като кра­
ен р езултат да постигне хармония в себе си и равновесие меж­
ду себе си и света, който го обкръжава. Ако човек има пред
146 ИСАК ПАСИ

себе си някаква заслужаваща предназначението му цел, т я е

несъмнено в създаването у него на та къ в именно метафизи-
чески комфорт. А комуто то в а трудно изкуство е по силите,
то й има и сти л. Но тъкм о тази способност на човека има ка­
т о своя задължителна предпоставка свободата, защ ото са­
мо свободата, правото на предпочитание и избор осигурява
на човека възм ож ността да придава сти л на характера и съ­
щ ествуван ето си.
Но и с то в а не се изчерпва отнош ението изкуство-мо-
рал, т ъ й както си го представя Ницше. Особено ако морал­
н о с т т а се разбира като „стадния и н сти н кт на отделната
личност“ (Веселата наука), о т нея тр ябва и да се излиза, за
да се постигне моралното превъзмогване на морала, прочу­
т о т о о твъ д доброто и злото, а сред възможните пътищ а
на то зи пробив, на то зи изход Ницше отрежда достойно
м ясто на и зк уство то и на неговото главно средство игра­
т а . „Трябва да можем да застанем над морала и не само да
застанем с боязливата скованост на човек, опасяващ се, че
всеки миг ще се подхлъзне и ще падне, но и да се носим над
него и да играем! Бихме ли могли за тази цел да се лишим о т
и зк у ств о то ?“ (Весел ата наука).
Но и с т о в а не се изчерпва моралният потенциал на и зкуст­
во то - такъв, какъвто го открива Ницше. Ако любовта на май­
ката към д е те то е биологично-морална категория, напълно ана-
логичната й според Ницше любов на художника към неговото
творение е морално-естетическа категория. „Брем енността
е направила ж ените по-меки и по-търпеливи, по-плашливи, по-
покорни. И духовната бременност също така формира харак­
тера на съзерцателните натури, сродни с женския характер“
(Веселата наука). А една о т най-великите заслуги на изкуст­
в о то (особено на сценичното) е, че т о учи човека да гледа и да
слуша онова, което всеки сам си представя, сам преживява,
сам иска, при то ва гледайки на себе си както на сценичния ге­
рой, инсценирайки себе си пред самия себе си. И зкуство то (сце­
н ата) е сфера и поприще на моралната игра, а то ва не е пос­
ледното нито по ред, нито по значение в отнош ението мо­
рал - и зкуство , е ти ка - е с т е т и к а .
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 147

83

Несъмнено Д екарт и Хегел са д вата Върха на разума в т р и ­

умфа на европейската философия през новото време. Господ­
с т в а щ а т а мелодия, д ей стви телн и ят лайтм отив на тази фи­
лософия е именно рационализмът и често и н телектуал н о ­
т о познание се е противопоставяло на останалите способ­
ности тъкм о ка то заемащо най-високото м ясто в ценност­
н ата пирамида. За т о в а също говори и п р о чути ят познава­
телен девиз на Спиноза, обявяващ и н те л е к ту а л н о то поз­
нание за висше достояние на човека, признато о т него и о т
многобройните му последователи за най-съвършено човеш­
ко поведение. Н аистина Спиноза е авто р и на друг, не по-
малко популярен девиз, който изглежда да е противоположен
на строгия рационализъм - amor intellectualis dei, интелек­
туа л н а любов към бога, но Ницше е убеден, че и с него не се
отменя ти р ан и ята на рационализма. Защ о то то й е просто
философско дрънкане, защ ото за каква любов, за какъв бог,
може да ста в а дума, когато в тях няма и капка кръв. Но Ниц­
ше все пак разполага с едно „смекчаващо ви н ата“ на Спиноза
о б сто яте л ств о (почерпено о т пребогатия арсенал на него­
в о т о иудофилство) и то й не пропуска да го отбележи във
В есел ата наука. Абсолю тният рационализъм и логицизъм на
бедния туберкулозен Барух Спиноза се дължи донякъде и на
то ва, че то й е евреин. А според Ницше евреите поради сво­
и те занимания и миналото на своя народ най-малко са свик­
нали да им вяр ват. З а то в а техн и те учени възлагат най-го­
лемите си надежди на логиката, която сякаш изтръгва съг­
ласие посредством доводи. Евреите м огат да противопос­
т а в я т на расовата и класовата ненавист доводи и затова
на тях, много повече о тко л ко то на всички немци, на нера­
зумните немци, Европа дължи сво ята логизация. Няма нищо по-
демократично о т логиката, всичко е пред погледа й и дори кри­
в и те носове т я приема за прави. „Навсякъде, където са доби­
вали влияние, евреите са ни научили да правим по-тънка разли­
ка, по-прецизни заключения, да пишем по-ясно и по-точно. За­
дачата им е била винаги да вдъхват на един народ разум (raison)“
148 ИСАК ПАСИ

(Веселата наука). Въпреки Всички поставени о т Ницше акцен­

т и върху несъзнаваното (и т о преди още към него да се насо­
ч а т влиятелните философски, психологически и психиатричес­
ки школи през XX век), у него се запазва и респекта към онази
логика, ко ято изтръгва съгласие посредством доводи.

84

К а то действителен философ на ж и В о т а , Ницше не може

да приеме н и то един о т стр о ги те постулати на рациона-
листическата философия, нито една о т д и ктатур и те на чис­
т и я интелектуализъм - нито Д екартовото мисля, следова­
телн о съ щ е ствувам , ни то Хегеловото ко е то е д е й стви ­
телно, т о е разумно. Но най-малко о т всичко Ницше може
да приеме максимата на Спиноза: поп ridere, поп lugere, neque
detestari, sed intelligere, не да осмивам човеш ките постъпки
и не да се огорчавам о т т я х , н и то да ги проклинам, а да ги
разбирам (Политически т р а к т а т ). Добре е известно, че една
о т първите потребности, почувствана о т философията
на ж и В о та - о т първите й класически представители Шо­
пенхауер и Киркегор - е да отхвърли Спинозовото катего ­
рично sed inteligere, а да разбирам, доколкото и в ridere, и в
lugere, и в detestari също може да има и познание, и източник
на познанието. Така и Ницше, признавайки п р о с т о т а т а и
възви ш ен о стта на максимата на Спиноза к а то нейно дос­
т о й н ство , същевременно й възразява реторично, но к а т е ­
горично. Какво е - п и та то й , - т о в а intelligere, разбиране,
ако не формата, в ко ято ние възприемаме първите тр и дей­
ности, сиреч смеха, плача и проклятието. И т о такова раз­
биране, при което м ислителят се отнася „лично“ , виждайки
в него своя съдба, своя потребност, свое най-велико щ ас­
ти е, разбиране, което е истинско, за разлика о т студ еното
и безлично знание. „М ислите са сенките на наш ите ч у в с т ­
ва - винаги са по-тъмни, по-празни, по-прости о т т я х “ (Ве­
сел ата наука). И зато ва според Ницше не е д остатъчн о чо­
век да бъде тр езв реалист, да възприема св е та та къв, ка­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 149

къВто му изглежда на него, трезвия, а да помни и сВоя прои­

зход, минало, д е тстВ о , сВо ята чоВечност и сВоята „жиВот-
н о ст“ . Е т о защо е необходимо В пред ставите на чоВека да
се В п л етат ф антазиите, предразсъдъците, неразумността,
незнанието, стр а х ъ т и Всичко друго, което то й не е В със­
тояние да измери със сВоя рационален механизъм. „Има край­
но същ естВена разлика между то В а дали един мислител зас-
та В а лично зад сВоите проблеми, та ка че да Вижда В тях сВоя
съдба, сВое нещ астие и дори най-голямо щ астие, или дали се
отнася към тях „безлично“ именно ка то само се gokocßa до
тях и ги улаВя с пипалата на студ ен ата любопитна мисъл“
(Веселата наука). Зато В а Ницше ненаВижда идеализма, кой­
т о според него - най-малкото - пречи на философа да бъде
Весел, а на философията - Весела.
Тази разлика о т преобладаващата през XVII—XIX Век В за­
падноевропейската философия (етика) тенденция да се т ъ р ­
си отделното, различното, специфичното В „способности­
т е на душ ата“ , стигнала сВ о ята кулминация при К ан т, ак­
ц е н т ъ т ВъВ философията на Ницше пада Върху о бр атн ата
тенденция - да се т ъ р с я т ед и н ството, ц ело стта, си н те­
зъ т, сиреч В разглеждането на чоВеш ката душа като нещо
не само цялостно, но и неделимо. И В тъ р се н е то на то зи
синтез глаВната мисъл на Ницше се насочВа преди Всичко към
„къонигсбергския китаизъм“ на мислителя, сътВорил кате-
горическия императив. „Вредна е добродетелта, осноВана
на п о ч и т т а към п о н яти ето „добродетел“ , както е според
Кант... Нищо не съсипВа чоВека та ка бързо, както работа­
т а , мисълта, усещ ането без Вътреш на необходимост, без
дълбоко личен избор, без удоВолстВие, ка то аВтом атично из­
пълнение на „дълга“ - то ч н а та рецепта за декаданс, даже за
слабоумие“ (Антихрист).

85

Всички днешни философи трябВа да са сенсуалисти и не

само на теория, но и на практика, защ ото само чуВ стВ а та
150 ИСАК ПАСИ

могат да ги изведат о т студ еното царстВо на „идеите“ на

топъл южен остроВ, Въпреки Вродения им страх, че там тех ­
н ите философски добродетели ще се с т о п я т ка то сняг на
слънце. ВъВ фрагмент о т В есел ата наука, озаглаВен Какво
значи да познаваме нещо? Ницше тВърди, че първичните и
едностранчивите отношения към нещ ата и съ б и ти ята (ос-
миВане, огорчаВане, проклинане) Всъщ ност п р о ти чат В нас
несъзнаВано, а философът, който ех professo разглежда съз­
наваното мислене ка то мислене изобщо, най-лесно може да
се заблуди относно и сти н ската природа на познанието. Ос-
миВанията, огорченията и проклятията са не само отделни
и че сто противоположни страни о т чоВеш кото познание
на нещ ата и съб и ти ята, на които предстои да се съгласу­
в а т , ураВноВесят, успокоят и опраВдаят с оглед на някакВа
спраВедлиВост, някак сключВайки помежду си догоВор, за да
се постигне В края на краищ ата прословутото СпинозоВо
intelligere, разбиране, но т е сами са несъзнаВани, и В тази
именно несъзнаВана ч а с т на душата се изВършВа дълбоката
подготоВка и мотиВироВка на съзнанието, разбрано ка то
интелектуално познание. А Всичко то Ва е формулирано още
през 1882 г. - далеч преди Зигмунд Фройд.
С акц ен ти те си Върху материалните и телесните елемен­
т и на същ естВуВането на чоВека и на негоВите идеи (Въз­
дух, храна, диета, алкохол, здраВе, болест и т . н.) - тези чис­
т о сенсуалистични компоненти - Ницше не само насочВа Вни­
манието към един традиционно игнориран или подценяВан
о т философията фактор на ж иВота и на мисленето - особе­
но В християнското отрицание на п л ъ т т а за сметка на ду­
ха, но и не по-малко Във Всяка форма на аскетизма, сам оот­
ричането и абсолю тното себеотдаване на духоВното, но и
Всъщ ност продължава усилията В тази насока на класичес­
кия екзистенциализъм, чийто безспорен класик е Сьорен Кир­
кегор. О т т у к и убеждението на Ницше, изразено Ъ Е ссе Н о то ,
че то й не просто познаВа и сти н а та и лъж ата с разсъдъка
си, а ги чуВстВа, помирисВа и дори категоричното му т в ъ р ­
дение: „М оят гений се крие В ноздрите ми.“ Или както е каза­
но по-разгърнато В Залезът на кумирите: „А Всъщ ност как-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 151

Ви съвършени органи за наблюдение са ч уВ стВ а та ни! С е ти ­

в а та ни! Например носът, за който още ни то един философ
не е говорил с почит и благодарност, е Вероятно най-дели-
к а т н и я т инструм ент, който ни е предоставен; то й у с т а ­
новява и най-малките разлики В движението, които не може
да контролира и спектоскопът. Днес ние притежаваме точ-
но толкоВа наука, колкото според со бствен ата ни преценка
могат да поем ат ч у в с т в а т а и се ти в а та ни - при Все че ние
Всячески ги изостряме и Въоръжаваме, т а накрая ги научава­
ме и да мислят. О станалото е израждане и антинаука.“
Но с т о в а и в същ ото Време Ницше о твар я най-широко
в р а ти те на философията за психологията, без ко ято според
него няма и истинска философия. И - както лесно може да се
предположи - то й сам се Вижда ка то пръв Възвести тел на
психологията ВъВ философията. „Кой о т философите преди
мен бе истински психолог... Преди мен изобщо не е имало пси­
хология“ (Ecce Homo).
„Ние сме длъжни непрестанно да раждаме мислите си о т
страданието и майчински да им даваме всичко, което има­
ме: кръв, сърце, огън, желание, с т р а с т , мъка, съвест, зла орис“
(Веселата наука). Но когато им даваме всичко, ние Вече се
освобождаваме о т то в а Всичко - при тако ва тв о р че с тво
тъкмо мъките ни освобождават о т мъките. Добре и звест­
на е те о р и ята , според ко ято чрез и зкуство то си и в него
художникът се освобождава, облекчава о т гн етящ и те го В
ж иВота страдания и мъки, теория, ко ято разполага и с дос­
т а т ъ ч н о а в т о р и т е т н и признания на сам и те художници.
(Класическият и най-често цитиран пример: Гьо те и С т р а ­
д ан и ята на млади Вер тер ). Но Ницше прави още една крач­
ка, добавя още един щрих към тази популярна теория: и Все­
ки мислител, В ко ято и да е област, пише, за да се освободи
о т мислите си, да ги преодолее, да ги превъзмогне и за тази
цел не е измислено друго по-добро средство о т писането.
Така то й едновременно ги дава на чо ве че ство то и сам се ос­
вобождава о т тя х - за да стане Весел.
Има Весела наука.
152 ИСАК ПАСИ

XI. ПРОРОКЪТ

86

Ш е с т а т а книга на Ницше Тъй рече З а р а т у с т р а (1883-

1885) е неговото най-популярно съчинение и не е случайно, че
твърде много са онези, които в него преоткриват цялост-
н ото учение на гордия и мрачен философ.
Сам Ницше най-много е харесвал сво ята пророческа книга,
в древния персийски жрец Зороастьр (Зар атустр а) е виждал
своя alter ego, превръщайки го във възвести тел на сво и те
най-съкровени идеи. На Тъй рече З а р а т у с т р а Ницше гледа
като на П е т о евангелие, зачеркващо, изтриващ о чети р и ­
т е , и още в Предислова му се долавя преднамереното съпос-
тавяне-противопоставяне на Х р и сто вата Проповед на Пла­
нината (М ат. 5-7) с призиви за вярност към земята, а не за
надежда в небето. Проповедите на Зар атустр а са предна­
мерено конструирани като иронична ан ти те за на пропове­
д ите на Хр и стос и на цялото християнство, а и в не по-
малка степен и като пародия на ветх о заветн и те д есет за-
поведи.
В поредния пристъп на мегаломания в Ecce Homo Ницше
твърди, че Гьо те и Шекспир не са могли и за миг да вдъхнат
о т чудовищните ст р а с т и на Заратустр а, в сравнение с ко­
го то и Д ан те изглежда ка то най-обикновен вярващ, и пак
там то й съобщава, че е написал книгата си за по-малко о т
година във вдъхновение, в някакво трескаво въодушевление.
По време на една разходка през зимата на 1882 г. сред чудна-
т а природа на залива Рапало край Генуа, а после и под халки-
онското небе на Ница З а р а тустр а сякаш сам е дошъл при
своя болен авто р или по-точно връхлетял е върху него. За
нощ ите след тези болни, но чудесни дни Ницше е о ставял
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 153

само изписването на думите Върху х ар ти ята - р аб о тата на

обикновен медиум на необикновени свръхестествени сили.
За то зи начин на писане и този начин на мислене, както и
за връзката между философията на философа и м ясто то , къ­
дето то й философства, Ницше Вече се е изказал Във Весела­
т а наука: „Ние не принадлежим към онези, които започват
да мислят едва сред книги, в съприкосновение с книги. Свик­
нали сме да мислим под о тк р и то небе, разхождайки се, ска­
чайки, изкачвайки се, танцувайки на драго сърце по самотни
планини или непосредствено край морето, там , където до­
ри и п ъ те ки те п о т ъ в а т В размисъл.“

87

Няма съмнение: рядко а в т о р ъ т е най-добрият съдник на

сво е то произведение, н егови ят най-проникновен критик.
Свързан с твор ението си с безброй интелектуални, но и осо­
бено емоционални нишки, минаващи покрай рационалните до­
води и оценки, тв о р е ц ъ т много често е и първият, който
губи о бекти вн ата представа за о б екти вн ата същ ност на
сВоята творба. И пак, Въпреки ц ялостн ата адмирация, т о ч ­
ните критически попадения на Томас Ман: „Поради то ва че
тази книга е написана донякъде В библейски стил, т я стана
„най-популярното“ о т неговите произведения, но далеч не е
най-доброто о т тях... Зар атустр а, т о в а летящ о създание
без лице и без образ, със сВоята увенчана с розите на смеха
глава, със своето „Бъд ете твърди!“ и с тан ц о ви те си подс­
коци не е същ ество, а реторика, трескава игра на думи, пре­
силен то н и съмнително пророчество, една схема на безпо­
мощно Величие, често трогателна, но най-вече мъчителна -
една безформеност, стигащ а дори до границата на смешно­
т о “ (Философ ията на Ницше в св е тл и н а та на нашия опит).
Но както и различните изследователи, коментатори, а и чи­
та те л и да се о т н а с я т към Тъй рече З а р а т у с т р а , то ва къс-
но съчинение на Ницше през д есети лети ята след см ъ р тта
му се оказа стълб на неговата слава.
154 ИСАК ПАСИ

Макар и по-късно Тъй рече З а р а т у с т р а да се преВръица

не само В най-прослаВената книга на Ницше, но и биВа обяВе-
на за квинтесенция на цялостната му философия, началото
на нейния п ъ т към публиката не прави изключение о т нача­
лото на другите книги на Ницше. В Ecce Homo, В най-големия
раздел о т главата Защо пиша то лко ва хубави книги, посве­
тен на Тъй рече З а р а т у с т р а , Ницше не споменава за неин
успех, защ ото такъВ наистина не е имало, и само малък брой
о т отделно публикуваните й части са били продадени. Тъй
рече З а р а т у с т р а споделя у ч а с т т а на останалите книги на
Ницше, ако не се има предвид, че за разлика о т тях, т я е с т о ­
яла и пред реалната опасност да бъде конфискувана „за бого­
хулство“ . О т ч е т в ъ р т а т а ч а с т на Тъй рече З а р а т у с т р а
Ницше издава на собствени разноски само четиридесет ек­
земпляра, за да ги подари на най-близките си приятели, но
както отбелязва Стефан Цвайг, то й „намира едва седем ду­
ши в седемдесетмилионна Германия, на които може да изп­
рати по един“ (Фридрих Ницше).

88

В прозата на Тъй рече З а р а т у с т р а наистина се долавя

нещо музикално - ф акт, многократно изтъкван о т изследо­
вател и те на Ницше, както впрочем още в Раж д ането на т р а ­
гед и ята и в други о т последвалите я произведения. Томас
Ман: „Сам ият негов език е музика и издава тън ъ к вътреш ен
слух, майсторски усе т за мелодия, темп, ритъм на привидно
волната реч, за каквато В немската проза, а Вероятно и в
европейската изобщо, дотогава няма пример“ (Предисловие
към едно музикално т ъ р ж е с т в о за Ницше). Сам Ницше - ка­
т о Шопенхауер - е ценял и обичал музиката повече о т други­
т е изкуства, бил е не лош пианист, често е свирел за своя
радост и утеха и никога не е могъл да си представи своя жи­
в о т без музика.
Сам Ницше без колебание класифицира З а р а т у с т р а като
музика, т ъ й като неговите речи били истински ренесанс на
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 155

и зкуство то на слушането. Ницше се отнася към езика като

музикант, п о ет и живописец и Тъй рече З а р а т у с т р а е ед­
новременно лирическа изповед, епическа закръгленост и дра-
матична напрегнатост, съчетани в една философска поема,
изобилстваща с притчи, алегории и метафори, издържана в
ораторска приповдигнатост и изпълнена с профетическа ек-
залтация и плющяща назидателност. Тук аф ористичната сен-
тенциозност се съчетава със строго ритм ичната проза, ин­
спирирана еднакво о т библейския синтаксис и древногръц­
ката дитирамбика. Тук са и символите, често свързани с жи­
вотни: орелът - волно, високо и свободно л етящ а та птица,
змията - мъдрата учителка на всички мъдри, съпровождащи
самотника Зар атустр а, рефлектиращ безкрайната самота
на самия Ницше. (Зар атустр а започва проповедите си след
десетгодишен ж и во т в планината, където се е вслушвал в
ромона на потоци и ш епота на дървесата и се е наслаждавал
на своя дух и сам о тата си). Тук са и камилата, и лъвът, по­
ко р ство то и непокорството, през които минава духът, пре­
ди да е станал дете, защ ото „невинност е д е те т о и забра­
ва, едно ново начало, една игра, едно самозадвижващо се ко­
лело, едно изначално движение, една свещена повеля: Да бъ­
де!“ . З ар атустр а проповядва: О т всичко написано най-оби-
чам написаното със со бствен ата кръв... К ой то пише с кръв
и притчи, то й иска не да го ч е т а т , а да го научат наизуст!
Сравнението на поета с пророка е твърде стар о и коре­
ните му се губят в дълбока древност. Е сте ств е н о за класи­
ческия филолог Ницше т о не съдържа нищо ново, но онова,
което то й се опитва да направи, е да му даде сякаш зрим,
сетивно осезаем образ. Зар атустр а е замислен (а Ницше вяр­
ва, че е и осъщ ествен) като пророк-поет или (а т о е също­
т о ) като поет-пророк.
В най-блестящ ите и проникновени характеристики на
сти л и сти ката на Ницше и Тъй рече З а р а т у с т р а се вписва
и дадената о т Пенчо Славейков: „Ри тм усъ т, т е м п ъ т на не­
говата реч, формите и боите, хармонията на звуковете, си­
лата на ж и во т, оживотворението, в т и я свой ства на своя
стил Ницше се е домогнал до недосегаема хубост и висина. И
156 ИСАК ПАСИ

никой не може да бъде по-добър учител о т него в о б л астта

на художествения сти л - и по-опасен: то В а е с т и л ъ т на един
темперамент, който лесно поробВа ония, които нямат сВой.
Той е постъпвал с езика, както Великите английски стилис­
т и Макколи и Карлайл и както Високо цененият о т него Емер-
сън - нищо написано не е оставял непроверено през слуха, и
казва, че ние трябВа да чуваме оноВа, което пишем. Ухото у
Ницше е м айсторът, ухото и ч и с т и я т Въздух. Всяка фраза у
него е екскурзия на ч и с т Въздух, бодра, освежаваща, често
капризна, може би както е капризна Всяка сила, която се рад-
Ва на себе си и на ж иВота, бликащ В нея. ТакаВа фраза се дик­
ту в а о т ритъма на сърцето, сърцето на модерен чоВек, ко­
е т о пулсира и застраш ава лекарите. Спокойно течение на
мислите при такова сърце е невъзможно: т у к мисълта е улов­
ка, изразът й - афоризъм. Ницше казва, че е негоВа Воля да
пише афоризми и да npaßu moßa, което Флобер е праВил: о т
една книга - страница, о т страница - фраза, о т фраза - ду­
ма; при Все moßa у Флобера Всичко е В ред и те че спокойно. У
Ницше, мисля аз, имаме не Воля, а необходимост да бъде афо-
ристичен, необходимост органическа. В т а я изолирана душа
мислите са изолирани, афористични, могъщи и самотни ка­
т о гръмотевици - и едностранчиви к а то нея. Една Висока
npaßga е В мнението му, че то й гоВори не с думи, а со с в е т ­
кавици“ (З а р а т у с т р а ).

89

Три са основните идеи-пророчестВа на Зар атустр а - Веч­

н о то завръщане, В о л я та за В л а ст и свръхчовекът, т р и т е
кита, на които стъп Ва философията на Ницше.
Ницше разказва (Ecce Homo), че идеята за Вечното завръ­
щане, както и самия За р а тустр а к а то неин ВъзВести тел,
също та ка Внезапно го Връхлита през л я т о т о на 1881 г. по
Време на една разходка В горите край езерото СилВаплана ВъВ
Високите Алпи.
Разбира се, трудно е да се каже дали тази идея е само Връх­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 157

летян а, а не и подсказана о т по-старите мистични учения

за прераждането на душ ите - метемпсихоза - или о т по-
новата им Шопенхауерова Версия (на ко ято то й даВа и наз­
ванието паяингенезис) за Волята, ко ято е Вечна, неунищо-
жима и само се ВъплъщаВа В различен телесен облик В различ-
но Време и В различно пространство (С в е т ъ т к а т о Воля и
представа). Но ВъВ Всеки случай Ницше праВи своя Заратус­
тр а учител на Вечното завръщане и то й ВъзВестяВа Вечния
ВъзВрат на Всички неща*. „Не трябВа ли и ние да сме същест-
ВуВали Вече някога? И да се Връщаме пак и да ВърВим по онази
друга улица, не трябВа ли ние Вечно да се Връщаме отноВо?“
„ЧоВекът Вечно се ВъзВръща!“ „Всички неща Вечно се Възвръ­
щ а т и ние заедно с тях - Всички ние Вече безброй пъти сме
били т у к и Всички неща с нас.“
Идеята за Вечното завръщане, за безкрайно повтарящ ия
се кръговрат на н ещ ата се пояВяВа най-напред ВъВ Весела­
т а наука: „Вечн и ят пясъчен часоВник на б и ти е то Все о тн о ­
Во се обръща - а с него и ти , прашинка о т прахта.“ Ницше е
до такаВа степен опиянен о т сво ята идея, че и В плана на
неосъщ ествената си книга Воля за В л а с т - философията
на вечн о то завръщане фигурира к а то един о т ч е ти р и те
стълба на м ъд ростта.
Но ако повторението не е аргумент на и сти н ата, тази
идея на Ницше е Всъщ ност една о т най-неубедителните му
идеи и толкова no-неубедителна, колкото по-настойчиВо то й
я защ итаВа. А осВен то Ва и една о т най-несамостоятелни-
т е , най-малко негоВите „негоВи“ идеи. В Ecce Homo Ницше
признаВа, че най-напред то В а учение се намира ВъВ филосо­
фията на Хераклит, а класическият филолог Ницше знае съ­
що, че т о е било пропоВядВано и о т Питагор (и негоВия съ­
юз) и, дори нещо поВече, В размишлението За ползата и Вре­
д а т а о т и с т о р и я та за ж и В о та (Несвоевременни размиш­
ления) сам то й го осмиВа почти така, както още през древ­
н о с т т а т о е било осмивано и В ш колата на Аристотел. Така
например ученикът на А р и сто тел ЕВдем, преподавайки фи­
лософия, се е обръщал към сВоите слушатели така: „Ако се
ВярВа на питагорейците, след изВестно Време с тази палка В
158 ИСАК ПАСИ

ръка аз отноВо ще Ви преподавам, Вие отноВо, както сега,

ще с т о и т е пред мен, и така с Всичко останало.“
Съкровената идея на Ницше cmaßa още по-неубедителна,
когато се съпостави с неговите усилия да я защ ити с научни
(космически, физически, м атем атически - о т те о р и ята на
Вер о ятн о сти те) аргументи, както то й праВи то В а В един
о т посмъртно публикуваните му фрагменти о т Во л я за
в л а с т : „В играта на зарове с в е т ъ т трябВа да мине през ед­
но крайно число о т комбинации на неговото същестВуВане.
В безкрайното Време Всяка Възможна комбинация би могла да
бъде п о сти гн ата по един или друг начин; нещо поВече: т я
щеше да бъде постигана безброй п ъти. И т ъ й ка то между
Всяка комбинация и нейното следВащо повторение би тр я б ­
вало да се разиграят Всички Възможни комбинации и Всяка
о т те зи комбинации В същия ред, т о с то В а се доказва и
кр ъго вр атът на абсолютно идентичните редове: с В е т ъ т
като кръговрат, който се е повтарял и който играе сВоята
игра in infinitum “
Търсейки фактическа и фактологическа подкрепа за т ъ й
скъпата на душата му идея за вечн о то завръщане, Ницше я
намира В gße космически предпоставки: безкрайността на
Времето и определения брой (колкото и то й да е голям) на
силовите Величини и силовите центрове, о т които с В е т ъ т
е съставен. А тази крайност на сВето Вн и те сили и центро­
ве, съпоставена с безкрайността на Времето, неминуемо обус­
лавя и ограничеността на комбинациите, а следователно и
повторението им, което Всъщ ност е вечн о то завръщане.
Но ако ВъВ фрагмента на Ницше се казВа, че Всяка комби­
нация би могла да бъде постигната, то Ва би могла Вече по­
казва, че В п овтарящ ата се комбинация, В завръщ ащ ата се
ид ентичност не може да се тър си н и то логическа законо­
мерност, нито - още по-малко - историческа последовател­
ност. Тя еднакво би могла да бъде и утре, и след милион го­
дини, т я е изобщо несъпостаВима нито с ж иВота на чоВека,
н ито с ж иВота на човечество то. Но и освен тази емпирич­
на недоказуемост, идеята за вечното завръщане е и теоре­
тично недоказуема, защ ото недоказуема е и една о т нейни-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 159

me gße предпоставки, а именно определения брой на силови­

т е величини и центрове. Защ о то дори и да се допусне пов-
то р и м о с т т а на някоя комбинация, при предпоставката за
безкрайността на п р о стр ан ство то (за което не ста ва ду­
ма в те о р и ята на Ницше, ко ято се основава само на безк­
р ай н остта на времето), поради факта, че същ ата тази ком­
бинация би се получила на друго м ясто и т я вече би била дру­
га. Всъщ н ост ед инственият аргумент на Ницше не е дори
наукообразен, а просто нелеп, защ ото ако във Вселената има
милиарди атоми, а възможните комбинации между тях (дори
и без да се им ат пред вид духовните, психическите, морал­
ните и т . н. компоненти) са толкова, колкото не е в съ сто ­
яние да обхване нито главата на най-гениалния матем атик,
нито най-мощната матем атическа машина, т о вер о ятн о ст­
т а дори за еднократно повторение на някогашното statu quo
е практически неосъществима, а тео р и ята за вечн ото зав­
ръщане е теоретически несъстоятелна.
Но извън космическия (и вероятностно-математическия)
смисъл на вечн о то завръщ ане, в него може да се открие и
един индивидуален, личностен аспект, една чи сто психоло­
гическа ж елателност, а, както може и да се предполага, за
моралиста Ницше т о в а е а сп е к тъ т на моралното поведение
на индивида. Човек тр яб ва да изживява всеки свой момент
така, че не само да не се срамува о т него и да не иска то й да
се повтори, но тъкм о напротив, да го желае все отново и
отново, сиреч да иска неговото повторение и дори вечно
завръщане. Може би то ва тълкуване е твърде свободно спря­
мо буквата на Ницшевите те ксто ве , но несъмнено т о е Ниц-
ииево по дух.

90

Шопенхауеровата воля е не само отправен пункт на фило­

софията на Ницше, но и действителна основа, над която се
изгражда слож ната плетеница на неговите морални pro и
contra. Волята, ко ято при Шопенхауер е първоначало и същ­
160 ИСАК ПАСИ

н о ст на б и ти е то , у Ницше приема несъмнено по-точните

очертания на Воля за В л а ст - Втория крайъгълен камък на
неговата философия. В т о р о т о откровение на неговия Зара­
тустр а.
Не може да се каже, че Ницшевата Воля за В л а ст се поя­
вява най-напред в Тъй рече З а р а т у с т р а ка то откровение
на неговия пророк. К а к то повече о т идеите на Ницше т я
има минало - в предишните му книги - и бъдеще в проекти­
т е на неосъщ ествените произведения, които и о с т а в а т не­
осъщ ествени. Така още във Весел ата наука се казва: „Голя­
м ата и малката борба се в ъ р т я т по-скоро за надмощие, рас­
те ж , разпространение, за власт, съобразно волята за власт,
ко ято именно е волята за ж и во т.“ Така и последното изре­
чение на последния о т вече канонизираните 1067 фрагмента
на възнамеряваната, но незавършена книга обобщение, кни­
га финал, книга за ве т на Ницше под то ва заглавие - Воля за
В л а ст - гласи: „Този с В я т е В о л ята за В л а ст - и нищо дру­
го! И вие самите с т е тази воля за власт - и нищо друго!“
Но несъмнен стож ер на тази идея на Ницше е Тъй рече
З а р а т у с т р а и несъмнено Зар атустр а е нейният първопро-
рок: „Во л ята за власт е неизчерпаемата творческа съзида-
ваща воля на ж и во та.“ „Д ето намирах нещо живо, та м нами­
рах и воля за вл аст.“ „Само дето има ж и во т, там има и воля:
само че не воля за ж и во т, а - т ъ й уча аз - воля за власт!“

91

Според Ницше в дълбоката си същ ност В о л ята за В л а ст

е тъж д ествен а с творческото, съзидателното начало - во­
л ята за власт е неизчерпаема творческа съзидаваща Воля на
ж и В о та . В л а с т т а и ж и в о т ъ т са не просто свързани, а не­
отделими ка то д вете страни на м онетата.
В о л я т а за В л а ст като основен принцип на б и ти е то Ниц­
ше свързва с основния п о стулат на сво ята етика - преоцен­
ка на Всички ценности, ко ято то й разбира не просто като
подмяна на скрижалите в кивота в скинията. Произтичащи­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 161

т е о т Водя и желания ценност и оценки Ницше схваща преди

всичко като тв о р че ство и творение, к а то съзиждане и съ­
зидание - при то в а както навън, в света, така и навътре, в
самия творец, при което то й самият ста в а истински сво­
боден. Така според Ницше ж елан и ето , оц енката и тв о р е ­
нието се свър зват в една могъща триада, зад ко ято само
може да се види и сти н ската същ ност на човека като създа­
ващ и самосъздаващ се. З а то ва и Зар атустр а толкова чес­
т о се връща към тази идея - една о т най-любимите му:
- Най-напред чо ве кът вложи ценности в нещ ата, за да
запази себе си - най-напред то й създаде смисъл на нещ ата,
човешки смисъл. З а то ва се нарича то й и човек, сиреч оцени­
те л . Оценяване значи създаване. Сам ата оценка е съкрови­
ще и скъпоценност на всички оценени неща. Ж и в о т ъ т е из­
вор на желание. Да опознаеш: т о в а е желание на човека с
лъвска воля. А искането освобождава, защ ото е т в о р ч е с т ­
во. - Да-не-искаш-вече и ga-не-цениш-вече и да-не-твориш-
вече, ах, дано тази голяма умора да остане завинаги далеч о т
мен! В познанието аз чувствам само насладата о т замисъла
и твор ческото осъщ ествяване на м оята воля. И ако има не­
винност в познанието ми, т о е о т то ва, че в него има воля
за тво р че ство !
И звестно е: аксиологията е и нова, и стар а наука. К а то
самостоятелна наука (под т о ва название) или научна дисцип­
лина, включваща и систематизиращ а цялата ценностна проб­
лематика - о т икономическата, духовно-културната, рели-
гиозно-нравствено-художествената сфера - т я възниква
през в т о р а т а половина на XIX и XX век. Но по същ ество ка­
т о теория на някои о т формите на ценностите (материал­
ни или духовни) и оценките, т я с ъ п ъ т с т в а о т сам ото му
начало тео р ети ческо то мислене за човека и неговото пове­
дение. Но в цялата многовековна история на ценностната
проблематика (едва през последните един-два века получила
и собствено название) трудно ще се намери значителен мис­
лител до такава степен обладан о т нея, както Фридрих Ниц­
ше. Ценности и оценки, оценяване и преоценяване - то ва е
ядрото, ж ивец ът на философията на Ницше.
162 ИСАК ПАСИ

92

За да е Възможно самото тВо р честВо , негоВо услоВие и

предуслоВие трябВа да е унищожението. Ницше и Зар атус­
тр а са убедени: „Винаги унищожава, който трябВа да стане
създател“ (Тъй рече З а р а т у с т р а ). О т т у к и предпочитана­
т а о т Ницше метафорика на Войната ВъВ Всичките й ком­
поненти, както и директната й апология.
Апологиите на Войната и Войните на Ницше-Заратустра
и осъждането на мира, които заемат Важно м ясто В тяхна-
т а морално-социална философия, са намирали сладостен о т ­
клик В много немски сърца и неслучайно Върху им са натрупва­
ни десетилетни идеологически пластове. В главата За Вой­
на и Войнско племе Зар атустр а поучава: „Д обрата Война е
тази, която осВетяВа добра кауза. Войната и см елостта са
извършили повече Велики дела, отколкото любоВта към ближ­
ния... Вие трябВа да обичате мира к а то средство за ноВи
Войни. А краткия мир поВече о т дълготрайния.“ Но ако cma­
ßa дума за д ей стви телн и те убеждения на Ницше, т у к egßa
ли може да се съзре апология на милитаризма, а по-скоро една
метафора В духа на Хераклит, мъдреца о т Ефес, на неговата
прочута сентенция Войната е баща на Всички неща.
Но несъмнено т у к е също допустима и аналогия между Войн­
ств е н и те призиви на Зар атустр а и начина, по който Хрис­
т о с onpaßgaßa идването си и обяснява мисията си:
„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир
дойдох да донеса, а меч“ (М ат. 10, 34).
„Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше
Вече пламнал!“ (Лук. 12, 49).
„Мислите, че дойдох мир да дам на зем ята? Не, казвам Ви,
а - раздяла (Лук. 12, 51).
ВоенолюбиВите призиВи на НицшеВия Зар атустр а м огат
да бъдат претълкуВани В духа на съвременния милитаризъм
толкоВа, колкото и призивите на Христос, и В несъмнено
тъ р се н а та т у к о т Ницше паралелност трябВа да се Види
ч а с т о т адмирацията му към Христос, та к а решително про­
тивопоставена на неговата яр ост към историческото хрис­
ти ян ство .
ФРИДРИХ HHÜOJE - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 163

Но Всички тези „смекчаВащи Вината о б сто я те л с тв а “ - о т

Хераклит до Христос - egßa ли ще са д остатъчн и за поколе­
нията, преживели уж асите на Войната. Защ ото, както и да се
схващ ат културно-тВорческите аспекти на Войната, т е eg­
ßa ли биха оправдали разрушително-опустошителната й с т и ­
хия, жиВа болка В душата на Всеки, който я е изжиВял. А е т о и
гласа на един о т тях - Томас Ман: „Ако си представим (а то Ва
не е трудно!) до kakßa степен пагубни ВъВ Всяко отношение са
последиците на Войната, дори когато т я се Води В името на
чо вечество то , до kakßo потъпкване на морала, до какво раз­
вихряне на алчно егоистични и антисоциални инстинкти Води
т я , ако, поучени о т Вече преживяното, си съставим приблизи­
телна картина за то В а как ще изглежда - как би изглеждала -
земята след една следваща, т р е т а световна Война, т о голе­
м ите приказки на Ницше за ролята на Войната като пазител
на културата и селективен фактор ни изглеждат Вече като
фантазии на един неопитен чоВек, син на една продължителна
епоха на мир и сигурност, на абсолютно гарантирани ВлогоВе,
която започва сама да се отегчава о т себе си“ (Философ ията
на Ницше В св е тл и н а та на нашия опит).

93

Според Ницше Волята за Власт няма и не може да има ни­

що общо със стремежа към Власт В чи сто политическите
му измерения, с обикновеното и т ъ й добре п озн атото и на
античната, и на модерната държавност Властолю бие, кое­
т о Ницше ненавижда В същ ата степен, В каквато е прибър­
зан към Волята за Власт като Всеобщ жизнен творчески прин­
цип. А нтид ърж аВността, ан ти п о ли ти чн о стта на Ницше е
не само негова съкровена, но и постоянна тема. Тя тръгВа
още о т Несвоевременни размишления, продължава В Човеш­
ко, твър д е човешко, твърдо присъства В Зазоряване и В е ­
сел ата наука, за да се увенчае В О твъ д доброто и зло то и
Към генеалогията на морала. Но както може и да се очаква,
именно В пророческата Тъй рече З а р а т у с т р а й е отредено
164 ИСАК ПАСИ

най-gocmoüHo м ясто В глаВа nponoßeg, неслучайно онаслоВе-

на За новия идол.
Между държаВа и народ има Взаимно отчуждение - държа­
в а т а гледа на народа презрително, само като на необходим й
материал, а народът гледа на държавата к а то на зло, без
което то й Все пак не може, което сам то й е излъчил, но о т
което се страхува и на което е принуден да се покорява -
също ка то на идол. „ДържаВа се зоВе най-студеното о т Всич­
ки студени чудовища. А и студено лъже т о . И о т у с т а т а му
пълзи та зи лъжа: „Аз, държавата, представлявам народа“ ...
ДържаВа аз наричам moßa, където Всички п и ят отрова - и
добрите, и лошите; държаВа, където баВното самоубийст­
во на Всички носи името „ж и В о т“ ... ЕдВа там , дето сВърш-
Ва държ авата, започва чоВекът, който не е излишен*, та м
едва прозвучава химнът на необходимия чоВек, неповтори­
м ата и незаменима песен“ (Тъй рече З а р а т у с т р а ). Държава­
т а иска на Всяка цена да бъде най-Важното ж ивотно на зе­
м ята - и поради при тегателн ата сила на земната Власт В
moßa започват да й Вярват. Властолю бието е една о т т р и ­
т е - заедно със слад острастието и себелюбието - злини В
ж иВота на чоВека. То е огненият бич на най-жестоките ко-
раВосърдечници, мрачният пламък на жиВи клади. К а т о сре­
доточие на В л а стта на земното пр естолът е, към който се
стр е м я т Всички: В moßa е човеш кото безумие - сякаш щас­
т и е т о седи на престола! Властолю бецът пълзи и npeßußa
гръбнак, раболепничи и cmaßa по-нисък о т змията и о т сви­
н ята.

94

Ч овекът започва там , където свършва д ър ж а ва та, и та м

са дъгата и м о с т ъ т към свръхчовека. Още ВъВ Весел ата на­
ука Ницше превръща то зи принцип В максима на лично мо-
рално поведение: „Живей В уединение, за да можеш да живе­
еш за себе си! Живей В неведение за moßa, което изглежда
най-Важно за т В о я т а епоха! П остаВи между себе си и днеш­
ФРИДРИХ HHUOJE - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 165

ния ден поне кож ата на тр и Века! И нека Виковете днес, шу­
м ъ т на Войните и революциите да б ъ д ат само ш епот за
т е б !“ И само поради някаква странна ирония на съдбата Ниц­
ше е могъл да бъде обвиняван ВъВ философско подбудителс-
mßo към най-Вулгарните и хищническо-безскрупулни форми на
В л а стта и Властолю бието, докато Всъщ ност и не само чрез
сВоя Зар атустр а то й не е оставил никакво м ясто за съмне­
ние: И на Властниците обръщах гръб, когато Виждах kakßo
наричат днес Власт - търгуване на дребно и спазаряВане със
сбирщ ината!
Следвайки уроците на философията на ж и В о т а , и Ницше
захвърля академическата кариера, за да бъде независим о т
държава, университетски и професорски корпорации, и то й
предпочита ж и Вота В самота, стигащ а до отш елничество,
и то й тър си В музиката не само теор ети ческо осноВание,
но и е стети ческо упоВание, и то й споделя н ен ави стта на
Шопенхауер към религията и църквата, към ж ените и демок­
рацията, както и омразата му към немците и лю бовта към
ж и во тн и те, които неслучайно толкоВа често използва В сво­
и те метафори.
Ницше е бил д остатъчн о прозорлиВ не само спрямо субс­
тан ц и ята, но и спрямо модусите на В л а с т т а , сред които
най-Видно м ясто им ат Вестниците, чрез които се прониква
до най-широк кръг о т хора - за действие и Въздействие за
или п р оти в В л а стта . Вестн и ц и те непрестанно бълват жлъч,
сякаш хората се поглъщат Взаимно, без да м огат да се сме­
лят. ВъВ Вестниц ите Всички с т р а с т и и пороци са у дома си,
т е са съставени о т игрослоВици и словесна помия, с много
фалшива набожност, Вярващо блюдолизничестВо и раболеп­
но низкопоклонничестВо, т е Взаимно се насъскВат, без да
зн аят за kakßo, и В cßoume п р и стр асти я към общ ествени
мнения дрънкат с тен еки ята си и зВън ят със зл а то то си.
Зад Всички гнеВни упреци на Зар атустр а спрямо държава­
т а , В л а стта и публичността, зад Всички стрели, отправени
срещу масата, народа и демокрацията, несъмнено сто и Ниц-
ш еВи ят аристократизъм , омразата му към Всичко, ко ето
сВлича патоса на дистанцията. Тръгнал о т очевидната пред­
166 ИСАК ПАСИ

поставка, че хората не са и не трябВа да са раВни, че нито

може, нито трябВа да се иска о т тях абсолютно, а дори и
относително раВенстВо ВъВ Възможностите, Ницше е дъл­
боко убеден, че зад проповедите за раВенстВо се крият т и ­
ранското безумие на безсилието и п о та й н и те тирански
стр а сти , нараненото самомнение и сдържаната заВист, за­
маскирани В слоВата на добродетелта. Според Ницше т р я б ­
Ва да господстВа най-доброто и най-доброто иска да гос­
подства. Така то й разбира ар и стократи зм а - не като о т ­
рицание на жиВота, а като благородство на духа, към кое­
т о еднакВо се о т н а с я т кр асо тата и д остой н ство то , сила­
т а и енергията, предприемчивостта и безстраш ието, Во­
лята и самоконтролът. Понякога поВече храброст има В т о ­
Ва, че чоВек се Въздържа и отминаВа, за да се запази за по-
достоен Враг!
Проповедите предписания на Зар атустр а даВат примери
за едВа ли не Всички Възможни морални тези и антитези, пред
които разумът се спира безпомощен и изборът сякаш стаВа
неВъзможен. З а то В а З а р а ту стр а предпочита м ъд р о стта
откроВение на пророчеството Въпреки рискоВете, които
поема Всеки пророк - да бъде посрещан със съмнение и неВя-
ра и не само В сВоята страна и В сВоето Време, защ ото ВъВ
Всеки пророк има нещо о т Касандра.

95

Вече самият избор на Зар атустр а - Великия пророк на ду-

ал и сти чн а та персийска религия, осноВаВаща се на Вечната
борба между доброто и злото, подсказва за наличността на
дВе осноВни морални начала, за които е съВсем естествен о
да се п р оти Воп остаВят философски като те за и а н т и т е ­
за. Зато В а и НицшеВият Зар атустр а толкоВа често сменя
тона на философа със зоВа на пророка: Всички тВои стр а с­
т и са превърнаха В добродетели и Всички тВо и дяВоли В ан­
гели! Волята и ж и В о тъ т, оценката и преоценката са тВор-
честВо и Зар атустр а обича онези, които искат да т В о р я т ,
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 167

надмогвайки себе си, но та к а т е погиват, т ъ й че оказВа се,

че съзиданието е унищожение.
О т т у к идВат и предпочитанията на Ницше към една о т
най-старите реторически фигури - оксиморона, почти paß-
ни на негоВите п р и стр асти я към класическата метафора.
Оксиморонът (букВално остроумно-глупаво), пренебрегвай­
ки нормалното, логичното, смисленото о т гледище на нор­
малния, обикновения чоВек, Всъщ ност тър си такиВа о т т е ­
нъци на изглеждащото ка то несъвместимо, несъчетаемо, ко­
и то п о сти га т една по-Висша нормалност, една по-дълбока
смисленост. А както трябВа и да се очакВа именно В пропо­
ведите на пропоВядВащия пророк, оксиморонът намира бла-
годатна почВа. Зар атустр а, учи тел ят, призоВаВащият, съ-
ВетВа учениците си да се о тд ел ят о т него, да се бранят о т
него и дори да се срамуВат о т него, той, призоваващият, да
му се ВярВа и да бъде последван, им ВнушаВа да не му ВярВат
и да не го следВат. За да о с т а н а т сами, за да тр ъ гн а т сами,
поВярВали Вече В себе си.
В Тъй рече З а р а т у с т р а огромен е броят на оксимороните,
които се запазват като лексическо цяло (прилагателно-съидес-
тВително), чиито наглед изключващи се компоненти, Всъщ­
н о ст разкриват една по-дълбока връзка, о т ко ято т е излизат
обогатени, придобили ноВи оттен ъц и , значения и смиели ка­
т о например: добър Враг, сантим ентален лицемер, пурпурна
мъка, багрена игра, горестна мъдрост, разумна слепота, умен
глупец, смъртоносно щ асти е и т . н. Но Ницше разширява сфе­
рата на класическия оксиморон, издигайки го до съчетаема не-
съчетаем ост на морални тези и ан ти тези , о т които и дВете
с т а В а т смислоВо по-дълбоки и по-обхВатни. И тези оксиморо-
ни, нетолкоВа на буквата, колкото на моралния смисъл, са В
самата художествена канаВа на Тъй рече З а р а т у с т р а - зато-
Ва т у к толкоВа често с т р а с т и т е се превръщ ат В доброде­
тели, д яволите - В ангели, осъж дащ ият на см ър т оправдава
ж и В о та , В пр иятеля се п о чи та Врага, добродетелта загива
о т р евн о ст и т . н., където оксимороните плаВно прераст­
в а т В парадокси, без които е немислима и моралната антите-
ти ка на Тъй рече З а р а т у с т р а .
168 ИСАК ПАСИ

Състраданието е съмнителна добродетел, тъ й като едва

ли помага на страдащ ите, и най-често именно храбростта е,
която избавя нещ астниците. Състраданието е дълбока про­
паст, В ко ято чоВек пропада, човеш кото д остойнство изк-
лючВа ж ал о сти во то приемане на съчуВстВия, любоВта към
ближния не сто и по-Високо о т любоВта към себе си и В кодек­
са на благородството не робското смирение, а силата и уве­
р ен о стта заемат по-достойно място. Мъдрият трябВа да бъ­
де тВърд и суроВ към себе си и към другите - и последователен
В тази си тВър д о ст.

96

Ж и В о т ъ т е Воля, Волята отВаря цял спектър о т желания,

не Всички о т които са изпълними, неизпълнението им причи­
нява страдания, страданието е форма на б и ти е то и Зара­
т у с т р а проговаря като Шопенхауер: Ж и в о т ъ т е само с т р а ­
дание! Но и Веднага след то В а и до moßa: - Всичко, ко ето
страда, иска да жиВее, за да узрее и да се радВа и копнее.
Мухлясалата мъдрост на Еклисиаст трябВа да се отхВърли и
скрижалите на никога нерадВащите се трябВа да се с т р о ­
ш ат. За чоВека е р ад остта, р ад о стта и смехът, на които
чоВекът трябВа да се научи! ЗатоВа В Тъй рече З а р а т у с т ­
ра има толкоВа много смях и танц, сам Заратустр а, танцу-
Вачът, безтегловният, лекокрилият, блаженият лекомисле-
ник, Всеки миг е готоВ да полети, а и да уВлече В сВоя Вихър и
чоВека, и сВръхчоВека. Изгубен ще бъде за нас денят, когато
не се е танцуВало н и то Веднъж! И лъжоВна ще бъде Всяка
истина, при ко ято е липсВал смях!
Пред цялата тази а н ти те ти к а разумът често спира без­
помощен и изборът като че ли стаВа невъзможен. Пък и как-
Ви са Възм ож ностите на самия разум и доколко сам то й мо­
же да е съдник на съдещ ите се?
Но ако Все пак има нещо, което тВърдо застаВа зад те зи ­
т е и а н ти те зи те , зад избора, който може да е такъВ и она­
къв, нещо, което е морална опора и стабилна осноВа на поВе­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 169

дението, което даВа нескъсващ ата се нишка и сигурния ори­

ентир, за да може чоВек да преплува жиВота, т о е само о т ­
ноВо същ ата побеля на дребния поет: С тан и т а к ъ в , какъв­
т о си! Ако то Ва си у Всеки индиВид произтича о т неговия
характер или дори направо е синоним на то зи характер, а
пък самият характер, както са знаели още дребните, е съд­
бата, тогаВа напълно разбираем cmaßa и онзи най-съидест-
Вен пункт о т философията на Ницше, който сам то й опре­
деля като amor fati, обич към съд бата или дори обичай съд­
бата!
ТакаВа е и последната дума на Тъй рече З а р а т у с т р а !
Несъмнено НицшеВото amor fati, обич към съд бата е пре-
формираната amor dei, любов към Бога на Спиноза. Неслу-
чайно Ницше Винаги се е отнасял към Спиноза с нескриВан
респект, поставяйки го сред най-пърВите о т пърВите мис­
лители на човечество то. Но несъмнено далеч по-последоВа-
те л н и ят а т е и с т Ницше за разлика о т срамежливия атеизъм
на Спиноза разбира съдбата ка то раВнодейстВаща между чо­
веш ките желания, стремежи, с т р а с т и и Всичко оноВа изВън-
чоВешко (на другите хора, природата и т . н.), което им по­
мага или им пречи да се о съ щ е ств ят така, както чоВек е ис­
кал - то Ва е съдба, а В любоВта към нея Ницше Вижда не бо­
жие участие, а чоВешки жребий. И след като още ВъВ Весела­
т а наука Ницше е написал сВоя некролог за Бога, на него Вече
не му остаВа нищо друго освен чоВешки-природното измере­
ние на съдбата. И затоВа В произведението завещание, В ав­
тобиографията Ecce Homo, то й заключава: „Формулата ми
за човешко Величие е amor fati: не можеш да искаш да бъдеш
друг, нито преди, нито след, нито ВъВ В е чн о стта.“ Но при
Всички случаи НицшеВата категория amor fati, ко ято има фун­
даментално, ключово значение за негоВата философия (е т и ­
ка), е В най-близко родство с идеята за съдбата, за нейното
ВсемогъщестВо, ко ято е еднакво присъща на гръцката ми­
тология, на гръцката трагедия и изобщо на мисленето на
дребните гърци. Но и с тази същ ествена разлика, че докато
при гърците Всесилието на съдбата, най-често р езултат на
Волята на боговете, на родовото проклятие, се осъщ ествя­
170 ИСАК ПАСИ

ва Въпреки и npomuß желанието на чоВека (Едип), НицшеВият

чоВек сам, съзнателно, а често и с радост, наслада и удовлет­
ворение следва съдбата си - то й я обича, amor fati.

97

В и сто р и ята на съвременната хуманитарна мисъл, на съв­

ременните философско-етични концепции Тъй рече З а р а т у с ­
т р а Влиза преди Всичко с учението за свръхчовека - за него­
в а та същ ност и неговите призиви - ка то една формация на
бъдещ ето, като по-скоро идеал, о тко л ко то реално п о сти ­
жима цел, като зоВ, който може да бъде ч ут, но и за който
хората нямат уши, зоВ, който чоВек може да последва, но и
да отмине, след като и сам пророкът понякога съВетВа уче­
ниците си да го напуснат. Призивите за отделяне запазват
cßoemo осноВно значение и когато о т в е ж д а т към по-друг
смисъл: зле се отплаща чоВек на сВоя учител, ако цял ж и Во т
си остане само ученик, то й трябВа да изгуби учителя, за да
намери себе си, и egßa тогаВа учи те л ят ще се завърне при
него - истински!
В най-далечен историко-философски план Н иц ш еВият
сВръхчоВек е задължен на АристотелоВия чоВек с велика ду­
ша (великодушния), за когото бащ ата на философията го­
вори В Никомахова е ти ка (IV, 3, 3): „Великодушен е този, кой­
т о см ята себе си достоен за много, бидейки достоен.“ Така
и Ницше, и А ристотел т ъ р с я т Величието на чоВека В него­
ви те душевни качества, а не В силата на мускулите му - на
интелектуално-етическа, а не на физическо-физиологическа
плоскост.
Ако о т НицшеВия свръхчовек се премахнат Всички натру­
пали се през д есети лети ята предубеждения, искрени нераз-
бирания и преднамерени фалшификации, Всички политически
и идеологически напластявания (доколкото moßa е Възмож-
но) и се направи о п и т идеята на Ницше да бъде извлечена
неподправена (също доколкото moßa е Възможно), то гаВа
свръхчовекът ще се представи така:
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 171

ЧоВекът е нещо, ко ето тр яб Ва да бъде превъзмогнато.

ЧоВекът е м ост, а не цел. ЧоВекът е Въже, опънато между
звяра и свръхчовека - Въже над пропаст. Всички същ ества
създават нещо сВръх себе си, над себе си, след себе си - чо­
Векът ли ще е изключение о т то зи закон, Валиден за Всичко
жиВо? СВръхчоВекът се намира на такова разстояние о т чо­
Века, на kakßomo се намира чоВекът о т маймуната. ЧоВекът
ще роди свръхчовека чрез себеиздигане.
Въпреки Всички, съдържащи се т у к рискове и опасности
(Въж ето, по което ще мине чоВекът, е опънато над пропаст!),
Зар атустр а ВярВа, че съвърш енството е Възможно на земя­
т а , че т о е земно достояние, а не следземно и извънземно и В
същ ата степен, В ко ято то й призовава учениците си по т о ­
зи п ъ т, Ницше gaßa Воля на своя атеизъм и антицъркоВност.
Отхвърлил Бога - и християнският, и Всеки друг - Ницше не­
минуемо отхвърля и негоВите аксесоари - ада и рая, Вечното
блаженство и Вечната мъка на онзи сВ ят, за да ocmaßu само
този сВ ят, неговото добро и зло и тяхн ото отвъд, но т у к и
сега, на този сВ ят, който не е и сянка на ПлатоноВия сВ я т на
Идеите. ПърВата ч а с т на Тъй рече З а р а т у с т р а (1882) Ницше
заВършВа с категоричното и неостаВящо м ясто за съмнение
обяснение на деВиза, прогласен о т него година преди moßa ВъВ
Веселата наука: Бог е м ъртъв, и Зар атустр а прокламира: Мър­
т в и са всички богове: сега ние искаме да живее свръхчовекът -
нека В деня на Великото пладне moßa бъде наша последна Воля!“
А защо именно ВъВ Великото пладне - т у к мисълта на Ницше
egßa ли се нуждае о т тълкуване. По пладне слънцето е най-Висо-
ко и огряВа най-голяма ч а ст о т земята, Въздухът е чи ст до проз­
рачност, денят е ясен и сВетъл, а moßa предопределя и състо я­
нието на чоВека, чиито дробове са преизпълнени с Въздух, а Взо­
р ъ т му е чи ст, ясен, бистър и проникващ като самото слънце.
„Великото пладне ще настъпи, когато човек сто и В зенита на
п ъ тя си между животно и свръхчовек и празнува п ъ тя към зале­
за като сВоя ВърхоВна надежда. Защ ото е п ъ т към ноВо утр о “
(Тъй рече З а р а ту стр а ).
В НицшеВата метафорика т . нар. м ър тва природа играе
не по-малка роля, отколкото т ъ й обичаните о т него ж и В о т­
172 ИСАК ПАСИ

ни и растения. Зато В а осВен многозначното пладне, дори и В

заглавията на книгите на Ницше (и колко поВече В т е к с т о в е ­
т е им) се п оявяват зазоряване, залез и т . н., което още Вед­
нъж потвърждава Вътреш ната, сякаш родствена Връзва между
неговия дух и природата. ЕдВа ли има космическо (природно)
състояние, форма или процес (а дори и ч а с т о т денонощие­
т о ), което да о стаВа изВън НицшеВата образност - симВо-
лична и метафорична. Зато Ва т у к са слънцето и луната, звез­
дите и дъгата, гръмотевиците и земетресенията, небесният
лазур и ски тащ и те облаци, зимните фъртуни и ледените мъг­
ли, снежните и пясъчните пустини, недостижимите ВърхоВе
и главоломните пропасти, голите степи и ту чн и те морави,
дълбоките пещери и скалистите носове, то п ли те морета и
ю жните Ветрове - Всичко, което природата има и за което
философът художник има безкрайни и неизтощими cemußa.

98

Стрем еж а към съвър ш ен ство - яд ката на учението за

свръхчовека - Ницше е склонен да разбира както като макси­
ма на индиВидуалното поведение, т ъ й и като тенденция на
човешкия род, като присъщ едновременно на фило- и онто-
генезата. Не то Ва откъде ugßame ще състаВя занапред Ва­
ш а та ч ест, а то В а накъде omußame! Ваш ата Воля и Ваш ият
крак, който иска дори и Вас самите да изпревари - то В а не­
ка състаВя Ваш ата ноВа чест!
О тдавна е посочена приликата между ДарВиноВата ево­
люционна теор и я и НицшеВото учение за свръхчовека. Как­
т о В природата индивидите, принадлежащи към един Вид, а
и към различните ВидоВе, Вод ят постоянна борба за същес­
твуван е (ВътрешноВидоВа и междуВидоВа), за приспособя­
ване и оцеляване, т ъ й и индивидите, принадлежащи към Ви­
да homo sapiens, са В съВсем аналогична борба за същ еству­
ване, ко ято В крайна сметка трябВа да goßege до нещо по­
биеше и съвършено - свръхчовека. НицшеВото учение е ана­
лог на ДарВиноВата теория за е ст е с т в е н и я подбор, макар
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 173

че особеното т у к е тъкм о в пълната сам о сто ятелн о ст на

техн и те предпоставки и избоди, изключВаида какВато и да е
генетична заВисимост и какВото и да е непосредстВено Вли­
яние. ТоВа не е единственият пример В духоВното разВитие
на чоВечестВото, когато о т различни сфери и предпостав­
ки се стига до еднакВи, близки или аналогични изВоди и зак­
лючения, но несъмнено В moßa отношение духоВната Връзка
ДарВин - Ницше даВа един о т най-ярките примери. Георг
Брандес: „Всички животински ВидоВе досега Винаги са съз­
давали нещо, което да се намира на по-Високо стъпало о т
самите тях. Ницше тВърди, че та ка ще постъпи, така тр яб ­
Ва да постъпи и чоВекът. О т учението на ДарВин то й праВи
изВод, останал незабелязан и о т самия ДарВин“ (Фридрих Ниц­
ше). Зар атустр а призоВаВа: ЧоВекът е нещо, което трябВа
да се превъзмогне: и затоВа си длъжен да обичаш доброде­
те л и те си - защ ото т е ще т е погубят!
СВръхчоВекът е избраник, противопоставен на народа,
тъл п ата, с та д о то (употребявани о т Ницше к а то синони­
ми), на Всички, които се стр е м ят към благополучието на през­
ряното здраВе - търгаши, моралисти, краВи, жени, англича­
ни и други демократи. СВръхчоВекът е симВолична ан ти теза
на посред ствеността и на застоя и за Ницше то й означава
преди Всичко Вечно стремящ о се напред към съВършенстВо
избраничестВо, което, естестВен о , е дело на бъдещето.
ЕдВа ли Ницше е о тъж д ествявал сВръхчоВека като идеал
на чоВека на бъдещ ето с онези просто свободни духове, за
които Вече е предназначил сВоето Човешко, твър д е човеш­
ко. По-скоро то й разбира сВръхчоВека ка то бъдещ избраник
сред бъдещи избраници. Egßa ли също та к а т о й е Виждал
сВръхчоВека сред гениите, о т които сам се е Възхищавал би­
ло през целия си ж и во т, било само през определени периоди -
великите заВоеВатели, политици, философи, писатели, хора
на ума: АлкиВиад, Цезар, Чезаре Борджа и Фридрих II, Спиноза
и Шопенхауер, Леонардо да Винчи и Вагнер, а също и Велики­
т е поети Байрон, Мюсе, По, Леопарди, Клайст, Гогол, както и
Шекспир, Гьоте, Балзак, Стендал, ДостоеВски. Зато В а не мо­
же да се приеме и остроум ната хипотеза на Бертранд Ръсел,
174 ИСАК ПАСИ

че „свръхчовекът запазВа близкото си cxogcmßo с ВагнероВия

Зигфрид, само че знае гръцки“ (И стори я на западната фило­
софия). Сам Заратустра - пророкът на сВръхчоВека - учи: „НиВ-
га досега не е имало сВръхчоВек... Дори и най-мъдрият о т Вас е
Все още само хермафродит, кръстоска между растение и приз­
рак.“ И няма защо да не се ВярВа В негоВата искреност.

99

Не може да има никакВо съмнение В аристократизма като

същ ностна чер та на философията на Ницше. Георг Брандес
пръВ я характеризира като ар истократичен радикализъм В
писмо до Ницше о т 26 ноемВри 1887 г., а Ницше, дълбоко
поласкан о т тази характеристика, В писмо отгоВор до Бран­
дес о т 2 декември 1887 г. му пише, че „ т я е най-проникноВе-
ното тълкуване, което то й е чел някога за себе си“ . И наис­
тина философията на Ницше е аристократична и В сВоите
постулати, и В оказаните о т нея аристократични Влияния
Върху аристократично мислещи художници и философи.
Още В Несвоевременни размишления Ницше признава, че
масите са достойни за Внимание или като лоши копия на Вели­
ките личности, направени на лоша хартия и с и зтр и ти нега­
тиви, или като противодействие на Великите личности, или
като техни оръдия - ВъВ Всичко останало т е могат да се о т ­
п р а тя т или по дяволите, или В с т а т и с т и к а т а (За ползата и
вред ата о т и сто р и ята ). Пак та м и позовавайки се на Шо­
пенхауер, Ницше твърди, че ц енността и значението на жи­
Во та на отделния чоВек са В moßa да жиВее за ползата на най-
редките и най-ценните екземпляри, за създаването на гения.
Ницше е убеден, че Всеки ноВ етап, школа или период В
културата се нуждае о т Велики културни личности, о т ге­
рои на мисълта и тв о р че с тво то , след които т р ъ г в а т маси­
т е точно тъй , както т е следВат сВоите политически, Во­
енни и изобщо исторически герои. Тук Ницше следВа Карлайл,
когото ненавижда, но за разлика о т п о зн атото преклонение
пред героите според Ницше героят е не само причина на ис­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 175

торическото движение, а по-скоро негова цел, causa finalis,

както би казала с т а р а т а философия.
Но в учението за свръхчовека трябва да се виж дат не са­
мо префиненият аристократизъм, непримиримият антиде-
мократизъм, т ъ р ж е с т в о т о на силата и б р уталн о стта. То­
ва учение е и някакъв копнеж за по-добро бъдеще в условията
на т о т а л н а т а криза на културата и упадъка на хуманност­
т а , т о е и реакция на насто ящ ето , обърната към бъдеще­
т о , а не към миналото, каквато през предшестващия век е
реакцията на Русо. Учението за свръхчовека съдържа и един
утопичен компонент с присъщия на всеки утопизъм о т т е ­
нък на благородство, въпреки че к а то цяло в него все пак
доминират аморалните, социално-безчовечните аспекти.
Ницше иска да разруши стария морал, за да създаде нов,
да премахне ста р и те ценности, за да постави на тяхно мяс­
т о нови. Ницше е нихилист, който иска да бъде строител,
да гради новото. Изкуство, естети ка, култура - всичко т о ­
ва според Ницше е производно, всичко се вър ти около един-
единствен стож ер: чоВека. Всички раздели на Ницш евата
философия - философията на и зкуство то и философията на
културата - са всъщ ност философия на чоВека. Всяко усъ­
върш енстване на културата предполага усъвършенстване на
човека и всяко усъвършенстване на човека неминуемо довежда
до усъвършенстване на културата. А в края на краищата всич­
ко е подчинено на общия стремеж: худ о ж ествен ото офор­
мяне на чоВека.
Ницше ясно вижда и ненавижда унифициращата култура­
т а машинна цивилизация, нейната противоположна на худо­
ж е ств е н о то начало склонност към еднообразие и душевна
скука, п о сегател ствата й срещу гарантираната о т немашин-
ното производство индивидуалност. Той е един о т първи­
т е , предусетили драмата на новите векове, трагедията на
машинната епоха и нейните диспропорции. М ашината дава
нагледния пример за сплотен народ, действащ съвместно,
при което на всеки индивид е поверена една точно определена
работа, ко ято не о ставя м ясто за каквото и да е лично мне­
ние. М ашината е образец на централизация, на организацията
176 ИСАК ПАСИ

на партия и на воденето на Война. Сама произведение на вис­

ши умствени сили, т я обрича обслужващите я на низша, неос-
мисляща дейност, на скука, антипод на всяко възвишаващо и
усъвършенстващ о художествено тво р чество . Произведени­
е т о на машинното производство е стандартно и безлично,
неговите потребители не общ уват с индивидуалността на
производителя и сякаш като награда за станалия възможен
толкова лесен труд започват да ж и веят в едно анонимно без­
лично робство. Учението за свръхчовека е изход, някакъв из­
ход о т деформациите на машинната цивилизация - т о е и стон
на наранената душа, зов за свобода о т оковите, които об­
щ е ств о то поставя на индивида отвън, а сам то й - о твъ тр е .
Тъй рече З а р а т у с т р а е евангелие на индивидуализма.

100

В идеята, противопоставящ а м асата на избраника, т ъ л ­

п ата на твореца, демоса на аристократа, човека на свръх­
човека, има и нещо естетическо. Самата идея за избраника,
твореца, ар и стокр ата, свръхчовека, ко й то е единствено
творящ , е подсказана о т художествената продуктивна спо­
собност, ко ято наистина принадлежи на малцина и бива про­
явявана о т малцина. Свръхчовекът е пълно и истинско осъ­
щ ествяване на човеш ките сили, то й се отнася към човека
тъй , както г о то в а та скулптура към камъка, о т който е нап­
равена. О тча ян и ят аристократизъм на Ницше има е с т е т и ­
чески произход, макар че т о в а генетично обяснение съвсем
не е д оказателство за и сти н н о ст. Е с т е т и к а т а на Ницше
може да бъде разбрана във връзка с неговата философия и
много нейни страни намират обяснение във философията му.
Но и философията на Ницше, много нейни основни компонен­
т и им ат естети чески произход и м огат да бъдат разбрани
само във връзка с природата на есте ти че ско то . Това се о т ­
нася и до е ти к а та на Ницше, а т я има най-голямо основание
да се о тъ ж д е ствява с ц ялостн ата му философия, ко ято е
преди всичко етика и най-много етика. Това се отнася и до
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 177

учението за сВръхчоВека - д ей стви телн ото ядро и средото­

чие на е ти к а та на Ницше.
Дълбоко заложеният естети зъм В ц ялостн ата философия
на Ницше, а не само В негоВата е с те ти к а , ugßa о т онази
идея на ранната гръцка класика и още поВече на късния ели­
низъм, според ко ято чоВекът е едновременно творец и mßo-
римо - чоВекът се създаВа сам, но о т материала, който сам
то й и само то й притежава. Самоизграждането на личност­
т а е морален и естети чески феномен - едновременно к а те ­
горичен императив и художествено произведение - и само
неделимостта на тези gße страни праВи о т индиВида-чоВек
ли чн о ст. С moßa естетически-тВорческото начало cmaßa и
изходен пункт, и крайна то чка на философията изобщо и по-
особено на философията на чоВека.
Но В такъВ е стети зъм Винаги има нещо проблематично,
двусмислено, парадоксално и тъкм о на ръба на проблематич­
н ото и парадоксалното е и ц ялостн ата философия на Ниц­
ше. Защ о то moßa уподобяВане на чоВека по творчески по­
тенции на Бога Възлага на него, чоВека, Възможности, какви­
т о то й няма, а на негоВата интелектуална съВест - о тго ­
ворности, които т я не може да понесе. ЧоВекът може мно­
го, но не може Всичко и В неговото самоизграждане, както и
В целокупния ж и В о т като художествено произведение, най-
сериозен дял им ат о б с т о я т е л с тв а т а , традицията на зава­
реното, случаят, стечен и ето на съ б и ти ята и Всичко, което
праВилно или не - определят к а то съдба. Е с т е т и з м ъ т на
Ницше доВежда аван тю р и те на разума, импулсите на Воля­
т а и ликуВанията на чуВ стВ о то до една В края на краищата
банална хипертрофия на действително тво р ческо то , про-
д уктиВното у чоВека, ко ято ка то Всяка хипертрофия буди
основателен критицизъм и носи Всички тревоги на интелек­
туалн о то недоволство.
178 ИСАК ПАСИ

101

Ако трябва да се премине о т поВече или по-малко неясни­

т е очертания на призивите и проповедите - зовящи и призо­
ваващи - към повече или по-малко ясния п о р тр е т на свръхчо­
века, към повече или по-малко строгия негов морален кодекс,
тогава задачата ста в а по-трудна, а р е зу л та тъ т - по-проб-
лематичен. Тогава се оказва, че трябва да се изберат, предпо­
ч е т а т и следват човекът, а не богът, земята, а не небето,
ж и в о т ъ т , а не см ъ р тта , силата, а не слабо стта, храброст­
т а , а не стр ахът, непокорството, а не послушанието, гор­
д о стта , а не смирението, ж е с т о к о с т т а , а не снизхождение-
то , презрението, а не съчувстви ето, омразата, а не любовта,
рад остта, а не страданието, смехът, а не т ъ г а т а , аристок-
рати чн ата затвореност на духа и аристократичн ата отда-
деност на културата, а не държавата, политиката, вестн и ­
ците и публичността. Сякаш сам Ницше държи своя Заратус­
тр а на дистанция о т неговите слушатели, търсейки доста-
тъчн о простор между своя проповедник и свои те читатели,
така че да им остави правото и възм ож ността за избор: да
приемат т о в а и да отхвър лят онова, да се съгласят с едно и
да не приемат друго. (О тново съвета на Заратустр а: О тд е­
лете се о т мен, срамете се о т мен!) Но с то ва философът и
м оралистът засви д етелстват своя завършен антидогмати-
зъм, предлагайки безкрайна комбинация о т възможности: из­
берете храбростта, заобикаляйки изкушенията на състрада­
нието, т ъ р с е т е съвърш енство, знаейки, че обикновените не
могат да бъдат съвършени, бъдете силни, презирайки разхлаб­
ващ ата жалост, т ъ р с е т е гения, мразейки жените, вървете на­
горе към единиците, които нямат нищо общо с държавата и
демокрацията, с публичността и вестниците. И т . н., и т . н.
Тъй рече З а р а т у с т р а е квинтесенцията на Ницшевата вер­
сия на философията на ж и в о т а , и тази книга е най-важният
негов принос в нея. Защ о то Зар атустр а призовава към изди­
гане на ж ивота, а проповедите му са всъщ ност философска
възхвала на ж и вота в цялата му възможна многомерност. Не е
случайно, че тъкм о т у к най-убедено се обосновават и защи-
ФРИДРИХ HHUÜJE - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 179

maßam противоположни и често напълно несъвместими схва­

щания за смисъла на ж иво та и за човеш кото поведение. Ниц­
ше мисли, че иначе не би могло и да бъде, след ка то много неща
у един народ се преценяват като добри, а у други предизвик­
в а т присмех и о стр о порицание, както и едни неща на едни
м еста се именуват лъжи, а другаде се обкичват с пурпурни по­
чести. Но проблемата не е само до различното м ясто и раз-
личното време. У един и същ човек доброто и злото така раз­
менят м е ста та си, че всъщ ност самото им съществуване с т а ­
ва възможно само корелативно. Мисленето на Ницше, широко
разположено в традицията на философията на ж и во та , пред­
почита диалектиката у човека, индивида пред диалектиката
на човечеството, историята. Зато ва вм есто Хегеловите „ни­
що велико в св е та не се е извършвало без с т р а с т и “ , „х и тр о ст­
т а на разума заставя с т р а с т и т е да д е й ства т за него“ , „ин­
дивидите се пренасят в ж ер тва и се обричат“ (Философия на
и сто р и ята ), Зар атустр а проповядва: Злината е най-добра­
т а сила на човека. Най-злото е потребно за най-доброто на
свръхчовека!
Но може би и тъкм о поради то в а Ницше е мислител, осо­
бено податлив на съвсем противоположни идейни манипула­
ции - когато се извличат т е з и т е му, а тех н и те ан ти тези
о с т а в а т скрити или заслонени, то й лесно може да се пре­
върне в еднозначен вдъхновител на всякакво човеконенавис-
тн и че ство - еднакво като идеология, политика и практика.
Най-общо и си н тети чн о основната антиномия на Ниц-
ш евата философия (етика) се поддава на формулиране: Теза:
не е възможно да се живее извън морала - о твъд доброто и
злото. А н т и т е за : може да се живее само при един неморален
начин на мислене - против всички о т векове осветени мо­
рални ценности, против всички християнски, робски и фи­
листерски норми. И то ва сякаш еднакво право, което Ниц­
ше отдава на т е з а т а и а н ти те за та , заема едва ли не вър-
ховното м ясто сред всички възможни методи на неговото
философстване, на което пак Томас Ман намира удивително
пластична формулировка, когато нарича Ницше „светец на
аморализма“ (Ф илософ ията на Ницше в св е тл и н а та на на­
180 ИСАК ПАСИ

шия опит). Принципът на моралната антиномичност се осъ­

щ ествява - разгърнат и разбит - В една ка то че ли безкрай­
на серия о т конкретни тези и ан ти тези . Тъй че не по-малко
спраВедлиВо е казано, че прозвището ДонХуан на познанието
(тъ й е озаглавен и един раздел о т п о р тр етн о то есе на С т е ­
фан (ЦВайг) е не само измислено о т Ницше, но е и Валидно т ъ к ­
мо за него.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 181

XII. МОРАЛИСТЪТ

102

Седмата книга на Ницше - О твъ д доброто и зл о то , 1886 -

и непосредствено следващата я - Към генеалогията на мо­
рала, 1887 - всъщ н о ст образуват една дилогия, много по-
плътна - идейно, тем ати чн о и формално - о тколко то пре­
дишната Ницшева дилогия: Зазоряване и В е се л а та наука.
Защ ото, докато та м решаващи са м о ти ви те о т техничес­
ки и технологически характер (фрагментите, невлезли в пър­
в а та книга, о с т а в а т за в то р а та ), тук, в О тв ъ д доброто и
зло то и Към генеалогията на морала, е налице концептуал­
но и смислово единство. Към генеалогията на морала има
подзаглавие (както и повечето книги на Ницше) - Полемично
съчинение, след което веднага е поставено обяснението, че
Към генеалогията на морала е „допълнение и пояснение към
наскоро публикуваната О твъ д доброто и зл о то и.
И О твъ д доброто и зл о то - както и почти всички книги
на Ницше - започва със затруднения: двама издатели (в Лайп­
циг и в Берлин) о ткло н яват ръкописа и Ницше е принуден да
го издаде на свои разноски, което то й прави и с последвала­
т а го Към генеалогията на морала. Вероятно о т свое чис­
т о търговско гледище издателите са били прави, след като
за десет месеца след излизането на О твъ д доброто и зло то
о т нея са продадени само 114 екземпляра, но както е добре
известно, издателските критерии за една книга съвсем неви-
наги са най-меродавните.
182 ИСАК ПАСИ

103

Ако В пърВите си книги Ницше обръща по-голямо Внимание

на миналото (раждането и гибелта на гр ъц ката трагедия, пол­
зата и Вредата о т и с т о р и я та ), Въпреки несъмнения му и н те­
рес и към съвременността и бъдещ ето (музикалната драма на
Вагнер като изкустВо на бъдещето, ролята на Шопенхауер и
на и сто р и ята за Възпитанието на съвременното поколение),
о т Тъй рече З а р а т у с т р а и последвалите я книги и н тересът
на Ницше е В много по-голяма степен насочен към бъдещето,
което В още по-голяма степен го npaßu философ на XX Век. За­
р атустра, както и Всеки проповедник (и библейските, и Всич­
ки други), предупреждава за идващ ото, призовава и иска да
предвожда, а нещо о т неговия профетизъм присъства и В след­
ващ ите книги на Ницше. ТоВа обяснява и подзаглавието на О т ­
въд доброто и зло то - Прелюдия към философията на бъде­
щ ето. Така и за замисленото капитално съчинение (magnum
opus)t което е трябвало да обобщи цялата му философия и съ­
щевременно да е з а в е т ъ т му към бъдещ ето, Ницше е предвиж­
дал заглавието Воля за Вл аст. О п и т за преоценка на Всички
ценности (за него то й споменава и В Към генеалогията на мо­
рала), което също говори за превеса на негоВия интерес към
бъдещ ето пред миналото.

104

Въпреки наличието на поясняващи подзаглавия и В gßeme

книги на Ницше техните заглавия не cmaßam по-малко ениг-
матични и се нуждаят о т тълкуване - за щ астие сам а в т о ­
р ъ т им се е заел с тази задача. Защ о то за Всеки обикновен, а
дори и образован чоВек о тВъд доброто е зл о то , а о тВъд
злото е доброто. Но kakßo може да означава о твъд добро­
т о и зл о то ? А е то и опита на Ницше да разреши съставена­
т а о т самия него загадка. Ако лъж ата е условие, о т което
заВиси ж и в о т ъ т , ако т я поддържа Вида и дори съдейства за
Възпитанието му, тогаВа много по-Важно о т и сти н а та и
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 183

лъж ата се оказВа онова, което помага на жиВота. „Да се приз­

нава лъж ата ка то условие за жиВота: moßa, разбира се, озна­
чаВа по опасен начин да се съпротивляваш на обичайните пред­
стави за ценност; и една философия, която се осмелява да пра­
ви то ва, вече сама се е поставила о твъд доброто и злото“
(О твъ д доброто и злото). Още по-категорично Ницше о т с ­
то ява то зи възглед в една о т последните си книги - Залезът
на кумирите: „Всички зн аят изискването ми към философи­
т е - да се п о с т а в я т о твъд доброто и злото, да преодолеят
илюзията на моралната присъда. Това мое изискване е следст­
вие на едно прозрение, което аз формулирах пръв - то ва че не
с ъ щ е ств у в а т никакви морални дадености. О бщ ото между мо­
ралната и религиозната присъда се състои в то ва, че и двете
вяр ват в несъщ ествуващ и реалности. Моралът е само едно
тълкуване на определени феномени или по-точно казано - пог­
решно тълкуван е “
И заглавието на следващата книга на Ницше - Към генеа­
л о ги ята на морала - в не по-слаба степен се нуждае о т т ъ л ­
куване, въпреки декларираната й претенция, че т я е „пояс­
нение“ към О твъ д доброто и злото. В ключовия термин на
заглавието - генеалогия - Ницше влага двойствен, амбива-
лентен смисъл, о т който (въпреки етимологическото и фо-
н етическото сходство) се изключва понятието генетично:
генеалогичното не е генетично, а е преди всичко аксиоло-
гично и означава едновременно ценност на произхода и про­
изход на ц ен н о стта.
Въпреки целия философски регистър, който се съдържа в
т в о р ч е с т в о т о на Ницше - онтология, гносеология, психоло­
гия, социология, естети ка, културология, теория и история
на религията, философия на природата и дори космология -
неговата философия е преобладаващо етическа: моралът е
нейно ядро, център и същевременно обкръжение, периферия.
Ницше е морален философ, неговата философия е преди всич­
ко философия на морала. И в т о ва отношение в и сто р и ята
на философията може да се посочи само един-единствен при­
мер - Сократ, когото още Хегел определя като морален фило­
соф. З а то ва съвсем не е случайно, че проблемата Сократ се
184 ИСАК ПАСИ

появяВа толкоВа често В съчиненията на Ницше - В различен

ко н текст, различно осВетляВана, различно и дори npomußono-
ложно интерпретирана - още о т Раж д ането на тр а ге д и ята
чак до Залезът на кумирите. Но измежду Всички несъмнено мо­
рални книги на Ницше несъмнено „най-концентрирано ети чес­
ки те “ - както то В а е Видно още о т заглавията им - са О твъ д
доброто и зл о то и Към генеалогията на морала.

105

Ако сам Ницше гледа на Към генеалогията на морала ка­

т о на решаващо изследване „В полза на бъдещ ата преоценка
на Всички ценности“ (Ecce Homo), moßa gaßa и основанията
за неговото разглеждане като нихилист, ко ето Ницше не
само не отхвърля, но сам о ткр и то декларира. И няма съмне­
ние, че О тв ъ д доброто и зло то и Към генеалогията на мо­
рала са неговите „най“ -нихилистични съчинения, макар и сла­
б ата им В т о в а отношение скоро ще е споделена и о т него­
вия Залезът на кумирите, чието подзаглавие (неслучайно) е
Как се философства с чук в ръка.
К а то духоВно явление и социална практика (като не се дър­
жи сметка за единствения Щирнер), нихилизмът има ако не
изключително, т о предимно руски произход. Преди Бакунин и
Кропоткин то й беше литературно изобретен о т гения на
ТургенеВ, о т неговите Бащи и деца (1862) и у Ницше тази
категория се оформя под Влияние на ТургенеВ. Сам Ницше не
Веднъж се е наричал безнравственик, аморалист, нихилист.
„Аз съм първият безнравственик - и В този смисъл съм уни-
щ о ж и те л я т par exellenceu (Ecce Homo).
Според Ницше нихилизмът е състояние, при което Вис­
ш и те ценности на чо вечество то се обезценяват, то й е па-
тологично състояние на западното човечество, когато с т а ­
ри те ценности - състрадание, саможертва, раВни npaßa -
са дълбоко разколебани, но не и подменени, то й е състояние
на вече действащ о отрицание, още незаменено о т утвъ р ж ­
даващо съзидание. Най-малко о т Всички НицшеВият нихили­
ФРИДРИХ HHUÜJE - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 185

зъм трябВа да се разбира ка то отричане на Всякакви цен­

ности. Той е по-скоро жалба, ламентация - подобна на Иере-
миеВата, че неговият съвременник, ти п и чн и ят западен чо­
Век, бавно и сигурно се отрича о т ценностите, за да се зат-
Вори В сВоя делник, практицизъм, В сВо ята буржоазна проза.
На О тВъд доброто и зл о то и Към генеалогията на морала
Ницше гледа ка то на голямото НЕ на сВо ята философска е т и ­
ка, докато на Тъй рече З а р а т у с т р а отрежда м я с т о т о на
сВоето голямо ДА.
Според Ницше нихилизмът може и трябВа да бъде преодо­
лян о т тВорческия начин на ж и Во т на тВорческия чоВек, кой­
т о е едноВременно негоВа Воля за Вл аст и Воля за ж и Вот,
които се събират В и н сти н кта за сВобода. „Въп лътен ата
Воля за Власт ще расте, ще посяга около себе си, ще притег-
ля около себе си, ще иска да спечели надмощие - не заради
някакВа моралност или неморалност, а защ ото е жива и за­
щ о то ж и В о т ъ т е именно Воля за Вл аст“ (О тВ ъд доброто и
зло то ).
НетолкоВа В прижиВе публикуваните произведения, кол­
ко то В посмъртно издадените фрагменти на Ницше, пред­
назначени за неосъщ ествената Воля за В л а ст. О п и т за пре­
оценка на Всички ценности, където се намира и цял комп­
лект Европейският нихилизъм, се съдържа разгърната експ-
ликация на неговото понятие за нихилизъм. И тъкм о т у к се
оказВа, че сам ият нихилизъм е двузначен: (а) акти вен - като
признак за повишената мощ на духа; (б) пасивен - като паде­
ние и регрес на мощ та на духа: а о т тези дВа Вида следВат
редица следстВия, сВързани както със съзиданието, граде­
жа, тъ й и с декаданса, упадъка.

106

Ако В пърВата дилогия на Ницше Зазоряване - Веселата

наука В някакъВ смисъл преобладава ка то тем а и като пре­
поръчителен метод експериментирането В о б л астта на мо­
рала, ВъВ В то р а та му дилогия О тВ ъд доброто и зло то - Към
186 ИСАК ПАСИ

генеалогията на морала като тем а и като препоръчителен

метод преобладава и н тер п р ети р ан ето .
В зависимост о т то ва дали за морала ще се съди по пос­
л ед стви ята о т д ействията („по плодовете им ще ги познае­
т е “), или по м о ти ви те (по произхода им) може да се различи
доморалният (п ослед ствията) о т моралния (м о ти ви те) пе­
риод в истор и ята на човечеството. Но Ницше мисли, че тр яб ­
ва да се направи още една - и всъщ ност същ ествената - крач­
ка: м отивите, намерението са само знак и симптом, който се
нуждае о т тълкуване - о т т у к ролята на интерпретирането
като основен принцип и в моралната сфера.
И н те р п р е тац и ята се налага като господстващ принцип
в по-късните етически произведения на Ницще във връзка и
с по-широкото м ясто, което започва да заема в ц ялостната
му философия перспективизм ът, сиреч разглеждането на не­
щ ата с оглед на наблюдаващия, на неговата гледна т о ч к а ,
на неговия зрителен ъгъл.
П ер сп екти ви зм ът, обявен за „основно условие на целия
ж и в о т“ още в Предисловието към О тв ъ д доброто и зло­
т о , е ключ към философията на Ницше, валиден за целия пе­
риод на нейното ставане и развитие. Защ о то след като „не
би имало ж и во т, ако то й не би се основавал на перспектив­
ни оценки и привидности“ , тогава и философът трябва „да
може да обхване палитрата на всички човешки ценности и
ценностни усещания и с различни очи и съвести да може да
обзира о т високо всяка далнина, о т дълбоко всяка дълбочи­
на, о т ъгъла всяка ш ирота“ (О твъ д доброто и злото).
И тъкм о при своя перспективизъм Ницше урежда среща
на двама о т най-великите философи: Хераклит и К ан т. За­
щ ото, ако всичко те че и се изменя и няма нищо постоянно
(освен н еп остоян ството), както учи Хераклит, и ако, о т дру­
га страна, видим остта на све та (явленията) няма нищо об­
що с неговата същ ност (нещ ата сами по себе си), както
твърди К а н т, о т т у к неминуемо следва, че няма истинско поз­
нание, безусловно познание, абсолю тно познание. Ницше
вм ества перспективизма в историко-философската тради­
ция. З а то в а не може да се приеме твърд ението на А ртър
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 187

Д анто, който вижда ирония в „разглеждането на Ницше ка­

т о ч а с т о т и сто р и ята на онова, което то й се е надявал да
разруши (Ницше к а т о философ). Въпреки всички отклонения,
въпреки цялото си противопоставяне на заварената фило­
софска традиция, Ницше не може да бъде напълно изваден
о т нея и доколкото е философ, у него ще е налице някаква
философска субстан ц и я, ко ято т ъ й и не може да бъде нито
унищожена, ни то преодоляна, за да бъде все пак то й о с т а ­
вен в и с т о р и я та на философията.

107

В и сто р и ята на философията е добре познато онова дви­

жение, при което ц е н тър ът на т е ж е с т т а се премества о т
обекта към субекта, о т обективното към субективното и
с то в а преместване че сто са свързани д ей стви телн и те й
повратни то чки : Сократ, К а н т, Ф ихте... Но в и сто р и ята
на най-новата философия то в а интелектуално течение е най-
силно изразено о т родоначалника на екзистенциализма Съо-
рен Киркегор.
В новата европейска философия идеята за субекти вн ост­
т а , за абсолю тната субективност на и сти н ата, както е доб­
ре известно, принадлежи на Киркегор. Ницше, който не е поз­
навал Киркегор, т у к по свой п ъ т и по свой начин следва тази
фундаментално екзистенциална идея.
Безспорно е, че Ницше не е познавал Киркегор. В неговите
книги и бележки дори и най-бегло не се споменава името или
учението на малко известния приживе датски философ, ако
не се см ята едно писмо на Ницше (една година преди колапса)
до Георг Брандес, в което то й го уведомява, че има желание
да прочете Киркегор във връзва с възнамерявано пътуване
до Копенхаген. Е сте ств е н о с б о л естта на Ницше т о ва него­
во намерение пропада напълно. Но няма съмнение, че Ницше-
ви ят принцип на перспектиВизма е по съ щ н о стта си Кир-
кегоров, а съвпадението т у к несъмнено се дължи на общ ите
тео р ети чески п р ед п о ставки на н аправлението
188 ИСАК ПАСИ

Lebensphilosophie, философия на ж и В о т а , на което Шопенхау­

ер и Киркегор са основоположници, а Ницше - един о т по-къс­
ните класици.

108

В моралната сфера принципът на перспектиВизма - т ъ й

както Ницше го формулира сентенциозно в О тВъд доброто
и зло то - означава, че „не съ щ е ствуват морални феномени,
а само морално тълкуване на феномените“ . И тъкм о т у к е
корелацията между етическия и гносеологическия релативи-
зъм на Ницше, еднакво продиктувани о т неговия философс­
ки перспектиВизъм. Още във В есел ата наука, о т с т о я в а й ­
ки великите предимства на гносеологическия релативизъм,
сиреч на скептизма, схванат в най-широките му граници, Ниц­
ше изразява сво ето твърдо убеждение, че „в науката убеж­
денията ням ат право на гражданство. Д остъп до ц арство­
т о на познанието и дори известно д остойнство в него мо­
же да им се позволи едва когато реш ат да слязат до скром-
ното ниво на хипотезата, до предварителното експеримен­
тирано становищ е, до регулативната фикция - но все пак
при условие да о с т а н а т под полицейски надзор, под надзора
на полицията на недоверието“ . След което неминуемо идва
и реторичното: „Но погледнато по-точно, не означава ли т о ­
ва, че убеждението има право на достъп в науката едва ко­
га то престане да бъде убеждение?“ (Весел ата наука). Към
този идващ още о т ранния Ницше гносеологически релати­
визъм малко „по-късния“ Ницше добавя и целия арсенал на своя
етически релативизъм. К а кто „не съ щ е ствуват морални фе­
номени“ , т ъ й и крайната форма на нихилизма е, „че всяка вя­
ра, всяко признаване на нещо за истинно са необходимо лъж­
ливи, защ ото и сти н н и ят с В я т просто не същ ествува“ (Во ­
ля за В л а ст),
Е т и ч е с к и я т релативизъм на Ницше не е равнозначен на
нравствен субективизъм и индивидуализъм и о т е ти к а та на
Ницше не следва изводът: колкото хора, толкоВа Вида мо­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 189

рал. Заицото Ницше разполага етическия релатиВизъм В сВо­

я т а скала на ценностите, В сВо ята ранглиста на човеш ките
munoße (а не индивиди). Благородното е Валидно за благо­
родните, а стад н о то чуВстВо - за ста д о то . „М оята фило­
софия е насочена към подреждането на ранговете: не към
индиВидуалисткия морал. С тад н о то чуВстВо трябВа да гос­
подства В ста д о то - но да не излиза изВън него: Водачите
на ста д о то се нуждаят о т коренно различна оценка за сВои­
т е собствени постъпки, по същия начин независимите или
„хищниците“ и т . н.“ (Воля за в л а ст).
В някаква степен НицшеВия перспектиВизъм, неговият
принцип на и н терп р етац и ята, разглеждан к а то господст­
ващ В моралната сфера, е о п ит за намираме на равновесие,
за баланс между субективизма, правото на индивида да е т а ­
къв, какъвто е, и преоценката на ценностите, сиреч на Въз­
м о ж н о стта да се променя ка то израз на тво р ческата му същ­
н о ст.
И В чи сто н а у чн а та сфера п ерсп екти ви зм ът има свои
предимства, които Ницше не пропуска да отбележи В О т ­
въд доброто и зло то : „Д ействително една теория крие не
малко очарование заради moßa, че е оспорима: именно с moßa
т я привлича no-изтънчените умове. Изглежда че сто кр атн о
оборваната теория за „сВободната Воля“ дължи сВоята жиз­
неност именно на moßa очарование: Все ugßa някой и се чуВ-
cmßa д остатъчн о силен, за да я обори.“
Свързаната с философския перспектиВизъм и н тер п р ета­
ция cmaßa още по-наложителна, когато трябВа да открие раз­
личния смисъл или различните смиели на самб по себе си едно и
също явление, например, на аскетизма, с който Ницше се за­
нимава най-подробно В т р е т и я раздел на Към генеалогията
на морала. Нещо повече. Едно и също явление - В този случай
аскетизм ът - биВа съвършено различно и с напълно противо­
положни характеристики и В зависимост о т м отивите, кои­
т о го обуславят, и о т р езултати те, които го следват. Имен­
но интерпретацията, тълкуването трябВа да намери труд­
но устаноВимата, а често и подВижната граница между рели­
гиозния аскетизъм и философското отрицание на cßema. За­
190 ИСАК ПАСИ

щ ото един е наложеният отВън (о т християнската църкВа) ас­

кетизъм като наказание на свещеника, който чрез него трябВа
да изкупва някаква Вина, а друг е аскетизм ът като избрана В ъ т ­
решна форма на поведение с оглед на тв о р че с тво то и на създа­
ването на пълноценни духовни продукти. В С В е т ъ т к а т о Воля
и представа Шопенхауер превръща аскетизма В най-съществе­
на философска категория. Но този аскетичен идеал, на който
според Ницше са присъщи изискванията за бедност, смирение
и целомъдрие, няма нищо общо с уединението, о т което се нуж­
дае философът.

109

философът избягва - и трябва да избягва - всички „акту-

алности“ , всяко „днес“ , то й „почита всичко тихо, студено,
благородно, далечно, минало, изобщо всяко нещо, при вида на
което душата не трябВа да се защ итава и затваря, нещо, с
което може да се разговаря, без да се говори Високо“ (Към
генеалогията на морала). Защ ото ум ът има тембър и обича
своя тем бър. При празноглавеца, празнодумеца а ги та то р ,
Всичко, попаднало В него, излиза притъпено и надебелено,
прегракнало, утеж нено о т ехото на голям ата празнота.
У м ът размишлява, а о т размишление не се преграква, защо­
т о се мисли предметно, за предмети, а не за себе си и за
произведения ефект. Тембърът на философа е тем бър ът на
мислителя - тих, сподавен и дълбок.
Философ ът - и сти н ски ят - избягва тр и блестящ и и шум­
ни неща - славата, царете и жените, което не означава, че
т е не идват при него. Той се плаши о т твърде силна с в е т ­
лина: затова се плаши о т своето време и о т неговата зло-
бодневност. Макар и тези идеи на Ницше да са ехо о т Шо­
пенхауер, м етаф ората, В ко ято то й ги облича, е несъмнено
негова: философът е к а т о с я н к а та - колкото поВече слън­
ц ето залязва, то лко ва поВече т о й израства.
Ако според Ницше благородството е цел на човеш кото
същ ествуване - на Всяко, колко поВече т о трябва да е и цел,
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 191

и същ ност на философа, който по самото си предназначение

е законодател, съзидател, тВорец. „Този, който при общу­
ването си с хората не пламти с Всички цВетоВе на неВоля-
т а , не позеленяВа и не посиВяВа о т отВращение, отегчение,
съчувствие, помрачение, самота, то й положително не е чо­
Век с изискан Вкус“ (О тВъд доброто и злото). И отноВо Шо­
пенхауер: „К о й то не обича сам о тата, не обича и сВободата:
чоВек е сВободен единстВено когато е сам... Онзи, който сВо-
еВременно се сприятели със сам о тата и дори я обикне, полу-
чаВа златна мина“ (Афоризми).
„ф илософ ът ка то необходим чоВек за следВащия и по-след-
Ващия ден Винаги е трябвало да бъде В конфликт със сВое-
т о настоящ е: негов Враг Всякога е бил идеалът на днешния
ден.“ За то В а според Ницше „праВо на философия - В широ­
кия смисъл на думата - чоВек има само благодарение на прои­
зхода си, предците, кръВта са решаВащи и В този случай. Мно­
го поколения трябВа да са подготВяли пояВяВането на фило­
софа; Всяка една о т негоВите добродетели трябВа да бъде
придобита, съхранена, предадена В наследстВо, усВоена, и т о
не само смелият, лек, плаВен ход на негоВите мисли, а преди
Всичко г о то в н о с т т а за голяма отговорност, Величието на
царствения поглед и ч уВ стВ о то за о т к ъ с н а т о с т о т тълпа­
т а “ (О тВ ъд доброто и злото).
Философията на Ницше е ж и В о т ъ т на Ницше и ж и В о т ъ т
на Ницше е философията на Ницше. Несъмнено същ ото би
могло да се каже и за Сократ, Шопенхауер, Киркегор. Но никой
о т тях не е имал такоВа самосъзнание за Връзката на со б ст­
вения им ж и Во т със со бствен ата им философия и не е прози­
рал толкоВа дълбоко В нея, както то Ва се е удало на Ницше.
О т т у к и този действителен лайтм отив В цялото му тв о р ­
чество - и естествен о В О тВ ъд доброто и зл о то , където
то й се чуВа ясно и о тчетли во: „Постоянно започна да ми се
изясняВа kakßo е предстаВляВала Всяка о т Великите филосо­
фии досега: а именно самопризнание на нейния съзидател и
своеобразни, неВолно и незабелязано написани memoires; съ­
що така разбрах, че моралните (или неморалните) намерения
предстаВляВат корена на Всяка философия, о т ко ято Всеки
192 ИСАК ПАСИ

п ъ т израства цялото растение... У философа няма нищо без­

лично; и преди Всичко неговият морал е решително и решава­
що свидетелство за то в а кой е т о й , т о е с т В какъв порядък
са съчетани най-съкровените инстинкти в негоВата приро­
да.“ И в най-голяма степен този същ ностен признак на всяка
философия да е моя, т в о я , негова - както може и да се пред­
полага - Ницше отнася преди всичко към себе си. З а то ва и в
Към генеалогията на морала то й формулира съ щ н о стта на
всяка и на сво ята философия по любимия си афористичен ма­
ниер, к а то за целта (по со б ствен о то му признание почти
кощ унствено) модифицира популярната римска сентенция,
представяйки я така: pereat mundus, fiam philosophia, fiat
philosophus, fiam!... да загине с в е т ъ т , но да пребъде филосо­
ф и ята, да пребъдат философите, да пребъда аз!...

110

П ер сп екти ви зм ът и произтичащ ият о т него м етод на

и н тер п р етац и ята според Ницше са необходими не само при
обяснението на философските и моралните феномени. Те са
не по-малко необходими и при обяснението на тв о р ч е с тв о ­
т о на художника, на и зкуство то - и д вете хилядолетия на
и сто р и ята на худож ествената и л и тер атур н ата критика
т у к не са единственото доказателство. Но при анализа на
и зку ств о то според Ницше може да се открие и една т е н ­
денция, противоположна на интерпретац ията на морално-
философските феномени. Ако философията не може да се
разбере без л и чн о стта на философа (на негоВите чувства,
инстинкти, Воля и т . н.), за и зкуство то твърде често с т а ­
ва необходимо тъкм о обр атн о то - отделянето на тво р ба­
т а о т л и чн о стта на твореца, разглеждането й като самос­
то ятел н а реалност, неподвластна на създателя си. Следвай­
ки традицията на ранните немски романтици, а и на по-къс­
ни те (например Хайне и неговото тълкуване на Сервантесо-
вия Дон Кихот) и Ницше твърдо се придържа към идеята за
много по-голямата реалност на художествената твор ба и
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 193

на нейните герои о т тази на създалия ги творец - произве­

дението на художника е по-дейстВително о т самия него. За­
то В а и с пълно праВо Томас Ман нарича Ницше „издънка на
романтизма“ (За 60-ия рожден ден на Рикарда Хух), „късен
син на романтизма“ (Предисловие към едно музикално т ъ р ­
ж е с т в о за Ницше). Ницше е изцяло В романтическата т р а ­
диция, когато препоръчва: „Художникът е най-добре да бъде
отделян о т сВ о ето тВорение до такаВа степен, че да не
бъде приеман толкова сериозно ка то него. В крайна сметка
то й е само предварително услоВие за сВоето тВорение, май­
чина гръд, почВа, при случай и то р , Върху която, о т която
т о израства - и по то зи начин В поВечето случаи нещо, кое­
т о трябВа да забраВим, когато искаме да се насладим на т в о ­
рението“ (Към генеалогията на морала).

111

В цялостния морален кодекс на Ницше egßa ли има друга идея,

която е била по-спорна - по-ВъзхВаляВана и по-отричана, по-
злоупотребяВана, изВращаВана, манипулирана и претВоряВана
В нямащи нищо общо с нея социално-политически действия -
о т неговото деление морал на господарите и морал на роби­
т е . Тази идея е най-напред сякаш подхвърлена В Човешко, т в ъ р ­
де човешко: „Съвременната нраВстВеност е израснала Върху
почВата на господстващ ите родове и касти “ , но именно В О т ­
въд доброто и зл о то се съдържат както ц ялостн ата й фор­
мулировка, т ъ й и дължимото й тълкуване.
Няма съмнение, че формулировката: „Същ естВуВа морал на
господарите и морал на р о б и те“ (О твъ д доброто и злото)
сама по себе си и измъкната о т ко н текста даВа възм ож ност
да бъде тълкувана предимно В социалнополитически, а дори и
В расистки смисъл (което много ч есто се е и праВило) или за да
се отпраВя обвинение срещу Ницше, или за да се изкоВаВа ар­
гумент В полза на най-Вулгарните и античовеш ките полити­
чески доктрини - и преди Всичко на фашизма, националшоВи-
низма и ВсякакъВ Вид тоталитаризъм .
194 ИСАК ПАСИ

Но Въпреки първоначално Възникващ ите В съзнанието на

чи та те л я одиозни политически асоциации, НицшеВите ка­
тегории господари и роби не са социално-типологически - и
изобщо не се покриват с класите, съсловията, професионал­
ните общности, както и с общ ествените станд арти за бо­
гати и бедни. Те съдържат единствено нравствено-психо-
логически компоненти, с много о т които чоВек се ражда, а
не ги придобива, и несъмнено т у к се о т н а с я т здравето, енер­
гията, Ви тал н о стта, духоВната и физическата акти вн о ст,
ч у в с тв о т о за форма, д остойнство, независимост, включва­
щи и п ато са на д и стан ц и ята.
С основание Валтер Кауфман - най-Видният американски
изследовател (и преводач) на Ницше, твърди, че неговото
учение за д вата Вида морал „играе една сравнително малка
роля в съчиненията му“ (Ницше, Философ, психолог, ан ти х ­
р и ст) и че в Към генеалогията на морала, търсейки именно
и главно генеалогията, Ницше се стреми да се въздържа о т
пряка оценка на морала на господарите като добър, а на ро­
би те - като лош. Но при сякаш Вродената склонност на Ниц­
ше към благородното едва ли може да има колебание на чия
страна ще са неговите симпатии.

112

Дори о т т е к с т а на същия фрагмент о т О твъ д доброто

и зл о то , в който не просто се подхвърля, а ясно и конкрет­
но се говори за д вата вида морал, ста в а ясно, че т е са съв­
местими не само В определен ти п култура, но и у един и същ
човек, в една и съща душа.
Е т о как Ницше разбира морала на господарите: възви­
шено и гордо състояние на духа, презиращ користния утили-
таризъм, при което хората сами са мерило на ц ен н о сти те,
а дори и нещо повече, сами ги съ зд а ва т, състояние, при ко­
е т о т е не се нуждаят о т одобрения и аплодисменти, а - още
по-малко - да п о стъ п в а т така, че да ги измолват. Според
Ницше човекът като мерило и създател на ценности, сиреч
ФРИДРИХ HHUÜJE - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 195

като преоценяващ ценности, означаВа разглеждането му ка­

т о творческо същ ество, защ ото нерядко сам ата ценност
на ц ен н остта тр ябва да се поставя под въпрос. Преоценка­
т а на ц ен н о сти те е сътворяване на нови ценности, т я е
форма на същ ествуван е у exteritia на онзи, който оценява и
отсъжда, или с други думи форма на човешка акти вн о ст, из­
бирателност, а не на пасивно приспособяване към дадено­
т о . Така волята за създаване на нови закони, норми, образци
е аналогична на способността на гения, който според К а н т
не се ръководи о т образци, на които да подражава, а сам
създава образци, на които други подражават. На м я с т о т о
на прочутия съ в е т на Делфийския оракул, та к а горещо възх­
валяван о т Сократ и А ристотел - Познай себе си! - Ницше
поставя своето Създай себе си! - изгради се ка то етическо
и естети ческо същ ество (морален и красив) и следвай себе
си, бъди какъвто си В сво ето поведение, постъпки, мисли,
намерения и оценки.
Само при тако ва морално самосъзнание се създава ч у в с т ­
в о то за излишък, за изобилие и мощ, създаВа се щ а сти е то на
Високото напрежение, го то в н о с т т а да даваш и да се разда­
ваш. И още нещо - не по-маловажно: този морал дава на има­
щия го власт над самия него (изискване, предявявано още о т
древните стоици), умение да се говори, но и да се мълчи, стр о ­
го ст, стигащ а до суровост и спрямо самия себе си.

113

Тъкмо противоположни са нравствените характеристи­

ки на морала на р о б и теу който е несвободен (както робът
по дефиниция е несвободен), обзет е о т и н сти н кта на под­
чинението, присъщи са му песимизъм, подозрителност към
Всяка човешка участ, злоба, зави ст, о тм ъ сти те л н о с т, ли­
цемерие, агресия, ко ято на всяка цена иска да премахне па­
то са на дистанцията, гонитба на ползата и действия, ори­
ентирани към личната изгода (В х р и сти я н с тво то Ницше
Вижда par exellence морал на робите). И тъкм о т у к Ницше
196 ИСАК ПАСИ

широко ВъВеж да тер м и н а, п о н я т и е т о , к а т е г о р и я т а

ressentiment (запазвайки френската дума) - скрита омраза, за­
таено Враждебно чуВстВо, спотаена неприязън, за да означи
смисъла и съдържанието на робския морал като противопо­
ложен на благородството и на Всичко благородно.
Няма съмнение, че та к ъ в морал, че нормите и поведение­
то , които то й налага, се разминават с лозунгите на Френска­
т а революция - свобода, равенство, б р а т с т в о , на които тъ й
или иначе се осноВаВа и към които се стреми човеш кото об­
щ ество о т края на XVIII Век, но и поради то в а (макар и не
само поради то Ва) Ницше е сред ожесточените противници
на революцията. Така още В Зазоряване то й я характеризира
като „п атети чн о кърВаВо ш ар л атан ство “ , Внушило на „ле-
коВерната ЕВропа надеждата за Внезапно изцеление“ .
Ницше не се задоВоляВа само с осъждането на революция­
т а и нейните последици. Той стига до нейните идейни пред­
поставки и основания, до онзи, който пръВ я избърши ВъВ
философията, до Русо, когото то й обсипва с най-гнеВните
си слоВа: „И то зи изрод, настанил се на границата на измис­
леното „ново Време“ , искаше „Връщане към природата“ - пак
бих попитал: къде назад? ОсВен то Ва мразя Русо В революци­
я та , ко ято е световноисторически израз на д войственост,
съчетание на идеализъм и мерзост. Кър вави ят фарс, който
т я разигра, както и нейната „безнравственост“ , не ме зася­
г а т - онова, ко ето мразя, е нейната pycoßcka „н р а в с тв е ­
н о с т “ , т а к а наречените „революционни истини“ , с които
т я продължава да Въздейства и да привлича на своя страна
Всичко посредствено и ограничено“ (Залезът на кумирите).
Омразите на Ницше са сякаш до седмо коляно. Той не проща­
ва не само на ф ренската революция и на нейния баща Жан-
Ж ак Русо, но и на нейния по-далечен предтеча Декарт, който
ка то основоположник на рационализма, подготвил същ ата
тази революция, според мнението на Ницше е Всъщ ност не­
ин дядо.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 197

114

Несъвпадението и дори разминаването на Ницшевата т и ­

пология морал на господарите и морал на р оби те с класово-
съсловното деление на свободни и роби особено ясно проли­
чава в смисъла и съдържанието, който Ницше влага в поня­
т и е т о свобода. К а к то е известно о т ц ялата история на
философията, свободата е категория многомерна и много-
посочна. Тя включва правото на избор, изключвайки различ­
ните форми на външна и вътреш на принуда: както о т хаоса
на общ ествения ж и во т и о т установените и приети соци­
ални конвенции, та к а и о т вътр еш н ата принуда, произти­
чаща о т необходимостта на самия човешки ж и во т. Ницше
знае всичко то ва. Но и тъкм о поради т о ва според него една
о т мерките за свободата на човека е свободното време, с
което то й разполага. Дейните хора, които по цял ден неу­
морно се тр уд ят, за да п о сти гн ат целите си, са не само не­
разумни, когато по цял ден се тър ка л ят подобно на камък по
капризните закони на техниката, т е всъщ ност губят инди­
видуалността си. „Човеците се делят както през вековете,
та ка и днес още на роби и на свободни; защ ото, който не
разполага с две т р е т и о т деня за себе си, е роб, все едно
какъв е той : държавник, търговец, чиновник, учен“ (Човеш­
ко, твър д е човешко). Следователно оказва се, че роб (и с
робски морал) е всеки несвободен, сиреч неразполагащ със сво-
бодно време - все едно към каква класово-съсловна прослой­
ка принадлежи.
Тази идея на Ницше (ка то се изключва всяко заимстване
или влияние като практически невъзможно) поразително съв­
пада със съвсем аналогичната идея на Маркс (формулирана в
неговите недовършени и непубликувани приживе Теории за
принадената с то й н о ст) за б о г а т с т в о т о ка то време, с ко­
е т о може свободно да се разполага: „И с т и н с к о т о б о г а т ­
с т в о - времето, ко ето не се поглъща о т непосредствено
производителен труд, а о става свободно за удоволствия, за
почивка, в р езултат на което се открива простор за сво-
бодна дейност и развитие. Времето е простор за развитие
198 ИСАК ПАСИ

на способностите.“ Но Въпреки смисловото, идейното съвпа­

дение, при двамата мислители о става и една по-скоро фор-
мална, количествена разлика. Според Маркс дванадесетчасо-
Ви ят работен ден трябва да се сведе до ш е ст часа, за да се
получи б о г а т с т в о т о свобода, докато Ницше за същ ата цел
отрежда две т р е т и о т деня свободно Време като мерило за
свободата на човека.

115

Н равствени ят идеал на Ницше е непоклатим: Величие, бла­

городство, т в о р ч е с т в о . След см ъ р тта на бога, т в о р ч е с т ­
в о то о става за чоВека и т о е най-осезаемо при художника -
създателя на изкуството, но и не по-малко при създателя на
нови морални ценности, В моралното самоизграждане на
н равствената личност. А Всяко творческо усъвърш енства­
не в една област, например в изкуство то , неминуемо Влече -
т ъ й мисли Ницше още о т Времето на свои те Несвоевремен­
ни размишления, о т времето на апологията на Вагнер - усъ­
върш енстване и обновяване „навсякъде и във всичко - нра­
ви и държава, Възпитание и общ ествени отнош ения“ . О т ­
ново зазвучава м о ти въ т, подет още о т Весел ата наука: да
придадем сти л на характера си - сега Вече свързан и с из-
конно двойствената природа на човека: „В човека се сливат
сътвореното и тво р ец ът; В чоВека има материал, отломки,
излишество, глина, кал, безсмислие, хаос; но В човека са и т в о ­
рецът, Ваятел ят, т в ъ р д о с т т а на чука, бож ествен и ят зри­
тел и седмият ден“ (О твъ д доброто и злото).
Какви то и възражения да предизвиква, каквито и резерви
да о ста вя (както по отношение на сам ата нея, та к а и по
отношение на нейното практическо осъщ ествяваме), едва
ли може да има съмнение, че в е ти к а та на Ницше изискване­
т о за благородство подкупващо привлича духовните арис­
то к р а ти В същ ата степен, В ко ято отблъсква о т себе си
всички егалитаристи, примитивни демократи и социални ре­
форматори, щедро обещаващи Всички земни блага на Всички
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 199

хора - истински ВъзВестители на ц а р ство то Божие на зе­

м ята. И сам Ницше гледа на О твъ д доброто и зл о то по т о ­
зи начин, когато В Ecce Homo определя значението й: „Тази
книга е по същ ество критика на модернизма, на модерните
науки, на модерните изкуства, също и на модерната поли­
тика; т я е докосване до един противоположен тип, който е
Всичко друго, но не и модерен - по-скоро благороден и у т ­
върждаващ ти п . В то зи смисъл тв о р б а та е една школа за
благородство, ка то т о ва понятие е използвано във възмож-
но най-духовен и радикален смисъл. Трябва да си много смел
само за да издържиш тази школа, не трябВа да си се научил
на страхливост. Всички онези неща, с които епохата се гор­
дее, т у к са разгледани като противоположност на този тип,
т о е с т почти к а то лоши маниери - например всеизвестни­
я т „обективизъм “ , „съ чу в ств и е то към Всички страдащ и“ ,
„историческия смисъл“ с неговото робуване и преклонение
пред н а учн о стта , пред чуждия на човеш ки те и н сти н кти
вкус.“

116

Силните акценти Върху нравствено-психологическите ас­

пекти на р о б ство то и морала на робите ка то противопо­
ложен на морала на господарите не пречат на респекта на
Ницше към р о б ство то като социално-културен феномен - и
т у к именно се корени негоВата относителна „възхвала“ на
културно-историческото значение на р о б ство то . Още в ед­
на непубликувана с т а т и я о т 1871 г. Гоъц ката държава Ниц­
ше отбелязва, че широката, дълбоката и плодотворната поч­
ва на художественото развитие е В подчинението на гра-
мадното мнозинство о т хора на едно малцинство, за чиято
сметка (благодарение на излишъка о т неговия труд) „приви­
легированата класа се освобождава о т борбата за същ ест­
вуване, за да се появи и удовлетвори с в е т ъ т на новите п о т ­
ребности... Р о б с т в о т о принадлежи към с ъ щ н о стта на кул­
т у р а т а .“ По-късно отгласи о т тези идеи на ранния Ницше
200 ИСАК ПАСИ

ще се дочуВат В не един о т фрагментите на О тВъд добро­

т о и зл о то : „Р о б ств о то е условие за Всяка no-ßucuia култу­
ра, за Всяко изВисяВане на културата.“ Показателно е съвпа­
дението на тази идея на Ницше със съВсем аналогичната „Въз­
хвала“ на р о б ство то , дадена о т Енгелс В и звестн ата му кни­
га Анти-Дюринг: „Без р о б ство то не би имало гръцка държа­
ва, гръцко изкустВо и наука; без р о б ство то не би имало Рим­
ска империя. А без основата, поставена о т Гърция и Рим, не
би имало и днешна Европа. Ние никога не бива да забравяме,
че цялото икономическо, политическо и интелектуално раз­
витие има за своя предпоставка та к ъ в строй, в който роб­
с т в о т о е било колкото необходимо, толкоВа и общопризна­
т о .“ Несъмнено и т у к се изключва всяко заимстване или до­
ри само Влияние, но едно възможно обяснение на то в а сходс­
т в о би могло да се търси в съвпадението на критическата
непримиримост на Енгелс към идеите (много често заим ст­
вани) на Ойген Дюринг с тр ай н ата и често изразявана кри­
тическа неприязън на Ницше към повърхностната филосо­
фия и дълбокия антисемитизъм на този Второразряден нем­
ски мислител.

117

О тВ ъд доброто и зло то и особено Към генеалогията на

морала - ка то най-концентриран израз на НицшеВия морали-
зъм - не само не отм инават, но п о с т а в я т като централни
въпросите за престъплението и наказанието, за вината и
о тго в о р н о стта и - в най-широк смисъл - за д ей стви ето и
противодействието. Още о т Зазоряване започват и съм­
ненията на Ницше Във възп и тател н ата роля на наказание­
т о ка то висша нравствена функция на държавата. Ако т о ­
ва, което човеш кото право е измислило и наложило ка то на­
казание на човека за определени деяния, т о едва ли може да
се повярва и в неговото възпитателно действие, защ ото
ф антазията на палачите и надзирателите никога не е ръко­
водела Възпитанието на чо вечество то . След като самото
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 201

престъпление е В м реж ата на една причинност, о т ко ято

чоВек трудно може да се измъкне, причината и следствие­
т о не могат да са тъж д естВен и на причината и наказание­
т о и не е Възможно Всяка чи ста случайност В и сто р и ята да
бъде лишена о т невинност за Всичко, В което чоВек се е ока­
зал по необходимост, и да се тр е ти р а сВободно cypoßo.
Тъкмо В то зи кръг Въпроси попада и ка те го р и ята съ­
в е с т - била т я ч и ста или нечиста. Теологическите обясне­
ния на н ечи стата съ Вест (ка то глас на Бога В чоВека, като
бич, даден о т Бога на чоВека, за да се изтезава сам за сто р е­
н ото о т него зло) дълбоко Възмущ ават а т е и с т а Ницше и то й
предлага сВоя психологическа, антропологическа и дори фи­
зиологическа теория за н е чи стата съВест: „Всички инстин­
кти , които не се р азто вар ват навън, се о бръщ ат н а в ъ т ­
ре - то Ва е, което аз наричам при чоВека вглъбяване в себе
си: по този начин В него израства тоВа, което по-късно за­
почва да се нарича „душа“ . Целият Вътрешен сВ я т, пърВона-
чално толкоВа тън ък, сякаш п р и ти сн ат между gße кожи В
такаВа степен се разгръща и разтваря В дълбочина, В шири­
на, ВъВ Височина, В каквато се възпира разтоварването на
чоВека навън... Враждата, ж е ст о к о с т т а , удоволствието о т
преследването, о т нападението, о т смяната, о т разруше­
нието - Всичко т о в а е обърнато срещу п р и теж атели те на
подобни инстинкти: т а к ъ в е произходът на „н е чи ста та съ­
В е с т “ (Към генеалогията на морала).
Не са необходими никакви теоретически усилия, нито осо­
бена ерудиция, за да се Види, че т у к Ницше Всъщ ност про­
дължава р азви тата още В Човешко, твър д е човешко тем а
за несъзнаВаното (инстинкта, Влечението), което чрез суб­
лимация се превръща В съзнавано - било навън (духовни про­
дукти), било навътре (душа, съВест и т . н.), сиреч не са нео­
бходими нито теоретически усилия, нито особена ерудиция,
за да се открие директна антиципация на учението на Зиг-
мунд Фройд. За то В а е и напълно обяснимо защо именно по
noßog на Към генеалогията на морала, както В и звестн ата
си книга сви д етелства Ъ рнест Джоунс, на когото не може
да не се Вярва, пред 1908 г. Зигмунд Фройд е казал свои те
202 ИСАК ПАСИ

знаменателни думи за Фридрих Ницше: „Той се е познаВал по-

проницателно, о тко л ко то се е познавал Всеки друг, който
някога е жиВял, или би се познаВал някой, който ще жиВее“
(Ж и В о т ъ т и т в о р ч е с т в о т о на Зигмунд Фройд). И сигурно
Фройд не е използВал хипербола, за да изрази сВоето д ейст­
вително отношение към Ницше, след като и негоВата изВес-
тн а студия Н еудовлетворението В к у л т у р а т а (1930) е В
някакъВ смисъл психоаналитична преработка на Към генеа­
л о ги ята на морала.

118

При целия психологически пълнеж на НицшеВата етика, на

типологията морал на господарите - морал на робите т е
имат и не м огат да нямат и сВои чи сто политически проек­
ции, които Ницше не заобикаля, а о ткр и то манифестира Въп­
реки многобройните си декларации, че не е просто аполити­
чен, а антиполитичен.
Не е случайно, че Ницше няма специално политологическо
съчинение и дори не е имал намерение да го напише. Дори и В
замисленото, но неосъщ ествено обобщаващо произведение -
Воля за в л а ст. О п и т за преоценка на Всички ценности - не
е предвиждал отделен политологически раздел. Но Въпреки
то В а политиката присъстВа ВъВ философията на Ницше и В
негоВите фрагментарни сборници са й посветени не един и
дВа фрагмента - по-скоро маргинално спрямо по-общата со-
циокултурна проблематика, но Въпреки то Ва д остатъчн о съ­
щ ествено и същ ностно.
Ницш евата критика на съвременния му морал и култура,
с т р а с т н и т е му поВици за ноВ морал и култура са неизбежно
сВързани с искания за политически промени, с такиВа прог­
рами за политически изменения, при които само - според дъл­
боките му убеждения - могат да се о съ щ е ствят ноВият мо­
рал и култура. В Ecce Homo макар и силно мегаломански обаг­
рена Ницше заВещаВа м е ч та та си за бъдещ ата ноВа полити­
ка: „П о н яти ето „политика“ би се преродило с ноВо съдържа­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 203

ние; Властническите учреждения на с т а р о т о общ ество - до

едно основаващи се на лъж ата - биха били Вдигнати ВъВ Въз­
духа: ще избухнат Войни, какВито Зем ята още не познаВа. И
едВа след мен В cßema ще се пояВи Вели ката политика .“
Един аВтор ка то Ницше, т ъ й дълбоко потопен и толкоВа
силно уВлечен о т и сто р и ята и о т нейната философия (Раж ­
д ането на тр а ге д и я та , За ползата и Вред ата о т истори­
я т а за ж и В о т а ), едВа ли би могъл, дори и да се стреми към
moßa, да пренебрегне политиката напълно и особено В т е о ­
ретичен план, защ ото и н тер есът към миналото (сиреч ис­
то р и ята ) обикновено намира коректиВ и регулатор В и н те­
реса към н асто ящ ето и бъдещ ето (сиреч политиката). И ако
е Вярно и звестн о то определение на Фридрих Шлегел „и сто ­
рикът е пророк, обърнат назад към миналото“ (Ф рагм енти),
т о напълно обяснимо е защо този пророк толкоВа често ще
се обръща и към е с т е с т в е н а т а за Всеки пророк среда на нас­
то ящ е то и особено бъдещето. Така м огат да се обяснят и
постоянните призиВи на Ницше за обединена ЕВропа, и т о
при още неотзВучалата Френско-пруска Война и на п ъ т към
П ърВата сВетоВна, както и негоВото поразяващо с дално­
ви д н о стта си пророчество: „ЕВропа се стрем и към обеди-
нениеи (О тВъд доброто и зл о то , където сам Ницше курси-
Вира този т е к с т ).

119

О т стремежа - постоянния стремеж - на Ницше към Всич­

ко благородно не следва аВтом атично, че то й Винаги е нами­
рал Всички подходящи средстВа за осъщ естВяВане на този
стремеж. В най-голяма степен то Ва се отнася до негоВите
социалнополитически идеали и до моделите, които предлага
за тях н о то осъщ естВяВане.
Социалнополитическата изходна то чка на Ницше е него­
В ата собстВена идиосинкразия спрямо „демократичната иди-
осинкразия към Всичко, което ВластВа и иска да ВластВа“ (Към
генеалогията на морала). О т т у к тръгВа омразата на Ниц­
204 ИСАК ПАСИ

ше към европейския политически стр о й , установен след

Ф ренската революция и като неин р езултат - политически
еквивалент на морала на робите.
Парламентарната демокрация е о б е кт на п осто ян н ата
критика на Ницше, ко ято то й пренася о т произведение в
произведение, но социализмът, анархизмът и феминизмът пре­
дизвикват у него такава ярост, ко ято то й - верен на те м ­
перамента си - дори и не се опитва да сдържа в определени
рамки. Още в Човешко, твърд е човешко Ницше атакува це­
лите, но много повече ср ед ствата на социализма. Започвай­
ки „със стария типичен социалист П латон“ , Ницше преми­
нава към следващите му форми, когато то й е само секулари-
зация на християнската вяра за равенство на всички души
пред Бога, за да стигне до съвременните му форми, при кои­
т о социализмът „се домогва жадно да присвои държавната
власт в размери, каквито е притежавал само деспотизмът,
дори надхвърля всичко, известно в миналото, с домогване-
т о си формално да унищожи индивида“ . Развивайки те зи
идеи, в О твъ д доброто и зл о то Ницше открива „в демокра­
ти ческо то движение не само упадъчна форма на политичес­
ка организация, но и форма на упадък, именно на принизяване
на човека, налагаща неговата посредственост и снижаваща
неговата ценност“ . Според същия фрагмент и „тъпоум ните
и празноглави социалисти свеж д ат човека до нищожно жи­
вотно с равни права и претенции“ . А о т т у к следва и обоб­
щението: „Л уд остта при отделните хора е нещо рядко, но
при групи, партии, народи, епохи е правило.“
О т т у к идва и омразата на Ницше, стигащ а, до полити­
чески, морален и културен екстремизъм, към англичаните ка­
т о нация, оказала се при т о ва и нефилософска раса (въпреки
не само Дарвин, Мил и Спенсър, но и Бейкън, Хобс, Хюм и Лок),
в която демокрацията е пуснала най-дълбоки корени. „С дъл­
боката си посредственост англичаните веднъж вече са с т а ­
вали причина за обща депресия на европейския дух: то ва, ко­
е то се нарича „модерни идеи“ или „идеи на XVIII век“ , или съ­
що така „френски идеи“ - т о е с т то ва, срещу което с дъл­
боко отвращение се изправи немският дух, произхожда о т
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 205

Англия, В то в а няма съмнение... Европейската noblesse на чув­

с т в о т о , на вкуса, на нравите, т о е с т думата, взета във всеки
възвишен смисъл, е дело и о ткр и ти е на Франция, европейс­
ка та пошлост, плебейството на модерните идеи - на Анг­
лия“ (О твъ д доброто и злото).

120

О т същия източник извират и предпочитанията на Ниц­

ше към тоталитарно-автократично-самодържавно-арис-
то кр а ти чн а та форма на управление като политически екви­
валент на морала на господарите. А т о в а вече обяснява и
сим п ати и те на Ницше към Русия, в ко ято сам овластният
царизъм е най-твърдо установен. „Най-силна и най-изненад-
ваща е волята в онази огромна империя в средата, там , къ­
д ето сякаш е о т л и в ъ т на Европа в Азия, в Русия. Там силата
на волята отдавна е натрупана и съхранена, та м волята -
неясно дали ка то воля на отрицанието, или на утвърждени­
е т о - заплашително чака да бъде освободена, според люби­
мия израз на днешните физици“ (О тВъд доброто и злото). А
и за да не остане никакво м ясто за съмнение относно поли­
ти чески те му предпочитания - в последната творческа го­
дина, в З а л е зъ т на кум и р и те - Ницше п о втар я: „Русия е
ед инствената днешна сила, въплътила в себе си тр ай н о ст
и усто й чи во ст, умееща да чака, която може нещо да обещае.
Русия е противоположното понятие на нервната европейс­
ка дребнавост, свойствена на малките държавници, изпад­
нали в криза след създаването на немския Райх.“ О т руското
самодържавие Ницше черпи политическо упование и в него
вижда залог за бъдещето.

121

Русия служи на Ницше по-скоро ка то пример, о т който

извлича свой - Ницшев - политически модел, основан на бла­
206 ИСАК ПАСИ

город ството, на сВой ред основано Върху йерархията - си­

реч поредната В 25-ВекоВното разВитие на общ ествената
мисъл след Платон утопична социалнополитическа програма.
А та к и те на Ницше npomuß демокрацията и социализма не го
правят идеолог на капитализма и империализма, на онези, ко­
и то разполагат с поВече пари или по-голяма Военна сила. По-
скоро негоВата политология и футурология същ естВуВат В
някакъВ социален интермундиум, който е само негоВ, индиВи-
дуалистичен, НицшеВ, макар и то й да не може да бъде защи­
те н с някакВа позитиВна и изпълнима политическа програма.
Още З а р а т у с т р а пророкуВа сВоя принцип на спраВедли-
В о с т т а : „Людете не са раВни. А и не биВа да с т а В а т раВни!“
Според Ницше - и т о тъкм о В О тв ъ д д оброто и зл о то -
о б щ естВ о то тр яб Ва да „ВярВа В дългата стълбица на йе­
рархията и В различната ценност на хората“ . Не е Вярно, че
„какВото е спраВедлиВо за единия, е спраВедлиВо и за другия“ .
В Залезът на кум ирите същ ият принцип прозВучаВа и като
лозунг: „На р авн и те - равно, на неравните - неравно.“
О б щ е стВ о то същ естВуВа - и т у к ясно и о тчетли Во се
чуВа гласът на Шопенхауер - не заради самото себе си, „а са­
мо като осноВа и подпора, Върху която един избран Вид хора
съумяВа да се Въздигне до по-Висшите си задачи“ . „Един на­
род е заобиколният п ъ т на природата, за да стигне до съз­
даването на шест-седем Велики мъже. Да: и за да ги заобико­
ли след то В а .“ И тъкм о т у к Ницше тър си подкрепата на ед­
на създадена о т самия него метафора - изВестна е опорна-
т а сила на м етаф орите В негоВите конструкции. На остроВ
ЯВа р а с т а т слънцелюбиВи пълзящи растения, наречени Sipo
matador, които обВиВат дъба дотогаВа, докато усп еят да
го надраснат и, като се опират на него, да разгърнат коро­
н ата си под пряката сВетлина, при което е сте стве н о дъ­
б ъ т изсъхВа. „С Ветлината на най-далечните зВезди достига
най-късно до хората; а преди да е дошла, чоВек о тр и ча , че
там има зВезда. Колко Века са нужни на един гений, за да бъде
разбран? - то В а също е мащаб, т о може да служи като кри­
терий за ранг и съ о тВ е те н е ти к е т: за гения и зВездата“ (О т ­
въд доброто и злото).
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 207

Сега вече всичко е подготвено и за главната европолити-

ческа прогноза на Ницше: „Европейската проблема, така как­
т о я разбирам аз, е възпитанието на нова управляваща Европа
к а ста “ (О твъ д доброто и злото).
След десетилетия в условията на новия исторически опит
о т този кръг о т идеи на Ницше ще възникнат и звестн и те
книги на Николай Бердяев Философ ия на н е р а в е н ств о то
(1923) и Н о во то средновековие (1924). Но с тази много съ­
щ ествена разлика, че докато при Ницше т е са убедено свър­
зани и изведени о т неговия атеизъм и антихристиянство,
при Бердяев т е са не по-малко убедено свързани и изведени
о т неговата теология, о т неговото християнство.

122

В петия раздел на В есел ата наука, добавен през 1887 г.,

п е т години след първото, съставено о т четири части ней­
но издание, Ницше повторно съобщава сво ето о ткр и ти е -
Бог е м ър тъв - като същевременно го оценява и като „най-
великото неотдавнашно събитие, започващо да хвърля пър­
ви те си сенки върху Европа“ , защ ото „вяр ата в християнс­
кия Бог не заслужава повече доверие“ . Тази по-скоро подх­
върлена във В есел ата наука лапидарна фраза, вече подгот­
вена и о т Предислова, и о т т е к с т а на Тъй рече З а р а т у с т ­
ра (1883), където след като обявява, че Бог е м ъ р тъ в , про­
рокът заклева сво и те последователи: „О с т а н е т е верни на
зем ята и не вярвайте на тези, които ви говорят за свръх-
земни надежди! О тровители са т е - все едно дали съзнават
то ва, или не!“ бързо се превръща в една о т доминиращите
идеи на философията, психологията, е т и к а т а на Ницше и
то й сякаш я вижда да обикаля света, неизменно следвана о т
продиктуваните о т най-дълбоките потребности преоцен­
ка на ц енностите и създаване на нови ценности.
Ако Ницше би просто прокламирал Няма Бог, то й едва ли
би направил и крачка напред о т хилядолетната атеистичн а
традиция, отричащ а всеки бог и всички богове. Но Ницше-
во то Бог е м ъ р тъ в е нещо твърде различно о т традицион-
208 ИСАК ПАСИ

но а те и сти чн о то няма Бог. Бог е м ъ р тъ в означава, че е имало

Бог, че то й е същ ествувал, но Вече го няма, защ ото е убит,
премахнат е о т хората. Ницше обясняВа и причините за то В а
убийстВо. Бог е мъртъВ, защ ото на м я с т о т о на ста р и те цен­
ности, които са му даВали Възможност да същ естВуВа, хора­
т а , преоценявайки ги, са поставили ноВи ценности, при кои­
т о то й Вече е невъзможен като Бог и та ка именно т е според
Ницше са извършили то Ва благородно убийстВо, felix culpa, ос-
ВобождаВайки се о т тиранията, ко ято сами са си наВлекли -
Всеки чоВек поотделно и чоВечестВо то като цяло.
Тази ВъзхВала на атеизма ВъВ философията на Ницше и
изВън и сторическите си осноВания се дължи преди Всичко
на морално-психологически мотиВи, корени се Все В същ ата
нейна осноВна проблема благородството. Защ ото чоВекът,
отхвърлил зависим остта си и подчинението на едно имаги­
нерно Висше същ естВо, което сам то й (о т страх или пора­
ди социална мотиВация) е създал, стаВа наистина сВободен,
достоен и независим или казано с предпочитания о т Ницше
термин благороден. „Пълната и окончателна победа на а т е ­
изма ще освободи чо ВечестВо то о т цялото то В а чуВстВо
на задълженост към негоВото начало, негоВата causa prima,
първопричина“ (Към генеалогията на морала).

123

Една о т най-често използваните о т Ницше психологичес­

ки опозиции, особено В религиозната сфера, е противопо­
л ож н остта между ф анатика и скептика. Тъй или иначе Вся­
ка религия се осноВаВа на Вярата и е сте стве н о тегне към
ф анатизм а, докато на атеизма, осноВаВащ се на неВерие-
т о , на критичния, експериментиращ и проВеряВащ разум, е
присъщ скеп ти ц и зм ът. З а то В а и омразата на Ницше към
фанатизма е толкоВа голяма, колкото е голяма и любоВта му
към скептицизма.
„Вярващ ият изобщо не е сВободен да решаВа Въпроса „за
истинно“ и „неистинно“ по съВест: неговата порядъчност
дори само в т о в а би била гибелна за него. НегоВият Възглед е
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 209

патологично предопределен: е то как о т чоВека с убеждения

израстВа ф ан ати кът“ (А нтихрист).
„Не подлежи на съмнение: най-Великите умоВе са били скеп­
тици. Силата и н езави си м о стта, произтичащи о т мощ та,
о т сВръхмогъщ естВото на духа, се доказВат чрез скепсиса“
(А н ти х р и ст).
Ницше не дълбае непреодолима пропаст между религиоз­
ните фанатици и ф анатиците на която и да е секуларна идея,
затоВа и негоВите примери на образцови фанатици са о т
различни и дори нямащи нищо общо помежду си сфери: СаВо-
нарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен-Симон.
Но затоВа пък философът, ако то й е истински, е Винаги
скептик. Скептицизмът е признание за границите на човеш­
ко то познание и свидетелство, че В нищо чоВек не би могъл да
бъде абсолютно сигурен - дори само поради moßa то й е ес­
т е с т в е н противник на Всеки бог и на Всяка религия, която
Внушава безусловна Вяра В сВоя бог. Така скептицизмът става
Немезида за религията, неин плющящ бич. Но и именно зато ­
Ва - Ницше е убеден - „философът има право на „лош харак­
те р “ като същ ество, най-лъгано досега на земята. Днес той е
длъжен да бъде недоверчив, да хвърля злобни погледи о т Всяка
пропаст на подозрението“ (О твъд доброто и злото).

124

А теи зм ът на Ницше не е пасивен - просто следствие о т

равнодушие, о т безразличие към небесните дела, какъвто нап­
ример е ате и зм ъ т на много о т негоВите предшественици,
дребни и нови, о т Епикур насам. Той е активен, действен
атеизъм, произтичащ о т гняв и омраза, Ницше ненавижда
Бога като Бог, но особено негоВите църкви (католическа и
пр отестан тска). „Ц ърквата е Вид държаВа, и т о най-лъжли-
В а т а “ (Тъй рече З а р а т у с т р а ).
П асто р ски ят син и Внук е особено непримирим към про-
т е с т а н с т В о т о - нали сам е израснал В лоното му - и тази
негова непримиримост се простира дори и до негоВите най-
210 ИСАК ПАСИ

стина богати духовни порождения, какВото например е нем­

ска та класическа философия. Ницше не е пърВият, открил
тази Връзка, още Хайне В Към и сто р и ята, на религията и
философията В Германия колкото остроумно, толкоВа и спо­
лучливо откриВа паралелно дВижение (успоредица) между нем­
ската философия и френската реВолюция. Но К а н т е аналог
не само на Робеспиер, а и на Лутер, не само на революционера
В социалнополитическата област, но и на реВолюционера-про-
т е с т а н т В духоВната сфера. За Ницше тази Втора Връзка е
очеВидна, неподлежаща на съмнение, то й я посочВа и същев­
ременно осъжда: „философията е отровена о т богословска
кръВ. П р о т е с т а н т с к и я т пастор - прадядото на немската
философия, сам и ят п р о те ста н ти зъ м е нейният pecatum
originale, първороден грях“ (А н ти х р и ст). Още В Монадоло-
гия на Лайбниц - родоначалника на немската класическа фи­
лософия - може да се Види философски екВиВалент на Луте-
роВия протестантизъм : както п р о т е с т а н т ъ т е сам и един
В отнош ението си към Бога - без посредници, колкото и мо­
гъщи, Вселенски, католически да са т е , т ъ й и цялата Вселена
според Лайбниц не е нищо друго осВен съвкупност о т мона-
ди - самостоятелни и затВорени В себе си пърВоелементи.
Дори и В сВ о ята съкроВена идея - Вечн ото завръщане -
Въпреки налагащите се при нея аналогии и асоциации с веч­
ния, с отвъдния сВ ят, Ницше не о стаВя никакВо м ясто за
Бога - Въпреки цялата си недоказуемост и нереалност, тази
идея не съдържа нищо сВръхестестВено, а остаВа В преде­
лите на то зи с В я т като земно и природно дВижение и със­
тояние. „Не намираме Бога нито В и сто р и ята, нито В при­
родата, н ито отВъд нея“ (А н ти х р и ст).

125

В О твъ д доброто и зло то и Към генеалогията на мора­

ла - най-концентрирания израз на НицшеВата етика - на Бо­
га, религията и църкВата е отделено значително м ясто и В
специално обособените им раздели - С ъщ ност на религиоз-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 211

н о с т т а и Kakßo о зн ачават а ск е ти чн и те идеали - напълно

се разшифроВа лозунгът Бог е м ър тъв.
И именно т у к се оказВа, че като сборник о т безсмислени
парадокси (иудейската о тм ъ сти те л н о с т Води до християн­
ско милосърдие; Бог тр яб Ва да умре на кр ъста В страш ни
мъки, за да спаси чоВека; и т . н.) х р и сти ян ство то повече не
е В състояние да бъде осноВа на европейската цивилизация,
на културните и моралните аспекти на нейното същ еству­
ване. И Ницше се пита: „Колко комедианти на християнско-
моралния идеал трябВа да бъд ат изнесени днес о т ЕВропа,
за да се прочисти отноВо нейният Въздух“ (Към генеалогия-
т а на. морала). Защ ото и до днес „хр и сти ян ство то е най-
съдбоносната форма на човешко високомерие“ . Всичко сла­
бо, негодно, нетВорческо, неблагородно получава самочувс­
т в и е т о на силно, способно, творческо и благородно поради
простия ф акт на р а ве н ство то пред Бога и moßa демокра­
тично (и теологично) равенство „управлява досега съдбата
на ЕВропа“ (О твъ д доброто и злото).
Според Ницше Всяка религия като по дефиниция предпис­
ваща и потискащ а „задържа ти п а „чоВек“ на едно по-ниско
стъпало и съхранява В него много о т онова, ко ето е т р я б ­
вало да загине“ (О твъ д доброто и злото). А В moßa о тн о ­
шение и н сти туц и ята следВа идеологията, м ечът ВърВи след
слоВото. Ц ър квата - антихристиянинът Ницше има пред­
вид християнската църква - „обръща Всичко тиранично, мъж­
ко, завоевателно, Властолюбиво, Всички инстинкти, присъ­
щи на най-Висшия и най-сполучлиВия ти п „чоВек“ , В несигур­
ност, душевно терзание, самоунищожение, цялата любоВ към
земното и към господството над земята - В омраза към зе­
м ята и Всичко земно“ (О твъ д доброто и злото).

126

И Все пак на цялото развитие на атеизма и антихристия-

н стВ о то на Ницше о т Раж д ането на тр а ге д и ята през В е ­
сел ата наука до О твъ д доброто и зл о то и Към генеалоги­
212 ИСАК ПАСИ

я т а на морала може да се гледа като на репетиция, пък ма­

кар и генерална, на оноВа, което ще се случи В едно о т пос­
ледните му произведения - А н ти х р и ст. Написано през 1888
г. - последната съзнавана и осъзната година о т ж иВота на
Ницше - ка то предполагаема пърВа ч а с т о т предполагаемо­
т о обобщаващо съчинение Воля за В л а с т , А н ти х р и ст е пуб­
ликувана едВа през 1895 г., т о е с т седем години след ка то
Ницше е Вече жиВ мъртвец. А н ти х ри ст споделя у ч а с т т а на
другите книги на Ницше - „научният с В я т “ просто не я за­
белязва. Но затоВа пък много мислители о т следващите по­
коления и зп и тв а т истински ужас о т съдържащия се В нея
динамит.
Според Карл Ясперс „Ницше предприема най-безжалост-
ната, най-яростната и ж естока атака срещу х ристиянст­
во то о т Всички, които някога са били предприемани“ (Ниц­
ше и х р и сти ян ство то ). И наистина е трудно В и сто р и ята
на духоВно-религиозното разВитие на чо ве че ство то през пос­
ледните gße хилядолетия да се намери по-яростен антихрис-
тиянски памфлет о т НицшеВия А н ти х р и ст, чието само по
себе си д остатъчн о говорещо подзаглавие е П р о кл яти ето
на х р и сти я н с тво то . Но ако А н ти х р и ст започва с прокля­
т и е т о на Ницше, то й заВършВа с неговия Вердикт: „Аз осъж­
дам х р и сти ян ство то ; издигам npomuß християнската цър­
ква най-страшното обвинение, което някой обвинител ня­
кога е произнасял. За мен т я е най-лошата о т Всички предс­
тавими форми на упадък; т я съдържа В себе си стремеж към
най-ужасната, най-крайната степен на упадък. Християнс­
ката църква нищо не е пощадила, т я е съсипала Всичко, обез­
ценила е Всяка ценност, Всяка истина е преобърнала В лъжа,
Всяка прямота - В душевна низост“ (А нтихрист).

127

Н ен ави стта на Ницше към х р и сти ян ство то ugßa о т дъл­

бокото му убеждение, че т о е Враг на ж иВота, на чоВека, на
неговото щ астие и добро. По-голям Враг о т него т е нямат.
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 213

„Х р и сти ян ство то е Водело борба не на укиВот, а на см ърт

с Висшия т и п чоВек, т о е анатемосвало Всички негоВи глаВ-
ни и н сти н кти и е изВлякло о т т я х злото - ЛукаВия В ч и с т
Вид... То издигнало за сВой идеал протиВоположното на ин­
с т и н к т и т е за съхранение на ж иВота; х р и сти ян ство то е по­
губило разума даже на най-силни духом натури, учейки ги да
приемат к а то заблуда, изкушение, грях най-Висшите духоВ-
ни ценности. Най-печалният пример е Паскал, погубен о т Вя­
рата, че негоВият разум е покВарен о т първородния грях, до­
като то й Всъщ ност е бил покВарен изключително о т хрис­
т и я н с т в о т о !“ (А н ти х р и ст).
Дълъг е списъкът на греховете на х р и сти ян ство то и не­
го Вата църкВа към чоВека, към негоВото добро, щ астие и
д остойнство, който се съдържа дори само В А н ти х р и ст:
а) презрение към тял о то , към хигиената на с е т и в н о с т т а
и телесн ата ч и с т о т а (след изгонването на маВрите о т Ис­
пания пърВото християнско дело е закриването на баните,
които само В КордоВа са били над дВеста и седемдесет); изис­
кването за целомъдрие, ненаВист към усещ анията, към се-
ти В н и те радости; х р и сти ян ство то клеВети жиВота, тро-
Ви го и го отрича, а паразитизм ът е негоВият единстВен
сти л на поведение;
б) склонност към ж е сто к о ст спрямо себе си и към други­
т е , желание да причинява болка, да осВобождаВа Вътреш но­
т о напрежение чрез агресиВни дейстВия и предстаВи, култ
към самоизтезанието;
В) омраза към другомислещите, Воля за преследване;
г) омраза към духа, горд остта, м ъж естВо то, сВободата;
презрение към духа и културата: противоположност между
християнските ценности и благородните ценности;
д) сякаш Вродена лъжа, неизпълнение на дадени обещания
и най-Вече огромната лъжа за личното безсмъртие, ко ято
разрушава ума и унищожава е с т е с т В е н о с т т а на инстинк­
т а , както и не по-малките лъжи за б л а го д а тта , изкуплени­
е то , опрощ ението.
Всъщ ност Всички тези грехоВе според Ницше са грехоВе
не на Христос, а на х р и сти ян ство то ка то дВижение и орга­
214 ИСАК ПАСИ

низация, к а то институц ия и йерархия, докато „образът на

Изкупителя е стигнал до нас В силно изопачен Вид... и дори
църквата е изградена напук на Евангелието“ (А н ти х р и ст).
Колкото повече х р и сти ян ство то е ставало народна рели­
гия, толкоВа повече т о се е Вулгаризирало и ВарВаризирало,
асимилирайки езичестВото, обредните безсмислия и подзем­
ните култове В Imperium Romanum. Всичко moßa намира кон­
центриран израз В християнската църкВа, а нейна сВръхкон-
центрация е кл и р ът, духовенството, ж рецът, към когото
н ен ави стта на Ницше е безгранична, наричайки го „най-опас­
ния паразит, отровен паяк за ж и Вота“ (Антихрист). Така В
същ ата степен, В ко ято cmaßa сВетоВна религия, християн­
с т в о т о Все повече се отдалечава о т Христос и cmaßa поч­
т и невъзможно да се намери един-единстВен чоВек, който
букВално и абсолютно да се подчинява на неговото учение,
защ ото „имало е само един християнин и то й е умрял на кръс­
т а “ (А нтихрист). С него е умряло и самото Евангелие и Ниц­
ше би напълно одобрил реторическия Въпрос на любимия си
писател Емерсън (о т есето му С ам о чувстви ето ): „С то и к ъ т
Винаги си ocmaßa стоик. Но къде е християнинът В христи­
я н с т в о т о ?“ „На практика никакви християни не е имало“ (Ан­
ти х р и ст). И т у к отноВо проличава съвпадението на идеи­
т е , което сти га и до съвпадението на чи сто словесния им
израз, на Ницше и Киркегор (чиито т е к сто В е Ницше не е поз­
наВал) за разликата и дори н есъвм ести м о стта между хрис­
ти я н ств о и християни, за moßa че Всъщ ност Христос е един­
ст в е н и я т християнин и Втори такъВ не е имало и няма да
има.
И най-сетне сякаш ка то заключителен акорд и без да про­
пусне причините, заради които то й не може да прости на
хр и сти ян ство то - неговото отричане на ж иВота и сВета,
на щ а с ти е то на чоВека В сВета, Ницше произнася сВ о ята
последна, нетърпяща обжалване присъда В Ecce Homo, къде­
то , както се полага на такава автобиография, по сВой начин
изтъква и личните си заслуги - само месеци преди умствения
си край. „Досега християнския морал бе храм за Всички мисли­
тели - т е бяха най-преданите му служители. Кой преди мен
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 215

се е спускал В ония пещери, разнасящи злоВонния отроВен дъх

на този идеал- свето о тр и ц ан и ето ? И кой изобщо е пред­
полагал, че тези пещери с ъ щ е с т в у в а т ? “ А с moßa Вече се
обяснява и правилото на личната хигиена, което Ницше след­
ва: „След допир с религиозни хора бързам да си измия ръцете“
(Ecce Homo).

128

Антифеминизмът на Ницше е може би най-популярният

сю ж ет В негоВата философия сред среднообразоВаната ч а с т
о т публиката и Всеки полуграмотен еснаф знае, ако не друго,
т о поне знаменитата фраза о т Тъй рече З а р а т у с т р а : „При
жена ли отиВаш ? Не забравяй камшика!“ Разбира се, едВа ли
има нещо по-лесно о т контраВерсията на НицшеВия анти-
феминизъм. И без крайностите на ф еминистичната аполо­
гия, В ко ято толкоВа често са изпадали и идеолозите, и прак­
т и ц и т е на ф еминистичните движения, лесно е да се събе­
р а т аргументите „В полза на ж ен ата“ (и независимо о т ро­
л ята й за продължението на рода), на нейната облагородява­
ща, Възвишаваща и Вдъхновяваща мисия, доказана В трихи-
лядолетното разВитие на ли тер атур ата и и зкуството, ней­
н ата смелост, реш ителност, храброст, описана още В мно­
го ВетхозаВетни епизоди и за които има предостатъчно ис­
торически доказателства. Най-сетне и со бствен и те тв о р ­
чески Възможности на ж ената им ат cßou аргументи и при­
мери. Но moßa сравнително лесно противопоставяне на фе­
минизма на антифеминизма едВа ли е задача на анатом ията
на мисленето на Ницше.
Много и различни м огат да са обясненията на НицшеВия
антифеминизъм. Несъмнено т у к някакъВ принос има и болест­
т а му, придобита о т жена, несъмнено т у к се добаВя и а в то ­
биографичният момент - загубил баща си на петгодишна Въз­
р аст, Ницше израства В семейство о т п е т благочестиви,
строги, старомодни, морално придирчиВи жени: майка му, сес­
тр а му, баба му и gße лели. Но дълбоките антифеминистични
216 ИСАК ПАСИ

не само убеждения, но и чуВстВа на Ницше, които то й - как­

т о обикновено - изразява по най-ефектен начин, имат по-дъл­
боки, теоретически основания: В неговата ценностна си сте­
ма ж ената е Второстепенен материал, ум ственият й потен­
циал е несъмнено по-малък о т то зи на мъжа, което я прави
неспособна за големи интелектуални начинания, т я е слаба и
непоследователна, но е силна тъкмо В слабо стта си, което я
прави коварна. Ж ените грубо се Вм ъкват В мъжката душев­
ност, разкъсват нейната цялост и единство. На всяка жена
Ницше гледа като на някогашните бесни и пияни спътнички
на Дионис, като на менада, която разкъсва. А и Зар атустр а
вече е пророкувал: „Още не е способна на приятелство жена­
т а : все още жените са котки и птици. Или В най-добрия слу­
чай - крави“ (Тъй рече З а р а тустр а ). В О твъд доброто и зло­
т о Ницше препоръчва „да се мисли за ж ената само по ориен­
талски : ка то притежание, като со бствен о ст, ко ято може
да бъде заключена, като нещо предназначено да се подчинява
и изчерпващо се в то в а “ . Само така може да се превъзмогне
нейната „наистина хищническа, коварна гъвкавост, нейните
тигрови нокти под ръкавиците, нейната наивност в егоиз­
ма, нейната необуздаемост и Вътрешна дивота, непонятно­
то , необятното, неуловимото в нейните желания и доброде­
тели“ . „Най-голямото изкуство на ж ената е лъжата, нейната
най-висша цел са илюзията и кр асо тата“ (О твъд доброто и
злото). Пред жената м ъж ът - както и зр и телят на трагеди­
я т а - сто и с чувство на страх и състрадание и като него
то й винаги е с единия крак в трагедията, която го разтърсва
и В същ ото време очарова.
Ницше претендира за по-дълбоки основания на своя анти-
феминизъм, който извлича не само о т наблюдението на дру­
гите, но и о т собствения си опит и за то в а то й говори имен­
но В автобиографията изповед Ecce Homo: „Всички жени ме
обичат... За щ астие аз не желая да се о ста вя да ме разкъ­
с а т - защ ото съвърш ената жена, когато обича, разкъсва...
Познавам добре т и я любвеобилни менади... Какви опасни и
коварни малки хищници! И при то в а толкоВа приятни...“
В Към генеалогията на морала Ницше разглежда Възмож-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 217

н о то - единстВено Възможното според него - отнош ение

на философа к а то философ към съ щ е ство то жена: прияте­
ли те на м ъд р о стта о с т а в а т неженени. З а то В а Ницше не
може да си представи к а то женени Хераклит, Платон, Де-
карт, Спиноза, К а н т, Шопенхауер, а жененият философ спо­
ред него е уместен само В ком едията: Аристофан, Облаци­
т е , Сократ.
Семейните отнош ения С о кр а т - К сан ти п а отдавна са
излезли о т очер тан и ята на д ей стви телн о то и са Влезли В
легендата, към ко ято са добавени и безброй пикантни и сто ­
рии, за които никой не може да каже със сигурност дали изоб­
що са били, или не. Несъмнено сам Сократ е дал д остатъчн о
основания, за да направи брака си одиозен. Но също т а к а
трудно е да се реши кое т у к е причината и кое следствието.
Дали поради свад ливостта на Ксантипа Сократ е станал до-
м овит бездомник и е предпочел философстването на площа­
да и по улиците, в д ю кян четата на дребните търговци и
работилниците на зан аятчи и те, със случайни или търсени
минувачи, които с диалектическите си набези сам е предиз­
виквал и о т които сам е създавал свои опоненти, за да може
да ги победи в спора и да изпита наслада о т победата си
(ирония), или пък сам е предпочел и м ясто то , и начина на сво­
е т о философстване к а то домовит бездомник - и въпреки
тр и м ата си синове.
Не може да се отрече, че Ницше е намерил ефектен при­
мер за несъвм естим остта на философията с брака и семей­
ния ж и во т, както и не може да се отрече, че неговите убеж­
дения са рефлексия и на собствения му ж и во т та к а трагично
описан о т Стеф ан (Цвайг: „Една леко приведена фигура с о т ­
пуснати рамене несигурно прекрачва прага: „ш е ст седми сле­
п и ят“ се движи в чужда обстановка винаги пипнешком, ся­
каш излязъл о т пещера. Тъмни, добре изчеткани дрехи, т ъ м ­
но е и лицето с буйната къдрава кестенява коса. Тъмни са и
очи те зад почти кръглите дебели стъкла на очилата. Тихо,
дори плахо се приближава то й , около него Винаги цари нео­
бикновено безмълвие. Ч увства се, че е човек, който живее В
сянка, встрани о т всякакво бъбриво общ ество и който из-
218 ИСАК ПАСИ

numßa почти неврастеничен страх о т Всеки шум... И отно-

Во горе В тя сн а та , бедна, студено мебелирана стаичка. Ма­
са та е отрупана с безброй листоВе, бележки, ръкописи и ко­
ректури, ала ни то едно цВете, нито едно украшение, почти
никакви книги и рядко някое писмо... Н ам етн ат с п алто то ,
уб и т ВъВ Вълнен шал (защ ото мизерната печка само пуши,
без да топли), с премръзнали пръсти, с дВойни очила, долепе­
ни плътно до листа, а ръката часоВе наред трескаво изпис­
ва думи, които после помътнените очи едВа р азчи тат. Ча­
соВе наред то й седи та к а и пише, докато очи те започнат
да парят и сълзят... При хубаво Време сам отникът излиза на
разходка, Винаги сам, Винаги с мислите си: никой не го позд­
равява по п ътя, никой не го придружава, с никого не се сре­
ща. М рачното Време, ко ето ненавижда, дъж дът и снегът,
който причинява болка на очи те му, безжалостно го задър­
ж а т В затвора на с т а я т а : никога то й не слиза при другите,
при хората... Н и то за миг през тези дълги години на странс­
тван е - приятен отдих ВъВ Весел другарски кръг, нито една
нощ, сгрян о т голото тяло на жена“ (Фридрих Ницше).
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 219

ПОСЛЕСЛОВИЕ

129

Духовните последствия о т делото на всеки велик ум са

обикновено най-малко четири:
1. О т умерената до безмерната Възхвала.
2. Пълната гама на о тр и ц ан и ята - о т академичното не­
съгласие до гневния сарказъм на сатирика.
3. Повече или по-малко прикриваното подргикателство,
към което се отнася и експлоатацията за собствени теоре­
тически нужди.
4. Източник и стим ул на друга, различна, но също толко­
ва велика система или мисъл.
Ницше не прави изключение и то й също с т а в а център,
о т който т р ъ г в а т тези четири главни посоки на влияние­
т о - сякаш че ти р и те посоки на света, духовния. Ницше е
един о т най-същ ествените детайли в интелектуалния пей­
заж през последните с т о години, без който то й , разбира се,
би същ ествувал, но би бил друг. Никой философ след К ан т,
Хегел и Шопенхауер не е бил та ка високо ценен и така широ­
ко използван о т толкова и зтъкн ати художници, колкото Ниц­
ше - л и тер атур ата, особено на границите на д вата века,
изпита могъщ ото му въздействие.
К а то истински господар на мислите Ницше оказва наис­
ти н а неизмеримо влияние върху л и тер а тур а та - и не само
о т края на XIX век. Неговите идеи - непосредствено или чрез
верига (втора, т р е т а и т . н.) о т ръце - проникват в тв о р ­
ч е с т в о т о на К н у т Хамсун, Хенрик Ибсен и Бъорнсторне Бъор-
нсон, на А угуст Стриндберг и Габриеле Д'Анунцио, на Гер-
хард Хауптман, Морис Метерлинк и Станислав Пшибишевс-
ки, на Леонид Андреев, Михаил Арцибашев и Дмитрий Мереж-
220 ИСАК ПАСИ

koßcku, на Андре Жид, Томас Ман, Стеф ан Георге, Юджин

0'Нийл, Андре Малро, Албер Камю, Райнер Мария Рилке, Робер
Музил, ДейВид Лорънс, Пол Валери, Самюел Бекет. През пос­
ледния Век В списъка на а в то р и те на есета, посветени на
Ницше, на Зар атустр а и на Влиянието им Върху собствено­
т о им тво р чество , Влизат Бърнард Шоу (1896), Херман Хесе
(1919), Стеф ан ЦВайг, (1925), Хайнрих Ман (1938), Томас Ман
(1947). А и не просто ка то куриоз заслужава отбелязване и
ф а к т ъ т , че една о т най-ефектните симфонични поеми на
Рихард Щраус е озаглавена Тъй рече З а р а т у с т р а . Литера­
тур н о то проникновение на Георг Брандес се е добрало до сек­
р ета на Ницшевото влияние, отговарящ о на възхода на ев­
ропейския индивидуализъм през романтическата и следроман-
ти че ска та епоха. „Навсякъде, където проникне учението на
Ницше, навсякъде, където намери достъп великата му и сво­
еобразна личност, то й неизменно ще привлича и ще отблъс­
ква едновременно, но винаги ще дава своя принос за разви­
т и е т о и оформянето на индивидуалността“ (Фридрих Ниц­
ше). З а то ва и многобройните последователи на Ницше (о т
няколко поколения) трябва да се т ъ р с я т по-малко сред хлад­
ните рационалисти и повече сред екзалтираните поети, на
които Винаги е близка драмата на един дух, в ко ято - в края
на краищ ата - се оглежда драмата на една епоха. Защ о то
неговата философия пак по думите на Томас Ман „не е с т у ­
дена абстракция, а преживяване, изстрадване и ж ер тва пред
чо ве че ство то “ (Ф илософ ията на Ницше в св е тл и н а та на
нашия опит). Несъмнено Ницше е п оет и тази негова харак­
тери сти ка влиза във всяка Енциклопедия. Но ако Ницше бе­
ше само поет, то й едва ли би се споменавал и в най-подроб-
ната И сто р и я на нем ската л и тер атур а. Очевидно на него
му е било необходимо и нещо друго и само то ва друго е благо­
дарение на което то й винаги ще се споменава като п оет и
като та къ в ще влиза в л и тер атур ата sensu stricto. И т у к ве­
че идва мислителят, м оралистът, философът. В много о т ­
ношения Ницше е наш съвременник и вероятно тъ й ще бъде
и в поне обозримото бъдеще.
Възд ействието на Ницше не се изчерпва нито само с идеи-
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 221

т е му, които подлежат на позитиВно Възприемане, нито само

с брилянтната форма, В ко ято т е се излагат и та ка форми­
р а т е сте ти че ско то отношение към сВ ета и мисълта, но и
със съдържащ ото се В тях предизвикателство - т е карат чи­
т а те л я да мисли, премисля и преосмисля най-осноВните Въпро­
си на човеш кото съществуване, които с т о я т през XX Век, тъ й
както са стояли през XIX, а сигурно ще с т о я т и през XXI Век.

130

Българската култура о т самото начало на XX Век също не

е о тм и н ата о т мощ ната Вълна на Влиянието на Ницше. У
нас т о се усеща най-силно у европейски скроените умове около
кръга Мисъл - и преди Всичко у Пенчо СлаВейкоВ. А в т о р ъ т
на Сън за щ асти е и На остр ова на блаж ените признава Вли­
янието на Ницше Върху себе си по най-достойния за един по­
е т мислител начин - с есе Възхвала на неговата философско-
поетическа мисъл. „И няма съвременен творец В мисълта и
и зкуството, В чиито творения да не е ч у т да ромоли осве­
ж и телн ата стр уя о т НицшеВа избор.“
Няма съмнение че Ницше е импонирал на интелектуалеца,
истинския, В следосвобожденска България тъкм о със сВоя ся­
каш Вроден аристократизъм , с неподправеното презрение
срещу Вулгарността и простащ ината, срещу низките (де­
мократически или не) плебейски стр а сти , срещу Всичко оно­
ва, което след гениалното художествено и социологическо
прозрение на Алеко Констан тинов с npaßo се подвежда под
нарицателното байганъовщина.
И за българския ч и та те л - о т няколко поколения и по-точно
о т самото начало на нашия Век - именно книгата открове­
ние на Ницше Тъй рече З а р а т у с т р а се превръща В духовна
реалност - ч а с т и участник В българския духовен ж иВот. Са­
мо с moßa м огат да се обяснят чети р и те й npeßoga В срав­
нително краткия период след освобождението: на Д. ДечеВ
о т 1905 г. (на първите й gße части), на Мара БелчеВа о т 1915
г., на Николай РайноВ о т 1919 г., който през 1938 г. претър­
222 ИСАК ПАСИ

пява второ, поправено издание, и на Жана НиколоВа-ГълъбоВа

о т 1990 г.
Несъмнено най-ефектното и най-силно ВъздейстВалото
о т те зи издания е о същ ествен о то през 1915 г. о т Хр. Г.
ДаноВ В ПлоВдиВ, на чи ято Внушителна ти тулн а страница е
означено Преведе Мара Белчева под ред акцията на Пенчо
Славейков и чи ето м ото посвещение о т преводачката гла­
си: „Тоя преВод е заВет на Пенча СлаВейкоВ, под чието око е
почнат и заВършен- 1904-1906 година. ПърВите дВе части
са отп ечатан и преди см ъ р тта му. Последните са прегледа­
ни о т Бояна ПенеВ. Нему и д-р КръстеВу благодаря за труда и
с ъ В е т и т е .“
Дори и само о т то Ва посВещение, израз на признателност,
може да се разбере kakBa роля В българската култура Пенчо
СлаВейкоВ е отреждал на Тъй рече З а р а т у с т р а , наречена о т
него е д и н ствен а та книга, н о во то евангелие, Ницш еВата
А ти н а , негоВия Акропол. Не са често яВление книгите, кои­
т о до такаВа степен са престаВали да бъдат моментно уВ-
лечение и до такаВа степен са ВключВани В една чужда наци-
онална литература, т ъ й че не е никак чудно, че и написаното
о т Пенчо СлаВейкоВ през 1910 г. есе за Ницше е озаглавено
Зар атустр а.
К огато няколко години по-късно избухва П ърВата сВетоВна
Война и подпоручик Димчо ДебеляноВ заминаВа като добро­
волец за фронта, В оскъдния си Войнишки багаж то й носи
екземпляр о т Тъй рече З а р а т у с т р а . В друг, по-скоро симво­
личен смисъл то й сякаш опраВдаВа и подзаглавието й: Книга
за всички и никого!
Вероятно през 2000-ата година ВъВ Връзка със стогодиш­
нината о т с м ъ р т т а на Ницше ще се п о яВят многотомни
библиографии, съдържащи хилядите заглаВия на изследвания
на Всички езици, написани за него, за негоВото учение, фило­
софия, морал, за негоВите книги през изминалия XX Век. ТоВа
бъдещо библиографско усърдие несъмнено ще е похВално и
полезно, но за аВтора на Всяка бъдеща книга за Ницше тази
полза ще е тВърде ограничена, защ ото Вече п о сти гн ато то
трябВа да му бъде само необходима осноВа, на която да с т ъ ­
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ 223

пи, за да направи малката крачка напред, ко ято е длъжен да

напраВи, разбира се, ако може.
З а то ва и всеки автор на нова книга за Ницше не може да
не се запита с тревога дали след толкова написани досега за
него книги и студии, с т а т и и и есета има смисъл да се появи
още една?
Но и след този тревожен въпрос то й волю-неволю, в края
на краищата ще се изкуши да го направи, утешавайки се са­
мо с то ва, че новата книга ще е негоВата!

ИСАК ПАСИ
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ИЛИ
ЕДИНСТВО И ПЕСИМИЗЪМ
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ИЛИ ЕДИНСТВО И ПЕСИМИЗЪМ 227

ОПИТ ЗА САМОКРИТИКА (1886)

Все едно какВо е дало поВод за тази проблематична книга,

въпросът за нейното написване е бил първостепенен и при­
мамлив, при то ва дълбоко личен - за то ва свидетелствува Вре­
мето, през което т я Възниква, въпреки което т я възниква -
тревож ното време на немско-френската Война о т 1870-1871
г. Д окато т ъ т е н ъ т на б и тк а та при В ьо р т1 ехтеше над Ев­
ропа, мислителят и лю бителят на загадки, комуто бе отреде­
но да стане автор на тази книга, потънал в мисли и догадки,
се бе уединил В един к ъ т на Алпите, следователно много угри­
жен и В същ ото време и безгрижен, и записваше размишлени­
ята си за гърците - ядрото на чуд н оватата и труднодос-
тъпна книга, на която е посветено то ва късно предисловие
(или послеслов). Само няколко седмици по-късно и то й самият
стоеш е под сте н и те на Мец, Все още обладан о т Въпросите
Във Връзка с привидната „Веселост“ на гърците и гръцкото
изкуство. Д окато накрая през месеца на най-голямо напреже­
ние, когато във Версай умуваха над мирния договор, то й сами­
я т намери покой, възстановявайки се бавно о т болестта, с
която се бе завърнал о т бойното поле, и най-после се избист­
ри концепцията за „раждането на трагедията о т духа на му­
з и к а т а ‘. О т музиката ли? Музика и трагедия? Гърци и музика
на трагед ията? Гърци и художественото творение на песи­
мизма? Най-добре сложените, най-красивите, будещите най-
голяма зави ст и примамващи най-вече към ж и во т о т Всички
човеци досега - гърците - как? Нима именно т е са изпитвали
необходимост о т трагед ията? Нещо повече - о т изкуство­
т о ? За какво? - гръцко изкуство?...
Лесно може да се о тга тн е къде бе поставен с то ва големи­
228 ФРИДРИХ НИйШЕ

я т Въпросителен знак за сто й н о стта на би ти ето . Песимиз­

м ът неизбежно ли е признак на упадък, разложение, неуспех, на
захабени и изтощени инстинкти? К акто при индийците и как­
т о Вероятно е и при нас, модерните хора и европейците? Съ­
щ ествува ли песимизъм на си л а та ? Някакво интелектуално
предразположение към ж естокото, страш ното, злото, проб­
лематичното в битието, Възникващото благополучие, о т пре­
ливащо здраве, о т обилието на б и ти е то ? А може би същ ест­
вува страдание о т самото свръхобилие? Някаква изкусителна
смелост на острия поглед, жадуваща за страш ното като за
враг, за достоен враг, с когото да може да премери силите
си? О т когото иска да научи какво е то ва страх? Какво озна­
чава именно при гърците, живели през онова най-добро, най-
силно, най-героично Време, тр аги чески ят м и т? И чудовищ­
н и ят феномен на Дионисовото начало? Как, о т него ли се е
родила трагедията? И още: това, което доведе трагедията
до гибел, сократизмът на морала, диалектиката, липсата на
Взискателност и Веселото умонастроение на теоретика - как?
Не би ли могъл именно този сократизъм да е признак на упа­
дък, умора, заболяване, на анархично разпадащи се инстинк­
т и ? А „гръцката веселост“ о т късния гръцки период да е само
Вечерна заря? Епикурейската воля2 срещу песимизма да е само
предпазливост на страдащ ия? А самата наука, наш ата нау­
ка - но какво означава изобщо всяка наука, разглеждана като
симптом на ж и в о та ? За какво, още по-лошо - откъд е са
всички тези науки? Как? А цялата научност не е ли може би
само страх и опит за спасение о т песимизма? Изкусна защ ита
срещу и с т и н а т а ? А о т морално гледище - нещо като страх-
ливост и лицемерие? А о т неморално гледище - х и тр о ст? О,
Сократе, Сократе, може би то ва е била т в о я т а тайна? О,
тайнствени иронико, може би то ва е била и т в о я т а ирония?

Проблемът, който то гава успях да уловя, бе страш ен и

опасен, проблем с рога, не непременно тъкм о бик, но във все-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ИЛИ ЕДИНСТВО И ПЕСИМИЗЪМ 229

ки случай нов проблем; днес бих казал, че moßa бе проблемът

за сам ата наука - науката, разглеждана за пърВи п ъ т като
проблематична и съмнителна. Обаче книгата, В ко ято дадох
Воля на младежката си дързост и на подозренията си - какВа
неВъзможна книга трябВаш е да стан е т я , Възникнала о т за­
дача, толкоВа несВойстВена за един млад чоВек, изградена Въз
осноВа на множестВо преждевременни, още тВърде незрели
собстВени прежиВяВания, Всичко почти до самия праг на спо-
деляемост, пренесени Върху почВата на и зк у с тв о т о - защо­
т о проблемът за науката не може да бъде осъзнат, ако чо­
Век се базира Върху науката; то В а е може би книга за хора на
и зкуството, но надарени осВен moßa и с аналитични и р е т ­
роспективни способности (което ще рече за някакъВ изклю­
чителен род художници, които трябВа да се т ъ р с я т , а Всъщ­
н о ст и не бихме желали да търсим), изпълнени с психологи­
чески н о вато р ства и художестВени догадки, В задния план и
с художествена метафизика; една младежка тВорба, пълна с
младежка дързост и младежка меланхолия, напористо само-
битна дори там , където изглежда че Въпреки собстВеното
уВажение се прекланя пред някой а В т о р и т е т , накратко една
пърВа тВорба, и т о В най-лошия смисъл на думата, Въпреки
старческия си проблем, обременена с Всички недъзи на мла­
д о с т та , най-Вече с присъщ ото й разточително многосло-
Вие, с „бурните й стремежи и устреми“ ; о т друга страна, с
оглед на успеха, на който т я се радВаше (по-точно при голе­
мия творец, към когото бе отпраВена ка то диалог, при Ри­
хард Вагнер) - книга, доказала с т о й н о с т т а си; аз см ятам
ВъВ Всеки случай, че т я е дала д остатъчн о на „най-добрите
о т сВоето Време“ . Е т о защо би следВало да се о т н а с я т към
нея с известно Внимание и мълчание; Въпреки то В а не искам
да премълча напълно колко неприятна ми изглеждаше т я се­
га, колко чужда я чуВстВам днес след 16 години - пред моя по-
опитен, с т о п ъти по-придирчиВ поглед, който обаче по ни-
какъВ начин не е охладнял, не се е отчуждил о т самата зада­
ча, която тази дръзка книга би се осмелила за пърВи п ъ т да
реши - н а у к а та , видяна през обектива на художника, а из­
к у с т в о т о , видяно през о бекти ва на ж и в о т а .
230 ФРИДРИХ HHUÜJE

И нека да поВторя, та зи книга днес ми изглежда невъз­

можна - намирам я лошо написана, тромава, педантична, раз­
късана и объркана о т образи, дори сантиментална, на м еста
женски сладникава, ритмично неравномерна, без стремеж към
логическа ч и сто та , прекалено самоуверена и поради то ва ли­
шена о т доказателства, изпълнена с недоверие дори към не­
обходимостта о т тях - ка то книга за посветени, като му­
зика за тези, които още о т рождението си са обречени на
музика и изначално са свързани помежду си чрез общия рядък
опит в изкуство то , ка то отличителен белег на кръвни род­
нини in atribus3- една високопарна и м ечтателна книга, пона­
чало по-недостъпна за pofranum vulgus4 на образованите, о т ­
колкото за народа, ко ято обаче, както вече доказа и доказва
нейното въздействие, тр яб ва да притежава и умението да
тър си свои съпричастни е н туси асти и да ги примамва по
нови скрити пътеки и м еста за игри. Във всеки случай в нея
говореше - то в а бе признато както с лю бопитство, така и
с неприязън - един чужд глас, ап о сто лът на един още неиз­
вестен бог, скр ит засега под качулката на учения, под т е ­
ж е с т т а и диалектическата липса на жизнелюбие на немеца,
дори под лош ите маниери на вагнерианеца; т у к говореше дух
с чужди, още безименни потребности, съзнание, преливащо
о т въпроси, опит, потайности - за тях името Дионис озна­
чаваше един нов въпросителен знак; в нея говореше някаква
мистична и почти екзалтирана душа на менада - така казва­
ха хората, изпълнени с подозрение, мълвяща сякаш на няка­
къв чужд език с усилие и неволно, почти с колебание дали да
сподели мислите си, или да ги спотаи. Тя би трябвало да пее,
тази нова душа - а не да говори! Колко жалко че то ва, което
тогава исках да кажа, не се осмелих да излея като поет; може
би щях да успея! Или поне ка то филолог - и без то ва и днес
още задача на филолога е да открие и изрови почти всичко в
тази област. На първо м ясто проблема, че т у к има проблем -
и че гърците ще о с т а н а т и занапред напълно непознати и
недостъпни за нашия с в я т о т представи дотогава, докога­
т о нямаме отговор на въпроса що е Дионисово начало.
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ИЛИ ЕДИНСТВО И ПЕСИМИЗЪМ 231

И така, що е ДионисоВо начало? Тази книга дава отгоВор

на то зи Въпрос; т у к гоВори знаещ чоВек, посВетен и апос­
то л на сВоя бог. Може би днес бих разглеждал по-предпазлиВо
и по-малко красноречиво един толкоВа труден психологичес­
ки проблем, какъВто е произходът на трагед ията при гърци­
т е . ОсноВен Въпрос предстаВляВа отнош ението на гърка към
болката, сте п е н та на негоВата чуВ стВ и те л н о ст - о стаВа
ли то В а отношение непроменено или се преобръща, Въпро­
с ъ т дали негоВият непрестанно растящ стр ем еж към кра­
с о т а , празненства, Веселия, ноВи култоВе се е породил о т
липса, о т лишения, о т меланхолия, о т болка. Приемем ли, че
т о отгоВаря на и сти н а та - а Перикъл5 (или Тукидид6) го за-
гатВа недвусмислено В сВоето надгробно слоВо, откъде би
трябВало тогаВа да произхожда о б р атн и ят стремеж, кой­
т о по Време се е прояВил по-рано, с т р е м е ж ъ т към грозно-
т о , добрата, ненадломима склонност на стария елин към пе­
симизъм, към трагическия м ит, към изобразяване на Всичко
страш но, лошо, загадъчно, гибелно, съдбоВно В б и ти е то -
откъде би трябВало тогаВа да произхожда трагед ията? Мо­
же би о т уд о во лстви ето , о т силата, о т преливащо здраВе,
о т сВръхобилие? А какВо значение има тогаВа о т физиоло-
гична гледна то чка оноВа безумие, о т което е Възникнало как­
т о трагическото, та ка и комическото изкустВо, Дионисо-
В о то безумие? Как? Не е ли безумието неизбежен симптом
на израждане, на упадък, на тВърде късна култура? А да не би
да има - Въпрос към психиатрите - неВрози на зд равето, на
м ладостта и младенчестВото на народа? КакВо показВа син­
т е з ъ т между бож естВо и козел у сатира? Кое лично прежи­
вяване, кой пориВ е накарал гърка да си представя Дионисо-
Вия ен туси аст и прачоВек като сати р ? А що се отнася до
произхода на трагическия хор: имало ли е може би през онези
ВекоВе, когато т я л о т о на гърка е било В разцВета си, кога­
т о душата му е преливала о т жизненост, ендемични изблици
на Възторг? Видения и халюцинации, предавани на цели об­
щ ества, на цели култоВи сбирки? Как? А ако гърците именно
232 ФРИДРИХ НИЦШЕ

по Време на разцвета на сВоята младост са притежавали Во­

ля за тр аги чн о то и са били песимисти? Ако точно безумие­
т о , за да си послужим с ПлатоноВото слоВо, е донесло най-
голяма благодат над Елада? А ако, о т друга страна, и, об-
ратно, гърците точно по moßa Време на сВоя упадък и сла­
б о ст са ставали Все по-оптимистични, по-поВърхностни, по-
артистични, Все no-жадни за логика и логично разчленение
на cßema, следователно същевременно „по-Весели“ и „nö науч­
ни“? Как? Не биха ли могли - напук на Всички „модерни идеи“ и
предразсъдъците на демократичния Вкус - победата на оп­
тим изм а, преобладаващото благоразумие, практическия и
теоретическия утилитаризъм подобно на самата демокра­
ция, с ко ято то й се прояВяВа едновременно, да бъдат симп­
то м на отслабващ а сила, на приближаваща ста р о с т, на фи-
зиологична умора? А не тъкм о - песимизмът? Епикур о п ти ­
м ист ли е бил? - именно като страдалец? ЯВно тази книга
се е натоварила с цял куп сложни Въпроси. Нека добавим и
най-трудния! КакВо означава о т гледна то чка на ж и В о та мо­
ралът?...

Още В предговора, отправен към Рихард Вагнер, и зкуст­

вото , а не моралът се разглежда като и сти н ската метафи-
зическа дейност на чоВека; В сам ата книга тази еретична
мисъл - че същ ествуването на све та е оправдано само ка то
естети чески феномен - се среща многократно. И наистина
цялата книга признава и открива зад Всеки процес само яВ-
н ата или скр и та та умисъл на твореца - ако щ ете, някакъв
бог, но положително само един напълно благонамерен и немо­
рален бог на художника, който и при създаване, и при разру­
шаване, и при добро, и при зло иска да изпитва еднаква нас­
лада и радост о т со бствен о то си Великолепие, който, с ъ т ­
ворявайки cßemoße, се освобождава о т гн ета на обилието
и сВръхобилието, о т стр ад ан и ето на напиращите у него
противоречия. С В е тъ т , т . е. осъщ ественото Всеки миг из­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ИЛИ ЕДИНСТВО И ПЕСИМИЗЪМ 233

баВление на бога, се разглежда като Вечно променящо се, вечно

ново видение на най-страдащия, най-антагонистичния, най-
противоречивия, който може да се избави само с и лю зи ята;
цялата тази художествена метафизика може да наречем сво­
еволна, празна, ф антастична - същ ествен ото в нея е, че т у к
се проявява вече дух, ко й то един ден независимо о т риска
ще се противопостави на моралното тълкуване и значение
на б и ти е то . Тук може би за първи п ъ т се ч ув с тв а песими­
зъм, сто ящ о твъд доброто и злото, т у к намира израз онази
и звратеност на възгледите, ко ято Шопенхауер не се умори
предварително да обсипва с най-яростни проклятия и мъл­
нии - философия, ко ято се осмели да отреди на морала мяс­
т о дори в св е та на явленията, да го омаловажи и да го пос­
та ви не само между явленията (в смисъла на идеалистичес-
кия terminus technikus7), а между измамите, к а то илюзия, зас­
лепение, заблуда, тълкуване, нагласа, изкуство. Вероятно дъл­
бочината на тази антиморална склонност може да се пре­
цени най-добре, ка то се вземе предвид предпазливото и враж­
дебното мълчание в цялата книга по отношение на христия­
н с т в о т о к а то най-необузданото фигуративно представя­
не на моралната тем а, поднесено досега на чо вечество то .
Наистина за чи сто е сте ти че ск о то тълкуване и оправдание
на света, както се дава в тази книга, не същ ествува по-го­
ляма противоположност о т християнското учение, което е
и иска да бъде само морално и със свои те абсолютни мерки,
например още с твърд ението за и сти н н о стта на бога о т ­
праща и зкуство то , Всяко изкуство в ц а р ство то на лъжа­
т а - което ще рече, отрича го, проклина, осъжда. Зад подо­
бен начин на мислене и преценяване, по необходимост враж­
дебни към и зкуство то , доколкото са истински, съм долавял
открай време и Вр аж д ебно ст към ж и В о т а , яростна, о т ­
м ъстителна ненавист към самия ж и во т: защ ото целият жи­
в о т почива върху илюзия, изкуство, измама, оптика, необхо­
димост о т перспектива и заблуда. Още о т сам ото начало
х р и сти ян ство то бе в основната си същ ност отвращение и
досада о т ж ивота, скрити и замаскирани зад вяр ата в друг
или по-добър ж и во т. Омразата към света, проклятието над
234 ФРИДРИХ НИЦШЕ

аф ектите, стр а х ъ т о т кр асо тата и с е ти в н о с тта , един о т ­

въден с в я т , измислен, за да се оклевети по-добре земният,
всъщ ност стрем еж към нищ ото, към покой, към са б ат на
са б ати те - всичко то ва, както и безусловната воля на хрис­
т и я н с т в о т о да признава само морални ценности, са ми изг­
леждали винаги най-опасната и най-страш ната о т всички
форми на волята за гибел; най-малкото признак на сериозно
заболяване, умора, досада, изтощение, обедняване на живо­
т а - защ ото в лицето на морала (конкретно християнския,
т . е. безусловния морал) постоянно и неизбежно тр ябва да
се извършва неправда по отношение на ж иво та, т ъ й като
ж и в о т ъ т е в основата си неморален - накрая ж и в о т ъ т , сма­
зан под т е ж е с т т а на презрението и вечн о то отричане,
трябва да бъде почувстван като недостоен за пожелаване,
без всякаква сто й н о ст сам по себе си. Само морал - но как? А
не може ли моралът да е само воля за отричане на ж ивота,
скрит и н сти н кт за унищожение, принцип на упадък, омало­
важаване, охулване, началото на края? И следователно опас­
н о ст на опасностите! С тази проблематична книга м оят ин­
ст и н к т като застъпник на ж ивота се опълчи срещу морала
и си състави принципно противоположна преценка за живо­
т а и противоположно учение, чи сто художествено, т . е. ан-
тихристиянско. Как да го наречем? К а т о филолог и човек,
служещ си с думи, му дадох с известна свобода - защ ото кой
може да знае и сти н ско то име на А н ти христа - им ето на
един гръцки бог: нарекох го ДионисоВо.

Ясно е към коя задача се осмелих да посегна с тази книга!...

Как съжалявам днес, че тогава нямах см ел о стта (или неск­
ром ността) да си позволя да намеря за толкова самобитни
възгледи и дръзновени мисли и самобитен език - че се о п и т­
вах с мъка, служейки си с формулите на Шопенхауер и К ан т,
да изразявам нови и чужди преценки, напълно противополож­
ни както на духа, така и на вкуса на К а н т и Шопенхауер! Как-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ИЛИ ЕДИНСТВО И ПЕСИМИЗЪМ 235

Во мисли Шопенхауер за тр агед и ята? „ТоВа, което gaßa на

Всичко трагическо истински подтик за изВисяВане (Die Welt
als Wille und Vorstellung, II 495)* е проблясъкът на прозрение­
т о , че с В е т ъ т и ж и в о т ъ т не м огат да създадат пълно удов­
летворение, т . е. че са недостойни за наш ата преданост: В
то ва се състо и траги чески ят дух - е т о защо то й ни Води
към примирение. О, колко различни бяха словата на Дионис
към мен! О, колко далеч бях аз точно тогаВа о т цялото moßa
примиренчество! Ала книгата съдържа нещо много по-лошо,
за което сега съжалявам поВече, отколко то за то ва, че с фор­
мулите на Шопенхауер съм замъглил и объркал прозренията за
Дионис, че именно чрез намесата на най-модерни идеи разва­
лих изобщо грандиозния гръцки проблем, та к а както то й ми
бе проблеснал. Че лелеех надежди там , където нямаше никак­
ва надежда, където Всичко сочеше твърде ясно само края! Че
Въз основа на най-ноВата немска музика започнах да ф анта­
зирам неща за немската душевност, сякаш т я Възнамерява­
ше да се себеоткрие В момента или да се себенамери пак - и
Всичко moßa по Време, когато немският дух, който донеот-
даВна Все още бе имал Волята да Властва над ЕВропа, силата
да ръководи ЕВропа, накрая доброВолно и окончателно се бе
отказал о т Всичко и под тър ж ествен и я предлог за основа­
ването на Райха бе преминал към посредственост, към де­
мокрация и модерни идеи! И наистина междувременно се нау­
чих, изгубил Всякаква надежда, да Виждам безпощадно ясно
тази немска душевност, а та ка също и днешната немска м у­
зика, ко ято е изцяло романтическа и между Всички форми на
и зкуство то сто и най-далеко о т гръцката, а отгоре на Всич­
ко дейстВа и гибелно Върху нервите и е дВойно по-опасна за
народ, склонен към пиене и тачещ липсата на яснота като
добродетел тъкм о В нейното дВойно cßoücmßo на опияня­
ващ и същевременно замъгляващ съзнанието наркотик.
Независимо о т Всички прибързани надежди и погрешни на­
соки за полезното им приложение В настоящ ето, с които оп­
ропастих тогаВа първата си книга, остаВа Все още о тк р и т

* По цитираното о т Ницше издание на Julius Frauenstadt, 1873.

236 ФРИДРИХ НИЦШЕ

големият ДионисоВ Въпрос, поставен В нея и отнасящ се и до

музиката: kakßa би трябВало да бъде една музика, но не о т ро-
мантически - както немската, а о т ДионисоВ произход?

Но, драги господине, ако В а ш а та книга не е романтизъм,

kakßo за Бога е тогаВа романтизъм? Може ли дълбоката ом­
раза към н астоящ ето, д ей стви телн о то и модерните идеи
да отиде по-далеко, отколкото moßa е направено ВъВ Ваша­
т а ар ти сти чн а метафизика? - ко ято е по-склонна да Вярва
В нищото, В дяВола, отколкото В н асто ящ ето ? Между кон­
трапункта на Всички Ваши гласове за изкустВо и изкушения
за уш ите не се ли долаВя т ъ т е н ъ т на басовия инструмент
к а то изблик на гняВ и желание за унищожение, на яростна
решимост, насочена срещу Всичко, ко ето е днес - Воля, не
тВърде различна о т практическия нихилизъм; т я , изглежда,
казВа: „По-добре нищо да не е Вярно, о тколкото Вие да има­
т е npaßo, отколкото В а ш а та истина да е Вярна.“ Чуйте сам,
драги господин песимисте, обожестВителю на изкуството,
с отворени уши един-единстВен подобен о ткъ с о т Ваш ата
книга, онзи особено красноречив пасаж за изтребителя на дра-
кона, звучащ навярно за младежки уши и сърца тВърде при­
мамливо и съблазнително: как? Не е ли moßa истинска роман-
тическа религия о т 1830, скрита под маската на песимизма
о т 1850, зад която като прелюдия се долаВя Вече обичайни­
я т романтически финал; сътресение, разруха, Възвръщане и
падане на колене пред една стар а Вяра, пред стария бог...
Как? Не е ли Ваш ата песимистична книга само към антигър-
цизъм и романтизъм, сама нещо толкоВа опияняващо и за­
мъгляващо, ВъВ Всеки случай наркотик, дори малко музика, нем­
ска музика? Но нека чуем:
„Да си представим едно подрастващо поколение с такъВ
безстрашен поглед, с такова героическо Влечение към чудо-
Вищ ното, да си представим дръзноВената стъп ка на тези
изтребители на дракони, гордата неустраш имост, с ко ято
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ИЛИ ЕДИНСТВО И ПЕСИМИЗЪМ 237

т е обръщ ат гръб на всички мекуииави доктрини на оптимиз­

ма, за да ж и ве ят смело и пълноценно, да ж и веят решително;
не би ли тр яб вало трагическият човек на тази култура по­
ради самовъзпитанието си в сериозност и ужас да пожелае
по принуда едно ново изкуство, и зк у с тв о то на метафизи-
ческата у т е х а , трагед ията ка то полагаща му се Елена и да
възкликне ведно с ф ауст:
Как мога аз да приВлека В ж иВота
със сила закопняла същ е стВ о то -
единствена жена за мен отдаВна*.

Нима не е необходимо?... Не, тр и п ъти не, млади роман­

тици, не би трябвало да е необходимо! Но е много по-вероя­
тн о та ка да завърши всичко, т о ва да е ваш и ят край, именно
да се уте ш и те , както е написано, въпреки цялото самовъз-
питание в сериозност и ужас, метафизически успокоени, нак­
ратко, да свърш ите като романтици, по християнски. Не,
най-напред би трябвало да научите и зкуство то на у т е х а т а
на т а зи зем я, би трябвало да се научите да се см еете, млади
приятели, ако и скате непременно да о ста н е те песимисти;
може би тогава някога, смеещи се, ще п р а ти те по дяволите
цялото метафизическо у т е ш и т е л с т в о - с м етаф изиката
най-напред! Или за да използваме словата на онзи Дионисов
демон, който се казва Зар атустр а:
„И звисете сърцата си, бр атя мои, високо, още по-високо!
Не забравяйте и нозете! И нозете си издигнете, вие отлич­
ни танцувачи, а още по-добре изправете се на главата си!“
„Този венец на смеещия се, то зи венец о т рози: аз сам увен­
чах главата си с него, аз сам назовах свещен смеха си, не наме­
рих днес друг д остатъчн о силен да стори то в а .“
„З а р а ту стр а та н ц ува чъ т, З а р а ту стр а безтегловният,
който размахва криле, го то в всеки миг да полети, приветс­
тв а щ всички птици, го то в за полет, блажен лекомисленик!“

* Гьоте. Ф ауст. Избрани творби. I. III, НК, 1980, с. 283, преВ. Кр. Ста-
нишеВ.
238

„За р а тустр а прорицателят, Зар атустр а, който осмива с

исти н ата, Въоръжен с търпение, не безусловен човек, който
обича подскоците и скоковете встрани: аз сам ият положих
този венец на главата си.“
„Този венец на смеещия се, този венец о т рози; на вас, бра­
т я мои, хвърлям този венец! Смеха назовах свещен! Вие, възви­
сени люде, н ауче те се да се смеете!“

Така рече Зар атустр а, IV ч а ст.

За по-възвишения човек

Силс-Мария Оберенгадин, през август, 1886

РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА
ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА
1872
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 241

П РЕД И С Л О ВИ Е КЪ М РИ ХАРД В А ГН ЕР (1871)

За да о тстр а н и о т себе си Всички Възможни съмнения,

Вълнения и недоразумения, за които поради особения харак­
те р на наш ата естети ческа о бщ ествен ост събраните В т о ­
зи труд мисли биха могли да дадат noßog, и за да напише и
уводните слоВа към него със същ ата блажена наслада, за ко­
я т о сВидетелстВа Всяка страница ка то petrefact9 на добри и
Възвишени часове, си представям мига, В който Вие, Високо-
уВажаеми приятелю, ще получите тази книга: как Вие може
би след Вечерна разходка В зимния сняг ще разгледате осво­
бодения Прометей Върху заглаВната страница, ще прочете­
т е моето име и Веднага ще се yßepume, че каквото и да пише
В този труд, а в т о р ъ т е искал да каже нещо сериозно и убе­
дително; също та ка че Въпреки Всичко измислено о т него то й
е общувал с Вас като със съвременник и е можел да напише
само нещо, съ о тв е т с т в а щ о на Ваш ето присъствие. При т о ­
Ва навярно ще си спомните, че аз се углъбих В тези мисли по
същ ото Време, когато излезе Ваш ето прекрасно съчинение
за Бетовен, т . е. сред уж асите и Величието на току-що из­
бухналата Война. Ще сгреш ат обаче онези, които биха т ъ р ­
сили В moßa съвпадение някакво противоречие между пат-
риотична Възбуда и естети ческо опиянение, между смела се­
риозност и Весела игра: при задълбочен прочит на труда т е
за сВоя изненада по-скоро ще о т к р и я т на какъВ сериозен нем­
ски проблем е посветена т я , проблем, поставен о т нас Всъщ­
н о ст В центъра на немските надежди като преломна то чка
и обрат. Но ако не са В състояние да Виж дат В и зкуство то
нещо повече о т Весело странично развлечение, о т Всъщ ност
ненужно Весело дрънчене на звънчета сред сериозността на
ж иВота, може би именно т е ще намерят за нередно, че е пог­
леднато толкоВа сериозно на един естети чески проблем, ся­
242 ФРИДРИХ НИЦШЕ

каш никой не знае какво означава при подобно противопоста­

вяне тази сериозност на ж ивота. На тези сериозни личности
искам да обясня, че съм убеден в значим остта на и зкуство то
като най-висша жизнена задача и истинска метафизическа дей­
н о ст в духа на човека, комуто посвещавам тази книга като на
мой възвишен предтеча по този п ът.

Базел, края на 1871 г.

РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 243

Е с т е т и ч е с к а т а наука ще спечели много, ако стигнем не

само до логическия изВод, но и до непосредствената сигур­
н о ст на прозрението, че по-нататъш ното разВитие на из­
к у ств о то е сВързано с д Во й стВен о стта на ДионисоВото и
на АполоноВото начало също както продължението на рода
заВиси о т дВата пола при непрестанна борба помежду им и
само с периодично настъпващ о помирение. Тези наименова­
ния заемаме о т гърците, които даВат Възможност на про-
зорлиВия наблюдател да Вникне В дълбокомислените тайни
учения за художествените им Възгледи не чрез понятия, а чрез
убедително ясните образи на техн и те богоВе. Наш ето поз­
нание, сВързано с техн и те дВа бога на и зкуство то , Аполон и
Дионис, показВа, че по отношение на произход и цели В cße­
ma на гърците същ естВуВа огромно противоречие между
изобразителното изкуство - АполоноВото - и неизобрази-
тел н о то - музиката, т . е. ДионисоВото изкустВо; и gßeme
толкоВа различни Влечения Вър В ят успоредно, най-често В
яВна Враждебност помежду си и предизвикващи се Взаимно
към раждането на Все по-ноВи тВорби, за да продължат В
т я х борбата на оноВа противоречие, над ко ето само при-
Видно се прехВърля м о ст чрез общ ото слоВо „изкустВо“ , до­
к а т о най-сетне чрез чудотворния метафизически а к т на
елинската Воля се яВ яВ а т съчетани едно с друго и В то В а
съчетание накрая ВъзникВа колкото ДионисоВото, толкоВа
и АполоноВото художествено творение - ати че ска та т р а ­
гедия.
За да разгледаме тези дВа и н сти н кта по-отблизо, нека си
ги представим най-напред ка то дВа отделни сВ ята на изкус­
т в о т о , сВ ета на съновиденията и сВета на опиянението;
между тези физиологични яВления същ естВуВа съ о тВ е тн о
противоречие, както между АполоноВото и ДионисоВото на-
244 ФРИДРИХ НИЦШЕ

чадо. Според пред ставата на Лукреций10 прекрасните образи

на боговете са се появили пред душите на хората в сънищ ата
им; насън великият ваятел е съзрял възхитителното телосло­
жение на свръхчовешки същ ества, а елинският поет, запитан
за та й н и те на поетическия творчески а к т, би си спомнил ве­
роятно също съня и би дал отговор, подобен на поучителните
слова, изречени о т Ханс Закс11 в „М айсторите певци“ :
П о е т ъ т , друже мой, насън лети
и блед рисува сво ите мечти.
Насън ни се явява само т я -
най-милото ни, истинска мечта,
помни: поезия ще сътворим,
когато своя сън изобразим.
Красивата илюзия о т св е та на сънищ ата, сътворявани
о т всекиго със замаха на истински художник, е предпостав­
ка за всяко изобразително изкуство, дори, както ще видим
по-нататък, и за важ ната половина на поезията. Възприе­
майки непосредствено образа, ние се наслаждаваме, всички
форми ни говорят, няма нищо, което да не ни вълнува, нищо
излишно. И въпреки че тези съновидения диш ат ж ивот, имаме
все пак прокрадващото се усещане, че т е са илюзия: поне
та къ в е м о ят опит, а доколко т о ва е често, дори нормално
състояние, бих могъл да докажа не само с един пример или
изказвания на поети, философски настроеният човек има до­
ри см ътн о то чувство, че под тази д ействи телност, в коя­
т о живеем и същ ествуваме, е скрита друга, съвсем различ-
на, следователно че и т я е само илюзия; а Шопенхауер дори
определи дарбата на човека да възприема понякога хората и
всички предмети като чи сти фантоми или съновидения ка­
т о белег на философски способности. О тнош ението на фи­
лософа към д е й стви те л н о стта на б и ти е то е същ ото, как­
т о отнош ението на човек, вълнуващ се о т изкуството, към
д е й стви те л н о стта на съня; то й съзерцава то чн о и обича
да съзерцава, защ ото чрез тези образи тълкува ж ивота, о т
тези случки черпи поука за ж ивота. Обаче не само приятни­
т е и ведри картини то й приема като нещо напълно е с т е с т ­
вено; приема и сериозното, и мрачното, т ъ ж н о то и зловещо­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 245

то , Внезапните пречки, лукаВите игри на случая, тр е п е тн и те

очаквания, накратко, покрай него минава цялата Божествена
комедия на ж ивота, включително и пъкълът, и т о не само ка­
т о отражение на безплътни сенки - защ ото и то й живее и
страда в тези сцени, и все пак не без см ъ тн о то усещане, че
всичко е илюзия; а Възможно е някой подобно на мен да си при­
помни, че сред опасностите и уж асите на съня понякога е ус­
пявал сам да се успокои с думите: „ТоВа е само сън! Ще продъл­
жа прекъснатия сън!“ Разказвали са ми за хора, които са били В
състояние да продължат Връзката на един и същи сън в про­
дължение на тр и и повече следващи нощи; факти, даващи яс­
но доказателство, че наш ата най-съкровена същина, общ ото
ни подсъзнание, изпитва дълбоко удоволствие и радостна не­
обходимост о т сънищ ата.
При гърците тази радостна необходимост о т преживя­
вания насън е намерила също израз В техния Аполон: Аполон
като бог на Всички изобразителни сили е същевременно и бо­
г ъ т прорицател. Според корена си то й е св е те щ и ят бог на
светлината, но то й Владее и красивата илюзия на вътр еш ­
ния с в я т на ф антазията. По-Висшата истина, съвърш енст­
в о то на тези състояния В противовес на ненапълно разби­
раемото всекидневие, а още и дълбокото съзнание за свойс­
т в о т о на природата да лекува и помага по Време на сън и
чрез сънищ ата са същевременно символична аналогия на про­
роческата способност и изобщо на и зкуствата, чрез които
ж и в о т ъ т ста в а Възможен и за които заслужава да се живее.
Но В образа на Аполон не бива да липсва и онази тънка линия,
ко ято съновидението не тр яб Ва да прекрачи, за да не въз­
действа патологично, в противен случай илюзията би ни под­
вела като нелепа д ей стви телн ост; не бива да липсва сдър­
ж аната мяра, пълната свобода о т no-буйни чувства, мъдро­
т о спокойствие на Бога Ваятел. Съобразно с неговия произ­
ход очи те му трябва да бъдат слънчеви; дори и когато е раз­
гневен и погледът му издава недоволство, благодатта на кра­
сивата илюзия го осеня. Така В ексцентричен смисъл за Апо­
лон биха могли да Важ ат думите на Шопенхауер, отнасящ и се
до омотания в булото на Мая12човек (С в е т ъ т като воля и пред-
246 ФРИДРИХ НИЦШЕ

cmaßa, I, стр . 416): „К а кто сред безбрежното разбушувано мо­

ре, издигащо и сгромолясВащо с бучене планини о т вълни, седи
спокойно лодкарят в сво ята крехка ладия, доверявайки й се
въпреки нейната неиздръжливост, така спокойно стои и о т ­
делният човек сред един с в я т , изпълнен с мъки, разчитайки и
уповавайки се на principium individuationis“ 13.
Да, би могло да се каже, че непоклатимото доверие в този
principium и спокойното същ ествуване на вярващия сляпо в
него са намерили в Аполон най-възвишен израз, та к а че на
човек му се ще дори да види в него прекрасния образ на Бога
на principium individuationis, о т чиито ж есто ве и погледи ни
говори цялата наслада и мъдрост на илюзията ведно с всич­
ката й красота.
На същ ото м ясто Шопенхауер ни е описал и чудовищния
уж а с, който обхваща човека, ако внезапно се обърка във фор­
м ите за опознаване на явленията и му се стори, че законът
за основанието има изключение в някои свои приложения. При­
бавим ли към то зи ужас и блаженото състояние на екстаз,
извиращо о т най-съкровените глъбини на човека, дори на при­
родата при същ ото разрушаване на principium individuationis,
ще сме в състояние да надникнем в същ ината на ДионисоВо-
т о начало, което можем да разберем най-добре чрез анало­
гията на опиянението. Под влиянието на някое наркотично
питие, възпявано в химни о т всички първобитни хора и на­
роди, или при мощния напор на настъпващ ата пролет, раз­
търсващ в сладостна тръпка цялата природа, се пробуждат
онези Дионисови тр еп ети , при чи ето покачване субектив­
н ото замира до пълна самозабрава. Тласкани о т същ ата Ди-
онисова сила и през немското средновековие, са се придвиж­
вали о т м ясто на м ясто все по-големи тълпи, пеейки и т а н ­
цувайки. В тези танцувачи на празника на сан кт Йохан и санкт
В а й т откриваме вакхическите хорове на гърците с тях н ата
праистория в Мала Азия чак до Вавилон и слад острастните
сакеи14. Има хора, които поради липса на о п и т или о т глу­
п о ст, изпълнени със самочувствие за со б ствен о то здраве,
се о твр ъ щ а т подигравателно или със съжаление о т подобни
прояви ка то о т болести на народа; т е , горките, съвсем и не
подозират колко смъртно бледо и призрачно изглежда именно
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 247

то в а тяхно здраве, когато край тях профучават искрящ ите

о т ж и во т Дионисови поклонници.
В ъ л ш е б ств о то на Д ионисовото начало не засяга само
връзката между човек и човек; и отчуж д ен ата, враждебна
или покорена природа празнува отново своя празник на по­
мирение с блудния си син - човека. Зем ята доброволно пред­
лага даровете си, а дивите животни се приближават кр о т­
ко до скалите и пусти н ята. Колесницата на Дионис е обси­
пана с ц ветя и венци; под ярема крачат една пантера и един
тигър. Нека преобразим „Ода на р а д о стта “ на Бетовен в кар­
тина и дадем простор на ф антазията си и ще видим как ми­
лиони ще паднат ничком, тръпнещ и в прахта: та к а човек
може да се доближи до Дионис. Сега р обът е свободен човек,
рухват всички закостенели, враждебни прегради, довели до
неволя, произвол или безочливата мода между хората. Сега,
когато цари евангелието на све то вн а та хармония, всеки се
чувства свързан със своя ближен, помирен, слял се с него в
едно сърце и една душа, сякаш булото на Мая се е разкъсало и
се вее самб на парцали пред тайнствения праедин. С песни и
танци човек се изявява ка то член на една по-висша общ ност:
то й се е отучил да върви и да говори и е на п ъ т да полети с
танц в ефира. Мимиката му издава омагьосването. К акто жи­
в о тн и те сега говорят, а земята дава мляко и мед, така и в
него звучи нещо свръхестествено; то й се чувства бог, бро­
ди омаян и възвисен, както е виждал насън да се разхождат
боговете. Човек не е вече художник, то й е станал художест­
вено произведение: художествената мощ на цялата природа
се разкрива т у к под тр ъ п ки те на опиянението за висше до­
волство и наслада на праединия. Най-благородната глина, най-
скъпият мрамор т у к се измесва и извайва - човекът, а към
ударите на д лето то на Дионисовия ваятел се примесва елев-
синският15 зов на м истериите:
Люде, падате в смирение
пред създателя пречист?*

* Фр. Шилер. „Към р а д о с т т а Избрани тВорби, НК, 1983, с. 37, преВ. Д.

Cmoeßcku.
248 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Досега разглеждахме Аполоновото начало и негоВата про­

тивоположност, Дионисовото, като художествени стихии,
които извират о т самата природа без посред ничеството
на художника. В тях художествените пориви се задоволя­
в а т най-напред и директно: първо с образи о т све та на съ­
новиденията, чието съвърш енство е без каквато и да е връз­
ка с интелектуалното равнище или художествената култу­
ра на отделния човек, и втори п ъ т като омайваща действи­
те л н о ст, ко ято също не обръща внимание на индивида, а
дори се стреми да го унищожи и да го избави чрез мистично-
т о чувство на единение. Спрямо тези непосредствени худо­
ж ествен и състояния на природата Всеки художник е само
подражател, и т о или Аполонов творец на съновиденията,
или Дионисов творец на опиянението, или накрая - ка кто
например В гръцката трагедия - творец, подвластен еднов­
ременно на съновиденията и на опиянението. Представяме
си го как, изпаднал в Дионисово опиянение и мистично само-
отчуждение, самотен и далеч о т Възторж ените ходове, па­
да на колене и чрез Аполоновото въздействие на съня му се
разкрива в някакво алегороподобно съновидение собствено­
т о му състояние, т . е. единението му с най-съкровената пър-
вооснова на света.
След тези общи предпоставки и съпоставяния ще се зае­
мем сега с гърц ите, за да разберем до каква степен са били
развити и каква висота са достигнали худ ож ествени те ин­
сти н кти на природата у тях: то ва ще ни даде възможност
да разберем по-дълбоко отнош ението на гръцкия художник
към негоВите праобрази или - за да употребим Аристотело-
вия израз - към неговото „подражание на природата“ и да го
оценим по достойнство. Въпреки цялата литература за съ­
нищ ата на гърците и многобройните анекдоти на същ ата
тем а можем само да изкажем предположения за тях, но все
пак с известна положителност: при невероятно т о ч н а т а и
сигурна пластическа способност на техния поглед ведно с яв-
н ата им и искрена радост о т багрите няма да сгрешим, ако
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 249

предположим за срам на Всички по-късно родени, че и сънища­

т а им са били изпълнени с логична причинност на линиите и
контурите, на багрите и групите, с някаква наподобяваща най-
добрите им релефи последователност на сцените; т о ва съ­
върш енство би ни дало право - ако изобщо е възможно някак­
во сравнение - да назовем сънуващ ите гърци Омири, а Омир -
сънуващ грък В по-дълбок смисъл, отколкото модерният човек
се осмелява да се сравнява по отношение на сънищ ата си с
Шекспир.
Налага ли се, обратно, да разкрием огромната пропаст,
която разделя Д ионисовите гърци о т Дионисовите варва­
ри, няма защо да говорим с предположения. По Всички краи­
ща на стария с в я т - за да оставим по-новия настрана - о т
Рим до Вавилон, може да се докаже същ ествуван ето на праз­
ненства в ч е с т на Дионис, които по вида си В най-добрия
случай приличат на гръцките толкова, колкото бр ад ати ят
сатир, комуто козелът е дал името и а тр и б у ти те си, на са­
мия Дионис. П очти навсякъде ц ен тър ът на тези празненст­
ва падал Върху прекалената полова разюзданост, чиито Въл­
ни заливали всяко семейство и помитали неговите почтени
повели; т у к се развихряли най-дивите животински стр а сти
на природата, стигащ и до онази о твр ати тел н а смес о т сла­
д острастие и ж е сто к о ст, ко ято ми е изглеждала Винаги съ­
щинска магическа напитка. Изглежда че известно Време гър­
ц ите са били напълно защ итени срещу тр ескави те вълнения
на онези празненства, кои то проникнали до т я х по суша и
море; закриляла ги Възправящ ата се т у к в цялото си гордо
величие фигура на Аполон, който не би могъл да насочи глава­
т а на медузата срещу по-опасна сила о т тази на грубата Ди-
онисова карикатура. Тази величествена отблъскващ а осанка
на Аполон е увековечена в дорийското изкуство. Това про­
тиводействие станало по-несигурно и дори невъзможно, ко­
га то накрая подобни и н сти н кти започнали да напират о т
глъбините, о т самия корен на елинизма; сега въздействието
на делфийския бог се ограничило само върху стремежа чрез
своевременно сключено помирение да успее да изтръгне о т
ръката на могъщия си противник гибелните оръжия. ТоВа по­
250 ФРИДРИХ НИЦШЕ

мирение е най-Важният момент В и сто р и ята на гръцкия култ;

накъдето и да обърне поглед човек, се Виж дат преобразувани­
ята , предизвикани о т moßa събитие - помирение между дВама
противници със строго определени граници занапред и с пери­
одично разменяне на подаръци В знак на уважение, а Всъщ ност
над пропастта о т противоречия не бил хВърлен мост. Ако оба­
че разгледаме как се е проявила ДионисоВата сила под натиска
на moßa мирно споразумение, ще открием сега В ДионисоВите
оргии на гърците - В сравнение с Вавилонските сакеи и свър­
заното с тях принизяВане на чоВека до тигъра или маймуна­
т а - значението на празненства, посветени на избавлението
на све та и на дни на просветление.
Egßa с тях природата достига cßoemo художествено лику-
Ване, egßa с тях разкъсването на principium individuationis, cma­
ßa художествен феномен. О тв р а ти те л н о то магическо питие,
смес о т сладострастие и ж есто ко ст, изгубва силата си: само
чудната сплав и д войственост в аф екти те на ДионисоВите
ентусиасти напомнят за него - също както целебните средс­
т в а напомнят за смъртоносните отрови, а именно че болка­
т а предизвиква наслада, а ликуването изтръгва мъчителни воп­
ли о т гръдта. Из най-висшата радост прозвучава вик на ужас
или ж алостният стон, породен о т невъзвратима загуба. В оне­
зи гръцки празненства се проявява сякаш някаква сантимен­
тална черта на природата, като че ли т я въздиша поради раз­
дробяването й в индивиди. Песните и мимическият език на т а ­
кива двойствено настроени ентусиасти били за гръцкия Оми-
ров с в я т нещо ново и нечувано, а ДионисоВата музика всява­
ла най-вече страх и ужас в душите им. Ако, както изглежда,
музиката добила и звестн о ст като АполоноВо изкуство, то ва
се дължало, строго погледнато, само на вълните на ритъма,
чи ято художествена сила била развивана за изобразяване на
Аполонови състояния. Музиката на Аполон била дорийска ар­
хитектоника в звуци, ала само в загатн ати звуци, свойствени
на ки тарата. Старателно отбягвали ка то неаполонови имен­
но онези елементи, характерни за ДионисоВата музика и с т о ­
ва за музиката изобщо, разтърсващ ата мощ на тона, единния
поток на мелодията и несравнимия с в я т на хармонията. Дио-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 251

Hucoßume дитирамби Възбуждат чоВека към ВърхоВно напря­

гане на Всички символични способности; у него напира и се мъ­
чи да се изяВи нещо неизпитВано досега, да разкъса булото на
Мая, да бъде гений на рода, дори гений на природата. Същина­
т а на природата трябВа да намери сега символичен израз; не­
обходим е нов с В я т на символи, да се разкрие Веднъж цялата
телесна символика, не само символиката на у с т а т а , лицето,
словото, а пълната, разбиваща ритмично Всички части на т я ­
лото динамична мимика на танца. Така Всички други символич­
ни сили на музиката п р ер астват неудържимо В ритмика, дина­
мика и хармония. За да може да разбере moßa цялостно осво­
бождаване на Всички символични сили, чоВек трябВа да е дос­
тигнал онази Висота на самоотчуждение, ко ято се стреми да
намери симВолична изява В тези сили: е то защо дитирамбич-
н и ят ДионисоВ служител може да бъде разбран само о т себе­
подобни. С какво изумление трябВа да го е гледал АполоноВият
грък! С изумление, двойно по-голямо, когато към него се при­
м есват уж асът, предизвикан о т чув ств о то , че Всичко moßa
Всъщ ност не му е толкоВа чуждо, че само неговото АполоноВо
съзнание закрива като було този ДионисоВ с В я т пред Взора му.

За да разберем moßa, трябВа да разрушим камък по камък

художествената сграда на АполоноВата кул тур а и да сти г­
нем до основите, Върху които е изградена. Там ще открием
най-напред прекрасните образи на боговете на Олимп, зас­
танали Върху фронтона на тази сграда; делата им, изобразе­
ни В блестящ и отдалече релефи, украсяват фризовете й. Ако
сред о стан али те богове сто и отделно к а то бог и Аполон
без претенции за първо м ясто, moßa о б сто яте л ств о не би­
ва да ни заблуждава. С ъщ и ят и н сти н кт, намерил Въплъще­
ние В Аполон, е родил целия олимпийски с В я т и В то зи смисъл
Аполон може да се см ята за негоВ баща. Коя бе тази чудо-
Вищна необходимост, довела до създаването на такова блес­
тящ о общ ество о т олимпийски богове?
252 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Ко й то пристъпи с друга религия В сърцето към тези олим-

пийци и поиска да открие В тях нраВстВено Величие, дори
с В я т о с т , отматериализирана одухотвореност, изпълнени с
обич и милосърдие очи, ще трябВа скоро, недоволен и разоча­
рован, да им обърне гръб. Тук нищо не напомня за аскетизъм,
духовност и дълг: т у к ни говори само пищно, дори триумфи­
ращо битие, В което Всичко същ ествуващ о е обожестВено,
Все едно дали е добро, или зло. Съзерцаващ ият ги наблюда­
те л ще застане слисан пред този ф антастичен изблик на жи­
В о т и ще се запита какво чародейно питие са пили тези буй­
ни същ ества, за да се наслаждават толкоВа жадно на жиВо­
т а , та к а че накъдето и да погледнат, насреща им се усмихва
Елена, „облъхнатият о т сладострастна чув ств е н о ст“ иде­
ален образ на тях н о то същ ествуване. А на този, обърнал Ве­
че гръб, съзерцател трябВа да извикаме: „Не си отивай, а
най-напред чуй какво казВа гръцката народна мъдрост за съ­
щия то зи ж иВот, който се разгръща т у к пред т е б с цялата
си загадъчна жизнерадост. Според с т а р а т а легенда цар Ми-
дас16 дълго Време бродил из гората да гони мъдреца Силен'7,
придружителя на Дионис, без да може да го улови. К огато
най-сетне паднал В ръцете му, царят го попитал kakßo е най-
добро за чоВека. Неподвижен, демонът мълчал упорито, до­
ка то накрая, принуден о т царя да говори, избухнал В прони-
зителен кикот и казал: „Жалко п о то м ство о т еднодневки,
рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да
т и кажа нещо, което съВсем няма да т е зарадва. Най-добро­
т о за т е б е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не
същ ествуваш , да си нищо. А другото най-добро за т е б е ско­
ро да умреш!“ 18
Kakßo е отнош ението на олимпийските богоВе към тази
народна мъдрост? С ъщ ото, както е к с т а т и ч н о т о Видение
на изтезавания мъченик към собствени те му мъчения.
Сега Вълшебната планина Олимп сякаш се отвар я пред нас
и разкрива та й н и те на корена си. Гър кът е познавал и из­
питвал уж асите и стр ах о ти и те на б и ти ето ; за да може изоб­
що да жиВее, то й трябвало да издигне прегради пред тях и
да създаде м ита за лъчезарния Въображаем олимпийски сВ ят.
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 253

ЧудоВищното недоВерие към ти та н и чн и те сили на природа­

т а , безмилостно Властващ ата над Всяко познание Мойра19,
лешоядът на големия приятел на чоВека Прометей, ужасна-
т а съдба на мъдрия Едип, проклятието над рода на Атриди-
т е 20, което принуждава О р ест21 към майцеубийстВо, накрат­
ко, цялата философия на горския бог Ведно с нейните м итич­
ни примери довела до гибел меланхоличните етруски, Все о т ­
ноВо и отноВо биВа преодолявана о т гърците чрез художес­
твения междинен с в я т на олимпийците, но ВъВ Всеки случай
забулвана и скривана о т погледа им. За да м огат да ж иВеят,
по силата на наложителна побеля гърците били принудени да
създадат тези богове; по Всяка Вер оятн о ст та к а трябВа да
си представим хода на то зи процес: о т първоначалния т и ­
таничен бож ествен стр ой на ужаса В бавни преходи с по­
мощ та на АполоноВия и н сти н кт към красота се е преминало
към олимпийския бож ествен строй на р ад о стта: така как­
т о розите и зр а ств а т о т бодливите трънаци. Как иначе би
понасял б и т и е т о то зи толкоВа свръхчувствителен народ,
толкоВа невъздържано буен В желанията си, толкоВа непов­
торимо способен да стр ад а, ако moßa битие, озарено о т
сиянието на един по-Висш ореол, не му се бе разкрило В обра­
за на негоВите богове? С ъщ ият и н сти н кт, извикал изкуст­
в о то за ж и В о т ка то примамливо допълнение и усъвършенс­
тване на б и ти е то , а Всъщ ност за продължение на жиВота,
е създал и олимпийския сВ ят, В който елинската Воля съзира­
ла просветлен своя огледален образ. С о б с т о я т е л с тв о т о че
ж иВеят, боговете оправдали човешкия ж и В о т - единстве­
но удовлетворяваща теодицея22! Да същ ествуваш под лъче­
зарната светлина на тези богове се смятало за най-достой-
на цел, а за ОмироВия чоВек истинско страдание било напу­
скането на то зи с В я т и най-Вече преждевременната смърт;
така че сега за гърците могло да се каже о бр атн о то на Силе-
ноВата мъдрост: „Най-лошото за т я х е скоро да умрат, а
другото най-лошо - че изобщо някога тр ябВа да ум рат.“ И
ако отноВо прозвучела жалба, т я оплаквала рано загиналия
Ахил, редуващото се раждане и умиране на човешкия род, на­
подобяващо смяната на л и ста та , залеза на героичното Вре­
254 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ме. Да копнее за дълъг ж и во т не било срамно дори за големия

герой, ако ще и да жиВее ка то ратай23. През АполоноВия етап
на разВитие Волята за ж и В о т била неудържима, ОмироВият
чоВек се чуВстВал напълно ч а с т о т него, така че дори жалба­
т а се преВръщала В хВалебстВен химн на б и ти ето .
Тук е м я с т о т о да отбележим, че тази хармония, така коп-
нежно изтъкВана о т модерните хора, да, то В а единение на
чоВека с природата, за което Шилер създаде художествено­
т о слоВо „наиВен“ , съВсем не е просто, самопородило се, не­
избежно състояние, което би следвало да откриВаме на пра­
га на Всяка култура ка то рай на чоВечестВото: moßa може­
ше да ВярВа само епоха, ко ято искаше да Види също и В Емил24
на Русо художник и си Въобразяваше, че е намерила и В лице­
т о на Омир поет, подобен на Възпитания В лоното на при­
родата Емил. НаВсякъде, където В и зкуство то се н атъква­
ме на наиВното, може да се открие Възвишеното Въздейст­
вие на АполоноВата култура: Винаги т я трябВа най-напред
да разруши някое царстВо на ти та н и и да убие чудоВища, за
да стане накрая с помощта на смели рожби на Въображение­
т о и сладостни илюзии победител над стр ах о ви тата безд­
на на сВеторазглеждането и способността да откликВа на
най-лекото дразнене със страдание. Но колко рядко се пос­
ти га наиВното, оноВа пълно единение с кр асо тата на илю­
зията! Колко неизразимо е Величието на Омир! За онази Апо-
лоноВа култура на гърците то й предстаВляВа като единич­
но яВление то Ва, което отделният художник със съновиде­
нията си за целокупната способност на народа да сънуВа и
за природата изобщо. ОмироВата наиВност трябВа да се раз­
бира само ка то пълна победа на АполоноВата илюзия: онази
илюзия, към ко ято природата прибягВа толкоВа често, за да
постигне намеренията си. И сти н ската цел се прикриВа зад
измамен образ: към него протягаме ръце, а то й се приближа­
ва до природата благодарение на наш ата измама. Волята ис­
кала да се себесъзерцае В гърците, В п р осВетлен о стта на
гения и сВ ета на изкустВото; за да м огат да се ВъзВеличаят,
нейните тВорения трябВало сами да по чуВстВат, че са дос­
тойни за ВъзВеличаВане. Налагало се да се срещ нат отноВо В
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 255

една no-Висша сфера, без то зи съВършен Въображаем с В я т

да се Възприема ка то императив или упрек. ТоВа е сферата
на кр асо тата, където В олимпийските богоВе Виждали cßou-
т е огледални образи. С помощта на този огледален образ на
кр а со та та елинската Воля се борила срещу корелатния на
художника т а л а н т - та л а н та да се страда и да се понася с
мъдрост страданието. К а т о паметник на нейната победа
пред нас сто и Омир, наивният поет.

Аналогията със сънищ ата ни помага да разберем този на­

ивен художник. Ако си представим как посред илюзията о т
cßema на сънищ ата сънуващ ият, без да я прекъсва, сам си
казВа: „ТоВа е сън, искам да продължа прекъснатия сън“ и,
ако о т тези думи заключим, че то й изпитва голяма душевна
наслада о т съновидението, ако, о т друга страна, за да мо­
жем изобщо да сънуваме с такаВа душевна наслада, сме заб­
равили напълно деня с ужасната му натраплиВост, можем под
ръковод ството на гадателя на сънищ ата Аполон да тълку­
ваме Всички тези яВления приблизително по следния начин:
колкото и сигурно да е, че о т gßeme половини на ж иВота -
будното състояние и състо ян и ето на сън - първата поло­
вина изглежда несравнимо nö за предпочитане, по-Важна, по-
ценна, по-достойна за живеене, дори единствено жиВяна, ми
се ще Все пак да тВърдя - ако и moßa твърдение да изглежда
парадоксално, че В та й н стве н и те дълбини на наш ето съзна­
ние, а moßa сме ние, съ н ят се преценява точно обратно. Кол­
ко то поВече откривам Всемогъщите художествени инстин­
к ти В природата и В тях пламенен копнеж към илюзията, към
избавление чрез илюзията, толкоВа поВече се чуВстВам при­
нуден да приема метафизическото предположение, че за сВо­
е то непрекъснато избавление действително същ ествуващ о­
т о и праединно начало ка то Вечно страдащ о и противоре­
чиво се нуждае едновременно о т Великолепното Видение, о т
слад остната илюзия; заслепени напълно о т та зи илюзия и
256 ФРИДРИХ НИЦШЕ

станали ч а с т о т нея, ние сме принудени да я възприемаме ка­

т о конкретно несъществуващ о битие, т . е. като непрекъс­
н а т процес във време, пространство и причинност, с други
думи, ка то емпирична реалност. О ткъснем ли се за миг о т соб­
ств е н а та си реалност и приемем, че наш ето емпирично би­
тие, както и изобщо б и ти е то на света, се създава ежеминут­
но като представа за праединия, тогава съ н ят трябва да ни
изглежда ка то илюзия на илю зията, а т о ва значи още по-вис­
ше задоволяване на пражаждата за илюзия. По същ ата тази
причина природата изпитва в най-съкровената си сърцевина
неописуемо удоволствие о т наивния художник и наивната ху­
дожествена творба, ко ято е също само илюзия на илюзията.
Рафаело, един о т безсмъртните наивни художници, ни е пока­
зал в една алегорична картина то ва понижение на илюзията в
по-проста илюзия, първичния творчески процес на наивния ху­
дожник и същевременно на Аполоновата култура. Долната по­
ловина на платното в неговата творба „Преображение Гос­
подне“ с обсебеното о т злия дух момче, с изпадналите в о т ч а ­
яние носачи, с безпомощните, подплашени апостоли показва
отраж ението на вечната праболка, единственото основание
за света: илюзията т у к е отблясък на вечното противоре­
чие - баща на всички неща. Подобно на амброзиево благоуха­
ние о т то в а видение се въззема нов, съноподобен с в я т на илю­
зията, който обаче не се вижда о т запленените о т първата
илюзия - лъчезарно реене в сфера на върховно блаженство и
безболезнено съзерцание с широко отворени сияйни очи. С по­
мощ та на най-висша художествена символика пред погледа ни
т у к се разкрива Аполоновият с в я т на кр асо тата и неговата
първооснова, ужасната мъдрост на Силен; така интуитивно
ние разбираме взаимната им необходимост. О тново обаче виж­
даме Аполон като обожествяване на principium individuationis; са­
мо с него е възможна п о сти гн атата завинаги цел на праединия,
избавлението му чрез илюзията: с възвишени ж естове то й ни
показва необходимостта о т цялата мъка на света, за да може
т я да тласне отделния човек към сътворяване на спасително­
т о видение, а след то ва, потънал в съзерцанието му, да седи
спокойно в сво ята люшкаща се ладия сред о тк р и то то море.
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 257

ТоВа обожестВяване на индиВидуацията, ако изобщо си я

представяме к а то императивна повеля или предписание, поз­
наВа само един закон - индивида, а moßa означаВа спазване
границите на индивида, м яр а та В елинския смисъл на дума­
т а . К а то бог на е т и к а т а Аполон изисква о т сВоите следов­
ници мярка, а за да м огат да я спазват - себепознание. И т а ­
ка наред с е сте ти че с к а та необходимост о т красота се изис­
квало и „Познай себе си!“ и „Пази мярка!“ . На самонадценява-
нето и на всяка свръхмяра се гледало ка то на истински враж­
дебни демони о т неаполоновата сфера, което ще рече като
на качества, характерни за предаполоновата епоха, за епоха­
т а на т и т а н и т е и за извънаполоновия с в я т , т . е. за све та
на варварите. Поради ти та н и чн а та си любов към човечест­
в о т о Прометей трябвало да бъде разкъсан о т орлите, а
Едип, който се отличавал с прекомерна мъдрост и разгадал
та й н а та на Сфинкса, трябвало да се потопи във въртоп о т
чудовищни злодеяния; та ка делфийският бог интерпретирал
гръцкото минало.
Аполоновият грък преценява въздействието на Дионисо-
В о то начало ка то ти тан и чн о и варварско, без обаче да мо­
же да скрие о т себе си, че и сам ият то й вътреш но е сроден
с онези повалени т и т а н и и герои. Нещо повече, то й тр яб ва­
ло да почувства, че цялото му битие с всичката си красота
и умереност е изградено върху забулената първооснова на
страданието и познанието, а т я му се разкривала пак чрез
Дионисовото начало. И е то ! Аполон не можел да живее без
Дионис! В края на краищ ата ти та н и ч н о то и варварското
били също такава необходимост, както Аполоновото нача­
ло! Нека да си представим сега как сред този изграден върху
илюзията и ум ереността и изкуствено задушаван с в я т е про­
никвал с все по-примамливи вълшебни мелодии екстати чн и ­
я т то н на Д ионисовото празненство, как в те зи мелодии
цялата свръхмяра в природата, в насладата, в м ъката и поз­
нанието се извисявала до пронизителен вик; нека да си пред­
ставим какво са означавали призрачните звуци о т ки тар ата
на псалмопевеца на Аполон в сравнение с т о в а демонично пес-
нопеене на народа! М узите на и зк у ств а та на илюзията за­
258 ФРИДРИХ НИЦШЕ

почнали да бледнеят пред то Ва изкустВо, което В опиянение­

т о си говорело и сти н ата; и сти н ата на Силен крещяла Върху
Веселите олимпийци: горко Ви, горко Ви! Индивидът с Всички
свои граници и с цялата си умереност потънал В самозабрава­
т а на Дионисовите състояния и забравил АполоноВите побе­
ли. СВръхм ярата се разкрила като истина, противоречието,
роденото о т болки блаженство говорели за себе си напраВо
о т сърцевината на природата. И навсякъде, където проник­
нало Дионисовото начало, АполоноВото било отменено и уни­
щожено. Но също така е сигурно, че там , където бил спрян
първият напор, п р ести ж ът и Величието на дорийския бог се
изявявали по-упорито и по-заплашително о тко га то и да било.
Не мога да си обясня дорийската държава25 и дорийското из­
куство по друг начин освен като непрекъснат военен лагер на
АполоноВото начало: само чрез постоянен отпор срещу ти-
танично-варварската същ ност на Дионисовото начало би мог­
ло да се запази по-продължително време такова упорито не­
достъпно изкустВо, обградено отвсякъде с укрепления, та к о ­
ва сурово, Войнствено възпитание, такова ж естоко и безог­
ледно държавно устр ой ство.
До тази то чка е разгледано по-подробно Всичко, отбеля­
зано в увода на т о в а писание: как Дионисовото и Аполоно-
во то начало, които периодично са се раждали Все отново и
са се стимулирали взаимно, са властвали над елинската ду­
ш евност; как о т бронзовата епоха, отличаващ а се с борби­
т е на т и т а н и т е и суровата си народна философия под гос­
п о д ство то на Аполоновия и н сти н кт към кр асо тата е въз­
никнал Омировият св я т, как т о в а наивно великолепие е било
погълнато отноВо о т напиращия устрем на Дионисовото
начало, а АполоноВото, възправяйки се срещу тази нова си­
ла, се издигнало до непоколебимото величие на дорийското
изкустВо и дорийското светоразбиране. Ако поради борба­
т а между тези два враждебни принципа по-старата елинска
епоха се разпада на четири големи художествени периода, при­
нудени сме сега да се запитаме кой е бил последният план за
Всички тези промени, разбира се, ако не смятахме последния
период, периода на дорийското изкуство, за връх и цел на
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 259

тези художестВени nopußu; и т у к пред погледа ни изникВа

Възвишеното и Високоценено художествено произведение на
а т и ч е с к а та трагед ия и на драматическия дитирамб като
обща цел на gßama инстинкта, чи ето тай н ствен о бракосъ­
четание, сключено след продължителна борба, се е Възвели­
чило В такава прекрасна рожба, ко ято е едновременно Ан-
тигона и Касандра26.

Вече се приближаваме до същ инската цел на наш ето изс­

ледване, насочено към опознаване на Дионисово-Аполоновия
гений и неговото художествено произведение, най-малкото
към изпълненото с предчувствие прозрение за м истерията
на единението. Тук задаваме първо въпроса къде в елинския
с в я т се е проявил най-напред то зи нов зародиш, развил се
по-късно в трагедия и драматически дитирамб. На този въп­
рос самата древност дава нагледно обяснение, като изобра­
зява на картини, геми и т . н. праотц ите и факелоносците на
гръцката поезия Омир и Архилох, един до друг, със сигурно-
т о чувство че само т е , двамата, м огат да се разглеждат
като еднакви напълно оригинални творчески натури, о т ко­
и то се излива огнен поток върху цялото по-късно гръцко по­
то м ство . Омир, углъбеният в себе си ста р м ечтател, ти п
на Аполоновия наивен творец, гледа учудено пламенната гла­
ва на носещия се бурно през ж и во та войнствен служител на
музите Архилох. По-новата е с т е т и к а т у к можа да добави
само тълкуването, че на обективния п о ет е противопоста­
вен първият субективен. Това тълкуване не ни задоволява,
т ъ й ка то суб екти вн и ят п о ет е за нас лош поет; за всеки
вид и всяка степен на и зкуство то изискваме преди всичко и
на първо м ясто преодоляване на субективното, откъсване
о т личното „аз“ и премълчаване на всяка индивидуална воля и
лични стр а сти ; нещо повече дори, без ч и сто то , незаинте­
ресовано съзерцание не можем да вярваме във възможност­
т а да бъде създадена и най-нищожната истински художест-
260 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Вена тВорба. Е т о защо наш ата естети ка трябВа да реши пър-

Во проблема, може ли лирикът да бъде тВорец на изкустВо; на­
ли именно то й според опита о т Всички Времена казВа Винаги
„аз“ и ни изпяВа цялата хроматична гама на cßoume ст р а с т и и
Въжделения. Наред с Омир страх у нас ВсяВа именно този Архи-
лох чрез изблика на сВоята омраза и язВителност, на опияне­
ние и стр а стн и желания; нима той, когото определяме като
пръВ субективен поет, е Всъщ ност непоет? Но как да обяс­
ним тогаВа п о чи тта , оказвана нему, на поета, В много забеле­
жителни мисли именно о т делфийския оракул, огнищ ето на
обективното изкустВо?
В творческия си процес Шилер хвърля светлина чрез едно
психологическо наблюдение, необяснимо и за него самия, но
твърде убедително; то й именно признава, че преди т в о р ­
ческия а к т пред погледа или В главата му не Витаели опреде­
лени образи или мисли В причинна Връзка помежду си, а по-
скоро го обхващало някакво музикално настроение. („ЧуВст-
Во то у мен отначало не е свързано с определен и ясен обект;
то й изниква egßa по-късно, предхожда го известна музикал-
на душевна нагласа и egßa тогаВа се избистря у мен поети­
ческата идея.“) Прибавим ли сега и най-Важния феномен на
цялата антична лирика, разглежданото навсякъде ка то ес­
те ств е н о сливане, дори идентичност на лирика и музикан­
т а - В сравнение с което цялата наша ноВа лирика прилича
на идол без глаВа, можем Въз осноВа на изложената о т нас
по-рано естети ческа метафизика да обясним лирика по след­
ния начин. К а т о ДионисоВ художник то й се е слял най-напред
напълно с праединия, с негоВата болка и неговото противо­
речие и Възпроизвежда образа на то зи праедин В музика; о т
друга страна, т я с npaßo се разглежда ка то повторение на
cßema и е негоВа Втора отлика. Сега обаче под Влияние на
АполоноВото Въздействие Върху сънищ ата то й съзира о т ­
ноВо тази музика В алегороподобно съновидение. Лишеното
о т образ и п он ятн ост отражение на праболката В музиката
Ведно с избавлението о т тази болка чрез илюзията създава
сега Втори огледален образ ка то отделна алегория или при­
мер. Още по Време на ДионисоВия процес лирикът е изгубил
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 261

сВоята субектиВност: кар ти н ата, отразяващ а сега единс­

т в о т о му със сърцевината на света, е въображаема сцена,
символичен израз на онова първично противоречие, на онази
праболка ведно с първичната наслада о т илюзията. „Аз“-ът
на лирика прозвучава о т глъбините на б и ти е то : неговата
субектиВност - В духа на модерните е с т е т и - е въображе­
ние. Ако Архилох, първият гръцки лирик, излива пред дъщери­
т е на Ликамб безумната си любов, а същевременно и презре­
нието си, не с т р а с т т а му се развихря пред нас В оргиастич-
но опиянение; виждаме Дионис и менадите, Виждаме опияне­
ния м е чтате л Архилох, потънал в сън - както ни го описва
ЕВрипид във „Вакханки“ , отпуснал се Върху планинското па­
сище, огрян о т обедното слънце, а сега Аполон пристъпва
към него и го докосва с лавровия венец. Дионисовото музи­
кално вълшебно Въздействие върху сънуващия се разискря в
цяла плеяда образи, лирически стихотворения, наречени по-
късно В най-висшата форма на р азви ти ето им трагедии и
драматически дитирамби.
П ластическият художник и сродният нему епик са п о тъ ­
нали в ч и с т о т о съзерцание на образите. Дионисовият музи­
кан т без образ е изцяло сам праболка и праотражение на т о ­
зи образ. Лирическият герой чув ств а как о т състо ян и ето
на мистично самоотчуждение и единение възниква с в я т о т
образи и алегории със съвсем различна обагреност, причин-
н о ст и бързина в сравнение със св е та на пластическия ху­
дожник и епика. Д окато последният живее единствено с тези
образи, само в тях намира радостно задоволство и не се умо­
рява да ги съзерцава с любов до най-малките им подробнос­
т и и докато дори образът на разгневения Ахил представля­
ва за него само картина, на чийто яростен вид то й се нас­
лаждава с удоволствието, изпитвано насън о т илюзията -
така че чрез то в а огледало на илюзията се запазва срещу еди­
нение и сливане със свои те образи, образите на лирика не са
нищо друго освен самия то й ; т е са сякаш само различни не­
гови обективации. Е т о защо като двигателен център на це­
лия този с в я т то й има право да каже „аз“ , само че то ва „аз“
не е същ ото, както при будния, емпирично-реален човек, а
262 ФРИДРИХ НИЦШЕ

единственото изобщо действително същ ествуващ о и вечно

„аз“ , почиващо в основата на нещ ата, чрез чиито отражения
лирическият гений може да проникне с поглед до основната им
същина. Нека си представим сега как между тези отражения
то й съзира и самия себе си като не-гений, т . е. своя субект,
цялата гмеж о т субективни с т р а с т и и пориви на волята, на­
сочени към някакъв определен, привидно реален за него обект.
Ако сега ни се стори, че лирическият гений и свързаният с не­
го не-гений са се слели в едно, като първият назовава себе си с
думичката „аз“ , тази илюзия не ще може да ни подведе, както
е подвела онези, които са нарекли лирика субективен поет. В
д ействи телност Архилох, пламналият в стр а стн а любов и ом­
раза човек, е само видение на гения, който не е вече Архилох, а
гений на света, изразяващ символично сво ята праболка в але­
горията за човека Архилох, а човекът Архилох със сво ята су­
бективна воля и субективни с т р а с т и изобщо не може никога
да бъде поет. Не е нужно обаче лирикът да вижда пред себе си
само феномена на човека Архилох като отражение на вечното
битие. Именно трагедията доказва колко много въображаеми­
я т с в я т на лирика е в състояние да се отдалечи о т то зи в
началото наистина най-близък феномен.
Ш опенхауер, който не скрива каква труд н ост представля­
ва лирикът за философското разглеждане на и зкуството, смя­
т а , че е намерил изход. По то зи п ъ т обаче аз не мога да го
следвам, още повече че единствен то й със сво ята дълбоко­
мислена метафизика на музиката притежаваше средство за
окончателното преодоляване на тази труд ност - нещо, ко­
е т о мисля, че съм извършил т у к в неговия дух и за негова чест.
Той, напротив, определя своеобразната същина на песента
по следния начин (С в е т ъ т ка то воля и представа I, стр . 295):
„Съзнанието на пеещия е изпълнено със субекта на волята,
т . е. со бствен о то желание, проявяващо се често ка то ос­
вободена, задоволена воля (радост), но много по-често като
възп р е п ятства н а воля (т ъ г а ), винаги обаче к а то аф ект,
с т р а с т , възбудено душевно състояние. Наред с него и ед­
новременно с него чрез вида на обкръжаващ ата го природа
пеещ ият осъзнава себе си ка то субект на чи сто то , лишено
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 263

о т Волево усилие познание, чи ето непоклатимо, блажено спо­

койствие влиза сега в противодействие с напора на вечно
ограничаваното, все още нед остатъчно желание. Ч увство ­
т о за този ко н тр аст, за тази променлива игра е всъщ ност
то ва, което намира изобщо израз в песента и което съ ста ­
вя лирическото състояние. В него ч и с т о т о познание се приб­
лижава сякаш до нас, за да ни избави о т волята и нейния на­
пор. Ние следваме, но само за отделни мигновения все о тн о ­
во желанието; споменът за личните ни намерения ни о ткъ с­
ва о т спокойното съзерцание, но и все отново красивото,
най-близкото обкръжение, в което ни се предлага ч и сто то ,
лишено о т волево усилие познание, ни изтръгва о т желание­
т о . Е т о защо в песента и в лирическото настроение воля­
т а (личният интерес на намерението) и ч и с т о т о съзерца­
ние на предлагащото ни се обкръжение се преплитат по чуд­
но ват начин едно с друго, т ъ р с я т се и се измислят отнош е­
ния между тях. С убекти вн о то настроение, аф ектираната
воля придават по рефлекс баграта си на съзерцаваното обк­
ръжение, а т о о т своя страна на нея. И сти н ската песен е
отражение на цялото то ва смесено и раздвоено душевно със­
тояни е.“
Кой не би могъл да не открие в то ва описание, че т у к лири­
ката се характеризира като изкуство, ненапълно постигна­
то , сякаш с един скок, но рядко водещо към целта, дори като
полуизкуство, чи ято същ ност се състояла в чуд новатото
преплитане на желанието и ч и сто то съзерцание, т . е. на нее-
с т е т и ч е с к о т о и е сте ти ч е с к о то състояние? Ние по-скоро
твърдим, че цялата противоположност, която и на Шопенха­
уер служи като мерило за сто й н о стта и подразделение на из­
ку ств а та на субективно и обективно изкуство, е изобщо не­
допустима в е сте ти к а та , т ъ й като суб ектът, желаещият и
преследващ собствен и те си егоистични цели индивид може
да се разглежда само като противник, но не като източник на
изкуството. Доколкото обаче суб ектъ т е художник, то й ве­
че е освободен о т индивидуалната си воля и е станал сякаш
медиум, чрез който единият действително същ ествуващ су­
б е кт празнува избавлението си в илюзията. Защ ото за наш
264 ФРИДРИХ НИЦШЕ

срам и наша ВъзхВала трябВа преди Всичко да ни е ясно, че цяла­

т а художествена комедия съВсем не се представя за нас, за да
станем по-добри и да се образоваме, че ние не сме същинските
творци на този сВ я т на изкуството, но имаме npaßo да предпо­
лагаме, че за истинския му създател ние сме образи и художест­
вени проекции и че най-Висшето ни достойнство е В значение­
т о на художествени произведения - защ ото б и ти ето и с в е т ъ т
имат Во Веки оправдание единствено като естети чески фено­
мен. А ние, разбира се, осъзнаваме то ва наше значение толкоВа
малко, колкото и нарисуваните върху платното бойци осъзна­
в а т значението на изобразената Върху него битка. Така Всич­
ките ни познания за изкуството са В основата си напълно илю­
зорни, защ ото като знаещи ние не сме едно цяло и идентични с
онова същ ество, което - единствен творец и зрител на худо­
ж ествен ата комедия - създава и намира в нея вечно наслажде-
ние. Само ако се слее с онзи прахудожник на света по Време на
творческия а кт, геният ще узнае нещо за вечната същ ност на
изкуството. В то ва си състояние то й прилича учудващо на он­
зи страшен образ о т приказката, който може да извръща очи и
сам да се гледа. Сега той е същевременно субект и обект, поет,
актьор и зрител.

Що се отнася до Архилох, научните изследвания са о ткри ­

ли, че то й е Въвел народната песен В ли тер атурата. Пора­
ди тази своя заслуга наред с Омир то й заема изключително
м ясто в общ ата оценка за гърците. Но какво представлява
народната песен В противовес на чи сто Аполоновия епос?
Какво друго освен perpetuum vestigium27 на сливане на Аполо­
новото с Дионисовото начало. Неговото огромно разпрос­
транение, обхващащо Всички народи и прераждащо се във
все нови и нови форми, свидетелства за силата на този двойс­
тв е н художествен и н сти н кт на природата. По аналогичен
п ъ т то й о ста вя следи В народната песен, както оргиастич-
н и те движения на един народ се увековечават В неговата
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 265

музика. Би трябвало дори да се докаже исторически как Все­

ки период с богата продукция на народни песни бил подбуж­
дан най-силно о т ДионисоВи течения, които следВа да се раз­
глеждат ка то осноВа и предпоставка на народната песен.
За нас обаче народната песен е преди Всичко огледало на
сВета, изначална мелодия, ко ято търси сВо ята успоредица В
съновидението и му даВа израз В поезията. Следователно ме­
лод ията е пърВичното и общ о то ; е т о защо т я може да пре­
търпи и поВече обектиВации В поВече те к сто В е . За наиВна-
т а преценка на народа т я е далече по-Важна и по-необходи-
ма. Поезията се ражда о т мелодията, и т о Все отноВо и Все
отноВо. С тр о ф и чн ата форма на народната песен го показ-
Ва тВърде ясно; с учудВане се занимаВах с то зи феномен, до­
като накрая намерих то В а обяснение. Ако някой разгледа о т
позицията на тази теория един сборник о т народни песни,
например „Вълш ебният рог на момчето“ , ще открие В безб­
рой примери как раждащ ата непрекъснато мелодия пръска
като искри образи около себе си. В сравнение с епическата
илюзия и спокойното й протичане т е разкриВат В сВ о ята
п ъстр о та, ВъВ Внезапната си смяна, В стр ем и телн ата над­
превара един с друг някаква напълно непозната сила. О т глед­
на то чка на епоса то зи разнолик и нераВномерен с В я т о т
образи В лириката е за осъждане; и положително т ъ р ж е с т ­
вените епически рапсоди28 на АполоноВите празненства по
Времето на Терпандър29 са постъпвали така.
Виждаме, че В поетическия т е к с т на народната песен ези­
к ъ т полага най-големи усилия да наподобява музиката; е т о
защо с Архилох започВа един ноВ с В я т на поезията, В дълбо­
ката си осноВа напълно противоположен на ОмироВия. Така
определихме единственото Възможно отношение между по­
езия и музика, слоВо и зВук. Думата, образът, п о н яти ето т ъ р ­
с я т аналогичен на музиката израз и и зп и тВ ат та ка нейната
мощ Върху себе си. В то зи смисъл различаваме дВе осноВни
течения В и сто р и ята на езика на гръцкия народ според то Ва
дали езикът наподобява сВ ета на яВленията и образите, или
сВ ета на музиката. Нека се замислим по-задълбочено Върху
езикоВото различие на багрите, на си н такти чн и я строеж ,
266 ФРИДРИХ НИЦШЕ

на словното б о га тстВ о при Омир и Пиндар, за да разберем зна­

чението на тази противоположност. На чоВек му cmaßa тога-
Ва пределно ясно, че В промеждутъка между Омир и Пиндар са
звучали, навярно изпълнени на ф лейта, орги асти чн ите мело­
дии на Олимп, които и по Времето на Аристотел, Време на
безкрайно по-добре разбита музика, довеждали хората до Въз­
торжено опиянение и В пърВоначалното си Въздействие поло­
жително са подбуждали съвременниците към подражание на
Всички поетически изразни средства. Тук искам да напомня за
един известен днешен феномен, само че осъдителен според на­
ш ата е сте ти ка. Все отново сме свидетели как една симфо­
ния на Бетовен Внушава на отделните слушатели необходи­
м о с т т а да изразят музиката В образи независимо о т moßa, че
съпоставянето на различните, Възникнали о т музикалната пи­
еса cßemoße о т образи е тВърде ф антастично, пъстро, дори
противоречиво. Да упражнява плиткото си остроумие В т а ­
кива съпоставки и да недоВижда заслужаващия действително
обяснение феномен е напълно В духа на тази естети ка. Дори
когато композиторът е говорил В образи за сВоя композиция,
например ако определя някоя симфония като пасторална или
някоя ч а с т к а то „сцена край потока“ , а друга като „Весела
селска среща“ , moßa са също само алегорични, родени о т музи­
ката представи, а не наподобените обекти на музиката. Те не
м огат да ни дадат никакви сведения за Дионисовото съдър­
жание на музиката, нямат дори и някаква изключителна сто й ­
н ост сред другите образи. Пренесем ли то зи процес на р азто ­
варване на музиката В образи Върху един млад, жизнен, езико-
ВотВорчески народ, ще добием представа как е Възникнала
строф ичната народна песен и как Всички езикови способнос­
т и са се пробудили чрез новия принцип за подражание на музи­
ката.
Ако разглеждаме лирическото тво р че ство като подража-
телно разискряне на музиката В образи и понятия, можем да
зададем сега Въпроса ка то какво се явява музиката В огледа­
лото на образността и п о н яти ята? Тя се яв я в а к а т о во­
ля - Воля В смисъла на Шопенхауер, т . е. ка то противопо­
ложност на е сте ти че ско то , чи сто съзерцателно, лишено о т
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 267

Волево усилие настроение. Тук тр яб ва да разграничим Въз­

можно най-строго п о н яти ето за същ ината и п о н яти ето за
явлението, защ ото по св о ята същина музиката не може В
никакъв случай да бъде Воля; ка то воля т я би трябВало да
бъде прокудена напълно о т о б л астта на и зкуство то - защо­
т о волята сама по себе си е неестетическа, - а музиката се
явява като воля! За да я изрази В образи, лирикът се нуждае
о т всички тр е п е ти на с т р а с т т а , о т любовния ш епот до
я р о с тт а на умопомрачението. Под давлението на порива да
говори за музиката в Аполонови алегории то й разбира цяла­
т а природа, а себе си в нея определя само като Вечно желае­
що, жадуващо, копнеещо начало. Но ако тълкува музиката чрез
образи, то й сам се е отпуснал В тихия морски покой на Апо-
лоновото съзерцание, колкото и всичко, което Вижда край
себе си през медиума на музиката, да е напиращо, устремено
движение. А съзре ли се сам през същия медиум, ще види соб­
ствения си образ В състояние на неудовлетвореност. Собс­
т в е н о т о му желание, копнеж, стенание, ликуване са за него
алегория, чрез която то й тълкува музиката. ТоВа е феноме­
н ъ т на лирика: като Аполонов гений то й интерпретира му­
зиката чрез образа на волята, докато самият той , напълно
освободен о т ламтежа на волята, е ч и сто то , непомрачено
око на слънцето.
(Цялото то в а разсъждение се придържа към мисълта, че
лириката е толкова зависима о т духа на музиката, колкото и
самата музика. В пълната си неограниченост т я не се н уж ­
дае о т образа и понятието, а само ги търпи край себе си.
Поезията на лирика не може да изрази нищо, което В сВоята
неимоверна Всеобхватност и общовалидност да не е било
заложено Вече в музиката, ко ято го е подтикнала да говори в
образи. Именно поради т о в а све то вн а та символика на музи­
к а та не може да се овладее по никакъв начин изчерпателно
със ср ед ствата на езика, т ъ й като т я се отнася символич-
но до прапротиворечието и праболката в сърцето на прае­
диния, което ще рече, че символизира една сфера, сто ящ а
над всяко и пред Всяко явление. По отношение на нея всяко
явление е по-скоро само алегория; е т о защо езикът като ор­
268 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ган и символ на явленията не може никога и никъде да разкрие

съкровената вътреш на същ ност на музиката. Заеме ли се да
й подражава, то й я докосва само Външно и цялото лирическо
сладкодумие не може да ни доближи ни крачка до нейния дълбок
съкровен смисъл.

Налага се да се позовем на всички разгледани досега худо­

жествени принципи, за да се оправим в то зи лабиринт, как­
т о тр яб ва да наречем произхода на гр ъ ц ката тр агед и я.
Смятам, че не говоря безсмислици, когато твърдя, че досега
проблемът за този произход изобщо не е бил сериозно пос­
тавян , камо ли да е бил решен, колкото и често разпилените
късчета на ан ти чн о то предание да са били комбинирани и
зашивани едно с друго и пак да са се разпокъсвали. Това пре­
дание твърди напълно категорично, че тр а ге д и ята е Въз­
никнала о т трагически я хор, като първоначално е била са­
мо хор и нищо друго освен хор; о т т у к следва и задължението
да надникнем по-дълбоко В сърцевината на то зи трагически
хор, в съ щ н о стта му на действителна прадрама, без да се
задоволяваме с обичайните приказки, че то й представял иде­
алният зрител или че застъпвал народа на сцената по о тн о ­
шение на княжеския персонаж. Последното тълкуване е зву­
чало много Възвишено за някои политици - сякаш демокра­
ти чн и те атиняни били Въплътили неизменяемия нравствен
закон В лицето на този хор, заместник на народа, който из­
лизал Винаги прав В стълкновението със с т р а с т н а т а разюз­
даност и изстъпленията на царете. Макар и Внушено о т ду­
м и те на А р и стотел, т о в а тълкуване не е оказало Влияние
върху първоначалното формиране на трагедията, т ъ й като
цялото противоречие между народ и князе, изобщо цялата
социалнополитическа сфера била изключена о т чи сто рели­
гиозното й начало. С оглед на познатата ни класическа фор­
ма на хора при Есхил и Софокъл бихме могли да окачествим
също и предположението за някакво конституционно народ-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 269

но пр ед стави телство ка то богохулство. Други обаче не са

се уплашили о т подобни хули. А н ти чн и те конституц ии не
познават in praxi30 конституционни народни представител­
ств а . Да се надяваме, че не са предполагали за същ ествува­
нето им В трагедията.
Много по-прочута о т т о в а политическо обяснение на хо­
ра е мисълта на А. В. Шлегел, който препоръчва хорът да се
разглежда, та к а да се каже, като въплъщение и е кстр а к т на
публиката, к а то идеалния зрител. ТоВа мнение, подкрепено
о т историческото предание, че тр агед и ята първоначално
била само хор, се оказва Всъщ ност то ва, което е: необосно­
вано, ненаучно, но блестящ о твърдение, запазило блясъка си
само поради концентрираната форма на израза, поради гер­
манското п р и страсти е към Всичко, което наричаме идеал­
но, и поради наш ето учудване в момента. Учудваме се наис­
тина, щом сравним добре и звестн ата ни театрална публика
с онзи хор и се запитаме Възможно ли е чрез идеализация т а ­
зи публика да се превърне В нещо аналогично на трагическия
хор. В себе си отричаме такава Възможност и се учудваме
както на см елостта на Шлегеловото твърдение, така и на
абсолютно различната същ ност на гръцката публика. Вина­
ги сме мислили, че и сти н ски ят зрител, ко й то и да е то й ,
трябВа да съзнава, че пред себе си има художествено произ­
ведение, а не емпирическа реалност, докато траги чески ят
хор на гърците трябВа да Вижда В лицата на сцената живи
същ ества. Х о р ъ т на океанидите31 наистина мисли, че пред
него сто и т и т а н ъ т Прометей, см ята и себе си за реалност,
както и бога на сцената. А нима траги чески ят хор трябВа
да представя най-висшия и най-чистия ти п зрител и подоб-
но на хора на океанидите да см ята, че Прометей е реален и
жив? И за идеалния зрител да бъде е сте стве н а реакция да
изтича на сцената и освободи бога о т неговите мъчители?
Вярвахме В една естети ческа публика и смятахме отделния
зрител толкова по-способен, колкото поВече би могъл да въз­
приема художественото произведение ка то изкуство, т . е.
естетически, а Шлегел загатва сега, че съвърш еният идеа­
лен зрител възприемал све та на сцената съВсем не е с т е т и ­
270 ФРИДРИХ НИЦШЕ

чески, а телесно емпирически. И ние въздишаме: О, тези гърци!

Те преобърнаха цялата ни естети ка! Но сВикнем ли с тоВа,
повтаряме мисълта на Шлегел, колкото п ъти хорът Вземе ду­
м ата.
С та р о то предание обаче гоВори категорично срещу т е ­
за та на Шлегел: хорът сам за себе си, без сцена, т . е. изначал-
н ата форма на трагедията, и хорът о т идеални зрители не
се съгласуВат помежду си. КакъВ може да бъде този художес­
тве н жанр, изВеден о т поняти ето зрител, след като същин­
ската му форма би трябВало да бъде зр и телят сам по себе
си? Зрител без пиеса е абсурдно понятие! Опасяваме се, че
раждането на трагед ията не може да се обясни нито с ува­
жението към нраВстВената интелигентност на масата, ни­
т о с п он яти ето за зрител без пиеса и смятаме този проб­
лем за тВърде дълбок, за да м огат подобни плитки тълкува­
ния дори само да го докоснат.
До безкрайно по-ценно прозрение за значението на хора е
стигнал Шилер В известния предговор към драмата „Месинс-
ка та годеница“ . В хора то й Вижда жиВа стена, която траге­
дията е издигнала около себе си, за да се затВори напълно о т
реалния с В я т и да запази идеалната си осноВа и поетическа
сВобода. С moßa оръжие Шилер се бори срещу общ ото поня­
ти е за е сте ств е н о то , срещу тър сен ата обикновено В дра-
м атическата поезия илюзия. Макар сам ият ден В те а тъ р а да
бил само измама, ар хи тектурата - само симВолична, а мет-
рическото стихосложение да имало идеален характер, като
цялост В него Все още царяла заблуда; Всичко то В а не биВало
да се Възприема ка то поетическа сВобода, след ка то т о пред­
ставлявало изобщо съ щ н о стта на Всяка поезия. Въвеждане­
т о на хора било реш аващ ата стъп ка, с ко ято о тк р и то и
честно се обяВяВала Война на ВсякакъВ натурализъм В изкус­
т в о т о . СтруВа ми се, че за този начин на разглеждане наши­
я т изпълнен с чуВстВо на превъзходство Век употребява през­
рително изтърканата фраза псеВдоидеализъм. Страхувам се,
че с нашия днешен култ към е с т е с т в е н о т о и д ействи тел­
н о то сме достигнали противоположния полюс на ВсякакъВ
идеализъм, именно сф ерата на каби н ети те с Восъчни фигу­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 271

ри. И В тях има изкустВо, както В някои любими съвременни

романи; само нека не ни измъчват с претенцията, че с moßa
изкустВо е преодолян псеВдоидеализмът на Гьо те и Шилер.
Наистина идеална била земята, Върху ко ято според пра-
Вилното разбиране на Шилер крачел гръцкият хор о т са ти ­
ри, хорът на изначалната трагедия - земя, издигната Високо
над жизнената д ей стви тел н о ст на пр остосм ър тн и те. За
то зи хор гърците били измайсторили една дървена Висяща
конструкция с цел да Внушава пред ставата за някакво фик-
тиВно е сте ств е н о състо ян и е и поставяли Върху нея фик­
тивни природни същ ества. Трагедията е израсла Върху т о ­
зи фундамент, поради което още о т самото начало била ос­
вободена о т точно копиране на д ей стви тел н о стта. А и не
ставало дума за някакъв произволно измислен с в я т на фан­
т а зи я т а някъде между зем ята и небето, а по-скоро за един
с в я т със същ ата реалност и достоверност, каквито за вяр­
ващ ите елини притежава Олимп заедно с всичките си оби­
тате л и . К а то член на Дионисовия хор с а т и р ъ т живее в една
санкционирана о т религията д ей стви телност в духа на ми­
т а и култа. Твърдението че с него започвала трагедията, че
о т неговата у ста говорела ДионисоВата мъдрост на траге­
дията, е за нас толкова учудващо, колкото изобщо и възник­
ването на трагед ията о т хора. К а то изходна то чка на изс­
ледването може би ще ни послужи твърдението, че с а т и ­
р ъ т, ф и кти вн о то природно същ ество се о тн ася към кул­
турния човек по същия начин, както ДионисоВата музика към
цивилизацията. За нея Рихард Вагнер казва, че т я изчезвала
под възд ействието на музиката, както блясъкът на лампа­
т а при дневна светлина. Мисля, че по същия начин човекът
о т времето на гръцката култура се е чувствал излишен пред
лицето на сатировия хор. И в т о ва е най-непосредственото
въздействие на ДионисоВата трагедия, че държавата и об­
щ е ство то , изобщо п р оп астта между човек и човек изчезва
пред едно свръхмощно чувство за единение, отвеждащ о на­
зад към лоното на природата. М етаф изическата утеха - ко­
ято , както загатвам още сега, изпитваме при всяка истинс­
ка трагедия, че въпреки всички промени в явленията живо­
272 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т ъ т В основата на нещ ата е неразрушим, могъщ и изпълнен с

радост, тази именно утеха намира ярко въплъщение в хора на
сати р и те, хор о т природни същ ества, неунищожими, живее­
щи сякаш извън всяка цивилизация и вечно едни и същи въпре­
ки смяната на поколенията, въпреки промените в и сто р и ята
на народите.
Този хор служел за утеха на мъдрия елин, надарен с непов­
торима способност да понася и най-леките, и най-тежките
страдания. Надникнал с проницателен поглед в страхотния,
унищожителен процес на т . нар. световна история, както и
в ж е сто к о сти те на природата, то й се видял изправен пред
оп асн остта да закопнее за буд исткото отрицание на воля­
т а . Спасява го и зкуството, а чрез и зкуство то го спасява за
себе си и ж и в о т ъ т .
По време на е к ста ти чн о то ДионисоВо състояние, разру­
шаващо обикновените прегради и граници на б и ти е то , се
проявява един летаргичен елем ент, в ко й то се потопява
всяко отминало лично преживяване. Тази бездна на забвение­
т о разделя един о т друг све та на всекидневната действи­
тел н о ст и све та на Дионисовата д ействи телност. Но зав­
ладее ли всекидневната д ей стви телн ост отново съзнание­
то , човек я възприема с чувство на отвращение. В резултат
на то ва състояние то й изпада в аскетично, отричащ о воля­
т а настроение. В то зи смисъл Дионисовият човек прилича
на Хамлет. И двамата са прозрели и сти н ската същ ност на
нещ ата, стигнали са до познание и се о твр а щ а ва т о т дейс­
т в и я т а , защ ото д ей стви ето с нищо не може да промени
вечната същина на нещ ата. Очакването че точно т е ще на­
м е с т я т отново излезлия о т бреговете си с в я т , им се стр у­
ва смешно или позорно. Познанието убива д ей стви ето ; за
действие е необходимо замъглено о т илю зията съзнание -
то ва е Хам летовото учение, а не е в ти н а та мъдрост на меч­
та т е л я Ханс, който не действа, защ ото премного размиш­
лява, защ ото му се предлагат свръхмяра възможности. Не
размишлението, не! И сти н ско то познание, прозрението в
ужасната истина надделява над всеки подбуждащ към дейс­
тви е м отив както при Хамлет, така и при Дионисовия чо­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 273

век. Вече не помага никаква утеха, копнежът се отправя о т ­

въд све та след см ъ р тта , о твъд самите богове, б и ти е то се
отрича ведно с блестящ о то му отражение в боговете, вед­
но с безсмъртния отвъден с в я т . Осъзнал съзряната веднъж
истина, човек навсякъде открива само ужасното или абсур-
дното в б и ти ето , разбира символичното в съдбата на Офе-
лия, м ъд ростта на горския бог Силен и изпитва отвращение.
И сега, когато волята е в най-голяма опасност, на помощ
идва изкусен лечител, вълшебникът и зкуство . Единствено
т о може да пренасочи о твр а ти те л н и те мисли за ужасното
и абсурдното в б и ти е то към представи, с които може да се
живее. Това е представата за възвиш еното като средство
за художествено преодоляване на ужасното и пред ставата
за ком ичното ка то художествено разтоварване о т о твр а ­
щението, предизвикано о т абсурда. С ати р о ви ят хор на ди­
тирамба е спасителното дело на гръцкото изкуство; пос­
редством све та на тези Дионисови придружители изчезват
описаните по-горе пристъпи на угнетени душевни състояния.

С а ти р ъ т и идиличният пастир на наш ето ново време са

рожба на копнежа по изначалното и е сте ств е н о то . Но как
здраво, без страх посяга гър кът към своя горски човек и кол­
ко свенливо и нерешително кокетира модерният човек с иде­
ализирания образ на един сантиментален пастир, прочувст-
вено свирещ на флейта. Гърците виждали в своя сатир при­
рода, още недокосната о т познанието, със залостена пред
културата врата. Е т о защо т е не го отъж д ествявали с май­
муната, напротив: то й бил праобраз на човека, израз на най-
с т р а с т н и т е и най-силните му желания, възторжен м е чта­
тел, изпадащ във възхищение о т бли зо стта на бога, споде­
лящ страданията му, които се п о вта р ят и в самия него, въз-
в е сти те л на ста е н а та в дълбоките недра на природата мъд­
р ост, символ на нейното полово всемогъщ ество, на което
гъркът бил свикнал да гледа с благоговейно удивление. С а ти ­
274 ФРИДРИХ НИЦШЕ

р ъ т бил ВъзВишено и божествено същ ество; така поне го Виж­

дал угасналият о т болка поглед на ДионисоВия чоВек, за кого­
т о натруф еният, лъжлив пастир би бил обида. Взор ът му по­
чивал с ВърхоВно задоволство Върху неподправения и ненакър-
нен Великолепен почерк на природата. Тук илюзията за култу­
рата била унищожена о т праобраза на чоВека, т у к се разкри­
вал и сти н ски ят чоВек, бр ад ати ят пастир, който, ликувайки,
се обръщал към своя бог. Пред него културният чоВек се с т о ­
пявал и заприличвал на лъжлива карикатура. Шилер има npaßo и
що се отнася до наченките на трагическото изкустВо: хорът
е жиВа стена срещу напиращата д ействи телност, защ ото
то й - хорът на сати р и те - изобразявал б и ти е то по-досто-
Верно, по-реално, по-пълно о т смятащия се обикновено за един­
ствена реалност културен чоВек. Сферата на поезията не се
намира изВън сВ ета като някакВа ф антастична измислица на
един поетически мозък; т я иска да бъде точно обратното -
неподправен израз на и сти н ата. Е т о защо трябВа да отхвър­
ли о т себе си лъжливата, натруфена премяна на мнимата дейс­
т в и т е л н о с т на културния чоВек. Противоречието между т а ­
зи действителна природна истина и пред ставящ ата се за
единствена реалност лъжовна култура наподобява противо­
речието между Вечната същина на нещ ата - нещ ото В себе
си - и целия с в я т на явленията. И както при непрекъснатия
упадък на явленията със сво ята метафизическа утеха траге­
дията ни насочва към вечния ж и во т на тази същина на б и ти ­
ето, та ка чрез една алегория символиката на сатировия хор
ни говори за праотнош ението между нещ ото В себе си и явле­
нието. Спом енатият по-горе идиличен пастир представя са­
мо п о р тр ет на сбора о т илюзии за културата, смятан о т мо­
дерния човек за природа. Дионисовият грък се стреми към ис­
т и н а т а и природата в най-висшата й сила - и открива себе
си, превърнат по вълшебен начин в сатир.
Обладани о т м ощ та на такива настроения и прозрения, ен­
тусиазираните Дионисови служители ликуват и под тяхн о то
въздействие т е самите се променят пред собствените си очи;
т е им ат ч ув с тв о то , че отново са се превърнали в природни
гении, В сатири. По-късната стр уктура на хора в трагедията
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 275

е художествено подражание на то зи е сте ств е н феномен. Се­

га обаче се наложило разделение между Дионисовите зрители
и омагьосаните Дионисови служители. Но не бива да забравя­
ме, че публиката на ати ческата трагедия откривала непрес­
танно себе си в хора върху орхестрата. Всъщ ност нямало про­
тиворечие между публика и хор, а само един голям величав хор
о т танцуващи и пеещи сатири или о т лица, представяни о т
тези сатири. Тук думите на Шлегел тр ябва да се разбират в
по-дълбок смисъл. Хорът е идеалният зрител, доколкото е един­
стве н и ят зрител - зр и телят на въображаемия с в я т на сце­
ната. Публика о т зрители в днешния смисъл на думата гърци­
т е не познавали. В техни те амф итеатри с издигащи се в кон­
центрична дъга стъпаловидни редове всеки можел напълно да
се откъсне о т цялото културно обкръжение и, потънал в съ­
зерцание, да види и сам себе си ка то участник в хора. О т тази
гледна то чка можем да приемем, че в своя примитивен стадий
хорът на пратрагедията бил самоотражение на Дионисовия
човек. Този феномен се разбира най-добре, сравнен с процеса
при актьора. Ако е истински надарен, то й си представя съв­
сем ясно и видимо образа о т ролята си, сякаш може да го до­
косне с ръка. В самото начало хорът на сати р и те е видение на
Дионисовите ентусиасти също както с в е т ъ т на сцената е
видение на то зи сатиров хор. Силата на т о в а видение е дос-
та т ъ ч н о голяма, за да притъпи погледа му и го направи нечув­
стви телен към впечатлението о т реалността, към насядали­
т е наоколо на м е ста та за зрителите културни хора. Ф орм ата
на гръцкия т е а т ъ р напомня самотна планинска долчинка, ар­
х и тектур ата на сцената наподобява блестящ декор о т обла­
ци, които бродещите из планината вакханти съзират о т ви­
соко - великолепна рамка, в чи ято среда им се разкрива обра­
з ъ т на Дионис.
При наличието на наш ите многонаучни възгледи за елемен­
та р н и те процеси в и зкуство то худож ественото проявле­
ние, с което се занимаваме тук, за да обясним хора в траге­
дията, изглежда ка то предизвикателство. А всъщ ност ни­
що не е по-очевидно о т то ва, че п о е т ъ т може да бъде п оет
само ако се вижда обкръжен о т живи и действащ и образи, в
276 ФРИДРИХ НИЦШЕ

чи ято съкровена същина то й може да надникне. Поради някак­

ва характерна слабост на модерното дароВание ние сме нак-
лонни да си представяме естетическия прафеномен тВърде
усложнен и абстрактен. За истинския п оет метаф ората не е
реторична фигура, Витаещ а пред очите му, а действителен
образ, заместващ понятието. За него характерът не е едно
цяло, комбинирано о т подбрани отделни черти, а натраплиВа
жиВа личност, която се различаВа о т същ ото Видение на жи­
вописеца само по то ва, че продължава да жиВее и да дейстВа.
Защо Омир описВа много по-нагледно о т Всички поети? Защо­
т о Вижда много поВече о т тях. За поезията гоВорим отвлече­
но, понеже Всички сме лоши поети. Е с т е т и ч е с к и я т феномен е
Всъщ ност тВърде прост: необходима е само способността
непрекъснато да се Вижда някакВа жиВа игра, да се жиВее неп­
рестанно В един с В я т о т Видения - и чоВек cmaßa поет. А чуВ-
стВ а ли пориВа сам да се преВъплътяВа В други образи и да
гоВори чрез техн и те уста, чоВек стаВа драматург.
ДионисоВата Възбуда е В състояние да предаде на маса на­
род художествената дарба да се Вижда обкръжен о т рой Виде­
ния, с които чоВек се чуВстВа Вътрешно единен. Този процес
на трагедийния хор ед ргш атическият прафеномен: да се Виж­
даш сам преобразен и тогаВа да дейстВаш така, сякаш наис­
тина си се превъплътил В друго тяло, В друг характер. Този
процес сто и В началото на развитието на драмата. Сега има­
ме нещо напълно различно о т рапсода, който не се слиВа с об­
разите си, а подобно на живописеца ги наблюдава изВън себе
си; т у к Вече индиВидът се деиндиВидуализира чрез преВъплъ-
щаВане В една чужда природа. И при то Ва този феномен се про-
яВяВа епидемично: цяла тълпа народ се чуВстВа преобразена
по този Вълшебен начин. Е т о защо дитирам бът се различаВа
същ ествено о т Всяко друго хороВо пеене. ДеВиците, крачещи
тър ж ествен о с лаВроВи клонки В ръка към храма на Аполон и
пеещи празнични химни, о с т а В а т какВото са В д ействи тел­
ност, запазват и гражданското си име. Дитирамбичният хор
е хор на преобразените, забравили напълно гражданското си
минало, социалното си положение; т е са станали служители
на сВоя бог, жиВеещи изВън Времето, изВън ВсякакВи общест-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 277

Вени сфери. Всяка друга хороВа лирика у елините е само неимо­

верно извисяване на единичния Аполонов певец, докато в ди­
тирамба сме изправени пред общ ност о т неосъзнали се актьо ­
ри, които виж д ат себе си, а и Взаимно се гледат като преоб­
разени. Вълш ебното преобразяване е предпоставка на Всяко
драматическо изкуство. Омагьосаният ДионисоВ ен туси аст
се вижда ка то са ти р и пак к а т о сати р т о й Вижда своя бог,
т . е. в преображението си вижда ново видение извън себе си
като Аполонов завършек на своето състояние. С то ва ново
Видение драмата добива окончателен вид.
ТоВа познание ни дава право да разглеждаме гръцката т р а ­
гедия като ДионисоВ хор, който все отноВо намира отдуш ­
ник В един Аполонов с в я т о т образи. Хоровите партии, преп­
летени в трагедията, са следователно в известен смисъл у т ­
роба на целия та ка наречен диалог, т . е. на целия сценичен
св я т, на същ инската драма. В няколко последователни раз­
товарвания тази праоснова на трагед ията излъчва о т себе
си Видението на драмата, което е пълно съновидение и по­
ради то в а о т епическо е с т е с т в о . О т друга страна обаче,
като обективация на едно ДионисоВо състояние т я предс­
т а в я не Аполоновото избавление чрез илюзията, а, обратно,
гибелта на индивида и единението му с прабитието. В този
смисъл драмата ста в а АполоноВо Въплъщение на Дионисови
прозрения и Въздействия и поради т о в а между нея и епоса
зее огромна пропаст.
Чрез то в а наше схващане хорът В гръцката трагедия, сим­
вол на изпадналата В Дионисова Възбуда тълпа, намира пъл­
но обяснение. Свикнали с ролята на хора на модерна сцена,
особено на оперния хор, съВсем не можехме да проумеем защо
трагическият гръцки хор трябВало да бъде по-стар, по-из-
начален, дори по-важен о т и сти н ско то действие - както
толкова ясно се посочва в преданието; не можехме също да
съгласуваме с голямата му Важна и изначална роля - за която
също се говори в преданието - о б с т о я т е л с тв о т о , че то й
бил съставян само о т низши, йерархически подчинени същес­
т в а , дори в началото само о т козелоподобни сатири. Загад­
ка оставаш е за нас и орхестрата пред сцената. Едва сега
278 ФРИДРИХ НИЦШЕ

стигаме до разбирането, че сцената ведно с д ействието е

била замислена в основата си първоначално само като Виде­
ние, че ед инствената реалност е бил именно хорът, създал
из себе си видението и разкриващ го с цялата символика на
танца, звука и словото. В т о в а видение то й съзира своя гос­
подар и повелител Дионис; е то защо то й остава вечно слу­
жещ хор, вижда как бо гът страда и се възвеличава, поради
което сам не д ей ства. Въпреки тази напълно служебно под­
чинена роля по отношение на бога то й е все пак най-висши-
я т , именно Дионисовият израз на природата и подобно на
нея в своя възторг изрича пророчества и мъдри слова: като
състрадащ т о й е същевременно мъдрият възве сти те л на
и сти н ата о т лоното на природата. Така възниква фантас-
т и ч н а т а и на вид толкова осъдителна фигура на мъдрия и
възторжен сатир, който като противоположност на този
бог е едновременно глупавият човек: отражение на природа­
т а и най-силните й инстинкти, дори неин символ и същев­
ременно пророк на м ъд ростта и и зкуство то й, в едно лице
музикант, поет, танцувач, оракул.
Според т о в а схващане, както и според преданието о т
най-стария период на трагедията, Дионис, истинският сце­
ничен герой и център на видението, не се показвал в д ейст­
вителност, а само се представял като реално участващ , т .
е. първоначално трагед ията била само хор, а не драма. По-
късно бил направен опит да се представи богът като дейс­
тви тел ен , а въображаемият образ заедно с цялото сияйно
обкръжение видим за всяко око. С то в а започва драмата в
по-тесен смисъл. Дитирамбичният хор имал вече задачата
да създава у слуш ателите такова ДионисоВо настроение, че
при появата на трагическия герой на сцената да не виждат
например нескопосно маскирания човек, а някакъв въобража­
ем образ, рожба на собствения им екстаз. Да си представим
Адмет32, потънал в мисли и спомени за неотдавна починала­
т а си съпруга Алкестида33, изгарящ о т мъка пред нейния ду­
ховен образ - и как изведнъж въвеж д ат при него една забуле­
на жена с осанката и походката на Алкестида, да си предс­
та ви м внезапното му тр е п е тн о безпокойство, буйното
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 279

сравнение, и н сти н кти Вн ото убеждение - и е т о аналогия на

ч у В ств о то , с ко ето о б зе т и я т о т ДионисоВа Възбуда зри­
те л съзира Върху сцената крачещия насреща му бог, чиито
страдания то й е приел Вече за cßou. НеВолно то й пренася
тръпнещия магически В душ ата му образ на то зи бог Върху
маскираната фигура и негоВата реалност се преВръща В приз-
рачна недействителност. ТоВа е АполоноВото състояние по
Време на сън, когато д ей стви телн и ят с В я т се замъгляВа и
пред очи те ни се ражда един ноВ сВ ят, по-ясен, по-разбира-
ем, по-ВълнуВащ и Въпреки то Ва по-призрачен, непрестанно
променящ се. С ъо тВетн о на то ва В трагед ията откриВаме
непрекъснато стилоВо противоречие: език, багри, раздВиже-
н о ст, динамика на р ечта В ДионисоВата лирика на хора и,
о т друга страна, В АполоноВия Въображаем с В я т на сцената
се различават напълно едни о т други ка то отделни изразни
сфери. АполоноВите яВления, В които се обектиВира Дио­
нис, не са Вече „море ВекоВечно, менлиВо тъчене, ж и Вот о т
пламтене“ *, какВато е музиката на хора, не онези само почуВ-
стВани, още неизкристализирали В образ сили, В които Въз­
то р ж ен и ят ДионисоВ служител чуВстВа б ли зо стта на бога.
Сега о т сцената гоВори я сн о та та и п л ъ т н о с т т а на епичес­
ко то изображение, Дионис не гоВори Вече чрез сили, а като
епически герой, почти с езика на Омир.

Всичко В АполоноВата ч а с т на гръцката трагедия, В диало­

га, което изплуВа на повърхността, изглежда просто, проз-
рачно, красиВо. В този смисъл диалогът е отражение на онзи
елин, чи ято природа се разкриВа В танца, понеже В танца и
най-голямата сила е само потенциална, но се прояВяВа В гъВ-
к а В о стта и б о г а т с т в о т о на движенията. Ези кът на Софок-
лоВите герои ни изненадва с АполоноВата си положителност
и яснота. СтруВа ни се, че сме проникнали В най-съкроВените

* Й. В. Гьоте. Фауст, НК, 1980, с. 20, преВ. Кр. СтанишеВ.

280 ФРИДРИХ НИЦШЕ

глъбини на същ н о стта им и се учудваме, че п ъ т я т дотам е

толкоВа кратък. Абстрахираме ли се обаче о т прояВяВащия се
Видимо на повърхността характер на героя, който Всъщ ност
не е нищо друго освен проекция на светлинен образ Върху т ъ м ­
на стена, т . е. стопроцентово явление, проникнем ли и В ми­
т а , оглеждащ се В тези светли отражения, ще открием Вне­
запно един феномен, обратнопропорционален на познатото оп­
тическо явление. А опитаме ли да погледнем npaßo В слънцето
и обърнем заслепени глаВа, пред очите ни ка то целебно средс­
т в о се яВяВат тъмни цветни петна; точн о обр атн ото е, ко­
гато явленията В светлинните образи на СофоклоВите герои
се яВяВат необходими последици о т проникването на погледа
В глъбините и ужасите на природата ка то блестящ и петна
за изцеление на поразения о т зловещия мрак поглед. Само В този
смисъл можем да смятаме, че сме разбрали праВилно сериозно­
т о и сложно понятие за гръцката Веселост. Погрешно схва­
щано като състояние на несмутимо доволство moßa понятие
за Веселостта срещаме наистина под п ъ т и над п ъ т В наша­
т а съвременност.
Най-злочестия образ на гръцката сцена, нещастния Едип,
Софокъл изобразява като благороден човек, Въпреки мъдрост­
т а си предопределен за заблуда и страдания, но излъчващ нак­
рая чрез чудоВищната си мъка някаква магическа благотВор-
на сила, ко ято Въздейства и след см ъ р тта му. Благородният
чоВек не греши - иска да ни каже мъдрият поет - и макар чрез
деянията си да погазва Всеки закон, Всеки природен порядък,
да разрушаВа дори целия нраВстВен сВ ят, та к а именно то й
onucßa някакъВ по-Висш магически кръг о т Въздействия около
себе си, полагащи Върху развалините на поваления стар с В я т
основите на един ноВ. ТоВа иска да ни каже п о е тъ т, доколко­
т о то й е същевременно и религиозен мислител. К а то поет то й
най-напред ни поднася чудесно заплетена интрига, която съ­
дията баВно, брънка по брънка разплита, стигайки до со б ст­
вената си гибел. Чисто елинската радост о т moßa диалекти-
ческо решение е толкоВа голяма, че придава на цялата творба
черти на Възвишена Веселост и по този начин пречупва нався­
къде о стр и ето на процеса. В „Едип В Колон“ се натъкваме на
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 281

същ ата веселост, но издигната на сияйна висота. На засти г­

натия о т прекомерни нещ астия старец, посрещащ всичко, ко­
е т о го сполетява, само ка то стр ад ащ , е противопоставена
свръхземната, спуснала се о т бож ествен и те сфери веселост,
която ни загатва, че със сво ето чи сто пасивно поведение ге­
р о ят е достигнал най-висша акти вн о ст, преминаваща и о т ­
въд пределите на ж и во та му, докато съзнателните действия
и стремежи в предишния му ж и во т са го водили само до пасив­
ност. Така интр игата в Едиповата легенда, ко ято за см ърт­
ните изглежда неразрешимо заплетена, стига постепенно до
развръзка - и най-дълбока човешка радост ни обзема при вида
на т о в а божествено подобие на диалектиката. Ако с т о ва
обяснение сме отдали заслуженото на поета, все пак изниква
въпросът дали е изчерпано и съдържанието на м ита и веднага
ста ва ясно, че схващането на поета не е нищо друго освен
именно онзи сияен образ, който лечителката природа ни пред­
лага, след ка то сме хвърлили поглед в пропастта. Едип, убие­
ц ъ т на баща си, съпругът на майка си, Едип, о тга тн а л и ят
гатан ката на Сфинкса! Какво ни говори та й н стве н о то три-
единство на тези съдбовни деяния? Има едно прастаро, осо­
бено персийско народно поверие, че мъдър вълшебник може
да се роди само о т кръвосмешение, а т о ва с оглед на Едип,
отгатналия га та н ка та и жениха на майка си, можем да из­
тълкуваме веднага така: там , където чрез разгадаване и ма­
гически сили са разбити магията на настоящ е и бъдеще, за­
костенелият закон на индивидуацията и изобщо истинско­
т о вълш ебство на природата, причината е била някакво
предхождащо чудовищно противоприродно явление --както по-
горе кръвосмешението, защ ото как бихме могли да принудим
природата да издаде та й н и те си, ако не чрез победоносна съп­
ротива, т . е. чрез н е е сте стве н о то ? За мен т о в а прозрение е
отразено в ужасното триединство в Едиповата съдба. Той,
който о т г а т в а загадката на природата - на Сфинкса с човеш­
ка глава и животинско тяло, тр ябва да погази ка то убиец на
баща си и съпруг на майка си най-свещените природни закони.
Сякаш м и т ъ т иска да ни нашепне, че м ъд ростта, именно Дио-
нисовата мъдрост е противоприроден ужас и че ако някой чрез
282 ФРИДРИХ НИЦШЕ

познанията си хВърли природата В бездната на унищожение­

то , ще изпита сам нейното разпадане. „О стр и ето на мъдрост­
т а се насочва срещу мъдреца: м ъд ростта е престъпление по
отношение на природата“ - makußa ужасни мисли ни наВяВа
м и т ъ т . Елинският п о ет обаче докосва като слънчев лъч Въз­
виш ената и страховита МемноноВа колона34 о т мита и то й
зазВучаВа изведнъж В СофоклоВи мелодии.
Да противопоставим сега ореола на п асивността на орео­
ла на а к ти в н о с тта , ко ято сияе около главата на П рометей,
героя на Есхил. ТоВа, което мислителят Есхил е искал да ни
каже, но което като поет само ни загатва чрез алегоричния си
образ, младият Гьо те е съумял да разкрие В дръзките слоВа на
сВоя Прометей:
Да, е т о ме, създавам люде
по образ мой -
чоВешки род, на мен подобен,
да страда, да плаче,
да тръпне в блаженстВо и радост
и да нехае за теб ,
както аз!*

Извисявайки се до т и т а н , чоВек сам изВоюВа културата си

и принуждава боговете да се съю зят с него, защ ото поради
со бствен ата си мъдрост държи В ръцете си същ ествуване­
т о им и границите на тях н ата Власт. Но най-прекрасното В
Гьо теВ о то стихотворение „Прометей“ , което В осноВната
си мисъл е мистичен химн на безбожието, е дълбокият ЕсхилоВ
стремеж към справедливост: о т една страна, неизмеримото
страдание на дръзкия единоборец, а, о т друга - неволята на
богоВете, дори предчувствието за залеза им, Водещата при­
нудително до помирение, до метафизическо единение сила на
тези gßa страдащ и сВ ята - Всичко moßa напомня извънредно
много за централната мисъл В ЕсхилоВия светоглед, според кой­
т о седящ ата на трона мойра ВластВа ка то Вечна спраВедли­
Во ст над богоВе и хора. К а то имаме npegßug учудващата сме­

* Й. В. Гьоте. Прометей. Лирика, драма, проза, НК, 1971, с. 141, прев. Д.

Cmoeßcku.
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 283

лост, с ко ято Есхил поставя олимпийския с В я т на сВоите Вез­

ни за спраВедлиВост, трябВа да припомним, че дълбокомисле­
н и ят грък е имал непоклатимо здраВа опора за метафизичес-
ки те си мисли В сВоите мистерии и че Всичките му скепти-
чески настроения можели да намерят отдушник В олимпийци-
т е . Особено гръцкият художник изпитВал към тези божестВа
някакВо смътно чуВстВо за Взаимна заВисимост и то Ва чуВс­
т В о е символизирано В ЕсхилоВия Прометей. Титаничният ху­
дожник открил у себе си дръзката Вяра, че може да сътВори
хора или поне да унищожи олимпийските богоВе и то Ва с чрез­
мерната си мъдрост, която обаче бил принуден да плати с Веч­
ни страдания. Прекрасното „мога“ на Великия гений, за което
дори Вечните страдания са тВърде еВтина цена, упоритата
гордост на художника - то Ва е съдържание и сърцевина на Ес-
хилоВата трагедия. А през то В а Време Софокъл настройВал В
сВоя „Едип“ прелюдията към победоносния химн на светец а.
Но и ЕсхилоВото тълкуВане на м ита не може да изчерпи него­
В а та учудВаща дълбочина о т ужаси: тВо р ческата радост на
художника, п р отивопоставящ ата се на Всяко бедстВие Весе­
л о ст на художествения творчески процес са по-скоро сияйни
небесни картини, отразени В мрачното езеро на т ъ г а т а . Ле­
гендата на Прометей е изначално притежание на цялата арийс-
ка народна общ ност и документ за нейната склонност към т р а ­
гическо дълбокомислие. ТВърде Вероятно е дори че за арийска-
т а душеВност този м и т има същ ото характерно значение,
какВото има м и т ъ т за грехопадението на сем итската, и че
между дВата м ита същ естВуВа тясн о родстВо, както между
б р ат и сестра. Предпоставка за ПрометееВия м и т е преко­
мерната сто й н о ст, която наиВното чоВечестВо придаВало на
огъня като на истински паладиум за Всяка разВиВаща се кул­
тура. Но че чоВек ВластВа сам над огъня, че не го получава ка­
т о небесен дар, Възпламеняваща се мълния или сгряВащ слън-
чеВ пек, изглеждало на блажените В сВоето неВедение първо­
битни хора престъпление, кражба о т бо ж ествен ата природа.
И та ка пърВият философски проблем Води Веднага до сложно,
неразрешимо противоречие между чоВек и бог и го постаВя
ка то огромна канара пред прага на Всяка култура. Най-добро-
284 ФРИДРИХ НИЦШЕ

mo и най-ценното за себе си чо вечество то трябвало да изВо-

юВа чрез престъпление и да понесе съ о тв е тн о на то Ва пос­
лед ствията, а именно целия порой о т нещ астия и беди, кой­
т о оскърбените небесни богоВе излиВат Върху човешкия род В
негоВия благороден стремеж към изВисяВане - суроВа мисъл, но
чрез д о сто й н ство то , придаВаща на престъплението, корен­
но различна о т семитския м и т за грехопадението. В него ка­
т о причина за нещ астието се изтъкВа лю боп и тство то, лъ-
жоВната заблуда, съблазънта, похотливостта, с една дума, ця­
ла поредица о т предимно женски стр а сти . О тличително за
арийската представа е Възвишеното схващане за акти вн и я
грях като същинска прометееВска добродетел. Така едновре­
менно е намерена и е ти чн ата осноВа на песимистичната т р а ­
гедия като оправдание на човеш кото нещастие, и т о както
на човеш ката Вина, така и на предизвиканото о т нея страда­
ние. Бедата В съ щ н о стта на нещ ата, ко ято съзерцателният
ариец не е наклонен да отрича, противоречието В сърцевина­
т а на сВета му се разкриВат ка то Взаимно проникване на дВа
различни сВ ята, например един бож ествен и един чоВешки
сВ ят. К а то индиВид Всеки о т тях има праВо, но поотделно е
принуден да страда край другия заради индиВидуацията си.
Поради героичния стремеж на отделния индиВид към Всеоб­
щ ото, поради опита си да премине отВъд магията на инди­
видуалността и сам да стане едното създание на сВета, то й
изпитВа Върху себе си скр и то то В нещ ата изначално проти­
воречие, т . е. Върши престъпление и страда. Е т о защо арий-
ц ите си пр ед ставят престъплението ка то мъж, сем и ти те -
греха като жена, изначалното престъпление било извършено
о т мъж, а изначалният грях - о т жена. Впрочем хорът на Ве­
щ иците казВа:

Не дирим точн а см етка ний,

ж ен ата Все напред клони.
Но нека бързат колко щ ат,
да скокне сти га на м ъж ът/

* Й. В. Гьоте, Фауст. Изд. ПраВо, 1927, с. 206, прев. Ал. БалабаноВ.

РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 285

Кой то може да разбере съкровената същина на Прометее-

Ва та легенда - а именно наложената на индиВида В негоВия т и ­
таничен стрем еж необходимост да избърши престъпление,
трябВа да почуВстВа същевременно и неаполоноВото В тази
песимистична представа. Та нали Аполон иска да дари на о т ­
делните създания покой тъкм о чрез разграничителни линии
между тях, а чрез изискванията си за самопознание и спазване
на мяра да им ги припомня непрекъснато ка то свещени све­
товни закони. Но за да не застине при тази АполоноВа т е н ­
денция формата В египетска ВдърВеност и студенина и пок­
рай усилието да се предначертае п ъ т я т и пределът на отдел­
ната Вълна да не замре Вълнението на цялото езеро, о т Време
на Време Високите Вълни на Дионисовото начало заливали Всич­
ки малки кръгове, В които едностранчивата АполоноВа Воля
се стремяла да прикове елинстВото. Внезапният прилив на Ди-
онисоВото начало поема Върху гребена си отделните малки на­
гънати Вълни на индивидите, както б р а т ъ т на Прометей, т и ­
т а н ъ т Атлас, поема на плещите си земята. Този титаничен
стремеж на индиВида да стан е А тлас за Всички отделни инди­
види и да ги понесе на широкия си гръб Все по-Високо и по-
Високо, по-далеко и по-далеко е звеното между П рометееВото
и Дионисовото начало. О т тази гледна то чка ЕсхилоВият Про­
метей е ДионисоВа маска, докато В споменатия по-горе стр е ­
меж към справедливост Есхил загатва бащиния му произход о т
Аполон, о т бога на индивидуалността и границите на спра­
ведливостта, на благоразумния. Така д войствената същ ност
на ЕсхилоВия Прометей, неговата едновременно ДионисоВа и
АполоноВа природа, може да бъде изразена чрез една понятий-
на формула по следния начин: „Всичко същ ествуващ о е спра­
ведливо и несправедливо и еднакво оправдано.“
Ей т в о я с в я т ! Това се казва свят!*

* Й. В. Гьоте. Фауст. Изд. Право, 1927, с. 25, преВ. Ал. БалабаноВ.

286 ФРИДРИХ НИЦШЕ

10

Необоримо предание е, че обект на гръцката трагедия В най-

стария й Вид били само страданията на Дионис и че дълго Време
единствен сценичен герой бил само той. Но със същ ата сигур­
н ост може да се твърди, че никога - чак до ЕВрипид - Дионис не
е преставал да бъде трагическият герой и че Всички прочути
образи на гръцката сцена - Прометей, Едип и т . н., са само мас­
ки на изначалния герой Дионис. Една о т същ ествените причини
за будещата makoßa удивление типична идеалност на тези про­
чути образи е именно о б сто яте л ство то , че зад Всички тези
маски се крие едно божество. Не помня кой твърдеше, че Всич­
ки индивиди като индивиди били комични, поради което и лише­
ни о т трагизъм. О т то ва може да се направи изводът, че гър­
ците изобщо не можели да понасят индивиди на трагическата
сцена. Изглежда наистина че са чувствали така, както изобщо
основанието за П латоновото различаване и преценяване сто й ­
н о с т т а на идеята В противовес на идола, на отражението, е
заложено дълбоко в елинската душевност. Но за да си послужим
с П латоновата терминология, би трябвало да обясним траги­
ческите образи на елинска сцена приблизително така: единст­
веният, истински реален Дионис се явява многолик под маската
на борещия се герой и заплетен сякаш В мрежата на отделната
воля. В речта и д ействи ята си на сцената богът прилича сега
на лутащ се, стремящ се, страдащ индивид, а че то й изобщо се
явява с такава епическа определеност и яснота се дължи на
тълкувателя на сънищ ата Аполон, който чрез то ва алегорично
явление тълкува пред хора неговото Дионисово състояние. В
действителност обаче героят е страдащ ият Дионис о т мис­
териите, богът, изпитващ Върху себе си страданията на ин-
дивидуацията. За него се разказват чудни предания, как като
момче бил разкъсан на парчета о т ти та н и те , а сетне В то ва
си състояние бил почитан като Зегрей; загатвало се, че то ва
разкъсване, същинското Дионисово страдание, било равно на
превръщане във въздух, земя и огън, следователно че състояни­
е то на индивидуацията трябвало да се разглежда като и зточ­
ник и прапричина на всяко страдание, като нещо самб по себе
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 287

си порочно. О т усмиВката на Дионис се родили олимпийските

богове, о т сълзите му - хората. В състоянието си на разкъсан
бог Дионис притежава двойствена природа - то й е жесток, бе­
сен демон, същевременно и благ, кротък властелин. Епиците
обаче възлагали надежда на повторното раждане на Дионис, под
което, изпълнени с догадки, трябва да разбираме край на инди-
видуацията. Този бъдещ, т р е т и Дионис т е приветствали с бур-
но, ликуващо песнопеене. И само тази надежда озарявала с ра­
достен лъч лицето на разпокъсания, раздробен в индивиди с в я т -
както м и т ъ т го е олицетворил в образа на потъналата във веч­
на скръб Деметра35, която за първи п ъ т изпитва отново ра­
д о ст при в е с т т а , че може да роди Дионис още Веднъж. Посоче­
ните възгледи съдържат вече всички съставки на дълбокомис­
лен и песимистичен светоглед, а заедно с него им истерийното
учение за тр агед и ята: основното прозрение за единството
на всичко съществуващо, разглеждането на индивидуацията ка­
т о първопричина на всяко зло, и зкуството като радостна на­
дежда, че магията на индивидуацията може да бъде развалена
като предвестник на възстановеното единство.
По-горе загатнахме, че поезията на олимпийската култура
е Омировият епос; с него т я е изпяла со бствен ата си победна
песен за уж асите на борбата с т и т а н и т е . Под свръхмерното
влияние на трагическата поезия Омировите м итове възкръс­
в а т преобразени и в тази си метаморфоза показват, че меж­
дувременно и олимпийската култура е била победена о т един
още по-дълбок светоглед. Д ръзкият т и т а н Прометей е извес­
ти л на олимпийския си мъчител, че ако не се свърже своевре­
менно с него, в л а с тт а му е застрашена о т най-голяма опас­
ност. Есхил ни показва съюза между ти т а н а и уплашения, опа­
сяващ се за своя край Зевс. Така древният век на т и т а н и т е
излязъл отново о т Тартара36на бял с в я т . философията на не­
обузданата и неподправена природа разглежда носещ ите се
край нея във вихрен танц м итове на Омировия с в я т под приз­
м ата на явн ата истина: т е бледнеят, тр еп ер ят пред искро-
метния поглед на тази богиня - докато могъщ ият юмрук на
Дионисовия п оет не ги подчини на новото божество. Диони-
со вата истина възприема цялата сфера на м ита ка то симво­
288 ФРИДРИХ НИЦШЕ

лика на сво и те прозрения и им дава израз о т ч а с т и в общ ест­

вения култ на трагедията, о т ч а с т и в та й н и те драматичес-
ки празненства и мистерии, но винаги под с т а р а т а митична
маска. Коя бе тази сила, ко ято освободи Прометей о т лешоя­
д ите и превърна м ита в колесница на ДионисоВата мъдрост?
Това е Херкулесовата сила на музиката. Достигнала в траге­
дията най-висшата си реализация, т я съумява да интерпре­
тира м ита в духа на ново, дълбокомислено знание, както още
по-горе характеризирахме т о ва като най-могъщото сво й ст­
во на музиката. Съдба на всеки м и т е да се напъха постепенно
в процепите на някаква мнима историческа д ействи телност,
за да бъде разглеждан по-късно като еднократен ф акт с и сто ­
рически претенции. А гърците били на п ъ т да превърнат чрез
проницателност и произвол всичките си младежки митични
съновидения в една историческо-прагматична история на мла­
д о с т т а си. Така измират обикновено религиите: когато под
строгия, логичен поглед на един ортодоксален догматизъм се
систем атизират м итичните предпоставки на една религия ка­
т о го то в сбор о т исторически събития, когато започнат пла­
хо да защ и тават д остовер н о стта на м и то вете, но същевре­
менно и да се п р о ти во п о ставят на всяко е сте стве н о тяхно
продължение на ж и во т и по-нататъшно разрастване, следо­
вателно когато ч у в с тв о т о за м ита умре и на негово м ясто
дойде изискването на религията за историческа правдоподоб-
ност. Този умиращ м и т поел сега новороденият гений на Дио-
нисовата музика, под неговите ръце то й разцъфнал още вед­
нъж с невиждани дотогава багри, с аромат, възбуждащ коп-
нежно предчувствие за един метафизически с в я т . След този
последен бляскав разцвет то й посърнал, л и ста та му повехна­
ли и скоро подигравателните Лукиани37 на д ревността посег­
нали към разпилените им о т вятъра, изгубили багрите си, опус­
тош ени ц ветя. В трагед ията м и т ъ т достига най-дълбокото
си съдържание, най-изразителната си форма. К а т о ранен ге­
рой то й се възправя още веднъж и цялата свръхмяра о т сила
заедно с омъдрялото спокойствие на умиращия припламва в
о чите му с последен мощен блясък.
Какво целеше ти , престъпни Еврипиде, когато се опита да
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 289

Впрегнеш умиращия ga т и работи още Веднъж ангария? Той

умря под насилието на mßoume ръце и сега т и бе необходим
един изкуствен, маскиран м ит, който ка то маймуната на Хер­
кулес можеше да се нагизди само със стария разкош. И както
при т е б умря м и т ъ т , та ка при т е б умря и геният на музиката
и макар да поиска да ограбиш алчно Всички нейни градини, нак­
рая получи само една изкуствена, маскирана музика. А понеже
напусна Дионис, т е напусна и Аполон. И да подгониш Всички
ст р а с т и о т ложето им и ги привлечеш В своя омагьосан кръг,
и да изготвиш и изпипаш за р ечта на героите си изтънчена
софистична диалектика, Все пак героите т и п р и теж ават са­
мо изкуствени и маскирани с т р а с т и и словото им е изкустве­
но и маскирано.

11

В сравнение с Всички по-стари сродни художествени Ви­

дове гръцката трагедия е загинала другояче. Тя загина, като
се самоуби Вследствие на неразрешим конфликт, следовател­
но трагично, докато останалите художествени видове дос­
тигнали Всички дълбока с т а р о с т и угаснали красиво и спо­
койно. К а кто е есте стве н о на ч е с ти ти я да е отредено да
се раздели с ж иВота спокойно, без конвулсии, оставяйки доб­
ро потом ство, та ка и тези по-стари художествени Видове
имали щ астлив, е сте ств е н край: т е измират бавно, а пред
гаснещия им поглед сто и вече no-красивата смяна и изправя
със смел ж е с т нетърпеливо глава. С м ъ р тта на гръцката т р а ­
гедия, напротив, отвар я чрезмерна, почувствана дълбоко нав­
сякъде празнина. К а к то някога по времето на Тиберий гръц­
ки лодкари чули на някакъв п уст остров покъртителния во­
пъл: „Великият пан е м ър тъв“, така сега из целия елински с в я т
прозвучава болезнена жалба: „Трагедията е м ъртва! И с нея
загина и сам ата поезия! Махайте се, махайте се, безжизнени,
измършавели епигони! И зчезвайте в Хадес38, за да м ож ете
та м да се нахраните донасита с тр о х и те на някогашните
м айстори!“
290 ФРИДРИХ НИЦШЕ

А когато Все пак разцъфтял един ноВ художествен Вид, по­

чи тащ В трагедията сВоя предшественичка и учителка, с ужас
забелязали, че то й носел наистина ч е р ти те на майка си, само
че по Време на дългата й агония. С м ъртната борба на траге­
дията се Водела о т ЕВрипид; по-късният художествен Вид е
известен като нова а ти ческа комедия. В нея продължил да
жиВее изроденият образ на трагедията като паметник на ней­
н ата крайно мъчителна и насилствена смърт.
В тази Връзка cmaßa ясна и с т р а с т н а т а привързаност на
п о е ти те о т новата комедия към ЕВрипид. Е т о защо не бива
да ни учудва желанието на Филемон39, който бил го то в Вед­
нага да го обесят само и само да може да потърси ЕВрипид В
подземния сВ ят, сти га да бил убеден, че покойникът е още с
ума си. Поискаме ли обаче да посочим съВсем накратко и без
претенции за изчерпателност оноВа, ко ето сВързВа ЕВри­
пид с Менандър40 и филемон и В което т е Виждали достоен
образец за подражание, д остатъчн о е да кажем, че ЕВрипид
доВел на сцената зрителя. Ако някой е разбрал какъВ м а те ­
риал са използвали прометееВските трагици преди ЕВрипид
за изграждане на героите си и колко далеко са били о т наме­
рението да п р ед ставят на сцената то ч н а та маска на дейс­
т в и т е л н о с т т а , ще му стан е ясно и напълно различната т е н ­
денция на ЕВрипид. Благодарение на него обикновеният чо­
Век на Всекидневието напуснал зрителната зала и излязъл на
сцената. Огледалото, В което по-рано се оглеждали само Ве­
лики и смели черти, сега отразявало с педантична т о ч н о ст
и д обросъвестност и несполучливите линии на природата.
Под ръц ете на новите поети Одисей, ти п и чн и ят елин на
с т а р о т о изкустВо, бил принизен до фигурата на най-обик-
ноВен грък и застанал ка то добродушно-лукаВ домашен роб
В центъра на драматическия интерес. Заслугата, ко ято си
приписва ЕВрипид ВъВ Връзка с А ристоф аноВата комедия
„Ж а б и те “ , а именно че чрез домашните си целебни средства
е освободил трагическото изкустВо о т помпозната му нат-
руфеност, се забелязва преди Всичко при траги чески те му
герои. На Eßpunugoßama сцена зр и телят гледал и слушал сега
Всъщ ност сВоя дВойник и се радВал, че то й може да говори
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 291

толкоВа добре. Но нещо поВече о т тази радост - о т ЕВри-

пид се учели да говорят, както то й сам се хвали по Време на
състезанието с Есхил. Бил научил народа изкусно и с помощ­
т а на най-хитри софизми да наблюдава, да преговаря и Вади
заключения. С то зи обрат В общ ествения език то й направил
изобщо Възможно същ ествуван ето на н овата комедия. Сега
Вече не било тайна как и с кои сентенции може да се предс­
та в и Всекидневието на сцената. Гражданската посредст­
веност, на ко ято Еврипид Възлагал всичките си политичес­
ки надежди, получила сега думата, след к а то дотогава харак­
т е р ъ т на речта се определял в трагед ията о т полубожест-
ва, а в комедията - о т пияния сатир или получовека. И така
аристоф ановският Еврипид изтъква за своя възхвала, че с
изобразяването на общия, всеизвестен, всекидневен ж и во т
и цялата суетня и ш етн я в него е дал възможност на всеки
сам да го преценява. И ако днес м асата философства и уп­
равлява с нечувана разсъдливост стр а н а та и имота си и са­
ма води делата си, то в а било негова заслуга и резултат на
м ъдростта, инжектирана о т него на народа.
Към така подготвената и просветена маса сега вече спо­
койно можела да се обърне новата комедия, за ко ято ЕВри-
пид станал В известен смисъл учител на хора, само че този
п ъ т хорът на зр ителите трябвало да се обучава. Щом като
се научил да пее в Еврипидова тоналност, започнала онзи Вид
драма, наподобяваща шахматна игра, именно но вата коме­
дия с непрекъснатото тъ р ж е ств о на х и т р о с т т а и лукавс-
т в о т о . А сам ият Еврипид - учи те л ят на хора - бил непре­
къснато Възхваляван. Ако не знаели, че трагическите поети
са също та ка мъртви, както и трагедията, някои дори били
готови да се убият, за да м огат да научат още нещо за него.
Но като изгубил трагедията, елинът изгубил и Вярата в сво­
е т о безсмъртие, не само Вярата в едно идеално минало, но и
вярата в едно идеално бъдеще. Словата на прочутия надгро­
бен надпис „к а то старец лекомислен и капризен“ се о т н а с я т
и за стария елински период. М и т ъ т , остроумието, лекомис­
лието, капризът са за него най-висши бо ж ества. П е т о т о
съсловие, съсловието на робите, идва сега на власт, поне
292 ФРИДРИХ НИЦШЕ

що се отнася до разбиранията, и ако Все още може да стаВа

дума за „гръцката Веселост“ , moßa е Весело стта на роба, кой­
т о не носи отгоВорност за никакви трудности, не се стр е ­
ми към нищо Велико, не умее да цени нищо минало или бъдеще
по-Високо о т настоящ ето. Именно тази илюзия за „гръцка­
т а Веселост“ Възмутила задълбочените и cypoßu натури на
първите четири Века на х р и сти ян ството. ТоВа женствено
бягство о т сериозността и ужаса, moßa жалко доволство
о т леката наслада им изглеждали не само достойни за през­
рение, но и същински антихристиянски разбирания. И на тях-
ното Влияние се дължи о б сто я те л с тв о то , че проживялото
ВекоВе схващане за гръцката древност запазило с почти нес-
ломимо упорство онзи бледорозов ц В ят на Весело стта - ся­
каш никога не е имало ш ести Век с раждането на трагедия­
т а през него, с негоВите мистерии, с Питагор41 и Хераклит42,
дори сякаш художествените творби на оноВа Велико Време
изобщо не са същ ествували, които - Всяка за себе си - не
м огат да се обяснят Върху почвата на подобна старческа и
робска наслада о т ж иВота, на подобна Веселост, а им ат за
осноВа на cßoemo същ ествуване напълно различен мироглед.
Твърдението по-горе, че ЕВрипид доВел зрителя на сцена­
т а , за да създаде същевременно у него истинско умение за
преценка на драмата, може да създаде Впечатление, че по-
ста р о то трагическо изкустВо не е намерило изход о т някак­
во погрешно отношение към зрителя. Така чоВек може да из­
падне В изкушението да започне да хВали радикалната т е н ­
денция на ЕВрипид, целяща постигането на необходимото
Взаимоотношение между художествена творба и публика ка­
т о напредък В сравнение със Софокъл. Ала „публика“ е само
една дума и съвсем не еднородна и непроменяема Величина. И
kakßo може да задължи тВореца да се нагажда към някаква
сила, чи ето могъщ ество се осноВаВа само на числа? А ако
поради дарованието и намеренията си то й чуВстВа превъз­
ход ството си над Всеки о т тези зрители, как би могъл т о ­
гава да изпитВа по-голямо уважение към общия език на Всич­
ки тези стоящ и по-ниско о т него капацитети, отколкото
към сравнително най-надарения отделен зрител? В дейст-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 293

Вителност никой гръцки п о ет не се е отнасял през целия си

дълъг ж и во т с по-голяма дързост и самодоВолстВо към сВо­
я т а публика, отколко то тъкм о ЕВрипид - същ и ят този, кой­
т о дори когато тъ л п а та се хВърляла В нозете му, с надменна
уп ори тост се гаВрел публично със со бствен ата си тенден­
ция, със същ ата тенденция, с ко ято бе победил масата! Ако
бе имал и най-малкото страхопочитание към то зи пандемо-
ниум43 на публиката, то зи гений би рухнал под те ж к и т е уда­
ри на сВоите неуспехи далече преди да достигне средата на
попрището си. Размишлявайки по то зи начин, Виждаме как
изразеното по-горе мнение, че ЕВрипид е доВел зрителя на
сцената, за да създаде у него критическо умение, е било само
услоВно. Налага се да стигнем до по-задълбочено разбиране
на негоВата тенденция. Обратно, Всеизвестно е, че Есхил и
Софокъл са се радВали през целия си ж иВот, а и далече след
см ъ р тта си на пълното благоразположение на народа, следо­
вателно при тези предшественици на ЕВрипид не може да
стаВа и дума за някакВо н е съ о тВ етстВ и е между художест­
вена тВорба и публика. КакВо е отклонило та ка Властно т о ­
зи богато надарен п о ет В негоВия непрестанен стремеж към
тВ о р че стВ о о т п ъ тя, над който сияели слънцето на най-
Великите имена на поезията и безоблачното небе на народ-
ното благоразположение? Кое страш но съобразяване със зри­
теля го е протиВопостаВило на същия то зи зрител? И как е
Възможно о т чрезмерно уВажение към сВоята публика да пре­
зира същ ата тази публика?
ЕВрипид см ятал - и то В а е разрешението на поставена­
т а загадка, че ка то п оет сто и над масата, само не над дВа-
ма о т сВоите зрители. М асата то й доВел на сцената, а дВа-
м ата зрители почитал ка то единствените сВедущи съдни­
ци и учители на цялото сВое изкустВо. СледВайки указанията
и предупрежденията им, то й пренесъл В душ ата на сВоите
сценични герои целия с В я т о т чуВстВа, с т р а с т и и опит, ко­
и то дотогаВа като неВидим хор се пояВяВали при Всяко т ъ р ­
ж ествено представление по скамейката на зрителите, о т с ­
тъпил пред тех н и те изисквания, когато потърсил за тези
ноВи характери и ноВи слова, и ноВ тон. Единствено техни-
294 ФРИДРИХ НИЦШЕ

me гласове произнасяли вярна за него присъда над т в о р ч е с т ­

во то му, както и вещаещи победа насърчения, когато, изп­
равен пред правосъдието на публиката, т я все отново го
осъждала.
Единият о т тези двама зрители е сам ият Еврипид като
мислител, не ка то поет. За него би могло да се каже, както
за Лесинг, че о т прекомерно богатия му критически та л а н т
ако не е възникнало, поне непрекъснато е било оплодявано
едно продуктивно художествено странично влечение. Така
надарен, с цялата яснота и пъргавина на кр итичната си ми­
съл Еврипид седял в те а т ъ р а и полагал усилия да разгадае чер­
т а по черта, линия по линия в шедьоврите на своите велики
предшественици като в потъмнели о т времето картини. И
сега с него се е случило то ва, което не би могло да бъде изне­
нада за посветените в дълбоките тайни на Есхиловата т р а ­
гедия. Той забелязал нещо неизмеримо във всяка черта и във
всяка линия, известна измамна определеност и същевремен­
но загадъчна дълбочина, дори безкрайност на задния план. И
най-ясната фигура влачела като комета опашка след себе си,
която сякаш сочела към неизвестното, неразгадаемото. Съ­
щ и ят сумрак обгръщал и композицията на драмата, както и
значението на хора. А колко съмнително му изглеждало реше­
нието на ети чн и те проблеми, колко проблематична интерп­
р етац и ята на м и то вете, каква диспропорция при разпреде­
лението на щ астие и нещастие! Намирал, че дори езикът на
по-старата трагедия е на много м еста неприличен, най-мал­
ко то загадъчен, а най-вече че обикновените отношения би­
ли предадени с премного помпозност, а п р о с т о т а т а на ха­
р актер и те - с премного тропи и н евер оятн ост. Така, по­
тънал в сво и те неспокойни мисли, то й седял в т е а т ъ р а и
като зрител трябвало да си признае, че не разбира великите
си предшественици. Но т ъ й ка то разумът бил за него ис­
ти н ски ят корен на всяка наслада и всяко тво р чество , то й
бил принуден да пита и се огледа край себе си дали някой не
мисли ка то него и дали и то й не открива спом енатата неи-
змеримост. Обаче мнозинството, а с него и най-добрите го
посрещнали само с недоверчива усмивка. Никой не можел да
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 295

му обясни защо въпреки съмненията и възраженията му ве­

ликите майстори били все пак прави. И в т о в а мъчително
състояние намерил другия зр и тел , който не разбирал т р а ­
гедията, а поради т о в а и не я уважавал. В съюз с него, напу­
скайки усамотението си, можел вече да се осмели да започне
неимоверната борба срещу художествените произведения на
Есхил и Софокъл - не с полемични писания, а ка то драматург,
който противопоставя сВ о я та представа за трагед и ята
на традиционната.

12

Преди да назовем името на то зи друг зрител, ще спрем за

миг, за да си припомним описаното по-горе впечатление на
д войственост и неизмеримост в съ щ н о стта на Есхиловата
трагедия. Нека помислим за со бствен о то си недоумение пред
хора и траги чески я герой в тази трагедия. И д вете не се
съгласуваха нито с наш ите привички, ни то с преданията -
докато накрая открихме в тази д вой ствен ост произхода и
съ щ н о стта на гръцката трагедия като израз на два препле­
тени художествени и н сти н кта - Аполоновия и Дионисовия.
Да се изключи изначалният и всемогъщ ДионисоВ елемент
о т трагед ията и да се изгради чи ста и нова въз основа на
изкуство, нрави и мироглед, чужди на Дионисовото начало -
то в а е разкриващата ни се сега в ярка светлина тенденция
на Еврипид.
Сам Еврипид в края на ж и во та си задал на съвременници­
т е си в един м и т най-настоятелно въпроса за ст о й н о с т т а
и значението на тази тенденция. Има ли Дионисовото нача­
ло изобщо право на същ ествуване? Не тр яб ва ли със сила да
бъде изкоренено о т елинската земя? Положително, ни казва
п о е тъ т, само да беше възможно, а бо гът Дионис е прекале­
но могъщ; и най-разумният му противник - както Пентей
във „Вакханки“44- попада неочаквано под неговото очарова­
ние и ка то омагьосан се втурва след т о в а към гибелта си.
С тановищ ето на двамата старци Кадъм45 и Тирезий46 е ве­
296 ФРИДРИХ НИЦШЕ

роятно становищ ето и на стария поет: размишленията и на

най-умния индивид не унищ ожават ста р и те народни тради­
ции, предаващото се през годините преклонение пред Дионис;
редно е дори пред подобни чудодейни сили да се показва поне
дипломатически предпазливо съпричастие, при което обаче съ­
щ ествува винаги възм ож ността бо гът да не одобри такова
вяло съпричастие и да превърне накрая дипломата - както в
случая Кадъм - в дракон. Така говори п о е тъ т, който в продъл­
жение на дълги години се е противопоставял с героична сила
на Дионис - за да завърши попрището си с възхвала на своя
противник и накрая само и само за да избяга о т ужасната, не­
поносима въртележка, да сложи край на ж и во та си, като се
хвърли о т кулата подобно на човек, комуто се е завило св я т.
Тази трагедия е п р о те ст срещу осъщ ествяването на негова­
т а тенденция, но, уви, т я била вече осъщ ествена! Чудото би­
ло станало: когато п о е т ъ т се отрекъл о т сво ята тенденция,
т я била вече победила. Дионис бил прогонен о т трагическата
сцена, и т о с помощта на демоничната сила, говореща о т ус­
т а т а на Еврипид. И самият Еврипид бил в известен смисъл
само маска: бо ж ество то , което говорело о т негово име, не
било Дионис, не било и Аполон, а един новороден демон, наре­
чен Сократ. Това е новото противоречие: Дионисовото и Сок-
р а то во то начало, и то ва противоречие довело до гибел худо­
ж ествен ата творба на гръцката трагедия. И макар Еврипид
да се опитва да ни успокои чрез своето отричане, не успява.
Прекрасният храм е в развалини; каква полза о т воплите на
разрушителя му и о т неговото признание, че то зи храм бил
най-красивият между всички храмове. А и дори че за наказание
Еврипид бил превърнат о т художествените съдници на всич­
ки времена в дракон - кого може да удовлетвори тази жалка
компенсация?
Нека разгледаме по-отблизо Cokpamoßama тенденция, с ко­
я т о Еврипид поведе борба срещу Есхиловата трагедия и победи.
Каква цел - то зи въпрос трябва сега да зададем - е прес­
ледвал Еврипид с намерението си да изгради драмата единс­
твен о върху недионисовото начало, щом ка то е провел т о ва
намерение с най-висша идеалност? Каква друга форма на дра­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 297

м ата оставала още, ко ято да не е родена о т утр о б а та на

музиката, в тай н ствени я сумрак на Дионисовото начало? Ос­
тавал само д р ам ати зи р ан и ят епос; в та зи Аполонова об­
л аст на и зкуство то естествен о не може да се постигне т р а ­
гическо въздействие. Тук не ста ва дума за съдържанието на
изобразените събития. Иска ми се дори да твърдя, че дори и
Гьо те в своя проект на „Навзикая“47 не би успял да предста­
ви запълващото цялото п ето действие самоубийство на т о ­
ва идилично същ ество с покъртителна траги чност. Толко­
ва голяма е силата на епическото Аполоново начало, че насла­
д ата о т илюзията и избавлението в илюзията придава пред
погледа ни и на най-страшните неща друг, чаровен вид. Пое­
т ъ т на драматизирания епос, също както и епическият рап-
сод, не може да се слее напълно със свои те образи: то й ос­
т а в а спокойният, неразвълнуван, отворил широко очи съзер-
цател, който вижда образите пред себе си. В сво ята дълбо­
ка същ ност а к т ь о р ъ т в то зи драматизиран епос е все пак
рапсод. С в е т о с т т а на вътр еш н и те съновидения с ъ п ъ т с т ­
ва всичките му действия, та ка че то й никога не е напълно
актьор.
Как се отнася Еврипидовата пиеса към то зи идеал на Апо-
лоновата драма? К а кто към тър ж ествен и я рапсод на древ­
ните времена по-младият рапсод, който характеризира сво­
я т а същ ност в Платоновия „Йон“ : „К о гато казвам нещо тъж-
но, очите ми се наливат със сълзи; кажа ли обаче нещо страш-
но или ужасно, косата ми щръква о т ужас и сърцето ми заби­
ва.“ Тук няма вече ни то следа о т епическото себеизгубване в
илюзията, о т неафектираната студенина на истинския ак­
тьор, който именно в най-важната фаза на сво ята дейност
е само илюзия и наслада о т илюзията. Еврипид е а ктьо р ъ т с
биещ ото сърце, с щръкналите о т ужас коси. Нахвърлил пла­
на като Сократов мислител, то й го изпълнява като стр ас­
те н актьор. Но нито в проекта за драмата, нито в изпълне­
нието то й е истински поет. Е т о защо драмата на Еврипид
е същевременно студена и пламенна, еднакво смразяваща и
изгаряща. Той не е в състояние да достигне Аполоновото
въздействие на епоса, докато, о т друга страна, се е освобо­
298 ФРИДРИХ НИЦШЕ

дим В най-голяма степен о т Дионисовите елементи. За да мо­

же изобщо да Въздейства, драмата му се нуждае сега о т ноВи
Възбуждащи средства, които е стествен о не могат да се т ъ р ­
с я т В нито единия о т gßama единствени художествени инс­
т и н к т а - АполоноВия и ДионисоВия. Тези Възбуждащи средс­
т в а са студени парадоксални мисли - на м я сто то на Аполоно­
Во то съзерцание - и пламенни аф екти - на м я сто то на Диони-
coßume Възторзи, и т о наподобени крайно реалистично, В ни­
какъв случай мисли и афекти, потопени В ефира на изкуството.
След ка то установихме, че ЕВрипид изобщо не е успял да
изгради драмата си само Върху АполоноВото начало, а че по-
скоро негоВата недионисоВа тенденция се е заблудила и е
тръгнала В натуралистична и нехудожестВена посока, можем
Вече да разгледаме по-отблизо съ щ н о стта на е сте ти че ски я
сократизъм. НегоВият най-Висш закон гласи приблизително
така: „Всичко трябВа да е разумно, за да е красиво“ , успоре-
дица към С ократоВата тенденция: „Само знаещ ият е добро­
детелен.“ С то зи канон В ръка ЕВрипид измервал Всяко еди­
нично явление и го утвърждавал съобразно с тези принципи:
езикът, характерите, драматическата композиция, музика­
т а на хора. Укорът, който ч есто отправяме към ЕВрипид,
сравнявайки неговите творби със СофоклоВата трагедия, е
липсата на художестВеност и Връщане назад. Най-често т о ­
Ва е р езултат о т проникването на то зи критически процес,
о т тази дръзка разсъдъчност. Да Вземем като пример за про­
д у кти вн о стта на то зи реалистичен метод пролога на ЕВ­
рипид. Нищо не противоречи поВече на наш ата сценична тех ­
ника о т то зи пролог. ТоВа че В началото на пиесата на сце­
н ата се яВяВа едно лице и разказва кое е т о , kakßo предхожда
д ействието, kakßo се е случило до този момент, дори kakßo
ще се случи В хода на пиесата, Всеки модерен театрален по­
е т би схванал к а то умишлено и непростимо отказване о т
ефекта на напрежението. Щом като се знае kakßo ще стане,
кой ще седи и чака, за да Види, че т о наистина cmaßa, тъ й
ка то т у к не се представя Вълнуващ ото отношение между
пророческото съновидение и сбъдването му В една по-късно
настъпила д ей стви телн о ст. По съВсем друг начин разсъж­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 299

давал Eßpunug. Възд ей стви ето на тр агед и ята не почивало

никога върху епическото напрежение, върху тр еп етн а неиз­
в е с т н о с т какво ще стан е сега и по-нататък, а по-скоро върху
великите реторично-лирични сцени, в които с т р а с т и т е и
диалектиката на главния герой се разливали в широка и пъл-
новодна река. Всичко целяло подготовка за патос, а не за дейс­
тви е, а което не подготвяло за патос, се смятало за осъди­
телно. Ала сладостното отдаване на впечатлението о т т а ­
кива сцени се затруднявало най-много о т някаква брънка в
д ействието, липсваща на слушателя, о т някаква празнина в
т ъ к а н т а на предисторията. Д окато слуш ателят премисля
какво значение има то в а или онова лице, кои са предпостав­
ки те за то зи или онзи конфликт на сим патиите и намерени­
я т а , е невъзможно пълното му вживяване в страданията и
д ей стви ята на главните лица, задъханото състояние на съ­
страдание и съ-страх. Трагедията на Есхил и Софокъл изпол­
звала най-остроумните художествени средства, за да пода­
де уж случайно в р ъката на зрителя още в първите сцени
всички необходими нишки, водещи до разбиране на действи­
е то : черта, с ко ято се утвърждава онова благородно худо­
ж ествено м айсторство, което сякаш замаскирва всеки нео­
бходим формален момент, показвайки го к а то случаен. Все
пак Еврипид забелязвал, че по време на тези първи сцени зри­
т е л я т бил обхващан о т особено неспокойство, резултат на
стремежа му да разреши загадката на предисторията, така
че не възприемал п о сти гн а та та красота и патоса на експо­
зицията. Поради то в а пред експозицията то й поставял про­
лога, рецитиран о т лице, към което зр и телят можел да има
доверие. Ч есто някое бож ество трябвало да даде гаранция
на публиката за развоя на д ей стви ето и да о тстр ан и всяко
съмнение в реалността на м ита - също ка то Декарт, който
успял да докаже реалността на емпирическия с в я т , като се
позовал на п о ч т е н о с т т а на Бога и неговата неспособност
да лъже. О т същ ата божествена п о чтен о ст Еврипид се нуж­
даел още веднъж в края на св о ята драма, за да о тстр а н и
пред публиката всяко съмнение относно бъдещ ето на свои­
т е герои. Това е задачата на прословутия deus ех mashina48.
300 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Между епическия поглед към миналото и погледа към бъдеще­

т о лежи драматическо-лирическото настоящ е, същ инската
драма.
К а то поет ЕВрипид е преди Всичко о тзвук на сВоите съз­
нателни прозрения и именно moßa му отрежда такова забе­
лежително м ясто В и сто р и ята на гръцкото изкустВо. С ог­
лед на критическо-продуктиВното си тВ о р че стВ о навярно
ч е сто е имал ч уВ стВ о то , че трябВа да съжиВи В драмата
началото на АнаксагороВото49 съчинение, чи и то пърВи сло-
Ва гласят: „В началото Всичко бе смесено, тогаВа се намеси
разумът и създаде „ред“ И ако сред философите Анаксагор
със сВоя „Нус“50 изглеждал като пърВия трезвен сред много­
т о пияни, В подобен образ е Виждал Вероятно ЕВрипид и се­
бе си В отнош ението си към другите трагици. Д окато един­
ст в е н и я т поддръжник на реда и Властелин над Вселената,
ум ът, не участвал В художественото тВо р че стВо , Всичко
било размесено В някаква хаотична, пърВична каша - та к а
трябВа да е мислил ЕВрипид, та ка трябВа да е осъждал той,
първият „тр езвен “ , „опиянените“ поети. ТоВа, което Со-
фокъл казал за Есхил, а именно че макар и несъзнателно, пос­
тъпвал Винаги праВилно, съВсем не било В духа на ЕВрипид,
който можел само да приеме, че Есхил именно защ ото mßopu
несъзнателно, сътВоряВа не moßa, което трябВа. И божес­
т в е н и я т Платон гоВори за тво р ческата способност на по­
е т а - разбира се, не ста ва дума за съзнателното прозрение -
В повечето случаи иронично и я о тъж д ествява с дарбата на
прорицателя и гадателя на сънища: нали п о е т ъ т не бил В
състояние да mßopu, преди да е изгубил съзнание и разум. По-
добно на Платон и Еврипид се заел да покаже на cßema ан ти ­
пода на „неразумния“ поет. К а к то казах по-горе, неговият
естети чески принцип „Всичко трябВа да е съзнателно, за да
е красиво“ е успореден на СократоВия принцип „Всичко тр я б ­
Ва да е съзнателно, за да е добро“ . Е т о защо ЕВрипид е за нас
п о е т ъ т на е сте ти че ски я сократизъм. А С окр ат именно е
онзи Вто р и зр и тел, който не разбирал дребната трагедия,
поради което не я и почитал. В съюз с него ЕВрипид се осме­
лил да стан е В е сти те л на едно ноВо художествено тВорчес-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 301

mßo. И ако т о доВело до гибел дребната трагедия, е с т е т и ­

ческият сократизъм е см ъртоносният принцип. Доколкото
обаче борбата била насочена срещу ДионисоВото начало В
по-старото изкустВо, В лицето на Сократ Виждаме против­
ника на Дионис, ноВия Орфей, ВъзбунтуВал се срещу Дионис.
И макар да било отсъдено Сократ да бъде разкъсан о т мена-
дите на ати н ско то съдилище, то й принудил към бягстВо до­
ри самия сВръхмогъщ бог. К а к то навремето при б ягств о то
о т царя на едоните Ликург51 се спасил В дълбините на море­
т о , така и сега този бог се потопил В м истичните Вълни на
един таен култ, залял по-късно целия сВ ят.

13

О б с т о я т е л с т в о т о че между тенденциите на Сократ и ЕВ­

рипид същ ествува тясн а Връзка, не убягнало о т погледа на то-
гаВашната древност. Най-красноречиВият израз за тази щас­
тлива интуиция е носещ ата се из Атина легенда, че Сократ
обикновено помагал на ЕВрипид при неговото cmuxomßopcm-
Во. Когато се налагало да изброяват имената на онези свои
съвременници, които подвеждали народа, привържениците на
„доброто стар о Време“ изричали и д вете имена на един дъх,
убедени, че под тяхно Влияние с т а р а т а несъкрушима маратон­
ска хармония между тяло и дух ставала неизбежно ж ер тва на
някакво съмнително просвещение, ка то телесните и душев­
ните сили прогресивно закърняВали. С такъВ то н - о т ч а с т и
на Възмущение, о т ч а с т и на презрение - гоВори обикновено ко­
медията на Аристофан за тези двама поети за ужас на наши­
т е съвременници, които без задръжка биха отрекли ЕВрипид,
но не м огат да се начудят защо Аристофан представя Сок­
р а т като пръВ и ВърхоВен со ф ист, огледало и олицетворение
на Всички софистически стремежи. Единствена утеха нами­
р а т В moßa да приковат самия Аристофан на позорния стълб
като безочлив и лъжлиВ АлкиВиад52 на поезията. Без да искам
да защ итавам т у к срещу подобни нападки дълбоките инстин­
к т и на Аристофан, ще продължа да доказвам т я с н а т а Връзка
302 ФРИДРИХ НИЦШЕ

между Сократ и Еврипид, изхождайки о т ан ти чн о то свето у­

сещане. В то зи смисъл трябва преди всичко да припомня, че
като противник на трагическото изкуство Сократ се въздър­
жал да посещава трагедии и се появявал сред зрителите само
когато се представяла някоя нова пиеса на Еврипид. Най-про-
чута е т я с н а т а съпоставка на двете имена в словата на дел­
фийския оракул, който за най-мъдър между хората посочил Сок­
р ат, но същевременно и отсъдил, че на Еврипид се полага в т о ­
рата награда в състезанието по мъдрост.
К а то т р е т и в тази йерархическа стълбица се споменава
Софокъл: то й , който не се поколебал да се похвали пред Ес­
хил, че постъпва правилно, и т о защ ото знае кое е правилно.
Явно че степ ен та на яснота в познанието е общ ият белег,
отличаващ тези трима знаещи мъже на сво ето време.
Но най-острите слова за новата, нечувана дотогава висо­
ка оценка за знанието и умозрението изрича Сократ, когато,
бродейки критично настроен из Атина, беседва с големи дър­
жавници, оратори, поети и други хора на изкуството, изпъл­
нени със самонадеяна увереност в познанието си, и установя­
ва, че то й е единственият, който си признава, че нищо не
знае. С учудване открива, че всички тези знаменитости ня­
м ат правилно и сигурно разбиране дори за собствената си про­
фесия и я упражняват само по инстинкт. „Само по и н сти н кт“
с този израз докосваме сърцевината и основната същина на
Сократовата тенденция. С него сократизм ът произнася при­
съдата си както над същ ествуващ ото тогава изкуство, т а ­
ка и над е ти к а та на онова време. Накъдето и да обърне своя
проницателен поглед то й съзира липса на разбиране и надв-
ластна заблуда, а о т тази липса вади заключение за вътреш ­
ната обърканост и порочност на всичко съществуващ о. Из­
хождайки единствено о т то ва прозрение, Сократ мислел, че
трябва да коригира би ти ето . Той едничък се осмелява с израз
на презрение и чувство на превъзходство като предтеча на
съвършено различна култура, изкуство и морал да навлезе в
един с в я т , на който само крайчеца на дрехата ако можехме
благоговейно да докоснем, бихме смятали за върховно щ астие.
Това е и зто чн и кът на голямото съмнение, което ни обзе­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 303

ма Всеки п ъ т по отношение на Сократ и което Все отноВо

ни подтиква да се помъчим да открием мисълта и намерени­
я т а на този най-проблематичен образ на д ревността. Кой е
този чоВек, едничък осмелил се да отрича гръцката душев­
ност, пред ко ято В лицето на Омир, Пиндар и Есхил, фидий,
Перикъл, П ития и Дионис ка то израз на най-дълбока бездна и
недостижима Ви сота сме се прекланяли с удивление? Коя е
тази демонична сила, ко ято се осмели да излее moßa Вълшеб­
но питие В прахта? Кой е то зи полубог, към когото хорът на
най-благородните духове на чо вечество то трябВа да се обър­
не с упрека: „Горко т и , горко т и ! Ти го разруши, то зи красиВ
сВ ят, със силния си юмрук! Той се сгромолясва, разпада се!“
Ключ към същ н о стта на Сократ ни предлага онова стран-
но явление, „демонът на Сократ“ . В особени ситуации, кога­
т о неимоверният му разум се разколебавал, то й намирал здра­
ва опора в прозвучаващия в такива мигове божествен глас.
Винаги когато го долавял, то й го разубеждавал. При тази на­
пълно необикновена натура инстинктивната мъдрост се про­
явявала само за да се противопостави о т време на време на
съзнателното познание. Д окато у всички продуктивни лич­
ности тъкмо и н сти н к тъ т е творческо-утвърдителната си­
ла, а съзнанието се намесва критично и разубеждаващо, при
Сократ и н с т и н к т ъ т ста в а критик, а съзнанието творец -
нещо наистина чудовищно per defectum53. И всъщ ност т у к до­
лавяме един чудовищен дефект на всяко предразположение към
мистика, така че Сократ може да бъде определен като специ­
фичен немистик, у когото поради хипертрофия се е развило
прекомерно логическото начало, както инстинктивната мъд­
рост у мистика. О т друга страна обаче, логическият инстинкт
на Сократ не притежава способността да се обръща срещу
самия себе си. В стихийния си устрем то й разкрива такава
природна мощ, каквато за наш ужас и изумление срещаме само
при най-могъщите инстинктивни сили. Онзи, който е усетил
в съчиненията на Платон макар и лекия полъх на тази бож ест­
вена наивност и увереност в жизнената линия на Сократ, ще
почувства също как огромното колело на логическия сократи-
зъм се върти сякаш зад Сократ и как то ва движение трябва
304 ФРИДРИХ НИЦШЕ

да се гледа през Сократ като през сянка. Но че и самият Сократ

е предугаждал то Ва положение, намира потвърждение В изпъл­
нената с достойнство сериозност, с която то й се позоВаВал
наВсякъде, т а дори и пред съдиите на бож ественото си приз­
вание. Да се обори то Ва било толкоВа невъзможно, колкото и
да се одобри негоВото разлагащо и н сти н кти те Влияние. Кога­
т о поради този неразрешим конфликт бил призоВан пред фору­
ма на гръцката държаВа, същестВуВала само една-единстВена
форма на присъда - заточение. Да бъде изгонен отВъд предели­
т е на стр ан ата като абсолютно загадъчна, неподлежаща на
никакВа категоризация, необяснима личност било напълно при­
емливо, така че никой о т п о то м ство то не би имал праВо да
обВини атиняните В недостойна постъпка. Но че бил осъден на
смърт, а не на заточение, изглежда, се дължало на самия Сок­
рат, който наложил тази присъда с напълно ясно съзнание и без
естествения страх о т см ър тта. Приел я със спокойствие, опи­
сано о т Платон, така както последният пируВащ напуска на
разсъмване пира, за да започне ноВия си ден. А зад него по пейки­
т е и на земята останали сънените сътрапезници, за да м ечта­
я т за Сократ, истинския еротик. Умиращ ият Сократ станал
ноВият, неВиждан дотогаВа идеал на благородната гръцка мла­
деж. Пред неговия образ коленичили мнозина, на пърВо м ясто
Платон, типичният елински младеж, с цялата пламенна Всеот-
дайност на м ечтателн ата си душа.

14

Нека си представим сега ед инственото огромно око на

циклопа Сократ, обърнато към трагедията, окото, В което
никога не е пламтяло благородното безумие на творческо
Вдъхновение, нека си представим как на то В а око не било
отредено да надникВа с Възхищение В ДионисоВите бездни -
и Всъщ ност какВо би могло да съзре т о ВъВ „Възвиш еното и
Възхвалявано“ трагическо изкустВо, както го нарича Платон?
Нещо съВсем неразумно с причини без Въздействия и с Въз­
действия сякаш без причини и цялото толкоВа пъстро и мно-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 305

гообразно, че разсъдливият чоВек би трябвало да се възпро­

ти в и да го възприеме, но за ч у в с тв и те л н и те и впечатли­
телни, лесновъзбудими души опасно като динамит. И звест­
но е кой поетически вид е бил единствено достъпен за не­
го - Езо п о Вата басня. Възприемал поезията сигурно с онази
добродушна усмивка на примирение, с ко ято достопочтени-
я т Гелерт54 я възпява в баснята си за пчелата и кокошката:

По мен Виж за какВо ни служи т я -

на този , ко и то няма много ум,
чрез образ и с ти н а та ще покаже.

На Сократ обаче се струвало, че трагическото изкуство

дори „не казва и сти н а та “ , още повече че се обръщало към т е ­
зи, които „не п р и теж ават много разум“ , следователно не към
философите - двойна причина да се държи настрана о т то ва
изкуство. Подобно на Платон и Сократ го причислявал към из­
к у с т в а т а за наслада, които изобразяват само приятното, не
полезното; зато ва изисквал о т учениците си въздържание и
строга изолация о т подобни нефилософски увлечения. С то ва
схващане имал та къ в успех, че младият трагически поет Пла­
то н изгорил тв о р б и те си предварително, за да стан е ученик
на Сократ. Но там , където непобедимите поетически залож­
би повеждали борба срещу С ократовите максими, силата на
учението му ведно с огромната мощ на този изключителен ха­
рактер били д остатъчни, за да тл а сн а т и самата поезия по
нови и непознати дотогава пътищ а.
К а т о пример ще посочим току-що споменатия Платон.
Той, който в осъждането на трагед ията и изобщо на изкуст­
в о то не о става no-назад о т наивния цинизъм на своя първоу-
чител, бил принуден все пак, подчинявайки се на твор ческата
си необходимост, да създаде нова художествена форма, срод-
на вътреш но тъкм о със същ ествуващ ите и отхвърлени о т
него художествени образци. Главният упрек, отправян о т Пла­
то н към ст а р о т о изкуство - че било подражание на един илю­
зорен образ и следователно принадлежало към сфера, още по-
низша о т емпирическия св я т, не се отнасял за новите худо­
жествени творби. И та ка ние виждаме как Платон се стреми
306 ФРИДРИХ НИЦШЕ

да надхвърли границите на д ей стви тел н о стта и да изобрази

заложената в основите на тази псевдодействителност идея.
Така ка то мислител Платон стигнал по околен п ъ т там , къде­
т о ка то поет се чувствал винаги у дома си и о ткъд ето Софо-
къл и цялото древно изкуство били протестирали т ъ р ж е с т ­
вено срещу отправения упрек. Ако трагед ията е погълнала в
себе си всички предишни художествени видове, същ ото важи
в ексцентричен смисъл и за Платоновия диалог, който, създа­
ден чрез смесване на всички същ ествуващ и стилове и форми,
се колебае между разказ, лирика и драма, между проза и поезия и
та ка нарушава стария закон за ед инството на езиковата фор­
ма. Още no-далече по този п ъ т с т и г а т писателите циници,
които чрез пъстро разнообразие на стила, чрез непрекъснато
люшкане между прозаични и метрични форми създават ли те­
ратурния образ на „вилнеещия Сократ“ , на когото обичали да
подражават и в ж ивота. П латоновият диалог е ладията, вър­
ху ко ято се спасява претърпялата крушение древна поезия за­
едно с всичките си деца. П ритиснати ка то сардели в тясно-
т о пространство, покорявайки се с боязън на единствения
кормчия Сократ, т е навлизат сега в един нов с в я т , който не
можел да се налюбува д остатъчно на ф ан тасти чн ата гледка
на то в а ш ествие. И наистина Платон създал за всички идни
поколения образеца на една нова художествена форма, образе­
ца на романа, който може да бъде разглеждан като безкрайно
развита Езопова басня. В нея поезията по значимост заема съ­
щ о то подчинено положение спрямо диалектическата филосо­
фия, каквато векове наред е заемала същ ата тази философия
спрямо теологията - сведена е до ancilla55: Такова било ново­
т о положение на поезията, създадено о т Платон под давлени-
е т о на демоничния Сократ.
Тук философската мисъл задушава и зкуство то и го принуж­
дава да се вкопчи здраво в корена на диалектиката. Аполоно­
В а т а тенденция се превръща в логически схематизъм. Нещо
подобно открихме при Еврипид, а освен то ва забелязахме и пре­
минаване на Дионисовото начало в натуралистичен ф акт. Сок­
рат, диалектическият герой в П латоновата драма, ни напом­
ня сродния по същ ност Еврипидов герой, който с доводи „за“
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 307

и „пр отив“ е принуден да защ итава д ей стви ята си и така чес­

т о рискува да изгуби трагическото ни състрадание, защ ото
кой не би забелязал опти м и сти чн и я елемент в съ щ н о стта на
диалектиката, ликуващ тър ж ествен о във всяко нейно заклю­
чение и дишащ само в хладна яснота и о съ зн а то ст? Същ ият
този оптимистичен елемент, проникнал веднъж в трагедия­
т а , задушава като плевел постепенно нейните Дионисови сфе­
ри и ги довежда неизбежно до самоунищожение - до смъртния
скок в буржоазната драма. Д о статъчн о е да си припомним са­
мо последствията о т С окр атовите максими: „Добродетелта
е знание; човек греши само о т незнание; който е добродете­
лен, то й е щ астлив.“ В тези тр и основни форми на оптимизма
е залегнала см ъ р тта на трагедията. Защ о то сега вече добро­
детелният герой тр яб ва да бъде диалектик, сега между доб­
родетел и знание, между вяра и морал трябва да има по необхо­
димост видима връзка, сега трансценденталната справедли­
в о с т в решенията на Есхил е принизена до плиткия и безочлив
принцип на „поетическата справедливост“ с обичайното deus
ех machina.
Как изглеждал сега х ор ът и изобщо целият музикално-дио-
нисовски фон на трагед ията по отношение на то зи нов сок-
ратовски оптимизъм? К а т о нещо случайно, ка то ненужна ре­
минисценция към произхода на трагедията, докато всъщ ност
ние изяснихме, че хорът може да бъде разглеждан само като
причина за трагед ията и трагическото изобщо. Още у Со-
фокъл се проявява та зи неувереност по отнош ение на хо­
ра - важен признак, че още при него започва да се рони Дио-
нисовата почва на трагедията. Той не се решава вече да по­
верява на хора основното участие във въздействието, а, нап­
ротив, ограничава до такава степен неговата сфера, че из­
глежда почти координиран с актьорите, все едно изместен
о т орхестрата на сцената, а та ка е сте стве н о се разруша­
ва напълно неговата същ ност, макар и А р и сто тел да одоб­
рява тъкм о т о в а разбиране за хора. И зм естването на хора,
което Софокъл във всеки случай препоръчвал чрез примера на
сво ята творческа практика - а според легендата дори в ед­
но специално съчинение, е първата крачка към унищ ожаване­
308 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т о на хора, чиито фази следВат със стихийна бързина една

след друга при ЕВрипид, Агатон и ноВата комедия. С бича на
сВоите силогизми оптим истичната диалектика прогонВа му­
зи ка та о т трагедията, а moßa означава, че т я разрушава същ­
н о с т т а на трагед ията - същ ност, ко ято може да се интерп­
ретира единствено като манифестация и нагледно изобразя­
ване на Дионисовите състояния, ка то Видим символ на музи­
ката, като илюзорния с в я т на Дионисовото опиянение.
Щом като допускаме същ ествуван ето на една още преди
С о кр ат д ействащ а антидионисова тенденция, намерила
единствено у него нечувано величествен израз, не бива да се
страхуваме да зададем Въпроса накъде сочи явление като Сок­
р ат, което предвид наличието на П латоновите диалози не
можем да разглеждаме само ка то разрушителна отрицател­
на сила. И макар най-близкото въздействие на Сократовия
и н сти н кт да е било насочено към разлагане на Дионисовата
трагедия, дълбокият жизнен опит на самия Сократ ни при­
нуждава да зададем въпроса дали отнош ението между сок-
ратизма и и зкуство то е по необходимост отношение меж­
ду антиподи и дали раждането на един „художествен Сок­
р а т “ представлява нещо противоречиво самб в себе си.
Вероятно то зи деспотичен логик е имал понякога спрямо
и зкуство то ч у в с тв о т о за някакъв пропуск, за някаква праз­
нина, ч у в с т в о т о на полуупрек за може би неизпълнен дълг.
К а кто сам разказвал на приятелите си в затвора, често му
се явявало едно и също видение насън, което все повтаряло:
„Сократе, занимавай се с музика!“ До последните си дни се
успокоявал с мисълта, че заниманията му с философия са най-
висш ето изкуство на музите и не вярвал, че един бог ще му
напомня наистина за то в а изкуство на народа - обикнове­
н ата музика. За да облекчи напълно с ъ в е с т т а си, накрая в
затвора склонил да се занимава с то в а неособено високо це­
нено о т него изкуство. В т о ва си настроение съчинил един
встъпителен химн за Аполон и преразказал няколко Езопови
басни в стихове. Към тези занимания го подтикнало нещо,
напомнящо предупредителния глас на демона, неговото апо-
лоновско прозрение, че като някой варварски княз то й не раз­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 309

бира благородния и божествен образ и че същ ествува опас­

н о ст поради неразбирането си да извърши прегрешение спря­
мо своя бог. Думите в С о кр атово то съновидение са единст­
веният признак за съмнение в границите на логическата при­
рода. Навярно сам се е питал нима неразбираемото за мен
непременно тр яб ва да е и неразумно? Може би същ ествува
някакво царство на м ъд ростта, о т което логикът е прого­
нен? Може би и зкуство то да е дори необходим корелат и до­
пълнение на науката?
В духа на тези изпълнени с предчувствие въпроси трябва
да поговорим за т о в а как влиянието на Сократ до този миг
се е разпростряло над следващите поколения - и ще продъл­
жи да се разпростира и в далечно бъдеще ка то непрестанно
р а стящ а та сянка при залез слънце, как т о ва влияние налага
непрекъснато прераждане на и з к у с т в о т о , и т о на и зкуст­
в о т о в същ ествуващ ия вече метафизически, най-широк и
най-дълбок смисъл, и поради со бствен ата си безкрайност да­
ва гаранция и за неговата безкрайност...
Преди да стигнем до т о в а прозрение, преди да изложим
убедително дълбоката зависимост на всяко изкуство о т гър­
ц ите - гърците о т Омир чак до Сократ, бяхме принудени да
се отнасяме с тях, както ати н ян и те със Сократ. П очти всяка
епоха и степен на култура, изпълнени с дълбока неприязън, са
се опитвали да се освободят о т гърците, защ ото в сравне­
ние с т я х всяко собствено постижение, привидно напълно
оригинално и предизвикващо искрен възторг, изгубва извед­
нъж ц в я т и ж и во т, свива се и се превръща в несполучливо
копие, дори в карикатура. Така все отново припламвала не­
н ави ст срещу този високомерен народец, който се осмеля­
вал да отрича за вечни времена всичко чуждо, назовавайки го
варварско. Задаваме си въпроса кои са тези гърци, които,
п р итеж авайки само ефимерен исторически блясък, само
смешно ограничени институции, само съмнителна доброде­
те л на нравите, отличаващ и се дори с грозни пороци, се ос­
меляват все пак да претендират за д остойнство и особено
положение сред народите, положение, което се полага на ге­
ния сред тъ л п а та ? За ж алост нямали щ а сти е то да намерят
310 ФРИДРИХ НИЦШЕ

чаш ата с отроВа, с която да могат на бърза ръка да се о тъ р ­

в а т о т такоВа същ ество, защ ото Всичката отроВа, пораж­
дана о т за в и стта , кл еветата и злобата, не била д остатъч-
на, за да унищожи moßa самодоВолно Великолепие. Е т о защо
се срамували и се страхували о т гърците осВен ако за някого
и сти н ата стояла над Всичко и то й се осмелявал да си приз­
нае, че гърците държели В ръце юздите на колесницата на
нашата, пък и изобщо на Всяка култура, но че почти Винаги
колесницата и конете били твърде долноразредни, недостой­
ни за слабата на сВоите Водачи, а т е о т сВоя страна см ята­
ли за шега да зап о ки тят такъВ Впряг В бездната - и да се
прехвърлят след moßa над нея със скока на Ахил.
За да докажем, че и на Сократ се полага Високият сан на
Водач, д о статъчн о е да Видим В негово лице типа на една
небивала преди него жизнена форма, типа на тео р ети ка. Да
разкрием значението и целта му е наша непосредствена за­
дача. К а кто художникът, и те о р е ти к ъ т изпитва безкрайно
удоВолстВие о т същ ествуващ ия с В я т и moßa доВолстВо
предпазва и него о т практическата етика на песимизма, о т
неговите светещ и само В мрака очи на Линкей56. Д окато при
разкриване на и сти н ата художникът npukoßaßa очарован пог­
лед единствено В moßa, което и сега, след разкриването, ос­
та В а Все още обвивка, т е о р е т и к ъ т се радва и наслаждава
на свалената обвивка и негоВата най-Висша цел и наслада се
крие В процеса на moßa Вечно сполучливо разкриване, плод на
со бствен ата му сила. Не би имало никаква наука, ако т я се
интересуваше само о т една гола богиня ка то тази и о т ни­
що друго, защ ото В такъВ случай нейните апостоли биха из­
питвали същ ото чувство като тези, които и скат да про­
б и ят дупка право през земята. Всеки о т тях съзнава ясно, че
и цял ж и во т да полага най-големи усилия, ще може да пробие
само незначителна ч а с т о т тази чудоВищна дълбочина, а тази
нищожна дупчица пред собствен и те му очи ще бъде отноВо
затрупвана о т копаенето на следващия, та к а че т р е т и я т
навярно ще стор и най-добре, ако избере на своя отговор ­
н о ст ново м ясто за копаене на дупката. Ако след moßa само
един о т тях, доказвайки и сти н ата, ги убеди, че по този прав
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 311

п ъ т не може да се стигне до п о ставен ата цел, кой ще има

желание то гава да продължава копаенето в ст а р и т е дупки
освен ако междувременно не е изпитал зад оволството о т
намирането на благородни камъни или о т о ткр и ван ето на
природни закони. Е т о защо Лесинг, най-честният теор ети к,
е имал см елостта да заяви, че държи повече на тър сен ето
на и сти н ата, отколко то на нея самата. За учудване, дори за
гняв на учените то й разкрил с тези си думи основната т а й ­
на на науката. Наистина наред с т о в а единично прозрение
на познанието ка то изключителна проява на ч е стн о ст, ако
не на надменност, същ ествува и една дълбокомислена илю-
зорна пред става, проявила се най-напред в лицето на Сок­
р ат, а именно несъкрушимата вяра, че по ниш ката на каузал-
н о с т т а мисълта прониква в най-дълбоките бездни на б и ти ­
е т о и е в състояние не само да го опознае, но и да го кориги­
р а. Тази възвишена метафизическа илюзия е присъща на нау­
ка та ка то и н сти н кт и все о тн ово я насочва към нейните
граници, където т я тр яб ва да се превърне в и зкуство - а
т о в а е същ инската цел при то зи механизъм.
Нека сега с факела на тази мисъл погледнем Сократ. Той
застава пред нас ка то първия, който, воден о т то зи инс­
т и н к т на науката, не само съумя да живее, а нещо далеч по-
важно - съумя да умре. Е т о защо образът на умиращия Сок­
р а т , образът на човек, освободил се чрез знание и основания
о т страха пред см ъ р тта , е гербът върху щ и та над портала
на науката, напомнящ на всеки нейното предназначение, имен­
но да спомага за разбирането, а с то ва и за оправдаването
на б и ти ето . Ако основанията не са д остатъчн и за постига­
нето на тази цел, в края на краищ ата трябва да помогне и
м и т ъ т , който току-що определих ка то необходима после­
дица, дори като цел на науката.
Ако някой си представи нагледно как след Сократ, то зи
мистагог на науката, една философска школа сменя друга, как­
т о вълната вълна, как една неподозирана дотогава универ­
салност на ж аж дата за знания обзема най-широките кръгове
на образования с в я т и като истинска задача за всеки висо-
конадарен човек извежда науката в о тк р и то море, о т което
312 ФРИДРИХ НИЦШЕ

след moßa т я не е могла да бъде прогонена напълно нито Вед­

нъж, как чрез тази универсалност се обтяга една обща мрежа
на мисълта над цялото земно кълбо и дори откриВа поглед към
закономерността на Слънчевата система - ако някой може да
си представи всичко т о в а заедно с учудващо високата пира­
мида о т съвременни знания, не може да постъпи другояче ос­
вен да види в Сократ то чка на обрат и център на т . нар. све­
то вн а история. Защ ото, ако цялата неизчислима сума о т си­
ла, изразходвана за тази световна тенденция, бъде използва­
на не в служба на познанието, а за практически, т . е. егоис­
тични цели на индивидите и народите, по всяка веро ятн ост
и н сти н кти вн ата жажда за ж и во т би та ка отслабнала сред
всеобщ ите унищожителни борби и непрекъснати преселения
на народите, че при същ ествуващ а склонност към самоубийс­
т в о отделният индивид, подтикван навярно о т последния ос­
т а т ъ к на ч у в с тв о то си за дълг, подобно на ж ителя на остров
Фиджи, ще удуши като син родителите си, като приятел при­
ятеля си. Практически песимизъм, който би могъл да породи
о т състрадание една ужасяваща етика на народоубийство, пе­
симизъм, който впрочем същ ествува и е същ ествувал нався­
къде по света, където не се е развило в някаква форма изкуст­
вото , предимно като религия и наука, като целебно средство
и противодействие срещу този чумав дъх.
С оглед на този практически песимизъм Сократ е праобраз
на теоретическия оптим ист, който, позовавайки се на опи­
саната по-горе вяра в познаваемостта на природата на не­
щ ата, придава на знанието и познанието силата на универ­
сално целебно средство и в заблудата си разбира злото само
по себе си. Да проникне в основанията на нещ ата и да разгра­
ничи ч и с т о т о познание о т илюзията и о т заблуждението би­
ло за Сократовия човек най-благородното, единственото дейс­
тви тел н о човешко признание, та ка както след Сократ меха­
низмът на понятията, съжденията и заключенията е бил це­
нен повече о т всички други способности като най-висша дей­
н о ст и възхитителна дарба на природата. Дори най-възвише-
ните нравствени постъпки, т р е п е т и т е на състрадание, по­
ж ер тво вателн о ст, героизъм и онзи труднодостижим покой
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 313

на душата, наричан о т АполоноВия грък acoypxwn, били из­

веждани о т Сократ и негоВите едномислещи последователи,
т а чак до наши дни о т диалектиката на знанието и поради
то в а се смятало, че м огат да бъдат научени. Ако някой е изпи­
та л сам р ад о стта о т С окр атовото познание и чувства, как
т о се мъчи да обхване във все по-широки кръгове целия с в я т
на явленията, отсега н а т а т ъ к за него няма да има по-силен
подтик за ж и во т о т с т р а с т н о т о желание да довърши свое­
т о завоевание и да не остави никаква дупка В мрежата на поз­
нанието. За човек с такава нагласа П латоновият Сократ е
учител на една съВсем нова форма на „гръцката Веселост“ и
блажена наслада о т жиВота, стремящ а се към разтоварване в
действия. Най-често т о ва разтоварване намира израз в меев-
тически58и Възпитателни Въздействия върху благородни мла­
дежи с крайна цел създаване на гения.
Подтиквана о т силата на тази мечта, науката крачи неу­
държимо към сво и те граници, където се разбива нейният
скрит в съ щ н о стта на логиката оптимизъм. Защ о то В пе­
риферията на кръга си науката има безкрайно много точки и
докато все още не може да се предвиди как и дали този кръг
ще бъде някога напълно измерен, благородният и даровит чо­
Век още преди средата на жизнения си п ъ т се натъква неиз­
бежно на таки ва гранични то чки по периферията, откъд е­
т о вторачва поглед В сумрака на необяснимото. И когато за
свой ужас Види как логиката, спряна на тази граница, се уви­
ва около себе си и накрая се захапва за опашката, се проявява
новата форма на познанието, тр аги ческо то познание, кое­
т о , за да бъде поносимо, се нуждае о т и зкуство то като за-
щ итно и целебно средство.
Погледнем ли с освежени и укрепени о т заниманията с гър­
ц ите очи към най-висшите сфери на све та около нас, вижда­
ме, че тази ненаситна жажда за оптимистично познание, на­
мерила у Сократ образцов израз, е преминала В трагическа
резигнация и необходимост о т изкуство то , докато същ ата
тази жажда в сво и те no-низши стадии тр ябва да има о тр и ­
цателно отнош ение към и зкуство то и да ненавижда В ъ т ­
решно преди всичко Дионисовото трагическо изкуство, как­
314 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т о то В а бе и зтъкн ато с примера при Водената о т сократиз-

ма борба срещу ЕсхилоВата трагедия.
С ту п тящ о сърце похлопВаме сега на п о р та та на н асто я­
щ ето и бъдещ ето: ще goßege ли този „о б р ат“ към Все по-
ноВи конфигурации на гения, именно на отдадения на музи­
к а т а С о кр а т? Ще се оплете ли по-здраВо и по-гъсто разпъ­
н а т а т а над б и ти е то мрежа на и зкуство то - Все едно дали
под името на религията, или на науката - или й е отредено
да се разкъса под д ействи ето на непознаВащата покой Вар­
варска суетня, наричаща се сега съвременност? Загрижени,
но не безутешни се отдръпваме за миг настрани като наб­
людатели, на които е разрешено да с т а н а т свидетел на т е ­
зи чудовищни борби и преходи. УВи! М агията на тези борби
е, че който ги наблюдава, не може да не участва В тях.

16

С приведения исторически пример се опитахме да изяс­

ним как трагед ията е трябвало неизбежно да загине поради
изчезването на духа на музиката, така както е могла да бъде
родена единствено о т нейния дух. За да смекчим необикно­
веното в т о в а твърдение, а, о т друга страна, да обясним
произхода на т о ва наше прозрение, трябВа да застанем сега
безпристрастно лице в лице с аналогичните яВления в съвре­
м енността, да се намесим В тези борби, които, както току-
що посочих, се Водят сред най-висшите сфери на нашия дне­
шен с в я т между ненаситното оптимистично познание и т р а ­
гическата необходимост о т изкуство. Ще се абстрахирам
о т всички други враждебни инстинкти, които по всяко вре­
ме д е й ства т срещу и зкуство то , най-вече срещу трагедия­
т а и кои то и днес с победоносна увереност се ш ир ят до
такаВа степен, че сред те а тр а л н и те и зкуства например
единствено ф арсът и б а л е т ъ т са процъфтели донякъде и
р а зтва р я т сво и те не за всекиго благоуханни ц ветове. Ще
говоря само за най-знатните противници на трагическото
светоразглеждане, като В тяхно лице подразбирам оптимис-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 315

ти чн а та В сВоята същ ност наука начело с нейния праотец

Сократ. Скоро ще назоба и имената на онези сили, които из­
глежда gaßam гаранция за Възраждането на тр а ге д и ята - и
за някои други съкровени надежди за немската душевност.
Преди да се Впуснем сред тези борби, ще надяна доспехи­
т е на наш ите завоювани досега познания. ПротиВно на Всич­
ки, които се с т а р а я т да изведат и зкуствата о т един-един-
стВен принцип ка то о т жизнено необходим източник за Вся­
ка художествена творба, аз приковавам погледа си Върху онези
два гръцки бога на и зкуство то - Аполон и Дионис, и Виждам
В тях ж и ви те и нагледни представители на дВа с в я т а на
и зкуство то , напълно различни по сво ята същина и свои те
върховни цели. Аполон се възправя пред мен ка то просветле­
ния гений на principium individuationis, чрез който единствено
може да се постигне действително избавление В илюзията,
докато под мистичния ликуващ зов на Дионис се разчупват
оковите на индивидуацията и се открива широко п ъ т я т към
майките на б и ти ето , към най-съкровената същина на неща­
т а . Това огромно противоречие, което зейва ка то пропаст
между Аполоновото изобразително изкуство и Дионисова-
т а музика, се е разкрило на един-единствен о т Великите мис­
лители до такава степен, че дори без да се ръководи о т елин­
ска та символика на боговете, признал на музиката съвсем
различен произход и характер В сравнение с всички други из­
куства, защ ото не била ка то тях отражение на явлението,
а непосредствено отражение на самата Воля и следовател­
но представяла към Всичко физическо В cßema - метафизи-
ческото, към Всяко явление - нещ ото В себе си (Шопенхау­
ер, С в е т ъ т ка то воля и представа, I, стр . 310). За да п о т ­
върди Вечната истина на т о в а най-важно познание на е с т е ­
т и к а т а , с което, разбирано в по-сериозен смисъл, се слага
Всъщ ност и нейното начало, Рихард Вагнер е сложил отпеча­
тъ к а си Върху него, установявайки В своя „Бето вен “ , че му­
зиката в отличие о т всички останали изобразителни изкус­
т в а трябва да се преценява с помощ та на съвсем други ес­
тети чески принципи и че към нея изобщо не бива да се при­
лага категорията на кр асо тата, макар една погрешна е с т е ­
316 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ти ка Въз осноВа на несполучливо и изродено изкустВо, изхож­

дайки о т Валидното В изобразителния с В я т понятие за кра­
со та, да е свикнала да тър си и при музиката Въздействие
подобно на Възд ействието при произведенията на изобра­
зителното изкустВо, а именно Вълнуващо чуВстВо на Възхи­
щение о т красивите форми. След като прозрях moßa огром-
но противоречие, почувствах силна необходимост да про­
никна В съ щ н о стта на гръцката трагедия, а с moßa и В най-
дълбокото откровение на елинския гений. Egßa сега реших,
че съм се сдобил с магическата сила да преодолея фразеологи­
я т а на наш ата досегашна е сте ти ка и да си изясня непосред­
ствено изначалния проблем на трагедията. Така ми бе даде­
на Възм ож ността да хвърля критически поглед В елинското
начало; стори ми се, че наш ата Високомерно горда класичес-
ко-елинска наука досега се е наслаждавала само на голи сенки
и Външни ефекти.
Със следния Въпрос ще докоснем може би този изначален
проблем: kakßo е е сте ти че ско то Въздействие при съвм ест­
н ото участие на тези сами по себе си разделени художест­
вени сили на Аполоновото и Дионисовото начало? Или каза­
но по-кратко: kakßo е отнош ението на музиката към образа
и п о н яти ето ? Рихард Вагнер Възхвалява Шопенхауер за не­
надминатата яснота и п о н ятн ост на изложението при раз­
глеждането на именно то зи Въпрос, по който то й се изказва
най-подробно В следващия пасаж, приведен т у к изцяло (Све­
т ъ т като Воля и представа, I, стр . 309) - „Вследствие Всич­
ко moßa можем да разглеждаме сВ ета на явленията или при­
родата и музиката ка то gßa различни израза на едно и също
нещо59, поради което т о е ед инственият посредник В ана­
логията между тези gßa свята , та ка че неговото познание е
необходима предпоставка за разбирането на тази аналогия.
К а то израз на све та музиката е следователно един във вис­
ша степен общ език, чи ето съотношение към съвкупността
на п о н яти ята е дори приблизително същ ото, каквото е тях-
н ото отношение към отделните неща. Но тази съвкупност
съвсем не е празна общ ност на абстракцията, а о т съвсем
друго е с т е с т в о и е свързана неотменно с последователна,
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 317

ясна определеност. В т о в а отношение т я прилича на гео­

м етричните фигури и на числата, които к а то общи форми
на Всички Възможни обекти на опита са приложими към Всич­
ки тях а priori, но са определени не абстрактно, а нагледно и
последователно. Всички Възможни стремежи, Вълнения и изя-
Ви на Волята, Всички процеси В чоВеш ката душа, които разу­
м ъ т обединяВа под широкото отрицателно понятие чуВст-
Во, м огат да намерят израз В безкрайни Вариации о т мело­
дии, но Винаги В съвкуп н остта на ч и с т а т а форма, без м ате­
рията, Винаги само ка то „нещ ото В себе си“ , никога ка то
яВление, сякаш негоВа съкроВена душа, но без тяло. ТоВа тяс-
но отношение на музиката към и сти н ската същ ност на не­
щ ата обясняВа и о б сто я те л с тв о то , че когато към някоя сце­
на или случка, сред някое дейстВие или сред обкръжаващ ата
среда прозВучи подходяща музика, ни се струВа, че т я разк-
риВа техния най-съкроВен смисъл и даВа най-праВилен и най-
ясен коментар към тях. По същия начин чоВек, отдаден из­
цяло на Възд ействието на някакВа симфония, си представя
как покрай него преминават Всички Възможни събития В жи­
Во та и В сВета. И при Все тоВа, ако размисли, то й не може
да посочи никакВа прилика между музиката и нещ ата, носе­
щи се пред погледа му. Защ ото, както се каза Вече, музиката
се различаВа о т Всички останали изкустВа по тоВа, че не е
отражение на явлението или по-праВилно на ад екватн ата
обекти вн ост на Волята, а непосредствено отражение на са­
м ата Воля: е т о защо т я предстаВляВа метафизическото към
Всички физическо В сВета, „нещ ото В себе си“ към Всяко яВ­
ление. Според то В а схВащане с В е т ъ т би могъл да се нарече с
еднакВо праВо Въплътена музика или Въплътена Воля. Така мо­
же да се обясни защо чрез музиката Всяка картина, дори Вся­
ка сцена В действителния ж и Во т и В сВ ета изпъкВат Ведна­
га с много по-голяма значимост; разбира се, толкоВа поВече,
колкото по-аналогична е мелодията към Вътреш ния дух на
дадено яВление. С то В а се обясняВа ф а к тъ т, че чрез музика­
т а едно стихотворение може да се преВърне В песен или ед­
но нагледно изображение В пантомима или и дВете В опера.
Подобни единични картини о т чоВешкия ж иВот, Вложени В об­
318 ФРИДРИХ НИЦШЕ

щия език на музиката, не са свързани с нея непременно ВъВ Всич­

ки сВои части, нито пък й с ъ о т В е т с т В а т Всякога напълно.
О тнош ението им към нея е само отношение на кой и да е при­
мер към общ ото понятие: В конкретната определеност на
д ей стви тел н о стта т е изобразяват тоВа, което музиката из-
разяВа В общ ата чи ста форма. Подобно на общ ите понятия и
мелодиите са до изВестна степен абстракция на д ействи тел­
н о с т т а . Тази д ействи телност именно, с В е т ъ т на отделни­
т е неща, ни предлага нагледното, особеното и индиВидуално-
т о яВление, отделния случай както по отношение на съвкуп­
н о с т т а на пон яти ята, та ка и на о бщ н о стта на мелодиите; и
дВете общ ности са В изВестен смисъл противоположни една
на друга, защ ото п он яти ята съдържат само абстрахираните
о т съзерцанието форми, Все едно обелената Външна обВиВка
на нещ ата, следователно са изцяло абстракция, докато музи­
ка та даВа предхождащата Всяко изображение Вътреш на ядка,
т . е. сърцевината на нещ ата. ТоВа съотношение би могло да
се изрази много добре с езика на схоластиците, ка то се каже:
п о н яти ята са universalia post rem60, докато музиката даВа
universalia ante rem61, а д ей стви тел н о стта - universalia in re62.
Но че изобщо е Възможно Взаимоотношение между композиция
и нагледно изображение, се дължи, както се каза Вече, на обс­
т о я т е л с т в о т о , че и дВете са само напълно различни изрази на
една и съща Вътреш на същ ност на сВета. Ако В отделния слу­
чай същ естВуВа makoßa Взаимоотношение, следователно, ако
композиторът е съумял да предаде с общия език на музиката
ВолеВите тр еп ети , състаВляВащи сърцевината на една случ­
ка, тогаВа мелодията на песента, музиката на операта са
изразителни. Ала о т к р и т а т а о т композитора аналогия между
сВ ета на музиката и сВ ета на яВленията трябВа да произ­
ти ча о т непосредственото прозрение В съ щ н о стта на сВе­
т а , да е неосъзната о т разума и да не бъде съзнателно и пред­
намерено подражание, п о сти гн ато чрез посредничеството
на п он яти ята. В протиВен случай музиката не изразява В ъ т ­
реш ната същ ност, сам ата Воля, а е само незадоволително
подражание на нейното яВление, както постъпВа обикнове­
но Всяка подражателна музика.“
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 319

Съгласно учението на Шопенхауер ние Възприемаме музи­

ка та непосредствено ка то език на Волята и раздвиженото
ни Въображение се стрем и да си представи то зи говорещ
ни, невидим и въпреки т о в а така ж и во тр еп тящ с в я т на ви­
денията и да го превъплъти В някакъв аналогичен пример.
О т друга страна, под Влияние на истински съгласувана с тях
музика образът и п о н яти ето добиват по-голяма значимост.
Следователно Дионисовото изкустВо по то зи начин упраж­
нява двойно въздействие върху Аполоновите художествени
способности. М узиката подтиква към алегороподобно съ­
зерцание на Дионисовата общ ност, а Вследствие на музика­
т а алегоричният образ изпъква В пълната си значим ост. О т
тези факти, сами по себе си разбираеми и не нуждаещи се о т
по-задълбочено разглеждане, Вадя заключението за способ­
н о с т т а на музиката да роди мита, т . е. най-значителния при­
мер - именно трагическия м ит: мита, говорещ в алегория за
Дионисовото познание. При интерпретац ията на лирика ка­
т о феномен изложих как музиката в него се стреми чрез Апо-
лонови образи да даде израз на сВоята същ ност. Предста­
вим ли си сега как музиката В своя най-висш подем се опитва
да стигне също до най-върховното превъплъщение в образи,
трябВа да приемем за възможно, че т я е съумяла да намери и
символичния израз за изначалната си Дионисова мъдрост. А
къде другаде трябВа да търсим този израз, ако не В траге­
дията и изобщо В п он яти ето за тр аги ческо то начало.
Не е възможно да се изведе по честен начин трагическо­
т о начало о т съ щ н о стта на изкуство то , определяно обик­
новено по единствената категория за илюзията и красота­
т а ; едва изхождайки о т духа на музиката, разбираме радост­
т а о т унищожението на индивида. Защ о то отделните при­
мери за такова унищожение изясняват само Вечния феномен
на Дионисовото изкустВо, изразяващо волята в нейното Все-
м огъщ ество сякаш зад principium individuationis, Вечния жи­
в о т отвъд Всяко явление и въпреки всяко унищожение. Ме-
таф изическата радост о т трагическото е един вид превод
о т езика на и н сти н кти вн ата, неосъзната Дионисова мъд­
р о ст на езика на образа. За наша радост героят, най-висшето
320 ФРИДРИХ НИЦШЕ

явление на Волята, се отрича, защ ото то й е Все пак само яВле­

ние и Вечният ж и Во т на Волята не пострадВа о т негоВото
унищожение. „Ние ВярВаме ВъВ Вечния ж и В о т“ , ВъзкликВа т р а ­
гедията, докато музиката е непосредствената идея на този
ж иВот. Напълно различна е целта на и зкустВото на пласти-
ческия художник. Тук Аполон преодолява страданията на инди­
вида чрез сияйната ВъзхВала на В е ч н о с т т а на явлението, т у к
кр асо тата побеждаВа присъщ ото на ж иВота страдание, бол­
ката се замаскирВа и В изВестен смисъл се заличаВа о т чер ти ­
т е на природата. В ДионисоВото изкустВо и В негоВата т р а ­
гическа симВолика същ ата тази природа се обръща към нас с
истинския си, неподправен глас: „Бъд ете ка то мен! Под непре­
къ сн атата смяна на явленията аз, Ваш ата - Вечно тВорящ а,
Вечно подбуждаща към ж иВот, Вечно намираща удоВлетВоре-
ние В тази смяна на яВленията - прамайка!“

17

И ДионисоВото изкустВо иска също да ни убеди ВъВ Веч­

н ата радост о т жиВота, само че тази радост следВа да се
търси не В яВленията, а зад яВленията. ТрябВа да разберем
как Всичко, което ВъзникВа, трябВа да е готоВо за страда­
ние и гибел. Принудени сме да надникнем В уж асите на инди-
Видуалното същ естВуВане - и при Все то В а не бива да и з т ­
ръпнем о т ужас: някакВа метафизическа утеха ни изтръгВа
Веднага о т Вихъра на променливите образи. За кратки миг­
новения ние ставам е действително самото прасъщ естВо и
чуВстВаме негоВата неукротима жажда за ж иВот, негоВата
радост о т жиВота. При тази сВръхмяра о т безброй устр е­
мени В луда надпревара към ж и Вот форми на същестВуВане,
при прекомерната плодовитост на сВ ето Вн ата Воля борба­
т а , мъката, унищожението на яВленията ни се стр у В а т сега
необходими. Я р о стн о то жило на тези мъки ни пробожда В
същия миг, В който сме се слели сякаш с неизмеримата, изна-
чална радост о т ж иВота, и изпаднали В ДионисоВо опияне­
ние, ни обзема предчуВстВие за тази нерушима и Вечна ра-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 321

gocm. Въпреки страха и състраданието ние сме щ астливо

живеещ ите, не като индивиди, а като едното живеещо на­
чало, с чи ято творческа радост сме се слели.
И сто р и ята за произхода на гръцката трагедия ни показва
ясно и определено как траги ческо то художествено произве­
дение на гърците е родено действително о т духа на музика­
т а . Смятам, че чрез тази мисъл за първи п ъ т сме оценили пра­
вилно изначалния и толкова необикновен смисъл на хора. Съ­
щевременно обаче тр яб ва да признаем, че гръцките поети,
да не говорим за гръцките философи, никога не са прозрели
ка то ясно понятие гръцкия м ит. Р е чта на тех н и те герои е в
известен смисъл по-повърхностна, о тко л ко то д ей стви ята
им и м и т ъ т съвсем не намира адекватна обективация в изре­
ченото слово. Композицията на сцените и нагледните обра­
зи разкриват по-дълбока мъдрост, о тко л ко то сам ият п о ет
може да изрази със слова и понятия. С ъщ ото се наблюдава и
при Шекспир, напр. при Хамлет, чи ято реч в подобен смисъл е
по-повърхностна о т д е й стви ята му, та к а че спом енатото
по-рано учение на Хамлет се разбира не о т думите, а о т за­
дълбоченото съзерцание и преосмисляне на цялото. Що се о т ­
нася до гръцката трагедия, ко ято всъщ ност познаваме само
ка то словесна драма, вече намекнах дори, че н е с ъ о т в е т с т ­
ви ето между м и т и слово може лесно да ни подведе да я смя­
там е за по-плоска и по-незначителна, о тко л ко то е в д ей ст­
ви те л н о ст и по то зи начин да предполагаме, че въздействи­
е т о й е по-повърхностно, о тко л ко то е било според свиде­
те л ск и те думи на древните. Защ о то колко лесно се забравя,
че което п о е т ъ т не е успял да постигне със словото, именно
най-висше одухотворяване и идеалност на мита, е можел да
постигне всеки миг като музикален творец. Ние обаче трябва
да възпроизвеждаме мощ та на музикалното въздействие поч­
т и по научен п ъ т, за да получим поне малко о т онази несравни­
ма утеха, присъща на и сти н ската трагедия. Но тази музикал-
на мощ бихме почувствали истински като такава само ако бях­
ме гърци, докато в цялото развитие на гръцката музика - в
сравнение с наш ата позната и близка, безкрайно по-богата му­
зика - ни се струва, че чуваме само младежката песен на музи­
322 ФРИДРИХ НИЦШЕ

калния гений, изпълнявана о т него със свенливото чувство за

сво ята сила. Гърците, както казват египетските жреци, са
вечните деца; и в трагическото изкуство т е са само деца,
които не зн аят каква божествена играчка е била създадена о т
ръцете им, а сега я разрушават.
Едва достигнал буен разцвет, стр а стн и я т стремеж на духа
на музиката към откровение в образи и митове, разрастващ се
непрестанно о т началото на лириката чак до ати ческата т р а ­
гедия, внезапно започва да замира и сякаш изчезва о т повърх­
н о с т т а на елинското изкуство, докато роденото о т този
стремеж Дионисово светоразглеждане продължава да живее в
мистериите и да привлича към себе си и по-сериозни натури в
най-прекрасни метаморфози и извращения. Дали няма един ден
да изплува из м истичните си глъбини отново като изкуство?
Тук ни занимава въпросът, доколко мощ та, довела чрез про­
ти во д ей стви ето си трагед ията до гибел, ще има докрай дос-
т а т ъ ч н о сила, за да предотврати художественото възраж­
дане на трагед ията и на трагическото светоразглеждане.
О т факта, че древната трагедия била изтласкана о т релси­
т е си чрез диалектическия порив към знание и към оптимиз­
ма на науката, би могло да се извади заключение за вечната
борба между те о р е ти че с к о то и тр а ги ч е ско то сВетораз-
глеждане. Едва когато духът на науката достигне сво и те
граници и претенциите му за универсална значимост бъдат
отхвърлени чрез д оказателството за тези граници, би мог­
ло да се очаква възраждане на трагедията. За символ на т а ­
зи културна форма бихме избрали отдадения на м узи ка та
С окр ат в разгледания по-горе смисъл. При тази съпоставка
по дух на науката разбирам изявилата се най-напред у Сок­
р а т вяра в познаваем остта на природата и универсалната
целебна сила на знанието.
Ако някой си припомни най-непосредствените последст­
вия по то зи стремящ се неуморно напред дух на науката, ще
си представи веднага как, като унищожава м ита, то й про-
кужда и поезията о т е сте с т в е н а т а й идеална почва и я прев­
ръща в бездомница. Щом ка то с право признахме на музика­
т а силата да роди о тново из себе си м ита, ще тр яб ва да
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 323

потърсим духа на науката на същ ото м ясто, където то й се

противопоставя враждебно на м и то тво р ческата сила на му­
зиката. А т о в а м ясто виждаме в р азви ти ето на новия е т и ­
чески дитирам б, чи ято музика не изразява вече вътреш на­
т а същ ност, сам ата воля, а само възпроизвежда незадово­
лително явлението в подражание, постигнато чрез понятия.
О т тази вътреш но изродена музика истински музикалните
натури се отдръпнали със същ ото отвращ ение, което из­
питвали и към уби й ствен ата за и зкуство то тенденция на
Сократ. Сигурният и н сти н кт на Аристофан не е сгрешил,
когато свързал с еднакво чувство на омраза в едно единст­
во самия Сократ, трагед ията на Еврипид и музиката на но­
в и те дитирамбици и във всичките тр и феномена предусе­
ти л белезите на една дегенерирала култура. Този нов дити­
рамб превръща музиката по кощ унствен начин в подража-
телно копие на явлението, например на някоя битка или мор­
ска буря, и та ка й отнема напълно м и то тво р ческата сила.
Но ако т я иска само да ни забавлява, принуждавайки ни да
потърсим външни аналогии между някакво събитие в живо­
т а или природата и известни ритмични фигури и характер­
ни звукове на музиката, ако разумът ни тр яб ва да се задово­
лява с откриването на тези аналогии, ни обзема такова нас­
троение, при което е невъзможно каквото и да е възприема­
не на м и ти чн ото, защ ото м и т ъ т тр яб ва да се възприема
нагледно като единствен пример на всеобхватност и и сти ­
на, вторачил неотменно взор в безкрайното.
И сти н ската Дионисова музика представлява за нас такова
всеобхватно огледало на све то вн а та воля. Пречупено в то ва
огледало, нагледното събитие веднага се разширява и за на­
ш ето чувство е отражение на вечната истина, докато също­
т о нагледно събитие чрез подражателната музика се оголва
о т всякакъв митичен характер: музиката се е превърнала в
неубедително копие на явлението и зато ва е безкрайно по-бед-
на о т самото явление. Имаме ч у в с тв о то , че чрез тази бед­
н о ст т я още повече принизява самото явление, та ка че сега
подобно музикално изображение на една битка например се из­
черпва в гръмки маршове, в звън на сигнали и т . н. и въображе­
324 ФРИДРИХ НИЦШЕ

нието ни остава запленено тъкм о о т тези повърхностни еле­

менти. Следователно подражателната музика е във всяко о т ­
ношение антипод на м итотворяидата сила на и сти н ската му­
зика. В нея явлението още повече обеднява, докато в Диони-
со вата музика отделното явление се обогатява и разширява
до картина на света. О б сто я те л ств о то , че в развитието на
новия дитирамб музиката се самоотчуждила и се принизила до
робиня на явлението, било огромна победа на недионисовия дух.
Еврипид, който в един по-висш смисъл трябва да бъде опреде­
лен като напълно немузикална натура, се явява тъкм о поради
тази причина стр а сте н привърженик на новата дитирамбич-
на музика и с щ ед ростта на разбойник използва всички нейни
ефекти и похвати.
Обърнем ли поглед към изобргокението на х ар актер и те
и психологическата изтънченост, взели превес в трагедия­
т а о т Софокъл насам, виждаме как силата на то зи недиони-
сов, враждебен на м ита дух действа в друга насока. Харак­
т е р ъ т не трябвало да се разширява до общочовешки, вечен
тип, а, напротив, чрез допълнителни изкуствени черти и от-
сенки, чрез най-строга определеност на всички линии тр я б ­
вало да се създаде впечатлението за индивидуалност, така
че зр и телят да не възприема вече изобщо мита, а мощ та на
природната д остоверност и подражателната сила на пое­
т а . Също и т у к долавяме победата на явлението над общо­
т о и р ад о стта о т отделния случай, който е един вид ана­
томичен препарат, вдишваме вече въздуха на теоретичния
с в я т, за който научното познание сто и по-високо о т худо­
ж е стве н о то отражение на едно световно правило. Проме­
ните по линията на характеристиката настъпили много бър­
зо. Д окато още Софокъл рисува цялостни характери и впря­
га в ярема м ита ка то средство за тях н о то по-изтънчено
разгръщане, Еврипид дава само отделни основни чер ти на
характера, проявяващи се в силни стр а сти . В новата ати-
ческа комедия има вече маски само с едно изражение, леко­
мислени старци, изиграни сводници, лукави роби - всички пов­
тарящ и се до безкрай. Къде е сега м и то тво р ящ и ят дух на
музиката? К о ето е останало о т музиката, е или музика, пре­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 325

дизВикваща Вълнение и наВяВаща спомени, m. е. стимулира­

що средство за притъпени и изхабени нерВи, или зВукоВа жи­
вопис. При първата Вложеният В нея т е к с т няма почти ни-
kakßo значение. Още при ЕВрипид настъпва истинска бърко­
т и я В действието, щом героите или хорът започнат да пе­
я т . А докъде ли са стигнали негоВите дръзки приемници?
Ала новият недионисоВ дух се прояВяВа най-ярко В разв­
р ъзката на новите драми. В дребната трагедия метафизи-
ческата утеха се чуВстВала накрая; без нея удоволствието
о т трагедията е изобщо необяснимо. Може би гласът на оп­
рощението о т един друг с в я т прозвучава най-чисто В „Едип
В Колон“ . Сега, когато геният на музиката избягал о т траге­
дията, т я била, стр ого погледнато, Вече м ъртва, защ ото
откъде можело да се почерпи тази метафизическа утеха? По
тази причина потърсили някакво разрешение за трагическия
дисонанс. След д о статъчн о мъчения, наложени му о т съдба­
т а , героят получавал полагаемата му се награда, като му се
оказвали божествени почести или сключвал изгоден брак. Ге­
р о ят се превръщал В гладиатор, комуто след мъчителна бор­
ба и покрит с рани, подарявали понякога свободата. На мяс­
т о т о на метаф изическата утеха дошъл deus ех mashina. Не
искам да кажа, че под напора на недионисоВия дух трагичес­
ко то сВеторазглеждане било унищожено навсякъде и напъл­
но. Знаем само, че т о било принудено да избяга о т предели­
т е на и зкуство то и да потъне сякаш В подземния сВ ят, из­
родено В таен култ. Но В най-широката област на повърх­
н о с т т а на елинизма беснеел Всеизгарящият дъх на този дух,
изявяващ се В онази форма на „гръцката Веселост“ , за която
стан а по-рано дума ка то за непродуктивна старческа радост
о т жиВота. Тази Веселост е антипод на прекрасната наив­
н о ст на древните гърци, ко ято според дадената характе­
ристика трябВа да се схваща ка то израснал о т мрачните
бездни ц В ят на АполоноВата култура, ка то победа, изВою-
Вана о т елинската Воля над страданието и м ъд р остта о т
страданието чрез самоотражение В кр асо тата. Най-благо-
родната форма на тази друга форма на „гръцка Веселост“ , на
александрийската, е Веселостта па тео р ети ка. Тя показва съ-
326 ФРИДРИХ НИЦШЕ

иците характерни белези, които току-що изведох о т недиони-

совия дух - води борба срещу Дионисовата мъдрост и Диони­
совото изкуство, стреми се да разруши мита, да замести ме-
таф изическата утеха със земна хармония, дори със собствен
deus ех mashina, именно с бога на машините и топлинния ти-
гел, т . е. с о т к р и т и т е и използвани в служба на един по-висш
егоизъм сили на природните духове, вярва в коригирането на
све та чрез знанието, вярва в ръководения о т науката ж и вот,
вярва, че наистина е в състояние да затвори отделния човек
в най-тесен кръг о т решими задачи, о ткъд ето то й да се обър­
не весело към ж и во та със следните слова: „Искам т е ; т и зас­
лужаваш да бъдеш опознат.“

18

Вечен феномен е ф а к тъ т, че алчната воля винаги открива

средство чрез разпъната ка то було над нещ ата илюзия да
задържа сво и те създания в ж и во та и да ги принуждава да
продължават да ж и веят. Един го привлича С ократовата ра­
д ост о т познанието и илюзията, че чрез него ще успее да
изцели вечната рана на б и ти ето , друг го запленява развява­
щ и ят се пред взора му съблазнителен воал на и зкуство то ,
т р е т и пък - метафизическата утеха, че под въртопа на яв­
ленията ж и в о т ъ т продължава да те че ненакърним, да не го­
ворим за обикновените и може би още по-силни илюзии, с
които волята разполага всеки миг. Тези тр и степени на илю­
зи ята са изобщо само за по-благородно устроените натури,
които ч у в с т в а т бремето и т е ж е с т т а на б и ти е то с по-дъл­
боко неудоволствие, натури, у които чрез подбрани възбу­
дителни средства може да се създаде ч ув ств о то , че са пре­
възмогнали то в а неудоволствие. Всичко, което наричаме кул­
тура, се състо и о т те зи възбудителни средства и според
пропорциите на смесите различаваме предимно С ократова
или худоЖестВена, или трагическа култура. А ако ми е поз­
волено да посоча примери о т и сторията, има или александ­
рийска, или елинска, или брамантска култура.
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 327

(Целият наш модерен с в я т е пленен в мрежата на александ­

рийската култура, негов идеал е въоръженият с най-много поз­
навателни сили, служещият на науката те о р е ти к, чийто пра-
образ и родоначалник е Сократ. Всички наши възпитателни
средства първоначално имат предвид този идеал. Всяко дру­
го съществуване трябва с мъка и борба да си проправя п ъ т
нагоре като разрешено, но не преднамерено същ ествуване.
П очти ужасяваща е мисълта, че дълго време образованият чо­
век същ ествувал само като учен. Дори политическите ни из­
куства трябвало да се развиват въз основа на учени подража­
ния, а в главния ефект на римата откриваме възникването на
наш ата поетическа форма о т художествени експерименти с
един не роден, твърде особен научен език. Колко неразбираем
би изглеждал за истинския грък иначе сам по себе си разбирае­
м и ят модерен културен човек Ф а у с т , неудовлетвореният,
преминаващ през всички ф акултети Ф а уст, отдал се о т пре­
комерна жажда за знания на магията и на дявола. Трябва да го
сравним със Сократ, за да разберем, че модерният човек пре-
дугажда и започва да съзнава границите на Сократовата ра­
д ост о т познанието и о т необятната морска пустош на зна­
нията се стреми да стигне до някакъв бряг. По повод на На­
полеон Гьоте казал веднъж на Екерман: „Да, мой драги, има и
продуктивност на делата“ ; с тези си думи по очарователно
наивен начин то й напомнил, че за модерния човек не-теоре-
т и к ъ т представлява нещо невероятно и удивително. Е т о че
е необходима Гъо тевата мъдрост, за да се разбере и дори да
се извини една толкова странна форма на съществуване.
А сега не бива да си затваряме очите пред то ва , което е
скрито в у тр о б а та на тази Сократова култура! Оптимиз­
м ът, мислещ се за неограничен! Също така не бива да се пла­
шим, когато узряват плодовете на този оптимизъм, когато
о б щ ество то под д ей стви ето на м аята о т подобна култу­
ра, раздвижила и най-долните й пластове, започва постепен­
но да ферментира и да се надига под напора на стр а стн и
вълнения и стремежи, когато вярата във всеобщ ото земно
щ астие, вярата във възм ож ностите за такава всеобща кул­
тура на знанието се превърне малко по малко в заплашител­
328 ФРИДРИХ НИЦШЕ

но изискване за подобно александрийско земно щ астие, В зак­

линание на ЕВрипидоВия deus ех mashina. ТрябВа да се запом­
ни добре: александрийската култура се нуждае о т съслоВие
на роби, за да може да просъщестВуВа дълго, но В оптимис-
ти чн о то си отношение към б и ти е то т я отрича необходи­
м о с т т а о т такоВа съслоВие. Е т о защо щом се изчерпи ефек­
т ъ т на нейните прекрасни, съблазнителни и успокоителни
слоВа като „д остойнство на чоВека“ и „д остой н ство на тр у ­
да“ , малко по малко т я се насочВа към безпощадно унищоже­
ние. Няма нищо по-страшно о т едно ВарВарско съслоВие на
роби, което се е научило да Вижда В cßoemo същ естВуВане
Висша непраВда и се готВи да о тм ъ сти не само за себе си, но
и за всички предишни поколения. Кой ще се осмели пред зап­
лахата на тези бури да се обърне спокойно и с упоВание към
наш ите избледнели и изтощени религии, изродили се дори В
осноВата си В религии на учените, та к а че м и т ъ т , необхо­
дима предпоставка за Всяка религия, е наВсякъде Вече пара­
лизиран, а о птим истичният дух, който току-що определих­
ме ка то гибелен зародиш на наш ето общ естВо, е заВладял
дори и тази област.
Д окато дремещото В утр о б ата на те о р е ти чн а та култу­
ра зло започВа малко по малко да ВсяВа страх В модерния чо­
Век, който, за да отклони грозящ ата го опасност, посяга със
сВи то сърце към набраните В съкровищницата на опита му
средстВа, без сам да е тВърде уВерен В тях, докато прозре
последиците за личната си съдба, Великите, Всестранно на­
дарени натури са съумели с невероятна разсъдлиВост да из­
ползват арсенала на самата наука, за да изяснят и определят
границите и условностите на познанието изобщо и по този
начин да о тхвър лят категоричните претенции на науката
за универсална значимост и универсални цели. При то В а до­
казателство за пърВи п ъ т била осъзната н есъсто ятел н о ст­
т а на илюзорната представа, ко ято си присВояВала праВо-
т о с помощта на каузалността да изясни съкровената същ­
н о ст на нещ ата. Благодарение на неимоверната си смелост
и мъдрост К а н т и Шопенхауер удържали най-трудната по­
беда, победата над скрития В съ щ н о стта на логиката оп­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 329

тимизъм, който о т сВоя страна е осноВа на наш ата култура.

След като то зи оптимизъм, опрян Върху неподлежащите на
съмнение aeternae veritates63, бе ВярВал ВъВ Възм ож ността да се
опознаят и реш ат Всички сВетоВни загадки, а пространство­
т о , Времето и причинността бе определил ка то напълно бе­
зусловни, общозадължителни закони, К а н т откри, че Всъщ ност
т е служат само за една цел - издигане на отделното яВление,
делото на Мая, до единствена и ВърхоВна реалност, като го
п о с т а в я т на м я с т о т о на най-съкроВената и истинска същ­
н о ст на нещ ата и по то зи начин се направи невъзможно ис­
ти н ско то прозрение В тях, т . е. казано с думите на Шопенха­
уер (С В е т ъ т ка то Воля и представа, I, с. 498), да се приспи още
по-дълбоко спящ ият. ТоВа познание слага началото на една кул­
тура, единствено ко ято се осмелявам да нарека трагическа.
Нейният най-Важен признак е, че като най-Висша цел на мяс­
т о т о на науката бе поставена м ъд ростта, която, неподда-
Ваща се на съблазънта на отделни отклонения В науките, на­
сочва неотклонно Взор към общ ата картина на света, мъчей­
ки се чрез съчувствие и любоВ да обхване Вечното страдание
В нея като cßoe собствено.
Да си представим едно подрастващо поколение с такъВ без­
страшен поглед, с makoßa героично Влечение към чудоВищното,
да си представим дръзноВената стъпка на тези изтребители
на дракони, гордата неустрашимост, с която обръщ ат гръб на
Всички мекушаВи доктрини на оптимизма, за да ж иВеят смело и
пълноценно, „да ж иВеят решително“ . Не би ли трябвало траги­
ческият чоВек на тази култура поради самоВъзпитанието си В
сериозност и ужас да пожелае по принуда едно ноВо изкустВо,
и зкуството на метафизическата утеха, трагедията като по­
лагаща му се Елена и да Възкликне заедно с ф ауст:

Как мога аз да привлека В ж иВота

със сила закопняла същ е стВ о то -
единствена жена за мен отдаВна*.

* Й. В. Гьоте. Фауст. Избрани тВорби. Т. Hl, НК, 1980, с. 288, преВ. Кр.
СтанишеВ.
330 ФРИДРИХ НИЦШЕ

След като обаче е разклатена о т дВе страни, самата Сок-

ратова култура едВа успяВа да държи с треперещи ръце скип­
тър а на сВоята непогрешимост, било о т страх пред со бстве­
ните си последици, които постепенно започва да предугажда,
било защ ото сама не изпитва Вече по-раншното наиВно дове­
рие към Вечната значимост на сВоите основи и поради moßa
не е убедена В тях. Е т о защо тъж н а картина представляват
копнежните усилия на мисълта й ВъВ Вихъра на танца да Вклю­
чи В о б яти ята си Все ноВи и ноВи фигури, след което Внезапно,
потръпваща, отново да ги пусне, както Мефистофел съблаз­
нителните ламии. ТоВа е призракът на онази разруха, за която
Всички обичат да говорят като за пърВична болест на модер­
н ата култура, а именно че те о р е т и к ъ т се страхува о т после­
диците на собствен и те си теории и В своето неудовлетво­
рение не се решава да се доВеряВа поВече на страхоВития ле­
ден поток на б и ти ето . Уплашен, то й сноВе напред-назад по
брега му. Вече не приема нищо за абсолютно, дори и природна-
т а ж е сто ко ст на нещ ата. Дотолкова го е разглезило опти-
м истичното разглеждане. Към moßa се прибавя и чувство то ,
че култура, изградена Върху принципа на науката, трябВа да
загине, щом започне да cmaßa нелогична, т . е. да бяга пред соб­
ствен и те си последици. Наш ето изкустВо разкрива цялата т а ­
зи беда; напразен е стр ем еж ът към подражание на Всички Ве­
лики продуктивни периоди и натури, напразен е о п и т ъ т да се
утеш и модерният чоВек с цялата насъбрана край него сВетоВна
литература и да се nocmaßu то й самият сред художествени­
т е стилове и п о е ти те на Всички Времена, за да им даде име,
както е сторил Адам със зверовете. Въпреки Всичко то й ос­
та в а Вечният гладник, кр и ти кът, лишен о т радост и сила,
александрийският чоВек, който В основата си е библиотекар
и коректор, ослепял о т праха на книгите и п ечатн и те грешки.

19

Не би могло да се определи по-остро Вътреш ното съдър­

жание на тази СократоВа култура о т moßa т я да се назоВе
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 331

кул тур а на о п ер ата, защ ото точн о В тази област тази кул­
тура се е изказала с особена наиВност за сво и те намерения и
познания - за наше учудване, когато съпоставим генезиса на
операта и ф а кти те за нейното развитие с Вечните истини
на Аполоновото и Дионисовото начало. Ще припомня най-
напред възникването на stilo rappresentativo64 и на речитати-
ва. За вярване ли е, че тази сведена напълно до външни ефек­
ти , неспособна да събужда благоговение, оперна музика е могла
да бъде поощрявана и възприемана о т едно Време с ентусиа­
зъм и благоговение, сякаш представяла възраждането на Всяка
истинска музика, време, о т което току-що се родила неиз­
разимо Възвиш ената и свещена музика на Палестрина65. А,
о т друга страна, кой би могъл да държи отговорни жадната
за забавление пищ ност на флорентинските кръгове и су е т­
н о с т т а на драматическите им певци за толкоВа буйно разп­
ространяващ ата се с т р а с т към операта? О б сто я те л ств о ­
т о , че по едно и също Време, при един и същ народ ведно с
извисяващ ите се сводови хармонии на Палестрина, градени
о т цялото християнско средновековие, е могла да се пробу­
ди тази с т р а с т към един полумузикален говорен маниер, мо­
га да си обясня единствено с някаква в съ щ н о стта на речи-
т а т и в а извънхудоЖ ествена тенденция.
П евецът удовлетворява желанието на слушателя да раз­
бере ясно думата по време на пеенето, ка то повече говори,
о тколко то пее и в т о в а полупеене подчертава п атети чн о
смисъла на словото. Чрез то в а подсилване на патоса то й
улеснява разбирането на думата и та ка преодолява остана­
лата половина на музиката. Ед инствен ата опасност, която
сега го грози, е, че понякога ненавреме дава превес на музика­
т а , чрез ко ято пострад ват п а т о с ъ т на р ечта и ясн о та та
на словото, докато, о т друга страна, непрекъснато ч у в с т ­
ва порив към музикално разтоварване и Виртуозно модулира-
не на гласа си. Тук на помощ му идва п о е тъ т , който може да
предложи д остатъчн о възможности за лирически о тстъп л е ­
ния, за повторение на думи и сентенции и т . н. на места, къде­
т о певецът може да отдъхне в чи сто музикалния елемент, без
да се съобразява със словото. Това редуване на вълнуваща, го-
332 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Вореица на съзнанието, но полуизпята реч с изцяло изпети

Вм етн ати пасажи, напълно В духа на stilo rappresentativo, този
бързо сменящ се стремеж да се Въздейства т у Върху понятие­
т о и представата, т у Върху музикалното Възприятие на слу­
шателя, е нещо толкоВа неестествено и В същ ото Време то л ­
коВа Вътрешно противоречиво на художествените инстинк­
т и на Дионисовото и АполоноВото начало, че о т него може да
се изВади заключение, че произходът на речитатиВа лежи из-
Вън Всякакви художествени инстинкти. Според moßa описа­
ние р е ч и та ти В ъ т може да се определи като смес между епи­
ческо и лирическо изпълнение, но В никакъв случай то й не е В ъ т ­
решно здраВо споена сплаВ, недостижима при makußa напълно
разнородни неща, а само мозаична Външна амалгама без рав­
ностоен образец В природата и В о б л астта на опита. Но не на
moßa мнение били и зо б р етател и те на р е ч и та ти ва . Те сами­
т е , а с тях и цялата епоха смятали, напротив, че чрез този
stilo rappresentativo била разгадана та й н а та на ан ти чн ата му­
зика и намерено единственото Възможно обяснение за неимо­
верното Въздействие на Орфей, Амфион66, дори на гръцката
трагедия. В ноВия сти л Виждали Възраждане на най-ВълнуВа-
щ ата музика - на древногръцката. Предвид Всеобщ ото и на­
пълно популярно разбиране за ОмироВия с В я т к а т о п р асВят
можели да се о тд ад ат на илюзията, че са се Върнали отноВо В
райските сфери и изначалното битие на човечество то, къде­
т о и музиката е имала онази ненадмината ч и сто та , мощ и не­
винност, за което разказват така трогателно п о ети те В сВо­
и те пасторални пиеси. Тук надникваме ВъВ Вътреш ната съ­
щина на този процес, В р езултат на който се е разбила една
напълно модерна форма на и зкуството, именно операта. Мощ-
на необходимост е наложила едно изкустВо, но необходимост,
неестетическа по сВоя характер. Тя се свежда до копнеж по
идиличното, Вяра В изначалното същ ествуване на добрия чо­
Век с наклонности към и зкуство то . Р е ч и т а т и В ъ т се смятал
за новооткрития език на то зи прачоВек, а операта - за о тн о ­
Во намерената родина на moßa идилично или героично добро
създание, което ВъВ Всички cßou действия следва едновремен­
но някакъВ е сте стве н художествен и н сти н кт и искайки да ка­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 333

же нещо, леко запява, но при най-малкото Вълнение продължа­

ва веднага да пее с пълен глас. За нас сега е без значение, че с
то зи новосъздаден образ на райския човек на и зкуство то т о ­
гаваш ните хуманисти повели борба срещу с т а р а т а църковна
представа за покварения и поначало пропаднал човек, така че
операта тр ябва да се разбира като опозиционна догма за доб­
рия човек. Но т я била същевременно и средство за утеха сре­
щу този песимизъм, към който поради ужасната несигурност
във всички области на ж и во та клонели тъкм о най-сериозните
личности на онова време. Д о статъчн о е, ако сме разбрали, че
истинското очарование, а с него и генезисът на тази нова фор­
ма на и зкуство то лежи в задоволяването на една напълно нее-
стети ческа необходимост, в оптим истичното възвеличава-
не на човека сам по себе си, в схващането за прачовека като
човек добър по природа и с художествени наклонности. Този
принцип на операта малко по малко се превърнал в някакво зап­
лашително и ужасно изискване, което не може мълчаливо да се
отмине предвид на съвременните социалистически движения.
Добрият прачовек търси правата си. Какви райски перспек­
тиви!
Ще приведа още едно ясно потвърждение на моето с т а ­
новище, че операта е изградена върху същ ите принципи, как­
т о наш ата александрийска култура. О перата е раждането
на теоретика, на критическия лаик, не на човека на изкуст­
вото , то ва е един о т най-поразителните ф акти в история­
т а на всички изкуства. Само напълно немузикални слушатели
са могли да изискват да се постави на първо м ясто разбира­
нето на словото, та к а че едно възраждане на музикалното
изкуство можело да се очаква едва тогава, когато се измис­
лел някакъв нов начин на пеене, при който думата в т е к с т а
да властва над контрапункта, както господарят над слуга­
т а . Смятали, че словата са много по-благородни о т съпро­
вождащ ата ги хармонична система, както душ ата е много
по-благородна о т тял о то . С такава дилетантска, немузикал-
на бруталност на възгледите се отнасяли при зараждането
на операта към съчетан и ето между музика, образ и слово. Пър­
ви те експерименти в духа на тази е сте ти ка били проведени
334 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ВъВ Флоренция о т поети и певци, покровителствани о т зн а т­

ни тамошни любителски кръгоВе. Немощният В и зкуство то
чоВек си създаВа някакВо подобие на изкустВо именно поради
тоВа, че поначало то й е чоВек, лишен о т чуВстВо за изкустВо.
Тъй к а то и не подозира ДионисоВата дълбочина на музиката,
то й преВръща насладата о т нея В разсъдъчна слоВесна и зВу-
коВа реторика на с т р а с т т а В stilo rappresentativo, В наслада
о т техниката на певческото изкустВо. И понеже не е В със­
тояние да си представи някакВо Видение, прибягВа до услуга­
т а на машиниста и декоратора, а ка то не може да прозре и В
и сти н ската същина на тВореца, Въображението му рисуВа по
негоВ Вкус „първичния чоВек на и зкуство то “ , т . е. чоВека, кой­
т о под напора на с т р а с т и т е си пее и рецитира стихоВе. В
м е чти те си то й се пренася В онези Времена, когато с т р а с т ­
т а е била д остатъчен поВод, за да се родят о т нея песни и
стихоВе, сякаш а ф е ктъ т изобщо е можел някога да роди нещо
с художествена сто й н о ст. Предпоставка на операта е лъж­
ливата представа за творческия процес, и т о идиличната Вя­
ра, че Всеки чуВстВителен чоВек е Всъщ ност и тВорец на из­
кустВо. В духа на тази представа операта е израз на дилетан-
тизма В изкуство то , диктуващ сВоите закони с Веселия оп­
тимизъм на теоретика.
Искаме ли да обединим В едно общо понятие дВете току-
що описани представи, дейстВащи при Възникването на опе­
рата, бихме могли да гоВорим само за една идилична тенден­
ция на операта, при което е д остатъчн о да си послужим с
изразите и обясненията на Шилер. Според него природата и
идеалът са или предмет на печал, ако природата е изобразе­
на ка то изгубена, а идеалът като недостижим, или и дВете
са предмет на радост, ако са представени к а то д ействи­
телни. В пърВия случай изникВа елегия В по-тесен, а ВъВ В т о ­
рия - идилия В най-широк смисъл. Тук Веднага трябВа да се
обърне Внимание на общия признак на дВете представи при
разкриване генезиса на операта, а именно че В тях идеалът
не се Възприема като недостижим и природата не се ч у В ст­
Ва ка то изгубена. Според то Ва чуВстВо някога е същестВу-
Вала изначална епоха, В която чоВекът е лежал В лоното на
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 335

природата и В moßa е сте ств е н о състояние е постигнал с

райска доброта и художествено м ай сторство идеала на чо­
вечество то . Смятали, че всички ние произхождаме о т този
съвършен прачовек, че дори и сега сме негово вярно подобие.
Трябвало само да отхвърлим някои неида о т себе си и благо­
дарение на доброволния о тказ о т излишна ученост и пребо-
га та култура да се почувстваме отново к а то то зи прачо­
век. Чрез създаването на операта като подобие на гръцката
трагедия образованият човек на Ренесанса се върнал о тн о ­
во към съзвучието между природа и идеал, към идиличната
д ействи телност. Той използвал тази трагедия, както Дан-
т е Вергилий, за да стигне до дверите на рая, а о т т у к про­
дължил самостоятелно по-нататък, като преминал о т под­
ражанието на най-висшата гръцка художествена форма към
възстановяване на всички неща, към копиране на изначалния
художествен с в я т на човека. Какво несмутимо добродушие
трябва да го е изпълвало при тези смели стремежи, за да мо­
же да заяви - сред разцвета на тео р ети ческата култура, чер­
пейки утеха единствено о т вяр ата си, че чо ве кът сам по
себе си е вечно добродетелният оперен герой, вечно свире­
щ и ят на флейта или пеещ пастир, който накрая трябва пак
да се себенамери, в случай че за известно време е изневерил
на себе си; всичко т о в а е плод на онзи оптимизъм, който
т у к се въззема о т глъбините на Сократовия светоглед като
сладникаво-съблазнителен стълб о т благоухания.
Следователно в ч е р ти те на операта не откриваме в ни­
какъв случай елегичната тъга, породена о т невъзвратима за­
губа, а по-скоро р ад о стта о т вечното себенамиране, несму­
щ аваната наслада о т идиличната д ей стви телн о ст, ко ято
всеки миг можем да си представим като действителна. Въз-
можно е ß та къ в момент човек и да предполага, че тази мни­
ма д ей стви телн ост не е нищо друго освен ф антастична, не­
лепа забава. Поиска ли някой да я сравни с ужасната сериоз­
н о ст на и сти н ската природа и с д ействи телните първични
сцени о т началната епоха на чо вечество то , би извикал с о т ­
вращение: „Махнете то зи ф антом!“ И въпреки то в а ще се
излъжем, ако мислим, че подобно забавно създание като опе-
336 ФРИДРИХ НИЦШЕ

pama би могло да се прогони подобно на призрак с едно реши­

телно подВикване. Ако някой поиска да унищожи операта,
трябВа да noßege борба срещу тази александрийска Веселост,
намерила именно В операта наиВен израз за сВо ята любима
представа, а Всъщ ност т я е и и сти н ската й художествена
форма. Но kakßo може да очаква самото изкустВо о т дейст­
вието на една художествена форма, чиито наченки не леж ат
изобщо В пределите на е с т е т и к а т а и ко ято по-скоро се е
прокраднала В о б л а стта на и зкуство то о т някаква полумо-
рална сфера и само о т Време на Време успява да ни заблуди
относно сВоя хибриден произход? С kakßu cokoße се храни
moßa паразитно създание, операта, щом не о т соковете на
истинското изкустВо? Не трябВа ли да се предполага, че под
Влияние на нейните идилични съблазни, на александрийските
й ласкателни изкуства ВърхоВната и единствена заслужава­
ща сериозно отнош ение задача на и зкуство то - да избави
окото о т погледа В уж асите на нощ та и чрез целебния бал­
сам на илюзията да спаси субекта о т спазмите на Волевите
тр е п е ти - ще се изроди В празна и забаВна, развлекателна
тенденция? КакВо ще стан е с Вечните истини на Дионисо-
Во то и Аполоновото начало при такова смесване на стило­
вете, което посочих Вече като същ ност на stilo rappresentativo,
където музиката се разглежда като слугиня, а словото В т е к ­
с т а като господар, където музиката е тял о то , а словото В
т е к с т а е душата, където В най-добрия случай ВърхоВната
цел е насочена към описателна зВукоВа живопис - подобна на
тази В ноВия атически дитирамб, където на музиката е о т ­
н ета напълно и сти н ската й Възвишена функция - да бъде Ди­
онисоВо огледало на сВета, та к а че не й ocmaßa нищо друго
освен ка то робиня на явлението да наподобява същ ината
ВъВ формите на moßa яВление и чрез игра на линиите и про­
порциите да Възбужда чи сто Външно удоволствие. При по-
задълбочено разглеждане Виждаме, че moßa фатално Влияние
на операта Върху музиката съвпада изобщо с цялото модер­
но развитие на музиката. Скрито дебнещият В генезиса на
операта и В същ ината на застъп ван ата о т нея култура оп­
тимизъм успя със застраш ителна бързина да отнеме на му­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 337

зиката нейното Дионисово световно предназначение и да й

придаде игрив, развлекателен характер на формата. С тази
промяна би могла да се сравни единствено метаморфозата
на Есхиловия човек в александрийския весел човек.
Ако обаче в загатн ати я т у к пример с право сме постави­
ли изчезването на Дионисовия дух във връзка с крайно оче­
бийно, но досега необяснено преобразяване и израждане на
гръцкия човек, какви надежди трябва да се пробудят в нас,
когато най-сигурните предзнаменования ни д ават гаранция
за обратния процес, за постепенното пробуждане на Дио-
нисовия дух в нашия съвременен с в я т ! Не е възможно божес­
т в е н а т а сила на Херкулес да отслабне завинаги под теж ко ­
т о робство на Омфала67! Из Дионисовата основа на немския
дух се е въззела една творческа мощ, ко ято няма нищо общо
с изначалните условия на С о кр атовата култура и нито може
да се обясни, нито да се оправдае с тях; напротив, о т тази
култура т я се възприема по-скоро ка то страш на и необяс­
нима, като прекомерно враждебна - нем ската музика, така
както я разбираме предимно с могъщия й слънчев пробег о т
Бах до Бетовен, о т Бетовен до Вагнер. За какво ще послужи
на жадния за познания съвременен сократизъм в най-добрия
случай този възземащ се о т неизчерпаемите дълбини демон?
Н и то с помощта на зигзагообразните извивки и арабески на
оперната мелодия, нито с помощ та на аритметичния стр о ­
еж на фугата и диалектиката на контрапункта може да се
намери формулата, при чи ято трижди мощна светлина ще
успеят да подчинят под своя власт демона и да го принудят
да говори. Какво зрелище п р ед ставляват само наш ите ес-
те ти ц и , когато сега се о п и т в а т да подгонят и уловят в
м реж ата на постулираната о т тях красота носещия се в
непонятна жизненост гений на музиката, чи и то движения
не се поддават на преценка нито о т гледището за вечната
красота, нито о т гледището на възвиш еното. Нека разгле­
даме само по-отблизо и като живи феномени тези покровите­
ли на музиката, когато крещ ят неуморно: „Красота! Красо­
т а !“ , за да видим дали приличат на израснали в лоното на кра­
с о т а т а , галени, любими деца на природата или, обратно, дали
338 ФРИДРИХ HHUÜJE

не т ъ р с я т по-скоро някаква лъжлиВа форма за прикритие на

со бствен ата си грубост, някакъВ естетически предлог за соб­
с тв е н а та си лишена о т чувстви тел н о ст прозаичност, при
което имам предвид например О то Ян68. Ала лъжецът и лице­
м ерът нека бъдат по-предпазливи по отношение на немската
музика, защ ото тъкм о т я сред цялата наша култура е единст­
вено ч и сти я т, лишен о т примеси и пречистващ огнен дух, о т
който и към който се движ ат Всички неща в двоен кръговрат,
както в учението на Великия Хераклит о т Ефес. Всичко, кое­
т о днес наричаме култура, образование, цивилизация, ще тр я б ­
Ва да застане някога пред непогрешимия съдия Дионис.
Нека си припомним как благодарение на К а н т и Шопенхауер
черпещ ият о т същ ите извори дух на нем ската философия ус­
пя да унищожи самодоволната радост о т същ ествуван ето на
научния сократизъм, доказвайки границите му, как чрез т о ва
доказателство бе сложено началото на по-задълбочено и по-
сериозно разглеждане на е сте ти че ски те въпроси и на изкуст­
в о то - разглеждане, което направо можем да определим като
обобщена в понятия ДионисоВа мъдрост.
Какво показва м истерията на то ва единство между нем­
ската музика и немската философия, ако не една нова форма
на същ ествуване, с чи ето съдържание можем да се запозна­
ем само чрез налучкване на аналогии с елинската епоха? За
нас, кои то стои м на синора между две различни форми на
същ ествуване, елинският праобраз има неизмерима с т о й ­
ност; виждаме как и В него Всички тези преходи и борби са
намерили израз В една класически поучителна форма. Само че
ние сякаш преминаваме по аналогичен п ъ т В обратен ред ве­
ликите основни епохи на елинската същ ност. Например сега
изглежда, че крачим назад о т александрийската епоха към пе­
риода на трагедията. При то в а живеем с ч ув ств о то , като
че ли за немския дух раждането на трагическата епоха озна­
чава само връщане към себе си, някакво блажено себенамира-
не, след ка то дълго време мощни, нахлуващи о твъ н сили са го
държали, него - живеещия В безпомощното варварство на
формата - под в л а с т т а на сВоите собствени форми. Най-
сетне след възвръщ ането към праизвора на сво ята същ ност
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 339

то й има праВо да застане смело и сВободно пред Всички на­

роди, отхвърлили поводите на романската цивилизация, обаче
само ако съумее непрестанно да се учи о т един народ, о т
който да се поучаваме е изобщо голяма ч е с т и изключителна
рядкост - о т гърците. А кога друг п ъ т сме имали по-голяма
необходимост о т тези велики учители, отколко то сега, ко­
гато преживяваме възраждането на тр а ге д и ята и сме изп­
равени пред о п асн о стта да не знаем нито откъде идва т я ,
нито да можем да о тгатн ем накъде отива.

20

Би трябвало под погледа на някой неподкупен съдия да пре­

ценим по кое Време и В лицето на кои личности немският дух
се е борил най-силно за правото да се учи о т гърците. Прие­
мем ли с увереност, че тази единствена по рода си похвала
заслужава най-благородната борба за просвещение на Гьоте,
Шилер и Винкелман, ще трябВа още да добавим, че о т онова
Време насам и след непосредствените резултати о т тази бор­
ба стрем еж ът да се стигне по един и същи п ъ т едновремен­
но до образование и до гърците по необясними причини Все
повече и повече отслабвал. И за да не се отчаем напълно о т
немския дух, не би ли следвало да извадим о т този ф акт заклю­
чение, че и тези борци не са успели да проникнат В някоя о т
главните точки до сърцевината на елинската душевност и
да създадат траен любовен съюз между немската и гръцката
култура? Така че несъзнателното откриване на този пропуск
да е пробудило може би и у по-сериозните натури колебливо­
т о съмнение дали след такива предшественици би трябвало
да продължават и занапред да се д виж ат по то зи п ъ т към
култура и дали изобщо биха стигнали до целта. Е т о защо о т
известно време забелязваме, че преценката, доколко гърците
имат значение за културата, се е изродила твърде тревожно. В
различните лагери на разума и неразума се чува т изрази, изпъл­
нени със състрадателно превъзходство, а другаде пък кокети­
р а т с абсолютно празни, красиви слова, като „гръцка хармо­
340 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ния“ , „гръцка красота“, „гръцка веселост“ . И т о тъкмо в кръго­

вете, за които би било ч е с т с оглед на процъфтяването на нем­
ската култура да черпят неуморно о т гръцкия поток, именно 6
кръговете на учителите във висш ите учебни заведения, къде­
т о успяха най-добре да научат как да се о т ъ р в а т навреме и по
удобен начин о т гърците, а нерядко дори стигаха и до скептич­
ното отвръщ ане изобщо о т елинския идеал и до пълното изо­
пачаване на истинските цели на всички изследвания на древ­
н о стта . Ако някой о т тези кръгове не е изчерпал още напълно
силите си в старанието да бъде добросъвестен коректор на
древни те к сто ве или да разглежда под микроскоп естествено-
историческите езикови явления, ще се опита може би наред с
други древности да овладее исторически и гръцката древност,
но във всеки случай само по метода и с изражението на превъз­
ходство, присъщи на наш ата съвременна образована историо­
графия. Ако поради то ва действителната образователна сила
на висш ите учебни заведения не е била никога по-слаба и на по-
ниско ниво, отколкото днес, ако журналистът, този книжен
роб на деня, е удържал във всички сфери на образованието побе­
да над учителя в тези заведения и за последния остава единст­
вено твърде често срещаната днес метаморфоза - сам да из­
ползва езиковия похват на журналиста, да пърха като весела
образована пеперуда с леката грация, присъща на тази сфера, с
какво мъчително недоумение би трябвало подобен род учени да
гледат, и т о през време като нашето, онзи феномен, който мо­
же да се разбере само по аналогия, след като се вникне в най-
дълбоката същ ност на досега неразбрания елински гений - имен­
но пробуждането на Дионисовия дух и възраждането на траге­
дията. Не същ ествува друг период на изкуството, в който т .
нар. култура и същинското изкуство да са били толкова о т ­
чуждени и така враждебни един към друг, както в нашата съв­
ременност. Ясно е защо една толкова слаба култура ненавижда
истинското изкуство; т я се страхува, че т о ще я погуби. А не е
ли възможно цяла една форма на културата, именно Сократово-
александрийската, да е изживяла своето време, след като е мог­
ла да завърши с толкова изящен, но слаб връх, както наш ата
съвременна култура? Щом такива ти та н и като Шилер и Гьоте
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 341

не са успели да разбият омагьосаната порта, Водеща В елинска­

т а Вълшебна планина, щом Въпреки м ъж ествената си борба не
са стигнали по-далеко о т онзи копнежен поглед, който Гьоте-
Ва та Ифигения отпраВя о т Варварската ТаВрида към родина­
т а отВъд морето, kakßo може да се очакВа о т епигоните на
такива герои освен ако пред тях не се отбори Внезапно порта­
т а сама, и т о на съВсем друга страна, недокосната о т Всички
усилия на наш ата досегашна култура - под м истичните зВуци
на пробудилата се отноВо музика на трагедията.
Нека никой не се опитва да помрачи Вярата ни В предстоя­
щ о то Възраждане на елинската дреВност, защ ото единстве­
но о т нея черпим надежда за обновление и пречистване на нем­
ския дух чрез огненото Вълш ебство на музиката. Kakßo друго
бихме могли да назовем, което да ни утеш и при опустош ената
и изтощена съвременна култура, като пробуди някакво очак­
ване за бъдещ ето? Напразно се оглеждаме да открием един-
единстВен корен с яки клони, едно-единстВено м ясто с плодо-
родна и здраВа почВа: навсякъде само прах, пясък, Вкаменелост,
запустялост. При moßa положение безутеш ният самотник не
би могъл да си избере по-добър символ о т рицаря със см ъ р тта
и дявола, както го е нарисувал Дюрер - облечения В броня ри­
цар с железен, твърд поглед, който успява да измине своя стр а ­
шен п ъ т на кон, придружаван само о т кучето си, не обръщай­
ки Внимание на ужасните си спътници, но Все пак без Всякаква
надежда. ТакъВ ДюрероВ рицар е бил Шопенхауер; макар да ня­
мал никаква надежда, то й търсел и сти н ата. Няма друг равен
на него.
Но колко бързо се променя описаната по-горе В толкоВа
мрачни краски пустош на наш ата изнемогваща култура, щом
я докосне Дионисовото Вълш ебство! Буен Вихър помита Всич­
ко отживяло, гнило, залиняло, изВиВа го В черен облак прах
нагоре и го понася като лешояд из ефира. В смущението си
търсим да открием с поглед изчезналото, защ ото Всичко,
което Виждаме, е сякаш Възлязло о т глъбините В зл а т и с т а т а
светлина, толкоВа е пищно и зелено, ж ивотрептящ о, неизме­
римо копнежно. И сред тази сВръхмяра о т жизненост, стр а ­
дание и радост, изпаднали В благороден Възторг, ни се преде-
342 ФРИДРИХ НИЦШЕ

та В я трагедията, заслушана В далечно, меланхолно песнопее-

не - т о разказва за майките на би ти ето , а техн и те имена са:
илюзия, Воля, мъка. Хайде, приятели мои, Вярвайте заедно с мен
В ДионисоВия ж и Во т и ВъВ Възраждането на трагедията. О т ­
мина Времето на СократоВия чоВек. Увенчайте се с Венец о т
бръшлян, Вземете ти р са69 В ръка и не се учудвайте, ако ти гъ ­
р ъ т и пантерата са легнали галъоВно В краката Ви. Имайте
смелост сега да бъдете трагически хора: нали искате да бъде­
т е спасени! Предстои Ви да придружите тъ р ж е стве н о то Ди-
онисоВо ш ествие о т Индия до Гърция. П од гответе се за о с т ­
ра разпра, но Вярвайте В чудото на Вашия бог!

21

К а то изоставям то зи уВещателен то н и се отдавам на

настроението, подобаващо на съзерцател, повтарям, че са­
мо о т гърците можем да научим kakßo означаВа за най-съкро-
Вената жизнена същ ност на един народ чудоподобното Вне­
запно пробуждане на трагедията. Не друг, а народът на т р а ­
гическите мистерии е Водил персийските Войни, а, о т друга
страна, тъкм о то зи народ, който се е сражавал с персийци-
т е , чувствал необходимост о т трагед ията ка то о т целеб­
но питие. Кой би могъл да предполага, че този народ, който
поколения наред е бил разтърсван до дъното на душ ата си
о т най-стихийните пориви на ДионисоВия демон, ще е спо­
собен на makaßa уравновесена и силна изяВа на най-просто­
т о политическо чуВстВо, на най-естестВените родолюби­
ви инстинкти, на изначална мъжка Во й н стВен о ст? Та нали
при Всяко значително разпространение на ДионисоВите Въз­
торзи Винаги се чуВстВа как Дионисовото отърсване о т око­
в и те на индивида се проявява преди Всичко В стигащ о до
равнодушие, дори до Враждебност отслабване на полити­
ческите инстинкти, както, о т друга страна, е положител­
но, че държаВосъзидателният Аполон е също и геният на
principium individuationis, а държавата и родолюбието не мо­
г а т да съ щ е ств у в а т без утвърждаване на отделния инди-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 343

Bug. За един народ о т оргиазма извежда само един п ът, пъ­

т я т към индийския будизъм, който поради копнежа си към
нищ ото може да бъде изобщо поносим само при наличието
на тези редки екстати чн и състояния с характерните за тях
изВисяВания над п р о стр а н ство то , Времето и индиВида, а
т е о т сВоя страна им ат нужда о т философия, ко ято да го
научи как да преодолее с помощ та на някоя предстаВа неиз­
разимата липса на радост през междинните състояния. А и
народ, жиВял под безусловната Валидност на политически­
т е инстинкти, по необходимост се озоВаВа В плена на най-
крайни светски удоВолстВия. Най-Великолепен, но и най-ужа-
сен израз то В а яВление намира В Римската империя.
ПостаВени между Индия и Рим и изпраВени пред съблазън­
т а да избират между тях, гърците успели да изнамерят една
т р е т а , класически чи ста форма. Наистина т е самите не се
Възползвали дълго о т нея, но затоВа пък т я спечелВа безс­
мъртие. Че любимците на богоВете умират рано, Важи за
Всички неща, но също та ка е сигурно, че след то Ва т е про­
дължават да жиВея Вечно с богоВете. Нека не искаме о т най-
благородните да им ат тр ай н ата жилаВост на гьона. Груба­
т а усто й чи во ст, сВойстВена например на римския национа­
лен инсти нкт, едва ли принадлежи към необходимите атр и ­
бути на съВърш енстВото. Запитаме ли обаче благодарение
на кое целебно средстВо гърците са успели през сВоята Ве­
лика епоха при наличието на изключително могъщ ите Диони-
соВи и политически инсти н кти да се запазят и да не и зто ­
щ я т силите си н и то чрез екстати ческо ВглъбяВане, нито
чрез изнурително домогВане до сВетоВна Власт и сВетоВен
престиж, а са достигнали тази прекрасна смесица, какВато
притежаВа доброто Вино - да дейстВа едновременно Възп­
ламеняващо и съзерцателно, ще трябВа да си припомним не­
имоверната, Възбуждаща целия ж и Во т на народа о чи сти тел ­
на и разтоварващ а мощ на т р а г е д и я т а . Най-Висш ата й
сто й н о ст ще проумеем едВа тогаВа, когато т я ни пресрещне,
както при гърците, като Въплъщение на Всички профилактич­
ни целебни сили, Властна посредница между най-силните и са­
ми по себе си най-съдбоносни сВойстВа на народа.
344 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Трагедията всмукВа В себе си Висшия оргиазъм на музиката,

Вследствие което я довежда до съвърш енство както при гър­
ците, така и при нас. След moßa обаче редом с нея поставя
трагическия м и т и трагическия герой и то й подобно на мо­
щен т и т а н поема целия Дионисов с в я т върху гърба си и ни
разтоваря о т неговото бреме. О т друга страна обаче, траге­
дията е в състояние да ни освободи чрез същия трагически
м и т в лицето на трагическия герой о т алчния стремеж към
то ва същ ествуване и предупреждавайки ни с ръка, да ни на­
помни за друго едно битие и за друга, по-висша радост, за коя­
то , изпълнен с дълбоко предчувствие, борещ ият се герой се
подготвя чрез сво ята гибел, не чрез победите си. Между уни­
версалната валидност на сво ята музика и дионисовски възп­
риемчивия слушател трагед ията поставя една възвишена ка­
тегория - м ита - и събужда у всекиго илюзията, че музиката
представлява само най-висшето изобразително средство за
оживяване на пластическия с в я т на мита. Опирайки се на т а ­
зи благородна измама, трагед ията може вече да раздвижи час­
т и т е си В дитирамбически танц и да се отдаде без колебание
на едно оргиастично чувство на свобода, на което не би се
решила без тази измама, ако беше само музика. М и т ъ т ни пред­
пазва о т музиката, а, о т друга страна, единствено то й й при­
дава най-висша свобода. К а т о о тп лата музиката придава на
трагическия м и т толкова внушителна и убедителна метафи-
зическа значимост, каквато само словото и образът без тази
единствена по рода си помощ не биха могли никога да постиг­
н ат. А тъкм о чрез нея трагическият зрител бива обзет о т
сигурното предчувствие за най-висше удоволствие, п ъ т я т към
което води през гибел и отрицание, и сега вече му се струва,
че с него говори съвсем ясно най-дълбоката бездна на нещата.
Ако с последните мисли съм успял да дам може би само пред­
варителен, за малцина леснодоловим израз на та зи сложна
представа, все пак не бива да пропусна именно т у к въз осно­
ва на един отделен пример о т нашия общ оп и т да предизви­
кам интереса на м оите приятели и да ги подканя да се под­
г о т в я т за разбирането на общ ата постановка. При разглеж­
дането на то зи пример не бива да се обръщам към онези,
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 345

които използват кар тин ите на сценичните събития, слова­

т а и аф екти те на д ействащ ите лица, за да п о чу в ств а т с
тяхна помощ по-съкровено музиката. Защ о то за всички тях
музиката не е роден език и въпреки нейната помощ не ще
с т и г н а т по-далеко о т преддверията на музикалното възп­
риятие, без изобщо някога да докоснат нейната светая све­
тих. Някои о т тях, к а то например Гервинус70, не м огат да
сти гн а т по то зи п ъ т дори и до преддверията й. Е т о защо
ще се обърна само към онези, които, непосредствено сродни
с музиката, намират в нея сякаш майчина утроба и връзката
им с нещ ата се осъщ ествява почти единствено чрез несъз­
нателни музикални отношения. Към тези истински музикан­
т и отправям въпроса дали м огат да си п р ед ставят човек,
който би бил в състояние да изживее т р е т о т о действие на
„Тристан и Изолда“ само като огромна симфонична част, без
помощта на словото и образа и да не се задъхва под конвул-
сивното разперване на всички криле на душ ата си. Нима е
възможно човек, който е допрял ухото си сякаш до сърцето
на све то вн а та воля и долавя как о т т у к стихийният стр е ­
меж към ж и во т се излива по всички артерии на све та - т у
като гърмящ поток, т у ка то най-нежен, разискрен ручей, да
не рухне в същия миг? В състояние ли е, затворен в мизерна­
т а клетка на човешкия индивид, да чува о т необятното прос­
тр а н ство на све то вн а та нощ отзвука на безброй радостни
възклицания и вопли на страдание и да не се отправи при
тези пастирски напеви на м етаф изиката неудържимо към
сво ята прародина? И ако все пак подобна творба може да се
възприеме к а то цялост, без да се отрича индивидуалното
същ ествуване, ако такава творба е могла да бъде създадена,
без да погуби своя създател, къде да търсим то гава разре­
шението на т о в а противоречие?
Между най-възвишената ни музикална възбуда и упомена­
т а т а музика т у к се прокрадват трагическият м и т и траги­
ческият герой всъщ ност само като алегория на най-универ-
салните ф акти, за които единствено музиката може да го­
вори непосредствено. Възприемем ли обаче само като чи сто
Дионисови създания м ита в качество то му на алегория, то й
346 ФРИДРИХ НИЦШЕ

не би имал никакВо Въздействие Върху нас и не бихме му обър­

нали никакВо Внимание, не би могъл и за миг да отклони ухо­
т о ни, заслушано В отзвука на universalia ante rem71. Тук се
прояВяВа обаче изВеднъ^кАполоновата сила, насочена към Въз­
становяване на почти разломения индивид, използвайки це­
лебния балсам на една блажена измама. Внезапно ни се стр у ­
ва, че Виждаме пред себе си само Тристан, застанал непод­
вижен да си задаВа глухо Въпроса: „С та р и я т напеВ, защо ме
буди т о й ?“ И moßa, което по-рано ни изглеждаше глуха Въз­
дишка о т центъра на б и ти е то , сега иска само да ни каже
колко пусто и празно е морето. И докато преди moßa, о с т а ­
нали без дъх, мислехме, че ще угаснем В конвулсивния напор на
Всички се ти ва и че само слаби нишки ни свър зват с moßa
същ ествуване, изведнъж сега Виждаме и слушаме само смър-
тн о ранения и при Все moßa неумиращ герой, чуВаме о тча я ­
ния му зоВ: „Копнеж! Копнеж! Умирайки, изнемогвам о т коп­
неж, а не умирам о т копнеж!“ И ако по-рано след подобна
свръхмяра о т безчет унищожителни мъки ликуващ ият зВук
на рога се Врязваше В сърцето ни почти като ВърхоВно стр а ­
дание, сега между нас и moßa ликуВане само по себе си се изп-
речВа Възторж еният КурВенал, обърнат към кораба, на кой­
т о е Изолда. Колкото и силно съ-страдание да ни обзема, В
известен смисъл т о ни спасява о т изначалната космическа
болка, както алегоричният образ на м ита - о т непосредст­
веното съзерцаВане на най-Висшата сВетоВна идея, както
мисълта и слоВото ни спасяват о т несдържаното излияние
на несъзнателната Воля. Благодарение на тази диВна Аполо-
ноВа измама ни се cmpyßa, че дори ц а р ство то о т зВуци се
превръща В един пластичен сВ ят, където съдбата на Трис­
та н и Изолда е изградена и предадена образно по най-нежен и
най-изразителен начин.
Така АполоноВото начало ни изтръгва о т ДионисоВата
общ ност и ни ВдъхВа Възхищение към индивидите. Към тях
т о npukoßaßa наш ето състрадание, чрез тях задоволява усе­
т а ни за красота, жадуващ за Велики и Възвишени форми. То
ни представя картини о т ж иВота и ни подтиква към разми­
съл за разкриване на скр и то то В тях жизнено ядро. С неимо­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 347

верната мощ на образа и понятието, на е сте ти че ск о то уче­

ние и съпричастната Възбуда АполоноВото начало изВисяВа
чоВека о т неговото оргиастично себеунищожение и чрез из­
мама го изтръгва о т о б щ н о стта на ДионисоВия процес и
създаВа у него илюзията, че Вижда отделна картина о т сВе­
т а , например Тристан и Изолда, а уж чрез музиката трябВа
само да я Види по-добре и по-проникноВено. На kakßo ли не е
способна целебната омая на Аполон, щом к а то може дори да
събуди у нас илюзията, че Дионисовото начало служи В дейс­
т в и т е л н о с т на АполоноВото, чи ето Въздействие т о може
да усили, дори че музиката е Всъщ ност тази форма на изкус­
т в о т о , В която се отразява АполоноВото съдържание.
При тази пърВична хармония между съвърш ената драма и
нейната музика драмата достига Висша степен на наглед-
ност, недостижима за словесната драма. К а к то Всички жи­
ви образи на сцената В самостоятелно раздвижените мело­
дични линии се о п р о стяват пред нас В ясно очертана линия,
по същия начин съвкуп н остта о т тези линии прозвучава при
смяна на хармонията В най-нежно единозВучие с раздвиже­
ния ход на д ействието. Чрез тази смяна ние Възприемаме о т ­
ношенията между нещ ата непосредствено, сетивно, а не аб-
стр актн о. И пак чрез нея разбираме, че съ щ н о стта на един
характер и на една мелодийна линия се разкрива В чистия си
Вид egßa В тези отношения. Д окато по то зи начин музиката
ни заставя да Виждаме поВече и по-задълбочено о т друг п ът,
да разпънем пред нас д ей стви ето на сцената к а то тън ка
мрежа, за наш ето одухотворено, обърнато навътре око сВе­
т ъ т на сцената се е разширил също безкрайно и е осветен
о т в ъ т р е . КакВа аналогия би могъл да ни предложи п о е т ъ т
на слоВото, мъчейки се с много по-несъВършен механизъм, по
косвен п ъ т, изхождайки о т думата и понятието, да достиг­
не moßa Вътреш но разширение на съзерцавания сценичен
с В я т и неговото осветяване о т в ъ т р е ? А послужи ли си със
слоВото, музикалната трагедия може да посочи едновремен­
но и основата, и родното м ясто на слоВото и да онагледи
о т в ъ т р е Възникването на думата.
Но за описания по-горе процес може също та ка определе­
348 ФРИДРИХ НИЦШЕ

но да се каже, че то й е само прекрасна илюзия, именно спомена­

т а т а Вече АполоноВа измама, чието Въздействие трябВа да
ни освободи о т ДионисоВия напор и ДионисоВата сВърхмяра.
Всъщ ност отнош ението на музиката към драмата е точно
обратното: музиката е и сти н ската идея на сВета, драмата -
само отблясък на тази идея, отразена нейна сянка. Идентич­
н о с т т а между мелодийната линия и живия образ, между хармо­
нията и отнош енията В характера на този образ е Вярна В
обратен смисъл на moßa, което ни се cmpyßa при гледането на
музикалната трагедия. Макар и да раздвижваме нагледно този
образ, да го оживяваме и осветяваме о т в ъ т р е , то й си ocmaßa
само яВление, о т което никакъв м о ст не Води към исти н ската
реалност, към сърцето на сВета. Из moßa сърце обаче говори
музиката; и безброй явления о т този Вид да съп ътстваха една
и съща музика, не биха изчерпали никога нейната същ ност, а
ще о ста н а т само нейни Външни отражения. Популярното и
напълно погрешно противопоставяне на душата и тя л о т о не
може да обясни нищо о т сложното отношение между музика и
драма, а може Всичко да обърка. Но, разбира се, по непонятни
причини нефилософската грубост на moßa противопоставя­
не изглежда се е превърнала при наш ите е с т е т и В тВърде лю­
бима догма, докато за противоречието между явлението и не­
щ ото В себе си не са научили нищо или, също по неизвестни
причини, не и скат нищо да научат.
Ако о т нашия анализ следва, че с помощта на тази измама
Аполоновото начало е победило В трагед ията напълно пър­
вичния ДионисоВ музикален елемент и го е използвало за свои
цели, именно за най-Висше онагледяване на драмата, би тр я б ­
Вало да добавим едно много Важно ограничение на тази ми­
съл: АполоноВата измама е разбита и унищожена В най-съ-
щ естВен ата точка. Драмата, разбиваща се пред нас с по­
мощ та на музиката, се отличава с такава осветявана о т ­
вътр е яснота на Всички движения и образи, че ни се cmpyßa
сякаш Виждаме как совалките на стан а л е т я т насам-натам,
тъчейки тъ ка н та . Е т о защо като цялост драмата постига
ефект, лежащ о твъд всякакви Аполонови худож ествени въз­
д ействи я. В общ ото Впечатление о т трагед ията Дионисо-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 349

ßomo начало пак Взема надмощие. Накрая т я прозвучава с то-

ноВе, които не биха се изтръгнали никога о т ц ар стВо то на
АполоноВото изкустВо. И по този начин АполоноВата изма­
ма се оказВа тоВа, което е - замаскираното по Време на т р а ­
гедията истинско ДионисоВо Въздействие, ко ето е толко­
Ва могъщо, че В края изтласкВа сам ата АполоноВа драма В
сфера, където т я загоВорВа с ДионисоВата мъдрост и о т ­
рича сам ата себе си и сВоята АполоноВа мъдрост. Сложно-
т о отношение между АполоноВото и ДионисоВото начало В
трагед ията би могло симВолично да се изрази чрез един б р а т­
ски съюз между дВете бож естВа: Дионис гоВори с езика на
Аполон, а Аполон накрая - с езика на Дионис. По този начин е
достигната изобщо ВърхоВната цел на трагед ията и на из­
к у с т в о т о изобщо.

22

Нека сега Внимателният приятел, опирайки се на со б ст­

вения си опит, си предстаВи Въздействието на една истин­
ска музикална трагедия В чи ст, непримесен Вид. Мисля, че съм
описал феномена на то В а Въздействие и о т д Вете страни,
така че то й ще съумее Вече да изтълкуВа собстВения си опит.
Ще си спомни как при Вида на раздвижения пред него м и т е
почуВстВал, че се изВисяВа до сВоего рода Всезнание, сякаш
зрителната способност на очи те му е придобила сила да не
обхВаща само плоскости, а да проникВа Вътр е В нещ ата, т а ­
ка че с помощта на музиката то й гледа Все едно със сетиВа-
т а си, Вижда пориВите на Волята, борбата на м оти Ви те,
разрастващия се поток на с т р а с т и т е В богато и жиВо раз­
движени линии и фигури и по този начин е В състояние да се
потопи В най-нежните тайни на несъзнателните душеВни тр е ­
пети. Осъзнавайки то В а ВърхоВно степенуване на сВоите ин­
сти н кти , насочени към нагледност и просветление, Все пак
положително чуВстВа, че тази дълга поредица о т АполоноВи
художествени Въздействия не създаВа онова блажено съ сто я­
ние на безВолеВо съзерцание, В което изпада пред художестВе­
350 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ните произведения на пластичния художник и на епичния по­

е т , т . е. на и сти н ски те АполоноВи тВорци, с други думи, чрез
moßa съзерцание не достига оноВа оправдание на сВета на ин-
диВидуацията, ко ято е Връх и същ ност на АполоноВото изкус­
тВ о . Вижда просветления с В я т на сцената и Все пак го о тр и ­
ча. Вижда пред себе си трагичния герой В епична яснота и кра­
со та и Все пак се pagßa на неговото унищожение. Разбира дейс­
т в и е т о на сцената В негоВата дълбочина и Все пак предпочи­
т а да избяга В необяснимото. Оправдава д ей стви ята на героя
и Все пак се чувства по-ВъзВисен, когато тези действия уни­
щ ож ат подбудителя си. Изтръпва пред страданията, които
ще сп о л етят героя, и Все пак предусеща В тях някакво по-Вис-
ше, много по-силно удоволствие. Вижда много поВече и много
по-дълбоко о т когото и да било и Все пак му се ще да е сляп.
Къде можем да потърсим причината за moßa странно само-
раздВояВане, за moßa пречупване на АполоноВото острие, ако
не В Д ионисоВата омая, която, Възбуждайки привидно до кра­
ен предел АполоноВите тр еп ети , Все пак успяВа да покори т о ­
зи изблик на АполоноВа сила и да го застави да й служи. Траги­
чески ят м и т може да се разбере само като превъплъщение на
ДионисоВата мъдрост В образи с помощта на АполоноВи худо­
ж ествени средства. Той довежда сВ ета на яВленията до гра­
ници, където то й сам се отрича, и отноВо тър си убежище В
лоното на и сти н ската и единствена реалност, където заед­
но с Изолда сякаш запява нейната метафизична лебедова пе­
сен:
В шумящия прилив
на нежно море,
В звучащ ите с е ко т
въздушни вълни,
да рухнеш в сам ото
свето вн о дихание,
и т о без съзнание -
т о в а е т о щ астие!
Така, изхождайки о т опита на истински естетическия слу­
шател, си представяме самия трагически п оет как подобно
на щедрия бог на индивидуацията то й създава сВоите обра-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 351

3U; в този смисъл тВ о р че стВ о то му egßa ли може да се разглеж­

да като подражание на природата. Представяме си как след moßa
неговият могъщ ДионисоВ ин сти н кт поглъща целия този сВ я т
на явленията, за да създаде зад него и чрез унищожението му у
нас предчувствието за най-висша художествена наслада в ло­
ното на праединия. Наистина нашите е с т е т и не споменават
нищо за то ва възвръщане в прародината, за братския съюз меж­
ду двата бога на и зкуство то в трагедията, за едновременната
АполоноВа и ДионисоВа възбуда на слушателя, докато в също­
т о време не се уморяват да и зтъ ква т, че истински трагично­
т о се крие В борбата на героя със съдбата, в победата на нрав­
ствения световен порядък или в предизвиканото чрез трагеди­
я т а разтоварване на психиката о т аф ектите. Това тяхно не­
възмутимо усърдие ми навява мисълта, че т е са лишени изобщо
о т естетични тр еп ети и могат да слушат трагедията единс­
твено като морални същ ества. Още о т времето на Аристо­
тел, т а и до днес трагическото въздействие не е обяснено т а ­
ка, че да може да се извади заключение за някакви художествени
състояния или за естетическа дейност на слушателите. Смя­
тали, че т у състраданието и стр ахът, внушавани о т сериоз­
ните събития, ще доведат до облекчително пречистване на
душата, т у победата на добрите и благородни принципи, при-
насянето на героя в ж ертва в духа на един нравствен светог­
лед ще ни извисят и предизвикат наш ето възхищение. И макар
да съм уверен, че за мнозина тъкмо в то ва и единствено в то ва
се състои въздействието на трагедията, все пак о т казаното
става ясно, че всички т е заедно с интерпретиращ ите е с те ти
не са разбрали нищо о т трагедията като най-висше и зкустВо .
Онова патологично разтоварване на психиката, катарзисът на
Аристотел, за който философите недоумяват дали да го о тн е­
с а т към медицинските, или към моралните феномени, ни напом­
ня за едно странно предположение на Гьоте: „Без жив патоло-
гически интерес“ , казва той, „и аз не съм успял досега да разра­
б о тя някоя трагическа ситуация, поради което по-скоро съм я
отбягвал, отколкото търсил. Дали едно о т преимущ ествата
на древните не се крие в то ва, че и най-висшият патос при тях
е бил само естетическа игра, щом като при нас трябва да учас-
352 ФРИДРИХ НИЦШЕ

mßa природната истина, за да се създаде подобна творба?“ След

прекрасния опит, който имаме, можем да отговорим утвърди­
телно на този толкова дълбокомислен въпрос, още повече че
тъкмо при музикалната трагедия видяхме с учудване как най-
висш ият патос може наистина да бъде само естетическа игра.
Е т о кое ни дава право да вярваме, че едва сега прафеноменът
на трагизма може да бъде описан с известен успех. А ако някой
все пак още говори за онези заместителни въздействия о т не-
естетически сфери и не се чувства издигнат над патологично-
моралния процес, не му остава нищо друго, освен да се отчае
о т естети ческата си природа. К а то безобидна замяна бихме
му препоръчали да интерпретира Шекспир по маниера на Герви-
нус и да потърси най-усърдно поетическата правда.
С възраждането на трагедията се възродил и е сте ти ч е с­
к и я т слуш ател, на чи ето м ясто в театр ал н и те зали досега
седяло обикновено някакво странно quidproquo72 с полуморал-
ни, полуучени претенции, именно кр и ти кът. В неговата досе­
гашна сфера всичко било изкуствено и само замаскирано о тго ­
ре с някакъв илюзорен ж и во т. А к тьо р ъ т наистина не знаел
вече как да постъпва с подобен, критично настроен слуша­
тел: е т о защо заедно с вдъхновяващия го драматург или опе­
рен композитор се вглеждал неспокойно в него, мъчейки се да
открие в т о ва претенциозно, празно и неспособно на наслада
създание последните о ста тъц и о т ж и во т. О т подобни кри­
тици обаче се състояла публиката до то зи момент. Против
желанието си и с т у д е н т ъ т , и ученикът, дори и най-безобид-
ното женско създание чрез възпитание и разни списания били
подготвяни за едно и също възприятие на художествената
творба. При такава публика по-благородните натури сред по­
е т и т е разчитали на възбуждането на нейните морално-рели-
гиозни сили; позовавайки се на нравствения световен поря­
дък, се надявали да за м е стят с него могъщ ото обаяние на из­
куство то , което би трябвало да извика възхищението на ис­
тинския слушател. Или пък драматургът поднасял на слуша­
теля някаква великолепна, най-малкото вълнуваща тенденция
о т политическата и социалната съвременност в толкова яс-
на форма, че слуш ателят забравял кр и ти чн ата си немощ и се
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 353

поддавал на същ ите афекти, прояВяВащи се при п атр и о ти ч­

ни или ВойнстВени моменти, или на ораторската трибуна В
парламента, или при осъждането на престъпленията и поро­
ка. ТоВа отчуждаване о т д ействи телните цели на изкуство­
т о доВело на м еста неизбежно до истински култ на тенден­
цията. Но сега настъпило стремително бързо израждане на
тези тенденции - открай Време нещо обикновено при Всички
изкуствено създадени изкустВа, така например тенденцията
да се използВа т е а т ъ р ъ т като институция за моралното Въз­
питание на народа, на ко ято по Времето на Шилер се гледало
толкоВа сериозно, сега Вече била причислявана към куриозни­
т е археологични о ста тъ ц и о т един преодолян културен с т а ­
дий. Д окато кр и ти кът започнал да ВластВа В т е а т р и и кон­
церти, ж урналистът - В училищата, а п е ч а т ъ т - В общ ест­
во то , и зкуство то Все поВече се израждало и превръщало В
обект на най-долнопробно развлечение, а е сте ти че с к а та кри­
ти ка се използвала ка то средство за създаване на Връзки сред
една суетна, разсеяна, себелюбиВа, а осВен то В а бедна и нео­
ригинална театралн а публика, чийто смисъл се разбира о т
п р и тчата на Шопенхауер за таралеж ите73. По никое Време не
се е бърборило толкоВа много за изкустВо и никога не се е дър­
жало толкоВа малко на и зкуство то . Можем ли да срещнем днес
още чоВек, който е В състояние да Води разгоВор за БетоВен и
Шекспир? Нека Всеки отгоВори по со бствен о то си чуВстВо
на този Въпрос. ВъВ Всеки случай с отгоВора си ще докаже как-
Во си представя под култура, разбира се, ако изобщо се помъ­
чи да отгоВори и не е занемял Вече о т изненада.
О братно, друг някой, надарен о т природата с по-благо-
родни и по-чуВстВителни способности, макар и да се е пре­
върнал постепенно по току-що описания начин В критичен
ВарВарин, би могъл да разкаже за едно толкоВа неочаквано,
както и напълно неразбираемо Въздействие, което е оказало
Върху него някое сполучливо представление на „Лоенгрин“ . Са­
мо че тогаВа е липсВала по Всяка Вер оятн о ст ръката, която
да го поВеде и насочи праВилно, та ка че то В а необяснимо и
несравнимо прежиВяВане, разтърсило го тогаВа та ка силно,
останало само случаен епизод и изгаснало след кр атък блясък
354 ФРИДРИХ НИЦШЕ

като загадъчна зВезда. Но В този миг то й усетил kakßo предс­

тавлява Всъщ ност е сте ти че ск и ят слушател.

23

Ако някой иска да провери точно доколко е сроден с ис­

тинския е сте ти че ски слушател или принадлежи към общ­
н о с т т а на критичните сократици, може само да си зададе
честно Въпроса kakßo чуВстВо го обзема при Вида на предс­
та в ян о то на сцената чудо: дали не се чувства оскърбен В
cßoemo историческо чувство, насочено към строга психоло­
гическа каузалност, или пък приема чудото с благосклонна ус­
мивка на снизхождение като феномен, понятен само за д е т­
ската Възраст, на него обаче напълно чужд, или дори изпит­
ва нещо съВсем различно. О т отговора ще може да прецени
доколко изобщо е способен да разбере то зи сб и т образ на
света - м и та , който ка то абревиатура на явлението не мо­
же да се лиши о т чудото. Ала по Всяка Вер оятн о ст почти
Всеки при строга проверка ще се почувства толкоВа разло­
жен о т критично-историческия дух на наш ата култура, че
ще може само по научен п ъ т и посредством абстракции да
допусне същ ествуван ето на м ита В далечното минало. Без
м ита обаче Всяка култура ще изгуби здравата си, творческа
природна сила: egßa обкръженият с митове хоризонт прида­
ва на едно културно движение цялостен характер. Ед инст­
вен м и т ъ т спасява всички сили на въображението и на Апо­
лоновото съновидение о т безцелното им лутане. Образите
на м ита трябва да с т о я т като незабележими, вездесъщи де­
монични стражи, под чи ято закрила израства младата душа,
под чиито знамения човек тълкува ж и вота и борбите си. Дори
държавата не познава по-могъщи неписани закони о т м итич­
ния фундамент, който гарантира връзките й с религията,
израстването й о т митични представи.
Нека съпоставим сега Всичко то ва с абстрактния, неръ-
ководен о т м итове човек, с а б с тр а к тн о то възпитание, с
а б стр а ктн и те нрави, а б стр а ктн о то право, а б стр а ктн а та
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 355

държаВа. Нека си предстаВим безредното, необуздаВано о т

някакъв роден м и т реене на худож ествената фантазия, да
си предстаВим една култура, лишена о т сВоя собствена здра­
ва и свещена праобител, осъдена да изчерпи Всички Възмож­
ности и да се подхранва оскъдно о т Всички култури - moßa е
наш ата съвременност, р езултат о т насочения към унищоже­
ние на м ита сократизъм. Лишеният о т м ита човек, Вечно гла­
ден, сто и сега сред миналото на Всички други култури, копае и
роби и търси да намери корени, т а ако ще и да е принуден да ги
изроВи о т най-дълбоката древност. КакВо друго показва неи­
моверната историческа необходимост на незадоволената мо­
дерна култура, натрупването на безброй други култури край
себе си, изгарящото желание за познание, ако не загубата на
мита, загубата на м и ти чн ата родина, на м и ти чн ата майчина
утроба? Нека се запитаме дали тр ескаво то и толкоВа ужасно
раздвижване на тази култура означаВа нещо друго осВен алчно
посягане на гладния към храна - ще поиска ли някой да даде още
нещо на makaßa култура, ненаситна Въпреки Всичко, което пог­
лъща и при чи ето докосване и най-питателната, най-целител-
ната храна се превръща обикновено В история и критика?
Би трябвало да се отчаем ж естоко о т наш ата немска ду­
ш евност, ако и т я по подобен начин се е преплела Вече нераз­
ривно със сВо ята култура и дори се е сляла с нея, както за
наш ужас наблюдаваме В цивилизована Франция. И moßa, кое­
т о дълго Време бе голямото преимущество на Франция и при­
чина за нейното огромно превъзходство, именно единство­
т о между народ и култура, би следвало при такава гледка да
ни застави да славословим щ асти ето , че тази наша толкова
съмнителна култура досега няма нищо общо с благородното
ядро на нашия национален характер. Всичките ни надежди се
устр ем яват по-скоро с копнеж към извода, че под този нес­
покойно тръпнещ културен ж и во т, под тези конвулсии на об­
разованието е скрита прекрасна вътреш но здрава, изначална
сила, която наистина се раздвижва мощно само веднъж в изк­
лючителни моменти, след което отново по тъва в сън, очак­
вайки копнежно следващото си пробуждане. О т тези глъбини
е израсла немската реформация, в чийто хорал за първи п ъ т
356 ФРИДРИХ НИЦШЕ

прозвучава бъдната мелодия на немската музика. ТолкоВа дъл­

боко, сърцато и задушевно, с толкова безмерна доброта и неж­
н ост звучал то зи хорал на Лутер, сякаш долитал първият ма­
мещ зов на Дионис о т гъстопреплетените храсталаци при нас­
тъп ван ето на пролетта. Отговарял му в надпревара е х о тъ т
на онова свещено, тър ж ествен о и дръзновено празнично шес­
тви е на Дионисовите ентусиасти, на които дължим немска­
т а музика - и на които ще дължим възраж д ането на немския
м и т!
Знам, че сега ще трябва да поведа моя съпричастно след­
ващ ме приятел за самотно съзерцание до един висок връх,
където ще намери само малцина спътници. Е т о защо искам
да го ободря с думите, че трябва да следваме като пътевод-
на звезда наш ите водачи, гърците. О т тях заемахме досега
за очистване на наш ето естети ческо познание образите на
двете божества, всяко о т които властва над отделно цар­
с т в о о т и зкуство то и чи ето взаимно докосване и взаимен
подем прозряхме с помощта на гръцката трагедия. Гибелта
на гръцката трагедия трябваш е да ни изглежда като резул­
т а т о т старинното разкъсване на д вата художествени из­
начални инстинкта. В единозвучие с то зи процес върви де-
генерирането и изменението на гръцкия национален харак­
тер, което о т своя страна ни подтиква съм сериозен раз­
мисъл и извода, колко тясн о са сраснали в свои те основи из­
к у ств о то и народът, нравите и м и т ъ т , трагед ията и дър­
ж авата и колко необходимо е било то ва. Гибелта на траге­
дията бе същевременно и гибел на мита. Д отогава гърците
по неволя били принудени да свързват всяко преживяване със
своите митове, дори да си го обясняват само чрез тази връз­
ка, поради което веднага виждали неизбежно и непосредст­
веното настоящ е sub specie aeterni74 и в известен смисъл из­
вън времето. В този поток на в е чн о стта се потопили оба­
че както държавата, та ка и и зкуство то , за да намерят в
него спокойствие о т гнета и алчн о стта на мигновението.
А един народ - всъщ ност както и един човек - е дотолкова
ценен, доколкото е в състояние да сложи върху своите пре­
живелици печата на вечн о стта. По този начин то й се откъс-
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 357

Ва един Вид о т сВ ета и манифестира несъзнателното си В ъ т ­

решно убеждение за отн оси телн ата сто й н о ст на Времето и
за истинското, т . е. метафизичното значение на ж иВота. 06-
р а тн о то яВление настъпва, когато един народ започне да се
себеразкриВа исторически и да руши м итичните крепости око­
ло себе си. С то зи процес обикновено е свързан един реш ите­
лен noßpam към сВ ета и разриВ с несъзнателната метафизика
на предишното същестВуВане, с Всички произтичащи о т т о ­
Ва етични последици. Гръцкото изкустВо и най-Вече гръцката
трагедия забавили предимно унищожението на мита. Наложи­
ло се и т е да бъд ат унищожени, за да м огат хората да ж иВеят
о ткъсн ати о т родната почВа без каквито и да е задръжки В
п усто ш та на мисълта, на нравите и на делото. И днес още
този метафизически и н сти н кт се опитва да си създаде една
макар и по-слаба форма на просветление, и т о В напиращия
към ж и Во т сократизъм на науката. Ала В no-низшите си с т е ­
пени същ ият то зи и н сти н кт доВел само до състояние на тр е с­
каво търсене, загубило се постепенно В един пандемониум о т
струпани откъде ли не м итове и суеверия. Сред него обаче с
неудовлетворено сърце продължавал да сто и елинът, докато
накрая съумял с гръцка Веселост и гръцко лекомислие като грък
да замаскира тази треска или да зашемети ч у в с тв а т а си на­
пълно с тъп о ориенталско суеверие.
След Възраждането на александрийско-римската древност
през XV Век, преминавайки през дълъг, трудноописуем меж­
динен етап, стигнахме приблизително до moßa състояние, и
т о по най-очебиен начин. По Върховете - същ ата неутолима
жажда за знание, същ ото ненаситно щ астие на откривател,
същ и ят неимоверен noßpam към сВета, а наред с тях безо­
течествен о лутане, алчно блъскане да се докопат до чужди
трапези, лекомислено обожестВяВане на съвременността или
тъп о безразличие и отвръщ ане и Всичко sub specie saeculi75, на
Времето днес. Същ ите симптоми ни позволяват да о тгатн ем
и същ ата липса В сърцето на тази култура, унищожаването
на мита. Egßa ли е Възможно да се присади с траен успех чужд
м ит, без moßa присаждане да не повреди непоправимо и дърво­
т о , което може би понякога е силно и д остатъчн о здраВо, за
358 ФРИДРИХ НИЦШЕ

да успее да отхвърли след ж естока борба този чужд елемент,

обикноВено обаче залиняВа и изсъхВа или се самоунищожаВа В
болезнено избуяВане. Ние ценим ч и сто то и силно ядро на немс­
ка та душевност толкоВа Високо, че тъкм о о т нея смеем да
очакваме да отхВърли насилствено присадените чужди елемен­
т и . Смятаме дори за Възможно немският дух да намери сам о т ­
ноВо п ъ тя към себе си. Може би някой ще помисли, че този дух
трябВа да започне борбата, като отхВърли най-напред роман­
ско то Влияние. Подготовка отВън и насърчение би могъл да
получи о т победоносната храброст и кърВаВата слаВа на пос­
ледната Война, Вътреш н ата необходимост обаче трябВа да
потърси В с т р а с т н о т о усърдие да бъде Винаги достоен за на­
ш и те Велики предтечи по този п ъ т - както за Лутер, така и
за наш ите големи художници и поети. Не биВа обаче никога да
се мисли, че ще може да noßege подобна борба без сВоите до­
машни богоВе, без м итичната си родина, без Възвръщ ането на
Всичко немско! И ако немецът се огледа колебливо В желание­
т о си да намери сВой Водач, способен да го Върне В отдаВна
изгубената родина, чиито пътищ а и пътеки то й egßa ли Вече
познаВа, нека се Вслуша само В сладостно примамливия зоб на
ДионисоВата птица, ко ято се носи над него и иска да му посо­
чи п ъ тя натам.

24

Между своеобразните художествени Въздействия на музи-

калната трагедия трябваш е да изтъкнем АполоноВата изма­
ма, чи ято задача е да ни избаВи о т непосредствено единение с
ДионисоВата музика, ка то по този начин музикалната ни Въз­
буда се облекчи В АполоноВата сфера чрез един Видим, Вмък­
н а т между нас и музиката междинен сВ ят. Имахме чуВ стВ о то
как именно чрез moßa облекчаване междинният с В я т на сце­
ничното действие, изобщо драмата се озарява о тв ъ тр е и с т а ­
ва Видима и разбираема до степен, недостижима при друга фор­
ма на АполоноВото изкустВо. Е т о защо трябВа да признаем,
че тук, където духът на музиката изВисяВа moßa изкустВо и
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 359

сякаш му gaßa криле, е достигнато най-голямо разрастване на

негоВите сили, а наред с т о в а б р атски ят съюз между Аполон и
Дионис представлява върхът както на Аполоновите, така и
на Дионисовите художествени цели.
Е сте стве н о поради вътр еш н о то си озаряване чрез музика­
т а Аполоновият светлинен образ не достига характерното
въздействие на другите, по-слаби по степен Аполонови изкус­
т в а . Това, което са в състояние да п о сти гн ат епосът или
одухотвореният камък, а именно да з а с т а в я т съзерцаващия
ги взор да се наслаждава спокойно на св е та на индивидуация-
т а , т у к не може да се постигне въпреки по-висшата одухот­
вореност и яснота. Гледахме драмата и забивахме и зп и тате­
лен взор във вътреш ния раздвижен с в я т на м о ти ви те й - и
въпреки т о ва ни се струваш е, че край нас минава само някакъв
алегоричен образ, чийто най-дълбок смисъл почти о тга тва х ­
ме, но все пак ни се искаше да го отдръпнем ка то завеса, за да
видим зад нея изначалния й образ. И най-голямата яснота на
картин ата не ни задоволяваше, защ ото т я сякаш разкриваше
нещо и едновременно го забулваше и докато с алегоричното
разкриване ни подтикваше да разкъсаме булото и разбулим
тайнствения заден план, в същ ото време тъкм о тази о свете­
на всевидимост приковаваше погледа ни и му пречеше да про­
никне по-дълбоко.
Кой то не е преживял тази вътреш на необходимост да гле­
да и едновременно да копнее да надникне о твъд видяното,
трудно ще си представи колко определено и ясно могат да съ­
щ е ств у в а т тези два процеса един до друг и да се възприемат
заедно при съзерцаването на трагическия м ит. И стинските
естетически зрители обаче ще п о твърд ят, че т о в а успоред­
но същ ествуване на д вата процеса е най-странното явление
сред всички други своеобразни въздействия на трагедията.
Пренесем ли сега този феномен на естети чески я зрител върху
аналогичния процес при трагическия творец, ще разберем ге­
незиса на траги чески я м и т . С АполоноВата сфера на изкуст­
во то то й споделя пълната наслада о т илюзията и о т съзер­
цанието, същевременно обаче отрича тази наслада и намира
още по-голямо удовлетворение в унищожението на видимия
360 ФРИДРИХ НИЦШЕ

илюзорен с в я т . Съдържанието на трагическия м и т е отнача­

ло някакво епическо събитие с възвеличаване на борещия се
герой. Но откъде произлиза онази сама по себе си загадъчна
черта, че страданието в съдбата на героя, най-болезнените
усилия да се преодолее т о , мъчителните противоречия на мо­
ти в и те , накратко цялото онагледяване на онази мъдрост на
Силен, или казано естетически, грозното и дисхармоничното
се изобразяват с такова пристрастие все отново в безброй
форми - и т о о т народ по време на най-богатия разцвет на
м ладостта му? Как другояче да си обясним всичко то ва, ако не
с предположението, че тъкм о т о се възприема с още по-висша
наслада?
Твърдението, че и в ж и во та всичко протича също толкова
трагично, не би обяснило ни най-малко възникването на една
художествена форма, ако, о т друга страна, и зкуство то не е
само подражание на природната д ействи телност, а, напро­
ти в , тъкм о метафизическо допълнение към та зи природна
д ействителност, поставено до нея с цел т я да бъде преодо­
ляна. Трагическият м ит, доколкото спада изобщо към изкуст­
вото, взема пълно участие в метафизическата задача на из­
к у ств о то да просветлява изобщо. Но какво просветлява той,
след като представя све та на явленията под образа на стр а ­
дащия герой? Най-малко реалността на то зи с в я т на явления­
т а , защ ото то й ни говори направо: „Гледайте! Гледайте точ-
но там ! Е т о ! Това е ваш ият ж и во т! Това е стрелката, измер­
ваща часовете на вашия жизнен часовник!“
А нима е възможно м и т ъ т да показва то зи ж и во т, за да го
просветли пред нас? А ако то ва не е така, къде се корени т о ­
гава е сте ти че ска та наслада, с ко ято съзерцаваме минаващи­
т е край нас картини? Задавам въпроса за е сте ти че ска та нас­
лада и зная твърде добре, че много о т тези картини м огат да
възбудят и морално удоволствие под формата на състрада­
ние или морално възтърж ествуване. Но ако някой поиска да
изведе въздействието на трагедията единствено о т тези мо­
рални източници, както твърде дълго време се практикуваше
в е с т е ти к а та , не бива да си мисли, че по то зи начин е допри­
несъл някаква полза на и зкуството, което поначало трябва да
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 361

настоява за ч и с т о т а В сВоята област. А пърВото изискВане

за обяснението на трагическия м и т е именно да се откриВа
причината за сВойстВената на него наслада В чи сто е с т е т и ­
ческата сфера, без да се прехвърляме В о б л а стта на състрада­
нието, на страха, на нраВстВеноВъзВишеното. Как може гуз-
ното и дисхармоничното, представящи съдържанието на т р а ­
гическия м ит, да Възбуждат естети ческа наслада?
Сега Вече се налага смелост, за да се прехвърлим с един скок
В метаф изиката на и зкуство то , при което ще повторя каза­
н ата по-горе мисъл, че б и ти е то и с В е т ъ т изглежда им ат оп­
равдание единствено като естети чески феномен. Тъкмо т р а ­
гическият м и т подкрепя тази мисъл с ф акта, че дори грозно-
т о и дисхармоничното предстаВляВат художествена игра, ко­
я т о Волята ВъВ Вечния си ненаситен и н сти н кт към наслада
играе със сам ата себе си. Ала то зи труднопонятен прафено­
мен на ДионисоВото изкустВо се разбира непосредствено са­
мо по директен п ъ т чрез забележителното значение на музи­
калния дисонанс, както изобщо е стествен о музиката, п о ста­
вено редом до сВета, може да ни обясни какВо се разбира под
оправдание на сВ ета ка то естети чески феномен. Създавана­
т а о т трагическия м и т наслада има същ ата родина, както
сладостното Възприемане на дисонанса В музиката. Дионисо-
В о то начало с негоВата изпитВана дори о т болката изначал-
на наслада е общ ата майчина утроба на музиката и на траги­
ческия м ит.
К а то привлякохме на помощ отнош ението на дисонанса към
музиката, не стан а ли сега то зи труден проблем за трагичес­
ко то Въздействие значително по-понятен? Разбрахте ли сега
какВо означаВа при трагед ията желанието едновременно да
искаме да Видим и да копнеем да надникнем отВъд пределите
на Видяното? С оглед на художествено използвания дисонанс
то Ва състояние би могло да се определи така: искаме да слу­
шаме, но едновременно копнеем да прозрем отВъд пределите
на ч у т о т о . У стр е м ът към безкрайното, пърхащите криле на
копнежа наред с най-Висшата наслада, изпитВана при ясното
Възприемане на д ей стви тел н о стта, напомнят, че и В дВата
случая ста В а дума за един ДионисоВ феномен, който, играейки,
362 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Все отноВо ни разкрива изграждането и разрушаването на ин­

дивидуалния с в я т ка то еманация на изначалната радост - не­
що подобно, както когато Хераклит Тъмния сравнява силата,
сътворяващ а света, с дете, което, играейки, реди камъчета
и строи замъци о т пясък.
За да можем да преценим правилно Дионисовите способнос­
т и на един народ, ще трябВа да Вземем под внимание не само
музиката на то зи народ, но по необходимост и неговия траги­
чески м и т ка то втори свидетел за тези способности. Поради
т я с н о т о родство между музиката и м ита може със същ ото
основание да се предполага, че с израждането и извращение­
т о на м ита е свързано и залиняването на музиката, както, о т
друга страна, изобщо при отслабване на м ита се проявява и
отслабване на Дионисовите способности. Един поглед върху
разви ти ето на немската душевност не би породил у нас ни­
какво съмнение по отношение на нито едно о т двете стан о ­
вища. В операта, както и в абстрактния характер на наш ето
същ ествуване без м ит, в принизилото се до забавление изкус­
тв о , както и в ръководения о т понятието ж и во т ни се разк­
ри нехудожествената и разяждащата ж ивота природа на Сок-
ратовия оптимизъм. За наша утеха обаче същ ествуваха приз­
наци, че въпреки то ва немският дух, радващ се на прекрасно
здраве, дълбочина и Дионисова сила, несъкрушим подобно на
отпуснал се В дрямка рицар, си почива и сънува в една недос­
тъпна пропаст, из ко ято до нас долита Дионисовият напев,
за да ни напомни, че то зи немски рицар и сега още сънува своя
стародавен Дионисов м и т и блажено-сериозни Видения. Никой
не бива да мисли, че немският дух е загубил завинаги сВоята
митична родина, щом все още разбира ясно п ти чи те песни,
разказващи за тази родина. Един ден то й ще се събуди в ранни
зори, освежен и ободрен след предълъг сън. Тогава ще изтреб­
ва дракони, ще унищожава коварни джуджета и ще пробуди
Брунхилда76- и дори копието на В о та н 77не ще може да препре­
чи п ъ тя му!
Приятели мои, Вие, които Вярвате в ДионисоВата музика,
вие знаете също какво означава за нас трагедията. В нея на­
мираме възродения о т музиката трагически м и т - на него мо­
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 363

ж е те да Възложите Всичките си надежди, В него да забравите

Всичките си мъки. Но най-дълбоката мъка за нас Всички е дъл­
го то унижение, на което бе подложен немският гений, живе­
ещ отчужден о т дом и родина, В служба на коварни джуджета.
Вие разбирате словото - както накрая ще разберете и моите
надежди.

25

Музиката и трагическият м и т са един и същ израз на Дио­

нисоВите способности на един народ и са неделими един о т
друг. И д вете произхождат о т една област на изкуството,
лежаща о твъд пределите на Аполоновото начало, и д вете
просветляват една сфера, В чиито опияняващи акорди, оча­
ровайки ни, заглъхва дисонансът и избледнява ужасната кар­
тина на света, и д вете си играят с жилото на неудовлетво­
рението, доверявайки се на своите могъщи магьоснически спо­
собности, и д вете оправдават чрез тази игра същ ествуване­
т о дори на най-лошия с в я т . В сравнение с Аполоновото т у к
Дионисовото начало се проявява ка то Вечна и изначална сила
на и зкуството, пробуждаща към ж и во т изобщо целия с в я т на
явленията, но в тази среда ще се почувства необходимост о т
една нова просветляващ а илюзия, ко ято да продължи ж иВота
на този пробуден с в я т на индивидуацията. Ако можехме да си
представим дисонанса в човешки образ - а какво друго предс­
тавлява изобщо човекът! - за да може да живее този дисо­
нанс, би се нуждаел о т някаква прекрасна илюзия, която да прик­
рие с булото на кр асо тата со бствен ата му същина. ТоВа е
д ействи телното художествено намерение на Аполон, под чи­
е т о име обединяваме всички онези безброй илюзии на красива­
т а привидност, които Всеки миг придават на ж иВота изобщо
смисъла на ж и во т и напират към изживяване на следващия миг!
При то в а човеш кият индивид може да осъзнае о т фунда­
мента на всяко битие - о т ДионисоВата основа на све та -
само толкова, колкото може да бъде преодоляно отноВо о т
Аполоновата сила на просветление, та к а че д вата художест­
364

вени и н сти н кта по закона на Вечната спраВедлиВост са при­

нудени да разгръщ ат сВоите сили В строго пропорционално
Взаимоотношение. Там, където ДионисоВите сили се надигат
така пориВисто, както наблюдаваме то Ва днес, та м наВярно
при нас Вече е слязъл Аполон, забулен о т един облак. Вероятно
някое идно поколение ще изпита негоВата пищна красота и
многообразните й Въздействия.
Необходимостта о т то Ва Въздействие обаче Всеки ще по-
чуВстВа най-сигурно по интуиция, ако някога, макар и насън,
се пренесе В дреВноелинското битие: бродейки под Високи йо-
нийски колонади, с Взор, насочен към очертания с чисти и бла­
городни линии хоризонт, обкръжен о т отражения на сВоя прос­
ветлен образ В блестящ ия мрамор, а край него тър ж ествен о
крачещи или грациозно дВижещи се хора с хармонично зВучаща
реч и ритмични ж естоВе - нима пак то Ва непрестанно стр уе­
не на красота няма, Вдигайки ръка към Аполон, да изВика: „Бла­
жени елински народе! Колко Велик трябВа да е Дионис сред Вас,
щом като делфийският бог се нуждае о т такиВа очарования,
за да Ви изцели о т Ваш ето дитирамбическо безумие!“ Ала на
изпадналия В подобно настроение чоВек някой престар атиня­
нин би могъл да отВърне, Вдигайки към него ВъзВишения Взор
на Есхил: „Кажи и то В а т и , странни чужденецо, колко страда­
ния трябВаш е да понесе този народ, за да стан е толкоВа кра-
сиВ! А сега последвай ме към трагедията и принеси с мен жер-
т В а В храма на дВете бож естВа!“
НЕСВОЕВРЕМЕННИ
РАЗМИШЛЕНИЯ
 ДАВИД СЦРАУС -
ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ
( 1873)
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 369

О бщ естВеното мнение В Германия изглежда забранява да

се гоВори за лош ите и опасни последствия о т Войната, осо­
бено за една увенчана с победа Война. ТолкоВа по-охотно оба­
че се изслушват ВенцехВаленията на онези писатели, които
не признават по-Важно мнение о т общ ественото и поради
moßa се надпреварват В усърдието си да Възхваляват Вой­
н ата и да проследяват с нескриВан Възторг могъщ ите фено­
мени за Възд ействието й Върху н р а встве н о стта , култура­
т а и и зкуството. Въпреки moßa трябВа да се изтъкне: една
голяма победа е голяма опасност. Човеш ката природа я по­
нася по-трудно о т поражението. Изглежда дори по-лесно да
се извоюва победа отколкото да се понесе така, че о т нея
да не Възникне по-тежко поражение. О т Всички лоши пос­
ледствия на последната Война с франция обаче най-лошото
е може би едно широко разпространено, дори Всеобщо заб­
луждение - заблуждението на о б щ е стве н о то мнение и на
Всички, Взели о ткр и то отношение, че В онази борба е побе­
дила и немската култура. Е т о защо т я трябВало сега да бъде
обкичена с Венци, подобаващи за такива изключителни съби­
т и я и успехи. Тази илюзия е крайно пагубна, не само като илю­
зия - защ ото съ щ ествуват най-целебни и най-благодатни заб­
луждения - а защ ото е В състояние да превърне победата ни
е пълно поражение: в поражение, дори В изкореняване на нем­
ския дух В полза на немския Райх.
К а к то и да е, дори да приемем, че борбата се е Водила
между gße култури, мярката за с т о й н о с т т а на победилата
култура би била много относителна и при известни о бсто я­
т е л с т в а не би ни дала npaßo за ликуВане о т победата или за
самоВъзхВала. Защ ото о т значение би било да се знае колко
ценна е била победената култура - може би не особено мно­
го. В такъВ случай победата дори и при най-блестящия успех
370 ФРИДРИХ НИЦШЕ

на оръжията не би трябвало да бъде подтик за триумфа на

победилата култура. О т друга страна, както В нашия случай,
не може да стаВа дума за победа на немската култура по прос­
т а т а причина, че френската култура продължава да съицест-
ВуВа както и по-рано и ние заВисим о т нея както и по-рано.
Наш ата култура не ни помогна дори при победата на оръжия­
т а . Строга Военна дисциплина, естествен а храброст и изд­
ръжливост, качествено преВъзходстВо на предводителите,
сплотеност и послушание сред предвожданите, накратко Все
елементи, нямащи нищо общо с културата, ни помогнаха да
победим противника, комуто липсВаха най-Важните о т тези
елементи. Можем само да се учудВаме, че то Ва, което днес В
Германия се нарича култура, не е попречило при наличността
на Всички тези Военни изисквания може би само защ ото В т о ­
зи случай „нещ ото“ , наречено култура, е сметнало, че за него е
по-изгодно да бъде В тяхна услуга. Но остаВим ли го да порасне
и да се разбие, разглезим ли го с ласкателната илюзия, че е по­
бедило, т о ще има силата, както Вече казахме, да изкорени нем­
ския дух - и кой знае дали останалото немско тяло ще може да
послужи след то В а за нещо.
Ако бе Възможно да се пробуди оноВа хладнокръВно тВърдо
мъжестВо, което немецът протиВопостаВи на патетичния и
пориВист темперамент на французина, и да го насочи срещу
Вътрешния Враг, срещу онази извънредно двусмислена и ВъВ
Всеки случай ненационална „образованост“ , наричана поради
опасно недоразумение днес В Германия култура, тогаВа още не
е изгубена надеждата за истинска, чи сто немска култура, про-
тиВоположна на онази образованост, защ ото на немците ни­
кога не са липсВали истински проницателни и смели Водачи и
пълкоВодци, само че тВърде често са липсВали тъкм о немци­
т е . За мен обаче стаВа Все по-съмнително, а след Войната и с
Всеки ден по-неВероятно, дали е Възможно да се даде ноВа на­
сока на немското мъжестВо, защ ото Виждам, както и Всеки
друг е убеден, че подобна борба и подобно м ъж естВо Вече съВ­
сем не са необходими и по-скоро поВечето неща са приВедени
ВъВ Възможно най-добър порядък и ВъВ Всеки случай Всичко не­
обходимо отдаВна Вече е намерено и извършено, накратко, най-
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 371

добрите семена на културата о т ч а с т и са наВсякъде засети,

о т ч а с т и са покълнали и Вече зеленеят, а т у к и та м дори са
разкошно разцъфнали. В тази област има не само задоволст-
Во, т у к има щ астие и опиянение. ТоВа щ астие и опиянение о т ­
кривам В несравнимо увереното поведение на немските В е с т ­
никари и фабриканти на романи, трагедии, песни и истории,
защ ото яВно т е представляват едно сплотено общ ество, ко­
е то изглежда е В заговор за завладяване на часовете за отдих
и храносмилане на съвременния човек, т . е. негоВите културни
моменти и В тези моменти да замае главата му чрез книгопе-
чатна продукция. След войната днес то в а общ ество е изпъл­
нено с щ астие, д остойнство и самочувствие. О т подобни ус­
пехи на немската култура т о се чувства не само утвърдено и
узаконено, но почти неприкосновено. Е т о защо т о говори по-
тър ж ествен о, обича да се обръща към немския народ, издава
по подобие на класиците избрани съчинения и обявява в под­
ръчните си световни списания отделни свои пишещи събра­
т я из сво ята среда за нови немски класици и образцови писа­
тели. Би могло да се очаква може би, че опасностите о т т а ­
къв род злоупотреба с успеха ще предизвика неодобрение­
т о на по-благоразумната и по-просветена ч а с т о т немски­
т е учени или поне ще ги накара да п о ч у в ств а т мъчително
неудобство о т този сценарий, защ ото какво по-мъчително
може да има о т т о в а да гледаш как уродливият сто и напе­
рен като петел пред огледалото и разменя погледи на Възхи­
щение със собствения си образ. Учените съсловия обаче чес­
т о не се т р о г в а т много о т то ва, което ста в а около тях,
т е са д остатъчн о заети със самите себе си, за да могат да
се заемат и с грижата за немския дух. Освен то ва техните
представители са абсолютно сигурни и убедени, че со б с т­
вената им култура е най-зрелият и най-красивият плод на
времето, дори на Всички времена и загриж еността за обща­
т а немска култура им е напълно непонятна именно защ ото
т е самите, ка кто и безброй техни събр атя, са далече о т
всякакви подобни грижи. П о-старателният наблюдател, осо­
бено ако е чужденец, не може впрочем да не забележи, че меж­
ду то ва, което немските учени днес наричат своя култура, и
372 ФРИДРИХ НИЦШЕ

онази тър ж ествуващ а култура на новите немски класици съ­

щ ествува различие само по отношение на количеството зна­
ние. Навсякъде, където въпросът се свежда не до знание, а
до умение, не до осведоменост, а до изкуство, следователно
навсякъде, където ж и в о т ъ т трябва да свид етелства за ха­
рактера на културата, днес същ ествува само една немска кул­
тура - и тази ли култура била победила Франция?
Това твърдение изглежда напълно неразбираемо. Та нали
всички непредубедени съдии, а в края на краищ ата и самите
французи признават, че реш ителното предимство се със­
тояло тъкм о в по-широките познания на немските офицери,
в по-голямата подготовка на немския войскови състав, в по-
научното водене на войната. А в какъв смисъл може да е по­
бедила немската култура, ако искаме да отделим о т нея нем­
ската образованост? В никакъв, защ ото моралните качест­
ва на по-строгата дисциплина, на по-спокойното послуша­
ние ням ат нищо общо с културата. С такива качества са се
отличавали например македонските войски пред несравнимо
по-образованите гръцки войски. К огато се говори за побе­
д ата на немското образование и култура, може да се касае
само до едно объркване на понятията, объркване, почиващо
върху ф акта, че в Германия ч и с т о т о понятие за култура е
изчезнало.
К ул тур ата е преди всичко единство на художествения
сти л във всички жизнени прояви на един народ. Многото поз­
нания и голямата образованост обаче не са нито необходи­
мо средство за култура, нито неин признак и по необходи­
м о ст се съгласуват най-добре с противоположността на кул­
тур а та , с варварството, което ще рече с липсата на стил
или с хаотично смесване на всички стилове.
В тако ва хаотично объркване на всички стилове обаче жи­
вее съвременният немец. Сериозен проблем о става ф а к т ъ т
как е възможно при цялата си образованост да не го забеляз­
ва и дори да се радва о т сърце на съвременната си култура?
А всичко би трябвало да му подсказва и сти н ата, всеки пог­
лед върху облеклото му, върху с т а и т е и къщ ата му, всяка раз­
ходка по улиците на неговите градове, всяко влизане в мага­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 373

зините на тър го вц и те за модерни художествени предмети.

При всяко общуване би трябвало да осъзнава произхода на
сво и те маниери и движения, а при наш ите и н с т и т у т и на
и зкуство то , забави, концерти, т е а т р и , при всяка радост
о т допира с музите - гротескното съ ж и телство и смесва­
не на всички възможни стилове. Немецът трупа край себе си
форми и цветове, продукти и куриозни о т всички времена и
всички земни части и по то зи начин създава онази панаир­
джийска п ъстр о та, ко ято неговите учени са длъжни о тн о ­
во да разглеждат и определят ка то модерното самб за себе
си. Той самият се е настанил спокойно сред цялата тази не­
разбория о т стилове. С та къв вид култура обаче, която всъщ ­
н о ст е само флегматична безчувствен ост за културата, не
м огат да се побеждават врагове, най-малкото неприятели
като французите, притежаващи истинска, продуктивна кул­
тура, все едно каква сто й н о ст има т я , и на които ние сме
подражавали досега почти във всичко, а при т о в а най-често
неумело.
Ако бяхме наистина престанали да им подражаваме, все
още нямаше да ги победим, а само щяхме да се освободим о т
тях. Едва когато успеем да им наложим една оригинална нем­
ска култура, би могло да се говори за триумф на немската
култура. Засега тр яб ва да знаем, че както и по-рано зависим
о т Париж във всички въпроси на формата и че сме принуде­
ни да зависим, защ ото и до днес все още няма немска ориги­
нална култура.
Това всички сме длъжни да знаем за себе си. А и един о т
малцината, които им ат право да каж ат тази истина на нем­
ците с то н на упрек, го призна о ткр и то : „Ние, немците, сме
о т вчера“ , казал веднъж Гьо те на Екерман. „Н аистина о т един
век насам се занимаваме усърдно с култура, но м огат да изми­
н а т още няколко века, преди наш ите сънародници да придо­
би ят д остатъчн о дух и по-висока култура и т я да стане при­
тежание на всеки, та ка че да може да се каже за тях: преди
много години т е са били Варвари.“
374 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Но щом като наш ият общ ествен и личен ж и Вот очевидно

не носи о тп ечатъка на продуктивна и стилна култура, а о т ­
горе на то ва и големите ни творци най-сериозно го и зтъ к ва т
и с присъщата на величието ч е с тн о с т са признали и призна­
в а т и сега този чудовищен и за един даровит народ дълбоко
срамен ф акт, как тогава е възможно сред немските образова­
ни среди въпреки всичко да цари най-голямо задоволство, едно
задоволство, готово след последната война, а дори непрекъс­
нато и до днес да изпада във възторжено ликуване, превръща­
що се в триумф. Във всеки случай т е ж и веят с илюзията, че
п р и теж ават истинска култура. Огромният ко н тр аст между
тази доволна, дори тър ж ествуващ а увереност и явния недос­
ти г на култура се забелязва изглежда само о т малцина, и т о
съвсем рядко. Защ о то всички съгласни с общ ественото мне­
ние са превързали очи те и запушили уш ите си - такъв ко н т­
р аст просто не трябва да същ ествува. Как е възможно т о ва ?
Коя сила е толкова всемогъща да предписва то в а „не тр яб ­
ва“? Какъв род хора са дошли на власт в Германия, за да могат
да забраняват толкова силни и прости чувства и да спъват
изявата им? Тази сила, този род хора ще назова поименно -
то ва са образованите филистери.
К акто е известно думата филистер1е заимствана о т с т у ­
дентския ж и во т и в широкия си, но съвсем популярен смисъл
означава антипод на сина на музите, на човека на изкуство­
т о , на и сти н ската културна личност. Образованият филис­
те р обаче - а да се изследва този ти п хора, да се изслушат
изповедите им, когато ги правят, ста в а днес наше неприя­
тн о задължение - се различава о т общ ата идея за типа „фи­
листер“ чрез един предразсъдък: сам ият то й се см ята за син
на музите и културен човек - непонятна илюзия, о т която
ста ва явно, че то й съвсем не знае какво е филистер и какво
е неговият антипод. Е т о защо не бива да се учудваме, кога­
т о то й най-често тър ж ествен о се кълне, че не е филистер.
При такава липса на самопознание то й се чувства твърдо
убеден, че образованието му е точно пълен израз на истинс­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 375

ката немска култура. А т ъ й като среща навсякъде образова­

ни личности о т сВоя ти п и Всички общ ествени и н с т и т у ­
ции, учебни, образователни и културни заведения са устрое­
ни съобразно негоВата образованост и негоВите потребнос­
т и , то й е изпълнен с триумфално чуВстВо, че е достоен пред­
ста в и те л на съвременната немска култура и съ о тве тн о на
то Ва чуВстВо предяВяВа сВоите изискВания и претенции. Ако
обаче и сти н ската култура действително предполага единс­
т в о на стила, а чоВек не би могъл да си представи дори и
една лоша и изродена култура без сливащ ото се Все пак В хар­
монията на един сти л многообразие, може би объркването В
тази илюзия на образования филистер Води началото си о т
факта, че то й преоткрива навсякъде еднообразния облик на
самия себе си и единствено о т този еднообразен облик на
всички образовани сти га до заключението за единстВо В с т и ­
ла на немското образование, накратко за същ естВуВането
на култура. Край себе си то й откриВа само еднакВи потреб­
ности и сходни разбирания. Където и да се появи, Веднага се
Вижда Вплетен В мълчаливо съгласие по много неща, особено
по отношение на Въпросите за религията и и зкуството. То­
Ва Впечатляващ о еднообразие, то Ва неналожено по някакВа
поВеля и Все пак Веднага изяВяВащо се tutti unisono* го под­
вежда и то й ВярВа, че т у к действително ВластВа една кул­
тур а. Обаче с и с те м а ти ч н о то ф и ли стер ство, издигнато
днес на Власт, тъкм о защ ото съдържа система, не е култу­
ра, дори не и лоша култура, а Все още само нейна противопо­
ложност, именно трайно обосновано Варварство, т ъ й като
цялото очебийно еднообразие В облика на Всеки образован
съвременен немец се превръща В единстВо само чрез съзна­
телн о то или несъзнателно изключване и отричане на Всички
художествени продуктивни форми и изискВания на един ис­
тински стил. В мозъка на образования филистер очеВидно е
настъпило някакВо нещ астно объркВане: то й приема за кул­
тура точно то Ва, което културата отрича, и т ъ й като пос­
тъп ва логически последователно, В края на краищ ата получа-

* Пълно единомислие (итал.) - Б. пр.

376 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Ва една свързана група о т подобни отрицания, една система

на не-култура, на която дори би могло да се признае изВестно
единство на стила, ако Все още има смисъл да се гоВори за
стилизирано ВарВарстВо. Когато е сВободен да избира между
едно съобразено със стила дейстВие и негоВата противопо­
ложност, то й ще предпочете Винаги В то р о то и понеже пос­
то я н с т в а В то В а предпочитание, Всичките му дейстВия но­
с я т отрицателен отп ечатък. Именно по то зи о тп ечатък то й
разпознава характера на п атен то ван ата о т него немска кул­
тура, по н е съ о тВ е тстВ и е то с него мери Всичко Враждебно
или протиВодейстВащ о му. В такъВ случай образованият фи-
листер само се отбранява, отрича, отбира, запушВа си уши­
т е , не поглежда В тази посока и В омразата и Враждебността
си то й е отрицателно същ естВо. Никого обаче не мрази поВе-
че о т този, който го преценява като филистер и му казВа как­
Во е Всъщ ност, а именно - пречка за Всяка силна и тВорческа
личност, лабиринт за съмняВащи и заблудили се, блато за Всич­
ки изтощени, окоВи на крака за Всички устремени към Високи
цели, отроВна мъгла за сВежи зародиши, безводна пясъчна пус­
тин я за търсещ ия и жадуващия ноВ ж и Во т немски дух. Защ о­
т о този немски дух, то й е търсещ дух. И Вие затоВа го мрази­
т е , защ ото тър си и не иска да Ви ВярВа, че Вече с т е намерили
оноВа, което то й търси. А как е Възможно да Възникне такъВ
ти п като образования филистер и след като е Възникнал, как е
могъл да достигне м огъщ еството на ВърхоВен съдник над Всич­
ки немски културни проблеми, как е Възможно тоВа, след като
край нас са преминали плеяда героични образи, издаващи ВъВ
Всеки сВой ж е ст, В целия израз на лицето си, ВъВ Въпросител­
ния то н на гласа си, В искрящите си очи само едно: че са били
търсещ и личности и именно поради то Ва са търсили жадно и
с твърда упори тост оноВа, което образованият филистер са­
мо си Въобразява, че притежава: истинската, самобитна нем­
ска култура. Сякаш са задаВали Въпроса има ли почВа, която да
е толкоВа чи ста, толкоВа недокосната, толкоВа деВстВено
сВята, т а немският дух да изгради единствено Върху нея сВоя
дом? С то зи Въпрос на у ста т е прекосявали джунгли и шуб­
раци на злощастни Времена и угнетяВащи бедстВия и като
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 377

търсещ и изчезнали о т погледа ни, та к а че един о т тях, Вече

на преклонна Възраст, казал о т името на Всички: „Аз доста-
тъчн о се потрудих В продължение на половин Век. Мога да ка­
жа, че съм се занимавал денем и нощем с р аботи те, които при­
родата ми е отредила ка то задача без отдих и почиВка и Вся­
кога съм се стремял към нещо, изследвал съм и Вършил, колко­
т о и както съм могъл.“ *2
Но как преценява наш ето филистерско образование тези
търсещ и хора? То ги Възприема чи сто и просто ка то нами­
ращи и изглежда забравя, че самите т е са се чувствали само
ка то търсещ и. КазВа се: Ние имаме наша култура, защ ото
имаме сВоите класици. Не само основите са налице, Върху тях
се издига Вече и сградата. Ние самите сме тази сграда. При
тези думи ф илистерът посочва с п р ъст со бствен о то си чело.
Но за да даде подобна погрешна преценка и окаже такаВа
оскърбителна почит към наш ите класици, чоВек трябВа изоб­
що да не ги познава. А moßa е Всеобщ ф акт. Защ о то В про­
тивен случай би следвало да се знае, че същ ествува само един
начин за отдаване на почит, а именно В техния дух и с тяхна-
т а смелост да се продължава неуморно тър сен ето . А да им
се прикачва тако ва съмнително прозвище класици и о т Вре­
ме на Време да се наслаждаваме на тво р б и те им, ще рече да
се отдадем на онези Вяли и егоистични тр еп ети , които кон­
ц ер тн и те зали и те а тр а л н и те салони обещ ават на Всеки,
който си плаща. Също и да се създават фондации за издигане
на паметници и да се организират тъ р ж е ств а и основават
съюзи под имената им - Всичко moßa е само зВонка разплата,
която образованият филистер им предлага, за да може така
Веднъж завинаги да си разчисти см е тки те с тях, но преди
Всичко да не следва примера им и да не продължава търсене­
т о . Защ о то да не се тър си поВече - та къ В е лозунгът на
ф илистерите.
Този лозунг имал известен смисъл по Времето, когато В
първото десетилетие на то зи Век В Германия започнали и се
развихрили толкоВа многообразни и объркани търсения, екс­

* Гьоте, Разговори с Екерман, C., 1966, стр . 366 - Б. пр.

378 ФРИДРИХ НИЦШЕ

периментирания, разрушения, обещания, предчувствия, надеж­

ди, така че духовното средно съсловие с право било обзето
о т страх за същ ествуван ето си. С пълно право, повдигайки
пренебрежително рамене, т о отхвърлило цялата каша о т фан­
тасти чн и и изкълчващи езика философии и романтично-тен-
денциозни тр акто вки на историята, пъстрия карнавал о т бо­
гове и митове, съчинен о т романтиците, и измислените в опи­
янението о т виното поетически моди и безумства, с пълно
право, защ ото ф илистерът не бива да наруши дори и веднъж
установените норми. Обаче с хитрина, присъща на дребните
природи, то й използвал възм ож ността да се усъмни изобщо в
смисъла на тър сен ето и да призове към удобното намиране.
О чи те му се отворили за щ асти ето на филистера: о т цялото
то ва експериментиране открил спасение в идиличното и на
неспокойния порив на твореца противопоставил известно до­
волство, доволство о т собствен о то тесногръдие, со бстве­
ната невъзмутимост, дори о т собствената ограниченост. Без
излишно стеснение изправеният му показалец сочел всички
скрити и потайни ъгълчета на ж ивота, многобройните т р о ­
гателни и наивни радости, виреещи в най-мизерните дълбини
на некултивираното съществувание, подобно на скромни цве­
т я върху тресавищ ето на филистерското битие.
Намерили се няколко талан ти в изобразителното изкуство,
които възпроизвели с изящна четка щ астието, домашния ую т,
всекидневието, здравето на селянина и цялата спокойна а т ­
мосфера, която цари в д етски те стаи, в кабинетите на учени­
т е и в селския дом. В ръце с подобни книги с картини о т дейст­
ви те л н о стта любителите на уд обството се опитали веднъж
завинаги да склю чат договор със съмнителните класици и пос­
тавен и те о т тях изисквания за по-нататъшно търсене. Само
за да имат спокойствие, създали понятието век на епигоните,
за да са готови да о тр е ж а т веднага всичко ново, неудобно за
тях, осъждайки го като творба на епигоните. За същ ата цел и
за да гарантират спокойствието си, тъкмо тези любители на
уд обството си присвоили историята и се опитвали да превър­
н ат всички науки, о т които можели да се очакват смущения за
уд обството им, в исторически дисциплини, на първо м ясто фи­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 379

лософията и класическата филология. С помощта на истори­

ческото съзнание се спасили о т ентусиазма - т ъ й като и сто ­
рията не трябвало да поражда повече ентусиазъм, както смя­
та л Гьоте - и тъкмо притъпената чувстви тел н о ст е днес цел
на тези лишени о т усет за философия поклонници на nil admirari*,
когато се о п и тва т да разберат всичко по исторически п ът.
Под п р етекст, че мразят фанатизма и н етолер ан тн о стта във
всяка тяхна форма т е мразеха всъщ ност господстващия гений
и тиранията на истинските културни изисквания. Е т о защо
използват всичките си сили да парализират, п ритъпяват или
разлагат всичко, о т което може да се очакват свежи и могъщи
движения. Една философия, прикриваща срамежливо с извърта­
ния и заврънкулки филистерската изповед на своя създател3, из­
мислила на всичкото отгоре и една формула за обожествяване
на всекидневието. Тя говори за разумното устр ой ство на всич­
ко действително и по този начин спечелила благоволението на
образования филистер, който също обича извъртания и заврън­
кулки, но преди всичко см ята единствено себе си за действи­
телен и разглежда своята д ействителност като мярка за све­
товния разум. Сега вече то й позволил на всеки, а и на самия себе
си да размишлява по малко, да изследва, да естетизира, но пре­
ди всичко да създава поезия и музика, също и картини, както и
цели философии. Само че за Бога при нас всичко трябвало да
остане така, както е било, и по никакъв начин не бивало да се
засяга „разумното“ и „д ей ствителното“, т . е. филистера. Наи­
стина то й има навика о т време на време да се увлича в някои
прелестни и дръзки своеволия в областта на изкуството и скеп­
ти чн а та историография и умее да цени високо очарованието
на подобни развлекателни и забавни обекти, но отделя строго
сериозното в ж ивота о т забавното, а то ва ще рече професия­
т а , работата, заедно с жената и д етето , а към забавното в
края на краищата спада приблизително всичко, отнасящ о се до
културата. Е т о защо теж ко на едно изкуство, което само за­
почва да се отнася сериозно към своите задачи и да поставя

* Да не се удиВляВаме на нищо, т . е. да приемаме спокойно нещ ата (лат.) -

Б. пр.
380 ФРИДРИХ НИЦШЕ

изисквания, засягащи доходите, р аботата и наВиците му, т . е.

филистерската сериозност. О т такова изкустВо то й изВръ-
ща очи, сякаш съзира нещо неприлично и с израза на блю стител
на целомъдрието предупреждава Всяка нуждаеща се о т закрила
добродетел да не поглежда В никакъв случай натам.
Красноречив В увещ анията си, то й е и благодарен на поета
или художника, който се Вслушва В с ъ в е ти те му и се съгласява
да бъде разубеждаван. ДаВа му да разбере, че с него ще се о т ­
н асят по-снизходително, нетолкоВа строго и т ъ й като е т е ­
хен убеден съмишленик, няма да изискват о т него изключител­
ни майсторски произведения, а само gße неща: или копиране на
д ей стви тел н о стта, стигащ о до майсторско подражание В
идилии и безобидни хумористични сатири, или свободни копия
на най-призВаните и най-прочути тВорби на класиците, но със
сВенлиВи о тстъ п ки пред Вкуса на Времето. Ако цени например
само присъщ ата на епигоните подражателност или иконопис-
н ата портретна Вярност на настоящ ето, тогаВа то й знае,
че тази достоверност ВъзВеличаВа него самия и увеличава до­
во л ство то о т „д ей стви тел н о стта“ , а пърВото изискване до­
ри не му Вреди, обратно, т о е о т полза за славата му на класи­
чески съдник на Вкуса и Всъщ ност не ще му стр ува ноВи уси­
лия, т ъ й като Веднъж завинаги се е разправил Вече с класици­
т е . И най-накрая, то й открива общоВалидната ефектна фор­
мула „здраВе“ за Всичките си наВици и Възгледи, за отриц ател­
ното си и благосклонно отношение и о тстр ан ява о т п ъ тя си
Всеки неудобен см ути тел на спокойствието си с подозрение­
т о , че то й е болен или ексцентричен. ДаВид Щраус, типичен
филистер и истински satisfait* о т състо ян и ето на наш ата кул­
тура, говори с характерни за него фрази за „наистина проник­
новения дух ВъВ философската мисъл на Артур Шопенхауер, но
В много отношения нездрава и неплодотВорна“ . Д ей стви тел­
но о т съдбоВно значение е ф а к тъ т, че „духът“ се ВселяВа с
особено предпочитание у „нездравите и неплодотВорните“ ,
та ка че дори ф илистерът, ако иска поне Веднъж да бъде чес­
те н към себе си, забелязва липса на дух при много о т филосо-

* ДоВолен (фр.) - Б. пр.

ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 381

фемите о т напълно здраВи и плодотворни философстВания,

създадени и пуснати на пазара о т нему подобните.
О т Време на Време, но само когато са между свои, филисте-
рите се угощ аВат с Вино и си припомнят Великите Военни под-
Визи, често, слоВоохотлиВо и наиВно. ТогаВа много неща, т а е ­
ни иначе страхлиВо, излизат наяВе, а понякога се случВа дори
някой да издаде осноВните тайни на цялото б р атстВо . ТакъВ
момент е изжиВял напоследък един изВестен е с т е т о т школа­
т а на разумността на Хегел. ПоВодът бил наистина тВърде
необикновен. В едно филистерско общ естВо честВали ииумно
п ам етта на един истински и действителен не-филистер, при
то Ва поет, погубен о т филистерите В най-строгия смисъл на
думата - п а м е тта на прекрасния Хъолдерлин. Е т о защо извес­
т н и я т е с т е т имал осноВание при този случай да гоВори за т р а ­
гичните души, погубВани о т „д е й стви те л н о стта “ - думата
д ействителност, разбирана именно В споменатия по-горе сми­
съл като филистерска разумност. „Д е й ств и те л н о стта “ оба­
че се е променила. ТрябВа да се зададе Въпросът дали Хъолдер-
лин би се чуВстВал добре В н асто ящ о то Велико Време. „Не
знам“ , казал Фр. Фишер4, „дали нежната му душа би издържала
толкоВа суроВи неща, сВързани с Всяка Война, цялата тази пок-
Вара, ко ято Виждаме да се разпростира след Войната В най-
различни области. ТВърде Вероятно е, че щеше да изпадне о т ­
ноВо В състояние на безнадеждност. Той бе една о т невъоръ­
жените души, гръцкият Вертер5, безнадеждно Влюбеният. Ж и­
Во т, изпълнен с нежност и копнеж, но ВъВ Волята му имаше и
сила, и съдържание, а В стила му, напомнящ на м еста Есхил, -
Величие, пълнота и ж иВот. Само че духът му не притежаваше
почти никакВа тВър д о ст. ЛипсВаше му оръжието на хумора,
не можеше да понесе как човек, ко й то е ф илистер, не е и Вар­
варин.11Нас ни интересува именно тази последна изпоВед, а не
сладникавото заупокойно слоВо на оратора. Да, чоВекът приз­
нава, че е филистер - но ВарВарин, за нищо на сВета! Горкият
Хъолдерлин, за съжаление не е могъл да напраВи тази тънка раз­
лика. Ако приемем наистина ВарВарстВото за антоним на ци­
вилизацията и го сВържем дори с морското п и р атстВо и чо-
ВекоядстВото, тогаВа подобно разграничаване е основател­
382 ФРИДРИХ НИЦШЕ

но. Е с т е т ъ т обаче яВно е искал да ни каже: чоВек може да бъде

филистер и Все пак културен чоВек. Тук се крие хуморът, кой­
т о липсвал на бедния Хъолдерлин и тази липса го погубила.
По то зи noßog о р ато р ъ т изтървал още едно признание:
„НеВинаги силата на Волята, а сл або стта е която ни помага
да преВъзмогнем толкоВа дълбоко изжиВяВания копнеж към
красота на траги чн и те души“ - приблизително така гласи
изпоВедта, направена о т им ето на „ние“ , колективно при­
състващ и те, което ще рече на „превъзмогналите“ , „превъз­
могнали поради слабост“ . Нека се задоволим с тези изпове­
ди. Сега знаем gße неща, изречени о т един о т посветените.
Веднъж, че тези „ние“ са превъзмогнали действително коп­
нежа към красота, че дори с нечия помощ са го превъзмогна­
ли и Второ - поради слабост! Именно тази слабост е носела
В някои по-малко откровени моменти друго по-хубаВо име.
ТоВа е прословутото „здраВе“ на образованите филистери.
След тази най-ноВа поука би било препоръчително да не го­
ворим за тях повече като за „здрави“ , а за „сл аб о вати “ или
казано степенувано „слаби“. Само да не притежаваха тези
слаби В л а стта ! КакВо ги засяга как ги наричат! Защ ото т е
са Властващ ите, а не е истински Властелин този, който не
може да понесе един подигравателен прякор. Да, когато при­
теж ава В л а стта , чоВек се научава и сам да се надсмива над
себе си. ТогаВа не е о т значение дали ще разкрие слабото си
м ясто, защ ото какВо ли не прикрива пурпурът, какВо ли не
ckpußa м ан ти ята на триумфа! Силата на образования филис­
те р се Вижда най-добре, когато признава сл а б о стта си и
колкото повече и no-цинични са самопризнанията му, толко­
Ва по-ясно проличава kakßa Важ ност си придава и колко голя­
мо е ч у В с т В о т о му за превъзходство! ТоВа е периодът на
циничните изповеди на ф илистерите. И както Фр. фиииер
се изповяда с една дума, та ка ДаВид Щраус праВи сВоята из­
повед с една книга, В ко ято Всяко слоВо е цинично, а и сама­
т а книга ка то изпоВед е цинична.
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 383

О тнош ението си към образоВанието на филистера ДаВид

Щраус изпоВядВа по gßa начина - чрез слоВо и чрез дело, чрез
думите на изповедта и делото на писателя. Поради съдържа­
нието си, както и ка то литературна тВорба книгата, озагла­
вена „С та р а та и ноВа Вяра“6, представлява непрекъсната из­
повед. Дори В самото о б сто яте л ство , че си позволява да из­
повядва о тк р и то Веруюто си, се крие фактически една изпо­
вед. След чети р и д есетата си година Всеки има правото да пи­
ше биографията си, т ъ й като и най-ниицожният може да е пре­
живял и да е видял о т непосредствена близост нещо, което
да е ценно за мислителя и да заслужава Вниманието му. Но да
изповядваш верую то си е несравнимо по-претенциозно, защо­
т о предполага, че ка то прави изповед, човек придава значение
не само на то ва, което е преживял, изследвал или Видял през
ж иВота си, но дори и на онова, в което е Вярвал. Сега вече
и сти нски ят мислител ще се заинтересува най-напред какво
Верую е по силите на подобни на Щраус натури и какво за „из­
мислили полумечтателно“ за нещ ата, за които има право да
говори само човек, запознат с тях о т първа ръка. Кой би изпи­
та л необходимост да чуе изповедта за Веруюто на един Ранке7
или Момзен8, между другото учени и историци, напълно различ­
ни о т Давид Щраус. Но ако биха пожелали да ни занимават с
Веруюто си, а не с научните си о ткри ти я, т е биха престъпили
твърде предизвикателно определените о т самите тях грани­
ци. А тъкм о та к а постъпва Щраус, когато говори за своето
верую. Никой не изпитва желание да узнае нещо за него, с изк­
лючение може би на няколко ограничени противници на Щрау­
совите прозрения, т ъ й като подушват зад тях д ействи тел­
ни сатанински догми и естествен о ж елаят Щраус да компро­
метира научните си твърдения с подобни сатанински задни
мисли. Не е изключено дори тези груби господа да са открили В
новата книга тъкм о онова, което са предвиждали в пресмята­
нията си. Всички ние обаче, които нямаме основание да на-
душваме подобни сатанински задни мисли, не сме открили ни­
що о т този род, а дори не бихме били недоволни, ако се случва­
384 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ха поВече сатанински неща. Защ ото лош дух не може да гово-

ри така, както Щраус гоВори за ноВото си Верую. Но та ка не
гоВори изобщо никой дух, а най-малкото един истински гений.
Така говорят само онези хора, които Щраус представя като
колективно „ние“ . Споделяйки с нас Веруюто си, т е ни о тегча­
в а т поВече отколкото когато ни разказват сънищ ата си, Все
едно дали са „учени или художници, чиновници или Военни, за­
наятчии или чифликчии, живеещи с хиляди В стр ан ата, и т о
съВсем не като най-лошите“ . Когато не и скат да о ста н а т без­
мълвни обитатели на града и селото, а Високо се изповядват,
целият шум о т единомислието им не може да ни измами о т ­
носно сл аб о стта и пош лостта на изпълняваната о т тях ме­
лодия. Как може да ни настрои по-благосклонно общ ата им из­
повед, когато т я е о т такова е сте ств о , че не бихме позволи­
ли да я довърши нито един о т тези, които започват да ни
разказват едно и също, а прозявайки се, бихме го прекъснали.
Ще трябва да му заявим, щом то ва е верую то т и , за Бога, не
ни го разкривай! Възможно е по-рано неколцина простодушни
хора да са търсили в лицето на Давид Щраус мислителя; сега
т е са открили един Верующ и са разочаровани. Ако бе мълчал9,
би останал поне за тези малцина философ, докато сега за ни­
кого вече не е философ. Но то й и не ламти за ч е с т т а на мисли­
теля, иска да бъде нов верующ и се гордее със сво ята „нова
вяра“ . Изповядвайки я писмено, се заблуждава, че пише катахи-
зиса на „модерните идеи“ и строи широкия „световен п ъ т на
бъдещ ето“ . Д ействително наш ите филистери не са Вече пла­
хи и срамежливи, а обратно, самоуверени до цинизъм. Беше вре­
ме - наистина доста отдавна - когато ф илистерът бе т ъ р ­
пян просто като нещо, което не говори и за което не се гово­
ри. Имаше също така Време, когато хората галеха сбръчкано­
т о му лице, намираха го забавен и говореха за него. Така п о сте­
пенно то й стана конте и започна да се радва о т сърце на бръч­
ки те по лицето си и на дебелашки-простодушните си особе­
ности. Сега вече сам заговори и т о , горе-долу по маниера на
домашната музика на Рил10. „Но какво Виждам? Това сянка ли е?
Или д ей стви телн о ст? Колко голям ста в а изведнъж пуделът
ми“ !11 Е т о сега то й се въргаля вече като хипопотам по „све­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 385

товния п ъ т на бъдещ ето“ и о т ръмженето и лаенето се е по­

лучил гордият то н на основателя на религията. Може би би Ви
било угодно, господин магистър, да основете религията на бъ­
дещ ето? „С трува ми се, още не е дошло времето. Дори наум
не ми минава желанието да разруша някоя църква.“ Но защо не,
господин м агистър? Важно е само човек да може да го стори.
Впрочем, честно казано, Вие сам вярвате, че то в а е по силите
Ви. Погледнете само последната си страница. Там вече знае­
т е , че Ваш ият нов п ъ т е „единственият световен п ъ т на бъ­
дещето, който само на отделни м еста тр яб ва да се завърши
напълно, но преди Всичко по него трябВа да се върви заедно, за
да стане удобен и приятен.“ Не отр и чай те повече, основате­
л я т на религията е о тк р и т, новият, удобен и приятен п ъ т
към рая на Щраус е построен. Само колата, в ко ято искате да
ни возите, скромни човече, не Ви много задоволява. Накрая ни
казвате: „Не твърдя, че колата, на ко ято скъпите ми ч и та ­
тели ще трябва да се доверят заедно с мен, отговаря на всич­
ки изискВания.“ „Човек се усеща здравата раздрусан.“ Ах, но
вие искате да чуете няколко любезни думи, вие, галантни ос­
нователю на религия. А ние ще ви кажем нещо откровено. Ако
Ваш ият ч и та те л си подреди 368-те страници о т религиозния
ви катахизис така, че всеки ден о т годината да прочита само
една страница, значи в най-малки дози, ние също мислим, че
накрая ще се почувства зле, и т о о т яд, че не е усетил никакъв
еф ект о т него. Може би ще бъде по-добре да нагълта една го­
ляма доза, по възможност всичко наведнъж, както гласи ре­
ц е п та та при Всички съвременни книги! Тогава п и ти е то няма
да му навреди и то й не ще се почувства след то в а зле или ядо­
сан, а напротив, весел и в добро настроение, сякаш нищо не се
е случило, никаква религия не е разрушена, никакъв световен
п ъ т не е построен, никаква изповед не е направена - е то ва
вече се казва голям еф ект! Да забравиш всичко - и лекаря, и
лекарството, и б о л естта! И жизнерадостния смях! А и неп­
рестанния смехотворен гъдел! За завиждане ст е , любезни гос­
подине, защ ото с т е основали най-приятната религия, именно
религия, чийто основател човек уважава непрекъснато, като
му се надсмива.
386 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Ф и л и стер ът ка то осноВател на религията на бъдещ ето -

то Ва е ноВата Вяра В най-изразителната й форма, филисте­
р ъ т, превърнал се В м е чта те л - moßa е нечуваният фено­
мен, характерен за наш ата немска съвременност! Но нека за­
сега запазим известна степен предпазливост по отношение
на тази м ечтател н о ст. Та нали самият ДаВид Щраус ни съ-
ВетВа да бъдем предпазливи В следните мъдри изречения, при
които ние трябВа да мислим, наистина не за Щраус, а за ос­
нователя на хри сти ян ство то . „Всички знаем, имало е благо­
родни, одухотворени м ечтатели. М е ч та те л я т може да под­
тиква, Възвисява, може да оказва и продължително истори­
ческо въздействие, но не ще пожелаем да го изберем за ръко­
водител в ж и во та си. Той ще ни отклони о т правия п ъ т,
ако не поставим влиянието му под контрола на разума.“ Зна­
ем и още нещо. Възможно е да има лишени о т дух мечтатели,
м ечтатели, които не п од тикват, не възвисяват и въпреки
то ва р а зчи та т на продължително историческо влияние ка­
т о ръководители в ж и во та и господари на бъдещето. Колко
по-основателно се налага да поставим м е чта те л н о с тта им
под контрола на разума. Лихтенберг12 дори см ята: „Има нес­
пособни м ечтатели и тогава т е са наистина опасни хора.“
Само заради то зи контрол на разума изискваме засега един
честен отговор на тр и въпроса. Първо: как изповядващият
новата вяра си представя небето? Второ: докъде стига сме­
л о с тта , ко ято му вдъхва новата вяра? И т р е т о : как пише
книгите си? Нека Щраус-изповядващият се ни отговори на
първия и втория въпрос, а Щ раус-писателят на тр е ти я.
Е сте ств е н о за изповядващия новата вяра небето тр я б ­
ва да е блаженство на земята, защ ото християнските изг­
леди за „безсмъртен, небесен ж и в о т“ наред с другите у т е ­
шения „са безнадеждно отпаднали“ за всеки, който „само с
един крак“ застъпва становищ ето на Щраус. Не е без значе­
ние, когато една религия си представя така или иначе небе­
т о . И ако е вярно, че х р и сти ян ство то не познава никакво
друго небесно занимание освен забавление с музика и песни,
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 387

за Щраусовия филистер то Ва съВсем не е утеш ителна перс­

пектива. В книгата-изпоВед обаче има една райска страни­
ца, страница 294. Разгърни най-Вече този ли ст пред себе си,
т и прещастлиВи филистерю! Тук цялото небе слиза при теб.
Щраус казВа: „Само ще загатнем как жиВеем, как сме жиВели
о т дълги години насам. Наред с професията си - защ ото ние
упражняваме най-различни професии и В никакъВ случай не сме
само учени или хора на и зкуство то , а чиновници и Военни,
занаятчии и чифликчии, и нека повторим казаното Вече Вед­
нъж, съВсем не сме малко, а хиляди ВъВ Всички страни, и т о
не о т най-лошите - т а казвам, наред с проф есията си се
опитваме да запазим о тк р и ти ч у В с т В а т а си за Всички по-
ВъзВишени интереси на чо вечество то . През последните го­
дини Взехме жиВо участие ВъВ Великата национална Война и
ВъВ ВъзстаноВяВането на немската държаВа. Този колкото
неочакван, толкоВа и прекрасен обрат В съдбините на наша­
т а многострадална нация ни кара да се чуВстВаме Вътрешно
извисени. Разбирането за тези проблеми се улеснява о т изу­
чаването на и стор и ята, подпомагано днес о т редица прив­
лекателни и популярно написани исторически mpygoße, дос­
тъпни и за необразованите хора. Наред с moßa се опитваме
да разширяваме и познанията си за природата. И В тази об­
л аст също не липсват общообразователни помощни средс­
т в а . И накрая, В тв о р б и те на наш ите Велики поети, при из­
пълнението на произведения о т наш ите Велики музиканти
откриваме задоволяващи Всички изисквания импулси за духа
и душ евността, за ф антазията и хумора. Така жиВеем, така
шестваме, изпълнени с щ астие.“
Четейки те зи редове, ф илистерът ликува: Е т о , moßa е
чоВек по мой Вкус! Защ о то ние жиВеем наистина така, жи­
Веем Всеки ден та к а !13А как майсторски умее да извърта не­
щ ата! Например kakßo друго осВен четене на Вестници мо­
жем да разбираме под заниманията с и сто р и ята, с които се
подпомагало разбирането на политическото положение, а kak­
ßo значи жиВо участие ВъВ Възраждането на немската дър­
жаВа, не са ли moßa Всекидневните ни посещения В бирария­
т а ? А една разходка из зоологическата градина нима не е спо­
388 ФРИДРИХ НИЦШЕ

м ен атото „общоразбираемо помоидно средство“ , с което се

разширявали познанията за природата? И накрая - т е а т ъ ­
р ъ т и концертите, които ни давали „задоволяващи всички
изисквания импулси за ф антазията и хумора“ , когато се за­
върнем вкъщи - с какво д остойнство и остроумие говори за
най-съмнителното! Е т о то ва е човек по мой вкус, защ ото
неговото небе е наш ето небе!
Така ликува ф илистерът. И ако ние не сме та к а доволни
като него, причината се крие в желанието ни да знаем много
повече. Скалигер14 имал обичай да казва: „Какво ни интересу­
ва дали Монтен е пил червено, или бяло вино!“ Но в този по-
важен случай колко ценно би било за нас подобно точно указа­
ние! Ами ако можехме да узнаем колко лули изпушва филисте­
р ъ т на ден според устава на новата вяра и дали Спенерови-
я т или Националният вестник му харесва повече, когато си
пие кафето. Неутолимо желание на наш ата любознателност!
Само в една то чка ни се дават повече обяснения и за щ астие
т е се о т н а с я т до небето в небето, именно до онези малки
естетически частни стаички, посветени на великите писа­
тели и музиканти, където ф илистерът „възвисява душ ата
си“ , където дори по собствен ото му признание „всички него­
ви петна се изчиствали и измивали“ , та к а че тези частни
стаички трябва да се разглеждат като малки бани за свеще­
но измиване, предназначени обаче само за мимолетни мигове.
„Това се случва и важи единствено в ц ар ство то на фантази­
я та , защ ото щом се върнем в суровата д ействи телност и в
те с н о т и я т а на ж ивота, о т всички страни ни връхлита с т а ­
р ата мизерия“ - въздиша наш ият магистър. Но нека използ­
ваме мимолетните мигове, предоставени ни да прекараме в
тези стаички. Времето ще ни стигне точно колкото да ус­
пеем да разгледаме о т всички страни идеалния образ на фи-
листера, което ще рече на филистера, о чистен о т Всички
п етн а и превърнал се вече в напълно ч и ст ти п филистер. Но
ш егата настрана, поучителна е тази гледка и нека никой, кой­
т о е станал изобщо ж ер тва на книгата изповед, не остави
недочетени д вете приложения със заглавията „За великите
поети“ и „За великите музиканти“ . Тук се извисява дъгата на
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 389

новия съюз и ако някой не й се pagßa, „нему изобщо не може да

се помогне“ , и както е казал Щраус по друг поВод, но би могъл
да каже същ ото и тук, „то й не е узрял още за наш ата гледна
то чка“ . Намираме се В небето на небето. Възторж еният про­
поведник се го тВи да ни разВеде из него и се изВиняВа, ако
поради изклю чителното удоВолстВие о т Всичко прекрасно
може би ще бъде малко по-слоВоохотлиВ, о тколкото се след-
Ва. „Нека ч и т а т е л я т не ми се сърди, ако стан а по-слоВоо-
хотлиВ“ , се обръща то й към нас, „о тколко то би подобаВало
при такъВ случай, но о т препълнената у ста гоВори сърцето.
Само В едно искам да го уВеря: Всичко, което ще прочете след
тоВа, не се състои о т стари записки, Вмъкнати сега тук, а е
написано за н асто ящ ата цел и за moßa м ясто .“ ТоВа призна­
ние ни изненадВа за миг. КакВо ни засяга, дали тези хубаВи
глаВи са новонаписани? Е, ако стаВаш е Въпрос за писане! Ка­
зано между нас, бих искал да са написани ч е т В ъ р т Век по-ра­
но, тогаВа бих знаел защо мислите ми изглеждат толкоВа без­
цветни и защо н о сят дъха на модерна древност. Но че нещо
е написано през 1872 г. и още през 1872 г. миришеше на мухъл
ми изглежда Вече подозрително. Да предположим, че някой,
упоен о т тази миризма, заспи при чете н е то на тези глаВи -
какВо би могъл да сънуВа? Един приятел ми издаде какВо, за­
щ ото го бе прежиВял. СънуВал паноптикуми с Восъчни фигу­
ри. Там стояли класиците, изящно изработени о т Восък и
перли. ДВижели ръцете и очите си, а ВъВ В ъ тр е ш н о стта им
изскърцвал някакъВ Винт. Видял и нещо Всяващо ужас, някак-
Ва безформена фигура, окичена с панделчици и пожълтяла хар­
ти я. О т у с т а т а й Висяла една бележка, на ко ято пишело „Ле-
синг“ . П ри ятелят ми се приближил и Видял най-страшното:
ОмироВата химера, отпред Щраус, отзад ГерВинус15, по сре­
дата химера - in summa Лесинг! ТоВа о ткр и ти е изтръгнало
Вик на ужас о т гърдите му, събудил се и преустановил ч е т е ­
нето. Защо, за Бога, господин магистре, написахте толкоВа
мухлясали глаВи!
Наистина о т т я х научаВаме и нещо ноВо. Например, че
благодарение на ГерВинус знаем, защо Гьо те нямал драмати-
чески та л а н т и че с В то р а та ч а с т на Ф а у с т е създал само
390 ФРИДРИХ НИЦШЕ

едно алегорично-схематично произведение, че Валенщайн16 е

един М акбет, който същевременно е и Хамлет, че ч и т а т е ­
л я т на Щраус пробира о т „Години на стр а н ства н е “ 17 само
новелите, както невъзпитаните деца о тб и р а т стаф идите
и бадемите о т някое жилаво козуначено т е с т о , че без драс-
ти ч н о то и интригуващ ото на сцената не може да се пос­
тигне пълен еф ект и че Шилер е излизал о т заниманията си с
К а н т к а то о т водолечебница със студена вода. Наистина
всичко т о ва е ново и поразяващо, но не ни харесва, макар и
да прави впечатление. И както е сигурно, че е ново, така е и
сигурно, че няма никога да остарее, защ ото никога не е било
младо, а е дошло о т утр о б а та на майката като хрумване на
някакъв ста р чичо. Що за хрумвания им ат тези блажени про­
поведници на новия сти л в е сте ти че ск о то си царство не­
бесно! И защо поне не забравиха нещо, щом като е толкова
неестетично, толкова земно преходно, а на всичкото о тго ­
ре носи явно и о тп ечатъка на наивна глупост, като напри­
мер някои учени мнения на Гервинус! Човек добива впечатле­
ние, сякаш скромното величие на Щраус и нескромното ни­
щ ож ество на Гервинус си подхождат прекрасно. И тогава
блазе на всички онези блажени, блазе и на нас, неблажените,
когато то зи неоспорим съдник на и зкуство то продължи да
проповядва своя заучен ентусиазъм и галопа на наетия си кон,
за който ч е с тн и я т Грилпарцер18 говори с подобаваща ясно­
т а , така че скоро цялото небе ще заечи о т удара на копита­
т а на то зи галопиращ ентусиазъм! Тогава поне край нас ще
стан е малко по-оживено и по-шумно о т сега, когато прок­
радващото се по филцови пантофи въодушевление на нашия
бож ествен предводител и блудкавото красноречие на сло­
в о то му започват да ни д о тяга т и о твр ащ ават. Бих искал
да знам как би звучала „алелуя“ в у с т а т а на Щраус. Според мен
трябва много внимателно да се вслушаме, иначе човек може
да помисли, че чува учти во извинение или галантен ш епот.
Във връзка с т о ва мога да ви разкажа един поучителен и на­
зидателен пример. Щраус се засегнал остр о о т думите на
един свой противник в смисъл, че правел дълбоки поклони
пред Лесинг - н ещ астн и ят човек явно не бе разбрал правил-
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 391

но нещ ата. Щраус тВърди наистина, че само абсолю тният

тъп ак не би могъл да почуВства т о п л о т а т а В п р о сти те му
думи за Лесинг В № 9019, бликащи напраВо о т сърцето. О т
сВоя страна аз съВсем не се съмнявам В тази то п ло та, нап­
ротив, за мен В moßa топло отношение на Щраус към Лесинг
има нещо съзнателно. С ъщ ата съмнителна то п л о та към Ле­
синг, доведена до жар, намирам у ГерВинус. Общо Взето сред
малките писатели никой голям немски писател не е достиг­
нал makaßa популярност както Лесинг. И Все пак не би тр яб ­
Вало да им се благодари за moßa отношение. Защ о то kakßo
ВъзхВаляВат т е Всъщ ност у Лесинг? Най-напред неговата уни­
версалност: то й е критик и поет, археолог и философ, дра­
матург и теолог. ОсВен moßa и „ед и н ство то между писате­
ля и чоВека, главата и сърцето.“ Последното отличава Всеки
голям писател, а понякога дори и малкия, Всъщ ност даже ог­
раничената глаВа се съгласува ужасяващо добре с тя сн о то
сърце. А що се отнася до неговата универсалност, сама по
себе си т я не е никакво отличие, още поВече че В случая Ле­
синг т я бе само една необходимост. С тр ан н о то у Възтор ­
жените поклонници на Лесинг е по-скоро moßa, че т е нямат
поглед именно за убий ствен ата необходимост, преследвала
го през целия ж и В о т и довела го до та зи „универсалност“ ,
нямат ч ув ств о то , че този чоВек е изгорял сВеткаВично ка­
т о пламък, не се Възмущават, че тесногръдието и н и зо стта
на хората край него и най-Вече на учените му съвременници
огорчиха, измъчиха и задушиха moßa нежно пламтящо същес­
т в о , че именно прехВалената му универсалност би трябВало
да предизвика дълбоко състрадание. Гьо те се обръща към нас
с призива: „И м айте милост към то зи изключителен чоВек,
принуден да жиВее В толкоВа жалко Време, поради което е
трябВало непрекъснато да Води полемики.“20 А Вие, мои мили
филистери, как се осмелявате без срам да споменавате Ле­
синг, който се погуби Всъщ ност о т Ваш ата т ъ п о т а , В бор­
б ата с комичните Ви дръвници и идоли, о т безобразието на
Ваш ите т е а т р и , на Ваш ите учени и теолози, без да може
нито един-единстВен п ъ т да се реши на онзи Вечен полет,
за който бе дошъл на то зи с В я т ? А kakßo и зп и тва те при
392 ФРИДРИХ НИЦШЕ

спомена за Винкелман, който за да спаси взора си о т гротес­

ковите Ви глупости, отиде да проси помощ о т йезуитите и
срамното му преминаване към тях позори не него, а вас? Как
се осмелихте да споменете дори името на Шилер, без да се
изчервите? Погледнете само п о р тр ета му! Искрящ ите очи,
отправени презрително над вас, обагрените о т руменината
на см ъ р тта бузи, нима т о ва нищо не ви говори? П ритежа­
вахте такава прекрасна, божествена играчка, счупила се по
ваша вина. И, за Бога, не свързвайте п р и ятел ство то на Гьо­
т е с този жалък, изтерзан до см ърт ж и во т, защ ото вие бях­
т е способни да го угасите още по-скоро! На нито един о т
ваш ите велики гении не се притекохте на помощ при осъ­
щ ествяван ето на жизненото му дело, а сега искате да нап­
равите о т него догма, за да не може на никого вече да се
помогне? Но за всеки о т тях представлявахте „онова про­
тиводействие на тъпия с в я т “ , което Гьо те назовава по име
в своя епилог към Кам бан ата21, за всекиго о т тях бяхте раз­
гневени тъпоумци и завистливи, тесногръди опоненти или
пък зли егоисти. Въпреки вас т е създадоха своите творби,
насочиха срещу вас нападките си и по ваша вина загинаха
твърде рано, недовършили сво ето ж итейско дело, сразени
или зашеметени о т борбите. И сега см ята те , че ви е позво­
лено tam quam re bene gesta* да възхвалявате тези мъже. И т о
с думи, о т които е видно за кого мислите всъщ ност при т е ­
зи похвали. Е т о защо т е „бликат с толкова то п ло та о т сър­
ц ето “ , че човек трябва да е наистина съвсем тъп , за да не
забележи пред кого се правят всъщ ност дълбоките поклони.
Д ействително един Лесинг ни е необходим, възкликна още
Гьоте, и теж ко на всички тщеславни магистри и на цялото
естети ческо царство небесно, когато младият тигър, чия­
т о неспокойна сила се провижда навсякъде в напрегнатите
мускули и в погледа на очите, тръгне да тър си плячка.

* Ако нещ ата бяха направени добре (лат.) - Б. пр.

ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 393

Колко умен е бил м оят приятел, прекъснал да ч е те по-ната­

тъ к , след като си изяснил чрез химерния, призрачен образ същ­
н о с т т а на ЩраусоВия Лесинг и на самия Щраус. Аз обаче про­
дължих да че та и пожелах да надникна и В душата на изповяд­
ващия новата си Вяра пазач на музикалната светиня. Магис­
т ъ р ъ т отваря дверите, развежда ни, обяснява, назовава име­
на - накрая спираме недоверчиво и го поглеждаме: дали и с нас
не се случи същ ото, което се случи с бедния ни приятел на
сън? Струва ни се, че назовава музикантите, за които гоВори,
с фалшиви имена и имаме чувство то , че ста ва дума за съвсем
други, дори може би за някакви смешни фантоми. Така напри­
мер, когато о т у с т а т а му се отронва името на Хайдн със
същ ата топлота, която ни се стори подозрителна и при хва­
л е б с т в и я т а за Лесинг и ко гато при т о в а се държи к а то
епопт22 и жрец на някакъв тай н ствен култ на Хайднови мис­
терии, а същевременно сравнява Хайдн с „честно приготвена
супа“ , Бетовен - с „бонбон“ (и т о по отношение на кварте­
т и т е ), разбираме със сигурност само едно: н егови ят бонбон-
Бетовен не е н аш и ят Бетовен и негови ят супен-Хайдн не е
н аш и ят Хайдн. Впрочем м аги стърът намира наш ите оркес­
тр и прекалено добри за изпълнението на неговия Хайдн и т в ъ р ­
ди, че само най-скромните дилетанти са В състояние да се
справят с тази музика - още едно доказателство, че то й го­
Вори за съвсем други композитори и за други музикални произ­
ведения, може би за домашната музика на Рил.
А кой ли може да бъде то зи Щраусов бонбон-Бетовен? Бил
композирал девет симфонии, о т които П асто р ал н ата „би­
ла най-бедна по дух“ . Узнаваме, че Всеки п ъ т при изпълнение­
т о на т р е т а т а по ред симфония нещо го подтиквало „да
прескочи граничния ров и да се впусне в някаква авантю ра“ ,
което ни дава право да предположим, че ста в а дума за едно
двойствено създание, полукон, полурицар. ВъВ Връзка с някак­
ва си Ероика към то зи кентавър се отправя сериозният уп­
рек, че композиторът не е успял да изрази „дали се касае до
борби на о ткр и то поле, или в глъбините на човеш ката гръд“ .
394 ФРИДРИХ НИЦШЕ

П асто р алн ата съдържала една „яростно бушуваща буря“ , за

която нямало „никакво значение“ , че по то зи начин прекъсва­
ла един селски танц. Така поради „произволното обвързване
с един подставен тривиален повод“ , както гласи този кол­
ко то умел, толкова и коректен израз, та зи симфония била
„най-бедна по дух“ - дори изглежда че на езика на класическия
магистър се е въртяла друга дума, но то й , както казва, пред­
почитал да се изразява т у к „с подобаваща скромност“ . Но
не, този п ъ т наш ият магистър не е прав, т у к то й действи­
телно е прекалено скромен. Та кой друг ще ни поучава за този
бонбон-Бетовен, ако не сам ият Щраус, единственият, кой­
т о изглежда го познава? Освен то ва сега веднага следва ед­
на а в то р и те тн а и изречена с подобаваща нескромност пре­
ценка, и т о именно за Д е в е т а т а симфония. Тя се харесвала
само на тези, които „смятали барока за гениален, а безфор­
меното за възвишено“ . Е сте стве н о един толкова строг кри­
т и к като Гервинус я бил п риветствал именно като потвър­
ждение на една Гервинусова доктрина. Той, Щраус, бил дале­
че о т мисълта да търси заслуга на своя Бетовен в „толкова
проблематични произведения“ . „Цяло нещ астие е“ , въздиша
нежно наш ият магистър, „че си разваляме удоволствието и
искрено дължимото на Бетовен възхищение чрез подобни ог­
раничения“ . Н аш ият магистър е действително любимец на
грациите. Разказали му, че придружавали Бетовен само малка
ч а с т о т п ътя, а след то в а ги изгубил о т погледа си. „Това е
н ед остатък“ , възкликва той, „но дали пък не е преимущест­
во?“ „К о й то с мъка и задъхвайки се ти ка пред себе си музи-
калната идея, само изглежда че движи нещо по-тежко и че е
по-силен.“ Това е изповед, и т о не само за Бетовен, но и из­
повед на „класическия прозаик“ за самия себе си: него, прочу­
т и я писател, грациите никога не ще и зо ста вят. Неотклон­
но с т о я т до него, като се започне о т играта с леки шеги -
естествен о Щ раусовите шеги - чак до висините на сериозно­
т о - естествен о Щ раусовата сериозност. Той, класическият
майстор на словото, леко и играейки си, б ута своя товар, до­
като Бетовен го ти ка с мъка и задъхвайки се. Той сякаш само
си играе с т е ж е с т т а му, т о в а е предимство, но дали не би
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 395

могло да бъде и н ед остатък? Но може би най-вече за тези, ко­

и то с м я т а т „барока за гениален, а безформеното за Възвише­
но“ - нали така, шеговити любимецо на грациите?
Не завиждаме на никого за възвиш ената наслада, ко ято
намира в ти ш и н ата на сво ята стаичка или в новосъздадено­
т о царство небесно, но о т всички възможни наслади тази,
ко ято получава о т Щраус е изключителна, защ ото то й се
наслаждава край един малък ж ер твен огън, в който хвърля
невъзмутимо най-възвишените творби на немската нация,
за да окади с дима им свои те кумири. „Ако си представим за
миг, че по някаква случайност Бр о й ката, П асто р ал н ата и
Д е в е т а т а симфония биха попаднали в ръцете на нашия жрец
на грациите и че само о т него би зависело да съхрани ч и ст
образа на великия композитор, ка то унищожи такива „проб­
лематични произведения“ - кой би се усъмнил, че нямаше да
ги изгори? А та ка п о стъп ва т днес подобните на Щраус. За
един творец т е и скат да зн аят само онова, което е подхо­
дящо за свещ енодействието на с та и ч к а та им и познават
само две възможности - окадяване или изгаряне. Все пак т у к
би следвало да им ат свобода на избор. Удивителното се крие
само във факта, че е сте ти че ско то общ ествено мнение е то л ­
кова вяло, несигурно и податливо, че без ни най-малко възра­
жение допуска подобно афиширане на най-тесногръдо филис-
т е р с тв о , дори не притежава никакво разбиране за комизма
на една сцена, в която някакво си магистърче без каквото и
да е естети ческо разбиране си позволява да съди Бетовен. А
що се отнася до Моцарт, в този случай наистина биха важе­
ли думите, казани о т А р истотел за Платон: „На лош ите не е
разрешено дори да го хвалят.“ Тук обаче е изчезнало всяко
чувство за срам както у публиката, та ка и у магистъра. Не
само му позволяват да се кръсти публично пред най-великите
и най-чисти произведения на германския гений, сякаш е видял
нещо неприлично и безбожно, но се и радват на откровените
му изповеди и признати прегрешения особено защ ото не изпо­
вядва грехове, извършени о т него самия, а единствено о т ве­
лики гении. Ах, ами дали наш ият магистър има винаги право! си
мислят понякога неговите поклонници и чи татели , обзети о т
396 ФРИДРИХ НИЦШЕ

чуВстВо на съмнение. Самият то й обаче сто и пред тях, усмих­

н а т и уВерен, opamopcmßa, проклина и благославя, сВаля шапка
сам пред себе си, Всеки миг готоВ да изрече думите, казани о т
херцогиня Делафорт на мадам Дьо Стал: „ТрябВа да призная,
мила приятелко, че осВен себе си не намирам никого, който Ви­
наги да има npaßo.“

На червея един труп наВяВа прекрасни мисли, а червеят -

ужас на Всичко жиВо. На червеите ц ар ство то небесно се при-
сьнВа като някакВо т л ъ с т о тяло, а на професорите по фи­
лософия - като сВободно ровене ВъВ Вътр еш н о сти те на Шо­
пенхауер и докато има гризачи, ще има и рай на гризачите.
По този начин е даден отговор на пърВия ни Въпрос: Как из­
повядващ ият новата Вяра си представя сво ето небе? Щра­
усовият филистер се е загнездил В произведенията на наши­
т е Велики писатели и музиканти като червей, който жиВее,
като разрушава, Възхищава се, като изяжда, обожава, като
преживя.
А В то р и я т ни Въпрос гласи: Докъде сти га см елостта, ко­
я т о н о вата Вяра Внушава на сВоите Верующи? И на то зи
Въпрос можеше Веднага да се отговори, ако см елостта и нес­
кром ността бяха идентични, защ ото тогава на Щраус не би
липсвал за нищо действителен и справедлив мамелюкски ку­
раж. ВъВ Всеки случай подобаващата скромност, спомената
по-горе о т Щраус ВъВ Връзка с Бетовен, е само стилистичен
обрат, а не израз на морал. Щраус притежава д о статъчн а
доза о т д ър зостта, на която Всеки победоносен герой смя­
т а , че има право. Всички ц Ветя р а с т а т само за него, победи­
теля, а то й Възхвалява слънцето, че навреме огрява точно
негоВите прозорци. Не пропуска да отдаде заслужена почит
дори на с т а р а т а и достолепна Вселена, сякаш едВа негоВа­
т а похвала ще я освети и о т този миг н а т а т ъ к т я ще има
npaßo да се Върти около централната монада Щраус. Вселе­
н ата - та ка а в т о р ъ т ни поучава - била наистина една ма­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 397

шина с железни, зъбчати колела, теж ки чукоВе и трамбоВки,

„но В нея се дВижат не само безпощадни колела, разлиВа се и
смекчаващо масло“ . Вселената egßa ли ще благодари на по­
бъркалия се на тем а ефектни сравнения магистър, че не е
намерил по-подходящо сравнение, за да я Възхвали, ако Все
пак би допуснала изобщо да бъде хвалена о т Щраус. Как се
наричаше маслото, капещо по чуковете и трам боВките на
една машина? А и kakßa ли утеха ще е за работника съзнани­
ето , че moßa масло ще се излее Върху него, когато машината
захапе членовете му? Ако приемем, че образът е неподходящ,
друга процедура ще привлече Вниманието ни. Чрез нея Щраус
се опитва да разбере kakßo е Всъщ ност отнош ението му към
Вселената. В тази Връзка на езика му идва Въпросът на Грет-
хен: „Обича ме - не ме обича - обича ме?“23 И макар Щраус да
не о ткъсва листенца о т ц ветя и да не брои копчета, moßa,
което прави, е не по-малко наиВно, Въпреки че изискВа може
би малко поВече смелост. Щраус иска сам да се убеди дали не
е парализирано, или умряло ч уВ стВ о то му за Всемира и се убож­
да, тъ й като знае, че чоВек може да убоде с игла ръката или
крака си, без да усети болка, ако т е са изтръпнали или пара­
лизирани. Всъщ ност то й не се убожда, а избира една още по-
ж естока процедура, ко ято описва така: „Разгръщаме Шопен­
хауер, който при Всяка Възможност плясВа идеята Ви В лице­
т о “ . Тъй ка то една идея, дори най-прекрасната Щраусова идея
за Вселената, няма лице, а лицето има само п р и теж ател ят
на идеята, процедурата се съ сто и о т следните отделни
действия. Щраус разгръща Шопенхауер - Всъщ ност дори го
о тв а р я *, В отговор на което Шопенхауер удря Щраус по ли­
цето. Сега Щраус „реагира“ „както побелява религията“ , т .
е. то й о т сВоя страна удря Шопенхауер, ругае, гоВори за не­
лепости, богохулства, кощ унства, дори отсъжда, че Шопен­
хауер не бил с ума си. Р е з у л т а т ъ т о т побоя: за Вселената
изискваме същ ата благоговейна почит, ко ято благочести­
в и я т чоВек о т ста р сти л изпитвал към сВоя Бог. „Или по-

* Игра на думи: schlagen - удрям, бия

aufschlagen - отВарям, разгръщам - Б. пр.
398 ФРИДРИХ НИЦШЕ

кратко: „Той ме обича.“ Сам си усложнява ж ивота, наш ият лю­

бимец на грациите, но е смел като мамелюк и не се бои нито
о т дявола, нито о т Шопенхауер. Какви ли количества „смек­
чаващо масло“ ще изразходва, ако трябва да прибягва често
до подобни процедури?
О т друга страна, разбираме каква благодарност дължи
Щраус на гъделичкащия го, боцкащ и удрящ Шопенхауер. Е т о
защо съвсем не ни изненадва следващ ата изрична изява на
благоразположение към него: „Трудовете на Шопенхауер зас­
лужават само да се прелистват, макар и да би било добре не
само да се прелистват, но и да се изучават“ и т . н. Всъщ ­
н о ст към кого се обръща с тези слова вож дът на филисте-
р и те? Той, за когото може да се докаже, че никога не е изуча­
вал Шопенхауер, то й , за когото Шопенхауер обратно би тр яб ­
вало да каже: „Това е автор, който не заслужава да се пре­
листва, камо ли да се изучава.“ Очевидно Шопенхауер е по­
паднал в кривото му гърло. Откашляйки го, то й се мъчи да се
освободи о т него. Но за да прехвърли мярката на наивни вен-
цехваления, Щраус си позволява още да ни насочи към стария
Кан т. Неговата Всеобщ а истор ия и тео р и я на небето о т
1755 г. то й нарича „съчинение, което ми е изглеждало винаги
не по-малко значимо о т по-късната му критика на разума. Ако
т у к се възхищаваме о т дълбочината на прозрението, та м
ни впечатлява ш и р о тата на кръгозора, ако т у к откриваме
стареца, за когото преди всичко е важна увереността в при­
теж аван ето на едно макар и ограничено познание, там виж­
даме човек с пълната смелост на духовния откривател и за­
воевател.“ Тази преценка на Щраус за К а н т не ми изглежда по-
скромна о т мнението му за Шопенхауер. Ако т у к говори вож­
д ът, за когото преди всичко има значение увереността, с коя­
т о изразява една макар и все още ограничена преценка, там
пред нас застава в целия си р ъ ст п р очути ят прозаик, който с
абсолю тната дързост на н евеж ество то излива хвалебстве­
ните си есенции дори върху К ан т. Тъкмо напълно невероятни­
я т ф акт, че в своя за ве т на модерни идеи Щраус не е съумял да
научи нищо о т К а н то в а та критика на разума и че навсякъде
говори в полза на най-грубия реализъм, спада към очебийните
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 399

характерни чер ти на то В а ноВо евангелие. Впрочем т о само

се определя к а то мъчително изВоюВан р езултат о т непрекъс­
нати исторически и естестВенонаучни изследвания и така до­
ри отрича философския елемент. За Вожда на филистерите и
негоВите „ние“ К а н то В а та философия не същ естВуВа. Той ня­
ма и представа за фундаменталната антономия на идеализма
и за крайно относителния смисъл на Всяка наука и ВсякакъВ
разум. Или: именно разумът би следвало да му подскаже как с
помощта на разума не може да се узнае почти нищо за нещ ата
В себе си. Вярно е обаче, че някои хора на известна Възраст не
м огат да разберат К ан т, особено ако на младини, подобно на
Щраус, са разбрали или поне си Въобразяват, че са разбрали
„гигантския дух“ Хегел, а наред с moßa са били принудени да се
занимават и с Шлайермахер24, който според думите на Щраус
„притежавал почти преголяма проницателност“ . На Щраус ще
му прозвучи странно, ако кажа, че и днес то й е „безусловно
зависим“25 о т Хегел и Шлайермахер и че учението му за Вселе­
ната, начинът, по който разглежда нещ ата sub specie biennii*26,
Всичките му лакейски поклони пред съвременното състояние
на нещ ата на Германия, но преди Всичко безсрамният му фи­
листерски оптимизъм м огат да се обяснят с известни ранни
младежки Впечатления, навици и болестни феномени. ЧоВек,
разболял се Веднъж о т учението на Хегел и Шлайермахер, не
ще се излекува никога Вече напълно.
В книгата изповед има едно м ясто, където спом енатият
неизлечим оптимизъм се разкрива с действително сВещено-
дейстВено задоволство. „Ако с в е т ъ т е нещо, казВа Щраус,
ко ето не би могло да бъде по-добро, то гаВа и мисълта на
философа ка то ч а с т о т то зи сВ ят, е мисъл, ко ято не би мог­
ла да мисли по-добре, философът песимист не забелязва как
преди Всичко обявява за лоша и со бствен ата си мисъл, коя­
т о признава cßema за лош. Ако обаче мисъл, обявяваща сВе­
т а за лош, е лоша мисъл, тогаВа с В е т ъ т е по-скоро добър. Оп­
тим изм ът гледа обикновено тВърде леко на нещ ата, докато
д оказателствата на Шопенхауер за огромната роля на болка-

* О т гледище на две години (лат.) - Б. пр.

400 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ma и злото В сВета са съВсем уместни. Всяка истинска фило­

софия обаче е по необходимост оптимистична, защ ото В про­
тивен случай би отрекла сама на себе си npaßomo за същ ест­
вуване.“ Ако moßa опровержение на Шопенхауер не е тъкм о т о ­
Ва, което Щраус нарекъл Веднъж на друго м ясто „опроверже­
ние под гръмкото ликуВане на по-Висши региони“ , решително
не разбирам този театрален израз, с който то й си е послужил
Вече срещу един сВой противник. И т у к оптимизмът предна­
мерено се е справил тВърде лесно с Въпроса. Но тъкм о В moßa
е майсторлъкът - да постъпиш така, сякаш е дреболия да оп­
ровергаеш Шопенхауер и леко, като на шега, да о тм ести ш нас­
трана товара, за да могат т р и т е грации да се радват непре­
къснато на палавия оптим ист. Именно с moßa трябВало да по­
каже на дело, че съВсем не е необходимо чоВек да се отнася
сериозно с един песимист. И най-неосноВателните софизми ся­
каш са на м ясто, за да докажат, че за подобна „нездрава и неб-
лаготВорна“ философия като философията на Шопенхауер не
биВа да се прахосват доводи, а най-много думи и шеги. Ч етей ­
ки тези м еста, чоВек разбира тъ р ж е стве н о то изказване на
Шопенхауер, че оптимизмът, когато е само безсмислено бръ-
щолеВене на хора, под чието плоско чело не се крие нищо друго
осВен думи, му изглеждал не само абсурден, но и истински ко­
щ унствен начин на мислене, горчива подигравка с безименни­
т е страдания на чоВечестВото. Когато подобно на Щраус из­
гражда своя система, филистерът също стига до един кощунс­
твен начин на мислене, т . е. до най-тъпото учение за удобното
благополучие на „Аз“-а или на „Ние“ и предизвиква негодувание.
Кой би могъл например да прочете без Възмущение следно­
т о психологическо обяснение, т ъ й като т о яВно може да е
израсло само на дърВото на спом енатата кощунствена т е о ­
рия за удобно благополучие: „БетоВен бил казал, че никога не
би могъл да композира музика към т е к с т като Фигаро или Дон
Ж уан. Ж и в о т ъ т не му се бил усмихвал то лко ва, за да може
да гледа весело на него и да се о тн а ся т а к а леко към слабос­
т и т е на х о р а та." Но за да посочим най-яркия пример за moßa
Вулгарно кощ унство В начина на мислене, би било д остатъчно
т у к само да загатнем, че Щраус не намира друго обяснение за
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 401

целия крайно сериозен стремеж към отрицание и за Влечение­

т о към аскетична с В я т о с т през пърВите ВекоВе на християн­
с т в о т о осВен В предхождащото ги пресищане о т Всякакъв
Вид полови наслади и предизвиканата о т тях погнуса и болес­
тн о състояние.

„Персийците го наричат bidanag buden,

а немците - махмурлук.“27

Така цитира Щраус и не се срамува. Ние обаче се о твр ъ ­

щаме за миг, за да преодолеем отвращ ението си.

И наистина наш ият Вожд на ф илистерите е смел, дори

безумно смел на думи навсякъде, където см ята, че има право
да развлича чрез подобна смелост сВоите благородни „Ние“ .
И така аскетизм ът и себеотрицанието на ста р и те отш ел­
ници и светц и трябвало да се разглеждат ка то форма на мах­
мурлук, Исус да се описва ка то м ечтател, който в наши дни
едва ли би избягнал лудницата, и сто р и ята за Възкресението
Христово да се нарича „световноисторическо шарлатанс-
т в о “ - с всичко то в а засега ще се примирим, за да изследва­
ме своеобразния Вид смелост, на ко ято е способен Щраус,
наш ият „класически филистер“ .
Но нека чуем най-напред неговата изповед: „Д ействително
неприятна и неблагодарна задача е да кажеш на све та то ва,
което най-малко желае да чуе. Той има широка ръка, като голе­
м ите господари получава и харчи, докато има какво да израз­
ходва, но ако само някой пресметне перата и му представи
веднага баланса, на него гледа ка то на см ути тел на спокойст­
ви ето си. А именно към т о в а са ме подтиквали о т край време
характерът и душевната ми нагласа.“ Такъв характер и т а к а ­
ва душевна нагласа м огат спокойно да се нарекат смели, но
Все пак е съмнително дали тази смелост е есте стве н а и пър-
вична, или е по-скоро заучена и изкуствена. Може би Щраус са­
мо навреме е привикнал да бъде по професия см ути тел на спо-
402 ФРИДРИХ НИЦШЕ

koücmBue, докато постепенно е отгледал в себе си тази о т ­

личителна за професията му смелост. Тя се съгласува прекрас­
но с природната страхливост, присъща на филистера, и се про­
явява особено В липсата на последователност при онези изре­
чения, за чи ето изгоВаряне е необходим кураж - сякаш се дочу­
ва т ъ т е н на гръмотевици, но атмосф ерата не се пречиства.
Той не сти га до агресивни действия, а само до агресивни сло­
ва, но ги избира колкото е възможно по-обидни и в груби и гръм­
ки изрази изразходва всичката набрана у него енергия и сила.
След ка то заглъхне словото, то й е по-страхлив о т онзи, кой­
т о никога не е говорил. Дори и сянката на д ей стви ята - е т и ­
ка та - отразява, че то й е герой само на думи и че избягва вся­
ка възможност, при ко ято е необходимо да се премине о т думи
към ж е сто к а та сериозност на делото. С достойна за възхи­
щение откровеност възвестява, че не е вече християнин, но
не желае да смущава ничие друго доволство, каквото и да е
т о . На вътр еш н о то му чувство противоречи да създаде един
съюз, за да разруши друг - което съвсем не означава противо­
речие. С известно сурово удоволствие се увива в косм атите
одеяния на наш ите маймунски генеалози и възхвалява Дарвин
като един о т най-големите благодетели на човечество то, но
засрамени, откриваме, че е ти к а та му е изградена напълно изо­
лирано о т въпроса как да разберем св е та ? Тук то й е имал въз­
можност да прояви природно м ъжество, защ ото е трябвало
да обърне гръб на своите „Ние“ и, проявявайки смелост, да из­
веде о т bellum omnium contra omnes* и о т правото на по-сил­
ния моралните предписания за ж ивота. Те би трябвало наис­
тина да се коренят във вътреш но безстрашие като то ва на
Хобс28 или да произтичат о т съвсем друга прекрасна любов
към и сти н ата, а не о т любов, изригваща непрестанно силни
нападки срещу духовниците, чудесата и „световноисторичес­
ко то “ ш арлатанство на Възкресението. Защ ото с една ис­
тинска и сериозна проведена дарвинистична етика човек би
настроил против себе си филистера, докато при всички други
нападки то й би бил на негова страна.

* Война на всички против всички (лат.) - Б. пр.

ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 403

„Всяко морално geücmßue“, казВа Щраус, „е самоопределе­

ние на индивида съобразно идеята на рода.“ Преведено на
разбран и по-конкретен немски език, то в а значи само: Живей
като човек, а не като маймуна или тюлен! Този императив за
ж алост е напълно неприложим и немощен, т ъ й като под по­
н я ти е то човек са впрегнати в един ярем най-разнообразни
единици, например патагонец ът и магистър Щраус, а и ни­
кой няма да се осмели да каже с еднакво право: Живей като
патагонец! и Живей ка то магистър Щраус! Но ако някой по­
желае дори да предяви изискването: Живей ка то гений! - ко­
е т о ще рече ка то идеален израз на родовото понятие човек,
и то й случайно би бил патагонец или магистър Щраус, какво
ли ще трябва да изтърпим о т н атрап н и чавостта на подоб­
ни маниакални гении и оригинални глупци! В Германия т е ник­
н а т к а то гъби - о т т о в а явление се оплаква още Лихтен-
берг - и с диви крясъци изискват о т нас да изслушаме изпо­
ведите на най-новото им верую. Щраус дори не е научил, че
никога едно понятие не може да направи хората по-нравст-
вени и по-добри, а да проповядваш морал е толкова лесно,
колкото е трудно да обосновеш морал29. Задачата му би била
по-скоро да обясни сериозно и да изведе о т сво и те дарви-
нистични предпоставки феномените на човеш ката добро­
т а , милосърдие, любов и себеотрицание, явления, които дейс­
тви тел н о същ ествуват. Той обаче предпочете с един скок
в о б л астта на императива да избяга о т задачата на обясне­
нието. При този опит то й дори прескача лекомислено фунда­
м енталната те за на Дарвин: „Не забравяй ни то за миг“ , казва
Щраус, „че си човек, а не просто създание на природата, нито
за миг, че всички останали са също хора, т . е. въпреки всички
индивидуални различия т е са същ ите ка то те б , със същ ите
потребности и изисквания - то ва е съ щ н о стта на всеки мо­
рал. Но откъде прозвучава то зи императив? Как е възможно
човек да го носи у самия себе си? Та нали според Дарвин то й е
изцяло природно създание и се е развил по съвсем други закони
до високото ниво на човека, а именно, ка то ежеминутно е заб­
равял, че всички останали нему подобни същ ества имат ед­
накви права, и т о поради съзнанието, че е по-силен и по този
404 ФРИДРИХ НИЦШЕ

начин постепенно е доВел другите, по-слаби по природа екзем­

пляри, до гибел. Макар и Щраус Все пак да е длъжен да признае,
че никога не е имало gße напълно еднакви същ ества и че цяло­
т о развитие на чоВека о т най-долното животинско стъпало
чак до В и со та та на културния филистер е зависимо о т закона
за индиВидуалното различие, не му cmpyßa никакво усилие да
Възвести Веднъж точно обратното: „Дръж се така, сякаш не
съ щ е ствуват индивидуални различия!“ Къде остана морално-
т о учение на Щраус-ДарВин и изобщо см елостта?
Веднага ни се gaßa ноВ пример за границите, където тази
смелост се превръща В сВоя противоположност. Защ о то
Щраус продължава: „Не забравяй нито за миг, че т и и Всичко,
което Възприемаш у себе си и край себе си, не е някакъв ли­
шен о т Връзка фрагмент, не е guß хаос о т атоми и случай­
ности, а че съгласно Вечните закони Всичко произлиза о т един
праизточник на ж иВота, на Всеки разум и на Всичко добро.
ТоВа е съ щ н о стта на религията.“ Но тъкм о о т този праиз­
точник Води началото си Всяка гибел, Всяка неразумност, Вся­
ко зло и Щраус нарича този праизточник Вселена. При толко­
Ва противоречив и самоунижаващ се характер как би могла
т я да е достойна за религиозно преклонение и да има право
да се обръщаме към нея с наименованието „Бог“ , както пос­
тъп ва Щраус: „Н аш ият Бог не ни прегръща с ръце о твън (т у к
очакваме, разбира се като противоположност някакво мно­
го чудновато прегръщане с ръце о т в ъ т р е !), а ни разкрива
изборите на утеха Вътр е у нас самите. Той ни показва, че
случайността е наистина неразумен Властелин на света, но
че необходимостта, т . е. преплитането на причини В този
с в я т , е сам ият разум.“ (Измама, незабелязВана единствено
о т тези „Ние“ , защ ото т е са израсли В ХегелоВото обожа­
ние на Всичко действително като разумно, т . е. В обож ест-
ВяВане на успеха.) „Той ни учи, че да искаме изключение при
изпълнението дори на един-единствен природен закон би оз­
начавало да искаме разрушаването на Вселената.“ Точно об­
р атн о то , господин магистре! Ч естн и ят изследовател на при­
родата ВярВа В безусловната закономерност на света, без
обаче да се произнася сам за е ти чн а та или интелектуална
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 405

сто й н о ст на сам ите закони. В подобни изказвания то й би

открил крайно антропоморфното поведение на един разум,
прекрачил границите на позволеното. Именно в тази то чка
обаче, където ч е с т н и я т е с т е с т в о и зп и т а т е л вдига ръце,
Щраус, за да ни украси със свои те пера „реагира религиозно“
и постъпва естественонаучно и съзнателно нечестно. Без
колебание приема, че всичко станало притежава най-висша
интелектуална сто й н о ст, следователно е в абсолютно ра­
зумен и целесъобразен порядък, а освен то ва, че съдържа о т ­
кровение на сам ата вечна доброта. Той се нуждае следова­
телно о т една цялостна космодицея и в т о в а отношение е в
по-неизгодно положение о т онзи, за когото е д о статъ чн а
само една теодицея и който например има право да разглеж­
да цялото човешко битие ка то а к т на наказание или съ сто ­
яние на очистване. Затруднен на то в а м ясто, Щраус дори
създава една метафизическа хипотеза, най-сухата и най-за-
костенялата, ко ято човек може да си представи, а 8 дейст­
ви телн о ст просто неволна пародия на Лесинговите слова:
„Онези други думи на Лесинг (та ка пише на стр . 219): ако Бог,
държейки в дясната ръка цялата истина, а в лявата - един­
ствения нестихващ стрем еж към нея, макар и при условие,
че постоянно ще се заблуждава, би му предоставил да избира
между тях, то й смирено би посегнал към л явата ръка и би
изпросил за себе си съдържанието й. Тези думи на Лесинг са
смятани открай време за най-прекрасното, завещано о т не­
го. В тях откриваме гениалния израз на неуморната му жаж­
да за изследване и деятелност. Тези думи са ми правили вина­
ги някакво особено впечатление, защ ото зад субективното
им значение долавях нещо обективно и безкрайно важно. Не
се ли крие в тях най-добрият отговор на грубото изказване
на Шопенхауер за погрешната стъпка на един Бог, който не
намерил нищо по-добро о т то в а да навлезе в то зи мизерен
с в я т ? Ами ако действително сам ият Създател е споделял мне­
нието на Лесинг и е предпочел борбата пред спокойното при­
тежание!“ Следователно наистина един Бог, който си запазва
правото непрекъснато да греши, но едновременно и да се стр е­
ми към и сти н ата! А не е изключено дори смирено да посегне
406 ФРИДРИХ НИЦШЕ

към ляВата ръка на Щраус, за да му каже: т и Вземи цялата ис­

тина! Ако някога изобщо Бог или някой чоВек е постъпил пог­
решно, moßa е то зи Бог на Щраус, чи ето любимо занимание е
да се заблуждава и да греши и този чоВек на Щраус, който тр яб ­
Ва да изкупВа тази негоВа слабост - т у к наистина долавяме
„смисъл с безкрайна Важ н ост“ , т у к се излива смекчаващ ият
универсален елей на Щраус, т у к предугаждаме разумността на
Всяко разВитие и на Всички природни закони! Действително!
А тогаВа не е ли наш ият сВ ят, както се е изразил Веднъж Лих-
тенберг, по-скоро творението на едно подчинено същ ество,
още не разбиращо добре р або тата си, следователно опит, мос­
тра, над която още се работи? В та к ъ в случай самият Щраус
би следвало да признае, че наш ият с в я т не е арена на разума, а
на заблуждението и че цялата закономерност не съдържа ни­
що утеш ително, защ ото Всички закони са създадени о т един
Бог, който греши, при moßa греши о т удоволствие. Наистина
занимателно зрелище е да се гледа как Щраус като метафизи­
чен архитект строи В облаците. Но за кого се устройва moßa
зрелище? За благородните и охранени „Ние“ , само и само да не
им се развали ч у в с тв о т о за хумор. А може би сред бездушните
и безплодни колела на све то вн а та машина т е са изпаднали в
страх и, треперейки, молят вожда си за помощ. Е т о защо Щра­
ус пролива „смекчаващия елей“ , е то защо и докарва насила с
въже един Бог, постъпващ погрешно о т страх към самите
грешки, е то защо играе напълно стр ан н ата роля на метафи­
зичен архитект. Той върши всичко това, защ ото т е се стр а ­
хуват, а и самият то й се страхува - и е то т у к вече се очерта­
ва границата на см елостта му, дори по отношение на негови­
т е „Ние“ . Той не се осмелява да им каже честно: аз ви избавих
о т помагащия ви и милосърден Бог, „Вселената“ е само една без­
душна система о т колела - внимавайте, тези колела да не ви
смажат! Той не се осмелява и на помощ идва вещицата, именно
метафизиката. Ф и ли стер ът обаче предпочита дори тази Щра­
усова метафизика пред християнската и представата за един
Бог, който греши, е по-привлекателна о т представата за Бог,
който твори чудеса. Тъй като и самият той, филистерът, гре­
ши, но никога не е извършил някакво чудо.
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 407

По същ ата причина ф илистерът мрази и гения, защ ото

именно за него се носи слабата, че Върши чудеса. Поради т о ­
Ва е извънредно поучително да се разбере защо само на едно-
единстВено м ясто Щраус се провъзгласява за смел защ итник
на гения и изобщо на аристократичн ата природа на човеш­
кия дух. Защ о? О т страх, и т о страх о т социалдемократи­
т е . Той ни насочва към Бисмарк, М олтке30, „чи ето величие не
може да се отрече ни най-малко, т ъ й като се проявява в об­
л а с т т а на очевидните Външни ф акти. И най-упоритите и
най-чепатите между тези другари тр яб ва Волю-неволю да
погледнат малко нагоре, за да м огат да обхванат с погледа
си тези възвишени фигури поне до коленете им.“ Нима, гос­
подин магистре, и скате да дадете на социалдемократите
указание как да получават ритници? Добрата Воля да се раз­
д ават ритници е навсякъде налице, а че при тази процедура
пострадалите ще Видят възвиш ените фигури само „до коле­
н е те “ , т о ва Вие м ожете да гарантирате. Щраус продължа­
ва: „И в о б л а стта на и зкуство то и науката не ще липсват
никога царе строители, които ще създават работа на мно­
ж е ство каруцари.“ Добре, ами ако каруцарите Вземат сами
да с т р о я т ! Случва се, господин метафизико, знаете го - т о ­
гава царете ще им ат повод да се смеят.
Д ействително то ва съчетание между дързост и слабост,
безумно смели слова и подло нагаждаме, то ва тънко пресмя­
тане как и с какви изречения може да се импонира на филис-
тера, с кои може да го прикотка, тази липса на характер и
сила, прикрита под маската на сила и характер, този недос­
т и г на мъдрост Въпреки всичкото афектирано превъзходс­
т в о и парадиране със зрял опит - то ва е, което мразя В тази
книга. Ако си представя, че млади хора биха могли да понасят
такава книга, дори да я ценят, бих се отрекъл опечален о т
надеждите си за тях н о то бъдеще. И тази изповед на едно
жалко, безнадеждно и действително презряно филистерст-
во трябвало да бъде израз на онези хиляди „Ние“ , за които
говори Щраус, а тези „Ние“ о т своя страна да са бащ ите на
следващото поколение! ТоВа са ужасни предпоставки за Все­
ки, който желае да помогне на идното поколение да получи
408 ФРИДРИХ НИЦШЕ

онова, което съвременността не притежава, именно истинс­

ка немска култура. За него почВата ще изглежда покрита с пе­
пел, Всички зВезди - помрачени, Всяко изсъхнало дърВо, Всяко
опустошено поле ще се обръщ ат към него с Вика: Всичко е без­
плодно, изгубено! Тук Вече ниВга не ще дойде пролетта! Той
сигурно ще изпита същ ото чуВстВо, което е изпитВал Гьоте,
когато е надникнал В тъж ния атеистичен п о лум р акЗ^ ете de
la nature31. Книгата му се сторила толкоВа сиВа, толкоВа бед­
на, толкоВа мъртВешки безжизнена, че му струВало усилие да
издържи присъствието й и потръпнал о т ужас като пред ня-
какъВ призрак.

За небето и см елостта на изпоВядВащия ноВата Вяра Ве­

че сме д остатъчн о осВедомени, за да можем сега да зададем
и последния Въпрос. Как пише то й книгите си? И какВи са
източниците на негоВата религия?
За този, който може да отгоВори точно и без предразсъ­
дъци на този Въпрос, ф а к тъ т, че Щ раусоВият наръчен ора­
кул на немските филистери е излязъл по тяхно желание В ш е ст
издания се преВръща В проблем, заслужаващ размисъл, особе­
но ако и научи, че е бил приет благосклонно ка то наръчен ора­
кул не само В кръга на учените, но дори и В немските универ­
с и те ти . С туд е н ти те го приВетстВали като канон за силни
gyxoße, а професорите не били Възразили нищо, на м еста до­
ри Виждали В него действително един религиозен кате х и -
зис за учени. Сам Щраус даВа да се разбере, че книгата изпо-
Вед е предназначена не само за учени и образовани, ние обаче
смятаме, че т я се обръща най-Вече към тях, и т о предимно
към учените, за да им покаже огледалния образ на ж иВота,
жиВян о т самите тях. Защ ото т у к се крие майсторлъкът -
м агистърът се представя така, сякаш нахВърля идеала за ед­
но ноВо разглеждане на сВ ета и е то че получава похВали о т
Всяка уста , т ъ й ка то Всеки може да си помисли, че тъкм о
то й разглежда сВ ета и ж иВота така и В негоВо лице Щраус е
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 409

съзрял вече осъщ естВено moßa, което изискВа egßa о т бъде­

щ ето. С то В а се обясняВа о т ч а с т и и изклю чителният успех
на тази книга: та ка образцоВо жиВеем ние, та к а шестВаме,
изпълнени с щ астие. С тези думи ученият се обръща към чи­
т а т е л я и се радва на р ад о стта на другите. Ако случайно то й
има по-различно мнение о т мнението на магистъра за о т ­
делни неща, например за ДарВин или за см ър тн о то наказа­
ние, moßa му е д оста безразлично, т ъ й к а то е уВерен, че т у к
то й диша общо Взето собствения си Въздух и слуша отзвука
на сВоя глас и на сВоите потребности. Колкото и неприят­
но да е Впечатлението о т то В а единодушие за Всеки истин­
ски приятел на немската култура, то й е длъжен с безпощад­
на стр о го ст да си обясни то зи ф акт и да не изтръпне дори
пред мисълта публично да го признае.
Всички ние познаВаме характерния за нашия Век маниер да
се занимаваме с науки, познаВаме го, защ ото го прежиВяВаме.
Е т о защо почти никой не си задаВа Въпроса как подобно зани­
мание с науката би се отразило Върху културата дори при пред­
поставката, че навсякъде са налице изключително добри спо­
собности и най-честно желание да се работи за културата. В
същ н о стта на чоВека на науката (независимо о т съвремен­
ния му образ) има истински парадокс. Той се държи като най-
гордия бездеен галеник на щ асти ето , сякаш б и ти е то не е нещо
тВърде мизерно и съмнително, а непоклатима, наВеки гаранти­
рана собственост. СтруВа му се разрешено да прахоса жиВота
си, търсейки обяснение за Въпроси, чийто отгоВор В осноВата
си може да има значение само за онзи, комуто е осигурена веч­
н о стта . Край него, наследникът на броени часоВе, са зейнали
най-ужасните пропасти, Всяка крачка би трябВало да му напом­
ня: защо? накъде? откъде? Душ ата му обаче пламВа при задача­
т а да преброи прашинките на едно цВете или да разбие камъни­
т е по п ъ тя и то й участВа В тази работа с цялото си същ ест­
во и желание, с цялата си радост и сила. Този парадокс - чоВе­
к ъ т на науката - се е разбързал напоследък така В Германия,
сякаш науката е някакВа фабрика и Всяка пропусната минута
ще бъде последвана о т наказание. Сега то й се труди така жес­
токо, както се труди ч е т в ъ р т о т о съслоВие, съсловието на ро­
410 ФРИДРИХ НИЦШЕ

бите, за него научната работа не е Вече занимание, а необходи­

мост, не поглежда нито наляВо, нито надясно и преминава с раз­
двоено Внимание или с онази протиВна потребност за отдих,
сВойстВена на изтощения работник, през Всички дела, както и
през Всички съмнения, съдържащи се В утр о бата на жиВота.
Такова е отнош ен ието му към к у л ту р а та . Държи се така,
сякаш ж и В о т ъ т е за него само otium*, но sine dignitate**. Дори на
сън не отхвърля о т себе си ярема, подобно на роб, който и на
свобода Все още сънува неволята си, тр ескавата бързина и
побоищата. Наш ите учени egßa се различават - ВъВ Всеки слу­
чай не В сВоя изгода - о т селяните, които и скат да увеличат
малкия си, получен В наследство имот и неуморно, о т ранно
утро до късна Вечер, полагат усилия да о бр аб отват ниВята
си, да т е г л я т ралото и да nogßukßam на Воловете. Паскал смя­
т а изобщо, че хората се занимават толкоВа ревностно с де­
лата и науките си само за да избегнат по този начин най-Важ-
ните Въпроси, които би им натрапило Всяко усамотение, Вся­
ка бездейна почивка, именно онези Въпроси: защо, откъде, на­
къде. Учудващото е, че на наш ите учени не им ugßa наум дори
най-непосредстВеният Въпрос: кому е нужна цялата тази ра­
бота, moßa трескаво бързане, болезнено глаВозамайВане? Ес­
те стве н о не за да си спечелят хляба или да гонят почтени
длъжности. Не, действително не! Но Все пак Вие се труд и те
така, сякаш т ъ н е т е В нищ ета и мизерия и с т е лишени о т на­
същния хляб, дори грабите я с т и я т а о т тр ап езата на наука­
т а , и т о с такова настървение и така безразборно, сякаш уми­
р ате о т глад. Но ако Вие, хората на науката, се о тн а сяте с
нея както работниците със задачите си, наложени им о т не­
м о ти ята и ж и тей ската неволя, kakßo ще стан е тогаВа с т а ­
зи култура, осъдена да очаква часа на раждането и спасение­
т о си тъкм о пред лицето на една толкоВа неспокойна, задъх­
ваща се, м ятащ а се неспирно насам-натам, дори колеблива на-
учност? За тази култура никой няма Време - и Все пак каква е
изобщо задачата на науката, ако няма Време за култура? Виж­

* Почивка (лат.) - Б. пр.

ФФБез достойнстВо (лат.) - Б. пр.
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 411

даме, че съслоВието на учените е направило ужасяващ напре­

дък В тази посока, ако е вярно, че толкоВа повърхностни кни­
ги като книгата на Щраус биха съ о тв е тств а л и на настоящ е­
т о му културно ниво. Защ о то именно В нея откриваме онази
о твр ати тел н а потребност о т отдих и онова повърхностно,
слушащо само с половин ухо примирение с философията и кул­
т у р а т а и изобщо с всичката сериозност на б и ти е то . Напом­
ня ни различните съсловия о т учени, които, щом замлъкне раз­
говорът по специалността им, показват само преумора, жела­
ние за развлечение на всяка цена, разпокъсана памет и объркан
житейски опит. Когато слушаме Щраус да говори за жизнени
въпроси, било за проблемите на брака или за войната или за
см ъртн ото наказание, то й просто плаши с о т с ъ с т в и е т о на
Всякакъв реален опит, на каквото и да било проникновено Вник­
ване В чоВека. Всичките му съждения са толкова книжно едно­
образни, дори В основата си вестникарски, литературни ре­
минисценции зам естват истински хрумвания и прозрения, афек­
тирана умереност и ученост в начина на изразяване трябВа
да ни о б езщ етят за липсата на мъдрост и зрялост на мисъл­
т а . Как точно се съгласува Всичко то ва с духа на прославени­
т е седалища на немската наука В големите градове! Колко прив­
лекателни трябВа да са словата на този дух за онзи дух, тъ й
като именно в тези градове културата е на загиване, именно в
тях е станало невъзможно зараждането на една нова култура,
толкоВа шумни са приготовленията В о б л а стта на изучавани­
т е та м науки, с толкова стадна психика се нахвърлят на лю­
бимите си дисциплини за сметка на най-важните. С какъв фе­
нер би трябвало да се т ъ р с я т т у к хора, способни на съкрове­
но самовглъбяване и чи сто себеотдаване на гения, притежа­
ващи см елостта и силата да призоват демоните, избягали о т
наш ето Време. Външно погледнато, В онези м еста се разкрива
наистина целият показен разкош на културата. С импонира-
щ и те си апарати т е приличат на арсенали с огромни оръдия и
военни съоръжения, Виждаме приготовления и неуморна дея­
телн о ст, сякаш се кан ят да щурмуват небето или да изтег­
л я т и сти н ата о т най-дълбокия кладенец. И все пак по Време
на Война най-големите машини вър ш ат най-малко работа. По
412 ФРИДРИХ НИЦШЕ

същия начин в борбата си и стинската култура остаВя н а с т ­

рани онези м еста и с непогрешим и н сти н кт откриВа, че там
за нея няма никакВа надежда, а има само големи опасности. За­
щ ото единствената форма на културата, с ко ято се занима­
в а т Възпаленото око и закърнелият мисловен орган на учено­
т о работно съсловие е именно онази кул тур а на ф илистера,
чието евангелие е възвестил Щраус.
Разгледаме ли за момент главните причини за симпатия­
т а , свързваща ученото работно съсловие и ф илистерската
култура, ще намерим и п ътя, който ще ни отведе до провъз­
гласявания за класик писател Щраус и с то в а до последната
ни основна тема.
Тази култура се отличава на първо м ясто с Външен израз
на задоволство и не желае никакви същ ествени промени в
н асто ящ о то положение на немската образованост. Преди
всичко т я е сериозно убедена В изклю чителността на Всич­
ки немски Възпитателни институции, най-вече на гимназии­
т е и ун и ве р си те ти те и не престава да ги препоръчва на
чуждите страни. Не се съмнява нито за миг, че благодарение
именно на тях немският народ е станал най-образованият и
най-мъдрият В света, ф илистерската култура вярва в сама­
т а себе си, а поради то в а и на м етод ите и ср ед ствата, с
които разполага. На втор о м ясто т я предоставя в ръцете
на учените върховната преценка за Всички Въпроси на култу­
р ата и Вкуса, а себе си разглежда като непрестанно нараст­
ващ компендиум о т учени мнения за изкустВо, литература и
философия. Грижата й е да принуди учения да изрази мнение­
т о си, а след то в а да го поднесе в смесен, разреден и си сте ­
матизиран вид като лечебно питие на немския народ. Всич­
ко израстващ о извън то зи кръг се изслушва с полусъмнение
или изобщо не се слуша, забелязва се или не се забелязва д ото ­
гава, докато накрая се чуе Висок глас, безразлично о т кого, с т и ­
га само да притежава строгия, родов характер на учения, глас,
звучащ о т залите на онези храмове, където се е подслонила
традиционната непогрешимост на вкуса. И о т сега н а т а т ъ к
общ ественото мнение има едно мнение повече и повтаря със
сто кр атн о ехо гласа на този учен. В д ей стви телн о ст обаче
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 413

тази естети ческа непогрешимост, приютила се В онези зали

и при отделни учени, е тВърде съмнителна, и т о толкоВа съм­
нителна, че е позволено да сме убедени В липсата на Вкус, ми­
съл и естети чески у се т на един учен, докато то й не докаже
обратното. Но само малцина ще успеят да докажат moßa. За­
щ о то колко са тези, които след уча сти ето си В задъханата и
припряна надпревара на съвременната наука м огат да запазят
смелия и спокоен поглед на борческия културен чоВек, ако изоб­
що някога са го притежавали, този поглед, който осъжда са­
м ата надпревара к а то ВарВаризиращ елемент! Е т о защо тези
малцина са принудени да ж и Веят о т т у к н а т а т ъ к В едно про­
тиворечие: kakßo биха могли да п о сти гн ат срещу еднообраз­
ната Вяра на безброй други, направили до един общ ественото
мнение сВой покровител, подпомагайки се и поддържайки се
Взаимно В тази си увереност? КакВо ни помага, ако един-един-
стВен се обяВи протиВ Щраус, след като м н ож еството се е
изказало за него и Водената о т тях маса е стигнала дотам да
поиска ш е ст п ъти подред филистерското приспивателно на
магистъра.
Щом като дотук без друго приехме, че книгата изповед на
Щраус е победила общ ественото мнение и е била п р и ве тст­
вана ка то победителка, а в т о р ъ т й би могъл да ни обърне
Внимание на ф акта, че разните критики на книгата му В ня­
кои публикации В пресата съВсем не са единодушни В мнени­
е то си и ни най-малко не са непременно похвални, а и че то й
самият е трябВало да се защ ити с един послеслов срещу по­
някога крайно Враждебния то н и тВърде наглия и предизви­
кателен маниер на някои о т тези Вестникарски нападки. Но
как може да същ ествува общ ествено мнение за книгата ми,
ще ни запита то й , щом Въпреки moßa Всеки журналист може
да ме см ята за сто ящ изВън закона и да се отнася с мен то л ­
коВа зле, колкото му душа иска. ТоВа противоречие можем
лесно да отстраним , ако разграничим В книгата на Щраус две
страни: една теологическа и една литературна. Само В т о ­
р ата страна на тази книга засяга немската култура. Поради
теологическата си тенденция т я сто и изВън наш ата немс­
ка култура и събужда а н ти п а ти и те на различните теологи-
414 ФРИДРИХ НИЦШЕ

чески партии, Всъщ ност дори на Всеки отделен немец, до­

колкото то й е по природа теологически с е к т а н т и е измис­
лил куриозната си лична Вяра единствено за да може да се
различаВа о т Всяка друга Вяра. Но само да чуете какВо гово­
р я т Всички тези теологически сектан ти за Щраус, щом стане
дума за п и сателя Щраус. Веднага стихва Врявата о т теоло­
гически дисонанс и В ч и с т синхрон прозвучава като о т една
уста гласът на една общ ност: и Все пак то й си остава кла­
сически п и сател! Всеки, и най-фанатичният праВоВерник,
се изказва най-благосклонно о ткр и то В лицето на писателя,
макар и само с една похВална дума за негоВата почти Лесин-
гоВа диалектика или за свободата, кр асо тата и Валидност­
т а на е сте ти че ски те му Възгледи. Изглежда ка то книга Щра­
усовата творба отговаря тъкм о на идеала за едно литера­
турно произведение. Теологическите му противници, макар
да го критикували най-остро, представляват В този случай
само една нищожна ч а с т о т голямата публика. Но дори и по
отношение на тях изглежда Щраус е праВ, когато казва: „В
сравнение с хилядите мои чи тател и няколко дузини, които
о тк р и то ме порицават, са незначително малцинство и т е
трудно ще м огат да докажат, че изразяват непременно най-
Вярно мнението на първите. Ако по Въпрос ка то този най-
често несъгласните са Взели думата, а съгласните са се за­
доволили с мълчаливо одобрение, moßa се дължи на е с т е с т ­
в о то на условията, познати на Всички ни.“ Следователно не­
зависимо о т раздразнението, предизвикано на м еста о т те-
ологическата изповед на Щраус, за пи сателя Щраус цари еди­
номислие дори сред най-фанатичните му противници, за ко­
и то гласът му звучи к а то глас на звяр из някоя пропаст. Е т о
защо отнош ението на литературните наемници на теоло­
гическите партии към Щраус не опровергава с нищо т е з а т а
ни, а именно, че в тази книга филистерската култура е о т п ­
разнувала своя триумф.
Трябва да признаем, че образованият филистер е общо взе­
т о с една степен по-малко свободомислещ о т Щраус или поне
се въздържа повече о т о т к р и т о т о изразяване на мнението
си. Толкова по-голямо удоволствие обаче му доставя то ва сво­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 415

бодомислие у друг чоВек, а у дома си и сред приятели то й дори

шумно ръкопляска, само писмено не желае да признае, че Всич­
ко, казано о т Щраус, му е по сърце. Защ ото както знаем, на­
ш и ят образован филистер си е малко страхлив, дори при най-
силните си симпатии, и именно ф а к т ъ т , че Щраус е с една
степен по-малко страхлив го прави Вожд, докато о т друга
страна и за неговата смелост същ ествува много определена
граница. Щом я прекрачи, нещо, което Шопенхауер например
прави почти във Всяко изречение, то й не би предвождал Вече
филистерите и т е биха избягали о т него със същ ата бързина,
с която сега т и ч а т след него. Но ако някой пожелае да опреде­
ли та зи ако не мъдра, т о поне умна сд ър ж аност и та зи
mediocritas* на см елостта като Аристотелова добродетел, би
сгрешил естествен о, защ ото онази смелост не представлява
средата между два недостатъка, а между една добродетел и
един нед остатък - и в тази среда между добродетел и недос­
т а т ъ к леж ат Всички свойства на филистера.

„Но все пак то й остаВа класически писател!“ Добре, ще ви­

дим.
Сега би било разрешено да говорим Веднага за сти л и ста и
майстора на словото Щраус, но преди то в а нека премислим
дали то й е в състояние да построи дома си к а то писател и
дали действително разбира о т архитектониката на книга­
т а . О т т о в а ще се изясни дали то й е истински, разумен и
опитен литературен творец. И ако трябВа да отговорим с
не, все пак ка то последно убежище на славата му би остана­
ла претенцията, че е „класически прозаик“ . Последното ка­
чество при липсата на първото не би било естествен о дос-
та тъ ч н о , за да се издигне до ранга на класическите писате­
ли, най-многото да го причислим към класическите импрови-
затори или виртуози на стила, които обаче Въпреки всичко­

* Умереност (лат.) - Б. пр.

416 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т о си стилистично умение показват В цялост и особено при

и сти н ската постановка на книгата несръчност и скования
поглед на бездарника. Е т о защо задаваме въпроса дали Щраус
притежава художествената сила да изгради нещо цяло, totum
ponere*.
Обикновено още първият писмен проект издава дали ав­
т о р ъ т изхожда о т една цялостна представа и съ о тв е тн о
на та зи представа е изградил общия ход на д ей стви ето и
открил и сти н ската мярка. Разрешил ли е веднъж тази важна
задача и самата сграда е построена в сполучливи пропорции,
и тогава още о с т а в а т много неща за доизпипване, колко мно­
го дребни грешки трябва да се доизправят, колко много праз­
нини да се запълнят. Досега т у к и та м е било д остатъчн о да
се издигне временна дъсчена преграда или да се сложи една
фалшива настилка, навсякъде лежи прах и боклук, накъдето и
да погледнеш, съзираш следите на усилия и труд. К а то цяло
сградата е още необитаема и неприветлива, всички стени
са голи и в я т ъ р ъ т свири през неостъклените прозорци. Да­
ли Щраус е извършил необходимата голяма и трудна работа
не ни интересува до момента, докато не си зададем въпроса
дали изобщо е издигнал самата сграда в добри пропорции във
всяко отношение и като завършена цялост. О бр атн о то на
то ва , както е известно, е съ ста в ян е то на една книга о т
отделни фрагменти - обичаен маниер на учените. Въобразя­
в а т си, че тези фрагменти имат вътреш на връзка помежду
си и та ка см есват логическата взаимовръзка с художестве­
ната. Всеки случай връзката между чети р и те основни въп­
роси, които определят разделите в книгата на Щраус, не е
логическа: „Християни ли сме още? Имаме ли религия? Как да
разбираме св е та ? Как да устроим ж и во та си?“ Не е логичес­
ка, защ ото т р е т и я т въпрос няма нищо общо с втория, ч е т ­
в ъ р т и я т с т р е ти я , а всички тр и с първия. Естество и зп и ­
т а т е л я т например, който поставя т р е т и я въпрос, показва
непоквареното си чувство за истина именно ка то мълчаливо
отминава втория. А че те м и те на ч е тв ъ р ти я раздел: брак,

* Да построи цялото (лат.) - Б. пр.

ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 417

република, смъртно наказание могат само да се объркат и за­

мъглят чрез намесата на някои дарвинистични теории о т т р е ­
ти я раздел изглежда разбира и самият Щраус, щом като фак­
тически ги пренебрегва. Обаче Въпросът: Християни ли сме
още? накърнява Веднага сВободата на философското разглеж­
дане и му придаВа неприятна теологическа окраска. ОсВен т о ­
Ва Щраус изглежда е забраВил напълно, че по-голямата ч а с т
о т чоВечестВо то и днес още са будисти, а не християни. Как
може под п о н яти ето „стар а Вяра“ да се разбира единстВено
х р и сти ян ство то ? Ако о т Всичко то Ва е Видно, че не е прес­
тавал никога да бъде християнски теолог, поради което и не
се е научил да бъде философ. Щраус ни изненадва още Веднъж с
факта, че не може да праВи разлика между Вяра и знание и неп­
рекъснато на един дъх смесВа сВоята т . нар. ноВа Вяра и съв­
ременната наука. Да не би пък терм инът „ноВа Вяра“ да е само
иронично нагаждане към езиковата употреба? П очти изглеж­
да да е та ка особено ка то виждаме, че т у к и та м то й не се
смущаВа да замества един с друг термините „ноВа Вяра“ и „съв­
ременна наука“ , например където пита къде В с та р а та Вяра
или В съвременната наука „има поВече неизбежни неясноти и
недостатъци по проблемите на чоВека.“ ОсВен то Ва съобраз-
но със схемата В уВода то й иска да посочи д оказателствата,
на които се опира модерният мироглед. Всички тези доказа­
те л с т в а обаче заимства о т науката, но и т у к също се предс­
т а в я като знаещ, не ка то Верующ.
Следователно н овата религия всъщ ност не е ноВа Вяра, а
съВпада с модерната наука, т . е. като наука изобщо не е ре­
лигия. Ако Щраус тВърди, че Въпреки то В а изпоВядВа някак­
ва религия, причините за то В а твърдение леж ат Встрани
о т съвременната наука. Само най-малка ч а с т о т книгата на
Щраус, а moßa значи изобщо няколко разпръснати страници,
се о т н а с я т до оноВа, което то й с праВо би могъл да нарича
религия: именно ч уВ стВ о то към Вселената, за което Щраус
изискВа същ о то благоговение, което набожният чоВек о т
стар сти л изпитВал към сВоя Бог. Тези страници поне съВ­
сем не са научни, да можеше само да са малко по-убедителни,
по-естестВени и no-резки и изобщо изпълнени с поВече Вяра.
418 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Особено бие В очи с какви изкустВени процедури наш ият aß-

то р стига до то В а чуВстВо и че то й изобщо Все още прите­
жава Вяра и изпоВядВа някакВа религия. К а кто Видяхме, то й
постига то В а с остри нападки и разпраВии. Тази насилстве­
но приВлечена Вяра е бедна и слаба, тръпки ни побиВат при
Вида й.
Макар и В схемата на уВода да ни обещаВа чрез сраВнение
да установи дали тази ноВа Вяра ни служи по същия начин,
както стародаВната Вяра е служила навремето на Верующи­
т е , накрая Щраус сам чуВстВа Все пак, че е обещал прекалено
много. Защ о то последният Въпрос дали ни служи по същия
начин и коя Вяра е по-добра или по-лоша се разглежда накрая
между другото боязлиВо и тВърде бегло само В няколко стр а ­
ници. Дори Веднъж, за да прикрие затруднението си, прибяг­
ва до следния коз: „К о й то по то зи Въпрос не може сам да си
помогне, на него изобщо не може да се помогне, то й още не е
узрял за наш ата гледна то чка.“ А с какВа несъкрушима убеде­
н ост е ВярВал древният сто и к ВъВ Вселената и нейната ра­
зумност! И разгледана по този начин, В какВа светлина ни се
предстаВя претенцията на Щраус за оригиналност на него­
Вата Вяра! Но както казахме, дали тази Вяра е ноВа, или с т а ­
ра, оригинална или подражателна, е Все едно, стига да беше
силна, здраВа и естестВен а. Самият Щраус Всеки п ът, щом е
Възможно, изостаВя тази с мъка дестилирана Вяра, за да Въз­
награди и нас, и себе си с познанията си и да представи с по-
спокойна съВест на сВоите „Ние“ ноВопридобитите си зна­
ния В о б л а стта на е сте ств е н и те науки. Колкото е плах, ко­
гато гоВори за Вярата, толкоВа по-голяма у ста отВаря, ко­
гато цитира ДарВин, най-големия благодетел на съвремен­
ното чоВечестВо. ТогаВа то й изискВа не само Вяра В ноВия
месия, но и В себе си, ноВия апостол. Например, когато Веднъж
при най-обърканата тем а о т е сте ств е н и те науки ВъзВестя-
Ва с действително антична гордост: „Ще ми Възразят, че го-
Воря за неща, които не разбирам. Добре, но ще дойдат други,
които ги разбират и които са разбрали и мен.“ О т тези думи
почти изглежда, че то й иска да задължи прославените „Ние“
да ВярВат не само ВъВ Вселената, но и В е стество и зп и тател я
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 419

Щраус. В този случай само бихме пожелали при преВръщането

на тази последна Вяра В чуВстВо да не са необходими също то л ­
коВа мъчителни и жестоки процедури, както при първата. Или
дали В то зи случай няма да е д остатъчн о само да се пощипне и
убоде предмета на Вярата, а не самия Верующ, за да м огат бла­
го чести ви те да п о чувства т „религиозната реакция“ , която е
отличителен признак на „новата Вяра“ ? Колко голяма би била
тогаВа заслугата ни за религиозността на Въпросните „Ние“ !
В противен случай почти би трябвало да се опасяваме, че
съвременните хора ще продължат да съ щ е ствува т, без да
обръщ ат особено Внимание на направената о т апостола до­
бавка към Вярата, както и В д ей стви телн ост досега са жи­
вели без мисълта за разумността на Вселената. Всичките съв­
ременни е сте стве н и и исторически изследвания ням ат ни­
що общо с Вярата на Щраус ВъВ Вселената, а че съвременни­
я т филистер не се нуждае о т тази Вяра показва именно опи­
санието на неговия ж иВот, дадено о т Щраус В раздела: „Как
да уредим ж и Во та си.“ Следователно то й има праВо да се
съмняВа дали „ко л ата“ , на ко ято „скъп и те му ч и та те л и е
трябвало да се доверят, задоволява Всичките им изисква­
ния.“ Положително т я не ги задоволява, защ ото съвремен­
н и ят човек ще се придвижи по-бързо напред, ако не седне В
колата на Щраус - или по-праВилно: то й се е придвижил по-
бързо напред, много преди да същ ествува колата на Щраус.
Ако е Вярно, че п р очутото „необозримо малцинство“ , за кое­
т о и В чи ето име говори Щраус, „omgaßa изключително голя­
мо значение на последователността“ , т о би трябвало също
да е толкоВа недоволно о т стр оителя на колата Щраус, кол­
ко то ние сме недоволни о т логика.
Но нека Все пак оставим настрана логика. Разглеждана ка­
т о художествено постижение, може би цялата книга има спо­
лучливо съчинена форма и отговаря на законите на красота­
т а , макар и да не с ъ о т в е т с т в а на една добре разработена
мисловна схема. И едва т у к стигаме до Въпроса дали Щраус
наистина е добър писател, след като се убедихме, че като
учен не е работил научно, строго детайлирано и си стем ати ­
зирано.
420 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Може би си е поставил за задача не само да ни подплаши и

откъсне о т „с т а р а т а Вяра“ , но и чрез една прелестна и мно­
гоцветна картина да ни примами към ж ивота, характерен за
новия светоглед. Именно защ ото е виждал В учените и обра­
зованите най-непосредствените си чи тател и , е трябвало
о т опит да знае, че т е ж к а т а артилерия на научните доказа­
те л с т в а може да ги повали, но никога няма да ги принуди да
се предадат, докато точн о същ ите т е се поддават много
по-бързо на лекоразголени съблазнителни изкуства. К а то „леко
разголена“ , и т о „преднамерено“ , определя и сам ият Щраус
книгата си, „лекоразголена“ я ч у в с т в а т и описват и панеги-
р и сти те му. Така един о т тях, и т о първият, на когото по­
паднах, описва тези чувства по следния начин: „Словото се
лее в приятна съразмерност и сякаш на игра използва изкус­
т в о т о на аргументацията там , където се обръща критич-
но срещу ста р о то , но не в по-малка степен и когато предс­
т а в я В съблазнителни краски новото, привнесено о т него и
поднесено както на непретенциозния, т а к а и на придирчи-
вия Вкус. М айсторски е подреден то зи толкова разнообра­
зен, нееднороден материал, където е трябВало да се засегне
Всеки въпрос, без да се навлиза в тън ко сти . Особено изкусно
са свързани най-вече преходите на една материя към друга,
естествен о ако не бихме предпочели да се Възхитим още по­
вече о т умението, с което се о т с т р а н я в а т или премълча­
в а т неудобни въпроси.“ К а кто се вижда о т гореказаното,
Всички ласкатели на Щраус не дават тън ка преценка на т о ­
ва, което то й може ка то автор, а много по-точно на онова,
което то й иска. А какво Щраус иска, личи най-ясно о т въз­
торж ен ата му и несъвсем безобидна препоръка на Волтеро-
ви те грации, В чи ято служба е научил именно онези „лекораз­
голени“ изкуства, за които говорят неговите венцехвалите-
ли - ако изобщо една добродетел може да се научи и един
магистър да стан е някога танцьор.
Кой няма да се размисли, ако прочете например следните
думи на Щраус за Волтер: „К а то философ Волтер наистина
не е оригинален, преди всичко то й е разпространител на ан­
глийските изследвания, но т у к Вече се проявява напълно ка­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 421

т о сВободен майстор на обр аботката на материала, който

то й с несравнима ловкост успяВа да ни покаже о т Всички
страни, ВъВ Всички Възможни осветления и без да бъде стр о ­
го методичен да задоВоли по този начин изискванията за пре­
цизност.“ Всички отрицателни черти съВпадат. Никой няма
да тВърди, че Щраус е оригинален ка то философ или че е стр о ­
го методичен, обаче о стаВа о т к р и т Въпросът дали можем
да го Възприемем и ка то „сВободен майстор на материала,
притежаващ несравнима лоВкост“ . Признанието, че съчине­
нието му е „преднамерено лекоразголено“ даВа Възможност
да отгатнем , че най-малкото си е бил постаВил целта да по­
каже несраВнима лоВкост.
Да построи не храм, не къща, а беседка сред кр асо тата на
Всички градински изкустВа е била м е ч т а т а на нашия архи­
т е к т . Дори изглежда, че оноВа мистериозно чуВстВо към Все­
лената е било пресм етнато глаВно ка то средстВо за е с т е ­
тически ефект, сякаш изглед напраВо о т най-изящната и най-
рационална тераса към един ирационален елемент, например
морето. Преминаването през пърВите раздели, през мрачни­
т е теологически катакомби, украсени със заврънкулки и ба­
рокова орнаментика, е също е сте ти че ско средстВо да из­
пъкне релефно к о н т р а с т ъ т с ч и с т о т а т а , светли н ата и ра­
зум н о стта на раздела със заглавие: „Как разбираме cßema“ ,
защ ото непосредствено след преминаването през мрака и
след изгледа към ирационалната шир Влизаме В една зала с гор-
на сВетлина. Всичко В нея е трезВо и сВетло, сте н и те укра­
сени с карти на небето и м атем атически фигури, пълни с
научни уреди, В шкафоВете скелети, препарирани маймуни и
анатомични препарати. О т т у к Вече, преизпълнени с щ астие,
се озоВаВаме напраВо сред пълното спокойствие на наш ите
обитатели на градинската беседка, намираме ги при ж ените
и децата им, заети с Вестн и ц и те и политическите Всеки­
дневни разговори, слушаме известно Време да разговарят за
брака и Всеобщ ото избирателно праВо, за см ъртното нака­
зание и работническите стачки и ни се струВа, че не е Въз­
можно да се изниже по-бързо като молитВа цялата броеница
о т общестВени мнения. И накрая трябВа да се убедим В кла­
422 ФРИДРИХ НИЦШЕ

сическия Вкус на тукаш н и те обитатели. Едно кратко преби­

ваване В библиотеката и В залата за музика ни даВа очаквано­
т о разяснение. По р аф товете са подредени най-добрите кни­
ги, а най-изВестните музикални произведения леж ат на н о т ­
ните пултоВе. Дори ни изсВирВат нещо и ако т о е било о т
Хайдн, то й Всеки случай не е ВиноВен, че зВучеше като домаш-
ната музика на Рил. Междувременно домакинът е изразил Вече
пълното си съгласие с Лесинг, а също и с Гьоте, но като се
изключи В то р а та ч а с т на Ф а ус т. Накрая наш ият собстВеник
на градинската беседка сам се похВалВа и изразяВа мнението,
че ако на някого не се харесВа при него, не може да му помогне,
защ ото не бил узрял за негоВата гледна точка, след което ни
предлага колата си, ка то праВи следната скромна угоВорка: не
искал да тВърди, че т я задоВоляВа Всички изисквания, а и камъ­
ните по негоВите пътищ а били току-що насипани и сме щели
лошо да се раздрусаме. Накрая наш ият епикурейски градински
бог се сбогуВа с несравнимата лоВкост, ко ято бе Възхвалявал
у Волтер.
Кой би могъл да се съмняВа още В тази несраВнима лоВ­
к о ст? О т к р и т е сВободният майстор на материала, леко-
разголеният изкусен градинар е демаскиран и Все пак още до­
лавяме гласа на класика: ка то писател не искам по никакъВ
начин да бъде филистер, не искам, не искам! Искам да бъда
Волтер, немският Волтер, а В краен случай Все пак френски­
я т Лесинг!
Ще издадем една тайна: наш ият магистър неВинаги знае,
какво предпочита да бъде: Волтер или Лесинг, но на никакВа
цена филистер, а по Възможност и дВамата, Лесинг и Вол­
те р - за да се изпълни оноВа, което е написано: „Той нямаше
характер, а когато искаше да има, трябВаш е Винаги по-нап­
ред да го заимстВа о т другиго.“

10

Ако сме разбрали праВилно изповедта на Щраус, то й сами­

я т е истински филистер, тесногръд и сух, с учени и трезВи
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 423

потребности. Въпреки то В а никой не би се ядосал поВече

о т ДаВид Щраус, писателя, ако някой го наречеше филистер.
Би бил доВолен да го с м я т а т за шегоВит, дързък, зъл, безум­
но смел, а най-голямото му щ астие би било да го сраВняВат с
Лесинг или Волтер, т ъ й като т е положително не са били фи-
листери. В стремежа си към moßa щ астие то й често се ко­
лебае дали да подражава на смелата диалектическа импулсиВ-
н о ст на Лесинг, или дали по му прилича да се държи като cßo-
бодомислещ старик-сатирик по подобие на Волтер. Когато
сяда да пише, лицето му Винаги приема изражение, сякаш ще
го рисуват, т у лице като на Лесинг, т у ка то на Волтер. Ко­
гато четем Възхвалата му на ВолтероВия начин на изложе­
ние, ни се cmpyßa, че то й най-настоятелно упреква съвре­
менниците си, че и досега не са оценили kakßo п р и теж ават В
лицето на съвременния Волтер. „П реим ущ ествата“ , тВърди
той , „са навсякъде същ ите: проста е сте стВ е н о ст, прозрачна
яснота, жиВа раздВиженост, привлекателна изящ ност. А къ­
д ето е необходимо, не липсват то п л о та и н асто й чи во ст.
Н ен ави стта на Волтер към Високопарност и аф ектираност
ugßa о т най-съкроВената му същ ност, когато о т друга стр а ­
на, ако понякога злонамереност или с т р а с т и придават на
израза му Вулгарност, moßa се дължи не на сти л и ста, а на
чоВека.“ Следователно Щраус изглежда знае тВърде добре как­
Во значение има п р о с т о т а т а на стила. Тя е била Винаги приз­
нак на гения, който единствен има привилегията да се изра­
зява просто, е сте стве н о и наиВно. Ако един aßmop избере
прост изразен noxßam, moßa ни най-малко не издаВа някаква
амбиция, защ ото макар и да е ясно какъВ иска да бъде В очи­
т е на чи тател я, Все пак ще се намери някой д остатъчн о лю­
безен да го сметне точно за такъВ, какъвто то й желае. Ге­
ниалният aßmop обаче се прояВяВа не само В п р о с т о т а т а и
т о ч н о с т т а на израза, сВръхголямата му сила си играе със сю­
ж е та дори когато то й е опасен и труден. Никой не минава
със сковани стъпки по непознати и пресечени о т хиляди про­
пасти пътищ а. Геният обаче ти ча бързо, със смели или изящ­
ни скокове по такива пътеки и се надсмива на грижливото и
страхливо отмерване на стъ п ки те .
424 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Макар да знае сам, че проблемите, които засяга, са сериоз­

ни и страш ни и са били разглеждани о т мъдреците на Всички
ВекоВе, Щраус нарича книгата си леко разголена. Когато „ге­
ниалният“ магистър подхВръкВа край нас, „леко разголен, и т о
преднамерено“ , ние дори не подозираме страховете и мрачна-
т а сериозност на размисъла, В който чоВек изпада о т само
себе си при Въпросите за сто й н о с т т а на б и ти е то и задълже­
нията на чоВека. Дори то й е nö „леко разголен“ о т сВоя Русо,
за когото разказва, че се е разголил отдолу, а драпирал о тго ­
ре, докато Гьо те се е драпирал отдолу, а разголил отгоре. Из­
глежда че напълно наивните гении не се драпират изобщо и
може би изразът „леко разголен“ е само евфемизъм за гол. Мал­
цината, Видели богинята на и сти н ата, тв ъ р д я т, че била го­
ла, а може би за тези, които не са я Видели, но ВярВат на онези
малцина, го ло тата или леката разголеност е Вече достатъч-
но доказателство, най-малкото признак на и сти н ата. Дори
подозрението е Вече о т полза за честолю бието на автора.
Някой Вижда нещо голо - „ами ако moßa е и сти н а та !“, си казВа
то й и приема по-тържестВено изражение о т обикновеното.
Но по този начин а в т о р ъ т е спечелил Вече много, щом е прину­
дил ч и та те л и те си да гледат на него по-тържестВено откол­
ко то на някой си nö неразголен aßmop. ТоВа е п ъ т я т , по който
може да стан е „класик“ . И Щраус сам ни разказва, че „без да
изяВи претенции, са му оказали ч е с т т а да Виж дат В негоВо
лице един Вид класически прозаик“ , следователно че е достиг­
нал целта на п ъ тя си. И така геният Щраус се разхожда по
улиците като „класик“ В одеждите на леко разголени богини, а
ф илистерът Щраус, за да си послужим с един оригинален израз
на този гений, трябВа да бъде „изгонен с декрет“ или „изпъден
завинаги“ .
Ах, но Въпреки Всички декрети за изгонвания и Всички из­
пъждания ф илистерът се Връща отноВо и отново! Ах, лице­
то , натъпкано насила В ч е р ти те на Волтер и Лесинг, о т Време
на Време приема Внезапно с т а р и т е си честни, оригинални
форми! Ах, м аската на гения тВърде често пада и никога пог­
ледът на магистъра не е бил no-мрачен, никога движенията
му по-скоВани, сякаш току-що се е опитал да скочи като ге­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 425

ния и да гледа с неговия огнен поглед. Тъкмо защ ото се раз-

голВа леко В наш ата студена зона, се излага на о п асн о стта
да се простудяВа по-често и по-тежко о т Всеки друг. А и че
останалите забелязват то Ва, наВярно е тВърде неприятно,
но ако иска да намери някога изцеление, трябВа публично да
му се постаВи следната диагноза. Имаше един Щраус, един
честен, стр ог и неразголен учен, който ни бе толкоВа симпа­
тичен, колкото Всеки В Германия, служещ сериозно и тВърдо
на и сти н а та и умеещ да упраВляВа В пределите на сВоите
граници. Но то зи ДаВид Щраус, прочут днес В о бщ ество то,
е съВсем друг. Може би Вината за тази промяна е у теолози­
т е . Така или иначе сегаш ната му игра с маска на гений ни е В
същ ата степен протиВна или комична, както по-раншната
му сериозност ни ВнушаВаше сериозно отношение и симпа­
т и я към него. И след ка то напоследък заяВяВа: „Би било а к т
на неблагодарност към моя гений, ако не се радВах, че наред с
дарбата за безпощадно унищожителна критика ми бе дадена
и неВинната радост о т худож ествената разработка“ , Ве­
роятно ще се изненада, че Въпреки то В а себеизтъкВане има
и хора, които т В ъ р д я т то чн о о бр атн ото. ПърВо, то й ни­
кога не е притежавал дарбата за художествени разработки,
а осВен то В а р ад остта, наречена о т него „неВинна“ , съВсем
не е неВинна, доколкото постепенно е подкопавала и накрая
разрушила една В осноВите си силна и дълбоко заложена при­
рода на учен и критик, т . е. д ей стви телн и я гений на СЦраус.
В пристъп на безгранична ч е с т н о с т Щраус добаВя наистина
сам, че Винаги „е таил у себе си един Мерк32, който му напом­
нял: „Не биВа да пишеш поВече такиВа глупости, то Ва могат
и другите.“ ТоВа е гласът на истинския гений на Щраус, то й
му казВа също колко струВа най-ноВият, безобидно разголен
заВ ет на съвременния филистер. ТоВа м огат и другите! А
тези, които биха го направили най-добре, по-дароВитите и
по-богати духоВе на Щраус, биха създали Винаги - само праз­
ни брътВежи.
Мисля, че наВярно с т е разбрали колко ценя писателя Щра­
ус: колкото един актьор, играещ наиВния гений и класика. Ако
Аихтенберг на едно м ясто казВа: „П р о сти ят начин на писа­
426 ФРИДРИХ НИЦШЕ

не е препоръчителен, ако не за друго, т о поне защ ото никой

честен чоВек не доизпипВа и не доизкусуряВа изразите си“ ,
о т т у к обаче съВсем не следВа, че п р о сти ят начин е доказа­
т е л с т в о за писателска д обросъвестност. Бих желал писа­
т е л я т Щраус да бе no-честен, тогаВа щеше да пише по-доб­
ре и да бъде по-малко прочут. Или - ако непременно иска да
бъде актьор - бих желал да е добър актьор и да подражава
по-добре на наиВния гений и на класика В техния класически и
гениален начин на писане. О стаВа още само да се каже, че
Щраус е лош актьор и дори съВсем долноразреден сти ли ст.

11

Упрекът, че е лош писател губи наистина о т силата си

поради ф акта, че днес В Германия е много трудно чоВек да
стан е посредствен и горе-долу сносен писател, а почти е
невероятно и удивително - добър писател. Тук липсва е сте с­
тв е н а т а почВа, художествената оценка, обработката и усъ­
върш енстването на у с т н а т а реч. Тъй като ВъВ Всичките си
общ ествени прояВи - както показват самите думи салонен
разговор, проповед, парламентарна реч - т я не е допринесла
с нищо за създаването на един национален стил, дори не за
необходимостта о т сти л изобщо и Всеки, който гоВори, не
е отиш ъл В Германия no-далече о т най-наиВния експеримент
с езика, п и сател ят не притежава една единна норма и има
известно право да се заеме на сВоя отговорност с езика. То­
Ва Впоследствие ще goßege неминуемо до безгранично ограб­
ване на съвременния немски език, яВление, изразено най-доб­
ре о т Шопенхауер. Веднъж то й казВа: „Ако moßa продължава
така, през 1900 година никой няма да разбира Вече немските
класици, т ъ й ка то не ще знае друг език освен просташкия
уличен жаргон на благородната „съвременност“ , чийто ос­
новен характер е им п отен тн ост. И действително, още днес
критици и граматици Взем ат думата В най-ноВите немски
списания В смисъл, че класиците не можели да бъдат поВече
меродавни за нашия стил, защ ото при тях се срещали мно­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 427

ж естВо думи, обрати и синтактични конструкции, излезли

Вече о т употреба. Е т о защо било редно при използване на
думи и изречения да се т ъ р с я т езикоВи и художествени об­
разци при съвременните литературни знаменитости и да се
предлагат за подражание, както е сторено например д ейст­
вително в краткия наръчен и позорен речник на Зандерс. В
него о т в р а т и т е л н о т о чудовище на стила Гуцко33 се явява
като класик. Изобщо, както изглежда, трябВа да свикнем с
една съвсем нова и изненадваща група „класици“ , между кои­
т о първият или поне един о т първите е Давид Щраус, същи­
я т , когото не можем да определим другояче освен, както Ве­
че го определихме - именно като долноразреден сти л и ст.
Извънредно характерно за тази псевдокултура на образо­
вания филистер е как то й изгражда п он яти ето класик и об­
разцов писател - то й , който показва силата си единствено
в отхвърляне на един истински художествен, строго култу­
рен сти л и как в упоритото си противопоставяне стига до
толкова еднообразни прояви, които о т своя страна изглеж­
д а т к а то единстВо на стила. Как изобщо е Възможно при
неограниченото експериментиране с езика, разрешено на все­
киго, отделни автори Все пак да намират единен тон, кой­
т о да харесва на всички. И всъщ ност какво толкова много се
харесва! Преди всичко едно отрицателно свойство: о т с ъ с ­
т в и е т о на Всичко шокиращо - шокира обаче само д ей стви ­
телн о п род уктивното. ТоВа, което немецът ч е те сега все­
ки ден, се среща без съмнение предимно по страниц ите на
Вестн и ц и те и с ъ о т в е т н и т е списания. Този немски език с
постоянната употреба на еднакви обрати и еднакви думи се
набива к а то капка по капка В уш ите му и понеже прекарва
обикновено цели часоВе В четене, през които умореният му
ум и без то в а не е разположен към противодействие, п о сте­
пенно ухото му свиква с този немски език на всекидневното
общуване и дори понякога чувства болезнено о т с ъ с т в и е т о
му. Поради основното си занятие обаче ф абрикантите на
Вестници са свикнали най-много с то зи лигав Вестникарски
език. Те са изгубили в истинския смисъл на думата всякакъв
вкус и усещ ат Вече с известна доза удоволствие най-много­
428 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т о съВсем погрешното и произволното. Така се обясняВа т о ­

Ва tutti unisono, с което Въпреки общ ото изтощение и боле­
дуване на езика се приема единодушно Всяка новоизлюпена
езикоВа грешка. С makußa дръзки извращения а в то р и те си
о тм ъщ ават на езика за невероятната скука, ко ято изпит­
в а т постепенно неговите надничари. Спомням си, че съм чел
едно ВъзВание на Бертолд Ауербах34 „Към немския народ“ , В
което Всеки израз бе не немски, а завъртян и лъжлив и като
цялост приличаше на бездушна словесна мозайка с междуна­
роден синтаксис. Да не говорим за безсрамния небрежен нем­
ски език, на който Едуард ДеВриент35 почете п а м е тта на
Менделсон. Следователно наш ият филистер не се шокира о т
езиковата грешка - и т о ва е стр ан н ото - а вижда В нея пре­
лестен начин за освежаване в оголената о т горски ц ветя и
дървета пустиня на немския разговорен език. Продължава да
го шокира обаче истински продуктивното. На напълно из­
кълчения, претенциозен или разкъсан синтаксис на най-мо­
дерните писатели, на смешните им неологизми не се гледа
снизходително, а дори като на заслуга, ка то на нещо пикан-
тн о. Но теж ко на взискателния сти л и ст, който избягва об­
р а т и т е на разговорната реч толкова сериозно и упорито,
колкото и „измислените през последната нощ чудовища на
съвременното съ чи н и те л ство “ , ка кто казва Шопенхауер.
Щом к а то плоското, изхабеното, безсилното, пошлото се
приема за правило, а лош ото и погрешното - за Великолепно
изключение, тогаВа силното, необикновеното и красивото
ще добият съмнителна слава. Така в Германия непрекъснато
се повтаря и сто р и ята с онзи добресложен строен пътник,
попаднал В стр а н а та на гърбавите, където навсякъде бива
посрещан с ж е сто к присмех заради привидната си уродли­
в о с т и липсата на закръглен гръб, докато накрая един све­
щеник го взема под своя закрила и се обръща към народа със
следните думи: „По-добре оплачете бедния чужденец и при­
несете ж ер тва на боговете с благодарност в сърцето, че са
ви украсили с тази импозантна планина о т п лът.“
Ако някой пожелае днес да състави едно положително уче­
ние за езика на съвременния общоприет немски сти л и да про­
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 429

учи правилата, ко и то ка то неписани, неизречени и Все пак

следВани императиви царуВат на писмената маса на Всеки
аВтор, би се натъкнал на странни предстаВи за стила и ре­
ториката, почерпани Вероятно о т някои училищни спомени
и някогашните задължителни упражнения по латински език,
а може би и о т ч е те н е то на френски писатели, над чи ято
неВероятна примитиВност Всеки праВилно ВъзпитаВан фран­
цузин има праВо да се смее. Изглежда че ни то един о т задъл­
бочените немски учени не се е замислял над та зи странна
предстаВа, под чи й то д и к т а т почти Всеки немец днес жи­
Вее и пише.
Там намираме изискването о т Време на Време задължи­
телно да се използВат образи и сраВнения, и т о непременно
ноВи. А за ограничения мозък на писачите ноВо и модерно са
равнозначни понятия и сега т е се м ъчат да извличат срав­
ненията си о т о б л а стта на железниците, телеграфа, парна­
т а машина, борсата. Ч у В стВ а т се горди, че тези образи са
ноВи, защ ото са модерни. В сВоята книга-изпоВед Щраус съ­
що добросъвестно плаща дан на модерното сравнение. Нак­
рая то й ни предлага на страница и полоВина кар ти н ата на
една модерна улична корекция, няколко страници преди то Ва
сраВняВа сВ ета с машината, с нейните колела, трамбоВки,
чукоВе и „смекчаВащо масло“ , (стр . 362): Обяд, започнал с шам­
панско. - (стр . 325): К а н т ка то Водолечебница със студена
Вода. - (стр . 265): „Ш вейцарската конституция, сраВнена с
английската, е като Воденична мелница, сраВнена с парна ма­
шина, като Валс или песен, сраВнени с една фуга или симфо­
ния.“ - (стр . 258): „При Всяко обжалване до ВърхоВен орган
трябВа да се спазва йерархията на и н стан ц и и те.“ - (стр .
141): „Искаме ли да проверим дали има още ж и Во т В един ор­
ганизъм, който ни се струВа мъртъВ, обикновено проверя­
ваме с един силен, понякога и болезнен дразнител, например с
бодВане на игла.“ - (с т р . 138): „Религиозната област В чо­
веш ката душа прилича на о б л астта на черВенокожите В Аме­
рика.“ - (стр . 137): „Виртуози на набо ж н о стта В манасти­
р и те “ . - (стр . 90): „Равн осм етката о т Всичко д отук да се
изрази с пълни числа под см е тка та .“ - (стр . 176): „ДарВино-
430 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Вата теория прилича на една току-що пусната В експлоата­

ция железница... на нея знаменцата се В е я т Весело о т В я т ъ ­
ра.“ По този начин именно, напълно модерно, Щраус отклик­
ва на изискването на филистера да използва о т Време на Вре­
ме някое сравнение.
Много разпространено е и едно Второ реторично изиск­
ване: дидактичното да се разпростира В дълги изречения,
при moßa с обширни абстракции, а когато целта е да се убе­
ди някого, се предпочитат къси изреченийца и бързо редува­
щи се антоними на израза. Едно образцово изречение за ди-
д акти чн ост и н ачетен о ст, разтеглено до пълната стилна
р азд утост на Шлайермахер и пълзящо със ско р о стта на кос­
тенурка, ни предлага Щраус на стр . 132: „Ф а к т ъ т , че на ран­
ните стъпала на религията Вм есто едно подобно „откъд е“
са се появили няколко, Вместо един бог - множество богоВе,
се дължи съгласно този произход на религията на факта, че
различните природни сили или жизнени условия, които Въз­
буждат у чоВека ч у в с тв о то на безусловна зависимост са дейс­
твали В началото още с пълното си разнообразие Върху него
и то й съВсем не е съзнавал, че по отношение на тази безус­
ловна зависимост не същ естВуВа разлика между тях, следо­
вателно и moßa „откъд е“ на тази зависимост или на moßa
същ ество, о т което т я Води В края на краищата началото
си, може да бъде само Едно.“ А противоположен пример за
къси изреченийца и афектирана жизненост, Възбудила т о л ­
коВа много някои читатели, че сега Вече споменават Щраус
само заедно с Лесинг, намираме на стр . 8: „Напълно съзнавам,
че moßa, което Възнамерявам да изложа по-нататък, се знае
толкоВа добре о т безброй други, а о т мнозина - по-добре.
Някои Вече и говориха по този Въпрос. ТрябВа ли затоВа да
мълча? Не мисля така. Та нали Взаимно се допълваме. Ако ня­
кой знае много неща по-добре о т мен, аз пък може би знам
още нещо, а и някои неща знам по другояче, разглеждам ги не
като останалите. И така, ще говоря без задръжки, ще о т к ­
рия к а р ти те си, за да се Види дали съм праВ.“ Наистина с т и ­
л ъ т на Щраус заема обикновено средата между този галопи­
ращ младежки марш и онази мудност, напомняща погребално
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 431

ш ествие, но между дВа порока невинаги сто и добродетелта,

а тВърде често само слабо стта, хромата немощ, безсилието.
И действително бях много разочарован, когато потърсих В кни­
га та на Щраус някои по-тънки и по-остроумни черти и обра­
т и . За тази цел си напраВих специална рубрика, за да мога т у к
и та м да похВаля поне нещо у писателя Щраус, т ъ й като не
открих нищо похВално В изпоВедта му. Търсих и роВих, за съ­
жаление рубриката ми остана празна. Зато Ва пък се напълни
друга една с надпис: езикоВи грешки, объркани изрази, неясни
съкращения, безвкусици и фрази о т такъВ Вид, че сега се осме­
лявам да предстаВя само един скромен подбор о т огромната
си колекция образци. Може би ще успея да събера В тази рубри­
ка тъкм о тоВа, което предизВикВа у съвременните немци Вя­
р ата В големия и прекрасен сти л и ст Щраус. ТоВа са куриозни
изрази, които сред изсъхналия и прашен пущинак на цялата кни­
га изненадват чи та те л я ако не приятно, т о поне с болезнен
чар. На тези м еста поне забелязваме - за да използваме срав­
ненията на Щраус, че още не сме мъртВи, а сме В състояние да
реагираме на подобни боцВания. Защ ото останалото показВа
пълна липса на нещо шокиращо, а то Ва ще рече на нещо про-
дуктивно - черта, разглеждана днес като положително качес­
т в о на класическия прозаик. Тази изключителна разсъдъчност
и сухота, добита действително след дълго Въздържане, пре­
дизВикВа днес у образованата маса пр оти воестествен ото чуВ-
стВ о , сякаш именно т я е признакът на здраВе, та ка че точно
т у к Важ ат думите на аВтора36 на Dialogus de oratoribus: „illam
ipsam quam iactant sanitatem non firmitate sed ieiunio consequentur.“*
Е т о защо c и н сти н кти В н о единодушие т е м р азят Всяка
firmitas**, защ ото т я сВидетелстВа за съВсем друг Вид здраВе,
напълно различно о т тяхн ото, и се с т а р а я т да заподозрат
тази firmitas, здраВата с т е г н а т о с т , огнената сила на движе­
нията, многообразието и н еж н о стта на мускулните игри. На­
говорили са се да обърнат е с т е с т в о т о и имената на нещ ата

ФДори самото прехвалено здраве се явява у тях резултат не на сила, а

на пост. (лат.) - Б. пр.
** Здравина (лат.) - Б. пр.
432 ФРИДРИХ НИЦШЕ

u о т сега н а т а т ъ к да говорят за здраВе там , където Виждаме

слабост, за болест и екзалтираност там , където срещаме ис­
тинско здраВе. Е т о защо с м я т а т и ДаВид Щраус за класик.
Само поне да беше тази разсъдъчност строго логична! Но
тези „слаби“ са изгубили именно п р о с т о т а т а и сте гн ато ст-
т а на мисълта си и под техни ръце сам ият език е алогично
разнищен. О п и та й те се само да преведете то зи Щраусов
сти л на латински език, нещо, което дори при К а н т е Въз­
можно, а при Шопенхауер е удобно и привлекателно. Причи­
ната, че moßa не се ygaßa с немския език на Щраус, не се дъл­
жи Вероятно на moßa, че неговият немски език е поВече нем­
ски отколкото при гореспоменатите философи, а че е обър­
кан и алогичен, докато при тях то й се отличава с п р о сто та
и Величие. К о й то обаче знае kakßu усилия са полагали стар и ­
т е aßmopu, за да се научат да гоВорят и пиш ат, а как съвре­
менните не полагат никакъв труд за moßa, ще почувства,
както е казал Веднъж Шопенхауер, истинско облекчение, ко­
га то е сложил по Вътреш на принуда една такава книга на
страна, за да може отноВо да се обърне към другите стари и
нови езици - „При тях, твърди той, имам пред себе си един
истински точно установен език със строго и добросъвест­
но съблюдавана граматика и правилен правопис и мога на­
пълно да се отдам на мисълта си. При немския обаче Всеки
миг ме смущава многознайниченето на пишещия, който иска
да наложи Всичките си граматични и правописни фантазии и
скудоумни хрумвания, при което наглата му и надменна глу­
п о ст ме отвращ ава. И стинска мъка е да виждаш как един
красив, ста р език, на който са написани класически съчине­
ния, се малтретира о т невежи и магарета.“
С те зи слова свещ еният гняв на Шопенхауер се обръща
към вас и нямате право да твър д и те, че никои не ви е пре­
дупредил. Но ако някой изобщо не желае да се вслушва в пре­
дупреждения и не позволява да се разруши вяр ата му в класи­
ка Щраус, може да му препоръчаме ка то последно средство да
подражава на Щраус. О п и тай те все пак на собствен риск. Ще
п л ати те скъпо както със стила си, та ка и накрая със со б ст­
вената си глава, за да се сбъднат словата на индийската мъд-
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ 433

росгп: „Да се гризе кравешки рог е безполезно и скъсява живо­

т а . Само ще си строш и човек зъбите и рогът пак няма да пус­
не сок.“

12

Накрая все пак ще предложим на нашия класически прозаик

обещаната колекция образци о т стила му. Шопенхауер би им
сложил вероятно заглавието: „Нови примери за просташкия
съвременен жаргон“, защ ото за утеха на Давид Щраус можем
да кажем, ако то в а може да го утеш и, че днес цял с в я т пише
така, о т ч а с т и и по-лошо, а между слепите и едноокият е
цар. Д ействително много неща му прощаваме, когато з а т ­
варяме едно око, но го правим, защ ото Щраус не пише като
тези, които съсипват най-безсрамно немския език, хегелиан-
ц ите и уродливата им млада смяна. Щраус поне иска да излезе
о т т о ва тресавищ е и о т ч а с т и е излязъл, но съвсем не е с т ъ ­
пил още на твърда почва. Забелязва се, че някога на младини
е сричал по хегелиански. Още то гава нещо се е изкълчило у
него, някакъв мускул се е разтеглил, ухото му се е притъпило,
подобно на ухото на дете, пораснало сред ударите на бара­
бани, за да не може никога вече да почувства художествено
нежните и силни закони на звука, под чи ято власт живее пи­
са те л ят, оформил се по добри образци и в строга дисципли­
на. К а то сти л и ст Щраус е изгубил по то зи начин най-ценно­
т о си б о га тств о и е обречен да остане до края на ж и во та
си на неплодородната и опасна, подвижна почва на вестн и ­
карския сти л - ако не иска да потъне отново в Хегеловата
тиня. Въпреки то в а за няколко мига о т съвременността то й
е добил и звестн о ст, а може би и някой и друг час по-късно ще
се знае, че е бил знаменитост. Но тогава ще настъпи нощ та и
с нея ще дойде и забвението. Още в този миг, когато записва­
ме в черната книга сти л и сти чн и те му грешки, започва зале­
з ъ т на славата му. Защ ото, който се е провинил по отнош е­
ние на немския език, е осквернил м истерията на цялата ни нем­
ска същ ност. Единствено езикът сред всичкото смешение и
434

Всички промени на националности и нраВи е спасил като по

някакВо метафизическо чудо себе си, а с moßa и немския дух.
Единствено езикът е залог за този дух и за В бъдеще, ако не
загине под н е че сти ви те ръце на съврем енността. „Но Di
meliora!* Махайте се, дебелокожи, махайте се! ТоВа е немският
език, на който са се изразявали хора, на който са творили Ве­
лики поети и са писали Велики философи. Махнете си лапите
о т него!“
**

С moßa приключих изповедта си. Тя е изповед само на един

чоВек, а kakßo може да направи отделният чоВек срещу целия
с В я т дори ако гласът му се чуеше навсякъде! Преценката му
би съдържала - за да Ви украся накрая с едно истинско Щрау­
сово перо - „то лко ва субективна истина, колкото и липса
на всякаква обективна д оказателствена сила“ - нали, мили
мои! Е т о защо Все пак не си разваляйте настроението! Засе­
га поне нека разглеждаме за приключен Въпроса „то лко ва - кол­
ко то и липса“. Засега! Д окато Все още се см ята за несвоевре­
менно нещо, за което Винаги е било Време, а днес поВече отВся-
кога е необходимо и Време - да се казВа истината.

* Боговете да дадат по-добро! (лат.) - Б. пр.

** Тук Ницше дава повече о т 70 примера за използване на такъв език, на
който е написана „С тар ата и новата вяра“ , като ги подлага на унищожи­
телен коментар. Посочените уязвими места включват различни граматич­
ни грешки, нарушения на добрия стил, объркани метафори, неясно въобра­
жение и безсмислици. Тази критика подсилва обвинението, че Щраус е загу­
бил всякакво чувство за немския език, а също и за значението на думите,
които използва. Един опит да бъдат преведени на български тези грешни
изречения на Щраус би било едно безсмислено усилие. Ч и тате л ят, който не
може да чете тези изречения заедно с оригиналния коментар на Ницше на
немски език, не би могъл да разбере по-голямата ч а с т о т тяхното значение
и сила. Е т о защо тези пасажи се изпускат. (Бел. на научния редактор).
 ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА
ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА
( 1874)
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 437

ПРЕДИСЛОВИЕ

„ПротиВно ми е Всъщ ност Всичко, което ме поучаВа, без

да разширява д ей н остта ми, без непосредствено да я ожи­
вява.“ Тези думи на Гьо те ка то ярко изразено ceterum censeo*
могат да послужат за начало на разсъжденията ни за полза­
т а и безполезността на и сто р и ята. Тук именно Възнамеря­
вам да докажа защо поучение без оживяване, защо знание, ко­
е т о парализира д ей стви ето , защо и сто р и ята ка то ценно
излишество о т познания и лукс трябВа по думите на Гьо те
да са ни дълбоко противни - именно защ ото все още ни лип­
сва най-необходимото, а излишното е Враг на необходимо­
т о . Е сте ств е н о и сто р и ята ни е необходима, но ние се нуж­
даем о т нея по-другояче, не както разглезеният безделник В
градината на познанието, колкото и високомерно да гледа
на наш ите примитивни и груби потребности и нужди. ТоВа
ще рече, че се нуждаем о т и сто р и ята за ж иВота и за дей­
н о с т т а си, а не за удобно бягство о т тя х или дори за оправ­
дание на себичния си ж и во т и подлите си и лоши дела. Го то ­
ви сме да служим на и сто р и ята само доколкото т я служи на
ж и вота; защ ото, ако човек й се отдаде напълно и надцени
с т о й н о с т т а й, ж и в о т ъ т му залинява и се изражда - явле­
ние, чи ето изследване във връзка със стр ан ни те симптоми
на наш ето Време е колкото необходимо, толкоВа и болезнено.
Помъчих се да опиша едно чувство, което често ме е из­
мъчвало. О тмъщ авам му, к а то го излагам пред публиката. Мо­
же би т о в а описание ще подтикне някого да ми обясни, че и
то й познава наистина същ ото чувство , но че аз не съм го
изпитал В чи сти я му първоначален вид и съВсем не съм го
описал с подобаващата сигурност и зрялост, придобити о т

* Но аз съм на мнение (лат.) - Б. пр.

438 ФРИДРИХ НИЦШЕ

жизнения опит. Възможно е един или друг да реагира така, по­

вечето обаче ще ми каж ат, че то ва е напълно погрешно, неес­
тествен о , о твр ати тел н о и направо непозволено чувство и
дори че с него съм осквернил неудържимото съвременно влече­
ние към историята, което, както е известно, се забелязва сред
немците о т две поколения насам. Но във всеки случай ф а ктъ т,
че се осмелявам да опиша е с т е с т в о т о на моето чувство по-
скоро ще подсили общ ото благоприличие, отколкото да му нав­
реди. По този начин ще дам на мнозина възможност да изра­
з я т възхищението си о т подобно съвременно влечение като
току-що споменатото. А аз ще спечеля нещо, което ми е още
по-скъпо о т благоприличието - публично да ме мъмрят и поу­
чава т какъв е духът на епохата.
И то в а размишление е несвоевременно, защ ото т у к се
опитвам да открия в онова, с което наш ето време с право
се гордее - именно историческата си образованост - вреда,
недъг и н ед остатък на епохата, т ъ й като вярвам, че всички
ние страдаме о т една изтощ ителна историческа треска и
най-малко би трябвало да разберем, че страдаме о т нея. Но
ако Гьо те е бил прав, когато е казал, че наред с добродетели­
т е си култивираме и наш ите недостатъци и ако, както все­
ки знае, хипертрофираната добродетел - каквато ни изглеж­
да историческия дух на наш ето време - може да бъде гибел­
на за един народ, както и хипертрофираният порок, защо
тогава ми пречат да говоря? За свое оправдание ще добавя,
че наблюденията, възбудили у мен онези мъчителни чувства,
са лично мои и само за сравнение се позовавам и на други и
причината аз, макар и д ете на своето време, да стигна до
тези несвоевременни изводи е, че съм възпитаник на отм и­
нали епохи и най-вече на гръцката ан ти чн о ст. Мисля още, че
право за то ва ми дава и м оята професия на класически фило­
лог, защ ото не знам какъв смисъл би имала класическата фи­
лология в наши дни, ако не да действа несвоевременно - кое­
т о ще рече в разрез с времето и така, надявам се, и в полза
на едно бъдно време.
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 439

Погледни ста д о то , което пасе край те б . То не знае какво

е Вчера, какво е днес, подскача наоколо, яде, почива, преживя
и пак подскача и та ка о т у т р о т о до вечер та и о т ден на
ден, вързано изкъсо, именно на кола на мигновението, не го­
вори нито за удоволствието си, нито за неудоволствието
си и затова не е нито меланхолично, нито преситено. За чо­
века тази гледка е твърде тяго стн а, т ъ й като то й се перчи
пред ж и во тн о то , че е човек и все пак поглежда ревниво към
неговото щ астие, защ ото ед инственото му желание е да
живее като ж и во тн о то и да не усеща нито пресищане, ни­
т о болка. И все пак желанието му е напразно, понеже не го
желае така, както ж и во тн о то го желае. Веднъж човекът за­
питал ж и во тн о то : „Защ о не ми говориш за щ а сти е то си, а
само ме гледаш?“ Ж и во тн о то смятало да отговори и да ка­
же: „Причината е, че на часа забравям какво съм искало да
кажа“ , но т о забравило и този отговор и за учудване на чове­
ка не казало нищо.
Човекът се учудва обаче и на самия себе си, че не може да
се научи да забравя, а непрекъснато е прикован към минало­
т о . Колкото и далеко, колкото и бързо да ти ча, веригата се
влачи подире му. Не е ли истинско чудо мигновението: е то
го, и хоп, няма го, преди него е нищо, след него - пак нищо, и
все пак се връща ка то призрак и смущава спокойствието на
по-късния миг. Непрестанно о т свитъка на времето се о т ­
ронва по един лист, изпада - и внезапно полетява обратно
направо в скута на човека. Тогава то й казва „спомням си“ и
завижда на ж и во тн о то , което веднага забравя, и вижда как
всеки миг действително умира, потъва в мъглата и нощ та и
угасва завинаги. Така ж и во тн о то живее неисторически, т о
се поглъща о т н асто ящ ето подобно на число, без да остане
някаква чудновата дроб о т него, не умее да се преструва,
нищо не скрива и всеки миг се показва тако ва, каквото е,
следователно не може да не бъде честно. Човекът, напро­
ти в , се противопоставя на голямото и все повече нараст­
ващо бреме на миналото, т о го смачква или отклонява в стр а ­
440 ФРИДРИХ HHUÜJE

ни, затруднява движенията му като невидим и мрачен товар,

който понякога привидно отрича, и т о охотно, особено при
общ уването си със себеподобните, за да събуди за в и с т т а им.
Е т о защо често се вълнува, сякаш си спомня изгубения рай,
когато съзре нещо сродно, например дете, което не притежа­
ва минало, за да го отрече и в преблажена слепота играе между
границите на миналото и бъдещето. И все пак играта му ще
бъде смутена, твърде рано ще го о ткъ сн а т о т забравата. То­
гава ще се научи да разбира думата „беше“ , тази съдбоносна
дума, с ко ято до човека се приближават борбата, страдание­
т о и пресищането, за да му напомнят какво представлява в
д ействи телност същ ествуването му - едно вечно минало нес­
вършено време. И когато накрая см ъ р тта донесе желаната
забрава, т я все пак отнася едновременно и н астоящ ето, и би­
т и е т о , и по то зи начин слага печат върху прозрението, че би­
т и е т о е един непрекъснат наниз о т минали неща. То живее
о т то в а да се себеотрича, самоизяжда и само да си противо­
речи.
Ако щ асти ето , ако посягането към ново щ астие е в няка­
къв смисъл онова, което привлича живия човек към ж и во та и
го подтиква да живее, може би тогава никой философ няма
повече право о т циника, защ ото щ асти ето на ж и во тн о то
като абсолютен циник е живо доказателство за основател­
н о с т т а на цинизма. И най-малкото щ астие, само да е пос-
тоянно и да прави човека щ астлив, е несравнено повече щас­
ти е о т най-голямото, което идва като епизод, сякаш мимо­
летно настроение, ка то лудешко хрумване сред безброй неу­
доволствия, с т р а с т и и лишения. Но и при най-малкото, и
при най-голямото щ астие винаги едно и също условие прави
о т щ а сти е то щ астие, а именно способността да се забра­
вя или изразено по-научно, способността по време на т о ва
щ астие да се изключи историческото чувство. Кой то не мо­
же да се отпусне на прага на момента, забравяйки всякакво
минало, който не може, без да му се завие с в я т или да изпита
страх, да се вкопае непоклатимо в мига ка то богинята на
победата, то й никога не ще узнае какво е щ астие и още по-
лошо, никога няма да извърши нещо, което да направи другите
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 441

щастливи. П ред стаВете си подобна крайност: човек, който

не притежава способността да забраВя, би бил осъден да Вижда
наВсякъде процеси - то й не ще ВярВа поВече В сьидестВуВане-
т о си, ще изгуби Вярата В себе си, ще Вижда Всичко да се раз­
пилява В раздвижени то чки и ще се изгуби В то зи поток о т
процеси. К а то истински ученик на Хераклит накрая няма да
има смелост дори да Вдигне пръста си1. За Всяко дейстВие е
необходима забраВа, та ка както за ж иВота на Всеки организъм
е необходима не само сВетлина, но и тъмнина. ЧоВек, пожелал
да Възприема Всичко само исторически, би приличал на някой,
решил да се откаж е о т сън или пък на жиВотно, осъдено да
жиВее само о т прежиВяВане и предъВкВане. Следователно Въз­
можно е да се живее почти без спомени, дори да се жиВее щас­
тливо, както доказва ж и во тн о то , обаче е напълно невъзмож­
но да се жиВее, без изобщо да се забраВя. Или, за да обясня още
по-просто становищ ето си по тем ата: същ ествува една с т е ­
пен на безсъние, на преживяване, на историзъм, к о я то е вред­
на за всичко ж иво и накрая го погубва, било т о човек или
народ, или к ул тур а .
За да се определи тази степен, а с нея и границата, о т
където миналото подлежи на забраВа, ако не искаме да се
превърне В гробокопач на н асто ящ ето , чоВек би трябВало
да знае точно колко голяма е п л асти чн а та сила на един чо­
Век, на един народ, на една култура. Имам предВид онази сила,
способна да израства самобитно сама о т себе си, да прет-
ВоряВа Всичко минало и чуждо и да го поглъща, да лекуВа рани,
да заместВа изгубеното и да ВъзстаноВяВа сама разбити фор­
ми. Има хора, притежаващ и тази сила В толкоВа малка с т е ­
пен, че едно-единстВено прежиВяВане, една-единстВена бол­
ка, често дори една-единстВена дребна неспраВедлиВост е
д остатъчн а, за да загинат безнадеждно к а то при кръВоиз-
лиВ о т незначителна драскотина. О т друга страна, има и
такиВа, които не се т р о г В а т и о т най-жестоките и най-
ужасните нещастия, дори о т собствените си злодеяния, така
че В разговора им или малко след moßa запазват сравнително
душеВно раВноВесие и им ат спокойна съВест. Колкото по-дъл­
боки корени има Вътр еш н ата природа на чоВека, толкоВа по-
442 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Вече ще усвои то й о т миналото, ще го прикове към себе си. И

ако си представим най-силната и най-изключителната н ату­
ра, бихме могли да я познаем по то ва, че за нея не би същ еству­
вала граница за историческото чувство, о твъд която т о би
могло да прояде всичко и да го задуши. Тя би привлякла към себе
си всяко минало, о т своето до най-чуждото, би го погълнала и
превърнала в кръв. А което не може да надвие, т я умее да заб­
равя. За нея т о не същ ествува повече, хоризонтът е за тв о ­
рен докрай и нищо повече не напомня, че о твъд него има хора,
стр а сти , учения, цели. И т о ва е общовалиден закон. Всяко жи­
во същ ество може да стан е здраво, силно и плодотворно само
в рамките на един хоризонт. Ако не е в състояние да тегли
чер ти те на хоризонта около себе си и в същ ото време е твърде
себелюбиво, за да проникне със собствения си поглед в чужди
хоризонти, т о ще се изтощ и и прекалено бързо ще залинее и
загине. Жизнерадостта, ч и ста та съвест, радостната деятел­
ност, доверието в бъдещ ето - всичко т о в а както при отдел­
ния индивид, та ка и при народа, зависи о т същ ествуването
на една линия, разделяща обозримото, св е тл о то о т непрони­
цаемото и тъм н о то , о т умението на човека да забравя навре­
ме, както и да си спомня навреме, о т способността на здра­
вия и н сти н кт да подскаже кога е необходимо нещ ата да се
възприемат исторически и кога неисторически. Това именно е
т е за та , за чи ето обсъждане сме поканили чи тател я. Неисто-
рическото и и стор ическото са В еднаква степ ен необходими
за зд равето на отделния човек, на един народ и на една кул­
тур а .
Всеки има различен кръгозор: историческите знания и чув­
с т в а на един човек м огат да бъдат много ограничени, хори­
з о н т ъ т му стеснен к а то на о б и тател я на някоя алпийска
долина, при всяка преценка може да извършва несправедли­
во ст, при всеки опит да се заблуждава, че е прав - и въпреки
цялата несправедливост и всяка заблуда то й все пак запазва
непоклатимо здраве и бодрост и радва очи те на всекиго, до­
като непосредствено до него друг много по-справедлив и по­
учен боледува и пропада, защ ото линиите на неговия хори­
зо н т непрекъснато се п р ем естват неспокойно, защ ото не
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 443

може да се измъкне о т много по-фината мрежа на сво ята

справедливост и на сво и те истини, за да се върне отново
към грубите желания и стремежи. Ние видяхме о т друга стр а ­
на ж и во тн о то , лишено о т всякакво историческо чувство ,
живеещо почти в границите на един точкообразен хоризонт
и все пак в известна степен щастливо, най-малкото без пре­
сищане и преструвки. Е т о защо ще тр ябва да разглеждаме
способността нещ ата да се възприемат в известна степен
неисторически ка то по-важна и първична, доколкото в нея
лежи основата, върху ко ято изобщо може да израсне нещо
добро, здраво и голямо, нещо действително човешко. Неис-
торическото прилича на обгръщаща ни отвсякъде атмосфе­
ра, в която ж и в о т ъ т сам се създава, за да изчезне отново с
унищожението на тази атмосфера. Вярно е: човек ста ва чо­
век едва благодарение на то ва, че като мисли, премисля, срав­
нява, разделя и съединява, ограничава неисторическия еле­
мент; че един блестящ лъч светлина пронизва обгръщащия
го облак о т мъгла, следователно едва благодарение на спо­
со б н о стта да се оползотворява миналото в ж и во та и с т а ­
налото да се превръща отново в история. Но потъне ли в
океана на историчното, човек също престава да бъде човек
и без онази обвивка о т неисторичност то й ни то би се поя­
вил, нито би дръзнал да се възпроизведе. Има ли дела, които
човек би могъл да извърши, без преди т о в а да е навлязъл в
онзи мъглив слой о т неисторическото? Или нека оставим
образите настрана и дадем за илюстрация един пример. Да
си представим човек, обзет и увлечен о т буйна с т р а с т към
една жена или някоя велика идея. Как ще се преобрази за него
с в е т ъ т ! Поглеждайки назад, то й ще се почувства сляп, вслуш­
вайки се встрани, всичко чуждо ще му се счуе ка то тъп , нез­
начителен звук. Никога не е възприемал околния с в я т по т о ­
зи начин, толкова осезаемо близко, обагрено, озвучено, осве­
тено, сякаш го усеща едновременно с всичките си сетива.
Всичките му ценности са се променили или са изгубили сто й ­
н о с т т а си. Много неща не умее вече да цени, защ ото няма
усе т за тях. Задава си въпроса защо толкова време е имал
глупостта да робува на чужди слова, на чужди мнения... Учуд-
444 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Ва се, че п ам е тта му се Върти неуморно В кръг и Все пак е

тВърде слаба и изтощена, за да напраВи един-единстВен скок
изВън този кръг. ТоВа е най-неспраВедлиВото състояние на
то зи сВ ят, ограничено, неблагодарно към миналото, сляпо за
опасностите, глухо за предупрежденията, един малък жиВ Во­
довъртеж В м ъртво море о т нощ и забрава. И Все пак moßa
състояние - неисторично, напълно антиисторично - е у т ­
робата не само на несправедливото, а по-скоро на Всяко ис­
тинско дело и н и то един художник не би успял да създаде
кар ти н ата си, ни то един пълкоВодец да извоюва победата
си, нито един народ - свободата си, без преди moßa да са ги
пожелали, да са се стремили към тях В подобно неисторично
състояние. Така ка кто по думите на Гьо те д ей стващ и ят
чоВек е Винаги безсъвестен, така то й е и безпаметен, поВе­
че неща забравя, за да избърши само едно. Несправедлив е
към онова, ко ето е станало зад него, и признава само едно
праВо, правото на moßa, което трябВа сега да извърши. Та­
ка Всеки действащ чоВек обича сВоето дело безкрайно поВе­
че отколкото т о заслужава да бъде обичано и най-добрите
дела се извърш ват В тако ва любоВно опиянение, kakßomo едва
ли заслужават, колкото и да са безценни сами по себе си.
Ако някой можеше многократно да се потопява и ВдъхВа
неисторичната атмосфера, сред ко ято се о съ щ е ств ява т
Всички големи исторически събития, тогаВа то й , като поз­
наващ субект, би успял може би да се издигне до една надис-
торическа гледна то чка - случай, описан Веднъж о т Нибур2
ка то Възможен р езул та т о т историческите размишления.
„Ако Вникнем ясно и подробно В и сто р и ята“ , казва той, „мо­
жем да извлечем поне една полза о т нея - а именно, познани­
ето , че и най-Великите, и най-гениалните умове на нашия чо­
вешки род не разбират колко случайно окото им е приело т а ­
зи форма, чрез ко ято т е самите гледат и ко ято н атр ап ват
на другите, именно н атр ап ват, защ ото и н тен зи вн о стта на
съзнанието им е изключително голяма. Кой то неопровержи­
мо и многократно не е установявал и осъзнавал moßa, ще бъ­
де смазан о т проявата на някой мощен дух, Влагащ В дадена
форма най-силна с т р а с т .“ ТакаВа гледна то чка би могла да се
ЗЛ ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 445

нарече надисторична, понеже този, който я застъпВа, не би

могъл да почувстВа Вече никакВо Влечение към продължаване
на ж иВота си и към участие В и сто р и ята, разбрал единст­
веното условие за Всяка деятелност, именно онази слепота
и несправедливост В душ ата на действащ ия. Сам ият то й
би бил излекуван о т желанието да гледа занапред прекалено
сериозно на и сто р и ята, т ъ й като ВъВ Връзка с Всеки чоВек,
с Всяко събитие, между гърци или турци, по Време на първия
или деветнадесетия Век се е научил да си отговаря на Въпро­
са как и защо жиВее чоВек. Ако някой попита познатите си
дали ж елаят да преживеят отново последните десет или два­
десет години, лесно ще разбере кой о т тях е подготвен пред­
варително за спом енатата надисторическа гледна точка. Ве­
роятно Всички ще о тго во р ят отрицателно, но т е ще обос­
н оват отрицанието си по различен начин. Едните може би
ще се уте ш а ват, че „следващите двадесет ще бъдат по-доб­
ри“ . ТоВа са тези, за които Дейвид Хюм3 казва с насмешка:
And from the dregs of life hope to receive
Wat the first sprightly running could not give.*
Ще ги наречем исторически хора. Погледът В миналото ги
подтиква към бъдещ ето, Възпламенява см елостта им да про­
дължават борбата с ж иВота, разпалва надеждата, че истин­
ското още им предстои и щ асти ето ги чака зад планината,
към която са се запътили. Тези исторически хора ВярВат, че
смисълът на същ естВуВането им се разкрива Все по-ясно В
течение на един процес, т е се обръщ ат назад само защ ото
разглеждайки досегашните процеси, м огат да разберат нас­
то ящ е то и да се научат да ж елаят още по-страстно бъде­
щ ето. Не зн аят колко неисторически мислят и д е й ства т Въп­
реки цялата си история и как заниманията им с и сто р и ята
не служат на ч и с т о т о познание, а на жиВота.
На онзи Въпрос обаче, чийто пръВ отговор чухме, може да
се отговори и другояче. Наистина пак с отрицание, но с отр и ­
цанието на надисторическия чоВек, който не Вижда спасение

* И о т упадъка на жиВота се надяват да получат онова, което първото

стр астно движение не е могло да даде (англ.) - Б. пр.
446 ФРИДРИХ НИЦШЕ

В процеса и за когото с В е т ъ т е завършен по-скоро ВъВ Всеки

отделен миг и е достигнал сВоя край. КакВо м огат да ни нау­
ч а т десет ноВи години, което изминалите д есет не са могли!
Дали смисълът на moßa учение е щ астие, или примирение,
или добродетел, или покаяние, по то зи Въпрос надистори-
ческите хора не са постигнали никога съгласие, но протиВно
на Всички различни начини да се разглежда миналото т е са
напълно единодушни В крайния си изВод: миналото и настоя­
щ ето са едно и също, munoßo еднакви В цялото си многооб­
разие; ка то постоянно наличие о т непреходни типове т е
представляват неразВиВаща се система с непроменлива сто й ­
н о ст и неизменно значение. К а кто с т о т и ц и т е различни ези­
ци изразяват едни и същи типични и постоянни потребнос­
т и на хората и ако някой разбира тези потребности, не би
научил нищо ново, дори да оВладее Всички езици, така и на-
дисторическият мислител си обяснява о т в ъ т р е история­
т а на народите и на отделните индивиди, о тгатвай ки ка­
т о ясновидец пърВоначалното значение на различните йерог­
лифи и постепенно дори ги отбягВа, уморен о т увеличава­
щия се приток о т писмени знаци. Защ о то Възможно ли е В
безкрайния наплиВ о т събития да не се стигне до насита, до
пресищане, дори до отвращение, така че и най-смелият нак­
рая може би е го то в да каже на сърцето си заедно с Джакомо
Леопарди:4
Няма нищо жиВо, достойно
за тВоите вълнения и тази земя
не заслужава ни една въздишка.
Нашето съществуване е болка и скука,
а боклук све тъ т - нищо друго.
Успокой се.
Но нека остаВим на надисторическите хора отвращ ение­
т о им и м ъд р остта им. Днес да се порадваме по-скоро о т
сърце на незнанието си и да поздравим В наше лице дейните
и напредничавите, п о чи татели те на процеса. Нека прецен­
ката ни за и сто р и ята да е предразсъдък на Запада, стига са­
мо да се придвижваме напред В рамките на тези предразсъдъ­
ци и да няма застой. Нека се научим Все по-добре да се занима­
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 447

ваме с и сто р и ята за целите на ж иВота! ТогаВа на драго сърце

ще признаем на надисторическите хора, че п р и теж ават поВе­
че мъдрост о т нас, само да сме сигурни, че ние пък притежава­
ме поВече ж и Во т о т тях, защ ото ВъВ Всеки случай та ка наше­
т о незнание ще има поВече бъдеще о т тях н а та мъдрост. И за
да не остане никакво съмнение относно значението на moßa
противоречие между ж и В о т и мъдрост, ще си помогна с един
стар , добре изпитан похват и ще издигна направо няколко
тези:
Едно историческо яВление, опознато напълно и В ч и ст Вид
и превърнато В познавателен феномен, е м ър тво за този,
който го е опознал, защ ото то й е открил В него илюзията,
несправедливостта, сляпата с т р а с т и изобщо целия земно
затъмнен хоризонт на moßa яВление, к а то В т я х е открил
именно и цялата му историческа сила.
За него, знаещия, т я е загубила сВоята мощ, но може би е
запазила Въздействието си Върху него, живеещия.
И сторията, разбирана като чи ста и независима наука, пред­
ставлява един Вид житейски завършек и равносметка за хо­
рата. И сторическото образование е благотВорно и е гаран­
ция за бъдещето само В съпровод с едно силно ноВо жизнено
течение, например с една разбиваща се култура, следователно
само тогаВа, когато е подВластно на една по-Висша сила е и
Водено о т нея, а не самото т о да Властва и да Води.
Доколкото служи на ж иВота, и сто р и ята е В служба на ед­
на неисторическа Власт. Е т о защо поради подчиненото си
положение т я не може, а и не трябВа да стан е чи ста наука,
като например м атем ати ката. Обаче Въпросът до каква с т е ­
пен ж и В о т ъ т се нуждае изобщо о т услугата на и сто р и ята е
един о т най-Важните Въпроси и проблеми ВъВ Връзка със здра­
в е то на един човек, на един народ, на една култура. Защ ото
при известна сВръхисторичност ж и В о т ъ т се разрушаВа и
изражда, а В края на краищ ата чрез moßa се изражда и сама­
т а история.
448 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Но че ж и В о т ъ т се нуждае о т историята, трябва да се раз­

бере така ясно, както и мисълта, която ще докажем по-късно,
а именно, че сВръхисторичността е Вредна за жиВия чоВек. Ис­
то р и ята принадлежи на чоВека В тр и отношения: на дейния и
стремящ се чоВек, на чоВека като неин пазител и почитател,
на чоВека ка то страдащ о същ естВо, нуждаещо се о т осво­
бождение. На то В а тройстВено отношение на и сто р и ята съ-
о т В е т с т В а т тр и Вида история - доколкото е допустимо да
различаваме един монументален, един антикварен, и един кри­
ти чески Вид история.
И сто р и ята принадлежи преди Всичко на дейния и силен
чоВек, който Води голяма борба и се нуждае о т образец, учи­
тел, утеш ител, kakßumo не може да намери между приятели­
т е си В н астоящ ето. Така и сто р и ята принадлежи на Шилер,
защ ото, както казВа Гьоте, наш ето Време е толкоВа лошо,
че п о е т ъ т не среща Вече сред обкръжаващите го жиВи хора
необходимия му образ. К а то има предВид дейния чоВек, Поли-
бий5 например нарича политическата история истинска под­
готовка за управлението на държавата и отлична учителка,
която, напомняйки ни н ещ асти ята на другите, ни помага да
понасяме тВърдо капризите на щ асти ето . К о й то се е нау­
чил да Вижда т у к смисъла на и сторията, ще недоВолстВа при
Вида на лю бопитните пътеш ественици или педантичните
микролози, ко и то се к а т е р я т по пирамидите на Великото
минало. Там където откриВа образци за подражание и усъ­
вършенстване, то й не желае да среща хора без работа, кои­
т о , жадни на развлечения и сензации, се разхождат сред н а т ­
рупаните съкровища В някоя картинна галерия. И за да не се
о тча е и о т В р а т и о т Всичките тези дребни, безнадеждни
безделници, о т сВои те само приВидно дейни, а В д ействи­
те л н о ст Възбудени и блъскащи се съвременници, истински
дейният чоВек поглежда назад, за да си отдъхне, прекъсВа
сВоя бяг към п о ставен ата цел. Целта му обаче е щ асти ето ,
безразлично чие, може би не негоВото собствено, но често
щ асти е то на един народ или на цялото чоВечестВо. Той бяга
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 449

о т примирението и използва и сто р и ята ка то cpegcmßo сре­

щу него. Най-често не го очакВа никаква награда, може би само
славата, което ще рече правото на почетно м ясто в храма на
и стор и ята, където сам ият то й вече ще учи, утеш ава и пре­
дупреждава бъдните поколения. Защ о то неговият закон гла­
си: всичко, което веднъж вече е могло да обогати понятието
„човек“ и да го изпълни с по-красиво съдържание, трябва да
бъде съхранено през вековете, за да може вечно да действа. Че
великите моменти в борбата на отделния индивид образуват
една верига, че са свързани помежду си в подема към висините
на чо вечество то през хилядолетията, че за мен най-висшето
в един та к ъ в отдавна забравен момент е още живо, светло и
велико - то в а е основната мисъл на вяр ата в човечество то,
намерила израз в изискването за монументална история. Но
именно около постулата за ве чн о стта на всичко велико се раз­
гаря най-ожесточената борба. Защ о то останалото, което
още живее, протестира и казва „не“ . Не бива да се допуска
възникването на нищо монументално - е т о противоположни­
я т лозунг. Тъпото привикване, дребното и низкото, изпълва­
що всички ъгълчета на света, носещо се като те ж ък земен
въздух около великото, препречва п ътя, който т о трябва да
измине до безсмъртието, възпира го, заблуждава го, потиска
го и накрая го задушава. Този п ъ т обаче води през мозъка на
хората! През мозъка на наплашени животни, обречени на кра­
т ъ к ж и во т! Подлагани все отново на същ ите нещ астия, т е
успяват с мъка да се сп асят о т гибел само за известно време,
защ ото засега желаят само едно: да ж и веят на всяка цена. Кой
би могъл да предположи труд ното факелно надпреварване по­
между им, дължащо се на монументалната история, единстве­
но благодарение на която великото продължава да живее! И
въпреки то в а все отново се пробуждат хора, които с оглед на
отминалите велики събития и окрилени о т тях н о то разглеж­
дане се ч у в с т в а т та ка блажени, сякаш човеш кият ж и во т е
нещо чудесно, а най-прекрасният плод на то в а горчиво р асте­
ние е да знаеш, че преди време други хора са изживели, горди и
силни, ж и во та си, някои дълбокомислено, други в състрадание
и о тзи вчи во ст, но всички т е са ни завещали една поука: най-
450 ФРИДРИХ НИЦШЕ

добре жиВее онзи, който не обръща Внимание на жиВота. До­

като обикновеният чоВек гледа мрачно, сериозно и стр а стн о
на отредения му кратък период о т Време, онези са знаели как
да изминат с олимпийски смях или поне с Възвишена насмешка
п ъ тя си към безсм ъртието и монументалната история. Чес­
т о слизат с ирония В гроба - kakßo толкоВа имало да се пог­
ребва! Единствено moßa, което Винаги ги е гнетяло, нечисти­
т е останки на су е т а т а и ж ивотинските нагони, обречени се­
га на забвение, след като отдавна са били предмет на презре­
нието им. Едно нещо обаче ще жиВее, и т о е монограмът на
най-съкроВената им същ ност, делата, постъпките, някое ряд­
ко Вдъхновение, една творба. Те ще ж иВеят, защ ото потомс­
т в о т о не може да се лиши о т тях.
В тази най-просВетлена форма слабата е Все пак поВече о т
най-прекрасното лакомство за себелюбието ни, както е казал
Шопенхауер. ТоВа е Вярата В тясн а та Връзка с приемственост­
т а на Великото о т Всички Времена, п р о т е с т ъ т срещу смяна­
т а на поколенията и преходността.
Следователно kakßa е ползата за съвременния човек о т
монументалното разглеждане на миналото, о т заниманията
с класическото и уникалното през минали епохи? О т тях то й
ще разбере, че Великото, същ ествувало Веднъж, е било ВъВ
Всеки случай Възможно, поради което пак може да бъде Въз­
можно. По-смело ще ВърВи по п ъ тя си, защ ото съмнението,
което го обзема В часоВе на слабост, дали Все пак не желае
невъзможното, е отстранено. Да допуснем, че някой ВярВа В
необходимостта о т с то ти н а продуктивни хора, Възпита­
ни В новия дух и действащ и В тази насока, за да се сложи
край на модната напоследък В Германия образованост; колко
сила би му Вдъхнало о ткр и ти е то , че културата на Ренесанса
се е изградила Върху раменете на група о т сто ти ц и такива
мъже.
И Все пак - за да можем да научим о т същия пример Ведна­
га нещо ноВо - колко неопределено и несигурно, колко н ето ч­
но би било moßa сравнение! Ако т о трябВа да упражни укреп­
ващо Въздействие, колко различни моменти трябВа да се иг­
норират, с какво насилие да се натика индивидуалността на
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 451

миналото в една обща форма, да бъде счупена по Всички о с т ­

ри ъгли и линии, за да се постигне пълно с ъ о т В е т с т В и е .
Всъщ ност moßa, което е било Веднъж Възможно, би могло да
се повтори само В случай, че последователите на Питагор
им ат праВо да ВярВат, че при еднаква констелация на небес­
ните тела задължително и на земята ще се повтори също­
т о , и т о до най-малката подробност, та ка че Винаги, кога­
т о звездите са В известно положение една към друга, един
сто и к ще се свърже с един епикуреец и ще убие Цезар, а при
друго положение Колумб ще открие Америка. Само ако земя­
т а започваше пиесата си Всеки п ъ т след п е т о т о действие
отноВо, ако бе сигурно, че същ ото преплитане на м отиви­
т е , същ ият deus ех machina*, същ ата катастроф а ще се пов­
т о р я т В определен промеждутък о т Време, силният чоВек
би имал праВо да пожелае монументалната история В пълна-
т а й идеална и сти н н о ст, което ще рече Всеки ф акт В пълна-
т а му, точно установена сВоеобразност и неповторимост,
следователно не преди астроном ите да са станали отноВо
астролози. Но дотогава монументалната история не ще има
нужда о т тази пълна исти н н ост. Непрестанно ще се о п и т­
ва да сближава разнородното, ще го обобщава и накрая ще
го отъж д ествява, Винаги ще смекчава различията на м о ти ­
ви те и поводите, за да може за см етка на causae** да предс­
т а в я монументално effectus***, т . е. ка то образец и достоен
за подражание. Е т о защо, понеже се абстрахира по Възмож­
н о ст о т причините, т я би могла, слабо преувеличена, да бъ­
де наречена сбирка о т р езул та ти те сами за себе си, о т съ­
бития, притежаващи р езултатн о ст ВъВ Всички Времена. То­
Ва, което се празнува при народни празници, при религиозни
или Военни годишнини, е Всъщ ност та къВ р езултат сам за
себе си. Той отнема на честолю бивите спокойния сън, него
предприемчивите носят като амулет на сърцето си, а не дейс­
тв и те л н о то историческо преплитане между причини и Въз­
действия, което, ако бъде напълно осъзнато, само би доказа­

* Бог о т машина (лат.)6- Б. пр.

** Причини (лат.) - Б. пр.
*** Резултат (лат.) - Б. пр.
452 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ло, че при хазартната игра на бъдещ ето и на случайността не

ще може да се получи никога абсолютно еднакВа камбанария.
Д окато душ ата на историографията се крие Във Великите
подбуди, които могъщ ата личност черпи о т нея, докато ми­
налото трябВа да бъде описВано като достойно за подража­
ние, достъпно за подражание, поВторно Възможно, история­
т а е застрашена да бъде изкриВяВана, претълкуВана и разкра­
сявана и по то зи начин т я се доближаВа до сВободната измис­
лица. Има дори Времена, които не м огат да различаВат мону­
м енталната история о т м итичната фикция, тъ й като о т еди­
ния с В я т м огат да се почерпят точно същ ите подбуди, както
и о т другия. Ако следователно монументалното изображение
на миналото господства над другите начини на разглеждане,
имам предВид антикварния и критическия, о т то Ва страда
самото минало. Значителни части о т него се забраВят, пре­
небрегват и и зт и ч а т като сиВ непресъхВащ поток, а само о т ­
делни разкрасени ф акти изпъкВат като остроВи из него. Мал­
цината личности, които се съзират там , изглеждат неестес­
твен и и чудноВати, подобно на златн ото бедро, което учени­
ц ите на Питагор мислели, че са открили у сВоя учител. Мону­
м енталната история заблуждаВа чрез аналогии. Със съблазни­
телни прилики подтикВа смелия към рисковани постъпки, Въз­
торжения - към фантазии, и ако си предстаВим, че тази ис­
тория попадне В ръцете и глаВите на дароВити егоисти или
фантазиращи злодеи, ще се разрушават царстВа, ще се уби-
В а т князе, ще избухВат Войни и реВолюции и отноВо ще се
уВеличаВа броят на историческите резултати сами за себе си,
т . е. на последиците без д остатъчно причини. Д отук напом­
нихме за Вредите, които монументалната история може да
нанесе на могъщ ите и дейни личности, били т е добри или ло­
ши, А какВи ще са само последствията, ако я завладеят без­
силни и пасиВни хора!
Нека Вземем най-простия и най-често срещан пример: да
си предстаВим личности, лишени о т художествен усе т или
слабо надарени, Въоръжени със ср ед ствата на монументал­
н ата история на и зкуство то . Срещу кого ще насочат сега
оръжията си? Срещу наследствените си ВрагоВе, срещу лич-
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 453

Hocmume с подчертано художествено дарование, т о е с т сре­

щу тези, които единствено м огат да усво ят нещо действи­
телно о т онази история, да научат необходимото за живо­
т а и да го приложат на практика във възвишени творби.
Техният п ъ т препречват т е , техния хоризонт затъм н яват,
когато идолопоклоннически и с необикновено усърдие т а н ­
ц уват около някой полуразбран паметник о т великото мина­
ло, сякаш и скат да каж ат: „В и ж те , т о ва е истинското, дейс­
тв и те л н о то изкуство. Какво ви засягат тези, които идват,
които се стр е м ят към нещо ново?“ Изглежда дори, че тази
танцуващ а тълпа си е присвоила привилегията да диктува
добрия вкус, защ ото тво р е ц ъ т е бил винаги в неизгодно по­
ложение спрямо онзи, който само съзерцава, но не побутва
нищо с ръка, та ка както във всички времена политическият
дърдорко е бил no-умен, по-справедлив и no-разсъдлив о т уп­
равляващия държавник. О питаме ли се дори да пренесем в
о б л астта на и зкуство то пр акти ката на народното допит­
ване и на численото мнозинство и да принудим художника да
се защ итава сам пред форума на е сте ти че ски те безделници,
може предварително да се закълнем, че то й ще бъде осъден,
и т о не въпреки че, а именно защ ото неговите съдници са
прокламирали тър ж е стве н о канона на монументалното из­
куство, т . е. изкуство, което съгласно даденото обяснение
е постигало еф ект във всички времена, докато при всяко дру­
го изкуство, необявено още за монументално, защ ото е съв­
ременно, първо, не и зп и тв а т п о требн о ст о т него, второ,
ням ат искрено влечение към него и т р е т о , т о е лишено о т
споменатия а в т о р и т е т на и сто р и ята. Но и н с т и н к т ъ т ни
подсказва, че и зкуство то може да бъде убито о т изкуство
и по никакъв начин не бива да се допуска да възникне отново
нещо монументално, а на тази цел именно служи всичко, кое­
т о а в т о р и т е т ъ т на монументалното е заимствал о т ми­
налото. Така т е се о б явяват за познавачи на и зкуство то ,
защ ото и скат да унищ ожат изобщо всяко изкуство, държат
се като лекари, докато всъщ ност целта им е да го о тр о в ят,
усъвър ш енстват езика и вкуса си, за да могат, разглезени и
със самочувствие, да оправдаят категоричния си отказ о т
454 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Всяка предлагана им днес дихателна храна, защ ото т е не жела­

я т създаването на нищо Велико. С р ед ството им са думите:
„Ви ж те, Великото Вече същ ествува!“ Всъщ ност Всичко Вели­
ко, което Вече същ ествува, ги интересува толкоВа малко, кол­
ко то и Всичко, което сега се създава. За moßa свидетелства
ж и в о т ъ т им. Монументалната история е маскарадната дре­
ха, под която омразата им към могъщите и велики личности
на тях н о то време се представя като задоволство и възхище­
ние о т могъщите и велики личности на отминалите времена,
маскарад, с който прикриват и обръщ ат в противоположност
истинския смисъл на своя начин да тъ л к ува т и сторията. Да­
ли го съзнават ясно, или не, във всеки случай т е п о стъп ват
така, сякаш девизът им е: о ст а в е т е м ър тви те да погребат
ж ивите.
Всеки о т т р и т е същ ествуващ и ти п а история е възмо­
жен само на определена почва и в определен климат. Нався­
къде другаде т я ще израсне ка то бурен, задушаващ всичко
живо. Ако човек в желанието си да сътвори нещо велико, се
нуждае изобщо о т миналото, то й ще го завладее с помощта
на монументалната история. Който, напротив, иска да ос­
тан е в границите на то ва , с което е свикнал и което о т ­
край време почита, се отнася към миналото като историк-
антиквар. И само онзи, чи ято гръд се стяга о т нуждата на
н астоящ ето и който се стреми да отхвърли на всяка цена
товара о т себе си, изпитва потребност о т критическа, т о ­
е с т преценяваща и осъждаща история. На необмисленото
присаждане на р астен и ята се дължи не едно зло: кр и ти кът
без необходимостта о т него, ан ти квар ят без п и е те т, поз­
н авачът на великото без възм ож ностите на великия т в о ­
рец представляват такива растения, израсли ка то бурени,
о ткъсн ати о т е сте с т в е н а т а си родна почва и поради то ва
изродени.
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 455

И така, и сто р и ята принадлежи на Второ м ясто на онзи,

който ще я съхраняВа и почита и с Вярност и любоВ ще пог­
лежда натам, о ткъд ето е дошъл, където е станал moßa, ко­
е т о е. Чрез moßa благоговейно отношение то й сякаш gaßa
израз на благодарността си за сво ето същ ествуване. Гри­
жейки се Внимателно за Всичко, открай Време същ ествува­
що, то й се стреми да съхрани за онези, които ще дойдат
след него, условията, при които се е разбил - така то й слу­
жи на ж иВота. В такава душа притеж аването на наследена­
т а о т прадедите посуда променя смисъла си, защ ото всъщ ­
н о ст тази душа ста в а нейно притежание. Дребното, огра­
ниченото, гнилото и остар яло то придобиват д о сто й н ст­
во и неприкосновеност именно чрез отнош ението на съхра­
няващ ата и п о чи тащ ата миналото душа на човека ан ти к­
вар, ко ято се преселва в тези неща и си свива та м ую тно
гнездо. И сто р и ята на неговия град ста в а негова собствена
история, градските стени, кулата на градската порта, на­
редбите на градския съ вет, народните празненства са за него
картини о т дневника на м ладостта му. Във всички тях то й
преоткрива себе си, силата, усърдието, удоволствията, пре­
ценките, глупостите и лудориите си. Тук можеше да се жи­
вее добре, си казва той, защ ото и сега т у к се живее добре и
т у к ще може да се живее и в бъдеще; ние сме жилави и не ще
се сломим за една нощ. Така с то ва „ние“ то й не обръща вни­
мание на преходния чудноват ж и во т на отделния индивид и
се чувства ка то дух на своя дом, род и град. Понякога дори,
през тъ м н и те и трудни за разбиране векове, п р и ве тств а
душата на своя народ ка то своя собствена. С пособността
да прониква в най-съкровеното, да предусеща смисъла му, да
открива п очти изчезнали следи, да разчита инстинктивно
правилно писмени паметници на миналото, колкото и обър­
кани да са т е , бързо да разтълкува палимпсети7, дори полип-
се ти - т о в а са дарбите и добродетелите му. Въоръжен с
тях, Гьо те е сто ял пред паметника на Ервин о т Щайнбах8 и
под напора на овладелите го бурни чувства се разкъсвала раз­
456 ФРИДРИХ НИЦШЕ

делящата го о т онази епоха мъглиВа историческа заВеса. За

пърВи п ъ т Видял отноВо германската тВорба, „Въздейства­
ща със силна, cypoßa, германска душа“ . ТакиВа чуВстВа и Вле­
чения са ръководели италианците по Време на Ренесанса и са
пробудили у тех н и те поети античния италиански гений за
ноВ ж иВот, „за чудесния ноВ зВън на дребните зВуци на стр у ­
н а та “ , както казВа Якоб Буркхарт. ОноВа антикВарно чуВс­
т В о на преклонение пред и сто р и ята обаче е най-ценно там ,
където Върху скромните, cypoßu, дори мизерни условия, В ко­
и то е живял един чоВек или един народ, се хвърля светлина­
т а на прости, трогателни чуВстВа на радост и доволство.
Нибур например признава с честна добросъвестност, че се е
чувствал прекрасно сред мочурищата и сте п и те на свобод­
н ите селяни В хода на тях н ата история и никакво изкустВо
не му е липсвало. По какъв начин и сто р и ята би могла да слу­
жи по-добре на ж и Вота, о тко л ко то к а то привързва и по-
необлагодетелстВаните поколения и населения към родина­
т а им и родните обичаи, задържа ги В родните м еста и та ка
ги Възпира да т ъ р с я т нещо по-добро В чужбина и да се бо­
р я т В надпревара за него. Понякога Всичко, което сякаш при­
ковава отделния индивид към moßa общ ество и тези усло­
вия, към м ъчителните навици, към голите планински хребе­
ти , ни изглежда твърдоглавие и безразсъдстВо. То обаче е
най-благотВорното и най-полезното безразсъдстВо с оглед
на цялата общ ност, както moßa е добре изВестно на Всеки,
който си е изяснил ужасните последици о т аВантюристич-
н ата с т р а с т към преселване, дори на цели тълпи о т хора
или който Вижда отблизо състоянието на един народ, изгу­
бил В е р н о стта си към сво ето минало и станал ж ер тва на
едно неспирно космополитично избиране и търсене на ноВи
и ноВи cßemoße. ПротиВоположното чуВстВо е ч уВ стВ о то
на задоволеност на дървото, прибързано към со бствен и те
си корени, щ асти ето да знаеш, че същ ествуването т и не се
дължи на своеволие и случайност, а че си израснал като нас­
ледник, ц Вят и плод на едно минало и по този начин същ еству­
ването т и е извинено, дори оправдано - е то moßa днес с осо­
бено предпочитание определят като смисъл на историята.
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 457

Е сте стВ е н о т о в а не е състо ян и ето , В ко ето чоВек би

могъл най-добре да преВърне миналото В чи сто познание, така
че и т у к наблюдаваме същ о то както при монументалната
история, а именно че сам ата история страда, когато служи
на ж иВота, и е подВластна на жизнени инстинкти. Или каза­
но по-сВободно, като използВаме един образ: дърВото по-ско­
ро чуВстВа корените си, отколко то ги Вижда, но то В а чуВс-
т В о измерВа големината им по Видимите клони. И ако дърВо­
т о се заблуждава понякога В преценката си, kakßo ли ще бъде
заблуждението му по отношение на цялата гора край него, за
която знае и чуВстВа приблизително само оноВа, което пре­
чи на растеж а му или го благоприятства - но нищо друго.
АнтикВарното отношение на един чоВек, на една градска об­
щина, на един цял народ към и сто р и ята има Винаги много
ограничен хоризонт. В то зи случай поВечето неща изобщо
не се забелязват, а малкото, което се Вижда, е твърде близо
и изолирано. Човек не е В състояние да го измери, е т о защо
за него Всичко е еднакВо Важно и на Всяко изолирано яВление
придаВа прекалено голямо значение. Ф а к т и т е о т миналото
не се преценяват според д ей стви телн ата им ценност и съ-
измеримост. М ерките и пропорциите се определят само о т
отнош ението към тези ф акти на ли чн о стта или народа, т ъ л ­
куващи миналото о т антикВарна гледна точка.
В този случай Винаги същ естВуВа опасност Всичко старин-
но и минало, Върху което изобщо попада погледът ни, да се
разглежда В края на краищ ата като еднакВо достойно за по­
чи т, а Всичко, което не се отнася с уВажение към стар о то ,
следователно ноВото и сега създаваното, да бъде отхвърляно
и отритВано. Дори гърците се примирили с йератическия стил9
В изобразителното изкустВо наред със същ естВуВащ ия сво­
боден и Велик стил, а по-късно дори не само се примирили с
о стр и те носове и замръзналата усмиВка, а открили В тях осо­
бено изискан Вкус. Когато ч у В стВ а та на един народ загрубеят
до такаВа степен, когато и сто р и ята служи на миналия жи­
В о т по този начин, че подкопава по-нататъшния ж и Вот и най-
Вече по-Висшата му форма, когато ч уВ стВ о то за и сто р и ята
не съхранява Вече ж иВота, а го мумифицира, тогаВа дърВото
458 ФРИДРИХ НИЦШЕ

умира по н еестествен начин, постепенно о т горе на долу към

корените и накрая загива и самият корен. Антиквариата ис­
тория сама се изражда В онзи миг, В който сВеж ият полъх на
настоящ ето поВече не я одухотВоряВа и ВъодушеВяВа. ТогаВа
благоговейното отношение към и сто р и ята пресъхВа, остаВа
само наВикът на учените, Въртящ се егоистично-самодоВол-
но около собстВения си център. ТогаВа съзираме протиВни сце­
ни на сляпа колекционерска с т р а с т , на неуморно, безразборно
натрупване на Всичко същестВуВало досега. Край чоВека се но­
си мирисът на мухъл. С помощта на антикварния noxßam то й
успяВа да сВеде дори някое значително дароВание, някоя благо-
родна потребност до ненаситно лю бопитство, до истинска
с т р а с т към ста р о то . Ч есто дори пада толкоВа ниско; че нак­
рая се задоВоляВа с Всякаква храна и с удоВолстВие поглъща и
праха на библиографските подробности.
Но дори да не настъпи споменатото израждане и антик­
вариата история да не изгуби почВата, В ко ято единствено
може да пусне корени за доброто на ж и во та, Все ще о с т а ­
н а т д остатъчно опасности В случай че т я стане прекалено
могъща и задуши другите начини на разглеждане на история­
т а . Тя умее само да съхранява ж иВота, но не и да го създаВа.
Е т о защо Винаги ще подценява тоВа, което се създаВа В нас­
то ящ е то , т ъ й ка то й липсВа и н с т и н к т ъ т да го о тга тВ а ,
какъВто притежаВа например монументалната история. Ан­
тиквариата история е пречка за енергичната реш ителност
да се сътВори нещо ноВо, т я парализира действащия, който
именно В качество то си на дейстВащ ще засегне не едно бла­
гоговейно отнош ение и дори е длъжен да го засегне. Ф а к­
т ъ т , че нещо е оцеляло през ВекоВете, поражда претенция­
т а за безсмъртие. Ако някой пресметне какВо е получил по
Време на същ ествуван ето си подобен о с т а т ъ к о т минало­
т о - един стар обичай на дедите, някое религиозно поВерие
или наследена политическа привилегия - ако изчисли колко пи­
е т е т и почит са му отдадени о т страна на отделни лица и
поколения, изглежда самонадеяност, дори кощ унстВо да се
иска замяната на подобна старина с нещо ноВо, както и да
се п р оти во п о ставят сега създаваните, съвременни единич­
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 459

ни явления на moßa огромно натрупВане на п и е т е т и благо­

говение.
Тук ста в а ясно колко необходимо е наред с монументалния
и антикварния начин на разглеждане на миналото човек да
притежава и един т р е т и вид, кр и ти чески я, и то й също т а ­
ка да служи на ж ивота. За да може да живее, човек трябва да
притежава сила, ко ято о т време на време да използва за раз-
венчаването на едно минало и за неговото разрушаване. То­
ва то й ще постигне, к а то изправи миналото пред съда на
и сто р и ята и го подложи на щателен разпит, за да го осъди
накрая. А всяко минало заслужава да бъде осъдено, защ ото
та ка с т о я т нещ ата в ж ивота. При тях са се проявявали ви­
наги човеш кото насилие и човеш ката слабост. Не справед­
л и во стта е т у к съдник, не и м и лостта издава присъдата, а
сам ият ж и во т, онази тъмна, привличаща, ненаситно жаду­
ваща самата себе си сила. Н еговата присъда е винаги неми­
лостива, винаги несправедлива, защ ото н и то веднъж не е
изтекла о т чистия извор на познанието. В повечето случаи
обаче присъдата би била същ ата, ако я произнесеше самата
справедливост.

Всичко, в тоя свят родено,

без друго е за гибел отредено.*

Нужна е много сила, за да може човек да живее и да забравя,

доколкото да живее и да е несправедлив с едно и също нещо.
Сам Лутер е казал веднъж, че с в е т ъ т е възникнал само благо­
дарение на разсеяността на Господа, защ ото, ако се бе сетил
за „далекобойното оръдие“ , не би създал никога света. Но по­
някога същ ият то зи ж и вот, който се нуждае о т забрава, изис­
ква временно прекратяване на тази забрава. Тогава трябва да
се изясни колко несправедливо е същ ествуван ето на някои не­
ща, например на някои привилегии, на една каста, на една ди­
настия, колко заслужават гибелта си. Миналото се разглежда
критично, човек посяга с ножа към корените му и погазва жес­
то ко целия п и е те т. Това е винаги опасен процес, опасен имен­

* Й. В. Гьоте, Ф ауст, I ч., стр. 64, преВ. Д. С таткоВ, 1966. - Б. пр.

460 ФРИДРИХ НИЦШЕ

но за жиВота. А хората и Времената, служещи по този начин

на ж иВота, като осъж дат и разрушават едно минало, са опас­
ни и сами застрашени. Тъй като сме продукт на предишни по­
коления, ние сме и продукт на техните заблуди, с т р а с т и и
грешки, дори престъпления и не е Възможно чоВек да се осво­
боди напълно о т тази Верига. К а то осъждаме тези заблужде­
ния и смятаме, че не сме застрашени о т тях, с moßa не о т с т ­
раняваме ф акта, че ние произхождаме о т тях. В най-добрия
случай ще стигнем до конфликт между наследената, истинска
природа и наш ите познания, дори и до борба на една ноВа стр о ­
га дисциплина срещу Вродените и създадените В р езултат на
Възпитанието привички, ще придобием ноВи наВици, ноВи ин­
сти н кти , Втора природа, така че първата да изсъхне. ТоВа е
опит да си създадем сякаш а posteriori* едно минало, о т което
ни се иска да произхождаме В npomußoßec на оноВа, о т което
произлизаме - един Винаги опасен опит, защ ото е много труд-
но да се намери границата при отричането на миналото, а и
В то р а та природа обикновено е по-слаба о т първата. Твърде
често чоВек само разбира kakßo е добро, без да го осъщ ествя­
ва на дело и знае кое е по-добро, без да може да го избърши. О т
Време на Време обаче победата Все пак му се удава и дори за
борещ ите се, за тези, които използват критическата и сто ­
рия за жиВота, о стаВа стр ан н ата утеха, а именно съзнание­
т о че и първата им природа е била някога Втора природа и че
Всяка побеждаваща Втора природа стаВа пърВа.

ТоВа са услугите, които и стор и ята може да окаже на жи­

Вота. Съобразно целите, силите и п о тр ебн о сти те си, Все­
ки чоВек и Всеки народ се нуждае о т известни знания за ми­
налото, т у под формата на монументална, т у на антикВар-
на, т у на критическа история. Но т е се нуждаят о т история­
т а не като многото чи сти мислители, които само съзерца­

* След опита (лат.) - Б. пр.

ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 461

в а т жиВота, не и ка то отделни любознателни личности, за­

доволяващи се само със знания, чи ято цел е единствено раз­
ширяване на познанията, а винаги само с оглед целите на жи­
вота, следователно под в л а с т т а и върховното ръководство
на ж ивота. Че то в а е есте стве н о отношение на едно време,
на една култура, на един народ към и сто р и ята - предизвикано
о т глад, регулирано о т сте п е н та на п о тр ебн о сти те, удържа­
но в известни граници о т присъщ ата му вътреш на пластична
сила, че познаването на миналото о т всички времена е жела­
телно само в служба на бъдещ ето и настоящ ето, не за о т с ­
лабване на съвременността, не за изкореняване на едно жиз­
неспособно бъдеще, всичко то в а е та к а просто, както е прос­
т а самата истина, и убеждава веднага и онзи, комуто не са
необходими непременно исторически доказателства.
А сега да хвърлим бързо поглед на наш ето време. Ужасяваме
се, отдръпваме се назад. Къде е цялата яснота, е сте ств е н о с т
и ч и с т о т а на спом енатото отношение между и сто р и ята и
ж и во та? Колко объркано, колко преувеличено, колко неспокой­
но протича сега то зи проблем пред очи те ни! Да не би вината
да е у нас, наблюдаващите? Или наистина констелацията меж­
ду ж ивота и и сто р и ята се е променила чрез ф акта, че между
тях е застанала една могъща враждебна звезда? Нека други до­
каж ат, че сме се излъгали. Ние ще кажем какво виждаме. Дейс­
тви телн о между тях е застанала такава звезда - блестящ а и
прекрасна, и констелацията е наистина променена - поради
н а уката, поради изискването и сто р и ята да ста н е наука. Ве­
че не господства само ж и в о т ъ т , не то й направлява познания­
т а ни. Всички гранични стълбове са съборени и всичко случило
се някога в миналото се струпва върху човека. Всички перспек­
ти ви са изместени назад, до началото на всяко развитие, до
безкрая. Пред никое поколение не се е разкривало досега подоб-
но необозримо зрелище, каквото ни показва днес науката за
универсалното развитие, и стор и ята. Но т я го показва наис­
тина с опасната дързост на своя девиз: fiat veritas pereat vita.*

*Да възтържествува истината, пък макар и ж и в о т ъ т да загине (лат.) -

Б. пр.
462 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Да cu npegcmaßuM сега душевния процес, който В резултат

на Всичко moßa ВъзникВа В душата на съвременния чоВек. О т
неизчерпаеми източници се излиВат исторически знания чрез
него, чужди и несвързани събития напират В съзнанието му,
п ам етта отваря Всичките си Врати и Все пак не е д о статъ ч­
но разтворена, природата полага Върховни усилия да посрещне
тези чужди гости, да ги подреди и почете. Те самите обаче Во­
д ят борба помежду си и изглежда, че е необходимо да се побе­
д ят и укр о тят, за да не загине В борбата им самият чоВек. Свик­
ването с такова разбъркано, бурно и боричкащо се домакинст­
во се превръща постепенно ВъВ Втора природа, макар и да е
несъмнено, че тази Втора природа е много по-слаба, по-неспо-
койна и категорично по-нездраВа о т първата. Накрая съвремен­
ният чоВек е принуден да мъкне със себе си огромно количество
знания, които при случай, както се казва В приказката, „тропо­
л ят здравата В стомаха му“ . ТоВа трополене издава най-харак­
тер н о то свойство на съвременния чоВек: странното проти­
воречие между една Вътрешна същ ност без съ о тв е т с т в а щ и
Външен изказ и на една Външност без съ о тв е тств а щ а й В ъ т ­
решна същ ност, противоречие, непознато на дребните наро­
ди. Знание, поемано В прекомерно количество, без глад, дори про­
т и в потребностите, не действа поВече навън като преобра­
зуващ и подбуждащ мотив, а ocmaßa скрито В определен хао­
тичен Вътрешен сВ ят, определян о т съвременния чоВек със
странна гордост като присъща нему „духовност“. ТогаВа се каз­
ва: имаме съдържание, но ни липсва формата, а при Всичко живо
moßa противоречие е съвършено недопустимо. Съвременната
ни култура не е нещо живо, именно защ ото без посоченото про­
тиворечие т я ocmaßa неразбираема, което означава, че съВсем
не е истинска култура, а само един Вид знание за културата,
мисъл за култура, чуВстВо за култура, но о т нея не се разВиВа
решимост за култура. Напротив, онова, което е В действител­
ност, е м о ти въ т и се проявява Видимо като постъпка, често
не означава нищо друго осВен безразлично съгласуване, жалко
подражание или дори сурова маска. Вътреш ното чуВстВо при­
лича тогаВа на чуВ стВо то на онази змия, която, като погълна­
ла цели зайчета, се опънала спокойно на слънце и избягвала Вся-
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 463

kakßu движения осВен най-необходимите. Вътр еш н и ят процес,

то ва е сега основната цел, то ва е и стинската култура. Всеки,
който я е наблюдавал отстрани, има единствено желанието
подобна култура да не загине поради несмилаемост. Да си пред­
ставим например един грък, наблюдаващ подобна култура. Той
би узнал, че за съвременните хора „образован“ и „исторически
образован“ са свързани понятия, сякаш са едно и също и се раз­
личават само по броя на думите. Ако то й споделеше с нас мне­
нието си, че човек може да е много образован, без да има какво­
т о и да е историческо образование, днес биха помислили, че не
са чули правилно и биха поклатили в недоумение глава. Един из­
вестен, малък народ о т недалечното минало, имам предвид гър­
ците, успял през периода на най-голямото си могъщ ество да за­
пази твърдо неисторическия си дух. Ако по магически начин ня­
кой съвременен човек се върнеше в онзи св ят, би намерил веро­
ятн о гърците за много необразовани, с което естествен о би
била разкрита и взета на присмех толкова грижливо скривана­
т а тайна на съвременното образование. Защ о то ние, съвре­
менните хора, не притежаваме нищо свое. Само като се т ъ п ­
чем и претъпкваме с чужди времена, нрави, изкуства, филосо­
фии, религии, познания, ставаме личности, заслужаващи внима­
ние, именно ходещи енциклопедии, с което прозвище би се обър­
нал към нас вероятно някой древен грък, пренесен в нашето вре­
ме. (Ценността на енциклопедиите обаче се състои в това, ко­
е то е в тях, в съдържанието им, а не в онова, което е написано
отгоре им или върху корицата и подвързията. Така цялата съв­
ременна култура е предимно съдържание. Книговезецът е напе­
чатал отвън нещо като „Ръководство за вътреш но образова­
ние на варвари по външ ност“ . Да, то ва противоречие между
вътрешно съдържание и външен вид прави вън ш н остта още
no-варварска, отколкото би била, ако един суров вид сам се раз­
виеше съобразно грубите си потребности. Защ ото с кое сред­
ст в о разполага природата, за да се справи с всичко онова, кое­
т о пребогато й се натрапва? Единствено със средството да
го приема възможно по-леко, за да може скоро след то ва да го
отстран и или изхвърли. О т т у к се развива навикът да не се гле­
да сериозно на истинските неща, развива се слабата личност,
464 ФРИДРИХ НИЦШЕ

поради което д ействителното, същ ествуващ ото, прави само

незначително впечатление. Човек става Все no-небрежен и по-
непридирчив по отношение на външ ността си и разширява опас-
ната пропаст между съдържание и форма дотолкова, че става
нечувствителен за Варварството. Единствено Важно е о тн о ­
во и отново да се Възбужда пам етта, да се изливат в нея нови и
нови потоци интересни явления, които да се подреждат чис­
тичко в чекмеджетата на такава памет. Културата на един
народ като противоположност на онова варварство е била оп­
ределена - според мен с известно право - като единство на ху­
дожествения сти л ВъВ Всички прояви на ж иВота на един народ.
ТоВа определение не бива да се разбира погрешно в смисъл, че
става дума за противоположността между варварство и до­
бър стил. Народ, комуто се признава известна култура, трябВа
да представлява в д ействителност живо единстВо и да не се
разпада та ка жалко на Външни и вътрешни страни, на съдържа­
ние и форма. Кой то се стреми да развие културата на един на­
род и иска да я подпомогне, нека се стреми към то ва по-висше
единство, нека го подпомага и нека съдейства за унищожение­
т о на съвременната образованост в полза на една истинска кул­
тура, нека има см елостта да обмисля как подяденото о т и сто ­
рията здраве на един народ може да се Възстанови, как да наме­
ри отново сВоите инстинкти и с тях и сВоята честн о ст.
Тук ще говоря предимно само за нас, съвременните немци,
страдащи повече о т всеки друг народ о т посочената по-го­
ре слабост на л и чн о стта и о т противоречието между съ­
държание и форма. За нас, немците, формата е напраВо ус­
тановена норма, замаскиране и прикриване. Е т о защо, ако
не е омразна, поне не е и обичана, а още по-правилно би било
да се каже, че изпитваме извънредно голям страх о т поня­
т и е т о „установена норма“ , а и о т самия ф акт „установена
норма“ . Поради то зи страх немецът изостави френската
школа, защ ото искаше да стане no-естествен и по този на­
чин no-немски. Изглежда обаче, че е сгрешил в см етки те си,
т ъ й като, избягал Веднъж о т школата на „установените нор­
ми“ , то й си позволява Всичко, за което има желание и, наполо­
вина забравил, подражава немарливо и произволно на онова, на
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 465

което по-рано е подражавал педантично, често и с успех. В

сравнение с миналите времена и днес живеем с едни небрежни,
некоректни френски норми, което се вижда о т начина как хо­
дим, как стоим, о т разговорите, облеклото и жилищ ата ни. В
желанието си да се върнат назад към е сте с т в е н о т о немците
избраха само небрежността, уд обство то и възможно най-мал­
ко то усилие. Нека се поразходим из един немски град - всички
установени норми, сравнени с националната особеност на чуж­
ди градове, се проявяват в отрицателни черти, всичко е без­
цветно, износено, лошо копирано, небрежно, всеки прави, как­
в о то му се ще, но не съобразно някое силно, смислено желание,
а съобразно законите, предписани о т общ ата забързаност, а
и о т общия стремеж към удобство. Някаква дреха, чието из­
мисляне не създава главоболие, обличането й не изисква време,
следователно дреха, заета о т чужбина и копирана възможно
най-небрежно, немците веднага с м я т а т за принос към немско­
т о облекло. Те отхвър лят направо с насмешка ч у в с тв о т о за
форма, горди че имат ч у в с тв о за съдърж анието, че са народ,
прочут със сво ята духовност.
Тази духовност обаче съдържа и една добре известна опас­
ност: самото съдържание, за което е прието, че не може да
се види о твън , понякога се изпарява. Външно обаче не би се
забелязал никакъв признак за предишното му същ ествуване.
Но и да си представим немския народ възможно най-далече
о т тази опасност, чужденецът все пак ще има известно пра­
во с упрека си, че вътр еш н ата ни същ ност е твърде слаба и
объркана, за да може външно да се проявява и да създава своя
форма. А при все т о в а тази същ ност може да се окаже във
висока степен нежна и възприемчива, сериозна, силна, искре­
на, добра, а и да бъде може би по-богата о т вътр еш н ата същ­
н о ст на други народи, но к а то цяло т я о става слаба, защ ото
всички красиви влакна не са преплетени в един здрав възел,
така че видимата постъпка не е цялостна проява и саморазк-
риване на тази вътреш на същ ност, а само слаб и груб опит на
някое о т влакната да се представи веднъж за цялост. Е т о
защо за немеца съвсем не може да се съди по някоя негова пос­
тъпка, а след нея то й о става напълно скр ит ка то индивид.
466 ФРИДРИХ НИЦШЕ

К акто е известно, то й трябва да се преценява по мислите и

чувства та , на които сега дава израз в книгите си. Само да бе
възможно тези книги да не събуждаха напоследък засилващо­
т о се съмнение дали п р очутата духовност се намира дейст­
вително все още в непристъпния си храм. Би било ужасно да се
помисли, че един ден т я ще изчезне и като характерна особе­
н ост на немеца ще остане само вън ш н остта, онази високо­
мерно недодялана и смирено небрежна външ ност. П очти то л ­
кова ужасно, колкото и ако посочената духовност, без да мо­
же да се види, се яви преправена, боядисана, нарисувана и се
превърне в актриса, ако не и в нещо по-лошо. Така например,
изхождайки о т драматургичния си театрален опит, Грилпар-
цер10като спокойно съзерцаващ наблюдател см ята: „Ние чув­
стваме с помощта на абстракции. Едва ли знаем как се проя­
вява ч у в с тв о то у наш ите съвременници. Караме ги да правят
скокове, каквито днес вече не се правят. Шекспир ни развали
всички нас, съвременните писатели.“
Този случай е единичен, може би прибързано обобщен, но кол­
ко страшно би било оправданото му обобщаване, ако единични­
т е случаи се натрапваха много често на наблюдателя, колко о т ­
чаяно би звучала мисълта: ние, немците, чувстваме с помощта
на абстракции, всички ние сме покварени о т историята. Ми­
съл, която би разбила още в зародиша и всяка надежда за бъде­
ща национална култура, защ ото всяка подобна надежда израс­
т в а о т вярата в накърнената духовност. На какво може да се
надява още човек, в какво да вярва, когато източни кът на вя­
рата и надеждата е помрачен, когато духовната ни същ ност
се научи да прави скокове, да танцува, да се гримира, да се изра­
зява абстрактно и пресметливо и постепенно сама да се погуб­
ва! Как може един велик продуктивен дух да издържи сред народ,
който не е уверен вече в единството на своя духовен мир и се
разпада на две части, на образовани с изкривена и извратена
духовна същ ност и на необразовани, за които е недостъпен ду­
ховният мир. Как може да издържи, когато е изгубено единст­
во то на народното чувство, когато на всичкото отгоре знае,
че ч ув ств а та на представителите на едната ч а с т о т народа,
която нарича себе си образовани и с право претендира, че пред­
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 467

стаВляВа националния художествен дух, са фалшиви и боядиса­

ни. Макар и на м еста преценката и Вкусът на отделната лич­
ност да са станали no-изтънчени и по-изострени - moßa не го
обезщетява, а по-скоро го измъчва, сякаш е принуден да гоВори
на една секта и Вече не е необходим сред м нож еството на сВоя
народ. Може би ще предпочете да зароби сега съкровището си,
защ ото изпитва отвращение о т Високомерното покровител­
ств о на тази секта, докато в същ ото време сърцето му е из­
пълнено с милост към всички. И н сти н к тъ т на народа не го при­
ема повече, безполезно е да протяга копнежно ръце към него.
Какво друго му остава освен да посочи пламенната си омраза
срещу то ва ограничаващо го отлъчване, срещу п репятствия­
т а , издигнати на п ъ тя му о т т . нар. култура на своя народ, за
да може като съдия да осъди поне онова, което за него, живия и
животворящия, означава унищожение и унижение. Е т о защо той
е принуден да размени бож ествената радост о т тво р че ство ­
т о и съдействието срещу дълбокото съзнание за необрати­
м о стта на сво ята съдба и да завърши ж ивота си като само­
тен учен и преситен о т знания мъдрец. Това е най-мъчително-
т о зрелище. Кой то го види, ще почувства едно свещено задъл­
жение. Ще си каже: т у к трябва да се помогне да бъде възстано­
вено висш ето единство в природата и душата на народа и раз­
р ивът между вътр еш ната същ ност и вън ш н остта да изчезне
отново под ударите на чуковете на необходимостта. Кои сред­
ст в а трябва да избере? Какво друго му о става освен дълбоко­
т о прозрение. К а то го споделя, разпространява, раздава с пъл­
ни шепи, то й се надява да посее една потребност, а о т силна-
т а потребност един ден ще израснат и велики дела. И за да не
остане никакво съмнение, откъде вземам пример за тази необ­
ходимост, за тази потребност, за то ва прозрение, т у к изрич-
но искам да засвидетелствам, че става дума за немското един­
стВ о в онзи най-възвишен смисъл, към което се стремим, и т о
се стремим по-горещо отколкото към политическото обеди­
нение, ед и н ство то на немския дух и ж и В о т след унищ ожава-
н ето на пр отиворечията между форма и съдържание, между
духоВна същ ност и установени норми.
468 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Пренасищането на една епоха с история ми изглежда Враж­

дебно и опасно за ж и во та в п е т отношения: подобна сВръх-
мяра създаВа спом енатото по-горе противоречие между В ъ т ­
решна същ ност и Външен изказ и по то зи начин отслабва
ли чн остта; подобна сВръхмяра ВнушаВа на епохата илюзия­
т а , че притежаВа В по-Висока степен о т Всяка друга епоха
най-рядката добродетел, спраВедлиВостта; подобна сВръх­
мяра нарушаВа и н сти н к ти те на народа и пречи както на о т ­
делната личност, та ка и на цялата общ ност да достигне
сВоята зрялост; подобна сВръхмяра насажда Вредната за Всяко
Време Вяра В с т а р о с т т а на чоВечестВото, Вярата, че наше­
т о поколение е закъсняла рожба и епигон; подобна сВръхмяра
създаВа В изВестна епоха опасното иронично настроение към
самата нея и о т т у к още по-опасното цинично отношение.
ТоВа настроение обаче подпомага разВитието на една умна,
егоистична практика, парализираща и В края на краищ ата
разрушаваща жизнените й сили.
А сега да се Върнем към пърВата си мисъл: съвременният
чоВек страда о т отслабване на личността. Така както рим­
лянинът по Време на Римската империя изгубил римските си
качестВа, след ка то подчинил цялото земно кълбо, като сам
се изгубил сред притока о т чужденци и се изродил под Влия­
ние на космополитичния карнаВал на богоВе, нраВи и изкуст-
Ва, та ка същ ата уча ст очакВа и съвременния чоВек, който с
помощта на писателите на историческа тем а си устройВа
непрекъснати празнични сВетоВни изложения. ПреВърнал се
е В наслаждаващ се и безцелно бродещ зрител и е изпаднал В
състояние, В което дори Велики Войни и революции едВа ли
биха могли поне за момент да променят нещо. Войната още
не е завършила и Вече ни се предлага, сто кр атн о претворе­
на, на отп ечатан и страници като най-ноВото средстВо за
Възбуждане отслабналия а п е т и т на онези, които жадуВат
да се нахранят с история. Изглежда почти невъзможно да се
получи силен и плътен зВук дори при най-силното дръпВане
на стр ун а та. Той заглъхВа Веднага и В следВащия миг Вече
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 469

зазВучава исторически нежно и замира. Изразено В морален

аспект: Вече не умеете да задържате Възвишеното, постъп­
ки те Ви са Внезапни удари, а не тъ тн е щ и гръмотевици. До­
ри да извърш ите най-Великото и най-прекрасното, т о Все
пак ще трябВа да се omnpaßu най-безслаВно към подземния
сВ ят. Защ ото и зкуство то бяга о т нас Веднага, щом опъне­
т е над деянията си ш а тр а та на и сто р и ята. К о й то иска за
един миг да разбере, да пресметне, да прозре нещ ата там ,
където, дълбоко поразен, би трябВало да се стреми да за­
държи непонятното, смятайки го за Възвишено, може да бъ­
де наречен разумен чоВек, но само В смисъла, В който Шилер
гоВори за разсъдителността на разсъдъчните хора11: то й не
Вижда неща, които и д е те то Вижда, не чуВа неща, които и
д е те т о чуВа, а те зи неща са най-Важните и понеже не го
разбира, разбирането му е по-детинско о т д е те т о и по-прос-
тодушно о т сам ото простодушие - Въпреки многото х и т­
ри бръчици по пергаментното му лице и Виртуозното уме­
ние на п р ъсти те му да разплитат заплетеното. ТоВа озна­
чава, че е изгубил и унищожил и нсти н кта си и не може както
по-рано, уповавайки се на „бо ж ествен о то ж и вотн о“ , да о т ­
пусне юздите, когато разумът му не се колебае и п ъ т я т му
Води през пустини. Така индивидът cmaßa колеблив и нере­
шителен и изгубва Вяра В себе си. Вглъбява се ВъВ Вътреш ­
ния си мир, което т у к означава само В безпорядъка о т н а т ­
рупани знания, които нямат Външни прояВи, о т учения, кои­
т о не се п р етво р яват В ж иВот. Ако погледнем Външ ността
им, ще забележим как прогонването на и н с т и н к т и т е чрез
и сто р и ята е превърнало хората почти В абстракция, В сен­
ки. Никой не се решава да се покаже такъВ, какъвто е, а се
маскира като образован чоВек, като учен, поет, политик. Вле­
зе ли чоВек В спор с makußa маски, защ ото мисли, че т е гле­
д ат сериозно на нещ ата и не разиграват само комедия - т ъ й
като Всички до един и зт ъ к в а т сВоята сериозност - Внезап­
но В ръцете му се о казват само парцали и пъстри кръпки.
Е т о защо не биВа да разрешаваме поВече да ни мамят, е т о
защо трябВа да им се сопнем: „Съблечете ж а к е ти те си или
бъдете moßa, което с т е .“ Не Всеки по природа сериозен чо-
470 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Век е длъжен да стан е Дон Кихот, т ъ й ка то има да Върши по­

добри дела, отколкото да се бие с подобни мними реалности.
ВъВ Всеки случай то й трябВа зорко да следи и при Всеки маски­
ран да изВикВа: „С той, кой е т у к ?“ и да смъкВа маската о т
лицето му. Странно! Би трябвало да мислим, че и сто р и ята
ВдъхВа на хората смелост да бъдат преди Всичко честни - пък
дори и честни глупци. И Въздействието й е било Винаги та ко ­
ва, само днес Вече не е! И сторическото образование и буржоа­
зният универсален мундир госп од стват едновременно. Дока­
т о никога досега не се е говорило с толкоВа патос за свобод-
ната личност, днес не се срещ ат изобщо личности, камо ли
свободни, а само плашливо замаскирани универсални хора. Ин­
дивидът се е оттегли л В сВоя Вътреш ен мир, Външ ността му
не издаВа нищо о т него. Е т о защо имаме основание да се съм­
няваме дали изобщо м огат да съ щ е ствуват причини без пос­
ледствия. Или може би за охрана на големия исторически све­
товен харем е необходимо едно поколение о т еВнуси? На тях
наистина ч и с т а т а обективност много им подхожда. П очти
изглежда, сякаш задачата днес е да се съхрани и сто р и ята и
о т нея да не се извлича нищо друго осВен само история, но по
никакъВ начин събития, с помощта на и сто р и ята да се попре­
чи на личностите да с т а н а т свободни, което ще рече да са
честни спрямо себе си, честни спрямо другите, и т о на думи и
на дела. ЕдВа чрез тази ч е с тн о с т нещ астието, Вътреш ната
нищ ета на съвременния чоВек ще излязат наяВе и тогаВа на
м ясто то на страхливо прикриващите и сти н а та установени
норми и на маскарада м огат да се пояВят и зкуство то и рели­
гията като истински спасители, за да създадем една култура,
която да с ъ о т в е т с т в а на и стинските потребности и да не
ни поучава като днешното общо образование как да се залъг­
ваме по отношение на тези потребности и та ка да се превръ­
щаме В ходеща лъжа.
В какво неестествено, изкуствено и Във Всеки случай не­
достойно положение ще изпадне Във време, страдащ о о т
недъга на общ ата култура, най-правдивата о т Всички науки,
ч е с тн а та гола богиня философията! В един та к ъ в с в я т на
принудителна външна униформеност т я ще остане ученият
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 471

монолог на самотния странник, случайна плячка на някой ло-

Вец, скрита кабинетна тайна или безопасен бр ътвеж между
академични старци и деца. Никой няма да се осмели да прило­
жи върху себе си закона на философията, никой не живее ка­
т о философ, с онази проста мъжка вярност, принудила чове­
ка в древността, където и да се намира, каквото и да вър­
ши, да се държи като сто и к в случай, че се е врекъл вече във
вярност на стоицизма. Всички съвременни философски зани­
мания им ат политически и полицейски характер, ограничени
са до научна привидност о т п р ави телствата, църквите, ака­
демиите, нравите и подлостите на хората. Те само възди­
ш а т „ако беше“ или с т и г а т най-много до съзнанието „т о в а
беше някога“ . Ако иска да представлява нещо повече о т в ъ т ­
решно съхранени знания без външни изяви, философията ня­
ма право на същ ествуване в рамките на историческото об­
разование. Ако притеж аваш е изобщо см елост и реш ител­
ност, ако дори при проява на враждебност не бе същ ество
с вътреш на насоченост, съвременният човек би я прогонил.
Сега то й се задоволява да замаскира срамежливо го ло тата
й. Да, човек мисли, пише, печата, говори, учи ка то философ -
т о ва горе-долу е всичко, което е позволено, само при д ейст­
ви ята му, в та ка наречения ж и во т е другояче. Тук е разреше­
но само едно, а всичко друго е просто невъзможно, защ ото
та ка повелява историческото образование. Тогава човек си
задава въпроса: т о ва все още хора ли са или само машини,
мислещи, пишещи и говорещи машини?
Гьо те казва веднъж за Шекспир: „Никой не се е отнасял с
по-голямо презрение към материалната външ ност о т него;
то й познава много добре в ъ т р е ш н о с т т а на човека и т у к
всички са еднакви. Казват, че представял римляните отлич-
но; аз не мисля така; то ва са все чистокръвни англичани, но,
разбира се, човеци, човеци до мозъка на к о с т и т е си, и на тях
сто и добре и римската то га .“ 12 И аз питам сега: възможно
ли е да се п р ед ставят ка то римляни наш ите днешни ли те­
ратори, представители на народа, чиновници, политици? Ня­
ма да е възможно, защ ото т е не са хора, а чистопробни ком-
пендии и конкретни абстракции. Ако п р и теж ават характер
472 ФРИДРИХ НИЦШЕ

и самобитна същ ност, т е са скрити толкоВа дълбоко, че не

м огат да излязат на бял сВ ят. Ако Все пак са хора, тогаВа
само за този, който преглежда бъбреците им. За останали­
т е т е са нещо друго, не хора, не богове, не животни, а про­
дукт на историческото образование, натъпкани догоре с об­
разование, форма без доказуемо съдържание, за съжаление са­
мо лоша форма, а на Всичкото отгоре и униформа. И нека В
този смисъл бъде разбрана и преценена мисълта им: истори­
я т а се понася само о т силни личности, слаби те т я напъл­
но унищ ожава. ТоВа се дължи на факта, че обърква чувства ­
т а и усещ анията там , където т е ням ат д остатъчн о сили
да се сравняват с миналото. Който не се решава да се упова­
ва на себе си, а неволно, за да определи ч у в с т в а т а си, се об­
ръща за съ в е т към и сторията: „Какво трябВа сега да ч у в с т ­
вам?“ , се превръща о т боязливост постепенно В актьор и
играе някаква роля, най-често дори много роли, поради кое­
т о и всяка о т тя х лошо и безизразно. Постепенно изчезва
Всяко съгласуване между чоВека и историческото му мисле­
не. Дребни, самоуверени младоци се о т н а с я т към римляните
ка то с равни, а в о ста н ки те на гръцките поети р о вят и
копаят, сякаш и тези corpora* са на разположение на хирурги­
ческия им нож и са vilia**, подобно на со бствен и те им литера­
турни corpora. Да предположим, че някой се занимава с Демок-
рит, тогава неволно ми се иска да попитам: А защо не с Херак-
л и т? Или Филон? Или Бейкън? Или Д екарт и та ка н а т а т ъ к ? И
още: Защо непременно с философ? Защо не с поет, с оратор?
И защо изобщо с грък, защо не с англичанин, с турчин? Нима
миналото не е д остатъчно голямо, за да се намери в него обект,
до който да не изглеждат толкоВа смешни? Но както казахме,
то ва е поколение о т евнуси, за евнуха Всяка жена е еднаква,
изобщо жена, жена сама за себе си, Вечно непостижима. Е т о
защо няма значение с какво се занимават, само и сто р и ята да
бъде „обективно“ съхранена, и т о о т хора, които никога няма
да м огат сами да правят история. И т ъ й ка то Вечно женст-

* Тела (лат.) - Б. пр.

** Незначителни (лат.) - Б. пр.
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 473

Веното няма никога да Ви Възземе нагоре13, Вие го свличате на­

долу към Вас и понеже сами с т е о т среден род, приемате и ис­
то р и ята за та къ в neutrum. Но за да не помисли чоВек, че сраВ-
няВам сериозно и сто р и ята с Вечно ж ен ствен ото, смятам яс­
но да заяВя, че аз, напротив, я см ятам за Вечно ж енственото.
Само че за тези, които са стопроцентово исторически обра­
зовани, сигурно е напълно без значение дали и сто р и ята е едно­
то , или другото. Нали т е самите не са нито мъж, нито жена,
дори не communia*, а Винаги о т среден род, или изразено по-
образоВано, само Вечно обективните.
Ако тези личности са изгубили по описания начин завинаги
сВоята субектиВност, или както се казВа, са постигнали обек­
ти вн о ст, нищо Вече не може да им Въздейства. Дали ще се
роди нещо добро и полезно, някоя постъпка, или нещо В об­
л а с т т а на поезията или музиката, Вътреш но изсушеният об­
разован чоВек не им обръща никакВо Внимание, а Веднага пита
за и сто р и ята на aßmopa. Ако то й е създал Вече доста творби,
се мъчи да си обясни досегашния и предполагаемия по-нататъ­
шен ход на р азви тието му, сравнява го с други, предприема
дисекция на избора на сю жета, на разработката, Всичко се раз­
късва и отново мъдро се сглобява В едно цяло, към автора се
о тп р а в ят съвети, д ават му се наставления. И да се случи най-
изненадВащото, В миг ще се пояВи цяла тълпа исторически
неутрални критици, готови да огледат aßmopa отдалече. Из­
веднъж отеква ехото, но Винаги ка то критика, докато малко
преди moßa кр и ти кът не е и сънувал Възм ож ността да се слу­
чи именно moßa. Никъде не се сти га до действие, а само и неп­
рекъснато до критика, а и сам ата критика не упражнява прак­
тическо Въздействие, а сама бива подлагана на критика. При
moßa са постигнали съгласие да разглеждат обилието о т кри­
тики ка то Въздействие, а малкия брой критики като неуспех.
Всъщ ност дори при подобно Въздействие Всичко остава по
старому. Известно Време се бърбори за нещо ново, а след т о ­
Ва пак за нещо ноВо, и междувременно се Върши онова, което
Винаги се е Вършило. И сторическото образование на наш ите

* Нещо общо (лат.) - Б. пр.

474 ФРИДРИХ НИЦШЕ

критици не им позВоляВа да се стигне до някакъв практически

резултат В истинския смисъл, именно до Въздействие Върху
жиВота и постъпките. Върху най-четливо написания т е к с т
ту та к си полагат попивателната си хартия, най-прелестна-
т а рисунка замазват с дебелите щрихи на ч е т к а т а си, които
трябвало да се разглеждат като коректури - и р аб о тата е
свършена. Никога обаче критичното им перо не престава да
пише, защ ото са изгубили Власт над него и по-скоро т о ги Во­
ди, отколкото т е него. Именно В тази липса на Всякаква мярка
при критическите им излияния, В невъзм ож ността да се Вла­
деят, В moßa, което римляните наричат impotentia* пролича­
ва сл або стта на съвременната личност.

Но да оставим настрана тази слабост. Да се обърнем по-

скоро към гръмко Възхваляваната сила на съвременния чоВек с
наистина неприятния Въпрос дали поради и звестн ата си и сто ­
рическа „обективност“ има праВо да се нарича силен, което ще
рече справедлив, и т о по-спраВедлиВ о т хората В други епохи.
Вярно е, че тази обективност Води началото си о т повишена­
т а потребност о т справедливост и стремежа към нея. Или ка­
т о последствие о т съВсем други причини само създаВа Впечат­
ление, че справедливостта е действителната причина за moßa
последствие. Дали пък не ни подвежда да си съставим един вре­
ден предразсъдък за добродетелите на съвременния човек, вре­
ден поради премного ласкателства? Сократ смятал самовну­
шението, че човек притежава някаква добродетел, каквато
всъщ ност не притежава, за болест, близка до лудостта. И дейс­
твително подобно самовнушение е по-опасно о т обратната заб­
луда, че страда о т някакъв недостатък или порок. Защ ото т а ­
зи заблуда все пак дава възможност човек да стане по-добър,
докато посоченото по-горе самовнушение с всеки изминал ден
прави човека или времето по-лоши, в случая по-несправедливи.

* Безсилие, невъздържаност (лат.) - Б. пр.

ЗЛ ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 475

Наистина никой няма поВече праВо на уважение о т този,

който притежава стремежа и силата да бъде справедлив. За­
щ о то справедливостта обединява и крие най-висшите и най-
редки добродетели, подобно на бездънно море, приемащо и пог­
лъщащо Вливащ ите се о т всички страни в него реки. Ръката
на справедливия, притежаващ правото да раздава правосъдие,
не трепери, когато държи Везните на правосъдието. Неумо­
лим към самия себе си, то й слага т е ж е с т след т е ж е с т , окото
му не се помрачава, когато блюдата на везните се повдигат
или падат, а когато произнася присъдата, гласът му не звучи
нито сурово, ни то глухо. Ако беше студен демон на познание­
т о , би създал край себе си ледената атмосфера на някакво
свръхчовешко, страш но Величие, о т което би трябВало да се
страхуваме, а не да го почитаме. Но ф а к тъ т, че то й е човек и
все пак се опитва да се възвиси о т жалкото съмнение до т в ъ р ­
д ата увереност, о т кр о тката търпим ост до императива „т и
си длъжен“ , о т рядката добродетел на Великодушието до най-
рядката на справедливостта, че вече прилича на онзи демон,
докато в началото е бил просто един слаб човек, а преди всич­
ко, че всеки миг е длъжен да изкупи сам принадлежността си
към чо ве че ство то и та ка се самоизяжда трагически в стр е ­
межа си към една невъзможна добродетел - всичко то ва го пос­
т а в я на един самотен Връх като най-достойния за уважение
представител на човешкия род. Защ о то то й желае истина­
т а , но не само ка то студено понятие, без последствия, а ка­
т о всяващ порядък и отреждащ наказание съдия, истина не
като егоистично притежание на отделната личност, а като
свещено право да премества Всички гранични камъни на егоис­
ти чн и те Владения, с една дума и сти н а та като световен съд,
а съвсем не ка то уловена плячка и радост на отделния ловец.
Само доколкото правдивият човек има безусловна воля да бъ­
де справедлив, може да се открие нещо велико в толкова леко­
мислено Възхвалявания навсякъде стрем еж към истина, до­
като пред по-нечувствителното око голям брой о т най-раз-
нородни пориви, ка то лю бопитство, страх о т скука, завист,
суетн о ст, с т р а с т към комар, пориви, нямащи нищо общо с
и сти н ата, се сливат в едно със стремежа към истина, коре­
476 ФРИДРИХ НИЦШЕ

нящ се В cnpaßegAußocmma. Emo защо с В е т ъ т изглежда пълен

с хора, „служещи на и сти н а та “ и Въпреки moßa добродетелта
на спраВедлиВостта се среща толкоВа рядко, а още по-рядко
се признава и почти Винаги се мрази до смърт. Н осителите на
мнимите добродетели, напротив, са ш ествали Винаги почи­
тани и обкръжени с блясък. В д ей стви телн ост само малцина
служат на и сти н ата, защ ото малцина п р и теж ават истинска
Воля да бъдат справедливи, и дори съВсем малко о т тези мал­
цина им ат силата да бъдат справедливи. Съвсем не е д оста­
тъчн о човек да притежава само волята за справедливост. Най-
стр аш н и те страдания са сполетявали хората именно поради
стремежа им към справедливост, тъ й като им е липсвала спо­
со б н о стта за съдене. Е т о защо общ ото благополучие не изис­
ква нищо повече освен да се посее колкото е възможно по-на-
широко семето на тази способност, за да може да се прави
разлика между фанатика и съдията, между сляпата с т р а с т да
бъдеш съдия и съзнателната увереност и правото да съдиш.
Но къде може да се намери ср ед ството за насаждане на подоб­
но способност! Е т о защо, когато им се говори за истина и
справедливост, хората и зп и тват винаги колебливо съмнение
дали им говори ф анатикът, или съдията. Поради то ва трябва
да им простим, че особено благосклонно п р и в е т с т в а т онези
„служители на и сти н а та “ , които не п р и теж ават нито воля­
т а , нито способността да съд ят и си п о с т а в я т само задача­
т а да т ъ р с я т „ч и сто то , лишено о т последствия“ познание
или, по-ясно казано, и сти н ата, неводеща до нищо. С ъщ еству­
в а т много безобидни истини, съ щ е ствуват проблеми, чието
правилно решение не изисква усилия, да не говорим за пожерт-
вувателност. В тази безобидна и безопасна област човек мо­
же да успее да стан е студен демон на познанието - и въпреки
то ва ! Дори ако в особено благоприятни времена цели кохорти
о т учени и изследователи се превърнат в таки ва демони, все
пак за жалост е възможно такова време да страда о т липса на
строга и голяма справедливост, накратко, о т най-благород-
н ата сърцевина на т . нар. порив към истина.
Нека си представим сега историческия виртуоз на съвре­
м енността. Той най-справедливият човек на сво ето време
ЗЛ ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 477

ли е? Вярно е, че е развил у себе си makaßa т ъ н к о с т и Възбу-

димост на ч у в с тв а т а , че нищо чоВешко Вече не му е чуждо.
Най-разнообразните епохи и личности зазВучаВат с адекВатни
тоноВе по негоВата лира. ПреВърнал се е В пасиВно ехо, кое­
то , отекВайки, ВъздейстВа о т сВоя страна Върху други по­
добни пасиВни отзВуци, докато В края на краищ ата целият
ефир на една епоха е изпълнен с подобни преплитащи се неж­
ни и сродни отзВуци. СтруВа ми се обаче, че чоВек долаВя
сякаш само горните тоноВе на Всеки оригинален осноВен ис­
торически то н . СуроВото и могъщ ото В оригинала не може
да се о тга тн е Вече о т сферично-нежния и тън ъ к зВън на стр у­
ната. Оригиналният то н , напротиВ, изВикВа у нас най-чес­
т о пред ставата за нещ астия, ужаси, а то зи то н ни приспи­
ва и превръща В мекушаВи епикурейци, сякаш героичната сим­
фония е била приспособена за дВе флейти и предназначена за
уш ите на изпаднали В транс пушачи на опиум. О т Всичко т о ­
Ва може да се разбере как сто и Въпросът с Върховните пре­
тенции на съвременния чоВек за по-Висша и по-чиста спра-
ВедлиВост у тези Виртуози. Тази добродетел никога не е поз-
наВала любезности, чужди са й нежните тр еп ети , т я е суроВа
и ужасна. СраВнено с нея колко ниско е поставено на скалата
на добродетелите Великодушието, характерно сВойстВо на
някои, и т о рядко срещащи се историци! Мнозина обаче с т и ­
г а т само до то лер ан тн ост, приемат то Ва, което не може да
се отрече, приспособяват и с умерена благосклонност разкра­
ся в а т Всичко, „Водени о т мъдрото предположение“ , че нео­
п и тн и те ще и зтълкуват отнош ението им ка то добродетел
на спраВедлиВост, щом като разказВат за миналото без тВърди
ударения и без израз на омраза. Обаче единствено самоувере­
н ата сила може да съди, сл аб о стта е принудена да прояВяВа
търпим ост, ако не иска да се преструва и да преВърне спра­
ведливостта на съдийския сто л В комедиантка. О стаВа дори
още една страш на разновидност историци, способни, строги
и честни по характер, но умстВено ограничени. Те притежа­
в а т добрата Воля да бъдат спраВедлиВи, но също така и па­
то са на съдника. Всичките им присъди обаче са погрешни, приб­
лизително по същ ата причина, поради ко ято са погрешни и
478 ФРИДРИХ НИЦШЕ

присъдите на обикновените съдебни заседатели. Колко малка

е тогава В е р о ятн о стта да се пояВи някой исторически гений!
Да не гоВорим за онези прикрити егоисти и сподВижници на
партии, които приемат обективно изражение само за да прик­
р и ят опасната си игра. Да изключим и онези неразумни личнос­
ти , пишещи история с наиВната уВереност, че тъкмо тяхно-
т о Време има праВо ВъВ Всичките си общи Възгледи и че да се
описВат съ б и ти ята о т гледна то чка на то В а Време означаВа
чоВек да бъде изобщо спраВедлиВ - уВереност, присъща на Всяка
религия и за която, когато стаВа дума за религиите, няма как­
Во да се каже. Тези наиВни историци наричат „о бекти вн ост“
преценките на Възгледи и деяния В миналото о т гледна то чка
на общ оприетите съвременни становищ а. Тук т е о ткр и В ат
канона на Всички истини. Р а б о та та им е да нагодят миналото
към съвременната триВиалност. А Всяко историческо описа­
ние, неВъзприемащо тези масоВи Възгледи за непоклатими, е за
тях „субектиВно“ .
А нима В най-ВъзВишеното тълкуВане на думата „обектив­
н о ст“ не се примесВа и една илюзия? Под тази дума се разби­
ра състоянието, В което се намира и стор и кът, когато раз­
глежда изВестно събитие ВъВ Всичките му мотиВи и следс-
тВ и я В толкоВа ч и ст Вид, че т о не упражняВа ни най-малко
Въздействие Върху л и чн о стта му. Имаме предВид онзи е с т е ­
тически феномен, онази пълна сВобода и липса на личен ин­
терес, характерни за художника, съзиращ В някоя м естн о ст
В бурна нощ, сред гръмотевици и сВеткаВици или В разпенено-
т о море сВоя Вътреш ен образ, което ще рече пълното п о тъ ­
ване В нещ ата. Предразсъдък е обаче становищ ето, че обра­
зъ т, който нещ ата са приели у един така настроен чоВек, Въз­
произвеждат тях н ата емпирична същ ност. А не може ли В по­
добни моменти чрез со бствен ата си дейност нещ ата да се
изрисуват, зап ечатВат, фотографират В една чи сто пасиВна
душа?
ТоВа би било митология и на Всичкото отгоре - лоша. Ос­
Вен то Ва се забраВя, че онзи момент е именно най-силният и
най-самотВорческият съзидателен момент В душата на ху­
дожника, композиционен момент о т най-Висш порядък, чийто
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 479

р езултат ице бъде една художестВено npaßgußa, а не истори­

чески Вярна картина. Въ тр еш н ата работа на драматурга е да
осмисля по то зи начин обективно една история, а именно да
постави Всяко нещо ВъВ Връзка с друго, да Вплете единичното
В цялото, навсякъде с предпоставката, че В нещ ата трябВа
да се Вложи ед и н ството на плана, ако т о не същ ествува. Така
чоВек оВладяВа миналото и го укротяВа, та ка се прояВяВа ху­
дож ественият му и н сти н кт - но не поривът му към истина,
към спраВедлиВост. О б е кти вн о стта и справедливостта ня­
м а т нищо общо помежду си. Би могло да същ ествува истори­
ческо описание, което да не съдържа нито капка обикновена
емпирическа истина и при Все moßa да претендира за оценка­
т а обективност. Да, Грилпарцер се осмели да заяви: „Kakßo
друго представлява и сто р и ята освен начинът, по който чо­
веш кият дух възприема непроницаемите за него съ б и ти я, по
който свързва в едно цяло неща, които само Бог знае дали са
принадлежали едно към друго, заменя неразбираемото с нещо
разбираемо, приписва свои те представи за въниина целесъоб­
разност на нещо цяло, което вероятно познава само вътр еш ­
на целесъобразност, приема за случайност събития, при кои­
т о са действали хиляди малки причини. Всеки човек е подчинен
същевременно и на своя индивидуална необходимост, така че
милиони посоки въ р вят паралелно една с друга под формата на
криви и прави линии, които се пресичат, подпомагат и преп­
речват, стр е м ят се напред и назад и по то зи начин приемат
една за друга характера на случайност и така, ка то се изклю­
ч а т възд ействията на природните явления, не д ават възмож­
н о ст да се докаже, че съ б и ти ята са подчинени на една обща,
всеобхватна необходимост. „А именно такава необходимост
трябва да се извади на бял с в я т като р езултат о т онзи „обек­
ти вен “ поглед върху нещ ата. Това е предпоставка, която, из­
речена о т истор ията като догма, може да приеме само странна
форма. Шилер наистина е напълно наясно за действително су­
бекти вн о то в т о в а предположение, когато говори за и сто ­
рика: „Едно след друго явленията започват да се и зтр ъгват
о т в л а с тт а на сляпото предположение, о т беззаконната сво­
бода и да се вклю чват като съ о тв е т с т в а щ а брънка в една
480 ФРИДРИХ НИЦШЕ

хармонична цялост - к о я то обаче същ ествува само в негова­

т а п р ед става." Но какВо да мислим за твърдението на един
прочут исторически виртуоз, представено с голяма вяра, но
люшкащо се изкуствено между тавтология и безсмислица: „Ня­
ма никакво съмнение, че цялата човешка дейност е подчинена
на лекия и често незабележим, но всякога мощен и неудържим
ход на нещ ата.“ В подобна мисъл не се чувства загадъчната
истина, а по-скоро явната безсмислица, както В думите на Гьо-
теви я дворцов градинар: „Природата може да се насилва, но
не да се принуждава“ или в надписа върху една панаирджийска
будка, за ко ято разказва Суиф т14: „Тук може да се Види най-
големият слон в света, с изключение на самия него.“ Защ ото
каква е противоположността между д ейността на хората и
хода на нещ ата? Изобщо ми направи впечатление, че истори­
ци като онзи, чи ято мисъл приведохме по-горе, не казват ни­
що поучително, щом преминат на общи теми, и тогаВа забул­
в а т Всичко, за да прикрият ч у в с тв о то за сво ята слабост. В
други науки общ ите положения са най-важните, доколкото съ­
държ ат законите. Но ако мисли ка то по-горе цитираните
трябва да се приемат като закони, би следвало да се о тго во ­
ри, че в та къ в случай тр у д ъ т на историка е отиш ъл напразно,
защ ото всичко, което е Вярно В тези мисли, след като се изва­
ди о т тях неясният и неразбираем о с т а т ъ к , за който гово­
рихме, е познато и дори тривиално и всеки ще го забележи,
дори и да има съвсем малък опит В тази област. Но да се з а т ­
рудняват по тази причина цели народи и да се посвещ ават на
те м а та усилни години работа не би означавало нищо друго ос­
вен да се натрупа опит след опит в е сте ств е н и те науки, след
като законът е можел отдавна да се изведе о т наличното бо­
г а т с т в о о т експерименти. О т такова безсмислено излишес-
т в о о т експерименти стр а д а т според Цъолнер съвременни­
т е естествен и науки. Ако значението на една драма се крие
само в заклю чителната и основната мисъл, самата драма би
представлявала един Възможно най-дълъг, заобиколен и т р у ­
ден п ъ т към целта. Е т о защо се надявам, че и сто р и ята ще
открие и сти н ското си значение, своя ц в я т и плод не в обща­
т а мисъл, а в то в а да опише остроумно една позната, може би
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 481

обикновена тема, една банална мелодия, да я изВиси, да я из­

дигне до Всеобхватен симВол и по този начин да даде Възмож­
н о ст да се почувства В т е м а т а на оригинала един цял с В я т
о т дълбокомислие, могъщ ество и красота.
За moßa е необходимо преди Всичко голяма художествена
способност, творчески полет на мисълта, любоВно Вглъбя­
ване В емпиричните данни, преосмисляне на същ ествуващ и­
т е типажи - за тази цел се изисква наистина обективност,
но ка то положително качество. Твърде ч е сто обаче обек­
т и в н о с т т а е само фраза. С вятка щ о то навътре, а външно
неподвижно и мрачно спокойствие на окото на твореца се
замества о т аф ектираност на спокойствието, така както
обикновено липсата на п атос и морална сила се прикрива зад
прорязващия студ на анализа. В отделни случаи се проявя­
в а т баналност на схващанията и тривиална мъдрост, кои­
т о само поради скучн о стта си създават впечатление на спо­
койствие и въздържаност, за да бъдат приети ка то тв о р ­
ческо състояние, при ко ето с у б е к т ъ т мълчи и о става на­
пълно незабележим. Тогава се изравя всичко, което никого не
вълнува, и най-сухата дума е на м я с т о т о си. С тига се дори
до мисълта, че само който приема равнодушно миналото, е
призван да го изобразява. Такова е често отнош ението между
филолозите и древните гърци, т е са равнодушни едни към
други - и т о ва също се нарича „о бекти вн о ст“ ! А когато тр я б ­
ва да се изобразят най-възвишени и най-редки исторически съ­
бития, тогава преднамереното и явно демонстрирано безп­
ристрастие, изисканото сухо, трезво изкуство да се м отиви­
р а т нещ ата, е напълно възмутително - когато именно тщ е с­
лави ето на и сто р и ята го подтиква към подобно привидно
обективно безразличие. Впрочем, преценявайки подобни а в т о ­
ри, човек тр ябва да се води о т принципа, че всеки притежава
в такава степен тщеславие, в каквото му липсва разум. Не,
поне бъдете честни! Не се м ъчете да си придавате художест­
вената сила, ко ято действително се нарича обективност, не
си придавайте вид на справедливост, когато не с т е призвани
за ужасното поприще на справедливия. Сякаш задачата на всяка
епоха е да бъде справедлива към всичко, което някога е било!
482 ФРИДРИХ НИСЩ1Е

Всъщ ност времената и поколенията нямат никога праВо да

бъдат съдници на Всички предишни Времена и поколения, а са­
мо на отделни личности и такаВа теж ка мисия се пада на оне­
зи, които се срещ ат най-рядко. Кой Ви принуждава да съдите?
А след то Ва - проВерете дали можете да бъдете спраВедлиВи,
ако искате. К а то съдници трябВа да с т о и т е по-Високо о т
този, когото ще съдите, а Вие просто с т е дошли по-късно.
Го сти те , идващи последни на масата, с праВо получаВат пос­
ледните м еста, а Вие искате пърВите. Е, добре, тогаВа поне
избършете нещо ВъзВишено и Велико, може би ще Ви напраВят
м ясто, макар и да с т е дошли последни.
Само изхождайки о т най-Висшата сила на съвременност­
т а , имате праВо да тъл куВате миналото. Само напрягайки до
максимум най-благородните си качестВа, ще о т г а т н е т е kak­
ßo о т миналото е Велико и заслужаВа да се знае и съхраняВа.
Само сродното познаВа сродното. В протиВен случай ще при­
низите миналото до себе си. Не ВярВайте на едно историчес­
ко описание, ако не е продукт на най-големите умоВе. К а че ст­
в о то на този ум ще откр и ете, когато то й е принуден да изре­
че нещо общоВалидно или да поВтори нещо Всеизвестно. Ис­
ти н ски ят историк трябВа да има силата да преВърне Всеиз­
в е стн о то В нещо нечувано досега, а Всеобщ ото да опоВести
по такъВ прост и дълбок начин, че покрай дълбочината да не
се забележи п р о с то та та , а покрай п р о с т о т а т а - дълбочина­
т а . Никой не може да бъде едновременно историк, личност с
художествени заложби и плитък ум, но о т то Ва не следВа, че
трябВа да се отнасяме пренебрежително към работниците,
които изВозВат с каручки, н атруп ват и со р ти р ат материал,
т ъ й като т е положително не могат да с т а н а т големи и сто ­
рици. А още по-недопустимо е да ги бъркаме с последните -
трябВа да ги разглеждаме единстВено като необходими с ъ т ­
рудници и помощници В служба на майстора - В смисъла, В кой­
т о французите гоВорят с по-голяма наиВност, отколкото би
била Възможна при немците, за historiens de M. Thiers*. Тези ра­
ботници м огат постепенно да с т а н а т големи учени, но нико­

* Историзми на г-н Тиер (фр.) - Б. пр.

ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 483

га майстори. Един голям учен и един голям плиткоумец - то Ва

Все пак се съгласува по-лесно.
Следователно: история се пише о т чоВек опитен и превъз­
хождащ другите. Ако някой не е изживял нещо по-силно и по-
дълбоко о т всички, не ще успее да изтълкува и нищо велико и
възвишено о т миналото. М ъд ростта на миналото е Винаги
мъдрост на оракулите. Само като строители на бъдещето,
познаващи настоящ ето, ще можете да я разберете. Днес обяс­
н яват изключително дълбокото и широко Влияние на оракула
о т Делфи предимно с ф акта, че делфийските жреци са позна­
вали точно миналото. Редно е да знаем, че само този, който
строи бъдещ ето, има право да съди миналото. К а то гледате
напред и си п о ста вяте една Велика цел, вие същевременно обуз­
давате онази силна аналитична с т р а с т , ко ято опустошава
сега н асто ящ ето ви и прави почти невъзможно всяко спокойс­
твие, всеки миролюбив растеж и всяко съзряване. Обградете
се с една голяма и Всеобхватна надежда, с пълно упование В
стрем еж ите си. С ъ тво р е те си един идеален образ, на който
да с ъ о т в е т с т в а бъдещето, и забравете предразсъдъка, че с т е
епигони. Насочвайки мисълта си към то зи бъдещ ж ивот, вие
има още много неща да измисляте и създавате. Никога обаче
не се обръщ айте към и сто р и ята с въпроса: как? с какво? Ако
напротив, се вж ивеете В и сто р и ята на Великите личности,
ще научите о т нея най-висшите повели, а именно, че с т е длъж­
ни да достигнете зрялост и да избягате о т онази сковаваща
ви Възпитателна власт на Времето, ко ято вижда полза за се­
бе си в то в а да не ви позволява да съзреете, за да може да
господства и да ограбва вас, незрелите. А ако неудържимо оби­
ча те биографиите, поне избягвайте тези с рефрена: „Госпо-
дин то зи и то зи и неговото Време“, а избирайте животоопи-
сания, на чи ято ти тулн а страница би трябвало да пише: „Бо ­
рец срещу сво ето Време“. Н аси те те душ ите си с Плутарх и
имайте смелост да вяр вате в себе си, ка то вяр вате в негови­
т е герои. С то ти н а такива личности, възпитани в несъвреме-
нен дух, което ще рече достигнали зрялост, свикнали с герои­
чното, м огат да накарат да млъкне завинаги Вдигащото днес
толкоВа шум лъжеобразование на наш ето Време.
484 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Ако ВластВа необуздано и стига до крайни избоди, истори­

ческата с т р а с т nogpußa усто и те на бъдещето, защ ото раз­
рушаВа илюзиите и отнема на същ ествуващ ите неща атм ос­
ферата, В която т е единствено могат да ж иВеят. Историчес­
ката справедливост, дори да е истинска и продиктувана о т
чисти подбуди, е ужасна добродетел именно защ ото подкопава
всичко живо и го поваля. Нейната присъда гласи Винаги унищо­
жение. Ако зад историческата с т р а с т не действа порив към
изграждане, ако не се разрушаВа и разчиства, за да може живее­
щ ото вече в надеждата бъдеще да изгради Върху разчистената
почва свой дом, ако Властва единствено справедливостта, т о ­
гава твор чески ят и н сти н кт изгубва силата си и се обезкура­
жава. Например религия, която под господството на ч и ста та
справедливост трябва да се превърне в исторически познания,
религия, която трябВа да бъде опозната изцяло по научен път,
е в края на този п ъ т напълно унищожена. Причината се крие в
това, че при историческата равносметка на бял с в я т излизат
толкова фалшиви, сурови, нечовешки, абсурдни и насилствени
моменти, че благоговейното илюзорно настроение, в което
единствено може да живее Всичко, което иска да живее, по нео­
бходимост се разсейва. А само с любов, само обладан о т илюзи­
я т а на любовта човек може да твори, само с безусловната вяра
В съвърш енството и правдата. Принудим ли някого да не обича
безусловно, ние отрязваме корените на силата му. Той трябва
да изсъхне, т . е. да стане нечестен. Що се отнася до то ва въз­
действие, и зкуството е противоположно на историята. Само
ако и сто р и ята позволи да бъде превърната В художествена
творба, следователно да стане чисто художествено произве­
дение, т я може би ще е в състояние да съхрани или дори да про­
буди инстинкта. Подобна историография обаче би противоре­
чела напълно на аналитичната нехудожествена насоченост на
нашето Време, дори би се възприела о т него като фалшифика­
ция. А история, която само разрушава, без да се ръководи о т
някакъв Вътрешен порив към съзидание, с течение на времето
прави инструм ентите си предвзети и неестествени, защ ото
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 485

makußa хора разрушават илюзии, а „който разрушава илюзията

у себе си и у другите, него природата наказва като най-жесток
тиранин“ . Известно Време чоВек може да се занимава с история
напълно безобидно и необмислено, сякаш то Ва е занимание като
Всяко друго. Това Важи преди Всичко за съвременната теология,
която се е заела о т наивност с изследване на и сто р и ята и Все
още не може да забележи, че по този начин, Вероятно протиВ
Волята си, служи на ВолтероВото ecrasez*. Нека никой не търси
т у к ноВи, силни, съзидателни инстинкти, иначе би трябвало да
разглеждаме и т . нар. п р отестан тски съюз15като майчина у т ­
роба на една ноВа религия или юриста Холцендорф (издател и
аВтор на предисловието към т . нар. п р о тестан тска библия)
като Йоан К р ъсти тел край реката Йордан. За пропагандиране­
т о на тази наивност изВестно Време може би помага още носе­
щ ият се В глаВите на по-старото поколение дим о т ХегелоВа-
т а философия, например, като се праВи разлика между „идеята
на х р и сти ян ство то “ и нейните разнообразни несъвършени
„форми на проява“ и като си ВнушаВат, че „любимото занима­
ние на идеята“ било вероятно да се прояВяВа ВъВ Все по-чисти
форми и накрая Вече В положително най-чистата, най-прозрач-
ната, дори едВа Видима форма В мозъка на съвременния teologus
liberalis vulgaris**. Ако обаче чуе как тази най-чиста форма на хрис­
ти я н с т в о то преценява неговите по-раншни, нечисти форми,
безпристрастният слушател добиВа често Впечатлението, че
съВсем не стаВа дума за християнството, а - е, за kakßo стаВа
дума? Когато Виждаме, че „най-Великият теолог на Века“ 17оп­
ределя християнството като религия, разрешаваща „да се Вжи-
ВяВаме В още няколко само Възможни религии“ и когато „истин­
ската църкВа“ трябвало да бъде тази, която „се преВръща В
течна маса, където няма очертания, където Всяка ч а с т се на­
мира т у тук, т у там и Всичко се смесВа по мирен начин едно с
друго.“ Още Веднъж, за kakßo стаВа дума?
ТоВа, което може да се научи о т хри сти ян ство то , е, че
под Влияние на историческото разглеждане т о е станало пред-

* Смачкайте (фр.)16- Б. пр.

*фОбикноВен либерален теолог (лат) - Б. пр.
486 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Взето и неестествено, докато накрая едно Вече д ействител­

но историческо, което ще рече праВдиВо разглеждане, го е пре­
върнало В чи сто знание за х р и сти ян ство то и по този начин
го е унищожило. Всичко то Ва може да се устаноВи наВсякъде,
където има ж и Вот, а именно, че т о престаВа да жиВее, щом
бъде подложено докрай на дисекция и продължаВа да се Влачи
болезнено и болнаво, щом започнат да проВеждат с него ис­
торически анатомически опити. Има хора, които ВярВат В пре­
образуващата и реформираща целебна сила на немската музи­
ка за немците. Те реагират гнеВно и Виждат неспраВедлиВост,
изВършена спрямо най-жизнената ч а с т о т наш ата култура, В
усилията мъже к а то М оцарт или БетоВен още сега да се з а т ­
рупват с цяла учена камара о т биографични трудоВе и с инкВи-
зиторската система на историческата критика да се принуж­
д ават да о тго в а р ят на хиляди натрапчиви Въпроси. Не се ли
ликВидира по този начин преждевременно онова, което Все още
не е изчерпало ж иВота си, Влияние или поне не се ли парализи­
ра, така че ноВата любознателност се насочВа към безброй
микрологии на ж иВота и произведенията и се т ъ р с я т позна­
вателни проблеми там , където би трябВало да се учим да жи-
Веем и да забраВим Всички проблеми. П ред ставете си само ня­
колко такиВа съвременни биографи, пренесени В родните мес­
т а на х р и сти ян ство то или В ЛутероВата реформация. Трез­
ва та им прагматична ноВа любознателност би била достатъч-
на да напраВи невъзможно Всяко духоВно actio in distans*, така
както и най-нищожното жиВотно, ка то погълне жълъдите,
може да предотврати зараждането на най-мощния дъб. Всич­
ко жиВо се нуждае о т обкръжаваща го атмосфера, о т някакВа
тай н ствен а мъгла край себе си. Отнемем ли му тази обВиВка,
осъдим ли една религия, едно изкустВо, един гений да кръжи
като зВезда без атмосфера, не биВа да се учудВаме на бързото
им изсъхВане, ВтВърдяВане и безплодие. Така е при Всички Ве­
лики неща,
„к о и т о без малко илюзия никога не се ygaßam“ ,
както казВа Ханс Закс В Ню рнбергските м айстори певци™

* ДейстВие о т разстояние (лат.) - Б. пр.

ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 487

Но дори Всеки народ, дори Всеки чоВек, който иска да пос­

тигне зр яло ст, се нуждае о т подобна обкръжаваща го илюзия,
о т такъВ закрилящ го и забулващ облак. Днес обаче ненавиж­
д а т изобщо съзряването, т ъ й като п о ч и та т и сто р и ята по­
вече о т ж иВота. Ликуват дори, че „науката започва да господ­
с т в а над ж и В о та“ . Възможно е да се постигне и то ва, но няма
съмнение, че та к ъ в покорен ж и во т не стр ува много, защ ото В
твърде малка степен то й е ж и в о т , а в още по-малка степен
о т предишния, над който господстваше не познанието, а ин­
с т и н к т ъ т и силните илюзии, гарантира ж и во т в бъдеще. Но
както се каза вече, не е необходимо то зи век да е Време на
завършени, зрели и хармонични личности, а на общия, по Въз­
можност ползотворен труд. А то ва означаВа само едно: хора­
т а трябВа да бъд ат обучени за задачите на времето, за да
м огат възможно най-рано да се вклю чат В работа. Те са длъж­
ни да р а б о т я т във фабриката на общополезните неща, преди
да са достигнали зрялост или по-скоро за да не м огат изобщо
да я д ости гн ат - защ ото т о ва би било лукс, който би отнел
маса сила о т пазара на труда. Хората ослепяват някои птици,
за да п е ят т е по-хубаво. Не мисля, че наш ите съвременници
п еят по-добре о т свои те деди, но знам едно, че навреме ги
ослепяват. А ср ед ството, проклетото средстВо, което из­
ползват, за да ги ослепят, е прекалено силна, прекалено вне­
запна, прекалено бързо променяща се светлина. Младият чо­
век се пришпорва бегом през всички хилядолетия. Младежи,
неразбиращи нищо о т война, о т дипломатически действия,
о т търговска политика, се с м я т а т достойни да бъдат въве­
дени в политическата история. Но така както младият човек
преминава бегом през и сторията, така съвременните хора ми­
н ават през художествените зали, така слуш ат концерти. На­
истина чувстваме, че нещо звучи по един начин, а друго въз­
действа по друг. Но като изгубваме Все повече ч у в с тв о т о на
учудване и нищо не е в състояние много да ни изненада, накрая
се примиряваме с всичко - и то в а Вече навярно наричат чувс­
т в о за история, историческо образование. Казано без разкра­
сяване на израза: масата познания, която навлиза, е толкоВа
голяма, учудващото, варварското и насилственото нахълтва
488 ФРИДРИХ НИЦШЕ

с такава огромна сила, „сви то в о твр ати тел н и кълба“ в мла­

дежката душа, че единственото й спасение е преднамерено да
затъпее. А ако по природа притежава по-тънко и по-будно съз­
нание, у младия човек се развива друго чувство : отвращение.
Той е изгубил родната почва и се съмнява във всички нрави и
понятия. Сега вече знае: в различните епохи всичко е било по-
друго, няма значение какъв си. С меланхолично равнодушие о т ­
минава мнение след мнение и започва да разбира словата и нас­
троението на Хъолдерлин при прочита на мислите на Диоген
Лаерций19 за ж и во та и ученията на гръцките философи: „Тук
изпитах отново онова, което бях срещнал вече понякога, а т о
е, че преходното и променящото се в човеш ките мисли и сис­
теми ми прави почти по-трагично впечатление о т самите съд­
би, които обикновено се с ч и т а т за единствено реални.“ Не,
подобно прекомерно, упойващо и насилствено занимание с ис­
то р и ята наистина не е необходимо на младежта, както по­
казват древните историци, а и дори е крайно опасно, както
пък показват съвременните. Погледнете към студ ен та по ис­
тория, наследника на твърде ранна, проявила се още в юно­
ш еските години преситеност. Сега вече м е то д ъ т е станал
неговата същинска работа, усвоил е л о вк о стта и благород­
ния то н на своя майстор. Една съвсем изолирана дребна глава
о т миналото е станала ж ер тва на проницателността му и на
усвоения метод. Той е създал вече нещо или изразено по-висо-
копарно сътворил е нещо, на дело е станал служител на и сти ­
ната и господар в свето вн о то царство на истор и ята. Ако
още като момче бе готов, сега вече е свръхготов. Човек тр я б ­
ва само да го разклати и цялата му мъдрост ще се изсипе с
тр ясък в скута му. М ъд ростта обаче е гнила и във всяка ябъл­
ка има червей. Повярвайте ми: когато преди още да са дос­
тигнали зрялост, хората се принуждават да р а б о тя т в науч­
ните фабрики и да бъдат полезни, науката им ще рухне за кр а т­
ко време така, както и тези роби, използвани прекалено рано
за работа във фабриката. Съжалявам, че се налага да си служа
с езиковия жаргон на робовладелците и работодателите, за
да определя отношения, които сами по себе си би следвало да
бъдат лишени о т всякакви утилитарни съображения, свобод­
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 489

ни о т повелята на ж и тей ски те нужди. Но поискам ли да опи­

ша най-новото поколение учени, неволно ми се н атр ап ват ду­
ми като „фабрика, пазар на работна сила, предлагане, оползот­
воряване“ и както гласят всички споменати слова на егоизма.
Д обросъвестната посредственост ста в а все по-посредстве-
на, науката - все по-полезна в икономически смисъл. Всъщ ност
най-новото поколение учени е мъдро само в една точка, но в
нея наистина е по-мъдро о т всички хора в миналото, във всич­
ки останали то чки е само безкрайно по-различно - меко каза­
но - о т всички учени о т ста р тип. Въпреки т о в а т о претен­
дира за почести и предимства, сякаш държавата и общ естве­
ното мнение са задължени да с м я т а т новите монети за то л ­
кова пълноценни, колкото ста р и те . Каруцарите сключиха по­
между си трудов договор и обявиха гения за излишен, като на
всеки каруцар сложиха печата на гений. Вероятно някоя по-
късна епоха ще познае по сградите им, че т е са направени о т
струпан материал, а не са изградени. На тези, които неуморно
п о вта р ят модерния боен и ж ертвен зов „разделение на труда!
строй се!“ , тр яб ва веднага кратко и ясно да се каже: в желани­
е то си по-бързо да придвижите науката напред вие бързо ще я
унищожите, та ка както ще загине квачката, която принуж­
давате по изкуствен начин да снася колкото се може по-бързо
яйца. Добре, през последните десетилетия науката се е прид­
вижила учудващо бързо напред, но погледнете само учените,
тези изтощени квачки! Те действително не са „хармонични“
личности. М огат само да кудкудякат по-силно отвсякога до­
сега, защ ото сн асят по-често яйца. Наистина яйцата им с т а ­
в а т все по-малки, въпреки че книгите с т а в а т по-дебели. Ка­
т о последен и е сте ств е н р езултат се получава абсолю тното
„популяризиране“ (покрай „феминизиране“ и „инфантизиране“)
на науката, т . е. прословутото скрояване на дрехата по фигу­
р ата на смесената публика, за да използваме т у к за една ши­
вашка дейност и подходящ за ш и вачество то немски термин.
Според Гьо те т о в а представлявало злоупотреба с науката,
която трябвало да влияе върху външния с в я т само чрез пови­
ш ената си д еятел н о ст. По разбираеми причини по-старото
поколение учени намирали подобна злоупотреба с науката труд-
490 ФРИДРИХ НИЦШЕ

на и неприятна и също по разбираеми причини за учените о т

младото поколение т я е тВърде лесна, т ъ й ка то т е самите, с
изключение на съвсем малък сектор о т знанията им, представ­
л яват много смесена публика и споделят нейните потребнос­
ти . Само да седнат веднъж удобно и веднага са в състояние да
направят скромната област на свои те знания достъпни за
п о требн о сти те на тази смесена и жадна за популярни знания
публика. Впоследствие и зявяват претенции този а к т на удоб­
ст в о да се разглежда като „скромно слизане на учения до ниво­
т о на неговия народ“ , докато всъщ ност ученият слиза само
до своето ниво, доколкото не е учен, а един о т тъл п ата. Съз­
дайте си понятие за „народ“ , но никога не м ожете да си пред­
с т а в и т е цялата му благородност и възвиш еност. Ако имате
високо мнение за народа, щ яхте да с т е и милосърдни към него
и да внимавате да не му предлагате историческата си азотна
киселина като животворно питие. Но в дъното на душата си
вие нямате високо мнение за народа, защ ото нямате право да
и зп и твате истинско и сериозно обосновано уважение към не­
говото бъдеще. Вие д ей ствате като практични песимисти,
имам предвид ка то хора, водени о т предчувствие за някаква
гибел, и по тази причина безразлични и небрежни към чуждото,
дори към со бствен о то си благополучие. Важ ното е да ни т ъ р ­
пи още земята! А ако не ни търпи повече, какво о т това, не е
беда - та ка ч у в с т в а т т е и вод ят иронично същ ествуване.

Може да изглежда странно, но не и противоречиво, ако на

тази епоха, ко ято шумно и натрапчиво се отдава на безгриж­
но ликуване по повод на историческото си образование, въп­
реки всичко припиша един вид иронична сам оувереност, ня­
какво смътно предчувствие, че всъщ ност няма причина за ли­
куване, някакъв страх, че може би скоро ще дойде краят на
цялото удоволствие о т историческите познания. Със забе­
лежителната си характеристика на Н ю тън Гьо те ни е пос­
тавил пред подобна загадка, но отнасящ а се до отделна лич­
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 491

ност. В основата (или по-правилно на Върха) на същ н о стта

на Н ю тън то й откриВа „см ъ тн о то предчуВстВие, че не е
npaß“ , сякаш В отделни мигоВе съзнанието му достига из-
Вестна хладнокръВна преценка, изВестна иронична цялостна
предстаВа за необходимата, присъща нему природа. Така т ъ к ­
мо у Великите и В по-Висока степен разВити исторически
личности откриВаме едно потиснато, стигащ о често до общ
скептицизъм съзнание какВа нелепост и какъВ предразсъдък
е да се ВярВа, че ВъВ Възпитанието на един народ трябВа да
преобладава и сто р и ята, какъВто е случаят сега. Та нали т ъ к ­
мо най-Великите народи, и т о Велики В делата и тВо р б и те
си, са жиВели другояче и са Възпитавали по друг начин мла­
дежта си. Но за нас тази нелепост, този предразсъдък доб­
ре подхождат - така гласи скептичното Възражение - за нас,
къснодошлите, бледите, последни издънки на могъщи и жиз­
нерадостни поколения, нас, за които Важи пророчеството
на Хезиод20, че ще дойде ден, когато хората ще се раждат с
бели коси и че ЗеВс ще унищожи то Ва поколение, щом у него
Видимо се пояВи този признак. ЧоВек да е исторически обра-
зоВан е действително равносилно на то В а да е белоВлас още
по рождение и тези, които пр и теж ават то зи признак още о т
д е т с т В о т о си, ще трябВа Вероятно инстинктиВно да се убе­
д ят В с т а р о с т т а на чо вечество то . На с т а р о с т т а обаче днес
подобаВа и старческо занимание, именно поглеждане назад,
пресмятане, приключване, опит чрез спомена да се намери у т е ­
ха В миналото, накратко историческо образование. Но човеш­
ки ят род е жилаВ и упорит и не желае да бъде проследяван след
хилядолетия, дори не и след сто л ети я В сВоите крачки - нап­
ред и назад, което ще рече то й изобщо не желае да бъде разг­
леждан ка то цялост, състаВена о т безкрайно малките атом ­
ни точици - отделния човек. КакВо значение им ат няколко хи­
лядолетия (или другояче казано - периодът о т 34 следВащи един
подир друг чоВешки жиВота, изчислени по 60 години), за да мо­
же В началото на една такаВа епоха да се гоВори за „младост“ ,
а накрая Вече за „с т а р о с т на чо ВечестВо то “ ! Не се ли крие В
тази парализираща мисъл за едно Вече повехнало чоВечестВо
по-скоро недоразумението на една наследена о т средноВеко-
492 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ßuemo християнска теологична представа, мисълта за близ­

кия край на сВета, за очаквания със страх Страш ен съд? Не е
ли приела тази представа нова форма поради повишената ни
потребност да бъдем съдници на и сто р и ята, сякаш наш ето
време, последно о т всички възможни времена, е призвано да
организира световен съд над всичко минало, което християн­
ската вяра е очаквала не о т хората, а о т сина человечески?
По-рано призивът memento т о п , отправен както към чове­
ч е ство то , та ка и към отделната личност, бе едно вечно мъ­
чително жило и сякаш представляваше о с т р и я т връх на сред­
новековното познание и средновековната съвест. О тзв у к ъ т
му в новото време - memento vivere** звучи, казано о ткр и то ,
още твърде плахо, полугласно и съдържа нещо почти неискре-
но. Защ о то чо вечество то все още се е заковало на своето
memento mori и издава то ва чрез универсалната си потреб­
н о ст о т история. Въпреки мощния си размах знанията не са
успели да разперят криле и да п о л етят на свобода, останало е
едно дълбоко чувство на безнадеждност, приело онази и сто ­
рическа оцветка, замъгляваща днес меланхолично всяко по-вис­
ше възпитание и образование. Религията, за която измежду
всички часове о т човешкия ж и во т най-важен е последният,
която предсказва края на земния ж и во т, осъждайки всички жи­
ви да ж и веят, така да се каже, в п е т о т о действие на траге­
дията, събужда положително най-дълбоките и най-благородни
сили, но е враг на каквото и да е ново насаждение, на всеки
полет в неизвестното, защ ото там т я не може да обича, не
може да се надява. П ротив волята си се примирява с навли­
зането на всичко развиващо се, само за да може навреме да
го отблъсне встрани или да го пожертва като съблазън към
ж и вот, ка то лъжа по отношение с т о й н о с т т а на би ти ето .
Същ ото, което извършиха флорентинците, когато под вли­
яние на Савонарола21устроиха прочутите аутодаф ета на кар­
тини, манускрипти, огледала и маски, х р и сти ян ство то е го­
то во да извърши с всяка култура, подбуждаща към по-ната­

* Помни см ъ р тта (лат.) - Б. пр.

** Помни, че жиВееш (лат.) - Б. пр.
ЗЛ ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 493

т ъ ш н и стремежи и Водена о т девиза memento vivere. А ако не е

възможно да постигне то ва по прав п ът, без заобикалки, именно
чрез употреба на сила, ще постигне също целта си, като се
съюзи с историческото образование, най-често дори без не­
гово знание, и свивайки рамене и говорейки сега о т негово име,
ще отхвърли всичко развиващо се и ще метне върху него чувс­
т в о т о на прекомерно закъснение, на епигонство, накратко на
бели коси по рождение. Горчивото, дълбокомислено и сериозно
размишление за нищ ож ността на всичко станало, за света,
узрял за Страшния съд, се превърнало в скептичното съзна­
ние, че във всеки случай е добре да се познава миналото, защо­
т о е твърде късно да се постигне нещо по-добро. Така и сто ­
рическото чувство прави свои те служители пасивни и р е т ­
роспективни. И почти само о т мигновена разсеяност, когато
то ва чувство престане временно да действа, заболелият о т
историческа треска се активизира, но щом д еятел н о стта му
премине, сам подлага делото си на дисекция и чрез аналитич-
ното му разглеждане пречи т о да съхрани д е й стве н о стта си,
докато накрая го препарира в „история“ . В този смисъл ние
живеем още в средните векове, а и сто р и ята е все още замас­
кирана теология, та ка както и страхопочитанието, с което
неученият лаик се отнася към к а с т а т а на учените, е наследе­
ното страхопочитание към духовни лица. Всичко, което по-
рано се е отдавало на църквата, днес, макар и по-оскъдно, се
отдава на науката. Но сам ият ф акт се дължи на влиянието на
църквата, а не на съвременния дух, който, както е известно,
въпреки всичките си добри качества е по-скоро доста с т и с ­
н а т и профан в благородната добродетел на щ едростта.
Възможно е тази забележка да не се хареса, може би ще срещ­
не неодобрение както и обяснението на прекомерния излишък
о т история със средновековното memento mori и с безнадеж­
д н о стта, ко ято х р и сти ян ство то носи в сърцето си по о т ­
ношение на всички бъдни епохи на земното същ ествуване. Но
все пак о п и тай те да замените то в а обяснение, дадено и о т
мен със съмнение, с други, по-добри, защ ото произходът на ис­
торическото образование - и на напълно радикалното му про­
тивопоставяне на духа на едно ново време, на едно съвремен­
494 ФРИДРИХ НИЦШЕ

но съзнание - тр яб В а отново да бъде обяснен исторически,

и сто р и ята тр яб В а сама да разреши проблема на историята,
знанието тр яб В а само да обърне жилото си към себе си - т о ­
ва три кратно тр яб ва е им перативът на духа на новото вре­
ме, ако в него действително има нещо ново, могъщо, жизнес­
пособно и първично. Или ще излезе вярно, че ние, немците, да
оставим настрана романските народи - сме осъдени във всички
по-висши въпроси на културата да бъдем само потомци, за­
щ ото можем да бъдем единствено такива, както е казал вед­
нъж много убедително Вилхелм Вакернагел:22„Ние, немците, сме
народ о т потомци, с всичките си по-висши познания, дори с
вярата си винаги сме само потомци на стария с в я т . Дори т е ­
зи, които враждебно настроени, не го желаят, наред с духа на
х р и сти ян ство то вдиш ват непрекъснато и безсмъртния дух
на древната класическа култура и ако някой успее да премахне
о т жизнената атмосфера около душевния мир на човека тези
два елемента, не би останало много нещо, с което да се под­
държа един духовен ж и в о т.“ Но дори ако на драго сърце се при­
мирим, че наш ето призвание е да бъдем наследници на древ­
н о стта , дори ако се решим да го приемем безрезервно в цяла­
т а му сериозност и величие и видим в тази си непоколебимост
отличаващ ото ни и единствено предимство, все пак бихме би­
ли принудени да запитаме дали ще сме предопределени да бъ­
дем во веки питомци на залязващ ата д ревност. Все някога
ще ни е разрешено да поставим крачка по крачка по-високо и
по-далеко целта си, все някога ще имаме право да ни се признае
заслугата, че сме претворили толкова плодотворно и велико­
лепно духа на александрийско-римската култура у себе си - и
чрез наш ата универсална история, за да смеем сега да поиска­
ме като най-благородна награда още по-грандиозната задача
да се устремим по-надълбоко и по-високо о т този александ­
рийски с в я т и да потърсим смело наш ите образци в древног­
ръцкия изначален с в я т на великото, е сте ств е н о то и човеш­
кото. Там обаче ще намерим р еа л н о стта на една по същ ест­
во неисторическа кул тур а , на една въпреки т о в а или по-ско­
ро поради т о в а неизказано б о гата и жизнена култур а. Дори
и ние, немците, да не сме нищо друго освен потомци, бихме
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 495

могли, ако гледаме на тази култура като на полагаемо ни се

наследство, да открием Величието и го рд о стта си именно в
то в а - да бъдем потомци.
С то в а искаме да кажем само едно, а именно: дори често
неприятната мисъл, че сме епигони може, разбирана по-ши­
роко, да гарантира както на отделната личност, така и на
един народ голямо влияние и изпълнен с надежди стремеж към
бъдещето, доколкото сами се разглеждаме като наследници и
потомци на изумителни сили о т класическото минало и за нас
то Ва е ч е с т и стимул. Т о ест не ка то бледи, немощни късни
издънки на силни поколения, издънки, Влачещи сВоя жалък жи­
В о т като антиквари и гробокопачи на онези поколения! Таки-
Ва късни издънки Водят наистина иронично същестВуВание.
Унищожението следва по п е т и т е Влачещия се ход на ж иВота
им. РадВайки се на миналото, т е и зтр ъп ва т пред мисълта за
унищожението му, тъ й като т е са ж и Вата памет, но споме­
н ъ т стаВа безсмислен, ако не го предадат на наследниците
си. Така ги обзема мрачно предчуВстВие, че ж и В о т ъ т им е една
неспраВедлиВост, защ ото не може да бъде опраВдан чрез бъ­
ден ж иВот.
Но да си представим, че тези антиквари на късни издънки
заменят Внезапно то В а иронично болезнено скромничене с
безсрамие. Да си предстаВим как ще В ъ зВ е с тя т с писклиВ глас:
Поколението е на Върха на сВоето разВитие, защ ото едВа се­
га опозна и откри себе си. Би се получил спектакъл, В който
като В някакВа метафора би било разгадано загадъчното зна­
чение на една много изВестна философия за немската култура.
Мисля, че през този Век няма да открием нито едно опасно
колебание или някакъв обрат В немската култура, които да не
са станали по-опасни ВследстВие огромното и продължаващо­
т о до ден-днешен влияние на тази философия, философията
на Хегел. Д ействително Вярата, че чоВек е късна издънка на
епохите, парализира и разВаля настроението, обаче трябВа
да изглежда ужасно разрушително, ако такоВа убеждение чрез
някакъВ дързък обрат на мисълта започне един ден да обожес-
тВяВа тази късна издънка като истински смисъл и цел на Всичко
предшестващо, ако научната му ограниченост бъде раВнопос-
таВена на заВършека на сВето Вн ата история.
496 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Takußa размишления създали у немците наВика да говорят

за сВетовен процес и да т ъ р с я т оправдание за со бствен ата
си епоха като необходим р езултат о т този сВетоВен процес.
Този Вид размишления поставиха и сто р и ята на м я с т о т о на
другите духоВни сили, на и зкуство то и религията като единс­
твен о суВеренна Власт, доколкото т я е „самореализиращо се
понятие“ , „диалектика на духа на народите“ и „сВетовен съд“ .
С насмешка тази тълкувана В хегелиански дух история се
нарича ш естВане на Бога на земята, ка то то зи Бог о т сВоя
страна е продукт на истор ията. Този Бог обаче е познал и раз­
брал сам себе си В мозъчните гънки на Хегел и е изкачил Вече
Всички Възможни диалектически стъпала В сВоето разВитие,
чак до спом енатото самооткроВение, та к а че за Хегел Връхна­
т а и крайната то чка на сВетоВния процес съвпаднали В собс­
т в е н о т о му берлинско същестВуВане. Да, то й дори е тр яб Ва­
ло да каже, че Всички идВащи след него неща би следВало да се
преценяват Всъщ ност само като музикална кода на св е то в ­
ноисторическото рондо, или още по-точно, като излишни. Той
не казал тоВа, затоВа пък засадил у закВасените о т неговата
философия поколения оноВа Възхищение о т „м огъщ еството на
и сто р и ята “ , което на практика се преВръща непрестанно В
голо Възхищение о т успеха и Води до идолопоклонстВо на фак­
т и т е . Служейки на тази философия, наВсякъде сега привикна­
ха да уп о требяват митологичния, а осВен то Ва и чи сто немс­
кия израз „държа сметка за ф а к ти те “ . Кой то обаче се е научил
да преВиВа гръб и да скланя глаВа пред „м огъщ еството на ис­
т о р и я т а “ , накрая започВа механично да кима учтиВо ка то ки­
таец сВоето „да“ пред Всяка Власт, била т я праВителстВо
или общ ествено мнение, или числено мнозинство и да дВижи
крайниците си точно В т а к т а , В който В л а стта тегли конци­
т е . Щом ка то Всеки успех съдържа В себе си разумна необходи­
м ост, щом к а то Всяко събитие е победа на логическата мисъл
или на идеята - тогаВа да падаме Веднага бързо на колене и,
коленичили, да се прекланяме пред цялата стълбица о т успехи.
Как, нямало Вече господстващи митологии? Как, религиите би­
ли на отмиране? Погледнете само религията на историческо­
т о могъщ ество, обърнете Внимание на свещенослужителите
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 497

на митологията на идеите и на изранените им колене! Не виж­

дате ли, че Всички добродетели са в с в и т а т а на тази нова
вяра? А нима не е безкористност, когато човекът, отдаден
на и сторията, допуска да бъде превърнат в обективно огле­
дало? Не е ли великодушие да се отказва о т всяка власт на
небето и земята, като в лицето на всяка вл аст се прекланя
пред в л а с тт а у самия себе си? Не е ли справедливост да държи
винаги блюдата на везните в ръце и зорко да внимава кое се
накланя като по-силно и по-тежко? А каква школа на благопри­
личие представлява само такова отношение към историята!
Всичко да се разглежда обективно, на нищо да не се гневи чо­
век, нищо да не обича, всичко да разбира, как всичко то ва го
прави кротък и гъвкав! А дори ако понякога, възпитан в тази
школа, се разгневи или ядоса, се радват, т ъ й ка то знаят, че
то ва е само ар ти сти чно замислено, т о в а е ira и studium, и все
пак напълно sine ira et studio.*
Какви старомодни възражения имам срещу то зи комплекс
о т митология и добродетел! Но тр ябва да ги споделя, пък не­
ка ми се см еят! Бих казал: и сто р и ята внушава постоянно: има­
ло едно време, моралът: не бива или не трябваш е. Така и сто ­
рията ста в а компендиум о т фактическа безнравственост.
Например ч у в с тв о т о за морал се засяга о т ф акта, че Рафаело
е трябвало да умре на тр и д есет и ш е ст години. Такъв човек
не би трябвало изобщо да умира. Ако искате сега да помогне­
т е на и стор и ята като апологети на реалното, ще кажете то й
каза всичко, което е таил у себе си; ако бе живял по-дълго, ще­
ше да създава само красота, подобна на предишната красота,
но не нова красота и т . н. Така вие с т е адвокати на дявола, и
т о защ ото правите о т успеха, о т ф акта ваш идол, докато
ф а к т ъ т е винаги глупав и всякога е приличал по-скоро на теле,
отколкото на божество. Освен т о в а ка то апологети на ис­
то р и ята за суфлъор ви служи невеж еството, защ ото само по­
неже не знаете какво представлява такава natura naturans** ка­
т о Рафаело, не се вълнувате, че то й е бил и повече няма да

ФБез гняВ и пристрастие (лат.)23- Б. пр.

** ТВоряща природа (лат.)24- Б. пр
498 ФРИДРИХ НИЦШЕ

бъде. Напоследък някой искаше да ни просвети, че на 82 години

Гьо те вече се бил изчерпал, но при все т о ва с радост бих заме­
нил няколко години на „изчерпалия се“ Гьо те с цяла кола свежи,
свръхсъвременни животоописания, за да мога да участвам в
такива разговори, каквито Гьо те е водил с Екерман, и по този
начин да се опазя о т всички съвременни поучения о т страна
на легионерите на мига. В сравнение с подобни мъртъвци кол­
ко живи им ат изобщо право да ж и веят! Това че многото са
живи, а онези малцина вече не са живи е брутална истина, т о ­
е с т неповторима глупост, неубедително твърдение „просто
така е“ срещу моралната повеля „не би трябвало да бъде“ . Да,
противопоставяне на морала! Защ о то за ко ято и да е добро­
детел да се говори, за справедливост, великодушие, храброст,
за м ъдростта и състраданието на човека - навсякъде то й с т а ­
ва добродетелен само когато въстане срещу сляпата власт
на ф акти те, срещу тиранията на д ействи телното и се под­
чини на законите, които не са законите на историческите при­
ливи и отливи. Той плува винаги срещу историческото т е ч е ­
ние, било като се бори със с т р а с т и т е си като с най-близка,
глупава реалност на своето същ ествувание, било като се за­
дължава да бъде честен, докато лъж ата плете край него иск­
рящ ите си мрежи. Ако и сто р и ята не бе изобщо нищо друго
освен „световн а система о т с т р а с т и и заблуди“ , човек би
трябвало да ч е те та ка в нея, както Гьо те съветвал Вертер
да чете, все едно че т я се обръща към него с призива: „Бъди
мъж и не ме следвай!“25 За щ астие обаче т я запазва спомена за
великите борци срещу и стор и ята, което ще рече срещу сля­
п ата власт на д ействи телното и по то зи начин сама се пос­
т а в я на позорния стълб, посочвайки за истински исторически
натури именно онези, за които максимата „та к а е“ е била без
значение, за да следват с бодра гордост повелята „така тр яб ­
ва да бъде“ . Не да погребат сво ето поколение, а да породят
едно ново поколение - тази мисъл ги тласка непрестанно нап­
ред. И дори ако самите т е са родени късни издънки, има един
начин на ж и во т, при който то в а ще се забрави - идните по­
коления ще са известни само като първи.
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 499

А нима е Възможно наш ето Време да е подобна пърВа издън­

ка? Д ейстВително о с т р о т а т а на историческите му чуВстВа
е така голяма и се прояВяВа В толкоВа универсална и направо
безгранична форма, че поне В moßa отношение бъдните епохи
ще Възхвалят п ървен ството му - В случай че има изобщо бъд­
ни епохи, разбирано В смисъла на културата.
Но именно по този Въпрос остаВа сериозно съмнение. Не­
посредствено до го рд о стта на съвременния чоВек сто и иро­
н и ята му към самия него, съзнанието, че се налага да жиВее с
едно историзиращо и сякаш Вечерно настроение, стр ах ът,
че няма да може да спаси за бъдещ ето нищо о т младежките
си надежди и сили. Тук и та м се omußa още по-нататък, с т и ­
га се до цинизъм и ходът на истор ията, дори на цялото све­
товн о развитие се оправдава Всъщ ност само о т гледна т о ч ­
ка на Всекидневното му използване о т съвременния чоВек съг-
ласно циничния канон: трябваш е да се случи точно moßa, ко­
е т о е сега, чоВек трябваш е да стане само такъв, каквито са
хората днес, срещу moßa „тр яб Ва“ не биВа никой да В ъ ста ­
ва. Този, който не може да издържи състо ян и ето на ирония,
бърза да се спаси В благодатта на подобен цинизъм. На Всич­
ко то отгоре последното десетилетие му предлага като по­
дарък едно о т най-добрите си изобретения, една завършена
и гръмка фраза за то зи цинизъм. Според нея начинът му да
жиВее съобразно Времето и без каквито и да било съмнения
е „цялостна отдад еност на л и чн о стта на световния про­
цес“ .26 Л и чн о стта и св е то вн и ят процес! С ве то вн и ят про­
цес и л и чн о стта на земната бълха! Да не трябваш е Вечно да
слушаме хиперболата на Всички хиперболи, думата: сВ ят, сВ ят,
сВ ят, т ъ й ка то Всеки, ако е честен, би трябвало да говори
само за чоВек, чоВек, чоВек! Наследници на гърците и римляни­
т е ! На хри сти ян ство то ! Всичко moßa изглежда е без значение
за циниците, но наследници на световния процес! Върхове и
мишени на сВетоВния процес! Смисъл и разрешаване на Всички
загадки на б и ти е то изобщо, намерило израз у съвременния чо­
Век, най-зрелия плод на дърВото на познанието! ТоВа наричам
500 ФРИДРИХ НИЦШЕ

надуто самочувствие, по този признак м огат да се познаят

пърВите издънки на Всички Времена, макар и да са дошли пос­
ледни. Никога досега историческото разглеждане не е сти га­
ло толкоВа далеко, дори не и когато сънуваше, защ ото сега
човеш ката история е само продължение на и сто р и ята на жи­
в о тн и те и растенията. В най-дълбоките глъбини на морето
историческият униВерсалист откриВа още следи о т самия себе
си, като жиВа лига. Огромният п ът, изВърВян Вече о т чоВека
и разглеждан к а то чудо, изчезва о т погледа пред още по-изу-
мителното чудо, пред самия съвременен чоВек, който е В със­
тояние да обозре този п ът. Застанал е гордо Високо на пира­
мидата на световния процес. Поставяйки на Върха и заключи­
телния камък на сВоите знания, сякаш се обръща към Вслушва­
щ ата се В призива му природа наоколо: „Стигнахме целта, ние
сме целта, ние сме Венецът на природата.“
Надменни европеецо на деветнадесетия Век, т и беснееш!
Твоите знания не са завършек на природата, а само убиват
со б ствен ата т и природа. Съпостави Веднъж В и со та та на
познанията си с дълбочината на Възм ож ностите си. Наис­
тина т и се изкачваш по слънчевите лъчи на познанията си
нагоре към небето, но и се спускаш надолу към хаоса. Начи­
н ъ т т и да се движиш, именно В ка чество то си на знаещ да се
катериш нагоре, е mßoe нещастие. П очВата се изплъзва под
краката т и В н еи звестн о стта, за ж иВота т и няма Вече ни­
какви опорни точки, само тънки нишки на паяжина, разкъсва­
ни при Всеки ноВ допир с т в о е т о познание. Но да не говорим
повече сериозно по този Въпрос, щом като можем да кажем и
нещо Весело.
Бясното, необмислено раздробяване и разнищване на Всич­
ки основи, разтварянето им ВъВ Вечно те ча щ о то и разлива­
що се разВитие, неуморното разплитане и историзиране на
Всичко извършено о т съвременния човек, големия паяк-кръс-
тоносец В центъра на св е то вн а та паяжина - Всичко moßa
може би занимава моралиста, чоВека на и зкуството, набож­
ния човек, сигурно и държавника и им създаВа грижи, но нас
днес ще ни развесели, като погледнем В блестящ ото Вълшебно
огледало на един философ-пародист, В чи ято глава Времето е
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 501

стигнало до иронично отношение към самото себе си, и т о

недвусмислено „чак до безбожие“ (за да гоВорим В ГьотеВ дух).
Хегел бе казал Веднъж: „ПридВижи ли се духът напред, Винаги с
него се придВижВат и философите.“27 Н аш ата епоха стига до
самоирония, и Виж, и Е. фон Хартман направи същ ата крачка и
създаде п р очутата си философия на несъзнаВаното - или за да
гоВорим по-разбираемо - философията си за несъзнаВаната
ирония. Рядко сме чели по-Весела измислица и по-философска
шмекерия о т тази на Хартман. К ой то не си е изяснил с негоВа
помощ Въпроса за р а зв и ти е то , дори Вътреш но не го е превъз­
могнал, е достигнал действително зрялост, за него Времето
не е било. Начало и цел на сВетоВния процес, о т пърВото с т ъ ­
писване на съзнанието чак до обр атн о то му захвърляне В ни­
щ ото, заедно с точно определената задача на наш ето поколе­
ние по отношение на сВетоВния процес, Всичко представено
о т гледна то чка на несъзнаВаното, В което толкоВа остроу-
мно е о т к р и т и зто чн и кът на Вдъхновението; сВетещ о В апо-
калиптична светлина, Всичко та ка заблуждава и наподобява
искрена сериозност, сякаш е действително философия на се­
риозното, а не само на ш егата, Всичко тоВа, Взето като цяло,
представя създателя си ка то един о т пърВите философи па-
родисти на Всички Времена. Е т о защо нека принесем ж ертВа
пред олтара му, нека му принесем ж ертВа една къдрица - за да
откраднем един ШлайермахероВ израз на Възхищение - нему, съз­
дателя на едно истински универсално лекарство. Защ о то кое
лекарство би подействало по-добре срещу прекомерното ис­
торическо образование о т Хартм аноВата пародия на цяла­
т а светоВна история?
Ако искахме да предадем съВсем безпристрастно какВо ни
ВъзВестяВа Хартман о т окадения триножник на несъзнаВа­
н ата ирония, би трябВало да кажем: „Той ни ВъзВестяВа, че
наш ето Време трябВа да е то чн о такова, kakßomo е, ако един
ден чо В ечестВо то иска сериозно да се насити на то В а съ­
щ ествуване, нещо, което ВярВаме о т сърце. Уж асяващ ото
закостеняВане на наш ето Време, неспокойното потракВане
с к о с т и т е - което ДаВид Щраус В сВ о ята наивност е описал
ка то най-прекрасна д ей стви тел н о ст - Хартман опраВдаВа
502 ФРИДРИХ НИЦШЕ

не само за миналото ех causis efficientibus*, но дори и занап­

ред, ех causa finalis**. Този шегобиец хвърля светлина върху
наш ето време о т позицията на Страш ния съд, при което се
оказва, че т о в а време е много добро, именно за този, който
желае да страда възможно най-силно о т несмилаемостта на
ж и во та и няма търпение да дочака деня на Страш ния съд.
Наистина Хартман определя в ъ зр а стта , към ко ято човечес­
т в о т о сега се доближава, ка то „зрялата възр аст“ , но спо­
ред неговото описание т о в а е онова щ астливо състояние,
когато господства само „зл а тн а та посред ственост“ , а из­
к у с т в о т о е същ ото, ко ето е ф арсът за „берлинския борсов
посредник вечер“ , когато „врем ето няма вече нужда о т ге­
ний, защ ото т о в а би означавало да се хвърлят бисери на сви­
н ете или също, защ ото времето е преминало през стадия, на
който са подхождали гении към един по-важен стадий“ , имен­
но към стадия на социалното развитие, в който всеки ра­
ботник „при работно време, което му о ста вя д о статъчн о
свободни часове за интелектуално образование, води комфор-
тн о същ ествуване“ . Шегобиецо на шегобийците, т и даваш
израз на копнежа на съвременното човечество! Но същевре­
менно знаеш какъв призрак застраш ава чо ве че ство то в края
на тази зряла възр аст ка то р езултат о т онова и нтелектуа­
лно развитие в зл а тн а та посредственост - именно о твр а ­
щението. Явно положението е съвсем лошо, но т о ще стан е
още по-лошо, „а н ти х р и стъ т протяга все по-нашироко и по-
нашироко ръце“ - но положението тр я б В а да е такова, всич­
ко то в а тр я б в а да се случи, защ ото т а к а ние сме на правия
п ъ т - към отвращ ение о т всичко същ ествуващ о. „Е т о защо
бодро напред към световния процес ка то работник в лозето
на Господа, т ъ й к а то единствено процесът може да ни о т ­
веде към избавление!“
Лозето на Господа! Процесът! Към избавление! Кой не виж­
да и не чува т у к историческото образование, което, познава­
що само думата „развивам се“ , маскирано умишлено като урод­

* О т действащ ите причини (лат.) - Б. пр.

** О т крайната причина (лат.) - Б. пр.
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 503

лиВа пародия и с гротескна маска на лицето, разказВа най-не-

Вероятни неща за самото себе си? Защ о то kakßo иска Всъщ­
н о ст последното ш еговито обръщение към работниците В
лозето о т т я х ? При коя работа да се стр е м я т бодро напред?
Или за да зададем по друг начин Въпроса: kakßo още трябВа да
направи исторически образованият чоВек, този плуващ В по­
то ка на р азвити ето и удавил се В него съвременен фанатик на
процеса, за да пожъне накрая moßa отвращение - най-прекрас­
ния грозд на спом енатото по-горе лозе? Няма нужда нищо да
npaßu, само да продължава да жиВее, както е жиВял досега, да
продължава да обича, както е обичал, да мрази, каквото е мра­
зил, да продължава да ч е те Вестниците, които е чел. За него
има само един грях - да не жиВее, както е жиВял досега. Как е
жиВял обаче ни показва с прекомерната яснота на каменното
писмо онази прочута страница с напечатаните с едър шрифт
мисли, о т които цялата съвременна образована сган изпадна В
сляпо Възхищение и Възторжено буйство, т ъ й ка то сметна,
че В тях ч е т е со бствен о то си оправдание, и т о оправдание В
апокалиптична светлина. Защ о то несъзнателният пародист
изисквал о т Всекиго „цялостна отдаденост“ на личността към
сВетоВния процес заради неговата цел, „избавлението на сВе­
т а “ или казано по-ясно и по-разбираемо, „утвърж даването на
Волята за ж и В о т се провъзгласява за единствено правилния
предварителен принцип, т ъ й като само В пълната Всеотдай-
н о ст към ж иВота и негоВите болки, не В малодушното, лично
отричане и оттеглян е о т сВета може да се избърши нещо за
сВетоВния процес“ , „стр ем еж ът към отричане на индиВидуал-
н ата Воля е също толкоВа глупаВ и безполезен, дори още по-
глупаВ о т сам оубийството“ . „Мислещият ч и та те л и без по­
н ататъш н и загатвания ще разбере, каква форма би приела по-
добна, изградена Върху тези принципи практическа философия
и че т я може да съдържа не само разногласие, но и пълно поми­
рение с ж и Вота.“
Мислещият ч и та те л ще разбере: А Хартман можеше да бъ­
де разбран и погрешно! К а кто е и безкрайно забаВно, че бе раз­
бран погрешно! Нима днешните немци са много изтънчени?
Д обросъвестният англичанин чуВстВа у тях липса на delicacy
504 ФРИДРИХ НИЦШЕ

of perception*, gopu се осмелява да тВърди: „in the German mind

there does seem to be something splay, something blunt-edged,
unhandy and infelicitous“** - дали великият немски napogucm би
противоречел? Наистина съгласно обяснението му ние се приб­
лижаваме до „онова идеално състояние, в което човеш кият
род създава съзнателно и сто р и ята си“ , но очевидно сме дос­
т а далеко о т онова може би още по-идеално състояние, кога­
т о чо вечество то ще ч е те съзнателно книгата на Хартман.
Стигне ли се веднъж дотам, никой няма да допусне да се изп­
лъзне о т у с т а т а му израза „световен процес“ , без да се усмих­
не, тъ й като в този миг ще си спомни за времето, когато еван­
гелието пародия на Хартман било изслушвано, попивано, ос­
порвано, почитано, разпространявано и канонизирано с цяла­
т а добросъвестност на споменатия German mind или дори по
думите на Гьо те с „разкривената в гримаса сериозност на со­
в а т а “ . С в е т ъ т обаче трябва да върви напред, не може да меч­
т а е за то ва идеално състояние, т о трябва да бъде постигна­
т о с борба, да бъде извоювано, а п ъ т я т към спасението, към
избавлението о т мнимата сериозност на кукумявката води
единствено през жизнерадостта. Ще дойде време, когато хо­
р ата благоразумно ще се въздържат о т всякакви предположе­
ния относно световния процес или дори о т и сто р и ята на чо­
ве че ство то , време, когато вече няма да се обръща внимание
на масите, а отново на отделните личности, образуващи един
вид м ост над невъобразимия поток на развитието. Те няма да
са продължители на един процес, а ще ж и веят извън времето
и едновременно с него благодарение на и стор и ята, допускаща
такова сътрудничество, ще ж и веят като в републиката о т
гении, за която споменава веднъж Шопенхауер. През п усти те
промеждутъци о т време един великан ще се обръща към друг и
несмущаван о т наглата шумна суетня на пълзящите в крака­
т а им джуджета този разговор на великаните на духа продъл­
жава. Задача на и сто р и ята е да служи за посредник между тях

* Изтънченост на Възприятията (англ.) - Б. пр.

** Немският ум създаВа Впечатление за нещо изкълчено, нещо притъпе­
но, непохватно и нещастно, (англ.) - Б. пр.
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 505

и по този начин ga даВа непрестанно поВод за Възникване на

Великото и да му ВдъхВа сили. Не, целта на чо вечество то не
може да се съдържа В неговия край, а единствено В най-Висши-
т е му екземпляри.
Н аш ият комик обаче с онази достойна за Възхищение диа­
лектика, ко ято е толкоВа искрена, колкото и нейните пок­
лонници са достойни за Възхищение, казВа следното: „Така
както п он яти ето за развитие не допуска да се припише без­
крайна продължителност на световния процес В миналото,
защ ото о т moßa би следвало, че е преминала Вече Всяка мис­
лима форма на развитие, а случаят не е т а к ъ в “ (какъв х и т­
рец!), „та ка не можем да допуснем и безкрайна продължител­
н о ст на процеса В бъдеще. И двете предположения биха обез­
силили п о н яти ето за развитие към една цел“ (още Веднъж
какъВ хитрец!) „и биха приравнили световния процес с безре­
зу л та тн а та работа на данаидите.28 Пълната победа на ло-
гичното над нелогичното“ (о, хитрец на х и тр ец и те!) „би
трябвало да съвпадне ВъВ Времето с края на световния про­
цес, с деня на Страш ния съд.“ Не, т и бистър и насмешлив
дух! Д окато нелогичното Властва, както е сега днес, докато
при Всеобщо одобрение може да се говори за „световен про­
цес“ така, както говориш т и , денят на Страш ния съд е да­
леч, защ ото Все още има твърде много жизнерадост на тази
земя, Все още цъф ти някоя и друга илюзия, например илюзия­
т а на т в о и т е съвременници за те б , Все още не сме узрели да
бъдем захвърлени обратно В т в о е т о нищо, т ъ й ка то Вярваме,
че т у к ще стан е дори още по-Весело, когато хората започват
да т е разбират, т и неразбрани Неосъзнати! Ако обаче Въпре­
ки moßa ни обзема със сила отвращ ението, както т и го про­
рокуваш на т в о и т е чи татели , ако излезе, че си праВ с описа­
нието си на т в о е т о настоящ е и бъдеще - а никой не ги е пре­
зирал и д вете така, с толкоВа отвращение к а то т е б - аз с
охота съм го то в да гласувам заедно с м нозинството за пред­
ложената о т т е б формула другата събота Вечер точно В два­
надесет часа да загине т В о я т сВ ят. И наш ият декрет ще за­
вършва с думите: о т утр е н а т а т ъ к няма да има Вече Време и
няма да излиза нито един Вестник. Но може би очакваното Въз-
506 ФРИДРИХ НИЦШЕ

geucmßue не ще настъпи и напразно ще сме издали декрета.

Ех, тогаВа поне няма да ни липсва време за един хубав експери­
мент. Ще вземем едни везни и в едното блюдо ще сложим Хар-
тм ановото „несъзнавано“ , а в другото Хартмановия „св е то ­
вен процес“ . Има хора, които вярват, че и д вете ще т е ж а т
еднакво, т ъ й ка то във всяко блюдо би лежала една еднакво ло­
ша дума и една еднакво добра шега. Разберем ли веднъж шега­
т а на Хартман, никой няма вече да използва думите му за „све­
товния процес“ , освен само на шега. Действително крайно вре­
ме е да се опълчим с цялото оръжие на сатиричната жлъч сре­
щу излиш еството о т историческо чувство, срещу прекомер­
ното удоволствие о т процеса за сметка на б и ти е то и живо­
т а , срещу безумното разместване на всички перспективи. Ав­
т о р ъ т на философията на несъзнаваното заслужава вечна въз­
хвала, че пръв е успял да почувства остро комичното в предс­
т а в а т а за „световния процес“ и чрез особената сериозност
на изложението си е дал възможност ние да я почувстваме още
по-остро. За какво същ ествува този с в я т , за какво същ ест­
вува човечество то, засега то ва трябва да ни е безразлично,
освен ако не искаме да си направим някоя шега. Защ ото дър­
з о с т т а на дребните човешки червеи е най-смешното и най-
веселото на земната сцена. Но за какво същ ествуваш ти , о т ­
делният човек? Запитай се сам и ако никой не може да т и о т ­
говори, се опитай поне да оправдаеш смисъла на същ ествува­
нето си, все едно а posteriori, като сам си поставиш една зада­
ча, една цел, едно „за т о в а “ , едно високо и благородно „за т о ­
ва“ . Дори да загинем за тази цел - не познавам по-добър жиз­
нен смисъл о т то зи да загинеш заради великото и невъзмож­
ното, animae magnae prodigus*. Но ако, напротив, ученията за
суверенното развитие, за те к у ч е ств о то на всички понятия,
типове и родове, за липсата на основно различие между чове­
ка и ж и во тн о то - учения, които смятам за верни, но и за смър­
тоносни - намерят разпространение сред народа в течение
на още един човешки ж и вот, тогава никой не бива да се учудва,
ако народът загине поради егоистична дребнавост и мерзост,

* Не щадейки сВоя скъп ж и вот (лат.) - Б. пр.

ЗЛ ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 507

о т закостеняване и самолюбие, ка то най-напред се разпадне и

престане да бъде народ, а на негоВо м ясто, на сцената на бъ­
дещ ето, се пояВят може би системи о т единични егоизми,
б р а т с т в а с цел разбойническа експлоатация на Всички изВън
б р а т с т в о т о и подобни формации на ути ли тар и сти чн ата ни-
зо ст. За да се подготви почвата за тези формации, трябВа
само и сто р и ята да се пише и по-нататък о т гледна то чка на
масите и да се т ъ р с я т В нея онези закони, които м огат да се
изведат о т п о тр ебн о сти те на тези маси, следователно за­
коните за движението на no-низшите глинени пластове на об­
щ е ство то . Струва ми се, че масите заслужават внимание са­
мо В тр и отношения: Веднъж като бледи копия на великите
личности, копия, произведени върху лоша хартия и с изтърка­
ни негативи, още и ка то противодействие срещу Великите
хора и накрая като тяхно оръдие. А иначе да ги Вземе дяволът
и с т а т и с т и к а т а ! Ами ако с т а т и с т и к а т а докаже, че в и сто ­
рията съ щ е ствуват закони? Закони? Да, т я доказва колко дол-
на и о твр ати тел н о еднаква е масата. Трябва ли да наричаме
закони въздействието на притегателните сили глупост, роб­
ско подражание, любов и глад? Добре, да приемем, че е така, но
тогава трябВа да приемем и мисълта, че доколкото в истори­
я т а съ щ е ствуват закони, т е не с т р у в а т нищо, а и история­
т а не струва нищо. С всеобщо признание днес се ползва имен­
но онзи вид история, за която главните и н сти н кти на масите
са важ ното и основното, а всички велики личности се разг­
леждат само като техен най-ясен израз, Все едно видимите
мехурчета върху Водната повърхност. О т т о в а следвало, че
масите раждали великото, хаосът - реда! Накрая естествен о
се запява химнът В ч е с т на масата родилница. Велико се нари­
ча Всичко, което е вълнувало известно Време подобна маса и
което, както се казва, е било историческа сила. Не означава ли
то в а обаче умишлено да се смесва ка чество то с количество­
т о ? Ако п р о стата маса е намирала за напълно адекватна ня­
коя мисъл, например идеята за религията и упорито я е защи­
тавала и е държала на нея през вековете, означава ли то ва, че
основателят и създ ателят на тази мисъл е Велик? Защ о? Най-
благородното и най-Възвишеното съвсем не въздейства на ма-
508 ФРИДРИХ НИЦШЕ

cume. И сторическият успех на х р и сти ян ството, историчес­

ката му сила, издръжливост и продължителност, всичко то Ва
за щ астие не доказВа нищо по отношение Величието на него-
Вия създател, т ъ й като В осноВата си би сВидетелстВало сре­
щу него, но между него и историческия успех лежи един много
земен и тъмен пласт стр а сти , заблуди, жажда за Власт и по­
че сти на продължаващ ите да д е й с т в а т сили на imperium
romanum*, пласт, о т който х ри сти ян ство то е добило онзи зе­
мен приВкус и земен о ста тъ к , осигурили дълголетието му на
този с В я т и обезпечили негоВата усто й чи во ст. Величието не
трябВа да е В зависимост о т успеха. Демостен29е Велик, макар
и да не е имал успех. Най-чистите и най-искрени последовате­
ли на х р и сти ян ство то по-скоро са се съмняВали В сВетския му
успех, В негоВата т . нар. историческа сила, по-скоро са му пре­
чели, отколкото да са го подпомагали, защ ото обикноВено т е
застаВали изВън „с В е та “ и не се занимавали с „процеса на хрис­
ти ян ската идея“ , поради което най-често остаВали напълно
непознати и безименни за историята. Казано по християнски,
поВелител на сВ ета и майстор на успеха и прогреса е дяВолът.
В него се крие и сти н ската мощ на Всички исторически сили и
така ще остане Всъщ ност заВинаги - макар и тази истина да
зВучи тВърде неприятно за уш ите на една епоха, сВикнала да
обожестВяВа успеха и историческата сила. Тази епоха именно
е придобила наВика да назоВаВа с ноВи имена нещ ата и да прек-
ръщаВа дори и дяВола. Несъмнено то Ва е ч а с ъ т на една голяма
опасност. Хората сякаш са почти готоВи да о ткр и ят, че его­
измът на индивидите, на групите или масите е бил ВъВ Всички
Времена лост на историческите движения. ТоВа откритие оба­
че съВсем не ВдъхВа безпокойство, а Води до максимата: егои­
зм ът ще бъде наш бог. Водейки се о т тази нова Вяра, т е Въз­
намеряват напълно съзнателно да изградят бъдещ ата и сто ­
рия Върху егоизма, само че Върху един разумен егоизъм, егоизъм,
налагащ си сам ограничения с цел да се укрепи за продължител­
но Време, егоизъм, изучаващ и сто р и ята именно за да се запоз­
нае с неразумния егоизъм. При тези занимания установили, че В

* Римска империя (лат.) - Б. пр.

ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 509

бъдещ ата сВетоВна система на егоизма на държавата се по­

лага съвсем особена мисия. Тя трябВа да стан е покровител на
Всички разумни егоизми, за да ги пази със сВоята Военна и поли­
цейска Власт о т ужасните изблици на неразумния егоизъм. Със
същ ата цел и сто р и ята - именно и сто р и ята на ж и во тн и те и
чо вечество то - се насажда грижливо В опасните с неразум-
н о с т т а си народни и работнически маси, защ ото се знае, че
едно зрънце историческо образование е В състояние да пречу­
пи грубите и тъп и инсти н кти и с т р а с т и или да ги отведе В
руслото на изтънчения егоизъм. In summa*, за да говорим със
словата на Е. фон Хартман: „Човек държи внимателно сметка
за своето бъдещо практическо жилищно устр о й ство В земна­
т а си родина.“ Същ ият писател нарича един та къв период „зря­
лата възраст на чо ве че ство то “ и се надсмива над то ва, кое­
т о днес се нарича „мъж“ , сякаш под т о в а понятие се разбира
единствено тр е зви ят егоист. След подобна зряла Възраст то й
предвещава с ъ о т в е т н а т а й старческа Възраст, изливайки по
този начин явно своя присмех над съвременните ни старци,
защ ото гоВори за зрялото спокойствие, с което т е „хвърлят
поглед върху бурните невъобразими страдания през изминалия
си ж и во т и та ка разбират цялата суета на досегашните си
мними цели и стремежи.“ Не, на зрялата възраст на този лукав
и исторически образован егоизъм с ъ о т в е т с т в а такава ста р ­
ческа възраст, вкопчила се с о твр ати тел н а, унизителна алч­
н о ст В ж иВота. И накрая следва последното действие, с кое­
т о приключва
на та зи чудновата пъстра драма
последна роля: странно същ ество
в повторно д е т с т в о , с изличена памет,
без зъби, без очи, без слух, без всичко!**

Все едно дали наш ият ж и во т и наш ата култура са застр а­

шени о т тези тъпи, беззъби и лишени о т Вкус старци, или пък
о т т . нар. мъже на Хартман, ние ще се Вкопчим със зъби В пра­
во то на наш ата младост, ще се борим срещу тях и не ще се

* Изобщо (лат.) - Б. пр.

** Шекспир, Както Ви харесва, II д., 7 сц., преВод Валери Петров.
510 ФРИДРИХ НИЦШЕ

уморим В н а ш а т а младост да защитаваме бъдещ ето срещу т е ­

зи рушители на образа на бъдещето. Водейки тази борба оба­
че, откриваме едно особено лошо яВление, а именно, че изли-
ш е ств о то о т историческо чуВстВо , о т ко ето днес стр ад а
съврем енн остта, умишлено се поощ рява, окураж ава и - из­
ползва.
Но т о се използВа срещу младежта, за да се Възпита у нея
толкоВа Възжеланият наВсякъде егоизъм на зрялата Възраст,
използВа се, за да се пречупи е сте ств е н о то отвращение на
младежта с помощ та на едно лъчезарно, научно-магическо ос-
ВетяВане на то зи м ъжестВено-немъжестВен егоизъм. Да,
знае се kakßo може да постигне прекомерното преобладава­
не на и стор и ята, знае се тВърде точно, а именно: могат да
се изкоренят най-силните и нсти нкти на м лад остта - ней­
ни ят огън, нейната дързост, самоотверженост и любоВ, да
се охлади пламенното й чуВстВо за спраВедлиВост, п о сте­
пенно да се потисне и заглуши стр ем еж ът й към баВно съз-
ряВане чрез противоположния стремеж Възможно най-бързо да
бъде готоВа, полезна и продуктиВна, да събуди болезнено съм­
нение В ч е с т н о с т т а и см елостта на ч уВ стВ а та й. Да, т я е В
състояние да отнеме с измама най-хубаВото преимущество на
м ладостта, способността й да се ВжиВяВа с дълбока Вяра В
някоя Велика мисъл и сама да я претВоряВа В една още по-Вели-
ка идея. ИзВестно излишестВо о т история може да постигне
Всичко moßa - Вече сами го Видяхме - и т о , ка то чрез непрес­
та н н о то изместВане на перспективите В хоризонта и о т с т ­
раняването на обгръщащата чоВека атмосфера не му даде Въз­
можност да чуВстВа и дейстВа неисторически ТогаВа то й се
изВръща о т безкрайния хоризонт към самия себе си, към най-
малката егоистична сфера, където е принуден да поВехне и из­
съхне. Вероятно по то зи начин ще постигне благоразумие, но
никога мъдрост. С него може да се спори, даВа си сметка и се
съобразяВа с ф акти те, не избухВа, примигВа и съумяВа да изВ-
лече собствена изгода или да търси изгоди за сВоя интерес В
чуждите изгоди и несгоди. О тучВа се о т излишния срам и така
крачка по крачка се преВръща В ХартманоВия зрял „мъж“ и „с т а ­
рец“ . Но чоВек тр я б в а да стане такъВ, именно то Ва е смисъ­
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 511

л ъ т на толкоВа цинично постулираната „пълна Всеотдайност

на л и чн о стта към сВетоВния процес“ - заради негоВата цел,
заради спасението на сВета, както ни уВеряВа Е. фон Харт-
ман, хитрецът. Ех, Воля и цел на ХартманоВите „мъже“ и „ста р ­
ци“ надали е тъкм о спасението на сВета, но сигурно с В е т ъ т
би бил по-добре спасен, ако бе избаВен о т тези мъже и старци.
Защ ото тогаВа ще дойде ц ар ство то на м ладостта.

10

Спомняйки си на moßa м ясто за м лад остта, Възкликвам:

Земя! Д о статъчн о , предостатъчно е moßa стр а стн о т ъ р ­
сене и блуждаене на нашия кораб по мрачни, чужди морета.
Сега Вече накрая се забелязва бряг и какъвто и да е той, нала­
га се да слезем на него. И най-лошото пристанище В беда е по-
добро о тколко то блуждаенето, Връщ ането В безнадеждната
скептична безкрайност. Да се държим сега пърВо здраВо за зе­
м ята, по-късно ще намерим добрите пристанища и ще облек­
чим акустирането на потом ците ни В тях.
Опасно и тревожно бе moßa пътуване. Колко далеко сме
сега о т спокойното съзерцание, с което В началото наблю­
давахме отплуващия кораб. Изследвайки опасностите о т ис­
то р и ята, се изложихме най-силно на тези опасности. Самите
ние носим белезите на онези страдания, сполетели съвремен­
ните хора к а то последица о т сВръхВлечението към история.
И тъкм о то зи труд - нещо, което не искам да скрия о т себе
си - с прекалената си критичност, незряла човечност, с чес­
ти я преход о т ирония към цинизъм, о т гордост към скептици­
зъм, показва съвременния си характер, характера на слабата
личност. И при Все moßa се доверявам на Вдъхновяващата си­
ла, направляваща като гений моя кораб, доверявам се на мла­
д о стта , че ме е ръководила добре, когато сега ме принуждава
да п р отести р ам срещу и сто р и ческо то образование на съв­
рем енната младеж и когато пр отести р ащ и ят изискВа чоВек
да се научи на пърВо м ясто да жиВее и да използва и сто р и ята
само в служ ба на научения ж и в о т. ЧоВек трябВа да е млад, за
512 ФРИДРИХ НИЦШЕ

да разбере този п р о тест. Нещо поВече дори, при ранното по­

беляване на наш ата съвременна младеж едВа ли някой може да
бъде д остатъчн о млад, за да почуВстВа срещу какВо Всъщ ност
се протестира. Ще приВлека на помощ един пример. В Герма­
ния не е изминал и един Век, о тк а к то у някои млади хора се
пробуди е сте стВ е н и я т и н сти н кт за тоВа, което днес нари­
чаме поезия. Да не би да се мисли, че предишните поколения не
са гоВорили наВремето за то Ва изкустВо, което им е било В ъ т ­
решно чуждо и неестестВено? НапротиВ, изВестно е точно
обратното: с Всички сили са размишлявали, писали, спорили Вър­
ху „поезията“ , със слоВа за слоВа, слоВа, слоВа. Последвалото
пробуждане на някоя дума за ж иВот не Водело Веднага до см ърт­
т а на тези слоВотВорци, В изВестен смисъл т е са жиВи и днес,
защ ото, макар и, както казВа Гибон30, да не е необходимо нищо
друго осВен Време, и т о много Време, за да загине един сВ ят,
също та ка е необходимо много Време, и т о още поВече Време,
за да може В Германия, „стр ан ата на постепенното разВитие“ ,
да изчезне заВинаги едно фалшиВо понятие. Все пак сега има
може би с т о души поВече отколкото преди с т о години, които
зн аят какВо е поезия. Може би след още с т о години ще има
с т о души поВече, които междувременно ще са научили какВо е
култура и че немците и до днес нямат култура, колкото и да
гоВорят за култура и да се перчат с нея. Всеобщ ото задоВол-
стВ о на немците о т „култур ата“ им ще им изглежда толкоВа
невероятно и глупаВо, колкото на нас изглежда глупаВа приз­
н а т а т а наВремето си класичност на Готш ед31 или ВъзВелича-
Ването на Рамлер32 като немски Пиндар33. Може би ще реш ат,
че то Ва образование е било само знание за образованието, и
т о съВсем погрешно и поВърхностно знание. Погрешно и по-
Върхностно, защ ото понасяли противоречието между ж и Вот
и знание, защ ото съВсем не Виждали характерното В образо­
ванието на исти н ски те културни народи, а именно, че култу­
р ата може да израсне и разцъфне единствено о т жиВота, до­
като при немците т я била като книжно цВете, с което се за-
кичВали или пък ка то захарна глазура Върху тях, поради което
ще остане Винаги лъжлиВа и безплодна. Немското Възпитание
на младежта обаче се опира именно Върху тази погрешна и без­
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 513

плодна представа за културата. Н егоВата цел, разбирана В

чи ст и Възвишен смисъл, съВсем не е свободният образован
чоВек, а ученият, човекът на науката, и т о учен, който да се
използва Възможно по-рано, който застава настрана о т жи­
Во та и поради moßa не може ясно да го разбере. Р е зу л т а тъ т
о т moßa Възпитание, разгледан о т общоемпирическа гледна
точка, е исторически-естетически образованият филистер,
преждевременно разбит и многознаещ, бърборещ за държава и
църква, изкустВо, сензориум за хиляди разнородни усещания,
ненаситен стомах, който не знае kakßo представляват ч е с т ­
н и ят глад и жажда. Че образование с такаВа цел и такъВ резул­
т а т е противоестествено, чувства само човек, непопаднал
още окончателно под негова власт, чувства го единствено
и н с ти н к тъ т на м ладостта, тъ й като притежава още инс­
ти н к т а на природата, който т о ва възпитание може само из­
куствено и насилствено да заглуши. Но ако някой иска да пре­
късне то ва възпитание, трябва да помогне на м ладостта да
вземе думата, да о свети п ъ тя на несъзнателното й противо­
поставяне със светли н ата на п о н яти ята и да го превърне в
съзнателна изява на висок глас. Как да се постигне една то л ­
кова необичайна цел?
Преди всичко ка то се разруши един предразсъдък, вярата в
необходимостта о т описаната по-горе възпитателна опера­
ция. Нали същ ествува мнение, че няма друга алтернатива на
днешната наша крайно неприятна действителност. Да прегле­
даме само л и тер атур ата на висш ите учебни и възпитателни
заведения о т последните десетилетия. За свое неприятно
учудване ще открием колко еднаква е била представата за край­
н ата цел на възпитанието въпреки всички колебливи предло­
жения и остри противоречия, колко категорично р е зу л та тъ т
о т то ва възпитание - „образованият човек“ , както го разби­
р а т днес - е бил приеман за необходима и разумна основа на
всяко по-нататъш но възпитание. Този единодушен канон би
гласял приблизително така: младият човек тр ябва да започне
с познание на образованието, дори не с познания за ж ивота,
още по-малко със самия ж и во т или с жизнен опит. И тези поз­
нания за образованието се поднасят на младежа или наливат в
514 ФРИДРИХ НИЦШЕ

главата му ка то исторически знания, което ще рече, глаВата

му се пълни с огромен брой понятия, извлечения о т абсолютно
индиректното познаване на минали епохи и народи, а не о т
непосредственото наблюдение на ж ивота. С трем еж ът на мла­
дежа сам да научи нещо и да почувства как у него израства
една свързана жива система о т собствен опит - този стр е ­
меж се заглушава, сякаш се упойва именно чрез съблазнителна­
т а , но лъжлива представа, че след няколко години ще е въз­
можно да се събере най-важното и най-забележителното о т
опита на древните времена, и т о на най-великите епохи. Това
е същ ият безсмислен метод, който праща младите ни скулп­
тори да изучават изкуство в музеите и художествените гале­
рии вм есто в работилницата на единствения велик майстор -
природата. Сякаш разхождайки се набързо из и сто р и ята на
миналото, човек би могъл да открие п охватите и и зкуствата
му, действителните му жизнени придобивки! Сякаш самият жи­
в о т не е занаят, който трябва основно и непрестанно да се
изучава и упражнява без щадене, ако не искаме о т него да се
пръкнат некадърници и бърборковци!
Платон смятал за необходимо първото поколение в негово­
т о ново общ ество (в съвърш ената държава) да бъде възпи­
тавано с помощта на една голяма необходима лъжа. Д ецата
трябвало да се научат да вярват, че всички т е са прекарали в
сън известно време под земята, където са били измесени и
оформени о т великия майстор на природата. Невъзможно би­
ло да се въстан е срещу т о ва минало! Немислимо да се проти­
водейства на делото на боговете! Непоклатимият природен
закон трябвало да гласи: който се е родил философ, е направен
о т злато, който се е родил за страж а - о т сребро, а който -
за работник, е о т желязо и руда. Платон обяснява: както не е
възможно да се см есят тези метали, та ка няма да е възможно
някога да се преобърне или разбърка ка сто в и ят ред34. Вяр ата
в aeterna veritas* на този ред е основата на новото възпитание
и с то ва и на новата държава. Така и съвременният немец вяр­
ва в aeterna veritas на своето възпитание, на своя вид култура.

* Вечната истина (лат.) - Б. пр

ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 515

И Все пак тази Вяра ще рухне, както е щяла да рухне и Плато-

ноВата държаВа, ако на необходимата лъжа бе противопос­
тавена една необходима истина, а именно, че немецът не при­
теж ава култура, тъ й ка то поради Възпитанието си не би мо­
гъл да я има. Той желае ц Вете без корен и дръжка, следовател­
но напразно го желае. ТоВа е п р о стата истина, неприятна и
груба, действително необходима истина.
В тази необходима истина обаче трябВа да бъде Възпита­
вано н аш ето първо поколение. То страда положително най-
теж ко о т нея, т ъ й ка то с нейна помощ трябВа само да се Въз­
питава, и т о да се Възпитава срещу себе си, да Възпитава у
себе си ноВи навици и ноВа природа, скъсвайки с първата си
природа и първите навици, та ка че би могло само да си каже на
староиспански: Defienda т е Dios de ту , Боже, пази ме о т мен
самия, именно о т Възпитаната Вече у мен природа. То трябВа
да изпие тази истина капка по капка, като горчиво и протиВ-
но лекарство и Всеки отделен индивид о т moßa поколение
трябВа да намери сили да произнесе над себе си присъда, коя­
т о би понесъл по-лесно като Всеобща преценка за цялата епо­
ха, а именно: ние нямаме култура, нещо поВече, ние сме неспо­
собни да жиВеем, да Виждаме и слушаме истински и просто, не
познаВаме щ а сти е то да улавяме близкото и е сте стве н о то .
Ние не притежаваме дори основата на една култура, защ ото
сами не сме убедени, че жиВеем истински. Раздробени и разпад­
нали се на части, като цяло разделени полумеханично на Външ-
на и Вътреш на част, засипани с понятия като с драконоВи зъ­
би, създаващи понятия-чудоВища, освен moßa страдащи о т
б о л естта на думите и недоВеряВащи се на со бствен о то си
чуВстВо, което още не е запечатано със слоВа - като някаква
м ъртва и Все пак страш но подВижна фабрика за понятия и ду­
ми - може би Все пак имам npaßo да кажа за себе си cogito, ergo
sum*, но не vivo, ergo cogito**. Осигурено ми е п у сто то „би ти е“ ,
но не пълният и цВетущ „ж и В о т“ . ПърВоначалното ми ч уВ ст­
Во само ми гарантира, че съм мислещо, но не жиВо същ ество,

* Мисля, следоВателно съществувам (лат.) - Б. пр.

** ЖиВея, следоВателно мисля (лат.) - Б. пр.
516 ФРИДРИХ НИЦШЕ

че не съм animal*, а най-много cogitaP*. Подарете ми най-напред

ж и вота и аз ще Ви създам о т него култура! Така Възкликва Все­
ки о т то В а пърВо поколение и Всички тези индиВиди ще се поз­
н аят един друг по този Възглас. Кой ще им подари този жи­
Во т?
Н ито Бог, нито някой чоВек, само тях н а та м ладост. СВа-
лете окоВите о т нея и така ще освободите ж иВота, защ ото
то й само бе скрит В затВора, още не се е изсушил и не е умрял.
Зап и тай те се сами!
Но то й е болен, този осВободен о т окоВите ж и Во т и тр я б ­
Ва да бъде излекуВан. Той е болен о т много болести и не стр а ­
да само о т спомена за окоВите си - страда, което преди Всич­
ко ни интересуВа, о т и сто р и ческата болест. СВръхисториз-
м ъ т е уязВил пластичната сила на жиВота, то й не умее Вече да
използВа миналото като питателна храна. Б о л е стта е страш-
на и Въпреки то Ва! Ако м ладостта не притежаваше ясноВидс-
ката дарба на природата, никой не би знаел, че то В а е болест
и че се е изгубил един рай на здраВето. С ъщ ата младост обаче
о т га т В а със спасителния и н сти н кт на същ ата природа как
този рай може отноВо да се спечели. Тя познаВа чудотворни­
т е сокоВе и лекарства срещу историческата болест, срещу
излиш естВото о т история. Как се наричат т е ? Да не се чу­
дим, то В а са имена на отроВи. С ред стВата протиВ история­
т а се наричат - неисторическо и надисторическо. С тези на­
именования ще се Върнем към началото на наш ето изследВане
и към съдържащото се В него успокоение?
С термина „неисторическо“ обозначавам и зкуство то и си­
лата да забравяме и да се ВключВаме В един ограничен хори­
зонт. „Надисторически“ наричам силите, които о тВ р ъ щ а т
поглед о т процеса на разВитието и го насочВат към оноВа,
което придаВа на б и ти е то характерна Вечност и неизмен­
ност, към и зк у с тв о то и р елигията. За н а ука та - защ ото
само т я би гоВорила за отроВи - тази сила, тези способнос­
т и са Враждебни, защ ото т я см ята за Вярно и праВилно, сле­

* Ж ивотно (лат.) - Б. пр.

** Мислещо (лат.) - Б. пр.
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 517

доВателно за научно, само оноВа разглеждане на нещ ата, кое­

т о навсякъде открива миналото, историческото, а никъде не
Вижда същ ествуващ ото, Вечното. Тя живее във Вътрешно
противоречие с Вечните сили на и зкуство то и религията, т о ч ­
но така както мрази и забравата, см ъ р тта на знанията, така
както се стреми да премахне Всички ограничения на хоризон­
т а и да захвърли човека в едно безкрайно, безгранично с в е т ­
линно море на опознатия процес на развитие.
Само да можеше да живее с него! К а кто при земетресение
градове се разруш ават и о п у стя в а т и човек, само треперей­
ки, изгражда на бърза ръка къщ ата си Върху вулканичната поч­
ва, та ка ж и в о т ъ т рухва о т само себе си и изгубва сили и
смелост, когато р а зтър сва н е то на п о н я т и я т а , предизви­
кано о т науката, отнеме на чоВека основата на цялата му
увереност и спокойствие, вяр ата в усто й чи во то и Вечно­
т о . ТрябВа ли ж и в о т ъ т да господства над познанието, над
науката или познанието над ж и во та ? Коя о т д вете сили е
по-висша и no-решаваща? Никой не ще се усъмни, че живо­
т ъ т е по-Висшата, властващ ата сила, защ ото познание, уни­
щожаващо ж и во та, би унищожило заедно с него и себе си.
Познанието предполага ж и во та, следователно е заинтере­
сувано о т запазването на ж иВота, както Всяко създание о т
продължението на со б ствен о то му същ ествуване. Е т о за­
що науката се нуждае о т по-висш надзор и контрол. Непос­
редствено до науката Възниква учението за здравословния жи­
В о т. И един о т принципите на то в а учение би гласял: неисто-
рическото и надисторическото са е с т е ств е н и те средства
срещу задушаването на ж и во та о т и сто р и ята, срещу и сто ­
рическата болест. По всяка Вер оятн о ст ние, заболелите о т
историята, ще трябва да страдаме и о т тези противоотро­
ви. Но че страдаме о т тях не е доказателство срещу правил­
н о с т т а на избрания лечебен метод.
И т у к откривам мисията на младежта, на онова първо по­
коление борци и изтребители на змии, ш естващ о пред едно
по-щастливо и по-прекрасно образование и човечност, без да
притежава за то в а предстоящо щ астие и бъдеще красота
нещо поВече о т многообещаващи предчувствия. ТоВа младо
518 ФРИДРИХ НИЦШЕ

поколение ще страда едноВременно о т б о л естта и о т лекове­

т е срещу нея и въпреки т о в а вярва, че ще може да се похвали с
по-крепко здраве и изобщо с no-естествена природа о т тези
на предишните поколения, на съвременните образовани „мъ­
же“ и „старц и“ . М исията на тази младеж обаче е да разтърси
п о н яти ята за „здраве“ и „образованост“ на съвременността
и да събуди подигравка и омраза към такива чудовищни поня-
тия-хибриди. И най-сигурният признак на собственото й креп­
ко здраве е именно ф а к тъ т, че тази младеж не може да изпол­
зва дори нито едно понятие, нито един термин о т влезлите в
обръщение съвременни словесни монети и понятия, за да ха­
рактеризира со бствен ата си същ ност, а всеки час се убежда­
ва само в д ействащ ата у нея, бореща се, отбиращ а и разделя­
ща сила и в постоянно повишеното си жизнено чувство. Може
да се спори дали тази младеж има вече култура - кое младо по­
коление би могло да се упрекне за т о в а ? Може да я обвиняват в
грубост и невъздържаност - но т я още не е д остатъчно с т а ­
ра и мъдра, за да се ограничава. Преди всичко обаче няма защо
да се преструва, че притежава култура и да я защ итава, нас­
лаждава се на утех и те и преимущ ествата на младостта, най-
вече на смелата, безразсъдна ч е с тн о с т и вдъхновяваща утеха
на надеждата.
Зная, че всички, носещи у себе си тази надежда, разбират
тези обобщения, т е са им близки и със собствения си опит ще
ги превърнат в лична максима. О станалите няма да съзрат за­
сега вероятно нищо друго освен покрити съдове, които мо­
г а т да бъдат и празни, докато един ден, изненадани, видят
със собствените си очи, че съдовете са пълни и че в тези обоб­
щения са лежали струпани и наблъскани нападки, изисквания,
жизнени инстинкти, стр а сти , но че т е не м огат дълго да ле­
ж а т та ка покрити. Насочвайки вниманието на всички съмня­
ващи се към времето, което ще изнесе всичко на бял св я т,
накрая се обръщам към о б щ ество то на надяващите се, за да
им опиша с помощта на едно сравнение хода и развоя на тях-
ното изцеление, на избавлението им о т историческата бо­
лест и по този начин со бствен ата им история чак до момен­
т а , когато ще са д остатъчн о здрави, за да се занимават о т ­
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА 519

ново с история и да използВат миналото под господството

на ж и во та в онзи троен смисъл, именно монументално или ан-
тикварно, или критическо. В то зи момент т е ще зн аят по-
малко о т „образованите“ си съвременници, защ ото много о т
наученото ще са забравили и ще са изгубили всяко желание да
поглеждат дори към онова, което тези образовани искат пре­
ди всичко да знаят. О т гледна то чка на образованите отли ­
чителните им признаци са именно тях н а та необразованост,
безразличието и Въздържаността им към всяка слава, дори към
някои добри дела. Но достигнали крайната то чка на изцелени­
е т о си, т е са станали отново човеци и са престанали да бъ­
д ат човекоподобни агрегати - т о ва е вече нещо! Това буди
вече надежди! Не се ли засмива при тази мисъл сърцето ви,
надяващи се хора?
А как ще достигнем тази цел? - ще за п и та те вие. Още в
началото на вашия п ъ т към тази цел делфийският бог ви при­
зовава: „Опознай себе си!“ Това са теж ки думи, защ ото този
бог „нищо не скрива и нищо не възвестява, а само насочва“ ,
както е казал Хераклит. Към какво ви насочва то й ?
(Дели векове гърците са се намирали в същ ата опасност, в
каквато се намираме ние, а именно, залети о т чуждото влия­
ние и о т миналото, нас ни грози о п асн остта да загинем о т
„и сто р и ята “ . Никога гърците не са живели с ч у в с тв о то на
горда изолираност, напротив дълго време „образованието“ им
било хаос о т чужди - семитски, вавилонски, лидийски, египетс­
ки - форми и понятия, а религията им представлявала направо
борбата на боговете на целия Ориент, така както днес „немс­
ко то образование“ и „немската религия“ представляват хаос, в
който се борят силите на всички чужди страни и на цялото
минало. И въпреки то ва благодарение на споменатия призив елин­
ската култура не ста ва агрегат. Постепенно гърците се нау­
чили да организират хаоса. Вслушвайки се в делфийското уче­
ние, т е се върнали отново към самите себе си, т . е. към истин­
ските си потребности и заглушили мнимите. Така т е отново
завладели сами себе си, не останали дълго време обременени по­
томци и епигони на целия Ориент и чрез практическо прилага­
не на делфийския закон утвърдили со бствен о то си „аз“ след
520

трудна борба със самите себе си - щастливци, обогатили и уве­

личили наследеното съкровище, първенци и образци за всички
бъдещи културни народи.
Това е сравнение, валидно за всеки един о т нас: да органи­
зира хаоса у себе си, ка то се върне отново към истинските
си потребности. Ч е с т н о с т т а му, всичко добро и правдиво
в характера му, тр яб ва кога да е да се възпротиви срещу
навика всичко да се повтаря, да се изучава повторно, да му
се подражава. Тогава ще почне да разбира, че културата мо­
же да бъде нещо повече о т декорация на ж и в о та , т . е. всъщ ­
н о ст повече о т преструвки и прикриване, защ ото всяко укра­
шение само скрива украсеното. По този начин пред него ще се
разкрие забулената досега гръцка представа за култура - в про­
ти вовес на романската - пред ставата за културата като но­
ва и подобрена природа, без вътрешна и външна част, без прес­
трувка и условност, културата като пълна съгласуваност меж­
ду ж и во т, мисъл, изказ и воля. Така о т собствен опит ще нау­
чи, че гърците са удържали победа над всички други култури
благодарение на по-висшата сила на сво ята нравствена при­
рода и че всяко увеличаване на правд ивостта трябва да под­
го твя и поощрява и сти н ското образование, макар и тази прав­
дивост понякога да вреди сериозно на почитаната в момента
образованост, макар и да може сама да спомогне за загиване­
т о на цялата декоративна култура.
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ
( 1874)
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 523

На Въпроса кои качестВа на хората е срещал навсякъде

един пътеш ественик, Видял много страни и народи и посе­
ти л много части на cßema, отговорил: „склонността им към
мързел“ . Някои може би ще мислят, че по-праВилният и по­
то чен отговор би бил: Всички са страхливи. К р и ят се зад
обичаи и мнения. Всъщ ност Всеки чоВек знае тВърде добре,
че то й жиВее на то зи с В я т само Веднъж, уникално, и че най-
изумителната случайност не може да събере за Втори п ъ т
makoßa пъстро многообразие В ед и н ството , ко ето предс­
тавлява сам ият то й . Знае го, но го крие ка то нечиста съ­
в е с т - защо? О т страх пред съседа, който изисква да се спаз­
в а т установените норми и сам се прикрива зад тях. Но кое
кара отделния чоВек да се страхува о т съседа, да мисли и
действа със стадна психика и да не се радва на самия себе
си? При отделни, рядко срещани личности - навярно с т е с ­
н и те л н о стта . Но при повечето е л ен о стта, уд об ство то ,
накратко, онази склонност към мързел, за ко ято гоВори спо­
м ен ати ят пътеш ественик. Той има npaßo. Хората са много
поВече мързеливи о тко л ко то страхливи и преди всичко се
опасяват о т главоболията, които би им създала безусловна­
т а ч е с тн о с т и о т к р и т о с т . Единствено хората на изкуст­
в о то м разят т о в а безволево поддаване на заучени маниери
и надянати чужди мнения и издават тай н ата, н ечи стата съ­
в е с т на всекиго, мисълта, че човек представлява еднократ­
но чудо. Те се осмеляват да показват човека такъв, какъвто
е самият то й , единствено то й , във всяко движение на мус­
кулите, още повече че в стр о га та последователност, с коя­
т о о т с т о я в а сво ята единственост, то й е прекрасен и дос­
тоен за разглеждане, нов и невероятен ка то всяко произве­
дение на природата и поради то в а съвсем не е скучен. Ако
презира хората, великият мислител презира техния мързел, тъ й
524 ФРИДРИХ НИЦШЕ

като заради него т е се превръщ ат ВъВ фабрична стока, рав­

нодушни, недостойни за общуВане и поуки. Ако чоВек не иска
да принадлежи към масата, трябВа само да престане да търси
личното си удоВолстВие. Нека следва с ъ В е с т т а си, която го
призоВаВа: „Бъди т и самият!“ Всичко, което сега Вършиш, мис­
лиш, желаеш, то Ва не си т и самият.
Всяка млада душа чуВа ден и нощ този зоВ и потръпВа, за­
щ ото, мислейки за действителното си освобождение, т я пред­
чувства отредената й о т ВекоВе мярка щ астие, за чието пос­
тигане няма начин да й се помогне, докато е окоВана с Вериги­
т е на общ оприетите мнения и страха. А колко безутешен и
безсмислен може да стане ж и В о т ъ т без то В а осВобождаВане!
Природата не познаВа по-празно и по-протиВно същ естВо о т
чоВека, който се е отклонил о т сВоя гений и сега поглежда
надясно и наляВо, назад и напред - навсякъде. В края на краи­
щ ата такъВ чоВек не биВа изобщо да се докосва, защ ото то й
предстаВляВа само Външна обложка без ядро, загнила, изрису­
вана, издута дреха, наконтен призрак, който не може да събу­
ди дори страх, нито пък състрадание. И ако за мързеливия мо­
же с основание да се каже, че то й убиВа Времето, ние трябВа
да сме сериозно загрижени за период, В който благополучието
се диктуВа о т общ ественото мнение, т о е с т о т личния мър­
зел, тъ й като то В а Време един ден действително може да бъ­
де убито, мисълта ми е, че т о ще бъде зачеркнато о т истори­
я т а на исти н ското осВобождаВане на ж иВота. Колко голямо
ще е отвращ ението на по-късните поколения при занимание­
т о им с наследството о т този период, В който са господст­
вали не ж иВите хора, а подобия на хора с общ естВено мнение.
Е т о защо за едно далечно п отом ство наш ата епоха ще бъде
може би най-мрачният и най-непознатият раздел о т история­
т а , защ ото е най-нечоВечен. ВърВя по новите улици на наши­
т е градоВе и си мисля как о т тези ужасни къщи, построени о т
поколението на хората с общестВено мнение, след един Век
няма да е останало нищо и как тогаВа мнението на тези до-
мостроители ще е оборено. А, напротиВ, с колко надежда тр яб ­
Ва да са изпълнени онези, които не се ч у В с т В а т граждани на
оноВа Време, т ъ й като, ако са такиВа, т е биха спомогнали да
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 525

убият сво ето време и да загинат заедно с него - докато т е

по-скоро и скат да пробудят то ва време за ж и во т, за да про­
дължат сами да ж и ве ят в този ж и вот.
Но макар и бъдещ ето да не ни о ста вя никаква надежда,
странното ни същ ествуване именно днес ни подтиква най-
силно да живеем по собствена мярка и закон, необяснимият
ф акт, че живеем именно днес, а сме можели да се появим в
толкова други епохи, съзнанието, че не притежаваме нищо
друго освен една съвсем кратка ч а с т о т т о в а днес и в нея
трябва да покажем защо и за какво сме били създадени т о ч ­
но сега. Длъжни сме да поемем о тго в о р н о стта за наш ето
същ ествуване пред самите нас. Е т о защо искаме да бъдем и
истински кормчии на този ж и во т и няма да допуснем наше­
т о същ ествуване да прилича на безсмислена случайност. С
него трябва да се отнасяме малко дръзко и да се излагаме и
на опасност, т ъ й ка то и в най-лошия, и в най-добрия случай
неизбежно ще го изгубим. Защо да сме привързани към то ва
парче земя, към то зи занаят, защо да се вслушваме в думите
на съседа? Толкова еснафско е човек да се подчинява на мне­
ния, които с т о т и н а мили по-нататък вече не са задължи­
телни. О р и е н тът и Западът са черти, теглени с тебешир
о т някого пред очи те ни, за да се подиграе със страхливост-
т а ни. Младата душа си казва: ще опитам да се освободя.
Нима на желанието й тр ябва да попречи ф а к т ъ т , че случай­
но две нации се м разят и вою ват или че два континента са
разделени о т едно море, или пък че сега наоколо се проповяд­
ва религия, ко ято не е същ ествувала преди няколко хиляди
години. И т я си казва: всичко т о ва не си т и самият. Никой
не може да т и построи м оста, по който тъкм о т и трябва
да минеш през реката на ж ивота, никой друг освен т и сами­
я т . Наистина има безброй пътечки и мостове, и полубожес-
т в а , които и ска т да т е пренесат през реката, но само с
цената на самия те б . Ти би се заложил сам и би се погубил. На
този с в я т има един-единствен п ът, по който никой освен т е б
не може да върви. Къде води то й ? Не питай, а върви! Кой беше
казал мисълта: „Човек никога не се издига по-високо отколко­
то , когато не знае къде още може да го отведе п ъ т я т му?“ 1
526 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Но как да открием отноВо себе си? Как да се опознае чоВек?

Той представлява нещо неизвестно и прикрито. И ако заекът
има седем кожи, човек може да свали о т себе си седем п ъти по
седемдесет и все пак не ще може да каже: „Това Вече си т и
действително, то в а не е обвивка.“ Освен т о в а подобно разк­
риване на самия себе си и насилствено слизане по най-краткия
п ъ т в недрата на сво ята същ ност е мъчително и опасно на­
чинание. Колко лесно човек може така да си навреди, че никой
лекар да не е В състояние да го излекува. А защо е и необходи­
мо, щом ка то всичко свид етелства за наш ата същ ност: при­
я т е л с т в а т а и враждите ни, погледът и ръкостискането ни,
п ам етта ни и то ва, което забравяме, книгите ни и следите
о т перото ни. Но за да се проведе най-важният разпит, има
следното средство. Нека младата душа погледне назад към жи­
В о та си с Въпроса: какво си обичал досега истински, какво е
привличало душ ата т и , какво е властвало над нея и същевре­
менно й е дарявало щ астие? Представи си подред Всички тези
почитани обекти и може би чрез същ ината и последиците си
т е ще т и покажат закона, основния закон на т в о е т о същинс­
ко „аз“ . Сравни тези обекти, виж как единият допълва другия,
разширява, надминава, озарява, как т е образуват стълб ата,
по която т и си се изкачил до т е б самия, защ ото истинската
т и същ ност не е скрита дълбоко у теб, а се извисява неизме­
римо високо над т е б или поне над онова, което т и приемаш
обикновено за тв о е „аз“ . И стинските т и Възпитатели и учи­
тели ще т и издадат кой е д ействи телният първичен смисъл
и кое е основното градиво на т в о я т а същ ност, нещо, което
абсолютно не се поддава на възпитание и формиране, но ВъВ
Всеки случай е трудно достъпно, обвързано, парализирано. Тво­
и те Възпитатели могат да бъдат само тво и освободители. И
то ва е та й н а та на всяко образование. То не дава изкуствени
крайници, Восъчни носове, очи с очила - а онова, което би мог­
ло да ни дари с тях, е по-скоро само карикатура на образовани­
ето . Образованието е освобождение, отстраняване на Вся­
какви бурени, отпадъци, червеи, стремящи се да докоснат нис­
ки те зародиши на растенията; т о е излъчване на светлина и
топлина, нежният шум на падащия нощен дъжд, подражание
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 527

на природата и преклонение пред нея, когато е настроена май­

чински и милосърдно, съвърш енство на природата, когато пре­
д о твр атява ж е сто к и те си безжалостни пристъпи и ги обръ­
ща към добро, когато хвърля було върху проявите си на злобна
мащеха и на печалната си неразумност.
Есте ств е н о има и други средства човек да се самооткрие,
да намери себе си, излизайки о т замайването, в което обикно­
вено живее ка то в мрачен облак, но не зная нищо по-добро о т
т о ва да си спомни за учителя и възпитателя, с когото мога да
се похваля, А р тур Шопенхауер - за да си спомним по-късно и за
други.

Ако искам да опиша какво събитие бе за мен онзи пръв

поглед, който хвърлих в труд овете на Шопенхауер, ще си поз­
воля да се спра за малко на спом енатата по-горе представа,
натрапващ а се в м лад остта ми толкова ч е сто и толкова
настойчиво, както никоя друга. Когато по-рано се отдавах,
колкото ми душа иска на различни желания, си мислех, че съд­
б ата ще ме избави о т стр аш н о то усилие и задължение сам
да възпитавам, именно ка то избера навреме за свой възпи­
т а т е л един философ, един истински философ, когото човек
би могъл без много размишления да следва, защ ото би му вяр­
вал повече, о тко л ко то на самия себе си. Тогава си зададох
въпроса кои ще са принципите, по които би т е възпитавал
то й ? Премислих какво ли би казал на д вете максими на възпи­
тан и ето , господстващ и в наше време. Ед ната изисква о т
възпитателя да открие възможно най-скоро своеобразната
способност на сво и те възпитаници и след то в а да отправи
всички сили и сокове и всички слънчеви лъчи в тази насока, за
да помогне на о т к р и т а т а добродетел да узрее и започне да
носи плодове. Другата максима, напротив, изисква о т възпи­
т а т е л я да привлече всички същ ествуващ и способности, да
положи грижи за тях и да ги приведе в хармония. А нима за тази
цел трябва насилствено да се тласка към занимания с музика
528 ФРИДРИХ НИЦШЕ

човек, който притежава подчертана склонност към златарс­

ко то изкуство? Трябва ли да дадем право на бащ ата на Бенве-
нуто Челини,2който насочвал постоянно сина си към „милото
рогче“ , т о е с т принуждавал го да се занимава с то ва, което
синът наричал „проклетата свирка“ . По отношение на толко­
ва силни и определено изявяващи се дарования такова поведе­
ние би било сигурно погрешно и максимата за хармоничното
образование би могла да се приложи само при по-слаби натури,
притежаващи наистина цяло гнездо о т потребности и нак­
лонности, които обаче са незначителни и к а то цяло, и п о о т­
делно. Но къде ще намерим изобщо хармоничната цялост и мно-
гогласното съзвучие в една натура, кой буди у нас повече въз­
торг с хармоничността си о т хора ка то Челини, у които всич­
ко - познания, желания, любов, омраза - се стр е м ят към един
център, към една изконна цел, където именно чрез принудител­
ния и властващ превес на този жив център се създава една
хармонична система о т движения насам и натам, нагоре и на­
долу? А не са ли д вете максими противоположни една на друга?
Може би едната казва само, че човек трябва да притежава цен­
тър , а другата, че трябва да има и периферия? Този философ-
възпитател, за когото мечтаех, би съумял не само да открие
централната сила, но и да предотврати разрушителното й
въздействие върху другите сили. Може би задача на възпита­
нието му ще бъде, както ми се струва, да преобразува целия
човек в една жива и подвижна слънчево-планетна система и да
открие закона на по-висшата й механика.
Такъв философ обаче ми липсваше и аз опитвах различни не­
ща. Открих колко жалки изглеждаме ние, съвременните хора, в
сравнение с гърците и римляните дори само по отношение на
сериозното и строго разбиране за задачите на възпитание­
т о . С такава потребност в сърцето човек може да мине през
цяла Германия, дори и през всички университети и няма да на­
мери този, когото тър си - т а нали много no-низши и по-прос-
т и желания о с т а в а т неудовлетворени. Ако например някой о т
немците има сериозно желание да получи образование на ора­
то р или пък възнамерява да учи в ш колата на един писател, не
би намерил никъде ръководител и учител. Изглежда т у к още не
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 529

са и помисляли по Въпроса, че и говоренето, и писането са из­

куства, които не м огат да се придобият без грижливо ръко­
водство и усилени години на учение. Нищо обаче не показва
по-ясно и по-срамно високомерното самодоволство на съвре­
менниците ни о т крайно скромните претенции към Възпита­
тели и учители, било о т скъперничество, било о т безумие. Как­
ви нищ ожества под името домашни учители не задоволяват
днес изискванията дори на най-знатните и най-добре образо­
ваните хора, каква сбирщина о т смахнати личности в плесе­
нясали учреждения се нарича често гимназия и минава за доб­
ра, какво само приемаме за Висше образователно заведение, за
университет, що за ръководители, що за институции са т о ­
ва В сравнение с труд ната задача да се Възпита чоВекът у чо­
Века! Дори толкова превъзнасяният начин, по който немски­
т е учени се занимават с наука, показва преди всичко, че т е
мислят повече за науката, отколко то за чо вечн о стта, че се
обучават как да се принесат ка то изгубено стад о в ж ер тва за
нея, а след т о в а да се привлекат нови поколения към същ ото
жертвоприношение. Не се ли води или ограничава о т по-вис­
ш ата максима на Възпитанието, а се развива все повече съг-
ласно принципа „колкото повече, толкова по-добре“ , общува­
нето с науката е положително толкова вредно за учените, кол­
ко то икономическият принцип laisser faire* за н р авствен о ст­
т а на цели народи.
Кой съзнава днес, че възпитанието на учените, чи ято чо­
вечност не тр ябва да бъде пожертвана или изсушена, е из­
вънредно труден проблем - и все пак тази тр уд н о ст може
да се види с просто око, ако обърнем внимание на многоб­
ройните екземпляри, изкривени вследствие безсмисленото и
твърде ранното отдаване на науката и отличени с гърбица.
Има обаче и едно още по-важно доказателство за липсата на
каквото и да е висше възпитание, по-важно и по-опасно и
преди всичко по-всеобхватно. Щом веднага изяснихме защо
един оратор, един писател не може днес да бъде възпитан -
защ ото за тях просто няма възпитатели, след като е почти

* ПозВоляВам да се праВи; не преча (фр.) - Б. пр.

530 ФРИДРИХ НИЦШЕ

толкоВа ясно защо един учен днес неминуемо стаВа изкривен и

чудат - защ ото науката като безкрайна абстракция трябВа
да го Възпитава - нека запитаме накрая: къде са Всъщ ност
за Всички нас, учени и неучени, знатни и незнатни, нравстве­
ните образци и знам енитости сред наш ите съвременници,
Видимо Въплъщение на тВорческия морал В moßa Време? Къде
отидоха онези размишления по нравствени Въпроси, занима­
ващи през Всички Времена Всяко по-блааородно разбито об­
щ ество ? Няма Вече знаменитости, няма и подобни размиш­
ления. Всъщ ност ние черпим о т нравствения капитал, н а т ­
рупан о т наш ите предци, капитал, който ние сме неспособ­
ни да увеличим, а умеем само да прахосваме. По тези Въпроси
В наш ето общ ество или съВсем не се говори, или т е се спо­
менават само с примитиВно неумение и неопитност, събуж­
дащи единствено отвращение. Така се стигна дотам, че на­
ш и те училища и учители просто игнорират Всяко н р авст­
вено Възпитание или се примиряват само с формалности. А
добродетел е дума, при която както учи тел ят, така и уче­
никът не си п р ед ставят нищо, старомодна дума, предизвик­
ваща само усмивка - и би било лошо, ако не се усмихваха, за­
щ ото тогава само ще лицемерят.
Обяснението за тази апатия и ниското равнище на всички
нравствени сили е сложно и объркано, но при все то ва никой,
който вземе под внимание влиянието на побеждаващото хрис­
ти ян ство върху н р авствен о стта на нашия древен свят, няма
право да изпусне о т погледа си обратното влияние на победе­
ното християнство, т о е с т на все по-вероятната му съдба през
наше време. Чрез ви со та та на своя идеал християнството над­
минало античните морални системи и господстващ ата нався­
къде в тях е сте ств е н о с т така, че хората станали безчувст­
вени към нея, отвратили се о т тази е сте стве н о ст. Но по-къс­
но, когато все още разбирали по-доброто и по-възвишеното,
но не били в състояние да го о същ ествяват, не могли вече, кол­
кото и да го желаели, да се върнат към доброто и възвишено­
т о . В такова люшкане между християнското и античното на­
чало, между наплашената или лъжлива християнска нравстве­
н ост и също плахото и стеснително обожание на ан ти чн ост­
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 531

т а жиВее днес съвременният чоВек и не се чуВстВа добре. Нас­

леденият страх о т е сте стве н о то и новата привлекателност
на същ ата тази е стестВен о ст, желанието да намери някъде
опора, безсилието на познанията му, колебаещи се между добро
и по-добро, Всичко moßa създаВа безпокойство, обърканост В
душата на съвременния чоВек, осъжда я на безплодност и безра-
д остност. Никога не е имало по-голяма необходимост о т нрав­
ствени Възпитатели и никога не е била по-малка Вероятност­
т а т е да се намерят. ТогаВа, когато са най-необходими - по Вре­
ме на големи епидемии, лекарите са и най-застрашени. Защ ото
къде са лекарите, които сами с т о я т толкоВа здраво и тВърдо
на нозете си, за да са В състояние да поддържат и другиго и да
го Водят за ръка? ИзВестна помръкналост и апатия се забеляз­
ва у най-добрите личности на наш ето Време, измъчВа ги Вечно
недоволство о т Водената В гръдта им борба между лицемерие
и честн о ст, разклатена е тях н ата самоувереност - и затоВа
т е са напълно неспособни да бъдат едновременно пътеводите­
ли и ръководители за другите.
Е т о защо желанията ми са били съВсем неоправдани, кога­
т о съм си представял, че мога да намеря за Възпитател един
истински философ, способен да ме издигне над несъвърш енст­
вото , доколкото т о се дължи на Времето, и да ме научи о тн о ­
Во да бъда е сте с т в е н и честен , В мислите и ж иВота си, сле­
дователно да бъда несВоеВременен В най-дълбокия смисъл на
думата, защ ото хората днес са станали толкоВа многообраз­
ни и сложни, че са принудени да бъдат нечестни, и когато го-
Ворят, и когато изказват твърдения и ж елаят да п о стъп Ват
В с ъ о тВ е тс тВ и е с тях.
Така притеснен, с такиВа п отребности и желания В ду­
ш ата се запознах с Шопенхауер.
Аз съм о т тези чи тател и на Шопенхауер, които, прочели
Веднъж една негоВа страница, зн аят със сигурност, че ще про­
ч е т а т Всички страници и ще ч у я т Всяка негоВа дума. На мига
изпитах доВерие към него и до днес т о е същ ото, както преди
деВет години. Ще се изразя нескромно и глупаВо, но разбирае­
мо, ако кажа: разбрах го, сякаш е писал за мен. ТоВа се дължи на
факта, че никъде не открих нито един парадокс, макар и тук, и
532 ФРИДРИХ НИЦШЕ

там някоя грешка, защ ото какВо друго са парадоксите осВен

твърдения, неВдъхВаши доверие, т ъ й като а в т о р ъ т сам ги е
създал без много-много да си ВярВа, понеже е искал да блести с
тях, да съблазнява и изобщо да прави Впечатление. Шопенхау­
ер не желае никога да се изтъква, защ ото то й пише за себе си,
а никой не иска да бъде мамен, най-малкото един философ, кой­
т о дори си поставя максимата: не мами никого, дори и себе си!
Не прибягва и до любезната светска измама, присъща на Всеки
разговор, на която писателите подражават почти несъзна­
телно, още по-малко до no-съзнателната измама, изричана о т
ораторската трибуна и до изкуствените средства на р ето ­
риката. Защ ото Шопенхауер говори със самия себе си или ако
непременно искаме да си предстаВим един слушател, нека то й
да е синът, когото бащ ата н ап ътства. ТоВа е честна, о т к ­
ровена, добродушна беседа със слушател, приемащ думите с
любов. Такива писатели ни липсват. Д оброто разположение
на духа у говорещия ни обгръща още при първия звук на гласа
му, сякаш влизаме в планинска гора, вдишваме дълбоко и извед­
нъж се чувствам е отново по-добре. Тук Въздухът е винаги ед­
накво укрепващ, т у к същ ествува известна неподражаема не­
посредственост и е сте ств е н о с т, присъщи на хора, чувства ­
щи се господари в своя душевен дом, и т о в един много богат
дом, противно на писателите, учудващи се сами най-много на
някоя своя случайна духовитост, поради което и изложение­
т о им е неспокойно и неестествено. Още по-малко р ечта на
Шопенхауер ни напомня речта на учения. По природа притежа­
ващ сковани и несръчни крайници, ученият е тесногръд и по­
ради то ва изглежда ъгловат, смутен или надут. О т друга стр а ­
на, недодяланата и малко грубовата душа на Шопенхауер ни
учи не да се стремим към изящ ество то и с в е тск а та прелест
на добрите френски писатели, а да ги избягваме и никой не ще
открие у него подражание на сякаш посребрения псевдофренс-
ки стил, на който някои немски писатели толкова много дър­
ж а т. Ре чта на Шопенхауер ми напомня на м еста малко Гьоте,
иначе обаче т я не следва нито един немски образец. Защ ото
то й умее да казва дълбокомисленото просто, Вълнуващото без
реторика, строго научното без педантизъм, а о т кой немец
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 533

би могъл да го научи? Освен moßa то й сто и далече о т и зтън ­

чения, прекалено раздвижен и - ако позволите - съвсем не нем­
ски маниер на Лесинг, което е голяма заслуга, т ъ й като по о т ­
ношение на прозаичното изложение Лесинг е най-привлекател­
н и ят автор между немците. И за да кажа веднага най-добро­
т о , което мога да кажа за неговия изобразителен похват, ще
се позова на со б ствен ата му мисъл: „Един философ трябва да
е много честен, за да не си служи с поетически или реторични
помощни средства. Във века на общ ественото мнение т в ъ р ­
дението, че ч е с т н о с т т а е нещо важно и дори добродетел,
спада наистина към личните мнения, които са забравени. Е т о
защо няма да съм похвалил Шопенхауер, а само ще съм го харак­
теризирал, ако повторя: то й е честен и к а то писател, а то л ­
кова малко писатели са честни, че всъщ ност човек би тр я б ­
вало да бъде недоверчив към всички пишещи хора. Познавам
само още един писател, когото по ч е с тн о с т поставям нарав­
но с Шопенхауер, дори по-високо. Този писател е Монтен. ф ак­
т ъ т , че този човек е писал, увеличава наистина р ад о стта о т
ж и во та на тази земя. Поне аз почувствах то в а след запозна­
ването ми с тази най-свободна и най-силна душа. Е т о защо ще
кажа то ва, което то й казва за Плутарх3: „Още при първия пог­
лед върху него ми порасна крак или крило.“ П остави ли се зада­
ч а та да уредим по-добре ж и во та на земята, аз ще съм с него.
Освен ч е с т н о с т т а Шопенхауер притежава още едно общо
качество с М онтен: неговата направо развеселяваща весе­
лост. Alliis laetus, sibi sapiens*. С ъ щ ествуват два различни вида
веселост. И сти н ски ят мислител винаги развеселява и обод­
рява, все едно дали дава израз на сериозността, или шегови­
т о с т т а си, на човеш кото си разбиране или бож ественото си
снизхождение. Той се обръща към нас, без да се мръщи, без т р е ­
перещи ръце и сълзливи очи, а уверено и просто, със смелост и
сила, може би малко рицарски твърдо, но във всеки случай ка­
т о победител. И т о в а ни развеселява най-дълбоко и най-сък-
ровено, защ ото виждаме побеждаващия бог наред с всички чу­
довища, срещу които се е борил. Обратно, веселостта, сре-

* За другите Весел, за себе си мъдър (лат.) - Б. пр.

534 ФРИДРИХ НИЦШЕ

щана понякога при посредстВени писатели или ограничени мис­

лители, не ни праВи щ астливи при четене на съчиненията им,
чуВстВо, което изпитах например о т Весело стта на ДаВид
Щраус. ЧоВек истински се срамува о т тези толкоВа Весели съв­
ременници, защ ото т е излагат пред идните поколения не са­
мо Времето, но и нас, хората, живеещи В него. Подобни Весе­
ляци не Виждат изобщо страданията и чудовищата, макар и
да се пр ед ставят за мислители, които ги Виждат и се борят
срещу тях. Е т о защо тях н а та Веселост събужда недоволст­
во, т ъ й като т я подвежда, иска да ни измами да повярваме, че
е извоювана победа. А Всъщ ност Веселост има само тогаВа,
когато има победа. И moßa Важи както за произведенията на
и сти н ски те мислители, та ка и за Всяка художествена тВ о р ­
ба. Макар и съдържанието да е Винаги страш но и сериозно,
както е страш ен и сериозен проблемът за б и ти ето , произве­
дението действа потискащ о и мъчително само когато полу-
м ислителят и полухудожникът са разпрострели Върху него ди­
ма на сВоето безсилие. А за чоВека няма нищо по-радостно и
по-добро о т бли зо стта с някой о т тези победители, които,
именно защ ото са мислили най-дълбоко, са длъжни да обичат и
най-жизненото и като мъдреци да се доближат накрая до кра­
сивото. Те действително говорят, не се запъВат и не п о вта­
р я т папагалски, действително се движ ат и ж иВеят, не се кри­
я т под ужасните маски, под които обикновено ж и Веят хора­
т а . Е т о защо В тяхна близост се чувствам е човешки и е сте с­
твен о и ни се ще да извикаме като Гьоте: „Колко прекрасно,
колко чудесно е Всяко жиВо нещо! Как е нагодено към сВоето
състояние, колко истинно, колко реално е!“4
Не описвам нищо друго осВен първото, почти физиологич-
но Впечатление, което ми направи Шопенхауер, оноВа Вълшеб­
но излъчване на съкровената сила на едно създание на приро­
д ата Върху друго, излъчване, осъщ ествяващ о се при първото
и най-леко докосване. Когато разлагам допълнително moßa Впе­
чатление о т Шопенхауер, откривам, че е съставено о т тр и
елемента - о т Впечатлението за негоВата че стн о ст, негоВа­
т а Веселост и неговото п о сто ян ство Честен е, защ ото го­
вори и пише на себе си и за себе си, Весел е, защ ото е победил с
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 535

мисълта си най-трудното, постоянен е, защ ото трябва да бъ­

де такъВ. Силата му се Въззема праВо нагоре ка то пламък при
затишие, без колебание, без трептене, без Вълнение. Той на­
мира сВоя п ъ т при ВсякакВи о б сто яте л ства , без дори да забе­
лежим, че го е търсил. ДВижи се, сякаш по силата на закона на
т е ж е с т т а , толкова устойчиво и пъргаВо, толкоВа закономер­
но. И ако някой е почуВстВал някога какВо означаВа за чоВека
да намери сред наш ето съвременно хибридно чоВечестВо едно
цялостно създание на природата, еднозвучно, Висящо и дВи-
жещо се В со бствен и те си панти, непринудено, без задръжки
ще разбере моето щ астие и удиВление, когато открих Шопен­
хауер. ПредчуВстВах, че В негоВо лице съм намерил В ъ зп и тате­
ля, философа, когото толкоВа дълго бях търсил. Наистина о т ­
крих го само ка то книга и то В а беше голям нед остатък. З а т о ­
Ва полагах големи усилия да погледна през книгата и да си пред­
ста в я жиВия чоВек, чийто Велик заВет трябВаш е да прочета
и който обещаВаше да напраВи наследници онези, които иска­
ха и можеха да бъд ат нещо поВече о т негоВи чи татели ; имен­
но негоВи синоВе и Възпитаници.

За мен философът има значение дотолкоВа, доколкото е В

състояние да дава пример. ИзВън Всяко съмнение е, че то й
може да уВлече след себе си цели народи. ДоказВа го индийс­
ката история, почти еднозначна с и сто р и ята на индийска­
т а философия. Примерът обаче трябВа да бъде даден с Ви­
димия ж иВот, а не само с книга, следоВателно така, както
ни учеха гръцките философи, поВече с изражението на лице­
т о , с държание, облекло, храна, нраВи, о тколко то с гоВорене
или дори с писане. За подобен смел, Видим показ В ж иВота на
философите В Германия ни липсВа още толкоВа много. Тук т е ­
лата се освобождават постепенно, докато душите отдавна
Вече изглеждат свободни. И при Все то Ва илюзия е, че един дух
е сВободен и независим, ако тази изВоюВана неограниченост -
която В осноВата си е тВорческо самоограничение - не се до­
536 ФРИДРИХ НИЦШЕ

казВа Все отноВо с Всеки поглед и на Всяка крачка о т ранно

утро до късна Вечер. К а н т държал на университета, подчиня­
вал се на п р ави тел ствата, запазил Въниино религиозната си
Вяра, погаждал се с колегите и сту д е н ти те си. Е сте стве н о
неговият пример създал преди Всичко университетски профе­
сори и професорска философия. Шопенхауер не се церемони мно­
го с учените съсловия, жиВее уединено, стреми се към незави­
симост о т държавата и о бщ ество то - то в а е неговият при­
мер, неговият образец - за да изтъкна т у к Външ ната страна.
Много степени о т освобождаването В ж и во та на философи­
т е обаче са Все още неизвестни сред немците, но не ще м огат
да о ста н а т завинаги неизвестни. Наш ите художници ж иВеят
по-смело и по-честно. И най-силният пример пред нас, приме­
р ъ т с Рихард Вагнер, показва, че когато иска да покаже на све­
т а no-висшия порядък и и сти н ата В душата си, геният не би­
ва да се страхува да Влезе ВъВ Враждебно противоречие със
същ ествуващ ите форми и порядки. Но „и сти н а та “ , за която
говорят толкова много наш ите професори, изглежда някакво
непретенциозно същ ество, незаплашващо ни нито с безредие,
нито с безпорядък, едно удобно, добродушно създание, уверя­
ващо непрестанно Всички същ ествуващ и власти никой да не
си създава неприятности заради него, В края на краищата т о
било само „чи ста наука“ . И така, исках да кажа, че за филосо­
ф ията В Германия е наложително все повече и поВече да се
отучва да бъде „чи ста наука“ . Именно то зи пример ни дава чо­
Векът Шопенхауер.
Но че то й е достигнал този човешки пример е истинско
чудо и съвсем не е дреболия, т ъ й като и о твън , и о т в ъ т р е са
го грозели ужасни опасности, които биха задушили или раздро­
били Всяко по-слабо същ ество. К акто ми се струва, твърде
Вероятно е било чоВекът Шопенхауер да загине, за да остави в
най-добрия случай като о с т а т ъ к след себе си „чи ста наука“ ,
но само в най-добрия случай, а вероятно е да не бяха останали
нито човек, нито наука.
Един съвременен англичанин описва всеобщ ата опасност
за необикновените хора, живеещи в общ ество, обвързано с
обикновеното. Е т о : „О тначало такива необикновени харак-
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 537

mepu би Ват сломени, след то В а изпадат В меланхолия, забо­

л яват и накрая умират. ЧоВек като Шели, не би могъл да жи­
Вее В Англия, а раса, подобна на Шели не би била Възможна.“5
Наш ите поети Хьолдерлин6 и Клайст7 и още редица подобни
на тях загинаха именно о т сВоята необикноВеност и не из­
държаха климата на т . нар. немска култура. Само железни на­
тури ка то БетоВен, Гьо те, Шопенхауер и Вагнер м огат да
у с т о я т . Но и у т я х Възд ействието на най-изморителната
борба и на Всички конвулсии се проявява В много черти и бръч­
ки. Д иш ат по-тежко и т о н ъ т им лесно ста В а прекалено на­
силствен. Един опитен дипломат, Видял бегло Гьо те и гово­
рил за малко с него, казал на приятелите си „Voila ип homme,
qui а еи de grands chagrins“ , които думи Гьо те предал на нем­
ски така: „Е т о още един, който се е блъскал много В жиВо­
т а .“ И то й добавя: „Щом ка то о т ч е р ти те на лицето ни не
могат да се и зтр и ят следите о т понесените страдания, о т
извърш ваната дейност, няма нищо чудно, че Всичко, о с т а ­
нало о т нас и наш ите стремежи, носи същ ата следа.“ И т о ­
Ва е Гьоте, когото наш ите образовани филистери со чат ка­
т о най-щастлиВия немец, за да докажат по то зи начин ми­
сълта, че Все пак било Възможно чоВек да бъде щ астлив и В
тях н о то общ ество - със задната мисъл, че никому не може
да се прости, ако се чуВстВа нещ астен и самотен сред тях.
Е т о защо, дори с голяма ж е сто ко ст, издигнаха и обясниха
практически т е за т а , че ВъВ Всяко уединение се крие Винаги
някаква тайна Вина. И на бедния Шопенхауер тежала такаВа
тайна Вина на сърцето: то й ценял философията си поВече
о т сВои те съвременници, а осВен moßa имал н ещ асти ето
точно да узнае о т Гьо те kakßo е необходимо, за да спаси съ­
щ ествуван ето на философията си. А именно: ще трябВа да я
защ итава на Всяка цена о т невниманието на съвременници­
т е си, т ъ й като същ ествува един Вид инкВизиторска цензу­
р а- според преценката на Гьо те разбила се много добре В
Германия, и т я е ненарушимо мълчание. И по то зи начин пос­
тигнали толкоВа много, че значителна ч а с т о т първото из­
дание на основния му труд била претопена ка то стара хар­
ти я. Грозящ ата го опасност Великото му дело да остане не-
538 ФРИДРИХ НИЦШЕ

извършено просто по липса на Внимание доВела Шопенхауер

до състояние на ужасно и мъчно преодолимо безпокойство.
Не се появил нито един значителен негов привърженик. На-
тъжаваме се, ка то гледаме, как се мъчи да улови най-малките
следи, доказващи и зв е с т н о с т т а му. И накрая, във високо и
превисоко изявения му триумф, че действително най-после
го ч е т а т (legor et legar*) има нещо до болка трогателно. Тък­
мо Всички онези черти, в които не откриваме д о сто й н ст­
в о то на философа, показват страдащия човек, треперещ за
най-ценните си блага. Измъчвала го е гриж ата да не би да
изгуби малкото си състояние и да не може да запази чи сто ­
т о си и действително антично отношение към философия­
т а . Ч есто В желанието си да намери доверени и състрада­
телни хора изпадал В неудобно положение, за да се върне с
печални очи обратно при сво ето вярно куче. Бил е абсолю­
те н отшелник, нямал н и то един приятел, ко й то да мисли
като него, да го утеш и - а между един и нито един, както
между нещо и нищо, лежи безкрайност. Никой, който има ис­
тински приятели, не знае какво значи пълна самота, пък ма­
кар и целият с в я т наоколо да е негов противник. Ах, забеляз­
вам, че не знаете какво значи самота! Там, където е имало
могъщи общ ества, правителства, религии, общ ествени мне­
ния, накратко, където някога е имало тирания, т я е мразила
самотния философ, т ъ й като философията разкрива пред чо­
Века убежище, в което няма тирания, разкрива пещерата на
душевния ж и во т, лабиринта на гръдта и то ва ядосва тирани­
т е . Там се скриват сам отните, но и там ги дебне най-голяма­
т а опасност за самотника. Тези хора, укрили свободата в ду­
шевния си мир, тр ябва да им ат и Външен ж и во т, да бъдат
видими, да ги виждат. Чрез раждане, местопребиваване, роди­
на, чрез ред случайности и н атр ап чи во стта на другите т е са
свързани с безброй човешки Връзки. На тези самотни филосо­
фи се приписват също и безброй мнения просто защ ото т е са
господстващ ите мнения. Всяка мимика, ко ято не отрича, се
см ята за съгласие, всяко движение на ръката, което не разг­

* Аз съм четен, аз ще бъда четен (лат.) - Б. пр.

ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 539

ромява, се тълкува ка то одобрение. Те знаят, тези самотни­

ци, тези духовно свободни хора, че винаги в нещо ще изглеж­
д ат no-други о т онова, което мислят. А т е не и скат нищо
освен истина и честн о ст, докато около тях се плете цяла мре­
жа о т недоразумения. И с т р а с т н о т о им желание към истина­
т а не може да попречи да не легне върху деянията им мъгла о т
лъжливи мнения, половинчати о тстъп ки , щ адящ ото ги пре­
мълчаване, погрешни тълкувания. Всичко т о ва събира облак о т
меланхолия върху челото им, защ ото тези натури мразят по­
вече о т см ъ р тта необходимостта да изглеждат такива, как­
ви то не са и постоянното им огорчение о т то в а ги прави из­
бухливи и застраш ителни. О т време на време си о тм ъщ ават
за насилственото си прикриване, за принудителната си сдър­
жаност. С ужасно изражение на лицето излизат о т пещерата
си, думите и делата им са тогава експлозии и е възможно да се
самовзривят. Под угрозата на тази опасност живеел Шопен­
хауер. Именно тези самотници се нуждаят о т любов, о т дру­
гари, пред които м огат да о тк р и я т сърцето си та ка е с т е с т ­
вено, както пред самите себе си, другари, в чи ето присъствие
изчезва гримасата на премълчаването и преструвката. Вземе­
т е им тези другари и вие ще създадете растящ а опасност.
Хайнрих фон Клайст загинал именно о т липсата на любов и
най-ужасното средство срещу необикновените хора е да ги
подтикнем да се за тв о р я т в себе си и излизането о т черуп­
ката им да предизвиква всеки п ъ т вулканично избухване. Но
винаги се среща и един полубог, умеещ да живее при такива
ужасни условия, и т о дори да живее победоносно и ако искате
да чуете сам отните му песни, слушайте музиката на Бетовен.
Тази беше първата опасност, в чи ято сянка израсна Шо­
пенхауер: сам о тата. В т о р а т а се нарича отчаяние о т и сти ­
ната. Тази опасност с ъ п ъ т с т в а всеки писател, който из­
хожда о т К а н т о в а т а философия, при условие че е силен и
цялостен човек в страданията и стрем еж ите си, а не само
тракащ а мисловна и сметачна машина. Но всички знаем т в ъ р ­
де добре, че именно във връзка с то ва условие нещ ата са т в ъ р ­
де срамни. По мое мнение К а н т е повлиял живо само на малцина
хора и е преобразил кр ъвта и соковете им. Наистина твърди
540 ФРИДРИХ НИЦШЕ

се, както може да се прочете навсякъде, че делото на този

тих учен е предизвикало революция Във Всички духоВни облас­
ти , но аз не го ВярВам. Защ о то не виждам то В а да проличава
ясно при хората, които е трябВало пърВо сами да се преобра­
зя т, преди тази реВолюция да преобрази цели области. Но щом
К а н т започне да оказВа Влияние Върху масите, откриваме т о ­
Ва Влияние под формата на един разяждащ и разрушителен скеп­
тицизъм и релатиВизъм. Само при най-дейните и най-благород-
ните духоВе, които никога не са можели да ж и Веят В съмнение,
на м я сто то на то зи скептицизъм би настъпило оноВа сътр е­
сение и отчаяние о т Всяка истина, какВито изжиВял Хайнрих
фон Клайст под Влияние на К а н то В а та философия. „Н еотдав­
на - пише то й с присъщия си покъртителен начин на изразя­
ване, - се запознах с философията на К ан т. И сега трябВа да
споделя с т е б една мисъл. Не се опасявам т я да т е разтърси
така дълбоко и болезнено, както разтърси мен. Не можем да
решим дали тоВа, което наричаме истина, е действително ис­
тина, или само та к а ни се струВа. Ако е последното, тогаВа
истината, която събираме ту к на земята, не струВа нищо след
см ър тта и Всичките ни стремежи да се сдобием със съо тветн о
б о гатство , което да ни последВа и В гроба, са напразни. Ако
о с т р о т а т а на тази мисъл не улучи сърцето т и , не се смей над
другия, който се чуВстВа наранен о т нея В най-съкроВената
си душеВна същ ност. М оята единствена, м оята най-Висша цел
е срината и аз Вече нямам друга.“8 Кога хората ще ч у В стВ а т
отноВо така естествен о като Клайст, кога ще се научат от-
ноВо да измерВат смисъла на една философия по Въздействие­
т о й Върху „съкровената душеВна същ ност“? И Все пак то Ва е
необходимо, за да преценим какВо е за нас след К а н т Шопенха­
уер - именно Водачът, който ни изВежда о т пещерата на скеп­
ти чн о то недоВолстВо или на критическото примирение и ни
поВежда нагоре към Висините на трагическото размишление,
където над нас е безкрайното нощно небе, обсипано със зВез-
ди. И то й сам, пръВ, си е пропраВил този п ъ т. В то Ва се със­
то и Величието му. Застана пред кар ти н ата на сВ ета като
цялост, за да го тълкуВа като цялост, докато и най-проница-
телн и те умоВе не м огат да се освободят о т заблудата, че ще
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 541

се доближат повече до то Ва тълкуване, ако изследват гриж­

ливо багрите, с които е нарисувана тази картина и материя­
т а , върху ко ято е нарисувана. Възможно е в р езултат о т то ва
изследване да се установи, че платното е много сложно и зтъ ­
кано, а боите отгоре не м огат да се получат по химичен п ъ т.
За да се разбере картин ата, е необходимо да се разгадае ху­
дожникът - Шопенхауер знаел то ва. Сега обаче занаятчиите
във всички науки са се заели да о тк р и ят п латн о то и боите,
вм есто да разберат картин ата. Може дори да се каже, че са­
мо онзи, който разглежда критично общ ата картина на живо­
т а и б и ти ето , ще използва отделните науки, без сам да си
навреди, т ъ й ка то без подобна регулираща обща представа
т е са само въж ета, които не вод ят до никакъв край и правят
жизнения ни п ъ т още по-объркан и заплетен. К а к то вече се
каза, в то ва отношение Шопенхауер е велик. Той преследва т а ­
зи картина, както Хамлет духа, без подобно на някои учени да
се отклонява или без да се заплита в логическа схоластика,
каквато е съдбата на с т р а с т н и т е диалектици. Изучаването
на всички четвъртфилософи ни привлича само за да разберем,
че т е попадат веднага единствено на онези м еста в т ъ к а н та
на големите философии, където са разрешени присъщите на
учените „за“ и „п р оти в“ , безплодните размишления, съмнения­
т а , противоречията. По то зи начин т е избягват изискване­
т о на всяка велика философия, повтарящ а к а то цялост неп­
рестанно: т о в а е кар ти н ата на ж и вота и о т нея научи смисъ­
ла на т в о я ж и во т. И обратно: прочети само т в о я ж и во т и о т
него разбери йероглифите на общия ж и во т. Така трябва пре­
ди всичко да се тълкува философията на Шопенхауер: индиви-
дуално, изхождайки о т единичното самб за себе си, за да проз­
ре човек со бствен о то си нещ астие и со бствен и те си п о т ­
ребности, со б ствен ата си ограниченост, да се запознае със
ср ед ствата против тях, да разбере как да се утеш и, а именно
чрез саможертва, подчинение на най-благородните намерения,
преди всичко на справедливостта и милосърдието. Той ни учи
да правим разлика между д ействи телните и мнимите средст­
ва, с които може да се постигне човеш кото щ астие, учи ни
как нито б о г а т с т в о т о , нито п очести те, ни то н ачетен о ст­
542 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т а не м огат да избавят отделния човек о т дълбокото му не­

доволство о т нищ ож ността на со бствен о то му битие и как
стр ем еж ът към всички тези блага получава смисъл единстве­
но о т една велика и сияйна цел: да се сдобие със сила, чрез коя­
т о да подпомогне физиката си и да коригира малко нейните
глупости и несръчности. В началото пак само за себе си, но
чрез себе си в края на краищата за всички. Наистина то ва е
стремеж, водещ до дълбоко и искрено примирение, защ ото кое
и колко може изобщо да се подобри у отделната личност, а и
изобщо!
Приложим ли именно тези слова върху Шопенхауер, докос­
ваме т р е т а т а и най-своеобразна опасност, в ко ято то й е
живял и ко ято е била скрита в строежа и скелета на негово­
т о същ ество. Всеки човек открива обикновено у себе си из­
вестно ограничение както по отношение на сво ята дарба,
така и на н р авствената си воля, ограничение, изпълващо го
с копнеж и меланхолия. И както, чувствайки сво ята грехов-
ност, то й копнее за с в я т о с т , така като интелектуално съ­
щ ество носи дълбокия стрем еж към гения у себе си. Тук е
коренът на всяка истинска култура. И ако под култура раз­
бираме копнежа на хората да се р о д ят поВторно като с в е т ­
ци и гении, знам, че човек не трябва да е първо будист, за да
разбере то зи м ит. Там, където откриваме дарование без спо­
менатия копнеж, в кръга на учените или при т . нар. културни
хора, т о събужда у нас досада и отвращение, защ ото преду­
сещаме, че въпреки всичките си духовни способности тези хо­
ра не съ д ей стват за р азви ти ето на културата и за създаване­
т о на гения - което ще рече за целта на всяка култура, а об-
ратно, т е му пречат. Това е състо ян и ето на закоравяване,
равностойно на онази обичайна студена и самодоволна добро-
детелност, ко ято сто и най-далече о т и сти н ската с в я т о с т
и ни държи встрани о т нея. Природата на Шопенхауер съдър­
жала някаква странна и крайно опасна д войственост. Малци­
на мислители са чувствали в същ ата степен и с такава нес­
равнима категоричност, че геният твори у тях, а неговият
гений му обещавал най-висшето - че не ще има по-дълбока браз­
да о т тази, ко ято плугът му ще прокара в почвата на съвре­
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 543

менното човечестВо. Така то й знае, че едната полоВина о т

неговото същ ество е заситена и удовлетворена, без желания,
уверена в силата си и то й с величие и д остойнство оставал
верен на призванието си ка то победоносно-завършена лич­
ност. В другата половина бушувал н еукр о ти м копнеж. Разби­
раме го, когато чуваме как с мъка отвърнал погледа си о т об­
раза на великия основател на la Trappe9, Рансе, с думите: „Това
е дело на благоволението.“ Защ о то геният копнее по-силно за
с в я т о с т , т ъ й ка то о т сво ята камбанария е гледал по-надале-
че и по-ясно о т всеки друг, надникнал е в помирението между
познанието и б и ти ето , в ц ар ство то на мира и на отречена­
т а воля, а по-нататък е съзрял и другия бряг, за който гово­
р я т индийците. Но именно в т о ва се състо и чудото. Колко
непонятно цялостна и неразрушима тр ябва да е била природа­
т а на Шопенхауер, след ка то не е могла да бъде унищожена о т
този копнеж, и все пак не е и закоравяла. Какво означава то ва
ще разбере всеки според мярката какво и колко представлява
самият той . Напълно обаче, в цялата му значимост, не ще го
разбере никой.
Колкото повече размишлява човек върху описаните тр и
опасности, толкова по-чудновато му се стр ува с каква бод­
р о ст се е защ итавал Шопенхауер срещу тях и колко здрав, кол­
ко изправен е излязъл о т тази борба. Наистина с много белези
и о ткр и ти рани и в настроение, което е може би твърде суро­
во, а понякога изглежда и прекалено войнствено. И над най-
великия човек се извисява со бствен и ят му идеал. А че Шопен­
хауер може да бъде образец - т о ва е извън всяко съмнение, въп­
реки всички негови белези и петна. Дори ми се ще да кажа: всич­
ко несъвършено и тВърде човешко в неговото същ ество ни
доближава в най-човешкия смисъл до него, защ ото в негово
лице виждаме страдалеца и другаря по съдба, а не само о т б ­
лъскващ ото величие на гения.
Посочените по-горе тр и органически опасности, които
са грозели Шопенхауер, грозят и всички нас. Всеки човек при­
теж ава ка то ядро на сво ето същ ество някаква творческа
неповторим ост и ко гато я осъзнае, около него се явява в
необичаен блясък ореолът на необикновеното. За повечето хо­
544 ФРИДРИХ HHUOJE

ра moßa е непоносимо, защ ото, както се каза вече, т е са мър­

зеливи, а с тях н а та неповторимост е свързана цяла верига о т
усилия и те ж е сти . Няма съмнение че за необикновения човек,
влачещ тази верига, ж и в о т ъ т изгубва почти всичко, за което
е мечтал на младини и което е очаквал о т него: веселие, сигур­
ност, лекота, почести. Съдбата на самотник е подаръкът, под­
несен му о т неговите ближни. П усти н ята и пещерата са неи­
зменно пред него независимо къде живее. И нека не допуска да
бъде поробен, да бъде смачкан и да изпадне в меланхолия. Е т о
защо нека се обгради с п о р тр е ти те на славни и смели борци,
подобни на самия Шопенхауер. Но и в т о р а т а опасност, грозя­
ща Шопенхауер, не е съвсем рядка. Понякога човек е надарен по
природа с проницателност, мислите му следват охотно диа-
лектическия двоен п ъ т. Твърде лесно може непредпазливо да
даде простор на дарованието си и да загине като човек, за да
води полупризрачен ж и во т почти само с „ч и с т а т а наука“ или
пък, свикнал да търси всяко „за“ и „п р оти в“ в нещата, да се
отчае изобщо о т и сти н ата и да е принуден да живее без ку­
раж и упование - в отрицание, съмнение, критика, недоволст­
во, с половинчати надежди, го то в за разочарование: „и куче­
т о не би желало да живее повече та к а :“ 10Т р е та т а опасност е
закоравяването в нравствено и в интелектуално отношение.
Човек разкъсва връзката със своя идеал и престава да твори в
тази или онази област, да създава потомци. По отношение на
културата ста в а слаб или безполезен. Н еп овторим остта на
неговото същ ество е станала неделим, несподеляем атом, с т у ­
дена вкаменелост. Е т о защо то й може да загине о т самия се­
бе си и в отказа о т самия себе си, о т копнежа и закоравяване­
т о си, а да живееш означава изобщо да бъдеш в опасност.
Освен тези опасности, дължащи се на ц ялостната му наг­
ласа, на които Шопенхауер би бил изложен в който и век да
живееше, съ щ е ствуват още опасности, произтичащи о т не­
говото време. Разграничаването между опасностите, дъл­
жащи се на природата му, и опасностите, произтичащи о т
времето, е необходимо, за да може да се разбере какво в приро­
дата на Шопенхауер служи за образец и възпитава. Нека си пред­
ставим окото на философа, насочено към б и ти ето . Той иска
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 545

да определи по нов начин негоВата сто й н о ст, защ ото В то Ва

се състои своеобразната работа на Всички Велики мислите­
ли - да бъдат законодатели за мярката, ценностите и т е ж е с т ­
т а на нещ ата. КакВа пречка би било за него, ако чоВечестВо-
т о , Върху което хВърли най-напред поглед, е един спаружен и
изяден о т черВеите плод! КакВо ли не трябВа да добаВи то й
още към то В а несъВършенстВо на съвременността, за да бъ­
де изобщо спраВедлиВ към б и ти е то ! Ако заниманието с и сто ­
р ията на древни и чужди народи има сто й н о ст, т я е най-голя­
ма за философа, който иска да даде спраВедлиВа оценка за ця­
л ата чоВешка съдба, отредена на отделни личности или на це­
ли народи. Всичко съвременно обаче се натрапва, т о Въздейс­
т в а Върху о кото и го определя, дори и философът да не го же­
лае, и неВолно намира тВърде Висока оценка В общ ата равнос­
метка. Е т о защо философът трябВа да преценява сВоето Вре­
ме В отличие о т други Времена и преодолявайки за себе си нас­
то ящ е то , да го преодолее също та ка и В представата, която
даВа за ж иВота, да го напраВи незабележимо и сякаш да го за­
маже. ТоВа е трудна и почти неразрешима задача. Преценката
на дребните гръцки философи за с т о й н о с т т а на б и ти е то каз-
Ва много поВече о т съвременните преценки, т ъ й като самият
ж и Во т е кипял пред тях и около тях В пищно съВършенстВо, а
и чуВ стВ о то на мислителя не се обърквало като при нас о т
раздвоението между желанието за сВобода, красота, за Вели­
чи ето на ж и Вота и Влечението към и сти н ата, задаВаща само
Въпроса колко струВа изобщо ж и В о т ъ т ? За Всички Времена е
Важно да се знае мнението на Емпедокъл за б и ти е то по Време
на най-силната и най-Възторжената жизнерадост на гръцка­
т а култура. Преценката му има много голяма т е ж е с т , тъ й ка­
т о не й се е противопоставило нито едно мнение на някой
друг голям философ о т същ ата велика епоха. Той гоВори прос­
т о най-ясно, но Всъщ ност - ако чоВек си отВори добре уши­
т е - Всички казВат едно и също. К а кто се изтъкна Вече, съв­
ременният мислител ще страда Винаги о т едно неизпълнимо
желание, то й ще изискВа най-напред да му покажат отноВо
ж иВот, истински, бликащ, здраВ ж иВот, за да може след т о ­
Ва да се произнесе за него. Поне ще см ята за необходимо то й
546 ФРИДРИХ НИЦШЕ

самият да бъде жив чоВек, преди да има праВо да се см ята за

спраВедлиВ съдия. Е т о защо съвременните философи спадат
към най-мощните помощници на ж иВота, поощряващи Воля­
т а за ж и во т, и изхождайки о т сВоето собствено изтощено
Време, м е ч т а я т за култура, за една преобразена природа. То­
зи копнеж обаче крие и опасност за тях. Тук се бори рефор­
м ато р ъ т на ж и Вота с философа, т о е с т със съдника на този
ж и вот. Накъдето и да се наклони победата, т я ще ВключВа
Винаги В себе си и загуба. А как е избегнал Шопенхауер и тази
опасност?
Макар че критиц ите предпочитат да разглеждат Всеки Ве­
лик чоВек преди Всичко като истинско д ете на сВоето Време,
а и то й ВъВ Всеки случай страда по-силно и по-мъчително о т
негоВите недъзи, отколкото Всички обикновени хора, борба­
т а на един та къВ Велик човек срещу негоВото Време изглежда
безсмислена и разрушителна борба срещу самия себе си. Но са­
мо изглежда, т ъ й като В тази борба то й се противопоставя
на Всичко, което му пречи да бъде Велик, а то Ва за него означа­
ва само да бъде свободен и напълно Верен на себе си. О т то Ва
следВа, че Враждебността му е насочена тъкм о срещу оноВа,
което наистина е у него, но Всъщ ност не е то й самият, а имен­
но - срещу н ечи стото , хаотичното натрупване на Всичко, ко­
е то не ще подлежи никога на смесВане и съединение, срещу пог­
решното запояВане на сВоеВременното с несВоеВременното.
И накрая приВидното д ете на Времето се оказВа само негоВо
доведено д ете. Така Шопенхауер още о т ранна младост се про­
тивопоставил на тази фалшиВа, суетна и недостойна маще­
ха, епохата, и сякаш прогонвайки я о т себе си, прочистил и
оздраВил цялото си същ естВо и отноВо намерил себе си В по­
лагаемото му се здраВе и присъща ч и сто та . Е т о защо съчине­
нията на Шопенхауер трябВа да се използВат като огледало
на епохата и положително Вината не е В огледалото, ако Всич­
ко сВоеВременно се отразяВа В него само като обезобразява­
ща болест, съ п ътства н а о т мършаВост и бледност, кухи очи
и о тп усн ато изражение, о т яВните страдания на доведеното
дете. Копнеж ът към една силна природа, към здраВо и е с т е с т ­
вено чоВечестВо бил за него само копнеж към самия себе си. И
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 547

щом победил времето у себе си, било неизбежно учуден да не

съзре и гения у себе си. Сега Вече му се разкрила та й н а та на
негоВото същ естВо, намерението на мащехата епоха да скрие
о т него то зи гений било осуетено, ц ар стВо то на преобразе­
ната природа - о ткр и то . И когато Вече без страх обърнал пог­
лед към Въпроса колко струВа изобщо ж и В о т ъ т , нямало защо
да осъжда Вече едно объркано и бледо Време и негоВия лицемер­
но помътен ж иВот. Знаел много добре, че на тази земя може
да се намери и постигне нещо много по-Висше и по-чисто о т
подобен сВоеВременен ж и В о т и че Всеки, който познаВа и пре­
ценява б и ти е то само В този грозен образ, изВършВа ж естока
непраВда към него. Не, сега Вече се призоВаВа самият гений, за
да чуе дали той, най-Висшата рожба на ж иВота, може изобщо
да опраВдае жиВота. Прекрасният тВорчески чоВек трябВа да
отгоВори на Въпроса утВърждаВаш ли т и В дълбините на сър­
ц ето си то В а същ естВуВане? Д о статъчн о ли т и е? Искаш ли
да бъдеш негоВ застъпник, негов спасител? Защ о то само ед-
но-единстВено честно „да“ о т т В о я т а у ста - и този толкоВа
теж ко обВиняВан ж и Вот ще бъде сВободен! КакъВ отгоВор да­
де то й ? О тгоВора на Емпедокъл.

Макар и то зи последен намек да остане изВестно Време не­

понятен за Вас, за мен сега има значение нещо много разбирае­
мо, именно да обясня, как с помощ та на Шопенхауер можем да
се Възпитаваме В дух, противоположен на наш ето Време - т ъ й
като благодарение на Шопенхауер имаме преимущ еството ис­
тински да го познаваме. Ако, разбира се, то Ва е преимущест­
во! ВъВ Всеки случай няколко Века по-късно т о в а надали ще е
Възможно. Наслаждавам се на пред ставата, че хората скоро
ще се н а с и т я т на четен ето , също и на писателите, а учени­
я т един ден ще се опомни, ще направи завещанието си и ще
разпореди т р у п ъ т му да бъде изгорен заедно с книгите му, пре­
димно със собствен и те му съчинения. И макар и горите неп­
рестанно да оредяВат, няма ли Все пак един ден да дойде Вре-
548 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ме, когато библиотеките ще се използват ка то дърВен м ате­

риал, слама и съчки? Щом като поВечето книги са родени о т
пушека и дима В глаВите ни, нека отноВо са преВърнат В пу­
шек и дим. А ако В тях е нямало огън, нека огънят да ги накаже!
Е т о защо е тВърде Вероятно през някой по-късен Век тъкм о
нашата епоха да се разглежда може би като saeculum obscurum*,
защ ото по то В а Време учените са палели най-усърдно и най-
дълго печките със со бствен и те си произведения. Колко сме
щастлиВи тогаВа ние днес, че можем да се запознаем с тази
епоха. Ако изобщо има смисъл чоВек да се занимаВа със со б ст­
вената си епоха, ВъВ Всеки случай щ астие е да се занимаВа с
нея по Възможност най-осноВно, така че у него да не остане
никакВо съмнение. И именно то Ва ни осигуряВа Шопенхауер.
Наистина с т о п ъти по-голямо би било щ а сти е то ни, ако
изследването ни покаже, че досега не е същестВуВало нищо
толкоВа гордо и изпълнено с надежди, както тази епоха. И се­
га В някое местице на земята, например В Германия, има наиВ-
ни хора, които се г о т В я т да поВярВат В нещо подобно, които
дори съВсем сериозно гоВорят, че о т няколко години с В е т ъ т е
подобрен и че онзи, който може би та и у себе си някакВи т е ж ­
ки и мрачни съмнения относно би ти ето , е опроВерган о т „фак­
т и т е “ . Защ ото нещ ата стояли така: осноВаВането на ноВия
германски Райх било реш ителният и унищожителен удар сре­
щу Всяко песимистично „философстване“ - по то Ва нямало
спор. Кой то иска да отговори на Въпроса какВо е значението
на философа като Възпитател В наше Време, трябВа да наме­
ри отгоВор на посоченото по-горе много разпространено мне­
ние, ширещо се най-Вече В ун и верси тети те. И този отгоВор
трябВа да гласи така: срам и позор е, че подобно о т в р а т и т е л ­
но съвременно идолопоклонничестВо може да бъде изричано и
поВтаряно о т т . нар. мислещи и почитани хора - доказателс­
тв о , че чоВек дори най-малко не подозира колко далече е фило­
софската сериозност о т Вестникарската сериозност. Таки-
Ва хора са изгубили последния о с т а т ъ к не само о т философс­
кото, но и о т религиозното си разбиране и като компенсация

* Тъмен Век (лат.) - Б. пр.

ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 549

са получили дори не оптимизъм, а просто журнализъм, духа и

бездушието на деня и на всекидневието. Всяка философия, ко­
я т о см ята, че едно политическо събитие може да измести или
дори разреши проблема за б и ти ето , е шега или карикатура на
философията. О т к а к т о същ ествува с в е т ъ т , често са били
основавани държави - то ва е стар а история. Но може ли едно
политическо н о вато р ство да е д остатъчно, за да с т а н а т хо­
рата веднъж завинаги блажени земни жители? И ако някой вярва
о т сърце, че т о в а е възможно, нека само се обади, защ ото то й
действително заслужава да стан е професор по философия в
един немски университет, подобно на Хармс в Берлин, Юрген
Майер в Бон и Кариер в Мюнхен.
Тук обаче се натъкваме на последиците о т проповядва­
н ото под п ъ т и над п ъ т учение, че държавата е най-висша
цел на чо ве че ство то и за всеки човек няма по-върховен дълг
о т дълга да служи на държавата. За мен т о в а означава не
връщане към ези чеството , а към глупостта. Възможно е чо­
век, за когото държавната служба е най-върховен дълг, да не
познава други по-висши задължения, но т о в а не означава, че не
съ щ е ствуват все пак и други хора и задължения, и едно о т т е ­
зи задължения - според мен по-важно о т служенето на държа­
в а т а - е да разрушавам глуп остта във всеки неин образ, сле­
дователно и тази глупост. Е т о защо т у к насочвам внимание­
т о си към онзи род хора, чи ято теология о ти ва по-далеч о т
благото на една държава, занимавам се с философите, а и с
тях само във връзка с един с в я т , също твърде независим о т
благополучието на държавата, а именно с културата. Между
многото пръстени, които, преплетени един с друг, представ­
л яват общ ата човешка същ ност, някои са о т злато, а други -
о т пиринч.
Как гледа днес философът на култур ата? Съвсем различно
о т онези професори по философия, предоволни о т сво ята
държава. Когато помисли за общ ата припряност и увелича­
ващ ата се скорост на падане, за изчезването на всякаква съ-
зерцателност и п р остота, му се стр ува сякаш съзира симп­
то м и те на пълното унищожаване и изкореняване на култура­
т а . Водите на религията се о т т и ч а т и о с т а в я т след себе си
550 ФРИДРИХ НИЦШЕ

блата или езерца, народите се разделят отново ВъВ Вражда и

жадуВат да се разкъсат един друг. Науките, практикувани без
какВато и да е мярка и В сляпо laisser faire, се раздробяват и
разлагат Всичко оноВа, В което тВърдо се е ВярВало, образува­
н ите съслоВия и държаВи попадат В руслото на едно грандио-
зно, презряно парично стопанстВо. Никога с В е т ъ т не е бил
поВече сВетски, никога не е бил no-беден на любоВ и доброта.
Учените съслоВия не са Вече маяци и убежища сред цялата су­
е т а на сВетския ж иВот. С Всеки ден самите т е с т а В а т по-
неспокойни, Все no-безразсъдни и no-безсърдечни. Всичко т о ­
Ва, Включително и съвременното изкустВо и съвременната на­
ука, служи на задаващ ото се ВарВарстВо. Културният чоВек
се е изродил и е станал най-големият Враг на културата, т ъ й
ка то с лъжа отрича общ ата болест и пречи на лекарите. Те се
огорчават, тези обезсилени, бедни хитреци, когато се гоВори
за сл аб о стта им и се протиВодейстВа на Вредния им лъжоВен
дух. Те ж елаят да ни накарат да поВярВаме, че са спечелили
наградата на Всички ВекоВе и се дВижат с изкустВена Весе­
лост. В опита им да стимулират лицемерно щ астие понякога
има нещо ВълнуВащо, т ъ й като щ асти ето им е напълно непо­
нятно. Дори не ни се иска да ги запитаме, както Танхойзер
запитал Битеролф: „На какВо си се зарадВал толкоВа, нещ аст­
нико?“ 11 Защ о то ние най-добре знаем, че Всичко е съВсем ина­
че. Зимен ден е легнал Върху нас и ние жиВеем на Високата пла­
нина, В опасности и нищ ета. Кратка е Всяка радост и блед
Всеки слънчеВ лъч, прокрадВащ се към нас покрай белите пла­
нини. ИзВеднъж се разнася музика, един старец Върти латер­
на, танцьори играят - странникът е потресен о т тази глед­
ка. ТолкоВа диВо, толкоВа необщително, толкоВа безцВетно,
толкоВа безнадеждно е Всичко и изВеднъж долита зВук на ра­
дост, на безразсъдно буйна радост. Но Вече се спускат ранни­
т е Вечерни мъгли, зВукът заглъхВа и стъ п к и те на странника
проскърцват по снега. И докъдето му сти га окото, то й Виж­
да само п у сто то и ж естоко лице на природата.
Да се и зтъ к В а т само оскъдните линии и замъглените багри
В кар ти н ата на съвременния ж и Вот е Вероятно тВърде ед­
ностранчиво, но ВъВ Всеки случай В то р а та страна не е с ни­
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 551

що по-радостна, а само по-треВожна. С ъ щ е ствуват положи­

телно сили, могъщи сили, но диви, първични и съвсем безпо­
щадни. С плахо очакване поглеждаме към тях ка то във вълшеб­
ния котел на вещиците. Там всеки момент нещо може да с в е т ­
не и да блесне, възвестявайки ужасни явления. О т един век на­
сам вече сме подготвени за фундаментални сътресения и ако
напоследък някои се о п и т в а т да п р о ти во п о ставят на то ва
най-дълбоко съвременно влечение към разрушаване и взривява­
не определящата сила на т . нар. държава, т я за дълго време
напред само ще спомага за увеличаване на всеобщ ата несигур­
н о ст и угроза. А ф а к тъ т, че отделните личности се държат
така, сякаш не зн аят нищо за всички тези грижи, не ни заб­
луждава. Неспокойствието им показва колко добре го знаят.
Те мислят трескаво и изключително само за себе си, както
никога досега хората не са правили то ва, с т р о я т и засаждат
само за текущ ия ден и л овът за щ астие не е никога по-голям
отколкото когато т о трябва да бъде уловено между днес и
утре, т ъ й като вдругиден ще е дошъл кр аят на всяко ловува­
не. Ние живеем в периода на ато м и те, на атомистичния хаос.
Благодарение на църквата през средните векове враждебни­
т е сили били удържани горе-долу и донякъде асимилирани чрез
силния натиск, упражняван о т нея. Когато се скъсала връзка­
т а и н а ти скъ т отслабнал, всяка сила въстанала срещу друга­
т а . Реформацията обявила много неща за adiaphora*, за облас­
ти , които не бива да се определят о т религиозната мисъл.
Това била цената, за ко ято си откупила правото на същ ест­
вуване, така както още хри сти ян ство то , сравнено с много
по-религиозната древност, утвърдило с подобна цена своето
съществуване. О т т у к н а т а т ъ к разграничаването вземало все
по-големи размери. Сега вече почти всичко на земята се опре­
деля само о т най-сурови и най-зли сили, о т егоизма на печалба-
ря и о т военните насилници. Д ържавата в ръцете на послед­
ните се опитва също както егоизма на печалбарите сама да
организира всичко по новому и да бъде същевременно и връзка,
и репресия срещу всички враждебни сили, т о е с т т я желае хо-

* Отнесени към друга страна (гр.) - Б. пр.

552 ФРИДРИХ НИЦШЕ

pama сляпо да я бо го тво рят, както са боготворили църква­

т а . С какъв успех? Ще видим! Във всеки случай и до ден-днешен
се намираме още сред ледохода на средните векове, ледът се е
стопил и във водата плуват огромни опустошителни ледени
блокове. Блок се трупа връз блок, всички брегове са наводнени
и застрашени. Революцията не може да се избегне, и т о ато-
м истичната. Но кои са най-малките неделими основни елемен­
т и на човеш кото общ ество?
Няма съмнение че при наближаването на подобни периоди
човеш кото начало е в по-голяма опасност, отколко то по вре­
ме на сгромолясването и дори на хаотичния вихър. Изпълне­
ното със страх очакване и жадното използване на минута­
т а подмамва и изважда на бял с в я т всички подлости и се­
бични инстинкти на душата, докато и сти н ското нещастие
и особено общ ото голямо нещ астие прави обикновено хора­
т а по-добри и no-сърдечни. Пред лицето на такива опаснос­
т и в наш ата епоха кой ще се посвети сега на задачата да
бъде рицар и стр аж на ч о в е ч н о с т т а , на то в а неприкосно­
вено свещено съкровище, събирано постепенно о т най-раз­
лични поколения? Кой ще извиси образа на човека, докато у
всички се се загнездили само себичният червей и кучешкият
страх и по този начин хората са изгубили човешкия си образ
и са приели животинския или дори са се превърнали в м ър т­
ви механизми?
Наш ата съвременност издигна един след друг тр и образа
на човека, чи ето съзерцание още дълго време ще подтиква
см ъртните да преобразяват собствения си ж и во т. Те са чо­
ве кът на Русо, човекът на Гьо те и човекът на Шопенхауер.
Между тези тр и образа първият притежава най-много огън
и му е осигурено най-широко влияние. В т о р и я т е подходящ
само за малцина, а именно за онези съзерцателни натури с
голям стил и то й не се разбира о т масите. Т р е ти я т предпо­
лага за свои зрители само най-дейните, само т е ще могат да
го гледат, без да си навредят, т ъ й ка то то й изтощ ава съ­
зерцателните и плаши тъл п ата. П ървият образ е излъчил си­
ла, подтикваща към бурни революции, а и продължава да дейс­
тв а , защ ото при всички социалистически вълнения и зем ет­
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 553

ресения Все още ще се раздвижва човекът на Русо, подобна на

древния Тифон12под Етн а . Потискан и полусмазан о т високо­
мерни касти и безпощадно б о гатство , покварен о т свещени­
ци и лошо възпитание, засрамен пред самия себе си о т смеш­
ните нрави, човек се обръща в нещ астието си към „свещена­
т а природа“ и чувства внезапно, че т я е толкова далеч о т
него, колкото и някой епикурейски бог. М олитвите му не я дос­
т и г а т , така дълбоко е потънал в хаоса на н еестествен о то . С
язвителна насмешка сваля о т себе си всички пъстри украше­
ния, които малко преди т о в а са му се стрували най-човешко-
т о у него, и зкуствата и науките си, преимущ ествата на своя
изтънчен ж и во т, удря с юмрук по стен и те, в чийто мрак се е
изродил така, и крещи за любов, слънце, гори и скали. И когато
вика: „Само природата е добра, само е с т е с т в е н и я т човек е
човечен“ , се презира и се стреми да излезе извън себе си. Н а ст­
роение, в което душ ата е готова за ужасни решения, но и в
което извиква о т дълбините си най-благородното и най-ряд-
кото.
Човекът на Гьоте не е такава застрашителна сила, дори в
известен смисъл то й е коректив и успокоител именно на онези
опасни вълнения, на които е подложен човекът на Русо. С цяло­
т о си любвеобилно сърце сам Гьоте на младини бил привързан
към евангелието на добрата природа. Неговият Ф а у с т е най-
висш ето и най-смелото копие на човека на Русо, поне доколко­
т о било необходимо да се изобрази горещата му жажда за жи­
в о т, недоволството и копнежът му, общуването му с демони­
т е на сърцето. Но нека обърнем внимание какво възниква о т
всички тези отрупани облаци - положително не светкавици! И
т у к именно се разкрива новият образ на човека, на Гъотевия
човек. Би могло да се помисли, че ф ауст ще премине през този
теж ък за всички ж и во т като ненаситен бунтар и освободи­
тел, като сила, отричащ а о т доброта, като истински религи­
озен и демоничен гений на революцията и противоположност
на своя напълно недемоничен спътник, макар и да не може да се
освободи о т него и да е принуден едновременно да използва и
презира скептичната му злоба и вечното му отрицание - каква­
т о е трагичната съдба на всеки бунтар и освободител. Но ние
554 ФРИДРИХ НИЦШЕ

се заблуждаВаме, ако очакВаме нещо подобно. Тук чоВекът на

Гьоте се отклонява о т чоВека на Русо, защ ото то й мрази Всяко
насилие, Всеки скок - moßa обаче означаВа Всяко действие и т а ­
ка освободителят на cßema Ф а у с т cmaßa един п ътеш естве­
ник из cßema. Н енаситният съзерцател прелита покрай Всички
царства на ж иВота и на природата, край Всяко минало, Всички
изкуства, митологии, науки. У него се събужда най-дълбокото
желание и едновременно се уталожва, дори Елена не може да го
задържи - и сега Вече неизбежно настъпва мигът, очакван с яз­
вително нетърпение о т неговия спътник. Безразлично В коя т о ч ­
ка на земята сВършВа п олетът, крилете се отп ускат, Мефис-
тофел е на м ясто то си. Когато престане да бъде Ф ауст, за
немеца няма по-голяма опасност о т тази да стане филистер
или да се продаде на дяВола. О т тази угроза м огат да го спасят
само небесните сили. К акто Вече казах, чоВекът на Гьоте е съ­
зерцателният чоВек о т голям стил, който не загиВа на земята
о т глад само защ ото натрупва за прехраната си Всичко Велико
и забележително, което някога е било и Все още е, и по този
начин жиВее, макар ж и в о т ъ т му да е само преход о т едно жела­
ние към друго. Той не е деен чоВек. По-скоро можем да бъдем
сигурни, че ако някъде се Включи В същ ествуващ ия порядък на
дейните хора, о т moßa няма да излезе нищо сВястно - какъвто
бил случаят със самия Гьоте, прояВил голямо усърдие В т е а т ъ ­
ра - но преди Всичко, че няма да бъде разклатен нито един „по­
рядък“ . ЧоВекът на Гьоте е консервативна и сговорчива сила,
но както Вече се каза, то й е застрашен да се превърне ВъВ фи­
листер, както пък чоВекът на Русо лесно може да стане заго-
Ворник о т рода на Катилина.13Ако чоВекът на Гьоте притежа­
ваше малко поВече мускулна сила и естествена, пърВобитна жиз­
неност, Всичките му добродетели щяха да бъдат по-големи. Из­
глежда Гьоте е знаел къде се крие опасност за негоВия чоВек и
коя е слабостта му, което загатва с думите на Ярно, отправе­
ни към Вилхем майстер: „Сърдит с т е и раздразнен, moßa е доб­
ре; но ще е по-добре, ако Веднъж истински се разсърдите!“ 14
СледоВателно, казано о ткрито: необходимо е Веднъж истин­
ски да се разсърдим, за да стане по-добре. И за тази цел сме­
л о ст трябВа да ни Вдъхне образът на ШопенхауероВия чоВек.
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 555

Човекът на Шопенхауер поема върху себе си доброволното

страдание на п р авд и во стта и moßa страдание му помага да
убие уп о р ство то си и да подготви пълното преобразуване и
превръщане на сво ята същ ност - нещо, в което се крие ис­
ти н ски ят смисъл на ж ивота. В то в а изричане на и сти н ата
другите хора виж дат проява на злоба, т ъ й ка то с м я т а т за­
пазването на свои те половинчатости и глупости за дълг на
човечн остта, с м я т а т , че само зъл човек може да разруши по
този начин играчката им. Склонни са да се обърнат към такъв
човек с думите, с които Ф а у с т се обръща към Мефистофел:

Тъй срещу силата нетленна,

ж и В о т що буди Всеки миг,
напразно дигаш дръзноВено
коВарен дяВолски пестник!15

И ако някой би желал да живее в духа на Шопенхауер, вероя­

тно би приличал повече на Мефистофел, отколкото на Ф а у с т -
именно в късогледите очи на съвременния човек, които в о т ­
рицанието винаги виж дат о тп ечатъка на злото. С ъщ еству­
ва обаче един начин на отрицание и разрушение, които е т ъ к ­
мо проява на силния копнеж към достигане на с в я т о с т и из­
бавление. К а то пръв негов учител-философ сред нас, изгубили­
т е всяка с в я т о с т и попаднали всъщ ност твърде много под
сВетско влияние, застана Шопенхауер. Всяко битие, което мо­
же да бъде отречено, заслужава то в а отрицание. А да бъдеш
правдив, означава да вярваш в битие, неподдаващо се изобщо
на отрицание, самото т о правдиво и нелъжовно. Е т о защо
правдивият човек чувства, че смисълът на неговата дейност
е метафизична и може да се обясни само със законите на един
друг, по-висш ж и во т. В най-дълбоката си същ ност то й е у т ­
върдителен, колкото и всичко, което върши, да прилича на раз­
рушаване и отхвърляне на законите на то зи ж и во т. При то ва
дейността му води неизбежно до постоянно страдание, но то й
знае онова, което знае и майстер Екхард: „Най-бързото жи­
вотно, което ще ви отведе до съвърш енство, е страдание­
т о .“ Би следвало да мисля, че сърцето на всеки, който дава на
душата си такава жизнена насока, ще се отвори и у него ще се
556 ФРИДРИХ НИЦШЕ

зароди горещото желание да бъде такъВ ШопенхауероВ чоВек:

по отношение на себе си и на личното си благо: ч и ст и учудва­
що равнодушен, В познанията си - изпълнен с изгарящ силен
огън, далече о т студения и презрителен н еутр ал и тет на т .
нар. чоВек на науката, издигнат Високо над мрачните и досад­
ни размишления, Винаги го то В да се принесе пръВ В ж ертВа на
осъзн атата истина и проникнат до дълбините на душата си
о т съзнанието до кои страдания ще го отведе неизбежно не­
говата правдивост. Наистина чрез подобна смелост то й уни­
щожава земното си щ астие, принуден е да бъде Враждебно нас­
троен дори към обичните си хора, към и н сти туц и и те, о т чи­
и то недра е произлязъл, не биВа да щади нито хората, нито
нещ ата, макар и сам да страда о т нанесените им удари. Дълго
Време ще остане неразбран и ще го с м я т а т за съюзник на оне­
зи сили, които ненавижда. Въпреки целия си стремеж към спра­
ВедлиВост ще се наложи да бъде несправедлив поради човеш­
ка та си мярка на прозрение, но има npaßo да се утеш ава и успо­
коява с думите, употребени Веднъж о т Шопенхауер, неговия
Велик Възпитател: „Щ астли ви ят ж и Вот е невъзможен. Най-
Висшето, което може да достигне чоВек, е да живее к а т о ге­
рой.“ ТакъВ ж и Вот Води онзи, който по Всеки Възможен начин
и В различни области се бори с големи трудности за доброто
на Всички и накрая побеждава, но получава малко или изобщо
никаква награда. В края на краищ ата застаВа Вкаменен, но В
благородна поза и с Великолепен ж е с т подобно на принца В Re
Corvo на Гоци.16 Споменът за него ocmaßa и се честВа като
памет на герой. Волята му, умъртвявана цял ж и В о т о т усилия
и труд, о т липса на успех и неблагодарността на сВета, угас­
ва В Нирвана. ТакъВ героичен жизнен п ъ т заедно с настъпило­
т о през него умъртвяване на Волята с ъ о т в е т с т в а наистина
най-малко на жалката представа за него на хората, които го­
во р ят най-много на тази тем а и ч е с т в а т с големи празненст­
ва п ам етта на Великите личности. Те им ат погрешната пред­
става, че Великият чоВек е Велик, както т е не са, просто ся­
каш благодарение на някакъв подарък и за собствено удоволс­
тви е или чи сто механически и В сляпо подчинение на Вътреш ­
на принуда, така че този, който не е получил подарък или не
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 557

чуВстВа принудата, има същ ото npaßo да бъде Велик, както

другият да не бъде. Но да бъде дарен или принуден - moßa са
презрителни думи, с които чоВек иска да избяга о т някакъВ
Вътрешен глас; т е са позор за Всеки, който се е Вслушал В т о ­
зи глас, следоВателно за Великия чоВек. Именно то й най-малко
приема подаръци или се noggaßa на принуда. К а т о Всеки обик­
новен чоВек и то й знае как може да се приеме леко ж иВота и
колко меко е леглото, В което би могъл да се опъне, ако се дър­
жеше прилично и както е прието със сВоите ближни. Та нали
Всички порядки на чоВека са насочени към едно непрекъснато
разсейване на мислите, та ка че ж и в о т ъ т да не се усеща! За­
що желае толкоВа силно точно протиВното, т о е с т да усеща
ж иВота, което значи да страда о т ж и Во та? Защ о то забеляз­
ва, че и скат да го измамят по отношение на самия него и че
същ естВуВа един Вид заговор да го измъкнат насила о т собс­
т в е н а т а му пещера. ТогаВа то й се npomußu, наостря уши и
решаВа: „Искам да остана Верен на себе си.“ ТоВа е страшно
решение и едВа постепенно го разбира, защ ото сега Вече е при­
нуден да се потопи В дълбините на б и ти ето , с редица необик­
новени Въпроси на уста : Защо жиВея? КакъВ урок ще ми даде
ж и В о т ъ т ? Как съм станал moßa, което съм, и защо страдам
о т moßa състояние? ИзмъчВа се и Вижда, че никой не се измъч­
ва така, а напротив, ръцете на негоВите ближни са протег­
н ати стр а стн о към ф ан тасти чн и те събития, представяни
ни о т политическия т е а т ъ р или че т е самите се разхождат
скрити зад сто ти ц и маски, като младежи, мъже, старци, ба­
щи, граждани, свещеници, чиновници, търговци, загрижени не­
уморно само за общ ата комедия и съВсем не за себе си. На Въп­
роса за какВо живееш? - Всички т е с гордост биха отговорили
Веднага: „За да с т а н а добър гражданин, или учен, или държав­
ник“ - и Въпреки moßa т е са нещо, което никога не може да
стане друго, а защо са именно moßa? УВи, и нищо по-добро?
Ако някой разбира ж и Вота си само ка то то чка В развитието
на един род или на една държаВа, или на една наука и иска да
принадлежи напълно към процеса на развитието, на история­
т а , не е разбрал урока, зададен му о т б и ти ето , и трябВа о т ­
ново да го учи. ТоВа Вечно разВитие е лъжовен куклен те а тъ р ,
558 ФРИДРИХ НИЦШЕ

заради който човек забраВя сам себе си, истинско развлече­

ние, разсейващо индивида във всички посоки, безкрайна глупо­
в а т а игра, ко ято голямото д ете - времето - играе пред нас и
с нас. Спом енатият героизъм на правдивостта се състои в
то ва човек един ден да престане да бъде негова играчка. В
разви ти ето всичко е кухо, измамно, плоско и заслужава презре­
нието ни. Загадката, ко ято трябва да разрешим, можем да
решим само изхождайки о т би ти ето , в б и ти е то такова, как­
во то е, а не в друго, в непреходното. Сега вече човек започва
да проверява колко дълбоко се е сраснал с р азви ти ето и колко
дълбоко с б и ти е то - пред душата му изплува огромна задача:
да разруши всичко развиващо се, да изнесе на бял с в я т всичко
фалшиво в нещ ата. И то й сам иска да опознае всичко, но не по
друг начин, не като човекът на Гьоте, не заради благородната
изнеженост с цел да се запази и наслаждава на многообразие­
т о на нещ ата; напротив, то й сам пръв се принася в ж ертва.
Героичният човек презира своето благополучие или злополу­
чие, добродетелите и пороците си и изобщо измерването на
нещ ата със своя мярка. О т себе си то й не очаква нищо повече
и във всички неща иска да стигне тази безнадеждна основа.
Силата му се крие в себезабравата, а сещайки се за себе си,
мери всичко о т високата си цел и посока към себе си и му се
струва, че зад и под себе си съзира един неугледен куп шлака.
Древните мислители са търсели с всички сили щ а сти е то и
и сти н ата - а злият принцип на природата гласи: никой да не
намери то ва, което е длъжен да търси. Но който търси неис­
тина във всичко и доброволно се присъединява към нещ астие­
т о , него може би го очаква друго чудо на разочарованието: не­
що неизразимо, на което щ асти ето и и сти н ата са само кул­
то ви изображения, се доближава към него, земята изгубва при­
теглянето си, земните събития и сили с т а в а т недействител­
ни и около нас се разлива светлина като през лятна вечер. И
съзерцаващият т о в а чудо има чувство то , че току-що се е съ­
будил и край него се н о сят само облаците на един о тли тащ
сън. И т е ще бъдат някога о т в е т и и тогава ще стане ден.
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 559

Но аз обещах да представя Въз осноВа на опита си Шопен­

хауер като Възпитател. Е т о защо съВсем не е д остатъчн о
да обрисувам, и при то В а с несъвършени изрази, онзи идеа­
лен чоВек, ВластВащ у и около Шопенхауер ка то негоВа пла-
тонична идея. Най-трудното Все още остаВа: да покажа, как
о т този идеал може да се получи ноВ кръг о т задължения и
как чрез непрекъснатата си д еятелност чоВек може да се
сВърже с една толкоВа Висока цел, накратко, да докаже, че
то Ва е само блажено, дори омайВащо настроение, В което В
отделни мигоВе потъВаме, след което т о изчезВа и ние изпа­
даме В още по-дълбоко недоВолстВо. Сигурно е също, че по
то зи начин започВаме общ уването си с този идеал, с тези
Внезапни интерВали между сВетло и тъмно, опиянение и о т ­
вращение и че т у к се поВтаря един жизнен опит, ста р кол­
ко то и идеалите. Но нека не стоим дълго на прага и преми­
нем по-бързо през началото. И та к а сериозно и определено
трябВа да се зададе Въпросът: Възможно ли е онази невероят­
но Висока цел да се приближи толкоВа, че, теглейки ни нагоре,
да ни ВъзпитаВа? За да не се изпълнят с нас великите слоВа на
Гьоте: „ЧоВек е ограничен по рождение; В състояние е да раз­
бира прости, близки, определени цели и то й cBukßa да използ­
Ва сред ствата, които са му непосредствено на разположение.
Но щом се отдалечи, нито знае какВо иска, нито какВо трябВа
да Върши и е Все едно дали ще се разпиляВа Вследствие мно­
ж е с т в о т о предмети, или ще изгуби раВноВесието си о т тях-
н ото Величие и достойнство. За чоВек Винаги е нещастие,
когато има поВод да се стреми към нещо, с което не може да
се сВърже чрез постоянната си собствена деятелност.“ 17Как­
т о изглежда, то Ва Възражение може с пълно праВо да се изпол­
зВа именно срещу ШопенхауероВия чоВек. НегоВото Величие и
достойнство м огат да ни изкарат о т раВноВесие и по този
начин да ни о тд ел ят отноВо о т Всички общ ности на дейните
хора, при което изчезВа Всяка Връзка между задълженията, свър­
шено е с потока на ж иВота, може би накрая човек сВикВа нео­
хотно с то Ва разграничение и жиВее по дВояки праВила, то-
560 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ecm В противоречие със самия себе си, т у к и та м неуВерен и

поради тоВа Всеки ден по-слаб и по-непродуктиВен, докато друг
се отказВа по принцип о т участие ВъВ ВсякакВа дейност и поч­
т и не гледа, когато другите д ей стВат. О пасн ости те са Ви­
наги големи, когато ж и В о т ъ т на чоВека е прекалено труден и
то й не е В състояние да изпълнява никакВи задължения. О т
то Ва по-силните натури м огат да загинат, а по-слабите, по-
многобройните, изпадат В съзерцателна леност и поради нея
накрая изгубВат дори съзерц ателността си.
В отговор на подобно Възражение ще трябВа да призная, че
наш ата работа т у к е едВа започнала и че Въз осноВа на со б ст­
вения си опит още сега Виждам и зная определено само едно:
Възможно е, изхождайки о т онзи идеален образ, т и и аз да се
натоВарим с цяла Верига изпълними задължения и че някои о т
нас Вече ч у В с т В а т натиска на тази Верига. Но за да мога без
колебание да изразя формулата, под ко ято искам да обобщя
този ноВ кръг о т задължения, ми са необходими следните пред­
варителни размишления.
ВъВ Всички Времена по-задълбочените хора са изпитвали
съжаление към ж и во тн и те, защ ото последните стр а д а т о т
ж иВота и Въпреки то В а не п р и теж ават силата да обърнат
жилото на страданието срещу себе си и да разберат мета-
физически б и ти е то си. Дори се Възмущаваме до дъното на ду­
ш ата си о т Вида на то В а безсмислено страдание. Е т о защо
не на едно м ясто В сВ ета Възникнало предположението, че ду­
ш ите на грешниците са се Вселили В тези животински тела и
че то Ва на пръВ поглед Възмутително безсмислено страдание
е пълно със смисъл и придобива значение пред лицето на Вечна­
т а спраВедлиВост именно като наказание и изкупление. Наис­
тина теж ко наказание е да се жиВее В образа на жиВотно, из­
питвайки глад и желания, и Въпреки то В а да не се стига до
никакВо разбиране за ж иВота. А не може да се измисли по-теж­
ка съдба о т тази на хищника, гонен из п усти н ята о т най-жес-
то ка мъка, рядко удоВлетВоряВан, и т о само така, че удов­
летворението се преВръща В страдание о т разкъсващата бор­
ба с други жиВотни или о т о твр а ти те л н а та лакомия и преси­
щане. Да си прибързан сляпо и лудо към ж иВота, и т о не заради
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 561

някакВа no-ßucuia награда, да си лишен о т съзнанието, че си

наказан и защо си наказан, а напротив, да жадуваш стр а стн о
тако ва наказание, приемайки го за щ астие поради глупостта
на едно о твр ати тел н о желание - moßa значи да си животно.
И ако насочва усилията си към ж ивота, по то зи начин цялата
природа ни дава да разберем, че то й й е необходим, за да се
избави о т проклятието на животинския ж и во т и че накрая
именно в човека б и ти е то се оглежда като в огледало, на чие­
т о дъно ж и в о т ъ т не е вече безсмислен, а се показва в сво ята
метафизическа значимост. Но нека размислим по-добре: къде
свършва ж и во тн о то , къде започва чо векът? Онзи човек, на
когото единствено държи природата! Д окато се стреми към
ж и во та ка то към щ астие, човек още не е издигнал погледа си
над хоризонта на ж и во тн о то , само че с повече съзнание желае
онова, което ж и во тн о то тър си инстинктивно, слепешком.
Но така е с всички нас в по-голямата ч а с т о т ж и во та ни. Обик­
новено не излизаме о т ж ивотинското състояние. Самите ние
сме ж и во тн и те, страдащи, както изглежда, безсмислено.
И д ват обаче моменти, когато разбираме то ва . Тогава об­
лаците се р азкъсват и виждаме как и ние заедно с цялата
природа се насочваме към човека, ка то към нещо, стоящ о
високо над нас. Потръпвайки поглеждаме във внезапно прос­
ветление около нас и зад нас. Там т и ч а т изтънчените хищ­
ници и ние сме сред тях. Неимоверното придвижване на хо­
р ата в голямата земна пустиня, основаването на техн и те
градове и държави, воденето на войни, неуморното им съ­
биране и разпръсване, безразборната надпревара, взаимно-
т о подражание, надхитряване и унищожение, крясъците в
беда, възтор ж ен и ят рев при победа - всичко е продължение
на ж ивотинското състояние. Сякаш човек съзнателно т р я б ­
Ва да бъде вър н ат в р азви ти ето си назад и лишен с измама
о т м етаф изичните си заложби, да, сякаш природата, след
ка то толкова време е копняла за човека и е работила над не­
го, сега уплашено се отдръпва и по-скоро би желала да се върне
отново в н есъзн ателн о стта на инсти н кта. Ах, т я се нуж­
дае о т познание, а изпитва ужас о т познанието, което всъщ ­
н о ст й е необходимо. Така пламъкът тр е п ти неспокойно на­
562 ФРИДРИХ НИЦШЕ

сам-натам, сякаш уплашен о т самия себе си, и обхВаща пър-

Во хиляди неща, преди да обхВане оноВа, заради което приро­
д ата се нуждае изобщо о т познание. В отделни мигоВе Всич­
ки ние знаем, че и най-далечните планове В нашия ж и Вот се
праВят само за да избягаме о т истинската си задача, че охот-
но бихме желали да скрием някъде глаВата си, сякаш там не
би могла да ни намери с т о о к а та ни съВест, че бързаме да
подарим сърцето си на държавата, на печалбарстВото, на
общуването с други хора или на науката само за да не го при­
тежаваме поВече, че се отдаваме на т е ж к а т а си Всекиднев­
на работа по-страстно и по-безразсъдно, о тколко то ни се
налага за да живеем: Всичко moßa ни се стр ува по-необходи-
мо, само и само да нямаме Възможност да се опомним. Всеоб­
ща е припряната бързина, тъ й като Всеки бяга о т самия се­
бе си, Всеобщо е и плахото прикриване на тази припряност,
защ ото Всеки иска да изглежда доволен и да заблуди по-про-
ницателните наблюдатели относно сВоята нищ ета, Всеоб­
ща е п о тр е б н о стта о т ноВи, зВънки словесни дрънкалки, оки­
чен с които ж и В о т ъ т трябВа да получи нещо шумно и праз-
нично. Всеки познава стр ан н ото състояние, когато Внезап­
но ни се н атр ап ят неприятни спомени. ТогаВа с буйни жес­
то в е и със зВуци се мъчим да ги избием о т съзнанието си, но
по ж е сто в е те и звуците В обикновения ни ж и В о т може да
се о тгатн е , че Всички ние се намираме непрекъснато В т а ­
кова състояние и живеем В страх о т спомена и самоВглъбя-
Ването. КакВо ни Вълнува толкоВа често коя муха се Върти В
глаВата ни и не ни о стаВя да спим? Около нас сякаш бродят
призраци, Всеки миг о т ж иВота има нещо да ни каже, но ние
не желаем да слушаме този тай н ствен глас. К огато сме сами
и Всичко край нас е тихо, се страхуваме, че някой ще ни по­
шепне нещо В ухото. Е т о защо мразим ти ш и н ата и се упой­
ваме В общ уването с други хора.
К акто Вече се каза, Всичко moßa ще разберем един ден и
ще се чудим на главозамайващия страх, на цялата припряност
и съноподобното състояние на нашия ж и во т, който сякаш
се страхува о т пробуждането и сънува толкоВа по-жиВо и
по-неспокойно, колкото е по-близо до пробуждането. СъидеВ-
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 563

ременно обаче чуВстВаме, че сме тВърде слаби да понасяме

дълго тези мигоВе на най-дълбоко Вглъбяване и не ние сме
хората, към които се е насочила стремително цялата при­
рода като към cßoe спасение. Д о статъчн о е, ако успеем изоб­
що някога да надигнем глаВа и да забележим В какъВ поток
сме дълбоко потънали. Но и moßa не ни се ygaßa със со бстве­
ни сили, за moßa изплуване и пробуждане за един кратък миг
трябВа да бъдем повдигнати - а кои са тези, които ще ни
повдигнат?
ТоВа са онези истински хора, надраснали ж и во ти н ско ­
т о - философи, хора на и зк у с тв о то и светц и. При появата
им и поради появата им природата, ко ято никога не скача,
праВи единствения си скок о т радост, защ ото чуВстВа, че
за пърВи п ъ т е достигнала целта си, т о ч к а та , където раз­
бира, че трябВа да се отучи о т целеустрем еността и че е
хвърлила Висок залог В играта на ж иВота и развитието. При
moßa прозрение т я се преобразява и Върху лицето й ляга кр о т­
ка Вечерна умора, наричана о т хората красота. ТоВа, което
сега изрича, с moßa преобразено изражение, е Великото разк­
риване на б и ти ето , а Възможно най-ВърхоВното желание на
см ър тн и те е да у ч а с т в а т постоянно и с отворени уши В
moßa разкриване. Ако някой се замисли, kakßo ли не е слушал
например Шопенхауер В течение на ж иВота си, може след moßa
да каже сам на себе си: „Ах, глухите т и уши, глупавата т и
глава, разсеяният т и мозък, с в и т о т о т и сърце, ах, Всичко,
което наричам мое! Как само го презирам! Да не можеш да
летиш, а само да тр еп ти ш ! Да гледаш Висините над себе си
и да не можеш да ги достигнеш! Да знаеш п ътя, който Води
към неизмеримия свободен хоризонт на философа, почти да
стъпиш Върху то зи п ъ т и след няколко крачки да залитнеш
назад! И ако само В един-единстВен ден би могло да се изпъл­
ни moßa най-голямо желание, с kakßa го то вн о ст би предло­
жил В замяна срещу то зи ден целия си останал ж и Вот! Да
можеше да се изкачиш толкоВа Високо, колкото изобщо е дос­
тигнал някой мислител, нагоре сред чи сти я Въздух на Алпи­
т е и ледовете, там , където няма Вече мъгли и облаци, къде­
т о осноВната същ ност на нещ ата е намерила израз В груб и
564 ФРИДРИХ НИЦШЕ

застинал вид, но с неизбежна разбираемост! Единствено с

мисълта за такаВа Възможност душата ста В а самотна и без­
крайна. Но ако желанието й се изпълни и погледът й падне
пряко и с блясъка на сВетлинен лъч Върху нещ ата, ако замрат
срамът, боязлиВостта и желанието - коя дума би могла да
назоВе състоян и ето й, то зи ноВ и загадъчен тр е п е т, лишен
о т Възбуда, В който, подобно на душата на Шопенхауер т я
би се закоВала тогаВа Върху Великата пиктография18 на би­
т и е т о , Върху Вкаменилото се учение за разВитието не като
нощ, а като жарка, черВенообагрена, залиВаща сВ ета сВет-
лина. И още какВа е тази орис да предугаждаш напълно свое­
образното предназначение и блаж ен ството на философа, а
да чуВстВаш цялата несигурност и злощ астието на нефило-
софа, на безнадеждно ВъзжелаВаидия! Да знаеш, че си плод на
дърВо, който поради прекомерна сянка не ще никога узрее, а
да съзираш непосредствено пред себе си слънчевите лъчи,
които т и липсВат!“
Да се събуди заВист и злоба у подобен ненадарен чоВек би
било тВърде мъчно, ако изобщо можеше да изпитВа заВист и
злоба. Вероятно В края на краищата ще насочи другаде душа­
т а си, за да не се изяжда В напразен копнеж и тогаВа ще о т ­
крие един ноВ кръг о т задължения.
Сега Вече стигнах до отгоВора на Въпроса дали е Възмож­
но чрез постоянна лична акти Вн о ст чоВек да се сВърже с Ве­
ликия идеал на ШопенхауероВия чоВек. Преди Всичко безспор­
но е едно: спом енатите ноВи задължения не са задължения­
т а на самотник, с тях чоВек по-скоро се ВключВа В една мо­
гъща общ ност, ко ято се крепи наистина не на Външни фор­
ми и закони, а на една осноВна мисъл. ТоВа е осноВната мисъл
на културата, доколкото т я е В състояние да постаВи на
Всеки един о т нас само една задача: да съдейства за създа­
ван ето на философа, на човека на и зк у с тв о т о и на с в е т е ­
ца у нас и извън нас и по то зи начин да р або ти за усъвър­
ш ен стван ето на природата. Защ ото както природата се
нуждае о т философа, та ка т я се нуждае о т чоВека на изкус­
т в о т о за една метафизична цел, именно за разкриване на са­
м ата себе си, за да може накрая пред нея да застане В чи ста
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 565

и завършена форма оноВа, което В неспокойствието на сВое­

т о разВитие т я не успяВа никога да Види - следоВателно за
личното си себепознаВане. С няколко шегоВито-дълбокомис-
лени слоВа Гьо те обръща Внимание Върху ф акта, че Всичките
опити на природата им ат за нея значение само дотолкоВа,
доколкото художникът най-после ще о т г а т н е недомлъвки­
т е й, ще я пресрещне на половината п ъ т и ще изрече оноВа,
ко ято т я с о п и ти те си Всъщ ност цели. Веднъж то й Възк­
ликнал: „Ч есто съм казВал и още често ще поВтарям, causa
finalis* на Всяко сВетоВно и чоВешко дело е драматическата
поезия, защ ото т я за нищо друго не ста В а .“ И така, накрая
природата се нуждае и о т сВетеца, у когото „Аз“ -ът се е
стопил напълно и чиито страдалчески ж и Во т изобщо или поч­
т и Вече не се чуВстВа индиВидуално, а се Възприема като най-
дълбоко раВенстВо, съпричастие и единение с Всичко жиВо -
нуждае се о т то зи сВетец, при когото настъпВа чудото на
преобразяВането, недостъпно за играта на разВитието, оно­
Ва крайно и най-Висше разВитие на чоВека В чоВек, към което
се стреми и напира цялата природа като към спасение о т са­
м ата себе си.
Няма съмнение че Всички ние сме родствени и сВързани и
със сВетеца, както с философа и с чоВека на и зкуство то .
С ъщ естВуВат мигоВе и сякаш искри о т най-сВетлия и люб­
веобилен огън, В чи ято сВетлина не разбираме Вече думата
„аз“ . О тВъд наш ето същ естВо лежи нещо, което В тези ми­
гоВе проникВа В нас. Е т о защо о т Все сърце копнеем за мос­
т о в е т е между т у к и там . Е сте ств е н о В обикновеното си
състояние не можем да допринесем с нищо за създаването
на чоВека-спасител и затоВа сами се мразим; омраза - корен
на онзи песимизъм, на който Шопенхауер трябВаш е отноВо
да учи наш ата епоха, макар то й да е стар , колкото копне­
ж ъ т към култура.

* Последна причина (лат.) - Б. пр.

566 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Понякога е по-трудно да признаеш нещо, отколко то да го

проумееш. Може би та ка е с повечето хора, когато размишля­
в а т Върху следната мисъл: „Ч овечество то тр яб ва да работи
непрестанно за създаването на отделни велики хора - и то ва
е единствената му задача.“ С какво удоволствие бихме прило­
жили върху о б щ ество то и неговите цели поуката, извлечена
о т разглеждането на различни представители на ж ивотинс­
ко то и р асти тел н о то царство, а именно: значение има само
отделният по-висш екземпляр, по-необикновеният, по-силни­
я т , по-сложният, по-продуктивният - с какво удоволствие,
ако не ни оказваха най-упорито противодействие внушените
ни о т възпитанието представи за целта на о бщ ество то !
Всъщ ност лесно може да се разбере, че там , където един вид
достигне границата си и премине в друг вид, та м е целта на
развитието му, а не в м нож еството екземпляри и тяхн о то
благополучие или дори в екземплярите, които са последни за
времето си, а по-скоро в привидно разпръснатите и случайни
същ ествувания, възникващи понякога на м еста при благопри­
ятн и условия. Е т о защо би било лесно разбираемо и изискване­
т о чо вечество то да потърси и създаде онези благоприятни
условия, при които м огат да се появят великите хора-спаси-
тели, именно защ ото е в състояние да осъзнае целта си. На
то в а обаче п р оти во д ей стват всякакви доводи: тази послед­
на цел трябвало да се обвърже с щ асти ето на всички хора или
поне на повечето о т тях, с р азвитието на големи общности
и колкото бързо и без колебание човек решавал да пожертва
ж ивота си за държавата, толкова бавно и колебливо би се дър­
жал, ако не държавата, а някой друг поискаше тази ж ер тва
о т него. М исълта, че човек същ ествува заради друг човек изг­
лежда пълна нелепост, а „по-скоро за всички други или поне за
възможно най-много хора“ . О, простодушни човече, сякаш би
било по-разумно бр оят да решава там , където са важни сто й ­
н о с т т а и значението! Защ ото въпросът гласи така: Как т в о ­
я т ж и вот, ж и в о т ъ т на отделния индивид ще получи най-ви­
сока цена, най-дълбоко значение? Как ще го прахосаш най-мал­
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 567

ко? Е сте ств е н о ка то живееш така, че да си о т полза за най-

редките и най-ценните екземпляри, а не за м нозинството о т
тях, т о е с т за най-малко ценните екземпляри, ако ги вземеш
поотделно. Именно то зи начин на мислене следва да се внедри
и укрепи в сърцата на младите хора, за да може човек сам да се
види като несполучливо творение на природата, но същевре­
менно и като доказателство за най-великите и най-прекрас­
ните намерения на тази художничка. Нека каже тогава: т я не
е успяла, но аз ще почета великото й намерение, ка то й служа
така, че един ден т о да й се удаде по-добре.
С то ва намерение човек застава в кръга на културата, за­
щ о то т я е рожба на себепознаването на всеки индивид и на
недоволството му о т самия него. Всеки, който й се посве­
щава, изрича следното: „Над себе си съзирам нещо по-висше
и по-човешко о т мен самия, помогнете ми всички вие да го
достигна, както аз ще помогна на всеки, който осъзнава съ­
щ о то и страда о т него, за да може накрая да бъде създаден
човекът, който ще се чувства завършен и безкраен в позна­
нието и любовта, в съзерцанието и възм ож ностите си, при­
общен с цялото си същ ество към и със природата, като съд­
ник на нещ ата и мерило на техн и те ценности.“ Трудно е да се
доведе човека до подобно състояние на решително себепозна-
ние, т ъ й както е невъзможно да научиш някого на любов, за­
щ о то единствено в лю бовта душ ата добива не само ясния,
критичен и презрителен поглед за самата себе си, но и онова
желание да погледне отвъд себе си и да потърси с всички сили
някое скрито още някъде по-висше „аз“ . Следователно само
онзи, който е привързан о т все сърце към някой велик човек,
получава по този начин първото освещаване чрез кул тур а ­
т а . Неговият белег е самозасрамване без озлобление, омраза
срещу со бствен ата ограниченост и с в и т о с т , съпричастие с
гения, откъсвал се непрестанно о т наш ата душна и суха а т ­
мосфера, предчувствие за всички развиващи и борещи се лич­
ности и най-дълбоко убеждение, че човек се натъква навсякъ­
де на усилията на природата, вижда колко стр а стн о се стр е ­
ми т я към човека, колко болезнено чувства все отново, че т в о ­
рението й е несполучливо и въпреки т о в а успява да създаде
568 ФРИДРИХ НИЦШЕ

навсякъде най-прекрасните зачатъци, черти и форми, така че

хората, с които жиВеем, приличат на поле, пълно с о статъц и
о т най-ценни художествени ескизи, където Всичко ни пресре­
ща с Възгласа: елате, помогнете, завърш ете, съберете Всичко
принадлежащо едно към друго, безмерен е копнежът ни да с т а ­
нем цялостни.
Тази съвкупност о т Вътрешни състояния нарекох първо­
т о освещаване чрез културата. Сега Вече съм длъжен да опи­
ша Въздействието на В т о р о т о освещаване и знам твърде
добре, че т у к задачата ми е по-трудна, защ ото трябВа да се
извърши преходът о т Вътреш н и те събития към преценка­
т а на външните, погледът да се насочи навън, за да открие
повторно Във Великия неспокоен с в я т онази жажда за култу­
ра, известна му о т неговите първи житейски опити. О т ­
делният индивид е длъжен да използва борбата и копнежа си
като азбука, с ко ято да разчете сега въжделенията на хора­
т а . Но не бива да спира дотук, о т т о ва стъпало трябва да
се изкачи на по-високото, културата изисква о т него не са­
мо посоченото Вътреш но преживяване, не само преценка на
заливащия го отвсякъде Външен с в я т , но В края на краищата
и главно дела, т о е с т борба за култура и враждебност срещу
Влияния, навици, закони, институции, в които не може да поз­
нае целта си: създаването на гения.
Този, който е способен да застане на В то р о то стъпало,
ще забележи най-напред, колко изключително слабо се поз­
наВа т а зи цел и колко рядко, докато напротив, стр ем еж ът
към култура е всеобщ и неизказано голяма е м асата о т сили,
употребявани В нейна служба. Учуден човек ще се запита: мо­
же би подобно знание изобщо не ни е необходимо? Няма ли при­
родата да постигне целта си дори и ако повечето хора опре­
делят погрешно целта на со бствен и те си усилия? Който е
свикнал да Вярва в несъзнаваната целесъобразност на приро­
дата, ще може навярно без усилие да отговори: „Да, така е!
Нека хората си мислят и говорят какво си и скат за последна­
т а си цел, човек „дори в мъгляв стремеж, съзнава где е п ъ т я т
на доброто.“ 19За да може да възрази на тази мисъл, човек тр яб ­
ва да е преживял някои неща, но ако действително е убеден В
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 569

посочената цел на културата, а именно, че т я трябва да съ­

действа единствено за създаването на истински хора и ако
установи как и до ден-днешен въпреки всички хвърлени средс­
тв а , въпреки пищ ните изяви формирането на тези хора не се
различава много о т непрекъснатото изтезаване на ж ивотни­
те , ще открие необходимостта този „мъгляв стремеж“ да бъде
заместен накрая о т съзнателната воля. И главно по още една
причина: да се о тстр ан и възм ож ността онова несъзнаващо
целта си влечение, прословутият „мъгляв стрем еж“ да се из­
ползва за съвсем други цели и да се поведе по п ъ т, където най-
висш ата цел, създаването на гения не ще може никога да се
достигне. Защ о то същ ествува един вид култура, с която се
злоупотребява и т я се п о ста в я в служба на друга цел. Нека
само се огледаме! Именно силите, поощряващи сега най-дейно
културата, т а я т други мисли и общ уват с нея не с чисти и
безкористни намерения.
На първо м ясто т у к е егоизмът на печалбарите, който се
нуждае о т помощ та на културата, а о т благодарност я под­
помага, но едновременно с то ва желае да определя целта и мяр­
ката й. О т т у к следва и онази любима мисъл и заключението,
което гласи приблизително така: максимум знания и образова­
ние, следователно максимум потребности, следователно мак­
симум производство, следователно максимум печалба и щас­
ти е - тази е съблазнителната формула. Привържениците на
тази мисъл биха дефинирали образованието ка то познание, с
чи ято помощ човек ста ва напълно съвременен по отношение
на п о тр ебн о сти те си и тях н о то удовлетворяване, но същев­
ременно и разполага най-добре с всички средства и пътищ а за
възможно най-лесното печелене на пари. Да се създават колко­
т о може повече хора, които да са „в обръщение“ , в смисъла,
който влагаме в пон яти ето „монета в обръщение“ , тази е сле­
дователно целта, а според то ва схващане един народ ще е то л ­
кова no-щастлив, колкото повече подобни хора притежава.
Е т о защо първостепенната задача на образователните инс­
т и т у т и е да подпомогнат всички, доколкото е в природата
им, да с т а н а т таки ва „хора в обръщение“ . Да образова всеки
така, че присъщ ата му степен о т умения и знания да му помог­
570 ФРИДРИХ НИЦШЕ

не да постигне колкото е възможно поВече щ астие и печалба.

О тд елната личност е длъжна - така гласи изискването - с по­
м ощ та на такоВа общо образование да може да прецени т о ч ­
но сама себе си, за да знае kakßo трябВа да изискВа о т жиВота.
Накрая се тВърди, че същ естВуВа един е сте ств е н и необхо­
дим съюз между „интелигентност и имущестВо“ , между „бо-
г а т с т В о и култура“ , нещо поВече, че този съюз е нравствена
необходимост. НенаВижда се Всяко образование, което праВи
чоВека самотен, което си позВоляВа да издига цели отВъд па­
р ите и доходите, за което е необходимо много Време. Обикно­
вено тези по-сериозни ВидоВе образование се осмиВат презри­
телно като „изтънчен егоизъм“ , като „безнраВстВено епику-
рейско удоВолстВие о т култур ата“ . Наистина съгласно Важе­
щ ата т у к нраВстВеност ценно е точно обратното, а именно
бързо да придобиеш образование, за да може по-скоро да напе­
челиш пари. На чоВека се разрешаВа само толкоВа култура, кол­
ко то е необходимо да си изкара хляба и да общуВа със сВета -
поВече никой не иска о т него. Накратко: „ЧоВек има потреб­
н о ст и претенции за земно щ астие, е то защо му е потребно и
образование, но само затоВа!“
На Второ м ясто е егоизмът на д ър ж авата, която също се
стреми към Възможно най-голямо разпространение и ВсеобхВат-
н ост на културата и притежаВа най-ефектните инструменти
за удоВлетВоряВане на желанията си. При услоВие че е уверена В
силата си не само да осВобождаВа о т ярема, но сВоеВременно и
да Впряга В него, при услоВие че осноВата й е д остатъчно ста-
билна и широка, за да носи целия сВод на културата, разпрост­
ранението на образованието сред нейните граждани ще е Ви­
наги о т полза за нея самата В надпреварата й с други държаВи.
НаВсякъде, където днес се гоВори за „културна държаВа“, Виж­
даме, че й е постаВена задачата да осВободи дотолкоВа духоВ-
ните сили на едно поколение, че т е да служат на същ ествува­
щ ите институции и да ги крепят, но само дотолкоВа. По съ­
щия начин горският поток се отВежда частично с помощта на
бентоВе и прегради, за да може усмирената сила да дВижи Воде­
ници - защ ото пълната му мощ би била поВече опасна, отколко­
т о полезна за Воденицата. ТоВа осВобождаВане е същеВремен­
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 571

но по-скоро окоВаВане. Нека само си припомним какВо е станало

с християнството под Влиянието на държавния егоизъм. Хрис­
т и я н с т в о то е положително една о т най-чистите прояви на
този стремеж към култура и най-Вече към постоянното създа­
ване на ноВи сВетци. Но тъ й като било използвано по сто ти ц и
начини, за да дВижи Воденицата на държаВната Власт, посте­
пенно заболява В сърцевината си, станало лицемерно и лъжливо
и се изродило до пълно противоречие с първоначалните си цели.
Дори последното събитие В него - немската Реформация, няма­
ше да е нищо друго освен Внезапно лумВане и угасВане, ако не бе
откраднала ноВи сили и пламъци о т пожара на държавата.
На т р е т о м ясто културата се поощрява о т Всички онези,
които съзнават грозното или скучн о то съдържание на би­
т и е т о и и скат да го прикрият под т . нар. красива форма. С
помощта на Външния Вид, със слоВа, жестоВе, украшения, пищ-
ност, благоВъзпитаност зр и телят трябВа да се тласне към
погрешно заключение за съдържанието на б и ти ето , като се
има предвид, че за Вътреш н ата страна обикновено се съди по
Външната. Понякога ми се струВа, че съвременните хора ску­
ч а я т безкрайно много един с друг и поради moßa с м я т а т за
необходимо сами да се п равят интересни с помощ та на Всич­
ки Видове изкуства. Е т о защо карат художниците да им сер­
вират самите тях ка то пикантни и лю ти ясти я, обливат се с
подправките на целия О риент и целия западен с В я т и, е сте с­
твено! почват да благоухаят най-интересно, благоухаят на це­
лия Ориент и на целия западен сВ ят. П о стъ п ва т така, че да
задоволяват ВсякакъВ Вкус и Всеки трябВа да бъде обслужен,
безразлично дали има желание за нещо благоуханно, или Воня­
що, изтънчено или селски грубовато, гръцко или китайско, за
трагедии или драматизирани цинизми. К а кто е известно, най-
прочутите майстори-готВачи на тези съвременни хора, стр е ­
мящи се на Всяка цена да бъдат интересни, а и т е самите да
бъдат заинтересувани, се намират сред французите, а най-
лошите - сред немците. За последните този ф акт е Всъщ ност
no-утешителен, отколко то за първите, и няма защо да се сър­
дим на французите, ако т е ни се подиграват за липсата на ори­
гиналност и елегантност и ако стр ем еж ът на някои немци към
572 ФРИДРИХ НИЦШЕ

елегантност и маниери ни напомня индианеца, който иска да

има халка на носа и крещи В желанието си да бъде татуиран.
Тук нищо не ми пречи да напраВя изВестно отклонение. След
последната Война с Франция много неща В Германия се проме­
ниха и пораздВижиха. ЯВно е, че у дома бяха пренесени и някои
изисквания към немската култура. За мнозина тази Война бе­
ше първото пътуване В no-елегантната ч а с т на сВета. Колко
прекрасна е непринудеността на победителя, когато не се бои
да научи нещо о т културата на победения! Предимно художес­
тв е н и те занаяти се тл а с к а т към непрестанна надпревара с
no-културния съсед, по обзавеждането си немската къща тр яб ­
Вало да прилича на френската, дори езикът с помощта на една
академия, основана по френски образец, следвало да усвои „здра­
вия Вкус“ и да се отърси о т съмнителното Влияние на Гьоте
Върху него - както се е изказал напоследък берлинският акаде­
мик Дюбоа-Раймон.20 ОтдаВна Вече т е а т р и т е ни тихо-крот-
ко се стр е м ят към същ ата цел, изнамериха дори и елегантния
немски учен - и ето , следВа да се очакВа, че Всичко, което до­
сега не можеше да се подчини някак си на този закон на елеган­
т н о с т т а - немската музика, трагедия и философия - сега ще
бъде обявено за не немско и отстранено. Наистина не би тр яб ­
Вало да си мръднем и пръста за немската култура, ако под кул­
тура, която Все още липсВа на немеца и към която сега би след­
вало да се стреми, то й разбираше единствено изкуства и лю­
безности, разкрасяващи жиВота, Включително и цялата изоб­
р етател н о ст на учителите по танц или на тапицериите, а
също ако и В езика се стреми да спазва одобрените о т акаде­
мията правила и известна Всеобща благоВъзпитаност. Но из­
глежда, че последната Война и личното сравнение с французи­
т е egßa ли са събуждали по-Високи претенции и често ме обзе­
ма по-скоро чуВстВо на подозрение, че немецът иска сега да се
освободи насила о т онези изконни задължения, наложени му о т
прекрасното дарование, о т своеобразната меланхолия и дъл-
бокомислието на природата му. Иска да се държи като палячо,
да бъде маймуна, пб му се иска да заучаВа маниери и изкуства,
правещи ж иВота забавен. Но няма по-злостно оскВерняВане на
немския дух о т moßa да го м ачкат като Восък, о т който един
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 573

ден може и елегантност да се измеси. И ако за съжаление е

Вярно, че една голяма ч а с т о т немците охотно ще разреши да
бъде омесена и оформена по то зи начин, срещу тази истина
трябВа да се Възразява дотогава, докато се чуе: Вие не прите­
ж авате Вече онази стар а немска природа, наистина твърда,
сурова и неподатлива, но т я е най-прекрасният материал, с
който е позволено да р а б о т я т само най-великите майстори,
защ ото единствено т е го заслужават. Това, което се съдър­
жа у Вас, е мек, кашав материал. Направете о т него, каквото
искате, създайте елегантни кукли и интересни идоли - и В т о ­
зи случай пак ще Важ ат думите на Рихард Вагнер: „Немецът е
ъгловат и несръчен, когато иска да се държи изискано, но Въо­
душеви ли се, тогаВа то й е възвишен и превъзхожда Всички.“ И
елегантните хора им ат пълното основание да се пазят о т т о ­
ва немско въодушевление, иначе т о може един ден да ги изяде
заедно с восъчните им кукли и идоли. Е сте ств е н о тази склон­
н о ст към „красивата форма“ , склонност, Вземаща надмощие В
Германия, би могла да се обясни и по другояче и по-дълбоко: с
онази припряност, с онова стремително улавяне на мига, она­
зи прибързаност, която откъсва днес още всичко зелено, с оно­
ва препускане и гонене, което издълбава бръчки в лицата на
хората и сякаш та туи р а всичко, извършено о т тях. Те се но­
с я т напред с неприлична загриженост, сякаш под Въздействи­
е т о на питие, което не им дава възможност да диш ат спо­
койно - измъчени роби на т р и т е М: мига, мненията и модите.
Е т о защо липсата на д остойнство и благоприличие се хвърля
твърде неприятно в очи и отново се явява необходимост о т
лъжлива елегантност с цел да се прикрие колко болезнена е тази
недостойна припряност. Защ о то такава е Взаимовръзката
между модерната жажда за красива форма и грозното съдър­
жание на съвременния човек. П ървата трябВа да прикрива, а
в т о р и я т да бъде прикрит. Да си образован означава човек
да не позволява да се забележи колко жалък и лош е, колко
хищен В сВоите стремежи, колко ненаситен в натрупване­
т о , колко себичен и безсрамен в наслаждението. Много пъ­
т и , когато съм искал да покажа на някого липсата на немска
култура, ми се е възразявало: „Но тази липса е съвсем есте ст-
574 ФРИДРИХ HHUÜJE

Вена, т ъ й като досега немците са били твърде бедни и скром­

ни. Нека само наш ите хора придобият б о га тств о и самоуве­
реност, тогаВа ще им ат и култура.“ Макар и Вярата да праВи
хората блажени, то зи Вид Вяра не ме праВи блажен, защ ото
чуВстВам, че тази немска култура, В чието бъдеще т е Вяр-
В а т - култура на б о г а т с т в о т о , на политурата и на изискани­
т е преструвки - е най-Враждебният антипод на немската кул­
тура, В която аз ВярВам. ЕстестВен о , който трябВа да жиВее
сред немци, страда много о т прословутата сиВота на техния
ж и Вот и техн и те чуВстВа, о т безформеността, т ъ п о т а т а и
несъобразителността, о т недодялаността им при най-неж-
ното общуВане, още поВече о т заВ и стли В о стта и изВестна
прикритост на характера. Болезнено и оскърбително за него е
Вкорененото им удоВолстВие о т фалшиВото и неистинско­
то , о т лош ото подражание, о т неумелото превръщане на чуж­
дите добри неща В родни лоши. Днес обаче, когато като най-
голямо зло са се прибавили и тр ескаво то неспокойствие, жаж­
д ата за успех и печалба, надценяВането на момента съВсем Въз­
м утително е да се мисли, че всички тези болести и слабости
не ще бъдат никога излекувани, а само Винаги - разкрасявани
чрез такаВа „култура на интересната форма!“ И то Ва при на­
род, създал Шопенхауер и Вагнер! И който още често ще трябВа
да създаВа подобни гении! А дали не се мамим най-безнадеждно!
Нима спом енатите Велики личности не могат Вече да бъдат
гаранти, че сили ка то техн и те са Все още действително при­
същи на немския дух и немската мисъл? Да не би т е да са изк­
лючения, сякаш последни издънки и Въздушни корени на качес­
тв а , смятани преди Време за немски? Тук не знам как да си по­
могна; е то защо се Връщам към линията на общ ите размишле­
ния, смущавани често о т треВожни съмнения с цел да ме о т к ­
лонят. Още не сме изброили Всички онези сили, поощряващи
наистина културата, без обаче да се признава целта й, създа­
ването на гения. Споменати са три : егоизмът на печалбари-
т е , егоизмът на държавата и егоизмът на Всички онези, кои­
т о им ат основание да се п р еструват и прикриват с помощта
на формата. На ч е тВ ъ р то м ясто ще посоча егоизма на наука­
т а и своеобразната същ ност на нейните служители,учените.
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 575

Науката се отнася към м ъдростта, както добродетелност-

т а към с В е т о с т т а . Науката е студена и суха, не познаВа лю­
боВта, чуждо й е дълбокото чуВстВо на неудовлетворение и
копнеж. За себе си е толкоВа полезна, колкото е Вредна за сво­
и те служители, т ъ й като пренася Върху тях собствения си
характер и с moßa сякаш изсушава тях н ата човечност. Дока­
т о под култура се разбира предимно поощряване на науката,
т я ще отминава с безпощадна студенина Великия страдащ чо­
Век, защ ото науката Вижда навсякъде само проблеми на позна­
нието и В пределите на нейния с В я т страданието е Всъщ ност
нещо недопустимо и неразбираемо, следователно В най-точ­
ния смисъл т о представлява отноВо проблем.
Свикнем ли обаче да превръщаме най-напред Всеки опит В
диалектическа игра на Въпроси и отговори и В чи ста ум ст­
вена дейност, ще се учудим за колко кратко Време чоВек из­
съхва при подобна дейност, колко скоро се превръща почти
само В потракВащ кокалите си скелет. Всеки знае и Вижда
moßa. Как е Възможно тогаВа младежите да не се отд р ъп ват
уплашено о т таки ва хора-скелети и отноВо и отноВо да се
посвещ ават слепешком без избор и мярка на науките? ЯВно т о ­
Ва не може да се дължи на мнимото „Влечение към и сти н а та “ .
Защ ото как би могло да същ ествува изобщо Влечение към с т у ­
деното, чисто, безплодно познание! Непредубеденият поглед
обаче тВърде лесно разбира кои са истинските, движещи сили
у тези служители на науката. Би било препоръчително да се
изследват и разчленят Веднъж и тези учени, след като са свик­
нали да опипват и разлагат дръзко Всичко В сВета, дори и най-
достойното за уважение. Ако трябВа да кажа kakßo мисля, зак­
лючението ми ще гласи: ученият представлява една объркана
плетеница о т най-различни подбуди и дразнители. Той е абсо-
лютно нечист метал. Най-напред да Вземем силното и непрес­
танно увеличаващо се лю бопитство, с т р а с т т а му към аван­
тю ри В о б л астта на познанието, неспирно д ействащ ата при-
те га те л н о ст на новото и рядкото В npomußoßec на ста р о то
и скучното. Да прибавим още и и звестн а диалектическа
с т р а с т към надушВането и играта, ловджийската радост о т
лукавите уВъртания на мисълта, та ка че Всъщ ност се търси
576 ФРИДРИХ НИЦШЕ

не и сти н ата, а самото търсене и главното удоволствие се

състои в т о ва хитро да се прокраднеии до въпроса, да го обк­
ръжиш и изкусно да го умъртвиш. Към всичко то в а се добавя и
и н сти н к тъ т за противоречие. Противопоставяйки се на всич­
ки, ли чн о стта иска сама да почувства себе си, а и другите да я
п о чувстват. Борбата ста в а удоволствие, а целта е личната
победа, докато борбата за и сти н а та е само п р етекст. У уче­
ния същ ествува в значителна степен още в началото и под­
т и к ъ т да намери известни „истини“ , именно поради неговата
покорност пред някои господстващи личности, касти, мне­
ния, църкви, правителства, т ъ й като чувства, че ще е поле­
зен за себе си, ако помогне „и сти н а та “ да е на тяхна страна.
По-рядко, но все пак д остатъчно често у учения изпъкват след­
ните качества. На първо м ясто: п о чтен о ст и у се т за прос­
т о т о - наистина ценни качества, ако са нещо повече о т нес-
ръчност и неопитност в преструването, за което е необхо­
димо известно остроумие. И наистина навсякъде, където ос­
троум ието и ср ъчн о стта се хвърлят силно в очи, човек тр яб ­
ва да е нащрек и да се съмнява в прям отата на характера. О т
друга страна най-често тази п о чтен о ст не стр ува много и
рядко е полезна за науката, т ъ й като се придържа към привич-
н ото и обикновено казва и сти н ата само за п р о сти те или без­
различните неща, защ ото на л ен о стта повече подхождала да
казва и сти н ата, отколкото да я премълчава. И т ъ й като за
всичко ново е необходим нов начин на учене, там , където е въз­
можно, п о ч те н о стта почита ста р о то мнение и упреква вес­
т и те л я на новото, че му липсва sensus recti\ Учението на Ко­
перник е срещнало съпротива положително само защ ото поч­
т е н о с т т а е имала на своя страна очевид ността и навикът.
Твърде разпространената омраза на учените срещу филосо­
ф ията е преди всичко омраза срещу дългите верижни заключе­
ния и изкуствените доказателства. Всъщ ност всяко поколе­
ние учени притежава неволно своя мярка за позволена прони­
цателност. Всичко над тази мярка се поставя под съмнение и
се използва почти като основание за подозрение към почте-

* ЧуВство за справедлиВост (лат.) - Б. пр.

ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 577

Hocmma. На вто р о м ясто: ученият притежава остро зрение

за Всичко близко, но едновременно и късогледство за далечно­
т о и общ ото, обикновено зрителното му поле е твърде малко
и то й е принуден да приближава очите си непосредствено до
предмета. Ако иска да премине о т една току-що изследвана
то чка към друга, премества целия си зрителен апарат към т а ­
зи точка. Разлага кар ти н ата на петна, подобно на човек, из­
ползващ бинокъл, за да гледа сцената, на ко ято обаче вижда
т у глава, т у ч а с т о т дрехата, но нищо цяло. Никога не вижда
отделните петна свързани, а само о т г а т в а връзката помеж­
ду им; е то защо няма ясно впечатление за общ ото. Тъй като
не може да обозре една творба в цялост, то й я преценява по
някои части, изречения или грешки. Би могъл да се подведе и да
твърди, че една маслена картина представлява куп безразбор­
но нахвърляни маслени петна. На т р е т о м ясто: ученият се о т ­
личава с трезва и проста природа, проявяваща се във всички­
т е му склонности и антипатии. Това качество му помага осо­
бено при изучаването на и стор и ята, доколкото открива мо­
т и в и т е на хората о т миналото според и звестн и те нему ис­
тини. К ър ти ц ата се чувства най-добре в со бствен ата си дуп­
ка. В и сто р и ята то й е защ итен о т всякакви изкуствени и об­
сто яте л стве н и хипотези. Ако упорства, ще изрови всички об­
щи мотиви о т миналото, защ ото се чувства сроден с тях.
Наистина именно по тази причина то й най-често е неспосо­
бен да разбира и цени рядкото и великото в необикновеното,
следователно важ ното и същ ественото. На ч е т в ъ р т о мяс­
т о : почти никакви чувства и сухота. Тя го прави способен до­
ри на вивисекции. Той не подозира страданието, с ъ п ъ т с т в а ­
що понякога познанието. Е т о защо и не се страхува да навле­
зе в области, където на други им се свива сърцето. Студен е и
зато ва лесно изглежда ж есток. С м я т а т го за смел, но то й не
е, както не е смела и къртиц ата, която не познава свето вър ­
теж а. На пето м ясто: ниско самомнение, дори скромност. Ма­
кар и наврени в един малък ъгъл, учените не ч у в с т в а т , че са
ж ер тви и че пропиляват ж и во та си, сякаш често дълбоко в
душата си знаят, че са не летящ и, а пълзящи твари. С то ва си
качество т е ни изглеждат дори трогателни. На ш есто мяс­
578 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т о : Вярност към учи тели те и ръководителите. О т сърце же­

л аят да им помогнат и знаят, че най-добре им помагат с и сти ­
ната. И зп и тва т благодарност към тях, защ ото само учи те ­
лите са ги въвели в достойния храм на науката, в който по
собствен п ъ т никога не биха влезли. Ако някой съумее днес ка­
т о учител да открие област, в която посредствените умове
да р а б о тя т с известен успех, ще стане за кратко време про­
ч у т човек; толкова голям ще е орлякът о т желаещи, устреме­
ни към него. Е сте ств е н о всеки о т тези верни и благодарни
ученици е същевременно и проклятие за своя учител, т ъ й ка­
т о всички му подражават и нед остатъц и те му изглеждат не­
имоверно големи и преувеличени, именно защ ото изпъкват при
такива дребни индивиди, докато обратно, добродетелите на
учителя се проявяват при тези индивиди умалени в същ ото
съотношение. На седмо м ясто: по навик ученият продължава
да се движи по п ътя, по който са го тласнали, а като не раз­
съждава, ч у в с тв о т о му за истина е последица о т придобити
привички. Такива хора са колекционери, тълкуватели, с ъ с т а ­
вители на указатели и хербарии. Непрекъснато р о вят и у ча т
в една област, просто защ ото никога не мислят, че същ ест­
в ува т и други области. Трудолюбието им притежава нещо о т
неизмеримата глупост на притегателната сила, поради кое­
т о често са много продуктивни. На осмо м ясто: бягство о т
скуката. Д окато и сти н ски ят мислител не копнее за нищо по­
вече отколкото за свободно време, обикновеният учен бяга
о т него, защ ото не знае как да го осмисли. Утеш ители са му
книгите, което ще рече, че то й слуша какво мисли другият и
по този начин убива в приятно занимание дългия ден. Избира
най-вече книги, събуждащи по някакъв начин со бствен о то му
съпричастие, където може да изпадне в състояние на афект,
било вследствие симпатия, било антипатия, следователно кни­
ги, в които се подлагат на разглеждане или то й самият, или
позицията му, политическото, или есте ти че ско то , или пък
само граматическото му учено мнение. А ако работи в опреде­
лена наука, никога не му липсват средства, с които да се за­
бавлява или да прогонва скуката. На девето м ясто: м о ти въ т
за препечелване на хляба, т о е с т всъщ ност прословутите „при-
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 579

зиВи на ненаситния стомах“ . Тези учени служат на и сти н ата

само ако т я е В състояние да им nponpaßu най-прекия п ъ т към
заплатите и Високите длъжности или поне да им спечели бла­
говолението на онези, които раздават хляб и почести. Те слу­
ж а т обаче само на тази истина, така че може да се тегли гра­
ница между доходните истини, на които служат мнозина, и
недоходоносните истини. На последните се о тд а в а т само мал­
цина и за тях не Важи ingenii largitor venter*. На десето място:
уважение към другите учени, страх о т неодобрението им, на­
истина no-рядък, но по-ВъзВишен м отиВ о т предишния и Все
пак срещащ се доста често. Всички членоВе на сдружението
се следят най-реВностно един друг, за да може и сти н ата, с
която е свързано толкоВа много - хляб, служба, почести - да
носи наистина името на сВоя откривател. На него се omgaßa
зорко почит за о т к р и т а т а истина, за да може да изискват
о т него обр атн ото В случай, че сами о тк р и я т някоя. С гръм се
разгромява Всяка неистина и заблуда, за да не се увеличава много
броят на съперниците, обаче т у к и та м се amakyßa и д ейст­
ви телн ата истина, за да се направи поне за известно Време
м ясто за упорити заблуждения. И тук, както навсякъде, не лип­
с в а т „морални идиотизми“ , наричани обикновено шмекерии. На
единадесето м ясто: ученият, движен о т суетн о ст, представ­
лява по-рядка разновидност. Желанието му да разполага по Въз­
можност със самостоятелна област го кара да избира куриоз­
ни случаи, особено ако за тях са необходими необикновени раз­
ходи, пътувания, разкопки, многообразни връзки В различни
страни. Най-често се задоволява с ч е с т т а сам да буди учудва­
не като рядко явление, но няма никакво намерение да печели
хляба си със сВоите научни изследвания. На дванадесето мяс­
т о : ученият о т Влечение към игра. Той изпитва удоволствие
да тър си и разплита дребни заплетени Въпроси в науките, при
което не трябва много да се напряга, за да не изгуби чувство ­
т о , че играе. Е т о защо не навлиза в дълбочината на проблема,
но често вижда нещо, което ученият, работещ само за хляба
си, не забелязва със своя трудно придвижващ се поглед. И ако

* Стомахът прахосВа таланта (лат.) - Б. пр.

580 ФРИДРИХ НИЦШЕ

на тринадесето м ясто посоча като м отиВ на учения инстин­

к т а му за спраВедливост, би могло да ми се Възрази, че този
благороден и н сти н кт, който трябВа да се разбира Вече м ета­
физично, се различаВа тВърде мъчно о т други инстинкти и
Всъщ ност е неулоВим и неопределим за чоВеш кото око. Е т о
защо прибаВям то Ва последно число с благочестивото поже­
лание този и н сти н кт да се среща по-често и по-резултатно
сред учените, отколкото се забелязВа днес. Защ о то дори ед­
на искра о т огъня на спраВедлиВостта, паднала В душата на
учения, е д остатъчна, за да осВети ж иВота и стрем еж ите му
и, пречиствайки ги с пламъка си, да ги изгори, така че то й да
не намира Вече покой и да бъде заВинаги и зтр ъгн ат о т Вялото
или мразоВито настроение, с което обикновените учени из­
пълняват Всекидневните си задачи.
Нека си предстаВим сега Всички тези елементи или поВече-
т о о т тях или поне само някои смесени и силно разбъркани и
ще получим произхода на служителя на и сти н ата. Крайно учуд-
Ващо е как т у к В интерес на едно дело, Всъщ ност изВънчоВеш-
ко и сВръхчоВешко, именно ч и с т о т о и безрезултатно, затоВа
и безстрастно познание, се сливат множестВо малки много
чоВешки инстинкти и и н сти н ктчета, за да се получи едно хи­
мическо съединение, и как р е зу л та тъ т о т то В а съединение -
ученият - В светлината на то Ва неземно, Възвишено и напъл­
но чи сто дело ни изглежда толкоВа просветлен, че забравяме
напълно смесването и разбъркването, необходими за негово­
т о създаване. Но Все пак има моменти, когато чоВек е прину­
ден да си спомня за тях, а именно точно тогаВа, когато се
постаВя Въпросът за значението на учения за културата. Ако
някой умее да наблюдава, ще забележи, че по сВоята същ ност
ученият е неплодоВит - последица о т създаването му - и че
то й изпитВа изВестна е стествен а омраза срещу плодовити­
т е хора. По тази причина ВъВ Всички времена гениите и учени­
т е са Враждували помежду си. Последните и скат да убият при­
родата, да я разложат и разберат, докато пърВите искат да
я о б о га тят с ноВа, жиВа природа и така се сти га до противо­
речие В разбиранията и д ейността им. Напълно щ астливите
епохи не са се нуждаели о т учения и не са го познаВали, а болни-
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 581

me и недоволни Времена са го ценяли като най-Възвишения и

най-достоен чоВек и са му отреждали пърВо м ясто.
Как сто и сега Въпросът с наш ето Време, здраВо ли е или
болно? Къде ще се намери лекар, който да знае! Е сте ств е н о и
сега още В много отношения ученият е Високо ценен, поради
което е и Вреден, най-Вече с намесата си ВъВ Всички Въпроси,
свързани с р азви ти ето на гения. За негоВите неволи ученият
няма сърце, с остър, студен глас то й само бегло го споменава
и бързо-бързо cßußa рамене, сякаш е изправен пред нещо чуд­
новато и смахнато, с което няма нито Време, ни то желание
да се занимава. И то й също не познава целта на културата.
Но kakßo разбрахме о т Всички тези размишления? Именно,
че навсякъде, където днес културата се поощрява приВидно
най-актиВно, спом енатата цел не е осъзната. И колкото и
Високо да изтъква приноса си за културата, държавата я по­
ощрява само за да поощрява себе си и не разбира нито една
цел, стоящ а по-Високо о т со бствен о то й благополучие и съ­
щ ествуване. Ж еланията на печалбарите, които претенди­
р а т непрекъснато за обучение и образование, им ат В края на
краищата една цел - печалбата. Когато нуждаещите се о т
красиви форми си приписват, че уж т е крепят културата,
например като се лъж ат, че цялото изкустВо им принадлежи
и трябВа да е В услуга на техн и те потребности, е ясно само
едно: утвърждавайки културата, т е утвър ж д ават сами себе
си, следователно отнош ението им към културата почива един­
ствено Върху недоразумение. Но Вече говорихме д остатъчн о
за учения. Колкото са усърдни, когато размишляват съвм ест­
но как сами да извлекат полза о т културата, толкоВа тези
четири сили са равнодушни и не се замислят, когато т я не
обслужва интереса им. Е т о защо условията за създаването на
гения не са се подобрили в по-ново време и неприязънта към
оригиналните личности се е увеличила до такава степен, че
Сократ не би могъл да живее сред нас или поне нямаше да дос­
тигне седемдесет години.
Сега ще Ви напомня какви мисли развих в т р е т и я раздел.
Именно: целият наш модерен с в я т съвсем не изглежда то л ­
кова здраво и трайно изграден, за да може да се предскаже,
582 ФРИДРИХ НИЦШЕ

че пон яти ето му за култура ще е вечно. Дори същ ествуВа Ве­

р о ятн о ст следващото хилядолетие да роди някои ноВи хрум­
вания, о т които на Всеки о т съвременниците ни биха се изп­
равили косите. Може би В края на краищата Вярата В метафи-
зическото значение на културата няма да е толкоВа ужасява­
ща сама за себе си, но някои произтичащи о т нея заключения
за Възпитанието и училищното дело - сигурно.
Действително необходимо е да разсъждаваме съВсем н е т ­
радиционно, за да се откъснем о т съвременните възп и та­
телни заВедения и погледнем към чужди и разнородни инсти­
туции, които може би още следващото или по-следВащото
поколение ще см етне за необходими. Д о като усилията на
днешните Възпитатели са насочени към създаването на уче­
ния или на държавния служител, на печалбаря или образова­
ния филистер или накрая и обикновено на един смесен про­
дукт о т Всички тях, тези още неоткрити учебни заВедения
биха имали по-трудна задача - наистина трудна не сама по се­
бе си, тъ й като ВъВ Всеки случай т я би била по-естестВена и
затоВа по-лесна, отколкото, както стаВа днес, протиВно на
природата да се преВръща младежа В учен. Трудността за хо­
р ата се крие обаче и В то ва, че т е са принудени да у ч а т по ноВ
начин и да си п о ста В я т ноВа цел. Ще са необходими невероят­
ни усилия, за да се заменят с ноВи идеи основните постулати
на днешното Възпитателно дело, чиито корени леж ат В сред­
новековието и за което Всъщ ност средновековният учен е цел­
т а на съвършеното образование. Сега Вече е Време да си пред­
ставим ясно тези противоречия, тъ й като едно идно поколе­
ние ще е принудено да започне борбата, В ко ято друго по-къс­
но поколение ще трябВа да победи. Още сега отделният инди­
Вид, разбрал тази ноВа тенденция за културата, застаВа на
кр ъсто п ът. СледВайки единия п ът, то й ще е добре дошъл за
Времето си, т о ще му се о тп лати с Венци и награди, могъщи
партии ще го поддържат, зад гърба му ще се наредят толкоВа
съмишленици, колкото са строени и пред него, и когато пър­
в и я т В реда произнесе призиВа, то й ще отекне ВъВ Всички ре­
дици. Тук пърВото задължение гласи: „Да се борим ръка за ръ­
ка!“ , Вто р о то - „Да се см ята за Враг Всеки, който не желае да
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 583

Върви В крак!“ . Ако тръгне по другия п ъ т, ще намери по-малко

спътници. Този п ъ т е по-труден, по-криволичещ, по-стръмен.
Тези, които са поели пърВия п ъ т, му се подиграват, защ ото
та м се крачи по-трудно и то й често се излага на опасност.
О п и тВ а т се да го примамят при себе си. А ако понякога gßama
п ъ тя се кр ъсто сат, го измъчВат, захВърлят го настрана или
го изолират, странейки плахо о т него. КакВо означаВа за т е ­
зи странници по gßama различни п ъ тя и н сти туц и ята за кул­
т у р а т а ? За огромния орляк хора, устремени по първия п ъ т
към целта си, т я се състои о т учреждения, закони, с чи ято
помощ да бъде устаноВен ред В ж иВота им и т е да ВърВят
напред, а Всички смахнати и самотни, Всички гледащи към
по-Висши и по-далечни цели ще бъдат отлъчени. За тази дру­
га, по-малка група подобна институция би трябВало да прес­
ледва съВсем друга цел. Самата т я , защ итена о т една здраВа
организация, би желала да предотврати о п асн о стта да бъде
отнесена и разпръсната о т другия орляк, а отделните ней­
ни членове да загинат ВследстВие преждевременно изтощ е­
ние или дори да бъд ат отклонени о т Великата си задача. Те­
зи единици трябВа да заВърш ат делото им - то В а е смисъ­
л ъ т на тях н ата сплотеност. Всички участници В тази инс­
ти туц и я са длъжни да полагат усилия чрез непрестанно пре­
чистване и Взаимни грижи да се п о д го твят Вътрешно, и да
под готВят Всички край себе си за раждането на гения и съз­
ряването на неговото дело. Мнозина, дори о т редиците на
Второразредните или треторазредните дароВания, са пре­
допределени да помагат и само подчинявайки се на то ва пре­
допределение, добиват ч у в с тв о т о , че ж и В еят заради едно
задължение, придаващо на ж и Вота им цел и значение. Днес
обаче съблазнителните гласоВе на спом енатата модна „кул­
тур а“ отклон яват тъкм о тези дароВания о т п ъ тя им и заг­
луш ават и н сти н кта им. ТоВа изкушение се насочва към се­
бичните им тежнения, към слабости те и с у е т н о с т т а им, а
духът на Врем ето им нашепВа усърдно ласкателни слоВа:
„СледВайте ме, не о ти Вай те там ! Защ о то при тях ще с т е
само слуги, чираци, инструменти, засенчени о т сиянието на
по-Висши натури, никога не ще се радВате на личното си
584 ФРИДРИХ HHUCLJE

своеобразие, ще Ви т е г л я т на конци, оковават ВъВ Вериги ка­

т о роби, като авто м ати . Тук при мен ще се наслаждавате ка­
т о господари на сВободната си личност, дарованията Ви ще
б л е с т я т сами за себе си, ще с т о и т е В най-предните редици,
обкръжени о т многобройна сви та и Възгласът на общ естве­
ните мнения ще Ви pagßa поВече о т което и да е милостиво,
Високомерно одобрение, идващо о т ефирните Висини на ге­
ния.“ На тези изкушения се поддават най-добрите и Всъщ ност
т у к решава нетолкоВа р яд ко стта и силата на едно дарова­
ние, колкото Влиянието на известна героична нагласа и с т е ­
пента на Вътреш но родство и сливане с гения. Защ ото има
хора, за които е лично нещастие, когато Виж дат мъчителна­
т а борба на гения и грозящ ата го опасност сам да се унищожи
или когато тво р б и те му се и зб утва т раВнодушно Встрани о т
късогледия егоизъм на държавата, плиткоумието на печалба-
рите или сухото самодоволство на учените. Е т о защо се на­
дявам, че ще се намерят и хора, които ще разберат какВо ис­
кам да кажа, изобразявайки съдбата на Шопенхауер и как спо­
ред м оята представа Шопенхауер трябВа Всъщ ност да Възпи­
тава.

Но да оставим настрана Всички мисли за далечното бъде­

ще и Възможното преобразяВане на Възп и тателн ото дело и
да запитаме: „КакВо трябВа да се пожелае и по Възможност
предостави днес на чоВек, готВещ се да стан е философ, за
да може то й изобщо да си поеме дъх и В най-благоприятния
случай да постигне, наистина не лесното, но поне Възмож­
н ото същ ествуване на Шопенхауер? КакВо още би трябвало
да се измисли, за да е по-голяма В е р о ятн о стта да Въздейст­
ва Върху съвременниците си? И кои пречки би следвало да се
о т с т р а н я т , за да може преди Всичко примерът му да придо­
бие пълно Влияние и философът да Възпитава отноВо филосо­
фи? Тук разглеждането ми ще се отклони В сферата на прак­
т и к а т а и деликатните Въпроси.
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 585

Природата иска Винаги да бъде общополезна, но за тази

цел не съумяВа да открие най-добрите и най-подходящите
средства и Възможности. Тук се крие голямото й страд а­
ние, е т о защо е Вечно меланхолична. Поради собствения й
стрем еж към изкупление е сигурно, че чрез създаването на
философа и художника т я желае да направи същ ествуван ето
на хората понятно и значимо, но колко несигурно, колко сла­
бо и бледо е въздействието, което постига най-често чрез
философите и художниците? Колко рядко сти га изобщо до
Въздействие! Особена труд н о ст за нея представляват уси­
лията да използва философа така, че то й да бъде общополе­
зен. С р ед ствата й наподобяват опипвания, т е са случайни
хрумвания, та к а че намеренията й най-често пр етърпяват не­
успех и повечето философи не с т а в а т общополезни. Похва­
т ъ т на природата прилича на р азточи телство , но то ва не е
р а зто чи те л ство то на една греховна пищ ност, а на неопит­
н о стта . Може да се предполага, че ако беше човек, гневът й
срещу нея самата и со бствен ата й несръчност не би имал край.
Природата пуска философите като стрела В хората, не се це­
ли, а се надява, че стр е л ата все ще попадне някъде. Но при
то ва т я безброй п ъти греши и се проваля. И В о б л астта на
културата е та ка разточителна, както когато сади и сее. Це­
лите си постига по един Всеобщ и непохватен начин, при кое­
т о пилее прекалено много сили. О тнош ението между художни­
ка, о т една страна, и познавачите и лю бителите на изкуст­
в о то му, о т друга, е к а то да стреляш с оръдие по неколцина
Врабчета. ТоВа е начин на действие, присъщо на наивната
п р остота: да търкулнеш лавина, за да изровиш малко сняг, да
убиеш човек, за да уцелиш мухата на носа му. Художникът и
философът са доказателства, свидетелстващ и срещу целе­
съобразността на ср ед ствата на природата, макар и да пред­
ста в л яв а т най-блестящ ите примери за м ъд р остта на цели­
т е й. Те улучват само малцина, а би следвало да улучат Всич­
ки - а и тези малцина са улучени не със силата, с ко ято филосо­
ф ъ т и художникът са изпратили заряда си. Мъчително е, че
сме принудени да преценяваме по толкова различен начин из­
к у ств о то като причина и и зкуство то като въздействие. Кол­
586 ФРИДРИХ HHUOJE

ко величестВено е т о като причина, а колко сковано, все едно

слаб о тзвук - ка то въздействие! Няма съмнение, художникът
създава тв о р б и те си по волята на природата за благото на
другите хора. И въпреки т о ва знае, че никога вече друг човек
не ще разбира и обича тво р б а та му така, както то й сам я
разбира и обича. По силата на безсмислената повеля на приро­
дата тази висока и единствена степен на любов и разбиране е
необходима, за да възникне една по-ниска степен. По-висшето
и по-благородното е използвано като средство за създаване
на по-низшето и по-неблагородното. Природата е неразумен
стопанин, разходите й са по-големи о т приходите. Въпреки
цялото си б о га тств о все някога неминуемо ще се разори. Ще­
ше да е по-добре, ако стопанското й правило гласеше: малко
разходи и сто кр атн о повече доходи. Ако например имаше само
малко художници, и т о доста слаби, но затова пък много хора,
които да приемат и зкуство то им и да се о б о га тява т о т не­
го, и т е именно да са по-силни и по-мощни натури о т самите
художници, та к а че въздействието на художествената тв о р ­
ба, сравнено с причината, да представлява сто кр атн о по-
силен отзвук. Или не трябваш е ли поне да се очаква, причи­
ната и въздействието да п р и теж ават еднаква сила! А колко
рядко природата удовлетворява то ва очакване! Ч есто изг­
лежда така, сякаш един художник, а най-вече един философ
са случайно явление за сво ето време - отшелници или заблу­
дили се и изостанали по п ъ тя странници. Нека се опитаме
да почувстваме с цялото си сърце колко велик, абсолютно и
във всичко велик е Шопенхауер - и колко малко, колко абсурд-
но слабо е влиянието му! За един честен човек в наше време
не може да има нещо по-засрамващо о т съзнанието колко
случайно е п р исъствието на Шопенхауер в него, както и по­
ради кои сили и противодействия влиянието му е станало
толкова нищожно. Най-напред, и т о в продължение на дълго
време, му пречело о т с ъ с т в и е т о на чи тател и - за вечен по­
зор на нашия литературен век, а после, когато дошли ч и та ­
те л и те - неумереността на първите му публични свидете­
ли и както ми се струва още повече - затъп яван ето на всич­
ки съвременни хора по отношение на книгите, към които т е
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 587

просто не ж елаят да се о т н а с я т сериозно. Постепенно се при­

бавила още една опасност, произтичаща о т разнообразните
опити да приспособят Шопенхауер към наш ето слабосилно Вре­
ме или дори да го с т р и я т ка то чудновата и прекрасна подп­
равка, все едно някакъв вид метафизичен пипер. Полека-лека
то й се прочул наистина, и вярвам, че днес повече хора позна­
в а т неговото име, отколко то името на Хегел. Въпреки то ва
обаче то й е самотник, въпреки то ва влиянието му и до днес
още не се е проявило! Но най-малка заслуга за възпирането на
то ва влияние им ат и сти н ски те му литературни противници
и хулители, първо, защ ото малко хора издържат да ги ч е т а т ,
второ, защ ото, ако някой издържи, т е ще го о т в е д а т непос­
редствено при Шопенхауер. Кой ще позволи на магаретаря да
му попречи да язди един хубав кон, колкото и то й да изтъква
предимствата на магарето си за сметка на коня?
Ако някой е разбрал неразумността в природата на то ва
време, то й е длъжен да потърси средства, с които малко да
помогне. Задачата му ще бъде да запознае с Шопенхауер всич­
ки свободни духове и всички страдащи о т недъзите на наше­
т о време, да ги събере и с тяхна помощ да създаде едно т е ч е ­
ние, с чи ято сила да преодолее неумението, което обикновено
природата показва, а показва и днес отново при използването
на гения. Такива хора ще разберат, че едни и същи сили проти­
вод ей стват на влиянието на една велика философия и на съз­
даването на един велик философ. Така т е ще м огат да опреде­
л я т целта си и да п о д го твят възраждането на Шопенхауер,
т о е с т на философския гений. Но то ва, което още в самото
начало се противопостави на въздействието и разпростра­
нението на неговото учение и в края на краищ ата се стреми
да осуети с всички средства възраждането на философа, е,
накратко казано, ч у д а т о с т т а в природата на съвременните
хора. Е т о защо всички, които са на п ъ т да с т а н а т велики, са
принудени да изразходват невероятна сила, за да се спасят
о т тази чуд ато ст. С в е т ъ т , в който сега навлизат, е забулен
с измислици. Те не са само религиозни догми, а таки ва усукани
понятия като „напредък“ , „общо образование“ , „национален“ ,
„модерна държава“ , „борба за култура“ . Може дори да се каже,
588 ФРИДРИХ НИЦШЕ

че всички общи слоВа са измислени и издокарани изкустВено и

протиВоестестВено. Е т о защо едно по-просВетено потомс­
т в о ще ни упрекне до голяма степен В пред Взетост и уродли­
в о с т - колкото и да се перчим с наш ето „здраВе“ . К р а со та та
на античните съдоВе, казВа Шопенхауер, се дължи на факта,
че т е изразяВат по наиВен начин сВоето предназначение. Съ­
щ ото Важи и за останалите посуди на дреВните. ЧоВек чуВс­
тВ а , че ако природата бе създаВала сама Вази, амфори, лампи,
маси, столоВе, шлемоВе, щ итоВе, брони и т . н., т е биха изг­
леждали точно така. Обратно: ако някой днес наблюдаВа, как
Всеки се занимаВа с изкустВо, държаВа, религия, образование -
по-добре да не гоВорим за наш ите „съдоВе“ - ще открие у хо­
р ата изВестно ВарВарско сВоеВолие и пресиленост на израз­
ните форми. И ако нещо пречи най-много на разВиВащия се ге­
ний, т о е, че по негоВо Време на мода са били толкоВа чудноВа-
т и понятия и странни потребности. Те т е г н а т ка то олоВо и
често, неВидимо и необяснимо, н ати скат ръката му надолу,
когато поиска да тегли ралото си, до такаВа степен, че дори
най-Великите му тВорби, тъкм о защ ото са се откъснали на­
силствено о т то зи натиск, носят до изВестна степен приз­
нака на насилстВеност.
Търсейки услоВията, спомогнали роденият философ В най-
добрия случай поне да не бъде смазан о т посочената съвремен­
на чуд ато ст, забелязваме нещо особено. ТоВа са о т ч а с т и ус­
лоВията, при които общо Взето е израснал самият Шопенхау­
ер. Наистина не са липсВали и противодействащ и о б сто ятел ­
ства . Така В лицето на суе тн ата си и предвзета майка то й се
сблъскал отблизо по един ужасен начин със спом енатата чуда­
т о с т на сВоето Време. Гордият, републикански сВободен дух
на баща му обаче сякаш го спасил о т майката и му Вдъхнал пър-
Во то нещо, о т което се нуждае един философ, непоколебима и
суроВа м ъж ественост. Баща му не бил нито чиноВник, нито
учен. Ч есто пътуВал с младежа из чужди страни - благоприят­
ни услоВия за Всеки, който трябВа да се запознае не с книги, а с
хора, да почита не праВителстВа, а и сти н ата. СВоеВременно
се притъпило ч уВ стВ о то му за налаганите о т националност­
т а ограничения, дори се изострило съзнанието му за тях. Жи-
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 589

Вял В Англия, Франция и Италия не no-зле, отколко то В роди­

н ата си и изпитвал не по-малка симпатия към испанския дух.
Общо Взето не см ятал за особена ч е с т ф акта, че е роден т о ч ­
но сред немци. Не зная дори дали при ноВите политически ус­
ловия би променил мнението си. К а кто е известно, според не­
го единствената задача на държавата е да осигурява закрила
навън, закрила навътре и закрила срещу закрилниците, а ако й
се приписват други задачи освен защ итните, т о в а може лес­
но да застраш и и сти н ската й цел. Е т о защо за ужас на Всички
т . нар. либерали завещал им ущ еството си на наследниците на
онези пруски войници, паднали през 1848 г. за реда в стр ан ата.
Вероятно о т т у к н а т а т ъ к признак за духовно превъзходство
ще бъде Винаги п р о сто то отношение към държавата и нейни­
т е задължения, защ ото който носи у себе си furor philosophicus*
не ще има време за furor politicus** и мъдро ще се пази да не чете
всеки ден вестници или дори да служи на една партия, Въпреки
че и за миг няма да се поколебае да бъде на поста си в случай, че
о т е ч е с т в о т о му изпадне действително в беда. Всички дър­
жави, в които с политика се занимават и други освен държав­
ниците, са лошо устроени и заслужават да загинат о т много­
т о политици.
За Шопенхауер било крайно благоприятно о б сто яте л ств о ­
т о , че още о т самото начало не бил предназначен за учен, а
известно Време работил действително, макар и с голямо не­
желание, в една търговска кантора и Във Всеки случай В про­
дължение на цялата си младост Вдишвал по-свободния дух на
една голяма търговска къща. Никога ученият не може да стане
философ, защ ото дори и К а н т не е успял и въпреки вроденото
влечение на гения си останал до края на ж иВота си в някакво
сякаш какавидообразно състояние. Ако някой мисли, че с тези
думи съм несправедлив към К ан т, не знае, какво е философът,
защ ото то й не е само велик мислител, но и истински човек. А
кога ученият би станал истински човек? К о й то поставя меж­
ду себе си и нещ ата понятия, мнения, минали времена, книги и

* философска с т р а с т (лат.) - Б. пр.

** Политическа с т р а с т (лат.) - Б. пр.
590 ФРИДРИХ НИЦШЕ

m. н., който В най-широкия смисъл е роден за истор ията, не

ще Види никога нещ ата за пърВи п ъ т и никога самият то й не
ще бъде подобен, Видян за пърВи п ъ т обект. При философа оба­
че и дВете неща са тясн о сВързани, т ъ й като то й черпи най-
много поука о т самия себе си, а и сам служи на себе си като
отражение и абревиатура на целия сВ ят. Ако някой се разг­
лежда с помощ та на чужди мнения, няма нищо чудно, че и у се­
бе си няма да Види нищо друго осВен чужди мнения. А makußa са
учените, така ж и Веят и гледат т е ! Шопенхауер напротив имал
неописуемото щ астие да съзре само отблизо гения у себе си,
но и извън себе си - у Гьоте. ТоВа двойно отражение му разк­
рило напълно Всичко, към което се стр е м ят учените и култу­
рите, направило го no-мъдър. Благодарение на този опит зна­
ел как трябВа да е устроен свободният и силен чоВек, към ко­
го то се стреми Всяка художествена култура. Нима след moßa
о ткр и ти е е било Възможно да има още желание да се занимаВа
с т . нар. изкустВо по учения или сВръхкритичен маниер на съв­
ременния чоВек? Та нали бил Видял дори нещо много по-Висше:
една страш на сцена на небесния съд, В ко ято целият ж и Вот -
и най-ВъзВишеният, и най-съВършеният, се претеглял и се ус­
тановило, че е тВърде лек. Бил Видял светеца като съдник на
би ти ето . Не може да се определи кога Шопенхауер е Видял т а ­
зи картина на ж иВота, и т о така, както то й се опитва по-
късно да я Възпроизведе ВъВ Всичките си трудове. Може да се
докаже, че младежът, а ми се иска да Вярвам и д е те то още е
имало moßa страш но Видение. Всичко, което придобил по-къс-
но о т ж иВота и книгите, о т Всички области на науката, му
служело почти само като багра, като средстВо на израза. До­
ри К а н то В а та философия използвал преди Всичко като доба­
въчен реторичен инструмент, с който мислел, че ще изобрази
по-ясно спом енатата картина. За същ ата цел прибягвал при
случай и към буд истката и християнската митология. Той поз­
навал само една задача, а разполагал със с т о хиляди средства
да я разреши: един смисъл и безброй йероглифи за изразяване­
т о му.
Едно о т най-прекрасните условия В ж и Вота му било, че мо­
жел да го посвети действително на тази задача В съгласие
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 591

със своя девиз vitam impendere vero*, т ъ й като всъщ ност не го

потискала мизерията на жизнените нужди. И звестно е по ка­
къв великолепен начин е благодарил на баща си за т о ва - дока­
т о в същ ото време в Германия т е о р е т и к ъ т се осъщ ествявал
в научното си поприще обикновено най-често за сметка на
нравствената си ч и сто та , като „безскрупулен негодяй“ , жа­
ден за дружба и почести, предпазлив и гъвкав, ласкаещ влия­
телн и те лица и началниците. За съжаление Шопенхауер не е
обидил с нищо повече многобройните учени отколко то с фак­
т а , че не им прилича.

И така, вече посочихме някои условия, при които въпреки

вредните противоречия философският гений на наш ето време
може поне да се появи. Тези условия са: свободна м ъж ественост
на характера, ранно опознаване на човека, никакво учено възпи­
тание и патриотично ограничение, никаква принуда за припе-
челване на хляба, липса на каквото и да е отношение към държа­
вата, накратко свобода и пак свобода - същия прекрасен и опа­
сен елемент, сред който са израсли гръцките философи. Ако ня­
кой поиска да го упрекне, както Нибур упреква Платон, а имен­
но, че бил лош гражданин, нека го направи и нека сам бъде добър
гражданин. Ще има право, а и Платон също. Друг ще изтълкува
тази голяма свобода като високомерие. Той също има право,
защ ото самият то й не може да осмисли тази свобода и във все­
ки случай би се надценил твърде много, ако я пожелае за себе си.
Тази свобода е действително теж ка вина и може да се изкупи
само с велики дела. Наистина всяко обикновено земно чедо има
право да се отнася с озлобление към човек, облагодетелстван
по този начин. Само нека Бог го запази о т подобно облагоде­
телстване, което ще рече о т подобни страшни задължения.
Той би рухнал незабавно о т тази свобода и о т сам о тата и би се
превърнал в глупак, в злобен глупак поради скука.

ФЖиВот, посВетен на истината (лат.) - Б. пр.

592 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Възможно е о т изложеното дотук някой и друг баща да пона-

учи нещо за домаииното Възпитание на сина си и да го приложи
на практика, макар че наистина не биВа да се очакВа бащ ите да
искат синовете им да с т а н а т непременно философи. Вероятно
ВъВ Всички Времена най-често бащ ите са се противили на фи­
лософските занимания на своите синове като на налудничави
идеи. Както е известно, Сократ станал ж ертВа на гнеВа на ба­
щ ите заради „разВращаВане на младежта“ , а по същ ата причи­
на и Платон смятал за необходимо създаването на една напълно
нова държава, за да не може пояВата на философа да е В зависи­
м ост о т неразумността на бащите. П очти изглежда сякаш Пла­
то н действително е постигнал нещо. Защ ото В поощрението
на философията съвременната държава Вижда една о т своите
задачи и по Всяко Време се опитва да ощастливи известно чис­
ло хора с тази „свобода“ , която според нас представлява ос-
ноВното условие за създаването на философа. Само че В и сто ­
рията Платон бил сполетяван обикновено о т странни беди. Въз­
никнело ли някое образувание, съ о тв е тств а щ о В същ ествена­
т а си ч а с т на предложенията му, погледнато по-отблизо, т о
се оказвало подхвърленото дете на някой гном, грозно уродче,
нещо като средновековната държава на духовенството, сраВ­
нена с господството на „синовете на боговете“ , за което меч­
таел Платон. Всъщ ност съвременната държава е съвсем дале­
че о т мисълта да направи именно философите господари на сВе­
т а - и слава Богу, ще добави Всеки християнин. Но би следвало
да се провери дали поощрението на философията, както го раз­
бира държавата, с ъ о т в е т с т в а на Платоновия дух. Мисълта ми
е дали е толкова сериозна и искрена, сякаш най-висшето й наме­
рение е да създава нови Платоновци. А т ъ й като обикновено
философът е случайно явление за сВоето време, действително
ли държавата си поставя сега задачата да превърне съзнател­
но тази случайност в необходимост и да подпомогне природа­
т а в то ва отношение?
За съжаление о п и т ъ т свидетелства нещо друго - и т о -
лошо. Той показва, че нищо не пречи повече на създаването и
увеличаването на броя на родените велики философи о т ло­
ш и те философи, изфабрикувани по м и лостта на държавата.
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 593

Щ екотлива тема, нали? К а кто е известно, същ ата, Върху ко­

я т о Шопенхауер насочил пръВ погледа си В известния си тр а к ­
т а т за ун и вер си тетската философия. Ще се Върна на тази
тема, защ ото хората трябВа да се принудят да гледат се­
риозно на нея, т о е с т да реагират с дейстВия. См ятам за
безполезна Всяка написана дума, ако зад нея не сто и такъВ
призив към дейстВие. ВъВ Всеки случай е добре да се демонс­
тр и р а т още Веднъж Вечно непреходните мисли на Шопенха­
уер, и т о конкретно по адрес на най-близките ни съвремен­
ници, т ъ й ка то някои лекоВерни хора биха могли да помис­
л ят, че след т е ж к и т е му обвинения Всичко В Германия е тр ъ г­
нало на добре. Дори В тази точка, колкото и нищожна да е
т я , делото му не е доВедено докрай.
Погледната по-отблизо „свободата“ , с ко ято държавата,
както казах Вече, ощастлиВяВа сега някои хора В полза на фи­
лософията, съВсем не е сВобода, а служба, носеща доходи на
изпълнителя й. Поощрението на философията се състои сле­
доВателно само В едно, а именно: днес поне на известен брой
хора държавата даВа Възможност да ж и Веят о т сВоята фило­
софия, като с нея печелят хляба си, докато мъдреците В дреб­
на Гърция не получавали заплата о т държавата, а само поня­
кога В краен случай, както станало със Зенон21, им се оказВала
п о чи т с някоя златна корона или надгробен паметник на
Kerameikos22. Дали за и сти н ата е действително о т полза, ако
се посочи как да се жиВее о т нея, не може да се каже изобщо,
т ъ й като В случая Всичко заВиси о т нраВа и способността на
отделната личност, която се насочВа по правилния п ъ т. Бих
могъл добре да си представя, че е израз на изВестна гордост и
себеуВажение да кажеш на свои те събратя грижете се за мен,
защ ото аз имам по-Важни неща да Върша, а именно - да се гри­
жа за Вас. Подобно Величие на съзнанието, изразено по този
начин, не би ни учудило при Платон и Шопенхауер, т ъ й като
именно т е биха могли да бъдат дори университетски филосо­
фи, без да унижават д о сто й н ство то на философията, както
Платон е бил известно Време дВорцоВ философ. Но още К а н т
бил такъВ, какВито са обикновено Всички учени: Внимателен,
покорен и лишен о т Величие В отнош ението си към държаВа-
594 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т а , така че наложи ли се някога да се о тп р а В ят обвинения към

ун и верси тетската философия, то й не би могъл да се оправ­
дае! Но ако съ щ е ствува т натури, които м огат да я оправда­
я т - именно ка то Шопенхауер и Платон - аз се опасявам само
о т едно: никога не ще им ат повод за то ва, защ ото никога ед­
на държава не ще се осмели да облагодетелства такива лич­
ности и да им даде с ъ о тв е т н и т е служби. Но защо? Просто
защ ото държавата се страхува о т тях и ще покровителства
винаги само философи, о т които не се страхува. Случва се на­
истина държавата да се бои изобщо о т философията и т ъ к ­
мо в този случай т я се опитва да привлече колкото е Възмож­
но поВече философи, т ъ й ка то т е ще създадат представата,
че философията е на нейна страна, както са на нейна страна
хората, които н о сят името на философията и въпреки то ва
не Вдъхват страх. Появи ли се обаче човек, опитващ се да а т а ­
кува с ножа на и сти н а та Всичко, дори и държавата, тогаВа
т я именно защ ото утвърждава на първо м ясто същ ествува­
нето си, има право да го изключи о т редиците си и да се о тн е­
се с него като с Враг по същия начин, по който анатемосва и
преследва религия, поставящ а се над нея к а то неин съдник.
Следователно, ако някой приема да бъде философ по милост­
т а на държавата, трябва да понесе и отнош ението й към не­
го, все едно че се е отказал о т намерението си да проследява
и сти н ата до най-тайните й скривалища. Най-малкото, дока­
т о е покровителстван и е на служба, то й е длъжен да призна­
ва нещо по-висшестояще о т и сти н ата, а именно държавата.
И не само държавата, а същевременно и Всичко, което т я изис­
ква за благополучието си, например определена форма на рели­
гия, на общ ествен ред, на наредбата за военната служба - Вър­
ху всички тези неща е написано noli tangere*. Изяснил ли си е
досега който и да е университетски философ целия обхват
о т задължения и ограничения? Не знам, но ако някой го е с т о ­
рил и е останал държавен служител, то й е бил лош приятел на
и сти ната, а ако не го е сторил - ех, мисля, че пак не е приятел
на и сти н ата.

* Не ме докосВай (лат.) - Б. пр.

ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 595

Това са най-общите ми съмнения. За наш ите съвременници

обаче т е са най-слабите и най-безинтересните. Ще се задово­
л я т само да вдигнат рамене и да каж ат: „Сякаш досега нещо
велико и чи сто е могло да се задържи и утвърди на тази земя,
без да прави о тстъ п к и на човеш ката низост. Нима би било
по-добре държавата да преследва философа, отколкото да му
плаща и да го взема на служба?“ Без да съм отговорил на пос­
ледния въпрос, само ще добавя, че тези о тстъ п к и на филосо­
ф ията пред държавата о т и в а т днес твърде далече. Първо,
държавата си избира философските слуги, и т о толкова, кол­
ко то са й необходими за нейните учебни заведения. Следова­
телно придава си вид, че може да прави разлика между добри и
лоши философи, нещо повече, излиза о т предпоставката, че
винаги тр ябва да има д остатъчн о добри философи, за да зае­
м ат всичките й катедри. Д ържавата днес е а в т о р и т е т не
само по отношение на способността им, но и на необходимия
им брой. Второ: принуждава свои те избраници да ж и веят на
определено м ясто, сред определени хора, да извърш ват опре­
делена дейност. Длъжни са да преподават на всеки желаещ с т у ­
дент, и т о всекидневно, в определени часове. Въпрос: може ли
всъщ ност един философ да поеме с чи ста съ вест задължение­
т о да намира всеки ден нещо, което да преподава? И т о да учи
всеки, който иска да слуша? Не тр ябва ли да се преструва, че
знае повече, отколко то знае? Не трябва ли да говори пред ед­
на непозната аудитория за неща, за които би могъл да говори
без опасност само с най-близките си приятели? И изобщо: не
се ли лишава сам насилствено о т прекрасната си свобода да
следва своя гений, когато то й го призове и накъдето го призо­
ве, само защ ото има задължението да говори публично в опре­
делени часове върху предварително уточнени тем и? И т о пред
младежи! Нима подобна мисъл, та ка да се каже, не е кастрира­
на още в зародиша си? А какво ще стане, ако един ден почувс­
тв а : „Днес не мога да мисля, нищо умно не ми идва в главата.“
И въпреки т о в а е длъжен да застане пред тях и да се престру­
ва, че мисли!
Ще ми се възрази: Но то й не тр яб ва да е мислител, а в най-
добрия случай само да премисля и тълкува чужди мисли: главно-
596 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т о е да е учен, запознат с Всички предходни мислители. Винаги

ще може да разкаже нещо за тях, нещо, непознато на ученици­
т е му. Това именно е т р е т а т а , най-опасна о тстъ п к а на фило­
софията пред държавата, когато поема задължението да се
проявява най-напред и главно като образованост. На първо мяс­
т о като познание за и сто р и ята на философията, докато за
гения, който подобно на поета разглежда с чи сто сърце и лю­
бов нещ ата и се мъчи да вникне възможно най-дълбоко в тях,
ровенето в безброй чужди и изопачени мнения е горе-долу най-
противната и неприятна работа. Изучаването на история­
т а , на миналото не е било никога задача на истинския философ
нито в Индия, нито в Гърция и ако един професор по филосо­
фия се занимава с такава дейност, трябва в най-добрия слу­
чай да е го то в да чуе следната преценка за себе си: че е спосо­
бен филолог, антиквар, лингвист, историк, но никога - че е фи­
лософ. И т о , както забелязахме, само в най-добрия случай, за­
щ ото при повечето научни трудове на университетски те фи­
лософи филологът има ч ув ств о то , че са написани лошо, без
научна прецизност и в повечето случаи предизвикват досадна
скука. Кой ще разпръсне отново например приспиващата мъг­
ла, спусната върху и сто р и ята на гръцките философи о т уче­
ните, но не д остатъчн о научни и за съжаление твърде скучни
трудове на Ритер, Брандис и Целер? Аз сам ият предпочитам
да ч е та Диоген Лаерций пред Целер, т ъ й ка то у първия поне е
жив духът на древните философи, докато у втория не живее
нито техн и ят дух, нито изобщо някакъв дух. И накрая най-важ-
ното! Какво ги засяга наш ите младежи и сто р и ята на филосо­
фията! Нима хаосът о т мнения трябва да ги обезкуражи да
п р и теж ават собствени мнения? Да се научат да пригласят на
ликуванията, превъзнасящи постиж енията на наш ето време?
Или дори да се научат да м разят философията, мъчейки се да
н а тъп ча т в бедните си глави най-нелепите и най-крайните
хрумвания на човешкия дух наред с най-великите и най-трудно-
разбираемите мисли. Ед инствената възможна критика на ед­
на философия, която доказва нещо - именно о п и т ъ т може ли
да се живее съгласно нейното учение - не е преподавана нико­
га в ун и верситетите, а винаги се е използвала словесна кри­
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 597

ти ка на слоВото. Да си предстаВим сега една младежка глаВа

без много житейски опит, В която са съхранени В пълен безпо­
рядък п етд есет системи В словесна форма и п етд есет кри­
тики на тези слова - kakßa пустош , kakßo подиВяВане, kakßa
подигравка с философското Възпитание! И действително, как­
т о се признава Вече, никой В ун и вер си тети те не се подготвя
за философията, а за изпита по философия и обикновено резул­
т а т ъ т е известен: изпитаният - ах, преминалият теж ко из­
питание - отдъхвайки си, признава: „СлаВа Богу, че не съм фи­
лософ, а християнин и гражданин на сВоята държава!“
Ами ако целта на държавата е била именно тази Въздишка,
а „навлизането ВъВ философията“ само отвръщ ане о т фило­
соф ията? Нека се запитаме: ако Въпросът сто и така, същес­
тв у ва само една опасност - В края на краищ ата младежта да
открие, че се злоупотребява с философията. А дали най-Вис-
ш ата цел - създаването на философския гений - не служи само
като предлог? И целта не е ли тъкм о да се предотврати съз­
даването на гения? Смисълът, обърнат В сВоя противополож­
н о ст? Е, добре, те ж ко на целия този с В я т о т държаВна и про-
фесорска мъдрост!
А дали Всичко moßa Вече не се е разчуло? Не знам, но ВъВ
Всеки случай ун и вер си тетската философия предизвиква Всео­
бщо презрение и недоверие. Последното се дължи о т ч а с т и на
факта, че точн о сега катедрите са заети о т едно поколение
слаби преподаватели. Ако Шопенхауер трябваш е да пише днес
т р а к т а т а си за ун и вер си тетската философия, нямаше да има
нужда о т тояга, а щеше да победи и с крехка тр ъ сти ка. ТоВа
са наследниците и потом ците на онези изкълчени мислители,
които то й бе ударил по занесените глави. Тези потомци изг­
леждат като пеленачета и джуджета и напомнят индийската
мъдрост: „Хората се раждат според делата си - глупави, не­
ми, глухи, уродливи.“ Онези бащи заслужават тако ва потомс­
тв о , според „делата“ им, както посочва м ъд ростта. Е т о за­
що няма никакво съмнение, че ун и вер си тетската младеж ще
се справи скоро и без философията, преподавана В универси­
т е т и т е , а хората изВън университета и сега се оправят без
нея. Нека Всеки си спомни со бствен и те студ ентски години!
598 ФРИДРИХ НИЦШЕ

На мен например философите В университета ми бяха напълно

безразлични и ги смятах за хора, които забъркват по нещо о т
р езул тати те на другите науки, а в сВободните си часоВе че­
т а т Вестници и посещ аВат концерти, но към които дори и
другите университетски професори се отнасяха с учтиВо
прикрито пренебрежение. Допускаха, че зн аят тВърде малко,
но никога не срещаха затруднение да дадат някакВо завър тя­
но, мъглиВо обяснение, за да прикрият липсата на знания. Е т о
защо предпочитаха да с т о я т В мрачни помещения, където чо­
Век с бистър поглед не би издържал дълго. Един Възразяваше
протиВ е сте с т в е н и т е науки: „Н и то една о т тях не може да
ми обясни напълно най-простото разВитие. За какВо са ми нуж­
ни т е то гаВ а?“ Друг казВаше за и стор и ята: „Ако някой има
идеи, т я не ще му даде нищо ноВо.“ Накратко, Винаги намираха
осноВание, защ ото философът е по-добре да не знае нищо, о т ­
колкото да научи нещо. Но започнеха ли да учат, та й н о то им
намерение беше да избягат о т науката и да си осноВат едно
тъмно царстВо В някоя о т неразработените и неизследвани
области. Така т е напредваха само В то зи смисъл В науките и
ВърВяха подобно на диВеча пред преследващите го лоВци. На­
последък тези университетски философи обичат да тВър д ят,
че Всъщ ност са само гранични постоВе и надзиратели на нау­
ката. Особено се позоВаВат на К ан то В о то учение, стремейки
се да го превърнат В лениВ скептицизъм, за който скоро никой
няма да го е грижа. Само т у к и та м някой о т тях се издига до
В и со та та на една малка метафизика с обикновените последи­
ци, именно сВето Въртеж , глаВоболие и кръвотечение о т носа.
След като толкоВа п ъти са претърпявали неуспех при то Ва
пътеш естви е из мъглата и облаците, след като Всеки момент
някой груб, дебелоглаВ привърженик на истинските науки ги е
хВащал за перчема и смъкВал на земята, лицето им приема оби­
чайния израз на предВзетост и ВиноВност, както при улаВяне
В лъжа. Изгубили са напълно Веселата си увереност, така че
никой о т тях не праВи Вече и крачка В ж иВота си В служба на
сВоята философия. По-рано някои ВярВали, че м огат да измис­
л я т ноВи религии или да за м е стят ста р и те с ноВите си сис­
теми. Днес тази им самонадеяност е изчезнала и най-често са
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 599

благочестиви, плахи и мъгляви личности, никога не проявяват

смелост като Лукреций23 и не и зп и тва т озлобление вследст­
вие на натиска, тегнал дълго върху хората. О т тях човек не
може да се научи дори на логична мисъл, а преценявайки пра-
вилно собствен и те си сили, са преустановили и обичайните
си упражнения в диспут. Без съмнение, пред ставителите на
отделните науки днес са по-логични, по-внимателни и по-скром-
ни, по-изобретателни, накратко, та м се процедира по-фило-
софски, отколкото при т . нар. философи, та ка че всеки ще се
съгласи с безпристрастния англичанин Бад ж ът24, когато го­
вори за съвременните строители на системи: „Кой о т тях не
е почти предварително уверен, че предпоставките му съдър­
ж а т чудновата смесица о т истина и заблуждения, поради кое­
т о не си заслужава тр у д ъ т да се мисли за изводите? Вер о ят­
но завършеният вид на тези системи привлича младежта и
прави впечатление на неопитните, но не може да заслепи об­
разованите. Те са готови винаги да приемат благосклонно ня­
кои намеци и предложения и най-дребната истина им е добре
дошла - обаче една голяма книга с дедуктивна философия пре­
дизвиква подозрението им. Някои сангвистични личности са
събрали набързо и разтеглили надълго и нашироко безброй не­
доказани аб стр актн и принципи, за да обясн ят с тях целия
с в я т . С в е т ъ т обаче не се интересува о т тези абстракции и
няма нищо чудно в то ва, т ъ й ка то т е си противоречат една
на друга.“ Ако по-рано философите, особено в Германия, били
потънали толкова дълбоко в размисъл и непрекъснато ги гро­
зяла о п асн остта да си блъснат главата в първата греда, днес,
подобно както в разказа на Суифт за лилипутите, към тях са
се присъединили цяла група биячи, които при случай ги удрят
леко по о чи те или някъде другаде. Понякога те зи удари са
твърде силни, тогава откъсналите се о т зем ята философи
се забравят и о т в р ъ щ а т също с удар, о т ко ето о с т а в а т
винаги посрамени. „Не виждаш ли гредата, глупако?“ казва
то гава би ячът - и действително често философът вижда
отново гредата и се укротява. Тези биячи са е сте ств е н и те
науки и и стор и ята. Постепенно т е така са наплашили немс­
ко то царство на м е чти те и тео р ети чн и те съждения, смес-
600 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Вано толкоВа често с философията, че тези господа теоре­

тици с удоволствие биха се отказали о т опита да ВърВят
самостоятелно. Но ако ненадейно се намесят В тези науки
или поискат да следят Всяка тяхна стъпка, за да се контро­
лират сами, последните започват Веднага да ги пляскат, кол­
ко то е Възможно по-страшно, сякаш и скат да каж ат: „Само
moßa липсваше още. ТакъВ господин те о р е ти к да ни замър­
сява е сте ств е н и те науки или и стор и ята. Скоро да се маха!“
ТогаВа т е отноВо се отд р ъп ват назад, изпадат В со бстве­
н ата си несигурност и безпомощност. Много им се иска да
им ат под ръка и малко естествен и науки, нещо като емпи­
рична психология, както хербартианците25, на Всяка цена и
малко история - тогаВа поне публично м огат да се предста­
в я т , че се занимават с наука, макар и В душ ата си да биха
пратили по дяволите цялата философия и Всички науки.
Но дори да се съгласим, че тези лоши философи са смеш­
ни - а кой няма да се съгласи? - В какъВ аспект т е са и Вред­
ни? О тго во р ъ т е кратък: като са превърнали философията
В нещо комично. Д окато същ ествува тази призната о т дър­
ж авата уродлива форма на мислене, Всяко изключително Въз­
действие на и сти н ската философия ще бъде осуетявано или
поне ще му се пречи, и т о единствено чрез проклятието на
комичното, което са си навлекли пред ставителите на посо­
ченото Велико дело, а moßa проклятие пада Върху самото де­
ло. Е т о защо смятам за необходимо културата да наложи о т ­
немането на Всяко държаВно и универси тетско признание
на философията и изобщо да освободи държавата и универ­
с и т е т и т е о т непосилната за тях задача да п р авят разлика
между и сти н ската и мнимата философия. О с т а в е т е Все пак
философите да се разбиват сВободно, о тн ем ете им Всякак­
ви изгледи за получаване на служба и Включване В граждански­
т е професии, не ги прикоткВайте с Възнаграждения, нещо
поВече дори: преследвайте ги, о тн асяй те се неблагосклонно
към тях - и ще Видите чудеса! ТогаВа т е ще се разбягат, ще
п о тъ р сят подслон на различни м еста, тези нещастни, мни­
ми философи! Тук ще се открие енория, та м училище, един
ще се приюти В редакцията на някой Вестник, друг ще пише
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 601

учебници за Висши пансиони за деВици, най-умният о т тях

ще хване ралото, а най-суетният ще стане царедВорец. Вне­
запно Всичко ще се опразни, ще и зл е тят о т гнездото, защо­
т о не е трудно да се освободим о т лош ите философи, прос­
т о не биВа да ги облагодетелстваме. И moßa е много по-це­
лесъобразно, отколко то държавата да покровителства офи-
циално една философия, пък ко ято и да е т я .
За държ авата никога не е била Важна и сти н ата, а само
онази истина, о т ко ято може да изВлече полза, по-точно ка­
зано, интересува се изобщо о т Всичко, което е о т полза за
нея, било т о истина, полуистина или заблуждение. СледоВа­
телно един съюз между държавата и философията има сми­
съл само тогаВа, когато философията може да обещае неиз­
менно да е о т полза на държавата, т о е с т да поставя дър-
жаВната изгода по-Високо о т и сти н ата. Е сте ств е н о за дър­
ж а ва та би било чудесно, ако държеше на служба и заплата
при себе си и и сти н ата. Обаче т я знае тВърде добре, че на
и сти н ата е присъщо никому да не служи и да не получава Въз­
награждение. Е т о защо държавата разполага само с фалши­
в а т а „и сти н а“ , същ ество с маска, а за съжаление т я не може
да удовлетвори същ ото желание на държавата, отправено
към д ей стви телн ата истина - да я признае и обяви за све­
щена. Когато се налагало някой средновековен княз да бъде
коронясан о т папата, а то й не успявал да го убеди, избирал
друг папа, който да му окаже тази услуга. До известна с т е ­
пен то ва все още било възможно, но е невъзможно една съв­
ременна държава да признае една втор а философия с цел т я
да я легитимира, т ъ й като и сега, както и преди, философи­
я т а ще е против нея, дори сега повече отпреди. Мисля съв­
сем сериозно, че за държавата ще е по-полезно изобщо да не
се занимава с философия, да не иска нищо о т нея и, колкото
е възможно по-дълго, да се отнася напълно безразлично към
нея. Ако не се запази то в а безразличие и философията стане
опасна за държавата и започне да я напада, нека я преследва.
Тъй като държавата не може да има вече друг интерес о т
университета, освен с негова помощ да се възп и та ва т пре­
дани и полезни граждани, би следвало да изпитва известно
602 ФРИДРИХ НИЦШЕ

колебание дали, изискВайки о т младите хора изпит по филосо­

фия, не п оставя тази преданост, тази полза под въпрос. Наи­
стина предвид ленивите и неспособните глави може би прев­
ръщ ането на философията в призрачен ужасяващ изпит е пра-
вилното средство да ги сплаши предварително, за да не я изу­
чават. Тази полза обаче не може да компенсира вредата, коя­
т о то ва насилствено занимание нанася на най-смелите и най-
будните младежи. Те се запознават със забранени книги, за­
п о чват да кр и ти куват учи тели те си и дори накрая о ткр и ва т
целта на ун и вер си тетската философия и на споменатите из­
пити - да не говорим за съмненията, които при тези условия
ще се породят у младите теолози, а в резултат на то ва бро­
я т им в Германия все повече намалява, както и бр оят на диви­
т е кози в Тирол. Знам твърде добре какво можеше да възрази
държавата срещу цялото т о ва размишление, докато по всич­
ки поля растеш е прекрасното, зелено хегелианство. След ка­
т о тази реколта е поразена о т градушка и нито една о т въз­
лаганите на нея надежди не се е сбъднала и всички хамбари са
останали празни, по-добре е вече нищо да не се възразява, а
просто да се о твъ р н а т о т философията. Днес държавата има
власт, по времето на Хегел т я искаше да я има - разликата е
голяма. За да бъде утвърдена, т я не се нуждае вече о т филосо­
фията, е т о защо последната й е станала излишна. Ако прес­
тан е да поддържа професурите по философия - а аз предпола­
гам, че в близкото бъдеще т я ще ги поддържа само привидно и
небрежно - ползата й ще е явна. Струва ми се обаче по-важно
и ун и ве р си те тъ т да осъзнае колко изгодно е то в а за него. По­
не мисля, че една обител на и сти н ската наука би трябвало да
се чувства облагодетелствана, ако о бщ ество то я освободи
о т някаква полу- или четвъртнаука. Освен т о ва въпросът око­
ло престижа на ун и вер си тети те е доста щекотлив, поради
което по принцип е желателно премахването на някои дисцип­
лини, неуважавани д остатъчн о дори о т университетски те
преподаватели. Защ о то хората извън университета им ат
всички основания да се о т н а с я т пренебрежително към пре­
подавателите в ун и верси тети те. Упрекват ги, че са мижи-
турки, че малките се стр ах уват о т големите, а големите
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 603

о т общ ественото мнение, че не са Водещи ВъВ Въпросите

на по-Висшата култура, а к р е т а т баВно и със закъснение след
тях, че Вече не следВат д ействителните основни насоки на
а в т о р и т е т н и т е науки. Например по-усърдно отВсякога се
занимават с езикови Въпроси, без обаче да с м я т а т за необ­
ходимо сами да се усъвър ш ен стват В писане и реторика. Ин­
дийската древност о твар я сВоите двери, а отнош ението
на специалистите към непреходните тВорби на индийците,
към техн и те философии не е по-различно о т отнош ението
на ж и во тн о то към лирата, макар и Шопенхауер да е смятал
запознаването с индийската философия за едно о т най-голе­
м ите предимства на нашия Век пред миналите. Класическа­
т а древност е станала най-обикноВена древност и Влияние­
т о й не е Вече класическо и образцово, както казват после­
дователите й, които наистина не са хора за пример. Къде е
о тл е тял духът на Фридрих А Вгуст Волф26, за когото Франц
Пасо е имал праВо да каже: „Той е действителен п атр и о т,
истински хуманен дух, притежаващ д остатъчн о сила да пре­
дизвика Вълнения и да хвърли В пламъци цяла ч а с т о т сВ ета.“
Къде отиде то зи дух? За см етка на moßa на преден план В
ун и вер си тети те Все поВече излиза духът на журналистите,
твърде често под името на философията. Плавен, разкрасен
начин за изказване, Винаги с Ф а у с т и Н а та н м ъдрецът на
уста, езикът и стан ови щ ата на наш ите о твр ати тел н и ли­
тературни Вестници, напоследък още и б р ъ т в е ж ъ т за но­
в а т а ни, свещена немска музика, дори претенциите за ка­
тедри за Шилер и Гьо те - Всички тези признаци доказват,
че ун и вер си тетски ят дух започва да смесВа себе си с духа на
Времето. Е т о защо ми се cmpyßa крайно Важно изВън уни­
в е р си те ти те да бъде създаден един по-Висш трибунал, кой­
т о да наблюдава и преценява тези учебни заВедения с оглед
поощряваното о т тях образование. И щом се о тстр ан и о т
университета и по то зи начин се очисти о т Всички недос­
тойни съображения и затъмнения, философията ще стан е
неминуемо единствено такъВ трибунал. Без държаВна Власт,
без Възнаграждения и почести т я ще съумее да изпълни зада­
ч а т а си, освободена както о т духа на Времето, та к а и о т
604 ФРИДРИХ НИЦШЕ

страха о т него - накратко казано, ще жиВее, както е жиВял

Шопенхауер, като съдник на обкръжаващ ата го т . нар. кул­
тура. Ако не се слее с университета, а по-скоро го наблюда­
ва о т известно разстояние философът може и да му бъде
полезен.
И накрая - какво ни интересува същ ествуван ето на една
държава, поощряването на ун и верси тети те, след като преди
Всичко с та в а дума за същ ествуван ето на философията на
тази земя или - за да не остане нито капка съмнение - след
като безкрайно по-важно е създаването на един философ на
тази земя, о тколко то да се продължи същ ествуван ето на
някоя държава или някой университет. Д о сто й н ство то на
философията може да се повиши в същ ата степен, В която
се увеличават робуването на общ ествените мнения и опас­
н о стта , грозяща свободата. ТоВа д остойнство е било най-
високо сред тр усо вете на загиващ ата Римска република и по
Време на империята. Тогава имената на философията и т о ­
Ва на и сто р и ята станали ingrata principibus nomina*. Б р ут27
дава поВече доказателства за д о сто й н ство то й о т Платон.
Това са Времената, когато е ти к а та престава да си служи с
банални фрази. След като философията днес не се цени мно­
го, би трябвало само да се запитаме защо нито един велик
пълководец или държавник не държи на нея - единствено за­
щ ото през Времето, когато я е търсил под името филосо­
фия, е срещал един безсилен фантом - онази преучена мъд­
р ост и предпазливост, проповядвана о т катед рата, защо­
т о философията отдавна Вече е станала смешна. А т я би
трябвало да бъде страш на и хората, призвани за властници,
би следвало да зн аят какъв източник на героизъм блика о т
нея. Нека един американец им каже какво значение може да
има един велик мислител, дошъл на тази земя като нов цен­
тъ р на огромни сили. „Вним авайте“ , казва Емерсън28, „кога­
т о великият Бог изпрати на наш ата планета мислителя. То­
гава всичко ще е В опасност. Все едно, че В някой голям град
е избухнал пожар, а никой не знае какво Все още е извън опас­

* Имена, омразни на Властниците (лат.) - Б. пр.

ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ 605

н о ст и къде му е краят. ТогаВа В науката няма да има нищо,

което да не може утр е да се обърне, никакъв литературен
а в т о р и т е т не ще има Вече значение, нито пък т . нар. Вечни
знаменитости. Всичко, което В то зи час е скъпо и ценно за
чоВека, е такова само заради идеите, издигнали се на духов­
ния му хоризонт и обуславящи съвременния порядък също т а ­
ка, както е е сте ств е н о ябълковото дърВо да носи ябълки.
За миг н о вата степ ен на к у л ту р а т а би преобърнала цяла­
т а систем а о т човешки стр ем еж и .“ Е, щом подобни мисли­
тели са опасни, наистина е ясно защо наш ите ун иверситетс­
ки мислители са безопасни. ЯВно защ ото мислите им р а с т а т
мирно, кротко, по старому, та к а както Всяко дърВо е носило
о т край Време ябълките си. Те не се плашат, не преобръщат
нищо из осноВи. За Всичките им стремежи и Въжделения би
могло да се каже същ ото, което Възразил Веднъж Диоген по
адрес на един прехВален философ: „КакВо толкоВа е постигнал
то й ? ОтдаВна се занимава с философия и още никого не е огор­
чил.11Да, moßa би трябВало да бъде надписът Върху надгробна-
т а плоча на ун и вер си тетската философия: „Никого не е огор­
чила.“ Но moßa е сте стве н о е по-скоро похвала за една стара
жена, а не за богинята на и сти н ата. И няма нищо чудно, ако
тези, които познават богинята само като стара жена, сами
не са истински мъже. Е т о защо заслужават силните мъже на
деня да не им обръщ ат никакВо Внимание.
Но ако така с т о я т нещ ата днес, тогаВа д о сто й н ство то
на философите е повалено В праха. Изглежда сам ата филосо­
фия е станала смешна или безинтересна. Е т о защо Всичките й
истински приятели са задължени да сви д е те л ства т против
moßa смесване и най-малкото да докажат, че смешни или бе­
зинтересни са само онези лъжливи служители и недостойни
саноВници на философията. Още по-добре ще е, ако сами дока­
ж а т на дело, че любоВта към и сти н ата е страш на и могъща.
Всичко moßa, а и друго, доказва Шопенхауер - и с Всеки из­
минал ден ще го доказВа Все поВече.
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ
( 1876)
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 609

За да придобие едно събитие Величие, необходими са две

условия: величие на духа на тези, които го о същ ествяват, и
величие на духа на онези, които го преживяват. Само по себе
си никое събитие не притеж ава величие, макар и да изчез­
в а т цели съзвездия, да загиват народи, да се основават об­
ширни държави и да се вод ят войни с огромни сили и загуби.
Много о т тях дъхът на и сто р и ята о твяв а ка то снежинки.
Случва се обаче и някой силен човек да нанесе удар, който
попада върху гранитна скала, без да о стави някаква следа.
Прозвучава само остро ехо и всичко е отминало. За подобни,
сякаш притъпени събития също и и сто р и ята не е в съ сто я­
ние да ни разкаже почти нищо. Така всеки, който предусеща
наближаването на някое събитие, се вълнува о т мисълта да­
ли тези, които ще го преживеят, ще се окаж ат достойни за
него1. Разчита се на съгласуваност между дело и възприятие
и винаги се действа с оглед на то ва както при най-дребно-
т о , та ка и при най-великото начинание. Този, който иска
нещо да даде, тр яб ва да внимава кому го дава, дали то й е
достоен за неговия дар. Е т о защо и единичната постъпка
дори на някой велик човек е лишена о т величие, ако е мимо­
летна, без о тзвук и безплодна, защ ото в мига на извършва­
н ето й е липсвало дълбокото съзнание за нейната необходи­
м о ст точно в то зи миг. Не се е прицелил д остатъчн о о с т ­
ро, не е осъзнал и не е избрал подходящия момент, попаднал е
под в л а с т т а на случайността, а величието и погледът за
необходимостта са неразривно свързани.
Е т о защо справедливо е грижата и съмнението относно
навременността и необходимостта на сегаш ното събитие
в Байройт да предоставим доброволно на онези, които се
съмняват в усета на Вагнер за необходимост. Ние, по-довер-
чивите, смятаме, че то й вярва както във величието на свое­
610 ФРИДРИХ НИЦШЕ

т о дело, та к а и Във величаВия дух на тези, които ще им ат

Възможност да го прежиВеят. Гордост трябВа да изпълВа сър­
ц ата на Всички, към които е отпраВена тази Вяра, към много­
т о или малкото. А че не са Всички, че тази Вяра не е отпраВена
към цялата епоха, дори не към целия немски народ В днешния му
образ, ни каза сам ият то й В сВоята тър ж ествен а реч при по­
лагане осноВите на те а т ъ р а на 22 май 1872 г. Няма нито един
между нас, който В желанието си да го утеш и би му Възразил
по този Въпрос. ТогаВа то й каза: „Само към Вас, приятелите
на моето необикновено изкустВо, съпричастни на моето са-
мобитно тВо р честВо , само към Вас можех да се обърна с мои­
т е проекти, само Вас можех да помоля за съдейстВие при мое­
т о дело, за да може т о да бъде представено В ч и ст и неизопа-
чен Вид пред онези, които прояВиха сериозна благосклонност
към моето изкустВо, Въпреки че досега т о им бе представяно
само В нечист и изопачен Вид.“2
Няма съмнение че В Байройт си струВа да се Види и зрите­
л ят. Мъдрият, съзерцаващ дух, сраВняВайки удивителните кул­
турни прояВи о т различните ВекоВе, ще Види та м много ин­
тересни неща. Би трябВало да почуВстВа, че Внезапно е по­
паднал В топли Води, също като някой, който, плуВайки В езе­
рото, изведнъж усети, че се доближава до течен и ето на го­
рещ изВор. ТогаВа то й ще си каже: „Сигурно този изВор блика
о т други, по-дълбоки недра на земята. Водата наоколо не би
могла да обясни източника му, тъ й като т я изВира о т по-плит­
ко.“ По същия начин на Всички участници В БайройтоВите тър-
ж естВа ще се гледа като на хора Вън о т то В а Време. Тяхната
родина е другаде, не ВъВ Времето, другаде намират т е както
обяснение, та к а и оправдание. Все по-ясно ми стана, че „обра­
зованият“ , доколкото сам е напълно продукт на тази съвре­
менност, ще може да разбере Всичко, което Вагнер Върши и
мисли, единствено с помощ та на пародията, както изобщо
Всичко и Всяко нещо е било пародирано. Е т о защо то й ще иска
да си освети и съ б и ти ето В Байройт чрез немагическия фенер
на наш ите присмехулни драскачи на Вестници. И добре ще е,
ако Всичко сВърши само с пародия! В нея се прояВяВа дух на
отчуждение и Враждебност, който би могъл да потърси и съВ­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 611

сем други средства и пътищ а, а понякога и ги е потърсвал.

Наблю дателят на културните прояВи т у к ще трябВа да спре
Взора си и Върху необикновената о стр о та и напрежението на
противоречията. О б сто яте л ств о то , че един чоВек през обик­
новения си човешки ж и В о т може да предложи нещо напълно
ноВо, ще Възмути навярно Всички, които се кълнат В посте-
п ен н остта на Всяко разВитие като В сВоего рода нраВстВен
закон. Те самите са мудни и изискват мудност, а Видят ли ня­
кой много бърз, не зн аят как постига moßa и се н астр ой ват
срещу него. Начинанието В Байройт не се предшестваше о т
никакви признаци, никакви преходи, никакви посредничества.
Никой осВен Вагнер не знаеше дългия п ъ т към целта, нито са­
м ата цел. ТоВа е първото околосветско п ътеш естви е В царс­
т в о т о на и зкуство то , при което, както изглежда, бе откри­
т о не само едно ново изкустВо, а самото изкустВо. Благодаре­
ние на него Всички досегашни модерни изкуства са наполовина
обезценени, превърнати В аскетично-посърнали или В луксоз­
ни изкуства. Дори колебливите, Винаги неясно свързани спо­
мени за едно истинско изкустВо, завещани на днешното поко­
ление о т гърците, сега Вече м огат да изпаднат В забвение,
доколкото самите не са В състояние да засияят В ноВа с в е т ­
лина. Сега е Време много неща да измрат. ТоВа ноВо изкустВо е
прорицател, предсказващ гибел не само за и зкуствата. В мига,
В който ще занемеят негоВите присмехулни пародии, закани­
телн и те му предупреждения към цялата днешна култура ще ни
Вдъхнат ужас. Дано Все пак има още макар и малко Време за
радост и смях!
Ние обаче, апостолите на Възроденото изкустВо, ще на­
мерим Време и Воля за сериозност, за дълбока, свещена сери­
озност. Приказките и ш ум ът, Вдиган о т досегашната кул­
тура около изкуство то , днес чувстваме неизбежно като без­
срамна натраплиВост. Всичко ни задължава към мълчание, към
петгодишно ПитагороВо мълчание! Кой о т нас не си е ockßep-
нил ръцете и душ ата с о твр а ти те л н о то идолопоклонстВо
пред модерната култура? Кой не се нуждае о т очистителна
Вода, кой не е чул предупредителния глас: Мълчание и чи сто ­
т а ! Мълчание и ч и сто та ! Само на тези, които ще се Вслушат
612 ФРИДРИХ НИЦШЕ

В този глас, ще бъде отредено да обхВанат с широк поглед

съби ти ето В Байройт и само В този поглед се крие Великото
бъдеще на moßa събитие.
Когато през онзи майски ден на 1872 г. при пролиВен дъжд
и смрачено небе на Възвишението В Байройт бе положен ос­
новният камък за те а тъ р а , Вагнер се Върна с неколцина о т
нас В града. Той мълчеше и дълго се Взираше В душата си с
поглед, който не може да се опише с думи. В то зи ден то й
започваше ш е стд е се та та си година и Всичко досега бе само
подготовка за то зи момент. И звестно е, че пред угрозата
на голяма опасност или при съдбовни жизнени решения хора­
т а са В състояние посредством безкрайно ускорено Вътреш ­
но Виждане да обхВанат Всичко преживяно и да разпознаят с
рядка релефност най-близкото и най-далечното. Не знаем kak­
ßo е Видял Александър Велики В онзи момент, когато е прину­
дил Азия и ЕВропа да п и ят о т една обща чаша, но kakßo е
съзрял онзи ден Вагнер В душата си, как е станал moßa, кое­
т о е, moßa ние, неговите най-близки, можем до известна с т е ­
пен да проверим. Egßa след ка то разберем то зи ВагнероВ пог­
лед, ще прозрем сами и Величието на неговото дело - и с т о ­
Ва прозрение ще гарантирам е за негоВата плодотВорност.

Би било наистина странно, ако moßa, за което чоВек има

най-голяма дарба и Върши с най-голямо удоВолстВие, не се про­
яви също и В общ ото оформяне на неговия ж иВот. А при по-
богато надарени личности не само ж и в о т ъ т им ще стане о т ­
ражение на характера, както при Всеки обикновен чоВек, а ще
бъде преди Всичко отражение на интелекта и личните им спо­
собности. Ж и В о т ъ т на епика ще носи някои белези на епоса,
както показва Впрочем случаят с Гьоте, В чието лице немците
неправилно са свикнали да Виждат предимно лирика, а ж и в о т ъ т
на драматурга ще протече драматично.
Драматизмът В р а зви ти е то на Вагнер не подлежи на съм­
нение. Той се проявява о т мига, В който буш уващ ата В ду­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 613

ш ата му с т р а с т се себеосъзнава и заВладяВа цялата му при­

рода. С moßa се слага край на разпиляването, избуяВането на
странични издънки и сега Вече В най-преплетените пътищ а
и промени В ж иВота му, В често авантю ристичния полет на
плановете му господства една-единстВена Вътреш на зако­
номерност, една Воля, с ко ято се обясняват негоВите прое­
кти , колкото и чудновато да звучат понякога тези обясне­
ния. В ж и Вота на Вагнер има обаче и един преддраматичен
период, неговото д е т с т в о и юнош ество. И т е не м огат да
се о тм и н ат, без да се натъкнем на някои загадки В тях. Ни­
що В то зи период не предвещава бъдещия Вагнер, а moßa,
което днес, обръщайки поглед назад, бихме могли да изтълку­
ваме ка то някакВо предизвестие, се оказва Всъщ ност само
съвкупност о т качества, които по-скоро събуждат съмне­
ния, о тколкото надежди: неспокоен, раздразнителен дух, нер­
вна прибързаност да се обхванат по с т о неща наведнъж,
странно задоволство о т почти болезнени, крайно напрегна­
т и настроения, безпричинни преходи о т мигове на блажен
душевен покой към насилствени и шумни изяви. Неогранича-
ван о т наследствени или семейни традиции в о б л а стта на
изкуство то , то й проявявал еднаква склонност към живопис­
т а , п оети ческото изкуство, т е а т ъ р а и музиката, както и
към научното образование и бъдещ ето на учен. При по-по-
върхностно разглеждане може да се помисли, че е бил роден
за д илетант. М алкият с в я т , в чийто плен израснал, не бил
о т е с т е с т в о т о да породи мисълта, че за един творчески
надарен човек е щ астие да има такава родина. Застраш ен
бил о т опасното удоволствие да вкуси по малко о т различни
умствени занимания, както и о т присъщ ото на средите на
учените високомерие, дължащо се на многознайството. Лес­
но било да се събуди подобно чувство, но т о можело да бъде
само повърхностно задоволено. Докъдето и да стигало с пог­
леда си, момчето виждало единствено образа на едно стр ан ­
но, преждевременно мъдро за в ъ зр а стта си, но дейно същес­
тв о , с което п ъ стр и ят т е а т ъ р и покоряващите тонове на
музиката се намирали в смешно и непонятно противоречие.
Сравнявайки различни случаи, специалистът ще забележи изоб­
614 ФРИДРИХ НИЦШЕ

що колко рядко тъкм о модерният чоВек, получил като з е с т ­

ра изключително дароВание, е притежавал В д е т с т в о т о и
ю нош еството си ка ч е ства та наивност, чи ста индивидуал­
н о ст и своеобразие, колко малко може да ги притежава. Мал­
цината, които изобщо с т и г а т до наивност, като Гьо те и
Вагнер, придобили то в а качество Все пак ка то зрели мъже, а
не В детска и юношеска възраст. А особено твореца, кому­
т о е Вродена в по-висока степен подражателна сила, немощ­
н ата м ногостранчивост на модерния ж и в о т ще Връхлети
като опасна детска болест. Съборен о т нея още на младини,
то й ще прилича по-скоро на старец, отколкото на самия се­
бе си. Прекрасният, стр о г първообраз на младеж, образът
на Зигфрид о т П р ъ сте н ъ т на Н ибелунгите3, можеше да бъ­
де сътворен само о т един човек, и т о о т човек, намерил
твърде късно со б ствен ата си младост. Късно, както юно­
ш е ство то , настъпила и зрялата възраст на Вагнер, така че
поне в то в а отношение то й е противоположност на една
изпреварваща природа.
С настъпване на духовната и н р авствен ата зрялост за­
почва и драмата В неговия ж иво т. Колко различен е сега не­
гоВият образ! Природата му е ужасно опростена, разкъсана
на два и н сти н кта или на две сфери. Най-отдолу, стремящ а
се към власт, дълбае силна воля като буйно течение, напира­
що сякаш о т всички пътищ а, пещери и пропасти към с в е т ­
лина. Само една напълно чи ста и свободна сила е могла да по­
сочи на тази Воля п ъ тя към доброта и о тзи вчи во ст. Поради
безграничните си тиранични желания, свързана с някой т е с ­
ногръд дух, т я би могла да се окаже гибелна. ВъВ всеки случай
налагало се да намери скоро п ъ т към свобода, към свеж въз­
дух и слънчева светлина. Човек, обладан о т мощен стремеж,
осъзнавайки липсата на изгледи за осъщ ествяването му, се
озлобява. Н ео същ естви м о стта може да се крие понякога В
о б с то я те л с тв а та , В невъзм ожността да се промени съдба­
т а , а не В липсата на сила, но този, който не може да се
откаж е о т своя стремеж въпреки неосъщ естви м остта му,
се чувства ка то прокълнат и поради т о ва ста ва раздразни­
телен и несправедлив. НаВярно търси причините за своя не­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 615

успех у другите, дори е способен В с т р а с т н а т а си омраза да

обВини за него целия сВ я т, а може и да тръгне упорито по
странични, потайни пътеки, да Върши и насилия. Стремей­
ки се към добро, някои добри по природа хора озВеряВат по­
някога. Дори сред тези , кои то са жадували единствено за
н р авствен ото си пречистване, сред отш елниците и мона­
си те, се срещ ат таки ва озверени, заболели хора, душевно
опустошени и изтерзани о т неуспеха. Един изпълнен с лю­
бов и добрина, безмерно благ и кротък дух, ненавиждащ на­
силието и себеунищожението, като оковаването на чоВека
във вериги, ще да се е обърнал с насърчителни слова към Ваг­
нер. Спуснал се е и разперил ласкаво криле над него, посочил
му п ътя. Сега ще надникнем В другата сфера на Вагнеровата
природа, но как да я опишем?
Образите, сътворявани о т поета, не са т о й самият, а
поредица о т образите, към които явно е изпитвал най-сък-
ровена обич. Те говор ят обаче и за самия творец. Нека си
представим сега Риенци4, л етящ и ят холандец и Сента, Тан-
хойзер и Елизабет, Лоенгрин и Елза, Тристан и Марке, Ханс
Закс, В о та н и Брюнхилда5- през Всички тях протича един
обединяващ ги подземен поток о т нравствено благородст­
во и величие, който В течен и ето си ста ва Все по-чист и по-
кристален - и е т о че сме надникнали, макар и със свенлива
сдържаност, в най-съкровения процес и В сам ата душа на
Вагнер. При кой друг творец може да се забележи нещо по-
добно, притежаващ о тако ва Величие? О бразите на Шилер
о т Разбойници до Валенщ айн и Вилхелм Тел преминават съ­
що през та къв етап на облагородяване. И т е говорят за раз­
в и ти е то на своя създател, но при Вагнер мащ абът е по-го­
лям, п ъ т я т - по-дълъг. Всичко участва в то в а пречистване,
изразява го не само м и т ъ т , но и музиката. В П р ъ сте н ъ т на
Н и белунгите откривам е най-нравствената музика между
Всичко, което познаваме, например там , където Зигфрид про­
бужда Брюнхилда. Тук Вагнер постига такова величие и свя­
т о с т на настроението, сякаш съзираме озарените о т сия­
ние ледени и снежни върхове на Алпите. Така чи ста, самот-
на, труднодостъпна, освободена о т пориви, о светен а о т
616 ФРИДРИХ НИЦШЕ

блясъка на любовта, се извисяВа пред нас природата. Обла­

ц и те и бурите, дори Всички Възвишения о с т а в а т долу под
нея. Поглеждайки о т т у к назад към Танхойзер и Л е т я щ и я т
холандец, разбираме развитието на чоВека Вагнер. Започнал
В мрак и безпокойство, то й е търсил неудържимо задоволя­
ване на стр ем еж и те си, Власт, опияняваща наслада. О т д ­
ръпвал се е често о твр а те н назад, мъчейки се да отхвърли
о т себе си бремето, копнеейки да забрави, да отрече, да се
откаже, общ ият поток се изливал т у в една, т у в друга до­
лина, спускал се е стремглаво в най-мрачните пропасти. През
нощ та по Време на то в а подземно дълбаене високо над него
изгряла звезда с печален блясък. Щом я познал, то й я нарекъл
Вяр н о ст, Всеотдайна Вяр н о ст! Защо т я го озарила по-светло
и по-чисто о т всичко досега, коя тайна съдържа думата Вяр­
н о ст за цялото му същ ество? Защ ото във всяка негова ми­
съл, ВъВ Всяка твор ба то й е отразил образа и проблема на
вер н о стта. Произведенията му съдържат п о чти пълна по­
редица о т Всички разновидности на Вярност, сред тях и най-
прекрасните и рядко подозирани: Вярност на б р ат към сес­
тра, на приятел към приятел, на слуга към господар, на Ели­
забет към Танхойзер, на С ента към холандеца, на Елза към
Лоенгрин, на Изолда, Курвенал и Марке към Тристан, на Брюн-
хилда към съкровеното желание на Вотан, за да сложим само
начало на поредицата. Това е личният, изначален с в я т на Ваг­
нер, почерпан о т со бствен и те му преживявания и почитан
о т него като религиозна тайна. Него то й назовава с думата
„Вярност“ и не се уморява да го отразява в сто ти ц и образи.
Поради дълбоката си, безмерна благодарност му принася В
дар най-прекрасното, което притежава и на което е спосо­
бен - своя чудесен о п и т и прозрението, че о т свободна и
всеотдайна любов едната сфера на неговото същ ество ос­
та в а Вярна на другата, твор ческата, невинната, по-светла
сфера на мрачната, необузданата, тираничната.
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 617

Във Взаимоотношенията на тези gße най-дълбоки сили, ВъВ

Всео тд ай н остта на едната към другата се та и голямата нео­
бходимост, благодарение на ко ято то й можа да остане тоВа,
което е, напълно Верен на себе си, същевременно обаче и един-
стВен о то , над което то й нямал Власт, което бил принуден да
наблюдаВа и заимстВа о т други, когато усещал Все отноВо, че
го застрашава съблазънта към изнеВяра и нейните ужасни опас­
ности. О т т у к изВира непресъхВащият изВор на страдания за
Всеки млад, още неукрепнал творец, именно о т неувереност­
т а . Всеки негоВ стремеж се насочВал към неизмеримото, Всич­
ки жизнеутВърдителни дарования се мъчели да се разкрепос-
т я т едно о т друго и Всяко о т тях търсело за себе си лично
задоВолстВо. Колкото по-богати били т е , толкоВа по-голяма
била и бъркотията, толкоВа по-Враждебно кръстосването им.
А към то В а го подтикВали случаят и ж и В о тъ т, В л а стта , бля­
съкът, пламенното желание за победа, но още по-често го мъ­
чела ж е сто к а та необходимост, поВелята изобщо да жиВее.
НаВсякъде имало окоВи и капани. Как е Възможно да остане Ве­
рен, да запази сВо ята ненакърнена ц ялост? Ч есто го обземало
то В а съмнение и т о намирало израз по начин, присъщ на Всеки
художник - именно В художествените му образи. Елизабет мо­
же само да страда, да се моли и да умре за Танхойзер, чрез Вер­
н о с т т а си т я спасяВа непостоянния и необуздания, но не за
то зи ж и Вот. Ж изненият п ъ т на Всеки истински художник,
захВърлен В наш ата модерна епоха, е изпълнен с опасности и
мигоВе на отчаяние. По различни начини то й може да дос­
тигне почит и Власт, многократно му се предлага покой и
доВолстВо, но Винаги под формата, позната на модерния чо­
Век. Ч е стн и ят художник неизбежно ще се задуши о т техни­
т е изпарения. За него опасностите се крият именно В съб­
лазните, не по-малко и В о тбягван ето на съблазните, В о т в ­
ращението о т модерния начин на сдобиване с радост и по­
ч и т, В я р о с т т а срещу Всяко себично доВолстВо на съвре­
менния чоВек. Да си предстаВим сега Вагнер, заемащ някакВа
служба - ка кто е изпълнявал д л ъж н о стта капелмайстор В
618 ФРИДРИХ НИЦШЕ

градските и придворните те а тр и , да почувстваме как този

най-сериозен творец се опитва насилствено да наложи се­
риозно отношение там , където модерните институции са
изградени почти изключително върху принципа на лекомис­
лието и изискват лекомислие, как о т ч а с т и успява, но в ця­
лост претърпява винаги неуспех, как го обзема отвращение
и иска да избяга и да се приюти някъде, но не намира убежи­
ще и все отново се връща при циганите и низвергнатите
о т наш ата култура к а то свой при свои. Измъквайки се о т
едно положение, рядко намира по-добро и често изпада в край­
на нищета. Така Вагнер сменя градове, другари, страни. Как
все пак е издържал при такива изисквания и о б сто яте л ства,
трудно можем да разберем. Върху по-голямата ч а с т о т досе­
гашния му ж и во т виси теж ка задуха. Явно надеждите му не
се простират вече към решаване изобщо на жизнените проб­
леми, а само към същ ествуван ето о т днес за утре. Все пак
не се отчайвал, но изгубил вярата си. Сигурно е изпитвал чув­
ств а , подобни на ч у в с т в а т а на странник, които върви нощно
време с те ж ъ к то вар на гърба, уморен до см ърт и все пак
възбуден о т липсата на сън. Ако см ъ р тта се изпречела вне­
запно пред взора му, не би го изплашила, а по-скоро би била за
него примамливо, пленително видение. Изведнъж да изчезнат
бремето, п ъ т я т и нощ та - колко съблазнително звучало т о ­
ва! Поддавайки се на мимолетни надежди, то й се хвърлял без­
брой п ъти все отново в ж и во та и оставял всички примам­
ливи призраци зад себе си. Вършел то в а обаче винаги при­
бързано - явен признак, че не вярвал твърдо и дълбоко в т а ­
зи надежда, а само се опивал о т нея. Противоречието между
стрем еж ите му и невъзм ожността да ги осъщ естви напъл­
но или поне наполовина го измъчва, забива се к а то шиш в
сърцето му. Изнервен о т непрекъснатите лишения, избавел
ли се внезапно о т нуждата, въображението му не познавало
граници. Ж и в о т ъ т му ставал все по-заплетен, но все по-смел,
по-изобретателен ставал и то й самият в ср ед ствата и пъ­
ти щ а та , които откривал като драматург, все едно дали би­
ли само временни помощни средства, фиктивни мотиви, при­
мамливи за миг и измислени само за миг. Светкавично бързо
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 619

му били Винаги под ръка, но и светкавично бързо се изпарява­

ли. Разглеждан отблизо и без обич, ж и в о т ъ т на Вагнер - за
да припомним една мисъл на Шопенхауер - има много общи
черти с комедията, и т о предимно с гр о тесковата комедия.
Какво влияние е оказало то в а чувство върху самия Вагнер,
съзнанието за гротесковата липса на д остойнство през це­
ли периоди о т ж и во та му, върху него, твореца, който пове­
че о т всеки друг може да диша свободно само в сферата на
възвиш еното и свръхвъзвишеното, по то зи въпрос нека по­
мисли онзи, който може да мисли.
Сред разгара на такава дейност и жизнени условия, които
м огат да внуш ат с ъ о т в е т н а т а степен на състрадание, ужас
и учудване, само ако бяха подробно описани, се развива едно
дарование за учен е, необичайно дори за немците, за то зи
истински учещ-се-народ. О т т о в а дарование изниква нова
опасност, по-голяма о т о п асн о стта на изтръгнатия о т ко­
рените си, привидно непостоянен ж и во т, тласкан о т нес­
покойни м ечти на всички страни. О т търсещ п ъ тя си наче­
ващ твор ец Вагнер достига положението на всестранен
майстор на музиката и сцената, изобретател и продължи­
те л в о б л а стта на техническите предпоставки. Никой не
ще може да му оспори славата, че е дал най-висшия образец
на великото декламаторско изкуство. Но то й отиш ъл много
no-далече, а преди да постигне то ва, като всеки друг бил из­
правен пред необходимостта да учи, за да придобие най-ви­
сока култура. И как само извършил то й то ва ! Истинско удо­
волствие е да се гледа. О т всички страни напират познани­
я т а край него, то й ги поема и колкото по-голяма и теж ка
ста ва сградата, толкова по-здраво се заобля свод ът на не­
говата категоризираща и обобщаваща мисъл. И при все т о ­
ва рядко някой е бил изправян пред такива трудности, дока­
т о намери достъп до науките и уменията, многократно е
бил принуждаван да импровизира п ъ тя към тях. Вагнер, об­
новител на п р о стата драма, откривател на м я с т о т о на из­
к у ств а та в и сти н ското човешко общ ество, поетически т ъ л ­
кувател на отминали размисли върху ж и во та, философ, ис­
торик, е с т е т и критик, майстор на езика, митолог и мито-
620 ФРИДРИХ НИЦШЕ

поет, затворил пръВ кръга около прекрасното, Величествено

дреВно съзидание и издълбал Върху му руните на сВоя дух - как-
Во б о га тство о т знания е трябВало да събере и обхВане, за да
стане толкоВа голям! И Все пак то Ва б о га тств о о т знания не
смазало Волята му за делото, а отделното занимание, колкото
и привлекателно да било, не могло да го отклони о т п ъ тя му.
За да добием представа за необикновеното В подобно поведе­
ние, нека го сраВним например с Великия му антипод Гьоте. В
учението и В познанията си Гьо те прилича на богато разкло­
нена река, която не се Вти ча с цялата си сила В морето, а по
различните лъкатушения и криВулици до та м изгубВа и разпи­
лява поне толкоВа, колкото се ВлиВа В у с т и е т о й. Вярно е, че
душеВност ка то д уш евността на Гьоте притежаВа и доста-
Вя поВече доВолстВо, то й е облъхнат о т к р о т о с т и благород­
но р азточи телство , докато мощният напор В жизнения по­
т о к на Вагнер може наВярно да събуди страх и да предизвика
отдръпване о т него. Кой то иска, нека се плаши! Ние, другите,
ще добием още поВече смелост о т факта, че можем да Видим с
очи те си един герой, който и по отношение на модерната кул­
тура „не се е научил на страх“ .6
Не се е научил също и на и зкуство то чрез Влиянието на ис­
то р и ята и философията да намери Вътреш ен покой и да по­
търси поука о т тях за себе си, именно о т Вълшебното укро-
тяван е на неспирния напор към дейстВие. Учението и образо­
ванието не о тклон яват о т предначертания п ъ т нито т в о ­
рящия, нито борещия се художник. Щом го обземело твор чес­
ко то Вдъхновение, и сто р и ята се превръщала под ръцете му В
мека глина. ИзВеднъж отнош ението му се променяло, отнасял
се към нея не поВече като учен, а по-скоро както гъркът към
сВоя м ит, като към нещо, което може да се пресъздава и опо-
етизирВа - наистина с любоВ и изВестно смирено благогове­
ние, но Все пак с ВърхоВното праВо на тВореца. И именно за­
щ о то т я била за него по-гъВкаВа и по-променлиВа о т което и
да е съновидение, можел да придаде на отделното събитие т и ­
пичните черти на цели епохи и по този начин да постигне праВ-
диВост на изображението, недостъпна за историка. Къде дру­
гаде рицарското средноВекоВие и негоВият дух са предстаВе­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 621

ни та ка пълнокръВно, както В „Лоенгрин“? И няма ли „М ай сто ­

р и те певци" да разказват, докато с В я т cßemyßa, за немската
душевност и не само да разказват, а и да бъд ат по-скоро сами­
т е т е един о т най-зрелите плодове на тази душевност, стр е ­
мяща се Винаги към преобразуване, не към разрушаване? Върху
широката основа на сВоето доволство т я дори не се е отучи-
ла да изпитва и най-благородната неудовлетвореност, воде­
ща до новатор ство.
Заниманията с история и философия тласкали Вагнер все
отноВо към то зи Вид неудовлетвореност. В тя х то й нами­
рал не само оръжие и доспехи, но чувствал преди всичко вдъх­
новяващия полъх, долитащ о т гробовете на Всички велики
борци, на Всички Велики страдалци и мислители. Нищо не е в
състояние да ни отличи та ка силно о т цялата съвременност,
ка кто заниманията с и сто р и я та и философията. Според
обикновеното днешно разбиране изглежда на и сто р и ята е
отредена задачата да даде Възможност на модерния човек,
който, пъшкайки и с мъка гони целите си, да си отдъхне, т а ­
ка че за миг поне да се почувства без ярем. За съвременния
модерен дух и сто р и ята има същ ото значение, което е имал
единствен М онтен7 за раздвижването на духа през Реформа­
цията - вътреш но умиротворение, безметежно себевглъбя-
ване и отдъхване. Така го е разбирал сигурно и най-добрият
му чи та те л Шекспир. Ако немците о т един Век насам са се
посветили предимно на исторически проучвания, този ф акт
показва, че В движението на новия с в я т т е са задържаща­
т а , забавяща, успокояваща сила, в която вероятно някои би­
ха Видели заслуга. Общо взето обаче, когато духовните стр е ­
межи на един народ са насочени предимно към миналото, т о ­
Ва е опасен симптом, признак на отслабване, израждане, не­
мощ, така че та к ъ в народ е застраш ен о т голямата опас­
н о ст да се разболее о т Върлуващата епидемия, например о т
политическата треска. В противовес на всички реформаци-
онни и революционни движения наш ите днешни учени са пред­
стави тели на подобно състояние на слабост в и сто р и ята
на модерния дух. Те не са си поставили най-достойната за­
дача, но са си осигурили един вид спокойно щ астие. Н аисти­
622 ФРИДРИХ НИЦШЕ

на, крачейки напред, Всеки по-сВободен, по-мъжестВен чоВек

ги отминава, но В никакъв случай не и самата история! В нея
са скрити съВсем други сили - сили, предчувствани о т н ату­
ри като Вагнер. Само че тази история трябВа да бъде с ъ т ­
ворена о т някой могъщ дух, написана много по-сериозно, по-
строго и най-глаВното без оптимизъм, както Винаги досега,
следоВателно другояче, не както са писали немските учени
до днес. ВъВ Всичките си трудове т е п р ед ставят събития­
т а В известен смисъл идеализирани, с раболепие и В благоп-
риятна светлина и не Възразяват срещу хода на нещ ата. И
ако о т думите на някого о т тях може да се долоВи, че Все
пак е доволен, защ ото би могло да бъде и по-лошо, moßa е
Вече тВърде много. П овечето о т тях неволно Вярват, че Всич­
ко е прекрасно, че Всичко е тъкм о така, както е трябвало да
бъде. Ако и сто р и ята не беше Все още прикрита християнс­
ка теодицея, ако бе написана с поВече правдивост, жар и съп-
ричастие, т я не би служила наистина за moßa, за което слу­
жи днес - да бъде опиат срещу Всяко преобразуВание и нова­
то р ств о . Подобно е положението и с философията, о т коя­
т о м нозинството иска да научи не друго, а само нещо приб­
лизително за нещ ата - тВърде приблизително, за да може
след moßa да се приобщи към тях. И дори най-благородните
й представители и зт ъ к в а т преди Всичко нейната успокоя­
ваща и омиротВоряВаща сила, поради което жадуващ ите спо­
койствие и мързеливите м огат да помислят, че т ъ р с я т съ­
щ ото, което тър си и философията. СтруВа ми се, най-Важ-
н и ят Въпрос за Всяка философия е доколко ка че ства та и Ви­
д ът на нещ ата са неизменяеми. О тговори ли се на този Въп­
рос, усилията трябВа да се насочат с безогледна смелост към
усъвърш енстване на т а зи стр ан а на с в е т а , к о я то сме приз­
нали за изменяема. На moßa ни у ч а т на дело и истинските
философи именно к а то р а б о т я т за усъвърш енстването на
тВърде променливите Възгледи на хората и не запазват мъд­
р о с т т а си само за себе си. На moßa ни у ч а т и истинските
апостоли на и сти н ската философия, които ка то Вагнер уме­
я т да черпят о т нея повишена реш ителност и непреклон­
н о ст за стрем еж ите си, а не приспивателни сокове. Вагнер
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 623

е най-много философ там , където е най-деен и най-героичен.

И тъкм о като философ то й премина безстрашно не само през
огъня на разни философски системи, но и през мъглата на
знанието и уче н о стта , ка то остана Верен на по-Висшето
си „аз“ , изискващо о т него пълна проява на ц ялото му поли-
фонично същ ество. Е т о защо трябваш е да страда и да се
учи, за да може да избърши Всички тези дела.

И сто р и ята на културното развитие след гърците е т в ъ р ­

де кратка, ако се Вземе под внимание само действително из­
м и н а ти ят п ъ т и се о стави настрана з а с т о я т , регресът,
колебанието, мудното пълзене. Елинизацията на света, а за
да стан е т я Възможна и ориентализацията на елинизма -
двойната задача на Александър Велики - е все още последно­
т о голямо събитие, а с т а р и я т въпрос дали изобщо е въз­
можно пренасянето на чужда култура о стаВа проблем, над
чи ето разрешаване се и зм ъчват модерните учени и днес.
Всъщ ност тъкм о ритм ичната игра на тези два Взаимодейс­
тващ и фактора е определяла хода на и сто р и ята досега. Та­
ка х р и сти я н с тво то се явява например к а т о къс източна
древност, разглеждана и осъщ ествявана о т хората с раз­
точителна задълбоченост. С отслабването на неговото Вли­
яние надмощие взема пак елинската култура. Свидетели сме
на толкова учудващи яВления, че т е биха останали да ви сят
Във въздуха, необяснени, ако, прескачайки огромен период о т
Време, не можехме да ги свържем с гръцките аналогии. Между
К а н т и е л е ати те 8, между Шопенхауер и Емпедокъл, Есхил и
Рихард Вагнер съ щ е ствуват толкова близки и сродни черти,
че тази прилика ни напомня пределно ясно относителния ха­
рактер на всяко понятие за време. С трува ни се почти, че
някои неща са свързани помежду си, а Времето е само облак,
закриващ пред погледа ни тази близост. Особено история­
т а на то чн и те науки създава впечатлението, че тъкм о сега
се намираме съВсем близо до александрийско-гръцкия св я т, а
624 ФРИДРИХ НИЦШЕ

махалото на и стор и ята се връща отноВо към онази точка, о т ­

където се е задвижило, назад към загадъчните, далечни Време­
на и забвението. О бразът на нашия съвременен с в я т съвсем
не е нов. К о й то познава истор и ята, ще живее непрекъснато с
чувство то , че открива стари и познати чер ти на едно и съ­
що лице. Духът на елинската култура се е разпилял безкрайно
над наш ата съвременност. И докато се го н ят в надпревара
всевъзможни сили, а плодовете на модерните науки и умения
се предлагат като разменни продукти, образът на елинизма
отново засиява блед и призрачен на далечния кръгозор. Земя­
т а , д остатъчно ориентализирана до днес, копнее отново за
елинизиране. Кой то иска да й помогне, се нуждае наистина о т
бързи, лекокрили нозе, за да обедини многообразните и най-от-
далечени точки на знанието, най-усамотените континенти
на дарованието, за да премине и завладее цялата необятна шир.
За всичко то в а сега е необходима цяла плеяда анти-Александ-
ровци, притежаващи свръхмощната сила да свързват и съе­
диняват, да притеглят най-отдалечените нишки и запазят т ъ ­
канта о т разкъсване. Не както Александър да развържат гор­
диевия Възел9 на гръцката култура, така че краищата му се
развели ВъВ Всички посоки на света, а да го завържат, след
като е бил развързан. Това е задачата днес. В лицето на Ваг­
нер откриваме та къ в един анти-Александър. Той скрепява и
свързва всичко единично, слабо и хлабаво и ако ми е разрешено
да употребя един медицински термин, притежава адстринги-
раща10 сила. Е т о защо то й спада към най-великите културни
сили. Той Властва над и зкуствата, религиите, различните ис­
тории на народите и въпреки то ва е пълна противоположност
на полиисторика, на този само събиращ и класифициращ дух,
защ ото Вагнер тър си взаимовръзката в събрания материал,
одухотворява го, опро стява с в е т а . Не бива да допуснем да ни
заблудят в наш ата представа за тази основна задача, п о ста­
вена му о т неговия гений, сравнявайки я с много по-тясното,
по-близко дело, свързвано днес обикновено непосредствено с
името Вагнер. О т него се очаква реформа на те а тър а . Да пред­
положим, че успее, какво допринася т о в а за неговата по-вис­
ша и по-далечна задача?
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 625

Е, добре, с тази реформа модерният чоВек ще бъде проме­

нен и преобразен. В нашия ноВ с В я т Всичко е та к а сВързано
едно с друго, че само ако извадим един гВоздей, сградата ще
се разклати и ще рухне. И о т Всяка друга действителна ре­
форма би могло да се очакВа същ ото, казано т у к ВъВ Връзка с
реформата на Вагнер, ка то може би преувеличаваме до из­
вестна степен значението й. Не е Възможно да се постигне
най-Висше и най-чисто Въздействие на те атр ал н о то изкус­
тВ о , без едновременно да се обнови навсякъде Всичко - нра­
ви и държаВа, Възпитание и общ ествени отношения. Любов­
т а и справедливостта, придобили сила В една точка, именно
тук, В о б л а стта на и зкуство то , по закона на Вътреш н ата
необходимост трябВа да се разпрострат и no-надалече и не
м огат да се Върнат В предишното си състояние на непод­
вижни какавиди. За да разберем доколко отнош ението на съв­
ременното изкустВо към ж и Вота е символ на израждането
на този ж иВот, доколко наш ите т е а т р и представляват по­
зор за сВоите строители и посетители, е необходимо да про­
меним изцяло схващанията си и да разгледаме обичайното и
Всекидневното един п ъ т като нещо необикновено и обърка­
но. Странно замъгляване на съжденията, зле прикривана жаж­
да за развлечение, забавление на Всяка цена, многоучени съоб­
ражения, Важничене и театралничене със сериозността на
и зкуство то о т страна на изпълнителите, брутална алчност
о т страна на собствениците, плиткоумие и безразсъдстВо
на едно общ ество, което мисли за народа само дотолкова,
доколкото е полезен или опасен за него, което посещава т е ­
атри и концерти, без т е да му Внуш ават мисли за някакви
задължения - Всичко moßa заедно съставя душната и пагуб-
на атмосфера на наш ето съвременно изкуство. Свикнем ли
обаче с нея, както е случаят с наш ите учени, смятаме навяр­
но, че т я ни е необходима за здравето и се чувствам е зле, ако
поради някаква принуда трябва за известно време да се ли­
шим о т нея. Наистина разполагаме само с едно-единствено
средство, ко ето мигновено може да ни убеди колко безоб­
разни, и т о необикновено и заплетено безобразни са нашите
театрални институц ии - да ги съпоставим с някогашната
626 ФРИДРИХ НИЦШЕ

д ей стви телн ост на гръцкия те а т ъ р ! Да предположим, че не

знаехме нищо за гърците, В такъВ случай може би нямаше да
можем да разберем и наш ето положение. Възражения, подоб­
ни на тези, напраВени най-напред о т Вагнер В голям стил,
биха изглеждали к а то м ечти на хора, жиВеещи не на то зи
сВ я т. Възможно е някои да каж ат, щом хората са makußa,
едно такоВа изкустВо им подобаВа и ги задоВоляВа, а гърци­
т е не са били по-различни! Не, т е са били положително други.
Дори и днес има хора, които не се задоВоляВат със същест-
ВуВащ ите порядки, което доказВа именно съби ти ето В Бай­
ройт. Там ще намерите подготвени и посВетени зрители,
Вълнението на хора, издигнати на Върха на щ асти ето , чуВс-
тВащ и тъкм о В то В а събитие съсредоточено цялото си съ-
щ естВо и черпещи о т него сили за по-нататъш ните си, по-
ВъзВишени желания. Тук ще срещ нете най-Всеотдайната са­
м оотверж ен ост на художника, драмата на Всички драми -
победоносния тВорец на една тВорба, предстаВляВаща сама
олицетВорение на цяла редица победоносни художествени под-
Визи. Не изглежда ли ка то Вълшебно чудо същ естВуВането
на такоВа яВление В наш ата съВременна д ей стви телн о ст?
И не трябВа ли тези, които са призВани да помагат за осъ-
щ естВяВането му и са негоВи зрители, да бъдат сами Вече
променени и преобразени, за да м огат да променят и преоб­
разят и други области на ж и Вота? Не е ли намерен т у к прис­
та н след блуждаенето по безбрежната морска пустош, не се
ли е спуснал покой над Водната шир? И ако о т глъбините и
сам о тата на то В а настроение т у к някой се Върне обратно
В напълно различния раВнинен ж и Вот, няма ли неизбежно да
се пита Все отноВо като Изолда: „Как съм понасяла то В а ?
Как ще го понасям още?“ 11 И ако не намери сили да стаи реВ-
ниВо В себе си щ а сти е то и н ещ асти ето си, отсега н а та ­
т ъ к ще използВа Всеки случай да ги доказВа на дело. Ще пита:
Къде са тези , ко и то с т р а д а т о т съвременните порядки?
Къде са е сте ств е н и те ни съюзници, с които можем да поВе-
дем борба срещу буйно разрастващ ото се, задушаващо ши­
рене на съвременната образованост! Защ о то засега имаме
само един противник - засега! Именно тези „образовани“ , за
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 627

които думата „Байройт“ означава едно о т най-тежките им

поражения, защ ото т е не съдействаха за осъщ естВяВането
на делото, бяха негоВи яростни противници или пък, което
е още по-резултатно, се преструваха на глухи - В момента
любимо оръжие на най-самоуВерените ни противници. Но
именно поради ф акта, че чрез сВоята Враждебност и коВар-
с т в о не успяха да убият и сти н ската същ ност на Вагнер, че
не успяха да попречат на делото му, ние сме убедени В още
едно нещо: т е издадоха сл аб о стта си и съп р о ти вата на до­
сегашните Властници не ще издържи още много атаки. Нас­
тъпил е благоприятен момент за тези, които се стр е м ят с
Все сила към заВоеВания и победи. Най-големите империи са
отВорени за тях, пред имената на п р и теж атели те е поста-
Вен Въпросителен знак, доколкото изобщо може да се гоВо­
ри за притежание. Така например сградата на Възпитание­
т о се оказа прогнила и наВсякъде се срещ ат отделни хора,
които тихомълком Вече са я напуснали. Не бихме ли могли да
подтикнем към о тк р и то Възмущение онези, които действи­
телно са Вече дълбоко недоВолни о т то В а Възпитание? Не
бихме ли могли да ги осВободим о т о тчаян и ето и недоВолс-
т В о т о ? Знам, ако можехме да зачеркнем скромния принос на
тези хора о т сбора на цялата ни образователна система,
то В а ще е най-чуВстВителното пускане на кръВ, което би
доВело до нейното отслабване. Сред учените например, Вер­
ни на стария режим, биха останали само заразените о т по­
л и ти ческо то безумие и Всевъзм ожните т а м литератори.
О тв р а т и т е л н и я т строй, черпещ сега сили о т сферите на
насилието и неспраВедлиВостта, о т държаВата и общ ест­
в о то и Виждащ изгода за себе си В подхранването на тяхна-
т а нарастващ а злост и безогледност, сам по себе си без тях-
н ата опора е слаб и изтощен. Само да се отнесем с нужното
презрение към него и то й ще рухне. Кой то се бори за спра­
ВедлиВост и любоВ между хората, тр ябВа най-малко да се
страхуВа о т него, защ ото исти нски те му ВрагоВе ще за ста ­
н а т срещу него едВа когато е заВършил борбата, която за­
сега Води срещу негоВия аВангард, срещу съвременната кул­
тура.
628 ФРИДРИХ НИЦШЕ

За нас Байройт е утринното молебстВие В деня на борба­

т а . Нищо не би било по-неспраВедлиВо към нас о т предполо­
жението, че се интересуваме само о т и зкуство то , сякаш
единствено т о може да бъде целебно и упоително средстВо
срещу Всички други злини и бедствия. В лика на създаваната
В Байройт художествена творба съзираме борбата на о т ­
делните личности с Всичко, изпречВащо се пред тях приВид-
но като необорима необходимост, с Власт, закон, произход,
догоВор и с целия порядък на нещ ата. За отделния чоВек ня­
ма по-красиВ ж и Во т о т този В борбата за справедливост и
любов да узрее за см ъ р тта и сам ож ертвата. Погледът, кой­
т о отправя към нас та й н стве н о то око на трагедията, не е
магия, омаловажаваща и сковаваща членовете ни, макар и да
изисква о т нас покой, докато ни съзерцава, защ ото изкуст­
в о то не е създадено за самата борба, а за м и н ути те на о т ­
дих преди и сред нея, за онези мигновения, когато човек, пог­
леждайки назад и изпълнен с предчувствия, разбира симво-
личното, когато наред с ч у в с тв о то на лека умора към него
се приближава и укрепителният сън. Д енят започва, а с него
и борбата. Свещ ените сенки о т л и т а т и и зкуство то се о т ­
далечава отново о т нас, но т о е разстлало сво ята утеха над
хората още о т ранни зори. О тделният индивид се натъква
навсякъде на со бствен о то си неудовлетворение, на своето
полуумение и безсилие. О ткъде би могъл да почерпи смелост
за борба, ако преди т о ва не бе посветен в нещо свръхлично?
Най-големите страдания на индивида, липсата на общи зна­
ния у Всички хора, несигурността в крайните изводи за не­
щ ата и различието В способностите - всичко т о ва пораж­
да у него нуждата о т и зкуство то . ЧоВек не може да бъде
щ астлив, докато всички около него стр а д а т и си причиня­
в а т страдания, не може да бъде нравствен, докато ходът
на човеш ките дела се определя о т насилие, измама и неспра­
ведливост, не може да бъде дори и мъдър, докато цялото
човечество не поведе борба В надпревара за мъдрост и не
посочи на индивида по най-мъдър начин п ъ тя към ж ивота и
познанието. Как ще може да понесе то ва трояко чувство на
неудовлетвореност, ако не съумее да открие в борбите и в
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 629

стрем еж ите си, В самата гибел нещо ВъзВишено и значител­

но и ако трагед ията не го научи да изпитва наслада о т ри­
тъм а на големите ст р а с т и и техн и те ж ертви. Разбира се,
и зкуство то не може да ни научи или насочи как да постъпва­
ме В момента. В то зи смисъл художникът не е ни то Възпи­
т а т е л , н и то съветник. О б е кти те , към които се стр е м я т
трагическите герои, сами по себе си съВсем не са достойни
за ВъзжелаВане. Д окато се чуВстВаме В плен на и зкуството,
преценката ни за нещ ата е променена, както по Време на
сън. ТоВа, ко ето тогаВа смятаме та к а достойно за подра­
жание, че одобряваме п о стъп ката на трагическия герой, ко­
гато предпочита см ъ р тта, Вм есто да се откаж е о т стр е ­
межите си, В действителния ж и В о т има рядко същ ата сто й ­
н о ст и действена сила. Е т о защо и зкуство то е дейност на
отдъхващия си чоВек. Изобразяваните о т него борби предс­
т а в я т В опростен Вид и сти н ски те борби В жиВота, проб­
лемите му - В съкратен Вид безкрайно оплетения о т ч е т на
човеш ките действия и човеш ката Воля. Но Величието и нео­
бходимостта о т изкустВо се дължат именно на moßa, че т о
създаВа илюзията за един по-прост сВ ят, за по-бързо разре­
шаване на ж и тей ската загадка. Никой, който понася страда­
нията на ж иВота, не може да жиВее без тази илюзия, както и
никой не може да жиВее без сън. Колкото по-трудно стаВа
прозрението на жизнените закони, толкоВа по-страстно жа­
дуваме за опростяващ ата ж иВота илюзия, макар и само за миг,
толкоВа по-голямо стаВа напрежението между общ ото поз­
нание за нещ ата и духоВно-нраВстВените сили на индивида.
За да не се счупи л ъ к ъ т, ни е дадено и зкуство то .
ПосВещ аВането на индивида е нещо сВръхлично; moßa е
целта на трагедията. Той трябВа да преодолее ужасния страх
пред с м ъ р т т а и Времето, защ ото и В най-краткия миг, В
най-малкия ато м на неговия жизнен п ъ т може да му се случи
нещо свято , което да го Възнагради щедро за Всяка борба, за
Всяка беда. В moßa се състои тр а ги че ско то убеждение. И
ако цялото човечество трябВа някога да умре - а кой може
да се съмняВа В moßa, негоВата най-Висша цел за Всички бъд­
ни Времена е та ка да се срасне В едно - монолитно единство
630 ФРИДРИХ НИЦШЕ

с общ ността, че да посрещне предстоящ ата си гибел с т р а ­

гическото убеждение за една обща съдба. В тази върховна
задача се състои облагородяването на хората, докато окон­
чателното й отхвърляне би довело до най-мрачната карти­
на, която човеколюбивият ч и та те л може да си представи.
Така чувствам аз то ва ! Същ ествува само една надежда и ед­
на гаранция за бъдещ ето на човечество то, а т я е да не умре
трагическото убеждение. Изгуби ли се някога напълно, нечу­
вани и мъчителни вопли ще се понесат над зем ята и, обрат-
но, няма no-блажена радост о т познаването на то ва, което
ние знаем - как трагическата мисъл се е възродила отново в
света. Защ о то тази радост е абсолютно свръхлична и об­
ща, т я е ликуване на чо вечество то за гарантирано единение
и прогрес на всичко човешко изобщо.

Вагнер озарява съвременния и минал ж и во т с лъчите на

едно познание, д остатъчн о силно, за да има възможност да
види и в перспектива. Е т о защо то й опростява света. Оп­
ростяването се състои именно в то ва погледът на опозна­
ващия све та да овладее отново чудовищното разнообразие
и безредие на един привиден хаос и да слее в едно цяло всич­
ко, което по-рано е изглеждало несъвместимо едно с друго.
Вагнер постига то ва, откривайки взаимовръзката между две
явления, ко и то привидно ж и в е ят чужди и студени ка то в
отделни сфери: между музиката и ж ивота, а също и между
музиката и драмата. Не че изнамира или дори създава сам тази
взаимовръзка. В д ей стви телн о ст т я същ ествува и лежи пред
краката на всеки о т нас. К а кто всякога, та к а и сега големи­
я т проблем прилича на скъпоценен камък, подминаван о т хи­
ляди, докато накрая се намери един, който да го вдигне. Ваг­
нер си задава въпроса защо тъкм о изкуство ка то музиката е
възникнало в ж и во та на съвременните хора с такава неимо­
верна сила. Да открием т у к някакъв проблем не означава, че
гледаме отвисоко на то зи ж и во т. Не, ако вземем предвид
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 631

Всички присъщи на ж иВота могъщи сили и мислено си предс­

тавим образа на едно битие, устремено неудържимо нагоре
и борещо се за съзнателна сВобода и независим ост на ми­
съ л та , едВа тогаВа музиката В то зи с В я т може да ни изг­
лежда загадка. Няма ли да кажем тогаВа: Не е Възможно о т
makoßa Време да се е родила музиката! Но как да обясним т о ­
гаВа същ ествуван ето й? Случайно ли е т о ? Е сте стве н о един
музикант може да се роди случайно, но п оявата на цялата
плеяда Велики творци, както Виждаме В н овата история на
музиката - яВление, което има cßoe подобие досега само Вед­
нъж, В епохата на гърците, ни кара да мислим, че т у к не с т а ­
ва дума за случайност, а за необходимост. Именно тази нео­
бходимост е проблемът, на който Вагнер gaßa отгоВор.
ПръВ то й сти га до прозрението за съвременното бедстве­
но положение навсякъде, където народите са свързани изоб­
що чрез цивилизацията. Навсякъде езикът е заболял и Върху
цялото разВитие на чо вечество то тегне г н е т ъ т на тази чу-
доВищна болест. Принуждаван непрекъснато да се катери до
най-горните граници на достижимото за него, за да може да
обхване протиВоположното на ч уВ стВ о то царстВо на мисъл­
т а , като сто и по Възможност най-далеко о т силните Вълне­
ния и тр еп ети , които В началото бе съумявал да изразяВа В
цялата им п р о сто та, езикът е изчерпал силата си чрез moßa
ВърхоВно напрежение В краткия период на ноВата цивилиза­
ция. Е т о защо то й не е В състояние да изпълнява Вече cßoemo
единствено предназначение, именно да служи като средстВо
за споделяне на най-обикновените житейски нужди между стр а­
дащите. Изпаднал В беда, чоВек не може Вече да изразяВа сВои­
т е чуВстВа с помощта на езика, да ги споделя истински с дру­
гите. При moßa положение то й смътно усеща, че езикът е с т а ­
нал навсякъде самостоятелна сила, ко ято сграбчва хората ся­
каш с ръцете на призрак и ги тласка натам, където не и скат
да о ти д а т. Щом се о п и т а т да се разберат помежду си и да
обединят силите си за общ ото дело, обхваща ги безумието на
общ ите понятия, дори на ч и с т и т е слоВесни съзВучия и пора­
ди тази невъзможност да изразят сво ето „аз“ , тво р б и те на
колективната мисъл носят печата на Взаимното неразбира­
632 ФРИДРИХ НИЦШЕ

не, доколкото не о тго ва р ят на д ействи телните нужди, а са­

мо на онези кухи и безсъдържателни, тиранични слова и поня­
ти я. Така към всичките си други страдания човечество то при­
бавя и м ъката на усл о в н о стта , а то ва ще рече съгласуваност
на думи и действия без съгласуваност на чувства. К а кто при
упадъка на всяко изкуство се стига до една точка, където не­
говите болезнено разрастващи се средства и форми спечел­
в а т тиранично надмощие над младите души на тво р ц и те и ги
превръщ ат в свои роби, та ка и днес при упадъка на езика чо­
век е станал роб на словото. Под тираничната мощ на тази
принуда никой не е вече в състояние да се себеизяви такъв,
какъвто е, да говори наивно и само малцина съум яват изобщо
да запазят индивидуалността си, борейки се с една култура,
която вижда залог за успеха си не в поощряването на ясно изоб­
разени чувства и потребности, а като оплете индивида в мре­
ж а та на „ясн и те понятия“ и го научи да мисли правилно, ся­
каш превръщането на едно създание в правилно мислещо и умо-
заключаващо същ ество може да има някаква сто й н о ст, ако
предварително т о не е станало правилно чувстващ о създа­
ние. И ако сред та ка нараненото човечество прозвучи музика­
т а на нашите немски майстори, какво прозвучава тогава всъщ­
н о ст? Нищо друго освен вяр н о то ч у в с тв о , враг на всяка ус­
ловност, на всяко изкуствено отчуждение и неразбирателст­
во между човек и човек. Тази музика е възвръщане към природа­
т а , като същевременно е пречистване и преобразяване на при­
родата, защ ото необходимостта о т т о ва възвръщане се е
породила в душ ата на най-любещите хора и в т я х н о т о изкус­
т в о прозвучава превърналата се в любов природа.
Нека приемем тази мисъл като един о т отго во ри те на Ваг­
нер на въпроса какво значение има музиката в наш ата съвре­
менност. Но то й има и втори отговор. О тнош ението между
музиката и ж и во та не е само отнош ението на един вид език
към друг вид език. То е също отнош ението на съвършения с в я т
на ухото към целокупния с в я т на окото. К а то явление за око­
т о и сравнявано с предишните явления в ж и во та същ еству­
ването на съвременните хора показва неизразима бедност и
изтощение въпреки неизразимата п ъстр о та, която може да
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 633

достави щ астие само на най-поВърхностния поглед. Нека пог­

леднем само малко по-остро и разложим Впечатлението о т т а ­
зи бурно раздвижена игра на багрите и ще Видим, че цялото е
само блещукане и искрене на безброй камъчета и късчета, заи­
мствани о т предишни култури. Не е ли Всичко то В а неподоба-
Ващ разкош, маймунско подражание, претенциозен Външен
еф ект? Одежди о т пъстри парцали за голия и зъзнещия? Танц
на р ад остта, изпълняван приВидно о т страдащ ия? Гримаса на
чрезмерна гордост, изнасяна на показ о т дълбоко наранения?
А сред Всичко то Ва, прикривано и замаскирВано само о т бър­
зото, Вихрено дВижение - сиВо безсилие, разяждащо недоВолс-
тВ о , изпълнена с трудолюбие скука, позорна нищ ета! Модер­
ни ят чоВек е станал изцяло приВидност. В яВлението, което
то й днес предстаВляВа, не се Вижда то й самият, а по-скоро е
скрит зад нещо. А о с т а т ъ к ъ т о т изобретателна художест­
вена дейност, запазил се например при французите и италиан­
ците, се използВа за друго изкустВо, за игра на криеница. НаВ-
сякъде, където днес се изискВа „форма“ - В общ естВо и В раз­
говора, В творческия похВат на писателя, ВъВ Взаимоотноше­
нията на държавата, неВолно се подразбира някакВа благоВъз-
питана приВидност, пълна противоположност на истинска­
т а представа за форма ка то необходимо поведение, което ня­
ма нищо общо с „благоВъзпитано“ и „неблагоВъзпитано“ имен­
но защ ото е необходимо, а не произВолно. Но и там , където
днес сред циВилизоВаните народи не същ естВуВа подчертано
изискВане за форма, необходимото поведение също липсВа, са­
мо че тези народи не се ч у В с т В а т толкоВа щастлиВи В стр е ­
межа си към благоВъзпитана приВидност, макар и да са също
толкоВа усърдни. Колко благоВъзпитана е на м еста тази при­
Видност и защо Всеки трябВа да харесВа поне усилието на мо­
дерния чоВек да изглежда благоВъзпитан, ще се почуВства до­
толкоВа, доколкото чоВек сам е модерен. „ЕдинстВено роби­
т е В галерите се познаВат напълно - казВа Тасо, - а ние само
учтиВо отричам е другите, за да м огат и т е да ни о тр и ч а т.“ 12
В този с В я т на формите и съзнателното отричане се поя-
ВяВ ат изпълнени с музика души. За какВо? Д Виж ат се В стила
на ВеличаВ, сВободен ритъм, проникнати о т благородна ч е с т ­
634 ФРИДРИХ НИЦШЕ

н ост и някакВа свръхлична с т р а с т , пламВат о т мощния, спо­

коен огън на музиката, бликащ о т неизчерпаеми глъбини В ду­
ш ата им към светлината. И Всичко moßa за какВо?
Посредством тези души музиката призовава сВоята рав­
ностойна се стр а г и м н а с т и к а т а к а т о cßoe необходимо
Встъпление В ц ар ство то на Видимите явления. В сВоя стр е ­
меж и копнеж към нея т я cmaßa съдник над целия лъжовен
показен парад и привиден с В я т на съврем енността. ТоВа е
В то р и ят отгоВор на Вагнер на Въпроса какво значение има
музиката В днешно Време. Той призовава Всички, които мо­
г а т да слуш ат: Помогнете ми да открия онази култура, за
която м оята музика Вещае, че ще е ноВонамереният език на
истинското чуВстВо! Помислете Върху moßa, че душата на
музиката иска да се облече сега В плът, че с Ваша помощ т ъ р ­
си сВоя п ъ т към стремежа да се изяви Видимо с движение,
действие, институции и нраВи. Има хора, които откли кват
на този зоб, и тех н и ят брой расте Все поВече. За пърВи п ъ т
т е разбират отново какВо означаВа да се изгради една дър­
жаВа Върху музиката. Нещо, което дребните елини не само
са разбирали, но и изисквали о т само себе си. Същ ите тези
проявяващи разбиране личности ще о съд ят съвременната
държаВа та к а безусловно, както поВече хора осъждат Вече
църкВата. П ъ т я т към тази ноВа и при moßa нечувана до днес
цел Води до осъзнаването на най-позорния н ед о статък на
наш ето Възпитание и д ей стви телн ата причина за негово­
т о безсилие да ни измъкне о т състо ян и ето на ВарВарщина.
ЛипсВа му движещ ата и съзидателна душа на музиката, а изис­
кванията и и н сти туц и и те му са продукт на Време, през кое­
т о още не била родена тази музика, на ко ято ние т у к Възла­
гаме толкоВа големи надежди. Наш ето Възпитание е най-изос-
тан ало то явление В съврем енността, и т о изостанало по
отношение на ед и н ствен ата ноВодобаВена Възпитателна
сила, с ко ято съвременните хора са изпреварили предишни­
т е ВекоВе или биха могли да ги изпреварят, ако не продължа­
ваха да ж и Веят и днес толкоВа безразсъдно, гонени о т бича
на мигновението. И т ъ й като досега не са допуснали В сър­
цето си душата на музиката, не са и предусетили гимнасти­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 635

ка та В гръцкия и ВагнероВ смисъл на думата. А тъкм о moßa е

причината, поради ко ято пластическите им художници са
обречени на безнадеждност дотогаВа, докато - както и В
момента Все още - не и скат да признаят на музиката Вода-
ческа роля В един с В я т о т зрителни образи. М огат да се по-
я В я т колкото щ ете талан ти , но т е ще дойдат тВърде къс-
но или тВърде рано, ВъВ Всеки случай ненаВреме, защ ото ще
са излишни и без Влияние, т ъ й като дори съвършените и най-
Висши тВо р б и на миналите епохи, образец на днеш ните
тВорци, са станали излишни и почти без Влияние и egßa ли
ще помогнат В изграждането на нещо ноВо. Ако, обърнали
Взор навътре, не Виждат ноВи образи пред себе си, а Винаги
само с т а р и т е зад себе си, т е служ ат на и сто р и ята, не на
ж иВота и са умрели, преди да са се родили. Ако обаче някой
почуВстВа В себе си истински, плодотворен ж иВот, а moßa
В момента означава единствено музика, биха ли могли тези
измъчени образи, форми и стилове да пробудят у него за миг
измамни надежди за бъдещ ето? Той е превъзмогнал Всички
подобни суети и не се надява да открие чудеса на изобрази­
телн о то тво р че ство изВън сВоя идеален с В я т о т зВуци, как­
т о и не очаква о т наш ите отживели Времето си и избледне­
ли езици да родят Велики писатели. Вм есто да се Вслуша В
някои суетни утехи, то й е В състояние да насочи погледа си
с дълбоко неудовлетворение към наш ата модерна душевност.
Нека се изпълни с жлъч и злоба, щом сърцето му не чуВстВа
състрадание! Дори злост и язВителност е по-добре, откол­
ко то като наш ите „приятели на и зкуство то “ да се предаде
на измамно доволство и скрито пиянство. Но дори и да е
способен на нещо друго, осВен да отрича и осмива, ако умее
да обича, да съчувства и да спомага за изграждане на ново­
т о , то й Все пак най-напред тр я б в а да отрече, за да пропра­
ви п ъ т за сВоята отзивчива душа. За да може В бъдеще му­
зиката да настройва благоговейно много хора и да ги приоб­
щава към сво и те най-Висши намерения, трябВа преди Всич­
ко да се сложи край на превръщането на moßa свещено из­
кустВо В средство за увеселение и наслада. „П р и ятел ят на
и зкуство то “ , фундаментът на наш ите художествени забаВ­
636 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ления, на те а тъ р а , музиката, концертите В затВорен кръг

трябВа да бъде анатемосан. Благосклонността, прояВяВана
към неговите желания, трябВа да се превърне В неблагоск-
лонност. О бщ ественото мнение, което държи особено много
да изгради подобна дружба с и зкуството, трябВа да о т с т ъ ­
пи м ясто на една по-праВилна преценка. За момента дори В
лицето на о тявл ен и я Враг на и зк у ств о то трябВа да съзи­
раме действителен и полезен съюзник, т ъ й като Всъщ ност
то й се обяВяВа само срещу и зкуството, точно както го раз­
бира „п р и яте л ят на и зк у с тв о то “ . Той друго и не познава.
Нека Все пак поиска сметка о т този „приятел на изкуство­
т о “ за безбожното пилеене на средства за строеж на т е а т ­
ри и общ ествени паметници, за назначаването на неговите
„прочути“ пеВци и актьори, за поддържането на напълно без­
плодни художествени училища и картинни галерии, да не го­
ворим за силите, Времето и парите, хвърляни о т Всяко се­
м ейство за Възпитанието на мними „интереси към и зкуст­
в о т о “ . Тук няма нито глад, нито насита, а Винаги само бледа
игра с някакво тяхно подобие, измислено поради суе тн о то
желание за показност, за да могат другите да се заблудят В
преценката си за тях. Или което е още по-лошо, ако гледат
сравнително сериозно на и зкуство то , ще поискат о т него
дори да поражда сВоего рода глад и желания и ще Виж дат
задачата му именно В moßa изкуствено породено Вълнение.
Сякаш се стр ахуват да не се погубят о т отвращение и без­
различие към самите себе си, т а призовават всички демони,
които да ги преследват, както ловците преследват дивеча.
Ж ад уват за страдания, гняв, омраза, възбуда, внезапен ужас,
задъхано напрежение и призовават художника като заклина-
те л на този лов на духове. В душевния мир на съвременните
образовани личности и зкуство то е лъжовна или позорна, уни­
зителна потребност или едно „нищо“ или лошо „нещо“ . По-
добрият и по-рядко срещан художник, ка то че потънал в ня­
какъв хипнотичен сън, не вижда всичко то ва . Колебливо, с
несигурен глас то й повтаря приказно красиви слова, които
долавя сякаш о т далече, без да ги разбира напълно ясно. Мо­
дерният художник, обратно, ш ества сред нас, преизпълнен
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 637

с презрение към сънните, несигурни видения и приказки на

сВоя по-благороден събрат, и Води със себе си забързани на
една ВръВ цялата лаеща шайка с т р а с т и и низости, за да ги
насъска, щом пожелае, срещу модерните хора. Те предпочи­
т а т да бъдат гонени, раняВани и разкъсвани, отколкото да
са принудени да ж и Веят В тиш ина със самите себе си. Заед­
но, един с друг! Тази мисъл разтърсВа съвременните души. В
нея се крие т е х н и я т страх и застраш аващ ият ги призрак.
Когато В многолюдните градоВе наблюдавах хилядите хо­
ра, минаващи бързешком един край друг или с изражение на
безразличие, Винаги си казВах: Сигурно им е теж ко на душа­
т а ! За всички тях обаче и зкуство то същ естВуВа само за да
им стане още по-тежко на душата или още по-безсмислено,
по-притеснено и по-копнежно. Защ о то лъжоВното чуВстВо
ги е яхнало, шиба ги непрекъснато и не допуска дори сами да
разберат трагизма си. Поискат ли да продумат, условност­
т а им прошепва нещо В ухото и т е забраВят какВо со бстве­
но са искали да каж ат. Поискат ли да се разберат помежду
си, разумът им е ка то парализиран о т Вълшебно заклинание,
та ка че с м я т а т за щ астие тоВа, което Всъщ ност е тяхно
нещастие, и за собствена беда се сВързВат още по-усърдно
един с друг. Така т е са напълно преобразени и принизени до
безволеви роби на лъжоВното чуВстВо.

Само с дВа примера искам да покажа колко извратено е

чуВ стВ о то В наше Време и как наш ата съвременност няма
съзнание за тази изВратеност. По-рано гледали с благородно
пренебрежение на хората, които Въртели търговия с пари,
макар и да имали нужда о т тях. ПризнаВали, че Всяко общес­
т в о трябВа да има и мърша. Днес т е са се превърнали В гос­
подстващ а мощ В душ ата на модерното човечество, с т а ­
нали са най-приВлекателната му състаВна ча ст. По-рано най-
много о т Всичко се опасявали да не би да прояВят сериозно
отношение към деня и мига и препоръчвали nil admirari и един­
638 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ствено грижата за вечните въпроси. Сега в душата на съвре­

менния човек е останало само едно сериозно отношение, и т о
към новините, поднасяни о т вестниц ите и предавани по т е ­
леграфа, за да се използва м ом ен тът и се прецени по възмож­
н о ст най-бързо как да се извлече полза о т него. Би могло да се
помисли, че съвременните хора са запазили само една единст­
вена добродетел - пр исъствието на духа. В д ействи телност
то ва за съжаление е по-скоро присъствието на мръсна, нена­
ситна алчност и навиращо навсякъде носа си лю бопитство.
С ъщ ествува ли изобщо днес някакъв дух? На този въпрос ще
оставим бъдните съдници да о тго во р ят, когато започнат да
прекарват през с и т о т о на сво ята преценка съвременните хо­
ра. Но н и зо стта на този век е очевидна още днес, защ ото то й
почита то ва, което предишните по-благородни епохи прези­
рали. И макар да си е присвоил всички ценности на м ъд ростта
и изкуство то на миналото и да ш ества, надянал тези най-пищ-
ни одежди, показва страш но самочувствие в подлостта си,
като см ята, че не се нуждае о т тази наметка, за да се топли,
а само за да измами другите по отношение на себе си. Нужда­
т а да се преструва и крие му изглежда no-належаща, отколко­
т о да не измръзне. Така съвременните учени и философи изпол­
звали м ъд р остта на индийците и гърците не за да придобият
вътреш на мъдрост и спокойствие, а чрез труд овете си да по­
могнат съврем енността да се радва на измамната слава на
мъдрост. Изследователите на ж ивотинското царство се мъ­
ч а т да п р ед ставят ж ивотинските изблици на насилие, лукав-
ст в о и о тм ъ сти те л н о с т в съвременните взаимоотношения
на държавите и хората ка то неизменни природни закони. С бо­
язливо усърдие историците се о п и т в а т да докажат т е за т а ,
че всяко време има свое собствено право и свои собствени
условия, за да п о д го твят по този начин основната мисъл в
защ и тата, когато наш ето време ще бъде изправено пред съ­
да на бъдещ ето. Учението за държавата и народа, за стопан­
с т в о т о , тър го ви ята и правото добива днес подготвителен
апологетичен характер. Изглежда дори, че цялата дейна ду-
ховна сила, останала неизразходвана при функционирането на
големия механизъм на печалбата и вл а стта , вижда своята един­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 639

стВена задача В защ итаването и оправдаването на съвремен­

н о стта .
Пред кой обвинител? С недоумение задаваме то зи Въпрос.
Пред со бствен ата гузна съвест.
И изведнъж задачата на модерното изкуство ни ста ва на­
пълно ясна: безразличие или опиянение! Да приспива или да
омайва! Да се заглуши с ъ в е с т т а , съзнанието да се превърне
по един или друг начин в незнание! Да помогне на съвременна­
т а душа да се отърси о т ч у в с тв о т о за Вина, а не да се върне
В състоян и ето на невинност! И Всичко то ва поне за някой и
друг миг! Да оправдае чоВека пред самия него, ка то застави
вътрешния му глас да мълчи или да направи така, че да не го
чува! Д уш ата на малцината, почувствали поне Веднъж и стин­
ски тази позорна задача, то ва ужасно унижение на изкуство­
т о , сигурно се е преизпълвала о т мъка и жалост, но т я е пре­
ливала и о т един ненадломим копнеж. Кой то иска да освобо­
ди и зкуство то , да Възстанови неосквернена негоВата све­
т о с т , трябва предварително сам да се е освободил о т сво­
я т а модерна душа. Само един невинен може да открие не­
ви н н о стта на и зкуство то . Той тр ябва да извърши две из­
конни пречиствания и освещения. Но победи ли и с помощта
на освободеното изкустВо се обърне о т глъбините на осво­
бодената си душа към хората, едва тогава ще изпадне в най-
голяма опасност, ще поведе най-страш ната борба. Хората
биха предпочели да го разкъсат, а с него и и зкуство то му,
о тколкото да признаят, че умират о т срам пред тях. Въз­
можно е избавлението чрез и зкуството, единственият све­
тъ л лъч на надежда В съвременността, да остане събитие
само за няколко самотни души, докато м нозинството ще про­
дължава несмутимо да гледа в мъждеещия и димящ огън на
своето изкуство. Те не и ска т светлина, а заслепение, мра­
з я т светлината, защ ото т я ще освети и самите тях.
И т е се о тд р ъп ва т о т новия носител на светлина, но
то й ги следва, подвластен на любовта, о т ко ято се е родил,
и иска да ги покори. „Вие т р яб ва да минете през моите мис­
терии“ , се обръща то й към тях. „Нужно ви е пречистване и
разтърсване. Помислете за спасението си, реш ете се! На­
640 ФРИДРИХ НИЦШЕ

пуснете тази бледо осВетена ч а с т на природата и ж иВота,

която изглежда единствено познавате. Ще Ви omßega В ед­
но царстВо, което е също действително, и когато се завър­
нете о т м оята пещера ВъВ Вашия сВетъл ден, сами ще о т ­
съдите кой ж и В о т е по-дейстВителен и къде е Всъщ ност
денят и къде пещерата. В сВоите глъбини природата е мно­
го по-богата, по-могъща и по-страшна. Потънали ВъВ Вашия
Всекидневен ж иВот, Вие не я познавате. Научете се да с т а ­
нете сами отново природа и нека тогаВа м оята магия на лю­
б о вта и огъня Ви преобрази!“
Така гоВори гласът на ВагнероВото и зкустВо на хората.
О б с то я те л с тв о то , че на нас, децата на една жалка епоха, е
отредено да чуем пърВи негоВия глас, доказВа колко този Век
е достоен за съжаление, доказВа изобщо, че исти н ската му­
зика е съдба и предопределение, т ъ й като прозВучаВането й
именно сега не може да се дължи на някаква празна, безсмис­
лена случайност. Един случаен Вагнер щеше да бъде смазан
о т надмощието на другия елемент, В който бе запокитен.
Разви ти ето на действителния Вагнер обаче е подчинено на
една освещаваща и оправдаваща Всичко необходимост. Разг­
леждано В процеса на Възникването, макар и съ п ътства н о
о т страдание, неговото изкустВо е най-прекрасното зрели­
ще, т ъ й ка то разумът, законът, целта се проявяват нався­
къде. Зр и тел ят, щ астлив да съзерцава moßa зрелище, ще Въз­
хвали сам неговото мъчително Възникване и с радост ще осъз­
нае как на предопределената талантлива натура Всяко нещо
донася В края на краищ ата благодат и полза, през колкото и
теж ки школи да е преминала, как Всяка опасност й Вдъхва
поВече смелост, а Всяка победа я прави по-разумна, как хра­
нейки се с ompoßa и нещ астия, cmaßa здраВа и силна. Подиг­
равките и кр и ти ки те на околния с В я т й служат за дразни­
тел и я стимулират. Заблуди ли се, намира през заблуди и ла­
биринта обратния п ъ т и се завръща с най-прекрасна плячка.
Заспи ли, „съ н ят й ВдъхВа ноВи сили“ 13. Сама калява тя л о т о
си и го укрепва. ЖиВее дълго, без да изтощ ава жиВота. Влас­
т В а над чоВека ка то окрилена с т р а с т и го понася на криле­
т е си тъкм о тогаВа, когато кракът му затъне уморен В пя­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 641

съка или се нарани В камънаците. Споделя всичко с другите и

иска Всеки да участВа В делото й, не се скъпи с дароВете си.
О тб лъсн ат ли я, т я ги даряВа още по-богато. Злоупотреби
ли дареният с дароВете й, т я добаВя към тя х и най-скъпо-
ценния бисер, който притежаВа, а о п и т ъ т о т миналото и
н астоящ ето ни учи, че дарените никога не са били достойни
за даровете й. Поради то Ва предопределената натура, чрез
ко ято музиката се обръща към сВ ета на явленията, е най-
загадъчното нещо под слънцето, бездна, В ко ято почиВат
съчетани силата и д обротата, м ост между „Аз“-а и не „Аз“-а.
Кой е В състояние да посочи ясно изобщо целта на същест-
ВуВането й, макар че нейната целесъобразност може да се
о тга тн е о т начина на Възникването й. Но о т най-блажено-
т о предчуВстВие се поражда Въпросът нима наистина по-
голямото същ естВуВа заради по-малкото, най-голямото да­
рование - В полза на най-малкото, най-Висшата добродетел
и с В я т о с т - заради немощните! Нима и сти н с к а та музика
трябВаш е да прозВучи, защ ото хората я заслуж аваха най-
малко, но се нуждаеха най-много о т н ея? Нека се Вглъбим
само В безмерното чудо на та зи Възм ожност и след то В а
обърнем Взор назад към ж иВота. Той ще сВети , колкото и
мрачен и замъглен да е изглеждал преди тоВа.

Напълно ясно е, че Всеки, пред чи йто поглед се изпраВя

личност като Вагнер, неВолно ще поглежда о т Време на Вре­
ме към себе си, към сВоето нищ ожество и сВ о ята немощ и
ще се пита за kakßo т и служи т я ? За какВо същ естВуВаш т и
изобщо? Вероятно не ще намери отговора и недоумяващ и
озадачен, ще занемее пред со бствен о то си същ ество. Но с т и ­
га му, че е прежиВял то зи момент. Именно В о тчуж д ен и ето
о т со бствено то същ ество е даден о тго во р ъ т на онзи Въп­
рос. Защ ото тъкм о с то Ва чуВстВо то й се приобщава към
най-мощната жизнена изяВа на Вагнер, към фокуса на негова­
т а сила, към тази демонична предаваемост и самоотчужде-
642 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ние на негоВата природа, която се предава на другите, така

както и сама поема о т други същ естВа. В то Ва предаВане и
получаВане се състо и и нейното Величие. ПриВидно сразен
о т излъчващ ата се и прелиВаща щ едрост на ВагнероВата
натура, зр и телят сам се е приобщил към нейната сила и т а ­
ка сякаш чрез него е добил Власт над него. Всеки, който Вникне
Внимателно В себе си, знае, че дори за размисъла е необходим
някакъВ тай н стВен съперник, разсъждаващ о т протиВната
страна. И т ъ й като и зкуство то му ни даВа Възможност да
изжиВеем Всичко, което прежиВяВа стр а н с т в а щ а т а душа,
да станем съпричастни към други души и към тях н ата съд­
ба, да гледаме сВета през хиляди очи, ние сега о т позицията
на отчуждение и дистанция сме В състояние да Видим и него
самия, след като сме го прежиВели. И тогаВа чуВстВаме с пълна
сигурност, че при Вагнер целият Видим с В я т иска да се пре-
Върне В зВук, да се задълбочи и обагри емоционално и да наме­
ри изгубената си душа. Но и, обратно, Всеки зВук В сВ ета
иска да се преВърне В образ, Видим за окото, да се изВиси В
светлината, да добие сякаш плът. НегоВото изкустВо го Во­
ди Винаги по дВоен п ъ т, о т един с В я т на игра със зВуци В
друг, загадъчен, сроден с В я т на игра с образи и обратно. Неп­
рекъснато е принуден - и зр и телят заедно с него - да преВ-
ръща Видимото дВижение В душа и да го Връща към първои­
зточника на жиВота, а след то Ва отноВо да съзерцаВа сък­
ровеното тъчене на душата като яВление и да го облича с
илюзорна плът. В то Ва се състои и съ щ н о стта на дитирам-
бическия д р ам атур г, ка то използваме то В а понятие В не­
гоВата пълнота. То обхВаща едноВременно актьора, поета
и музиканта, та ка както по необходимост трябВаш е да го
заимстВаме о т единствения съВършен пример за дитирам-
бически драматург преди Вагнер, о т Есхил и негоВите древ­
ногръцки събратя В изкуството. Щом ка то са праВени опи­
т и да се обосноВе р азви ти ето на най-Великите тВорци с
някакВи Вътреш ни задръжки и празноти, ка то например се
тВърди, че за Гьо те поезията била един Вид изход, cpegcmßo
да компенсира н еосъщ ественото си призВание за живопи­
сец, а драмите на Шилер били заместители за красноречие­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 643

т о на народен трибун, щом ка то самият Вагнер се опитва

да си обясни поощ ряването на музиката у немците между
другото и с липсата на съблазнителния стимул на е с т е с т ­
вени мелодични гласови дарби, поради което били принудени
да се о т н а с я т към музикалното изкуство със същ ата дълбо­
ка сериозност, както тех н и те реформатори към християн­
с т в о т о , щом ка то по подобен начин се тър си връзка между
р азви ти ето на Вагнер и някаква вътреш на задръжка, би могло
да се предположи, че е притежавал поначало вродено артис-
тично дарование, което, ка то не могло да се изяви по най-
близкия и най-тривиален начин, намерило изход и спасение в
привличането на всички отрасли на и зкуство то в едно вели­
ко сценично откровение. Но със същ ото право бихме могли
да кажем, че и най-мощната музикална натура, принудена в
своето отчаяние да се обръща към полумузиканти или дори
към не-музиканти, си е извоювала насилствено достъп до дру­
ги те изкуства, за да може най-после да даде израз на своето
Аз със сто кр атн а яснота и да наложи сред народа разбира­
не, истинско разбиране за тв о р б и те си. К а кто и да си пред­
ставям е р азви ти ето на то зи първичен драматург, в сво ята
зрялост и в своя апогей то й е явление без вътреш ни задръж­
ки и празноти - истински свободен художник, който може
да твор и само едновременно във всички изкуства, посред­
ник и помирител между привидно разделени сфери, в ъ зста ­
новител на ед и н ството и ц ело стта на художествените да­
рования, единство, което не може да се о тга тн е или разк­
рие, а само да се докаже на дело. Но ако т о ва дело се извърши
внезапно пред някого, то й ще остане поразен о т неговата
тайнствена, покоряваща магия. Изведнъж ще се види изпра­
вен пред една сила, унищожаваща съп р о ти вата на разума;
пред нея всичко друго о т досегашния ни ж и во т ще му се стори
неразумно и непонятно. Излезли извън сво ето „Аз“ , ние плу­
ваме в загадъчен, огнен елемент, сами не се разбираме вече,
не разпознаваме и най-познатото, изгубваме п р ед ставата
за мярка, всичко закономерно, всичко установено се раздвиж­
ва, всяко нещо блести в нови багри, говори ни с нови писме­
ни знаци. Човек трябва да е Платон, за да може при такава
644 ФРИДРИХ HHUÜJE

смесица о т буен Възторг и ужас Все пак да се реши като него

да каже на драматурга: „Ако В наш ето общ ество дойде чо­
Век, който благодарение на м ъд р остта си притежава спо­
со б н о стта да добива Всякакъв образ и да наподобява Всяко
нещо, ще го почитаме като светец, като някакво чудо, ще
полеем глаВата му с елей и ще я увенчаем с Вълна, но в също­
т о Време ще се опитаме да го убедим да отиде В друго об­
щ ество .“ Може и трябВа, който жиВее В П латоноВото об­
щ ество, да каже нещо подобно. Ние обаче, които живеем В
съВсем друго общ ество, копнеем и жадуваме за пояВата на
този Вълшебник, макар и да се страхуваме Вече о т него, имен­
но за да Видим поне Веднъж отречени наш ето общ ество и
злия разум и мощ та, чи ето Въплъщение т о представлява. Мо­
же би едно състояние, В което човечество то, неговото об­
щ ество, нраВи, житейски порядки, общи институции да мо­
г а т да се лиш ат о т подражателния художник, да не е напъл­
но невъзможно, но Все пак moßa „може би“ е най-смелото о т
Всички Възможни предположения и е раВно на „може би не“ .
ПозВолено е да гоВори за moßa само този, който може пред­
варително да създаде и почувства най-Висшето мигновение
на Всичко идващо и ка то Ф а у с т Веднага след moßa да тр я б ­
Ва да ослепее и би имал правото да ослепее. Ние нямаме пра­
во дори на тази слепота, докато например Платон с право е
можел да бъде сляп за цялата елинска д ействи телност след
единствения поглед, който хвърлил В идеалния елински сВ ят.
Всички ние се нуждаем по-скоро о т и зкуство то затоВа, за­
щ о то прогледахме тъкм о поради д ей стви тел н о стта. Нуж­
даем се и о т то зи Всеобхватен драматург, който ще ни из­
бави поне за часове о т ужасното напрежение, което Вижда­
щ и ят чоВек чуВстВа между себе си и тегнещ ите Върху него
задачи. С него ще се изкачим на най-ßucokume стъпала на чув­
с т в о т о и egßa та м ще се поддадем на илюзията, че се нами­
раме отноВо сред природата и В ц ар ство то на свободата.
Погледнем ли о т т а м , Виждаме като огромни отражения ВъВ
Въздуха себе си и себеподобните В борби, победи и гибел, ка­
т о Възвишени и значителни явления и изпитваме удоволст­
вие о т ритъма на с т р а с т т а и нейната ж ертВа, при Всяка
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 645

теж ка стъпка на героя чуВаме глухия е ко т на см ъ р тта и В

близост до нея разбираме най-Висшата прелест на ж иВота.
Превърнали се по то зи начин В трагически хора, ние се зав­
ръщаме странно успокоени към ж иВота, изпълнени с ноВо чуВ-
cmßo на сигурност, сякаш о т най-големите опасности, изс­
тъпления и Възторзи сме намерили обратно п ъ тя към огра­
ничения кръг на родното, където можем да общуваме един с
друг с поВече разбиране и доброта, ВъВ Всеки случай можем
да Водим по-благороден ж и Во т отпреди. Всичко, което т у к
изглежда сериозно, необходимо, целенасочено, сравнено с из­
минатия о т нас п ъ т, макар и насън, прилича само на стр ан ­
ни единични късове о т Всички онези Всеобхватни преживя­
вания, които с ужас осъзнаваме. Грозят ни опасности и мо­
жем да изпаднем В изкушението да гледаме твърде леко на
ж иВота тъкм о защ ото В и зкуство то сме се отнесли с неи­
моверна сериозност към него, за да си послужим т у к с думи­
т е , казани о т самия Вагнер за со бствен ата му жизнена съд­
ба. Щом като ние, които не създаваме, а само Възприемаме
moßa изкустВо на дитирамбическия драматург, смятаме съ­
новидението за no-npaßgußo о т будното състояние, о т са­
м ата д ействи телност, как ли преценява тво р е ц ъ т moßa про­
тиворечие? Сам сто и пред оглушителните повици, сред ця­
лата натрапчивост на деня, на ж и тей ски те нужди и общес­
т в о т о , на държавата. К а то какъв сто и то й та м ? Може би
тъкм о то й е единствено будното, единствено исти н н ото
и реално настроеното създание сред Всички тези объркани
и измъчени, сънуващи, самозаблуждаВащи се и страдащи съ­
щ ества. О т Време на Време чуВстВа, че е изпаднал сякаш В
състояние на непрекъснато безсъние, сякаш е принуден да
прекара целия си прояснен о т нощ ното бодърстВане съзна­
телен ж и Вот заедно със сомнамбули и Важничещи призрачни
създания. Е т о защо Всичко онова, което за другите е Все­
кидневие, му изглежда странно и то й изпада В изкушението
да посрещне Впечатлението о т moßa яВление с Високомерен
присмех. Но колко необикновено се кръстосва moßa ч у в с т ­
во, когато именно към ясн о та та на ужасното му Високоме­
рие се примеси друг един порив, копнежът о т Висините към
646 ФРИДРИХ НИЦШЕ

низините, изпълненото с любов желание към земята, към щас­

т и е т о на общуВането. Когато си припомни Всичко, о т кое­
т о се е лишавал по Време на сВоето самотно тВо р честВо ,
чуВстВа Веднага необходимост да се спусне като бог на зе­
м ята и „да Възнесе В огнените си обятия към небето“ Всич­
ко слабо, чоВешко, заблудено, за да намери най-сетне любоВ,
а не обожание и В любоВта да се самоотрече напълно. Имен­
но то Ва предполагаемо кръстосване е д ей стви телн о то чу­
до В душата на дитирамбическия драматург и ако искаме да
добием някакВо понятие за негоВата душевност, то В а тр я б ­
Ва да стане на то Ва м ясто, защ ото за ча ти ето на негоВото
изкустВо лежи В миговете, когато е разпънат на кр ъст меж­
ду тези чуВстВа, когато ужасното, гордо отчуждение и учуд­
ване о т сВета се съчетаВа с копнежния пориВ да се доближи
с любоВ до същия този сВ ят. КакВито и погледи да хВърля
след то Ва към земята и жиВота, т е са слънчеВи лъчи, „при-
теглящи Води“ , сгъстяващ и се мъгли, стелещ и се наоколо бу­
ри. Взор ът му ги обгръща едновременно с разумна прозорли­
в о с т и безкористна любов. И Всичко, озарено сега о т двой­
ното сияние на погледа му, подтикВа със страш на бързина
природата към осВобождаВане о т Всички нейни сили, към о т ­
кровение на най-скритите й тайни, и т о о т срам. Не е само
картинен образ, ако кажем, че с този поглед то й е изненадал
природата неподготвена, че я Вижда гола, поради което т я ,
засрамена, се опитВа да се скрие В сВоите противополож­
ности. Невидимото досега Вътреш но чуВстВо намира убе­
жище В сферата на Видимото и ста в а яВление, а Видимото
досега потъВа В мрачното море на зВуците. Така природа­
та , изисквайки да се скрие, разкрива съ щ н о стта на свои­
т е противоречия. В буен, ритмичен и Все пак плаВен танц, с
екстати чн и ж есто Ве изначалният драматург ни гоВори за
тоВа, което се изВършВа сега В него и В природата. Д и ти ­
рамбът на ж е с т о в е те му изразяВа колкото тр еп етн о раз­
биране и гордо прозрение, толкоВа и изпълнено с любоВ сбли-
жаВане, сладостно самоотчуждение. Опиянено, слоВото след-
Ва хода на този ритъм, а В съчетание със слоВото прозВуча-
Ва и мелодията и пръска сВоите искри В ц ар ство то на поня­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 647

т и я т а и образите. Д олита някакВо приказно съновидение,

подобие и неподобие на образа на природата и на нейния же­
них, сгъстява се В чоВешки образи, разширяВа се до редуВане
на героично-горди прояВи на Воля, блажена гибел и съ сто я­
ние, осВободено о т ВсякакВо желание. Така се ражда траге­
дията, а на ж и Вота се даряВа най-прекрасната мъдрост, мъд­
р о с т т а на трагическата мисъл, така се пояВяВа накрая най-
големият Вълшебник и благодетел сред см ър тн и те, дити-
рамбическият драматург.

И сти н ски ят ж и В о т на Вагнер, което ще рече постепен­

ното разкриване на дитирамбическия драматург В него, пред-
стаВляВа същевременно непрестанна борба със самия него,
доколкото то й не е само дитирамбически драматург. Борба­
т а със съпротивляващия му се с В я т станала за него толкоВа
ж е сто ка и стр аш н а именно защ о то чуВал гласа на то зи
„с В я т “ , на то зи примамлиВ Враг В самия себе си, защ ото В
душ ата му жиВеел един могъщ, Враждебен демон. К огато у
Вагнер се зародила господстващ ата мисъл на негоВия ж иВот,
именно че т е а т ъ р ъ т може да упражни несравнимо Въздейс­
тви е, най-голямото Въздействие на Всички изкуства, цяло­
т о му същ естВо било обхванато о т стихиен кипеж. С тази
мисъл обаче не било Взето Веднага ясно и определено реше­
ние за бъдещ ите му стремежи и постъпки. То се появило о т ­
начало само В см ътен образ, като израз на мрачната му, не­
наситна, стремящ а се към В л а ст и блясък лична Воля. Въз­
действие, несравнимо Въздействие! Чрез какВо? Върху кого?
О т този миг н а т а т ъ к то зи Въпрос, тър сен ето на негоВия
отгоВор занимавали неспирно глаВата и сърцето му. Искал
да постигне по Възможност с един удар оноВа тиранично
ВсемогъщестВо, към което смътно се стремял. С реВниВ, из­
питателен поглед следял Всичко, което имало успех. Но още
поВече оглеждал тези, Върху които трябВало да Въздейства.
С помощта на магическото око на драматурга, който може
648 ФРИДРИХ НИЦШЕ

да ч е те В душите като В т е к с т с познат шрифт, разучавал

зрителя и слушателя и при Все че често, разбирайки ги, изпа­
дал В безпокойство, Все пак Веднага посягал към средства­
т а , с които да ги покори. Тези средства му били под ръка.
Искал и можел да Възпроизвежда moßa, ко ето упражнявало
силно Въздействие Върху него самия. На Всяка степен о т сВо­
е то развитие Възприемал о т образите само толкоВа, колко­
т о бил В състояние сам да създаде. Никога не се съмнявал, че
няма да постигне moßa, което му харесва. В moßa отнош е­
ние може да е натура с още „по-Високо мнение“ за себе си о т
Гьоте, който казал: „Винаги съм смятал, че Всичко е по сили­
т е ми. И корона да ми сложеха, щях да помисля, че moßa е
съВсем е сте ств е н о .“ Уменията на Вагнер, негоВият „Вкус“ ,
както и намеренията му, Всичко moßa си подхожда едно към
друго, и т о за Всички Времена, както клю чът към ключалка­
т а . Едновременно добило Величие и свобода, но не по оноВа
Време. Kakßo го засягало безсилното, но по-благородно и Все
пак себично-самотно чуВстВо на то зи или онзи приятел на
и зкуство то с литературно или естети ческо образование,
сто ящ настрана о т тъл п ата! Силните бури В душите на т ъ л ­
п ата обаче, разразяващи се при отделни Връхни точки на дра-
м атическото пеене, завладяващото Внезапно духовете опи­
янение, напълно честно и безкористно, е то moßa бил о тзву­
к ъ т на неговия опит, на собствен и те му чувства. В такива
моменти го обземала пламенна надежда, че ще постигне най-
Висша Власт и ВърхоВно Въздействие. В голямата опера то й
Виждал средство, с което би могъл да даде израз на завладя­
лата го мисъл. Към тази опера се стремял, към нейната ро­
дина насочвал Взора си. Един дълъг период о т ж иВота му за­
едно с най-смелите промени и плановете, проучванията, пре­
биваванията, познанствата му може да се обясни единстве­
но с то зи стрем еж и с Външ ните п р еп ятстви я, на които
неизбежно се натъквал този беден, неспокоен, страстно-на-
иВен немски тВорец. Друг един композитор обаче знаел мно­
го по-добре о т него как се постига Власт В тази област. И
т ъ й като Вече станало известно kakßu изкуствено изплете­
ни мрежи о т Всевъзможни Въздействия е използвал Майер-
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 649

бер14 за подготовката и постигането на сВоите големи по­

беди, колко старателно е премислял редуването на „еф екти­
т е “ В самата опера, ще се разбере и сте п е н та на срамното
огорчение, изпитано о т Вагнер, когато му се отворили очи­
т е за тези „художествени средства“ , почти необходими за
постигането на успех сред публиката. Съмнявам се дали съ­
щ ествува друг Велик художник В и стор и ята, който да е за­
почнал с такава ужасна заблуда и да се е отдал без колебание
и чистосърдечно на най-Възмутителната форма на и зкуст­
во то . И въпреки всичко начинът, по който извършил то ва,
притежава величие, поради което дал и учудващо много пло­
дове. След ка то осъзнал заблудата си, В сво ето отчаяние то й
прозрял същ ината на съвременния успех, на съвременната пуб­
лика, на цялото съвременно лъжовно изкуство. Превръщайки
се В критик на „е ф е кти те “ , го обхванали тр еп етн и предчув­
с тв и я за со б ствен о то му просветление. Сякаш отсега на­
т а т ъ к духът на музиката му заговорил със съВсем нови Въл­
шебни слова, проникващи В душ ата му. Сякаш след продъл­
жителна болест излязъл отново на светло и недоверявайки
се на ръката си, нито на окото си, поел бавно своя п ъ т. И
направил чудесното откр и ти е, че бил Все още музикант, Все
още творец, че дори едва сега е станал такъв.
Всяко следващо стъпало В разви ти ето на Вагнер се харак­
теризира с Все по-тясно свързване на д вете основни сили В
негоВата същ ност. Постепенно изчезва боязънта, ко ято т е
и зп и тва т една към друга. По-висшата същ ност в него не се
поставя вече благосклонно в служба на своя Властен земен
бр ат. Тя го обича и зато ва тр яб ва да му служи. В края на
краищата стигне ли р азви ти ето му сво ята цел, и най-неж-
ното, и най-чистото се с ъ ч е т а в а т с най-могъщото, необуз­
даният порив следва своя ход, както преди, но по други пъ­
тищ а, там , където властва по-висшата същ ност. И т я се
спуска отново на земята, изпълнена с любов, и откриВа свое
подобие във всичко земно. Ако можеше да се гоВори по този
начин за последната цел и края на неговото развитие и каза­
ното да бъде понятно, може би щеше да се намери и образ­
н и ят израз за дългия междинен период В него. Аз се съмнявам
650 ФРИДРИХ НИЦШЕ

обаче в едното и затоВа и не се заемам с другото. Този межди­

нен период се разграничаВа исторически о т по-раншния и по-
късния с gße мисли: Вагнер cmaßa революционер на общ ество­
т о , Вагнер о ткр и ва единствения творец до днес, народа ка­
т о поет.
ОсноВната мисъл, зародила се у него след голямото о тч а ­
яние и разкаянието В ноВ образ, по-могъща о тк о га то и да
било, го доВежда и до gßeme прозрения. Въздействие, нес­
равнимо Въздействие, изхождайки о т те а тъ р а ! Но Върху ко­
го? Изтръпвал при спомена Върху кого е искал досега да Въз­
действа. Благодарение на собствен о то си преживяване раз­
брал цялото позорно положение, В което се намирали изкус­
т в о т о и художниците, разбрал moßa бездушно, студено об­
щ ество, което се см ята за добро, а Всъщ ност е зло, което
Вижда В и зкуство то и художниците сВоя сб и та о т роби, за­
доволяващи негоВите мними потребности. Съвременното
изкустВо е лукс! Вагнер разбрал moßa, разбрал и още нещо,
именно че и зкуство то жиВее и упада заедно с правото на
едно общ естВо, основано Върху разкош. Съумяло чрез кора-
Восърдечие и хитро използване на сВоята Власт да превърне
безпомощните, народа В cßou слуги, да ги унизи и убие В тях
народностното чуВстВо, да създаде о т тях съвременния „ра­
ботник“ , moßa общ естВо лишило народа о т най-Великото и
най-чистото, което сътворил за себе си о т най-дълбока не­
обходимост и В което като истински и единствен творец
изливал кротко душата си. ТоВа общ естВо му отнело мита,
песните, танца, cmuxomßopcmßomo, за да дестилира о т тях
едно сладострастно средство срещу изтощ ението и скука­
т а на сВоето същ ествуване, наричано модерно изкустВо. Как
е Възникнало moßa общ естВо, как е съумяло да изсмуче о т
приВидно противоположните сфери на мощ ноВи сили за се­
бе си, как е използвало например прогнилото о т лицемерие и
полоВинчати истини христянстВо ка то защ ита срещу на­
рода и за укрепване на со бствен ата Власт и имущество, как
науката и учените се подчинили без съпротива на тази анга-
рия - Всичко moßa Вагнер проследил през Вековете, за да под­
скочи В края на краищ ата о т погнуса и гняВ. О т съжаление
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 651

към народа станал революционер. О т този миг Вече то й го

заобичал и закопнял за него, както копнеел и за и зкуство то
му, защ ото, уви, само в него, в изчезналия, едва ли вече няко­
му известен, изкуствено отдалечен народ виждал то й сега
единствения зрител и слушател, достоен за м ощ та на него­
в о то изкуство, способен да го разбере такова, каквото го
виждал в м е ч ти те си. Е т о защо мислите му кръжели около
въпроса как възниква народът? Как възниква повторно?
Намирал само един отговор. Ако много хора понасят съ­
щ и те страдания, каквито понася той , се получава народ, си
казвал то й . И където еднаквото страдание поражда еднак­
ви пориви и стремежи, тр ябва да се потърси еднакво удов­
летворение и в то в а удовлетворение да се намери еднакво
щ астие. Огледал ли се да открие къде сам ият то й намира
най-голяма утеха в м ъката си, кое го ободрява най-много, кое
откликва най-вече на неговите душевни страдания, осъзна­
вал с блажена увереност, че т о в а са единствено м и т ъ т и
музиката - м и т ъ т , известен му като продукт и израз на на­
родната мъка, и музиката, ко ято имала подобен, макар и по-
загадъчен произход. В тези два елемента пречиствал и леку­
вал душ ата си, за тя х жадувал най-страстно. Това му дало
право да заключи колко неговата мъка е сродна с тази на на­
рода по време на възникването му и как народът неизбежно
ще се роди повторно, когато в него има много вагнеровци.
Какво било обаче положението на музиката и м ита в наше­
т о съвременно общ ество, доколкото не били станали него­
ва ж ер тва? Била им отредена една и съща съдба ка то дока­
за те л ств о за т а й н с т в е н а т а им взаимовръзка. М и т ъ т бил
дълбоко унизен и опошлен, изроден в „приказка“ , в занима­
телна игра за удоволствие на децата и жените на то зи обед­
нял народ - разсъблечен напълно о т прекрасната си сериозна
и свещена м ъж ественост. Музиката се била съхранила само
между бедните и п р о сти те , между сам о тн и те. Н ем ският
музикант не успял да заеме с успех сво ето м ясто сред дей­
н о с т т а на и зкуствата, служещи на разкоша. Самият то й бил
станал чудовищна, загадъчна приказка, изпълнена със затрог­
ващи звукове и предзнаменования, безпомощна личност, т ъ р ­
652 ФРИДРИХ НИЦШЕ

сеща отгоВор на сВоите Въпроси, някакВо омагьосано, нужда­

ещо се о т избавление създание. Тук тво р е ц ъ т чул ясната за­
повед, отпраВена единствено към него - да Върне на м ита не­
гоВата м ъж ественост, да освободи музиката о т магията, да
я накара да проговори. Почувствал изведнъж силата си разк-
репостена, способна да сътвори драмата, почувствал Власт­
т а си над едно още неоткрито междинно царство, нещо сред­
но между м ита и музиката. ТогаВа заедно с новата си художес­
твен а творба, В ко ято обединил всичко могъщо, действено,
ощастливяващо, което знаел, поставил пред хората своя го­
лям, божествено о стър въпрос: „Къде с т е вие, страдащи ка­
т о мен, изпитващи същ ите нужди като мен? Къде е м ножест­
во то , В което копнея да Видя народа? Ще ви позная по то ва,
че и зп и твате същ ото щ астие, същ ата утеха ка то мен. Във
ваш ата радост ще ми се разкрият страданията ви!“ Задал
то зи въпрос с Танхойзер и Лоенгрин, огледал се да намери себе­
подобните си. С ам отникът жадувал за м нож еството.
Какво изпитал то й то гава? Никой не отговорил, никой не
разбрал въпроса. Не че изобщо не реагирали, напротив, о т ­
говорили на хиляди въпроси, които изобщо не бил поставял,
бърборели за новите художествени произведения, сякаш би­
ли създадени, за да ги раздрънкат с дрънканиците си. Цялата
естети ческа с т р а с т на немците към писане и бърборене из­
бухнала като епидемия, претегляли и се ровели В произведе­
нията, в ли чн о стта на твореца с онова безсрамие, присъщо
не по-малко и на немските учени, отколкото на немските вес­
тникари. Вагнер се опитал да подпомогне разбирането на
своя въпрос чрез издаването на съчинения. Последвало ново
объркване, ново бръмчене. Композитор, който пише и мис­
ли! Всички били единодушни, че то ва е нечувано. Тогава се
разкрещели: то й е теор ети к, иска да преобрази и зкуство то
с измислени, отвлечени понятия. Линчувайте го! Вагнер бил
ка то замаян. Въпросът му останал неразбран, м ъката му не
откликнала В ничия душа, художествените му творби били
отправени към глухи и слепи, а неговият народ се оказал плод
на въображението му. Той се олюлял и изпаднал В колебание.
Пред взора му изплувала Възм ож ността да преобрази напъл­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 653

но Всички неща, но Вече не се плашел о т тази Възможност.

Може би отВъд разрухата и опустош ението ще изгрее ноВа
надежда, може би и не, ВъВ Всеки случай по-добре „нищо“ , о т ­
колкото протиВното „нещо“ . Скоро станал политически из­
гнаник и изпаднал В мизерия.
Egßa сега, със страш ния обрат ВъВ Външ ната и Вътреш ­
н ата съдба на Великия тВорец, започВа ноВ жизнен период,
озаряван о т сиянието на Висше м айсторство като о т бля­
съка на течно злато. Egßa сега геният на дитирамбическата
драматургия отхвърля и последното було о т себе си. Само­
те н е, за него Времето е Вече без значение, не лелее никакви
надежди. Още Веднъж погледът му п о тъва В глъбините на
сВ ета и сега прониква до дъното му. Там, В същ ината на не­
щ ата, открива страданието и отсега н а та тъ к , отрекъл се
сякаш о т себе си, понася по-леко своя дял о т тези страда­
ния. С тр ем еж ът към ВърхоВна Власт, наследен о т предиш­
ните му състояния, се прехвърля напълно Върху художестве­
ното тво р чество . Чрез и зкуство то си се обръща Вече само
към себе си, не към „публиката“ или „народа“ и се бори да му
Вдъхне най-голяма ясн о та и жизнеспособност за та къВ мо­
гъщ диалог. С художествените му произведения о т предиш­
ния период Въпросът сто и другояче. Също и тогаВа се съоб­
разявал, макар и с no-сдържана и по-благородна изисканост,
с тях н о то непосредствено Въздействие. Та нали със свои­
т е художествени тВорби искал да зададе Въпроса си и да по­
лучи незабавно отгоВор! В желанието си да улесни тези, към
които отправя сВоя Въпрос, да им помогне да го разберат,
Вагнер често се съобразявал със самите тях и с неумението
им да gaßam отгоВор. По тази причина прибягва до по-ста­
ри форми и художествени изразни средства, а където се опа­
сява, че няма да успее да ги убеди със сВоя собствен език, че
ще остане непонятен за тях, се опитва да ги придума, зада­
вайки им Въпроса си на един за него получужд, но за слуш ате­
лите му по-познат език. Сега Вече не същ ествува нищо, кое­
т о да му ВнушаВа подобни съображения. Сега иска само ед­
но - да се разбира със самия себе си, да мисли по Въпроса за
съ щ н о стта на сВ ета с помощта на събития, да философст-
654 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Ва В тоноВе. О с т а т ъ к ъ т о т ВсякакВа преднамереност у него

се насочва към крайните прозрения за нещ ата. К о й то е дос­
тоен да узнае kakßo се изВършВа по moßa Време В него, какъВ
диалог е Водел със себе си В та й н и те глъбини на душата си -
няма много достойни за moßa - нека чуе, Види и изживее „Трис-
т а н и Изолда“, moßa истинско opus metaphysicum* на Всяко из­
кустВо, тВорба, Върху ко ято почиВа угасналият поглед на уми­
ращия, тВорба, изпълнена с ненаситен, сладостен копнеж към
тай н и те на нощ та и см ъ р тта, далече о т ж иВота, откроя­
ващ се остро и зловещо Върху фона на призрачната утринна
заря като нещо зло, измамно, разделящо. Крайно строга по фор­
ма, тази тВорба покорява с Величавата си п р о сто та и именно
поради moßa с ъ о т в е т с т в а на тай н ата, която разкрива - т а й ­
н ата за см ъ р тта при живо тяло, за ед инството и раздвоени­
ето . И Все пак има нещо по-прекрасно о т тази драма. ТоВа е
самият Вагнер, сътворил след нея за кратко Време една много-
багрена картина на света, „М ай сто р и те певци о т Нюрнберг“.
Създавайки и gßeme тВорби, художникът сякаш си почиВа и
набира сили, за да изгради и завърши с отмерена бързина за­
мислената и започната преди тях огромна епична сграда о т
четири части, плод на двадесетгодишни размисли и твор чес­
ки усилия сВоето байройтско произведение „П р ъ сте н ъ т на Ни­
белунгите“. Ако някой се учуди на тази близост между „Трис-
т а н “ и „М ай сто р и те певци", не е разбрал ж иВота и душев­
н о с т т а на Всички действително Велики немци В една Важна
точка. Не знае на kakßa почВа е Възникнала тази Всъщ ност
единствена по рода си немска веселост на Лутер, Бетовен и
Вагнер, напълно неразбираема за други народи, а яВно изгубена
за съвременните немци - тази злати ста, прекипяла смес о т
простодушие и проникновена любоВ, съзерцателност и дяВо-
л и то ст, поднасяна о т Вагнер като Великолепна напитка на
Всички, изпитали теж ки страдания о т ж иВота и обърнали о т ­
ноВо Взор към него с усмивката на оздравяващи. И сега, кога­
т о гледа Вече по-примирен на сВета, когато по-рядко го обх­
ваща гняв и погнуса и се отказва о т В л а стта нетолкоВа из-

*Метафизическо произведение (лат.) - Б. пр.

РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 655

пълнен с ужас пред нея, колкото с тъ га и любов, когато В т и ­

ш ината работи усилено над най-голямата си тВорба и трупа
партитура Върху партитура, се случВа нещо, което го накар-
Ва да се ослуша. Дошли п р и яте л и те , които донесли благата
В е ст за подземното Вълнение на много други. ТоВа, което сега
се ВълнуВало и даВало признаци на ж иВот, Все още не бил „на­
род ът“ , но може би зародишът и пърВият жизнен източник на
едно действително съВършено общ ество В далечно бъдеще.
Засега само гаранция, че един ден Великото дело на Вагнер ще
бъде положено В ръцете на Верни хора, достойни да пазят и
съхранят то В а прекрасно наследство за бъдните поколения.
Лю боВта на приятелите придала на дните и ж и Вота на Ваг­
нер по-сВетли и по-топли багри. Най-благородната му грижа
да успее преди залеза на ж иВота си да постигне целта и наме­
ри убежище за сво ята тВорба се споделяла Вече и о т други.
ТогаВа се случВа нещо, което то й можел да разбере само сим-
Волично, но т о му донесло ноВа утеха, било щ астлиВо предзна­
менование. Една Велика Война на немците му Възвърнала Вяра­
т а - Война на същ ите тези немци, които то й смятал толкоВа
изродени, толкоВа отчуждени о т Великия немски дух, който
т о й бил проучил най-задълбочено и опознал у самия себе си и у
други Велики немци о т и сторията. Видял, че същ ите тези нем­
ци, изпаднали В изключително теж ко положение, пр и теж ават
дВе истински добродетели: е стествен а смелост и благоразу­
мие. П очувствал се дълбоко щ астлиВ и започнал да ВярВа, че
може би Все пак не е последният немец и делото му един ден
ще бъде подкрепено о т една много по-могъща сила о т негоВи­
т е самоотвержени, но не многочислени приятели, и т о за един
дълъг период, когато, предопределено да стан е художестве­
н ата тВорба на бъдещ ето, ще чака сВоето Време. Възможно е
В тази Вяра да се е примесвало понякога и съмнение, особено
когато започВал да Възлага надежди на близкото бъдеще. Едно
е сигурно, т я му дала мощен подтик, напомняйки му за един
още неизпълнен ВърхоВен дълг.
Делото му нямаше да бъде завършено, ако го бе доВерил на
поколенията само ка то няма партитура. Налагало се да по­
каже пред о б щ е стВ о то неразгадаемото, единствено нему
656 ФРИДРИХ НИЦШЕ

отреденото, новия сти л на сВоето творческо изложение и из­

пълнение на една художествена творба, да го поучи и даде об­
разец, какъвто никой друг не бил в състояние да даде, и така
да създаде една традиция на сти л а, записана не със знаци върху
хартия, а във въздействието върху човеш ката душа. В то ва
то й виждал сво ето най-сериозно задължение, още повече че
междувременно другите му творби имали най-нелепа и невъз­
можна участ, що се отнася до стила на изпълнението. Те до­
били и звестн о ст, възхищавали им се и - ги извращавали, но
никой не се възмущавал о т то ва. Защ ото, колкото и странно
да звучи, ф акт е, че когато преценил напълно правилно съвре­
менниците си и все повече губел по принцип надежда за успех
сред тях и се отказал о т мисълта за власт, „успехът“ и „власт­
т а “ дошли сами при него. Поне о т всички страни го уверявали
в то ва. Реш ителните му възражения срещу напълно погреш­
ното разбиране на тво р б и те му, дори непрекъснато и зтъква­
не на срама, който изпитвал о т тези „успехи“ , останали без
резултат. Хората не били свикнали с творец, който сам пра­
вел строго разграничение в начините си на въздействие върху
публиката, поради ко ето не вярвали и на най-тържествените
му пр отести . След к а то осъзнал взаимовръзката между нашия
съвременен т е а т ъ р , театралния успех и характера на съвре­
менния човек, в душ ата си отрекъл напълно този те а т ъ р . Ве­
че не се интересувал о т естетическия ентусиазъм и ликуване-
т о на възбудените маси, дори се ядосвал, когато виждал как
и зкуство то му, без да бъде разграничено о т други изкуства,
попада в зиналата п а ст на ненаситната скука и жажда за за­
бавление. Колко повърхностно и лишено о т каквато и да е ми­
съл е всяко въздействие, как т у к всичко се свежда по-скоро до
насищане на вечно ненаситния, а не до изхранване на гладния,
то й извадил заключение о т едно периодично повтарящ о се яв­
ление: всички, както постановчици, та ка и изпълнители, се
отнасяли към и зкуство то му като към всяка друга сценична
музика и прилагали и към него о твр а ти те л н а та рецепта на
оперния стил. С помощ та на образованите капелмайстори до­
ри режели и прекроявали тво р б и те му, докато им придадат
характер на опера, а певците вярвали, че м огат да се справят
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 657

с тях едва след ка то се помъчат да се о т ъ р с я т о т душата си.

А когато искали особено добре да се пред ставят, следвали ука­
занията на Вагнер, но с пълно неумение и предвзета скованост;
все едно да поискат да п р ед ставят вм есто стичащ ия се през
нощ та народ по улиците на Нюрнберг, както е посочено във
в то р о то действие на „М ай сто р и те певци“ , балетен ансам­
бъл, изпълняващ изкусни фигури. И при то в а живеели с наивна-
т а вяра, че п о стъ п ва т без каквито и да е лоши намерения.
Самоотвержените опити на Вагнер на дело и чрез примери да
ги насочи поне към най-обикновена коректност и изчерпател­
н о ст на постановката и да въведе някои певци в напълно но­
вия сти л на изпълнение все о тново потъвали в т и н я т а на гос­
подстващ ото неразбиране и на навика. При то в а всеки п ъ т
се виждал принуден да се занимава с те а тъ р а , чи и то порядки
му били напълно опротивели. Та нали и самият Гьо те бил изгу­
бил всякакво желание да присъства на представлението на
„Ифигения“ . „Страдам ужасно, казал то й , когато съм прину­
ден да се боря с тези призраци, които не изглеждат така, как­
т о би трябвало да изглеждат.“ А в същ ото време успехът на
Вагнеровите творби в този опротивял му т е а т ъ р нараствал
все повече. Накрая се стигнало дотам, че тъкм о големите т е ­
атри живеели почти изключително о т т л ъ с т и т е приходи, по­
лучавани о т обезобразеното в опера Вагнерово изкуство. До­
ри някои приятели на Вагнер се поддали на заблудата, пре­
дизвикана о т тази растящ а с т р а с т на те а тр а л н а та публи­
ка. Вагнер трябвало да изтърпи най-жестокото - то й , ве­
ликият търпеливец! - и да види приятелите си опиянени о т
„успехите“ и „победите“ тъкм о там , където неговата най-
възвишена мисъл била прекършена на две и отречена. Сякаш
то зи в много неща сериозен и те ж ъ к народ не искал да се
откаж е о т сво ето принципно лекомислие по отношение на
своя най-сериозен творец, сякаш именно поради т о в а тр яб ­
вало да се излее върху него всичко долно, безсмислено, нес­
ръчно и зло в немската душевност. Когато по време на немс­
ката война духовете били обхванати о т no-възвишени, по-сво­
бодни веяния, Вагнер си спомнил за своя дълг към вер н о стта,
за да спаси поне най-великите си творби о т тези съмнителни
658 ФРИДРИХ НИЦШЕ

успехи и оскърбления и да ги npegcmaßu В най-самобитния им

ритъм като образци за Всички Времена. Така стигнал до идея­
т а за Байройт. Споделяйки ноВите Веяния В духовния жиВот,
му се сторило, че съзира да се пробужда някакВо по-ВъзВишено
чуВстВо за дълг и у тези, на които искал да побери най-скъпо­
т о си притежание. И така о т moßa дВустранно чуВстВо за
дълг Възникнало съби ти ето, озаряващо като с непознат слън­
чев блясък дългата низа о т последните му години. Замислено
за благото на едно само Възможно, но несигурно бъдеще, т о би­
ло за съвременността и за хората, живеещи единствено за мо­
мента, само загадка или обект на ужас, а за малцината, призва­
ни да помогнат за осъщ ествяването му, предварителна насла­
да, предВкусВане на най-ВърхоВно изжиВяВане, ВдъхВащо им уве­
реност, че сами са изпитали ВърхоВно щ астие и могат да даря­
в а т щ астие и да съ тв о р я т нещо отВъд пределите на сВоето
Време, за самия Вагнер обаче т о представлявало мрачно сгъс­
тяване на усилия, грижи, размисли, мъка, отноВо развихряне на
Враждебните елементи, но Всичко озарено о т звездата на Все­
о тд ай н ата Вяр н о ст и В тази светлина преобразено В неизка-
зуемо щастие.
Egßa ли е необходимо да се казВа, че неговият ж и во т е
облъхнат о т дъха на трагизъм. Всеки, кой то може сам да
предусети moßa В душата си, Всеки, комуто не са чужди при­
нудата на трагичната заблуда по отношение на жизнената
цел, сгъването и пречупването на намеренията за бъдеще­
то , както и о т к а зъ т о т любоВта и пречистването чрез нея,
неизбежно ще почувства В moßa, което Вагнер ни показВа с
тво р б и те си, приказния отзВук о т героичното битие на т о ­
зи Велик чоВек. Cmpyßa ни се, че о т здрачното минало доли­
т а до нас разказът на Зигфрид за негоВите подвизи. В най-
ВълнуВащото щ астие на спомена е Втъкана дълбоката печал
на късното л ято и цялата природа се е стаила В зл а т и с т а т а
Вечерна светлина.
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 659

Всеки, който е мислил по Въпроса и се е мъчил да намери

отговор kakßo предстаВляВа Вагнер к а т о човек, иде трябВа
за cßoe облекчение и успокоение и да премисли kakßo предс­
таВляВа Вагнер к а то тВорец, и да обхване с Взора си цялата
картина на умение и реш ителност, добили истинска свобо­
да. Ако и зкуство то изобщо е само способност да се споделя
с други moßa, ко ето художникът сам е преживял, ако Всяка
художествена тВорба, останала непонятна за другите, е В ъ т ­
решно противоречие, Величието на Вагнер к а т о творец се
състои именно В тази демонична общ ителност на негоВата
природа, ко ято говори сякаш на Всички езици за себе си и с
ВърхоВна ясн ота разкрива най-съкроВеното лично преживя­
ване. Тъй ка то чо ве че ство то е привикнало да гледа на раз­
делението на и зкуства та като на неотменимо правило, поя­
в а т а на Вагнер В и сто р и ята на и зкуствата прилича на Вул-
канично изригване на Всички неделими художествени тв о р ­
чески сили на сам ата природа. Е т о защо трудно ще се ре­
шим с kakßo име да го назоВем - дали поет, пластически ху­
дожник или композитор, като Всяко о т тези слоВа се Вземе
В най-широк смисъл, или дали изобщо не трябВа да се създаде
ноВо наименование за него.
П оетическото начало у Вагнер се проявява В дарбата му
да мисли с Видими и осезаеми събития, не с понятия, което
ще рече, че то й мисли митологически, та ка както Винаги е
мислил народът. В основата на м ита лежи не мисълта, как­
т о с м я т а т децата на изкуствената култура, а то й самият
е мисъл. Той споделя сВоята представа за сВета, но В реду­
ване на събития, действия и страдания. „П р ъ сте н ъ т на Ни­
белун ги те“ е огромна мислоВна система, без мисълта да е
облечена ВъВ формата на понятия. Може би един философ
ще бъде В състояние да предложи нещо напълно с ъ о т в е т с ­
тващ о, но без образ и действие, говорещо само с понятия.
ТогаВа едно и също нещо щеше да е изобразено В gße различ­
ни сфери, Веднъж за народа и Веднъж за противоположност­
т а на народа, за теоретика. Към него Вагнер не се обръща,
660 ФРИДРИХ НИЦШЕ

защ ото т е о р е т и к ъ т разбира о т и сти н ската поезия, о т ми­

т а толкоВа, колкото глухият о т музика. И дВамата Виждат
само някакВо движение, което им изглежда безсмислено. О т
едната о т дВете различни сфери не може да се гледа В друга­
т а . Д окато чоВек е под обаянието на поета, мисли заедно с
него, сякаш е станал само чуВстВащ о, гледащо и слушащо съ­
щ ество. Заключенията, до които стига, са плод на Връзка­
т а между съб и ти ята, които наблюдава, следоВателно на фак­
тическа, а не на логическа каузалност.
Когато героите и боговете на м итическите драми, съз­
давани о т Вагнер, са принудени да се изразяват с думи, съ­
щ ествува реална опасност чрез словесния език да се пробуди
у нас т е о р е т и к ъ т и по то зи начин да се пренесем В друга,
немитична сфера, та ка че накрая слоВото няма да ни помог­
не да разберем по-ясно moßa, което ста ва пред нас, а изоб­
що нищо няма да разберем. Е т о защо Вагнер Връща езика В
неговото изначално състояние, където то й още почти не
мисли В понятия, а сам ият то й е Все още поезия, образ и
чуВстВо. Безстраш ното, с което Вагнер пристъпва към т а ­
зи ужасяваща задача, показва колко мощно е бил Воден о т сВоя
поетически гений ка то чоВек, принуден да следВа навсякъде
сВоя призрачен Водач. Всяка дума В тези драми трябвало да
се пее, а боговете и героите да произнасят тези слоВа. ТоВа
било необикновено изискване, което Вагнер предявил към сво­
е т о езиково Въображение. Всеки друг щеше да се о тчая, тъ й
като наш ият език изглежда е Вече тВърде ста р и изтощен,
за да може да се изисква о т него moßa, което Вагнер изиск­
вал. И Въпреки moßa о т удара Върху скалата бликнал богат
извор. Тъкмо защ ото обичал своя език и изисквал о т него по­
Вече о т другите немци, Вагнер страдал поради израждането
и упадъка му, което ще рече о т многообразните отмирания
и осакатявания на формите, поради тр о м авата система на
делимите представки В синтактичния строй, поради неме-
лодичните спомагателни глаголи, Все явления, появили се В
езика поради нечие прегрешение или о т немарливост. О т дру­
га страна обаче, изпитвал дълбока гордост о т съхранилата
се и до днес сам обитност и о т неизчерпаемото б о га тство
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 661

на този език, о т многозвучната сила на негоВите корени, В

кои то за разлика о т производните изкуствени реторични
езици на романските племена предчувствал прекрасни залож­
би и нагласа за музиката, за и сти н ската музика. Цялото Ваг-
нерово тво р че ство е проникнато о т насладата о т немския
език, о т сърдечност и искреност при общ уването с него,
нещо, което с изключение на Гьо те не се среща при никой
друг немски поет. П ласти чн о ст на израза, дръзновена сби-
т о с т , мощ, ритмично многообразие, забележително обилие
о т силни и изразителни слова, опростяване на синтактич-
н ата конструкция, почти единствена по рода си изобрета­
тел н о ст при предаване на емоционалните тр е п е ти и пред­
ч у в с тв и я т а с помощ та на езика, на м еста самородно бли­
кащ народностен дух, поговорки и пословици. Колкото и по­
добни свойства да изброим, Все пак ще сме пропуснали най-
силното и най-Възпитателното. Ако някой прочете една след
друга две творби ка то Тристан и М ай сто р и те певци, ще
се учуди и изпадне В недоумение както по отношение на ези­
ка, та ка и по отношение на музиката. А именно как е било
възможно да се овладеят творчески тези два свята , толко­
ва различни по форма, багри, композиция и душевност. ТоВа
е най-силната страна ВъВ Вагнеровото дарование, което се
удава само на един Велик творец - да създаде на Всяка тВ о р ­
ба собствен език и да облече новото Вътреш но съдържание
с нова плът и му придаде нова тоналност. Там, където се
проявява такаВа изключителна творческа мощ, Всеки упрек,
отнасящ се до някои Волности или странности, или до чес­
т и неясноти В израза, или до замъгляване на мисълта, ще из­
глежда само дребнав и безплоден. Независимо о т всичко дру­
го тези, които отправяха досега най-остри упреци срещу Ваг­
нер, всъщ ност намираха неприемлив и нечуван нетолкова ези­
ка, колкото д уш евн о стта на произведенията му, особения
начин за изразяване на чувства и страдания. Нека почакаме
да се преобрази душ ата им и сами ще заговорят на друг език.
С трува ми се, че тогаВа и положението с немския език ще
стане, общо Взето, по-добро, отколкото е сега. Преди всич­
ко обаче никой, който разглежда Вагнер ка то п оет и езиков
662 ФРИДРИХ НИЦШЕ

тВорец, не биВа да забравя, че нито една о т негоВите драми

не е предназначена за четене, следователно към тях не биВа
да се предявяват същ ите изисквания, предявявани към ли­
тер а тур н а та драма, ко ято се стреми да Въздейства Върху
ч у в с тв о то единствено чрез понятия и слова. Е т о защо т я
рядко е красноречива. В литературната драма т я трябва да
бъде такава, за да може изобщо да намери някакъв начин за
израз. Но когато езикът на един народ е вече в състояние на
упадък и изтощение, драматургът изпада в изкушението да
придаде на езика и мислите необикновени багри и нови фор­
ми. Той иска да извиси езика, за да може с негова помощ въз­
вишеното чувство да зазвучи отноВо, но при то в а е за с т ­
рашен о т о п асн о стта да не бъде изобщо разбран. Чрез въз­
вишени сентенции и блестящ и хрумвания се мъчи да извиси
тази с т р а с т , но сега го застраш ава друга опасност - да из­
глежда неискрен и изкуствен. И сти н ската с т р а с т в жиВо­
т а не говори със сентенции, а различава ли се същ ествено
о т д е й стви те л н о стта , поетизираната с т р а с т лесно съ­
бужда недоверие към сво ята искреност. Осъзнал пръв В ъ т ­
решните недостатъци на литературната драма, Вагнер, нап­
ротив, придава на всяко драматическо събитие тройна яс­
н ота на израза чрез слово, ж е с т и музика. Чрез музиката ос­
новните тр еп ети в душата и д ействащ ите лица В драмата
откли кват непосредствено в душата на слуш ателите, въз­
приемащи вече нагледно тези вътреш ни процеси чрез жес­
т о в е т е на същ ите лица, а чрез словото се предава още ед­
но, второ, по-бледо тяхно отражение, пренесено В област­
т а на съзнателната воля. Всички тези въздействия следват
едновременно, без да си пречат взаимно, и принуждават зри­
теля на такава драма неизбежно към напълно ново разбиране
и съпричастно изживяване, сякаш внезапно се т и в а т а му са
станали по-одухотворени, а духът му no-сетивен и всичко В
човека, напиращо към откровение и жадуващо за познание,
ликува сега свободно в блаж енството на прозрението. Вся­
ко събитие в драмата на Вагнер е представено пред зрите­
ля с пределна яснота, озарено и обжегнато о т в ъ т р е о т пла­
мъка на музиката. Е т о защо а в т о р ъ т не се нуждае вече о т
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 663

Всички онези средства, необходими на литературния драма­

тург, за да придаде на своите събития то п ло та и светлина.
(Цялата композиция на драмата можела да бъде опростена,
тв о р е ц ъ т имал сега възможност да разгърне архитектурна­
т а си дарба и ритм ичното си чувство в големите общи про­
порции на постройката, защ ото вече липсвало всякакво ос­
нование за преднамерено усложнение и объркваща п ъ стр о та
в стила на драмата, използвани о т драматурга на словото,
за да осигури успеха на тв о р б а та и с тяхна помощ да събуди
учудване и напрегнат интерес, а след то в а да ги покачи в
чувство на щ астливо удивление. Вече не се налагало чрез ху­
дожествени трикове да се създава впечатление за идеализи­
рана далечина и висина. Ези кът изгубил реторичната си ши­
р ота и придобил отново с т е г н а т о с т и сила на емоционална
реч. Макар а к т ьо р ъ т да говорел много по-малко отпреди за
свои те действия и чувства в пиесата, вътр еш н и те проце­
си, които драматургът на словото избягвал дотогава да по­
казва на сцената, страхувайки се о т тях н ата привидна нед-
раматичност, събуждали у зрителя стр а стн о съпричастие,
а съпровождащ ият ги език на ж е с т о в е те вече можел да се
проявява в най-нежни модулации. Но т ъ й като изразяването
на с т р а с т т а чрез песен изисква малко повече време, откол­
ко то чрез слова, музиката сякаш разтяга ч ув ств о то . О т т о ­
ва, общо взето, следва, че а ктьо р ъ т, който е и певец, е при­
нуден да избягва твърде развълнуваните движения, о т кои­
т о страда литер атурн ата драма. Той се стреми да придаде
повече благородство на ж е сто в е те си, още повече че музи­
ка та потопява ч у в с т в а т а му във вълните на по-чист ефир
и по то зи начин неволно ги е доближила до кр асо тата.
Изключителните задачи, възлагани о т Вагнер на актьори­
т е и певците, ще възпламеняват цели поколения към сърев­
нование да п р ед ставят най-сетне образа на всеки Вагнеров
герой в неговата най-пластична нагледност и завършеност,
както са дадени вече в музиката към драмата. Следвайки т о ­
зи водач, пластическият художник ще обхване с взора си чу­
десата на един нов образен с в я т , видени за пръв п ъ т единс­
твен о о т твореца на произведения като П р ъ сте н ъ т на Ни-
664 ФРИДРИХ НИЦШЕ

белунгите - о т този тВорец на пластически образ, посочил

ка то Есхил п ъ тя на едно бъдещо изкуство. Дали сравнението,
което праВи пластическият художник между Въздействието
на сВоето изкустВо и Въздействието на музика като Вагнеро-
Вата, източник на най-чисто лъчезарно щ астие, няма да поро­
ди реВност и да събуди ноВи дароВания? Всеки, който чуе тази
музика, има чуВ стВо то , че досега музиката е говорила с Вън­
шен, скоВан, обВързан език, сякаш е служила само за игра на
хора, недостойни за нещо сериозно, или пък е използВана за де­
монстрация и поучение на други, които не са достойни дори и
за игра. Предишната музика само за кратки часоВе ни даряВа
оноВа щ астие, което ни изпълВа постоянно при музиката на
Вагнер. ТоВа са редки мигоВе на забраВа, В които сякаш т я
сама потъВа, когато загоВаря със себе си и поВдига Взор към
Висините подобно на РафаелоВата Чечилия, о ткъсн ата о т слу­
ш атели те, изискВащи о т нея развлечение, забавление или уче-
ност.
За Вагнер като м узикант може, общо Взето, да се каже, че
е дал език на Всичко В природата, което до този миг не искало
да гоВори. Той не ВярВа, че може да същ естВуВа нещо, което
да е нямо. Потапя се и В утринната зора, В гората, мъглата,
бездните, планинските ВърхоВе, В ужасите на нощ та, В лун­
ния блясък и откриВа В тях някакВо тайно Въжделение - и т е
и скат да звучат. Когато философът казВа, че В одухотворе­
ната и неодухотВорената природа има една обща Воля, жаду­
ваща за ж иВот, м узи кан тът добаВя: и тази Воля на Всички
сВои степени се стреми към същестВуВане В зВуци.
К а то цялост музиката преди Вагнер има тесни граници.
О тн ася се до едно постепенно състояние на чоВека, до т о ­
Ва, което гърците наричат етос* и едВа с БетоВен откриВа
езика на патоса, на с т р а с т н о т о желание, на драматичните
процеси В човеш ката душа. Преди него с помощ та на тоно-
Ве се стр е м ят да създадат настроение на Вътреш на съсре­
д оточеност, Веселост, благоговение или разкаяние. Чрез из­
вестно очебийно еднообразие на формата и по-продължител-

* Нрав (гр.) - Б. пр.

РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 665

но запазване на moßa еднообразие се стр е м я т да Внуш ат на

слушателя смисъла на тази музика, за да може накрая и то й
да изпадне в същ ото настроение. За изобразяването на Всич­
ки тези настроения и състояния били необходими определе­
ни форми, а други се използВали по приетия тогаВа начин.
Времетраенето на музикалната пиеса се решаВало о т пред­
пазливостта на композитора, който искал наистина да пре­
несе слушателя В определено настроение, но не да го накара
да скучае поради прекомерната му продължителност. Напра­
вили една крачка напред, когато представяли противополож­
ни настроения едно след друго и открили очарованието на
контраста, а след то В а напраВили още една крачка, когато
една и съща музикална пиеса поела тема, протиВоположна на
етоса, например чрез противопоставянето на една мъжка и
една женска тема. Всичко то Ва са още суроВи и начални с т а ­
дии В музиката. С тр а х ъ т о т с т р а с т т а диктуВа едни зако­
ни, стр а х ъ т о т скуката - други. Всяко задълбочаване и изс­
тъпление на ч уВ стВ о то се смятало за неетично. Обаче след
като изобразило сто кр атн о едни и същи състояния и н а ст­
роения, и зкустВ о то на ето са Въпреки удивителната изоб­
р е та те л н о с т на сВои те майстори В края на краищ ата се
изтощило. ПръВ БетоВен кара музиката да загоВори на ноВ
език, на забравения дотогаВа език на с т р а с т т а . Но т ъ й ка­
т о изкустВото му неизбежно трябВало да израсне о т зако­
ните и условностите на и зкустВото на етоса и да се опита
да се опраВдае пред него, самото му художествено разВитие
показВа своеобразни трудности и неясноти. Едно Вътрешно
драматично прежиВяВане - а Всяка с т р а с т протича драматич-
но - търси начин да се излее В ноВа форма, но традиционната
схема на музиката на настроението се протиВопостаВя и за­
говаря почти с израза на нраВстВеност срещу пояВата на без­
н р авствен о стта. Понякога изглежда, че БетоВен си е поста-
Вил протиВоречиВата задача да накара патоса да гоВори със
ср ед ствата на етоса. Тази представа обаче не се отнася до
най-Великите и най-късните му тВорби. За да предаде голяма­
т а криВа на с т р а с т т а , то й откриВа действително едно но-
Во средстВо. Взема отделни то чки о т нейната траектори я и
666 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ги загатВа с абсолютна то чн о ст, за да може слуш ателят да

о т г а т н е по тях цялата линия. Погледната отвън, ноВата фор­
ма изглежда като съчетания на няколко музикални пиеси, Всяка
о т които сякаш предстаВя сама за себе си едно постоянно
състояние, В д ей стви телн ост обаче само един миг о т драма­
ти чн о то протичане на с т р а с т т а . Слуш ателят си Въобразя­
вал, че чуВа п озн атата музика на настроението, непонятно
му било само Взаимоотношението на отделните части, кое­
т о не можело да се обясни по канона на противоположност­
т а . Дори по-незначителни композитори прояВяВат пренебре­
жение към изискването за цялостна художествена композиция,
поради което ч а с т и т е В произведенията им следВат произ-
Волно. Поради недоразумение откриването на Великата фор­
ма на с т р а с т т а било обяснено с единичната музикална тем а с
произВолно съдържание и напрежението между отделните час­
т и изчезнало напълно. Е т о защо след БетоВен симфонията
предстаВляВа някакВо странно, неясно тВорение, особено ко­
гато В отделните си части се мъчи да срича с патоса на Б е т ­
оВен. С ред ствата не с ъ о т В е т с т В а т на намерението, а наме­
рението като цялост ocmaßa неизяснено за слушателя, тъ й
като не е било никога ясно и на самия композитор. Тъкмо изис­
кването да се каже нещо определено, и т о с пълна яснота, ста-
Ва толкоВа по-необходимо, колкото по-ВъзВишен, по-труден и
по-претенциозен е Видът на произведението.
Е т о защо Всички усилия на Вагнер били насочени към откри-
Ване на средстВата, служещи на тази яснота. Преди Всичко се
налагало да се осВободи о т предразсъдъците и изискванията на
ста р а та музика на състоянието и да застаВи сВоята музика,
този зВучащ процес на чуВстВа и стр асти , да гоВори с напълно
недвусмислен език. Погледнем ли тоВа, което е постигнал, ни се
струВа, че В о бл астта на музиката то й е изВършил същ ото,
както и зобретателят на сВободните скулптурни групи В об­
л а с т т а на пластиката. СраВнена с музиката на Вагнер, Всяка
предишна музика ни изглежда скоВана или плаха, сякаш не би тряб-
Вало да я разглеждаме о т Всички страни, защ ото се срамуВа.
Вагнер улаВя Всяка степен и Всеки нюанс на чуВ стВо то с абсо­
лютна сигурност и определеност. Поема и най-нежното, най-
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 667

далечното и най-лекото вълнение без страх, че т о ще му се изп­

лъзне, и го стиска здраВо В ръка като нещо тВърдо и устойчи­
во, макар Всеки да Вижда иначе В него неулоВима пеперуда. Него­
Вата музика е Винаги точно определена, не се Влияе о т настро­
енията. Всичко, гоВорещо чрез нея, чоВек или природа, прите­
жава строго индивидуализирана с т р а с т . При него бурята и огъ­
н я т се яВяВат с неотменна сила, характерна за личната Воля.
Над Всички тези зВучащи индиВиди и над борбата между техни­
т е стр асти , над целия Водовъртеж о т противоположности
Витае ВърхоВната разсъдлиВост на могъщия симфоничен разум,
създаВащ непрекъснато о т борбата разбирателство. К а то ця­
лост музиката на Вагнер е отражение на сВета, разбиран тъй ,
както го е разбирал Великият философ о т Ефес15- като хармо­
ния, пораждана о т самата борба, като единстВо между спра­
ведливост и Вражда. Възхищавам се на Възм ожността да се из-
Веде голямата линия на една обща с т р а с т о т множестВо стр ас­
ти , насочени към различни посоки. Д оказателство за тази Въз­
можност е Всяко отделно дейстВие В драмите на Вагнер, раз-
казВащ отделната история на различни индиВиди и едновремен­
но общ ата история на Всички заедно. Още В началото се чуВс­
тВа, че пред нас се разлиВат отделни противоположни те че ­
ния, но подВластни на един мощен поток, устремен В една посо­
ка. Този поток тече отначало неспокойно, промъкВа се между
скрити назъбени скали, о т Време на Време сякаш течението му
се разделя, поема различни посоки. Постепенно забелязваме, че
общ ото Вътрешно течение е станало по-силно, по-стремител-
но. Т рептящ ото безпокойство е преминало В покоя на едно раз­
лято страховито течение, насочено към една определена цел. И
Внезапно накрая п о то къ т се излиВа надолу В долината В цялата
си пълнота, с някакВа демонична радост о т пенещата се безд­
на. Вагнер никога не е поВече Вагнер, отколкото когато труд­
н о сти те пред него се удесеторяват и то й може да ги оВладяВа
В съвсем сложни услоВия с р ад о стта на законодател. Да обуздае
стихийните съпротивляващи се маси В прости ритми, чрез пъс­
тр о многообразие о т изисквания и желания да наложи една Во­
ля - то Ва са задачите, за които се чуВстВа роден, В които се
чуВстВа сВободен. Никога не се изморяВа, никога не стига измо­
668 ФРИДРИХ НИЦШЕ

рен до целта. Д окато други се м ъчат да облекчат бремето си,

той, обратно, неспирно се стреми да си наложи най-тежки за­
кони. Ж и В о т ъ т и и зкуството го потискат, ако не може да си
играе с най-трудните им проблеми. Нека сраВним песенната ме­
лодия с мелодията на говорената реч, за да ни стане ясно как
то й използВа Височината, силата и Времетраенето на речта В
обладания о т с т р а с т чоВек като природен образец, който тр яб­
Ва да преВърне В изкустВо. Нека премислим още и начина, по кой­
т о тази излиВаща се В песен с т р а с т е Включена и сВързана В
цялата симфонична композиция на музиката, за да добием пред­
става за чудото на преодолените о т него трудности. Изобре­
т а т е л н о с т т а му В случая, В големите и В малките неща, Всеп-
рисъстВието на негоВия дух и постоянното му трудолюбие са
о т такоВа е сте стВ о , че при Вида на една ВагнероВа п ар ти ту­
ра чоВек може да помисли, че преди него не са същестВуВали
истински труд и истински усилия. Изглежда и по отношение на
труд н о сти те В изкуството то й може да каже, че истинската
добродетел на драматурга се състои В себеотрицание. Но Ве­
роятно ще Възрази: има само една трудност, тр уд н о стта чо­
Век да не е още сВободен. Добродетелта и доброто са лесни.
Разглеждан изобщо като тВорец - за да напомним за един
известен дреВен образец, Вагнер има нещо общо с Демостен16:
неимоверната сериозност, с която се отнася към проблема,
и умението да го подхваща здраВо и да не го напуска. Сграбч­
ва го В един миг и го стиска, сякаш ръката му е о т желязо.
К а то Демостен и то й крие о т нас и зкуство то си, кара ни
да го забраВим и ни принуждава да мислим само за проблема.
И Въпреки то В а и то й като Демостен е последното и най-
Висше яВление В цяла плеяда Велики гении на и зкуство то и
следователно има поВече неща за криене о т пърВите В тази
редица. И зкуство то му дейстВа като природа, като обнове­
на, отноВо намерена природа. В него няма нищо епидеикти-
ческо ка то у другите предишни композитори, които поня­
кога играят с и зкуство то си и излагат на показ сВоето майс­
т о р ств о . При художественото тВо р честВо на Вагнер не мис­
лим нито за интересното, нито за забаВното, нито за са­
мия Вагнер, н и то изобщо за и зкуството. ЧуВстВаме единст-
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 669

Вено необходимото В него. О т какВа стр о го ст и постоянс­

т в о на Волята, о т какВо самоотричане се е нуждаел Вагнер
по Време на cßoemo разВитие, за да може накрая, В периода
на сВоята зрялост, с радостното чуВстВо на сВобода да съз­
даВа ВъВ Всеки миг о т т в о р ч е с т в о т о си необходимото, за
moßa никой не ще може да си даде сметка. Д о ста тъчн о е,
ако В някои отделни случаи почувстваме как музиката му се
подчинява с известна ж естока реш ителност на хода на дра­
м ата, неумолим като съдбата, докато огнената душа на т о ­
Ва изкустВо жадува да се понесе без юзди и на Воля из gußume
дебри.

10

ТВорец, подвластен на такава стихия, покорява Всички

други художници дори без да иска moßa. Но покорените, не­
гоВите приятели и привърженици, не пред ставляват опас­
н о ст, пречка за него самия, докато по-слабите характери,
търсейки опора В приятелите си, изгубват обикновено чрез
т я х свободата си. Крайно интересно е да се проследи как
Вагнер през целия си ж и Во т е избягвал образуването на как­
в и то и да е партии и, обратно, как при Всяка фаза о т изкус­
т в о т о му зад него се образувал кръг о т привърженици, кои­
т о сякаш искали да го задържат на тази фаза. Ала то й Вина­
ги си проправял п ъ т през тях и не оставял да го обвържат. А
и п ъ т я т му без moßa е тВърде дълъг, за да може някой да го
следва лесно о т самото начало, при moßa и толкоВа необик­
новен и стръмен, че и най-Верният би останал накрая без
дъх. П очти през Всички периоди о т неговия ж и Вот прияте­
лите му охотно биха го издигнали В догма, но също та ка и
Враговете му, е сте стве н о по други причини. Ако ч и с т о т а ­
т а на неговия характер бе само една степен по-ниска, то й
щеше много по-рано да стане абсолютен господар В сфера­
т а на и зкуство то и музиката на съвременността, какъвто
накрая и стана, но В много по-ВъзВишен смисъл, а именно Всяко
ноВо творение о т ко ято и да е област на и зк уство то се
670 ФРИДРИХ НИЦШЕ

чувстВа неВолно изправено пред съдийския сто л на негово­

т о изкустВо и неговия художествен характер. Подчинил и
най-отявлените си противници, и днес вече няма даровит
музикант, който В душата си да не се е вслушал в него и да не
намира, че то й заслужава повече Внимание о т самия него и
о т всяка друга музика изобщо. А някои, ко и то непременно
искат да означават нещо, се борят именно срещу то ва по­
коряващо ги вътреш но очарование, прикрепят се ста р а тел ­
но и с боязън към кръга на по-старите майстори и предпочи­
т а т да п о тъ р сят опора за сво ята „сам о сто ятел н о ст“ по-
скоро при Ш уберт или Хендел, отколко то при Вагнер. Нап-
разно! К а то се борят срещу по-добрите нашепвания на съ­
в е с т т а си, с т а в а т като творци по-незначителни и по-ни-
щожни и развалят характера си, търпейки край себе си лоши
съюзници и приятели. И след Всички те зи ж ер тви все пак
понякога се случва, може би насън, да се вслуш ат в музиката
на Вагнер. Тези противници са за съжаление. Те мислят, че
ще загубят много, ако загубят себе си и та к а се заблуждават.
Вагнер очевидно отдава малко значение на т о в а дали о т ­
сега н а т а т ъ к музикантите ще композират по Вагнеров ма­
ниер и дали изобщо ще композират. Той прави Всичко, което
е по силите му, за да разруши тази злощастна вяра, че тр я б ­
ва да остави след см ъ р тта си цяла школа композитори. До­
колкото има непосредствено Влияние Върху музикантите, се
мъчи да ги научи на Великото изпълнителско изкуство. С тр у­
Ва му се, че е дошъл м ом ен тът в р азви ти ето на изкуство­
т о , когато силната Воля да искаш да станеш добър майстор
В изображението и изпълнението заслужава по-голяма похва­
ла о т с т р а с т н о т о желание на Всяка цена сам да „твор и ш “ .
Защ ото на съвременния стадий на и зкуство то т о ва тв о р ­
чество има съдбовната последица, че поради безразборното
му използване истински Великото изгубва много о т непос­
ред ственото си въздействие, а чрез Всекидневната у п о т­
реба се изхабяват ср ед ствата и художествените похвати
на гения. Дори доброто в и зкуство то ста ва излишно и Вред­
но, ако е възникнало като подражание на най-доброто. Цели­
т е и ср ед ствата на Вагнер представляват неделимо единс-
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 671

mßo. Всеки честен тВорец неизбежно ще почуВстВа moßa,

както е нечестно да се копират ср ед ствата му, за да се из­
ползват за съВсем други, по-дребни цели.
К а т о отказва да Види сВоето дело продължено В лицето
на тво р ящ и те по негоВ маниер композитори, Вагнер толко­
Ва по-настоятелно поставя пред Всички gapoßumu музикан­
т и задачата да о т к р и я т заедно с него законите на драма-
тур ги чески я сти л В изпълнението. ЧуВстВа най-дълбока не­
обходимост да създаде за сВоето изкустВо една традиция
на сти л а , благодарение на която т в о р ч е с т в о т о му да пре­
бъде В ч и с т Вид и през Вековете, докато достигне онова
бъдеще, за което е предопределено о т сВоя тВорец.
Вагнер притежава ненаситния стремеж да споделя с дру­
ги те Всичко, отнасящ о се до създаването на стила, както и
до п р осъщ естВуВан ето на сВ о е то изкустВо. Да направи
т в о р ч е с т в о т о си - за да се позовем на Шопенхауер - све­
щен depositum*, а д ей стви телн и те плодове на своя ж иВот
притежание на чо вечество то , оставяйки ги на едно по-доб­
ре преценяващо п о то м ство , ста В а за него цел над Всички
други цели; заради нея носи трънен Венец, който някога ще се
превърне В лаВроВ. Всичките му стремежи са насочени реши­
телно към осигуряване бъдещ ето на неговото тво р чество ,
също както насекомото В последния си стадий се мъчи да за­
пази яйцата си и полага грижи за п о то м ство то , което никога
няма да Види. О стаВя яйцата си там , където е сигурно, че мал­
ки те ще намерят ж и Во т и храна, и умира спокойно.
Тази първа и най-Важна цел го подтиква към Все нови и но­
Ви о ткр и ти я. Колкото по-ясно осъзнава м я сто то си В борба­
т а с най-Враждебния Век, притежаващ най-малко желание да
слуша тво р б и те му, толкоВа поВече ноВи средства черпи о т
избора на сВоята демонична способност за общ ителност. Пос­
тепенно обаче дори то зи Век започва да о т с т ъ п в а пред него­
ви те неуморни опити, пред гъвкавата му настойчивост и да
се ВслушВа В музиката му. Окажела ли се някакВа Възможност -
Все едно малка или голяма - да изясни мислите си чрез примери,

*Депозит (лат.) - Б. пр.

672 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Вагнер с го то вн о ст я използвал. Пренасял съ о тв е т н и т е мис­

ли в дадени условия и при най-малката възможност дори за тях-
ното въплъщение ги накарвал да проговорят. Разтворела ли
се пред него някоя що-годе възприемчива душа, хвърлял семе­
т о си в нея. Той лелеел надежди там , където равнодушният
наблюдател само свивал рамене. С т о п ъти изпадал в грешки,
за да се окаже поне веднъж прав пред този наблюдател. К акто
мъдрецът общува всъщ ност с живи хора само дотолкова, до­
колкото чрез тях успява да увеличи съкровищницата на свои­
т е познания, та ка почти изглежда, че тв о р е ц ъ т може да об­
щува със свои те съвременници само ако т е съд ей стват за уве-
ковечаване на неговото изкуство. Тяхната обич към него не е
друго освен обич към вечния ж и во т на т в о р ч е с т в о т о му. Съ­
що така то й реагира на отправената към него омраза само
дотолкова, доколкото т я е омраза, стремящ а се да разруши
м о сто вете към т о ва бъдеще на неговото изкуство. Ученици­
т е , които Вагнер възпитавал, отделните музиканти и а ктьо ­
ри, на които подсказвал със слово или някой ж е ст, малките и
големите оркестри, които ръководел, градовете, в които раз­
вивал най-сериозна дейност, князете и жените, които у ча ст­
вали о т ч а с т и с боязън, о т ч а с т и с любов в неговите планове,
различните европейски страни, в които бил за известно вре­
ме съдия, и лош ата съ вест на тях н о то изкуство - всичко т о ­
ва постепенно станало ехо на мисълта му, на ненаситния му
стремеж към бъдеща плодотворност. И макар то ва ехо да се
връщало често пъти изопачено и неясно при него, в края на
краищата все пак на свръхмощния зов, отправен о т него с то к ­
ратно в света, трябвало да отговори и свръхмощно ехо. Ско­
ро не ще е възможно да не бъде ч у т или погрешно разбран. Сега
вече тъкм о т о в а ехо разтърсва художествените сфери на на­
ш и те съвременници. Всеки п ъ т, когато диханието на Вагне-
ровия дух облъхва тези градини, всичко в тях, неспособно да
устои на повея на вятър а и изсъхнало по върхарите, потръп­
ва. А още по-красноречиво о т тези тр е п е ти говори възниква­
щ ото навсякъде съмнение. Никой не може вече да каже къде
ще се разрази ненадейно влиянието на Вагнер. Той е напълно
неспособен да разглежда благото на и зкуство то отделно о т
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 673

което и да е друго благо или нещастие. Там, където съвремен­

н и ят дух крие В себе си някаква опасност, неговият зорък и
недоверчив поглед съзира опасност и за и зкуство то . ВъВ Въо­
бражението си разрушава ч а с т по ч а с т сградата на наш ата
цивилизация и нищо изгнило, нищо повърхностно изградено не
му убягва. И ако попадне на устойчиви срещу ерозията зидове
и изобщо на здрави основи, веднага търси да открие средст­
во да ги превърне в крепости и защ итни покриви за своето
изкуство. Живее к а то беглец, който се мъчи да запази не себе
си, а някаква тайна, ка то нещ астна жена, стремящ а се да спа­
си не своя ж и во т, а ж и во та на д е те т о в утр о б а та си. Живее
ка то Зиглинде „за лю бовта“ .17
Есте ств е н о ж и в о т ъ т му е изпълнен с многообразни стр а ­
дания и със срама да живее Винаги като скитник и бездомен
в то зи с в я т и все пак да се обръща към него, да е принуден да
иска о т него, да го презира и все пак да не може да се лиши
о т то зи презрян с в я т . Това е и сти н ското нещ астие за т о ­
зи художник на бъдещ ето. Той не може подобно на филосо­
фа, скрит в някой тъмен ъгъл, да се мъчи да улови познание­
т о , защ ото се нуждае о т човешки души к а то посредници
между него самия и бъдещ ето, о т общ ествени инстанции
ка то гаранция за т о в а бъдеще, ка то мостове между днес и
утре. Неговото изкустВо не може да се пренесе с кораба на
писм еността, както е случаят с философа. И зкуство то му
се нуждае о т надарени личн о сти , които да го предадат на
бъдещето, не о т букви и ноти. През цели периоди о т живо­
т а на Вагнер звучи стр ах ът, че няма да намери таки ва нада­
рени личности и че вм есто примера, който иска да им даде,
ще бъде принуден да се ограничи с писмени указания, вм есто
да им покаже всичко на дело, ще трябВа да представи сам
неговото бледо отражение пред тези, които ч е т а т , т . е.
които не са никакви художници.
К а то писател Вагнер е изпаднал В положението на храбър
човек, комуто е строш ена дясната ръка и е принуден да се
бори с лявата. Писането за него Винаги е мъка, защ ото пора­
ди някаква временно непреодолима необходимост му е о тн е та
възм ож ността да споделя мислите и ч ув ств а та си по свой ма­
674 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ниер под формата на блестящи и победоносни примери. В него­

Вите съчинения няма нищо канонично, строго, канонът е В са­
м ите тВорби. ТоВа са опити да разбере инстинкта, подтикнал
го към тези тВорби, Все едно сам да си погледне В очите. Успее
ли Веднъж да преобрази инстинкта си В познание, се надяВа, че
В душите на ч и та те л и те му ще настъпи обр атният процес. С
makußa перспективи пише. А ако накрая се окаже, че е опитал
нещо невъзможно, Вагнер щеше да има само същ ата съдба като
Всички онези, които са размишлявали Върху изкуството. Не поз­
навам други съчинения по естетика, които да хвърлят светли­
на Върху толкоВа много Въпроси като ВагнероВите. О т тях мо­
же да се научи изобщо Всичко ВъВ Връзка с раждането на едно
художествено произведение. Един о т най-Великите тВорци се
яВяВа т у к като свидетел и В течение на дълга редица о т годи­
ни обогатява Все поВече познанията си, които с т а в а т Все по-
Верни, по-сВободни, по-ясни и по-определени, и макар по п ътя
към makußa прозрения понякога да се препъва, под краката му
изскачат искри. Някои негови съчинения, като Бетовен, За ди­
рижирането, За а ктьо р и те и певците, Д ържава и религия, о т ­
немат Всякакво желание за противоречие и ни принуждават към
тихо, Вътрешно, благоговейно съзерцание, както при отваря­
нето на ковчеже със скъпоценности. А други, предимно по-ран­
ни тВорби - между тях и Опера и драма, Вълнуват духовете,
будят безпокойство. Те се отличават с някакъв неравномерен
ритъм, чрез който като проза предизвикват смущение. В тях
многократно не е спазена диалектиката, а поради скокове на
ч увство то ходът на мисълта по-скоро се препъва, отколкото
ускорява. К а то сянка Върху тях е легнало отвращ ението на ав­
тора о т писането, сякаш тво р ец ът се е срамувал о т бораве­
нето с понятия. Непознатият с проблемите чи та те л се з а т ­
руднява най-много с автор и тетн и я, изпълнен с достойнство
начин на изразяване, присъщ на Вагнер и поддаващ се трудно на
описание. Имам Впечатлението, че Вагнер гоВори често сякаш
пред Врагове, понеже Всички тези съчинения са написани В раз­
говорен, а не В литературен стил. Е т о защо т е ще ни се с т о ­
р я т много по-ясни, ако ги чуем изразително прочетени - като
пред Врагове, с които не иска да установява интимност, пора-
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 675

gu което се държи на разстояние о т тях. Но нерядко увличаща­

т а с т р а с т на ч у в с тв а та му си проправя п ъ т чрез съзнателна­
т а драперия на стила. Тогава изчезва изкуственият, теж ък,
натруфен с излишни думи период, изплъзват му се изречения и
цели страници, които могат да се причислят към най-хубаво­
т о в немската проза. Но дори и да приемем, че в тези части
на съчиненията си то й говори на приятели и не вижда вече
призрака на своя противник изправен до стола си, всички при­
ятели и неприятели, към които Вагнер се обръща като писа­
тел, им ат нещо общо, отличаващ о ги основно о т онзи „на­
род“ , за който то й твори. В сво ето изтънчено и безплодно
образование т е са напълно чужди на народностния дух и т о ­
зи, който иска да бъде разбран о т тях, трябва да говори не на
езика на народа, а така, както са говорили нашите най-добри
прозаици, както говори и Вагнер. Може да се предполага какво
насилие над себе си му е струвало то ва. Обаче силата на онзи
грижовен, сякаш майчински и н сти н кт, на който е го то в да
принесе всяка жертва, го въвежда отново в мъглявия кръг на
учените и образованите, на които като творец то й отд ав­
на бе казал сбогом. Подчинява се на езика на образованите и на
всички закони на тях н ата реч, макар да не е първият, почувс­
твал дълбокото несъвърш енство на този род споделяне на
мисли и чувства.
Разликата между неговото изкуство и всички други съв­
ременни изкуства е, че т о не говори вече с образования език
на една каста и изобщо не познава противоречието между
образовани и необразовани. С т о в а си сво й ство т о предс­
тавлява противоположност на всяка култура на Ренесанса,
ко ято до днес бе хвърляла върху нас, съвременните хора, сво­
я т а светлина и сянка. К а то ни отдалечава за няколко мигно­
вения о т нея, и зкуство то на Вагнер ни дава възможност да
обозрем изобщо нейния еднообразен характер. И тогава виж­
даме в Гьо те и Леопарди последните велики потомци на и т а ­
лианските философи поети, а във Ф а у с т въплъщение на най-
чуждата на народния дух загадка, ко ято съвременната епоха
си задава сама в образа на жадуващия за ж и во т теор ети к.
Дори песента на Гьо те следва народната песен, а не я пред­
676 ФРИДРИХ НИЦШЕ

хожда и п о е т ъ т е знаел тВърде добре защо с такава сериоз­

н о ст е искал да Внуши на един сВой привърженик мисълта:
„М оите тВорби не м огат да с т а н а т популярни. Кой то мис­
ли така и се стреми към тоВа, греши.“
Но че изобщо може да същ естВуВа такоВа изкустВо, то л ­
коВа слънчеВо, сВетло и топло, способно едноВременно да
озаряВа със сВоите лъчи низш ите и бедните духом и да раз­
топява Високомерието на учените, то Ва трябВаш е да изпи­
там е сами, т о не можеше да се о тга тн е . Ала Всички поня­
т и я за Възпитание и култура ще се преобърнат сега В съзна­
нието на Всеки, изпраВен пред то зи опит. Ще му се стори,
че пред него е Вдигната заВесата към бъдещ ето, когато ня­
ма да има Вече Висши блага и щ астие, които да не са общи за
Всички. О скърбителният смисъл, придаВан досега на думата
„общ“ , ще се изгуби.
Щом ка то пред чувствието се осмеляВа да се насочи по
то зи начин към бъдещ ето, не можем да не се замислим съзна­
телно за ужасната социална несигурност на наш ата съвре­
менност и да не съзрем опасността, грозяща то В а изкуст­
Во, лишено сякаш о т Всякакви корени осВен тези В далечно­
т о бъдеще и показващо по-скоро цъфналите си клони, а не
основата, о т ко ято е израснало. Как да спасим то В а бездом­
но изкустВо В очакВане на бъдещ ето? Как да задържим мощ­
ния напор на яВно неизбежната Всеобща революция, така че
с многото, заслужено обречени на гибел, да не бъде помете­
но о т сти х и ята и блаженото предВестие и залог за по-доб­
ро бъдеще, за по-сВободно чоВечестВо?
К о й то си задаВа угрижен този Въпрос, то й споделя гри­
ж и те на Вагнер. Заедно с него ще почуВстВа подтик да по­
тър си д ействащ ите сили, имащи добрата Воля по Време на
земетресения и революции да бъдат закрилници на най-бла-
городните притежания на чоВечестВото. Чрез съчиненията
си Вагнер се обръща единствено В този смисъл към образо­
ваните с Въпроса дали ще и скат да съхранят В съкровищни­
ц ата си негоВия заВет, скъпоценния пръстен на и зкуство то
му. СтруВа ми се, че дори Великото доВерие, оказВано о т Ваг­
нер на немския дух и В политическите му цели, се корени имен­
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 677

но ВъВ Вярата му В силата, кр асо тата и храбростта на т о ­

зи народ на Реформацията, необходими, „за да се omßege мо­
р ето на революцията В руслото на спокойно течащ ия по­
т о к на чо ве че ство то “ . П очти допускам, че със символиката
на сВоя Кайзермарш то й не е искал да изрази нищо друго ос-
Вен moßa.
Но пориВът на душ ата на тВореца да помага е, общо Взе­
то , твърде силен, хоризонтът на негоВата любоВ към хора­
т а тВърде широк, за да npukoße погледа си В те сн и те грани­
ци на националната душевност. Мислите му, както и мисли­
т е на Всеки добър и Велик германец, са надгермански, а ези­
к ъ т на неговото изкустВо се обръща не към народите, а към
хората.
Но към х ор ата на бъдещ ето!
ТоВа е лично негоВата Вяра, негоВата мъка, негоВата наг­
рада. Н и то един художник В миналото не е получил такаВа
забележителна зестра о т сВоя гений, никой осВен него не е
бил принуден да изпие с Всяка глътка нектар, поднасян му о т
Въодушевлението, и тази страш но горчива капка. Но не, как­
т о някои може да помислят, защ ото е непризнатият, из­
тормозен тВорец, сякаш беглец о т сВоето Време, създал си
тази Вяра като самозащита. Успехът и неуспехът сред съв­
ременниците му не можаха нито да сломят, нито да у тв ъ р ­
д ят Вярата му. Все едно дали moßa поколение го хВалебстВа,
или отхвърля, то й не принадлежи към него. Така преценява
негоВият и н сти н кт. А дали изобщо ще дойде някога поколе­
ние, към което то й да принадлежи, не може да се докаже на
този, който не иска да го повярва. Но и този неВерующ мо­
же да зададе Въпроса kakßo трябВа да е поколението, В кое­
т о Вагнер ще разпознае сВоя „народ“ ка то олицетворение
на Всички, свързани чрез общо страдание, о т което се мъ­
ч а т да се избавят чрез едно общо изкустВо. Шилер наисти­
на е бил изпълнен с поВече Вяра и надежда. Той не пита как
ще изглежда бъдещето, ако и н с т и н к т ъ т на художника, Въз­
вестяващ moßa бъдеще, се окаже прав, а по-скоро изисква
о т художниците:
678 ФРИДРИХ НИЦШЕ

С криле Високо полетете

над Времето по път нелек
и В огледало отразете
настъпващия Вече Век!*

11

Дано здравият разум ни запази о т Вярата, че чоВечестВо­

т о ще намери някога окончателния идеален строй и че щас­
т и е т о подобно на слънцето В тропическите страни ще оза­
рява тогаВа неизменно с еднакви лъчи Всички хора, живеещи
В то зи строй. Вагнер не споделя тази Вяра, то й не е уто-
пист. Ако не може да се откаж е о т Вярата си В бъдещето,
moßa значи само, че откриВа В съвременния чоВек cßoücmßa,
нехарактерни за неизменната същ ност и костния стр о еж
на чоВека, а променливи, дори преходни. Именно заради те зи
cßoücmßa днес и зкуство то е без родина, а самият то й - пред­
вестн и к и посланик на едно ноВо Време. Н и то златен Век,
нито безоблачно небе не е отредено на тези бъдещи поколе­
ния, към които го насочва неговият и н сти н кт, и чиито приб­
лизителни черти м огат да о т г а т н а т о т тайнописа на из­
к у ств о то му толкоВа, колкото о т удовлетворението може
да се съди за нуждата. Над селенията на moßa бъдеще не ще
се избива като неподвижна дъга също и някаква сВръхчоВеш-
ка доброта и спраВедлиВост. Може дори moßa поколение като
цялост да е по-лошо о т днешното, защ ото т о ще е по-от-
кроВено както В зло, така и В добро. Възможно е дори, ако ня­
кога душата му се излее В цялата си пълнота и свобода, да
разтърси и стресне по същия начин и наш ите души, сякаш сме
чули гласа на някакъв скрит дотогава зъл природен дух. Как ли
ще прозвучат В наш ите уши следните мисли: с т р а с т т а е по-
добра о т стоицизма и лицемерието; да си честен дори В зло­
т о е по-добре, отколкото да се себеизгубиш, следвайки общо­

* Фр. Шилер. Творците. Избрани тВорби. C., 1985, с. 55, преВ. С т. Бакър-
джиеВ.
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 679

п р и етата нраВственост; свободният чоВек може да бъде и

добър, и лош, несВободният обаче е позор за природата и не
ще получи нито небесна, нито земна утеха. И накрая Всеки,
който иска да бъде сВободен, трябВа сам да си изВоюВа сВобо-
дата, защ ото т я няма да му падне В скута като чуден дар о т
небето. Колкото и остро, и страш но да зВучат, тези слоВа
идВат о т един бъдещ сВ я т, който ще се нуждае д е й стви те л ­
но о т и зк уств о то и ще има праВо да очакВа о т него истинс­
ко удоВлетВорение. ТоВа е езикът и на възродената в чове­
ч е с т в о т о природа, именно точно то Ва, което по-рано опре­
делих като истинско чуВстВо В протиВоВес на господства­
щ о то сега лъжоВно чуВстВо.
И стинско удоВлетВорение и избаВление намираме В приро­
дата, не В антиприродата и лъжоВното чуВстВо. Осъзнала Вед­
нъж същ н о стта си, антиприродата може само да копнее за
небитието, природата, напротиВ, се стреми чрез любоВта
към преобразяВане. П ърВата иска да не бъде, В то р а та да бъде
друга. Кой то е разбрал moßa, нека изВика сега В покоя на душа­
т а си п р ости те мотиВи на ВагнероВото изкустВо и се запи­
т а кой преследВа с тях току-що описаните цели, природата
или антиприродата.
Чрез състрадателн ата любоВ на една жена, ко ято е гото-
Ва по-скоро да умре, отколко то да наруши обета си за Вяр­
ност, о тчаян и ят скитник намира избаВление о т сВо ята мъ­
ка: м о ти Вът на Л е т я щ и я т холандец. Чрез небесното прео­
бразяВане на amor* В caritas** любещ ата жена, отказвайки се
о т лично щ астие, стаВа сВетица и спасяВа ж и Вота на люби­
мия: м о ти В ът на „Танхойзер“ . Изпълнено с копнеж, най-прек­
расното и най-ВъзВишеното се спуска при хората, забранявай­
ки им да го за п и та т „откъд е“? Но когато му задаВат този
злощастен Въпрос, т о е принудено с болка на сърцето да се
Върне обратно В сВоето по-Висше битие: м о ти В ъ т на Лоенг-
рин. Любещата душа на жената, както и народът, приемат с
го то Вн о ст и радост ноВия гений, макар пазителите на т р а ­

* ЛюбоВ (лат.) - Б. пр.

** Милосърдие (лат.) - Б. пр.
680 ФРИДРИХ HHUOJE

дициите и за в е ти те да го отхвър лят и хулят: м о ти въ т на

М ай сто р и те певци. Двама влюбени, не знаейки за взаимната
си любов и смятайки по-скоро себе си дълбоко уязвени и през­
рени, измолват всеки о т другия о тр о вн ата напитка привид-
но като изкупление на нанесената обида, всъщ ност обаче след­
в а т несъзнателния стремеж чрез см ъ р тта да се освободят
о т всякаква раздяла и преструвки. Мисълта за близката смърт
разтваря душ ата им и им дарява кратко, разтърсващ о щас­
тие, сякаш наистина са избегнали деня, измамата, дори живо­
т а : м о ти в ъ т на Тристан и Изолда.
В П р ъстен ът на Нибелунгите трагическият герой е бог, жа­
дуващ с цялото си същ ество за власт. След като опитва всич­
ки пътищ а да се сдобие с нея, се обвързва с договори, изгубва
свободата си и върху него пада проклятието, тегнещо върху
вл а стта . Разбира сво ята обвързаност, именно съзнавайки, че
не притежава повече никакво средство да завладее златния
пръстен, олицетворение на всяка земна власт и същевременно
на най-големите опасности за него самия, докато е в ръцете на
враговете му. Обзема го страх о т края и о т залеза на всички
богове, както и отчаянието, че може само да очаква този край,
но не и да го предотврати. Необходим му е един свободен, безс­
трашен човек, който без неговия съвет, без неговата помощ
дори в борба срещу божествения порядък да извърши по своя
воля отказаното на бога дело. Той не го открива и тъкмо кога­
т о у него се пробужда нова надежда, е принуден да се подчини на
обвързващата го повеля. Със собствената си ръка трябва да
погуби най-скъпото си, да накаже най-чистото състрадание към
собственото си нещастие. Най-после го обхваща отвращение
о т вл а стта , носеща в утр о бата си злото и липсата на свобо­
да, волята му се сломява, самият то й пожелава края, заплаш­
ващ го о т далечината. И едва сега настъпва то ва, за което е
копнял тъ й жадно по-рано. Появява се свободният, безстрашен
човек, роден в разрез с всички установени закони. Родителите
му заплащат за сво ята връзка, противна на природата и мора­
ла. Те загиват, но Зигфрид живее. Наблюдавайки прекрасното
му развитие и съзряване, отвращ ението изчезва о т душата на
Вотан. С окото на бащинска любов и страх то й следи съдбата
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 681

на героя: как си изкоВаВа меча и убиВа дракона, как спечелВа пръс­

тена, как избягва и най-коВарната измама, как пробужда Брюн­
хилда и как проклятието, тегнещ о Върху пръстена, не пощадя-
Ва и него, а Все поВече го приближава, как, Верен на неверност­
т а си, о т любоВ раняВа най-милото си същ ество и биВа обкръ­
жен о т сенките и мъглите на Вината, но накрая излиза о т тях
ч и ст като слънцето и залеза, озарявайки сВета о т проклятие­
т о . Изпълнен с наслада о т собственото си поражение, споде­
лящ р ад о стта и страданията на сВоя победител бога, чието
могъщо копие се е счупило В борбата с най-сВободния и поради
него е изгубил В л а стта си, Вижда Всичко moßa. С блясъка на бо­
лезнено блаженство Взорът му почива Върху последните съби­
ти я, освободил се чрез любоВта, освободен о т себе си самия.
П опитайте се сега Вие, поколение на живеещ ите днес хора,
за Вас ли бе сътворено moßa? Ще намерите ли смелост да по­
сочи те с ръка звездите на целия то зи небесен cßog, сияещ о т
красота и доброта, и да каж ете: moßa е н аш и ят ж иВот, пре­
несен о т Вагнер сред звездите.
Къде са между Вас хората, които м огат да си обяснят бо­
ж ествения образ на Во тан със собствения си ж и в о т? Къде
са тези, които с т а в а т Все по-Велики, когато подобно на Во­
т а н Все поВече о т с т ъ п в а т ? Кой о т Вас ще се о ткаж е о т
Вл а стта , знаейки о т опит, че т я носи само зло? Къде са т е ­
зи, които ка то Брюнхилда ще принесат В ж ертВа на любоВта
си сВоето познание, за да извлекат накрая о т ж и Вота си Вър-
хоВното познание: „на скръбната любоВ най-дълбоката мъка
ми отбори о чи те“? 18А къде са свободните, безстраш ните, из­
р астващ и те о т себе си, ц ъф тящ и те В невинната си само­
б и тн о ст, къде са зигфридоВците между Вас?
К о й то пита та к а и задаВа напразно Въпроса, ще трябВа
да обърне поглед към бъдещето. И ако открие някъде В дале­
чината онзи народ, който може да прочете со бствен ата си
история В знаците на ВагнероВото изкустВо, ще разбере нак­
рая и kakßo ще бъде за Всички нас, а именно не Вече пророкът
на бъдещето, както Вероятно ни изглежда, а тъ л кува тел ят
и одухотВорителят на едно минало.
682 ФРИДРИХ НИЦШЕ

О БЯС Н И ТЕЛ Н И Б Е Л Е Ж К И

РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА
ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА

1Битката е Водена на 6.VII.1870 г. край елзаския град Вьорт.

2В протиВовес на песимизма жизнеутВърждаВаща Воля, опираща
се на философията на Епикур (341-271 пр. н. л.).
3В изкустВата (лат.).
4Непосветената тълпа (лат.).
5Перикъл (ок. 500-429 пр. н. л.), атински държавник, оратор и Во­
еначалник.
6Тукидид (ок. 460 - ок. 400 пр. н. л.), древногръцки историк. Aß­
mop на „История на Пелопонеската Война“.
7Технически термин (лат.).
8Събота, ден за почиВка (eßp.).
9Неоспорим факт.
10Тит Лукреций Кар (ок. 99-55 пр. н. л.), римски философ и поет.
11Ханс Закс (1494-1576), немски поет, глаВа на немската школа
на Майсторите пеВци.
12В индийската митология способност за преВъплъидаВане на пер­
сонажите; прен. илюзия, лъжа, също така илюзорност на битието,
действителността, Видимото и В този смисъл се употребява о т
Шопенхауер.
13 ВъВ философията на Шопенхауер начало на различаването, на
разделянето на личността, през което преминава стихийната, съ-
щестВуВаща изВън Времето, пространството и причинността Воля.
14Тридневен ВаВилонски празник, през който Всичко е било позВо-
лено: робите ставали господари на господарите си, на криминален
престъпник се даВали npaßa на цар преди екзекутирането му В края
на празника и т . н.
15Древногръцки религиозни празненства, уреждани В гр. ЕлеВсин
(Атика).
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ 683

16Митичен цар на фригия или Македония. Според легендата Дио­

нис му поставил магарешки уши, защото на музикалното състеза­
ние присъдил наградата на Пан, а не на него.
17В древногръцката митология спътник на бог Дионис с полужи-
вотински облик.
18СтихоВе о т трагедията на Софокъл „Едип В Колон“.
19В древногръцката митология три богини на неизбежната чо-
Вешка съдба (Клото, Лахезис, Атропа). В Рим - парки.
20В древногръцката митология синовете на Атрей, сина на голе­
мия герой Пелопс.
21 В древногръцката митология син на Агамемнон. Убил майка си
Клитемнестра, за да отмъсти за извършеното о т нея убийстВо на
баща му.
22 Религиозна и философска теория, създадена о т Лайбниц
(1646-1716), която се старае да опраВдае и примири съидестВуВане-
т о на злото и неспраВедлиВостта В сВета с учението за Всебла-
гост и ВсемогъщестВо, приписвани на бога.
23НамекВа се за Ахил, предпочитащ като ратай да робуВа, Вмес­
т о над мъртВи да царуВа (Одисея, XI, ст. 289-291).
24Героят на Ж.-Ж. Русо (1712-1778) о т романа „Емил или за Възпи­
танието“ (1762).
25Спарта.
26Тук Антигона (Софокъл, „Антигона“) се разглежда като предс­
тавителка на АполоноВото начало, а Касандра (Есхил, „Агамемнон“)
се сВързВа с ДионисоВото начало.
27Трайна следа (лат.).
28У дребните гърци странстВащ пеВец или декламатор на народ­
ни или сВои епически произведения.
29Терпандър (средата на VII В. пр. н. л.), поет, роден В Лесбос, жи-
Вял В Спарта.
30На практика (лат.).
31В древногръцката митология дъщеря на Океан; морска нимфа.
32Образ о т дреВногръцката митология; цар В Тесалия, любимец
на Аполон.
33 Образ о т дреВногръцката митология; съпруга на Адмет, по­
жертвала жиВота си, за да спаси о т смърт любимия съпруг.
34 Колоната на Мемнон - дреВно име на една о т дВете огромни
статуи на фараона Аменофис III близо до ТиВа (Египет). Когато сут­
рин пърВите лъчи на слънцето прониквали В изсъхналата статуя,
т я - тъй се ВярВало - издавала музика.
684 ФРИДРИХ НИЦШЕ

35Древногръцка богиня на земеделието и плодородието, майка на

Персефона.
36 Според вярВанията на дребните гърци и римляни бездна, дъл­
боко в подземния свят, където се измъчвали грешниците; преизпод-
ня, ад.
37Лукиан (ок. 120-180), древногръцки писател сатирик о т Само-
сата, Сирия. Осмива религиозните предразсъдъци и суеверия и пок­
варата на обществото.
38Според древногръцката митология бог на подземното царст­
во; прен. ад, подземно царство.
39Филемон (ок. 365/361? - ок. 263 пр. н. л.), древногръцки комеди-
ен поет, най-значителен след Менеандър.
40Менеандър (342/41 - 291/90 пр. н. л.), древногръцки комедиен по­
ет. Ученик на Теофраст. Автор на 105-109 комедии.
41 Питагор (ок. 580-500 пр. н. л.), древногръцки математик и фи­
лософ.
42Хераклит (между 544 и 540 - 483 пр. н. л.), древногръцки фило­
соф, материалист, представител на йонийската школа. Приема огъ­
ня за първооснова на всичко съществуващо.
43Свърталище на зли духове; място за разврат и безчинства.
44Драма о т Еврипид (ок. 480-406 пр. н. л.).
45В древногръцката митология тивански цар.
46В древногръцката митология тивански прорицател.
47Древногръцка прекрасна царска дъщеря, спасила живота на Оди­
сея (мит.).
48Бог на машина (лат.). Внезапната поява на някакво божество,
спускано на сцената с помощта на машина. Прен. средство за разре­
шаване на неразрешимите конфликти в античната трагедия.
49Анаксагор (ок. 500-428 пр. н. л.), древногръцки философ материа­
лист. Според него све тъ т се състои о т безкрайно количество и ка­
чество вечни и безкрайно делими „семена“, приведени в движение о т
най-фината и чиста материя пус (ум).
50Ум (гр.).
51Едонският цар Ликург не признавал властта на Дионис и го на­
паднал по време на едно веселие в Тракия. За наказание бащата на
Дионис Зевс ослепил Ликург и скъсил живота му.
52Алкивиад (ок. 450-404 пр. н. л.), атински талантлив, но безскру­
пулен политик и военачалник.
53Чрез липсващото (лат.).
54 Кристиян фюрхтегот Гелерт (1715-1769), немски поет о т
Просвещението с пиетистично-християнски светоглед.
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ 685

55Слугиня (лат.).
56 Един о т аргонаВтите, който имал толкова силно зрение, че
можел да различаВа през земята предмети, намиращи се на страшни
дълбочини (мит.).
57Мъдрост, самообладание (гр.).
58СократоВ метод на диалектически спор, разкриВащ противо­
речията В разсъжденията на събеседника с цел да се стигне до ис­
тината чрез изкусно задаВани Въпроси.
59Волята.
60Онтологичен принцип. УниВерсалиите (осноВните понятия на
битието) същ ествуват В сВета след нещата (лат.).
61УниВерсалиите преди нещата (лат.).
62УниВерсалиите В нещата (лат.).
63Вечни истини (лат.).
64ПредстаВителен стил (итал.).
65ДжоВани ПиерЛуиджи Палестрина (1525-1594), италиански ком­
позитор. ТВори предимно меси, мотети и мадригали, отличаващи
се с мелодично богатство и ясен хармоничен и полифоничен строеж.
66Син на Антопа и Зевс. Най-голямата му радост била да сВири на
подарената му о т Аполон златострунна китара (мит.).
67Царица на Лидия, на която Херкулес бил продаден като роб (мит.).
68О то Ян (1813-1869), професор по класическа философия В Бон.
Най-напред приятел, а след тоВа Враг на учителя на Ницше Фридрих
Ричл.
69 Пръчка, жезъл на Бакхус, украсен на Върха с борови шишарки,
бръшлян или лозоВи листа.
70 Георг Готфрид ГерВинус (1805-1871), историк и литературо­
вед. АВтор на дВутомното съчинение „Шекспир“ (1850). НаписВа пър-
Вата обширна „История на немската литература“.
71УниВерсалиите преди нещата (лат.).
72Заместител (лат.).
73Вж. Шопенхауер, Рагегда und Paralipomena, t. II, § 396.
74О т гледна точка на Вечността (лат.).
75О т гледна точка на Века, на съВременността (лат.).
76 В сеВерната сага Валкюра. В „Пръстенът на нибелунгите“ на
Вагнер съпруга на крал Гунтер.
77 В старогерманската митология най-Висшият бог. Герой о т
„Пръстенът на нибелунгите“ на Вагнер.
686 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ

1Според схВащанията на старите немски студенти Всеки неп-

риет студент бил филистер.
2 Гьоте пред Екерман, 14.III.1830. Георг Вилхелм Фридрих Хегел
(1770-1831).
4 Фридрих Теодор Фишер (1807-1887) - философ, е сте т и тео­
лог, разВиВа системата на сВоя учител Хегел.
5Героят В романа Страданията на младия Вертер о т Й. В. Гьоте.
6Книгата на Щраус е публикувана през 1872 г.
7Леополд фон Ранке (1795-1886) - историк, aßmop на История на
nancmßomo.
8Теодор Момзен (1817-1903) - историк, aßmop на История на Рим,
носител на НобелоВа награда.
9Немска Версия на латинското „si tacuisses, philosophus manisses“.
10Вилхелм Хайнрих Рил (1823-1897) - писател, историк и компози­
тор. На корицата на негоВата Домашна музика (сборник о т 50 пое­
ми, публикувани през 1855 г.) е било изобразено семейство о т около
осем души и една котка, събрали се около едно пиано.
11О т ГьотеВия Ф а у с т , ч. I, стр. 3.
12 Георг Кристоф Лихтенберг (1742-1799)- aßmop на афоризми,
сатирик.
13Фраза о т немска студентска песен.
14Юлий Цезар Скалигер (1484-1558) - италиански теоретик и кри­
тик, един о т представителите на класицизма.
15 Георг Готфрид ГерВинус (1805-1871)- литературен критик,
един о т пърВите немски литературни историци.
16Има се npegßug драматичната трилогия на фр. Шилер.
17Има се npegßug романът на Гьоте Вилхелм майстер - години
на странстване.
18Франц Грилпалцер (1791-1872) -аВстрийски драматург и критик.
19Има се npegßug параграф о т книгата на Щраус С тар ата и нова­
т а вяра.
20Гьоте, Разговори с Екерман (7.II.1827).
21Има се npegßug Песента на камбаната.
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖ КИ 687

22Човек, посВетен В елеВсинския култ.

23Вж. Гьоте, Ф ауст, ч. I. стр. 12.
24 Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер (1768-1834) - осноВател
на модерната протестантска теология.
25Ницше намекВа тук за определена религия у Шлайермахер, като
чуВстВото за „безуслоВна заВисимост“.
26 Тук Ницше пародира изВестната фраза sub specie aeternitatis,
о т гледище на вечността.
27ДВустишието е о т ГьотеВия Западно-Източен Диван.
28 Томас Хобс (1588-1679)- английски философ материалист,
оформил философските си Възгледи под Влиянието на Фр. Бейкън.
Нему принадлежи израза „Война на всички протиВ Всички“, с който
характеризира естественото състояние на хората В общестВото.
29Ницше цитира един афоризъм на Шопенхауер, служещ за епиг-
раф към произведението му Същност на морала.
30Хелмут Молтке (1880-1891) - пруски Военачалник.
31Система на природата, съчинение на френския философ барон
Холбах, за което Гьоте гоВори В Поезия и истина, ч. III.
32 Йохан Хайнрих Мерк (1741-1791) - близък приятел на Гьоте. С
познание и понякога остро е критикуВал негоВото тВорчестВо.
33Карл Фридрих Гуцко (1811-1878) - драматург, ноВелист, журна­
лист.
34Бертолд Ауербах (1812-1882) - ноВелист и разказВач на случки.
35Едуард ДеВриент (1801-1877) - немски актьор, режисьор и дра­
матург.
36Тацит е аВторът на Диалог за ораторите.
688 ФРИДРИХ HHUOIE

ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА

ЗА ЖИВОТА

1Древногръцкият философ Кратил (V в. пр. н. л.) споделял Херак-

литовото учение за Вечното движение, но правел о т него крайно
релативистични изводи. Според преданието той изобщо не назова­
вал нещата (поради непрекъснатото им изменение), а само бързо ги
посочвал с пръст.
2 Бартолд Георг Нибур (1776-1831)- историк, най-известното
му произведение е посветено на историята на Рим.
3 Дейвид Хюм (1711-1776)- английски философ, социолог, мора­
лист, оказал силно влияние върху европейската философия през XVIII
век и особено върху Кант.
4Джакомо Леопарди (1798-1837) - италиански поет романтик. По­
езията му е наситена с бунтовен патос.
5Полибий (201-120 пр. н. л.) - древногръцки историк, описвал глав-
но възхода на Рим.
6В древногръцката трагедия за разрешаване на неразрешимите
по друг начин противоречия често се е използвал бог, който чрез
някакъв механизъм (машина) се е спускал на сцената.
7 Старинен ръкопис, написан повторно върху изтрит по-стар
т е к ст на пергамент.
8По времето на Гьоте се е смятало, че Ервин о т Щайнбах е един­
ственият строител на Кьолнската катедрала. Възторгът си о т
него Гьоте изразява в своята стати я За немското строително из­
кустВо (1772).
9Свещен, жречески.
10Ницше тук цитира неточно.
11Срв. стихотворението на Шилер Die Worte des Glaubens.
12О т ста ти ята на Гьоте Шекспир - и Все така безкрай, Гьоте
за литературата и за изкуството, 1, C., 1979, стр. 465.
13Ницше използва хумористично-иронично заключителните сти ­
хове във Ф ауст II: Das Ewig-Weibliche zeiht uns hinan.
14Джонатан Суифт (1667-1745) - ирландски писател, публицист,
представител на Просвещението.
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ 689

15Военен съюз на немските протестантски князе (1608-1621).

16Смачкайте годината! - прочута фраза на Волтер, казана за църк­
вата.
17Ницше има npegßug Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер.
18Рихард Вагнер, Нюрнбергските майстори певци, Д. III, сц. 1.
19Диоген Лаерций - Вероятно е жиВял ВъВ Втората полоВина на
III В., гръцки философ, изВестен със съчинението си За ^кивота, уче­
нията и изреченията на знаменитите философи - един о т най-Важ-
ните източници на сВедения за античната философия и култура.
Ц и та тъ т е о т писмо на Хъолдерлин до И. фон Синклер (24.XII.1798).
20Хезиод (VIII—VII В. пр. н. л.) - дреВногръцки поет о т Беотия, съз­
дател на дидактическата поезия.
21Джироламо СаВонарола (1452-1498) - флорентински монах, до-
миниканец, политически реформатор. Разобличава покВарата на ду-
хоВенстВото и аристокрацията.
22Вилхелм Вакернагел (1806-1869) - германист и поет. Ницше ци­
тира негоВите Студии върху немската литературна история
(Kleine Schriften, m. 21. Лайпциг, 1873).
23Тацит, Анали, 1, 1.
24Категория, с която Спиноза означаВа Бога като тВорец и при­
чина на всички неща.
25О т стихотворението на ГbomeZu den Leiden desjungen Werthers.
26 О ттук до края на глаВата се цитира Едуард фон Хартман -
Философия на несъзнателното (1872).
27В Увода към философия на историята.
28В древногръцката митология 50-те дъщери на аргонския цар Да-
наи. Омъжени насила за братовчедите си, т е убиват мъжете си. На­
казани са о т боговете да пълнят непрекъснато с Вода бездънни бъчВи.
29Демостен (384 или 383-322 пр. н. л.) - древногръцки оратор и
държавник.
30Едуард Гибон (1737-1794) - древногръцки историк, аВтор на Ис­
тория на упадъка и загиването на Римската дърЖава.
31 Йохан Кристоф Готшед (1700-1766)- немски писател и кри­
тик, Влиятелна фигура до Лесинг.
32Карл Вилхелм Рамлер (1725-1798) - немски поет о т епохата на
Просвещението, епигон на Хораций, аВтор на подражателни и наду­
т о патетични оди.
33 Пиндар (ок. 518-442 пр. н. л.)- дреВногръцки поет, аВтор на
класически оди, незагубили значението си и до днес.
34ДърЖавата, III, 414а-415с.
690 ФРИДРИХ НИЦШЕ

ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ

1Оливър Кромуел, kakmo е цитиран о т кардинал Дьо Рец В него­

вите Спомени.
2БенВенуто Челини (1500-1571) - италиански златар и скулптор,
предстаВител на Късния ренесанс.
3Ницше цитира Монтен сВободно и неточно.
4О т Пътуване ß И талия, 9 октомВри 1786.
5Неточен ц и тат о т Уолтър Баджът, Физика и политика, къде­
т о обаче се гоВори за НоВа Англия, а не за Англия.
6Фридрих Хъолдерлин (1770-1843) - немски поет романтик. Отра-
зяВа трагизма на немската младеж, която не може да осъщестВи меч­
т и т е на френската реВолюция, осъществени според него В дреВна
Гърция.
7 Хайнрих фон Клайст (1777-1811)- немски писател. ПоВестта
Михаел Колхас е насочена срещу феодализма и клерикализма. Реалис­
тична е комедията Счупената стомна.
8Писмо до Вилхемине фон Зенге, 22 март 1801.
9О т манастира La Trappe идВа името на Ордена на трапистите,
чиито членове дават обет за мълчание и Въздържание.
10Гьоте, Ф а у с т , ч. I., сц. 1.
11Вагнер, Танхойзер, Д. II.
12 В гръцката митология прадреВен сторък Великан, олицетво­
рение на подземните вулканични сили. ЗеВс го победил като хВърлил
Върху него Вулкана Етна.
13Луций Сергий Катилина (ок. 108-62 пр. н. л.) - древноримски по­
литически деец, организирал редица загоВори.
14Гьоте, Вилхелм майстер - години на учение, кн. 8.
15Гьоте, Ф а уст, ч. I, сц. 3 (преВ. Д. СтаткоВ).
16Карло Гоци (1720-1806) - италиански драматург, ВъзобноВил по-
старата италианска комедия на импровизацията.
17Гьоте, Вилхелм майстер - години на учение, кн. 4.
18Картинно писмо, най-дреВният начин на писане чрез рисунки.
19Гьоте, Ф а уст, ч. I., Пролог В небето (преВ. Д. СтаткоВ).
20Емил Дюбоа-Раймон (1818-1896) - учен и философ, привърженик
на агностицизма.
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ 691

21 Зенон (V. В. пр. н. л.) - дреВногръцки натурфилософ, диалектик

и логик, загинал В борба с тиранин.
22Дребното гробище на атиняните.
^Лукреций Кар, Тит (99/94-55/51 пр. н. л.) - римски философ и поет.
24Ницше цитира сВободно, но запазвайки смисъла на Вече цити­
раната книга Физика и политика о т Баджът.
25 ПоследоВатели на Йохан Фридрих Хербарт (1776-1841) - нем­
ски философ и педагог.
26Фридрих АВгуст Волф (1759-1824) - немски учен, осноВател на
модерната класическа филология.
27 Марк Юний Брут (85-42 пр. н. л.) - римски политик. Заедно с
Касий ВъзглаВил загоВора срещу Цезар и лично участВал В убийство­
то му.
28Ралф Уолдо Емерсън (1803-1882) - американски поет, философ и
публицист. Ницше цитира есето му Circles.
692 ФРИДРИХ НИЦШЕ

РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ

1Според Диоген Лаерций учениците на Питагор прекарвали пет

години В мълчание, като само слушали думите на Питагор, без да го
Виждат, докато не преминело изпитанието им. Egßa след moßa им
било позволено да Влизат В дома му и да го Виждат.
2Реч на церемонията при полагане на осноВния камък на фести­
валния театър В Байройт (БаВария).
3Оперна театрология на Вагнер, с чието пърВо представление
той открива създадения о т него театър В Байройт.
4Опера о т Вагнер.
5Герои о т опери на Вагнер.
6Фразата е о т Зигфрид.
7Мишел дьо Монтен (1533-1592), френски философ. Скептициз­
мът му е насочен срещу средновековната схоластика и черковните
авторитети.
8 Гръцки философи о т V-VI Век пр. н. л. В Елеа (Долна Италия).
ПропоВядВали неизменяемост на битието и отричали движението
и многообразието.
9Заплетен Възел, с който фригийският цар Гордий заВързал яре­
ма към процепа на колесницата си. Според легендата никой не можел
да го развърже, а който би го разбързал, щял да стане господар на
Азия. Вместо да го разВърже, Александър Македонски го разсякъл.
Прен. заплетен и мъчноразрешим Въпрос.
10СВиВащ.
11О т Тристан и Изолда.
12О т Topkßamo Тасо на Гьоте - Д. V, сц. 5 (курсивът на Ницше).
13О т монолога на Ханс Закс В III д. на Нюрнбергските майстори
певци.
14Джакомо Майербер (Якоб Либман Вер) (1791-1864), немски ком­
позитор, пианист и диригент. Представител на френската „голяма
опера“ с романтични историко-героични сюжети, Внушителни ма­
сови сцени, остра конфликтност, театрална ефектност.
15Хераклит.
16Демостен (384-322 пр. н. л.), древногръцки оратор и политик.
Творчеството му е Връх на гръцкото красноречие.
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ 693

17Momuß о т Вагнеровата опера Валкюри: Зиглинде, майката на

Зигфрид, живее за детето, което носи в утробата си.
18Думи на Брюнхилда в една о т многото версии, които Вагнер
пише за текста на заключителната сцена на Залезът на боговете.
 СЪДЪРЖАНИЕ

Към moßa издание........................................................................ 5

О т съставителя
ФРИДРИХ НИЦШЕ - ФИЛОСОФЪТ И ПИСАТЕЛЯТ
Проф. д-р Исак Паси
Предисловие............................................................................... 9
1. Ж и в о тъ т................................................................................12
Н .Стилът.................................................................................. 24
III. Раждането на трагедията.....................................................44
IV. Гибелта на трагедията......................................................... 51
V. Бъдещето на изкуството.......................................................62
VI. Несвоевременните................................................................69
VII. Преломът............................................................................. 92
VIII. Човешкото....................................................................... 105
IX.Зазоряването ..................................................................... 119
X. Веселата наука................................................................... 134
XI. Пророкът.......................................................................... 152
XII. М оралистът..................................................................... 181
Послесловие............................................................................. 219

РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ИЛИ

ЕЛИНСТВО И ПЕСИМИЗЪМ
Опит за самокритика (1886).................................................... 227

РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА
ОТ ДУХА НА МУЗИКАТА 1872
Предисловие към Рихард Вагнер (1871)..................................... 241

НЕСВОЕВРЕМЕННИ РАЗМИШЛЕНИЯ
ДАВИД ЩРАУС - ИЗПОВЯДВАЩИЯТ СЕ ПИСАТЕЛ (1873).......... 367
ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ИСТОРИЯТА ЗА ЖИВОТА (1874).... 435
ШОПЕНХАУЕР КАТО ВЪЗПИТАТЕЛ (1874)................................ 521
РИХАРД ВАГНЕР В БАЙРОЙТ (1876)......................................... 607

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ 682

 ФРИДРИХ НИЦШЕ
Съчинения ß ш ес т то м а

С ъстаВи тел стВо , обща редакция и Встъпителна студия

„Фридрих Ницше - философът и п и сател ят“
о т проф. д-р Исак Паси

ПЪРВИ ТОМ
Към тоВа издание - о т състаВителя
Встъпителна студия „Фридрих Ницше - философът и
мислителят“ о т проф. д. ф. н. Исак Паси
Раждането на трагедията (1872) - преВод X. КостоВа
НесВоеВременни размишления (1873-1876) - преВод X. КостоВа

ВТОРИ ТОМ
ЧоВешко, тВърде чоВешко - пърВа и Втора част (1878-1880) -
преВод Донка ИлиноВа

ТРЕТИ ТОМ
Зазоряване (1881) - преВод Е. ЛазароВа
Веселата наука (1882) - преВод X. КостоВа

ЧЕТВЪРТИ ТОМ
Тъй рече Заратустра (1883-1892) - преВод Мара БелчеВа,
под редакцията на Пенчо СлаВейкоВ

ПЕТИ ТОМ
Отвъд доброто и злото (1886) - преВод Ренета КилеВа
Към генеалогията на морала (1887) - преВод Ренета КилеВа

ШЕСТИ ТОМ
Случаят Вагнер (1888) - преВод X. КостоВа
Залезът на кумирите (1889) - преВод Георги КайтазоВ
Ницше contra Вагнер (1895) - преВод X. КостоВа
Антихрист (1895) - редактор Пл. ГрадинароВ
Ecce Homo (1908) - преВод Георги КайтазоВ

Показалец на имената (m. 1 - т . 6)

 Фридрих Ницше
СЪЧИНЕНИЯ В 6 ТОМА
Том 1

Редактор
ИВАН ГРАНИТСКИ
Художествено оформление
ПЕТЪР ДОБРЕВ
Коректор
ЕВГЕНИЯ ВЛАДИНОВА

Ф орм ат 16/60/90
Печатни коли: 43,5

И здателство
„ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ“
Полиграфически комбинат
„ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“

Предпечатна подготовка
ЕТ „ПолиКАД“
П ечат
ПК „Димитър Благоев“ ООД