Шопенхауер, а. - Светът Като Воля и Представа. Том i

А р т у р Шопенхауер
СЪЧИНЕНИЯ В ЧЕТИРИ ТОМА

С ъ стави те л стб о , обща редакция
и встъп ителн и студии
о т проф. д-р Исак Паси
Първи т о м
М етаф и зи к ата на А р тур Шопенхауер - Исак Паси
С в е т ъ т к а т о воля и представа. Първа книга.
В то р а книга. Т р е т а книга. Ч е т в ъ р т а книга.
К ритика на К а н т о в а т а философия
В тори т о м
С в е т ъ т к а т о воля и представа. Допълнения към
П ървата книга. Допълнения към В т о р а т а книга.
Допълнения към Т р е т а т а книга. Допълнения към
Ч е т в ъ р т а т а книга.
Т р ети т о м
А р ту р Шопенхауер (1788-1860) - Исак Паси
Парерга и паралипомена - 1 ч а с т
Афоризми на ж и те й с к а т а м ъдрост
Ч е тв ъ р ти т о м
Парерга и паралипомена - II ч а с т
А р т у р Шопенхауер
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ

И ПРЕДСТАВА
Том 1
Встъпителна студия
проф. д-р Исак Паси
Превод о т немски
Харитина Костова-Добрева,
Иван С теф анов
И зд ател ство
•ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ*
София, 2008
Arthur Schopenhauer,
I Die Welt als Wille und Vorstellung I
Diogenes Verlag AG Zürich, 1977
© А ртур Шопенхауер, автор

© Харш тш а Костова-Добрева, Иван Софрониев Стефанов,
превод, 2008
© Жеко Алексиев, koputja, 2008
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2008
ISBN 978-954-09-0039-1
МЕТАФИЗИКАТА НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 5
М ешафизиката на А рту р Шопенхауер
А р т у р Шопенхауер е 6 някакъв смисъл уникален пример на мис

лител, оставаш, в заварена интелектуална традиция, и в същ ото
време, и в същ ата степен, проправяш, нов мисловен п в т , станал
начало на нова традиция.
Сам рожба на немската класическа философия, с неотменно
принадлежащата й си стем ати ч н ост, Шопенхауер също създава
система, строго разчленена в четири части, съ о т в е т ст в а щ и на
чети р и те класически философски науки: онтология, гносеоло-
гия, е с т е т и к а и етика.
През 1818 г. тридесетгоди ш ният А р т у р Шопенхауер завърш
ва и публикува своето съчинение Светът като воля и представа
(макар че на т и т у л н а т а му страница е отбелязана следващата
1819 г.). Всичко, което Шопенхауер създава след т о в а - през 72-го-
дишния си ж и вот, - е защ ита, разработка на детайли и подроб
ности, конкретизация на неговото основно произведение. Така че
ако има автори на едно произведение (3а разлика о т автори, чий-
т о гений се осъществява по много и разнообразни начини), между
т я х без каквото и да е съмнение попада и Шопенхауер.
Д о п у с т и м о с т т а на подобно деление може да се подкрепи с
много примери, защ ото наистина има автори на една книга и ав
тори на много книги, сред кои то не може да се посочи коя именно
е най-представителната 3а т я х .
Каже ли се Шекспир, и в наш ето съзнание веднага възниква об
разът на Х ам лет. Но ако Шекспир е най-великият сред велики
т е трагици, 3а т о в а несъмнен дял и м а т Ролхео и Жулиета, Отело,
Крал Лир, Макбет.
Г ьоте е несъмнено във Фауст и всеки гимназист би се заклел в
6 ИСАК ПАСИ
т о в а, но нима Гьоте не е и във Вертер, в Херлган и Доротея, в Ифи-

гения или в чудесната автобиографична проза Поезия и истина.
Не е случайно, че най-прославеният роман на Достоевски е
Братя KapamajoSu, но кой би отнел на Достоевски Престъпле
ние и наказание, Идиот и Бесове, в кои то т о й е също Достоевски,
Фьодор Михайлович.
Несъмнено Маркс е в Капиталът - делото на неговия ж ивот,
но нима в по-малка степен т о й е в другите свои произведения,
поставили началото на цяло социално-политическо движение,
или дори и в непубликуваните приживе Иконолгическо-философски
ръкописи от 1844 г., кои то според някои автори са неговото най-
проникновено произведение.
Тези примери лесно м огат да се ум нож ат, но съсцото може да
се направи и с примерите 3а противоположното.
М онтен е авто р на Опити. Толкова. Една книга. Ако нея я ня
маше, нямаше да има и М онтен. Лабрюйер е авто р на Характе
ри - т о й е във и само в Характери, к а к т о и Характери са в него.
Сервантес е авто р на драма и на новели - но само с т я х би бил
ш естостепенен писател. Сервантес е Дон Кихот. Това е негово
т о произведение - когато веднъж крал Филип Ш Испански видял
един с т у д е н т да чете с огромно задоволство, казал: „T03U с т у
д ен т или е глупак, или ч ете Дон Кихот.“
Тази класификация - автори на една книга и автори на много
книги - е може би произволна, може и да е пресилена, но несъмнено
6 нея точн о м я сто намира А р т у р Шопенхауер.
Светът като воля и представа е opus vitae, произведението на
живота на А р т у р Шопенхауер. Сам а в т о р ъ т е гледал на Светът
като воля и представа к а т о на свое най-представително съчине-
ние, к а т о плод на цялото си съществуване, защ ото е бил дълбо
ко убеден, че след 30-годиш ната възраст човек изчерпва запаса
о т впечатления, необходим 3а голямото интелектуално дело, и
т о й може вече само да се повтаря и да т р у п а подробности към
осъщ ественото духовно начинание, към своя opus vitae. Позова
вайки се наХелвеций, Шопенхауер твърди, че действително свое
образни и оригинални основни възгледи, на к ои то е способен даро-
в и т и я т човек, възникват у него до 30 и най-късно до 40-годишна-
т а му възраст, а следващите години н о ся т само по-нататъш но
развитие, обработка и разнообразни приложения на създаденото
през ранната младост. По-късно Шопенхауер създава и образ на
тази своя идея, извличайки го сякаш направо о т собствен ото

си литературн о развитие. Първите четиридесет години о т
нашия ж и в о т д ав ат т е к с т а , а следващ и те- ком ентари те към
него, с чи ято помощ само можем да разберем истинския смисъл
и свързаност на т е к с т а заедно с неговия морал и всичките му
тън кости . Дал си ясна сметка, че цялото му следвасцо т в о р
чество е само вариации на т ем а Светът като воля и представа,
Шопенхауер озаглавява едно о т по-късните си съчинения Parerga
und Paralipomena (1851), сиреч „странични и останали“ произведе
ния. В т о в а отношение твърде показателен е издаденият през
1844 г. (четвъ р т век след първия) втори т о м на Светът като во
ля и представа. Разбира се, а в т о р и т е на двутомни съчинения са
безброй и т я х н о т о изреждане би представлявало една скучна и
безсмислена с т а т и с т и к а . Но едва ли би се намерило друго т а к а
Замислено и т а к а осъществено двутом но произведение, к ак т о
Ш опенхауеровият opus vitae. Всяка о т главите на втория т о м
препраща към с ъ о т в е т н и т е параграфи на първия (и vice versa) и е
само доразвиване, дообосноваване, конкретизация и илюстрация
на същите вече добре познати основни идеи на първия т о м , обра
зувайки по то зи начин едно своеобразно рондо, само че не музи
кално, а философско, към к оето неминуемо (сякаш 3а спазване на
Задължителната т р и к р а т н о с т ) ще трябва да се добави и Parerga
und Paralipomena.
Шопенхауер не познава м ъчителната духовна еволюция на дру
ги велики мислители, до своите окончателни идеи т о й не стига
след дълги периоди на подготовка и избистряне, а и тем ати ч н о
т в о р ч е с т в о т о му не се вм ества в етапи, периоди и подпериоди.
При него са невъзможни периодизации, без какви то разбирането
на т в о р ч е с т в о т о на много други мислители също е невъзможно,
к ак т о например докритическият К а н т и критическият К ан т,
младият Шелинг и късният Шелинг, младият Хегел и зрелият
Хегел, младият Маркс и късният Маркс и т .н .
До зр ел о ст т а на своето мислене и до завършена философска
система Шопенхауер стига изведнъж, а о стан ал о то му време
т о й запълва с детайли, подробности и емпиричен материал. То
мас Ман е съвсем прав, когато вижда в Шопенхауер „рядката кар
т и н а на старец, кой то до последния миг с фанатична вярност се
труди над своя та младежка творба“ (Шопенхауер).
Първоначално Шопенхауер е имал намерение да следва медици
ИСАК ПАСИ
на, но ббрзо се ориентира квм философията. О т своя професор

по философия в Гьотинген (квдето започва образованието си)
Готлиб Е р н ст Шулце Шопенхауер получава неоценим сввет - да
Започне с П латон и К а н т , - к ой то т о й в някаквв смисвл следва
през релия си ж и вот.
Шопенхауер е рядвк, почти уникален пример на мислител, из
питал неотразимо влияние на двама различни по време и духов
на насоченост философи к а т о П латон и К а н т и свщевременно
свздал собствена двлбоко оригинална философия, сама оказала
толкова силно, почти неотразимо влияние вврху много школи
о т последвалата го философия, л и тер атур а, музика. Всвщ ност
т ак а, к ак т о ги твл кува Шопенхауер, философските системи на
К а н т и П латон не са принципно различни, помежду им има до
пирни то чки и Шопенхауер открива сввпадението в основните
идеи на д в ат а си философски кумира в т о в а, че и 3а К а н т , к ак т о
и 3а Платон, ф орм ите на феноменалния с в я т (видимото, слуша
н ото, представяното) не сввпадат и дори са сввсем различни о т
и сти н ската свщ ност на света, о т б и т и ето к а т о такова. Това,
което К а н т нарича нещо само 3а себе си, е родствено на онова,
което П латон разбира под Идеи - т о е с т неуловимото, непозна
ваемото, намиращото се изввн пределите на д оствп н о то 3а чо
века, кой то разполага само свс сетива и о п и т и кой то 3а всичко
се осланя единствено на т я х .
В интелектуалния крвг на майка си Йохана Шопенхауер ввв
Ваймар Шопенхауер се сближава с ориенталиста Фридрих Майер,
кой то възбужда у него пврвоначалния интерес квм индийската
мвдрост, по-квсно постоянно подхранван о т немската роман
тика. Всвщ ност Шопенхауер продвлжава тради ц и ята на роман-
ти ч еск ата школа, започн ати те о т Фридрих и А вгуст Шлегел
изследвания на индийската кул тура, но неговите интереси са
повече квм религията и м и с ти к ат а на индусите, о тко л к о то
квм техния език и л и тер атур а - главен предмет на изследвани
я т а на прославените б р а тя романтици. О т ром антици те ид
ва и п о ч и т т а на Шопенхауер квм Гврция, неуважението му квм
еврейския компонент на х р и с ти я н с т в о т о , сближаването на но-
во заветн ото хр и сти ян ство с будистко-брахм анисткото бого-
тврсачество, к а к т о и изобщо безмерният му ввзторг о т индий
ската философия. И независимо о т по-различния (в сравнение с
ром антиците) акцент на предпочитанията на Шопенхауер квм
м ъ д р о стта на И зтока, т я става 3а него т р е т и равностоен из

точник на соб ствен ата му философия - наред с ученията на „бо
ж ествения П латон“ и „великия К а н т “.
Шопенхауер категорично отхвърля общ оприетата схема на
немската класическа философия, в полза на к о я то д ей стви тел
но има много теоретически основания: К а н т - родоначалник и
основател; Ф и х т е е продължител на неговото дело в определена
насока, развивайки го откъм субек ти вн ата му страна; Шелинг
преосмисля в абсолю тното и К ан т, и Ф и х т е и вижда в тъждес-
т в о т о абсолютно обективното идеално начало; Хегел довежда
докрай обективния идеализъм във всеобщ н остта и абсолют-
н о с т т а на И деята - А бсолю тната идея - и с т о в а завършва уи-
къла на немската класическа философия.
С хем ата на Шопенхауер е друга. К а н т е най-великият евро
пейски мислител, а Критика на чистия радупл е най-европейската
книга, сложила дей стви телн ото начало на европейската фило
софия. К а н т о в и т е критики са най-важното явление във филосо
ф и я т а през цялото ù две хиляди годишно развитие, к оето може
да се сравни с махането на к а т а р а к т а на болен (след к оето вече
успешно преминалият операцията може да прогледне в Светът
като воля и представа). Така мисли сам Шопенхауер, макар че на
и сто р и я та на философията са познати и тълкувания, разглеж
дащи Шопенхауер к а т о блуден син или дори к а т о enfant terrible на
К ан т.
Времето между К а н т и себе си Шопенхауер нарича „период
на псевдофилософия“. За о стан али те представители на немс
к а т а философска класика т о й използва заглавието на знамени
т и я памфлет о т Късното средновековие De tribus impositoribus,
За тритата идлхатници: Мойсей, Иисус и Мохаллед, отнасяйки го
към Ф и х т е , Шелинг и Хегел - три м а прочути софисти, три м а
празнодумци и шарлатани, истински духовни Калибани. Но дори
и когато се сравнява със своя учител кумир К а н т , Шопенхауер
не пропуска да изтъкне своето предимство: „К а н т може да бъде
сравнен с човек, кой то измерва височината на к ул ата по нейната
сянка, а аз - с този, к ой то непосредствено я измерва. Затова 3а
него философията е наука от понятия, а 3а мене - наука в поня
т и я , почерпана о т нагледното познание, о т единствения извор
на всяка очевидност, схваната и фиксирана във всеобщи поня
т и я “ (Светът като воля и представа).
10 ИСАК ПАСИ
Още к а т о с т у д е н т 6 Берлин (кбдето продължава образование

т о си след Гьотинген), слушайки лекциите на Ф и х т е, у Шопенха-
уер се оформя рязко отрицателно отношение към съдържанието
и ф орм ата на неговия курс и т о в а ч увство на неудоволетворе-
ние го съпровожда през целия му ж и вот. Ф и х т е е ненадминат па-
лячо на К ан т, байца на лъжефилософията и на недобросъвестния
м етод, отнош ението между К а н т и ф и х т е е същото, каквото
е отнош ението между Херакъл и маймуната. Ф и х т е е баща на
(пньипата. философия, на нечестния м етод, кой то лъже с двусмис
лени думи, с неразбираема реч и със софизми, кой то иска да прави
впечатление с важния си т о н и т а к а да измами хората, кои то
и скат да се у ч а т . Ф и х т е извежда произхода на не-Aja о т Aja, как-
т о паяж ината о т паяка. Не по-добро е мнението на Шопенхауер
3а Шелинг, чиито високомерни дрънканици и м а т единствено
т о предназначение да хвърлят прах в очите на немците. Но ако
Ф и х т е и Шелинг все още о с т а в я т Шопенхауер в сравнително
нормално състояние, дори само споменаването на им ето Хегел
напълно го извежда о т равновесие. О т злобните слова 3а Хегел в
произведенията и писмата на Шопенхауер, кои то много често
напомнят езика на махленските клюкарки и на пазарските про
давачки, може да се състави цял речник. Хегел е о т вр ат и т ел ен
бърборко, бездарен, тъ п и пошъл шмекер, жалък измамник, кой то
оказва върху философията само разлагащо влияние и разстройва
главите на днешното поколение. Т0311 безпримерен цапач на глу
пости, чи ято философия се състои о т 3/4 чисти безсмислици и
1/4 нелепи измислици, всъщност е само драскач, кой то предизвик
ва повръщане, неговите произведения са чума 3а немската л и т е
р атур а и т е к ар ат да се чувстваш к а т о в лудница. И физионо
м и ята на Хегел е недодялана, кръчмарска, а сякаш и природата е
написала на нея „посредствен човек“. О бщ ествените библиоте
ки трябва да запазят грижливо всички документи на Хегеловата
слава, всичко написано о т него и о т поклонниците му - 3а нази-
дание, предпазване и разсмиване на п о т о м с т в о т о , к а т о п ам ет
ник на века и на Германия. И още един ц и т а т о т първия т о м на
Parerga und Paralipomena, показващ - най-малкото - т р а й н о с т т а
на омразите на Шопенхауер: „Ф и хте, Шелинг и Хегел не са фило
софи, защ ото са лишени о т основното изискване 3а то ва, о т се
риозното и честно отношение към изследователската дейност.
Те са само софисти; искаха да изглеждат, не да бъдат, търсеха не
и сти н ата, а собственото си благополучие и преуспяване в жи

во та. Служби о т п р ави тел ствата, хонорар о т с т у д е н т и т е и
книжарите, а к а т о средство 3а постигане на тази цел вдигаха
възможния най-голям шум и разиграваха т е а т ъ р около своята
мнима философия. Такива бяха пътеводните звезди и въодуше
вяващите гении на тези ученици на м ъ д р о стта. Е т о защо т е
няма да получат входен билет и не м огат да бъдат допуснати
в д осто п оч те н ото общ ество на мислителите 3а човешкия род.
Междувременно т е се отличиха в една област, именно в изкус
т в о т о да заблуждават публиката и да се п р ед ставят 3а то ва,
което не са. Няма съмнение, и т у к се иска т а л а н т , само че не фи
лософски.“
Трудно би могло да се определи доколко тази безмерна омраза
на Шопенхауер към „тези безделници професори по философия“ е
продиктувана о т „чисто“ теоретически съображения и докол
ко т я се обуславя о т емоционално-практически мотиви, които,
к акто и с т р а с т и т е в и сто ри ята, са често скр и ти те, но истин
ски действащ ите пружини.
През летния семестър на 1820 г. Шопенхауер е зачислен к а т о
приват-доцент в Берлинския ун и верси тет и цели 24 семестъра
т о й запазва т о в а положение. Но лекции чете само през първия о т
тези семестри, 3а о стан али те не е имал ст уд ен т и . А и през т о ~
3и злощастен семестър т о й е могъл да разчита на не повече о т
четирима-петима слушатели, три м а о т кои то са били медици.
С воите лекции в ун иверситета амбициозният приват-доцент
насрочва в същите дни и часове, в кои то Хегел чете своя осно
вен курс по философия, и дори и по този начин е искал да покаже
предим ството си пред Хегел и желанието си да заеме неговото
м ясто на некоронован философски владетел. Но „философската
реалност“ през 20 -те години на века и ум онастроенията на фи
лософската младеж в Германия о т онова време по най-категори
чен начин опровергават претенциите на младия приват-доцент,
недвусмислено показвайки му, че неговото време още не е дошло и
че н и то лесни, н и то безнаказани са п о сегател ствата срещу ду
ховното владичество на Хегел.
Ш умният провал на шумно обявените лекции на Шопенхауер
го кара завинаги да се откаж е о т академичната кариера. И к ак т о
е напълно обяснимо при так ава обективна философска с и т у а
ция и при такава н атура к а т о Шопенхауеровата, причините 3а
личния неуспех се т ъ р с я т навсякъде, освен в сам ата личност, и

до края на ж и вота си Шопенхауер н и то сдържа н ен ави стта си,
н и то пести гнева си към академичното поприще изобщо, към
ун и вер си тетската наука, ун и верси тетско то преподаване, към
всичко, с което учена Германия още о т XVII век заслужено се е
гордяла - немските университети.
А н ти ун и вер си тетск и те филипики на Шопенхауер уч уд ват
не само със своята о с т р о т а , но и с безвкусието си, с карикатур
н ите преувеличения, с п ри стр асти ето , което всъщност идва
о т безсилие, но въпреки т о в а и по-късно т е намират - при сход
ни умонастроения - последователи и Ницше не е единственият
пример в т о в а отношение. Разбира се, полемиката, явна или скри
т а , съпровожда делото на почти всеки о т великите философи и
Гьоте е прав, когато твърди, че „през всяко философско произве
дение преминава, дори и когато т о в а е едва забележимо, определе
на полемична нишка; кой то създава своя философия, т о й вече не
е съгласен с представи те на предшествалия го и на съвременния
му с в я т “ (Платон като съпричастник в християнското открове
ние). Но при Шопенхауер полемиката, несъгласието и отрица
нието на другите е не просто нишка, а широко русло, по което
т е к а т гняв, яр о ст и омраза, нетърпимост, злоба и негодувание,
обясними само к а т о чиста проба о т м ъ с т и т е л н о с т , философска
о т м ъ с т и т е л н о с т , непрощаваща 3а н и то един неуспех в личното
поприще на философа.
Началото на авт о р ск а та дейност на Шопенхауер не е по-щас
тливо, о тко л к о то е началото на неговото преподавателство.
О т издадената през 1813 г. в 500 екземпляра негова дисертация
3а десет години са продадени само 150 бройки. О т 800-т е екзем
пляра на първия т о м на Светът като воля и представа 3а година
и половина са продадени само 100 броя. След т о в а книжарят си
Запазва едва 50 екземпляра, а о стан али те 650 унищожава - 3а да
не му заем ат м ясто. Съчиненията на Шопенхауер се приемат
о т учената публика с ледено мълчание и нищожното количест
во продадени екземпляри показва, че не само в университетски
т е аудитории и не само в иначе отзивчивите студ ен тск и сърца
Шопенхауер не може да разчита на любов и внимание. Ще трябва
да м и н ат десетилетия, докато неговите идеи си пробият п ъ т
най-напред сред високата интелигенция на Германия, а след т о
ва и сред по-широките културни кръгове на Европа. Шопенхауер
МЕТЛФИЗИКАТА НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 13
доживява едва началото на този процес, следващите етапи вече

се о т н а с я т към неговата посмбртна слава, доказвайки по този
недвусмислен начин неговата преждевременна поява.
А последвалата слава на Шопенхауер е наистина невероятна:
днес има Шопенхауерово общ ество, редовно се свикват Шопен-
хауерови конгреси, на световн и те философски конгреси т е м а т а
Шопенхауер респектиращо присбства, издаването на Шопенха-
уеровите произведения е сякаш безспирно, а сбчиненията вврху
неговото философско дело са необозрими. Курсове 3а Шопенхауер
отдавна се ч е т а т ввв всички световни университети. Е т о как
например един писател - Сбмврсет Мобм - в автобиографична
т а си книга Равносметката описва впечатленията си о т лекции
т е 3а Шопенхауер на прославения историк на философията Куно
Фишер: „Вбв философията ме вбведе Куно Фишер, чиито лекции
посещавах в Хайделберг. Той се ползваше т а м с голяма извест
н ост; и тази зима ч ете цикбл лекции 3а Шопенхауер. Аудитория
т а бе претбпкана и 3а да си запази удобно м ясто, човек трябваше
да се реди отрано на опашка. Той бе вбзнисбк, добре сложен човек,
облечен сп р етн ато , крбгла глава, бяла, en brosse коса и червенда
лесто лице, на к оето проблясваха необикновено живи очи. Има
ше смешен и сплескан чип нос, к а т о че смазан о т силен удар, и
много по-лесно б и хте го взели 3а застарял боксьор, о тко л к о то
3а философ. Той обичаше извбнредно много хумора; бе написал
даже и книга 3а остроум и ето, която по онова време прочетох,
но вече напблно сьм забравил; когато о т време на време пуснеше
по някоя шега, в ауди тор и ята избухваше грбмогласният смях на
натбпканите в нея ст уд ен т и . Притежаваше мощен глас, гово
реше живо, внушително и вблнуващо. Тогава бях твбрде млад и
твьрде голям невежа и затова разбирах малко о т онова, което
говореше, но получих ясно впечатление 3а ст р а н н а т а и оригинал
на личност на Шопенхауер и сбвсем оббркано - 3а емоционалната
сила и романтическите качества на неговата система. Сега, след
толкова много години, не мога да кажа нищо с увереност, но ми се
струва, че Куно Фишер я преценяваше по-скоро к а т о произведе
ние на и зкуств о то , о тко л к о то к а т о сериозен принос кбм м ета-
физиката.“ Сбмбрсет Моьм не е сбвсем прав, макар че говори само
3а своите впечатления, а всеки има право на впечатления. Как
цялостно и ком петентно Куно Фишер преценява философията
на Шопенхауер именно к а т о принос в м етаф изиката, е известно
orn цял т о м , посветен изцяло на Шопенхауер, в неговата много

том н а история на философията, но несъмнено е - и т у к Съмър-
с е т Моъм е напълно прав, - че Куно Фишер е един о т първите
и най-добре схваналите чисто худож ествените стой н ости на
Шопенхауеровата философия.
Но ц ялата своя слава (освен някои о т първите й признаци)
Шопенхауер не е могъл да види. Онова, което т о й наистина е ви
дял, е т о т а л н о т о непризнаване на своите идеи, а к ак т о е добре
известно, двете най-вероятни реакции на такъв едва ли не пълен
интелектуален неуспех са: или отчаяние и резигнация, или дръз
ко самомнение, амбиция, непризнаваща нтцо извън собствен ата
личност и своите идеи. „Развити ето“ на Шопенхауер тръгва по
втория п ъ т и т о й е бил убеден, че някои параграфи о т Светът
като воля и представа са продиктувани о т С вети я Дух, т а к а че
обяснима е и препоръката, к оя то т о й дава в своя втори т о м : „На
всеки, кой то иска да се запознае с м оя та философия, аз п о ст а
вям к а т о условие да прочете всеки мой ред, зайчото аз съвсем не
съм многописец, н и то фабрикант на компилации, ни то писател
3а хонорар, н и то човек, кой то с произведенията си търси одоб
рение - с една дума, не свм човек, вврху чието перо биха имали
влияние лични цели... Зато ва онзи, кой то иска да се поучи о т мен
и да ме разбере, трябва да прочете всичко, което свм написал.“
Високото теоретическо самочувствие на Шопенхауер, стигащо
до месианско свзнание, неговото дълбоко убеждение 3а непогре
ш имост, идващо о т вярата 3а единствено и окончателно разре
шаване на едва ли не всички вековни философски проблеми, чудо
вищ ната мегаломания - постоянни спътници на цялото му фи
лософстване, - не се о т н а с я т само до си ст ем ат а к а т о цяло, а се
показват зад едва ли не всеки неин детайл. Един о т безбройните
примери в т о в а отношение е Ш опенхауеровата теория 3а слхеш-
ното — внезапно осъзнатото н есъ о тветстви е между известно
понятие и реалните обекти, мислими в някакво отношение към
т о в а понятие, - к оято всъщност е само един о т многобройните
опити в и сто р и я та на е с т е т и к а т а да се разгадае протеевската
природа на тази вечно изплъзваща се о т теоретически контрол
категория, 3а к оя то обаче Шопенхауер е убеден, че окончателно
и завинаги е намерил разрешение на онова, което само е п о ст а
вил, но без 9а разреши, още Цицерон. И съчиненията, и писмата
на Шопенхауер са изпълнени с автопреценки о т този род:
- м о я та философия е действително разрешение на загадката

на света;
- аз повдигнах булото на и сти н ата по-високо, о тко л к о то е
правил т о в а кой то и да е смъртен до мене; и т .н ., и т .н . Такива
са претенциите на Шопенхауер. Но о т и сто р и я та на мисълта е
добре известно колко често и колко голямо е н есъответстви е-
т о между желано и реално, между ввзнамерявано и пости гнато,
между п о ставен ата цел и с т еп ен т а на нейното изпвлнение- и
т о в а важи не само 3а отделни те личности, но и 3а цели епохи.
Шопенхауер претендира 3а а в т о р с т в о на свввршено нова фи

лософия, коренно различна о т същ ествуващ ата дотогава - о т
систем ите, излизащи или о т обекта, или о т субекта. Изходна
т а точка на Шопенхауер е представата, която вече свдвржа и
предпоставя и обекта, и субекта, защ ото според него разпада
н ето на о б ект и субект е нейната пврва, най-обща и свществена
форма. С в е т в т е о бект 3а субекта, съзерцание 3а съзерцаващия, с
една дума, представа. Разбира се, не е никак трудно дад т а к а раз
браната представа да се открие нейният праобраз - К а н т о в о т о
явление, фенотен. Идващото о т К а н т различие между нещ ата
сами по себе си и явленията, което Шопенхауер трансформира в
различие между волята и представата, остава (както и у К ант)
грвбнаквт на неговата философска система.
За разлика о т представата, т о е с т с в е т в т такъв, какввто ни
се представя, какъвто се възприема и изглежда на наш ите сетива,
според Шопенхауер има и един друг свят, такъв, какъвто е сам
по себе си, и кой то т о й нарича валя. Затова Шопенхауер приема
определението на своята философия к а т о лхетафщика, термин,
с кой то след К а н т се означава всяко познание, к оето претендира
3а преодоляване на границите на опита, к оето не борави с отдел
ните явления, а с опита в неговата цялост. В обяснението на
света к а т о воля и представа т о й вижда так ава именно м е т а
физика. Волята е ц ентралната категория на Ш опенхауеровата
метафизика, а сам ата метафизика т о й разбира к а т о учение 3а
общ ата природа на д е й ст в и т ел н о ст т а, което все пак използва
(и не може да не използва) данните на опита к а т о единствено
възможен пътеводител, съветник, ориентир, к а т о основен из

точник на познанието.
П ретенциите на Шопенхауер, че е създал нова, непозната до
него философия, н я м ат пълно покритие, защ ото хилядолет
н и я т философски о п и т показва, че всяка философска система,
тъй или иначе, може да се подведе под едно о т т р и т е възмож
ни направления: идеалистическия монизъм, материалистичес
кия монизъм или дуализъм под някаква форма на психофизически
паралелизъм. Шопенхауер отхвърля първите две възможности в
откровен стремеж да издигне своя та система над според него
крайните и непълните схващания на материализма и идеализма:
над последователния материализъм на Епикур и над абсолютния
идеализъм на Бъркли, кои то т о й възприема к а т о едностранчиви
и частично (о т определена гледна точка) правилни, но всъщност
само изглеждащи к а т о истинни - само относително истинни,
условно истинни.
Според Шопенхауер и н т е л е к т ъ т и м ат е р и я т а са корелати,
т о е с т всяко едно о т т я х съществува само 3а другото, всяко о т
т я х е само рефлекс на другото и всъщност т е са едно и също, само
че разглеждано о т различни страни. По този начин и Шопенхауер
не предлага нещо принципно различно о т о т векове същ ествува
щия дуализъм, кой то при него приема несъмнено оригинален ха
рактер, що се отнася до категориите и п о н яти я та, о т кои то
се изгражда, но въпреки т о в а о става в основата и съ щ н о стта
си добре п о зн а т и я т философски дуалидълл. Според Шопенхауер
м ат е р и я т а е воля, но не сама по себе си, а доколкото е съзерцае-
ма, т о е с т доколкото приема ф орм ата на обективна представа,
и т а к а се оказва, че, о т една страна, м ат ер и я та е представа на
познаващия, а о т друга, познаващият е продукт на м атер и я та.
Шопенхауер не излиза о т омагьосания кръг, кой то чертае всеки
философски дуализъм, но т о й не прави изключение и по отн ош е
ние на тенденциите, иманентно съдържащи се в него - да прерас
т в а или най-малкото да тегне към едно о т двете монистичес-
ки направления. Така и според Шопенхауер м ат ер и я та в крайна
см етка зависи о т п ред ставата и съществува само в нея.
И извън въведените о т Шопенхауер категории воля и предста
ва, о т чиито отношения т о й извежда своята ду алистическа сис
тем а, неговата оригиналност в границите на неоригиналния фи
лософски дуализъм се вижда и в схващането му 3а идеите. Въпреки
МЕТАФИЗИКАТА НА АРТУР ШОПЕНХДУЕР 17
р о д ст в о т о между К а н т о в о т о нещо самд по себе си и Платонова-

т а Идея, т е не са напълно идентични и И деята е по-скоро пред
с т а в а т а 3а нещ ото само по себе си. Според Шопенхауер в с т р у к
т у р а т а на света между абсолю тното единство на волята и
безкрайното разнообразие на индивидуалното застава средният
член, срединността на обективираната воля - с в е т ъ т на идеи
т е . Този именно с в я т осъществява б р о к а т а и прехода не само
между единното и множ ественото, но и между неразумното и
разумното, между безпричинното и причинното и т .н . Идеите
в чисто Платонов смисъл- и Шопенхауер особено държи на т о
ва - трябва да се разбират к а т о вечни форми на нещ ата, кои то
още не са преминали в м н о ж ествен о стта и индивидуалността.
Основната проблема на философията - отнош ението между
идеалното и реалното, т о е с т между света в главата на познава
щия суб ект и света извън тази глава - и произтичащ ата о т нея
равнопоставена й проблема 3а моралната свобода според Шопен
хауер придават своеобразието на рялата философия на новото
време. Така още ф ундам ентъ т на философията открива широк
простор 3а нахлуването на е т и к а т а , на к оято и в съвременната
философия се пада не по-малка роля, о тко л к о то в древната.
Философията трябва да покаже въ треш н ата същност на не
щ ат а в нейната рялост и общ ност. Първокласният ум на ис
тинския философ никога не може да го превърне в тесен спери-
алист. П редм етът на философията е рялото и великото, същ
н о с т т а и о б щ н о ст т а на нещ ата, т а к а че ум ъ т на истинския
философ изключва дей н о стта, насочена единствено към изясня
ване на някакво частно отношение между нещ ата. В т о в а е една
о т о тл и к и те на философията о т и зк у ств о т о (поезията), кое
т о ни запознава с идеите (П латоновите), к а т о показва частни
случаи и примери. Но пък, о т друга страна, Шопенхауер гледа на
философското т в о р ч ество к а т о на аналог на худож ественото
и тъкмо поради съществуващия т у к паралелизъм философът
стига до своите о т к р и т и я и идеи т ак а, к ак т о художникът - до
своите образи. В някакъв смисъл философията е художествена
с т р ук т ур а, чиито компоненти са п о н яти я та. Продължавайки
романтическо-шелингианската традирия, Шопенхауер р атува
3а плътно сближаване на философията и и зк у ств о т о - особе
но по отношение на т.нар. метод. С ъщ ественото в метода на
философското познание не е в д оказателствата, в търпеливо
т о обосноваване, извеждане на следствия о т причини и т.н ., а

в и н туи ц и ята, в озарението, вбв внезапно хрумналата мисел 3а
най-дблбоката и скрита сбщ ност на света. Според Шопенхауер
доказаната истина няма никакво предимство пред и н т у и т и в
н о то познание дори и само поради то ва, че непосредственото е
по-валидно о т опосреденото, очевидното - о т доказаното. „Ни-
т о един художник не е станал такбв благодарение на е с т е т и к а
т а , н ито един характер не е станал благороден о т изучаването
на е т и к а т а .“ „Човек не се учи на добродетел, к ак т о не се учи на
гениалност.“ „Чрез лекции по етика и морални проповеди не мо
жем да сбздадем н и то един добродетелен човек, к ак т о и всички
естети ки , к а т о се започне с А ри стотел, не са сбздали н ито един
поет, засцото 3а и сти н ската ввтреш на сбщ ност на добродетел
т а п о н яти ето е безплодно, к ак т о е безплодно и 3а и зк уств о то “
(Светът като боля и представа).
А т о в а е още един източник на негодуванието на Шопенхауер
срещу науката и у ч ен о ст т а, срещу еруди ти те, кои то с при-
сбщите им педантизбм, формализбм и скука всбщност н ям ат
нищо общо с истинското познание и с делото на гения. Книгите
не заменят опита, ч етен ето не заменя мисленето, уч е н о с т т а не
Заменя гения, общ ите понятия не се спускат до единичните яв
ления, с които се сблбсква ж и в о т б т и кои то са толкова важни 3а
него. П остоян н ото четене и непрекбснатите научни занимания
направо развалят ума, защ ото при т о в а си стем ата на наш ите
идеи се разрушава, 3а да открие м ясто на чуждия ред на мисли. За
щ о т о често ч етен ето не само взема превес над мисленето, но и
изцяло заема неговото м ясто. С ам остоя тел н и ят мислител е не
що сбвсем различно о т философа книжник. В някакбв смисбл дори
е опасно да се чете по някакбв вбпрос, преди човек сам и основно
да е мислил по него. А и п р о ст и я т , обикновеният човек цени не
посредственото, нагледното познание повече, о тко л к о то абс
т р а к т н и т е понятия на логическото познание. За него, практи
ческият ти п , по-важно е делото, докато другият, мисловният
ти п , предпочита книгите и общувайки с т я х , намира най-голямо
удовлетворение.
Несбмнено философията е наука и к ак т о при всяка наука, 3а
нея най-важното е и трябва да ббде и ст и н ат а - ч и ст а т а , т о ч
н ата, голата истина - и т я е, к оято преди всичко радва и нас
лаждава духа. З атова и сам Шопенхауер, когато говори 3а фило
МЕТДФИЗИКАТД НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 19
соф ията, 3а нейната същност и система, твърде малко разчита

на и н т у и т и в н о т о и непосредственото, на сп он танното чисто
познание на гения, а се обръща към п о н яти ето к а т о традиционен
и н струм ен т на традиционното философско познание. Но д ухъ т
умее да се наслаждава не само о т стр о й н ата плетеница о т логи
чески аргументи, о т баланса на съображенията pro и contra, но и
о т наличието на едно художествено цяло, о т силата на инвен-
цията, довела до интелектуална хармония в пределите на т о в а
цяло, въздействаща самостоятелно и относително независимо
о т и ст и н ат а на ф а к т а и н еп о кл ати м о стта на логиката. И т ъ к
мо то зи секрет на въздействието на една философска система го
сближава с еф екта о т худож ественото произведение.
Шопенхауер претендира 3а ново слово не само по отношение
на предмета на философията, но и - във връзка с т а к а схванатия
предмет - на нейните цели и задачи. Той се противопоставя не
само на съществуващия до него онтологизъм (философията на
природата), но и на господството на гносеологизма и методоло-
гизма, тъй или иначе, свързани с философията на К а н т и Хегел.
К а т о учение 3а ж и вота и принципа на ж и вота (воля) философия
т а трябва не само да се извлича о т ж ивота, но и да помага на жи
во та, да учи как се живее. Наистина и сто р и я та на философията
познава велики епохи на велики моралисти, сред кои то несъмнено
се о т к р о я в а т е т и к а т а на гръко-римската ан т и ч н о ст и френс
к а т а моралистика о т XVII-XVIII век. Но Ш опенхауеровата е т и
ка е по-скоро органична съставна и същевременно господстваща
ч аст на една философска система с традиционно присъщите й
подразделения и съотношения, т а к а че 3а разлика о т класически
т е периоди на класическата моралистика действително придо
бива правото да се нарича Lebensphilosophie, философия на живота.
Именно о т Шопенхауер тръгва тази философия на ж ивота, на
която XIX и XX век бяха отредили много ж и в о т - Киркегор, Ниц
ше, Дилтай, Бергсон, Унамуно, Ортега-и-Гасет, Ш естов, Бердяев,
а в един по-широк смисъл и целият философски и литературен
екзистенциализъм.
Философията трябва да се върне към началото си и да оп
равдае названието си - приятелка на лгъдростта. А ллъдростта е
съвършенство не само в теоретическо, но и в практическо о т н о
шение и се състои в пълното и правилното разбиране на нещ ата,
в общ ото и цялото, к оето се проявява и в постъ пките и винаги
рвководи дей стви ята. А о т т у к и най-свщ ествената разлика, ко

я т о Шопенхауер открива между академичната философия и фи
лософията на живота. Академичната философия е понятийна и
концептуална, изследваща и изучаваща, извлечена о т книги, сло
весна (основана на написаното, произнесеното и слушаното сло
во), предмет на преподаване и обучение. Философията на живота
е екзистенциална, р е з у л т а т на непреднамерена рефлексия, извле
чена о т преживян опит, о т осмислени ж и в о т и смврт и твкм о
поради т о в а разкрива по-голямата си близост до и зкуството.
Философията, к оято и да е философия, започва твкм о т а м , квде-
т о заввршва науката, 3а нея няма нищо дадено и известно, 3а нея
всичко е неизвестно и чуждо, т я не се интересува отквде идва и
3а какво свщ ествува с в е т в т , а само каквв е т о й - кое е единното
в м н ож ество то и какво е м н ож ество то в единното.
П ретенциите на философията на живота, чийто истински
основоположник е Шопенхауер, не се ограничават в нейния пред
м е т, цел и задача. Те вклю чват - не без основание - и формата,
стила, езика на философския т е к с т , на кои то се ввзлагат почти
непознати 6 дотогаваш ната философия отговорности.
Философите, кои то се обрвщ ат преди всичко квм човешкия
живот, квм св щ н о ст т а и формите на човешкото съществуване,
естествен о, проявяват много по-голямо внимание квм формата
на философското размишление, квм езика и стила на философс
к о то изложение, о тко л к о то правят т о в а философите, 3а които
главната т е м а са б и ти ето , познанието и логиката. Размишле
н и ята вврху човешкия ж и в о т сякаш сами изискват форма, насо
чена квм директно ввздействие вврху този ж и вот. Шопенхауер
е класически пример в т о в а отношение, к ак т о преди него так вв
пример е Паскал, а след него и в неговия век - Киркегор, Ницше.
Защ ото т у к се оказва, че с т и л в т , разбран к а т о форма, не е не
що ввншно на философията, а произтича о т сам ата свщ ност
на нейния предмет и предназначение. При Шопенхауер езиквт
и с т и л в т сами с т а в а т философска проблема, а п о ст и гн а т а т а
т у к хармония е наистина пвлна, ако се има предвид, че сам Шо
пенхауер е един о т най-блестящ ите сти л и сти на немската про-
3а, пврвият, кой то издига литературния престиж на немската
философия до дори и неподозирана дотогава висота. Д отам , че
наистина ст ав а трудно да се определи кое именно преобладава
в неговия философски т а л а н т : силата на инвенцията или бля
съкът на чисто худож ествен ата проза. Философията на живота

е колкото философия, толкова живот и толкова щкуство.
Бащ ата на Шопенхауер, ненавиждан], Прусия и прусаците, е
бил дълбоко потресен о т завземането о т Прусия на неговия сво
боден град Данциг и затова го напуска, преселвайки се в Хамбург.
П очи тател на Волтер, на Англия, на английската свобода и ин-
тел ектуалн ост, Хайнрих Флорис Шопенхауер, сам о т холандско
потекло, е искал да внуши и на сина си омраза към всичко немско-
деспотично. Дори к ат о е кръщавал сина си Артур, бащ ата е имал
предвид, че т о в а име е еднакво срещано и познато 6 няколко евро
пейски езика, тъй че когато му дойде времето, макар и номинално,
т о й ще е подготвен 3а една общоевропейска (финансова) кариера.
Бащ ата изпраща 9-годишния А р т у р във Франция, к о я то т о й на
пуска с великолепно овладян френски език, и се е радвал, когато
след двегодишния престой го е намерил достатъчно „офранцузил
се“ и дори неразбиращ онова, което му се говори на родния език.
Пак баща му му осигурява и тъй необходимите 3а възпитанието
„години на стран стван е“ , и т о още о т п етн ад есетата му годи
н а - с двегодишно образователно пътуване в Холандия, Англия,
Швейцария и Австрия. М ногото ц и т а т и на много езици в съчи
ненията на Шопенхауер са подготвени и о т тези п ъ ту вания. Раз
бира се, Хайнрих Флорис не е могъл и да предполага, че след години
същият то зи малък А р т у р ще стане един о т всеобщо признати
т е най-блестящи стилисти на немската философия, к о я то при
него ще получи нов ж и вот, изпълнена с находчиви сравнения, ос
троумни метафори, ярки параболи, свежи образи и понесла цяла
т а енергия на едно лингвистично художествено тво р чество, ще
създава впечатление 3а истинска художествена преизпълненост
на една сякаш лееща се проза. И никак не е случайно, че първият
т о м на Светът като воля и представа е преведен на руски език о т
такъв блестящ п о ет к ат о Афанасий Афанасиевич Ф е т .
Но също т а к а не е случайно, че Шопенхауер е и един о т най-
интересните теоретици на стила - о ставен ото о т него в тази
област е толкова по-значимо, ако се има предвид, че т о й е кол
к о т о тео р ети к , толкова и практик, че сам дава пример на своя
т а теория и - а т о е същ ото - сам я извлича о т со б ствен ата си
практика.
А тази практика наистина изумява с н е о б я т н о с т т а на чис
т о естети ч ески те си измерения. О т образите в Шопенхауеро-
бшпе т е к с т о в е би могло да се направи една малка естетическа

енциклопедия:
- и с т и н а т а не е уличница, к о я то се хвърля на вр ата на онези,
кои то не я ж елаят, т я е недостъпна красавица и дори ако някой
пож ертва всичко 3а нея, пак не може да бъде сигурен в благосклон
н о с т т а й;
- разумът е к а т о ж ената: може да роди само след к а т о е опло
дена;
- философията е чудовище с много глави, всяка о т кои то го
вори на друг език;
- времето прилича на неудържим поток, а н асто ящ ето - на
скала, в която т о й се разбива, но не я повлича със себе си;
- у ч е н о с т т а прилича на теж к и доспехи, кои то правят неуяз
вим големия силен човек, но смазват малкия, кой то не може да
издържи т я х н а т а т е ж е с т ;
- ж и в о т ъ т и съновиденията са страници о т една и съща кни
га, а свързаното четене е действителен ж и во т;
- ако 3а обикновения човек познанието е фенер, кой то му ос
ветява пътя, 3а гения т о е слънце, озаряващо света;
- ако цялото страдание на света можеше да се сложи на ед
н о то блюдо на везните, а цялата вина на свет а на другото, т е
вероятно биха останали неподвижни; и т .н ., и т .н .
Определението на Шопенхауер стилът е физиономия на ду
ха достойно съперничи на знам ен итото определение на Бюфон
стилът - това е човекът. Д уховната физиономия е по-правдива и
по-присъща на съ щ н о стта на човека. Да се подражава на чуждия
стил, е все едно да се слага маска, която, колкото и да е красива, е
все пак маска и бързо разкрива своята безжизненост. Философия
т а , к ак т о и л и т е р а т у р а т а , не може да бъде регистър на новоро
дени стилове и Шопенхауер с одобрение цитира Гьоте, че никъде
няма повече безчестие, о тк о л к о то в л и т е р а т у р а т а .
Няма нищо по-лесно о т писането, което никой не разбира, и
нищо по-трудно о т изобразяването на значителни мисли так а,
че да бъдат разбрани о т всеки. Привилегия на големия ум е да из
разява с обикновени слова необикновени мисли, а субекти вни ят
сти л на посредствения писател, кой то е доволен, когато сам
т о й се разбира, е лингвистичен позор. Всеки истински мислител
се стреми да изразява мислите си колкото е възможно по-чисто,
ясно и определено, заецото п р о с т о т а т а винаги е била признак
не само на и сти н ата, но и на гения. Ако обикновеното съзнание

свбрзва философа и философията с т ъ м н о т о и неясното, сбс за
буленото и оббрканото, в кои то никакбв здрав разум не може да
се ориентира, Шопенхауер има сбвсем друго мнение 3а стилис
т и ч н а т а мярка на философа - истинския. „Навсякбде философбт
тбрси светлина и яснота и се стреми да прилича не на мбтния
дбждовен поток, а на спокойното Швейцарско езеро, к оето при
Значителна дблбочина се отличава сбс светла прозрачност, при
даваща яснота на дблбочината.“ Дори и т а м , кбдето Шопенхауер
отблбсква к а т о мислител, т о й привлича к а т о писател и т о в а
още веднбж идва да потвбрди о т н о с и т ел н ат а сам о стоятел
н ост, но все пак сам о сто я тел н о ст на стила спрямо мисълта. За-
щ ото, к ак т о отдавна е известно, важно е не само какво казваш,
но и как го казваш, а в някои (нека да са по-редките!) случаи по-
важ ното е как го казваш. Тонът прави музиката.
С т и л ъ т придобива красота о т мисълта, а не мисълта - о т
стила. С т и л ъ т е не повече о т силует на мисълта и ако се пише
неясно или лошо, т о в а най-често означава, че се мисли смътно и
объркано. „Този, кой то е напълно наясно със самия себе си и съвсем
точно знае какво мисли и какво иска, никога няма да пише неясно,
да използва несигурни, неопределени понятия и 3а означаването
им да търси о т чужди езици съвсем трудни, комплицирани изра-
Зи, 3а да ги употребява непрекъснато след т о в а “ (Светът като во
ля и представа). О т т у к и първото правило на добрия сти л - ав
т о р ъ т трябва да има какво да каже. Зароди ли се в главата някак
ва мисъл, т я сякаш сама се стреми към яснота и бързо я намира.
А не по-малко съществено изискване към стила е и краткостта.
По-добре е да се пропусне нещо добро, о тк о л к о то да се добави
нещо лошо. Големият ум винаги умее да каже много неща в малко
думи. И такъв именно сти л е целомъдрен, т о е с т чужд на всяка
реторика, излишества и украшения. Оскърбителен и оскърбяващ
е сти л ъ т, кой то разказва 3а неща, известни на всички. Тук про
говарят Волтер, кри сталн и ят френски рационализъм о т XVII и
XVIII век, само че т е говорят на немски. Хайнрих флорис Шопен
хауер все пак е трябвало да бъде доволен - чрез възможностите,
които му дава немската реч, синът сякаш говори на френски.
При разглеждането на философията на Шопенхауер няма ни

що по-наибно и по-погрешно о т влагането в неговите категории
и понятия на так ова съдържание, каквото обикновено подразби
р а т обикновените хора. Ш опенхауеровите воля и представа съв-
сем не са онези воля и представа, кои то традиционното съзна
ние традиционно свързва с т я х , и светът като воля и представа
съвсем не означава, че т о й , с в е т ъ т , съществува само в индиви
дуалната воля и в личната представа, к ак т о е при всеки банален
субективен идеализъм. В обширното приложение към първия т о м
на Светът като воля и представа - Критика на Кантовата фило
софия, к оето е не просто приложение, а съществена ч а с т о т сис
т е м а т а , Шопенхауер разглежда света на п р ед ставата (явления
т а ) к а т о с в я т , кой то има основен организиращ принцип - и т о й
трябва да бъде о т к р и т . Така например: „Използването на разума
се състои именно в т о в а, да познаваме ч а с т н о т о чрез общ ото,
отделния случай чрез правилото, правилото - чрез по-общо пра
вило, следователно да търсим най-общите гледни точки: чрез
так ова обобщение наш ето познание става толкова облекчено и
усъвършенствано, че о т т у к възниква голямата разлика между
ж и в ота на ж и в о т н о т о и на човека и о т друга страна, между жи
в о т а на образования и на необразования човек.“
Разбрана к а т о най-дълбока и истинска същ ност на света, во
л я т а не е тъж дествена с обикновеното схващане 3а нея к а т о
психологическа категория, к а т о човешки стремеж, к а т о сила,
к а т о насоченост на постъ пки те и д ей стви ята. Шопенхауер пи
ше: „Ако аз кажа: силата, к о я то тегли камъка към зем ята, е по
своя та същина, сама по себе си и извън всяка представа воля, на
т о в а изречение не се придава налудничавото мнение, че камъкът
се движи по съзнателен м отив, тъй к ак т о волята се проявява при
човека“ (Светът като воля и представа). Защ ото магнетизмът не
означава, че желязото желае нещо, ни то пък водопадът че иска да
тече в избраната о т него посока, тъ й к а т о т о в а би означавало
просто варварско мислене, според което всеки процес или явление
в св ета има съзнание, разум или някаква цел пред себе си.
Волята е същ ност на света и ядро на всички явления. Няма
материя, в к о я то да не се проявява воля. Волята е неизменна, ус
тойчива, неразрушима, неостаряваща, т я не е нещо физическо, а
метафизическо, не се отнася към явлението, а към онова, което

се явява в него. Волята е първична и лежи под различието в об
щ н о с т т а на субекта и обекта, т я е навсякъде и винаги равна на
себе си - в т о в а е най-важната й отличителна особеност. Въпре-
ки различните си прояви, сред к ои то най-съществените несъм
нено са гравитацията, магнетизмът и химическото сродство (в
неорганичния свят), ж аж дата 3а ж и вот, стрем еж ъ т 3а задоволя
ване на глада и половата п отребн ост (в органическия свят), Шо-
пенхауеровата воля по принцип не познава вътрешни различия и
диференциации, т я е цялостна и неделима и т о в а нейно скучно
п остоян ство я сближава с нейните скучни посестрими - Спино-
Зовата субстанция и Шелинговият абсолют.
За да излезе о т въ треш ното противоречие между единство
т о на волята и м н о ж ест вен о стт а на нейните проявления, Шо
пенхауер използва една о т основните категории на древноин-
дийската митология - Майя, способността на бож ествените
персонажи да се превъплъщават, да приемат илюзорен, измамен
облик, а в по-широк смисъл - изобщо илю зорността на б и ти ето ,
бож ествен ата игра със света к а т о цяло.
В ъ треш н ата същ ност на всяко нещо е волята и т я е нещото
саляо по себе си, к оето не е безусловно и докрай познаваемо, но се
открива на п ред ставата к а т о явление на човешкия и н тел ек т,
кой то единствен е способен 3а познание, и се отличава о т онази
страна на човека, к оя то е изпълнена само с желания. Пространс
т в о т о и времето внасят ргтаршт тйтбиаНотз, принципа на
индивидуацията (термин на с т а р а т а истинска схоластика) в
сти хи й н ата, неоформената и неиндивидуализираната воля, чо
веш кото съзнание осъзнава в идеи степ ен и те и състоянията на
волята.
Е стествен о, Шопенхауер не обяснява как точно се извършва
този преход о т ч и с т а т а воля към идеите и о т т а м към индиви
дуалното, но аналогично възражение може да се отправи към вся
ка метафизическа конструкция, която предпочита да постулира
и декретира, вм есто да извежда и доказва. Впрочем неподдавасцо-
т о се на рационално обяснение в конструкци ята на Шопенхауер
се разгръща, т а к а да се каже, в цяла стълба о т противоречия:
как о т неразумната воля възникват целият разум на света, про
светлението, и зо б р ет ат ел н о ст т а, м ъ д р о стта, как о т същес
т в у в а щ а т а извън времето и п р о ст р ан ст в о то воля възникват
нещ ата, възможни само ввв времето и п р о стр ан ство то , как без
причинното се трансформира 6 причинно и т .н .
В Хегеловата метафизика преввплвщенията на А бсолю тната
идея, причините и насоките на тези преввплвщения свщо спадат
квм недоказуемото, но едва ли може да се отрече, че 3а една ра-
ционалистическа по замисвл Идея е по-допустимо да допуска по
добни преходи, о тк о л к о то т о в а е ввзможно 3а една ирационална
Воля, т а к а че макар и в границите на метафизическото Хегел по-
добре о т Шопенхауер защ итава предим ствата на своята конс
трукция.
И все пак не е случайно, че Шопенхауер избира твкм о терм и
на воля, 3а да означи свет а таквв, какввто е, а не какввто повече
или по-малко илюзорно се представя на наш ите сетива. Защ ото
може да се открие някаква аналогия между света таквв, какввто
е сам по себе си, и действащия, енергичния, потопения в практи
ческа а к т и в н о ст човек. Волята, к оято в човека се проявява к а т о
безмерна сила, к а т о всичко можеща - унищожаваща и свгражда-
ща, - е всвщ ност и свщ ност на света - т я е сам ата сила на при
родата, нейното движение и нейният покой.
За то в а, дали Шопенхауер е имал, или нямал право да нарече
и н ст и н к т а и ж аж дата 3а ж и в о т воля, в немската философска
л и тер атур а о т в т о р а т а половина на XIX век се е водил спор
(Рудолф Хайм, Фридрих Тренделенбург, Вилхелм Вунд, Йоханес
Ф олкелт). Но ако правото на собствена словоупотреба е една
о т най-привлекателните особености на философията, задачата
може да се см я т а 3а изчерпана, след к а т о и сто р и к вт е опреде
лил точния смисвл и историческите граници на п р и ет ат а сло-
воупотреба, признавайки при т о в а в някакви разумни граници и
правото на терминологичен произвол.
Шопенхауер вижда в света (и сам по себе си) нещо двлбоко
родствено на желанието да се живее, на инстинкта да се оцелее,
на витално-човешкото, макар че в различните си стадии с в е т в т
проявява тази си свщ ност в различна степен, т а к а че всвщ ност
различни са степ ен и те на обективация на волята. Защ ото според
Шопенхауер воля е не само всяка форма на ви тал н о ст, колкото
и нисша да е т я , но и всеки процес, всяко движение на м в р т в а т а
материя, все едно дали става дума 3а най-елементарното прив
личане (гравитация), или 3а несвмнено по-сложните явления на
магнетизма, ел асти ч н о стта, кристализацията, химщма и т .н .
„Волята, к о я то се разглежда сама по себе си, е несъзнабана и само

сляп и неудържим устрем... бшпрешно съдържание, обществено
т о на света“ (Светът като воля и представа). Н ео т в р ат и м о т о
падане на т е л а т а , привличането и отблбскването, постоянно
насочената на север магнитна стрелка, ф орм ата на кристали
т е , р а ст е ж б т на р астен и я та и ж и в о тн и те, изобщо сам ата същ-
н о ст на природата, к оя то я прави такава, каквато е, а не друга, е
аналогична на онази страна в човеш кото сбщество, к о я то се на
рича воля - и на тази сбщ ност Шопенхауер дава сбщо названието
воля. „Д ум ата воля, к оя то к а т о магическо слово би трябвало да
ни разкрие сбкровената сбщ ност на всяко нещо в природата, съв-
сем не е неизвестна величина, получена чрез умозаключения, а е
позната напблно непосредствено и е толкова известна, че знаем
и разбираме какво е воля много по-добре о т каквото и да е друго
нещо“ (Светът като воля и представа).
Изглежда, че Шопенхауер е предчувствал и предвиждал бъде-
щ и те спорове 3а везможния о бхват на к атего р и ята воля, и още
преди т е да започнат, сам е защ итил правото си да използва 3а
своята категория най-широката сфера: „Ключа 3а разбиране на
въ треш н ата същност на нещ ата, к ой то е можело да ни даде
единствено непосредственото познание на со б ствен ата ни същ
н ост, трябва да използваме сега и 3а явленията на неорганичния
св ят, стоящ и най-далеко о т нас. Когато ги разглеждаме с изпи
т а т е л е н поглед, когато виждаме мощния, неудържим стремеж,
с кой то водите се у с т р е м я в а т в глъбините, п о ст о я н с т в о т о , с
което м агн и тъ т се насочва винаги към Северния полюс, копнежа,
с кой то желязото полита към него, напрежението, с к оето по
лю сите на ел ектри чеството се с т р е м я т към п о втор н о то съе
динение, напрежение, усилващо се о т п реп ятстви я подобно на
желанията на човека; когато виждаме внезапното и бързо у т а
яване на кристала, образуващ се с равномерност, представляваща
очевидно о б хв ан а ти я т о т вкаменяване и т а к а задържан, реши
телно и точн о определен стремеж към различни посоки, когато
Забелязваме подбора, с кой то т е л а т а , получили в течно състоя
ние свобода и избавени о т оковите на вцепененост, се т ъ р с я т и
о т б я гв а т, съединяват и разделят, когато накрая почувстваме
съвсем непосредствено как една т е ж е с т , чийто стремеж към
Земната маса противодейства на наш ето тял о , непрестанно го
натиска и тегне върху му, преследвайки единствения си с т р е
меж, тогава няма защо да напрягаме много въображението си, 3а

да разпознаем дори о т так ова голямо разстояние собствен ата
си същност, именно онова нещо, к оето преследва при нас целта
си в светл и н ата на познанието. Тук обаче, в най-слабата си про
ява, т о се стреми само сляпо, глухо, едностранчиво и неизмен
но, но все пак, защ ото навсякъде е едно и също - к ак т о първото
утринно зазоряване споделя с лъчите на знойното пладне им ето
слънчева светлина, - т о трябва и т у к , и т а м да се нарича воля,
име, означаващо онова, к оето е б и т и е т о само по себе си на всяко
нещо в св ет а и единствено ядро на всяко явление“ (Светът като
воля и представа).
Шопенхауер е далеч о т мисълта да крие антропологическия
корен на своя та философия. Тъкмо напротив. Той по-скоро се
гордее с т о в а, че идеята 3а с в ет о в н а т а воля (светът като воля)
всъщ ност е изведена о т во лята к а т о даденост на човека, о т чо
вешката воля и в то зи антропоморфизъм вижда не недостатък,
а досто й н ство на своя та система, разглеждаща света антропо-
центрически - к а т о аналог на човека и според мерките на човека,
докато най-сетне се окаже, че волята всъщност е воля да живот.
„Онова, к оето во лята желае, е винаги ж и в о т ъ т , именно защ ото
ж и в о т ъ т не е нищо друго освен изображение на тези желания 3а
представата. Е т о защо е безразлично и само плеоназъм, когато
вм есто да кажем направо „волята“, казваме „во л ята 3а ж и в о т“
(Светът като воля и представа). (По-късно Нищие ще трансф ор
мира тази воля във воля да власт.)
Наистина не може да се постави знак на равенство между т о -
Зи п о с т у л а т на Шопенхауер и п о зн а т а т а материалистическа и
идеалистическа философска традиция на хилозоизма и пантеиз-
ма (йонийците, Бруно, Спиноза, Дидро, Шелинг), още повече че и
сам Шопенхауер е изпитвал ненавист към сам ото понятие пан-
теидълх, но несъмнено т о й е в т я х н о т о общо русло и Шопенхауе-
р о вата воля в края на краищ ата се оказва същ ото онова, което
образува съ щ н о ст та и на ненавистните му системи - призна
т и я т на цялата вселена жиднен принцип.
Волята на човека трябва да се схваща к а т о и н с т и н к т и с т р е
меж, к а т о устр ем и влечение 3а ж и в о т - 3а съхраняване и 3а про
дължаване на ж ивота, - к а т о желание, неизтребимо желание на
човека да бъде, да е в б и т и е т о и сам да е битие. Според Шопенха
уер всички философи до него, о т първия до последния, са грешали,
МЕТАФИЗМКАТЛ НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 29
когагпо са предполагали, че съ щ н о стта на човека е в познаващото

съзнание, д уш ата, мислещия дух, и по то зи начин са го отлича
вали о т ж и в о т н и те, докато всъщ ност човекът е преди всичко
същество желаещо и т о в а е, което го сближава с всичко живо.
Затова съ щ н о ст та на човека не е в главата, а в съруето. „Рядко
проуесът на наш ето мислене и на наш ите решения лежи щ уяло
на повърхн остта - к а т о свързани, ясни и отчетли ви съждения,
макар и да се стремим към т о в а, 3а да можем да ги обясним на себе
си и на другите; обикновено т о в а с т ав а в т ъ м н а т а дълбочина,
където о тн ово и о тн ово преживяваме получения отвън м атер и
ал, докато накрая т о й о т т а м не се преработи в мисъл; т о в а с т а
ва почти тъй несъзнавано, к ак т о превръщането на хранителни
т е продукти в сокове и субстануия на наш ето тял о. Зато ва и
т а к а често ние съвсем не можем да дадем о т ч е т как се появяват
у нас най-дълбоките ни мисли; тези мисли са недоносен плод на
т ай н с т в е н и т е недра на наш ето вътрешно същество. Неочак
вано и 3а наше собствено удивление о т тази дълбина изплуват
съждения, идеи, решения на волята... Съзнанието е само повър
хн о ст на нашия дух, на к оето - к ак т о и на земното кълбо ние
не знаем ядрото, а само кората“ (Светът като воля и представа).
М отивиращ ата съзнаващия и н тел ек т неосъзната воля обяснява
Защо спон тан н и те (без всякакъв умисъл) грешки, к ои то правим
във финансовата сфера, са по-често в наша изгода, о тк о л к о то
в наша вреда, - без 9а си дава сметка, съзнаващият и н т ел ек т
следва повелите на несъзнаващата воля. Този аргумент, кой то
Шопенхауер използва във втория т о м на Светът като воля и
представа, след много десетилетия и почти без промяна ще даде
и съдържанието, и ф орм ата на и звестн ата теория 3а греш ките
на Зигмунд Фройд.
Признаването на значението на т ъ м н о т о , несъзнаваното и
и н сти н кти вн о то, свързано с волята, к а т о различно и п р о ти
воположно на разумното, прави о т Шопенхауер действителен
родоначалник на дълбинната психология, обърната към напреже
нията, търкан ията, противоречията, тр ево ги те, към уелия об
ширен с в я т на ч у в с т в а т а в ж и вота на д у ш а т а на онова трагич
но същество човек, постоянно и до с м ъ р т т а си съпровождано о т
страдания и мъки. И макар че и през неговия деветнадесети век
ще се ч у в а т силни отгласи о т неговата теория, но вече в следва
щия двадесети век т я се превръща в един о т водещ ите м отиви
на европейската философия, психология, социология, културоло-

гия, изкуствознание.
Д ей стви тел н ото средоточие на човеш ката воля, нейният
истински фокус е полът - неговите пориви, копнежи, брожения
и тревоги. Ш опенхауеровата метафизика на половата любов (44-
т а т а глава на втория т о м на Светът като воля и представа) е
толкова по-значима и показателна, ако се има предвид, че в цяла
т а история на философията до Шопенхауер никой о т големите
философи (с изключение на П латон: Пирът, Федър) не си е поз
волявал да говори откровено по ввпросите на пола, а камо ли да
ги преврвща в предмет на метафизически размисвл. Разбира се, и
т у к Шопенхауер преувеличава своя та роля, когато, игнорирайки
П латон (дори и П латон - пврвия си учител), твврди, че в т а -
Зи област „т о й няма никакви предшественици“, но все пак е не-
свмнено, че Шопенхауер е пврвият модерен европейски философ,
поставил толкова силен акцент вврху пола и половото начало
и с т о в а предусетил и предвидил разцвета на Ф ройдовата шко
ла и нейните разклонения, наствпил цели десетилетия по-квсно.
Според Шопенхауер твкм о половата любов е ф а к т о р в т , чрез
кой то ноумените преминават ввв феномени, нещ ата сами по се
бе си - в явления, и по то зи начин се преодоляват противоречи
я т а , гениално доловени ввв философията на К а н т . И т у к и д ват
онези ввзвишени слова, с кои то Шопенхауер ввзхвалява половата
любов, нейната креативна сила, слова, гениално предусетили и
предпоставили развихрилата се по-квсно теория на ер о ти к ата,
о т кои то през следващия двадесети век ще се ввзхищ ават невед-
нвж и не един о т неговите духовни пврвенци:
„Никакви други наслади не ни ввзнаграждават 3а неввзмож-
н о с т т а да се удовлетвори половата потребност... и в пвлно
с в о т в е т с т в и е с т о в а се определя тази важна роля, к оято поло
в и те отношения играят в човеш кото общ ество, квдето т е са
собствено невидим центвр на всички дела и стремежи и навсякв-
де п р о с в е т в ат изпод хвврлените над т я х покривала. Те са причи
на на войната и цел на мира. Те са основа на сериозността и при
цел на насмешки - неизчерпаем източник на о ст р о т и , ключ квм
всички намеци, смисвл на всички тай н ствен и алегории, всички
неизказани предложения и всички скрити погледи, на всекиднев
н и те м ечти и блянове на младия човек, а често и на стареца... В
д ей стви тел н ост половото влечение ввв всяка м и н ута е истинс
ки и наследствен владетел на света, кой то сам се е упълномощил

да седи на висок т р о н и със злобна насмешка да гледа на учреж
денията, кои то са създадени, 3а да го усмирят, да го з а т в о р я т в
тъмница или поне да го ограничат, а където е възможно, напълно
да го скр и ят или - в краен случай - да го п о с т а в я т в так и ва ус
ловия, че т о да се показва само к а т о представител на напълно
подчинената и второстепенна страна на ж ивота... Половото
влечение е зърно на волята 3а ж и вот, следователно концентра
ция на всички желания“ (Светът като воля и представа).
Всъщ ност о т т у к тръгва апологията на т ъ м н о т о , неясното
и дълбинното, на хаоса на неуправляваните сили и бездната на
неукротим ите влечения, т у к е и основата на Ш опенхауеровата
волунтаристична метафизика, чи ято най-съществена особе
н о ст е тъкм о в признатия превес на ирационалното. В ол ята е
не само различна, чужда, но и противоположна на всеки разум и
всяка логика, т я е несъзнавана и не се съобразява с нищо, т я няма
намерение и цел и пълният произвол е единственият й закон.
С в е т ъ т е воля в различните й - о т най-нисшите до най-вис-
ш и те - обективации. Тя е зърното на единичното и на цялото,
т я се проявява във всяка сляпа сила на природата и във всяко
обмислено действие на човека - разликата е само в с т е п е н т а на
проява, а не в съ щ н о стта, защ ото всъщност во лята е воля да жи
вот, разбран в най-широкия смисъл, т я е енергията на същ ест
вуването и на всичко съществуващо. В ол ята е основа на света
и на неговата основа първооснова- т я е суверен, автономен и
неограничен владетел, над к ой то никой и нищо няма власт. Во
л я т а е единна, но не т ак а, к ак т о ед и н ството на един о б ек т про
т и в о с то и на възможното множ ество, н и то т а к а , к а к т о едно
понятие се извлича чрез абстрахиране о т м н ож ество то, волята
е една и единна к а т о същ ествуващ а извън времето и пространс
т в о т о , извън м н о ж ест в ен о стт а и индивидуацията. А всяка оп
ределена и неизменна степен на обективация на во лята Шопен-
хауер нарича Идея в Платонов смисъл, защ ото именно к а т о нещо
само по себе си е онази вечна форма на първообраза, винаги чужда
на м н о ж е ст в е н о с тт а на явленията.
Ш опенхауеровият панволунтаризъм е не просто банална хи
пертрофия на един принцип, каквато впрочем е всяко учение пан...
все едно дали е панлогидът, или пансетивност, или пансексуалидът...
или, както е т у к , панволунтаридълл. Волунтаризмът на Шопенха-
цер о т к р и т о се слива с м етаф изиката и м и сти ката и тази негова

с л я т о с т никъде не се проявява толкова силно и так а релефно, как-
т о в неговото учение 3а см ъ р т т а - своеобразен синтез на Спино-
306 пантеизбм и будистко-брахманистки мистицизъм. Така, оказ
ва се, че смъртен у човека е и н тел ек тъ т, а волята е безсмъртна,
че загива явлението, а не неицото само по себе си, к оето само бива
освободено о т едностранчи востта на индивидуалността, че
след т а к а наречената смърт (на индивида) волята получава друг
ин телект, а с него и друга индивидуалност, че същ ествуването
на рода (хора, животни, растения) е най-доброто доказателство
3а неунисцожимостта на волята и т .н . - учение в някаква степен
утеш и телн о, но в още по-голяма степен неубедително и съвпада
що с напрацния вековечен стремеж на всяка религия да е в крайна
степен някакво противостояние на неизбежната, неотвратим а-
т а и безизходната смърт. В хр и сти ян ство то , например, такава
роля има примамливата, съблазнителната идея 3а възкресението и
3а следсмъртния, все едно в рая или в ада, ж и вот, докато иудаиз-
м ъ т е по-склонен да приема с м ъ р т т а к а т о край на всяко същест-
вуване на отделния човек. М етемпсихозата на Шопенхауер е час
тична, само о т т у к д о т у к ( о т волята до волята), но т у й все пак
не я освобождава о т нелепата несъстоятелн ост на всяка (повече
или по-малко философски гарнирана) метемпсихоза дори и когато
Шопенхауер иска да я скрие зад ново, изработено о т него 3а целта
понятие - палингенезис.
Шопенхауер открива и нравствен аспект в своето учение 3а
ед и н ство то на во лята и нейната неунтцож им ост (3а разлика
о т и н телекта) и то зи именно може би ръководещ го аспект по
казва колко е трудно неговата философия да се подведе изцяло
под рубриката на „човеконенавистничеството“. Ако истинско
т о А3 е волята, а не и н т е л е к т ъ т , ако т о е неуншцожимо и про
дължава ж и в о та си в другите воли, образуващо с т я х един ис
тински пипе вЬат (вечно сега), тогава добър човек е онзи, кой то в
най-малка или дори в никаква степен не изхожда о т различието и
противоречието между А3 и не-Аз. Според Шопенхауер 3а добрия
характер другият не е ч а с т о т не-Аз, а с®4 ° такъв А3 к а т о него,
един Аз повече. И о б р ат н о т о : философията, основана на так ова
различие-противоречие, с други думи, философията на Ф и х т е ,
може да бъде само ф ундамент на злото, егоизма, моралната раз
п у с н а т о с т , ети ческ ата безотговорност.
м ЕТАФИЗИКАТА НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 33
Шопенхауер издига волята о т физиката до м етаф изиката,

о т психологията до космологията. И в т о в а отношение т о й се
уповава на една хилядолетна метафизическа традиция, която
посвоему тълкува и осмисля. За Шопенхауер волята е истинско
т о название на К а н т о в о т о нещо сато по себе си, а нейното мно-
гостепенно осъществяване, обективиране, е също т а к а истинс
к о то название на П л ато н о вата идея. З ато ва и д вете т е , нещото
сало по себе си и идеята, са извън времето, п р о с т р а н с т в о т о и
причинността, независими са о т субекта, о т познанието, о т
категориите на разсъдъка - точн о тъ й и волята същ ествува вън
и независимо о т познаващия субект, о т времето, пространс
т в о т о и причинността. Но въпреки тази търсена и д о ста на
силена аналогия все пак се запазват и същ ествените различия
между нещото сато по себе си на рационалиста К а н т и волята на
ирационалиста Шопенхауер. Ако 3а К а н т нещото сато по себе си
е граница на познанието, предел, до кой то стига познавателна
т а дейност на разсъдъка, и следователно предел на рационализма,
който К а н т н и то иска, н и то може да превъзмогне, 3а Шопенхауер
волята к а т о нещо сатд по себе си е доказателство 3а невъзмож
н о с т т а на рационалното познание, 3а безсилието на и н тел ек та
и в крайна см етка свидетелство 3а бедност на всеки и всякакъв
рационализъм.
Крайъгълен камък на Ш опенхауеровата метафизическа конс
трукция е отн ош ен ието воля—интелект, свеждащо се до върхо
в е н ст в о т о на волята над познанието. К а т о нещо само по себе си
едната и единната воля е независима о т индивидуалните прояв
ления наprincipium тбтбиаНотз. К а т о сляпа, неразумна и безцел
на волята е радикално различна о т всичко, к оето има отношение
към и н тел екта, к ой то няма над нея никаква власт - н и т о над
главните й насоки, н и то над основните й принципи - и затова
винаги е вторичен, подчинен и условен. Всичко самобитно и сле
дователно истинско в човека действа, к а к т о природните сили,
несъзнавано. Всичко, к оето преминава през съзнанието, именно
поради т о в а став а представа. Образът, кой то е най-предпочи-
т а н о т Шопенхауер (и спрямо многобройните създадени о т са
мия него образи), 3а отнош ението на и н тел ек та и волята е: куц,
виждащ човек, седнал върху раменете на силен сляп човек, 3а да
вървят заедно.
Волята е и сти н ски ят рпи$, първичност на съзнанието, негов
primum mobile, първодвигател, т я е коренвт на дврвото, даващо

плодове, т я не принадлежи на и н тел ек та, а е едновременно не
гов източник и повелител. В о л ята дава на свзнанието единство,
свврзва п редстави те и мислите и сама е устой чи ви ят, неизмен
н и я т компонент на свзнанието. В ол ята привежда в движение
асоциациите на наш ите представи, т я кара своя роб - интелек
т а - да слага в ред мисвл след мисвл, да извиква в п а м е т т а анало
гични случаи, да свврзва причините със след стви ята и т а к а да се
ориентира по ввзможно най-добрия начин ввв всеки конкретен
случай. Но волята е не само източник и сти м ул на мисленето
(интелекта) - т я е свщо т а к а и негова пречка и сила, к оя то го
насочва в погрешна насока. С т о в а се обяснява защо всяка с т р а с т ,
всяка сим патия и ан т и п ат и я , любов и омраза, всяко желание и
надежда, всеки с т р а х и интерес (партийност) о ц в е т я в а т ми-
свлта свс свои те багри и я т л а с к а т по своя наклон. И н т е л е к т в т
прилича на огледалната повврхност на водата, а во лята - на двл-
боките й пластове, чието разбвркване веднага унищожава ясно
т а т а и о т ч е т л и в о с т т а на неговите образи.
И н т е л е к т в т може да бвде повече или по-малко сложен и
свввршен, но о т т о в а не се променя основната му функция да
служи на волята, к а т о запазва 3а себе си само начина, по кой то да
прави то ва. И н т е л е к т в т е орвдие 6 служба на волята т ак а, как-
т о свщ ата по принцип служба изпвлняват к о п и т а т а и звбите.
И н т е л е к т в т е винаги довереник на волята, но т ак в в довереник,
к ой то все пак не знае всичко и едва ли може да проникне ввв всич
ки нейни тайни. И н т е л е к т в т е временен, а волята е постоян
на. И н т е л е к т в т е функция на волята, а волята е нещо, чи ято
функция е целият човек в неговото битие и свщ ност. А в т о в а,
че д о с т о й н с т в а т а на ума рядко сввпадат с д о с т о й н с т в а т а на
характера, Шопенхауер вижда още едно доказателство 3а прин
ципното различие между и н т е л е к т и воля. А н ти и н тел ек туа-
лизмвт на Шопенхауер т у к сти га до ввзможната крайна то чка
и т я би била свщо и крайна т о ч к а на отчаян и ето, ако все пак не
свщ ествуваха два много свществени пробива - на е с т е т и к а т а и
е т и к а т а , на красивото и доброто.
мЕТАФИЗИКАТА НА АРТУР ШОПЕНXАУЕР 35
О сновната идея на Шопенхауер, а о т т у к и ц ялата му система

е, разбира се, труднодоказуема. Труднодоказуем е панволунтарид-
<път, к ой то не вижда в света нищо друго освен степени на воля
т а , на абсолю тн ата воля и кой то вбпреки претенциите на своя
създател много прилича на добре п о зн а т а т а философска си сте
ма, която на свой ред вижда в света степ ен и те на А бсолю тн ата
идея.
Но вбпреки т о в а не трябва да се забравя, че всяка мисловна
конструкция, к оя то се стреми да открие ред и организация в
представящия се на наш ите сетива хаос на света, доставя ду
ховно задоволство именно с намирането на ред в безредието,
на единство в многообразието и на слгисъл в безсмислието. Този
мисловен конструктивизем - особено когато е ясен и достбпен -
предизвиква едно, т а к а да се каже, метафизическо удовлетворе
ние и с т о в а сбщо се обяснява защо всяка значителна философска
система (колкото и да се различава о т остан али те) обикновено
има значителен брой привбрженици. В и ст о р и я та на духовното
развитие и н тел ек туал н и ят конструктивизбм има сам остоя
телна, макар и отн оси телна ценност, к о я то е ч а с т о т истори
я т а на т о в а развитие. И прав е Томас Ман, к ой то именно в зна
м ен и то то си есе 3а Шопенхауер пише, че „удоволствието, което
ни доставя една метафизическа система, задоволството, което
и н т е л е к т б т ни носи, к а т о ни показва света в логично завбршена,
хармонично уравновесена в себе си постройка о т мисли, винаги
е предимно о т естетическо е с т е с т в о : т о в а удоволствие има
сбщия произход, к ой то е присбщ и на насладата, на висш ата и в
крайна см етка винаги ведра удовлетвореност, к о я то ни дарява
и зк у ств о т о сее своя та вбзможност да подрежда, да оформя и да
обхваща с проницателно разбиране безредното в ж и вота“.
Разбира се, цялата аналогия между човешката воня и волята
като същност на света (волята к а т о тбм на сила, к а т о сляпо вле
чение, к а т о глух порив) е изведена не о т реални основания, а о т
един повече или по-малко остроумен философски к о н с т р у к т и
визбм. Но, к ак т о е при всяка философска конструкция, не е без
Значение какво все пак т я може да даде 3а реалното изследване на
една или-друга реална сфера. Какви са вбзмож ностите на Шопен-
хауеровата конструкция по отношение например на изкуство

т о , какви са нейните художествени потенции?
Е с т е т и з м ъ т на философията на Шопенхауер не трябва да се
разбира плоско, тривиално: к а т о форма, к а т о енергия на слога,
к а т о красота на ф разата или изобилие на образите, с к оя то се
излага тази философия - макар че в нея го има и всичко т о в а. Ес
т е т и з м ъ т на Шопенхауер е органичен, т о й е вътрешно присви], на
неговата философска система. Волята, к о я то е същност, всесъз-
даващ ото в света във всичките му степени и модификации, вече
в тази си особеност е дълбоко родствена на всяко естетическо
начало, чи ято същ ност е именно в създаването, продуцирането,
изобщо в т в о р ч е с т в о т о о т нищо, о т малко или о т нещо по-мал
ко о т създаденото. Е с т е т и ч е с к а т а реалност се създава по прави
ло о т неестетически реалности и поради т о в а т я вече е повече
о т т я х . И в още едно отношение ирационалистическият корен и
облик на философията на Шопенхауер показват някакво родство
с естети ческо то, к оето открай време е стояло във веро ятн о то ,
д оп усти м ото и ф ан тазн о то, в кои то разумът не само че не е
единственият съдия, но едва ли е единственият повелител. Ela
Ш опенхауеровата воля е свойствено т во р ен ето о т нищо или о т
нещо по-малко и с т о в а вече т я става родствена на естети ч ес
кото. З атова никак не е чудно, че толкова художници - музикан
т и и писатели, - о т Вагнер до ЕЕицше и Томас Ман, са чувствали
дълбоко естетическо родство с философския естети зъм на Ар
т у р Шопенхауер. К а р т и н ат а на света, к о я то дава Шопенхауер,
едва ли е най-вярната. Но една картина, к оя то представя света
не к а т о стати ч ен , а к а т о динамичен и к а т о възможно най-ди
намичен, к а т о с в я т на борба, стремеж, уп о р и т о ст , усилие, с ед
на дума, к а т о воля, е особено подходяща 3а и зк уств о то , което,
к ак т о е известно още о т П латон, винаги предпочита борбата
пред спокойствието, усилието пред безразличието, волята пред
покоя и което, к а к т о също е известно, понякога именно липсата
на воля превръща в трагедия. (Д остатъчно е т у к да се спомене
Ч ехо в- д ей стви телн и ят класик на трагеди ята на бездействи
ето.) Невинаги „по-и сти н н ата“ философия е по-благоприятна и
в художествено отношение и понякога о т погрешни философски
предпоставки м огат да се р о д я т плодовете на и зкуството . И
т о в а също т а к а обяснява теж н ен и ята и си м пати и те към Шопен
хауер на много художници през XIX и XX век.
м ЕТАФИЗИКАТА НА АРТУР ШОЛЕНХАУЕР 37
Теорията на Шопенхауер 3а романа не само ляга 6 основата

на Томас-Мановата е с т е т и к а на романа, но - по признанието на
самия Томас Ман - е и главният вдъхновяващ теоретически прин
цип, обусловил ж и в ата романна практика на то зи може би най-
велик романист на нашия вече изтичащ двадесети век. При т о в а
влиянието на философията на Шопенхауер върху прозата на То
мас Ман се осъществява най-малко в две направления. Най-напред
о т е с т е т и к а т а и философията на Шопенхауер Томас Ман извли
ча своята теория на романа, романната технология и е с т е т и к а
т а на модерната интелектуална проза, 3а к оето сам неведнбж и
с благодарност си спомня. Но - на вто р о м я сто - то ва, к оето е
може би по-важно, е, че философските идеи на Шопенхауер с т а
в а т мисли на Томас-Мановите герои, о т кои то т е се рбководят
и в своите постбпки и поведение.
Още в Буденброкови. Упадък на едно сетейство (епическият
пбрвенеу на 25-годишния още неизвестен писател) сенатор То
мас Йохан Буденброк, доведен до последната степен на и зтощ е
нието, след к оя то вече е само см б р т т а , в павилиона в градина
т а на семейното жилище попада на една книга, к о я то т о й цели
четири часа чете с нарастващо задоволство. Тогава именно го
обхваща едно непознато дотогава дълбоко и признателно довол
ство. Той разбира как се подчинява и осбжда ж и в о т ъ т - т о я тъй
силен, ж есток и присмехулен ж и в о т - с удовлетворението на
страдалец, който, преизпълнен о т срам и угризения на съ в ест т а,
е получил правото да страда заради света - то зи най-добър о т
всички възможни светове, 3а кой то подигравателно и сякаш на
шега се доказва, че е най-лошият о т всички възможни светове.
О т втория т о м на тази книга Томас Буденброк прочита главата
3а с м ъ р т т а и тогава усеща цялото си същество невъобразимо
разширено и изпълнено о т някакво теж ко, тъм но опиянение, а
ума си замъглен и напълно замаян о т нещо неизказано ново, при
мамливо и многообещаващо, което напомня 3а пръв, изпълнен с
надежди любовен копнеж.
Що е ж и в о т и що е смърт? Може би с м ъ р т т а е освобождение,
щ астие, завръщане о т неизказано, мъчително стран стван е, поп
равка на те ж к а грешка, избавяне о т най-противни вериги и пре
гради - може би т я о т ст р а н я ва една печална злополука, злополу
к а т а на раждането, може би т я освобождава о т една тъмница,
тъм н и ц ата на ж ивота. Може би см ъ р т т а е и сти н ската свобода,
излизане о т тесния затвор, онова, към к оето всвщ ност човек се

стреми, без 9а 20 достигне, може би т я е щ астие, защ ото, когато
уж аси те на ж и вота започват да превишават уж асите на см ърт
т а , човек слага край на ж и вота си. Такива мисли поражда у Томас
Буденброк тази книга - сега т о й е подготвен 3а най-лошото, ко
е т о му се представя к а т о най-добро. Скоро след т о в а написва
Завещанието си и вече подготвен наистина, умира.
Книгата, к оято Томас Буденброк прочита в градинския па
вилион, е Светът като воля и представа и т а к а философията на
Шопенхауер заживява в една par excellence епическа проза. За да се
появи най-малко още веднвж в т в о р ч е с т в о т о на вече прославе
ния писател, в м огвщ ата библейска епическа тетралоги я - в Йо
сиф и неговите братя.
Още на един о т измаилтяните, кои то го к уп у в ат о т б р а т я
т а му 3а двадесет сребврника, Йосиф независимо о т положени
е т о си на роб обяснява, че с в е т в т има много среди, по една 3а
всяко свщ ество, и че всяко свщ ество е в свой собствен крвг. - Ти
седиш само на половин л аквт о т мен, но около т е б има един крвг
на света, чи ято среда не свм аз, а т и . A3 обаче свм средата на моя
крвг. Затова и д ват а са истинни, к ак т о се казва, всеки 3а себе си...
З атова, квдето се намираш, т а м е с в е т в т - един тесен крвг 3а
ж и вот, познание и действане, а о стан ал о то е мвглявина! Много
по-квсно в реш аващ ата 3а неговия ж и в о т и 3а бвдещето аудиен
ция при фараона и вече к а т о негов роб Йосиф ще изложи свщ ата
идея, к а т о й придаде по-двлбокомислен и по-философски харак
тер. - Адът е и едно единично-особено, чрез к оето се освщ ествя-
в а т ф орм ата и традиционното - с т о в а според мене т е н о сят
печата на Божествения разум... Защ ото Адът е о т Бога и е д ухв т,
кой то е свободен! К а т о герой о т други времена Йосиф няма пра
во да цитира по-квсни източници, но неговата идея по свщ ност
и по форма принадлежи на немската класическа метафизика.
Според Йосиф неговото Ад и с в е т в т са в хармония и в известен
смисвл са едно цяло, т а к а че с в е т в т не свщ ествува само 3а себе
си, а е свщо негов с в я т , негова представа. О б с т о я т е л с т в а т а са
могвщи, но Йосиф вярва, че т я х н а т а пластичност зависи повече
о т личното, о т превеса на о т д ел н ат а воля над т я х н а т а всеоб
ща волева власт. И затова т о й се доверява повече на себе си, о т -
колкото на света. Свнищ ата, бож ествените свнища м огат да са
Знак 3а бож ествените намерения, указание 3а т о в а, което е в Бо
ж иите планове, но т е не м огат да се осъ щ ествяват сами - някой,

нечия воля трябва да им съдейства. Йосиф е нов етически космос
и т о й блаженства, напълно потопен в него. И тази философия
на библейския Йосиф всъщност произхожда о т философията на
Светът като воля и представа.
Ако към всичко т о в а се прибави и предш естващ ото огромно
и наистина неизмеримо влияние на философията на Шопенхауер
върху музикалната драма на Рихард Вагнер, тогава с т а р и я т -
продължил и продължаващ векове - спор дали философията и фи
лософската е с т е т и к а са стимул, или пречка на худож ествен ото
вдъхновение и на роденото о т него художествено произведение,
или са просто безразлични към т я х , отпада о т само себе си, без
възвратно разрешен в положителен смисъл: след к а т о една фило
софия може да вдъхновява и конструира и музикалната драма на
XIX век, и и н тел ек туал н ата проза на XX век, т о в а вече говори не
само 3а философски престиж, но и 3а художествена плодотвор-
н ост, философията и е с т е т и к а т а р а б о т я т добре и в и зкуство
т о , т е са си извоювали правото на художествени труженици.
Но и освен в тези вече отдавна станали класически примери 3а
влиянието, 3а търсен ото и д оп усн ато то влияние на Шопенхауер
върху Вагнер, Ницше и Томас Ман, т о може да се открие и у Тол-
стой: през времето когато пише Ана Каренина, Толстой иска да
преведе на руски Светът като воля и представа и моли А. А. Ф е т
да му помогне в т о в а начинание, но накрая Ф е т сам изпълнява
възложената му о т Толстой задача - б л естя щ и ят руски превод
на Светът като воля и представа о т 1881 г., - докато в същото
време Толстой довършва Ана Каренина. Според Лев Ш естов (До
стоевски и Ницше) във Война и лгир, описвайки с м ъ р т т а на княз
Андрей, Толстой се позовава на Шопенхауер и буквално заимства
о т Светът като воля и представа неговата теория 3а см ърт
т а - един съвсем нерядък случай, когато философията прогова
ря на езика на худож ествен ата проза. Може би и тъкм о затова,
ако Толстой т а к а държи на руския превод на Светът като воля
и представа, т о не е само о т желание да съдейства 3а прогреса на
к у л т у р а т а . Тъкмо по онова време - и 3а т о в а свидетелства не
говата Идповед - Толстой се измъчва над вечните въпроси: какво
е човекът и кой е човекът, какво е животът и защо е животът - и
намира, че единствено възможният отговор е вече даден (макар
и на различни езици) о т ч ети р и м ата най-мъдри: С ократ, Шопен-
хауер, Соломон и Буда. Сега вече може да се разбере и настойчи

в о с т т а на Толстой: всъщ ност т о й моли Ф е т да преведе един о т
чети р и м ата най-мъдри, а дори и к ак т о го нарича в едно писмо до
него: най-гениалния о т хората.
Влияние на Шопенхауер се открива и при Тургенев (о т 60-т е
години на века до края на ж и вота му), к ак т о и у Зола, Мопасан,
П руст, Бекет, у Томас Харди, Джоузеф Конрад и Дейвид Лорънс,
а и в Чеховия Вуйчо Ваньо, Иван Петрович Войницки, окайвайки
трагически проиграния си в служба на празни кумири ж и вот,
именно в Шопенхауер намира идеала на онова, което е изгубил
безвъзвратно: „Ако бях живял нормално - стене д уш а та на ге
роя, - о т мен можеше да излезе някой Шопенхауер, Достоевски.“
И ние сме готови да му повярваме.
И при Шопенхауер напвлно в духа на немската философска

традиция и немското философско си стем отвор чество е с т е т и
к а т а и е т и к а т а се свързват с онтологията и гносеологията и се
разглеждат к а т о части на с и с т ем ат а светът като воля и пред
става. Но к ак т о може и да се очаква, т у к м я с т о т о на етическо
т о и естети ческо то е различно о т онова, к оето им се отрежда в
систем ите на К а н т , Шелинг или Хегел.
Шопенхауер тръгва о т К ан т, когато иска да обясни природа
т а на естети ческо то съзерцание и е с т е с т в о т о на сам ата кра
сота. Всъщност съзерцанието е незаинтересовано разглеждане -
п о зн атата К антова т еза (к акто и на цялата европейска е с т е
тика на XVII и XVIII век). Според Шопенхауер в естети ч еско то
съзерцание замлъква всяко желание, ч и с т и я т безволен с уб ек т се
отдава единствено на познанието и в т о в а се състои наслада
т а о т съзерцанието, р а д о с т т а о т к р а с о т а т а - едно безусловно
щастливо състояние. Чрез так о ва именно възприемане се о тк р и
ва и схваща красивото. С ам ото название красиво вече показва, че,
о т една страна, с у б е к т ъ т е станал обективен, чист, безволен
инструм ент на познанието, а о т друга страна, че т о й познава в
предмета не о тдел н о то нещо, а неговата идея, модел, праобраз,
егж«. И деята и ч и с т и я т с уб ек т на познанието са корелати и в
т я х н а т а корелация се проявява к р асо тата.
МЕТЛФИЗИКЛТА НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 41
Но т5к м о зайчото и сти н ски ят художник трябва да схва

не И деята (в Платонов смисел), а не пон яти ето , к оето е нещо
различно о т нея и което, колкото да е полезно и необходимо 3а
ж ивота и науката, 3а и зк у ств о т о е навеки безплодно, защ ото
сездава в него само безжизнени, сковани, предвзети произведения.
Затова обикновено и сти н ски ят художник не сезнава истинс
к и те намерения и цели на своето произведение, н и то пък може
да даде о т ч е т 3а своите действия, т о й твори само по чувство,
неслзнавано, дори инстинктивно (отново К а н т : геният не мо
же да опише или да покаже научно как създава произведението си,
то й не знае как се оказват в него идеите 3а т о в а произведение).
П одраж ателите, маниеристите са, кои то р а б о т я т според по
н я т и я т а , преднамерено и м и ти р ат избраните о т т я х образци
и главната им цел е да се харесат. И затова т е , макар че м огат
да и м а т успех сред съвременниците, в крайна см етка о с т а в я т
произведения без видима следа във времето. А и стински те гении,
които черпят непосредствено о т природата, о т ж ивота, създа-
в а т произведения, кои то са вечно млади и вечно могъщи, кои то
не принадлежат на никоя епоха, а на човечеството, кои то не ос
т а р я в а т и след години отново очароват с вечна свежест. З а т о
ва, кой то иска да стигне до п о т о м с т в о т о , трябва да се освободи
о т влиянието на своето време и о т влияние върху съвременни-
ците, о т неговите капризи и о т т е х н и т е пристрастия, с чието
незачитане и дори презрение изкупва признанието на бъдещето
и славата на вековете. Но геният постига я с н о т а т а и обектив
н о с т т а на так ова чисто и безводно познание с цената на огром
ни страдания - т о й е сякаш пустинно уединен сред чуждо пле
ме, т о й не само е лишен о т у ю т а на ежедневието, но всъщност
живее сам и страданието е същност на неговия ж и во т, колкото
и насладата о т всичко красиво, у т е х а т а , к оя то дава и зкуство
т о , и ентусиазм ът, кой то го обзема, когато твори, да го к ар ат
да забравя 3а мъките на ж ивота. „Този, у когото живее геният,
страда най-много“ (Светът като боля и представа). Не е случайно,
че т р е т а т а , посветена на и зк у ств о т о и е с т е т и к а т а , книга на
Светът като воля и представа завършва именно със страданието
к а т о същ ност на б и т и е т о на гения.
И сто ри ята на л и тер атур ата, т о е с т на най-доброто, което
има една нация, е всъщност трагическа история на л и тер атур ата,
история на непризнанието, отричането, на прижизнените мъки и
страдания на нейните гении и Шопенхауер дълбоко съжалява, че

още никой не се е сетил да напише една такава трагична история
на литературата. При т о в а страданието на гения идва не само
о т другите, но и о т самия него, о т стремежа му 3а изящество,
Завършеност и познание, 3а намиране на най-точната дума, багра
или т о н , 3а преодоляване на е ст ест в ен ат а съпротива на материа
ла и побеждаването му чрез съвършенството на формата.
Колкото и да се преувеличава страданието к а т о същностна
ч ер та на гения, все пак безспорно е, че геният в к ач еството си на
гений е о т единиците, о т малцината между малцината, че т о й
е отишъл по-напред, че т о й вижда по-далеч, че иска по-силно, че
може повече и вече поради т о в а носи в себе си конфликта с о с т а
налите, с м нозинството, с тъ л п ат а, която не само не го разбира,
но поради т о в а е и винаги готова да го осмее, намрази и презре.
„Най-прекрасните творби на всяко изкуство, най-благородните
произведения на гения о с т а в а т 3а т ъ п о т о мнозинство о т хора
книги, запечатани със седем печата, недостъпни 3а него, отделе
ни о т т я х с дълбока пропаст.“ Д окато „обикновеният земен син,
напротив, изпълнен всецяло с обикновената д ей стви телн ост
и задоволен о т нея, е потънал изцяло в тази д ей стви телн ост
и намирайки навсякъде себеподобни, изпитва във всекидневния
ж и в о т онзи особен у ю т , отказан на гения“ (Светът като воля
и представа). Следвайки с т р и к т н о Шопенхауер, Тонио Кръо-
г е р - Томас-Мановият автобиографичен герой- разсъждава 3а
у ч а с т т а на художника: „Л и т е р а т у р а т а изобщо не е призвание, а
проклятие... Ние започваме да се чувствам е белязани о т съдбата,
поставени в някаква загадъчна противоположност спрямо дру
гите, обикновените, нормалните; все по-дълбока и по-дълбока зее
п р о п ас т т а о т ирония, невяра, опозиция, познание и чувство, ко
я т о ни отделя о т хората; ние сме самотни и занапред не може да
има вече никакво разбирателство между т я х и нас. Каква съдба!“
Ако м асата, обикновените хора естествен о и зп и т ват завист и
омраза към способните, надарените, гениалните, т о не по-малко
естествен о е, че т ал а н т л и в и т е хора ще презират обикновени
т е , обединили се в борбата срещу т я х - т у к корелативната си
метрия на д вете страни на отнош ението е очевидна.
Разбира се, и лесен, и съблазнителен е всеки спор с т е о р и я т а и
с тео рети ка, противопоставящ и единиците на м асата, гения на
тъ л п ат а, свръхчовека на човека и т .н . И лесно, и съблазнително
е да се доказва сред аплодисментите на народа, че всеки човек е

човек и има човешко право, че всеки в някаква степен и форма е
тал ан тл и в или дори че има частица гений и т .н . Но всичко т о в а
едва ли може да отрече и опровергае п р о с т а т а истина, че геният
е повече противопоставен на м асата, о тк о л к о то съпоставен с
нея, че именно поради гениалността си т о й вижда, иска и може
онова, к оето другите не виж дат, не и скат и не м огат, и че на
тази основа по-често е неразбран, о тко л к о то разбран, по-често
сам, о тко л к о то с другите, повече презиран, о тк о л к о то обичан и
6 зейналата пропаст между него и другите пропада немалко о т
доброто, ч и с т о т о и възвишеното, присвщо на човека.
Няма свмнение, че о т Шопенхауер започва модерното „разру
шение на разума“, че т о й е бащ ата на модерния ирационализъм-
ирационалистическите тенденции ввв философията и е с т е т и
к а т а на ранните немски романтици са само репетиция, и т о не
генерална, на Шопенхауеровия ирационализвм. И затова толкова
по-симптоматично е, че твкм о ирационалиствт Шопенхауер
схваща естети ч еско то свзерцание к а т о познание, к а т о чисто
познание на безволния субект, т о е с т к а т о една par excellence
рационална дейност, чи ято главна особеност е, че е освободена
о т ирационалното - о т волята, о т въжделението и стремежа.
В т о в а е един о т най-двлбоките парадокси на Ш опенхауеровата
естети ка, едно о т най-двлбоките противоречия на неговата
естетическа философия. Но ввв всеки случай и т у к Шопенхауер
следва К а н т , продължавайки неговата игра на познавателните
способности, и т у к неговата вярност квм учителя се оказва по-
силна о т собствен и те му теоретически конструкции, загцото
ч и ст о т о познание на безволния суб ек т не може да бвде нисцо
друго освен чисто рационална дейност.
Според Шопенхауер възприемането на и зк у ств о т о се различа
ва о т п р о с т о т о свзерцание. При худож ествен ото ввзприемане
отпада всичко, к оето ни занимава при обикновеното ввзприема
не, всичко, което е свврзано с ввпросите къде, кога, дащо и с каква
цел, 3а да остане само едно как, т о е с т произведението такова,
каквото то е. Сега възприемащото свзнание се изгубва напвлно в
своя предмет и т е д вете - възприемащото свзнание и възприе
м ан ият о б ект - се сливат в едно, т а к а че съзнанието изцяло е
обзето и изпълнено о т съзерцаваната картина. С трого обектив
н а т а същност на нещ ата, т о е с т въплътената в т я х идея, може
да се разбере само тогава, когато към т я х не се проявява никакбв

интерес, защ ото т е н я м ат никакво отношение към наш ата во
ля. Само о б е к т и в н о с т т а създава художника, а т я се проявява са
мо тогава, когато и н т е л е к т ъ т се отказва о т волята и започва
да разглежда н ещ ата какви то са, сами по себе си. А ако волята и
само волята е източник на всички огорчения и страдания, т о г а
ва удоволствието и р а д о с т т а при възприемането на красивото
ще се обяснят с т о в а, че е отпаднала всякаква възможност 3а
страдания. При гения волята напълно се измества о т съзнание
т о , и н т е л е к т ъ т се превръща във факел и ръководител на волята
и всички неща се о т к р о я в а т в пълната си яснота и о т ч е т л и
в о с т - тогава геният си представя само т я х и почти нищо не
Знае 3а себе си, 3а мъките и страдан и ята на волята. В т о в а главно
се състои ч и с т а т а радост на естети ч еско то съзерцание. Следо
вателно сред всички мъки, драми и трагедии на ж и вота остава
едно особено, щ астливо и блажено състояние, когато наемникът
став а господар, робът - робовладелец, когато и н т е л е к т ъ т се
откъсва о т волята и започва да господства над нея к а т о чи ст
субект, к а т о ясно огледало на обекта, к а т о бистро око на света.
Това според Шопенхауер е естетическото състояние. Там, където
К а н т вижда незаинтересованост на естети ч еско то съждение,
т а м Шопенхауер открива свобода о т волята, о т нейната т и р а
ния, практичност, заинтересованост. И в тази именно свобода
на и н тел ек та л и ч н о стта осъществява своето блаженство - бла
ж е н с т в о т о на естети ч еско то състояние. Но при т о в а и сам ото
съзнание престава да бъде индивид и става чист, безволен, безбо
лезнен, безвременен суб ек т на познанието, кой то възприема не
о тд ел н ата вещ к а т о такава, а идеята, вечната форма, която е
непосредствено обективиране на волята на дадената степен. А
3а онзи, кой то умее да различава волята о т идеята, а идеята о т
нейното явление, световн и те събития ще и м а т значение не сами
по себе си, а само доколкото са букви, с кои то може да се прочете
идеята 3а човека.
Наистина естети ч еско то възприемане няма нищо общо с ко-
р и с т т а и въжделението и т е о р и я т а на Шопенхауер всъщност
е доведената докрай идея на К а н т 3а незаинтересоваността на
съждението на вкуса. Но при К а н т т о в а съждение, особено кога
т о е свързано с и зк уств о то , колкото и да е лишено о т интерес,
все пак по някакъв начин предполага и тези къде, кога, дащо и с ка-
кба цел, т о е с т отн асян ето на произведението към действител

н о с т т а и към идеите, кои то т о изразява. И не само в Антропо
логия от прагматично гледище К а н т иска например Молиеровите
герои „да се съгласу в а т с човеш ката природа“, но и на много м еста
в Критика на способността да съждение искането 3а правдивост на
произведението на и зк у ств о т о („излишното изкуство е и зк у ст
во, доколкото същевременно изглежда да е и природа“ - § 45) спада
кбм нейните основни п о стул ати . Ш опенхауеровата концепция
е именно доведената до предел и същевременно хипертрофира-
на идея на К а н т 3а ч и с т о т а т а на естети ч еско то възприемане,
чи сто та, която при Шопенхауер става дотолкова чиста, че не
оставя нищо 3а нравствения, социалния, политическия и изобщо
3а какъвто и да е друг компонент извън затвор ен ата сам остоя
т ел н о ст и пълната суверенност на худож ествен ата творба, на
произведението такова, каквото е.
С трем еж ъ т на Шопенхауер да освободи естети ч еско то о т
всякакъв морален компонент се проявява и т а м , където К а н т
охотно го допуска - например в учението 3а възвишеното. Ма
кар и да възприема К а н т о в о т о деление на възвишеното - лхате-
лхатически и диналгически въдвшиено, - Шопенхауер решително се
отказва о т всякакви морални обяснения, к а т о в тази област не
признава никакво участие на моралните рефлексии.
Въдприелгането на и зкуство то , колкото и да се различава о т
съддаването на и зкуство то , в някакъв смисъл е и аналогично на
него. Но именно създаването на и зк у ств о т о е дело на гения. А
според Шопенхауер гениалността е пълна обективност, пълен
отказ о т субективно-индивидуалното, о т т о в а, което е обър
н ато навътре - към индивида и неговата воля. В способността
на гения да се отказва о т себе си и изцяло да се обръща навън, да
се разтваря в обкръжаващото го, к оето е важно дотолкова, че
Заслужава да бъде изобразено, трябва да се търси най-съществе
н ата особеност на гения. „Гениалността е способност да пре
биваваш в чи ст наглед, да се загубваш в него и да освобождаваш
познанието, съществуващо първоначално само в служба на воля
т а о т тази служба, т о е с т изцяло да пренебрегваш своя интерес,
своите желания и цели, т а к а че 3а известно време напълно да се
откаж еш о т своята личност, 3а да останеш к а т о чист поднабащ
субект, к а т о бистро око на света, и т о в а не само 3а мигове, а с
такова по сто ян ство и т а к а обмислено, колкото е необходимо,
3а да може да се възпроизведе с хван а то т о чрез съзнателно изкус

т в о и „ви таещ о то к а т о колебливо явление да се закрепи в т р ай
ни мисли“ (Светът като воля и представа). Ч и с т и я т субект на
познанието се появява тогава, когато човек забравя 3а себе си и
се загубва в съзерцаваните предмети, т а к а че в съзнанието да ос
т а н а т само т е . „И зк у ств о т о се спира при отдел н о то явление,
Задържа колелото на времето, 3а него отнош енията изчезват и
само същ ественото, идеята, е негов о бект“ (Светът като воля и
представа). Да станеш чи ст суб ек т на познанието, означава да
се освободиш о т самия себе си и о т собствен ата си индивиду
алност. И тъкмо благодарение на тази своя обекти вност гени
я т съвършено ясно вижда онова, к оето другите не виж дат. Вече
дори само този акцент върху о б ек т и в н о ст т а, върху обектив
н о то познание вместо върху с у б е к т и в н о ст т а на индивида кара
Шопенхауер да се разграничи о т традиционно романтическата
версия 3а ф ан тази ята, 3а нейната първостепенна и най-необхо
дима роля на гения.
Според Шопенхауер и зк у ств о т о е познание и преди всичко поз
нание, а не израз на чувства - емоционално отношение или себещ-
разяване, - к ак т о гласи един о т основните п о стул ати на роман
т и ч еск ата естети ка. „Геният се нуждае о т фантазия не 3а да
види в нещ ата т о в а, което природата действително е създала, а
онова, което т я се е старала да създаде, но до което поради бор
б а т а между формите си не е стигнала“ (Светът като воля и пред
става). Така че ф ан тази я та в и зкуството , колкото и неизмеримо
Значение да има, съвсем не създава о т нищо, а по-скоро довършва
недовършеното на природата. А т о в а според Шопенхауер обяс
нява защо при гения, сиреч в процеса на създаването на изкуство
т о , познанието има решаващо превъзходство над волята, защо
сто и над желанието и е едно чисто познание. Но тъ р сен ата о т
гения обективност на познанието (в т о в а е отли чи тел н ата му
особеност) не се свежда просто до реалната наличност на неща
т а , защ ото тогава познавателното съдържание би се оказало във
в л а с т т а на случайното и произволното. Тъкмо затова на гения е
нужна ф ан тази я та к а т о безусловно необходимо оръдие на гени
ал н о ст т а , защ ото т я е, к о я то ще свърже случайното и индиви
дуалното в необходимото на цялото и общ ото, ще внесе ред в
произвола и ще се домогне до най-дълбоката истина 3а нещ ата и
света. Ж и в о т ъ т никога не е красив, красиви са само образите на
живота, т о е с т неговото отражение в проясняващото огледало

на и зкуств о то или поезията.
Но ф ан тази я та е и закон на худож ественото възприемане и
всяко художествено произведение може да направи впечатление
само с помощ та на ф ан тази ята. Х удож ественото произведение
трябва да дава на онзи, 3а когото е предназначено, далеч не всичко,
а само онова и толкова, колкото е необходимо, 3а да тласне него
в ат а фантазия по верния път. И затова и зк у ств о т о - истинс
кото, - к а т о подчертава същ ественото и премахва несъществе
ното, рисува предм етите по-релефно и отчетли во, о тко л к о то
са т е в д е й ст в и т е л н о ст т а.
С к у л п ту р ат а предава форм ата на нещ ата без техния ц вя т,
живописта - цвета и само изгледа на ф орм ата, но и д вете се об
ръщ ат към ф ан тази я та на възприемателя, апелирайки т я да
довърши онова, което т е не са направили. А поезията е насочена
изключително към ф ан тази ята, тъй че въз основа на то зи кри
терий - силата на въздействието върху въображението - Шопен-
хауер я поставя по-високо о т изобразителните изкуства.
Понякога ескизите на великия художник правят по-силно впе
чатление о т завършените му творби. Д окато восъчните фигу
ри, изложени в многобройните музеи 3а този род вещи, въпреки
сти гащ ата при т я х до пълна илюзия прилика с оригинала, макар
и да и м а т напълно разумно и полезно предназначение, в никакъв
случай и о т никого не се разглеждат к а т о произведения на изкус
т в о т о и по-скоро о с т а в я т потискащ ото впечатление, че се гле
да застинал тр уп . А често дори и крупни произведения на значи
телни автори к а т о големи исторически картини, дълги епопеи и
големи опери, създавани бавно и обмислено, тъкм о поради превеса
на рефлексията, намерението и съобразения избор, поради гос
п о д ство то на разума, техн и к ат а и р у т и н а т а , докрай стеснили
сферата на вдъхновението, о с т а в я т своя ч и т а т е л и зрител хла
ден и безразличен и т о в а важи 3а Месиада на Клопщок, 3а Освобо
деният Иерусалит. на Тасо, 3а Изгубеният рай на Милтън, а дори
и 3а Енеида на Вергилий. Обикновено големите произведения не
са възможни без дреболии, кои то к а т о цимент свързват ч асти
т е , но затова пък изискват техника и рутина, преднамереност и
пресметливост, кои то неминуемо ги повреждат и правят скуч
ни. Само най-великите творения на най-великите гении усп яват
да избегнат тази участ.
Но и 3а най-великия гений не трябва да се седи по грешките,

слабостите или несбвбриденствата, с кои то понякога са пьл-
ни неговите произведения, защ ото никой човек, а следователно
и геният, не е лишен о т недостатбци, защ ото quandoque bonus
dormitat Homerus, понякога и добрият Олгир дадрелгва (Хораций).
Мерило 3а гения е най-доброто, което т о й е сбздал в най-добро
т о 3а него време и в най-доброто си настроение - т о й сам дава
м ярката, до к оято обикновеният т а л а н т и още повече обикно
веният човек трудно стига, т а к а че своевременната оценка на
неговото дело става много трудна и к ак т о показва п р акти к ата
на света, понякога е изобщо неввзможна. Много по-лесно е да се
покаж ат грешките и заблудите в произведението на един велик
ум, о тко л к о то да се изложат ясно и изчерпателно неговите до
стой н ства. Но освен т о в а и сравнението между различните ге
нии дори в една и сбща област винаги е крайно рисковано, защ ото
ако силата на един е в едно, а на друг - в друго, сравняването им
(което неминуемо предполага общ признак, по който се сравня
ва) най-често ще поставя в неблагоприятно положение един 3а
см етка на друг.
Худож ественото произведение се нуждае преди всичко о т
вдбхновението, озарението и и н туи ц и ята на своя сбздател, а не
о т неговите познания, които, ако са в повече, по-скоро сковават,
ограничават неговата дарба, насочвайки я кбм учени произведе
ния, а не кбм свободни творения. Замисблбт, зачати ето на худо
ж ествен о то произведение, кой то според Шопенхауер е ум естно
да се нарече концепция, прилича на половия а к т , на оплождането
и се нуждае не толкова о т време, колкото о т повод и подходящо
настроение. З атова велики художествени произведения често
и м а т незначителни поводи и се сбздават 3а учудващо кратко
време.
И наистина и сто р и я та на и зк у ств о т о познава много приме
ри на ббрзо, изглеждащо к а т о спонтанно тво рчество, когато
произведението се сбздава леко, сякаш вбв внезапно и н т у и т и в
но озарение. Росини композира гениалния Севилският бръснар 3а
13 дни, Стендал написва Партският лганастир 3а 52 дни, Волтер
сбздава своя шедьовбр Заира 3а 27 дни, а Юго - Ернани 3а 28 дни.
Много о т своите безсмбртни музикални пиеси М оцарт компо
зира само 3а часове, а Рубенс сбздава шедьоври 3а толкова к р а т
ко бреме, колкошо е било нужно само 3а полагане на боите вврху

гигантски по размери платна. За такова бврзо, в гениален изблик
тво р чество се говори свщо при Тициано, Балзак, Ван Гог, Пикасо,
а и при почти несметен брой творци. И тези примери, подкрепя
щи т е о р и я т а на Шопенхауер, биха били абсолютно доказателс
т в о в нейна полза, ако не бяха другите, о братн и те, и говорещи
изцяло против нея.
Защ ото и сто р и я та на и зк уств о то познава не по-малко при
мери на бавно и тврпеливо износване на т в о р б а т а , когато само
в продвлж ителн остта на времето се наслагват слой след слой,
докато най-сетне се стигне до го т о в о т о произведение, и 3а мв-
ченичеството на писането д остатвчн и са и стен ан и ята на Фло-
бер: „Ах, какво обезсврчение ме обхваща понякога, каквв сизифов
труд е с т и л в т и най-вече прозата! Никога не е заввршено... Че
тири страници през т а Зи седмица... П е т дни 3а една страница...
Два дни, 3а да намеря два реда.“ На Гьоте е бил нужен цял ж и вот,
3а да завврши Фауст - един ж и вот, и т о ж и в о т в т на Гьоте. В
продвлжение на години са свздавани Война и тир, Ана Каренина и
Възкресение, много о т романите на Достоевски, между пврвия и
втория т о м на Дон Кихот лежи времето о т десет години, а 3а
своя библейски епос - Йосиф и неговите братя - Томас Ман е имал
нужда о т ш естн адесет години. А тези примери, красноречиви
точно толкова, колкото и другите, показват цялата неспра
ведливост на абсолютизирането на една страна на творческия
процес 3а см етка на другата или другите, показват колко пред
намерени и в края на краищ ата неверни са теори и те, основани на
полуистината и затварящи очите си 3а нейната, на и сти н ата,
друга половина.
При истински худож ествените произведения играта на фан
т а з и я т а трябва да остава именно игра, неограничаваща свобо
дата, и при цялата си задвлбоченост онзи, кой то ги ввзприема,
не трябва да стига до отчетли во и точно определено понятие.
Такива произведения винаги д ават нещо, вврху което, колкото и
да се мисли, не може да бвде доведено до я с н о т а т а на п о н яти ето
и затова т о постоянно тласка квм мисвл, но без 9а м0>ке, кога
т о и да е, да се свврже с точно определена мисвл. Затова винаги
ще о с т а в а т напразни усилията произведенията на гения да се
врвщ ат на отвлечените истини, кои то може и да са присвст-
бали при т я х н о т о създаване, но никога не ги изпълват докрай. И

през т о Зи вход също К а н т о б а т а критическа е с т ети к а близа в
света като воля и представа.
С ъ щ н о стта на гения е в съвършенството и енергията на съзер
цаващ ото познание. Шопенхауер не е далеч и о т аритметическо
т о изчисление на тази способност: нормалният човек се състои
о т 2/3 воля и 1/3 интелект, докато, напротив, геният има 2/3 ин
т е л е к т и 1/3 воля. В отдел н ото геният вижда общ ото и колкото
по-голяма е тази способност да схваща общ ото, на толкова по-
Значителен гений т я поради т о в а принадлежи. О бщ ото, цялото,
същ ественото е истинският предмет на гения, изследването на
отделните феномени е поприще на т ал ан та. И н т ел ек т ъ т въз
никва в служба на волята. Но когато т о й се проявява по-силно,
отколкото т о в а е необходимо на волята, тогава т о й престава
да служи само на обладаващия го човек и тъкмо в тази си ненор-
малност, н еестествен ост и необикновеност започва да служи на
целия човешки род, к ат о се насочва към всеобщото в наличното
битие. „Геният е изневерил на своето предназначение и н тел ект“
(Светът като воля и представа). ( О т т у к тръгва и често праве
н ата аналогия гениалност-лудост - състояния на противоестес
твен о отделяне на интелекта о т волята.) А защ ото ненормал
н ото, н еестествен ото и необикновеното са много по-редки,
Затова и хората на т в о р ч е с т в о т о са хиляди пъти по-малко о т
хората на делото. И макар че големите интелектуални способ
ности м огат да възникнат само върху почвата на бурна и стр ас
т н а воля - Шопенхауер тъй и не се отказва о т този свой основен
п о ст у л а т , - оказва се, че гениалността е тъкмо в освобождаване
т о на интелекта о т неговата робска служба на волята - при ге
ния познавателната сила е в такава мяра, която далеч превишава
п о тр еб н о сти те му, 3а да служи на индивидуалната воля, и този
именно излишък, останал свободен, му дава възможност да гледа
на света извън всяко отношение към волята.
Гениите са сравнително рядко явление, защ ото всъщност т е
не са природосъобразни. Защ ото по произход и предназначение ин
т е л е к т ъ т трябва да служи на волята, а когато т о й не изпълнява
тази си роля, 3а да се отдаде на свободно и безполезно творчество,
изменя на природата си, но затова пък създава творенията, които
са истинско щастие 3а хората и 3а него. По силата на присъщата
му повишена енергия на познанието геният вижда в нещата, в час-
МЕТАФИЗМКАТА НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 51
тнош о по-скоро общ ото, докато интересите на волята, о б р ат

но, изискват познаването предимно на ч аст н о т о и тъкмо затова
обикновеният човек вижда в ч аст н о т о само частно.
С превеса на и н тел ек та над волята Шопенхауер обяснява защо
геният е непрактичен - т о й се интересува о т голямото, общо
т о и същ ественото, достъпно 3а познанието, а не о т малкото,
частн о то , незначителното, което преследва волята. А с т о в а се
обяснява защо п о е т ъ т , кой то е в състояние дълбоко и основно да
познава човека, лошо познава хората и лесно може да бъде изма
мен и да стане играчка в ръцете на всеки хитрец. А бсолю тната
обективност на гения, обуславяща насочеността на неговото
съзнание към познанието и само към него, обикновено се съче
т ав а с пълната липса на интерес към практическата дейност,
с безразличието му към полезното, изгодното, към кои то пък е
насочена волята. О т т у к и делението способност да творчест
во-способност да дейност, обуславящо различието гений—практик,
което не е по-малко, о тко л к о то е различието между брилянта и
т у х л а т а . Геният еманципира и н тел ек та о т волята и при тази
еманципация о т п а д а т практическите нужди, разсъдливостта,
т р е з в о с т т а , кои то т о й сякаш забравя, 3а да се насочи единстве
но към „безполезното“ - към музиката, философията, живопис
т а , поезията. И Шопенхауер обобщава: тео р ети ч еската умс
твена дейност прави човека неспособен 3а практически дела и
обратно, 3а практическия ж и в о т геният е толкова неподходящ,
колкото астрономическият телескоп - 3а театъ р а.
С ъщ ата причина обяснява и т а к а често наблюдаваната наив
н о ст к а т о отличителна особеност на гения, к о я то го сближава с
д е т е т о . „Действително всяко д ете е до известна степен гений и
всеки гений е до известна степен д ете“ (Светът като воля и пред
става). Защ ото при т я х еднакво има излишък на познавателни
сили в сравнение с п о тр еб н о сти те на волята, к о я то у д е т е т о
(до полово съзряване) още не е предявила правата си, а у гения вече
няма онова значение, което има 3а обикновения човек. По-късно
тази Шопенхауерова аналогия - поет-дете - ще стан е една о т
основните конструкции на Фройдовата ест ети к а, а и не само на
Фройдовата.
И към то зи м ом ент о т е с т е т и к а т а на Шопенхауер прозата
на Томас Ман е безкрайно задължена - и т о в а свое задължение пи
с а т е л я т изплаща през Челия си дблъг творчески ж и в о т с героите
си деца-артисти и артисти-деца, - о т Хано Буденброк през То-

нио Крьогер до Адриан Леберкюн.
Много о т ком понентите на т е о р и я т а на Шопенхауер 3а ху
дожника гений противоречат еднакво и на естети ч еск ата т р а
диция, и на д ей стви телн ото изкуство. Ввв векове повтаряните
естетически п о ст у л а т и 3а гения к а т о индивидуалност, само
б и т н о с т и неповторим ост реално се оглежда п р ак ти к ата на из
к у с т в о т о , което свдвржа и целия спектвр на ч у в с т в а т а и оцен
к и т е - о т лю бовта до омразата, о т п редан остта до ненавист
т а , о т очарованието до негодуванието. И не в пвлната отрече-
н о ст о т себе си, не в пвлната обективност и в пвлната отдаде-
н о ст на обективното, а в неповторимото на с у б ек т и в н о ст т а и
на нейното проникновение, ввв ф ан тази ята, в продуктивното
ввображение к а т о най-свш,ествен ф актор 3а свтворяване на ес
т е т и ч е с к а т а реалност трябва да се тврси гениалността на ге
ния. В т о в а отношение на обективизма на Шопенхауер напвлно
основателно може да се противопостави един реален и сввсем
разбираем субективизвм - онзи, кой то е свврзан с традиционния
романпиузвм и т в й или иначе, стои много по-близо до и сти н ата.
Но пвк, о т друга страна, теж н ен и ята на Шопенхауер квм
обективното (не само в неговия П латонов смисвл), схвасцанията
му 3а гения-интелект к а т о познание на обективното, к а т о бис
т р о око на света, сближават Шопенхауер с класическото, чи ято
спокойна обекти вност винаги (поне о т времето на Винкелман)
се е сочила к а т о негова отличителна особеност. И в копнежа на
Шопенхауер по обективното има несцо обективно. Засцото гени
алната художествена творба принадлежи на своя свздател - ге
ния, толкова, колкото и сам и ят гений принадлежи на своя народ,
на своето време и в някаквв смисвл - на цялото човечество. Тя е
израз на природата и на човека в човеш ката му сввкупност, т я
е картина на света, схван ат о тквм най-двлбоката му човешка
свсцност. Ввпреки д и ректн ото заимстване на Идеите о т Пла
т о н Ш опенхауеровата е с т е т и к а е твврде различна о т П лато-
новата: 3а П латон и зк у ств о т о е двойно отдалечаване о т ис
т и н а т а , т о е сянка на сенките, докато 3а Шопенхауер именно
к а т о израз на идеите и зк у ств о т о е и сти н ата, к оя то дава чис
т о т о познание, т о е непосредствен израз на обективациите на
волята, а в случая с музиката - и непосредствено изражение на
сам ата воля. Затова каквото и значение да и м ат индивидуал-
МЕТЛФИЗИКАТЛ НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 53
носшша и ф ан та зи я т а 3а великите произведения на и зкуство

т о , т е х н и т е свздатели - гениите, не са минавали без общ ото и
без познанието. Философията и е с т е т и к а т а на Шопенхауер са
все пак опит, респектиращ о п и т 3а синтез на субекти вното и
обективното, на романтическото и класическото. И о т т о в а
гледище естети ч еск и я т конструктивизбм на Шопенхауер има
още една действителна опорна точка.
Учението на Шопенхауер 3а худож ественото познание, к ак т о
и 3а т в о р ч е с т в о т о на гения художник, влиза в най-дблбоко про
тиворечие с изходните позиции на неговата собствена филосо
фия, а т о в а противоречие на свой ред се разгрбща в нова верига
о т противоречия. Защ ото по какбв начин волята, к оято според
Шопенхауер е спщност на света и всичко в света, изведнбж секва
при освободилия се о т нея гений, чието познание се оказва позна
ние на чистия безволен субект; по какбв начин волята трябва да
отпадне, да изчезне, да се претопи в чисто познание (след к а т о
да се навлезе в света, означаваше да се навлезе в ч и с т а т а воля), 3а
да се о сб щ ествят и естети ч еско то сбзеруание, и ввзприемане-
т о на и зкуств о то , и най-вече гениалното художествено т в о р
чество, как обикновеният човек к а т о фабрично произведение на
природата се трансформира в гений и откбде т о й идва, о т какви
реалности при него се получава т о в а господство на и н тел ек та
над волята. Ш опенхауеровата метафизика, Светът като воля и
представа не може да даде отговор на тези вбпроси, на кои то би
могло да се отговори само ако се приеме чудото на внезапното,
безпричинно и немотивирано появяване на свободен о т воля ин
тел ек т, на чисто познаващ субект к а т о бистро око на света.
Но хи п о тезата 3а такова чудо (извбн компонента на чудесно
то ) означава, че интелектуалщтът е действителен коректив на
ирауиопализма и до него ще трябва да се прибягва винаги, когато
ирауионалната воля изпадне в затруднено положение и когато се
наложи да спасява най-доброто, к оето човечеството има - из
к у с т в о т о и гения.
Вбв висша степен показателно е, че тази истинска ахилесова
пета на Шопенхауеровия ирационализбм е схваната най-добре о т
други ирауионалисти - по-последователни и по-вдбхновени о т
пбрвопророка на ирационализма в модерната европейска филосо
фия, сред кои то може би пбрвото м я сто се пада на Лев Ш естов.
В своята ключова книга Властта на ключовете (РоТе$1ав С1аушт)
Ш естоб пише: „Всички философи прославят и възпяват разума.

Тази уч ас т споделя и Шопенхауер. С него става то ва, което е
станало и с библейския Валаам: т о й е искал да прокълне разума,
но всъщност го е благословил. Неговата философия - един непре
станен спор между разума и волята - е спор, в кой то крайният
победител е разумът. С тига само „волята“, т о е с т действител
н ата, метафизическата същ ност на б и ти ето , да извиси гласа
си, разумът започва да дрънчи с аргументи и гласът на волята се
Заглушава. Волята в човека иска ж и в о т и радост. Разумът „до
казва“, че р ад о сти те са преходни, а ж и в о т ъ т - нищожен. Волята
иска любов, разумът произнася дълга, остроумна и блестяща реч
на т е м а метафизика на половата любов, в к о я то се изяснява, че
лю бовта е лъжа и илюзия... Но нали разумът нищо не знае и не мо
же да знае - според учението на самия Шопенхауер разумът е роб
и прислужник, чи ято задача е само да изпълнява повелите на во
л я т а. С какво право т о й си позволява толкова високомерен т о н
при спора със своята повелителка? Н еговата служба е да се под
чинява безропотно, а т о й к а т о разбунтувал се роб е намислил
да властва и повелява. Шопенхауер и сам забелязва, че неговият
разум е изменил на предназначението си, че се е „еманципирал“ и
е започнал да работи 3а себе си и 3а своите нужди. Забелязал е, но
никак не се смущава о т т о в а и дори се радва. Радва се, че магьос
никът, когото т о й е успял да окове във вериги, отново се е щмък-
нал на свобода и отново е започнал да върши беззаконията си! За
що се радва? Очевидно защ ото иначе философията би се оказала
невъзможна - най-малко философията к а т о „строга наука“.
Свс способността на и з к у с тв о т о да изразява идеи, чисти същ

ности, Шопенхауер обяснява и класифицира различните и зкуст
ва. Разликата между о тдел н и те изкуства е в то ва, че т е изобра
з я в а т идеи, кои то са различни степени на обективация на воля
т а , поради което различен е и използваният о т всяко изкуство
материал - о т камъка до тон а. Класификацията на и зк у ств ат а
о т а р х и т е к т у р а т а до м узиката в някаква степен с ъ о т в е т с т в а
на степ ен и те на обективация на волята - о т м ъ р т ва та природа
през растителния и животинския с в я т до човека, - к а т о при му-
м ЕТАФИЗИКЛТА НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 55
Зикагпа т я вече излиза о т т я х и се връща направо към волята. И

тъкмо поради то ва, че различните изкуства и м ат в основата си
единен принцип - изображението на идеята к а т о отделна с т е
пен на обективация на волята, - т е вече са съпоставими, съизме
рими и следователно подлежат на класификация. И каквато и да
е с т о й н о с т т а на въведения о т Шопенхауер единен принцип ка
т о основа на класификацията на и зк уств ата, неговият монизъм
е сам по себе си к а т о (пони^ъм теоретическа находка, откриващ а
възможност 3а една реална класификация, която винаги е т ео р е
тически много по-достойна о т емпиричното изреждане на из
к у с т в а т а и описанието на т е х н и т е форми.
Личният литературен и художествен о п и т на Шопенхауер е,
разбира се, ограничен, но, изглежда, и т о й потвърждава добре поз
н а т о т о на и сто р и я та на е с т е т и к а т а противоречие между ори
гиналността на цялата система и субективизма при конкрет
ните художествени оценки. Така к ак т о К а н т сериозно сравнява
Виланд с Омир и не по-малко сериозно се позовава на поезията на
Витхоф, а дори и на Фридрих II, тъй и Шопенхауер е убеден, че
6 сравнение с баладите на Бюргер баладите на Шилер изглеждат
хладни и изкуствени, че след Гьоте първото м я сто в немската
поезия принадлежи на Бюргер. (Разбира се, 3а Хайнрих Хайне - аб
солю тн и ят п о ет на немската нация, когото Шопенхауер тъй и
не цени - т у к изобщо не става дума.) Следователно и при Шопен
хауер произволът на критика не пречи на с т р о г а т а логическа
дисциплина на тео рети ка, а в някакъв смисъл я предпоставя.
А р х и т е к т у р а т а изразява идеи не в к ач еств о т о й на полезна
3а човека строи телн а дейност, а чрез съотношението на ч асти
т е в а р х и т е к т у р н а т а цялост, образуващо нейната хармония,
т о е с т в к ач еств о то й на изкуство. А основните компоненти,
о т кои то се изгражда тази хармония, са опората и т е ж е с т т а ,
носещото и носеното, к а т о отнош ението помежду им трябва
да е такова, че да няма никаква т е ж е с т без д остатъ чн а опора
и никаква опора без с ъ о т в е т с т в а щ а т а й т е ж е с т . Н ай-чистият
външен и сетивен израз на тази хармония са колоните (носещо)
и гредите (носено), т я х н а т а едновременна обособеност и свър
заност: колоните завършват с капител, 3а да не приличат на
някакъв гвоздей, забит в гредата, а и п о с т а м е н т ъ т им създава
впечатление 3а т я х н а т а обособеност-свързаност в цялото на
архитектурния ансамбъл. А р х и т е к т у р а т а изразява обектива-
ц и ята на волята в най-нисшата степен на нейната видимост,

кбдето т я се проявява к а т о твмен, несвзнаван и закономерен
стремеж на м асата, кбдето д е й с т в а т т е ж е с т т а , сцеплението,
инерцията, т в б р д о с т т а .
Ж ивописта постига ч и с т а т а свщ ност на човека, освобож
давайки го о т временното, случайното, зависимото. Тя п о сти
га вб тр еш н ата значимост на д ей стви ята, на с т р а с т и т е и на
характер и те, к оето всбщ ност означава дблбоко проникване в
идеята 3а човечеството. И зато ва в живописта трябва да се
различава номиналното й значение о т реалното, к оето е страна
о т идеята 3а човечеството, разкриваща се 3а сбзерцанието чрез
карти н ата. Изобразителното изкуство показва сбвбршената
форма на несцата, а не онази, к оя то е свбрзана само с единичния,
отделно сбщ ествуващ предмет, показва следователно премина
лия през субекта о б ект или с други думи, онази чи ста форлла без
конкретна м атерия и при цялата й вбзможна противополож
н о ст на м атер и я та, която с б о т в е т с т в а на П л ато н о вата Идея
и е всвщ ност нейното познание.
Ако с в е т б т к а т о представа е само видимост на волята, т о
гава и зк уств о то изяснява тази видимост, показва предм етите
по-чисти и дава вбзможност т е да се обгледат и обхванат в сбв-
к у п н о с т т а им, т о е представление в представлението, сцена в
сцената, к ак т о в Хатлет. И макар че индивидуалното е центв-
р б т на вниманието на и зк уств о то , при истинския художник ин
дивидите са действителни представители на рода и всвщ ност
т е разкриват идеята на целия род, сиреч на човечеството. Тбкмо
такива са изображенията на най-великите гении - на Шекспир и
Гьоте, на Рафаело и Рембранд, кои то не са смятали 3а недостой
но да се заемат и с най-незначителните индивиди и да ги пред
с т а в я т с най-голяма т о ч н о с т и най-сериозно усбрдие.
Всичко може да се разглежда к а т о красиво, доколкото всяко
нещо е някакбв израз на идеята и някаква степен на обективи-
ране на волята. Добвр пример в т о в а отношение е натюрмор-
т б т на нидерландските майстори, кои то преврбщат най-обик
новените неща о т ж и вота в естетически обекти, макар че в
т о в а отношение Шопенхауер см ята, че заслужават порицание
някои увлечения на нидерландците, кои то р и суват сервирани и
приготвени ястия, стриди, херинги, морски раци, хляб с масло,
бира, вино и т .н ., кои то поради ж и вото измамно изображение
неизбежно дразнят а п е т и т а . Аналогични са и онези фигури 6 ис

торическата живопис и с к ул п тур ата, чиито пози, оскъдно (или
изобщо липсващо) облекло и начин на изобразяване у е л я т по-ско-
ро да възбудят похот, о тк о л к о то да са чисто познание на без~
волния с уб ек т - т в о р е у или възприемател.
Не само класическата живопис - онази, к о я то Шопенхауер е
познавал, - но и модерната - тази, к о я то Шопенхауер не е могъл
да познава, - дава достатъ чно доказателства, подкрепящи ми
сълта, че зн ачи м о стта на и зк у ств о т о много често съжителс
т в а с н езн ачителн остта на рисувания предмет, обект, к ак т о
и с ординерността на избираните модели: при Ван Гог например
ст а р и т е обувки, сламеният стол, дървеният креват, тарас-
конският дилижанс или пък пощальонът, лекуващ ият лекар,
продавачът на бои, или най-сетне просто слънчогледи, толкова
обикновени, колкото и ябълките на Сезан. В т о в а отношение е
лесно да се открие съществена и сим птом атична разлика между
Ш опенхауеровата и Хегеловата ест ети к а, която, к а к т о е извес
тн о, с о хо та разсъждава върху нидерландската живопис. Хегел
предпочита ролята на защ итник на тази живопис и т о й се заема
с нейното оправдание. Холандеуът сам е създал зем ята, на к оя то
живее, и непрекъснато я защ итава о т пристъпа на м орето при
капризите на северната природа и под оловносивото небе, през
което слънуето рядко прониква. Е т о защо т о й толкова уени своя
б и т и своя у ю т , плодовете и зеленчууите, м есото на у б и т и т е
птиуи и ж ивотни, съдовете и приборите, с кои то се храни. В
т я х т о й вижда символа на буржоазната п о ч тен о ст и трудолю
бие, кои то са му дали ж ивота, кой то т о й води и не може да не
уени. За да се разбере нидерландското щкуство, трябва да се знае
нидерландската история. Така е при Хегел. А Шопенхауер не чувс
т в а никаква по треб н о ст о т подобни исторически обяснения и
според него най-често именно незначителността на обекта е ус
ловие 3а художествена значимост, защ ото именно т ем а ти ч н а
т а незначителност дава най-добра възможност 3а изразяване на
чисто худож ествен ото и 3а насочване на съзеруанието именно
върху него, а не върху странични, извънхудожествени о бсто я
тел ст в а, колкото и т е да са важни сами по себе си. Тъй е в жи
вописта, тъ й е в прозата, т а к а е дори и в т еат ъ р а, където „една
слаба т еат р ал н а пиеса, представена о т отлични актьори, има
много по-голямо въздействие, о т к о л к о т о великолепната пиеса,
играна о т некадърниуи“ (Parerga und Paralipomena).
Поезията - служейки си със словото - в още по-голяма степен

постига идеите и още по-точно изразява съ щ н о ст та на човека,
на човеш кото изобщо, представяйки изключителни характери
в изключителни ситуации и произтичащ ите о т т я х необикно
вени действия. Шопенхауер не забравя п о зн а т ат а, идващ ата о т
А р и сто тел традиция на съпоставянето на поезията с истори
я т а , на по ета с историка и следвайки я, дава предимство на пое
т а и поезията, кои то схващ ат именно общ ото, необходимото,
същ ественото, вътреш ното, сиреч идеята, 3а разлика о т и с т о
рика и и сто р и я та, кои то о с т а в а т в ч аст н о т о , случайното, не
значителното, външното. Е т о защо според Шопенхауер истинс
к о т о развитие на идеята се оказва по-вярно и по-ясно в поезията,
а не в и сто р и я та, и затова в поезията, колкото и т о в а да е па
радоксално, има много повече действителна, истинска, вътреид-
на правда, о тк о л к о то в и сто р и я та. Мисълта на А ри стотел, че
„поезията е по-философска и по-сериозна о т и сто р и я та“ {За по
етическото щкуство) органически допада на ест ети ч еск ат а фи
лософия на Шопенхауер, к о я то търси к р а с о т а т а и и зк у ств о т о
в познанието и в изразяването на идеята - в цялата й дълбочина,
сам о сто я тел н о ст и независимост о т всичко случайно, временно
и несъществено. „К ой то иска да познае човечеството в неговата
същност, тъж дествена във всички прояви и в развити ето си, в
неговата идея, на него произведенията на великите безсмъртни
поети ще п р ед ставят една много по-вярна и по-ясна картина,
о т к о л к о т о изобщо са в състояние да п р ед ставят историците.“
„П о е т ъ т е всечовек, всичко, к оето някога е вълнувало човешко
т о сърце и к оето в различни моменти е създавала о т себе си при
р одата на човешкия дух, всичко, к оето живее и зрее в човеш ката
гръд, - всичко т о в а е негов сю ж ет, негов материал, а освен него и
цялата останала природа.“ „П о е т ъ т е огледало на човечеството
и довежда до съзнанието му всичко, което т о ч увства и прави“
{Светът като воля и представа). А и познавателната с т о й н о с т
на и с т о р и я та е толкова по-голяма, колкото т я е по-близка до
ж и в ота на отделния човек - на героя, вожда, военачалника, - тъй
че в биографията и автобиографията, кои то и жанрово са по-
близки до и зк у ств о т о , се съдържа по-висока степен на истина
т а . „С оглед познанието на съ щ н о ст та на човечеството т р я б
ва да призная по-голямото значение на биографиите, предимно
на автобиографиите, о т к о л к о т о на и сти н ската история, поне
МЕТАФИЗИКАТА НА АРТУР ШОЛЕНХАУЕР 59
както т я обикновено се разработва. О т ч ас т и защ ото в биогра

фиите данните м огат да се съ ч ет ая т по-правилно и по-пълно,
о т ч а с т и защ ото в и сти н ската история д е й с т в а т не толкова
хора, колкото народи и войски, а о тдел н и те личности се явя ват
на далечно разстояние, плътно обкръжени и с голяма сви та, при
то ва покрити с церемониални търж ествени одежди или теж ки,
непрегъваеми брони, че наистина е трудно през всичко т о в а да се
о т к р и я т движенията на човека. Правдиво описаният ж и в о т на
о тдел н ата личност, напротив, показва в една т я сн а сфера нра
вите и обичаите на хо р ата във всичките им нюанси и форми“
(Светът като воля и представа).
Според Шопенхауер съвременната проза дължи успехите
си не на обилието на външните събития, а на б о г а т с т в о т о на
вътрешния ж и в о т върху съвършено тесния ф ундам ент на вън
ш ното действие. И зк уст в о т о не се състои в т о в а, да разказва
3а крупни събития, а да направи интересни малките. Тъкмо тази
идея на Шопенхауер е ест ети ч еск ат а първооснова на т е о р и я т а
на Томас Ман 3а интелектуалния роман, по чиито правила е съз
дадено най-малкото такова произведение к а т о Вълшебната пла
нина, и тъкм о в т о в а е една о т д вете посоки на естети ч еск о то
влияние на Шопенхауер върху Томас Ман, кой то не се задоволява
само с т о в а, да формира идеите и постъ пки те на свои те герои в
духа на философията на Светът като воля и представа, но заема
о т нея и е с т е т и к а т а , и т е х н и к а т а на своя та проза.
Все във връзка със съ щ н о ст та и еф екта на поетическото про
изведение Шопенхауер въвежда още едно различие в пределите на
по-широко разбраната художествена сфера - между красивото
и привлекателното, на к оето т о й посвещава един параграф о т
Светът като воля и представа и к оето според него и зк у ств о т о
трябва навсякъде да избягва. А най-малко допустимо в и зк у ст
во то е отвратителното (и т у к Шопенхауер следва К ан т), което
той нарича отрицателна привлекателност и к оето събужда во
л ята, предизвиквайки в нея яростна съпротива. Дори грозното,
поставено на правилно м ясто , би могло да се приеме, докато 3а
о т в р а т и т е л н о т о т о в а не може да се каже - при никакви о б с т о
я тел ства.
По-късно под привлекателно Шопенхауер започва да разбира
интересното и в с т а т и я о т 1821 г. (публикувана посмъртно през
1864 г.), т а к а и озаглавена - За интересното, т о й го разглежда ка
т о срещащо се само 6 поезията (и още по-точно 6 драм ата и 6

големите епически форми) и сввсем непознато на пластическите
изкуства, м узиката и а р х и т е к т у р а т а .
Д окато разбирането на красивото предполага пвлно мвлчание
на во лята в субекта, и нтересното е свврзано с изобразените
в драм ата и епоса свбития и поствпки, кои то подбуж дат квм
участие в т я х . Тогава свдбата на изобразените лица се преживява
к а т о подобна на наш ата, к а т о действително свбитие, в което
е включена и н аш ата личност: перипетиите или заплахите, над
виснали над героите, се следят с т ак в в т р е п е т , а разрешения
т а - с так ова очакване, сякаш става дума не 3а измислени герои,
а 3а нас самите. Такова ввзприемане не само не доставя свободна
и безкористна естетическа радост, а е по-скоро ч а с т о т дейс
т в и т е л н о преживяване или най-малко о т теж к о свновидение,
к оето се преквсва с ввзврвщането о т изобразеното квм действи
т е л н о с т т а или с прекратения о т свбуждането свн. Таквв род
ввзприемане на художествени произведения според Шопенхауер
е свврзан не с познанието, а с волята, т а к а че катего ри ята ин
тересно служи 3а обозначаване на всичко, к оето намира свчувс-
тви е в индивидуалната воля. И затова т о не е чисто е с т е т и
ческо преживяване, а много често колкото по-интересно ни се
е видяло дадено изображение, толкова по-силен е наш ият срам
3а времето, загубено 3а свзерцание на нещо, напвлно лишено о т
красота. И затова е обяснимо свщо т а к а защо при повторно и
всяко следващо ввзприемане на и нтересното и н тер есвт квм него
рязко спада, докато ц е н н о с т т а на произведенията, разчитащи
на естетическо познание, ввзраства при т я х н о т о многократно
(в известни граници) ввзприемане.
Ц елта на драм ата - един о т т р и т е поетически рода - е чрез
пример да покаже в какво е с в щ н о с т т а на ж и вота на човека. Тя
може да го представи к а к т о о тквм печалната страна (траге
дия), т в й и о тк вм с в е т л а т а му страна (комедия) с всички ввз-
можни преходи помежду им (драма 6 тесен смисвл).
Измежду видовете на драм ата Шопенхауер проявява особено
внимание квм трагедията. Не само защ ото то зи вид е предмет на
едва ли не изконния интерес на е с т е т и к а т а - о т П латон и Арис
т о т е л до Шелинг и Хегел, - т в й к а т о е особено подходящ о бект
3а всеввзможни философски построения, но и защ ото трагедия
т а по-конкретно дава на Шопенхауер най-богати ввзможности
да свгласува с нея сво я та песимистична метафизика, да изведе о т

нея своето най-двлбоко убеждение 3а н ед о ст ат в ц и т е на човеш
к ат а природа, 3а н еи зтреби м о стта на злото и 3а извечното не-
свввршенство на света. Трагедията представя дж асната с т р а
на на ж и вота, страданието на човечеството, госп одството на
случая и греш ката, гибелта на ч ест н о то , триум ф а на злото.
В трагеди ята Шопенхауер вижда жанра, кой то сам проповядва
неговата философия. И затова нейният анализ трябва далеч
да надхвврли свдвржателно-естетическия и формално-стилис
тичния анализ на един ли тературен вид и да се превврне- т в й
мисли Шопенхауер - в жива врвзка, в м о с т , свврзващ е с т е т и к а т а
с е т и к а т а в границите на ц я л о стн ат а метафизическа система.
„И стин ски ят смисвл на тр агеди ята е двлбокото прозрение, че
онова, к оето героят изкупва, не са личните му грехове, а пврво-
родният грях, т о е с т вината на сам ото битие“ (Светът като
Ако единното на света е волята, ако т я е д ей стви тел н ата
свищ ост на св ета и на човека к а т о ч аст о т света, к о я то никога
не е в покой и неизменност, а винаги се стреми, кипи и прелива
в раздори, конфликти и противоречия, и човеквт к а т о висаде
ввддлвщение на волята е винаги насочен, стрем ящ се и неудов
летворен, т о твкм о поради т о в а страданието е неговото пос
тоянно свстояние, о т к оето няма спасение, защ ото произтича
не о т случайни пречки и затруднения, а о т сам ата му свидност,
о т волята, к оя то винаги се стреми и никога не може да се задо
воли. З ато ва и отнош ението квм т о в а вечно страдащ о човешко
свщ ество не може и не трябва да бвде друго освен състраданието,
в хи лядолетната естети ческа традиция свстраданието винаги
се е приемало к а т о неизменен еф ек т о т траги чното зрелище и
не без основание Шилер го разглежда к а т о адекватен трагичен
еф ект.
Драм атическото изкуство изразява с в щ н о с т т а и свщ еству-
ването на човека, неговия характер и свдба твй , к а к т о т е се раз
криват в неговите мисли и действия. Всяко драматическо произ
ведение може да изобразява само борбата, стремежа и б и т к а т а 3а
щ астие, но не и сам ото трайно и пвлно щ астие, защ ото трайно
и истинско щ астие не е ввзможно и поради т о в а не може да бвде
предмет на и зкуств о то . О т т у к и ф ундам ентални ят извод на
Шопенхауер: „Ж и в о т в т на всеки отделен човек, разгледан изця
ло и изобщо... е всъщ ност винаги трагедия“ (Светът като боля и

представа). Ч овеш кият ж и в о т винаги има трагичен отпечатък,
а особено трагичен е неговият край. Но и преди края т о й проти
ча к а т о низ о т разбити надежди, несполучени планове и твърде
късно разбрани грешки. З ато ва и единствената жанрова форма,
наемаща се да изобразява щ астливи хора - идилията - винаги и
по същ ество ги показва в крайно ограничен периметър и обкръ-
жение, п о е т ъ т рядко може да издържи докрай идиличния т о н и
произведението му лесно преминава или в епос, или просто в опи
сание на к р а с о т а т а на природата.
Поради т о в а о т т р и т е вида литературни трагедии - предиз
викани о т злото, причинено о т злодеи, дължащи се на случайност
или заблуждение и р е з у л т а т о т позицията на действащ ите ли
ца едно към друго, о т т е х н и т е отношения - Шопенхауер п о ст а
вя най-високо т р е т и я вид, защ ото т о й представя най-голямото
нещастие не к а т о изключение, не к а т о последица о т някакво
странно стечение на о б с т о я т е л с т в а т а или о т д ей стви ята на
някои чудовищни характери, а к а т о нещо, произтичащо лесно и
о т само себе си о т п остъ пки те и характера на човека. И т у к
на помощ на Шопенхауер о тн ово и д ват любимите му испански
сентенции - то зи път о т Калдерон, о т La vida es sueno, Животът
е сън: pues el delito mayor del hombre es haber nacido, дащото най-голя-
(пата вина на човека е, че се е родил.
Разбира се, драм атическото изкуство познава и друг вид - ко
медията, к оя то ни показва ж и в о та хубав и к оето е по-важно,
Забавен. И макар че т я също познава страд ан и ята и несгодите,
все пак ги представя к а т о нещо временно и бързо преминаващо
в успех и радост, надежда и победа, давайки при т о в а неизчерпа
ем материал 3а смях. Но тъкм о затова т я според Шопенхауер
трябва да се погрижи да спусне завесата навреме, 3а да не се види
какво идва, какво ще стан е след р а д о с т т а и след к а т о веселието
отмине. Трагедията к а т о завършено изображение на завършено
т о нещастие не се нуждае о т т о в а. В нея е всичко и зад нея няма
нищо. „О стан алото е мълчание!“
В Ш опенхауеровата система на и з к у с т в а т а има едно и зк у ст
во, к оето заема съвършено особено м я сто и е съвсем различно о т
остан али те. Мудиката не подражава на нищо, ни то повтаря не
що съществуващо, т я е голямо и прекрасно изкуство, к оето въз
действа силно върху д у ш а т а на човека и предизвиква вътрешна
радост 6 най-сбкровените й глвбини. Наистина нейната форма

се свежда до определени, изразими в числа правила, о т кои то т я
не може да се отклони, без 9 а престане да бъде музика. Но според
Шопенхауер могбщото вбздействие на м узиката се дблжи на т о
ва, че т я е непосредствена обективизауия и отражение на цяла
т а воля, че не е изображение на идеи, к ак т о другите изкуства, а
на волята, чието обективиране са сбщо и идеите. О т тази имен
но близост, родство на волята с м узиката, Шопенхауер извежда
както нейното различие, т а к а и нейното вбрховенство спрямо
остан али те изкуства. М узиката не разказва 3а вещи, а само 3а
р а д о с т т а и скрббта, кои то са единствените реалности на во
л ята; и зато в а т я говори толкова много на сбруето, докато не
посредствено на ума не може да каже почти нищо. М узиката не
изразява тази или онази отделна и определена радост, тази или
онази печал, или болка, или ужас, или ликуване, или веселост, или
душевен покой, а радост, печал, болка, ужас, ликуване, веселост,
душевен покой изобщо, к а т о такива, сами по себе си, до известна
степен in abstracto, сбщ ественото в т я х , без к аквато и добавка,
следователно и без м о т и в и т е кбм т я х . Но вбображението на
слуш ателите е, к оето дава образ на паози толкова непосредстве
но говорещ, невидим и все пак толкова оживен с в я т на духовете,
3а да го облече в плбт и крбв, т о е с т да ги вбплбти в аналогични
примери о т личния ж и во т, о т достбпния о пи т. Ако предмет на
с к у л п ту р ат а са к р а с о т а т а и грацията на голото тял о , истинс
к и я т предмет на м узиката са голите аф екти и ч у в ст в а и з а т о
ва т я е не само най-дблбоко пронизващото изкуство, но и най-
и сти н ски ят о т всички езици, най-истински и най-универсален,
кой то се разбира навсякбде. На този език с велико старание и жар
са говорели и говорят вбв всички страни и през всички векове.
Значителната, казващ ата много мелодия ббрзо обикаля зем ята,
а безсмислената и малко изразяващата ббрзо замлбква.
В м узиката, к а к т о и в цялото изкуство, п о н я т и я т а са без
полезни, ком позиторбт разкрива вбтреидната сбщ ност на све
т а на език, к ой то разумбт не разбира. М узиката не се нуждае о т
подкрепящо я обяснение на словото или действието. Най-мо-
гбщото о т всички изкуства достига целите си само сбс своите
средства и в песента и операта словото и дей стви ето трябва да
са второстепенен и подчинен компонент, служещ на основното
изразно средство на м узиката - на звука, на мелодията и хармо-
нияша. Изразяването на с т р а с т и т е е едно нещо, а описанието

на вещ ите - друго, и в т о в а отношение композитори к а т о Мо
ц а р т и Росини п о с т и га т абсолю тн ата цел на музиката. Зато ва
т е к с т ъ т , действието, марш ът, т а н ц ъ т , духовното или с в е т с
к о т о празненство в д ей стви тел н о ст се о т н а с я т към музиката
к а т о чи ст език на ч у в с т в о т о т ак а, к ак т о практическите цели,
Задоволявани о т с т р о и т е л с т в о т о , се о т н а с я т квм а р х и т е к т у
р а та к а т о естетическа реалност на ч и с т о т о изкуство, въпре-
ки че при а р х и т е к т у р а т а връзката между ж и тей ски те нужди
и н еути ли тарн и те форми е наложителна и неизбежна. Особено
нетърпими са тези чужди на м узиката компоненти в тъкм о по
ради т о в а ненавижданата о т Шопенхауер голяма опера, където
на м узиката се налага не само незаконно съж ителство, но и чис
т о служебна роля т у квм словото и действието, т у квм нелепи
любовни истории или разводнени поетически излияния, поради
к оето т я в крайна см етка се оказва антимузикално изобретение
3а немузикални души, неспособни да я възприемат без незаконна
т а помощ на други, чужди на природата й средства. И затова
високомерното презрение, с к оето великият Росини понякога се
е отнасял квм т е к с т а , ако и да не е сввсем похвално, ввв всеки
случай е напълно музикално.
Ввпреки огромното влияние на философията на Шопенхауер
върху Вагнер в то зи съществен п у н к т Вагнеровата теория 3а
музикалната драма съществено се различава и дори противопос
т а в я на Ш опенхауеровата музикална ест ети к а, защ ото именно
в неразчленимото единство на музика, слово и действие, в т е х
ния действителен синтез т я паърси и з к у с тв о т о на настоящ е
т о и на бъдещето.
В разсъжденията на Шопенхауер против операта прозират
типично класическата апология на ж анровата ч и с т о т а и карте-
Зианското недоволство о т ж анровото смеигение, кои то о тн ово
показват крайната о т н о с и т е л н о ст на проти вопоставянето на
класицизма и романтизма в е с т е т и к а т а на Шопенхауер.
Особеният с т а т у т на м узиката обуславя и особения с т а
т у т на нейния създател. „К ом позиторвт разкрива въ тр еш н ата
същ ност и изказва най-дълбока мъдрост на език, кой то разумът
му не разбира. Зато ва у композитора повече, о т к о л к о т о у всеки
друг творец човекът е отделен напълно о т твореца и различен
о т него“ (Светът като воля и представа). А и защ ото музиката е
МЕТЛФИЗИКЛТА НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 65
непосредствено изображение на сам ата воля, във всичко физичес

ко на св ета т я представя метафизическото, ввв всяко явление -
н ещ ата сами по себе си. „З атова с в е т в т би могвл да се нарече
бвплвтена музика, к а к т о и ввплвтена воля“ (Светът като воля и
представа). М узиката е мелодия, т е к с т в т на к оя то е с в е т в т .
В е с т е т и к а т а на Шопенхауер о тн ово оживява с т а р о т о пи-
тагорейство, но не к а т о примитивно разбиране 3а космоса к а т о
музика, 3а небесните тела, кои то издават т и х а музика, която
хората не ч у в а т , 3а хармонията, музикалната, к а т о свързващо
космическо начало, а 3а м узиката к а т о същност, к о я то най-пвл-
но изразява сам ата същ ност на с в ет а - волята. Е с т е т и ч е с к а т а
философия на Шопенхауер е музикална, м узиката е средоточие
т о , д е й стви тел н и ят център на тази философия, а т о в а обясня
ва също т а к а засцо толкова композитори са я ввзприемали к а т о
истинско откровение и са се чувствали напвлно сродени с нея.
И т о в а родство включва не само Вагнер, ч и ято опера Тристан
и Идолда има пряка врвзка с философията на Шопенхауер (пери-
о двт на увлечението на Вагнер о т Шопенхауер), но и ком позито
ри к а т о Г устав Малер и Рихард Щраус.
К аквито и възражения да м огат да се направят срещу класи
фикацията на и зк у ств ат а, к оя то предлага Шопенхауер, т я има
най-малкото едно несъмнено д осто й н ство - че е свдвржателна
класификация, че т а к а или иначе се основава на съдържанието
(различните степени на обективация на волята), к оето различ
н ите изкуства изразяват, а не на ф орм ата, езика, материала и
т.н ., с к ои то т е си служ ат. И дори само с т о в а Шопенхауеро-
в а т а класификация сто и безкрайно по-високо о т педантично
т о подреждане на формалните признаци, прийоми, компоненти,
с т р у к т у р и , което, каквото и значение да има, неизбежно ще за
обикаля най-важното - способн остта на худож ествен и те видо
ве да изразяват едно или друго духовно съдържание.
Е т и к а т а на Шопенхауер е значима страница о т и с т о р и я та
на тази наука - и сама по себе си, и по оказаните о т нея духовни
влияния върху а р т и ст и и мислители, художници и философи о т
други школи и направления. Нейните поуки са еднакво в нейните
победи и в нейните поражения - в победите, о т к ои то следват
поражения, и в пораженията, о т кои то следват победи.
Е т и к а т а на Шопенхауер, изложена о т него 6 последната, ч е т

върта ч а с т на Светът като воля и представа (след к а т о в първите
т р и са дадени основните принципи на т е о р и я т а на познанието,
он тологи ята и е с т е т и к а т а ), е замислена сякаш к а т о ч етвъ р та
ч а с т на една симфония (сравнението е на Томас Ман) - к а т о за
ключителен акорд на си стем ата, примиряващ борещите се до
тогава сили и оправдаващ крайната цел и смисъл.
О т една страна, Шопенхауер, решително отхвърлил хиля
д о л ет н ат а традиция о т С ок р ат до К а н т , поставящ а морала
в зависимост о т знанието и разума, тъ й или иначе го свързва с
независимата о т всеки и н т е л е к т и всяко знание воля. И пак 6
същ ественото о т гледище на ц я л ата система на Светът като
воля и представа приложение към първия т о м - Критика на Кан-
товата философия - Шопенхауер адмирира идеята на К а н т да
отдели ети ческата значимост на човеш ките постъпки о т явле
н и ята (представата) и да я покаже к а т о отнасящ а се до нещ ото
само по себе си, сиреч до най-дълбоката същ ност на света, защо-
т о е т и к а т а не е познание, к аквото е науката, и следователно,
когато хо р ата д е й с т в а т и о т съ ж д а т дали н ещ ата са добри, или
лоши, т е не се съобразяват с т я х н о т о положение в емпиричния
с в я т . Но философската ети к а на Шопенхауер не е и прескрип-
тивна, предписваща, не е К а н т о в а т а ети ка на дълга с произти
чащ ите о т нея прави това и не прави онова. Според Шопенхауер
К а н т о в и я т категоричен императив е чи сто формален и лишен
о т съдържание и 3а разлика о т К а н т т о й схваща е т и к а т а к а т о
ети ка на състраданието, според к о я то никой не вреди никому
и всеки помага на всеки, доколкото му е възможно. Само когато
индивидът преодолее принципа, на кой то сам се основава, сиреч
рппарш т Мтс1иаПот$, повдигайки по то зи начин булото на
Майя - т о й , индивидът, се осъзнава, но не чрез РаЗУма>а чРеЗ ин
т у и ц и я т а к а т о ч а с т о т всеобщ ата воля и тогава вече отпада
и п роти вопоставян ето на индивидите един на друг, противо
по ставян ето на Ад на не-Ад, 3а да се стигне до висш ето морално
състояние и се постигне съвършеното етическо съществуване.
О т ед и н ство то на волята, к оя то 6 края на краищ ата жи
вее у всеки, Шопенхауер прави извънредно важния в етическо
отношение извод 3а необходим остта о т любов между хората,
3а ед и н ството на човечеството - и т у к едва ли с т ав а дума 3а

елементарна философска манипулация, заменяща християнския
Бог с воля. Няма съмнение, че принципът на съчувствието е о т
основните ръководни принципи на е т и к а т а на Шопенхауер, и
в неговите съчинения твърденията в то зи смисъл са наистина
трудноизброими.
Но в Ш опенхауеровата етика принципът на състраданието
антиномично съж ителства с друг, не по-малко основен и ръко
воден - омразата към човечеството и към простосмъртния чо
век (а не гения), към фабричното произведение на природата. Сам
Шопенхауер см я т а съчетанието на състраданието с егоизма в
човеш ката природа 3а донякъде мистериозно, въпреки че е емпи
рично налично, и е склонен к а т о единствено възможно обяснение
(макар и непоследователно с оглед на с и с т ем ат а - не единстве
н ата непоследователност в нея) да свързва състраданието с во
л ята, където индивидите не са разграничени, а егоизма - с пред
с т а в а т а , с начина, по кой то всеки възприема света и какъвто
той се явява на всеки.
Шопенхауер е действителен човеконенавистник- не мним, а
истински. Неговата омраза към човека не е поза, а мироглед. Тя
обхваща к а к т о човечеството к а т о цяло, тъ й и неговите нацио
нални подразделения.
Англичаните са завършени лицемери, италианците —съвърше
ни безсрамници, американците - пошли. За французите: в други
т е части на св ета има маймуни, а в Европа: французи. А нтисеми
т и зм ъ т на Шопенхауер е направо свиреп, но не е пощадена и собс
т в е н а т а му нация —немците н я м ат п и то срам, н и т о съвест, но
Затова пък разполагат в изобилие с глупост. „Всяка нация се по
диграва на другите и всички са прави“ (Parerga und Paralipomena).
Според Шопенхауер именно познанието е, к оето освобожда
ва о т кошмарния с в я т на волята, 3а да постигне и етическото
състояние к а т о виеше състояние на човека. Познанието —е с т е
ти ческото и етическото, съзерцанието и о т к а з ъ т - е единстве
ното, к оето може да победи волята. Друга възможност 3а човека
няма. (Самоубиецът не побеждава волята, т о й желае ж ивота,
но отхвърля условията, при кои то протича неговият ж и вот,
и всъщ ност не прекратява д ействието на волята, а само онази
нейна форма, к оя то му е достъпна.) Така и в Ш опенхауеровата
метафизическа система всемогъщата диалектика дава още един
пример 3а своя та сила: познанието, рационалното е единствено

т о , к оето побеждава ирационалното.
При ест ети ч еск о т о състояние освобождаването о т волята
чрез познанието (при създаването и при възприемането на худо
ж еств ен о то произведение) е все пак временно, моментно. В то р а
т а възможност 3а излизане чрез познание о т суровия д и к т а т на
волята дава етическото и неговата висша форма е ж и в о т ъ т на
аскета, монаха, светеца. Освобождаването о т волята чрез о т '
ричането, аскетизма и с в е т о с т т а , характерно 3а етическото
състояние, е постоянно, трайно и затова вече пълно - познание
т о е станало господар на волята, подчинило я е завинаги и безу
словно. Именно тази форма на ж ивота, победил волята, нейните
неукротими пориви, мотиви, изкушения, съблазни, е всъщ ност
победата на познанието, обекти вното и на свързаните с него
спокойствие и блаженство, кои то о т в а р я т в р а т а т а на свобо
д ата. А т о в а показва, че доброто е над красивото, е т и к а т а е над
е с т е т и к а т а . А с т о в а и с и с т ем ат а на Шопенхауер е вече завър
шена, в нея са формулирани и анализирани основните възможнос
т и , съдържащи се в отнош ението воля-интелект - дълбокият и
траен фундамент в неговата метафизика. Нещо повече. На т о -
Зи чисто теоретически етически п о с т у л а т Шопенхауер намира
практически морален корелат. Щастливи м огат да се нарекат
само онези, к ои то разполагат с известен излишък о т и н т ел ек т
извън и над онзи, кой то им е необходим 3а нуж дите на волята.
Тъй че - оказва се - щ а с т и е т о е правопропорционално на същото
отношение воля-интелект, к оето в крайната си степен е опре
делението на гения.
Геният художник и ас к ет ъ т светец са наш ите вождове в
т р у д н а т а борба с волята, т е са, кои то ни у ч а т да преодоляваме
нейните мамещи бездни и да потънем в блаженство - истинско.
(Как тази идея на Шопенхауер ще получи нов ж и в о т във филосо
ф и я т а на Ницше, е вече т е м а на друго действие о т модерната
драма на духа.)
Според Шопенхауер отнош ението гений-светец не е само една
външна аналогия, а почива на вътрешно родство: геният е е с т е
тически светец, а светец ъ т е етически гений. В по-широк м ета-
физически об хват т о в а отношение изразява органичността на
цялата система и п о -то ч н о то м ясто на нейните естетически и
етически компоненти.
Разггенат между волята и интелекта (с всички в&зможни с т е

пени на баланса и дисбаланса между т я х ), Ш опенхауеровият чо
век заприличва на Ф а у с т , героя на Гьоте - най-обичаният и най-
уваж аваният о т него писател. Волята и и н т е л е к т в т с т а в а т
аналог на д вете души ввв Ф а у с т о в а т а грвд и на т е х н и т е с т р е
межи:
Zwei Seelen wohnen, ach! in meiner Brust,

Die eine will sich von der andern trennen;
Die eine hält, in derber Liebeslust,
Sich an die Welt mit klammernden Organen;
Die andre hebt gewaltsam sich vom Dust
Zu den Gefilden hoher Ahnen.
Faust, I. Vor dem Tor
Ж ивеят две души ввв м ой та грвд -

ж ел аят т е да бвдат разделени!
Едн ата т у к , ввв земните гврди,
с любовна, буйна с т р а с т се впива,
а другата над бездната мвглива
лети и дири мвдрите деди.
Фауст, I, Пред градската врата
(Прев. Д. С т а т к о в )
Вкусвт на Шопенхауер квм антинотиите е сякаш наследс

твен - по пряка низходяща линия т о й идва не само о т немската
класическа философия и преди всичко о т К а н т , но и о т немската
романтика с присвилата й склонност квм противоречия, а н т и
тези и парадокси.
И е т и к а т а на Шопенхауер започва о т т а м , о т к в д е т о започва
всяка етика, о т ввпросите, кои то с т о я т пред всички ввзможни
нейни отговори: каквв е с в е т в т , каквв е ж и в о т в т на човека в
света, каквв може и трябва да бвде то зи ж и вот. О тговорите,
кои то Шопенхауер дава по изконните ввпроси на всяка етика, са
логично следствие о т неговата метафизика, т е са продиктува
ни о т неговата система и независимо о т с т е п е н т а на тяхн а-
т а убеди телност, наистина завврш ват волунтаристическата,
ирационалистическата и песимистическата панорама на Светът
като воля и представа.
Колкото no-съвършена е проявата на волята, толкова по-оче-

видно става страданието. Да живееш, значи да искаш, а да искаш,
Значи да страдаш . Извън страданието не е възможно да се мисли
човеш кото съществуване. „Всеки живот е в съ щ н о ст та си стра
дание“ (Светът като воля и представа). Д ей стви тел н и ят източ
ник и реалният повод на всяка метафизика е не просто същес-
т в у в а н е т о на света, а т о в а, че в него има толкова страдания,
кои то н и то скептицизмът, н и то критицизмът м огат да пре
м ахн ат. Но т о в а изместване на причината и повода на филосо
ф и я т а о т съществуването на света към страданието на света е в
същ ото време разбирането й не к а т о предимно онтология, а к а т о
предимно етика, сиреч по-голямото й очовечаване, придаването
й на екзистенциално-хуманистичен смисъл, кой то започва да се
разглежда к а т о неин главен смисъл, философията е именно фило
софия на живота и чак след т о в а и само дотолкова философия на
природата - философията се завръща към С о к р ато вата трад и
ция: човекът с неговите основни ценности - и сти н ата, доброто
и к р а с о т а т а - е д ей стви тел н и ят предмет на философията.
Скръбното, печалното, н ещ астн о то съществуване на човека
е р езул тан тн а о т д вете съ щ н о ст и - светът такъв, какъвто е,
и човекът такъв, какъвто е. Всичко в ж и вота доказва, че земно
т о щ астие в края на краищ ата се оказва напразно или илюзорно.
Човек вечно тбрси, иска, стреми се и разбира се, почти никога не
намира онова, к оето търси и иска, или най-малкото не го намира
в обикновено вбзрастваидо ж еланата степен. Да бъде недоволен
о т онова, к оето има, е почти правило в човешкия ж и вот, о б р а т
н о то е по-скоро изключение.
Човек трябва да е нещастен и е нещастен. А след к а т о е невъз
можен щастлив живот, 3а човека к а т о единствена възможност
(освен см ъ р тта) о става героичният живот - п о сто ян н ата и мъ
чителна борба със страданието.
Всичко, 3а к оето човек се захваща, се съпротивлява, защ ото
има своя воля, к о я то трябва да се преодолява. Но все пак главни
я т източник на съпроти вата е човекът, другият човек. Homo
homini lupus, човек да човека е вълк - знаели са т о в а още древните.
В т о в а отношение също проличава тео р ети ч еската близост на
Шопенхауер до неговия учител кумир К ан т, кой то в известна
т а си с т а т и я За радикалното дло в човешката природа говори 3а
„е с т е с т в е н о т о предразположение към злото, което, доколкото
МЕТАФМЗИКЛТА НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 71
винаги се извършва по собствена вина, може да се нарече радикал

но, вродено (и не по-малко о т нас самите придобито) зло в чо
веш ката природа“. З ато ва и светът е ад, а о б и т а в а л и т е го хора
са в едно и също време измъчваните души и измъчващите ги дяво
ли. Единичното нещастие може и да е изключение, но нещастието
изобщо е правило. С траданието неизбежно съпъ тства ж ивота,
т о е неизбежно, а о т случая зависи само неговият вид, конкрет
на форма - ако не е едно, ще е друго или т р е т о - и все т ак а. Ние
приличаме на агнета, кои то играят на ливадата в същ ото време,
когато м есарят избира с очи едно или друго, защ ото между доб
рите си дни ние не знаем какво нещастие ни готви съдбата - бо
лест, преследване, обедняване, осакатяване, слепота, лудост,
смърт. Ж и в о т ъ т на повечето хора е мрачен и непродължителен,
сравнително щ астли ви те хора в повечето случаи само изглеж
д а т щастливи, в голямото и в малкото ж и в о т ъ т се представя
к ат о постоянна измама. Ако обещава, не удържа обещ анията си,
ако ги изпълни, т о е само 3а да покаже колко недостойно е било
онова, к оето е било пожелано. Така ж и в о т ъ т постоянно мами
т у с надеждата, т у с нейното осъществяване. (Волтер нарича
надеждите сънищата на будните.) Н ай-щ астливият миг на чове
ка е, когато заспива, а най-нещ астният - когато се събужда.
Към т о в а несъмнено се прибавят и илюзиите, и р еал н о стта
на въ зр астта. През м л а д о с т т а човек сякаш гледа през бинокъ
ла о т отдалечаващ ата нещ ата страна, докато през с т а р о с т
т а - о т приближаващата ги. Само през с т а р о с т т а се получава
пълна и правилна представа 3а ж и вота - тогава, когато т о й вече
е почти изтекъл.
Когато Шопенхауер преминава о т макро- към микрокосмоса,
о т метафизическата съдба на света към метафизическата вина,
на човека страниците в неговия метафизически роман не с т а в а т
н ито по-радостни, н и то no-утеш ителни. Егоизмът, злобата
и лицемерието са етическите пружини на човеш ките постъп
ки, волята е безогледна при утвърж даването си и рядко зачита
чуж дата воля, в борбата 3а признание никой не се показва такъв,
какъвто е, всеки носи някаква маска и играе някаква роля. „Ние не
мамим и не ласкаем никого с толкова хи тр и трикове, колкото
нас сам ите“ (Светът като воля и представа).
О т възможното противодействие на т р и т е световни си
ли - м ъ д р о стта, силата и к ъсм етъ т - реш аващ ото е късм етъ т
и т о в а показва, че сполуката, находката, успехвт малко зависят

о т м в д р о с т т а и силата, а много повече о т неконтролируемия
случай, к оето свщо усилва стр аха и ужаса о т б и ти ето . Или как-
т о е в една о т толкова обичаните о т Шопенхауер испански сен
тенции: da ventura a tu hijo, y echa lo en el mar, дай на сина си кътет
и го хвърли в лгорето.
Едно о т най-силните доказателства 3а нищ ож еството на чо
веш ката природа Шопенхауер вижда в ст еп ен т а, в к оя то човек
двржи на мнението на другите. За да заслужи т я х н о т о одобре
ние, т о й е готов на всичко - да загуби покоя си и да рискува жи
в о т а си. Теоретически Шопенхауер е напвлно убеден, че и духов
н и те награди - слава, почести, ранг, чин, признания - са толкова
незначителен ф ак то р на щ аст и ет о , колкото и б о г а т с т в о т о ,
разкош вт и о холството, че т е са само ч а с т о т Еклисиастовото
vanitas vanitatum et omnia vanitas. И к ак т о винаги, Шопенхауер раз
полага с много мнения на много автори в подкрепа на своя та т е -
3а. Така например Хораций твврди, че „голяма глупост е да губиш
вътрешни ценности заради външните, т о е с т заради блясвк, ранг,
разкош, т и т л а и почести да се откаж еш напвлно или о т ч а с т и
о т своето спокойствие, свободно време или независимост“.
Но Ш опенхауеровото неуважение и дори презрение квм хора
т а никак не му е пречило да полага огромни усилия, и т о в продвл-
жение на цели десетилетия, 3а да получи признанието и да спе
чели одобрението и ввзхищението на свщ ото т о в а човечество,
к оето т о й , ввпреки високите етически норми на своята фило
софия, сввсем искрено е мразел. Разбира се, т у к има противоре
чие, но пвк, о т друга страна, т у к няма противоречие, ако се има
предвид, че все пак признание може да се получи само о т другите,
че 3а велик м о гат да т е признаят само обикновените, че свс слава
м о гат да т е надарят само останалите. Зато ва и не чак д отам
смешни са унизителните усилия на Шопенхауер 3а признание, ин-
т е р е с в т му квм най-нищожните и незаслужаващи внимание при
знаци на трудно изгряващата му слава, грижливото издирване и
свбиране на всяка казана 3а него добра дума, пвк била т я и на десе-
тостепен н и духовни величини. Зато ва обясними са - поне психо
логически - свчетан и ята на цялата му мегаломания с позите на
скромност, при к оето трудн о се различава едното о т другото,
к ак т о например е с желанието му на надгробната му плоча да
МЕТАФИЗИКА! А НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР 73
бвдат написани само им ето и презимето - и нищо друго: ни то

дата, н и то година, н и то дума повече.
Според Шопенхауер страданието е положително, а насладата
е отрицателно свстояние (чувство). Насладата ввзниква, кога-
т о се п р е к р а т я т болката и страданието, н уж дата или скрвбта,
но много скоро т е започват отново и се усещ ат непосредствено.
Щ асти ето е свстояние, непознаващо страданието. Не насладата,
а липсата на страдание е цел на човеш кото свществуване. Разби
ра се, има всички основания ввпросвт да се постави и обратно.
Тогава страданието ще наствпи, когато се прекрати насладата,
насладата ще се окаже положителното, а страданието - о т р и
ц ател н ото свстояние. К а к т о е известно, так о ва е гледището
на Лайбниц. Следователно т у к всичко зависи о т субекти вн ата
гледна то ч ка на моралиста, а т я едва ли може да служи к а т о пос
леден аргумент на и сти н ата.
С в е т в т е пвлен свс злини, к а к т о и човеш ката душа е изпвл-
нена свс зло. И след к а т о всички злини са излезли о т к у т и я т а на
Пандора, на двното й все пак о става още една, и при т о в а п о с т о
янна - скуката. Така Шопенхауер преосмисля м и та, според кой
т о на двното на к у т и я т а на Пандора след излизането на бедите
останала само надеждата. Според Шопенхауер т а м е останала
скуката. В свщ ата степен, в каквато човек се освобождава о т
н уж дата и труда, т о й е измвчван о т скука, и в свщ ата степен, в
каквато се освобождава о т скуката, т о й изпада в нужда, скрвб и
страдание. Ч овеш кият ж и в о т е махало, движещо се между край
н ите точки на болката и скуката.
Свотнош ението, балансвт на злото и доброто, на страдани
е т о и насладата в си стем ата на Шопенхауер е направен сякаш по
елементарните правила на а р и т м е т и к а т а : злото, страданието
е повече, доброто, насладата е по-малко. О т вниманието на Шо
пенхауер к а т о че ли се изплвзват гввк аво стта, подви ж н остта,
о т н о с и т е л н о с т т а на тези свстояния, кои то никак не се вмес
т в а т в так ава елементарна комерсантска ари тм ети ка, разг
леждаща ж и в ота к а т о губещо предприятие, чиито приходи не
покриват разходите.
Няма свмнение, б о л естта, слеп о тата, б ед н о ст т а, позорвт
са зло и страдание почти 3а всички и почти навсяквде. Но колко
често т о в а, което няквде и 3а едни е зло и страдание, 3а други и
другаде е добро и удоволствие, и колко често доброто се свдвржа
6 сам ото зло, а удоволствието - в самото страдание. Неуспехбт

носи огорчение, но ако о т него вбзникват нови амбиции, които
в о д я т до неочаквани успехи, не е ли т о в а основание 3а наслада.
И т а к а в безброй казуси и ситуации в ж и вота на всекиго, на цели
групи и дори народи. Освен т о в а случва се повече или по-малко
парадоксално, доброто да се открива и вбв всеобщо при знатото
Зло: Ницше говори с благодарност 3а б о л естта, 3а дарявасцата ге
ниалност болест, единствено благодарение на к оя то е стигнал
до просветление, с чи ято помощ е надмогнал и преодолял физи
ческите страдания (а л и т ер ат у р н и т е измерения на тази т е о
рия лесно се прео ткри ват в едва ли не целокупното т во р ч ество
на Томас Ман). Пбк и задоволяването на всяка (понякога колкото
по-нищожна, толкова по-необходима) п отребн ост на т я л о т о не
носи ли удоволствие, което тбкм о поради делничността си не
попада в спислка на човеш ките триумфи и следователно не фи
гурира в песимистическата ар и тм ети ка на злото и доброто.
О т е с т е с т в о т о на човеш ката природа Шопенхауер извежда и
социалното устр о й ство , к оето според него най-много й подхож
да. А тази природа Шопенхауер сам илюстрира с една сбчинена
о т него парабола: в студена зимна нощ стадо бодливи свинчета
се п р и ти скат едно до друго, 3а да се с т о п л я т , но усетили о с т
р о т а т а на бодлите, ббрзо се о тдр б п ват, 3а да ги накара с т у д б т
отн ово да се при ти снат, и все т ак а, докато най-сетне з а с т а н а т
на подходящо разстояние, или к ак т о казват в Англия, keep your
distance, стой на разстояние. И т у к никаква философия и никаква
метафизика не само че не са в сбстояние да променят онова, ко
е т о идва о т дблбините на волята, но м огат само да д е й с т в а т в
нейна посока. Тук според Шопенхауер е д остатбчн о да се помисли
вбрху престлпните последици на м етаф изиката, да се помисли
3а войните, вблненията, м е теж и т е, уб и й ствата по ф ронтове
т е , площадите и еш афодите, в кои то верско-религиозно-мета-
физическите м отиви и м а т по-голямо или по-малко участие, 3а
да се ви дят н ещ астн и те, морално деградиращи р езул т ат и о т
прославената и прехвалена метафизика. Така само една според
Шопенхауер лоша книга - Коранът, - станала основа на световна
религия, предизвиква безброй свещени кбрвави войни с несметен
брой ж ертви.
О т п о с т у л а т и т е на Ш опенхауеровата метафизика и о т пре-
скрипциите на неговата етика логически следва монархическата
МЕТАФИЗИКАТА НА АРТУР ШОЛЕНХАУЕР 75
форма на управление, к оято Шопенхауер разглежда к а т о е с т е с т

вено присвила на хората и народите. Услужливата пам ет на Шо
пенхауер му подава и желаните аналогии: к ак т о начело на всяко
стадо или животинска общ ност (ввлуи, пчели, слонове, птичи
я т а , мравки и т.н .) застава един водещ индивид и к ак т о дори у
всеки човек, независимо о т в а ж н о с т т а на всеки негов орган, има
един водещ - мозвквт, т а к а и начело на всяко обсуество трябва
да стои монарх. Но т о в а изискване Шопенхауер свврзва с реал
н о с т т а на дадената социална дей стви телн ост, а не с идеала ка
т о крайна цел. Защ ото т о й мисли, че „3а да се основе свввршена
двржава, трябва преди т о в а да се свздадат свщ ества, чи ято при
рода би им позволила напвлно да ж е р т в а т своето благо заради
общ ественото благо“ (Светът като воля и представа).
След к а т о ж и в о т в т - т у й колело на Иксион, то зи камвк на
Сизиф, тази бвчва на Данаидите (любими образи-сравнения на
Шопенхауер) - е само лишения, напрегната борба и теж вк тр уд ,
само мвка, страдание, печал и плач, а с в е т в т - само болница 3а
неизлечими, тогава о става още само едно - да бвде произнесена и
дум ата, 3а к оято е подготвено всичко. Е т и к а т а на Шопенхауер е
песитистична, Шопенхауер е о т най-яростните песилхисти в ис
т о р и я т а на философията, жива врвзка и преход о т античния
квм модерния песимизвм.
И к ак т о е обикновено 3а философията да започва не само с
удивление о т свщ ествуващ ото, но и с отрицание на дотогаваш
н ото му обяснение, и 3а Шопенхауер няма по-ненавистна теория
о т оптимизма и неговите догми. Защ ото опти м и зм вт е неоп
равдана самоввзхвала на действителния виновник на света, т о й
е не само абсурд, но и с в е т о т а т с т в о и ако не е просто продукт
на малодушие, е не само нелеп, но е по-скоро горчива насмешка над
неизказаните страдания на човечеството. Затова винаги, ко-
гато разумвт и оптим изм вт излизат с прекомерни претенции,
трябва да се напомня 3а Волтер и неговия гениален Кандид, чийто
герой живее в най-добрия о т всички ввзможни светове, оказал се
всвщ ност най-лошият о т всички светове. Шопенхауер е убеден,
че сам с в е т в т дава д о к азател ствата против оптимизма и ар
гум ен ти те на песимизма. „Ако мине по болниците, лазаретите,
камерите 3а хирургически изтезания, з а т в о р и т е и килиите 3а
разпити, бордеите на бедняците, по бойните полета или м ест а
т а 3а изпвлнение на см вр тн и те наказания, ако види всички т вм -
ни обители на н и щ етата, където т я се крие о т студения поглед

на лю бопитните... и най-закорабелият о п т и м и ст 6 края на кра
и щ ата сигурно ще разбере какъв е този най-добър о т всички въз
можни светове. Пък откъде Д ан те би могъл да вземе материала
3а своя Ад, ако не о т нашия действителен с в я т ? “ (Светът като
Но погледнато по-строго и реалистично, вековният фило
софски спор дали тори с в я т е най-добрият о т всички възможни
светове (Лайбниц), или т о й е най-лошият о т всички възможни
светове (Шопенхауер), въпреки големите имена и а в т о р и т е т и ,
кои то с т о я т зад него, всъщ ност се оказва и безпочвен, и безсмис
лен, ако няма друг с в я т н и то к а т о възможен, ни то к а т о дейс
твителен . А след к а т о с в е т ъ т не може да се сравнява (освен в
илюзиите) с нищо друго о т същ ествуващ ото - т у к или където
и да е другаде, - единствената възможност 3а човека е да живее
в единствено възможния с в я т - тук и сега, - а как т о й ще жи
в е е - добре или зле, - зависи о т много неща - предвидими и не
предвидими, случайни и необходими, субективни и обективни,
което вече не е въпрос на космологията, а на физиологията, пси
хологията, социологията, е т и к а т а или на всичко друго, свързано
с човека в тоди свят.
О т п о с т у л а т и т е на Ш опенхауеровата етика и социология
се определя и неговото лично м ясто в социалната борба, пози
цията, к оя то т о й сам и съзнателно си избира при социалните
дислокации. Ф а к т и т е са общоизвестни, но са т а к а красноречи
ви, че никой изследовател не минава без т я х - На пруския офицер,
настанен в дома му, кой то о т неговия балкон стрелял срещу
въстаналия народ през революцията о т 1848-1849 г., Шопенхауер
демонстративно подава своя театрал ен бинокъл, 3а да стреля
по-точно на живо срещу то зи народ, кой то впрочем т о й винаги
е наричал сган, тълпа. А и в завещанието си Шопенхауер определя
3а свой универсален наследник „учредения в Берлин фонд 3а подпо
магане на пруските войници, останали инвалиди о т сраженията
3а поддържането и възстановяването на законния ред при сму
т о в е т е и б у н т о в е т е през 1848 и 1849 г., к ак т о и на вдовиците и
сираците на онези о т т я х , кои то са загинали в тези сражения“.
О тхвърлянето на оптимизма к а т о плоско и повърхностно
учение не е въпрос на емоционално отношение, а има дълбоки т е
оретически основания. Човек не може да излезе о т волята си, 3а
да се отдаде на м е ч т и т е 3а безгрижно и щ астливо бъдеще. О т

целия иудейско-християнски митологичен комплекс Шопенхауер
поставя най-високо учението 3а първородния грях и в учението
3а грехопадението, към което се отнася с нескриван респект и
безкрайно възхищение, вижда едва ли не единственото, 3а което
иудео-християнството заслужава внимание. Човекът, докато е
човек, ще носи ориста на рода, проклятието на волята. И о т н о
во Калдерон, Животът е сън, най-голямата вина на човека е, че се
е родил.
В тази стройна и завършена система действително не остава
никакво м ясто 3а бога: ни то при волята, ни то при п редставата,
нито при победата на волята, ни то при победата на и н тел ек та
над волята в и зк уств о то (геният) и в морала (аскетът). Шопен-
хауер е не просто а т е и с т - Богът не му е нужен н и то 3а „първия
тласък“ на света, к ак т о например при д еи сти те о т XVIII век,
нито к а т о гарант на морала, к ак т о например при К ан т. Шопен-
хауер е, т а к а да се каже, логически атеист, сам ата му система
функционира без каквато и да е нужда о т Бог и светът като воля
и представа няма нужда о т него. По-късно все още сдържаният
логически атещъм на Шопенхауер ще се развихри в неудържимия
атеизъм на Ницше, в кой то освен целият диапазон о т аргументи
ще се включи и пълният регистър на емоциите, превръщайки се в
истински Антихрист.
Шопенхауеровият песимизъм се мисли и к а т о сигурна и реа
листична а н т и т е за на библейския оптимизъм. Защ ото в библей
ските времена п реходността на ж и вота не се схваща к а т о т р а
гична, въпреки липсата на каквато и да е идея 3а възкресение и
Задгробен ж и в о т (новозаветен, чисто християнски компонент).
Праведникът, патриархът, изпълнявайки предназначеното сви
ше, в края на краищ ата не може да съжалява 3а нищо. Така „по
чина Авраам, и умря в добра с т а р о с т , престарял и наситен (на
ж ивот), и се прибра при своя народ“ (Би т. 25, 8) и т а к а „издъхна
Исаак и умря, и се прибра при своя народ, бидейки с т ар и с и т на
ж и вот“ (Бит. 35, 29). Но вече извън тази версия насищането на
ж и в о т е крайно проблематично и с м ъ р т т а е най-често само об
лекчение о т ум ората, мъката и страданието, край на безсмисли
е т о и скуката на един опротивял ж и вот, тъ й че на схващането
3а с м ъ р т т а к а т о награда (вет хо завет н о т о „и се прибра при своя
народ“ е равнозначно на новозаветното вечно райско блаженс
т в о ) Шопенхауер противопоставя, к ак т о му се струва, много

по-реалистичната версия 3а с м ъ р т т а к а т о изконна трагична
участ на човека, 3а с м ъ р т т а к а т о завършек на ж ивота, кой то
би било по-добре изобщо да не се започва, защ ото е просто сън и
Защото най-голямата вина на човека е, че се е родил.
Шопенхауер е убеден, че не може да се даде задоволителен о т
говор на въпроса, защо то зи с в я т е по-добър о т небитието, но
ако се превъзмогне плетеницата на неговите аргументи и полу-
аргументи, т у к все пак о става п р о с т а т а истина, че 3а човека,
кой то е нещо (само по себе си, 3а себе си и 3а другите), нещото
винаги ще е по-добро о т нищото, че в човешката ценностна сис
т е м а съществуването винаги е по-горе о т несъществуването,
освен ако някои изключителни и сравнително по-редки о б с т о
я т е л с т в а не п р о т и в о с т о я т на същ ествуването, т а к а че да го
обезсилят в сам ата му същност.
Но и в Шопенхауеровия песимизбм - изобщо и к а т о предмет
на л и т е р а т у р н а т а трагедия, най-висшият литературен вид --
може да се открие и не чак д о там скрит смисбл. Той, разбира се,
е песимизбм, но е още и предупреждение срещу илюзиите 3а все-
м огбщ еството на разума, срещу утопи чн и те надежди, че инте-
л е к т б т може всичко и на него може да се разчита 3а всичко, сре
щу планините о т оптимизбм, натрупани в немската класическа
философия. Защ ото улиците, н ещ асти ята, войните и к а т а с т
роф и те сбщо м огат да са плод на разум и и н тел ект, техен гор
чив плод, и ако разумбт вбздига, к ак т о нищо друго, т о й поваля и
унищожава, сбщо к ак т о нищо друго. Ирационализмбт е отрица
ние на рационализма и разума - и т о в а е неговата заблуждаваща
едностранчивост, каквато впрочем е и всяка едностранчивост,
но ирационализмбт - в някаква форма и степен е коректив на
илюзиите на разума, някаква справедлива реакция на безпочве
но амбициозните претенции на рационализма - и в тази именно
форма и степен т о й заслужава внимание, на него трябва да се гле
да сериозно и дори с респект. Тбй или иначе, философският ира-
ционализбм е съществен м ом ент в панорамата на свет о вн а т а
философия, защ ото без него не сам° 6 и сто р и я та на философия
т а ще зейнат опасни празнини, но и защ ото без неговите о тк р и
т и я , без неговите действителни находки природата на „к л ето
т о Божие създание“ - човекът, ще остане недоразбрана. Човекът
не е само разум и въпреки могъщия, търж ествен и триумфален
МЕТАФИЗИКАТА НА АРТУР ШОГ1ЕНХАУЕР 79
марш на разума във философията на европейския рационализъм

о т Д екарт до Хегел в него има и нещо друго и т о е, с което, кога
правомерно и кога неправомерно, се заема ирационализмът.
Но и о т чисто прагматично гледище не е ли и 3а страдащия
о т малко малко по-лесно да понесе страданието, когато знае,
че т о идва о т сам ата същност на б и ти ето , а не е нещ астно и
само до него отнасящ о се състояние, толкова по-нелепо на фона
на всеобщото щ астие и доволство в най-добрия о т всички све-
тове. Затова има дълбок резон и в хар ак тер и сти ката на Томас
Ман: „Песимизмът ни най-малко не изключва хум ан н о стта, ни
най-малко не е нужно да се превърнем в някакви ретори и ласка
тели на човечеството, 3а да бъдем хуманисти... Тъкмо в песимис
т и ч н а та обагреност на Шопенхауеровото учение, в т о в а, че т о
го отвеж да до отричане на света, до идеала на аскетизма, в то ва,
че този голям и познал страданието автор, кой то пише проза
т а на великата наша хуманна образователна епоха, издига човека
о т равнището на биологичното и природното, че прави негова
т а чувстващ а и разбираща душа арена 3а поврат на волята и че в
него всяка т в а р вижда възможния си спасител - в т о в а именно е
неговата хуманност, неговата духовност“ {Шопенхауер).
Шопенхауер е в свето вн ата етическа традиция - о т ранно-
класическите школи на йонийската философия до школите на
немската класическа философия - и тогава, когато неизбежно
свързва морала със свободата на волята, отказвайки да види мо
рал т а м , където вм есто свободен избор има принуда. Но далеч о т
всяка плоска философия и всяко елементарно решение на хилядо
л е т н а т а проблема свобода-необходимост Шопенхауер си дава на
пълно ясна см етка 3а действително хилядолетните тр удн о сти ,
стоящ и пред тази проблема.
Човек принадлежи на своето поведение и поведението при
надлежи на човека само при едно условие - свободата. Ако човек
не може свободно да избира между различни възможности, тъй
че избраното да е именно негово, а не наложено о т друг или о т
други, т о е с т ако няма свобода на волята, няма вина, няма лична
отговорност, няма морал.
Но пък, о т друга страна, не по-зле о т най-проникновените
мислители в и сто р и я та на философията Шопенхауер знае, че
волята не може да е напълно свободна, защ ото - к ак т о всичко
друго - е подчинена на причинността и следователно свободата
й може да е само относителна, частична - о т т у к дотук. Най-на

пред волята не е напълно свободна, когато се сблъсква със свобо
д а т а на другите воли, кои то т я рядко може да преодолее напълно,
но не по-малко о т тези външни ограничения са и вътреш ните - и
най-голямата свобода на волята не може да преодолее ограниче
н о с т т а на силата и на т а л а н т а на своя носител. Шопенхауер
полага неимоверни усилия да излезе, да преодолее тази антино-
мия, но в т о в а отношение и неговата метафизика не предлага
по-големи възможности и по-богати решения о т м етаф изиката
и на най-достойните му предшественици.
Всяко житейско поприще не е изцяло в ръцете на човека - т о
Зависи о т реш енията му, но в още по-голяма степен о т незави
сещия о т т я х ход на съ би ти ята в света. Тези два ф актора си
взаимодействат, влияят един на друг, но и в значителна степен
са независими един о т друг, защ ото к ак т о съби ти ята в света
по правило малко зависят о т решенията на индивидите, тъй и
тези решения се променят и според промяната на индивидуал
н а т а настройка, и според откри ващ и те се пред т я х различни
хоризонти в зависимост о т промяната в хода на нещ ата. О т
взаимодействието на посоките на тези два ф актора се образува
т р е т а , по правило несъвпадаща с т я х , и тъкм о по нея тече чо
веш ки ят ж и вот. Ж и в о т ъ т зависи не само о т живеещия, но и о т
онова, което му се предлага и следователно е независимо о т него,
и тъ й к ак т о е при всяка връзка между обективното и субектив
н ото, между обекта и субекта, р е з у л т а т ъ т е различен дори ако
само единият компонент е различен. Въпреки че другият е съвсем
еднакъв.
Но според Шопенхауер т у к все пак няма аритметическо ра
венство, к ак т о например сборът е винаги равен, колкото и да
се променя м я с т о т о на събираемите, о т кои то е получен. В о т
ношението обект-субект реш аващ ото е субектът и т о в а, какъв
е то й , е по-съществено о т онова, което се получава о т обек
т и в н о т о стечение на о б с т о я т е л с т в а т а и което обикновено се
означава к а т о съдба. А не на последно м я сто тази неравностой-
н о ст се дължи на н еравностойността на ф актора врете върху
субекта и върху обекта. Д окато човеш ката природа е почти не
изменна, сам ото споменаване на д ум ата съдба предизвиква бързи
асоциации 3а променливост: капридна съдба, коварна съдба, ирония
на съдбата и т .н .
Но и при о тн о си тел н о то п остоян ство на природата на о т

делния индивид различието в природите на различните индивиди
внася своя огромен принос в си стем ата на моралните стойнос
т и и йерархии. Един се смее на онова, пред което друг би плакал
(и о б ратн ото), един скърби 3а м алката несполука, не обръщайки
внимание на много по-голямата сполука, друг се радва на м алката
сполука, не обръщайки внимание на много по-голямата несполука
и не само о т тем п ерам ен ти те, но и о т светогледните нагласи
на оптимизма и песимизма зависи кой как ще възприема света (го
лямото и малкото в него) и какви ще са неговите реакции. Разби
ра се, при такива класификации има и безброй междинни степ е
ни, нюанси и сметения, но тео рети чески ят разум открай време
проявява своите предпочитания към ч и ст и т е форми, застинали
в своята полюсна крайност, защ ото именно т е к а т о възможен
предел са по-достъпни 3а изследване, определяне и теоретическо
дефиниране.
В сравнение с етическата естети ч еск ата сфера е още по-су
бективна - в по-голяма степен е зависима о т природата на су
бекта, о тко л к о то о т сам ата природа. Пред една и съща природ
на гледка някой може да стигне до максимума на естетическия
възторг и наслада, докато друг ще мине покрай нея напълно без
различен и безмълвно студен.
Според Шопенхауер всичко т о в а е несъмнено доказателство,
че 3а щ а с т и е т о на човека най-важното е онова, к оето т о й ит.а в
себе си, а не онова, което му е дадено отвън. И затова п у с т о т а т а
на вътрешния ж и в о т не може да бъде смислено запълнена - к ак т о
хиляди пъти т о в а е било отбелязвано - ни то с бясната гон и т
ба на развлечения и наслади, ни то о т безсмисления разкош и раз
т о ч и т е л с т в о т о , което 3а кратко време разпилява б о гатства,
трупани с години, тъй к а т о тези реалности са незаместими и
много често тъкмо т а м , където усилията да се прогони скуката
са най-големи, т я се настанява най-сигурно.
Б о г а т с т в о т о , на което мнозина гледат к а т о на главен инс
т р у м е н т на щ аст и ет о , може да осигури пълно материално бла
гополучие, но не е в състояние да задоволява духовните потреб
ности и да осигурява интелектуални наслади, а нерядко е и преч
ка 3а т я х н о т о осъществяване (доколкото изобщо оставя м ясто
3а т я х ) 'поради грижите, кои то създава, к ак т о и поради преиму
щ ествен ото насочване на съзнанието към неговото придобиване,

опазване и умножаване. К а к т о може и да се предполага, Шопенха-
уер съвсем не е привърженик на то зи начин на ж и вот, намира го
глупав и сам дава личен пример - когато е използвал неголямото
наследство на баща си, 3а да си осигури необходимата свобода и
време, 3а да се посвети изцяло - през всичките плодотворни го
дини на своя 72-годишен ж и в о т - на духовни занимания.
Колкото повече човек има в себе си (omnia теа тесит porto),
толкова по-малко се нуждае не само о т нещ ата извън него, но и
о т другите, о т прекадена общ ителност и общуване, а в крайни
т е случаи едва ли не вродената меланхолия на такъв т и п хора ги
обрича на сам ота и почти пълна затвор ен ост в себе си. Несъмне
но т о в а разсъждение на Шопенхауер е непосредствена рефлексия
на собствения му ж ивот. На общ уването т о й винаги е гледал
к а т о на огън, о т кой то благоразумният човек се топли о т раз
стояние, и дори когато (рядко) сам е бивал в общ ество, се е за
тварял в себе си о т с т р ах да не изгуби своята цялост. Дори и при
продължителните си самотни разходки Шопенхауер е говорел на
глас - със себе си, неговият птоломеевски егоцентридъм, убежде
нието му, че живее в обкръжение на двуноги маймуни, го е карало
да поставя общ уването с книгите и ж и в о тн и те безкрайно по-
високо о т общ уването с хората. И може би тъкмо затова тъкмо
тази негова рефлексия зазвучава к а т о поема, к а т о търж ествена
възхвала на са м о т а т а . Шопенхауер привежда всички аргументи,
отвсякъде о ткъ д ето е могъл да ги почерпи, 3а да докаже, че само
т а т а , гордото уединено съществуване е истинското благо или,
ако е зло, т о във всички случаи е по-малкото зло в сравнение с по-
голямото зло на общуването, че колкото по-малка нужда имаш
о т другите, толкова си по-щастлив, че дори в о б щ ество то на
другите пак трябва да си в колкото е възможно по-голяма степен
сам, че с а м о т а т а всъщност е и сти н ската форма на свободата.
Не само б о г а т с т в о т о - средоточие на усилията на голяма
ч а с т о т хората - само по себе си не може да бъде критерий и мяр
ка на щ асти ето . Според Шопенхауер изобщо нещ ата, вещ ите,
предм етите, средата влияят върху щ аст и ет о само косвено,
опосредено - чрез начина, по кой то човек гледа на т я х . И в т о в а
отношение т о й е плътно в ан т и ч н ат а традиция: щ аст и ет о или
н ещ астието се определя не о т то ва, което нещ ата обективно
и реално са, а о т онова, к оето т е са 3а нас, в наш ите представи.
Според Е п и к т е т : „Х ората се т р е в о ж а т не о т самите неща, а о т

мнението 3а нещ ата.“
Може би в същ ата степен - колкото и парадоксално да изглеж
да това, - в която Шопенхауер остава в заварената философска
традиция, създаваща философски системи, в кои то е т и к а т а е
един о т задължителните компоненти, т о й излиза о т тази т р а
диция и се превръща в моралист о т т и п а на древните или на след-
ренесансовите моралисти, кои то се виж дат много повече к а т о
наставници и учители 3а ж ивота, о тк о л к о то к а т о философи на
морала. И затова не е случайно, че наред с о светен и те (и о с в е т
лените) си теоретически източници - философията на Платон,
философията на К а н т и свещените книги на индусите - филосо
ф и ята на Шопенхауер има още един несъмнен източник: ж ивота,
неговите правила и норми, неговия ход и смисъл, к ой то по-скоро
по изключение, о тк о л к о то по правило се вмества в с т р о г а т а ло
гическа схема на си стем ата.
За такъв именно т и п философия ст ава особено подходящо
прозвището възпитателна, а 3а такъв т и п философ - опреде
лението възпитател. И тъкмо т а к а Фридрих Ницше вижда ро
л ята на Шопенхауер като възпитател (тъй е озаглавено едно о т
неговите четири Несвоевременни размишления), признавайки го 3а
свой наставник и надзирател. Защ ото Шопенхауер е най-честни-
я т , най-веселият и най-постоянният писател, редом с когото
би могло да се постави само М онтен, защ ото ако философията
може да даде на човека такова убежище, в което да не прониква
никаква тирания, т о в а на първо м я сто се отнася до философия
та на живота, чийто основател и първомайстор е А р т у р Шопен
хауер.
На една о т своите етически студии - Зя основата на мора
ла - Шопенхауер поставя следното м о то : Да се проповядва морал,
е лесно, трудно е да се обосновава морал. А би могло да се добави: и
още по-трудно е да се спазва, което, разбира се, Шопенхауер отли ч
но знае. Защ ото, ако волята е същност и основа на същ ествува
щ ото, нейните повели не м о гат да бъдат регулирани о т някакъв
външно натрапен й дълг (критика на К а н т и учението 3а кате
горичния императив), тъй че са необходими усилия (често успеш
ни, а по-често неуспешни) 3а моралното поведение, к оето само е
квинтесенция на ж и тей ск ата мъдрост. Така е т и к а т а на Шопен
хауер, която, о т една страна, е предпоставена о т основната т е -
3а на неговата философия 3а безсмислеността, н ен уж н о стта на

ж ивота, 3а т о в а, че ж и в о т ь т е махало между крайните точки на
страданието и скуката и че би било по-добре човек изобщо да не
се ражда (най-дълбокият песимизъм), о т друга страна, включва
и,яла система о т правила, цял спектър о т норми на и зк уств о то
ж и в о т ъ т да се изживее възможно най-приятно и щ астливо (653-
м ож ният оптимистичен максимум). След к а т о философията
е не просто една академична наука, която само дава познания и
т а к а повишава собствените ни познания, т я трябва да бъде ед
но разбиране 3а ж и вота какъвто е, какбвто е бил и какъвто може
да бъде и поради т о в а да ни учи да го живеем и преживеем. О т
сравнително скромната цел да се опише ж и в о т ъ т , да се д адат
принципите на една по-цялостна философска антропология,
възпитателят Шопенхауер плавно преминава кбм наставленията
3а ж и вота - 3а възможно най-разумния начин да се прекара онзи
отрязък о т време, кой то ни е даден о т раждането до см ъ р тта.
И в т о в а отношение ненадминати по сила и блясък са неговите
Афорщлпи 3а житейската мъдрост.
Сам Шопенхауер - субективно - е далеч о т идеята 3а етичес
ко-назидателен т р а к т а т , т о й е убеден, че скуката е неизбежен
спътник на с и с т е м а т и ч н о с т т а и изчерпателността, и на свои
т е Афоризми гледа т ак а: „Написах просто то ва, което ми дойде
наум, стори ми се достойно да ббде казано и доколкото си спом
ням, все осце не е било формулирано, поне не изцяло и по сбщия на
чин, т о е с т само ще дообера онова, което е останало след други
т е на т о в а необгледно поле.“ Но, изглежда, и сам Шопенхауер не е
предвиждал, че Афоризми ще с т а н а т неговата несбмнено най-по
пулярна и най-преиздавана книга. Наистина т я не се отличава с
философската дълбочина на Светът като воля и представа, на не
говия opus vitae, ни то претендира 3а монументална о б хватн о ст
на д в ата т о м а Parerga und Paralipomena, а само скромно заема пос
ледната ч а с т о т пбрвия им т о м . Но Афоризмите на Шопенхауер
са действителен синтез на неговата практическа философия: не
без основание т е претендират да са образ на човека - какбвто
т о й е, каквото т о й има и какбвто т о й се представя.
Показателна е еволюцията на съдържанието на термина афо
ризъм. Aphorismos (Афоризми) е заглавието на т р а к т а т а на баща
т а на медицината Хипократ, в кой то т о й описва си м птом и те
и диагнозите на болестите, к ак т о и т я х н о т о лечение и профи
лактика. Вероятно още през Гръцката ан ти ч н о ст тер м и н вт

аркоп$то$ (определение, разграничение) е имал не само медицин
ско значение, а е означавал още и сентенция, мъдрост, с т е г н а т
стил. Но именно в европейската моралистика о т XVII век чисто
медицинските значения напълно о т п а д а т , 3а да о с т а н а т други
т е , може би само отдалеч свързани с т я х , и афоризмите с т а в а т
преди всичко рецепти на наставления 3а душевно здраве, 3а про
никващо познание и мъдро поведение, 3а хармония на д уш а та и
т я л о то .
Афоризмите на Шопенхауер не се в м е с т в а т в класическата
форма на афорщма такава, каквато е п о зн а т а т а на световна
т а л и тер атур а дори само о т Максимите на Ларошфуко. Афориз
мите на Шопенхауер по-скоро наподобяват етически т р а к т а т
с мотиви, доказателства и изводи и във формално отношение
с т о я т по-близо например до А р и сто тел о вата Никомахова ети
ка, о тко л к о то до ударната сентенциозност на мисълта или на
ставлението, побрана в едно или няколко, образуващи затворено
цяло, изречения.
Но твърде често в повече приличащите на антични етически
т р а к т а т и или на немски систематични курсове по практичес
ка философия Афоризми на Шопенхауер п р о св ет в ат остри, ярки
изречения, действащи с лапидарната изразителност на действи
телния афоризъм:
- Б о г а т с т в о т о е к а т о морска вода - колкото повече пиеш о т
нея, толкова по ожадняваш. А същ ото важи и 3а славата;
- С у е т а т а ни прави приказливи, а го р д о ст т а - мълчаливи;
- Делата о т ш у м я в а т , т в о р б и т е о с т а в а т ;
- Няма по-хубава у т е х а на старини о т тази, да си въплътил
всичките си младежки сили в творби, кои то не се съ старяват е
теб;
- Истински доброто общ ество всъщност винаги и дадвлжи-
телно е малко;
- Никой не може да види по-високо от себе си;
- К ойто е дошъл на т о я с в я т , 3а да го поучава сериозно по най-
важните въпроси, трябва да благодари на Бога, ако успее да се из
мъкне жив и здрав;
- О тдалечен остта, к оя то умалява предм ети те в очите ни,
ги увеличава в мислите;
- К ойто не обича с а м о т а т а , не обича и свободата: човек е
свободен единствено когато е сам... Онзи, кой то своевременно се

сприятели сйс с а м о т а т а и дори я обикне, получава златна мина;
- О т гледна то чка на м л а д о с т т а ж и в о т в т представлява ед
но безкрайно двлго бедеше; о т гледна то ч к а на с т а р о с т т а т о й е
съвсем кратко минало.
Дори само тези малко примери д о статвчн о ясно показват,
че в Ш опенхауеровите Афорщти о става д о статач н о м я с т о и 3а
класическия афоризъм, макар и интегриран, инкорпориран в ря
л ото на монографичния т р а к т а т .
Със своите Афорщти Шопенхауер всвсрност намира най-кв-
сия п е т квм ума и ч у в с т в а т а на много поколения чи тател и , ко
и т о далеч от всяка философска претенциозност о т к р и в а т в
т я х к ак т о най-необходимото им 3а ж ивота, т в й и най-изяшно
привлекателната форма, в к оя то да го вбзприемат и осмислят.
Философията на живота оправдава своето название и своето
предназначение и о т т у к вече т я започва своето ш ествие през
деветнадесети и двадесети век.
И С А К ПАСИ
И ПРЕДСТАВА
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 89
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
Н амерението ми е да посоча как да се ч е т е т а з и книга, 3а да

бъде по-добре разбрана. Всичко, к о е т о искам да изразя 6 нея, се
Заключава в една-единствена мисъл. Въпреки т о в а , независимо
о т уси л и я та ми, не можах да намеря по-кратък п ъ т да я изло
жа, освен в р я л а т а т а з и книга. В т а з и мисъл аз намирам онова,
к о ето бе търсено то л к о в а дълго време под и м ет о философия
и ч и ето откри ване именно поради т а з и причина историчес
ки образованите личности см я тал и 3а т о л к о в а невъзможно,
колкото и о т к р и в а н е т о на философския камък, макар oipe
Плиний1 да бе казал: Quam muita fieri non posse priusquam sint facte
indicatur? {Hist. nat. 7, l)*.
Според различните гледни т о ч к и изложената мисъл се про
явява к а т о онова, к о е т о наричаме м етаф изика, онова, к о е т о
наричаме е т и к а, и онова, к о е т о наричаме е с т е т и к а . И нак
рая, т я би трябвало да бъде всичко т о в а , ако беше, к а к т о вече
признах, онова, 3а к о е т о я с м я т а м .
Една систеепа от шиели т р я б в а неминуемо да при теж ава
ар хи текто н и ч н а връзка, в к о я т о ед н ат а ч а с т да носи винаги
др угата, но не в т о р а т а първата, а накрая осн овн и ят камък
да носи всички, без 9а ббде носен о т т я х , върхът да бъде носен,
без 9а носи. Една отделна лгисъл, напроти в, к ол кото и да е об
х в а т н а , т р я б в а да запази съвършено единство. Ако обаче, 3а да
се подпомогне съдържанието й, е възможно т я да се разчлени
на ч асти , взаимовръзката между т е з и ч а с т и т р я б в а да бъде
органична, т о е с т т а к а в а , където всяка ч а с т поддържа ряло-
* Колко много неща се с м я т а т 3а невъзможни, преди да са извър

шени! (л а т .) - Б. пр.
90 АРТУР ШОПЕНХАУЕР
mo толкова, кол кото и т я се поддвржа о т него, ни т о една о т

т я х не бива да бвде пврва, н и т о една последна. Ц я л а т а мисвл
придобива я с н о т а чрез всяка ч а с т и дори най-малката не мо
же да бвде напвлно разбрана, без преди т о в а да е било разбра
но цялото. Една книга обаче т р я б в а да при теж ава един првв
и един последен ред и в т о з и смисвл не може по никаквв начин
да прилича на организвм, к ол кото и свдвржанието й да му при
лича, следователно т у к ф о р м а т а и м а т е р и а л в т се нам и рат в
противоречие.
О т само себе си следва, че 3а да може при т а к и в а о б с т о я
т е л с т в а да се проникне в изложената мисвл, е наложително
книгата да се прочете два пъти, и т о пврвия п в т с много т в р -
пение, почерпано единствено о т доброволно даденото дове
рие, че началото е предпоставка 3а края, к а к т о и к р а я т 3а на
ч ал ото, и че свсцо т а к а всяка предш естващ а ч а с т предполага
следващ ата п о ч т и в с в щ а т а степен, к а к т о и т я предиш ната.
Кадвам „п о ч т и “, т в й к а т о никвде не е напвлно т а к а . Всичко
необходимо, 3а да се изтегли напред онова, к о е т о се изяснява
едва чрез следващ ото, к а к т о изобщо и всичко, к о е т о може да
улесни разбирането и увеличи я с н о т а т а , е направено ч естн о
и добросввестно. Би могло дори т о в а до и звестн а степен да
ми се е удало, ако при ч е т е н е т о ч и т а т е л я т , к а к т о е сввсем
е с т е с т в е н о , не мислеше само 3а казаното, а и 3а ввзмож ните
Заключения о т него. Квм т я х освен м н о ж е с т в о т о дей стви
тел н о свщ ествуващ и противоречия с м н ен и ята на сввремен-
н о с т т а , а в ер о ятн о и на ч и т а т е л я , м о г а т да се при бавят още
то л к о в а много други предварителни и ввображаеми свобра-
жения. Тогава онова, к о е т о се двлжи само на неразбиране, ще
изглежда живо неодобрение, но т о е то лк ова по-малко разби
раемо, к ол кото повече т р у д н о п о с т и г н а т а т а я с н о т а на изло
ж ен и ето и п о н я т н о с т т а на израза не о с т а в я т никакво свм-
нение о тн осн о прекия смисвл на казаното, к а т о обаче не са 6
свстояние да и зразят едновременно и о т н о ш е н и я т а му квм
всичко остан ало. Е т о защо п вр ви я т прочи т, к а к т о се каза ве
че, изисква тврпение, почерпано о т у в е р е н о с т т а , че при в т о
рия много, или всичко, ще се види и в сввсем друга светлина.
Впрочем сериозният ст р ем еж квм пвлна и дори лесна разбира-
Г.ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 91
емосш при един то л к о ва т р у д е н м атери ал т р я б в а да оправдае

срещ ащ ите се т у к и т а м повторения. С а м и я т органически,
а не верижен с т р о е ж на ц я л о т о налага едно и също нещо да се
Засегне два п ъ ти на едно и също м я с т о . Именно т о з и стр о еж ,
к а к т о и много т я с н а т а взаимовръзка между всички ч а с т и не
ми позволиха да разделя к н и гата на иначе ценените о т мене
глави и параграфи, а ме принудиха да се задоволя с четири ос
новни раздела к а т о чети ри гледни т о ч к и квм една мисъл. Ввв
всяка о т т е з и четири книги се налага особено да се внимава да
не би покрай необходимите 3а изложението подробности да се
изпусне о т очи о сн о вн ата мисвл, квм к о я т о т е принадлеж ат,
к а к т о и р а зв и т и е т о на ц я л о т о изложение. С т о в а посочихме
п вр вото о т неизбежните изисквания квм неблагосклонния чи
т а т е л (или философа, з а щ о т о с а м и я т ч и т а т е л е философ).
В т о р о т о изискване е у в о д ъ т да се прочете преди с а м а т а
книга, макар и т о й да не се свдвржа 6 нея, а да е о т п е ч а т а н п е т
години по-рано под заглавието: За четворния корен на закона
3а достатъчното основание - философски т р а к т а т . Без 9а се
Запознае с т о з и увод и с т а з и пропедевтика, 3а ч и т а т е л я ще
е неввзможно да разбере напвлно н а с т о я щ о т о съчинение. Тук
съдържанието на посочения т р а к т а т е необходима предпос
т ав к а, неделима ч а с т о т с а м а т а книга. Между д р уго то , ако не
бе се появил няколко години по-рано, т о й нямаше да служи 3а
увод квм т о в а съчинение, а щеше да влезе в с в ст ав а на п в р в ат а
книга, к о я т о сега поради л и п сата на казаното в изследването
показва известн о несввврш енство, изразено в празнините, ко
и т о всеки п в т т р я б в а да се запълват с позоваване вврху посо
чен о то изследване. Обаче поради нежеланието ми да преписвам
сам себе си или да се мвча да излагам с други думи казан ото
вече веднвж д о с т а т ъ ч н о ясно, предпочетох посочения начин,
независимо че сега бих могъл да изложа по-добре съдържанието
на своя ранен т р а к т а т , изчиствайки го о т някои п о н яти я,
дължащи се на т о г а в а ш н а т а ми твъ р д е голяма зависим ост о т
К а н т о в а т а философия: к а т о категории, външно и вътреш но
сети во и други подобни. Впрочем и т е зи п о н я т и я се с р е щ а т
т а м само з а щ о т о никога д отогава не се бях задълбочавал в т я х
и ги бях използвал единствено к а т о странични елементи без
92 АРТУР ШОПЕНХАУРР
к ак б о т о и да е отнош ение квм главния въпрос, поради к о е т о и

п оправката на т а к и в а м е с т а в посочения т р а к т а т сце с т а н е
о т само себе си в м ислите на ч и т а т е л я чрез ЗапоЗна^ан е т о му
с настоящ и я т р у д . Но само ако о т т о з и т р а к т а т е стан ал о
напълно ясно какво представлява и какво означава законът 3а
основанието, докъде се прости ра н его вата сила и докъде не,
ако се разбере, че т о з и закон не предхожда всичко и че рел и ят
с в я т не е негово следствие и с ъ о т в е т с т в и е , все едно неговото
Заключение, а о б р атн о с а м и я т т о й не е нищо друго освен ф ор
м а т а , в к о я т о се разпознава обусловени ят винаги о т с у б е к т а
о б е к т , о т к а к в в т о и вид да е т о й , доколкото с у б е к т в т е един
поднаващ индивид - едва т о га в а ще е ввзможно да се приствпи
към философския м ето д , приложен т у к 3а пврви п ъ т и о т к л о
няващ се напвлно о т всички досегашни м етоди .
Обаче с в щ о т о нежелание да преписвам дословно о т самия
себе си или пвк да п о втар я м с в щ о т о с други думи и по-несполуч-
ливи слова, след к а т о съм използвал предварително по-добри
т е , с т а в а причина 3а една в т о р а празнина в т а з и книга, именно
изпуснах всичко казано вече в п вр вата глава на м о я т а с т у д и я
За зрението и цветовете и к о е т о иначе би намерило т у к дума
по дума с в о е т о м я с т о . С ледователно предполага се ч и т а т е
л я т да е зап о зн ат и с т о в а по-раншно малко свчинение.
Накрая 3а т р е т о т о изискване т о й би могвл тихомълком
да се досети, з а щ о т о т о не е нищо друго освен познанието
на най -важ н ото явление, настъпило о т две хилядолетия на
сам ввв ф и лософ и ята и с т о я щ о то л к ова близо до нас: имам
предвид осн овни те т р у д о в е на К а н т 2. Б ездей стви ето, пре
дизвикано в духа, квм к о й т о т е д ей стви тел н о се обръ щ ат,
може според мене да се сравни, к а к т о се каза вече, с операция на
к а т а р а к т а , направена на слепец. А поискаме ли да продължим
сравнението, ц ел т а им може да се определи с ж еланието да дам
в р в к а т а на онези, при к о и т о операцията е била успешна, очи
ла срещу пердето, к а т о 3а използването на т е з и очила с а м а т а
операция е най-необходимото условие. К о л ко то и да изхождам
о т п о ст и ж е н и я т а на великия К а н т , все пак задълбоченото
изучаване на неговите произведения ми даде възм ож ност да
о т к р и я сериозни грешки в т я х , к о и т о тр я б ваш е да изчистя и
ГНЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 93
отхвърля, 3а да мога да предположа и използвам и с т и н с к о т о и

превъзходното в неговото учение в ч и с т и пречистен вид. Но
3а да не прекъсвам и обърквам с о б с т в е н о т о си изложение с чес
т а полемика срещу К а н т , аз я по м ести х в отделн о приложе
ние. К ол кото и поради гореказаното к н и га та ми да предполага
познаване на К а н т о в а т а философия, все пак т я предполага и
познаване на посоченото приложение. Е т о защо би било пре
поръчително да се прочете първо приложението, още повече
че съдържанието му има отнош ение т о ч н о към п ъ рвата книга
на н астоящ ия т р у д . О т друга стр ан а, поради е с т е с т в о т о на
н ещ ата не бе възможно да се избегне и приложението да се по
зовава о т време на време на с ам о т о произведение. О т т у к не
следва нищо друго, освен че и т о , също к а к т о о сн о вн ата ч а с т
на т р у д а , т р я б в а да се прочете два пъти.
Следователно осн овн ото познаване на Кантовата филосо
фия е е д и н с т в е н а т а предпоставка 3а н а с т о я щ о т о изложение.
А ако освен т о в а е п осветен в ш к о л ат а на бож ествения Пла
тон, ч и т а т е л я т ще е по-добре подготвен да възприеме думи
т е ми. Ако пък е и зпитал и б л а г о д а т т а на Ведата3, д о с т ъ п ъ т
до к о я т о ни бе о т к р и т о т упаниш ади те4, в м о и т е очи т о в а
е най-голямото предим ство на т о з и още млад век пред ми
налите с т о л е т и я , к а т о предполагам, че влиянието на санс-
к р и т с к а т а л и т е р а т у р а няма да се окаже по-малко дълбоко о т
възраждането на Гръц ката а н т и ч н о с т през X V век. И т а к а ,
казвам, ако вече е п осветен в д р евн ата индийска м ъ д р о ст и я
е възприел, т о га в а ч и т а т е л я т е най-добре подготвен да чуе
изложението ми. Той няма подобно на много други да го при
еме к а т о нещо чуждо, дори враждебно, защ о то , ако не звучи
прекалено гордо, бих желал да твъ рдя, че всяка о т о т д е л н и т е
и откъслечни сентенции, съставляващ и упаниш ади те, м о г а т
да б ъ д ат изведени к а т о следствие о т м исълта, к о я т о искам
да изложа, макар и да е вярно и о б р а т н о т о - т я може да се о т
крие още т а м .
Но сигурно п овечето ч и т а т е л и вече са проявили нетърпе-

ние и възмутени, са дали израз на дълго и с усилие сдържания
упрек, как се осмелявам да предлагам на публи ката една книга,
предявявайки изисквания и условия, първите две о т к о и т о са
високомерни и лишени о т скр ом н ост, и т о по време, т о л к о
ва б о гат о на самородни идеи, че само в Германия благодарение
на кн и го п ечатан ето годишно с т а в а т общ ествено достояние
т р и хиляди съдържателни, оригинални и абсолю тно необхо
дими произведения, а освен т я х и безброй периодични списа
ния или дори ежедневници, по време к о гат о не се ч у в с т в а и
най-малка липса на оригинални и задълбочени философи. На
п ро ти в, само в Германия днес ж и в е я т повече философи, о т -
к ол кото м о г а т да п р е д с т а в я т няколко с т о л е т и я едно след
друго. И в ъ зм у т е н и я т ч и т а т е л п и т а как ще стигне до края
на една книга, щом к а т о о т него се изисква да пристъпва с т о л
кова заобикалки към нея.
Тъй к а т о нямам какво да отговор я на подобни упреци, се
надявам само ч и т а т е л и т е да са ми благодарни, че навреме съм
ги предупредил, 3а да не и згуб я т н и т о час с една книга, ч и ето
прочитане не би било ползотворно без изпълнението на заяве
н и т е изисквания. Е т о защо би било добре да я сл о ж ат н а с т р а
на, а и е напълно сигурно, че много нещо в нея няма да им хареса
и ще е по-скоро винаги paucorum hominum*, поради к о е т о кни
г а т а ще т р я б в а да чака спокойно и скромно м алцината, 3а чий-
т о необикновен начин на мислене би била подходяща. З ащ о т о
независимо о т многословието и уси л и ята, на к о и т о се подлага
ч и т а т е л я т , кой съвременен образован човек, ч и и то познания
са се приближили до прекрасните то ч к и , където парадоксал
н о т о и лъж овното са едно и също, би могъл да понесе да среща
п о ч т и на всяка страниц а мисли, противоречащ и на онова, ко
е т о сам т о й е признал веднъж завинаги 3а вярно и окончател
но. И още, колко н еприятно измамен ще се п о ч ув ст ва човек,
ако не о тк р и е и дума 3а онова, к о е т о по негово мнение т р я б в а
* За малко хора (лат.) - (Хораций, Оди I, 9) - Б. пр.

именно т у к да потврси на всяка цена, з а щ о т о начинбт му да

разсвждава слвпада с начина на един още жив голям философ*5,
написал наи стин а т р о га т е л н и книги, но п ри теж аващ малка
т а слабост да с м я т а всичко, к о е т о е научил и усвоил о т п е т
н ад е се т ат а си година н а т а т б к , 3а вродени основни мисли на
човешкия дух. Кой би могъл да понесе всичко т о в а ? Е т о защо
м о я т сб в е т е: о с т а в е т е т а з и книга настрана!
Опасявам се обаче, че с т о з и о тго во р няма да се о тбр ва. Чи
т а т е л я т , достигнал предисловието, к о е т о го сб ветва да се
о ткаж е о т к н и гата, я е купил сбс сухи пари и се п и т а какво
ще го обезщ ети. П оследният ми изход е да му напомня, че ще
съумее да използва по най-различни начини една книга, дори без
да я ч ете. К а т о всяка друга и т я може да запблни някоя праз
нина в б и б л и о теката му, к б дето хубаво подвбрзана, сигурно
ще изглежда добре. А може и да я сложи вбрху т о а л е т н а т а или
на м а с а т а 3а чай на уч е н а т а си при ятелка. И накрая, к о е т о е
най-доброто о т всичко и з а т о в а особено му го препорбчвам,
може да я рецензира.
И т а к а , след к а т о си позволих една шега - в т о з и двусмис
лен ж и в о т едва ли някоя страница може да ббде т о л к о в а сери
озна, че да не й се отдели м я с т о в нея, - предлагам сбвсем сери
озно к н и га та с упование и увер ен о ст, че рано или кбсно т я ще
стигне до онези, 3а к о и т о е предназначена, а между д р у го то и
сбс спокойното примирение, че и нея ще я сполети в пвлна мяра
у ч а с т т а на всяко познание, а най-вече н ай -важ н ото - веч н а та
истина, на к о я т о е о тред ен само к р а т б к т р и у м ф между два
дблги периода, к о г а т о бе отричана к а т о парадокс и презирана
к а т о тривиална. А н ей н и ят а в т о р обикновено споделя пбрва-
т а у ч а с т . Ж и в о т б т обаче е к р атб к , а и с т и н а т а има далечно
бездействие и живее дблго: нека кажем и с т и н а т а !
(Написано в Дрезден през а в г у с т 1818.)
Ф. X. Якоби.
ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
Не на съвременниците си, не и на с ъ о т еч ест вен и ц и те си -

на ч о в е ч е с т в о т о поднасям с в о я т а вече завършена т в о р б а, с
т в ъ р д о т о убеждение, че т я няма да е лишена о т значение 3а
него, макар и т о в а да бъде осъзнато едва късно, какъ вто е ж ре
б и я т на всяко добро нещо, к а к в о т о и да е т о . З а щ о т о само 3а
ч о в е ч е с т в о т о , не и 3а разбързалото се, з а е т о с врем енните си
илюзии поколение у м ъ т ми се бе посвети л на р аб о та, п р о ти в
в о л я т а ми, в течение на рял един ж и в о т . През вси чкото т о в а
време дори л и п сата на съпричастие не би могла да ме накара да
се усъмня в н ей н ото значение, т ъ й к а т о непрекъснато виждах
как ф ал ш и вото , л о ш о то , накрая и абсурдното и безсмислено
т о * се р а д в а т на всеобщо възхищение и п о ч и т. Размислих, че
ако хо р а т а , способни да разбер ат и с т и н с к о т о и правдивото,
не се срещаха т о л к о в а рядко, т а човек да т р я б в а да се озърта
напразно и да ги тъ р си в продължение на двайсетина години,
т о гав а те зи , к о и т о биха могли да го създадат, нямаше да са
т о л к о в а малко и произведенията им да п р е д с т а в л я в а т изклю
чение о т п р е х о д н о с т т а на зем н и те неща. Тогава би се изгуби
ла и р а д о с т н а т а перспектива 3а едно п о т о м с т в о , о т ч и я т о
подкрепа се нуждае всеки, п о стави л си висока цел. Ако някой
сериозно се е п освети л на един проблем, к о й т о не носи м а т е
риални облаги, не бива да разчи та на съ ч у в с т в и ет о на с во и те
съвременници. Н ай-често обаче ще види, че сияни ето на т о з и
проблем пронизва с в е т а и се радва на популярност, и т а к а е
редно, з а щ о т о с а м и я т проблем т р я б в а да се разглежда заради
самия него, иначе няма да има успех, т ъ й к а т о предумисълът
Хегеловата философия.
с ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 97
Завинаги пречи на размисъла. Emo защо, 3а да добие значение,

всяко ценно нещо се е нуждаело о т много време, к а к т о сви
д е т е л с т в а убедително л и т е р а т у р н а т а и стория, още пове
че ако т о е спадало квм поучителния, а не квм заним ателния
вид; междувременно обаче е блестяло лъжовното. З а щ о т о да
се съедини проблемът с н его вата ви д и м ост е т р у д н о , дори не-
ббзможно. Именно в т о в а се заключава п р о к л я т и е т о на т о з и
с в я т на н у ж д а т а и п о т р е б н о с т и т е , че т о й е принуден да им
служи и робува. Е т о защо т о й не е свздаден т а к а , че 6 него да
може да процбф ти несмущавано и да сб щ ествува заради се
бе си к о й т о и да е благороден и ввзвишен стрем еж , к а к в в т о е
с т р е м е ж в т квм светли на и истина. Дори ако т а к в в ст р ем еж
е могвл да се прояви и по т о з и начин да е ввведено п о н я т и е т о
3а него, много скоро м а т ер и ал н и те интереси, лични те цели
ще завладеят и него, 3а да го превврн ат в свое орвдие или своя
маска. Поради т о в а , след к а т о К а н т издигна о т н о в о на п о ч и т
ф и лософ ията, скоро и т я тр я б ваш е да с т а н е орвдие на цели
т е , на дврж авните на вврха, на личните - долу, макар и с т р о
го погледнато, т о в а да не е т я , а н ей н и ят двойник, к о й т о се
приема 3а нея. Това не бива дори да ни учудва, т в й к а т о вследс
т в и е при родата си невероятно голямо м н ози н ство о т хора
не е способно на никакви други цели, освен на м ат ер и ал н и те,
дори не може да ги разбере. Е т о защо с т р е м е ж в т квм и с т и н а
т а е т в в р д е висока и ексцентрична цел, 3а да може да се оча
ква, че всички, че мнозина, че дори само неколцина ще в з е м а т
чистосърдечно уч асти е в него. Ако обаче се забележи, к а т о
например сега в Германия, очебийно раздвижване, всеобхватн о
оживление, писания и разговори по въпросите на философия
т а , може с ув е р е н о ст да се предположи, че д е й с т в и т е л н и я т
primum mobile*, с к р и т а т а пружина на т о в а раздвижване, неза
висимо о т т ъ р ж е с т в е н и т е декларации и уверения, преследва
само реални, а не идеални цели, че се преследват именно лични,
служебни, църковни, двржавни, н ак р ат к о м атериални и н т е р е
си и следователно ч и ст о партийни цели зад в и ж ват до т а к а в а
степен м н о ж е с т в о т о пружини на т е зи мними свето вн и мвд-
Пврбодбигател (лат.) - Б. пр.

реци, че б свщ н о ст нам ерени ята им, а не прозренията са п в т е -

б о дн ата звезда на т е зи кресливци, а и с т и н а т а е положително
последното, 3а к о е т о м и сл я т. Тя не намира свмишленици, а
н апроти в, през вси чки те т е з и бурни философски спорове из
минава своя п в т т а к а спокойно и незабелязано, к а к т о и през
Зи м н ата нощ на най-мрачния, скован в най-закостеняло суеве
рие век, к в д е т о и с т и н а т а се споделя само к а т о т ай н о учение
с малцина ад еп ти или дори се поверява само на пергам ента. Да,
бих казал, че никое време не може да бвде по-неблагоприятно
3а ф и ло соф и ята о т т о в а , з а щ о т о с нея се злоупотребява най-
позорно - о т една ст р ан а, к а т о със ср ед ство на дврж авата,
о т друга, к а т о свс ср ед ство 3а препитание. Или да не би да
се вярва, че при т а к и в а стрем еж и и сред т а к а в а бвркотия ис
т и н а т а ще може между д р у го то да види бял с в я т , цел, к о я т о
сввсем не са си поставили. И с т и н а т а не е уличница, к о я т о се
хвврля на в р а т а на онези, к о и т о не я ж е л ая т . Може би т я е не-
д оствп н а красавица и дори ако някой п о ж ертва всичко 3а нея,
пак не може да бвде сигурен в б л аго скл о н н остта й.
Д о к а т о п р а в и т е л с т в а т а използват ф и ло соф и ята к а т о
ср ед ство 3а с в о и т е двржавни цели, уч ен и те, о т друга стр ан а,
в и ж д а т вбв ф и лософ ските процедури з а н а я т , к о й то , к а к т о
всеки друг, осигурява п р еп и тан и ето им. Те се с т р е м я т квм
т я х , уверявайки ги в д обр и те си помисли, т о е с т в намерението
си да с л у ж а т на посочените цели. И т е у д в р ж а т д у м а т а си! Не
и с т и н а т а , не я с н о т а т а , не П л ато н , не А р и с т о т е л , а целите,
на к о и т о им е ввзложено да с л у ж а т , са п в т е в о д н а т а им звезда
и т е с т а в а т критери й 3а и с т и н н о т о , ц ен н ото, д о с т о й н о т о
3а внимание, к а к т о и 3а т я х н а т а проти вопол ож н ост. Е т о
Защо всичко, к о е т о не с в о т в е т с т в а на нам еренията им, ако
ще и да е н ай -важ н ото и най-изклю чителното в т я х н а т а спе
ци алн ост, или се осбжда, или к вд ето т о в а изглежда опасно, се
Задушава чрез единодушно игнориране. Да погледнем само об
щ о т о им ревн о стн о отрицание на пантеизм а. Кой глупак ще
повярва, че т о се двлжи на убеждение? А и изобщо как би могла
ун изен ата до ср ед ство 3а припечелване на хляба философия да
не се изроди в соф истика? Именно з а щ о т о т о в а е неизбежно и
о тк р ай време е важало правилото: „Играя по гай дата на то зи ,
('ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 99
к о й то ми дава хляба“, печеленето на пари с философия било

при древн и те мъдреуи белег на соф и ста. А към всичко т о в а се
прибавя още и ф а к т ъ т , че т ъ й к а т о навсякъде в т о з и с в я т не
може да се очаква нищо освен п о ср ед ст вен о ст и нищо друго не
може н и т о да се изисква, н и т о да се получава срещу пари, ще
тр яб ва да се задоволим с нея. Е т о защо виждаме как във всич
ки ун и в е р с и т е т и м и н ал ата п о ср ед ст в ен о ст полага усилия да
създаде със собствени ср ед ства една още несъщ ествуващ а фи
лософия, и т о по предписана мярка и уел - зрелище, над к о е т о
ж есток о да се надсмиваме.
Д о к а т о дълго време ф и лософ и ята бе принудена да служи по
т о зи начин изуяло к а т о сред ство, о т една ст р ан а, 3а обще
ствени, о т друга, 3а лични и,ели, аз, несмущаван о т т о з и ф а к т
6 продължение на повече о т т р и д е с е т години, следвах моя ход
на мисли, п р о с т о з а щ о т о трябваш е да го следвам и не можех
да по стъ п я другояче, подти кван о т някакво приличащо на
и н с т и н к т влечение, подпомагано все пак о т у в е р е н о с т т а , че
ако човек е измислил нещо правдиво и е о свети л нещо скр и то,
т о все пак някога ще бъде уловено о т друг мислещ дух, ще го
привлече, зарадва и у т е ш и . С т а к ъ в дух човек може да говори,
к а к т о нам подобните са говорили с нас и по т о з и начин са ни
дарили с у т е х а в т а з и ж и тей ск а п у с т о ш . А през т о в а време
човек върши делото си заради с а м о т о дело и заради самия се
бе си. С т р а н н о т о при ф и лософ ските размишления обаче е, че
именно само онова, к о е т о ф и лософ ът е премислил и изследвал
сам 3а себе си, по-късно е о т полза и 3а д руги те, а не онова, ко
е т о още първоначално е било предназначено 3а други. П ървото
се познава по хар ак тер а си на неотм енна д обр осъ вестн о ст,
именно з а щ о т о а в т о р ъ т не се о п и т в а да измами себе си, ни
т о да си поднася кухи орехи, поради к о е т о о т п а д а всеки со-
физъм и всяко пустословие и вследствие т о в а всеки написан
период възнаграждава веднага ч и т а т е л я 3а усилието да бъде
прочетен. Е т о защо м о и т е произведения н о с я т то л к о в а ясно
о т п е ч а т ъ к а на д об р о съ вестн о ст и о т к р и т о с т , че само с т о
ва си к ачеств о се о т л и ч а в а т ярко о т т в о р б и т е на т р и м а т а
п р о ч ути соф и сти о т периода след К а н т . Винаги може да се
откри е, че застъ пвам твъ рд о гледната т о ч к а на рефлексията,
т .е . на разум н о то обсъждане и д об р осъ вестн о то изложение,

никога на инспирацията, наричана и н тел ек туал ен наглед или
още абсолю тно мислене, д о к а т о и с т и н с к о т о й име е празно-
д у м с т в о и ш а р л а т а н ст в о . Работейки в т о з и дух, виждах не
прекъснато как лъж овното и л ош ото , да, п разн о д ум ство то *
и ш а р л а т а н с т в о т о * * д о б и ват всеобщо значение и се р а д в а т
на най-голямото признание, поради к о е т о се о т к а з а х о тд авн а
о т одобрението на с в о и т е съвременници. Невъзможно е една
съвременност, к о я т о в продължение на д вад есет години е ве
личала един Хегел, т о з и духовен Калибан1, к а т о най-великия
между ф и лософ ите, и т о то л к о в а гръмко, че е х о т о се е чувало
в цяла Европа, да накара човек, видял всичко т о в а , да ж адува 3а
нейн ото одобрение. Тя няма повече лаврови венци 3а раздаване,
одобрението й е п р о ст и т уи р ан о , а порицанието й няма ни
какво значение. Колко сериозно говоря, с т а в а ясно о т ф а к т а ,
че ако се бях стрем и л към одобрението на с во и те съвременни
ци, тр я б ваш е да зачеркна д вадесет м е ст а , противоречащ и о т
началото до края на вси чки те им убеждения и дори о т ч а с т и
непристойни според т я х . За мене обаче би било престъпление
Заради т я х н о т о одобрение да п о ж ер твам дори една сричка.
М о я т а пътеводна звезда е била само и с т и н а т а . Следвайки
я, на първо м я с т о бях длъжен да се с т р е м я към с о б с т в е н о т о
си одобрение, напълно о т в ъ р н а т о т една епоха, дълбоко про
паднала по отнош ение на всички по-висши духовни стрем еж и,
и о т една, с малки изключения, деморализирана национална
л и т е р а т у р а , в к о я т о и з к у с т в о т о да се с ъ ч е т а в а т възвише
ни слова с низки помисли е достигнало върха си. Е с т е с т в е н о ,
гр еш ки те и с л а б о с т и т е , присъщи на м о я т а природа, к а к т о и
на всяка друга, не мога н аи стин а никога да избягна, но няма да
ги увелича чрез недостойно нагаждане.
Що се о т н а с я до т о в а в т о р о издание, на първо м я с т о се
радвам, че след д вай сет и п е т години не намирам нищо, о т кое
т о да се о т к а ж а , значи осн овн и те ми убеждения са се п о т в ъ р
дили поне 3а мене. П ром ените в първия т о м , к о й т о единствен
* Ф и хте и Шелинг.
** Хегел.
С1Я:ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 10 1
соубржа т е к с т а на п ъ рвото издание, не засягат следователно

никъде съ щ еств ен о то , а се о т н а с я т о т ч а с т и към стр ан и ч
ни неща, в го л ям ата си ч а с т обаче се с ъ с т о я т най-често о т
кратки , обяснителни, вм ъкнати на м е с т а добавки. Е д и н ст ве
но в к р и т и к а т а на К а н т о в а т а философия са направени значи
телни поправки и подробни допълнения, т ъ й к а т о т у к т е не
можеха да б ъ д ат вм естени в една допълнителна книга, к а к т о
ст ан а с ч е т и р и т е книги, съдържащи с о б с т в е н о т о ми учение,
всяка о т к о и т о бе намерила с ъ о т в е т с т в и е във в т о р и я т о м .
При т я х избрах посочените форми 3а допълване и подобрение,
Защ ото изминалите о т с ъ с т ав я н ет о им д вадесет и п е т годи
ни доведоха до т о л к о в а видима промяна във ф о р м а т а и т о н а
на изложението, че повече не бе възможно да се слее в едно ряло
съдържанието на в т о р и я т о м с т о в а на първия. При подоб
но сливане щ яха да п о с т р а д а т и д в е т е съдържания. Е т о защо
разделих д в е т е р аб оти , к а т о не промених нищо в предиш ното
изложение, ч е с т о дори и т а м , където днес бих се изразил по
съвсем друг начин. Исках да не разваля чрез к р и т и к а р с т в о т о
на с т а р о с т т а т р у д а на м л а д о с т т а си. Всичко, к о е т о би могло
да се поправи в т о в а отнош ение, ще се изясни о т само себе си в
ума на ч и т а т е л я с п о м о щ т а на в т о р и я т о м . И д в а т а т о м а се
допълват един друг в пълния смисъл на д у м а т а , доколкото т о
ва допълнение почива върху ф а к т а , че ед н ат а възраст на чове
ка е в и н т е л е к ту ал н о отнош ение допълнение на д р угата. Е т о
Защо т у к ще се устан о ви , че всеки т о м съдържа не само онова,
к о ето го няма в другия, но също и че п р е д и м с т в а т а на единия
се с ъ с т о я т в онова, к о е т о липсва в другия. П ъ р вата полови
на на м о е т о произведение се отличава о т в т о р а т а по всичко,
к о е т о само м лад еж к и ят плам и енергия м о г а т да при дадат на
първоначалната концепция, в т о р а т а , о бр атн о , превъзхожда
пъ рвата чрез з р я л о с т т а и о к о н ч ат ел н ат а о бр або тка на мис
л и те, отредени единствено на плодовете на един дълъг ж и в о т
и проявеното в него прилежание. З а щ о т о к о г а т о имах с и л ат а
да уловя първоначално о сн о вн ата мисъл на с в о я т а си стем а и
да я проследя непосредствено в нейните четири разклонения,
да се върна о т т я х о б р атн о към е д и н с т в о т о на т ехн и я корен
и след т о в а да изложа ясно ц яло то, т о га в а още не бях в с ъ с т о
102 АРТУР ШОПЕНХ АУЕ Р
яние да о б р або тя всички ч а с т и на с и с т е м а т а с ш л н о т а т а ,

Задвлбочеността и и з ч ер п ат ел н о с т та , к о и т о м о г а т да се
п о с т и гн а т само чрез многогодишни размишления вврху нея,
необходими, 3а да се провери т я и обясни 603 основа на безброй
ф ак ти , да се подкрепи с най-разнообразни д ок азател ства, да се
освети ярко о т всички стран и , смело да се п р о т и в о п о с т а в я т
различните гледни т о ч к и , да се очисти и раздели многообраз
н и я т м атери ал и да се изложи добре систем атизиран. Макар
и на ч и т а т е л я да би било наистина по-приятно, ако р я л о т о
ми произведение бе един монолитен излитвк, вм есто да се
свстои, к а к т о е сега, о т две половини, к о и т о при използване
т о им следва да се сведи н ят, все пак нека помисли, че 3а т о в а
би било необходимо в една ввзраст о т ж и в о т а си да извврша
онова, к о е т о може да се изпвлни 3а две, к а т о в ед н ат а ввзраст
притеж авам к а ч е с т в а т а , разпределени о т природата между
две различни ввзрасти. Е т о защо н ео б хо д и м о ст та да приложа
произведенията си в две взаимно допвлващи се половини мо
же да се сравни свс случая, к о гат о поради неввзм ож ност да се
изработи о т една ч а с т ахр о м ат и ч н о т о обективно ствкл о се
произвежда т а к а , че да бвде свставено о т едно конвексно с т в к
ло о т кронглас2 и едно конкавно о т флинглас3 и едва о б щ о т о
им бездействие освщ ествява п о с т а в е н а т а рел. Но, о т друга
страна, ч и т а т е л я т ще бвде обезщ етен 3а н е у д о б с т в о т о да
използва едновременно два т о м а чрез разнообразието и о т м о
р а т а , произтичащ а о т разглеждането на свщия предм ет о т
една и свща глава, в свщия дух, но в сввсем различни години. И
все пак бих посвветвал онзи, к о й т о не познава още м о я т а фи
лософия, да прочете най-напред пврвия т о м , без 9а посяга квм
допвлненията, а т я х да използва едва при в т о р о т о четене,
т в й к а т о иначе би му било много т р у д н о да обхване си стем а
т а в н ейн ата взаимоврвзка, 6 к а к в а т о е изложена само в пврвия
т о м , д о к ат о ввв вто р и я основни те учения са обосновани вече
поотделно по-подробно и са напвлно развити. Дори ако някой
се реши да прочете вт о р и п в т пврвия т о м , ще направи по-
добре да прочете вто р и я сам 3а себе си едва след пврвия, след
вайки реда на глави те му, макар и т е да с т о я т в по-свободна
взаимоврвзка, а п р о и зти чащ и те о т т о в а празнини ще запвлни
СВЕТЪТКАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 103
изцяло споменеш о т пврбия т о м , ако е бил добре разбран. Ос

вен т о в а навсяквде ще намери препратки квм с в о т в е т н и т е
м еста в пврвия т о м , к а т о 3а т а з и цел о т к в с и т е , разделени в
пврбото издание чрез линии, бвб в т о р о т о са обозначени с циф
ри на параграфите.
Още в предговора квм п вр бото издание обясних, че м о я т а
философия изхожда о т К а н т о в а т а , поради к о е т о и предпола
га основно познаване на т а з и философия. Тцк п о втар я м свгцо-
т о . Зайчото учението на К а н т предизвиква у всеки, к о й т о го
е разбрал, една коренна промяна, то л к о ва голяма, че може да
се с м я т а 3а духовно ввзраждане. Единствено т о в а учение е в
свстояние да о т с т р а н и д ей стви тел н о вродения, произтичаш,
о т пврвоначалното предопределение на и н т е л е к т а реализвм,
нещо н еп о сти гн ато н и т о о т Бвркли4, н и т о о т Малбранш5,
т в й к а т о т е о с т а в а т прекалено много при о б щ о т о , д о к ат о
К а н т разглежда ч а с т н о т о , и т о по начин, непознаващ подо
бен н и т о преди, н и т о след т о в а и упражняващ сввсем своеоб
разно, бихме казали дори, непосредствено ввздействие вврху
духа, вследствие к о е т о т о й изживява пвлно разочарование и
о т т у к н а т а т в к вижда всички неща в друга светлина. Едва по
т о зи начин обаче т о й може да ввзприеме по-полож и телни те
разяснения, предлагани о т мене. К о й т о обаче не е усвоил Кан
т о в а т а философия, е остан ал, с к а к в о т о и да се е занимавал,
сякаш в с в ст о я н и е т о на невинност, а именно подвластен на
онзи е с т е с т в е н и д етск и реализвм, в к о й т о всички сме се ро
дили и к о й т о ни прави годни 3а всичко ввзможно, само не 3а
философия. Е т о защо т а к в в човек в сравнение с предишния
е все едно непвлн олетни ят сравнен с пвлнолетния. А че тази
и сти н а днес звучи к а т о парадокс, к о е т о в п вр ви те т р и д е с е т
години след п о я в ат а на Критика на pajyma в никаквв случай не
би било т а к а , се двлжи на ф а к т а , че о т т о г а в а е израснало ед
но поколение, всвщ н о ст непознаващо К а н т , т в й к а т о 3а да го
познава, е необходимо нещо повече о т бегло, нетврпеливо про
чи тан е или изложение о т в т о р а рвка, а т о в а о т своя ст р ан а
е следствие о т лош и те н а п в т с т в и я квм нас да си прахосваме
врем ето с ф илософ ем ите на обикновени, следователно неприз-
вани умове или дори на празнодумци соф и сти , ввзхвалявани
най-безошгоборно. О т т у к идва и о б ъ р к ан о ст т а 6 първите

п о н я т и я и изобщо неизказано гр уб о то и п р и м и ти вн о то, про
крадващо се през об ви вк ата на п р етен уи о зн ост и п р е в з е т о с т
в първите собствени философски о п и ти на т а к а възпитано-
т о поколение. Но ако някой с м я т а , че би могъл да се запознае
с К а н т о в а т а философия о т чужди изложения, дълбоко се за
блуждава. По-скоро т р я б в а сериозно да ви предупредя да се
пази те о т подобни т р у д о в е, най-вече о т по-ново време. Осо
бено през последните години в съчиненията на хегелиануите
попаднах на изложения на К а н т о в а т а философия, сти гащ и до
и н тел ек туал ен произвол. А и как е възможно т е з и умове, из
вратен и и изхабени още о т ранна м л ад о ст о т безсмислието
на хегелианизма, да б ъ д а т способни да след ват дълбокомисле
н и т е изследвания на К а н т .
Те о тр ан о са свикнали да с м я т а т н ай -кухото празносло-
вие 3а философски мисли, най-ж алките соф щ ми 3а остроум и е
и най-глупавото умуване 3а диалектика, а чрез възприемане
т о на безумни словосъчетания, при к о и т о у м ъ т напразно се
измъчва и се и зтощ ава в усилието да си представи нещо под
т я х , глави те им съвсем са дезорганизирани. Никаква кри ти ка
на разума не им е нужна, никаква философия; т е се н у ж д а я т
о т medicina mentis*, най-напред о т о ч и сти тел н о, нещо к а т о
un petit cours de senscommunologie**, a след т о в а т р я б в а да се види
може ли при т я х изобщо някога да с т а в а дума 3а философия.
Следователно напразно ще т ъ р с и т е някъде другаде учението
на К а н т , освен в с о б с т в е н и т е му тр уд о ве. Те обаче са идуяло
поучителни, дори т а м , къ д ето т о й се заблуждава, т а м , къде-
т о греши. Вследствие о р и ги н ал н о стта му 3а него в най-висша
степен важи онова, к о е т о всъщ н ост важи 3а всички истински
философи: човек може да се запознае с т я х само о т с о б с т в е
н и т е им тр у д о ве, не о т чужди изложения. З а щ о т о мислите
на т е зи изключителни умове не п о н асят филтриране пред
обикновени глави. Родени зад широки, високи, красиво заобле
ни чела, под к о и т о и ск р я т блестящ и очи, т е и згубват всяка
* Лекарство 3а духа (лат.) - Б. пр.

** Малък курс по здравомислие (фр.) - Б. пр.
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 105
сила и ж изненост и повече не приличат на себе си, к о гат о се

пренесат в т е с н о т и я т а на ниския похлупак на ограничените,
смачкани, дебелостенни черепи, о т к о и т о надничат т в п и , на
сочени кбм лични цели погледи. Дори може да се каже, т о з и вид
глави д е й с т в а т к а т о неравни огледала, в к о и т о всичко се из
м ества и изкривява, изгубва се свр азм ер н о стта на к р а с о т а т а
и се вижда само една гримаса, ф илософ ските мисли м о г а т да се
вбзприемат единствено представени о т с в о и т е авто ри . Е т о
Засцо, ако някой ч у в с т в а влечение квм ф и лософ ията, т р я б
ва да по тврси нейните безсмвртни учители 6 безмвлвната
св е т ая с в е т и х на т е х н и т е произведения. О сновните глави в
т р у д о в е т е на всеки о т т е зи истински философи ще ви д а д а т
свс св о и т е учения с т о п в т и повече познания о т вял и те и из
кривени изложения вврху т я х , свздавани о т обикновени умове,
най-често и напвлно обвврзани с м о д н ат а в м о м ен та филосо
фия или пвк свс с о б с т в е н о т о си драгоценно мнение. Учудваш,о
е обаче с какво предпочитание публи ката посяга квм изложени
я т а о т в т о р а рвка. Т ук д ей стви телн о, изглежда, влияе духов
н о т о р о д ст в о , поради к о е т о обикновеният човек се ч у в с т в а
привлечен о т р о д с т в е н и т е нему и следователно предпочита
да чуе о т себеподобните си онова, к о е т о е казал някой велик
ум. Може би т о в а почива вврху свщия принцип, к а к т о с и с т е
м а т а на взаим н ото обучение, по к о я т о д е ц а т а у ч а т най-доб
ре о т себеподобните си.
Сега още една дума 3а проф есорите по философия. О ткр ай

време не може да не се ввзхищаваме на п р о н и ц а т е л н о с т т а им,
на верния и т в н в к нюх, с к о й т о ввзприеха м о я т а философия
още с п о я в ат а й к а т о нещо напвлно различно о т с о б с т в е н и т е
им стрем еж и, дори к а т о опасна или, п о -п р осто казано, к а т о
нещо, к о е т о сввсем не им е по угода. Ввзхищавах се свщо и на
вяр н ата и прозорлива политика, благодарение на к о я т о успяха
веднага да о т к р и я т единствено правилния начин да п р о т и
в о д е й с т в а т на м о я т а философия, пвлното единодушие при
свблю даването му, а накрая и на п о с т о я н с т в о т о , с к о е т о му
о стан аха верни. К а к т о е известно, т о з и начин на действие,
препорвчителен между д р уго то и поради крайно лесното му
изпълнение, се състои 6 пълно игнориране и т а к а 6 засек р етя

ване - по злостн ия израз на Г ь о т е 6, - к о е т о всъщ ност означа
ва скриване на в аж н о т о и значимото. Е ф е к т ъ т о т т о в а т и
хо ср ед ство се усилва о т корибантския7 ш ум при взаим ното
празнуване на раж дането на д ухо вн и те чада на единомишле-
ниците, принуждавайки т а к а публи ката да поглежда към т я х
и да вижда т ъ р ж е с т в е н о т о им изражение, к о гат о се поздра
в я в а т 3а п о с т и г н а т о т о . Кой би могъл да о тр ече целесъобраз-
н о с т т а на подобна т а к т и к а ? Нали срещу принципа primum vi-
vere, deinde philosophant не може нищо да се възрази? Господата
и с к ат да ж и в е я т , и т о да ж и в е я т о т философията, към нея са
се насочили с жени и деца и въпреки сл о вата на П етрарка povera
е nuda vai filosofia** са се осмелили да го с т о р я т . М о я т а фило
софия обаче съвсем не е т ак ав а, че о т нея да може да се живее.
Л и п св ат ù неизбежните 3а една добре пл атен а у н и в е р с и т е т
ска философия реквизити. На първо м я с т о е лишена напълно
о т сп е к у л ат и в н ат а теология, к о я т о именно - мимо досадния
К а н т с н еговата Критика на ра^улга - т р я б ва да бъде основ
н а т а т е м а на всяка философия, макар и по т о зи начин т я да
получава задачата да говори непрестанно 3а онова, 3а к о е т о
п р о сто не може нищо да знае. М о я т а философия дори не у с т а
новява б асн ята, измислена то л к ова умно о т у н и в е р с и т е т с
к и т е професори и стан ал а необходима 3а т я х , б асн ята 3а един
непосредствен и абсолю тно познаващ, съзерцаващ или възпри-
емащ разум, к о й т о още в с а м о т о начало т р я б в а да н а т р а п я т
на ч и т а т е л и т е , 3а да може по-късно по най-удобния начин, все
едно с четири коня, да н авл язат в о б л а с т т а , напълно и зави
наги затвор ен а 3а н аш ето познание о т К а н т , о твъ д преде
л и т е на в ъ зм о ж н о с т т а 3а к акъ вто и да е о п и т , където човек
ще намери непосредствено разкрити и превъзходно изложени
именно основни те догми на м одерното, иудаизиращо, о п т и
м истично хр и с т и я н с т в о . Но, 3а Бога, какво общо има м о я т а
философия - философия, лишена напълно о т т е з и същ естве-
* П ъ р во да се ж и в е е , п осле да се ф и л о с о ф с т в а ( л а т . ) - Б. пр.
* * Бедна и гола х о д и ш , ф и л о с о ф и й о ( и т а л .) - ( П е т р а р к а , C an z o n ie -
ri, I, 7) - Б. пр.
СЩ-ХЬТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПРЕДГОВОРИ 107
ни реквизити, безогледна и неносеща хляб, пвлна с размисли,

философия, ч и я т о пвтеводна звезда е единствено и с т и н а т а ,
голата, неввзнаградена, неприязнена, ч ес т о преследвана и с т и
на, философия, насочваща се, без 9а гледа н и т о наляво, н и т о
надясно, именно квм т ази истина, - с онази aima mater, добра
т а , осигуряваща хляба, ун и вер си тетск а философия, лавира
ща бавно по п в т я си, обременена свс с т о намерения и хиляди
свображения, неизпущаща из очи с т р а х а о т Господа, в о л я т а
на м и н и с т е р с т в о т о , д о гм ата на м е с т н а т а уврква, желания
т а на издателя, одобрението на с т у д е н т и т е , д об р ото при
я т е л с т в о на колегите, еж едневната политика, м и м о л ет н о то
настроение на публи ката и какво ли не още? Или какво общо
има м о е т о т и х о , сериозно твреене на и с т и н а т а с кресливите
схоластични пререкания между у н и в е р с и т е т с к и т е катедр и и
скамейки, к вд ето най-евкровените двигатели са винаги лични
т е и,ели? И д в а т а вида философия са по-скоро из основи про
тивоположни. Е т о защо между т я х и мене не може да се с т и г
не до компромис, не може да има никакво п р и я т ел ст в о , никой
не може да разчи та на мене, освен онзи, к о й т о не т в р е и нищо
друго освен и с т и н а т а , следователно н и т о една о т философ
ски те парти и на деня няма да бвде удовлетворена, т в й к а т о
всички т е преследват свои уели - а аз мога да предложа само
прозрения, неподхождащи на н и т о една о т т я х , за щ о т о т е зи
прозрения не са формирани по т я х н о подобие. Но 3а да може
м о я т а философия да с т а н е годна 3а преподаване о т к атед р и
т е , би трябвало да н а с т в п я т сввсем други времена. Би било
много добре, ако т а к а в а философия, с к о я т о човек не може да
се препитава, добие ввздух и светлина, дори всеобщо внима
ние! Но т о в а тряб ваш е да се п р е д о т в р а т и и всички з аст ан а
ха до един срещу него. Да се оспорва и оборва обаче, не е лесна
работа, з ащ о то и т о в а е опасно средство, т в й к а т о насочва
вниманието на публи ката вврху авт о р а и п р о ч и т в т на м о и те
книги би могвл да ù развали вкуса квм учен и те нощни т р у д о ве
на проф есорите по философия. З ащ о т о , ако е вкусил о т сери
озн ото, ч и т а т е л я т не ще у с е т и с л а д о с т т а на ш егат а, още
повече ако т я е скучна. Е т о защо то лк ова единодушно ввзп-
р и ета си стем а на мвлчание е единствено правилна и мога само
да ги посъветвам да я сп азват и да продълж ават с нея, д о к ато

е възможно, именно до м ом ен та, к о гат о неведението доведе
до н евеж ество; т о гава все още ще има време да се о т к л о н я т
о т п ъ т я си. Междувременно всеки има възм ож ност да си о т
скубне т у к и т а м по някое перце 3а собствена уп отреба, тъ й
к а т о обикновено не разполага с то лк ова голямо излиш ество
о т мисли. Така с и с т е м а т а на игнориране и мълчание може да се
Задържи още и звестн о време, най-малкото поне още к р атк и я
период време, отреден ми 3а ж и в о т , с к о е т о обаче ще спече
л я т твъ рд е много. Макар и понякога на отделни м е с т а да се
дочува някой недискретен глас, много скоро т о й се заглушава
о т гръм ките лекции на професорите, к о и то с важно израже
ние зан и м ават публи ката със съвсем други неща. С ъ ветвам ги
обаче да се придърж ат по-скоро към единодуш ието си при своя
начин на действие, особено да надзирават м лад и те хора, кои
т о понякога са с тр аш н о недискретни. З а щ о т о дори т а к а не
мога да гарантирам, че прехваленото им поведение ще се за
пази завинаги и ще мога да отговарям 3а окончателния изход
о т ц я л а т а история. Н аистина има нещо особено при насоч
в ан ето на, общо взето , д о б р ата и послушна публика. Макар и
п о ч ти във всички времена да виждаме как на върха з а с т а в а т
разни Горгиевци и Хипиевци8, как абсурдното обикновено до
ст и га най-високата т о ч к а на развитие и е п о ч ти невъзможно
през хоРа на заблуд и тели те и заблудените да проникне гласът
на отделния индивид, все пак по всяко време и с т и н с к и т е про
изведения зап азват съвсем своеобразно, т и х о , бавно, могъщо
въздействие. К а т о по чудо виждаме накрая да се извисяват 113
б ъ р к о ти я та, подобно на въздушен балон, издигащ се о т п л ъ т
ния въздушен слой над т а з и земя в по-чисти м е ст а , където,
стигнал веднъж, о с т а в а и никой не може повече да го свлече
надолу.
(Написано във Ф р а н к ф у р т на Майн през февруари 1844.)

ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
П равдивото и и ст и н ск о т о биха намерили по-лесно м я с т о

6 св ета, ако тези , к о и т о са неспособни да го свздадат, не бя
ха направили свщевременно заговор да п р еч ат на п о я в ат а му.
Това е препречило и задвржало, ако не и задушило вече много
неща, к о и т о биха били о т полза 3а света.
П оследицата 3а мене беше, че макар и да бях едва на т р и
д есет години, к о гат о излезе п вр вото издание на т о в а произ
ведение, доживях т р е т о т о не преди да с т а н а на седемдесет
и две. У т е ш ав а м се обаче свс сл о вата на Петрарка: si quis toto
die currens, pervertit ad vesperam, satis est* (De vera sapientia, 440).
Нали все пак пристигнах и получих удовл етвор ен и ето да видя
в края на кариерата си началото на м о е т о влияние с надежда
т а , че свгласно едно с т а р о правило т о ще продвлжи в с вщ о то
свотношение, в к а к в о т о започна.
В т р е т о т о издание ч и т а т е л я т не ще п о ч ув ст ва л и п сата
на нищо, к о е т о да не се свдвржа ввв в т о р о т о , но ще получи
Значително повече, т в й к а т о благодарение на добавки те т о
има при свщия п е ч а т 136 страници повече о т в т о р о т о .
Седем години след излизане на в т о р о т о издание излязоха
два т о м а Парерга и Паралипотена. М ат ер и ал в т, о б хван ат под
т ези имена, се свсто и о т добавки квм с и с т е м а т и ч н о т о изло
жение на м о я т а философия и щеше да намери подходящо мяс
т о в т е зи то м о ве, но т о гава бях принуден да го в м е ст я квде-
т о мога, т в й к а т о беше крайно свмнително дали ще доживея
* Ако някой, който е тичал целия ден, пристигне вечерта, е до-

статвчн о (итал.) - (Петрарка, Dialogo I, В, Уепег1апа) - Б. пр.
т о в а т р е т о издание. Тези добавки ще се н ам ер ят ввв вто р и я

т о м на с п о м ен ат о т о сбчинение Парерга и ще се по зн аят лесно
по заглавието на главите.
(Ф р ан к ф ур т на Майн, през септември 1859.)

ПЪРВА КНИГА
СВЕТЪТ КАТО ПРЕДСТАВА
Пбрбо разглеждане
П р е д ста в а та , подчинена
на закона 3а основаниетоI
О б е к т б т на опита и н адк ата
Sors de Venfance, ami, réveille-toi!*
Jean-Jacques Rousseau
* Остави д е т с т в о т о след себе си, приятелю, слбуди се (фр.);

(Жан-Жак Русо, La Nouvelle Hèloise, V. I) - Б. пр.
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 113
§1
„ С б е т в т е моя представа“ - т о в а е и с т и н а т а , к о я т о важи

3а всяко живо и познаващо свщ ество, макар и само ч о век вт да
може да я пренесе в р еф лекти ран ото а б с т р а к т н о свзнание. А
извариш ли т о в а дей стви телн о, т о гава т о й е придобил фило
софски ввзглед 3а н ещ ата. Сигурно ще му с т а н е напвлно ясно,
че не познава никакво слвнре и никаква земя, а само едно око,
виждащо слвнре, една река, усещащ а земя. С в е т в т около него
свщ ествц ва само кат о представа, т о е с т единствено в о т н о
шение квм нещо друго, квм нещо представящ о си, к о е т о е са
м и я т т о й . Ако някаква исти н а може да бвде изречена а priori,
т о в а е тази , т в й к а т о т я е израз на онази формана всеки възмо
жен мислим о п и т , к о я т о е по-обща о т всички други, о т време,
п р о ст р ан ст в о и причинност. З ащ о т о всички т е предполагат
посочената форма и ако всяка о т т ези форми, о свзн ата о т
нас к а т о особен вид на закона 3а основанието, има значение са
мо 3а отделен клас представи, то гава, обратн о, разпадането
на о б е к т и с у б е к т е о б щ а т а форма на всички т е з и класове, т о
е онази форма, единствено под к о я т о е изобщо ввзможна или
мислима всяка представа, о т к ак в в т о и да е вид, а б с т р а к т н а
или и н т у и т и в н а , ч и ст а или емпирична. Е т о защо никоя ис
т и н а не е по-сигурна, no-независима о т всички други истини
и по-малко нуждаеща се о т д ок азател ство , о т к о л к о т о т ази
именно, че всичко свщ ествуващ о 3а познанието, следовател
но р ел и я т с в я т е само о б е к т 3а с уб ек та, наглед 3а нагледно
представящ ия, с една дума, представа. Е с т е с т в е н о , т о в а ва
жи к а к т о 3а н а с т о я щ е т о , т а к а и 3а м иналото и бвдещ ето, 3а
най-далечното, к а к т о и 3а близкото, за щ о т о т о се о т н ася до
с ам о т о време и п р о с т р ан с т в о , в к о и т о единствено се разли
114 АРТУР ШОПЕНХАУГР
чава. Всичко, к о ет о по някакъв начин принадлежи или може да

принадлежи към с в е т а , е неотменно обусловено о т су б е к т а и
същ ествува само 3а с уб ек та. С в е т ъ т е представа.
Тази исти н а никак не е нова. Тя се съдържа още в скепти ч
н и т е размисли, о т к о и т о изхожда Д екарт. Бъркли обаче пръв
я изрича категорично. С т о в а т о й си спечели безсмъртна за
слуга 3а ф илософ ията, макар и о ст а н а л о т о в учението му да е
несъстоятелно. П ъ рвата грешка на К а н т беше пренебрегване
т о на т о з и закон, к а к т о разясних в приложението. Колко ра-
но обаче т ази основна и сти н а е била осъзната о т индийските
мъдреци, к а т о е представлявала ф у н д ам ен тал н и ят закон в
приписваната на Вияс философия вед ан та, 3а т о в а свидетел
с т в а У Джоунс1 в последното си съчинение On the philosophy of
the Asiatics; Asiatic researches, Vol. IV, 164: The fundamental tenet of
the Vedanta school consisted not in denying the existence of matter, that
is o f solidity, impenetrability, and extended figure (to deny which would
be lunacy), but in correcting the popular notion of it, and in contending
that it has no essence independent o f mental perception; that existence
and perceptibility are convertible terms*. Тези думи изразяват дос
т а т ъ ч н о ясно съ вм естн о т о същ ествуване на емпиричната
реалн ост с т р а н с у е н д е н т а л н а т а идеалност.
И т а к а , в т ази първа книга разглеждаме с в е т а само о т по
сочената стр ан а, само доколкото е представа. Но че т о зи
възглед, независимо о т с в о я т а и с т и н н о с т , е едностранчив,
следователно че е предизвикан о т някаква своеволна аб стр ак
ция, предвещава на всекиго вътреш но противодействие при
възприемането на с в е т а к а т о своя ч и ст а представа, макар и,
о т друга стр ан а, съвсем да не може да избегне приемането на
т ази мисъл. Е д н о с т р а н ч и в о с т т а на т о зи възглед обаче ще се
допълни в следващ ата книга о т една истина, не толкова непос
редствено сигурна к а т о тази , о т к о я т о изхождаме т у к , но до
* Основната догма на учението веданта2 се състояла не в отри

чане на съществуващата материя, т.е. на плътността, непрони-
цаем остта и разширението (чието отричане би било лудост), а в
изправяне на обикновените понятия 3а нея чрез твърдението, че т я
не съществува независимо о т познаващия я, като съществуването
й и познаваемостта й били идентични (англ.) - Б. пр.
която, напротив, може да се стигне само чрез по~задълбочено

изследване, по -трудн а абстракция, разделяне на различното и
обединяване на и д ен ти ч н ото - о т една истина, много дълбо-
ка, к о я т о т р я б в а да изглежда на всекиго ако не стр аш н а, т о
поне съмнителна, а именно и с т и н а т а , че и т о й може и т р я б ва
да каже: „С в е т в т е м оят а воля.“
Но дотогава, значи в т а з и първа книга, е необходимо не
прекъснато да разглеждаме онази ст р ан а на св ет а, о т к о я т о
изхождаме, с т р а н а т а на п о зн аваем о стта и според т о в а , без
съпротива, всички същ ествуващ и обекти , дори с о б с т в е н о т о
си т я л о (к о ето скоро ще разгледаме по-отблизо), само к а т о
представа, да ги наричаме ч и ст а представа. Това, о т к о е т о
т у к се абстрахирам е с надеж дата, че п о -н а т а т ъ к т о ще с т а
не ясно на всички, е само волята, единствено съставляващ а
др угата ст р ан а на св е т а , тъ й к а т о т о й е, о т една стран а,
напълно представа, а о т друга - напълно воля. Обаче реалност,
к о я то не би била н и т о едно о т д вет е, а само о б е к т сам 3а себе
си (в к акъ вто 3а съжаление в ръцете на К а н т се изроди „нещ о
т о само по себе си“ ), е една измислена нелепост и приемането
му е блуждаещ огън във ф илософ ията.
§2
Онова, к о е т о познава всичко, а не се познава о т никого, е

субектът. Е т о защо т о й е носи тел на св ет а, изклю чително
т о , непрестанно предполагаемото условие на всяко явление,
на всеки о б е к т , за щ о т о единствено 3а с у б е к т а същ ествува
всичко, к о е т о същ ествува. Всеки о тк р и ва себе си к а т о т а е н
суб ек т, но само доколкото познава, не доколкото е о б е к т на
познанието. О б е к т обаче е дори т я л о т о му, к о е т о о т т ази
гледна т о ч к а наричаме представа. З ащ о т о т я л о т о е о б е к т
между о б ек ти и е подчинено на законите на о б е к т и т е , макар
и да е непосредствено обект*. К а к т о всички о б екти на нагле
да и т о е разположено във ф о р м и те на всяко познание, във вре
За за к о н а на о с н о в а н и е т о , 2 изд., § 22.
м е т о и п р о с т р а н с т в о т о , благодарение на к о и то същ ествува

м н о ж е ст в о т о . С у б е к т ъ т обаче, познаващ ото, но никога не
п о з н а т о т о , не лежи и в т е зи форми, к о и т о сами винаги по-
скоро предполагат съ щ ествуван ето му. Следователно на него
не се полага н и т о м н ож ество, н и т о н еговата противополож
н о с т , е д и н с т в о т о . Никога не го познаваме, т о е п р о сто т о в а ,
к о е т о познава при всички случаи на познание.
Следователно с в е т ъ т к а т о представа, к а к т о т у к единс
т в е н о го разглеждаме, се състои о т две съществени, необхо
дими и неделими половини. Е д н ат а е обектът: н еговата фор
ма е п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, а чрез т>1х и м н о ж ест в о т о .
Д р угат а половина обаче, с у б е к т ъ т , е извън п р о с т р а н с т в о т о
и врем ето, т ъ й к а т о т я се намира ряла и неделима във вся
ко представящ о се същ ество. Е т о защо едно-единствено о т
т я х , също то лк ова ц ялостн о, кол кото и съ щ ествуващ и те
милиони, допълва с т я х с в е т а к а т о представа. Но ако изчез
не т о в а единствено същ ество, не би същ ествувал и с в е т ъ т
к а т о представа. Тези половини са неделими дори 3а мисълта,
тъ й к а т о всяка о т т я х има значение и същ ествува само чрез
и 3а д р угата, съвместно с нея и изчезва с нея. Те се огранича
в а т непосредствено: където започва о б е к т ъ т , свършва„.су-
. б е к т ъ т . С ъ в м ес т н о т о в т а з и граница се проявява именно в
т о в а , че съ щ ествен и те, поради к о е т о и всеобщ ите форми на
всеки о б е к т , какъ вто са врем ето, п р о с т р а н с т в о т о , причин-
н о с т т а , м о г а т да бъ дат намерени и напълно опознати и без
познанието на самия о б ек т , а изхождайки о т с уб ек та, т .е .
казано на езика на К а н т , т е л е ж а т a priori в съзнанието ни.
Това о т к р и т и е е главна заслуга на К а н т , и т о много голяма.
Освен т о в а твъ рдя, че законът 3а основанието е о б щ и я т 113-
раз на всички т е зи известни ни a priori форми на о б ек т а и по
ради т о в а , че всичко п о зн ато ни a priori не е нищо друго освен
съдържанието на спом енатия закон и прои зти чащ и те о т него
следствия, т а к а че всъщ н ост в него е изречено р я л о т о наше а
priori достоверно познание. В моя т р у д 3а закона 3а основани
е т о показах изрично как всеки възможен о б е к т му е подчинен,
т .е . всеки о б е к т се намира в неизбежно отнош ение към други
обекти , о т една стр ан а, к а т о определен, о т друга, к а т о опре-
Г ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 117
делящ. Това ст и га то лк ова далече, че ц я л о то свщ ествуване на

всички об екти , доколкото са обекти , представи и нищо дру
го, се свежда напвлно до т я х н о т о необходимо отнош ение един
квм друг и св щ еств ува само в него, следователно е абсолю тно
отн оси тел н о. По т о з и ввпрос скоро ще се каже повече. Пока
зах още, че свобразно класовете, в к о и т о се разпадат според
ввзм о ж н о сти те си о б е к т и т е , посоченото необходимо о т н о
шение, изразено обобщено о т закона 3а основанието, се явява
6 други форми, к о е т о о т н о в о доказва правилното разпределе
ние на т е зи класове. П р ед п о ст ав к ат а т у к е, че всичко, казано
вече т а м , е позн ато и ясно на ч и т а т е л я , з а щ о т о ако не беше
вече казано, би заело т у к полагаемото му се м я с то .
§3
О сн овното различие между всички наши представи е разли

чието между и н т у и т и в н о т о и ..а б с т р а к т н о т о . П оследното
образува само един клас о т представи —п о н я т и я т а . На земя
т а т е са притеж ание само на човека, ч и я т о способност да бо
рави с т я х го отли чава о т всички ж и в о тн и и о т к р а й време
се нарича радум*. П о -н а т а т в к ще разгледаме т е зи а б с т р а к т н и
представи сами 3а себе си, но най-напред ще говорим изклю
чително само 3а интуитивната представа. Тя обхваща целия
видим с в я т , или всеобщия о п и т , заедно с усл о ви ята 3а него
в а т а ввзм ож ност. К а к т о се каза вече, много важно о т к р и т и е
на К а н т е, че именно т е зи условия, т е з и форми на о п и та, т .е .
най-общ ото при неговото ввзприемане, еднакво присвщ ите на
всичките му прояви време и п р о с т р а н с т в о , може да се пред
став я не само in abstracto, но и непосредствено да се представя
нагледно само 3а себе си и независимо о т с в о е т о свдвржание.
T03U наглед не е никаква ф антасмагория, заим стван а о т пов
т о р е н и е т о на о п и та, а е то л к о ва независим о т о п и та, че, об
* К ан т обаче обврка понятието 3а разума. На то ва обрвщам вни

мание в приложението, както и на моите Основни проблеми на ети
ката: Основи на морала, § 6.
р атн о , по-скоро т о й т р я б в а да ни се с т р у в а зависим о т него,

тъ й к а т о с в о й с т в а т а на п р о с т р а н с т в о т о и врем ето - как-
т о a priori ги познава нагледвт - в а ж а т к а т о закони 3а всеки
възможен о п и т , съгласно к о и т о т о й т р я б ва да се получи на
всякъде. Е т о защо в т р а к т а т а си 3а закона 3а основанието
разгледах врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , доколкото м о г а т да
се п р е д с т а в я т нагледно в ч и с т вид и лишени о т съдържание,
к а т о особен, сам о сто я тел ен клас о т представи. К олкото и
да е важно о т к р и т о т о о т К а н т свой ство на т е зи всеобщи
форми на нагледа, именно т е са очевидни сами по себе си и не
зависимо о т о п и т а и познаваеми в ц я л а т а си закономерност -
върху т о зи ф а к т почива м а т е м а т и к а т а със с в о я т а непогре
ш и м о ст, - все пак не по-малко значимо т я х н о свой ство е, че
Законът 3а основанието, определящ о п и т а к а т о закон 3а при-
ч и н н о с т т а и м о т и в а ц и я т а , а мисленето к а т о закон 3а обос
новаване на съжденията, т у к се явява в съвсем друга форма. На
тази форма дадох и м ет о основание на битието. Във врем ето
т я се явява в п о сл е д о в а т е л н о с т т а на неговите м ом енти, а в
п р о с т р а н с т в о т о - в положението на взаимно определящ ите
се до безкрайност негови ч асти .
К о й то о т у в о д н а т а ч а с т е разбрал д о с т а т ъ ч н о ясно пъл
н а т а и д ен т и ч н о ст на съдържанието на закона 3а основанието
въпреки разнообразието на неговите видове, ще се убеди колко
важно 3а разбирането на най-съкровената му същ н ост е имен
но познанието на н ай -п р о с т а т а о т неговите форми, а к а т о
т ак ав а признахме врем ето. К а к т о в него се съдържа всеки миг,
доколкото т о й е унищожил предишния, своя баща, 3а да бъде
сам също то лк ова бързо унищожен, к а к т о м иналото и бъдеще
т о (независимо о т р е з у л т а т и т е о т св о ет о съдържание) са не
действителн и, к а к т о е недействителен съ н ят, а н а с т о я щ е т о
представя само границата между д вет е, нямаща н и т о измере
ние, н и т о т р а й н о с т , т а к а и във всички други форми на закона
3а основанието ще откр и ем съ щ ата н е д ей с т в и т ел н о с т и ще
разберем, че к а к т о врем ето, т а к а и п р о с т р а н с т в о т о , а к а т о
него и всичко, к о е т о е в него и същевременно във врем ето, сле
дователно всичко, произтичащ о о т причини или м оти ви , има
само о т н о си т ел н о същ ествуване, съ щ ествува само чрез и За
ГНЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 119
друго еднородно нему, т о е с т пак само т а к а същ ествуващ о.

Основното в т о з и възглед е ст а р о : Х еракл и т оплаквал в него
вечния п о т о к на н ещ ата, П л ат о н принизил неговия предм ет
до нещо вечно развиващо се, но никога не същ ествуващ о, Спи-
ноза го нарекъл акриденрии на единствено с ъ щ е с т в у в а щ а т а
и о с т а в а щ а т а единна субстанци я, К а н т п р о ти во п о стави л
п о зн а т о т о по т о з и начин само к а т о явление на н ещ о т о само
по себе си, а накрая д р евн ата индийска м ъдрост казва: „Това е
М амя, б ул о то на и зм ам ата, сп усн ато над о ч и те на с м ъ р т н и т е
и показващо им един с в я т , 3а к о й то н и т о може да се каже, че
същ ествува, н и т о пък, че не същ ествува, за щ о т о т о й прилича
на съня, на слънчевия блясък върху пясъка, к о й т о с т р а н н и к ъ т
см я т а отдалече 3а вода, или пък на подхвърлената връв, в коя
т о вижда змия.“ Тези сравнения се п о в т а р я т на безброй м е с т а
във вед и те и в Пурана3. Но онова, к о е т о всички т е са имали
предвид и 3а к о е т о го во р ят, не е нищо друго освен т о в а , к о е т о
разглеждаме сега т у к : с в е т ъ т к а т о представа, подчинена на
Закона 3а основанието.
§4
К о й т о е познавал ф о р м а т а на закона 3а основанието, про

явяваща се в ч и с т о т о време, върху к о я т о почива и всяко бро
ене и см я тан е, е познал едновременно и р я л а т а съ щ н о ст на
времето. То не е нищо друго освен т о з и вид на закона 3а осно
ванието и няма никакво друго свой ство. П о сл едо вател н о ст
т а е ф о р м а т а на закона 3а основанието във врем ето, последо
в а т е л н о с т т а е р я л а т а съ щ н о ст на врем ето. И още, к о й т о е
познал закона 3а основанието, господстващ в ч и ст о нагледно
п р ед ставян о то п р о с т р ан с т в о , е изчерпал с т о в а и р я л а т а
същ ност на п р о с т р а н с т в о т о , тъ й к а т о т о не е нищо друго
освен в ъ зм о ж н о с т т а 3а взаим ното определяне на неговите
ч асти чрез една друга, наричана положение. В подробното разг
леждане на положението и в изразяването на получаващ ите се
р е з у л т а т и в а б с т р а к т н и п о н яти я (3а по-удобно използване)
се заключава съдържанието на р я л а т а геометрия. Така, к о й то
12 0 АРТУР ШОПЕНХАУЕР
е познал т о з и вид на закона 3а основанието, господстващ над

свдврж анието на посочените форми (време и п р о ст р ан ст во ),
над г о д н о с т т а им да б в д а т ввзприемани, т .е . над м ат ер и я
т а , е познал следователно закона 3а п р и ч и н н о стта, а с т о в а
и р я л а т а св щ н о ст на м а т е р и я т а к а т о т а к а в а , т в й к а т о т я
не е нищо друго освен причинност, нещо, к о е т о всеки разбира
непосредствено, щом размисли вврху т о в а . Н ей ното битие
е нейн ото действие, немислимо е к а к в о т о и да е друго нейно
свщ ествуване. Само действайки, т я изпвлва п р о с т р а н с т в о
т о , изпвлва врем ето: б ездей стви ето й вврху непосредстве
ния о б е к т (к о й то сам е м атери я) обуславя нагледа, в к о й то
единствено т я свщ ествува. Р е з у л т а т в т о т д ей с т в и ет о на
всеки отделен м атериален о б е к т вврху друг се познава са
мо доколкото последният д ей ства сега по-другояче отпреди
вврху непосредствения о б е к т и само в т о в а се свст о и т о зи
р е з у л т а т . Причина и действие п р ед с т ав л я в ат следователно
р я л а т а св щ н о ст на м а т е р и я т а : нейн ото би ти е е нейното
действие. (П одробности по т о зи ввпрос в т р а к т а т а 3а зако
на 3а основанието, § 21, с. 77.) З а т о в а с в в к у п н о с т т а о т всичко
м атериално е наречена в немския език изввнредно сполучливо
действителност*. Тази дума изразява много повече о т реал
н о с т . Това, вврху к о е т о м а т е р и я т а действа, е пак м атери я,
Значи р я л о т о й б и ти е и р я л а т а й св щ н о ст се с в с т о я т само в
Закономерното изменение, к о е т о една ч а с т о т нея предизвик
ва в друга, следователно т е са напвлно о т н о си т ел н и свгласно
едно важащо само в нейните гранири отнош ение, свщо к а т о
врем ето, свщо к а т о п р о с т р а н с т в о т о .
В р ем ето и п р о с т р а н с т в о т о , всяко 3а себе си, можем да си
представим нагледно и без м а т е р и я т а , но не и м а т е р и я т а
без т я х . Още ф о р м ата, к о я т о е неделима о т нея, предполага
пространството, а д е й с т в и е т о й, в к о е т о се свсто и р я л о то
й би ти е, се о т н ася винаги до някакво изменение, следовател
* Mira in quibusdam rebus verborum proprietas est, et consuetudo sermo-

nis antiqui quaedam efficacissimis notis signât. Seneca epist. 81 (Учудващо e
колко подходящи са думите 3а някои неща, к ато в езиковата у п о т
реба на древните много о т т я х са наречени изввнредно сполучливо
(лат.) - Б. пр.
ГНЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 12 1
но до едно изменение на времето. В р ем ето и п р о с т р а н с т в о т о

обаче, всяко само 3а себе си, не се предполагат о т м а т е р и я
т а , а едва обединяването на д в е т е сбставлява с в щ н о с т т а й
именно засцото т я , к а к т о се показа вече, се сб сто и в дейс
т в и е т о , в п р и ч и н н о стта. Всички мислими, неизброими яв
ления и сбстояния биха могли да л е ж а т едно до друго в без
крайното п р о с т р а н с т в о , без 9а се п р и т е с н я в а т , а свщо и да
следват едно подир друго в безкрайното време, без 9 а си пРе~
ч а т . Е т о защо сбвсем не е необходимо, дори не е приложимо
някакво отнош ение помежду им, к а к т о и закон 3а т а к о в а
сботношение. Вбпреки н еп о сред ствен ата им сб в м ест и м о ст
6 п р о с т р а н с т в о т о и р ед уван ето вбв врем ето, д о к ат о всяка
о т т е зи форми, без врбзка една с друга, запази с о б с т в е н о т о
си свстояние и своя ход, не би свщ ествувал а никаква причин-
н ост, а т в й к а т о т я представлява и с т и н с к а т а св щ н о ст на
м а т е р и я т а , не би имало и м атери я. З ак он вт 3а причинност
т а обаче придобива значение и с т а в а необходим единствено
чрез ф а к т а , че с в щ н о с т т а на изменението не се заключава в
см ян ата на с в с т о я н и я т а сами 3а себе си, а по-скоро в т о в а ,
че на същото м я с т о в п р о с т р а н с т в о т о сега има едно с в с т о
яние, а след т о в а друго, и че по едно и свило определено време
тук е т о в а свстояние, а там, онова. Само т о в а взаимно огра
ничаване на врем ето и п р о с т р а н с т в о т о едно с друго придава
на закона, свгласно к о й т о т р я б в а да се извврши изменението,
Значение, а свщевременно и необходимост. С ледователно за
кон вт 3а п р и ч и н н о ст т а определя не само п о сл ед о вател н о ст
т а на с в с т о я н и я т а единствено ввв врем ето, а дефинира т ази
последователн ост по отнош ение на и звестн о п р о с т р а н с т в о ,
не св щ е с т в у в а н е т о на с в с т о я н и я т а на известн о м я с т о , а на
т о в а м я с т о в определено време. Изменението, т .е . н аствп -
бащ ата вследствие закона 3а п р и ч и н н о ст т а смяна, се о т н а
ся всеки п в т едновременно и сввкупно до определена ч а с т о т
п р о с т р а н с т в о т о и определена ч а с т о т врем ето. Е т о защо
п р и ч и н н о стта свврзва п р о с т р а н с т в о т о с врем ето. Ние оба
че о ткр и хм е, че в д ей ст ви ет о , следователно в п р и ч и н н о ст т а
се заключава р я л а т а св щ н о ст на м а т е р и я т а . Следователно в
нея т р я б в а да са свврзани п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, к о е т о
Значи, че т я т р я б в а да при теж ава едновременно с в о й с т в а т а

на врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , кол кото и д в е т е да си про
т и в о р е ч а т . Тя т р я б в а да съединява едновременно в себе си и
всичко онова, к о е т о 3а всяко о т т я х поотделно е невъзможно,
Значи безсъдържателния бяг на врем ето с п о с т о я н н а т а неиз
менена у с т о й ч и в о с т на п р о с т р а н с т в о т о . Безкрайната си де
л и м о ст т я е взела и о т д вет е. Е т о защо намираме, че на нея се
дължи най-напред едновременното съществуване, невъзможно
н и т о в ч и с т о т о време, непознаващо никаква съ вм ести м о ст,
н и т о в ч и с т о т о п р о с т р а н с т в о , непознаващо н и т о преди,
н и т о след, н и т о сега. Едновременното съществуване на много
състояния обаче съставлява с ъ щ н о с т т а на д е й с т в и т е л н о с т
т а , з а щ о т о едва благодарение на него е възможна трайността,
к а т о т я се познава именно само по см я н ат а на онова, к о ет о
същ ествува едновременно с т р а й н о т о , но и само чрез т р ай н о
т о . В с м я н а т а т я получава хар ак тер а на идменението, т о е с т
на превръщ ането на к а ч е с т в о т о и ф о р м ат а при запазване на
субстанцията, т о е с т на материята*. В ч и с т о т о пространс
т в о с в е т ъ т би бил и нертен и неподвижен; не би имало н и т о
последователност, н и т о изменение, н и т о действие, а именно
л и п сата на действие унищожава и п р е д с т а в а т а 3а м а т е р и
я т а . О т друга стр ан а, в ч и с т о т о време всичко би било ми
м олетно, не би имало н и т о съхранение, н и т о съ вм ести м о ст,
е т о защо и никаква едновременност, следователно и никаква
т р а й н о с т , к о е т о ще рече и никаква м атери я. Едва о т съеди
нението на врем ето с п р о с т р а н с т в о т о изниква м а т е р и я т а ,
т о е с т в ъ зм о ж н о с т т а 3а едновременното същ ествуване и по
т о з и начин 3а т р а й н о с т , а чрез нея и запазването на с у б с т а н
ц и я т а при изменението на съ стоян и ята**. Бидейки в съ щ н о ст
т а си съединение на време и п р о с т р ан с т в о , м а т е р и я т а носи
напълно о т п е ч а т ъ к а на д вет е. Тя доказва произхода си о т про
с т р а н с т в о т о о т ч а с т и чрез ф о р м ата, к о я т о е неразделна о т
* Че материя и субстанция са едно и също нещо, е посочено в при

ложението.
** Тук се крие и основанието на Кантовото обяснение на материя
та, а именно, че „ т я е подвижното в пространството, тъй като дви
жението се състои само в свързването на пространство и време“.
rR FTTbT КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 123
нея, но особено (защ о то см я н а т а принадлежи единствено на

бремето, св щ еств ув а само в него и сама 3а себе си не е нищо
постоянно) чрез запазването (субстанция), ч и я т о несвмне-
н о ст може да бвде изведена з а т о в а напвлно a priori о т т а з и на
п р о с т р а н с т в о т о *. Произхода си о т врем ето обаче т я доказ
ва по к а ч е с т в о т о (accidenz), без к о е т о никога не се проявява
и к о ето не е нищо друго освен винаги причинност, действие
вврху друга м атер и я , следователно изменение (понятие, о т
насящо се до врем ето). З ак он ом ер н о стта на т о в а действие се
отн ася винаги до п р о с т р а н с т в о т о и врем ето едновременно и
само т а к а има значение. Какво свстояние т р я б в а да последва в
това врете на това място е определението, върху к о е т о единс
твен о се простира зако н о д ател н ата сила на п р и ч и н н о стта.
На т о в а извеждане на основни те изменения на м а т е р и я т а о т
и зв е стн и т е ни a priori форми на н аш ето познание се двлжи, че
й приписваме известни свой ства a priori, именно изпълване на
п р о с т р а н с т в о т о , т о е с т непроницаемост, т .е . д е я т е л н о с т ,
също и разпростиране, безкрайна делимост, запазване, т о е с т
неразруш имост, и накрая п одвиж ност. Т е ж е с т т а , напротив,
независимо о т н ей н ата изклю чи телност, т р я б в а да се припи
ше на познанието, макар К а н т да я определя к а т о познавае
ма a priori. (Метафидически начала па естествоунанието, с. 372,
изд. Розенкранц.)
Но к а к т о о б е к т ъ т същ ествува изобщо само 3а с уб ек т а
к а т о негова представа, т а к а и всеки особен клас о т п р ед ст а
ви съ щ ествува само в свщо то лк ова особено определение о т
стр ан а на суб е к т а , к о е т о се нарича познавателна способност.
К а н т е нареквл субективния кор елат на време и п ро стран с
т в о сами 3а себе си, празни форми, ч и ст а с е т и в н о с т . Тъй к а т о
т у к К а н т е проправил п в т я , нека т о з и терм ин бвде запазен,
макар и да не подхожда напблно, за щ о т о с е т и в н о с т т а пред
полага вече м атер и я . Разсъдъкът е с у б е к т и в н и я т кор елат на
м а т е р и я т а или на п р и ч и н н о стта, т ъ й к а т о д в е т е са едно и
сбщо. Той не е нищо друго. Е д и н с т в е н а т а му функция и сила е
* Не о т познанието на времето според твбрдението на К ант,

както е посочено в приложението.
да запазва п р и ч и н н о стта, к о я т о е голяма, всеобхватна, мно

гообразно приложима, но несвмнена и д ен т и ч н о ст на всички
т е й прояви. О братно, всяка причинност, следователно всяка
м атер и я , направо ц я л а т а д е й с т в и т е л н о с т свщ ествува само
3а разсвдвка, чрез разсвдвка, ввв разсвдвка. П вр вата, най-прос
т а , неизменно свщ ествуващ а проява на разсвдвка е нагледвт
3а д ей стви тел н и я с в я т . Той е направо познаване на причина
т а о т д ей ст ви ет о . Е т о защо всеки наглед е и н тел ектуал ен .
Ввпреки т о в а никога не би се стигнало до него, ако известно
ввздействие не се познаеше непосредствено и не послужеше
по т о з и начин к а т о изходна т о ч к а. Това обаче е ввздействие-
т о вврху ж и в о т и н ск и т е тел а. В т о з и смисвл т е са непосредс
твените обекти на с у б е к т а и чрез т я х се избвршва нагледвт
на всички други о б екти . И змененията, на к о и т о е подложено
всяко ж ивотин ско т я л о , се п о зн ават непосредствено, т о е с т
т е се у с е щ а т , и т в й к а т о т о в а ввздействие се свврзва веднага
с причината, нагледвт 3а с в щ а т а е к а т о наглед 3а обект. Та-
Зи врвзка не е заключение с а б с т р а к т н и по н яти я, не е плод на.
реф лексията, не е произволна, а непосредствена, необходима и
безспорна. Това е начи нвт на познание на чистия разсъдък, бед
к о й т о не би се стигнало никога до наглед, а би о стан ало ед
но т в п о , присвщо на р а с т е н и е т о свзнание 3а измененията на
непосредствения о б е к т , следващи без никакво значение едно
подир друго, ако нямаха в к а ч е с т в о т о си на болка или наслада
Значение 3а в о л я т а. Но к а к т о с изгрева на слвнцето видими
я т с в я т се о т к р и ва пред нас, т а к а и разсвдвквт с един замах,
чрез е д и н с т в е н а т а си п р о с т а функция преврвща неопределе
н о т о , неозначаващо нищо усещане в наглед. Това, к о е т о усеща
о к о то , у х о т о , р в к ат а, не е наглед, т о в а са п р о сти данни. Ед
ва к о гат о разсвдвквт премине о т д е й с т в и е т о квм причина
т а , ввзниква с в е т в т , разпрострян в п р о с т р а н с т в о т о к а т о
наглед, променлив по форма, но запазил 3а всички времена ма
т е р и я т а , з а щ о т о т о й свединява п р о с т р а н с т в о т о и врем ето
в п р е д с т а в а т а м атер и я , т о е с т д е й с т в и т е л н о с т . T03U с в я т
к а т о представа свщ ествува к а к т о само чрез разсвдвка, т а к а
и само 3а разсвдвка. В п в р в ат а глава на моя т р у д За зрението
и цветовете вече разгледах как разсвдвквт свздава нагледа о т
данните, постбпващ и о т с е т и в а т а , как д е т е т о се научава да

представя нагледно чрез сравнение на вп еч атл ен и ята, добива
ни о т различните с ет и ва 3а сбщия о б е к т , как само т о з и наглед
дава ключа 3а то л к о в а много сетивни феномени, 3а п р о с т о т о
виждане с две очи, 3а д вой н ото виждане при кривогледство
или при различно разстояние на ст о я щ и един зад друг пред
м ети, ввзприемани едновременно о т о чи те, 3а всяка илюзия,
вбзникваща вследствие някое внезапно изменение на сетивни
органи. Много по-подробно и по-основно обаче разгледах т о з и
важен проблем вбв в т о р о т о издание на т р а к т а т а 3а закона 3а
основанието, § 21. Всичко, казано т а м , е необходимо да се пов
тори и т у к ouje веднбж, но т б й к а т о и зп и твам отвращ ение
да преписвам к а к т о о т себе си, т а к а и о т д руги те, а и не сбм
6 сбстояние да го изложа по-добре, о т к о л к о т о сбм го стор и л
вече, препращам ч и т а т е л я кбм онова м я с т о , в м ест о т у к да го
повтарям. Изхождам обаче о т п р ед п о ст авк а та , че е познато.
Как д ец ата, а и сляпородените след операция се н ау ч ават
да гледат, как виждаме един о б е к т при двойно влзприемане
с две очи, д вой н ото виждане и д вой н о то писане при размес
тван е на с е т и в н и т е органи о т обикновеното им положение,
изправеният образ на п р е д м ет и т е, след к а т о т о й се явява с
обратно изображение в о к о т о , пренасянето вбрху вбншни
предмети на ц в е т а , представляващ само вбтреш н а функция,
полярното деление на д е й н о с т т а на о к о т о , и накрая стер ео -
скопбт - всички т е са твбрд и и неопровержими доказателс
т в а 3а т о в а , че всеки наглед не е само сетивен, а и н т е л е к т у а
лен, т .е . чисто познание на разсъдъка, идвеждащ действието от
причината. Следователно нагледбт предполага закона 3а при-
ч и н н о с т т а , о т ч и е то познание зависи всеки наглед, а поради
т о в а и о п и т б т в с в о и те пбрвоначални вбзмож ности, а не об
р а т н о т о , не познанието на закона 3а п р и ч и н н о ст т а зависи о т
опита, в к о е т о се сбстои скеп ти ц и зм бт на Хюм4, опроверган
едва т у к . З а щ о т о ф а к т б т , че познаването на п р и ч и н н о ст т а
е независимо о т всякакбв о п и т , т о е с т н его вата априорност,
може да ббде обяснен единствено с т о в а , че всеки о п и т е за
висим о т него. А т о в а о т своя ст р а н а е вбзможно само к а т о
чрез приведения т у к и на т о к у -щ о посочените м е с т а изложен
начин се докаже, че познаването на п р и ч и н н о ст т а се съдържа

изобщо в нагледа, в ч и я т о сфера лежи всеки о п и т , следовател
но т о й съ щ ествува напълно a priori по отнош ение на оп и та,
3а к о й т о се явява предпоставка, а не предпоставя о п и т а к а т о
условие. Това обаче не може да бвде разкри то по описания от
К а н т начин, к р и ти к уван о т мене в т р а к т а т а ми 3а закона 3а
основанието, § 23.
§5
Но нека избегнем гол ям ото недоразумение да см я та м е, че

понеже нагледът се по сти га вследствие познаването на при
ч и н н о с т т а , неминуемо между о б е к т а и с у б е к т а т р я б в а да
същ ествува отнош ение на причина и действие. О братно, т а
кова отнош ение е налице винаги само между непосредствен
и опосреден о б е к т , следователно винаги само между обекти.
Именно върху т а з и погрешна предпоставка се основава безум
н и я т спор около р е а л н о с т т а на външния с в я т , в к о й т о си
п р о т и в о с т о я т д о г м а т и зм в т и скепти ци зм ъ т и се проявя
в а т т у к а т о реализъм, т у к а т о идеализвм. Реализмвт вижда
в о б е к т а причината и пренася д е й с т в и е т о й вврху суб ек та.
И деализмвт на Ф и х т е превръща о б е к т а в действие на субек
т а . Но т в й к а т о - нищо, к о е т о не може д о с т а т ъ ч н о много
да бвде втълпяващ о - между с у б е к т а и о б е к т а няма никакво
отнош ение съгласно закона 3а основанието, не можа да бвде
доказано н и т о едн о то , н и т о д р уго то о т д в е т е твърдения и
скепти ц и зм ъ т се опълчи успешно и срещу д вете.
К а к т о законът 3а п р и ч и н н о стта, к а т о условие, предхож
да нагледа и о п и та, поради к о е т о не може да бъде идведен о т
т я х (к а к т о е с м я т а л Хюм), т а к а и о б е к т ъ т и с у б е к т ъ т , ка
т о първо условие, п ред хож д ат всяко познание и поради т о в а
и закона 3а основанието изобщо, т ъ й к а т о т о й е само ф ор
м а т а на всеки о б е к т , неизменният начин на н еговата проява,
д о к ат о о б е к т ъ т предполага винаги суб ек т а. Следователно
между д в е т е не може да съ щ ествува отнош ение на основание
и следствие. М о я т т р а к т а т 3а закона 3а основанието т р я б -
ГНГГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 127
6а да постигне именно т о в а - да представи съдържанието на

посочения закон к а т о същ ествена форма на всеки о б е к т , т .е .
к ат о всеобщ, начин на всяко би ти е на о б ек т а, к а т о неил,о при-
свщо на о б е к т а к а т о так ъ в. Така обаче о б е к т ъ т предполага
навсякъде с у б е к т а к а т о свой необходим кор елат. Е т о защо
последният о с т а в а винаги извън с ф е р а т а на в а л и д н о с т т а на
Закона 3а основанието. С п о р ъ т около р е а л н о с т т а на външния
св я т се основава именно върху т о в а погрешно разпростране
ние на д е й с т в и е т о на закона 3а основанието върху с у б е к т а
и изхождайки о т т о в а недоразумение, т о й не успя никога да
разбере сам себе си. Разглеждайки п р е д с т а в а т а к а т о действие
на о б екта, реали сти ч ески ят догматизъм иска да раздели пред
с т а в а т а о т о б ек т а, к о гат о всъщ н ост т е са едно и също, и да
приеме една напълно различна о т п р е д с т а в а т а причина, един
о б ект сам 3а себе си, независим о т с уб ек т а. Това е напълно
немислимо, з а щ о т о именно к а т о о б е к т т о й предполага неиз
менно с уб е к т а, поради к о е т о и о с т а в а негова представа. Из
хождайки о т съ щ а та погрешна предпоставка, скеп ти ц и зм ъ т
п р о ти во п о ставя с т а н о в и щ е т о , че в п р е д с т а в а т а имаме ви
наги действие, но никога причина, следователно не познаваме
битието, а само действието на о б е к т и т е , к о е т о обаче може
би съвсем не му прилича, дори е възможно да бъде възприето
изобщо съвсем погрешно, т ъ й к а т о законът 3а п р и ч и н н о с т т а
е извлечен едва о т о п и та, ч и я т о реалн ост, о т друга стр ан а,
почива върху него.
И на д в е т е стан о ви щ а може да се даде следният п о у ч и т е
лен о тго в о р : първо, о б е к т ъ т и п р е д с т а в а т а са едно и също;
вто р о , битието на нагледно п р ед ставен и те о б ек т и е именно
т я х н о т о действие и в него се заключава д е й с т в и т е л н о с т т а
на предм ета, а изискването 3а с ъ щ ес т в ув а н ет о на един о б е к т
извън п р е д с т а в а т а на с уб ек т а, к а к т о и 3а с ъ щ ес т в ув а н ет о
на един д ей стви тел ен п ред м ет отделн о о т н его во то дейс
т в и е няма изобщо смисъл и представлява противоречие. Е т о
Защо познанието на начина на действие на един нагледно пред
ставен о б е к т го изчерпва напълно, д о к а т о т о й е о б е к т , т о
е с т представа, т ъ й к а т о освен т о в а в него не о с т а в а нищо
3а опознаване. В т о з и смисъл с в е т ъ т , нагледно представен в
128 АРТУР ШОПЕНХАУЕ]
п р о с т р а н с т в о т о и вр ем ето и проявяваш, се непрестанно ка

т о причинност, е напълно реален и е т о в а , 3а к о е т о се пред
с т а в я , а т о й се п редставя напълно и без ЗадР5;кки к а т о пред
ст ав и , скрепени чрез Закона 3а п р и ч и н н о стта. Това е неговата
емпирична реалн ост. Но, о т друга стр ан а, всяка причинност
съ щ ествува само в разсъдъка и 3а разсъдъка, следователно този
цял д ей стви тел ен с в я т , т о е с т действаш, с в я т , е обусловен
к а т о т а к ъ в само о т разевдвка и без него е нищо. Обаче не само
поради т о в а , но и з а щ о т о о б е к т в т е немислим без суб ек та,
ако не т р я б в а да изпаднем в противоречие, се налага да о т
хвърлим с т а н о в и щ е т о на догм ати ка, обясняващ р е а л н о с т т а
на ввншния с в я т с н езави си м о стта му о т с у б е к т а ; т а к а в а ре
а л н о ст п р о с т о не съ щ ествува. Ц ел и ят с в я т на о б е к т и т е е и
о с т а в а п ред става и поради т о в а е напълно и вовеки обусловен
о т с уб е к т а, т о е с т т о й при теж ава тр ан сц ен д ен тал н а идеал-
н о с т . Поради нея обаче т о й не е н и т о лвжа, н и т о илюзия. Той
се п редставя к а т о т о в а , к о е т о е, к а т о представа, и т о к а т о
редица о т представи, ч и я т о обща врвзка е законът 3а основа
н ието. К а т о т а к ъ в т о з и с в я т е разбираем 3а здравия разсъдък,
дори в най-дълбокия си смисъл, и говори един напълно разбира
ем 3а него език. Само на изкълчения о т много мъдрувания ум
може да хрумне да спори 3а н еговата реалност, к а к т о се полу
чава поради неправилното прилагане на закона 3а основанието,
свързващ наистина една с друга всички представи, о т к акъ вто
и вид да са т е , но по никакъв начин не т я х със с у б е к т а или с не
що, к о е т о би било н и т о с у б е к т , н и т о о б е к т , а само основание
на о б ек т а. Това би било безсмислица, т ъ й к а т о само о б е к т и т е
м о г а т да б ъ д а т основание, и т о всеки п ъ т само на о б ек т а.
Проследим ли обаче п о -то ч н о произхода на въпроса 3а реал
н о с т т а на ввншния с в я т , ще намерим, че освен посоченото
погрешно прилагане на закона 3а основанието върху нещо, ле
ж ащ о извън н его вата сфера, се прибавя и едно особено смесва
не на н еговите форми, к а т о именно ф о р м ат а, о т н асящ а се до
п о н я т и я или а б с т р а к т н и представи, се пренася върху наглед
н и т е представи, т о е с т върху реални те обекти , и се изисква
основание 3а познанието на о б екти , к о и то не м о г а т да и м а т
друго основание освен основанието на с т а в а н е т о . За абстрак-
г в КТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 129
ш и ите представи, 3а свврзаните в свждения п о н я т и я зако н вт

основанието д ей ства само в смисвл, че всяко о т т я х полу
чава с т о й н о с т т а и значението си, ц я л о т о си свщ ествуван е,
наричани т у к истина, единствено чрез о т н о ш е н и е т о на свж-
дението квм нещо изввн него, квм основанието на познанието
си, квм к о е т о все о т н о в о т р я б в а да се врвщаме. За реални те
обекти, н апроти в, т о е с т 3а нагледните представи, зако н вт
да основанието д ей ства не к а т о закон 3а основанието на поз
н а н и ет оа на ставането, к а т о закон 3а п р и ч и н н о ст т а. Чрез
ф ак та, че свщ ествува, т .е . че е прощлязвл к а т о действие о т
някаква причина, всеки о т т я х е зап л ати л вече дан 3а вина
т а си. С ледователно изискването 3а основание на познанието
т у к няма м я с т о и смисвл, а спада квм сввсем друг клас обекти .
Така и нагледният с в я т не свбужда у наблю дателя, к о гат о е
Застанал пред него, н и т о скрупули, н и т о свмнения. Няма ни
що заблуждения, н и т о и сти н а; т е са прогонени в о б л а с т т а на
а б с т р а к т н о т о , на реф лексията. Т ук обаче с в е т в т е о твор ен
3а с е т и в а т а и разсвдвка. С наивна п р авди вост т о й се разкрива
таквв, к а к в в т о е, разкрива се к а т о нагледна представа, разви
ваш^ се закономерно с п о м о щ т а на п р и ч и н н о стта.
В впросвт 3а р е а л н о с т т а на ввншния с в я т , т а к а к а к т о
го разглеждахме досега, се оказа неизменно произлязвл о т за
блуждение на разума, надхвврлящо само себе си и сти гащ о до
недоразумение, и 6 т о з и смисвл т о й можеше да получи о т г о
вор единствено чрез разяснение на н еговото свдвржание. След
к а т о изследвахме ц я л а т а с в щ н о ст на закона 3а основанието,
на о т н о ш е н и е т о между о б е к т и с у б е к т и на д е й с т в и т е л н о
т о свстояние на сетивния наглед, т о з и ввпрос тр я б ваш е о т
само себе си да отпадн е, т в й к а т о нямаше повече значение.
Обаче освен посочения спекулативен източник т о й има още
един друг, напвлно различен, в свщ н о ст емпиричен произход,
макар и т у к ввп р о свт да се повдига все още със сп ек ул ати в
на цел. В т о в а значение т о й има много по-разбираем смисвл,
о т к о л к о т о 6 п вр вото , именно следния: ние свнуваме, а не е ли
целият ж и в о т един свн - или казано по-определено, има ли си
гурен критери й 3а разликата между свн и д е й с т в и т е л н о с т ,
между ввображаеми и реални обекти ? П о -м ал ката ж и в о с т
и я с н о т а на свнувания наглед 6 сравнение с дей стви телн и я

не заслужава никакво внимание, т в й к а т о ouje никой не ги е
свпостави л едно с друго, а всеки може само да сравни спомена
3а свия с н аст о я сц ат а д е й с т в и т е л н о с т . К а н т решава ввпроса
т а к а : „Взаим оврвзката на п р е д с т а в и т е една с друга според за
кона 3а п р и ч и н н о ст т а отли чава ж и в о т а о т свня.“ Но и в свня
всяка отдел н а ч а с т е свврзана свгласно закона 3а основанието
ввв вси чки те си форми и т а з и врвзка се преквсва единствено
между ж и в о т а и свня и между о т д е л н и т е свнища. Е т о защо
о т г о б о р в т на К а н т би могвл да гласи т а к а : дългият свн (жи-
в о т в т ) е непреквснато свърдан сам 6 себе си свгласно закона
3а основанието, не обаче и кратките свнища, макар и ввв все
ки о т т я х да се свдвржа с в щ а т а взаимоврвзка. Следователно
между т я х и двлгия свн е разрушен всеки м о с т и по т о в а т е се
различават.
Но 3а да се проведе по т о з и критерий изследване дали не
що е свнувано, или преживяно, би било много тр у д н о , а ч ест о
и неввзможно, т в й к а т о в никаквв случай не сме в свстояние
да проследим брвнка по брвнка причинната врвзка между вся
ка преживяна случка и насто ящ и я м о м ен т, поради к о е т о и не
можем да я обявим 3а свнувана. Е т о защо, 3а да различим свня
о т д е й с т в и т е л н о с т т а , обикновено в истинския ж и в о т не
използваме посочения начин на изследване. Е д и н с т в е н и я т си
гурен критери й 3а различаване на свня о т д е й с т в и т е л н о с т т а
ф актически не е нищо друго освен сввсем емпиричното средс
т в о - свбуж дането, чрез к о е т о наи стина се преквсва несвмне-
но и осезаемо причинната врвзка между свну ван и те свбития
и т е з и в истинския ж и в о т . Д о к а з а т е л с т в о т о 3а т о в а ни дава
Забележ ката на Хобс5 в Лебиатан, гл. 2 : именно, че има свнища,
к о и т о лесно можем да см етн ем по-квсно 3а д е й с т в и т е л н о с т ,
к о гат о сввсем непреднамерено сме легнали облечени, но пре
димно к о г а т о се прибави, че някакво начинание или намерение
Заангажира вси чки те ни мисли и ни занимава к а к т о насвн, т а
ка и наяве. В т е зи случаи именно п о ч т и не се забелязва н и т о
Заспиването, н и т о пробуж дането, с в н я т се слива с дей стви
т е л н о с т т а и се смесва с нея. О ст а ва значи само прилагане
т о на К а н т о в и я критерий. Но ако след т о в а , к а к т о ч е с т о се
CHI ;т ъ т КАТО ВОДЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 131
случва, не може да се о тк р и е причинната врвзка с н а с т о я щ е т о

или пвк ней н ото о т с в с т б и е , ще о ст ан е завинаги нерешено да
ли известн а случка е свнувана, или е д ей стви тел н а.
Тук се н атвквам е наи стина на т я с н о т о р о д ст в о между ж и
в о т а и свня. И нека не се срамуваме да го признаем, след к а т о
т о е било признавано и посочвано о т много велики умове. За
цялото познание на д ей стви тел н и я с в я т , наричано ввв веди
и пурани б ул о т о на Майя, т е не п о зн ават по-добро сравнение
о т свня и не използват нищо друго по-често. П л ат о н нерядко
kagßa, че х о р а т а ж и в е я т , но само единствено ф и ло соф вт се
стреми да бодврства. Пиндар т ввр д и : (II. у ., 135): стхшд o vap
aviSpconog (umbrae somnium homo)*, а Софоквл:
‘Opw y ä p y p a g ouSev ovxag aXXo, ji^yv

ЕгвюГ, оаоглер ^topev, y xoncpyv crn av.
A jax 125
(Nos enim, qiucunque vivimus, nihil aliud esse comperio,

quam simulacra et levem umbram.)**
Редом c т я х най-достолепен заст ав а Шекспир:
We are such stuff

As dreams are made o f and our little life
Is rounded with a sleep.
Tempest, IV. I***
И накрая, и Калдерон бил т о л к о в а прон и кн ат о т т о в а про

зрение, че се о п и тал да му даде израз в една до и звестн а степ ен
метафизична драма: Животът е сънь.
След к а т о посочих много ц и т а т и на п о ети , нека ми бвде
разрешено да уп отр еб я и аз едно сравнение. Ж и в о т в т и свни-
* С внят на сянката е чобеквт (лат.) - (Пиндар, Pythia, VIII, 135) -

Б. пр.
** Виждаме, че ние, живите, не сме нищо друго освен привидения и
мимолетни сенки (лат.) - Б. пр.
*** Направени сме ние о т свнища и свн отвред обгрвща този малак
наш живот. Бурята, IV, 1 (прев. В. Петров) - Б. пр.
щ а т а са с т р а н и ц и т е на една и свща книга. Да се ч ет е, к а т о се

т в р с и в в т р е ш н а т а врвзка, значи да се ч е т е истински. Но ко-
г а т о е наствпил к р а я т на с в о т в е т н и я час (ден), определен 3а
четене, и е дошло време 3а о т м о р а, ч е с т о прелистваме безцел
но к н и гата и без Ре9 и врвзка разгрвсцаме по една страница т у
т у к , т у т а м . Ч е ст о т я е вече прочетена, а ч е с т о е и неизвес
т н а , но е все о т с в щ а т а книга. Така една отделно прочетена
стран и ц а няма врвзка свс следното ч ети во , но все пак не о т -
ст в п в а по значение, к а т о се има предвид, че и ц я л о т о ч ети во в
п о сл ед ователн ото ч етен е започва и сввршва импровизирано,
поради к о е т о т р я б в а да се разглежда к а т о една по-голяма о т
делна страница.
И т а к а , макар о т д е л н и т е свнища да се различават о т жи
в о т а чрез т о в а , че не се н ам есват ввв в в т р е ш н а т а врвзка о т
о п и та, преминаваща неразривно през ж и в о т а , а и свбуждане-
т о да показва т а з и разлика, все пак т а з и врвзка на о п и т а при
надлежи квм д ей стви тел н и я ж и в о т к а т о негова форма, а о т
друга стр ан а, и с в н я т може свщо да му п р о ти во п о стави т а
кава соб ствен а ввтр еш н а врвзка. З а т о в а , ако 3а да стигнем до
някакво заключение, изберем една гледна т о ч к а изввн ж и в о т а
и свня, не ще о ткр и ем в с в щ н о с т т а им определена разлика и
ще сме принудени да се свгласим с п о е т и т е , че ж и в о т в т е един
двлвг свн.
Ако се вврнем сега о т т о зи , свщ ествуващ напвлно сам да
себе си, емпиричен произход на ввпроса 3а р е а л н о с т т а на ввн-
шния с в я т квм спекулативния, ще видим, че т о й се свсто и
пврво в погреш ното приложение на закона 3а основанието, а
именно в прилагането му между с у б е к т и о б е к т , а освен т о в а
и в см есването на ф о р м и те му, к а т о зако н вт 3а основанието
на познанието се пренася в сфера, к в д е т о е валиден зако н вт 3а
основанието на р а зв и т и ето . Ввпреки т о в а т о з и ввпрос надали
е щ ял да занимава т а к а уп о р и т о ф илософ ите, ако бе лишен о т
истинско свдвржание и не носеше 6 себе си някаква вярна мисвл
и смисвл к а т о д ей стви тел ен източник. За него би трябвало да
се приеме, че вствпвайки в с ф е р а т а на реф лексията и тврсей-
ки израз, т о й е наблязвл в онези погрешни, неразбиращи сами
себе си форми и ввпроси. По мое мнение т о в а несвмнено е т а к а .
СВГГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 133
Но к а т о ч и с т израз на посочения вътреш ен смисъл на въпро

са, к ой то смисвл т о й не успя да разкрие, аз п о ст а вя м следния
бвпрос: какво още представлява т о з и нагледен с в я т , 3а да бвде
пюй моя представа? Нима т о зи с в я т , к о й т о аз освзнавам само
веунвж, и т о к а т о представа, т а к а к а к т о и с о б с т в е н о т о си
тял о, к о е т о освзнавам двойно, е, о т една стр ан а, представа, а
о т друга, воля? П о-подробното обяснение и у т в в р д и т е л н и я т
отговор на т о з и ввпрос представлява свдврж анието на в т о
р а т а книга, а заклю ченията о т него ще з аем а т о с т а н а л а т а
ч аст о т моя т р у д .
§6
Засега в т а з и пврва книга ще разглеждаме всичко к а т о пред

става, к а т о о б е к т 3а суб ек т а. Ние ввзприемаме и с о б с т в е
н о то си т я л о , о т к о е т о 3а всеки човек започва нагледното
представяне 3а с в е т а , к а к т о всички реални о б екти , само о т
стран а на п о зн ав аем о стта; и т я л о т о ни е 3а нас представа.
Е с т е с т в е н о , свзнанието на всеки, к о й т о не приема обяснение
т о на д р уги те о б е к т и к а т о ч и ст а представа, се свпротивлява
още повече, ако с о б с т в е н о т о т я л о тр я б ва да бвде представа.
Това се двлжи на ф а к т а , че всеки познава н ещ о т о само по себе
си, доколкото т о се явява к а т о с о б с т в е н о т о му т я л о непос
редствено, а всичко остан ало, само опосредено, доколкото т о
се обективира в д р уги те предм ети на нагледа. Обаче х о д в т на
н аш ето изследване прави необходима т а з и абстракуи я, т о з и
едностранчив начин на разглеждане, т о в а насилствено разде
ляне на всичко, к о е т о по свщ ество е неделимо. Е т о защо спо
м е н а т о т о съпротивление т р я б в а засега да бвде п о т и с н а т о
и ускорено чрез очакването, че следващ ите размишления ще
допвлнят е д н о с т р а н ч и в о с т т а на н а с т о я щ о т о до пвлно опоз
наване на с в щ н о с т т а на свет а.
Следователно т я л о т о ни е непосредствен о б е к т , т о е с т
онази представа, к о я т о е изходна т о ч к а 3а познанието на су
б ек та, к а т о свс с в о и т е непосредствено съставни изменения
т я с а м а т а предхожда използването на закона 3а причинност-
ma и по т о з и начин предоставя първите данни 3а нея. К а к т о

се показа вече, р я л а т а същ н ост на м а т е р и я т а се състои в ней
н о т о действие. Д ействие и причина обаче с ъ щ е с т в у в а т само
3а разсъдъка, к о й т о не е нищо друго освен т ехен субективен
корелат. Но разсъдъкът не би могъл да намери никога приложе
ние, ако не същ ествуваш е още нещо, о т к о е т о т о й да изходи.
Това нещо е ч и ст о сети вно усещане, непосредствено съзнание
3а измененията на т я л о т о , благодарение на к о е т о т о е непос
редствен о б е к т . Е т о защо п о зн а в аем о ст т а на нагледния с в я т
е зависима о т две условия: първото, ако го щрадит обективно,
е с п о с о б н о ст т а на т е л а т а да си в ъ зд ей ст ват взаимно, да пре
дизвикват изменения едно в друго. Без т о в а общо свой ство на
всички т е л а, дори и при наличието на ч у в с т в и т е л н о с т т а на
ж и в о т и н ск и т е т е л а , не би бил възможен никакъв наглед. Поис
каме ли обаче да идрадит т о в а първо условие субективно, ще ка
жем преди всичко: разсъдъкът прави нагледа възможен, защ о то
само о т него произтича и само 3а него е в сила законът 3а при-
ч и н н о с т т а , въ зм о ж н о с т т а 3а действие и причина и само 3а
него и чрез него т о з и нагледен с в я т същ ествува. В т о р о т о ус
ловие обаче е ч у в с т в и т е л н о с т т а на ж и в о т и н ск и т е т е л а или
с в о й с т в о т о на известни т е л а да б ъ д ат непосредствено обек
т и на с уб ек та. П р о с т и т е изменения, на к о и т о са подложени
с е т и в н и т е органи поради специфичното 3а т я х приспособя
ване към външни въздействия, м о г а т наистина да се н азо ват
вече представи, доколкото т а к и в а въздействия не предизвик
в а т н и т о болка, н и т о желание, т о е с т н я м а т непосредстве
но значение 3а во л я т а, и при все т о в а се възприемат, следо
вателно с ъ щ е с т в у в а т само 3а познанието. Е т о защо казвам,
че т я л о т о се поучава непосредствено и е непосредствен обект.
Все пак т у к п о н я т и е т о о б е к т не може да се приеме в същин
ското му значение, з а щ о т о чрез н еп о ср ед ствен о то познание
на т я л о т о , предхождащо използването на разсъдъка и пред
ставляващ о ч и сто сети вн о усещане, к а т о о б е к т всъщ ност
се явява не с ам о т о т я л о , а едва въ зд ей стващ и те върху него
тела. Всяко познание на един д ей стви тел ен с в я т , т .е . на една
п ростран ствен о нагледна представа, съ щ ествува само чрез 11
3а разсъдъка, следователно не преди, а след използването му.
(■ Щ/ГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 135
^пк) защо т я л о т о к а т о свщински о б е к т , т о е с т к а т о наглед

на представа в п р о с т р а н с т в о т о , подобно на всички други
обекти, се познава само косвено чрез използването на закона
п р и ч и н н о стта при д ей с т в и ет о на една негова ч а с т вврху
друга, следователно к а к т о о к о т о вижда т я л о т о , а р в к а т а го
опипва. Е т о защо не някакво общо ч у в с т в о ни запознава със
с о б ст в е н о т о т я л о , а т о ни се представя само чрез познание
т о , само в п р е д с т а в а т а , т о е с т само в мозвка, представя ни се
к а т о нещо п р о тяж н о , разчленено, органично. Сляпороденият
добива т а з и представа едва постепенно, чрез данните, пред
ставяни му о т мозвка. Слепей,, к о й т о няма рви,е, не би могвл
да опознае т я л о т о си или най-много би могвл накрая да го о т
гатн е и конструира о т д ей с т в и ет о на други т е л а вврху него.
Само с т о в а ограничение т р я б ва да се разбира тввр д ен и ет о , че
т я л о т о е непосредствен о б ек т .
Между друго то , според гореказаното всички ж и в о т и н с
ки т е л а са непосредствени обекти , т о е с т изходни т о ч к и 3а
нагледа на с в е т а , 3а всичко познаващия и поради т о в а никога
познаваемия с у б е к т . З а т о в а познанието, заедно с обусловено
т о о т него движение по м оти ви , представлява свщ ински ят
характер на животинския свят, т а к а к а к т о движ ението по
дразнител е хар ак тер на р а с т е н и я т а . Неорганизираното оба
че не познава никакво друго движение освен предизвиканото
о т д е й с т в и т е л н а т а причина в най-тесния смисвл на д у м а т а .
Всичко т о в а свм разгледал по-подробно в т р а к т а т а 3а зако
на 3а основанието, 2 изд. § 20, в Етика, пврва с т а т и я , III, и в
свчинението За зрението и цветовете, § 1, к в д ет о препращам
чи тателя.
О т гореказаното се разбира, че всички ж и вотн и , дори и най-
несвввршените, и м а т разсвдвк, з а щ о т о т е п о зн ават о б ек ти и
т о в а познание к а т о м о т и в определя дви ж ени ята им. Разсвдв-
к в т у всички ж и в о т н и и у всички хора е един и свщ, т о й има
навсяквде с в щ а т а п р о с т а форма: познаване на п р и ч и н н о стта,
преход о т действие вврху причина и о т причина вврху дейс
т в и е и нищо друго. Обаче с т е п е н т а на н его вата о с т р о т а и
пределите на п о зн а ват ел н ат а му сфера са крайно различни,
многообразни и м ногократно степенувани, о т най-ниската
136 АРТУР ШОПЕНХАУГР
степен , познавала само причинното отнош ение между не

посредствения о б е к т и косвените об екти , т о е с т сти гащ о
д отолкова да може о т д е й с т в и ет о , изпитано о т т я л о т о ,
да премине върху н его вата причина и да я представя нагледно
к а т о о б е к т в п р о с т р а н с т в о т о , чак до ви сш и те степени на
познанието на причинната взаимовръзка между ч и ст о непос
р е д с т в е н и т е о б екти , сти гащ и чак до разбиране на слож ните
преплитания между причини и действия в природата.
З а щ о т о и т а з и последна дей н о ст спада все още към разсъдъ
ка, а не към разума, ч и и то а б с т р а к т н и п о н яти я м о г а т само
да пом огн ат 3а възприемането, фиксирането и свързването па
всичко непосредствено разбрано, но изобщо не м о г а т и да по
р о д я т с ам о т о разбиране. Всяка сила и всеки закон в природата,
всеки случай, в к о й т о т е се проявяват, т р я б в а най-напред да
б ъ д ат непосредствено опознати о т разсъдъка, и н т у и т и в н о
възприети, преди да п о с т ъ п я т in abstracto 3а разума в рефлек-
т и в н о т о съзнание. И н т у и т и в н о , непосредствено възприятие
чрез разсъдъка бе о т к р и в а н е т о на гравитационния закон о т Р.
Х ук7, к а к т о и на подчинените на т о з и единствен закон много
и големи явления - нещо, доказано по-късно о т м а т е м а т и ч е с
к и т е изчисления на Н ю тъ н. Така е бил о т к р и т и кислородът
о т Лавоазие8, к а к т о и н его вата важна роля в природата. ГТо
същия начин и Г ь о т е 9 сти гн ал до произхода на физическите
ц вето ве. Всички т е зи о т к р и т и я не са нищо друго освен ед
но правилно пряко заключение о т д е й с т в и е т о 3а причината,
последвано веднага о т осъзнаването на и д е н т и ч н о с т т а на
проявяващ ата се във всички причини о т т о з и род природна
сила. Това общо прозрение е само различна по степ ен проява
на една и съща единствена функция на разсъдъка, чрез к о я т о
и едно ж и в о т н о представя нагледно причината, действащ а
върху т я л о т о му к а т о о б е к т в п р о с т р а н с т в о т о . Е т о защо
и всички т е зи о т к р и т и я , също к а к т о и нагледът, и всяка про
ява на разсъдъка, п р е д с т а в л я в а т непосредствено прозрение и
к а т о т а к и в а са дело на м ом ен та, аррегди*, хрумване, не про
д у к т на дълги вериги о т умозаключения in abstracto. Последни-
Съгледано, съзряно (фр.) - Б. пр.

СШ ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 137
nie вече, фиксирайки н еп осред ствен ото познание на разсвдвка

В а б с т р а к т н и п о н яти я , го д кр еп ват 3а разума, т о е с т разяс
н я в ат го и го п р а в я т пригодно да бвде обяснявано и т в л к у -
Вано за други те. О с т р о т а т а на разсвдвка при ввзприемането
на причинните отн ош ени я между косвено п о з н а т и т е о б ек ти
намира приложение не само в е с т е с т в е н и т е науки (чи ито о т
крития се д в л ж а т без изключение на нея), но и 6 практическия
ж и вот, к в д е т о се нарича ум, д о к ат о в п вр во т о си приложе
ние е по-добре да се нарича остроум и е, п рон и ц ател н ост, про
зорливост. П о-точн о казано, ум означава разсвдвк, поставен
изключително в служба на в о л я т а. Ввпреки т о в а границите
между т е зи п о н яти я не м о г а т т о ч н о да се определят, т в й ка
т о с т а в а дума 3а една и свща функция на един разсвдвк, к о й т о
при най-голямата си степен на о с т р о т а т у о т к р и ва в при
родните явления о т дадено действие правилно н е п о зн а т а т а
причина и по т о з и начин дава на разума м атери ал 3а у с т а н о
вяване на всеобщи правила к а т о природни закони, т у прила
гайки п озн ати причини 3а определени тврсени б&здействия,
изобретява сложни, целенасочени машини, т у пвк, приложен
по м отиви, прозира и о с у е т я в а т в н к и интриги и машинации
или пвк сам разпределя х о р а т а по ввзпри ем чи востта им квм
определени м оти в и и ги задвижва по свое усм отрение, именно
к а т о машини посредством л о сто ве и колела, и ги направлява
квм и звестн а цел. Л и п сата на разсвдвк означава в истинския
смисвл гл уп ост и е именно тъпота при приложението на закона
3а причинността, неспособност 3а непосредствено ввзприе-
мане на п р еп л и тан и ята между причина и действие, м о т и в и
действие. Глупаквт не о тк р и ва вр взк ата между природните
явления н и т о т а м , к в д ет о т е и зпвкват сами 3а себе си, ни-
т о к в д е т о са направлявани преднамерено, т о е с т к в д ет о т е са
приравнени с м аш ини те. Е т о защо т о й вярва о х о т н о в магии
и чудеса. Ч о в е к в т не забелязва, че различни лица д е й с т в а т на
вид независимо едно о т друго, а в свщ н о ст по предварителна
уговорка. З а т о в а лесно се поддава на мистификации и и н т р и
ги. Не забелязва с к р и т и т е м о ти ви на дадените му сввети , из
казани преценки и т .н . П остоянно не му дости га едно: о ст р а
мисвл, бврзина, л еко та при приложението на закона 3а причин-
Hocmma, т о е с т си л ата на разсвдъка. Най-фрапиращ и най-по-

учителен пример 3а гл уп ост, к акъ вто съм срещал някога във
връзка с разглеждания въпрос, бе едно напвлно слабоумно момче
на около единадесет години 6 една лудница. Н аистина т о при
теж аваш е разум, т ъ й к а т о говореше и разбираше, но по раз
свдбка си о т ст ъ п в а ш е на някои ж и вотн и . Защ о то , колкото
п ъ ти о ти д ех т а м , т о разглеждаше удивено монокъла, к о й то
носех на в р а т а си и 6 к о й т о се отразяваха прозорците и върхо
в е т е на д ъ р в е т а т а зад т я х . Всеки п ъ т се учудваше и радваше и
не се уморяваше да ги разглежда изумено, т ъ й к а т о не разбира
ше н еп о сред ствен ата причинност 3а о тр аж ен и ето .
Гака к а к т о с т е п е н и т е на о с т р о т а т а на разсъдъка са напъл
но различни при хо р а т а , т а к а т е се различават още повече при
о т д е л н и т е ж ивотински видове. Всички, дори онези, к о и т о се
доближ ават най-много до р а ст ен и ет о , п р и т е ж а в а т толкова
разсъдък, че да м о г а т да н ап р авят о т д ей с т в и ет о в непосредс
твен и я о б е к т извод 3а косвения к а т о причина, т о е с т да с т и г
н а т до наглед, до възприятие на един о б ек т . Именно т о в а им
свой ство прави о т т я х ж и во тн и , к а т о им дава възм ож ност
3а движения по м оти ви . Така т е са в състояние да п о т ъ р с я т ,
най-малкото да посегнат към хр ан ат а, д о к ат о р а с т е н и я т а се
д в и ж а т само по дразнители, ч и ето непосредствено въздейс
т в и е т р я б в а да изчакат, или да загинат, но сами не са в с ъ с т о
яние да ги п ож ел аят или ул о в я т . Възхищаваме се о т съобра-
З и т е л н о с т т а на най-съвършените ж и в отн и , т а к а например
на к у ч е т о , слона, м ай м ун ата, на лисицата, ч и й то ум Бю фон10
е описал с голямо м а й с т о р ст в о . По т ези най-умни ж и во тн и
можем твъ рд е т о ч н о да преценим на какво е способен разсъдъ
к ъ т без п о м о щ та на разума, т о е с т на а б с т р а к т н о т о позна
ние в п о н яти я. По нас сам и т е не можем да го познаем, т ъ й ка
т о т у к разсъдъкът и разум ъ т постоянн о се подпом агат. Е т о
Защо проявите на ж ивотин ския разсъдък надм инават ч е с т о
очакван ията ни или о с т а в а т под т я х . О т една стр ан а, ни из
ненадва съ о б р ази т ел н о ст т а на онзи слон, к о й то , макар и ми
нал вече по време на п ъ т е ш е с т в и я т а си 113 Европа по много
м о сто ве, веднъж отказал да стъпи върху един о т т я х , при все
че виждал, к а к т о всякога, да минава цяло ш естви е о т хора и
ГКРТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 139
ж ивотни по него. С тори ло му се, че не е д о с т а т в ч н о устойчи в

За т е ж е с т т а му. О т друга стр ан а, свщо се учудваме, че мал
к и те о р ан гут ан ч е т а не поддврж ат намерения огвн, на к о й т о
са се грели, хвърляйки допвлнително дврва в него - доказател
ство, че т у к вече е необходимо размишление, неосвщ ествимо
без а б с т р а к т н и п он яти я. А че познаването на причината и
д ей стви ето к а т о обща форма на разсвдвка е присвща a priori и
на ж и в о т н и т е , с т а в а ясно още о т т о в а , че и 3а т я х , к а к т о и
да нас, т о е предварително условие 3а всяко нагледно познание
на вбншния с в я т . А искаме ли особено д о к азател ство 3а каза
ното, нека обврнем внимание например само на т о в а , как едно
съвсем, младо куче не се решава да скочи о т м аса та , к ол кото и
да желае да го стор и , т в й к а т о предвижда бездей стви ето о т
т е ж е с т т а на т я л о т о си, без 9а познава о т о п и т т о з и специа
лен случай. Но преценявайки разсвдвка на ж и в о т н и т е , т р я б ва
да внимаваме да не му приписваме нещо, к о е т о е проява на инс
т и н к т , свой ство, напвлно различно к а к т о о т разсвдвка, т а к а
и о т разума, но действащ о ч е с т о сввсем аналогично на общ а
т а им дейност. Тук обаче няма да се спрем на т о з и ввпрос, кой
т о ще намери м я с т о при разглеждането на харм онията или на
т.нар. телеология на природата ввв в т о р а т а книга, а 27. глава
в допвлненията е посветен а изцяло на него.
Л и п сата на разсъдък се нарича глупост. Л и п сата на прило
жение на разута в п р а к т и к а т а ще опознаем по-квсно к а т о бе-
Зулше, а л и п сата на способност 3а съждение к а т о ограниченост,
и накрая ч а с т и ч н а т а или дори пвл н ата липса на паллет к а т о
лудост. Но 3а всяко о т т я х ще говорим на м я с т о т о му.
Всичко, позн ато правилно посредством разулха, е истина, а
именно а б с т р а к т н о свждение с д о с т а т в ч н о основание (т р а к
т а т 3а закона 3а основанието, § 29 и сл.), всичко, позн ато пра
вилно посредством разсъдъка, е реалност, именно правилен пре
ход о т д е й с т в и е т о вврху непосредствения о б ек т квм негова
т а причина. На истината е противоположна заблудата к а т о
измама на разу/па, на реалността - привидността к а т о измама
на радсъдъка. Всички т е са разгледани по-подробно в п вр вата
глава на моя т р а к т а т За зрението и цветовете. Привидността
ввзниква следователно то гава, к огато едно и свщо действие
се дължи на две напълно различни причини, ед н ата о т к о и то

дей ства много ч есто , а д р угата много рядко. Разсъдъкът, не-
при теж аващ данни, 3а да може да различи коя причина действа
6 случая, т ъ й к а т о д е й с т в и е т о е едно и също, предполага всеки
п е т обичайната причина и понеже дей ства не рефлективно и
дискурсивно, а директно и непосредствено, т ак ав а погрешна
причина ни се представя к а т о нагледен о б ект, а всъщ ност е са
мо фалшива привидност. Как по т о з и начин настбпва двойно
виждане и двойно усещане 3а допир, к о гато с е т и в н и т е органи
са 6 необикновено положение, показах вече по-горе и по т о з и на
чин дадох необоримо д оказателство, че нагледбт същ ествува
само чрез разсбдбка и 3а разсбдбка. Примери 3а подобни измами
на разсбдбка или 3а привидност п р ед ставл яват п о т о п е н ат а
вбв вода прбчка, к о я т о се вижда пречупена, също и образите в
сферични огледала, явяващи се при косвена повърхност малко
Зад нея, а при конкавна - далече пред нея. Тук спада и привидно
по-големият обем на л ун ат а на хоризонта, о т к о л к о т о в зенит,
к о е т о не е оптическо явление, защ о то , к а к т о доказва микро
м е т ъ р ъ т , о к о т о вижда л у н а т а в зен и т дори под по-голям зри
телен ъгъл, о т к о л к о т о на хоризонта. Но разсъдъкът, к о й т о
приема к а т о причина 3а по-слабия блясък на л у н а т а и на всички
звезди на хори зонта по-голямата им отдал ечен о ст и преценя
вайки ги по въздушна перспектива к а т о земни предмети, смя
т а , че л ун ат а на хори зонта е много по-голяма, о т к о л к о т о 6
Зенит, а също т а к а и целият небесен свод е по-разтворен на
хоризонта, т о е с т по-сплескан. С ъ щ ата неправилна преценка
по въздушна перспектива ни кара да надценяваме б л и зо ст т а
на някои много високи планини, ч и й то връх съзираме в чистия,
прозрачен въздух, а да подценяваме височината им; например
връх Монблан, гледан о т Саланш. И всички тези измамни илю
зии са о б е к т на нашия непосредствен наглед и н и т о едно раз
съждение на разума не може да ги о т с т р а н и . Той е способен са
мо да п р е д о т в р а т и заблудата, т о е с т да ни предпази о т една
преценка без убедителна причина, проти вопоставяй ки й една
правилна, т а к а напр. in abstracto да познае, че не по-голямата
далечина, а п о -м б т н и т е изпарения на хори зонта са причина 3а
по-слабия блясък на л у н а т а и звездите на хоризонта. Във всич-
гНГГЬТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 141
jû описани случаи обаче привидносшша о ст ав а неизменна, не

зависима о т всяко а б с т р а к т н о познание, т в й к а т о разсвдвквт
с напвлно и рязко отделен о т разума, к о й т о к а т о познавател
на способност е даден добаввчно единствено на човека, но дори
и у човека сам по себе си е неразумен. Р азум вт може само да
1Иас, а единствено 3а разсвдвка, независимо о т влиянието на
ра ;ума, о ст ав а свзерцанието.
§7
Ввв врвзка с всичко казано досега т р я б ва да се отбележ и

следното. В анализа си не 113ЛЯ30Х н и т о о т о б екта, н и т о о т
субекта, а о т представата, свдвржаща и предпоставящ а и
обекта, и суб е к т а, т в й к а т о разпадането на о б е к т и с у б е к т е
пврвата им, най-обща и най-свщ ествена форма. Е т о защо раз
глеждахме най-напред т а з и форма к а т о т ак ав а, след т о в а (ма
кар и препращайки с оглед на главния ввпрос квм у в о д н о т о съ
чинение) други те, подчинени й форми —време, п р о с т р а н с т в о
и причинност, присвщи единствено на обекта. Но т б й к а т о
т е са свщ ествени 3а о б ек т а като такъв, о т друга стр ан а, 3а
суб ек та като такъв е свщ ествен о б е к т в т , т е м о г а т да б в д а т
намерени, изхождайки и о т суб ек та, т о е с т да б в д а т познати
a priori, и т а к а да се разглеждат к а т о о б щ а т а граница и на два
т а . Всички т е обаче м о г а т да б в д а т приведени квм един общ
израз, квм закона 3а основанието, к а к т о е посочено подробно в
увод н о то свчинение.
T03U м е то д отли чава нашия начин на разглеждане напвлно
о т ф илософ ските о п и ти досега, к а т о всички т е са изхождали
или о т о б екта, или о т с у б е к т а и според т о в а са се о п и т в а
ли да о б я сн я т едн ото, изхождайки о т д р уго то и позовавай
ки се на закона 3а основанието. Ние, напроти в, изключваме
в ал и д н о ст т а му 6 о т н о ш ен и ет о между о б е к т и с у б е к т , ка
т о й предоставям е само о б екта. Ввзникналата 6 наши дни и
добила и з в е с т н о с т философия на т в ж д е с т в о т о не би могла
да се причисли квм посочената а л т ер н ат и в а, т в й к а т о т я не
приема 3а пврва изходна т о ч к а н и т о о б екта, н и т о суб ек т а, а
нещо т р е т о , именно познаваемия само чрез нагледа посредс

т в о м разума абсолю т, к о й т о не е н и т о о б е к т , н и т о суб ек т ,
а еднозначност и на д вет е. Макар и поради л и п сата на каквв-
т о и да е наглед посредством разума да не се наемам да гово
ря 3а посочената д о с т о п о ч те н а еднозначност и 3а абсолю та,
все пак свм принуден, опирайки се вврху д о с т в п н и т е к а к т о 3а
всички, т а к а и 3а нас, проф ан и те (непосветените), протоколи
на „п р е д ста в я щ и т е нагледно посредством разума“, да отбеле
жа, че посочената философия не бива да се изключва о т спо
м е н а т а т а по-горе а л т е р н а т и в а между две грешки. З ащ о то
ввпреки немислимата, а само и н тел ек туал н о нагледно пред
с т а в и м а т а или чрез собствено вглвбяване в нея познаваема
и д ен ти ч н о ст на с у б е к т а и о б ек т а т я не избягва посочените
две противоположни грешки, а по-скоро само съединява в себе
си и д в е т е , к а т о сама се разпада в две учения, именно в тр ан с-
ценденталния идеализъм, к а к в в т о представлява учението на
Ф и х т е 3а Аза и следователно според закона 3а основанието по
ражда или извлича о б е к т а о т с уб ек та, и в т о р о , в н атурф ило-
со ф и я т а, к о я т о по свщия начин развива постепенно о б ек т а
о т с уб ек та, прилагайки един м ето д , наричан конструкция,
о т к о й т о ми е ясно т в в р д е малко, но все пак д о с т а т в ч н о , 3а
да разбера, че свгласно закона 3а основанието т о й п р ед став
лява едно прогресивно развитие в различни образи. О тказвам
се о т двлбоката м вд р о ст, залегнала в т ази конструкция, т в й
к а т о 3а мене, напвлно лишен о т нагледа чрез разума, всички
предлагащи подобен наглед учения са книги, запечатани свс се
дем печата. Това е до т а к а в а степен т а к а , че - стран н о е да
се каже - при т а к и в а учения на двлбока м вд р о ст имам винаги
усещ ан ето, че не чувам нищо друго освен ужасни и на всичко
отго р е и изввнредно скучни празнодумства.
За с и с т е м и т е , ч и я т о изходна т о ч к а е о б е к т в т , целият
видим с в я т и негови ят порядвк са били наистина винаги про
блем, но о б е к т в т , о т к о й т о изхож дат, не е непременно т о зи
с в я т или неговите основни елементи, м а т е р и я т а . Тези сис
т е м и м о г а т по-скоро да се подразделят свгласно посочените
в ув о д н о т о свчинение четири класа ввзможни обекти. Може
да се каже, че о т пврвия клас, или о т реалния с в я т , са щ хож-
flil ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 143
g;i\u Талес" u йонийуите12, Демокриш13, Епикур14, Джордано

Бруно15 и френските м атер и ал и сти 16. О т вто р и я клас, или
о т а б с т р а к т н о т о мислене, са изхождали Спиноза17 (именно
о т ч и сто а б с т р а к т н о т о и същ ествуващ о само в неговата
дефиниция пон яти е субстанция), а преди него и е л е а т и т е 18.
О т т р е т и я клас - именно врем ето, следователно о т числа
т а - п итагорейци те19 и к и т а й с к а т а философия в Иудмн20. И
накрая, ч е т в ъ р т и я т клас, т .е . м о ти в и р ан и я т чрез познание
т о волеви а к т , е изходна т о ч к а 3а схоласти ц и те, според кои
т о съ тво р яван ето е плод на н и щ ото, единствено на волевия
а к т на един извънземен индивид.
Най-последователен и най-iuupoko приложим е обективни
я т м ето д , к о гат о се проявява к а т о ч и с т материализъм. Той
предпоставя м а т е р и я т а , а с нея врем ето и п р о с т р а н с т в о т о
к а т о несъмнено същ ествуващ и и прескача о т н о ш ен и ет о към
субекта, у к о й т о всъщ ност същ ествува всичко т о в а . По-на
т а т ъ к поема к а т о ръководна нишка закона 3а п р и ч и н н о стта
и следвайки я напред, го приема 3а същ ествуващ сам по себе си
порядък на н ещ ата, veritas aeterna*. Прескача следователно раз
съдъка, в к о й т о и 3а к о й то единствено съ щ ествува причин
н о с т т а . О п и тва се да намери първичното, най-обикновено
състояние на м а т е р и я т а и да развие след т о в а о т него всички
други, преминавайки о т про сти я механизъм към химщъм, към
полярност, вегетация, анимализъм. При условие че би успял,
последната брънка о т вери гата би се оказала ж и в о т и н с к а т а
ч у в с т в и т е л н о с т , познанието, к о е т о би се явило следовател
но к а т о обикновена модификация на м а т е р и я т а , к а т о нейно
състояние, п о ст и гн а т о посредством п р и ч и н н о стта. Ако до
сега бяхме следвали с нагледни представи материализма, из
веднъж, стигнали върха му, щ яхме да избухнем в неудържимия
смях на олимпийците. Внезапно, събуждайки се о т сън, ащ хме
да забележим, че последният, п о с т и г н а т с то л к о ва усилия ре
з у л т а т , познанието, е бил неизбежна предпоставка още при
първата изходна т о ч к а, ч и с т а т а м атери я, и ние заедно с него
сме си въобразявали наистина, че си представям е м а т е р и я т а ,
Вечната истина (лат.) - Б. пр.

а 6 д е й с т в и т е л н о с т сме имали предвид представящ ия си лм-

т е р и я т а с у б е к т , ви ж дащ ото я око, усещ ащ ат а я рвка, поз
наващия я разсвдвк. Така неочаквано се разкри п р о сл о ву т о т о
petitio principi*, за щ о т о опорна т о ч к а се оказва внезапно послед
н а т а брвнка, 3а к о я т о била закачена още пвр вата, и веригата
излезе крвг. А м а т е р и а л и с т в т би заприличал на Барон Мюнха-
узен21, к о й то , плувайки на кон ввв во д ата, изтегля нависоко
коня 3а к р ак ат а, а самия себе си - 3а п р е м е т н а т а т а си напред
п л и тка. Следователно о сн овн и ят абсурд на материализма се
свсто и в т о в а , че т о й изхожда о т обективното и приема обек
тивното 3а крайно основание, било т о материята in abstracto,
Значи само мислима, или пвк вече преминала в някаква форма,
емпирично дадена, следователно вещество к а т о химическите
елементи и най-близките им свединения. Приема ги 3а свщес-
т в у в а щ и сами по себе си и абсолю тни, 3а да получи о т т я х
органичната природа и накрая познаващия с у б е к т и по т о зи
начин да ги обясни напвлно. В д е й с т в и т е л н о с т обаче всичко
обективно още к а т о т а к о в а е обусловено по най-различен на
чин о т познаващия с у б е к т с ф орм и те на неговото познание.
Те са негови предпоставки и понякога изчезват напвлно, ако
о т с т р а н и м мислено с уб ек та. Следователно м атери ал и зм вт
се о п и т в а да обясни непосредствено даденото о т опосредено
даденото. Всичко обективно, заело м я с т о в п р о с т р а н с т в о т о ,
действащ о, т о е с т всичко м атериално, к о е т о материализ
м в т с м я т а 3а то лк ова солидна основа на сво и те обяснения,
че позоваването вврху нея (най-вече к о гат о заввршва с удар и
противодействие) не би могло да не задоволи всеки - всичко
т о в а , казвам, е само нещо крайно опосредено и условно дадено,
следователно само о т н о с и т ел н о свщ ествуващ о, т в й к а т о е
преминало през м аш инарията и ф абрикуването на мозвка и е
приело неговите форми, време, п р о с т р а н с т в о и причинност,
благодарение на к о и т о заема най-напред м я с т о в пространс
т в о т о и д ей ства ввв врем ето. Изхождайки о т подобни даде
н о сти , м атери ал и зм вт се мвчи да обясни дори непосредствено
* Логическа грешка, св ст о я щ а се в д оп ускан ето на недоказана

предпоставка. - Б. пр.
i ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 145
даденото, п р е д с т а в а т а (в к о я т о същ ествува всичко т о в а ), а

накрая дори и в о л я т а, с к о я т о в д е й с т в и т е л н о с т м о г а т по-
скоро да се об ясн яват всички онези основни сили, проявяващи
се, следвайки ръководната нишка на причините и поради т о в а
Закономерно. На твъ рд ен и ето , че познаването е модификация
на м а т е р и я т а , с еднакво право се п ро ти во п о ставя винаги об
р а т н о т о , именно, че всяка м атер и я е само модификация на
познанието на с у б е к т а к а т о негова представа. Въпреки т о
ва всъщ ност цел и идеал на всички е с т е с т в е н и науки е един
строго проведен материализъм. А ф а к т ъ т , че т у к го разкри
ваме к а т о явно невъзможен, потвърж дава една друга истина,
която ще се получи о т п о -н ат ат ъ ш н и я ни анализ, а т я е, че
н и то една наука в истинския смисъл (под к о е т о разбирам сис
т е м а т и ч н о т о познание, следващо червената нишка на зако
на 3а основанието) не може да постигне к рай н ата цел, да даде
напълно задоволително обяснение, т ъ й к а т о никога не попада
в съкровената същ н ост на с в е т а и не може да о ти д е отвъд
п р ед ст ав ат а. В съ щ н ост т я не ни учи на нищо друго, освен да
познаваме о т н о ш е н и ет о на една представа към друга.
Всяка наука изхожда о т две основни дадености. Е д н ата
о т т я х е неизменно законът 3а основанието под к ак вато и
да е форма - к а т о органон. Д р угат а е особеният о б е к т - ка
т о проблем. Така например 3а гео м етр и ята проблемът е про
с т р а н с т в о т о , а основанието на б и т и е т о в него - органон. За
а р и т м е т и к а т а проблемът е врем ето, а основанието на б и т и
е т о - органон. За логиката проблемът е съ четан и ето на поня
т и я т а к а т о так и ва, а основанието на познанието - органон.
За и с т о р и я т а проблемът са извършените деяния на хо р а та
общо в з е т о и съвкупно, а законът 3а м о т и в а ц и я т а - органон.
За е с т е ст в о зн а н и е т о проблемът е м а т е р и я т а , а законът 3а
при чи н н о стта - органон. Следователно цел и замисъл 3а не
го, следвайки ръководната нишка на п ри чи н н о стта, са всички
възможни състояния на м а т е р и я т а да се свед ат едно към дру
го, накрая да се о т в е д а т към едно и о т н о в о да се разделят и в
края на краи щ ата да се изведат о т едно о т т я х . Е т о защо в ес
т е с т в е н и т е науки две състояния на м а т е р и я т а си п р о т и в о
с т о я т к а т о два полюса: съ стоян и ето , където т я най-малко, и
съ стоян и ето , където най-много представлява непосредстве

н и я т о б е к т 3а субекта, т о е с т н ай -м ъ ртвата, най-груба ма
тер и я , първичното вещ ество, а накрая човеш кият организъм.
П ъ рвото състояние е ст ест в о зн а н и ет о разглежда к а т о химия,
в т о р о т о к а т о физиология. Но до днес т ези два полюса не са
д о ст и гн ат и и е получено само нещо между д вете. А и изгледи
т е да се д о с т и г н а т са твъ рде безнадеждни. Химиците, предпо
лагайки, че к ач еств ен о т о деление на м а т е р и я т а не ще д ости г
не к ак т о количественото безкрайност, се о п и т в а т все повече
да нам аляват броя на сво и те основни елементи, к о и то в мо
м е н т а са около 60. А и да стигнеха до два, т е щяха да се п о с т а
р а я т да ги свед ат до един. З а щ о т о законът 3а хо м оген н остта
ни о твеж д а към п р ед п о ставката на едно първично химическо
състояние на м а т е р и я т а , свойствено единствено на нея и
предшествало всички други, к о и то не са същ ествени 3а м а т е
р и я т а к а т о т ак ава, а само нейни случайни форми и качества.
О т друга страна, непонятно е как т о в а състояние е могло да
бъде подложено на к акво то и да е химическо изменение, след ка
т о не е имало друго в т о р о състояние, к о ет о да му въздейства.
Така в хи м и ята възниква съ щ о то затруднение, к о е т о е изпитал
Епикур в механиката, к огато трябвало да посочи как първият
а т о м е изгубил първоначалната посока на движението си. Това
саморазвиващо се, неизбежно и неразрешимо противоречие би
могло да се разглежда всъщ ност к а т о химическа антинотия. И
к ак т о го откривам е т у к при първия о т д в а т а полюса на ес
т е с т в о з н а н и е т о , т а к а ще срещнем неговото с ъ о т в е т с т в и е
и при втори я. Да се достигне т о зи друг полюс на е с т е с т в о з
нанието, е също т а к а безнадеждно, т ъ й к а т о все повече с т а в а
ясно, че химическото не може да бъде сведено до механичното,
н и т о органичното до химическото или електрическото. Оне-
Зи обаче, к о и то днес п о ем ат о т н о в о по т о зи погрешен п ъ т,
скоро засрамени ще се върнат мълчешката обратно по него,
подобно на всичките си предшественици. По т о з и въпрос ще
говорим по-подробно 6 следващ ата книга. С п о м ен ати те т у к
само бегло т р у д н о с т и се изправят пред е с т ест во зн а н и ет о в
с о б с т в е н а т а му област. Разглеждано к а т о философия, т о би
било освен т о в а и материализъм, а к а к т о видяхме вече, т о й
(;в|;ТЬТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 147
носи още с раж дането си с м ъ р т т а 6 сърцето, з а щ о т о преска

ча суб ек та и ф орм и те на познанието, а т е са толкова важна
предпоставка още при най-грубата м атерия, о т к о я т о иска
да започне, още повече при организма, до к о й т о иска да стигне.
З ащ ото „няма о б е к т без с у б е к т “ , гласи законът, к о й т о прави
навеки всеки материализъм невъзможен. Слънца и планети без
око, к о е т о да ги вижда, и без разсъдък, к о й т о да ги познае, м о г а т
наистина да се н азовават с думи, но 3а п р е д с т а в а т а т е з и думи
са абсурдни. Закон ът 3а п р и ч и н н о стта обаче и следващ ото го
разглеждане и изследване на природата ни о т в е ж д а т по необ
ходим ост до сигурното предположение, че във врем ето всяко
по-висиае организирано състояние на м а т е р и я т а е настъпило
след по-суровото, че именно ж и в о т н и т е са предш ествали хо
рата, ри бите - ж и в о т н и т е , р а ст е н и я т а са се появили и преди
т я х , всичко неорганично е същ ествувало преди органичното,
следователно първичната маса е трябвало да премине през 9б~
лга редица изменения, преди да е могло да се о т во р и първото
око. И все пак о т т о в а единствено отворило се око, ако ще и
да е о к о т о на насекомо, зависи съ щ ествуван ето на целия т о зи
с в я т , т о е по необходимост посредник на познанието, 3а кое
т о и в к о е т о единствено съ щ ествува с в е т ъ т и без к о е т о т о й
е дори немислим, з а щ о т о е направо представа и к а т о т а к а в а
се нуждае о т познаващия су б е к т к а т о носител на неговото
същ ествуване. Дори онзи дълъг период, изпълнен с безброй из
менения, през к о е т о време м а т е р и я т а е приемала все по-висши
форми, д о к ато накрая се появило и първото познаващо ж и в о т
но, дори ц яло то т о в а време е мислимо само в т ъ ж д е с т в о т о
на едно съзнание, ч и й то ред о т представи и ч и я т о форма на
познание е с ам о т о т о и извън к о е т о т о изгубва всякакво зна
чение и не представлява нищо. Така, о т една стран а, виждаме
съ щ ествуван ето на целия с в я т зависимо по необходимост о т
едно първо, познаващо го същ ество, колкото и несъвършено да
е т о . О т друга стран а, също толкова необходима е пълната
Зависимост на т о в а първо познаващо ж и в о т н о о т една дълга
предш естващ а го верига о т причини и следствия, в к о я т о са
м о т о т о представлява една малка брънка. Тези две п р о ти во п о
ложни стан овищ а, до всяко о т к о е т о стигаме д ей стви телн о с
еднаква необходимост, биха могли наистина да се назоват един

вид антинотия в н аш и те познавателни способности и да ги
определим к а т о с в о т в е т с т в и е на намерената в споменатия
првв полюс на е ст ест в о зн а н и ет о антиномия. В к р и т и к а т а
на К а н т о в а т а философия обаче, направена в приложението
квм н астоящ ия т р у д , се доказва, че неговите четири ан ти -
номии са безпочвено празнословие. Ввзникналото т у к накрая
необходимо противоречие намира обаче сво ет о разрешение в
т о в а , че - казано с езика на К а н т - врем ето, п р о с т р а н с т в о т о
и п р и ч и н н о стта не са присвщи на н е щ о т о само по себе си, а
единствено на неговите явления, ч и я т о форма са т е . На мой
език т о гласи: о б ек т и в н и я т с в я т , свегвдт к а т о представа, не
еди н ствен и ят, а само единият, сякаш ввн ш н ата стран а на све
т а , при теж аващ още сввсем други страни, е негова ввтреш на
свщ н о ст, негово ядро, н е щ о т о само по себе си. Всичко т о в а ще
разгледаме в следващ ата книга, ще го назовем според най-непос-
р е д с т в е н а т а о т неговите обективации, волята. С в е т в т ка
т о представа обаче, к о й т о ние единствено разглеждаме т у к ,
Започва то гава, к о гато се о т в а р я п вр вото око, без к о й то ме
диум на познанието т о й не може да свщ ествува и следовател
но не е свщ ествувал по-рано. Но без т о в а око, т .е . изввн позна
н и ето , не е имало и минало, не е имало време. По т а з и причина
обаче не врем ето има начало, а всяко начало е ввв врем ето. Но
т в й к а т о т о е най -общ ата форма на познаваемост, в к о я т о
посредством б р о к а т а на п р и ч и н н о стта се в м е с т в а т всички
явления, едновременно с п вр вото познание ввзниква и врем ето
с р я л ата си двустран н а безкрайност, а явлението, изпвлващо
т о в а пврво н астоящ е, т р я б в а да бвде опознато едновременно
к а т о причинно свврзано и зависимо о т ред явления, простира
щи се до безкрайност в миналото. С ам о то т о в а минало обаче
е обусловено к а к т о о т т о в а пврво н астоящ е, т а к а и о б р а т
но, н а с т о я щ е т о - о т миналото. П в р в о то настоящ е, к ак т о
и миналото, о т к о е т о произхожда, е зависимо о т познаващия
су б е к т и без него т о е нищо, но води до н еобход и м остта пвр
в о т о н асто ящ е да се представя не к а т о пврво, т о е с т не к а т о
начало на врем ето, ч и я т о майка е миналото, а к а т о последи
ца о т м иналото свгласно закона 3а основанието на б и т и е т о
ГВНТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 149
ббв бремето, а подобно на него и явлението, изпълняващо т о

ва н астоящ е, се оказва по закона 3а п р и ч и н н о стта действие
на по-ранни, изпълващи т о в а минало състояния. К о й т о обича
митологични тълкувания, може да приеме раж дането на Кро-
нос22 к а т о символ на изложения т у к м о м ен т 3а начало на все
пак безначалното време. К о гато най-младият т и т а н о тн ел
м ъ ж е с т в е н о ст т а на своя баща, приключило и същ ествуване
т о на сур о ви те рожби на н ебето и зем ята и сц ен ата се е заела
о т рода на боговете и човеците.
Тази постан овка на въпроса, до к о я т о стигнахм е, проследя
вайки най-последователната, изхождаща предимно о т обек
т а философска си стем а, материализма, служи едновременно
3а онагледяването на неделимата взаимна зависим ост между
суб ек т и о б е к т , к а т о същевременно не отпаднала и п р о т и в о
п о л о ж н о стта между т я х . Това познание ни застав я да п о т ъ р
сим я д р о т о на с в е т а , н ещ о т о само по себе си, не вече в един о т
д в ат а елемента на п р е д с т а в а т а , а по-скоро в нещо напълно
различно о т п р е д с т а в а т а , необремененото с т а к о в а първично
съществено, и при т о в а неразрешимо противоречие.
Противоположен на разгледания м ето д , изхождащ о т обек
т а , с цел да се извлече о т него с у б е к т ъ т , е подходът, изхож
дащ о т суб е к т а, о п и т ващ се да извлече о т него о б ек т а. Но
докато пъ рвият м е т о д се среща ч е с т о и изобщо във всички
досегашни философски системи, в т о р и я т е представен само
с един-единствен пример, и т о съвсем нов - в псевдофилосо-
ф и я т а на Й. Г. Ф и х т е . Налага се т о й да бъде спом енат в т о в а
си качество, макар и учението му да при теж ава малко и с т и н
ска с т о й н о с т и вътреш но съдържание. То е само празнословие.
Изречено обаче с дълбоко сериозно изражение, сдържан т о н и
живо усърдие и защ итаван о с умела полемика срещу слаби про
тивници, т о успяло да блести и привидно да изглежда ценно.
Но подобно на всички нагаждащи се към усл о ви ята философи,
и Ф и х т е бе лишен напълно о т и с т и н с к а т а сериозност, ко
я т о , неподатлива на к ак ви т о и да е външни влияния, не из~
пуща никога о т очи ц е л т а си - и с т и н а т а . А и не можеше да
бъде другояче. Ф и лософ ъ т с т а в а философ вследствие някакво
смущение, о т к о е т о се мъчи да се освободи, смущение, к о е т о
3а П л ато н е tfaopaÇeiv*, наричано о т него jia À a cpiXoaocpixov

ncrôoç**. Но т у к н еи сти н ск и те философи се различават о т
и с т и н с к и т е по т о в а , че 3а последните т о в а учудване ввзник-
ва при нагледа 3а св е т а , д о к ат о 3а п вр ви те - само о т някаква
книга, о т някоя свщ ествуващ а систем а. Таквв бил сл у ч ая т на
Ф и х т е , т в й к а т о т о й бе ст ан ал философ само поради нещо
т о само по себе си на К а н т , без к о е т о по всяка в е р о я т н о с т
щеше да се занимава с много по-голям успех с други неща, 3а-
щ о т о притеж аваш е значителен реторичен т а л а н т . Но само
ако бе вникнал по-двлбоко в смисвла на кни гата, направила го
философ, в к р и т и к а т а на чи сти я разум, щеше да разбере, че
по дух осн овното ù учение е следното: зако н вт 3а основани
е т о не е, к а к т о тввр д и всяка схоластична философия, veritas
aeterna***, т о е с т не при теж ава абсолю тна валидност преди,
изввн и над целия с в я т , а т а з и валидност е само о т н о си т ел н а
и условна, важаща само 3а явлението, било че зако н вт се про
явява к а т о необходима врвзка в п р о с т р а н с т в о т о или време
т о , или к а т о закон 3а п р и ч и н н о стта или 3а по зн аваем остта.
Е т о защо в в т р е ш н а т а свщ н о ст на свет а, н ещ о то само по се
бе си, не може никога да се намери, ако се следва рвководната
нишка на т о зи закон, а обратн о, всичко, квм к о е т о т о й винаги
води, е пак зависимо и о т н о си т ел н о , винаги само явление, не
н ещ о то само по себе си. Освен т о в а т о й не се о т н ася до субек
т а , а е само форма на о б е к т и т е , к о и т о именно поради т о в а
не са неща сами по себе си. С о б ек т а ввзниква веднага и субек-
т в т , а свс с у б е к т а - о б е к т в т . Следователно н и т о о б е к т в т
се о т н ася квм суб ек т а, к а к т о сл ед стви ето квм св о ет о осно
вание, н и т о с у б е к т в т квм о б екта. Но о т всичко т о в а при
Ф и х т е няма и следа. За него единствено интересно в ц я л ат а
постан овка е изхождането от субекта, избрано о т К а н т , 3а да
покаже колко погрешно е досегаш ното изхождане о т о б екта,
ст ан ал по т о з и начин н ещ о т о само по себе си. Ф и х т е обаче
приел т о в а изхождане о т с у б е к т а 3а най-важно, но подобно
* Учудване (гр.) - Б. пр.
** Много философско чувство (гр.) - (Платон, Theaitetos, ed. Bip.
115 D) - Б. пр.
*** Вечната истина (лат.) - Б. пр.
СНЕГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 151
Hii всички подражашели сгрешил, к а т о мислел, че ако 6 т о зи

с.иисьл о ти д е по-далече о т К а н т , ще го превъзхожда, и 6 т а
зи насока повторил греш ки те, направени д отогава в о б р атн а
посока о т догматизм а, к о й то по т а з и причина именно бе пре
дизвикал к р и т и к а т а на К а н т . Така всъщ н ост не бе променено
нищо и с т а р а т а основна грешка - да се приема отнош ение на
основание и следствие между о б е к т и с у б е к т - о стан ала. Е т о
Защо и законът 3а основанието запазил безусловна валидност,
а н ещ ото само по себе си било пренесено сега в с у б е к т а на поз
нанието, вм есто , к а к т о по-рано, да ce тър си в о б екта. То и
сега, к а к т о и преди, о стан ала неразбрана пълната о т н о с и т е л
н о ст между д в е т е , показваща, че н ещ о т о само по себе си, или
в ъ т р е ш н ат а същ н ост на с в е т а , т р я б ва да се тър си не в т я х ,
а извън него, к а к т о идввн всяко друго о т н о с и т е л н о същ ест-
вуващо нещо. И все едно, че К а н т изобщо не бе същ ествувал,
Законът 3а основанието при ф и х т е е т о в а , к о е т о е при всички
схоластици, aeterna veritas. К а к т о в д р е в н о с т т а над боговете
властвала в еч н ата съдба, т а к а над бога на схо л асти ц и те влас
твали т е зи aeternae veritates, т о е с т м етаф и зи чн и те, м а т е м а
т и ч е ск и т е и металогически истини, а при някои и вали дност
т а на моралния закон. С ам и т е veritates не зависели о т нищо, но
благодарение на н е о б хо д и м о стта о т т я х същ ествували и Бог,
и с в е т ъ т . При Ф и х т е вследствие закона 3а основанието А зът
к а т о т а к а в а veritas aeterna е причина 3а с в е т а или 3а не-Аза, 3а
о б екта, к о й т о именно е негово следствие, негово произведе
ние. Е т о защо Ф и х т е се е пазил да не изследва или контролира
повече закона 3а основанието. Но ако трябваш е да посочва ф ор
м а т а на т о з и закон, ч и я т о ръководна нишка Ф и х т е следва, 3а
да изведе произхода на не-Аза о т Аза, к а к т о п ая ж и н ата о т па
яка, бих казал, че т о в а е законът 3а основанието на б и т и е т о в
п р о с т р а н с т в о т о , з а щ о т о само отнесени към него, получават
някакъв смисъл и известно значение м ъ чи телн и те дедукции на
начина, по к о й т о А зъ т създава и фабрикува о т себе си не-Аза,
и к о и т о с ъ с т а в л я в а т съдържанието на най-безсмислената и
поради т о в а най-скучна книга, писана до днес23.
Тази философия на Ф и х т е , незаслужаваща иначе дори да
бъде спом ената, ни и н тер есува само к а т о късно появилата
се д ей стви тел н а про ти во п о л ож н ост на прастария м атериа-

лизбм, изхождащ най-последователно о т о б екта, к а к т о Фих-
т е о т суб е к т а. К а к т о м атер и ал и зм вт не успява да забележи,
че дори с най-простия о б е к т се п о ставя веднага и с у б е к т в т ,
т а к а и Ф и х т е изпуска о т очи, че свс с у б е к т а (к а к т о и да го
назовава) е постави л вече не само о б екта, защ о то без него е не
мислим к а к в в т о и да е с у б е к т , но т о й не забелязва дори че вся
ко извеждане a priori, дори че всяко доказване изобщо се опира
на една необходимост, а всяка необходимост само - на закона
3а основанието, т в й к а т о да си необходим и да следваш по
ради определено основание, са равнозначни понятия*. Законвт
3а основанието обаче не е нищо друго освен о б щ а т а форма на
о б е к т а к а т о т а к в в , т о е с т т о й предлага вече о б ек т а, а няма
Значение преди или щ ввн него и не може да го накара да ввзник-
не в с в о т в е т с т в и е свс с в о я т а законодателна сила. Изобщо
при изхож дането о т с у б е к т а и описаното по-горе изхождане
о т о б е к т а се прави една и свща грешка, к а т о се приема пред
варително онова, к о е т о се представя, че се извежда, именно
необходимият кор елат на изходната т о ч к а.
Н аш и я т м е т о д се различава toto genere** о т т е зи два про
тивополож ни м ето д а, з а щ о т о не изхождаме н и т о о т обекта,
н и т о о т суб ек т а, а единствено о т пврвия ф а к т на свзнание-
т о , представата, ч и я т о пврва най-свщ ествена форма е разпа
д ан ето в о б е к т и с у б е к т . Ф о р м а т а на о б е к т а о т своя стран а
е зако н вт 3а основанието и н егови те най-различни видове, все
ки о т к о и т о вл аства до т а к а в а степ ен над присвщия му клас
о т представи, че к а к т о се показа вече, с познанието на то зи
вид се о т к р и ва и с в щ н о с т т а на целия клас, т в й к а т о т о й (ка
т о представа) не е нищо друго освен с а м и я т т о з и вид. Така
врем ето не е нищо друго освен основание на б и т и е т о в него,
т о е с т по сл ед о вателн о ст; п р о с т р а н с т в о т о не е нищо друго
освен зако н вт 3а основанието в него, т о е с т положение; м а т е
р и я т а не е нищо друго освен причинност; п о н я т и е т о (к ак т о
* Вж. по този бвпрос четворния корен на Закона 3а основанието,

2 изд., § 49.
** В целия си начин; по принцип (лат.) - Б. пр.
C|U" I ЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 153
веднага ще се изясни) не е нищо друго освен отнош ение кбм ос

нованието на познанието. К а к т о се показа вече, т ази пълна и
неотменима о т н о с и т е л н о с т на с в е т а к а т о п редстава не са-
д\о според н ай -общ ата си форма (с у б е к т и о б ек т ), но и според
подчинената й форма (законът 3а основанието) ни насочва да
щврсим в ъ т р е ш н а т а същ н ост на с в е т а в съвсем друга, напъл
но различна от представата ст р ан а - к о е т о в следващ ата кни
га ще се докаже к а т о ф а к т , също т а к а непосредствено безспо
рен 3а всяко живо същ ество.
Най-напред обаче т р я б в а да се разгледа онзи клас представи,
кой то е свой ствен единствено на човека и ч и ето съдържание е
понятието, а с у б е к т и в н и я т му кор елат - разулгът, т а к а как
т о при разглежданите досега представи т ак и в а бяха разсъдъ
кът и с е т и в н о с т т а , присъщи на всяко ж и вотно*.
§8
К а к т о преминаваме о т н еп о ср ед ствен ата светли н а на
слънуето в о т р а з е н а т а светли на на л ун ат а, т а к а и сега ще
преминем о т нагледната, сам о с т о я т ел н а и отговарящ а сама
3а себе си представа към размишлението, кбм а б с т р а к т н и т е ,
дискурсивни п о н яти я на разума, ч и ето уяло сбдвржание се дъл-
жи на нагледното познание и на о т н о ш ен и ет о квм него. Дока-
т о о ставам е само при н агл ед н о стта, всичко е ясно, сигурно и
несвмнено. Няма н и т о ввпроси, п и т о свмнения, н и т о заблуж
дения. Не искаме да вврвим п о -н а т а т в к , не можем, изпитвам е
спокойствие при нагледа, задоволство о т н а с т о я щ е т о . На-
гледвт е д о с т а т в ч е н сам 3а себе си. Е т о защо нищо, възник-
нало направо о т него и остан ало му вярно, не може, подобно
на и н с т и н к т и в н о т о произведение, да бъде никога фалшиво,
н и т о да бвде опровергано о т к а к в о т о и да е време, з ащ о то
т о не дава мнение, а с а м о т о нещо. С а б с т р а к т н о т о свзнание
обаче, с разума, 6 т е о р и я т а навлезли свмнението и заблужде
* Квм тези пврби седем параграфа спадат четирите пврби глави в

пврвата книга на допълненията.
н и ето, а 6 п р а к т и к а т а - гр и ж ат а и разкаянието. Д о к а т о при

нагледната представа видимостта изкривява 3а миг действи
т е л н о с т т а , в а б с т р а к т н а т а заблуждението може да господс
т в а хилядолетия, да слага на рели народи железния си ярем, да
Задушава най-благородните т р е п е т и на ч о в е ч е с т в о т о и дори
с п о м о щ т а на с в о и т е роби, на измамените о т него, да оковава
вбв вериги то зи , к о го то не е в свстояние да измами. Заблужде
н и ето е врагвт, срещу к о го то м вдр и те умове на всички време
на са водили непрестанно неравна борба, и само онова, к о ето
са извоювали о т него, е стан ал о с о б с т в е н о с т на човечество
т о . Е т о з^що е добре да насочим веднага вниманието си вврху
него, к а т о навлезем в н его вата област. Макар и ч е с т о да се
е казвало, че и с т и н а т а т р я б в а да се т в р с и дори к вд ето не се
очаква полза о т нея, з а щ о т о т я може да не е явна и да се появи
т а м , к в д е т о не я о ч ак ват, все пак искам т у к да добавя, че чо
век т р я б в а свщо т а к а да се стр ем и да разкрие и изкорени всяко
Заблуждение, дори и да не се очаква някаква вреда о т него, т в й
к а т о и т я може да не е явна и да се появи едва някога т а м , кв
д е т о не я о ч ак ват. З ащ о т о всяко заблуждение крие в себе си
о т р о в а. Ако д у х а т , ако познанието д а в а т на човека вл ас т над
З ем ята, т о гав а няма да има безвредни заблуждения, още по-
малко почитани и свещени заблуждения. А 3а у т е х а на онези,
к о и т о п о св ещ ават по някаквв начин при случай си л ата и ж и
в о т а си на благородната и т е ж к а борба срещу заблуждението,
не мога да пропусна да добавя, че д о к ат о и с т и н а т а не е у с т а
новена, заблуждението може да продвлжава и гр ата си подобно
на к ук ум я в к и т е и прилепите през н о щ т а . Но по-скоро може
да се очаква к ук ум я вк и т е и прилепите да про п вд ят слвнцето
о б р атн о на и зток , о т к о л к о т о о с в з н а т а т а и изречена докрай
и сти н а да бвде прогонена, 3а да може с т а р о т о заблуждение да
ввзвврне несмущавано позициите си. Това е с и л ат а на и с т и
н а т а . Н ей н ата победа е т р у д н а и мвчителна, но п о с т и гн а т а
веднвж, т я е окончателна.
Освен разгледаните д о т у к представи, к о и т о според свста-
ва си биха могли с оглед на о б е к т а да б в д а т изведени о т време
т о и п р о с т р а н с т в о т о , и м а т е р и я т а , а с оглед на суб е к т а —о т
ч и с т а т а с е т и в н о с т и разсвдвка ( т о е с т познанието на при-
гн етъ т КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 155
чинносш та), единствено у човека между всички други о б и т а

тели на з е м я т а се е появила още една познавателна сила, едно
сбвсем ново съзнание, наречено сполучливо и проницателно
рефлексия, загцото т о е д ей стви тел н о отблясък, производно
на онова нагледно познание, но е приело напълно нова природа
и нови свой ства в сравнение с него, не познава ф о р м и те му, а
дори законът да основанието, властваш, над всички о б екти , е
приел т у к напълно друг вид. Единствено т о в а ново, доведено
до най-висока степ ен съзнание, т о зи а б с т р а к т е н рефлекс на
всичко и н т у и т и в н о в о т вл еч ен о т о по н яти е на разума прида
ва на човека онази особеност, различаваща т а к а много негово
т о свзнание о т т о в а на ж и в о т н о т о , поради к о е т о ц ел и я т му
ж и в о т на з е м я т а проти ча то л к ова различно о т т о з и на нера
зум н и те му б р а т я . В съ щ а та степ ен т о й ги пребвзхожда и по
мощ и страдания. Ж и в о т н и т е ж и в е я т само в н а с т о я щ е т о , а
човеквт едновременно и 6 бвдещ ето, и в м иналото. Те задово
л я в а т м игновените си п о тр еб н о сти , д о к ат о т о й се грижи 3а
бвдещ ето си, предприемайки всякакви изкуствени мерки дори
3а времена, к о и т о няма да доживее. Те са подвластни напвлно
на м о м е н т н о т о впечатление, на въздей стви ето на нагледния
м оти в, а т о й зависи о т а б с т р а к т н и п о н яти я , независими
о т н а с т о я щ е т о . Е т о защо т о й освщ ествява добре замисле
ни планове или д ей ства по максими, без 9а се свобразява с об
с т а н о в к а т а или свс случайни впечатления в м ом ен та. Поради
т о в а т о й е в свстояние да взема спокойно и зкуствени мерки 3а
с о б с т в е н а т а си с м в р т, т о й може да се п р естр ува до неузнава-
ем о ст и да о тн есе т а й н а т а си в гроба, може и д ей стви тел н о
да избира между няколко м о ти ва, защ о то , същ ествуващ и един
до друг в съзнанието м у, т с м о г а т само in abstracto да д о в е д ат
до познанието, че ед и н и ят изключва другия, и по т о зи начин
да прем ерят един с друг с в о я т а вл ас т над в о л я т а. Н адви ли ят
м о т и в получава надмощие, т о й представлява обмисленото
решение на в о л я т а и к а т о сигурен признак показва н ей н ата
същ ност. Ж и в о т н о т о , напротив, се влияе о т насто ящ и я м о
м е н т . Само с т р а х в т о т п р е д с т о я щ а т а принуда може да ук
р о т и ж елан и ята му, д о к а т о т о з и с т р а х се превърне накрая
в навик и о т т у к н а т а т в к определи д е й с т в и я т а му - т о в а е
дресировка. Ж и в о т н о т о усещ а и представя нагледно, човекът

освен т о в а и мисли, и juae. И д в а м а т а искат. Ж и в о т н о т о из
дава усещ ан и ята си и н астр о ен и ето си чрез движения на т я
л о т о и звуи,и, човекът споделя чрез езика м ислите си с другия
или ги укрива пак с п о м о щ т а на езика. Езикът е п ъ рвата рожба
и необходимият и н с т р у м е н т на неговия разум. По т а з и при
чина в гръцки и италиански език и разум са една и съща дума 6
коуос,, il discorso. Разум идва о т дочувам24, к о е т о не е синоним
на чувам, а означава осъзнаване на споделената с думи мисвл.
Единствено с п о м о щ т а на езика разум ъ т успява да о съ щ ест
ви н ай -важ н и те си задачи, именно съгласуваните действия па
повече индивиди, целенасоченото сътруд н и чество на хиляди
хора, цивилизацията, държ авата; освен т о в а н ау к а та , съхра
нението на предишния о п и т , обединяването на о б щ о т о в ед
но понятие, съобщ аването на и с т и н а т а , разпространението
на заблуждението, мисленето и п о ети ч еск о то т в о р ч е с т в о ,
догм и те, суеверието. Ж и в о т н о т о се запознава със с м ъ р т т а
едва при с а м а т а см ъ рт, човек се приближава с пълно съзнание
всеки час към с м ъ р т т а и т о в а събужда тр ево ж н и мисли до
ри у онзи, к о й т о през целия си ж и в о т не си е давал с м е т к а 3а
хар ак тер а на т а з и непрестанна разруха. Именно поради т о в а
човекът е създал философия и религии. Не е сигурно обаче да
ли онова, к о е т о с основание ценим най-високо в п о ст ъ п к и т е
му - доброволната п о ч т е н о с т и б л аго р о д ство то на духа, - е
било плод на една о т т е з и философии и религии. Несъмнено
е обаче, че единствено о т т я х са породени и продиктувани
всички най-чудновати, изумителни мнения на ф и лософ ите
о т различни школи и н ай -стр ан н и те, понякога дори ж есток и
обичаи на ж р ец и те в различните религии.
Всички времена и народи са единодушни в м нението си, че
т е зи многообразни и широко разпространени прояви произ
т и ч а т о т един общ принцип, о т онази душевна сила, о т л и
чаваща човека о т ж и в о т н о т о , наречена разум, 6 Xoyoq, хб Хо-
yicraxov, to lo y ip o v , ratio. А също и всички хора у м е я т твъ рде
добре да разпознават п рояви те на т а з и способност и да оп
р ед ел ят кое е разумно и кое е неразумно, къде разум ъ т влиза
в противоречие с други способности и свой ства на човека, и
накрая, какво не може да се очаква и о т н ай -ум н ото ж и в о т

но поради л и п сата на разум у него. Ф и л о соф и те о т различни
бремена з а с т а в а т , общо взето , единодушно зад т о в а всеобщо
познание на разума, но освен т о в а и з т в к в а т още и някои осо
бено важни негови прояви, к а т о овладяването на а ф е к т и т е
и с т р а с т и т е , с п о с о б н о с т т а да се п р а в я т умозаключения и
да се създават принщгпи, дори т ак и ва, к о и т о док азват право-
т а т а си още преди о п и та, и т .н . Ввпреки т о в а вси чки те им
обяснения 3а и с т и н с к а т а св щ н о ст на разума са колебливи, не
са стр о го определени, многословни са, без единна линия и цен-
т в р , изтиквайки т у т о в а , т у онова изказване, поради к о е т о
и ч е ст о се различават едно о т друго. Освен т о в а мнозина о т
т я х и зхож д ат о т п р о т и в о п о л о ж н о с т т а между разум и о т
кровение, напвлно чужда на ф и лософ ията, и с к о е т о ед и н стве
но се увеличава обвркването. Крайно очебиещо е, че н и т о един
философ досега не е свел всички т е зи разнообразни прояви на
разума квм една п р о с т а функция, к о я т о не може да се о тк р и е
у всеки о т т я х , и т а к а всички т е да б в д а т обяснени. Е т о защо
тази функция би представлявала и с т и н с к а т а ввт р еш н а свщ
н о с т на разума. Н аистина, в Essay on human understanding, кн. 2,
гл. 11, § 10 и 11, преввзходният Лок25 посочва сввсем правилно,
к а т о о тл и чи тел ен признак, отли чаващ ж и в о т и н с к о т о о т
човека, а б с т р а к т н и т е общи п о н яти я , а Лайбниц26 се присве-
динява квм него и го п о вт ар я в Nouveaux essays sur Ventendement
humain, кн. 2 , гл. 11, § 10 и 11. Но к о гат о в кн. 4, гл. 17, § 2 , 3, ст и га
до и с т и н с к о т о обяснение на разума, Лок изгубва о т погледа си
п р о с т и т е му, основни ч ер ти и се задоволява с колебливо, неси
гурно и непвлно посочване на негови частични и косвени про
яви. На с в о т в е т н и т е м е с т а в произведенията си и Лайбниц
поствп ва, общо в зе то , по свщия начин, само че по-обвркано и
неясно. Но до каква степен К а н т е обвркал и изопачил п о н я т и
е т о 3а с в щ н о с т т а на разума, посочих подробно в приложени
е т о . А ако някой си направи т р у д а да прегледа по т о з и ввпрос
м а са т а философски т р у д о в е, излезли след К а н т , ще разбере,
че к а к т о гр еш ки те на к н язете се и зк у п ват о т цели народи,
т а к а и заблуж денията на великите умове р а зп р о с т и р а т вред
н о т о си влияние вврху цели поколения, дори вврху цели векове
u р астей ки и развивайки се, накрая се и зраж дат в чудовиирщ

теории. О т всичко т о в а следва, к а к т о казва Бвркли: Few men
think, yet all will have opinions*.
К а к т о разсбдбкът има само една функция: непосредстве
н о т о познание на о т н о ш е н и я т а между причина и действие и
нагледвт 3а целия с в я т , к а к т о и всеки ум, всяка съобразител-
н о с т и и з о б р е т а т е л н о с т , к ол к ото и многообразно да е при
лож ението им, не са нищо друго освен многообразни прояви на
т а з и п р о с т а функция, т а к а и разум бт има само една функ
ция: образуване на п о н я т и е т о . С т а з и единствена функция се
о б ясн яват много лесно и напблно о т само себе си всички посо
чени по-горе явления, отличаващ и ж и в о т а на човека о т т о зи
на ж и в о т н о т о . Всичко, наричано досега навсякбде и по всяко
време разумно или неразумно, се обяснява с използването или
неизползването на т а з и функция**.
§9
П о н я т и я т а о б р азуват един своеобразен, toto genere разли

чен о т разгледаните досега нагледни представи клас, сбщ ест-
вуващ единствено в човешкия дух. Е т о защо не можем никога
да опознаем нагледно, истински очевидно т я х н а т а сбщ н ост, а
само а б с т р а к т н о и дискурсивно. Поради т о в а не би било редно
да се изисква да б б д а т доказани п оср едством о п и та, доколкото
под о п и т се разбира реалн и ят вбншен с в я т , к о й то всбщ н ост
е нагледна представа, или пбк подобно на нагледни о б ек ти да
се п р е д с т а в я т пред о ч и т е или ф а н т а з и я т а . Те са достъпни
само 3а м исблта, не 3а нагледа и само въ здей стви ята, упраж ня
вани о т човек с т я х н а помощ, са п редм ет на дей стви телн и я
с в я т . Такива са езикбт, обмисленото, целенасочено дей ства-
не и н ау к а та , а още и всичко, к о е т о следва о т т я х . Очевидно
р е ч т а к а т о п редм ет на външния о п и т не е нищо друго освен
Малко хора мислят, но всички искат да им ат мнение (англ.) —
Б. пр.
С този параграф следва да се сравнят § 26 и 27 о т вто р о то
издание на т р а к т а т а 3а закона 3а основанието.
t'BI ГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 159
един много свввршен телеграф , предаваш, с най-голяма бврзи-

на и с т в н к а нюансировка произволни знаци. Но какво означа
в а т т е зи знаци? Как се т в л к у в а т ? Не преврвщаме ли, д о к ат о
другият говори, р е ч т а му веднага в образи на ввображ ението,
кои то п р е л и т а т светкави чно бврзо край нас, д в и ж а т се, пре
п л и т а т се, преобразяват се и се д о о ф о р м я т свобразно зали
ващ и те ни думи и т е х н и т е граматически флексии? Каквв ли
хаос би н астан ал т о га в а в гл авата ни по време на сл уш ан ето
на нечия реч или п р о чи та на една книга? Но сввсем не е т а к а .
Смисвлвт на р е ч т а се ввзприема непосредствено, разбира се
точн о и определено, обикновено без в м е ш а т е л с т в о т о на об
рази на ф а н т а з и я т а . Р азум вт говори на разум, придвржа се квм
неговата о б ласт и т о в а , к о е т о свобщава или получава, са абс
т р а к т н и п о н яти я , лишени о т нагледност представи, образу
вани веднвж завинаги и 6 сравнително малвк брой, но обхващ а
щи и свдвржащи всички безбройни о б ек т и на д ей стви тел н и я
с в я т и представляващ и т е х н и зам ести тел и . Само т а к а може
да се обясни, че ж и в о т н о т о не може н и т о да говори, н и т о да
разбира, макар и да при теж ава свщо к а т о нас орвдия на езика и
нагледни представи. Но именно з а щ о т о о зн ачават онзи сввсем
своеобразен клас о т представи, ч и й то субекти вен к о р ел ат е
разум вт, д у м и т е н я м а т 3а ж и в о т н о т о смисвл и значение. Та
ка езиквт, к а к т о и всяка друга проява, приписвана на разума,
всичко, отли чаващ о човека о т ж и в о т н о т о , може да се обясни
с т о зи единствен и сввсем п р о с т източник: с п о н я т и я т а , абс
тр ак тн и те, лишени о т нагледност, всеобщи, не индивидуални
по време и п р о с т р а н с т в о представи. Само в отделни случаи
преминавала о т п о н я т и я т а квм наглед, к о г а т о си свздаваме
образи на ф а н т а з и я т а к а т о нагледни представители на по
нятията. Но т е никога не са адекватни с т я х . Разгледани са
специално в т р а к т а т а 3а закона 3а основанието, § 28, поради
к о е т о т у к не ще се п о втор и свщ о то . С казан ото т а м може да
се с р а в н я т Хюм и негови те Philosophical essays, с. 244, и Хердер
в н его вата Метакритика (впрочем една лоша книга), ч а с т I, с.
274. И д е я т а на П л ато н , ввзможна чрез свединяването на фан
т а з и я т а с разума, представлява основна т е м а на т р е т а т а
книга о т н асто ящ и я т р у д .
М акар и да са напълно различни о т нагледните представи,

п о н я т и я т а все пак се н ам и р ат в необходимо отнош ение към
т я х ; без т я х т е биха били нищо, следователно т о в а о т н о
шение представлява ц я л а т а им съ щ н о ст и ц я л о т о им битие.
Реф лексията е по необходим ост копие, повторение на първо-
образния нагледен с в я т , макар и съвсем друг вид копие в съвър
шено разнороден м атери ал. Е т о защо п о н я т и я т а м о г а т мно
го сполучливо да се н ар ек ат п редстави 3а представи. Т ук зако
н ъ т 3а основанието има съвсем друга форма. К а к т о ф о р м ата,
с к о я т о т о й господства в един клас о т представи, съставлява
и изчерпва винаги ц я л а т а съ щ н о ст на т о з и клас, доколкото т е
са представи, т а к а че - к о е т о вече се посочи - врем ето е изця
ло п о сл ед о вателн о ст и нищо друго, п р о с т р а н с т в о т о е изцяло
положение и нищо друго, м а т е р и я т а е изцяло причинност и
нищо друго, т а к а и ц я л а т а съ щ н о ст на п о н я т и я т а и на класа
а б с т р а к т н и представи се съ стои само в о т н о ш ен и ет о , изра
зено в т я х в закона 3а основанието. И з а щ о т о т о в а о т н о ш е
ние е о т н о ш е н и е т о към основанието на познанието, ц я л ат а
съ щ н о ст на а б с т р а к т н а т а п ред става се състои единствено
в о т н о ш е н и е т о й към една друга представа, к о я т о е нейно ос
нование на познание. Тя о т своя с т р а н а може пак да бъде поня
т и е или а б с т р а к т н а представа, а п о н я т и е т о дори о т н о в о да
при теж ава само едно т а к о в а а б с т р а к т н о основание на позна
ние. Но т о в а не продължава до безкрайност. Накрая реди ц ата
о т основания на познанието т р я б в а да завърши с едно поня
т и е , к о е т о има свое основание в нагледното познание. Защо
т о ц ел и я т с в я т на реф лексията почива върху нагледния с в я т
к а т о негово основание на познанието. Е т о защо класъ т на
а б с т р а к т н и т е пред стави се различава о т д р уги те по т о в а ,
че в последната закон ъ т 3а основанието изисква винаги само
отнош ение към една друга п ред става о т същия клас, д о к ат о
при а б с т р а к т н и т е пред стави т о й изисква накрая отнош ение
към друга п ред става о т друг клас.
П о н я т и я т а , о тн асящ и се, к а к т о се посочи по-горе, не не
посредствено, а само чрез п о ср ед н и ч еството на едно или пове
че п о н я т и я до нагледното познание, се н ар и чат с предпочита
ние abstracta, а онези, к о и т о и м а т основание непосредствено в
нагледния с в я т , concreta. П оследното наименование съвсем не
Г КП'ЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 161
подхожда на обозначаваните о т него п о н яти я , т ъ й к а т о т е

(1се още са abstracto и в никакъв случай не са нагледни п р е д с т а
ви. Тези наименования обаче са възникнали о т едно съзнание,
несъзнаващо о т б е л я зван о т о о т т я х различие. След даденото
т у к тълкуван е обаче т е м о г а т да се зап азят. Примери о т пър
вия вид, т о е с т abstracto в най-явния смисъл, са: „отнош ение,
добродетел, изследване, начало“ и т .н . Примери о т в т о р и я вид,
или неправилно наричани concreta, са п о н я т и я т а „човек, камък,
кон“ и т .н . Ако не бе твъ рд е образно и поради т о в а твъ р д е ш е
говито сравнението, би могло много сполучливо в т о р и т е да
се н ар екат п а р т е р ъ т , а първите - горните е т а ж и , в здан ието
на рефлексията*.
Ф а к т ъ т , че под едно по н яти е се разбират много неща, т о
е с т че много нагледни или дори и а б с т р а к т н и представи се
нам ират с него в отнош ение на основание на познанието, т о
е с т че са мислими чрез него, не е, к а к т о се посочва най-често,
негов същ ествен белег, а само производно, вторичн о свой ство ,
к оето не т р я б в а непременно да съ щ ествува в д е й с т в и т е л
н о ст, макар и винаги да е възможно. То произтича о т т о в а , че
п о н я т и е т о е п редстава на една представа, т о е с т че ц я л а т а
му съ щ н о ст се заключава в о т н о ш ен и ет о му към една друга
представа. Но тъ й к а т о п о н я т и е т о не е с а м а т а т а з и пред
ст ав а, а т я дори най-често спада към един съвсем друг клас о т
представи, именно към нагледите, т я може да има тем п ор ал
ни, п р о ст р ан ст в ен и и други определения и изобщо още много
отнош ения, к о и т о съвсем не са мислими с п о н я т и е т о , поради
к о е т о много различаващи се в н есъ щ ествен о то п редстави м о
г а т да б ъ д а т мислими в едно и също п он яти е, т о е с т да б ъ д а т
представени под него. Но тади прилож им ост към много пред
м е т и не е същ ностно, а само случайно сво й ство на п о н я т и е
т о . Е т о защо може да има п о н яти я , при к о и т о е мислим само
един-единствен реален о б е к т , но независимо о т т о в а т е все
пак са а б с т р а к т н и и общи и в никакъв случай не единични и на
гледни представи. Такова е например п о н я т и е т о , к о е т о някой
си е съставил 3а определен град, известен му само о т геогра
ф и я т а . И макар в м исълта му да е само то д и град, не по-малко
* По този въпрос вж. гл. 5 и 6 на в т о р ат а книга.

ббзможни биха били и няколко други, различаващи се само в ня

кои детайли градове, квм к о и т о т о в а п он яти е подхожда. Едно
п о н яти е е валидно 3а повече о б ек т и не з а щ о т о е абстрахирано
о т т я х , а о б р атн о , различни неща м о г а т да се разбират под
с в щ о т о п о н яти е поради т о в а , че в а л и д н о ст т а му 3а повече
о б екти , т о е с т о т с в с т в и е т о на само едно определение, му е
свой ствено к а т о а б с т р а к т н а представа на разума.
О т к азан ото се разбира, че всяко поняти е, именно в качес
т в о т о си а б с т р а к т н а , а не нагледна и поради т о в а не абсо
л ю т н о определена представа, при теж ава онова, к о е т о се на
рича обем или сфера, дори и в случая, к о г а т о свщ ествува само
един-единствен реален о б е к т , к о й т о да му с в о т в е т с т в а . И
сега вече навсяквде откри вам е, че с ф е р а т а на всяко п он яти е
има нещо общо свс сф ер и те на други п о н яти я , т о е с т че в него
о т ч а с т и се мисли с вщ о то , к о е т о се мисли и 6 други п о н яти я, а
6 последните пак о т ч а с т и с вщ о то , к а к т о в пвр вото , ввпреки
че ако са д ей стви тел н о различни п о н яти я , всяко или поне едно
о т д в е т е свдвржа нещо, к о е т о д р у го то не при теж ава. В т о
ва отнош ение се намира всеки с у б е к т квм своя предикат. Да
познае човек т о в а отнош ение, значи да преценява. Изобразява
н е т о на т е зи сфери с п р о стр ан ствен и фигури е много сполуч
ливо хрумване. В ер о я тн о првв е дошвл до т а з и мисвл Готфрид
Плуке27, к о й т о 3а т а з и цел използвал квадрати . Ламбер28, ма
кар и след него, си послужил само с линии, поставени една под
друга. Првв Ойлер29 използвал успешно крвгове. Но на какво се
двлжи т а з и т о ч н а аналогия между о т н о ш е н и я т а на п о н я т и я
т а и т е х н и т е п р о ст р ан ст вен и фигури, не бих могвл да посоча.
Ввв всеки случай 3а л оги ката е крайно благоприятно, че всички
отн ош ен и я на п о н я т и я т а , дори според в в зм о ж н о сти т е им,
т о е с т a priori, м о г а т да се изобразяват нагледно чрез т а к и в а
фигури по следния начин:
1) С ф е р и т е на две п о н я т и я си сввп ад ат напвлно, напр. по
н я т и е т о 3а н ео б хо д и м о с т та и п о н я т и е т о 3а сл ед ст ви ет о о т
дадено основание; cBiyo т а к а на Ruminantia* и Bisulca**, к а к т о
* Преживящи животни - Б. пр.

** Двукопитни животни - Б. пр.
< 3 1 ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 163
и пи грвбначните и червенокрвбните ж и в о тн и (на к о е т о обаче

поради прбстен ови дни те червеи би могло да се вбзрази) - т е
са равнозначни п о н яти я . Изобразени са с един-единствен крвг,
означаваш, к а к т о едн о то , т а к а и д р у го то понятие.
2) С ф е р а т а на едно п он яти е включва в себе си с ф е р а т а на
друго понятие.
3) Една сфера включва две или повече п о н яти я , к о и т о вза

имно се изклю чват и едновременно я изпвлват.
4) Всяка една о т д в е т е сфери включва ч а с т о т д р угата.
^увете^^черве^
5) Две сфери л е ж а т в т р е т а , обаче не я и з ш л в а т .

П оследният случай важи да всички п о н яти я , ч и и то сфери

н я м а т непосредствена о б щ н о ст, т ъ й к а т о винаги едно тре
т о п он яти е, макар и много по-широко, обхваща и д вете.
Към т е зи случаи се о т н а с я т вер о ятн о всички съчетания на
п о н я т и я и о т т я х може да се изведе ц я л о т о учение 3а съждени
я т а с т я х н а т а конверсия, контрапозиция, реципрочност, ди-
Зюнкуия (последната според т р е т а т а фигура). А също т а к а и
с в о й с т в а т а на съжденията, върху к о и то К а н т основава мни
м и т е категории на разсъдъка, с изключение на х и п о т е т и ч н а т а
форма обаче, к о я т о вече не е съчетание п р о с т о на п о н яти я, а
на съждения, к а к т о и с изключение на м о р а л н о с т т а , 3а к о я то ,
к а к т о и 3а всяко свой ство на съжденията, лежащи в о сн о вата
на к атего р и и те, се дава подробен о т ч е т в приложението. За
посочените възможни съчетания на п о н яти я следва още само
да се отбележ и, че т е м о г а т да б ъ д а т съчетани едно с друго по
най-различен начин, например ч е т в ъ р т а т а фигура с в т о р а т а .
Само к о гат о една сфера, съдържаща напълно или само о т ч а с т и
друга, се включи в т р е т а сфера напълно или о т ч а с т и , т о г а
ва т е заедно о бразуват умозаклю чението в п ъ рвата фигура,
т о е с т онова съчетание о т съждения, посредством к о е т о се
поднава, че едно поняти е, съдържащо се напълно и о т ч а с т и в
друго, се съдържа също т а к а и в т р е т о , к о ет о о т своя стр ан а
го включва в себе си, или о б р а т н о т о , о т р и ц а т е л н о т о , чи ето
графическо изображение, е с т е с т в е н о , може да се състои само
в т о в а , че две свързани сфери не са разположени в една т р е т а .
Ако повече сфери се з а с т ъ п в а т по т о зи начин една с друга, въз
н и к в а т дълги вериги о т умозаключения. Този схематизъм на
п о н я т и я т а , изложен твъ рд е добре в много учебници, може да
бъде положен в о сн о ви те на учението 3а съжденията, к а к т о
и на ц я л а т а силогистика, чрез к о е т о се улеснява и о п р о с т я
ва преподаването и на д вет е. З а щ о т о всички т е х н и правила
м о г а т да се разберат, и звед ат и о б я сн я т по произхода си. Но
не е необходимо да се н ато вар ва с т я х п а м е т т а , т ъ й к а т о ло
ги к ат а не може да е о т практическа полда 3а ф и лософ ията, а
само о т т ео р ети ч ески и нтерес. З ащ о то , макар и да може да се
каже, че логиката се о т н ася към разум н о то мислене, к а к т о ге-
нералбасъпа30 към м узи к ата, а ако искаме да не сме съвсем т о ч -
Г.ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 165
Hu - к а к т о е т и к а т а към д о б р о д ет ел т а или е с т е т и к а т а към

и з к у с т в о т о , все пак тр я б ва да се има предвид, че п и т о един
художник не е с т ан ал т а к ъ в благодарение на е с т е т и к а т а , ни
що един х ар ак те р не е с т ан ал благороден о т изучаването на
е т и к а т а , че далече преди Рамо31 се е композирало правилно и
хубаво, а също и че не е нужно да познаваш генералбаса, 3а да за
бележиш дисхармониите. Също т а к а не е необходимо човек да
Знае логиката, 3а да не допусне да бъде измамен чрез погрешни
Заключения. Все пак т р я б в а да се признае, че ако не 3а прецен
к ат а, т о поне 3а изпълнението на м узи калн ата композиция
генералбасът е о т голяма полза. Макар и в по-малка степ ен
също и е с т е т и к а т а , а дори и е т и к а т а биха могли да повлия
я т на п р а к т и к а т а , но главно о тр и ц ател н о , следователно не
може да им се о тр ече всяка практическа с т о й н о с т . Л оги ката
обаче не може и с т о в а да се похвали. Тя е п р о ст о само зна
ние in abstracto на онова, к о е т о всеки знае in concreto. И к а к т о
не ни е нужна, 3а да отхвърлим една лъжлива мисъл, т а к а и не
прибягваме към нейн ите правила, 3а да си съставим една вярна
преценка. При и с т и н с к о т о мислене дори и най-ученият логик
не прибягва към нея. Това се обяснява със следното. Всяка наука
се състои о т си стем а о т всеобщи, следователно а б с т р а к т н и
истини, закони и правила във връзка с определен род предме
т и . Всеки отделен, с р е щ н а т по-късно случай се определя всеки
п ъ т според теди общи познания, важещи веднъж завинаги, 3а-
щ о т о прилагането на о б щ и т е принципи е по-лесно, отколко-
т о изследването още отначало на всеки отделен случай сам 3а
себе си. Веднъж п р и д о б и то т о общо а б с т р а к т н о познание ни е
по-лесно подръка о т емпиричното изследване на единичното.
С логиката обаче н е щ а т а с т о я т т о ч н о обратн о. Тя е о б щ о т о
Знание на начина, по к о й то д ей ства разум ъ т - знание, изразено
във ф о р м а т а на правила, п о с т и г н а т о чрез самонаблюдение на
разума и абстрахиране о т всяко съдържание. За разума обаче
т о зи начин на действие е необходим и същ ествен, следова
тел н о т о й в никакъв случай няма да се отклон и о т него, щом
к а т о е о ст ав ен сам на себе си. Е т о защо е по-лесно и по-сигур
но във всеки особен случай да му предоставим сво б о д ата да
д ей ства съобразно с ъ щ н о с т т а си, о т к о л к о т о да го насочваме
квм едно абстрахирано о т т о з и начин знание под ф о р м ат а на

един чужд и предписан о т в в н закон. По-лесно е, з а щ о т о макар
и при всички други науки о б щ о т о правило да ни е по-близко,
о т к о л к о т о изследването на отделния случай сам 3а себе си,
при използването на разума, о бр атн о , необходимото в даде
ния случай негово действие ни е винаги по-близко, о т к о л к о т о
аб стр ахи р ан о то о т него общо правило, т в й к а т о мислещ ото
у нас е с а м и я т т о з и разум. По-сигурно е, з а щ о т о много по-лес
но може да се случи човек да се заблуди при т а к о в а а б с т р а к т н о
познание или при н еговото приложение, о т к о л к о т о да се полу
чи действие на разума, противно на н его вата сбщ н ост, на не
го в а т а природа. Така се обяснява особеното в т о зи ф а к т , т в й
к а т о , ако в д р уги те науки и с т и н н о с т т а на отделния случай
се проверява по правилото, в логиката, о братн о, правилото
винаги т р я б в а да се проверява при всеки отделен случай. Ако
Забележи, че при единичния случай ст и га до друго заключение
о т т о в а , посочвано о т правилото, и н ай -о п и т н и я т логик ще
п о твр си по-скоро греихка в правилото, о т к о л к о т о в со б с т в е
н о т о си заключение. Да се стр ем и м да прилагаме логи ката на
п ракти к а, би означавало да искаме с неимоверни усилия да 113-
влечем о т общи правила онова, к о е т о в отделния случай ни е
известн о, непосредствено и с абсолю тна сигурност. Все едно
човек да се обрвща 3а с в в е т квм м ехан и ката 3а дви ж ени ята си,
а квм физиологията - 3а храносм илането си. К о й т о изучава
логика с някаква практическа цел, прилича на човек, стар аещ
се да научи бобвра как да си п о стр ои леговищ ето.
Но макар да не е о т практическа полза, л оги ката т р я б ва
все пак да се запази, понеже е о т и н тер ес 3а ф и лософ и ята ка
т о специално познание на организацията и д е й с т в и я т а на ра-
Зума. К а т о отделна, сам о ст о я т ел н а , заввршена, оформена и
напвлно сигурна дисциплина т я има право да бвде разглеждана
научно сама 3а себе си и независимо о т всичко друго и т а к а
да бвде преподавана в у н и в е р с и т е т и т е . И ст и н ск о т о си зна
чение обаче т я добива едва ввв врвзка с о б щ а т а философия,
при изучаване на познанието, и т о на разум н о то и аб стр ак
т н о познание. Е т о защо преподаването й не би трябвало да
има ф о р м а т а на насочената квм п р а к т и к а т а наука, не бива
(ЧП ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 167
ди съдържа само голи правила 3а правилното обръщане на съж

денията, 3а заклю ченията и т .н ., а да е насочено по-скоро към
опознаване на с ъ щ н о с т т а на разума и на п о н я т и е т о , как-
т о и към подробно разглеждане на закона 3а основанието на
познанието, з а щ о т о логиката е само негова парафраза, и т о
всъщ ност само в случай, че основанието, придаващо на съжде-
н и ята и с т и н н о с т , не е емпирично или метафизическо, а само
логическо или металогическо. Наред със закона 3а основанието
на познанието т р я б в а да се п о со ч ат още и о с т а н а л и т е т р и ,
родствени с него, основни закона на мисленето, или съждения с
металогическа и с т и н н о с т , о т к о е т о постепенно възниква р я
л а т а техн и к а на разума. С ъ щ н о с т т а на и с т и н с к о т о мислене,
т о е с т на съждението и умозаключението, т р я б в а да се изоб
разява чрез съ четан и ето на сф ери те на п о н я т и я т а съгласно
показания по-горе начин в п р о с т р а н с т в е н а т а схема и о т нея
чрез конструиране да се извлекат всички правила на съждени
е т о и заключението. Е д и н ст вен о т о практическо приложе
ние на логиката е в ъ зм о ж н о с т т а по време на д и сп ут а да се
д о к аж ат на противника не то лк ова д е й с т в и т е л н и т е му пог
решни умозаключения, кол кото да се изобличи 3а преднамере
н и те си лъжливи заключения, к а т о се н азо ват т ехн и ч еск и те
им имена. Но все пак, оставяйки на заден план п р ак ти ч еск о то
приложение на л оги ката и изтъквайки връзката й с р я л а т а
философия к а т о отдел н а глава, не би трябвало да я изучаваме
по-рядко отсега. З а щ о т о днес всеки, к о й т о не желае да о ст ан е
неосведомен по главните въпроси и да бъде причислен към необ
разованата, затъпяла и ограничена маса, т р я б в а да е учил спе
кулати вн а философия. И т о за щ о т о т о з и д еветн ад есети век
е век на ф и лософ ията, с к о е т о съвсем не искам да кажа, че т о й
при теж ава философия или че т я господства в него, а по-скоро,
че т о й е узрял 3а философия и именно поради т о в а се нуждае
о т нея. Това е признак на високоразвита к у л т у р а , дори твъ р д а
т о ч к а върху с к ал ат а на к у л т у р а т а на вековете*.
Въпреки м алката практическа полза о т логиката, все пак не
може да се отрече, че т я е измислена 3а уп о тр еб а в практика-
Вж. гл. 9 и 10 6 т о м втори.

т а . Създаването й си обяснявам по следния начин. К о гато сред

е л е а т и т е , м егарците32 и с о ф и с т и т е ж еланието да сп о р ят се
развило толкова много, че постепенно се превърнало п о ч ти 6
с т р а с т , объркването, в к о е т о изпадали п о ч т и във всеки спор,
ги накарало скоро да п о ч у в с т в а т необходимост о т един ме
тодически подход, 3а ч и ето усвояване се налагало да п о тъ р
с я т една научна диалектика. П ървото, к о е т о се забелязало,
било, че всеки п ъ т и д в е т е спорещи стран и били единодушни
по един проблем, към к о й т о чрез д и с п у т трябвало да бъдат
сведени спорните то ч ки . В началото на методическия подход
о б щ о п р и е т и т е т ези се съобщавали формално к а т о т ак и ва и
се поставяли начело на изследването. Но 6 началото т е се о т
насяли само до м атер и ал н ата стр ан а в проучването. Скоро
Забелязали, че и в начина, по к о й т о се позовавали на общопри
е т а т а исти н а и се мъчели да изведат о т нея т в ъ р д ен и я т а си,
трябвало също да се съблюдават известни форми и закони, по
к о и то , макар и без предварително споразумение, никога не въз
никвало разногласие. О т т о в а било видно, че т е сам и те пред
ставлявали залегналият в сам а та същ н ост на разума и свойс
т в е н нему ход, форм алната стр ан а на изследването. Макар и
т а з и стр ан а да не била подлагана на съмнения и да не възниква
ло несъгласие по нея, все пак някой педантично систем ати чен
ум стигнал до мисълта, че би било чудесно и би представлявало
Завършек на м ето д и ч еск ата диалектика, ако и т а з и формална
стр ан а на спора, т а з и законосъобразна дейност на самия разум
бъде формулирана също в а б с т р а к т н и пршщипи. Също к ак т о
д р уги те общ опризнати тези , отн асящ и се до м атер и ал н ата
стр ан а на изследването, и megu принципи трябвало да бъдат
поставени начело к а т о устан о вен закон на самия д и сп ут, за
кон, върху к о й т о човек би могъл да се опре и да се подове. Всич
ко, к о е т о досега били следвали по мълчаливо съгласие или пък из
пълнявали и н сти н к ти вн о , сега вече искали съзнателно да приз
н а я т 3а закон и да го форм улират. Постепенно намерили пове
че или по-малко сполучливи изрази на логическите принципи,
к а т о закона да п роти вореч и ето, 3а д о с т а т ъ ч н о т о основание,
3а изключеното т р е т о лице, 3а dictum de omni et пи\1о*ъъ, още и
* Законът 3а всички и 3а никой (лат.) - Б. пр.

ПЯ/ГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 169
специалните правила на силогистиката, к а т о например ех те-

п> particularibus aut negativis nihil sequitur, a rationato ad rationem
non valet consequential, но че напредвали много бавно и с много
усилия и че преди А р и с т о т е л всичко било крайно несвввршено,
личи о т ч а с т и о т недмелия и о б с т о я т е л с т в е н начин, по кой
т о в някои разговори на П латон и с т и н а т а излиза на бял с в я т ,
а още по-добре о т разказите на С е к с т Емпирик 3а споровете
на мегарците ввв врвзка с най-лесните и най-прости логически
Закони и 3а усилията им да ги поднесат 6 ясна форма (Serf. Етр.
adv. Math.***, L. 8, с. 112 и сл.).
А р и с т о т е л обаче свбрал, подредил и поправил завареното,
довел го до несравнимо високо сввврш енство. Ако разглеждаме
по т о з и начин как хо д ъ т на гръцката к у л т у р а подготвил поч
в а т а 3а р а б о т а на А р и ст о т е л , едва ли ще сме склонили да по
вярваме на сведен ията на персийските писатели. Според Джо-
унс, к о й т о имал голяма слабост квм т я х , К али стен34 бил на
мерил при индийците една заввршена логика и я бил изпратил
на вуйчо си А р и с т о т е л (Asiatis researches, т . 4, с. 163). Лесно е
обяснимо, че през м рачни те средни векове 3а жадния 3а д и сп ут
дух на схо ласти ц и те, хранещ се поради липса на к ак в и т о и да
било реални познания единствено с формули и думи, л оги ката
на А р и с т о т е л била добре дошла. Посегнали жадно квм нея до
ри в о с а к а т е н о т о арабско издание и я издигнали в ц ен твр на
всички знания. Изгубила след време п рести ж а си, т я все пак се
Задвржала до ден днешен, минавайки 3а сам о ст о я т ел н а , прак
тическа и крайно необходима наука. Дори и в наши дни Кан-
т о в а т а философия, в чия т о основа всвщ н о ст лежи логиката,
свбудила нов и н тер ес квм нея, и н тер ес, к о й т о т я 6 онова о т
ношение, т о е с т к а т о ср ед ство 3а опознаване на с в щ н о с т т а
на разума, и напвлно заслужава.
До правилни, то ч н и умозаключения се сти га, к а т о се разг
лежда о т н о ш е н и е т о между сф ер и те на п о н я т и я т а ; само кога-
* Само о т частични или отрицателни предпоставки не след

ва нищо, не може о т следствието да се заключи 3а основанието
** Sextus Empiricus35 adversus Mathematicos - Секст Емпирик против
м атематиците. - Б. пр.
mo една сфера се съдържа напълно 6 друга, а и т я също напълно 6

т р е т а , се признава, че п ъ рвата се съдържа напълно 6 т р е т а т а .
Красноречието, напроти в, почива само върху повърхностно
разглеждане на о т н о ш е н и я т а между сф ер и те на п о н я т и я т а ,
а именно т а к а : според намерението си о р а т о р ъ т ги определя
едностранчиво. Ако с ф е р а т а на разглежданото поняти е лежи
само о т ч а с т и в друга сфера, о т ч а с т и обаче в съвсем различни,
се посочва, че лежи напълно в п ъ рвата или напълно във в т о
р а т а , единствено според намерението на о ратора. Например,
к о гат о се говори 3а с т р а с т , т я може по желание да се подведе
под п о н я т и е т о 3а най-голямата сила, 3а най-могъщия двига
т е л на с в е т а или пък под п о н я т и е т о да неразумност, а него
вече под п о н я т и е т о 3а безсилие, 3а слабост. С ъ щ и ят подход
може да бъде продължен и да се прилага о т н о в о при всяко по
н яти е, 3а к о е т о с т а в а дума в р еч та . П о ч т и винаги в с ф ер ат а
на едно п он яти е у ч а с т в а т още и много други, всяка о т к о и то
съдържа в себе си ч а с т о т о б л а с т т а на първото понятие, а
сама обхваща освен т о в а още и други. О т последните сфери па
п о н я т и я т а обаче о р а т о р ъ т о св е т я в а само ед н ата, под к о я т о
иска да подведе пъ рвото поняти е, д о к ат о д р уги те о ст а в я из
вън вниманието си или ги прикрива. Върху т о з и умел п о хв ат
почива всъ щ н о ст всяко ораторско и зк уств о , всички по-тънки
софизми, понеже логическите софизми к а т о mentiens*, velatus**,
cornutus*** и т .н . са явно груби 3а уп о тр еб а в д е й с т в и т е л н о с т
т а . Досега не ми е и звестн о някой да е обяснил с ъ щ н о с т т а на
с о ф и с т и к а т а на красноречието с т о в а основание 3а т е х н и т е
възмож ности и да е доказал, че т о се заключава в своеобразно
т о свой ство на п о н я т и я т а , т о е с т познавателния подход на
разума. Е т о защо, т ъ й к а т о изложеното д о т у к ме наведе на
т а з и мисъл, искам да обясня н е щ а т а с една схема в следваща
т а таблица, колкото т е и да са лесно п онятни . Тя т р я б в а да
покаже как сф ер и те на п о н я т и я т а се вк л ю ч ват по най-разно
образен начин една в друга, давайки т а к а свобода 3а един про-
* Лъжец (лат.) - Б. пр.

** Прикритият (лат.) - Б. пр.
*** Рогати ят (лат.) - Б. пр.
Г|,гт ъ т КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА
171
изволен преход о т едно п о н яти е квм в т о р о или т р е т о . Не ис

кам обаче т а б л и ц а т а да подведе ч и т а т е л я да придаде на т о в а
допвлнително малко обяснение повече важ н о ст , о т к о л к о т о
по е с т е с т в о т о си т о притеж ава. За обяснението избрах при
мера пътешествие. Н еговата сфера се включва в о б л а с т т а на
четири други, вврху всяка о т к о и т о о р а т о р ъ т може да преми
не сввсем произволно. Те о т своя ст р ан а се вклю чват 6 други
сфери, някои о т т я х в две и повече, к а т о о р а т о р в т по жела
ние избира по кой п в т да мине пред т я х , представяйки го вина
ги 3а единствения, и накрая ст и га т а м , к вд ето е р е ш и л - при
д об р ото или злото.
Само че, проследявайки сф ери те, т р я б в а да се спазва винаги
по со к ата о т центвра (даденото главно понятие) квм перифе
р и я т а , а не обратно. Подобна соф и сти ка може да се свдвржа
в хода на р е ч т а или да бвде неин с т р о г заввршек в зависим ост
о т т о в а , квде е слабата с т р ан а на слуш ателя. В свщ н о ст по-
веч ето научни доказателства(особено философ ските) са пос
троен и не по-различно. Как би било иначе ввзможно толкова
много неща, и т о 6 различни бремена, да б в д а т не само погреш
но приемани 3а и сти н а (защ о то с ам о т о заблуждение има друг
произход), но и да б в д а т демонстрирани и доказвани, и при все
т о в а по-квсно да се о к азват напвлно погрешни. Например фи
л ософ и ята на Лайбниц—Волф36, П то л ем ееб а та37 астрономия,
хи м и я т а на Щал38, учението на ц в е т о в е т е на Н ю твн и т .н .*
§ 10
Всичко т о в а ни приближава все повече квм ввпроса, как може

да се постигне достоверност, как да се о босн оват съжденията,
в какво се с в с т о я т знанието и н аук ата, ввзхвалявани о т нас
наред с езика и разум ни те поствп ки к а т о т р е т о т о , дадено ни
о т разума, преим ущ ество.
Р азум вт е к а т о ж ен ата: може да роди само след к а т о е опло
дена. Сам по себе си т о й няма нищо освен безсвдврж ателните
* Вж. гл. II 6 книга втора.

ПИ.ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 173
форми на сво и те операции. Дори не същ ествува друго напъл-

,ю чи сто познание на разума освен ч е т и р и т е закона, на к о и то
приписах металогическа д о ст о вер н о ст, следователно закони
т е 3а т ъ ж д е с т в о т о , проти воречи ето, изключеното т р е т о и
д о с т а т ъ ч н о т о основание 3а познание. О ст а н ал о т о 6 логиката
не е вече дори ч и сто познание на разума, т ъ й к а т о предполага
отнош ения и комбинации между сф ери те на п о н я т и я т а . По
няти я обаче възникват изобщо едва след предхождащи ги на
гледни представи, о т н о ш ен и ет о към к о и т о съставлява цяла
т а им същ ност, следователно, к о и т о вече се предполагат. Твй
к ат о т ази предпоставка се разпростира не върху определено
свдвржание на п о н я т и я т а , а само върху т я х н о т о съ щ ествува
не, логиката, общо в зето , може да се см я т а 3а наука на чи стия
разум. Във всички останали науки р а зу м вт получава свдвржа
ние о т нагледните представи: в м а т е м а т и к а т а о т нагледно
о свзн ати те още преди всеки о п и т отнош ения на пространс
т в о т о и врем ето; в ч и с т о т о естествознание, т о е с т в т о
ва, к о е т о още преди всеки о п и т знаем 3а хода на природата,
съдържанието на н ау к а та възниква о т чи стия разсъдък, т о
е с т о т a priori познатия закон 3а п р и ч и н н о стта и неговото
свързване с онези ч и сти съзерцания на п р о с т р а н с т в о т о и вре
м ето . В о стан ал и те науки всичко, к о е т о не е заим ствано о т
по-горе сп о м ен ати те, спада към оп и та. Изобщо да знаеш значи:
да притеж аваш във в л а с т т а на духа си 3а произволно възпроиз
веждане т ак и в а съждения, к о и т о и м а т д о статъ ч н о основание
3а познание извън себе си, т о е с т к о и то са верни. Следователно
само а б с т р а к т н о т о познание е знание, е т о защо т о е обусло
вено о т разума. За ж и в о т н и т е , по -то чн о взето , не можем да
кажем, че т е з н а я т нещо, макар и да и м а т нагледна представа,
спомен 3а нея, а по т ази причина и ф ан тазия, к о е т о освен т о
ва и доказва, че сън уват. Приписваме им съзнание, ч и ето поня
ти е , макар и д у м а т а да идва о т знание, съвпада с п о н я т и я т а
на п р ед ставян ето изобщо, к акво то и да е т о . По т а з и причина
приписваме и на р а ст е н и я т а ж и в о т , но не съзнание. Следова-
т е л н о знание е а б с т р а к т н о т о съзнание, фиксирано в п о н я т и я
т а на разума, онова, к о е т о по друг начин не е известно.
§ 11
В т о в а отнош ение д е й с т в и т е л н а т а п роти вопол ож н ост на

знанието е чувството, поради к о е т о се налага и т о да бъде разг
ледано т у к . П о н я т и е т о , означено с д у м а т а чувство, има само
отрицателно съдържание, именно, че т о в а , к о е т о е в съзнание-
т о , не е понятие, не е абстрактно познание на рауулга. Впрочем,
к а к в о т о и да е, т о спада към п о н я т и е т о чувство, ч и я т о неиз
меримо широка сфера обхваща най-разнородни неща, 3а к о и то
никога не с т а в а ясно как са се събрали, д о к ат о не се разбере, че
т е съвпадат само в т о в а о тр и ц а тел н о отнош ение, именно, че
не са абстрактни понятия. З а щ о т о 6 т о в а п он яти е съж ител
с т в а т спокойно най-различни, дори враждебни елементи, на
пример религиозното ч у в с т в о , с л а д о с т р а с т и е т о , ч у в с т в о т о
3а морал, физическото ч у в с т в о 3а пипане, болка, ч у в с т в о т о
3а ц вето ве, звукове и т е х н и т е хармонии и дисхармонии, чувс
т в о т о на омраза, отвращ ение, самодоволство, ч ест , позор,
право, неправда, ч у в с т в о т о 3а истина, е с т е т и ч е с к о т о чувс
т в о , ч у в с т в о т о 3а сила, слабост, здраве, п р и я т ел ст во , лю
бов и т .н . Между т я х няма нищо общо освен о тр и ц ател н и я
признак, именно, че т е не са а б с т р а к т н и познания на разума.
Но т о в а се вижда най-добре, к о гат о под п он яти е 3а ч у в с т в о
се подведе нагледното познание a priori на п р о с т р а н с т в е н и т е
отнош ения и особено т о в а на о т н о ш е н и я т а на ч и сти я ра-
Зум. Изобщо 3а всяко познание, 3а всяка истина, к о я т о човек
осъзнава само и н т у и т и в н о , без да я е прехвърлил в аб стр ак
т н и п о н яти я, се казва, че ги чувства. За пояснение ще приведа
няколко примера о т по-нови книги, з а щ о т о т е п о т въ р ж д ават
по очевиден начин м о е т о пояснение. Спомням си, че в увода
към един немски превод на Евклид прочетох, че е необходимо
начинаещ ите в гео м етр и я т а да р и с у в а т отначало всички фи
гури, преди да п р и с т ъ п я т към д о к а з а т е л с т в а т а , т ъ й к а т о т е
още преди т о в а са почувствали геом етрическата истина, още
преди д о к а з а т е л с т в а т а да им д а д а т пълни познания.
Също т а к а и Шлайермахер39 6 с в о я т а Критика на учението
уа нравствеността говори 3а логическото и м а т е м а т и ч е с к о т о
ч у в с т в о (с. 339), още и 3а ч у в с т в о т о 3а равенство или разли
чие между две формули (с. 342). А в История на философията,
ГВЕГЬТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА__________________ 175
ш . 1, с. 361, Тенеман40 казва: „Чувствахте, че погреш ните за

ключения не бяха верни, но не можехме да откри ем гр еш ката.
Д окато не се разгледа о т правилна гледна т о ч к а и не се познае
0НЗи единствен о три ц ател ен признак, свой ствен само нему
поради извънредно голям ата ш и р о та на с в о я т а сфера и ч и сто
о т р и ц а т е л н о т о си, съвсем едностранчиво определено и незна
чително съдържание, п о н я т и е т о чувство ще дава постоянно
повод за недоразумения и спорове. Но т ъ й к а т о в немския език
има и една п о ч ти еднозначна дума усещане, би било полезно т я
да се уп отребява к а т о под вид 3а физическите ч у в ст в а . Произ
ходът на п о н я т и е т о ч у в ст в о , диспропорционално на всички
останали по н яти я, е без съмнение следното. Всички п он яти я,
а само п о н я т и я т а се обозначават с думи, с ъ щ е с т в у в а т единс
твен о да разума и и зхож дат о т него. Следователно т е ни на
т р а п в а т едностранчива гледна т о ч к а. Но погледнато о т нея,
по-близкото изглежда ясно и се определя к а т о положително,
докато по-далечното се слива и скоро се разглежда само о т р и
цателно. Така всяка нация нарича всички други чужденци - 3а
гърците всички остан али са варвари, 3а англичаните всичко,
което не е в Англия или английско, е continent*, continental**, 3а
верую щ ите всички други са еретици или езичници, 3а благород
ниците всички останали са roturiers***, 3а с т у д е н т а д руги те
са филистери и т .н . К олкото и стран н о да звучи, в съ щ ата ед
н остр ан чи вост, може да се каже, в същ ото грубо невеж ество
поради гордост се провинява и с ам и я т разум, к а т о под едното
понятие чувство подвежда всяка модификация на съзнанието,
сти га само т я да не принадлежи непосредствено към неговия
начин на представяне, т о е с т да не е абстрактно понятие. И
тъ й к а т о с о б с т в е н и я т му подход не му се е изяснил досега
чрез самопознание, т о й е трябвало горчиво да изкупи т о в а с
цен ата на недоразумения и заблуждения 6 с о б с т в е н а т а си об
л аст. Дори била иумислена една особена способност ч у в с т в о и
била създадена и тео р и я 3а нея.
* Континент (англ.) - Б. пр.

*4 Континентален (англ.) - Б. пр.
*** Граждани (фр.) - Б. пр.
176 АРТУР ШОПЕНХЛУУР
§12
Знанието, к а т о противоречива противополож н ост на ко

е т о т о к у -щ о разгледах п о н я т и е т о ч у в ст в о , е, к а к т о се kaja
вече, всяко а б с т р а к т н о познание, т о е с т познание на разума.
Но т ъ й к а т о обръща всичко, възприето по друг начин, в поз
нание, разум ът всъщ ност не разширява н аш ето познание, а са
мо му придава друга форма. Именно онова, к о е т о сме познали
in concreto, сега опознаваме а б с т р а к т н о и в общ смисъл. Това
обаче, казано по т о з и начин, е несравнимо по-важно, откол-
к о т о изглежда на пръв поглед. З ащ о т о сигурното съхраняване
на п о з н а т о т о , в ъ зм о ж н о ст т а т о да бъде споделено, к а к т о и
ц я л о то уверено и широко приложение на познанието 6 прак
т и к а т а зависи о т т о в а , че т о е станало знание, а б с т р а к т н о
познание. И н т у и т и в н о т о познание важи само 3а отделния
случай, засяга само най-близкото и спира при него, за щ о т о се
т и в н о с т т а и разсъдъкът м о г а т да о б хван ат едновременно
само един о б е к т . Е т о защо всяка продължителна, свързана и
планомерна дей ност т р я б ва да изхожда о т принципи, т о е с т
о т едно а б с т р а к т н о знание и да се ръководи о т него. Така на
пример познанието на разсъдъка 3а о тн о ш ен и ет о между при
чина и действие е само по себе си много по-съвършено, по-дъл
боко и по-изчерпателно о т онова, к о ет о in abstracto се мисли 3а
него. Единствен разсъдъкът опознава нагледно, непосредстве
но и напълно начина, по к о й т о дей ства л о с т ъ т , скрипецът,
З ъ б ч ат о то колело, как сам се крепи свободно свод ъ т и т .н . Но
поради т о к у -щ о сп о м е н а т о т о свой ство на и н т у и т и в н о т о
познание да се насочва само към непосредствено същ ествува
щ о т о , единствено разсъдъкът не е д о ст ат ъ ч ен 3а к он стр уи
ране на машини и сгради. Тук вече т р я б ва да се намеси разумът,
да зам ести нагледа с а б с т р а к т н и поняти я, да се ръководи о т
т я х при д е й с т в и я т а си и ако са били верни, ще се постигне
и успех. Също т а к а ч и сто нагледно опознаваме напълно същ
н о с т т а и зако н о м ер н о стта на една парабола, хипербола, спи
рала. Но 3а да се приложи т о в а познание правилно в действи
т е л н о с т т а , е трябвало да се превърне в а б с т р а к т н о знание,
при к о е т о е с т е с т в е н о се изгубва н агл ед н о стта, но з а т о в а пък
rRF.TbT КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 177
се получава с и г у р н о с т т а и определеността на а б с т р а к т н о
т о знание. Следователно диференциалното см я та н е сввсем
не разширява познанието ни 3а кри ви те и не свдвржа ниш,о по
вече о т познанието на чи сти я наглед, но т о променя начина
на познание, преврвща и н т у и т и в н о т о в а б с т р а к т н о , к о е т о
осигурява много по-успешно приложение. Но т у к т р я б в а да
споменем още една особеност на п о зн авател н ата ни способ
н ост, к о я т о не е могла да бвде забелязана, преди да бе напвлно
изяснена разликата между нагледно и а б с т р а к т н о познание. А
т я е, че о т н о ш е н и я т а на п р о с т р а н с т в о т о к а т о т а к и в а не
м огат да б в д а т пренесени непосредствено в а б с т р а к т н о т о
познание, а 3а т а з и цел са подходящи само тем п о р ал н и те вели
чини, т о е с т числата. Единствено числата м о г а т да б в д а т из
разени с т о ч н о с в о т в е т с т в а щ и им а б с т р а к т н и п о н яти я, но
не п р о с т р а н с т в е н и т е величини. П о н я т и е т о хиляда е т о л к о
ва различно о т п о н я т и е т о д есет, колкото д в е т е темпорални
величини се различават и нагледно. При хиляда си п р ед ставя
ме определено п е т и м ногократно на д есет, к о е т о при нагледа
ввв врем ето можем произволно да разложим на десетки, т о
е с т да го преброим. Но между а б с т р а к т н о т о п он яти е 3а една
миля и един ф у т , без всякаква нагледна представа 3а д в е т е и
без п о м о щ та на числото, сввсем няма т о ч н а и с в о т в е т с т в а -
ща на сам и т е т е зи величини разлика. И под д в е т е п о н яти я си
представяме една п р о стр ан ствен а величина и ако т е т р я б ва
да б в д а т д о с т а т в ч н о различени една о т друга, се налага да си
помогнем или с п р о стр ан ствен наглед, т о е с т да напуснем об
л а с т т а на а б с т р а к т н о т о познание, или да си помислим разли
к а т а в числа. Следователно, ако искаме да имаме а б с т р а к т н о
познание 3а п р о с т р а н с т в е н и т е отнош ения, т р я б в а пврво да
ги превврнем в темпорални отнош ения, т о е с т в числа. Е т о
Защо само а р и т м е т и к а т а , а не гео м етр и я т а е о б щ а т а на
ука 3а величините, а гео м етр и я т а т р я б ва да бвде приведена
6 а р и т м е т и к а, ако искаме да е щложима, определено т о ч н а и
приложима в п р а к т и к а т а . Н аистина едно п р о стр ан ствен о
отнош ение е мислимо к а т о т а к о в а in abstracto, напр. „си н усвт
се увеличава с в о т в е т н о на вгвла“ , но ако т р я б в а да бвде по
сочена величината на т о в а отнош ение, е необходимо число.
Ако искаме да имаме а б с т р а к т н о познание ( т о е с т знание, а

не само съзерцание) на п р о с т р а н с т в е н о т о отнош ение, се на
лага п р о с т р а н с т в о т о с негови те т р и измерения да бъде при
ведено във врем ето, притеж аващ о само едно измерение. Тази
именно необходимост прави м а т е м а т и к а т а то лк ова мъчна.
Това с т а в а съвсем ясно, ако сравним съзерцанието на кривите
с т я х н о т о аналитично изчисление или пък само т аб л и ц и те на
л о гар и тм и т е на тр и го н ом етр и ч н и те функции с нагледа на из
м ен ящ и те се отнош ения между ч а с т и т е на триъгълника, из
разени чрез т е зи таблици. За всичко онова, к о е т о се възприема
нагледно с един поглед, с пределна ясн о та и крайна т о ч н о с т ,
именно нам аляването на косинуса при увеличаване на синуса,
р а в е н с т в о т о между косинуса на единия ъгъл със синуса на дру
гия, о б р а т н о т о отнош ение при намаляване и увеличаване на
д в а т а ъгъла, каква огромна тъ к ан о т числа, какви трудн и из
числения са необходими, 3а да се изрази о т in abstracto. Може да
се каже, как ли се измъчва врем ето с неговото едно измерение,
3а да предаде т р и т е измерения на п р о с т р а н с т в о т о ! Но т о в а
е необходимо, ако искаме с оглед на приложението да п р и т е
жаваме п р о стр ан ствен и отнош ения, изразени в а б с т р а к т н и
пон яти я. П р о с т р а н с т в е н и т е отнош ения не м о г а т да се пре
въ рн ат непосредствено 6 а б с т р а к т н и , а само чрез посредни
ч е с т в о т о на ч и ст о т ем п о р ал н ат а величина - числото, к о ет о
единствено се поддава непосредствено на а б с т р а к т н о позна
ние. Забележително е, че п р о с т р а н с т в о т о , к о е т о е толкова
подходящо 3а нагледа и посредством сво и те т р и измерения
дава възм ож ност да се о б хван ат нагледно дори сложни о т н о
шения, се оказва недостъпно 3а а б с т р а к т н о т о познание.
Врем ето, напротив, се побира много лесно в а б с т р а к т н и
п он яти я, но не дава възм ож ност 3а наглед. Нагледно възпри
емане на чи слата и своеобразния им елемент, ч и с т о т о време,
без добавка на п р о с т р ан с т в о , едва ли дава възм ож ност да се
достигне повече о т д есет. О т т у к н а т а т ъ к има вече само
а б с т р а к т н и п он яти я, а не нагледно познание на числата. С
всяко числително и с всички алгебрични знаци свързваме т о ч
но определени а б с т р а к т н и п он яти я.
Между д р уго то т у к т р я б ва да се отбележи, че някои умо-
ги РТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 179
бе нам ират пвлно удовлетворение в нагледно п о з н а т о т о . Ос

нованието и сл ед стви ето на б и т и е т о в п р о с т р а н с т в о т о ,
нагледно представени, е т о в а , к о е т о т е т в р с я т , Едно дока
з ат е л с т в о на Евклид или едно ар и тм ети ч н о решение на про
стран ствен и проблеми не ги задоволява. Други умове, напро
ти в, изискват а б с т р а к т н и п он яти я, т в й к а т о единствено
т е са годни 3а приложение и комуникация. Те и м а т тврпение
и п ам ет 3а а б с т р а к т н и закони, формули, д о к азател ства и двл-
ги вериги заключения, 3а изчисления, ч и и то знаци з а м е с т в а т
най-комплицираните абстракции. Тези умове т в р с я т опреде
леност, а п вр ви те нагледност. Разликата е характерна.
Най-голямата цена на знанието, а б с т р а к т н о т о познание,
е вб зм о ж н о стт а т о да бвде предавано на други и т о ч н о да се
Записва и свхранява. Едва т о в а му свой ство го прави толкова
безценно 3а п р а к т и к а т а . Човек може да има в разсвдвка си не
посредствено нагледно познание 3а причинната врвзка между
промените и движ енията на физическите т е л а и да е напвлно
Задоволен о т него, но т о с т а в а годно 3а споделяне с други ед
ва след к а т о е фиксирано с поняти я. П в р ви я т вид познание
е д о с т а т в ч е н дори 3а п р а к т и к а т а , сцом к а т о човек се заеме
сам с изпвлнението на д ей ст ви ет о , д о к ат о нагледното поз
нание е oiye живо, Но не ако се нуждае о т помосц или пвк ако
д ей стви ето т р я б в а да се извврши о т самия него в друго време,
поради к о е т о ще му е необходим обмислен план. Така например
о п и т н и я т играч на билярд може да е запазил само о т непос
р ед ств ен о то наблюдение в разсвдвка си пвлно познание на за
коните на удара на еластични т е л а едно вврху друго и т о в а му
е д о с т ат в ч н о . Само уч ен и ят механик обаче има д е й с т в и т е л
ни знания 3а онези закони, т о е с т познания in abstracto. Ч и сто
и н т у и т и в н о т о познание на разсвдвка е д о с т а т в ч н о дори 3а
к о н ст р у к ц и я т а на машини, ако и з о б р е т а т е л я т на м аш и н ата
сам я конструира - нещо, к о е т о ч е с т о се наблюдава при даро-
ви ти занаятчии без к ак ви т о и да са научни знания. Но щом са
необходими повече хора и една сложна, изввршваща се в различ
ни м ом ен ти дей н ост 3а изпвлнението на механични операции,
например при п о ст р о я ван ет о на една машина, на една сграда,
се налага р в к о в о д и т ел я т да е свставил план in abstracto. Само
с п о м о щ та на разума е възможна т а к а в а съвм естна дейност.

С т р а н н о т о обаче е, че при първия вид дейност, където някой
т р я б в а сам с непрекъснати действия да върши нещо, знани
е т о , прилагането на разума, размишлението м о г а т дори u.i
му преч ат. Например при играенето на билярд, ф ехто вк а, на
стройване на и н с т р у м е н т , пеене. В т ези случаи нагледното
поднание тр я б ва да ръководи непосредствено д ей ст ви я т а.
Рефлексията ги прави несигурни, к а т о разсейва вниманието
и обърква човека. Е т о защо диваците и при м и ти вн и те хора,
несвикнали да м и слят, изпълняват някои физически действия,
например б о р бата с ж и вотн и , м я т а н е т о на стрел а и други
подобни, със сигурност и бързина, недостиж ими 3а размишля
ващия европеец, именно за щ о т о размишлението го кара да се
колебае и двоуми, тъ й к а т о т о й се мъчи да намери правилното
м я с т о или правилния м о м ен т о т еднаквото разстояние меж
ду д в е т е погрешни крайни то ч к и . Ч овекът на природата ги
улучва непосредствено, без 9а разсъждава кой п ъ т е правилен.
Също т а к а какво ми помага, ако мога да посоча 6 градуси и ми
н у т и ъгъла, под к о й т о т р я б в а да п о ставя нож чето 3а бръсне
не, ако не го знам и н т у и т и в н о , т о е с т ако не съм добил о п и т
н о с т . По същия начин използването на разума ми пречи при
възприемането на ч о веш к о то лице. И т о в а т р я б в а да с т а в а
непосредствено с п о м о щ т а на разсъдъка. Казва се, че изразът,
Значението на ч е р т и т е м о г а т само да се почувстват, т о е с т
т е не м о г а т да се и зразят с а б с т р а к т н и п он яти я. Всеки човек
при теж ава своя непосредствена физиогномика41 и патогноми-
ка42. Но един познава по-ясно о т друг т ези signatum rerum*. Не е
възможно обаче създаването на една фидиогномика in abstracto,
к о я т о да се преподава и изучава, т ъ й к а т о т у к н ю ансите са
то лк ов а фини, че п о н я т и е т о не може да слезе до т я х . Е т о
Защо а б с т р а к т н о т о знание се о т н ася към т я х , к а к т о моза-
е ч н а т а кар ти н а към п л а т н а т а на Ван дер Верфт43 или на Де-
нер44. К олкото и фина да е м озайката, границите на камъните
се зап азват винаги и не е възможно да се постигне постоянно
преливане на един ц ветен нюанс в друг. Така и п о н я т и я т а с
Характеристика на нещата (лат.) - Б. пр.

I 1ЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 181
т я х н а т а бкаменелост и стр о го ограничение, колкото и да се

мбчи човек чрез по-близко определяне да ги разграничи по-тън-
ко не са никога в състояние да д о с т и г н а т т ъ н к и т е модифи
кации на нагледното, да к о и т о т у к при т о к у -щ о в з е т а т а 3а
пример физиогномика с т а в а въпрос*.
Именно т о в а свой ство на п о н я т и я т а , с к о е т о прилича на
мозаечните картин и и благодарение на к о и т о нагледът ос
тава винаги т я х н а а с и м п т о т а 45, е причина пред т я х да не е
п о сти гн ато нищо добро в и з к у с т в о т о . Ако при изпълнение
т о на м узикалното парче се ръ ководят о т реф лексията, пе
вецът или в и р т у о з ъ т ще о с т а н а т безжизнени. С ъ щ о то важи
и 3а композитора, 3а художника, дори 3а п о ета. За и з к у с т в о
т о п о н я т и е т о е било винаги безплодно. То може да ръководи
само техн и ч е ск ат а с т р ан а в него. О б л а с т т а на п о н я т и е т о
е н ауката. В т р е т а т а книга ще разгледаме по-отблизо защо
всяко истинско и зк уств о възниква о т нагледното познание, а
никога о т п о н я т и е т о . Дори по отнош ение на поведението, на
личната п р и в ет л и в о ст при общ уван ето п о н я т и е т о играе са
мо о тр и ц ател н а роля, 3а да задържа гр уби те изблици на егоиз
ма и ж и в о т и н ск о т о , д о к ат о у ч т и в о с т т а , о т друга стран а,
е негово похвално дело. П р и в л ек а тел н о с тт а обаче, грацията,
пленителното в поведението, л ю б е з н о с т т а и друж елю бието
не бива да п р о и зт и ч а т о т п о н я т и я т а , иначе:
* Поради то ва съм на мнение, че физиогномиката не може да о т и

де по-далече о т установяването на няколко съвсем общи правила;
напр. такива: по челото и очите може да се прочете интелектът,
по у с т а т а и долната половина на лицето - ети ч н о стта, волевите
прояви; челото и очите се изясняват взаимно, всичко о т т я х , без
да е видяло другото, е само наполовина разбираемо. Гениалността
не е възможна без високо, широко, добре заоблено чело, но т е могат
да се притеж ават и без гениалност. При едно одухотворено израже
ние, колкото е по-грозно лицето, толкова по-лесно може да се извади
Заключение 3а наличието на дух, а при глупавото изражение толко
ва по-сигурно - на глупост, колкото лицето е по-красиво. Защото
красотата к ато съответствие на типа на човечеството има сама
по себе си изражение на духовна яснота, докато грозотата показва
точно обратното.
„Ч увстваш намерение и губшлл настроение.“*
Всяка преструвка е дело на рефлексията, но т я не може

трай н о и непреквснато да се задвржи. Nemo potest personam diu
ferre fictam **, казва Сенека46 в к н и гата De dementia. А и тогава
т я най-често се познава и не пости га ц ел т а си. В бурния у с т
рем на ж и в о т а , к вд ето са необходими бврзи решения, дрвзки
поствпки, реш ителни и т ввр д и мерки, разум вт е наистина
необходим, но вземе ли надмощие и чрез свмнения ввзпрепятс-
т в а и н т у и т и в н о т о , н епосредственото, ч и сто разсвдвчно-
т о правилно решение води винаги до н ер еш и телн ост и може
всичко да обврка.
А и д об р од етел та и с в е т о с т т а не са плод на рефлексията,
а и д в а т о т свкровените двлбини на во л я та и о тн о ш ен и ето
им квм познанието. T03U ввпрос би трябвало да се разгледа на
сввсем друго м я с т о в т о з и т р у д , но т у к ще отбележ а само че
догмите, о тн асящ и се квм ет и ч еск о т о , м о гат да б в д ат едни
и свщи в разума на цели нации, п о с т в п к и т е на всеки индивид
обаче са различни, и обратно; к а к т о се каза, п о ст в п к и т е се ос
н о в ав ат на чувствата, т о е с т само не на п о н я т и я т а , ако има
ме предвид е т и ч н о т о им свдвржание. С догмите се занимава
н е з а е т и я т с друго разум, а п о ст в п к и т е следват независимо
о т т я х своя ход, най-често не по аб ст р ак т н и , а по неизречени
максими, ч и й то израз е именно сам и ят човек в с в о я т а цялост.
Е т о защо, колкото и различни да са религиозните догми на на
роди те, при всеки о т т я х д об р ото дело се свпровожда о т не
измеримо задоволство, а л о ш о т о о т безкрайно отвращ ение.
П в р во то не може да се разколебае о т н и т о една подигравка, а
в т о р о т о не може да се о п р о сти о т н и т о един изповедник. При
все т о в а не бива да отричаме, че при добродетелният ж и в о т
у ч а с т и е т о на разума е необходимо, само че не т о й е източник
на т о в а поведение. Н еговата функция е само второстеп ен н а,
именно да се о т с т о я в а т взети веднвж решения, да се спазват
принципите с цел да се свпротивляваме на м о м ен т н и т е сла
б о ст и и да бвдем последователни в п о ст в п к и т е си. С в щ ат а
* Й. В. Гьоте, Торквато Taco, II, 1 - Б. пр.

** Никой не може двлго време да носи маска (лат.) - Б. пр.
гкКТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 183
роля разум ъ т играе и 6 и з к у с т в о т о , където т о й е безсилен 6

същ ествените неща, но подпомага изпълнението именно 3а-
щ ото ген и ят невинаги е на разположение, а произведението
трябва да 6sqe завършено във всичките си ч а с т и и закръглено
6 едно цяло*.
§ 13
вси чки те т е зи разсъждения к а к т о 3а ползата, т а к а и 3а

вредата о т у ч а с т и е т о на разума и м а т 3а цел да и зясн ят след
ното: макар и да е рефлекс на нагледната представа и да се ос
новава върху нея, а б с т р а к т н о т о знание в никакъв случай не
съвпада с нея т а к а , че да може навсякъде да я зам ести. По-скоро
т о не й с ъ о т в е т с т в а никога напълно. Е т о защо, к а к т о видях
ме, много о т п о ст ъ п к и т е на човека м о г а т да се о с ъ щ е с т в я т
само с п о м о щ та на разума и на обмислени ходове, някои обаче
по-добре без негово участи е. Именно т о в а н е с ъ о т в е т с т в и е
между нагледното и а б с т р а к т н о т о познание, благодарение на
което последното само се доближава до първото, к а к т о м о
зайката до ж и вопи ста, е и основание 3а един много стран ен
феномен, свой ствен също к а т о разума изключително само
на ч о веш к ата природа. Всички минали и по-нови о п и ти да се
обясни т о з и феномен са незадоволителни. Имам предвид сме
ха. Поради произхода му не можем да се лишим о т едно обясне
ние т у к , макар и т о в а о т н о в о да забави изложението ни.
Всеки п ъ т смехът възниква о т внезапно о съ з н а т о т о не
с ъ о т в е т с т в и е между и звестн о п он яти е и реални те обекти ,
мислими в някакво отнош ение в т о в а понятие. С а м и я т смях
именно е израз на т о в а н е с ъ о т в е т с т в и е . Ч е с т о т о й се дъл
жи на т о в а , че два или повече реални о б е к т а се м и сл я т в ед
но п он яти е и н еговата и д ен т и ч н о ст се прехвърля върху т я х ,
след к о е т о пълното им различие в о с т а н а л о т о разкрива явно,
че п о н я т и е т о подхожда само в едно-единствено отнош ение
към т я х . Също т а к а ч е с т о внезапно се о т к р и ва н есъ о т вет с-
Вж. гл. 7 6 т о м втори.

ш б и ето между един-единствен реален о б е к т и п о н я т и ет о ,

под к о е т о т о й с право се подвежда. К ол кото по-вярно е под
веж дан ето на подобни реални о б ек ти под и звестн о понятие,
о т една стр ан а, и кол кото по-голямо и по-очебийно е т я х н о
т о н е с ъ о т в е т с т в и е с него, о т друга стр ан а, то л к о ва по-си
лен е п ро и зти ч ащ и ят о т т а з и п роти вополож н ост е ф е к т на
комичното. Следователно всеки смях вбзниква о т едно пара
доксално и поради т о в а неочаквано подвеждане на един о бект
под едно поняти е, безразлично дали т о се изразява с думи, или
с дела. Н ак р атк о , т о в а е правилното обяснение на смеш ното.
Тук няма да се спирам да разказвам анекдоти к а т о пример 3а
см еш н ото с цел да разясня чрез т я х м о я т а теория, з ащ о то т я
е толкова п р о ста и ясна, че не се нуждае о т разяснение. А 3а до
к азател ство може да послужи по еднакбв начин всичко смешно,
к о е т о ч и т а т е л я т си спомня. М о ето обяснение обаче се п о т
върждава и осветява едновременно о т наличието на две разно
видности на см еш ното, в к о и т о т о се разпада и к о и то именно
п р о и зт и ч а т о т казаното в м о е т о обяснение. Или познанието
се е предхождало о т два или повече различни реални о бекта - на
гледни представи - и т е произволно са били идентифицирани
чрез е д и н с т в о т о на едно обхващащо и д в а т а о бекта понятие -
т о з и вид на см еш н ото се нарича остроумие, - или обратно, по
н я т и е т о се съдържа най-напред в познанието и о т него оти ва
към р е а л н о ст та и квм въздействие върху нея - към постъпки.
О б е к т и т е , впрочем напълно различни, но еднакво мислими в
т о в а понятие, се разглеждат и т р е т и р а т по еднакъв начин,
д ок ато не се прояви о ст ан ал о т о огромно различие 3а изнена
да и учудване на действащ ия. Този вид на см еш н ото се нарича
глупост. И т а к а , всичко смешно е или остр оум н о хрумване, или
глупава постъпка, в зависимост о т т о в а дали се е преминало о т
несъвпадението на о б е к т и т е към и д е н т и ч н о с т т а на п о н яти
е т о , или обратно - първото е винаги произволно, а в т о р о т о
неволно и натрапено отвъ н . И з к у с т в о т о на дворцовия ш у т
или на смешника се състои именно в привидното обръщане на
т ази изходна т о ч к а, к а т о т а к а о ст р о у м и е т о се представя ка
т о глупост. Съзнавайки напълно различието на о б е к т и т е , т о й
ги обединява с трай н о остроум и е под едно понятие. К а т о из
,-Kl,; 1, 1 КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 185
хожда о т него, т о й и зпитва о т о т к р и т о т о след т о в а разли

чие между о б е к т и т е изненадата, к о я т о сам си е подготвил. О т
тази кратка, но задоволителна теори я - нека о стави м н аст р а
на случая с ш у т о в е т е - се разбира, че о ст р о у м и е т о се проявява
Винаги с думи, а г л у п о с т т а най-често с постъпки, макар и т я
да се проявява с думи, ако с т я х се изказва някакво намерение 3а
действие, вм есто т о дей стви телн о да се извърши, или пък се
проявява само в преценки и мнения.
Към г л у п о с т т а спада и педантщгпът. Той възниква то гава,
когато човек има малко доверие в собствения си разсъдък, по
ради к о е т о не се решава да му предостави възм ож ност да на
мери в отделния случай правилно решение. Е т о защо го п о ст а -
6я напълно под о п ек ата на разума, к а т о иска винаги да се ръко-
води о т него, т о е с т винаги да изхожда о т о б щ и т е п о н яти я ,
правила и принципи, да се придържа т о ч н о квм т я х , в ж и в о т а ,
в и з к у с т в о т о , дори в е т и ч н о т о си поведение. Така се обяснява
присъщото на педантизм а придържане квм ф о р м ат а, маниера,
израза и д у м а т а , к о и т о т у к з а м е с т в а т с ъ щ н о с т т а на въпро
са. Тогава скоро се проявява несъвпадението между п о н я т и е т о
и р е а л н о с т т а , вижда се как т о не слиза никога до единичното
и как н еговата всеобща значим ост и ст р о га определеност не
м огат никога да по д хо ж дат т о ч н о на т ъ н к и т е нюанси и раз
нообразни модификации на д е й с т в и т е л н о с т т а . Е т о защо със
своите общи принципи п е д а н т ъ т ще о ст ан е в ж и в о т а винаги
излъган в очакванията си - проявява се к а т о глупав, безвкусен
и негоден. П о н я т и е т о , к о е т о в и з к у с т в о т о е безплодно, съз
дава в него само безжизнени, сковани, превзети произведения.
Дори в ети чн о отнош ение намерението да се постъ пва ч е с т
но и благородно не може да се осъщ естви навсякъде съгласно
а б с т р а к т н и т е максими. В много случаи безкрайно фино ню
ансираните условия н ал агат избор, произтичащ непосредс
твен о о т хар ак тер а на индивида, к а т о използването на чис
т о а б с т р а к т н и принципи дава грешни р е з у л т а т и , о т ч а с т и
Защ ото т е по д хо ж дат само наполовина, о т ч а с т и з а щ о т о не
са изпълними, т ъ й к а т о са чужди на индивидуалния хар ак тер
на д е й с т в а щ о т о лице, к о й т о не може никога да се отрече. О т
т у к следва и н еп о сл ед о вател н остта. Не можем да оправдаем
Кант и да му сп ести м упрека 6 поощряване на м оралната пе

д а н т и ч н о с т , доколкото т о й п о ставя к а т о морално условие ;а
м ор алн ата с т о й н о с т на една постъпка произхода й о т чисто
разумни, а б с т р а к т н и принципи, без к а к в а т о и да е склонност
или м ом ентен изблик на ч у в с т в а . В т о з и упрек се заключава
и смисвлвт на Ш илеровата епиграма Угрижения на съвестта.
К о гато, особено в п о л и т и к ат а, се говори 3а доктринери, т е
оретици, учени и т .н ., се и м а т предвид педанти, т о е с т хора,
познаващи н е щ а т а in abstracto, но не in concreto. А б ст р ак ц и я та
се сбсто и в т о в а , че т е и з п ущ ат в м исвлта си по-близките
определения, а т о ч н о т е и м а т значение в п р а к т и к а т а .
За да се допвлни т е о р и я т а , т р я б в а да се спомене и един под-
вид на о ст р о у м и е т о , игрословицата, calembourg, pun, квм коя
т о може да се причисли и двусмислицата, Vequivoque, използва
на главно 3а неприлични шеги (цинизми). К а к т о о ст р о у м и ето
подвежда насила два напвлно различни о б екта под едно поня
т и е , т а к а и игрословицата, използвайки случая, обхваща две
различни п о н яти я в една дума. Свздава се с в щ и я т к о н т р а с т ,
но много по-блед и по-повврхностен, з а щ о т о е произлязвл не
о т с в щ н о с т т а на н ещ ата, а о т случайното наименование.
При о с т р о у м и е т о т в ж д е с т в о т о е в п о н я т и е т о , различие
т о - в д е й с т в и т е л н о с т т а , при игрословицата обаче различи
е т о е в понятието, а т в ж д е ст в о т о - в дей стви телн остта,
квм к о я т о се о тн ася дословният т е к с т . Би било много пре
силено сравнение, ако кажем: игрословицата се о т н ася квм ос
т р о у м и е т о , к а к т о хиперболата на горния о бврн ат конус квм
т а з и на долния. Недоразумението с д у м а т а обаче, или quid, pro
quo*, е неволен каламбур и се о т н ася квм нея, к а к т о гл уп ост
т а квм о ст р о у м и е т о . Е т о защо ч ест о недочуващ ият, к ак т о
и глуп аквт д а в а т повод 3а смях, а а в т о р и т е на лоши комедии
използват каламбура вм есто о ст р о у м и е т о , 3а да свбуж д ат
смях.
Тук разгледах смеха само о т психическата му стр ан а. О т
носно физическата вж. изложеното по т о з и ввпрос в Парерга,
т . 2, гл. 6, § 96, с. 134 (I изд.)**.
* Един вместо друг (лат.) - Б. пр.

** Вж. гл. 8 на т о м втори.
г т Г ГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 187
§ 14
( лед т е з и разнообразни разсвждения, к о и т о се надявам да са

изяснили напвлно разликата и о т н о ш ен и ет о между познания
т а на разума, знанието и п о н я т и е т о , о т една ст р ан а, и непос
р ед ствен ото познание в ч и ст о сетивния м ат ем ат и ч еск и на
глед и вбзприемането му чрез разсвдвка, о т друга, к а к т о още
и след епизодичното разсвждение вврху ч у в с т в о т о и смеха, до
което неизбежно ни доведе разглеждането на онова стр ан н о
отношение на н аш и те видове познание, сега вече се врвщ ам квм
разсвждения вврху н а у к а т а - т о в а т р е т о преи м ущ ество, да
дено на човека о т разума наред с езика и разум ни те поствпки.
О бщ ото разглеждане на н ау к а та , к о е т о т у к ни се налага, ще се
отнася о т ч а с т и до н ей н ата форма, о т ч а с т и до обосноваване
на нейните свждения, а накрая и до н ей н ото свдвржание.
Видяхме, че с изключение на о сн о ват а на ч и с т а т а логика
всяко знание изобщо ввзниква не о т разума, а п р и д о б и то т о
другаде нагледно познание се фиксира в разума, преминавайки
т ак а в сввсем друг вид познание, в а б с т р а к т н о т о . В сякозна
ние, т о е с т и зд и гн а то т о до свзнанието in abstracto познание,
се о т н ася квм и с т и н с к а т а наука, к а к т о часп и щ ата квм ряло
т о . Чрез о п и т , чрез наблюдение на предлагащ ите му се о т д ел
ни явления всеки човек е придобил знания 3а разнообразни не
ща. Но квм наука се стр ем и само онзи, к о й т о си п о ст а вя зада
ч а т а да сти гн е до пвлно познание in abstracto на някаквв род
предмет. Само чрез п о н я т и е т о може да се изолира т о з и род.
Е т о защо начело на всяка наука с т о и едно п он яти е, чрез к о е т о
е мислима т а з и ч а с т о т с в в к у п н о с т т а на всички неща, ч а с т ,
3а к о я т о т я обещава да даде пвлно познание in abstracto. Напри
мер п о н я т и е т о 3а п р о с т р а н с т в е н и т е отнош ени я или 3а вли
янието на неорганичните т е л а едно вврху друго, или 3а свойс
т в а т а на р а с т е н и я т а и на ж и в о т н и т е , или 3а последовател
н и те изменения на п о в в р х н о с т т а на зем н о то квлбо, или 3а
измененията на човешкия род изобщо, или 3а с т р о еж а на езика
и т .н . Ако н а у к а т а искаше да получи познание 3а своя п редм ет
чрез изследването на всички отделни о б екти , мислими в поня
т и е т о , д о к ат о постепенно изучи р я л о т о , не би й стигнала
1 8 8 АРТУР ШОПЕНХАУЕ’.Р
ншпо една човешка п ам ет , а и не би могла да получи увереност

да п в л н о т а т а на о п о зн а т о т о . Е т о защо т я си служи с разгле
д а н а т а по-горе своеобразна способност на сф ер и те на поня
т и я т а да се вк л ю чват една в друга и се насочва квм по-широ-
к и т е сфери, лежащи в в т р е в п о н я т и я т а на нейния предмет.
К а т о е определила взаи м оо тн о ш ен и ята между сф ери те, т я е
определена с т о в а всичко мислимо в т я х изобщо. И сега вече
чрез изолиране на 6се п о-тесн и сфери на п о н я т и я т а м о г а т да
се п о с т и г н а т все по-точни и п о-точн и определения в нея. То
ва дава ввзм ож н ост на н а у к а т а да обхване напвлно своя пред
м е т . П в т я т , к о й т о т я изминава квм познанието, именно о т
о б щ о т о квм ч а с т н о т о , я различава о т о б щ о т о знание. Е т о
Защо с и с т е м а т и ч н а т а форма е свщ ествен и характерен белег
на н ау к а та . О бединяването на най -общ ите сфери на п о н я т и
я т а ввв всяка наука, т о е с т познанието на най-висш ите й за
кони, е неизбежно условие 3а изучаването й. Доквде може да се
о ти д е о т т я х н а т а т в к квм п о -ч асти ч н и те положения, зависи
о т ли чн ата ни воля и не увеличава со л и д н о стта, а обема па
у ч е н о с т т а . Ч ислото на ви сш и те закони, на к о и то са подчине
ни всички останали, е различно в различните науки. Така в ня
кои се среща повече под чи н и тел н о то отнош ение, а в други
повече свгласуването, к а т о в т о з и смисвл пврбите изискват
повече способност 3а свждения, а в т о р и т е п ам ет. Още на схо
л а с т и ц и т е е било известно*, че т в й к а т о заклю чението изис
ква две предпоставки, н и т о една наука не може да изхожда о т
един-единствен основен закон, неподдаващ се на п о -н а т а т в ш -
но идвеждане. Е т о защо н а у к а т а тр я б ва да има повече закони
или поне два. В предимно квалифициращ ите науки: зоология,
ботан ика, а свщо и физика и химия, доколкото т е обясняват
всяко неограничено действие с малко на брой основни сили, се
среща най-често подчинително отнош ение. В и с т о р и я т а оба
че т о не свщ ествува, з а щ о т о о б щ о т о в нея се свсто и главно в
панорама на основни те периоди, о т к о и т о обаче не м о г а т да
се и звед ат о т д е л н и т е свбития. Те са подчинени на пврвите
само по време, а по п о н яти я са свгласувани с т я х . Е т о защо,
* Суарес. Disput, metaphysical, disp. Ill, sect. 3, tit. 3.

ГВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 189
точно в зе то , и с т о р и я т а е знание, а не наука. А в м а т е м а т и

к ата, и т о след изследванията на Евклид47, аксиом ите са единс
т в е н и т е недоказуеми основни закони и всички други доказа
т е л с т в а са им подчинени в стр о га п осл ед ователн ост. Тази
идея обаче не е същ ествена 3а м а т е м а т и к а т а и ф актически
всяка т ео р и я подхваща една нова п р о ст р ан ст вен а к о н ст р у к
ция, к о я т о е независима сама 3а себе си о т предиш ните и всъщ-
но ст може да бъде о п о зн ата напълно независимо о т т я х , из
себе си са м а т а , в ч и сти я наглед 3а п р о с т р а н с т в о т о , в к о й т о
и н ай -заплетен ата конструкци я е всъщ н ост то л к о в а непос
редствено очевидна, кол кото и аксиомите. Но по т о з и въпрос
ще говорим подробно по-долу. В д е й с т в и т е л н о с т всеки м а т е
матически закон о с т а в а все пак една всеобща и сти н а, важаща
3а безброй различни случаи. Х арактерн о 3а нея е т о в а , че прос
т и т е закони в о д я т последователно до слож ните, к о и т о мо
г а т да се и звед ат о т първите. Следователно м а т е м а т и к а т а
е във всяко отнош ение наука. С ъ въ р ш ен ство то на една наука
к а т о т а к а в а , т о е с т според ф о р м а т а й, се състои в наличието
на колкото може повече подчинителни отнош ения и колкото
може по-малко съгласуваност на законите. Е т о защо научни
я т т а л а н т изобщо е способност да се съпод ч и н я т сф ер и те на
п о н я т и я т а според различните им определения, к а к т о Пла
т о н м н огократн о препоръчва, 3а да не представлява н а у к а т а
само нещо общо, под к о е т о непосредствено и без взаимовръзка
се обхваща едно необозримо многообразие, а знанието да пре
минава постепенно надолу о т о б щ о т о към ч а с т н о т о чрез
посредн ичеството на други п о н яти я и според разделения, ос
новаващи се на все по-конкретни определения. Съгласно каза
н о то о т К а н т т о в а означава да се съблю дават в еднаква с т е
пен законът 3а хо м о ге н н о с т т а и законът 3а спецификацията.
Обаче именно о т ф а к т а , че в т о в а се заключава и с т и н с к о т о
научно съвършенство, следва, че ц ел т а на н а у к а т а не е по-го-
л я м ат а д о с т о в е р н о с т , з а щ о т о т а к а в а д о с т о в е р н о с т може
да има и о ткъ сл еч н о то единично поняти е. Н ей н ата цел е об
лекчаване на знанието посредством н его вата форма и дадена
т а т а к а възм ож ност 3а пълнота на знанието. Е т о защо мне
нието, че н а у ч н о с т т а на познанието се състои в по-голям ата
д о с т о в е р н о с т , е много разпространено, но погрешно. Свщо

т а к а погрешно е и следващ ото о т т о в а мнение твврдение, ме
само м а т е м а т и к а т а и л оги ката са науки в истинския смиел
З ащ ото поради п вл н ата им априорност само в т я х се евдвржа
необорима си гурн ост на познанието. Това последно предимс
т в о не може да им се оспори, само че т о не им дава особени
претенции 3а н ауч н о ст, т в й к а т о т я се свсто и не в д о сто вер
н о с т т а , а в с и с т е м а т и ч н а т а форма на познанието, основава
ща се вврху посл ед о вателн о то преминаване о т о б щ о т о квм
ч а с т н о т о . T03U свой ствен на н а у к а т а п в т квм познанието,
ßogeaj о т о б щ о т о квм ч а с т н о т о , е причина много неща в т я х
да се об осн овават чрез извеждане о т преходни закони, следова
т е л н о чрез д ок азател ства. Това е било п о в о д в т 3а с т а р о т о
недоразумение, че само доказаното е напвлно вярно и че всяка
и сти н а се нуждае о т д о к азател ство , д о к ат о , напротив, по-
скоро всяко д о к азат ел ст во се нуждае о т една недоказана ис
т и н а , вврху к о я т о в края на к р аи щ ата се опира т о с а м о т о или
пвк се базират негови те д ок азател ства. Е т о защо непосредс
т в е н о обосн оваван ата и сти н а е 3а предпочитане пред и с т и
н а т а , обоснована чрез д ок азател ства, т а к а к а к т о в о д а т а о т
извора е по-добра о т т а з и на ак вед ук та. Н агледвт, о т ч а с т и
ч и с т и я т а priori, к а к т о лежи в о сн о ват а на м а т е м а т и к а т а ,
о т ч а с т и ем пиричният а posteriori, к а к т о е при всички о с т а н а
ли науки, е източник на всяка наука. (Изключение прави единс
т в е н о логиката, основаваща се не вврху нагледното, но все пак
непосредствено познание на разума на нейн ите собствени за
кони.) Н и т о доказаните свждения, н и т о т е х н и т е доказател
с т в а , а онези преценки, почерпани непосредствено о т нагледа
и основани именно вврху него вм е ст о вврху различни доказа
т е л с т в а , са в н а у к а т а т о в а , к о е т о е елвнцето в с в е т о в н а т а
си стем а, з а щ о т о о т т я х с т р у и светлина, озарени о т к о я т о и
д р уги те о т н о в о с в е т я т . Да се изведе непосредствено о т на
гледа и с т и н а т а на т а к и в а пврви свждения, о т необозримата
маса реални предм ети да се и з т в к в а т основни те у с т о и на на
у к а т а - т о в а е дело на способността ja съждение, свсто ящ а сс
в ум ен и ето нагледното познание да се пренесе правилно в абс
т р а к т н о т о евзнание, служейки по т о з и начин к а т о посред
'г к р ТЪ Т като воля и представа , първа книга 191
ник между разсъдъка и разума. Единствено превъзходната и

надхвърляща обикн овен ата мярка сила на т а з и способн ост у
един инвалид може наистина да придвижи н ау к и те напред. Да
идвежда закони о т закони, да доказва, умозаключава - т о в а мо-
Же всеки, притежаваш , здрав разум. Но да се сведе и фиксира
нагледно о п о з н а т о т о в подходящи 3а реф лексията по н яти я,
т а к а че, о т една стр ан а, о б щ о т о между много реални о б ек ти
да е мислимо в едно п он яти е, а о т друга ст р ан а, различията
между т я х да са мислими в също то л к ова много п о н яти я , сле
дователно въпреки ч а с т и ч н о т о съвпадение все пак да се познае
и откри е в м исълта к а т о различно, к а к т о и т ъ ж д е с т в е н о т о
въпреки ч а с т и ч н о т о различие к а т о т ъ ж д ест в ен о , и т о с оглед
на го сп о д ст в ащ о т о намерение и съображение в конкретни я
случай - т о в а извършва способността да съждение. Л и п са та на
т ак ава способн ост е ограниченост. О граниченият човек не
осъзнава т у ч а с т и ч н о т о или о т н о с и т е л н о различие при нещо,
което е т ъ ж д е с т в е н о в известн о отнош ение, т у т ъ ж д е с т в е -
н о с т т а на о т н о с и т е л н о или частично различното. Впрочем
при т о в а обяснение на с п о с о б н о с т т а 3а съждение може да се
използва К а н т о в о т о разделение на т а з и способност в рефлек
тиращ а и определяща в зависим ост о т т о в а , дали т я преми
нава о т нагледните о б ек т и към п о н я т и е т о , или о т него към
т я х , и в д в а т а случая к а т о посредник между нагледното поз
нание на разсъдъка и р еф л ек ти вн о то на разума. Не съ щ ествува
истина, безусловно п о сти ж и м а единствено чрез умозаключе-
ние, а н ео б хо д и м о ст та т я да се обоснове чрез умозаключения
е винаги само о т н о с и т ел н а, дори субекти вн а. Тъй к а т о всич
ки д о к азат ел ст в а са умозаключения, 3а една нова и сти н а не
тр яб ва да се т ъ р с я т първо д ок азател ства, а непосредствена
очевидност и само докогато т я липсва, може временно да се
приведе д о к а з а т е л с т в о т о . Напълно доказуема обаче не може
да бъде н и т о една наука, т а к а к а к т о и н и т о една ограда не м о
же да виси във въздуха. Вси чки те й д о к азат ел ст ва т р я б в а да се
обосн овават върху нещо нагледно и поради т о в а недоказуемо.
З ащ о то р ел и я т с в я т на реф лексията почива върху нагледния
с в я т и се корени в него. Всяка крайна, т о е с т първична, очевид
ност е нагледна. Това издава и с а м а т а дума. Е т о защо нагледът
е или емпиричен, или се основава a priori върху усл о ви ята ja

в^ м о ж ен о п и т . Поради т о в а и в д в а т а случая т я дава сачп
им анентно, не тр ан сц ен д ен тн о познание. Всяко познание и ча
Значение и б и ти е единствено в с в о ет о , макар и косвено, о т н о
шение към една нагледна п рестава, а т о в а , к о е т о важи 3а поня
т и я т а , важи и 3а с ъ о т в е т н и т е о т т я х съждения и 3а целите
науки. Е т о защо всяка намерена чрез умозаключения и преда
дена чрез д о к азат ел ст ва и сти н а т р я б в а да може да се познае
непосредствено и без д о к азат ел ст ва и умозаключения. Това е
безспорно най -трудно при някои сложни м атем ат и ч еск и т е о
реми, до к о и т о сти гам е единствено чрез Ре9 умозаключения,
например изчисляването на хо р д и те и т а н г е н т и т е във всич
ки дъги с п о м о щ т а на изводи о т П и т а го р о в а т а теорем а. Но и
т а к а в а исти н а не може да бъде същ ествена и да почива само
върху а б с т р а к т н и закони, а и л еж ащ и те в о сн о ват а ù про
с т р а н с т в е н и отнош ени я т р я б в а да б ъ д а т и зт ъ к н а т и 3а чис
т и я наглед a priori т а к а , че а б с т р а к т н и я т ù израз да получи
непосредствена обосновка. Впрочем веднага ще с т а н е подроб
но дума 3а д о к а з а т е л с т в а т а в м а т е м а т и к а т а .
Ч е ст о се говори с приповдигнат т о н 3а науки, почиващи из
цяло върху умозаключения о т безспорни предпоставки, пора
ди к о е т о т е зи заключения били неопровержимо верни. Обаче
редица логични умозаключения, к ол кото и верни да са предпос
т а в к и т е , няма да п о с т и г н а т нищо друго, освен да и зясн ят
онова, к о е т о се съдържа вече го т о в о в п р ед п о ставки те. Сле
дователн о ще се изложи само explicite* онова, к о е т о е било вече
ясно implicite** в т я х . С онези прехвалени науки се и м а т предвид
особено м а т е м а т и ч е с к и т е , най-вече аст р о н о м и я т а. Н ей ната
д о с т о в е р н о с т обаче идва о т т а м , че в о сн о ват а й лежи даде
н о т о a priori, значи безпогрешен наглед 3а п р о с т р а н с т в о т о ,
к а т о всички п р о ст р ан ст вен и отнош ени я сл ед ват едно о т
друго с една н еобходим ост (основание на б и т и е т о ), даваща а
priori ув ер ен о ст, поради к о е т о м о г а т със си гурност да бъ дат
изведени едно о т друго. Към т е з и м атем ати ч еск и определе-
* Подчертано ясно (лат.) - Б. пр.

** Подразбиращо се (лат.) - Б. пр.
с в ГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 193
пи> i се прибавя и една-единствена сила, т е ж е с т т а , д ей стващ а

niu'iuo в о т н о ш е н и е т о на м а с а т а и к вад р ат а на разстояние
т о , а накрая и a priori д о с т о в е р н и я т закон 3а инерцията, т в й
к ато т о й е следствие о т закона 3а п р и ч и н н о стта, а още и с
емпиричните данни на налож еното веднъж завинаги движение
на всяка о т т е з и маси. В т о в а се свст о и ц ел и я т м атер и ал на
астрон ом и ята. Поради п р о с т о т а т а и б езп о гр еш н о ст та му,
как т о и благодарение на големината и в а ж н о с т т а на предме
т а се ст и га до категорични и много интересни р е з у л т а т и .
Например, ако познавам м а с а т а на една п л ан ета и р а зс т о я
нието на нейния сп втн и к о т нея, мога с п о м о щ т а на в т о р и я
Закон на Кеплер48 да изчисля със си гурн ост врем ето, необхо
димо 3а една негова обиколка. О снованието на т о з и закон оба
че е, че при т о в а разстояние само т а к а в а ск о р о ст приковава
спътника квм п л а н е т а т а , к а т о същевременно го задържа да
не падне на нея. Следователно само върху т а к а в а геометрична
основа, т о е с т с п о м о щ т а на нагледа a priori, и т о прилагайки
един природен закон, може да се о ти д е далече с умозаключения,
твй к а т о в случая т е са само м о с т о в е о т едно нагледно възп-
риятие към друго, но не и единствено с ч и сти умозаключения
изключително по логичен п ъ т . И зточни к на първите а с т р о -
но.мически основни и сти н и обаче е всъ щ н о ст и н дукц и ята, т о
е с т обобщ ението на всичко получено о т много нагледи в едно
правилно, непосредствено обосновано съждение. О т него по-
късно се и звеж д ат хипотези, ч и ето потвърждение чрез опи
т а в к а ч е с т в о т о си на приближаваща се до пълнота индукция
служи 3а д о к азат ел ст во на онова първо свждение; например
привидното движение на п л а н е т и т е е п о зн а т о емпирично.
<. и-д много погрешни хи потези о тн о сн о п р о с т р а н с т в е н а т а
връзка на т о в а движение (о рби та на п л а н е т а т а ) стигнали до
и ст и н ск о т о движение, а след т о в а били о т к р и т и и законите
(на Кеплер), к о и т о т о следва, а в края на к р аи щ а т а и причина
т а . П о з н а т о т о по емпиричен п в т съвпадение на всеки даден
случай с х и п о т е з и т е и с изводи те о т т я х , т о е с т индукция
т а , дава на с ам и т е хи потези пвлна д о с т о в е р н о с т . Изгражда
н ето на х и п о т е з а т а е дело на с п о с о б н о с т т а 3а свждение, коя
т о е схванала правилно даден ф а к т и го е изразила в т о з и сми-
сьл. И н д укц и ята обаче, т о е с т м н о г о к р а т н и я т наглед, п о т

върждава и с т и н н о с т т а й. Но т а з и и сти н а би могла да ббде
обоснована и непосредствено чрез един-единствен емпиричен
наглед, ако можехме да преминем свободно през космическото
п р о с т р а н с т в о и ако имахме телескопични очи. Следователно
ум озаклю ченията т у к не са съ щ ес т в ен и я т и единствен из
т о ч н и к на познание, а винаги само временно средство.
И накрая, 3а да посочим един т р е т и хетерогенен пример,
ще отбележ им , че и т.н ар . метафизични истини, т о е с т ис
т и н и т е , к а к т о ги е изложил К а н т в м етаф и зи чески те осно
вания на е с т е с т в е н и т е науки, не д ъ л ж ат о ч е в и д н о ст т а си на
д о к а з а т е л с т в а т а . Всичко a priori несъмнено опознаваме непос
редствено. К а т о ф о р м а т а на всяко познание ние го съзнаваме
с абсолю тна н еобходим ост; например ф а к т ъ т , че м а т е р и я т а
е посто ян н а и н и т о може да възникне, н и т о да се унищожи, ни
е известен непосредствено к а т о о т р и ц а тел н а и сти н а, защо-
т о ч и с т и я т ни наглед 3а п р о с т р а н с т в о т о и врем ето прави
възможно движ ението. В закона 3а п р и ч и н н о ст т а разсъдъкът
дава възм ож ност 3а промяна на ф о р м а т а и к а ч е с т в о т о , но 3а
възникване и унищожение на м а т е р и я т а ни л и п сват форми, с
к о и т о да можем да си го представим . Е т о защо т а з и исти н а е
била очевидна 3а всеки във всички времена и навсякъде и никой
не се е усъмнил досега сериозно в нея. Това не би било т а к а , ако
основанието 3а познанието й беше само д о к а з а т е л с т в о т о на
К а н т , балансиращо мъчително върху о ст р и игли. Освен т о в а
намирам (к а к т о е изяснено в приложението) д о к а з а т е л с т в о
т о на К а н т 3а погрешно, а по-горе показах, че п о с т о я н с т в о т о
на м а т е р и я т а се дължи не на у ч а с т и е т о , к о е т о има врем ето
във в ъ зм о ж н о с т т а 3а о п и т а, а на у ч а с т и е т о на п ро стран с
т в о т о . И с т и н с к о т о обяснение на всички наречени в т о з и сми
съл метафизически истини, т о е с т на а б с т р а к т н и т е изради
на необходимите и общи форми на познанието, също не може
да се тъ р си в а б с т р а к т н и т е закони, а само в непосредстве
но о съ з н а т и т е форми на п р е д с т а в а т а , проявяваща се a priori
в необходими и неопровержими тезиси. Ако все пак искаме да
дадем някакво д о к азат ел ст во 3а т а з и истина, т о може да се
състои само в т о в а , да се докаже, че доказуем ата и сти н а се
С;ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 195
съдържа вече к а т о ч а с т или предпоставка в коя да е несъмне

на истина. Така например показах, че всеки емпиричен наглед
съдържа в себе си използването на закона 3а п р и ч и н н о стта, по
ради к о е т о познаването на т о з и закон е условие 3а всеки о п и т .
Нто защо т о не може да бъде дадено и обусловено едва о т т о з и
опит, к а к т о твъ рд и Хюм. Д о к а з а т е л с т в а т а са предназначе
ни изобщо по-малко 3а тези , к о и т о у ч а т , о т к о л к о т о 3а онези,
които и с к а т да д и с к у т и р а т . П оследните о т р и ч а т уп о р и т о
непосредствено обоснованото прозрение, че само и с т и н а т а
може да бъде последователна във всяко отнош ение. Е т о защо
трябва да им се покаже, че т е при знават под един образ и кос
вено онова, к о е т о о т р и ч а т под друг образ и непосредствено,
следователно да им се покаже логически необходим ата връзка
.между о т р е ч е н о т о и п р и зн а то т о .
Освен т о в а и н ау ч н ат а форма, именно п о д чи н и тел н ото
отнош ение на всичко частично към о б щ о т о и все т а к а по-
нагоре, е причина д о с т о в е р н о с т т а на много закони да бъде
обоснована само логически, т о е с т чрез з а в и с и м о с т т а им о т
други закони, следователно чрез умозаключения, явяващи се
едновременно и к а т о д о к азател ства. Никога обаче не бива да
се дабравя, че ц я л а т а т а з и форма е само ср ед ство 3а облекча
ване на познанието, а не 3а по-голяма уверен о ст. По-лесно е
да се у з н а я т с в о й с т в а т а на ж и в о т н о т о о т вида, към к о й т о
принадлежи, и п о -н а т а т ъ к о т рода, с е м е й ст в о т о , порядъка
и к л асата му, о т к о л к о т о всеки п ъ т о т д е л н о т о ж и в о т н о да
се изследва само 3а себе си. И с т и н н о с т т а на всички изведени
о т умозаключения закони обаче е винаги само условие и в края
па к р аи щ ата зависи о т някоя друга и сти н а, почиваща не вър
ху умозаключения, а върху нагледи. Ако т а з и и сти н а е т о л
кова очевидна, к ол кото е извеж дането й о т умозаключения,
би трябвало да я предпочитаме. З а щ о т о всяко извеждане на
и с т и н а т а е изложено на о п а с н о с т т а да се окаже измамно по
ради посоченото по-горе многообразно застъпване на сф ер и те
една в друга и на ч е с т о колебливото определение на съдържа
н ието им. За примери м о г а т да п о сл у ж ат т о л к о в а много до
к аза те л ст в а на погрешни учения и соф щ м и о т всякакъв вид.
По ф о р м а т а си умозаклю ченията са, наистина, напълно вер
ни, но са много несигурни по с в о я т а м ат ер и я - п о н я т и я т а ,

о т ч а с т и з а щ о т о ч е с т о сф ер и те на последните не са строго
определени, о т ч а с т и з а щ о т о се преси чат т о л к о в а странно,
че една сфера се съдържа частично в много други, поради к о ето
може произволно да се премине о т нея в е д н ат а или д р угата
о т т е з и сфери и о т т а м п о -н а т а т в к , к а к т о бе вече показа
но. Или с други думи: terminus minor*, к а к т о и médius** м о гат
да б в д а т подчинени винаги на различни п о н яти я , о т к о и т о по
желание може да се избере terminus major***, вследствие на к о ето
и умозаклю чението излиза различно. Следователно навсякъде
н еп о ср ед ствен ата очевидност е 3а предпочитане пред доказа
н а т а истин а. П оследната може да се допусне само ако очевид
н о с т т а е твъ рд е далеко, не обаче ако е т о л к о в а близо до нас
или дори по-близо до доказаната истина. Е т о защо по-горе ви
дяхме как д ей стви тел н о в логи ката т а м , к вд ет о непосредс
т в е н о т о познание във всеки отделен случай ни е по-близко о т
изведеното научно знание, м исълта ни се ръководи винаги са
мо о т н еп о ср ед ствен о то познание на мисловните закони и не
използва логиката****.
§15
Щом к а т о сме убедени, че нагледвт е п в р в и я т източник

на всяка очевидност и че само н еп о сред ствен о то или косвено
отнош ение към него е ч и с т а истина, още и че най-близкият
п ъ т до нея е най-сигурен, т ъ й к а т о всяко посредничество с
п о н яти я ни изправя пред много заблуждения - щом к а т о , как
т о казвам, се обръщаме с т о в а убеждение квм патетатика-
та, изградена о т Евклид к а т о наука и о стан ал а до ден днешен
т ак ав а, не можем да избегнем извода, че п в т я т , по к о й т о т я
* Малвк термин - в силогизма субект на изречението, съставля

ващ извода. - Б. пр.
** Среден термин - понятие, съдържащо се в двете предпоставки,
но не представено в извода. - Б. пр.
*** Голям термин - в силогизма предикат на извода. - Б. пр.
**** Вж. гл. 12 в то м втори.
ГВГГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 197
борби, е стран ен , дори погрешен. Ние изискваме всяко логичес-

I-,, обосноваване да се свежда до едно нагледно основание, до-
като м а т е м а т и к а т а , напроти в, с всички сили се стр ем и да
от^вврли сезнателно с в о й с т в е н а т а й, навсяквде близка, на
гледна очевидност, 3а да я зам ести с една логическа. Намираме,
че т о в а е все едно някой да си о т р еж е к р ак ат а, 3а да ходи с
патерици, или пвк ако п р и н увт в Триумф на чувствителност
та''' избяга о т кр аси вата природа в д е й с т в и т е л н о с т т а , 3а да
се наслаждава на един т е а т р а л е н декор - нейно подобие. Тук
трябва да припомня казаното в глава ш е с т а в т р а к т а т а 3а
Закона 3а основанието и предполагам, че т о се е запазило свежо
б п а м е т т а на ч и т а т е л я , т а к а че сега мога да сввржа забележ
ките си с предиш ното изложение, без 9а разглеждам о т н о в о
разликата между ч и с т о т о основание на познанието на една
м атем ати ческа истина, дадено понякога и логически, и обос-
нованието на б и т и е т о , представляващ о н епо сред ствен ата,
единствено познаваема врвзка между ч а с т и т е на п р о стр ан с
т в о т о и врем ето. Прозрението в т я х дава истинско уд о в
летворение и основни знания, д о к ат о ч и с т о т о основание на
познанието о с т а в а винаги на п о в в р х н о с т т а и може да ни даде
салю знанието, че т о в а е т а к а , но печащо е т а к а . Евклид избрал
втория п в т явно в ущврб на н аук ата. Например в м ест о още в
папалото, к в д ето веднвж завинаги е трябвало да покаже, че в
тривгвлника вглите и с т р а н и т е взаимно се определят и са ос
нование и следствие едно 3а друго свгласно ф о р м ат а, к о я т о 3а-
конвт 3а основанието има в ч и с т о т о п р о с т р а н с т в о и к о я т о
и т а м , к а к т о навсяквде, налага н ео б хо д и м о ст та едно нещо да
е так ова, к а к в о т о е, з а щ о т о друго, сввсем различно о т него, е
сйщо т а к о в а , к а к в о т о е; - значи вм есто по т о з и начин да даде
основно прозрение в с в щ н о с т т а на тривгвлника, т о й свставя

няколко отквслечни, произволно избрани теорем и 3а тривгвл
ника и дава едно логическо основание 3а неговото опознаване
с п о м о щ та на едно тр у д н о , логическо д о к азател ство , п о с т
роено свгласно закона 3а проти воречи ето. Е т о защо вм есто
да получим изчерпателно познание 3а т е з и п р о стр ан ствен и
отнош ения, ни се своб щ ават произволно само няколко извода
о т т я х . В случая приличаме на човек, на к о го т о са показали
различни действия на една и зкуствен а машина, но не са му ра >-

крили в б т р е ш н а т а им врбзка и у с т р о й с т в о т о й. Принудени
о т закона 3а п роти вореч и ето, т р я б ва да признаем, че всичко,
доказано о т Евклид, е вярно. Но не узнаваме защ о е т а к а . По
ради т о в а изпитвам е п о ч т и н е п р и я т н о т о ч у в с т в о к а т о след
някакво ф окусничество и д ей стви тел н о п овечето доказател
с т в а на Евклид приличат поразително на фокус. П о ч т и вина
ги и с т и н а т а се прокрадва през За9н а т а б р а та , к а т о се получа
ва per accidens* о т някакво странично о б с т о я т е л с т в о . Ч есто
едно апагогическо д о к азат ел с т в о 50 затвар я всички в р а ти една
след друга, к а т о о с т а в я о твор ен а само една и поради т о в а сме
принудени да влезем в нея. Ч ест о , к а к т о в П и т а го р о в а т а т е
орема, се и з т е г л я т линии, без 9 а се Знае ЗаиЧ°- След т о в а с т ав а
ясно, че т е са били примки, к о и т о ненадейно се з а т я г а т и пре
дизвикват одобрението на учащия се. Учуден, т о й е принуден
да признае нещо, к о е т о по в б т р е ш н а т а си врбзка му е напблно
непознато до т а к а в а степен , че може да изучи релия Евклид,
без 9а добие д ей стви тел ен поглед 3а закони те на пространс
т в е н и т е отнош ения, а вм ест о т о в а ще научи н аи зуст само
няколко извода о т т я х . Това всбщ н о ст емпирично и ненаучно
познание прилича на зн ан и я та на лекар, познаващ и б о л е с т т а ,
и с р е д с т в о т о срещу нея, но не и врбзката между д вете. Всич
ко т о в а е последствие о т о п и т а да се о т х в б р л я т своеволно
начинбт на обосноваване и о ч еви д н о ст т а, свойствени на един
вид познание, к а т о се з а м е с т я т насилствено с други, чужди на
н его вата сбщ н ост. Впрочем начинбт, по к о й т о Евклид го е на
ложил, заслужава вбзхищението, на к о е т о се е радвал в продбл-
жение на няколко века и к о е т о стигнало д о т а м , че неговият
п о х в а т 3а разработване на м а т е м а т и к а т а бил обявен 3а обра
зец на всяко научно изложение. Положени били усилия да моде
л и р а т и всички остан али науки по т о з и образец, но по-кбсно,
неизвестно защо, се отказали о т него. В н аш и т е очи методбпа
на Евклид в м а т е м а т и к а т а о с т а в а все пак едно бл естящ о изо
пачаване на н ещ ат а. П ричината на всяко голямо заблуждение,
било т о в ж и в о т а или в н ау к а та , проведено сбзнателно и ме-
Случайно (лат.) - Б. пр.

ГНКТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 199
тонично и съпроводено о т всеобщо одобрение, може да се на

мери в го с п о д с т в ащ ат а по онова време философия.
Първи е л е а т и т е откри ли разликата, а дори и ч е с т о т о
противоречие между нагледното, (paivopevov, и мислимото,
vooujisvov*, и го използвали най-различно в с в о и т е филосо-
фе.ии и софизми. След т я х дошли м егаруите, д и ал екти ц и те,
ео ф и сти те, н о в и те академици51 и с к е п т и ц и т е 52. Те обърнали
внимание на илю зи ята, т о е с т на и зм ам ата на с е т и в а т а , или
по-скоро на разсъдъка, превръщащ дан н и те им в наглед, т а
ка че ч е с т о виждаме неща, на к о и т о разум ъ т с право отри ча
реалност; например пречупената пръчка във в о д а т а и други
подобни. Разбрали, че невинаги т р я б ва да се вярва безусловно
на с е т и в н о т о съзерцание, и извадили прибързано заключение,
че единствено разум н ото логично мислене доказва и сти н а
т а , макар и П л ато н (в Партенид), мегарците, Пирон53 и но
ви те академици да били показали с примери (к а к т о по-късно
и С е к с т Емпирик о т същия вид), че, о т друга стр ан а, и умо-
Заключенията и п о н я т и я т а м о г а т да заблуж дават, дори и да
во д я т до паралогизми54 и софизми, к о и т о възникват много по-
лесно, но се разреш ават много п о-трудн о о т и лю зи ята при
сетивния наглед. Междувременно т о зи рационализъм, възник
нал к а т о п роти воп ол ож н ост на емпиризма, запазил надмощие
и в с ъ о т в е т с т в и е с него Евклид разработил м а т е м а т и к а т а ,
опирайки се по необходимост само при аксиом ите върху на
гледната очевидност (cpaivopsvov), а 3а всичко о стан ало вър
ху ум озаклю ченията (voonpsvov). М е т о д ъ т му, господствал
в продължение на векове, трябвало да се запази, д о к а т о не била
осъзната разликата между чи сти я наглед a priori и емпирич
ния. Н аистина, изглежда, още к о м е н т а т о р ъ т на Евклид, Про-
къл55, о тк р и л напълно различието, к а к т о показва едно м я с т о в
т р у д а на т о з и к о м е н т а т о р , к о е т о Кеплер превел на латински
език в с в о я т а книга De harmonia mundi**. Прокъл обаче не придал
н у ж н ат а т е ж е с т на т о з и въпрос, п остави л го изолирано, т о й
4 Тук не може да стане дума 3а това, как К ан т е злоупотребил с

тези гръцки термини, което се критикува в приложението.
** Хартонията на света (лат.) - Б. пр.
о стан ал избен вним анието и не се наложил. Едва две хиляди

години по-кесно учението на К а н т , на к о е т о било отредено да
предизвика т о л к о в а големи промени ввв всички знания, мисли
и действия на европейските народи, стан ал о повод 3а т ак ава
промяна и в м а т е м а т и к а т а . З а щ о т о едва след к а т о научихме
о т т о з и велик ум, че нагледвт на п р о с т р а н с т в о т о и врем ето
е напвлно различен о т емпиричния наглед и е изуяло независим
о т всяко впечатление, обуславяйки го, а не обусловен о т него,
т о е с т че т о й свхуествува a priori, поради к о е т о е сввсем недо-
ствп ен 3а и зм ам ата на с е т и в а т а , едва сега можем да разберем,
че логическият м е т о д на Евклид в м а т е м а т и к а т а е безполез
на предпазливост, п атер и уа 3а здрави крака, че т о й прили
ча на стран н и к, к о й то , приемайки през н о щ т а един светел,
т в в р д п е т 3а вода, се бои да с т е п и на него и все верви по края
му по н еравната земя, доволен, че само на м е с т а се н атек ва
на м н и м ат а вода. Едва сега можем да т вер д и м свс сигурност,
че всичко, к о е т о си представям е при нагледа на една фигура,
се делжи не на ф и гур ата, нарисувана може би т в е р д е н ет о ч
но верху хар т и я , не и на а б с т р а к т н о т о познание, мислимо с
нея, а непосредствено на сезнаваната о т нас a priori форма на
всяко познание. Тази форма е навсякеде зако н вт 3а основание
т о . Тук к а т о форма на нагледа, т о е с т п р о с т р а н с т в о т о , т я
е зако н вт 3а основанието на б и т и е т о . Н еговата очевидност
и валидност обаче са т о л к о в а големи и непосредствени, как-
т о т е з и на закона 3а основанието на познанието, т о е с т ло
гическата д о с т о в е р н о с т . За да й се доверим, не е необходимо
и не бива да напускаме напвлно сф ер ата, свой ствена на м а т е
м а т и к а т а , 3а да я по твврд и м 6 една напвлно чужда й област,
т а з и на п о н я т и я т а . О стан ем ли на с в о й ст в е н а т а на м а т е м а
т и к а т а почва, ще имаме следното голямо предим ство: в нея
Знанието, че нещо е т а к а , севпада свс знанието защо е т а к а , а
не к а к т о е при м ето д а на Евклид, разделящ напвлно д в е т е и
показващ само п ер во то , но не и в т о р о т о . В Analyt. post. I, 27
А р и с т о т е л казва много сполучливо: „ А х р ф е о х е р а 5’ е л ш х у у у
елгохуру:; хаг лро хера, ухе хоп охг хси хоп вгохг у ап ху, аХХа
у у х юРЦ топ охг, худ хоп 8юхг.“ (Subtilior autem etpraestantior са
est scientia, qua q u o d aliquid sit, et c u r sit una simulque intelligi-
ГШТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 201
nun, non separatim q u o d , et c u r sit.)* Нали ввв ф и зи к ата само

тогава сме удовлетворени, к о гат о знанието, че нещо е т а к а , е
свързано свс знанието защ о е т а к а . Че ж и в а к в т в Торичелиева-
[ГКГ6т р в б а д ости га 28 дюйма, е н ед о ст ат в ч н о знание, ако не се
добави квм него обяснението, че т о й се двржи на т а к а в а висо
чина о т п р о т и в о д е й с т в и ет о на ввздуха. А в м а т е м а т и к а т а
трябва ли да се задоволим с qualitas occulta** на крвга, именно, че
о т р е зк и т е на две пресичащи се в него хорди о б р азуват винаги
еднакви правовгвлниуи? Че т о в а е т а к а , Евклид доказва в 35-а
теорема в т р е т а т а си книга. Но не се казва защо е т а к а . Свщо
к акто и П и т а го р о в а т а тео рем а ни запознава с qualitas occulta
па правовгвлния тривгвлник. У сукан ото, дори коварно доказа
т е л с т в о на Евклид не ни задоволява при ввпроса защо, а при
ложената, вече известна, п р о ст а фигура на првв поглед още
изяснява ввпроса много повече о т онова д о к азател ство и ни
дава изобщо т в в р д о убеждение 3а посочената необходимост и
3а за в и с и м о с т т а на т о в а свой ство о т правия вгвл.
И при неравни к а т е т и може да се сти гне до т а к а в а наглед

на уб е д и те л н о ст, к а к т о изобщо при всяка геометрична и с т и
на, най-малкото за щ о т о о т к р и в а н е т о й следва всеки п в т о т
т ак ав а нагледна необходимост, а д о к а з а т е л с т в о т о е измисле
но едва по-квсно. Следователно нужно е само да се анализира
х о д в т на м ислите при п вр вото откри ване на една геом етрич
на и сти н а и да се познае нагледно н ей н ата необходимост. За
преподаването на м а т е м а т и к а т а предпочитам изобщо ана
литичния м е то д , а не си н тети ч н и я, използван о т Евклид. При
някои сложни м атем ати ч еск и истини наистина ще се я в я т
много големи, но не и непреодолими т р у д н о с т и . В Германия
* Знанието, което едновременно ни казва, че нещо е т ак а и защо е

така, е по-точно и по-добро о т онова, което показва поотделно, че
нещо е и защо е (лат.) - Б. пр.
** Скрито качество (лат.) - Б. пр.
обаче на различни м е с т а вече зап о ч ват да пром ен ят препода

в ан ето на м а т е м а т и к а т а и да в в р в я т повече по то ди анали
тичен п в т . Така е поствпил най-решително господин Ко^ак,
уч и тел по м а т е м а т и к а и физика в гим назията в Нордхаузен.
На 6 април 1852 г. т о й прибавил квм и з п и т н а т а програма под
робно разработения си о п и т да преподаването на геометрия
по м о и т е принуипи.
За да се подобри м е т о д в т на м а т е м а т и к а т а , се изисква
предимно о т к а з о т предразсвдвка, че доказаната и сти н а има
някакво преи м ущ ество пред нагледно о п о з н а т а т а или пвк ло
гическата истина, почиваща вврху закона 3а противоречието,
пред истин а, почиваща вврху закона да проти воречи ето, пред
м етаф и зи ческата, к о я т о е непосредствено очевидна и квм ко
я т о принадлежи и ч и с т и я т наглед 3а п р о с т р а н с т в о т о .
Най-сигурно и напвлно необяснимо е свдвржанието на зако
на 3а основанието. З а щ о т о в различните си видове т о й изразя
ва о б щ а т а форма на всички наши представи и познания. Всяко
обяснение се свежда до него и е доказване ввв всеки отделен слу
чай на общо изразената чрез него врвзка на п р ед ст ави т е. Сле
дователно т о й е при нуи пвт на всяко обяснение и поради т о в а
сам не се поддава на обяснение и не се нуждае о т него, т в й к а т о
е предпоставка 3а всяко обяснение и само чрез него т о получава
Значение. Но н и т о един о т неговите видове няма някакво пре
и м ущ еств о пред другите. Той е еднакво сигурен и недоказуем
к а т о закон 3а основанието на б и т и е т о или р а зви т и ето , или
на д е й ст в и е т о , или на познанието. О т н о ш ен и ет о на основа
н и ето квм сл ед ст ви ет о к а к т о в единия, т а к а и в другия си
вид се явява необходимо. То е изобщо източник и единствен
смисвл на п о н я т и е т о необходимост. Не свщ ествува друга не
обходи м ост освен н ео б хо д и м о стта о т сл ед ст ви ет о при да
дено основание и не свщ ествува основание, к о е т о да не води
след себе си н ео б хо д и м о ст та о т следствие. К а к т о несвмнено
о т даденото 6 п р ед п о ставк и те основание на познанието про
изтича изразеното в заклю чението следствие, т а к а несвмне
но и п р о с т р а н с т в е н о т о отнош ение на б и т и е т о обуславя и
сл ед ст в и ет о му о т п р о с т р а н с т в о т о . Ако свм познал напвлно
о т н о ш е н и е т о между д вет е, т о гав а т я х н а т а д о с т о в ер н о с т
С-'Ш; ГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 203
не о т с т б п в а на логическата. Израз на т а к о в а отнош ение оба

че може да бвде всяка геометрична теорем а, к а к т о и една о т
дван адесетте аксиоми. Тази тео рем а е метафизическа и сти н а
и к ат о т а к а в а е само то лк ова непосредствено сигурна, как-
П10 и с ам и я т закон 3а п ротиворечието, к о й т о представлява
.«еталогична и сти н а и обща основа на всички логически дока
зател ства. К о й т о отри ча нагледно п р ед ст авен ат а необходи
м ост на п р о с т р а н с т в е н и т е отнош ения, посочена в к о я т о и
да е теорем а, може свс сбщ ото право да о тр ече и аксиом ите
и пак свс свилото право извода на заклю ченията о т предпос
т а в к и т е , дори самия закон на п ротиворечието. З ащ о т о т е
са еднакво недоказуеми, непосредствено очевидни и a priori
познаваеми отнош ения. Ако поради т о в а искаме да изведем
нагледно познаваем ата необходимост на п р о с т р а н с т в е н и т е
о т Iю тения чрез логически д о к азател ства о т закона 3а п р о т и
воречието, т о в а не е нищо по-различно о т случая, к о гат о ня
кой иска да даде на непосредствения владетел на една ст р ан а
същ ата т а з и земя в ленно владение. А именно т о в а е изввршил
квклид. Само че по принуда обосновал аксиомите си с непос
р ед ств ен ата очевидност. Всички следващи геометрични ис
тини се д оказват логически, именно вврху п р ед п о ст авк а та
па тези аксиоми, о т свгласуването с направените в тео р ем а
т а предположения или с една предишна теорем а, или още о т
противоречието между п р о т и в о п о л о ж н о ст т а на т е о р е м а т а
и предположенията, аксиомите, предиш ните теорем и или
самите т я х . С ам и т е аксиоми н я м а т повече непосредствена
очевидност о т всяка друга геометрична тео ри я, а само повече
п р о с т о т а поради по-м алкото свдвржание.
1 1ри разпи та на прествпник показанията му се записват в
протокол, 3а да може да се провери доколко т е си сввпадат и
о т г о в а р я т на и с т и н а т а . Това обаче е само крайно средство,
квм к о е т о не бива да се прибягва, ако можем да изследваме не
посредствено д о с т о в е р н о с т т а на всяко негово показание
поотделно, още повече че е ввзможно о т с ам о т о начало т о й
последователно да е лвгал. Евклид е изследвал п р о с т р а н с т в о
т о именно по пврвия м ето д . Н аистина т о й излязвл о т пра
вилната предпоставка, че природата навсяквде, следовател
но u 6 осн овн ата си форма, п р о с т р а н с т в о т о , т р я б в а да бъде

последователна. Е т о защо, т ъ й к а т о о т н о ш е н и е т о между
ч а с т и т е на п р о с т р а н с т в о т о е отнош ение между основание и
следствие, н и т о едно п р о стр ан ствен о определение не може да
бъде друго освен к ак во то е, без 9а влезе в противоречие с всич
ки други. Но т о в а е много т р у д е н и незадоволителен обиколен
п ъ т. Той предпочита косвеното пред също толкова сигурното
непосредствено познание и във вреда на н ау к а та разделя позна
н и ето , че нещо е т ак а, о т познанието защо е т ак а. И накрая
т о й не дава възможност на ученика да прозре законите на про
с т р а н с т в о т о , дори го о т ви к ва да търси и ст и н с к о т о основа
ние и в ъ т р е ш н а т а връзка на Heajam a, а вм есто т о в а го поучва
да се задоволява с и сто р и ческ ото знание, че е т ак а. Упражнени
е т о в о с т р а мисъл при т о з и м ето д , непрестанно възхвалявано
о т всички, се състои само в т о в а , че ученикът се упражнява в
Заключенията, т о е с т в прилагането на закона 3а противоре
чи ето, и е принуден да напряга особено много п а м е т т а си, 3а да
Запомни всички данни, ч и ето съвпадение т р я б в а да се сравни.
Забележително е, впрочем, че т о з и м ето д на доказване бил
използван само в гео м етр и ята, но не и в а р и т м е т и к а т а . В нея
и с т и н а т а се осветлява по-скоро по п ъ тя на нагледа, к о ет о т у к
се състои само в броене. Тъй к а т о нагледът п ротича единствено
във времето, поради к о е т о не може да бъде представено чрез ни_
каква сетивн а схема, подобна на геометрична фигура, о тп ад н а
ло подозрението, че нагледът е само емпиричен и поради т о в а
се поддава на илюзията. Единствено т о в а подозрение успяло да
въведе в гео м етр и ята логическия начин на доказване. А защ о то
врем ето има само едно измерение, броенето е еди н ствен ата
ар и тм ети ч н а операция, към к о я т о т р я б в а да се сведат всички
останали. Това броене не е нищо друго освен наглед a priori, вър
ху к о й т о т у к се позовават без колебание и чрез к о ет о накрая
се проверява всичко останало, всяка см етка, всяко уравнение.
Е1апример не се доказва, че (?+ 9) х 8 2 _ ^ а се подобаваме върху
чи сти я наглед във врем ето, броенето, следователно всяка о т
делна ч а с т с т а в а аксиома. Е т о защо вм есто и зобилстващ и те
в гео м етр и я та д о к азател ства ц я л о то съдържание на аритм е-
inukama и алгебрата е само м ето д 3а свкращаване на броенето.

Наистина, к ак т о се спомена по-горе, н аш и ят непосредствен
наглед 3а числата ввв врем ето не достига по-далече о т десет.
О т т у к н а т а т в к едно а б ст р ак т н о понятие на числото, фик
сирано чрез е9на дума, тр я б ва да заеме м я с т о т о на нагледа. П о
ради т о в а т о не се освщ ествява вече действителн о, а само се
обозначава сввсем точн о. И все пак дори так а, благодарение на
важ ното помощно средство - р ед в т на числата, - к о е т о поз
волява по-големите числа да се изобразяват всеки п е т свс свери
т е малки, е станала ввзможна нагледната очевидност на всяко
изчисление, дори т а м , квдето се прибягва до так ава степен квм
пом ощ та на абстракци ята, че не само числата, но и неопреде
лени величини и рели операции са мислими само in abstracto. Те се
означават и в т о з и смисвл к а т о напр. д/г~ь , т а к а че вече не се
извврш ват, а само се посочват.
Свс с в щ о то право и с в щ а т а сигурност, к а к т о в ар и т м е
т и к а т а , и с т и н а т а би могла да се докаже и в гео м етр и я т а са
мо чрез чи сти я наглед а priori. В д е й с т в и т е л н о с т само т ази
необходимост, нагледно о п о зн ата по закона 3а основанието на
б и т и е т о , придава на гео м етр и я т а гол ям ата й очевидност. В
свзнанието на всеки човек д о с т о в е р н о с т т а на нейните т е
ореми се основава вврху нея, а сввсем не вврху п р е д в з е т о т о
логическо д ок азател ство , к о ето , винаги чуждо на ввпроса,
най-често скоро се забравя, без да пострада убеж дението ни.
То би могло и напвлно да отпадне, без 9 а бвде намалена очевид
н о с т т а на гео м етр и ята, т в й к а т о т я е напвлно независима
о т него. То доказва винаги само т о в а , в к о е т о още и преди, с
по м о щ та на друг познавателен начин, сме били напвлно убе
дени. В т о з и смисвл прилича на страхливия войник, к о й т о е
нанесвл още една рана на уб и т и я о т другиго враг, а след т о в а
се хвали, че сам го е убил*.
* CmiHOja, който непрестанно се хвали, че действа тоге

geometrico**, е поствпвал наистина так а по-често, отколкото сам е
Знаел. Защото се опитвал да доказва логически онова, което 3а него
било сигурно и решено вследствие непосредственото нагледно 653-
приемане на свщ н остта на света и независимо о т това познание.
Преднамерения резултат, в който бил предварително убеден, пое-
Вследствие всичко изложено веро ятн о вече няма да има

съмнение, че о ч еви д н о ст т а на м а т е м а т и к а т а , стан ал а обра
зец и символ на всяка очевидност, почива по с ъ щ н о с т т а си не
върху д ок азател ства, а върху непосредствения наглед, к о е т о и
т у к , к а к т о навсякъде, е последно основание и източник на вся
ка истина. И все пак нагледът, лежащ в о сн о вата на м а т е м а
т и к а т а , при теж ава едно голямо преи м ущ ество пред всички
други нагледи, значи пред емпиричния. Именно т ъ й к а т о т о й е
a priori, следователно е независим о т о п и та, даван винаги само
на ч аст и и последователно, всичко му е еднакво близо и може
произволно да се изхожда о т основанието или о т следствие
т о . Това дава на м а т е м а т и к а т а пълна непогрешимост, к а т о
в нея сл ед ст в и ет о се узнава о т основанието, а единствено
т о в а познание има хар ак тер на необходимост. Например уз
нава се, че р а в е н с т в о т о на с т р а н и т е е доказано чрез равенс
т в о т о на ъглите. Но цели ят емпиричен наглед и голяма ч а с т
о т о п и т а се д в и ж а т о б р атн о - о т сл ед стви ето към основа
нието. T03U познавателен п о х в а т не е безпогрешен, т ъ й к а т о
н ео б хо д и м о стта е присъща само на сл ед стви ето , доколкото е
дадено основанието, но не на узнаването на основанието о т
сл ед стви ето , за щ о т о едно и също следствие може да се дъ
лжи на различни основания. T03U начин на познание е винаги
само индукция, т о е с т о т м н огото следствия, сочещи към ед
но основание, т о се приема 3а сигурно. Но т ъ й к а т о случаите
не м о г а т да б ъ д ат никога заедно налице, и т у к и с т и н а т а не
е непременно достоверна. Такъв вид исти н а обаче е присъща
на всяко познание, д об и то чрез сетивен наглед и голяма ч а с т *
тигал обаче, като вземал 3а изходна точка създадените произволно

о т него самия понятия (substantia***, causa sui**** и т.н.), а в дока
зател ств ата си позволявал всички волности, 3а които същ ността
на широката сфера о т понятия дава удобна възможност. Е то защо
истинното и прекрасното в неговото учение е напълно независимо
о т доказателствата, също както в геометрията. По този въпрос
вж. гл. 13 в то м втори.
** По начина на геометрията (лат.) - Б. пр.
*** Субстанция (лат.) - Б. пр.
**** Причина на самата себе си (лат.) - Б. пр.
t;В|;тъТ КАТО ВОДЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 207
о т опита. При бездействие вврху с е т и в а т а разсвдвквт прави

у.иозаключение о т д ей ст в и ет о 3а причината, но т в й к а т о за
ключението о т обоснованото 3а основанието не може нико
га да бвде сигурно, ввзможна е фалшива илюзия или измама на
с е т и в а т а , к о е т о д ей стви телн о се случва, к а к т о бе показано
по-горе. Едва к о гат о повечето или всички п е т сети ва са под
аф ект, coueiy една и ceuja причина, в в з м о ж н о с т т а 3а илюзия
става изввнредно малка, но все пак свицествува, засцото в из
вестен случай, например с някоя фалшива м он ета, м о г а т да се
изм ам ят всички сетива. В свилото положение е ц я л о то емпи
рично познание, следователно всички е с т е ст в е н и науки с из
ключение на ч и с т а т а им (според К а н т метафизическа) ч ас т .
II т у к о т вв зд ей стви ята се уз н а в а т причините. Е т о засцо
цялото природознание почива вврху хипотези, к о и т о са ч ест о
погрешни и постепенно о т с т в п в а т м я с т о на по-правилни.
Единствено при преднамерено провеж даните експерименти
познанието се движи о т причината квм д ей ст ви ет о , значи
по верния п в т , но т а к и в а експерименти се предприемат само
вследствие на хипотези. Е т о заицо н и т о един клон о т е с т е с
т в е н и т е науки, например ф и зиката или аст р о н о м и я т а, или
физиологията не са могли да б в д а т о т к р и т и изведнвж, к а к т о
е било с м а т е м а т и к а т а или логиката. Необходим бил и ош,е е
необходим цели ят свбран и свпоставен о п и т на много векове.
Едва м н о го к р ат н о т о емпирично потвврждение приближава
индукцията, вврху к о я т о почива х и п о т е з а т а , до т а к а в а пвл-
н ота, че да заеме 6 п р а к т и к а т а м я с т о т о на д о с т о в е р н о с т т а
и произходвт на х и п о т е з а т а да не е в нейна вреда, т а к а как
т о и при използването на гео м етр и я т а несвизм ерим остта на
правите и криви линии не е в неин усцврб. Свхцото важи и 3а
н еввзм о ж н о стта да се постигне безусловна вяр н о ст на лога-
р и т м и т е в а р и т м е т и к а т а . Засцото к а к т о чрез безкрайните
дроби к в а д р а т у р а т а на крвга и л о гар и твм вт се приближават
безкрайно до т о ч н о с т т а , т а к а и чрез м ногократния о п и т
индукцията, т о е с т о т к р и в а н е т о на основанието о т следс
т в и е т о , се приближава ако не безкрайно, т о т ввр д е много до
м а т е м а т и ч е с к а т а очевидност, т о е с т до откри ване на следс
т в и е т о о т основанието. По т о зи начин в в з м о ж н о с т т а 3а
грешки с т а в а нищожна и може да не се взема под внимание. Но

все пак т я същ ествува. Индукция има например и к о гат о о т
безброй случаи извеждаме заключение 3а всички, т о е с т всъщ-
н о с т 3а едно неизвестно основание, о т к о е т о зави сят всички.
Има ли заключение о т т о з и вид, к о е т о да изглежда по-вярно
о т т о в а , че сърцето на всеки човек е о т л я в а т а страна? При
все т о в а с ъ щ е с т в у в а т , макар и много рядко, напълно единич
ни изключения, хора, ч и ето сърце е отдясно.
Следователно с е т и в н и я т наглед и н ауки те, почиващи
върху о п и та, п р и т е ж а в а т един и същ вид очевидност. Пре
и м у щ е с т в о т о , к о е т о м а т е м а т и к а т а , ч и с т и т е ест ест в ен и
науки и логиката к а т о познания a priori и м а т пред т я х , по
чива само върху т о в а , че ф орм ал н ата ст р ан а в познанията,
върху к о я т о се основава ц я л а т а априорност, е дадена напъл
но и едновременно. Е т о защо т у к може винаги да се върви о т
основанието към сл ед стви ето , д о к ато т а м най-често - о т
сл ед стви ето към основанието. В съ щ ност законът 3а причин-
н о с т т а , или законът 3а основанието на с т а в а н е т о , к о й то
ръководи емпиричното познание, е също то лк ова сигурен, кол-
к о т о и онези други форми на закона 3а основанието следват
a priori о т с п о м ен ат и те по-горе науки. Логическите изводи
о т п он яти я, или заклю ченията, п р и т е ж а в а т , също к а к т о
познанието на нагледа, a priori п р еи м у щ еств о т о да въ р вят
о т основанието към сл ед стви ето , поради к о е т о сами по себе
си, т о е с т според ф о р м а т а си, са безпогрешни. Това е допри
несло твъ рде много 3а големия п р ести ж на д о к а з а т е л с т в а т а
изобщо. Т я х н а т а непогреш имост обаче е о тн о си тел н а. Те са
обобщени само под ви сш и те закони на н ауката. В последните
обаче се съдържа ц ел и ят фонд на н ауч н ата исти н а и не бива
о т н о в о да се доказват, а т р я б в а да се о сн о вават върху наглед.
В сп о м е н ат и те по-горе малко на брой науки т о й е ч и с т наглед
a priori, а в о с т а н а л и т е случаи е винаги емпиричен и само чрез
и н дукц и ята придобива общ характер. Щом к а т о и при науки
т е , почиващи върху о п и та, единичното може да бъде доказано
о т о б щ о то , т о гава и о б щ о т о е получило с в о я т а д о ст о вер
н о с т о т единичното и е само склад на събрани запаси, а само
т о т о не е продуктивна почва.
ГМХЬТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 209
Толкова 3а обосноваването на и с т и н а т а . За произхода и

въ зм ож н остта 3а заблуждение се предлагали различни обясне
ния, след к а т о П л ат о н дал образно решение на вбпроса напри
мер с гълъбарника, в к о й т о бил уловен не и с т и н с к и я т гълъб
\Jheaetet, с. 167 и сл.). Кантовото неясно и неопределено обяс
нение 3а произхода на заблуждението с п о м о щ та на образа на
диагоналното движение се намира в Критика на чистия радут,
с. 294 на първото и с. 350 на п е т о т о издание. Тъй к а т о и с т и
н ата представлява о т н о ш ен и ет о на едно съждение към него-
бото основание на познание, навсякъде изниква проблемът как
разсъждаващият може да вярва д ей стви телн о, че при теж ава
такова основание, а всъщ ност да не го при теж ава, т о е с т как е
възможно заблуждението, и зм ам ата на разума. Намирам т ази
възможност напълно аналогична на в ъ зм о ж н о ст т а 3а илюзи
я т а или 3а и зм ам ата на разсъдъка, к о я т о бе обяснена по-горе.
Мнението ми (и т о именно е причина м я с т о т о на т о в а обяс
нение да е т у к ) е, че всяко заблуждение е улгодаключение от следс
твието да основанието. Това заключение, наистина, е валидно
там , където се знае, че сл ед стви ето има само т о в а основание
и никакво друго. Извън т о з и случай обаче не. Заблуждавайки се,
човек или о тк р и ва зад сл ед стви ето основание, к о е т о т о не
може да има и т а к а показва липса на разсъдък, т о е с т на спо
собност непосредствено да познава връзката между причина
и действие, или пък, к акъ вто е по-често сл уч ая т, приписва
на сл ед стви ето едно наистина възможно основание, но к а т о
върховна предпоставка на св о ет о заключение о т сл ед стви ето
3а основанието прибавя още, че посоченото следствие произ
тича всеки път само о т посоченото о т него основание. Пра
во за т о в а би могла да му даде единствено пълната индукция,
к оято обаче т о й предполага, без да я е извършил. Това всеки
път е твъ рд е широко п он яти е; вм есто него би трябвало да
с т о и понякога или най-често. Така заклю чението добива про
блематичен хар ак тер и к а т о т а к о в а вече не е погрешно. Но
3а да постъпи т а к а , заблуж даващ ият се т р я б в а да е прибър
зал или да знае твъ рд е малко 3а т а з и възмож ност, поради ко
е т о не познава н ео б хо д и м о стта о т индукция. Следователно
Заблуждението е съвсем аналогично на илю зията. И д в е т е са
умозаключение о т сл ед стви ето 3а основанието: илю зията

възниква винаги по закона 3а п р и ч и н н о стта и заключението
се извършва само о т разсъдъка, следователно непосредствено
в самия наглед. Заблуждението се получава по всички форми на
Закона 3а основанието, направено е о т разума, следователно е
осъщ ествено в същ инското мислене, най-често обаче съгласно
Закона 3а п р и ч и н н о стта, к а к т о доказват следните т р и при
мера, к о и т о м о г а т да се разглеждат к а т о видове или п ред ста
вители на т р и вида заблуждение. 1) И лю зията на с е т и в а т а
(измама на разсъдъка) води до заблуждение (измама на разума),
например к о гат о една рисунка се приема 3а изпъкнал релеф и
се с м я т а 3а такъв. Това с т а в а чрез умозаключение о т следна
т а предпоставка: „К о гат о т ъ м н о си во то преминава на м е с т а
през всички нюанси в бяло, т о гава всеки път причината е с в е т
лината, падаща различно върху и зд ати н и те и вдлъбнатини
т е , ergo 2) „К о гат о о т к а с а т а ми л и п сват пари, причината
е всеки път двой н и ят ключ на сл угата ми, ergo 3) „К о гато
пречупеният през призм ата, т о е с т изместен нагоре и надо
лу, образ на слънцето е издължен и оцветен, а не к а к т о преди
кръгъл и бял, причината и т о з и п ъ т, и винаги е, че в светл и
н а т а се съдържат различни и същевременно различно пречуп-
ваеми хомогенни светлинни лъчи, к о и то , разместени поради
различната си пречупвателна способност, показват един из
дължен и същевременно разноцветен образ, erS° ~ bibamusl“*57
Всяко заблуждение се дължи на подобна погрешно генерали
зирана, хи п о т е т и ч н а предпоставка, възникнала вследствие
приемането на основанието 3а следствие. Изключение п р авят
греш ки те при изчисленията, к о и т о всъщ ност не са заблужде
ния, а само грешки. О перацията, посочена о т п о н я т и я т а на
числата, не е извършена в ч и сти я наглед, броенето, а вм есто
нея е извършена друга.
Що се о т н ася до съдържанието на н ауки те изобщо, т о пред
ставлява всъщ ност взаим оотнош ението на с в е т о в н и т е яв
ления, съгласно закона 3а основанието и под р ъ к о во д ство то на
въпроса „защо“, получаващ само о т него валидност и значение.
Значи, да пием! (лат.) - Б. пр.

Доказването на т о в а отнош ение се нарича обяснение. То мо

же само да покаже взаим оотнош ението между две представи
вбв ф о р м ат а на закона 3а основанието, господстващ а в класа,
който включва сам и те представи. С ти гн е ли обяснението до
т а м , не може повече да се п и т а защо, т в й к а т о доказаното
отношение п р о ст о не може да бвде представено по друг начин,
т о е с т т о е ф о р м ат а на всяко познание. Е т о защо не п и там е
Защо 2+ 2 = 4 или защо р а в е н с т в о т о на велите в тривгвлника
определя и р а в е н с т в о т о на с т р а н и т е , или защо о т определе
но основание произтича н еговото следствие, или защо о т пра-
в о т а т а на п р ед п о ставк ата зависи доколко е правилно заклю
чението. Всяко обяснение, базиращо се вврху т а к о в а о т н о ш е
ние, при к о е т о не може да се зап и т а „защо“, о с т а в а при qualitas
occulta*. Квм т о зи вид обаче спада и всяка пврвична природна
сила. Всяко природонаучно обяснение е принудено накрая да
спре пред нея, т о е с т пред напвлно н еи звестн ото . Поради т о
ва в в т р е ш н а т а свщ н о ст на един камвк ще т р я б в а да о стан е
свщо необяснена, к а к т о и с в щ н о с т т а на човека. Не е ввзмож-
но да се даде обяснение 3а т е ж е с т т а , сцеплението, химически
т е свой ства и т .н . на камвка, т а к а к а к т о не е ввзможно и 3а
познанията и д е й с т в и я т а на човека. Например т е ж е с т т а е
qualitas occulta, защ о то в м исвлта си можем да я изпуснем, сле
дователно т я не произтича о т ф о р м ат а на познанието к а т о
необходима. Таквв обаче е сл у ч ая т esc закона 3а инерцията,
произтичащ о т закона 3а п р и чи н н о стта. По т а з и причина е
напвлно д о с т а т в ч н о обяснението да се сведе до т о з и закон.
Две неща са всв щ н о ст абсолю тно необясними, т о е с т т е не
м о гат да се с в е д а т до о тн о ш ен и ето , изразено о т закона 3а
основанието. Пврво, с а м и я т закон 3а основанието ввв всич
к и т е му четири форми, т в й к а т о т о й е принципвт на вся
ко обяснение, онова, по отнош ение на к о е т о обяснението има
единствено значение. И в т о р о : т о в а , к о е т о т о не пости га, но
о т к о е т о произтича пврвичното ввв всички явления, н ещ о то
само по себе си, ч и ето познание сввсем не е подчинено на зако
на 3а основанието. Тази моя мисвл ще о ст ан е сигурно сввсем
С к р и т о ка ч ество (л а т.) - Б. пр.

непонятна, т в й к а т о ще може да се разбере едва в следващ ата

книга, в к о я т о ще се занимаем о т н о в о и с т о в а разглеждане
на вбзмож ните постиж ения на н ауки те. Но т а м , к вд ето ес-
т е с т в о з н а н и е т о , дори всяка наука о ст а в я неизяснени неща
т а , к а т о не само т я х н о т о обяснение, но дори и принципът
на т о в а обяснение, зако н вт 3а основанието, не о т и в а т о т ввд
т а з и т о ч к а, т а м всвщ н о ст ф и лософ и ята поема о т н о в о не
щ а т а и ги разглежда по своя начин, напвлно различен о т то зи
на д р уги те науки.
В анализа си на закона 3а основанието, § 51, показах как ед
на или друга форма на т о з и закон е рбководно начало в раз
личните науки. И д ей стви тел н о, по т о зи принцип т е м о гат
най-сполучливо да се подразделят. Обаче, к а к т о се каза вече,
всяко обяснение, дадено в свгласие с т о в а рбководно начало,
е винаги само о тн о си тел н о . То обяснява н е щ а т а и т я х н о т о
взаимоотношение, но о с т а в я винаги нещо необяснено, нещо,
к о е т о предварително предполага. Това нещо в м а т е м а т и к а т а
например е п р о с т р а н с т в о т о и врем ето; в м еханиката, физи
к а т а и хи м и я т а - м а т е р и я т а , к а ч е с т в а т а , пбрвичните сили,
природните закони; в б о т а н и к а т а и зоологията - различието
ввв ви довете и с а м и я т ж и в о т ; в и с т о р и я т а - ч о веш к и ят род
с вси чки те особености на м и свлта и в о л я т а м у; - и ввв всич
ки т я х зако н вт 3а основанието ввв ф о р м ата, приложима ввв
всеки отделен случай. О собеното ввв философията е, че т я не
приема нищо 3а известно, а всичко й е в еднаква степен чуждо
и представлява проблем 3а нея, не само о т н о ш е н и я т а на яв
ленията, но и т е сам и те, дори с а м и я т закон 3а основанието,
подвеж дането под к о й т о удовлетворява д р уги те науки. О т
подвеж дането под т о з и закон обаче т я няма полза, т в й к а т о
една брвнка о т редиц ата й е то лк ова чужда, кол кото и дру
га т а . Освен т о в а и посоченият вид на с а м а т а взаимоврвзка
представлява 3а нея свщо проблем, к а к т о и всичко свврзано
чрез него, а и след разкриване на вр взк ата пак о с т а в а проблем,
к а к т о и преди т о в а . З ащ о то , к а к т о се каза, т в к м о онова, ко
е т о н аук и те предполагат и к о е т о е основа и граница на т е х
н и т е обяснения, представлява свщ ински ят проблем на фило
соф и ята. Следователно т я започва т а м , к вд ето сввр ш ват
ГВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 213
науките. Д о к а з а т е л с т в а т а не м о г а т да б в д а т нейна основа,

Заш ото т е и звеж дат о т позн ати тези си непознати, а 3а нея
всичко е еднакво непознато и чуждо. Не може да свщ ествува
Закон, по с и л ат а на к о й т о с в е т в т да е ввзникнал с вси чки те
си явления. Е т о защо не е ввзможно ф и лософ и ята да се изведе
о т д о к азател ства ex firm is principiis*, к а к т о е искал Спиноза.
Освен т о в а ф и лософ и ята е най -общ ото знание, ч и и то главни
принципи не м о г а т да б в д а т следствие о т друго още по-общо
Знание. З ак он вт 3а п р оти вореч и ето само устан о вява свгла-
суван ето на п о н я т и я т а , но сам не дава п о н яти я. З ак он вт 3а
основанието обяснява врвзката между явленията, а не т я х са
м ите. Е т о защо ф и лософ и ята не може да се стр ем и да т вр си
causa efficiens** или causa finalis*** на целия с в я т . С вврем енната
философия поне не т вр си 6 никаквв случай откъде и да какво
свщ ествува с в е т в т , а само какво е с в е т в т . Тук обаче ввпро-
с в т „защо“ е подчинен на ввпроса „какво“, з а щ о т о т о й при
надлежи вече квм с в е т а , т в й к а т о бвзниква единствено чрез
ф о рм ата на н еговото явление - зако н вт 3а основанието - и
само в т о з и смисвл има значение и валидност. Н аистина би
могло да се каже, че всеки може да познае и без чужда помощ
какво е с в е т в т , т в й к а т о с у б е к т в т на познанието, на кое
т о с в е т в т служи к а т о представа, е с а м и я т т о й . И в т о зи
смисвл т о в а би било вярно. Това познание обаче е нагледно, in
concreto. Да го предаде in abstracto, да превврне в трай н о знание
непреквснатия, променлив наглед и изобщо всичко, обхващащо
ш ирокото п он яти е чувство и преценявано само о тр и ц ател н о
к а т о н еаб ст р ак т н о , неясно знание, - да извврши всичко т о в а ,
е задача на ф и лософ ията. Е т о защо т я т р я б в а да изложи in
abstracto с в щ н о с т т а на св е т а , на целия с в я т , к а к т о и на всич
к и т е му части . Но 3а да не се изгуби все пак в едно безкрайно
м н ож ество о т отделни свждения, т я т р я б в а да си послужи
с абстракция и да си представи всичко единично в о б щ о то , а
различията помежду им свщо в о б щ ото . Така т я о т ч а с т и ще
* О т твврди принципи (лат.) - Б. пр.

** Действаща причина (лат.) - Б. пр.
*** Крайна причина (лат.) - Б. пр.
разделя, о т ч а с т и ще обединява, 3а да предаде на знанието ця

л о т о многообразие на с в е т а изобщо, о бхван ато според св о я т а
същина в малко а б с т р а к т н и п он яти я. Чрез т е з и п он яти я, в
к о и т о т я фиксира с ъ щ н о с т т а на с в е т а , т р я б в а все пак да се
опознае к а к т о о б щ о т о , т а к а и всичко единично, следователно
познанието и на д в е т е да бъде свързано най-точно. По т ази
причина с п о с о б н о ст т а 3а философия се състои в т о в а , к о ето
е изисквал и П л ато н - в опознаване на единното в м н о ж ество
т о и на м н о ж е ст вен о т о в единното. Следователно филосо
ф и я т а е сбор о т общи съждения, ч и ето основание 3а познание
е непосредствено с а м и я т с в я т в с в о я т а ц я л о ст, без никакви
изключения, значи всичко същ ествуващ о в чо веш к ото съзна
ние. Философията е пъпно повторение, все едно отражение на
света в абстрактни понятия. Това с т а в а възможно еди н стве
но чрез обединяване на същ ествено и д ен ти ч н о то в едно по
н я т и е и отделяне на различното в друго понятие. Тази задача
се п о ставя пред ф и лософ и ята още о т Бейкън Веруламски58: еа
demum vera est philosophia, quae mundi ipsius voces fidelissime reddit,
et veluti dictante mundo conscripta est, et nihil aliud est, quam ejusdem
simulacrum et reflexio, neque addit quidquam de proprio, sed tantum
itérât et resonat* {De augm. scient., L. 2, c. 13). Hue обаче приемаме
т е зи слова в по-широк смисъл, о т к о л к о т о си ги е представял
по онова време Бейкън.
Х арм он ията между всички стран и и ч аст и на с в е т а , имен
но защ о то принадлеж ат към една ц я л о ст, т р я б ва да се п о в т о
ри и в а б с т р а к т н и т е отраж ени я на св ет а. Е т о защо в т о зи
сбор о т съждения би могло в и звестн а степен ед н о то да се из
вежда о т д р уго то , и т о винаги, редувайки се взаимно. Но т е
т р я б в а най-напред да с ъ щ е с т в у в а т , т о е с т да са обосновани
и устан овен и предварително непосредствено чрез познани
е т о на с в е т а in concreto, още повече че всяко непосредствено
обосноваване е по-сигурно о т косвеното. Х арм онията меж
ду т е зи съждения, благодарение на к о я т о т е се сли ват дори 6
* Само тази философия е вярна, която отразява най-точно гласа

на света и сякаш е написана под негова диктовка. Тя не е нищо друго
освен копие и отражение на света, нищо не прибавя о т себе си, а са
мо повтаря и отразява (лат.) - Б. пр.
СШ-ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 215
е д и н ст в о т о на една мисвл и к о я т о произтича о т харм онията

и е д и н с т в о т о на самия нагледен с в я т - т я х н о т о общо осно
вание 3а познание, - няма да бвде използвана к а т о пврво средс
т в о 3а т я х н о т о обосноваване, а само ще подкрепи допвлни-
телно и с т и н н о с т т а им. Тази задача може да се изясни напвлно
само в процеса на нейн ото разрешаване*.
§16
След к а т о разгледахме разума к а т о с в о й ст в е н а т а само на

човека особена познавателна сила и предизвиканите о т нея
присвили на ч о в е ш к ат а природа постиж ения и феномени, ос
т а в а сега да поговорим още и 3а т о в а , доколко р азум вт рвково-
ди ч о веш к и те поствпки, следователно доколко може в т о зи
смисвл да се нарече практически. Обаче всичко, к о е т о се налага
да бвде спом енато т у к , е намерило 6 гол ям ата си ч а с т м я с т о
в друг раздел, именно в приложението квм т о з и т р у д , к вд ето
трябваш е да оспоря св щ е с т в у в а н е т о на т а к а наречения о т
К а н т практически разум, к о й т о т о й (наистина много удоб
но) представя к а т о непосредствен източник на всички доб
родетели и к а т о седалище на едно абсолю тно ( т о е с т паднало
о т небето) трябва. По-квсно в Основни проблеели на етиката
дадох подробно и основно опровержение на т о з и морален прин
цип на К а н т . Е т о защо т у к ще кажа само малко неща 3а дейс
т в и т е л н о т о влияние на разума - в истинския смисвл на т ази
дума - вврху п о ст в п к и т е . Още 6 началото на н аш ето разг
леждане на разума отбелязахме 6 общи линии до каква голяма
степен д е й с т в и я т а и ж и в о т в т на човека се различават о т
тези на ж и в о т н и т е . Това различие т р я б ва да се разглежда са
мо к а т о последица о т п р и св стви ето на а б с т р а к т н и п о н яти я
в евзнанието. Влиянието им вврху ц я л о то ни свщ ествуван е е
толкова двлбоко и значително, че 6 известн а степ ен ни пос
т а в я в с в щ о т о отнош ение квм ж и в о т н и т е , к а к в о т о и м а т
Зрящ ите ж и в о т н и квм незрящ ите (някои личинки, червеи и
Вж. гл. 17 о т то м втори.

216 АРТУР ШОПЕНХАУЕ
Зо оф и ти )59. П оследните п о зн ават само чрез клоните си всич

ко, намиращо се непосредствено край т я х , всичко, докосващо
ги. З р ящ и те ж и вотн и , напроти в, о т к р и в а т рял един кръ,-
о т близки и далечни обекти . Л и п сата на разум ограничава по
същия начин ж и в о т н и т е върху представи, същ ествуващ и във
врем ето непосредствено с т я х , т о е с т реални те обекти . Ние,
н апротив, благодарение на познанието in abstracto обхващаме
наред с ограниченото д ей стви тел н о н астоящ е още и р яло то
минало и бъдеще, заедно с ш и рокото поле о т възможности,
обгръщаме с поглед свободно ж и в о т а на всички стран и , далече
о твъ д н а с т о я щ е т о и д е й с т в и т е л н о с т т а . И т а к а , онова, ко
е т о в п р о с т р а н с т в о т о и 3а с е т и в н о т о възприятие е окото,
във врем ето и 3а в ъ т р е ш н о т о познание е в известн а степен
разум ът. Но к а к т о в и д и м о с т т а на н е щ а т а придобива с т о й
н о с т и значение само чрез в ъ зм о ж н о с т т а да показва т я х н а т а
осезаем ост, т а к а р я л о т о значение на а б с т р а к т н о т о познание
се заключава в о т н о ш ен и ет о му към нагледните неща. Поради
т о в а и п р о с т и я т човек държи много повече на непосредстве
но и нагледно о п о з н а т о т о , о т к о л к о т о на а б с т р а к т н и т е по
н я т и я в м исълта си. Той предпочита емпиричното познание
пред логическото. На о б р а т н о т о мнение обаче са онези, к о и то
ж и в е я т повече с д ум и т е, о т к о л к о т о с д ел ата и са надничали
повече в л и с т о в е т е и книги те, о т к о л к о т о в д ей стви телн и я
ж и в о т , превръщайки се накрая в п ед ан ти и буквоеди. Само
т а к а може да се разбере как Лайбнир и Волф и вси чки те им пос
ледователи са могли да се заблуд ят дотолкова, че, следвайки
примера на Дънз С к о т 60, обявили нагледното познание 3а обър
кано и а б с т р а к т н о . За ч е с т на Спиноза т р я б ва да спомена, че
т о й , об ратн о, с много по-верен у с е т обяснил произхода на
всички общи п о н я т и я със см есването на нагледно п о з н а т о т о
(.Eth. II, ргор. 40, Schol. 1.). На посоченото погрешно становищ е
се дължи, че в м а т е м а т и к а т а отхвърлили присъщ ата й оче
ви дн ост и признали 3а валидна единствено логическата, че под
ш и рокото п о н яти е ч у в с т в о обобщили изобщо н еаб ст р ак т н о
познание и не го уенели, че К а н т о в а т а ет и к а обявила накрая
ч и с т а т а воля, изявяваща се непосредствено при познанието
на определени о б с т о я т е л с т в а и водеща до б о г а т с т в о и добри
дела, ч и сто и п р о ст о 3а ч у в с т в о и порив, без никаква с т о й

н ост и заслуга, к а т о само на ввзникналите о т а б с т р а к т н и
максими п о ствп ки придала морална значимост.
В с е с т р ан н и я т 0630p на ж и в о т а в н еговата ц я л о ст, к о й т о
човек, отличавайки се поради разума си о т ж и в о т н о т о , може
да направи, е сравним с една геометрична, безцветна, аб ст р ак
тн а, умалена проекция на неговия ж и тей ски п в т . В т о з и сми-
свл, сравнен с ж и в о т н о т о , т о й прилича на кормчия, снабден
е wopcka к а р т а , компас и квад ран т, к о й т о всеки п в т опреде
ля т о ч н о м я с т о т о 6 м о р ето в сравнение с н евеж и те моряци,
виждащи само ввлн и те и небето. Е т о защо е забележително,
дори изумително как човек наред свс своя ж и в о т in concreto
води и един в т о р и ж и в о т in abstracto. В пврвия т о й е изложен
на о п а с н о с т т а о т всякакви бури в д е й с т в и т е л н о с т т а и на
влиянието на н а с т о я щ е т о , обречен е на стрем еж и, страдания
и см вр т, свщо к а к т о ж и в о т н о т о . Ж и в о т в т му in abstracto
обаче, к а к т о е о чер тан пред разум н о то му свзнание, е т и х о
т о отраж ение на пврвия ж и в о т и на с в е т а , в к о й т о живее.
Той именно е онази спом ената по-горе умалена проекция. Тук,
в сф е р ат а на спокойното размишление, всичко, к о е т о по-рано
го е било обсебило и двлбоко разввлнувало, му изглежда с т у
дено, безцветно и чуждо в м ом ен та. Тук т о й е само зри тел и
наблюдател. О т д а л се на размишлението, т о й прилича на онзи
актьор, к о й то , изиграл вече сц ен ата си и изчаквайки о т н о в о
реда си, заема м я с т о сред з р и т ел и т е, о т к в д е т о наблюдава
спокойно к а к в о т о и да се случи, дори и да е п о д го т о в к а т а 3а
неговата с м в р т (6 пиесата). След т о в а о т н о в о се врвща на
сцената и д ей ства и стр ад а, к а к т о се полага. На т о з и двоен
ж и в о т се двлжи онова човешко спокойствие, различаващо се
толкова много о т ж и в о т и н ск о т о лековерие. След предвари
телн о размишление, в з е т о решение и освзн ата необходимост
човек приема или изввршва хладнокрввно н ай -важ ното, ч е с т о
най-уж асното: самоубийство, екзекуция, двубой, всякакви
рискови поствпки, опасни 3а ж и в о т а , и изобщо неща, срещу
к о и то се б у н т у в а ц я л а т а му ж ивотин ска природа. О т всичко
т о в а е видно в каква степ ен р а зу м вт с т а в а господар на ж и
в о т и н с к а т а природа. З а т о в а се обрвщаме квм силния: стгбц-
218 АРТУР ШОЛЕНХАУЕР
peiov vu t o i утор (ferreum certe tibi cor.)* (Илиада, 24, 521). MoAo
наистина ga ce каже, че т у к р азум вт се изявява в п ракти ката,
следователно навсяквде, квдето д ей с т в и я т а се рвководят
о т разума, к вд ето м о т и в и т е са аб ст р ак т н и понятия, квде
т о р еш аващ ото не са нагледните, единични представи, ни то
м игновеното впечатление, рвководещо ж и в о т н о т о - т у к се
изявява практическият разум. Но че т о в а е напвлно различно и
независимо о т е т и ч н а т а с т о й н о с т на деянието, че разумни
т е поствпки и добродетелите са две напвлно различни неща, че
р азум вт се среща 6 свюз к а к т о с голяма злоба, т а к а и с голяма
добр ота и че с п р и свстви ето си придава к ак т о на едната, так а
и на д р угата голяма еф ек т и вн о ст, че е еднакво усврден помощ
ник на м ето д и ч н о то , последователно изпвлнение к ак т о на бла
городните, т а к а и на л ош и те намерения, на разумни, к ак т о и
на неразумни при нщ ти - нещо, к о ет о се двлжи непосредствено
на н еговата женска61, ввзприемаща и свхраняваща, но сам осто
ятелн о т в о р я щ а природа - всичко т о в а разгледах подробно в
приложението и го изясних с примери. Казаното т а м би следва
ло да намери т у к сво ет о истинско м я с то , но заради полемика
т а срещу К ан тови я мним практически разум се наложи да бвде
преместено. Е т о защо препращам ч и т а т е л я т а м .
Н ай-пвлното развитие на практическия разум в то чн и я, ис
ти н ски смисвл на д у м а т а , най-високият врвх, к о й то човек мо
же да достигне с п о м о щ т а единствено на разума си и на к ой то
най-ясно проличава различието между ж и в о т н о т о и човека,
е представено в идеала на стоическия мъдрец. З ащ о т о стои -
ч еската е т и к а 62 е по произхода и с в щ н о с т т а си не учение да
добродетел, а само н а п в т с т в и е 3а разумен ж и в о т , ч и я т о уел
и задача е щ асти е вследствие душевно спокойствие. Доброде
т е л н и я т ж и в о т следва g опвлнително, сякаш per accidens**, т о й
е ср ед ство , а не уел. Е т о защо в с в щ н о с т т а си и според глед
н а т а си т о ч к а с т о и ч е с к а т а е т и к а е коренно различна о т е т и
чески те системи, н астояващ и непосредствено 3а добродетел,
к ак в и т о са уч ен и ята на вед и те, на П л ато н , х р и с т и я н с т в о т о
* Наистина свруето т и е о т желязо (лат.) - Б. пр.

** Случайно (лат.) - Б. пр.
гиР.ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 219
и Канш. Ц ел т а на с т о и ч е ск а т а ет и к а е щ а с т и е т о : teXoç хо
gnôouyoveiv (virtutes omnes finem habere beatitudinem)* се казва в
изложението на стоицизма на С т о б ей 63 {Eel., L. II, с. 7, 114, а
сглцо и 138). С т о и ч е с к а т а е т и к а обаче доказва, че щ аст и е може
qa се намери със си гурн ост единствено във вътреш ния мир и
в сп окойствието на духа (а т а р а Ц а ), a т о о т своя с т р а н а м о
же да се постигне само чрез добродетели. Така именно т р я б в а
да се разбира изразът, че д о б р о д ет ел т а е най-висш ето благо.
Но ако постепенно покрай с р е д с т в о т о се забрави ц ел т а и доб
р о д е т е л т а се препоръчва по начин, к о й т о издава съвсем други
интереси о т т е зи на с о б с т в е н о т о щ асти е, к а т о му п р о т и
воречи твъ рд е явно, т о в а е една о т н еп о след о вателн ости те,
поради к о я т о във всяка си стем а непосредствено о п о з н а т о т о
или к а к т о се казва, п о ч у в с т в а н а т а и сти н а ни връща въпреки
у.иозаключенията на правилния пъ т. Това проличава сввсем
ясно в е т и к а т а на Спиноза. С п о м о щ т а на очевидни соф щ ми
то й извежда о т его и сти ч н о то suum utile quaerere** истинско
учение 3а д о б р о д етел та. Според начина, по к о й т о аз разбирам
духа на с т о и ч е ск а т а ет и к а, т я води началото си о т м исвлта,
дали голям ото преи м ущ ество на човека, р азум вт, к о й т о кос-
Вено, чрез целесъобразни действия и всичко, произтичащ о о т
т я х , облекчава т о л к о в а много ж и в о т а му и н еговото бреме,
не би бил способен непосредствено, т о е с т чрез ч и ст о позна
ние, да го освободи изведнвж напълно или п о ч т и напвлно о т
Всякакви мвки и страдания, изпълващи ж и в о т а му. С м я т ал и
За несъвместимо с п р еи м у щ ес тв о т о на разума, че надареното
с него същ ество, обгръщащо с погледа си и обхващащо с негова
помощ безкрай много неща и о б с т о я т е л с т в а , е въпреки всичко
подвластно на д е й с т в и т е л н о с т т а и случки те в нея, евдвржа-
щи се в м ал к о то години на един т о л к о в а к р атъ к, мимолетен,
несигурен ж и в о т , изложено на у гр о за та на то л к о ва силни бол
ки, то л к о в а стр ахо в е и мвки, произтичащ и о т бурния порив
на с т р а с т и т е и стр ем еж а да ги избегне. Мислели, че с ъ о т в е т
н ото използване на разума би трябвало да издигне човека над
' Цел на всички добродетели е щ асти ето (лат.) - Б. пр.

'* Търся собствена изгода (лат.) - Б. пр.
т я х , да го направи неуязвим. Е т о защо А н т и с т е н 64 казва: Aei

х х а а й а г voxw, у ßpo%ov (aut mentem parandam, aut laqueum)■*.
Това ще рече, ж и в о т в т е то л к о в а пвлен с мвки и терзания, че
човек или т р я б в а да се издигне с п о м о щ та на разумни мисли
над т я х , или да напусне т о з и ж и в о т . Разбрали, че лиш енията
и с т р а д а н и я т а не п р о и з т и ч а т непосредствено и неизбежно
о т н ям ан ето , а о т ж еланието да се има, но все пак да се ня
ма. Следователно т о в а желание 3а имане е необходимо усло
вие, единствено, при к о е т о н ям ан ето се преврвща 6 лишение и
свздава страдание. On Jievux Xunyv еруа^ехси, аХХа етхгбища
(попpaupertas dolorem efficit, sed cupiditas)**. Освен т о в а о т о п и т
Знаели, че само надеж дата, изискванията р а ж д а т и подхран
в а т ж еланията. Е т о защо н и т о м н огото , общи 3а всички и
неизбежни, злини, н и т о н ед о ст и ж и м и т е блага ни изм вчват и
т о р м о з я т , а само незначи телното „повече“ или „по-малко“ 6г>6
всичко, к о е т о човек може да избегне или достигне. Узнали още,
че не само абсолю тно, но и о т н о с и т е л н о н ед о ст и ж и м о т о или
неизбеж ното ни о с т а в я напвлно равнодушни, поради к о е т о и
наблюдаваме с безразличие всичко лошо, свойствено на н аш ата
индивидуалност, или благата, к о и т о неизбежно о с т а в а т не-
дости ж и м и 3а нея. Вследствие т а з и особеност, свой ствена на
човека, скоро умира всяко желание, следователно не може по
вече да предизвиква страдание, ако н адеж дата не го подхранва.
О т всичко казано д о т у к следва, че всяко щ асти е се основава
само вврху о т н о ш ен и ет о между изискванията ни и т я х н о т о
Задоволяване. Няма значение колко големи или малки са д вете
величини на т о в а отнош ение и т о може да се свздаде к а к т о
чрез намаляване на п вр вата величина, т а к а и чрез увеличава
не на в т о р а т а . Така всяко страдание произтича всвщ н о ст о т
н е с в о т в е т с т в и е т о между н аш и т е изискания и очаквания и
онова, к о е т о получаваме. Това н е с в о т в е т с т в и е се корени оче
видно само в познанието*** и при по-добро разбиране би могло
* Трябва да си набавим ум или ввже (лат.) - Б. пр.

** Не бедността поражда печал, а желанието (лат.) - Б. пр.
*** Omnesperturbationesjudicio cementfieri etopinione (Всички недора
зумения се двлжат на преценки и мнения (лат.) - Б. пр.) T a p a a a s i
хопд аутЗрюлопд ои ха л р а у р аха , аХХа ха л е pt xcov яраурахм у
св1:;[ ъ т КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 221
да бъде напълно о т ст р а н ен о . Е т о засцо Хризип65 казва: S ei Çyv

х, , : ' epneipiav xcav cpnaei anpßawovTMV (С тобей , Eel., L. II,
7, c. 134), m.e. човек т р я б в а да живее, познавайки добре хода на
нещ ата в с в е т а . З а щ о т о к ол кото п е т и изгуби самообладание
или беде сполетян и сломен о т нещ астие, или се разгневи о т
отчая, човек показва, че н е щ а т а не о т г о в а р я т на очаквани ята
ли), следователно, че се е излъгал, не е познавал с в е т а и ж и в о т а ,
не е знаел как в о л я т а на индивида се пресича на всяка крачка о т
случай н остта в м ъ р т в а т а природа и о т п роти вопол ож н и те
намерения или зл о б ата в ж и в о т а . Следователно т о й или не е
използвал разума си, 3а да опознае напълно с в о й с т в а т а на т о -
3U ж и в о т , или му е липсвала способност 3а съждения, щом ка
т о не е познал в единичното онова, к о е т о знае о т о б щ о т о , и
поради т о в а се изненадва или изгубва самообладание*. Така и
всяка буйна р а д о с т е заблуждение, илюзия, за щ о т о н и т о ед
но п о ст и гн а т о желание не може да ни удовлетвори завинаги,
а и защ о то всяко притеж ание и всяко щ аст и е ни е дадено о т
сл уч ай н о стта назаем 3а неопределено време, поради к о е т о в
следващия час може да беде поискано о братн о. Всяко с т р а д а
ние обаче се основава върху р ухван ет о на т а к а в а илюзия. Сле
дователно и д в е т е възникват о т погрешно познание. З а т о в а
мъдрецът е винаги еднакво чужд к а к т о на възторга, т а к а и на
страд ан и ето и н и т о едно събитие не смущ ава н его вата axa-
pcxçia**.
В т о з и дух и с т а з и цел на стоицизма започва Епиктет66 и
се връща п остоян н о към т я х к а т о към я д р о т о на с в о я т а мъд
рост, че човек т р я б в а добре да премисля и различава всичко,
Зависещо и независещо о т него, и да не разчи та на последно-
öo'/pata. - Perturbant homines non res ipsae, sed de rebus opiniones (He не
щата безпокоят хората, а мненията 3а нещата (лат.) - Б. пр.)
Тош о yap е с т то a ra o v xoiç avôpwTtoiç jtavxcov tcov xaxwv,
то xaç 7tpoA,r|i|/eiç xaç xo ivaç py S u v a a T a i eipappoÇsiv xaiç ети
peponç. - Haec est causa mortalïbus omnium malorum, non posse commu
nes uotiones aptare singularibus. (За хората това е причина 3a всяко 3Л0:
че ne могат да използват обеците понятия в отделните случаи
' ' Атараксия, пълно спокойствие (гр.) - Б. пр.
222 АРТУР ШОПЕНХАУРр
mo. Това ще го освободи непременно о т болки, страдания и

с т р а х . О т нас зависи единствено во л я т а. Тук вече се извбрт-
ва постепенно преход кбм учението 3а д обр одетел и те, kaum
се отбелязва, че к а к т о независимият о т нас вбнилен с в я т оп
ределя щ а с т и е т о и н е щ а с т и е т о , т а к а о т в о л я т а произтича
в е т р е ш н о т о задоволство или недоволство о т сам и т е нас
След т о в а обаче се задава вбпросбт, дали названията bonutn et
malum* т р я б в а да се д а д а т на пбрвите или на в т о р и т е . Всбщ-
н о с т т о з и вбпрос бил произволен и без 3начение и няма нищо
общо сбс с а м а т а сбщ н ост. Но вбпреки т о в а с т о и ц и т е споре
ли непрестанно с п е р и п а т е т и ц и т е 67 и епикурейците68 по него,
Занимавали се с н ед о п ус т и м о т о сравнение между две напблно
несравними величини и с п р о и зти ч ащ и те о т т я х противопо
ложни, парадоксални изказвания, к о и т о си подхвбрляли един
на друг. И нтересен сборник с т е з и изказвания о т стран а на
с т о и ц и т е ни е дал Цицерон със сво и т е Paradoxa**.
Изглежда, че о с н о в а т е л я т на стоицизма Зенон избрал ш р -
воначално сбвсем друг п б т . Н еговата изходна т о ч к а била след
н а т а : 3а постигане на най -висш ето благо, т о е с т блаженство,
благодарение на душевно спокойствие човек т р я б в а да живее
в сбгласие сбс самия себе си (бцоАоуопцеу&н; ijyv’ хоихо 5 ’ е с т
х а й ’ e v a A-oyov хаг агщфсоуоу ^yv. - Consonanter vivere: hoc est
secundum unam rationem et concordem sibi vivere.)***
И cöiyo maka: Apexyv 5ia i3s a iv eivou \|П)%г|д crupcpcovov ш и -
xy n e pi oXov xov ßiov. - Virtutem esse animi affectionem secum per
totam vitam consentientem****. Ho т о в а било вбзможно само ако
човек определи поведението си напблно ра^утно според поня
т и я , а не променливи впечатления и настроения. Но т б й к а т о
6 наша в л ас т са само принципите на н аш и т е действия, а не
усп ехб т, н и т о вбнш ни те о б с т о я т е л с т в а , 3а да може да ббде
последователен, човек бил принуден да се стр ем и кбм пбрвите,
4 Аобро и зло (лат.) - Б. пр.

** Парадокси (лат.) - Б. пр.
*** Да живееш в сбгласие - то ва значи да живееш сбобразно един-
единствен принцип и в сбгласие сбс самия себе си (лат.) - Б. пр.
**** Добродетелта се сбстои в сбгласието на душевното сбстоя-
ние със самия себе си през Целия ж ивот (лат.) - Б. пр.
д р Г Г КТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ПЪРВА КНИГА 223
, .|с квм в т о р и т е . По т о з и начин се стигнало пак до учението

ja добродетелите.
Но още п реки те последователи на Зенон см етнали неговия
морален принцип - да се живее в свгласие - 3а т в в р д е форма
лен и безсвдвржателен. Е т о засцо т е му дали м атериален израз
'чрез добавката: „Да се живее в свгласие с при родата“ (оцоХо-
ôupevox; "Ц1 фнаег фщ). К а к т о свобщава С тоб ей , д обавката
била направена о т Клеант69, к о й то дал на принципа по-широк
обхват поради го л ям ата сфера на п о н я т и я т а и неопределе
н о с т т а на израза. З а щ о т о Клеант имал предвид ц я л а т а при
рода, а Хрщ ип специално ч о в еш к ат а (Дмоген Лаерций, 7, 89).
Признавали д о б р о д е т е л т а 3а единствено присвща на човеш
ката природа, к а к т о задоволяването на ж и в о т и н с к и т е на
гони е присвщо на ж и в о т н и т е . Така о т н о в о били принудени
да се н асо чат квм учението 3а д об р од етел и те и да о б осн о ват
на всяка цена е т и к а т а чрез ф и зиката. З а щ о т о с т о и ц и т е се
стремели винаги квм е д и н с т в о т о на принципа. Така при т я х
Бог и с в е т в т сввсем не са две различни начала.
В зета к а т о ц я л о ст, с т о и ч е ск а т а е т и к а е д ей стви тел н о
един много ценен и заслужаващ уважение о п и т да се използва
голямото преи м ущ ество на човека, р а зу м в т 3а една важна и
спасителна цел, именно чрез н а п в т с т в и я да помогне да се пре-
ввзмогнат с т р а д а н и я т а и болките, на к о и т о е подложен все
ки ж и в о т .
Qua ratione queas traducere leniter aevum:

Ne te semper inops agitet vexetque cupido,
N epavor et rerum mediocriter utilium spes*.
И no т о з и начин да придаде на човека най-висше д о ст о й н

ств о , полагащо му се к а т о на разумно свщ ество в противовес
на ж и в о т н и т е . За т а к о в а д о с т о й н с т в о т у к може да с т а в а
дума само в т о з и смисвл и в никаквв друг.
* Как да успееш в ж ивота си да преживееш спокойно: вечно ли

ще се измъчваш о т неутолимата алчност и о т страх, и о т надеж
да 3а вещи свс по-нисша стой н ост (прев. Г. Батаклиев) - (Хораций,
Пиша, I, 18, 97) - Б. пр.
224 АРТУР ШОЛЕНХАУШ
Поради т о в а ми разбиране 3а с т о и ч е ск а т а е т и к а се наложи

т я да бвде спом ената т у к при разглеждането на въпроса, как
во е разум ъ т и на какво е способен. Но кол кото и посочената
цел благодарение на прилагането на разума и на ч и ст о разум
н а т а е т и к а да е в и звестн а степ ен дости ж и м а, к а к т о показва
и о п и т ъ т , а именно, че ч и ст о разум н и те хар актер и , наричани
обикновено практически философи - и с право, з а щ о т о к ак т о
и с т и н с к и я т , т .е . т е о р е т и ч е с к и я т , философ пренася ж и в о та
в п о н яти я , т е п рен асят п о н я т и я т а в ж и в о т а , - са навярно
най-щ астливи, все пак липсва още много, 3а да се създаде нещо
съвършено о т т о з и вид и правилното приложение на разума
да може да ни освободи о т всички ж и тей ски страдания и да
ни дари с блаж енство. В ж еланието да се живее, без 9а се с т р а
да, се крие по-скоро едно пълно противоречие, съдържащо се в
ч е с т о уп о т р еб я ван и те слова „блажен ж и в о т “. Това ще стан е
сигурно ясно само 3а онзи, к о й т о нщ се запознае със следващо
т о изложение докрай. Това противоречие се разкрива още в са
м а т а е т и к а на ч и сти я разум с т о в а , че с т о и к в т е принуден да
включи в н а п ъ т с т в и е т о си 3а блажен ж и в о т (защ о то т о в а е
н его вата ети к а) и една препоръка 3а сам оубийство (подобно
на ц ен н ото шишенце с о т р о в а, намиращо се сред великолепни
т е украшения и съдове на ориенталския д есп от) 3а в случай,
че т е л е с н и т е страдания, к о и т о не м о г а т да се п р ем ахн ат с
философски принципи и умозаключения, зап о ч н ат да преобла
д а в а т и с т а н а т неизлечими. Тогава и ед и н с т в е н а т а цел, бла
ж е н с т в о т о , е о суетен а и 3а да се о тъ р ве о т ст р а д а н и я т а , на
човек не му о с т а в а нищо друго освен с м ъ р т т а , к о я т о обаче
т р я б в а да се приеме с безразличие, к а к т о всяко друго лекарс
т в о . Т ук с т а в а очевидна го л ям ата п ро ти во п о л ож н ост между
с т о и ч е с к а т а е т и к а и всички други по-горе спом енати учения,
ч и я т о цел е д о б р о д е т е л т а сама по себе си и непосредствено,
дори и при най-големи страдания. За да избягат о т ст р ад а
н и ето , т е не ж е л а я т ж и в о т ъ т да свърши, макар и н и т о едно
о т всички т я х да не е успяло да назове и с т и н с к а т а причина
3а отхвърляне на сам о у б и й ст во то , а усилено да т ъ р с я т вся
какви привидни причини. И с т и н с к а т а причина ще се изясни в
ч е т в ъ р т а т а книга във връзка с ц я л о т о изложение. Посочено-
що противоречие обаче показва и потвърж дава съ щ ест вен ат а,

лежаща в основния принцип разлика между стоицизма, к о й т о
Всъщност е само особен вид евдемонизъм, и с п о м е н а т и т е уче
ния, макар и ч е с т о р е з у л т а т и т е и на д в е т е да съвпадат и да
показват привидно р о д ство . И зложеното по-горе вътреш но
противоречие, с к о е т о е изпълнена с т о и ч е с к а т а е т и к а дори
6 осн овн ата си мисъл, се проявява още и в т о в а , че н ей н и ят
идеал, с т о и ч е с к и я т мъдрец, не е могъл да придобие ж и в о т или
Вътрешна поетическа д о с т о в е р н о с т дори в с о б с т в е н о т о й
изображение, а о с т а в а винаги дървен, скован манекен, с к о й т о
човек не знае какво да захване. А и т о й сам не знае какво да
прави с м ъ д р о с т т а си и н еговото невъзм утимо спокойствие,
доволство, блаж ен ство направо п р о т и в о р е ч а т на човеш ка
т а същ н ост, т а к а че не можем нагледно да си го представим .
Сравнени с него, колко различни изглеж дат всички онези поко-
рители на с в е т а и доброволно к аещ и те се грешници, п р е д с т а
вени и създадени д ей стви тел н о о т индийската м ъдрост. Или
пък хр и с т и я н с к и я т С пасител, т о з и прекрасен образ, изпълнен
с дълбока ж изненост, най-висша поетическа правда и най-дъл
бок слшсъл, образ, к о й т о въпреки съвърш ената си добродетел,
с в я т о с т и възвиш еност е застан ал пред нас, понасяйки най-
върховно страдание*.

ВТОРА КНИГА
Пбрбо разглеждане
Обекпшбагря на волята
Nos habitat, non tartara, sed пес sidéra coeli:

Spiritus, in nobis qui viget, illafacit *.
Agrippa von Hettesheim
* У нас живее той, не в подземния свят, и не в сбзвездията на

небето. Всичко вбрши той, живеещият у нас дух (лат.) [Агрипа Не-
тесхаймски, Послания V, 14] - Б. пр.
ГВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 229
§1 7
В п вр б ата книга разглеждахме п р е д с т а в а т а к а т о т ак ав а,

т о е с т само в обидата й форма. Н аистина, що се о т н ас я до
а б с т р а к т н а т а п редстава - п о н я т и е т о , - и звестн о ни е и не
говото свдвржание, доколкото т о получава свдвржание и сми-
свл единствено в о т н о ш ен и ет о си квм нагледната представа,
без к о я т о не би имало н и т о свдвржание, н и т о смисвл. И т а к а ,
твй к а т о сме напвлно зависими о т нагледната представа, се
налага да се запознаем и с нейн ото свдвржание, с по-близките
й определения и с ф о р м и те, к о и т о ни представя. Най-вече ще
се помвчим да намерим обяснение 3а и с т и н с к о т о й значение,
т о в а иначе само п о чувстван о значение, благодарение на к о е т о
тези образи не прем инават, к а к т о би трябвало да се очаква,
напвлно чужди и нищо неговорещи, покрай нас, а ни д е й с т в а т
непосредствено, с т а в а т разбираеми и с в б уж д ат и н тер ес, за
ангажиращ р я л о т о ни свщ ество.
Насочваме погледа си квм м а т е м а т и к а т а , ест ество зн ан и -
е т о и ф и лософ ията, к а т о всяка о т т я х ни вдвхва надежда, че
ще ни даде ч а с т о т ж елан ото обяснение. Ф и л о соф и ята е 3а нас
преди всичко чудовище с много глави, всяка о т к о и т о говори
на друг език. Н аистина не всички са единодушни по засегнатия
т у к ввпрос - значението на нагледната представа, - з а щ о т о с
изключение на ск е п т и ц и т е и и д еал и сти те о с т а н а л и т е гово
р я т по т а з и основна т о ч к а в един глас 3а всеки обект, лежащ
в основата на п р е д с т а в а т а . Макар и да се различава по би ти е
и св щ н о ст о т нея, о б е к т в т всвщ н о ст й прилича по всичко
т а к а , к а к т о едн о то яйце прилича на другото. С т о в а обаче
не ни се помага, за щ о т о не умеем да различаваме о б е к т а о т
п р е д ст ав ат а, а напроти в, намираме, че д в е т е са едно и свщо
нещо, т ъ й к а т о всеки о б е к т предполага винаги един субект,

поради к о е т о и о с т а в а представа. Знаем още, че б и т и е т о на
о б е к т а принадлежи към н ай -общ ата форма на п р ед ст ават а,
съставляващ а именно разпадането в о б е к т и с у б е к т . Освен
т о в а законът 3а основанието, върху к о й т о се позовават, е 3а
нас също форма на п р е д с т а в а т а , закономерно свързване на една
п редстава с друга, но не свързване на р я л а т а крайна и безкрай
на редица о т представи с нещо, к о е т о съвсем не е представа,
следователно, к о е т о човек не може да си представи.
За ск е п т и ц и т е и и д еал и сти те с т а н а вече дума по-горе при
разискването около спора 3а р е а л н о с т т а на външния с в я т .
Ако потърсим сега в м а т е м а т и к а т а ж ел ан ото по-пълно
познание на т а з и нагледна представа, и звестн а ни само съвсем
общо и единствено по ф о р м а т а си, т а з и наука ще ни говори са
мо 3а онези представи, к о и т о изпълват врем ето и пространс
т в о т о , т о е с т доколкото са величини. Ще ни посочи съвсем
т о ч н о „колко“ и „колко големи“ са т е , но т ъ й к а т о т о в а е ви
наги само о т н о си т ел н о , т о е с т сравнение на една представа с
друга, и т о в едностранно отнош ение към величината, този
о тго в о р няма да ни даде т ъ р с е н о т о обяснение.
Погледнем ли накрая в ш и роката, разделена на много поле
т а област на е с т е с т в е н и т е науки, ще различим най-напред
два главни раздела. Имаме или описание на форми, к о е т о нари
чам лгорфология, или обяснение на измененията, к о е т о наричам
етиология. П ъ рвата разглежда неизменните форми, в т о р а т а -
изм ен ящ ата се м атер и я според законите на преминаването
о т една форма в друга. П ъ р вата е т о в а , к о ет о , макар и непра
вилно, се нарича е с т е с т в е н а истори я в целия си о б хват. Тя ни
Запознава, особено б о т а н и к а т а и зоологията, с различните,
неизменящи се при н епрекъ снатата смяна на индивидите ор
ганически и поради т о в а т въ р д о определени форми, съставля
ващи голяма ч а с т о т съдържанието на нагледните представи.
Тя ги класифицира, разделя, съединява, подрежда в ест ест вен и
и изкуствени системи, подвежда ги под п он яти я и т а к а дава
възм ож ност 3а т я х н а т а прегледност и 3а изучаването им. Ос
вен т о в а се доказва и една преминаваща през всички форми, без
крайно нюансирана аналогия помежду им к а т о ц ялост или на
ГНЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 231
части (unité de plan*), благодарение на к о я т о т е приличат на

най-разнообразни вариации върху една непозната т ем а . Пре
минаването на м а т е р и я т а в т е зи форми, т о е с т произходът
на индивидите, не представлява основната ч а с т на разглежда
нето, т ъ й к а т о всеки индивид произхожда о т себеподобните
си благодарение на създаването на п о т о м с т в о , нещо останало
и до ден днешен о б в и т о в т а й н с т в е н о с т и не напълно изясне
но. М алкото обаче, к о е т о е известно, намира м я с т о във ф и
зиологията, спадаща вече към етиологическите е с т е ст в е н и
науки. Към т я х клони и принадлежащата предимно към мор
фологията минералогия, особено т а м , където т я с т а в а геоло
гия. И стинска етиология са всички клонове на е с т е с т в е н и т е
науки, 3а к о и т о главният въпрос е навсякъде узнаването на
причината и д ей ст в и ет о . В т я х научаваме как съгласно едно
непогрешимо правило едно състояние на м а т е р и я т а следва по
необходимост о т определено друго състояние, как определено
изменение се обуславя по необходимост о т друго определено
изменение и води до него. Това доказване се нарича обяснение.
Тук сп ад ат главно механиката, ф изиката, хи м и ята, физиоло
гията.
Вникнем ли обаче в т я х н о т о учение, скоро ще забележим,
че сведенията, к о и т о основно търси м , не можем да получим
н ито о т ети о л оги ята, н и т о о т м орфологията. П оследната
ни п редставя безброй форми, безкрайно разнообразни и все пак
родствени поради семейното си сходство. Това са 3а нас пред
стави, к о и т о по т о з и п ъ т ще ни о с т а н а т завинаги чужди, а
и разгледани само по т о з и начин, ще приличат на йероглифи.
Е ти ол оги ята, о б р атн о , ни учи, че съгласно закона 3а причи
н а т а и д е й с т в и е т о едно определено състояние на м а т е р и я
т а води до друго. Така т я го е обяснила и с т о в а е изчерпала
Задачата си. А всъщ н ост т я не върши нищо друго, освен да
разкрива законообразния порядък, според к о й т о съ с т о я н и я т а
възникват в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето. За всички случаи т я
ни посочва кое явление т р я б ва да настъпи по необходимост по
т о в а време, на т о в а м я с т о , следователно споделя м я с т о т о
Е д и н с т в о на п л ан а (ф р .) - Б. пр.
им ввв брем ето и п р о с т р а н с т в о т о свгласно закона, ч и ето оп

ределено свдвржание е дадено о т о п и та, но ч и я т о обща форма
и необходимост освзнаваме независимо о т о п и та. Но по т о зи
начин не ни се разкрива ни най-малко в в т р е ш н а т а св щ н о ст на
к о е т о и да е о т т е з и явления. Тя се нарича природна сила и ле
жи щ ввн с ф е р а т а на етиологическото обяснение, назоваващо
природен дакон неизменното п о с т о я н с т в о , с к о е т о наствпва
п р о яв ата на т а к а в а сила, щом и з в е с т н и т е деловия са налице.
Този природен закон, т е зи деловия, т е з и прояви по отнош ение
на определено м я с т о , в определено време са обаче всичко, к о е т о
ети о л о ги ята знае и може някога да дзнае. С а м а т а проявяваща
се сила, в в т р е ш н а т а св щ н о ст на явленията, наствпващ и по
т е зи закони, о с т а в а т вовеки т а й н а 3а нас, нещо съвсем чдждо
и н епозн ато к а к т о при н ай -п р о сти те, т а к а и при най-слож
н и те. Макар и ет и о л о ги я т а да е достигнала досега ц ел т а си
най-пвлно в м ехани ката, а най-непвлно ввв физиологията, все
пак си л ата, благодарение на к о я т о к ам вк вт пада на з е м я т а или
едно т я л о отблвеква дрдго, ни е по в в т р е ш н а т а си свщ н о ст
не по-малко чджда и т а й н с т в е н а о т тази , к о я т о предизвиква
движ ен и ята и р аст еж а на ж и в о т н о т о . М ехан и ката приема
м а т е р и я т а , т е ж е с т т а , н епрони цаем остта, п р ед аваем о стта
на движение чрез У9 аР> инерцията и т .н . 3а необясними, нарича
ги природни сили, а необходим ата им и неизменна проява при
известни деловия - природен закон. Едва след т о в а дава обяс
нението, к о е т о се свст о и в т о в а , че посочва вярно и м а т е м а
тически т о ч н о как, квде и кога се проявява всяка сила. Освен
т о в а свежда всяко срещащо се в нея явление квм една о т посо
чен и те сили. Така п о с т в п в а т и ф и зиката, хи м и ята, физиоло
г и я т а в с в о я т а о бласт, само че т е предполагат много повече
неща и п о с т и г а т по-малко. Следователно и най-сввврш еното
етиологическо обяснение на ц я л а т а природа не би могло да бв-
де никога нещо повече о т списвк на необясними сили и то ч н о
посочване на законите, по с и л ат а на к о и т о явленията им на-
с т в п в а т ввв врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , след ват едно подир
дрдго или си о т с т в п в а т взаимно м я с т о т о , обаче ввтреш н а-
т а св щ н о ст на т а к а проявяващ ата се сила о с т а в а винаги не
обяснена, за щ о т о законвт, к о й т о т о в а обяснение свблюдава,
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 233
не боди до обяснение и т о т р я б в а да се задоволи с явлението и

неговия порядвк. В т о з и смисвл етиологическото обяснение би
могло да се сравни с разреза на мрамор, показваш, много жилки
една до друга, но непозволяващ, да се види х о д в т им в в т р е в
мрамора до про ти во п о л ож н ата плоскост. Или ако ми е позво
лено едно ш егови то сравнение, з а щ о т о е по-очебийно - пвлна-
т а етиология на р я л а т а природа би предизвикала у философа
изследовател с в щ о т о ч у в ст в о , к о е т о човек би имал, ако е по
паднал, без 9а Знае как, сред едно напвлно непознато му обще
с т в о , ч и и то членове му се п р е д с т а в я т подред един друг к а т о
приятел или братовчед, т а к а че да се запознае горе-долу с т я х .
С ам и я т т о й обаче, уверявайки ги при всяко представяне кол
ко се радва, е го т о в всеки п в т да зап и та: „Дявол да го вземе,
какво т в р с я аз в т о в а общ ество .“
Следователно и е ти о л о ги ята не може да ни даде ж елан ото
обяснение, о ти ващ о о т в в д пределите на онези явления, к о и т о
познаваме само к а т о наши представи. След вси чки те й обяс
нения т е си о с т а в а т 3а нас само представи, ч и ето значение не
разбираме и са ни напвлно чужди. П ричинната врвзка разкри
ва само правилото и о тн о си тел н и я порядвк на прояви те им в
п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, но не ги запознава по-отблизо с
онова, к о е т о се проявява. Освен т о в а с а м и я т закон 3а причин-
н о с т т а важи само 3а представи, 3а о б ек т и о т определен клас,
и само предполагайки ги, т о й има смисвл. Значи и т о й , к а к т о
сам и те о б екти , св щ ествува единствено в о т н о ш ен и ет о квм
суб ек та, следователно условно. Е т о защо, к а к т о ни е учил
К а н т , т о з и закон може да се познае, к а к т о ако се изхожда о т
суб ек та, т о е с т a priori, т а к а и о т о б ек т а, т о е с т a posteriori.
Квм п о -н а т а т в ш н о т о изследване на т о з и ввпрос обаче
ни п о д ти ква следното убеждение: не е д о с т а т в ч н о да знаем,
че имаме представи и че т е са т а к и в а и так и ва, и още че са
свврзани помежду си с т е зи или онези закони, ч и й то общ израз
е неизменно зако н вт 3а основанието. Искаме да знаем значе
н ието на т е з и представи, задаваме ввпроса, дали т о з и с в я т
не е нищо друго освен представа, в кой случай т о й преминава
покрай нас к а т о безплвтно свновидение или ефирен призрак,
незаслужаващ вним анието ни, или дали не е още и нещо друго,
нещо освен т о в а и т о гав а какво е т о й . Едно обаче е сигурно, че

т о в а тбрсено нещо т р я б ва да е по с в о я т а сбщ н о ст коренно
различно о т п р е д с т а в а т а , на к о я т о неговите форми и закони
ще са напвлно чужди. Е т о защо, изхождайки о т п р ед ст ават а,
не може да се стигне до него под р в к о в о д с т в о т о на онези зако
ни, к о и т о св ьр зват само о б ек т и и представи, сбставляващ и
ф о р м и те на закона 3а основанието.
Още т у к виждаме, че е невбзможно да се сти гне отвън до
с б щ н о с т т а на н ещ ата. К а к т о и да се провежда изследването,
не ще се получи нищо повече о т образи и имена. Приличаме на
човек, к о й то обикаля един замбк, тврсейки напразно входа, а
междувременно скицира ф асад ат а му. И все пак т о з и е п в т я т ,
по к о й т о са вврвели всички философи преди мене.
§18
И наистина т б р с е н о т о значение на св е т а , изправил се

пред мен само к а т о моя представа, или преходбт о т него ка
т о п р о с т а представа на познаващия с у б е к т кбм нещо, кое
т о т о зи с в я т би могбл още да ббде, не ще м о г а т никога да се
н ам ерят, ако и зслед о вателят не е нещо повече о т познаващ
с у б е к т (глава на ангел с крила без т я л о ). Той се корени обаче
сам в т о з и с в я т , сб щ ествува в него к а т о индивид, т о е с т не
го в о т о познание, к о е т о е обуславящ носи тел на уелия с в я т
к а т о представа, се осбщ ествява пак посредством едно т я л о ,
ч и и то аф е к т н и сбстояния, к а к т о се показа вече, с л у ж а т на
разсбдбка к а т о изходна т о ч к а 3а свзеруанието на т о з и с в я т .
За ч и ст о познаващия с у б е к т т о в а т я л о е представа к а т о
всяка друга, о б е к т между о б екти : неговите движения, дейс
т в и я са му не повече известни о т измененията на всички
други нагледни о б ек ти и биха останали сбщо то лк ова чужди
и неразбираеми, ако т я х н о т о значение не му бе разкрито по
един сввсем друг начин. Иначе би см я та л , че п о с т б п к и т е му
следват по дадени м о ти ви с п о с т о я н с т в о т о на природен за
кон, сбщо к а к т о измененията на други обекти , предизвикани
о т причини, дразнители, м оти ви . Но не би разбрал по-добре
ГВГТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 235
влиянието на м о т и в и т е , о т к о л к о т о разбира връзката между

всяко друго действие и с ъ о т в е т н а т а причина. Произволно би
назовал в ъ т р е ш н а т а , непозната 3а него същ н ост на проявите
и д е й с т в и я т а на с в о е т о т я л о сила, качество или хар актер , но
не би я разбирал. Но т о в а не е т а к а . На суб е к т а на познанието,
явявай], се к а т о индивид, е дадена една дума 3а разрешаване на
загадката - д у м а т а воля. Тя и единствено т я му дава ключа
1иш с о б с т в е н о т о му явление, разкрива му значението, показва
ли| вътреш ния механизъм на н еговата същ ност, на п о стъ п
ките, движ ени ята му. На су б е к т а на познанието, явяващ се
вследствие и д е н т и ч н о с т т а си с т я л о т о к а т о индивид, т о в а
тяло е дадено по два напълно различни начина: веднъж к а т о
представа в нагледа на разсъдъка, к а т о о б е к т между обекти ,
подчинен на законите им, но същевременно и по съвсем друг
начин, именно к а т о нещо, непосредствено п о зн ато на всеки,
обозначавано с д у м а т а воля. Всеки истински а к т на н еговата
воля представлява веднага и неизменно едно движение на т я л о
т о му. С у б е к т ъ т не може да пожелае д ей стви тел н о а к т а , без
същевременно да не забележи, че т о й се явява к а т о движение
на т я л о т о му. Волевият а к т и движ ени ята на т я л о т о не са
две обективно опознати различни състояния, обединени чрез
връзката на п р и ч и н н о стта. Те не се н ам и р ат в отнош ение на
причина и действие, а са едно и също, само че дадено по два на
пълно различни начина: веднъж непосредствено и веднъж във
възприятието на разсъдъка. Д е й с т в и е т о на т я л о т о не е нищо
друго освен обективиран, т о е с т встъпил във въ зпр и яти ето,
а к т на во л я та. П о -н а т а т ъ к ще видим, че т о в а важи 3а всяко
движение на т я л о т о , не само 3а онова, к о е т о следва по м о т и
ви, но и 3а неволните движения, предизвикани о т дразни те
ли, дори че р я л о то т я л о не е нищо друго освен обективирана,
т о е с т стан ал а представа, воля. Всичко т о в а ще с т ан е по-на
т а т ъ к ясно. Е т о защо т я л о т о , к о е т о в предиш ната книга и
в т р а к т а т а 3а закона 3а основанието поради преднамерената
едностранчива гледна т о ч к а (тази на п р ед с т ав ат а) нарекох
непосредствен обект, т у к ще нарека о т съвсем други съобра
жения обектност на волята. В известен смисъл може също да се
каже: в о л я т а е познанието a priori на т я л о т о , а т я л о т о е П03-
нани ето a posteriori на в о л я т а. Реш енията на в о л я т а, о т н ася

щи се до ббдещ ето, са само размишления на разума вбрху т о в а,
какво човек ще пожелае някога, а не д ей стви телен волеви а к т .
Единствено изпблнението подпечатва реш ението, к о ет о до
т о гав а е все още само променливо намерение и сбщ ествува
единствено в разума in abstracto. Само в реф лексията желание
т о и д е й с т в и ет о са две различни неща. В д е й с т в и т е л н о с т т а
т е са едно и сбщо. Всеки сбщински, истински, непосредствен
а к т на в о л я т а е незабавно и непосредствено проявяващ се а к т
на т я л о т о . И в с б о т в е т с т в и е с т о в а , о т друга стр ан а, вся
ко бездействие вбрху т я л о т о е незабавно и непосредствено
и бездействие вбрху во л я та. Това вбздействие се нарича бол
ка, ако е п р о ти в во л я т а, удоволствие и наслада, ако е в нейна
угода. С т е п е н и т е на д в е т е са много различни. Съвсем непра
вилно е обаче бо л к ата и насладата да се нари чат представи.
В никакбв случай т е не са т о в а , а са непосредствени аф ек ти
на в о л я т а в н ей н ата проява - т я л о т о : едно и зтр б гн ато , миг
новено желание или нежелание на вп ечатлени ето, произведе
но вбрху т я л о т о . Непосредствено к а т о ч и сти представи и
поради т о в а к а т о изключения о т т о к у -щ о казаното м о г а т
да се разглеж дат само малко на брой впечатления на т я л о т о ,
к о и т о не вбзбуж дат в о л я т а и чрез к о и т о само т я л о т о е не
посредствен о б е к т на познанието, понеже к а т о вбзприятие в
разсбдбка т о е вече косвен о б е к т , подобно на всички останали.
Тук се и м а т предвид а ф е к т и т е на ч и сто о б ек т и в н и т е сетива,
на лицето, слуха и осезанието, но само дотолкова, доколкото
т е зи органи се вбзбуж д ат по присъщия им специфичен, сбоб-
разен с при родата им начин, к о й т о представлява крайно слаба
проява на повиш ен ата и специфично модифицирана ч у в с т в и
т е л н о с т на т е зи ч асти . Така т я не вбзбужда во л я та, а несму
щавана о т никакво вбзбуждение о т нейна стр ан а, подава на
разсбдбка д ан ните, о т к о и т о вбзниква вбзпри яти ето. Всяко
по-силно или друг вид вбзбуждане на т е з и органи е болезнено,
т о е с т противно на в о л я т а, кбм ч и я т о о б е к т н о с т сп ад ат и
т е . Н ер вн ата слабост се изразява в т о в а , че вп ечатл ен и ята,
к о и т о би трябвало да и м а т т а к а в а степен на сила, к о я т о да е
д о с т а т б ч н а да направи о т т я х данни 3а разсбдбка, д о с т и г а т
ПВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 237
no-6ucoka степен , където раздвиж ват во л я та, т о е с т предиз

ви к ват болка или ч у в с т в о на удоволствие, макар и по-често
болка, к о я т о обаче е т ъ п а и неясна. Поради нея се възприемат
болезнено не само отделни звукове и си л н ата светлина, но т я
предизвиква, общо взето , и болезнени хипохондрични н а с т р о
ения, без да бъде ясно осъзната. П о -н а т а т ъ к и д е н т и ч н о с т т а
на т я л о т о и в о л я т а се изявява между д р уго то и 6 т о в а , че вся
ко бурно и прекомерно заангажиране на в о л я т а, т о е с т всеки
аф ек т, разтърсва непосредствено т я л о т о и неговия въ тре-
шен механизъм и смущава хода на неговите жизнени функции.
Т0311 въпрос е разгледан специално във Волята в природата, с. 27,
издание вто р о .
И накрая, познанието, к о е т о имаме 3а в о л я т а си, макар и
да е непосредствено, не може да се отдели о т познанието на
т я л о т о ми. A3 познавам в о л я т а си не в ц я л о ст, не к а т о единс
т в о , не напълно в н ейн ата същ ност, а единствено в отделн и
т е й действия, следователно във врем ето, съставляващ о ф ор
м а т а на явлението на м о е т о т я л о , к а к т о и на всеки о б ек т .
Е т о защо т я л о т о е условие 3а опознаване на м о я т а воля. Без
т я л о т о си не мога да си представя всъщ ност во л я т а. В т р а к
т а т а 3а закона 3а основанието в о л я т а или по-скоро субек
т ъ т на ж еланието е представа, наистина к а т о отделен клас
на п р е д с т ав и т е или о б е к т и т е , но още т а м видяхме как т о -
311 о б е к т съвпада със с уб ек та, т о е с т престава да бъде о б ек т.
Това съвпадение т а м нарекохме ч у д о т о х а т ’ eôxyv*. Ц ел и ят
н астоящ т р у д е в и звестн а степен негово обяснение. Доколко-
т о познавам в о л я т а си всъщ ност к а т о о б е к т , аз я познавам
к а т о т я л о . И т а к а о т н о в о ст и гам до устан овен и я в посоче
ния т р а к т а т първи клас на п р ед ст ав и т е, т о е с т до реални
т е обекти . В п о -н ат ат ъ ш н и я ход на изследването все повече
ще се убеждаваме, че т о з и първи клас на п р е д с т а в и т е нами
ра обяснение, разрешение само в устан овен и я т а м ч е т в ъ р т и
клас, к о й т о всъщ н ост не иска да п р о т и в о с т о и на с у б е к т а в
к а ч е с т в о т о си на о б ек т . Ще се убедим още, че съгласно т о зи
ф а к т о т господстващ ия в ч е т в ъ р т и клас закон на м оти ва-
И306Щ0 (гр.) - Б. пр.

р и я т а т р я б в а да научим да разбираме в в т р е ш н а т а свщ н о ст

на валидния в пврвия клас закон на п р и ч и н н о стта и на всичко,
изввршващо се в с в о т в е т с т в и е с него.
П р ед ст ав ен а та т у к предварително т в ж д е с т в е н о с т на
в о л я т а с т я л о т о може - к о е т о с т а в а 3а пврви п в т и по-на-
т а т в к все ще се повтаря, - да бвде доказана, т о е с т да бвде
издигната о т н епосредствен ото свзнание, о т познанието in
concreto до знание на разума или да бвде пренесена в познание
in abstracto. Но по с а м а т а своя природа т я не може никога да
бвде доказана, т о е с т не може да бвде изведена к а т о косвено
познание о т друго непосредствено познание, именно зайчото
т я с а м а т а е най-непосредственото. Ако не я схванем и при
емем к а т о т ак а в а , напразно ще очакваме да я получим о т н о
во по някаквв косвен п в т к а т о познание, изведено о т друго
познание. Тя е сввсем особен вид познание, ч и я т о и с т и н н о с т
не може да бвде подведена под н и т о една о т ч е т и р и т е рубри
ки, в к о и т о подразделих р я л а т а и сти н а в т р а к т а т а 3а зако
на 3а основанието, § 29 и сл., а именно: логическа, емпирична,
тран срен ден тална и металогическа. И с т и н н о с т т а на т ази
и д ен т и ч н о ст не е к а т о всички останали отнош ения на една
а б с т р а к т н а представа квм друга представа или квм необхо
д и м а т а форма на и н т у и т и в н а т а или на а б с т р а к т н а т а пред
с т а в а , а е о т н о ш ен и ет о на едно свждение квм врвзката, к о я т о
една нагледна представа, т я л о т о , има квм т о в а , к о е т о сввсем
не е представа, а нещо о т нея toto genere различно: воля. Е т о
Защо искам да отли ча т а з и и сти н а о т всички други и да я на
река х а т ’ eôxyv, философска истина. T03U израз може различно
да се варира. Може да се каже: м о е т о т я л о и м о я т а воля са ед
но - или т о в а , к о е т о к а т о нагледна представа наричам сво ет о
т я л о , доколкото го свзнавам по един сввсем различен, несрав
ним с никой друг начин, наричам своя воля - или м о е т о т я л о е
обектност на м о я т а воля - или независимо о т т о в а , че м о е т о
т я л о е моя представа, т о е още само моя воля и т .н .*

§ 19
Ако 6 пъ рвата книга с вътреш но съпротивление обявихме

со б ств ен о то си т я л о подобно на всички остан али о б екти
в то зи нагледен с в я т 3а ч и ст а представа на познаващия су
б ек т, сега вече ни с т а н а ясно какво различава в съзнанието
на всеки човек п р е д с т а в а т а 3а с о б с т в е н о т о т я л о о т всички
други, впрочем съвсем същи представи, именно, че т я л о т о се
появява по съвсем друг, Шо genere различен начин в съзнанието,
обозначаван с д у м а т а воля. Именно т о в а двойно познание на
со б ств ен о то т я л о ни разкрива всичко 3а него сам о то , 3а дейс
т в и я т а и движ ени ята му по м отиви, к а к т о и 3а с т р а д а н и я т а
му под външни въздействия, с една дума, дава ни обяснение 3а
онова, к о е т о т о е, не к а т о представа, а извън т о в а , следова
телно само по себе си - обяснение, к а к в о т о нямаме непосредс
твен о 3а с ъ щ н о с т т а , д е й с т в и я т а и и з п и т ан о т о о т всички
други реални обекти.
П ознаващ ият с у б е к т е индивид именно благодарение на
т о в а особено отнош ение към т я л о т о си, к о ет о , разгледано
извън т о в а отнош ение, е само представа к а т о всички други.
Обаче о тн о ш ен и ето , чрез к о ет о познаващ ият с у б е к т е инди
вид, същ ествува само между него и една-единствена о т всички
други негови представи. Поради т о в а т о й я съзнава не само ка
т о представа, но същевременно и по съвсем друг начин, а имен
но к а т о воля. Ако се абстрахираме обаче о т онова особено
отнош ение, о т онова двойно и съвсем хетерогенно познание
на едно и същ ото, т о гав а т о в а едно - т я л о т о - е представа
к а т о всички останали. За да се ориентира, познаващ ият ин
дивид тр я б ва да приеме едно о т д в е т е : или о т л и ч и т е л н о т о
на тази една представа се заключава в т о в а , че неговото поз
нание се намира в двойно отнош ение само към т а з и ед и н стве
на представа и че само в т о зи единствен нагледен о б е к т му е
дадена възмож ност да го разбере по два начина, к о е т о може да
се обясни не с някакво различие между т о зи о б е к т и всички
останали, а само с различието в о т н о ш ен и ет о на неговото,
на индивида познание към т о з и единствен о б ек т , сравнени с
о тн ош ен и ето му към всички други обекти . Или пък т р я б в а да
приеме, че т о зи о б е к т се различава свщ ествено о т всички дру

ги, че единствен т о й е едновременно воля и представа, д окато
д руги те са само представа, т о е с т п р о сти ф ан том и . Следова
т ел н о т я л о т о му е ед и н ст вен и я т дей стви телен индивид 6
св е т а, т о е с т ед и н ст в ен ат а проява на в о л я т а и единствени
я т непосредствен о б е к т на с уб ек та. Това, че д р уги те обекти,
разглеждани п р о ст о к а т о представа, са свсцото к а т о т я л о т о
на суб е к т а, т о е с т че зап ал ват подобно на него пространс
т в о т о (свщ ествуващ о, може би, свщо само к а т о представа)
и че д е й с т в а т к а т о него в п р о с т р а н с т в о т о , може да се до
каже безспорно с п о м о щ т а на a priori несвмнения закон 3а при-
ч и н н о с т т а , недопускащ действие без причина. Но независимо
о т т о в а , че о т д ей с т в и ет о може да се извади заключение 3а
някаква причина изобщо, а не 3а с в о т в е т н а т а причина, все пак
по т о з и начин се намираме още в сф ер ат а на ч и с т а т а пред
ст а в а , 3а к о я т о единствено важи зако н вт 3а п р и ч и н н о стта и
о т в в д ч и и то предели т о й не може да ни о тведе. Но дали обек
т и т е , известни на индивида само к а т о представи, не са все
пак, подобно на с о б с т в е н о т о му т я л о , прояви на една воля,
т о з и е, к а к т о се каза вече в предиш ната книга, и с т и н с к и я т
смисвл на ввпроса 3а р е а л н о с т т а на ввншния с в я т . О три ц а
т е л н и я т о тго во р на т о з и ввпрос представлява с в щ н о с т т а
на теоретическия егощъ/п, к о й т о по т о з и начин с м я т а всичко
изввн своя собствен индивид 3а ф ан том и , т а к а к а к т о прак
т и ч е с к и я т егоизвм п о ствп ва по свщия начин 6 практическо
отнош ение, именно разглеждайки и т р ет и р ай к и само собс
т в е н а т а личност к а т о д ей стви тел н а представа, а всичко
остан ало п р о ст о к а т о ф ан то м и . Н аистина т е о р е т и ч е с к и я т
егоизвм не може да се опровергае с доказателства. И ввпреки
т о в а ввв ф и лософ и ята т о й не се използва 3а нищо друго освен
изключително в к а ч е с т в о т о на скептичен софщ вм, т о е с т
привидно. К а т о сериозно убеждение т о й би могвл да се откри е
единствено в лудницата. И то гава ще се нуждае не о т дока
з а т е л с т в а , а о т лечение. Е т о защо няма да се занимаваме по
вече с него, а ще го разглеждаме к а т о последната к р еп о ст па
скептицизма, п ри теж аващ винаги полемичен характер. Щом
к а т о н аш ето неизменно свврзано с и н д и ви дуал н остта и т а к а
СШ:.ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 241
ограничено познание боди неизбежно до т о в а , всеки да може да

бъде само един, д о к ато , напротив, може да познава всичко ос
танало, т о в а ограничение създава всъщ н ост н ео б хо д и м о стта
о т философия - по т а з и причина ще се помъчим именно чрез
ф илософ ията да разширим гранивите на н аш ето познание, ще
разгледаме т о з и п р о ти во п о ставящ ни се скептичен аргум ен т
на теорети чески я егоизъм к а т о малка гранична креп о ст. Тя не
може никога да бъде превзета, но и гарнизонът й не може нико
га да излезе извън нея, поради к о е т о човек може да мине покрай
нея и без опасн ост да я о ст ави зад гърба си.
К то защо изяснилото ни се по два напълно хетерогенни на
чина двойно познание на с ъ щ н о с т т а и д е й с т в и я т а на собс
т в е н о т о ни т я л о ще използваме п о -н а т а т ъ к к а т о ключ към
с ъ щ н о с т т а на всяко явление в природата, а всички обекти ,
които не са н аш ето собствено т я л о , поради к о е т о и не са да
дени по два начина на съзнанието ни, а само к а т о представа,
ще пременяваме по аналогия с т я л о т о . Поради т о в а ще при
емем, че к а к т о , о т една стр ан а, и т е подобно на т я л о т о са
представи и по т а з и причина са еднородни с него, т а к а , о т
друга стр ан а, ако се абстрахираме о т б и т и е т о им к а т о пред
став а на с уб ек та, всичко остан ало т р я б в а да е по въ тр еш
н ат а си същ н ост онова, к о е т о наричаме у себе си воля. Какъв
друг вид б и ти е или реалност би трябвало да припишем на ос
таналия физически с в я т ? О ткъде да вземем ел ем ен т и те да го
съставим? Освен в о л я т а и п р е д с т а в а т а нищо друго не ни е из
вестно, н и т о пък е мислимо. Ако поискаме да придадем на фи
зическия с в я т , същ ествуващ непосредствено само в н а ш а т а
представа, най-голямата известн а ни досега реалност, ще му
придадем р е а л н о с т т а , к о я т о с о б с т в е н о т о т я л о има 3а всеки
човек, за щ о т о т о е най-реалното 3а всекиго. Анализираме ли
обаче р е а л н о с т т а на т о в а т я л о и неговите действия, няма
да намерим, освен че е наша представа, нищо друго в него ос
вен во л я та. С т о в а се изчерпва дори н еговата реалност. Е т о
Защо никъде не можем да намерим друга реалност, 3а да я при
пишем на физическия с в я т . Следователно, ако физическият
с в я т т р я б в а да бъде нещо повече о т наша представа, т р я б
ва да кажем, че извън п р е д с т а в а т а , т о е с т сам по себе си и по
2 4 2 АРТУР ШОПЕНХАУЕР
в ъ т р е ш н а т а си същ ност, т о й е т о в а , к о е т о непосредствено

намираме у нас сам и те к а т о воля. Казвам, по в ъ т р е ш н а т а си
същ ност. С т ази същ н ост на в о л я т а обаче ще т р я б ва най-на
пред да се запознаем, 3а да съумеем да различим онова, к о е т о не
се о т н ася към нея, а към нейните многостепенни прояви. Тако
ва например е съпроводеното о т нея познание, а обусловеното
по т о з и начин определяне чрез м оти ви спада, к а к т о ще видим
п о -н а т а т ъ к в изследването, не към н ейн ата същ ност, а само
към очевидната й проява у ж и в о т н о т о и човека. Ако аз кажа:
си л ата, к о я т о тегли камъка към зем ята, е по с в о я т а същина,
сама по себе си и извън всяка п редстава воля, на т о в а изречение
не се придава налудничавото мнение, че камъкът се движи по
съзнателен м о ти в , т ъ й к а к т о в о л я т а се проявява при човека*.
Всичко предварително казано и общо изложено сега вече ще до
кажем по-изчерпателно и по-ясно, ще го обосновем и развием в
релия му обхват**.
§20
К а т о същ н ост сама по себе си на со б с т в е н о т о т я л о , к а т о

онова, к о е т о т о в а т я л о представлява, освен че е о б е к т на на
гледа, представа, волята, к а к т о се каза вече, се проявява най-
напред в съзн ателните движения на т о в а т я л о , доколкото
т е не са нищо друго освен в и д и м о с т т а на о т д е л н и т е волеви
* В никакъв случай няма да се съгласим с мнението на Бейкън Ве-

руламски {De aiigm. scient. L. 4), че всички механични и физически дви
жения на т е л а т а произтичат едва след предварителна перцепция
в тези тела, макар и тази погрешна мисъл да се дължи на едно пред
чувствие 3а истината. Същото се отнася и до твърдението на Кеп-
лер в неговия т р а к т а т De planeta Martis, именно, че планетите би
трябвало да притежават познание, 3а да могат да се движат така
правилно по своите елиптични орбити и да измерват скоростта
на движението си така, че триъгълниците на лицето на пътя им да
о с т а в а т винаги пропорционални на времето, през което изминават
основата.
** Вж. гл. 19 на то м втори.
ак тове, с к о и т о т е зи движения н а с т ъ п в а т непосредствено и

едновременно к а т о нещо идентично с т я х , различавайки се са
мо по ф о р м а т а на познаваемост, в к о я т о са преминали, т о е с т
са станали представа.
Тези волеви а к т о в е обаче и м а т винаги още едно основание
освен себе си и т о е в м о т и в и т е . Все пак т е зи м о ти в и не оп
ределят никога нещо повече о т онова, к о е т о аз искам по това
време на това м я с т о , при тедм о б с т о я т е л с т в а , но не че изо
бщо искам, н и т о пък какво искам, т о е с т принципа, харак
теризиращ ц я л о то ми желание. Е т о защо т о не може да бъде
обяснено в ц я л а т а си същ н ост с м о т и в и т е , а т е определят
проявата му в даден м о м ен т и са само повод, при к о й т о се изя
вява м о я т а воля. Тя с а м а т а обаче лежи извън о б л а с т т а на за
кона 3а м о т и в а ц и я т а и само пр о явата й във всеки м о м ен т се
определя по необходимост о т т о зи закон. Само при условието
на моя емпиричен хар ак тер м о т и в ъ т е д о с т а т ъ ч н а причина
3а обяснение на м о и те постъпки. А бстрахи рам ли се обаче о т
характера си и зап и т ам защо изобщо искам т о в а , а не онова, е
невъзможно да се даде о тго во р на т о зи въпрос, за щ о т о именно
само проявата на в о л я т а е подчинена на закона 3а основание
т о , но не т я с ам а та , к о я т о в т о в а отнош ение е, т а к а да се
каже, 6ej основание. Тук приемам к а т о предпоставка о т ч а с т и
К а н т о в о т о учение 3а емпиричния и п о сти ж и м само 3а разума
характер, к а к т о и м о и т е разсъждения в съчинението Основ
ни проблеаги на етиката, с. 48-58 и с. 178 и сл., издание първо, а
о т ч а с т и ще говорим по-изчерпателно по т о з и въпрос в ч е т
в ъ р т а т а книга. Засега искам само да обърна внимание върху
следното: обосноваването на едно явление с друго, в случая на
д ей ств и ето с м о ти в а, съвсем не противоречи на мисълта, че
с ъ щ н о с т т а на т о в а явление е сама по себе си воля, к о я т о сама
няма основание, т ъ й к а т о законът 3а основанието във всички
т е си видове е само форма на познанието, следователно валид
н о с т т а му се простира само върху п р е д с т а в а т а , явлението,
в и д и м о с т т а на в о л я т а, но не върху нея са м а т а , к о я т о с т а в а
видима.
Ако всяко действие на м о е т о т я л о е проява на един волеви
а к т , в к о й т о при дадени м оти ви се проявява с а м а т а моя воля
изобщо u 6 ц я л о ст, т о е с т м о я т хар ак тер , т о гав а и неизбеж

н о т о условие, и п р ед п о ст авк а та на всяко действие т р я б ва да
бвде проява на во л я т а, т ъ й к а т о т а з и проява не може да зави
си о т нещо, к о ет о да не зависи непосредствено и само о т нея,
т о е с т да е 3а нея само случайно, с к о е т о да направи и с ам а та
й проява случайна. Това условие обаче е ц я л о т о т я л о . Следова
т ел н о т о са м о т о т р я б в а да е проява на в о л я т а и отнош ение
т о му квм м о я т а воля изобщо, т о е с т квм моя п о сти ж и м само
3а разума хар ак тер , ч и я т о проява във врем ето е м о я т емпи
ричен хар актер , т р я б ва да е свщ о то , к а к в о т о е о тн о ш ен и ето
на о т д е л н о т о действие на т я л о т о квм отделния волеви а к т .
Следователно ц я л о то т я л о не е нищо друго освен м о я т а с т а
нала видима воля, т р я б ва да е с а м а т а моя воля, доколкото т я
е нагледен о б е к т , представа о т пврвия клас.
К а т о потвврждение на т а з и мисвл вече посочихме, че вся
ко ввздействие вврху т я л о т о ввзбужда веднага и непосредс
т в е н о и в о л я т а и в т о в а отнош ение т о се нарича болка или
наслада, а в по-ниска степен п р и ятн о или неприятно усещане.
О братно, всяко силно ввзбуждане на во л я т а, т о е с т а ф е к т и
с т р а с т , р а з т в р с в а т т я л о т о и н ар уш ав ат хода на неговите
функции. Н аистина може да се даде един, макар и много не-
свввршен, етиологически о т ч е т 3а ввзникването, а още по-
добре и 3а р а зв и т и е т о и съхраняването на т я л о т о . В т о в а
именно се заключава физиологията, но т я обяснява т е м а т а
си само толкова, колкото и м о т и в и т е обясн яват дей стви я
т а . Е т о защо к а к т о обосноваването на о т д е л н а т а поствп -
ка с м оти в а, на к о й т о т я се явява необходимо следствие, не
противоречи на ф а к т а , че п о с т в п к а т а изобщо и по с в о я т а
св щ н о ст е проява на една сама по себе си безоснователна воля,
т а к а и физиологическите обяснения на ф ун кц и и те на т я л о т о
не опровергават ф и лософ ската и сти н а, че ц я л о то би ти е на
т о в а т я л о и ц я л а т а сввкуп н о ст на негови те функции са само
обективация именно на т а з и воля, к о я т о се проявява ввв вън-
ш н и т е действия на с в щ о т о т о в а т я л о в с ъ о т в е т с т в и е с м о
т и в и т е . Макар и физиологията да свежда дори т е зи ввншни
действия, непосредствени те свзнателни движения, до причи
ни в организма - например обяснявайки движ ени ята на муску-
лигпе с при тока на сокове („к а т о свиването на една намокрена

врбв“, казва Райл1 в своя Архив на физиологията, т . 6, с. 153) - и
дори ако предположим, че ще се стигне д ей стви тел н о до ед
но основно обяснение о т т о зи вид, все пак т о не би отменило
никога н еп о сред ствен ата и несвмнена истина, че всяко свзна-
телно движение (functiones animales*) е проява на един волеви
а к т . И физиологическото обяснение на в егетати вн и я с в я т
(functiones naturales, vitales**), колкото и да е успешно, не може
да опровергае и с т и н а т а , че цели ят т о зи , развиваш, се т а к а
ж ивотински ж и в о т е сам проява на во л я та. Изобщо, к а к т о
се изтбкна по-горе, всяко етиологическо обяснение не може да
посочи нищо повече о т по необходимост определеното мяс
т о вбв врем ето и п р о с т р а н с т в о т о на едно отделно явление,
необходимото му вбзникване по едно устан о вен о правило. Но
по т о зи п б т в в т р е ш н а т а свщ н о ст на всяко явление о с т а в а
необяснима и се предполага о т всяко етиологическо обяснение.
Означава се само с наименованията сила или природен закон, а
ако с т а в а дума 3а постбпки - с хар ак тер , воля.
И т а к а , макар всяка отделна по ствп ка при предпоставка
т а на определен хар ак тер да произтича неизбежно о т даден
м о ти в и макар р а с т е ж в т , х р ан и т ел н и я т процес и всички про
мени в ж и в о т и н ск о т о т я л о да се и звбрш ват по необходимо
действащ и причини (дразнители), все пак р ел и я т ред п о стб п
ки, следователно и всяко отделно действие, к а к т о и т я х н о т о
условие, са м о т о т я л о , к о е т о ги извбршва, значи и процесвт,
чрез к о й т о и в к о й т о т о сбщ ествува, не е нищо друго освен
проява на во л я та, с т а н а л а т а видима обектност на волята.
Вврху т о в а се основава пвлното с б о т в е т с т в и е между човеш
к о т о и ж и в о т и н ск о т о т я л о и ч о веш к ат а и ж и в о т и н с к а т а
воля изобщо, с б о т в е т с т в и е подобно (но далече преввзхожда-
що) на с б о т в е т с т в и е т о между един преднамерено изработен
и н с т р у м е н т и в о л я т а на неговия м айстор, поради к о е т о се
явява к а т о уелесвобразност, т о е с т телеологическо обясне
ние на т я л о т о . Е т о защо ч а с т и т е на т о в а т я л о т р я б в а да
* Ж и в о т и н с к о -о р г а н и ч е с к и ф у н к ц и и ( л а т . ) - Б. пр.
* * Е с т е с т в е н и ж и зн ен и ф у н к ц и и ( л а т . ) - Б. пр.
с в о ш в е ш с т в а т напвлно на основните желания, чрез к ои то

се м аниф естира во л я та, т р я б в а да б в д а т техен видим израз:
Звбите, гврлото, чр евн и ят т р а к т са о б екти ви р ан и ят глад;
ген и тали и те - о б екти ви р ан и ят полов нагон; посягащ ите ръ
це и бврзите крака с в о т в е т с т в а т вече на по-скоро косвения
стр ем еж на во л я та, к о й т о т е п р ед ставл яват. К а к т о о б щ ат а
форма на ч о веш к ото т я л о с в о т в е т с т в а на о б щ а т а човеш
ка воля, т а к а на индивидуално модифицираната воля, на ха
р ак т е р а на отделния индивид с в о т в е т с т в а индивидуалната
с т р у к т у р а на т я л о т о , к о я т о поради т о в а е характерна и из
разителна ввв всички части . Крайно забележително е, че т ази
мисвл е изреквл още Парменид2 6 следните сти хо ве, посочени
о т А р и с т о т е л (Metaph. Ill, 5 ):
Qq yap EKaoxoq e%ei x p a a iv yeêcov яоАпхацятсоч,

Twç vooç av-ßpcojioiüi яареац хеу то yap am o
E cttiv, оягр cppoveei, peÀecov (puoiç ачйрсояошг,
K a i n a a iv x a i я а ч п то yap я ^ воу ectti уогща.
(Ut enim caique complexio memhrorum flexibilium se habet, ita

mens hominibus adest: idem namque est, quod sapit, membrorum na
tura hominibus, et omnibus et omni: quod enim plus est, intelligentia
est.)*
§21
Ако някой благодарение на т о в а разсвждение е добил и in

abstracto ясно и убедително познанието, к о е т о всеки п р и т е
жава непосредствено in concreto, т о е с т к а т о ч у в ст в о , имен
но че с в щ н о с т т а сама по себе си на с о б с т в е н о т о му явление,
* Както всеки притежава комплекс о т много гввкави членове,

така e u e ума на човека, твй к ато еднаква е природата на духа и на
членовете винаги у всеки, защото решаващи са помислите (лат.) -
Б. пр.
Вж. гл. 20 о т втория том , както и моето евчинение За волята
в природата, рубриките „Физиология“ и „Сравнителна анатомия“,
квдето т у к загат н ат о т о е развито основно.
представена му в к а ч е с т в о т о си на представа к а к т о чрез пос

т ъ п к и т е му, т а к а и чрез постоянния им с у б с т р а т , негово
т о т я л о , е н еговата воля, к о я т о представлява най-непосредс-
т в е н о т о в свзнанието му, но к а т о т а к о в а не е приела напвл-
но ф о р м ат а на представа, к вд ето о б е к т в т и с у б е к т в т не си
п р о т и в о с т о я т , а се изявява по един непосредствен начин без
напвлно я сн о т о разграничаване между с у б е к т и о б е к т и все
пак се познава о т индивида не к а т о ц я л о ст, а само в отделн и
т е й ак т о в е , казвам, ако някой споделя с мене т о в а убеждение,
т о ще с т а н е 3а него о т само себе си ключ квм познанието на
най-свкровената св щ н о ст на ц я л а т а природа, к а т о пренесе
познанието си вврху всички онези явления, дадени му не к а т о
неговото собствено явление в непосредствено познание наред
с косвеното, а само косвено, т о е с т само едностранчиво, са
мо к а т о представа. Ще признае именно т а з и воля 3а временна
свщ н ост не само на явленията, подобни на н его вата с о б с т в е
на представа, на х о р а т а и ж и в о т н и т е , но продвлжавайки раз
мишлението, ще сти гне до м исвлта, че си л ата, к о я т о развива
и храни р а ст е н и я т а , дори си л ата, к о я т о образува кри стал и
т е , к о я то обрвща м агн и та квм Северния полюс, си л ата, коя
т о врвща удара при свприкосновението на разнородни м е т а
ли, си л ата, явяваща се при с р о д с т в о т о на в е щ е с т в а т а к а т о
отблвскване и привличане, разделяне и свединение, дори нак
рая и т е ж е с т т а , проявяваща се мощно ввв всички м атерии,
привличайки камвка квм з ем я т а , а з е м я т а квм слвнцето - че
всичко т о в а е различно само в проявите, но ввв в в т р е ш н а т а
си св щ н о ст т р я б в а да се разглежда к а т о т в ж д е с т в е н о с онова,
к о ето му е непосредствено п о зн ато то л к ова и н ти м н о и по-
добре о т всичко друго, онова, к о е т о в най-ясните си прояви се
нарича воля. Поради т о в а размишление не о ставам е само при
явлението, а преминаваме квм нещото салло по себе си. Явление
означава представа и нищо повече. Всяка представа о т каквв-
т о и да е вид, всеки обект е явление. Нещо само по себе си обаче
е единствено волята. К а т о т а к а в а т я не е в никаквв случай
представа, а нещо Шо genere различно о т нея. Тя е онова, о т
к о ето следва всяка представа, всеки о б е к т , явлението, види
м о с т т а , обектността. Тя е най-свкровеното, сврцевината на
всичко единично, к а к т о и на ряло то . Проявява се ввв всяка

сляпо дей стващ а природна сила, проявява се и в обмислените
п о ствп ки на човека. Различието между т я х засяга само с т е
п е н т а на п роявата, но не с в щ н о с т т а на онова, к о е т о се про
явява.
§22
Това нещо саллд по себе си (ще запазим терм и на на К а н т к а т о

п остоян н а формула) к а т о т а к о в а не е никога о б е к т , именно
Защ о то всеки о б е к т е само негова проява, а вече не т о сам о то .
За да можем все пак да си го представим обективно, т о било
принудено да заи м ства име и п он яти е о т някой о б е к т , о т не
що напвлно обективно дадено, следователно о т една о т свои
т е прояви. За да служи к а т о обяснителна изходна т о ч к а оба
че, т а з и проява т р я б в а да е най-сввврилената сред всички дру
ги явления, т о е с т непосредствено о светен а о т познанието.
К а т о т а к а в а се явява именно ч о в еш к ат а воля. Все пак тр я б ва
да отбележ им, че всички ние използваме т у к само denominatio
а potiori*, вследствие на к о е т о п о н я т и е т о воля получава по-
широк о б х в а т о т досегашния. П ознанието на т в ж д е ст в е н о -
т о в различни явления и на различното в подобните е именно,
к а к т о ч е с т о отбелязва П л ато н , условие 3а ф и лософ ията. Но
досега не е било известн о, че с в щ н о с т т а на всяка стр ем я щ а
се и дей стващ а природна сила и в о л я т а са т вж д ест вен и . По
т а з и причина многообразните явления, представляващ и само
различни видове на един и свщ род, не са били разглеждани ка
т о т ак и в а, а к а т о хетерогенни. З а т о в а не било ввзможно и
да свщ ествува дума 3а обозначаването на п о н я т и е т о на т о зи
род. Е т о защо ще нарека т о з и род по най-свввршения му вид,
ч и ето най-близко до нас, непосредствено познание ще ни о т
веде до косвен ото познание на всички други. К о й т о обаче е не
способен да извврши изисканото т у к разширение на п о н я т и
е т о , ще о ст ан е подвластен на п о с т о я н н о т о недоразумение и
Наименование по най-свввршеното (лат.) - Б. пр.

Г.ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 249
nog д у м а т а воля ще разбира само единия вид, означаван досега

с тази ддма, во л я та, ръководена о т познанието и проявяваща
се изключително по м оти ви , дори само по а б с т р а к т н и м о т и
ви, т о е с т под р ъ к о во д ст во т о на разума. К а к т о се каза вече,
т о в а е най-очевидната проява на во л я т а. Сега се налага в ми
сълта си да отделим непосредствено п о з н а т а т а ни въ треш на
същ ност именно на т а з и проява и т о га в а да я пренесем върху
всички по-слаби, no-неясни прояви на съ щ а та същ н ост, к а т о
по т о зи начин извършим ж еланото разширение на п о н я т и е т о
воля.
Също т а к а погрешно би ме разбрал и онзи, к о й то , обратн о,
би помислил, че в края на к р аи щ ата е все едно дали ще означим
тази вътреш н а същ н ост на всяко явление с д у м а т а воля, или с
някоя друга. Такъв би бил сл уч ая т, ако н ещ о т о само по себе си
би било нещо, 3а ч и ето същ ествуване само си вадим заключение
и го опознаваме косвено, и т о in abstracto. Тогава ще е вече все ед
но как ще се нарече. И м е т о би било п р о с т о знак 3а една неизвес
т н а величина. Но в случая д у м а т а воля, к о я т о к а т о магическо
слово би трябвало да ни разкрие съкровената съ щ н о ст на вся
ко нещо в природата, съвсем не е неизвестна величина, получе
на чрез умозаключения, а е п о зн ата напълно непосредствено и
е толкова и звестн а, че знаем и разбираме много по-добре какво
е воля о т к а к в о т о и да е друго нещо. До днес п о н я т и е т о воля
е било подвеждано под п о н я т и е т о сила. A3 постъ пвам т о ч н о
обратн о и си представям всяка природна сила к а т о воля. Нека
не се мисли, че т о в а е словесен спор или че е все едно. То има по-
скоро изключително значение и важ н о ст . В края на к р аи щ ата
в о сн о вата на п о н я т и е т о сила лежи к а к т о при всички о с т а
нали нагледното познание на обективния с в я т , т о е с т явле
нието, п р е д с т а в а т а , о т к ъ д е т о е почерпано т о в а понятие.
А бстрахирано е о т о б л а с т т а , където г о с п о д с т в а т причи
н а т а и д е й с т в и е т о , т о е с т о т нагледната представа, и озна
чава именно причината 3а причините в т а з и т о ч к а , където
т о не може да се обясни етиологически, а се явява необходима
предпоставка 3а всяко етиологическо обяснение. П о н я т и е т о
воля, н апроти в, е е д и н ст вен о то между всички възможни, ко
е т о не произхожда о т явлението, не и о т п р о с т а т а нагледна
представа, а идва о т в в т р е , произтича о т непосредственото

свзнание на всеки един, к вд ет о т о й опознава с о б с т в е н а т а си
индивидуалност по н ей н ата свщ н о ст, непосредствено, без
к а к в а т о и да е форма, дори без ф о р м ат а на с у б е к т и о б ек т,
а свщевременно е сам себе си, т в й к а т о т у к познаващ ият и
п о з н а т о т о сввпадат. Сведем ли з а т о в а п о н я т и е т о сила до
п о н я т и е т о воля, сме свели в свщ н о ст нещо по-малко известно
до нещо безкрайно по-известно, дори квм ед и н ствен о то , кое
т о ни е д ей стви тел н о непосредствено и напвлно известно, и
т а к а сме разширили значително познанието си. Подведем ли,
н апротив, к а к т о досега, п о н я т и е т о воля под п о н я т и е т о сила,
се отказвам е о т е д и н ст вен о то непосредствено познание, ко
е т о имаме 3а в в т р е ш н а т а с в щ н о ст на с в е т а , разтваряйки го
в едно абстрахирано о т явлението поняти е, с к о е т о не можем
да о ти д ем никога о т в в д явлението.
§23
Волята к а т о нещо само по себе си е свввршено различна о т

с в о е т о явление и напвлно свободна о т всички негови форми,
к о и т о т я приема едва к о гат о се проявява. Е т о защо т е се о т
н а с я т само до н ей н ата обектност. Но на нея с а м а т а са чужди.
Дори н ай -общ ата форма на всяка п редстава, ф о р м а т а на обек
т а 3а суб е к т а, не се о т н ас я до нея, още по-малко подчинени
т е на т а з и форма други форми, намиращи всички общ израз
в закона 3а основанието, к вд ето , к а к т о е известно, сп ад ат
и врем ето, и п р о с т р а н с т в о т о , следователно и свщ ествува-
щ а т а единствено чрез т я х и стан ал а ввзможна м н ож естве-
н о с т . В т о в а отнош ение, заемайки един терм и н о т д ревн ата
свщинска схоластика, ще нарека врем ето и п р о с т р а н с т в о т о
principium individuationis*. Моля т о в а да не се забравя, защо-
т о единствено благодарение на врем ето и п р о с т р а н с т в о т о
всичко еднакво по с в щ н о ст и по н яти е се явява все пак различ
но, к а т о м н о ж ество едно до друго и едно след друго. Следова-
Основание 3а сбществуването на индивидите (лат.) - Б. пр.

телно врем ето и п р о с т р а н с т в о т о са principium individuationis,

п р е д м е т в т на то л к о ва схоластични размишления и спорове,
свбрани о т Cyapec3 (Disp. 5, sect. 3 ).
Свгласно казан ото д о т у к в о л я т а к а т о нещо само по себе
си лежи избен с ф е р а т а на закона 3а основанието вбв вси чки те
му видове, следователно т я е без основание, макар и всяка о т
нейните прояви да е подчинена напвлно на закона 3а основани
ет о . Освен т о в а т я е свободна о т к а к в а т о и да е м н ож естве-
н о ст, макар п рояви те ù ввв врем ето и п р о с т р а н с т в о т о да са
безброй. С а м а т а т я е една, но не к а к т о о б е к т в т е един, ч и ето
единство се познава само п р о ти во п о ставен о на ввзм ож ното
м нож ество. Не и к а к т о е едно п о н я т и е т о , вбзникнало само
чрез абстракция о т м н о ж е с т в о т о . Тя е една к а т о онова, кое
т о лежи извбн вр ем ето и п р о с т р а н с т в о т о , извбн principio in
dividuationis, т о е с т изввн в б з м о ж н о с т т а 3а м н о ж ест вен о ст.
Едва к о гат о всичко т о в а ни с т а н е напвлно ясно о т следното
разглеждане на явленията и различните прояви на в о л я т а, ще
разберем напвлно смисвла на К а н т о в о т о учение, че време, про
с т р а н с т в о и причинност не са присвщи на н ещ о т о само по
себе си, а са само форми на познанието.
Л и п сата на основание при в о л я т а била о свзн ата наистина
т а м , к в д е т о т я се проявява най-ярко к а т о воля на човека. Та-
311 воля нарекли свободна, независима. В с в щ о т о време покрай
ли псата на основание при с а м а т а воля не забелязали необходи
м о с т т а , на к о я т о са подчинени навсяквде нейн ите явления.
Обявили п о с т в п к и т е 3а свободни, к о е т о т е не са, т в й к а т о
всяко отделн о деяние следва свс стр о га необходим ост о т
д е й с т в и е т о на м о т и в а вврху хар актер а. К а к т о се каза вече,
всяка необходимост е отнош ение на с л ед ст в и ет о квм основа
н и ето и нищо повече. Закон вт 3а основанието е о б щ а т а форма
на всички явления и в с в о я т а дей н о ст човек к а т о всяко друго
явление т р я б в а да му е подчинен. Но понеже в самосвзнанието
в о л я т а се познава непосредствено и сама по себе си, в т о в а
свзнание лежи и свзнанието 3а свобода. Не се забелязва обаче,
че индивидвт, л и ч н о с т т а , не е воля к а т о нещо само по себе си,
а само явление на в о л я т а. К а т о т а к о в а т о е детерминирано и
е приело ф о р м а т а на явленията - закона 3а основанието. На
т о в а се двлжи с т р а н н и я т ф а к т , че всеки се с м я т а 3а a priori

свободен, дори в о т д е л н и т е си п о ствп ки и мисли, че всеки пет
би могвл да започне ж и в о т а си по друг начин, к о е т о означава
да с т а н е друг. Но, a posteriori, благодарение на о п и та, о т к р и
ва изумен, че не е свободен, а е подчинен на н ео б хо д и м о стта.
Независимо о т всички намерения и размишления не променя
п о с т в п к и т е си и о т началото на ж и в о т а си до неговия край е
принуден сякаш да п о ствп ва свобразно неодобрявания о т него
самия хар ак те р и да играе сякаш докрай п о е т а т а роля. Тук не
мога да продвлжа разглеждането на ввпроса, заьцото т о й илиг
етически хар ак тер и м я с т о т о му в т о з и т р у д е другаде. Меж
дувременно искам само да насоча вним анието вврху т о в а , че
явлението на сама по себе си л и ш ен ата о т основание воля е все
пак подчинено на закона 3а н ео б хо д и м о стта, т о е с т на закона
3а основанието, 3а да не би н ео б хо д и м о стта, с к о я т о следват
явленията в природата, да попречи да видим в т я х прояви на
во л я та.
До днес 3а явления на в о л я т а се см я тал и само онези измене
ния, к о и т о н я м а т друго основание освен един м о т и в , т о е с т
една представа. Е т о защо в при родата воля се приписвала са
мо на човека, в краен случай и на ж и в о т н о т о , т в й к а т о позна
н и ето и п р е д с т а в а т а , к а к т о се спомена вече на друго м я с т о ,
са и с т и н с к и я т и изключителен хар ак тер на ж ивотинския
с в я т . Но че в о л я т а д ей ства и т а м , к в д е т о не я рвководи поз
нанието, откри вам е най-напред в и н с т и н к т а и ху д о ж е с т в е
н и т е пориви на ж и в о т н и т е * . Тук не се взема предвид, че т е
п р и т е ж а в а т представи и познание, т в й к а т о и,елта, квм ко
я т о са се насочили, сякаш т я е п о зн а т м о т и в , о с т а в а 3а т я х
сввсем неизвестна. Е т о защо и д е й с т в и я т а им се и звврш ват
без м о т и в и не са рвководени о т п р е д с т а в а т а . Те ни по казват
най-напред и най-ясно как в о л я т а д ей ства без к а к в о т о и да е
познание. Едногодиш ната п т и ц а няма представа 3а яй ц ата, 3а
к о и т о с т р о и гнездо, н и т о пвк м л ад и я т паяк 3а п л ячк ата, 3а
к о я т о п л ете мрежа, или м р аво яд вт 3а м р авк ата, 3а к о я т о 3а
пврви п в т копае яма. Л и чинката на брвмбара рогач прогризва
* T03U ввпрос се разглежда специално в гл. 27 на т о м втори.

6 дврвото, к в д е т о т р я б в а да се освщ естви преобразуването

й, дупка два п в т и по-голяма, ако ще с т а в а мвжки брвмбар, о т -
колкото 3а женски, 3а да има в пврвия случай повече м я с т о 3а
рогата, 3а к о и т о няма никаква представа. В д е й с т в и я т а на
тези ж и в о тн и , к а к т о и при о с т а н а л и т е , се проявява очевид
но во л я та, но т о в а е сляпа дей ност, свпровождана наистина
о т познание, но не рвководена о т него. Убедим ли се веднвж, че
п р е д с т а в а т а к а т о м о т и в не е необходимо и свщ ествен о усло
вие 3а д е й н о с т т а на в о л я т а, ще познаем и по-лесно д ей н о ст
т а на в о л я т а и 6 случаи те, к вд ето е по-малко очевидна. Така
например квщ и ч к ата на охлюва не се двлжи на една чужда 3а
него самия, но рвководена о т познанието воля, к а к т о и квща-
т а , к о я т о сами стр о и м , не е р е з у л т а т на друга воля, освен на
н аш ата собствен а. Ще признаем и д в е т е квщи 3а п р о д у к т на
о б екти в и р ащ ата се и в д в е т е явления воля, д ей стващ а у нас по
м отиви, а у охлюва още сляпо к а т о насочен наввн с т р о и т е л е н
и н с т и н к т . Много п в т и с в щ а т а воля д ей ства сляпо и у нас:
ввв вси чки те функции на т я л о т о ни, к о и т о не се р вк о во д я т
о т никакво познание, ввв вси чки те му жизнени и в егет ат и в н и
процеси, храносмилане, секрети , р астеж , ввзпроизвеждане. Не
само д е й с т в и я т а на т я л о т о , но и т о сам о то , к а к т о се дока
за по-горе, е изцяло обективирана воля, к он к р етн а воля. Е т о
Защо всичко, изввршващо се у него, т р я б в а да се изввршва чрез
во лята, макар т у к т а з и воля да не е рвководена о т познание,
да не се определя о т м оти ви , а да д ей ства сляпо, по причини,
наричани в т о з и случай дразнители.
Наричам причина в най-тесния смисвл на д у м а т а онова
свстояние на м а т е р и я т а , к о ет о , довеждайки с необходимост
до друго свстояние, само претврпява с в щ о т о голямо измене
ние к а т о предизвиканото о т него сам о то . Това се изразява
чрез правилото „д е й ст в и е т о е равно на п р о т и в о д е й с т в и е т о “.
При свщ и н ската причина д е й с т в и е т о р а с т е правопропор-
ционално на причината, п р о т и в о д е й с т в и е т о свщо, т а к а че
ако веднвж е известен р о д в т на д е й с т в и ет о , о т с т е п е н т а на
и н т е н з и в н о с т т а на причината може да се измери и изчисли
с т е п е н т а на д е й с т в и ет о , к а к т о и обратно. Такива всвщ н о ст
т.н ар . причини д е й с т в а т ввв всички прояви на механизма, хи-
254 АРТУР ШОПЕНХ.ЛУЕР
мизма и ш.н., н ак р атк о при всички изменения на неорганични

т е тел а. Наричам, напроти в, дразнител онази причина, к о я то
не и зп и тва с ъ о т в е т н о на д е й с т в и е т о си п р оти водей стви е и
ч и я т о и н т е н зи вн о ст съвсем не п роти ча успоредно с и н т е н
з и в н о с т т а на д е й с т в и ет о , к о е т о поради т о в а не може да бъде
измерено по нея. И звестно малко увеличение на дразнителя мо
же по-скоро да предизвика значително увеличение на д ей стви
е т о или о б р атн о , да унищожи напълно предиш ното действие
и т .н . О т т о з и вид е всяко въздействие върху органичните
т е л а. Следователно всички истински органични и в е г е т а т и в
ни изменения в ж и в о т и н ск о т о т я л о се д ъ л ж ат на дразните
ли, а не на причини. Д р а з н и т е л я т обаче, к а к т о изобщо всяка
причина, к а к т о и м о т и в ъ т , не определя нищо повече освен
н ачалн ата т о ч к а на п р о я в ат а на всяка сила във време и про
с т р а н с т в о , не и в ъ т р е ш н а т а съ щ н о ст на с а м а т а проявяваща
се сила. Според предишния си извод разглеждаме т а з и същ ност
к а т о воля, на к о я т о приписваме к а к т о несъзнаваните, т а к а и
съзнаваните изменения на т я л о т о . Разд разн и тел ят е междин
на брънка, т о й осъщ ествява прехода между м оти ва, п р ед став
ляващ прем иналата през познанието причинност, и причина
т а в най-тесен смисъл. В о т д е л н и т е случаи т о й е по-близо т у
до м оти в а, т у до причината, но все пак т р я б в а да се различава
о т т я х . Така например изкачването на соковете в р а с т е н и я т а
се дължи на дразнители и не може да се обясни п р о с т о с при
чини според закон и те на хидравликата, н и т о на капилярите.
При все т о в а т о се подпомага о т т я х и се приближава изобщо
до ч и ст о причинните изменения. Д ви ж ен и ята на Hedysarum
gyrans, н апроти в, и на Mimosa pudica, макар и предизвикани са
мо о т дразнители, при ли чат все пак на мотивирани движения
и се я в я в а т п о ч т и преход към т я х . С т е с н я в а н е т о на зен и уата
при по-силна светли н а е р е з у л т а т на дразнител, но може да се
разглежда и к а т о м отивирано движение, т ъ й к а т о прекалено
си л н ата светли на би дразнила болезнено зен и уата. За да пре
д о т в р а т и м т о в а , свиваме з ен и уа та си.
П о во д ъ т 3а ер ек уи ята е м о т и в , т ъ й к а т о т о й е представа.
Но все пак д ей ства с н ео б хо д и м о ст та на дразнител, т о е с т не
може да му се п р о т и в о с т о и и т р я б в а да бъде о т с т р а н е н , 3а да
ГИКТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 255
не действа повече. С в щ о т о се о т н ас я и до о т в р а т и т е л н и т е
предмети, предизвикващи желание 3а поврвщане. К а т о и с т и н
ска междинна брвнка о т сввсем друг род между движ ението,
предизвикано о т дразнител, и д е й с т в и е т о по съзнателен м о
т и в т о к у -щ о разгледахме и н с т и н к т а на ж и в о т н и т е . К а т о
друга междинна брвнка о т т о з и вид бихме били склонни да раз
глеждаме и диш ан ето. Воден е спор, дали т о т р я б в а да се при
числи квм свзнаваните, или несвзнаваните движения, т о е с т
всвщ н ост дали е р е з у л т а т о т м о т и в , или дразнител; може би
следва да се определи к а т о нещо средно между д в е т е . Маршал
Хол4 (On the diseases o f the nervous system, § 293 и сл.) обявява диша
н ето 3a смесена функция, т в й к а т о се намира под влияние о т
части на церебралните (свзнавани), о т ч а с т и на спиналните
(несвзнавани) нерви. Но в края на к р аи щ а т а т р я б в а да го при
числим квм м о т и в и р ан и т е волеви прояви, з а щ о т о други м о
тиви, т о е с т ч и сти представи, м о г а т да н ак ар а т в о л я т а да го
Задвржи или да го ускори и к а т о всяка друга свзнавана проява на
во лята изглежда, че може напвлно да се задвржи и по собствен а
воля да се задуши. И т о в а д ей стви тел н о би било ввзможно,
щом някой друг м о т и в повлияе т о л к о в а силно на в о л я т а, че да
надвие н а с т о я т е л н а т а п о т р е б н о с т о т ввздух. Твврди се, че
Диоген бил сложил наистина по т о з и начин край на ж и в о т а си
(Дпоген Лаерций5, VI, 76). А и негри били поствпвали т а к а (Ф. Б.
Осиандер, За самоубийството, 170- 180). Разполагаме с няколко
убедителни примера 3а влиянието на а б с т р а к т н и т е м оти ви ,
т о е с т 3а п р е в в зхо д ство т о на свщ и н ската разумна воля над
чи сто ж и в о т и н ск а т а . В полза на ч а с т и ч н а т а обусловеност
на диш ан ето о т церебралната дей н о ст говори ф а к т в т , че
циановодородната киселина убива най-напред, к а т о пара
лизира мозвка и т а к а косвено спира диш ането. Но ако т о се
поддвржа изкуствено, д о к а т о премине о т р а в я н е т о на мозвка,
няма да н аствпи с м в р т. Свщевременно т у к ди ш ан ето ни дава
между д р у го то най-очевиден пример, че м о т и в и т е д е й с т в а т
esc свщо т о л к о в а голяма необходим ост к а т о д р азн и тел и те
и ч и с т и т е причини в най-тесния смисвл и само чрез п р о т и
воположни м оти ви , к а к т о например н а т и с к в т и противона-
т и с к в т , м о г а т да и згуб ят с и л ат а си. При ди ш ан ето изгледи-
2 5 6 ______________________________________________ АРТУР ШОПЕНХАУ1 i>
me mo да бъде задържано са несравнимо по-слаби, о т к о л к о т п

при други м отивирани движения. В първия случай м о т и в ъ т е
много н аст о я т ел ен , много близък, задоволяването му е мно
го лесно благодарение на н е у м о р и м о ст т а на извърш ващ ите го
мускули и по правило нищо не му п р о т и в о с т о и и диш ан ето се
подпомага о т най-стария навик на индивида.
И все пак всъ щ н о ст всички м о ти ви д е й с т в а т с еднаква
необходимост. П ознанието, че н ео б хо д и м о с т та е обща и 3а
движ ени ята, произтичащ и о т м оти ви , к а к т о и 3а предизви
к ан и т е о т дразнители, ще ни помогне да разберем по-лесно
следното: всичко, к о е т о се извършва в органическото т я л о
вследствие дразнители и напълно закономерно, все пак по сво
я т а въ треш н а съ щ н о ст е воля, к о я т о наистина сама по себе си
е без основание, но всички нейни прояви са подчинени на закона
3а основанието, т о е с т на нео бхо д и м о стта*. Е т о защо няма
да се задоволим с т о в а , да признаем всички д ей стви я на жи
в о т н и т е , к а к т о и р я л о т о им същ ествуване, ф изическата им
с т р у к т у р а и организацията им 3а прояви на во л я т а, а ще пре
несем т о в а дадено единствено на нас непосредствено позна
ние 3а в ъ т р е ш н а т а с в щ н о ст на н е щ а т а и върху р а ст е н и я т а .
Вси ч ки те им движения са предизвикани о т дразнители, т ъ й
к а т о в л и п сата на познание и на обусловените о т познанието
м отивирани движения се състои съ щ е с т в е н а т а разлика меж
ду ж и в о т н о т о и р а с т е н и я т а . Следователно всичко, явяващо
се 3а п р е д с т а в а т а к а т о растение, к а т о в егет ат и в н и процеси,
сляпо д ей стващ а сила, ще приемем според н его вата същ ност
3а воля и ще го признаем 3а т о в а , к о е т о съставлява о сн о вата
на н аш е то собствено явление, к а к т о т о се изявява в н аш и те
д ей стви я и в ц я л о т о същ ествуване па с ам о т о ни т я л о .
О ст а в а да направим и последната крачка - да приложим на
шия начин на разглеждане върху всички онези сили, д ей стваащ
в при родата според общи, неизменни закони. Съгласно т е зи
Закони се извъ рш ват д ви ж ен и ята на всички т ел а, к о и то , ли-
* Т о в а п о зн ан и е е р а з к р и т о в м о е т о съчинение Зя с в о б о д а т а н а
в о л я т а , к ъ д е т о (с. 3 0 - 4 4 ) в „О с н о в н и п ро бл ем и на е т и к а т а “ е р азгл е
д ан о о с н о в н о о т н о ш е н и е м е ж д у п ри ч и н а, д р а з н и т е л и м о т и в .
шени напвлно огп органи, не п р и теж аваш ч у в с т в и т е л н о с т 3а

дразн ителите и познание 3а м о т и в и т е . Ключа 3а разбиране на
в в т р е ш н а т а с в щ н о ст на н ещ ат а, к о й т о е можело да ни даде
единствено н еп о ср ед ствен о то познание на с о б с т в е н а т а ни
свщ н ост, т р я б в а да използваме сега и 3а явлени ята на неорга
ничния с в я т , ст о я щ и най-далеко о т нас. К о га т о ги разглежда
ме с и зп и тател ен поглед, к о гат о виждаме мощния, неудвржим
стремеж , с к о й т о в о д и т е се у с т р е м я в а т в глвбините, п о с т о
я н с т в о т о , с к о е т о м а г н и т в т се насочва винаги квм Северния
полюс, копнежа, с к о й т о ж ел язото п о ли та квм него, напреже
нието, с к о е т о полю сите на е л е к т р и ч е с т в о т о се с т р е м я т
квм повтор н о свединение, напрежение, усилващо се подобно
на ж елан и ята на човека о т п р е п я т с т в и я ; к о г а т о виждаме
внезапното и бврзо ут а я в а н е на кристала, образувай], се с рав
номерност, представляващ а очевидно о бхван ати я о т вкаме-
няване и т а к а задвржан, реш ително и т о ч н о определен с т р е
меж квм различни посоки, к о гат о забелязваме подбора, с к о й т о
т е л а т а , получили в т е ч н о свстояние свобода и избавени о т
оковите на вцепененост, се т в р с я т и о т б я г в а т , сведи н яват и
разделят, к о гато накрая п о ч увствам е сввсем непосредствено
как една т е ж е с т , ч и й т о с т р ем еж квм з ем н ат а маса п р о т и
водейства на н аш е то т я л о , непрестанно го н ати ск а и т егн е
вврху му, преследвайки единствения си стр ем еж , т о га в а няма
Защо да напрягаме много ввображ ението си, 3а да разпознаем
дори о т т а к о в а голямо разстояние с о б с т в е н а т а си свщ н о ст,
именно онова нещо, к о е т о преследва при нас ц е л т а си в с в е т
л ин ата на познанието. Тук обаче, в най-слабата си проява, т о
се стр ем и само сляпо, глухо, едностранчиво и неизменно, но
все пак, з а щ о т о навсяквде е едно и свщо - к а к т о п вр во т о у т
ринно зазоряване споделя с лвчи те на зной ното пладне и м ет о
слвнчева светли на, - т о т р я б в а и т у к , и т а м да се нарича во
ля, име, означаващо онова, к о е т о е б и т и е т о само по себе си на
всяко нещо в с в е т а и единствено ядро на всяко явление.
Н е с х о д с т в о т о обаче, дори привидното пвлно различие меж
ду явлени ята на неорганичната природа и в о л я т а, ввзприемана
о т нас к а т о сврцевината на с о б с т в е н а т а ни свщ н о ст , ввзник-
ва изключително о т к о н т р а с т а между напвлно определената
Закономерност при единия и привидно безразборния произвол

при другия вид явления, з а щ о т о при х о р а т а се проявява силно
и н д и в и д уал н о стта. Всеки има соб ствен хар ак тер , поради т о
ва един и свщ м о т и в не влияе с еднаква сила вврху всички хора
и хиляди странични о б с т о я т е л с т в а , заемащи м я с т о в широ
к а т а познавателна сфера на индивида, но непознати 3а други,
м одиф ицират бездей стви ето му. Е т о защо не е ввзможно са
мо о т м о т и в а да се предскаже п о с т в п к а т а , т в й к а т о липсва
д р у ги я т ф а к т о р , т о ч н о т о познание на индивидуалния харак
т е р и свпровож дащ ото го познание. Явленията на природни
т е сили, н апроти в, п о казват друга крайност. Те д е й с т в а т по
общи закони бед отклонение, без индивидуалност, свобразно
явни о б с т о я т е л с т в а , подчинени на н а й -т о ч н о т о предопре
деление. Една и свща природна сила се проявява в милиони я в
ления т о ч н о по свщия начин. За да изясним т а з и т о ч к а , 3а да
докажем т в ж д е с т в е н о с т т а на единосъщната и неделима воля
ввв вси чки те й то л к о в а различни прояви, в най-слабите, как-
т о и в най-силните, т р я б в а на пврво м я с т о да разгледаме о т
нош ението, к о е т о в о л я т а к а т о нещо само по себе си има квм
с в о е т о явление, т о е с т о т н о ш е н и е т о на с в е т а к а т о воля квм
с в е т а к а т о представа. Така пред нас се о т к р и в а най-добрият
п в т 3а по-двлбоко проучване на целия ввпрос, разгледан 8 тази
в т о р а книга*.
§24
О т великия К а н т научихме, че врем ето, п р о с т р а н с т в о т о

и п р и ч и н н о с т т а в ц я л а т а си закономерност и ввв вси чки те си
ввзможни форми с в щ е с т в у в а т в н аш ето евзнание и са свввр-
шено независими о т о б е к т и т е , явяващи се в т я х и свставля-
ващи т я х н о т о евдвржание. Или казано с други думи: т е м о г а т
да б в д а т намерени, к а т о изхождаме к а к т о о т с уб ек т а, т а к а и
* Вж. гл. 23 о т т о м втори, свщо и моето евчинение Зя волята в

природата, главата „Психология на растенията“ и изввнредно важна
т а 3а ядрото на моята метафизика глава „Физическа астрономия“ .
о т о б екта. Е т о защо с еднакво право м о г а т да б ъ д а т наречени

способи 3а възприятие на с у б е к т а или пък с во й ства на обек
т а , доколкото той е обект (при К а н т явление), т о е с т предста
ва. С п о м е н а т и т е форми м о г а т да се разглеж дат също и к а т о
неделимата граница между о б е к т и с у б е к т . Е т о защо всеки
о б ек т т р я б в а да се явява в т я х , но независимо о т явяващия
се о б е к т също и с у б е к т ъ т ги при теж ава напълно и има пог
лед върху т я х . Но ако приемем, че явя ващ и те се в т е з и форми
обекти не са празни ф ан то м и , а и м а т значение, би следвало
да по казват нещо, да са израз на нещо, к о е т о да е к а т о т я х
обект, да не е представа, нещо о т н о си т ел н о , същ ествуващ о
само 3а суб е к т а. То тр я б ва, напроти в, да съ щ ествува незави
симо о т п р о т и в о с т о я щ о т о му основно условие и неговите
форми, т о е с т да не е представа, а нещо салгд по себе си. З а т о
ва би могло да се зададе въпросът, дали онези представи, онези
обекти са и още нещо, независимо о т т о в а , че са представи,
о б е к т на суб ек та? И какво биха били т е т о га в а в т о з и смисъл?
Каква е т я х н а т а toto genere различна о т п р е д с т а в а т а стран а?
Какво е н е щ о т о само по себе си? - Воля, бе н а ш и я т о тго вор , но
Засега го о ст а в я м настрана.
К а к в о т о и да е н ещ о т о само по себе си, К а н т е прав в за
ключението си, че врем ето, п р о с т р а н с т в о т о и причинност-
т а (к о и то по-късно признахме 3а видове на закона 3а основа
нието, а самия закон 3а израз на ф о р м и те на явлението) не
са негови определения, а му се при писват едва след к а т о т о
стан е представа, т о е с т т е принадлеж ат само на н еговото
явление, не на него сам о то . Тъй к а т о с у б е к т ъ т ги опознава на
пълно и ги кон струира из самия себе си, независимо о т всеки
о б ект, т е т р я б в а да са присъщи на представитостта, а не на
т о в а , к о е т о с т а в а представа. Те т р я б в а да б ъ д а т ф о р м а т а
на п р е д с т а в а т а к а т о т а к а в а , а не сво й ства на онова, к о е т о
тази форма е приела. Трябва да б ъ д а т дадени още с п р о т и в о
п о л о ж н о с т т а между с у б е к т а и о б е к т а (не в п о н я т и е т о , а
дей стви телн о), следователно да б ъ д ат само най-точно оп
ределение на ф о р м а т а на познанието изобщо, ч и ето най-об
що определение е с а м а т а т а з и п роти воп ол ож н ост. Всичко в
явлението, в о б ек т а, е обусловено о т време, п р о с т р а н с т в о и
причинност и може да бьде представено само чрез т я х , имен

но: лгножественост, делжаща се на положението един до друг и
един след друг, щтеняетост и продължителност, произтичащи
о т закона 3а п р и ч и н н о стта, a още и м а т е р и я т а , к о я т о можем
да си представим само при условието на причинност и накрая
всичко представим о само чрез нея ~~ всичко т о в а заедно сввсем
не е свой ствено на онова, което се явява, което е приело фор
м а т а на сбвсем неприсвщ ата му представа, а е само свврзано
сбс с а м а т а т а з и форма. О братн о, онова в явлението, к о ет о
не е обусловено о т време, п р о с т р а н с т в о , причинност, н и т о
може да се сведе до т я х или да се обясни с т я х , ще е именно
онова, в к о е т о се изявява непосредствено я вя ващ о то се, не
щ о т о само по себе си. Е т о защо най-сввврш ената познавае
м о с т , т о е с т най-голям ата очевидност, я с н о т а и изчерпател
на доказуем ост се п олагат по необходимост на онова, к о е т о е
свой ствено на познанието като такова, следователно на фор-
{пата на познанието, но не на онова, к о е т о само по себе си не
е представа, не е о б е к т , а е стан ал о познаваемо едва к о гат о е
преминало в т е зи форми, т о е с т к о гат о е стан ал о п р ед ста
ва, о б е к т . И т а к а , само онова, к о е т о единствено зависи о т
п о зн ав аем о стта, о т п р е д с т а в и м о с т т а изобщо к а т о т а к а в а
(не о т онова, к о е т о се опознава и е стан ал о представа), кое
т о по т а з и причина е присвщо без разлика на всичко познава
емо и з а т о в а именно може да се намери, к а к т о ако изхождаме
о т с уб е к т а, т а к а и о т о б е к т а - само т о ще може да ни даде
безусловно уд о вл етвор и телн о, напелно изчерпателно и абсо
л ю т н о ясно познание. А т о се свст о и единствено в известн и
т е ни a priori форми на всички явления, к о и т о заедно м о г а т да
с л у ж а т к а т о закон 3а основанието, ч и и то видове, отнасящ и
се кем нагледното познание (3а к о е т о само т у к с т а в а дума),
са врем ето, п р о с т р а н с т в о т о и п р и ч и н н о стта. Единствено
вврху т я х е основана р я л а т а м а т е м а т и к а и ч и с т о т о приро
дознание a priori. Е т о защо само в т е зи науки познанието не
се л у т а на т в м н о , не се н ат вк ва на нещо необяснимо (нещо без
основание, т о е с т воля), на нещо неподдаващо се повече на из
вличане. В т о в а отнош ение, к а к т о се каза вече, К а н т е искал
да нарече предимно, дори изклю чително т е зи познания, наред
с логиката, науки. О т друга с т р ан а обаче, т е з и познания не

ни показват нищо повече о т п р о сти отнош ения, отнош ения
на една представа квм друга, форма без к а к в о т о и да е свдвр-
жание. Всяко свдвржание, к о е т о получават, всяко явление, из~
пвлващо т е зи форми, свдвржа вече нещо не напвлно познавае
мо в с в о я т а свщ н о ст, нещо неподдаващо се на обяснение едно
о т друго, т о е с т нещо без основание, чрез к о е т о познанието
изгубва веднага с в о я т а очевидност и се лишава о т пвлна про
зрачност. Но именно т о в а недоствпно 3а обосноваване нещо
е н ещ о то само по себе си, е онова, к о е т о по с в щ н о с т т а си не е
обект на познанието, а с т а в а познаваемо едва к о г а т о премине
в тези форми. Пврвоначално ф о р м а т а му е чужда и т о не може
никога да с т а н е едно с нея, не може да бвде сведено п р о с т о до
форма, а т в й к а т о т я е зако н вт 3а основанието, не може да
бвде напвлно изследвано. Макар и м а т е м а т и к а т а да ни дава из
черпателни познания 3а всичко, к о е т о в явлението е величина,
положение, число, н ак р атк о п р о ст р ан ст вен о и тем порално
отношение, а ети о л о ги ята да ни посочва изчерпателно зако
номерните условия, при к о и то явлени ята с вси чки те си опре
деления навлизат ввв вр ем ето и п р о с т р а н с т в о т о , но ввпреки
т о в а п о казват само защо определено явление т р я б в а да се яви
именно сега т у к и именно т у к сега, все пак с т я х н а помощ ня
ма да проникнем никога ввв в в т р е ш н а т а св щ н о ст на н ещ ата.
Винаги ще о ст ан е нещо, к о е т о никой не ще се осмели да обясни,
а само ще предполага, именно природните сили, определен вид
действие на н е щ ат а, с в о й с т в а т а , х а р а к т е р в т на всяко явле
ние, безпричинното, независещо о т ф о р м а т а на явлението,
Законвт 3а основанието, на к о е т о т а з и форма сама по себе си
е чужда, но к о е т о я е приело и сега сс проявява свгласно нейния
Закон, определящ обаче само проявата, не онова, к о е т о се про
явява, само как се проявява, не какво се проявява в явлението,
само ф о р м ат а, не свдвржанието.
М ехан иката, ф и зиката, хи м и я т а ни д а в а т прави лата и за
коните, според к о и т о д е й с т в а т си ли те на непроницаемост-
т а , т е ж е с т т а , инерцията, т е ч н о с т т а , сцеплението, елас
т и ч н о с т т а , т о п л и н а т а , с в е т л и н а т а , р о д с т в о т о по избор6,
м агн ети зм вт, е л е к т р и ч е с т в о т о и т .н ., т о е с т закона, прави-
лошо, свблюдавани о т т е з и сили по отнош ение на проявата

им ввв врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , но т е зи сили не о т и в а т
по-далече, к ол кото и да се м в ч а т , о т qualitates occultae*. Имен
но н ещ о то само по себе си, проявявайки се, представлява по
сочените феномени, но се различава напвлно о т т я х , макар в
явлението си да е подчинено изцяло на закона 3а основанието
к а т о форма на п р е д с т а в а т а , но с ам о т о т о не може никога да
се сведе до т а з и форма. Е т о защо не се поддава на абсолю тно
етиологическо обяснение и не може да бвде напвлно разкрито.
То е наистин а напвлно разбираемо, доколкото е явление, но по
в в т р е ш н а т а си свщ н о ст не е изяснено ни най-малко чрез тази
разбираемост. Е т о защо к ол к ото повече е необходимо позна
н и ето, кол кото повече в него се свдвржа нещо, к о е т о не може
н и т о да се помисли, н и т о да се представи другояче - к а т о на
пример п р о с т р а н с т в е н и т е отнош ения, - кол кото е по-ясно
и п о-удовлетвори телно, то л к о в а по-малко е ч и ст о о б ек ти в
н о т о свдвржание в него или т о л к о в а по-малка д ей стви телн а
р еалн о ст му е дадена. И о б р атн о , колкото повече неща в него
т р я б в а да се при знаят 3а ч и ст о случайни, к ол кото повече ни
се н атр ап ва ч и ст о емпиричното, то л к о ва повече в т ак о ва
познание се свдвржа д ей стви тел н о о б е к т и в н о т о и истински
реалното. Но свщевременно т о л к о в а повече е и необяснимото,
онова, к о е т о не може да се извлече о т нещо друго.
Н аистина ети о л о ги ята, разбираща погрешно ц ел т а си, се е
стрем и ла ввв всички времена да сведе целия органичен ж и в о т
до химизвм или ел ектри чество, целия химизвм, т о е с т качес
т в о т о , на свой ред до механизвм (действие чрез ф о р м а т а на
а т о м и т е ), а механизма до предм ета на ф ороном и ята7, т о
е с т врем ето и п р о с т р а н с т в о т о обединени ввв ввзм ож ност
3а движение, о т ч а с т и до предм ета на ч и с т а т а геометрия,
т о е с т положението в п р о с т р а н с т в о т о (приблизително т а
ка, к а к т о с право намалението на д е й с т в и е т о се конструира
ч и сто геометрически по к в ад р ат а на р азсто я н и ето и т е о р и
я т а 3а л о ста). И накрая, гео м етр и я т а може да се разтвори в
а р и т м е т и к а т а , к о я т о поради е д и н с т в о т о на измерението
Скрити качества (лат.) - Б. пр.

ГВГГЬТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 263
представлява н ай -п о н я т н ат а, най-обозримата, абсолю тно

обяснимата форма на закона 3а основанието. Примери 3а по
сочения т у к в общи ч ер ти м ето д са: а т о м и т е на Д ем о к р и т8,
вихърът на Д е к ар т 9, м еханическата физика на Льосаж 10, кой-
пю към края на миналия век се о п и тал да обясни механически с
п о л т щ т а на тласъка и н ати ска к а к т о химическото р о д ство ,
т ак а и гр ав и тац и я та. (П одробности м о г а т да се н ам ер я т в
Lucrèce Neutonien.) Ф о р м а т а и см есицата на Райл к а т о при
чина 3а ж ивотин ския с в я т и м а т съ щ ата тенденция. Такъв е
хар ак те р ъ т и на грубия материализъм, п о д гр я т о т н о в о в сре
д ат а на 19. век, мислещ се поради невеж ество 3а оригинален.
Отричайки о т гл уп ост ж изнената сила, т о й иска да обясни
явленията в ж и в о т а с физически и химически сили, а т я х пък
да изведе о т м еханичното действие на м а т е р и я т а , положени
ето , ф о р м а т а и движ ението на изчислените ато м и . Така т о й
свежда всички сили в природата до тл асъ к и н ати ск, к о и то
са н еговото „нещо само по себе си“. Според т о в а схващане до
ри с в е т л и н а т а била механично вибриране или дори вълнооб
разно движение на един въображаем и постулиран 3а т а з и цел
ефир, к о й то , достигнал веднъж р е т и н а т а , барабани върху нея,
където например 483 билиона барабанни удара в секунда про
извеж дат червения ц в я т , а 727 билиона - виолетовия, и т .н .
Тогава д ал то н и ц и те т р я б в а да са хора, к о и т о не м о г а т да бро
я т барабанните удари, нали? Подобни крайни, механични, де-
мокритовски, тр о м ави и д ей стви тел н о нескопосани теории
са напълно достойни 3а онези, к о и то , п е т д е с е т години след из
лизането на Г ь о т е в о т о учение 3а ц в е т о в е т е , все още в я р в а т
в хомогенните лъчи на Н ю тъ н, а и не се с р а м у в а т да го призна
в а т . Ще се у б е д я т , че онова, к о е т о се прощава на д е т е т о (Де
м окрит), не се прощава на възрастния. Възможно е дори един
ден т е о р и и т е им да б ъ д а т напълно отречени, но т о гав а всеки
ще се измъкне и ще се преструва, че не ги е развивал. Скоро ще
говорим о т н о в о 3а т о в а погрешно извеждане на изначалните
природни сили една о т друга. Тук само т о л к о в а по въпроса. Ако
тази тео р и я отговаряш е на и с т и н а т а , т о гав а всичко щеше
да е обяснено и разкрито, дори сведено до една а р и т м ет и ч н а
Задача, к о я т о би била с в е т а я с в е т и х в храма на м ъ д р о с т т а , до
к о й т о 6 края на к р аи щ ата би ни о т в е л благополучно законвт

3а основанието. Но т о га в а би се изгубило у я л о т о сбдбржание
на явлението и би о стан ала само ч и с т а т а форма. Това, което
се явява, би се свело до т о в а , как се явява, и т о в а как би било а
priori познаваемо, поради к о е т о наш лно зависимо о т субекта,
сбщ ествуващ о само 3а него, истински ф ан т о м , представа и
ч и ст а форма на п р е д с т а в а т а . Вече не би могло да се тб р си не
щ о т о само по себе си. Ако т о в а бе т а к а , т о гав а у е л и я т с в я т
би бил изведен о т с у б е к т а и би било п о с т и г н а т о действи
т ел н о онова, к о е т о сбс с в о и т е празнословия Ф и х т е искаше да
представи 3а п о ст и гн ат о .
Но т о в а не е т а к а . По т о з и начин изникват ф антазии, со-
физми, с т р о я т се въздушни замбуи, но не се сбздава наука. Ус
пявали - и всеки успех водел до истински напредбк - да св ед а т
м н огото и разнообразни явления в природата до отделни, из
начални сили. Много сили и свой ства, см я та н и в началото 3а
различни, били изведени едни о т други (например м агн ети зм бт
о т е л е к т р и ч е с т в о т о ), т а к а се намалявал б р о я т им. Е ти о л о
г и я т а ще достигне у е л т а си, к о гат о опознае и разкрие всички
пбрвични сили в при родата к а т о т ак а в а , к о гат о уст ан о ви на
чина им на действие, т о е с т правилото, сбгласно к о е т о явле
н и я т а, следвайки н и ш к ат а на п р и ч и н н о стта, в с т б п в а т вбв
врем ето и п р о с т р а н с т в о т о и определят взаимно м я с т о т о
си. Винаги обаче ще о с т а в а т още и други пбрвични сили, вина
ги ще о с т а в а к а т о неразтворим а у т а й к а онова сбдбржание на
явленията, к о е т о не може да се сведе до ф о р м а т а им, т о е с т
не може да се обясни с нещо друго по закона 3а основанието.
Всичко в при родата при теж ава нещо, 3а к о е т о не може да се
посочи основание, да се намери обяснение, н и т о да се потбрси
друга причина. Това е спеуи ф ични ят начин на н еговото дейс
т в и е , т о е с т именно ви д б т на неговото битие, на н еговата
сбщ н ост. Н аистина при всяко отделно действие на едно нещо
може да се посочи причината, о т к о я т о следва, че т о е т р я б
вало да д ей ства именно сега, именно т у к . Но никога не може
да се обясни защо изобщо действа, и т о именно т а к а . Ако не
при теж ава други свой ства, ако е само прашинка в слбнчеви лб-
чи, т о показва поне с т е ж е с т т а и н епр он и уаем о стта си онова
! ЧЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 265
необяснимо нещо. А т о , казвам ви, е 3а него свщ о то , к о е т о е

во лята 3а човека. К а т о нея и т о ввв в в т р е ш н а т а си свщ н о ст
не се поддава на обяснение, дори само по себе си е т в ж д е с т в е н о
с нея. За всяка проява на во л я т а, 3а всеки отделен волеви а к т в
о: щеделено време, на определено място може, е с т е с т в е н о , да се
посочи м о т и в в т , в р е з у л т а т на к о й т о т о з и а к т при наличие
на известен хар ак тер на човека е трябвало по необходимост
да се извврши. Но че човек има т о з и хар актер , че изобсцо между
лшогото м о ти в и желае именно т о з и и никой друг, че изобщо
иякаквв м о т и в е раздвижил в о л я т а му, 3а т о в а не може да се
посочи основание. Това, к о е т о 3а човека е н егови ят неразгада
ем хар ак тер , к а к в в т о при всяко обяснение на прои зти чащ и те
му о т м о ти в и п оствп ки се предполага, че т р я б в а да бвде, е 3а
всяко неорганично т я л о неговото свщ ествен о свой ство , на-
чи н вт на д е й с т в и я т а му, ч и и то прояви са предизвикани о т
ввншни бездействия, д о к ат о с а м и я т т о з и начин не се опре
деля о т нищо ввншно, следователно не е обясним. О т д е л н и т е
му прояви, чрез к о и т о с т а в а видим, са подчинени на закона 3а
основанието, с а м и я т начин обаче няма основание. Още схо
л асти ц и т е разбрали т о в а правилно в с в щ е с т в е н а т а му ч а с т
и го нарекли forma substantiate* (вж. Cyapec, Disput. metaph., disp.
XV, sect. 1).
К ол кото голямо, то л к о ва и обичайно е заблуждението, че
най-добре разбираме н ай -ч ести те и най-прости явления. По-
скоро сме свикнали с вида им и с н аш ето незнание. За нас е
еднакво необяснимо, че к ам вк вт пада на з е м я т а и че ж и в о т
н о т о се движи. К а к т о се спомена по-горе, свщ ествувал о пог
реш н ото схващане, че изхождайки о т най -общ ите природни
Закони (например гр ави тац и я та, сцеплението, непроница-
е м о с т т а ), ще може да се о б я сн я т по-редките и действащ и
само при комбинирани о б с т о я т е л с т в а (например химически
свойства, ел ектри чество, магнетиз&м) природни сили, а нак
рая о т т я х вече да се разберат организмвт и ж и в о т в т на ж и
в о т н и т е , дори познанията и в о л я т а на човека. Мвлчаливо се
примирили да и зхож д ат п р о ст о о т qualitates occultae, о т ч и ето
Свществена форма (лат.) - Б. пр.

разкриване се отказали напвлно, т в й к а т о имали намерение да

гр ад я т вврху т я х , а не да ги подкопават. Подобно намерение,
к а к т о се каза вече, не може да има успех. Но независимо о т т о
ва т а к а в а сграда би висяла винаги ввв ввздуха. Каква полза о т
обяснения, отвеж дащ и до свщо то л к о ва неразгадаем проблем,
к а к в в т о бе п вр ви ят? И накрая, ще се разбере ли нещо повече
3а в в т р е ш н а т а св щ н о ст на т е зи общи природни сили, откол-
к о т о 3а в в т р е ш н а т а свщ н о ст на едно ж и во тн о ? Не е ли и ед
н о т о то лк ов а неизвестно, колкото и другото? Необяснимо е,
З ащ ото е без основание, за щ о т о е свдвржанието, „к а к в о т о “ в
явлението, т о в а „какво“, к о е т о не може никога да се сведе до
ф о р м ат а на явлението, до „как“, до закона 3а основанието. Ние
обаче, ч и я т о уел е не ети о л оги ята, а ф и лософ ията, т о е с т не
о т н о с и т е л н о т о , а безусловното опознаване на с в щ н о с т т а
на св е т а , ще трвгнем по противоположния п в т и ще излезем
о т онова, к о е т о ни е непосредствено и най-уялостно извес
т н о , с к о е т о сме запознати най-добре, к о е т о е най-близо до
нас, 3а да разберем онова, к о е т о ни е и звестн о само отдалеко,
само едностранчиво и косвено. Изхождайки о т най-могвщото,
най-значителното, най-ясното, ще разберем по-несвввршено-
т о , по-слабото. С изключение на т я л о т о си, аз познавам ввв
всички неща само една ст р а н а - с т р а н а т а на п р ед ст ав ат а.
В в т р е ш н а т а им свщ н о ст о с т а в а недоствпна 3а мене и пред
ставлява двлбока тай н а, макар и да познавам всички причини,
к о и то в о д я т до т е х н и т е изменения. Само сравнявайки оно
ва, к о е т о с т а в а у мене, к о гат о ме подти кне някой м о т и в или
к о гато т я л о т о ми изввршва някое действие, с онова, к о ет о
свставлява в в т р е ш н а т а св щ н о ст на м о и т е собствени, опре
делени о т ввншни причини промени, мога да прозра начина, по
к о й т о т е зи безжизнени т е л а се изм ен ят по определени причи
ни, и т а к а да разбера каква е в в т р е ш н а т а им свщ н о ст. Позна
вайки причината 3а п р о явата на т а з и свщ н о ст, аз усвоявам
само правилото 3а в с т в п в а н е т о им ввв врем ето и пространс
т в о т о и нищо повече. Това е ввзможно, за щ о т о т я л о т о ми
е е д и н ст в е н и я т о б е к т , к о й т о познавам не само о т едната
стр ан а, с т р а н а т а на п р е д с т а в а т а , но и о т в т о р а т а , к о я т о
се нарича воля. Следователно вм есто да мисля, че ще разбера
по-добре с о б с т в е н о т о си у с т р о й с т в о , а също и познанието и

волята, к а к т о и м о ти в и р ан и те си движения, ако можех да ги
сведа до движения, възникнали о т причини по електрически,
химически, механичен п ъ т, съм принуден, доколкото тъ р ся фи
лософско, не етиологическо обяснение, да п остъ пя по о б р а т
ния начин. Ще се науча да разбирам и н ай -п р о сти те и обичайни
движения на неорганичното т я л о , к о и т о виждам, че възник
в а т по причини, к а т о вникна във в ъ т р е ш н а т а им същ ност,
сравнявайки ги със с о б с т в ен и т е си м отивирани движения. И
ще т р я б в а да призная, че необяснимите сили, проявяващи се
във всички т е л а в природата, са идентични по вид с в о л я т а у
мене и се различават о т нея само по степен. Това означава: ус
т а н о в е н и я т в т р а к т а т а 3а закона 3а основанието ч е т в ъ р т и
клас представи т р я б в а да бъде 3а мене ключ 3а опознаване на
в ъ т р е ш н ат а същ н ост на първия клас, а чрез Закона 3а м о т и
вацията т р я б в а да се науча да разбирам вътреш ния смисъл на
Закона 3а п р и чи н н о стта.
Спиноза (epist. 62) казва: Ако имаше съзнание, камъкът, п о л и т
нал вследствие тласък във въздуха, би помислил, че л е т и по собс
твен а воля. Ще добавя само, че камъкът би имал право. За него
тл асъ къ т е т о в а , к о е т о е 3а мене м о т и в ъ т , а онова, к о е т о при
него се проявява к а т о сцепление, т е ж е с т , у с т о й ч и в о с т при
дадено положение, е по в ъ т р е ш н а т а си същ н ост онова, к о е т о
аз познавам у себе си к а т о воля и к о е т о камъкът, ако п р и т е
жаваше познание, също би възприел к а т о воля. На посоченото
м ясто Спиноза насочва вниманието си към законом ерността,
с к о я т о камъкът политва, и с право иска да я пренесе върху не
о б хо ди м о стта о т отделния волеви а к т на едно лице. A3, на
против, разглеждам в ъ т р е ш н а т а същ ност, к о я т о единствено
придава валидност и значение на всяка реална необходимост
( т о е с т действие о т причина), к а т о нейна предпоставка, ко
я т о при човека се нарича характер, а при камъка свой ство, но
и в д в а т а случая е едно и също. Там, където е непосредствено
познаваема, т я се нарича воля, к а т о при камъка има най-сла
ба, а при човека най-силна степен на видим ост, о б ек ти в н о ст.
С верен у с е т дори с в е т и А вгусти н откри л т ъ ж д е с т в е н о т о
между н аш ат а воля и стрем еж а на всички неща. Е т о защо не
268______________________________________________ АРТУР ШОПЕНХАУЕР
мога да се бвздвржа да не приведа т у к наи вното му изказване

по ввпроса: Si pecora essemus, carnalem vitam et quod secundum sen-
sum ejusdem est amaremus, idque esset sufficiens bonum nostrum, ct
secundum hoc si esset nobis bene, nihil aliud quaereremus. Item, si ar-
bores essemus, nihil quidem sentientes motu amare possemus: verumta-
men id quasi a p p e t e r e videremur, quo feracius essemus, uberiusque
fructuosae. Si essemus lapides, autfluctus, aut ventus, autflam m a, vel
quid ejusmodi, sine ullo quidem sensu atque vita, non tarnen nobis dees-
set quasi quidam nostrorum locorum atque ordinis a p p e t i t u s . Nam
velut a m o r es corporum momenta sunt ponderum, sive deorsum gravi
tate, sive sursum levitate nitantur: ita enim corpuspondere, sicut animus
a m o r e fertur quocunque fertur* {de. civ. Dei, XI. 28).
Заслужава да се отбележ и, че още според Ойлер (в 68. писмо
до принцесата) с в щ н о с т т а на гр ав и т ац и я т а трябвало в края
на к р аи щ ата да се сведе до сво й ст вен и т е на т е л а т а „склон
н о с т и с т р а с т н и желания“ ( т о е с т воля). Е т о защо т о й не
приема гр ав и т ац и я т а, к а к т о е дадена о т Н ю твн , и е склонен
да т в р с и някаква нейна модификация в духа на по-ранш ната
Д екар това теори я, т о е с т да изведе гр ав и т ац и я т а о т тласвка
на ефира вврху т е л а т а . Това било „по-разумно и по-подходя
що 3а х о р а та , к о и т о о б и ч ат ясни и п о н ятн и принципи“. Искал
да прогони о т ф и зи ката п р и тегл ян ето к а т о qualitas occulta.
Това стан ови щ е с в о т в е т с т в а на разбирането 3а м в р т в а т а
* Ако бяхме животни, щяхме да обичаме плвтския ж ивот и всич

ко свответстващ о на сетивните му усещания и да се задоволяваме
с това благо, а ако се чувствахме в този смисвл добре, нямаше да
желаем нищо друго. А ако бяхме дврвета, нямаше, наистина, да мо
жем да чувстваме нещо и да се стремим квм него чрез движения, но
бихме проявявали един вид стремеж квм онова, с което бихме били
по-плодоносни и давали по-богати плодове. Ако бяхме камвни или
бвлни, или бятвр, или пламвк, или нещо подобно, без какбото и да е
познание и живот, не би ни липсвал все пак стремеж квм полагащото
ни се м ясто и порядвк. Защото любовта на безжизнените тела се из
разява сякаш в движенията на притегателната сила, все едно дали
благодарение на т е ж е с т т а се с т р ем я т надолу, или благодарение на
лекотата - нагоре. И т я л о т о се привлича о т т е ж е с т т а така, как
т о духвт о т любовта натам, наквдето го влече (лат.) - Б. пр.
, :ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 269
npupogä, господстващ о по врем ето на Ойлер. Но т о заслужава

внимание с оглед на у с т а н о в е н а т а о т мене основна истина,
к оято т о з и т в н в к ум свзрял още по онова време да проблясва в
далечината. Но т о й побврзал да се о т к а ж е навреме о т него и
6 с т р аха си, че вижда застраш ени всички тогаваш ни основни
схващания, потврсил закрила дори при стари я, вече о тж и вял
абсурд.
§25
Знаем, че лшожествеността е обусловена по необходимост

о т врем ето и п р о с т р а н с т в о т о и е мислима само в т я х . Е т о
Защо в т о з и смисвл ги наричаме prindpium individuationis. Но
времето и п р о с т р а н с т в о т о признахме 3а разновидности на
Закона 3а основанието. В т о з и закон е изразено р я л о т о ни поз
нание a priori, к о е т о обаче, к а к т о се разясни по-горе, се полага
именно к а т о познание a priori само на п о зн ав аем о стта на не
щ а т а , а не на т я х сам и те, т о е с т представлява само ф о р м ат а
на н аш ето познание, а не е свой ство на н ещ о т о само по себе
си. К а т о т а к о в а т о е лишено о т всякаква форма на познание
т о и дори о т н ай -общ ата - да е о б е к т 3а суб ек т а, т о е с т т о е
нещо напвлно различно о т п р ед с т ав ат а. Ако т о в а нещо само
по себе си е волята, к а к т о с м я т а м , че доказах и изясних изчер
пателно, т о гав а т я к а т о т а к а в а и разгледана отделно о т сво
и т е прояви, същ ествува щ ввн врем ето и п р о с т р а н с т в о т о ,
поради к о е т о не познава м н о ж е с т в е н о с т т а , следователно е
една. Но - вече се каза - не к а к т о индивидвт е един или поня
т и е т о е едно, а к а т о нещо, к о е т о не при теж ава п ред п остав
к а т а 3а м н о ж е ст в е н о ст, т.н ар . prindpium individuationis. Emo
Защо м н о ж е с т в о т о на н е щ а т а в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето,
представляващ и нейна обектност, не я засяга и независимо о т
т я х т я о ст а в а неделима. Не може да се приеме, че 6 камвка има
по-малка ч а с т о т в о л я т а, а по-голяма у човека, т в й к а т о о т
нош ението на ч а с т и ряло принадлежи изключително само на
п р о с т р а н с т в о т о и няма вече смисвл, щом се изостави т ази
форма на нагледа. Свщо т а к а „повече“ и „по-малко“ се о т н ася
само до явлението, т о е с т до в и д и м о ст т а , о б ек ти в ауи я та.

Тя се явява в по-висока степ ен в р а стен и ето , о т к о л к о т о в ка-
мвка, у ж и в о т н о т о е по-висока, о т к о л к о т о в растен и ето . До
ри ви ди м ата й проява, о б ек т и в ац и я та й има безброй степени,
к ак в и то има между слабия здрач и я р к а т а слвнчева светлина,
между най-силния т о н и най-слабия му о т зв у к . П о -н а т а т в к
ще се вврнем квм т е зи степени на в и д и м о ст т а , к о и т о сп ад ат
кбм о б е к т и в н о с т т а на во л я т а, квм о т р аж ен и ето на нейната
свщ н о ст. Но още по-малко, о т к о л к о т о я зася гат непосредс
т в е н о с т е п е н и т е на ней н ата обективация, я засяга м н о ж ест
в о т о на явленията на т е зи различни степени, т о е с т количес
т в о т о индивиди о т всяка форма или единичните прояви на
всяка сила, т в й к а т о т о в а м н ож ество е обусловено непосредс
т в е н о о т врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , на к о и т о с а м а т а воля
никога не е подчинена. Тя се проявява с еднаква пвлнота и сила
в един дъб, к а к т о и в милиони двбове. Б р о я т им, м н о ж е с т в о т о
им ввв врем ето и п р о с т р а н с т в о т о н я м а т никакво значение
по отнош ение на во л я та, а само по отнош ение на м н о ж е ст
в о т о , опознаващи я в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето индивиди,
сами умножени и разпрбснати в т я х . Т я хн о т о м нож ество
обаче засяга пак само явлението й, но не нея сам а та . Е т о защо
би могло да се тввр д и , че ако, per impossible*, едно-единствено
свщ ество, nsk било т о най-нищ ожното, бвде напвлно унищо
жено, с него би трябвало да загине и цели ят с в я т . Ч увствай ки
т о в а , великият м и сти к Ангелус Силезиус11 казва:
Знам, че без мене Бог не би живял н и т о миг:

Ако аз загина, и т о й ще е принуден да предаде дух**.
Правени са различни о пи ти , 3а да може неизмеримото ве

личие на с в е т о в н а т а сграда да с т а н е по-ясно и по-разбираемо
3а всеки о т нас. Те са дали повод 3а поучителни размишления,
к а т о например 3а о т н о с и т е л н а т а н езначителност на з е м я т а
и дори на човека, а след т о в а к а т о т я х н а проти вополож н ост
говорели 3а величието на духа у т о з и то лк ова малвк човек,
* Което е неввзможно (лат.) - Б. пр.

** Ангелус Силезиус, Херувитски странник, I, 8.
кой то можел да о ткр и е т о зи огромен с в я т , да го разбере, до

ри да го измери и др. подобни. Д о т у к добре! Междувременно
обаче, разглеждайки н еи зм ери м остта на с в е т а , най-важно 3а
мене е, че с в щ н о с т т а сама по себе си, ч и ето явление е с в е т в т -
к аквато и да бвде т я , - не може да е разтеглила и разделила в
безграничното п р о с т р а н с т в о с в о ет о ядро до т а к а в а степен.
Това безкрайно разтегляне принадлежи единствено на нейно
т о явление, доколкото с а м а т а т ази свщ н о ст присвства цяла
и неделима ввв всяко нещо в природата, ввв всяко живо свщес-
т в о . З а т о в а нищо не ще се изгуби, ако спрем вниманието си
само вврху единичното, а няма да се стигне и до истинска мвд-
р о ст , ако се измери безграничният с в я т , или к о е т о би било
още пощелесвобразно, ако човек се понесе сам из безкрайното
п р о стр ан ство . По-скоро по обратни я начин ще се стигне до
и с т и н а т а , именно ако се стрем и м да опознаем и разберем на-
пвлно и с т и н с к а т а и д ей стви тел н а свщ н о ст на единичното.
Свгласно казан ото д о т у к предм ет на подробно разглежда
не 6 следващ ата книга ще бвде м исвлта, к о я т о о т само себе
си се е натрапвала на всеки П л атон ов ученик, а именно: раз
личните степени на о б ек ти в ац и я та на во л я т а, к о и то , изра
зени в безброй индивиди, с т о я т пред нас к а т о недостиж ими
техн и образци или к а т о вечни те форми на н ещ ат а, сами не
са подвластни на врем ето и п р о с т р а н с т в о т о - медиума на
индивидите, - а са застинали, неподлежащи на никакво изме
нение, вечно свщ и те, никога освщ ествени, д о к ат о д руги те
ввзникват и заги ват, непрестанно в процес на развитие, нико
га свщ и те. Тези степени на обективацията на волята не са ни
що друго освен Платоновите идеи. Тук споменавам т о в а само
предварително, 3а да мога да използвам занапред д у м а т а идея
в т о з и смисвл. Следователно при мене т а з и дума т р я б ва да се
разбира в нейното истинско и пврвоначално значение, дадено й
о т П латон , и не т р я б ва да се мисли 3а онези а б с т р а к т н и про
д у к т и на схоластично догматизирания разум. Обозначавайки
ги, К а н т злоупотребил с ввведената о т П л ат о н и употребена
о т него сввсем целесвобразно дума, к а т о я присвоил и използвал
напвлно неподходящо. Под идея аз разбирам всяка определена и
неизменна степен на обективацията на волята, доколкото т я
е нещо само по себе си, и з а т о в а - чужда на м н о ж е с т в е н о с т т а .

Тези степени се о т н а с я т квм о т д е л н и т е неща т а к а , к а к т о се
о т н а с я т квм т е зи неща вечни те им форми, т е х н и т е образци.
Н ай-кратко и най-ясно е изразил п р о ч у т а т а П латонова догма
Диоген Лаерций (III, 12): 6 П?юсхсоу (руен, ev xy cpnaei xaq гбеощ
e a x a v a i, xocöanep n a p a S e ry p a x a x a 5’aTAa т а о т а ц e o ix e v a i,
xonxcov бцогкщ аха хайеахеоха. (Plato ideas in natura velut exem-
plaria dixit subsistere; cetera his esse similia, ad istarum similitudinem
consistentia*.) Тук няма да се занимавам повече свс сп о м е н а т а т а
Злоупотреба на К а н т . П одробности вж. в приложението.
§26
К а т о най-ниска степен на о б ек ти в ац и я та на в о л я т а се
я в я в а т о б щ и те сили в природата, проявяващи се о т ч а с т и
ввв всяка м атер и я без изключение, к а т о т е ж е с т , непроницае-
м о с т , а о т ч а с т и разделили се помежду си в с в щ е с т в у в а щ а т а
изобщо м атер и я т а к а , че едни г о с п о д с т в а т над тази , други
над онази м атери я. Именно поради т о в а т е се различават една
о т друга по специфичен начин к а т о т в в р д о с т , ел асти чн о ст,
електри чество, магнетизвм, химически качества и всякаквв
вид свой ства. Сами по себе си т е са непосредствена проява на
во л я та, свщо к а к т о ч о веш к и те деяния и к а т о т а к и в а са без
основание, к ак в в т о е и х а р а к т е р в т на човека. Само отделни
т е им прояви са подчинени на закона 3а основанието, свщо как
т о чо веш ки те поствпки, но сам и те т е не м о г а т никога да се
н ар екат н и т о действие, н и т о причина. Те са предхождащ ите
и предполагаеми условия на всички причини и действия, чрез
к о и т о се разгрвща и разкрива с о б с т в е н а т а им свщ н о ст. Е т о
Защо е безсмислено да се т в р е и причина 3а т е ж е с т т а , 3а елек
т р и ч е с т в о т о . Те са пврвични сили, проявяващи се наистина
к а т о причина и действие, т а к а че всяка т я х н а проява има
* П л а т о н казва, че и д еи те с в щ е с т в у в а т в п ри ро д ата к а т о об

разци, о с т а н а л и т е неща само им п рили чат и п р е д с т а в л я в а т т е х н и
копия (л а т.) - Б. пр.
причина, к о я т о сама е също т а к а в а отделна проява и к о я т о

определя дадена сила да се прояви т у к , да т р я б ва да встъпи
във врем ето и п р о с т р а н с т в о т о . С а м а т а сила обаче в никакъв
случай не е действие на една причина, н и т о пък причина 3а едно
действие. З а т о в а е погрешно да се каже: „Т е ж е с т т а е причи
на 3а падан ето на камъка.“ П ричината е по-скоро б л и з о с т т а
на з е м я т а с н ей н ата п р и тегател н а сила. П рем ахнете зем я т а ,
и камъкът няма да падне, макар и т е ж е с т т а да е остан ала.
С ам ат а сила лежи напълно извън вери гата о т причини и дейс
тви я. Тази верига предполага врем ето, защ о то има значение са
мо по отнош ение на него. С и л ата обаче е също извън врем ето.
Причината 3а о т д е л н о т о изменение е също т а к а едно отделно
изменение, но не и си л ата, ч и я т о проява е т о , з а щ о т о имен
но онова, к о е т о дава възм ож ност на една причина да действа,
колкото и п ъ ти да е т о , е природна сила, следователно к а т о
т ак ава без основание, т о е с т лежи напълно извън вери гата на
причината и изобщо извън с ф ер ат а на закона 3а основанието.
За ф и лософ ската мисъл т я е непосредствена о б е к т н о с т на
волята, к о я т о съставлява с ъ щ н о с т т а на ц я л а т а природа. В
етиологията, в случая ф и зиката, я п ри ем ат 3а първична сила,
т о е с т qualitas occulta.
В по-високите степени на о б е к т н о с т т а на в о л я т а се о т
кроява значително ин ди ви дуалн остта, особено силно при чо
века под ф о р м а т а на различието между индивидуалните ха
рактери, т о е с т к а т о напълно завършена личност, намерила
и външен израз в силно подчертана индивидуална физиономия,
обхващаща и ц я л а т а телесна с т р у к т у р а . Подобна индивиду
алност далече не всички ж и в о тн и п р и т е ж а в а т в еднаква с т е
пен. Само у no-ви сш и те ж и в о тн и се н ам и р ат следи о т нея. Но
при т я х над и н д и ви д уал н о стта преобладава напълно харак
т е р ъ т на вида, поради к о е т о и н я м а т изразена индивидуална
физиономия. К олкото по-надолу се о ти ва, то л к о ва повече се
изгубва всеки белег на индивидуален хар ак тер в о б щ и т е видо
ве. Запазва се единствено физиономията на вида. И звестен ни
е психологическият хар ак тер на вида и о т него знаем съвсем
точн о какво може да се очаква о т отделния му п р ед стави тел .
При човека, напротив, всеки индивид т р я б в а да се разучава и
разкрива сам 3а себе си. А и много т р у д н о м о г а т да се пред

с к а ж а т с и звестн а сигурност неговите постъпки поради въз
м о ж н о с т т а 3а преструване, дадена му о т разума. В ер оятн о с
т о в а различие между човека и всички останали видове се обяс
нява ф а к т ъ т , че при п т и ц и т е гънките и извивките на мозъ
ка ли п сват напълно, а при гризачите са съвсем слабо изразени.
Дори и при по-висш и те ж и в о тн и т е са много по-симетрич-
но разположени о т д в е т е стран и , п о в т а р я т се и са еднакви
при всички индивиди, не к а к т о при човека*. П о -н а т а т ъ к к а т о
феномен на т о зи своеобразен индивидуален хар актер , отли ча
ваш, човека о т всички ж и вотн и , може да се разглежда и т о в а ,
че при ж и в о т н и т е полови ят нагон се стрем и към задоволя
ване без бидим подбор, д о к ат о у човека т о зи избор, и т о по
начин, независим о т к а к в о т о и да е размишление и ч и ст о инс
т и н к т и в е н , ст и га д о т а м , че нараства до силна с т р а с т . Сле
дователно, д о к ат о всеки човек тр я б ва да се разглежда к а т о
особено определена и характеризиращ а проява на во л я та, дори
в известн а степен к а т о собствена идея, у ж и в о т н и т е то зи
индивидуален хар актер , общо взето , липсва и само р о д ъ т има
своеобразно значение, но и неговите следи изчезват все повече,
колкото повече се отдалечаваме о т човека. И накрая, р а с т е
н и я т а н я м а т вече никаква друга индивидуална особеност ос
вен онази, к о я т о се обяснява напълно с външни благоприятни
и неблагоприятни влияния на п о ч вата и к л и м ата върху слу
чайни ф ак то р и . Така постепенно и н д и ви дуал н остта изчезва
в неорганичната природа. Само к р и ст ал ъ т може да се разглеж
да донякъде к а т о индивид. Той е е д и н с т в о т о на обхванатия
о т вцепеняване стр ем еж към определени посоки, благодарение
на к о е т о се зап азват следите му. Той е същевременно агрегат
о т с о б с т в е н а т а си основна форма, свързан чрез една идея в
единство, т а к а к а к т о дървото е агрегат о т о т д е л н о т о рас
т я щ о влакно, представено и повтарящ о се във всяка жилка на
ли ста, във всеки л и ст, всеки клон, т а к а че всяко о т т я х мо
* BeuijeA, D e s tr u c tu r a c e r e b r i h o m in is e t b r u t o r u m , 1812, 3.
Kroßue, L e ç o n s d ’a n a t. co m p . le ç o n 9, art. 4, 5.
Buk. g’A3 up, H ist. d e V acad. d . sc. d e P a r is , 1783, S. 470, 483.
(;вг-ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 275
же 6 и звестн а степен да се разглежда к а т о отделно растение,

хранещо се к а т о паразит о т по-голямото. Така и дървото,
подобно на кристала, е един си стем ати ч ен агрегат о т малки
растения, макар и едва р я л о т о да представлява пълен израз на
една неделима идея, т о е с т на т ази определена степен на обек-
тивация на во л я та. И ндивидите о т свилия род кристали оба
че не се различават един о т друг, освен ако случайни външни
ф актори не са довели до някакво различие. По желание дори е
възможно всеки вид да се у т а и в големи или малки кристали.
Но индивидът к а т о так ъ в, т о е с т със следи о т индивидуален
характер, не се среща повече в неорганичната природа. Всички
нейни явления са проява на обеци природни сили, т о е с т на т а
кива степени на о б е к т и в ац и я та на во л я та, к о и т о съвсем не
се о б е к т и в и р ат (к а к т о в органичната природа) посредством
различието между индивидуалности те, изразяващи о т ч а с т и
цялата идея, а се разкриват единствено в рода, а т о й о т своя
страна във всяко отделно явление без к ак в о т о и да е о ткл о н е
ние. Тъй к а т о врем ето, п р о с т р а н с т в о т о , м н о ж е с т в е н о с т т а
и о б усл о в ен о стта о т причини не са свойствени на во л я та,
ни то на и д еята (к а т о степен на обективация на во л я та), а
само на о т д е л н и т е прояви на во л я та, т я т р я б ва да се изразява
к а т о т а к а в а по един и същ начин във всички милиони прояви
на една т а к а в а природна сила, например т е ж е с т т а , електри
ч е с т в о т о , и само външни о б с т о я т е л с т в а да м о г а т да моди
фицират явлението. Това еди нство на н ей н ата съ щ н о ст във
всичките й прояви, т о в а неизменно п о с т о я н с т в о , с к о е т о т е
н аст ъ п в ат веднага щом под р ъ к о во д ст во т о на причинност-
т а са налице условия 3а т о в а , се нарича природен закон. Ако о т
о пи т т о з и закон ни е вече п о зн ат, може т о ч н о да се предска
же и изчисли пр о яв ата на природната сила, ч и й то хар ак тер
е изразен и заловен в нея. Тази закономерност при явленията
на ниските степени на о б ек ти в ац и я та на в о л я т а ги отличава
именно о т проявите на съ щ ата воля на по-високите, т о е с т
по-ясните, степени на нейната обективация у ж и в о т н и т е ,
хората и т е х н и т е постъпки. Там по-силното или по-слабо
изпъкване на индивидуалния хар ак тер и влиянието на м о т и
ви те - ч е с т о скр и ти 3а наблю дателя, понеже се съдържат в
познанието - са причина да не се разбере досега правилно иден

т и ч н о с т т а на в в т р е ш н а т а свщ н о ст на д в а т а вида явления.
Ако излезем о т познанието на ч а с т н о т о , а не на идеята,
н еп о гр еш и м остта на природните закони ще ни се с то р и изне
надваща, дори потресаващ а. За учудване е как при родата не за
бравя закон ите си н и т о един-единствен п в т . Например, щом
свгласно един природен закон свприкосновението на известни
в ещ ества при определени условия води до едно химическо обе
динение, образуване на газове или горене, винаги при сввпаде-
н и ето на т е зи условия, било вследствие на наши усилия или
напвлно случайни (квдето т о ч н о с т т а е още по-изненадваща
поради неочаквания м ом ен т), и днес, к а к т о и преди хиляди го
дини, определено явление т р я б в а да наствпи веднага и без о т
лагане. Най-живо ввзприемаме т о в а чудо при някои редки, на-
ствпващ и само при комбинирани условия явления, к о и т о по
ради т о в а са ни предварително познати. Например известни
м етали , докосвайки се взаимно и редувайки се с окислена т е ч
н о с т , к а т о между д в а т а полюса на т ази верига са поставени
сребврни пластинки, и зб ухват внезапно в зелени пламвуи. Или
преврвщ ането на т ввр д и я д и ам ан т при известни условия вбв
ввглеродна киселина. Всеки п в т ни изненадва наподобяващо
т о някаквв дух вездесвщо присвствие на природните сили и
т у к забелязваме всичко, к о е т о не ни идва наум при ежедневни
т е явления, а именно т а й н с т в е н а т а врвзка между причина и
действие, подобна на закл и н ател н и те формули и духа, кой то,
призован о т нея, е принуден да се яви. Но ако сме проникнали
ввв ф илософ ското познание, че природната сила е определена
степен на о б е к т и в а у и я т а на во л я та, т о е с т на онова, к о е т о и
ние познаваме к а т о наша най-свкровена свщина, и че т а з и воля,
сама по себе си и различна о т с в о я т а проява и нейните форми,
лежи изввн врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , поради к о е т о обус
ловен ото о т т я х м н ож ество не се полага н и т о на нея, н и т о
непосредствено на с т е п е н т а на н ейн ата обективация, т о е с т
на и д еята, а само на п р о явата й, а зако н вт 3а п р и ч и н н о стта
има значение само по отнош ение на врем ето и п р о с т р а н с т в о
т о , к а т о определя именно в т я х м я с т о т о на м ногократни
т е явления на различните идеи, в к о и т о се разкрива во л я та,
посочвайки реда на н астъ п ван ето им - ако, казвам аз, в т о в а

познание е ст ан ал ясен в ъ т р е ш н и я т смисъл на великото уче
ние на К а н т , че п р о с т р а н с т в о т о , врем ето и п р и ч и н н о ст т а
са присъщи не на н ещ о то само по себе си, а само на явлението,
че са само форми на познанието ни, а не свой ства на н ещ о то
само по себе си, т о га в а ще разберем, че уч уд ван ето ни о т за
к он ом ерн остта и т о ч н о с т т а в д е й с т в и я т а на една природна
сила, о т съвършеното схо д ство на вси чки те й милион прояви,
о т н еп о гр еш и м остта на н астъ п ван ето им може д е й с т в и т е л
но да се сравни с уч уд ван ето на д е т е т о или на дивака, к ой то ,
разглеждайки 3а първи п ъ т през е9ИО шлифовано стъкло нещо
к а т о ц в ете, се учудва на пълното схо д ство на безбройните
ц ветя, к о и т о вижда, к а т о брои поотделно л и с т а т а на всяко
от тях.
Следователно всяка универсална първична природна сила
не е във в ъ т р е ш н а т а си същ н ост нищо друго освен обекти -
вация на в о л я т а на една по-ниска степен. Всяка т а к а в а с т е
пен наричаме в П л ато н о в смисъл вечна идея. Природният дакон
обаче е отнош ение на и д еята към ф о р м а т а на ней н ата про
ява. Тази форма е врем ето, п р о с т р а н с т в о т о и причинност
т а , намиращи се помежду си в необходима и неделима връзка и
взаимоотношения. П осредством врем ето и п р о с т р а н с т в о т о
идеята се умножава в безброй явления. Редъ т обаче, по к о й т о
т е при ем ат ф о р м ат а на многообразие, е т о ч н о определен чрез
Закона 3а п р и ч и н н о стта. Той е все едно норма 3а разгранича
ване на п р о яв ата на различните идеи, според к о я т о между
т я х са разпределени п р о с т р а н с т в о т о , врем ето и м а т е р и я т а .
Е т о защо т а з и норма се о т н ася по необходимост към иден
т и ч н о с т т а на ц я л а т а същ ествуващ а м атер и я, представля
ваща общия с у б с т р а т на всички т е зи различни явления. Ако
не се насочваха към т а з и обща м атер и я , к о я т о т р я б в а да се
разпредели помежду им, не би бил необходим закон, определящ
изискванията им 3а притежание. Всички т е биха могли да из
пълват заедно в течение на безкрайно дълго време едно без
крайно п р о ст р ан ст в о . Само за щ о т о вси чки те т е зи прояви на
вечн ата идея са насочени към една и съща м атер и я, се налагало
да има правило 3а вст ъ п ва н ет о и излизането им о т нея. В про-
шибен случай н и т о едно не би о т ст ъ п и л о м я с т о на друго. По

т о з и начин зако н вт 3а п р и ч и н н о ст т а е свързан съществено
със закона 3а п о с т о я н с т в о т о на с у б с т а н ц и я т а . И д в а т а полу
ч а в а т значение само един о т друг. Такова е и о т н о ш ен и ет о па
п р о с т р а н с т в о т о и врем ето квм т я х , з ащ о то врем ето е про
с т а т а възм ож ност 3а противоположни определения на една и
свила м атери я. А п р о с т р а н с т в о т о е п р о с т а т а възм ож ност
3а п о с т о я н с т в о т о на една и съща м атер и я при всички п р о т и
воположни определения. По т а з и причина в предиш ната книга
определяхме м а т е р и я т а к а т о съединение между време и про
с т р а н с т в о . Това съединение се проявява к а т о смяна на акци-
денциите при запазване на с у б с т а н ц и я т а . Обща възможност
3а т а к а в а смяна дава именно п р и ч и н н о стта или р азви ти ето .
Е т о защо казахме, че м а т е р и я т а е изцяло причинност. Раз
съдъка обявихме 3а субективния кор елат на п р и ч и н н о стта
и казахме, че м а т е р и я т а (следователно ц ел и ят с в я т к а т о
представа) същ ествува само 3а разсъдъка, к о й то е нейно усло
вие, неин н оси тел к а т о неин необходим корелат. Всичко т о в а
т у к се споменава само 3а да се напомни между д р уго то 3а изло
ж е н о т о вече в п ъ рвата книга. За пълното разбиране на д вете
книги е необходимо да се обърне внимание на в ъ т р е ш н о т о им
с ъ о т в е т с т в и е , т ъ й к а т о онова, к о е т о в дей стви телн и я с в я т
е неразривно свързано к а т о негови две стран и - воля и пред
с т а в а , - в т е з и две книги е разкъсано, 3а да може всяко п о о тд е
лно да се опознае по-ясно.
Може би з а т о в а няма да е излишно с п о м о щ та на един при
мер да изясним как законът 3а п р и ч и н н о стта има значение
единствено по отнош ение на врем ето и п р о с т р а н с т в о т о ,
к а к т о и на м а т е р и я т а , същ ествуващ а само в съединението на
д в ете. Той определя границите, в к о и т о явленията на природ
н и т е сили разделят помежду си м а т е р и я т а , д о к ат о сам и те
първични природни сили к а т о непосредствени обективации
на в о л я т а - к а т о нещо само по себе си неподчинено на зако
на 3а основанието, - л е ж а т извън онези форми, в к о и то само
всяко етиологическо обяснение е валидно, и има значение, по
ради к о е т о не може никога да разкрие в ъ т р е ш н а т а същ ност
на природата. Нека 3а т ази цел си представим машина, коне-
с в ЬТЪТ КАТО ВОДЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 279
труирана по закон ите на м еханиката. Железни т о п узи д а в а т

чрез т е ж е с т т а си начален тласък на движението, медни ко
лела о к азват съпротива чрез инерцията си, т л а с к а т се и се
повдигат едно друго благодарение на с в о я т а непроницаемост
и т .н . Тук т е ж е с т т а , инерцията, непрони цаем остта са пър-
оични необясними сили. М ехан иката показва само усл ови ята,
при к о и то се проявяват, к а к т о и начина как се и зявяват и
го с п о д с т в ат над врем ето и м я с т о т о . Един много силен маг
н и т може да действа върху ж елязото на т о п у з и т е и да над
вие т е ж е с т т а : движ ението на м аш и н ата се преустановява
и м а т е р и я т а с т а в а веднага арена на д е й с т в и е т о на една съв-
сем друга природна сила, 3а к о я т о етиологическото обясне
ние също не посочва нищо друго освен усл о ви ята 3а нейното
настъпване - си л ата на магнетизма. Или ако п о стави м мед
н и те кръгове на съ щ а та машина върху цинкови пластинки и
пуснем помежду им да т е ч е окислена т е ч н о с т , веднага съ щ ата
м атерия на м аш и н ата попада под д ей с т в и ет о на една друга
първична сила, галванизма. Той вл аства сега над нея съгласно
свои те закони и се разкрива чрез проявите си върху нея. И 3а
тези прояви ети о л о ги ята не може да посочи нищо повече о т
условията и законите, при к о и т о т е н а с т ъ п в а т . Ако сега
увеличим т е м п е р а т у р а т а и пуснем ч и с т кислород, ще изго
ри ц я л а т а машина, т о е с т о т н о в о една напълно различна при
родна сила, химизмът, предявява категорично претенции към
м аш ин ата по т о в а време, на т о в а м я с т о . Тя се разкрива в нея
к а т о идея, к а т о определена степен на о б ек т и в ац и я та на во
л я т а. Съединим ли получената по т о з и начин м етал н а сплав
с киселина, ще се образува една сол и ще се у т а я т кристали.
Те са явления на друга идея, к о я т о също е напълно необяснима.
Явлението й обаче настъпва само при определени условия, кои
т о ети о л о ги ята може да посочи. К р и с т ал и т е се разп ад ат и се
см есват с други вещ ества. О т т я х изниква буйна р а с т и т е л
н о с т - нова проява на во л я та. Така бихме могли да проследим
до безкрай съ щ а та неизменна м атер и я и да наблюдаваме как
т у една, т у друга природна сила добива право над нея, к а т о
постоянно го използва, 3а да се изяви и разкрие с ъ щ н о с т т а си.
Законът 3а п р и ч и н н о ст т а осъщ ествява т о в а право и посочва
т о ч к а т а във врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , където т о добива

валидност. Но само д о т у к ст и га обосноваващ ото се върху не
го обяснение. С а м а т а сила е явление на в о л я т а и к а т о т а к а в а
не е подчинена на ф о р м и те на закона 3а основанието, т о е с т
т я е без основание. Лежи извън врем ето, вездесвща е, а изглеж
да, сякаш чака неизменно н астъ п ван ето на усл ови ята, при ко
и т о може да се изяви и да овладее определена м атер и я , к а т о
прогони го сп о д стващ и те досега в т я х сили. Вси чкото време
същ ествува само 3а н ей н ата проява, 3а с а м а т а нея т о няма
Значение. Цели хилядолетия химическите сили д р е м я т в една
м атер и я, д о к ат о съприкосновението с р е а ге н т и т е ги освобо
д я т . Тогава т е се проявяват. В р ем ето обаче същ ествува само
3а т а з и проява, не 3а сам и т е сили. Хилядолетия галванизмът
дреме в м е д т а и цинка и т е л е ж а т спокойно край среброто. Но
щом и т р и т е се д окосн ат при необходимите условия, сребро
т о т р я б в а да пламне. Дори в органичното ц ар ст во можем да
видим как с у х о т о зърно запазва в продължение на т р и хиляди
години д р ем ещ ата сила, к о я т о накрая при н астъ п ван ето на
благоприятни условия кара едно растение да расте*.
* На 16 септември 1840 г. в литературния и научен и н с т и т у т в

Лондонското сити г-н Петигрю показал по време на една лекция вър
ху египетските старини пшенични зърна, откри ти о т сър Г. Уил-
кинсън в един гроб край Тива, където т е били пролежали тридесет
века. Били намерени в една херметически запечатана ваза. Той посял
дванадесет зърна и о т т я х получил растение, високо п ет ф у т а и с
напълно узрели семена (о т „Таймс“, 21 септ. 1840). Също так а в меди
цинско-ботаническото общество в Лондон през 1830 г. г-н Хаултън
представил една грудка, намерена в ръката на една египетска мумия,
на която била дадена може би по религиозни съображения. Тя била
вероятно поне на 2000 години. Посадил я в една саксия, където вед
нага покарала и се раззеленила. Тези данни са дадени в Medical Journal
о т 1830 година (Journal of the Royal Institution of Great Britain, октомври
1830, c. 196). - В градината на г-н Гримстоун, о т хербариума в Хай-
гейт в Лондон, сега се намира едно грахово растение с много плод,
израснало о т едно грахово зърно, намерено о т г-н Петигрю и чинов
ници на Британския музей в една ваза, о тк р и та в един египетски
саркофаг, където е пролежала вероятно 2844 години (о т „Таймс“, 16
авг. 1844). - А намерените във варовик живи жаби дали основание 3а
СвКТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 281
Джо чрез т е зи размишления ни е стан ал а ясна разликата

между природната сила и вси чки те ù прояви, ако сме разбра
ли, че т я е с а м а т а воля на т а з и определена степ ен на с в о я т а
обективаиия, но че благодарение на врем ето и п р о с т р а н с т в о
т о на явленията е присвила м н о ж е с т в е н о с т т а и че зако н вт 3а
п ри чи н н о стта не е нищо друго освен определяне на м я с т о т о
ввв врем ето и п р о с т р а н с т в о т о на о т д е л н и т е явления, т о
гава ще опознаем и а б с о л ю т н а т а и сти на, и двлбокия смисвл
на учението на Малбранш 3а случайните причини, causes осса-
sionelles. Това учение, к а к т о е изложено в Recherches de la vérité,
предимно в т р е т а т а глава на в т о р а т а ч а с т на ш е с т а т а
книга и приложените накрая éclaircissements** квм т а з и глава,
Заслужава да се сравни с м о е т о н асто ящ о изложение, 3а да се
Забележи пвлн ото сввпадение между д в е т е учения при сввсем
различния ход на мисблта. Дори се вбзхищавам как Малбранш,
напвлно подвластен на п о ло ж и телн и те догми, наложени му
непреодолимо о т н еговата епоха, ввпреки всичко, т а к а обввр-
Зан, с т а к в в т о в ар , е улучил то л к о ва успешно, т о л к о в а вярно
и с т и н а т а и е свумял да я сведини с онези догми, най-малкото
с т ехн и я език.
С и л ат а на и с т и н а т а е невероятно голяма и неизказано
устойчива. С леди те й откри вам е ч е с т о ввв всички, дори в
най-изум ителните, най-абсурдните догми на всички времена
и стран и, наистин а в стр ан н о о б щ ество , в чуд н о вати комби
нации, но ввпреки всичко различими. Тогава т я прилича на рас
тение, поквлващо под купчина камвни, но все пак пробиващо
си п в т квм с в е т л и н а т а , с много заобикалки и лвкатуш ения,
свсухрено, бледо, залиняло, но все още стр ем я щ о се квм с в е т
лината.
Ввв всеки случай Малбранш има право. Всяка е с т е с т в е н а
причина е само случайна причина, дава само ввзм ож ност, по
вод 3а прояви на е д и н с т в ен ат а и неделима воля, представлява
ща навсяквде н ещ о т о само по себе си и н его вата степенувана
предположението, че дори и ж и в о т и н с к и я т с в я т е способен на т а
кова отлагане с хилядолетия, ако е започнало свс з и м н и я евн и се е
Запазило благодарение на особени о б с т о я т е л с т в а .
* О б я с н е н и я (фр.) - Б. пр.
обектибация - ц ел и ят видим с в я т . Само изявяването, разкри

в ан е т о на т о в а м я с т о , по т о в а време се двлжи на причината
и е в и звестн а степ ен зависимо о т нея, но не ц я л о то явление,
не в ъ т р е ш н а т а му същ ност. Тя е с а м а т а воля, върху к о я т о не
може да се приложи законът 3а основанието. За н и т о едно не
що в с в е т а няма п р о с т о и изобщо причина 3а неговото същес-
т в у в а н е , а само причина, поради к о я т о се намира именно т у к
и именно сега. Защо един камък показва т е ж е с т , инерция, елек
т р и ч е с т в о , химически свой ства, зависи о т причини, о т вън-
шни бездействия и може да се обясни с т я х . Но сам и те свойс
т в а , т о е с т цялата същ ност на камъка, състоящ а се о т т я х и
следователно проявяваща се във всички посочени начини - т о й
да е изобщо такъв, какъвто е, изобщо да същ ествува, - няма ос
нование, а е разкриването на лиш ената о т основание воля. Сле
дователно всяка причина е случайна причина. Това откривам е в
несвзнаващ ата природа. Но също т а м , където вече не причини
и дразнители, а м о т и в и определят м ом ен та на настъп ването
на явленията, следователно д е й с т в и я т а на хо р а та и ж и в о т
н и те. И т у к , к ак т о и т а м се проявява една и съща воля, напъл-
но различна в ст е п е н и т е на с в о я т а изява, умножена в свои те
явления и подчинена по отнош ение на т я х на закона 3а осно
ванието, сама по себе си свободна. М о т и в и т е не определят ха
рактера на човека, а само п роявата на т о з и характер, т о е с т
п о стъ п к и те, външния вид на неговия жизнен п ъ т , не въ тр еш
ния му смисъл и съдържанието, к о и то п р о и зт и ч а т о т харак
т е р а , к о й т о е непосредствена проява на волята, следователно
е без основание. Защо един човек е лош, а друг добър, не зависи
о т м о ти в и и външни въздействия, к а т о поуки и проповеди и е
в т о з и смисъл необяснимо. Но дали л о ш и ят проявява злобата
си в дребнави несправедливости, в подли интриги, долни мо-
ш еничества, прилагани в тесн и я кръг на хо р а та край него, или
дали к а т о завоевател потиска народи, хвърля в ужас цял един
с в я т , пролива к р ъ вта на милиони, т о в а е само външна форма на
н еговото явление, н есъщ ествен ото у него и зависи о т о б с т о
я т е л с т в а т а , в к о и т о го п о ставя съдбата, о т обкръжението,
о т външни влияния, о т м о т и в и т е , но никога реш ението му не
може да се обясни с т е зи м оти ви . По т о зи въпрос ще говорим
6 ч е т в ъ р т а т а книга. Начинът, по к о й т о х а р а к т е р ъ т развива

с в о й ст в а т а си, може да се сравни с начина, по к о й то всяко т я л о
6 несъзнаващата природа показва свои те. В о д ат а о ст ав а вода с
присъщите си свой ства, но дали к а т о в т и х о езеро в нея се ог
леж дат бреговете, или дали разпенена, се разбива върху скалите,
дали, изкуствено насочвана, хвърля пръски к а т о висока с т р у я ,
Зависи о т външни причини. За нея ед н о то е толкова е с т е с т в е
но, колкото и друго то , но според о б с т о я т е л с т в а т а т я показ
ва едн о то или д р уго то си свойство, еднакво го т о в а 3а всичко,
но във всеки случай вярна на характера си, разкривайки винаги
само него. Така и всеки човешки характер се разкрива при всич
ки о б с т о я т е л с т в а , обаче явленията, произтичащ и о т т о в а ,
с ъ о т в е т с т в а т на о б с т о я т е л с т в а т а .
§27
Ако о т всички досегашни размишления върху природните

сили и т е х н и т е прояви ни е станало ясно докъде може да с т и г
не обяснението на причините и къде т р я б в а да спре, ако не ис
ка да се поддаде на безумния стрем еж да сведе съдържанието
на всички явления п р о ст о до ф о р м ат а им, където накрая няма
да о стан е нищо освен форма, ще можем сега да определим как
во изобщо може да се изисква о т ети о л оги ята. Тя т р я б в а да
потърси причините 3а всички явления в природата, т о е с т об
с т о я т е л с т в а т а , при к о и т о т е винаги н а с т ъ п в а т . Освен т о
ва, още да сведе явленията, добили многообразен вид при най-
различни о б с т о я т е л с т в а , до онова, к о е т о д ей ства при всяко
явление и се предполага при причината, да ги сведе до изначал
н и т е сили в природата, разграничавайки правилно дали разли
к а т а между явленията се дължи на различни сили, или само на
различните о б с т о я т е л с т в а , при к о и т о се проявява силата.
Същевременно т р я б в а да внимава да не приема 3а явление на
различни сили онова, к о е т о е проява на една и съща сила, но при
различни о б с т о я т е л с т в а , и обратно, да не приема 3а проява на
една сила онова, к о е т о първоначално принадлежи на различни
сили. За т о в а е крайно необходима н епосредствен ата способ
н о с т 3а съждение. Emo защо толкова малко хора са способни

да р азш и рят във ф и зиката познанието си, но всички м о гат да
р азш и рят о п и т а си. Мързелът и незнанието пораж дат у чове
ка склонност да се позовава твъ р д е рано върху първични сили.
Това е видно в ироничното преувеличение entitates* и quiddita-
tes** на схоласти ц и те. За нищо на с в е т а на бих искал да подпо
могна възвръщането на т е з и изрази. Там, където се налага да
даде физическо обяснение, човек не бива да се позовава върху
о б е к т и в а у и я т а на волята, т а к а к а к т о не се позовава вврху
т в о р ч е с к а т а сила на Бога, з а щ о т о ф и зиката изисква причини,
а во л я та не е никога причина. О т н о ш ен и ет о ù квм явлението
сввсем не се спира вврху закона 3а основанието, а т о в а , к о ето
само по себе си е воля, същ ествува, о т друга стран а, и к а т о
представа, т о е с т т о е явление. К а т о т а к о в а следва закони
т е , съставляващ и ф о р м ата на явлението. Така например всяко
движение, макар всеки п в т да е проява на волята, т р я б в а да
има все пак причина, с к о я т о може да се обясни п о я в ат а му 6
определено време и м я с т о , т о е с т не изобщо според въ т р еш
н а т а му същ н ост, а к а т о отделно явление. При камъка т а з и
причина е механическа, при движ енията на човека т я е м о т и в ,
но никога не е възможно да липсва. О братно, о б щ ата, единна
същ н ост на всички явления о т определен вид, онова, без чия-
т о предпоставка обяснението с причината не би имало н и т о
смисъл, н и т о значение, т о в а е универсалната природна сила,
к о я т о във ф и зиката т р я б в а да о стан е qualitas occulta, именно
З ащ о то т у к свършва етиологическото обяснение и започва
м етаф и зи ческото. Веригата о т причини и действия обаче
никога не се прекъсва о т една първична сила, върху к о я т о би
трябвало да се позовем, и не се връща о братн о към нея к а т о
квм своя първа брънка, а най-близката брънка о т веригата, как
т о и най -отдалечената предполагат първичната сила, без коя
т о нищо не би могло да се обясни. Ред причини и действия мо
г а т да б ъ дат проява на най-различни сили, к о и т о благодарение
на т я х с т а в а т последователно видими, к а к т о показах по-горе
* Ч е -ma (лат.) - Б. пр.

** К а к в о - т а (лат.) - Б. пр.
с примера 3а м е т а л н а т а машина, обаче различието между т е зи

пврвични сили, непозволяващи да б в д а т изведени една о т дру
га, не преквсва в никаквв случай е д и н с т в о т о на вери гата о т
причини и врвзката между всичките ù брвнки. Е т и о л о ги я та на
природата и ф и лософ ията на природата никога не си п р еч ат
една на друга, а в в р в я т рака 3а рвка, разглеждайки свилия бвпрос
о т различна гледна т о ч к а. Е т и о л о ги я та прави равносм етка
на причините, довели неизбежно до о т д е л н о т о , подлежащо
на обяснение явление, и разкрива к а т о основа на всичките си
обяснения о б щ и т е сили, действащ и ввв всички т е зи причини и
действия, определя т о ч н о т е зи сили, числото им, различията
помежду им, а още и д е й с т в и я т а , в к о и т о според различията
между о б с т о я т е л с т в а т а се проявява различно всяка сила, ви
наги с в о т в е т н о на присвщия си характер, к о й т о т я развива по
едно непогрешимо правило, наричано природен закон. К о гато
освщ естви всичко т о в а ввв всяко отнош ение, ф и зи ката ще е
постигнала сввврш енство. Тогава няма да с в щ еств у в а вече ни
що една непозната сила в неорганичната природа и няма да има
действие, к о е т о да не е било доказано к а т о проява на една о т
тези сили при определени о б с т о я т е л с т в а свгласно един при
роден закон. И все пак природният закон е само забелязаното
в природата правило, свгласно к о е т о т я д ей ства винаги при
н аствп ван ето на известни о б с т о я т е л с т в а . Е т о защо природ
н и я т закон може да се дефинира к а т о обобщен ф а к т , un fait
généralisé, а ц я л о с т н о т о изложение на всички природни закони
би представлявало само пвлен региствр на ф ак т а.
Разглеждането на у я л а т а природа се доввршва п о -н а т а т в к
о т морфологията, к о я т о изброява всички постоянн и форми на
органичната природа, сравнява ги и ги подрежда. Тя не може да
каже много нещо 3а причината 3а ввзникването на о т д е л н и т е
свщ ества, т в й к а т о при всички т я е раж дан ето, ч и я т о т е о
рия е ввпрос сам 3а себе си, а в редки случаи е generatio aequivoca*.
С трого погледнато обаче, квм последното спада и начинвт,
по к о й т о всички ниски степени на о б е к т н о с т т а на во л я та,
следователно физическите и химическите явления, се проявя
С а м о з а р а ж д а н е (лат.) - Б. пр.
в а т в отделни случаи. Да посочи усл о ви ята 3а т а з и проява, е

именно задача на ети о л о ги ята. Ф и л ософ и ята, напротив, раз
глежда навсяквде, следователно и в природата, само общ ото.
С а м и т е пврвични сили са п ред м ет на т о в а разглеждане и т я
о т к р и в а в т я х различните степени на о б ек т и в ац и я та на во
л я т а , свставляващ а в в т р е ш н а т а свщ н о ст, н ещ о т о само по
себе си на т о з и с в я т , к о й то , ако се абстрахира о т во л я та, т я
обявява 3а ч и ст а п ред става на суб ек т а. Но вм есто да пропра
вя п в т 3а ф и лософ и ята и да даде пример 3а приложението на
нейн ите учения, ет и о л о ги я т а по-скоро с м я т а , че ц е л т а й е да
отхвбрли всички пврвични сили с изключение на една, най-об
щ а т а , например непрони цаем остта, к о я т о т я си ввобразява,
че познава напблно, и поради т о в а се о п и т ва да сведе насила до
нея всички останали . Тогава т я сама се лишава о т со б ст в е
н а т а си основа и може да предлага само заблуждения вм есто
истини. Сега ф о р м а т а и зм ества свдвржанието на природата,
всичко се приписва на д е й с т в и е т о на о б с т о я т е л с т в а т а , нищо
на в в т р е ш н а т а с в щ н о ст на н ещ ат а. Ако по т о з и п в т е т и о
л оги ята би имала успех, т о гава, к а к т о казахме, една ар и тм е
т и ч н а задача би разрешила накрая загадката на с в е т а . По т о зи
п в т обаче се вврви, ако, к а к т о вече споменахме, всяко физио
логическо действие т р я б в а да бвде сведено до форма и свстав,
например до е л е к т р и ч е с т в о т о , т о пвк до хим щ м а, т о й о т
своя с т р ан а до механизма. Това е грешка на Д ек ар т и на всички
а т о м и с т и , к о и т о сведоха движ ението на с в е т о в н и т е т е л а до
тл асвк а на един флуид, а к а ч е с т в а т а до с вч ет ан и ет о и ф ор
м а т а на а т о м и т е , стрем ей ки се да о б я в я т всички явления в
при родата 3а п р о ст и феномени на непрони цаем остта и сцеп
лението. Макар и отказали се о т т е з и възгледи, все пак и днес
още физиолозите на е л е к т р и ч е с т в о т о , хи м щ м а и м ехани ката
п о с т в п в а т по свщия начин, обяснявайки уп о р и то целия жи
в о т и всички функции на организма с „ф о р м а т а и свст ав а“ на
с в с т а в н и т е им ч аст и . А че ц е л т а на физиологическите обяс
нения е свеж дането на органичния ж и в о т до универсалните
сили, разглеждани о т ф и зи ката, се вижда ясно о т изложеното
в архива 3а физиология на Мекел12, 1820, т . 5, с. 185. В с в о я т а
Philosophie zoologique, т . 2 , гл. 3, Ламарк13 обявява свгцо ж и в о т а
rRF.TbT КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ВТОРА КНИГА 287
3а действие на т о п л и н а т а и е л е к т р и ч е с т в о т о : le calorique et la
matière électrique suffisent parfaitement pour composer ensemble cette
cause essentielle de la vie* (c. 16). Тогава всъ щ н о ст т о п л и н а т а и
е л е к т р и ч е ств о т о биха били несцото само по себе си, а ж иво
т и н с к и я т и р а с т и т е л н и я т с в я т негови прояви. А бсурдното
6 т о в а мнение се вижда ясно на с. 306 о т съ щ о то произведе
ние. О бщ оизвестно е, че т е з и т о л к о в а ч е с т о отхвърляни с т а
новища се възраж дат в най-ново време с подновена дързост.
Точно погледнато, в о сн о ват а им лежи п р ед п о ст авк а та , че
организмът е само агр егат о т прояви на физически, химичес
ки и механически сили, к о и т о т у к , случайно съчетани, са съз
дали организма к а т о игра на при родата без п о -н а т а т ъ ш н о
Значение. В т о з и смисъл организмът на едно ж и в о т н о или на
човека бил, философски разгледан, не израз на една собствен а
идея, т о е с т не сам непосредствена о б е к т н о с т на в о л я т а на
една определена по-висока степен , а в него се проявявали само
онези идеи, к о и т о о б е к т и в и р а т в о л я т а в е л е к т р и ч е с т в о т о ,
в химизма, в м ехан и ката. Е т о защо организмът бил случаен
слитък о т съ ч етан и ето на т е з и сили, подобен на различни
т е фигури на хора и ж и во тн и , к о и т о виждаме в облаците и
с т а л а к т и т и т е . Поради т о в а т о й не бил интересен. Веднага
обаче ще видим доколко все пак приложението на физически
и химически обяснения е позволено и използваемо в известн и
граници. Ще покажа, че ж и зн ен ата сила използва наи стина си
л и те на неорганичната природа, уп отребява ги, но в никакъв
случай не се състои о т т я х , к а к т о и ковачъ т не се съ стои о т
чук и наковалня. Е т о защо никога и н а й -п р о с т и я т ж и в о т на
р а ст е н и я т а не може да се обясни с т я х , например с капиляр
н а т а сила и ен досм озата14, да не говорим 3а ж и в о т а на ж и в о т
ните. С ледното разсъждение ще ни проправи п ъ т я към т о в а
д о ст а т р у д н о разглеждане.
О т всичко казано д о т у к следва, че е с т е с т в о з н а н и е т о се за
блуждава, к о гат о иска да сведе по-високи те степени на о б е к т -
н о с т т а на в о л я т а до по-ниските, т ъ й к а т о подценяването и
* Топлината и електрическата материя са напълно достатъчни, 3а

да образуват заедно съществената причина 3а ж ивот (фр.) - Б. пр.
о т р и ч а н е т о на гшрбични и сбщ естбубаащ 3а себе си природни

сили е сбщо т о л к о в а погрешно, колкото и безоснователното
допущане на своеобразни сили, к б дето всб щ н о ст имаме само
един специфичен начин на проява на вече известни сили. Е т о
Защо К а н т е прав, к о гат о казва, че е нелепо да се надяваме на
един Н ю тб н при с т р б к ч е т о т р е в а , т о е с т на онзи, к о й т о ще
обясни с т р б к а т р е в а с прояви на физически и химически сили и
ще го п редстави к а т о случайно сбединение, следователно к а т о
игра на природата, в к о я т о не се проявява никаква специфич
на идея, т о е с т в о л я т а не се разкрива непосредствено на една
по-висока и особена степен , а само т а к а , к а к т о се представя в
явлени ята на неорганичната природа и случайно в т а з и имен
но форма. С хо л асти ц и те, к о и т о 6 никакбв случай не биха до
пуснали подобно нещо, щ яха с право да к а ж а т , че т о в а е пблно
отричане на forma substantiate* и принизяването ù п р о с т о до
forma accidentalis**, з а щ о т о А р и с т о т е л о в а т а forma substantiate
означава именно т о в а , к о е т о наричам степ ен на обективаци-
я т а на в о л я т а в един предм ет.
О т друга с т р а н а обаче, не бива да се изпуска о т очи, че във
всички идеи, т о е с т вбв всички сили на неорганичната и всич
ки форми на органичната природа се разкрива една и съща во
ня, т о е с т т я преминава вбв ф о р м а т а на п р е д с т а в а т а , в обек-
тността. Е т о защо е д и н с т в о т о ù т р я б в а да се о тк р и е във
в б т р е ш н о т о р о д ст в о между всички нейни явления. На по-ви
со к и т е степен и на н ей н ата о б е к т н о с т , к б д ето ц я л о т о явле
ние е по-ясно, следователно 6 р а с т и т е л н о т о и 6 ж и в о ти н с
к о т о ц ар ство , т о се разкрива чрез п о в с е м е с т н а т а аналогия
на всички форми, на основния т и п , п о втар я щ се вбв всички
явления. Поради т о в а т о й с т а н а рбководеп принцип на сбзда-
д е н ат а през т о з и век о т ф р ан ц узи те отли чн а зоологическа
систем а. Най-пблно т о з и принцип се у ст ан о вя ва в сравни
т е л н а т а ан ато м и я к а т о Vunite de plan, l’uniformité de l’élément
anatomique***. О т к р и в а н е т о му било основно занимание или
* О б щ е с т в е н а ф о р м а (лат.) - Б. пр.
** С л у чайна ф о р м а (лат.) - Б. пр.
* * * Е д и н с т в о на плана. Еднообразие на а н а т о м и ч н и т е е л е м е н т и
(фр.) - Б. пр.
поне най-похбалният стр ем еж на ф и лософ и те о т ш к о л ат а

на Шелинг, к о и т о дори и м а т някои заслуги 6 т а з и насока, м а
кар и 6 много случаи г о н и т б а т а им на аналогии 6 при родата
да се изражда 6 плоски шеги. С право обаче доказали о б щ о т о
родство и сем ей н ата прилика и в и деите на неорганичната
природа, например между е л е к т р и ч е с т в о т о и магнетизма,
чи ято т в ж д е с т в е н о с т била по-квсно устан о вен а, между хи
мическото притегляне и т е ж е с т т а и др. подобни. Най-вече
обврнали внимание на ф а к т а , че полярността, т о е с т разпада
нето на една сила в две качествено различни противоположни
и стрем ящ и се о т н о в о квм свединение дейности, разкриващи
се най-често и п р о ст р ан ст вен о чрез разклоняването в п р о т и
воположни посоки, е о сн о вн и ят т и п на п о ч т и всички явления
в природата, о т м агн и та и кри стала до човека. В К и т а й т о в а
познание е било разпространено още в древни времена в учени
е т о 3а п р о т и в о п о л о ж н о ст и т е на ин и ян15. И т в й к а т о всички
неща в с в е т а са о б е к т н о с т на една и свща воля, следовател
но са т в ж д е с т в е н и по в в т р е ш н а т а си свщ н о ст , между т я х
не тр я б ва да св щ е ству ва само т а з и очевидна аналогия и ввв
всички по-несвввршени да се показва вече следата, загатване-
т о , залож бата 3а най-близкото, по-близкото по-свввршено, но
и т в й к а т о всички т е з и форми са свойствени все пак само на
св ета к а т о представа, може дори да се допусне, че в най-общи
т е форми на п р е д с т а в а т а , в т а з и своеобразна основна скеля
на с в е т а на явленията, т о е с т в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето,
може да се о тк р и е и докаже о сн о вн и ят т и п , з а г а т в а н е т о , за
лож бата на всичко онова, к о е т о запалва ф орм и те. Изглежда,
е свщ ествувало някакво см ет н о познание, к о е т о стан ал о из
точник на к аб ал ата16 и на ц я л а т а м а т е м а т и ч е ск а философия
на п итагорейци те, свщо и на к и т а й ц и т е в Иддин. А и в Шелин-
го вата школа, при вси чки те й разнообразни стр ем еж и да изва
ди на бял с в я т аналоги ята между всички явления в природата,
намираме и някои, макар и неуспешни о п и т и да изведе природ
ни закони само о т закон и те на п р о с т р а н с т в о т о и врем ето.
Но не може да се знае кой гениален ум ще о свщ естви някога и
д в а т а стрем еж а.
Макар и никога да не бива да се изпуска о т очи разликата
между явлението и нейното само по себе си и поради т о в а иден

т и ч н о с т т а на о б ек т и в и р ан а та във всички идеи воля (тъ й ка
т о т я има определени степени на с в о я т а о б е к т н о с т ) да не
бива никога да се превръща в и д е н т и ч н о с т на с ам и т е отделни
идеи, в к о и т о т я се проявява - т а к а например химическото
или електри ческото притегляне не бива в никакъв случай да се
свежда до п р и т егл я н ет о чрез т е ж е с т , макар и в ъ т р е ш н а т а
им аналогия да е п о зн а т а и пъ рвите да м о г а т да се разглеждат
все едно к а т о по-високи потенции на последните, макар и по
същия начин в ъ т р е ш н а т а аналогия в с т р у к т у р а т а на всички
ж и в о т н и да не ни дава право да смесваме ро д овете, да ги иден
тифицираме и да обявим по-съвърш ените 3а разновидности на
по-несъвършените, макар и, накрая, и физиологичните функ
ции да не м о г а т никога да се с в е д а т до химически и физически
процеси, все пак 3а определянето на т о з и вид м е т о д може да се
допусне с голяма в е р о я т н о с т следното.
Ако много о т п рояви те на в о л я т а на по-ниските степени
на н ей н ата обективация, т о е с т в неорганичното, попадат
помежду си в кон ф ли кт, к а т о всяка о т т я х , ръководена о т
п р и ч и н н о стта, иска да завладее с ъ щ е с т в у в а щ а т а м атерия,
т о га в а о т т о з и спор възниква п р о я в ат а на една по-висша
идея, к о я т о надвива всички същ ествуващ и досега по-несъвър-
шени, но ги надвива т а к а , че допуща запазването на т я х н а т а
съ щ н о ст в един подчинен вид, поемайки в себе си някакъв не
ин аналог. Този процес може да се разбере само о т т ъ ж д е с т в е -
н о с т т а на проявяващ и те се във всички идеи воля и о т нейния
стр ем еж към все по-висши обективации. Така например във
в т в ъ р д я в ан е т о на к о с т и т е виждаме явен аналог на кристали
зирането, к о е т о първоначално господствало над в ар та , макар
и в к о с т е н я в а н ет о да не може да се сведе до кристализирането.
Тази аналогия е по-слаба при вт въ р д я ван ет о на м есо то . Така и
с ъ с т а в ъ т на сок о вете в ж и в о т и н ск о т о т я л о и секрецията са
аналози на хим ическото съединение и отделяне, дори т е х н и т е
Закони продълж ават и т а м да д е й с т в а т , но в подчинен и мно
го модифициран вид, победени о т една по-висша идея, поради
к о е т о т е з и химически сили няма да произвеж дат никога извън
организма т а к и в а сокове.
i ;В ЕТ Ъ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . В Т О Р А К Н И Г А 291
Encheiresin naturae17 вред я в и к ат ,

Свс т у й 3а присмех с т а в а сам химиквт*.
П о-сввврш ената идея, ввзникнала о т т а к а в а победа над

няколко no-нисши идеи или обективации на в о л я т а, получава
сввсем нов хар ак те р именно з а щ о т о поема в себе си о т вся
ка н ад ви та идея един аналог с по-високи потенции. В о л я т а се
обективира в един нов, по-ясен вид. Пврвоначално чрез genera
te aequivoca**, но по-квено чрез асимилация свс свщ ествуващ и я
дародиш ввзниква органически сок, растение, ж и в о т н о , човек.
Следователно о т спора между no-ни сш ите прояви ввзниква
no-ви сш ата, поглвщаща всички други, но и освщ ествявагца в
по-висока степ ен стр ем еж а им. Следователно още т у к гос
подства зако н вт serpens, nisi serpentem comederit, non fit draco***.
Бих желал чрез я с н о т а т а на изложението да евм успял да пре
одолея при свщ ата на м атери ала н еяснота на м и свлта, но виж
дам т в в р д е добре, че с о б с т в е н о т о размишление на ч и т а т е л я
трябва да ми дойде на помощ, ако не искам да о с т а н а неразбран
или погрешно разбран.
Свгласно изнесеното д о т у к 6 организма м о г а т да се посо
ч а т следи о т различни химически и физически действия, но
сам и ят организвм не може никога да се обясни с т я х , з а щ о т о
т о й не е свставен о т обединеното действие на т а к и в а сили,
т о е с т не е случайно евздаден феномен, а е една no-висша идея,
която е подчинила д р уги те no-нисши чрез поробваща асимила
ция. О б екти ви р ащ ата се ввв всички идеи една воля, стрем ейки
се квм ввзможно най-висока обективация, след един кон ф ли кт
между н и сш и те степени на с в о я т а проява се о т к азв а о т т я х ,
3а да се прояви много по-мощно на една по-висока степен . Няма
победа без борба. Проявявайки се само след к а т о е надвила по-
нисш ата идея, no-в и сш ат а идея или о б е к т и в а ц и я т а на воля
т а и зпитва с в п р о т и в а т а на т е з и сили, к о и то , макар и покоре
ни, все още се с т р е м я т да п о с т и г н а т независима и пвлна про-
* Й. В. Гьоте, Фауст, прев. Д. С т ат к о в , с. 83.

** Пврвично зараждане (лат.) - Б. пр.
*** Ако змията не поглвща змия, не израства дракон (лат.) - Б. пр.
292 А Р Т У Р ШОПЕНХАУЕР
яба на с в о я т а същ ност. Така к а к т о м а г н и т ъ т , повдигнал къс

желязо, продължава непрекъснато б о р б ата с т е ж е с т т а , при
те ж ав ащ а к а т о най-висша обективация на в о л я т а първично
право върху м а т е р и я т а на т о в а желязо, т а к а к а к т о в тази
по сто ян н а борба м а г н и т в т дори увеличава с и л ата си, т ъ й ка
т о съ п р о т и в ат а го п о д ти ква към по-голямо напрежение, т а к а
и всяка проява, вклю чително и п р о явата на в о л я т а 6 човеш
кия организъм поддържа п остоян н о борба срещу м н о ж ество
т о физически и химически сили, к о и т о к а т о по-нисши идеи
и м а т по-ранно право върху т а з и м атер и я . Е т о защо ръката,
к о я т о , преодолявайки т е ж е с т т а , сме държали известн о вре
ме вдигн ата, се о т п у с к а сама. Е т о защо п р и я т н о т о ч у в ст в о
на здраве, изразяващо п о б ед ата на и д ея т а на себеосъзналия се
организъм над физическите и химическите закони, вл аства
щи първоначално над сок о вете на т я л о т о , ч е с т о се прекъсва,
дори всъ щ н о ст се придружава о т известн о по-голямо или по-
малко т я г о с т н о усещане, произхождащо о т съ п р о т и в ат а на
посочените сили. Така в е г е т а т и в н а т а ч а с т на нашия ж и в о т
е свързана винаги с някакво леко страдание. Е т о защо хранос
м илан ето по ти ска всички ж и воти н ски функции, т ъ й к а т о за
ангажира ц я л а т а жизнена сила 3а преодоляване на химически
т е природни сили чрез асимилация. О т т у к произтича изобщо
ц я л а т а т е ж е с т на физическия ж и в о т , н ео б хо д и м о ст та о т
сън и накрая неизбеж ната см ъ рт, к а т о при благоприятни об
с т о я т е л с т в а т е з и поробени природни сили у с п я в а т да о т н е
м а т о т уморения о т п о сто ян н а борба организъм заграбената
о т т я х м ат ер и я и да д о с т и г н а т несмущавана проява на същ
н о с т т а си. Поради т о в а може да се каже, че всеки организъм
представлява и д еята, ч и ето отраж ение е т о й , едва след к а т о
се лиши о т онази ч а с т о т с и л ат а си, използвана 3а надвива-
не на по-н и сш и те идеи, оспорващи му м а т е р и я т а . Изглежда
Якоб Бьоме18 е имал предвид т о в а , к о гат о на едно м я с т о кадва,
че всички т е л а на х о р а т а и ж и в о т н и т е , дори на р а с т е н и я т а
били всъщ н ост наполовина м ъртви. Според т о в а дали ще ус
пее да надвие повече или по-малко природните сили, изразява
щи по-ниските степени на о б е к т н о с т на в о л я т а, организмът
с т а в а по-съвършен или по-несъвършен израз на с в о я т а идея,
СВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А В А . ВТО РА К Н И ГА 293
nioecm с т о и по-близо до нея или по-далече о т идеала, о т л и ч а

ваш, се с к р асо т а в т о з и род.
Навсяквде в природата наблюдаваме спорове, борба и реду
ване на п об едата и пораж ението и именно в т о в а откри вам е
по-ясно с в о й ст в е н о т о на в о л я т а раздвоение свс с а м а т а себе
си. Всяка степ ен на обекти вауи я на в о л я т а оспорва на д р у гат а
степен м а т е р и я т а , п р о с т р а н с т в о т о , врем ето. Неподвижна
т а м ат ер и я е принудена непрестанно да сменя ф о р м а т а си.
Под р в к о в о д с т в о т о на п р и ч и н н о ст т а механическите, физи
ческите, химическите и органическите явления в стрем еж а си
3а изява си заграбват жадно едно о т друго м а т е р и я т а , зайчо
т о всяко о т т я х иска да разкрие с в о я т а идея. Тази борба м о
же да се проследи в р я л а т а природа. Тя свщ ествува дори само
благодарение на нея: ех у а р уу yv xo vstxo ç ev xoiç jxpaygacnv,
gv ocv yv ctîiavxa, cbç cpyaiv EpneôoxA yç (nam si non inesset in re
bus contentio, unum omnia essent, ut ait Empedocles)* - А р и ст о т е л ,
Metaph. B., 5. Това свперничество е само израз на свой ствен о
т о на в о л я т а раздвоение свс с а м а т а себе си. Тази универсална
борба се вижда най-ясно в ж ивотин ския с в я т , к о й т о използва
расти тел н и я 3а своя храна. В него дори всяко ж и в о т н о с т а в а
плячка и храна на друго, т о е с т м а т е р и я т а , в к о я т о се е про
явила н еговата идея, т р я б в а да бвде о т с т в п е н а 3а и зя вата на
друга идея. Е т о защо всяко ж и в о т н о получава право на свщес-
тбуване само благодарение унищожение на друго ж и во тн о .
По т о зи начин в о л я т а 3а ж и в о т се самощ яж да непреквснато
и 6 различни видове служи 3а с о б с т в е н а т а си храна, д о к ат о
накрая ч о в е ш к и я т род, победил всички остан али , вижда в
природата само ф аб р и к ат 3а с о б с т в е н о т о си задоволяване. В
ч е т в в р т а т а книга обаче ще видим как с в щ и я т род разкрива с
ужасна я с н о т а у самия себе си т а з и борба, т о в а самораздво-
ение на в о л я т а и с т а в а homo homini lupus est**. С в щ а т а борба,
свщ ото поробване ще откр и ем и при ни сш и те степени на
о б е к т и в н о с т т а на во л я т а. Много насекоми (особено ихнев-
4 Защото, ако спорвт не бе присви} на нещата, всичко би било

едно, както казва Емпедоквл (лат.) - Б. пр.
** Човек 3а човека е ввлк (лат.) - (Плавт, Азтапа, II, 495) - Б. пр.
294 А Р Т У Р ШОПЕНХАУЕР
м он и и те19) с н а с я т я й ц ат а си вврху к о ж а та , дори 6 т я л о т о на

личинките на други насекоми, к о и т о излюпилото се п о то м с
т в о бавно унищожава. М л ад и ят коралов полип израства ввв
вид на клонка о т стар и я , о тд ел я се по-квсно о т него, бори се
с него 3а предлож илата се плячка още д о к ат о е здраво закре
пен, т а к а че и д в а т а я гр аб я т буквално един другиму о т у с т а
т а (Trembley, Polypod, И, с. 110 и III, с. 165). Най-ярвк пример о т
т о з и вид обаче представлява австр ал и й ск ата мравка-булдог
(bulldog-ant). Среже ли я човек на две, започва борба между две
т е ч а с т и - гл авата и о п аш к ата. П в р в ат а посяга с ч е л ю с т и т е
си квм в т о р а т а , а т я , бодейки я, храбро се брани. Обикновено
б о р б ата продвлжава половин час, д о к ат о не у м р а т и д в ет е
ч а с т и или други мравки не ги повлекат. Това се п о втар я всеки
п в т . (О т едно писмо н а Х а у и т в W[eekly] Journal, о т п е ч а т а н о
в Messenger на Галиниани о т 17 ноември 1855.) Понякога на бре
го в ет е на Мисури може да се види един могвщ двб, ч и и то дв-
нер и клони са т а к а о бви ти , обвврзани и с т е г н а т и о т огромна
дива лоза, че т о й се задушава и изсвхва. С в щ о т о се наблюдава
и при най-ниските степени на проява на в о л я т а, к в д ет о чрез
органична асимилация в о д а т а и ввгленвт се п р евр вщ ат в рас
т и т е л е н сок или х л я б в т 6 крвв. Така е навсяквде, к в д ет о дейс
т в и е т о на химическите сили се ограничава до подчинена роля
и по т о з и начин се изввршва ж и воти н ска секреция. Наблюдава
се и в неорганичната природа, к о гат о например у т а я в а щ и
т е се кристали се с р е щ а т , к р в с т о с в а т и взаимно си п р еч ат
т а к а , че не м о г а т да изкристали зи рат в ч и с т а форма. П о ч ти
всяка кристална друза е отраж ение на подобна борба на воля
т а на т а з и т о л к о в а ниска степ ен на н ей н ата обективация.
Или к о гат о един м агн и т налага м агнетизм а си на ж елязото,
3а да прояви и т у к и д ея т а си. Или к о гат о галванизмвт побеж
дава р о д с т в о т о между ел ем ен т и те, к а т о разквсва най-здра
в и т е врвзки, парализира до т а к а в а степ ен химическите зако
ни, че киселината на една разложена при о тр и ц ател н и я полюс
сол е принудена да достигне положителния, без 9а вствп и в
свединение с алкалоидите, през к о и т о минава п в т я т й, и до
ри без да обагри 6 червено изпречващия й се о тп р ед лакмус. В
голям мащаб т а з и борба се проявява в о т н о ш ен и ет о между
Г В ЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П Р Е Д С Т А В А . ВТО РА К Н И ГА 295
ц ен тр алн о то небесно т я л о и п л а н е т и т е . Макар и 6 различ

на степен зависими, т е все още се съ п р оти вл я ват свщо к а к т о
химическите сили в организма. О т т у к произтича и п о ст о я н
н о то напрежение между ц е н т р о с т р е м и т е л н а т а и ц е н т р о
беж н ата сила, поддържащо с в е т а в движение и само израз на
онази универсална, свой ствена на п р о явата на в о л я т а борба,
която сега наблюдаваме. Но т ъ й к а т о всяко т я л о т р я б в а да
се разглежда к а т о проява на една воля, а в о л я т а неизбежно се
проявява к а т о стрем еж , пврвоначалното свстояни е на всяко
кълбовидно небесно т я л о не може да бъде покой, а е движение,
стрем еж напред в безкрайното п р о с т р а н с т в о , без о т д и х , без
цел. На т о з и стр ем еж не се п р о т и во п о ста вя н и т о законът 3а
инерцията, н и т о зако н вт 3а п р и ч и н н о стта, т в й к а т о според
Закона 3а инерцията м а т е р и я т а к а т о т а к а в а е безразлична
квм покоя, к а к т о и квм движ ението и з а т о в а и движ ението, и
покоят т р я б в а да са нейн ото пврвично свстояние. Е т о защо,
ако срещнем м а т е р и я т а в движение, имаме основание да пред
полагаме, че го е предхождало свстояние на покой, и да т в р си м
причината 3а започването на т о в а движение, к а к т о и о б р а т
но, срещнем ли м а т е р и я т а в покой, няма защо да предполага
ме, че някакво движение е предхождало покоя, и да п и там е 3а
причината 3а неговото прекратяване. Поради т о в а не т р я б
ва да т в р с и м пврвия т л асв к 3а ц е н т р о б еж н а т а сила, за щ о т о
според х и п о т е з а т а на К а н т 20 и Лаплас21 т я е о с т а т в к о т пър
воначалната ро тац и я на ц ен т р ал н о т о т я л о , о т к о е т о пла
н е т и т е са се отделили при неговото свиване. На с ам о т о т я л о
обаче движ ението е присвщо и т о все още се в в р т и и се носи
из безкрайното п р о с т р а н с т в о или може би обикаля около едно
по-голямо, невидимо 3а него централно т я л о . Това стан о ви щ е
съвпада напвлно с предположението на ас т р о н о м и т е 3а едно
централно слвнце, к а к т о и със забелязаното отдалечаване на
ц я л ата Слънчева систем а, може би на всички звезди, към к о и т о
спада и н аш е то слвнце. О т т у к може да се извади заключение 3а
едно всеобщо отдалечаване на всички неподвижни звезди за
едно с ц е н т р а л н о т о слвнце. Това отдалечаване обаче изгубва
всякакво значение в безкрайното п р о с т р а н с т в о (тъ й к а т о в
а б с т р а к т н о т о п р о с т р а н с т в о движ ението не се различава о т
2 9 6 _________________________________________________ А Р Т У Р Ш ОПЕНХЛУ1 j*
покоя). С т о в а , к а к т о и непосредствено чрез стрем еж а си и

безцелния си полет, т о с т а в а израз на онази нищ ож ност, на
онази липса на крайна цел, к о я т о в края на т а з и книга тр ябва
да припишем на стрем еж а на в о л я т а вбв вси чки те й прояви.
Е т о защо т о в а безкрайно п р о с т р а н с т в о и т о в а безкрайно
време т р я б в а да б ъ д а т най-общ ите и най-съществени форми
на всички явления на в о л я т а, к о и т о са само израз на нейната
същ н ост. Разглежданата т у к борба между всички явления на
в о л я т а можем да о ткр и ем накрая дори в ч и с т а т а м атерия,
в з е т а к а т о т ак ав а, доколкото с ъ щ н о с т т а на нейните явле
ния е наречена правилно о т К а н т сила на отблъскване и сила
на притегляне. Ако се абстрахирам е о т химическото различие
на м а т е р и я т а или се пренесем мислено назад вбв вери гата о т
причини и действия т а м , к вд ет о още не същ ествува химичес
ка разлика, ще о ст ан е само ч и с т а т а м атер и я, кълбовидният
с в я т , ч и й то ж и в о т , т о е с т о б ек т и в ац и я та на во л я та, се със
т о и именно в т а з и борба между п р и т е г а т е л н а т а и отблъс
к в а щ а т а сила, п ъ рвата к а т о т е ж е с т , напираща о т всички
стр ан и към центъра, в т о р а т а к а т о непроницаемост, п р о т и
водействащ а на п ъ рвата т у к а т о инерция, т у к а т о еластич
н о с т . T03U вечен у с т р е м и т а з и вечна съпротива м о г а т да се
разглеж дат к а т о о б е к т н о с т на в о л я т а на най-ниската с т е
пен и изразяват още т а м нейния характер.
Тук на най-ниската степ ен в о л я т а се проявява к а т о сляп
порив, смътен, глух стрем еж , далеч о т всяка непосредствена
познаваемост. Това е н а й -п р о с т и я т и най-слаб вид на нейната
обективация. К а т о същия сляп порив и несъзнаван стрем еж
т я се проявява още и в неорганичната природа, във всички
първични сили, с к о и т о се зан и м ават ф и зи ката и хи м и ята,
стараейки се да о т к р и я т законите им. Всяко о т т я х ни се
представя в милиони напълно еднородни и закономерни явле
ния, непоказващи н и т о следа о т бъдещ индивидуален харак
т е р . Те са само умножени чрез врем ето и п р о с т р а н с т в о т о ,
т о е с т чрез principium individuationis, подобно на образ, гледан
през шлифовано стъкло.
О бективирайки се о т степ ен на степен все по-ясно, во
л я т а д ей ства и в ц а р с т в о т о на р а с т е н и я т а , където вече
С в ГТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П Р Е Д С Т А В А . ВТО РА К Н И ГА 297
нс истински причини, а дразнители с л у ж а т 3а връзка между

явленията. Тук т я д ей ства напълно несъзнавано, к а т о т ъ м -
на движеща сила, а накрая дей ства още и във в е г е т а т и в н а т а
ч аст на ж и в о т и н ск о т о явление, ввв възпроизвеждането и раз
в и т и е т о на всяко ж и в о т н о и в поддържането на в ъ т р е ш н а т а
ли.) икономия, където само дразнители определят неизбежно
винаги пр о яв ата й. Все по-високите степени на о б е к т н о с т
па в о л я т а в о д я т накрая до една т о ч к а , където индивидът,
представящ и д еята, не може вече да получава необходим ата
си 3а асимилация храна посредством движения к а т о резул
т а т о т дразнители, т ъ й к а т о т а к и в а дразнители т р я б ва да
се изчакват, а в случая х р а н а т а е по-специално определена и
при все повече увеличаващ ото се разнообразие между явления
т а стълкн овен и ето и объркването с т а в а т то л к о в а големи, че
си п р еч ат взаимно, а сл у ч ай н о ст т а, о т к о я т о раздвиж еният
само о т дразнители индивид е принуден да чака храна, може да
бъде твъ рде неблагоприятна. Е т о защо х р а н а т а т р я б в а да се
търси и избира о т м ом ента, к о гат о ж и в о т н о т о се изтръгне
о т яй цето или м айчината у т р о б а , в к о я т о е вегетирало, ли
шено о т съзнание. Поради т а з и причина сега вече са необходи
ми движения по м о ти ви и поради т я х с т а в а необходимо и поз
нанието, к о е т о идва к а т о помощно ср ед ство на т а з и степ ен
на о б ек ти в ац и я та на во л я т а, pr|xavTl 3а запазване на индиви
да и продължаване на рода. Появява се представено о т мозъка
или един по-голям ганглий22, също к а к т о всеки друг стр ем еж
или определение на о б ек т и в и р ащ а та се воля е представено о т
един орган, т о е с т 3а п р е д с т а в а т а се показва к а т о орган*.
Но заедно с т о в а помощно сред ство, с yrixa v rl> изведнъж
възниква светът като представа с вси чки те форми, о б е к т и
суб ек т, време, п р о с т р а н с т в о , м н о ж е ст в е н о с т и причинност.
Сега с в е т ъ т показва в т о р а т а си стр ан а. Досега само воля, сега
т о й с т а в а едновременно и представа, о б е к т на познаващия с у
б ек т. В о л я т а, преследвала досега на тъ м н о напълно уверено и
* Вж. гл. 22 о т т о м втори, както и моето съчинение За волята в

природата, с. 54 и сл. и с. 70-79 о т първото издание или с. 46 и с. 63-72
о т второто.
298 А РТ У Р Ш О П ЕН ХАУЕР
безпогрешно своя стрем еж , си е запалила на тази степен с в е т

лина к а т о средство, стан ал о необходимо 3а прем ахването на
вред ата, к о я т о би възникнала поради стълкновени ето и ком
плицираните свой ства на проявите й именно 3а най-съвърше-
ните о т т я х .
Н епогреш имата у верен ост и закономерност, с к о я т о е дейс
т в ал а досега в неорганичната и ч и ст о в егет ат и в н а природа,
почива върху т о в а , че т я се е изявила в първичната си същ ност
к а т о сляп порив, воля, без чужда помощ, но и без 9а бъде сму
щавана о т един друг, напълно различен с в я т , с в е т а к а т о пред
с т а в а , к о й т о е наистина само отраж ение на со б с т в е н а т а й
същ н ост, но о т съвсем друго е с т е с т в о и к о й т о сега се намесва
във връзката между нейните явления. С т о в а нейната непог
решима уверен о ст се изчерпва. Ж и в о т н и т е се поддават вече
на илюзия, на измама. Но т е и м а т само нагледни представи, т е
н я м а т пон яти я, не размиш ляват, поради к о е т о са обвързани с
н а с т о я щ е т о и не м о гат да се съобразяват с бъдещето.
О т една стр ан а, изглежда, че товали ш ено о т разум познание
не е било д о с т а т ъ ч н о във всички случаи 3а ц ел т а си и понякога
се е нуждаело о т странична помощ, за щ о т о забелязваме много
стран н и я ф а к т , че и в д в а т а вида явления сляп о то действие
на в о л я т а и д ей ст ви ет о , осветено вече о т познанието, нав
л и зат много изненадващо всяко в о б л а с т т а на другото. Така
например сред д е й с т в и я т а на ж и в о т н и т е , ръководени о т на
гледното познание и неговите м оти ви , намираме други дейс
т в и я , извършени без познание, т о е с т само с н ео бхо д и м о стта
на сляпо д е й с т в а щ а т а воля. Така е при х у д о ж ест в ен и т е по
риви. Неръководени н и т о о т м оти ви , н и т о о т познания, т е
изглеж дат к а т о осъщ ествени дори по а б с т р а к т н и , разумни
м оти ви . О т друга стр ан а, среща се и о б р а т н и я т случай, ко-
г а т о с в е т л и н а т а на познанието нахлува в р аботи л н и ц ата на
сляпо д е й с т в а щ а т а воля и о св ет я в а в е г е т а т и в н и т е функции
на човешкия организъм: при м агн ети ч н о то ясновидство.
А накрая т а м , където в о л я т а е достигнала най-висока с т е
пен на обективация, вече не е д о с т а т ъ ч н о само познанието
на ж и в о т н и т е , получавано чрез разсъдъка, на к о й т о с е т и в а т а
д а в а т данните. О т т у к следва само ограниченият в н аето -
СШГГЪТ К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . В Т О Р А К Н И Г А 299
ящ ето наглед. За да може да свщ ествува слож ното, много

странно, поддаващо се на развитие, изпитващ о крайни нужди
и изложено на безброй наранявания свщ ество, чо веквт, т о й
трябвало да бвде о светен о т едно двойно познание, някаква
по-висша потенция на нагледното познание да се прибави квм
него к а т о рефлексия на п в р в о т о - р азум вт к а т о способност
за боравене с а б с т р а к т н и п он яти я. С разума дошла и разсвд-
л и в о ст т а , а с нея и поглед вврху бвдещ ето и м иналото и ка
т о последствие - размисвл, грижи, способност 3а обмислени,
независими о т н а с т о я щ е т о поствпки, а накрая и свзнание 3а
соб ствен и те решения на в о л я т а к а т о так и ва. Ако с ч и сто
нагледното познание се явила ввзм ож ност 3а илюзия и измама,
к ато по т о з и начин се премахнала предиш ната непогреши
м о ст и несвзнаваната дей ност на во л я та, поради к о е т о инс-
т и н к т в т и х у д о ж е с т в е н и я т порив к а т о лишени о т познание
прояви на в о л я т а, наред с проявите, рвководени о т познание
т о , трябвало да му д ой д ат на помощ, сега вече с навлизането
на разума у в е р е н о с т т а и н еп о гр еш и м остта на волевите про
яви (явяващи се в д р у гат а крайност, в неорганичната природа,
дори к а т о закономерност) се изгубили напвлно. И н с т и н к т в т
о т с т в п и л назад, размишлението, к о е т о трябвало да зам ести
всичко друго, породило (к а к т о е изложено в пврва книга) ко
лебания и неувереност. Явила се ввзм ож ност 3а заблуждение,
което в много случаи пречи на а д е к в а т н а т а обективауи я на
во лята чрез действия. Макар и в о л я т а да е приела още в ха
рактера с в о я т а определена и невм еняем а посока, с в о т в е т н о
иа к о я то желанието, подти квано о т м о т и в и т е , н аствпва не-
и ;менно, все пак заблуждението може да изопачи т а з и проява,
к ат о илюзорни м о ти ви се н ам есят вм есто д е й с т в и т е л н и т е
и ги ун ищ ож ат*. Например, к о гат о предразсвдвквт внуш а
ва ввображаеми м оти ви , принуждаващи човека квм начин на
действие, противоположен на начина, по к о й т о би действала
Е т о защо схоластиците казали с право: C a u sa fin a lis m o vet non

s e c u n d u m s u u m esse re a le , s e d s e c u n d u m esse c o g n itu m * * . Вж. C y a p e c , D is p .
tn eta ph . X X I I I , sect. 7, 8.
”* Крайната причина не действа по истинската, а по опозната
та си свщност (лат.) - Б. пр.
300 А Р Т У Р Ш О П ЕН ХАУЕР
в о л я т а му при с ъ щ ест в ув а щ и т е условия: Агамемнон заколва

дъщеря си; един скъперник дава м илостиня о т ч и с т егоизъм с
н адеж дата някога т я да му се върне с т о к р а т н о и т .н .
Следователно познанието, к а к т о разум ното, т а к а и чис
т о нагледното, произтича изобщо първоначално о т сам а т а
воля, спада кбм с ъ щ н о с т т а на по-високите степени на нейна
т а обективация, к а т о ч и ст о цт15саугЬ ср ед ство 3а запазване на
индивида и вида, т а к а к а к т о всеки орган на т я л о т о . Първона-
чално предопределено 3а служба на во л я т а, 3а осъществяване
на щ елите й, т о й служи п о ч т и непрекъснато у всички ж и в о т
ни и п о ч ти у всички хора. Въпреки т о в а в т р е т а книга ще ви
дим как при някои хора познанието се освобождава о т тази го
т о в н о с т да служи, отхвърля ярема и същ ествува освободено
о т всички цели на ж еланието само 3а себе си, к а т о ч и сто , ясно
огледало на с в е т а , о т к ъ д е т о възниква и и з к у с т в о т о . Накрая,
в ч е т в ъ р т а т а книга ще видим още как т о зи начин на позна
ние оказва о б р атн о въздействие върху во л я т а и е възможно да
настъпи нейн ото самоунищожение, т о е с т резигнация, к о ето
е к рай н ата цел, дори съкровената същ н ост на всяка доброде
т е л , и е освобождение о т свет а.
§28
Разгледахме голям ото многообразие и различието между

явленията, в к о и то се обективира во л я та, дори видяхме без
край н ата им и непримирима борба едно с друго. Въпреки каза
н о т о в ц я л о то ни досегашно изложение с а м а т а воля, нещ о то
само по себе си, съвсем не се включва в т о в а м н ож ество и раз
нообразие. Различието между идеите (П л ато н о ви те), т о е с т
сте п е н ув ан е то на о б е к т и в а у и я т а , м н о ж е с т в о т о индивиди,
в к о и т о всяка о т т е зи идеи се проявява, б о р б ата на ф орм и те
3а м а т е р и я т а - всичко т о в а не засяга во л я т а, а е само начин
3а н ей н ата обективация и само поради т а з и обективация има
косвено отнош ение към во л я т а, благодарение на к о е т о служи
к а т о израз на ней н ата съ щ н о ст 3а п р е д с т а в а т а . К а к т о маги
ч еск и ят фенер показва много и различни образи, а в дей стви
Г И Г ГЪТ К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . ВТ О РА К Н И Г А 301
т е л н о с т само един и свщ пламвк ги прави видими, т а к а и в

разнообразните явления, к о и т о изпвлват едно до друго с в е т а
или к а т о случки се и з т л а с к в а т едно друго, се проявява единс
твено едната воля, ч и я т о видим ост, о б е к т н о с т е всичко
то в а и к о я т о о ст а в а непроменена сред ц я л о то разнообразие.
Единствено т я е н ещ о т о само по себе си, а всеки о б е к т е само
явление, феномен, казано с езика на К а н т .
Макар и в о л я т а да намира у човека к а т о (П латонова) идея
своята най-ясна и най-свввршена обективация, все пак са-
,\ю т я не може да изрази ц я л а т а му свщ н о ст. За да се появи
6 присвщ ата си свщ н о ст, и д еята 3а човека не трябвало да се
проявява сама и о т к в с н а т а , а да бвде придружена о т едно низ
ходящо степенуване през всички видове ж и вотн и , през р а с т и
т е л н о т о ц ар ство , чак до неорганичната природа. Всички т е
се допвлват до п вл н ата обективация на во л я та. Те са предпос
тавка 3а и д еята 3а човека, к а к т о л и с т а т а , клоните, двнервт
и корените 3а ц в е т о в е т е на д врвото. Те о бразуват една пи-
ра.иида, ч и й то врвх е чо веквт. А к о й т о харесва сравненията,
може да каже: т е х н и т е явления с в п в т с т в а т неизбежно явле
нието на човека т а к а , к а к т о я р к а т а светли на се с в п в т с т в а
постепенно о т полусенки, чрез к о и то бавно се изгубва в мрака.
А ввзможно е и т е да се н ар екат ехо на човека и да се каже: чо
веквт и р а ст е н и е т о са низходящ ата к в и н т а и т е р ц а на чове
ка, а неорганичното ц ар ст во е д ол н ата о к тава. Ц я л а т а прав
дивост на т о в а сравнение ще ни се изясни обаче едва к о гато
в следващ ата книга се опи там е да откр и ем двлбокия смисвл
па м узиката. Тогава ще се види как м елодията, развиваща се в
свчетан и ето на високи лекокрили то н о ве, може да се разглеж
да в известен смисвл к а т о изображение на ж и в о т а и ст р е м е
ж и т е на човека, свврзани чрез рефлексията, д о к ат о , о братн о,
несвврзаните гласове на свпровож дащ ите и н с т р у м е н т и и на
трудноподвижния бас, о т к о и т о произтича необходимата
3а п в л н о т а т а на м узи к ата хармония, о т р а з я в а т о с т а н а л а т а
ж ивотинска и несвзнаваща природа. Но по т о з и ввпрос ще го
ворим на с в о т в е т н о т о м я с т о , к в д ет о няма да звучи то лк ова
парадоксално.
Намираме обаче, че т а з и вътрешна, неделима о т а д ек в ат
302 А РТ У Р Ш О ПЕН ХАУЕР
н а т а о б е к т н о с т на в о л я т а необходимост о т степенуване на
нейните прояви в т я х н а т а ц я л о с т е изразена чрез е9на външ
на необходимост, именно онази, благодарение на к о я т о човек се
нуждае 3а св о ет о самосъхранение о т ж и в о т н и т е , а т е подред
надолу едно о т друго, нуждае се също и о т р а ст е н и я т а , к ои то
о т своя ст р ан а пък се н у ж д а я т о т п очвата, в о д а т а, химичес
к и т е елементи и т е х н и т е състави, о т п л а н е т а т а , слънцето,
в ъ р т е н е т о и обиколката около него, наклонението на еклип-
т и к а т а 23 и т .н . В съ щ ност т о в а се дължи на ф а к т а , че воля
т а т р я б в а да черпи о т с а м а т а себе си, з ащ о то освен нея няма
нищо друго, а т я е една гладна воля. О т т у к следват и ловът,
с т р а х ъ т и стр ад ан и ето .
К а к т о само познанието 3а е д и н с т в о т о на в о л я т а к а т о не
що само по себе си в безкрайното различие и разнообразие на
явленията ни разкрива правилно онази удивителна, очевидна
аналогия на всички създания на природата, онази семейна при
лика, даваща основание т е да се разглеждат к а т о вариации на
съ щ ата т е м а , т а к а чрез я с н о т о и дълбоко познание на тази
хармония, на т ази същ ествена връзка между всички ч аст и на
с в е т а , на н ео б хо д и м о стта о т т я х н о т о степенуване, к о ет о
т о к у -щ о разгледахме, ще прозрем истински и д о ст ат ъ ч н о
в ъ т р е ш н а т а съ щ н о ст и значението на несъмнената целесъоб
разн ост на всички природни създания, к о и то дори а р п о п пред
полагаме при т я х н о т о разглеждане и преценяване.
Тази целесъобразност е двояка - о т ч а с т и вътрешна, т о е с т
т а к а подредено съгласуване на всички ч аст и на отделния ор
ганизъм, че о т т о в а съгласуване да произтича съхранението на
организма и т о в а на неговия род, к о е т о всъщ ност п р ед став
лява ц ел т а на т о в а подреждане. Ц елесъобразността е обаче
о т ч а с т и и външна, именно о т н о ш ен и ет о на неорганичната
природа към органичната изобщо или на отделни ч аст и на ор
ганичната природа една към друга. Това отнош ение дава въз
м о ж н о ст 3а запазването на ц я л а т а органична природа или на
отделни ж ивотински видове и поради т о в а според нас се пред
с т а в я к а т о ср ед ство 3а т а з и цел.
Вътрешната целесъобразност намира м я с т о т о си по след
ния начин в н аш и те разсъждения. Ако според казаното д о т у к
СВГ.ТЪ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . В Т О РА К Н И Г А 303
цялото различие между видовете в природата и ц я л о то м но

ж ество индивиди принадлеж ат не на во л я та, а само на ней
н ат а о б е к т н о с т и на ф орм и те на т ази о б е к т н о с т , о т т о в а
неизбежно следва, че в о л я т а е неделима и напълно присъща на
всяко явление, макар и ст е п е н и т е на н ейн ата обективация,
идеите (П л ато н о ви те), да са много различни. За да се разбере
т о в а по-лесно, можем да разглеждаме т е зи различни идеи к а т о
отделни и сами по себе си п р о сти а к т о в е на во л я та, в к о и т о
нейната същ н ост се промъква повече или по-малко. Индивиди
т е обаче са проява на идеите, следователно на с п о м ен ат и те
волеви а к т о в е във врем ето, п р о с т р а н с т в о т о и м н ож естве-
н остта.
На най-ниските степени на о б е к т н о с т подобен а к т (или
една идея) запазва и в явлението е д и н с т в о т о си, д о к ат о на по-
високите степени 3а п роявата си се нуждае о т ред състояния
и развития във врем ето, к о и то , взети всички заедно, завърш
в а т израза на н еговата същ ност. Така например и деята, раз
криваща се в някаква универсална природна сила, има само една
про ста проява, макар и т я да се представя различно в зависи
м о с т о т външ ните условия. Иначе н ейн ата т ъ ж д е с т в е н о с т
не би могла да бъде доказана, к о е т о с т а в а именно чрез о т д е
ляне на п р о и зти чащ ото само о т външ ните условия различие.
Така к р и с т ал ъ т има само една жизнена проява - кристализи
рането, намерило след т о в а напълно д о ст ат ъ ч ен и пълен израз
в за ст и н а л а т а форма, т р у п о т мигновения му ж и в о т . Дори
р астен и ето не изразява изведнъж в един п р о с т израз идеите,
ч и ято проява е т о , а постепенно в р а зв и т и ето на органите
си във врем ето. Ж и в о т н о т о развива организма си не само по
същия начин в последователни, ч ест о различни форми (м е т а
морфози), а и с а м а т а форма, макар и да представлява о б ек т -
н о с т т а на в о л я т а на т а з и степен, се оказва н ед о статъ ч н а 3а
пълното изразяване на и деята. Тя се допълва по-скоро о т дейс
т в и я т а на ж и в о т н о т о , в к о е т о се проявява емпиричният му
хар актер - един и същ 3а целия вид и представляващ пълно
т о разкриване на и деята, к а т о т о в а разкриване предполага
определен организъм 3а свое основно условие. При човека вече
емпиричният хар ак тер у всеки индивид е особен (дори к а к т о
ще видим в ч е т в ъ р т а т а книга, се сти га до пълно унищожение

на хар ак тер а на вида, именно чрез самоунищожение на всяко
желание). Онова, к о е т о поради неизбежното развитие във вре
м е т о и обусловеното о т него разпадане на единични постъпки
се разглежда к а т о емпиричен хар ак тер , е, ако се абстрахираме
о т т ази временна форма на явлението, интелигибилният ха
рактер според израза на К а н т . Безсмъртна заслуга на К а н т е,
че т о й доказа блестящ о т о в а различие и разкри о тн ош ен и ето
между свобода и необходимост, т о е с т всъщ ност между воля
т а к а т о нещо само по себе си и нейното явление във времето*.
И нтелигибилният хар ак тер съвпада следователно с идеята
или по-скоро с първоначалния волеви а к т , разкриващ се в нея.
В т о з и смисъл не само емпиричният хар ак тер на всеки човек,
но и х а р а к т е р ъ т на всеки вид ж и во тн о , дори на всеки вид рас
тение, а и на всяка първична сила в неорганичната природа
т р я б в а да се разглежда к а т о проява на един интелигибилен ха
р актер , т о е с т на един с т о я щ извън врем ето неделим волеви
акт.
Между д р уго то т у к искам да обърна внимание върху наив
н о с т т а , с к о я т о всяко растение разкрива и показва толкова
о т к р и т о своя хар ак тер още с ф о р м ат а си, издаваща р яло то
му б и ти е и всички желания, поради к о е т о физиономията на
р а с т е н и я т а е то л к ова интересна. За да може да бъде познато
по и д еята си ж и в о т н о т о , напротив, т р я б ва да бъде наблюда
вано и да се сл ед ят д е й с т в и я т а му, а човекът да бъде напъл
но проучен и изпитан, т ъ й к а т о разум ът му дава до голяма
степен с п о с о б н о ст т а да се преструва. Ж и в о т н о т о е т о л к о
ва по-наивно о т човека, колкото р а ст ен и ет о о т ж и в о т н о т о .
У ж и в о т н о т о виждаме в о л я т а 3а ж и в о т сякаш по-разголена,
о т к о л к о т о у човека, където е о б ви т а с м н ож ество познания, а
освен т о в а е забулена о т с п о с о б н о ст т а му 3а преструвка, т а
* Вж. Критика на чистия ра^уп. Разрешение на космологически-

т е идеи 3а т о т а л н о с т т а на извеждането на събитията в света
о т техн и те причини (с. 560-586 на п ет о т о и с. 532 и сл. на първо
т о издание), и Критика на практическия разусп, четвърто издание,
с. 169- 179, изданието Розенкрани, - с. 224 и сл. Срв. моя т р а к т а т 3а
Закона 3а основанието, с. 43.
ГВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А В А . ВТО РА К Н И ГА 305
ка че и с т и н с к а т а й свщ н о ст се показва п о ч ти само случайно и

на м еста. Сввсем разголена и много по-слабо в о л я т а 3а ж и в о т
се проявява в р а с т е н и я т а к а т о ч и с т сляп порив 3а ж и в о т , без
и,ел и замисбл. Още при пврвия поглед т о разкрива с пвлна наив
н о ст р я л а т а си св щ н о ст и съвсем не се свени, че излага на своя
врвх на показ ген и тали и те си, заемащи при всички ж и во тн и
н ай -скри тото м я с т о . Тази невинност на р а ст ен и ет о почива
вврху ли псата на свзнание. В и н ата се крие не в желанието, а в
свзн ателн ото желание. Всяко растение разказва най-напред 3а
своята родина, 3а к л и м ата в нея и 3а с в о й с т в а т а на п очвата,
о т к о я т о е израснало. Е т о защо и най-големият лаик ще поз
нае лесно дали едно екзотично растение е о т т р о п и ч еск ата,
или ум ерен ата зона, дали р а ст е ввв вода, в бл ато, по плани
ните, или в равнината. Освен т о в а и всяко растение издава и
специфичната воля на своя вид и казва нещо, к о е т о не може да
се изрази на никой друг език.
Но сега нека използваме казаното д о т у к при телеологичес-
к о то разглеждане на организмите, доколкото т о се о т н ася
до в в т р е ш н а т а им релесвобразност. Щом в неорганичната
природа и деята, к о я т о т р я б в а да се разглежда навсяквде ка
т о един-единствен волеви а к т , се разкрива свщо само в една-
единствена и винаги еднаква проява, поради к о е т о може да се
каже, че т у к емпиричният хар ак тер у ч а с т в а непосредствено
в е д и н с т в о т о на интелигибилния, сякаш сввпада с него и по
тази причина т у к не може да се прояви в в т р е ш н а т а релесвоб-
разност; щом, н апротив, всички организми изразяват и д еята
си чрез една п осл едователн ост на р а з в и т и я т а едно след друго,
обусловена о т многообразието на различни ч а с т и една до дру
га, т а к а че с у м а т а о т проявите на емпиричния им хар ак тер
да изрази интелигибилния едва в свч етан и ето им, т о гав а т о
ва необходимо разположение на ч а с т и т е една до друга и пос
л е д о в а т е л н о ст т а на р а зв и т и ето не унищожава е д и н с т в о т о
на изявяващ ата се идея, на проявяващия се волеви а к т . Това
единство намира по-скоро израз в необходимото отнош ение
и преплитане на сп о м ен ат и те ч аст и и развити я едно с друго
по закона 3а п ри чи н н о стта. Твй к а т о ввв всяка идея, к а к т о
и ввв всеки а к т се разкрива ед и н ствен ата, неделима и поради
т о в а т в ж д е с т в е н а свс себе си воля, макар и нейното явление

да се разпада на различни ч аст и и свстояния, все пак т о т р я б
ва да покаже о т н о в о в п вл н ата им свгласуваност т о в а единс
т в о . Това се освщ ествява чрез необходимото свотнош ение на
всички ч аст и и за в и с и м о с т т а им една о т дрцга, благодарение
на к о е т о и в явлението се ввзстановява е д и н с т в о т о на идея
т а . З а т о в а ние разглеждаме т е зи различни идеи и функции на
организма к а т о взаимнозависими сред ства и рели, а сам и ят
организвм к а т о крайна цел на всички т я х . Следователно как-
т о разпадането на сама по себе си ед н ата идея в м н ож ество
т о ч аст и и свстояни я на организма, о т една стран а, т а к а и,
о т друга стран а, ввзстан овяван ето на е д и н с т в о т о помежду
им чрез необходимото свврзване на т ези ч аст и и функции по
т а к в в начин, че т е са причина и действие, т о е с т средство
и цел една 3а друга, са присвщи не на я вя ващ ата се воля к а т о
так ав а, на несцото само по себе си, а само на нейното явление
в п р о с т р а н с т в о т о , врем ето и п р и ч и н н о стта (все разновид
н о ст и на закона 3а основанието, на ф о р м ат а на явлението)
и са свщ ествени само 3а него. Те принадлеж ат на с в е т а к а т о
представа, не на с в е т а к а т о воля, сп ад ат квм начина, по кой
т о в о л я т а с т а в а о б ек т , т о е с т представа на т ази степен на
своята о б ектн о ст.
К о й т о е проникнал в смисвла на т о в а д о с т а т р уд н о раз
мишление, ще разбере сега истински учението на К а н т . То
разкрива, че к а к т о уелесвобразността на органичното, т а к а
и зако н о м ер н о стта на неорганичното се привнасят в приро
д а т а само о т нашия разсвдвк. Е т о защо и д в е т е са присвщи
само на явлението, а не на н ещ о то само по себе си. Спомена
т о т о по-горе учудване о т неизменното п о с т о я н с т в о в за
к о н о м ер н о стта на неорганичната природа е в свщ ествен ат а
си ч а с т т в ж д е ст в е н о с уч уд ван ето о т уелесвобразността на
органичната природа, за щ о т о и 6 д в а т а случая ни изненадва
само в и д в т на пврвоначалното единство на и деята, к о я т о в
явлението е приела ф о р м ат а на м н ож ество и различие*.
* С р в. З а в о л я т а в п р и р о д а т а в к р а я на р у б р и к а т а „ С р а в н и т е л н а
а н а т о м и я “.
ГН ЕТЪ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . В Т О Р А К Н И Г А 307
Според направената по-горе класификация в т о р и я т вид

целесвобразност, ввн ш н ата, проявяваща се не ввв ввтр еш -
н ат а икономия на организмите, а в подкрепата и п о м о щ та,
която получават о т в в н к а к т о о т неорганичната природа,
т а к а и един о т друг, намира обяснение, общо взето , свщо в
то ку-щ о проведеното разсвждение. Според него ц ел и ят с в я т
с всичките си явления представлява о б е к т н о с т т а на ед н ат а
и неделима воля, и д еята, о тн асящ а се квм всички други идеи
так а, к а к т о харм он ията квм о т д е л н и т е гласове. Е т о защо
ед и н ст в о т о на в о л я т а т р я б ва да се проявява в свгласуването
на всички нейни явления. Това прозрение може да добие по-го-
ляма я сн о та, ако разгледаме по-отблизо проявите на т а з и ввн-
шна целесвобразност и взаимна свгласуваност на различните
части на природата. Това разсвждение ще хвврли едновремен
но светлина и вврху предиш ното. Но най-добре ще достигнем
целта, разглеждайки следната аналогия.
Доколкото е напвлно индивидуален и не е подчинен на ха
рактера на вида, х а р а к т е р в т на всеки човек може да се разг
лежда к а т о особена идея, с в о т в е т с т в а щ а на един своеобразен
а к т на о б е к т и в ац и я та на во л я та. С а м и я т т о з и а к т е негови
я т интелигибилен хар ак тер , а емпиричният - негово явление.
Емпиричният хар ак тер се определя напвлно о т интелиги-
билния, к о й т о е лишена о т основания воля, т о е с т к а т о не
що само по себе си не е подчинен на закона 3а основанието (на
ф орм ата на явлението). В жизнения п в т на човека емпирични
я т хар ак тер т р я б в а да бвде отраж ение на интелигибилния и
не може да е по-друг, о т к о л к о т о изисква с в щ н о с т т а на пос
ледния. Тази обвврзаност обаче се простира само вврху свщес-
т в е н о т о , не вврху н есвщ ествен ото в т о з и жизнен п в т . Квм
н есвщ ествен ото спада по-близкото определение на случки те
и п о ст в п к и т е , к о и т о са м ат ер и ал в т , 6 к о й т о се проявява
емпиричният характер. Те се определят о т ввншни о б с т о я
т е л с т в а , предоставящ и м о т и в и т е , на к о и т о х а р а к т е р в т ре
агира според природата си. А т в й к а т о м о г а т да б в д а т много
различни, с влиянието им т р я б ва да се свобразява ввн ш н ата
форма на пр о яв ата на емпиричния хар актер , т о е с т определе
н а т а ф актическа и историческа форма на жизнения п в т . Тази
форма може да бъде съвсем различна, макар и съ щ ествен о то в

явлението, съдържанието му да о стан е същ ото. Така напри
мер няма значение дали човек играе на орехи, или на крони24, но
съ щ еств ен о то е дали мами при играта, или играе честно. То се
определя о т интелигибилния хар актер , д о к ат о първото о т
външ ното влияние. К а к т о една и съща т е м а може да се пред
с т а в и в с т о вариащш, т а к а и един и същ хар ак тер може да се
прояви в с т о съвършено различни жизнени съдби. Но колкото и
да е различно външ ното влияние, все пак емпиричният харак
т е р , к а к т о и да се проявява в жизнения п ъ т , е длъжен да обек-
ти ви ра т о ч н о интелигибелния, нагаждайки о б екти вац и я та
си към съ щ ествуващ и те ф актически о б с т о я т е л с т в а .
Може да се допусне нещо аналогично на т о в а влияние па
външ ните о б с т о я т е л с т в а върху определения предимно о т
хар актер а жизнен п ъ т, ако си представим как в о л я т а в първо
началния а к т на о б е к т и в а у и я т а си определя различните идеи,
в к о и т о се обективира, т о е с т различните образи на всякакви
природни същ ества, в к о и т о разпределя о б е к т и в а у и я т а си и
к о и т о поради т о в а по необходимост и м а т отнош ение един
към друг в явлението. Трябва да приемем, че между всички про
яви на едната воля настъпило всеобщо взаимно приспособява
не и нагаждане, при к о е т о обаче, к а к т о скоро ще видим по-яс
но, се налагало да се изпусне всяко определяне във врем ето, тъ й
к а т о и д ея т а лежи извън врем ето. Е т о защо било наложително
всяко явление да се приспособи към усл ови ята, в к о и то в ст ъ п
ва, а т е пък о т своя ст р ан а към него, макар и т о да заема много
по-късно м я с т о т о си във врем ето. Навсякъде виждаме т о в а
consensus naturae*. Поради т о в а всяко растение с ъ о т в е т с т в а
на с в о я т а почва и географски ширини, всяко ж и в о т н о - на
с в о я т а с т и х и я и на п л ячк ата, к о я т о тр я б ва да му служи 3а
храна, а до и звестн а степ ен т о е и защ итено срещу е с т е с т
вен и те си врагове. О ко то с ъ о т в е т с т в а на с в е т л и н а т а и на
с п о с о б н о ст т а й да се пречупва, дробовете и к р ъ в та - на въз
духа, п л а в ат ел н и я т мехур - на в о д а т а, о к о т о на тю лен а - па
и зм ен ч и во стта на с р е д с т в а т а му, съдържащите вода к л етк и
* Съгласуване в природата (лат.) - Б. пр.

C B l-.ТЪТ К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . В Т О Р А К Н И Г А 309
6 сто м аха на к ам и л ата - на с у ш а т а на аф риканската п у с т и

ня, п л а т н о т о на „Н аути л и ус“ 23 - на вятвр а, к о й т о т р я б в а да
подкара л одчи уата, и т а к а н а т а т в к чак до най~спеи,иалните
и пай-изум ителните ввниши уелесвобразности*. Тук обаче
трябва да се абстрахирам е о т всички отнош ения ввв време
т о , т в й к а т о т е м о г а т да се о т н а с я т само до п р о явата на
идеята, но не до нея с ам а та . В т о зи смисвл даденото обясне
ние може да се използва и в обратен ред. Може не само да се до
пусне, че всеки вид се приспособява квм наличните условия, но
и че megu преходни ввв врем ето условия свщо се свобразяват
с бвдещ ите свщ ества, за щ о т о една и свща воля се обективи-
ра в релия с в я т . Тя не познава време, т в й к а т о т а з и форма
на дакона 3а основанието не се о т н ася н и т о до нея, н и т о до
пврвичната й о б е к т н о с т , до идеите, а само до начина как т е
се опознават о т преходните индивиди, т о е с т по пр о явата на
идеите. Е т о защо при н а с т о я щ о т о разглеждане на начина, по
който о б е к т и в а у и я т а на в о л я т а се разпределя в идеите, пос
л е д о в а т е л н о ст т а ввв врем ето е без Значение>а идеите, ч и и то
прояви свгласно закона 3а п р и ч и н н о стта, на к о й т о к а т о т а к и
ва са подчинени, са вствпили по-рано в п о сл е д о в а т е л н о с т т а
на врем ето, не са придобили чрез т о в а никакво предим ство
пред онези, ч и и то прояви н а с т в п в а т по-квсно. П оследните са
по-скоро най-пвлните обективауии на во л я та, квм к о и т о по-
ранните е трябвало свщо т а к а да се н агодят, к а к т о т е квм
т я х . Следователно движ ението на п л а н е т и т е , наклонението
на е к л и п т и к а та , в в р т е н е т о на з ем я т а , разпределението на
суш ата и м о р е та т а, атм осф ер ата, светли ната, то п ли н ата
и всички подобни явления, представляващ и в при родата т о
ва, к о ето в харм он ията е генералбасвт, всички т е , изпвлнени
с предчувствие, се приспособили квм бвдните поколения ж и
ви свщ ества, ч и и то носители и опора трябвало да с т а н а т .
Свщо т а к а и п о ч в ата се приспособила квм хр аненето на рас
т е н и я т а , а т е квм изхранването на ж и в о т н и т е , т е о т своя
страна квм прехран ата на други ж и вотн и , к а к т о и обратно,
всички т е се приспособили квм пврвите. В си ч ки те ч аст и на
Вж. За волята в природата, рубриката „Сравнителна анатомия“ .

при родата се допблбат, за щ о т о има една воля, проявяваща

се ввв всяка о т т я х , п о сл ед о в ат ел н о с т т а ввв врем ето оба
че е напвлно чужда на ней н ата пврвична адекватна обектност
(то зи израз ще се обясни в следващ ата книга), на идеите. До
ри и сега, к о гат о поколенията т р я б ва само да се запазват, не
да възникват, виждаме понякога т а к а в а предвидлива загри
ж е н о с т на природата, простиращ а се в бвдещ ето, всвщ н о ст
сякаш абстрахирала се о т п о сл е д о в а т е л н о с т т а ввв врем ето,
сякаш приспособяване на с в щ е с т в у в а щ о т о квм онова, к о ет о
ще дойде. Така п т и ц а т а с т р о и гнездо 3а м ал к и те си, к о и то
още не познава, бо бврвт изгражда леговищ ето си, ч и я т о цел
му е непозната, м равк ата, лалугервт, пчелата свбират запаси
3а зи м ата, к о я т о не позн ават, п ая к в т , м равоядвт у с т р о й в а т
к а т о с преднамерено л ук авств о клопки 3а бвдещ ата, все още
неизвестна плячка, насекомите т р у п а т я й ц ат а си т а м , квде-
т о б вдещ ото п о т о м с т в о ще намери храна. К о гато по време
на ц вф тен е ж ен ски ят ц в я т на спиралната валиснерия развие
спиралите на с т в б л о т о си, с к о и т о досега се е крепяла на дв-
н о т о на в о д а т а , и т а к а се изкачи на п о в в р х н о с т т а , то ч н о
т о гав а р а с т я щ и я т на едно квсо ствбло на д вн о то на в о д а т а
мвжки ц в я т се о т к в св а и ж ертвай ки ж и в о т а си, ст и га поввр
х н о с т т а , к в д е т о потврсва плаващия наоколо женски ц в я т .
След оплож дането ж ен ски ят ц в я т се врвща чрез контракция
на спиралата о б р атн о на двн ото, к вд ето се развива плодвт*.
И т у к т р я б в а още веднвж да напомня 3а личинката на мвжкия
брвмбар-рогач, к о я т о изгризва 3а с в о я т а м етам орф оза дупка
т а в д вр во то два п в т и по-голяма о т ж ен ската личинка, 3а да
има м я с т о 3а бвдещ и те рога. И н с т и н к т в т на ж и в о т н и т е
ни дава изобщо най-доброто обяснение 3а о с т а н а л а т а тел е-
ология на природата. К а к т о и н с т и н к т в т е действие, рвко-
водено сякаш о т свзнанието 3а някаква цел, макар и да няма
т а к а в а , т а к а и всяко т в о р ч е с т в о на природата се рвководи
свщо сякаш о т една свзнателна цел и все пак се изввршва без
так ав а. К а к т о ввв ввн ш н ата, т а к а и ввв в в т р е ш н а т а тел е-
ология на при родата всичко, к о е т о т р я б ва да се представи
Шатен, Sur la Valisneria spiralis 6 Comptes rendus de Vacad. d. sc., № 13.

С В Е Т Ъ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . В Т О РА К Н И Г А 311
к а т о ср ед ство и цел, е навсяквде 3а нашия начин на познание

само разделилото се в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето явление на
единството на съгласувалата се със салгата себе си една воля.
Обаче ввзникващ ото о т т о в а еди нство взаимно приспосо
бяване и нагаждане на явленията все пак не може да о т с т р а н и
изложения по-горе, свой ствен на в о л я т а ввтреш ен спор, про
явяваш, се в о б щ а т а борба в природата. Всяка хармония свщес-
т в у в а само 3а да обезпечи устойчивостта на с в е т а и неговите
същ ества, к о и то без нея ш,яхя о тдавн а да са загинали. Е т о за
що т я се простира само вврху у с т о й ч и в о с т т а на видовете
и на о б щ и т е жизнени условия, но не вврху свхранението на
индивидите. Ако благодарение на т а з и хармония и т о в а при
способяване видовете в органичната природа и универсалните
природни сили в неорганичната с в щ е с т в у в а т един до друг,
дори взаимно се подпом агат, в в т р е ш н и я т спор противно на
об екти ви ран ата чрез всички т ези идеи воля се проявява и в
н еп р естан н ата унищ ож ителна война между индивидите на
тези видове и п о с т о я н н а т а борба между явленията на т ези
природни сили, к а к т о бе посочено по-горе. Арена и предм ет на
тази борба е м а т е р и я т а , к о я т о т е се с т р е м я т взаимно да си
о т н е м а т , к а к т о и п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, ч и ето сведи-
няване чрез ф о р м а т а на п р и ч и н н о ст т а представлява всвщ-
н о с т м а т е р и я т а , к а к т о изложих 6 п вр ват а книга*.
§29
Тук заввршвам в т о р а т а основна ч а с т на изложението си с

надеж дата, че доколкото е ввзможно при п вр во т о споделяне
на една неизказана до днес мисвл, к о я т о по т а з и причина не мо
же да бвде сввсем лишена о т белезите на и ндивидуалността,
в к о я т о се е зародила най-напред, свм успял да изложа я сн ат а
увереност, че т о з и с в я т , в к о й т о живеем и сме, е в ц я л ата си
свщ н о ст всецяло воля и свщевременно всецяло представа. Тази
представа още к а т о т ак ав а предполага една форма, а именно
В ж . гл. 26 и 27 о т т о м в т о р и .
о б е к т и су б е к т и поради т о в а е отн оси тел н а. А ако запитаме

какво о ст а в а след о т с т р а н я в а н е т о на т а з и форма, к а к т о и ма
всички други подчинени й форми, изразени о т закона 3а основа
н и ето , т о з и о с т а т в к к а т о нещо toto genere различно о т пред
с т а в а т а , не може да бвде нищо друго освен вопя, к о я т о е з а т о
ва и е д и н ст в е н о то нещо са/пд по себе си. Всеки освзнава сам себе
си к а т о т а з и воля, в к о я т о се свсто и в в т р е ш н а т а същ ност на
св е т а, т а к а к а к т о се освзнава и к а т о познаващ суб ек т , чия т о
представа е релият с в я т , същ ествуващ в т о з и смисвл само по
отнош ение на свзнанието на с уб ек т а к а т о негов необходим но
сител. Следователно в т о з и двоен смисвл всеки представлява
сам и ят с в я т , микрокосмос, о ткр и ва всецяло и напвлно у самия
себе си и д в е т е му страни. А онова, к о е т о познава к а т о своя
собствена свщ н о ст, изчерпва и с ъ щ н о с т т а на релия с в я т , на
микрокосмоса. И т о з и с в я т , к а к т о т о й сам и ят, е всецяло воля
и всецяло представа и не о ст а в а нищо друго. Така т у к виж
даме, че ф илософ ията на Талес, разглеждаща макрокосмоса, и
т а з и на С о к р ат, разглеждаща микрокосмоса, си сввпадат, к ат о
о б е к т в т и на д в е т е се оказва един и свщ.
Ц я л о то познание, изложено 6 пврбите две книги, ще добие
по-голяма пвлнота и поради т о в а по-голяма уб ед и тел н о ст
благодарение на следващ ите две книги, в к о и т о вер о ятн о ще
намери изчерпателен о тго во р и не един ввпрос, п оставен ясно
или неясно в досегаш ното изложение.
Междувременно нека се спрем на един о т т е зи ввпроси, т в й
к а т о т о й може да бвде повди гнат само д о к ат о ч и т а т е л я т не
е проникнал напвлно 6 досегаш ното изложение, за щ о т о то зи
ввпрос може да помогне 3а н еговото разбиране. Той е следният.
Всяка воля е воля 3а нещо, т я има о б е к т , цел на ж еланието
си. Тогава какво иска и квм какво се стр ем и онази воля, к о я т о
ми се представя к а т о с ъ щ н о с т т а сама по себе си на света?
К а к т о много други и т о з и ввпрос почива вврху смесването на
н ещ о т о само по себе си с явлението. Единствено вврху пос
ледното, а не вврху п ъ рвото се прости ра законът 3а основа
н ието, ч и я т о форма е и зак о н вт 3а м о т и в ац и я та . Навсяквде
може да се посочи основание само 3а явленията к а т о так и ва,
3а о т д е л н и т е неща, но никога 3а с а м а т а воля, н и т о 3а и деята,
ГНЕТЪТ К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . В Т О Р А К Н И Г А 313
6 к о я то т я се обектибира адекватно. Така 3а всяко отделно

движение или изобщо 3а всяка промяна в при родата може да се
потърси причината, т о е с т съ стоя н и ето , к о е т о е довело по
необходимост до т я х . Никога обаче 3а с а м а т а природна сила,
разкриваща се в т о в а или в безброй други явления. З а т о в а ис
тинско безумие, възникнало о т липса на разсъдливост, е да се
търси причина 3а т е ж е с т т а , 3а е л е к т р и ч е с т в о т о и т .н . Това
би било възможно, ако бяхме доказали, че т е ж е с т т а , ел ектри
ч е с т в о т о не са първични, своеобразни природни сили, а само
един вид прояви на една по-обща, вече известн а природна си
ла. Само т о га в а би могло да се п и т а 3а причината, защо т ази
природна сила предизвиква явлението на т е ж е с т т а , е л е к т
р и чество то . Всичко т о в а е разгледано подробно по-горе. По
същия начин и о т д е л н и я т волеви а к т на един познаващ инди
вид (к ой то е само явление на в о л я т а к а т о нещо само по себе
си) има неизбежно един м о ти в , необходим 3а н астъ п ван ето на
т о ;и волеви а к т . Но к а к т о м а т е р и а л н а т а причина само опре
деля, че по т о в а време, на т о в а м я с т о , в т а з и м ат ер и я т р я б в а
да се прояви т а з и или онази природна сила, т а к а и м о т и в ъ т
определя само волевия а к т на едно познаващо същ ество по т о
ва време, на т о в а м я с т о , при т е зи условия к а т о нещо съвсем
единично, но в никакъв случай, че т о в а свщ ество изобщо иска
и иска по т о зи начин. Това е проява на неговия интелигибилен
характер, к о й т о к а т о с а м а т а воля, н ещ о т о само по себе си е
без основание, т в й к а т о лежи извън о б л а с т т а на закона 3а ос
нованието. Е т о защо и всеки човек има непрестанно м о ти ви
и рели, по к о и т о ръководи п о с т ъ п к и т е си. По всяко време т о й
може да даде о т ч е т 3а д е й с т в и я т а си, но ако го з а п и т а т дали
изобщо иска, или защо изобщо иска да бъде т у к , не би намерил
отговор и въпросът би му изглеждал по-скоро безсмислен. Тук
именно би получило израз съзнанието, че т о й с а м и я т не е ни
що освен воля, ч и и то желания се разбират о т само себе си и
само в о т д е л н и т е си а к т о в е в даден м о м ен т о т врем ето се
н у ж д а я т о т по -то чн о определяне чрез м оти ви .
И д ей стви телн о, о т с ъ с т в и е т о на к а к в а т о и да е рел, на
всякакви гранири спада към с ъ щ н о с т т а на в о л я т а сама по себе
си, к о я т о е един безкраен стрем еж . Това бе засегнато вече по-
горе при споменаването на ц е н т р о б е ж н а т а сила. То се проявя

ва най-просто на най-ниската степ ен на о б е к т н о с т т а на во
л я т а , именно при т е ж е с т т а , ч и й то постоянен стр ем еж при
я в н а т а невъзможност да достигне к рай н ата цел се хвърля в
очи, засцото ако по нейна воля ц я л ат а същ ествуващ а м атерия
бе събрана в една буца, все пак въ тр е в т а з и буца, стремейки се
към центъра, т е ж е с т т а би се борила срещу непроницаемост-
т а к а т о инерция или ел асти ч н о ст. Е т о защо с т р е м е ж ъ т на
м а т е р и я т а може само да бъде задържан, но никога - осъщес
т в е н или удовлетворен. Така е и със с т р е м е ж и т е на всички
явления на волята. Всяка д о с т и г н а т а цел е и начало на един
нов цикъл, и т а к а до безкрайност. Р а ст ен и ето усъвършенства
явлението си, к а т о покарва о т зародиша, развива стъбло и
листа, ц в я т и плод, к о й то сам с т а в а начало на нов зародиш на
нов индивид, а т о й ще измине същия п ъ т и т а к а вовеки веков.
С ъщ ото се повтаря и в жизнения п ъ т на ж и в о т н о т о . Създа
ван ето на п о т о м с т в о е н его вата връхна т о ч к а . Д остигне ли я,
ж и в о т ъ т на първия индивид започва бързо или бавно да гасне,
д о к ато един нов индивид осигури на природата запазването
на вида и същото явление започне отначало. Само к а т о явле
ние на този непрекъснат у с т р е м и на т а з и постоянн а смяна
тр яб ва да се разглежда и веч н о то обновление на м а т е р и я т а на
всеки организъм, в к о ет о физиолозите днес не в и ж д а т повече
необходимия зам ест и т ел на изразходваното при движението
вещ ество, тъй к а т о възм ож ното изхабяване на м аш и н ата
съвсем не може да бъде еквивалент на непрестанния п р и то к на
храна: едно вечно развитие, един безкраен п о т о к с ъ п ъ т с т в а т
разкриването на с ъ щ н о с т т а на во л я та. С ъ щ о то се забеляз
ва и в човеш ките стрем еж и и желания, к о и т о ни залъгват,
че осъщ ествяването им е к р ай н ата цел на всяко желание. Но
щом се удовлетворят, т е вече не са същ и те и з а т о в а скоро ги
Забравяме, разглеждаме ги к а т о остарели и всъщ н ост винаги,
макар и да не го признаваме, ги изоставям е к а т о изчезнали 3а
нас фантоми. Щ астие е, ако ни о ст ан е още нещо да желаем,
към к оето да се стремим, 3а да поддържа и гр ата на вечния пре
ход о т желание към задоволяване и о т него към ново желание,
ч и й то бърз х09 се нарича щ асти е, а бавн и ят - страдание, 3а да
C'W-.ТЪТ К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . В Т О РА К Н И Г А 315
нс се изпадне 6 онзи застой , изпвлбащ ж и в о т а с ужасна, смра

зяваща скука, свс см етен копнеж без определен о б е к т , убийс
твен а languor.
Поради т о в а навсяквде, к вд ето е о светен а о т познанието,
вол ята знае какво иска сега, какво иска т у к , но никога какво
щобщо иска. Всеки отделен волеви а к т има цел, в о л я т а к а т о
цяло няма цел. Свщо к а к т о н а с т в п в а н е т о на всяко отделно
природно явление на т о в а м я с т о , по т о в а време се определя
о т убедителна причина, но проявяващ ата се в него сила няма
изобщо причина, т в й к а т о т я е степ ен на п р о яв ата на нещо
т о само по себе си, на в о л я т а без основание.
Е д и н ствен о то самопознание на в о л я т а к а т о цяло обаче е
п р е д ст ав ат а к а т о цяло, ц ел и ят нагледен с в я т . Той е нейна
о б е к т н о с т , нейн ото откровение, ней н ото огледало. Всичко,
което т я показва в т о в а си свой ство, ще е пред м ет на по-на-
т а т в ш н о т о ни разглеждане*.
Вж. гл. 28 на т о м втори.

ТРЕТА КНИГА
СВЕТЪТ КАТО ПРЕДСТАВА
Второ разглеждане
П р е д ст а в а т а , независимо
о т закона 3а основанието
П л а т о н о в а т а идея:
Обектетн на и зкуството
Т( то оу 1)бу а81, у еуест 5е оа)х еуоу; хал

т{ то Y^7v6|ЛБVov *сп атсо?Аг)|леуоу,
оутоос; 5е от)5 бтют 8 о у ;
ПЛАТ£Ж*
* Какво е вечно и несътворено битие и какво е вечно сътворя

ваното, но никога не съществувало (прев. Г. Михайлов) - (Платон,
Типхей 27Б) - Б. пр.
Г В ЕТЪТ К АТО ВО Л Я И П РЕД С Т А В А . Т РЕТ А К Н И ГА 319
§30
След к а т о 6 п ъ р вата книга разгледахме с в е т а само к а т о

представа, о б е к т на един с у б е к т , във в т о р а т а книга го из
следвахме о т друга ст р а н а и намерихме, че т о й е воля, защо-
т о единствено т я се оказа онова, к о е т о т о з и с в я т е осце ос
вен представа. Съгласно т о в а познание нарекохме с в е т а к а т о
представа к а к т о в н его вата ц я л о ст, т а к а и в ч а с т и т е му
обектност на волята, к о е т о означава: во л я т а, ст ан ал а о б е к т ,
тоест представа. Спомняме си още, че т а к а в а обекти вауи я
на в о л я т а се среща ч е с т о на определени степени, на к о и т о с
постепенно н ар астващ а я с н о т а и пълнота с ъ щ н о с т т а на во
л я т а встъ п ва в явлението, т о е с т п редставя се к а т о о б е к т . В
тези степен и о тк р и хм е също П л а т о н о в и т е идеи, доколкото
тези степени са определените видове или първичните, неизме-
нящи се форми и сво й ства на всички т е л а в при родата, к а к т о
неорганични, т а к а и органични, а също и разкриващ ите се по
природни закони универсални сили. С ледователно всички идеи
се п р е д с т а в я т в безброй индивиди и единични явления, к а т о
с л уж ат 3а първообраз на с в о и т е подражания. М н о ж е с т в о т о
так и ва индивиди можем да си представи м само благодарение
на врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , а възникването и загиването
им - благодарение на п р и ч и н н о стта. Във всички т е з и форми
откривам е само различните видове на закона 3а основанието,
к ой то е к р ай н и ят принцип на всяка завърш еност, на всяка ин-
дивидуация и се оказва о б щ а т а форма на п р е д с т а в а т а , к а к т о
тя влиза в познанието на индивида к а т о т ак ъ в. И д ея та, на
против, не е подвластна на т о з и принцип. Е т о защо и не са й
присъщи н и т о м н о ж е с т в е н о с т т а , н и т о и зм ен я ем о стта. До-
к а т о индивидите, в к о и т о т я се изразява, са безброй, д о к ат о
т е неудържимо възни кват и заги ват, т я о с т а в а непроменена,
320 А РТ У Р Ш О ПЕНХАУЕР
винаги една и сбща и законбш 3а основанието е без значение 3а

нея. Но т б й к а т о т о й е ф о р м ат а, к о я т о приема всяко познание
на с у б е к т а , доколкото т о й познава к а т о индивид, и деи те ле
ж а т напблно избен с ф е р а т а на н еговото познание. Е т о защо,
ако и деи те т р я б в а да с т а н а т о б е к т на познанието, т о в а мо
же да се постигне само к а т о се о т с т р а н и и н д и ви д уал н о стта
на познаващия с у б е к т . П о -к о н к р ет н и т е и по-подробни обяс
нения на т а з и мисбл са п р ед м ет на следващ ото изложение.
§31
Преди всичко следната общ ествена забележка. Надявам се,

че в преди ш н ата книга сбм успял да изложа убеж дението си,
а именно: онова, к о е т о вбв ф и ло соф и ята на К а н т се нарича
нещо салго по себе си и се явява к а т о т а к о в а значително, но не
ясно и парадоксално учение - най-вече по начина, к а к т о К а н т
вбвежда т о в а п о н яти е - чрез заключение о т обосноваваното
кбм основан ието - е повод 3а к р и ти к а, дори е слабата стр ан а
на н его вата философия. A3 казвам, че ако трбгнем кбм т о в а по
н я т и е по сбвбршено различен п б т о т п б т я , к о й т о извбрвяхме,
ще се окаже, че т о не е нищо друго освен воля в разш ирената
и посочена о т нас сфера на т о в а п он яти е. Надявам се още, че
след всичко изложено никой няма да се поколебае да о тк р и е в
определените степени на о б е к т и в а у и я т а на т а з и воля, пред
ставл я ващ а сама по себе си с в е т а , онова, к о е т о П л ат о н нари
ча вечни идеи или неизменни форми (eiSy). П ризнати 3а главна
т а , но сбщевременно и най-неясната и парадоксална догма па
н еговото учение, т е са били в продблжение на векове предм ет
на размишление и спор, на подигравка и п о ч и т о т с т р а н а на
различно мислещи учени.
Но ако в о л я та е нещото сатд по себе си, а идеята непосредс
т в е н а т а о б е к т н о с т на т а з и воля на една определена степен,
т о га в а ще откри ем , че К а н т о в о т о нещо само по себе си и Пла-
т о н о в а т а идея, представляващ а 3а него само ovxcog ov*, т ези
Действително сбществуващото (лат.) - Б. пр.

С ВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Т РЕТ А К Н И ГА 321
два големи тъм н и парадокса на д вам ата най-големи западни ф и

лософи, са наистин а не тъ ж дествен и , но все пак много сродни
и се различават само в едно-единствено определение. И два
т а големи парадокса, именно з а щ о т о въпреки в ъ т р е ш н о т о си
единомислие и р о д ст в о поради крайно различната индивидуал
н о с т на св о и т е т в о р ц и з в у ч а т то лк ова различно, са най-доб
р и я т ком ен тар един 3а друг. Те приличат на два различни п в т я ,
водещи до една цел. Това може да се изясни с няколко думи. Оно
ва, к о е т о казва К а н т , е в съ щ ест вен ат а си ч а с т следното: Вре
м ето , п р о с т р а н с т в о т о и п р и ч и н н о стта не са определения на
н ещ о то само по себе си, а са присвили само на н его во то явление,
т в й к а т о не са нищо друго освен форми на н а ш е т о познание.
Но т в й к а т о всяко м н ож ество и всяко възникване и загиване
са ввзможни само благодарение на врем ето, п р о с т р а н с т в о т о и
п ри чи н н остта, о т т о в а следва, че т е са присвщи единствено
на явлението, а в никаквв случай на н е щ о т о само по себе си. Но
понеже н аш е то познание е обусловено о т т е з и форми, целият
о п и т е само познание на явлението, а не на н е щ о т о само по себе
си. Е т о защо и т е х н и т е закони не м о г а т да в а ж а т 3а н е щ о т о
само по себе си. К азан ото се о т н ася дори до с о б с т в е н о т о ни
A3 и ние го опознаваме само к а т о явление, а не по т о в а , к о е т о
т о е само по себе си. Това разгледано о т нас важно о т н о ш е
ние е смисвлвт и съдържанието на уч ен и ето на К а н т . П л ато н
кадва: Н е щ а т а в т о з и с в я т , възприемани о т н аш и т е сети ва,
не с ъ щ е с т в у в а т дей стви телн о, те винаги стават, но никога
не са. П р и т е ж а в а т само о т н о си т ел н о бити е, с ъ щ е с т в у в а т ,
общо в зе то , и чрез о т н о ш е н и е т о си едно към друго. Е т о защо
цялото им б и ти е може да се нарече небитие. З а т о в а т е не са
обекти на едно истинско познание (елитхгци.Г|), з а щ о т о т а к о в а
познание е възможно единствено само 3а онова, к о е т о е само по
себе си и 3а себе си и винаги по еднакъв начин. А н ещ а т а , напро
т и в , са само о б е к т на предизвиканото о т ч у в с т в о т о мнение,
че са т ак и в а (8о£,а цех’ сшгбг|аесоц аХоуоь*). Но д о к ат о сме ог
раничени при възприемането им, приличаме на хора, седнали в
една мрачна пещера и завързани т а к а здраво, че не м о г а т да си
Мнение посредством лишено о т разум възприятие (гр.) - Б. пр.

322 А РТУР Ш О ЛЕН ХАУЕР
об ръ щ ат главата. При с в е т л и н а т а на горящия за9 т я х огвн

т е не в и ж д ат на о т с р е щ н а т а ст р ан а нищо освен си л ует и т е
на и с т и н с к и т е неща, к о и т о прем инават между т я х и огъня, а
и т е сам и те в и ж д ат себе си, к а к т о и един друг, само к а т о сен
ки върху т а з и стен а. Биха проявили м ъдрост само ако о т поз
н а т и я им о т о п и т ред на т е з и сенки м о г а т да предположат
кои са т е . Но онова, к о е т о може да се нарече действителн о
сб щ ествуващ о (оухсод оу), т ъ й к а т о винят е и никога нв стави,
нито щчезва, т о в а са реалните праобрази на т е зи сенки, вечни
т е идеи, първичните форми на всички неща. Не им е присъща
никаква тножественост, з а щ о т о всяко о т т я х е по с ъ щ н о с т т а
си едно, т о е сам и ят праобраз, ч и и т о подражания или сенки
са едноименни, отделни, преходни неща о т същия род. Не им
е свой ствен о нито възникването, нито изчезването, защ о то
т е с ъ щ е с т в у в а т д ей стви телн о, никога не с т а в а т , никога не
изчезват к а т о преходните им подражания. (В т е з и две о т р и
цателни определения обаче се съдържа необходимата предпос
т а в к а , че врем ето, п р о с т р а н с т в о т о и п р и ч и н н о ст т а т у к
н я м а т значение и валидност и не с ъ щ е с т в у в а т 3а т я х .) З а т о
ва само по отнош ение на т я х има истинско познание, т ъ й ка
т о о б е к т ъ т на т а к о в а познание може да е само онова, което
съ щ ествува винаги и във всяко отнош ение ( т о е с т само по себе
си), а не т о в а , к о е т о е, а о т друга стр ан а, не е, в зависим ост о т
гледната т о ч к а. Такова е уч ен и ето на П латон . Очевидно е и не
се нуждае о т п о -н а т а т ъ ш н о д ок азател ство , че въ т р еш н и я т
смисъл и на д в е т е тео р и и е един и същ: и д в е т е о б явяват ви
димия с в я т 3а явление, само по себе си нищожно, притеж аващ о
Значение и заим ствана реалност само о т т о в а , к о е т о е изразе
но в него (3а К а н т н е щ о т о само по себе си, 3а П л ато н идеята).
Съгласно д в е т е тео р и и т о в а д ей стви телн о същ ествуващ о не
познава н ай -общ ите и най-същ ествени форми на явлението.
За да отхвърли т е зи форми, К а н т ги е облякъл непосредствено
в а б с т р а к т н и терм ини и направо е отказал на н е щ о т о само
по себе си врем ето, п р о с т р а н с т в о т о и п р и ч и н н о ст т а к ато
ч и ст и форми на явлението. П латон, напроти в, не е стигнал
до крайния израз на т а з и мисъл и отказал на с во и те идеи са
мо косвено т е з и форми, отхвърляйки 3а и деите онова, к о е т о е
СВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А ВА . ТРЕТА КН И ГА 323
ббЗМожно само чрез т я х > именно м н о ж е с т в о т о на еднородно

т о , възникването и изчезването. Макар и да е излишно, все пак
искам да онагледя с един пример т о в а стран н о и важно едино
мислие. Да си представим едно ж и во тн о , застанало пред нас в
пълната си жизнена сила. П л ато н ще каже: т о в а ж и в о т н о няма
истинско б ити е, а само привидно, постоянн о развитие, о т
носително същ ествуване, к о е т о може да се нарече к а к т о би
ти е, т а к а и небитие. И стински съ щ ествуващ а е само идеята,
отразена във всяко ж и в о т н о или ж и в о т н о т о само по себе си
(сшхо хо iSriptov), независещо о т нищо, а същ ествуващ о само
по себе си и 3а себе си (х а й ’ т и х о , осег сооапхмд), невъзникна-
ло, несвършващо, а винаги същ ествуващ о по един и същ начин
(aei ov, хси рлбелохе o u t s yiyvopevov, оихе outoM/opevov)*. До-
колкото познаваме в т о в а ж и в о т н о н еговата идея, е все едно
и без Значение дали т о в а именно ж и в о т н о с т о и пред нас, или
неговият предтеча, живял преди хиляди години, а също дали се
намира т у к , или в някоя далечна стран а, дали се показва по т о -
3и>или онЗи начин, в т а з и или онази поза, или т о в а действие,
накрая дали е т о зи , или някой съвсем друг еднороден индивид.
Всичко т о в а е без Значение и важи само 3а явлението. Единс
твен о и д еята 3а ж и в о т н о т о при теж ава истинско б и ти е и е
предмет на д ей стви тел н о познание. Така би казал П латон. А
К ан т би заявил следното: т о в а ж и в о т н о е едно явление във
времето, п р о с т р а н с т в о т о и п р и ч и н н о стта, представляващ и
к ат о съвкупн ост в позн авателн ата ни способност условия а
priori 3а възможен о п и т , а не определения на н е щ о т о само по
себе си. Е т о защо т о в а ж и в о тн о , к а к т о го възприемаме в даде
но време, на дадено м я с т о , к а т о индивид, възникнал във връзка
с опи та, т о е с т чрез веригата о т причини и действия, а също
так а и по необходимост преходен, не е нещо само по себе си, а
явление, валидно единствено 3а н а ш е т о познание. За да можем
да го познаем по т о в а , к о е т о само по себе си може да бъде, сле
дователно независимо о т всички заложени във врем ето, про
с т р а н с т в о т о и п р и ч и н н о ст т а определения, би бил необходим
* Винаги съществуващо и все пак никога нито възникващо, нито

изчезващо (гр.) - Б. пр.
324 А РТУР Ш О ПЕН ХАУЕР
друг начин на познание освен начина, единствено доствпен 3а

нас посредством с е т и в а т а и разсвдвка.
За да доближим още повече К ан т о в и я израз до израза на
П л ато н , би могло да се каже: врем ето, п р о с т р а н с т в о т о и
п р и ч и н н о ст т а са онова у с т р о й с т в о на нашия и н т е л е к т , бла
годарение на к о е т о с в щ еств у в асуо т о в д е й с т в и т е л н о с т едно
свщ ество , о т к о й т о и да е род, ни се представя к а т о множес
т в о еднородни, все о т н о в о ввзникващи и изчезващи свщ ест-
ва в безкрайна п осл едователн ост. Ввзприемането на н ещ ат а
посредством и свобрадно посоченото у с т р о й с т в о е итанен-
тно ввзприятие, а онова, при к о е т о се свзн ават свпровожда-
щ и т е го о б с т о я т е л с т в а - трансцендентално. П оследното се
получава in abstracto чрез к р и т и к а т а на чи сти я разум, но по
изключение може да н аствпи и и н т у и т и в н о . Това именно е мо
я т а добавка, к о я т о ще се помвча да обясня 6 т р е т а т а книга.
Ако някога бяха разбрали учението на К а н т , ако след К а н т
бяха усвоили истински П л ато н , ако бяха премислили т о ч н о и
Задвлбочено ввтреи ш и я смисвл и свдврж анието на уч ен и ята
на д в а м а т а велики мислители, вм есто да си п од хвврл ят х у
д о ж е ст в е н и те изрази на единия и да пародират с т и л а на дру
гия, ф и лософ ите неминуемо щ яха о тд авн а да н ам ер я т колко
много си сввп ад ат уч ен и ята на д в а м а т а велики мвдреуи и че
и с т и н с к и я т смисвл и к р ай н ата цел са напвлно еднакви. Не са
мо че нямаше п остоян н о да ср авн я ват П л ато н с Лайбниц, на
к о го то д у х в т на П л а т о н сввсем не е повлиял, или дори с един
известен още жив господин*, сякаш и с к а т да се н адсм еят над
д у ш а т а на великия м ислител на д р е в н о с т т а , но и щеше да се
о ти д е много по-напред о т днес или по-скоро нямаше да се ввр-
нем т о л к о в а позорно назад, к а к т о в последните ч ети р и д есет
години. Нямаше да позволим да ни мами днес един, а у т р е друг
празнодумеу, т в р ж е с т в е н о ввз в е ст и л и я т се д еветн ад есети
век в Германия нямаше да започне с ф и лософ ските фарсове, ра
зиграли се на гроба на К а н т (к а к т о някога в д р е в н о с т т а при
погребалните т в р ж е с т в а 3а род ствен и ц и те) и предизвикали
справедливата подигравка на д р уги те нации, т в й к а т о подоб
Ф. X. Якоби.
СВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 325
ни представления най-малко п од хож дат на сериозния и дори

скован немей,. Но д е й с т в и т е л н а т а публика на и с т и н с к и т е
философи е т о л к о в а малобройна, че дори и вековете ги даря
в а т съвсем пестеливо с ученици, к о и т о да ги разбират.
E ia i Sy vap i3yxo(popoi y s v noXXoi, ßax%oi 5 e ye jxanpoi
(Thyrsigeri quidem multi, Bacchi vero pauci*)'.
‘H axipua (pikoCTOcpm S ia x a n x a зхроазтелхсохеу, 6xi on х а т ’
а ф а ч an xyg a jix o v x a i on y a p voüong e8ei аттхеспЗац a U a
yvycnouQ. (Earn ob rem philosophia in infamiam incidit, quod non pro
dignitate ipsam attingunt: neque enim a spuriis, sed a legitimis erat at~
trectanda.)**
Издирили слова к а т о следните: „представи а priori, свзна-
телни форми на нагледа и мисленето, независими о т о п и та,
пврвични п о н яти я на чи стия разсвдвк“ и т .н ., и задали ввпроса,
дали идеите на П латон, к о и т о били свщо пврвични понятия,
а с51цо и спомени 3а предхождащия ж и в о т а наглед на дей стви
телно свщ еству б ащ и те неща, дали теди идеи не са с в щ о т о ка
т о К а н т о в и т е форми на нагледно представяне и мислене, зало
жени a priori 6 свзнанието ни. Тези две напвлно разнородни уче
ния, учен ието на К а н т 3а ф орм ите, ограничаващи познанието
на индивида вврху явлението, и учението на П латон 3а идеите,
чието познание изключва изрично именно т ези форми - тези
диаметрално противоположни учения, т в й к а т о си приличат
малко в изразите, били сравнявани най-внимателно, свветвали
се и спорели 3а т я х н а т а т в ж д е с т в е н о с т и в края на краи щ ата
намерили, че все пак не са едно и свщо, и заключили, че П лато-
н овото учение 3а идеите и К а н т о в а т а Критика на разума в ни-
каквв случай не си сввпадат***. Но д о с т а т в ч н о по т о з и ввпрос.
* Мнозина носят жезвла на Тирзей, но малцина ставаш вакханти

** И чрез това се нанася безчестие на философията, както по-рано
изтвкнахме, че с нея се залавят хора не според нейното достойнство.
С нея не трябва да се залавят негодни по рождение, а даровити по
рождение (прев. Ал. Милев) - (Платон, Държавата VII, 535 с.) - Б. пр.
*** Вж. Итануел Кант, един паметник от ф. В. Боутервек2, с. 49, и
История на философията о т Буле3, т . 6, 802-815 и 823.
§32
В р е з у л т а т на досегаш ните размишления ни с т а н а ясно,

че въпреки в ъ т р е ш н о т о единомислие между К а н т и П латон,
въпреки една и съ щ а та и,ел, мержелееща се пред т я х , и еднак
вия светоглед, подти кнал ги към ф илософ стване и ръководил
и д в ам ат а, все пак и д ея т а и н ещ о т о само по себе си съвсем
не са идентични. За нас и д ея т а е по-скоро само непосредстве
н а т а и з а т о в а ад екватн а о б е к т н о с т на н ещ о т о само по себе
си, к о е т о обаче е во л я т а, доколкото още не се е обективира-
ла, не е с тан ал а още представа. Именно според К а н т нещ ото
само по себе си т р я б в а да е свободно о т всички форми, при
същи на познанието к а т о т ак о в а . Г р еш к ат а на К а н т (к ак т о
посочвам в приложението) е, че към т е з и форми не е причислил
преди всички други б и т и е т о на о б е к т а 3а суб ек т а, т ъ й к а т о
именно т о е п ъ рвата и най-обща форма на всяко явление, т о
е с т представа. Е т о защо т о й е трябвало изрично да отрече
на н ещ о т о само по себе си б и т и е т о на о б ек т . Това ащше да
го предпази о т онази голяма, рано забелязана непоследовател
н о с т . П л а т о н о в а т а идея, напроти в, е необходим о б е к т , нещо
позн ато, представа, а именно поради т о в а , но и в т о в а напъл
но различна о т н ещ о т о само по себе си. Тя само се е освободила
о т подчинените форми на явлението, к о и т о ние разбираме под
Закона 3а основанието, или по-скоро още не е встъпила в т я х .
Запазила е обаче п ъ рвата и най-обща форма, т а з и на п р ед ста
в а т а изобщо, на б и т и е т о на о б е к т 3а суб ек т а. Подчинените
й форми (чийто общ израз е законът 3а основанието) размно
ж а в а т и д ея т а в отделни и преходни индивиди, ч и й то брой по
отнош ение на и д ея т а е напълно без значение. Следователно
Законът 3а основанието е ф о р м ата, к о я т о приема идеята,
к а т о встъ п ва в познанието на с у б е к т а к а т о индивид. О тдел
н о т о , проявяващо се съгласно закона 3а основанието нещо е
следователно само една косвена обективауи я на н ещ о т о само
по себе си (к о ет о е во л я т а), а между нея и о т д е л н о т о нещо
с т о и и д ея т а к а т о единствена непосредствена о бем н о ст на
в о л я т а. Тя не е приела никаква друга свой ствена на познани
е т о к а т о т а к о в а форма освен ф о р м а т а на п р е д с т а в а т а U3 0 6 -
СВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А В А . ТРЕТА К Н И ГА 327
що, т о е с т на б и т и е т о на о б е к т 3а с уб ек та. Е т о защо т я е

единствено ввзм ож н ата адекватна обектност на в о л я т а или
на н ещ о то само по себе си. Тя с а м а т а е ц я л о то нещо само по
себе си, но под ф о р м а т а на представа. И т у к се крие причина
т а 3а голям ото единомислие между П л ат о н и К а н т , макар и,
строго погледнато, онова, 3а к о е т о го во р я т и д в ам ат а, да не
е едно и сбщо. О т д е л н и т е неща обаче не п р е д с т а в л я в а т пвл-
на адекватн а о б е к т н о с т на во л я т а, а т я е вече помрачена о т
онези форми, 3а ч и й то общ израз служи зако н вт 3а основани
ет о , форми, к о и т о са условие 3а познанието, доколкото т о е
възможно 3а индивида к а т о т ак вв.
И наистина, ако е позволено да направим заключение о т ед
на неввзможна предпоставка, не бихме познавали н и т о о т д ел
ни неща, н и т о свбития, н и т о промени, н и т о м н о ж ест в ен о ст,
а в ч и с т о т о , непомрачено познание бихме вбзприемали само
идеи, само с т е п е н н а т а ствлбица на о б ек т и в ац и я та на ед н ат а
воля, на и с т и н с к о т о нещо само по себе си. Следователно на
ш и я т с в я т би бил nunc stans*, ако к а т о с у б е к т на познанието
не бяхме свщевременно и индивиди, т о е с т ако нагледвт ни не
се освщ ествяваш е посредством едно т я л о , о т ч и и т о аф ек т а-
ции т о й изхожда и к о е т о т я л о само е единствено к о н к р е т
но желание, о б е к т н о с т на во л я та, следователно о б е к т меж
ду о б екти и к а т о т а к в в влиза в познаващ ото съзнание само
ввв ф о р м и те на закона 3а основанието, значи предполага и по
то зи начин вввежда врем ето и всички други форми, изразени
о т т о з и закон. В р ем ето е само разделеният и раздробен вид,
в к о й т о един индивид възприема идеите. С а м и т е т е л е ж а т
изввн врем ето, т о е с т т е са вечни. Поради т о в а П л ат о н казва,
че врем ето е п од ви ж н и ят образ на в е ч н о с т т а : aiw vo g eixw v
xivritri 6 xpovog**.
* Вечно сега (лат.) - (Алберт Велики, Summa theologiae, I, 5, 22) -

Б. пр.
* * П л а т о н , Т и т е й , 37D - Б. пр.
§3 3
К а т о индивиди не познаваме нищо друго освен онова, к оето

е подчинено на закона 3а основанието, а т а з и форма изключва
познаването на идеите. З а т о в а е сигурно, че ако можем да се
издигнем о т познанието на о т д е л н и т е неща до идеите, т о
ва може да с т а н е само след настъпване на промяна у суб ек та,
с ъ о т в е т с т в а щ а и аналогична на голям ото изменение на релия
вид на о б екта, - промяна, благодарение на к о я т о с у б е к т ъ т ,
доколкото познава една идея, не е вече индивид.
О т предиш ната книга си спомняме, че познанието спада
изобщо само към о б е к т и в а р и я т а на в о л я т а на нейните по-ви
соки степени, а ч у в с т в и т е л н о с т т а , нерви те, мозъкът подоб
но на д р уги те ч а с т и на органичното същ ество са израз на во
л я т а в т ази степен на н ей н ата о б е к т н о с т . Е т о защо възник
в а щ а т а благодарение на т я х представа е предназначена също
3а служба на в о л я т а к а т о ср ед ство (p y x avTl) За п о сти ган ето
на нейн ите вече сложни (лоА/оте^есгсера) рели, 3а съхранение
т о на едно същ ество, при теж аващ о много п о тр еб н о сти . Сле
дователн о първоначално и според с ъ щ н о с т т а си познанието
служи напълно на в о л я т а и к а к т о н еп о сред ствен и ят о б ек т,
представляващ вследствие прилагането на закона 3а причин-
н о с т т а изходна т о ч к а 3а познанието, е само обективирана
воля, т а к а и всяко следващо закона 3а основанието познание
Запазва някакво по-близко или по-далечно отнош ение към во
л я т а , за щ о т о индивидът намира т я л о т о си к а т о о б е к т меж
ду о б екти , с к о и т о т о се намира в разнообразни отнош ения и
връзки съгласно закона 3а основанието. Съзерранието на т ези
о б ек т и го връща винаги по един по-близък или по-далечен на
чин о б р атн о към т я л о т о му, т о е с т към в о л я т а му. Тъй к а т о
Законът 3а основанието п о ст а вя о б е к т и т е в т о в а о т н о ш е
ние към т я л о т о , а т а к а и към во л я т а, служ ещ ото на во л я т а
познание ще се стр ем и към т о в а , да опознае услови ята, у с т а
новени именно о т закона 3а основанието, т о е с т да следва раз
нообразните им съотнош ения в п р о с т р а н с т в о т о , врем ето
и п р и ч и н н о стта, з а щ о т о само благодарение на т я х о б е к т ъ т
е интересен 3а индивида, т о е с т има отнош ение към во л я та.
ГВГ.Г Ъ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И Г А 329
По тази причина и служ ещ о то на в о л я т а познание не възпри

ема о т о б е к т и т е нищо повече о т о т н о ш е н и я т а им, опозна
ва о б е к т и т е само доколкото с ъ щ е с т в у в а т в дадено време,
на дадено м я с т о , при дадени о б с т о я т е л с т в а , поради дадени
причини, с дадени действия, с една дума, к а т о отделни неща.
О т с т р а н я т ли се всички т е зи отнош ения, 3а познанието ще
изчезнат и всички о б ек т и именно за щ о т о т о не е възприело
друго в т я х .
Не бива да премълчим, че онова, к о е т о н аук и те разглеждат
6 н ещ ата, не е в с ъ щ н о с т т а си нищо по-различно о т всичко
посочено по-горе, именно о т н о ш е н и я т а на н ещ ата, о т н о ш е
нията на врем ето, п р о с т р а н с т в о т о , причините 3а е с т е с т
вените изменения, сравнението на ф орм ите, м о т и в и т е на
съ б и ти ята, т о е с т само отнош ения. Онова, к о е т о ги различа
ва о т обикновеното познание, е само ф о р м ата им, система-
т и ч н о с т т а , облекчаването на познанието чрез обобщение на
всичко единично във всеобщ ото посредством подчинение на
п о н я т и я т а и по т о з и начин постигане пълнота на познани
ето . Всяко отнош ение има само о т н о си тел н о същ ествуване,
например всяко б и ти е във врем ето е едновременно и небитие,
Защ ото врем ето е именно онова, благодарение на к о е т о на ед
но и също нещо м о г а т да са присъщи противоположни опреде
ления. Е т о защо и всяко явление във врем ето и не същ ествува,
тъ й к а т о онова, к о е т о разделя началото му о т края, е именно
само време, по същ ество отм иращ о, неустойчиво и о т н о с и
телно, наричано т у к продълж ителност. Следователно време
т о е най-оба],ата форма на всички о б екти на познанието, с т о
ящо в служба на волята, и е п р о т о т и п на д р уги те му форми.
И т а к а , обикновено познанието е подчинено винаги на
служ б ата на во л я та, к а к т о и е възникнало 3а т а з и служба, до
ри сякаш е израснало о т во л я т а, подобно на гл авата о т т я л о
т о . При ж и в о т н и т е т о в а подчинение на познанието по о т н о
шение на в о л я т а изобщо не може да се о т с т р а н и . При х о р а т а
т о е възможно само к а т о изключение - к о е т о ще разгледаме
веднага по-подробно. Тази разлика между човека и ж и в о т н о т о
е намерила външен израз в различното отнош ение между гла
в а т а и т я л о т о . При н исш и те ж и в о т н и д в е т е са още съвсем
сраснали, при всички гл авата е наведена квм зем я т а , квдегпо

л е ж а т о б е к т и т е на во л я та. Дори при ви сш и те ж и во тн и гла
в а т а и т я л о т о образуват все още едно цяло, при човека глава
т а изглежда поставена свободно вврху т я л о т о и само се носи
о т него, а не му служи. Това човешко предим ство е намерило
израз в най-висша степен у Аполон Белведерски: гл авата на бо
га на м узи т е, взиращ се в далечината, се издига свободно над
раменете, т а к а че изглежда напвлно освободена о т т я л о т о ,
повече неподвластна на гр и ж ат а 3а него.
§ 34
К а к т о се каза вече, ввзм ож ни ят, макар и само к а т о изклю

чение, преход о т о б щ о т о познание на о т д е л н и т е неща квм
познанието на и деи те се освщ ествява внезапно, к а т о позна
н и ето се освобождава о т сл уж б ата си на в о л я т а и поради т о в а
и с у б е к т в т престава да бвде само индивидуален и с т а в а чи ст
безволен с у б е к т на познанието. Вече не следва свгласно закона
3а основанието о т н о ш е н и я т а , а о с т а в а в спокойно свзерцание
на предложения о б е к т изввн вр взк ата му с к а к в в т о и да е друг
и е напвлно погвлнат о т него.
За изясняване на казан ото д о т у к е необходимо едно изчер
пателн о разискване на ввпроса. Засега се налага да се абстрахи
раме о т с т р а н н о т о в него. След обобщение на ц я л а т а изложе
на в т а з и книга мисвл т о ще изчезне о т само себе си.
К о гато, извисен о т с и л ата на духа, човек се о т к а ж е о т
обикновения начин на разглеждане на н ещ ата, к огато, рвково-
ден о т ф о р м и те на закона 3а основанието, престане да изслед
ва само взаим ните им отнош ения, ч и я т о крайна цел е винаги
о т н о ш е н и е т о квм с о б с т в е н а т а воля, следователно к огато
вече не разглежда у н е щ а т а само квде, кога, защо и с каква цел, а
единствено само как, а свщо и к о гат о не позволява а б с т р а к т
н о т о мислене, п о н я т и я т а на разума да завладеят свзнанието
му, а в м есто всичко т о в а о тд ад е ц я л а т а сила на духа си на
наслада, к о гат о се вглвби напвлно 6 него и изпвлни ц я л о то си
свзнание свс спокойно свзерцание на предоставения му в мо-
ели/ТЪ Т К А Т О В О Д Я И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И Г А 331
л е н т а е с т е с т в е н предм ет, бил т о й пейзаж, дврво, скала, сгра

ди или к ак в о т о и да е, к о е т о според дълбокомисления немски
L'3Pa3 означава да се изгуби напвлно в т о з и предм ет, т о е с т да
Забрави с в о я т а индивидуалност, с в о я т а воля и да о ст ан е са
мо ч и с т с у б е к т , ясно огледало на о б ек т а, сякаш свщ ествува
единствено п р е д м е т ъ т на нагледа без никой, к о й т о да го пред
ставя нагледно, и т а к а п р ед ст ав я щ и я т нагледно да не може
да се отдели о т нагледно п р ед ставян о то , а д в е т е да са с т а н а
ли едно, к а т о р я л о т о свзнание е изпълнено напвлно о т един-
единствен представян нагледно образ - к о гат о следователно
о б е к т в т се о твр си по т о зи начин о т всяко отнош ение квм
нещо избвн себе си, а с у б е к т в т о т всяко отнош ение квм воля
т а , т о гав а онова, к о е т о се опознава, не е вече о т д е л н о т о нещо
к а т о т ак о в а , а е идеята, веч н ата форма, н еп о сред ствен ата
о б е к т н о с т на в о л я т а на т а з и степен. Именно т а к а и у ч а с т в а
щ и я т в т о з и наглед не е вече индивид, за щ о т о индивидвт т о
ку-що се е изгубил в нагледа. Той е чист, безволен, освободен о т
болка и време субект на познанието. Тази то л к о в а необичайна
мисвл, 3а к о я т о т в в р д е добре зная, че потвврж дава казаното
о т Томас Пен4: du sublime au ridicule il n’y a qu’un pas% ще с т а н е в
следващ ото изложение по-ясна и вече не то л к о ва озадачаваща.
С ъщ ото е имал и Спиноза предвид, к о гат о е казал: mens aeterna
est, quatenus res sub aeternitatis specie concipit*** (Eth. V,pr. 31, schol.)***.
При подобен наглед о т д е л н о т о нещо с т а в а изведнвж идея 3а
своя род, а п р е д с т ав я щ и я т нагледно индивид - чист субект на
поднанието. И ндивидвт к а т о т а к в в познава само отделни не
ща, ч и с т и я т с у б е к т на познанието - само идеи, з а щ о т о ин
дивидвт е с у б е к т на познанието 6 о т н о ш ен и ет о му квм оп
ределено отделно явление на во л я та, на к о е т о т о служи. Това
* О т възвишеното до смешното има само една крачка (фр.) - Б. пр.

** Д ухът е вечен, доколкото разглежда нещата о т гледна точка на
вечността (лат.) - Б. пр.
*** Ввв връзка с разглеждания т у к начин на познание препоръчвам
да се прочете това, което той казва в L. II, prop. 40, schol. 2, а още и
L. V., prop. 25 go 38, 3а cognitio tertii generis, sive intuitiva (Познание на
тр ети я вид или интуитивно познание (лат., б. пр.), а особено prop.
29, schol; prop. 36, schol., prop. 38 demonstr. et schol.
отделно явление на в о л я т а к а т о т а к а в а е подчинено на закона

3а основанието ввв вси чки те му форми. Всяко отн асящ о се
квм него познание следва поради т о в а закона 3а основанието, а
3а у е л т а на в о л я т а не е годно никое друго познание освен оно
ва, к о е т о има отнош ение квм о б екта. П ознаващ и ят индивид
к а т о т а к в в и п о з н а т о т о о т него отделно нещо свщ еству-
в а т винаги няквде, някога и са брвнки о т вери гата о т причи
ни и действия. Ч и с т и я т с у б е к т на познанието и неговият
корелат, и д еята, са се отврсили о т всички форми на закона
3а основанието: врем ето, м я с т о т о ; индивидвт, к о й т о поз
нава, и индивидвт, к о й то се опознава, са 3а него без Значение.
Именно к о гат о познаващ ият индивид се извиси по т о зи начин
до ч и с т с у б е к т на познанието и т а к а извиси и разглеждания
о б е к т до и д еята, светът като представа се изправя пред него
в ч и с т образ и се изввршва пвлна обективауи я на во л я та, по
неже единствено и д еята е н ей н ата адекватна обектност. Тази
о б е к т н о с т включва в себе си по еднаквв начин и о б екта, и су
б е к та , т в й к а т о т е са е д и н с т в ен ат а й форма. В нея обаче т е
се н ам и р ат в пвлно равновесие и т а к а к а к т о о б е к т в т и т у к
не е нищо друго освен п редстава на с уб ек та, т а к а и с у б е к т в т ,
разтваряйки се напвлно 6 представяния нагледно предм ет, е
ст ан ал сам т о з и предм ет, за щ о т о свзнанието му не е нищо
друго освен н егови ят най-ясен образ. Именно т о в а свзнание,
к а т о си представим , че всички идеи или степени на о б ект-
н о с т т а на в о л я т а прем инават подред през него, представля
ва всв щ н о ст р ел и я т свят като представа. О т д е л н и т е неща
на всички времена и п р о с т р а н с т в а не са нищо друго освен иде
и т е , размножени чрез Закона 3а основанието (ф о рм ата на поз
нани ето на индивидите к а т о таки ва) и по т о з и начин помра
чени в с в о я т а ч и ст а о б е к т н о с т . К а к т о при изявяването на
и д еята в нея не м о г а т да се различат с у б е к т в т и о б е к т в т ,
З ащ ото едва при пвлното им взаимно изпвлване и проникване
ввзниква и д еята, а д е к в а т н а т а о б е к т н о с т на во л я т а, и с т и н
с к и я т с в я т к а т о представа, т а к а и познаващ ият и п о зн ати
я т индивид к а т о неща сами по себе си не се различават един
о т друг. А бстрахирам е ли се напвлно о т т о зи истински свят
като представа, не о с т а в а нищо друго освен светът като воля.
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И ГА 333
В о л ята е т о в а „само по себе си“ на и д еята, к о я т о я напблно

обективира, т я е т о в а „само по себе си“ и на о т д е л н о т о несцо
и на опознаващия го индивид, к о и т о не я о б е к т и в и р а т напвл-
но. В к а ч е с т в о т о си на воля, изввн п р е д с т а в а т а и вси чки те й
форми, т я е една и свща и в представяния нагледно о б е к т , и
в индивида. Извисявайки се чрез т о Зи наглед, т о й се освзнава
к а т о ч и с т с у б е к т . Е т о защо о б е к т в т и с у б е к т в т не се разли
чават, з ащ о то сами по себе си т е са во л я та, к о я т о т у к се се-
бепознава. Само по начина, по к о й то т я добива т о в а познание,
т о е с т само в явлението благодарение на н еговата форма, зако
на 3а основанието, с в щ е с т в у в а т м н о ж ест в ен о с т и различия.
К а к т о без о б екта, без п р ед ст ав ат а, не свм познаващ с уб ек т ,
а само сляпа воля, т а к а и без мене к а т о с у б е к т на познанието
познаваемото нещо не е о б е к т , а само воля, сляп у с т р ем . Тази
воля сама по себе си, т о е с т изввн п р е д с т а в а т а , е една и свща с
м о я та воля. Само в с в е т а к а т о представа, ч и я т о форма всеки
п в т е най-малкото с у б е к т и о б ек т , се разграничаваме к а т о
познаваем и познаващ индивид. Щом се о т с т р а н и познанието,
с в е т в т к а т о представа, не о с т а в а изобщо нищо друго освен
чи ста воля, сляп у с т р ем . За да получи в о л я т а о б е к т н о с т , да
стан е представа, изведнвж с т а в а т необходими к а к т о обек
т ъ т , т а к а и с у б е к т в т , но 3а да бвде т ази о б е к т н о с т чи ста,
пълна адекватн а о б е к т н о с т на во л я т а, са необходими обек
т ъ т к а т о идея, свободен о т ф о р м и те на закона 3а основани
е т о , и с у б е к т в т к а т о ч и с т с у б е к т на познанието, свободен
о т индивидуалност и служене на во л я та.
Ако някой се е вглвбил и потвнал по описания по-горе начин
до т а к а в а степен в свзеруаването на природата, че свщ ест-
вува само к а т о ч и ст , познаващ с у б е к т , ще освзнае непосредс
твен о, че т о й к а т о ч и с т с у б е к т е условие, следователно но
си тел на с в е т а и на всяко обективно бити е, т в й к а т о т о се
представя сега к а т о зависимо о т неговото собствено свщес-
твуван е. Следователно т о й приема при родата в себе си т а
ка, че я ч у в с т в а само к а т о ч а с т о т с в о е т о свщ ество. В т о зи
смисвл Байрон казва:
Are not the mountains, waves and skies, apart

Of me and o f my soul, as I o f them?*
Как би могъл човек, к о й т о ч у в с т в а т о в а , да се с м я т а в про

ти во вес на непреходната природа 3а абсолю тно преходен? ГТо-
скоро ще осъзнае сл о вата в уп ан и ш адата на В ед ата: Нае omnes
creaturae in totum ego sum, et praeter me aliud ens non est**. (Oup-
nek’hat, I, 122)***
§35
За да проникнем по-дълбоко в с ъ щ н о с т т а на с в е т а , е абсо

л ю т н о необходимо да се научим да различаваме в о л я т а к а т о
нещо само по себе си о т ней н ата адекватна о б е к т н о с т , а още
и различните степени, к б дето т я се проявява по-ясно и по-
пълно, т о е с т сам и т е идеи о т п р о с т о т о явление на идеите
във ф о р м и те на закона 3а основанието, т о зи ограничен начин
на индивидите да опозн ават н ещ ата. Тогава ще се съгласим с
П л ато н , к о й т о приписва д ей стви тел н о би ти е само на идеи
т е , д о к ат о на н е щ а т а в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, на ре
алния 3а индивида с в я т , признава привидно, призрачно същес-
тв ув ан е. Тогава ще разберем как една и съща идея се развива в
то л к о в а много явления, а на познаващия индивид показва същ-
н о с т т а си само на ч асти , една ст р ан а след друга. Тогава ще
различим и с а м а т а идея о т начина, по к о й т о нейното явление
попада в нагледа на индивида, и ще признаем и д еята 3а същ ест-
вена, а начина 3а несъществен. Нека разгледаме т о в а с примери
най-напред в дребен, а после и в едър план.
К о гато по н ебето се н о с я т облауи, ф и гур и те, к о и т о т е об
р азу в ат , не са същ ествени 3а т я х и са без Значение. Но че к а т о
еластично изпарение, сгъстено о т порива на вятъра, се разп-
* Вълни, простори, върхове, морета, о т м оята душа не ст е ли

част? (прев. Д. С татк о в) - (Байрон, Чайлд Харолд, III, 75) - Б. пр.
** Всички тези създания съм аз и освен мене няма друго същество
*** Вж. гл. 30 о т то м втори.
СВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД СТ А ВА . Т РЕТ А К Н И ГА 335
рвсбат, разнасяш, разкъсват, е 6 природата им, 6 с ъ щ н о с т т а

на силата, обективиращ а се 6 т я х , е и деята. Временните фи
гури са само 3а индивидуалния наблюдател. За п о ток а, сти ч ащ
се стр ем и тел н о през камъните надолу, во до въ ртеж ъ т, вълни-
т е , п я н ат а, к о я т о се образува, са без значение и несъществени.
Но че т о й следва т е ж е с т т а и се показва к а т о нееластична,
напълно подвижна, безформена, прозрачна т е ч н о с т , т о в а е
неговата същ ност, нагледно възприета, и д еята. Само 3а нас,
докато опознаваме н е щ а т а к а т о индивиди, с ъ щ е с т в у в а т по
сочените образувания. Л едът по с т ъ к л а т а на прозорците се
образува по законите на кристализирането, разкриващи същ
н о с т т а на проявяващ ата се т у к природна сила и п р ед став
ляващи и деята. Д ъ р в е т а т а и ц в е т я т а обаче, образувани о т
леда, не са същ ествени 3а него и с ъ щ е с т в у в а т само 3а нас.
Всичко, явяващо се в облаците, п о т о к а и кристала, е най-
слабият о т з в у к на во л я та, к о я т о се проявява по-пълно при
р а ст е н и я т а, още по-пълно при ж и в о т н и т е и най-пълно при
човека. Но само същественото във всички степени на нейна
т а обективация съставлява идеята. Р а зв и ти ет о на т ази идея
обаче, по си л ата на к о я т о във ф о р м ат а на закона 3а основани
е т о т я се разтяга в разнообразни и м ногостранни явления, е
несъществено 3а и д еята, лежи само в познавателния начин на
индивида и при теж ава реалност само 3а него. С ъ щ о то важи
неизбежно и 3а р а зв и т и ето на онази идея, к о я т о е най-пълна
обективация на во л я та. Следователно и с т о р и я т а на човеш
кия род, п о т о к ъ т о т събития, с м я н ат а на епохите, много
образните форми на човешкия ж и в о т в различни стран и и
векове - всичко т о в а е само случайна форма на явлението на
идеята, не принадлежи към нея са м а т а , в к о я т о единствено
лежи а д е к в а т н а т а о б е к т н о с т на во л я т а, а е присъщо само на
явлението, попадащо в с ф ер ат а на познанието на индивида.
За и д еята всичко т о в а е толкова чуждо, несъществено и без
Значение, колкото 3а облаците ф и гурите, к о и т о т е показват,
3а п о т о к а ф о р м ат а на неговите водовъртеж и и разпенени т а
лази, 3а леда д ъ р в е т а т а и ц в е т я т а .
К о й т о е разбрал т о в а и може да различи во лята о т и д еята и
и д еята о т явлението й, 3а него с в е т о в н и т е събития ще и м ат
Значение не сами по себе си, а само доколкото са букви, с к ои то

може да се прочете и д еята 3а човека. Няма заедно с другите
хора да вярва, че врем ето създава наистина нещо ново и значи
телно, че с него и в него се осъщ ествява нещо безусловно реал
но или че т о сам о то к а т о и,яло при теж ава начало и край, план
и развитие, а крайната му уел е най-висш ето усъвърш енства
не (по т е х н и т е понятия) на поколението, живяло през послед
н и т е т р и д е с е т години. Е т о защо т о й няма да призове заедно
с Омир всички Олимпийски богове 3а насочване на с ъ б и ти я т а
във врем ето, к а к т о и няма заедно с Осиан да с м я т а фигури
т е на облауите 3а индивидуални същ ества, защ о то , к а к т о се
каза, и д в е т е и м а т по отнош ение на проявяващ ата се в т я х
идея еднакво значение. В разнообразните форми на човешкия
ж и в о т и в непрекъснатата смяна на съ б и ти я т а т о й ще о т
крие т р а й н о т о и съ щ ествен о то само в и деята, в к о я т о воля
т а 3а ж и в о т намира с в о я т а пълна о б е к т н о с т и к о я т о показва
различните си стран и в с в о й с т в а т а , с т р а с т и т е , заблуждени
я т а и п р ед и м ст ват а на човешкия род, в себелюбието, омра
з а т а , лю бовта, страха, см е л о ст т а , лекомислието, т ъ п о т а т а ,
х и т р о с т т а , о ст р о у м и ето , гени алността и т .н . Всички т е ,
сливайки се и застивайки в хиляди разнообразни образи (ин
дивиди), п р е д с т а в я т непрекъснато голямата и м алката све
т о в н а история, при к о я т о е без Значение какво ги задвижва,
дали орехи или корони. И накрая ще откри е, че в с в е т а н ещ ата
се р азви ват к а к т о в драм ите на Гоуи5, в к о и т о на суен ата се
я в я в а т винаги едни и същи лиуа с еднаква уел и еднаква съдба.
М о т и в и т е и с ъ б и ти я т а са наистина във всяка пиеса различни,
но д у х ъ т на с ъ б и т и я т а е един и същ. Героите в ед н ата пиеса не
З н аят нищо 3а с ъ б и ти я т а в д ругата, макар и т е сам и те да са
участвали в нея. Е т о защо след уелия о п и т в предиш ните пие
си все пак П анталоне не с т а в а no-сръчен и по-щедър, Тарталия
по-съвестен, Бригела по-смел и Коломбина по-скромна.
Да предположим, че някога ни бъде разрешено да хвърлим
поглед в у а р с т в о т о на въ зм ож н ости те, да проникнем в уелия
низ о т причини и действия, а зем н и ят дух да се яви пред нас и
ни покаже в една к арти н а най-прекрасните индивиди, просве
т и т е л и на с в е т а и герои, погубени без време о т случайност
с т :. т ъ т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А , трета кн и га 337
т а , да надзърнем освен т о в а още и във великите събития, ко

и т о са щели да пром ен ят с в е т о в н а т а и стория и да д о вед ат
до периоди на най-висока к у л т у р а и просвещение, но са били
възпрепятствани още при възникването си о т най-сляпа слу
чайност, о т незначителни случки и ако накрая ни се разкри
я т и прекрасните сили на някои велики индивиди, к о и т о биха
плодили рели епохи, но подведени о т заблуждение или с т р а с т
или принудени о т н ео бхо д и м о стта, са ги прахосали безполез
но 3а недостойни и безплодни дела или дори са ги пропилели на
вятъра, ако видехме всичко т о в а , бихме изтръпнали и опла
кали изгубените б о г а т с т в а на рели епохи. Но зем н и ят дух би
се усмихнал и казал: „И зточ н и к ъ т, о т к о й т о в о д я т началото
си индивидите и т е х н и т е сили, е неизчерпаем и безкраен к а т о
бремето и п р о с т р а н с т в о т о , защ о то и т е , к а к т о т е з и форми
на всички явления, са също само явление, видим ост на во л я та.
T03U безкраен източник не може да се изчерпи с никаква крайна
мярка. Е т о защо всяко задушено в зародиша си събитие или
дело все още може да се повтор и и р я л а т а с нищо непроменена
безкрайност е о т к р и т а 3а него. В т о зи с в я т на явленията не
е възможна н и т о истинска загуба, н и т о истинска придобив
ка. С ъщ ествува единствено в о л я т а - т я , н ещ о то само по себе
си, т я , източник на всички явления. Н ейното самопознание и
опиращ ото се на него утвърждение или отрирание е единс
т в е н о т о събитие само по себе си.“ *
§36
И с т о р и я т а проследява хода на с ъ б и ти я т а. П рагм атична е,

доколкото ги извежда по закона 3а м о т и в а р и я т а , к о й т о опре
деля я в я в ащ ат а се воля т а м , където е осветена о т познани
ет о . На по-ниските степени на ней н ата о б е к т н о с т , където
т я д ей ства още без познание, законите 3а измененията на ней
н и те явления се разглеждат о т е с т е с т в е н и т е науки, спериал-
* Последното изречение не може да се разбере, преди ч и т а т е л я т

да се е запознал със следващата книга.
но о т ети о л оги ята, а п о ст о я н н о т о 6 т я х о т морфологията,

к о я т о облекчава своя п о ч ти безкраен предм ет с п о м о щ та на
п о н я т и я т а , обобщавайки о б щ о то , 3а да изведе о т него ч а с т
н о т о . А м а т е м а т и к а т а разглежда ч и с т и т е форми, в к о и то 3а
познанието на су б е к т а к а т о индивид идеите се я в я в а т раз
гънати в м н ож ество, т о е с т време и п р о стр ан ство . Всички
т е , чи ето общо име е наука, следват закона 3а основанието в
неговите различни форми и п р ед м ет ъ т им о ст а в а явлението,
неговите закони, връзката му с него и прои зти чащ и те о т т о
ва отнош ения.
Но какъв вид познание разглежда онова, к о е т о е извън вся
какви отнош ения и независимо о т т я х , истински същ естве
н о т о на св е т а, и с т и н с к о т о съдържание на явленията в него,
н еп о д властн о то на никакви изменения и поради т о в а позна
ваемо във всички времена с еднаква и с т и н н о с т , с една дума,
идеите, представляващ и н еп осред ствен ата и адекватна обек-
т н о с т на н ещ о т о само по себе си, на волята? Това е изкуство
то, т в о р е н и е т о на гения. То п о втаря въ зпри ети те чрез чи сто
съзеруание вечни идеи, съ щ ествен о то и т р а й н о т о във всички
явления в св е т а. В зависим ост о т материала, в к о й т о ги въз
произвежда, различаваме изобразително и зкуство, поезия или
музика. Е д и н с т в ен и я т първоизточник на и з к у с т в о т о е поз
нанието на идеите, а да предаде т о в а познание на д руги те е
ед и н ст в е н ат а му уел.
Н аук ата, следвайки безспирния и променлив п о т о к на че
т и р и к р а т н о оф орм ян и те основания и следствия, се насочва
при всяка д о с т и г н а т а уел о т н о в о все п о -н а т а т ъ к и не може
никога да достигне край н ата уел, н и т о да намери пълно удов
летворение, т а к а к а к т о и ние с ти чане не можем да достигнем
т о ч к а т а , където облауите д ок о сват хоризонта. И зк ус т в о
т о , н апротив, е винаги и навсякъде на у е л т а си. То откъсва
о б е к т а на св о ет о съзеруание о т п о то к а на световни я проуес
и го п о ставя изолиран пред себе си. T 0 3 U отделен къс, губещ се
в мировия п о т о к к а т о невидима малка части уа, с т а в а пред
с т а в и т е л на у я л о т о , еквивалент на безкрайното м нож ество
в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето. Е т о защо и з к у с т в о т о се спира
при о т д е л н о т о явление, задържа колелото на врем ето, 3а него
г .т .т ъ т като во ля и п ред с та ва ,трета кн и га 339
о т н о ш ен и я т а изчезват и само съ щ ествен о то, и деята, е не

гов о б ект. Така с основание можем да определим и з к у с т в о т о
к а т о начин да се съзерцават нещата независито от закона 3а ос
нованието, в противовес на друг един начин, следващ т о з и за
кон и представляващ п ъ т я т на о п и т а и н аук ата. П оследният
начин може да се сравни с една безкрайна хоризонтална линия,
а първият с пресичащ ата я във всяка произволна т о ч к а о т в е с
на. Начинът на съзерцаване, следващ закона 3а основанието, е
разумният начин, валиден единствено в практическия ж и в о т
и в н ау к а та и единствено полезен т а м . Н ачинът на съзерцава
ме, к о й то не се придържа към т о зи закон, е гениалният. Само
т о й е валиден и се използва в и з к у с т в о т о . П ъ рви ят начин на
съзерцаване е на А р и ст о т е л , в т о р и я т на П л ато н . П ъ рви ят
прилича на ураганна буря, к о я т о буш ува без начало и цел, всич
ко превива, всичко ломи и всичко повлича със себе си, а в т о
р и я т - на спокойния слънчев лъч, пресичащ п ъ т я на б ур я т а,
незасегнат о т нея. П ъ рви ят прилича на безбройните, насила
разпръсвани капки на водопада, вечно менливи, незнаещи н и т о
миг покой; в т о р и я т - на извиващ ата се над т ази развилняла
се ст и хи я небесна дъга.
И деите се възприемат само чрез описаното по-горе съзер
цание, потъващ о изцяло в о б екта, и с ъ щ н о с т т а на гения се
състои именно в преобладаващ ата способност 3а подобно
съзерцание. Тъй к а т о т о изисква пълна забрава на с о б с т в е н а т а
личност и нейните отнош ения, гениалността не е нищо друго
освен най-пълна обективност, т о е с т обективна насока на духа,
противоположна на су б е к т и в н а т а , насочена към собствен а
т а личност, т о е с т към во л я та. Следователно ген и ал н о стта
е с п о с о б н о ст т а да пребиваваш в ч и с т наглед, да се загубваш в
него и да освобождаваш познанието, същ ествуващ о първона
чално само в служба на во л я та, о т т а з и служба, т о е с т изцяло
да пренебрегваш своя и нтерес, с во и те желания и цели, т а к а че
3а и звестно време напълно да се о т к а ж е ш о т с в о я т а личност,
3а да о стан еш к а т о чист познаващ субект, к а т о би стро око
на св е т а, и т о в а не само 3а мигове, а с т а к о в а п о с т о я н с т в о и
т а к а обмислено, колкото е необходимо, 3а да може да се възпро
изведе с х в а н а т о т о чрез съзнателно и зкуство и „в и т а е щ о т о
340 А РТ У Р Ш О ПЕНХАУКР
к а т о колебливо явление да се закрепи в трай ни мисли.“ * Сякаш

ген и ят се проявява в един индивид, надарен с т а к а в а мяра поз
н авателна сила, к о я т о далеч превишава п о т р е б н о с т и т е му,
3а да служи на индивидуалната воля. О свободеният излишък
познание с т а в а сега безволен с уб ек т , ясно огледало на същ-
н о с т т а на с в е т а . Така може да се обясни и ж и в о с т т а , с т и
гаща до безпокойство, на гениалните индивиди. Н ас т о я щ ет о
рядко ги задоволява, за щ о т о не изпълва съзнанието им. То им
вдъхва онзи неуморен стрем еж , онова непрекъснато търсене
на нови, достойни 3а съзерцание обекти , а още и п о ч ти неудов-
летворим ия копнеж 3а същ ества, т я м подобни, равностойни,
с к о и то биха могли да о б щ у в а т . О бикновеният земен син, на
против, изпълнен всецяло с обикновената д е й с т в и т е л н о с т и
Задоволен о т нея, е потънал изцяло в т ази д е й с т в и т е л н о с т и
намирайки навсякъде себеподобни, изпи тва във всекидневния
ж и в о т онзи особен у ю т , о тказан на гения.
За същ ествена ч а с т о т ген и ал н о стта се приемала ф а н т а
з и я т а , дори я см я тал и понякога 3а идентична с нея. П ървото
с основание, в т о р о т о не. Тъй к а т о о б е к т и т е на гения к а т о
т ак ъ в са вечни те идеи, п о ст о я н н и т е същ ествени форми па
с в е т а и всички негови явления, а познанието на и д еята е по
необходимост нагледно, а не а б с т р а к т н о , познанието на ге
ния би било ограничено върху и деите на обекти , д ей ст ви т ел
но предлагащи се на л и ч н о с т т а му, и биха зависели о т преп
л и т а н е т о на о б с т о я т е л с т в а т а , представящ и му т ези идеи,
ако ф а н т а з и я т а не разширяваше хоризонта му далеч отвъд
д е й с т в и т е л н о с т т а на собствения му о п и т и не му даваше
възм ож ност да конструира о т м алко то, проникнало в дейс
т в и т е л н а т а му аперцепция6, о с т а н а л о т о и т а к а да допусне
край него да прем инат всички възможни картини о т ж и во та.
Освен т о в а д е й с т в и т е л н и т е о б ек ти са п о ч ти винаги само
много несъвършени екземпляри на изразените в т я х идеи. Е т о
Защо ген и ят се нуждае о т ф ан тази я не 3а да види в н ещ ата
т о в а , к о е т о при родата д ей стви тел н о е създала, а онова, ко
е т о т я се е стар ал а да създаде, но до к о е т о поради борбата
* Й. В. Гьоте, Фауст I, превод Д. С татко в.

( :В Е Т Ъ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И Г А 341
между ф о р м и те си (спомената 6 предиш ната книга) не е с т и г

нала. На т о з и бвпрос ще се бврнем п о -н а т а т в к при разглежда
не на с к у л п т у р а т а . И т а к а , ф а н т а з и я т а разширява крвгозора
на гения о т в в д пределите на п р ед ставящ и те му се 6 д ей стви
т е л н о с т т а о б екти какпю по качество, т а к а и по количество.
Поради т о в а сп втн и уа на ген и ал н остта, дори нейно условие е
необикновената сила на ф а н т а з и я т а . Но о братн о, с а м а т а т я
не сви д етел ства 3а гениалност, а по-скоро дори ввв висша с т е
пен негениални хора м о г а т да п р и т е ж а в а т силна ф ан тазия.
К а к т о един д ей стви телен о б е к т може да се разглежда по два
противоположни начина: ч и сто обективно, гениално, к а т о се
ввзприема н еговата идея, или к а т о обикновено се ввзприем ат
салю подчинените на закона 3а основанието отнош ения квм
други о б екти и квм с о б с т в е н а т а воля, т а к а и един образ на
ф а н т а з и я т а люже да се разглежда по д в а т а начина. Разгледан по
пврвия начин, т о й е ср ед ство 3а опознаване на и деята, ч и ето
послание е ху д о ж е с т в е н о т о произведение. Ввв в т о р и я случай
образвт на ф а н т а з и я т а се използва, 3а да се с т р о я т ввздуиши
кули, допадащи на себелюбието и с о б с т в е н о т о настроение,
измамни, доставящ и мимолетно удоволствие. В свврзаните
по то зи начин образи на ф а н т а з и я т а обаче се опозн ават само
т е х н и т е отнош ения. К о й т о се поддава на т а з и игра, е фан
тазьор. Лесно ще обврка к а р т и н и т е , на к о и т о се наслаждава
в св о я т а сам о т а, с д е й с т в и т е л н о с т т а и т а к а ще с т а н е не-
годен 3а нея. Може би ще опише изм ам ните видения на с в о я т а
ф ан тазия и ще се п о л уч ат още всякаквв вид обикновени рома
ни, забавляващи нему подобните и голяма ч а с т о т публиката,
а ч и т а т е л и т е , п оставящ и се в м е ч т и т е си на м я с т о т о на ге
роя, ще н ам и р ат изложението много „п р и я тн о “.
П р о с т о с м в р т н и я т човек, т о в а фабрично произведение на
природата - а т а к и в а т я създава ежедневно с хиляди, - к а к т о се
каза вече, сввсем не е способен, поне не 3а продвлжително време,
на едно в пвлния смисвл незаинтересовано свзерцание, к а к в о т о
е и с т и н с к а т а нагледност. Той може да насочва вним анието си
вврху н е щ а т а само дотолкова, доколкото т е и м а т някакво,
макар и косвено, отнош ение квм н еговата воля. Твй к а т о 3а
т о в а се изисква винаги само познание на о т н о ш ен и ет о , а и абе-
m p a k n iH o m o поняти е 3а н ещ о т о е д о с т а т ъ ч н о и най-често
са м о т о т о е по-използваемо, п р о с т о с м ъ р т н и я т човек се задър
жа дълго само при п р о с т о т о нагледно представяне. З а т о в а и
не приковава погледа си върху един предм ет, а бързо търси при
всичко, изпречило се пред погледа му, п о н я т и е т о , към к о ет о
може да го отн есе, т а к а к а к т о ленивецът тъ р си ст о л а - и след
т о в а т о зи предм ет повече не го и нтересува. Е т о защо т о й се
справя бързо с всичко, с х у д о ж ес т в ен и т е произведения, с пре
красн ите творени я на природата и с и н т ер есн о т о зрелище
на ж и в о т а , навсякъде, във вси чки те му сцени. Но т о й не се за
държа никъде, само тър си п ъ т я в ж и в о т а, в краен случай всич
ко, к о е т о би могло веднъж да с т а н е негов п ъ т, т о е с т топог-
рафически бележки в най-широк смисъл, но да съзерцава самия
ж и в о т , 3а т о в а т о й не губи време. Поради п р евъзходството
на с в о я т а познавателна сила гениалният човек, напротив, се
освобождава 3а и звестн о време о т задължението да служи на
с в о я т а воля, спира се и наблюдава самия ж и в о т , стрем и се да
обхване във всяко нещо и деята, а не о т н о ш е н и я т а му към дру
ги неща. Така т о й ч е с т о пропуска да наблюдава собствения си
п ъ т в ж и в о т а и обикновено го изминава твъ рде несръчно. Ако
3а обикновения човек познанието е фенер, к о й т о му о светя ва
п ъ тя , 3а гения т о е слънце, озаряващо св е т а . Т0311 то лк ова раз
личен начин 3а възприемане на ж и в о т а скоро се проявява види
мо и във в ъ н ш н о с т т а му. Погледът на човек, у к огото живее и
т в о р и ген и ят, лесно го отли чава о т другите. Жив и едновре
менно твъ рд, т о й носи о т п е ч а т ъ к а на съзерцание, на наблюда
т е л н о с т , к а к т о се вижда о т изображенията на м ал к о то ге
ниални личности, създавани о т време на време о т природата
сред безброй милиони други. В т ехн и я поглед, ако не е, к а к т о
обикновено, т ъ п и безразличен, се о тк р и ва лесно и с т и н с к а т а
п роти вопол ож н ост на съзерцанието - о зъ р тан ето . Е т о защо
„гениалното изражение“ на едно лице се състои в т о в а , че т у к
видимо намира израз р е ш и т е л н и я т превес на познанието над
ж еланието, следователно познание без к а к в о т о и да е о т н о
шение към во л я та, т о е с т чисто познание. О братно, у л и ц ата
на обикновения човек преобладава волеви ят израз- Вижда се,
че познанието се задвижва всеки п ъ т о т п о д ти ка на во л я та,
следователно, че е мотивирано.
СВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . ТРЕТА К Н И ГА 343
Твй к а т о гениалното познание или познанието на идея

т а е онова познание, к о е т о не следва закона 3а основанието,
докато онова, к о е т о го следва, раздава в ж и в о т а м в д р о ст и
разум ност и свздава н ауки те, гениалните личности са обре
менени с н е д о с т а т в у и т е , произтичащи о т занемаряването
на посочения по-горе вт о р и познавателен начин. Все пак т у к
тряб ва да направим уго вор ката, че всичко, к о е т о ще изложа в
т о в а отнош ение, ги засяга доколкото и д о к ат о са п о д вл аст
ни д ей стви тел н о на начина на познание, присвщ на гения. Той
сввсем не ги с в п в т с т в а всеки миг о т т ехн и я ж и в о т , т в й ка
т о голям ото, макар и спон танно напрежение, необходимо 3а
безволното ввзприемане на идеите, неизбежно отслабва и о т
белязва големи пром еж дутвуи, 6 к о и т о гениалните личности
се р а в н я в ат с обикновените хора к а к т о в п р еи м у щ еств ат а,
т а к а и в н е д о с т а т в у и т е си. Е т о защо т в о р ч е с т в о т о на ге
ния се е разглеждало о тк р ай време к а т о вдвхновение, к а к т о
показва с а м а т а дума, к а т о д ей н ост на едно сврвхземно свщес-
т в о , различно о т самия индивид, вдвхновение, к о е т о само пе
риодично добива в л ас т над него. Н ежеланието на гениалните
индивиди да н асо чват вниманието си вврху свдвржанието на
Закона 3а основанието се проявява най-напред по отнош ение
на основанието на б и т и е т о , к а т о неприязвн квм м а т е м а т и
к а т а , ч и ето разглеждане се ограничава само вврху най-общи
т е форми на явлението, п р о с т р а н с т в о т о , врем ето, к о и т о са
само форми на закона 3а основанието и поради т о в а са пвлна
противополож н ост на онова нагледно представяне, к о ет о ,
абстрахирайки се о т всякакви отнош ения, т в р с и само свдвр-
ж ан и ето на явлението, и зявяващ ата се в него идея. Освен т о
ва на гения е противен и логическият м ето д на м а т е м а т и
к а т а , т в й к а т о , закривайки в в з м о ж н о с т т а 3а д ей стви тел н о
прозрение, т о й не удовлетворява, а предлага само верига о т
умозаключения по закона 3а основанието и о т всички ум с
твен и сили най-много заангажира разсвдвка, 3а да се зап о м н я т
всички предишни заключения, вврху к о и т о са се позовавали. А
и о п и т в т е потвврдил, че великите гении в и з к у с т в о т о не са
имали м ате м ат и ч е ск а способност. Никога човек не се е о т
личавал и в д в е т е области. Алфиери7 разказва, че не е успял да
344 А Р Т У Р Ш О ПЕН ХАУЕ !
разбере дори ч е т в ъ р т а т а тео р ем а на Евклид8. Н еразумните

противници на учението 3а ц в е т о в е т е на Г ь о т е твъ рд е мно
го са го упреквали в л и п сата на м атем ати ч еск и познания. Тук
обаче, където имали значение не изчисленията и измервания
т а на х и п о т е т и ч н и т е данни, а н епосредствен ото познание
на разсъдъка на причината и д е й с т в и я т а , подобни упреци били
съвсем неудачни и неум естни. По т о з и начин к р и т и ц и т е му
показали пълно о т с ъ с т в и е на способност 3а съждение, к а к т о
и при о с т а н а л и т е си изказвания, наподобяващи присъдата на
Мидас9. А че и днес още, половин век след излизане на Г ьотево-
т о учение j a цветовете, изм и ш льоти ни те на Н ю тъ н владеят
несмущавано дори в Германия к а т е д р и т е и че учен и те продъл
ж а в а т да го в о р я т съвсем сериозно 3а седем хомогенни светл и
ни и различното им пречупване - т о в а ще се причисли някога
към х а р а к т е р н и т е и н т ел ек ту ал н и ч ер ти на ч о в еч ес т в о т о
изобщо и на нем ците в ч а с т н о с т .
С ъ щ ата, спом ената по-горе, причина обяснява и и звест
ния ф а к т , че обратно, отлични м ат ем ат и ц и са твъ рде мал
ко възприемчиви 3а т в о р б и т е на и зящ н ото и зкуство - нещо,
к о е т о намира наивен израз в известния анекдот 3а онзи френ
ски м а т е м а т и к , к о й т о след прочи та на Ифигения на Расин10
повдигнал рамене и казал: Quest-ce-que cela prouve?* А т ъ й к а т о
бързото схващане на о т н о ш е н и я т а съгласно законите 3а при-
ч и н н о с т т а и м о т и в а ц и я т а представлява всъщ ност интели
ге н т н о с т , а гениалният човек не е насочен към о т н о ш ен и я т а,
и н т е л и ге н т н и я т човек, доколкото и д о к ато е интелигентен,
не е гениален, а гениалният, доколкото и д ок ато е гениален, не е
интелигентен. И накрая, нагледното познание, в ч и я т о област
лежи изцяло и деята, е изобщо противоположно на разум ното
или а б с т р а к т н о т о , ръководено о т закона 3а основанието на
познанието. А и к а к т о е известно, рядко се среща голяма ге
ниалност в съюз с преобладаваща разум ност. Гениалните ин
дивиди се по д дават по-скоро ч е с т о на силни аф ек ти и нера
зумни с т р а с т и . П ричината 3а т о в а все пак не е с л а б о с т т а на
разума, а о т ч а с т и необикновената енергия или ц я л ата проява
на во лята, к аквато представлява сам и ят индивид и к о я т о се
* Какво доказва това? (фр.) - Б. пр.
с ВЕТЪТ К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД СТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 345
изявява чрез стрем и телни я порив на всички волеви ак то ве, а

о т ч а с т и и преобладаване на нагледното познание с п о м о щ та
на с е т и в а т а и разсъдъка над а б с т р а к т н о т о . Така се обяснява
и тази реш ителна насоченост квм нагледното, ч и ето крайно
енергично впечатление върху т я х затвм нява до т а к а в а степен
б езц ветн и те пон яти я, че вече не т е , а т о в а впечатление рв-
ководи д е й с т в и я т а им, станали именно по т а з и причина нера
зумни. Е т о защо впечатлен и ето о т н а с т о я щ е т о вврху гения
е толкова силно, че го увлича чак до необмислени поствпки, до
аф екти и с т р а с т . Поради т о в а и изобщо з а щ о т о познанието
на гениалните индивиди се е освободило о т ч а с т и о т служене
т о на волята, в разговора т е не м ислят 3а лицето, на к о е т о
говорят, а по-скоро 3а ввпроса, 3а к о й т о го во р я т и к о й т о се
носи живо пред о ч и т е им. Е т о защо т е преценяват и разказ
в а т обективно н е щ а т а само според собствения си интерес и
не премвлчават онова, к о е т о би било по-разумно да премвлчат.
И накрая, т е са склонни квм монолози и п р о явяват изобщо до
с т а слабости, приближаващи ги д ей стви телн о до безумието.
Често е отбелязвано, че ген и ал н остта и л у д о с т т а п р и т е
ж а в а т една стран а, к вд ето граничат, дори прем инават една
в друга. А п о ети ч еск о то вдвхновение се см ятало 3а един вид
безумие: amabilis insania* го нарича Хораций (Оди, III, 4) и „сла
достн а л у д о с т “ Виланд" 6 увода квм Оберон. Според д ум и т е на
Сенека (de tranq. animi, 15, 16) дори Аристотел бил казал: Nullum
magnum Ingenium sine mixtura dementiaefuit**. В посочения по-горе
м и т 3a м рачн ата пещера (De Rep., 7) П л ато н изразява с в щ ат а
мисвл, к а т о казва: Онези, к о и т о са видели изввн пещ ер ата ис
т и н с к а т а слънчева светлина и д ей стви телн о св щ еств у бащи
т е неща (идеите), не м о г а т по-късно, върнали се в пещ ерата,
да гледат, з а щ о т о о ч и те им са отвикнали о т тъ м н и н ата,
не м о гат повече да различават с и л у е т и т е т а м долу и поради
т о в а погреш ните им действия пораж дат смях у д руги те, не
напускали никога т а з и пещера и т е зи сенки. А във Федър т о й
направо казва (с. 317), че няма п о е т , к о й т о да не е в известна
степен безумен, дори (с. 327), че луд изглежда всеки, к о й т о о т
* М и л о безумие (лат.) - Б. пр.

* * Н е е съществувал велик гений без примес о т безумие (лат.) - Б. пр.
346 А РТУ Р Ш О ЛЕН ХАУЕР
крива в преходните неща вечни те идеи. А и Цицерон посочва:

Negat enim, sine furore, Democritus, quemquam poetam magnum esse
posse; quod idem dicit Plato* {de divin. I, 37). А П о уп 12 казва:
Great wits to madness sure are near allied,

And thin partitions do their bounds divide**.
Особено поучителна в т о в а отнош ение е д р ам ат а на Г ь о т е

Торквато Тасо, к вд ет о т о й ни представя не само с т р ад ан и я т а,
и с т и н с к о т о мвченичество на гения, но и неговия постепенен
преход квм безумие. И накрая, ф а к т в т 3а н еп осред ствен ата
близост между гениалност и безумие се потвврж дава о т ч а с
т и о т биографиите на много гениални личности, например
на Русо, Байрон, Алфиери, к а к т о и о т анекдоти из ж и в о т а на
други, а о т ч а с т и т р я б ва, о т друга стр ан а, да спомена, че при
ч е с т и т е си посещения в лудниците свм срещал индивиди с не-
свмнено големи заложби, ч и я т о гениалност проблясваше ясно
през безум ието, взело обаче в случая пвлно надмощие. Това не
може да се припише само на с л у ч ай н о ст т а, т в й к а т о , о т една
стр ан а, б р о я т на л уд и т е е сравнително малвк, а о т друга, ге
н иалн и ят индивид представлява рядко явление, надвишаващо
всяка обикновена преценка и срещащо се само к а т о голямо из
ключение в природата. В т о в а човек може да се убеди, к о гато
преброи истински великите гении, свздадени о т цяла к ул т ур н а
Европа ввв всички с т а р и и нови епохи, к а т о квм гениите при
числим само онези, к о и т о са свтворили произведения, запазили
през всички времена непреходна цена 3а ч о в еч ес т в о т о , - кога
т о , казвам аз, преброим т е з и единици и ги сравним с 250- т е
милиона, к о и то , обновявайки се всеки т р и д е с е т години, живе
я т п остоян н о в Европа. Няма да пропусна да отбележ а, че свм
познавал и хора, отличаващ и се не свс значително, но все пак
с реш ително духовно преввзходство, у к о и т о се забелязваха
свщевременно белези на безумие. Е т о защо изглежда, че всяко
* З а щ о т о Д е м о к р и т твврди, че без л у д о с т не м о ж е да с в щ е с т в у -
ва велик поет, а с в щ о т о казва и П л а т о н (лат.) - Б. пр.
** В е л и к и я т дух е сроден на безумния. Една дели ги т в н к а сал с т е
на (англ.) - Б. пр.
СВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА В А . ТРЕТА К Н И ГА 347
повишаване на и н т е л е к т а над обикновената мярка предраз

полага вече к а т о нещо анормално към л уд о ст . Междувременно
ще изложа възможно к р а т к о м нението си 3а ч и с т о и нтелек
т у а л н а т а причина 3а т о в а р о д ст в о между гениалност и бе
зумие, т ъ й к а т о т о в а обяснение ще допринесе 3а обяснението
на и с т и н с к а т а съ щ н о ст на ген и ал н о стта, т о е с т на онова д у
ховно свой ство , к о е т о единствено може да създаде х у д о ж е с т
вени тво р б и . Но з а т о в а е необходимо да разгледаме н ак р атк о
сам о то безумие*.
Д околкото ми е известно, все още не е д о с т и г н а т о ясно и
пълно прозрение 3а с б щ н о с т т а на безум ието, не е намерено
вярно и ясно п о н яти е на онова, к о е т о отли чава всвщ н о ст бе
зумния о т нормалния. На л уд и т е не може да се о тр и ча н и т о
разум, н и т о разсвдвк. Те го во р я т и разбират, ч е с т о с т и г а т
дори и до правилни умозаключения. А и обикновено разглеж дат
сввсем вярно н а с т о я щ е т о и в и ж д а т вр взк ата между причина
и действие. Видения, подобни на ф ан тазии в тр ескаво с в с т о -
яние, не са обикновени си м п том и на безум ието. Д елириумвт
изкривява нагледа, а л у д о с т т а - мислите. Н ай-често л уд и т е
се заблуж дават не в познаването на непосредствено съществу
ващото, а и н т е р е с в т им се насочва винаги квм отсъстващото
и тталото и само по т о з и начин кбм връ зката им с н асто я щ е
т о . Е т о защо ми се с т р у в а , че т я х н а т а бо лест засяга особено
паспетта, и т о не т а к а , че т я да липсва напълно, з а щ о т о много
о т т я х з н а я т немалко неща н аи зуст и понякога разпознават
лии,а, к о и т о о тд ав н а не са виждали. Скъсана е по-скоро нишка
т а на п а м е т т а им, н еп р екъ сн атата връзка с м и н алото е раз
рушена и е невъзможно да се получи равномерно свързан спо
мен. О тделни суени о т м иналото са вярно запечатани, к а к т о
и м ом ен ти о т н а с т о я щ е т о , но в спом ените им има празни
ни, к о и т о т е запълват с фикуии. Последните ч е с т о о с т а в а т
постоянн о едни и същи - то гава говорим 3а т р ай н о безумие,
меланхолия, или всеки п в т т е са различни м ом ентни хрумва-
н и я - налиуе е слабоумие (fatuitas). З а т о в а при п о стъ п ван ето
на лудия в болн и уата е извънредно т р у д н о чрез въпроси да се

п о л уч ат о т него данни 3а миналия му ж и в о т . В п а м е т т а му

все повече се смесва д е й с т в и т е л н о т о с измисленото. Макар и
да познава вярно н еп о ср ед ствен о то н астоящ е, т о се изкривя
ва о т измислената врвзка с едно ввображаемо минало. Поради
т о в а л уд и т е с м я т а т себе си и д р уги те 3а идентични с лица,
с в щ еств у ващи само в т я х н о т о ввображаемо минало, не м о г а т
да разпозн аят някои позн ати и т а к а , макар и при правилни
представи 3а отделни м ом ен ти в н а с т о я щ е т о , с в д я т напвлно
погрешно 3а о т н о ш е н и я т а им квм м иналото. А ако безум ието
достигне висока степен , н аствп ва пвлно изгубване на п а м е т
т а , поради к о е т о л у д и я т не е в свстояние да се свобразява с
нещо о т с в с т в а щ о или минало, подчинява се единствено на
м о м е н т н о т о си настроение, свврзано с ф икциите, изпвлващи
6 гл авата му м иналото. А т о гава, ако непреквснато не показва
надм ощ ието си над него, човек н и т о 3а миг не е застрахован
о т м ал т р е ти р ан е или уби й ство о т негова стран а.
О б щ о то между познанието на лудия и познанието на жи
в о т н о т о е, че и д в е т е са ограничени вврху н а с т о я щ е т о . Но
онова, к о е т о ги различава, е следното: всвщ н о ст ж и в о т н о т о
изобщо няма представи 3а миналото, макар последното да вли
яе чрез навика вврху него. Така например к у ч е т о познава госпо
даря си и след години, т о е с т в и д в т му произвежда вврху куче
т о обичайното впечатление, но т о няма спомен 3а изминалото
о т т о г а в а време. Л уд и я т, напротив, запазва в разума си някакво
минало in abstracto, но т о е фалшиво минало, свщ ествуващ о са
мо 3а него —и т о или завинаги, или само в м ом ента. Влиянието
на т о в а мнимо минало му пречи да използва правилно опозна
т о т о н астоящ е, нещо, к о е т о ж и в о т н о т о изввршва.
Ф а к т а , че силни душевни страдания, неочаквани ужасни
свбития м о гат да предизвикат безумие, си обяснявам по след
ния начин. Всяко т а к о в а страдание е ограничено к а т о дейс
т в и т е л н о свбитие винаги вврху н а с т о я щ е т о , т о е с т т о е
само преходно и в т о з и смисвл все още не е прекалено теж к о.
Непоносимо с т а в а едва к о гат о премине в постоянн а болка, но
к а т о т а к а в а т о вече е само мисвл и следователно лежи 6 па-
Iпетта. К о гато подобна мвка, подобно болезнено свзнание или
подобен спомен са то лк ова мвчителни, че с т а в а т направо не
Г В ЕТЪТ К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . ТРЕТА К Н И ГА 349
поносими и индивидът би бил победен о т т я х , т о га в а у г н е т е

н ат а до т ак ав а степ ен природа прибягва към безумието к а т о
кбм последно спасение в ж и в о т а. И змененият дух разкъсва ся
каш н и ш ката на п а м е т т а си, запълва празнините с фикции и
по т о з и начин се спасява о т надвиш аващ ата силите му д уш ев
на мека, потъвайки в безум ието, също к а к т о засе гн а т а т а о т
гангрена ч а с т на т я л о т о се премахва и зам ества с дървена.
К а т о пример нека вземем побеснелия Аякс, Крал Лир и Офе-
лия, за щ о т о създанията на истинския гений, върху к о и то
т у к ще се позовем, т ъ й к а т о са всеобщо известни, м о г а т по
св о я т а правдоподобност да се с р а в н я т с д ей стви тел н и ли
ца. Впрочем ч е с т о и ж и т е й с к и я т о п и т показва същ ото. Слаб
аналог на т о з и преход о т страдание към безумие е, че всички
ние ч е с т о се о п и твам е да прогоним с механично изказване или
с движение мъчителния спомен, дошъл ни внезапно наум, и т а
ка насила да се отвлечем о т него и разсеем.
К о гат о б езум н и ят човек опознава по посочения по-горе на
чин правилно отделни м ом ен ти в н а с т о я щ е т о , а също и някои
неща о т м иналото, но обърква о т н о ш е н и я т а помежду им и
поради т о в а се заблуждава и говори несвързано, т о в а е именно
т о ч к а т а на н еговото съприкосновение с гениалния индивид.
И ген и ят изпуща о т очи взаимовръзката между н ещ а т а , т ъ й
к а т о е пренебрегнал познанието на о т н о ш е н и я т а , к о е т о е
познание съгласно закона 3а основанието, 3а да вижда и т ъ р
си в н е щ а т а само т е х н и т е идеи, да улавя п р оявяващ ата им
се нагледно д ей стви тел н а същ ност, по отнош ение на к о я т о
едно нещо е п р е д ст ав и т ел на целия род и з а т о в а , к а к т о казва
Гьоте, единичният случай важи 3а хиляди. О т д е л н и я т о б е к т
на неговото съзерцание или прекомерно живо въ зп р и ето то о т
него н асто ящ е б л е с т я т с т а к а в а светлина, че о с т а н а л и т е
брънки о т вери гата, към к о я т о принадлеж ат, п о тъ ва сякаш в
тъмнина. Това именно създава феномени, при теж аващ и с т е зи
на безум ието о тд ав н а о т к р и т а прилика. Онова, к о е т о в о т
делното същ ествуващ о нещо е само несъвършено и отслабено
чрез модификации, начинът на съзерцаване на гения издига до
негова идея, до съвършеното. Е т о защо т о й вижда навсякъде
крайности и д е й с т в и я т а му с т и г а т до крайности. Не позна-
350 А Р Т У Р Ш О П Е Н Х А У ЕР
6а средна мярка, липсва му т р е з в у с е т и р е з у л т а т а посочихме

вече по-горе. Познава до сввврш ен ство идеите, но не индиви
д и т е . По т а з и причина, к а к т о вече се отбеляза, един п о е т е
в свстояние да познава двлбоко и основно човека, но познава
много лошо хо р а т а . Лесно може да бвде измамен и е играчка в
р в у е т е на хи тр е ц и т е *.
§37
Макар и свгласно н аш ето изложение гени алността да се свс-

т о и в сп о со б н о ст т а именно вследствие н езависим остта си
о т закона 3а основанието да познава вм есто о т д ел н и т е неща,
свщ ествуващ и само в о т н о ш ен и ет о , т е х н и т е идеи и спрямо
т я х да бвде само корелат на идеята, т о е с т вече не индивид, а
ч и с т су б е к т на познанието, все пак т а з и способност т р я б в а да
е присвила на всички хора в по-малка и различна степен. Иначе не
биха били способни н и т о да се наслаждават на произведенията
на и з к у с т в о т о , н и т о да ги свздават и изобщо не биха могли да
ввзприемат красивото и ввзвиш еното, дори т е зи думи не биха
имали смисвл 3а т я х . З а т о в а т р я б в а да приемем, че всички хора,
с изключение на някои, неспособни на естети ч еска наслада, при
т е ж а в а т сп о со б н о ст т а да о т к р и в а т в н ещ ат а т е х н и т е идеи и
по т о з и начин да се освобож дават 3а м ом ен та о т с о б ствен ата
си личност. Геният ги преввзхожда само с по-високата степен
и по-голяма продвлж ителност на т о зи род познание, к о е т о му
дава ввзм ож ност да свхрани 3а н е щ а т а онази разсвдливост, не
обходима 3а ввзпроизвеждането на о п о зн а т о т о по т о з и начин
в една произволна т в о р б а - т о в а ввзпроизвеждане именно е х у
д о ж е ст в е н о т о произведение. Чрез него т о й споделя с други те
въ зп р и етата идея. Тя о ст ав а непроменена, една и свща. Поради
т о в а и е с т е т и ч е с к а т а наслада е по свщ ество една и свща, о т
к ак в о то и да е предизвикана - о т едно худож ествено произве
дение или непосредствено о т свзерцанието на природата и жи
в о т а . Х уд о ж е ств ен ат а т в о р б а е само средство 3а облекчаване
* Вж. гл. 32 о т т о м втори.

ГКНТ Ъ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И Г А 351
о т онова познание, в к о е т о се състои е с т е т и ч е с к а т а наслада.

А ф а к т ъ т , че о т ху д о ж ес т в ен о т о произведение и д еята ни го
вори по-лесно, о т к о л к о т о непосредствено о т при родата или
д е й с т в и т е л н о с т т а , се дължи само на т о в а , че човекът на из
к у с т в о т о , познал идеята, а нс д е й с т в и т е л н о с т т а , е възпроиз
вел в т в о р б а т а си също само и д еята в ч и с т вид, отделил я е о т
д е й с т в и т е л н о с т т а , к а т о е изпуснал всички пречещи случайни
елементи. Х удож никът ни дава възможност да гледаме с в е т а
през неговите очи. А че т о й има т ези очи, че е познал съ щ ест
веното, лежащо извън всички отнош ения между н ещ ата, т о в а
именно е дарбата на гения, вроденото. Но че е в състояние да
ни заеме т о з и дар и на нас, да ни даде о ч и те си, т о в а е придоби
т о т о , т е х н и к а т а в и з к у с т в о т о . Сега вече, след к а т о изложих
д о т у к в най-общи ч е р ти в ъ т р е ш н а т а същ н ост на е с т е т и ч е с
кия начин на познание, ще разгледам п о -н а т а т ъ к по-подробно
о т философска гледна т о ч к а красивото и възвиш еното и ще
обясня и д в е т е едновременно в природата и в и з к у с т в о т о , без
да ги разделям. Най-напред ще разгледаме какво изпи тва човек,
когато го развълнува красивото, възвишеното. Дали черпи т о
ва вълнение о т природата, о т ж и в о т а, или т о е предизвикано
о т и з к у с т в о т о и между д в е т е няма никаква същ ествена, а са
мо външна разлика.
§38
В естети ч еск и я начин на съзерцание о т к р и хм е две неразде

лни съставни части: познаването на о б е к т а не к а т о отделно
нещо, а к а т о П л ато н о ва идея, т о е с т к а т о неизменна форма
на целия род неща, к а к т о и са м о ч у в с т в и е т о на познаващия не
к а т о индивид, а к а т о чист, бедволен субект на познанието. Ус
ловието, при к о е т о д в е т е съставни ч а с т и се я в я в а т винаги
съединени, бе и зо ст ав я н ет о на свързани със закона 3а основа
ние начин да се о п о зн ават н ещ ат а, к о й т о е единствено годен
За служене на в о л я т а, к а к т о и на н ауки те. Ще видим, че и на
сладата, предизвикана о т съзерцанието на краси вото, произ
тича о т т е з и две съставни ч асти , и т о т у повече о т ед н ата,
352 А РТ У Р Ш О ЛЕН ХАУЕР
т у повече о т д р угата, според предм ета на е с т е т и ч е с к о т о

съзерцание.
Всяко желание води началото си о т някаква п о т р еб н о ст ,
о т липса на нещо, следователно о т страдание. Изпълни ли се
ж еланието, се п р ек р атя ва и с тр ад ан и ето . Обаче срещу едно
изпълнено желание о с т а в а т поне още д е с е т неудовлетворени.
Освен т о в а ж еланието т р а е дълго, изискванията с т и г а т до
безкрайност, а задоволяването му е к р а т к о и оскъдно преме
рено. А и к рай н ото удовлетворение е само привидно. Изпълне
н о т о желание о т с т ъ п в а веднага м я с т о на друго, ново желание.
П ъ рвото е осъзнато, в т о р о т о още неосъзнато заблуждение.
Н и т о един п о с т и г н а т о б е к т на ж еланието не дарява т р а й
но, неизменно задоволство, з а щ о т о т о прилича винаги на ми
л ости н я, подхвърлена на просяка да поддържа днес още живо
т а му, 3а да продължи м ъ ки те му до у т р е . Е т о защо, д о к ат о
съзнанието ни е изпълнено с во л я т а, д о к ат о се отдавам е на
напора на ж ел ан и ята с вечн и те им надежди и стр ахо ве, дока
т о сме с у б е к т на ж еланието, не ще намерим никога ни трай н о
щ аст и е, ни покой. Дали преследваме, или бягаме, дали се боим
о т нещ астие, или се стр ем и м към наслаждение, е по същ ество
безразлично. Г р и ж ат а 3а вечно и ск ащ ата воля, все едно в каква
форма, непрестанно изпълва и вълнува съзнанието ни. А бед
спокойствие не е възможно истинско блаж енство. Така субек
т ъ т на ж еланието е вечно прикован на в ъ р т я щ о т о се колело
на Иксион13, п остоян н о черпи вода със с и т о т о на данаидите14
и е вечно чезн ещ и ят о т ж аж да Т а н т а л 15.
Но к о гат о въ н ш н и ят повод или в ъ т р е ш н о т о настроение
ни и зви сят внезапно над безкрайния п о т о к о т желания, кога
т о познанието се откъсне о т р о б ско то служене на во л я та,
к о г а т о вним анието не се насочва повече върху м о т и в и т е на
ж еланието, а приема н ещ а т а , освободени о т о т н о ш ен и ет о
им към в о л я т а, значи к о г а т о ги разглежда без и нтерес, без СЧ"
бективизъм, а ч и ст о обективно, всецяло потънало в т я х , до-
к ол к ото т е са само представи, а не м оти ви , т о гав а внезапно
о т само себе си настъп ва п о к о я т , търсен винаги по п ъ т я на
ж еланието, но вечно изплъзващ се. Това е лиш еното о т бол
ка състояние, възхвалявано о т Епикур16 к а т о най-висше бла
Г.ВЕТЪ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И Г А 353
го и състояние на боговете. В онзи миг ние сме се освободи

ли о т унизителния напор на в о л я т а и празнуваме с а б а т а на
к атор ж н и ч еск ата р а б о т а на ж еланията. Колелото на Иксион
спира да се върти.
Това състояние описах вече по-горе к а т о необходимо 3а опоз
наване на идеите, к а т о ч и сто съзерцание, потъване в нагледа,
Загубване в обекта, забравяне на всяка индивидуалност, о т р и ч а
не на познанието, следващо о т закона 3а основанието и възпри
емащо само отнош ения. Така п редставян ото, нагледно отделно
нещо се издига едновременно и неделимо до идея 3а своя род, а
познаващ ият индивид до ч и с т с уб ек т на безволното познание.
Сега вече и единият, и д р уги ят са вън о т п о т о к а на врем ето и
на всички други отнош ения. Тогава е все едно дали човек наблю
дава залеза на слънцето о т двореца, или о т затвора.
Някакво вътреш но настроение, преобладаването на поз
нанието над желанието м о г а т да доведат до т о в а състояние
при всякаква обстановка. Това ни показват онези прекрасни
нидерландски художници, насочвали ч и ст о о б ек т и в н о т о си
съзерцание върху най-незначителни предм ети и изградили си в
н ат ю р м о р т а вечен пам етник на св о я т а о б ек т и в н о ст и душ ев
но спокойствие. З р и т е л я т , притеж аващ естети ческо чувс
т в о , разглежда т е зи картини не без вълнение, т ъ й к а т о т е му
п р е д ст ав я т живо спокойствие, т и хо , неподчинено на волята
душевно състояние на художника, необходимо, 3а да представя
нагледно т а к а обективно незначителни обекти, да ги разглеж
да внимателно и да възпроизвежда толкова обмислено нагледно
представеното. И т ъ й к а т о т ези картини п о дбуж дат и самия
Зрител към съпричастие с т о в а състояние, вълнението му се
усилва ч е с т о още повече, съзнавайки к о н т р а с т а със со б стве
н о т о си неспокойно, помрачено о т силни желания състояние на
духа в м ом ента. По същия начин ч ест о и пейзажисти, особено
Рюйсдал17, са рисували съвсем незначителни природни картини и
по т о зи начин се получавало още по-сполучливо въздействие.
Всичко т о в а в ъ т р е ш н а т а сила на худож ествения дух пос
т и га сама, но ч и ст о о б ек т и в н о т о настроение се облекчава и
поощрява о тв ъ н чрез подходящи обекти, чрез подканващ ото
към съзерцание, дори н атрапващ о се б о г а т с т в о на красивата
природа. Разкрие ли се изведнвж пред погледа ни, т я успява поч

т и винаги, макар и 3а няколко мига, да ни отквсне о т субек
т и в н о с т т а , о т робското служене на во лята и да ни пренесе
в свстояние на ч и ст о познание. По т а з и причина и изменени
я т о т с т р а с т , нужди и грижи човек, хвврлил единствен волен
поглед в природата, се ч у в с т в а ободрен, развеселен и облекчен.
К а т о по чудо внезапно са се уталожили б у р я т а на с т р а с т и т е ,
н ап о рвт на ж еланията и с т р а х а и р я л ата мека, породена о т
т я х . В мига, 6 к о й то , отквснали се о т желанието, сме се отдали
на ч и с т о т о , безволно познание, сякаш сме навлезли 6 друг с в я т ,
к в д ето вече не свщ ествува нищо о т т о в а , к о е т о ни е разввлну-
вано и толкова силно разтврсило. Това освобождаване о т поз
нанието ни извисява подобно на свня и свновидението далече и
напвлно над всичко. Изчезнали са щ а с т и е т о и н ещ аст и ет о , вече
не сме индивид, т о й е забравен, останали сме само ч и с т суб ек т
на познанието, свщ ествувам е само к а т о едно око на света, с
к о е т о гледат всички познаващи свщ ества, но само при човека
т о може да се освободи напвлно о т служ енето на волята, к а т о
т а к а изчезва всяка разлика между индивидуалностите. Вече е
безразлично дали гледащ ото око е о к о т о на някой могвщ цар,
или на просяк, з а щ о т о о т в в д т а з и граница не ще пренесем ни-
т о щ а с т и е т о , н и т о н ещ аст и ет о . Н епрестанно сме толкова
близко до о б л а с т т а , к вд ето сме избягали о т ц яло то си нещас
т и е . Но кой има сили да о стан е двлго в нея? Щом в свзнанието
ни навлезе о т н о в о кое и да е отнош ение на т е зи ч и сто наглед
но представяни обекти квм н а ш а т а боля, квм н аш ат а личност,
н аствпва к р а я т на ц я л о то очарование. Врвщаме се обратно квм
познанието, к вд ето властва закон вт 3а основанието, вече поз
наваме не идеите, а о т д е л н о т о нещо, брвн ката о т една верига,
квм к о я т о принадлежим и ние, и о т н о в о се отдавам е на м вката
си. П овечето хора о с т а в а т винаги в т а к о в а свстояние, защ о то
им липсва о б ек т и в н о ст , т о е с т гениалност. По т а з и причина
т е не об и чат да са сами сред природата. Н у ж д а я т се о т ком
пания, поне о т някоя книга, з а щ о т о познанието им продвлжава
да служи на волята. Е т о защо т е т в р с я т ввв всички предмети
само о тн о и ю н и ето квм в о л я та си и при всичко, к о е т о няма т а
кова отнош ение, в д у ш а т а им прозвучава сякаш генералбасвт,
СВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А В А . ТРЕТА К Н И ГА 355
едно неизменно, безутеш но: „Нищо не помага, нищо!“ Така дори

6 с а м о т а т а и най-красибата околност получаба 3а т я х п у с т ,
мрачен, чужд, враждебен вид.
Б л аж е н ст в о т о на безволното нагледно представяне, к о е т о
разпростира върху м иналото и далечината т а к о в а вълшебно
очарование и ни ги представя 6 разкрасяваща ги светли на, е в
края на к р аи щ ата самоизмама. К о гат о извикваме в съзнанието
си о тдав н а о т л е т е л и дни, изживени на далечно м я с т о , в наш а
т а ф ан тази я и зп л ув ат единствено о б е к т и т е , а не с у б е к т ъ т
на во л я та, измъчван о т с в о и т е неизлечими страдани я и т о
гава, к а к т о и сега. Ио т е з и страдания са забравени, т ъ й к а т о
о т т о г а в а ч е с т о са о т ст ъ п в ал и м я с т о т о си на други. Обек
т и в н о т о нагледно представяне 6 спомена има съ щ о то въз
действие, к а к в о т о би имало и н а с т о я щ е т о , ако можеше да му
се отдадем , освободени о т во л я та. Е т о защо, особено к о гат о
някаква беда ни вдъхне повече с т р а х о т обикновено, внезапни
я т спомен 3а суени о т м иналото и далечното п р е л и т а т пред
нас к а т о изгубен рай. Ф а н т а з и я т а възкресява само о б е к т и в
ното, не ин дивидуално-субективното и ние си въобразяваме,
че о б е к т и в н о т о и т о га в а е сто я л о пред нас т а к а ч и ст о , не
помрачено о т о т н о ш ен и ет о си към во л я т а, к акъ вто е сега об
разът му във ф а н т а з и я т а ни, т ъ й к а т о т о гав а о т н о ш е н и е т о
на о б е к т и т е към н аш и те желания ни е причинявало по-скоро
същ ото страдание, к а к т о и сега. И н а с т о я щ и т е о б екти , как
т о и м иналите м о г а т да ни и збавят о т всяко страдание, щом
се извисим до ч и с т о т о им и обективно нагледно представяне
и т а к а си съддадем илю зи ята, че с ъ щ е с т в у в а т само обекти ,
а не ние сам и те. Тогава вече, освободени о т с т р а д а щ о т о A3,
ще се слеем к а т о ч и с т с у б е к т на познанието напълно ведно
с тези о б екти . И в т о з и миг т а к а к а к т о н а ш ето н ещ астие
е чуждо 3а т я х , т а к а т о с т а в а чуждо и 3а нас. Тогава о с т а в а
само с в е т ъ т к а т о представа, с в е т ъ т к а т о воля е изчезнал.
С т е зи разсъждения искам да изясня о т какъв вид и колко
голямо е у ч а с т и е т о на с у б е к т и в н о т о условие в е с т е т и ч е с
к ат а наслада, именно: освобождаване на познанието о т слу
ж енето на в о л я т а, забравяне на с о б с т в е н о т о A3 к а т о инди
вид и повишаване на съзнанието до ч и ст , освободен о т воля
и бреме, независим о т никакви отнош ения с у б е к т на позна

нието. Едновременно с т а з и субекти вн а с т р ан а на е с т е т и
ческото свзеруание к а т о необходим кор елат се явява винаги и
н его вата обекти вна стр ан а, и н т у и т и в н о т о ввзприемане на
П л а т о н о в а т а идея. Но преди да се обврнем квм по-подробно
разглеждане на т а з и обекти вна ст р а н а и квм п о сти ж ен и я та
на и з к у с т в о т о в нея, е уелесвобразно да о стан ем още малко
при с у б е к т и в н а т а с т р а н а на е с т е т и ч е с к а т а наслада, 3 а да
Заввршим н ей н ото разглеждане с разсвждения бврху вп еч а т
лението о т в ъ з в и ш е н о т о , зависимо единствено о т нея и бвз-
никващо чрез една нейна модификация. Така изследването на
е с т е т и ч е с к а т а наслада ще добие п вл н о та чрез разглеждането
на н ей н ата обекти вна стр ан а.
Квм изложеното д о т у к т р я б в а да добавя следните забележ
ки. С в е т л и н а т а е н ай -р ад о стн о то 6 нейната. Тя е символ на
всичко добро и благодатно. Ввв всички религии означава вечно
спасение, а т в м н и н а т а —проклятие. Ормузд18 живее ввв вечна
светли на, а Ариман19 ввв вечна носи,. А Д а н т е в и я т рай изглеж
да приблизително к а к т о Л ондонската гара. Всички блажени
духове се я в я в а т к а т о светл и то ч к и , свбиращи се 8 правилни
фигури. О т с в с т в и е т о на светли н а ни н атвж ава, а ввзврвща-
н е т о й ни прави щ астли ви. Б агри те с в б уж д ат непосредствено
живо ввзхигцение, к о ет о , ако са прозрачни, д ости га най-висока
степен . Всичко т о в а се двлжи само на ф а к т а , че светл и н ата
е к о р ел ат и условие на най-свввршения вид нагледно познание,
ед и н ст в е н и я т , к о й т о не влияе непосредствено вврху волята.
Зрението сввсем не к а к т о при ввзбуж дането на д р уги те сет и
ва е неспособно да и зп и тва непосредствено, ч и ст о сетивно,
п р и ятн о или н еприятно усещане 6 органа си, тоест то няма
непосредствена врвзка с в о л я т а, а едва ввзникващ ият в раз-
свдвка наглед може да има т а к а в а врвзка, заключаваща се 6 о т
нош ението на о б е к т а квм в о л я т а. При слуха н е щ а т а с т о я т
по-другояче: звук о вет е м о г а т да ввзб уж д ат непосредствено
страдание или ввзприети свщо непосредствено сетивно, да
б в д а т п р и ятн и без отнош ение квм харм онията или мелоди
я т а . П ипането, т в ж д е с т в е н о с усещане на ц я л о то т я л о , е
подчинено още повече на т о в а непосредствено влияние вврху
СВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А В А . ТРЕТА КН И ГА 357
болята. С вщ естб уб а обаче още едно болезнено пипане, к о е т о

не е свпроводено о т удоволствие. М иризмите са винаги при
я т н и или неприятни, в к у с в т още повече. Следователно пос
ледните две сет и в а са засегнати най-много о т во л я т а. Е т о
Защо т е са най-неблагородните сети ва, наречени о т К а н т
субективни. Р а д о с т т а о т с в е т л и н а т а е д ей стви тел н о са
мо р а д о ст о т н ай -о б екти вн ата ввзм ож ност 3а най-чистия и
най-свввршен вид познание и може да се обясни с т о в а , че чис
т о т о , освободено и о тврвало се о т всяка воля познание е ввв
висша степ ен р адо стн о и к а т о т а к о в а има голямо уч асти е 6
е с т е т и ч е с к а т а наслада. На т о в а ввзприемане на с в е т л и н а т а
се двлжи н евероятн о го л ям ата к р асота, к о я т о признаваме на
о т р аж е н и я т а на о б е к т и т е ввв в о д а т а. А онзи най-лек, най-
бврз> най-твнвк начин на бвздейстбие на т е л а т а едно бврху
друго, на к о й т о двлжим далеч най-сввврш еното и най-чисто
наше ввзприятие - б ездей стви ето чрез отразени светлинни
лвчи, —т у к се представя пред погледа ни сввсем ясно и преглед
но и напвлно разбираемо 6 причините и д е й с т в и я т а си, и т о в
голям мащаб. Така се обяснява и н а ш а т а ест е т и ч е с к а р ад о ст,
к оя то по отнош ение на о сн о вн ата си с т р ан а се корени 6 с у
б е к т и в н а т а способност 3а ест ети ч еск а наслада и е р а д о с т о т
ч и с т о т о познание и неговите пвтищ а*.
§39
Квм т е з и размишления, ч и я т о цел е да и з т в к н а т с у б е к т и в

ния елемент на е с т е т и ч е с к а т а наслада, т о е с т доколко т а з и
наслада е р а д о с т о т ч и с т о т о , нагледно познание, в п р о т и в о
полож ност на в о л я т а, сега, непосредствено свврзано с т я х ,
ще добавя следното обяснение 3а онова настроение, наричано
ч у в ст в о 3а възвишеното.
Още по-горе споменахме, че преминаването 6 свстояние
на ч и сто нагледно представяне н аствп ва най-лесно, к о гат о
п р ед м ети те сами се предлагат, т о е с т к о гат о благодарение
Вж. гл. 33 6 то м втори.

на разнообразната си и едновременно определена и ясна форма

с т а в а т лесно п р ед стави тел и на сво и т е идеи. В т о в а именно
се състои к р а с о т а т а 6 обективен смисъл. К расивата природа
при теж ава преди всичко друго т о в а свой ство и по т о з и на
чин изтрвгва дори о т н ай -нечувстви телни я поне бегла е с т е
тическа наслада. Особено се хвврля 6 очи как р а с т и т е л н и я т
с в я т примамва към ест ети ч еск о съзерцание, сякаш се н ат р а п
ва дотолкова, че ни се ще да кажем: т о в а самопредлагане е ввв
врвзка с ф а к т а , че т е з и органични същ ества не са, к а к т о жи
в о т и н с к и т е т ел а, сами непосредствен о б е к т на познанието.
Е т о защо т е се н у ж д а я т о т чуждия, разсъдлив индивид, да да
н авл язат о т с в е т а на сл я п ат а воля в с в е т а на п р ед ст ават а.
Сякаш са копнели 3а т о в а навлизане, 3а да п о с т и г н а т поне кос
вено онова, к о е т о им е отказан о непосредствено. Тази смела
и може би б л естящ а с ф а н т а з и я т а си мисъл ще т р я б в а впро
чем напълно да изоставя, т ъ й к а т о само много съкровеното и
всеотдайно съзерцание на при родата може да я предизвика и
оправдае*. Д о к а т о т а з и о т зи в ч и в о ст на природата, зависи
м о с т т а и я с н о т а т а на ф о р м и те й, в к о и т о ни пл ен яват лесно
индивидуализираните в т я х идеи, ни прен асят о т подвласт
но на в о л я т а познание само на о т н о ш е н и я т а в състояние на
е с т е т и ч е с к о т о съзерцание и по т о з и начин ни извисяват до
безволен с у б е к т на познанието, дотогава онова, к о е т о въз
д ей ства върху нас, е само красивото, а онова, к о е т о е възбу
дено, е ч у в с т в о т о 3а к р асота. Но ако онези предмети, чиито
Значителни форми ни п о д кан ват към ч и с т о т о им съзерцание,
и м а т враждебно отнош ение към ч о веш к ата воля изобщо, как
т о т я се представя в с в о я т а о б е к т н о с т - ч о веш к ото тял о ,
* Толкова повече ме радва и учудва сега, 40 години след като напи

сах така плахо и нерешително горната мисъл, откри тието, че още
св. Авгу стин я е изрекъл: Arbusta formas suas varias, quibus mundi hujus vi-
sibilis structura formosa est, sentiendas sensibus praebent; ut, pro eo quod nosse
non possunt, quasi innotescere velle videantur. {De civ. Dei, XI, 27)**
** Растенията предлагат на сети вата разнообразните си фор
ми, чрез които се оформя красиво видимата сграда на този свят,
така поради невъзможността да познават, сякаш искат да бъдат
опознати (лат.) - Б. пр.
ГВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕ Д С Т А В А . Т РЕ Т А К Н И ГА 359
ако й се п р о т и в о п о с т а в я т и я зап л аш ват със с в о е т о непре

одолимо надмощие или пвк я принизяват о т неизмеримата й
величина до едно нищо и ако з р и т е л я т въпреки т о в а не насоч
ва вниманието си върху т о в а н атрапващ о се враждебно о т н о
шение към н еговата воля и макар и да го приема и признава, се
отвръщ а съзнателно о т него, к а т о се о ткъ сва насила о т воля
т а си и нейн ите отнош ения, и отдаден единствено на позна
нието, съзерцава спокойно в к а ч е с т в о т о си на ч и ст , безволен
субект на познанието именно онези стр аш н и 3а в о л я т а пред
мети, възприемайки единствено т я х н а т а чужда на всяко о т
ношение идея, т о гав а т о й се задържа о хо т н о при т я х н о т о на
гледно представяне, следователно т а к а се извисява над самия
себе си, над л и ч н о с т т а си, над ж елан и ята си и всички желания
изобщо, т о гав а го изпълва ч у в с т в о т о 3а възвишеното, т о й е в
състояние на извисяване. З а т о в а и предизвикващ ият т а к о в а
състояние предм ет се нарича възвишен. Следователно онова,
което различава ч у в с т в о т о 3а възвишеното о т ч у в с т в о т о
3а красивото е следното: при краси вото ч и с т о т о познание е
взело връх без борба, к а т о к р а с о т а т а на о б ек т а, т о е с т свойс
т в о т о му, облекчаващо познанието на и д еята м у, е о т с т р а
нило без съпротива и поради т о в а незабелязано о т съзнанието
му в о л я та и служ ещ о то й познание на о т н о ш е н и я т а , пре
връщайки т о в а съзнание в ч и с т с у б е к т на познанието, т а к а
че не е о стан ал дори и спомен 3а во л я та. При възвишеното, на
против, съ сто я н и ето на ч и ст о познание се пости га едва чрез
съзнателно и насилствено откъсване о т о п о з н а т и т е к а т о
неблагоприятни отн ош ен и я на същия о б е к т към во л я т а, чрез
свободно, придружено о т съзнанието извисяване над в о л я т а
и о т н а с я щ о т о се до нея познание. Това извисяване т р я б в а не
само съзнателно да се постигне, но и да се запази. Emo защо т о
се придружава неотм енно о т постоянния спомен 3а во л я та,
но не спомен 3а отделен, индивидуален стрем еж , к а т о с т р а х
или желание, а 3а ч о веш к и те желания изобщо, доколкото т о з и
стремеж е намерил всеобщ израз чрез с в о я т а о б е к т н о с т - чо
веш кото т я л о . Ако предизвикан о т някое д ей стви тел н о , лич
но нещ астие или оп асн ост о т ст р ан а на предм ета, в съзнани
ето влезе един реален, отделен волеви а к т , т о гав а раздвиже-
нагла д ей стви тел н о индивидуална воля би взела скоро врвх, а

сп ок о й стви ето на свзерцанието би стан ал о невбзможно, би се
изгубило вп ечатл ен и ето о т ввзвиш еното, о т ст в п в а й к и мяс
т о на ст р аха , в к о й т о с т р е м е ж в т на индивида квм спасение е
изтласкал всяка друга мисвл.
Няколко примера ще допринесат 3а изясняването на глади
тео р и я на е ст ети ч еск и ввзвиш еното и ще я п о с т а в я т изввн
всяко свмнение. Едновременно ще п о к а ж а т и различните с т е
пени на т о в а ч у в с т в о 3а ввзвиш еното. Твй к а т о т о е твж дес-
т в е н о с ч у в с т в о т о 3а краси вото в основното си определение -
ч и с т о т о , безволно опознаване и неизбежно н аствп ващ о то
познание на всички идеи, ст о я щ и изввн определените о т за
кона 3а основанието отнош ени я - и се различава о т ч у в с т в о
т о 3а краси вото само по един допвлнителен елемент, именно
извисяването над о с в з н а т о т о враждебно отнош ение на свзер-
уавания о б е к т квм в о л я т а изобщо, ввзни кват повече степени
на ввзвиш еното, дори преходи на краси вото квм ввзвишено
т о в зависим ост о т т о в а , дали т о з и допвлнителен елемент
е силен, висок, н аст о я т ел ен , близвк или слаб, далечен, само за
г а т н а т . Намирам, че 3а ц я л о т о изложение е по-целесвобразно,
ако покажа най-напред с примери т е зи преходи и изобщо по-
слабите степени на вп ечатл ен и ето о т ввзвиш еното, макар
и онези ч и т а т е л и , ч и я т о е с т ети ч ес к а ч у в с т в и т е л н о с т не е
много голяма и ф а н т а з и я т а немного жива, да разберат само
по-квсн ите примери 3а по-висш и те, по-ясни степени на т о в а
впечатление. Единствено на т я х т р я б ва да о б вр н ат внимание
и да о с т а в я т настран а приведените в началото примери 3а
много слабите степени на с в о т в е т н о т о впечатление.
К а к т о човек представлява едновременно неудържим и мра
чен у с т р е м на желания (характеризиран чрез полюса на гени
т а л и и т е к а т о свой фокус) и вечен, свободен, светвл су б е к т
на ч и с т о т о познание (характеризиран чрез полюса на М035-
ка), т а к а в с в о т в е т с т в и е с т о в а противоречие елвнцето е
едновременно източник на светлината, на условието 3а най-
свввршения вид познание и именно поради т о в а и най-радост-
н о т о о т н е щ ат а, к а к т о и източник на топлината, пврвото
условие 3а всеки ж и в о т , т о е с т 3а всяка проява на в о л я т а на
( .ШТ Ъ Т К А Т О ВО Л Я И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И Г А 361
нейните най-високи степени. Е т о засцо т о в а , к о е т о 3а в о л я т а

е т о п л и н ат а, 3а познанието е с в е т л и н а т а . С в е т л и н а т а е най-
големият д и ам ан т в к о р он ата на к р а с о т а т а и оказва най-ре-
иинпелно влияние върху познанието на всеки красив предм ет.
П рисъствието й е изобщо неизбежно условие: сполучливото й
разпределение усилва к р а с о т а т а и на най-красивото. Особено
благоприятна е т я 3а к р а с о т а т а в а р х и т е к т у р а т а , където
благодарение на нея и най-незначителното нещо се превръща
в красив предм ет.
Ако през някоя с т уд ен а зима, к о гат о р я л а т а природа се е
вцепенила, видим как лъчите на н и ск о сто ящ о то слънце се о т
разяват в кам енн ите маси и б л е с т я т , без 9а т о п л я т , следо
вателно са благоприятни само 3а най-чистия вид познание, а
не 3а во л я та, гледката на красивия отблясък на с в е т л и н а т а
върху т е зи маси ни пренася, к а к т о всичко красиво, в съ ст о я
ние на ч и ст о познание, изискващо обаче т у к поради лекия спо
мен 3а топлина, идваща именно о т т е з и лъчи, т о е с т ли псата
на ж и в и т е л н о т о начало, известно извисяване над и н тер еса на
волята. Това състояние съдържа лек призив да о стан ем в чис
т о т о познание, отхвърляйки всяко желание и именно поради
т о в а т о е преход о т ч у в с т в о т о 3а красивото към ч у в с т в о т о
3а възвишеното. Това е най-лекият полъх на възвиш еното вър
ху красивото, изявяващо се т у к вече само в по-слаба степен.
Друг п о ч т и също т о л к о в а слаб пример е следващ ият.
Да се пренесем в една усам отен а м е с т н о с т с безбрежен хо
ризонт, под ч и сто , безоблачно небе, сред дървета и растения,
без най-слаб повей във въздуха, без ж и вотн и , без хора, без ромо
ленето на води, дълбока ти ш и н а - т о гав а т а к а в а о бстан овка
ни призовава към сериозност и съзерцания, към откъсване о т
какви то и да са желания и нужди. Но т о ч н о т о в а придава вече
на подобна усам отен а, потънала в дълбока ти ш и н а м е с т н о с т
о т те н ъ к а на възвишеност. Тъй к а т о не предлага на во л я та,
нуждаеща се о т вечни стрем еж и и постиж ения, никакви обек
т и , н и т о благоприятни, н и т о неблагоприятни, о с т а в а само
състоян и ето на ч и ст о съзерцание, а к о й т о не е способен на
него, е обречен на п р а з н о т а т а на н е з а е т а т а воля, на терзан и
я т а на с к у к а т а и срама о т с о б с т в е н о т о нищ ож ество. В т о з и
смисъл т а з и п у с т о т а се явява и звестн а мярка 3а с о б ст в ен ат а

ни и н т ел ек ту ал н а с т о й н о с т , 3а к о я т о с т е п е н т а на н аш ата
способност да понасяме или обичаме уединението служи изо
бщо к а т о добра мярка. Следователно описаната обстановка
ни дава пример 3а възвиш еното в слаба степен, защ о то т у к
к а т о к о н т р а с т към съ сто я н и ето на ч и с т о т о познание, към
неговия покой и н его вата н евзи скател н о ст е примесен споме
н ъ т 3а б е д н о с т т а и з а в и с и м о с т т а на в о л я т а, нуждаеща се о т
вечни суетн и . С т о з и вид възвиш еност се слави гледката на
безкрайните прерии във в ъ т р е ш н о с т т а на Северна Америка.
Но ако подобна м е с т н о с т е лишена и о т р а с т и т е л н о с т и в
нея се в и ж д а т само голи скали, т о гав а пълното о т съ ст в и е на
необходимия 3а н аш ето същ ествуване ограничен с в я т вдъхва
на в о л я т а направо с т р а х . П у с т о т а т а добива ужасяващ ха
р ак тер , н астр о ен и ето ни с т а в а все по-трагично. Извисяване
до ч и ст о възвишеното е възможно с по-реш ително откъсване
о т и н тереса на в о л я т а и о ст ан ем ли в съ сто я н и ето на чисто
познание, т о гав а ч у в с т в о т о 3а възвишеното се проявява съв
сем ясно.
То може да се предизвика в още по-голяма степ ен о т следна
т а обстан овка: при родата бурно раздвижена; полумрак; с т р а
хо ви ти , черни, буреносни облаци, огромни голи, надвиснали
скали, прилепени една до друга и препречващи изгледа; бучащи,
пенещи се води; пълна п у с т о ш ; плачевен с т о н на просвирва-
щия през процепите вятър. Н а ш а т а зависим ост, борбата ни
с враж дебн ата природа, пречупената ни о т нея воля изпъкват
сега пред погледа ни. Но д о к а т о не вземе връх л ичната угроза
и все още сме отдадени на ест ети ч еск о съзерцание, през гпа-
Зи борба на природата, през т а з и гледка на пречупената воля
прозира ч и с т и я т с у б е к т на познанието и ние възприемаме
спокойно, невъзмутимо, безучастно (unconcerned) и деите във
всички предм ети, застраш аващ и и ужасяващи во л я та. В то зи
к о н т р а с т именно се заключава ч у в с т в о т о 3а възвишеното.
Но вп ечатл ен и ето с т а в а още по-силно, к о гат о пред погле
да ни се развихри б о р б ата на разбуш ували те се природни сили
к а т о цяло, к о гат о в т а з и о бстан овка един водопад ни о тн ем а
чрез гр охота си въ зм о ж н о с т т а да чуваме собствения си глас.
ГШ .Т Ъ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И Г А 363
IIли к о гат о сме застанали пред безбрежното, разлюляно о т

бур ята море, грамадни вълни се п о д ем ат нависоко и се сгромо
лясват, разбиват се в о с т р и т е рифове, пръски о т пяна л е т я т
из вбздуха, б у р я т а реве, м о р ето бучи, светкавици прорязват
т ъ м н и т е облаци и т ъ т е н ъ т на гръм отеви ците заглушава бу
р я та и м ор ето. Тогава н евъ зм ути м и я т зри тел на тази кар
тин а усещ а пределно ясно д в о й с т в е н о с т т а на съзнанието си.
К ато индивид, к а т о немощно явление на во л я та, к о е т о и най-
н т ц о ж н и я т удар на т е зи сили може да сломи, т о й се ч у в с т в а
безсилен пред м огъщ ата природа, зависим, о ставен на произ
вола на с л у ч ай н о ст т а, едно невзрачно нищо пред т е зи испо-
лински сили. А едновременно с т о в а и вечен, спокоен с у б е к т
на познанието, к о й т о к а т о условие 3а всеки о б е к т е носи тел
именно на целия с в я т и уж а с н а т а борба на природата е само
негова представа, с а м и я т т о й възприема спокойно идеите,
свободен и чужд на всяко желание, на всяко страдание. Това
е пълното впечатление 3а възвишеност. Тук т о се дължи на
гледката на сили, застраш аващ и индивида с унищожение, сили,
несравними в св о е т о превъзходство с него.
Ч у в с т в о т о 3а възвиш еност може да възникне и по съвсем
друг начин, ако си представим в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето
една величина, пред ч и я т о неизмеримост индивидът с т а в а
нищожен. Спазвайки т е р м и н и т е на К а н т и неговото правил
но разпределение, първия вид на възвишеното можем да наре
чем динамически, а вто р и я - м атем ати ч еск и , макар в обяс
нението на в ъ т р е ш н а т а същ н ост на т о в а впечатление да се
отклоняваме напълно о т него и да не признаваме т у к никакво
участие н и т о на морални размишления, н и т о на хи постази
о т схоласти ческата философия.
К огато се задълбочим в разглеждането на безкрайната голе-
лиша на с в е т а в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето и се замислим 3а
изминалите и бъдещи хилядолетия - или к огато н о щ н о то не
бе покаже действителн о пред о ч и те ни безброй свето ве и по
този начин неизм ерим остта на с в е т а проникне в съзнанието
пи, то гава чувствам е сами сво ето нищ ож ество, чувствам е се
к ато индивид, к а т о оживяло тя л о , к а т о преходно явление на
волята, к а т о капка, изгубила се в океана, разтворила се в ни-
що. Но едновременно срещу т о зи призрак на н аш ето собстве

но нищ ож ество, срещу т а з и лвжлива неввзможност се надига
н епосредственото сбзнание 3а т о в а , че всички тези светове
с ъ щ е с т в у в а т само в н аш ат а представа, само к а т о модифи
кации на вечния суб ек т на ч и с т о т о познание, к а т о какбвто
сбзнаваме сами себе си, щом забравим сво я т а индивидуалност,
и к о й т о е необходимият, обуславящ носител на всички светове
и всички бремена. Големината на света, тревож ещ а ни в начало
т о , сега вече се намира у нас. Чрез нейната зависимост о т нас е
о т ст р а н е н а н аш ат а зависимост о т нея. Всичко т о в а обаче не
с т а в а веднага предм ет на н аш ето размишление, а се проявява
само к а т о предчувствие, че в известен смисбл (кой то единс
т в е н о философ ията изяснява) човек е едно сбс с в ет а и по т а -
Зи причина н еговата неизмеримост не го смазва, а го извисява.
Това е предчувствие 3а онова, к о е т о упаниш адите на ведите
п о в т а р я т многократно в най-разнообразни изрази, предимно в
ц и ти р ан а та вече по-горе мисвл: Нае omnes creaturae in Шит ego
sum, et praeter me aliud ens non est* (Oupnek'hat, I, 122). Това е изви
сяване над собствения индивид, ч у в с т в о 3а вбзвишеност.
В п ечатлен и ето 3а м атем ати ч еск и ввзвиш еното се полу
чава по сввсем непосредствен начин при едно п р о стр ан ство ,
к о ето , сравнено със с в е т о в н а т а сграда, е наистина малко, но
поради т о в а , че е стан ал о непосредствено обозримо 3а нас,
дей ства вбрху ни с вси чки те измерения на ц я л а т а си големи
на - д о с т а т в ч н о , 3а да направи безкрайно малка м я р к ат а 3а
с о б с т в е н о т о ни т я л о . Никога едно празно 3а ввзп р и яти ето
п р о с т р а н с т в о поради т о в а , че е о т к р и т о , не може да п о сти г
не подобно бездействие. То е ввзможно само при пространс
т в о , к о е т о можем да вбзприемем непосредствено благодарение
на ограничаването му вбв всички измерения, т о е с т един мно
го голям и висок свод к а т о т о з и в ц вр квата „С в е т и П етър“ в
Рим или „С в е т и Павел“ в Лондон. Тук ч у в с т в о т о 3а ввзвише-
н о с т вбзниква о т сбзнанието 3а а б со л ю т н о т о нищ ож ество
на с о б с т в е н о т о ни т я л о пред една големина, к о я т о , о т друга
стран а, сб щ ествува само в н а ш а т а представа и ч и й то носи-
* В с и ч к и т е з и с б з д а н и я з а е д н о с в м аз и о с в е н м е н е н я м а д р у г о съ з
д ан и е ( л а т .) - Б. пр.
СВГТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И ГА 365
[пол сме сам и те ние к а т о познаваш, с у б е к т , следователно и

т у к , к а к т о и т а м , навсякбде благодарение на к о н т р а с т а меж
ду н е зн ач и т е л н о ст т а и за в и с и м о с т т а на н аш ето A3 к а т о
индивид, к а т о явление на в о л я т а и сбзнанието 3а нас сам и те,
к ато ч и с т с у б е к т на познанието. Дори сво д б т на звездното
небе, сбзеруаван без размишление, д ей ства сбщо к а т о онзи ка
менен свод, и т о не с и с т и н с к а т а си, а само с привидната си
големина. Някои предм ети на н аш ето нагледно представяне
сбздават впечатление 3а вбзвиш еност поради т о в а , че к а к т о
благодарение на п р о с т р а н с т в е н а т а си големина, т а к а и на дбл-
боката си древн ост, т о е с т на с в о я т а продблж и телност, ние
ее чувствам е в сравнение с т я х сбвсем нищожни и вбпреки т о
ва сме о бзети о т блаж енство при вида им. Т ук сп ад ат много
високите планини, еги п етск и те пирамиди, колосалните раз
валини о т далечната древност.
Н аш ето обяснение 3а вбзвишеното може да се пренесе дори
вбрху е т и ч н о т о , именно вбрху онова, к о е т о наричаме 653611-
шеи характер. И т о й сбщо произтича о т ф а к т а , че в о л я т а не
се вбзбужда о т предмети, способни наистина да я вбзбудят, а
и т у к познанието запазва надмощие. Такбв хар ак тер наблю
дава сбвсем обективно хо р а та , но не според о т н о ш е н и я т а ,
кои то т е биха могли да и м а т кбм н еговата воля. Например
т о й забелязва греш ки те, дори ом разата им кбм него самия, без
обаче т о в а да го подбужда кбм омраза. Той ще ббде свидетел на
щ а с т и е т о им, без 9а и зпитва зави ст. Ще о тк р и ва добрите им
качества, но без да желае някаква по-близка врбзка с т я х . Ще
Забелязва к р а с о т а т а на ж ен и те, без 9а ги пожелава. Л ичното
му щ асти е или нещ астие няма да го вблнува силно. Той ще ббде
по-скоро т ак б в , к ак б вто Х ам л ет описва Хорауио:
for thou hast been
As one, in suffering all, that suffers nothing;
A man, that fortune’s buffets and rewards
Hast ta’en with equal thanks, etc. (A. 3, sc. 2)*
* Защото т и показа се човек,

бедите който носи, без да страда,
еднакво благодарен кбм свдбата
при дар и удар (прев. В. Петров) - (Шекспир, Хамлет, III, 2) - Б. пр.
В собствения си ж итей ски п ъ т и злополуките в него ще

съзира по-малко индивидуалната си съдба, о т к о л к о т о ориста
на ч о в е ч е с т в о т о изобщо. Така поведението му ще е по-скоро
на познаващ, а не на стр ад ащ човек.
§40
Тъй к а т о п р о ти во п о л о ж н о сти те се обясн яват взаимно,

т у к е м я с т о т о 3а забележ ката, че д е й с т в и т е л н а т а п р о ти
вополож ност на възвишеното е нещо, к о е т о не може на пръв
поглед да се познае к а т о т ак о в а : именно привлекателното. Но
под него разбирам онова, к о е т о възбужда во л я та, предлагайки
й непосредствено удовлетворение, изпълнение. Д о к ат о чувс
т в о т о 3а възвишеното произтича о т т о в а , че някакъв небла
гоприятен 3а в о л я т а предм ет с т а в а о б е к т на ч и с т о т о съзер
цание, получаващо се само чрез п о ст о я н н о т о отвръщ ане о т
в о л я т а и извисяване над нейния интерес, в к о е т о се заключава
именно в ъ зви ш ен о стта на н астро ен и ето , привлекателното,
н апротив, откъ сва зри тел я о т в и с о т а т а на ч и с т о т о съзер
цание, необходимо 3а всяко възприемане на красивото, възбуж
дайки по необходимост в о л я т а му чрез предмети, непосредс
т в е н о благоприятни 3а нея. Така з р и т е л я т не е вече ч и с т су
б е к т на познанието, а с т а в а нуждаещ се, зависим с у б е к т на
ж еланията.
Обикновено всичко красиво, спадащо към веселия вид, се
нарича привлекателно. Поради л и п сата на правилно различие
между д в е т е т о е твъ рде широко понятие, к о е т о съм прину
ден да о ст а в я съвсем настрана, дори да го порицая.
В о б л а с т т а на и з к у с т в о т о намирам само два вида на при
вл екател н о то в посочения о т мене смисъл, но и д в а т а са не
достойни 3а него. Ед н о то, твъ рде долнопробно, се среща в
н а т ю р м о р т а на нидерландските художници, к о гат о т е са се
Заблудили при избора на с ю ж ета си дотолкова, че изобразени
т е предм ети са съестни про д укти , к о и то поради ж и в о т о из
мамно изображение неизбежно д р азн ят а п е т и т а . А т о в а вече
е възбуждане на во л я т а, слагаща край на всеки естети чески
СВВТЪТ К АТО ВО ЛЯ И П РЕД СТАВА. ТРЕТА КН И ГА 367
наглед. Нарисувани плодове все още са допустим и, зайчото ка

т о п о -н а т а т е ш н о т о развитие на ц в е т е т о и чрез ф о р м ат а
и багрите си п р е д ст авл я ват красиво природно сбздание, без
ювек да се ч у в с т в а принуден да помисли да т е х н и я вкус. За
сбжаление обаче ч е с т о срещаме измамно е с т е с т в е н о нарису
вани сервирани и приготвени я с т и я , стриди, херинги, морски
раци, хляб с масло, бира, вино и т .н . - нещо, к о е т о е напблно 3а
порицаване.
В и сто р и ческ ата живопис и ск у л п ту р а привлекателното
се сбстои о т голи фигури, ч и я т о поза, оскбдно облекло и на-
чи н вт на изобразяване ц е л я т да св б у д я т у зри тел я п о хо т,
чрез к о е т о се унищожава веднага ч и ст о е с т е т и ч е с к о т о свзер-
цание. Следователно т е п р о т и во р еч ат на ц ел т а на и з к у с т
во то . T 0 3 U н е д о с т а т в к с в о т в е т с т в а напблно на онзи, к о й то
т о к у -щ о освдихме у нидерландците. Вбпреки к р а с о т а т а и аб
с о л ю т н а т а голота на ф и гур и те а н т и ч н и т е произведения са
почти винаги лишени о т него, т в й к а т о худ о ж н и квт ги е С5 3 -
уавал сам с ч и ст о обективен, изпвлнен с идеална к р асо та дух,
а не сбс субективна, низка п о хо т. Следователно в и з к у с т в о т о
привлекателното т р я б ва да се избягва навсяквде.
С б щ ествува и о т р и ц ател н а привлекателност, още по-
чалко доп усти м а о т п олож и телн ата, к о я т о т о к у -щ о раз
гледахме. И т я е отвратителното. Сбщо к а к т о истински
привлекателното, т о свбужда в о л я т а на зри теля и по т о зи
начин нарушава ч и ст о е с т е т и ч е с к о т о нагледно представяне.
Поражда се силно нежелание, свпротива. О т в р а т и т е л н о т о
свбужда во л я та, представяйки й о т в р а т и т е л н и предмети.
Е т о защо о ткр ай време се е разбрало, че т о е абсолю тно не
допустим о в и з к у с т в о т о , к вд ето дори грозното, д о к ат о не
е о т в р а т и т е л н о , може, поставено на правилно м я с т о , да се
приеме, к а к т о ще видим по-долу.
§41
Х о д ъ т на н аш ето изложение ни заставя да вмъкнем т у к ня

кои мисли 3а възвишеното, макар красивото да бе разгледано
само наполовина и да бе завършено само в ед н ата, суб ек ти в
н а т а си стр ан а, т ъ й к а т о единствено една особена модифи
кация на т ази субекти вн а стр ан а различава възвишеното о т
красивото. Дали съ стоя н и ето на чи сто, безволно познание,
предпоставка и п о с т у л а т на всяко естети ч еско съзерцание,
е възникнало о т само себе си, к а т о о б е к т ъ т сам го е привля
къл и пленил, възникнало е без съпротива, п р о сто с изчезване
т о на в о л я та о т съзнанието, или пък т о в а ч и сто познание е
било п о ст и гн а т о благодарение на свободното извисяване над
во л я та, към к о я т о съзерцаваният о б е к т има сам неблагопри
я т н о , враждебно отнош ение, т а к а че вглъбяването в него би
нарушило съзерцанието - в т о в а именно се състои разликата
между красивото и възвишеното. По о б ек т а си д в ет е не се
различават същ ествено, з а щ о т о във всеки случай о б е к т ъ т на
е с т е т и ч е с к о т о съзерцание не е о т д е л н и я т предм ет, а идеята
в него, стр ем я щ а се към разкриване, т о е с т а д е к в а т н а т а обек-
т н о с т на в о л я т а на една определена степен. Н ейният необхо
дим, к а т о нея с а м а т а освободил се о т закона 3а основанието,
кор елат е ч и с т и я т с у б е к т на познанието, т а к а к а к т о коре-
л а т на отделния предм ет е познаващ ият индивид, при к оето
и п р ед м ет ъ т , и индивидът се н ам и р ат в о б л а с т т а на закона
3а основанието.
Наричайки един предм ет красив, изразяваме, че т о й е о б ек т
на н аш ето естети ч еско съзерцание. А т ази мисъл т р я б ва да се
разбира двояко. О т една стр ан а, видът на предм ета ни прави
обективни, т о е с т , съзерцавайки го, ние осъзнаваме сам и те себе
си вече не к а т о индивиди, а к а т о ч и ст , безволен с у б е к т на поз
нанието, а о т друга стр ан а, в предм ета познаваме не отдел
н о т о нещо, а н еговата идея. А т о в а е възможно само докато
съзерцанието ни на предм ета не е подчинено на закона 3а ос
нованието, не следва о т н о ш ен и ет о на предм ета към к акво то
и да е извън него (к о ето в края на краи щ ата е свързано винаги
с отнош ение към н а ш а т а воля), а почива върху самия обект.
СВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД СТ А ВА . Т РЕТ А К Н И ГА 369
И деята и ч и с т и я т с у б е к т на познанието к а т о необходими

корелати в с т в п в а т винаги едновременно в свзнанието. При
т о в а встъпване изчезва веднага всяка разлика ввв врем ето,
т в й к а т о и и д еята, и с у б е к т в т са напвлно чужди на закона 3а
основанието ввв всичките му форми и л е ж а т изввн п о ст а в е
н и те о т него отнош ения. Те м о г а т да се ср ав н я т със слвнуето
и дъгата, к о и т о н я м а т никакво уч асти е в п о с т о я н н о т о дви
жение и с м я н ат а на падащ и те капки двжд. Е т о защо, к о гато
сбзеруавам едно дврво естети чески , с о ч и те на художник, и
следователно опознавам не него, а н еговата идея, е без 3наче~
ние дали е именно т о в а дврво, или негови ят предтеча, у в ф т я л
преди хиляди години, а свщо т а к а е безразлично дали з р и т е
л я т е то зи , или онзи индивид, живял някога и няквде. Заедно
свс закона 3а основанието е изчезнал и о т д е л н и я т предм ет,
и познаващ ият индивид и не е остан ало нищо освен и д еята
и ч и с т и я т с у б е к т на познанието, представляващ и заедно
ад е к в а т н а т а о б е к т н о с т на в о л я т а на т ази степен. И д ея та е
освободена не само о т врем ето, но и о т п р о с т р а н с т в о т о , 3а-
щ о т о не образвт, к о й то си представям 6 п р о с т р а н с т в о т о , а
неговият израз, ч и с т и я т му смисвл, най-свкровената му свщ-
но ст, к о я т о се разкрива пред мене и ме пленява, т о в а всвщ-
н о ст е и д еята и т я може да о стан е сввсем с в щ а т а дори при
голяма разлика в п р о с т р а н с т в е н и т е отнош ения на образа.
Но т в й к а т о , о т една стран а, всяко свщ ествуващ о нещо
може да се свзеруава ч и сто обективно и изввн всяко о т н о ш е
ние, а о т друга, ввв всяко нещо в о л я т а се явява на известн а
степен на с в о я т а о б е к т н о с т и свгласно с т о в а т о служи к а т о
израз на една идея, всяко нещо е красиво.
А че и най-незначителното допуща ч и ст о обективно и без-
волно свзерцание и по т о зи начин доказва к р а с о т а т а си, 3а т о в а
сви д етелства сп о м е н а т и я т по-горе (§ 38) 6 т о в а отнош ение
н а т ю р м о р т на нидерландуите. Едно нещо обаче е по-красиво
о т друго именно за щ о т о облекчава ч и сто о б ек т и в н о т о съзер
цание, предразполага го, дори сякаш го предизвиква. Такова нещо
наричаме т о гав а много красиво. Това е т а к а , о т ч а с т и защ о то
к а т о отделно нещо чрез много я сн о т о си, ч и сто определено и
напвлно значително свотнош ение на ч а с т и т е си т о в а нещо
изразява и д еята 3 а своя род и свединените в него предмети и

чрез п в л н о т а т а на всички ввзможни 3 а своя род изяви разкри
ва свввршено т я х н а т а идея, т а к а че по т о з и начин облекчава
Зрителя в прехода му о т о т д е л н о т о нещо квм и д еята, а т а
ка и с в ст о я н и ет о на ч и с т а т а нагледна представа, а о т ч а с т и
и защ о то п р еи м у щ еств о т о на тази особена к р асо та на един
предм ет се заключава и в т о в а , че с а м а т а идея, пленяваща ни
в него, представлява висока степен на о б е к т н о с т на во л я та и
по т а з и причина е изввнредно изразителна и многозначителна.
Е т о защо и ч о век вт е преди всичко красив и вврховна и,ел на
и з к у с т в о т о е разкриването на н еговата свщ н о ст. Обликвт
и изразвт на човека са най -значителният о б е к т на изобрази
т е л н о т о и зкуство, т а к а к а к т о ч о веш к и те действия са най-
З н ачи телн и ят о б е к т на поезията.
Всяко нещо обаче има и своя своеобразна к р асота: не само
всичко органично и проявяващо се в е д и н с т в о т о на една ин
дивидуалност, но и всичко неорганично, безформено, дори
всеки а р т е ф а к т 20. Всички т е разкриват идеите, в к о и то се
обективира в о л я т а на най-ниските степени. Те сякаш изда
в а т най-ниските, замиращи басови то н о ве на природата. Те
ж е с т т а , н еп о д ви ж н о стта, т е ч н о с т т а , с в е т л и н а т а и т .н .
са идеите, намерили израз в скалите, сградите, води те. Кра
си в о т о градинско и с т р о и т е л н о и зк уств о може единствено
да им помогне да р азви я т ясно, м ногостранно и напвлно т е -
Зи си свой ства, да им даде ввзм ож ност да ги и зразят с абсо
л ю т н а ч и с т о т а . Така именно т е п о д кан ват квм е с т е т и ч е с
ко свзеруание и го облекчават. Грозните сгради и м е ст н о с т и ,
пренебрегнати о т при родата или п о ч ти , или сввсем похабени
о т и з к у с т в о т о , не са в свстояние да предизвикат т а к о в а впе
чатление. Но все пак и т е не м о г а т да и згубят напвлно онези
всеобщи основни идеи на природата. И т е привличат тврсе-
щия ги зри тел и дори грозни сгради и други подобни неща все
пак са способни да б в д а т о б е к т на естети ч еск о свзеруание. В
т я х все още л и ч ат и деите 3а най-общ ите свой ства на техн и я
м атериал, само че придадената им изкуствено форма не об
лекчава, а по-скоро пречи, усложнява е с т е т и ч е с к о т о им свзер
уание. Следователно и един а р т е ф а к т може да изразява идеи,
С ВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Т РЕТ А К Н И ГА 371
само че т о в а не е и д еята 3а а р т е ф а к т а , к о я т о говори о т него,

а идеята да м атериала, на к о й то е придадена т а з и изкуствена
форма. На езика на схо ласти ц и те т о в а може много удобно да
се изрази с две думи, именно в а р т е ф а к т а и д еята се проявя
ва в с в о я т а forma substantialis*, а не ввв forma accidentalis**, к а т о
последната насочва не квм и д еята, а само квм едно човешко
понятие, о т к о е т о е произлязла. Е с т е с т в е н о , т у к с терм ина
а р т е ф а к т сввсем не се разбира произведение на изобразител
н о т о и зкуство. Впрочем под forma substantialis схо ласти ц и те
имали предвид д ей стви тел н о онова, к о е т о аз наричам степен
на обективация на в о л я т а в един предм ет. При разглеждане
т о на и зящ н ата а р х и т е к т у р а ще се вврнем веднага квм израза
на и д еята 3а м атериала.
Предвид н аш ето становищ е не можем да се съгласим с Пла
т о н , к о й т о (De Rep. X, с. 284- 285, и Farmen., с. 79) тввр д и , че
м аса та и с т о л в т изразяват идеите маса и с т о л . Ние казваме,
че т е изразяват идеите, к о и то нам и рат израз още в самия м а
териал. Според А р и с т о т е л (Metaph., XI, гл. 3) сам П л ат о н приз
навал идеи само 3а създанията на природата: о ÜXaxcov scpy,
o u s i S t) eaxiv о л о а а cpnaei (Plato dixit, quod ideae eorum sunt,
quae natura sunt)***. А в глава 5 се казва, че според п л ато н и ц и те
не с ъ щ е с т в у в а т идеи 3а къща и пръстен. Ввв всеки случай още
най-близките ученици на П л ато н , к а к т о ни свобщава Алкиной
(Introductio in Platonicam philosophiam, 9), отричали съ щ ест ву
ван ето на идеи 3а а р т е ф а к т и . Той тввр д и именно: ‘O piÇovxai
5s xyv tôeav, n a p a S s iy p a xcov x a x a cpucnv aicoviov. Ouxe yap
xoiç Jiêtaxoïç xcov a tco nÀaxcovoç a p e a x s i, xcov xe%vixcov ervai
iSeaç, oiov a o n i 5 oç y À/upaç, ouxs yr|v xcov rcapa cpuaiv, oiov
лирехог) x a t xoÀ spaç, ouxs xcov x a x a pepoç, oiov Ecoxpaxouç
x a i U X a xa vo ç, aXX’ ouxs xcov ernsÂcov xivoç, oiov ргжои x a i
xàpcpouç, ouxs xcov Jipoç xi, oiov peiÇovoç x a i f)Tceps%ovxoç’ ei-
v a i y a p xaç i5 s a ç v o y a e iç üsot> aicoviouç xe x a i anxoxeXeiç.
* Свщестбена форма (лат.) - Б. пр.

** Случайна форма (лат.) - Б. пр.
*** Платон казва, че свсцествували толкова идеи, колкото неща в
природата (лат.) - Б. пр.
(Definiunt autem i d e a m exemplar aeternum eorum, quae secundum

naturam existunt. Nam plurimis ex iis, qui Platonem secuti sunt, mini
me placuit, arte factotum ideas esse, ut clypei atque lyrae; neque rursus
eorum, quae praeter naturam, utfebris etcholerae; neque particularium,
ceu Socratis et Platonis, neque etiam return vilium, veluti sordium etfe-
stucae; neque relationum, ut majoris et excedentis: esse namque ideas
intellectiones dei aeternas, ac seipsisperfectas.)*
Ввв брвзка c т о в а нека споменем още една друга т о ч к а, кв-
д е т о н аш ето учение 3а и деите се отклон ява т ввр д е много
о т учението на П л ато н . Той именно учи {De Rep. X., c. 288), че
п р е д м е т в т , к о й т о изящ ното и зкуство иска да изобрази, е об
разец 3а ж и вопи ста и поези ята, т о й не е идеята, а о т д е л н о т о
нещо. В н аш ето изложение д о т у к т ввр д и м т о ч н о о б р а т н о т о
и т е о р и я т а на П л ато н не може да ни заблуди, още повече че
т я е източник на една о т най-големите и признати грешки
на великия мислител, именно пренебрежението му и о тр и ц а
т е л н о т о отнош ение квм и з к у с т в о т о , особено квм поезията.
П огреш ната си преценка 3а нея т о й поместил непосредствено
след посоченото м я с то .
§42
Врвщам се квм разглеждането на е с т е т и ч е с к о т о в п еч а т

ление. Познанието на красивото предполага наистина ч и сто
познаващ ият с у б е к т и о п о з н а т а т а идея в к а ч е с т в о т о си на
о б е к т да са винаги едновременно и неделими. Но все пак 113-
т о ч н и к в т на е с т е т и ч е с к а т а наслада се заключава т у повече
ввв в в зп р и я ти ето на о п о з н а т а т а идея, т у в б л аж ен ство то
* Те обаче определяли и д е я т а к ато лишен о т време праобраз на

нещата в природата. Повечето изследователи на Платон не приз
нават, че има идеи 3а изкуствени произведения, например 3а щ и т
или лира, нито 3а неща, противни на природата, к ато треска или
холера, сбщо и 3а индивиди, к ато Сократ и Платон, не и 3а незначи
телни неща, к ато мрвсотия или отломки, свщо не и 3а отношения,
като по-голям или преввзхождащ, защото идеите са вечните, свввр-
шени в себе си мисли на Бога.
СВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 373
и д уш евн ото спокойствие на ч и с т о т о познание, освободило

се о т всякакви желания и по т о з и начин и о т всяка индиви
дуал н о ст и п ро и зти ч ащ ата о т нея мъка. Това преобладаване
на единия или другия съставен елемент на е с т е т и ч е с к о т о
наслаждение зависи о т т о в а , дали и н т у и т и в н о възприета
т а идея представлява по-висока или по-ниска степ ен на обек-
т н о с т т а на во л я та. Така при е с т е т и ч е с к о т о съзерцание (в
д е й с т в и т е л н о с т т а или посредством и з к у с т в о т о ) на краси
в а т а природа в неорганичния и р а ст и т ел н и я с в я т и на про
изведенията на и зящ ното с т р о и т е л н о и зк уств о преоблада
ва насладата на ч и с т о т о , безволно познание, т ъ й к а т о т у к
възприетите идеи са само ниска степен на о б е к т н о с т т а на
волята, поради к о е т о не са явления с дълбока значим ост и
многозначително съдържание. О братно, к о гат о п редм ет на
е с т е т и ч е с к о т о съзерцание или изображение са ж и в о т н и или
хора, т о гав а насладата се състои повече в о б е к т и в н о т о възп
риемане на т е зи идеи, представляващ и най-ясното разкриване
на во л я та, т ъ й к а т о т е п оказват най-голямо разнообразие на
образите, б о г а т с т в о т о и дълбоката значим ост на явления
т а и ни разкриват до съвършенство с ъ щ н о с т т а на во л я та,
било в н ей н ата с т р а с т , в ужаса и уд овл етвор ен и ето й или в
сломяването й (последното в тр аги чески те изображения), на
края дори и в о б р а т а или самоунищ ожението й, съставляващ и
особено т е м а т а на хр и с т и я н с к а т а живопис, к а к т о изобщо
и стори ческата живопис и д р ам ат а и м а т 3а о б е к т и д ея т а 3а
о с в е т е н а т а о т пълното познание воля.
Сега ще разгледаме подред всяко и зк уств о поотделно, с ко
е т о изложената т ео р и я 3а краси вото ще получи пълнота и
ясн ота.
§43
М а т е р и я т а сама не може да бъде израз на една идея, т ъ й ка

т о , к а к т о открихм е в първата книга, т я е изцяло причинност.
Б и т и е т о й е само действие. П р и ч и н н о стта обаче е форма на
Закона 3а основанието, д о к ато познанието на и д еята изключва
преди всичко свдвржанието на т о зи закон. А и ввв в т о р а т а

книга видяхме, че м а т е р и я т а е о б щ и я т с у б с т р а т на всички
отделни прояви на идеята, следователно свединително звено
между идеята и явлението или отделния предм ет. К а к т о по
едната, т а к а и по д р угата причина м а т е р и я т а сама 3а себе си
не може да изразява идеи. A posteriori обаче т о в а се потвврж дава
о т ф а к т а , че 3а м а т е р и я т а сама не е ввзможна никаква наглед
на представа, а само едно а б с т р а к т н о понятие 3а нея. В пред
с т а в а т а именно се изразяват само ф орм и те и св о й ст в а та ,
ч и й то носител е м а т е р и я т а и в к о и то се разкриват идеите.
Това с в о т в е т с т в а на ф а к т а , че п р и ч и н н о стта (цялата свщ-
н о с т на м а т е р и я т а ) не може сама по себе си да бвде изразена
нагледно, а се изразява едно определено причинно свчетание.
О т друга стр ан а, всяко явление на една идея, приела форл\а-
т а на закона 3а основанието, или на principiiim individuationis,
т р я б в а да се изрази в м а т е р и я т а к а т о нейно свой ство. В то зи
смисвл, к а к т о се каза вече, м а т е р и я т а е свединително звено
между и д еята и principio individuationis, к о й т о е ф о р м а т а на
познанието на индивида, или зако н вт 3а основанието.
Е т о защо П л ат о н сввсем правилно е п остави л наред с иде
я т а и нейн ата проява - о т д е л н о т о нещо, понеже и д в е т е об
х в а щ а т всв щ н о ст всички неща в св ет а, - още само м ат ер и я
т а к а т о т р е т о , напвлно различно о т пврвите две (Timaeus, с.
345). И ндивидвт к а т о проява на и д еята е винаги м атери я. А и
всяко свой ство на м а т е р и я т а е проява на идея и к а т о т а к о в а
може да бвде о б е к т на естети ч еск о свзерцание, т о е с т на поз
нание на изразяващ ата се в нея идея. Това важи дори 3а най-об
щ и т е свой ства на м а т е р и я т а , без к о и то т я не свщ ествува и
ч и и то идеи са най-слабата о б е к т н о с т на во л я та. Това са т е
ж е с т т а , сцеплението, инерцията, т е ч н о с т т а , реагирането
на светли н а и т .н .
Разгледаме ли сега архитектурата само к а т о изящно изкус
т в о , независимо о т предназначението й 3а полезни цели, квде-
т о т я служи на во л я т а, а не на ч и с т о т о познание и следова
т ел н о вече не е и зк уств о в нашия смисвл, не можем да й припи
шем никакво друго намерение освен едно - да представи сввселг
нагледно някои о т онези идеи, представляващ и най-ниските
СВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . ТРЕТА К Н И ГА 375
степени на о б е к т н о с т т а на в о л я т а: именно т е ж е с т т а , сцеп

лението, инерцията, т в в р д о с т т а - т е зи обеци сво й ства на
камвка, т е зи пврви, най-прости и заглушени прояви на во л я та,
генералбаса на природата, а наред с т я х и с в е т л и н а т а , к о я т о
в много отн ош ен ия е т я х н а проти вополож н ост. Дори на т а -
3U степен на о б е к т н о с т т а на в о л я т а виждаме вече как нейна
т а свсцност се разкрива в спора с други сили, заецото б о р б ата
между т е ж е с т т а и инерцията е всвсцност ед и н ст в ен и я т ес
т е т и ч е с к и м атери ал на изягцната а р х и т е к т у р а . Нейна зада
ча е да покаже по най-разнообразен начин напвлно т а з и борба.
Тя разрешава задачата, к а т о определя на т е з и неуниецожими
сили най -кратки я п в т квм удовлетворяване на стрем еж а им и
ги задвржа по околен п в т , чрез к о е т о б о р б ата с т а в а по-продвл-
ж и тел н а и неизчерпаемият стр ем еж на д в е т е сили се вижда
по най-разнообразен начин.
П редоставена на пврвоначалната си склонност, ц я л а т а м а
са на една сграда би представлявала п р о ст о една буца, свврзана
колкото е ввзможно по-здраво свс зем н о то квлбо, квм к о е т о
неспирно я влече т е ж е с т т а , к о я т о т у к се явява к а т о воля и
на к о я т о се п р о ти в о п о ставя инерцията, евгцо о б е к т н о с т на
волята. Но именно а р х и т е к т у р а т а ввзпира т а з и склонност,
т о зи стр ем еж да н ам ер я т непосредствено удовлетворение,
к а т о го gonyuja само косвено, по околен п в т . Например двр-
вен ата кон струкци я на една сграда може да н ати ска з е м я т а
само посредством колоната, с в о д в т т р я б ва сам да се носи и
единствено с п о м о щ т а на с т в л б о в е т е може да у д о в л етв о
ри стрем еж а си квм зем н ата маса и т .н . Но именно по т ези
принудителни околни п вти щ а, именно благодарение на т е зи
пречки се разви ват най-ясно и най-разнообразно силите, при
свили на гр уб ат а каменна маса. Ч и с то е с т е т и ч е с к а т а цел на
а р х и т е к т у р а т а не може да о ти д е по-далече. По т а з и причина
к р а с о т а т а на една сграда се двлжи на очевидната целесвобраз-
н о с т на всяка ч а с т , предназначена не 3а някаква ввншна про
изволна цел на човека (доколкото сградата спада квм полезна
т а а р х и т е к т у р а ), а непосредствено 3а поддвржане на цялото.
Е т о защо м я с т о т о , големината и ф о р м а т а на всяка ч а с т
тр яб ва да се н ам и р ат в т а к о в а необходимо свотнош ение, че
376 А РТУ Р Ш О ПЕН ХАУЕР
ако се премахне евен туалн о една ч а с т , би следвало да рухне

ц я л а т а сграда. Само т о гава, к о гат о всяка ч а с т носи толкова,
кол кото може и всяка намира опора т о ч н о т а м и т о ч н о т о л
кова, кол кото тр я б ва, само т о гав а се разкрива пределно оче
видно онова сбстезание, онази борба между инерция и т е ж е с т ,
к о и т о с б с т а в л я в а т ж и в о т а , волевите прояви на камбка, само
то гава се разкриват ясно онези най-ниски степени на о б ек т -
н о с т т а на во л я та. Сбщо т а к а и ф о р м а т а на всяка ч а с т т р я б
ва да се определя о т н ей н ата цел и о т о т н о ш ен и ет о й кбм ця
л о т о , а не произволно. К олоната е н ай -п р о ст ат а, определена
о т ц е л т а форма на опора; в и т а т а колона е лишена о т вкус;
четирибгблният стблб е наистина по-малко п р о с т о т крбгла-
т а колона, макар и случайно да може по-лесно да се построи. И
ф о р м и те на фриза, на гредите, д бгата и купола са определени
напблно о т н еп о ср ед ствен ата си цел и по т о з и начин сами се
обясн яват. У краш ен и ята по к ап и т е л и т е и т .н . сп ад ат кбм
с к у л п т у р а т а , не кбм а р х и т е к т у р а т а , к о я т о ги допуска само
к а т о допблнителна украса, но т е биха могли и да липсват.
Сбгласно казаното д о т у к 3а разбирането на едно ар хи тек
т у р н о произведение и е с т е т и ч е с к а т а наслада о т него е аб
солю тн о необходимо н еп осредствен ото и нагледно познание
на неговия м атериал, на т е ж е с т т а , инерцията и сцепление
т о му. Р а д о с т т а ни о т подобно произведение би се намалила
внезапно, ако откри ем , че с т р о и т е л н и я т м атери ал е пемза,
З ащ ото т о гав а т о iye ни изглежда к а т о декор. П о ч ти т а к а би
ни подействало и и звести ет о , че е само о т дбрво, след к а т о
предполагаме, че е о т камбк, именно з а щ о т о т о в а изменя и из
м е ст в а о т н о ш ен и ет о между инерцията и т е ж е с т т а , а т а к а
и значението на всички ч а с т и и н ео б хо д и м о стта о т т я х , тб й
к а т о в дбрвената сграда посочените природни сили се проявя
в а т много по-слабо. Е т о защо о т дбрво не може да се сбтвори
едно изящно а р х и т е к т у р н о произведение, колкото и дбрвото
да приема всякакви форми. Това може да се обясни единствено
с н а ш а т а теори я.
Но ако ни к а ж а т , че сградата, на ч и й то вид се вбзхищаваме,
се сбсто и о т сбвсем различни м атериали, не еднакви по т е
ж е с т и сб став, к о и т о обаче о к о т о не може да различи, то га-
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А ВА . Т РЕТ А К Н И ГА 377
6а р я л а т а сграда ще изгуби 3а нас к р а с о т а т а си, подобно на

сти хо тво р ен и е на непозн ат език. Всичко т о в а само доказва,
че а р х и т е к т у р а т а не бездейства само м атем ати ч еск и , а ди-
намически и че онова, к о е т о ни говори чрез нея не е само ф ор
ми и сим етрия, а по-скоро онези основни сили на природата,
онези пврви идеи, онези най-ниски степени на о б е к т н о с т т а
на в о л я т а. С ви зм ер и м о стта на сградата и нейн ите ч а с т и се
пости га о т ч а с т и чрез н еп о сред ствен ата целесвобразност на
всяка ч а с т квм с в ст ав а на ц я л о то , а о т ч а с т и служи и 3а об
лекчаване на п р егл ед н о стта и разбирането на ц я л а т а сграда,
и накрая, равномерните фигури допринасят свщо о т ч а с т и 3а
к р а с о т а т а , разкривайки зако н о м ер н о стта на п р о с т р а н с т в о
т о . Всичко т о в а обаче има в т о р о степ ен н о значение, не е не
обходимо и в никаквв случай не е най -важ ното, т в й к а т о дори
с и м е т р и я т а не е непременно необходима, з а щ о т о и развали
н и т е са красиви.
А р х и т е к т у р н и т е произведения и м а т сввсем особено о т
ношение квм с в е т л и н а т а . Огрени о т слвнцето на фона на си
н ь о т о небе, т е с т а в а т два п в т и по-красиви, а на лунна с в е т
лина б ездей стви ето им е сввсем различно. З а т о в а при показва
н е т о на някое изящно а р х и т е к т у р н о произведение се обрвща
винаги особено внимание на е ф е к т а на с в е т л и н а т а и на небес
н и т е посоки. П ричината се крие о т ч а с т и в т о в а , че силното
осветление разкрива напвлно всички ч а с т и и най-вече т е х
н и т е взаимоотнош ения. Но независимо о т всичко аз свм на
мнение, че а р х и т е к т у р а т а наравно с т е ж е с т т а и инерцията
е предназначена да разкрие и свввршено п р о ти во п о л ож н ата на
т я х с в щ н о ст на с в е т л и н а т а . Уловена, задвржана и отразена
о т големите, непрозрачни, стр о го очертани и разнообразно
оформени маси, с в е т л и н а т а разкрива природата и сво й ст ва
т а си в най-чист и ясен вид 3а голямо удоволствие на зрителя,
Защ ото с в е т л и н а т а е н ай -р ад о стн о то нещо, условие и обек
т и в е н кор елат на най-свввршения начин на познание.
Твй к а т о идеите, доведени о т а р х и т е к т у р а т а до ясна
нагледност, п р е д с т а в л я в а т най-ниските степени на о б е к т
н о с т т а на в о л я т а и следователно о б е к т и в н а т а значим ост на
онова, к о е т о ни разкрива с т р о и т е л н о т о и зк уств о , е сравни
т е л н о малко, е с т е т и ч е с к а т а наслада о т вида на една красива и

сполучливо о светен а сграда се заключва не то л к о ва във възпри-
ем ан ето на и деята, к ол кото в поставения с т о в а възприемане
субекти вен неин корелат, следователно предимно в т о в а , че
при т а з и гледка з р и т е л я т се откъ сва о т свойствения на ин
дивида познавателен начин, служещ на в о л я т а и следващ зако
на 3а основанието, и се извисява до ч и ст, безволен с у б е к т на
познанието, т о е с т до самия ч и с т наглед, освободен о т всич
ки меки на ж ел ан и ята и и н д и ви д уал н о стта. В т о в а о т н о ш е
ние про ти во п о л ож н ост на а р х и т е к т у р а т а и д р уги я т полюс
в реди ц ата на изящ ни те и зк у ств а е д р ам ата, к о я т о предлага
на познанието най-значителните идеи. Е т о защо при е с т е т и
ч еск ата наслада о т т я х преобладава о б е к т и в н а т а стран а.
А р х и т е к т у р а т а се отли чава о т изобразителните и з к у с т
ва и п о ези ята по т о в а , че т я не представя к а т о т я х копие, а
самия предм ет, не п о втар я о п о з н а т а т а идея, чрез к о е т о т в о
рец ъ т заема на зрителя о ч и те си. А р х и т е к т ъ т само създава
о б е к т а 3а зри теля и го облекчава при ввзприемането на иде
и т е , к а т о дава възм ож ност д е й с т в и т е л н и я т индивидуален
о б е к т да разкрие ясно и ц ялостн о с ъ щ н о с т т а си.
Много рядко се създават произведения на а р х и т е к т у р а т а
с ч и ст о ест е ти ч еск а цел, не к а к т о е сл у ч ая т с о с т а н а л и т е
т в о р б и на и зящ н ото и зкуство. Тези произведения се подчи
н я в а т по-скоро на чужди на с ам о т о и зкуство у т и л и т а р н и
цели. Голям ата заслуга на а р х и т е к т а художник се състои в
ум ен и ето все пак да постигне и наложи ч и ст о ест ети ч еск а
цел, независимо о т о б въ р зан о ст т а със странични съображе
ния. Той осъщ ествява т о в а , нагаждайки умело по най-разнооб
разен начин е с т е т и ч е с к а т а към с ъ о т в е т н а т а произволна цел
и преценявайки правилно каква е с т ети ч ес к и -ар х и т ек т у р н а
к р асо т а с ъ о т в е т с т в а и подхожда на храма, каква на двореца,
каква на арсенала и т .н . К ол кото повече един суров к л и м ат
увеличава изискванията, п о т р е б н о с т и т е на у т и л и т а р н и т е
цели, к ол кото по-твърдо ги определя и по-строго предписва,
то лк ов а по-малко свобода на действие има краси вото в ар
х и т е к т у р а т а . При мекия к л и м а т на Индия, Еги пет, Гърция
и Рим, където необходимите изисквания били по-малко и не
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 379
т а к а категорично определени, а р х и т е к т у р а т а можела да пре

следва с пълна свобода е с т е т и ч е с к и т е си цели. Под северното
небе т е били съвсем ограничени; т у к , където се изисквали сан
дъци, о ст р и покриви и кули, а р х и т е к т у р а т а била принудена
да разгърне с о б с т в е н а т а си к р асо т а в много т есн и граници и
3а с м е т к а на т о в а да се украсява то л к о ва повече със заи м ст ва
ни о т с к у л п т у р а т а украшения, к а к т о се вижда о т готи чес
к о т о и зкуство.
Ако в т о в а отнош ение поради необходимите и целесъобраз
ни изисквания а р х и т е к т у р а т а е подложена на големи ограни
чения, т я има, о т друга стр ан а, т о ч н о 6 т я х силна опора, т ъ й
к а т о при обема и ви соката значим ост на произведенията си и
т я х н а т а сфера на е с т е т и ч е с к о т о им въздействие не би могла
да се задържи само к а т о изящно и зкуство, ако к а т о полезен и
необходим з а н а я т нямаше едно устан о вен о и почетн о м я с т о
сред чо веш к и те дейности. О т с ъ с т в и е т о на т а к а в а дейност
именно пречи на едно друго и зк уств о да бъде поставено наред
с нея к а т о нейна сестр а, макар, сцо се о т н ася до е с т е т и ч е с
к а т а стр ан а, т о всъ щ н о ст напълно да й с ъ о т в е т с т в а . Имам
предвид и зящ н ата хидравлика. Това, к о е т о а р х и т е к т у р а т а
извършва 3а и деите на т е ж е с т т а , където т я се явява свърза
на с инерцията, 3а съ щ а та идея извършва и хидравликата т а м ,
където към нея се прибавя т е ч н о с т т а , т о е с т най-леката,
подвижна и прозрачна м атери я. Разпенени и бучащи водопади,
спускащи се ст р е м и т ел н о през скали, разбиващи се на си т н и
пръски к а т а р а к т и , изхвърлящи високи водни с т р у и водоско
ци и огледално бистри езера разкриват и деи те на т е ч н а т а
м атери я т о ч н а т а к а , к а к т о а р х и т е к т у р н и т е произведения
разкриват и деите на и н е р т н а т а м атер и я . В у т и л и т а р п а -
т а хидравлика и зящ н ата не намира опора, т ъ й к а т о целите
й обикновено не съвпадат с целите на у т и л и т а р н а т а . Това
може да се срещне само к а т о изключение, например Са5сага йг
Тгеу1* в Рим**.
* ф он тан ъ т Ди Треви (итал.) - Б. пр.

** Вж. гл. 35 6 т о м втори.
§44
Онова, к о е т о с п о м е н а т и т е две и зк у ств а п о с т и г а т 3а по

сочените най-ниски степени на о б е к т н о с т т а на во л я т а, 3а
по-ви соката степ ен на р а с т и т е л н а т а природа пости га най-
вече и зящ н ото парково и зкуство. К р а с о т а т а на пейзажа на
една м е с т н о с т се делжи преди всичко на разнообразието на
нам иращ ите се т а м е с т е с т в е н и предм ети, а още и на т о в а ,
че т е са ясно отделени един о т друг, прегледно подчертани и
все пак представени подходящо свчетани и в последователен
ред. Тези две условия се подпом агат о т и зящ н ото парково из
к у с т в о . Но все пак т о не владее т а к а м айсторски м атериала
си, к а к т о а р х и т е к т у р а т а . Е т о защо и б ездей стви ето му е
ограничено. К р а с о т а т а , к о я т о показва, е п о ч т и напелно ч а с т
о т при родата, т о с а м о т о допринася малко 3а нея, а о т друга
стр ан а, е безсилно срещу н еблагосклонността на природата.
З а т о в а т а м , к вд ет о т я не го подпомага, а му се противопос
т а в я , п о ст и ж е н и я т а му са нищожни.
Р а с т и т е л н и я т с в я т , предлагащ сам без посредничеството
на и з к у с т в о т о някаква е с т ети ч ес к а наслада, с т а в а о б е к т на
и з к у с т в о т о предимно в пейзаж ната живопис. Квм нейната
о б л аст спада и ц я л а т а друга лишена о т познание природа. При
н а т ю р м о р т а или карти н и на а р х и т е к т у р н и произведения,
развалини, интериори на церкви и др. преобладава с у б е к т и в
н а т а ст р ан а на е с т е т и ч е с к а т а наслада, т о е с т р а д о с т т а ни
о т предложеното не лежи непосредствено главно вбв везприе-
м а н е т о на изобразените идеи, а повече в субективния корелат
на т о в а везприятие, в ч и с т о т о , безволно познание. Гледайки
н е щ а т а през о ч и т е на художника, ние сме свпричастни с него,
обзема ни ч у в с т в о т о на делбоко спокойствие и в о л я т а напел-
но замелчава. Това е необходимо, 3а да се п о то п и познанието
напелно в т е з и безжизнени предм ети и т е да се ввзприемат с
т а к а в а любов, т о е с т с т а к а в а степ ен на о б е к т и в н о с т . Впе
ч а т л е н и е т о о т и с т и н с к а т а пейзажна живопис е, общо взето ,
о т сещия вид. Но т в й к а т о изобразените в него идеи к а т о по-
висши степени на обективация на в о л я т а са по-значителни
СВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД СТА ВА . ТРЕТА К Н И ГА 381
и по-свдвржателни, о б е к т и в н а т а с т р ан а на е с т е т и ч е с к о т о
удоволствие изпвква още по-силно и се уравновесява свс с у
б е к т и в н а т а . Ч и с т о т о познание не е вече най -важ ното, а с ед
наква степ ен д ей ства и о п о з н а т а т а идея, с в е т в т к а т о пред
с т а в а на една висока степ ен на о б ек т и в ац и я та на во л я т а.
Още по-висока степ ен разкрива ж ивопи сното и с к у л п т у р
но изображение на ж и во тн и . О т последното са запазени значи
телни ан ти чн и о стан ки , например коне: ввв Венеция, на Мои
т е Кавало (в Рим), вврху Елдж инските барелефи, а свщо и ввв
Флоренция, коне, изработени о т бронз и мрамор. Там е и а н т и ч
н и я т глиган, запазени са и ви ещ и те ввлци, к а к т о и л ввовете
6 арсенала ввв Венеция. При т е з и изображения о б е к т и в н а т а
стр ан а на е с т е т и ч е с к о т о удоволствие има реаш телен превес
над с у б е к т и в н а т а . С п о ко й стви ето на опознаващия т е з и идеи
суб е к т , у к р о т и л с о б с т в е н а т а си воля, свщ ествува наистина
к а к т о при всяко ест ети ч еск о свзерцание. Но т о в а спокойс
т в и е не се ч у в с т в а , за щ о т о нас ни занимава безп о к о й ство то
и с и л ат а на изобразената воля. Това е онази воля, свставлява-
ща и н а ш а т а свщ н о ст. Т ук т я се представя в образи, в к о и т о
над н ей н ата проява не властва, к а к т о у нас, р азсвд л и востта,
не се смекчава чрез нея>а се изявява в по-силни ч е р т и и с ясно
т а , граничеща с уж ас н о т о и гр о т е с к о в о т о , но з а т о в а пвк без
преструвка, наивно и о т к р и т о , изложена свободно на показ.
Вврху т о в а именно почива и н т е р е с в т ми квм ж и в о т н и т е . Х а
р а к т е р н о т о 3а рода изпвква още при изображението на р а с т е
н и я т а, но се проявява само ввв ф орм и те. Тук т о с т а в а много
по-значително и се изразява не само ввв ввнигния облик, но и
в д е й с т в и я т а , п о за т а и ж е с т о в е т е , макар и все още к а т о ха
р а к т е р на рода, не на индивида.
П ознанието на и деи те на по-високи те степени, к о е т о в
ж ивопи ста добиваме чрез чуждо посредничество, може да се
получи и непосредствено чрез ч и ст о свзерцание на р астен и
я т а и наблюдение на ж и в о т н и т е - последните в т я х н о т о
свободно, е с т е с т в е н о и спокойно свстояние. О б ек т и в н о т о
свзерцание на разнообразните им, удивителни форми и на по
ведението им е б о г а т урок о т го л ям ата книга на природата.
То е разчитане на и с т и н с к и т е signatura rerum*. В него о т к р и

ваме м н о го к р ат н и т е степени и начини на п р о явата на воля
т а , желаеща едно и свщо ввв всички свщ ества, навсяквде една
и свща, обективиращ а се именно к а т о ж и в о т , к а т о битие, в
безкрайно разнообразие, в т о л к о в а различни образи, п р ед став
ляващи всички нагаждания квм различните ввниши деловия,
сравними с много вариации на една и свща т е м а . Но ако т р я б
ваше с една дума да дадем на зри теля обяснение 3а ввтреш на-
т а й свщ н о ст, 3а да може да размисли вврху нея, бихме могли
най-добре да уп отреби м онази санскритска формула, срещаща
се т а к а ч е с т о в свещ ените книги и наречена Mahavakya, т о е с т
великото слово Tat twam asi, к о е т о ще рече: „Това живо нещо
си т и .“
§45
И накрая, задача на и сто р и ч еск ата живопис и с к ул п тур а е

н еп осред ствен ото, нагледно изображение на и деята, в к о я т о
в о л я т а д ости га най-висока степ ен на обективация. Тук пре
обладава о б е к т и в н а т а с т р ан а на р а д о с т т а о т красивото, а
с у б е к т и в н а т а е минала на заден план. П о -н а т а т в к т р я б в а да
се отбележ и, че още на най-близката по-ниска степ ен о т и с т о
ри ческата живопис, в изображ енията на ж и во тн и , х а р а к т е р
н о т о е стан ал о идентично с красивото. Н ай -характерн и ят
ввлк, лвв, кон, бик, н ай -хар актер н ата овца са винаги най-кра
сиви. П ричината 3а т о в а е, че ж и в о т н и т е и м а т само родов,
а не индивидуален хар ак тер . При изображенията на човека
* Обозначаване на нещата (лат.) - Б. пр.

В книгата си De signatura rerum, гл. 1, § 15, 16, 17, Якоб Бъоме казва:
„Няма нищо в природата, което да не разкрива вътрешния си образ
и вбншно, тай к ато вбтреш ното се стреми винаги квм разкрива
не. - Всяко нещо има своя у с т а 3а откровение. - И то ва е езикът
на природата, на който всяко нещо говори според свойствата си и
винаги само се разкрива и представя. - Всяко нещо разкрива майка си,
която дава есенцията и волята 3а създаването.“
СВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД СТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 383
обаче р о д о в и я т х ар ак тер се отли чава о т хар ак тер а на инди

вида, п в р в и я т се нарича к р асо т а (напвлно 6 обективен сми-
сбл), а в т о р и я т запазва и м е т о хар ак тер или изражение. Сега
се появява н о в а т а т р у д н о с т да се изобразят до сбвбрш енство
едновременно и д в е т е , но в свилия индивид.
Човешката красота е обективен израз, означавали, най-
пблната об екти вауи я на в о л я т а на най-високата степ ен на
нейн ата познаваем ост, и д ея т а 3а човека изобщо, изразена на-
пвлно в нагледно п р е д с т а в я н а т а форма. Но к ол к ото и т у к да
изпвква о б е к т и в н а т а ст р а н а на красивото, все пак с у б е к т и в
н а т а я с в п в т с т в а неизменно и т в й к а т о н и т о един о б е к т не
ни привлича т о л к о в а бврзо квм ч и ст о ес т ети ч ес к о нагледно
представяне, к а к т о краси вото човешко лилл,е и кр аси вата чо
вешка фигура, при ч и й то вид в миг ни обзема неизразимо задо
волство, извисяващо ни над нас сам и т е и над всичко, к о е т о ни
измвчва, т о в а е вбзможно само з а щ о т о т а з и най-ясна и най-
чи ста познаваем ост на в о л я т а ни пренася най-лесно и най-бвр-
30 в състояние на ч и ст о познание.
Д о к а т о продвлжава ч и ст о е с т е т и ч е с к а т а р а д о с т о т т о в а
познание, н а ш а т а л и чн ост изчезва, изчезват и ж ел ан и я та ни с
вечните си мвки. Е т о защо Г ь о т е казва: „К о й т о свзре човеш
к а т а к р асо та, него нищо не може да докосне, ч у в с т в а се в хар
мония свс себе си и сьс с в е т а .“*
Ф а к т в т , че при родата успява да сбздаде една прекрасна чо
вешка л ичн ост, се обяснява с т о в а , че в о л я т а, обективирайки
се на най-високата степ ен в един индивид, преодолява благода
рение на щ астли ви о б с т о я т е л с т в а и на с о б с т в е н а т а си сила
напвлно всички пречки и побеждава всяка свпротива, оказвана
о т явленията на в о л я т а на по-ниските степени, к а к в и т о са
природните сили, о т к о и т о т я все о т н о в о т р я б в а да о т н ем а
и извоюва принадлежаща й м атер и я . Явлението на по-високи
т е степени се отли чава още с разнообразието на ф о р м и те си.
Дори д в р в о т о е само един си стем ати ч ен агр егат о т безброй
пвти повторени р а ст и т е л н и влакна. T03U с в с т а в се увеличава
с повиш аването на с т е п е н и т е и ч о веш к о то т я л о е една щ -
* Й. В. Гьоте, Родство по щбор, I, 6 - Б. пр.

384 А РТ У Р Ш О П ВН ХАУЕР
клю чително комбинирана си стем а о т съвсем различни части,

всяка о т к о и то , макар и подчинена на ц я л о то, все пак има свой
сам о ст о я т ел ен ж и в о т , vita propria. А че всички т е зи ч аст и са
подчинени по подобаваш, начин на ц я л о т о и са сботнесени една
кбм друга, че се сегл асуват хармонично 3а сбздаване на цялото,
че нищо не е прекалено, нищо не е залиняло - всичко т о в а са
р ед к и те условия, ч и й то р е з у л т а т е к р а с о т а т а , напблно изра
зе н и я т родов хар актер .
Така е 6 при родата. А как е в и з к у с т в о т о ? Казва се, че т о
подражава на при родата. Но по какво ще познае худож ни кбт
сполучливото творение, д остой н о 3а подражание? Как ще го
о тк р и е сред несполучливите, ако преди опита не предугажда
красивото? А и създала ли е при родата изобщо някога човек,
сбвбршен и красив вбв вси чки те си части ? С м я т а л о се, че х у
дож н и кбт т р я б в а да потбрси о т д е л н и т е , разпределени в мно
го хора, красиви ч а с т и и о т т я х да свстави едно прекрасно
цяло - погрешно и безсмислено мнение. О т н о в о ще запитам е,
по какво ще познае, че именно т е з и форми са красиви, а онези
не. Виждаме също какво са постигнали в к р а с о т а т а с т а р и т е
немски м айстори чрез подражание на природата. Да погледнем
само голите им фигури!
Ч и с то a posteriori и само о т о п и т не е вбзможно да се познае
к р а с о т а т а . Тя е винаги, поне о т ч а с т и a priori, макар и да има
сбвсем друг хар ак тер о т п о з н а т и т е ни a priori форми на зако
на 3а основанието. Те се о т н а с я т до о б щ а т а форма на явлени
е т о к а т о т ак о в а , доколкото т о обосновава изобщо възмож-
н о с т т а 3а познание, до всеобщ ото, незнаещо изключение как
на явлението, и о т к о е т о познание п р о и з т и ч а т м а т е м а т и к а
т а и ч и с т о т о естество зн ан и е. Д р у г и я т вид познание a priori,
даващо възм ож ност 3а изобразяване на красивото, се о тн ася
не до ф о р м ат а, а до съдържанието на явлението, не до как, а до
какво на явлението. Всички ние познаваме ч о в еш к ат а красота,
к о гат о я видим, а и с т и н с к и я т художник я възприема с т а к а в а
ясн о т а, че я показва т а к а в а , к а к в а т о никога не я е виждал и в
изображението си превъзхожда при родата. Всичко т о в а е въз
можно само з а щ о т о в о л я т а, ч и я т о адекватн а обективация на
най-високата й степ ен т р я б в а да бъде преценена и намерена,
СВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА В А . Т РЕТ А К Н И ГА 385
сме ние салгите. Само т а к а предугаждаме д ей стви тел н о оно

ва, к о е т о при родата (к о я то именно е во л я т а, свставлявасуа
с о б с т в е н а т а ни сбсцност) се мвчи да изобрази. У истинския
гений т а з и ан ти уи п ауи я21 е придружена о т т а к а в а степ ен на
прон и цателн ост, че познавайки в о т д е л н о т о нешо н его вата
идея, т о й сякаш о т г а т в а нещреченото в природата и сега из
разява ясно онова, к о е т о т я само мблви. В твб р д и я мрамор за
печатва к р а с о т а т а на ф о р м ат а, к о я т о при родата и след хи
ляди о п и т и не е успяла да създаде, показва ù я, сякаш иска да ù
каже: „Ти искаше да кажеш т о в а , нали?“ „Да, т о в а беше“, о т е к
ва вбзгласбт на познавача. Само т а к а гениалният грбк е успял
да намери п р о т о т и п а на човешкия образ и 9а го наложи к а т о
еталон на с к у л п т у р н а т а школа. Единствено благодарение на
тази ан ти уи п ауи я всички ние сме в сбстояние да откри вам е
красивото т а м , к в д ето при родата д ей стви тел н о е успяла в
отделния случай. Тази ан ти уи п ауи я е идеалът, т о в а е идеята,
доколкото т я , поне наполовина, е п о зн а т а a priori, и допблвай-
ки се с даден ото a posteriori о т природата, с т а в а практически
използваема в и з к у с т в о т о . В б з м о ж н о с т т а 3а т а к а в а а н т и у и
пауия на к раси вото a priori о т ст р а н а на художника, к а к т о и
на одобрението на познавача a posteriori се дблжи на ф а к т а , че и
худож н и квт, и познавачвт са несцото само по себе си на приро
д ата, о б е к т и в и р ащ а та се воля, защ о то , к а к т о казва Емпедо-
кбл, подобното се познава о т подобно. Единствено при родата
може да разбере сама себе си, само при родата суе проникне в
себе си са м а т а . Но и д у х б т се вбзприема само о т дух*.
П огреш ното, макар и изказано о т С о к р а т (според Ксено-
ф о н т 23, Stobaei Floril., vol. 2, 384) мнение, че гбр уи те са откри ли
установения идеал 3а ч о в еш к ат а к р асо т а по емпиричен п в т ,
Заголвайки и забелязвайки т у к едно коляно, т а м една рбка, на-
* Последното изречение е немски превод на Хелвеуий22: il пу a que

l’esprit qui sente l’esprit - несцо, което не бях длбжен да отбележа в пвр-
вото издание. Но след к ато вследствие затвпявагцото влияние на
Хегеловата псевдомвдрост наш ата епоха т ак а изглупя и загрубя и
някой би могъА да помисли, че и т у к се намеква 3а противоречието
между „дух и природа“, се видях принуден изрично да се предпазя о т
ввзможността да ми се припише такава просташка философия.
мира впрочем пвлна аналогия в п о ети ч еск о то и зк уств о , имен

но предположението, че Шекспир е запомнил о т собствения
си о п и т в светск и я ж и в о т и след т о в а ввзпроизвел безброй
н и т е , разнообразни, т о л к о в а истински, т о л к о в а издържани и
двлбоко премислени хар ак тер и в д р ам и те си. Н еввзм ож ното и
абсур дн ото в т о в а предположение не се нуждае о т разискване.
Очевидно е, че ген и ят, свздаващ произведенията на изобрази
т е л н о т о и зк у ств о , използва п р ед ч у встви ет о си 3а т я х и в ре
з у л т а т на антирипария на краси во то свтвор ява и поетичес
к и т е произведения п оср едством свщо т а к а в а антирипария на
х а р а к т е р н о т о , макар и в д в а т а случая да се нуждае о т о п и т а
си к а т о о т схема, к о я т о единствено може да придаде я сн о та
на всичко см в т н о освзнавано a priori. Сега вече се ст и га до 653-
м о ж н о с т т а т о да бвде разумно изобразено.
Ч о в е ш к а т а к р асо т а бе обяснена по-горе к а т о свввршена
обективария на в о л я т а на най-високите степени на н ейн ата
познаваемост. Тя се изразява ввв ф о р м ат а, к о я т о се намира
единствено в п р о с т р а н с т в о т о , и не е необходимо да има о т
ношение квм врем ето, к а к т о например движението. В т о зи
смисвл можем да кажем: а д е к в а т н а т а обективария на во л я та
в едно ч и ст о п р о ст р ан ст вен о явление е к р асо т а в обективен
смисвл. Р а ст е н и е т о не е н т р о друго освен едно т а к о в а про
с т р а н с т в е н о явление на в о л я т а, т в й к а т о квм изразяването
на н его вата с в щ н о ст не спада никакво движение и следовател
но и никакво отнош ение квм вр ем ето (независимо о т разви
т и е т о му). С а м и я т вид на р а ст е н и е т о изразява р я л а т а му
с в щ н о ст и о т к р и т о я показва. Ж и в о т н о т о и ч о век вт обаче
се н у ж д а я т 3а пвлното разкриване на я в я в а щ а т а се у т я х во
ля о т редира действия, чрез к о и т о т е зи явления получават
непосредствено отнош ение квм врем ето. Всичко т о в а бе раз
гледано още в преди ш ната книга. Свс сегаш н ото изложение т о
се свврзва чрез следното. Така к а к т о ч и ст о п р о ст р ан ст в ен о
т о явление на в о л я т а може да се обективира напвлно на всяка
определена степен , к о е т о именно свставлява к р а с о т а т а или
г р о з о т а т а , т а к а и о б е к т и в а р и я т а на в о л я т а ввв врем ето,
т о е с т д е й с т в и е т о , и т о н еп осред ствен ото, може да с в о т -
в е т с т в а напвлно на о б ек т и в и р ащ а та се в него воля без чуЖд
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ТРЕТА КНИГА 387
пример, без нищо излишно, без 9а липсва нещо, изразявайки все

ки п в т т о ч н о определения а к т на в о л я т а - или пвк и д в е т е
м о гат да и м а т о б р атн о отнош ение едно квм друго. В пврвия
случай д е й с т в и е т о се изввршва с грация, ввв в т о р и я - без. Как-
т о к р а с о т а т а е с в о т в е т н о т о изображение на в о л я т а изобщо
6 н ейн ото п р о ст р ан ст вен о явление, т а к а и грацията е с в о т -
в е т н о т о изображение на в о л я т а в ней н ото явление ввв вре
м ето , т о е с т напвлно правилният и подходящ израз на всеки
волеви а к т в о б екти ви р ащ и те го движения и пози. Твй к а т о
движ ението и п о за т а предполагат вече т я л о т о , м и свл та на
Винкелман е много вярна и сполучлива, к о гат о казва: „Граци
я т а е своеобразното отнош ение на д е й с т в а щ о т о лице квм
д е й ст в и е т о “ {Произведения, т . I, с. 258). Разбира се о т само се
бе си, че на р а с т е н и я т а може да се припише к р асо та, но не и
грация, освен в преносен смисвл, на ж и в о т н и т е и х о р а т а оба
ч е - и д в е т е , и к р асо т а и грация. Свгласно казан ото грацията
се свсто и в т о в а , че всяко движение и всяка поза се о свщ ест-
в я в а т по най-лесния, най-подходящия и най-удобен начин. Е т о
Защо с а м а т а т я е напвлно адекватен израз на с в о е т о намере
ние или на волевия а к т , без нищо излишно, к о е т о да доведе до
нецелесвобразна, незначителна с у е т н я или н е е с т е ст в е н а поза,
без л и п сата на нещо, к о е т о би водило до дврвена скован ост.
Грацията предполага к а т о свое условие пвлна свразмерност на
всички членове, правилно, хармонично телосложение. Твй к а т о
само с т я х се пости га свввршена л еко та и очевидна целесвоб-
разн ост ввв всички пози и движения, гр ац и ята не е ввзможна
без и звестн а степ ен физическа к р асота. Д в е т е , напвлно изра
зени и свврзани една с друга, с в с т а в л я в а т най-ясната проява
на в о л я т а на най-високата степ ен на н ей н ата обективация.
К а к т о вече се спомена, отли чи тел ен белег на ч о в е ч е с т в о т о
е, че при него х а р а к т е р в т на рода и х а р а к т е р в т на индивида
са разграничени. Е т о защо, к а к т о се каза в предиш ната книга,
всеки човек изразява до и звестн а степ ен една напвлно своеоб
разна идея. По т а з и причина и з к у с т в а т а , ч и я т о цел е изобра
ж ението на и д еята 3а ч о в е ч е с т в о т о , наред с к р а с о т а т а к а т о
хар актер на рода и м а т 3а задача да изобразят и хар ак тер а на
индивида, наричан предимно характер. Но т о з и хар ак тер т е
т р я б в а да п р е д с т а в я т не к а т о нещо случайно, присъщо само

на индивида в с в о я т а единичност, к а т о нещо изключително,
а к а т о ст р ан а о т и д ея т а 3а ч о в е ч е с т в о т о , изпъкваща особено
в т о з и индивид, т а к а че 3а разкриването на т ази ст р ан а да
е целесъобразно именно изображението на индивида. Следова
т ел н о х а р а к т е р ъ т , макар и да е индивидуален, т р я б в а все пак
да бъде възприет и изобразен идеално, т о е с т да се изтъкне зна
чението му по отнош ение на и д ея т а 3а ч о в е ч е с т в о т о изобщо
(3а ч и е то обективиране т о й допринася по свой начин). Освен
т о в а , ако изображението е п о р т р е т , т о й е повторение на о т
делния индивид, с всички случайни черти . А според Винкелман
дори и п о р т р е т ъ т т р я б в а да бъде идеалът 3а индивида.
T 0 3 U характер, к о й т о т р я б в а да се възприеме идеално и кой
т о изтъква една своеобразна стр ан а в и д еята 3а човечество
т о , се представя видимо о т ч а с т и в неизменната физиономия
и в телослож ението, о т ч а с т и във временен а ф е к т и с т р а с т -
т а з и взаимна модификация на познанието и желанието, - а
всичко т о в а се о тр азява в изражението и динамиката. Тъй
к а т о индивидът принадлежи към ч о в еч ес т в о т о , а о т друга
стран а, ч о в е ч е с т в о т о се разкрива винаги в индивида, и т о до
ри с особената си идеална значим ост, н и т о к р а с о т а т а бива да
бъде заглушена о т характера, н и т о т о й о т нея, т ъ й к а т о о т
с т р ан я в ан е т о на родовия хар актер о т характера на индивида
би довело до карикатура, а о т с т р а н я в а н е т о на индивидуалния
о т родовия до нещо безлично. Е т о защо изображението, с т р е
мящ о се към к р а с о т а т а - присъщо само на с к у л п т у р а т а , - я
( т о е с т р о д ови ят характер) модифицира все пак винаги по оп
ределен индивидуален начин, изтъквайки някоя нейна особена
стран а, т ъ й к а т о чо веш к и ят индивид при теж ава в известна
степ ен д о с т о й н с т в о т о на с о б с т в е н а т а си идея, а 3а и д еята
3а ч о в е ч е с т в о т о е същ ествено, че се изобразява в индивиди със
своеобразна значим ост. По т а з и причина древни те м ай с т о
ри изобразявали в произведенията си явно п о ч у в с т в а н а т а о т
т я х к расота не в един образ, а в много, притеж аващ и разли
чен характер, сякаш възприемани всеки п ъ т о т друга стр ан а и
поради т о в а при Аполон другояче изобразени, о т к о л к о т о при
Бакхус, при Херкулес другояче, о т к о л к о т о при Антиной. Ха
с;В1 ТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ТРЕТА КНИГА 389
р а к т е р н о т о може да ограничи к р а с о т а т а и накрая да премине

дори 6 грозота, например пияни ят Силен24, ф а в н ъ т 25 и т .н . Но
ако хар ак те р н о то стигне до пълно о т ст р а н я в а н е на рода, т о
ест до н е е с т е с т в е н о с т , се получава карикатура.
)ще по-малко о т к р а с о т а т а обаче х а р а к т е р н о т о има пра
во да ограничава грацията. К а к в а т о и пода и к а к в о т о и дви
жение да налага изобразяването на х а р а к т е р н о т о , все пак т о
трябва да се представи по най-подходящ 3а лицето, най-целе
съобразен, най-лек начин. Това изискване се съблюдава не само
о т скулп то р а и художника, но и о т всеки добър ак т ьо р . В
противен случай и т у к се ст и га до карикатура, изкривяване,
изопачаване.
В с к у л п т у р а т а к р а с о т а т а и грацията са най -важ ното. Ис
т и н с к и я т хар ак те р на духа, проявяващ се в а ф е к т а , с т р а с т
т а , редуван ето на познание и желание, изобразими единствено
чрез израж ението на лицето и ж е с т а , е свой ствен предимно
на живописта. Макар о ч и те и багрите, лежащи извън с ф ер ат а
на с к у л п т у р а т а , да допринасят много 3а к р а с о т а т а , все пак
т е са много по-същ ествени 3а хар актер а. А и още, к р а с о т а т а
се радкрива по-пълно при нагледното й представяне о т повече
гледни т о ч к и , д о к а т о изразът, х а р а к т е р ъ т м о г а т да бъ дат
възприети напълно и о т една гледна т о ч к а.
Тъй к а т о к р а с о т а т а е явно основна цел на с к у л п т у р а т а ,
Аесииг се о п и тал да обясни ф а к т а , че Лаокоон не крещи, с т о
ва, че крясъкът е несъвместим с к р а с о т а т а 26. И понеже то ди
о б ект ст а н а л 3а Лесинг т е м а или поне изходна т о ч к а 3а една
собствена книга, преди и след него било писано то л к о в а много
по т о зи въпрос. Нека ми бъде разрешено да изкажа т у к епизо
дично м нението си, макар и т а к о в а специално изследване да не
е свързано с н аш ето разглеждане, к о е т о е насочено изцяло към
общи въпроси.
§ 46
Че Лаокоон в п р о ч у т а т а с к у л п ту р а не крещи, е очевидно

и всеобщ ото, непресъхващо удивление о т то ди ф а к т се дъл-
жи на т о в а , че в н еговото положение всички ние бихме креще

ли. Така изисква природата, т в й к а т о при си л н ата физическа
болка и внезапния при ствп на най-голям физически с т р а х о т
сезнанието на човека се изтласква напвлно всяко размишление,
к о е т о би могло да доведе до мвлчаливо понасяне на болката. По
т о з и начин при родата намира о т д у ш н и к в крещ енето, к а т о
дава израз едновременно и на б олката, и на ст р а х а , призовава
спасителя и стр яска нападателя. Още Винкелман забелязал в
израж ението л и п сата на вика, но мвчейки се да оправдае скулп
т о р а , превврнал в свщ н о ст Лаокоон в един с т о и к , к о й т о смя
т а , че е под д о с т о й н с т в о т о му secundum naturam* да крещи,
а квм б о л к ата си прибавя още и безболезненото усилие при
нуди телн о да я преглвтне. Е т о защо в негово лице Винкелман
вижда „подложения на изпитания дух на един велик човек, бо
рещ се свс с т р а д а н и я т а си и мвчещ се да сдвржи ч у в с т в а т а си
и да потисне израза им. Той не издава високи викове, к а к т о при
Вергилий, а о т гврди те му се и з т р в г в а т само глухи стенания
и т .н .“ (Произведения, т о м 7, с. 98. С в щ о т о по-подробно в т о м
6, с. 104 и сл.) В своя Лаокоон Аесинг подлага на к р и ти к а т о в а
мнение на Винкелман и го изменя по посочения по-горе начин:
на м я с т о т о на психологическата причина т о й посочва чисто
е с т е т и ч е с к а т а , а т я е: к р а с о т а т а , при нуи пвт на древното
и зк у ств о не допуска в израж ението крещене. Той добавя още
един аргум ен т, именно че в с т а т и ч н а т а худож ествен а т в о р
ба не би трябвало да се изобразява едно преходно и по своето
е с т е с т в о кратковрем енно свстояние. На т о в а мнение м о гат
да се п р о т и в о п о с т а в я т с т о т и ц и примери на прекрасни фигу
ри, уловени в бегли движения, в т а н ц , в борба, при посягане. До
ри Г ь о т е в с т а т и я т а си 3а Лаокоон, с к о я т о о тк р и ва Пропи
лейте (с. 8), с м я т а избора на т а к в в напвлно преходен м ом ент
3а истински необходим.
В наши дни Хирт27 (Х о ри те28, 1797, 7), свеждайки всичко до
н ай -висш ата р еалн ост на изражението, решил ввпроса т а к а :
Лаокоон не крещи, з а щ о т о е близо до с м в р т т а вследствие 3а-
Свгласно природата (лат.) - Б. пр.

душабане. А накрая Ферноу29 (Римски студии, m. I, с. 426 и сл.)

разгледал и сравнил критично и т р и т е мнения, но сам не доба
вил нищо ново, а само обединил и примирил и т р и т е .
Не мога да не се дчудвам, че то л к ова мъдри и проницателни
мъже полагат усилие да привлекат отдалеко незадоволителни
основания, психологически, дори физиологически аргум енти,
3а да о б я сн я т един въпрос, ч и я т о причина е съвсем очевидна и
ясна 3а непредубедения. А най-вече се удивлявам на Лесинг, доб
рал се т о л к о в а близо да правилното обяснение и въпреки т о в а
не попаднал на вяр н о то решение.
Преди да се изследва о т психологическа и физиологическа
гледна т о ч к а дали в с в о е т о положение Лаокоон би крещял,
или не (к о ето впрочем бих приел утвъ р д и тел н о ), т р я б в а да
се изясни по отнош ение на гр уп ат а доколко крещ енето не е
бивало да бъде изобразено п р о ст о за щ о т о т а к о в а изображение
излиза извън с ф е р а т а на с к у л п т у р а т а . О т мрамор не може да
се извае един крещ ящ Лаокоон, а само човек, о тво р и л у с т а и
мъчещ се напразно да крещи, един Лаокоон, на к о го т о ви к ъ т е
Заседнал в гърлото (vox faucibus haesit*). С ъ щ н о с т т а , а следова
телно и въздей стви ето на крещ енето върху зри тел я л е ж а т
единствено в звука, не в о т в а р я н е т о на у с т а т а . То именно,
придруж аващ ият крещ енето необходим феномен, т р я б ва да
бъде м отивирано и оправдано о т произведения по т о з и начин
Звук. Едва т о гав а т о е доп устим о, дори необходимо к а т о ха
рактерно 3а д е й ст в и ет о , макар и в ущърб на к р а с о т а т а . Но
да се изобрази ш и рокото отварян е на у с т а т а , т о в а насилс
твен о сред ство, изкривяващо всички ч ер ти и ц я л о т о изра
жение, би било д ей стви тел н о неразумно в изобразителното
изкуство, където изобразяването на крещене е напълно чуждо
и невъзможно, т ъ й к а т о т о гав а пред о ч и т е ни би се разкри
ло сред ство, изискващо и в други отнош ени я много ж ер тви ,
докато би липсвала н его вата идея, с а м о т о крещене, заедно с
въздействието му върху д у ш а т а . Нещо повече дори, по т о з и
начин всеки п ъ т би се създавала ком ичната гледка на едно без
плодно усилие, сравнимо с онзи е ф е к т , к о й т о по сти га някой
Гласът заседва в гърлото (лат.) - Б. пр.

шегаджия, запушвайки рога на заспалия нощен пазач с восвк,

след к о е т о го свбужда с вика „пожар“ и се наслаждава на безпо
лезните му усилия да надуе рога.
Н апроти в, т а м , к в д ет о изобразяването на крещ енетолеж и
в с ф е р а т а на п о ети ч еск о то и зк уств о , т о е напьлно д о п усти
мо, за щ о т о служи на и с т и н а т а , т о е с т на пьлното изразяване
на и деята. Това и зк у ств о използва ф а н т а з и я т а на ч и т а т е л я
при нагледното изобразяване на н ещ ата. Е т о защо Лаокоон на
Вергилий крещи к а т о бик, к о й т о се е откъснал, след к а т о го е
ударила секирата. Така и при Омир (Ил. XX, 48- 53) Марс и Ми-
нерва к р е щ я т стр аш н о , без крясбквт им да накбрнява н и то
б о ж е с тв е н о т о им д о с т о й н с т в о , н и т о б о ж е с т в е н а т а им кра
с о т а . С б щ о то е положението и в т е а т р а л н о т о и зкуство. Ла
окоон на сц ен ата т р я б в а да крещи, а и Софоквл ни представя
как Ф и л о к т е т крещи и т о й положително е крещял наистина
на д р евн ата сцена. Спомням си един подобен случай. В Лондон
видях п ро чути я а к т ь о р Келлбл да изпблнява в преведената о т
немски пиеса Пицаро р о л я т а на американеца Рола, един полу-
дивак, но с много благороден хар актер . Ввпреки т о в а , щом го
раниха, т о й извика високо и силно, с к о е т о пости га прекрасен
е ф е к т , т в й к а т о в и к вт , напблно характерен в случая, допри
несе много 3а п р а в д и в о ст т а .
Един крещ ящ , ням човек, нарисуван или изваян о т камбк, би
бил още по-комичен о т карти н а, изобразяваща някакво зани
мание с музика. Такава к ар ти н а предизвикала неодобрение още
в Г ь о т е в и т е Пропилей. Тбй к а т о крещ енето накбрнява много
повече целия израз на к р а с о т а т а , о т к о л к о т о м узи к ата, заан
гажираща най-често само рбцете, последната може да се раз
глежда к а т о действие, к о е т о характеризира лицето и поради
т о в а нищо не пречи да се нарисува, щом к а т о не изисква някое
насилствено движение на т я л о т о или изкривяване на у с т а т а .
Например с в е т а Церилия, свиреща на орган, ци гуларят на Ра-
фаело в галерия Чиара в Рим и др.
Щом к а т о поради границите между и з к у с т в а т а болката
на Лаокоон не е могла да ббде изразена посредством крещене,
с к у л п т о р б т е трябвало да прибегне до друг начин да я изрази.
Той постигнал т о в а до сбвврш енство, к а к т о го описва майс-
cat ГЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ТРЕТА КНИГА 393
пшрски Винкелман (Произведения, т о м 6, с. 104 и сл.). Прекрас

н о то описание запазва пълната си с т о й н о с т и д о с т о в е р н о с т ,
щом се абстрахирам е о т приписания на Лаокоон стоически
мироглед*.
§47
Заедно с гр ауи ята к р а с о т а т а е основен пред м ет на скулп

т у р а т а . З а т о в а т я обича г о л о т а т а и допуска облеклото само
доколкото т о не скрива ф орм ите. Служи си с драпировка не 3а
да прикрива, а 3а да изобразява непосредствено ф орм и те. То-
3U изобразителен п о х в а т заангажира силно разсъдъка, к о й то
сти га до нагледно представяне на причината, именно форма
т а на т я л о т о само чрез непосредствено дадения р е з у л т а т ,
падането на гънките. Това, к о е т о в ж и воп и ста е ракурсъ т, в
с к у л п т у р а т а е драпировката. И д в е т е з а г а т в а т , но не сим
волично, а т а к а , че ако са сполучливи, да п о д б уж д ат разсъдъка
към наглед 3а непосредствено з а г а т н а т о т о , сякаш т о е дейс
т в и т е л н о дадено.
Нека ми бъде позволено да вмъкна т у к между д р уго то ед
но сравнение, о тн асящ о се до о р а т о р с к о т о и зкуство. К а к т о
красивата форма на т я л о т о изпъква най-добре при леко или
дори без никакво облекло, поради к о е т о краси ви ят човек, ако
имаше и вкус и го следваше, би ходил най-добре гол или облечен
само к а к т о в д р е в н о с т т а , т а к а и всеки красив, отли чаващ
се с мисловно б о г а т с т в о дух се изразява по н ай -естествен и я,
н ай -о тк р и ти я, най-простия начин, стрем ейки се, ако е 653-
можно, да сподели м ислите си с други, 3а да облекчи по т о з и
начин с а м о т а т а си, к о я т о неминуемо и зпи тва в един с в я т ка
т о то зи . И об ратн о, д ухо в н а та н и щ ета, о б ъ р к ан о стта, ма-
н и е р н о ст т а се при криват зад най-изкуствени изрази и неясни
слова, 3а да се зам аскират с т р у д н и и предвзети фрази дребни,
нищожни, плоски или обикновени мисли. Такъв дух прилича на
човек, к о й т о поради о т с ъ с т в и е т о на к р а с о т а т а се о п и т ва да
И т о з и еп и зод е р азгл ед ан д о п б л н и т е л н о в гл. 36 на т о м в т о р и .

я зам ести с облеклото и се мечи под варварски т р уф и л а, лвска-

ви украшения, пера, квдри, б у х н а т и рвкави и м ан ти и да скрие
н и щ о ж е с т в о то или г р о з о т а т а на с в о я т а личност. И к а к т о
т о й би се см ути л , ако го накарахме да ходи гол, т а к а ще се сму
т и и един ав т о р , ако го застави м да предаде свдвржанието на
с в о я т а р азд ута, неясна книга по п р о с т и ясен начин.
§48
Наред с к р а с о т а т а и грацията историческата живопис хилава

свой основен предм ет още и характера, под к о е т о т р я б в а да се
разбира изображението на во лята на най-високата степен на
нейн ата обективация, к вд ето индивидвт, к а т о изява на една
особена стр ан а на и д еята 3а ч о в еч ес т в о т о , притеж ава своеоб
разна значимост. Той я показва видимо в мимика и ж е с т не само
чрез ф и гур ата си, но и чрез всякаквв род действия и предиз
викващ и те ги и свпровождащи модификации на познанието и
желанието. След к а т о и д еята 3а ч о в е ч е с т в о т о т р я б в а да бвде
представена в т а к в в о б хват, р а зв и т и е т о на нейната много-
с т р а н н о с т следва да бвде показана в значими индивиди, а т е
о т своя стр ан а м о г а т да разкрият с в о я т а значим ост само в
разнообразни сцени, свбития и действия. Тази безкрайна задача
и сто ри ческата живопис разрешава, к а т о ни показва всякаквв
вид ж итейски сцени с по-голямо или по-малко значение. Няма
индивид и няма действие без Значение>вбв всички и чрез всички
се разкрива все повече и повече и д еята 3а ч о веч ест во т о . Е т о
Защо н и т о едно свбитие в човешкия ж и в о т не бива да бвде
изключено о т ж ивописта. Следователно изввршва се голяма
несправедливост по отнош ение на преввзходните майстори
о т нидерландската школа, к о гато се цени само техн и ческ ата
им срвчност, а на всичко останало се гледа пренебрежително,
З ащ о то най-често се изобразяват предм ети о т обикновения
ж и в о т , д о к ат о 3а значителни се с м я т а т с в б и т и я т а о т све
т о в н а т а или библейската история. Най-напред би трябвало
да се вземе под внимание, че в в т р е ш н а т а значим ост на едно
действие е напвлно различна о т ввн ш н ата и д в е т е ч ест о ввр-
в я т разделени една о т друга. Външ ната значим ост - т о в а е

в а ж н о с т т а на едно действие по отнош ение на последиците
о т него 3а и във действителн ия с в я т , т о е с т съгласно закона
3а основанието, а в ъ т р е ш н а т а е дълбочината на прозрението
6 идеята 3а ч о в е ч е с т в о т о , к о я т о т я разкрива, к а т о изнася на
яве по-рядко срещ ащ и те се стран и на т а з и идея, давайки въз
м ож н ост на ясно и реш ително изявяващи се индивидуалности
да разви ят своеобразието си при целесъобразно стечение на
о б с т о я т е л с т в а . За и з к у с т в о т о е важна само в ъ т р е ш н а т а
Значимост, д р угата - 3а и с т о р и я т а . Д в е т е са напълно неза
висими една о т друга, м о г а т да се я в я в а т заедно, но и всяка
поотделно. Действие, изключително важно 3а и с т о р и я т а ,
може да притеж ава много п р о ст а и обикновена значимост. И
обратно, една сцена о т ежедневния ж и в о т може да има голяма
вътреш на значимост, ако в нея в пълна и ясна светлина се явя
в а т разкрити до н ай -скр и ти те си гънки човешки индивиди и
човешки желания. А и при съвсем различна външна значим ост
въ т р е ш н ат а може да бъде напълно еднаква. Така например 3а
нея е безразлично дали министри, наведени над географската
карта, сп о р я т 3а стран и и народи, или селяни в кръчмата о т
с т о я в а т п р аво то си при игра на к а р т и или зарове, к а к т о е все
едно дали играем шах със златни, или с дървени фигури. Освен
т о в а сц ен ата и съ б и ти я та, ч а с т о т ж и в о т а на милиони хора,
т я х н о т о ж и т и е и битие, м ъката и р а д о с т т а им са д о с т а т ъ ч
но важни, 3а да б ъ дат предм ет на и з к у с т в о т о . Чрез б о г а т о т о
си разнообразие т е неминуемо д а в а т д о ст ат ъ ч н о м атериал 3а
м н огостран н ата идея 3а ч о веч ест во т о . Дори м и м о л етн о то
мигновение, фиксирано о т и з к у с т в о т о в една т ак ав а карти на
(наричана днес жанрова), събужда известно леко, своеобразно
вълнение, за щ о т о да се улови в дълговечна карти на беглия, не
престанно изменящ се с в я т , да се улови в отделни събития,
Заместващи цялото, е постижение на ж ивописта, к о я т о ся
каш е спряла сам о то време, извисявайки единичното до идея 3а
своя род. И накрая, истори чески те сю ж ети в ж ивопи ста, ко
и т о , погледнато отвъ н , разглеждат значителни т ем и , и м а т
често н ед о статъ ка, че т о ч н о зн ачи тел н о то в т я х не може да
се изобрази нагледно, дори се налага да си го представим в ми
сълта. В т о в а отнош ение т р я б в а да се прави изобщо разлика

между номиналното значение на к а р т и н а т а и реалното. Пър
в о т о е външ ният, добавящ се обаче само к а т о поняти е смисъл,
а в т о р о т о - онази стран а о т идеята 3а ч о веч ест во т о , к о я то
благодарение на к а р т и н а т а с т а в а достъпна 3а съзерцанието.
Например в първия случай т е м а т а е Мойсей, намерен о т една
египетска принцеса - м о м ен т много важен 3а и с т о р и я т а . Реал
н и я т смисъл на т а з и карти на обаче, дей стви телн о предложе
н о т о на нагледа, е сцената как една благородна дама спасява ед
но плуващо в лю лката си подхвърлено д е т е - случай, срещащ се
навярно ч е с т о в д е й с т в и т е л н о с т т а . Единствено по костю м а
уч ен и ят може да познае онзи определен исторически м ом ент,
но к о с т ю м ъ т важи само 3а номиналното значение, а не 3а ре
алното, 3а к о е т о е безразличен, з а щ о т о последното знае чове
ка само к а т о такъв, но не и произволните форми. С ю ж е т и т е
(т е м и т е ), заети о т и с т о р и я т а , н я м ат никакво преи м ущ ест
во пред другите, почерпани п р о ст о о т някоя представила се
възможност. Е т о защо т е не м о г а т да се назоват индивидуал
но, а само общо, т ъ й к а т о истински зн ачи тел н ото в първите
не е индивидуалното, не о т д е л н о т о събитие само 3а себе си, а
всеобщ ото в него, онази ст р ан а о т и д еята 3а ч о веч ество то ,
к о я т о се изявява чрез него. О т друга стран а, заради т о в а не
бива да се о т х в ъ р л я т определени исторически тем и . Само че
д е й с т в и т е л н о т о худож ествено разбиране 3а т я х к ак т о на х у
дожника, т а к а и на зрителя не се насочва никога към индивиду
алното, ч а с т н о т о в т я х , к о е т о всъщ ност съставлява и с т о
рическият м ом ен т, а към всеобщ ото, изразяващо се в т я х , към
идеите. Трябва да се избират само т ак и ва исторически сюже
т и , където основни ят м о м ен т може д ей стви телн о да се изоб
рази, а не да се налага т о й да се подразбира. В противен случай
номиналното значение на к а р т и н а т а се отдалечава твърде
много о т реалното. Най-важно с т а в а онова, к о е т о сме разбра
ли о т к а р т и н а т а и т о е във вреда на нагледно пред ставян о то .
Щом к а т о на сцената не е редно (както във ф ренската т р а
гедия) главното действие да се развива зад кулисите, очевид
но при к а р т и н а т а т о е още по-малко допустим о. Решително
вредно е въздействието на и стори чески те сю ж ети само т о -
габа, к огато ограничават художника в едно поле на действие,

избрано произволно не с оглед на худ о ж ествен и те, а на съвсем
други рели, а най-вече к огато т о в а поле е бедно откъ м живо
писни и значителни т ем и , например к огато засяга и с т о р и я т а
на един малък, изолиран, своенравен, подвластен на йерархичес
ки разбирания, т о е с т на предразсъдъци, народец, презиран о т
ж ивеещ ите по съ щ о то време големи народи на И зто ка и Запа
да; так ъ в народ са евреите.
След к а т о преселението на народите ни е разделило о т
всички древни народи т а к а , к а к т о единствено изменението
на м орското дъно е довело до промените на д н еш н ата земна
повърхност в сравнение с онази, ч и и то ч аст и днес се в и ж д а т
само във вкаменен вид, т о гава с право може да се разглежда ка
т о голямо н ещ астие ф а к т ъ т , че народът, ч и я т о минала кул
т у р а би трябвало да лежи предимно в о сн о вата на съвремен
н ата, не са индийците или гърците, не и рим ляните, а именно
теди евреи.
Особено лоша звезда 3а гениалните италиански художници
пред X V и X VI век било обаче, че в тесн и я кръг о т сю ж ети , в
кой то били произволно ограничени при избора си, били прину
дени да п о ся гат към всякакъв вид нищожни тем и , за щ о т о в
св о я т а историческа ч а с т Н о в и я т з а в е т е дори още по-небла
гоприятен 3а ж и вопи ста о т С тар и я , а по-късната истори я на
мъчениците и църковни проповедници била още по-злополучна
тем а. Все пак между к а р т и н и т е , ч и й то предм ет е елемент
о т и с т о р и я т а на м и т о л о ги я т а на и у д е й с т в о т о и х р и с т и
я н с т в о т о , т р я б в а да се различават онези, в к о и т о нагледно се
разкрива д е й с т в и т е л н и я т , т о е с т ет и ч е с к и я т , дух на хрис
т и я н с т в о т о и изображенията на хора, изпълнени с т о з и дух.
Тези картини са наистина най-върховните и достойни 3а въз
хищение постиж ения на ж ивопи ста. А и т е са се удавали само
на най-големите м айстори на т о в а и зкуство, особено на Рафа-
ело30 и Кореджо31, на последния предимно в ран н и те му творби .
Подобни картин и не бива изобщо да се причисляват към и с т о
рическите, з ащ о то най-често т е не изобразяват н и т о съби
тие, н и т о действие, а са само композиции със светц и , самия
Спасител, ч е с т о още к а т о младенец с майка си, ангели и т .н .
В л и ц ата им, особено 6 о чи те, откри вам е израза, отблясъка

на най-съвършеното познание, именно онова, к о е т о не е насо
чено към отделни несца, а е възприело напълно идеите, т о е с т
ц я л а т а съ щ н о ст на с в е т а и ж и в о т а. Това познание, действай
ки о б р атн о върху в о л я т а им, не предлага, к а к т о всяко друго
познание, мотиви 3а него, а напротив, е стан ал о квиетив32 3а
всички желания, о т к о й т о са възникнали пълната резигнация,
представляващ а съкровеният дух на х р и с т и я н с т в о т о , к а к т о
и на индийската м ъдрост, о т к а з ъ т о т всякакви желания, о т
връщ ането, унищ ож аването на во л я та, а заедно с нея и цяла
т а с в щ н о ст на т о з и с в я т , следователно - избавлението. Така
т е зи заслужаващи вечна възхвала м айстори на и з к у с т в о т о
изразили нагледно в т в о р б и т е си най-висш ата истина. И т у к
именно е върхът на всяко и зкуство, к о е т о проследило воля
т а и н ей н ата адекватна о б е к т н о с т , идеите, във всичките
й степени, к а т о се започне о т най-ниската, където господс
т в а т причините, след т о в а - дразнителите, и се стигне нак
рая до онази степен, където я задви ж ват то л к о ва разнообраз
ни м отиви, к о и т о разкриват с ъ щ н о с т т а й, 3а да се завърши с
изображението на свободното й самоотрицание посредством
един голям квиетив, възникнал о т най-съввршеното познание
на с о б с т в е н а т а й същ ност*.
§49
В о сн о вата на вси чки те ни досегашни размишления върху

и з к у с т в о т о лежи и с т и н а т а , че о б е к т ъ т на и з к у с т в о т о , чи-
е т о изображение е цел на художника и ч и ето познание т р я б ва
следователно да предхожда т в о р б а т а му к а т о неин зародиш
и източник, е - една идея в П л ато н о в смисъл и нищо друго; не
о т д е л н о т о нещо, о б е к т на о б щ о т о възприятие, не и п о н я т и
е т о , о б е к т на разум н ото мислене и н аук ата. Макар и и д еята
и п о н я т и е т о да и м а т нещо общо, именно и д в е т е з а м е с т в а т
* Р а з б и р а н е т о на т о в а м я с т о п ред п о лага б езу сл о вн о п о з н а н и е т о

на с л е д в а щ а т а книга.
к а т о един ство едно м н ож ество дей стви телн и неща, все пак
голям ото различие помеждд им е стан ал о навярно ясно и разби
раемо о т всичко, казано в пъ рвата книга 3а п о н я т и е т о и в на
с т о я щ а т а - 3а и деята. Но в никакъв случай не твъ рдя, че още
П л ато н е схванал напвлно т ази разлика. Някои негови примери
3а идеи и разсъждението му върху т я х са приложими по-скоро
върху пон яти я. Но засега ще о стави м т о зи въпрос настран а и
ще продължим собствения си п ъ т, радвайки се винаги, к о гато
тръгнем по следите на един велик и благороден дух, но не ще
вървим по с т ъ п к и т е му, а ще преследваме ц ел т а си.
Понятието е а б с т р а к т н о , дискурсивно, напълно неопре
делено въ тре в с в о я т а сфера, определено само по отнош ение
на н ейн ата граница, достиж и м о и разбираемо 3а всеки, к о й то
има само разум. То може да се предаде с думи без 9РУго посред
ничество и се изчерпва напълно с дефиницията си. Идеята, на
против, к о я т о можем да определим к а т о адекватен п р ед ста
ви тел на п о н я т и е т о , е напълно нагледна и макар да зам ества
безкрайно м н ож ество отделни неща, е все пак изцяло опреде
лена. И ндивидът сам не може да я познае, а само човек, извисил
се над всички желания и всяка индивидуалност до ч и с т с у б е к т
на познанието. Следователно и д еята е дости ж и м а само 3а ге
ния, а още и 3а онзи, к о й т о е изпаднал в гениално настроение
вследствие извисяването на ч и с т а т а си познавателна способ
н о с т най-вече благодарение на произведенията на гения. Е т о
Защо т я не може да се предаде изобщо, а само условно, к а к т о
въ зп р и етата и п о в т о р е н а т а в х у д о ж ес т в ен о т о произведение
идея въздейства на всекиго според со б с т в е н и т е му интелек
туал н и способности. По т ази причина най-прекрасните т в о р
би на всяко и зкуство, най-благородните произведения на гения
о с т а в а т 3а т ъ п о т о м нозинство о т хора книги, запечатани
със седем печата, недостъпни 3а него, отделени о т т я х с дъл
бока пропаст, т а к а к а к т о общ уван ето с к н язете е недостъп
но 3а т ъ л п а т а . Н аистина и н ай -тъ п и те, позовавайки се върху
а в т о р и т е т и , при ем ат п р и зн а ти т е велики произведения, 3а
да не и здадат с о б с т в е н о т о си нищ ож ество, но скр и то в себе
си, т е са винаги го то ви да произнесат присъдата си над т я х ,
щом им се даде надежда, че м о г а т да го с т о р я т , без да се изло-
ж аш . Тогава дълго с т а я в а н а т а им омраза срещу всичко велико

и красиво, к о е т о никога не са разбирали и поради т о в а именно
ги е унижавало, се излива с р а д о ст и на воля върху а в т о р и т е
на т е зи творби . За да може да признае и приеме доброволно и
свободно чуждо д о с т о й н с т в о , човек т р я б ва сам да има т а к о
ва. Върху т ази и сти н а се основава н ео б хо д и м о стта о т скром
н о с т въпреки редица заслуги, к а к т о и необичайно голям ата
слава на т ази добродетел. Тя единствена сред всичките си
сестр и се присъединява всеки п ъ т към възхвалата, отправена
о т някой смелчага към един превъзходен мъж, 3а да примири и
ук р о т и гнева на н и щ о ж ест ват а. Какво друго е с к р о м н о ст т а
освен лицемерно смирение, чрез к о ет о в с в я т , напращял о т
подла зави ст, човек иска да измоли прошка 3а п р ед и м ст в ат а и
Заслугите си о т всички, лишени о т т я х ? К о й т о не си припи
сва заслуги, защ о то д ей стви тел н о не при теж ава так и ва, не е
скромен, а само честен.
Идеята - т о в а е е д и н с т в о т о , разпаднало се в м нож ество,
благодарение на врем енната и п р о стр ан ствен а форма на на
ш е т о и н т у и т и в н о възприемане. Понятието, напротив, е въз
с т а н о в е н о т о о т м н о ж е с т в о т о еди нство чрез аб ст р ак ц и я т а
на нашия разум. Това еди нство може да бъде обозначено к а т о
unitaspost rem*33, а п ъ рвото к а т о unitas ante rem**. И накрая, раз
л и к ата между понятие и идея може да се изрази чрез сравнение,
к а т о се каже: понятието прилича на един безжизнен съд - как-
в о т о сме сложили в него, лежи наистина едно до друго, но о т
него не може да се извади (чрез аналитични съждения) нищо по
вече о т слож еното в него (чрез си н т е т и ч н а рефлексия). Идея
та, напротив, развива у т о зи , к о й т о я е възприел, представи,
нови по отнош ение на едноименното й понятие. Тя прилича
на жив, развиващ се, надарен с оплождаща сила организъм, кой
т о създава нещо, к о е т о не е носил го т о в о в себе си.
Според всичко казано д о т у к п о н я т и е т о , колкото и да е по
лезно 3а ж и в о т а, колкото и да е употребимо, необходимо и пло
д отво рн о в н ауката, о ст ав а навеки безплодно 3а и з к у с т в о т о .
* Единство след нещото (лат.) - Б. пр.

** Единство преди нещото (лат.) - Б. пр.
Вбзприешата идея, напротив, е д е й с т в и т е л н и я т и единствен

източник 3а всяко истинско произведение на и з к у с т в о т о . В
сво я та пврвична сила т я блика о т самия ж и в о т , о т природа
т а , о т с в е т а и се пости га само о т истинския гений или о т
човек, вдвхновен 3а м ом ен та до свстояние на гениалност. Само
о т т а к о в а непосредствено познание се р аж д ат и ст и н ск и т е
творби , носещи в себе си безсмвртен ж и в о т . Именно за щ о т о
идеята е и о ст ав а нагледно представима, худо ж н и квт свзна-
ва намерението и д ел т а на сво ет о произведение in abstracto, не
п о н я т и е т о , а и д еята се носи пред погледа му. Е т о защо т о й
не може да даде см етк а 3а д е й с т в и я т а си. Той работи , к ак т о
казват хо р ата, единствено по ч у в с т в о и несвзнавано, дори ин
сти н кти вн о . П одраж атели те, м ани ери сти те, imitatores, ser-
vumpecus* изхож дат в и з к у с т в о т о о т п о н я т и е т о . Запом нят
какво се харесва в и сти н ск и те произведения, какво ввздейства,
изясняват си го, обличат го в понятие, т о е с т ввзприемат го
аб ст р ак т н о , и сега вече му подраж ават, о т к р и т о или скрито,
с премислена преднамереност. Подобно на р а с т е н и я т а парази
т и т е в см укват хр ан ата си о т чужди т во р б и и к а т о полипи
т е при ем ат ц в е т а на с в о я т а храна. Продблжавайки твврдени-
я т а , бихме могли да твврди м , че т е приличат на машини, кои
т о раздробяват всичко, сложено в т я х , наистина много фино,
см есват го, но не м о г а т никога да го погвлнат, т а к а че ч уж
д и те свставн и елементи се о т к р и в а т все о т н о во , о т д е л я т
се и се с о р т и р а т . Единствено гени ят прилича на организвм,
асимилиращ, претворяващ , продуциращ. Н аистина т о й се
ввзпитава и формира о т свои те предшественици и т е х н и т е
произведения, но се опложда непосредствено само о т ж и в о т а
и с в е т а благодарение на нагледните си впечатления. З а т о в а и
най-високото образование не вреди никога на оригиналност
т а му. Всички подражатели, всички маниеристи ввзприемат
с в щ н о с т т а на чуж д и те, образцови постш кения в поняти я, но
п о н я т и я т а не м о г а т никога да вд вхн ат ж и в о т на една т в о р
ба. Епохата, т о е с т с в о т в е т н а т а т в п а маса, познава само по
н яти я и се е залепила 3а т я х , поради к о е т о приема бврзо и с
И м и т а т о р и , р о б с к а сган ( л а т . ) - Х орац и й , E p istu la e , I, 19 - Б. пр.

високо одобрение маниернише произведения. След няколко го

дини обаче т е не ни го во р ят вече нищо, т в й к а т о се е изменил
д у х в т на врем ето, т о е с т го сп о д стващ и те понятия, а коре-
н в т на meyu т в о р б и е само в т я х . Сега и ст и н ск и т е произве
дения, почерпани непосредствено о т природата, о т ж и вота,
о с т а в а т к а т о т я х вечно млади и запазват вовеки пврвичната
си сила. Те не принадлежат на никоя епоха, а на чо вечеството .
По т а з и причина со б с т в е н и я т им век, квм к о й т о отказали да
се приспособят, ги приемал хладно и т в й к а т о разкривали кос
вено и о тр и ц ател н о заблужденията му, ги признавали квсно и
неохотно. Е т о защо т е не м о г а т и да о с т а р е я т , а и след години
ни о чаро ват все о т н о в о с вечна свеж ест. Тогава т е няма да са
изложени на о п а с н о с т т а да о с т а н а т незабелязани и непризна
т и , т в й к а т о вече са увенчани и санкционирани о т малцина
т а способни на свждение глави, явяващи се рядко и поединично
ввв вековете* и дали гласовете си 3а т я х . Бавно н ар астващ и я т
брой на т е зи гласове им свздава а в т о р и т е т - т ази единствена
свдийска три б ун а, к о я т о имаме предвид, к огато се обрвщаме
квм п о т о м с т в о т о . Да, свдници са само т е зи появяващи се о т
време на време личности, за щ о т о м асата и м н о зи н ство то о т
п о т о м с т в о т о ще б в д а т и ще о с т а н а т вовеки толкова обвр-
кани и тв п и , колкото м аса та и м н о зи н ст во то о т сввременни-
ц и т е са били по всяко време и все още са.
Нека прочетем оплакванията на великите умове ввв всички
векове о т сввременниците. Те гл асят свщо к а к т о и днес, т в й
к а т о ч о в еш к и я т род е винаги еднаквв. По всяко време и ввв
всяко и зкуство бездуш ното подражание зам ества духа, кой
т о е притеж ание само на малцина. Подраж анието обаче е с т а
р а т а , свблечена дреха на последната проява на духа, получила
признание. О т т у к следва, че одобрението на п о т о м с т в о т о се
пости га само 3а с м е т к а на одобрението на свврем ен н о стта и
обратно**.
* A p p a r e n t ra r i, n a n te s in g u r g it e va sto . [Тук-там, над бездната морс

ка и пуста о ст а в а т крушенци. - Прев. Г. Батаклиев, Вергилий, Е н е -
и д а , I, 118 - Б. пр.]
** Вж. гл. 34 6 то м втори.
С:ВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ТРЕТА КНИГА 403
§50
Ако ц е л т а на и з к у с т в о т о е да предаде ввз п р и е т а т а идея,

к оя то благодарение на посредничеството на духа на художни
ка, к вд ето т я се явява пречистена и изолирана о т всичко чуж
до, с т а в а д оствп н а и 3а човек, при теж аващ по-слаба ввзприем-
чи вост и лишен о т творческа п р о д ук т и вн о ст, ако в и з к у с т
в о т о не бива да се изхожда о т п о н я т и е т о , т о га в а не можем да
одобрим, че едно худож ествено произведение преднамерено и
насочено може да бвде определено 3а изразяването на едно по
нятие. Таквв е сл у ч ая т с алегорията. А легорията е х у д о ж е с т
вено произведение, означаващо нещо друго о т пр ед ставен о то.
Нагледното обаче, следователно и и деята, изразява непосредс
твен о само себе си, и т о изцяло, и не се нуждае о т посредничес
т в о т о на нещо друго, загатващ о го. Така онова, к о е т о е з а г а т
н а т о и представено о т нещо сввсем различно, з а щ о т о само
т о т о не може да бвде о б е к т на свзерцание, е винаги понятие.
Е т о защо алегорията означава всеки п в т едно п он яти е т а к а ,
че д у х в т на зрителя да се отвлече о т изобразената нагледна
представа и се насочи квм сввсем друга, а б с т р а к т н а , не наглед
на, лежаща изцяло щ ввн х у д о ж ес т в ен о т о произведение. Тук
к а р т и н а т а или с т а т у я т а т р я б ва да п о с т и г н а т онова, к о ет о
постига, само че много по-свввршено, написаният т е к с т . При
з н а т а т а цел на и з к у с т в о т о - изобразяването на само наглед
но ввзприемаемата идея, т у к не е цел. Но 3а онова, квм к о е т о е
насочена алегорията, не е необходимо голямо сввврш енство на
худ о ж еств ен о то произведение. И щом т о се о ткр и е, ц ел т а е
п о ст и гн ат а и д у х в т се насочва квм сввсем друг вид представа,
квм едно а б с т р а к т н о понятие, представляващ о п о с т а в е н а т а
цел. Следователно алегориите в изобразителното и зкуство
не са нищо друго освен йероглифи. Х у д о ж е с т в е н а т а с т о й
н о ст, к о я т о т е впрочем и биха могли да и м а т к а т о нагледно
изображение, им се полага не к а т о на алегории, а по други при
чини. Нощ на Кореджо, Геният на славата на Анибале Карачи34,
Хорите на Пусен33 са прекрасни картини, но т о в а няма нищо
общо с ф а к т а , че са алегории. К а т о алегории т е не ни д а в а т
нищо повече о т един надпис, дори по-малко. Да си припомним
о т н о в о посочената по-горе разлика между реалното и номи

н алн ото значение на една картина. Тук номиналното е именно
алегоричното, например ген и ят на славата - реалното е дейс
т в и т е л н о изобразеното, в случая един красив младеж с кри
ла, край к огото л е т я т прекрасни мом ичета. Това изобразява
една идея. Реалното значение обаче бездейства само дотогава,
д окогато забравяме номиналното, алегоричното. Помислим
ли 3а него, нагледет се нарушава и едно а б с т р а к т н о понятие
Заангажира духа ни. П р еходвт о т идея квм поняти е обаче е ви
наги падение. Н оминалното значение, т о в а алегорично намере
ние е дори ч е с т о в ущврб на реалното, на нагледната истина.
Така например н е е с т е с т в е н о т о осветление в Нощ на Кореджо
ввпреки краси вото си изпелнение е все пак алегорично м оти ви
рано и неввзможно в д е й с т в и т е л н о с т т а . Значи, макар и една
алегорична к арти н а да при теж ава худож ествена с т о й н о с т ,
все пак т я е сввсем независима и напелно отделно о т онова,
к о е т о пости га к а т о алегория. Подобно худож ествено произ
ведение служи едновременно на две цели, именно да изрази едно
пон ятие и да изрази една идея. Само последното може да бвде
худож ествен о произведение. П ер во то е чуждо намерение, иг
р и в о то удоволствие една к арти н а да служи едновременно и
к а т о надпис, к а т о йероглиф, измислено в полза на онези, кои
т о о с т а в а т чужди на и с т и н с к а т а сещ н о ст на и з к у с т в о т о .
Това е сещ о то , к а к т о ако едно худож ествено произведение е и
полезен предм ет, служещ едновременно на две цели, например
с т а т у я , к о я т о е и канделабер и кариати да36, или пек барелеф,
представлявай] едновременно и щ и т е т на Ахил37. И стински
т е приятели на и з к у с т в о т о не ще о д о б р я т н и т о едн ото, ни-
т о другото. Н аистина една алегорична кар ти н а може и в т о
ва си к ачество да направи живо впечатление на д у ш а т а . При
свщ и те о б с т о я т е л с т в а обаче еднакво бездействие би имал и
един надпис. Например, ако в д у ш а т а на един човек желание
т о 3а слава се е вкоренило здраво и трай но, т о й разглежда сла
в а т а дори к а т о своя полагаща му се с о б с т в е н о ст , о т к о я т о
е лишен само д о к ат о не е представил д о к у м е н т и т е 3а право
над т а з и с о б с т в е н о ст . И ако сега застан е пред увенчания с
лавров венец Гений на славата, д у ш а т а му ще се развелнува и
тази к арти н а ще призове всичките му сили квм д ея т ел н о с т .

С ъщ ото обаче би се случило, ако видеше внезапно написана с
големи и четливи букви д у м а т а „слава“. Или ако човек е въз
вести л някоя истина, к о я т о е о т значение 3а практическия
ж и в о т и представлява прозрение в н аук ата, но квм д у м и т е му
са се отнесли с недоверие, т о гав а огромно ввздействие вврху
него ще окаже алегоричната картина, изобразяваща врем ето,
к о ето повдига б ул о то и показва гол ата истина. Свщия е ф е к т
би имал и девизвт: Le temps découvre la vérité*. Всеки п в т т у к
действа а б с т р а к т н а т а мисвл, а не съзерцаваното.
Ако съгласно казаното алегорията в изобразителното из
к у с т в о е един погрешен стрем еж , служещ на сввсем чужда на
и у к у с т в о т о цел, т я с т а в а съвсем непоносима, к о гат о се о т
клонява дотолкова, че изображението на измъчените и насила
привлечени тълкувания сти га до нелепост. О т т о з и вид е на
пример к о с т е н у р к а т а к а т о намек 3а с в о й с т в о т о на ж е н а т а
да се затвар я в чер уп к ата си. Също и Немезида, надничаща в
пазвата на д р е ха та си - загатване, че т я вижда и с к р и т о т о .
Обяснението на Белори 3а ж ъ л т и т е одежди на сл а д о с тр ас т и
е т о в к а р т и н а т а на Анибале Карачи е, че худож н и къ т искал да
намекне 3а скорош н ото увяхване на р а д о с т и т е , к о и т о пожъл
т я в а т к а т о слама.
К о гато между изобразеното и з а г а т н а т о т о по н яти е не
същ ествува връзка, к о я т о да се основава върху подвеждане
т о под т о в а п он яти е или върху идейни асоциации, а знакъ т и
означеното са свързани съвсем конвенционално, чрез положи
телни, случайни правила, т о гава т о зи вид алегория наричаме
символ. Така р о з а т а е символ на д и с к р е т н о с т т а , лавърът - на
славата, п ал м ат а - на с т р а н н и ч е с т в о т о , к р ъ с т ъ т - на хрис
т и я н с к а т а религия. Тук сп а д а т и всички значения, з а г а т н а т и
непосредствено чрез ц в е т о в е т е : ж ъ л т о т о е ц в я т на изма
м а т а , а си н ьо то на в е р н о с т т а . Подобни символи са може би
ч е ст о полезни 3а ж и в о т а , но в и з к у с т в о т о т е н я м а т значе
ние. Трябва да се разглеждат к а т о йероглифи или дори к а т о
китайско идеографическо писмо. Те са сродни с гербовете, с
Времето изважда наяве истината (фр.) - Б. пр.

хр аст а , загатващ 3а странноприемница, с ключа или к о ж ата,

по к о и т о се познавали кам ерхервт и м инъорвт.
И к о гат о накрая известни исторически или м итически ли
ца или персонифицирани п о н я т и я се разкриват чрез веднвж
Завинаги стр о го определени символи, последните биха могли
да се н ар екат етблети. Такива са ж и в о т н и т е на евангелис
т и т е 38, с о в а т а на Минерва, яб вл к ата на Парис, к о т в а т а на
н адеж дата и т .н . Под емблема най-често се разбират онези
символични, прости , само с една дума обясними изображения,
к о и т о т р я б в а да онагледят една морална истина. Такива емб
леми изпвлват големите сбирки на Й. Камерарий, А л ц и ат и др.
Те п р е д с т ав л я в ат преход квм п о ет и ч еск а та алегоричност, 3а
к о я т о ще говорим по-долу.
Гр вц к ата ск у л п ту р а се обрвща квм нагледа, е т о защо т я е
естетическа, и н д уск ата - квм п о н я т и е т о , е т о защо т я е сим
волична.
Н аш ет о стан ови щ е 3а алегорията, основаващо се вврху
досегаш ните ни размишления 3а в в т р е ш н а т а свщ н о ст на из
к у с т в о т о и т я с н о свврзано с т я х , е направо противоположно
на м нението на Винкелман, к о й т о далече о т м исвлта да обяви
к а т о нас алегорията 3а напвлно чужда на и з к у с т в о т о и дори
ч е с т о вредяща му, се заствп ва навсяквде 3а нея, к а т о вижда
(.Прощведения I, с. 55 и сл.) най -висш ата цел на и з к у с т в о т о в
„изображението на общи п о н яти я и несетивни неща“. Всеки е
свободен да се присведини квм ед н о то или д р уго то становищ е.
Но при т о в а и други подобни мнения на Винкелман, отнасящ и
се до и с т и н с к а т а м етаф изика на красивото, ми с т а н а сввсем
ясна и с т и н а т а , че човек може да бвде невероятно ввзприемчив
квм к р а с о т а т а в и з к у с т в о т о и да има най-правилна прецен
ка 3а нея, без 9а бвде 6 свстояние да даде а б с т р а к т н а и всвщ-
н о с т философска равносм етка 3а с в щ н о с т т а на красивото в
и з к у с т в о т о , т а к а к а к т о човек може да бвде много благороден
и добродетелен и 6 отделни случаи да при теж ава много чувс
т в и т е л н а с в в е ст с т о ч н о с т т а на златарски везни, без 9а мо"
же да обоснове философски и да обясни in abstracto е т и ч е с к а т а
Значимост на п о с т в п к и т е си.
Но квм поезията алегорията има сввсем друго отнош ение,
о т к о л к о т о към изобразителното и зк уств о и ако в него т я

се отхвърля, в п о ези ята е съвсем у м е с т н а и целесъобразна. В
изобразителното и зкуство т я о т веж д а о т нагледно дадено
т о , о т същинския предм ет на всяко и зкуство към а б с т р а к т
ни мисли. В поези ята обаче о т н о ш ен и ет о е т о ч н о о б р а т н о т о .
Тук непосредствено дадено с думи е п о н я т и е т о и най-близка
т а цел води всеки п ъ т о т него към нагледното, ч и й то образ
ф а н т а з и я т а на слуш ател я т р я б ва сама да си представи. Ако
в изобразителното и зкуство преминаваме о т непосредстве
но даденото към нещо друго, т о в а нещо е всеки п ъ т понятие,
тъй к а т о т у к единствено а б с т р а к т н о т о не може да бъде
дадено непосредствено. Едно поняти е обаче не бива никога да
бъде първоизточник, к а к т о и изобразяването му - цел на една
худож ествена т во р б а.
В поезията, н апротив, п о н я т и е т о е м ат ер и ал ъ т , непос
редствено даденото. Поради т о в а п о е т ъ т може много лесно
да го изостави, 3а да представи нещо съвсем различно, нещо
нагледно, с к о е т о да постигне ц ел т а си. Във взаимовръзката
на едно поетическо произведение едно п он яти е или една мисъл
м о гат да б ъ д а т необходими, макар сами по себе си и непосредс
т вен о да не са способни на нагледност. Ч ест о с т а в а т наглед
ни с п о м о щ та на един подобаващ на п о н я т и е т о пример. Така
е при всеки т р о п , при всяка м етаф о р а и алегория, при всяко
сравнение, различаващи се единствено по дълбината и изчерпа
т е л н о с т т а на изображението. З а т о в а в словесните и з к у с т
ва сравненията и алегориите и м а т превъзходно въздействие.
Колко добре е определил С ерван тес съня чрез едно сравнение, 3а
да изрази, че т о й ни освобождава о т всички душевни и телесни
мъки: „Той е м ан т и я , покриваща целия човек.“ Как м айсторски
е изразил К л ай ст в един с т и х мисълта, че философи и изследо
ватели просвещ ават човешкия род:
Те, ч и я т о нощна лампа о светя ва ц я л о то земно кълбо*.
Колко силно и нагледно характеризира Омир зл о вещ ата

А т а , к а т о казва:
* Е валд ф о н К л а й с т , П р о л е т т а , П р о и звед ен и я , 1 8 0 3 ,1, 236 - Б. пр.

има т я нежни нозе, по з е м я т а не ствпба,

само се движи безспир по глави те на с м ъ р т н и т е хора*.
Какво силно бездействие е имала басн ята на Менений Агри-

па 3а стом аха и членовете вврху изселилия се римски народ! Как
прекрасно с п о м ен ат ат а вече алегория на П л ато н 3а пещ ерата
в началото на седма книга на Държавата разкрива една крайна
а б с т р а к т н а философска догма! М и т ъ т 3а Персефона тр я б ва
също да се разглежда к а т о дълбокомислена алегория на фило
соф ската тенденция - Персефона попада под в л а с т т а на под
зем н ото ц ар ство, вкусвайки т а м един нар. Това с т а в а особено
ясно в заслуж аващ ата повече о т похвала разработка на т о зи
м и т о т Гьоте, вплел я к а т о епизод в Триуллф на чувствител
ността. И звестни са ми т р и изчерпателни алегорични произ
ведения: е д н о то е я сн ат а и самобитна т в о р б а на Балтасар Гра-
циан39, несравнимият Критикон, съ стоящ се о т изключително
дълбокомислени алегории, вплетени в една голяма, б огата т ъ -
кан и служещи т у к 3а живо, прикрито изразяване на морални
истини. По т о з и начин т е получават най-голяма нагледност
и у ч у д в а т с б о г а т с т в о т о на въображението на авто р а. Две
скр и ти алегории обаче са Дон Кихот и Гъливер при лшипутите.
П ъ рви ят алегоризира ж и в о т а на всеки човек, к о й то , различа
вайки се о т други те, се стрем и не към личното си добруване,
а преследва една обективна, идеална цел, завладяла мислите и
во лята му. Вследствие на т о в а поведението му в т о з и с в я т
е твъ рд е странно. При Гъливер всичко физическо т р я б в а да се
приема в духовен смисъл, 3а да се о ткр и е какво е имал предвид
т о з и satirical rogue**, к а к т о би го нарекъл Х ам лет.
Тбй к а т о при п о ет и ч ес к а та алегория п о н я т и е т о е винаги
даденото, к о е т о т я иска да представи нагледно с п о м о щ та
на един образ, понякога т я може да се изрази или подкрепи и
чрез една рисувана карти на. Тази к арти н а обаче се разглежда не
к а т о произведение на изобразителното и зкуство, а само ка
т о поясняващ йероглиф и не претендира 3а живописно, а само
3а поетическо значение. О т т о з и вид е краси вата алегорична
* Омир, И л и а д а , XIX, 91 - прев. Ал. Милев, Бл. Димитрова - Б. пр.

** Шегобиец сатирик (англ.) - Б. пр.
ви н етка на Л а ф а т е р 40, вводушевяваща положително всеки за

щ и тн и к на и с т и н а т а : оса ужилва рвка, двржаща свещ, д о к ат о
6 пламвка изгарят комари, а под всичко м о т о т о :
И макар да опврля кри лото на комара,

да првсва черепа и релия му мозвк,
с в е щ т а о с т а в а свещ!
И макар да ме жили о са та ,
аз няма да я пусна!
Тук спада още и онзи надгробен п ам етн и к с и здухан ата, ди

мяща свещ и надписа:
К о гат о изгори, си проличава

дали бе о т лой, или о т восвк.
О т т о з и вид е и едно древно немско родословно дврво, в ко

е т о последният п о том вк на израсналото нависоко сем ейство
взема решение да завериш ж и в о т а си в пвлно ввздвржание и
реломвдрие и т а к а с него да изчезне р о д в т му. Изразил т о в а ,
изобразявайки се в корема на широко разклонилото се дврво,
отрязващ с ножира двнера над себе си. Тук сп а д а т изобщо по-
горе с п о м е н ат и те символи, наричани обикновено емблеми, ко
и т о биха могли и да се определят к а т о к р а т к и рисувани сю
ж е т и с подчертан морал.
Подобни алегории т р я б в а да се причисляват винаги квм пое
ти ч еск и те, не квм ж ивописните и само т а к а т е са оправдани.
Тук ж ивописното изпвлнение о с т а в а на заден план и о т него не
се изисква нищо повече о т едно нагледно представяне на про
блема. Но к а к т о в изобразителното и зкуство, т а к а и в пое
зи я т а алегорията преминава в символ, к о гат о между нагледно
п р ед ставен о то и а б с т р а к т н о т о свщ ествува само произволна
врвдка. Но т в й к а т о всичко символично почива в о сн о ват а си
вврху някаква уговорка, между д р уги те си н е д о с т а т в р и сим-
волвт има и т о зи , че 6 течение на врем ето значението му се
Забравя, д о к ат о сввсем избледнее. Ако не знае, кой би о т г а т н а л
Защо р и б ата е символ на х р и с т и я н с т в о т о ? 41 Само Шампили-
он42, за щ о т о р и б ата е изряло фонетичен йероглиф. Е т о защо и
Откровението на Йоан43 к а т о алегория е свщо то л к ова неясно,

колкото и релеф ите с magnus Deus sol Mithra44*, к о и т о и днес
още не са разтвлкувани**.
§51
К о гат о в досегаш ното си разглеждане на и з к у с т в о т о се

обрвщаме о т изобразителното и зк у ств о квм поезията, не
се свмняваме, че и н ей н ата цел е да разкрие идеите, степени
т е на обективация на в о л я т а и да ги предаде на слуш ателя
с я с н о т а т а и ж и в о с т т а , с к о и т о ги е ввзприела д у ш а т а на
п о е т а. И деи те са по свщ ество нагледни. Следователно макар
и в п оези ята непосредствено предаденото чрез 9Уми да пред
ставл я ва само а б с т р а к т н и п о н яти я , явно намерението е да
се накара с л у ш а т е л я т да види в п р е д с т а в и т е л и т е на т е зи по
н я т и я идеите на ж и в о т а - нещо, освщ ествим о единствено с
п о м о щ т а на с о б с т в е н а т а му ф ан тази я. Но 3а да може т я да се
ввзбуди с в о т в е т н о на ц ел та, а б с т р а к т н и т е п о н яти я, пред
ставляващ и н еп о сред ствен и ят м атери ал к а к т о на поезията,
т а к а и на с у х а т а проза, т р я б в а да се с в ч е т а я т т а к а , че сфе
р и т е им да се пресичат и н и т о едно о т т я х да не може да за
пази а б с т р а к т н о т о си общо значение, а на негово м я с т о пред
ф а н т а з и я т а да се появи един нагледен п р ед стави тел , к о й то
сл о вата на п о е т а да м одиф ицират п о -н а т а т б к сбгласно не
говия замисвл. К а к т о хи м и квт, свврзвайки напвлно бистри и
прозрачни т е ч н о с т и , получава о т т я х т ввр д и утай к и , т а к а
и п о е т в т свумява да извлече о т а б с т р а к т н о т о , прозрачно об
що значение на п о н я т и я т а според начина, по к о й т о ги свврзва
к о н к р е т н о т о и индивидуалното, нагледната представа, 3а-
щ о т о и д еята се познава само нагледно. Познанието на и д еята
обаче е цел на всяко и зкуство. М а й с т о р с т в о т о в поезията,
к а к т о и в х и м и я т а спомага да се получава всеки п в т ж елан ата
у т а й к а . На т а з и цел с л у ж а т м н ож ество е п и т е т и , огранича-
* Великият бог слвнце М итра (лат.) - Б. пр.

** Вж. гл. 36 6 т о м втори.
бащи о б щ о т о значение на всяко п он яти е все повече и повече,

3а да се стигн е до нагледност. Омир п о ставя п о ч т и до всяко
свщ естви тел н о едно прилагателно, ч и ето п о н яти е пресича
сф е р ат а на п вр во то п он яти е и веднага ч у в с т в и т е л н о я огра
ничава, чрез к о е т о се доближава много повече до нагледност-
т а . Например:
Ev 5’ е л е о ’ ß xeavca k ap jip o v cpaoç yeX ioio,

‘EÀxov vu xx a p e ^ a iv a v елг ÇeiSwpov a p o u p av .
(Occidit vero in Oceanum splendidum lumen solis,
Trabens noctem nigram super almam terram.)*
A стихвт
Под свода небесен на Юга полвхва ветр ещ

о т м и р ти и лаври увива прекрасен венец**45. -
извиква пред ввображ ението с п о м о щ т а на малко п о н яти я ця

л о т о блаж енство на южния к л и м ат.
По-особено ср ед ство в п о ези ята са р и т в м в т и р и м ат а. Не
Знам как да обясня н евероятно си лн ото им ввздействие, освен
че по т о з и начин с и л ат а на н аш и те представи, свврзани свщес-
т в е н о с врем ето, добива нещо своеобразно, вследствие к о е т о
следваме равномерно повтарящ и я се звук, на к о й т о сякаш при
гласяме. По т о з и начин р и т в м в т и р и м а т а п ри ковават о т
ч асти вним анието ни, к а т о следим п о -о хо тн о изпвлнението,
а о т ч а с т и свздават и едно сляпо, предхождащо всяко свждение
повторение на ч у т о т о , чрез к о е т о т о добива и звестн а емфа-
ти чн а, независима о т всякакви доводи уб е д и тел н о ст.
Благодарение на общия хар ак тер на м атериала, с к о й т о
поези ята си служи, 3а да предаде идеите, следователно на по
н я т и я т а , пределите на н ей н ата о бласт са много широки. Тя
може да изобрази ц я л а т а природа, и деите ввв всички степени,
к а т о в с в о т в е т с т в и е с и д еята, к о я т о т р я б в а да предаде, при-
* Яркият блясвк на слвнцето вдвн океана потвна, влачейки твм-

ната нощ над земята богата и плодна (прев. Ал. Милев, Бл. Д имит
рова) - (Омир, И л и а д а , VIII, 485 - Б. пр.)
** Й. В. Гьоте, М и н ь о н , прев. Т. Берберов - Б. пр.
бягба т у към описателно, т у към разказвателно, т у към не

посредствено драм атично изображение. Ако обаче при изобра
ж ен и ето на по-ниските степени на о б е к т н о с т т а на во л я т а
изобразителното и зк уств о най-често я превъзхожда, защ о то
л и ш ен ата о т познание и ч и ст о ж и воти н ска природа разкри
ва в един-единствен, добре уловен м о м ен т п о ч ти р я л а т а си
същ н ост, при човека, напроти в, доколкото т о й изразява себе
си не чрез облика и израж ението си, а чрез ни3 о т постъпки и
придружаващи ги мисли и аф ек т и , т о й представлява основна
т е м а на поези ята, к о я т о в т а з и о бласт няма равна на себе си,
т ъ й к а т о т у к я подпомага ел ем ен т ъ т на развитие, липсващ
при изобразителните и зкуства.
Разкриването на и д еята, съставляващ а най-високата с т е
пен на о б е к т н о с т на в о л я т а - изображението на човека в свър
зана поредица о т с т р е м е ж и т е и п о с т ъ п к и т е му, - е голям ата
т е м а на поези ята. Н аистина и о п и т ъ т учи, и и с т о р и я т а учи
да познаваме човека. Но все пак п о-често човеците, отколко-
т о човекът, т о е с т т е , д а в а т повече емпирични данни 3а по
ведението на човеци те един към друг, о т к о е т о п р о и зт и ч а т
по-скоро правила 3а с о б с т в е н о т о ни поведение, о т к о л к о т о да
спом агат да се хвърли поглед дълбоко в най-съкровената същ
н о с т на човека. Е с т е с т в е н о , т о в а в никакъв случай не е изклю
чено и при т я х . Но всеки п ъ т , к о гат о се о т н ася до с ъ щ н о с т т а
на с ам о т о човечество, к о я т о ни се разкрива в и с т о р и я т а или
чрез собствен ия о п и т , ние ги възприемаме к а к т о и ст о р и к ъ т
и с т о р и я т а - вече с о ч и те на художник, поетически, т о е с т
чрез и д еята, не според явлението, според в ъ т р е ш н а т а същ
н о с т , не според о т н о ш е н и я т а . С о б с т в е н и я т о п и т е неизбеж
но условие 3а разбирането на п о ети ч еск о то и зкуство, к а к т о
и на и с т о р и я т а , за щ о т о т о й е сякаш речникът на езика, кой
т о и д в е т е го во р ят. И с т о р и я т а обаче се о т н ася към поезия
т а всъ щ н о ст к а к т о п о р т р е т н а т а живопис към историчес
к а т а . П ъ рвата дава и с т и н а т а в единичното, в т о р а т а - във
всеобщ ото. П ъ рвата при теж ава и с т и н а т а на явлението и
може да я удостовер и с него, в т о р а т а при теж ава и с т и н а т а
на и д еята, к о я т о не може да се о ткр и е в н и т о едно о т д ел
но явление, но к о я т о говори о т всички т я х . П о е т ъ т избира
свдиателно значителни хар актер и и ги п о ставя в значителни

ситуации, и с т о р и к в т ги приема так и ва, к ак в и т о са. Той раз
глежда и избира л и ц ата и с в б и т и я т а не според в в т р е ш н а т а
им, истинска, изразяваща и д еята значим ост, а по ввн и ш ата,
показната, о т н о с и т е л н а т а , важна о т гледна т о ч к а на врвд-
к а т а помежду им и с л е д с т в и я т а о т т я х . Не бива да разглежда
нищо само по себе си и с оглед на значителния му хар ак тер
и израз, а т р я б в а да се свобразява с о т н о ш е н и я т а и връзките
му с други свбития, с влиянието му вврху следващ ите, дори
най-вече свс с о б с т в е н а т а си епоха. Е т о защо т о й не ще о т
мине и някоя маловажна, сввсем обикновена п о ствп ка на един
крал, з а щ о т о т я имала последици и е оказала влияние. А няма
да спомене други изввнредно значителни поствп ки на отделни
прекрасни индивиди, ако не са имали последствия и не са ока
зали влияние. При разглеждането си и с т о р и к в т следва закона
3а основанието и улавя явлението, на ч и я т о форма служи т о -
Зи закон. П о е т в т , напроти в, ввзприема и д еята, с в щ н о с т т а
на ч о в е ч е с т в о т о , щ ввн всякакви отнош ения, изввн врем ето,
ввдприема а д е к в а т н а т а о б е к т н о с т на н ещ о т о само по себе си
на най-високата й степен. И макар при спом енатия начин на
разглеждане, к о й т о и с т о р и к в т е принуден неизбежно да след
ва, в в т р е ш н а т а свщ н о ст , з н а ч и м о с т т а на явлени ята, ядро
т о на всички обвивки да не се изгубва никога и да може да се
намери и познае най-малкото о т т о зи , к о й т о го твр си , все пак
онова, к о е т о има значение само по себе си, а не в о тн о ш ен и
я т а , и с т и н с к о т о разгрвщане на и д еята, ще се намери далече
по-правилно и по-ясно в поези ята, о т к о л к о т о в и с т о р и я т а ,
поради к о е т о , к ол к ото и парадоксално да звучи, в п о ези ята
има много повече д ей стви тел н а, истинска, ввт р еш н а правда,
о т к о л к о т о в и с т о р и я т а . И с т о р и к в т т р я б в а да следва инди
видуалн ото свбитие т ак о в а , к а к в о т о е било в ж и в о т а , к а к т о
се е развило ввв врем ето в м ногократно п р еп л етен и те вери
ги о т причини и действия. Не е ввзможно обаче да при теж ава
всички данни 3а него, да е видял всичко и да е о т к р и л всичко.
Всеки м о м ен т оригиналвт на к а р т и н а т а му може да го напус
не или пвк на нейно м я с т о да се вм ести някоя друга лвжлива.
Това се случва т о л к о в а ч е с т о и ми дава право да предполагам,
че 6 р я л а т а и стори я лвж либото е повече о т и с т и н а т а . ГТо-

е т в т , напроти в, е схванал и д ея т а 3а ч о в е ч е с т в о т о о т някак
ва определена стр ан а, к о я т о иска да изобрази, в нея пред него
се обективира с ъ щ н о с т т а на с о б с т в е н о т о му A3. Познанието
му, к а к т о го разгледахме по-горе във връзка със с к у л п т у р а т а , е
наполовина a priori. Пред него с т о и един образец, твъ рдо, ясно,
ярко осветен , образеи,, к о й т о не може да го напусне. Е т о защо
п о е т ъ т ни показва в огледалото на своя дух и д ея т а ч и ста и
ясна, а изложението му е до най -м алката подробност и ст и н
ско к а т о самия ж и в о т*. По т а з и причина т а м , където не раз
полагали с данни, например в р еч и те на с в о и т е герои, поети,
* Подразбира се, че навсякъде говоря само 3 а редкия, голям, истин

ски поет и най-малко имам предвид онази жалка сбирщина о т пос
редствени поети, стихоплетци и съчинители на приказки, развъди-
ли се днес в Германия особено много и на които всъщност би тряб
вало да се викне о т всички страни в рилите:
M e d io c r ib u s esse p o e t is
N o n h o m in e s , n o n D i, n o n c o n cessere c o lu m n a e .
(Ho да бъде посредствен п о ет в т ,
ни боговете допускат, ни хората, нито книжарят.)
(Прев. Г. Батаклиев, Хораций, П о е т и ч е с к о т о щ к у с т в о , 372 - Б. пр.)
Заслужава дори сериозно да се помисли върху това, колко много
собствено и чуждо време, колко хартия се разхищават о т този ро
як посредствени поети и колко вредно е влиянието им, тъй като
публиката посяга, о т една страна, винаги към новото, но о т друга,
по природа има по-голяма наклонност към превратното и плоско
т о , което й е по-близко. Е т о защо произведенията на посредстве
ните поети я отклоняват и отдръпват о т истинските шедьоври
и о т к ул тур ата, следователно противодействат на благотворно
т о влияние на гениите, развалят все повече вкуса и т ак а задържат
прогреса на епохата. Затова критиката и сати рата би трябвало
без никакво снизхождение и състрадание да бичуват посредствени
т е поети, докато ги накарат 3 а собственото им добро да запълват
свободното си време по-скоро с добро четиво, отколкото с писане
на лоши книги. Щом к ато дори к р о тк и я т бог на музите изпаднал
в такъв гняв о т беддарността на непризваните, че можал да одере
кожата на Марсий46, не виждам как посредствената поезия ще обос
нове претенциите си 3 а търпимост.
СВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД СТА ВА . ТРЕТА К Н И ГА 415
дори 6 релия си начин на разработка на м атери ал а големите

древни историци се доближ ават до епоса. А т о в а именно при
дава на изложението им еди н ство и им позволява да св х р а н я т
в в т р е ш н а т а и сти н а дори к о гат о ввнилната не им е била до-
ствп н а или дори е била фалшифицирана. А ако по-горе сравних
ме и с т о р и я т а с п о р т р е т н а т а живопис в п р о ти во п о л ож н ост
на поези ята, к о я т о с в о т в е т с т в а на и с т о р и ч еск ат а живопис,
сега намираме, че изискването на Винкелман - п о р т р е т в т да
бвде идеал на индивида - се е спазвало о т древни те историци,
т в й к а т о т е изобразявали дори д е т а й л и т е т а к а , че изпвква-
ла изразяващ ата се в т я х с т р ан а 3а и д ея т а на ч о в е ч е с т в о т о .
Н о ви те историци, н апроти в, с изключение на малцина, показ
в а т най-често
То зрелище е най-плачевно:
прастари вехтори и, разна см ет*.
Следователно, к о й т о иска да познае ч о в е ч е с т в о т о и него

в а т а свщ н о ст, т в ж д е с т в е н а ввв всички прояви и в р азви ти
е т о си, в н его вата идея, на него произведенията на великите
безсмвртни п о е т и ще п р е д с т а в я т една много по-вярна и по-
ясна карти н а, о т к о л к о т о изобщо са в свстояни е да п р ед с т а
в я т и ст о р и ц и т е , з а щ о т о дори и най-добрите между т я х са
к а т о п о е т и далече не сред п вр ви те, а и не са с развврзани рвце.
В т о з и смисвл о т н о ш е н и е т о между т я х може да се поясни свс
следното сравнение. Ч и с т и я т историк, р а б о т ещ само ввз ос
нова на д ан н ите, прилича на човек, к о й т о без к а к в и т о и да е
познания по м а т е м а т и к а изследва чрез измервания взаи м о о т
нош ен ията между случайно попаднали му фигури. Е т о защо
емпирично направените изводи са обременени с всички грешки
на н ач е р т ан и т е фигури. П о е т в т , напроти в, прилича на м а
т е м а т и к , к о й т о в ч и с т наглед конструира т е з и отнош ени я
a priori и ги посочва не к а к т о са в д е й с т в и т е л н о с т в н ач ер та
н а т а фигура, а к а к т о са в и д еята, к о я т о ч е р т е ж в т т р я б в а да
онагледи. З а т о в а и Шилер казва:
Й. В. Гьоте, Фауст, прев. Д. С т а т к о в - Б. пр.

Н ероденото не остар ява,

не познава т о с м в р т т а * .
С оглед познанието с в щ н о с т т а на ч о в е ч е с т в о т о т р я б в а
да призная по-голям ото значение на биографиите, предимно
на автоб и огр аф и и те, о т к о л к о т о на и с т и н с к а т а история,
поне к а к т о т я обикновено се разработва. О т ч а с т и з а щ о т о в
биографиите д анните м о г а т да се с в ч е т а я т по-правилно и по-
пвлно, о т ч а с т и з а щ о т о в и с т и н с к а т а истори я д е й с т в а т « е
то л к о в а хора, колкото народи и войски, а о т д е л н и т е личности
се я в я в а т на далечно разстояние, плвтн о обкрвжени и с голяма
св и т а , при т о в а покри ти с церемониални т в р ж е с т в е н и одеж
ди или теж к и , непрегвваеми брони, че наистина е т р у д н о през
всичко т о в а да се о т к р и я т движ енията на човека. Правдиво
описаният ж и в о т на о т д е л н а т а личност, напроти в, показва в
една т я с н а сфера н рави те и обичаите на х о р а т а ввв всичките
им нюанси и форми. Б л агор од ството , добр од етел та, дори све
т о с т т а на единици, извращ енията, н и з о с т т а , к о в а р с т в о т о
на повечето, п о д л о с т т а на някои о т т я х . С оглед на разгледа
н о т о т у к отнош ение, именно о т н о ш е н и е т о на в в т р е ш н о т о
Значение на явлението, е свввршено безразлично дали пробле
м и т е , около к о и т о се в в р т и д ей с т в и ет о , разгледани о т н о с и
тел н о, са дребни или важни, селски двор или кралство, за щ о т о
всички т е сами по себе си са без 3начение и д о б и ват т а к о в а само
доколкото чрез т я х се задвижва волята. М о т и в в т има значе
ние само благодарение на о т н о ш е н и е т о си квм волята, д ок ато
о т н о ш е н и е т о , к о е т о т о й к а т о нещо има квм други т ак и ва
неща, сввсем не се взема предвид. К а к т о един крвг с диам етвр
един цол при теж ава напвлно свщ и т е геометрични свой ства,
к а к т о друг с диам етвр 40 милиона мили, т а к а и с в б и т и я т а в
едно село и н еговата и стори я и с в б и т и я т а в едно кралство
са еднакви по свщ н о ст. И по едн о то , и по д р у го т о може да се
изучава и опознава ч о в е ч е с т в о т о . Освен т о в а не е правилно
да се мисли, че авто би о гр аф и и те са пвлни с лвжи и измама. Лв-
ж а т а (макар и навсяквде ввзможна) е може би т а м по -тр удн а,
о т к о л к о т о навсяквде другаде. Най-лесно е да се п р естр уваш
* Шилер, К ъ т прият елит е (прев. Ал. Миланов) - Б. пр.

С ВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А ВА . ТРЕТА КН И ГА 417
при разговор. К ол кото и парадоксално да звучи, л вж ата е по-

т р у д н а дори в пи см ото, т в й к а т о човек, о ставен сам на себе
си, поглежда в д у ш а т а си, а не наввн, т р у д н о вниква в чуж до
т о и далечното и няма пред очи м я р к ата на вп ечатл ен и ето
вврху другия. Този друг обаче преглежда п и см ото спокойно, в
настроение, чуждо на а в т о р а му, препрочита го м н огок р ат
но и по различно време и о тк р и ва лесно с к р и т о т о намерение.
Най-лесно опознаваме к а т о човек и един а в т о р о т н еговата
книга, з а щ о т о т у к всички посочени условия д е й с т в а т по-сил
но и по-трайно. А да се п р естр уваш в една автобиография, е
толкова т р у д н о , че не свщ ествува може би н и т о една, к о я т о ,
общо в зето , да не е по-правдива о т всяка друга написана и с т о
рия. К о гат о излага ж и в о т а си, човек добива общ поглед вврху
всичко в него, единичното се смалява, близкото се отдалечава,
далечното о т н о в о се приближава, свображенията се с т о п я
в а т . Той се изповядва пред себе си и доброволно е седнал на из
повед. Тук д у х в т на л вж ата не може лесно да го завладее, зайчо
т о у всеки човек е скр и та и склонност квм и с т и н а т а , а т а з и
склонност т р я б в а да се преодолява при всяка лвжа и т у к т я е
Заела изввнредно силна позиция. О т н о ш е н и я т а между биогра
ф и я т а и и с т о р и я т а на народите може да се онагледи свс след
н о т о сравнение. И с т о р и я т а ни показва ч о в е ч е с т в о т о т а к а ,
както ни се разкрива природата, гледана о т някоя висока пла
нина. О т един п в т виждаме много неща, широки про стран с
т в а , големи маси, но нищо не е ясно, н и т о може да се познае в
д е й с т в и т е л н а т а си свщ н о ст. О писанието на ж и в о т а на една
личност, н апроти в, ни показва човека т а к а , к а к т о опознаваме
природата, к о гато се разхождаме между д в р в е т а т а , р астен и
я т а , скалите и в о д и т е в нея. Но к а к т о пейзаж ната живопис,
при к о я т о худ о ж н и квт ни дава ввзм ож ност да надникнем през
неговите очи в природата, облекчава много познанието на
нейните идеи и необходимото 3а т я х свстояни е на безволно,
чи сто познание, т а к а 3а изображението на идеите, к о и т о м о
жем да потвреим 6 и с т о р и я т а и биографията, п о ет и ч еск о т о
изкуство има значително предим ство и при д в е т е , з а щ о т о и
т у к ген и ят показва пред нас едно огледало, о т к о е т о всичко
с т ав а ясно и в к о е т о е евчетано всичко свщ ествен о и значи-
шелно, т а к а че ние го виждаме представено в ярка светлина,

д о к ат о всичко случайно и чуждо се изгубва*.
П о е т ъ т , ч и я т о задача е да изобрази и д ея т а 3а ч о веч ест
в о т о , може да я осъщ естви т а к а , че или изобразеният да е
същевременно и изобразяваш, —т о в а се среща 6 лириката, 6 съ
щ и н ск ата песен, където п о е т ъ т съзерцава и описва живо само
с о б с т в е н о т о си състояние, при к о е т о поради т е м а т а 3а т о зи
род поезия е същ ествена и звестн а с у б е к т и в н о с т , - или онова,
к о е т о т р я б в а да се изобрази, е съвсем различно о т изобразява
щия, к а к т о е във всички други родове, където изобразяващ ият
се прикрива повече или по-малко зад изобразеното, д о к ат о на
края съвсем изчезне. Чрез т о н а и цялостн и я с т р о е ж на роман
са п о е т ъ т дава израз на съ ст о я н и ет о си. Много по-обективен
о т песен та, ром ансът при теж ава все пак и нещо субективно.
То изчезва все повече в идилията, още повече в романа, п о ч ти
напълно в същинския епос и накрая в д р а м а т а показва само сле
ди. Тя е н ай -о б екти вн и ят и съвършен в не едно отнош ение, но
най-труден род поезия. Е т о защо лири ката е най-лесният и
макар иначе и з к у с т в о т о да се удава само на редкия, истински
гений, все пак и човек, общо в зето , съвсем не т о л к о в а даровит,
може да създаде една прекрасна песен, ако някое силно в п е ч а т
ление о т външния с в я т го вдъхнови и повиши т в о р ч е с к и т е му
сили, з а щ о т о 3а т о в а му е необходимо само живо съзерцание на
с о б с т в е н о т о състояние в м о м ен та на възбуда. Това доказват
много отделни песни, ч и и т о авт о р и о стан али иначе неизвес
т н и , особено н ем ските народни песни, събрани в един прекра
сен сборник Вълшебният рог, а също и безброй любовни и други
народни песни на всички езици. Да улови м о м е н т н о т о н а с т р о
ение и да го въплъти в песен - в т о в а се състои п о сти ж ен и ето
на т о з и поетически род. И въпреки всичко 6 ли ри ката на ис
т и н с к и т е п о ет и е отразена д у ш е в н о с т т а на ц я л о т о човечес
т в о и всичко, к о е т о са изпитали милиони хора в м иналото или
ще и з п и т а т днес и в бъдеще при същ и те, вечно повтарящ и
се положения, намира в т я х с ъ о т в е т е н израз. Именно защ о то
т е з и положения, к а к т о и с а м о т о човечество вследствие пос
т о я н н о т о повторение, о с т а в а т неизменни и предизвикват

С ВЕТЪ Т К АТО ВО Л Я И П РЕД С Т А ВА . ТРЕТА К Н И ГА 419
винаги едни и свщи ч у в с т в а , лирическите т в о р б и на и ст и н с

к и т е п о е т и б е з д е й ст в а т цели векове наред и зап азват свеже
с т т а си. П о е т ъ т е всечовек, всичко, к о е т о някога е вълнува
ло чо веш к о то сърце и к о е т о 6 различни м ом ен ти е създавало
о т себе си при родата на човешкия дух, всичко, к о е т о живее
и ЗРее 6 ч о в е ш к ат а гръд - всичко т о в а е негов сю ж ет , негов
м атериал, а освен него и ц я л а т а природа. Е т о защо п о е т в т
може да ввзпее еднакво и с л а д о с т р а с т и е т о , и м и с т и к а т а , да
бвде Анакреон47 или Ангелус Силезиус, да пише трагедии или
комедии, да изобразява възвишени или низки помисли според
н астр о ен и ето или призванието си. З а т о в а никой няма право
да нарежда на п о е т а да бвде благороден и възвишен, морален,
набожен, християнин, т о в а или онова, още по-малко да го уп
реква, че е т ак ъ в , а не друг. Той е огледало на ч о в е ч е с т в о т о и
довежда до съзнанието му всичко, к о е т о т о ч у в с т в а и прави.
Ако разгледаме сега с ъ щ н о с т т а на и с т и н с к а т а песен п о -о т -
близо и вземем 3а пример някои отлични и едновременно ч и сти
образци, а не так и ва, к о и т о се доближ ават по някакъв начин до
друг род, к а т о романса, елегията, химна, епиграмата и т .н ., ще
открием, че д е й с т в и т е л н а т а същ н ост на песента в най-тесен
смисъл е следната. С у б е к т ъ т на волята, т о е с т с о б с т в е н о т о
желание, изпълва съзнанието на п о ета, ч е с т о к а т о о съ щ ест
вено и удовлетворено желание (радост), а п о -често к а т о въз
п р е п я т ст в а н о (печал), но винаги к а т о а ф е к т , с т р а с т , възбу
дено душ евно състояние. Наред с т о в а обаче и едновременно с
него, при вида на обкръж аващ ата го природа певецът осъзнава
сам себе си к а т о су б е к т на ч и с т о т о , безволно познание, чий-
т о непоклатим, блажен покой сега представлява к о н т р а с т на
устр ем а на все още ограничаваното, все още незадоволено ж е
лание. У сещ ането на т о з и к о н т р а с т , т а з и борба между т я х е
всъщ ност онова, к о е т о намира израз в песента к а т о ц я л о ст и
к о ето представлява изобщо лирическото състояние. В т о в а
състояние сякаш ставам е подвластни на ч и с т о т о познание, 3а
да се освободим о т ж еланието и неговия у с т р ем . Ние следваме
познанието, но само 3а миг, все о т н о в о желанието, споменът
3а н аш и те лични цели ни откъ сва о т спокойното съзерцание,
но и все о т н о в о о т т о в а желание ни отвли ча близката, обкръ
жаваща ни к расота, където ни се предлага ч и с т о т о , безволно

познание. Поради т о в а в песента и в лирическото настроение
ж еланието (личният интерес на релите) и ч и с т о т о съзерца
ние на предлагащ ото ни се обкръжение се см есват по уд и ви те
лен начин. Т ърсят се и се измислят отнош ени я между двете,
с у б е к т и в н о т о настроение, а ф е к т н о т о състояние на волята
предават багрите си на съзерцаваната обстановка, а т я о т
своя стр ан а се о тразява в т о в а настроение и го оц ветява. (Съ
щ и н ската песен е о т п е ч а т ъ к на т о в а толкова объркано и раз
късано душевно състояние.
За да обясним с примери т о в а а б с т р а к т н о разчленяване на
едно състояние, с т о я щ о далече о т всяка абстракция, може да
вземем в ръка всяка о т б езсм ъ р тн и те песни на Гьо те. К а т о
особено подходящи 3а т а з и цел бих препоръчал Жалбата на
пастира, Среща и разлъка, Кът луната, По ерерото, Есенно на
строение. Прекрасни примери са още и и с т и н с к и т е песни във
Вълшебният рог, особено онази, к о я т о започва с д у м и т е : „0 ,
Бремен, т р я б в а да т е напусна!“ К а т о комична, д ей ст в и т ел
но подходяща пародия на лирическия хар ак тер ме е поразила
една песен на Ф ос48, в к о я т о т о й описва ч у в с т в а т а на пияния
специалист по покривите, к о й то , падайки о т покрива, прави
една забележка, съвсем чужда на м о м е н т н о т о му състояние,
присъща именно на безволното познание, а т я е, че часовникът
на к у л а т а т о к у -щ о е о тм ери л единадесет и половина.
К о й т о споделя с мене изложеното стан ови щ е 3а лиричес
к о т о състояние, ще се съгласи, че т о е всъ щ н о ст нагледното
поетическо познание на онзи закон, устан о вен в моя т р а к т а т
3а закона 3а основанието и спом енат вече и в т о з и т р у д , имен
но, че т ъ ж д е с т в о т о между с у б е к т а на познанието и с уб ек т а
на ж еланието може да бъде наречено х а т ’ еф зрИ * ЧУ9°> т а к а
че п о ети ч еск о то въздействие на п есен та почива в края на кра
и щ а т а върху т а з и истина.
В течение на ж и в о т а т е з и два суб ек т а, или казано по-раз-
бираемо гл авата и сърцето, се разграничават все повече, су
б е к т и в н о т о ч у в с т в о се о т д ел я все повече о т о б ек т и в н о т о
познание. При д е т е т о т е са още слети , т о п о ч т и не умее
* Н а п р а в о (гр.) - Б. пр.
СВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С Т А ВА . ТРЕТА К Н И ГА 421
да се разграничава о т обкръжението си и се слива с него. При

младежа всяко възприятие предизвиква най-напред ч у в с т в о и
настроение, дори се смесва с т я х , к а к т о прекрасно е изразил
т о в а Байрон:
I live not in myself but I become

Portion o f that around me; and to me
High mountains are a feeling*.
По т а з и причина м ладеж ът не може да се откъ сне о т вън

ш н а т а ст р а н а на н е щ ат а, именно з а т о в а т о й е способен само
на лирическа поезия, а едва м ъж ъ т на драматическа. С тар ец а
можем да си представим само к а т о епик, к а т о Осиан49 и Омир,
тъй к а т о разказването е присъщо на хар ак тер а на стареца.
В п о -о б ек т и в н и т е поетически родове, особено в романа,
епоса и д р ам ата ц е л т а - разкриване на и д еята 3а ч о веч ество
т о - се пости га предимно с две сред ства: чрез правилното и
дълбоко проникновено изобразяване на значителни хар актер и
и чрез създаването на значими ситуации, в к о и т о т е се проявя
в а т . К а к т о хи м и къ т е длъжен не само да представя п р о с т и
т е в ещ ества и осн овни те им съединения в ч и ст , неподправен
вид, но и да ги подлага на влиянието на т а к и в а реагенти, при
к ои то о со б е н о с ти т е им се п р о явяват ясно и очебийно, т а
ка и п о е т ъ т е длъжен да ни представи к а т о с а м а т а природа
правдиво и т о ч н о значителни характери. Но 3а да можем да ги
радберем, т о й т р я б в а да ги п о стави в т а к и в а ситуации, в ко
и т о т е разкриват напълно о со б ен о сти т е си, и да ги изобрази
в резки очертания, наричани поради т о в а значими ситуации.
В д ей стви телн и я ж и в о т и в и с т о р и я т а с л у ч а й н о с т т а създа
ва рядко ситуации с подобни свой ства. Те о с т а в а т единични,
изгубени и скр и ти сред м н о ж е с т в о т о незначителни неща.
З н ач и м о ст та на всяка си туац и я т р я б в а да отли чава романа,
епоса и д р ам ат а о т д ей стви телн и я ж и в о т т а к а , к а к т о и съ
ч е т а н и е т о и изборът на значителни характери . Но и при две-
* A3 не живея в себе си - нещата

поглъщат моя дух - върхът над мен
със т р е п е т ме изпълва. (Прев. Д. С т ат к о в) - (Байрон, Чайлд
Х а р о л д , III, 72 - Б. пр.)
422 АРТУР Ш О П Е Н Х А У Е Р
me неизбежно условие 3а т я х н о т о бездействие е най-строга

правди вост. Л и п сата на ед и н ство в х а р а к т е р и т е , ако п р о ти
в о р еч ат на сам и т е себе си или на с в щ н о с т т а на човечество
т о изобщо, к а к т о и н ев в зм о ж н о с т та или дори граничещ ата
с нея неправдоподобност на с в б и т и я т а , макар и само в някои
странични о б с т о я т е л с т в а , оскврбява в п о ези ята толкова
много, колкото лошо нарисуваните фигури или ф алш и вата
перспектива, или неправилното осветление в ж ивописта,
З ащ ото и т а м , к а к т о и т у к , ние изискваме вярно огледало на
ж и в о т а и на с в е т а , само че изяснено чрез изображението и ос
мислено чрез свп о ставя н ето . Твй к а т о ц ел т а на всички изкус
т в а е само една - изобразяване на и д еята, - а свщ ествен ат а
разлика между т я х се с в ст о и единствено в т о в а , каква степен
на об ективауи я на в о л я т а представлява изобразяваната идея,
к о е т о о т своя ст р ан а определя м атериала на изображение
т о , и най-отдалечени те едно о т друго и зк у ств а м о г а т да се
о б я сн я т чрез сравнението им едно с друго. Така например, 3а
да се у л о в я т напвлно и деите, изразяващи се ввв в о д а т а , не е
д о с т а т в ч н о да се в и д я т в спокойното езеро и в плавно теча-
ищя п о т о к . Н ейните идеи се разгрвщ ат едва т о гава, когато
в о д а т а се явява при всякакви о б с т о я т е л с т в а и п р еп я т ст в и я ,
к о и то , действайки вврху нея, я к а р а т да изрази напвлно свойс
т в а т а си. Е т о защо я намираме прекрасна, к о гат о пада о т
високо, к о гат о бучи и се пени, хвврля првски нагоре и падайки,
се разбива на с и т ен прах, или накрая, изкуствено принудена,
изхвврля нависоко с т р у и т е си. Така, проявявайки се различно
при различни о б с т о я т е л с т в а , т я о с т а в а винаги вярна на своя
хар актер . За нея е то л к о ва е с т е с т в е н о да хвврля првски нави
соко, к ол кото и да се разлива спокойно к а т о огледало. Г о т о
ва е и на едн о то , и на д р уго то , щом н а с т в п я т с в о т в е т н и т е
условия. Това, к о е т о м а й с т о р в т хидравлик изввршва с т е ч н а
т а м атер и я, а а р х и т е к т в т с неподвиж ната, изввршва и епи
ч ески ят или драм атически п о е т с и д ея т а 3а ч о веч ество то .
Разгрвщ ането и изясняването на изразяващ ата се ввв всяко
и зк у ств о идея, на о б ек т и в и р ащ а та се на всяка степен воля е
обща цел на всички и зкуства. Ж и в о т в т на човека, к ак в в т о е
най-често в д е й с т в и т е л н о с т т а , прилича на в о д а т а, к ак вато
т я се показва обикновено в езерото и р ек ата. В епоса, романа и
СВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Т РЕТ А К Н И ГА 423
т р а г е д и я т а обаче избрани хар актер и се п о с т а в я т при т а к и в а

условия, при к ак в и т о се разви ват вси чки те им особености,
разкриват се дблбините на ч о веш к ат а душ а и се про явяват
6 необичайни и значителни поствпки. Така п о ети ч еск о то из
к у с т в о обективира и д ея т а 3а човека, на к о я т о е присвщо да се
представя в напвлно индивидуални характери.
К а т о врех на п о ети ч еск о то и зкуство к а к т о по о т н о ш е
ние на силата на б ездей стви ето му, т а к а и на т р у д н о с т т а на
о свщ ествяв ан ето му, т р я б в а да се разглежда т р а г е д и я т а и да
се признае 3а т а к в в врвх. За р я л о то наше разглеждане е важно и
тр я б ва да се отбележи, че р ел т а на т о в а вбрховно поетическо
постижение е изображението на с т р а ш н а т а ст р ан а на ж иво
т а . П р е д с т а в я т ни се ужасни страдания и м вки те на човечес
т в о т о , т р и у м ф в т на злобата, я з в и т ел н ат а вл аст на случай
н о с т т а и н е о т в р а т и м а т а гибел на праведните и невинните.
Всичко т о в а ни подсеща недвусмислено 3а характера на с в е т а
и б и т и е т о . Показва ни се борбата на во лята свс сам а та себе
си. Тука, най-високата степен на нейната о б е к т н о с т , к о гато
т я е достигнала пвлното си развитие, т а з и борба изпвква свс
страш н а сила. Тя се проявява в ст р а д а н и я т а на ч о в еч ес т в о т о ,
предизвикани о т ч а с т и о т сл у ч ай н о ст т а или заблужденията,
к о и то т у к се я в я в а т господари на с в е т а и по к о в а р с т в о т о си,
напомнящо дори преднамереност, о л и р етво р я ват свдбата. Те
се двлж ат о т ч а с т и и на сам о то човечество, на крвстосващ и-
т е се волеви стрем еж и на индивидите, на злобата и изврате-
н о с т т а на м н о з и н с т в о то о т т я х . У всички т я х живее и се
проявява една и свща воля. Н ейните явления обаче се б о р я т
едно срещу друго и се разквсват взаимно. У един индивид т я
се проявява по-слабо, у друг по-силно, т у к е повече, т а м по-
малко освзната и смекчена о т с в ет л и н ат а на познанието, до-
к а т о накрая т о в а познание, пречистено и усилено чрез сам о то
страдание, достигне у отделния индивид онази т о ч к а , к бдето
явлението, б ул о т о на Майя, повече не го заблуждава, к вд ето
т о прозира ф о р м ата на явлението, на рппарш т тс1тс1иаНот5,
и почиващ ият верху т о з и принрип егоизвм умира. Вследствие
т о в а толкова м огвщ и те преди т о в а мотиви и згуб ват силата
си и на т я х н о ллясто пблното познание на с б щ н о с т т а на све
т а , действайки к а т о квиетив на волята, довежда до резигна-
рия, до отричане не само о т ж и в о т а, но и о т сам ата воля да

ж и в о т . Така в т р а г е д и я т а накрая виждаме как най-благородни-
т е герои се о т к а з в а т след двлга борба и след страдания завина
ги о т целите, преследвани с т а к в в плам дотогава, о т р и ч а т се
о т всички наслади в ж и в о т а или накрая доброволно и с радост
о т самия ж и в о т . Таквв е непоколебимият принц на Калдерон,
т а к а в а е Гретхен ввв Фауст, т а к в в е Х ам лет, к о го то Хорацио
би последвал доброволно, ако не тр я б ваш е да о стан е още из
вестн о време да понася ст р а д а н и я т а в т о з и суров с в я т , 3а да
разясни свдб ата на Х ам лет и да о чи сти п а м е т т а му. Такива
са и Орлеанската дева, и М есинската годеница. Всички т е уми
р а т , пречистени чрез стр ад ан и ето , т о е с т след к а т о волята
3а ж и в о т е умряла преди т о в а у т я х . В Мохамед на Волтер т о
ва прозрение намира накрая израз в словата на Палмира, о т п р а
вени квм Мохамед: „ С в е т в т е 3а т и р а н и т е . Ти живей!“
И зискванията 3а т.н ар . поетическа справедливост, напро
т и в , се д в л ж а т на пвлното неразбиране на с в щ н о с т т а на т р а
гедията, дори на с в щ н о с т т а на св ет а. То се проявява дрвзко
с ц я л а т а си безвкусица в к р и т и к а т а , на к о я т о д-р Самюел
Джонсвн подлага о т д е л н и т е пиеси на Шекспир50. Той се оплаква
о т п о в с е м е с т н о т о пренебрегване на т о в а изискване, к о ет о
в св щ н о ст е налице, за щ о т о в какво са се провинили т е зи Офе-
лии, Дездемони, Корделии? Но само плоски ят, оптим исти чен,
протестан тско-рели ги озен или всвщ н о ст еврейски мироглед
може да изисква поетическа справедливост и да намира собс
т в е н о удовлетворение в п о ст и га н е т о й. И с т и н с к и я т смисвл
на т р а г е д и я т а е двлбокото прозрение, че онова, к о е т о гер оят
изкупва, не са личните му грехове, а пврвородният грях, т о
е с т в и н а т а на с а м о т о би ти е:
Pues el delito mayor
Del hombre es haber nacido*.
К а к т о е казал Калдерон**.
О тн осн о с т р о еж а на т р а г е д и я т а ще си позволя само ед

на забележка. Х арактерн о 3а т р а г е д и я т а е изображението
* Защото най-голямата вина на човека е, че е роден (исп.) - Б. пр.

** Калдерон, Ж и в о т ъ т е с ъ н , I, 2.
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД СТА ВА . ТРЕТА К Н И ГА 425
на едно голямо нещ астие. М н огото различни пъ ти щ а обаче,

по к о и т о п о е т в т ст и га до него, м о г а т да се с в е д а т до т р и
вида. То може да произтича о т и зклю чи телната, достигащ а
крайните предели на възм ож ното з л о с т на един хар актер ,
к о й то с т а в а причина 3а н ещ аст и ет о . Примери 3а т о з и вид
са Ричард III, Яго в Отело, Шейлок във Венецианският търго
вец, Франц Моор, Федра на Еврипид, Креон в Антигена и т .н .
Н е щ а ст и е т о може да се дължи и на сл я п ат а съдба, т о е с т на
случайност или заблуждение. И стински образец 3а т о з и вид е
цар Едип на Софокъл, също и Т рахи нянките, т у к сп ад ат изоб
що п овечето ан тични трагедии. Между п о-н ови те са Ролгео и
Жулиета, Танкред на В ол тер, Месинската годеница. Но нещас
т и е т о може да е р е з у л т а т и на позицията на д ей с т в а щ и т е
лица едно към друго, на т е х н и т е отнош ения, т а к а че да не
са необходими н и т о чудовищни заблуждения, н и т о небивали
случайности, н и т о пък характери, сти гащ и до пределите на
чо веш к ата злоба. Необходими са само характери, обикновени
в морално отнош ение, к о и т о при дадени о б с т о я т е л с т в а , ка-
к в и т о ч е с т о н а с т ъ п в а т , в з е м а т т а к о в а отнош ение един към
друг, че положението им ги принуждава съзнателно и наясно
по всичко да си причиняват взаимно най-голямо зло, без ви
н а т а да е напълно на ед н ат а или на д р у га т а стр ан а. С т р у в а
ми се, че последният вид е 3а предпочитане пред о ст а н а л и т е ,
Защ ото т о й представя най-голямото нещ астие не к а т о из
ключение, не к а т о последица о т някакво стр ан н о стечение
на о б с т о я т е л с т в а т а или д е й с т в и я т а на някои чудовищни
характери, а к а т о нещо, произтичащ о лесно и о т само себе
си о т п о ст ъ п к и т е и хар ак тер а на човека, п о ч т и к а т о нещо
неизбежно, к о е т о именно з а т о в а ни засяга много отблизо. И
ако при д р уги те два вида в ж е с т о к а т а съдба и у ж а с н а т а зл о с т
виждаме страш н и , но грозящи ни само отдалеко сили, к о и то
ние сами бихме могли да избегнем, без 9а прибягваме до о т к а
за си о т нещо, последният вид ни показва онези разрушаващи
щ а с т и е т о и ж и в о т а сили т а к а , че всеки миг п ъ т я т им към
нас е о твор ен и най-голямото страдание се дължи на сп л ет-
ни, к о и т о по св о е т о същ ество м о г а т да определят и наша
т а съдба, на постъпки, на к о и то и ние бихме били способни
u следователно не би трябвало да се оплакваме, че е извър

шена несправедливост. Тогава, потръпвайки, усещаме, че сме
достигнали дъното на ада. Да се създаде т ак ъ в вид трагедия
обаче, е най-трудно, т ъ й к а т о т у к т р я б ва да се постигне из
клю чително голямо въздействие чрез най-малко изразходване
на ср ед ства и задвижващи д е й с т в и е т о причини, единствено
чрез т я х н о т о съпоставяне и разпределение. Е т о защо дори в
много о т най-добрите трагедии т а з и т р у д н о с т е заобиколе
на. К а т о съвършен образец 3а т о з и вид може да се посочи една
пиеса, превъзхождана обаче в друго отнош ение о т много други
пиеси на същия голям м айстор. Тази пиеса е Клавиго5'. Тук спада
в известен смисъл и Хамлет, ако гледаме само о тн о ш ен и ет о
на Х ам л е т к ъ м Л аер т и Офелия. И Валенщайн има същ ото пре
д и м ство , к а к т о и Фауст, ако разглеждаме к а т о основно дейс
т в и е сл уч к ата с Гретхен и нейния б р а т , още и Сид на Корней,
само че в т а з и пиеса липсва т р аги ч еск и я т завършек, какъ вто
намира аналогичното отнош ение на Макс към Текла*.
§52
Д о т у к разгледахме всички изящни и зк у ств а в онези общи

положения, с ъ о т в е т с т в а щ и на н аш ето становищ е. Започнах
ме с а р х и т е к т у р а т а , ч и я т о цел е изследването на обектива-
ц и я т а на в о л я т а на най-ниската степ ен на н ей н ата видим ост,
където т я се показва глух, несъзнаван, закономерен стр ем еж на
м а с а т а и все пак вече разкрива самораздвоение и борба, имен
но между т е ж е с т и инерция, и завършихме с разглеждането на
т р а г е д и я т а , к о я т о на най-високата степ ен на обективация-
т а на в о л я т а ни представя в голям мащаб и съвършено ясно
т о в а раздвоение със с а м а т а себе си. Но все пак намираме, че о т
н аш е то изследване е о стан ало изключено едно изящно изкус
т в о , а т о в а се и налагаше, т ъ й к а т о в с и с т е м а т и ч н а т а връзка
на изложението ни 3а него не бе подходящо н и т о едно м я с то .
Това и зкуств о е музиката. Тя заема съвсем отделно м я с т о

С В Е Т Ъ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . Т Р Е Т А К Н И ГА 427
сред всички други и зкуства. В нея не откри вам е подражани

е т о , п о в то р ен и ето на някоя идея 3а с ъ щ н о с т т а на с в е т а , и
при все т о в а т я е едно голямо и прекрасно и зкуство, к о е т о
въздейства силно върху д у ш а т а на човека и се разбира напълно
и дълбоко, подобно на един всеобиа, език, ч и я т о я с н о т а превъз
хожда дори езика на нагледния с в я т . Е т о защо в нея т р я б в а да
потърсим нещо много повече о т exercitium arithmeticae occultum
nescientis se numerare animi*, 3a к ак в о т о упражнение я е смя
т а л Лайбниу**. Той имал обаче право, доколкото разглеждал са
мо н епосредствен ото й външно значение, об ви вк ата й. Но ако
т я не беше нищо друго, т о гав а д о с т а в я н о т о ни о т нея удов
летворение би трябвало да прилича на онова, к о е т о и зп и тва
ме при правилното решение на една ар и т м ет и ч н а задача, и не
би притеж авало т а з и вътреш на р ад о ст, с к о я т о възприемаме
израза на съкровените глъбини на д у ш а т а ни. С оглед на на
ш е т о стан овищ е, съгласно к о е т о вниманието ни е насочено
към е с т е т и ч е с к о т о въздействие, т р я б ва да й припишем много
по-дълбок смисъл, о т н ася щ се до най-съкровената съ щ н о ст на
с в е т а и н аш ето A3. В т о зи смисъл числените отнош ения, до
к о и то може да се сведе м узи ката, п р е д с т а в л я в а т вече не обоз
наченото, а сами са знаци. По аналогия с д р уги те и зк у ств а м о
жем да заключим, че м узи к ат а се о т н ася към с в е т а в известен
смисъл, к а к т о изображението към изобразеното, копи ето към
оригинала. T03U хар ак тер е свой ствен на всички и зк у ств а и
въздействието им върху нас е същ ото, само че въздействието
на м узи к ата е по-силно, по-бързо, по-необходимо, неизбежно. А
и о тн о ш ен и ет о на м узи к ата, възпроизвеждаща св е т а , т р я б ва
да е много съкровено, безкрайно правдиво и то ч н о , за щ о т о т я
се разбира мигновено о т всеки. Тя показва и звестн а непогре
ш и м о ст, т ъ й к а т о ф о р м ат а й може да се сведе до определени,
изразими в числа правила, о т к о и т о не може да се отклони, без
да престан е да бъде музика.
И все пак т о ч к а т а на сравнение между м узи к ат а и с в е т а ,
о тн ош ен и ето , вследствие к о е т о т я се явява подражание и
* Несъзнателно упражнение по математика, при което духът не

Знае, че брои (лат.) - Б. пр.
* * L e ib n it ii e p is to la e , c o lle c tio K o r t h o lt i, ep. 154.
повторение на св е т а , е ск р и т а много двлбоко. Във всички вре

мена човек се е занимавал с музика, без 9а може да си даде с м е т
ка по т о зи ввпрос. Доволни, че непосредствено я разбираме, се
отказвам е о т а б с т р а к т н и обяснения 3а т о в а непосредствено
разбиране.
Предал се с р я л ата си душ а на впечатлени ето о т м узиката
и разнообразните й форми и връщайки се сега о т н о в о квм раз
мишления и квм изложените в хода на н астоящ ия т р у д мисли,
намерих накрая обяснение 3а в ъ т р е ш н а т а й същ ност и 3а харак
т е р а на о т н о ш ен и ет о й квм свет а, к о й то т я възпроизвежда,
отнош ение, к о е т о по силата на аналогията т р я б в а да се пред
полага. Това обяснение е наистина напълно д о статъ ч н о 3а мене
и задоволително 3а изследването ми, а сигурно ще удовлетвори
напълно и онзи, к о й т о ме е следвал д о т у к и е съгласен с м ои те
възгледи 3а света. С м я т а м обаче, че е съвсем невъзможно т о да
се докаже, т ъ й к а т о т о приема и устан о вява о тн о ш ен и ето
на м узи ката к а т о представа квм онова, к о е т о по свщ ество не
може никога да бъде представа, а и изисква м узи ката да се разг
лежда к а т о копие на един оригинал, к о й то сам не може никога да
бъде непосредствено представен. Е т о защо не мога да направя
нищо друго, освен т у к , в края на т а з и т р е т а книга, посветена
главно на и з к у с т в а т а , да идложа т о в а удовлетворителн о 3а
мене обяснение на прекрасното и зкуств о м узиката. А одобре
н и ето или о т р и ч а н е т о на м о е т о становищ е т р я б в а да предо
с т а в я на въздействието, к о е т о ще има върху всеки ч и т а т е л
о т ч а с т и м узиката, о т ч а с т и всички изложени о т мене мисли
или някоя о т т я х . Освен т о в а , 3а да можем с пълно убеждение
да приемем одобрително п р е д с т о я щ о т о изложение 3а смисъла
на м узиката, см я там 3а необходимо ч е с т о да се вслушваме в
м узиката, размишлявайки продължително върху изложеното.
А 3а т о в а се налага човек да е запознат с мислите ми.
А д екватн а обективация на в о л я т а са П л а т о н о в и т е идеи.
Да се стимулира опознаването им (възможно единствено при
с ъ о т в е т с т в а щ а на в о л я т а промяна у познаващия индивид)
чрез изображението на отделни неща, з ащ о то сам и те худо
ж ествен и произведения са винаги так и ва, е ц ел т а на всички
други и зкуства. Всички т е о б е к т и в и р а т в о л я т а само пос
редствено, именно чрез идеите. И т ъ й к а т о н аш и я т с в я т не
СВЕТЪ Т К АТО ВОДЯ И П РЕД СТАВА. ТРЕТА КН И ГА 429
е нищо друго освен явление на идеите в една м н о ж ест в ен о ст

посредством встъпване в principium individuationis (ф о р м ата
на възмож ното 3а индивида к а т о т а к ъ в познание), м узи к ата,
к о я то не взема под внимание идеите, е напълно независима о т
с в е т а на явленията, направо ги игнорира и би могла до известна
степен да същ ествува дори ако с в е т ъ т изобщо не с ъ щ ес т в у
ваше, к о е т о не може да се каже 3а д руги те и зкуства. М узи к ата
е именно т а к а в а непосредствена обективация и отраж ение на
ц я л ата воля, подобно на самия с в я т , подобно на идеите, ч и ето
размножено явление представлява с в е т ъ т на о т д е л н и т е не
ща. Следователно м узи к ата не е в никакъв случай отраж ение
на идеите к а т о други те и зкуства, а отражение на сатата во
ля, ч и я т о о б е к т н о с т са и идеите. Е т о защо въздействието на
м узи к ата е много по-могъщо и по-дълбоко о т т о в а на други те
и зкуства, защ о то т е го во р ят само 3а сян к ата, а м узи к ата 3а
същ ествен ото. Но т ъ й к а т о една и съща воля се обективира
к а к т о в идеите, т а к а и в м узи к ата, само че по различен начин
във всяко о т т я х , между м узи к ата и идеите, ч и и то явления в
св о я т а м н о ж е ст в е н о с т и с в о ет о несъвършенство е видими
я т с в я т , т р я б в а да същ ествува ако не непосредствена при
лика, все пак паралелизъм, аналогия. У стан о вяван ето на тази
аналогия ще помогне да се разбере по-лесно обяснението ми,
к оето е т р у д н о вследствие н е я с н о т а т а на предм ета.
В най-ниските т о н о в е на хармонията, в основния бас, о т
кривам най-ниските степени на о б е к т и в а у и я т а на во л я та,
неорганичната природа, м а с а т а на п л а н е т а т а . К а к т о е из
вестн о, всички високи то н ове, лесноподвижни и по-лесно за
миращи, т р я б в а да се разглеждат к а т о възникнали о т с т р а
ничните колебания на ниския основен т о н , ч и ето прозвуча-
ване т е винаги леко съпровождат. Закон на харм они ята е, че
на една басова н о т а може да с ъ о т в е т с т в а т само онези високи
тон ове, к о и т о прозвучават д ей стви тел н о едновременно с
нея (нейните sons harmoniques*) вследствие ст р ан и ч н и т е ко
лебания. Това е аналогично на с т а н о в и щ е т о , че всички т е л а
и всички организации в при родата т р я б в а да се разглеждат
Обертонове (фр.) - Б. пр.

к а т о възникнали чрез последователното развитие на м асата

на п л а н е т а т а . Тя е техен носител, к а к т о и техен източник.
Свилото отнош ение имаме между високите то н о ве и основ
ния бас. Високите то н о ве и м а т граница, над к о я т о не се чу
ва вече никакъв звук. Това отговаря на ф а к т а , че никаква ма
т е р и я не може да се възприеме без форма и свой ства, т о е с т
без проява на една необяснима сила, в к о я т о се изразява една
идея, или казано по-общо, н и т о една м атер и я не може да бъде
безволна. Следователно к а к т о известн а степен на височина
е неделима о т т о н а к а т о так ъ в, т а к а о т м а т е р и я т а е неде
лима и звестн а степ ен на проява на во л я та. О сновният бас е
в харм онията онова, к о е т о е неорганичната природа в света:
най-грубата м атери я, върху к о я т о се основава всичко и о т ко
я т о възниква и се развива всичко. Освен т о в а във всички създа
ващи харм он ията гласове на съпровождащ ите и н стр ум ен ти ,
между баса и водещия, изпълняващ м елодията глас откри вам
о т н о в о ц я л а т а последователна стълбица на идеите, в к ои то
се обективира во л я та. С т о я щ и т е по-близо до баса то н о ве са
по-ниските степени на т ази стълбица, с ъ о т в е т с т в а щ и на
още неорганическите, но вече м ногократно проявяващи се т е
ла. П о-високите п р ед ст ав л я в ат според мене р а с т и т е л н и я т
и ж и в о т и н ск и я т с в я т . Определените интервали на гам ата
са паралелни на определените степени на о б ек ти в ац и я та на
во л я та, на определените видове в природата. О тклонението
о т а р и т м е т и ч е с к а т а правилност на и н т ер в ал и т е вследс
т в и е т е м п е р а ц и я т а 52 или избраната т о н а л н о с т е аналогично
на о ткл он ен и ето на индивида о т видовия т и п . Дори нечис
т и т е нехармонични то н о ве, недаващи определени и н т е р
вали, м о г а т да се с р а в н я т с уж асн и те изроди, родени о т два
ж ивотински вида или о т човек и ж и вотн о . На т ези басови и
съпровождащи гласове обаче, съставляващ и хармонията, лип
сва п оследователн ата връзка, к о я т о при теж ава само горни
я т , изпълняващ мелодията глас. Само на него са свойствени
леки те и бързи модулации53 и рулади54, д о к ат о всички други
гласове се д в и ж а т по-бавно, без никаква сам о ст о я т ел н а връз
ка помежду си. Н ай-трудно се движи дълбокият бас, п ред ста
ви т е л на н ай -суровата маса. П овиш аването и понижаването
СВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД СТ А ВА . ТРЕТА К Н И ГА 431
му се избврш ват само на големи степени, 6 терци , кварти ,

квинти, никога с един т о н , освен ако не е бас, разместен с дво
ен к о н т р а п у н к т . Това бавно движение му е свойствено и ввв
физическо отнош ение. Дори не можем да си представим бврзи
рулади или трилери в ниския региствр. По-бврзо, но все пак без
мелодична взаимоврвзка и смислена последователност се дви
ж а т по-високите свпровождащи гласове, к о и т о са паралели на
ж ивотинския с в я т . Н есвврзаният ход и закономерното опре
деление на всички свпровождащи гласове е аналогично на т о в а ,
че в релия неразумен с в я т , о т кристала до най-свввршеното
ж и в отн о , н и т о едно свщ ество няма д ей стви тел н о свврзано
свзнание, к о е т о да направи о т ж и в о т а му едно смислено цяло,
н и т о едно не е изпитало последователно духовно развитие,
н и т о едно не се е усввврш енствало чрез образувания, а всичко
е застинало равномерно ввв врем ето, т а к о в а к а к в о т о е, опре
делено чрез устан овени закони.
И накрая, в мелодията, в основния глас, пеещ високо, рвково-
дещ всичко и движещ се последователно о т начало до край, на-
пвлно произволно в н еп р еквсн атата многозначителна врвзка
на една мисвл, глас, представящ цялото, о тк р и вам най-висо
к а т а степен на обективация на во л я та, осмисления ж и в о т и
стрем еж на човека. К а к т о единствено т о й , з а щ о т о е надарен
с разум, поглежда винаги напред и назад, квм п в т я на с в о я т а
д е й с т в и т е л н о с т и на безбройните си ввзмож ности и по т о зи
начин изживява един смислен и цялостен ж и в о т , т а к а с в о т -
б етн о единствено мелодията при теж ава смислена, целенасо
чена врвзка о т началото до края, следователно т я разказва
и с т о р и я т а на о с в е т е н а т а о т свзнанието воля, ч и й то о т п е -
ч а т в к в д е й с т в и т е л н о с т т а са редиц ата нейни поствпки. Но
м елодията казва повече, т я разказва най-свкровената й и с т о
рия, рисува всяко ввлнение, всеки стрем еж , всяко движение на
во лята, всичко онова, к о е т о р азум вт обхваща под ш и рокото и
о тр и ц ател н о п он яти е ч у в с т в о и к о е т о не може да ввзприеме
п о -н а т а т в к в сво и те абстракции. З а т о в а винаги се е казвало,
че м узи к ата е ези квт на ч у в с т в а т а и с т р а с т т а , т а к а к а к т о
д ум и т е са ези квт на разума. Още П л ато н я обяснява к а т о у
тшч це^соу хпщстгд цецгцтщеуп, ev тощ лайгщ аспу отач ц/тз%т|
Y ivy xai (Melodiarum motus, animi affectus imitans*) De leg. VIII. A u

А р и с т о т е л свщо казва: S ia xi oî ртЗрог x a i xa psXr|, tpcovy ot>-
a a , ipOeaiv eoixg (Cur numeri musici et modi, qui voces sunt, moribus
similes sese exhibent**) Probl. c. 19.
С в щ н о с т т а на човека ce свсто и 6 т о в а , че в о л я т а му се
стрем и , удовлетворява се и о т н о в о се стрем и , и все т а к а на-
т а т в к , дори щ а с т и е т о и благополучието му се заклю чават
в т о з и преход о т ж еланието квм неговото удовлетворяване
и о т него бврзо повторно квм ново желание, т в й к а т о лип
с а т а на удовлетворение е страдание, а л и п сата на ново ж е
л ан и е- напразен копнеж, languor, скука. С в о т в е т н о на т о в а
с в щ н о с т т а на м елодията е едно постоянн о отклонение о т
т о н и к а т а , минаващо по хиляда странични п вти щ а, не само
квм хармоничните степени, квм т е р у а т а и д о м и н а н т ат а, а
квм всякакви други то н о ве, квм д и со н ан т н ат а сеп ти м а и квм
образуващ ите огромни интервали степени. Винаги обаче в
края следва врвщане квм т о н и к а т а . По всички т ези пвти щ а
м елодията изразява многообразния стрем еж на во л я та, но ви
наги и н ейн ото удовлетворение чрез п о в т о р н о т о намиране
на хармоничната степен накрая и още повече на т о н и к а т а .
И зо б р етяван ето на мелодията, разкриването в нея на всич
ки най-свкровени тай н и на чо веш ки те желания и ч у в с т в а е
дело на гения. Тук неговото т в о р ч е с т в о е по-очебийно о т к в -
д е т о и да е другаде, далече о т всякакви размишления и свзна-
т е л н а преднамереност и би могло да се нарече вдвхновение. И
т у к , к а к т о навсяквде 6 и з к у с т в о т о , п о н я т и е т о е безплодно.
К о м п о зи т о р в т разкрива в в т р е ш н а т а свщ н о ст и изказва най-
двлбока м вд р о ст на език, к о й т о р азум вт му не разбира. К а т о
сомнамбул в свстояние на магнетизвм т о й дава откровения
3а неща, 3а к о и т о в будно свстояние няма и понятие. З а т о в а у
композитора повече о т к о л к о т о у всеки друг т в о р е у ч о век вт
е отделен напвлно о т т в о р е у а и е различен о т него. Дори при
* Движението на мелодията, подражаващо душевните ввлнения

** Защо ри тм и те и мелодиите, които са само звукове, приличат
на душевните свстояния (лат.) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 433
обяснението на т о в а прекрасно и зкуство п о н я т и е т о показва

с в о я т а немош, и св о и т е граници. Но аз все пак ще се о п и т ам да
доведа н а ш а т а аналогия докрай.
К а к т о б врзи ят преход о т желание квм удовлетворение и
о т него квм ново желание е щ асти е и благодат, т а к а и бврзите
мелодии, без големи отклонения, са весели; бавните, попадащи
на болезнени дисонанси и обрвщайки се едва след много т а к т а
о т н о в о квм т о н и к а т а 55, са твж н и , аналогично на забавеното,
Затруднено удовлетворение. Забавянето на н о в о т о ввзбужда-
не на во л я та, на languor, не би могло да има никаквв друг израз
освен продвл ж и тел н ото задвржане на т о н и к а т а , ч и ето ввз~
действие би стан ал о скоро непоносимо. Близки до т о з и вид са
много монотонни, неизразителни мелодии. К р а т к и т е , лесни
3а ввзприемане фрази на бврзата тан ц о ва музика го во р я т ся
каш 3а л есн одости ж и м ото обикновено щ асти е. Allegro maesto
so56, н апротив, с големи фрази, двлги ходове, далечни о ткл о н е
ния изразява един по-голям, по-благороден стр ем еж квм една
далечна цел и нейн ото достигане. Adagio говори 3а страд ан и я
т а на един голям, благороден стрем еж , презиращ всяко дребно
щ астие. А колко прекрасно е ввздей стви ето на Moll и Durl Кол
ко изумително е, че изменението на един полутон, п о я в ат а на
м а л к ат а т е р ц а вм есто гол ям ата ни н атр ап ва веднага и неиз
бежно едно плахо, мвлчаливо ч у в ст в о , но непосредствено след
т о в а о т него ни освобождава свщо т а к а мигновено Dur. Adagio
пости га в Moll израза на голяма мвка, преврвща се 6 покврти-
телен вопвл. Т ан цовата музика в Moll изразява сякаш несполу
ка в дребното щ асти е, к о е т о човек би било по-добре да пре-
Зре. Тя говори 3а д о ст и ган ет о на една по-ниска цел по п в т я на
мвчителни т р у д н о с т и . Н еи зч ер п ател н о стта на ввзм ож ните
мелодии с в о т в е т с т в а на н еи зч ер п ател н о стта на природата
в различието на индивидите, на физиономиите и жизнените
им п вти щ а. П реходвт о т един т о н квм друг, сввсем различен,
понеже унищожава напвлно врвзката с предходното, прилича
на с м в р т т а , доколкото с нея идва к р а я т на индивида. Но во
л я т а , проявяваща се у него, продвлжава да живее и сега, к а к т о
преди, проявява се у други индивиди, ч и ето свзнание обаче ня
ма никаква врвзка свс свзнанието на пврвия.
При доказването на всички изложени аналогии не бива ни

кога да се забравя, че м узи к ат а няма директно, а само косвено
отнош ение към т я х , т ъ й к а т о т я не говори никога 3а явлени
е т о , а единствено 3а в ъ т р е ш н а т а същ ност сама по себе си на
всяко явление, 3а с а м а т а воля. Е т о защо т я не изразява тази
или онази отделна и определена р адо ст, т ази или онази печал,
или болка, или ужас, или ликуване, или веселост, или душевен
покой, а р ад о ст, печал, болка, ужас, ликуване, веселост, душе
вен покой щобщо като такива сати по себе си, до известна с т е
пен in abstracto, съ щ ествен о то в т я х , без к а к в а т о и да е добав
ка, следователно и без м о т и в и т е 3а т я х . Въпреки т о в а ние ги
разбираме напълно 6 т ази извлечена квинтесенция. На т о в а се
дължи, че въображението ни се възбужда лесно о т м узи ката и
се о п и т в а да даде образ на т о з и толкова непосредствено гово
рещ ни, невидим и все пак то л к о ва оживен с в я т на д ухо вете, да
го облече с п л ъ т и кръв, т о е с т да се въплъти в един аналогичен
пример. Т ук е коренът на пеенето с думи и накрая на операта,
ч и й то т е к с т именно з а т о в а не би трябвало да изгубва под
чинената си роля, 3а да не може т а к а да с т а в а най-главното,
а м узи к ата само сред ство 3а изразяването му. Това е голяма
грешка и абсолю тно заблуждение, т ъ й к а т о м узи к ата изразя
ва навсякъде кви н тесен ц и я та на ж и в о т а и с ъ б и т и я т а в него,
но никога сам и те събития, поради к о е т о разликите помежду
им не й вл и яят. Именно изклю чи телната й общ овалидност
при най-точна определеност й придава голям ото значение, ко
е т о има к а т о панацея 3а всички наши страдания. Следовател
но, к о гат о се о п и т ва да се променя съобразно словата и да се
приспособява към съ б и т и я т а , м узи к ата се мъчи да говори на
език, к о й т о не е неин. Никой не е избегнал до т а к а в а степен
т ази грешка, к а к т о Росини. З а т о в а н еговата музика говори
то лк ов а ясно и ч и сто на собствения си език, т а к а че изобщо не
се нуждае о т думи, и изпълнена само с и н стр ум ен ти , въздейс
т в а с еднаква сила.
Вследствие всичко т о в а с в е т ъ т на явленията или приро
д а т а и м узи к ат а м о г а т да се разглеждат к а т о два различни
израза на едно и също нещо. То сам о то е ед и н ствен о то звено в
аналогията между т я х , а познаването му е необходимо, 3а да се
СВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД СТА ВА . ТРЕТА КНИ ЕА 435
разбере т ази аналогия. Следователно, разглеждана к а т о израз

на св е т а, м узи к ата е един вид висока степен общ език, к о й то
дори има към о б щ о т о значение на п о н я т и я т а приблизително
същ ото отнош ение, к а к т о т е към о т д е л н и т е неща. Всеобщо
т о й значение обаче съвсем не е празното всеобщо значение на
аб ст р ак ц и я т а, а е о т съвсем друг вид и е свързано с пълната и
ясна определеност. В т о в а отнош ение т я прилича на гео м ет
ричните фигури и числата, приложими к а т о о б щ и т е форми
на всички възможни о б екти на о п и т а върху всички a priori, но
определени не а б с т р а к т н о , а нагледно и навсякъде. Всички въз
можни стрем еж и, вълнения и прояви на во л я та, всички съкро
вени процеси в чо веш к ата душа, к о и т о разум ъ т обобщава под
ш и рокото о тр и ц ател н о п он яти е ч у в с т в о , м о г а т да се изра
з я т с безкрайно много различни мелодии, но винаги само във
всеобщ ите форми, без съдържание, винаги сами по себе си, не
според явлението, сякаш най-съкровената им душа, без т я л о .
С т о в а проникновено отнош ение, к о ет о м узи к ат а има към
и с т и н с к а т а същ н ост на всички неща, може да се обясни фак
т ъ т , че к о гато към някоя сцена, постъпка, събитие, си туац и я
прозвучи подходяща музика, т я сякаш ни разкрива най-тай-
ния им смисъл и се явява техен най-ясен и правдив коментар.
С ъщ ото се получава, ако някой, отдаден напълно на в п е ч а т
лението о т една симфония, има ч у в с т в о т о , че вижда покрай
него да м и н ав ат всички възможни събития в ж и в о т а и свет а.
И въпреки т о в а , к о гат о се размисли, не може да посочи ника
ква прилика между м узи к ата и н ещ ата, к о и т о си представя,
Защ ото, к а к т о се каза вече, м узи к ата се различава о т всички
други и зк уств а по т о в а , че т я не е отраж ение на явлението,
или по-правилно, на а д е к в а т н а т а о б е к т н о с т на во л я та, а не
посредствено отраж ение на с а м а т а воля и следователно т я
представя към всичко физическо в с в е т а м етаф изическото,
към всяко явление н ещ о т о само по себе си. З а т о в а с в е т ъ т би
могъл да се нарече въплътена музика, к а к т о и въплътена во
ля. Това обяснява и защо м узи к ата извиква пред нас картини,
дори сцени о т дей стви телн и я ж и в о т и св е т а , придавайки
им веднага по-голяма значимост, наистина то л к о ва по-сил
но, кол кото м елодията й е по-аналогична на вътреш ния дух
на дадено явление. На т о в а се двлжи, че едно сти хо твор ен и е

може да се аранжира к а т о песен или едно нагледно изображе
ние к а т о пантом им а, или и д в е т е к а т о опера. Не е необходи
мо т а к и в а отделни картини о т човешкия ж и в о т , приспосо
бени квм общия език на м узи к ата, да са свврзани винаги с нея
или пък да й с в о т в е т с т в а т . О т н о ш ен и ето им квм нея е само
отнош ение на един произволно избран пример квм о б щ ото
понятие. В определените очертания на д е й с т в и т е л н о с т т а
т е п р е д ст ав л я в ат онова, к о е т о м узи к ат а изразява в общи
т е ч и сти форми. Подобно на о б щ и те п о н яти я мелодиите са
до известн а степен абстракция на д е й с т в и т е л н о с т т а . Тя
именно, с в е т в т на о т д е л н и т е неща, ни дава нагледното, осо
б ен ото и индивидуалното, единичния случай к а к т о 3а всички
п о н яти я, т а к а и 3а всички мелодии, к а т о и д в е т е са в извес
т н о отнош ение противоположни едни на други. П о н я т и я т а
свдврж ат само най-пврвите, абстрахирани о т свзерцанието
форми, все едно свлечената ввншна обвивка на н ещ ата, следо
вател н о т е са напвлно абстракция. М узи ката, напротив, дава
н ай -ввтр еш н о то ядро, предхождащо всички форми, или свр-
ц е т о на н ещ ата. Това отнош ение би могло да се изрази много
добре на езика на схо ласти ц и те, к а т о се каже: п о н я т и я т а са
universalia post rem, д о к ат о м узи к ат а дава universalia ante rem,
а д е й с т в и т е л н о с т т а - universalia in re*. Ha общия смисвл на
приспособената квм едно поетическо произведение мелодия
биха могли да с в о т в е т с т в а т в еднаква степен и други свщо
произволно избрани примери на изразения в нея общ смисвл.
З а т о в а една и сеща композиция подхожда квм много строф и .
Така ввзникнал водевилвт. Но че изобщо е ввзможно о т н о ш е
ние между една композиция и едно нагледно изображение, се двл-
жи, к а к т о се каза вече, на ф а к т а , че и д в е т е са само различни
изрази на една и свща ввтр еш н а свщ н о ст на св е т а . К о гато в
отделни случаи д ей стви тел н о свщ ествува т а к о в а о т н о ш е
ние, т о е с т к о м п о зи то р вт е свумял да изрази на общия език на
м узи к ата волевите движения, свставляващ и яд р о т о на едно
свбитие, т о гав а м елодията на песента, м узи к ат а на о п ерата
Единство в нещата (лат.) - Б. пр.

С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 437
са изразителни. О т к р и т а т а о т композитора аналогия меж

ду д в е т е т р я б в а да произтича обаче, несвзнавано о т разума,
о т н епосредствен ото познание на св ет а, не бива да бвде плод
на свзнателно, преднамерено подражание чрез по н яти я. Ина
че м узи к ата няма да изразява в в т р е ш н а т а свщ н о ст, с а м а т а
воля, а само ще подражава неудовлетворително на нейното
явление. Така п оствп ва всвщ н о ст всяка подраж ателна музика,
например Годишните вретена на Хайдн, свтворени о т него т а
ка, че на м е с т а явленията в нагледния с в я т са непосредствено
подражание. С в щ о т о се среща и ввв всички б атал н и пиеси и
т о т р я б в а напвлно да се отхвврли.
Неизказуемо задуш евното ввв всяка музика, благодарение
на к о е т о т я се носи край нас к а т о сввсем близвк и все пак дале
чен рай, то л к о в а разбираема и все пак толкова необяснима, се
двлжи на т о в а , че т я о тразява всички най-свкровени т р е п е
т и на с в щ н о с т т а ни, по без д е й с т в и т е л н о с т т а и далече о т
нейните страдания. И присвилата й сериозност, изключваща
напвлно см еш н ото о т н епосредствен ата й област, може да се
обясни свщо с т о в а , че неин о б е к т не е п р е д с т а в а т а , по о т
ношение на к о я т о е ввзможно да се измамим и над к о я т о да се
смеем, а неин о б е к т е непосредствено во л я та. А т я по свщес-
т в о е най-сериозното, о т к о е т о зависи всичко. Колко свдвржа-
телен и смислен е ези квт на м узи к ата, д оказват дори зн ари те
3а повторение, наред с Da capo*, к о и т о биха били непоносими
в произведения на словесното и зкуство. При м узи к ат а обаче
т е са релесвобразни и благотворни, защ о то , 3а да се ввзприеме
дадено м я с т о , човек т р я б ва да го чуе два пвти .
Ако в р я л о т о си изложение 3а м узи к ата свм полагал усилия да
обясня, че т я изразява на един пределно общ език в в т р е ш н а т а
свщ н о ст, онова само по себе си на св е т а , к о е т о свобразно най-
я с н а т а му проява наричаме воля, и го изразява с един еднороден
м атериал, именно с ч и с т и т е то н о ве, и при т о в а изввнредно
определено и правдиво, ако п о -н а т а т в к свгласно м о е т о мнение
и намерение ф и лософ ията не е нищо друго освен пвлно и вярно
повторение и изразяване на с в щ н о с т т а на с в е т а в много об-
До знака (итал.) - Б. пр.

щи по н яти я, т в й к а т о само с т я х е ввзможен един истински

и приложим 0630p на н еговата свщ н о ст, т о гава ч и т а т е л я т ,
к о й т о ме е следвал и е навлязъл в моя начин на мислене, няма
да намери парадоксални д у м и т е ми: дори и да е възможно да се
намери напълно вярно, ц ялостн о и детайлирано обяснение на
м узи к ата, т о е с т ако е ввзможно едно подробно повторение с
п о н яти я на онова, к о е т о т я изразява, т о би било едновремен
но и д о с т а т в ч н о повторение и обяснение на с в е т а в п о н яти я
или пвк би било еднозначно с него, т о е с т истинска философия.
Следователно, използвайки една мисвл на Лайбниц, к о я т о при
по-друго стан овищ е е сввсем правилна, ние в духа на н аш ето
по-високо разбиране на м узи к ата можем да пародираме по след
ния начин: Musica est exercitium metaphysices occultum nescientis se
philosophari animi*, з а щ о т о т у к навсяквде scire (зная) означава
вложил в а б с т р а к т н и п о н яти я. Но т в й к а т о благодарение на
многостранно п о т в в р д е н а т а и с т и н н о с т на м исвлта на Лай-
бниц м узи к ата независимо о т е с т е т и ч е с к о т о си и ввтреш но
Значение, разглеждана само ввншно и ч и ст о емпирически, не е
нищо друго освен ср ед ство да се о б хван ат непосредствено и
in concreto по-големи числа и свставени числови отнош ения, ко
и т о иначе м о г а т да се о п о зн ая т само косвено в п он яти я, ние
сме в свстояние чрез свврзването на д в а т а то лк ова различни
и все пак правилни ввзгледи 3а м узи к ат а да си свстави м поня
т и е доколко е ввзможна една философия на числата, подобна
на т а з и на П итагор, а свщо на к и т а й ц и т е 6 Иддин. В т о з и дух
можем да обясним и онова изречение на П итагор, посочено о т
С е к с т Емпирик (adv. Math., L. VII): т<а арпЗцсо 5 е та л а ш ’ еттв-
oixgv (numéro cuncta assimilantur)** И накрая, ако свпоставим
т о в а си стан овищ е с предиш ното тълкуване на хармонията
и м елодията, ще откри ем , че ч и с т а т а морална философия без
обяснение на природата, к а к в а т о е искал да ввведе С о к р ат,
е аналогична на м елодията без хармония, к а к в а т о е искал из
рично Русо, а в про ти во п о л ож н ост на т о в а ч и с т а т а физика и
* М у з и к а т а е н есвзн аван о уп р аж н ен и е в м е т а ф и з и к а т а , при ко е

т о ч о в е к не зн ае, ч е ф и л о с о ф с т в а ( л а т .) - Б . пр.
** В с и ч к и н е щ а п р и л и ч а т н а ч и с л о т о ( л а т . ) - Б . п р .
СВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД СТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 439
м ета ф и зи к ат а без е т и к а ще с в о т б е т с т в а т на ч и с т а т а хар

мония без мелодия. Квм т е зи вм вкнати между д р у го то разми
шления нека ми бвде разрешено да добавя няколко забележки,
отн асящ и се до аналогията на му зи к а та с явлени ята в св е т а .
В предиш ната книга намерихме, че най-високата степ ен на
о б ек ти в ац и я та на в о л я т а, чо веквт, не може да се появи сам
и изолирано, а с т о я щ и т е под него степени са предпоставка 3а
н еговата поява, а т е пвк предполагат още по-ниски степени.
Така е и в м узи к ата, к о я т о именно подобно на с в е т а обекти -
вира непосредствено в о л я т а и дости га сввврш енство едва в
пблната хармония. За да свздаде ц ялостн о впечатление, висо
к и я т водещ глас на м елодията се нуждае о т свпровож дането
на всички гласове, чак до ниския бас, к о й т о т р я б в а да се раз
глежда к а т о източник на всички гласове. С а м а т а мелодия се
включва к а т о интегриращ т о н в харм онията, к а к т о хармо
н и я т а в нея. И к а к т о м узи к ат а само к а т о пвлногласна ц я л о с т
изразява онова, к о е т о има намерение да изрази, т а к а ед н ата,
ст о я щ а изввн врем ето воля намира сввбршена обективация
само в пвлн ото свединение на всички онези степени, разкрива
щи с в щ н о с т т а й в безброй градуси на повишена я сн о та.
Крайно забележителна е и следната аналогия. В предишна
т а книга видяхме, че независимо о т взаим ното нагаждане на
волевите явления по отнош ение на ви довете едно квм друго -
к о ето дава повод 3а телеологично разглеждане, - все пак о с т а
ва едно н ео тстр ан и м о п р о т и во б о р ст во между т е з и явления
к а т о индивиди. То се вижда на всички степени и преврвща све
т а в една постоян н а арена 3а борба между всички явления на
една и свща воля. По т о зи начин проличава и в в т р е ш н о т о й
противоречие свс с а м а т а нея. Дори и т о з и ф а к т има с в о т -
в е т с т в и е в м узи к ата. Именно една напвлно ч и ст а хармонична
систем а на т о н о в е т е не е ввзможна не само физически, но и
аритм етически. С ам и т е числа, посредством к о и т о т о н о в е
т е м о г а т да се изразяват, п р и т е ж а в а т неизразими ирационал-
н ости . Не може да се изчисли н и т о една скала, в в т р е 6 к о я т о
всяка к в и н т а да се о т н ас я квм основния т о н , к а к т о 2 квм 3,
всяка голяма тер ц а, к а к т о 4 квм 5, всяка малка тер ц а , к а к т о
5 квм 6, и т .н ., за щ о т о ако т о н о в е т е са в правилно о т н о ш е
ние квм основния т о н , т о гав а о т н о ш ен и ет о им един квм друг

вече не е правилно. Например к в и н т а т а би трябвало да бвде
м а л к а т а т е р ц а на т е р ц а т а и т .н . Т оновете на г а м а т а м о гат
да се ср ав н я т с актьо ри , к о и т о т р я б в а да и гр ая т т у тази , т у
онази роля. Е т о защо свввршено правилната музика не е дори
мислима, камо ли изпвлнима и з а т о в а всяка възможна музика
се о ткл он ява о т сввврш ен ата ч и с т о т а . Тя може да прикрие
х а р а к т е р н и т е 3а нея дисонанси чрез разпределението им ввр-
ху всички то н о ве, т о е с т чрез темперация. Сравни по т о зи
ввпрос Акустика, § 30, на Хладни60 и неговия Кратък 0630p на
учението3азвуковете, с. 12.
Бих могвл да добавя още нещо 3а начина, как се ввзприел\а
м узи к ата, именно единствено ввв и чрез врем ето, при пвлно
изключване на п р о с т р а н с т в о т о , свщо и без познаване на при-
ч и н н о с т т а , следователно без влиянието на разума, т в й к а т о
звук о вете свздават още к а т о бездействие естети ч еск о впе
чатление, без 9а твр си м , к а к т о при свзерцанието, причината
им. Но не желая да продвлжавам т е зи размишления, т в й к а т о
и без т о в а в т а з и т р е т а книга бях т в в р д е изчерпателен и се
впуснах в излишни подробности. Ц ел т а ми го налагаше и ч и т а
т е л я т ще ме упреква по-малко, ако си представи в а ж н о с т т а
на и з к у с т в о т о , оценявана рядко д о с т а т в ч н о високо, к а к т о
и голям ото му значение, премисляйки, че ако според н аш ето
стан овищ е ц ел и я т видим с в я т е само обективация, огледало
на в о л я т а, с в п в т с т в а щ я до нейн ото самопознание, дори, как
т о скоро ще видим, до в в з м о ж н о с т т а 3а нейн ото спасение, но
свщевременно и че с в е т в т к а т о представа, разглеждан о т д е
лно, к о гат о освободени о т ж еланието, само т о й заеме свзна-
н и ето ни, е н ай -р ад о ст н а та и единствено невинна ст р ан а на
ж и в о т а . Тогава ще видим в и з к у с т в о т о по-високата степен,
най-сввврш еното развитие на всички неща, т в й к а т о т о ни
дава преднамерено и свзнателно, само че по-концентрирано,
по-свввршено онова, к о е т о ни дава с а м и я т видим с в я т . Е т о
Защо т о може в пвлния смисвл на д у м а т а да се нарече ц ел т а на
ж и в о т а. Ако ц ел и я т видим с в я т к а т о представа е само види
м о с т т а на в о л я т а, и з к у с т в о т о е изясняването на т а з и види
м о с т , camera obscura61, к о я т о показва н е щ а т а по-чисти и дава
СВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД СТА ВА . ТРЕТА КН И ГА 441
възм ож ност по-добре да се о б о зр ат и с и с т е м а т и з и р а т - пие

с а т а 6 пиесата, сц ен ата върху сц ен ата 6 Хамлет.
Н асладата о т всичко красиво, у т е х а т а , д оставян а ни о т
и з к у с т в о т о , е н т уси а зм ъ т на тво р ец а, позволяваш, му да за
брави ж и т е й с к и т е неволи, т о в а преи м ущ ество на гения пред
всички други, к о е т о го обезщ етява 3а с т р а д а н и я т а , увелича
ващи се в еднаква степ ен с я с н о т а т а на съзнанието, и 3а глуха
т а с а м о т а сред едно различно о т него поколение, всичко т о в а
почива върху ф а к т а , к а к т о ще се види п о -н а т а т ъ к , че сам по
себе си ж и в о т ъ т , в о л я т а, с ам о т о би ти е е вечно страдание,
о т ч а с т и жалко, о т ч а с т и ужасно. Обаче съ щ о то само к а т о
представа, в ч и с т наглед или повторено чрез и з к у с т в о т о , ос
вободено о т м ъките, ни поднася едно значимо зрелище. Тази
ч и сто познаваема ст р а н а на с в е т а и п о вт о р ен и ет о й в к о е т о
и да е и зк уств о е с т и х и я т а на тво р ец а. Приковава го зрелище
т о на о б е к т и в ац и я та на во л я та, о т д ав а му се всецяло и не се
уморява да го съзерцава и да го възпроизвежда в т в о р б и т е си.
Понякога сам носи разноските 3а п р ед ст авя н ет о на т о в а зре
лище, т о е с т сам е в о л я т а, к о я т о се обективира т а к а и о с т а
ва вечно страдание. Ч и с т о т о , истинско и дълбоко познание на
с ъ щ н о с т т а на с в е т а с т а в а 3а него самоцел. Той спира при нея.
З а т о в а т я не е 3а него к ви ети в на во л я т а, к а к т о ще видим в
следващ ата книга при стигащ и я до резигнация свет ец , не го
избавя завинаги о т ж и в о т а, а само 3а мигове и представлява 3а
него не п ъ т я т , извеждащ го о т т о з и ж и в о т , а само временна
у т е х а в него, д о к ат о накрая н еговата увеличена по т о з и на
чин сила, уморена о т и грата, се обърне към сериозното. Ка
т о символ на т о з и преход може да се разглежда с в е т а Церилия
на Рафаеле. Към сериозното ще се обърнем и ние в следващ ата
книга.
ЧЕТВЪРТА КНИГА
В то р о разглеждане
Утвърждаване и отрицание
на в о л я та 3а ж и в о т при
достигане на самопознание
Tempore quo cognitio sim ul advenit,

am or e m edio supersurrexit*.
O u pn ek’ hat, studio A n qu etil D uperron,

vol. II, 216.
I
I
{ft
zS:
It
В момента, когато наствпи познанието, изчезва любовта
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 445
§ 53
П оследната ч а с т на н аш ето изложение е най-сериозната,

т в й к а т о се о т н ас я до ч о веш к и те поствпки, т е м а , засягаща
непосредствено всеки човек. Не може да е чужда на никого, ни-
т о да му е безразлична. При всяко проучване, свсто ящ о се о т
отделни ч аст и , на ч о в еш к ат а природа дори е присвщо да раз
глежда о т н а с я щ а т а се до д е й н о с т т а му ч а с т к а т о р е з у л т а т
о т ц я л о то свдвржание, поне доколкото т о го ин тер есува.
Е т о защо тоСг ще се о тн есе свс сериозно внимание квм т ази
ч ас т , макар и да пренебрегне другите.
Според обичайния начин на изразяване би следвало в посоче
ния смисвл да наречем следващ ата ч а с т на н аш ето разглеждане
практическа философия в п роти воп ол ож н ост на разглеждана
т а досега тео рети ческа. По мое мнение обаче всяка философия
е винаги тео рети ческа, т в й к а т о , к ак ввт о и да е непосредс
т в е н и я т п редм ет на изследването, 3а нея е свщ ествен о само
да размишлява и изследва, а не да предписва. А да се д ей ства
практически, да се рвководи поведението, да се преввзпитава
х а р а к т е р в т - т о в а са с т ар и изисквания, о т к о и т о т я , свзряла
и умвдряла, би трябвало да се откаж е. Тук, к вд ето с т а в а дума
3а ц е н н о с т т а или н и щ о ж е с т в о т о на б и т и е т о , 3а спасение или
проклятие, решаващи са не нейните м в р т в и пон яти я, а свкро-
вен ата св щ н о ст на самия човек, дем онвт, к о й т о го рвководи,
к о й то не го е избрал, а обратно, к о й т о т о й сам и я т е избрал -
к ак т о казва П л ато н - негови ят интелигибилен1 хар актер спо
ред д ум и т е на К а н т . Човек не се учи на добродетел, к а к т о не
се учи и на гениалност. За д о б р о д етел та п о н я т и е т о е толкова
безплодно, колкото е и 3а и з к у с т в о т о и може да служи само
к а т о средство. Е т о защо ще бвде сввсем нелепо да се очаква, че
н аш и те морални системи и ети к и биха свздали добродетелни,
благородни и с в е т и хора, к а к т о и да мислим, че н аш и те е с т е

т и к и ще сбздадат п о ети , скулп тори и м узиканти.
Ф и л о со ф и ята не може да направи нищо друго, освен да
разтълкува и обясни с ъ щ ест в ув а щ о т о , да издигне същ ност-
т а на с в е т а , изявяваща се in concreto к а т о ч у в с т в о , разбираемо
3а всеки, до ясно, а б с т р а к т н о познание на разума, но т о в а да
с т а н е във всички възможни отнош ения и о т всяка гледна т о ч
ка. Така к а к т о в предиш ните т р и книги се п о стар ах в при
съ щ о то на ф и лософ и ята всеобщо значение да постигна тази
цел о т различни гледни т о ч к и , т а к а и в н а с т о я щ а т а книга ще
разгледам по същия начин поведението на човека. К а к т о о тб е-
лязах още преди, т а з и ст р а н а на с в е т а т р я б в а да се разглежда
к а т о най-важна о т всички други и да се подложи не само на су
бекти вна, но и на обекти вна преценка. Ще о с т а н а изцяло верен
на досегашния си м е т о д на разглеждане, ще се позовавам върху
вече казан ото к а т о предпоставка 3а н о в о т о и всъщ н ост ще
развия мисълта, представляващ а съдържанието на целия то зи
т р у д (к а к т о досега при всички други т ем а ) - с оглед поведени
е т о на човека и по т о з и начин ще извърша последното, к о ет о е
по си л и те ми, 3а да бъде изложението ми възможно най-пълно.
П осочената гледна т о ч к а и пред н ач ертан и ят м ето д на
р а б о т а го в о р я т сами д о с т а т ъ ч н о , че в т а з и етическа книга
не т р я б в а да се о ч а к в а т никакви предписания, никакви поучи
тел н и слова, още по-малко един всеобщ морален принцип, все
едно универсална р ец еп та 3а създаването на всякакви добро
детели. Няма да говорим също и 3а една безусловна задължител
ност, т ъ й к а т о , к а к т о се казва в приложението, т о съдържа
известн о противоречие, няма да говорим и 3а един „закон 3а
своб о д ата“, з а щ о т о и 3а него важи същ ото. Няма да говорим
изобщо 3а никакво „длъжен си“, т ъ й к а т о т а к а се говори на де
ца и народи в т я х н о т о д е т с т в о , не обаче на хора, к о и т о са ус
воили ц я л а т а к у л т у р а на една епоха, достигнала пълнолетие.
Явно противоречие е да наричаме в о л я т а свободна и въпреки
т о в а да й предписваме закони, съгласно к о и т о т я е „длъжна да
иска“ - пълно безсмислие! Според н аш ето разбиране обаче во
л я т а не само е свободна, но дори и всемогъща. Освен дей стви
я т а й о т нея произтича и ц ел и я т неин с в я т , к а к в а т о е т я ,
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А В А . Ч ЕТ В Ъ Р Т А КН И ГА 447
т ак и в а се я в я в а т и нейните действия, т а к в в се явява и ней

н и я т с в я т . Тези д ей стви я и т о з и с в я т са нейно самопознание
и нищо друго. Тя определя себе си и по т о з и начин определя и
д в ете, зайчото освен нея не свщ ествува нищо и д е й с т в и я т а й
и н ей н и ят с в я т са с а м а т а т я . Само т а к а т я е д е й с т в и т е л
но автон ом н а, а по всяко друго мнение е хетероном на. Ф ило
со ф ск и я т ни ст р е м еж обаче е насочен квм р а зт в л к у в а н е т о и
обяснението на ч о в еш к и те п о ствп ки на т о л к о в а различните,
дори противоречиви принципи, ч и й то жив израз е т я . Ще се
постараем да ги обясним според в в т р е ш н а т а им с в щ н о ст и
свдврж анието им ввв врвзка с предиш ните ни размишления, и
т о т а к а , к а к т о сме се опитали досега да т вл к у вам е д р уги те
явления в с в е т а и да доведем най-свкровената им с в щ н о ст до
ясно а б с т р а к т н о познание. При т о в а н а ш а т а философия ще
Запази с в щ а т а итанентност, к а к т о ц я л о т о предишно изложе
ние. Няма, проти вн о на великото учение на К а н т , да използва
ф о р м и те на явлението, ч и й т о общ израз е зак о н вт 3а осно
ванието, к а т о првчка, 3а да прескочи с т я х с а м о т о явление,
к о е т о единствено им придава значение, и да попадне в безгра
ничн ата о б л аст на празните фикции. Не, т о з и д е й с т в и т е
лен с в я т на п о зн ав аем о стта, в к о й т о свщ ествувам е и к о й т о
свщ ествува у нас, о с т а в а к а к т о м атери ал, т а к а и граница на
н аш ето разглеждане. T03U с в я т е т о л к о в а б о г а т на свдвржа-
ние, че и най-задвлбоченото изследване, на к о е т о е способен
ч о в е ш к и я т дух, не би могло да го изчерпи. А т в й к а т о дейс
т в и т е л н и я т , познаваем с в я т не би ни о стави л без м атер и ал
и р еалн ост и при сегаш н ите ни етически размишления, к а к т о
не ни о ст а в и при предиш ните, нищо няма да ни е по-малко не
обходимо о т т о в а , да прибегнем до безсвдвржателни о т р и ц а
тел н и п о н яти я , уверени, че казваме нещо, и повдигайки вежди,
да говорим 3а „а б с о л ю т н о т о “, 3а „безкрайното“, 3а „сврвхсе-
т и в н о т о “ и 3а разн и те т а м ч и сти отрицания (ouôev е с т , у
то rqç атерцаесод o v o p a , рета a p u ô p a ç e u iv o ia ç - nihïl est, nisi
negationis nomen, cum obscura notione*. Jul. or. 5 ). В м ест о т я х no-
* Това не е нищо освен един отрицателен израз, свврзан с неясна

представа (лат.) - Б. пр.
448 А РТУ Р Ш О П ЕН ХАУЕР
н ак р ат к о би могло да се каже кукувиче гнездо в о б л аги те (ve-

среХохоххиуих). Подобни покрити, празни свдове няма да има
нужда да поднасяме.
А накрая и т у к , к а к т о досега, няма да разказваме истории
и да ги представям е 3а философия, т ъ й к а т о сме на мнение,
че всеки, к о й т о си въобразява, че може да опознае исторически
с ъ щ н о с т т а на с в е т а , к ол к ото и тъ н ко т я да е замаскирана, е
безкрайно далече о т ф и лософ ското му опознаване. Такъв е оба
че сл у ч ая т, щом к а т о във възгледа си 3а с ъ щ н о с т т а на с в е т а
сама по себе си човек допуска, че нещо става или е станало, или
ще стане, че п о н я т и я т а „по-рано“ или „по-късно“ и м а т и най-
м ал к о т о значение, следователно щом потърси и намери явно
или ск р и то една начална и една крайна т о ч к а на с в е т а заедно с
п ъ т я между д в е т е , при к о е т о ф и л о с о ф ст в а щ и я т индивид о т
крие дори с о б с т в е н о т о си м я с т о на т о з и п ъ т . Подобно исто
рическо философстване води в п овечето случаи до космогония,
допускаща много варианти, а още и до една си стем а на емана
ц и я т а , до учен ието 3а о т п а д а н е т о 3 и накрая, поради отчаяние
о т безплодни о п и т и по т е з и п ъ ти щ а и достигнало последния
п в т , до създаването на едно учение 3а п о с т о я н н о т о ставан е,
възникване, произлизане, поява на с в е т л и н а т а о т тъ м н и н а
т а , о т м р ачн ата основа, първооснова, бездна и т я м подобни
брътвеж и, к о и т о впрочем човек може най-лесно да обори със
Забележ ката, че до сегашния м о м ен т е изминала вече цяла веч
н о с т , т о е с т безкрайно много време. Е т о защо всичко, к о ет о
може да с т а н е или т р я б в а да ст а н е , вече т р я б в а да е с т а н а
ло. Ц я л а т а историческа философия, к ол кото и в а ж н о с т да си
придава, приема вреллето 3а определение на н е щ а т а сами по себе
си, сякаш К а н т не е същ ествувал. З а т о в а и о с т а в а при онова,
к о е т о К а н т нарича явление к а т о п р о ти во п о л ож н ост на не
щ о т о само по себе си. А П л а т о н го нарича с т а в а щ о т о , никога
н е съ щ еств ув ащ о то к а т о п ро ти во п о л ож н ост на съ щ ествува
щ о т о , никога н е с т а в а щ о т о и накрая онова, к о е т о при индуси-
т е се нарича б ул о то на Майя. Тази философия е именно позна
ние, подвластно на закона 3а основанието. С п о м о щ т а на т о в а
познание никога не сти гам е до в ъ т р е ш н а т а съ щ н о ст на неща
т а , а само проследяваме до безкрайност явленията, движим се
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 449
без край и цел, подобно на катери чка 6 колело, д о к а т о накрая,

уморени, спрем горе или долу при безразлично коя т о ч к а , к а т о
дори претендираме 3а уважение о т ст р а н а на други те. И с т и н
с к и я т философски начин да се разглежда с в е т в т , т о е с т онзи,
к о й т о ни учи да познаваме н его вата свкровена с в щ н о ст и по
т о з и начин ни о т в е ж д а о т в в д явлението, е именно начинвт,
при к о й т о не се п и т а „о т к в д е “ и „наквде“, и „защо“, а винаги и
навсяквде само 3а „какво“ на свет а? Следователно т о й не раз
глежда н е щ а т а според някакво отнош ение, не к а т о ст аващ и
и преминаващи, н ак р атк о , не според една о т ч е т и р и т е ф ор
ми на закона 3а основанието, а о бр атн о , т о й има 3а п редм ет
именно онова, к о е т о о с т а в а след о т с т р а н я в а н е т о на м ето д а
на разглеждане, следващ закона 3а основанието, онова, к о е т о
се проявява ввв всички отнош ения, но с а м о т о т о не е подчи
нено на т я х , винаги е д н ат а и свща с в щ н о ст на с в е т а , и деите
3а него. О т т а к о в а познание изхожда к а к т о и з к у с т в о т о , т а
ка и ф и ло соф и ята - к а к т о ще о ткр и ем в т а з и книга, - а свщо
и онова настроение на духа, водещо единствено до истинска
с в я т о с т и спасение о т свет а.
§54
Надяваме се, че п вр ви те т р и книги са довели до я с н о т о и

т в в р д о убеждение, че пред в о л я т а ни в с в е т а к а т о п редстава
се е разкрило нейн ото огледало, в к о е т о т я с а м а т а се познава
с н ар астващ а степ ен на я с н о т а и пвлнота, к а т о н ей н ата най-
висока степ ен е чо веквт. Н еговата св щ н о ст обаче получава
свввршен израз едва в сварданата поредица о т п о с т в п к и т е му.
С в зн а т е л н ат а врвзка между т я х се о свщ ествява единствено
чрез разума, к о й т о му дава ввзм ож н ост да обозре ц я л о т о in
abstracto.
В о л я та, разгледана сама 3а себе си, е лишена о т познание. Тя
е само сляп, неудвржим у с т р ем . Виждаме я да се проявява в не
органичната и р а с т и т е л н а природа и нейните закони, к а к т о
и ввв в е г е т а т и в н а т а ч а с т на собствения ни ж и в о т . Посредс
т в о м прибавилия се и р а зви т в служба на в о л я т а с в я т на пред-
450 А РТУ Р Ш О ПЕНХАУЕР
с т а в а т а т я опознава ж ел ан и ята си и предм ета на т е з и жела

ния, какво желае: именно нищо друго освен т о з и с в я т , ж и в о т а
т а к в в , к а к в в т о е. З а т о в а т о з и с в я т на явлени ята нарекохме
нейно огледало, нейна о б е к т н о с т . Онова, к о е т о в о л я т а желае,
е винаги ж и в о т ъ т , именно з а щ о т о ж и в о т ъ т не е нищо друго
освен изображение на т е з и желания 3а п р е д с т а в а т а . Е т о защо
е безразлично и само плеоназвм, к о гат о в м ест о да кажем на-
право „в о л я т а “, казваме „в о л я т а 3а ж и в о т “.
Тбй к а т о в о л я т а е н ещ о т о само по себе си, в ъ т р е ш н о т о
съдържание, съ щ ест вен о т о в св е т а , а ж и в о т ъ т , видим ият
с в я т , явлени ята са само огледало на в о л я т а, с в е т ъ т съпътс-
т в а неотлъчно в о л я т а, к а к т о с я н к а т а т я л о т о . Има ли воля,
има и ж и в о т , има и с в я т . На ж еланието 3а ж и в о т е осигурен
ж и в о т и д о к а т о сме изпълнени с в о л я т а 3а ж и в о т , не бива да се
борим 3а с ъ щ ест в ув а н ет о си дори и при вида на с м ъ р т т а . На
и сти н а виждаме индивида да се ражда и умира, но индивидът
е само явление, съ щ ествува само 3а познанието, подвластно
на закона 3а основанието, на principio individuationis. О т глед
на т о ч к а на т о в а познание т о й получава ж и в о т а си наистина
к а т о подарък, излиза о т н и щ о то , с м в р т т а му о т н ем а т о зи
подарвк и се врвща в н и щ ото. Но нали искаме да разглежда
ме ж и в о т а философски, т о е с т според и деи те м у ! Тогава ще
намерим, че раж дан ето и с м в р т т а не зася гат н и т о во л я та,
н и т о н ещ о т о само по себе си ввв всички явления, н и т о су
б е к т а на познанието, з р и т е л я т на всички явления. Раждане
т о и с м в р т т а сп а д а т квм явлението на в о л я т а, т о е с т към
ж и в о т а , а 3а него е свщ ествен о да се п редставя в индивиди,
к о и т о се р а ж д а т и у м и р ат , все едно мимолетни, проявяващи
се ввв ф о р м а т а на врем ето явления на онова, к о е т о само по
себе си не познава време, но е длвжно да се проявява именно по
посочения начин, 3а да обективира и с т и н с к а т а си свщ н ост.
Р аж дан ето и с м в р т т а сп а д а т по еднакъв начин квм ж и в о т а
и се уравн о весяват едно друго к а т о взаимни условия - а кой
т о харесва т о в а сравнение, - к а т о полюси на ц я л о т о явление
на ж и в о т а . Н ай-м вдрата о т всички митологии, индийската,
изразява т о в а , давайки именно на бога, символизиращ разру
ш ението, с м в р т т а (к а к т о Брахма, най-греш ният и най-долен
СВЕТЪТ КАТО ВОДЯ И ПРЕДСТАВА. ЧЕТВЪРТА КНИГА______________4 5 1
бог на Т р и м ур ти 4, символизира раж дането, ввзникването, а

Вишну - свхранението), т а казвам, давайки именно на Шиба
едновременно с огврлицата о т мвртвеилки глави к а т о а т р и
б у т лингамЗ т о з и символ на раж дането, появяващо се т у к ка
т о противовес на с м в р т т а . Така се намеква, че раж дан ето и
с м в р т т а са по с в о е т о свщ ество корелати, неутрализиращи и
унищожаващи се взаимно.
С в щ и т е ввзгледи подбуждали ри м ляни те и гврците да ук
р а ся в ат сквпоценните си саркофази т а к а , к а к т о все още ги
виждаме, с изображение на празненства, тан ц и , сватб и , лов,
борби свс зверове, вакханалии, следователно с изображения на
най-мощния порив на ж и в о т а , к а т о ни го п р е д с т а в я т не само
в сцени о т т а к и в а увеселения, но дори и свс слад о стр астн и
групи, сти гащ и до свбкупление между сати ри и кози. Ц ел т а
била явна: да н асо ч ат м и свлта колкото е бвзможно по-изрази-
тел н о о т с м в р т т а на оплаквания индивид квм безсмвртния
ж и в о т на при родата и т а к а , макар и без а б с т р а к т н о знание,
да се намекне, че ц я л а т а природа е явление и освщ ествяване
на в о л я т а 3а ж и в о т . Ф о р м а т а на т о в а явление е време, про
с т р а н с т в о и причинност, а чрез т я х и индивидуация, к о я т о
има 3а последица, че индивидвт т р я б в а да се роди и умре. Но
т о в а засяга в о л я т а 3а ж и в о т , в ч и ето явление индивидвт е
само отделен екземпляр или образец то л к о ва малко, колкото
с м в р т т а на един индивид накврнява ц е л о с т т а на природата.
Не на индивида, а единствено на рода двржи природата. Тя се
стрем и квм запазването му с вси ч к ата ввзможна сериозност,
стараейки се р азто ч и тел н о да го запази чрез огромно излишес-
т в о о т зародиши и го л ям ата сила на и н с т и н к т а 3а опложда
не. И ндивидвт, напротив, няма 3а нея никаква с т о й н о с т и не
може да има, т в й к а т о нейн ото ц ар ст в о е безкрайното вре
ме, безкрайното п р о с т р а н с т в о , а в т я х са ввзможни безкраен
брой индивиди. З а т о в а т я винаги е го то ва да п о ж ер тва инди
вида, к о й т о е изложен по хиляди начини на гибел поради най-
незначителни случайности, а и изначално е обречен на загиване
и с а м а т а природа го води н а т а м о т мига, в к о й т о е послужил
3а запазване на рода. Така п ри родата сама изрича сввсем наивно
великата истина, че единствено идеите, а не индивидите при-
гпежабаш д ей стб и тел н а р еалн ост, т о е с т пълна о б е к т н о с т

на в о л я т а. И т ъ й к а т о човек е с а м а т а природа, и т о в най-ви
с о к а т а степ ен на ней н ото самосъзнание, а при родата е само
о б ек ти в и р ан ата воля 3а ж и в о т , човек, възприел т а з и гледна
т о ч к а и о стан ал на нея, може наистина и с право да се у т е ш а
ва 3а с в о я т а см ъ рт и с м ъ р т т а на п р и я т ел и т е си, хвърляйки
поглед назад към безсмъртния ж и в о т на природата, к о я т о е
т о й с ам и я т . Следователно т а к а т р я б ва да се разбира Шива с
лингама, т а к а и онези древни саркофази, к о и т о с изображени
е т о на н ай -стр астен ж и в о т се о бр ъ щ ат към плачещия: natura
поп contristatur*.
Ф а к т ъ т , че р аж дан ето и с м ъ р т т а т р я б в а да се разглеждат
к а т о нещо спадащо към ж и в о т а и присъщо на т а з и проява на
в о л я т а, произтича о т следното: раж дан ето и с м ъ р т т а ни се
п р е д с т а в я т само к а т о по-високо степенувани изрази на оно
ва, о т к о е т о се състои р ел и я т о стан ал ж и в о т . Той именно
не е нищо друго освен посто ян н а смяна на м а т е р и я т а при не
изменното запазване на ф о р м ата. И в т о в а именно се състои
п р е х о д н о с т т а на индивидите при н еп р ехо д н о стта на рода.
П о с т о я н н о т о хранене и възпроизвеждане се о т л и ч а в а т о т
раж дан ето само по с т е п е н т а , к а к т о и п о с т о я н н а т а екскре-
рия се отли чава само по с т е п е н т а о т с м ъ р т т а . П ъ рвото се
проявява най-ясно и най-просто при р астен и ето . То е изряло
непрекъснато повторение на един и същ стрем еж , на сво ето
най-просто влакно, к о е т о се групира в л и с т и клон. То е един
си стем ати ч ен агр егат о т еднородни, носещи се взаимно рас
тен и я, ч и ето постоянн о възпроизвеждане е ед и н с т в ен и я т им
стрем еж . За пълното удовлетворение на т о зи стр ем еж т о се
издига посредством с т ъ л б и р а та на м е т а м о р ф о з а т а накрая
до р в я т и плод, т о з и компендиум на стр ем еж а и б и т и е т о му.
Така т о пости га по един по-кратъ к п ъ т онова, к о е т о е негова
единствена рел, и осъщ ествява изведнъж хи лядократно всич
ко, к о е т о е вършило досега на ч аст и : повторение на сам о т о се
бе си. Р а с т е ж ъ т и съзряването му до плод се о т н а с я т към пос
ледния, к а к т о писм ото към кни гопечатането. Очевидно и при
* Природата не скърби (лат.) - Б. пр.

СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ЧЕТВЪРТА КНИГА 453
ж и в о т н о т о н е щ а т а с т о я т т а к а . П роцесът на хранене е едно

постоян н о раждане, а процесът на раждане — едно по-високо
степенувано хранене. С л а д о с т р а с т и е т о при съвкуплението е
по-висока степ ен на удоволствие о т ч у в с т в о т о 3а ж и в о т а .
О т друга стр ан а, екскрецията, т о в а постоянн о отделяне и
изхвърляне на м атер и я , е същ ото, к о е т о на по-висока степ ен
е с м ъ р т т а , п р о т и в о п о л о ж н о с т т а на раж дането. И т а к а ,
к а к т о всеки п ъ т сме доволни, че запазваме ф о р м а т а си, без 9а
жалим 3а изхвърлената м атер и я , т а к а т р я б ва да се държим и
тогава, к о гат о при с м ъ р т т а се извършва в по-висока степен и
к а т о и,яло същ ото, к о е т о се извършва ежедневно, ежечасно по
отделно при екскрецията. К а к т о о ставам е равнодушни към
първото, т а к а не би трябвало да треперим о т с т р а х при в т о
р о т о . О т т а з и гледна т о ч к а също т а к а погрешно изглежда да
изискваме продължаване на с в о я т а индивидуалност, к о я т о
се зам ества о т други индивиди, к а к т о и да искаме запазване
на м а т е р и я т а на т я л о т о си, к о я т о непрекъснато се з а м е с т
ва о т нова. В т о з и смисъл балсамирането на т р у п о в е е също
толкова безумно, к ол кото би било гриж ливото съхраняване
на изпраж ненията. Що се о т н ася до съзнанието, свързано с
индивидуалното т я л о , т о се прекъсва ежедневно о т съня. До-
к а т о продължава, дълбокият сън не се различава о т с м ъ р т т а ,
в к о я т о т о й п остоян н о преминава, например при замръзване.
Той се отли чава о т нея само в о т н о ш ен и ет о си към бъдещ ето,
т о е с т в пробуж дането. С м ъ р т т а е сън, при к о й т о се забравя
инди ви дуалн остта. Всичко друго се събужда о т н о в о или по-
скоро е остан ало будно*.
* Следното размишление може да помогне на онзи, 3а когото т о

не е твърде сложно, да си изясни факта, че индивидът е само явление,
а не нещо само по себе си. Всеки индивид е, о т една страна, субект
на познанието, т о е с т допълващо условие 3а възможността 3а целия
обективен свят, а о т друга страна, отделно явление на волята, на
тази воля, която се обективира във всяко нещо. Тази двойственост
на нашата същност обаче не се основава на едно само съществуващо
единство. Иначе бихме могли да осъзнаваме сами себе си по нас са-
тите и не^ависито от обекта на познанието и желанието. Това обаче
не можем и щом се опитаме да вникнем в себе си, насочвайки П03-
Преди всичко т р я б в а да разберем, че ф о р м а т а на пр о явата

на в о л я т а, следователно ф о р м а т а на ж и в о т а или р е а л н о с т т а
е всвщ н о ст само настояще, никога бвдеще, н и т о минало. Те се
свдв р ж ат само в п о н я т и е т о , с в щ е с т в у в а т само ввв врвзка с
познанието, доколкото т о следва закона 3а основанието. Ни
т о един човек не е живял в м иналото и н и т о един няма да жи
вее и в бвдещ ето. Единствено настоящето е ф о р м а т а на всеки
ж и в о т , но т о е и най-сигурната му с о б с т в е н о ст , к о я т о не
може никога да му бвде о т н е т а . Н а с т о я щ е т о е винаги налиуе,
Заедно с р я л о т о си свдвржание. И д в е т е с т о я т непоклатимо,
подобно на д в гат а над водопада. За в о л я т а ж и в о т в т е осигу
рен, а 3а ж и в о т а е осигурено н а с т о я щ е т о .
Н аистина, ако погледнем назад квм изминалите хилядоле
т и я , квм милионите хора, живели през т я х > т о гав а задаваме
ввпроса: Какво са били т е ? Какво е стан ал о с т я х ? Но ние мо
жем да извикаме в спомена си само м иналото на собствения си
ж и в о т и да възкресим суени о т него ввв ввображ ението си, и
о т н о в о да запи там е: Какво беше всичко т о в а ? Какво с т а н а
с него? С в щ о т о важи и 3а ж и в о т а на онези милиони. Или би
трябвало да мислим, че м иналото получава ново битие, защо-
т о е подпечатано свс с м в р т т а ? Н аш ет о собствено минало,
дори най-близкото, дори вчераш ният ден са само един недейс
т в и т е л е н свн на ф а н т а з и я т а , с в щ о т о e u e м иналото на онези
милиони. Какво беше? Какво е? В о л ята, ч и ето огледало е жи-
в о т в т , и лиш еното о т воля познание, к о е т о я евзира 6 него.
К о й т о не е разбрал т о в а или не иска да го разбере, т р я б ва да
прибави квм зададения по-горе ввпрос 3а евд бата на минали
т е поколения още и следния. Защо именно т о й , п и т а щ и я т , е
то л к о в а щ астл и в да при теж ава т о в а сквпоуенно, м им олет
но, единствено, реално н астоящ е, д о к ат о с т о т и у и поколе
ния, дори герои те и м вдр еуи те о т онези времена са потвнали
6 н о щ т а на забвението и т а к а са се превврнали 6 нищо, а т о й ,
нанието наввтре, поискаме ли един п вт напвлно да се опознаем, се

изгубваме в една бездвнна пропаст и заприличваме на кухо ствклено
квлбо, о т чиято празнина говори един глас, чиято причина обаче не
се намира в нея. Поискаме ли по този начин сами да се разберем, ула
вяме, потрепвайки о т ужас, само един безплвтен призрак.
н еговото незначително A3, същ ествува дей стви телн о. Или

казано п о -кратко, макар и да звучи стран н о : защо т о в а „сега“,
н еговото „сега“, е именно сега, а не е било също и по-рано? Зада
вайки т е зи необичайни въпроси, т о й разглежда св о ет о същес-
т в у в а н е и св о е т о време независимо едно о т друго, б и т и е т о
сякаш захвърлено във врем ето. В съ щ ност приема две „сега“ : ед
но, принадлежащо на о б екта, и друго - на с уб ек та. Учудва се на
щ а с т л и в о т о им случайно съвпадение. В д е й с т в и т е л н о с т оба
че н а с т о я щ е т о представлява (к а к т о показахме със закона 3а
основанието) само допирната т о ч к а на о б екта, ч и я т о форма
е брем ето, със с уб е к т а, к о й т о няма форма в н и т о един о т ви
д о в е те на закона 3а основанието. Всеки о б е к т обаче е воля, до-
колкото т я е стан ал а представа, с у б е к т ъ т е необходимият
корелат на всички обекти . Реални о б ек ти с ъ щ е с т в у в а т само
6 н а с т о я щ е т о ; м ин алото и бъдещ ето съдърж ат само поня
т и я и въображаеми сцени. Е т о защо н а с т о я щ е т о е присъщ ата
форма на п р о яв ата на в о л я т а и е неделимо о т нея. Единствено
н а с т о я щ е т о същ ествува винаги и неизменно. О т емпирична
гледна т о ч к а най -м и м олетното о т всичко се представя пред
метафизическия поглед, к о й т о не обръща внимание на емпи
ричния наглед, к а т о единствено пребиваващ ото, к а т о Nunc
stuns на схоласти ц и те. И зточник и носи тел на съдържанието
му е в о л я т а 3а ж и в о т или н ещ о то само по себе си - а т о в а сме
ние сам и те. Онова, к о е т о непрекъснато с т а в а и загива, к а т о
вече е било или т р я б в а да дойде, спада към явлението благода
рение на ф о р м и те си, к о и т о п р а в я т възможно възникването и
Загиването. З а т о в а нека помислим: Quid fu it ? - Quod est? - Quid
erit? —Quod fuit?* И нека го приемем в стро ги я смисъл на д ум ата,
следователно нека не разбираме simile**, а idem***. На в о л я т а
е осигурен ж и в о т ъ т , а на ж и в о т а е осигурено н а с т о я щ е т о .
Е т о заащ всеки може да каже: „A3 съм веднъж завинаги господар
на н а с т о я щ е т о , т о ме съпровожда вечно, също к а т о с я н к ат а
ми. З а т о в а не се учудвам откъ де е дошло и какво се е случило,
че е т о ч н о сега.“
* Какво беше? Какво е? Какво ще бъде? Какво беше? (лат.) - Б. пр.

** Подобно (лат.) - Б. пр.
*** Същото (лат.) - Б. пр.
В р ем ето може да се сравни с един безкрайно вб р т я щ се

крег: вечно п ад ащ ата половина е м иналото, вечно издигащ ата
се - бедещ ето, а неделимата т о ч к а на вбрха, докосваща т а н -
г е н т а т а , е н еразтегаем ото настоящ е. И к а к т о т а н г е н т а т а
не се вб р ти заедно с о с т а н а л о т о , т а к а не се вб р ти и н аст о я
щ е т о , допирната т о ч к а на о б ек т а, ч и я т о форма е врем ето,
сбс суб е к т а, к о й т о няма форма, за щ о т о не спада кбм позна
ваем ото, а е условие 3а всичко познаваемо. Или: врем ето при
лича на неудбржим п о т о к , а н а с т о я щ е т о - на скала, 6 к о я то
т о й се разбива, но не я повлича сбс себе си. В о л я т а к а т о нещо
само по себе си не е подчинена на закона 3а основанието, т а
ка к а к т о не е подчинен и с у б е к гш т на познанието, к о й то в
края на краи щ ата е в и звестн о отнош ение с а м а т а т ази воля
или нейно явление. И к а к т о на в о л я т а е осигурен ж и в о т б т ,
н ей н ата собствена проява, т а к а й е осигурено и н аст о я щ ет о ,
е д и н с т в е н ат а форма на д ей стви телн и я ж и в о т . Е т о защо не
т р я б в а да т е р с и м м иналото преди ж и в о т а , н и т о ббдещ ето
след с м б р т т а . По-скоро т р я б в а да признаем настоящето 3а
ед и н ст в е н ат а форма, в к о я т о се явява волята*. То няма да й
избяга, но и т я на него.
Следователно, к о й т о е удовлетворен о т ж и в о т а , т ак б в
к акб вто е, к о й т о всячески го утвбрж дава, може с упование да
го с м я т а 3а безкраен и да прогони с т р а х а о т с м б р т т а к а т о из
мама, внушаващ а му безсмисления с т р а х , че т о й може някога
да изгуби н а с т о я щ е т о , да го замени с едно вбображаемо време
без н астоящ е в него, измама, к о я т о по отнош ение на време
т о е онова, к о е т о по отнош ение на п р о с т р а н с т в о т о е онази
друга измама, благодарение на к о я т о всеки разглежда заемано
т о именно о т него м я с т о вбрху зем н ото кблбо к а т о отгоре, а
всичко остан ало к а т о отдо л у. Сбщо т а к а всеки свбрзва н асто -
* S c h o la s t ic i d o c u e r u n t , q u o d a e t e r n it a s n o n s it te m p o r is s in e f i n e a u t p r i n -
Nunc stans, i.e . id e m n o b is Nunc esse, q u o d e r a t Nunc
c ip io su ccessio , s e d
Adamo: i.e . in t e r n u n c e t tu n c n u lla m esse d iffe r e n t ia m . (Схоластиците
са учили, че вечността не е последователност без край или начало,
а едно пребиваващо сега, т о е с т че ние притежаваме сега сбщото
„с е г а“, което е било сега и 3а Адам, т о е с т че между „с е г а“ и „ т о г а -
в а“ няма разлика. - лат., б. пр.) Хобс, L e v ia t h a n , 46.
я щ е т о със с в о я т а индивидуалност и мисли, че с нея изгасва и

н а с т о я щ е т о , а м иналото и бъдещ ето са без настоящ е. Но как-
т о върху зем н о то кблбо е навсякъде отгоре, т а к а и ф о р м ат а
на всеки ж и в о т е настояще и с т р а х ъ т о т с м ъ р т т а , т ъ й к а т о
т я ни о т н е м а н а с т о я щ е т о , е все едно с т р а х , че бихме могли да
се плъзнем и паднем о т кръглото земно кълбо, върху к о е т о сме
имали щ а с т и е т о да с т о и м в дадения м о м ен т именно отгоре.
На о б е к т и в ац и я та на в о л я т а е присъща ф о р м а т а на н а с т о я
щ е т о , к о е т о к а т о неразтегаема т о ч к а пресича безкрайното и
в д в е т е си стр ан и време и к о е т о с т о и непоколебимо, подобно
на някакво несвбршващо пладне без прохладната вечер, т а к а
к а к т о и с т и н с к о т о слънце пече безспир и всб щ н о ст само при
видно п о тб ва в л он ото на н о щ т а. З ат о в а , ако някой се с т р а
хува о т с м б р т т а к а т о о т свое унищожение, т о в а е все едно да
мисли, че слънцето би могло да се оплаква: „Горко ми! П о тб вам
вбв вечна н ощ !“ * Но и о братн о, човек, к о го то брем ето на ж и
в о т а измбчва, к о й т о всбщ н ост иска ж и в о т а и го утвбрж дава,
но ненавижда н еговите мбки и особено ж есто к и я си жребий,
паднал се случайно на него, жребий, к о й т о т о й не желае пове
че да носи, не бива да се надява, че с м б р т т а ще го освободи и
ще може да намери спасение в сам о уб и й ство то . К а т о измамно
видение го примамва м рачни ят, прохладен Оркус6 к а т о прис
т а н на спокой стви ето. В св о ет о вбртене з е м я т а преминава
* В „Разговори с Гьоте“ на Екерман (второ издание, т о м I, с. 154)

Гьоте казва: „Нашият дух е същество, неразрушимо по своята при
рода. Той действа неспирно о т век вбв век. Прилича на слънцето, ко
ето залязва само привидно 3а нашите земни очи, а всъщност никога
не залязва и не престава да свети.“ Гьоте е заимствал то ва сравне
ние о т мене, не аз о т него. Без съмнение то й го е употребил по време
на този разговор през 1824 г. Вследствие някакъв може би несъзна
телен спомен 3а това място, тъй като т о се повтаря със същите
думи, както т у к в първото издание, на с. 401, а още и на с. 528, както
т у к в края на § 65. Първото издание му било изпратено през декем
ври 1818, а през м арт 1819 г. той сподели чрез сестра ми писмено с
мене - тогава се намирах в Неапол - одобрението си. Беше приложил
една бележка, на която бе отбелязал числата на някои особено харе
сали му страници. Следователно, чел е книгата ми.
о т ден 6 нощ, индивидбт умира, сам о т о слбнце обаче грее безс

пир и е вечно пладне. На в о л я т а 3а ж и в о т е осигурен ж и в о т б т ,
а ф о р м ат а на ж и в о т а е н астоящ е без край. И ндивидите, про
я в а т а на во л я та, се р а ж д а т и у м и р а т вбв врем ето и м огат
да се ср ав н я т с м и м о л етн и те сбнища. Следователно още т у к
сам о уб и й ств о то ни изглежда напразна и з а т о в а безумна пос-
т в п к а. К о гато навлезем по-дблбоко в размиш ленията си, т о
ще ни се представи в още по-неблагоприятна светлина.
Д огм и те се и зм ен ят и н аш ето знание е измамно, природата
обаче не греши. Н ей ни ят ход е уверен и т я не го крие. Всичко у
нея е цялостн о и т я е ц я л о стн а у всеки. Ц е н т б р б т й се намира
у всяко ж и в отн о . То е намерило правилно п б т я си в б и т и е т о ,
к а к т о и правилно ще намери п б т я щвбн него. През т о в а време
т о живее без с т р а х , че ще ббде унищожено, безгрижно, упо
вавайки се на сбзнанието, че е с а м а т а природа и е непреходно
к а т о нея. Единствено чо векбт и зпитва в а б с т р а к т н и т е си
мисли у в е р е н о с т т а в с в о я т а см б р т и все пак - к о е т о е много
стран н о, - т я го плаши само в отделни м ом енти, к о гат о по
някакбв повод се изпречи пред вбображението му. Срещу мо-
гбщия глас на при родата реф лексията е безсилна. И у човека,
к а к т о у неразумното ж и в о т н о , к а т о трай н о сбстояние гос
п о д ства извиращ ата о т най-сбкровеното му сбзнание увере
н о с т , че т о й е природата, с а м и я т с в я т . Благодарение на тази
ув ер ен о ст никой човек не се тр ево ж и видимо о т м исблта 3а
една неизбежна и недалечна см бр т, а всеки продблжава да жи
вее, сякаш му е отредено вечно да живее. Тази увер ен о ст о т и ва
д о т а м , че би могло да се каже: никой не е д ей стви тел н о убеден
в н еи зб еж н о стта на с м б р т т а си, т б й к а т о иначе между на
с т р о е н и е т о му и т о в а на осбдения престбпник не би могло да
има голяма разлика. Н аистина всеки признава т ази уверен о ст
in abstracto и т ео р ет и ч н о , но подобно на други тео р ети ч н и
м бдрости, неприложими на п ракти ка, я слага настрана, без да
я приеме в св о ет о живо Сбзнание. К о й т о се замисли вбрху т а -
311 особеност на човека да приема н ещ ат а по т о з и начин, ще
разбере, че психологическите обяснения с навика и примирява-
н е т о в неизбежното сбвсем не са д о ст ат б ч н и , а причината ле
жи по-дблбоко и е тази , к о я т о посочих. Така може да се обясни
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А КН И ГА 459
Заицо по всички времена, при всички народи се с р е щ а т и почи

т а т догми 3а един или друг вид задгробен ж и в о т на индивида
след с м б р т т а , т б й к а т о д о к а з а т е л с т в а т а 3а т а к и в а догми са
винаги неудовлетворителни. За п р о т и в н о т о становищ е оба
че т е са силни и многобройни и т о дори не се нуждае о т дока
з а т е л с т в а , а само се признава о т здравия разум к а т о ф а к т и
к а т о т а к б в се подсилва о т у в е р е н о с т т а , че природата н и т о
лбже, н и т о греши, а напротив, о т к р и т о показва д е й с т в и я т а
и с б щ н о с т т а си, дори им дава наивен израз. Само ние ги пом
рачаваме сбс с в о и те химери, 3а да изтблкуваме в т я х онова,
к о ето допада на ограничените ни вбзгледи.
Но всичко, к о е т о сега ясно осбзнахме, а именно, че к а к т о
о т д е л н о т о явление на в о л я т а започва и свбршва вбв врем ето,
а с а м а т а воля, н ещ о то само по себе си, не се засяга о т него,
к а к т о не се засяга и к о р е л а т б т на всеки о б е к т - познаващ ият,
но никога неопознат с уб ек т , - още и че на в о л я т а 3а ж и в о т е
осигурен ж и в о т е т , всичко т о в а не може да се причисли кбм
сп о м ен ати те учения 3а задгробен ж и в о т . На во л я та, разг
леждана к а т о нещо само по себе си, к а к т о и на ч и сти я с у б е к т
на познанието, на вечн о то око на свет а, са еднакво несвойс
тв ен и к а к т о сбхранението, т а к а и унищ ожението, т б й к а т о
т е са определения, валидни само вбв врем ето, а в о л я т а и чис
т и я т с у б е к т на познанието л е ж а т извбн врем ето. Е т о защо
егоизмбт на индивида (т о в а отделно явление на во л я та, осве
т ен о о т с у б е к т а на познанието) сбвсем не може да почерпи
о т н аш ето изложено по-горе становищ е храна и у т е х а 3а ж е
ланието си да продблжи сб щ ест ву ван ет о си до безкрай, к а к т о
и не би могбл о т сбзнанието, че и след с м б р т т а му о с т а н а
л и я т вбншен с в я т ще продблжи да сбщ ествува - нещо, к о е т о
е само израз на сб щ ото становищ е, но разгледано обективно
и з а т о в а вбв врем ето. Н аистина всеки е нещо преходно само
к а т о явление, д о к ат о н ещ о то само по себе си е извбн време
т о , следователно безкрайно. Но и само к а т о явление т о й се
различава о т д руги те неща в св ет а. К а т о нещо само по себе
си т о й е во л я та, явяваща се вбв всичко, и с м б р т т а премахва
изм ам ата, разделяща сбзнанието му о т сбзнанието на дру
ги те: т о в а е продблжаването на сб щ ествуван ето . Това, че
с м ъ р т т а не засяга човека единствено к а т о нещо само по себе

си, съвпада 3а човека к а т о явление с ф а к т а , че същ ествуване-
т о на остан алия външен с в я т продължава*. Така се обяснява
Защо съкровеното и см ъ тно съзнание 3а онова, к о ет о т о к у -
що опознахме, п р е д о т в р а т я в а наистина, к а к т о се каза вече,
в ъ зм о ж н о ст т а м исълта 3а с м ъ р т т а да т р о в и ж и в о т а дори на
разум н ото същ ество. Това съзнание е о сн о вата на ж изнената
смелост, поддържаща всичко живо и позволяваща му да живее
безгрижно т а к а , сякаш няма см ърт, дотогава именно, д ок ато
е обърнат към ж и в о т а и о к о т о му е насочено към него. Това
обаче не п р е д о т в р а т я в а индивидът да не бъде о б хван ат о т
с т р а х о т с м ъ р т т а и да се мъчи всячески да я избегне, к огато
т я се изпречи к а т о отделен случай в д е й с т в и т е л н о с т или
дори само във въображението му пред него. Д о к ат о съзнани
е т о му е насочено към ж и в о т а , т о й неминуемо о ткр и ва в не
го непреходната му същ ност. Но к о гат о с м ъ р т т а се изправи
пред о ч и те му, т о й е принуден да я приеме 3а т о в а , к о е т о т я
е - к р а я т на врем ето на о т д е л н о т о временно явление. Онова,
о т к о е т о се стр ахувам е при с м ъ р т т а , съвсем не е болката,
Защ ото т я лежи явно о т т а з и ст р ан а на с м ъ р т т а , а о т ч а с т и
и з ащ о то ч е с т о тъ р си м спасение о т бо л к ата в с м ъ р т т а . Но
и об ратн о, понякога приемаме уж ас н ат а болка, 3а да избегнел*
3а известн о време с м ъ р т т а , макар и т я да би била бърза и ле
ка. Следователно, правим разлика между бо л к ата и с м ъ р т т а
к а т о две съвсем различни злини. При с м ъ р т т а се стр ахувам е
в д е й с т в и т е л н о с т о т гибелта на индивида, к а т о к а к в а т о т я
о т к р и т о се показва, и понеже индивидът е в о л я т а 3а самия
ж и в о т в една отделна обективауия, ц я л о то му същ ество се
възправя срещу с м ъ р т т а .
Там, където именно по т о з и начин ч у в с т в о т о ни о ст авя
безпомощни, може да се намеси разум ъ т и да преодолее до голя-
* Във Ведата това е изразено така: когато човек умира, зрението

му се слива със слънцето, обонянието - със земята, вкусът - с водата,
слухът - с въздуха, речта - с огъня, и т.н . (ОирпекЪм, то м I, с. 249),
както и чрез това, че умиращият предава с някаква особена формула
сетивата си заедно с всичките си способности на своя син, у когото
т е трябва да продължат да живеят (пак там , т о м II, с. 82).
ма степен досадните впечатления, оставени о т ч у в с т в о т о ,

издигайки ни на по-висока гледна т о ч к а, к бдето вм ест о о т д ел
ния случай пред о ч и те ни се разкрива рялото. З а т о в а фило
соф ското познание 3а с б щ н о с т т а на свет а, стигнало до т о ч
к а т а , к о я т о ние вбзприемаме сега в н аш ето разглеждане, не би
о ти ш л о по-далече и би могло още т у к да помогне да се превбз-
могне с т р а х б т о т с м б р т т а до т а к а в а степен, до к а к в а т о у
даден индивид реф лексията би взела надмощие над непосредс
т в е н о т о ч у в ст в о . Човек, вбзприел твб р д о в м ислите си изне
сените досега истини, но сбщевременно и не сти гнал по п б т я
на собствения си о п и т или на някое по-дблбоко прозрение до
мисблта да о тк р и ва сво й ст вен о т о на всеки ж и в о т п о ст о я н
но страдание, а обратно, намерил удовлетворение в ж и в о т а
и п очувствал се добре в него, премисляйки спокойно всичко,
би си пожелал ж и в о т б т , т а к б в к акб вто го е живял досега, да
продблжи безкрай или пбк да се п о втар я все о тн о во . Жизнена
т а му см елост би била то лк ова голяма, че би бил го т о в срещу
насладите в ж и в о т а да приеме доброволно и о хо т н о всички
теглила и мбки, на к о и то е подложен. Такбв човек би с т о я л „сбс
Здрави, яки к о с т и на добре у с т р о е н а т а , стабилна земя“ и не
би трябвало да се с т р а х у в а о т нищо. Вборбжен с познанието,
к о е т о му приписваме, би посрещнал с безразличие приближа
в а щ а т а се вбрху крилете на врем ето см брт, разглеждайки я
к а т о измамен мираж, безпомощен призрак, плашещ слабите,
но непритеж аващ в л ас т над онзи, к о й т о знае, че сам т о й е во
л я т а , ч и я т о обективария и ч и ето отраж ение е рел и ят с в я т .
Ще знае, че т а к а ж и в о т б т му е осигурен завинаги, а сбщо и
н ас т о я щ е т о , д е й с т в и т е л н а т а , единствена форма на явлени
е т о на во л я та. Е т о защо т а к б в човек не ще се уплаши н и т о
о т едно безкрайно минало, н и т о о т едно ббдеще, в к о е т о т о й
няма м я с т о , защ о то ще ги разглежда к а т о изм ам ното було на
Майя. Поради т о в а т о й не може да се с т р а х у в а о т с м б р т т а ,
к а к т о слбнрето не се с т р а х у в а о т н о щ т а. В Бхагават-гита
Кришна разкрива пред своя начинаещ ученик Арджун т ази
гледна т о ч к а, к о гато при вида на г о т о в и т е 3а влизане в боя
войски (положение, напомнящо Ксеркс) го обзема тб га, колебае
се и иска да се о т к а ж е о т б и т к а т а , 3а да п р е д о т в р а т и гибел-
т а на хиляди хора. Кришна мд представя посочената гледна

т о ч к а, с м в р т т а на т ези хиляди не може вече да го ввзпре и
т о й дава знак 3а започване на б и т к а т а . С вщ о то становищ е
Заствпва и Г ь о т е в и я т П рометей, особено к огато казва:
Да, е т о ме, създавам люде

по образ м °й ~
човешки род, на мен подобен,
да страда, да плаче,
да трвп н е в блаж енство и р а д о ст
и да нехае 3а теб е,
к а к т о аз!*
До т ази гледна т о ч к а би довела и ф и лософ ията на Бруно8

и на Спиноза онзи, к о м у т о гр еш ки те и н есввврш ен ствата в
т е х н и т е системи не биха пречили на убеж дени ята му и не би
ха ги отслабили. Ввв ф и лософ ията на Бруно няма ет и к а в ис
тин ски я смисвл, а е т и к а т а ввв ф и лософ ията на Спиноза свв-
сем не изхожда о т с в щ н о с т т а на учението му и макар и сама
по себе си прекрасна и заслужаваща похвала, все пак е свврзана с
нея само чрез слаби и очевидни софизми. И накрая, посочената
гледна т о ч к а биха ввзприели навярно мнозина, ако познание
т о им вврвеше рвка 3а рвка с ж еланията им, т о е с т ако бяха
в свстояние, освободени о т всякакви химери, да си и зясн ят
сами с в щ н о с т т а си. За познанието т о в а е гледната т о ч к а па
пвлното утвърждаване на волята да живот.
„В о л ята се утввр ж д ава сама“ означава: к огато в нейната
о б е к т н о с т , т о е с т в с в е т а и в ж и в о т а, с о б ст в ен ат а й свщ-
н о с т й се разкрие напвлно и ясно к а т о представа, т о в а позна
ние не в взп р еп я тства в никаквв случай ж еланията й, а о б р а т
но, т я желае именно т о зи т а к а опознат ж и в о т и к а к т о д о т о
гава го е желала без познание к а т о сляп порив, т а к а сега, след
к а т о го е опознала, го желае свзнателно и обмислено. П р о т и
вополож ност на т о в а утвврж даване, отрицанието на волята
да живот, се проявява, к огато вследствие т ак о ва познание же
ланието изчезне, к а т о о п о зн ат и те отделни явления не дейс-
* Й. В. Гьоте, Протетей, прев. Д. Стоевски - Б. пр.

mßam вече к а т о тетиви на желанието, а цялото, ввзникнало

чрез ввзприемане на идеите познание на с в щ н о с т т а на света,
отразяващ о волята, с т а в а квиетив на волята и т а к а т я сво
бодно сама се отхвврля. Надявам се, че тези сввсем непознати и
в т ази обща форма трудноразбираеми поняти я ще се изяснят
в п р е д ст о я щ о то описание на т е зи феномени, в дадения случай
човеш ките поствпки, в к о и то се проявява, о т една страна,
утв в р ж д ав ан ето в свои те различни степени, а о т друга с т р а
на, о три ц ан и ето. Н аистина и д в е т е изхож дат о т познанието,
но не о т едно аб с т р ак т н о познание, изразяващо се в думи, а
о т едно живо познание, к о ет о се изразява единствено в живо
т а и в делата и о ст ав а независимо о т догмите, занимаващи
при т о в а разума к а т о аб с т р а к т н о познание. Е д и н ствен ата
ми цел е да представя и д в е т е т ак а, че т е да се освзнаят яс
но о т разума, а не да предписвам или препорвчвам ед н о то или
другото. То би било к ак т о безсмислено, т а к а и безполезно, т в й
к а т о во лята сама по себе си е абсолютно свободна. Тя определя
напвлно сама себе си и 3а нея не свщ ествува никаквв закон. Пре
ди да приствпим квм посоченото разглеждане, т р я б в а пврво да
изясним и то ч н о да определим т ази свобода и о т н о ш ен и ет о й
квм необходим остта. Освен т о в а да разгледаме ж и в о т а, ч и ето
утвврж даване или отрицание представлява н аш и я т проблем,
к а т о направим няколко общи, отнасящ и се до во л я та и нейни
т е обекти забележки. По т о зи начин ще облекчим задачата си:
разкриване на познанието на ет и ч еск о т о значение на човеш
к и т е поствпки и ввтреш ния им смисвл.
К а к т о се каза вече, цели ят т о зи т р у д е само развиването
на една-единствена мисвл. О т т о в а следва: вси чки те му ч асти
са свврзани най-тясно помежду си, и т о т а к а , че не само всяка
ч а с т да има по необходимост врвзка с предиш ната и з а т о в а
да предполага ч и т а т е л я т да си спомня само нея, к а к т о е слу
ч а я т при всички философии, свстоящ и се п р о сто о т редица
умозаключения, но и всяка ч а с т в ц я л о то свчинение да е срод
на с всяка друга и да я предполага. Е т о защо се изисква ч и т а т е
л я т да си спомня не само непосредствено п р ед ш естващ о то ,
но и всичко казано по-рано, т а к а че всеки п в т да може да го
свврже с н а с т о я щ о т о м я с т о , колкото и други мисли да л е ж а т
помежду им. Подобно изискване е предявил и П л ато н към своя

ч и т а т е л - през п реп летен и те лабиринти на неговите диало
зи т о й можел едва след дълги епизоди да се върне о т н о в о към
о сн о вн ата мисъл, стан ал а т а к а по-ясна. За нас т о в а изискване
е необходимо, т ъ й к а т о разлагането на н а ш а т а единствена
мисъл в много размишления е наистина ед и н ствен о то средс
т в о да я споделим с други, но 3а с а м а т а мисъл т о не е съ щ ест
вена, а само изкуствена форма. За облекчаване на изложението
и възприемането му м ат ер и ал ъ т е разделен с оглед на четири
т е гледни т о ч к и в четири книги и всичко сродно и хомогенно е
грижливо свързано. Въпреки т о в а т о й не допуска праволинеен
ход на мисълта, к а к т о е при и сторическите тр уд о ве, а се явя
ва необходимост о т едно преплетено изложение, а т о пък на
лага повторн о изучаване на книгата. Единствено т а к а се изяс
нява връзката на ч а с т и т е помежду им и едва всички заедно се
о с в е т я в а т взаимно и всичко с т а в а напълно ясно*.
§ 55
Според н аш ето разбиране в о л я т а к а т о т а к а в а е свободна,

т ъ й к а т о т я е н ещ о т о само по себе си, съдържание на всички
явления. Те обаче, к а к т о знаем, са подчинени напълно на закона
3а основанието и неговите четири форми. И понеже е извес
т н о , че н ео б хо д и м о стта е т ъ ж д ест вен а със сл ед стви ето о т
дадено основание и че д в е т е са равнозначни поняти я, всичко,
спадащо към явлението, т о е с т к о е т о е о б е к т на опознаващия
в к а ч е с т в о т о си на индивид с у б е к т , е, о т една стран а, осно
вание, а о т друга, следствие и в т о в а си свой ство е по необхо
д и м о ст напълно определено, поради к о е т о не може в никакво
отнош ение да е по-друго, о т к о л к о т о е. Ц я л о то съдържание
на природата, всичките й явления са абсолю тно необходими
и н ео б хо д и м о стта о т всяка ч а с т , о т всяко явление, о т всяко
събитие може всеки п ъ т да се докаже, т ъ й к а т о винаги може да
се намери основанието, о т к о е т о т я зависи в к а ч е с т в о т о си
Вж. гл. 41-44 6 то м втори.

на следствие. Този ф а к т не познава изключение, т о й следва о т

неограничената валидност на закона 3а основанието. О т дру
га стр ан а обаче, с в щ и я т т о з и с в я т ввв всичките си явления е
о б е к т н о с т на во л я та, к о я т о е нещо само по себе си, т в й к а т о
сама не е явление, н и т о представа или о б ек т , не е и подчинена
на закона 3а основанието, ф о р м ат а на всички о б ек ти следова
телн о не е определена к а т о следствие о т едно основание, зна
чи не познава никаква необходимост, т о е с т е свободна. Сле
дователно п о н я т и е т о 3а свобода е всвщ н о ст о тр и ц ател н о ,
к а т о свдвржанието му е само отричане на н ео бхо д и м о стта,
т о е с т на с в о т в е т с т в а щ о т о на закона 3а основанието о т н о
шение на сл ед стви ето квм неговото основание. Тук пред нас
се разкрива най-ясно о б щ а т а т о ч к а на онази голяма п р о т и в о
п о л о ж н о с т - св ч етаван ето на свобо д ата с н ео бхо д и м о стта,
3а к о е т о в по-ново време се е говорило ч есто , но доколкото
ми е известно, никога ясно и д о с т а т в ч н о . Всяко нещо к а т о
явление, к а т о о б е к т е безусловно необходимо, саспд по себе си
т о е воля, а т я е вовеки веков свободна. Явлението, о б е к т в т ,
е по необходимост неизменно определен ввв вери гата о т ос
нования и следствия, к а т о не твр п и преквсвания. Б и т и е т о
на т о зи о б е к т обаче и р о д в т на т о в а битие, т о е с т и деята,
разкриваща се в него, или с други думи, негови ят хар ак тер е
непосредствено явление на во л я та. В с в о т в е т с т в и е свс сво
б о д а та на т ази воля т о би могло изобщо да не свщ еству ва или
да бвде изначално и по свщ ество сввсем друго, при к о е т о обаче
и ц я л а т а верига, в к о я т о т о е брвнка, представляващ а обаче
сама явление на с в щ а т а воля, би била сввсем друга. Но т в й ка
т о веднвж свщ ествува, т о е ствпило в редиц ата на основа
н и я т а и сл е д ст в и я т а, определено е по необходимост в нея и
следователно не може никога да с т ан е друго, т о е с т да се из
мени, н и т о да излезе о т редицата, т о е с т да изчезне. К а к т о
всяка друга ч а с т в природата, и човек е о б е к т н о с т на во л я та.
З а т о в а казаното важи и 3а него. Всяко нещо в при родата има
свои сили и качества, реагиращи на определени бездействия и
свставляващ и хар актер а му. По свщия начин и ч о век вт има
свой характер и в с в о т в е т с т в и е с него м о т и в и т е и зви кват по
необходимост п о с т в п к и т е му. В начина, по к о й т о поствпва,
се разкрива н егови ят емпиричен характер, а в него пък о т своя

ст р ан а интелигибилният, в о л я т а сама по себе си, ч и я т о де
терминирана проява е т о й сам и ят. Ч овекът обаче е най-съвър-
иленото явление на во л я та, к о я т о , 3а да същ ествува, к а к т о се
показа във в т о р а т а книга, т р я б ва да бъде озарена о т т а к а в а
висока степен на познание, че в него дори с т а в а възможно на
пълно а д е к в а т н о т о повторение на с ъ щ н о с т т а на с в е т а под
ф о р м ата на п р ед с т ав ат а, а т о в а вече е възприемане на иде
и т е , ч и ст о огледало на св ет а, к а к т о научихме о т т р е т а т а
книга. Следователно у човека в о л я т а може да достигне пълно
самосъзнание, ясно и изчерпателно познаване на с о б с т в е н а т а
му същ ност, к а к т о т я се о тразява в целия с в я т . О т дейс
т в и т е л н о т о наличие на т ази степ ен на познание произтича
и з к у с т в о т о , к а к т о видяхме в предиш ната книга. В края на
н аш е то разглеждане ще се окаже, че с п о м о щ та на същ ото
т о в а познание, к о гато в о л я т а го насочва към с а м а т а себе си,
е възможно унищ ожението и сам оотриц анието на в о л я т а в
най-съвършената й проява, т а к а че свободата, к о я т о иначе е
свойствена единствено на н ещ о то само по себе си и не може
никога да се прояви в явлението, в т о зи случай се явява и в него
и унищожавайки л еж ащ ата в о сн о вата на явлението същ ност
(д ок ато т о с ам о т о продължава да същ ествува във врем ето),
създава противоречие на явлението само със себе си и именно
т а к а извиква феномените на с в я т о с т и самоотрицание. Всич
ко т о в а обаче може да се разбере напълно едва в края на т ази
книга.
Засега само ще се загатн е най-общо как човек се различава о т
всички други явления на в о л я т а по т о в а , че свободата, т о е с т
н езави си м о стта о т закона 3а основанието, свойствена само
на в о л я т а к а т о нещо само по себе си и противоречащ а на явле
н ието, все пак може в известен случай да се яви и в явлението,
където обаче по необходимост представлява противоречие на
явлението със с ам о т о себе си. В т о зи смисъл не само во л я т а
сама по себе си, но дори и човекът може, наистина, да бъде на
речен свободен и по т о з и начин да се различава о т всички дру
ги същ ества. Но как тр я б ва да се разбира т о в а , ще с т ан е ясно
едва п о -н а т а т ъ к в изложението. Засега т о зи въпрос тр я б ва да
С ВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД СТ А ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 467
се о стави настрана. Най-напред се налага да се п р ед о т в р ат и

Заблуждението, че п о ст ъ п к и т е на отделен, определен човек
не са подчинени на никаква необходимост, т о е с т че си л ата
на м о т и в и т е е по-малко сигурна о т си л ата на причините или
изводът на заключението о т п редпоставки те. С во б о д ата на
в о л я т а к а т о нещо само по себе си съвсем не преминава - не
зависимо о т , к а к т о се каза вече, разглеждания по-горе случай
к а т о изключение - непосредствено върху явлението на воля
т а , дори и т а м не, където т о дости га най-високата степен
на видим ост, следователно не преминава върху разум ното
ж и в о т н о с индивидуален характер, т о е с т върху л и ч н о с т т а .
Тя не е никога свободна, макар и да е проява на една свобод
на воля, защ о то представлява детерм и нираната вече проява
на свободното желание на именно т ази воля. Встъпвайки във
ф о р м ат а на всеки о б е к т - закона 3а основанието, - т я разви
ва, наистина, е д и н с т в о т о на т ази воля в м н ож ество п о стъ п
ки, к о е т о обаче поради леж ащ ото извън врем ето еди нство на
ж еланието само по себе си се представя със зако н о м ер н о стта
на природна сила. Но т ъ й к а т о въпреки всичко именно т о в а
свободно желание се проявява видимо в л и ч н о с т т а и в ряло
т о й поведение, отнасяйки се към него к а к т о п о н я т и е т о към
дефиницията, всяка отделна постъпка на л и ч н о с т т а тр я б ва
да се припише на свободната воля и к а т о т а к а в а т я се пред
с т а в я непосредствено на съзнанието. Е т о защо, к а к т о се каза
вече във в т о р а т а книга, всеки се с м я т а a priori ( т о е с т според
изначалното си ч у в ст в о ) 3а свободен и в о т д е л н и т е си пос
тъпки, свободен в т о зи смисъл, че в даден случай всяка пос
тъ п ка би била възможна 3а него, а едва a posteriori т о й разбира
о т о п и т и размишлявайки върху оп и та, че п о ст ъ п к и т е му
п р о и зт и ч а т по необходимост о т съ четан и ето на хар актер а
с м о т и в и т е . Така се обяснява защо, следвайки ч у в с т в о т о си,
и н ай -н ек ул турн и ят човек защ и тава с т р а с т н о пълната сво
бода на о т д е л н и т е си постъпки, д о к ат о великите мислители
на всички времена, дори по-дълбокомислените вероучения са я
отричали. Но ако някой е разбрал, че р я л а т а съ щ н о ст на чове
ка е воля, а т о й с ам и я т само явление на т ази воля - а т а к о в а
явление има закона 3а основанието 3а своя необходима форма,
познаваема дори още о т с у б е к т а и изявяваща се в случая к а т о

Закон на м о т и в ац и я та , - на него съмнението в неизбеж ност
т а на п о ст ъ п к и т е при даден хар ак тер и наличието на м о т и в
ще изглежда к а т о съмнение в р а в е н с т в о т о на т р и т е ъгъла на
триъгълника с два прави.
Н ео б хо д и м о стта на о т д е л н а т а постъпка е изложена за
доволително о т П ристли9 в н еговата Doctrine o f philosophical
necessity, но едва К а н т *, ч и я т о заслуга т у к е особено голяма,
доказа съ в м естн о т о същ ествуване на т а з и необходимост със
своб о д ата на в о л я т а сама по себе си, т о е с т извън явлението.
Той устан о в яв а разликата (к о я то аз напълно приемам) между
интелигибилния и емпиричния хар актер , т ъ й к а т о пъ рвият е
в о л я т а к а т о нещо само по себе си, доколкото т о се проявява
в определен индивид, в определена степен, а в т о р и я т е сама
т а т а з и проява, т а к а к а к т о т я се представя в поведението
с оглед на врем ето, а дори и в телослож ението с оглед на про
с т р а н с т в о т о . За да се изясни о т н о ш ен и ет о между т ези два
характера, най-добре е да се използва обяснението, дадено още
в увода, а именно: интелигибилният хар ак тер на всеки човек
т р я б в а да се разглежда к а т о лежащ извън врем ето, поради ко
е т о е неделим и неизменим а к т на во л я та, ч и я т о проява, раз
в и т а във врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , и във всички форми на
Закона 3а основанието е емпиричният хар актер , к а к т о т о й
според о п и т а се представя в ц я л о т о поведение и в жизнения
п ъ т на даден човек. К а к т о ц я л о то дърво е само вечно п о в т а
р я щ а т а се проява на един и същ стрем еж , изявяващ се най-
п р о ст о във влакното, а по-късно п о втарящ се в съчетан и ето
о т л и ст, стебло, клон и дънер, поради к о е т о може лесно да се
познае, т а к а и всички постъпки на човека са само постоянно
п о в т а р я н а т а и леко изменяща се във ф о р м ат а проява на него
вия интелигибилен характер. П р о и зти ч ащ ата о т с у м а т а на
т е зи постъпки индукция представлява негови ят емпиричен
характер. Впрочем т у к не възнамерявам да п о втар я м и прера-
* Критика на чистия pajym, I щ д . с. 532-558, V щ д ., с. 560-586, и

Критика на практическия ра^ут, IV щ д ., с. 16 9 - 17 9 - издание Розенк-
ранц, с. 22 4 -231.
С ВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД СТА ВА . Ч ЕТ В Ъ РТ А КН И ГА 469
б о тб ам м ай ст о р ск о то изложение на К а н т , к а т о предполагам,
че т о е известно.
През 1840 година разгледах основно и подробно важния про
блем за своб о д ата на в о л я т а 6 едно мое свчинение по т о зи
ввпрос, получило премия на един конкурс. Разкрих преди всич
ко причината 3а илю зията, двлжаща се на погреш ното мне
ние, че 6 самосвзнанието може да се намери к а т о присви], нему
ф а к т емпирично дадената абсолю тна свобода на во л я т а, т о
е с т liberum arbitrium indifferentiae.*10 Много разумно конкурсна
т а т е м а засягаше т о ч н о т ази т о ч к а. Насочвайки ч и т а т е л я
квм т о в а свчинение, по-точно квм § 10 на к он кур сн ата рабо
т а бврху основните проблеми на морала, издадена заедно с не
го под заглавието Двете основни проблети на етиката, сега ще
изпусна направеното 6 пвр вото издание на т о в а м я с т о още
несвввршено разсвждение бврху н ео б хо д и м о стта о т волеви
ак т о в е , а вм есто т о в а ще изясним с п о м е н а т а т а по-горе илю
зия с п о м о щ та на едно к р а т к о изложение, к о е т о има 3а пред
п о ставка д е в е т н а д е с е т а т а глава на нашия т о м вто р и . Е т о
Защо т о не можеше да бвде спом енато 6 посочената конкурсна
работа.
Независимо о т т о в а , че в о л я т а к а т о и ст и н с к о т о нещо
само по себе си е д ей стви тел н о изначална и независима и в са
мосвзнанието на свои те, макар и вече детермимирани а к т о в е
тр я б ва да се с в п в т с т в а о т ч у в с т в о т о 3а изначалност и са
м о с т о я т е л н о с т , ввзниква илю зи ята 3а емпиричната свобода
на в о л я т а (вм есто т р ан сц ен д ен т ал н ат а, к о я т о ед и н стве
но т р я б в а да й се припише), значи 3а свобода при о т д е л н и т е
поствпки, следваща о т обособеното и подчинено положение
на и н т е л е к т а спрямо во л я та, изложено 6 д еветн ад есета гла
ва на в т о р и я т о м . И н т е л е к т в т узнава реш ен ията на в о л я т а
a posteriori и емпирично. З ат о в а , к о гат о му предстои избор,
т о й няма данни какво ще реши во л я та. И нтелигибилният
хар актер , благодарение на к о й т о при дадени м о ти ви е ввз~
можно само едно решение, к о е т о поради т о в а е необходимо,
не се познава о т и н т е л е к т а , а постепенно чрез о т д е л н и т е
Свободно, неповлияно о т нищо решение на во л я та (лат.) - Б. пр.

му а к т о в е с т а в а известен само емпиричният характер. Е т о

Защо познаващ ото съзнание (и н т е л е к т ъ т ) с м я т а , че в даден
случай 3а в о л я т а са възможни две противоположни решения.
Но т у к н е щ а т а с т о я т т а к а , к а к т о ако 3а един о твесн о с т о
ящ пръ т, изгубил равновесие и започнал да се к л ати , се каже:
„Може да падне на д ясн ата или л я в а т а стр ан а.“ Това може има
само субективно значение и казва всъщ ност: „с ъ о т в е т н о на
и з в е с т н и т е ни данни“, за щ о т о обективно п осоката на пада
н е т о е необходимо определена, щом започне к л а т е н е т о . Така
и реш ението на с о б с т в е н а т а воля е неопределено, т о е с т о т
носително и субективно само 3а нейния зрител, собствения
и н т е л е к т , с у б е к т а на познанието. Само по себе си обаче и
обективно реш ението е при всеки избор вече детерминирано и
необходимо. Само че т о в а детерминиране се осъзнава едва чрез
в з е т о т о решение. За т о в а получаваме дори и емпирично дока
з а т е л с т в о : к о гато ни предстои някакъв т р у д ен и важен из
бор, но само при известно условие, к о е т о още не е настъпило,
но се надяваме да настъпи, в м ом ен та не можем нищо да напра
вим, а тр я б ва пасивно да изчакаме. Тогава размишляваме как
во решение ще вземем, к о гат о н а с т ъ п я т о б с т о я т е л с т в а т а ,
позволяващи ни свобода при п о ст ъ п к и т е и реш енията. Най-
ч е ст о в полза на едно о т реш енията говори повече далновид
н о т о , разумно обмисляне, 3а друго повече непосредствената
склонност. Д о к ат о по принуждение о ставам е пасивни, с т р а
н а т а на разума взема сякаш превес, но ние предвиждаме колко
силно ще ни тегли д р угата стр ан а, к о гато се яви възможност
3а действие. Д отогава се стар аем усърдно чрез хладнокръвно
претегляне на pro et contra* да осветлим и д в а т а м оти ва, 3а
да може всеки о т т я х да въздейства с вси чката си сила върху
во л я та, к о гато настъпи м о м е н т ъ т , 3а да не би някаква грешка
о т ст р а н а на и н т е л е к т а да подведе в о л я т а да вземе по-друго
решение о т онова, к о е т о би взела, ако всичко й въздействаше
равномерно. Я сн о то разграничаване на м о т и в и т е и на д вете
стран и обаче е всичко, к о е т о и н т е л е к т ъ т може да направи
при избора. Д е й с т в и т е л н о т о решение т о й изчаква толкова
За и п р о т и в (л а т.) - Б.пр.
пасивно, със същ ото напрегнато л ю б о п и т ст в о , к а к т о реш е

н и ето на една чужда воля. Е т о защо о т негова гледна т о ч к а и
д в е т е решения т р я б в а да му изглеждат еднакво възможни. В
т о в а именно се заключава илю зи ята 3а емпиричната свобода
на во л я та. В с ф е р ат а на и н т е л е к т а реш ението влиза н аи сти
на сввсем емпирично к а т о окончателно решение на въпроса.
И въпреки т о в а т о е дошло о т в ъ т р е ш н о т о свой ство, о т
интелигибилния хар ак тер на индивидуалната воля и нейния
кон ф ли кт с дадени м отиви, поради к о е т о е възникнало с абсо
л ю т н а необходимост. И н т е л е к т ъ т не може да направи нищо
друго, освен да осветли с в о й с т в а т а на м о т и в и т е ярко и о т
всички стран и, но т о й не е в състояние да определи с а м а т а
воля, т ъ й к а т о т я е сввсем недоствпна 3а него, дори, к а к т о
видяхме, неразгадаема.
Ако човек можеше при еднакви о б с т о я т е л с т в а да п оствп ва
веднъж т а к а , а друг п в т иначе, би трябвало междувременно
с а м а т а воля да се е изменила и поради т о в а да лежи във вре
м е то , засцото само в него е възможно к ак в о т о и да е измене
ние. Но т о гав а или в о л я т а трябваш е да бъде п р о с т о явление,
или врем ето да е определение на н ещ о то само по себе си. Е т о
Защо спор ът 3а своб о д ата на о т д е л н и т е постъпки, 3а liberum
arbitrium indifferentiae, се въ рти всъщ ност около въпроса, дали
в о л я т а лежи във врем ето, или не. Ако, к а к т о според учението
на К а н т , т а к а и според м о е т о изложение, в о л я т а к а т о нещо
само по себе си лежи по необходимост извън врем ето и извън
всички форми на закона 3а основанието, т о гав а не само инди
видът т р я б в а при еднакви условия да постъпва винаги по един
и същ начин и не само всяка лоша постъпка да е сигурна гаран
ция 3а безброй други, к о и т о т о й т р я б в а да извърши и о т кои
т о не може да се о т к аж е, но би могло, к а к т о казва К а н т , ако
емпиричният х ар ак тер и м о т и в и т е бяха дадени напълно, да се
изчисли поведението на човека в бъдеще т а к а , к а к т о се изчис
л я в а т слънчевото и л ун н о то затъмнение. К а к т о е последова
тел н а природата, т а к а е последователен и х а р а к т е р ъ т . Всяка
отделна постъпка се извършва в с ъ о т в е т с т в и е с него, к а к т о
всеки феномен с ъ о т в е т с т в а на природния закон. Причина
т а във в то р и я случай и м о т и в ъ т в първия са само случайни
причини. Това е посочено във в т о р а т а книга. В о л я та, ч и я т о

проява е р я л о т о би ти е и ж и в о т ъ т на човека, не може да се о т
каже о т себе си в отделния случай, а онова, к о е т о човек желае
к а т о ряло, го желае винаги и в ч а с т н о с т .
Твърдението 3а съ щ ест вува н ет о на емпирична свобода на
волята, на liberum arbitrium indifferentiae, е свързано най-тясно
с ф а к т а , че философ ите вложили с ъ щ н о с т т а на човека в ед
на душа, к о я т о първоначално била едно познаващо, дори всъщ
н о с т а б с т р а к т н о мислещо същ ество и едва вследствие т о в а и
желаещо. По т о з и начин смятали во лята 3а вто р о степ ен н а по
природа, д о к ато в д е й с т в и т е л н о с т вто р о степ ен н о е позна
нието. Разглеждали во л я та дори к а т о особен а к т на мисълта
и я отъж дествявали със съждението, предимно при Д екар т и
Спиноза. Според т о в а стан ови щ е човек бил станал т о в а , ко
е т о е, едва в р е з у л т а т на познанието си. Той идвал на т о з и
с в я т к а т о морална нула, опознавал н ещ ат а в него и едва т о гав а
решавал да бъде т о з и или онзи, да постъпва т а к а или иначе. Би
могъл също вследствие някое ново познание да приеме ново по
ведение, т о е с т да ст ан е о т н о в о друг. Освен т о в а най-напред
определял нещо да добро и в р е з у л т а т на т о в а го пожелавал,
вм есто в началото да го желае, а в р е з у л т а т да го нарече добро.
Вследствие осн овн ото ми разбиране всичко т о в а е обръщане
на д е й с т в и т е л н о т о отнош ение. В о л ята е пъ рвото и изначал
н о т о , а познанието само се е прибавило към явлението на во
л я т а к а т о принадлежащо й оръдие. Следователно всеки човек
е т о в а , к о е т о е, благодарение на с в о я т а воля и х а р а к т е р ъ т му
е изначален, т ъ й к а т о желанието е о сн о вата на с ъ щ н о с т т а
му. П осредством прибавилото се познание т о й узнава в т е ч е
ние на о п и т а какво е, т о е с т опознава характера си. Значи т о й
се опознава вследствие и съобразно с в о й с т в а т а на во лята си,
вм есто, к а к т о се см ятало, да желае вследствие и съобразно на
познанието си. Според т е з и философи т о й можел само да раз
мишлява какъв би искал най-много да бъде и би стан ал такъв.
В т о в а се състояла свободата на волята, следователно всъщ
н о с т в т о в а , че човек бил свое собствено дело с п о м о щ та на
св е т л и н ат а на познанието. A3, напротив, казвам: т о й е свое
собствено дело преди всяко познание и т о само се прибавя, 3а
да го осветли. Е т о защо не може да реши да бъде так ъ в и такъв,

к ак т о и да с т ан е друг, а е веднбж завинаги и само последова
телн о узнава какво е. Съгласно първите тео ри и т о й желаел т о
ва, к о е т о познавал, според мене познава, к акво то желае.
Гърците наричали хар ак тер а ц-бод, а негови те прояви, т о
е с т нравите, цйц. Тази дума обаче идва о т ei?oç, навик. Избра
ли я, 3а да и зразят м етаф орично п о с т о я н с т в о т о на х а р а к т е
ра чрез п о с т о я н с т в о т о на навика. То у а р ц-ôoç а л о хоп е-бопд
e%ei tt|v enm vnyiav ц-бгхц ya p ха^егтаг 5i a xo ебг^еабаг (a
voce ei3og, i.e. consuetude, ц-бод, est appellatum: ethica ergo dicta est
ал о хоп 8i3iÇeai3a i, sive ah assuescendo*), казва А р и с т о т е л (Eth.
magna, I, 6, 1186, u Eth. Eud., 1220, u Eth. Nie., 1103, ed. Ber.). Cmo-
бей посочва: ol 5 e x a x a Z yvrava хролгхеод ц-бод eaxi лцуц ßiou,
aep’ цд a i x a x a yepoç лра^егд p eo n ai (Stoici autem, Zenonis ca
stra sequentes, metaphorice ethos definiunt vitae fontem, e quo singulae
manant actiones**, II, 7). В хр и сти я н ск о т о вероучение намираме
д огм ата 3а предопределението вследствие на избрания и нещ-
брания (Рим. 9, 11- 24), произлязла очевидно о т прозрението, че
човек не се променя, а ж и в о т ъ т и поведението му, т о е с т ем
пиричният му хар ак тер , е само развитие на интелигибилния,
развитие на реш ителни, проявяващи се още у д е т е т о , н е в м е
няеми заложби. З а т о в а изглежда, че поведението му е предо
пределено още при р аж дан ето и до края о с т а в а вярно на себе
си в съ щ ествен о то. И ние се присъединяваме към т а з и мисъл,
но не се наемаме да защ и тавам е изводите, произтичащ и о т
съединението на т о в а напълно правилно прозрение със заваре
н и т е в еврей ската религия догми, к о и т о сега п р е д с т а в л я в а т
най-голяма т р у д н о с т , вечно неразреш имият Гордиев възел11,
около к о й т о се в ъ р т я т всички спорове на църквата. Това не
се удало съвсем дори на ап остол Павел, к о й т о 3а т а з и цел из
ползвал сравнението с грънчаря12. В края на к р аи щ ата резул
т а т ъ т не би бил no-друг о т :
* Защото думата цбод (характер) води името си о т е-бод (на

вик); заицото е ти к ата води името си о т навик (лат.) - Б. пр.
** Привържениците на Зенон обявили по библейски начин етоса 3а
източник на живота, о т който източник произтичат отделните
постъпки (лат.) - (Стобей, Eclogae ркув. е! еЛ.) - Б. пр.
474______________________________________________ А Р Т У Р ШОПЕНХАУЕР
П о ч и т а й т е , люде,
6 с т р а х боговете!
В ръцете си вечни
д в р ж ат т е в л а с т т а .
И к а к т о ж ел ая т ,
т а к а я прилагат*.
Подобни размишления са всъщ н ост чужди на н а ш а т а т ем а .

По-целесъобразни ще са няколко разсъждения върху о т н о ш е
н и ето между хар ак тер а и познанието, в к о е т о л е ж а т всички
негови м отиви.
Тъй к а т о м о т и в и т е , определящи п р о явата на хар актер а
или п о ст ъ п к и т е , в ъ зд ей ст ват посредством познанието вър
ху хар актер а, а познанието се изменя и ч е с т о се колебае между
Заблуждение и истина, макар по правило в течение на ж и в о т а
да се усъвършенства, наистина в различни степени все повече,
поведението на един човек може видимо да се измени, без 9а
имаме право да вадим о т т о в а заключение 3а промяна в харак
т е р а му. Онова, к о е т о всъщ н ост и изобщо желае, с т р е м е ж ъ т
на най-съкровената му съ щ н о ст и ц ел та, к о я т о с ъ о т в е т н о
преследва, не можем никога да изменим чрез въздействие отвъ н
върху него, чрез поуки. В противен случай бихме могли да го
пресъздадем. Сенека с право казва: velle non discitur**, к а т о пред
п о чи та и с т и н а т а пред с во и те стоици, к о и т о учели: бгбаххуу
eivcu tr|v a p e ty v (doceriposse virtutem)***. Върху в о л я т а може да
се въздейства о твъ н само чрез м оти ви . Но т е не м о г а т никога
да и зм ен ят с а м а т а воля, т ъ й к а т о сам и те т е и м а т вл аст над
нея само при п р ед п о ставк ата, че т я именно е так ава, к а к в а т о
е. Всичко, к о е т о м о га т , е следователно да и зм ен ят по со к ата
на нейния стрем еж , т о е с т да н ап р авят т а к а , че т я да п о т ъ р
си по друг п ъ т онова, к о е т о неизменно търси, а не по п ъ тя,
к а к т о досега. Е т о защо п о ук и те, усъ върш енстваното позна-
* Й. В. Гьоте, Ифигения, IV, 5, прев. Д. Стоевски - Б. пр.

** Желанието не може да се научи (лат.) - (Сенека, Epist., 81, 14) -
Б. пр.
*** Д о б р о д е т е л т а не може да се научи (л а т.) - Б. пр.
ние, следователно ввн ш н ото ввздействие, м о г а т наистина да

я н ау ч ат , че се е заблудила в с р е д с т в а т а , и според т о в а да по
м о гн ат да потврси по друг п в т цел та, квм к о я т о се стрем и ,
с в о т в е т н о на в в т р е ш н а т а си свщ н о ст, дори да я потбрси в
сбвсем друг о б е к т о т сегашния. Но т е не м о г а т никога да я на
к а р а т да желае д ей стви тел н о нещо по-друго о т онова, к о е т о
е желала досега, а т о о с т а в а непроменено, защ о то в о л я т а е са
м о т о т о в а желание, к о е т о иначе би трябвало да ббде о т с т р а
нено. М одиф икацията на познанието обаче, а вследствие нея
и промененото поведение с т и г а т д о т а м , че в о л я т а се о п и тва
да постигне неизменната си цел, била т я и р а я т на Мохамед,
веднвж в дей стви телн и я, а друг п в т в един вбображаем с в я т ,
претегляйки с б о т в е т н о с р е д с т в а т а 3а постигане на ц ел та,
поради к о е т о пбрвия п в т използва ум, насилие и измама, а в т о
рия - ввздвржание, справедливост, милостини, поклонение в
Мека. Но с всичко т о в а не се е изменил с т р е м е ж в т на во л я та,
още по-малко т я с ам а та . Следователно, макар п о с т в п к и т е й
да се о к азв ат по различно време различни, ж еланието й о ст а в а
свщ о то . Velle non discitur.
За е ф е к т и в н о с т т а на м о т и в и т е е необходимо не само т е
да са налице, но и да б в д а т освзнати, за щ о т о свгласно една
спом ената вече мисвл на схо л асти ц и те: causa finalis movet non
secundum suum esse reale; sed secundum esse cognitum*. Например,
3a да се прояви у един човек о т н о ш ен и ет о между егоизвм и
свстрадание, не е д о с т а т в ч н о т о й да при теж ава б о г а т с т в о и
да е свидетел на ч у ж д а т а мизерия, а е необходимо да знае какво
може да направи с б о г а т с т в о т о си к а к т о 3а себе си, т а к а и
3а д руги те, не само да си представя ч у ж д о т о страдание, но и
да днае какво е страдание и какво е наслаждение. Ввзможно е в
пврвия случай да не е знаел всичко т о в а т а к а добре, к а к т о ввв
вто ри я, и ако при един и свщ повод е поствпил различно, т о в а
се двлжи само на различните о б с т о я т е л с т в а именно в онази
ч а с т , к о я т о зависи о т начина, по к о й т о ги е опознал, макар и
т е да изглеж дат еднакви.
* Крайната причина не действа според реалната, а според освзна-

т а т а си свщност (лат.) - Б. пр.
Kakmo непознаването на някои д ей стви тел н о съ щ ест ву

ващи о б с т о я т е л с т в а о т н ем а о т е ф е к т и в н о с т т а им, т а к а
и, о т друга стр ан а, съвсем въображаеми о б с т о я т е л с т в а мо
г а т да д е й с т в а т също к а т о реалните, не само при отделни
Заблуждения, но и в течение на дълго време. Например, ако на
един човек се втълпява, че всяко благодеяние ще му бъде с т о к
р а т н о възнаградено в бъдещия му ж и в о т , т а к о в а убеждение
с т а в а 3а него нещо к а т о сигурна дългосрочна полица и т о й м о
же да дава о т егоизъм, к а к т о при други разбирания би вземал
о т егоизъм. Той не се е променил: velle non discitur. Благодарение
на голям ото влияние на познанието върху п о ст ъ п к и т е при
неизменно съ щ ата воля се случва х а р а к т е р ъ т да се развива
постепенно и да изпъкват различни негови черти . Е т о защо в
различната си възраст човек се показва различен и след буйна,
необуздана м л ад о ст може да последва спокойна, умерена зряла
възраст. С течение на врем ето изпъкват все по-силно лош и те
ч ер ти на хар актер а, но понякога човек, о тд авал се на младини
на с т р а с т и т е си, ги обуздава по-късно доброволно сам, защо-
пю чак сега е познал проти вополож н и те м отиви. Е т о защо в
началото всички сме невинни, к о е т о значи, че н и т о ние, н и т о
д р уги те познаваме л о ш о то в с о б с т в е н а т а си природа. То се
проявява едва с м о т и в и т е , а т е се опознават едва с течение на
врем ето и в края на к р аи щ ата откри вам е, че сме съвсем раз
лични о т тези , 3а к о и т о сме се см я тал и а priori, и ч е с т о се
изплашваме о т сам и т е себе си.
Разкаянието не се дължи никога на промяна (к о ето е невъз
можно) на в о л я т а, а на изменение на познанието. С ъщ ествено
т о и д е й с т в и т е л н о т о в онова, к о е т о съм желал някога, т р я б в а
и днес да желая, за щ о т о аз с а м и я т съм т а з и воля, лежаща извън
врем ето и промените. Е т о защо никога не мога да се разкайвам
3а нещо, к о е т о съм желал, но се разкайвам 3а онова, к о е т о съм
извършил. Воден о т лъжливи п о н яти я , съм извършил нещо по-
различно о т онова, к о е т о с ъ о т в е т с т в а на м о я т а воля. Съзна
нието, правилното разбиране на т о в а , е т о какво е разкаяние.
То се простира не само върху ж и т е й с к а т а м ъдрост. Върху из
бора на ср ед ства и преценката доколко ар гу м е н т и т е в полза
на ц е л т а о т г о в а р я т на д е й с т в и т е л н а т а ми воля, но и върху
истински е т и ч н о т о . Така например, аз може да съм постъпил
по-егоистично, о т к о л к о т о е присъщо на хар ак тер а ми, заблу
ден о т погрешни представи 3а б ед ата, в к о я т о съм изпаднал,
а също и о т к о в а р с т в о т о , фалша и зло бата на други, к а к т о и
ако съм действал прибързано, т о е с т без 9а размишлявам, во
ден не о т in abstracto ясно опознати, но само о т нагледни м о
т и в и , о т м о м е н т н о т о впечатление и о т а ф е к т а , възбуден о т
него, то л к о в а силен, че всъщ н ост не съм можел да разсъждавам.
Възвръщането на съзнанието е вече само коригирано познание,
о т к о е т о може да възникне разкаяние, проявяващо се всеки
п ъ т в поправяне на с т а н а л о т о , доколкото е възможно. Трябва
обаче да се отбележ и, че 3а да се измами сам, човек прибягва до
привидно прибързани действия, к о и т о всъ щ н о ст са т ай н о об
мислени постъпки, з а щ о т о ние не мамим и не ласкаем никого с
то л к ова х и т р и три кове, колкото нас сам и те.
Може да настъпи обаче и о б р а т н и я т случай на посочения.
Прекаленото доверие в д р уги те или непознаването на о т н о
с и т е л н а т а с т о й н о с т на ж и т е й с к и т е блага или някаква абс
т р а к т н а догма, в к о я т о вече съм изгубил вяра, м о г а т да ме
по д ведат да постъпвам по-малко егоистично, о т к о л к о т о е
присъщо на хар ак тер а ми и т а к а разкаянието ми да е п о -т р у д
но. Следователно разкаянието е всеки п ъ т коригирано позна
ние на о т н о ш е н и е т о на п о с т ъ п к а т а към д е й с т в и т е л н о т о
намерение.
К а к т о на во л я та, доколкото т я разкрива и деи те си само в
п р о с т р а н с т в о т о , т о е с т в една ч и ст а форма, се п роти вопос
т а в я м а т е р и я т а , подвластна на други идеи - в случая природ
н и т е сили - и рядко позволява на ф о р м ат а, к о я т о се стрем и
към видим ост, да се развие ч и ст а и ясна, т о е с т красива, т а
ка и в о л я т а, проявяваща се единствено във врем ето, т о е с т
в постъпки, среща аналогично п р е п я т с т в и е в познанието,
подаващо й рядко съвсем верни данни, поради к о е т о п о стъ п
к а т а не с ъ о т в е т с т в а т о ч н о на в о л я т а и з а т о в а с т а в а причи
на 3а разкаяние. Следователно разкаянието произтича винаги
о т коригираното познание, не о т промяна на в о л я т а, к о е т о
е невъзможно. Угризенията на с ъ в е с т т а 3а извършеното съв-
сем не са разкаяние, а болка о т т о в а , че сме опознали сами се

бе си, т о е с т опознали сме се к а т о воля. Угризението почива
вврху у в е р е н о с т т а , че все още имаме с в щ а т а воля. Ако т я се
беаге изменила и угризението на с в в е с т т а бе разкаяние, т о би
се унищожило само, за щ о т о м иналото не би могло повече да
свбужда с т р а х , т в й к а т о би представлявало израз на една во
ля, к о я т о не е вече в о л я т а на разкайващия се. По-долу ще разг
ледаме подробно значението на угризението на с б в е с т т а .
Влиянието, к о е т о познанието к а т о медиум на м о т и в и т е
оказва, наистин а не вврху с а м а т а воля, а вврху изяви те й в
п о с т в п к и т е й, обосновава и о сн овн ата разлика между човека и
ж и в о т н о т о , т в й к а т о начи нвт на познание у т я х е различен.
Ж и в о т н о т о има само нагледни, а човек благодарение на разума
и а б с т р а к т н и представи - п о н яти я . И макар д е й с т в и я т а на
ж и в о т н о т о и човека да са определени с еднаква необходимост
о т м оти ви , все пак човек има пред ж и в о т н о т о п ред и м ство
т о , че има пвлна ввзм ож н ост 3а щбор на решението си, разг
леждан ч е с т о при отделни п о ствп ки к а т о свобода на во л я та,
макар да не е нищо друго освен ввзм ож ност 3а един докрай про
веден кон ф ли кт между повече м оти ви , по-силният о т к о и то
е определил по необходимост п о с т в п к а т а му.
Именно з а т о в а м о т и в и т е т р я б в а да са приели ф о р м а т а на
а б с т р а к т н и мисли, по н яти я, т в й к а т о само посредством т я х
е ввзможно истинско обмисляне, т о е с т претегляне на п р о т и
воположни м о ти ви 3а действие. При ж и в о т н и т е изборвт е
ввзможен единствено между нагледни м оти ви , поради к о е т о
т о й е ограничен в т я с н а т а сфера на наличното, нагледно ввз~
приятие. З а т о в а н ео б хо д и м о ст та в о л я т а да се определя о т
м оти ви , равна на определянето на д ей с т в и ет о о т причина
т а , може да се представи нагледно и непосредствено само при
ж и в о т н и т е , т в й к а т о при т я х и н аб л ю д ат ел я т има непос
редствен о пред очи к а к т о м о т и в и т е , т а к а и ввздей стви ето
им. При човека обаче м о т и в и т е са п о ч т и винаги а б с т р а к т н и
представи, в к о и т о н аб л ю д ат ел я т не у ч ас тв а , а необходи
м о с т т а о т ввздей стви ето им о с т а в а ск р и то зад конф ликта
помежду им дори 3а действащ ия, за щ о т о представи м о г а т да
се свдв р ж ат в свзнанието една до друга само in abstracto к а т о
свждения и вериги о т умозаключения, след к о ет о , свободни

о т к а к в о т о и да е определение о т ст р а н а на врем ето, да си
п р о т и в о д е й с т в а т , д о к ат о по-си лн ата надвие о с т а н а л и т е и
определи во л я та. В т о в а се свсто и в в з м о ж н о с т т а човек да из
бере едно решение и с п о с о б н о ст т а му да обмисля н ещ а т а , спо
собн ост, отли чаващ а човека о т ж и в о т н о т о , заради к о я т о му
приписвали свобода на во л я та, лвжейки се, че ж еланието му
е само р е з у л т а т о т операции на и н т е л е к т а , без определена
склонност да е служила 3а основа. В д е й с т в и т е л н о с т обаче
м о т и в а ц и я т а д ей ства само вврху о сн о ват а и при п р ед п о став
к а т а на определена склонност, к о я т о при него е индивидуална,
т о е с т представлява н его ви ят хар ак тер . С п о с о б н о с т т а да се
обм и слят н е щ а т а и п ро и зти ч ащ о то о т нея различие между
човешкия и ж и воти н ски я произвол са разгледани по-подробно
в Д в а т а основни проблема на етиката (I изд., с. 35 и сл.), квм
к о е т о свчинение препращам ч и т а т е л я . Впрочем т а з и способ
н о с т на човека да обмисля н е щ а т а прави с в щ е с т в у в а н е т о му
много по-мвчително о т т о в а на ж и в о т н и т е , к а к т о изобщо и
най-големите ни страдани я не л е ж а т в н а с т о я щ е т о , не в на
гледните представи или в н еп осредствен ото ч у в с т в о , а ид
в а т о т разума к а т о а б с т р а к т н и п о н яти я , мъчителни мисли,
о т к о и т о е напълно свободно ж и в о т н о т о , живеещо само в на
с т о я щ е т о и з а т о в а в завидно безгрижие.
П осочената зависим ост на ч о веш к ат а способност да об
мисля н е щ а т а о т с п о с о б н о с т т а му да мисли in abstracto, следо
вател н о и о т с п о с о б н о с т т а 3а съждения и умозаключения, из
глежда, е била причина, подвела к а к т о Д екар т, т а к а и Спиноза
да о т ъ ж д е с т в я в а т реш ен и ята на в о л я т а със с п о с о б н о с т т а
да се утвъ рж дава и о тр и ч а (способност 3а съждение). О т т у к
Д екар т заключава, че и н д и ф ер ен тн ата според него свободна
воля е отговорн а 3а всяко тео р ети ч еск о заблуждение. Спино-
3а, н апроти в, см я та л , че в о л я т а се определя по необходим ост
о т м о т и в и т е , к а к т о съждението о т основанията*. Впрочем
последното твърдение е съвсем правилно, но само к а т о вярно
Заключение о т погрешна предпоставка.
Декарт, medit. 4. - Спиноза, Eth., Р. II., ргор. 48 et 49, caet.

У с т ан о в е н о то различие в начина, по к о й т о к а к т о ж и в о т
н о т о , т а к а и човекът се направляват о т м оти ви , разпрости
ра влиянието си върху с ъ щ н о с т т а и на д в а м а т а и допринася
3а к ор ен н ата и очевидна разлика в б и т и е т о им. Д о к ат о жи
в о т н о т о се м оти ви ра в д е й с т в и я т а си винаги о т една наглед
на п редстава, ч о векъ т се стр ем и да изключи напълно т о з и вид
м отивация и да се води само о т а б с т р а к т н и представи, к а т о
използва п р е д и м с т в о т о на разума си 3а възможно най-голяма
изгода независимо о т н а с т о я щ е т о , не избира м и м о л ет н о то
наслаждение, н и т о бяга о т бо лк ата, а обмисля последиците
им. В п овечето случаи, независимо о т съвсем незначител
ни постъпки, д е й с т в и я т а ни се определят о т а б с т р а к т н и ,
същ ествуващ и само в м исълта ни м оти ви , а не о т впечатл е
ния в н а с т о я щ е т о . Е т о защо 3а нас е лесно да се лишим о т
нещо 3а м ом ен та, но да се о т к а ж е м завинаги е ужасно тр у д н о ,
т ъ й к а т о п ъ рви ят случай засяга само преходното настоящ е,
а в т о р и я т - бъдещ ето и поради т о в а включва в себе си без
брой лишения, на к о и т о т о е еквивалент. П ричината 3а на
ш а т а болка, к а к т о и 3а н а ш а т а р а д о с т се крие най-често не
в реал н ата д е й с т в и т е л н о с т , а само в а б с т р а к т н и т е мисли.
Те именно са непоносими 3а нас, причиняват ни страдания, в
сравнение с к о и т о всички мъки на ж ивотин ския с в я т са съв
сем нищожни, т ъ й к а т о ч е с т о покрай д уш евн и те терзания
не усещаме с о б с т в е н а т а си физическа болка. Понякога дори си
причиняваме сами физически страдания, 3а да откл он и м т а
ка вним анието си о т д уш евн и те. З а т о в а при голяма душевна
мъка човек си скубе к о с ат а, удря се в гърдите, раздира си ли
ц е т о , търкаля се по з е м я т а . Всичко т о в а е само насилствено
ср ед ство 3а отвличане на вним анието о т една непоносима ми
съл. Именно з а щ о т о е много по-голямо, д уш евн о то страдание
ни прави н еч ув стви тел н и към физическото. За о тчаян и я или
разяждания о т болезнено недоволство човек е много лесно да
прибегне към сам оубийство, макар по-рано в спокойно с ъ с т о
яние да е изтръпвал при т а к а в а мисъл. По същия начин грижа
т а и с т р а с т т а , т о е с т и гр ат а на мислите, и з т о щ а в а т ч ест о
и много повече т я л о т о о т физическите оплаквания. С право
Е п и к т е т казва: Т а р а о о е г хогн; ауТрсолоид ой т а л р а у ц а х а ,
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ЧЕТВЪРТА КНИЕА 481
аХХа ха лврх xcov лраурахсол Soypocxa (Perturbant homines non

res ipsae, sed de rebus décréta*). (V.)
И Сенека: Plura sunt, quae nos terrent, quam quaepremunt, etsae-
pius opinione quam re laboramus** (Ep. 5).
И Ойленшпигел13 се е надсмял чудесно над ч о в еш к ат а при
рода, к о гато , изкачвайки се по планината, се смеел, а слизайки,
плачел. Дори дера, ударили се лошо, п л ач ат ч е с т о не о т бол
к а т а , а едва к о гат о ги с б ж а л я в а т - п л ач ат о т ввзникналата
о т ч у ж д о т о свжаление мисвл 3а б олката. Такива големи раз
лики в поведението и с т р ад ан и ет о на ж и в о т н о т о и човека
се д в л ж а т на различния начин, по к о й то о п озн ават н ещ ата.
П р о яв ата на ясния и реш ителен индивидуален хар ак тер , о т
личаващ главно човека о т ж и в о т н о т о , к о е т о има п о ч т и само
родов хар ак тер , е само обусловено о т избора между няколко
м оти ва, избор възможен само посредством а б с т р а к т н и поня
т и я . Единствено след предварителния избор различните ре
шения, взети о т различни индивиди, са признак на индивиду
алния им хар ак тер , к о й т о при всеки човек е различен, д о к ат о
д е й с т в и я т а на ж и в о т н о т о зави сят само о т наличието или
о т с & с т в и е т о на впечатление, при условие че т о е изобщо мо
т и в 3а неговия род. Е т о защо всвщ н о ст при човека ед и н стве
но реш ението, а не п р о с т о т о желание, е показателен признак
3а хар ак тер а му, 3а него самия и 3а други те. Но реш ението се
освщ ествява едва чрез п о с т б п к а т а , к а к т о 3а него самия, т а
ка и 3а други те. Ж еланието е само необходимо следствие о т
м о м е н т н о т о впечатление, било т о о т ввншен дразнител или
о т в в т р е ш н о т о м им олетно настроение. З а т о в а т о е т а к а
непосредствено необходимо и не се нуждае о т размишления,
подобно на д е й с т в и я т а на ж и в о т н и т е . Е т о защо т о свщо
к а т о т е зи действия изразява само родовия хар ак тер , а не ин
дивидуалния, т о е с т само загат ва на какво би бил способен чо
векът изобщо, а не и з п и т в а щ и я т желание индивид. Ед и н стве-
* Хората се тр ево ж ат не о т самите неща, а о т мнението 3а не

щ ата (лат.) - Б. пр.
** Много повече неща ни плашат, отколкото да ни т е ж а т и чес
т о страдаме о т представата, а не о т д ей стви телн остта (лат.) -
Б. пр.
но п о с т в п к а т а , именно за щ о т о к а т о чобешко действие т я

се нуждае винаги о т и звестн о размишление, при к о е т о човек
обикновено е господар на разума си, значи д ей ства свзнателно,
т о е с т взема решение съгласно обмислени а б с т р а к т н и м о т и
ви, е израз на интелигибилния принцип на негови те поствпки,
р е з у л т а т о т най-свкровеното му желание и е все едно буква
т а квм д у м а т а , обозначаваща емпиричния му хар ак тер , к о й то
о т своя ст р а н а е само временен израз на неговия интелигиби-
лен хар актер . По т а з и причина, ако човек е душевно здрав, само
п о с т в п к и т е м о г а т да т е ж а т на с в в е с т т а му, не ж елан и ята и
м ислите, т в й к а т о единствено н аш и те поствп ки са огледало
на в о л я т а ни. С п о м е н а т а т а по-горе, напвлно необмислена пос-
т в п к а , изввршена д ей стви тел н о в свстояние на сляп а ф е к т , е
в и звестн а степ ен нещо средно между желание и решение. Е т о
Защо т я може чрез истинско разкаяние, проявяващо се обаче
на дело, да бвде заличена к а т о несполучливо теглена ч е р т а
о т образа на в о л я т а ни, к о й т о представлява н а ш и я т ж и в о т .
Впрочем т у к е м я с т о да отбележ и м едно необичайно сравне
ние, а именно о т н о ш е н и е т о между ж еланието и п о с т в п к а т а
може да се разглежда к а т о сввсем случайна, но т о ч н а аналогия
на о т н о ш е н и е т о между електри ческото разпределение и елек
т р и ч е ск о т о зареждане.
В р е з у л т а т на всички т е з и разсвждения вврху свобо д ата
на в о л я т а и всичко о тн асящ о се до нея, намираме, че макар и
сама по себе си и изввн явлението да може да се нарече свобод
на, дори всемогвща, в о л я т а в о т д е л н и т е , осветлени о т поз
н ан и ето явления, т о е с т у х о р а т а и ж и в о т н и т е , се определя
о т м оти ви , на к о и т о с в о т в е т н и я т хар ак тер реагира всеки
п в т закономерно и по необходим ост по един и свщ начин. Бла
годарение на прибавилото се а б с т р а к т н о или двлжащо се на
разума познание човек има пред ж и в о т н о т о п р ед и м ст в о т о
да може да реш ава щбора си, к о е т о обаче го преврвща в аре
на на кон ф ли кта между м о т и в и т е , без 9а 20 освобождава о т
в л а с т т а им. Е т о защо т о в а решение по 11360p обуславя наис
т и н а в в з м о ж н о с т т а 3а пвлна изява на индивидуалния харак
т е р , но в никаквв случай не бива да се разглежда к а т о свобода
на о т д е л н о т о желание, т о е с т к а т о независимост о т закона
За п р и ч и н н о стта, ч и я т о необходимост се простира и вврху

човека, к а к т о вврху всяко друго явление. Следователно разли
к а т а , к о я т о разум ъ т или познанието у с т а н о в я в а т с помощ
т а на п о н яти я между ж еланията на човека и ж ел ан и ята на
ж и в о т н о т о , сти га само до посочената т о ч к а и н и т о крачка
напред. Но сввсем друг феномен на ч о веш к ата воля, недости-
жим 3а ж и в о т н и т е , може да възникне, к о гат о човек се о тр ече
о т р я л о то , подчинено на закона 3а основанието, познание на
о т д е л н и т е неща и с п о м о щ т а на и деите прозре р п п а рш т 1п(й-
у1йиайот$, к в д ето наистина с т а в а възможна д е й с т в и т е л н а т а
проява на и с т и н с к а т а свобода на в о л я т а к а т о нещо само по
себе си, чрез к о е т о явлението влиза в и звестн о противоречие
със с ам о т о себе си, обозначавано с д у м а т а самоотрицание, и
накрая дори унищожава с в о я т а същ н ост сама по себе си. Тази
истинска и единствено непосредствена проява на своб о д ата
на в о л я т а сама по себе си, дори и в явлението, т у к не може още
да бвде ясно представена, а ще бъде предм ет на разглеждане
чак накрая.
След к а т о с н а с т о я щ и т е разсъждения ни се изясни неиз
м е н я е м о с т т а на емпиричния хар ак тер , представляващ само
разкритие на извънвременния интелигибилен хар ак тер , как
т о и н ео б хо д и м о стта, с к о я т о възникват п о с т ъ п к и т е при
съ четан и ето на хар ак тер а с м о т и в и т е , т р я б в а най-напред да
о т с т р а н и м едно заключение, к о е т о би могло да се извади мно
го лесно в полза на някои осъдителни наклонности. Тъй к а т о
н а ш и я т хар ак тер т р я б ва да се разглежда к а т о разкритие във
брем ето на един избвнбременен и следователно неделим и не-
изменяем волеви а к т или на интелигибилния хар ак тер , к о й то
определя всичко същ ествено, т о е с т е т и ч н о т о съдържание на
н аш ето поведение, и съгласно к о й т о т о в а свдвржание тр я б ва
да намери израз в н еговата проява - емпиричният хар ак тер ,
д о к ат о само н есвщ ествен о то в т а з и проява, ввн ш н и ят облик
на нашия ж и в о т , зависи о т образите, в к о и т о се п р е д с т а в я т
м о т и в и т е , човек би могъл да заключи, че ще са напразни усили
я т а му да р аб оти 3а изправяне на хар ак тер а си и да се п р о т и
воп оставя на с и л ат а на л ош и те си наклонности. З а т о в а по-
благоразумно би било да се примири с неизменяемото и да след-
6а всяка своя наклонност, пвк била т я и лоша. Но т у к н е щ а т а

с т о я т свщо т а к а , к а к т о с т е о р и я т а 3а н е о б р а т и м о с т т а на
свд б ата и следващ ото о т нея заключение, наричано аруод Хо-
уодк а в по-ново време „т у р с к а вяра“. В ярн ото опровержение
на т о зи ввдглед е посочил Циуерон 6 к н и гата си De fato, гл. 12,
13, приписвайки го на Хризип.
И макар всичко да може да се разглежда к а т о неотменно
предопределено о т свдбата, т о е т а к а само благодарение на
ряла верига о т причини. Е т о защо в никаквв случай не може да
е определено едно действие да наствпи без причина. Следова
тел н о не с в б и т и е т о само по себе си е предопределено, а свби-
т и е т о к а т о р е з у л т а т о т предхождащи го причини, т а к а че
не само р е з у л т а т в т , но и с р е д с т в а т а , ч и й то р е з у л т а т т о
т р я б в а да бвде, са предопределени о т свдбата. Следователно,
ако не се п о я в я т с р е д с т в а т а , няма да наствпи и р е з у л т а т в т .
И д в е т е са предопределени о т свдбата, к о ет о обаче узнаваме
винаги едва по-квсно.
К а к т о с в б и т и я т а с в о т в е т с т в а т винаги на свдбата, т о
е с т на безкрайната верига о т причини, т а к а и п о с т в п к и т е ни
о т г о в а р я т на нашия интелигибилен хар ак тер , но свщо к а к т о
предварително не знаем свд б ата си, т а к а не можем да прозрем
и а priori т о з и хар ак тер , а само а posteriori, чрез о п и та, се опоз
наваме сами, т а к а к а к т о опознаваме и другите. Ако благода
рение на интелигибилния си хар ак тер успеем след двлга борба
с някоя лоша наклонност да вземем едно добро решение, т ази
борба т р я б в а да предхожда реш ението и да се изчака. Разми-
аглението вврху н еи зм ен яем остта на хар актер а, вврху единс
т в о т о на източника, о т к о й то п р о и з т и ч а т вси чки те ни пос-
тв п к и , не т р я б в а да ни подвежда да изпреварваме реш ението
на хар ак тер а в полза на е д н ат а или д р у гат а ч а с т . О т в з е т о т о
решение ще разберем какви сме и ще се огледаме 6 п о с т в п к и т е
си. Така се обяснява зад о в о л ст в о т о и големият ст р а х , с к о и то
поглеждаме назад квм изминалия си ж итей ски п в т . И д в е т е
ч у в с т в а не се д в л ж а т на т о в а , че онези минали поствпки са за
пазили б и т и е т о си. Те са отминали, били са някога и вече не са.
Лен ив разум (гр.) - Б. пр.

Но т е са толкова важни 3а нас поради значението си, а именно:

т е са о т п е ч а т ъ к на хар актер а, огледало на во л я т а. Поглеж
дайки в него, опознаваме съкровената си същ ност, я д р о т о на
н аш ат а воля. И понеже го узнаваме не преди, а след т о в а , ни
се полага да се стр ем и м и борим 6 течение на брем ето, 3а да
може именно образът, к о й т о създаваме чрез п о ст ъ п к и т е си,
да изледе т а к а , че видът му по възм ож ност да ни успокоява,
а не да ни вдъхва с т р а х . Но к а к т о се каза вече, значението на
т о в а успокоение или на т о зи голям с т р а х ще се разисква по-
н а т а т ъ к . Тук обаче е м я с т о т о още на следващ ото с ам о ст о я
тел н о разсъждение.
Наред с интелигибилния и емпиричния хар ак тер същ ест-
бува още и един т р е т и , напблно различен и о т д в а т а - придо
битият характер. Той се получава едва с течение на годините,
чрез ежедневния о п и т . За него с т а в а дума, к о гат о х в а л я т ня
кого, че е човек с хар актер , или пък го уп р екват, че е безхарак
терен . Би могло наистина да се помисли, че емпиричният ха
р а к т е р к а т о проява на интелигибилния е неизменяем и подоб
но на всяко природно явление последователен, поради к о ет о и
би следвало човек да е винаги верен на себе си и последовате
лен и да не се нуждае о т хар актер , изкуствено придобит след
о п и т и размишления. Но т о в а не е т а к а и макар да е винаги
един и същ, човек все пак понякога не разбира сам себе си, ч ест о
се заблуждава, д о к ат о придобие в и звестн а степ ен истинско
самопознание. К а т о ч и сто природно влечение емпиричният
хар ак тер е сам по себе си неразумен, освен т о в а в проявите му
ч е ст о се намесва разум ът, и т о то л к о ва повече, колкото пове
че разсъдливост и мисловна сила при теж ава човек. Те именно
му подсказват всеки п ъ т какво подобава на човека идобщо ка
т о родов хар ак тер и какво може да желае и какво да постигне.
По т о з и начин се затр уд н ява прозрението му 3а всичко онова,
к о ето единствено т о й благодарение на и н д и ви д уал н о стта си
желае и може. Той о тк р и ва у себе си заложби 3а всички човешки
стрем еж и и сили, кол кото и разнообразни да са т е , но различ
н а т а им степен , свой ствена на н еговата индивидуалност, не
му с т а в а ясна без о п и т . И ако посегне към с т р е м е ж и т е , с ъ о т
в е т с т в а щ и единствено на хар ак тер а му, все пак ч у в ст в а ,
особено 6 отделни м ом енти и настроения, п о д ти к квм то ч н о

противополож н ите, несввместими с пврвите. Пожелае ли да
следва б езп р еп я тствен о онези, к о и т о пврвоначално е избрал,
би трябвало да потисне напвлно в т о р и т е . Свщо к а к т о физи
ч еск и ят ни земен п в т представлява винаги само една линия, а
не повврхн ост, т а к а и в ж и в о т а , поискаме ли да уловим нещо и
да го притеж авам е, сме принудени да изоставим безброй други
неща, отказвайки се о т т я х . Не можем ли да се решим на т о в а ,
а подобно на деи,а, к о гат о са на панаир, посягаме квм всичко,
край к о е т о минаваме и к о е т о ни привлича, т о гав а т о з и с т р е
меж е погрешен и може да превврне л инията на ж и в о т а ни в
повврхн ост. Движим се в зигзаг, блуждаем насам -натам и не
достигам е нищо. Или да използваме едно друго сравнение: спо
ред п р авово то учение на Хобс пврвоначално всеки има право на
всяко нещо, но н и т о вврху едно не при теж ава изключителни
права. Такива права вврху отделни неща м о г а т обаче да се до
б и я т , ако човек се о т к а ж е о т всички други, к а т о о с т а н а л и т е
хора н ап р авят с в щ о т о по отнош ение на избраното о т него.
С в щ о т о е и 6 ж и в о т а . Сериозно и с успех можем да постигнем
някой определен стрем еж , бил т о й стр ем еж квм удоволствия,
почести, б о г а т с т в о , наука, и зк уств о или добродетели, само
ако изоставим всякакви чужди на него претенции, ако се о т
кажем о т всичко друго. Е т о защо желание и умение само не
са д о с т а т в ч н и . Човек т р я б в а и да знае какво желае и да знае
какво може. Едва т а к а т о й ще прояви хар ак тер и едва т о гав а
може да постигне нещо свястн о. Преди да стигне д о т ам , не
зависимо о т е с т е с т в е н а т а п осл ед ователн ост на емпиричния
хар ак тер , т о й все пак е безхарактерен и макар, теглен о т своя
демон, да т р я б в а да е верен на себе си и да измине ж итей ския
си п в т , няма да опише една права, а една л вкатуш ещ а, нерав
на линия, ще се колебае, ще се отклон ява, ще се врвща назад,
причинявайки си страдания и изпвлнен с разкаяние. И всичко
т о в а , за щ о т о и в големите, и в дребните неща пред себе си
вижда то л к о в а много ввзможни и достиж и м и 3а човека обек
т и и все пак не знае кой о т т я х му подхожда, какво може да
изпвлни и дори кое му е по свруе. З а т о в а би завиждал на някои
хора 3а положението и о т н о ш е н и я т а им, к о и т о обаче подоба-
в а т на техн и я, а не на неговия хар актер , при к о и т о т о й би се

ч у в ст в а л н ещ астен и дори не би издържал. К а к т о на р и б ата
й е добре само във во д а т а , на п т и ц а т а - във въздуха, а на кър
т и ц а т а под зе м я т а , т а к а и човек се ч у в с т в а добре в с в о я т а
атм осф ера. Така например двор ц ови ят вбздух не е поносим
3а всеки. Не разбирайки д о с т а т ъ ч н о всичко т о в а , не един ще
направи несполучливия о п и т да насили в някои отделни неща
хар актер а си, но в общи линии ще е принуден да го следва. Но
всичко, п о ст и гн а т о с усилие п р о ти в при родата му, няма да
му д о стави удоволствие, а к а к в о т о е научил, ще о ст ан е мър-
т в о . Дори в етическо отнош ение някоя твъ рд е благородна 3а
неговия хар ак те р постъпка, възникнала не о т чи сти, непос
редствени подбуди, а о т п о н яти я и догми, ще изгуби чрез пос_
ледвалото я егоистично разкаяние ц я л ат а си цена дори в собс
т в е н и т е му очи. Veile поп discitur. Благодарение на о п и т а си се
убеждаваме в н еп р екл он н остта на ч у ж д и т е характери , к а т о
преди т о в а к а т о деца сме вярвали, че чрез горещи молби, чрез
примери и благородство бихме могли да накараме някого да се
о т к а ж е о т нрава си, да промени поведението си и да изневери
на своя начин на мислене или дори да разшири сп о со б н о сти те
си. С в щ о то се о т н ас я и 3а нас. Едва о т о п и т научаваме какво
желаем и какво можем. Д отогава не го знаем, безхарактерни
сме и ч е с т о т е ж к и удари о твъ н ни в р ъ щ ат внезапно на собс
тв ен и я ни п ъ т. А научим ли го накрая, т о гав а сме достигнали
онова, к о е т о в с в е т а нари чат хар ак тер , достигнали сме при
добития характер. Това не е нищо друго освен възможно пъл-
но познание на с о б с т в е н а т а индивидуалност, а б с т р а к т н о ,
следователно ясно познание на неизменяемите свой ства на
собствения емпиричен хар ак тер , знание 3а с т е п е н т а и насо
к а т а на д уш евн и те ни и телесни сили, т о е с т 3а всички спо
собности и слабости на с о б с т в е н а т а индивидуалност. Така
ни се дава възм ож ност да изпълним сега съзнателно и м е т о
дично неизменяемата веднъж завинаги роля на с о б с т в е н а т а
ни личност, к о я т о преди т о в а сме осъщ ествявали с ъ о т в е т
но на при родата й, и ръководени о т постоянн и п о н яти я , да
Запълним празнините, предизвикани в нея о т настроения и
слабости. Н еизбежното и без гпова поради индивидуалната
ни природа поведение сега вече е подчинено на ясно осъзнати,

винаги налични принципи, к о и т о го определят, и ние п о стъ п
ваме т а к а свзнателно, сякаш т о в а е едно заучено поведение,
без 9а ни о ткл он ява влиянието на м и м о л ет н о то настроение
или на преходното впечатление о т н а с т о я щ е т о , без 9а ни И з
пира горчивината или с л а д о с т т а на някоя ср ещ н ата по п а т я
подробност, без колебание, без двоумение, без отклонение. И
вече няма к а т о новаци да чакаме, опитвам е, да се л ут ам е, 3а да
разберем какво всвщ н о ст желаем и какво можем, а ще го знаем
веднвж завинаги и при всеки избор ще т р я б в а само да изпол
зваме о б щ и т е положения 3а всеки отделен случай и веднага да
вземем решение. Познаваме в о л я т а си к а т о ц я л о с т и няма да
позволим да ни подведе някое настроение или ввншно бездейс
т в и е да решаваме поединично нещо, к о е т о е в противоречие
с ц яло то. Познаваме свщо хар ак тер а и с т е п е н т а на с и л ата и
с л а б о с т и т е си и т а к а си спестявам е много страдания, защо-
т о всвщ н о ст не свщ ествува по-друга наслада о т тази , да из
ползваме и ч у в ст в а м е с о б с т в е н и т е си сили, а най-голяма мека
е да освзнаем, че ни л и п сват сили т а м , к вд ето се нуждаем о т
т я х . Разберем ли веднвж квде е с и л ата и квде с л а б о с т т а ни, ще
развием и очевидните си природни заложби, ще ги използваме и
ще се помвчим да извлечем ввзможно най-голяма полза о т т я х .
Винаги ще ги насочваме н а т а м , к вд ето са подходящи и ценни,
но реш ително, преодолявайки себе си, ще избягваме ст р е м е
ж и т е , 3а к о и т о нямаме природни заложби, и ще се пазим да не
го сто р и м - нещо, в к о е т о невинаги успяваме. Само к о й т о го
е постигнал, ще бвде напвлно евзнателно т о й с а м и я т и нико
га няма да бвде изоставен о т самия себе си, понеже винаги ще
Знае на какво е способен. Ч е ст о ще бвде обземан о т р а д о с т т а
да ч у в с т в а с и л ат а си и рядко ще и зпи тва мвка при напомняне
на с о б с т в е н а т а му слабост, унижение 3а него, причиняващо му
може би най-голямо душевно страдание. З а т о в а човек понася
много по-лесно неуспеха, о т к о л к о т о неумението си.
Ако сме опознали напвлно с и л ат а и с л а б о с т и т е си, няма да
се опитвам е да показваме способности, к о и то не при теж ава
ме, няма да играем с фалшиви м онети , т в й к а т о подобна из
мама 6 края на к р аи щ ата не пости га ц ел т а си. Твй к а т о це-
л и я т човек е само проява на в о л я т а си, нищо не може да бвде

по-погрешно о т ж еланието му, изхождайки о т рефлексията,
да бвде нещо друго, а не т о в а , к о е т о е. Така в о л я т а п р о т и
воречи непосредствено на с а м а т а себе си. П одраж анието на
чуЖди качества и особености е много по-позорно о т носенето
на чужди дрехи, за щ о т о т о е преценка 3а с о б с т в е н о т о нищо
ж е с т в о , дадена о т самия човек. П ознаването на со б с т в е н и т е
убеждения и всеввзм ож ните си способности и на н ев м ен я е
м и т е им граници е в т о в а отнош ение най-сигурният п в т 3а
постигане на бвзможно най-голямо удовлетворение о т себе
си. И 3а в в т р е ш н о т о свстояние важи свщ о то , к а к т о 3а ввнш-
н о т о , а именно, 3а нас не свщ ествува по-силна у т е х а о т пвл-
н а т а ув ер ен о ст в безусловната необходимост. С п о л ет я л о т о
ни нещ астие не ни измвчва толкова, колкото м и свлта 3а об
с т о я т е л с т в а т а , при к о и то би могло да бвде избегнато. З а т о
ва нищо не допринася повече 3а успокоението ни о т т о в а , да
разглеждаме случилото се о т гледна т о ч к а на необходим ост
т а , представящ а ни всичко случайно к а т о орвдие на всевлас
т н а т а свдба. Така ще разберем, че н аст вп и л о т о нещ астие е
само неизбежен р е з у л т а т о т конф ли кта между ввтреш н и и
ввншни о б с т о я т е л с т в а , т о е с т фатализвм . Ние се вайкаме
и р о п таем всвщ н о ст само д о к ат о се надяваме по т о з и начин
или да ввздействаме вврху други те, или пвк да се подти кнем
сами квм неимоверни усилия. Но д ец ат а и ввз р а с т н и т е у м е я т
много лесно да се примиряват, щом о свзн аят ясно, че нищо не
може да се промени.
Tnyov evi агуйестсп cpOiov S a p d a a v x e g ävdyxr|.

(Animo in pectoribus nostro domito necessitate.)*
Приличаме на уловените слонове, к о и т о дни наред буйс

т в а т и се б о р я т с все сили, д о к ат о накрая разберат, че е без
полезно. Тогава сввсем спокойно слагат в р а т а си под ярема,
опитомени завинаги. Ние сме к а т о цар Давид, к о й то , д о к ат о
си н вт му бил още жив, обсипвал непреквснато Йехова с молби
* Своята ярост в сврцата сами да смирят по принуда. (Прев. Ал.

Милев, Бл. Димитрова) - (Омир, И л и а д а , XVIII, 113 - Б. пр.)
u давал израз на о т ч а я н и е т о си, но щом си н вт му умрял, не по

мислял вече да го стор и . Така се обяснява защо безброй п о с т о
янни страдания, к а т о недвгавост, нищ ета, ниско о б щ естве
но положение, грозота, о т в р а т и т е л н и жилища, се п о н асят
о т безброй хора сввсем безразлично, дори вече не се ч у в с т в а т ,
подобно на зараснали рани, само защ о то т е зи хора з н а я т , че
в в т р е ш н а т а и ввн ш н ата необходимост не позволяват нищо
да се измени, д о к ат о п о -щ аст л и ви т е не м о г а т да разберат
как п о н асят всичко т о в а . Нищо не примирява човека по-сил
но к а к т о с ввн ш н ата, т а к а и с в в т р е ш н а т а необходимост,
кол кото я сн о то ù освзнаване. Ако веднвж завинаги сме опоз
нали к а к т о добрите си качества и способности, т а к а и недо-
с т а т в ц и т е и с л а б о с т и т е си, свобразно к о и т о сме поставили
д е л т а си и сме се примирили с н ед о сти ж и м о то , т о гав а ще из
бегнем най-сигурно, доколкото позволява и н д и ви д уал н о стта
ни, най-горчивото о т всички страдания, н ед о во л ств о то о т
сам и те себе си, к о е т о е неизбежна последица о т непознаване
т о на с о б с т в е н а т а индивидуалност, на лвж ливото самомне
ние и п р о и зти ч ащ ата о т него дврзост. Квм горчивата т е м а
на препорвчваното самопознание отлично приложими са с т и
х о в е т е на Овидий:
Optimus ille animi vindex laedentia pectus

Vincula qui rupit, dedoluitque semel*.
Толкова 3a придобития характер, к о й т о е о т значение не

то лк ов а 3а с а м а т а ет и к а, колкото 3а ж и в о т а в о б щ е с т в о т о .
Налагаше се да бвде разгледан к а т о т р е т и вид наред с и н т е-
лигибилния и емпиричния хар актер . Те обаче трябваш е да се
анализират по-обстойно, 3а да се изясни как в о л я т а ввв всич
к и т е си прояви е подчинена на н ео б хо д и м о стта, д о к ат о сама
по себе си т я може да се нарече свободна, дори всемогвща.
* Най-добвр освободител, к о й т о разквсва веднага врвзки, ранили

гр в д та, и овладява ск р вб та. (Прев. Г. Б атакли ев) - (Овидий, Средс
тва против любовта, 293) - Б. пр.
§56
С во б о д ата и всем огъ щ еството на во л я та, ч и й то израз и

отраж ение представлява рели ят видим с в я т - н ейн ата про
ява, - развиваш, се непрекъснато съобразно законите, наложе
ни о т ф о р м ат а на познанието, м о г а т да се п р о я в я т о тн о во ,
и т о т а м , където й се е разкрило ясно напълно а д е к в а т н о т о
познание на с о б с т в е н а т а й същ ност. Именно т у к , на върха на
съзнанието и сам о ч у встви ет о т я или желае същ ото, к о е т о е
желала сляпо и непознаваща сама себе си, където познанието
к а к т о в о т д е л н и т е случаи, т а к а и к а т о ц я л о ст о ст а в а вина
ги мотив 3а нея, или о б р а т н о т о : т о в а познание с т а в а 3а нея
квиетив14, успокояващ, отстраняваш], всяко желание. В т о в а се
Заключава сп о м е н ат о т о вече по-горе в общи ч ер ти утвъ р ж д а
ване или отричане на в о л я т а 3а ж и в о т , к о я т о к а т о обера, не
отделна проява на в о л я т а по отнош ение поведението на ин
дивида не пречи на р а зв и т и ето на характера, н и т о пък намира
израз в отделни действия, а чрез все по-силно придържане към
ря л о то досегашно поведение или обратн о, чрез о т к а з о т него,
изрича живо м акси м ата, к о я т о в о л я т а свободно е избрала при
д о б и т о т о вече живо познание.
П о-ясн ото развиване на т ази мисъл - основна т е м а на пос
ледн ата книга - вече е облекчено и подготвено о т вм ъкнати
т е д о т у к разсъждения върху свободата, н ео б хо д и м о стта и
характера. Тя ще се изясни още повече, к огато, изоставяйки
посочените разсъждения, насочим разглеждането най-напред
върху самия ж и в о т , ч и ето желание или нежелание е големият
въпрос, и т о т а к а , че ще се опитам е да откр и ем изобщо какво
с т а в а всъщ н ост чрез утвъ р ж д аван ето на ж и в о т а със с а м а т а
воля, к о я т о навсякъде е най-съкровената съ щ н о ст на т о зи
ж и в о т , по кой начин и доколко я удовлетворява, дори дали м о
же да я удовлетвори. Н акратко, какво т р я б ва да се разглежда
в общи и съществени линии к а т о неин собствен, принадлежащ
й във всяко отнош ение с в я т .
Най-напред нека си припомним онова разсъждение, с к о е т о
Завършихме в т о р а т а книга. Повод 3а него даде п о в д и гн а ти я т
т а м въпрос 3а р е л т а на во л я та. В м есто да отговорим , пред
погледа ни се изпречи ф а к т в т , как в о л я т а на всички степени

на с в о я т а проява, о т най-ниската до най-високата, е лишена
о т крайна цел. Тя постоянно се стрем и , т в й к а т о с т р е м е ж в т
е ед и н ст в е н ат а й свщ н о ст, на к о я т о никаква п о с т и гн а т а цел
не може да сложи край. Поради т о в а т я не е способна на крайно
удовлетворение, а само ввниши п р е п я т с т в и я м о г а т да я задвр-
ж а т , но сама по себе си т я о т и в а до безкрай. Това устан ови хм е
при н ай -п р о сто то о т всички природни явления, т е ж е с т т а .
Тя не п рестава да се стрем и и да тегли квм един неразтегаем
цен твр, чи ето достигане би довело до ун тц о ж ен и ето на нея
са м а т а , к а к т о и на м а т е р и я т а - не престава, макар и ц я л ат а
вселена да се е сбила вече в една т о п к а . С в щ о то откри вам е и
при други те п р о сти природни явления: чрез топене или раз
твар я н е т в в р д и т е вещ ества се с т р е м я т квм т еч н о свсто я-
ние навсяквде, к вд ето се освобож дават химическите им сили:
вцепенението е р о б с т в о т о , в к о е т о ги двржи с т у д в т . Течни
т е вещ ества се с т р е м я т квм изпарение, в к о е т о преминават,
щом се о сво б о д ят о т всякакво налягане. Не свщ ествува т я л о
без ро д ство , т о е с т без стр ем еж или без с т р а с т и л ам т еж ,
к а к т о би казал Якоб Бьоме. Е л е к т р и ч е с т в о т о разпространя
ва в в т р е ш н о т о си самораздвоение до безкрай, макар и маса
т а на зем н ото квлбо да поглвща бездей стви ето му. Д о к ат о
свщ ествува с т в л б в т , галванизмет е свщо безцелен, непреквс-
н а т о подновяван а к т на самораздвоение и примирение. Свщо
т а к в в неуморен, вечно неудовлетворен стрем еж е свщ еству-
в ан ето на р а ст ен и ет о , един неспирен напор през все по-ввз-
ходящи форми, д о к ат о край н ата т о ч к а, сем ето, с т ан е о т н о
во начална т о ч к а. И т о в а се п о втар я до безкрай: никвде цел,
никвде крайно удовлетворение, никвде покой. Едновременно с
т о в а ще си спомним и казаното ввв в т о р а т а книга, а именно:
разнообразните природни сили и органични форми си оспор
в а т взаимно м а т е р и я т а , в к о я т о и с к ат да се п роявят, к а т о
всяка при теж ава онова, к о е т о е о тн ела о т др угата. Така се
поддвржа н е п р естан н ата борба на ж и в о т и см вр т, о т к о я т о
произтича осн овното противоречие, ввзпиращо навсяквде
стрем еж а, представляващ най-свкровената свщ н о ст на всяко
нещо, напиращ напразно напред и все пак неможещ да измени
на с в щ н о с т т а си. Той се мвчи дотогава, д о к ат о загине дадено

явление, а то гава други по сягат жадно квм м я с т о т о и м а т е
р и я т а му.
О тдавн а вече опознахме 1x10311 стрем еж , свставляващ ядро
т о и с ам о т о по себе си на всяко нещо, к а т о едно и свщо с онова,
к о е т о у нас, квдето т о се манифестира най-ясно и 6 свет л и
н а т а на пвлно познание, се нарича доля. Задврж ането на т о зи
стрем еж чрез някакво п р еп я т ст ви е, появило се между него и
свответн ап ха цел, наричаме страдание, а д о ст и ган ет о на цел
т а - удовлетворение, благополучие, щ астие. Теуи наименова
ния можем да пренесем и вврху с п о м ен ат и те вече, по-слаби по
степен, но идентични по с в щ н о с т т а си явления на лишения
о т познание с в я т . Виждаме ги вечно страдахци и непознаващи
трайно щ асти е, захцопхо всеки стрем еж ввзниква о т липсата,
о т н ед о во л ств о то о т дадено свстояние. Следователно т о й е
страдание, д о к ат о не е удовлетворен, а никое удовлетворение
не е постоянно, а е по-скоро само начална т о ч к а на нов с т р е
меж. Навсяквде виждаме как т о зи стр ем еж се н атвк ва на мно
гократни п р е п я т ст в и я , как води непреквснато борба, следо
вателно т о й е винаги страдание: няма крайна цел на ст р ем е
жа, значи няма мярка и цел на страд ан и ето .
Всичко, к о е т о в лиш ената о т познание природа откри вам е
само с изострено внимание и усилие, ни се представя ясно в
познаващ ата природа, в ж и в о т а на ж и в о т н и т е , ч и ето пос
то ян н о страдание може лесно да се докаже. Но без 9а се спира
ме на т ази междинна степен, ще се насочим н ат ам , к вд ет о ос
ветлено о т я сн о то познание, всичко изпвква н ай -о тч етл и во
пред нас - ще се обврнем квм ж и в о т а на човека. К олкото пове
че се усввврш енства пр о явата на во л я та, то лк ова по-очевид-
но с т а в а и стр ад ан и ето . Р а ст ен и ето не при теж ава още чувс
т в и т е л н о с т , следователно не познава и ст р ад ан ет о . Сввсем
слаба степен и о т д в е т е откри вам е у най-нисш ите ж и вотн и ,
у инфузориите и лвчеобразните. С п о со б н о ст т а да се ч у в с т в а
и стр ад а е ограничена дори при насекомите. Тя се проявява ввв
висока степен едва свс сввврш ената нервна си стем а на грвб-
начните ж и вотн и . К олкото по-развита е и н т е л и г е н т н о с т
т а , толкова т ази степен е по-голяма. Следователно в с в щ а т а
степен, 6 к о я т о познанието дости га я сн о та и се повишава

съзнанието, р а ст е и стр ад ан и ето , достигащ о най-висока с т е
пен у човека, а и т а м т о с т а в а все по-силно, колкото човекът
е no-интелигентен, по-способен на ясно познание. T03U, у ко
го т о живее гени ят, стр ад а най-много. В т о зи смисъл, именно
в о тн о ш ен и ет о към с т е п е н т а на познанието изобщо, а не
п р о сто квм а б с т р а к т н о т о познание, разбирам и уп о тр еб я
вам т у к м исвлта на К о хел ет15: Qui äuget scientiam, äuget et dolo
rem*. Това т о ч н о отнош ение между с т е п е н т а на свзнанието и
с т е п е н т а на ст р ад ан и ет о е намерило прекрасен израз, ясно и
нагледно изобразено в една рисунка на философа-художник или
художника-философ Тишбайни\ Горната половина на рисунка
т а представя жени в м ом ента, к о гато о т в л и ч а т д ец ата им.
Разположени в групи и заели различни пози, т е изразяват по
най-разнообразен начин двлбоката си майчина скрвб, с т р а х а и
о т ч а я н и е т о си. В д ол н ата половина на ри сун ката, свщо т а к а
подредени и групирани, са изобразени овце, на к о и то о т н е м а т
а г н е т а т а . Всяка човешка глава и всяка човешка поза в горната
ч а с т намира т у к , долу, аналогия сред ж и в о т н и т е . Вижда се
ясно какво е о тн о ш ен и ето между болката, к о я т о може да въз~
никне 6 т в п о т о ж ивотинско свзнание, и голям ата мвка, въз
можна едва при ясно познание и свзнание.
Е т о защо ще разгледаме в ъ т р е ш н а т а и външ ната съдба на
в о л я т а в човешкото битие. Всеки ще о ткр и е лесно същ ото,
само че по-слабо изразено в различните степени в ж и в о т а на
ж и в о т н и т е и ще може д о с т ат ъ ч н о да се убеди о т примера на
страдащ ия ж ивотински с в я т , че всеки живот е в с ъ щ н о с т т а
си страдание.
* К ойто увеличава зн ан и ето, увеличава и с т р а д а н и е т о (л а т .) -

Б. пр.
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ЧЕТВЪРТА К EIИГА 495
§57
На всяка степен, осветлена о т познанието, в о л я т а се явява

к а т о индивид. В безкрайното п р о ст р ан ст в о и време човеш
к и я т индивид представлява трай на, следователно нищожна
6 сравнение с т я х величина, захвърлена 6 п р о с т р а н с т в о т о и
врем ето. Поради н еограничеността им т о й при теж ава само
о тн о си тел н о , никога абсолю тно кога и къде на св о ет о битие,
Защ ото м я с т о т о и п р о д ъ л ж и тел н о стт а му са крайни ч асти
на безкрайното и безграничното. Д е й с т в и т е л н о т о му бити е
е само в н а с т о я щ е т о , чи йто неудържим бяг в м иналото е пос
тоян ен преход към с м ъ р т т а , постоянно умиране, т ъ й к а т о
м иналият му ж и в о т , независимо о т някои последици в н а с т о
я щ е т о , к а к т о и о т о т п е ч а т а н и т е в него следи о т в о л я т а му,
е напълно приключил, умрял и вече не същ ествува. Emo защо
близко до разума е на човек да му е безразлично какво се съдържа
в т о в а минало —мъка или удоволствия. Под неговите ръце на
с т о я щ е т о се преврмца постоянно в минало, бъдещ ето е съв
сем несигурно и винаги к р атк о . Така б и т и е т о му, разгледано
дори само о т ф орм алната стран а, е непрестанно сгромолясва-
не на н а с т о я щ е т о в м ъ р т в о т о минало, непрекъснато умира
не. А разгледано и о т физическата стран а, с т а в а очевидно, че
к а к т о вървенето е само постоянно въ зп р еп ятстван о падане,
т а к а и ж и в о т ъ т на н аш ето т я л о е само едно постоянн о въз
п р е п я т ст в а н о умиране, една все о т н о в о отлагана см ърт, а
п о д в и ж н о с т т а на нашия дух - една постоянно отблъсквана
скука. С всяка глътка въздух прогонваме непрестанно напира
щ а т а см ърт, к а т о по т о зи начин се борим всяка секунда с нея,
а след т о в а още, на по-големи промеждутъци о т време, с всяка
храна, с всеки сън, с всяко загряване и т .н . В края на краи щ ата
с м ъ р т т а тр я б ва да победи, защ о то още с раж дането си сме
й обречени. Тя играе само известно време с п л яч к ата си, пре
ди да я погълне. А междувременно ние продължаваме усърдно
ж и в о т а си с голяма загриженост, д о к ат о т о в а ни е възможно,
т а к а к а к т о надуваме един сапунен мехур възможно по-дълго с
желанието да с т ан е по-голям, макар и да сме твъ рд о убедени,
че т о й внезапно ще се пукне.
Ако още 6 лиш ената о т познание природа видяхме, че

в ъ т р е ш н а т а й същ ност е постоянен стрем еж без Чел> без
покой, при разглеждането на ж и в о т н о т о и човека т о в а ни се
разкри още по-ясно. Ж еланието и с т р е м е ж ъ т с ъ с т ав л я в ат
р я л а т а същ н ост на човека, подобно на някаква неутолим а
жажда. О сн овата на всяко желание обаче е п о т р е б н о ст , липса,
следователно страдание, на к о е т о т о й е обречен поначало и
по с а м а т а си природа. Л и п сват ли му обаче о б екти на желани
е т о , защ о то твъ рде лесното му удовлетворяване му ги о т н е
ма веднага, го обзема ужасна п у с т о т а и скука, т о е с т р я л о то
му същ ество и б и т и е т о му се превръщ ат в непоносимо бреме.
Следователно ж и в о т ъ т му се люшка подобно на махало на-
пред-назад между с т р ад ан и ет о и ск у к ат а , к о и то представля
в а т д ей стви телн о крайните съставни ч а с т и на всеки ж и в о т .
Тази исти н а е намерила странен израз в т о в а , че след к а т о чо
векъ т пренесъл всички страдания и мъки в ада, 3а н ебето не
остан ало нищо друго освен скука.
В еч н и ят стр ем еж обаче, съставляващ с ъ щ н о с т т а на всяка
проява на во л я та, получава на по-високите степени на обек-
ти вар и я пъ рвата си и обща основа, к а т о т у к в о л я т а се про
явява к а т о живо т я л о с ж елязната повеля да го храни. А онова,
к о е т о дава сила на т ази побеля, е именно, че т о в а т я л о не е
нищо друго освен с а м а т а обективария на в о л я т а 3а ж и в о т .
Ч овекът к а т о най-съвършената обективария на т ази воля е
следователно и най-нуж даещ ото се о т всички същ ества. Той
е изряло кон кретно желание и конкретна п о т р еб н о ст , обра
зувание о т хиляди п о тр еб н о сти . С т я х т о й живее на зем ята,
о ставен сам на себе си, в н еи звестн о ст 3а всичко с изключение
на свои те нужди и мъки. Така гр и ж ата 3а запазването на т о в а
бити е при то лк ова трудн и , излизащи всеки ден нови и нови
изисквания изпълва обикновено релия човешки ж и в о т . Към
т я х се прибавя непосредствено и в т о р о т о изискване - продъл
ж аван ето на рода. В същ ото време о т всички стран и човека
го гр о зя т най-различни опасности, 3а ч и ето избягване е необ
ходима непрестанна б д и т ел н о ст . Той следва п ъ т я си с вни
м ателн и стъпки, оглеждайки се боязливо, т ъ й к а т о го д ебн ат
хиляди случайности и хиляди врагове. Така е живял в джунг-
л а т а , т а к а живее и днес 6 цивилизования с в я т . За него никвде

няма безопасност.
Qualibus in tenebris vitae, quantisquepericlis

Degitur hocc’ aevi quodcunque estl*
Lucr., De rerum natura, II, 15
Ж и в о т в т на повечето хора е само непреквсната борба 3а

сам о то им свщ ествуване ввпреки у в е р е н о с т т а , че накрая ще
я изгубят. Но онова, к о ет о им дава сила да п о н асят т а з и т а
ка т е ж к а борба не е толкова л ю б о вта квм ж и в о т а , колкото
с т р а х в т о т с м в р т т а , к о я т о чака неизбежно зад кулисите и
може всеки миг да наствпи. С а м и я т ж и в о т е море, изпвлнено с
водоввртеж и и подводни скали, к о и т о човек избягва с най-го-
ляма вн и м ат ел н о ст и гриж ливост, макар да знае, че и да успее
да се измвкне с много усилия и умение през т я х , все пак имен
но т а к а т о й се приближава с всяка крачка квм най-голямото,
пвлното, неизбежно и непоправимо корабокрушение, дори че се
насочва направо квм него - квм с м в р т т а . Тя е край н ата цел на
т р у д н о т о п втуван е и 3а него т я е по-лоша о т всички подвод
ни скали, к о и т о е заобиколил.
Свщевременно обаче крайно забележително е следното:
с т р а д а н и я т а и м в к и те м о гат , о т една стр ан а, лесно да на
расн ат, толкова, че дори с м в р т т а , 6 б ягство о т к о я т о се свс-
т о и цели ят ж и в о т , с т а в а желана и човек се уст р ем я ва квм
нея, о т друга стр ан а обаче, щом н уж д и те и м вк и те д а д а т на
човека малко о т д и х, веднага се приближава с к у к ат а , т а к а че
т о й се нуждае непременно о т нещо, к о е т о да запвлни врем ето
му. Онова, к о е т о занимава всички живи хора и ги поддвржа 6
движение, е с т р е м е ж в т квм битие. Но к о гат о т о им е оси
гурено, т е не з н а я т какво да п р авя т с него. З а т о в а в т о р о т о ,
к о е т о ги задвижва, е с т р е м е ж в т да се о т в р в а т о т брем ето
на ж и в о т а, да не го ч у в с т в а т , да „ у б и я т врем ето“, т о е с т да
избегнат с к ук ата. Така виждаме как хора, запазени о т всякак-
* В каквб мрак, 6 какви опасности преминава то ва малко време,

което е ж и в о тв т! (Прев. М. С т . Марков) - (Лукреций Кар, За приро
дата на нещата, II, 15) - Б. пр.
би нужди и грижи, след к а т о са отхвърлили о т себе си всички

други товари , д о т я г а т сами на себе си и с м я т а т 3а печалба
всеки прекаран някак си час, т о е с т всяко отнем ане на ч а с т о т
именно то зи ж и в о т , 3а чи ето възможно най-дълго запазване са
напрягали дотогава всичките си сили. С к у к а т а не е маловаж
но зло. В края на краи щ ата т я слага върху лицето о т п е ч а т ъ к а
на истинско отчаяние. Тя е причина същ ества, к о и то т о л к о
ва малко се оби чат, к а т о например хо р ата, все пак да се т ъ р
с я т настойчиво един друг и т а к а с т а в а източник на общи
т е л н о с т т а . Навсякъде срещу нея, к а к т о срещу всички други
всеобщи бедстви я се в зем ат общ ествени мерки, дори само о т
държавническа м ъдрост, тъ й к а т о т о в а зло, също к а к т о него
в а т а противополож н ост, гладът, може да подтикне х о р а т а
към най-големи безчинства: рапет е1 агсете5* са необходими
на народа. С т р о г и я т филаделфийски наказателен закон пре
връщал чрез с а м о т а т а и бездей стви ето ск у к а т а в наказател
но средство, и т о толкова страш н о, че мнозина затворници
са прибягвали към самоубийство. К а к т о н у ж д а т а е постоянен
бич 3а народа, т а к а с к у к а т а е бич 3а с в е т а на б о гат аш и т е. В
обикновения ж и в о т с к у к а т а е представена с неделята, а нуж
д а т а - с ш е с т т е седмични дни.
Всеки човешки ж и в о т протича между желание и уд о вл етво
рение на желанието. Според природата си ж еланието е болка,
а удовлетворен ието поражда бързо засищане. Ц ел та се оказва
само привидна, п р и теж ан и ето о тн ем а п р и вл ек ател н о стта й
и ж елаенето и п о т р е б н о с т т а се я в я в а т о т н о в о под нов образ.
А ако не, настъпва п у с т о т а и скука, срещу к о и то борбата е
също то лк ов а мъчителна, колкото срещу н уж д ата. А к о гато
желанието и уд овлетворението се р е д у в а т без твърде к р а т к и
и твърде дълги промеждутъци, причиняваното о т т я х с т р а
дание се намалява до крайна степен и т а к а ж и в о т ъ т с т а в а
щ астли в. Онова, к о е т о бихме желали да наречем най-хубава
т а ч а с т о т ж и в о т а си, н ай -ч и ст ат а р ад о ст о т него (защ ото
ни извисява над реалното бити е и ни превръща в безучастни
Зрители), т о е с т ч и с т о т о познание, на к о ет о е чуждо всяко
желание, насладата о т красивото, и с т и н с к а т а р а д о ст о т щ -
* Хляб и зрелища (лат.) - (Ювенал, Сат ири, X, 81) - Б. пр.

к у с т б о т о - всичко т о в а е отредено само да малцина, засцото

изисква редки заложби, дадено им е само к а т о мимолетен сън.
А т о гав а именно теди малцина поради по-високата си и н т е
л ектуалн а сила са по-възприемчиви 3а много по-големи с т р а
дания, о т к о л к о т о no-н е ч у в с т в и т е л н и т е биха могли да изпи
т а т изобщо някога. Заради тази сила т ези малцина о с т а в а т
сам отн и и ж и в е я т сред видимо различни о т т я х същ ества.
По т о зи начин всичко се уравновесява. За преобладаващ ата
ч а с т о т х о р а т а обаче ч и сто и н т е л е к т у а л н и т е наслади не са
достъпни. П овечето о т т я х са неспособни на р а д о с т т а о т
ч и с т о т о познание и са п о ч ти напълно зависими о т желание
т о . З ато в а, ако нещо т р я б ва да предизвика у ч а с т и е т о им, да
им бъде интересно, т о т р я б ва (т о в а се крие още в значението
на д ум ат а) да заинтригува някак си волята им, било дори са
мо чрез едно далечно и само възможно отнош ение към нея. Но
в о л я т а не бива никога да липсва напълно, т ъ й к а т о съ щ ест ву
ван ето им се заключава далече повече в желание, о т к о л к о т о в
познание. Д е й с т в и ет о и п р о т и во д ей ст ви ет о са единствени
я т им елемент. Н аивните прояви на т о в а свой ство м о г а т да
се о т к р и я т в дреболии и всекидневни постъпки. Така например
т е напи сват и м е т о си на посещавани о т т я х забележителни
м еста, 3а да реагират по т о зи начин, да въ зд ей стват върху
м я с т о т о , т ъ й к а т о т о не е въздействало върху т я х . Освен
т о в а т е не м о г а т само да наблю дават едно чуждоземно, ряд
ко ж и в отн о , а т р я б ва да го дразнят, да го закачат, да и гр ая т
с него, 3а да п о ч у в с т в а т д ей ст в и ет о и п р о ти во д ей стви ето .
Тази п о т р е б н о с т да се възбужда в о л я т а се проявява особено
при измислянето и използването на и гр ата на к ар т и - всъщ
н о с т израз на най-ж алката стр ан а на ч о веч ест во т о .
Но к ак в о т о и да ни е дала природата, к ак в о т о и да ни е да
рило щ а с т и е т о , к о й то и да си и к ак в о т о и да притеж аваш ,
присъщото на ж и в о т а страдание не може да се избегне:
ПгДегбцд §’ copcoÊV, i5 tov siq o u p avo v enpuv.
(Pelides autem ejulavit, intuitus in coelum latum.)*
* С поглед към свода небесен синът на Пелея простена (прев. Ал.

Милев, Бл. Димитрова) - (Омир, Илиада, XXI, 272) - Б. пр.
И още:
Zt|voq pev п а щ у а K poviovoq, ап т ар oiip)v

E ixo v аяегреагпч.
(Jovis quidem filius eram Saturnii; verum aerumnam Habe-
bam infinitam.)*
Н епрекъснатите усилия ga се освободим om страдание

т о не п о с т и г а т нищо друго, освен че т о променя образа си,
а именно в началото се дължи на лишения, нужда, грижи 3а
съхраняването на ж и в о т а. Ако успеем, к о е т о се пости га мно
го тр удн о , да го прогоним 6 единия му образ, т 0 се появява на
мига в хиляди други, редувайки се според в ъ з р а с т т а и о б с т о
я т е л с т в а т а к а т о полов нагон, с т р а с т н а любов, ревн ост, за
в и ст , омраза, ст р а х , честолюбие, алчност, болест и т .н . И ако
накрая не може да приеме н и т о един образ, се представя в т р а
ур н и т е сиви одежди на пресищ ането и ск у к ат а , срещу к о и то
т о гав а се опи твам е по различен начин да се борим. А успеем ли
все пак да ги прогоним, к о ет о ще ни се удаде много тр уд н о , без
да допуснем да ни завладее о т н о в о стр ад ан и ето в някои о т
предиш ните му образи, т о гава ще се започне о т н о в о т а н ц ъ т ,
З ащ ото всеки човешки ж и в о т се люшка насам -натам между
страдание и скука. К олкото и убийствено да е т о в а заключе
ние, все пак искам да обърна между д р уго то внимание върху
една негова стран а, о т к о я т о можем да почерпим у т е х а , до
ри стоическо равнодушие към съ щ ест вува щ о т о собствено
нещ астие. Р о п таем срещу него в голяма степен поради т о в а ,
че го см я та м е 3а случайно, р е з у л т а т о т стеч ен и ето на ред
причини, к о е т о лесно би могло да бъде и по-друго. Обикнове
но не недоволстваме о т непосредствено н алож ителните
и всеобщи злини, дошли о т с т а р о с т т а и с м ъ р т т а и редица
ежедневни н еудобства. Разглеждането на сл у ч ай н о ст т а при
о б с т о я т е л с т в а т а , довели до н аш ето страдание, му придава
по-скоро ж и лото. Разберем ли обаче, че ст р ад ан и ет о к а т о т а
кова е същ ествено 3а ж и в о т а и неизбежно в него и че единстве-
* Син бях на Зевса, Кронион, но въпреки всичко и зп и т ах мъки без

бройни (прев. Г. Батакли ев) - (Омир, Одисея, XI, 620) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 501
но образът, ф о р м ата, к о я т о е приело, зависи о т случай ност

т а , т о е с т че н а с т о я щ о т о ни страдание запълва едно м я с т о ,
к оето , ако не беше т о , щеше да се заеме о т други страдания,
изключени в м ом ен та поради първото, т о е с т че в съ щ естве
н а т а си ч а с т съдбата няма много вл аст над нас, т о гава т а к и
ва размишления, превърнали се в живо убеждение, биха довели
до някакво стоическо равнодушие и биха намалили с т р а х а 3а
с о б с т в е н о т о ни благополучие. В д е й с т в и т е л н о с т обаче по
добно господство на разума над непосредствено ч у в с т в е н о т о
страдание се среща рядко или изобщо не се среща никога.
Между впрочем размишлението 3а н еи зб еж н о стта на с т р а
данието и и зтл аск ван ето на едно страдание о т друго, к а к т о
и 3а п о я в ат а на ново с о т с т р а н я в а н е т о на предиш ното, би
могло да доведе до парадоксалната, но не безсмислена х и п о т е
за, че природата на всеки индивид е определила веднъж завина
ги известн а мярка на присъщо нему страдание. Тади мярка не
може н и т о да о стан е празна, н и т о да се препълни, к а к т о и да
се променя ф о р м ат а на стр ад ан и ето . Следователно ст р а д а
н ието и благополучието на човека са определени не отвъ н , а о т
тази мярка, о т т ези индивидуални свой ства, к о и т о с оглед на
физическото му състояние м о г а т наистина 6 разни периоди
о т време да п р е т ъ р п я т известно усилване или отслабване. Но
к а т о ряло т е о с т а в а т непроменени и не са нищо друго освен
т а к а нареченият т ем п ер ам ен т или по-точно с т е п е н т а , в ко
я т о според д ум и т е на П л ато н в пъ рвата книга на Държавата
човек при теж ава бихоХод или бпстхоХод, т о е с т лек или теж ъ к
характер. В полза на т а з и хи потеза говори не само известн и
я т ни о п и т , че покрай големите страдания не ч у в ст в а м е по-
м алките, и обратн о, при о т с ъ с т в и е т о на големи страдания
ни измъчат и р а зс т р о й в а т и най-малките н еп р и ятн о сти .
Но о п и т ъ т ни учи още, че настъпи ли д ей стви тел н о голя
мо нещ астие, при мисълта 3а к о е т о само сме изтръпвали о т
ужас, н астр о ен и ето ни въпреки всичко о става, общо взето ,
непроменено, щом сме преодолели п ъ рвата болка. И о братн о:
след н астъ п ван ето на о тдавн а жадувано щ асти е съвсем не се
ч увствам е видимо по-добре и не сме по-доволни отпреди. Са
мо м о м е н т ъ т , в к о й то настъпва пром яната, предизвиква не-
обикновено вълнение nog ф о р м ат а на двлбока скрвб или буйна

р ад о ст. Но и д в е т е изчезват скоро, з ащ о то п очи ват вврху из
мама. Те не възникват о т непосредственото наслаждение или
б о л к ата в м ом ента, а само о т разкриването на едно ново бв-
деще, к о е т о предугаждаме. Само заемайки о т бвдещ ето, бол
к а т а или р а д о с т т а м о г а т да се у с и л я т то лк ова неимоверно,
следователно т е не са трайни.
К а т о примери 3а п о с т а в е н а т а хи потеза, свгласно к о я т о
много голяма ч а с т к а к т о о т сам о т о познаване, т а к а и о т
ч у в с т в о т о на страдание и благополучие е предопределена су
бекти вн о и a priori, м о г а т да се при ведат още и следните за
бележки: Очевидно ж и зн ер а д о ст та и унинието на човека не
се д в л ж а т н и т о на ввншни о б с т о я т е л с т в а , ни т о на б о гат с
т в о или общ ествено положение, т в й к а т о сред бедните виж
даме свило то л к о ва весели лица, колкото и сред б о г а т и т е , а
освен т о в а и м о т и в и т е , водещи до самоубийство, са крайно
различни. Не можем да посочим н и т о едно нещ астие, к о е т о да
е то лк ов а голямо, че да доведе с най-голяма в е р о я т н о с т при
всеки хар ак тер до самоубийство, к а к т о и немного нещ астия,
к о и т о да са то лк ова малки, че равн о сто й н и те на т я х да не са
дали вече повод 3а самоубийство. И макар с т е п е н т а на наша
т а веселост или т в г а да не е винаги еднаква, вследствие из
лож ените д о т у к ввзгледи ще т р я б ва да припишем т о в а не на
изменението на ввнш н и те о б с т о я т е л с т в а , а на п ром ян ата на
в в т р е ш н о т о ни настроение и физическо свстояние, защ о то ,
повиши ли се, макар и временно, в е с е л о с т т а ни чак до р адо ст,
тази промяна е наствпила обикновено без к ак в в т о и да е по
вод. Н аистина ч е с т о виждаме, че б олката ни се двлжи на ня
какво определено ввншно отнош ение и явно т о ни потиска и
н атвж ава. Тогава мислим, че ако т о се о т с т р а н и , ще наствпи
най-голямо доволство. Това обаче е илюзия. Според н а ш а т а
хи п отеза м я р к ат а на ст р ад ан и ет о и благополучието ни е, об
що в зето , субективно определена 3а всеки м ом ен т и по о т н о
шение на нея ввн ш н и ят м о т и в 3а т в г а е само онова, к о е т о 3а
т я л о т о при циреите е п л а с т и р в т , квм к о й т о се с т и ч а т всич
ки иначе разпрвснати из организма лоши сокове. К оренящ ото
се 3а известен период о т време в н аш ето свщ ество и з ат о в а
С ВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 503
н ео тб р ати м о страдание и без определени външни причини 3а

скръб би се разпръснало на с т о т и н и т о ч к и и би се проявило
под ф о р м ат а на с т о т и н а малки н еп р и я тн о сти и огорчения
3а неща, на к о и т о сега изобщо не обръщаме внимание, защо-
т о к а п а ц и т е т ъ т ни 3а страдание е вече запълнен с основното
Зло, концентрирало всички разпръснати мъки в една т о ч к а . На
т о в а с ъ о т в е т с т в а и наблюдението, че к о гато накрая благо
дарение на щ астли вия си изход о т гърдите ни се смъкне някоя
голяма, смазваща ни грижа, м я с т о т о й се заема скоро о т друга,
чи ето цяло съдържание е същ ествувало и преди, но не е могло
да бъде осъзнато к а т о грижа, т ъ й к а т о в съзнанието ни не е
имало свободно м я с т о , поради к о е т о т а з и грижа е о стан ала
в края на неговия хори зонт к а т о смътна, незабелязана при
зрачна фигура. Сега обаче, тъ й к а т о м я с т о т о се е освободило,
г о т о в о т о съдържание се представя веднага и заема престола
на го сп о д ст в ащ ат а (л рп тауеп о и аа) т р ево га на деня, макар и
поради м а т е р и я т а си да е много по-леко о т съдържанието на
изчезналата вече грижа. Но т о съумява да се раздуе толкова, че
по м н и м ат а си големина да не о т с т ъ п в а на предиш ната т р е
вога и т а к а к а т о грижа на деня да заеме престола.
Б у й н ат а р ад о ст и непоносимото страдание се с р е щ а т ви
наги у едно и също лице, з ащ о то и д в е т е се о бусл авят взаимно,
а и сами са обусловени о т голям ата ж изненост на духа. И две
т е възникват, к а к т о т о к у -щ о откри хм е, не о т ч и с т о т о на
стоящ е, а о т предчувствие 3а бъдещ ето. Но т ъ й к а т о ст р а д а
нието е свойствено на ж и в о т а и с т е п е н т а му е определена о т
природата на суб е к т а, поради к о е т о внезапните промени, по
неже са външни, не м о г а т всъщ н ост да изм ен ят с т е п е н т а му,
6 осн о вата на безмерното лику ване и страдание л е ж а т винаги
Заблуждения или илюзии. З а т о в а и д в е т е екзалтирани съ сто я
ния на духа биха могли да се избегнат чрез размисъл. Всяко без
мерно лику ване (ехикаНо, твокт 1аеййа) почива винаги върху
илю зията, че сме откри ли нещо в ж и в о т а , к о е т о изобщо не
се среща, именно т р а й н о т о удовлетворение на м ъчи телн и те,
все о т н о в о пораждащи се желания или грижи. По-късно вся
ка подобна илюзия завършва трагично и к о гато изчезне, човек
тряб ва да п л ат и 3а нея със също то л к о ва горчиви страдания,
кол кото п о я в ат а ù му е достави ла р ад о ст. В т о в а отнош ение

т а з и илюзия прилича напвлно на височина, о т к о я т о човек мо
же да слезе само к а т о падне. Е т о защо би следвало да я избягва.
Всяко внезапно, безмерно страдание представлява именно па
дане о т т а к а в а височина, изчезването на една илюзия, поради
к о е т о е обусловено о т нея. Следователно и д в е т е биха могли
да се избегнат, ако човек можеше да се застави да вижда неща
т а винаги напвлно ясно в т я х н а т а ц я л о ст и взаимоврвзка и
уп о р и то да се пази да не им придаде в д е й с т в и т е л н о с т ц в ет а,
к о й т о би желал т е да и м а т . С т о и ч е ск а т а е т и к а се е стрем яла
основно квм освобож даването на духа о т подобни илюзии и
о т т е х н и т е последици, к а т о вм есто т я х искала да му даде не
поклатим о равнодушие. О т т а з и мисвл е прони кнат Хораций
в и з в е с т н а т а си ода:
Aequam memento rebus in arduis

Servare mentem, non secus in bonis
Ab insolenti temperatam
Laetitia*.
Н ай-често обаче не приемаме сравни м ата с горчиво лекарс

т в о истина, че ст р ад ан и ет о е свойствено на ж и в о т а и поради
т о в а не нахлува о т ввн , а всеки носи неговия непресвхващ из
то ч н и к в с о б с т в е н а т а си душа. П остоянно т в р си м по-скоро
някаква ввниша причина 3а вечно с в п в т с т в а щ о т о ни ст р ад а
ние, все едно предлог, т а к а к а к т о свободният човек си свздава
идоли, 3а да има господар над себе си. Неуморно преминаваме о т
желание квм желание и макар всяко д о с т и г н а т о уд овлетворе
ние, кол кото и много да ни е обещавало, да не ни задоволява, а
най-често да се изправя пред нас к а т о заблуждение, о т к о ет о
се срамуваме, все пак не разбираме, че черпим вода о т бвчвата
на данаидите, и се насочваме бврзо квм нови желания:
* Недей загубва в дни на нещастие

спокойствие, а през по-щастливите
не се опивай пряко мяра.
(Прев. Г. Батаклиев) - (Хораций17, Оди, II, 3) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА В А . Ч ЕТ В Ъ Р Т А КН И ЕА 505
Sed, dum abest quod avemus, id exsuperare videtur

Caetera; post aliud, quum contigit illud, avemus;
Et sitis aequa tenet vitai semper hiantes*.
(Lucr., De rerum natura, III, 1095)
И maka продвлжава или go безкрайност или, к о е т о се случва

по-рядко и изисква и звестн а сила на хар актер а, д о к а т о се
н атвкн ем на желание, явно неудовлетворимо, но о т к о е т о
все пак не можем да се о тк аж ем . Тогава сякаш намираме оно
ва, к о е т о сме тврсили, именно нещо, к о е т о можем всеки миг
да обвиняваме вм ест о с о б с т в е н а т а си с в щ н о ст 3а източник
на с т р ад ан и ет о ни. Това ни скарва свс свдбата, но ни прими
рява esc св щ е с т в у в а н е т о ни. О т н о в о изчезва свзнанието, че
с т р ад ан и ет о е свойствено на са м о т о би ти е и и ст и н с к о т о
удовлетворение е неввзможно. П оследицата о т т о в а разви
т и е е и звестн о меланхолично настроение: постоянн о носим
свс себе си едно-единствено, голямо страдание и поради т о в а
се отн асям е пренебрежително квм всички по-малки мвки или
радости. Следователно т о в а вече е явление по-достойно о т
вечн ата гонитба на все нови измамни образи, к о е т о се среща
много по-често.
§58
Всяко удовлетворение или, к а к т о обикновено се нарича,

щ асти е е по с в и щ о с т т а си винаги отрицателно и никога не
е положително. То не е едно изначално и обземащо ни о т са
мо себе си ч у в с т в о на щ асти е, а е удо вл етвор яван ето на едно
желание, т в й к а т о желанието, т о е с т н у ж д а та , е предхожда-
щ о т о всяка наслада условие. С уд о вл етвор яван ето обаче из
чезва желанието, следователно и уд о во л стви ето . Е т о защо
уд овлетворяван ето или щ а с т и е т о не м о г а т да б в д а т нищо
* Но докато предметвт на нашите желания е отдалечен, струва

ни се, че той надминава всичко останало; после, когато го постиг
нем, ние желаем нещо друго и винаги свщ ата жажда 3 а ж ивот ни двр-
жи запвхтени. (Прев. М. С т . Марков) - (Лукреций Кар, З а п р и р о д а т а
на н е щ а т а , III, 1080-83) - Б. пр.
друго освен освобождаване о т една болка, о т някаква нужда,

З ащ ото кбм т я х спада не само всяко д ей стви телн о, очевидно
страдание, но и всяко желание, ч и я т о н аст о й ч и во ст смущава
сп ок о й стви ето ни, дори и у б и й с т в е н а т а скука, превръщаща
съ щ е ст в ув а н е т о ни в то вар .
П о ст и га н е то и налагането на едно намерение обаче е уж ас
но мбчно, т б й к а т о пред него се изпречват безкрай т р у д н о
с т и и усилия, а пречки те се т р у п а т на всяка крачка. И к о гато
накрая всичко е преодоляно и п о ст и гн а т о , не е спечелено ни
що друго, освен че сме се освободили о т едно страдание или
желание, следователно, че се ч у вст ва м е т а к а , к а к т о преди
п о я в ат а му. Непосредствено дадена е само н у ж д а та , т о е с т
стр ад ан и ето . Удовлетворение и наслада обаче можем да изпи
т а м е само косвено, чрез спомена 3а преодоляното страдание
или лишение, изчезнали с н астъ п ван ето на сегаш ното. На т о
ва се дължи, че съвсем не забелязваме благата и преи м ущ ества
т а , к о и т о д ей стви тел н о притеж авам е, дори не ги ценим ис
тин ски , а мислим, че т р я б в а да е т а к а , т ъ й к а т о т е ни н о с я т
само о тр и ц а те л н о щ асти е, не допущайки стр ад ан и ето . Едва
к о гат о ги изгубим, разбираме ц ен ата им, защ о то н уж д ата, ли
ш ен и ята, с т р ад ан и ет о са полож и телн ото, непосредствено
Заявяващ ото при съ стви ето си. Е т о защо ни радва споменът
3а преодолени нужди, болести, лишения и други подобни, т ъ й
к а т о т е са е д и н ствен о то ср ед ство да се насладим на н а с т о
я щ и т е блага. Не може и да се отрече, че 6 т о в а отнош ение и
о т т а з и гледна т о ч к а - о т гледна т о ч к а на егоизма, п р ед став
ляващ ф о р м а т а на ж еланието 3а ж и в о т - гледката или описа
н и ето на чужди страдания ни д о ставя удовлетворение и удо
волствие, к а к т о прекрасно и откро вен о го е изразил Лукреций
в началото на книга в т о р а:
Suave, mari magno, turbantibus aequora ventis,
E terra magnum alterius spectare laborem:
Non, quia vexari quemquam est jucunda voluptas;
Sed, quibus ipse malis careas, quia cernere suave est*.
* П р и я т н о е, к о га т о в я т ъ р ъ т е развълнувал н е о б я т н о т о море,
о т брега да наблюдаваш с т р а ш н и т е усилия на други не з а щ о т о чуж
д и т е страд ан и я ни д о с т а в я т голямо удоволстви е, но е п р и я т н о да
С ВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ РТ А К Н И ГА 507
П о -н а т а т в к обаче ще видим, че т о з и вид р ад о ст, внуш а

вана ни о т косвеното свзнание 3 а с о б с т в е н о т о благополучие,
лежи т в в р д е близо до източника на и с т и н с к а т а положителна
Злоба.
Ф а к т в т , че всяко щ асти е има само о тр и ц ател ен , а не по
лож ителен хар ак тер и именно поради т о в а не може да бвде
удовлетворение или удоволствие, а винаги о т с т в п в а м я с т о
на някое страдание или лишение, след к о е т о неизбежно след
ва или ново страдание, или languor, напразен копнеж и скука,
намира потвьрж дение и ввв вяр н ото огледало на с в гц н о с т т а
на с в е т а и ж и в о т а , в и з к у с т в о т о , особено в поези ята. Вся
ко епическо или драматическо произведение може да изобразя
ва единствено б о р бата, стрем еж а и б и т к а т а 3а щ асти е, но
никога с ам о т о трай н о и окончателно щ асти е. Тези произве
дения превеж дат героя през хиляди т р у д н о с т и и опасности
до ж ел ан ата цел, но щом я достигне, бврзо с п у щ а т завесата.
Сега вече не им о ст а в а нищо друго, освен да п о к а ж ат , че блес
т я щ а т а цел, к в д ето гер о я т е м ечтаел да о тк р и е щ а с т и е т о
си, само го е примамвала, но след д о ст и ган ет о й не се ч у в с т в а
по-добре отпреди. И т в й к а т о е неввзможно, и ст и н ск о т о ,
трай н о щ аст и е не може да бъде предм ет на и з к у с т в о т о . На
истин а ц ел т а на идилията е всвщ н о ст описанието на т а к о в а
щ асти е, но виждаме, че идилията к а т о т а к а в а не може да бъде
доведена докрай. Под р е к а т а на п о ет а т я с т а в а или епическа и
то гава представлява един сввсем незначителен епос, свставен
о т малки страдания, дребни радо сти и стрем еж и - най-чес
т и я т случай, - или се преврвща в описателна поезия и изоб
разява к р а с о т а т а на природата, т о е с т всвщ н о ст ч и с т о т о ,
безволно познание, к о е т о е и д ей стви тел н о ед и н ст вен о то
истинско щ асти е, непредхождано н и т о о т страдание, н и т о
о т п о тр еб н о сти , н и т о пвк следвано неизбежно о т разкаяние,
страдание, празнота, пресищане. Само че подобно щ аст и е не
може да запвлни целия ж и в о т , а само мигове в него.
Това, к о е т о виждаме в поезията, откри вам е о т н о в о и в
м узи ката. В н ей н ата мелодия разпознаваме общо изразената,
видиш т и сам о т какви злини си пощаден. (Прев. М. Cm. Марков) -

(Лукреций Кар, З а п р и р о д а т а н а н е щ а т а , II, 1 ) - Б. пр.
508 А РТУР Ш О ПЕНХАУЕР
най-съкробена история на самоосъзналата се воля, на тай н и я

ж и в о т , копнежа и р а д о с т т а , на прилива и отли ва на човешко
т о сърце. М елодията е винаги отклонение о т основния т о н ,
минаващо през хиляди чудн овати заблуждения, чак до болезне
ния дисонанс, след к о е т о най-после намира о т н о в о основния
т о н , израдяващ уд овл етвор ен и ето и успокоението на во л я та,
но с к о й т о п о -н а т а т ъ к не може нищо да се постигне и ч и ето
по-дълго задържане би било само т я г о с т н а и неизразителна
м о н о т о н н о ст , с ъ о т в е т с т в а щ а на ск у к ат а .
Всичко, к о е т о т ези размишления т р я б ва да и зясн ят, не-
д о с т и ж и м о с т т а на т р а й н о т о удовлетворение и о тр и ц а
т е л н и я т хар ак тер на всяко щ асти е, намира обяснение в ка
з ан о то в края на в т о р а т а книга, а именно, че во л я та, ч и я т о
обективация е ч о веш к и я т ж и в о т , к а к т о всяко друго явление
представлява стр ем еж без Чел и бед край. О т п е ч а т ъ к а на т а -
Зи безкрайност откри вам е във всички ч аст и на ц я л о с т н а т а й
проява, к а т о се почне о т н ейн ата най-обща форма, безкрайно
т о време и п р о с т р ан с т в о , и се стигне до най-съвършеното о т
вси чки те й явления - ж и в о т ъ т и с т р е м е ж ъ т на човека.
Теоретично м о г а т да се при ем ат т р и крайности в човеш
кия й ж и в о т и да се разглеж дат к а т о елементи на дей стви
тел н и я ж и в о т на човека. Първо: силното желание, буй н и те
с т р а с т и (Раджа-гуна)18. Те се про явяват у големите и сто р и
чески характери, изобразени в епоса и д р ам ата, но м о г а т да се
п о к а ж а т и в м ал к и те сфери, т ъ й к а т о т у к з н а ч и т е л н о с т т а
на о б е к т и т е се измерва само по с т е п е н т а , в к о я т о т е задви
ж в а т в о л я т а, а не по т е х н и т е външни отнош ения. В т о р о :
ч и с т о т о познание, възприемането на идеите, обусловено о т
освобож даването на познанието о т служене на во л я та. Такъв
е ж и в о т ъ т на гения (С атва-гун а)19. И накрая т р е т о : най-голя-
ма летаргия на в о л я т а и с т о в а и на свързаното с нея познание,
напразен копнеж, убийствена скука (Тама-гуна)20. Ж и в о т ъ т на
индивида, далече о т постоянн о придържане към една о т т ези
т р и крайности, ги докосва само рядко и най-чисто п р ед став
лява само слабо и колебливо доближаване до т ази или онади
стр ан а, жалко желание на малки обекти , възвръщащо се пос
т о ян н о и т а к а избягващо ск у к ат а .
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД СТА ВА . Ч ЕТ В Ъ РТ А КН И ГА 509
Н аистина невероятно е колко п у с т о и безсъдържател-

но протича ж и в о т ъ т на повечето хора, погледнат отвън, и
колко тъ п о и безсмислено, погледнат о т в ъ т р е . Той е мъчи-
телен копне>к, сънно блуждаене през ч е т и р и т е възрасти чак
до с м ъ р т т а , съпровождано о т ред тривиални мисли. Х о р а т а
приличат на н ави ти часовникови механизми, к о и т о въ р вят,
без да з н а я т защо. И всеки п ъ т, к о гат о се зачева и ражда човек,
часовникът на човешкия ж и в о т се навива о т н о во , да да пов
т о р и сега изсвирената вече хиляди п ъ ти изтъркана мелодия,
н о т а по н о т а , т а к т по т а к т , с незначителни вариации.
Всеки индивид, всяко човешко лице и негови ят ж и тей ски
п ъ т са само още един к р атъ к сън на безкрайния дух на приро
д а т а , на в еч н ата воля 3а ж и в о т , само още един мимолетен об
раз, к о й то , играейки си, т о зи дух е нарисувал на своя безкраен
л и ст - п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, - запазвайки го непокъ т
н а т и звестн о нищожно малко време в сравнение с т я х , след
т о в а го изтрива, 3а да направи м я с т о 3а други образи. Въпреки
т о в а - и т у к се крие с т р а н н а т а ст р ан а на ж и в о т а - всеки о т
тези мимолетни образи, всяко о т т ези причудливи хрумвания
тр яб ва да б ъ д ат заплатени о т ц я л а т а воля 3а ж и в о т , в цяла
т а си сила, с много и дълбоки страдания и накрая със см ърт,
всявала дълго време с т р а х и най-после настъпила. З а т о в а при
вида на един т р у п ст авам е то лк ова внезапно сериозни.
Ж и в о т ъ т на всеки отделен човек, разгледан изцяло и изоб
що, к а т о се и з т ъ к н а т само най -същ ествените му черти , е
всъщ н ост винаги трагедия. Разгледан обаче поотделно, т о й
има хар ак тер на комедия, т ъ й к а т о еж едневните занимания
и мъки, неспирните закачки на м ом ента, ж ел ан и ята и с т р а
х о в е т е на седм ицата, ежечасните неудачи, предизвиквани о т
г о т о в а т а винаги 3а лоши шеги случайност, п р ед с т ав л я в ат
чисти комедийни сцени. Вечно неудовлетворени те желания
обаче, о с у е т е н и т е стрем еж и, безж алостно п о т ъ п к а н а т а о т
съдбата надежда, злополучните заблуждения в течение на це
лия ж и в о т , с нарастващ и страдания и със с м ъ р т т а накрая,
п р ед став л яв ат винаги трагедия. В ж еланието си да прибави
към м изерията на ж и в о т а ни и подигравката, съдбата сякаш
е наредила ж и в о т ъ т ни да съдържа всички ужаси на трагедия-
т а , а ние да не можем дори да претендираме 3а досто леп и ето

на тр аги ч ески те лира и да сме обречени при всички отделни
случки в ж и в о т а да проявяваме неизбежно само нелепия си ко-
медиен характер.
Но макар и големи, и малки н ещ асти я да изпълват всеки чо
вешки ж и в о т и да го държ ат във вечно неспокойство и дви
жение, все пак т е не м о г а т да п ри кр и ят н е д о с т а т ъ ч н а т а въз
м о ж н о ст на ж и в о т а да осъщ естви духа, да с к р и я т празнота
т а и п о ш л о с т т а на н аш ето същ ествуване или да изклю чат
с к у к а т а , винаги го т о в а да запълни всяка пауза, о ставен а о т
гр и ж ата. На т о в а се дължи, че ч о веш к и я т дух, вечно недово
лен о т т р е в о г и т е , гр и ж и те и заним анията, наложени му о т
д ей стви тел н и я с в я т , си създава още и един въображаем под
образа на хиляди различни суеверия, на к о и т о след т о в а се о т
дава по най-различен начин и изразходва 3а него време и сили
веднага щом д е й с т в и т е л н и я т с в я т му предложи спокойс
т в и е т о , к о е т о т о й съвсем не е склонен да възприеме. По т ази
причина т о в а явление се среща първоначално най-много при на
р о д и те, на к о и т о м е к о т а т а на кл и м ата и благосклонността
на п о ч в ата п р а в я т ж и в о т а лек, най-вече при и ндуси те, след
т о в а при гърците, ри м ляни те, а по-късно и при и тал и ан ц и те,
испанците и т .н . Човек си създава демони, б о ж ества и светц и
по свой соб ствен образ и подобие и непрекъснато им прина
ся ж ер тви , поднася им подаръци, украсява хр ам о вете им, дава
о б е т и и ги изпълнява, извършва поклонничество, пояснения,
украсява икони и т .н . С луж ен ето им се преплита навсякъде с
д е й с т в и т е л н о с т т а , дори я затъм нява. Всяко събитие в жи
в о т а се възприема к а т о п р оти водей стви е на т е з и същ ества,
об щ уван ето с т я х запълва половината време о т ж и в о т а, под
държа непрестанно н адеж дата и ч е с т о поради очарованието
на и лю зи ята с т а в а по-интересно о т о бщ уван ето с реални
същ ества. Това е израз и си м п т о м на двой н ата п о т р е б н о ст
на човека о т ч а с т и о т помощ и подкрепа, о т ч а с т и о т зани
мание и развлечение. И макар ч е с т о да д ей ства п р о ти в пър
в а т а п о т р е б н о ст , к а т о при появили се опасности и несгоди
изразходва безполезно скъпоценно време и сили 3а м олитви и
жертвопринош ения вм ест о 3а преодоляването им, всъщ ност
чрез т о в а ф а н т а с т и ч н о общуване с един ввображаем с в я т на

духове служи още по-добре на в т о р а т а п о т р е б н о ст . И в т о в а
се заключава р я л а т а заслуга на суеверието, к о я т о сввсем не е
3а пренебрегване.
§59
Ако чрез най-общи размишления, чрез изследване на пвр-

в и т е елементарни основни ч ер ти на човешкия ж и в о т сме се
убедили вече a priori, че т о з и ж и в о т поради самия си хар ак тер
още не е способен на истинско блаж енство, а в с в щ н о с т т а
си е по-скоро многообразно страдание, едно напвлно н е щ а с т
но свстояние, сега бихме могли да проникнем по-живо в т о в а
убеждение, ако, действайки a posteriori, се спрем подробно на
отделни случаи, ако извикаме пред ввображ ението си и з в е с т
ни карти н и и с примери опишем безименното нещ астие, пред
лагано ни о т о п и т а и и с т о р и я т а , н аквд ето и да погледнем и
6 к а к в о т о и отнош ение да го изследваме. Тази глава обаче би
била безкрайна и би ни отдалечила о т всео б щ ата гледна т о ч
ка, присвща на ф и лософ ията. Освен т о в а подобно описание би
могло лесно да се приеме 3а ч и ст а декламария вврху чо веш к о то
нещ астие, к а к в а т о сме слушали неведнвж, и да бвде обвине
но в ед н о стран чи во ст, за щ о т о изхожда о т подробности. О т
подобен упрек и подобно подозрение е лишено р я л о т о наше
изхождащо о т о б щ о т о и a priori построено д о к азател ство
3а неизбеж ното, коренящо се в с в щ н о с т т а на ж и в о т а с т р а
дание. А потвврж дение a posteriori може навсяквде лесно да се
намери. Всеки, к о й т о се е свбудил о т п вр ви те младежки меч
т и и е вникнал в собствения си и чуждия о п и т , огледал се е в
и с т о р и я т а на м иналите времена и на с о б с т в е н а т а си епоха, а
накрая се е запознал с произведенията на великите писатели,
ще разбере, ако някой трай н о зап ечатал се предразсвдвк не е
парализирал с п о с о б н о с т т а му 3а свждение, че н а ш и я т човеш
ки с в я т е р а р с т в о на с л у ч а й н о с т т а и заблудите, го сп о дства
щи безмилостно в него, к а к т о в големите, т а к а и в м ал к и те
неща, и че редом с т я х г л у п о с т т а и зл о б ата р а зм ахв ат кам-
шика. По т а з и причина всичко по-добро си пробива само т р у д

но п ъ т , благородното и м ъ д ро то се п р о явяват само рядко и
мъчно у с п я в а т да б е з д е й ст в а т върху д р уги те да ги следват,
д о к а т о абсурдното и п р е в р а т н о т о в ц а р с т в о т о на мисълта,
пл оското и безвкусното в ц а р с т в о т о на и з к у с т в о т о , зл о т о
и подлото в ц а р с т в о т о на д ел а та всъщ н ост у т в ъ р ж д а в а т ,
прекъсвани само нарядко, в л а с т т а си. Всичко превъзходно
обаче, к а к в о т о и да е т о , е винаги само изключение, единичен
случай между милиони други и з а т о в а , ако се е изявило в ня
кое безсмъртно произведение, о с т а в а изолирано, след к а т о е
надживяло н е н а в и с т т а на съвременниците си и се съхранява,
подобно на м е т е о р и т , възникнал о т друг порядък в с в е т а , не
к а т о т у к господстващ ия.
Що се о т н ас я обаче до ж и в о т а на отделния индивид, и с т о
р и я т а на всеки ж и в о т е и стори я на страдание, т ъ й к а т о все
ки жизнен п ъ т представлява обикновено един непрекъснат низ
о т малки и големи злополучия, к о и т о всеки се мъчи по възмож
н о с т да прикрие, за щ о т о знае, че д р уги те рядко сце и з п и т а т
съчувствие или състрадание, а п о ч ти винаги удовлетворение
о т п р е д с т а в а т а 3а м ъките, о т к о и т о т е засега са запазени.
Но може би в края на ж и в о т а си, ако е разумен и същевременно
и искрен, човек никога не ще пожелае да го изживее още вед
нъж, а по-скоро ще избере пълното небитие. Съдържанието
на световн о и звестн и я монолог в Х а ш е т е всъщ ност, обоб
щено казано, следното: н а ш ето положение е то л к о ва жалко,
че пълното небитие би било реш ително 3а предпочитане. Ако
с ам о у б и й ст в о то ни предлагаше д ей стви тел н о т о в а , т а к а че
а л т е р н а т и в а т а „Да бъдеш или да не бъдеш“ да същ ествуваш е
в д ей стви тел н и я смисъл на д у м а т а , би трябвало непременно
да го изберем к а т о крайно ж елателен завършек на ж и в о т а (а
consummation devoutly to be wish’ d*). Нещо у нас обаче ни казва,
че т о в а не е к р а я т , т а к а не свършва ж и в о т ъ т , с м ъ р т т а не е
абсолю тно унищожение. А и б а щ а т а на и с т о р и я т а 21 е казал
също нещо подобно, а именно: не е същ ествувал човек, к о й т о
* Такъв завършек би трябвало да бъде блян 3 а всеки. (Прев. В. П е т

ров) - (Шекспир, Х а т а е т , III, 1) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А КН И ГА 513
да не е пожелавал поне няколко п ъ ти да не доживее до следва

щия ден. З а т о в а т а к а ч е с т о оплакваната к р а т к о с т на ж и
в о т а е може би най-доброто в него. И ако накрая пред о ч и те
на всеки се п о к а ж а т с т р а ш н и т е мъки и страдания, к о и т о го
о ч ак в ат в ж и в о т а , би го обзел ужас. Ако мине по болниците,
л азар ети те, кам ер и те 3а хирургически изтезания, з а т в о р и т е
и килиите 3а разпити, бордеите на бедняците, по бойните по
л е т а или м е с т а т а 3а изпълнение на с м ъ р т н и т е наказания, ако
види всички тъм н и обители на н и щ е т а т а , където т я се крие
о т студ ен и я поглед на л ю б о п и т н и т е, и ако може да надникне
в к у л а т а на глада на Уголино22, и най-закоравелият о п т и м и с т
в края на к р аи щ ата сигурно ще разбере какъв е т о з и meilleur
des mondes possibles*. Пък и откъ де /\анте е могъл да вземе м а
тери ал 3а своя Ад, ако не о т нашия д ей стви телен с в я т ? И все
пак се е получил един твъ рд е добър ад. Но к о гат о си п остави л
Задачата да опише н еб ето и б л а ж е н с т в о т о в него, се натък-
нал на непреодолима т р у д н о с т , именно за щ о т о н а ш и я т с в я т
не предлагал м атери ал 3а нищо подобно. Не му о ставал о ни
що друго освен в м есто райските р адо сти да възпроизведе по
у к а т а , дадена му т а м о т неговия п р ао тец 23, о т Беатриче и
различните светц и . О т т о в а с т а в а д о с т а т ъ ч н о ясно какъв е
то зи с в я т . Н аистина въ н ш н ата с т р ан а на човешкия ж и в о т ,
к а к т о на всяка лоша с т о к а , е п о кр и та с фалшив блясък. Чо
век скрива онова, о т к о е т о страд а, а всичко пищно и бляскаво,
к о ето може да добие, се излага на показ 11 к ол к ото по-малко е
в ъ т р е ш н о т о му удовлетворение, то л к о ва по-голямо е жела
нието му да изглежда щ астл и в в о ч и т е на х о р а т а . Г л у п о с т т а
му сти га д о т а м , че м нението на д р уги те с т а в а главна цел 3а
с т р е м е ж и т е му, макар пълното му ни щ ож ество да намира из
раз в т о в а , че в п о ч т и всички езици с у е т н о с т , vanitas, означава
първоначално п у с т о т а и нищ ож ност.
Но и под целия т о з и блясък ж и т е й с к и т е мъки м о г а т много
лесно да н ар асн ат д отолкова - а т о в а се случва всеки ден, - че
човек да посегне жадно към с м ъ р т т а , о т к о я т о иначе се с т р а -
* Най-добър о т всички възможни светове (фр.) - Аайбниц, Т еоди -

ц ея ,I, 8 - Б. пр.
хуба повече о т всичко друго. А к о г а т о съдбата иска да покаже

ц я л о т о си коварство, дори и т о з и при стан може да се окаже
Затворен 3а страдащ и я и т о й да о ст ан е в ръцете на о ж е с т о
чени врагове, изложен на ж естоки , бавни мъчения, без изгледи
3а спасение. И т о гав а стр ад ал ец ъ т се обръща напразно към бо
го в е т е 3а помощ, но т о й е о ставен безж алостно на произвола
на съдбата. Тази безнадеж дност обаче е само огледало на не-
п р ео д о л и м о стта на в о л я т а му, ч и я т о о б е к т н о с т е н еговата
л ичн ост. Но к а к т о н и т о една външна сила не може да измени
или унищожи т а з и воля, т а к а и н и т о една чужда сила не може
да го освободи о т м ъките, произтичащ и о т ж и в о т а , к о й т о е
проява на т а з и воля. Винаги човек е о ст авен сам на себе си, как
т о във всяко нещо, т а к а и в главното. Напразно си създава бо
ж е с т в а , 3а да измоли и изпроси о т т я х онова, к о е т о еди н стве
но с о б с т в е н а т а сила на в о л я т а му може да постигне. Д о к ат о
С т а р и я т з а в е т бе обявил с в е т а и човека 3а творение на Бога,
Н о в и я т , 3а да ни поучи, че спасението и изкуплението о т ми
зер и я та на т о зи с в я т м о г а т да д о й д ат единствено само о т
него самия, се видял принуден да направи о т т о з и Бог човек.
В о л я т а на човека е и о с т а в а онова, о т к о е т о зависи всичко.
Саниасините24, мъчениците и с в е т ц и т е на всички религии и с
всякакви имена са понасяли доброволно и о х о т н о всички мъче
ния, з а щ о т о у т я х се била унищожила в о л я т а 3а ж и в о т , а след
т о в а дори б авн о то разрушаване на н ей н ата проява била 3а
т я х добре дошла. Но нека не изпреварваме п о -н а т а т ъ ш н о т о
изложение. Впрочем т у к не мога да си с п е с т я обяснението, че
оптимизмът, к о гат о не е само безсмислени слова на хора, под
ч и и т о плоски чела няма нищо друго освен думи, ми изглежда не
само абсурден, но дори наи стина позорен възглед, горчива по
дигравка с неизразимите страдани я на ч о в е ч е с т в о т о . Нека са
мо не се мисли, че хр и с ти я н с к о т о вероучение бл аго п р и ятства
оптим изм а, т ъ й к а т о , напроти в, в Евангелията д у м и т е с в я т
и зло се у п о т р е б я в а т п о ч т и к а т о синоними*.

С ВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А КН И ГА 515
§60
След к а т о заввршихме д в е т е вм вкн ати т у к поради необхо

д и м о с т т а им с оглед на ц ел т а изложения, именно размишлени
е т о вврху сво б о д ата на в о л я т а сама по себе си, едновременно
с н е о б хо д и м о стта о т ней н ата проява, а още и вврху свд б ата
й в отразяващ и я н ей н ата свщ н о ст с в я т , ч и ето познаване да
ва основание 3а сам о утввр ж д аван ето или сам о о тр и ч ан ето й,
можем вече да се спрем по-подробно на с а м о т о т о в а ут въ р ж д а
ване или отричане, спом енати и обяснени по-горе само в общи
черти , представяйки и разглеждайки според в в т р е ш н о т о им
Значение д е й с т в и я т а , единствено в к о и т о т я намира израз-
Утвърждаването на волята е с ам о т о п остоян н о желание,
несмущавано о т никакво познание, к а т о изпвлва изобщо чо
вешкия ж и в о т . Твй к а т о още т я л о т о на човека представлява
о б е к т н о с т на в о л я т а, к а к т о т я се проявява на дадена степен
и у даден индивид, неговото развиващо се ввв врем ето жела
ние е сякаш парафраза на т я л о т о , изясняване на значението на
ц я л о то и н егови те части , к а т о служи по друг начин 3а изобра
зяване на с в щ о т о нещо само по себе си, ч и я т о проява е още са
м о т о т я л о . З а т о в а вм есто утвврж даване на в о л я т а можем да
кажем утвврж даван е на т я л о т о . О сн овната т е м а на всички
разнообразни волеви а к т о в е е задоволяване на п о т р е б н о с т и
т е , неделими о т с в щ е с т в у в а н е т о на т я л о т о 6 свстояние на
Здраве, намиращи у него своя израз и сведени до свхраняване на
индивида и продвлжаване на рода. Чрез т °6 а обаче най-различ
ни м о ти в и д о б и ват косвено вл а с т над в о л я т а и предизвикват
най-разнообразни волеви ак т о в е . Всеки о т т я х е само проба,
образец на проявяващ ата се т у к изобщо воля. О т каквв вид
е т ази проба, каква форма е приел м о т и в в т и к а т о каква й я
свобщава, няма значение. С в щ е с т в е н о т о е, че изобщо се ж е
лае и с каква степен на сила. В о л я т а може да се прояви само
6 м о т и в и т е , т а к а к а к т о и о к о т о проявява з р и т е л н а т а си
сила само на светлина. М о т и в в т изобщо с т о и пред в о л я т а
к а т о многообразен П р о тей 25. Винаги обещава пвлно уд о в л е т
ворение, уто л яван е на ж а ж д а т а на во л я т а. О свщ естви ли се
обаче, изведнвж т о й се явява под друга форма и т а к а о т н о в о
подбужда в о л я т а, винаги съобразно с т е п е н т а на с и л ат а си и

о т н о ш е н и е т о си кьм познанието, проявявасци се именно чрез
т е зи проби и образци к а т о емпиричен хар актер .
С п о я в а т а на сбзнанието човек о тк р и ва у себе си желание
т о и обикновено т о в а познание о с т а в а в постоянн о о т н о ш е
ние кбм в о л я т а му. Най-напред се о п и т в а да опознае напблно
о б е к т и т е на ж еланието си, а след т о в а с р е д с т в а т а 3а д о с т и
ган ето им. Сега вече знае какво т р я б ва да прави и обикновено
т о й не се стр ем и кбм друго знание. Д ей ства и действа, а съзна-
н и ето , че р аб оти постоянн о 3а постигане ц ел т а на желание
т о си, го поддвржа деен и м и свлта му е насочена квм избора на
с р е д с т в а т а . Такъв е ж и в о т ъ т на п о ч т и всички хора. Те жела
я т , з н а я т какво ж ел ая т , с т р е м я т се квм него с то л к о ва ус
пех, кол кото да не изпаднат в отчаяние, и с то л к о в а неуспех,
колкото да се с п ася т о т с к у к а т а и нейните последици. Това
поражда у т я х и звестн а веселост, най-малкото спокойствие,
к о и т о всъщ н ост не м о г а т да се п ром ен ят н и т о о т б о га т с
т в о , н и т о о т бедн ост, з а ш о т о и б о г а т и я т , и бед н и ят се нас
л аж д ав ат не на т о в а , к о е т о и м а т , т в й к а т о , к а к т о се показа,
т о д ей ства само о тр и ц ател н о , а на онова, к о е т о се н ад яват
да п о л уч ат благодарение на д е й с т в и я т а си. Напвлно сериозни,
т е в в р в я т напред, дори с важно изражение. Така и д ец ат а пос
т ъ п в а т при и гри те си.
Един ж и тей ски п в т може да бвде нарушен винаги само по
изключение, к о гат о о т едно познание, независещо о т служе
н е т о на в о л я т а и насочено изобгцо квм с ъ щ н о с т т а на с в е т а ,
произтича или е с т е т и ч е с к о т о изискване 3а нагледност, или
е т и ч е с к о т о подканване квм примирение. П овечето хора цял
ж и в о т ги гони н у ж д а та , без 9а им 9а® а възм ож ност да се опом
н я т . В о л я та, напроти в, се разгорещява ч е с т о до т а к а в а с т е
пен, че превишава далеч ут въ р ж д ава н ет о на т я л о т о , и се про
явява в бурни аф е к т и и силни с т р а с т и , в к о и т о индивидът
не само утвъ рж дава с о б с т в е н о т о си същ ествуване, но отри ча
с ъ щ е ст в ув а н е т о на д р уги те и се о п и т в а да го унищожи т а м ,
к в д е т о т о се изпречва на п ъ т я му.
С ъхраняването на т я л о т о чрез с о б с т в е н и т е му сили пред
ставл я ва т о л к о в а малка степ ен на утвърж даване на во л я та,
С ВЕТЪ Т КАТО ВО Л Я И П РЕД С Т А В А . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 517
че ако т о о стан еш е доброволно при него, бихме могли да при

емем, че със с м ъ р т т а на т о в а т я л о е изгаснала и проявилата
се у него воля. Но дори удо вл етвор яван ето на половия нагон
о ти ва о твъ д утв ъ р ж д аван ето на изпълващото то л к о ва к р а т
ко време собствен о бити е, утвъ рж дава ж и в о т а след с м ъ р т т а
на индивида 3а неопределено време напред. П риродата, винаги
правдива и последователна, в случая дори наивна, излага пред
нас съвсем о т к р и т о вътреш ния смисъл на половия а к т . Собс
т в е н о т о ни съзнание, си л ата на половото влечение ни у ч а т ,
че в т о зи а к т се изявява най-категоричното утвърждаване на
волята да живот в ч и с т вид и без други примеси (к а т о о т р и ч а
н ет о на чужди индивиди). И сега к а т о последица о т а к т а във
брем ето и във вери гата о т причини, т о е с т в природата, се
явява един нов ж и в о т , пред роди теля застав а роденото, к а т о
явление различно о т него, но само по себе си или според и д еята
идентично с него. З а т о в а чрез т о з и а к т поколенията на ж и
в и т е се свързват в едно и,яло и к а т о т а к о в а продълж ават да
ж и в еят. По отнош ение на роди теля р аж дан ето е само израз,
си м п том на р е ш и т е л н о т о му утвърж даване на в о л я т а 3а ж и
в о т , а по отнош ение на роден ото не е основание на во л я та,
проявяваща се у него, т ъ й к а т о в о л я т а сама по себе си не поз
нава н и т о основание, н и т о следствие, а к а т о всяка причина
е само временна причина на п р о явата на т а з и воля по дадено
време на дадено м я с т о . К а т о нещо само по себе си в о л я т а на
родителя и в о л я т а на роденото не се различават, т ъ й к а т о
само явлението, а не н ещ о т о само по себе си, е подчинено на
рппстршт тйтйиайотз. С утвъ р ж д аван ето на в о л я т а 3а ж и
в о т о твъ д границите на с о б с т в е н о т о т я л о , чак до създава
н ет о на едно ново т я л о се у т в ъ р ж д а в а т о т н о в о и страд ан и
е т о , и с м ъ р т т а к а т о явления, принадлежащи към ж и в о т а , а
въ зм о ж н о стта 3а спасение, създадена о т най-съвършената
способност 3а познание, се обявява 3а безплодна. Тук се крие
дълбоката причина 3а срама о т половия а к т .
Този възглед е представен м итично в догм ата на хр и сти ян
ското вероучение, а именно, че всички ние участвам е в грехопа
дението на Адам (к оето очевидно е само удовлетворяване на
половото влечение) и по т о зи начин сме виновни 3а страдание-
mo u с м в р т т а . Така т о в а вероучение о т и в а о т в в д разглеждане

т о на закона 3а основанието и признава и д еята 3а човека, ч и ето
единство след разпадането му в безброй индивиди се ввзста-
новява чрез обединяващ ата връзка на раждането. Вследствие
на т о в а в хр и сти ян ско то вероучение всеки индивид се призна
ва, о т една страна, 3а идентичен с Адам, п р е д с т а в и т е л я т на
у т в в р ж д ав ан е т о на ж и в о та, и в т о зи смисвл т о й е обречен на
греха (пврвородния грях), на стр ад ан и ето и с м в р т т а , а о т дру
га стран а, познанието на и д еята показва индивида идентичен
свс Спасителя, п р е д с т а в и т е л я т на о тр и ц ан и ето на волята 3а
ж и в о т , и в т о з и смисвл т о й с т а в а свпричастен с неговата са
м ож ертва, спасен е благодарение на нея и е избавен о т веригите
на греха и с м в р т т а , т о е с т на с в е т а (Рим, 5, 12- 21).
Друг м итичен израз на нашия ввзглед 3а половото у д о в л ет
воряване к а т о утвврж даване на в о л я т а 3а ж и в о т о т в в д пре
дели те на индивидуалния ж и в о т , едно изввригено едва по т о зи
начин обричане на ж и в о т или все едно ввзобновяване на дого
вора с ж и в о т а, е гр вц к и ят м и т 3а Прозерпина. Тя можела да се
Завврне о т подземния с в я т само д о к ат о не е вкусила още о т
н еговите плодове. Но опитвай ки с л а д о с т т а на нара, т я е на-
пвлно обречена на т о з и с в я т . В несравнимото си изображение
на т о з и м и т Г ь о т е дава ясен израз на с в щ а т а мисвл, особено
к о гат о веднага след вк усван ето на нара се намесва изведнвж
невидимият хор на парки те:
Ти си наша!
Неяла би се вврнала,
но вкусила ябвл ката, наша си станала*.
Особено забележително е, че Клилхент Александрийски16
(Strom, III, 15) е предал т а з и мисвл с п о м о щ та на с в щ ат а кар
т и н а и свщия израз: Ol pev euvonxiaavxeç éavxonç ало n a a y ç
àpapxuxç, 81а xyv ß a m le ia v xcov o\)pavcov, p a x a p io i onxoi eunv,
0 1 xon x o a p o n v y a x e o o v x e ç . (Qui se castrarunt ab omni peccato,
propter regnum coelorum, ii sunt beati, a m u n d o je ju n a n t e s .)**
* Й . В. Г ь о т е , Т ри улгф н а ч у в с т в и т е л н о с т т а , I V - Б. пр.
* * К о и т о са се скоп и ли с ам и о т всек и гр я х за р а д и ц а р с т в о т о н е
б есн о , са б лаж ен и , п о с т н и ц и н а с в е т а ( л а т . ) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А КН И ГА 519
П оловото влечение се проявява к а т о реш ително, най-силно

утвърж даване на ж и в о т а и с т о в а , че 3а близкия до при родата
човек, к а к т о и 3а ж и в о т н о т о , т о й е крайната, най-върховна
цел в ж и в о т а му. Самосъхранението е пъ рви ят му стрем еж ,
но щом се е погрижил 3а него, т о й вече се стрем и само към про
дължаване на рода. К а т о същ ество на при родата не може и да
се стр ем и към нищо друго. А и природата, ч и я т о съкровена
същ н ост е с а м а т а воля 3а ж и в о т , п о д ти ква с все сила чове
ка, к а к т о и ж и в о т н о т о , към размножаване. П остигнала при
индивида ц ел т а си, т я е напълно равнодушна към гибелта му,
Защ ото к а т о воля 3а ж и в о т е заинтересована само о т запаз
ван ето на рода, а индивидът не значи нищо 3а нея.
Но т ъ й к а т о в половия нагон се изявява най-силно съкро
в ен ата същ н ост на природата, в о л я т а 3а ж и в о т , древни те
п о ети и философи Хезиод27 и Парменид28 са казали много спо
лучливо, че Ерос29 е п ъ рви ят творчески принцип, о т к о й т о
п р о и зт и ч а т всички неща (вж. А р и ст о т е л , Metaph., I, 4 ). Фе-
рекид30 е казал: E iç ерсота цегаРерХуасраг tov Ага, yeW iovta
втщюируегу. (Jovem, сит mundum fabricare vellet, in cupidinem sese
transformasse.)* (Proclus ad Plat. Tim., L. III.) T03U въпрос е разгле
дан подробно неотдавна о т Г. Ф. Шьоман31, De cupidine cosmo-
gonico, 1852. И индийската Майя, сътворила и изтъкала целия
илюзорен с в я т , се парафразира с amor**.
Много повече о т к о я т о и да е друга външна ч а с т на т я л о т о
гениталиите са подвластни само на во лята и съвсем не на поз
нанието. Тук волята се показва п о ч т и толкова независима о т
познанието, колкото и в органите, подбуждани само о т вън
шни дразнители и служещи на вегетати вн и я ж и в о т , на възп
ро и зво дство то, органи, в к о и то волята дей ства сляпо к ак т о
в лиш ената о т познание природа, за щ о т о раж дането е само
преминаващото върху един нов индивид възпроизводство, все
едно репродукция в т о р а степен, к а к т о с м ъ р т т а е само екскре-
ция на в т о р а степен. Поради всичко т о в а гениталиите са ис
т и н с к и я т фокус на во лята и следователно противоположни-
* Зевс се преобразил в Ерос, когато поискал да сътвори света

* * Любов (лат.) - Б. пр.
ягп полюс на мозбка, п р е д с т а в и т е л я т на познанието, т о е с т на

д р угата стран а на света, на с в е т а к а т о представа. Генитали
и т е са ж и в о т в о р я щ о т о начало, осигуряващо на врем ето без
краен ж и в о т . В т о в а си качество са били почитани о т гврците
ввв фалоса32, а о т индийците в лингама, к о и то следователно са
символи на утв вр ж д аван ет о на ж и вота. Познанието, напро
т и в , дава ввзмож ност 3а о тст р а н я ван е на волята, 3а избавле
ние чрез свобода, 3а преодоляване и унищожаване на света.
Още в началото на т а з и ч е т в в р т а книга показахме под
робно как в о л я т а 3а ж и в о т в с в о е т о утвврж даване т р я б ва да
разглежда о т н о ш ен и ет о си квм с м в р т т а , к о я т о не я оспорва,
т в й к а т о с а м а т а с м в р т се свдвржа в ж и в о т а и му принадле
жи, т а к а че н ей н ата п ротивополож н ост, раж дането, осигу
рява напвлно равновесието и обезпечава и гарантира на воля
т а 3а ж и в о т ввпреки с м в р т т а на индивида ж и в о т вовеки. За
израз на т ази мисвл индийците дали на бога на с м в р т т а Шиба
к а т о а т р и б у т лингама. С в щ о т о изложихме и ние, показвайки
как човек, заствп ващ напвлно свзнателно катего р и ч н ото у т
вврждаване на ж и в о т а, очаква безстраш но с м в р т т а . З а т о в а
т у к няма да говорим повече по т о зи ввпрос. Без 9а 20 сбЗна_
в а т , повечето хора с т о я т на с в щ о т о становищ е и непреквс-
н а т о у т в в р ж д а в а т ж и в о т а . Огледало на т о в а утвврж даване
е с в е т в т с безброй индивиди, в безкрайно време и безкрайно
п р о с т р а н с т в о , безкрай страдания между раж дането и с м в р т
т а - без край. Но срещу т о в а не може отни квде да се ввзроп-
т а е , защ о то в о л я т а п о ставя гол ям ата трагеди я и комедия
на собствени разноски, а е и свой собствен зрител. С в е т в т е
именно т а к в в , за щ о т о во л я т а, ч и я т о проява е т о й , е т ак ава,
З ащ о то иска т а к а . О правданието 3а с т р а д а н и я т а е, че в о л я т а
се сам оутвврж дава и в т о в а си явление. А ут в в р ж д ав ан ет о е
оправдано и се уравновесява с т о в а , че т я носи с т р ад ан и я т а.
Още т у к ни се разкрива поглед квм вечната справедливост ка
т о ц я л о ст. П о -н а т а т в к ще се запознаем с нея по-подробно и
по-ясно в детайли. Но преди т о в а ще т р я б ва да поговорим 3а
сп р авед л и во стта на врем ето и човека*.

§61
О т в т о р а т а книга си спомняме, че в р я л а т а природа, на

всички степени на о б ек т и в ар и я т а на во л я та, се води по не
обходим ост постоянн а борба между индивидите о т всички
родове, и именно в т о в а се изразява в в т р е и ш и я т конф ли кт на
в о л я т а 3а ж и в о т свс с а м а т а себе си. На най-високата степен
на обективария т о з и феномен, к а к т о всичко друго, се пред
с т ав я с повишена я с н о т а и дава ввзм ож ност 3а п о -н ататви х-
н о т о му разшифроване. За т а з и рел ipe изследваме най-напред
източника на егоизма к а т о начална т о ч к а на всяка борба.
Врем ето и п р о с т р а н с т в о т о нарекохме principium indivi-
duationis, з а щ о т о само чрез т я х и бъв т я х е ввзможна мно-
ж е с т в е н о с т на еднородното. Те са с в щ еств ен и т е форми на
е с т е с т в е н о т о , т о е с т ввзникналото о т в о л я т а познание.
З а т о в а в о л я т а се проявява навсяквде в м н о ж е с т в е н о с т т а на
индивидите. Но т ази м н о ж ест в ен о с т се о т н ася не до нея, до
в о л я та к а т о нещо само по себе си, а единствено до нейните
прояви. Ввв всяка о т т я х т я свщ ествува напвлно и неделима
и вижда около себе си безброй п в т и повторения образ на собс
т в е н о т о си същ ество. Но него сам о то , т о е с т д ей стви тел н о
реалното, т я о т к р и ва непосредствено само в в т р е в себе си.
Е т о защо всеки иска всичко 3а себе си, иска всичко да п р и т е
жава, най-малкото да господства над него, а онова, к о е т о му
се п р о ти во п о ставя, би желал да унищожи. При познаващ ите
същ ества към т о в а се прибавя, че индивидът е носи тел на поз
наващия с у б е к т , а т о й е носи тел на с в е т а , т о е с т че р я л а т а
природа освен него, следователно и всички остан али индиви
ди, с ъ щ е с т в у в а т само в п р е д с т а в а т а му и че т о й ги съзнава
само к а т о своя представа, следователно само косвено и к а т о
нещо зависимо о т с о б с т в е н о т о му свщ ество и б и ти е, защ о то
Заедно свс съзнанието му изчезва по необходимост и с в е т в т ,
т о е с т б и т и е т о или н е б и т и е т о на с в е т а с т а в а т 3а него рав
нозначни и неразличими. Следователно всеки познаващ инди
вид свщ ествува в д е й с т в и т е л н о с т т а и съзнава себе си к а т о
р я л а та воля 3а ж и в о т или к а т о самия с в я т сам по себе си,
к а т о допвлнително условие на с в е т а к а т о представа, с други
думи к а т о микрокосмос, к о й т о т р я б ва да се с м я т а 3а равен

с макрокосмоса. С а м а т а природа, винаги навсяквде правдива,
още пврвоначално и независимо о т всяко размишление му да
ва т о в а познание по п р о с т и непосредствено сигурен начин. С
д в е т е посочени необходими определения на човека се обяснява,
че всеки индивид, безмерно малвк в т о з и безкраен с в я т , сведен
до нищо, прави все пак себе си ц ен твр на св е т а , свобразявайки
се преди всичко свс с о б с т в е н о т о си свщ ествуване и благопо
лучие. З астан ал на т о в а е с т е с т в е н о становищ е, т о й е го т о в
дори да п ож ертва всичко друго, го т о в е да унищожи св ет а, 3а
да свхрани по-двлго с о б с т в е н о т о си A3, т а з и капка в м орето.
T03U ввзглед е егоистът, свой ствен на всяко нещо в природата.
Но т о й именно разкрива свс с т р а х о т н а сила ввтреи ш ия конф
л и к т на в о л я т а свс с а м а т а себе си, т в й к а т о свдвржанието и
с в щ н о с т т а му се с в с т о я т 6 посочената проти вополож н ост
между микрокосмос и макрокосмос или пвк в т о в а , че обекти -
в ац и ята на в о л я т а има 3а форма principium individuationis и т а
ка в о л я т а се проявява в безброй индивиди по еднаквв начин, и
т о ввв всеки о т т я х напвлно, ц ялостн о и независимо и квм
д в е т е стр ан и (воля и представа).
Следователно, д о к ат о всеки е даден непосредствено сам на
себе си к а т о цяла воля и всичко представящ о се, всички о с т а
нали са му дадени в началото само к а т о негова представа. Е т о
Защо с о б с т в е н о т о му свщ ество и неговото свхранение са 3а
него по-важни о т всички останали. Всеки с м я т а собствен а
т а си с м в р т 3а края на св е т а , а приема с безразличие с м в р т т а
на с в о и те познати, освен ако с а м и я т т о й не е засегнат някак
си о т нея. В повиш еното до най-висока степ ен свзнание, в чо
веш к о то , познанието, б олката, р а д о с т т а , к а к т о и егоизмвт
са достигнали вр вхн ата си т о ч к а и обусловеният о т т о в а
кон ф ли кт между индивидите се проявява неизбежно по най-
уж асяващ начин. Наблюдаваме го навсяквде к а к т о в м алки те,
т а к а и в големите неща, откри вам е го т у о т с т р а ш н а т а му
стр ан а, в ж и в о т а на големите тирани и злодеи, в о п усто ш и
т е л н и т е войни, т у о т см еш н ата, к вд ето с т а в а т е м а на коме
д и я т а и изпвква особено в самомнението и с у е т н о с т т а , изоб
разени м айсторски и представени in abstracto о т Ларошфуко33.
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А В А . Ч ЕТ В Ъ РТ А К Н И ГА 523
С в щ о то наблюдаваме и в с в е т о в н а т а история и в собствения

си о п и т . Но т о зи конф ли кт изпбква най-ясно, щом м н о ж е ст
во о т хора се о сво б о д ят о т всякакви закони и порядки. Там
най-ясно се проявява bellum omnium contra omnesT описана пре
красно о т Хобс в п вр ват а глава на De cive***. Показва се как не
само всеки се стрем и да изтрвгне о т другия т о в а , к о е т о сам
желае да притеж ава, но дори и как ч ес т о някой, 3а да увеличи
чрез незначителен при раст благополучието си, разрушава р я
л о то щ асти е или ж и в о т а на другия. Това е вврховен израз на
егоизма, ч и и то прояви в т о в а отнош ение о т с т в п в а т само на
проявите на и с т и н с к а т а злоба, стр ем я щ а се без к а к в а т о и да
е собствен а изгода да причини вреда и болка на другите. Но 3а
т о в а скоро ще с т а н е дума. И още, нека сравним описанието на
егоизма в м о я т а конкурсна р аб о та За основите на морала, § 14,
с т о в а разкриване на неговия източник.
Главен източник на стр ад ан и ето , к о е т о по-горе признахме
3а свщ ествен о и неизбежно 3а ж и в о т а, щом се появи дей стви
телн о в определен образ, е Трмуя34, бо р бата на всички индиви
ди, изразвт на п ротиворечието, с к о е т о в о л я т а 3а ж и в о т е
проникната в е т р е в с а м а т а себе си, и проявяващо се чрез рпм-
cipium individuationis. Б орби те свс зверове са ж е с т о к о т о средс
т в о 3а н епосредствен ото му и най-ярко онагледяване. В т о в а
пврвично противоречие се крие непресвхващ ият източник на
стр ад ан и ето , независимо о т в з е т и т е срещу него мерки, кои
т о ние веднага ще разгледаме.
§62
Вече обяснихме, че п вр вото и п р о ст о утвбрж даване на во

л я т а 3а ж и в о т е само утвврж даване на с о б с т в е н о т о т я л о ,
т о е с т проява на в о л я т а чрез а к т о в е ввв врем ето, т в й к а т о
сам о то т я л о в с в о я т а форма и уелесвобразност представя
св щ ат а воля в п р о с т р а н с т в о т о , и нищо повече. Това ут ввр ж -
* Войната на всички срещу всички (лат.) - Б. пр.

** За гражданина (лат.) - Б. пр.
даване се изразява в свхранението на т я л о т о , к а т о се изпол

з в а т со б с т в е н и т е му средства. Непосредствено квм т я х се
прибавя уд овл етвор яван ето на половия и н с т и н к т , дори спада
квм него, доколкото ген и тали и те принадлеж ат квм т я л о т о .
Е т о защо доброволното и немотивирано с нищо отказване о т
удо вл етв ор яван ето на т о зи и н с т и н к т представлява вече из
в е с т н а степен на отрицание на в о л я т а 3а ж и в о т , добровол
но самоунищожение на т ази воля, ввзникнало в р е з у л т а т на
познанието и действащ о к а т о квиетив. В с в о т в е т с т в и е с
т о в а т а к о в а отрицание на с о б с т в е н о т о т я л о представлява
вече противоречие на в о л я т а по отнош ение на с о б с т в е н а т а й
проява, защ о то макар и т у к т я л о т о да обективира в ген и та
л и и те в о л я т а 3а размножаване, т о все пак не е желано. Именно
понеже е отрицание или унищожение на в о л я т а 3а ж и в о т , по
добен о т к а з е т р у д н о и мвчително себепреодоляване. Но за
т о в а ще говорим п о -н а т а т в к .
Представяйки т о в а самоутвърждаване на со б с т в е н о т о
т я л о в безброй индивиди един до друг, поради свойствения на
всички егоизвм в о л я т а преминава много лесно у един индивид
о т в в д т о в а утвврж даване, чак до отрицанието на с в щ а т а во
ля, появяваща се у друг индивид. В о л я т а на пврвия навлиза в
о б л а с т т а на ч у ж д о т о утвврж даване на во л я та, к а т о инди-
в и д в т или разрушава с ам о т о т я л о , или го наранява, или пвк
принуждава си ли те на т о в а чуждо т я л о да с л у ж а т на негова
т а воля, вм есто на п роявяващ ата се в т о в а чуждо т я л о , с дру
ги думи, к а т о о тн ем е о т проявяващ ата се к а т о чуждо т я л о
воля силите на т о в а т я л о и по т о з и начин увеличи силата,
служеща на неговата воля о т в в д т а з и на с о б с т в е н о т о си т я
ло, следователно к а т о ут в в р д и с о б с т в е н а т а си воля о т в в д
с о б с т в е н о т о си т я л о чрез отричане на проявяващ ата се у ед
но чуждо т я л о воля.
Това навлизане в с ф ер ат а на у т ввр ж д аван ет о на в о л я т а е
стан ал о още о тк р ай време ясно и п о н я т и е т о му се обознача
вало с д у м а т а неправо. И д в е т е стран и разбирали 3а какво с т а
ва дума, наистина не к а к т о т у к в ясна абстракция, а по чувс
т в о , мигновено. Човек, понасящ несправедливост, ч у в с т в а
навлизането в с ф ер ат а на утвврж даване на с о б с т в е н о т о му
СВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТВЪ РТА КН И ГА 525
т я л о чрез о тр и ц ан и ето му о т стр ан а на един чужд индивид

к а т о непосредствено душевно страдание, на пълно отделно и
различно о т придруж аващ ата го физическа болка, предизвика
на о т с а м а т а постъпка или о т огорчението по повод загуба
т а . И звърш ващ ият несправедливост човек, о т друга стран а,
осъзнава, че т о й сам по себе си е съ щ ата воля, к о я т о се явява и
у ч у ж д о т о т я л о и к о я т о се утвърж дава в т о в а едно явление с
т а к а в а с т р е м и т е л н о с т , че преминавайки границата на собс
т в е н о т о му т я л о , на неговите сили, отри ча именно съ щ ата
воля у д р уго то явление, следователно т о й , разглеждан к а т о
воля, се бори именно с т ази с т р е м и т е л н о с т срещу самия себе
си, разкъсва сам себе си. Казвам, и т о й осъзнава т о в а мигновено,
не in abstracto, а к а т о см ътно ч у в ст в о . Това ч у в с т в о наричаме
угризение на с ъ в е с т т а или по-точно 3а дадения случай - чувс
твала извършена несправедливост.
Неправото, ч и ето п он яти е анализирахме т у к най-общо и
а б с т р а к т н о , намира in concreto най-пълен, най-действителен
и най-нагледен израз в канибализма. Той е негови ят най-ясен,
най-очевиден вид, уж ас н ат а карти на на най-голямото п р о т и
воречие на в о л я т а на с а м а т а себе си на най-високата степен
на о б ек ти в ац и я та й - човекът. След канибализма се нарежда
у б и й с т в о т о . Веднъж извършено, и мигновено с ужасна я сн о т а
следва угризението на с ъ в е с т т а , ч и ето значение т о к у -щ о по
сочихме отвлечено и сухо. Угризението на с ъ в е с т т а нанася на
спокой стви ето на духа неизлечима рана 3а цял ж и в о т . У ж асъ т
о т извършеното, к а к т о и п о тр ъ п ван ето о т п р ед ст о я щ о то
убийство, с ъ о т в е т с т в а т на безграничната привързаност
към ж и в о т а, о т к о я т о е проникнато всичко живо, именно
к а т о проява на в о л я т а 3а ж и в о т . (Впрочем п о -н а т а т ъ к ще
разгледаме подробно и ще издигнем до степен на ясно поня
т и е ч у в с т в о т о , съпровождащо извърш ването на несправед
л и вост и зло или угризението на с ъ в е с т т а .) К а т о еднакво по
с ъ щ н о с т т а си с у б и й с т в о т о и различаващо се само по с т е
пен т р я б в а да се разглежда преднамереното о сакатяван е или
п росто нараняването на ч у ж д о т о т я л о , дори всеки удар. Не
справедли востта се проявява още и в поробването на един
друг индивид, принуж даването му към р о б ство. А накрая и в
ограбването на чужда с о б с т в е н о ст , к о ет о , доколкото т я се

разглежда к а т о плод на т р у д а на един индивид, е еднородно в
с ъ щ н о с т т а си с предиш ната несправедливост и се о тн ася към
нея, к а к т о п р о с т о т о нараняване към у б и й ст в о т о .
Съгласно н аш ето обяснение на неправото собственост, ко
я т о не може да бъде о т н е т а 6ej несправедливост о т един чо
век, е само с о б с т в е н о с т т а , обработена със со б с т в е н и т е му
сили. О тнемайки я, отн ем ам е и силите на т я л о т о му в обек-
т и в и р а н а т а у него воля, 3а да го застави м да служи на обек-
т и в и р а н а т а у друго т я л о воля. Само т а к а и звъ р ш и тел ят на
несправедли востта навлиза все пак в с ф ер ат а на ч у ж д о т о у т
върждаване на во л я та, покушавайки не ч у ж д о т о т я л о , а един
безжизнен, напълно различен о т него предм ет, сякаш силите
и т р у д ъ т на ч у ж д о т о т я л о се с р а с т в а т и иденти ф и ци рат с
т о з и предм ет. О т т у к следва, че всяко истинско, т о е с т мо
рално, право на с о б с т в е н о с т се основава първоначално единс
т в е н о само върху о б р аб о тван ето , к а к т о т о в а се е приемало
твъ рде общо още преди К а н т , дори к а к т о е казано ясно и пре
красно в най-стария о т всички законници: „Мъдреци, запозна
т и с дълбоката древност, о бясн яват, че едно обработено поле
е с о б с т в е н о с т на т о зи , к о й т о е изкоренил д ъ р в е т а т а , почис
т и л го е и го е изорал, т а к а к а к т о а н т и л о п а т а принадлежи на
първия ловец, к о й т о я е наранил смъртоносно“ (Законите на
Many, IX, 44)35. Само със с т а р ч е с к а т а слабост на К а н т мога да
си обясня ц я л о то му правно учение к а т о стран н о преплитане
на заблуждения, следващи едно о т друго, а именно твърдение
т о му, че п р авото на с о б с т в е н о с т се основава върху първото
Завладяване. Как би могло п р о с т о т о изявление на м о я т а воля
да о т с т р а н и други о т у п о т р е б а т а на едно нещо да ми дава
веднага и право върху него? Очевидно с ам о т о изявление се нуж
дае о т едно правно основание, вм есто , к а к т о приема К а н т , т о
са м о т о да служи к а т о основание? А и не постъпва ли сам по
себе си, т о е с т в морален смисъл, несправедливо онзи, к о й т о не
признава други претенции върху изклю чи телното п р и теж а
ние на нещо освен онези, основаващи се върху с о б с т в е н о т о му
Заявление? Няма ли да го гризе с ъ в е с т т а , т ъ й к а т о лесно и ясно
може да се разбере, че не с т а в а дума 3а правомерно завладяване, а
С ВЕТЪ Т К А ТО ВОЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч ЕТ ВЪ РТ А К Н И ГА 527
единствено 3а законно присвояване, придобиване на собственост

вбрху нещо чрез прилагането на пбрвоначални собствени си
ли? Там, к б дето едно нещо е обработено, поправено, защ итено
о т повреди, сбхранено чрез нечие чдждо усилие, колкото и да
е малко т о , ако ще и да е само о т к б с в ан ет о или вдигането о т
Зем ята на някой диворастящ плод, т а м посягащ и ят на т о зи
предм ет лишава явно другия о т успеха на уп о т р е б е н а т а о т
него сила, заставя следователно т я л о т о на т о з и човек да слу
жи на неговата воля вм есто на с о б с т в е н а т а си, утвбрж дава
с о б с т в е н а т а си воля о твб д н ейн ата проява, чак до отрицание
на ч у ж д а т а воля, т о е с т извбршва несправедливост*.
Н апротив, само ползването на едно нещо, без 9а сме 20 об
работили или подсигурили срещу разрушение, ни дава толкова
малко право вбрху него, колкото и изявлението на собствен а
т а ни воля 3а изклю чи телното му притежаване. Е т о защо,
ако един род е ловувал цял век сам в някаква м е с т н о с т , без 9а
е предприел нищо 3а облагородяването й, не може без морална
несправедливост да забрани на един чужд пришелец да лову
ва в нея. Така нареченото право на преокупация, сбгласно кое
т о освен досегаш ното ползване на едно нещо се изисква още и
вбзнаграждение, именно изклю чителното право вбрху по-на-
т а т б ш н о т о му ползване, е о т морална гледна т о ч к а сбвсем
неоснователно. На позоваващия се само вбрху т о в а право но
в и я т пришелец може да отговори: „Именно защ о то то лк ова
дблго си ползвал нещо, справедливо е сега други да го ползват.“
Не може да сб щ ествува морално оправдано изключително пра
во вбрху нещо, к о е т о не се поддава на обработка, подобрение
или предпазване о т нещ астни случаи, освен ако не се о т с т б п и
доброволно о т всички други, например к а т о вбзнаграждение
3а някакви услуги. Но т о в а вече би било о б щ н о ст, уредена чрез
установени норми, дбржава. Морално обоснованото право на
* Следователно 3 а обосноваването на естественото право на

собственост не е необходимо приемането на две правни основания
едно до друго: основани вбрху d e te n tio n (притежание) и fo r m a t io n
(придобиване). Последното е напблно достатбчно. Само че терми-
нбт f o r m a t io n не е твбрде подходящ, тбй като приложението на как-
вото и да е усилие вбрху него невинаги му придава форма.
с о б с т в е н о ст , к а к т о е посочено по-горе, дава в с в о т в е т с т в и е

с хар ак тер а си на п р и т еж ат ел я свщо то лк ова неограничена
вл аст вврху нещо, колкото е тази , к о я т о има вврху со б ст в е
н о т о си т я л о . О т т у к следва, че т о й може да прехвврли собс
т в е н о с т т а си срещу замяна или дарение на други лира, к о и то
т о гав а ще владеят т о в а нещо свс свщ о то морално право к а т о
него.
Що се о т н ася до извършването на несправедливост, т о в а
с т а в а или чрез насилие, или чрез хитрост, к о е т о в морално о т
ношение е всвщ н о ст все едно. О т морална гледна т о ч к а особе
но при у б и й с т в о т о е безразлично дали ще си послужа с кама,
или с о тр о в а. Аналогичен е с л у ч ая т и при всяко телесно на
раняване. О ст а н ал и т е случаи на несправедливост се д вл ж ат
всеки п в т на т о в а , че изввршвайки една несправедливост, аз
принуждавам чуждия индивид да служи не на сво я т а, а на мо
я т а воля, да дей ства вм есто по с в о я т а по м о я т а воля. Това
пости гам по п в т я на насилието с п о м о щ та на физическа при-
чи н н ост, а по п в т я на х и т р о с т т а - чрез м отивария, т о е с т
причинност, преминала през познанието, следователно к а т о
използвам пред ч у ж д а т а воля к а т о п р е т е к с т привидни лю
тиви. Така д р уги я т мисли, че следва своята воля, а всвщ н о ст
следва люята.
Твй к а т о м еди ум вт, в к о й т о л е ж а т м о т и в и т е , е познание
т о , т о в а мога да извврша само чрез подправяне на познанието
му - и т о в а е лъжата. Ц ел т а й е, о т една стран а, да бездейс
т в а вврху ч у ж д а т а воля, а не единствено вврху познанието,
и т о не само к а т о т а к а в а и сама по себе си, а да ввздейства
к а т о средство, именно доколкото т о определя в о л я т а му.
С а м а т а моя лвжа, изхождайки о т м о я т а воля, се нуждае о т
м о т и в , а т а к в в м о т и в може да бвде само ч у ж д а т а воля, а не
ч у ж д о т о познание само по себе си, понеже к а т о т а к о в а т о не
може никога да влияе вврху тоята воля, поради к о е т о не може
да я задвижва, не може да бвде м о т и в на релите й. Единствено
ч у ж д о т о желание и деяние м о г а т да б в д а т т ак и ва м отиви, а
чрез т я х следователно само косвено и ч у ж д о т о познание. То
ва важи не само 3а всички ввзникнали о т очевиден егоизвм лв-
жи, а и 3а онези, двлжащи се п р о ст о на злоба, к о я т о иска да се
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 529
наслаждава на болезнените последици на предизвиканото о т

т я х чуждо заблуждение. Дори и обикновените хвалби, повиша
вайки уваж ен ието и м нението на д руги те 3а хвалещия се, се
с т р е м я т да п овл и яят повече или по-малко вврху ж еланията
и п о с т в п к и т е им. П р о с т и я т о т к а з на една истина, т о е с т на
едно изявление изобщо, сам по себе си не е несправедливост, но
несправедливост е всяко прибавяне на лвжа. Ако някой о т к а ж е
на заблудилия се странни к да му покаже п в т я , не е поствпил
несправедливо, но изввршва несправедливост, ако му покаже
погрешен п в т .
О т всичко казано следва, че всяка лъжа, к а к т о и всяко наси
лие, е сама по себе си несправедливост, т в й к а т о има 3а и,ел да
разпростре в л а с т т а на м о я т а воля вврху други индивиди, сле
дователно да у т в в р д и м о я т а воля чрез отричане на т я х н а т а ,
свщо к а к т о e u e насилието. Н ай-пвлната лвжа обаче е наруше
ният договор, т в й к а т о в него всички посочени определения са
дадени заедно науяло и ясно. К о гато сключвам един договор,
ч уж д о то обещано деяние се явява непосредствен и признат
м о т и в 3а едно мое следващо задвлжително деяние. Обещания
т а се об м ен ят обмислено и в определена форма. Предполага се,
че п р а в д и в о ст т а на направените о т д в е т е стран и изявления
е в т я х н а вл аст. Ако наруши договора, д р уги я т ме е измамил
и изопачавайки познанието ми чрез неверни м оти ви , е насочил
в о л я та ми свгласно св о ет о намерение, разпрострял е в л а с т т а
на с в о я т а воля вврху другия индивид, следователно е щ ввр-
шил пвлна несправедливост. Вврху т о в а почива н р а в ст в е н а т а
Законност и валидност на договорите.
Несправедливост, изввршена чрез насилие, не е то лк ова по
зорна, к а к т о несправедливостта, изввршена чрез х и т р о с т ,
т в й к а т о п вр вата сви д етел ства 3а физическа сила, к о я т о
при други о б с т о я т е л с т в а импонира на човешкия род, д о к ат о
в т о р а т а , използваща околни пвти щ а, издава слабост и унижа
ва извврш ителя едновременно к а т о физическо и нравствено
свщ ество. Освен т о в а л в ж ат а и и зм ам ата м о г а т да у с п е я т
само к о гато ли уето, к о е т о ги използва, изрази непременно о т
вращението и презрението си квм т я х , 3а да спечели доверие.
П обедата му почива вврху т о в а , че му приписват ч е с т н о с т ,
к ак б а то т о й не притеж ава. Дълбокото отвращ ение, к о ет о

к о в а р с т в о т о , и зм ян ата и п р е д а т е л с т в о т о предизвикват
навсякъде, се дължи на ф а к т а , че в е р н о с т т а и ч е с т н о с т т а
са връзката, к о я т о възстановява външ ното единство на раз
дробен ата в м н ож ество индивиди воля и по т о зи начин слага
прегради пред последиците на егоизма, произтекъл о т т о в а
раздробяване. И зм ян ата и п р е д а т е л с т в о т о разкъсват т ази
последна, външна връзка и т а к а п р е д о с т а в я т на последиците
на егоизма безгранична свобода на действие.
В о б щ а т а връзка на изложението ни откри хм е, че съдър
ж ан и ето на п о н я т и е т о неправо е о со б е н о с т т а на всяка пос
тъ п ка на един индивид, в к о я т о т о й разпростира утвъ рж д а
в ан ето на проявяващ ата се в неговия ж и в о т воля д о т ам , че
т я се превръща в отрицание на во л я та, проявяваща се у други
тел а. Със съвсем общи примери устан ови хм е границата, къде-
т о започва сф ер ат а на неправото, к а т о с по м о щ та на малко
основни п о н яти я определихме същевременно градацията му
о т най-високата до най-ниска степен. Съгласно т о в а поня
т и е т о неправо е първично и положително, противоположно
т о п он яти е право е производно и отри ц ател н о . Не бива да се
придържаме към д ум и те, а към п о н я т и я т а . И наистина никога
нямаше да се говори 3а право, ако нямаше неправо. П о н я ти е
т о право съдържа именно отрицание на неправото и под него
се подвежда всяка постъпка, к о я т о не е преминала описаната
по-горе граница, т о е с т не е отрицание на ч у ж д а т а воля зара
ди по-силно утвърж даване на с о б с т в е н а т а . Е т о защо в ч и сто
морално отнош ение т а з и граница разделя ц я л ат а област на
възможни постъпки в несправедливи и справедливи. Една пос
тъ п ка не е несправедлива, щом не навлиза по описания по-горе
начин в с ф е р а т а на ч у ж д о т о утвърж даване на во л я та, к а т о го
отрича. З а т о в а о т к а з в а н е т о на помощ при крайна чужда нуж
да, к а к т о и спокойното наблюдаване на чужда гладна см ъ рт
при собствен о излиш ество са наистина дяволски ж естоки, но
не са несправедливост. Само че с пълна уверен о ст може да се
каже: к о й т о е способен на т а к о в а безсърдечие и ж е с т о к о с т ,
ще извърши съвсем сигурно и всяка несправедливост, щом же
л ан и я та му изискват т о в а и нищо не го възпира.
С ВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД СТАВА. Ч ЕТ В Ъ РТ А КН И ГА 531
П о н я т и е т о право к а т о отрицание на неправото е наме

рило основното си приложение, а без съмнение и е възникнало
в случаите, където на о п и т а да се извърши несправедливост
се оказва съпротива със сила. Тази съпротива не може да бъде
несправедлива, следователно съ п р оти вяващ и ят се има пра
во, макар използваното насилие, разгледано само по себе си и
о т к ъ с н а т о , да би било несправедливост и т у к да е оправдано
само о т м о ти в а си, т о е с т станало е право. Ако утвърж да-
вайки с о б с т в е н а т а си воля, един индивид стигне д о т а м , че
да навлезе в с ф е р ат а на утвъ р ж д аван ето на во л я та, присъщо
на м о я т а личн ост к а т о так ава, и по т о зи начин го отрече,
съ п р о ти вата ми срещу т о в а навлизане е само отрицание на
т о в а отрицание и в т о з и смисъл о т моя ст р ан а не е нищо дру
го освен утвъ р ж д аван ето на изконната ми воля, проявяваща
се в т я л о т о ми и изразена implicite още в явлението на т о в а
тя л о . Следователно не с т а в а дума 3а неправо, а 3а право. То
ва ще рече: аз имам право да о тр ека т о в а чуждо отрицание с
необходимата 3а о т с т р а н я в а н е т о му сила, к о я т о , к а к т о лес
но се разбира, може да стигне до уби й ство на другия индивид,
чи ето в р ед и тел ств о к а т о навлизаща външна сила може да
бъде о тб л ъ сн ато с превишаващо го противодействие, без ни~
каква несправедливост, следователно с право. Всичко, идващо
о т моя стран а, лежи единствено в с ф ер ат а на присъщ ото на
м о я т а личн ост и изразено чрез нея утвърж даване на в о л я т а
(което е и арена на борбата) и не навлиза в ч у ж д а т а област.
Следователно м о е т о противодействие е само отрицание
на отри ц ан и ето , т о е с т потвърждение и вече не отрицание.
С други думи, аз мога, бед да извърша несправедливост, да при
нудя ч у ж д а т а воля, отричащ а м о я т а воля, доколкото т я се
проявява в м о е т о т я л о и в използването на н еговите сили 3а
съхранението му, без 9а отри ча някоя друга, придържаща се в
същ ите граници чужда воля, мога значи да принудя т ази во
ля да се о т к а ж е о т отри ц ан и ето , т о е с т в т о з и смисъл имам
право на принуждение.
Във всички случаи, където имам право на принуждение,
имам пълно право да уп отребя насилие срещу други и мога в за
висим ост о т о б с т о я т е л с т в а т а да п р о ти во п о ставя на чуж-
gomo насилие и хитрост, без 9а щ вврш а несправедливост, сле

дователно имам д ей стви тел н о право на лъжа точно толкова,
колкото илгап право на принуждение. Е т о защо, ако някой двери
претврсващ ия го джебчия, че не носи нищо у себе си, поствпва
напвлно справедливо, к а к т о и онзи, к о й т о с лвжа примамва на
хлулия през н о щ т а крадец 6 м азето, к вд ето го заключва. Ако
някой бвде пленен и отвлечен, например о т морски разбойни
ци, 3а да се освободи, има право да ги убие не само с о т к р и
т о насилие, но и с х и т р о с т . З а т о в а обещание, и зт р вгн ат о
с непосредствено физическо насилие, сввсем не ни обвврзва.
Ж е р т в а т а на подобно принуждение има пвлно право да се ос
вободи о т насилниците си, к а т о ги убие, да не говорим да ги
измами. К о й т о не може да си ввзвврне чрез сила о т к р а д н а т о
т о и м ущ ество , не изввршва несправедливост, ако си го вземе
о б р атн о чрез х и т р о с т . Дори ако някой проиграе о т к р а д н а т и
о т мене пари, имам право да използвам при и грата срещу него
фалшиви зарове, з ащ о то всичко, спечелено о т него, и без т о в а
ми принадлежи. Ако някой не е свгласен с т о в а , би трябвало
още повече да не е свгласен със з а к о н н о с т т а на воен н ата х и т
р о с т , к о я т о е ф актическа лвжа и се потвврж дава о т изявле
н и ето на ш вед ската кралица Кристина: „Д у м и т е на хо р а та
не с т р у в а т нищо, а едва ли може да се вярва и на д ел ата им.“
Следователно то лк ова близко се доп и рат границите на пра
в о т о и неправото. Впрочем с м я т а м 3а излишно да доказвам,
че всичко т о в а сввпада напвлно с казаното по-горе 3а незакон
н о с т т а на л вж ата, к а к т о и на насилието, а може и да послужи
3а изясняване на с т р а н н и т е теории 3а сп аси тел н ата лвжа*.
Свгласно всичко казано д о т у к неправото и п р авото са п е
рални определения, т о е с т определения, валидни по отнош ение
на разглеждането на ч о веш к и те поствп ки к а т о т ак и ва, как
т о и на вътрешното значение на това поведение саллд по себе си.
То се обажда непосредствено в свзнанието чрез т о в а , че о т
една стр ан а, извврш ването на несправедливост е свпроводено
* П о - н а т а т в ш н о т о р азгл еж д ан е н а и з л о ж е н о т о учение 3 а п р а в о
т о м о ж е да се н ам ер и в к о н к у р с н а т а ми р а б о т а З а о с н о в и т е н а ллора-
л а , § 17, с. 221-230 на п в р в о т о издани е.
С ВЕТЪ Т К А ТО ВОЛЯ И П РЕД С Т А В А . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 533
о т някаква вътреш на болка, к о я т о е и зп и т ан о т о о т правона

руш и тел я ч у в с т в о 3а прекомерната сила на утвъ р ж д аван ето
на в о л я т а у него самия, стигащ о до с т е п е н т а на отрицание
на проявата на ч у ж д а т а воля, к а к т о и съзнанието, че т о й на
истин а к а т о явление се различава о т понасящия несправедли
в о с т т а , но сам по себе си е идентичен с него. По-долу ще раз
гледаме п о -н а т а т ъ к в ъ т р е ш н о т о значение на всяко угризение
на с ъ в е с т т а . О т друга стран а, понасящ и ят несправедливост
съзнава болезнено о тр и ц ан и ето на во л я т а си, к а к т о т я е из
разена у т я л о т о и у неговите е с т е с т в е н и п о тр еб н о сти , 3а
чи ето удовлетворяване природата го насочва към си ли те на
т о в а т я л о . Същевременно съзнава още, че ако не му липсваше
сила, би могъл да се съпротивява по всякакъв начин на т о в а о т
рицание, без 9а извърши несправедливост. Това ч и ст о морално
Значение е ед и н ствен о то , к о ет о п р авото и неправото и м а т
3а човека к а т о човек, не к а т о гражданин. То се е запазило и в
е с т е с т в е н о т о състояние без какъ вто и да е положителен за
кон и представлява о сн о вата и съдържанието на всичко онова,
к о ето по т ази причина било наричано естествено право36, ма
кар да би било по-добре да се нарича морално право, т ъ й к а т о
вал и д н о ст т а му се простира не върху пасивното понасяне, не
върху въ н ш н ата д е й с т в и т е л н о с т , а само върху поведението
и прои зти чащ ото о т него самопознание на индивидуалната
воля на човека, наречено съвест. Но само в е с т е с т в е н о с ъ с т о
яние т я не може да обхване всеки случай и други индивиди и не
може да п р е д о т в р а т и да не господства насилие вм есто право.
В е с т е с т в е н о състояние о т всеки зависи само в даден слу
чай да не щ върши несправедливост, но съвсем не да понася във
всеки случай несправедливост, нещо, к о е т о е в зависим ост о т
случайна външна сила. Е т о защо п о н я т и я т а право и неправо
в а ж а т наистина и 3а е с т е с т в е н о т о състояние и съвсем не са
условни, но т а м т е са само (порални п о н яти я 3а самопознание-
т о на с о б с т в е н а т а воля у всеки. На с к ал ат а на крайно различ
н и те степени на сила, с к о я т о в о л я т а 3а ж и в о т се у т в ъ р ж
дава в ч о веш к и те индивиди, т е з и п о н яти я п р ед с т ав л я в ат
една твъ р д а т о ч к а, равна на т о ч к а т а на замръзване при т е р
мометъра, именно т о ч к а т а , където утвъ р ж д аван ето на собс-
тб ен аш а боля с т а в а отрицание на ч у ж д ат а, т о е с т извършва

н е т о на несправедливост посочва с т е п е н т а на н ейн ата сила,
свързана със с т е п е н т а на обвързване на познанието с ргт арю
тбтйиаНот$ (представляващ о ф о р м ат а на служ ещ ото напъл
но на в о л я т а познание). К о й т о обаче иска да о ст ав и настрана
или да о тр ече ч и ст о м оралн ото разглеждане на ч овеш кото
поведение и да разглежда п о ст ъ п к и т е само според външ ната
им е ф е к т и в н о с т и усп еи ш о ст, може, наистина, заедно с Хобс
да обяви п р авото и н есправедливостта 3а условни, произволно
приети и з а т о в а несъщ ествуващ и извън положителния закон
определения. Никога не ще можем чрез примери о т външния
о п и т да му внушим онова, к о е т о не спада към външния о п и т,
к а к т о и не можем да убедим същия т о зи Хобс, характеризирал
извънредно стран н о св о ет о напълно емпирично мислене, кой
т о в к н и гата си Ое р гт а р ш СеотеШгит отри ча ц я л а т а чис
т а м а т е м а т и к а и уп о р и то твърди, че т о ч к а т а притеж ава
измерение, а л и н и ята ширина - не бихме могли да му посочим
т о ч к а без измерение и линия без ширина, - т о е с т не можем да
го убедим в ап р и о р н о ст т а на м а т е м а т и к а т а , к а к т о и в апри-
о р н о с т т а на правото , т ъ й к а т о т о й веднъж завинаги не възп
риема н и т о едно неемпирично познание.
Следователно ч и с т о т о учениеда правото представлява ед
на глава о т етиката и се о т н ася непосредствено само до дейс
твието, не до понасянето на страдание, защ о то само действи
е т о е проява на во л я т а, а е т и к а т а разглежда единствено нея.
С т р ад ан и е т о е п р о ст о ф а к т и е т и к а т а може само косвено
да го вземе под внимание именно 3а да докаже, че всичко, кое
т о с т а в а , 3а да не се понесе несправедливост, не е несправед
ливо деяние. Изложението на т ази глава о т е т и к а т а тр ябва
да има 3а съдържание т о ч н о т о определяне на границата, до
к о я т о един индивид може да стигне при утвъ р ж д аван ето на
о б екти в и р ан ата вече у н еговото т я л о воля, без т о в а да се
превърне в отрицание на с а м а т а т ази воля, доколкото т я се
явява и у един друг индивид, а също и да се определят п остъ п
к и т е , преминаващи о твъ д т а з и граница, к о и т о следователно
са несправедливи и поради т о в а човек може да се съпротивява
срещу т я х , без 9а извършва несправедливост. Значи предм ет
СВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А В А . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 535
на разглеждането о с т а в а всеки п ъ т с о б с т в е н о т о поведение на

индивида.
В ж и тей ския ни о п и т понасянето на несправедливост се
явява к а т о случка и в него се проявява по-ясно о т к в д е т о и да
било к о н ф л и к т ъ т между в о л я т а 3а ж и в о т и нея са м а т а , про
изтичай], о т м н о ж е с т в е н о с т т а на индивидите и егоизма, и
д вете обусловени от ргт арш т т йт виавот з, представляващ
ф о р м ата на с в е т а к а т о представа 3а познанието на индивида.
По-горе видяхме също, че много голяма ч а с т о т св о й ст в ен о т о
на човешкия ж и в о т страдание намира непресъхващ източник
в т о в а п р о ти в о б о р ство на индивидите.
Разумът, общо свой ство на всички индивиди, им позволява,
противно на ж и в о т н и т е , да о б хващ ат а б с т р а к т н о във взаи
мовръзка не само отделния случай, а р яло то . Но т о й ги е научил
също да о т к р и в а т източника на св о ет о страдание и да обмис
л я т с р е д с т в а т а как да го н ам ал я т или дори при възм ож ност
да го о т с т р а н я т чрез една обща ж ер т в а , превишавана обаче
о т про и зти чащ ата о т нея обща полза. К олкото и извършва
н ето на несправедливост да е п р и ятн о при дадени случаи 3а
егоизма на отделния индивид, все пак т о намира необходимия
корелат в понасянето на несправедли востта о т друг един ин
дивид, изпи тващ голямо страдание. Но к а т о премисли всичко
и изостави ед н остран чи вото становищ е, застъпвано о т един
индивид, и 3а миг се освободи о т н еговата вл аст, разум ъ т о т
кри, че у д о в о л ст в и е т о на индивида о т извърш ването на не
справедливост се превишава всеки п ъ т о т несравнено по-голя-
м о т о страдание на понасящия несправедли востта индивид. И
тъй к а т о всичко е предоставено на сл у ч ай н о ст т а, разбра още
следното: всеки би трябвало да се с т р а х у в а , че много по-рядко
ще и зпи та удоволствие о т случайна несправедлива постъпка,
о т к о л к о т о страдание о т понасянето й. О т т у к разум ъ т о т
кри, че к а к т о 3а да намали надвисналото над всички страдание,
т а к а и 3а да го разпредели възможно равномерно, най-доброто
и единствено ср ед ство е да сп ести на всички с т р ад ан и ет о о т
понасянето на несправедливост, к а т о всички се о т к а ж а т о т
уд о во л стви ето да причиняват несправедливост.
Това средство, лесно измислено и постепенно усъвършенс

т в а н о о т егоизма, изоставил ед н остран чи вото си становищ е
и дей стващ благодарение на разума методично, е държавният
договор или дяконът. Така к а к т о посочвам т у к произхода му,
го е представил още и П л ат о н в Държавата. Д ей стви телн о,
т о з и произход е по с ъ щ н о с т т а си единствен и с ъ о т в е т с т в а
на е с т е с т в о т о на въпроса. В никоя стр ан а държ авата не може
да е имала друг произход, т ъ й к а т о именно т о зи начин на въз
никването й, т а з и цел са направили о т нея държава, при к о е т о
обаче е все едно дали предхож дащ ото я при всеки определен на
род състояние е било сбор о т независими един о т друг диваци
(анархия), или о т роби, над к о и т о властвал произволно най-
си л н и ят (деспотия). И в д в а т а случая не е имало още държава.
Тя възниква едва чрез взаим ното споразумение и колкото т о
ва споразумение е повече или по-малко лишено о т елементи на
анархия или деспотия, то л к о ва по-съвършена или несъвършена
е държ авата. Републиките к л о н я т към анархия, монархиите
към деспотия. И змисленият поради т о в а среден п ъ т на кон
с т и т у ц и о н н а т а монархия клони към го с п о д с т в о т о на поли
т и ч е с к и т е партии. За да се основе съвършена държава, тр я б ва
преди т о в а да се създадат същ ества, ч и я т о природа би им поз
волила напълно да ж е р т в а т св о ет о благо заради о бщ ествен о
т о благо. Д отогава обаче може да се постигне нещо благодаре
ние на съ щ е ст вува н ет о на едно семейство, ч и ето благополу
чие е напълно неделимо о т благополучието на с т р а н а т а , т а к а
че поне в основните неща т о не може да подпомага едн о то без
другото. Върху т о в а почива с и л ат а и п р еи м у щ ес тв о т о на нас
л е д с т в е н а т а монархия.
Д о к ат о м оралът се занимава изключително със справедли
в и т е или несправедливи деяния и може да посочи т о ч н о грани
ц и т е на поведение на онзи, к о й т о реши да постъпва несправед
ливо, учението 3а държ авата, учението 3а зак о н о д ател ство
т о почива единствено върху понасянето на страдание и никога
не би се интересувало о т извърш ването на несправедливост,
ако не беше заради необходимия му кор елат - понасянето на
несправедливост, - на к о е т о т я обръща особено внимание ка
т о на противник, срещу к о го то т р я б ва да се бори. Ако можех-
СВЕТЪ Т К А ТО ВОЛЯ И П РЕД СТА ВА . Ч ЕТВЪ РТА КНИ ЕА 537
ме да си представим да се извбрши несправедливост, с к о я т о

о т д р у гат а ст р ан а да не бе свврзано понасянето на несправед
л и вост, дврж авата, оставайки последователна, не би я в ни-
каквв случай забранила. Освен т о в а , т в й к а т о в морала в о л я т а
и помислите п р е д с т ав л я в ат предм ет на разглеждане и единс
т в е н о реалното, 3а него т в в р д а т а р еш и м о ст да се извбрши
една несправедливост, в взп р еп я тстван а само о т ввншни сили
и поради т о в а неосвщ ествена, е равна на извврш ената. Пред
свда на морала ввзнам еряващ ият да извбрши т а к о в а деяние
се обявява 3а несправедлив. Д брж авата, напроти в, сввсем не
се ин тер есува о т в о л я т а и помислите к а т о т ак и в а, а единс
тв ен о о т деянието (все едно дали е само о п и т , или извврше-
но) заради неговия корелат, страданието, о т д р у гат а стран а.
Следователно 3а д вр ж авата единствено реално е деянието,
случилото се, а помислите и намерението се разглеждат само
доколкото о т т я х проличава значението на деянието. З а т о в а
дврж авата няма да забрани на никого да се носи в м ислите си
постоянн о с у б и й с т в о т о или о т р а в я н е т о на друг човек, щом
к а т о е уверена, че с т р а х в т о т меча или колелото ще ввзпират
непрестанно т е зи желания. Д врж авата в никаквв случай няма
безум н ото намерение да унищожи с к л о н н о с т т а квм неспра
ведливи п оствп ки и лоши помисли, а п р о ст о на всеки ввзможен
м о ти в 3а изввршване на несправедливост да п р о ти во п о стави
в лицето на неизбеж ното наказание един по-силен м о т и в 3а
неизвврш ването им. Е т о защо углавният кодекс п редставл я
ва един ввзможно пвлен списвк на п ро ти во м оти ви 3а всички
предполагаеми прествпни деяния. В него и м о т и в и т е , и де
я н и я т а са посочени in abstracto, 3а да м о г а т в даден случай да
се използват in concreto. За т а з и цел учението 3а д врж авата
или з а к о н о д а т е л с т в о т о заема о т е т и к а т а онази глава, коя
т о свставлява учението 3а правото , и покрай в в т р е ш н о т о
Значение на п р авото и неправото определя т о ч н а т а гр ат щ а
между д в е т е . З аи м ства я обаче единствено 3а да използва об
р а т н а т а й стран а, и всички граници, к о и т о е т и к а т а забра
нява да се п р е с т в п в а т , ако човек не иска да идвърши неспра
ведливост, се разглеж дат и о т д р у гат а ст р ан а - граници, чи-
е т о прествпване не бива да бвде д оп усн ато о т другия, ако не
иска да понесе несправедливост, следователно т о й има право

да предупреждава д р уги те да не ги п р е с т в п в а т . Е т о засцо т е -
Зи граници са укрепени със закони о т е в е н т у а л н а т а пасивна
стр ан а. Оказва се, че к а к т о много о стр оум н о и с т о р и к ъ т бил
наричан пророк обърнат към м и н алото37, т а к а правоведът е
обърн ат м оралист. З а т о в а и учението по право е в и сти н с
кия смисъл учение 3а правата, к о и т о човек може да о т с т о я в а ,
о б ъ р н а т и я т морал, в онази глава, където се п о со чват п равата,
к о и т о не бива да се п р е с т в п в а т . П о н я т и е т о неправо и о т р и
цан ието му право, к о и т о са пврвоначално морални п он яти я,
с т а в а т юридически благодарение на пренасянето на изходна
т а т о ч к а о т а к т и в н а т а вврху паси вната стр ан а, т о е с т чрез
преобръщане. T03U ф а к т заедно с п равовото учение на К а н т ,
извеждащ неправилно създаването на държ авата о т своя ка
тегоричен им перати в к а т о морално задвлжение, са ставал и и
в по-ново време понякога повод 3а с т р а н н о т о заблуждение, че
държ авата е и н с т и т у ц и я 3а поощряване на морала, че произ
т и ч а именно о т т о з и с т р ем еж и следователно е насочена сре
щу егоизма. Сякаш съкровените помисли, свойствени на всяка
е т и ч н о с т или н еет и ч н о с т , веч н а та свободна воля, биха мог
ли да се модиф ицират и п о вл и яят отвън . Още по-погреихна е
т е о р и я т а , че държ авата е условие 3а своб о д ата в нравствен
смисвл и по т о з и начин и 3а н р а в с т в е н о с т т а , т ъ й к а т о свобо
д а т а лежи о твъ д явлението, да не говорим 3а ч о веш к и те инс
т и т у ц и и . К а к т о се каза вече, държ авата съвсем не е насочена
срещу егоизма изобщо к а т о такъ в. О братно, т я е възникнала
о т съзнателния и м етодично процедиращ егоизъм, преминал
о т ед н о стр ан чи вата към всеоб щ ата гледна т о ч к а и т а к а
сумиран о т егоизма на отделния индивид в един всеобщ его
изъм на всички. Тя съ щ ествува само 3а да му служи и е изгра
дена върху правилната предпоставка, че не бива да се очаква
ч и ст а н р а в ст в ен о с т , т о е с т справедливи деяния вследствие
морални съображения. В противен случай т я би била излишна.
Следователно държ авата не е насочена в никакъв случай про
т и в егоизма, а единствено п р о ти в вредните последици о т не
го, произтичащ и о т м н о ж е с т в о т о индивиди 3а всеки един о т
т я х и нарушаващи благополучието им, 3а к о е т о благополучие
С ВЕТЪ Т К А ТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 539
б свщ н ост е изградена дврж авата. Е т о защо още А р и с т о т е л

(De Rep., Ill) е казал: TeÀoç psv ouv яо^есод to su Çyv, xouxo Se
ecmv xo Çyv euSaipovcoç x a i xaX aq. (Finis civitates est hene vivere,
hoc autem est beate etpulchre vivere.)* И Хобс е обяснил сввсем пра
вилно и преввзходно произхода и ц ел т а на д вр ж ав ат а38. Свщо-
т о се казва и в древния основен принцип на всеки двржавен по-
рядвк: saluspublica prima lexesto**39. Ако постигне напвлно ц ел т а
си, д врж авата ще свздаде впечатлен и ето, че навсяквде цари
абсолю тна справедливост. Но по в в т р е ш н а т а си свщ н о ст
и произход т е зи явления ще са т о ч н о противоположни. Ввв
вто р и я случай никой не би желал да щ върши несправедливост,
д о к ат о в пврвия никой не би желал да понесе несправедливост
и биха се използвали с в о т в е т н и на ц е л т а средства. Така една
и свща линия може да се начертае о т две противоположни по
соки и едно хищно ж и в о т н о с намордник е то л к о в а безопасно,
колкото и т р е в о п ас н о т о ж и вотн о .
П о -н а т а т в к о т т а з и т о ч к а обаче двр ж авата не може да
стигне. Не може да доведе до свстояние равно на онова, к о е т о
е ввзникнало о т взаимно доброж елателство и любов, защо-
т о , к а к т о т о к у -щ о видяхме, вследствие при родата си т я не
би забранила извврш ването на несправедливост, на к о я т о о т
д р угата ст р ан а не с в о т в е т с т в а понасянето на несправедли
в о с т . И само понеже т о в а е неввзможно, запрещава всяка нес
праведлива поствп ка. И о братн о, с в о т в е т н о на насочената
квм о б щ о т о благо тенденция д врж авата би се грижила о х о т
но 3а т о в а , всеки да щпита д обр ож елател ство и да е о б е к т
на човеколюбиви деяния, ако и т е нямаха неизбежен кор елат в
извършването на благотворителни и човеколюбиви поствпки,
при к о е т о всеки гражданин на д врж авата ще иска да поеме па
си вн ата и никой а к т и в н а т а роля, а и последната не би могла
да се очаква по някаква причина о т един в м ест о о т друг. Е т о
Защо с принуда може да се изтрвгне само о т р и ц а т е л н о т о , а
т о е правото, но не полож и телн ото, к о е т о се е разбирало под
* Целта на двржавата е да се живее добре, което обаче значи да се

живее щастливо и красиво (лат.) - Б. пр.
** Общото благо трябва да е пврви закон (лат.) - Б. пр.
и м е т о на задължения, проди ктувани о т любов или небезус-

ловни задблжения.
К а к т о се каза вече, з а к о н о д а т е л с т в о т о заема о т е т и к а т а
ч и с т о т о учение 3а правото , или учението 3а с ъ щ н о с т т а и гра
ниците на п р аво то и неправото, 3а да ги използва о т о б р ат н а
т а с т р ан а 3а свои, чужди на е т и к а т а цели и по то ди начин да
у ст ан о в и п о ло ж и телн о то зако н о д ател ство и с р е д с т в а т а 3а
поддърж ането му, т о е с т да изгради държ авата. Следовател
но п о ло ж и телн о то зако н о д ател ство е приложението на об
р а т н а т а ст р а н а на ч и ст о м ор алн ото учение 3а правото. Това
приложение може да се осъщ естви в с ъ о т в е т с т в и е свс специ
ф и чн и те отн ош ения и условия на определен народ. Но само
к о гато п о ло ж и телн о то зако н о д ател ство се определя нався-
квде о т указан и ята на ч и с т о т о учение 3а п р аво то и 3а всеки
о т н еговите закони може да се посочи основание в ч и с т о т о
учение 3а п равото , свздаденото зако н о д ател ство представля
ва всъщ н ост положително право, а д врж авата един правен съюз,
двржава в истинския смисвл на д у м а т а , една морално допус
т и м а , не аморална и н с т и т у ц и я . В противен случай положи
т е л н о т о зако н о д ател ство се явява основание 3а една положи
телна несправедливост и само представлява една общ ествено
при зната насилствена несправедливост. Такава е всяка деспо-
т и я , т а к в в е дврж авният с т р о й на п овечето мохамедански
стран и , т у к сп ад ат дори някои елементи о т много двржавни
у с т р о й с т в а , например к р е п о с т н о т о право, ангарията и т .н .
Ч и с т о т о учение 3а п р авото , или е с т е с т в е н о т о право, по-
добре казано, м оралн ото право, лежи в о сн о вата на всяко правно
полож ително зако н о д ател ство - макар винаги о т о б р а т н а т а
ст р ан а - т а к а , к а к т о ч и с т а т а м а т е м а т и к а лежи в о сн о вата
на всеки клон о т прилож ната. Н ай -важ ните т о ч к и о т ч и с т о
т о учение 3а правото , к о и т о ф и лософ и ята е длвжна да преда
де на з а к о н о д а т е л с т в о т о заради посочената цел, са следните:
1) Обяснение на в ъ т р е ш н о т о и д ей стви тел н о значение и про
изход на п о н я т и я т а неправо и право и т я х н о т о приложение и
м я с т о в морала. 2) Извеждане на п р авото на с о б с т в е н о ст . 3)
Извеждане на м ор алн ата валидност на договорите, т в й к а т о
т е са морална основа на държавния договор. 4) Обяснение на
С ВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч ЕТ В Ъ РТ А КН И ГА 541
възникването и ц е л т а на държ авата, на о т н о ш ен и ет о на т а -

311 цел към морала и появилото се вследствие т о в а отнош ение
целесъобразно пренасяне на м оралн ото учение 3а п р а во т о ( о т
о б р а т н а т а стран а) върху зак о н о д а т е л с т в о т о . 5) Извеждане
на н ак азател н о то право. О с т а н а л о т о съдържание на учени
е т о 3а п р аво то е само приложение на посочените принципи,
по-точн о определяне на границите между право и неправо във
всички възможни условия в ж и в о т а , обединени и подразделени
по т а з и причина под известни гледни т о ч к и и рубрики. В т е -
Зи отделни теории всички учебници по ч и сто право са в обеци
линии сродни помежду си и се различават само в принципите,
тъй к а т о т е са свързани винаги с някоя философска систем а.
След к а т о в с ъ о т в е т с т в и е с н а ш а т а си стем а разяснихме на
к р ат к о и в обеци чер ти , но определено и ясно първите четири
основни то ч к и , о с т а в а да разгледаме по съеция начин оеце и на
к аза тел н о т о право.
Напълно погрешно Каете твърди, че вън о т държ авата няма
друго право на с о б с т в е н о с т . Съгласно по-горе направените из
води с о б с т в е н о с т съецествува и в е с т е с т в е н о т о състояние, а
именно напълно е с т е с т в е н о т о , т о е с т морално, право, к о е т о
не може да бъде накърнено, без 9а се извърши несправедливост,
но може да се защ и тава до краен предел, без т о в а да е неспра
ведливо. О братн о, сигурно е, че вън о т държ авата не съ щ ест
вува наказателно право. Всяко право да се наказва се основава
единствено върху положителния закон, к о й т о още преди пре
стъплен ието е определил наказание 3а него, т а к а че с т р а х ъ т
о т наказанието к а т о п р о т и в о м о т и в би трябвало да преви
шава всички възможни м о ти ви 3а т о в а престъпление. Т0311 по
лож ителен закон т р я б в а да бъде санкциониран и при зн ат о т
всички граждани в държ авата. Следователно т о й се основава
върху един общ договор, ч и ето изпълнение, т о е с т о съ щ ест
вяване на наказанието, о т една стр ан а, и и зтъ р п яван ето на
т о в а наказание, о т друга, е задължително 3а всички членове на
държ авата. З а т о в а и и зтъ р п яван ето на наказанието може да
бъде принудително наложено. Следователно непосредствена
т а цел на наказанието в отделния случай е изпълнение на закона
като договор. Е д и н с т в е н а т а цел пгзакона обаче е сплашване при
н аруш аван ето на чужди права, защ о то , 3а да бвде всеки един

Защ итен о т несправедливост, х о р а т а са се свединили в двржа-
ва, отказали са се о т несправедливи деяния и са поели вврху
себе си брем ето да п оддвр ж ат д врж авата. Значи зако н вт и
н еговото изпвлнение, наказанието са насочени по свщ ество
квм бъдещето, не квм миналото. Това отли чава наказанието о т
отмъщението, м отивирано единствено о т случилото се, т о
е с т о т м иналото к а т о т ак о в а . Всяко ввзмездие 3а понесена
несправедливост, к а т о причиним другиму болка, без някаква
цел в б вдещ ето е отм вщ ени е и не може да цели нищо друго ос
вен чрез вида на причиненото о т нас чуждо страдание да се
у т е ш и м 3а ст р ад ан и ет о , понесено о т сам и т е нас. Това вече е
Злоба и ж е с т о к о с т и не може да се оправдае о т ети чн а гледна
т о ч к а . Несправедливост, причинена ми о т друг, сввсем не ми
дава право да п о ствп вам несправедливо с него. Ввзмездието 3а
Злото свс зло без други намерения н и т о е морално, н и т о може
да се оправдае с някакво разумно основание. Jus talionis*, издиг
н а т о к а т о сам о сто я тел ен , краен принцип в закон од ателн ото
право, е безсмислено. Е т о защо т е о р и я т а на К а н т 3а наказани
е т о к а т о п р о с т о ввзмездие заради ввзмездието е свввршено
безоснователно и погрешно становищ е. И все пак т я все още
се появява т у к и т а м в т р у д о в е т е на много ю ристи, прикри
т а зад различни високопарни изрази, сти гащ и до празни фрази,
к а т о : чрез наказанието прествплени ето се изкупва или н е у т
рализира и о т м е н я и други подобни. Но н и т о един човек няма
п р аво то да поема р о л я т а на морален свдия, да ввзмездява и да
наказва злодеянията на другия чрез с тр ад ан и ето , к о е т о ще
му причини, т о е с т да му налага покаяние. Това е по-скоро една
крайно самонадеяна дврзост. З а т о в а в Библията се казва: „О т -
м вщ ението е Мое, и A3 ще о т п л а т я .“40 Човек обаче има право
т о да се грижи 3а с и г у р н о с т т а на о б щ е с т в о т о , а т о в а може
да с т а н е само чрез порицание на всички деяния, обозначавани с
д у м а т а „криминални“, 3а да ги п р е д о т в р а т и чрез противом о-
т и в и , именно чрез грозящ и те ги наказания. Тази заплаха може
да д ей ства само ако се изпвлни при някои ввпреки нея появили
Право на ввзмездие (лат.) - Б. пр.

С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А В А . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 54 3
се случаи. Следователно у е л т а на наказанието или по -то чн о

казано, на наказателния закон е сплаш ването о т престьпле-
ние. Това е то л к о в а всеобщо призната, самоподразбираща се
истина, че в Англия е залегнала дори в много с т а р а т а обвини
т ел н а формула (indictment), с к о я т о и днес още си служи глав
н и я т прокурор при криминалните случаи. Тя завършва т а к а :
if this be proved, yon, the said N. N., ought to be punished with pains of
law, to deter others from the like crimes, in all time coming*. Ако някой
княз пожелае да оп рости справедливо осъдения престъпник,
н егови ят министър ще му възрази, че т о в а престъпление ско
ро пак ще се повтори.
Б ъ д ещ ата уел отли чава наказанието о т о тм ъ щ ен и ето , а
т а к а в а уел наказанието има само т о гава, к о г а т о се налага, 3а
да се щпълнизаконът. Именно т о в а изпълнение, предвещаващо
неминуемо наказание и 3а всеки бъдещ случай, поддържа запла
ш и т е л н а т а сила на закона, в к о е т о всъ щ н о ст се съ стои у е л т а
му. Тук един к ан ти ан еу непременно ще възрази, че според т о
ва стан ови щ е н аказаният престъпник се използва „само к а т о
средство“. Но т а з и т о л к о в а неуморно п о втарян а о т всички
к ан ти ан уи мисъл, че човек т р я б в а да се разглежда „винаги ка
т о уел, никога к а т о ср ед ство “, звучи наистина внуш и телно и
З атова е извънредно удобна 3а всички онези, к о и т о и с к а т една
го то ва формула, освобождаваща ги о т всяко п о -н а т а т ъ ш н о
размишление. Разгледана отблизо обаче, т а з и мисъл се оказва
едно крайно неясно, неопределено изказване, пости гащ о съвсем
косвено намерението си. При всеки случай на приложение т я
се нуждае о т предварително особено обяснение, определение
и модификауии, а в з е т а т а к а изобщо, е н ед о статъ ч н а, нищо
не казва, а освен т о в а е още и проблематична. Убиеуът, подле
ж ащ съгласно закона на см ъртно наказание, т р я б в а сега вече с
пълно право да се разглежда само к а т о средство, т ъ й к а т о е на
рушил о б щ е с т в е н а т а безопасност, главната уел на държава
т а , а не се ли изпълни законът, е свършено с т а з и безопасност.
* Когато това се докаже, вие, назованият Н. Н., трябва да поне

сете законното наказание, 3 а да се сплашат 3 а в бъдеще другите о т
подобни престъпления (англ.) - Б. пр.
Той, н его ви ят ж и в о т , л и ч н о с т т а му т р я б в а да п о сл у ж ат сега

к а т о ср ед ство 3а изпвлнението на закона и по т о з и начин 3а
ввзстан овяване на о б щ е с т в е н а т а безопасност. С пвлно право
уб и ец вт се преврвща в средство, 3а да се щпвлни дврж авният
договор, сключен и о т него в к а ч е с т в о т о му на гражданин на
д врж авата. Чрез т о з и договор т о й е обезпечил ж и в о т а , сво
б о д а т а и и м у щ е с т в о т о си, а к а т о гаранция 3а безопасност
т а на всички е заложил собствения си ж и в о т , своб о д ата и
и м у щ е с т в о т о си. Сега т о з и залог му се о тн ем а. Е с т е с т в е н о ,
т у к предлож ената т ео р и я 3а наказанието, к о я т о е непосредс
т в е н о ясна 3а здравия разум, в главното не е нова мисвл, а е
само п о ч т и изтласкана о т някои нови заблуждения и з а т о в а
се налагаше да бвде ясно изложена. В основни те си ч ер ти т я се
свдвржа в онова, к о е т о П уфендорф41 казва по т о з и ввпрос в De
officio hominis et civis, кн. 2, гл. 13. Ha свилото мнение е и Хобс 8
Leviathan, гл. 15 и 28. В наши дни, к а к т о е известно, т я се защи
т а в а о т Фойербах. Срещаме я още в изказванията на древните
философи. П л ат о н я излага ясно в Протагор (с. 114, edit. Bip.),
свило и в Горгий (с. 168), а накрая и в ед и н ад есетата книга на Зя-
кони (с. 165). Сенека изразява прекрасно м нението на П л ат о н и
т е о р и я т а 3а всички наказания с к р а т к и т е думи: Nemoprudens
punit, quia peccatum est; sed ne peccetur* (De ira, I, 16).
С ледователно в д вр ж авата о тк р и хм е с р е д с т в о т о , с чиягпо
помощ егоизмвт, вворвжен с разум, се мвчи да избегне с о б с т в е
н и т е си, насочващи се п р о ти в него самия лоши последици. Така
всеки сп осо б ства 3а благото на д р уги те, за щ о т о вижда, че в
него се заключава и с о б с т в е н о т о му благополучие. Ако двржа
в а т а постигне напвлно ц е л т а си, т в й к а т о чрез обединени
т е в нея човешки сили все повече и повече успява да подчини и
о с т а н а л а т а природа, в края на к р аи щ ата чрез прем ахването
на различните злини ще се получи нещо к а т о Шларафия42. Но
д вр ж ав ата все още е о стан ал а о т ч а с т и далеко о т т а з и цел,
а о т ч а с т и и безброй други, присвщи на ж и в о т а беди биха 3а-
двржали 6 нея ст р ад ан и ет о , а дори и да се премахнеха напвл-
* Никой мвдвр човек не наказва, защото някой е сгрешил, а 3 а да не

се греши (лат.) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 545
но, с к у к а т а би заела накрая веднага всяко освободено о т т я х

м я с то , а о т ч а с т и и държ авата не може никога да о т с т р а н и
вр аж д ата между индивидите, т ъ й к а т о т я се разгаря в мал
к и т е неща т а м , където в големите се порицава. И накрая Ери-
да, изгонена благополучно о т д у ш а т а , се обръща навън. Чрез
държавното у с т р о й с т в о прогонена к а т о вражда между инди
видите, т я се връща о т н о в о о т въ н к а т о война между наро
д и т е и подобно на н атруп ан а вина изисква изведнъж и в голям
размер кървавите ж ер тви , о т к о и т о е била лишена надребно
поради разум н и те предпазни мерки. Дори и да предположим,
че всичко т о в а ще се преодолее и о т с т р а н и благодарение на
помъдрялото о т хилядолетен о п и т човечество, в края на кра
и щ а та р е з у л т а т ъ т би бил истинско пренаселваме на ц я л ат а
планета, уж асн и те беди о т к о е т о днес може да си представи
само едно много смело въображение*.
§ 63
Опознахме временното правосъдие, разположено в държава

т а , к а т о възмездяващо или наказващо и видяхме, че т о се пре
връща в правосъдие едва чрез о т н о ш ен и ет о си към бъдещето,
тъ й к а т о без т о в а отнош ение всяко наказание и възмездие на
едно престъпление не биха били оправдани. Нещо повече, т е
биха прибавили само едно в т о р о зло към вече извърш еното, без
смисъл и значение. Съвсем другояче с т о я т н е щ а т а с вечното
правосъдие, спом енато вече по-рано и господстващ о не в дър
ж авата, а в с в е т а , независимо о т ч о веш к и те и н с т и т у ц и и ,
без 9а е подчинено на с л у ч а й н о с т т а или и зм ам ата, непозна-
ващо грешки, колебание или заблуждение, а безгрешно, твъ рд о
и уверено. П о н я т и е т о възмездие включва в себе си врем ето.
Е т о защо вечното правосъдие не може да бъде възмездяващо,
Значи не може к а т о него да допуща отлагане и разсрочване и
3а да същ ествува не се нуждае о т врем ето, 3а да уравновесява
само чрез него л о ш а т а постъпка с л о ш о то й последствие. Тук
Вж. гл. 47 на то м втори.

А РТУ Р Ш О П ЕН ХАУЕР
546
наказанието т р я б в а да е свързано с престъплението т а к а , че
д в е т е да п р е д с т а в л я в а т едно.
Дохегхе n ySav х’ a S ix y p a x ’ etç i3eouç

Пхерошх, xaTcsix’ ev Atoç ôëXxod jxxt>%(xiç
F pacpeiv xiv’ cœxa, Z y v a ô’ Eiaopwvxa viv
0VT)xoiç SixaÇgiv, OnS ô txcxç [ctv] oupccvoç,
Axoç ypacpovxoç xccç ßpoxwv ccpapxuxç,
EâpxEcreiËV, on8’ exëivoç a v gxottcûv
riEpTiEiv è x a a x « Cpptocv aVk ÿ A ixti
Evxam 3a n o v ’axiv Eyynç, ei ß o n ^ saü ’ ô p av.
Eurip., ар. Stob. Eel. I, c. 4
(Volare pennis scelera ad aetherias domus

Putatis, illic in ]ovis tabularia
Scripto referri; turn Jovem lectis super
Sententiam preferred - sed mortalium
Facinora coeli, quantaquanta est, regia
Nequit tenere: nec legendis Juppiter
Et puniendis par est. Est tarnen ultio,
Et, si intuemur, ilia non habitatprope.)*
A че т а к о в а вечно правосъдие се корени д ей стви тел н о в

с ъ щ н о с т т а на с в е т а , в т о в а скоро ще се убеди всеки, к о й т о е
усвоил р я л а т а изложена д о т у к мисъл.
Явлението, о б е к т н о с т т а на ед н ат а воля 3а ж и в о т е сбе-
т ъ т в р я л о т о м н о ж ество о т с в о и т е ч а с т и и образи. Само
т о б и ти е и н его ви ят х ар ак тер , в с в о я т а р л л о ст , к а к т о и във
всички ч аст и , п р о и з т и ч а т единствено о т во л я та. Тя е сво
бодна, т я е всемогъща. Във всяко нещо в о л я т а се явява имен-
* Мислите, че на крила се вземат престъпленията към боговете и
някой т а м ги записва върху скрижалите на Зевс, а той, поглеждайки
ги, раздава правосъдие на хората?
И рялото небе не би било достатъчно голямо
да побере човешките престъпления, ако Зевс ги бе записвал,
нито пък то й би могъл да ги обозре
и всекиму заслуженото да даде. Не!
Възмездието е т у к - само да искахте да видите! (лат.) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А КН И ГА 547
но т а к а , к а к т о се определя сама по себе си и извън врем ето.

С в е т ъ т е само огледало на т а з и воля и всеки край, всяко с т р а
дание, всички мъки, съдържасци се в него, и зразяват онова, ко
е т о т я желае, т е са так и ва, з а щ о т о т я желае т а к а . З а т о в а с
пълно право всяко същ ество носи изобщо б и т и е т о си, к а к т о
и б и т и е т о на своя род и на своеобразната си индивидуалност
т ак ава, к а к в а т о е т я и при условия, к ак ви т о са т е , в един
с в я т , к акъ вто е т о й - подвластен на с л у ч а й н о с т т а и заблуж
дението, временен, преходен, вечно страд ащ . И всичко, к о е т о
му се случва, дори може да му се случи, е винаги справедливо, за
щ о т о негова е в о л я т а, а к а к в а т о е во л я т а, т а к ъ в е и с в е т ъ т .
О т го в о р н о ст 3а б и т и е т о и 3а у с т р о й с т в о т о на т о з и с в я т
може да носи само т о и никой друг. А нима друг може да поже
лае да я поеме?
Ако искаме да знаем какво с т р у в а т х о р а т а изобщо и в ця
л о с т в морално отнош ение, нека разгледаме съдбата им изоб
що и в ц я л о ст. А т я е страдание, лишения, мизерия, печал, мъ
ка и см ърт. Цари вечно правосъдие. Ако х о р а т а не бяха, общо
взето, недостойни, и съдбата нямаше да е, общо взето , т о л
кова тъ ж н а. В т о з и смисъл можем да кажем, с а м и я т с в я т е
С т р а ш н и я т съд. Ако ц я л о то страдание на с в е т а можеше да
се сложи на едн о то блюдо на везните, а ц я л а т а вина на с в е т а
на друго то , т е в ер о ятн о биха остан али неподвижни.
Разбира се, 3а познанието във вида, в к о й т о възникнало, 3а
да служи на в о л я т а, т о се представя на индивида к а т о т ак ъ в,
с в е т ъ т изглежда по-друг, о т к о л к о т о се разкрива накрая пред
изследователя, о т к р и ващ в него о б е к т н о с т т а на ед н ат а и
единствена воля 3а ж и в о т , к о я т о е т о й сам и я т . Не, погледът
на необразования индивид е замъглен о т б ул о то на Майя. Вмес
т о н е щ о т о само по себе си пред него се представя само явле
нието във врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , т о з и рппарю тпсИу1-
йиаНотв, и в о с т а н а л и т е видове на закона 3а основанието. В
тази форма на с в о е т о ограничено познание т о й вижда не същ
н о с т т а на н ещ ата, к о я т о е една, а нейните явления, вижда
ги обособени, разделени, неизброими, напълно различни и дори
противоположни. И т о га в а му се с т р у в а , че н асладата е едно, а
м ъката съвсем друго, че т о з и човек е мъчител и убиец, а други-
я т - мъченик и ж ер т в а , че зл о т о е едно, а н е щ а с т и е т о - друго.

Вижда един да живее в радости , охолство и наслади, а в същ ото
време пред в р а т а т а му друг да умира мъчително о т лишения
и с т у д . И т о гава си задава въпроса: къде о ст а в а възмездието?
И под силния порив на во л я т а, к о я т о е негово начало и негова
същ ност, т о й с а м и я т се о т д а в а на насладите и уд оволстви я
т а на ж и в о т а , вкопчва се здраво в т я х и не подозира, че именно
чрез т о Зи а к т на в о л я т а си улавя всички ж и тей ски страдания
и мъки, пред ч и й то вид потръпва, улавя ги и ги притиска здра
во към себе си. Той вижда н е щ а с т и я т а , вижда зл о т о в света,
но е далече о т съзнанието, че д в е т е са само различни стран и
на п р о яв ата на ед н ат а воля 3а ж и в о т . С м я т а ги 3а съвсем раз
лични, дори 3а противоположни и ч есто , завладян о т ргт арю
МтсШаПотз, измамен о т б ул о то на Майя, се о п и т в а чрез Зло_
т о , т о е с т чрез причиняването на чуждо страдание, да избегне
м ъ ката, ст р а д а н и е т о на с о б с т в е н а т а си индивидуалност.
И к а к т о сред б уш уващ о т о , безпределно море, изхвърлящо
нависоко и о т п у щ а щ о с рев огромни водни талази, седи лодка
р я т 6 с в о я т а ладия, доверявайки се на слабия съд, т а к а и сред
един с в я т , изпълнен със страдания, живее спокойно о т д е л н и я т
човек, уповавайки се на ргт арш т тйтжшиогт, или на начина,
по к о й т о индивидът опознава н е щ а т а к а т о явления. Безгра
ни чн и ят с в я т , навсякъде пълен със страдания, с безкрайното
си минало, с безкрайното си бъдеще му е чужд, дори му се с т р у
ва приказка. И зчезващ ата му личност, н еп р и теж аващ о то из
мерение н астоящ е, м и м о л ет н о то му доволство, единствено
т е п р и т е ж а в а т 3а него реалн ост. И т о й върши всичко, 3а да ги
съхрани, д о к ат о едно по-добро познание не му о твор и очите.
Д ото гава само в най-съкровсните глъбини на съзнанието му се
т а и с м ъ т н о т о предчувствие, че всичко т о в а всъщ н ост не му
е чак то л к о в а чуждо, а с т о и в някаква взаимовръзка с него, о т
к о я т о рп п а рш т 1пйт1йиаиопг$ не може да го запади. О т т о
ва предчувствие произтича онова непреодолимо изтръпване
от ужас, общо 3а всички хора (може би дори и 3а п о-ум н и те
ж и вотн и ), к о е т о внезапно ги обзема, к о гат о се разколебаят в
ргт арю ^([^(йиаиотз, т о е с т к о гат о законът 3а основанието
в някои о т ви довете си сякаш търпи изключение, к огато на-
С ВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ РТ А КН И ГА 549
пример изглежда, че без причина е настъпила някаква промяна

или че се е явил о т н о в о един покойник, или че по някакъв начин
м иналото или бъдещ ето са станали настоящ и, или пък че да
лечното е близо. О гром ният ужас о т подобно нещо се дължи
на ф а к т а , че т е внезапно се разочароват о т п о зн авателн и те
форми на явленията, к о и т о единствено д ъ р ж ат собствения
индивид отделен о т останали я с в я т . Гова отделяне обаче се
Заключава само в явлението, а не в н ещ о т о само по себе си и
върху т о в а се основава вечн о то правосъдие.
И д ей стви телн о, всяко бременно щ аст и е с т о и върху под
копана почва, върху подкопана почва броди всяко благоразумие.
Те предпазват л и ч н о с т т а о т несгоди и й д о с т а в я т наслади, но
л и ч н о с т т а е само явление и различието й о т други индивиди,
о т с ъ с т в и е т о на с т р ад ан и я т а, понасяни о т т я х , почива върху
ф о р м ата на явлението, върху principio individuationis. Съгласно
д е й с т в и т е л н а т а същ н ост на н ещ ат а всеки човек т р я б в а да
разглежда с т р а д а н и я т а на с в е т а к а т о свои, дори и само въз
м ож н ите да с м я т а 3а свои, д о к ат о т о й сам е т в ъ р д а т а воля 3а
ж и в о т, т о е с т д о к ат о утвърж дава с все сила ж и в о т а . За поз
нанието, проникнало в principium individuationis, щ а с т л и в и я т
ж и в о т във врем ето е подарен о т с л у ч а й н о с т т а или извоюван
чрез благоразумие сред всички страдания на безброй други ин
дивиди. Той е само сън, в к о й т о просякът е и,ар, но о т к о й т о
т о й т р я б в а да се събуди, 3а да узнае, че само една м имолетна
измама го е разделила о т с т р а д а н и я т а в неговия ж и в о т .
В еч н ото правосъдие не е достъпно 3а погледа, завладян о т
познанието на закона 3а основанието, на principio individuatio
nis. Никъде не може да го откри е, освен ако не си послужи с ня
каква фикуия. Вижда как злодеят, извършил всевъзможни пре
стъпления и ж е с т о к о ст и , живее щ астли во и напущ а ненака
зан т о з и с в я т . Вижда как у г н е т е н и я т влачи до края на д н и те
си ж и в о т , изпълнен с мъки, без 9а се е появил някой, к о й т о да
о т м ъ с т и 3а него, да даде възмездие. Но само онзи ще достигне
и радбере вечн ото правосъдие, к о й т о се извиси над познани
ето , ръководено о т закона 3а основанието и обвързано с о т
делните неща, к о й то опознае идеите, проникне в principium
individuationis и откри е, че ф о р м и те на явлението са неприло-
жими квм н ещ о т о само по себе си. И благодарение на същ ото

познание единствено т о й може да разбере и с т и н с к а т а същ-
н о с т на д о б р о д етел та, к а к т о т я скоро ще ни се разкрие ввв
врвзка с н а с т о я щ о т о разглеждане, макар на п р акти к а т о в а
познание in abstracto сввсем да не е необходимо. Следователно,
к о й то е сти гнал до посоченото познание, ще разбере, че т ъ й
к а т о в о л я т а е сама по себе си на всички явления, страдание
т о , наложено на д р уги те и лично изпитано, зл о т о и н ещ асти
е т о зася гат само онова единно същ ество, л-vakap явленията, в
к о и т о едн о то или д р уго то се проявяват, да са представени
к а т о сввсем различни индивиди и дори да са разделени помежду
си о т далечни времена и п р о с т р а н с т в а . Ще разбере, че разли
к а т а между т о зи , к о й т о причинява страдание, и онзи, к о й то
т р я б в а да го понесе, е само феноменална и не засяга н ещ о то
само по себе си, т о е с т ж и в еещ ата и у д в а м а т а воля. Измамена
чрез познанието, принудено да й служи, т я сама не се познава
и търсейки в едно о т сво и т е явления по-голямо благополучие,
причинява на друго големи страдания, к а т о т а к а в силния си
порив забива звби в с о б с т в е н а т а си п л в т , не знаейки, че нара
нява всеки п в т само себе си и че по т о з и начин посредством
индивидуауията разкрива в р аж д ата в гр вд та си свс с а м а т а се
бе си. М в ч и т е л я т и м вчениквт са едно. П в р ви я т се заблужда
ва, к а т о мисли, че няма уч асти е в мъчението, а в т о р и я т - ввв
в и н ата. Ако и на д в а м а т а се о тво р еха очи те, то зи , к о й т о е
причинил с тр ад ан и ето , ще разбере, че живее ввв всичко, к о ет о
стр ад а по широкия с в я т , а ако е надарен с разум, напразно ще
размишлява защо е бил повикан в б и т и е т о 3а то лк ова голя
мо страдание, страдание, 3а к о е т о няма вина. А м вчениквт би
разбрал, че вси чкото зло, изввршвано или изввршено някога на
т о з и с в я т , произтича о т т а з и воля, съставляващ а и неговата
свщ н о ст, явяваща се и у него и че чрез т ° 6 а явление и неговото
утвърж даване е поел вврху себе си всички страдания, произ
ти чащ и о т подобна воля, и че с право ги понася, д о к ат о т о й е
т а з и воля. Изпълнен с предчувствие 3а т ази истина, п о е т ъ т
Калдерон изрича следното в Животът е сън:
С ВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД СТА ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А КН И ГА 551
Pues el delito mayor

Del hombre es haber nacido*.
И как няма ga е вина, след к а т о свгласно вечния закон се за

плаща сее см вр т. В т о з и с т и х Калдерон е изразил само хрис
т и я н с к а т а догма 3а пврвородния грях.
Ж и в о т о познание на вечн ото правосвдие - т а з и кобилица
на везните, - свврзващо неразривно malum culpae (злото на
вината) с malo роепае (злото на наказанието), изисква пвлно
извисяване над инди ви дуалността и над принципа на нейни
т е ввзмож ности. К а к т о сродн ото ù ч и ст о и ясно познание на
с в щ н о с т т а на всяка добродетел (к о ето веднага 1це разгледа
ме), т я ще о стан е вовеки недостъпна 3а повечето о т хо р ата.
З а т о в а м вдр и те праотци на индийския народ са изразили
т о в а познание ввв бедите, позволени само 3а т р и т е ввзродени
к аст и 43, или 6 е зо тер и ч н о то 44 учение 3а м в д р о с т т а , е с т е с т
вено изразили го директно, доколкото т о се вм ества в думи
и п о н яти я и доколкото го допуска все още образният и фраг-
ментарен маниер на изложението. В народните религии обаче
или в езотер и ч н о то учение т о е представено само с м и тове.
М исвлта 3а вечн ото правосвдие е изразена непосредствено са
мо ввв веди те, плод на най-висш ето човешко познание и мвд-
р о с т , ч и я т о сврцевина е стигнала до нас чрез упаниш ади те
к а т о най-голям подарвк на т о зи век. То е предадено по раз
личен начин, но особено ч е с т о т а к а : пред погледа на ученика
прем инават подред всички свщ ества в св е т а , живи и м вртви ,
и над всяко о т т я х се изговаря словото, стан ал о формула и
Затова наречено Mahavakya, основна и сти на: Tatoumes. По-пра
вилно би било tat twam asi, к о е т о означава: „Това си т и .“ ** Но
3а народа т а з и велика истина, доколкото в с в о я т а ограниче
н о с т т о й бил способен да я разбере, била преведена на езика на
онзи вид познание, к о е т о следва закона 3а основанието, макар
по с в о я т а св щ н о ст т о да не може да бвзприеме т а з и и сти н а 6
чи ст вид и сама по себе си, дори с т о и в противоречие с нея. Ввв
* Най-голямата вина на човека е, че се е родил (исп.) - Б. пр.

** O u p n e k ’ h a t, т . 1, с. 60 и сл.
ф о р м ат а на м и т а обаче т о приело нейния сур о га т , д о с т а т в -

чен да служи к а т о регулатор на поведението43, т в й к а т о при
начина на познание, следващо закона 3а основанието и вечно
чуждо на нравствения смисвл на т о в а поведение, т о зи смисвл
все пак с т а в а п о н ятен благодарение на образното изображе
ние, к о е т о е и цел на всяко вероучение, з ащ о то всички т е са
м итически одежди на и с т и н а т а , недоствпна 3а примитивния
човешки ум. В т о зи смисвл, казано на езика на К а н т , м и т в т
би могвл да се нарече п о с т у л а т на практическия разум. Раз
глеждан к а т о т а к в в обаче, т о й има голям ото предим ство
да не свдвржа никакви други елементи освен онези, к о и то се
н ам и р ат пред о ч и те ни в ц а р с т в о т о на д е й с т в и т е л н о с т т а ,
З ат о в а и вси чки те му п о н яти я м о г а т да б в д а т представени
нагледно. Тук имам предвид м и т а 3а преселението на д уш и те.
Той учи, че всички страдания, к о и т о човек причинява през жи
в о т а си на други свщ ества, ще т р я б ва в един следващ ж и в о т
да б в д а т изкупени на свщия т о з и с в я т свс свщ и те страдания.
С т и га се чак д о т а м , че ако някой убие едно ж и в о тн о , един ден
в безкрайното време ще се роди к а т о с в щ о т о ж и в о т н о и ще
понесе с в щ а т а см вр т. Учи още, че нем оралният ж и в о т вле
че след себе си в бвдеще на т а з и земя ж и в о т на страдащ и и
презрени св щ ества и че с в о т в е т н о на т о в а човек ще се роди 6
по-долни к асти , к а т о жена или ж и в о тн о , к а т о парий или чан-
дала46, к а т о прокажен, крокодил и т .н . Всички мвки, с к о и то
м и т в т заплашва, са подкрепени с нагледни примери о т дейс
т в и т е л н и я с в я т , представени са страдащ и свщ ества, к о и то
не з н а я т с какво са заслужили т о в а страдание и не е необхо
димо да им посочва друг ад. За награда обаче м и т в т обещава
прераждане в по-добри и по-благородни образи, к а т о брахман,
мвдрец, светец . Н ай-голямата награда, отредена 3а най-благо-
родн и те поствп ки и пвлното отричане о т всичко, се полага и
на жена, к о я т о в седем ж и в о т а подред е умирала доброволно
вврху к л ад ата на свпруга си, к а к т о и на човек, ч и я т о ч и ста
у с т а не е изрекла н и т о една-единствена лвжа. На езика на т о -
3и с в я т м и т в т може да изрази т ази награда само с п о м о щ та
на о тр и ц ан и ето , с т а к а ч ест о п о в т а р я н о т о обещание човек
изобщо да не се ражда о т н о в о : поп аЛвите$ Пегит existentiam
apparentem*, или kakmo се изразяват б у д и с т и т е , непризнава-

щи н и т о веди, н и т о к а с т и 47: „Ще достигнеш нирвана, т о е с т
свстояние, при к о е т о л и п сват четири неща: раждане, с т а
р о с т , б олест и с м в р т.“
Никога не е имало и няма да има м и т , к о й т о да се е слял
толкова т я с н о с ф и лософ ската истина, д оствп н а 3а малцина,
к а т о т о в а древно учение на най-благородния и н ай -стар народ,
при к о й то , колкото и т о й днес да се е изродил в много о т н о
шения, т о в а учение все още господства к а т о всеобща вяра на
народа и упражнява реш ително влияние вврху ж и в о т а и днес,
к а к т о преди четири века. Още П и тагор и П л ат о н 48 откри ли с
ввзхищение т а з и non plus ultra** на м и ти ч еск о то изображение,
Заимствали го о т Индия или Еги пет, почитали го и не знаем
до каква степ ен сами са вярвали 6 него. А ние днес изпращаме на
брахм аните английски clergymen*** и твкачи -херн хутери 49, 3а
да им и зясн ят о т състрадание и с т и н а т а и им о бясн ят, че са
сбздадени о т н и щ ото, 3а к о е т о т р я б ва да са благодарни и да се
р адват. Но с нас с т а в а свщ о то , к а к т о с онзи, к о й т о изстрелва
курш ум срещу скала. В Индия н аш и те религии не м о г а т никога
да п у с н а т корен. Д р евн ата м вд р о ст на човешкия род няма да
бвде изместена о т с в б и т и я т а 6 Галилея. О братно, и н д уск ата
м вдр ост прониква о б р атн о в Европа и ще предизвика коренна
промяна в познанията и м ислите ни.
§ 64
Сега вече нека преминем о т н аш ето не митическо, а фило

софско описание на вечн о то правосвдие квм сродн ото с него
разглеждане на етическия смисвл на поведението и с в в е с т т а ,
к ои то са п р о ст о почиващ ото вврху познание ч у в с т в о 3а т о з и
смисвл. Но преди всичко искам на т о в а м я с т о да обврна вни
мание на две особености на ч о веш к ат а природа, к о и т о м о г а т
* Няма да ввзприемеш повторно проявено съществуване (лат.) -
Б. пр.
44 Ненадминатост (лат.) - Б. пр.
444 Духовници (англ.) - Б. пр.
да допринесат 3а изясняване на т о в а , до каква степен всеки

съзнава, най-малкото има с м е т н о т о ч у в с т в о 3а с ъ щ н о с т т а
на т о в а вечно правосъдие и н еговата основа - е д и н с т в о т о и
и д е н т и ч н о с т т а на в о л я т а във вси чки те й прояви.
Независимо о т доказаната и,ел, к о я т о държ авата преслед
ва с наказанието и върху к о я т о се основа закон од ателн ото
право, след извърш ването на едно лошо деяние не само потър-
п евш и ят, вводушевяван най-често о т ж еланието 3а м ъ ст,
но и съвсем б е з у ч а с т н и я т зри тел и зпитва задоволство, ко-
г а т о вижда, че т о зи , к о й т о е причинил другиму страдание,
сам понася страдание в съ щ ата мярка. С т р у в а ми се, че т у к
не говори нищо друго освен съзнанието 3а вечн о то правосъдие,
разбрано обаче погрешно и изопачено веднага о т непросвете
ния ум, защ о то , подвластен на principio individuationis, човек
придава двузначност на п о н я т и я т а 50 и изисква о т явлението
онова, к о е т о е присъщо само на н ещ о то само по себе си. Не раз
бира, че сами по себе си о ск ъ р б и тел ят и оскърбеният са едно
и също същ ество, неразпознаващо само себе си в с о б с т в е н а т а
проява, понасящо к а к т о стр ад ан и ето , т а к а и носещо ви н ата.
По-скоро желае да види как съ щ и ят индивид, ч и я т о е ви н ата,
понася и страдание. Е т о защо повечето хора изискват човек,
при теж аващ висока степен злоба (к о я то може би ще се срещне
у мнозина, но не к а к т о у него съчетана с други качества) и пре
възхождащ при т о в а д р уги те с необикновената сила на духа
си, поради к о е т о е причинил нещказуеми страдания на милио
ни други, например к а т о завоевател на с в е т а - изискват значи
да изкупи някога и някъде всички онези мъки с еднакво по с т е
пен собствено страдание. Това е т а к а , защ о то не ви ж д ат, че
м ъ ч и т е л я т и мъченикът са едно и че съ щ ата воля, благодаре
ние на к о я т о с ъ щ е с т в у в а т и ж и в е я т , е во л я та, проявяваща се
и у мъченика, и у мъчителя, достигащ а именно у него най-ясно
откровение на с в о я т а същ ност. Тази воля стр ад а еднакво как
т о у угнетения, т а к а и у у г н е т и т е л я , но у последния толкова
повече, колкото съзнанието му е по-ясно и в о л я т а - по-сил
на. Но че по-дълбокото, неподчинено на principio individuatio
nis познание, о т к о е т о п р о и з т и ч а т всяка добродетел и всяко
благородство, не т а и повече помисли 3а възмездие, показва вече
С ВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД СТАВА. Ч ЕТВЪ РТА КН И ГА 555
хр и сти я н ск а та е т и к а, забраняваща всяко възмездие, на зл о то

със зло и о тпращ ащ а вечн о то правосъдие в с ф ер ат а на нещо
т о само по себе си, различно о т с в е т а на явленията. ( „ О т
мъщението е Мое. A3 ще о т п л а т я , казва Господ“ - Рим, 12, 19.)
В ч о в еш к ат а природа има една много по-очебиеща и по-
рядка ч е р та , отличаващ а се с ж еланието да привлече вечн ото
правосвдие 6 с ф е р а т а на о п и та, т о е с т на индивидуацията,
к а т о същевременно з агат ва и 3а п р ед ч увстви ето , че, к а к т о
казах по-горе, в о л я т а 3а ж и в о т представя на собствени разно
ски голям ата трагедия и комедия и че една и съща воля живее
във всички явления. Тази ч ер та е следната. Ч е ст о виждаме как
някоя голяма несправедливост, к о я т о човек е изпитал, дори на
к о я т о е бил само свидетел, го възмущава то л к ова дълбоко, че
рискува собствения си ж и в о т , без да размишлява и без мисъл 3а
спасение, само 3а да о т м е с т и на виновника 3а т о в а престъпле
ние. Виждаме как години подред тър си някой могъщ потисник,
накрая го убива и след т о в а умира сам на ешафода, к а к т о го е
предвиждал, дори ч е с т о без 9а се о п и т ва да избегне с м ъ р т т а ,
Защ ото 3а него ж и в о т ъ т му има с т о й н о с т само к а т о средс
т в о 3а отмъщение. Подобни примери се с р е щ а т особено ч есто
сред испанците*. Вникнем ли по-дълбоко в духа на т а з и жажда
3а възмездие, т я се оказва съвсем различна о т обикновеното
отмъщение, к о е т о се стрем и да облекчи понесеното с т р а
дание чрез вида на причиненото. Дори намираме, че ц ел т а на
т о в а намерение заслужава да се нарече не то лк ова отмъщение,
колкото наказание, защ о то в него се заключава всъщ н ост на
мерението чрез примера да се въздейства в бъдеще, и т о без
никаква егоистична цел н и т о 3а отмъщ аващ ия индивид, защ о
т о т о й ще загине, н и т о 3а едно общ ество, осигуряващо безо
п а с н о с т т а си чрез закони, т ъ й к а т о наказанието се изпълнява
о т едно лице, не о т държ авата, н и т о 3а да се изпълни законът.
То засяга по-скоро винаги деяние, к о е т о държ авата не е искала
или не е могла да накаже и чи ето наказание не одобрява. С т р у -
* Онзи испански генерал, който през последната война (1808—
1814) отровил на трапезата си себе си и френските генерали, както
и много факти о т онази война могат да послужат 3 а пример. Други
примери ни дава Монтен 51 (L e s essais, книга 2).
6а ми се, че негодуванието, увличащо един човек далече извън

границите на всяко себелюбие, произтича о т най-дълбокото
съзнание, че т о й с а м и я т е ц я л ат а воля 3а ж и в о т , проявяваща
се във всички същ ества, по всички времена, на к огото следова
т ел н о най-далечното бъдеще, к а к т о и н а с т о я щ е т о му прина
д л еж ат еднакво и не м о г а т да му бъ дат безразлични. Утвърж -
давайки т ази воля, т о й все пак иска в пиесата, представящ а
н еговата същ ност, никога вече да не се появява о т н о в о т ак ав а
ужасна неправда и чрез примера на отм ъ щ ен и ето , пред кое
т о няма защ и тн а стен а, т ъ й к а т о с т р а х ъ т о т с м ъ р т т а не
плаши о т м ъ с т и т е л я , да сплаши всеки бъдещ злодей. В о л я т а
3а ж и в о т , макар все още утвърж даващ а се, се о т н ася вече не
до о т д е л н о т о явление, индивида, а обхваща и д еята 3а човека
и иска да запази п роявата й ч и ст а о т т а к а в а ужасна, възму
т и т е л н а неправда. Това е една рядка, важна, дори възвишена
ч е р т а на хар актер а, по си л ата на к о я т о о т д е л н а т а личност
се ж е р т в а , стремейки се да с т а н е десница на вечн ото право
съдие, ч и я т о истинска същ н ост все още не разбира.
§65
Всички досегашни размишления върху ч о веш к ото поведение

подготвиха последното и облекчиха много задачата ни, имен
но да изясним и ст и н с к о т о етическо значение на поведението,
обозначавано в ж и в о т а с д у м и т е добър и лош, д остатъ чн и ,
3а да бъдем напълно разбрани, да го издигнем до а б с т р а к т н а и
философска форма и покажем к а т о брънка о т основната ни
мисъл.
Но най-напред ще се върнем към истинския смисъл на поня
т и я т а добър и лош, разглеждани о т съвременните философи
писатели 3а наше учудване к а т о прости, т о е с т недопускащи
анализ. Това ще направим, 3а да не о ст ан е ч и т а т е л я т с неясно
т о заблуждение, че т е съдърж ат повече, о т к о л к о т о е в дейс
т в и т е л н о с т с л у ч ая т и че сами по себе си вече к а зв а т всичко
необходимо. Мога да постъ пя т а к а , т ъ й к а т о съвсем не възна
мерявам в е т и к а т а да се прикривам зад д у м а т а добър, к а к т о и
СВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ РТ А КН И ГА 557
по-рано не се прикривах зад д ум и т е красив и истинен, 3а да мо

га след т о в а , прикачвайки им н а с т а в к а т а -heit*, к о я т о прида
вала особено аеууотусД* и в много случаи заедно с т в р ж е с т в е -
н о т о изражение помагала да се н ак ар ат д руги те да в я р ват , че
с изговарянето на т ези т р и думи52 свм постигнал повече, о т -
колкото означават т р и т е много широки и аб с т р а к т н и , сле
дователно немного свдвржателни слова с различен произход и
смисвл. И наистина, на кого ли о т онези, к о и то са се запознали
със съвременните съчинения, т е зи думи не са омръзнали накрая
до втръсване, колкото и прекрасни неща да са означавали пър-
воначално, след к а т о хиляди п е т и е бил принуден да гледа как
всеки неспособен да мисли с м я т а , че, произнасяйки ги с широко
отворена у с т а и изражение на вдъхновена овца, е изрекъл ня
коя велика истина?
Обяснението на п о н я т и е т о истинен е дадено още в т р а к
т а т а 3а закона 3а основанието, гл. 5, § 29 и сл. Съдържанието
на п о н я т и е т о красив намери 3а първи п ъ т истинско обясне
ние в ц я л а т а наша т р е т а книга. Сега ще изведем значението
на п о н я т и е т о добър, к о е т о може да с т ан е много лесно. Това
понятие е в с ъ щ н о с т т а си о т н о си т ел н о и означава съответс
твието на един обект кът идвестен определен стретеж на воля
та. Следователно всичко, к о е т о се нрави на в о л я т а в някоя
о т нейните прояви и изпълнява ц ел та й, колкото и различно
да е в о ст а н а л о т о , се вм ества в п о н я т и е т о добър***. З а т о в а
казваме хубава храна, хубави пътищ а, хубаво време, хубаво
оръжие, добро знамение и т .н . С други думи, наричаме добро
(хубаво) всичко, к о е т о е т а к а , к а к т о го желаем. Е т о защо 3а
някого едно може да е добро, к о е т о 3а другия е т о ч н о о б р а т
н ото. П о н я т и е т о 3а добр ото се разпада на два подвида: на не
п о ср ед ствен ото удовлетворение на в о л я т а в н а с т о я щ е т о и
на косвеното удовлетворение, насочено към бъдещ ето, т о е с т
п р и я т н о т о и полезното.
* С наставката - h e it се образуват съществителните S c h ö n h e it
(красота) и W a h r h e it (правдивост, истина) - Б. пр.
** Достойнство (гр.) - Б. пр.
*** Българското съответствие Haguf според случая е добър или ху
бав - Б. пр.
К о гато с т а в а дума 3а непознаващи сбщ ества, противопо

л ож н ото пон яти е се изразява с д у м а т а лош, по-рядко и по-
а б с т р а к т н о със зъл, означавайки всичко, к о е т о не се нрави на
с б о т в е т н и я стр ем еж на во л я т а. К а к т о всички други сбщес-
т в а , к о и т о и м а т отнош ение кбм во л я та, т а к а и хо р ата, о т -
насясци се положително, благосклонно и дружелюбно кбм жела
н а т а в м ом ен та цел, били наричани добри в сбщ ото значение и
винаги с елемент на о т н о с и т е л н о с т , к а к т о например в израза:
„T03U е разположен кбм мене, но кбм т е б е не е.“ А онези, на чий-
т о хар ак тер е присбщо изобщо да не п р еч ат на ст р е м е ж и т е
на ч у ж д а т а воля, а по-скоро да ги подпом агат, т о е с т к о и то са
винаги услужливи, доброжелателни, любезни, благотвори тел
ни, били наричани заради о т н о ш ен и ет о на поведението си кбм
в о л я т а на други добри. За познаващ ите сбщ ества (ж ивотни и
хора) противополож н ото п он яти е на немски език и о т около
с т о т и н а години насам и на френски се изразява с друга дума,
не к а к т о при непознаващите, именно с лош, méchant, д о к ат о в
п о ч ти всички други езици не се прави т а к а в а разлика и xax o ç,
malus, cattivo, bad се използва к а к т о 3а хора, т а к а и 3а неоду
шевени предмети, п р о ти во сто я щ и на целите на определена
индивидуална воля. Следователно, изхождайки напблно о т па
си вн ата ст р а н а на доброто, разглеждането могло да премине
едва по-кбсно вбрху а к т и в н а т а и да изследва поведението на
човека, наричан добър, вече не по отнош ение на други, а единс
т в е н о на него самия. При т о в а била поставена задачата да
обясни о т ч а с т и ч и ст о о б е к т и в н о т о уважение, к о е т о т о в а
поведение предизвиквало у други, о т ч а с т и и своеобразното,
явно задоволство на с б о т в е т н и я индивид о т самия себе си,
т б й к а т о т о й го бил спечелил дори с друг вид ж ер тви , как
т о и обратн о, да обясни д уш евн о то страдание, сбпровожда-
що л ош и те помисли, колкото и предим ства да и м а т 3а онзи,
к о й то ги е таи л . О т т у к п р о и зт и ч а т ети ч еск и т е системи,
к а к т о ф илософ ските, т а к а и опиращ ите се вбрху религията.
И д в е т е систем и са се стремили винаги да свбрж ат по някакбв
начин б л аж е н ст во т о с д о б р о д етел та, пбрвите о т ъ ж д е с т в я
вайки го с д о б р о д етел та с п о м о щ та на закона 3а противоре
ч и ето или на закона 3а основанието или пбк преврбщайки го
СВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 559
6 нейно последствие, но винаги софистично. А в т о р и т е чрез

утвъ рж д аван ето на други с вето ве освен п о з н а т и т е о т 653-
можния опит*. Според н аш ето виждане, напротив, ввтреш -
н а т а свщ н о ст на д о б р о д етел та се оказва стр ем еж в посока,
напвлно противоположна на стрем еж а квм блаж енство, т о
е с т благополучие и ж и в о т .
Съгласно по-горе изложеното с оглед на п о н я т и е т о си доб
рото е tcov лрод xi**, т о е с т всяко добро е по св о ет о същ ество
о тн оси тел н о , за щ о т о с ъ щ н о с т т а му се състои само в о т
ношението към ж елаещ ата воля. Следователно абсолютно
то добро е противоречие: добро в най-висша степен (summum
Ьопит) означава същ ото, именно крайно удовлетворение на
волята, след к о е т о няма да се появи друго желание, последен
* Между другото нека споменем тук , че онова, което придава на

всяка положителна религия голямата ù сила, опорната точка, о т
която т я завладява душите, е безспорно етическата ù страна, ма
кар и не непосредствено като такава, а като е здраво свързана и пре
плетена с останалата, присвила на съ о тветн ата религия митична
догма, благодарение на която религията става обяснима. Тази връзка
е толкова силна, че макар и етическият смисъл на постъпките да
не може да се обясни напълно със закона 3 а основанието, а всеки миг
все пак следва този закон, вярващите с м я т а т етическия смисъл на
поведението и този м и т 3 а съвършено неделими, дори направо ги
отъждествяват. Така т е виждат във всяка нападка срещу мита на
падка срещу правото и добродетелта. Стига се дотам, че 3 а моно-
теистичните народи атеизмът или безбожието станали синоним
на липсата на всяка нравственост. За свещениците това смесване
на понятията било добре дошло и само вследствие него станало
възможно възникването на онова чудовищно явление, фанатизмът,
Завладял не само отделни извратени и зли индивиди, но и цели на
роди. Само така, което 3 а чест на човечеството се е случило само
веднъж в неговата история, този фанатизъм е успял да се въплъти у
нас, на Запад, в инквизицията. Според най-новите автентични све
дения само в Мадрид (докато в останалата част на Испания имало
още много такива свърталища на духовни убийци) 3 а 300 години т я
изпратила по верски причини 300 000 души на мъченическа смърт
върху кладата. Нека си го припомняме всеки път, щом някой усърд-
ник се опита да вдигне глас.
** Относително важащо (гр.) - Б. пр.
м оти в , ч и ето постигане би довело до вечно удовлетворение

на во л я та. Д осегаш ните ни размишления в т а з и ч е т в е р т а
книга доказват, че т о в а е невезможно. В о л я т а не може да бъ
де удовлетворена т а к а , че да престане все о т н о в о да желае,
к а к т о и врем ето не може да свериш или да започне. Тя не поз
нава трай но, удовлетворяващ о я напелно и завинаги изпелне-
ние на ж еланията си. Тя е к а т о бвч вата на данаидите. За нея
не сещ ествува добро в най-висша степен, абсолю тно добро,
а само временно. Ако обаче някой желае да даде почетно мяс
т о к а т о на заслужил воин на един с т а р израз, к о й т о по навик
не можем напелно да изоставим, може с п о м о щ та на тр о п и и
образни сред ства да нарече абсолю тно добро, summum bonum,
пелн ото сам оотстранени е и отричане на во л я та, ч и с т о т о
безволие, к о е т о единствено у т о л я в а и у к р о т я в а завинаги по
рива на во л я та, к а т о сездава онова неразрушимо задоволство,
к о е т о ни избавя о т свет а. Сега скоро в края на н аш ето изло
жение ще се занимаем с него и ще го разгледаме к а т о единстве
н о т о радикално лечебно ср ед ство 3а б о л е с т т а , срещу к о я т о
всички други блага, именно всички изпелнени желания и всяко
п о ст и гн а т о щ асти е, са само палиативни, само болкоуспоко-
яващи средства. В т о з и смисел гр еук ат а дума xeÀoç;*53, к а к т о
и finis bonorum**5* п од хож дат т у к дори по-добре. Толкова 3а ду
м и т е добър и зъл, а сега ще се заемем сес самия ввпрос.
Наричаме зъл т о зи човек, к о й т о при известен повод и ко-
г а т о никаква веншна сила не го везпира, е винаги склонен да
изверши несправедливост. Сегласно обяснението ни на непра
в о т о т о в а означава, че т а к е в човек не само утвер ж д ава воля
т а 3а ж и в о т , к а к т о т я се проявява у с о б с т в е н о т о му т я л о ,
но т о в а отнош ение о т и в а то л к ова далече, че отри ча во лята,
проявяваща се у други индивиди. Това проличава в желание
т о му т е х н и т е сили да с л у ж а т на н еговата воля и в о п и та
да унищожи свщ е с т в у в а н е т о им, ако т е п р о т и в о с т о я т на
с т р е м е ж и т е на в о л я т а му. К а т о краен източник му служи
ви соката степен на егоизем, ч и я т о сещ н о ст бе разгледана по-
* Цел (гр.) - Б. пр.

** Крайно благо (лат.) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕД С Т А ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 561
горе. Тук две неща с т а в а т веднага очевидни. Първо, у т а к ъ в чо

век се проявява извънредно силна воля 3а ж и в о т , преминаваща
далече утвъ р ж д аван ето на собствения ж и в о т , и второ, него
в о т о познание е отдадено изцяло на закона 3а основанието и е
подвластно на principio individuationis, к а т о съхранява твъ рдо
обусловените о т т о з и принцип различия между с о б с т в е н а т а
му личност и всички останали. З а т о в а т о й тър си само собс
т в е н о т о си благополучие, напълно безразличен към благото
на други те, ч и я т о същ ност му е по-скоро чужда, разделена с
дълбока п роп аст о т неговата. Той я разглежда дори само к а т о
маска, без к а к в а т о и да е реалност. И т е зи две свой ства са ос
новните елементи на злия характер.
Болезненото желание е само по себе си и непосредствено
постоянен източник на страдание. Първо, защ о то всяко жела
ние к а т о т а к о в а произтича о т нужда, т о е с т о т страдание.
(Затова, к а к т о ще си спомним о т т р е т а т а книга, мигновено
т о ут и хв ан е на к о е т о и да е желание, ути хван е, настъпващ о,
щом к а т о в к а ч е с т в о т о си на ч и ст , безволен с у б е к т на поз
нанието - кор елат на и д еята - сме се отдали на естети ч ески
наглед, е основна съставна ч а с т на р а д о с т т а о т красивото.)
Вто ро , защ о то поради каузалната взаимовръзка между неща
т а повечето желания т р я б ва да о с т а н а т неизпълнени и на во
л я т а много по-често се пречи, о т к о л к о т о т я да се уд о в л ет
ворява. Е т о защо и силните и многобройни желания в о д я т до
силни и многобройни страдания, т ъ й к а т о всяко страдание не
е нищо друго освен неизпълнено и осуетен о желание. Дори бол
к а т а на т я л о т о , к о гато е наранено или пребито, е възможна
само з ащ о то т я л о т о е с а м а т а воля, стан ал а о б ек т .
Именно защ о то силните и многобройни страдания са неде
лими о т силните и многобройни желания, изражението на ли
ц е т о на злия човек носи о т п е ч а т ъ к а на вътреш но страдание.
Дори и да е постигнал ж еланото щ асти е, т о й винаги изглежда
нещ астен, ако не е о б зет о т м имолетно ликуване или ако не се
преструва. О т т о в а непосредствено присъщо му ввтреш н о
страдание произтича не само дълж ащ ата се на чи сти я егои
зъм, но и безкористна р а д о ст о т ч у ж д о т о страдание, пред
ставляващ а и стинскатаулоба, сти гащ а дори до жестокост. За
нея ч у ж д о т о страдание не е вече средство 3а постигане на ре

л и т е на с о б с т в е н а т а воля, а цел сама по себе си. П о -т о ч н о т о
обяснение на т о зи феномен е следното. Тбй к а т о е проява на
в о л я т а, озарен о т най-ясно познание, човек измерва д ей стви
т е л н о т о и почувствано удовлетворение винаги 6 сравнение с
ввзмож ното, представено му о т познанието. О т т у к произ
т и ч а з а в и с т т а . Всяко лишение се увеличава безкрайно, сравне
но с ч у ж д о т о удоволствие и се облекчава чрез Знан и ето> че 11
други п о н асят същ и те лишения. Несгодите, к о и то са общи 3а
всички и са неделими о т човешкия род, не ни н а т е ж а в а т мно
го, к а к т о и онези, дължащи се на кли м ата, характерни 3а цяла
т а стран а. Споменеш 3а по-големи мбки о т н аш и те успокоява
болката, ви дб т на ч уж д и те страдания облекчава собствени
т е . К о гато под болезнения порив на в о л я т а човек изгаря о т
някакбв силен л а м т е ж и би желал да завладее всичко, 3а да у т о
ли ж а ж д а т а на егоизма си, при к о ето , к а к т о е необходимо, е
принуден да се убеди, че всяко удовлетворение е само илюзорно
и п о с т и г н а т о т о никога не дава онова, к о ет о ж еланието е обе
щавало, именно трай н о успокояване на неукротим ия порив на
во л я та, к о гато сбзнае, че с изпблнението на желанието само
се променя ф о р м ат а му и сега вече т о го щмбчва под друг вид,
дори накрая, к о гато всички форми се изчерпят, с ам и я т порив
на в о л я т а и без осбзнат м о т и в о ст а в а и се изявява ужасно мъ-
чително к а т о ч у в с т в о на ужасна с ам о т а и п у с т о т а ; к огато
о т всичко т о в а , к о е т о при обикновената сила на желанието
се ч у в с т в а по-слабо и сбздава само мрачно настроение, у онзи,
к о й то представлява д о ст и гн ал ат а необичайна злоба проява на
во л я та, неизбежно вбзниква безпределна вбтреш н а мбка, веч
но неспокойствие, неизцелимо страдание, то гава т о й тбрси
по околен п б т онова облекчение, на к о ет о не е непосредствено
способен. О п и тва се да облекчи сво ет о страдание чрез 6и9а на
чуж д о то , в к о е т о едновременно о ткр и ва и проява на с в о я т а
сила. Сега ч у ж д о т о страдание с т а в а 3а него цел сама по себе
си, представлява гледка, доставящ а му удоволствие. Така въз
никва явлението на истинска ж е с т о к о с т , на кръвожадност,
по зн ата то л к о ва ч ест о в и с т о р и я т а , у Н ероновците и Доми-
цианците, у африканските вождове, у Робеспиер и т .н .
С ВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД СТАВА. Ч ЕТ В Ъ РТ А КН И ГА 563
Сродна свс злобата е о т м в с т и т е л н о с т т а , о твр вщ ащ а на

Злото свс зло, не с оглед на бвдещ ето - нещо, характерно 3 а
наказанието, - а само заради случилото се, заради м иналото
к а т о так об а, значи о тм вщ ав а се безкористно, м в с т т а не ка
т о средство, а к а т о цел, 3 а да се наслади човек на причинена
т а на оскврбителя о т него самия мвка. Тоба, к о е т о различа
ва о т м в щ е н и е т о о т ч и с т а т а злоба и до и звестн а степен го
извинява, е някакво привидно право, доколкото свилият а к т ,
к о й то сега е отмвщ ение, би бил наказание, значи право, ако бе
изввршен на законно основание, т о е с т свгласно предварител
но установени правила в едно санкционирало го общ ество.
Освен описаното страдание, ввзникнало заедно свс злоба
т а о т един корен, много си л н ата боля, и з а т о в а неделимо о т
нея, с нея е свврзана и една напвлно различна и особена мвка,
чувстван а при всяка лоша постъпка, все едно дали т я е не
справедливост поради егоизвм, или ч и ста злоба, и според вре
м е тр ае н е т о си наричана угризение на съвестта или терзание
на съвестта. К о й то си спомня добре предиш ното свдвржание
на ч е т в в р т а т а книга, особено у с т а н о в е н а т а в началото й ис
ти н а, именно че на в о л я т а 3а ж и в о т винаги е осигурен с ам и я т
ж и в о т к а т о нейно отраж ение или огледало, к о й то помни още
изложението 3а вечн ото правосвдие, ще о ткр и е скоро, че в
с в о т в е т с т в и е с т е зи размишления угризението на с в в е с т т а
може да има само следния смисвл, т о е с т а б с т р а к т н о изразе
но, свдвржанието му е следното, при к о е т о се различават две
части, к о и то обаче пак се сли ват една с друга и т р я б в а да се
м и слят к а т о нещо напвлно сбврзано.
К олкото и п л втн о б ул о то на Майя да обвива свзнанието
3а зл о то, т о е с т колкото и здраво да е завладяно о т ргт прю
in.dividuation.is, см ятай ки с в о т в е т н о с в о я т а личност напвлно
различна о т всяка друга и разделена о т нея с двлбока пропаст,
убеждение, квм к о е т о човек се придвржа с все сила, т в й к а т о
подхожда на егоизма му и е негова опора (почти винаги познани
е т о е подкупено о т во л я та), все пак 6 най-свкровените глвбини
на свзнанието му се т а и п р ед ч увстви ето, че т а к в в порядвк на
н ещ ата е само явление, а сами по себе си т е с т о я т сввсем дру
гояче; предчувства, че кол кото и врем ето и п р о с т р а н с т в о т о
да го о т д е л я т о т д руги те индивиди и безбройните стр ад а

ния, к о и т о т е понасят, п о н асят дори по негова вина, колкото
и да мд ги п р е д с т а в я т к а т о съвсем чужди, все пак и независи
мо о т п р е д с т а в а т а и нейните форми, единствена в о л я т а 3а
ж и в о т се проявява във всички т я х , само т я , не познавайки се
сама, обръща оръдието си срещу себе си и търсейки в едно о т
явленията си по-голямо благополучие, причинява именно т а к а
по-голямо страдание на д руги те; предчувства, че т о й , зл и я т
човек, е именно р я л а т а т а з и воля, следователно т о й не е само
мъчител, но е също и мъченик, о т чи ето страдание го отделя
и освобождава една измамна илюзия. За нейна форма с л у ж а т
п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, т я обаче изчезва и т о й , к а к т о
изисква правдата, т р я б ва да зап л ати 3а уд о во л стви ето с ме
к а т а и р я л о то страдание, к о е т о с м я т а само 3а възможно, го
сполетява д ей стви телн о к а т о в о л я т а 3а ж и в о т , т ъ й к а т о
само 3а познанието на индивида, само посредством ргт аршт
тйтйиайот5 възмож ното и д е й с т в и т е л н о т о , близкото и да
лечното във врем ето и п р о с т р а н с т в о т о се различават едно
о т друго, а не сами по себе си. Тази и сти н а е изразена в м и т а,
т о е с т приспособена е към закона 3а основанието и т а к а е пре
несена във ф о р м ат а на явлението к а т о преселение на д у ш а т а .
Но най-чист израз, лишен о т к акъ вто и да е примес, т я е на
мерила в см ътно ч у в с т в а н а т а , но б езутеш н а мъка, нарича
на терзание на д у ш а т а . То произтича обаче и о т едно второ
непосредствено съзнание, т я с н о свързано с първото, именно
съзнанието 3а си л ата, с к о я т о в о л я т а 3а ж и в о т се утвъ рж д а
ва у злия индивид, сила, о ти ващ а далече зад индивидуалното
му явление, чак до пълно отричане на съ щ ата воля, явяваща се
у други индивиди. В ъ т р е ш н и я т ужас на злодея о т собствена
т а му постъпка, к о я т о т о й се мъчи да скрие о т самия себе си,
съдържа същ ото предчувствие 3а н и щ о ж н о с т т а и ч и с т а т а
илю зорност на ргт арш т тс1тс1иаНот5 и обусловената о т не
го разлика между него, злодея, и д руги те съдържа същевремен
но още и съзнанието 3а с и л ат а на с о б с т в е н а т а воля, силата,
с к о я т о е сграбчил ж и в о т а , вкопчил се е здраво в него, именно
в т о зи ж и в о т , ч и я т о ужасна ст р ан а о ткр и ва в ст р а д а н и я т а
на п о т и с н а т и т е о т него самия и с к о я т о т о й все пак се е т а к а
С ВЕТЪ Т КАТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 565
Здраво сраснал, че именно по т о зи начин уж асн о то изхожда о т

него самия к а т о сред ство 3а по-пълно утвърж даване на собс
т в е н а т а му воля. Съзнава себе си к а т о концентрирана проява
на в о л я т а 3а ж и в о т , ч у в с т в а до каква степен е във в л а с т т а
на ж и в о та, а с т о в а и на безбройните страдания, присъщи на
то зи ж и в о т , тъ й к а т о т о й притеж ава безкрайно време и без
крайно п р о с т р ан с т в о , 3а да премахне разликата между 653-
м ож н ост и д е й с т в и т е л н о с т и да превърне всички досега са
мо познавани страдания в почувствани. М илионите години на
вечно прераждане с ъ щ е с т в у в а т наистина само 6 п о н я т и е т о ,
к а к т о и ц я л о то минало и бъдеще с ъ щ е с т в у в а т само в поня
т и е т о : изпълненото време, ф о р м ат а на явленията на во л я т а
е единствено н а с т о я щ е т о , а 3а индивида врем ето е винаги но
во, т о й винаги се ч у в с т в а к а т о новороден, з ащ о то ж и в о т ъ т
е неделим о т в о л я т а 3а ж и в о т и неговата форма е единствено
сега. Смъртта (извинете ме 3а п о вто р ен и ето на сравнението)
прилича на залеза на слънцето, к о е т о само привидно се поглъща
о т н о щ т а , а в д е й с т в и т е л н о с т е източник на всяка свет л и
на, безспир гори, носи нови дни на нови светове, вечно изгрява
и вечно залязва. Н ачалото и к р а я т зася гат само индивида пос
редством врем ето, ф о р м ат а на т о в а явление 3а п р е д с т а в а т а .
Извън врем ето се намира само во л я та, К а н т о в о т о нещо само
по себе си, и н еговата адекватна о б е к т н о с т , П л а т о н о в а т а
идея. Е т о защо сам о уб и й ство то не носи спасение. Това, к о е т о
всеки желае в д у ш а т а си, тр я б ва да бъде т о й , а к а к в о т о всеки
е, т о в а т о й именно желае.
Следователно наред с п р и д о б и то то ч у в с т в о 3а илюзор-
н о с т т а и н и щ о ж е ст во то на ф о р м и те на п р е д с т а в а т а , обо
собяващи индивидите един о т друг, самопознанието на собс
т в е н а т а воля и н ейн ата степен д а в а т на с ъ в е с т т а ж и лото.
Ж и в о т ъ т на един човек възпроизвежда образа на емпиричния
характер, ч и й то оригинал е интелигибилният. При т о з и об-
Ра3 Зло9е я т се изплашва, все едно дали т о й е начертан в ед
ри черти , т а к а че с в е т ъ т да споделя о твр ащ ен и ето му, или
с толкова малки, че единствено т о й ги вижда, т ъ й к а т о т о й
се о т н ася непосредствено само до него. М иналото не би има
ло значение п р о ст о к а т о явление и не би могло да тр ево ж и
с ъ в е с т т а , ако х а р а к т е р ъ т не се ч увстваш е свободен о т вре

м е т о и неизменяем о т него, д о к ат о не о трече сам себе си. Е т о
Защо о тдав н а минали неща т е ж а т на с ъ в е с т т а ни. М олбата
„Не ме въвеждай в изкушение!“ казва: „Не позволявай да видя
кой съм!“
По си л ата, с к о я т о утвъ рж дава ж и в о т а и к о я т о му се пред
с т а в я във вида на причиненото на д руги те о т него страдание,
Злодеят измерва какво е разсто я н и ето между него и отказа
и о т р и ч а н е т о на именно т а з и воля, единствено възможното
спасение о т с в е т а и неговото страдание. Вижда, доколкото
принадлежи на т о з и с в я т , и колко здраво е свързан с него. Опоз
натото страдание на д р уги те не е могло да го трогн е; т о й по
пада под в л а с т т а на почувстваното. О става неизвестно дали
т о uje сломи някога с и л ат а на в о л я т а му, или ще я преодолее.
Това разкриване на значението и в ъ т р е ш н а т а същ ност на
Злото представя само к а т о ч у в ст в о , т о е с т не к а т о ясно, абс
т р а к т н о познание съдържанието на угризението на с ъ в е с т т а .
То ще с т а н е по-ясно и по-пълно чрез СВ1Ч ° т а к о в а разглеждане
на доброто к а т о свой ство на ч о веш к ата воля и накрая чрез
пълното отричане и с в е т о с т т а , произтичащ а о т отричане
т о , к о гат о т о е достигнало най-висока степен. П роти воп о
л о ж н о с т и т е се изясняват винаги взаимно и д е н я т разкрива
едновременно сам себе си, но също и н о щ т а , к а к т о прекрасно
го е казал Спиноза.
§66
Морал без обоснование, т о е с т п р о ст о морализиране, не мо

же да въздейства, т ъ й к а т о не мотивира. Обаче морал, който
м отивира, може да оказва влияние само чрез въздействие върху
себелюбието. Онова, к о е т о възниква о т себелюбието обаче,
няма морална с т о й н о с т . О т т у к следва, че моралът, изобщо
а б с т р а к т н о т о познание не м о г а т да създадат истинска доб
родетел, а т я т р я б ва да възникне о т и н т у и т и в н о т о позна
ние, откри ващ о у чуждия индивид същ ност, еднаква със собс
твената.
СВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 567
Н аистина д о б р о д ет ел т а произтича о т познанието, но не

о т а б с т р а к т н о т о , изразимо чрез 9 Уми познание. Ако т о в а
бе т а к а , т о гав а т я би могла да се научи и излагайки т у к абс
т р а к т н о с в щ н о с т т а й и л еж ащ ото 6 о сн о вата й познание,
можехме да направим в етическо отнош ение по-добвр всеки,
к ой то ни разбере. Н апротив, чрез лекции по ет и к а и морални
проповеди не можем да свздадем н и т о един добродетелен чо
век, к а к т о и всички е с т е т и к и , к а т о се започне с А р и ст о т е л ,
не са свздали н и т о един п о е т , защ о то 3а и с т и н с к а т а ввтр еш -
на св щ н о ст на д о б р о д ет ел т а п о н я т и е т о е безплодно, к а к т о е
безплодно и 3а и з к у с т в о т о . То може да изпвлнява само напвлно
подчинена роля и да служи к а т о орвдие при о свщ ествяв ан ето
и свхраняването на нещо опознато и решено по друг п в т . Veile
non discitur*. И наистина а б с т р а к т н и т е догми н я м а т влияние
вврху д о б р о д етел та, т о е с т вврху добрите помисли: фалши
в и т е не й п реч ат, а и ст и н ск и т е едва ли й пом агат. Би било
д ей стви телн о много лошо, ако основното в ч о веш к ото пове
дение, н еговата нравствена, вечно значима с т о й н о с т зависе
ше о т нещо, ч и ето постигане е до т а к а в а степен подчинено
на сл у ч ай н о ст т а, к ак ви т о са догмите, вероученията, фило-
соф емите. За н р а в с т в е н о с т т а догм и те и м а т само т о в а зна
чение, че човек, добродетелен благодарение на придобито по
друг начин познание (к о ето скоро ще разгледаме), намира в т я х
схема, формуляр, свгласно к о й то дава на собствения си разум
един най-често само ф и кти вен о т ч е т 3а с в о и т е неегоистич-
ни поствпки, ч и я т о свщ н о ст разум вт, т о е с т т о й с ам и я т , не
разбира, но е приучил разума си да се задоволява с т о з и о т ч е т .
Вврху поведението, вврху ввнш н ите действия, д огм и те м о
г а т да оказват, наистина, силно влияние, свщо к а к т о и наби-
к в т и при м ервт (последните, защ о то , свзнавайки слабости
т е на преценките си, обикновеният човек не им се доверява и
следва само собствения си или чуждия о п и т ). С т о в а обаче по
мислите му не се променят**. Всяко а б с т р а к т н о познание дава
* Желанието не може да се научи (лат.) - Б. пр.

** Това са само o p e ra o p e r a ta (изввршени добри дела - л ат. - б. пр.),
би казала цврквата, които не помагат, ако м и лостта не бвде дарена
с вярата, която води до прераждане.
само м о т и в и т е , но м о т и в и т е , к а к т о бе показано по-горе, мо

г а т само да пром ен ят п о со к ата на во л я та, но никога нея сама
т а . Всяко предаваемо познание обаче може да бездейства ввр-
хд в о л я т а само к а т о м оти в. К а к т о и да я н асочват догм ите,
все пак винаги о с т а в а онова, к о е т о човек всъщ н ост и изобщо
желае. Нови мисли се п о явя ват у него само 3а п ъ т и щ а т а как
да го постигне и въображаеми м оти ви го ръ ководят наравно
с д е й с т в и т е л н и т е . З а т о в а например, що се о т н ася до нравс
т в е н и т е ценности на един човек, е все едно дали т о й прави
големи дарения на безпомощ ните, твъ рд о убеден, че в бедния
ж и в о т ще получи всичко десеторно, или дали използва с е щ а т а
сума, 3а да подобри им ението си, к о е т о ще му донесе наистина
кесни, но з а т о в а по-сигурни и по-големи лихви. А и онзи, кой
т о благочестиво предава ерети ка на пламъците, е сещо убиец,
к а к т о и разбойникът, убиващ, 3а да спечели наградата. Според
в е т р е ш н и т е подбуди убиец е дори и т о зи , к о й т о е убил щ ур
ц и т е в О б е т о в а н а т а земя, ако е извършил т о в а с надеж дата,
че т а к а ще си спечели м я с т о на небето. Тези хора се гр и ж ат
само 3а себе си, ч и ст о егоистично, също к а к т о и разбойникът,
о т к огото се различават само по а б с у р д н о с т т а на ср ед ства
т а . К а к т о се каза вече, до в о л я т а можем да се доберем отвън
само с м оти ви . Те обаче п р о м ен ят начина, по к о й т о т я се про
явява, но нея с а м а т а никога. Veile поп discitur.
К о гат о и звъ р ш и тел ят на добри дела се позовава върху дог
ми, т р я б в а да се прави разлика дали т е зи догми са д ей стви
т ел н о т у к м о т и в , или дали, к а к т о казахме по-горе, не са нищо
друго освен ф и кти вен о т ч е т , с к о й т о т о й се о п и т ва да удов
л етвори собствения си разум, о т ч е т 3а едно добро дело, про
изтичащ о обаче о т съвсем друг източник, извършено, з ащ о то
т о й е добър, но не умее да обясни н е щ а т а к а к т о тр ябва, тъ й
к а т о не е философ, а при все т о в а иска някак си да ги осмисли.
Разликата обаче може да се о ткр и е много тр уд н о , понеже т я
се крие в глъбините на ч о в еш к ат а душа. З а т о в а п о ч ти никога
не можем да дадем морална преценка 3а д ел ата на д руги те и
рядко 3а н аш и те собствени.
П о с т ъ п к и т е и поведението на о т д е л н а т а личност и на
един народ м о г а т да б ъ д а т модифицирани чрез догми, примери
u навици. Но сами по себе си всички nocmsnku (opera operata) са

само празни образи и единствено помислите, водещи до т я х ,
им при дават морална значимост. А т я може да бвде свилата,
но при свбсем други ввншни прояви. При еднаква степ ен на
Злоба един може да умре разпвнат на колело, а друг спокойно в
лон ото на с е м е й ст в о т о си. Една и свща степен на злоба може
при един народ да се прояви в груби чер ти , в уби й ства и ка-
нибализвм, а при друг, напротив, да се изяви умело и скр и то,
еп miniature, в дворцови интриги, поти сн и чество и различни
твн к и сплетни; с в щ н о с т т а обаче е еднаква. Би могло да се по
мисли, че сввврш ен ата двржава или дори може би една т в в р д о
и безусловно изповядвана догма 3а наградите и наказанията
в задгробния ж и в о т биха могли да п р е д о т в р а т я т всяко пре-
ствпление. В политическо отнош ение би се постигнало много,
в морално обаче не, а по-скоро би се попречило в о л я т а да наме
ри св о е т о изображение в ж и в о т а.
И стински добр и те помисли, б езк о р и стн ата добродетел и
ч и с т о т о благородство не и зхож дат значи о т а б с т р а к т н о т о
познание, но все пак о т познание, именно о т едно непосредс
т в е н о и и н т у и т и в н о познание, к о е т о не може н и т о да се 113-
губи, н и т о да се придобие чрез размишление и к о ет о , именно
Защ ото не е а б с т р а к т н о , не може да се предаде на д р уги те и
всеки т р я б в а сам да сти гне до него. Е т о защо т о намира ис
тински я си адекватен израз не в думи, а единствено в дела, в
поведението, в целия жизнен п в т на човека. Т ук ние твр си м
т е о р и я т а на д о б р о д ет ел т а и сме принудени да изразим абс
т р а к т н о с в щ н о с т т а на леж ащ о то 6 о сн о ват а й познание,
но все пак с то зи израз няма да можем да представим с ам о т о
познание, а само п о н я т и е т о 3а него, при к о е т о винаги ще из
хождаме о т поведението, единствено в к о ет о т о в а познание
се проявява, и ще насочим вниманието квм него к а т о негов
единствено адекватен израз, к о й то сега изясняваме и т в л к у -
ваме, т о е с т изразяваме а б с т р а к т н о какво в свщ н о ст ст ав а.
Б1о преди, в п роти воп ол ож н ост на разгледаната длоба, да
говорим 3а и с т и н с к а т а доброта, се налага да засегнем к а т о
междинна степен п р о с т о т о отрицание на зл о то, а т о е спра
ведливостта. Какво е право и неправо, по-горе бе разгледано
д о ст ат ъ ч н о . З а т о в а т у к можем с малко думи да кажем: он-

Зи, к о й т о признава и спазва доброволно т а з и ч и сто морална
граница между неправото и правото , дори и ако н и т о държа
в а т а , н и т о някаква друга вл ас т не я обезпечават, т о е с т кой
т о съгласно н аш ето обяснение, утвърж давайки с о б с т в е н а т а
си воля, не о т и в а никога до отрицание на во л я та, проявяваща
се у друг индивид, е справедлив. За да увеличи с о б с т в е н о т о си
благополучие, т о й няма никога да причини другиму страдание,
т о е с т няма да извърши престъпление, ще зач и та пр о явата и
с о б с т в е н о с т т а на други те. Виждаме, че 3а справедливия чо
век рп п арш т тйтйиаПотв не е к а к т о 3а злия абсолю тна пре
града. Той не утвъ рж дава к а т о него само с о б с т в е н а т а си про
ява на во л я та, отричайки всички други, и о с т а н а л и т е хора не
са 3а него само маски, ч и я т о съ щ н о ст е напълно различна о т
н еговата. Н апроти в, чрез поведението си показва, че разпоз
нава с о б с т в е н а т а си същ ност, именно в о л я т а 3а ж и в о т к а т о
нещо само по себе си, и в ч у ж д и т е, дадени му само к а т о пред
с т а в а прояви, т о й о т к р и ва до и звестн а степен сам себе си,
именно да не постъпва несправедливо, т о е с т да не нарушава
ч у ж д и т е права. На т а з и степ ен именно т о й прозира рппарш т
тйтйиаПотз, б ул о то на Майя, с ч и т а с ъ щ е с т в о т о извън себе
си равно на с о б с т в е н о т о си и не го накърнява.
Погледнем ли в глъбините на т а з и справедливост, ще о т
крием намерението в ут въ р ж д ава н ет о на с о б с т в е н а т а воля
да не се ст и га до отричане на проявите на ч у ж д а т а , принуж
давайки ги да с л у ж а т на с о б с т в е н а т а . О т т у к следва желани
е т о на д р уги те да се дава то лк ова, к ол кото и се получава о т
т я х . Н ай -ви сш ата степ ен на т а з и справедливост на помис
л и т е , съчетана обаче винаги с д обр ота, при теж аващ а вече не
само о тр и ц ател ен хар ак тер , о т и в а д о т а м , че човек почва да
се съмнява в п р аво то си върху наследена с о б с т в е н о ст , к а т о
иска да съхрани т я л о т о си само със свои сили, душевни и фи
зически. Всяка чужда услуга, всеки разкош т о й възприема к а т о
укор и накрая се обрича доброволно на бедност. Така вижда
ме как Паскал не приемал вече никой да му служи, макар и да
имал д о с т а т ъ ч н о много слуги. Независимо о т п о с т о я н н а т а
си болн авост оправял сам леглото си, сам си донасял яденето
С ВЕТЪ Т К АТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТВЪ РТА КН И ГА 571
о т к у х н я т а и т .н . (Vie de Pascal par sa sœur, c. 19). В духа на т о в а

разбиране ce разказва, че някои индийци, дори раджи, независи
мо о т голям ото си б о г а т с т в о го използвали само 3а щ дрвжка
на с е м е й ст в о т о си, на придворните и прислугата и свс стр о га
д о б р о сввестн о ст следвали м акси м ата да не я д а т нищо друго
освен онова, к о е т о сами са посели и пожвнали. Но 6 о сн о вата на
т ази д о б р о св в ест н о ст все пак лежи едно недоразумение: един
индивид, именно за щ о т о е б о га т и има вл аст, може да напра
ви на ч о веш к ото о б щ ество к а т о ц я л о с т т о л к о в а значителни
добрини, че т е да са равностойни на наследеното б о г а т с т в о ,
чи ето обезпечаване т о й двлжи на о б щ е с т в о т о . В свщ н о ст т а -
3U прекомерна справедливост на индийците е нещо повече о т
справедливост, именно истински о т к а з , отричане на в о л я т а
3а ж и в о т , аскеза, 3а к о я т о ще говорим най-накрая. О братно, да
не се прави нищо и да се живее 3а с м ет к а на уси л и я та на други
при наследено б о г а т с т в о , без 9а се пости га нещо ново, може да
се разглежда к а т о несправедливо в морално отнош ение, макар
и свгласно полож и телн и те закони да е право.
Намерихме, че свкровеният източник на доброволната
справедливост т р я б в а да се т в р с и 6 и звестн а степ ен на про
зрение на principium individuationis, д о к а т о несправедливият
човек о с т а в а напвлно под негова вл аст. Това прозрение може
да се освщ естви не само в необходимата, но и в по-висока с т е
пен, к о я т о по д ти ква квм положително благоразположение и
благодеяние, квм човеколюбие. А т о в а е ввзможно, кол кото и
силна и енергична да е сама по себе си проявяващ ата се у т а к в в
индивид воля. Познанието може винаги да бвде в равновесие с
нея, да го научи да п р о т и в о с т о и на изкуш ението квм неспра
ведливост и да доведе до посочената степ ен на д обр ота, дори
до отричане. Следователно д об р и ят човек не бива в никаквв
случай да се с м я т а 3а поначало по-слаба проява на в о л я т а о т
Злия. Единствено познанието у к р о т я в а у него слепия порив
на во л я та. С в щ е с т в у в а т наистина индивиди, к о и т о само из
глеж дат добродушни поради с л а б о с т т а на проявяващ ата се у
т я х воля. Но какви са, проличава скоро о т т о в а , че не са спо
собни да преодолеят в в т р е ш н а т а си свпротива, 3а да изввр-
ш а т едно справедливо или добро дело.
Но ако к а т о рядко изключение срещнем човек, при теж аващ

Значителни доходи, о т к о и т о обаче използва много малко да
себе си и всичко о стан ало дава на нуж даещ и те се, а с ам и я т
т о й се лишава о т уд оволстви я и уд о б ств а и ако се оп и там е да
си изясним поведението на т о зи човек, т о гава независимо о т
всички догми, с к о и т о т о й обяснява на разума п о ст ъ п к и т е си,
ще о ткри ем к а т о най-прост, общ израз и характерна ч е р т а на
поведението му следното: между себе си и другите той прави
по-малка радлика, отколкото е прието. Но ако в о ч и те на други
т е т а з и разлика е т а к а голяма, че ч у ж д о т о нещ астие д о ставя
на злия човек непосредствена р ад о ст, а 3а несправедливия т о
е желано ср ед ство 3а собствено благополучие, ако справедли
в и я т човек се ограничава само да не причинява страдание, ако
изобщо повечето хора з н а я т 3а безброй чужди страдания в
близост до себе си, но не се р е ш а в а т да ги облекчат, т в й к а т о
ще са принудени сами да п о н есат някои лишения, ако следо
вател н о на всички т я х им се с т р у в а , че същ ествува огромна
разлика между с о б с т в е н о т о им А3 и ч уж д о то , 3а онзи благо
роден човек, н апротив, к о го то си представяме, тади разлика
не е то л к о в а значителна. Рппарш т тсИу1йиаиотв, ф о р м ат а на
явлението, не го е завладяла т а к а силно, а стр ад ан и ето , к о ет о
вижда у д руги те, взема т а к а присърце, к а к т о со б ст вен о т о .
О п и тва се да свздаде равновесие между т я х , лишава се о т удо
волствия, понася лишения, 3а да облекчи ч уж д и те страдания.
О ткр и ва, че разликата между него и други те, к о я т о 3а злия
човек е цяла пропаст, е само едно преходно, измамно явление.
Освзнава непосредствено и без умозаключения, че т о в а само
по себе си на с о б с т в е н о т о му явление е с вщ о то само по себе
си и на ч у ж д о т о , именно в о л я т а 3а ж и в о т , представляващ а
с ъ щ н о с т т а на всяко нещо и живееща ввв всичко. О ткр и ва до
ри че т о се простира и вврху ж и в о т н и т е и ц я л а т а природа и
З ато ва няма да измъчва н и т о едно ж ивотно*.
* Правото на човека на ж ивот и на използване силите на жи

во тн и те се основава вврху следното: С повишаване на ясн отата
на съзнанието се повишава равномерно и страданието, а болката,
която ж ивотното изпитва при смврт или при работа, сввсем не
е толкова голяма, колкото болката, която би изпитал човек, ако
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 573
Сега т о й не е 6 състояние да о ст ав и други да т ъ р п я т лише

ния, д о к а т о с а м и я т т о й при теж ава изобилие о т излишни не
ща, т а к а к а к т о никой няма и,ял ден да гладува, 3а да има 3а дру
гия повече, о т к о л к о т о може да употреби . За човек, дей стващ
под напора на л ю б овта, б ул о то на Майя е стан ал о прозрачно
и и л ю зи ята на рппаргит тс1тйиаНот$ се е разпръснала 3а него.
Той о т к р и в а себе си, с в о я т а същ ност, с в о я т а воля във всяко
същ ество, следователно и у страдащ ия. За него е изчезнало за
блуждението, по с и л ат а на к о е т о в о л я т а 3а ж и в о т , не позна
вайки сама себе си, у един индивид се радва на мимолетни, из
мамни наслади, з а т о в а пък, друг стр ад а и търпи лишения и т а
ка обрича на страдания и понася страдания, не съзнавайки, че
к а т о Т и е с т 55 сама изяжда лакомо п л ъ т т а си. Някъде р о п т ае 3а
нечие незаслужено страдание, а другаде безчинства без с т р а х
о т Немезида56. И т а к а все о т н о в о и о т н о во , п р о с т о за щ о т о
сама не се познава в ч у ж д о т о явление и не вижда вечн о то пра
восъдие, овладяна о т ргт арш т тсИу1с1иайот$, т о е с т о т онзи
начин на познание, над к о й то вл аства законът 3а основанието.
Да си излекуван о т т а з и измама, о т т о в а заслепление на Майя
и да вършиш дела, плод на л ю бовта, е едно и също. А последно
т о е неизбежен с и м п т о м на и с т и н с к о т о познание.
П р о ти воп ол о ж н о ст на угризението на с ъ в е с т т а , чи и то
източник и смисъл вече обяснихме, е чистата съвест, у д о в л е т
ворението, к о е т о изпитвам е след всяка безкористна п о стъ п
ка. Тази съ вест е р е з у л т а т на убеж дението, че постъпка, про-
се лиши о т п л ъ тта си или о т силите на ж ивотните. Е т о защо в

утвърждаването на бити ето си човек може да стигне до отрица
ние на бити ето на ж ивотното, к ато чрез това волята 3 а ж ивот
пострадва по-малко, отколкото ако бе обратното. Това определя
едновременно границата, до която човек може да стигне при изпол
зването на ж ивотните, без 9а извърши несправедливост. Но тази
граница често се престъпва, особено при товарните животни и лов
джийските кучета. Срещу то ва е насочена дейността на дружест
вата 3 а закрила на ж ивотните. По мое мнение то ва право не бива
да се простира върху вивисекциите, особено на по-висши животни.
А обратно, чрез см ъ ртта си насекомото съвсем не страда толкова,
колкото човек о т неговото убождане. Индусите не го разбират.
574 А РТУР Ш О П ЕН ХАУЕР
и зтичащ а о т н еп о ср ед ствен о то разпознаване на собствен а

т а ни съ щ н о ст сама по себе си в ч у ж д о т о явление, ни дава о т
своя ст р ан а потвърждение на т о в а о т к р и т и е , о т к р и т и е т о ,
че н а ш е то истинско А3 не се заключава само в с о б с т в е н а т а
ни личност, в т о в а единствено явление, а и във всичко, к о ет о
живее.
Това съзнание дава п р о сто р на сърцето, а егоизмът го с т е с
нява. Д о к а т о егоизмът концентрира съпричастието ни върху
о т д е л н о т о явление на собствения индивид, при к о е т о позна
н и ето ни показва винаги безброй опасности, застраш аващ и
непрестанно т о в а явление, т а к а че с т р а х ъ т и гр и ж ат а с т а
в а т основен т о н на н аст р о ен и ет о ни, съзнанието, че всичко
живо е едновременно и н а ш а т а собствена съ щ н о ст сама по се
бе си, к а к в а т о е и н а ш а т а л ичност, разпростира съпричастие
т о ни върху всичко живо. О т т о в а сърцето получава ш и рота.
Н ам аленото съпричастие към с о б с т в е н а т а ли чност отслабва
и ограничава още в корените й боязливата грижа 3а нея. О т
т у к следва спокойната, уверена веселост, к о я т о ни д ар я ват
д об р од етел н и те помисли и ч и с т а т а съвест. При всяко добро
дело т е изпъкват още по-ясно, к а т о у д о с т о в е р я в а т и пред нас
основанието 3а т о в а настроение. Е г о и с т ъ т се ч у в с т в а обкръ
жен о т чужди и враждебни явления и т о й възлага надежди само
на с о б с т в е н о т о си благополучие. Д о б р и я т човек живее в с в я т
на приятелски явления. Благополучието на всяко едно о т т я х
е негово соб ствен о благополучие. И макар заради т о в а знание
т о 3а човешкия жребий да не изпълва веднага с р а д о ст сърцето
му, п о с т о я н н о т о убеждение, че с о б с т в е н а т а му същ ност е
представена във всичко живо, придава на н астр о ен и ето му все
пак и звестн о равновесие и дори веселост. Р азп р ъ сн ато то вър
ху безброй явления съпричастие не може да всява т а к ъ в ст р ах,
к а к т о ако е концентрирано само върху едно. С л уч ай н о сти те,
Засягащи всички индивиди, се уравновесяват, д о к ат о случай
н о с т и т е , засягащи отделния индивид, му н о с я т щ аст и е или
нещ астие.
И ако други са устан овявали морални принципи и са ги пред
ставяли к а т о предписания 3а добродетел и 3а обезателни за
кони, а аз, к а к т о вече се каза, не съм в състояние да постъ пя
т а к а , за щ о т о на вечно свободната воля не мога да предписвам

н и т о задвлжения, н и т о закони, все пак във връзка с м о е т о раз
съждение известн о с ъ о т в е т с т в и е и аналогия на посоченото
намерение се явява онази ч и ст о т е о р е т и ч н а и сти н а, ч и ето
п р о сто развитие представлява ц я л о то мое изложение, имен
но и с т и н а т а , че в о л я т а е с ъ щ н о с т т а сама по себе си на всяко
явление, но сама к а т о т а к а в а е свободна о т ф о р м и те на я в
лението и по т о з и начин и о т м н о ж е с т в е н о с т т а . По о т н о
шение на поведението на човека т а з и и сти н а не може да бь-
де изречена по-достойно, о т к о л к о т о чрез с п о м е н а т а т а вече
формула на В ед ат а: Tat twam asil* К о й т о е в състояние с ясно
съзнание и твъ р д о дълбоко убеждение да я изрече 3а себе си по
повод на всяко същ ество, с к о е т о се сблъсква в ж и в о т а , може
да бвде сигурен, че е съпричастен на всички добродетели и вся
ко блаж енство и е на правия п ъ т към спасение.
Но преди да продължа п о -н а т а т ъ к и к а т о заключение да по
кажа в изложението си как л ю б о вта, ч и й т о източник и ч и я т о
същ н ост според нас е прозрението на principium individuationis,
води до освобождаване, т оест до пълното отричане о т воля
т а 3а ж и в о т , о т всяко желание, а и също, как един друг п ъ т ,
не то л к о в а лек, но много п о -ч ест довежда човека до същ ото
състояние, значи преди да изложим всичко т о в а , т р я б в а най-
напред т у к да изречем и изясним парадоксалната мисъл, не
З ащ ото е парадоксална, а з а щ о т о е и сти н а и е необходима 3а
п ъ л н о т а т а на п о -н а т а т ъ ш н о т о ми изложение: „Всяка любов
(ауалг), caritas) е състрадание.“
§67
Видяхме как о т прозрението на р гт а р ш п indiv^duationis

произтича в по-малка степен справедли востта, а в по-висо
ка - истински добр и те помисли, проявяващи се к а т о чи ста,
т о е с т безкористна, любов към други те. Там, къ д ето е д о с т и г
нала краен предел, т а з и любов равнопоставя напълно чуждия
Това си т и (инд.) - Б. пр.

индивид и свдбата му на с о б ст в ен ат а. По-далеко обаче т я не

може да о ти д е, т в й к а т о не свщ ествува основание да предпо
ч е т е чуждия индивид пред собствения. Но ако благополучието
или ж и в о т в т на голям брой индивиди са в опасност, т е м о гат
да надделеят над свображенията 3а с о б с т в е н о т о благополучие
на о т д е л н а т а личност. В т а к в в случай човек, достигнал най-
висока д о б р о та и най-свввршено благородство, ще пож ертва
изцяло благополучието и ж и в о т а си 3а благото на много други.
Така е умрял Кодрос, т а к а са умрели Леонид, Регул, Деций Мус,
Арнолд фон Винкелрид, т а к а е умирал всеки, о т и ш вл добровол
но и свзнателно на сигурна с м в р т 3а ближните си, 3а родината.
С в щ а т а степ ен д о б р о та и благородство при теж ава и онзи,
к о й т о доброволно приема с т р а д а н и я т а и с м в р т т а , 3а да о т
с т о я в а онова, к о е т о служи на благото на ц яло то човечество
и по право му принадлежи, т о е с т 3а всеобщовалидни важни ис
т и н и и 3а изкореняване на големи заблуди. Така са умрели Сок-
р а т , Джордано Бруно, т а к а не един герой на и с т и н а т а е наме
рил с м в р т т а си вврху кладата под р вц ете на духовниците.
Ввв врвзка с посочения по-горе парадокс т р я б в а да припом
ня, че по-рано признахме с т р ад ан и ет о да присвщо на ж и в о т а
к а т о ц я л о ст, неделимо о т него. Освзнахме още, че всяко же
лание произтича о т някаква п о т р е б н о ст , о т липса или с т р а
дание. З а т о в а и всяко удовлетворяване е само о тстр ан ен и е
на м в к ат а, а не добавено положително щ асти е: р а д о с т и т е
л в ж а т ж еланието, представяйки се 3а положително благо, а в
д е й с т в и т е л н о с т и м а т о т р и ц а тел н а природа и представля
в а т само к р а я т на едно страдание. Е т о защо и всичко, к о ет о
д о б р о т а т а , л ю б о в т а и б л аго р о д ство то п о с т и г а т 3а други те,
е само облекчаване на с т р а д а н и я т а им, т о е с т всичко, к о ет о
може да п одти кн е човека квм добри дела и поствпки, продик
т у в а н и о т любов, е винаги само познанието на чуждото стра
дание, непосредствено п о н я т н о о т с о б с т в е н о т о и равнопос
тав ен о с него. О т т у к обаче следва, че ч и с т а т а любов (« у а л у ,
caritas) е по с в о е т о е с т е с т в о свстрадание. С т р ад ан и ет о , ко
е т о т я облекчава, все едно дали е голямо, или малко, е винаги
р е з у л т а т на някое неудовлетворено желание. З а т о в а няма да
се поколебаем, ако в пвлна п ро ти во п о л ож н ост на Кант, к о й то
СВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА В А . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 577
признава всичко истински добро и всяка добродетел 3а т а к и

ва само ако са произтекли о т а б с т р а к т н а т а рефлексия, и т о
о т п о н я т и е т о 3а двлга и категоричния им перати в, и 3а кого
т о ч у в с т в о т о на свстрадание е слабост, а сввсем не добро
детел, значи, ако в пвлна п ро ти во п о л ож н ост на К а н т кажем,
че ч и с т о т о по н яти е е 3а и с т и н с к а т а добродетел то л к ова
безплодно, к ол кото е и 3а ч и с т о т о и зкуство, а всяка и с т и н
ска и ч и ст а любов е само свстрадание и всяка любов, к о я т о
не е свстрадание, е себелюбие. Себелю бието е spcoç, свстрада-
нието - а у а л у . Ч е с т о се с р е щ а т свврзани едно с друго. А °Р и
и ст и н ск о т о п р и я т е л ст в о е винаги свчетание о т себелюбие и
свстрадание. П в р в о то се свст о и 6 у д о в о л с т в и е т о о т присвс-
т в и е т о на приятеля, ч и я т о индивидуалност с в о т в е т с т в а
на н а ш а т а и т я е п о ч т и винаги основното. С встр ад ан и ето
се проявява в искрено свпричастие с негови те р ад о сти и мв-
ки и в б езко р и стн и те ж ер тви , к о и т о човек им принася. Дори
Спиноза казва: Benevolentia nihil aliud est, quam cupiditas ex com-
miseratione orta*. (Eth. III, pr. 27, cor. 3, schol.) К а т о потвврждение
на н а ш а т а парадоксална мисвл нека отбележ им , че т о н в т и
словата в езика, на к о й т о го во р я т ч и с т а т а любов и нейните
милувки, сввп ад ат напвлно с т о н а на свстр адан и ето . А между
другото още че на италиански свстрадание и ч и с т а любов се
означават с една и свща дума: pietà.
Тук е м я с т о т о да се разгледа и една о т най-поразителните
особености на ч о в е ш к ат а природа, плачът, к о й т о к а т о сме
ха се числи квм проявите, отличаващ и човека о т ж и в о т н о т о .
П лачвт не е в никаквв случай израз на страдание, з а щ о т о много
страдания невинаги в о д я т до плач. По мое мнение човек пла
че не непосредствено о т п о ч у в с т в а н а т а болка, а винаги о т
ввзпроизвеждането ù в рефлексията. Обикновено дори преми
наваме о т п о ч у в с т в а н а т а о т нас физическа болка квм ч и с т а
т а п редстава 3а нея и едва т о га в а намираме с в ст о я н и е т о си
толкова д остой н о 3а свжаление, че ако с т р а д а щ и я т бе друг,
изпвлнени свс свстрадание и любов, бихме му оказали помощ,
* Благоразположението не е нищо друго освен желание, възникна

ло о т свстрадание (лапа.) - Б. пр.
тбърдо и искрено убедени, че има нужда о т нея. Но ако сами

сме о б е к т на с о б с т в е н о т о си искрено състрадание, ако сами
се нуждаем о т помощ, о т сърце го то ви да си помогнем, ще
почувствам е, че понасяме повече, о т к о л к о т о бихме понесли
при вида на друго страдание, и в т а к о в а стр ан н о объркано на
строение, к о гат о осъзнаваме непосредствено п о ч у в с т в а н а т а
мока едва по двоен околен п ъ т , к а т о веднъж си я представям е
к а т о чужда и сме изпълнени със съчувствие, а след т о в а вне
запно я възприемаме к а т о своя собствена, т о гав а природата
намира облекчение чрез посочения физически спазъм. Плачът е
следователно състрадание кът сатия себе си или състрадание,
връщащо се към изходн ата си т о ч к а . З а т о в а т о й е обусловен
о т с п о с о б н о с т т а 3а любов и състрадание, к а к т о и о т ф а н т а
з и я т а . Е т о защо коравосърдечните и лишени о т въображение
хора не п л ач ат лесно, поради к о е т о плачът се приема ч е с т о 3а
признак на и звестн а степ ен д о б р о т а на хар актер а. Той обе
зоръжава гнева, за щ о т о всеки ч у в с т в а , че к о й т о може да пла
че, е непременно способен на любов, т о е с т на състрадание към
д руги те, именно защ о то , к а к т о се каза по-горе, т о близа във
в о д е щ о то до плач настроение.
Изразявайки наивно и правдиво с в о и т е ч у в с т в а , П етрарка
описва напълно в духа на даденото о т нас обяснение възниква
н е т о на с о б с т в е н и т е си сълзи:
I vo pensando: е nel pensar m’assoie

U n a p i e t à si f o r t e d i me st esso,
Che mi conduce spesso,
Ad alto lagrimar, ch’ i non soleva*.
К азан ото ce потвърж дава и о т т о в а , че деца, изпитали бол

ка, най-често п л ач ат едва к о гат о някой ги съжали, т о е с т т е
не п л ач ат о т бо лк ата, а о т п р е д с т а в а т а 3а нея.
К о гат о не с о б с т в е н о т о , а някое чуждо страдание ни нака
ра да плачем, т о в а е т а к а , за щ о т о във въображението си се
* Когато, потънал 6 мисли, бродя, ме обзема такова силно

с ъ с т р а д а н и е с мене с а мия, че често ридая, което обикновено
не правя (итал.) - Петрарка, I I C a n z o n ie r e , Canzone 21 - Б. пр.
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА. ЧЕТВЪРТА КНИГА ____________ 579
поставям е живо на м я с т о т о на страдащ и я или пвк за щ о т о

в н еговата свдба сезираме о р и ста на р я л о т о човечество, сле
дователно преди всичко с о б с т в е н а т а си, и т а к а , макар и по
околен п е т , ние плачем 3а нас сам и те, изпитвам е сестрадание
кбм нас сам и те. Това, изглежда, е о сн о вн ата причина 3а всеоб
щ о т о , е с т е с т в е н о плачене при см вртн и случаи. Не 3а с в о я т а
Загуба плаче ш егуващ и ят; тост би се срамувал о т т а к и в а его
истични селзи, д о к ат о иначе понякога се срамува, че не плаче.
Най-напред, е с т е с т в е н о , оплаква сед б ата на покойника, но
т ° й плаче сещо, к о гат о след двлго, т е ж к о и неизлечимо боле
дуване с м е р т т а е дошла к а т о желано избавление. Но най-вече
го обзема сестрадание кем о р и ста на р я л о т о човечество, об
речено на см е р т, вследствие к о е т о всеки кипяау п л о д о т в о
рен ж и в о т т р я б в а да угасне и да се превврне 6 нищо. В т ази
орис на ч о в е ч е с т в о т о т о й сезира обаче преди всичко с о б с т в е
н а т а си свдба, и т о то л к ова повече, к ол кото по-блщ;вк му е
бил покойниквт, а най-много, к о гат о е бил баща му. Макар и
ж и б о т е т му поради с т а р о с т и болести да е бил мвчение и 6
сво я та безпом ощ ност т о й да е бил т е ж в к т о в а р 3а сина си,
все пак с и н в т ридае горчиво при с м в р т т а на баща си: поради
обяснената по-горе причина*.
§68
След т о в а отклонение ввв врвзка с и д е н т и ч н о с т т а меж

ду ч и с т а т а воля и свстр адан и ето , ч и й то си м п то м , к о гат о е
насочено кем с о б с т в е н а т а индивидуалност, е ф еном енет на
плача, ще поема о т н о в о н и ш к ат а на разглеждането на е т и
ческия смисвл на поведението, 3а да покажа сега вече как о т
сещия източник, о т к о й т о ввзникват всяка д обр ота, любов,
добродетел и всяко благородство, накрая произтича и онова,
к оето наричам отрирание на в о л я т а 3а ж и в о т .
* Вж. гл. 47 6 то м втори. Едва ли е необходимо да напомняме, че

етиката, изложена 6 §§ 61-67, е намерила по-подробно и по-заввриле-
но описание 6 моята конкурсна работа вврху О с н о в и т е н а м о р а л а .
Какгпо видяхме по-рано, ом р азата и зл о б ата се о бусл авят

о т егоизма, а т о й се дължи на о б в ъ р зан о ст т а на познанието
о т рппарго Ш т йиаП от $, разбрахме още, че източник и същ
н о с т на сп р авед л и во стта, а п о -н а т а т ъ к и на л ю б о вт а и бла
го р о д ст в о т о , чак до най -ви сш ата им степен, се явява прозре
н и ето на рппсгри Ш т йиаПот з. Единствено благодарение на
т о в а прозрение се унищожава разликата между собствения и
чуждия индивид и е възможна и се обяснява съвърш ената доб-
р о т а на помислите, чак до б езк о р и стн ата любов и велико
д у ш н а т а сам ож ертва.
Но к о гат о т о в а прозрение на рппсгри тйтйиайот5, т о в а
непосредствено познание на т ъ ж д е с т в е н о с т т а на во л я т а
във вси чки те й прояви, достигне висока степ ен на ясн о та,
т о га в а т о ще окаже веднага още по-голямо влияние върху во
л я т а . Именно ако пред о ч и те на един човек б ул о т о на Майя,
ргт арш т ШтскгаПотз, е стан ал о то л к о ва прозрачно, че т о й
не прави повече его и сти ч н ата разлика между с о б с т в е н а т а
си ли чн ост и ч у ж д ат а, а е до т а к а в а степ ен съпричастен със.
с т р а д а н и я т а на д р уги те индивиди, сякаш т е са негови собс
твен и , и по т о з и начин не само винаги е го т о в с най-голяма
р а д о ст да помогне, но и да п о ж ер тва собствения си индивид,
щом т а к а м о г а т да се с п ася т по-голям брой чужди индивиди,
т о гав а о т всичко т о в а се подразбира, че т ак ъ в човек, к ой то
е познал във всички същ ества сам себе си, св о ет о съкровено и
истинско А3, ще т р я б в а да гледа на безкрайните страдания на
всичко живо к а т о на свои и т а к а да споделя с т р ад ан и ет о на
релия с в я т . Н и т о едно страдание не му е чуждо. Всички чуж
ди мъки, к о и т о вижда и к о и т о толкова рядко може да облек
чи, всички мъки, 3а к о и т о научава по околен п ъ т , дори кои то
с м я т а само 3а възможни, в л и я я т върху духа му к а т о негови
собствени. Вече не е загрижен само 3а колебанието между собс
т в е н о т о си благополучие и с о б с т в е н и т е несгоди, к а к т о е с
подвластния на егоизма човек, а т ъ й к а т о е прозрял ргт аршт
тйтйиаШ тз, всичко му е еднакво близко. Той познава рялото,
схваща н его вата съ щ н о ст и о ткри ва, че т о се намира в с ъ ст о
яние на непрестанно загиване, нищожни стрем еж и, въ тр еш
но противоречие и вечно страдание; накъдето и да погледне,
вижда с т р а д а щ о т о човечество, с т р а д а щ и т е ж и в о т н и и пре

ходния с в я т . Всичко т о в а обаче му е т а к а близко, к а к т о на
егоиста с о б с т в е н а т а му личност. Как би могвл сега, опознал
т а к а св е т а , да утбврж дава именно т о зи ж и в о т чрез п о с т о
янни волеви а к т о в е и по т о зи начин да се свврзва все п о -тясн о
с него, да го притиска все по-здраво квм себе си! С ледовател
но, ако човек, завладян все още о т ргт арю тйтсЬлаНоть, о т
егоизма, познава само отделни неща и о т н о ш ен и ет о им квм
с о б с т в е н а т а му личност, к а т о т е зи неща се п ревр вщ ат все в
нови и нови (потиви 3а ж еланията му, т о гав а описаното вече
поднание на р я л о то , на с в щ н о с т т а на н е щ а т а сами по себе си
ще с т а н е квиетив на всяко желание. Сега вече в о л я т а се о т -
врвща о т ж и в о т а, ужасява се о т неговите удоволствия, в ко
и т о о тк р и ва п отвврж ден и ето на т о з и ж и в о т . Човек изпада
в свстояние на доброволно отричане, резигнация, на истинска
о т п у с н а т о с т и пвлно безволие.
Макар и ние, о ст а н а л и т е , обгврнапш още с б ул о т о на Ма-
йя, изпитвайки о т врелае на време т е ж к и лични страдания
или пвк представяйки си живо ч уж д и те, да осщнаваме нищож
н о с т т а и горчивината на ж и в о т а и да искаме напвлно и зави
наги да се о тречем о т ж елан и ята си, да пречупим ж и л о т о им
и препречим д оствп а 3а всяко страдание, к а т о се пречистим
и о свети м , все пак скоро попадаме под в л а с т т а на изм ам ното
явление, негови те м оти ви о т н о в о ни завладяват и не можем
да се освободим. И зкуш ен ията на бвдещ ето, очарованието
на н а с т о я щ е т о , с л а д о с т т а на уд о в о л с т в и я т а , благополучие
т о , к о и то са отредени на н а ш а т а личност сред м изерията на
страдащ ия ж и в о т , под в л а с т т а на с л у ч а й н о с т т а и заблужде
нието, ни вл екат о б р атн о квм него и закр еп яват о т н о в о око
вите. З а т о в а Иисус е казал: „По-лесно е камила да мине през
иглени уши, нежели б о га т да влезе в ц а р с т в о т о Божие.“57
Ако сравним ж и в о т а с един крвг, посипан с разпалени ввгли-
ща, 6 к о и т о има само няколко прохладни м е ст а , крвг, през кой
т о сме принудени да тичам е, т о гав а заслепеният о т илюзия
т а човек се у т е ш а в а с прохладното м я с т о , на к о е т о в момен
т а е застан ал или к о е т о вижда блидо до себе си, и продвлжава
да т и ч а в крвга. Но човек, прозрял рппарш т т(Иу1йиаПот$ и
опознал о б щ н о с т т а сама по себе си на н ещ а т а , а по т о з и на

чин и ц яло то, вече не може да вбзприеме т а к а в а у т е х а . Вижда
се едновременно на всички м е с т а в крбга и излиза о т него. Во
л я т а му се преобръща и вече не утвбрж дава с о б с т в е н а т а си,
оглеждаща се в явлението сбщ н о ст, а я отрича, феноменът,
чрез к о й т о т а з и сб щ н о ст се изявява, е преходбт о т доброде
т е л кбм аскетизъм. Такбв човек вече не се задоволява само да
обича ближ ните к а т о себе си и да вбрши 3а т я х всичко онова,
к о е т о вбрши 3а себе си, а у него вбзниква отвращ ение о т същ-
н о с т т а , ч и й то израз е с о б с т в е н о т о му явление, о т в о л я т а 3а
ж и в о т , ядро и сбщ н о ст на т о з и то л к о ва злощ астен с в я т . Е т о
Защо т о й о тр и ча т а з и сбщ н о ст, проявяваща се у него самия и
изразена в неговото т я л о , п о с т б п к и т е му ул и ч ават сега т о в а
явление в лбжа и в с т б п в а т в о т к р и т о противоречие с него.
По сбщ ество нищо друго освен явление, проява на во л я т а, т о й
престава да желае нещо, внимава да не привбрже в о л я т а си към
к ак в о т о и да е и се о п и т в а да утвъ р д и у себе си пълно равно
душие кбм всички неща. Т я л о т о му, здраво и силно, изявява,
п оловото си влечение чрез ген и тали и те, но т о й отри ча воля
т а и уличава т я л о т о си в лъжа. При никакви условия не желае
полово удовлетворяване. Д оброволното и пълно целомъдрие е
п ъ рвата крачка към аскетизъм, към отричане на в о л я т а 3а ж и
в о т . По т о зи начин се о тр и ч а о т и в а щ о т о о твъ д индивиду
алния ж и в о т утвърж даване на в о л я т а и с т о в а се показва, че с
ж и в о т а на т о в а т я л о се унищожава и в о л я т а, ч и я т о проява е
т о . П риродата, винаги правдива и наивна, ни казва, че ако т а -
Зи максима стан еш е всеобща, би се свършил ц ел и ят човешки
род, а според т о в а , к о е т о е казано във в т о р а т а книга относно
взаимовръзката между всички явления на в о л я т а, може да се
предположи, че с изчезването на ви сш ето явление на в о л я т а би
изчезнало и по-слабото й отраж ение - ж и в о т и н с к и я т с в я т ,
т а к а к а к т о с пълната светли н а изчезват полусенките. С пъл
н о т о унищожаване на познанието би изчезнал о т само себе си
и о с т а н а л и я т с в я т и би се превърнал в нищо, т ъ й к а т о без
с у б е к т няма и о б е к т . Т ук бих желал да се позова на едно м я с т о
във Веда, където се казва: „ К а к т о в т о з и с в я т гладните деца
се т р у п а т около майка си, т а к а всички същ ества о ч а к в а т све-
имената ж ер т в а . (Asiatic researches, т . 8, Колбрук57, On the Vedas,

откъс о т Сама-веда; среща се и в Miscellaneous essays, т . 1, с. 88,
на Колбрук). Ж е р т в а означава изобщо резигнация, а остан ала
т а природа т р я б в а да очаква избавлението си о т човека, кой
т о е едновременно жрец и ж ер тва. Заслужава да се отбележ и
к а т о крайно забележително, че т а з и мисъл е била изречена и о т
достойния 3а възхищение и крайно задълбочен Ангелус Силеуи-
ус в с т и х ч е т о , озаглавено „Човек възнася всичко към Бога“ :
Човече! Всичко т е обича. Всичко се тълпи край т е б ,

Към т е б е всичко се стрем и , 3а да достигне Бога58.
Но един още по-голям м и сти к, М ай стер Е к х а р т 59, ч и и то

прекрасни т в о р б и с т а н а х а най-после (1857) достъпни чрез из
данието на Франц Пфайфер, казва на едно м я с т о т а м (с. 459)
съвсем в духа на изложената по-горе мисъл: „Доказвам т о в а
с Х ри стос, т ъ й к а т о т о й казва: И кога A3 бъда издигнат о т
Зем ята, всички ще привлека към Себе Си (Йоан, 12, 32). Така
добр и ят човек т р я б в а да възнесе всички неща към Бога, т е х
ния първоизточник. У ч и т е л и т е ни п о твъ р ж д ават, че всички
твар и са създадени заради човека. П роверете т о в а при всички
твари : е д н ат а т в а р използва д р угата: говедото използва т р е
в а т а , р и б ата - в о д а т а, п т и ц а т а - въздуха, ж и в о т н о т о - го
р а т а . Така всички т в а р и са полезни 3а добрия човек. Д об р и ят
човек ще възнесе към Бога ед н ат а т в а р в д р у гат а.“ Той иска да
каже: За с м е т к а на т о в а , че избавя и ж и в о т н и т е във и със себе
си самия, човек ги използва в т о з и ж и в о т . С т р у в а ми се, че до
ри т р у д н о т о м я с т о в Библията, Рим. 8, 21- 2460, т р я б в а да се
тъл кува в т о зи смисъл.
И в будизма също не ли п сват изрази в т о зи дух. Например,
к огато нарежда да о сед л аят коня му 3а последен п ъ т при бяг
с т в о т о о т бащ и н ата резиденция в п у с т и н я т а , Буда61, още
к а т о Б о д хи сатва62, казва на коня си: „Вече дълго време си с мене
и в ж и в о т а , и в с м ъ р т т а . Време е да спреш да носиш и теглиш .
Само един п ъ т още, о К ан такан а, о тн еси ме о т т у к и к о гато
постигна закона (ще съм ст ан ал Буда), не ще т е забравя“ (Foe
Koue Ki, прев. Абел Ремюса, с. 233).
А ск ети зм ъ т се проявява още в доброволната и преднаме-
рена бедност, н аствпващ а не само per accidens*, к о гато човек

раздаде и м у щ е с т в о т о си, 3а да облекчи ч уж д и те страдания,
но сега вече к а т о уел сама по себе си, к а т о ср ед ство 3а п о с т о
янно ум вртвяване на во л я т а, 3а да не м о г а т удовлетворяване
т о на ж елан ията и с л а д о с т т а на ж и в о т а да ввзбуд ят о т н о в о
во л я та, квм к о й т о вследствие самопознанието т а к в в човек
и зпитва отвращ ение. Д остигнал т ази т о ч к а , т о й к а т о жи
во т я л о , к а т о конкретно явление все още ч у в с т в а склонност
квм всякаквв вид желания, но ги потиска свзнателно, принуж
давайки се да не вврши нищо о т онова, к о е т о желае, и напро
т и в , да вврши всичко, к о е т о не желае, дори и т о да няма друга
уел, освен да служи на ум вртвяване на во л я та. Твй к а т о сам
отри ча проявяващ ата се в н еговата личност воля, т о й не се
противи, ако друг п оствп и по свщия начин, т о е с т ако извврши
несправедливост по отнош ение на него. Е т о защо всяко с т р а
дание, идващо о т в в н поради случайност или чужда злоба, му е
добре дошло, всяка загуба, всеки 11030p, всяка обида. Приема ги с
р а д о ст к а т о ввзм ож ност сам да се увери, че вече не утвврж да-
ва в о л я т а, а радо стн о взема с т р а н а т а на всеки враг на явлени
е т о на в о л я т а, к о е т о представлява с о б с т в е н а т а му личност.
З а т о в а с неизчерпаемо тврпение и безкрайна к р о т о с т понася
ст р ад ан и е т о и позора, на всичко зло о т в р в щ а с добро, без т о “
ва да се хвврля 6 очи, и не допуска н и т о огвня на гнева, н и т о па
ж еланието да се разгори о т н о в о у него. Ум вртвява не само во
л я т а , но и н ей н ата видим ост, н ейн ата о б е к т н о с т , т я л о т о
си. Храни се осквдно, 3а да не би в у в е т у щ о т о и пищно т я л о
да се свживи и ввзбуди по-силно о т н о в о во л я та, ч и й то израз
и огледало е т о . Така се подлага на п о с т , прибягва дори до се-
бебичуване и самоизтезание, 3а да може чрез н еп р естан н и те
страдания и лишения да пречупва и ум вр твява все повече и по
вече во л я та, к о я т о е опознал к а т о източник на со б с т в е н о т о
си злощ астн о б и ти е и на с т р а д а н и я т а на други те, опознал я е
и се е о т в р а т и л о т нея.
И к о гато накрая дойде с м в р т т а , разрушила т о в а явление
на в о л я т а, ч и я т о свщ н о ст е ум вртвен а о тдавн а благодарение
По случайност (лат.) - Б. пр.

на свободн ото самоотричане с изключение на слабия о с т а т ъ к ,

одуш евеното му т я л о , т о гав а т ази см ъ рт е ж елан ото избав
ление, добре дошла е и се приема с р ад о ст. С нея настъпва кра
я т , но не к а к т о при д р уги те само на явлението, а се унищожа
ва с а м а т а същ ност, к о я т о е влачила т у к едно жалко съ щ ест
вуване само в явлението и чрез него**§ . Сега вече се е разкъсала
и последната крехка връзка. За човек, свършил ж и в о т а си по
т о зи начин, е свършил едновременно и с в е т ъ т .
Всичко, к о е т о съм описал т у к със слабите ср ед ства на езика
и с общи изрази, не е измислена о т мене философска приказка
и не важи само 3а днес. Не, т ак ъ в е бил завидният ж и в о т на
много с в е т у и и красиви души сред хр и с т и я н и т е , а още повече
сред и н дуси те и б у д и с т и т е , к а к т о и сред последователи те
на други религии. К ол кото и различни догми да се били запе
чатал и в разума им, все пак в еднаквия им начин на ж и в о т се
изразявало в ъ т р е ш н о т о им непосредствено и и н т у и т и в н о
познание, к о е т о единствено може да бъде източник на всяка
с в я т о с т и добродетел. И т у к проличава го л ям ата разлика
между и н т у и т и в н о т о и а б с т р а к т н о познание, заемаща т о л
кова важно м я с т о в изложението ни и проявяваща се навсякъ
де, но на к о я т о досега се е обръщало малко внимание. Между
д в ете зее голяма про п аст, над к о я т о води единствено фило
соф и ята, що се о т н ася до познанието на с ъ щ н о с т т а на све
т а . В съ щ н ост и н т у и т и в н о или in concrete всеки човек съзнава
всички философски истини, но да ги претвори в рефлексия е
Задача на философа, к о й т о н и т о тр я б ва, н и т о може да се за
нимава с нещо друго.
Може би т у к 3а първи п ъ т се изразява а б с т р а к т н о и лише-
* Тази мисъл е изразена с помощта на едно прекрасно сравнение в

дребното санскритско философско съчинение S a n k h y a K a r ik a „И все
пак душ ата остава известно време облечена с т я л о то , так а както
грънчарската шайба продължава вследствие дадения й тласък да се
върти, след като е завършен съдът. Едва когато просветлената ду
ша се отдели о т т я л о то , 3 а нея изчезва природата и настъпва пъл
ното й освобождение.“ Колбрук, O n th e p h ilo s o p h y o f th e H in d u s : M is c e l
la n e o u s essa ys, m. I, c. 259. Същото и в S a n k h y a C a r ic a b y H o r a c e W ilso n ,
§ 67, 184.
на ош всякакъв митичен елем ент в ъ т р е ш н а т а същ ност на

с в е т о с т т а , сам оотри ч ан ето, ум ъ р т вя ван ето на собствена
т а воля, аскети зм ъ т, изразява се к а т о отрицание на волята
ja живот, настъпващ о, след к а т о съвършеното познание на
с о б с т в е н а т а същ ност е стан ал о квиетив на всяко желание.
О братн о, непосредствено са го осъзнавали и изразявали в дела
всички онези аскети и светци , к о и то при еднакви разбирания
са говорели на различни езици в с ъ о т в е т с т в и е с догмите, въз
приети веднъж завинаги о т разума им. Е т о защо един индий
ски, един християнски и един ламайски свет ец ще т р я б ва да
д а д а т съвсем различен о т ч е т 3а со б с т в е н и т е си дела, к о ет о
обаче е съвсем без значение 3а самия въпрос. Един свет ец може
да е подвластен на най-нелепо суеверие или обратно, т о й може
да бъде философ. И д в е т е са едно и също. Единствено д елата
му с в и д е т е л с т в а т 3а с в е т о с т т а му, з ащ о то 6 морално о т н о
шение т е са плод не на а б с т р а к т н о , а на и н т у и т и в н о възприе
т о т о непосредствено познание на с в е т а и н еговата същ н ост
и само 3а удовлетворяване на разума си т о й ги обяснява с дог
ми. З а т о в а съвсем не е необходимо с в е т е ц ъ т да бъде философ,
н и т о п ъ т ф и лософ ът - светец , к а к т о не е необходимо човек
със съвършена к р асо т а да бъде скул п то р или един голям скулп
т о р да бъде сам красив човек. Изобщо стр ан н о е о т п р а в е н о т о
към м оралиста изискване да не проповядва друга добродетел
освен онази, к о я т о сам притеж ава. Да повтор и ц я л ат а същ
н о с т на с в е т а а б с т р а к т н о , общо и ясно в п о н яти я и т а к а да
го представи на разума си к а т о отраж ение в трай ни и винаги
лежащи на разположение п о н яти я - само т о в а и нищо друго е
ф илософ ията. ЕГапомням посочения в първа книга ц и т а т на
Бейкън Веруламски.
Само а б с т р а к т н о и отвлечено, поради т о в а и сухо е напра
вен о то по-горе описание на о тр и ц ан и ето на в о л я т а или на
ж итей ския п ъ т на една красива душа, на един отрекъл се о т
всичко, каещ се светец. К а к т о познанието, о т к о е т о произ
т и ч а о тр и ц ан и ето на во л я т а, е и н т у и т и в н о , а не аб стр ак
т н о , т а к а т о намира и пълен израз не в а б с т р а к т н и п он яти я,
а единствено в д ел ата и в начина на ж и в о т . Е т о защо, 3а да
разберем по-добре онова, к о е т о о т философска гледна т о ч к а
определяме к а т о отрицание на в о л я т а 3а ж и в о т , т р я б ва да се
Запознаем с примери о т о п и т а и д е й с т в и т е л н о с т т а . Е с т е с
твен о , няма да ги срещнем в ежедневния си о п и т : пат omnia
praeclara tant difficïlia quam гага sunt*, к а к т о прекрасно е казал
Спиноза. Следователно, ако свд б ата не е била особено благо
склонна квм нас да бвдем очевидци на подобни дела, ще т р я б ва
да се задоволим с ж и вото оп и сан и я та на т а к и в а личности. О т
м алкото, к о ето познаваме в превод о т индийската л и тер а
т у р а , виждаме, че т я е била много б о гат а на ж ивотоописа-
ния на светц и и каещи се люде, на самани63 и санясини64 и т .н .
Дори и з в е с т н а т а , макар и не ввв всяко отнош ение похвална
Mythologie des Indous par Mad. de Polier свдвржа много отлични
примери о т т о зи вид. (Особено в гл. 13 на вто р и я т о м .) При
мери 3а необходимото 3а ц ел та обяснение не л и п сват и сред
хр и сти ян и те. Нека прочетем обикновено лошо написаните
биографии на онези личности, наричани т у с в ет и души, т у
п и ет и ст и , к в и е т и ст и , набожни м е ч т а т е л и и т .н . Сборници
с т ак и в а биографии били свздавани в различни времена, к а т о
напр. Животът на светите души о т Терстеген65, История на
възродените о т Райц, в наши дни един сборник на Кане66, свдв-
ржащ между м н огото лоши неща и някои добри. Квм послед
н и т е бих причислил особено „ Ж и в о т в т на Б е а т а Щурмин“.
Тук всвщ н о ст спада и ж и в о т в т на Франциск Асщ ки, т ази ис
ти н ска персонификация на аскетизма и пример 3а подражание
на всички просещи монаси. Ж и в о т в т му, описан о т по-мла
дия му сввременник, известен свщо и к а т о схоластик, с в ет и
Б он авен тура67, е преиздадена н е о т д а в н а - Vita S. Francisci a S.
Bonaventura concinnata (Coecm, 1847), след к а т о малко преди т о
ва ввв Франция излязла една грижливо изработена, подробна,
използвала всички източници биография, Histoire de S. François
dAssise, par Chavin deMallan (1845). И зточен паралел на т е зи м о
нашески свчинения представлява крайно и н т е р е сн а т а книга
на Спенс Харди Eastern monachism, an account of the order of mendi
cants founded by Gotama Budha (1850).
* Защото всичко прекрасно е колкото трудно, толкова и рядко

(лат.) - (Спиноза, Е т и к а , V, 42) - Б. пр.
К а т о типичен, извънредно подробен пример и ф актическа

илю страция на п р ед ставен и те о т мене п о н яти я препоръчвам
да се запознаете с авто б и о гр аф и я та на госпожа Гийон, т ази
красива и прекрасна душа, споменът 3а к о я т о ме изпълва ви
наги с благоговение, к а т о отдадеш е дълж им ата справедли
в о с т на благородните й помисли и проявите снизхождение към
предразсъдъците на разума и. Тади книга ще достави рад о ст
на всеки подобен достоен човек, но няма да срегцне одобре
н и ето на х о р а т а с низки помисли, т о е с т на м н о зи н ство то ,
т ъ й к а т о навсякъде всеки може да цени само онова, к о е т о е
до известн а степен аналогично на него самия или към к о ет о
при теж ава поне слаба наклонност. Това важи к а к т о 3а и н т е
л е к т у а л н а т а , т а к а и 3а е т и ч е с к а т а сфера. К а т о подходящ
пример би могла да се разглежда донякъде и и з в е с т н а т а френ
ска биография на Спиноза, ако к а т о ключ 3а разбирането й се
използва прекрасното въведение в н еуд о вл етвор и тел н ото му
съчинение De етепйайопе ШеПесии. Това м я с т о бих могъл ед
новременно да препоръчам и к а т о най-ефикасното средство
3а ук ро тяван е на бур н и те с т р а с т и . И накрая, дори и сам и я т
Гьо те, доколкото е бил грък, не е с м я т а л 3а недостойно 3а себе
си да ни покаже т ази най-красива ст р ан а на ч о в еч ес т в о т о в
о т р а з я в а щ о т о я огледало на св о ет о поетично и зкуство, к а т о
в Изповедите на една красива душа рисува идеализиран ж и в о т а
на девицата Клетенберг, а и по-късно, в с о б с т в е н а т а си а в т о
биография дава и исторически сведения 3а т о зи въпрос, разказ
вайки ни дори два пъти ж и в о т а на светец а Филипо Нери.
С в е т о в н а т а история, е с т е ст в е н о , премълчава и винаги ще
премълчава хо р а т а , ч и й то ж и в о т е най-доброто и единстве
но задоволително обяснение на т ази важна т о ч к а о т н аш ето
разглеждане. М а т е р и я т а на с в е т о в н а т а истори я е съвсем
друга, дори противоположна, именно не отрицание на во л я та
3а ж и в о т и отказване о т нея, а о б р а т н о т о , утвърж даване
т о й и проявите й в безброй индивиди, в к о и т о раздвоението
й със с а м а т а себе си изпъква съвършено ясно на най-високата
т о ч к а на н ей н ата обективация, к а т о пред о ч и те ни се раз
к р и в а т т у п р евъ зхо дство то на отделния индивид благода
рение на неговия ум, т у с и л ат а на м н о ж е ст в о т о , дължаща се
на н еговата маса, т у м о гъ щ ество то на оли цетворилата се в

съдбата случайност, веч н ата безпомощ ност и нищ ож ност
на всички стремеж и. Ние обаче не проследяваме т у к нишка
т а на явленията във врем ето, а к а т о философи се опитвам е
да изследваме етическия смисъл на п о ст ъ п к и т е и да ги при
емем 3а единствена мярка на всичко значително и важно 3а
нас. З а т о в а с т р а х ъ т о т незаглъхващото м нозинство гласове
на п о ш л о с т т а и г л у п о с т т а няма да ни възпре да не признаем,
че най-голямото, най-важно и най-значително явление, к о е т о
с в е т ъ т може да покаже, не е з а в о е в а т е л я т на св е т а , а побе
д и т е л я т на св е т а, следователно наистина нищо друго освен
ти хи я и незабележим ж итей ски п ъ т на един т ак ъ в човек, оза
рен о т прозрението, вследствие на к о е т о т о й отхвърля и
отрича всеобхватната воля 3а ж и в о т , дей стващ а във всичко и
вечно стр ем я щ а се, т а к а че свободата на т ази воля се проявя
ва едва т у к , единствено у него, обръщайки поведението му в
пълна проти вополож н ост на обикновеното. Следователно в
т о в а отнош ение ж и вото оп и сан и ята на свя ти , самоотрекли
се хора, колкото и лошо да са обикновено написани, дори пре
плетени със суеверие и безсмислици, са поради зн а ч и м о ст т а
на м атериала несравнимо по-поучителни и важни 3а философа
дори о т П л утар х и Ливий.
За по-доброто и по-пълно разбиране на всичко, изложено о т
нас в а б с т р а к т е н и общ вид и представено к а т о отрицание на
во л я та 3а ж и в о т , ще допринесе много разглеждането на нравс
т в е н и т е повели, дадени в т о зи смисъл о т хора, изпълнени с
так ъ в дух. Те ще п о к а ж а т едновременно колко отдавнаш ен е
н аш и ят възглед, макар ф и лософ ският му израз да е нов. Най-
близко до нас е х р и с т и я н с т в о т о . Н еговата ет и к а е напълно
проникната о т посочения дух и води не само до най-висша
степен човеколюбие, но и до отрицание о т всичко. Тази пос
ледна стр ан а се среща к а т о зародиш още в писанията на апос
т о л и т е , но едва по-късно е била р азви та напълно и explicite*
формулирана. А п о с т о л и т е са ни оставили следните повели:
любов към ближния, равна на л ю б о вта към самия себе си, бла-
Изрично (лат.) - Б. пр.

го т б о р и т е л н о ст , отвръщ ане на ом разата с любов и добрини,

тврпение, к р о т о с т , понасяне на всякаквв вид обиди без сепро-
т и в а , вбздвржание в х р а н а т а и потискане на уд о во л стви я та,
сбпротивление на половите нагони, ако е ввзможно дори пблен
о т к а з о т т я х . Тук откри вам е вече пбрвите степени на аске
т и зм а или на и ст и н с к о т о отричане на во л я та, всбщ ност па
онова, к о е т о в Евангелията се нарича „самоотрицание“ и „по
емане на к р в с т а “ (М а т . 16, 24, 25; Марк. 8, 34, 35; Лук. 9, 23, 24;
14, 26, 27, 33). Това направление се развивало все повече и повече
и о т него в о д я т началото си каещ и те се, о тш ел н и ц и те и мо
н а ш е с т в о т о . Сам по себе си т о з и източник е ч и с т и с в я т , но
именно поради т о в а неподходящ 3а по-голям ата ч а с т о т хо
р а т а и з а т о в а всичко, произлязло о т него, можело да ббде само
лицемерие и гн усота, т в й к а т о abusus optimi pessimus*. При по-
н а т а т б ш н о т о развитие на х р и с т и я н с т в о т о т о зи аскетичен
Зародиш се разраства и дости га пблен р азц вет в сбчиненията
на хр и сти ян ск и те светц и и мистици. Наред с н ай -ч и стата
любов т е проповядват и пблно отричане о т всичко, добро
волна и безусловна бедност, истинска ап ати я, пблно безразли
чие кбм всички светски неща, отм иране на с о б с т в е н а т а воля
и ввзраждане в Бога, пблна забрава на с о б с т в е н а т а личност и
потвване в свзерцанието на Бога. Ц ялостн о изложение на т о -
Зи ввпрос намираме в т р у д а на Фенелон68 Explication des maximes
des Saints sur la vie intérieure. Но никбде другаде д у х в т на хрис
т и я н с т в о т о не е намерил в хода на р а зв и т и ето си по-сбвбр-
шен израз, о т к о л к о т о в сбчиненията на нем ските мистици,
следователно у М ай стер Е к х а р т и в заслужено и з в е с т н а т а
книга Нетската теология, 3а к о я т о Л у т е р в предисловието
си квм нея казва, че о т никоя книга с изключение на Библия
т а и св. А вгусти н не е научил повече 3а Бога, Х р и сто с и чо
века, о т к о л к о т о о т тази . И стинския ù и неподправен т е к с т
обаче получихме едва през 1851 г. в Щ у т г а р т с к о т о издание на
Пфайфер. Предписанията и уч ен и ята в нея п р ед ставл яват
най-двлбокото, ввзникнало о т ввтреш н о убеждение, обясне-
* Злоупотребата с доброто е най-лошата злоупотреба (лат.) -

Б. пр.
ние на онова, к о е т о аз представих к а т о отрицание на воля

т а 3а ж и в о т . Е т о защо именно с т я х тр я б ва да се запознаем
по-отблизо, преди да ги отречем с п р о тестан тск о -евр ей ск а
увереност. Написано в същия прекрасен дух, макар и не рав
ностойно на посочената книга, е съчинението на Таулерь9 Под
ражание на бедния живот на Христа, а още и н еговата Medulla
animae. По мое мнение о тн о ш ен и ето между уч ен и ята на т ези
истински християнски мистици и учен и ята в Новия з а в е т е
същ ото, к а к т о о тн о ш ен и ето между сп и рта и виното. Или:
всичко, к о е т о в Новия з а в е т виждаме забулено и к а т о в мъг-
ла, намираме напълно ясно и разбираемо в произведенията на
м и сти ц и те. И накрая, Н о ви я т з а в е т би могъл да се разглежда
к а т о първо посвещение, а м и сти ц и т е - к а т о в т о р о - Syixpcc
хои цеуаХ а рл)атг|рга*7<).
В древните произведения на санскритския език обаче на
мираме всичко онова, к о ет о нарекохме отрицание на во л я т а
3а ж и в о т , много по-широко развито, по-многостранно изло
жено, о т к о л к о т о е било възможно в хр и с ти я н с к а та религия
и западния с в я т . Може би т о в а , че т о зи важен нравствен 603-
глед 3а ж и в о т а е могъл да намери именно т а м още по-дълбоко
развитие и no-решителен израз, се дължи на ф а к т а , че т о й не
е бил ограничаван о т един съвършено чужд елемент, какъ вто
в хр и сти я н ск а та религия е еврейското вероучение, към к о е т о
възвишеният О сновател на х р и сти я н ск а та религия е бил при
нуден о т ч а с т и съзнателно, а о т ч а с т и и може би несъзнател
но да се приспособява и нагажда. Поради т о в а х р и с т и я н с т в о
т о е съставено о т два крайно хетерогенни елемента. Единия
о т т я х , ч и сто нравствения, бих желал да назова преди всичко,
дори изключително християнски и да го разгранича о т заваре
ния еврейски догматизъм. Ако ч е с т о и особено в днешно време
възникват опасения, че т ази прекрасна и всеспасителна рели
гия би могла един ден да достигне пълен упадък, бих потърсил
причината 3а т е зи стр ахо ве единствено във ф а к т а , че т я не
се състои о т един п р о ст елемент, а о т два първоначално хе
терогенни елемента, свързани помежду си само благодарение
Малки и големи мистерии (гр.) - Б. пр.

на и стори чески те събития. О т т о в а разложение, възникващо

о т неравното р о д ст во между т ези елементи и реакци ята към
настъпващ ия дух на врем ето, би трябвало в т ак ъ в случай да
последва разпадане, след к о е т о обаче ч и ст о ет и ч е с к а т а ч а с т
на х р и с т и я н с т в о т о би следвало да о ст ан е н еп о къ тн ата, 3а-
щ о т о е неразрушима.
В е т и к а т а на индусите, доколкото при несъвършените ни
познания ни е известна в многообразните и изразителни фор
ми на ведите, пурани те, п оети чески те тво р б и , м и т о в е т е ,
легендите 3а с в е т ц и т е , сен тен ц и и те и ж и т ей ск и т е прави
ла*, и днес още намираме следните повели: любов към ближния
и пълно отричане на всяко себелюбие; л ю б овта ограничена не
изобщо върху човешкия род, а обхващаща всичко живо; благо
т в о р и т е л н о с т , стигащ а до раздаване на и зр аб о тен о то през
деня с п о т на челото; безгранично търпение към всички оскър-
бители; отврвщ ан е на всяко зло, колкото и да е голямо, с добро
и любов; доброволно и радостн о понасяне на всеки позор; въз
държане о т ж ивотинска храна; пълно целомъдрие и о т к аз о т
всяко сладострастие 3а онзи, к о й то се стрем и към истинска
с в я т о с т ; о тк аз о т к аквато и да е со б ст вен о ст ; напускане на
ро д н о то м я с т о и близките; пълна, дълбока сам о та, прекарвана
в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасно, бавно
самоизтезание, сти гащ о до абсолю тно умъртвяване на воля
т а и накрая до доброволна см ъ рт вследствие глад, слизане при
крокодилите, хвърляне о т свещения скалист връх в Хималаите
или пък к а т о бъ дат живи погребани, а също и чрез хвърляне под
* Вж. напр. O u p n e k ’ h a t, s t u d io A n q u e t il d u P e r r o n , m. 2, № 138, 144,

145, 146. - M y t h o lo g ie d es I n d o u s p a r M a d . d e P o lie r, m. 2, гл. 13, 14, 15, 16,
17. - А з и а т с к и т а га ^ и н , о т Клапрот'1, 6 първия том : „За религията
Фо“; също т а м „Bhaguat-Geeta“ или „Разговори между Кришна и Ар-
джун“; във втория то м „Moha-Mudgava“. Още: In s titu te s o f H in d u - L a w ,
o r th e o r d in a n c e s o f M e n u , fr o m th e S a n s k r it b y W m . Jo n e s , немски превод
о т Хютнер (1797), особено ш еста и дванадесета глава. И накрая
много места в A s ia t ic rese a rch es. (През последните четиридесет го
дини индийската литература в Европа се е толкова увеличила, че
ако бих искал да допълня тази забележка о т първото издание, т я би
Заела няколко страници.)
колелата на огромната, разнасяща ликовете на боговете колес

ница при свпровод на ликуващи песни и тан ц и на баядерки.
И днес още народбт, колкото и да се е изродил в много о т
ношения, следва т е зи предписания, ч и ето начало д ати р а ч е т и
ри века назад, следва ги то ч н о , а понякога о т и в а и до крайнос
ти*. Това, к о е т о се е сбхранило то лк ова двлго сред един народ,
наброяващ милиони хора, налагайки им най-теж ки ж ер тви , не
може да ббде произволна приумица, а и с т и н с к а т а му основа
тр я б ва да лежи в с а м а т а сбщ н ост на ч о веч ест во т о . Приба
вя се още и т о в а , че човек не може д о с т а т е ч н о да се научи на
единомислието, к о е т о откри ва, сравнявайки ж и в о т а на един
християнски каещ се грешник или светец с т о з и на един ин
дийски. При коренно различни догми, нрави и среда стр ем еж и
т е и в б т р е ш н и я т ж и в о т и на д в ам ат а са едни и сбгци. Такива
са и предписанията кбм д вам ата, например Таулер говори 3а
абсолю тна бедност, кбм к о я т о човек тр я б ва да се стрем и и
к о я то се сбстои в пблно отричане и отказване о т всичко, о т
к о ето би могло да се почерпи у т е х а или светско задоволство,
явно за щ о т о всичко т о в а подхранва все о т н о в о во л я та, дока-
т о ц ел та е пблното й отмиране. Индийския паралел о т к р и
ваме в повелите на Ф о 72, санясина, к о й то трябвало да о стан е
сбвсем без жилище и и м ущ ество, а накрая му било заповядано
да не ляга ч е с т о под едно и сбщо дбрво, 3а да не би да се привбр-
же кбм него и го обикне. Х р и сти я н ск и те м истици и учи тел и
т е на в е д а н т с к а т а философия са сродни и по т о в а , че според
т я х 3а човек, достигнал сбвбршенство, са излишни всякакви
вбншни дела и религиозни обреди.
Толкова сбвпадения през толкова различни епохи и при т о л
кова различни народи е ф актическо доказателство , че т у к на
мира израз не някаква душевна с т р а н н о с т и налудничавост,
к а к т о о б и ч ат да т в б р д я т т б п и т е о п т и м и сти , а една сбщес-
т в е н а и само поради сбвбрш ен ството си рядко проявяваща се
стран а на ч о в еш к ата природа.
* По време на Джагернаутската процесия през юни 1840 г. еди

надесет индийци се хвбрлили под колесницата и загинали в момен
та. (Писмо на една земевладелка о т Източна Индия, публикувано в
„Таймс“ на 30 декември 1840.)
Посочих източн и ци те, о т к о и т о човек може да се запознае

непосредствено и к а к т о са почерпани о т ж и в о т а с феномени
т е , в к о и т о се проявява о тр и ц ан и ето на во л я т а 3а ж и в о т . В
и звестн а степен т о в а е н ай -важ н ата т о ч к а в ц я л о то ни из
следване, но въпреки т о в а я изложих съвсем общо, тъ й к а т о е
по-добре да се позовем на онези, к о и то го во р ят о т непосредс
т в е н о п и т , о т к о л к о т о , повтаряйки по-лошо казаното о т
т я х , да увеличим без нужда огце повече обема на т ази книга.
Бих желал да добавя само още няколко думи да о б щ а т а ха
р а к т ер и ст и к а на т я х н о т о състояние. К а к т о видяхме по-го
ре, поради си л ата на ж еланията си зл и я т човек е подложен на
непрестанни, и зто щ и тел н и душевни мъки и к о гато накрая
всички об екти на ж еланията му се изчерпят, ут о л я в а мъчи
т е л н а т а жажда на с о б с т в е н а т а си воля с вида на ч уж д о то
страдание. Точно обратн о, човек, прозрял о тр и ц ан и ето на
в о л я т а 3а ж и в о т , колкото и гледано отвъ н положението му
да е жалко, безрадостно и пълно с лишения, е изпълнен с ду
шевна р ад о ст и истински небесен покой. Това не е неспокой
н и я т порив към ж и в о т , л и к уващ ата р ад о ст, обусловена о т
някое предхождащо или следващо силно страдание, запълващо
ж и в о т а на жизнерадостния човек, а непоклатим мир, дълбок
покой и душевна ведрина, състояние, към к о е т о насочваме
копнежен взор, к о гат о се изпречи пред о ч и те или въображени
е т о ни, признавайки го 3а единствено редното, превишаващо
всичко остан ало, състояние, към к о ет о по-доброто у нас ни
призовава с великото вареге аийе*. Тогава ч увствам е, че всяко
и зтр ъ гн ато о т с в е т а изпълнение на н аш и те желания прилича
на м и л о сти н я та, продължаваща 3а днес ж и в о т а на просяка, да
да може т о й у т р е о т н о в о да гладува, д о к ат о о т р и ч а н ет о о т
всичко земно прилича на наследено имение - освобождава собс
твен и ка завинаги о т всякакви грижи.
О т т р е т а т а книга си спомняме, че е с т е т и ч е с к а т а р ад о ст
о т красивото, поне в гол ям ата си ч а с т , се състои в т о в а , че
встъпвайки в състояние на ч и ст о съзерцание, 3а м о м ен т пре
ставам е да желаем, т о е с т освобождаваме се о т всякакви же-
Рискувай да познаеш (лат.) - Б. пр.

лания и грижи, освобождаваме се сякаш и о т себе си и вече не

сме индивиди, познаващи н ещ ат а само заради ползата о т т я х
3а н еп р естан н и те си желания, не сме корелат на о т д е л н о т о
нещо, 3а к огото о б е к т и т е с т а в а т м отиви, а сме станали без-
волен, вечен с у б е к т на познанието, корелат на и д еята. Знаем,
че т е зи мигновения, когато, избавени о т ж есток и я порив на
во л я та, се ввзнасяме сякаш над т е ж к а т а земна атм осф ер а, са
най-блажените, к о и т о познаваме. О т т у к можем да разберем
колко блажен т р я б в а да е ж и в о т в т на човек, ч и я т о воля е ук
ро тен а не само 3а миг, к а к т о е при е с т е т и ч е с к а т а наслада, а
Завинаги, дори к о гат о е напвлно угаснала, чак до онази последна
тл еещ а искра, к о я т о поддвржа т я л о т о и изгасва заедно с него.
Таквв човек, победил след двлги и ж естоки борби с о б с т в е н а т а
си природа, о ст а в а само ч и сто познаващо свщ ество, непом
рачено огледало на свет а. Нищо повече не може да го уплаши,
нищо да го разввлну ва, з ащ о то т о й е отрязал хи ляди те нишки
на ж еланията, к о и то ни сввр зват свс с в е т а и к а т о алчност,
ст р ах, зави ст, гняв ни т л а с к а т насам -натам , причинявайки
ни непрестанни страдания.
Спокойно и усм и хн ато поглежда назад квм призрачните
видения на т о зи с в я т , ввлнували и измвчвали някога душ а
т а му, но сега вече станали му сввсем безразлични, подобно на
ш а х м а т н и т е фигури след заввршване на и гр ата или на свб-
лечените на у т р о т о след карнавалната нощ маскарадни кос
тю м и , чи й то вид ни е ввлнувал и накарвал да трвпнем . Сега
вече ж и в о т в т и неговите образи само и гр ая т пред погледа му
к а т о бегло видение, подобно на лекия утр и н ен свн в полу будно
свстояние, свн, през к о й т о вече прозира д е й с т в и т е л н о с т т а ,
т а к а че не може да ни измами. И т о ч н о к а т о т о з и свн нак
рая изчезват и т е зи видения, без насилствен преход. Тези раз
мишления м о г а т да ни пом огнат да разберем в каквв смисвл
6 края на ж и вотооп исанието си мадам Гийон казва следното:
„Всичко ми е безразлично; вече не мога нищо да желая; ч ес т о не
Знам дали свщ ествувам , или не.“ За да изразя как след о т м и р а
н ет о на в о л я т а с м в р т т а на т я л о т о (к о ето е само проява на
во лята, с ч и ето унищожаване т о загубва всяко значение) вече
не ни се с т р у в а т е ж к а , а е желана, нека ми бвде разрешено да
ци ти рам т у к дословно д у м и т е на т а з и каеща се душа, макар

и ф р азата да не е изящна: M idi de la gloire; jour oil il n’y a plus de
nuit; vie qui ne craint plus la mort, dans la mort même: parceque la mort
a vaincu la mort, et que celui qui a souffert la première mort, ne goûtera
plus la seconde mort*. (Vie de Mad. de Guion, m. 2, c. 13.)
Но нека не см я там е, че к о гато в р е з у л т а т на с т а н а л о т о
квиетив познание е ввзникнало отрицание на в о л я т а 3а ж и в о т ,
т о вече не се колебае и човек може да разчи та на него к а т о на
придобито и м ущ ество. О братно, налага се в постоянн а борба
все о т н о в о да се извоюва, защ о то т я л о т о е с а м а т а воля, про
явила се само ввв ф о р м ат а на о б е к т н о с т или в к а ч е с т в о т о си
на явление в с в е т а к а т о представа. З а т о в а д о к ат о т я л о т о
живее, все още свщ ествува к а т о ввзм ож ност и ц я л а т а воля 3а
ж и в о т , непрестанно стр ем я щ а се да се претвори в действи
т е л н о с т т а и да пламне о т н о в о с ц я л а т а си жар. Е т о защо
описаното спокойствие и блаж енство в ж и в о т а на с в е т ц и т е
е само ц в я т , израснал о т преодоляването на во л я та, а почва
т а , к о я т о го храни, е н еп р ест ан н а та борба с в о л я т а 3а ж и в о т ,
Защ ото никой не може да достигне вечен покой на зем я т а . За
т о в а и и с т о р и и т е 3а ввтреилния ж и в о т на с в е т ц и т е е извдл-
нен с душевни борби, изкушения и изчезване на б л аго д ат т а,
т о е с т на т о зи начин на познание, к о й то , обезсилвайки всички
м оти ви и к а т о общ квиетив, у к р о т я в а всяко желание, даря
ва двлбок душевен мир и о т вар я в р а т и т е на свободата. Така
всички, достигнали о тр и ц ан и ето на во л я т а, се м в ч ат да се 3а-
д в р ж ат с всякакви усилия на т о з и п в т , прибягват до разнооб
разни насилствени лишения, в о д я т каещ се, суров ж и в о т и се
с т р е м я т квм неприятни 3а т я х неща - и всичко т о в а само 3а
да се у к р о т я в а все о т н о в о напи ращ ата воля. И накрая, у т ези
хора, именно за щ о т о п о зн ават с т о й н о с т т а на избавлението,
се наблюдава боязлива загриж еност как да зап азя т извоюва
н о т о блаж енство, угризения на с в в е с т т а при всяко невинно
удоволствие или при всеки т р е п е т на с у е т а т а , к о я т о и т у к
* Пладне на блаженството; ден, след който не наствпва нощ; жи
во т, който и в самата смврт не се страхува о т см вртта, защото
см вр тта е победила см вр тта, твй к ато онзи, който е изпитал пвр-
вата смврт, не ще почувства в т о р ат а (фр.) - Б. пр.
умира последна, най-издрбжливата о т всички човешки склон

н ости , н ай -дей ствен ата и най-безумната.
Под ч е с т о уп о т р еб я ван ат а о т мене дума аскетизъм разби
рам в по-тесен смисбл т о в а преднамерено пречупване на во лята
посредством отказване о т п р и я т н о т о и тбрсене на н еп р и ят
н о т о , доброволно избрания начин на ж и в о т и самобичуване-
т о , д ок ато се стигне до трай но ум вртвяване на волята.
Виждаме как дори с ти гн ал и те до отрицание на в о л я т а из
ползват всички ср ед ства на аскетизма, 3а да се зап азя т в т о в а
свстояние, но т р я б в а да се отбележи, че изобщо страдание
т о , сполетяло ни по в о л я т а на свдбата, е д р уги я т п е т (8ен-
терод л^оид*) да се стигне до т о в а отрицание. Дори можем да
приемем, че повечето хора с т и г а т само т а к а д о т а м и лично
и зп и тан о то , а не само о п о з н а т о т о страдание води най-чес
т о до пблно отричане, ч е с т о едва в близост сбс с м б р т т а . За
да се сти гн е до отрицание на во л я та, само при малцина е до-
с т а т б ч н о ч и с т о т о познание; прозряло principium тсИу1йиаПо-
шД т о поражда сбвбршено добри помисли и общо човеколюбие
и накрая ни кара да ч у вст ва м е всички страдания в с в е т а ка
т о свои собствени. Дори 3а човек, доближил се до т а з и т о ч
ка, п о ч ти винаги сносното лично благополучие, очарованието
на м ом ен та, м ам е щ а та надежда и все о т н о в о предлагащ ото
се удовлетворяване на во л я та, т о е с т на уд о во л стви ето , са
постоянн а пречка 3а о тр и ц ан и ето на в о л я т а и непрекбснато
изкушение 3а н о в о то й утвбрж даване. По т ази причина всич
ки т е зи примамки са персонифицирани к а т о дявол. З а т о в а
най-често е необходимо в о л я т а да е сломена о т голямо лично
страдание, преди да настбпи нейното отрицание. Тогава виж
даме как човек, преминал през всички степени на нарастващ и
притеснения, независимо о т силното сбпротивление, доведен
до рбба на о т ч а я н и е т о , внезапно се вглббява в себе си, опознава
с в е т а и себе си самия, променя ц я л о то си сбщ ество, издига се
над себе си и над всички страдания и сякаш очистен и о светен
о т т о в а , се о тказва доброволно с непоклатимо спокойствие,
с блаж енство и величие о т всичко, к о е т о дотогава с т р а с т н о
О т н о с н о в е и х е р о д л ^ о и д вж . С т о б е й Ф л о р и л ., Уо1. 2 , 374.
е желал, и с р а д о ст посреща с м ъ р т т а . Това е внезапно прояви

л о т о се о т п р еч и стващ и те пламъци на с т р ад ан и ет о разно-
гледство на о тр и ц ан и ето на в о л я т а 3а ж и в о т , т о е с т на спа
сението. До т ази степен пречистени о т стр ад ан и ето са по
някога дори и онези, к о и т о са били много зли. С тан ал и са други,
напълно са се преобразили. З а т о в а и предиш ните злодейства
не т о р м о з я т вече с ъ в е с т т а им, дори о хо тн о ги и зк уп ват свс
с м ъ р т т а си и с р а д о ст наблю дават края на п роявата на онази
воля, к о я т о сега им е чужда и ги изпълва с отвращ ение. Ясно и
нагледно изображение на т о в а отрицание на в о л я т а - подобно
на к о е т о не ми е позн ато н и т о едно в поезията, - породено о т
голямо н ещ астие и пълно отчаяние при мисълта 3а спасение,
ни е дал вели ки ят Г ь о т е в безсмъртния си шедьовър Фауст в
страдал ческата и стория на Гретхен. Тя е съвършен образец 3а
в то р и я п ъ т, водещ до о тр и ц ан и ето на во л я та. Това не е пър
в и я т , където се ст и га до отрицание вследствие познанието
на ст р ад ан и ет о на целия с в я т , страдание, към к о ето добро
волно ставам е съпричастни, а т о в а е отрицание поради лично
изпитано, безмерно страдание. Н аистина в много трагедии
обладаният о т с т р а с т н и желания герой сти га накрая до т а
кава т о ч к а на пълна резигнация, където обикновено во л я та 3а
ж и в о т и н ейн ата проява с т и г а т едновременно до своя край,
но н и т о един п о зн а т ми образ не показва толкова ясно и осво
бодено о т всичко странично съ щ ествен о то в т о в а преобра-
Зяване, к а к т о преобразяването на Гретхен във Фауст.
В дей стви телн и я ж и в о т виждаме как по т о зи начин се пре
образяват ч е с т о онези нещ астници, к о и то т р я б ва да и зпи ят
най-голямата чаша на страдание - след к а т о им е о т н е т а вся
ка надежда, т е се о т п р а в я т с напълно запазена душевна сила
към една насилствена, ч е с т о мъчителна см ъ рт на ешафода.
Н аистина, не бива да мислим, че между техн и я хар ак тер и ха
р ак тер а на д р уги те хора има много голяма разлика, к а к т о мо
же да се заключи о т съдбата им, но т я се дължи преди всичко
на о б с т о я т е л с т в а т а . Все пак т е са лоши и до голяма степен
виновни. Виждаме обаче как много о т т я х , изпаднали в пълно
отчаяние, се преобразяват по посочения начин. Сега вече т е
по казват д ей стви тел н а д о б р о та и ч и с т о т а на помислите,
истинско отвращ ение о т извърш ването на к ак в о т о и да е ло

шо или безсърдечно деяние, п р о щ ават на враговете си, дори и
на онези, о т к о и т о са пострадали невинни, п р о щ ава т не само
на думи или о т лицемерен с т р а х о т съдиите на преизподня-
т а , а на дело, искрено и о т сърце и съвсем не т ъ р с я т о т м ъ щ е
ние. Дори накрая с т р а д а н и я т а и с м ъ р т т а с т а в а т желани 3а
т я х , т ъ й к а т о е настъпило отрицание на в о л я т а 3а ж и в о т .
Ч есто о т х в ъ р л я т предложеното спасение, у м и р а т с р ад о ст,
спокойно, блажени. В безмерната сила на ст р ад ан и ет о им се е
разкрила последната т ай н а на ж и в о т а, а именно, че н ещ аст и
е т о и зл о то, с т р ад ан и ет о и ом разата, мъченикът и м ъ чи те
л я т , колкото и да са различни поради следващ ото о т закона
3а основанието познание, са всъщ ност едно и също, проява на
во л я та 3а ж и в о т , обективирала проти воречи ето със с а м а т а
себе си посредством principium individuationis. Тези хора са поз
нали в пълна мяра и д в е т е страни, зл о т о и н ещ а с т и е т о , и след
к а т о са откри ли т я х н о т о т ъ ж д е с т в о , сега вече о т х в ъ р л я т
едновременно и д в е т е о т себе си, о т р и ч а т в о л я т а 3а ж и в о т .
В какви м и т о в е и догми т е ще д а д а т на разума си о т ч е т 3а
т о в а и н т у и т и в н о и непосредствено познание и с в о е т о пре-
образяване, е, к а к т о се каза вече, съвсем безразлично.
С видетел на подобно нравствено преобразяване е бил без
съмнение Мапшас Клаудиус73, к о гат о написал забележ ително
т о си съчинение, о т п е ч а т а н о във Вандсбекер Ботен (ч аст I, с.
115) под заглавието Историята на преобрадябането на... То за
вършва т а к а : „Н ачинът на ч о веш к ото мислене може да преми
не о т една т о ч к а на периф ерията към п роти воп ол ож н ата и
пак да се върне към предиш ната т о ч к а, ако о б с т о я т е л с т в а т а
са му очертали т а к а в а дъга. И т е зи промени не са нещо голя
мо и интересно 3а човека. Но онази поразителна, католическа,
трансцендентална пролгяна, к о гато се разкъсва невъзвратимо
целият кръг и всички закони на психологията с т а в а т безс
мислени и неубедителни, к о гат о к о ж а т а се съблича или поне се
обръща наопаки и на човек му пада пердето о т о чи те, е нещо
так ова, че всеки, к о й т о усеща до известн а степен диханието
на ж и в о т а , напуща баща си и майка си, ако може да чуе или уз
нае нещо по т о зи въпрос.“
Б л и з о с т т а на с м в р т т а и о т ч а я н и е т о не са впрочем абсо
л ю тн о необходими 3а подобно пречистване чрез стр ад ан и ето .
И без т я х , вследствие някакво голямо нещ астие или мвка, на
човек може да му се н атрапи познанието 3а п ротиворечието
на в о л я т а 3а ж и в о т свс с а м а т а себе си и да прозре нищож
н о с т т а на всички стрем еж и. Е т о защо ч е с т о виждаме как
хора, водили много бурен ж и в о т под напора на с т р а с т и т е ,
крале, герои, а в ан тю р и ст и , внезапно се п ром енят, с т и г а т до
пвлно отричане и покаяние, с т а в а т отш елници и монаси. Тук
сп ад ат всички д ей стви тел н и истории 3а преобразяването
им, например и с т о р и я т а на Раймунд Лулий. Поканен о т една
красавица, к о я т о двлго бил ухажвал, най-после в с т а я т а й и
очаквайки удовлетворяване на ж еланията си, т о й изтрвпнал,
к о гат о т я , разтваряйки корсажа си, му показала разядената
си о т рак гврда. Сякаш попаднал в ада, о т т о з и миг т о й се пре
образил, напуснал двора на краля на Майорка и о ти ш вл в пус
т и н я т а , 3а да се покае*. Подобна е и с т о р и я т а 3а преобразява
н е т о на а б а т а Рансе, к о я т о разказах н ак р атк о в 48-а глава на
в то р и я т о м . Ако разгледаме как и в д в е т е истории п о во двт
бил преходвт о т удоволствие квм уж а с и т е в ж и в о т а, ще ни
се изясни очебийният ф а к т , защо сред най-ж изнерадостната,
най-веселата, н ай -ч у вст вен а та и най-лекомислената нация в
Европа, т о е с т ф р енската, бил образуван далече най-строги
я т монашески орден, орден вт на т р а п и с т и т е , ввзстановен
след упадвка му о т Рансе и ввпреки револю циите, цврковните
реформации и разпространи лото се безверие се е задвржал и до
днес 6 с в о я т а ч и с т о т а и ужасна с т р о г о с т .
Познание о т рода на по-горе сп о м ен ат о т о 3а с в щ н о с т т а на
н аш е то б и ти е може обаче да изчезне едновременно с повода 3а
него и о т н о в о да се свживи во л я та 3а ж и в о т , а с нея и предиш
н и я т характер. Така с т р а с т н и я т Б ен вен уто Челини74се е пре
образявал по т о з и начин два п в т и , веднвж 6 затво р а и вт о р и
п в т при едно т е ж к о заболяване, но след премахване на с тр ад а
н и ето изпадал пак в с т а р о т о свстояние. Изобщо отрицание
т о на во лята сввсем не може да ввзникне свс свщ ат а необходи-
Bruckeri hist., т . IV, с. 10.

м о с т о т стр ад ан и ето , к а к т о сл ед стви ето о т основанието, а

напротив, во лята о ст а в а свободна. Тук е ед и н ствен ата то ч ка,
квдето свободата й вствп ва непосредствено в явлението. Така
се обяснява толкова силно изразеното учудване на Асмус75 о т
„тр ан сц ен д ен тал н ата промяна“ . При всяко страдание можем
да си представим една воля, преввзхождаща го по сила и з а т о в а
непобедима. Е т о защо ввв Федон П латон разказва 3а личности,
к о и то до м ом ен та на екзекуцията си гул я ят, п и я т , наслажда
в а т се на лю бовта, утвврж давайки ж и в о т а чак до с м в р т т а
си. В лицето на кардинал Бофор Шекспир* ни представя уж ас
ния край на един нечестивец, умрял, изпвлнен с отчаяние, т в й
к а т о н и т о стр ад ан и я та, н и т о с м в р т т а не могли да слом ят
доведената до крайна злоба силна воля.
К олкото е по-силна во л я та, то л к о ва по-ярко е явлението
на н ейн ото противоречие, следователно то л к ова по-голямо е
стр ад ан и ето . С в я т , к о й т о би бил явление на една несравнимо
по-силна воля 3а ж и в о т о т настоящ ия, би показвал то лк ова
по-големи страдания, значи би бил ад.
Твй к а т о всяко страдание, представляващ о ум вр твява-
не и повод 3а резигнация, при теж ава к а т о ввзм ож н ост една
освещаваща сила, може да се обясни, че голям ото нещ астие и
двлбоката скрвб в д в х в а т сами по себе си и звестн о с т р ахо п о
читание. Но с т р а д а щ и я т с т а в а в н аш и те очи сввсем д остоен
3а уважение, к огато, разглеждайки жизнения си п в т к а т о низ
о т страдания или оплаквайки някоя голял^а и неизлечима мв-
ка, не обрвща всвщ н о ст внимание на ст еч ен и ет о на о б с т о я
т е л с т в а т а , к о и т о именно са потопили ж и в о т а му в т в га , и
не се задвржа при никое отделно, голямо, сполетяло го нещас
т и е - з ащ о то иначе познанието му следва закона 3а основани
е т о и се придвржа квм о т д е л н о т о явление; т о й все още желае
ж и в о т а, само че не при т ези условия, - наистина едва т о гав а
т о й е д осто ен 3а уважение, к о гато погледвт му се е издигнал
о т единичното до о б щ о то , к о гато разглежда собствения си
ж и в о т само к а т о пример 3а ц я л о т о и ставай ки в етическо
отнош ение гениален, вижда единия случай к а т о представи-
Х е н р и V I, част 2, 3 действие, 3 сцена.

шел на хиляди. Emo защо, схващайки целия ж и в о т 6 н еговата

св щ н о ст к а т о страдание, т о й ст и га до отричане на всичко.
З а т о в а достой на 3а уважение е принцесата в Г ь о т е в а т а т р а
гедия Торквато Тасо; разказвайки подробно 3а с о б с т в е н а т а си
и т а з и на близките си печална и нерадостна свдба, т я я вижда
к а т о ч а с т о т общ ото .
Много благородния хар ак тер си представям е винаги с из
в е ст е н о т т е н в к на т и х а скрвб, к о я т о свбсем не е постоянн а
досада о т еж едневните н еп р и я т н о сти (т ак ав а досада би била
неблагородна ч е р т а и би говорила 3а лоши помисли), а е двлжа-
щ о т о се на познанието свзнание 3а н т ц о ж н о с т т а на всички
блага и 3а с т р а д а н и я т а на всеки ж и в о т , не само на со б с т в е
ния. Такова познание може да се пробуди о т някое лично из
п и тан о н ещ астие, особено ако т о е много голямо. Така едно-
единствено неизпвлнимо желание е довело П етрарка до онази
смирена скрвб, навеяна му о т ж и в о т а , скрвб, к о я т о ни ввлнува
то л к о в а т р о га т е л н о в т в о р б и т е му, скрвб, двлжаща се на за
г у б а т а на Дафне, к о я т о т о й преследвал, но т я изчезнала о т
р вц ете му и вм есто себе си му остави ла л аври те на безсмвр-
т и е т о 76. Ако някой то л к о в а голям и неввзвратим о т к а з о т
с т р ан а на свд б ата сломи до известн а степен в о л я т а, т я вече
изобщо няма никакви желания и х а р а к т е р в т с т а в а к ро твк,
т в ж е н , благороден, смирен. А к о гат о накрая скр вб та няма по
вече определен о б е к т , а се разпростира вврху целия ж и в о т ,
т о га в а се ст и га до известно затваряне на човека в себе си, до
отдрвпване и постепенно изчезване на во л я т а, ч и я т о види
м о с т - т я л о т о - скр вб та подкопава т и х о , но в свкровените
му глвбини. Човек усещ а и звестн о отслабване на врвзките си
с ж и в о т а , леко предчувствие 3а в в з в е с т я в а щ а т а се см вр т, ко
я т о разрушава едновременно с т я л о т о и во л я та. Е т о заш,о
т а з и скрвб е свпроводена о т т а й н а р ад о ст, наричана, к а к т о
мисля, най-меланхоличната joy o f grief* на всички народи. Но
именно т у к лежи п о д вод н ата скала на чувствителността как
т о в самия ж и в о т , т а к а и в изобразяването на скр вб та в пое
з и я т а . Ако непреквснато скврби и се вайка, без 9 а се извиси до
Радост о т скрвб (англ.) - Б. пр.

мбж естбено смирение, човек е изгубил едновременно и зем я т а ,

и н ебето и е о стан ала само плачлива с а н т и м е н т а л н о с т . Само
приемайки ф о р м ат а на ч и с т о т о познание и к о гат о т о к а т о
квиетив на волята доведе до истинско смирение, ст р ад ан и ет о
е п в т 3а спасение и поради т о в а достой но 3а уважение. В т о
ва отнош ение при вида на всеки нещ астен човек изпитвам е
известн о уважение, сродно с онова, к о е т о ни в н у ш а в а т доб
р о д е т е л т а и бл аго ро д ство то, а с о б с т в е н о т о си щ аст и е 653-
приемаме свщевременно к а т о упрек. Не можем да избегнем да
не виждаме в с тр ад ан и ето , к а к т о в лично и з п и т а н о т о , т а к а
и в ч у ж д о т о , и звестн о поне възможно приближаване до доб
р о д е т е л т а и с в е т о с т т а , д о к ат о в насладите и с в е т с к и т е
блага - отдалечаване о т т я х . Това ст и га д о т а м , че всеки чо
век, понасящ голямо физическо страдание или т е ж к а душевна
мвка, дори всеки, к о й т о с п о т на челото изввршва физически
т р у д , изискващ голямо напрежение, и явно изтощ ен, понася
всичко тврпеливо и безропотно, всеки т а к в в човек, казвам аз,
ако вникнем вним ателно и с душ а в поведението му, ще ни за
прилича на болен, подложен на мвчително лечение, но понасящ
о хо т н о и дори свс задоволство предизвиканите о т него болки,
свзнавайки, че к ол кото повече страд а, то л к ова повече ще се
разруши м а т е р и я т а на б о л е с т т а , поради к о е т о н а с т о я щ а т а
болка е мярка 3а изцелението му.
Вследствие всичко казано д о т у к о тр и ц ан и ето на в о л я т а
3а ж и в о т , представляващ о онова, к о е т о се нарича пвлна ре
зигнация или с в я т о с т , произтича винаги о т квиетива на во
л я т а , с други думи казано, о т познанието на в в т р е ш н о т о й
противоречие и н ищ ож ност, изразяващи се в с т р а д а н и я т а на
всичко живо. Разликата, к о я т о представихм е к а т о два п в т я ,
се свсто и в т о в а , дали т о в а познание се двлжи само на едно
ч и ст о погнато страдание и е р е з у л т а т о т н аш ето свободно
свпричастие вследствие прозрението на ргт арш т М т й и а -
Потз или на едно непосредствено лично преживяно страдание.
И стинско спасение, избавление о т ж и в о т а и с т р ад ан и ет о са
немислими без пвлн ото отричане на во л я та. Д ото гава всеки
не е нищо друго освен с а м а т а тази воля, ч и ето явление пред
ставлява едно м имолетно бити е, един вечно нищожен, вечно
о су е т я в ан стрем еж , а изобразеният с в я т е изпълнен със с т р а

дание, с в я т , към к о й т о неотм енно всички принадлежим по
еднакъв начин. По-горе устан о ви хм е, че на в о л я т а 3а ж и в о т
ж и в о т ъ т е винаги осигурен и е д и н с т в ен ат а й д ей стви телн а
форма е н а с т о я щ е т о , к о е т о никой не може да избегне, к а к т о и
да в л а с т в а т в явлението раж дането и с м ъ р т т а . И ндийският
м и т изразява т о в а , к а т о казва: „Те ще се възродят.“ Голям ата
етическа разлика между х а р а к т е р и т е има смисъла, че л ош и ят
човек е безкрайно далече о т познанието, о т к о е т о произтича
о т р и ц ан и ето на во л я т а, поради к о е т о справедливо е обречен
уействително на всички мъки, въутожни в ж и в о т а. Дори на
с т о я щ о т о щ аст и е на л и ч н о с т т а му е само явление, станало
възможно п о ср ед ство м ргт арш т М т биаН от з и и л ю зи ята на
Майя, щ астл и в сън на просяк. С т р а д а н и я т а , к о и т о в с т р а с
т н и я и злобен порив на в о л я т а си причинява на други, с л у ж а т
к а т о мярка на ст р а д а н и я т а , к о и т о т о й лично може да понесе,
бед 9а се сломи в о л я т а му и се сти гне до о к о н чател н о то й о т
рицание. Всяка истинска и ч и ст а любов, напротив, дори всяка
свободна справедливост произтича о т прозрението на р п п а -
ри тбтбиаНотз, к о ет о , ако се прояви съвсем ясно, води до пъл
но освещаване и избавление, ч и й то феномен е гореописаното
състояние на резигнация, на т о зи съпровождащ я невъзм утим
мир и висша р а д о ст пред лицето на см ъ р т т а*.
§ 69
О т т о в а отрицание на в о л я т а 3а ж и в о т , изложено до

с т а т ъ ч н о 8 границите на н аш ето изследване и представлява
що е д и н ст в е н и я т проявяващ се в явлението а к т на свобода на
в о л я т а и поради т о в а , к а к т о казва Асмус, трансцендентална
промяна, нищо не се различава повече о т своеволното унищо
жаване на о т д е л н о т о й явление, о т самоубийството. Далече
о т т о в а да бъде отрицание на во л я та, т о з и феномен е едно
силно утвърж даване на во л я та, дащ ото с ъ щ н о с т т а на отри -
Вж. гл. 48 на то м втори.

цанието не се състои 6 н е н а в и с т т а към ст р ад ан и ет о , а към

насладите в ж и в о т а . Самоубиецът желае ж и в о т а и недовол
с т в а само о т усл о ви ята, при к о и т о т о й му е даден. Е т о за
що т о й съвсем не отхвър ля в о л я т а 3а ж и в о т , а само ж и в о т а ,
разрушавайки о т д е л н а т а й проява. Той желае ж и в о т а , желае
незатруднявано б и ти е и утвърж даване на т я л о т о , но преп
л и т а н е т о на о б с т о я т е л с т в а т а не позволява т о в а и т о й из
п и т в а голямо страдание. В т о в а отделно явление с а м а т а воля
3а ж и в о т вижда то лк ова пречки пред себе си, че не може да раз
гърне с т р е м е ж и т е си. З а т о в а взема решение в с ъ о т в е т с т в и е
със с ъ щ н о с т т а си, к о я т о лежи извън ф о р м и те на закона 3а
основанието, поради к о е т о и всяко отделно явление й е без
различно, к а т о само т я о с т а в а недокосната о т к а к в о т о и да
е възникване и загиване и сама представлява сърцевината на
ж и в о т а на всички неща. Онази твъ рда, въ треш на уверен о ст,
благодарение на к о я т о всички ние живеем без с т р а х о т см ъ р т
т а , именно у в е р е н о с т т а , че в о л я т а не може да о ст ан е никога
без с в о я т а проява, подпомага и при с ам о у б и й ст во то деяние
т о . Следователно в о л я т а 3а ж и в о т се проявява к а к т о в т о в а
самоубиване (Шива), т а к а и в зад о в о л ст в о т о о т самосъхране
н и ето (Вишну) и 6 с л а д о с т р а с т и е т о на съвкуплението (Брах-
ма). Това е в ъ т р е ш н и я т смисъл на единството на Тритурти77,
3а к о е т о всеки човек е цял, макар и във вр ем ето да надига т у
едн ата, т у д р у гат а о т т р и т е си глави.
С ам о у б и й ст в о т о се о т н ася към о т р и ц ан и ето на во л я та,
к а к т о о т д е л н о т о нещо към и деята. С ам оубиецът о тр и ча са
мо индивида, а не вида. Още по-горе устан о ви хм е следното:
тъ й к а т о на в о л я т а 3а ж и в о т ж и в о т ъ т е винаги осигурен, а
на ж и в о т а е свойствено с тр ад ан и ето , сам о уб и й ство то , доб
роволн ото разрушаване на едно отделно явление, при к о е т о
н ещ о то само по себе си о с т а в а неразрушено, е безплодна и
безсмислена постъпка, безплодна т а к а , к а к т о и дъж довната
дъга не се изменя, колкото и бързо да се см е н я т к ап к и те, ко
и т о 3а миг са нейни носители. А освен т о в а с ам о у б и й ст во то
е ш едьовърът на Майя к а т о най-ярък израз на противоречие
т о на в о л я т а 3а ж и в о т със с а м а т а себе си. Това п р о ти во р е
чие о ткр и хм е още при най-нисш ите прояви на во л я т а, в не-
п р е с т а н н а т а борба на всички прояви на природните сили и на

всички органични индивиди, борба 3а м а т е р и я т а , врем ето и
п р о с т р а н с т в о т о . Видяхме как т я се и зостря с ужасна ясно
т а все повече и повече с повиш аването на нейната обектива-
ция, д о к ат о накрая на най-високата степен, к о я т о е и д еята
3а човека, достигне онази т о ч к а , където се ун и щ о ж ават вза
имно не само индивидите, представляващ и една и съща идея,
но дори съ щ и ят индивид обявява война сам на себе си и сила
т а , с к о я т о желае ж и в о т а и се възправя срещу пречещ ото му
страдание, ст и га д о т а м , че индивидуалната воля по-скоро
унищожава с един волеви а к т т я л о т о , к о е т о е само нейната
видим ост, о т к о л к о т о с т р ад ан и ет о да сломи во л я т а. Именно
Защ о то не може да престане да желае, самоубиецът п р ест а
ва да живее и т у к в о л я т а се утвъ рж дава чрез унищожаване на
явлението си, з а щ о т о не може по друг начин да се утвърди.
Тъй к а т о именно с т р ад ан и ет о к а т о ум ъртвяване на во л я т а е
могло да го доведе до отрицание на нея с а м а т а и до избавление,
в т о в а отнош ение самоубиецът прилича на болен, неразреша-
ващ да бъде доведена докрай започналата вече операция, к о я то
би могла напълно да го излекува, а предпочита да си о ст ан е с
б о л е с т т а . С т р а д а н и е т о се насочва към него и к а т о т ак о в а
о т к р и в а в ъ зм о ж н о с т т а 3а отрицание на во л я та, но т о й го
отхвърля, разрушавайки п р о яв ата на в о л я т а, т я л о т о , 3а да
о ст ан е в о л я т а несломена.
Тази е причината, поради к о я т о п о ч ти всички ети к и , как-
т о философски, т а к а и религиозни, о съ ж дат сам оубийство
т о , макар и сами да не м о г а т да п ри ведат нищо друго освен
стран н и соф истични основания. Но ако човек се е въздържал
някога о т сам оубийство по ч и ст о морални подбуди, въ тр еш
н и я т смисъл на т о в а самопреодоляване (в к ак ви то и п он яти я
да го е облякъл разум ъ т му) е бил т о зи : „Н ям а да избегна с т р а
данието, 3а да може т о да спомогне 3а о т с т р а н я в а н е т о на
в о л я т а 3а ж и в о т , ч и я т о проява е т о л к о в а жалка, и да укрепи
проблясващ ото ми сега познание 3а и с т и н с к а т а съ щ н о ст на
с в е т а дотолкова, че т о в а познание да с т а н е последен квиетив
на м о я т а воля и да ме избави завинаги.“
К а к т о е известно, о т време на време все се с р е щ а т случаи,
к огато с ам о у б и й ст во то се разпростира и върху д ец ат а: ба-

щ а т а убива д ец ата, к о и т о обича, а след т о в а себе си. Ако взе
мем под внимание, че съгласно с ъ в е с т т а , религията и всички
традиционни п о н я т и я човек т р я б в а да вижда в у б и й с т в о т о
н а й -т е ж к о т о престъпление и въпреки т о в а го извършва в часа
на с о б с т в е н а т а си см ъ рт, и т о без да има някакъв егоистичен
м о т и в 3а деянието си, можем да обясним п о с т ъ п к а т а му на
исти н а само т а к а : т у к в о л я т а на индивида се сам ооткр и ва
непосредствено о т н о в о в д ец ата, но е подвластна на илюзия
т а , че явлението е съ щ н о ст сама по себе си; разтърсен дълбоко
о т съзнанието 3а м изерията на целия ж и в о т и лъжейки се, че
с явлението ще разруши и с ъ щ н о с т т а , т о й иска да спаси о т
б и т и е т о и н его вата мизерия себе си и д ец ата, в к о и т о п р е о т
крива непосредствено сам себе си.
Напълно аналогично би било заблуждението, ако см я та хм е,
че онова, к о е т о доброволното целомъдрие пости га, би могло
да се постигне и чрез о суетяван е целите на при родата при
оплож дането или дори к о гат о с оглед на неизбежните с т р а
дания в ж и в о т а се съдейства 3а с м ъ р т т а на новороденото,
вм есто да се извърши всичко, 3а да се осигури ж и в о т ъ т на все
ки, к о й т о се стр ем и към ж и в о т . Щом веднъж в о л я т а 3а ж и
в о т същ ествува, никаква сила не може да я сломи, т ъ й к а т о
т я е единствено м етаф и зи ч н о то или н ещ о т о само по себе си;
т ази сила може само да унищожи явлението на т о в а м я с т о
и по т о в а време. С а м а т а воля може да бъде о т с т р а н е н а само
чрез познание. З а т о в а ед и н с т в ен и я т п ъ т 3а спасение е безпре
п я т с т в е н а т а проява на во л я т а, 3а да може в т а з и си проява
т я да поднае с о б с т в е н а т а си същ ност. Само в р е з у л т а т на
т о в а познание в о л я т а може да се с а м о о т ст р а н и и по т о з и на
чин да сложи край на ст р ад ан и ет о , к о е т о е неделимо о т ней
н а т а проява, но т о в а не е възможно чрез физическа сила, к а т о
се премахне зародиш ът или убие новороденото, или пък чрез
самоубийство. П ри родата води именно в о л я т а към с в ет л и
н а т а , з а щ о т о само в с в е т л и н а т а т я може да намери спасение.
З а т о в а целите на при родата т р я б в а всячески да се подпома
г а т , щом в о л я т а 3а ж и в о т , съставляващ а съкровената й същ
н о с т , е взела решение.
Свввршено различен о т обикновеното самоубийство

изглежда един друг вид, к о й т о обаче вер о я тн о не е бил до-
с т а т в ч н о изучаван. Това е избраната доброволно на най-вис-
ш а т а степен на аскетизм а гладна см вр т, ч и ето явление обаче
се с в п в т с т в а винаги о т много религиозни ф ан тазии и дори
суеверия и поради т о в а е о стан ало неясно. Изглежда обаче,
че п вл н ото отрицание на в о л я т а би могло да достигне онази
степен , к о гат о о т п ад а дори во л я та, необходима 3а запазване
на в е ге т а ц и я т а на т я л о т о чрез приемането на храна. Далече
о т м исвлта, че т о з и вид сам оубийство ввзниква о т в о л я т а 3а
ж и в о т , т а к в в отреквл се напвлно о т всичко ackern престава
да живее само засцото е престанал напвлно и да желае. Друг на
чин да се умре освен чрез гла9 е немислим (освен ако се двлжи на
някое особено суеверие), т в й к а т о намерението да се свкр ати
м в к а т а би било всвсцност вече до известн а степ ен утввр ж д а-
ване на в о л я т а. Д огм и те, изпвлвасци разума на т а к в в каесц се
човек, му в н у ш а в а т илю зи ята, че някакво по-висше свгцество
му е препорвчало п о с т а , квм к о й т о го влече в в т р е ш н а т а му
склонност. Примери о т п о -ст ар о време 3а т о в а м о г а т да се
н ам ер я т в Бреслауски сборник от истории в природата и меди
цината, септем ври 1719, с. 363 и сл.; Nouvelles de la république des
lettres о т Бейл78, февруари 1685, c. 189 и сл.; За отшелничеството
о т Цимерман79, т . I, с. 182; Histoire de Vacadémie des sciences о т
1764, свобгцение на Х а у т т ю й н ; свгцото свобицение се п о втаря
в Сборник да практически лекари, т . I, с. 69. По-квсни своблцения
намираме в Журнал да практическа медицина о т Хуфеланд80, т .
10, с. 181 и т . 48, с. 95; свш,о и 6 Списание да психиатри о т Насе,
1819, кн. 3, с. 460; Edinburgh medical and surgical journal, 1809, m. 5,
c. 319. През 1833 г. всички вестници свобгцават, че английският
и стори к д-р Лингард умрял през януари в Доввр о т добровол
на гладна см вр т. Според по-квсни свобшения не т о й , а негов
роднина бил умрял. Но при все т о в а в т е з и свобсцения инди
ви д и те най-често се п р е д с т а в я т 3а умопомрачени и не може
да се у ст ан о в и доколко т о в а е било наистина т а к а . Ще добавя
едно свобсцение о т по-ново време, макар и само 3а да се запази
свс си гурн ост един о т р ед к и те примери 3а разглеждания т у к
поразителен и необичаен феномен на ч о в еш к ат а природа, кой-
С ВЕТЪ Т К А ТО ВО ЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 609
т о поне no Bug спада т а м , к вд ет о искам да го причисля, и освен

т о в а е и мьчнообясним. С п о м е н а т о т о сбобщение е о т п е ч а т а
но в Нюрнбергски кореспонденти о т 29 юли 1813 г. и гласи: „ О т
Берн сбобщ ават, че в една гб с т а гора край Турен била о т к р и т а
една колибка и в нея бил намерен един мбжки т р у п , разложен
о т повече о т месец, облечен в дрехи, недаващи п о ч т и никакви
данни да о б щ е ст в е н о т о положение на п р и т е ж а т е л я си. Наме
рени били и две много фини ризи. Н ай -важ ното, к о е т о о т к р и
ли, била една Библия с в ш и ти бели л и ста, о т ч а с т и изписани
о т покойника. В т я х т о й сбобщава деня на о т п б т у в а н е т о си
о т дома (родин ата не се споменава), а след т о в а казва, че дух
Божи му внушил да о ти д е в една п у ст и н я да се моли и п о сти .
По пбпая д о т у к бил п о сти л вече седем дни, а след т о в а о т н о
во проял. Заселил се т у к , продблжил п о ста, и т о в течение на
много дни. Сега вече отбелязвал всеки ден с една ч е р т а - имало
п е т т а к и в а черти , - след к о е т о о т ш е л н и к б т вер о ятн о бил
умрял. Намерили още и едно писмо до един свещеник вбв врбзка
с една негова проповед, ч у т а о т отш елника, но и т у к липсвал
адресбт.“
Между т а з и предизвикана о т к р ай н ата степ ен на аскети з
ма доброволна с м в р т и обикновеното сам оубийство, дллжа-
що се на отчаяние, с б щ е с т в у в а т вер о ятн о някои междинни
степени и комбинации, но т е са млчнообясними. В ч о в еш к ат а
душа обаче има дблбочини, тб м н и бездни и преплитания, чие-
т о осветяван е и обяснение е изключително тр уд н о .
§70
Може би ц я л о то завбршило вече обяснение на т о в а , к о е т о

наричам отрицание на во л я та, би могло да се с м я т а 3а несбв-
м ести м о с предиш ното ми становищ е, че н ео б хо д и м о ст та е
присбща и на м о т и в а ц и я т а , к а к т о на всяка друга форма на за
кона 3а основанието. З а т о в а и м о т и в и т е к а т о всички други
основания са само случайни причини, при к о и т о х а р а к т е р в т
разкрива о б щ н о с т т а си и я проявява с н ео б хо д и м о ст та на
природен закон, поради к о е т о т а м отрекохм е изобщо свобо-
д а т а к а т о liberum arbitrium indifferentiae*. Далече свм о т мисъл

т а да се о т р е к а о т т о в а станови щ е, само напомням 3а него. В
д е й с т в и т е л н о с т и с т и н с к а т а свобода, т о е с т независим ост
т а о т закона 3а основанието, е присвща само на в о л я т а к а т о
нещо само по себе си, не на н ей н ата проява, ч и я т о свщ естве-
на форма навсяквде е зако н вт 3а основанието, е л е м е н т в т па
н ео б хо д и м о стта. Обаче ед и н с т в е н и я т случай, к вд ет о т а з и
свобода се показва непосредствено видимо и в явлението, е,
к о гат о т я слага край на онова, к о е т о се проявява. И т в й ка
т о при все т о в а ч и с т о т о явление, ж и в о т о т я л о , доколкото
е брвнка ввв вери гата о т основания, продвлжава свщ ествува-
н е т о си ввв врем ето, свдвржащо само явления, в о л я т а, мани
ф ести ращ а се в т о в а явление, с т в п в а в противоречие с него,
отричайки т о в а , к о е т о явлението изразява. Таквв е с л у ч ая т
например, к о гат о ген и тал и и те к а т о ви д и м ост на половия
и н с т и н к т с в щ е с т в у в а т и са здрави, но ввпреки т о в а в двл-
б и н и те на д у ш а т а няма желание 3а полово удовлетворяване.
Ц я л о т о т я л о е само видим израз на в о л я т а 3а ж и в о т и все пак
с в о т в е т с т в а щ и т е на т а з и воля м о ти в и не д е й с т в а т повече,
дори унищ ож аването на т я л о т о , к р а я т на индивида и т а к а
най-голям ата пречка 3а е с т е с т в е н а т а воля се о к азв ат напвлно
желани. П р о ти вор ечи ето между н аш ето твврдение 3а необхо
д и м о с т т а в о л я т а да се определя о т м оти ви в с в о т в е т с т в и е
с хар ак тер а, о т една стр ан а, и 3а в в з м о ж н о с т т а в о л я т а да
бвде напвлно о т ст р а н е н а , чрез к о е т о м о т и в и т е с т а в а т без
силни, о т друга ст р ан а, е само повторение в реф лексията на
ф и лософ и ята на т о к у -щ о описаното реално противоречие,
произтичащ о о т н еп о ср ед ствен ата намеса на непознаващ ата
необходимост свобода на в о л я т а сама по себе си в необходи
м о с т т а на с в о я т а проява. К л ю ч в т квм примирението на тези
противоречия лежи обаче в т о в а , че с в ст о я н и ет о , при к о ет о
х а р а к т е р в т се освобождава о т в л а с т т а на м о т и в и т е , не из
хожда непосредствено о т в о л я т а, а о т изменения начин на
познание. Д о к а т о познанието е подвластно на principium indi-
viduationis и безусловно следва закона 3а основанието, дотогава
Свободно, неповлияно решение (лат.) - Б. пр.

С ВЕТЪ Т К А ТО ВО Л Я И П РЕ Д С Т А В А . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 6 11
си л ата на м о т и в и т е е непреодолима. Но к о гат о се прозре prin-

cipiiim individuationis и се опознае непосредствено и д еята, дори
с в щ н о с т т а на н е щ а т а сами по себе си к а т о една и свща воля
ввв всичко, и о т т о в а познание възникне един общ квиетив
3а ж еланията, т о гав а о т д е л н и т е м о ти ви с т а в а т безсилни,
Защ ото с в о т в е т с т в а щ и я т им начин на познание е затвм нен
о т друг и му е о т с т в п и л м я с т о т о си. Е т о защо х а р а к т е р в т
не може никога да се изменя на ч асти , а т р я б в а с последовател
н о с т т а на природен закон да освщ ествява в отделни м ом енти
во л я та, ч и я т о проява т о й е в ц я л о ст, но именно т а з и ц я л о ст,
с ам и я т хар ак тер , може напвлно да се унищожи чрез посочено
т о по-горе изменение на познанието. Това унищожаване, кое
т о Асмус, к а к т о се посочи по-горе, изумен нарича „католичес
ка тран сцен ден тал н а промяна“, е именно онова, к о е т о в хрис
т и я н с к а т а цврква е наречено много сполучливо прераждане, а
познанието, о т к о е т о произтича - действие на благодатта.
Именно за щ о т о не с т а в а дума 3а промяна, а 3а пвлно унищ о
жаване на хар актер а, с т а в а ясно защо, к ол кото и различни да
са били х а р а к т е р и т е преди посоченото унищожаване, все пак
след него поведението им е напвлно еднакво, макар и всеки да
говори различно свгласно с в о и т е п о н яти я и догми.
Следователно в т о з и смисвл с т а р а т а , вечно оспорвана и
вечно утввр ж даван а философема 3а своб о д ата на в о л я т а не е
безоснователна, к а к т о и д о гм ата на цвр квата 3а д ей с т в и ет о
на б л а г о д а т т а и прераж дането не е лишена о т смисвл и значе
ние. Но неочаквано виждаме д в е т е да се сл и ват в едно и сега ве
че можем да разберем в каквв смисвл преввзходният Малбранш
е могвл с право да каже: La liberté est un mystèreT Именно онова,
к о е т о хр и сти я н ск и т е м истици нари чат действие на благо
датта и прераждане, служи к а т о е д и н с т в ен ат а непосредс
т в е н а проява на свободата на волята. Тя н аствп ва едва к о гат о
в о л я т а сти гн е до познание на с в щ н о с т т а си сама по себе си и
го превврне в квиетив и именно по т о з и начин се освободи о т
д е й с т в и е т о на лютивите, лежащи в о б л а с т т а на друг начин
на познание, ч и и то о б ек т и са само явление.
Свободата е мистерия (фр.) - Б. пр.

6 12 А РТУР Ш О ПЕНХАУЕР
В в з м о ж н о с т т а 3 а т а к а в а проява на свобода е най-голямо-

т о предим ство на човека, възм ож ност, чужда на ж и в о т н о т о ,
З ащ о то условие 3 а т а з и възм ож ност е р азсъдл и востта на ра-
Зума, позволяваща да се обозре р ел и я т ж и в о т независимо о т
вп ечатл ен и ето в н а с т о я щ е т о . Ж и в о т н о т о е лишено о т всяка
възм ож ност 3 а свобода, к а к т о няма възм ож ност и 3 а д ей стви
телн о, т о е с т обмислено, вземане на решение след предхождащ
пълен кон ф ли кт на м о т и в и т е , к о и т о би трябвало да б ъ д а т
а б с т р а к т н и представи. Е т о защо със съ щ ата необходимост,
с к о я т о камъкът пада на з е м я т а , гладният вълк забива зъби в
м е со т о на дивеча без в ъ зм о ж н о с т т а да познае, че т о й е к а к т о
разкъсаният, т а к а и разкъсващ ият. Необходимостта е царс
твото на природата, свободата е царството на благодатта.
Именно защ о то , к а к т о видяхме, с а м о о т с т р а н я в а н е т о на
в о л я т а изхожда о т познанието, а всяко познание и прозрение
к а т о т а к и в а са независими о т произвола, т а к а и отрицание
т о на ж еланията, приобщ аването към своб о д ата не може да се
постигне само с намерение, а произтича о т най-съкровеното
отнош ение на познанието към ж еланието у човека и з а т о в а
настъпва внезапно, сякаш долетяло отвън. З а т о в а и църква
т а го е нарекла действие на благодатта. Но к а к т о т о е обус
ловено о т възприемането на благодат, т а к а и д е й с т в и е т о на
квиетива в края на к р аи щ ата е все пак един свободен а к т на
в о л я т а. И т ъ й к а т о вследствие т о в а действие на благодат
т а се променя и преобразява из основи ц я л а т а същ н ост на чо
века, т а к а че т о й не желае вече нищо о т онова, к о е т о е желал
то л к о в а силно до м ом ен та, сякаш д ей стви тел н о м я с т о т о на
ст ар и я човек е заел един нов, църквата нарекла т о в а последс
т в и е о т д е й с т в и е т о на б л а г о д а т т а прераждане. Онова, кое
т о т я нарича естествен човек, на к о го то отри ча всяка способ
н о с т да добро, е п р о ст о в о л я т а 3а ж и в о т , к о я т о следва да бъде
отречена, ако т р я б в а да се постигне спасение о т би ти е к а т о
н аш ето . Зад н аш ето би ти е именно се крие нещо друго, к о ет о
ни с т а в а достъпно едва к о гат о се отърси м о т т о з и с в я т .
Разглеждайки не индивидите съгласно закона 3а основание
т о , а и д еята 3а човека 6 н ей н ото единство, хр и сти ян ск о то
вероучение символизира природата, утвърждаването на воля-
СВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ РТ А КН И ГА 6 13
та ja живот 6 лицето на Адалг, ч и й то грях, наследен о т нас,

т о е с т е д и н с т в о т о ни с него в и деята, проявяваща се ввв
врем ето чрез б р о к а т а на раж дането, ни прави съпричастни,
всички нас, със ст р ад ан и ет о и веч н ата см ърт, д о к ат о благо
датта, отрицанието на волята, спасението т о символизира в
станалия човек Бог, к о й то , освободил се о т греховност, т о
е с т о т всяка воля 3а ж и в о т , не може да е произлязъл к а т о нас
о т р е ш и т е л н о т о утвърж даване на во л я т а, н и т о може по
добно на нас да при теж ава т я л о , представляващ о изцяло са
мо кон кретн а воля, проява на в о л я т а; роден о т непорочната
Дева, т о й има само привидно т я л о . Така м и сл я т д о к е т и т е 81 -
много последователни те в т о в а отнош ение църковни о тц и .
Това учение застъпва и Апелес, срещу когото, к а к т о и cpevyy
последователи те му се обявил Т ертулиан82. Но дори А вгусти н
коментира т о в а м я с т о , Рим, 8, 3 : Deus filium suum misit in simi-
litudinem carnis peccati*, т а к а : Non enim caro peccati erat, quae non
de carnali delectatione nata erat: sed tarnen inerat et similitudo carnis
peccati, quia mortalis caro erat** {Liber. 83, quaestion. qu. 66). В про
изведението си, наречено opus imperfectum***, I, 47, т о й казва, че
първородният грях бил едновременно грях и наказание. Таял се
още у новородените деца, но се проявявал едва к о гат о порас
нели. Въпреки т о в а т о з и грях води началото си о т в о л я т а на
грешника. Т0311 грешник бил Адам, но в него сме същ ествували
и всички ние. Първоначално Адам ст ан ал нещ астен, а в него
всички ние сме стан али нещ астни.
И наистина учението 3а първородния грях (утвърж даване
на во л я та) и 3а спасението (отрицание на во л я та) е гол ям ата
истина, съставляващ а я д р о т о на х р и с т и я н с т в о т о , д о к ат о
о ст а н а л о т о е само форма, обвивка, при турка. З а т о в а Иисус
Х ри стос тр я б ва да се разбира винаги в общ смисъл, к а т о сим
вол или персонификация на о тр и ц ан и ето на в о л я т а 3а жи-
* Бог... изпратил Своя Син в плът, подобна на п л ъ тта на греха

(Библия, с. 1396) - Б. пр.
** Защото това не бе греховната плът, тъй к ато не бе родена о т
плътска ст р ас т , но все пак бе подобна на греховната плът, защото
бе смъртна плът (лат.) - Б. пр.
*** Недовършена творба (лат.) - Б. пр.
в о т , а не индивидуално, било според м и т и ч н а т а му история

в Евангелията, било съгласно л еж ащ ата в о сн ови те на т о зи
м и т предполагаема истинска история. Н и т о едн ото, н и т о
д р у го то може лесно да ни удовлетвори. То е п р о ст о средство
да се подпомогне разбирането на посоченото първо схващане,
сред ство, подходящо 3 а народа, к о й т о изисква винаги ф ак т и .
А че в ново време х р и с т и я н с т в о т о е забравило първото си
Значение и се е изродило в плитък оптимизъм, нас т у к не ни
Засяга.
Освен т о в а Аутер искал да очисти о т заблуждения и възста-
нови в предишния му вид първоначалното християнско еван
гелистко учение, защ и таван о о т А вгусти н със съгласието на
глави те на църквата срещу пелагианските тр и в и ал н о сти яз. В
т о в а виждал о сн овн ата цел на с т р е м е ж и т е си, к а к т о заявява
изрично в к н и гата си De servo arbitrio. Според т о в а учение воля
та не е свободна, а е подвластна първоначално на злото, поради
к о е т о д ел ата й са винаги грешни и н ед о статъ ч н и и не м о гат
да у д о в л е т в о р я т сп р авед л и во стта: следователно единствено
в я р а т а прави човека блажен, но т а з и вяра възниква не предна
мерено и не о т свободна воля, а ни се дарява о т благодатта без
наше съдействие, спущайки се о твъ н върху нас. Не само споме
н а т а т а по-горе, а и т а з и ч и ст о евангелистка догма спада към
онези догми, к о и т о в наши дни гр уб о то и п л и тк о схващане 3а
с в е т а отхвърля к а т о абсурдни или ги прикрива, к а т о въпреки
А в густи н и А у т е р се придържа към пелагианското тривиал
но разбиране, к ак в о т о е д н еш н и ят рационализъм, считайки
3а остарели именно т е зи дълбокомислени догми, присъщи в
най-тесен смисъл на х р и с т и я н с т в о т о и същ ествени 3а него.
О братн о, т о се придържа към съхранените, произлезли* о т
* Колко това е така, личи о т следното: всички противоречия и

неясни мисли, съдържащи се в последователно систематизираната
о т Авгдстин християнска догматика и довели направо до противо
положните пелагиански тривиалности, изчезват, щом се абстрахи
раме о т основната еврейска догма и установим, че човек не е т в о
рение на нечия друга воля, а на собствената си. Тогава всичко става
ясно и си идва на м ясто то , тогава не е необходима никаква свобода
в o p e r a r i (действам - б. пр.), защото т я лежи в esse (съществувам-б.
С ВЕТЪ Т К АТО ВО ЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТВЪ РТА КН И ГА 6 15
е в р е й ст в о т о догми, свързани с х р и с т и я н с т в о т о само по ис

торически п ъ т и станали най -важ ното в него. В посоченото
по-горе учение обаче откри вам е съвпадащ ата напълно с наше
т о изложение истина. Виждаме първоизточника на хр и сти я н
с к а т а добродетел и с в я т о с т на помислите не в обмисления
пр.), а т а м се крие и грехът к ато първороден грях. Но действието

на благодатта е наше собствено. При днешното рационалистично
становище обаче много учения о т основаващата се на Новия завет
Августинска догматика изглеждат напълно несъстоятелни, дори
възмутителни, например предопределението. И така, чисто хрис
тиянското начало се отхвърля и се връщат отново кбм суровото
еврейство. Грешката или основният недостатък на християнска
т а догматика обаче лежи там , където никога не се търси, именно
в онова, което се см ята 3 а решено и неподлежащо на проверка. Ако
се абстрахираме о т това, всяка догматика се оказва рационална,
Защото и тази догма разваля, както всички други науки, и теоло
гията. Изучаваме ли Августинската теология в книгите D e c iv ita te
D e i (предимно в 14 книга), ще изпитаме нещо аналогично, както ако
поискаме да изправим едно тяло, чийто център на т е ж е с т т а лежи
извън него. Както и да го въртим и поставяме, т о неизменно ще се
преобръща. Така и т у к въпреки всички усилия и силогизми на Авгус-
тин вината 3 а света и неговите страдания се приписват винаги на
Бога, който е сътворил всичко и всичко във всичко, к ато при това
е знаел как ще се развият нещата. Че самият Августин забелязал
това затруднение и се озадачил, показах вече в м оята конкурсна ра
бота 3 а свободата на волята (гл. 4. с. 6 6 - 6 8 в първото издание). Така
и противоречието между Божията доброта и нещ астията в света,
както и между свободата на волята и Божието предвиждане пред
ставлява неизчерпаема тем а на един почти стогодишен спор между
картезиапците, Малбрапш, Лайбниц, Бейл, Кларк, Арно84 и др., при
което единствената непоклатима догма 3 а спорещите е същест
вуването на Бога и неговите свойства. При то ва всички се въ р т я т
непрекъснато в кръг, опитвайки се да примирят тези противоре
чия, т о е с т да разрешат неразрешима аритметическа задача, чийто
о статъ к се явява все отново т у т у к , т у там , след к ато преди това
другаде се е бил изгубил. Но че източникът на затруднението тр яб
ва да се търси в основната предпоставка, то ва на никого не идвало
наум, макар и да било очевидно. Само Бейл дава да се разбере, че го е
Забелязал.
произвол (делата), а в познанието (вярата), т о ч н о к а к т о раз

вихме т о в а в о сн о вн ата си мисвл. Ако делата, произтичащи
о т м о ти в и и обмислени намерения, водеха до блаж енство, т о
гава, к а к т о и да го ввр ти м , д о б р о д ет ел т а би била само един
умен, методичен, далновиден егоизвм.
В я р ата, на к о я т о х р и с т и я н с к а т а цврква обещава блаженс
т в о , е следната: к а к т о чрез грехопадението на пврвия човек
всички ние сме станали свпричастни на греха и сме обречени на
с м в р т и гибел, т а к а пак всички ние ще бвдем спасени чрез благо
д а т т а и защ о то н а ш а т а огромна вина е била п о е т а о т нашия
Б ож ествен спасител, и т о без к а к в а т о и да е наша (на лицето)
Заслуга, т в й к а т о всичко произтичащ о о т преднамерени (мо
тивирани) п о ствп ки на лицето, о т д ел ата му, не може никога,
по никаквв начин и с в о т в е т н о на природата си да ни оправдае,
именно за щ о т о т о в а са преднамерени дела, предизвикани о т
м оти в и и представляващ и opus operation*. На пврво м я с т о в
т а з и вяра е залегнала м исвлта, че н аш ето свстояние пврвона-
чално и по свщ ество е обречено на зл о т о и поради т о в а ние се
нуждаем о т спасение. Още и че ние сам и те по св о я т а свщина
принадлежим на зл о т о и сме т а к а здраво свврзани с него, че
делата, изввршвани свобразно закона и предписанията, т о е с т
по м оти ви , не м о г а т никога н и т о да б в д а т справедливи, ни-
т о да ни сп асят. Спасението се пости га само чрез вяра, т о
е с т чрез променения начин на познание, а с а м а т а вяра може да
дойде единствено о т б л а го д а т т а , т о е с т сякаш о т ввн . Това
одначава, че спасението е напвлно чуждо на н а ш а т а личност и
3а да се спасим, е необходимо отрицание и отхвврляне именно
на с в щ а т а т а з и личност. Д елата, спазването на самия закон
не м о г а т никога да ни оправдаят, т в й к а т о т е са винаги мо-
тивирани действия. Аутер изисква (в к н и гата си De libertate
Christiana**) добр и те дела да и д в а т сами, след к а т о веднвж вече
се е зародила вяр ата, к а т о сим птом и, к а т о нейни плодове, но
никога да не п р ет ен д и р ат 3а заслуга, оправдание или награда,
а да се и звврш ват напвлно доброволно и безкористно. Така и
според нас все по-ясното прозрение на principium individuationis
* Изввршено дело (лат.) - Б. пр.

** За свободата на християнина (лат.) - Б. пр.
СВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД С ТА ВА . Ч ЕТ В Ъ Р Т А К Н И ГА 6 17
боди отначало само до свободна справедливост, след т о в а до

любов, до пълно отричане о т егоизма, и накрая до резигнация,
или отрицание на во л я та.
Спрях се т у к а на т е з и догми на хр и сти я н ск о т о вероучение,
сами по себе си чужди на ф и лософ ията, само 3а да покажа, че
е т и к а т а , произтичащ а о т н аш и те разсъждения и с ъ о т в е т с
т в а щ а им напълно във всичките им ч асти , макар и по форма
да е нова и нечувана досега, в с ъ щ н о с т т а си съвсем не е так ава,
а съвпада напълно с и с т и н с к и т е християнски догми и в същес
т в е н а т а си ч а с т се съдържа в т я х и дори е налице в т я х сами
т е . Тя съвпада също т а к а т о ч н о и с изложените в съвсем друга
форма учения и етически предписания в свещ ените индийски
книги. Н апом нянето 3а догм и те на х р и с т и я н с к а т а църква по
могна едновременно да се обясни и изясни привидното п р о т и
воречие между необходимите прояви на хар ак тер а при дадени
м отиви (ц а р с т в о т о на природата), о т една стр ан а, и свобо
д а т а на в о л я т а сама по себе си да се самоотрича и да унищ ожа
ва хар ак тер а с ц я л а т а основаваща се върху него необходимост
на м о т и в и т е (ц а р с т в о т о на б л аго д ат т а), о т друга стр ан а.
§71
Завършвайки т у к основните ч ер ти на е т и к а т а , а с т я х и
ц яло то развитие на онази единствена мисъл, ч и ето изложение
беше ц е л т а ми, няма в никакъв случай да скрия един упрек, о т
насящ се до т а з и ч а с т на изложението, а, напротив, ще пока
жа, че т о й се корени в с ъ щ н о с т т а на въпроса и да се избегне е
направо невъзможно. А т о й се състои в следното: след к а т о
разсъжденията ни сти гн аха накрая д о т а м , че в съвършената
с в я т о с т виждаме о тр и ц ан и ето на всякакви желания и о т к а з
ван ето о т т я х и само по т о з и начин спасение о т един с в я т ,
чи ето цяло б и ти е ни се представя к а т о страдание, именно
т о в а състояние се оказва 3а нас преход в празното нищо.
Тук най-напред т р я б в а да отбележа, че п о н я т и е т о 3а ни
щ о т о е по с в о я т а същ н ост о тн о си тел н о и се о т н ас я винаги
до едно определено нещо, к о е т о т о отрича. Това свой ство се
приписвало (предимно на К а н т ) само на nihilprivativum*, к оето

в п роти вопол ож н ост на знака + означава знака - , к о й то - при
обратн а гледна т о ч к а би могвл да ст ан е +. К а т о противопо
л ож н ост на nihil privativum установили nihil negativum**, к оето
би било ввв всяко отнош ение нищо. За пример на посоченото
привели логическото самоунищожаващо се противоречие.
Погледнато отблизо обаче, не свщ ествува никакво абсолютно
нищо, никакво дей стви телн о nihil negativum, дори не и мисли
мо, а всяко нищо о т т о з и вид, разглеждано о т no-висша глед
на т о ч к а или подведено под друго понятие, е винаги само nihil
privativum. Всяко нищо си представяме к а т о т ак о в а само по
отнош ение на нещо друго и доколкото предполага т о в а о т н о
шение, следователно и д р у го то нищо. Дори логическото про
тиворечие е едно о тн о си тел н о нищо. То не е разумно мислимо,
поради т о в а не е и абсолю тно нищо, з а щ о т о е само свставна
дума, пример 3а немислимото, необходимо в логиката, 3а да се
д окаж ат законите на мисленето. З ато ва, ако потврсим 3а тази
цел един пример, ще запазим безсмислието к а т о нещо положи
телно, к о е т о тврсим , а смисвла ще прескочим к а т о нещо о т
рицателно. Следователно всяко nihil negativum, или абсолютно
нищо, подведено под едно по-висше понятие, се явява само ка
т о nihil privativum, или о тн о си тел н о нищо, к о е т о може винаги
да замени знаците с онова, к о е т о отрича, т а к а че последното
да се мисли к а т о о тр и ц ател н о , а т о сам о то к а т о положител
но. С т о в а сввпада и р е з у л т а т в т о т т р у д н о т о диалектичес-
ко изследване на П л ато н вврху н и щ о т о в Софистът: T yv хоп
é x e p o u cpncnv anoSeiâvxeç o u o av хе, x a i xaxaxexep yaxiayevriv
ети n a vxa ха ovxa Tipoç а Х Х ц Х а , хо npoç хо ov éxaaxon yopmv
anxyç avxixröeyevov, exoApyaapev euteiv, cbç anxo xonxo eaxiv
ovxcoç хо цг| ov. (Cum enim ostenderemus, al t e r i us ipsius naturam
esse, perque omnia entia divisam atque dispersam in v ic e m; tunc par
tem ejus oppositam ei, quod cujusque ens est, esse ipsum révéra non en s
asseruimus.)*** (C. 2 7 2 - 2 8 7 B ipP )
Относително нищо (лат.) - Б. пр.
*
**Абсолютно нищо (лат.) - Б. пр.
* * * Нека никога в никаквв случай да не ни овладява това, че небити
ето е с битие. Но т и отвврни мисвлта си о т този п вт на твреене
(прев. Б. Богданов) - (Платон, С о ф и с т ъ т , 258d) - Б. пр.
С ВЕТЪ Т КАТО ВОЛЯ И П РЕД С Т А ВА . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 619
Онова, к о е т о приемаме 3а положително и наричаме същес

твуващо и ч и ето отрицание п о н я т и е т о нищо изразява в най-
о б щ о то си значение, е именно с в е т в т на п р е д с т а в а т а , к о й т о
доказах, че е о б е к т н о с т на во л я та, нейно огледало. Тази воля и
т о зи с в я т сме ние сам и те и към него спада п р е д с т а в а т а изоб
що к а т о една о т с т р а н и т е му. Ф о р м а т а на т ази представа
е п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, поради к о е т о о т тад и гледна
т о ч к а всичко същ ествуващ о т р я б ва да същ ествува някъде или
някога. Към п р е д с т а в а т а принадлежи и п о н я т и е т о , м а т е р и
алът на ф илософ ията, а накрая и д у м а т а , зн акъ т на п о н яти е
т о . О три ц ан и ето, унищ ож аването, обръщ ането на в о л я т а е
и унищожаване и изчезване на св ет а, на нейното огледало. Ако
не я виждаме повече в т о в а огледало, ще п и там е напразно на
къде се е обърнала и ще се вайкаме, че т я няма „къде“ и „кога“ и
е изчезнала в нищ ото.
О б р а т н о т о становищ е, ако би било 3а нас възможно, би раз
менило зн аците и съ щ ест вува щ о т о би се оказало 3а нас нищо,
а н и щ о то - същ ествуващ о. Но д о к ат о ние сме с а м а т а воля 3а
ж и в о т , последното може да се познае и обозначи о т нас само
отри ц ател н о , т ъ й к а т о с т а р и я т закон на Емпедокъл - подоб
н о т о се признава само о т подобно - ни лишава именно т у к о т
всяко познание, к а к т о и обратно, именно върху него почива в
края на к р аи щ ата в ъ зм о ж н о ст т а 3а всяко наше истинско поз
нание, т о е с т с в е т ъ т к а т о представа или о б е к т н о с т т а на
во л я та, з ащ о то с в е т ъ т е самопознанието на во л я та.
Но ако п р о ст о се н астоява да се получи някак си положи
телн о познание 3а онова, к о е т о ф и лософ ията може да изрази
само о тр и ц ател н о к а т о отрицание на во л я та, не би ни о с т а
нало нищо друго, освен да насочим вниманието върху съ сто я
нието, в к о е т о са изпаднали всички, достигнали пълно о т р и
цание на во л я та, състояние, обозначавано к а т о екстаз, унес,
съединение с Бога и т .н . Но т о в а състояние не бива всъщ ност
да се нарича познание, т ъ й к а т о няма вече ф о р м а т а на с у б е к т
и о б е к т и е достъпно само 3а собствения, с никого несподеля-
ем о п и т.
Ние обаче, застъпващ и гледната т о ч к а на ф и лософ ията,
тр я б ва да се задоволим с о т р и ц а т е л н о т о познание, доволни,
че сме достигнали крайния предел на полож и телното. Сле

дователно, ако сме познавали с в щ н о с т т а сама по себе си на
с в е т а к а т о воля и сме откри ли ввв всички нейни прояви само
н ейн ата о б е к т н о с т , к о я т о сме проследили о т безсвзнателния
порив на т в м н и т е природни сили до свзн ател н о то познание
на човека, сввсем не избягваме извода, че свс свободното о т р и
цание, с о т с т р а н я в а н е т о на в о л я т а са о т ст р а н ен и и всички
онези явления, онзи непрестанен порив и стрем еж , без Чел и без
покой, на всички степени на о б е к т н о с т т а , в к о и то и чрез ко
и т о свщ ествува с в е т в т , че е о т ст р а н е н о разнообразието на
следващ ите по степени форми, че с в о л я т а са о т ст р а н ен и и
вси чки те й явления, накрая и о б щ и те форми на т е зи явления,
врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , к а к т о и последната им основна
форма, с у б е к т в т и о б е к т в т . Няма ли воля, няма и представа,
няма и с в я т .
Пред нас, е с т е ст в е н о , о ст а в а само н ищ ото. Но онова, ко
е т о се противи на т о в а разтваряне в н ищ ото, н а ш а т а при
рода, е само в о л я т а 3а ж и в о т , к о я т о сме ние сам и те, к а к т о и
т я е н аш и я т с в я т . А ф а к т в т , че толкова много ненавиждаме
н и щ ото, не е нищо друго освен израз на силното ни желание 3а
ж и в о т и че ние не сме нищо друго освен т ази воля и не позна
ваме нищо освен нея.
Но пренесем ли поглед о т с о б с т в е н а т а си н и щ ета и зависи
м о с т вврху онези, к о и т о са преодолели с в е т а , у к о и то волята,
достигнала пвлно самопознание, се е самооткрила ввв всичко
и сама се е отрекл а о т себе си, изчаквайки да види как заедно
с т я л о т о , к о е т о т я ж и вотвори , изчезва и последната й сле
да, т о гав а вм есто неуморим ите пориви и стремеж и, вм есто
непрестанния преход о т желание квм с т р а х и о т рад о ст квм
мвка, вм есто никога н еудовл етвор и м ата и никога незамираща
надежда, о т к о и то се свсто и м е ч т а т а на ж и в о т а на желаещия
човек, вм есто всичко т о в а ще получим онзи мир, к о й т о сто и
по-високо о т всеки разум, онази пвлна морска ти ш и н а на ду
ха, онова двлбоко спокойствие, непоклатимо упование и онази
веселост, ч и ето отраж ение вврху лицето, к а к т о са го изобра
зили Кореджо и Рафаело, представлява истинско и несвмнено
Евангелие: остан ало е само познанието, в о л я т а е изчезнала.
С В Е Т Ъ Т К А Т О В О Л Я И П Р Е Д С Т А В А . Ч Е Т В Ъ Р Т А К Н И ГА 621
Тогава с дълбок и болезнен копнеж отправям е взор към т о в а

състояние, край к о е т о н аш ето положение, жалко и безотрад-
но, се изправя поради к о н т р а с т а в пълната си светли на пред
нас. И въпреки всичко единствено т о в а зрелище може да ни да
ри у т е х а , когапю сме познали, о т една стран а, неизлечимото
страдание и безконечна мъка, присъщи на явлението на воля
т а , на св е т а, а о т друга стран а, сме видели как след унищожа
ван ето на в о л я т а изчезва и с в е т ъ т и пред нас е остан ало само
празното нищо. Следователно по т о зи начин, разглеждайки
ж и в о т а и поведението на с в е т ц и т е , с к о и то рядко ни е о т р е
дено да се запознаем о т личен о п и т , но ч и и то записани ж и т и я
са подпечатани с в ъ т р е ш н а т а правда на и з к у с т в о т о , т р я б ва
да прогоним м рачн ото впечатление о т онова нищо, ви таещ о
к а т о крайна цел зад всяка добродетел и с в я т о с т и о т к о е т о
ние се страхувам е, к а к т о д ец ата о т т ъ м н и н ат а, т р я б ва да го
прогоним, вм есто да го заобикаляме к а т о индийците с м и т о
ве и празнословия, к а т о п о т ъ в а н ето на Брахма86 или нирвана87
на б у д и ст и т е . Ние, напротив, признаваме о т к р и т о : онова,
к о ето о ст а в а след пълното унищожаване на во л я та, 3а онези,
у к о и т о в о л я т а се е отвърнала и самоотрекла, н аш и я т реален
с в я т с всичките си слънца и млечни пътищ а е - нищо*.
* Това именно е праджнапарамита на будистите, „отвъдната

страна на познанието“, т о е с т то чката, където повече няма су
бект и обект. (Вж. Й. Й. Шмид: За тахаяна и праджнапаратита.)
ПРИЛОЖЕНИЕ
КРИТИКА
НА КАНТОВАТА ФИЛОСОФИЯ
C ’est le privilèg e du vrai génie, et surtout

du génie qui ouvre une carrière, d é fa ire
im puném ent de grandes fautes.
Voltaire (Siècle de Louis X IV , ch. 32)*
* Привилегия на истинския гений и особено на този, който про

карва нови пбпинца, е, не има право на големи грешки.
Волтер, В е к ъ т н а Л у и X IV , гл. 32.
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ ТИ К А Н А КАН ТО ВАТД Ф И Л О С О Ф И Я 625
Много по-лесно е да се п о к а ж ат греш ки те и заблудите на

един велик ум, о т к о л к о т о да се и злож ат ясно и изчерпателно
неговите д о ст о й н ст в а. З ащ о то греш ки те са нещо отделно
и преходно и з а т о в а напвлно м о г а т да се обгврнат с поглед.
Н апротив, п е ч а т в т , к о й т о гени ят п о ставя вврху сво и т е св-
чинения, означава именно, че т я х н о т о величие е непостиж им о
и неизчерпаемо: з а т о в а т е се преврвщ ат в никога неостаря-
ващи ср ед ства 3а обучение в продвлжение на много с т о л е т и я .
Ш едьовврвт на един наистина велик ум винаги ще оказва двл-
боко и всепроникващо ввздействие вврху целия човешки род,
толкова голямо, че не може да се прецени до колко далечни
векове и стран и може да се разпростре неговото озаряващо
величие. Така с т а в а винаги, защ о то , колкото и просветена и
б о гата да е епохата, в к о я т о ввзниква т в о р е н и е т о на гения,
т о й винаги, к а т о палма, се издига над п очвата, о т к о я т о е ввз~
никнал.
Обаче подобно двлбоко и широко разпространено ввздейс
т в и е не може да се освщ естви внезапно поради гол ям ата дис
тан ци я между гения и обикновените хора. Познанието, к о е т о
т о й е почерпал непосредствено о т ж и в о т а и с в е т а в продвл
жение на едно поколение, к о е т о е придобил и предоставил в
го то в вид на другите, не може веднага да с т а н е достояние
на ч о в е ч е ст в о т о , защ о то т о няма т а к а в а сила да ввзприема,
к ак вато ген и ят - да дава. Но дори след преж ивяната борба с
н ед остой н и те противници, к о и т о биха желали да осп ор ят
безсмвртния гений още при неговото раждане и да з а д у ш а т
в зародиш спасението на ч о в еч ес т в о т о (к а т о з м и я т а в люл
к а т а на Херкулес), т о в а познание теп вр ва т р я б ва да премине
по околните п вти щ а на безброй погрешни твл куван и я и при
ложения, да превъзмогне о п и т и т е 3а съчетаване със стар и за

блуди и т а к а да живее в борбата, д о к ато не израсне едно ново,
безпри страстн о поколение, к о ет о постепенно, по хиляда о т
ведени канала, още на младини частично възприема съдържани
е т о на т о зи избор, постепенно го асимилира и по т ак ъ в начин
се приобщава към б л аго д а т т а , предназначена 3а ч о веч ест во т о
о т онзи велик ум. Така бавно протича въ зпи тани ето на чо
вешкия род, на слабия и същевременно опърничав питом ец на
гения. Така също р я л а т а сила и важ н о ст на К а н т о в о т о учение
ще с т а н а т явни, к о гато с ам и я т дух на врем ето полека-лека
се промени под влиянието на т о в а учение, к о гато се измени в
най-важ ното си и глъбинно съдържание и по т ак ъ в начин да
де живо д ок азател ство 3а м о щ т а на т о зи исполински ум. Тук
обаче по никакъв начин не искам да се нагърбя с неблагодарната
роля на Калхас1 и Касандра2, дръзко изпреварвайки съ б и ти ята.
Нека ми бъде позволено само, к а т о р е з у л т а т о т казаното, да
разглеждам съчиненията на К а н т к а т о още съвсем нови, дока
т о днес мнозина ги с м я т а т 3а остарели и дори т в ъ р д я т , че с
т я х е свършено или, к а к т о т е се изразяват, че са ги надминали,
а други, одързостени о т т о в а , дори ги пренебрегват и непо
колебимо продължават да ф и л о с о ф с т в а т 3а Бога и д уш а та ,
к а т о и зхож дат о т п ред п о ставки те на стар и я реалистически
догматизъм и неговата схоластика; - к о ет о е същ ото, к а к т о
да пои скат н о в а т а химия да признае 3а валидни учен и ята на
алхимиците. Впрочем произведенията на К а н т н я м а т нужда
о т м о я т а слаба възхвала, а т е сам и те вечно ще сл авят своя
създател и ще пребъдат, макар и не в буквалния, а в духовния
смисъл.
Н аистина, ако хвърлим поглед върху най-близкия р е з у л т а т
о т н еговото учение, т о е с т върху о п и т и т е и хода на събити
я т а във ф и лософ ията 3а изтеклия о т т о г а в а период о т време,
ще се потвърди едно твърде тъ ж н о изказване на Гьо те: „Как
т о в о д а т а, изместена о т кораба, се събира веднага след него,
т а к а заблудата, к о я т о издигнати умове и з б у т в а т настрана,
отваряйки си м я с т о , много бързо се събира някак ес т ест в ен о
о т н о в о зад т я х “ (Поезия и истина, ч. 3, с. 521). Обаче т о зи пе
риод е бил само един епизод, к о й то , причислен към спом ената
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ ТИ К А НА КАН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 627
т а по-горе свдба на всяко ново и велико познание, явно е близо

до своя край, к о гато то л к о ва двлго н адуван и ят сапунен мехур
най-после е го т о в да се пукне. Зап очват да разбират, че дейс
т в и т е л н а т а и сериозна философия се намира още т а м , квде-
т о я е остави л К а н т . Ввв всеки случай аз не признавам, че 3а
врем ето между него и мене е п о ст и гн а т о нещо ввв философи
я т а ; з а т о в а непосредствено изхождам о т К а н т .
Това, к о е т о с м я т а м да направя в н а с т о я щ о т о приложение
квм м о е т о свчинение, е всвщ н о ст само едно оправдание на из
лож еното о т мене учение, доколкото т о в много отнош ения
не се свгласува с К а н т о в а т а философия, дори й противоречи.
Една дискусия с т ази философия обаче е необходима, т в й к а т о
очевидно п о сл е д о в ат ел н о ст т а на м ои те мисли, колкото и да е
различна по свдвржание о т учението на К а н т , все пак се нами
ра напвлно под н еговото влияние, необходимо го предпоставя,
произтича о т него и аз признавам, че след вп еч атл ен и ята о т
нагледния с в я т , двлжа най-доброто 6 м о е т о собствено разви
т и е к а к т о на свчиненията на К а н т , т а к а и на свещ ените кни
ги на ин дуси те, и на П л ато н . Но аз мога напвлно да оправдая
м о и те свщ ествуващ и ввпреки т о в а противоречия с К а н т са
мо к а т о покажа неговите заблуди и разкрия греш ки те, к о и то
е допуснал. З а т о в а в н а с т о я щ о т о приложение ще полемизирам
с К а н т , и т о сериозно и с всички сили, за щ о т о само по т а к в в
начин м о г а т да се о т с т р а н я т заблужденията, присвщи на
учението на К а н т , и то лк ова по-ясно и сигурно да се затвврди
н еговата и с т и н н о с т . Е т о защо не може да се очаква м о я т а на
исти н а двлбока п о ч и т квм К а н т да се разпростре свщо вврху
неговите слабости и грешки, к а т о ги разкрия с най-предпаз-
лива сн изходи телн ост и чрез заобикалките м о е т о изложение
да с т ан е слабо и бледо. Квм жив човек т а к а в а пощада е нужна,
т в й к а т о ч о в еш к ата слабост понася и най-справедливото оп
ровержение на една заблуда само свс смекчения и л аск ат ел ст ва
и дори т о гав а го понася мвчително, а един уч и тел и благоде
т е л на ч о в е ч е с т в о т о 3а векове наред заслужава поне т о в а , да
щ а д я т н еговата човешка слабост и да не му причиняват бол
ка. М в р т в и я т обаче се е о твр вал о т т ази слабост: неговата
Заслуга е непоклатима, врем ето все повече ще я пречиства о т
всяко надценяване и недооценка. Греш ки те му тр я б ва да бъ

дат отделени о т заслугата му, обезвредени и след т о в а забра
вени. З а т о в а в начеващ ата т у к полемика с К а н т имам пред
вид единствено неговите грешки и слабости, враждебно им се
п ро ти во п о ставям и водя безпощадна унищ ож ителна война
с т я х с п о с т о я н н а т а грижа не внимателно да ги скривам, а
най-ярко да ги о светл я, 3а да ги о т с т р а н я то лк ова по-сигурно.
К а т о изхождам о т посочените по-горе основания, не виждам в
т о в а н и т о несправедливост, н и т о неблагодарност квм К а н т .
Но 3а да п р е д о т в р а т я и в о ч и те на други те всяка привидност
3а злонамереност, искам по-напред да изразя м о е т о дълбоко
благоговение и гореща благодарност на К а н т , к а т о формули
рам н ак р атк о н еговата главна заслуга т а к а , к а к т о я виждам,
и т о к а т о изхождам о т то лк ова общи гледни то ч ки , че да не
бвда принуден да засегна въпросите, във връзка с к о и т о после
ще направя възражения.
Най-голялгата заслуга, на Кант се състои в различаването на

явлението от нещото саллд по себе си на осн о вата на показва
н ето , че между н е щ а т а и нас винаги се намира интелектът,
поради к о е т о т е не м о г а т да б ъ д ат познати так и ва, какви то
са сами по себе си. По т о зи п ъ т К а н т е насочен о т Аок (виж
„Пролегомени квм всяка м етафизика“, § 13, заб. 2). Лок дока
за, че в т о р и ч н и т е свой ства на н ещ ата, к а т о звук, миризма,
ц в я т , т в в р д о с т , м еко та, гладкост и подобни, к а т о основани
на афициранията на с е т и в а т а , не принадлеж ат на о б ек ти в
н о т о т я л о , на н ещ о то само по себе си, на к о е т о т о й по-скоро
приписва само първичните свой ства, т .е . с в о й с т в а т а , к ои то
п р е д п о ст ав я т само п р о с т р а н с т в о т о и непроницаем остта,
следователно - п р о т я ж н о с т , форма, п л в т н о с т , число, под
в и ж н ост. Но т о в а леснооткриваемо различие, установено о т
Лок, к о е т о лежи на п о в ъ р х н о с т т а на н ещ ата, е било сякаш
ранна прелюдия към с п о м ен ат о т о К а н т о в о различаване. I. Гос-
ледното, изхождайки о т едно нравствено по-висше гледище,
обявява всичко т о в а , к о е т о Лок е приел 3а qualitates рптапаь*,
П ъ р в и ч н и к а ч е с т в а ( л а т . ) - Б . п р.
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ ТИ К А Н А КАН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 629
| т о е с т с в о й с т в а т а на н ещ о то само по себе си, 3а свщо т в й

| принадлежащо само на явлението на с вщ о то в н а ш а т а позна-
I вателн а способност, и т о именно зато ва, з ащ о то усл ови ята
| на т ази способност - п р о ст р ан ст во , време и причинност, се
| позн ават о т нас a priori. Следователно Лок отдели о т н ещ о то
| само по себе си ч а с т т а , к о я то с е т и в н и т е органи при внасят в
| явлението м у ; Кант обаче отдели и ч а с т т а , к о я т о привнасят
| ф ун кц и и те на мозвка (макар и не под т о в а наименование), с
| к о е т о различието между явлението и н ещ о то само по себе си
| придоби едно безкрайно по-голямо значение и един много по-
| двлбок смисвл. За т а з и цел т о й трябваш е да направи важ н о т о
| разграничение на н аш ето познание a priori о т познанието ни
| a posteriori, нещо, к о е т о преди него не е било правено със с в о т -
| в е т н а т а с т р о г о с т и пвлнота, и с ясно свзнание; следователно
т о в а се превврна 6 главния предм ет на неговите проникновени
изследвания. - Тук веднага искаме да отбележ им, че философи
я т а на Кант се намира в тр о як о отнош ение квм философ иите
на неговите предшественици: пврво, т я , к а к т о т о к у -щ о ви
дяхме, потвврж дава и разширява ф и лософ ията на Лок; в т о
ро, поправя и използва ф и лософ ията на Хют, к о е т о може да
се види в най-ясно изразен вид в предговора кьм „Пролегомени“
(т о в а най-хубаво и най-достбпно о т всички основни свчине-
ния на К а н т , к о е т о т ввр д е малко се ч ет е, макар че изключи
тел н о улеснява изучаването на н еговата философия); т р е т о ,
т я рязко полемизира с Лайбниц-Волфовата философия и я оп
ровергава. Необходимо е да се п о зн ават т е зи т р и учения, пре
ди да се пристбпи квм изучаването на ф и лософ и ята на К а н т .
Ако според казан ото по-горе различаването на явлението о т
н ещ о то само по себе си, следователно учението 3а пвлното
различие на идеалното и реалното, е о сн овн ата ч е р т а на Кан-
т о в а т а философия, появилото се скоро след т о в а твврдение
3а аб со л ю т н о т о им т в ж д е с т в о е т в ж н а илю страция на вече
с п о м е н а т а т а мисвл на Г ь о т е; то лк ова повече, че ввпросното
твврдение не се основаваше на нищо друго освен на шмекерия
т а 3а и н тел ек туал н и я наглед и следователно беше само едно
врвщане квм г р у б о с т т а на обикновения ввзглед 3а отн ош ен и
е т о между идеално и реално, врвщане, маскирано о т о п и т а да
се импонира с важна физиономия, високопарносш и ш у м о т ев и

ца. Твврдението 3а а б со л ю т н о т о т в ж д е с т в о се превврна в се
риозна изходна т о ч к а 3а още no-гр уб ата безсмислица на недо
дялания и бездарен Хегел. - К а н т о в о т о отделяне на явлението
о т н ещ о то само по себе си, разбирано по изложения по-горе
начин, в св о е т о обосноваване не само преввзхождаше далеч по
проникновеност и обмисленост всичко, направено преди него,
но и беше безкрайно плодотворно. З ащ о т о напвлно сам о сто я
тел н о, по сввсем нов начин и о т една нова ст р ан а К а н т изло
жи с в щ а т а истина, к о я т о още П л ато н неуморно е повтарял
и на своя език най-често я е изразявал т а к а : т о зи с в я т , к о й то
се явява на с е т и в а т а , няма истинско битие, а е само непреквс-
н а т о ставан е; т о й свщ ествува и не свщ ествува, и неговото
ввзприемане не е то л к ова познание, колкото заблуда. Именно
т о в а т о й описва в м итична форма ввв вече споменатия в т р е
т а т а книга на н а с т о я щ о т о свчинение най-важен пасаж ввв
всичките му свчинения, к о й т о се намира 6 началото на седма-
т а книга на „Д вр ж авата“, к вд ето казва, че хо р ата, оковани в
т в м н а пещера, не в и ж д а т н и т о и с т и н с к а т а светлина, н и т о
д е й с т в и т е л н и т е неща, а само осквдната светли на на огвня в
пещ ер ата и сен ки те на д е й с т в и т е л н и т е неща зад гврба им,
минаващи покрай т о з и огвн; т е обаче с м я т а т , че сенки те са
р е а л н о с т т а и че определянето на п о сл ед о ват ел н о ст т а им
е и с т и н с к а т а м вдр ост. С в щ а т а истина, макар и изразена по
сввсем друг начин, е главното в учението на вед и те и Пура-
на, учението 3а Майя - понятие, под к о е т о се разбира свщ ото,
к о е т о К а н т нарича явление в противополож н ост на н ещ о то
само по себе си: за щ о т о т в о р е н и е т о на Майя се определя к а т о
т о з и видим с в я т , в к о й т о се намираме и к о й то е предизвикана
магия, непостоянна, сама по себе си лишена о т свщ н о ст илю
зия, сравнима с о п т и ч е с к а т а илюзия и свня, мвгла, обгрвщаща
ч о веш к ото свзнание, нещо, 3а к о е т о еднакво достоверно може
да се каже, че свщ ествува и че не свщ ествува. - К а н т обаче не
само изложи т о в а учение по сввсем нов и оригинален начин, но
чрез най-спокойно и т р езво обосноваване го превврна 6 дока
зана и безспорна истина; д о к ат о к а к т о П латон , т а к а и инду-
с и т е са основавали сво и те твврдения п р о сто вврху един общ
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ Т И К А НА К АН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 631
ббзглед 3а с в е т а , излагали са ги к а т о непосредствена даденост

на св о е т о свзнание и по-скоро м итично и поетично, откол-
к о т о философски и ясно. В т о зи смисвл т е се о т н а с я т квм
К а н т т а к а , к а к т о се о т н а с я т квм Коперник п и тагорей ри те
Х и к е т 3, Филолай4 и А р и стар х5, к о и т о вече са твврдели, че Зе
м я т а се в в р т и около неподвиж ното Слвнре.
Това ясно познание и спокойното, обмислено представяне
на п р и в и д н о ст т а на с в е т а е всвщ н о ст о сн о вата на р я л а т а
К а н т о в а философия, н ейн ата душ а и ней н ата най-голяма за
слуга. К а н т успя поради т о в а , че с д остойна 3а ввзхищение
разсвдливост и умение анализира и показа в о т д е л н и т е му
елементи релия механизвм на н а ш а т а познавателна способ
н о с т , чрез к о й то възниква ф ан тасм аго р и ята на обективния
с в я т . Ц я л а т а предш естващ а западна философия, к о я т о из
глежда неописуемо плоска в сравнение с К а н т о в а т а , не видя
т ази и сти н а и именно з а т о в а постоянно говореше к а т о на-
свн. Едва К а н т ненадейно я свбуди и з а т о в а последните фи
лософи свнливри (Менделсон)6 го наричаха човек, раздробяващ
всичко. К а н т показа, че законите, к о и т о с непоклатима необ
хо д и м ост г о с п о д с т в а т в с в щ еств у в ан ет о , т о е с т изобщо в
о п и та, не м о г а т да се прилож ат, 3а да се изведе и обясни си
тото съществуване, и че следователно в а л и д н о ст т а им все
пак е само о тн о си тел н а, т о е с т започва едва след к а т о свщес
т в у в а н е т о , с в е т в т на о п и т а изобщо, вече го има и е налире;
че следователно т е зи закони не м о г а т да ни п о сл уж ат к а т о
рвководна нишка, к о гато приствпваме квм обяснението на
св щ е с т в у в а н е т о на с в е т а и на сам и т е нас. Всички по-ранш
ни западни философи са предполагали, че т е зи закони, според
к о и то явленията са свврзани помежду си и к о и т о 6 т я х н а т а
релокупност - време и п р о ст р ан ст в о , к а к т о и причинност и
умозаключение - подвеждам под закона 3а основанието, са аб
солю тни и необусловени о т нищо закони, яе1егпае уотйАез*, и
че с а м и я т с в я т свщ ествува само к а т о следствие о т т я х и в
с в о т в е т с т в и е с т я х , и з а т о в а р я л а т а загадка на с в е т а т р я б
ва да се разшири според рвководната нишка, к о я т о т е д ават .
В е ч н и т е и с т и н и ( л а т . ) - Б. п р .
Н аправените 3а т а з и цел предложения, к о и т о К а н т к р и т и

кува под наименованието идеи на разума, са служили в дейс
т в и т е л н о с т само 3а т о в а , да ввздигнат п р о с т о т о явление,
т в о р е н и е т о на Майя, с в е т в т на сенки те на П л ато н , до единс
т в е н а и най-висша реалност, да го п о с т а в я т на м я с т о т о на
най-двлбоката и истинска с в щ н о ст на н е щ а т а и да н апр авят
невбзможно д е й с т в и т е л н о т о познание на т а з и свщ н о ст, т о
е с т с една дума, да при сп ят още по-крепко свнливците. К а н т
показа т е зи закони и следователно самия с в я т к а т о обуслове
ни о т начина на познание на с у б е к т а ; о т к в д е т о следваше, че
кол кото и п о -н а т а т в к да изследваме и умозаключаваме, к а т о
се рвководим о т т я х в най-главното, т о е с т в познанието на
с в щ н о с т т а на с в е т а сам по себе си и ввн о т п р е д с т а в а т а , не
можем да направим н и т о крачка напред и само ще се ввр ти м
к а т о катеричка 6 колело. З а т о в а всички догматици м о г а т да
се ср ав н я т с хора, к о и т о са см ятали , че ако в в р в я т двлго само
напрабо, ще д о с т и г н а т до края на с в е т а ; но К а н т сякаш вече
е направил околосветско плаване и показа, че т в й к а т о З е м я т а
е крвгла, не може да се излезе о т в в д нея с хоризонтално движе
ние, д о к ат о с перпендикулярно т о в а може би не е неввзможно.
Може да се каже още: учението на К а н т води до схващ ането,
че началото и к р а я т на с в е т а следва да се т в р с я т не ввн о т
нас, а бвв нас.
Всичко т о в а се основава на ф у н д ам ен т ал н о т о различие
между догматична и критическа, или трансцендентална ф и
лософия. T03U, к о й т о иска да си изясни т о в а различие и да си
го представи с пример, може да го направи сввсем бврзо, ако
прочете к а т о образец 3а догматична философия едно свчи-
нение на Лайбниц под заглавието De rerum originatione radicali*,
н апечатано 3a првв п в т в изданието на ф илософ ските свчине-
ния на Лайбниц о т Ердман, т . I, с. 147. Тук по един сввсем реа
листично-догматичен начин с използване на онтологичното
и на космологичното д о к азател ство са изложени a priori про-
и зходвт й и най-добрата уредба на с в е т а на о сн о вата на уче
З а н а й -д ъ л б о к и я п р о щ х о д н а н е щ а т а ( л а т . ) - Б . п р .
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ ТИ К А НА КАН ТО ВАТА Ф И Л О СО Ф И Я 633
н и ето 3а veritatum aeternarum*. - Покрай д р уго то се признава,

че о п и т в т показва т в к м о проти вополож н ото на дем онстри
р а н ат а в сп о м е н а т о т о свчинение преввзходност на св ет а, но
на о п и т а се посочва, че т о й не разбира нищо о т т о в а и т р я б
ва да мвлчи, к о гат о ф и лософ и ята говори. - К а т о противни к
на релия т о з и м е т о д с К а н т се появи и критическата фило
софия, к о я т о преврвща в свой проблем именно т е з и служещи
3а основа на всяка т а к а в а догматична сграда veritates aeternas,
изследва т е х н и я извор, намира го п о -н а т а т в к в човешкия
мозвк, к в д е т о т е ввзникват о т присвилите му форми, к о и т о
има, 3а да ввзприема един обективен с в я т . Тук, следователно,
в мозвка, се намира каменоломната, к о я т о д о ст авя м ат ер и а
ла 3а т а з и достолепна догматична постройка. Но с т о в а , че
3а да достигне до т о з и р е з у л т а т , к р и т и ч еск ат а философия
трябваш е да щледе отвъд т ези veritates aeternas, вврху к о и т о
се основаваше р ел и я т досегашен догматизвм, и да направи
сам и те т я х предм ет на изследване, т я се превврна 6 транс-
цещентална философия. О т т а з и философия се получава по-
н а т а т в к р е з у л т а т в т , че о б е к т и в н и я т с в я т , т а к в в , к ак в в т о
го познаваме, не принадлежи квм с в щ н о с т т а на н е щ а т а сами
по себе си, а е само нейно явление, обусловено именно о т онези
форми, к о и т о се н ам и р ат a priori в човешкия и н т е л е к т ( т о
е с т мозвк), и з а т о в а т о зи с в я т не може да свдвржа нищо друго
освен явления.
Н аистина К а н т не достигна до познанието, че явлението
е с в е т в т к а т о представа, а н ещ о то само по себе си е во л я та.
Но т о й показа, че я вя ващ и я т се с в я т е обусловен о т суб е к т а
свщо толкова, к ол кото о т о б ек т а; и к а т о изолира най-общи
т е форми на явлението на св ет а, т о е с т на п р е д с т а в а т а , т о й
показа, че т е зи форми се п о зн ават и о б хващ а т в р я л а т а им
Закономерност не само к а т о се изхожда о т о б ек т а, но свщо
т а к а и о т с уб ек та, з ащ о то т е всвщ н о ст са о б щ а т а грани-
ра между о б е к т а и суб ек т а, и о т т у к направи извода, че чрез
следването на тази гранира не се прониква н и т о в с в щ н о с т т а
на о б ек т а, н и т о на с уб ек та, следователно никога не се П0 3 -
В е ч н и т е и с т и н и ( л а т . ) - Б. п р .
наба о б щ н о с т т а на свет а, н ещ о т о само по себе си. К а н т не

изведе н ещ о то само по себе си по правилен начин, к а к т о скоро
ще покажа, а чрез една непоследователност, к о я т о т о й т р я б
ваше да зап л ати с многобройни и неотразими нападки вврху
т а з и главна ч а с т на св о ет о учение. Той не разпозна директно
ввв в о л я т а н ещ о т о само по себе си, но направи голяма, про
правяща нови п вти щ а крачка квм т а к о в а познание, п ред ста
вяйки безспорното морално значение на чо веш ки те постел ки
к а т о сввсем различно и независимо о т законите на явлението
и необяснимо според т е зи закони, а к а т о непосредствено о т
насящо се до н ещ о т о само по себе си: т о в а е в т о р а т а главна
т о ч к а , к о я т о представлява заслуга на К а н т .
За т р е т а заслуга можем да с м я т а м е пвлното свбаряне на
схо л асти ч н ата философия, име, с к о е т о т у к искам да озна
ча обобщено релия период, започващ о т рврковния отеи, Ав-
гу ст и н и завършващ непосредствено преди К а н т . З ащ ото
главн ата особеност на сх о л а ст и к а т а е все пак о со б ен о стт а,
много т о ч н о посочена о т Тенеопан - о п е к у н с т в о т о на господс
т в а щ а т а двржавна религия над ф и лософ ията, на к о я т о , собс
т в е н о казано, не о с т а в а нищо друго, освен да доказва и разкра
сява предписваните й о т държ авата основни догми: и сти н с
к и т е схоластици, чак до Суарес, о т к р и т о признават т о в а ,
а по-квсн ите философи го п р а в я т по-скоро неосвзнато или
пвк не си признават. Обикновено се с м я т а , че схо л асти ч н ата
философия е продвлжила да свщ ествуба до века, предхождащ
Картезий7, и че с т о з и философ започва една сввсем нова епо
ха на свободното, независимо о т всяка позитивна догматика
изследване; но в д е й с т в и т е л н о с т т а к о в а изследване не може
да се припише на Д ек ар т и неговите последователи*, а само
* Бруно и Спиноза напвлно трябва да се изключат о т т я х . Те

с т о я т всеки 3 а себе си и обособено и не принадлежат нито на своя
век, нито на тази част о т света, в която са живели - отплатили се
на единия свс смврт, а на другия - с преследване и охулване. Тяхното
мизерно свществу ване и смврт в този Запад наподобява см вр тта на
тропическо растение в Европа. Тяхната истинска духовна родина
бяха бреговете на свещения Ганг: т а м т е щяха да водят спокоен жи
во т, почитани о т съмишленици. - Бруно ясно и прекрасно изразява в
проблясък на свободно изследване и във всеки случай, стр ем еж

към него. Д ек ар т беше един превъзходен ум и направи т в ъ р
де много, ако се вземе под внимание врем ето, в к о е т о живя.
Но ако се о ст ав и н астрана т о в а съображение и се преценява
н еговата философия само к а т о се изхожда о т приписваното
му освобождаване на мисленето о т всички окови и поставян е
началото на един нов период на непредубеденото са м о с т о я
т ел н о изследване, т р я б в а да се признае, че още с лиш еното си
о т истинска сериозност и з а т о в а т а к а бързо и примирител
но връщащо се назад съмнение т о й наистина си дава вид, ся
каш иска отведнъж да отхвърли всички окови на о т р ан о 653-
началните стихове на книгата си D e lla c a u s a , p r i n c i p l e e d u n o , заради

която е изгорен на кладата, колко самотен се чувства в своя век и
същевременно предчувства съдбата си, което го кара да се колебае
да публикува своето съчинение, докато присъщата на благородните
умове толкова силна склонност да съобщават познатата о т т я х
истина не е преодоляла то ва колебание:
A d p a r t u m p r o p e r a r e tu u m , m e n s a e g ra , q u id o b sta t;
S e c lo h a e c in d ig n e s in t t r ib u e n d a lic e t?
U m b r a r u m f l u c t u te rra s m e rg e n te , c a c u m e n
**.
A d t o lle in d a r u m , n o s te r O ly m p e , J o v e m
T0 311 , който прочете това негово основно съчинение, както и ос
таналите, написани на италиански, по-рано толкова редки, а сега
достъпни 3 а всеки чрез немското им издание, ще се съгласи с мене,
че о т всички философи само той в някаква степен се доближава до
Платон по дарбата да съчетава поетичната сила и насоченост с
философската, показвайки я особено драматично. Нека си предста
вим това крехко, одухотворено, мислещо същество, каквото ни се
представя Бруно в то ва негово съчинение, в ръцете на груби, побес
нели свещеници - негови съдии и палачи, и да благодарим на времето,
позволило ни да живеем в по-просветен и хуманен век, когато по
т о м с т в о т о , чието проклятие би следвало да сполети онези дяволс
ки фанатици, е съвременното ни поколение.
** О робък замисъл, какво пречи на т в о е т о въплъщение?
Или сегашният век не заслужава твоя дар?
И нека земята потъне в потока на мрака,
Ти, наш Олимп, възвиси своя връх в небесата.
Джордано Бруно, З а п р и ч и н а т а , н а ч а л о т о и е д и н н о т о . Увод
п р и е т и т е , принадлежащи на неговото време и нация мнения,

но прави т о в а само привидно и 3а миг, 3а да ги приеме и да ги
Затвбрди още повече; и т а к а п о с т ъ п в а т всички негови после
дователи чак до К а н т . З а т о в а към един свободен мислител о т
т а к ъ в т и п е напълно приложим с т и х ъ т на Гьо те:
И ако м и л о с т т а ви разреши,
прилича ми на скакалец в т р е в а т а ,
що все хвърчи и скача, и хвърчи,
и пак запява п есен та п о зн а т а8.
К а н т имаше основания да си даде вид, че и той е имал само

т о в а намерение. Но о т мнимия скок, к о й т о бил допцснат, по
неже вече са знаели, че о т н о в о свършва в т р е в а т а , т о зи п ъ т се
получил п олет и онези, к о и т о о с т а в а т в т р е в а т а , м о г а т само
да го проследят с поглед, а не да го сп р ат.
И тъ й , к а т о изхождаше о т с в о ет о учение, К а н т се осмели
да покаже н ед о к азуем о стта на всички онези уж многократно
доказани догми. С п е к у л ат и в н ат а теология и свързаната с нея
рационална психология получиха о т К а н т смъртоносен удар.
О т т о г а в а т е изчезнаха о т н ем ската философия и не бива да
се заблуждаваме о т т о в а , че т у к - т а м се зап азват д ум и те, след
к а т о е приключено с въпроса, или че някакъв си нищожен про
фесор по философия о т с т р а х пред своя господар о ст а в я и с т и
н а т а да бъде истина. Величието на т ази заслуга на К а н т може
да оцени само т о зи , к о й т о е взел предвид неблагоприятното
влияние на с п о м ен ат и те п о н яти я върху природната наука, а
също и върху ф и лософ и ята при всички, дори и при най-добри
т е мислители на X V II и X V III век. В нем ските изследвания по
природознание е ясно забележима н астъ п и л ата след К а н т про
мяна на т о н а и на м етаф идическите основания: преди К а н т
н е щ а т а са стояли т а к а , к а к т о и днес с т о я т в Англия. - Тази
Заслуга на К а н т е свързана с т о в а , че в ц я л а т а предш естващ а
философия - древна, средновековна и нова, напълно е господс
т в а л о безразсъдното следване на законите на явлението, из
дигането им до вечни истини и с т о в а превръщ ането на явле
н и ето в истинска съ щ н о ст на с в е т а , н ак р атк о, господствал
е н есм ущ аван и ят в с в о я т а заблуда о т никакво размишление
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ Т И К А Н А К АН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 637
реализъм.. Бъркли, к о й то , к а к т о преди него Малбранш, е схванал

ед н о ст р а н ч и в о с т т а , дори п о гр е ш н о с т т а на т о з и реализвм,
не е успял да го обори, за щ о т о н еговата а т а к а се е ограничи
ла с една т о ч к а . Следователно само на Кант бе отредено да
Затвврди в Европа, най-малкото ввв ф и лософ ията, основния
идеалистически ввзглед, господствай], всвщ н о ст в ц я л а т а не-
ислямизирана Азия дори в религията. И т в й , преди К а н т ние
бяхме във врем ето ; сега врем ето е в нас, и т .н .
Свщо и е т и к а т а е била разглеждана о т онази реалисти-
ческа философия според законите на явлението, к о и т о т я е
с м я та л а 3а абсолю тни, валидни и 3а н ещ о т о само по себе си;
З ато ва са я основавали т у вврху учението 3а б л аж ен ст во т о ,
т у вврху в о л я т а на т во р ец а на св ет а, накрая вврху п о н я т и
е т о 3а свв в р ш е н ст в о т о , само по себе си сввсем празно и без-
свдврж ателно, за щ о т о означава само едно отнош ение, к о ет о
теп врва получава значение о т н ещ ата, квм к о и т о се прилага,
к а т о „да бвде съввршено“ не означава нищо повече освен „да
с в о т в е т с т в а на някакво предпоставено и дадено п о н яти е“,
предварително определено, без к о е т о с в в в р ш ен ст в о т о е едно
неизвестно число, и следователно, назовано отделно, сввсем
нищо не говори. А ако при т о в а мвлчаливо се предпоставя по
н я т и е т о „човечество“ и в с в о т в е т с т в и е с него се преврвща в
морален принцип с т р е м е ж в т квм едно свввршено човечество,
т о с т о в а се казва само че „х о р а т а т р я б ва да б в д а т так и ва,
к ак в и то т р я б в а да б в д а т “, а т о в а е то л к ова умно, колкото
и предиш ното. „Свввршен“ е п о ч ти синоним на „изчерпате
лен“, с к о е т о се казва, че в определен случай или в даден индивид
п р и с в с т в а т , следователно д ей стви тел н о са налице, всички
предикати, к о и т о се свдвр ж ат в п о н я т и е т о 3а неговия род.
З а т о в а п о н я т и е т о „сввбрш енство“, използвано изолирано и
in abstracto, е лишена о т мисвл дума, к а к т о и бврборенето 3а
„най-сввврш еното св щ ество “ и т .н . Всичко т о в а е само праз-
нословие. Ввпреки т о в а в предишния век п о н я т и я т а 3а свввр-
ш ен ств о и несввврш енство са били разменна м о н е т а и дори
о с т а , около к о я т о се е ввр тя л о п о ч т и ц я л о т о морализиране и
даже теологизиране. Всички са говорили 3а т я х , т в й че накрай
се е достигнало до истинско безобразие. Ние виждаме как дори
най-добрите писатели на т о в а време, например Лесинг, най-

печално се о п л и т а т в с в в в р ш ен ст в ат а и несвввриленствата
и се м я т а т в т я х . А всеки що~годе мислещ, човек би трябвало
поне см в т н о да ч у в ст в а , че т о в а п он яти е е без к а к в о т о и да
било положително свдвржание и подобно на алгебричен знак
означава in abstracto само едно отнош ение. - К а н т , к а к т о ве
че казах, отдели напвлно несвмнено гол ям ата етическа значи
м о с т на ч о веш к и те поствп ки о т явлението и неговите за
кони и я показа к а т о непосредствено о тн асящ а се до нещ ото
само по себе си, до най-двлбоката св щ н о ст на св е т а , докато
явлението, т .е . п р о с т р а н с т в о т о и врем ето и всичко, к оето
ги изпвлва и се подрежда в т я х според закона 3а при чи н н о стта,
следва да се разглежда к а т о преходен и призрачен свн.
T 0 3 U к р а т в к увод, к о й т о по никаквв начин не изчерпва своя
предм ет, е д о с т а т в ч е н к а т о сви д етел ство 3 а м о е т о призна
ние на големите заслуги на К а н т , направено т у к к а к т о 3 а мое
собствен о удовлетворение, т а к а и за щ о т о справедл и востта
изискваше да припомня т е з и заслуги на всеки, к о й т о желае да
ме последва в лиш еното о т сн и зходи телн ост разкриване на
негови те грешки, квм к о е т о сега приствпвам.
О б с т о я т е л с т в о т о , че големите постиж ения на К а н т е

трябвало да б в д а т придружени и о т големи грешки, може да се
разбере п р о с т о исторически о т т о в а , че макар да предизвика
най-голямата революция ввв ф и лософ и ята и да сложи край на
схо л а ст и к ат а, к о я т о , схв а н а т а в посочения по-горе смисвл, е
свщ ествувал а чети р и н ад есет века, макар и да п о стави наис
т и н а началото на една сввсем нова, т р е т а свето вн а епоха ввв
ф и лософ ията, все пак н еп о сред ствен и ят р е з у л т а т о т поява
т а на К а н т беше п о ч т и само о тр и ц ател ен , а не положителен,
доколкото т о й не свздаде заввршена нова систем а, квм к о я то
да се при дврж ат макар и 3а известно време неговите приввр-
женици; и наистина всички забелязаха, че се е случило нещо
велико, но все пак никой не знаеше какво т о ч н о се е случило.
Те ясно свзнаваха, че ц я л а т а досегашна философия е била без
плодно м ечтание, о т к о е т о сега се е пробудило н о в о то време,
но не знаеха квм какво да се придврж ат сега. Получи се голя
ма празнина и н еотлож на п о т р е б н о с т т я да бвде запблнена:

предизвикано бе всеобщо внимание, дори вним анието на по-
ш и р о ката публика. П о д т и к н а т и о т т о в а , а не о т вътреш но
влечение и о т у с е т а 3а с в о я т а сила (к о и то се п р о явяват и в
най-неблагоприятно време, к ак б вто е с л у ч а я т свс Спиноза),
хора без никакъв забележителен т а л а н т започнаха да п р а в я т
различни, слаби, нелепи, дори понякога безразсъдни о п и ти , ко
и т о развълнуваната вече веднбж публика все пак у д о с т о и с
вниманието си и с голямо тврпение надаваше ухо 3а т я х - не
що, к о е т о може да се срещне само в Германия.
Нещо подобно някога е ставал о навярно и в природата. Ко-
г а т о голяма к а т а с т р о ф а е променила р я л а т а земна повърх-
н о с т , м о р е то и с у ш а т а са се преместили и е бил подготвен
план 3а ново творение. Изминало е много време, преди приро
д а т а да може да свздаде нова редица о т устойчи ви форми, вся
ка о т к о и т о се намира в хармония сбс себе си и с о с т а н а л и т е :
стран н и чудовищни организми, к о и то , намирайки се в дисхар-
мония сбс себе си и помежду си, не са могли да с б щ е с т в у в а т
двлго, но ч и и то о стан ки , налични и днес, са т о в а , к о е т о ни
напомня 3а т е з и колебания и о п и т и на ф орм и ращ ата се о т
ново природа. - О т т о в а , че с К а н т ввв ф и лософ и ята, к а к т о
всички знаем, бе предизвикана криза, сввсем подобна на тази ,
и н аствпи епоха на нечувани изчадия, вече може да се направи
Заключението, че засл угата му не е била сбвбршена, а е обреме
нена с големи н ед о статъ р и , негативна и едностранчива. Сега
ще проследим т е зи н е д о ст ат вр и .
Най-напред ще си изясним и проверим о сн о вн ата мисвл, в

к о я т о се съдържа р е л т а на р я л а т а Критика на чистия ра^ут. -
К а н т застан а на гледищ ето на сво и т е предш ественири, на
д о гм ати ч н и те философи, и заедно с т я х изходи о т следните
предпоставки: 1) М е т а ф и зи к а т а е наука 3а т о в а , к о е т о се на
мира о т в в д в в з м о ж н о с т т а на о п и та. - 2) О твб д о п и т н о т о
никога не може да бъде о т к р и т о , к а т о се изхожда о т принри-
пи, сами почерпани о т о п и т а (Пролегоахени, § 1); а само т о в а ,
к о е т о знаем преди, следователно независимо о т всеки о п и т ,
може да се простира по-далече о т ввзможния о п и т . - 3) В на-
шия разум д ей стви тел н о се н ам и р ат някои основни положе

ния о т т а к ъ в вид: т е са известн и под наименованието поз
нания о т ч и с т разум. - Д о т у к К а н т е в съгласие със свои те
предшественици, но о т т у к т о й се о тд ел я о т т я х . Те казват:
„Тези основни положения или познания о т ч и с т разум са изрази
на а б с о л ю т н а т а възм ож ност на н ещ ат а, aeternae veritates, из
вор на о н т о л о ги я т а: т е се издигат над световн и я ред, к а к т о
съдбата се извисяваше над боговете на древни те.“ К а н т казва:
т е са само форми на нашия и н т е л е к т , закони не на съ щ ест
в у в ан ет о на н ещ ат а, а на н аш и те представи 3а т я х , зат о ва
са валидни само 3а н аш ето познание на н е щ а т а и следовател
но не м о г а т да се р а зп р о с т и р а т вън о т о б л а с т т а на възмож
ния о п и т , к о е т о се имаше предвид в п ъ рвата т о ч к а . З ащ о то
именно а п р и о р н о ст т а на т е зи форми на познание, т ъ й к а т о
може да се основава само върху субективния им произход, за
винаги ни лишава о т познанието на с ъ щ н о с т т а сама по себе
си на н е щ а т а и ни ограничава само до един с в я т о т явления,
т а к а че ние не можем да познаем н е щ а т а так и ва, к ак ви т о т е
м о г а т да б ъ д ат сами по себе си, дори a posteriori, а камо ли а
priori. З а т о в а м е т а ф и з и к а т а е невъзможна и на нейно м я с т о
се появява к р и т и к а т а на ч и сти я разум. Т ук К а н т напълно
побеждава ст ар и я догматизъм; з а т о в а възникналите по-къс
но догматични о п и т и трябваш е да избират съвсем различни
пътищ а о т по-ранш ните: сега съобразно с ц ел т а на н аст о я
щ а т а к р и т и к а ще премина към обосноваването на моя о п и т.
При п о -то ч н а проверка на го р есп о м ен атата аргументация
ще т р я б в а да се признае, че о сн овн ата й предпоставка epetitio
principii*; т я се съдържа в положението (особено ясно форму
лирано в Пролеготени, § 1): „И зворъ т на м ета ф и з и к а т а съвсем
не бива да бъде емпиричен, нейните основни положения и ос
новни п о н яти я никога не бива да се в з е м а т о т о п и та, н и т о
о т вътреш ния, н и т о о т външния о п и т .“ 9 Но 3а обосноваване
т о на т о в а кардинално твърдение не се привежда нищо друго
освен ети м ологи чн и ят аргум ен т, к о й т о изхожда о т с а м а т а
* П р е д р е ш а в а н е н а о с н о в а н и е т о (б у к в а л н о : и скан е да се даде п ри н
ц и п ъ т ) ( л а т .) - Б. пр.
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ ТИ К А Н А КАН ТО ВАТА Ф И Л О СО Ф И Я 641
дума „м етаф изика“. В д е й с т в и т е л н о с т н е щ а т а с т о я т т а к а :

с в е т ъ т и н а ш е то собствено същ ествуване ни се представя
к а т о загадка. П о -н а т а т ъ к направо се приема, че разреш ението
на т а з и загадка не може да произлезе о т задълбоченото разби
ране на самия с в я т , а следва да се тъ р си в нещо съвсем различ
но о т с в е т а (защ о то т о в а означава „о твъ д в ъ зм о ж н о с т т а на
всеки о п и т “ ) и че о т т о в а решение тр я б ва да бъде изключено
всичко, 3а к о е т о по някакъв начин можем да имаме непосредс
твено знание (защ о то т о в а означава възможен о п и т , к а к т о
вътреш ен, т а к а и външен); разреш ението по-скоро следва да се
търси в т о в а , до к о е т о можем да достигнем само опосредено,
а именно чрез умозаключения о т всеобщи положения a priori.
След к а т о по т о з и начин е бил изключен главни ят източник
на познанието и затвор ен п р ек и я т п ъ т към и с т и н а т а , няма
Защо да се учудваме, че д о гм ати ч н и те о п и т и не сполучиха и
К а н т можа да докаже н ео б хо д и м о ст та на т е з и несполуки: за
щ о т о предварително са приели 3а т ъ ж д ес т в ен и „м етаф и зи
ка“ и „познание a priori“. Но 3а т а з и цел е трябвало преди т о в а
да се докаже, че м ат е р и ал ъ т 3а разреш ението на загад ката на
с в е т а съвсем не може да се търси само вън о т с в е т а , в нещо,
до к о е т о може да се достигне единствено ако се след ват ф ор
ми, осъзнавани о т нас a priori. Но д о к а т о т о в а не е доказано,
при реш аван ето на н ай -важ н ата и н а й -т р у д н а т а задача ние
нямаме никакво основание да запуш им да себе си най-съдържа
т е л н и т е извори на н аш ето познание - вътреш ния и външния
о п и т , 3а да оперираме само с бедсъдържателни форми. З а т о в а
казвам, че разреш ението на загадката на с в е т а следва да произ
т и ч а о т разбирането на самия с в я т : и следователно задачата
на м е т а ф и з и к а т а сс състои не в т о в а да прелети над о п и та,
в к о й т о ни е даден с в е т ъ т , а да се вникне дълбоко в него, при
к о е т о о п и т ъ т , външен и вътреш ен, д ей стви тел н о се приеме
3а главния източн ик на ц я л о т о познание; и че з а т о в а само чрез
надлеж ното и правилно осъщ ествено свързване на външния
о п и т с вътреш ния и извършеното по т о з и начин съединява
не на т е зи два то л к о в а хетерогенни идвора на познанието е
възможно разреш ението на загадката на св е т а , макар и само в
известни граници, неотделими о т к рай н ата ни природа; сле-
добашелно т а к а , че да можем да достигнем до прабилно схва

щане на самия с в я т , без обаче да постигнем едно завършено и
о т с т р а н я в а щ о всички п о -н а т а т ъ ш н и проблеми обяснение на
н еговото същ ествуване. Следователно est qudam prodire tenus*
и м о я т п ъ т лежи по с р ед ат а между всезнанието на по-ран
ш н а т а догм ати ка и о т ч а я н и е т о на К а н т о в а т а кри ти ка. Но
о т к р и т и т е о т К а н т важни истини, с к о и т о бяха оборени
с т а р и т е метафизически систем и, д о стави ха д ан н и те и ма
тери ала 3а м о я т а си стем а. С т о в а следва да се сравни казано
т о о т мене 3а моя м е т о д в глава 17 на в т о р и я т о м . - Толкова
3а о сн о вн ата мисъл на К а н т : сега да преминем към нейното
развитие и към о т д е л н и т е м ом енти.
С т и л ъ т на К а н т навсякъде носи о т п е ч а т ъ к а на един пре
възходен ум, на истинска, ярка оригиналност и съвсем необик
новена сила на мисълта; може би т о зи с т и л най-точно би мо
гъл да се определи к а т о блестяща сухота, чрез к о я т о К а н т с
голяма ув е р ен о ст улавя и избира п о н я т и я т а , а след т о в а , 3а
удивление на ч и т а т е л я , най-свободно ги разхвърля на различ
ни стран и . С ъ щ а т а бл естящ а с у х о т а намираме и в сти л а на
А р и ст о т е л , макар да е много по-лесноразбираем о т К а н т о -
вия. - Въпреки т о в а изложението на К а н т ч е с т о е неясно,
неопределено, неудовлетворяващ о и понякога неразбираемо.
О т ч а с т и т о в а може да бъде оправдано, разбира се, с т р у д н о
с т т а на предм ета и дълбочината на м исълта; но т о зи , к о й то
е напълно наясно със самия себе си и съвсем т о ч н о знае какво
мисли и какво иска, никога няма да пише неясно, да използва не
сигурни, неопределени п о н я т и я и 3а означаването им да търси
о т чужди езшщ съвсем тр уд н и , комплицирани изрази, 3а да ги
уп отреб ява непрекъснато след т о в а ; к а к т о К а н т заим ства
терм ин и и формули о т п о -с т а р а т а , даже о т схоластическа-
т а философия, свързвайки ги 3а с в о и т е цели, к а т о например
„тран сц ен д ен тал н о с и н т е т и ч н о еди н ство на аперцепция-
т а “ и изобщо „еди н ство на с и н т е з а т а “, употребявани вина
ги т а м , където д у м а т а „съединяване“ е напълно д о ст ат ъ ч н а.
Човек, к о й т о е наясно със своя замисъл, п о -н а т а т ъ к няма все
* Правилно е да се отиде до границата (лат.)10 - Б. пр.

ошнобо и о т н о в о да обяснява веднъж вече обясненото, к а к т о

прави К а н т например с разсъдъка, к атего р и и те, о п и т а и други
основни по н яти я. Такъв човек 11306111,0 няма непрекъснато да
се п о втар я и при всяко ново изложение на с т о п ъ ти срещаща
се мисъл да о ст а в я все същ и те неясноти, а веднъж ще изкаже
ясно, задълбочено, изчерпателно с в о е т о мнение и ще се задо
воли с т о в а . Quo enim melius rem aliquam concipimus, eo magis de-
terminati sumus ad earn unico modo exprimendam*, казва Д ек ар т
в с в о е т о п е т о писмо. Но най-голямата вреда о т неясното на
някои м е с т а изложение на К а н т е, че подейства к а т о exemplar
vitiis imitabile** и дори погрешно бе изтълкувано к а т о пагубно
упълномощаване. П убли ката бе принудена да приеме, че неяс-
| н о т о изложение невинаги е безсмислено, и веднага безсмисле
н о т о започна да се крие зад н е я с н о т а т а на изложението. Ф их-
те бе първият, к о й т о се възползва о т т ази нова привилегия и
неограничено я приложи; Шеаинг най-малкото не и зостан а о т
него 6 т о в а отнош ение и гъмжило о т бездарни и непочтени
драскачи скоро надмина и д вам ата. Но най-голям ата наглост
в поднасянето на ч и ст а безсмислица, в събирането на лише
ни о т смисъл, ужасни словоплетеници, чувани дото гава само
в лудниците, накрая намери израз у Хегел и се превърна в инс
т р у м е н т 3а най-грубата универсална м истификация, същес
т в у в а л а някога, с успех, к о й то ще учудва идн и те поколения и
навеки ще о ст ан е п ам етн и к на н ем ската гл уп ост. Напразно
Жан Пол11 писа по т о в а време своя прекрасен параграф 3а „вис
ш а т а оценка на ф и лософ ското безразсъдство в к а т е д р а т а и
на п о е т и ч н о т о в т е а т ъ р а “ (следучилищен курс по е с т е т и к а );
;( защ о то Гьоте напразно е казал:
О тколе б ъ брят т ъ й и п о уч а в ат -
о т векове т о няма край!
Ч овекът вярва в д у м и т е веднага,
к а т о че смисъл 6 т я х се влага14.
4 Колкото по-добре разбираме едно нещо, толкова повече сме ре-

j шени да го изразим по един-единствен начин (лат.)12 - Б. пр.
44 Образец, който подмамва към подражание на неговия недо-
( с т ат ъ к (лат.) - Б. пр.
Но да се върнем към Кант. Не може да се признае, че напъл

но му липсва а н т и ч н а т а , величествена п р о с т о т а , наивност,
ingénuité*. Н еговата философия няма никаква аналогия с гръц
к а т а а р х и т е к т у р а , представящ а п р о ст и отнош ения, к о и то
о тведн ъ ж се о т к р и в а т пред човешкия поглед: т я по-скоро
твъ рд е много напомня готическия а р х и т е к т у р е н ст и л . Защо-
т о една съвсем индивидуална особеност на К ан то ви я ум е не
обичайно удоволствие о т силхетрията, к о я т о обича п ъ стр о
т о м н ож ество , 3а да го подреди и п о втор и подреждането в
п о -н ат ат ъ ш н и подразделения и т .н ., т о ч н о к а т о в готичес
к и т е църкви. Понякога т о й дори превръща т а з и сим етрия в
развлечение и поради с в о я т а склонност о т и в а д о т а м , да на
силва и с т и н а т а и да постъпва с нея т а к а , к а к т о са постъпва
ли с природата с т а р и т е френски градинари, ч и ето дело са си
м е тр и ч н и т е алеи, к вад р ати и триъгълници, пирамидалните и
кълбовидните дървета и и з в и т и т е в правилни криви плетове.
Ще подкрепя т о в а с ф а к т и .
След к а т о разгледа изолирано п р о с т р а н с т в о т о и врем ето
и приключи с целия т о з и изпълващ ги с в я т на нагледа, в к ой то
живеем и същ ествувам е, с нищо неказващ ите думи „емпирич
н о т о съдържание на нагледа ни е дадено“ —К а н т веднага, с един
скок достигна до логическата основа на цялата си философия, до
таблицата на съжденията. О т нея т о й дедууира цяла дузина
категории, сим етрично разпределени 6 четири заглавия, к ои то
по-късно ще с т а н а т ужасно про крусто во ложе, в к о е т о т о й
насилствено ще н ат и к а всички неща в с в е т а и всичко, к оето
с т а в а в човека, без 9а се при теснява о т насилието и без да пре
небрегва соф изм ите, само и само навсякъде да може да п овтори
с и м е т р и я т а на т ази таблица. П ървото, к о е т о симетрично се
извежда о т нея, е ч и с т а т а физиологична таблица на о б щ и те
основни положения на природната наука, а именно аксиомите
на нагледа, ан ти ц и п ац и и те на въ зп р и яти ето, аналогиите на
о п и т а и п о с т у л а т и т е на емпиричното мислене изобщо. О т
т е зи основни положения първите две са п р о сти ; о т всяко о т
последните две обаче симетрично п о кар ват т р и издънки. Са-
* Наивност, чистосърдечност (фр.) - Б. пр.

ПРИЛОЖЕНИЕ. КРИТИКА НА КАНТОВАТА ФИЛОСОФИЯ 645
мише категории К а н т нарича понятия, а сп о м е н а т и т е основ

ни положения на природната наука - съждения. Съобразно с не
го в а т а най-висша ръководна нишка към всяка м ъдрост, а имен
но с и м е т р и я т а , сега е р ед в т на утодаключенията да п о к а ж а т
п л о д о т в о р н о с т т а си и т е п р а в я т т о в а о т н о в о симетрично
и в т а к т . Заш,ото, к а к т о чрез прилагането на к ат его р и и те
върху с е т и в н о с т т а 3а разсъдъка възниква о п и т ъ т с всички
т е му основни положения, т а к а идеите на разума възникват
чрез прилагане на утодаключенията към к ат его р и и те, к о е т о
се извършва о т радута според неговия т а к а наречен принцип
да тър си безусловното. Това с т а в а по следния начин: т р и т е
категории на о т н о ш ен и ет о д а в а т т р и единствено възможни
вида големи предпоставки 3а умозаключения, к о и т о следова
тел н о също т ъ й се подразделят на т р и вида, всеки о т к о и т о
може да се разглежда к а т о яйце, о т к о е т о разум ъ т измътва
идея: а именно, о т вида на к атего р и ч н о то умозаключение се
излюпва и д еята 3а душата, о т вида на х и п о т е т и ч н о т о - иде
я т а 3а света, и о т дизю нктивния вид умозаключение - идея
т а 3а Бога. В м еж ди н ната идея, и д ея т а 3а с в е т а , още веднъж
се п о втар я с и м е т р и я т а на т а б л и ц а т а на к ат его р и и те, к а т о
нейн ите четири заглавия създават четири тези , всяка о т ко
и т о има свое симетрично подобие - а н т и т е з а .
Н аистина ние се възхищаваме о т изключително о с т р о у м
н а т а комбинация, създала тази изискана постр ой ка; но по-на-
т а т в к задълбочено ще я изследваме в н ей н ата основа и в ней
н и т е части , - Все пак предварително тр я б ва да се и злож ат
следните разсъждения.
Учудващо е как К а н т , без много да му мисли, следва своя

п ъ т , к а т о тър си с и м е т р и я т а и подрежда всичко съобразно с
нея, без 9а вземе под внимание самия предм ет на изследване
т о . Ще дам подробно пояснение. К а т о разглежда и н т у и т и в
н о т о познание само в о б л а с т т а на м а т е м а т и к а т а , т о й на
пълно пренебрегва о с т а н а л о т о нагледно познание, в к о ет о ни
е даден с в е т ъ т , и се придържа единствено към а б с т р а к т н о т о
мислене, к о е т о все пак тепърва получава ц я л о т о си значение
и цен н ост о т нагледния с в я т , к о й т о е безкрайно по-важен,
по-общ, по-съдържателен о т а б с т р а к т н а т а съставка на на

ш е т о познание. Дори, и т о в а е главното, т о й никъде не раз
личи ясно нагледното о т а б с т р а к т н о т о познание и именно
поради т о в а , к а к т о ще видим по-късно, се заплете в неразре
шими противоречия със самия себе си. - След к а т о приключи
с целия сетивен с в я т с нищо неказващ ото твърдение - „ т о й
е даден“, К а н т , к а к т о беше казано, превърна логическата т а б
лица на съж денията в крайъгълен камък на с в о я т а постройка.
Но и т у к т о й н и т о 3а миг не се замисля 3а т о в а , к о е т о собс
т в е н о се намира пред него. Нали т ези форми на съждения са
ду<пи и връзки на дути. Все пак би следвало най-напред да се пос
т а в и въпросът, какво т е непосредствено означават: и т о г а
ва би излязло, че т о в а са понятия. С ледващ ият въпрос би бил
въпросът 3а с ъ щ н о с т т а на понятията. О т отго вор а му щеше
да се изясни в какво отнош ение се н ам и р ат п о н я т и я т а към
нагледните представи, в к о и т о е даден с в е т ъ т : т о гава на-
гледът и реф лексията щ яха да б ъ д а т разделени. Би т р я б в а
ло да се изследва как се осъзнава не само ч и с т и я т и формален
наглед a priori, но и неговото съдържание, емпиричният на
глед. Тогава би се изяснило какъв дял има в т о в а разсъдъкът,
следователно какво изобщо е разсъдъкът и какво собствено е
разумът, ч и я т о к р и ти к а се пише т у к . С тр ан н о е, че К а н т ни
т о веднъж не даде истинско и удовлетворяващ о определение
на т е зи п о н яти я, а само при случай, и к а к т о т о в а всеки п ъ т
се изисква о т особената връзка на разглеждането, непълно и
погрешно ги пояснява; изцяло в противоречие с приведеното
по-горе правило на Д екарт*. Напр. на с. 11; V, 24, в Критика на
чистия разум '5, разум ъ т е с п о с о б н о ст т а 3а принципи a priori-,
на с. 299; V, 35616, о т н о в о се казва, че разум ъ т е с п о с о б н о ст т а
3а принципи и т о й се п р о ти во п о ставя на разсъдъка, к о й т о уж
* Тук трябва да се отбележи, че навсякъде цитирам К р и т и к а н а

чист ия разум по номерацията на страниците на п ъ р в о т о и з д а н и е ,
тъй к ато в изданието на съчиненията на К ан т о т Розенкранц т я
изцяло е прибавена: освен то ва добавям с поставения отпред знак
„V“ съответния номер на страницата по п е т о т о издание; с това
издание съвпадат по т е к с т всички останали, к ато се започне о т
вто р о то , също и в номерирането на страниците.
е с п о с о б н о ст т а 3а правила! Би могло да се помисли, че между

принципи и правила т р я б ва да има разлика, колкото о т небе
т о до з е м я т а , т в й к а т о т я дава основание да се приеме особе
на познавателна способност 3а едн о то и 3а друго то . Но т ази
голяма разлика се свсто и само в т о в а , че познаваното a priori
о т чи сти я наглед или чрез ф о р м и те на разсвдвка е правило, а
само a priori про и зти чащ ото о т сам и т е п о н яти я е принцип.
Квм т о в а произволно и н есвсто ятел н о различаване ще се ввр-
нем по-квсно при разглеждането на д и ал ек ти к ата. На с. 330;
V, 38617, р азум в т е с п о с о б н о ст т а да се умозаключава: сам о т о
свждение К а н т ч е с т о (с. 69; V, 94)18 обявява 3а дело на разсвдв-
ка. С т о в а обаче т о й всвщ н о ст казва: свждението е р аб о та
на разсвдвка, к о гат о основанието на свждението е емпирично,
тран сцен ден талн о или металогическо ( Т р а к т а т вврху закона
3а основанието, § 31, 32, 33); но ако основанието е логическо,
к а к т о е в умозаклю чението, т у к д ей ства една сввсем особена,
много по-преввзхождаща разсвдвка способност - разум вт. Не
що повече, на с. 303; V, 36019, се обяснява, че непосредствени те
Заключения о т дадено положение все още са дело на разсвдв
ка и само онези, к в д ет о се използва опосредяващо п он яти е, се
п р а в я т о т разума; и к а т о пример се привежда, че изведеното
о т положението „Всички хора са см вртн и “ заключение „Някои
см вртн и са хора“ още е р а б о т а на разсвдвка; напроти в, заклю
чението „Всички учени са см вртн и “ изисква сввсем различна и
много по-преввзхождаща разсвдвка способност - разума. Как
е могвл един голям мислител да каже т а к о в а нещо! На с. 553;
V, 58120, р азум в т изведнвж се оказва п о с т о я н н о т о условие на
всички произволни поствпки. На с. 614; V, 64221, р азум вт се свс
т о и 6 т о в а , че можем да си даваме с м е т к а 3а н аш и т е тввр д е-
ния: на с. 643, 644; V, 671, 67222, 6 т о в а , че обединява п о н я т и я т а
на разсвдвка в идеи т а к а , к а к т о разсвдвквт обединява много
образното на о б е к т и т е в п он яти я. На с. 646; V, 67423, р азум вт
не е нищо друго освен с п о с о б н о ст т а да се извежда особеното
о т всеобщ ото.
Разсъдъкът свщо т а к а се обяснява все о т н о в о и о т н о в о по
различен начин: на седем м е с т а в Критика на чистия разулх. На
с. 51; V, 7524, т о й е с п о с о б н о ст т а сам да свздава представи; на
с. 69; V, 9425, е с п о с о б н о ст т а да се седи, т .е . да се мисли, т .е .

да се познава чрез п он яти я. Ha с. 13 726, п е т о издание, разсвдв-
к в т е изобщо с п о с о б н о с т т а 3а познания. На с. 132; V, 17127, раз-
свдв квт е с п о с о б н о ст т а 3а правила. На с. 158; V, 19728, обаче се
казва: „Той не е само с п о с о б н о ст т а 3а правила, но и изворвт
на основните положения, според к о й т о всичко е подчинено на
правила“ ; и ввпреки т о в а по-горе разсвдвквт е п р о т и в о п о с т а
вен на разума, т в й к а т о единствено р азум вт е сп о с о б н о ст т а
3а принципи. На с. 160; V, 19929, разсвдвквт е с п о с о б н о ст т а 3а
п о н яти я ; на с. 302; V, 359, обаче т о й се определя к а т о способ
н о с т т а 3а е д и н с т в о т о на явленията посредством правила30.
Не е необходимо да защ и тавам изложените о т мене непок
лати м и , то чн и , определени, п р о сти и с в о т в е т с т в а щ и на сло-
в о у п о т р е б а т а на всички народи ввв всички времена обяснения
на т е зи две познавателни способности о т т а к и в а наистина
конфузни и неоснователни изказвания (макар т е да изхож дат
о т К а н т ). Приведох ги само к а т о примери, к о и т о и лю стр и
р а т моя упрек, че К а н т следва с в о я т а симетрична, логическа
систем а, без да помисли д о с т а т в ч н о 3а предм ета, разглеждан
по т а к в в начин.
Ако К а н т , к а к т о казах по-горе, изследваше сериозно по
каквв начин се про явяват т е зи две то лк ова различни позна
вателн и способности, о т к о и т о ед н ат а е отли чи телен белег
на ч о в е ч е с т в о т о , и какво означават разум и разсвдвк 6 слово-
у п о т р е б а т а на всички народи и всички философи, т о й нико
га нямаше да дели разума без о п о р ата на някаквв а в т о р и т е т
освен на уп о тр еб я ван и те в сввсем различен смисвл intellectus
theoreticus и practicus* на схо ласти ц и те, на тео р ети ч ески и
практически и да превврне последния в източник на добро
д е т е л н и т е поствпки. Свщо т а к а , преди да обособи толкова
грижливо п о н яти я на разсвдвка (под к о и т о разбира о т ч а с т и
категории, о т ч а с т и всички общи поняти я) и п о н яти я на ра-
Зума (неговите т а к а наречени идеи) и да превврне едните и
д р уги те 6 м атери ал на с в о я т а философия, к о я т о разглежда
предимно в ал и д н о ст т а, приложението, произхода на всички
Теоретически и практически ум (лат.) - Б. пр.

т е зи п о н яти я ; - преди т о в а , казвам, т о й все пак би трябвало

да изследва изобщо що е понятие. Но и т о в а то лк ова необходи
мо изследване, 3а свжаление, не е било направено; т о в а в голяма
степен е допринесло 3а уж асн о то смесване на и н т у и т и в н о т о
и а б с т р а к т н о т о познание, нещо, к о е т о скоро ще покажа. -
С в щ а т а липса на д о с т а т в ч н о обмисляне, заобикалящо ввпро-
с и т е : Що е наглед? Що е рефлексия? Що е понятие? Що е разум?
Що е разсвдвк? - му позволи да пропусне и следните безусловно
необходими ввпроси: какво наричаме предмет, к о й т о различа-
вам о т представата? Що е свщ ествуване? Що е о б ек т? Що е
суб ек т ? Що е истина, илюзия, заблуждение? Обаче, без да се
колебае или оглежда, К а н т следва с в о я т а логическа схема и сво
я т а сим етрия. Таблирата на свж денията, разбира се, т р я б ва
да бвде к л ю ч вт квм всяка м вдр ост.
По-горе формулирах к а т о главна заслуга на К а н т т о в а , че

т о й различи явлението о т н ещ о т о само по себе си, обяви ре
лия т о з и видим с в я т 3а явление и з а т о в а о тр еч е на неговите
Закони всяка валидност о т в в д явлението. С тр ан н о е, че т о й
не изведе т о в а само о т н о си т ел н о свщ ествуване на явление
т о о т п р о с т а т а , то л к о ва близка до ума, неоспорима и с т и
на - Няма обект бед субект, 3а да покаже по т а к в в начин о б ек т а
в неговия корен, т в й к а т о о б е к т в т винаги свщ ествува само
в отнош ение квм суб ек т а, к а т о зависим о т с уб ек т а, обусло
вен о т него и з а т о в а само к а т о явление, к о е т о не свщ ествува
само по себе си, безусловно. Още Бвркли, ч и я т о заслуга К а н т
недоорени, превврна т о в а важно положение в крайвгвлен камвк
на с в о я т а философия и с т о в а си спечели вечна признател
н о с т , макар че т о й с а м и я т не направи с в о т в е т н и т е изводи
о т т о в а положение и з а т о в а о т ч а с т и не бе разбран, о т ч а с
т и не му обврнаха д о с т а т в ч н о внимание. В п вр во т о издание
на м о е т о свчинение обясних К а н т о в о т о пренебрежение квм
сп о м е н а т о т о положение на Бвркли с я в н о т о опасение на К а н т
о т последователния идеализвм; д о к ато , о т друга стр ан а, на
мирам ясно изразен т о зи идеализвм на много м е с т а 6 Критика
на чистия радум и свобразно с т о в а обвиних К а н т в п р о т и в о
речие свс самия себе си. Този упрек беше оправдан, доколкото,
к ак в в т о т о гав а беше м о я т случай, Критика на чистия ра^ут

се познава само о т в т о р о т о издание или о т преп ечатан и те
о т него п е т следващи издания. Но к о гато по-квсно прочетох
главното свчинение на К а н т в с т а н а л о т о вече р я дк о ст пврво
издание, видях, 3а голяма моя р ад о ст, че всички онези п р о т и во
речия изчезват, и о т к р и х, че макар и да не използва ф о р м ул ата
„няма о б е к т без с у б е к т “, все пак К а н т с т а к а в а р еш и т ел н о с т
к а т о Бъркай и к а т о мен обявява наличния в п р о с т р а н с т в о т о
и врем ето ввншен с в я т само 3а представа на познаващия го
с у б е к т ; з а т о в а т о й напр. на с. 38331 о т п вр вото издание без
уговорки казва: „Ако о т с т р а н я мислещия с у б е к т , т р я б ва да
о тп ад н е р ел и я т телесен с в я т , к о й т о не е нищо друго освен
явлението в с е т и в н о с т т а на нашия с у б е к т и известен вид
представи на свщия.“ Но р ел и я т т о зи пасаж на с. 348- 39232,
в к о й т о К а н т то л к о ва хубаво и ясно излага своя последова
телен идеализвм, е о т с т р а н е н о т него ввв в т о р о т о издание
и заменен с м н ож ество противоречащ и му изказвания. С т о в а
риркулиращ ият о т 1787 до 1838 г. т е к с т на Критика на чистия
разут. е бил обезобразен и похабен и т я е стан ал а противореча
ща на себе си книга, ч и й то смисвл именно поради т о в а не е мо-
жел да бвде сввсем ясен и разбираем 3а никого. П о д р о б н о сти те
о тн осн о т о в а , к а к т о и м о и т е предположения 3а причините и
сл а б о с т и т е , к о и то са могли да д о ве д ат К а н т до едно т а к о в а
изопачаване на неговото безсм вртно свчинение, изложих 8 ед
но писмо до господин професор Розенкранр, главното в ч и ето
свдвржание т о й п ом ества в своя предговор квм вто р и я т о м
на о св щ еств я в ан о то о т н^го пвлно издание на свчиненията на
К а н т 33, квм к о й то препращам ч и т а т е л я . В р е з у л т а т на м о
и т е настоявания, през 1838 г. господин професор Розенкранр
ввзстан ови Критика на чистия разуаг в пврвоначалния й вид и
я публикува в спом енатия вт о р и т о м по първото издание о т
1781 г., с к о е т о направи неоренима услуга на ф и лософ ията и
може би спаси о т забрава н ай -важ ното произведение на немс
к а т а л и т е р а т у р а ; т а з и негова заслуга никога не т р я б ва да се
Забравя. Но нека никой не си ввобразява, че познава Критика на
чистия разуаг и има ясно п он яти е 3а К а н т о в о т о учение, ако я е
чел само по в т о р о т о или по някое о т следващ ите издания; т о -
6а е сввсем неввзможно, з ащ о то е прочел само един осакатен,

развален, в и звестн а степен н еавтен ти чен т е к с т . Мой двлг е
да кажа т о в а реш ително и к а т о предупреждение 3а всички.
Но начинвт, по к о й т о К а н т вввежда нещото самд по себе
си, се намира в неоспоримо противоречие с то л к о ва ясно из
разения в п вр вото издание на Критика на чистия pajyai после
дователен идеалистически ввзглед и без свмнение т о в а е глав
н а т а причина, поради к о я т о т о й е о т с т р а н и л ввв в т о р о т о
издание споменатия основен пасаж с идеалистически смисвл
и ч и ст о и п р о сто се е обявил п ро ти в идеализма на Бвркли, с
к о е т о обаче е внесвл в св о ет о свчинение само непоследова
т е л н о с т , без 9а е могвл да премахне главния му недвг. Т0311 не
двг, к а к т о е известно, е вввеж дането на нещото cacao по себе
си по избрания о т К а н т начин, ч и я т о н е с в с т о я т е л н о с т об
стой н о е била показана о т Г. Е. Шулце в „Енезидем“ 34, и скоро
т о зи начин е бил при знат 3а н есвстоятел ен м о м ен т о т него
в а т а систем а. Ввпросвт може да се изясни с много малко д у
ми. К а н т основава п ред п оставян ето на н ещ о т о само по себе
си, макар т о в а да е потулено о т различни уговорки, на едно
умозаключение според закона на п р и ч и н н о стта, а именно, че
емпиричният наглед, по-точно усещането в н аш и те сетивни
органи, о т к о и то т о изхожда, следва да има ввншна причина.
Но според с о б с т в е н о т о и д ей стви телн о о т к р и т и е на К а н т
Законвт 3а п р и ч и н н о стта ни е п о зн а т a priori, следователно
т о й е една функция на нашия и н т е л е к т и значи е субективен
по своя произход; п о -н а т а т в к , с ам о т о сетивно усещане, квм
к о е т о прилагаме т у к закона 3а п р и ч и н н о стта, несвмнено е су
бективно, и накрай, дори п р о с т р а н с т в о т о , в к о е т о чрез т о в а
прилагане помествам е причината на усещ ан ето к а т о о б ек т ,
е една дадена a priori, следователно субективна форма на нашия
и н т е л е к т . Значи о сн о вата на всеки емпиричен наглед е изцяло
субективна и т о й е само един процес в нас и не може да бвде
привнесено или при ето к а т о необходима предпоставка нещо
сввсем различно о т него, независимо о т него - к а т о нещо cacao
по себе си. Д ей стви тел н о емпиричният наглед е и си о ст ав а
само наша представа: т о й е с в е т в т к а т о представа. До свщ-
н о с т т а сама по себе си на т о з и с в я т ние можем да достигнем
единствено по съвсем различния, предложен о т мене п ъ т, чрез

взем ан ето под внимание на самосъзнанието, к о е т о ни о т к р и
ва в о л я т а к а т о с ъ щ н о с т т а сама по себе си на со б с т в е н о т о
ни явление: но то гава н ещ о то само по себе си с т а в а нещо toto
genere* различно о т п р е д с т а в а т а и нейните елементи, к а к т о
вече показах.
T03U, к а к т о беше казано, рано посочен голям н е д о ст а т ъ к на
К а н т о в а т а си стем а е илю страция на прекрасната индийска
поговорка: „Н ям а л о т о с без стъбло“. Неправилното извеждане
на н ещ о то само по себе си т у к е ст ъ б л о т о : но само начинът
на извеждане, а не признаването на едно нещо само по себе си
в отнош ение към даденото явлецие. Фихте погрешно разбра
т о в а признаване, к о е т о е могло да се случи, т ъ й к а т о не му е
било до и с т и н а т а , а до вдигането на голям ш ум, необходим 3а
п о ст и ган е т о на неговите лични цели. Впрочем т о й беше до
с т а т ъ ч н о арогантен и лекомислен, 3а да о трече напълно не
щ о т о само по себе си и да създаде систем а, в к о я т о не само
ф орм алн ото на п р е д с т а в а т а , к а к т о е при К а н т , но и м ат ер и
ал н ото, т о е с т ц я л о то съдържание на п р е д с т а в а т а , бе изведе
но уж а priori о т с уб ек та. Ф и х т е съвсем правилно разчиташ е
на н есп о со б н о стта 3а преценка и г л у п о с т т а на публиката,
к о я т о взе 3а д о к азател ства лошо скроени софизми, фокуси и
безсмислени брътвеж и; з а т о в а му се удаде да пренасочи внима
н и ето о т К а н т към себе си и да даде на нем ската философия
н асоката, продължена о т Шелинг и постигнала накрай с в о я т а
цел в безсмислената псевдомъдрост на Хегел.
А сега да се върна към вече з а с е г н а т а т а по-горе голяма греш
ка на К а н т , а именно, че т о й не отдели надлежно едно о т дру
го нагледното и а б с т р а к т н о т о познание, о т к о е т о възникна
ужасна бъркотия, к о я т о т у к по-отблизо следва да разгледаме.
Ако т о й беше отделил стр о го нагледните представи о т само
in abstracto мислените п о н яти я, не би ги смесвал и всеки п ъ т
щеше да знае с кои о т д в е т е има работа. За съжаление сл у ч ая т
не беше так ъ в, макар че т о з и упрек още не е ст ан ал известен
и значи може би е неочакван. К а н т о в и я т „о б е к т на о п и т а“, 3а
Напълно (лат.) - Б. пр.

к о й то т о й постоянно говори, и с т и н с к и я т предм ет на к а т е

гориите, не е нагледната представа, но не е и а б с т р а к т н о т о
понятие, а нещо различно о т д вет е, и ввпреки т о в а е едн ото
и д р уго то едновременно, т о е с т пвлна безсмислица. З ащ о то ,
колкото и невероятно да изглежда т о в а , му липсваше жела
ние да обмисли или добро намерение да си изясни т о з и ввпрос
и да обясни на други дали негови ят „предм ет на о п и та, т .е .
на о свщ ествяв ащ о то се чрез прилагане на к атего р и и те поз
нание“, е нагледната представа в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето
(пврвият клас представи в м о е т о свчинение), или е само абс
т р а к т н о т о понятие. В ума му непреквснато ви тае, колкото
и т о в а да е стран н о, нещо средно и о т т у к произтича ф а т а л
н а т а бврканица, к о я т о сега е необходимо да о светл я : 3а тази
цел ще т р я б в а да направя преглед на ц я л о то учение 3а елемен
тите.
Трансценденталната естетика е толкова достойно 3а пох

вала дело, че само т о би било д о с т а т в ч н о да увековечи и м ет о
на К а н т . Н ейните д о к азател ства са до т а к а в а степен убеди
телни, че причислявам т е з и т е й квм необоримите истини; т е
без свмнение принадлежат и квм най-плодоносните истини
и значи следва да се разглеждат к а т о най-рядкото, к о е т о се
случва в св е т а, а именно к а т о едно д ей стви телн о, велико о т
критие в м етаф и зи к ата. С тр о го доказаният о т К а н т ф а к т ,
че освзнаваме a priori ч а с т о т н аш и те познания, сввсем не поз
волява друго обяснение освен т о в а , че т е са ф о р м и те на нашия
и н т е л е к т : т о в а дори не е обяснение, а само я с н и я т израз на
самия ф а к т . З ащ о т о не означава нищо друго освен „непридо-
б и т о по опи тен п в т , следователно не дошло в нас о т в в н “. Но
наличното в и н т е л е к т а , без да е дошло о тввн , е именно т о в а ,
к о е т о изначално му принадлежи - н еговата собствена свщ-
н о ст . Ако наличното по т а к в в начин в самия него се свсто и
ввв всеобщия начин, по к о й т о т р я б ва да му се п р е д с т а в я т
всички негови предмети, с т о в а е казано, че с т а в а дума 3а фор
м и т е на н еговото познаване, т о е с т 3а веднвж завинаги у с т а
новения начин, по к о й т о т о й освщ ествява т а з и си функция.
З а т о в а „познания a priori“ и „присвщи на и н т е л е к т а форми“ са
всвщ н о ст само два израза 3а едно и свщо нещо, следователно в

известн а степен са синоними.
Поради т о в а о т уч ен и ята на т р ан ср ен д ен т ал н ат а е с т е
т и к а не бих отхвврлил нищо, само бих добавил някои неща.
Преди всичко К а н т не е развил последователно с в о я т а мисвл,
не е отхвврлил релия Евклидов м ето д на доказване, след к а т о
на с. 87; V, 12035, е казал, че всяко геометрично познание получава
непосредствена очевидност о т нагледа. Твврде интересно е,
че дори един о т неговите противнири, и т о най-пронирател-
н и я т , Г. Е. Шулре (Критика на теоретичната философия, II,
241), прави извода, че о т учението на К а н т следва едно, сввсем
различно о т обичайното, твл куван е на гео м етр и я т а ; с т о в а
т о й е см я тал , че е привел апагогично д о к азател ство п роти в
К а н т , но в д е й с т в и т е л н о с т се е обявил п ро ти в м ето д а на Ев-
клид, без 9 а Знае т о в а . По т о з и ввпрос препращам ч и т а т е л я
квм § 15 на п вр вата книга на н а с т о я щ о т о свчинение.
След даденото в т р ан с р ен д ен т ал н ат а е с т е т и к а подробно
разглеждане на всеобщ ите форлги на сетивния наглед, би т р я б
вало все пак да се очаква някакво обяснение на неговото съдър
жание, на начина, по к о й т о елтиричният наглед се освзнава о т
нас, по каквв начин в нас ввзниква познанието на релия т о зи
т а к а реален и т а к а важен 3а нас с в я т . Но по т о зи ввпрос ряло
т о учение на К а н т , собствено казано, не свдвржа нещо повече
о т ч е с т о повтаряния, нищо неказващ израз: „Емпиричното
свдвржание на нагледа се дава о т в в н .“ Поради т о в а и т у к К а н т
с един скок достига о т чистите форлги на нагледа до лхисленето,
до трансценденталната логика. В с ам о т о й начало (Критика на
чистия радулг, с. 50; V, 74)36, к в д ет о К а н т не може да заобиколи
ввпроса 3а м ат ер и ал н о т о свдвржание на емпиричния наглед,
т о й прави п вр вата погрешна крачка, прави ярютоу \|/8г>8од*.
„Н аш е т о познание“, казва т о й , „има два извора, а именно ре-
р е п т и в н о с т т а на вп еч атл ен и ята и с п о н т а н н о с т т а на поня
т и я т а : п в р в и ят е с п о с о б н о ст т а да получаваме п р ед стави те,
в т о р и я т - с п о с о б н о ст т а чрез т ези представи да познаваме
* Грешка в п р е д п о с т а в к а т а (гр.). Вж. А р и с т о т е л , Втора анали

тика, гл.18 {Апафгкарозгепога, сар. 18).
предмети: чрез пврбия ни се дава предметът, чрез вто р и я т о й

се мисли“37. Това е погрешно, защ о то в т а к в в случай вп ечатл е
нието, единствено заради к о е т о имаме р ец еп ти вн о ст, к о ет о
следователно идва о т в в н и всвщ н о ст само т о е „дадено“, би
било вече представа, дори предмет. То обаче не е нищо друго
освен усещане в сетивния орган и едва чрез прилагането на
разсъдъка ( т о е с т на закона 3а к аузал н о ст т а) и на ф орлш те на
нагледа - п р о с т р ан с т в о и време, н аш и я т интелект преврвща
т о в а усещане в представа, к о я т о сега вече свщ ествува к а т о
предмет в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето и не може да се различи
иначе о т предм ета, освен ако не се п о стави ввпр освт 3а не
щ о т о само по себе си; щ ввн т о зи ввпрос обаче п р е д с т а в а т а е
т в ж д е ст в е н а с предм ета. Подробно описах т о зи процес в моя
т р а к т а т вврху закона 3а основанието, § 21. С т о в а свврилва
р а б о т а т а на разсвдвка и на нагледното познание и 3а него не
се изискват никакви п о н яти я и никакво мислене; з а т о в а и жи
в о т н о т о при теж ава т ак и в а представи. П рибавят ли се по
н я т и я , присведини ли се мислене, на к о е т о без свмнение може
да се припише с п о н та н н о ст , напвлно се напуска о б л а с т т а на
нагледното познание и 6 свзнанието ни се появява сввсем раз
личен клас представи, а именно к л асвт на ненагледните, абс
т р а к т н и т е п о н яти я: т о в а вече е дейност на разума, к о й то
обаче получава ц я л о то свдвржание на св о ет о мислене само о т
предхождащия го наглед и о т сравнението му с други нагле-
ди и пон яти я. Но К а н т вече е вмвкнал мисленето в нагледа и
с т о в а п о ставя началото на ужасно смесване на и н т у и т и в
н о т о и а б с т р а к т н о т о познание, к о е т о т у к порицавам. Той
о ст а в я нагледа, в з е т 3а себе си, лишен о т разсвдвк, ч и ст о се
ти вен , следователно напвлно пасивен, и едва чрез мисленето
(к ат е го р и я т а на разсвдвка) се схваща предметът: по т а к в в
начин т о й вмвква мисленето в нагледа. Но т о гав а п р е д м е т в т
на мисленето о т своя стр ан а е отделен, реален о б ек т , с кое
т о мисленето загубва присвщия си хар ак тер - всеобщ н ост и
а б с т р а к т н о с т , и вм есто всеобщи п о н яти я има 3а о б е к т о т
делни неща; с т о в а К а н т о т н о в о внася нагледа в мисленето.
О т т у к ввзниква сп о м ен ат о т о ужасно смесване и последици
т е о т т ази пврва погрешна крачка се р а зп р о сти р ат вврху ця
л а т а му тео р и я на познанието. Тя е проникната о т пълното

смесване на нагледната представа с а б с т р а к т н а т а и се пре
връща в нещо средно, к о е т о К а н т представя 3а предм ет на
познанието, осъщ ествявано чрез разсъдъка и неговите к а т е
гории, и нарича т о в а познание опит. Трудно е да се повярва, че
с а м и я т К а н т си е мислил нещо напълно определено и наистина
ясно 3а т о зи предм ет на разсъдъка: сега ще докажа т о в а , к а т о
разкрия нечуваното противоречие, к о е т о преминава през Чя~
л а т а тран суен ден талн а логика и е и с т и н с к и я т източник на
обгръщащия я мрак.
В Критика на чистия разум, с. 67- 69; V, 92- 94; с. 89, 90; V,
122, 123; п о -н а т а т ъ к V, 135, 139, 15338, К а н т п о втар я и н асто й
чиво внушава: разсъдъкът не е никаква способност 3а наглед,
осъ щ ествяван о то о т него познание не е и н т у и т и в н о , а дис-
курсивно; разсъдъкът е сп о с о б н о ст т а да се съди (с. 69; V, 94)39, а
съждението е опосредено познание, представа 3а п р ед с т ав ат а
(с. 68; V, 93)40; разсъдъкът е сп о с о б н о ст т а да се мисли, а мисле
н е т о е познанието чрез п о н яти я (с. 69; V, 94)41; к атего ри и те
на разсъдъка по никакъв начин не са условията, при к о и то се
д а в а т предм ети в нагледа (с. 89; V, 122)42, а нагледът никак не
се нуждае о т ф ун к уи и те на мисленето (с. 91; V, 123)43; наши
я т разсъдък може само да мисли, а не да представя нагледно (V,
с. 135, 139)44. П о -н ат ат ъ к , в Пролегомени, § 20: наглед, възпри
я т и е , регсерйо* принадлеж ат само на с е т и в а т а ; съждението е
присъщо само на разсъдъка; и в § 22: р а б о т а т а на с е т и в а т а е
да п р е д с т а в я т нагледно, на разсъдъка - да мисли, да съди. - И
накрай в Критика на практическия разум, ч е т в ъ р т о издание, с.
247; изданието на Розенкрану, с. 28145: разсъдъкът е дискурси-
вен, неговите представи са мисли, а не нагледи. - Всичко т о в а
са собствени думи на К а н т .
О т т у к следва, че т о з и нагледно представян с в я т би същес
т в у в а л 3а нас и ако съвсем нямахме разсъдък, че т о й по напълно
необясним начин се появява в гл авата ни; к о е т о К а н т ч ест о
означава тъ к м о със своя странен израз - нагледът ни е даден, -
без 9а разясни п о -н а т а т ъ к т о з и неопределен и образен израз.
Възприятие (лат.) - Б. пр.

Ц я л о то остан ало учение на К а н т 3а разсъдъка, 3а неговите

категории и 3а въ зм о ж н о ст т а на о п и та, т а к а к а к т о т о й го
излага в тран сцен дентална логика, се намира обаче в крещящо
противоречие с всичко казано д о т у к . А именно: в Критика на
чистия разум, на с. 79; V, 10546, чрез сво и те категории разсъдъ-
к в т внася един ство в многообразното на нагледа и ч и с т и т е
разсвдвчни п о н яти я се о т н а с я т a priori квм предм ети на на
гледа. На с. 94; V, 12647, „к атего р и и те са условие на о п и та, било
на нагледа, к о й т о се намира в него, или на мисленето“. На с. 127,
V48, разсвдвквт е т в о р ец на о п и та. На с. 128, V49, к атего р и и те
определят нагледа на п р ед м ет и т е, на с. 130, V 50, всичко, к о е т о
си представяме к а т о свврзано 6 о б ек т а (кой то все пак е нещо,
представяно нагледно, а не нещо а б с т р а к т н о ), е свврзано едва
чрез действие на разсвдвка. На с. 135, V 51, разсвдвквт о т н о в о се
обяснява к а т о сп о с о б н о ст т а 3а свврзване a priori и подвежда
не на многообразното на дадени представи под е д и н с т в о т о
на аперуепуията; но според ц я л ат а словоупотреба аперуеп-
ц и я т а не е мисленето на едно понятие, а е наглед. На с. 136,
V32, намираме дори едно най-висше основно положение 3а въз
м о ж н о с т т а на нагледа в отнош ение квм разсвдвка. На с. 143,
V 53, даже в заглавието е написано, че всички сетивни нагледи са
подчинени на катего р и и те. Именно т а м логическата функция
на съжденията подвежда многообразното на дадени нагледи
под една аперуепуия изобщо и многообразното на даден наглед
необходимо е подчинено на катего р и и те. На с. 144, V 54, единс
т в о т о се внася в нагледа о т разсвдвка чрез к атего р и и те. На
с. 145, V 53, мисленето на разсъдъка много стран н о се обяснява
с т о в а , че т о й синтезира, свързва и подрежда многообразно
т о на нагледа. На с. 161, V56, о п и т е възможен само чрез к а т е
гориите и се състои в свързването на възприятията, к ои то ,
разбира се, са нагледи. На с. 159, V 57, к атего р и и те са познания а
priori 3а предм ети на нагледа изобщо. - П о -н а т а т в к т у к и в V,
с. 163 и 16558, се излага главното в учението на К а н т 3а разсъдъ
ка, т о в а , че на първо място разсъдъкът прави възможна приро
дата, к а т о a priori й предписва закони, и т я се насочва според
н еговата закономерност, и т .н . Но природата е нещо, к о е т о
се представя нагледно, а не е нещо а б с т р а к т н о ; следователно
разсъдъкът би следвало да бъде способност 3а наглед. На с. 168,

V 59, се казва, че п о н я т и я т а на разсъдъка са принципите на въз
м о ж н о с т т а на о п и та, а о п и т ъ т е определянето на явленията
в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето изобщо; т ези явления все пак
с ъ щ е с т в у в а т в нагледа. И накрай, на с. 189- 211; V, 232- 25660 е да
дено п р о ст р ан н о т о д о к азател ство (чи ято н есъ ст о я т ел н о ст
обстойно е показана в моя т р а к т а т 3а закона 3а основанието,
§ 23), че о б е к т и в н а т а последователност и « с ъ щ е ст в у в а н е
т о на п р е д м е т и т е на о п и т а не се възприемат сетивно, а се
вл агат в природата само о т разсъдъка и с т о в а тепърва с т а
ва възможна с а м а т а природа. Сигурно е обаче, че природата,
п о сл е д о в ат е л н о с т т а на с ъ б и т и я т а и « с ъ щ е с т в у в а н е т о на
съ ст о я н и я та наистина е нещо, к о е т о се представя нагледно, а
не е само а б с т р а к т н о мислено.
Призовавам всекиго, к о й то споделя м о я т а п о ч и т към К а н т ,
да съвмести т ези противоречия и да покаже, че в сво ет о уче
ние 3а о б е к т а на о п и т а и 3а начина, по к о й то т о зи о б е к т се
определя о т д е й н о с т т а на разсъдъка и неговите дванадесет
функции, К а н т е мислил нещо съвсем ясно и определено. Убеден
съм, че посоченото противоречие, к о ет о преминава през цяла
т а тран сцен дентална логика, е и с т и н с к а т а причина 3а голя
м а т а неяснота на изложението. К а н т е имал неясно съзнание
3а т о в а противоречие, вътреш но се е борил п р о ти в него, но
въпреки т о в а не е искал или не е могъл ясно да го осъзнае и за
т о в а го е потулил 3а себе си и 3а другите, заобиколил го е по
всевъзможни скр и ти начини. Може би т у к следва да се обясни
т о в а , че т о й превърна п о зн авател н ата способност в т о л к о
ва стран н а, комплицирана машина, с толкова много колела,
к а т о д в ан ад е сет те категории, т р ан сц ен д ен тал н ата син
т е з а на сп о с о б н о ст т а 3а въображение, на въ т р еш н о т о с е т и
во, т р ан сц ен д ен тал н о то еди нство на аперцепцията, по-на
т а т ъ к схем ати зм ъ т на ч и с т и т е разсъдъчни п о н яти я и т .н .
И въпреки т о з и тр о м а в ап ар ат, дори не се прави о п и т да се
обясни нагледът 3а външния с в я т , к о й то все пак е главното в
н аш ето съзнание; а т о в а н атрапващ о се изискване винаги бива
отклон явано по твъ рде жалък начин чрез същия, нищо неказ-
ващ образен израз: „емпиричният наглед ни се дава“. О т с. 145
на п е т о т о издание61 ние научаваме още, че т о й ни се дава чрез

о б екта: следователно о б е к т в т следва да бвде нещо различно
о т нагледа.
Ако си направим т р у д а да вникнем в най-свкровения зами-
свл на К а н т , неизразен ясно о т самия него, ще откри ем , че на
исти н а един т а к в в о б ек т , различен о т нагледа, к о й т о обаче
совсем не е понятие, 3а него е и с т и н с к и я т предм ет 3а разсвдв-
ка и дори че с т р а н н о т о предпоставяне на един т а к в в непред-
ст ав и м предм ет всвщ н о ст следва да е т о в а , чрез к о е т о най-
напред нагледвт се преврвща 6 о п и т. С м я т а м , че последното
основание 3а приемането на т а к в в абсолютен обект, к о й т о е
о б е к т сам по себе си, т о е с т о б е к т без отнош ение квм с уб ек т ,
е един с т а р , вкоренен, погубващ р я л о т о изследване предраз-
свдвк в мисленето на К а н т . А б с о л ю т н и я т о б е к т сввсем не е
нагледно представяният обект, а се премисля чрез п о н я т и е т о
квм нагледа к а т о неищ, к о е т о с в о т в е т с т в а на нагледа, и сега
вече нагледвт с т а в а о п и т , получава рен н ост и и с т и н н о с т ,
к о и то следователно придобива едва чрез о т н о ш ен и ет о си квм
едно пон ятие (в диаметрална противополож н ост квм наше
т о изложение, според к о е т о п о н я т и е т о получава рен н ост
и и с т и н н о с т само о т нагледа). Тогава премислянето на т о -
Зи директно непредставим о б е к т квм нагледа е и с т и н с к а т а
функрия на катего р и и те. „Само чрез нагледа п р е д м е т в т се
дава, к о й т о след т о в а се мисли свобразно с к а т е го р и я т а “ (Кри
тика на чистия разум, пврво издание, с. 399)62. Това с т а в а осо
бено ясно о т един пасаж на с. 125 о т п е т о т о издание63: „П и т а
се дали и априорните п о н яти я не предхож дат к а т о условия,
единствено при к о и т о нещо, ако и да не се представя нагледно,
все пак се пиели к а т о предмет изобщо“ ; на т о зи ввпрос К а н т
дава положителен отговор. Тук ясно личи и зт о ч н и к в т на за
б л уд ата и свврзан ата с него бвркотия. З ащ о т о предметът
к а т о т а к в в винаги свщ ествува само 3а нагледа и в него, неза
висимо дали нагледвт се освщ ествяба чрез с е т и в а т а , или, при
о т с в с т в и е т о на предм ета, о т сп о с о б н о ст т а 3а въображение.
Н апротив, т о в а , к о е т о се мисли, винаги е общо, а не наглед
но понятие, к о ето , ввв всеки случай, може да бвде и понятие
3а предм ет изобщо: но мисленето само опосредено, чрез по
н я т и я , се о тн ася към предмети, к о и то сам и те винаги са и си

о с т а в а т нагледни. З ащ о т о н аш ето мислене не служи 3а т о в а ,
да придава реалност на наследите: т е я и м а т , доколкото им е
отредено да б ъ д ат реални (емпирична реалност), чрез сам и те
себе си; а мисленето служи да обедини о б щ о т о и р е з у л т а т и т е
о т нагледите, 3а да ги запази и по-лесно да може да ги използва.
К а н т обаче приписва сам и те предм ети на мисленето, 3а да на
прави с т о в а о п и т а и обективния с в я т зависими о т разсъдъка,
без обаче да му позволи да бъде способност 3а наглед. В т о в а
отнош ение т о й наистина различава нагледа о т мисленето, но
превръща о т д е л н и т е неща в предм ет о т ч а с т и на нагледа, о т
ч асти на мисленето. В д е й с т в и т е л н о с т обаче т е са само пред
м е т на нагледа: н аш и я т емпиричен наглед о т с ам о т о начало
е обективен, именно за щ о т о изхожда о т причинната връзка.
Н егови ят предм ет са непосредствено н ещ ата, а не различни
о т т я х представи. О т д е л н и т е неща се п р е д с т а в я т нагледно
к а т о т ак и в а в разсъдъка и чрез с е т и в а т а : едностранното въз
действие върху с е т и в а т а обаче веднага се допълва о т способ
н о с т т а 3а въображение. Н апротив, щом преминем към мисле
нето, ние изоставям е о т д е л н и т е неща и имаме работа с общи
п он яти я, лишени о т нагледност, макар след т о в а да прила
гаме р е з у л т а т и т е на н аш ето мислене към о т д е л н и т е неща.
Ако запомним т о в а , ще с т а н е ясна н е с ъ с т о я т е л н о с т т а на
предположението, че нагледът 3а н е щ а т а придобива реалност
и се превръща в о п и т едва чрез прилагащ ото д в ан ад есет те ка
тегории мислене на т е зи неща. По-скоро в самия наглед вече
е дадена емпиричната реалност и следователно о п и т ъ т : но
нагледът може да бъде осъщ ествен само чрез прилагането на
познанието 3а причинната връзка - ед и н ст вен ат а функуия на
разсъдъка - към с е т и в н о т о усещане. Следователно нагледът
д ей стви телн о е и н тел ектуал ен , к о е т о именно се отри ча о т
Кант.
Освен на с п о м ен ат о т о м я с т о к р и т и к у в а н о т о т у к т в ъ р
дение на К а н т може да се намери още по-ясно изказано в са
м о т о начало на Критика на способността да съждение, § 36, а
също т а к а в Метафщически принципи на природната наука, в
Забележката към първото обяснение на „Феноменологията“.
Но с наивност, к о я т о К а н т не би си позволил при т о зи тр уд ен

ввпрос, т о в а твврдение е изложено сввсем откровен о в кни
г а т а на един кантианец, а именно в Очерк по обща логика на
Кизеветер64, т р е т о издание, ч. I, с. 434 и ч. II, § 52 и 53 о т изло
ж ени ето; а свщо т а к а в „Учение 3а мисленето в ч и сто немско
одеяние“ (1825) на Т и ф т р у н к 65. В т е зи книги ясно се вижда как
лиш ените о т сам о сто я тел н о мислене ученици на всеки мисли
т е л се преврвщ ат в увеличително стекл о на неговите грешки.
В изложението на св о ет о веднвж завинаги заввршено учение 3а
к атего р и и те К а н т п оствп ва тввр д е предпазливо, учениците
му, н апротив, без никакво колебание, с к о е т о разкриват пог
р еш н о то в н еговото учение.
Според казаното, при К а н т п р е д м е т в т на к атего р и и те на
исти н а не е н ещ о то само по себе си, но все пак му е най-блщвк
роднина: т о в а е обектът cam по себе си, о б е к т , к о й т о не се
нуждае о т никаквв с у б е к т , отделно нещо, но не в пространс
т в о т о и врем ето, т в й к а т о не е представим о нагледно, а е
предм ет на мисленето и ввпреки т о в а не е а б с т р а к т н о поня
т и е. Следователно К а н т различава всвщ н о ст т р и неща: 1)
п р е д с т а в а т а ; 2) предм ета на п р е д с т а в а т а ; 3) н ещ о т о само по
себе си. П р е д с т а в а т а се о т н ася квм с е т и в н о с т т а , к о я т о при
К а н т наред с усещ ан ето включва и ч и с т и т е форми на с е т и в
н о с т т а - п р о с т р а н с т в о и време. П р е д м е т в т на п р е д с т а в а т а
е р аб о та на разсвдвка, к о й т о го претисля чрез сво и т е дванаде
с е т категории. Н ещ о то само по себе си се намира о т в в д всяка
познаваемост (к а т о илю стриращ пример вж. с. 108 и 109 на
пвр вото издание на Критика на чистия pajym )66. Но К ан то во -
т о различаване на п р е д с т а в а т а и на предм ета на п р е д с т а в а т а
не е обосновано: още Бвркли доказа т о в а и т о следва о т цяло
т о ми изложение, особено о т глава 1 на допвлненията и даже
о т основния, напвлно идеалистически ввзглед на самия К а н т
в п вр вото издание на Критика на чистия pajym. Но ако не се
причисли п р е д м е т в т на п р е д с т а в а т а квм с а м а т а представа
и ако не се о т в ж д е с т в и с нея, т о гава т о й би следвало да бвде
отнесен квм н ещ о то само по себе си: в края на к р аи щ ата т о в а
Зависи о т смисвла, к о й то се влага в д у м а т а „п ред м ет“. Но е
несвмнено, че при вним ателно обмисляне не може да се о ткр и е
нищо друго освен п р е д с т а в а т а и н ещ о то само по себе си. Не

оправданото вмъкване на т о в а двусмислено понятие, на пред
м е т а на п р е д с т а в а т а , е изворът на заблужденията на К а н т :
с о т с т р а н я в а н е т о на сп о м е н а т о т о поняти е обаче о тп ад а и
учението 3а к ат его р и и те к а т о п о н яти я a priori; т ъ й к а т о т е
нищо не при бавят към нагледа и не следва да бъ дат валидни
3а н ещ о т о само по себе си, а ние мислим чрез т я х само тези
„предм ети на п р е д с т а в и т е “ и с т о в а превръщаме представа
т а в о п и т . З ащ о т о всеки емпиричен наглед вече е о п и т : но ем
пиричен е всеки наглед, к о й т о изхожда о т с е т и в н о т о усещане:
чрез с в о я т а единствена функция (познанието a priori на зако
на 3а п ри чи н н остта) разсъдъкът о т н а с я т о в а усещане към
н еговата причина, к о я т о именно поради т о в а се представя в
п р о с т р а н с т в о т о и врем ето (във ф орм и те на чи сти я наглед)
к а т о предм ет на о п и та, материален о б е к т , к о й то п о с т о
я н с т в а в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, но въпреки т о в а к а т о
т ак ъ в си о ст а в а представа, к а к т о и сам и те п р о с т р ан с т в о и
време. Ако поискаме да излезем вън о т т а з и представа, ще се
изправим пред въпроса 3а н ещ о т о само по себе си, о т го в о р ъ т
на к о й т о е т е м а т а на ц я л о т о ми съчинение, к а к т о и на ця
л а т а м етафизика изобщо. Във връзка с изложеното заблужде
ние на К а н т се намира вече осъдената му о т мене грешка, а
именно, че т о й не предлага никаква тео р и я 3а възникването
на емпиричния наглед, а п р о с т о го с м я т а 3а даден, о т ъ ж д е с т
вявайки го със с ам о т о сетивно усещане, на к о е т о придава още
само ф о р м и те на нагледа - п р о с т р а н с т в о и време, под обеди
н яв ащ ото наименование „с е т и в н о с т “. Но о т т о з и м атериал
още не възниква обективна представа: 3а възникването на т а
кава представа по-скоро се изисква отнош ение на усещ ан ето
към н еговата причина, следователно прилагане на закона 3а
п р и ч и н н о стта, и значи разсъдък; т ъ й к а т о без т о в а прилагане
усещ ан ето си о с т а в а все още субективно и не п о ставя о б ек т
в п р о с т р а н с т в о т о дори ако п р о с т р а н с т в о т о е прибавено
към усещ ан ето. Но при К а н т разсъдъкът не би могъл пряко
да се приложи към нагледа, а би следвало само да мисли, 3а да
о стан е в границите на т р ан сц ен д ен т ал н ат а логика. С т о в а
е свързана и друга грешка на К а н т : че ми предостави да дам
единствено валидното д о к азател ство 3а с х в а н а т а т а правил

но о т него априорност на закона 3а п р и ч и н н о стта, а именно
д о к а з а т е л с т в о т о о т в ъ зм о ж н о ст т а на самия обективен ем
пиричен наглед, вм есто к о е т о т о й дава едно явно погрешно до
к аза те л ст в о , к а к т о вече показах в моя т р а к т а т 3а закона 3а
основанието, § 23. О т казаното по-горе е ясно, че К а н т о в и я т
„предм ет на п р е д с т а в а т а “ (2) е съставен о т т о в а , к о е т о т о й
о т ч а с т и е о тн ел о т п р е д с т а в а т а (1), о т ч а с т и о т н ещ о то
само по себе си (3). Ако о п и т ъ т наистина се осъщ ествява са
мо чрез т о в а , че н аш и я т разсъдък прилага дванадесет различни
функуии, 3а да мисли чрез също то лк ова п о н яти я a priori пред
м е т и т е , к о и т о преди т о в а са били само нагледно п ред ставя
ни, всяко д ей стви тел н о нещо к а т о т а к о в а би следвало да има
м н ож ество определения, к о и то , к а т о дадени a priori, също т а
ка, к а к т о п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, съвсем не биха могли да
бъ дат дори мислено о т ст р а н ен и , а същ ностно биха принадле
жали към съ щ еств ув ан ето на н ещ о то, макар да не биха могли
да се и звед ат о т с в о й с т в а т а на п р о с т р а н с т в о т о и врем ето.
Но може да се о ткр и е само едно-единствено определение о т
т о зи вид - определението на п р и чи н н о стта. Върху него се ос
новава м а т е р и а л н о с т т а , т ъ й к а т о с ъ щ н о с т т а на м а т е р и я
т а се състои в д е й с т в и ет о и т я о т началото до края е при-
чи н н ост (виж т . II, гл. 4 ). Обаче единствено м а т е р и а л н о с т т а
отличава реалн ото нещо о т образа на ф а н т а з и я т а , к о й т о все
пак е само представа. З а щ о т о к а т о п о ст о я н с т в ащ а , м а т е р и
я т а дава на н ещ о то, разглеждано според н еговата м атери я,
п о с т о я н н о с т във врем ето, д о к ат о ф о р м и те му се п ро м ен ят
в с ъ о т в е т с т в и е с п р и ч и н н о стта. Всичко остан ало в н ещ о то
са или определения на п р о с т р а н с т в о т о , или на врем ето, или
емпирични свой ства, к о и т о в ц ел о к у п н о ст т а си се свеж д ат
до н еговата д е й с т в и т е л н о с т , следователно са най-близки оп
ределения на к а у з а л н о с т т а . Но п р и ч и н н о стта вече се включ
ва к а т о условие в емпиричния наглед, к о й т о съобразно с т о в а
е дело на разсъдъка, правещ възможен нагледа, но освен със за
кона на п р и ч и н н о стта, разсъдъкът не допринася с нищо друго
3а осъ щ ествяван ето на о п и т а и н еговата възм ож ност. Освен
посоченото т у к , т о в а , к о е т о изпълва с т а р и т е онтологии, не
е нищо друго освен отнош ения на н е щ а т а помежду им или квм

н а ш а т а рефлексия и насвбраната отвсяквде farrago*.
Признак 3а н е о с н о в а т е л н о с т т а на учението на К а н т 3а ка
т е го р и и т е е още сам о т о му изложение. Колко далече е 6 т о в а
отнош ение т р а н с у е н д е н т а л н а т а аналитика о т трансуен-
д е н т а л н а т а ecmemukal Tam, в т р а н с у е н д е н т а л н а т а е с т е т и
ка - т а к а в а я сн о та, определеност, сигурност, т в в р д о убеж
дение, изказано о т к р и т о и свобщено безпогрешно! Всичко е
ясно, няма т в м н и скривалища. К а н т знае какво иска и знае, че
има право. Тук, в т р а н с у е н д е н т а л н а т а аналитика, напротив,
всичко е неясно, обвркано, неопределено, несигурно, х о д в т на
изложението е нереш ителен, пвлен с уговорки и отпращ ания
квм п о -н а т а т в ш н о т о изложение или дори квм неизказаното.
Свщо у я л а т а в т о р а и т р е т а секуия на д ед у к у и я та на ч и сти
т е разсвдвчни п о н яти я са изуяло променени бвб в т о р о т о из
дание, за щ о т о не са удовлетворили самия К а н т ; т е са сввсем
различни о т т е зи 6 п вр во т о издание, но не са станали по-яс
ни. Ние д ей стви тел н о виждаме как К а н т се бори с и сти н а
т а , 3а да наложи с в о я т а веднвж завинаги заввршена догма. В
т р а н с у е н д е н т а л н а т а естетика всички негови т е зи наистина
са доказани о т безспорни ф а к т и на свзнанието; напротив, в
т р а н с у е н д е н т а л н а т а аналитика, ако я ч ет ем внимателно,
ние ще намерим само твврдения, че т о в а е т а к а и т р я б в а да
бвде т а к а . Следователно т у к , к а к т о и навсяквде, изложени
е т о носи о т п е ч а т в к а на мисленето, о т к о е т о е произлязло:
Защ ото с т и л в т е обли квт на духа. Следва да се отбележ и още,
че колчем поиска да даде пример 3а по-подробно разяснение,
К а н т п о ч т и винаги се обрвща квм к а т е го р и я т а причинност
и т о гав а казаното се оказва правилно - но именно з ащ о то 3а-
к о н в т 3а п р и ч и н н о ст т а е д е й с т в и т е л н а т а , но и единствена
т а форма на разсвдвка, а о с т а н а л и т е единадесет категории
са само слепи прозоруи. Д ед у к у и я та на к ат его р и и те в пврво-
т о издание е п о -п р оста и по-пряма, о т к о л к о т о ввв в т о р о т о .
К а н т се стар ае да изложи как след дадения о т с е т и в н о с т т а
наглед разсвдвквт освщ ествява о п и т а чрез мисленето на ка-
Смесиуа, б вр коти я (л а т.) - Б. пр.

meeopuume. При т о в а изразите „рекогниция“, „репродукция“,

„асоциация“, „апрехензия“, „тран сцен ден тал н о еди нство на
аперцепцията“ ум орително се п о в т а р я т , но не се пости га
ясн о та. Ввв висша степ ен заслужава внимание о б с т о я т е л
с т в о т о , че в св о е т о изложение К а н т н и т о веднвж не засяга
т о в а , к о е т о все пак най-напред би трябвало да дойде наум на
всекиго - о т н о ш е н и е т о на с е т и в н о т о усещане квм неговата
ввншна причина. Ако не е придавал значение на т о в а отнасяне,
К а н т е трябвало изрично да го каже; но т о й не прави и т о в а .
Той следователно заобикаля т о зи ввпрос, а след него и всички
кантианци. Т ай н и ят м о т и в на К а н т е да запази причинната
врвзка под наименованието „основание на явлението“ 3а сво
е т о погрешно извеждане на н ещ о то само по себе си; и освен
т о в а чрез о т н а с я н е т о квм причината нагледвт би с т ан ал ин
т ел ек туал ен , к о е т о К а н т не бива да приема. При т о в а т о й ,
изглежда, се е стр ахувал , че ако се признае 3а валидна причин
н а т а връзка между с е т и в н о т о усещане и о б ек т а, последният
веднага ще се превврне в нещо само по себе си и ще се стигне
до емпиризма на Лок. Тази т р у д н о с т обаче се о т с т р а н я в а чрез
размишлението, к о е т о ми напомня, че по своя произход зако-
н в т 3а п р и ч и н н о ст т а е субективен, к а к т о е субекти вн о и са
м о т о сетивн о усещане, а освен т о в а и с о б с т в е н о т о ни т я л о ,
доколкото т о се явява в п р о с т р а н с т в о т о , вече принадлежи
квм п р е д ст ав и т е . Но с т р а х в т о т идеализма на Бвркли попре
чи на К а н т да признае т о в а .
К а т о свщ ествен а операция на разсвдвка, освщ ествена чрез
неговите дванадесет категории, нееднократно се посочва
„свврзването на многообразното на нагледа“ : но т о в а никвде
не се обяснява, к а к т о се следва, н и т о се показва какво все пак
е т о в а многообразно на нагледа преди свврзването му о т раз~
свдвка. Но врем ето и п р о с т р а н с т в о т о , в негови те т р и изме
рения, са continua*, т о е с т вси чки те им ч а с т и пврвоначално не
са разделени, а свврзани. Те обаче са общ овалидните форми на
нашия наглед: следователно и всичко, к о е т о се представя (да
ва) в т я х , изначално се явява к а т о continuum, т о е с т ч а с т и т е
* Н е п р е к в с н а т о с т (л а т.) - Б . пр.
му вече се я в я в а т к а т о свбрзани помежду си и не се н у ж д а я т

о т допвлнително свврзване на многообразното. Ако т о в а обе
диняване на многообразното на нагледа се и зтвлкува в т а к в в
смисвл, че о т н ася м различните сетивни впечатления о т един
о б е к т квм самия т о з и о б е к т , например к а т о гледам една кам
бана, познавам, че т о в а , к о е т о афицира м о е т о око к а т о жвл-
т о , м о и т е рвце - к а т о гладко и тввр д о , м о е т о ухо - к а т о
Звучащо, все пак е само едно и свщо т я л о ; т о в а познание е по-
скоро следствие о т познанието a priori на причинната врвзка
(тази д ей стви тел н а и единствена функция на разсвдвка), чрез
к о е т о о т н ася м всички т е зи различни бездействия вврху мо
и т е различни сетивни органи квм една обща 3а т я х причина,
а именно, квм с в о й с т в а т а на нам иращ ото се пред мене т я л о ,
т а к а че м о я т разсвдвк, без оглед на различието и м н о ж ество
т о на ввзд ей стви ята, все пак обхваща е д и н с т в о т о на причи
н а т а к а т о един-единствен о б е к т , к о й т о именно поради т о в а
се представя нагледно. - В прекрасната рекапитулация на сво
е т о учение, направена о т К а н т в Критика на чистия радуаг, с.
719-726 или в V, 747- 75467, т о й обяснява к атего р и и те може би
по-ясно, о т к о л к о т о к вд ет о и да е другаде, а именно к а т о „са-
моправила 3а с и н т е з а т а на онова, к о е т о ввзп р и я ти ето може
да даде a posteriori“6*. Изглежда, че т у к се мярка нещо подобно
на т о в а , че при к о н с т р у к ц и я т а на тривгвлника вглите д а в а т
правилото на свединяването на линиите: най-малкото чрез
т о зи пример можем най-добре да си обясним казаното о т него
3а ф ун кц и и те на к атего р и и те. В предговора квм Метафизични
принципи на природната наука има една двлга забележка, в ко
я т о свщо т а к а се дава обяснение на к атего р и и те и се казва, че
т е с „нищо не се различават о т ф орм алните действия на раз~
свдвка в свж дението“ освен по т о в а , че в т ези действия субек-
т в т и п р е д и к а т в т най-многото м о г а т да см е н я т м е с т а т а
си; след т о в а свждението изобщо се определя к а т о „действие,
чрез к о е т о дадените представи теп вр ва се п реврвщ ат в поз
нания 3а един о б е к т “. Следователно ж и в о т н и т е не познават
никакви об екти , т в й к а т о не о б р азуват свждения. И3061Ц0
според К а н т 3а обектите има само п о н яти я, а не нагледи. A3,
н апротив, казвам: о б е к т и т е с в щ е с т в у в а т преди всичко 3а
нагледа, а п о н я т и я т а винаги са абстракции о т т о з и наглед.

З а т о в а а б с т р а к т н о т о мислене т р я б в а т о ч н о да следва налич
ния в нагледа с в я т , т в й к а т о само о т н о ш ен и ет о квм него дава
на п о н я т и я т а свдвржание и ние не бива да приемаме 3а т я х
никаква друга a priori определена форма освен с п о с о б н о с т т а 3а
рефлексия изобщо, ч и я т о свщ н о ст се свст о и в образуването
на по н яти я, т о е с т на аб с т р а к т н и , ненагледни представи, и
к а к т о показах в п в р в ат а книга, т а з и способност представлява
ед и н ст в е н ат а функция на радулга. З а т о в а изисквам да изхввр-
лим през прозореца единадесет о т д в а н а д е с е т т е категории и
да о ст ав и м само к а т е г о р и я т а причинност, но с разбирането,
че нейн ото действие вече е условие на емпиричния наглед, кой
т о , следователно, не е п р о ст о сетивен, но и и н тел ек туал ен и
че нагледно п р е д с т ав я н и я т по т о з и начин предм ет, о б е к т в т
на о п и та, е т в ж д е с т в е н с п р е д с т а в а т а , о т к о я т о следва да се
различава единствено н ещ о т о само по себе си.
О т п о в т а р я н о т о в различна ввзр аст изучаване на Крити
ка на чистия радулг дости гнах до следното убеждение 3а 653-
никването на т р ан сц ен д ен т ал н ат а логика, к о е т о свобщавам
т у к , 3а да подпомогна значително разбирането на Критиката.
О т к р и т и е т о , основано вбрху о б е к т и в н о т о схващане и най-
висш ето, доствпн о 3а човека разсвждение, е единствено аррег-
ди*, че врем ето и п р о с т р а н с т в о т о се п о зн ават о т нас a priori.
Зарадван о т т ази щ астли ва находка, К а н т е искал да проследи
п о -н а т а т в к н ей н ата жилка и л ю б о вт а му квм а р х и т е к т о -
ничн ата сим етрия му е дала рвководната нишка. Именно т а
ка, к а к т о е откри л, че емпиричният наглед предпоставя к а т о
условие 3а в б з м о ж н о с т т а си един ч и с т наглед a priori, т о й е
предположил, че свщо в о сн о вата на емпирично п р и д о б и ти те
понятия, к а т о предпоставка 3а т я х н а т а вбзм ож ност, в на
ш а т а познавателна способност се н ам и р ат някои чисти по
нятия и че емпиричното, д ей стви тел н о мислене е ввзможно
преди всичко само чрез едно ч и ст о мислене a priori, к о е т о оба
че, в з е т о само 3а себе си, няма никакви предм ети, а би следвало
да ги получи о т нагледа: т б й че, к а к т о трансценденталната
О с т р о у м н о т о хрумване (л а т.) - Б. пр.

естетика дава основа a priori на м а т е м а т и к а т а , би трябвало

да има т а к а в а основа и 3а логиката; т а к а п ъ рвата би получи
ла симетрично pendant* в една трансцендентална логика. О т
т о з и м о м ен т н а т а т ъ к К а н т вече не е безпристрастен, вече
не е в състояние да осъщ естви едно непредубедено изследване
и наблюдение на т о в а , к о е т о е налице в съзнанието, а се ре-
ководи о т с п о м е н а т а т а предпоставка и преследва определена
цел, именно ц ел т а да о тк р и е т о в а , к о е т о е предположил, да
н адстрои к а т о в т о р и е т а ж над т а к а щ астли во о т к р и т а т а
тран сцен ден талн а е с т е т и к а аналогична на нея, следователно
с ъ о т в е т с т в а щ а ù симетрично трансцендентална логика. За
т а з и цел му идва наум т а б л и ц а т а на съжденията, о т к оя то ,
доколкото е възможно, т о й създава таблицата на категории
те - учението 3а д в а н а д е с е т т е ч и сти п о н яти я a priori, к ои то
би следвало да б ъ д ат условието 3а въ зм о ж н о с т т а на н аш ето
ллислене именно на нещата, нагледът 3а к о и то a priori е обусло
вен о т д в е т е форми на с е т и в н о с т т а : следователно т у к на
чистата сетивност симетрично с ъ о т в е т с т в а един чист раз
съдък. След т о в а на К а н т му хрумва още една мисъл, к о я т о му
изглежда ср ед ство 3а подсилване на у б е д и т е л н о с т т а на сво
е т о учение чрез предположението 3а схеллатидлла на ч и с т и т е
разсъдъчни по н яти я, к о е т о обаче най-ясно издава неосъзнатия
о т самия него ход на неговото мислене. К а т о се стр ем и към
т о в а , да намери 3а всяка емпирична функция на познавателна
т а способност н ей н ата аналогична априорна функция, К а н т
е забелязал, че между нашия емпиричен наглед и емпиричното
ни, осъщ ествяващ о се чрез а б с т р а к т н и ненагледни пон яти я
мислене, има, макар и невинаги, но все пак много ч есто , още
едно опосредяване, доколкото понякога правим о п и т да се вър
нем о т а б с т р а к т н о т о мислене към нагледното представяне;
но само правим о п и т , всъщ ност 3а да се убедим, че н аш ето
а б с т р а к т н о мислене не се е отдалечило много о т сигурната
основа на нагледа, че не е прелетяло над него или също че не
се е превърнало в празнословие; приблизително т а к а , к а к т о ,
вървейки в мрака, о т време на време се допираме до сочещ ата
* Подобие (фр.) - Б. пр.

п ъ т я стен а. Тогава именно, макар и само 3а о п и т и мигновено,

ние се връщаме към нагледа, к а т о извикваме във ввображени-
е т о си с ъ о т в е т с т в а щ и я на заним аващ ото ни п о н яти е на
глед, к о й т о обаче никога не може да бъде напълно адекватен
на п о н я т и е т о , а е само негов временен представител: по т о з и
въпрос казах необходимото още в моя т р а к т а т Върху дакона
да основанието, § 28. В п роти воп ол ож н ост на завършения образ
на ф а н т а з и я т а К а н т нарича нейния мимолетен п р о д у к т о т
посочения по-горе вид схелха, казва, че т о в а е сякаш монограма
на с п о с о б н о ст т а 3а въображение, и твърди, че к а к т о между
п р и д о б и ти те по емпиричен начин о т н аш ето а б с т р а к т н о
мислене п о н яти я и ясния ни, осъщ ествяван чрез с е т и в а т а на
глед, се намира т а к а в а схема, т а к а и между с п о с о б н о с т т а 3а
наглед a priori на ч и с т а т а с е т и в н о с т и с п о с о б н о с т т а 3а мис
лене a priori на ч и сти я разсъдък (следователно к ат его р и и те) са
налице подобни схелги на чистите радсъдъчни понятия a priori.
Той ги описва поотделно к а т о монограми на ч и с т а т а способ
н о с т 3а въображение и придава всяка о т т я х към с ъ о т в е т с
т в а щ а т а й категория в уд и в и т е л н а т а глава За схетатидта
на чистите радсъдъчни понятия, и звестн а със с в о я т а голяма
неяснота, т ъ й к а т о никой човек никога не е могъл да я разбе
ре. Тази н еясн ота обаче изчезва, ако т я се разгледа о т посоче
н о т о т у к стан о ви щ е и т о га в а т у к , повече о т к ъ д е т о и да е
другаде, излиза наяве пред н ам ерен о стта на К а н т о ви я подход
и предварително в з е т о т о решение непременно да се намери
онова, к о е т о с ъ о т в е т с т в а на аналогията и може да послужи
на а р х и т е к т о н и ч н а т а сим етрия: в с п о м е н а т а т а глава т о в а
до т а к а в а степен е ясно, че дори с т а в а комично. З ащ о т о , ка
т о приема схеми, аналогични на емпиричните (или п р ед ст а
вители на н аш и те д ей стви тел н и п о н я т и я във въображение
т о ) схеми на ч и с т и т е (бедсъдържателии) радсъдъчни п о н яти я
a priori (категории), К а н т не забелязва, че смисълът на т а к и в а
схеми т у к напълно се губи. З а щ о т о предназначението на схе
м и т е при емпиричното (д е й с т в и т е л н о т о ) мислене изцяло се
о т н ася към лгатериалното съдържание на п о н я т и я т а : т ъ й ка
т о т е з и п о н яти я са извлечени о т емпиричния наглед, ние си
помагаме и ориентираме с т я х по т а к ъ в начин, че в процеса на
а б с т р а к т н о т о мислене понякога хвврляме мимолетен поглед

квм нагледа, о т к о й т о са изведени, 3а да се уверим, че наше
т о мислене има още реално свдвржание. Но т о в а необходимо
предпоставя, че заним аващ и те ни п о н я т и я са произлезли о т
нагледа и са п р о с т о поглед назад квм т я х н о т о м атериално
свдвржание, помощно ср ед ство в н а ш а т а слабост. Но при по
н я т и я т а a priori, к о и т о още н я м а т никакво свдвржание, т о в а
о б с т о я т е л с т в о неизбежно о тп ад а: з а щ о т о т е з и п он яти я не
са произлезли о т нагледа, а се о т н а с я т квм него о т суб ек т а, 3а
да п о л у ч ат теп вр ва свдвржание о т нагледа, следователно още
не свдв р ж ат нищо, квм к о е т о да може да се хбврли обратен
поглед. Спрях се д о с т а подробно на т о в а , т в й к а т о именно т о
хвврля светли на вврху тай н и я ход на К а н т о в о т о философс
т в а н е , к о й т о следователно се свст о и в следното. След щ а с т
л и во то о т к р и т и е на д в е т е априорни форми на нагледа, К а н т
се стр ем и чрез Ръководната нишка на аналогията да устан о ви
един аналог a priori 3а всяко определение на н аш ето емпирично
познание и накрай, в учението си 3а схем и те, т о й разпростира
т о зи подход вврху един ч и ст о психологически ф а к т , при ко
е т о привидното двлбокомислие и т р у д н о с т т а на изложени
е т о с л у ж а т именно да ск р и я т о т ч и т а т е л я , че свдвржание-
т о , к о е т о се излага, о с т а в а едно напвлно недоказуемо и сввсем
произволно предположение. Но т о зи , к о й т о най-сетне успее да
вникне в смисвла на т а к о в а изложение, лесно може да се изкуши
да см етн е т о в а м вчително п о с т и г н а т о разбиране 3а убежде
ние в и с т и н н о с т т а на п о с т и г н а т о т о . Ако К а н т , напротив,
и т у к беше поствп ил непредубедено и само к а т о наблюдател,
к а к т о при о т к р и в а н е т о на нагледите a priori, т о й би следвало
да намери, че всичко, к о е т о се присвединява квм ч и сти я наглед
на п р о с т р а н с т в о т о и на врем ето, к о гат о т о й се превврне в
емпиричен, е, о т една стр ан а, усещ ан ето , и о т друга - позна
н и ето на п р и ч и н н о стта, к о е т о преврвща са м о т о усещане в
обективен емпиричен наглед и именно поради т о в а не се заимс
т в а теп вр ва и не се научава о т него, а е налице a priori и е т в к -
мо форма и функция на ч и сти я разсвдвк- е д и н с т в ен ат а му
форма, но с то л к о ва много следствия, че вврху нея се основава
ц я л о то ни емпирично познание. - Ако, к а к т о ч е с т о се казва,
ПРИЛОЖЕНИЕ. КРИТИКА НЛ КАНТОВАТА ФИЛОСОФР1Я 671
опровержението на едно заблуждение е завършено едва т о г а

ва, к о гат о психологически е обяснен начинът му на възниква
не, вярвам по-горе да съм направил т о в а о тн о сн о учението на
К а н т 3а к ат е го р и и те и т е х н и т е схеми.
След к а т о направи т о л к о в а големи грешки о тн о сн о пър

в и т е п р о сти ч ер ти на една тео р и я 3а с п о с о б н о с т т а 3а пред
стави , К а н т достигн а до най-различни, твъ рд е сложни пред
положения. Към т я х се о т н ас я преди всичко предположението
3а с и н т е т и ч н о т о еди н ство на аперцепцията: една твъ рд е
стр ан н а мисъл, изложена по много стран ен начин. „А3 оте
ля т р я б в а да може да придружава вси чки те му представи“69.
Трябва да може: т о в а е едно проблематично-аподиктично
епипйаНоп*; на немски - положение, в к о е т о с е д н а т а ръка се
о т н е м а т о в а , к о е т о се дава с д р угата. И какъв е смисълът на
т о в а балансиращо върху о с т р и е т о на ножа положение? - Този
ли, че всяко представяне е мислене? - Не е т о з и : т о в а би би
ло ужасно; т о га в а не би имало нищо друго освен а б с т р а к т н и
п о н яти я и ни най-малко - ч и ст , свободен о т реф лексията и
о т в о л я т а наглед, так ъ в, к акъ вто е нагледът 3а прекрасното,
най-дълбокото вникване в и с т и н с к а т а съ щ н о ст на н ещ ат а,
т о е с т в т е х н и т е идеи, к а к т о ги разбира П л ато н . Тогава също
ж и в о т н и т е би трябвало или да м и сл я т, или изобщо да н я м а т
представи. - Или пък разглежданото положение следва да озна
чава, че н я м а т о б е к т без с уб ек т ? Тогава т о е изказано твъ рд е
н еточн о и твъ рд е късно. Ако обобщим К а н т о в и т е изказва
ния, ще намерим, че т о в а , к о е т о т о й разбира под с и н т е т и ч н о
еди н ство на аперуепуи ята, е сякаш н е п р о т я ж н и я т уен тъ р
на с ф е р а т а на всички наши представи, ради уси те на к о я т о
съвпадат в него. А3 го наричам с у б е к т на познанието, к ор елат
на всички представи и същевременно т о й е т о в а , к о е т о под
робно описах и разгледах в 22-ра глава на в т о р и я т о м - ф о к у
съ т , към к о й т о са устрем ени лъчите на м озъчната дейност.
И тъ й , т у к препращам ч и т а т е л я към т а з и глава, 3а да не пов
т а р я м казаното.
О т л ат. еп и п П ай о, от з - изказване, изречение - Б. пр.

Това, че о тхвъ р лям ц я л о т о учение на К а н т 3а к атего р и и те

и го причислявам квм н ео сн овател н и те предположения, с кои
т о К а н т е обременил т е о р и я т а на познанието, произтича о т
направената по-горе к ри ти ка, а свщо о т посочването на про
т и в о р е ч и я т а в т р а н с ц е н д е н т а л н а т а логика, к о и т о се осно
в а в а т на см есването на нагледното и на а б с т р а к т н о т о поз
нание; п о -н а т а т в к , още о т посочването на л и п сата на ясно
и определено п о н яти е 3а с в щ н о с т т а на разсвдвка и на разума,
вм ест о к о е т о в свчиненията на К а н т намираме само несввр-
Зани, несвгласуващи се помежду си, осквдни и неверни изказва
ния 3а т е зи две способности на духа. И накрай т о в а произти
ча о т обясненията, к о и т о с а м и я т аз дадох на т е зи духовни
способности в п вр ват а книга на н а с т о я щ о т о свчинение и в
допвлненията квм нея и още по-подробно в т р а к т а т а Върху
Закона дд основанието, § 21, 26 и 34 —обяснения, к о и то сввсем
определено, ясно, очевидно п р о и з т и ч а т о т разглеждането на
с в щ н о с т т а на н аш ето познание и напвлно се свгл асуват с из
в е с т н и т е , макар и н е д о ст а т в ч н о изяснени п о н я т и я 3а тези
две познавателни способности в с л о во уп о т р еб а та и книгите
на всички времена и народи. З а щ и т а т а на т е з и две познава
тел н и способности, к а к т о ги изложих, о т т в в р д е различното
им представяне у К а н т , до голяма степ ен вече е освщ естве-
на с о т к р и в а н е т о на гр еш ки те в К а н т о в о т о изложение. Но
т в й к а т о т а б л и ц а т а на свж денията, к о я т о К а н т п о ставя в
о сн о вата на с в о я т а т ео р и я 3а мисленето, дори на ц я л а т а си
философия, сама по себе си, к а т о цяло има с в о е т о оправдание,
длвжен свм да покажа по каквв начин т е з и всеобщи форми на
всички свждения ввзн и кват в н а ш а т а познавателна способ
н о с т и да ги свгласувам с м о е т о представяне на т а з и способ
н о с т . - При т о в а винаги ще свврзвам с п о н я т и я т а разсвдвк и
разум смисвла, к о й т о вече свм им придал в м о е т о обяснение,
к о е т о з а т о в а предпоставям к а т о известно на ч и т а т е л я .
Една свщ ествен а разлика между м ето д а на К а н т и то зи ,
к о й т о следвам, е следната: т о й изхожда о т опосреденото,
реф л ек ти р ан ото познание, а аз, напроти в - о т непосредс
т в е н о т о , и н т у и т и в н о т о . К а н т може да бвде сравнен с чо
век, к о й т о измерва височината на к у л а т а по н ей н ата сянка,
а аз с то^и, к о й т о непосредствено я измерва. З а т о в а 3а него

| ф и лософ и ята е наука от по н яти я, а 3а мене наука в п о н яти я ,
1 почерпана о т нагледното познание, о т единствения извор на
| всяка очевидност, с х в а н а т а и фиксирана във всеобщи поня-
| т и я . К а н т прескача целия т о з и нагледен, многолик, б о г а т със
I значения с в я т , к о й т о ни заобикаля, и се придържа към форми-
I т е на а б с т р а к т н о т о мислене, при к о е т о в о сн о вата се намира
I п р ед п о ставк ата, неизказана никога о т него, че реф лексията е
|( е/Пур05* на нагледа и з а т о в а с ъ щ н о с т н о т о в него т р я б в а да бъ-
| де изразено 6 нея, и т о в т в в р д е сб и т и и з а т о в а леснообозрими
I форми и ч ер ти . С ледователно с ъ щ н о с т н о т о и закономерното
| в а б с т р а к т н о т о познание сякаш ни дава всички нишки, к о и т о
| при веж дат в движение пред о ч и т е ни пвстри я куклен т е а т в р
| на нагледния с в я т . - Ако беше изказал ясно т о в а най-висше
| основно положение на своя м е т о д и го беше провел последо-
| вателно, К а н т би тряб вало най-малкото ясно да разграничи
| и н т у и т и в н о т о о т а б с т р а к т н о т о познание и т о га в а не би
| ни се наложило да водим борба с неразрешими противоречия и
| бърканици. Но о т начина, по к о й т о т о й решава с в о я т а задача,
| се вижда, че си е представял с п о м е н а т о т о основно положение
| на своя м е т о д твъ рд е неясно и з а т о в а дори и след едно основ-
| но изучаване на н его вата философия т о в а основно положение
| тепърва т р я б в а да се разгадава.
| Що се о тн ася до самия посочен м е т о д и основна максима,
| т о й има много предимства и е една блестящ а мисъл. С вщ н о ст-
|- т а на всяка наука се състои в т о в а , че обобщаваме безкрайното
| многообразие на нагледно п р ед ставян и те явления в сравнител-
I но малко аб с т р ак т н и понятия, о т к о и т о създаваме система.
|: Изхождайки о т нея, напвлно подчиняваме всички теди явле-
I ния на н а ш е то познание и можем да обясняваме м иналото и да
|.' предвиждаме бъдещето. Н аук и те обаче си поделят обширния
с в я т на явленията според особените, различни видове на т ези
явления. Смела и сполучлива е била и д еята да се изолира същес-
I т в е н о т о 6 п о н я т и я т а к а т о таки ва, независимо о т т я х н о т о
| съдържание, 3а да се съзре о т о т к р и т и т е по так ъ в начин форми
‘ Копие, послеобраз (гр.) - Б. пр.

на мисленето т о в а , к о е т о е свщ ествено и в и н т у и т и в н о т о

познание, следователно в с в е т а к а т о явление изобщо. И твй
к а т о поради н ео бхо д и м о стта на т е зи форми на мисленето
с в щ е с тв е н о т о бе се открило a priori, т о би било субективно
по произход и би довело именно до п о сти ган ето на релите на
К а н т . - Но преди да продвлжим п о -н а т а т в к , би трябвало да
се изследва какво е о т н о ш ен и ет о на рефлексията квм наглед
н о т о познание (което, разбира се, предпоставя пвлното им
различаване, направено о т К а н т ), по каквв начин всвщ ност
т а з и рефлексия ввзпроизвежда и представлява нагледното поз
нание, дали сввсем чи сто , или вече с приемането му в нейните
(на рефлексията) собствени форми т о е променено и о т ч а с т и
е направено неузнаваемо; дали ф о р м ата на а б с т р а к т н о т о , реф-
лективно познание в по-голяма степен се определя о т форм ата
на нагледното, или о т неизменно присвилите на сам о то реф-
лективно познание свой ства, т а к а че и т о в а , к о е т о е твврде
разнородно в и н т у и т и в н о т о познание, щом е влязло в реф-
л е к т и в н о т о , да не може повече да бвде различено; и обратно,
някои различия, к о и т о забелязваме в рефлективния начин на
познание, да са произлезли о т сам о то него и по никаквв начин
да не с о ч а т квм с в о т в е т с т в а щ и им различия в и н т у и т и в н о
т о познание. К а т о р е з у л т а т о т т ак о ва изследване би се по
лучило, че при н еговото включване в рефлексията, нагледното
познание претврпява т ак ава промяна, к аквато претврпява
хр ан ата при приемането й о т животинския организвм, чиито
форми и смесвания се определят о т самия него и о т свчетани-
е т о им вече сввсем не м о г а т да б в д а т познати с в о й с т в а т а на
хран ата; - или (т в й к а т о т о в а е казано по малко преувеличен
начин) поне би се получило, че рефлексията по никаквв начин
не се о т н ася квм нагледното познание т а к а , к а к т о огледалната
повврхн ост на в о д а т а квм о т р азен и т е в нея предмети, а при
близително т а к а , к ак т о сян ката на т е зи предм ети квм самите
т я х ; т я не само ввзпроизвежда някои ввншни к он тур и , но обе
динява и най-разнообразното в свщия образ и представя най-
различното в свщ и те очертания; т а к а че ако се изходи о т тези
очертания, не би могло по никаквв начин напвлно и достоверно
да се к о н с т р у и р а т ф о р м и те на нещ ата.
Ц я л о т о рефлектибно познание, или разум вт, има само една

глабна форма и т я е а б с т р а к т н о т о п он яти е: т я е присвща на
самия разум и непосредствено няма никаква необходима връз
ка с нагледния с в я т , к о й т о з а т о в а и с вш еств ува 3а ж и в о т
н и т е сввсем без нея> и би могвл да бвде напвлно различен, но
ввпреки т о в а т а з и форма на реф лексията би му подхождала не
по-зле. С вврзван ето на п о н я т и я т а в свждения има обаче ня
кои определени и подчинени на закони форми, к о и то , о т к р и т и
I чРеЗ индукция, об разуват т а б л и ц а т а на свж денията. Повече-
т о о т т е з и форми м о г а т да се и звед ат о т самия реф лективен
\ начин на познаване, следователно непосредствено о т разума,
преди всичко доколкото ввзни кват о т ч е т и р и т е закона на
jj мисленето (наречени о т мене металогични истини) и dictum
de omni et nullo*. Други о т т е з и форми и м а т с в о е т о основа
ние в нагледния начин на познание, следователно в разсвдвка,
jj но з а т о в а сввсем не с о ч а т квм т о ч н о т о л к о в а особени форми
jj на разсвдвка, а напвлно м о г а т да се и звед ат о т единствена-
т а функция, к о я т о разсвдвквт има, именно о т непосредстве-
| н о т о познание на причината и д ей ст ви ет о . И накрай, някои
Ц о т ф о р м и те са ввзникнали о т сввпадението и свврзването на
jj рефлективния и на и н т у и т и в н и я начин на познание или всвщ-
! н о с т о т вклю чването на в т о р и я в пврвия. Сега ще проследя
| поотделно м о м е н т и т е на свж дението и ще покажа произхода
I на всеки м о м е н т о т с п о м ен ат и те извори, о т к о е т о о т само
jj себе си произтича, че о т п а д а д едукц и ята на к атего р и и те о т
jj т ези извори и че приемането на т а к а в а дедукция е свщо т о л -
I кова необосновано, кол кото нейн ото изложение о т К а н т се
§ оказва обвркано и противоречащ о на себе си.
1) Така нареченото количество на свж денията произлиза о т
I с в щ н о с т т а на п о н я т и я т а к а т о т ак и ва, има следователно
I сво е т о основание изключително в разума и сввсем няма непос-
I редствен а врвзка с разсвдвка и нагледното познание. К а к т о бе
§ показано в п в р в ат а книга, именно 3а п о н я т и я т а к а т о т а к и -
I ва е свщ ествен о, че т е и м а т известен обем, и звестн а сфера и
I по-ш ирокото, по-неопределено п о н яти е включва в себе си по-
* Положение 3 а всичко и 3 а н и щ о (лат.) - Б. пр.

т я с н о т о , по-определеното, к о е т о поради т о в а може да бъде

отделено о т него. Това може да с т а н е или по т а к ъ в начин, че
т о се означи само к а т о неопределена ч а с т на п о-ш ирокото по
н я т и е , или пък т а к а , че определено и напълно се отдели, к а т о
му се даде особено име. Съждението, к о е т о е осъщ ествяване
т о на т а з и операция, в първия случай се нарича особено, във
вто р и я - общо; например една и съща ч а с т о т с ф е р а т а на по
н я т и е т о „дърво“ може мислено да бъде изолирана чрез ч астн о
и чрез общо съждение, а именно т а к а : „Някои дървета р а ж д а т
жълъди“, или пък: „Всички дъбове р а ж д а т жълъди“ . - Вижда се,
че разликата между д в е т е операции е много малка и възмож
н о с т т а им зависи о т б о г а т с т в о т о на езика. Независимо о т
т о в а К а н т пояснява, че в т а з и разлика се п роявяват две ко
ренно различни действия, функции, категории на ч и сти я раз
съдък, к о й то именно чрез т я х а priori определя о п и та.
И най-после едно по н яти е може да се използва, 3а да се до
сти гн е чрез него 9 ° определена, отдел н а нагледна представа,
о т к о я т о , к а к т о и о т много други, т о са м о т о е извлечено:
т о в а с т а в а чрез единичното съждение. Едно т а к о в а съждение
означава само границата на а б с т р а к т н о т о познание о т на
гледното, към к о е т о непосредствено се преминава о т съжде
н и ето : „Това дърво т у к ражда жълъди.“ - К а н т изведе о т т о в а
една особена категория.
След всичко казано д о т у к не е нужна п о -н а т а т ъ ш н а поле
мика.
2) По същия начин и качеството на съж денията изцяло се
намира в о б л а с т т а на разума, а не е изображение на някакъв за
кон на разсъдъка, к о й т о прави възможен нагледа, т о е с т не сочи
към никакъв закон. О т при родата на а б с т р а к т н и т е поняти я,
к о я т о именно е обективно с х в а н а т а т а същ н ост на самия ра-
Зум, произтича, к а к т о също т а к а беше показано в първата
книга, в ъ зм о ж н о с т т а да се обеди н яват и разделят т е х н и т е
сфери и върху т ази възм ож ност к а т о върху своя п редпостав
ка се о сн о вав ат всеобщ и те логически закони 3а т ъ ж д е с т в о т о
и 3а проти воречи ето, на к о и то , т ъ й к а т о т е напълно произ
хо ж д а т о т разума и не подлеж ат на п о -н а т а т ъ ш н о обяснение,
приписах (петалогична и сти н а. Те определят, че обединеното
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ Т И К А НА КАН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 677
следва да о ст ан е обединено, разделеното - разделено, следова

тел н о п о с т а в е н о т о не може едновременно да бъде о т с т р а
нено, т о е с т п р е д п о с т а в я т в ъ зм о ж н о с т т а 3а обединяване и
разделяне на сф ер и те - образуването на съждения. Съждени
е т о обаче според с в о я т а форма е присъщо единствено на ра-
Зума и т а з и форма не е възприета о т нагледното познание на
разсъдъка, к а к т о съдържанието на съжденията и з а т о в а в на
гледното познание не следва да се тър си никакъв кор елат или
аналог на т ази форма. След к а т о е възникнал чрез разсб9вка и
3а разсъдъка, нагледът е завършен, не подлежи на никакво съм
нение или заблуда и поради т о в а не познава н и т о утвърж дени
е т о , н и т о о т р и ц а н и ет о ; за щ о т о т о й изразява самия себе си, а
не получава, к а к т о а б с т р а к т н о т о познание на разума, с в о я т а
цен н о ст и съдържание само в о т н о ш ен и ет о към нещо вън о т
него, според закона на основанието на познанието. З а т о в а на
гледът е само реалн ост, всяко отрицание е чуждо на н еговата
същ н ост: о т р и ц ан и ето може да се премисли единствено о т
реф лексията и именно поради т о в а о ст а в а винаги в о б л а с т т а
на а б с т р а к т н о т о мислене.
Към у т в ъ р д и т е л н и т е и о т р и ц а т е л н и т е съждения К а н т
прибавя, възползвайки се о т приумиците на с т а р и т е схолас
тици , безкрайните съждения - един о стр оум н о измислен за
м е с т и т е л , изобщо незаслужаващ внимание, сляп прозорец ка
т о много други, к о и т о т о й е постави л заради с в о я т а с и м е т
рична ар хи тек то н и к а.
3) Под твъ рде ш и рокото п он яти е отнош ение К а н т обеди
нява т р и съвсем различни по с в о й с т в а т а си съждения, к о и т о
тр я б ва да осветл и м поотделно, 3а да разберем т е х н и я произ
ход.
а) Хипотетично съждение изобщо е а б с т р а к т н и я т израз на
онази най-обща форма на вси чки те ни познания, на закона 3а
основанието. Това, че т о з и закон има четири съвсем различни
Значения и че във всяко о т т я х произлиза о т различна познава
т ел н а способност, к а к т о и че обхваща особен клас представи,
показах още в 1813 г. в моя т р а к т а т 3а закона 3а основанието.
О т т у к д о с т а т ъ ч н о ясно произтича, че изворът на х и п о т е
т и ч н о т о съждение изобщо, на т а з и обща форма на мислене-
678 А Р Т У Р Ш О ПЕН ХАУЕР
mo, не може да бвде п р о ст о разсвдвквт и н его вата категория

причинност, к а к т о иска К а н т ; а че зако н вт 3а п р и ч и н н о стта,
к о й то , според м о е т о учение, е е д и н с т в ен ат а познавателна
форма на ч и сти я разсвдвк, е само един о т ви довете на обхва
щ ащия ц я л о т о ч и ст о или априорно познание закон 3а основа
н и ето, к о й т о пвк ввв всяко о т значенията си намира израз в
т а з и х и п о т е т и ч н а форма на свждението. - Но ние т у к виж
даме сввсем ясно как познания, к о и т о по своя произход и по
Значението си са сввсем различни, к о г а т о се м и сл я т in abstracto
о т разума, се я в я в а т в една и свща форма на свврзване на по
н я т и я и свждения и вече не м о г а т да се различат в нея, а 3а
да ги различим, е необходимо да се вврнем квм нагледното поз
нание, напвлно изоставяйки а б с т р а к т н о т о . З а т о в а п о е т и я т
о т К а н т п в т да се о т к р и я т ел ем ен т и те и в в т р е ш н и я т ме-
ханизвм свгцо на и н т у и т и в н о т о познание, к а т о се изходи о т
а б с т р а к т н о т о , е сввсем погрешен. Впрочем р ел и я т ми вввеж-
дащ т р а к т а т Върху дакона j a основанието в известн а степен
може да се разглежда к а т о обстой н о изследване на значението
на х и п о т е т и ч н а т а форма на свждението; з а т о в а т у к повече
няма да се спирам на т о з и ввпрос.
б) Ф о р м а т а на категоричното съждение не е нищо друго ос
вен ф о р м а т а на свж дението изобщо в истинския смисвл на
д у м а т а . З ащ о то , стр о го погледнато, свденето означава да се
мисли само свврзването или н е с в в м е с т и м о с т т а на сф ери те
на п о н я т и я т а : з а т о в а всвщ н о ст х и п о т е т и ч н а т а и дщюнк-
т и в н а т а врвзка не са никакви особени форми на свждението.
Те се прилагат квм вече го то ви свждения, 6 к о и т о свврзване
т о на п о н я т и я т а неизменно о с т а в а катего р и ч н ото свврзва
не; т е обаче повтор н о сввр зват т е з и го то ви свждения, к а т о
х и п о т е т и ч н а т а форма изразява т я х н а т а зависим ост едно
о т друго, а д и зю н к т и вн ат а - н е с в в м е с т и м о с т т а им. Сами
т е п о н яти я обаче и м а т само една форма на отнош ения едно
квм друго, а именно тази , к о я т о намира израз в категорично
т о свждение. П о -н а т а т в ш н о т о определение или под видовете
на т о в а отнош ение са вклю чването една в друга или пвлната
о т д е л е н о ст на сф ер и те на п о н я т и я т а , т о е с т утвврж дение-
т о и о тр и ц ан и ето ; о т т о в а К а н т свздаде особени категории
под съвсем различно наименование, под наименованието качес

тво. Вклю чването едно в друго и разделението о т н о в о и м а т
подвидове, а именно според т о в а , дали сф ер и те на п о н я т и я т а
напълно, или частично се вклю чват една в друга и т о в а оп
ределя съж денията по количество, о т к о е т о К а н т пак създаде
една съвсем особена група категории. По т а к ъ в начин К а н т е
разделил съвсем сродн ото, дори т ъ ж д е с т в е н о т о , леснообоз-
р и м и те модификации на единствено възмож ните отнош ения
между п о н я т и я т а и напротив, е обединил твъ р д е различното
под т о в а заглавие - отношение.
К атего ри чн и те съждения и м а т 3а металогичен принцип
Законите на мисленето - 3а т ъ ж д е с т в о т о и 3а противоречие
т о . Но основанието 3а свързването на сф ер и те на п о н я т и я т а ,
придаващо истинност на съждението, к о е т о именно е т о в а
свързване, може да бъде о т съвсем различен вид, според т о в а
и с т и н н о с т т а на съждението е или логическа, или емпирична,
или тран сцен ден тална, или металогична, к а к т о е показано в
§ 30-33 на въвеждащия т р а к т а т и з а т о в а т у к няма нужда да
бъде повтаряно. О т т у к се устан о вява колко различни м о г а т
да б ъ д ат непосредствени те познания, к о и т о in abstracto се
п р е д с т а в я т чрез връзката на сф ер и те на две п о н я т и я к а т о
с у б е к т и преди кат и че по никакъв начин не може да се у с т а
нови една-единствена функция на разсъдъка к а т о функция,
к о я т о да с ъ о т в е т с т в а на т а з и връзка и да я създава. Например
съж денията: „в о д а т а кипи; синусъ т измерва ъгъла; в о л я т а ре
шава; заниманието развлича; различаването е т р у д н о “ - изра
з я в а т чрез е9на и съща логическа форма различни отнош ения,
к о е т о още веднъж потвърж дава колко погрешно е начинание
т о да се п о стави м на гледищ ето на а б с т р а к т н о т о познание,
3а да анализираме н епосредственото, и н т у и т и в н о т о позна
ние. Според м о е т о разбиране катего р и ч н ото съждение само
т о гав а произлиза о т едно истинско разсъдъчно познание, ко-
г а т о чрез него се изразява причинност; т а к ъ в обаче е сл у ч ая т
и при всички съждения, к о и т о означават физическо качество.
З ащ о т о к о гат о казвам: „Това т я л о е т е ж к о , твъ рд о, теч н о ,
Зелено, кисело, алкално, органично и т .н .“, т о в а винаги означа
ва н еговото въздействие, следователно едно познание, к о е т о е
възможно само чрез чи сти я разсъдък. След к а т о т о в а познание

е изразено in abstracto чрез с у б е к т и преди кат т а к а , к а к т о и
много съвсем различни о т него познания (например подчиня-
в ан ето на съвсем а б с т р а к т н и п он яти я), сам и те отнош ения
между п о н я т и я т а о т н о в о се прен асят в нагледното познание
и се с м я т а , че с у б е к т ъ т и п р е д и к а т ъ т на съждението следва
да и м а т в нагледа собствен, особен корелат - с у б с т а н ц и я т а
и акуи денуията. Но по-долу ще разясня, че п о н я т и е т о няма
друго истин н о съдържание освен т о в а на п о н я т и е т о м а т е
рия. Акциденциите пък са напълно равнозначни на начините на
действие, тъ й че м н и м о то познание 3а с у б с т а н ц и я т а и акуи-
д ен уи я та винаги е познанието на чи стия разсъдък 3а причина
т а и д ей ств и ето . Въпросът, как всъщ н ост възниква п р ед ста
в а т а 3а м а т е р и я т а , о т ч а с т и е разгледан в н а ш а т а първа кни
га, § 4, и още по-ясно в т р а к т а т а Върху закона ja основанието,
в края на § 21, с. 77; о т ч а с т и сце го разгледаме oiye по-подробно
в изследването на основното положение 3а п о с т о я н н о с т т а на
с у б с т а н ц и я т а 70.
в) /\изюнктивните съждения п р о и зт и ч а т о т закона 3а из
клю ченото т р е т о , к о й т о е една металогична и сти н а: за т о в а
т е изцяло са притеж ание на чи сти я разум и не произхождат
о т разсъдъка. Обаче извеждането на к а т е го р и я т а общуване
или взаимодействие о т т я х е съвсем ярък пример 3а насилие
т о над и с т и н а т а , к о е т о К а н т понякога си позволява само 3а
да удовлетвори с в о я т а с т р а с т към а р х и т е к т о н и ч н а т а си
м етр и я. Н е с ъ с т о я т е л н о с т т а на т о в а извеждане вече неед
н ократн о справедливо е била предм ет на упреци и е доказва
на о т различни основания, особено о т Г. Е. Шулце в неговата
Критика на теоретичната философия и о т Берг7' в Епикритика
на философията. - Каква д ей стви тел н а аналогия може да има
между о с т а в е н о т о о т к р и т о определение на едно поняти е чрез
изключващи се един друг предикапш и мисълта 3а взаимодейс
т в и е т о ? Те дори са напълно противоположни, т ъ й к а т о в ди~
З ю н к ти в н о т о съждение д е й с т в и т е л н о т о приемане на единия
о т д в а т а члена на делението същевременно с необходимост е
о т ст р а н я в а н е на другия; напротив, к о гат о две неща се мис
л я т в отнош ение на взаимодействие, приемането на едн ото
необходимо е приемане и на д р уго то и vice versa*. З а т о в а дейс

т в и т е л н и я т логически аналог на взаим одействието безспор
но е circulus vitiosus**, в к о й то , к а к т о и т а к а нареченото взаи
модействие обоснованото едновременно е основание и о б р а т
но. И т а к а , к а к т о логиката отхвърля circulus vitiosus, т а к а и
п о н я т и е т о взаимодействие т р я б ва да се прогони о т м етаф и -
Зиката. Зайчото аз съвсем сериозно предлагам да се покаже, че
няма взаимодействие в истинския смисъл на д у м а т а и че т о в а
понятие, колкото и много да е популярно неговото използване
именно заради неопределеността на мисълта, все пак при едно
разглеждане по-отблизо се оказва празно, погрешно и недейс
т в и т е л н о . Преди всичко т р я б ва да си спомним какво изобщо
е причинност и 3а т а з и цел да се вземе под внимание м о е т о
изложение на п р и ч и н н о стта във вевеждасция т р а к т а т , § 20,
к а к т о и в м о е т о конкурсно съчинение 3а сво б о д ата на во л я та,
гл. 3, с. 27 и сл., и накрай в ч е т в ъ р т а т а глава на в т о р и я т о м
на н а с т о я щ о т о съчинение. П р и ч и н н о стта е законът, според
к о й т о появяващ ите се състояния на м а т е р и я т а си определят
м е с т а т а във врем ето. При п р и ч и н н о стта с т а в а дума само 3а
състояния, дори всъщ н ост само 3а изменения, а не 3а м а т е р и я
т а к а т о т ак ав а, н и т о 3а н ейн ата п о с т о я н н о с т без изменение.
Материята к а т о т а к а в а не е подчинена на закона 3а каузал-
н о с т т а , т ъ й к а т о т я не възниква и не изчезва: следователно
не ц я л о т о нещо е подчинено на т о зи закон, к а к т о обикновено
се казва, а само състоянията на м а т е р и я т а . П о -н а т а т ъ к , зако
н ъ т 3а п р и ч и н н о стта не се о т н ася 3а постоянността, з ащ о то
т а м , където нищо не се изменя, няма действие и причинност,
а само трай н о състояние на покой. Ако едно т а к о в а състояние
се измени, т о или възникналото ново състояние също е п о с т о
янно, или не е, и т о га в а веднага довежда до т р е т о състояние.
Н ео б хо д и м остта, с к о я т о т о в а с т а в а , е именно законът 3а
п р и ч и н н о стта, к о й т о е вид на закона 3а основанието и з а т о
ва п о -н а т а т ъ к не може да бъде обяснен, т ъ й к а т о именно за
кон ъ т 3а основанието е принципът на всяко обяснение и всяка
* Обратно, в обратен ред (лат.) - Б. пр.

** Порочен кръг (лат.) - Б. пр.
необходимост. О т т у к е ясно, че причините и д е й с т в и я т а се

н ам и р ат в т я с н а врвзка и необходимо отнош ение квм после
дователността във вреллето. Само доколкото с в ст о я н и ет о А
предхожда ввв врем ето св ст о я н и ет о В и т я х н а т а последо
в а т е л н о с т е необходима, а не случайна, т о е с т не е про сто
следване вбв врем ето, а следствие - само т о гав а свсто ян и ето
А е причина, а св ст о я н и ет о В - действие. П о н я т и е т о вдаилю-
действие свдвржа обаче т о в а , че и д в е т е са причина и действие
едно на друго: но т о в а означава т о ч н о толкова, че всяко о т
д в е т е е и предхож дащ ото, и последвалото, следователно е
безсмислица. З ащ о т о не може да се приеме, че д в е т е състояния
са едновременни, и т о необходимо едновременни.
Ако са необходимо свврзани и едновременни, т е щ яха да
п р е д ст ав л я в ат само едно свстояние, 3а п о с т о я н н о с т т а на
к о е т о наистина се изисква т р а й н о т о присвствие на всички
негови определения, при к о е т о обаче сввсем не с т а в а дума 3а
изменение и причинност, а 3а траене и покой и не се казва ни
що повече, освен че ако се промени едно определение на ц ялото
свстояние, ввзникналото о т т у к ново свстояние не може да
бвде трай но, а с т а в а причина 3а изменението на всички о с т а
нали определения на п вр во то свстояние, чрез к о е т о именно
ввзникба ново, т р е т о свстояние. Всичко т о в а с т а в а само спо
ред п р о сти я закон 3а п р и ч и н н о ст т а и не обособява някаквв
нов закон - закон 3а взаим одействието.
Твврдя свщо, че п о н я т и е т о вдаиллодействие п р о ст о не
може да бвде потвврдено с н и т о един пример. Всичко, к о ето
биха могли да п р е д с т а в я т к а т о пример, е или свстояние на
покой, квм к о е т о п о н я т и е т о причинност, имащо значение
само при измененията, сввсем не може да намери приложение,
или редуваща се п осл едователн ост на обуславящи се едно о т
друго едноименни свстояния, 3а ч и ето обяснение п р о с т а т а
причинност е напвлно д о с т а т в ч н а . Пример 3а п вр вото дава
приведеното в покой чрез еднакви теглилки блюдо на везни
т е : т у к сввсем няма действие, за щ о т о няма изменение: т о в а
е свстояние на покой: т е ж е с т т а се стрем и равномерно да се
разпредели к а к т о ввв всяко т я л о , притеж аващ о опорна т о ч к а
в цен твр а на т е ж е с т т а , но не може да прояви си л ата си чрез
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ Т И К А Н А КАН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 683
действие. Това, че о т н е м а н е т о на едната теглилка създава

в т о р о състояние, к о е т о веднага с т а в а причина на т р е т о т о ,
на падането на в т о р а т а чаша на везните, с т а в а според про
с т и я закон 3а причината и д ей ст в и ет о и не се нуждае о т осо
бена категория на разсъдъка, дори о т специално наименование.
Пример 3а в то р и я вид е продължаващ ото горене на един огън.
Съединяването на кислорода с горящ ото т я л о е причина 3а
т о п л и н а т а , а т я о т своя ст р ан а е причина 3а п о вто р ен и ето
на т о в а химично съединение. Но т о з и процес не е нищо друго
освен верига о т причини и действия, ч и и то редуващи се брън
ки са едноименни: горенето А предизвиква свободна топлина
В, т я - ново горене С (т .е. ново действие, к о е т о е едноименно
с причината А, но индивидуално не е същ ото), С - нова т о п
лина (к о я то не е реално т ъ ж д ествен а с д ей с т в и ет о В, а само
според п о н я т и е т о си е същ ата, т .е . носи същото име), и т а к а
н а т а т ъ к . Хубав пример 3а т о в а , к о е т о в обикновения ж и в о т
наричат взаимодействие, дава п р ед ст авен ат а о т Х у м б о л т 72
тео ри я 3а п у с т и н и т е (Картини на природата, в т о р о издание,
т . 2, с. 79). В пясъчните п усти н и не вали дъжд, макар да вали
в заобикалящ ите ги гористи планини. П ричината не е прив
личането на облаците в планините, а издигащ ият се о т пя
съчн ата равнина стълб о т нагорещен въздух пречи на м ехур
ч е т а т а на п ар ат а да се разлагат и тл аск а облаците нагоре.
В планината о твесн о издигащ ият се п о т о к въздух е по-слаб,
облаците се с п у с к а т и валеж ът с т а в а в по-хладния въздух. Та
ка л и п сата на дъжд в п у с т и н я т а и л и п сата на р а с т и т е л н о с т
в нея се н ам и р ат във взаимодействие: не вали, за щ о т о нагря
т а т а пясъчна повърхност изпуска повече топли на; п у с т и н я
т а не се превръща в с т е п или в ливада, защ о то не вали дъжд.
Но явно т у к о тн о в о , к а к т о в гореспоменатия пример, имаме
само последователност о т едноименни причини и действия
и съвсем нищо, к о е т о същ ествено да се различава о т обикно
в е н ат а причинност. По същия начин с т о и въпросът с люле
ен ето на м ахалото, дори със самозапазването на организма,
където също т а к а всяко състояние довежда до ново, тъ ж дес
т в е н о по вид с т о в а , о т к о е т о сам о т о е предизвикано, но е
ново според с в о я т а индивидуалност: само че т у к въпросът е
по-сложен, т ъ й к а т о вери гата вече не се състои о т два члена,

а о т членове о т много видове, т а к а че един едноименен член
се п о втаря едва след м еж дуврем енната намеса на много други.
Но във всички случаи виждаме само приложение на еди нстве
ния и п р о с т закон 3а п р и ч и н н о стта, к о й то дава правилото на
п о сл е д о в ат е л н о ст т а на съ ст о я н и я та , а не нещо, 3а схващане
т о на к о е т о да е наложително приемането на нова и особена
функция на разсъдъка.
Или може би дори е д о с т а т ъ ч н о к а т о пример 3а п о н я т и
е т о взаимодействие да се посочи, че д ей с т в и ет о и п р о ти во
д е й с т в и е т о са равни? Но именно т о в а е, к о е т о т а к а реши
т ел н о отри чам и к о е т о подробно разгледах в т р а к т а т а 3а
Закона 3а основанието, т .е . че причината и д ей ст в и ет о не са
две тел а, а две следващи се едно друго състояния на т е л а и сле
дователно всяко о т д в е т е състояния имплицира също всички
тел а, к о и т о у ч а с т в а т в т о в а отнош ение; значи д ей стви ето ,
т о е с т н астъ п и ло то ново състояние, например при тласък,
се разпростира равномерно върху д в е т е тел а: в с т е п е н т а , в
к о я т о се изменя т л а с н а т о т о т я л о , се изменя и т л а с к а щ о т о
(всяко в зависим ост о т с в о я т а маса и скорост). Ако предпо
ч е т а т да н ар екат т о в а взаимодействие, то гава изобщо вся
ко действие ще е взаимодействие и поради т о в а не се появява
ново понятие, а още по-малко - нова функция на разсъдъка 3а
взаим одействието, а имаме само излишен синоним на при
ч и н н о с т т а . Т0311 възглед необмислено е изказан и о т К а н т в
Метафщически принципи на природната наука, където започ
ва д о к а з а т е л с т в о т о на ч е т в ъ р т а т а тео рем а на м еханиката:
„Всяко външно действие в с в е т а е взаимодействие.“ По какъв
начин т о гав а в разсъдъка следва да се н ам и р ат различни ф ун
кции a priori 3а п р о с т а т а причинност и 3а взаим одействието
и дори р еалн ата п осл едователн ост на н е щ а т а да е възможна
и познаваема само чрез първата функция, а едновременното
им същ ествуване - чрез в т о р а т а ? Ако всяко действие е вза
имодействие, съобразно с т о в а също п о сл ед о в ат ел н о ст т а и
ед н оврем ен н остта щ яха да б ъ д а т едно и също и следователно
всичко в с в е т а щеше да е едновременно. Ако имаше и сти н с
ко взаимодействие, т о гава щеше да е възможно и даже a priori
достоверно u perpetuum mobile*. В о сн о вата на твъ рд ен и ето

обаче, че т о в а е невъзможно, a priori се намира по-скоро убеж
дението, че няма истинско взаимодействие и никаква форма
на разсъдъка 3а него.
Също и А р и с т о т е л отри ча взаим одействието в истинския
смисъл на д у м а т а , защ о то забелязва, че наистина две неща м о
г а т вдаимно да б ъ дат причина едно на друго, но само по т ак ъ в
начин, че п р и ч и н н о стта на всяко о т т я х да се разбира в разли
чен смисъл, напр. ако първото въздейства върху в т о р о т о к а т о
м оти в, а в т о р о т о върху първото - к а т о причина 3а неговото
движение. По т о зи въпрос ние намираме при А р и с т о т е л на две
м е с т а едни и същи думи: Physic., Lib. II, с. 3 и Metaph., Lib. V, с.
273. E a x i Se xiv a xoa а Х Х ц Х ш a m a oiov xo noveiv a r a o v xyç
eueîaç, xoa aû xy хоп jtoveiv aXX on xov anxov xponov, aXXa xo
pev coç xe/koç, xo 5 e coç ap ^y xivaeooç. {Suntpraeterea quae sibi surit
mutuo causae, ut exercitium bonae habitudinis, et haec exercitii: at non
eodem modo, sed haec ut finis, illud utprincipium motus.)** Ако беше
приел освен т о в а истинско взаимодействие, т о й щеше да го
спомене т у к , з ащ о то на всяко о т д в е т е цитирани м е с т а се за
нимава с изброяването на всички възможни видове причини. В
Analyt. post., Lib. II, с. I l 74 т о й говори 3а кръговрат на причините
и д е й с т в и я т а , но не 3а взаимодействие.
4) К а тего р и и те на тодалността и м а т предвид всички дру
ги категории п р ед и м ст во т о , че изразеното чрез всяка о т т я х
все пак д ей стви тел н о с ъ о т в е т с т в а на ф о р м ат а на съждение
т о , о т к о я т о е изведено; при д руги те категории т о в а п о ч ти
никога не се случва, доколкото т е най-често се д ед ууи р ат о т
ф о р м и те на съждението съвсем произволно и насилствено.
Съвсем вярно е следователно, че п о н я т и я т а възможно,
д ей стви телн о и необходимо в о д я т към проблем ати чната,
асер то р и ч н ата и ап о д и к ти ч н ат а форми на съждението. Но
не е вярно, че т е зи п о н яти я били особени, първоначални и
* Вечно движещо се (лат.) - Б. пр.

** Има някои неща, които са причина едно на друго; така напри
мер гимнастиката е причина на физическата сила, а т я - на гимнас
т и к ат а; но не по един и същ начин, а едното като край, а другото
к ато начало на събитието (гр.; лат.) - Б. пр.
п о -н а т а т ъ к неизбодими познавателни форми на разсъдъка.

По-скоро т е произхож дат о т ед и н ст вен ат а първоначална
и поради т о в а п о зн ата ни a priori форма на всяко познаване,
о т закона 3а основанието, при к о е т о непосредствено о т него
произлиза познанието на необходимостта; напротив, едва ко-
г а т о към т о в а познание се приложи рефлексията, възникват
п о н я т и я т а 3а случайност, възмож ност, невъзможност, дейс
т в и т е л н о с т . З а т о в а всички т е по никакъв начин не произли
з а т о т една способност на духа, о т разсъдъка, а о т конфликта
на а б с т р а к т н о т о познаване с и н т у и т и в н о т о , к а к т о веднага
ще видим.
A3 твъ рдя, че н ео б хо д и м о стта и сл ед стви ето о т дадено
основание са изобщо взаимнозаменими и напълно т ъ ж д е с т в е
ни пон яти я. Ние никога не можем да познаем и дори само да
мислим нещо к а т о необходимо освен доколкото го разглежда
ме к а т о следствие о т дадено основание: и п о н я т и е т о необхо
д и м о ст изобщо не съдържа нищо повече о т т а з и зависимост,
о т т о в а би ти е на нещо, определено о т друго, и т о в а неизбеж
но следване о т него. П о н я т и е т о необходимост следовател
но възниква и е налице единствено чрез прилагане на закона
3а основанието. З а т о в а според различните видове на то зи
Закон има физически необходимо (следването на д ей стви ето
о т причината), логически необходимо (чрез основанието на
познанието, в аналитични съждения, умозаключения и т .н .),
м атем ати ч еск и необходимо (според основанието на б и т и е т о
в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето) и накрай, практически необхо
димо, с к о е т о искаме да означим не оп ред ел и м остта чрез е9ин
мним категорически им ператив, а необходимо н астъ п ващ о то
при даден емпиричен хар ак тер според налични м оти ви дейс
тв и е. - Но всичко необходимо е т а к о в а само в о тн оси тел ен
смисъл, а именно, доколкото предпоставя основанието, о т ко
е т о следва: з а т о в а една абсолю тна необходимост би била про
тиворечие. - По т о зи въпрос препращам ч и т а т е л я към § 49 на
т р а к т а т а 3а закона 3а основанието.
Случайността е к о н т р а д и к т о р н а т а противополож ност,
т о е с т о тр и ц ан и ето на н ео бхо д и м о стта. З а т о в а съдържани
е т о на п о н я т и е т о случайност е отр и ц ател н о , не означава ни-
що повече о т липса на изразяваната чрез Закона 3а основанието

врвзка. Следователно и случайното е винаги само о т н о с и т е л
но: т о е т а к о в а т в к м о в отнош ение квм нещо, к о е т о не е не
гово основание. Всеки о б ек т , о т к ак ввт о и вид да е т о й , напр.
всяко свбитие в д ей стви телн и я с в я т , винаги е едновременно
| необходим и случаен: т о й е необходилг в отнош ение квм т о в а ,
| к о ет о е негова причина; т о й е случаен в отнош ение квм всичко
| останало. З ащ о то свприкосновението му в п р о с т р а н с т в о т о
1 и врем ето с всичко остан ало е само сввпадение, без необходима
| врвзка: о т т у к и д у м а т а случай, спщтттаща, отпишеш*. З а т о в а
| абсолю тно случайното е свщо толкова немислимо, колкото и
| абсолю тно необходимото. З ащ о т о абсолю тно случаен би бил
| т а к в в о б е к т , к о й то не би се намирал в отнош ение на следс-
I т в и е квм основание с никаквв друг о б ек т. Н еввзм о ж н о стта
| да си представим т а к в в о б е к т е именно о тр и ц ател н о щра-
| зен ото свдвржание на закона 3а основанието, к о й то следова-
I тел н о би трябвало да се наруши, 3а да се мисли абсолю тно слу-
| чай ното: но т о гав а и сам о т о случайно би загубило всякакво
| значение, т в й к а т о п о н я т и е т о случайно има значение само в
| отнош ение квм споменатия закон и т о се свсто и 6 т о в а , че
| два о б ек т а не се н ам и р ат един квм друг 6 отнош ение на осно-
| вание и следствие.
) В природата, доколкото т я е нагледна представа, всичко,
| к о е т о се случва, е необходимо, защ о то произлиза о т с в о я т а
| причина. Но ако разгледаме о т д е л н о т о свбитие в отн ош е-
| н и ето му квм о ст а н а л о т о , к о е т о не е негова причина, ние го
| схващаме к а т о случайно. Това вече е една а б с т р а к т н а реф
лексия. Ако п о -н а т а т в к , при разглеждането на един природен
о б ек т , напвлно се абстрахираме о т причинното му о т н о ш е
ние с о ст а н а л о т о , следователно о т н еговата необходимост
и случайност, то гав а т а к о в а познание се свдвржа в п о н я т и
е т о действително, в к о е т о се има предвид само действието,
без 9а се паврси причината, 6 отнош ение квм к о я т о т о ина
че би трябвало да се нарече необходимо, а в отнош ение квм
всичко остан ало - случайно. Всичко т о в а накрай се основава
Случай (гр.; лат.) - Б. пр.

на о б с т о я т е л с т в о т о , че м о д а л н о с т т а на съждението озна
чава не то лк ова о б ек т и в н и т е свой ства на н ещ ата, колкото
о тн о ш ен и ет о на н аш ето познание към т я х . Но тъ й к а т о в
природата всичко произлиза о т някаква причина, всяко дейс
твително е и необходимо, но само доколкото е в това време и 8
това място, з ащ о то само върху т я х се разпростира определя
н е т о чрез Закона 3а к а у з а л н о с т т а . Обаче ако о стави м наглед
но п р ед ст ав я н а та природа и преминем към а б с т р а к т н о т о
мислене, ние можем в реф лексията да си представим всички
Закони на природата, к о и т о са ни познати о т ч а с т и a priori,
о т ч а с т и едва a posteriori, и т ази а б с т р а к т н а представа съдър
жа всичко, к о е т о съ щ ествува в природата в някое време и на
някое м я с т о , но с абстрахиране о т всяко определено м я с т о и
време. Именно т а к а , чрез т а к а в а рефлексия ние навлязохме в
ш и рокото ц ар ство на възможността. Но т о в а , к о е т о дори и
т у к не намира м я с т о , е невъзможното. Явно е, че възможност и
невъзмож ност с ъ щ е с т в у в а т само 3а рефлексията, 3а абстрак
т н о т о познание на разума, а не 3а нагледното познание, макар
че ч и с т и т е форми на т о в а познание позволяват на разума да
определя възможното и невъзможното. Според т о в а , дали са
позн ати a priori, или a posteriori, природните закони, о т к ои то
изхождаме в мисленето на възможното и невъзможното, въз
м о ж н о с т т а или н евъ зм о ж н о стта е или метафизическа, или
само физическа.
О т изложеното т у к , к о е т о не се нуждае о т доказателс
т в о , защ о то непосредствено се основава върху познанието
на закона 3а основанието и върху р а зв и т и ето на п о н я т и я т а
3а необходимо, д ей стви телн о и възможно, с т а в а д о статъ ч н о
ясно колко неоснователно е К а н т о в о т о приемане на т р и т е
особени функции на разсъдъка 3а въ зм о ж н о ст т а на т е зи т р и
п он яти я, а също, че т о й и т у к не допуска никакво съмнение
в осъ щ ествяван ето на с в о я т а ар хи тектон и ч н а симетрия.
Но освен т о в а т у к се прибавя и твъ рде голям ата грешка, че
следвайки по-ранш ната философия, К а н т смесва п о н я т и я т а
необходимо и случайно. Тази предш естващ а философия имен
но е злоупотребявала с аб с т р ак ц и я т а по следния начин. Било
е очевидно, че т о в а , ч и ето основание е поставено, следва не
избежно, не може да не бъде, следователно е необходимо. Но

предиш ните философи се придържали само към т о в а последно
определение и казвали: необходимо е т о в а , к о ет о не може да
бъде иначе или ч и я т о противополож н ост е невъзможна. Но
т у к не са взели под внимание основанието и корена на т ази
необходимост, не са забелязали п р о и зти чащ ата о т т о в а о т
н о си т ел н о ст на всяка необходимост и по т а к ъ в начин са съз
дали съвсем немислимата фикция 3а абсолютно необходимото,
3а нещо, ч и ето същ ествуване е то лк ова неизбежно, колкото
сл ед стви ето о т основанието, но к о е т о все пак не е следствие
о т основание и з а т о в а не зависи о т нищо; т ази добавка е вече
абсурдно petition*, з ащ о то противоречи на закона 3а основани
е т о . К а т о са изхождали о т т ази фикция, в диаметрална про
ти во п о л о ж н о ст на и с т и н а т а са обявили 3а случайно тъ к м о
т о в а , к о е т о е определено о т основание, при к о е т о са имали
предвид именно о т н о с и т е л н о с т т а на н еговата необходи
м о с т , сравнявана с онази съвсем измислена, противоречива в
св о е т о пон ятие, абсолютна необходимост**. Това погрешно
в о сн о вата си определение на случайното запазва и К а н т и
го използва к а т о обяснение: „К р и ти ка на ч и сти я разум“, V, с.
289- 291; 243. V, 301; 419, 458, 460. V, 447, 486, 48875. При т о в а т о й
изпада дори в съвсем явно противоречие със самия себе си, ка
т о казва на с. 30176: „Всичко случайно има причина“, и добавя:
* Изискване. О т лат. дума petitio: домогвам се до нещо, искам,

предявявам претенция.
** Вж. Р а з у м н и м и с л и 3а Б о г а , с в е т а и д у ш а т а о т Кристиан Волф,
§ 577-579. - Странно е, че той обявява 3 а случайно само необходи
мото според закона 3 а основанието на ставането, т.е. това, което
произтича о т причини, а признава 3 а необходимо според останалите
видове на закона на основанието, напр. това, което следва о т essen tia
(дефиниция), следователно аналитичното съждение и по-нататък -
математическите истини. Той се основава на това, че само законът
3 а каузалността дава безкрайни редици, а другите видове основа
ния - крайни. Обаче при видовете на закона 3 а основанието това не е
така, а е валидно само 3 а логическото основание на познанието: но 3 а
такова основание той е смятал математическата необходимост. -
Сравни: Т рактат 3 а закона 3 а основанието, § 50.
„Случайно е т о в а , ч и ето небитие е възможно.“ Но изобщо не

е възможно н еб и т и ето на т о в а , к о е т о има причина: следова
тел н о т о е необходимо. - Впрочем изворът на т о в а напълно
погрешно обяснение на необходимото и случайното може да
се намери още при А р и ст о т ел , и т о в De generatione et corrup-
tione, Lib. II, c. 9 et 11*, където именно необходимото се обяс
нява к а т о т о в а , ч и ето небитие е невъзможно: п р о ти во сто и
му онова, ч и ето би ти е е невъзможно; а между т я х се намира
т о в а , к о е т о може да е и също да не е, - следователно възниква
щ о т о и изчезващото, и т о е случайното. О т казаното по-горе
е ясно, че т о в а , к а к т о и много други обяснения на А р и сто тел ,
е възникнало о т о с т а в а н е т о при а б с т р а к т н и поняти я, без
връщ ането към к о н к р е т н о т о и нагледното, в к о и т о все пак се
намира изворът на всички а б с т р а к т н и п о н яти я и о т к ои то
З ато ва постоянно т р я б ва да се к о н тр о л и р ат т ези понятия.
„Нещо, чи ето небитие е невъзможно“ - във всеки случай може
да се мисли in abstracto: но ако с т о в а преминем към к о н к р ет
н о т о , реалното, нагледното, няма да намерим нищо, к о ет о да
потвърди тази мисъл дори само к а т о възможна, - освен имен
но сп о м е н ат о т о следствие о т дадено основание, ч и я т о необ
хо д и м ост обаче е о т н о с и т ел н а и обусловена.
По т о зи повод ще добавя още няколко забележки върху т е -
Зи п о н яти я на м о д а л н о ст т а . - Тъй к а т о всяка необходимост
почива върху закона 3а основанието и именно з а т о в а е о т н о
сителна, всички аподиктични съждения о т начало до край са
хипотетични. Те с т а в а т категорични само чрез добавянето на
асерторична малка предпоставка, следователно в заключени
е т о . Ако т ази малка предпоставка още не е определена и ако
т ази неопределеност е изразена, възниква проблематичното
съждение. Това, к о е т о изобщо (к а т о правило) е аподиктично
(един закон на природата), с оглед на отделния случай винаги
е само проблематично, т ъ й к а т о най-напред дей стви телн о
тр я б ва да се появи условието, к о ет о подвежда дадения случай
под правилото. И обратно, т о в а , к о ет о в отделния случай ка
т о так ъ в е необходимо (аподиктично) (всяка отделна промя
За възникването и изчезването, кн. II, гл. 9, 11 (лат.) -Б . пр.

на, необходима чрез н ейн ата причина), изразено изобщо е само

проблематично; т в й к а т о дадената причина се о т н ася само
3а отделния случай, а ап о д и к ти ч н о то свждение, к о е т о е ви
наги хи п о т ет и ч н о , изразява само всеобщи закони, а не непос
редствено отделни случаи. - К азаното има св о ет о основание
в т о в а , че в в з м о ж н о с т т а е налице само в о б л а с т т а на рефлек
с и я т а и 3а разума, а д е й с т в и т е л н о т о - в с ф ер ат а на нагледа и
3а разсвдвка; необходимото - 3а д в а т а . Дори различието меж
ду необходимо, д ей стви телн о и ввзможно всвщ н о ст е нали
це само in abstracto и по поняти е; в реалния с в я т , напротив,
т р и т е сввпадат. З ащ о то всичко, к о е т о се случва, необходито
се случва; т в й к а т о произлиза о т причини, к о и то сам и те на
свой ред и м а т причини; т в й че всички свбития в св е т а , к а к т о
великите, т а к а и незначителните, са стро го преплитане на
онова, к о е т о необходимо настава. Следователно всичко дейс
т в и т е л н о свщевременно е необходимо и в р е а л н о с т т а няма
никаква разлика между д е й с т в и т е л н о с т и необходимост, а и
свщо между д е й с т в и т е л н о с т и ввзм ож ност, за щ о т о т о в а ,
к о е т о не се е случило, т о е с т не е станало д ей стви телн о, не
е било и ввзможно, т в й к а т о причините, без к о и т о т о никога
не би могло да ввзникне, не са се появили, н и т о са могли да се
п о я в я т 6 голям ото преплитане на причините. Следователно
е било неввзможно. Значи всеки процес е или необходим, или не-
ввзможен. Всичко т о в а е валидно обаче само 3а емпирично реал
ния с в я т , т о е с т 3а комплекса о т отделни неща, следователно
3а о т д е л н о т о к а т о т ак о в а . Н апротив, ако с п о м о щ т а на разу
ма разглеждаме изобщо н ещ ата, схващайки ги in abstracto, т о г а
ва необходимост, д е й с т в и т е л н о с т и ввзм ож ност о т н о в о се
разделят: ние признаваме 3а ввзможно изобщо всичко, к о ет о
с в о т в е т с т в а на присвщ ите на нашия и н т е л е к т априорни за
кони; с в о т в е т с т в а щ о т о на емпиричните закони на природа
т а - к а т о ввзможно в т о зи с в я т дори ако никога не е станало
д ей стви телн о, следователно ясно различаваме ввзм ож ното
о т д е й с т в и т е л н о т о . Н аистина само по себе си д е й с т в и т е л
н о т о е винаги и необходимо, но се схваща к а т о т а к о в а само
о т то зи , к о й т о познава н еговата причина. Ако не я вземем под
внимание, т о е и се нарича случайно. Това разсвждение ни дава
също ключа към онзи contentio, nepi Suvaicov* между мегареуа

Диодор и ст о и к а Хризип, к о й т о Циуерон излага 6 кн и гата De
fato**. Диодор казва: „Само т о в а , к о е т о с т а в а д ей стви телн о, е
било възможно: и всичко д ей стви тел н о е също необходимо.“ -
Хризип, н апроти в: „Възможни са много неща, к о и то никога
не с т а в а т дей стви телн и : защ о то само необходимото с т а в а
дей стви телн о.“ - Ние можем да си обясним т о в а по следния
начин. Д е й с т в и т е л н о с т т а е заключението на силогизъм, 3а
к о й то в ъ зм о ж н о ст т а дава пред п оставки те. За т о в а обаче се
изисква не само голям ата предпоставка, но и м ал к ат а: едва
д в е т е д а в а т пълната възможност. Голям ата предпоставка
дава само те о р ет и ч н а , обеца възм ож ност in abstracto: но сама
по себе си т я оеце не прави нищо възможно, т о е с т способно да
с т ан е дей стви телн о. За т о в а е необходима и м ал к ата пред
поставка, к о я т о разпростира въ зм о ж н о стта върху отделния
случай, к а т о го подвежда под правилото. Именно чрез т °6а
о т д е л н и я т случай незабавно се превръеца в д ей с т в и т е л н о с т .
Например:
Голяма предпоставка: всички къщи (следователно и м о я т а
къща) м о г а т да изгорят.
Малка предпоставка: м о я т а къща се запалва.
Заключение: м о я т а къи1,а изгаря.
Всяко общо положение, следователно всяка голяма предпос
т а в к а , определя н е щ а т а с оглед на д е й с т в и т е л н о с т т а винаги
само при някакво условие, следователно хи п о т ет и ч н о : на
пример в ъ зм о ж н о ст т а дадено нещо да изгори има 3а условие
Запалването му. Това условие се съдържа в м ал к а т а предпос
т а в к а . Голям ата предпоставка винаги сякаш зарежда оръдие
т о : но едва к о гато м а л к ат а предпоставка поднесе ф и ти ла, ще
последва гърмежът, заключението. Това е напълно валидно 3а
о т н о ш е н и е т о на в ъ зм о ж н о с т т а към д е й с т в и т е л н о с т т а . Тъй
к а т о заключението, к о е т о изразява д е й с т в и т е л н о с т т а , ви
наги следва с необходимост, о т т у к произтича, че всичко дейс
т в и т е л н о е и необходимо; к о е т о е ясно и о т т о в а , че да бъде
* Спор 3 а възможното (лат.; гр.) - Б. пр.

** За съдбата (лат.) - Б. пр.
нещо необходимо, означава само да бвде следствие о т дадено

основание: т а к о в а основание при д е й с т в и т е л н о т о е причина:
следователно, всичко д ей стви телн о е необходимо. Съобразно
с т о в а ние виждаме, че п о н я т и я т а възможно, д ей стви тел н о
и необходимо сбвпадат и че не само последното предпоставя
пбрвите, но и обратно. Това, к о е т о ги разделя, е ограничени
е т о на нашия и н т е л е к т о т ф о р м ат а на врем ето, защ о то
врем ето е посредничещото между вбзм ож ност и дей стви
т е л н о с т . Н ео б хо д и м о стта на о т д е л н о т о събитие може на-
пблно да се схване чрез познанието на всичките му причини: но
сввпадението на всички т ези различни и независими една о т
друга причини ни се с т р у в а случайно, дори в н езави си м о стта
им една о т друга се сбстои п о н я т и е т о 3а случайност. Но т в й
к а т о всяка о т т я х е била необходимото следствие от своята
причина и т ази верига на причината няма начало, се оказва, че
с л у ч ай н о с т т а е само едно субективно явление, вбзникващо о т
о гран и чен о стта на хоризонта на нашия разсбдвк, и е толкова
субективна, колкото о п т и ч н и я т хоризонт, в к о й т о н ебето
докосва зем я та.
Твй к а т о е т в ж д е ст в е н а свс сл ед стви ето о т дадено осно
вание, при всеки о т ви довете на закона 3а основанието необ
х о д и м о с т т а тр я б ва да се явява к а т о особена и да има 3а своя
проти вополож н ост в в з м о ж н о с т т а и н еввзм о ж н о стта, ко
я т о винаги ввзниква само чрез прилагане на а б с т р а к т н о т о
разсъждение на разума към предм ета. З а т о в а на сп о м ен ат и те
по-горе четири вида необходимост п р о т и в о с т о я т свщо т о л
кова вида невъзможност: следователно физическа, логическа,
м атем ати ч еск а, практическа. Тук може още да се забележи,
че ако се задържим напълно в о б л а с т т а на а б с т р а к т н и т е
пон яти я, в ъ зм о ж н о ст т а винаги ще бъде свързана с по-общ о
т о , а н е о б хо д и м о стта - с п о -т я с н о т о поняти е: напр. „едно
ж и в о т н о може да бъде пгтщ а, риба, амфибия и т .н .“ - „един
славей следва да бвде пти и а, т я - ж и в о тн о , т о - организъм,
т о й - т я л о “. - В същ ност т о в а е т а к а , защ о то п о со к ата на
логическата необходимост, ч и й то израз е силогизмът, е о т
о б щ о т о към ч а с т н о т о и никога - обратно. - Н апротив, в на
гледно п р е д с т ав я н а та природа (в п р е д с т а в и т е о т първи клас)
всичко всвсцност е необходимо чрез Закона 3а при чи нността.

Самоприбавясцата се рефлексия може да го разглежда своевре
менно к а т о случайно, сравнявайки го с т о в а , к о е т о не е негова
причина, а свсуо к а т о само д ей стви телн о, чрез отвличане о т
всяка причинна врвзка. Само в т о з и клас представи е налице,
собствен о казано, п о н я т и е т о действително, к а к т о вече показ
ва са м о т о потекло на д у м а т а о т п о н я т и е т о причинност. - В
т р е т и я клас представи, на ч и сти я м атем ати ч еск и наглед,
има, ако се удвржим напвлно 6 неговите граници, само необхо
д и м ост. И т у к в в з м о ж н о с т т а ввзниква само чрез отнасяне
квм п о н я т и я т а на реф лексията: например „един тривгвлник
може да бвде правовгвлен, твповгвлен, равнобедрен; следва да
има т р и вгвла, к о и т о са равни на два прави“. Следователно до
възможното т у к се д ости га само чрез прехода о т нагледното
квм а б с т р а к т н о т о .
След изложеното, к о е т о предпоставя припомнянето на ка
зан о то к а к т о в т р а к т а т а 3а закона 3а основанието, т а к а .и
в п вр вата книга на н а с т о я щ о т о свчинение, се надявам, че по-
н а т а т в к няма да има никакво свмнение отн осн о истинския
и т в в р д е разнообразен произход на т е зи форми на свждение-
т о , к о и т о К а н т онагледява в с в о я т а таблица, к а к т о и в не
д о п у с т и м о с т т а и п вл н ата н ео сн овател н о ст на приемането
на дванадесет особени функции на разсвдвка 3а обяснението
им. Квм т о в а с о ч а т и някои отделни бележки, к о и то много
лесно м о г а т да се направят. Нужна е напр. голяма любов квм
с и м е т р и я т а и двлбоко доверие квм в з е т а т а о т нея рвководна
нишка, 3а да се допусне, че у т в в р д и т е л н о т о , к атегори чн ото
и асер то р и ч н ото свждение са до т а к а в а степен различни, че
д а в а т основание 3а всяко о т т я х да се приеме една сввсем осо
бена функция на разсвдвка.
Свзнанието на самия К а н т 3а н е с в с т о я т е л н о с т т а на не
го в о т о учение 3а к атего р и и те намира израз в т о в а , че ввв
в т о р о т о издание на Критика на чистия разум т о й е пропус
нал няколко двлги пасажа о т т р е т а т а глава на анализата на
основните положения (ркаепотепа е! поитепа)'7 (именно с. 241,
242, 244- 246, 248- 253), свдвржаици се в п вр вото издание, к ои то
показват недвусмислено с л а б о с т т а на неговото учение. Така
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ ТИ К А НА К АН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 695
напр. на с. 241 т о й казва, че не е дал дефиниции на о т д е л н и т е

категории, з а щ о т о не е могвл да ги дефинира дори и да е искал,
т в й к а т о т е не се поддават на никаква дефиниция; ввв връзка с
т о в а т о й е забравил, че на с. 82 на с в щ о т о т о в а пврво издание е
казал: „A3 нарочно се отказвам о т дефинициите на т ези к а т е
гории, макар че бих могвл да ги притеж авам .“ 78 Следователно
т о в а е било казано - sit venia verbo* - на вятвр а. Той обаче е ос
тави л последния пасаж ввв в т о р о т о издание. По т а к в в начин
всичките т е зи благоразумно пропуснати по-квсно пасажи по
к азват, че в К а н т о в о т о изложение на к атего р и и те не може да
се мисли ясно нищо и че цяло то т о в а учение не е обосновано.
Тази таблица на к ат его р и и те трябваш е да бвде рвководна-
т а нишка, според к о я т о да се освщ ествява всяко метафизичес-
ко, дори всяко научно разглеждане (Пролеготени, § 39)79. И наис
т и н а т я не само е о сн о вата на ц я л а т а К а н т о в а философия и
образецвт, по к о й т о навсяквде се прокарва н ей н ата сим етрия,
к а к т о вече показах по-горе, но и се е превврнала в истинско
прокрустово ложе, в к о е т о К а н т насилствено напвхва всяко
ввзможно разглеждане; сега ще се спра на т о в а малко по-под
робно. А какво ли не трябваш е да н ап р авят при т а к и в а о б с т о
я т е л с т в а imitatores, servum perns!** Видяхме т о в а . С п о м ен ато
т о насилие се изввршва, к а т о и з о с т а в я т и забравят значение
т о на изразите, к о и т о означават наименованията, ф о р м и те
на свж денията и к атего р и и те, и се х в а щ а т единствено 3а са-
! м и т е изрази. Тези изрази частично са заим ствани о т Analyt.
priora, I, 23 (nspi п о т т у х о д x a i лоаохуход xcov тон спАХоугацон
opcov: de qualitate et quantitate terminorum syllogismi)*** на Арис
т о т е л , но са подбрани произволно, з ащ о то о б ем вт на поня
т и я т а би могвл да бвде означен и с друга дума освен с д у м а т а
количество, макар че именно т я много по-добре с в о т в е т с т в а
на своя предм ет о т наименованията на о с т а н а л и т е к а т е г о
рии. Вече д у м а т а качество явно е избрана по си л ата на навика
% да се п р о ти в о п о став я к а ч е с т в о т о на к ол и чество то, з ащ о то
{■ * Извинете 3 а думата (лат.) - Б. пр.
** И м итатори те, робските подражатели (лат.).
*** П ъ р в а т а а н а л и т и к а , кн. I, гл. 23 (3 а качеството и количеството
на термините на силогизма) (гр.; лат.) - Б. пр.
наименованието качество все пак е д о с т а произволно 3а у т

върждението и о тр и ц ан и ето . Но при разглеждането К а н т
подвежда всяко количество във врем ето и п р о с т р а н с т в о т о
и всяко възможно к ачество на н е щ а т а - физическо, морално и
т .н ., под заглавията на т е зи категории, макар да няма сввсел1
нищо общо между т е зи неща и онези заглавия на ф о р м и те на
съждението и мисленето освен случайното, произволно на
именование. Човек т р я б в а да вземе предвид ц я л о то уважение,
к о е т о , впрочем, дължим на К а н т , 3а да се въздържи да не изра-
Зи рязко с в о е т о недоволство о т т о з и подход. - С ледващ ият
пример веднага ни дава ч и с т а т а физиологична таблица на най-
о б щ и т е положения на природната наука. Но какво общо има
к о л и ч ество то на съж денията с т о в а , че всеки наглед има екс
тензивна величина? Или к а ч е с т в о т о на съжденията се състои
в т о в а , че всяко усещане има степен? П ървото по-скоро има
св о е т о основание в о б с т о я т е л с т в о т о , че п р о с т р а н с т в о т о е
ф о р м а т а на нашия външен наглед, а в т о р о т о не е нещо повече
о т емпирично, и т о съвсем субекти вно възприятие, получено
п р о ст о о т разглеждането на с в о й с т в а т а на н аш и те сетивни
органи. - П о -н а т а т ъ к , в т аб л и ц а т а , върху к о я т о се основава
рационалната психология (Критика на чистия радут, с. 344; V,
402)80, под заглавието на к а ч е с т в о т о се подвежда простотата
на д у ш а т а : но п р о с т о т а т а е тъ к м о количествено свой ство
и съвсем няма отнош ение към утвъ р ж д ен и ето или отрицани
е т о в свждението. Обаче под заглавието на к о л и ч ество то е
трябвало да се п о стави единството на д у ш а т а , к о е т о вече се
съдържа в п р о с т о т а т а . След т о в а по смехотворен начин на
силствено се н ати к ва м о д а л н о с т т а ; а именно, че д у ш а т а се
намирала в отнош ение към въдтожни предм ети в пространс
т в о т о ; обаче о т н о ш ен и ет о принадлежи към к атего р и и те на
релацията, но м я с т о т о му вече е з а е т о о т с уб с т ан ц и я т а.
П о -н а т а т ъ к ч е т и р и т е космологически идеи, к о и т о са м а т е
риалът на ан ти н ом и и те, се св еж д ат към заглавията на к а т е
гориите; 3а т о в а по-подробно ще с т а н е дума по-долу, при про
в е р к ат а на т е зи антиномии. Повече и още по-ярки примери
дава т а б л и ц а т а на категориите на свободата - в Критика на
практическия радут; - п о -н а т а т ъ к Критика на способността
да съждение - първа книга, 6 к о я т о съждението на вкуса се разг

лежда според ч е т и р и т е заглавия на к ат его р и и те; накрай, Ме-
тафидическите принципи на природната наука, к о и т о напълно
са скроени в с ъ о т в е т с т в и е с т а б л и ц а т а на к ат его р и и те, кое
т о може би е и главн ата причина 3а погреш ното, к о е т о поня
кога се примесва квм вяр н ото и преввзходното 6 т о в а важно
свчинение, Д о с т а т в ч н о е да се види как в края на първия дял на
сп о м е н а т о т о свчинение е д и н с т в о т о , м н о ж е с т в о т о и всеоб
щ н о с т т а на посоките на линиите следва да с ъ о т в е т с т в а т
на наименуваните т а к а според к о л и ч ество то на съжденията
категории.
О сн овното положение 3а постоянността на субстанцията е

изведено о т к а т е го р и я т а на с у б с т а н ц и я т а и инхеренцията,
к о я т о познаваме салю о т ф о р м ат а на к атего р и чн и те съжде
ния, о т свързването на две п о н яти я к а т о с у б е к т и предикат.
Колко насилствено т о в а значимо метафизическо основно по
ложение е поставено в зависим ост о т т а з и п р о ста, ч и ст о ло
гическа форма! Обаче т о в а е стан ал о само pro forma* и заради
с и м е т р и я т а . Д о к а з а т е л с т в о т о , дадено 3а т о в а основно поло
жение, о ст а в я съвсем настрана мнимия му произход о т раз
съдъка и о т к а т е го р и я т а и се основава на врем ето к а т о ч и ст
наглед. Но и т о в а д о к азател ство е съвсем погрешно. Погрешно
е, че в сам о т о време има едновретенност и траене: т е зи пред
став и , к а к т о вече показах в т р а к т а т а 3а закона 3а основание
т о , § 18, и развих по-подробно в § 4 на н а с т о я щ о т о съчинение,
произлизат о т обединяването на пространството с врем ето ;
с оглед разбирането на п о -н а т а т ъ ш н о т о изложение предпос
т а в я м , че посочените по-горе обяснения са известни на ч и т а
т е л я . Погрешно е, че при всички изменения с ам о т о време ос
тава: н апротив, именно с ам о т о т о т е ч е : едно т р а е щ о време
е противоречие. К а н т о в о т о д о к азател ство е н есъстоятелн о,
колкото и да се е опирал също на софизми: освен т о в а т о й до
ри изпада в най-явно противоречие. След к а т о е определил ед-
новреагенността погрешно, к а т о модус на врем ето (с. 177; V,
З а р а д и ф о р м а т а ( л а т . ) - Б . п р.
219)81, т о й казва (на с. 183; V, 226)82 съвсем правилно: „Едновре

менността не е modus на с ам о т о време, т ъ й к а т о ч а с т и т е в
него не са никога едновременни, а вси чки те са последователни.“
Н аистина п р о с т р а н с т в о т о е също то л к ова имплицирано в
ед н оврем ен н остта, колкото и врем ето. З ащ о то , ако две неща
са едновременни, но все пак не са едно и също нещо, т е са раз
лични чрез п р о с т р а н с т в о т о ; ако две състояния на едно нещо
са едновременни (напр. с в е т е н е т о и горещ ината на ж елязото),
т е са две едновременни действия на едно нещо и следователно
п р е д п о с т а в я т м а т е р и я т а , а т я - п р о с т р а н с т в о т о . С трого
погледнато, ед н о вр ем ен н остта е о тр и ц ател н о определение,
в к о е т о се съдържа само т о в а , че две неща или състояния са
различни не по време и следователно различието им следва да
се тър си другаде. - Но, разбира се, н аш ето познание 3а п о сто -
я н н о с т т а на с у б с т а н ц и я т а , т .е . на м а т е р и я т а , следва да се
основава на познание a priori, т ъ й к а т о е издигнато над всяко
съмнение и з а т о в а не може да бъде почерпано о т о п и та. A3 го
извеждам о т т о в а , че принципът на всяко ставан е и изчезва
не, законът 3а п р и ч и н н о стта, к о й т о осъзнаваме, се отн ася
само до измененията, т о е с т до последователни те състояния
на м а т е р и я т а , следователно е ограничен само до ф о р м ат а и
не засяга материята, к о я т о з а т о в а о с т а в а в н аш ето съзнание
к а т о неподвластна на никакво ставан е и изчезване, т о е с т
винаги същ ествуващ а и неизменна основа на всички неща. По-
дълбоко обосноваване на п о с т о я н н о с т т а на с уб с т ан ц и я т а,
почерпано о т анализа на н а ш а т а нагледна представа 3а емпи
ричния с в я т , може да се намери в § 4 на първа книга, където е
показано, че с ъ щ н о с т т а на м а т е р и я т а се състои в пълното
обединяване на пространството и времето, к о е т о е възможно
само чрез п р е д с т а в а т а 3а п р и ч и н н о стта, следователно само
3а разсъдъка, к о й т о не е нищо друго освен с у б е к т и в н и я т ко-
р е л а т на п р и ч и н н о стта, и з а т о в а и м а т е р и я т а никога не се
познава другояче освен к а т о действащ а, т .е . изцяло к а т о при-
чи н н ост, в к о я т о би ти е и действане са едно и също, 3а к о ето
вече намеква д у м а т а действителност. Н а й -т я с н о т о обединя
ване на п р о с т р а н с т в о и време - причинност, м атери я, дейс
т в и т е л н о с т , - е следователно едно и с у б е к т и в н и я т корелат
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ ТИ К А Н Л К АН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 699
на т о в а едно е разсвдвквт. М а т е р и я т а следва да носи в себе

си про ти во реч ащ и те си свой ства на д в а т а ф ак т о р а, о т ко
и т о произлиза, а п р е д с т а в а т а 3а п р и ч и н н о стта о т с т р а н я в а
т я х н а т а п р о ти во р еч и во ст и прави разбираемо сввм естно-
т о им свщ ествуван е 3а разсвдвка, единствено чрез к о й т о и
3а к огото м а т е р и я т а свщ ествува и ч и я т о ряла способност
се свсто и в познаването на причината и д ей ст ви ет о . За него
следователно в м а т е р и я т а са обединени лиш еният о т пос-
т о я н н о с т п о т о к на врем ето к а т о смяна на акциденциите свс
Замрвзналата н еподвиж ност на п р о с т р а н с т в о т о , явяваща се
к а т о п о с т о я н с т в о на с у б с т а н ц и я т а . З ащ о то , ако к а к т о ак-
циденуиите, т а к а и с у б с т а н ц и я т а биха изчезнали, явлението
би било напвлно о т к в с н а т о о т п р о с т р а н с т в о т о и би прина
длежало само на врем ето ; с в е т в т на о п и т а би престан ал да
свщ ествува чрез унищ ож ението на м а т е р и я т а , анихилация-
т а . - Следователно основното положение на п о с т о я н н о с т т а
на с у б с т а н ц и я т а , к о е т о всеки признава 3а a priori достоверно,
е трябвало да се изведе и обясни о т дяла на пространството
в м а т е р и я т а , т .е . ввв всички явления на д е й с т в и т е л н о с т
т а , - доколкото п р о с т р а н с т в о т о е п р о т и в о п о л о ж н о с т т а и
о б р а т н о т о на врем ето и з а т о в а само по себе си и без обединя
ване с него, сввсем не познава изменението, - а не да се извеж
да о т са м о т о време, на к о е т о 3а т а з и цел К а н т сввсем нелепо
приписва някакво постоянство.
П о г р е ш н о с т т а на разглежданото д о к азател ство на К а н т
3а ап р и о р н о ст т а и н ео б хо д и м о стта на закона 3а причинност
т а о т п р о с т а т а п осл ед ователн ост на с в б и т и я т а ввв време
т о подробно показах в § 23 на т р а к т а т а 3а закона 3а основа
н и ето и з а т о в а т у к се ограничавам с препращане квм него**§ . По
сввсем свщия начин с т о и ввп р освт и с д о к а з а т е л с т в о т о на
взаим одействието, п о н я т и е т о 3а к о е т о по-горе бях принуден
да преценя к а т о невалидно. - Свщо 3а м о р а л н о с т т а , 3а ч и и то
* С това опровержение на К антовото доказателство би могло,

при свответно желание, да се сравни п о -н а т а т ш н а т а критика
срещу него на Федер - З а в р е м е т о , п р о с т р а н с т в о т о и п р и ч и н н о с т т а ,
§ 28; и на Г. Е. Шулце в К р и т и к а н а т е о р е т и ч н а т а ф и л о с о ф и я , т . 2, с.
422-442.
основни положения с т а в а дума у К а н т след т о в а , вече беше

казано необходимото.
Бих могъл да опровергая и други отделни положения в по-
н а т а т б ш н о т о проследяване на т р ан с р ен д ен т ал н ат а ана
л итика, но се опасявам да не злоупотребя с тъ р п ен и ето па
ч и т а т е л я и з а т о в а ги предоставям на с о б с т в е н о т о му раз
мишление. Но все о т н о в о и о т н о в о в Критика на чистия ра-
уусп ни се изпречва на п ъ т я онази главна и основна грешка на
К а н т , к о я т о по-горе подложих на о бстой н а к р и ти к а - пълно
т о неразличаване на а б с т р а к т н о т о , дискурсивно познание о т
и н т у и т и в н о т о . Именно т о в а прави толкова неясна р я л а т а
К а н т о в а т ео р и я 3а п о зн авател н ата способност и не позволя
ва на ч и т а т е л я да разбере 3а какво собствено всеки п ъ т с т а в а
дума; т а к а че т о й , вм есто да разбира, винаги само предполага и
постоян н о се о п и т ва да схване казаното, к а т о изхожда т у о т
мисленето, т у о т нагледа, но винаги о ст а в а неуверен. Тази не
имоверна липса на внимание към с ъ щ н о с т т а на нагледната и
на а б с т р а к т н а т а представа довежда К а н т , к а к т о незабавно
ще покажа по-подробно, до чудовищ ното твърдение в главата
За различаването на всички предлгети на фенотени и ноулгени83,
че без мислене, следователно без а б с т р а к т н и п о н яти я, няма
познание 3а никакъв предм ет и че нагледът, т ъ й к а т о не е мис
лене, съвсем не е и познаване и изобщо не е нищо друго, освен
п р о с т о афекуия на с е т и в н о с т т а , само усещане! Дори нещо
повече - че нагледът без п о н яти е е съвсем празен: п о н я т и е т о
без наглед обаче все още е нещо (с. 253; V, 309)84. Това е напълно
противоположно на и с т и н а т а , за щ о т о п о н я т и я т а получа
в а т р я л о т о си значение, р я л о т о си съдържание единствено о т
о т н о ш е н и е т о им към нагледните представи, о т к о и т о са абс
трахирани, извлечени, т о е с т са образувани чрез и зо ставя н ето
на всичко несъщ ествено; з а т о в а ако им се о тн ем е нагледната
основа, т е са празни и не означават нищо. Нагледите, напро
т и в , сами по себе си и м а т непосредствено и много голямо зна
чение (нали в т я х се обективира во л я та, н ещ о т о само по себе
си): т е п р е д с т а в л я в а т сам и те себе си, изразяват сам и т е себе
си, н я м а т п р о с т о едно заим стван о съдържание, к а к т о поня
т и я т а . З а щ о т о законът 3а основанието господства над т я х
само к а т о закон 3а п р и ч и н н о ст т а и к а т о т а к в б определя само

м я с т о т о им 6 п р о с т р а н с т в о т о и врем ето, но т о й не обусла
вя т я х н о т о свдвржание и з н а ч и м о с т т а им, к а к в в т о е случа
я т с п о н я т и я т а , к в д ет о 1110311 закон е валиден к а т о основание
на познанието. Впрочем, изглежда, сякаш К а н т именно т у к се
е стр ем я л да различи нагледната и а б с т р а к т н а т а представа:
т о й упреква Лайбниц и Лок 3а т о в а , че п вр ви я т свежда всич
ко до а б с т р а к т н и т е , а в т о р и я т - до нагледните представи.
Но все пак и у К а н т не се д ости га до различаване: и ако Лок и
Лайбниц д ей стви тел н о са направили т е зи грешки, К а н т е о т
говорен 3а една грешка, к о я т о обхваща и д в е т е предхождащи
грешки, а именно, смесването до т а к а в а степ ен на нагледно и
а б с т р а к т н о , че о т т я х да възникне чудовищен мелез, безсмис
лица, 3а к о я т о не е ввзможна никаква ясна представа и к о я т о
Зато ва можеше само да обврква, заш ем етява и да хвврля в спо
рове н еговите ученици.
Н аистина мислене и наглед се различават повече о т вся к в-
де другаде в с п о м е н а т а т а глава „За различаването на всички
предм ети на феномени и ноумени“ , но начи нвт на т о в а раз
личаване е напвлно погрешен. Така на с. 253, V, 30988 се казва:
„Ако о т дадено емпирично познание премахна всяко мислене
(чрез категории), не о с т а в а никакво познание 3а някаквв пред
м е т ; за щ о т о само чрез нагледа не се мисли абсолю тно нищо, и
ф а к т в т , че т ази афекция на с е т и в н о с т т а е в мен, не свздава
никакво отнош ение на т а к а в а п редстава квм някой о б е к т .“ В
т о в а изречение се свдвр ж ат до и звестн а степен в с б и т а форма
всички заблуждения на К а н т ; о т него с т а в а ясно, че т о й пог
решно е схванал о т н о ш ен и ет о между усещане, наглед и мис
лене и свобразно с т о в а е о т в ж д е ст в и л нагледа, ч и я т о форма
все пак следва да бвде п р о с т р а н с т в о т о , и т о ввв вси чки те му
т р и измерения, свс с у б е к т и в н о т о усещане в с е т и в н и т е ор
гани, и обяснява познанието на предм ета преди всичко чрез
прибавянето на различното о т нагледа мислене. А3, напроти в,
казвам: преди всичко о б е к т и т е са предм ети на нагледа, а не
на мисленето и ц я л о то познание на предтетите пврвоначално
и само по себе си е наглед. Н агледвт обаче по никаквв начин
не е само усещане, а още в него разсвдвквт се проявява к а т о
деен. П рибавящ ото се само при човека, но не и при ж и в о т н и

т е мислене, е само абстракция о т нагледа, к о я т о всъщ н ост не
дава ново познание, не д о ст авя тепърва предм ети, к о и т о пре
ди т о в а не са см цествували, а променя само ф о р м а т а на вече
п р и д о б и то т о чрез нагледа познание, а именно, превръща го в
а б с т р а к т н о познание с по н яти я. Така се губи н агл ед н о стта,
но с т а в а възможна комбинацията на т е зи п о н яти я , к о я т о не
измеримо разширява т я х н а т а прилож имост. Материалът на
н аш е то мислене, напротив, не е нищо друго освен сам и т е ни
нагледи, а не нещо, к о е т о не се съдържа в нагледа и е прибавено
едва о т мисленето. Е т о защо м ат ер и ал ъ т 3а всичко, к о е т о се
среща в н аш ето мислене, следва да може да се покаже в нашия
наглед, т ъ й к а т о иначе мисленето ни би било празно. Макар
т о з и м атери ал по разнообразни начини да се преработва и
преобразува о т мисленето, все пак т р я б в а да е възможно т о й
да бъде възстановен и мисленето да се сведе към него; - т а к а ,
к а к т о къс з л а т о след вси чки те му разтваряния, окислявания,
пречиствания и съединения се възстановява и е налице в пър
воначалния си вид и ненамалено. Това нямаше да бъде т а к а , ако
с ам о т о мислене би прибавяло нещо, при т о в а главното в пред
м ета.
Ц я л а т а следваща глава 3а ам ф иболията е п р о сто кр и ти к а
на ф и лософ и ята на Лайбниц и к а т о т ак ав а, общо взето , е пра
вилна, макар че ц я л а т а т а з и глава е добавена само о т любов към
а р х и т е к т о н и ч н а т а сим етрия, к о я т о и т у к дава ръководната
нишка. Така, 3а да направи аналогия с Органона на А р и ст о т е л ,
К а н т разработва една тран сц ен д ен тал н а то п и ка, к о я т о се
състои в т о в а , че всяко п он яти е следва да бъде разгледано о т
четири гледни то ч к и , 3а да се о тк р и е към каква познавателна
способн ост принадлежи. Но т е з и чети ри гледни т о ч к и са при
е т и съвсем произволно и със съ щ о то право към т я х биха могли
да се д о б а в я т още д е с е т други: о б с т о я т е л с т в о т о , че са само
четири, с ъ о т в е т с т в а на заглавията на к ат его р и и те и з а т о
ва главното в учението на Лайбниц се разпределя между т я х
произволно. Чрез т а з и к р и ти к а се обявява до и звестн а степен
3а е с т е с т в е н и заблуждения на разума т о в а , к о е т о е било са
мо погрешни абстракции на Лайбниц, к о й то , вм есто да се учи
о т св о и т е велики философски сввременниуи Спиноза и Лок, е

предпочитал да поднася сво и т е собствени стран н и о т к р и
т и я . В гл ав ата 3а ам ф иболията на реф лексията накрая се каз
ва, че е възможно да има вид наглед, сввсем различен о т нашия,
квм к о й т о обаче к а т его р и и те на нашия разсвдвк все пак да са
приложими. З а т о в а о б е к т и т е на онзи предполаган наглед са
ноутени, неща, к о и т о м о г а т само да се мислят о т нас, но т в й
к а т о ни липсва нагледвт, к о й т о би могвл да придаде значение
на т о в а мислене, и изобщо т а к в в наглед е сввсем проблем ати
чен, п р е д м е т в т на т о в а мислене би бил свщо само една сввсем
неопределена ввзм ож ност. По-горе с приведени примери пока
зах, че в най-голямо противоречие свс себе си К а н т разглежда
к ат е го р и и те т у к а т о условия 3а нагледната представа, т у
к а т о функции само на а б с т р а к т н о т о мислене. Т ук т е се явя
в а т изключително в последното значение и изглежда, че К а н т
иска да ги припише само на дискурсивното мислене. Но ако не
го в о т о мнение д ей стви тел н о е т ак о в а , т о й е трябвало още в
началото на т р а н с ц е н д е н т а л н а т а логика, преди да анализира
т а к а подробно различните функции на мисленето, да даде об
ща хар ак те р и ст и к а на мисленето, следователно да го различи
о т нагледното представяне, да покаже какво познание дава
са м о т о нагледно представяне и какво ново познание се приба
вя квм него о т мисленето. Тогава би могло да се знае 3а какво
собствен о т о й говори, или по-скоро, т о га в а т о й би говорил
по сввсем различен начин, а именно, в един случай 3а нагледа, в
друг - 3а мисленето, вм есто , к а к т о п оствп ва, да има р а б о т а с
нещо средно между т я х , к о е т о е безсмислица. Тогава нямаше
да я има и онази голяма празнота между т р а н с ц е н д е н т а л н а т а
е с т е т и к а и т р а н с ц е н д е н т а л н а т а логика, р е з у л т а т о т т о в а ,
че след изложението на сам и т е форми на нагледа, К а н т се задо
волява да каже 3а т я х н о т о свдвржание, 3а ц я л о т о емпирично
ввзприятие само т о в а , че „ т о е д а д е н о и не п о ст а в я ввпроса
как т о се освщ ествява, дали с участието на разсъдъка, или без
него, а с един скок преминава квм а б с т р а к т н о т о мислене, дори
не квм мисленето изобщо, а направо квм известни форми на
мисленето, без 9а каже н и т о дума 3а т о в а , що е мислене, що е
пон яти е, какво е о т н о ш ен и ет о на а б с т р а к т н о т о и дискур-
сибн ото към к о н к р е т н о т о и и н т у и т и в н о т о познание, в как

во се състои разликата между познанието на човека и т о в а на
ж и в о т н о т о и що е разумът.
Именно т о в а незабелязано о т К а н т различие между абс
т р а к т н о и нагледно познание древни те философи означава
ли с ф сиуоцеуа и уо о п ц еуаТ Т я х н а т а про ти во п о л ож н ост и
несъизмеримост създали т о л к о в а много грижи във философе-
м и т е на е л е а т и т е , в учението на П л ат о н 3а идеите, в диа
л е к т и к а т а на м егарците и по-късно на схо ласти ц и те, в спора
между номинализма и реализма, ч и й то зародиш се съдържа още
в п р о ти во п о л ож н ата духовна насока на П л ат о н и на А р и ст о
т е л . Но К а н т , к о й т о съвсем безотговорно пренебрегна т о в а ,
3а ч и ето означаване вече са били при ети д у м и т е ф сиуоцеуа и
уо о п р вуа, ги използва 3а означаването на с в о и т е неща сами по
себе си и с в о и т е явления т а к а , сякаш никой преди него не ги е
употребявал.
След к а т о отхвърли х К а н т о в о т о учение 3а к ат его р и и те

по същия начин, к а к т о с а м и я т т о й отхвърли учението 3а ка
т е го р и и т е на А р и ст о т е л , искам т у к да предложа един т р е т и
п ъ т 3а п о ст и га н е т о на п о с т а в е н а т а цел. Това, к о е т о и двама
т а търсеха под наименованието категории, във всеки случай
бяха най-обеците п о н яти я , под к о и т о да м о г а т да се п о д вед ат
всички то лк ов а различни неща и чрез к о и т о з а т о в а накрай да
може да се мисли всичко същ ествуващ о. З а т о в а именно К а н т
ги схвана к а т о формите на всяко мислене.
Г р а м а т и к а т а се о т н а с я към логи ката т а к а , к а к т о облек
л о т о към т я л о т о . Не се ли съдърж ат з а т о в а т е з и най-вис-
ши п о н яти я , т о з и генералбас на разума, к о й т о е о сн о вата на
всяко по-частн о мислене, без ч и ето прилагане не е възможно
мисленето, накрай в т а к и в а п о н яти я , к о и т о именно поради
т я х н а т а пределна о б щ н о ст (т р ан сц ен д ен тал н о ст) н ам и р ат
своя идраз не в отделни думи, а в цели класове о т думи, к а т о *
* Вж. Sext Empir. Pyrrhon. hypotyp., Lib. I, c. 13, vooupeva фоиуоре-

voiq аухет(йг| A va^ ayop ag (intelligibillia apparentibus opposuit Anaxa
goras).
при Всяка дума, к о я т о и да е т я , Вече се мисли и едно о т т е зи

пон ятия? И съобразно с т о б а не би ли следвало да се тъ р си оз
начението им не 6 лексиката, а 6 гр а м а т и к а т а ? Не са ли т о в а
най-после онези различия на п о н я т и я т а , чрез к о и т о изразя
в а щ а т а ги дума е или сбщ естби тел н о, или прилагателно, или
глагол, или наречие, местоимение, предлог, или някоя друга час-
т и р а , н ак р атк о, partes orationis*? З а щ о т о безспорно т е з и час
т и на р е ч т а о зн ачават ф орм и те, к о и т о преди всичко приема
всяко мислене и в к о и т о т о непосредствено се осъщ ествява:
именно з а т о в а т е са съ щ ест вен и т е форми на езика, основ
н и т е съставки на всеки език, т ъ й че не можем да си мислим
никакъв език, к о й т о да не се състои поне о т съ щ ес т в и т ел
ни, прилагателни и глаголи. Тогава на т е зи основни форми би
следвало да се п о д ч и н ят онези форми на мисълта, изразявани
чрез флексиите им, т о е с т чрез склонение и спрежение, при ко
е т о в основни линии е несъщ ествено дали за означаването им
ще се прибегне до член, или до местоимение. Ние обаче искаме
да разгледаме т о з и въпрос малко по-подробно и о т н о в о да се
Запитам е какво са ф о р м и те на мисленето?
1) М исленето щ ряло се състои о т съждения: съж денията
са н и ш ки те на р я л а т а му тъкан . З а щ о т о без използването на
глагол н аш е то мислене не може да започне и колчем използваме
глагол, ние съдим.
2) Всяко съждение се състои в познанието на отн ош ен и е
т о между с у б е к т а и предиката, к о и т о т о разделя или свързва
с ограничения о т различен вид. Съждението ги свързва, к а т о
Започва с познанието на д е й с т в и т е л н о т о им т ъ ж д е с т в о , ко
е т о може да с т а н е само при взаимнозаменими п о н я т и я ; след
т о в а в познанието, че ед и н и ят винаги се мисли в другия, но
не о б ратн о, - в о б щ о у т в ъ р д и т е л н о т о изречение; и накрай в
познанието, че ед и н и ят понякога се мисли в другия - в ч а с т -
н о у т в ъ р д и т е л н о т о изречение. О братн о е при о тр и р ател н и -
т е изречения. Следователно във всяко съждение т р я б в а да има
с у б е к т , преди кат и к о п у л а - ут в ъ р д и т ел н а или о т р и р а т е л -
на; макар не всяка о т т е з и съставки да е означена със спери-
Части на речта (лат.) -Б. пр.

ална дума, при все че най-често се означава. Нерядко една дума

означава и предикат, и копула, к а т о например: „Кой стар ее“ ;
понякога една дума означава вси чки те т р и , например в ду
м а т а сопситШг, т о е с т „во й ски те зап о ч ват рвкопашен бой“.
О т т у к с т а в а ясно, че ф о р м и те на мисленето все пак не след
ва да се т в р с я т направо и непосредствено в д у м и т е и дори в
ч а с т и т е на р е ч т а ; т в й к а т о едно и свсцо свждение може да
бвде изразено с различни думи и даже с различни ч а с т и на реч
т а 6 различни езици и дори в един и свгц език, но ввпреки т о
ва м исблта о с т а в а свилата, а следователно и н ей н ата форма
о с т а в а свсцата, засцото м и свлта не би могла да ббде свилата
при различни форми на с а м о т о мислене. С ловесният израз оба
че може да бвде различен при една и свща мисвл и една и свща
форма, засцото изразвт е само вбн ш н ото облекло на мисвлта,
к о я т о , напроти в, е неотделима о т своята форма. Следова
т е л н о г р а м а т и к а т а обяснява само облеклото на ф о р м и те на
мисленето. З а т о в а ч а с т и т е на р е ч т а м о г а т да се и звед ат о т
сам и т е пврвоначални, независими о т всички езици форми на
мисленето: предназначението им се свст о и в т о в а , да изразя
в а т т е зи форми с вси чки те им модификации. Ч а с т и т е на ре
ч т а са т я х н о орвдие, т я х н о облекло, к о е т о т р я б в а т о ч н о да
се приспособява квм с т р о еж а им, т а к а че т о зи с т р о е ж да може
да бвде п о зн а т чрез т я х .
3) Тези дей стви телн и , неизменни, изначални форми на мис
л ен ето наи стина са ф о р м и те в логическата таблица на съж
денията на К а н т ; само че в нея, в полза на с и м е т р и я т а и на
т а б л и ц а т а на к ат его р и и те, се н ам и р ат и слепи прозорци, ко
и т о следователно т р я б в а да о т п а д н а т ; свсцо т а к а следва да
о тп ад н е и п о греш н ата подредба. Следователно т я т р я б в а да
е следната:
а) качество: утвврж дение или отрицание, т .е . свврзване или
разделяне на п о н я т и я т а : две форми. Зависи о т коп ул ата.
б) количество: п о н я т и е т о 3а с у б е к т а се взема изцяло или
частично: всеобщ н ост или м н ож ество. Квм п вр ват а принад
л е ж а т и индивидуалните суб ек т и : С о к р а т означава „всички
С ократовц и “. Следователно има само две форми. Зависи о т
суб ек та.
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ Т И К А НА КАН ТО ВАТА Ф И Л О СО Ф И Я 707
6) тодалност: д ей стви тел н о има т р и форми. Тя определя

к а ч е с т в о т о к а т о необходимо, д ей стви тел н о или случайно.
Следователно т я свщо т а к а зависи о т коп ул ата.
Тези т р и форми на мисленето произлизат о т зако н и те на
мисленето - зако н вт 3а п р о ти во р еч и ето и зак о н вт 3а т в ж -
д е с т в о т о . Но о т закона 3а основанието и о т т о з и 3а изклю
чен о то т р е т о възниква:
г) отношението: т о се появява само то гава, к о гат о се свди
3а го то ви свждения и може да се свсто и само в т о в а , да посочва
или за в и с и м о с т т а на едно свждение о т друго (свщо в множес
т в е н о т о им число), следователно да ги свврзва в хипотетично
изречение; или свж денията да се изклю чват едно о т друго и
следователно да ги разделя в дидюнктивното изречение. О т н о
ш ен и ето зависи о т коп ул ата, к о я т о разделя или свврзва г о т о
в и т е свждения.
Частите на речта и гр ам ати ч ески те форми са начини 3а из
разяване на т р и т е свставки на свждението, следователно на
суб е к т а, преди ката и коп ул ата, к а к т о и на ввзм ож ни те им
отнош ения, т о е с т на т о к у -щ о изброените форми на мисле
н е т о и на най-близките им определения и модификации. З а т о
ва с в щ е с т в и т е л н о т о , при лагателн ото и глаголвт са свщ ест-
вени основни елементи на езика изобщо, поради к о е т о т р я б ва
да се с р е щ а т ввв всички езици. Обаче можем да си представим
език, в к о й т о прилагателно и глагол п остоян н о да са слети ,
к а к т о понякога се случва ввв всички езици. Предварително
може да се каже, че 3а изразяване на субекта са предназначени
с в щ е с т в и т е л н о т о , чл ен вт и м есто и м ен и ето ; 3а изразяване
т о на предиката - при лагателн ото, наречието и предлогвт;
3а изразяването на копулата - глаголвт, к о й т о обаче с изклю
чение на вече свдвржа и предиката. Ф и л о соф ск ата грама
т и к а т р я б в а да ни научи на то ч н и я механизвм на изразяване на
ф о р м и те на мисленето, к а к т о л оги ката —на операциите свс
сам и т е форми на мисленето.
Забележка. За предпазване о т заблуди и 3а пояснение на из
лож ението по-горе ще спомена к н и гата на С. Щерн Предвари-
* Свм, свществувам (лат.) - Б. пр.

телни основания на философията на едика, 1835, каш о сввсем

несполучлив опиш да се к о н с т р у и р а т к ат его р и и те о т грама
т и ч е с к и т е форми. Той напвлно смеси мисленето с нагледното
представяне и з а т о в а поиска да дедуцира о т граматически
т е форми в м есто к а т его р и и те на мисленето м н и м и те ка
тегории на нагледното представяне и следователно п остави
гр ам ати чески те форми в пряка врвдка с нагледа. Той изпада в
голям ото заблуждение, че едикът непосредствено се о т н ася
квм нагледа, д о к ат о т о й непосредствено се о т н ася само квм
мисленето к а т о т ак о ва , следователно квм абстрактните по
нятия и преди всичко чрез т я х - квм нагледа, квм к о й т о обаче
т е се н ам и р ат в отнош ение, к о е т о предизвиква пвлна промя
на на ф о р м ата. Това, к о е т о е налице в нагледа, следователно и
о т н о ш е н и я т а , произлизащи о т врем ето и п р о с т р а н с т в о т о ,
с т а в а , разбира се, предм ет на мисленето; следователно т р я б
ва да има и форми на езика, к о и т о да ги изразяват, но винаги
само in abstracto, к а т о п о н яти я . Н еп о сред ствен и ят м атериал
на мисленето винаги са п о н я т и я т а и ф о р м и те на логиката се
о т н а с я т само квм т я х , а никога не се о т н а с я т пряко квм на
гледа. Н агледвт определя винаги само м а т е р и а л н а т а и никога
ф орм ал н ата и с т и н н о с т на изреченията, к о я т о следва само
логическите правила.
А сега да се вврнем квм ф и лософ и ята на К а н т и да преми
нем квм трансценденталната диалектика. К а н т започва т о зи
дял с обяснение на радулха, к о й т о т у к т р я б в а да играе главна
т а роля; досега на сц ен ата бяха само с е т и в н о с т т а и разсвдв-
к в т . По-горе, разглеждайки различните твл куван и я на разума
у К а н т , говорих и 3а даденото в т о з и дял, а именно, „че т о й
е с п о с о б н о с т т а 3а принципи“87. В т р а н с ц е н д е н т а л н а т а диа
лекти ка К а н т учи, че всички разглеждани досега познания а
priori, к о и т о п р а в я т ввзможна ч и с т а т а м а т е м а т и к а и чис
т а т а природна наука, д а в а т само правила, но не принципи, 3а-
сцото произлизат о т нагледи и форми на познанието, а не о т
сам и т е понятия, к о е т о се изисква, 3а да се н ар екат принципи.
П ринципвт следователно т р я б в а да бвде познание само от
понятия и бвпреки т о в а да е синтетичен88. Но т о в а е сввсем
неввзможно. Само о т п о н я т и я никога не м о г а т да произлязат
други положения осбен аналитични. Ако п о н я т и я т а тр я б б а да

б ъ д ат свързани с и н т е т и ч н о и все пак a priori, т о т о в а свър-
Зване необходимо т р я б в а да бъде опосредено о т нещо т р е т о ,
а именно, о т ч и с т наглед 3а ф орм алната възм ож ност на опи
т а ; т а к а , к а к т о възникването на с и н т е т и ч н и т е съждения а
posteriori е опосредено о т емпиричния наглед; следователно ед
но с и н т е т и ч н о полтокение a priori никога не може да произлезе
само о т п о н яти я . Но изобщо a priori не ни е известн о нищо
друго освен законът 3а основанието в различните му видове
и д ат о в а не са възможни други си н т ет и ч н и съждения a priori
освен те зи , к о и т о произлизат о т т о в а , к о е т о дава съдържа
н и ето на т о з и закон.
Междувременно К а н т излиза най-после с един, мнимо с ъ о т
в е т с т в а щ на н еговото изискване принцип на разума, но и само
с т о з и едничък принцип, о т к о й т о след т о в а п р о и з т и ч а т дру
ги положения. Това именно е положението, к о е т о Кр. Волф
формулира и пояснява в с в о я т а Cosmologia, sect. I, е. 2, § 93, и в
Ontologia, § 178. И kakmo по-горе под заглавието „амфиболия“ 3а
ес т е ст в е н и и необходими заблуди на разума се взем ат п р о сто
и се к р и т и к у в а т к а т о так и ва философемите на Лайбниц,
съ щ о то сега с т а в а и с философемите на Волф. К а н т излага
принципа на разума мъгляво, неясно, неопределено и накъсано
(с. 307; V, 364 и 322; V, 379)89: ясно изказан, принципът е следни
я т : „Ако обусловеното е дадено, т р я б в а да е дадена и т о т а л -
н о с т т а на неговите условия, следователно и безусловното,
единствено чрез к о е т о онази т о т а л н о с т с т а в а пълна.“ 90 При
ви дн ата и с т и н н о с т на т о в а положение се забелязва най-ясно,
ако си представим усл о ви ята и обусловените к а т о брънки на
една висяща верига, ч и й т о горен край обаче е невидим и з а т о в а
т я би могла да продължи до безкрайност. Но т ъ й к а т о верига
т а не пада, а виси, на върха една брънка следва да е пъ рвата и да
е закрепена по някакъв начин. Или по-кратко: разум ъ т да има
то ч ка, към к о я т о да е прикрепена о т и в а щ а т а в безкрайност
т а и водеща назад причинна верига; т о в а би му било удобно. Но
нека проверим с п о м е н ат о т о положение не с п о м о щ та на обра
зи, а само по себе си. То наистина е си н тети ч н о : з а щ о т о анали
т и ч н о о т п о н я т и е т о 3а обусловено не следва нищо друго ос-
бен п о н я т и е т о 3а условието. Но т о не е a priori истинно, сбщо

не и a posteriori; а пости га с в о я т а привидност 3а и с т и н н о с т с
много т в н к а х и т р о с т , к о я т о сега т р я б в а да разбуля. Непос
редствено и a priori ние притеж авам е познанията, к о и то изра
зява закон бт 3а основанието в неговите ч ети р и вида. Всички
а б с т р а к т н и изрази на закона 3а основанието вече са заи м ства
ни о т т е зи непосредствени познания и следователно са опос-
редени: в още по-голяма степ ен са опосредени сл ед ст ви я т а им.
По-горе вече разясних по какбв начин абстрактното познание
ч е с т о обединява разнообразни интуитивни познания в една
форма или едно п он яти е по т ак б в начин, че т е вече не м о гат да
се различат: з а т о в а а б с т р а к т н о т о познание се о тн ася кбм ин
т у и т и в н о т о т а к а , к а к т о сян к ата кбм д е й с т в и т е л н и т е пред
м е т и , ч и е то голямо разнообразие т я вбзпроизвежда с едно
очертание, обхващащо ги всичките. Такава сянка е и м ним ият
принцип на разума. За да изведе все пак о т закона 3а основание
т о безусловното, к о е т о ч и ст о и п р о сто противоречи на т о -
311 закон, К а н т х и т р о изоставя н епосредственото, нагледно
познание на свдвржанието на закона 3а основанието в о тд ел
н и т е му видове и си служи само с изведените о т т о в а позна
ние аб с т р а к т н и п он яти я, к о и т о и м а т цен н ост и значение
само чрез него, 3а да вмбкне по някакбв начин сво ет о безусловно
в ш и ро ката сфера на т е зи поняти я. Н егови ят подход ще с т а
не най-ясен, ако се изрази в диалектическа форма, напр.: „Ако е
дадено обусловеното, т р я б в а да ббде дадено и неговото усло
вие, и т о изцяло, т .е . напвлно, т о е с т т о т а л н о с т т а на негови
т е условия, следователно, ако т е о б р азуват редица, т р я б в а да
ббде дадена ц я л ата редица, а значи и н ей н ото пврво начало, т о
е с т безусловното“ . - Тук вече е погрешно, че усл ови ята 3а да
дено обусловено к а т о т а к и в а м о г а т да о бразуват редица. На
п р о ти в, т о т а л н о с т т а на усл о ви ята 3а всяко обусловено
т р я б в а да се сбдьржа в най-близкото му основание, о т к о ето
т о непосредствено следва и к о е т о едва чрез т оба е неговото
достатъчно основание. Така например различните определения
на свст о я н и ет о , к о е т о е причина, т р я б в а да б б д ат налице
всички заедно, 3а да н аствпи д ей стви ето . Редицата обаче, на
пример веригата на причините, вбзниква само в случай, че т о -
6а, к о е т о т о к у -щ о е било условие, сега о т н о в о го разглеждаме

к а т о обусловено, след к о е т о цялата операция о т н о в о започва
отначало и о т н о в о се явява закон вт 3а основанието с негово
т о изискване. Но истинска последователна редица о т условия
3а дадено обусловено, условия, к о и т о да с ъ щ е с т в у в а т само ка
т о условия заради последното дадено обусловено, никога не
може да има, а винаги има редица о т сменящи се условия и обус
ловени. При преминаването на всяка брвнка веригата се
преквсва и напвлно се унищожава изискването на закона 3а ос
нованието. То о т н о в о възниква, щом условието се превврне в
обусловено. Следователно закон вт 3а достатъчното основание
изисква винаги само п в л н о т а т а на най-близкото условие, но ни
кога - п в л н о т а т а на една редица. Но именно т о в а п о н яти е 3а
п в л н о т а т а на условието не определя дали т я т р я б в а да бвде
едновременна, или последователна: и ако се избере последното,
ввзниква изискването 3а една завврилена редица о т следващи
едно след друго условия. Единствено чрез произволна абстрак
ция една редица о т причини и действия може да се разглежда
к а т о редица само о т причини, к о и т о с ъ щ е с т в у в а т само зара
ди последното действие и з а т о в а се изискват к а т о негово до
статъчно основание. Н апротив, при по-близко и внимателно
разглеждане, ако преминем о т неопределената всеобщ ност на
аб стр ак ц и я та квм о т д е л н о т о определено реално, ще открием,
че изискването 3а достатъчно основание се о т н ася само 3а пвл
н о т а т а на определенията на най-блидката причина, а не 3а пвл
н о т а т а на една редица. И зискването на закона 3а д о с т а т в ч н о -
т о основание се удовлетворява о т всяко дадено д о с т а т в ч н о
основание. Но т о незабавно се появява о т н о во , к о гато т о в а
основание на свой ред се разглежда к а т о следствие, но никога не
се о т н ася непосредствено 3а редица о т основания. Ако, напро
т и в , вм есто да се обврнем към сам и те неща, се придържаме са
мо квм аб с т р а к т н и п он яти я, т е зи различия изчезват. Тогава
веригата на ред уващ и те се причини и действия или на сменя
щ и т е се основания и следствия ни се представя 3а верига само
о т причини или о т основания 3а последното действие, а пъл
нотата на условията, едва чрез к о я т о едно основание с т а в а
достатъчно, се явява к а т о пълнота на онази п ри ета редица са
мо о т основания, свщ ествуващ и единствено заради последно

т о следствие. Тогава а б с т р а к т н и я т принцип на разума т в в р -
де дрвзко се появява свс св о ет о изискване 3а безусловното. Но
3а да разберем н евал и д н остта на т о в а изискване, не е нужна
някаква специална критика на разума чрез ан ти н ом и и те и
т я х н о т о разрешение, а само критика на разума в смисвла, в
к о й то аз я схващам, т .е . изследване на о т н о ш ен и ет о на абс
т р а к т н о т о познание квм непосредствено и н т у и т и в н о т о
чрез изхождане о т неопределената всеобщ ност на пвр вото
квм у с т о й ч и в а т а определеност на последното. О т една т а к а
ва критика произтича, че с в щ н о с т т а на разума по никаквв на
чин не се свсто и в изискването на някакво безусловно: защ о то ,
щом к а т о подходи квм т о з и ввпрос напвлно сериозно, неизбеж
но сам ще откри е, че безусловното е п р о сто безсмислица. Ка
т о познавателна способност р а зу м вт може да има р аб о та са
мо с обекти ; а 3а с уб ек т а всеки о б ек т необходимо и неотм ени
мо е подчинен на закона 3а основанието, к ак т о aparte ante, т а к а
и a parte post*. В ал и д н о стта на закона 3а основанието до т ак ава
степ ен е присвща на ф о р м ат а на свзнанието, че п р о сто не мо
жем обективно да си представим нищо, 3а к о е т о п о -н а т а т в к
да не се изисква ввпр освт „защ о“ , следователно - никаквв абсо
л ю тен Абсолю т, к о е т о би било глупост. Това, че на т о зи или
на онзи е удобно да се спре на нещо и произволно да го приеме 3а
А бсолю т, не може да постигне нищо п р о ти в т а з и неотм ени
ма д о с т о в е р н о с т дори к огато п р ет ен ц и я т а се проввзгласява с
много важна физиономия. Д ей стви телн о, всички празни при
казки 3а А б со л ю тн о то , т а з и п о ч т и единствена т е м а на опи
т и т е 3а свздаване на философии след К а н т , не са нищо друго
освен космологическото д ок азател ство incognito**. Това доказа
т е л с т в о , обявено 3а загубило всички права и 3а незаконно в ре
з у л т а т на проведения о т К а н т процес срещу него, не се осме
лява повече да се показва в истинския си вид и з ат о в а се появя
ва предрешено по всеввзможни начини: т у в благородната ман
т и я на ин телектуален наглед, или к а т о ч и ст о мислене, т у ка-
* По отношение на преди, по отношение на след (лат.) - Б. пр.

** Скрито (лат.) - Б. пр.
шо подозрителен скитник, к о й т о пости га сво ет о о т ч а с т и с

просия, о т ч а с т и с у п о р и т о с т в по-непретенциозни филосо-
феми. Но ако на господата абсолю тно им е необходим Абсо-
л ю т , аз искам да им дам т ак ъ в А бсолю т, к о й т о много по-добре
да с ъ о т в е т с т в а на всички изисквания, о т к о л к о т о т е х н и т е
мъгляви безсмислици: т о в а е м а т е р и я т а . Тя не е възникнала и е
непреходна, следователно д ей стви телн о е независима и quod
per se est et per se concipitur*. О т нейн ото лоно произлиза всичко
и всичко се връща в него: какво повече може да се иска о т един
Абсолют? - Но по-скоро би трябвало да се подвикне на тези , на
к о и то не е подействала никаква критика на разума:
Не с т а в а й т е жени, к о и то вечно
на първите си думи пак се връ щ ат,
макар че с часове ги вразумяваш !92
Това, че връщ ането към една безусловна причина, към едно

първо начало по никакъв начин не е заложено в с ъ щ н о с т т а на
разума, е доказано всъщ н ост и ф актически, а именно: праре-
лигиите на човешкия род, к о и т о и днес и м а т най-голям брой
последователи на з ем я т а , т .е . брахманизмът и будизмът, не
по зн ават и не д о п уск ат подобни предположения, а 3а т я х ре
д и ц ата на обуславящ ите се едно о т друго явления е безкрайна.
По т о з и въпрос препращам към следващ ата по-долу при кри
т и к а т а на п ъ рвата антином ия забележка, към к о я т о може да
се добави и изследването на Upham Doctrine ofBuddhaism (с. 9)93
и изобщо всяко истинско изложение на религиите на Азия. Не
следва да се о т ъ ж д е с т в я в а т ю д е й с т в о т о и разум ът.
К а н т , к о й т о иска да о т с т о и своя мним принцип на разума
не к а т о обективно валиден, а само к а т о субекти вн о необхо
дим, дори к а т о т а к ъ в го дедуцира само чрез повърхностен со-
физъм - с. 307; V, 36494. Тъй к а т о се о п и твам е да подведем всяка
и звестн а ни исти н а под по-обща истина, доколкото т о в а е
възможно, т о з и о п и т не можел да бъде нищо друго освен го н и т
ба на безусловното, к о е т о предпоставяме. В д е й с т в и т е л н о с т
* Това, което съществува чрез себе си и се схваща чрез себе си

(лат.)91 - Б. пр.
чрез т а к о в а тврсене не правим нищо друго, освен да прилагаме

и целесвобразно да използваме 3а опростяване на н аш ето поз
нание чрез 0630p разума, т .е . т а з и способност 3а а б с т р а к т
но, общо познание, отличаващ а разсвдливия, надарен с говор,
мислещ човек о т ж и в о т н о т о , к о е т о е роб на н аст о я щ ет о .
Използването на разума се свсто и именно в т о в а , да познава
ла ч а с т н о т о чрез о б щ о т о , отделния случай чрез правилото,
правилото - чрез по-общо правило, следователно да твр си м
най-общ ите гледни то ч к и : чрез т а к о в а обобщение н аш ето
познание с т а в а то л к о ва облекчено и усввврш енствано, че о т
т у к ввзниква гол ям ата разлика между ж и в о т а на ж и в о т н о т о
и на човека, и о т друга ст р а н а - между ж и в о т а на образова
ния и на необразования човек. Н аистина редиц ата на основа
нията на познанието, к о я т о свщ ествува само в о б л а с т т а на
а б с т р а к т н о т о , следователно на разума, винаги намира своя
Заввршек при недоказуемото, т .е . при една представа, к о я т о
вече не е обусловена според т о з и вид на закона 3а основанието,
следователно - при а priori или а posteriori непосредствено на
гледно п р ед ставя н о то основание на най-висш ето положение
на вери гата на умозаклю ченията. Още в т р а к т а т а 3а закона
3а основанието, § 50, показах, че наистина т у к редицата на
осн ован ията на познанието преминава в т а з и на основанията
на с т а в а н е т о , или на б и т и е т о . Но да се използва т о в а о б с т о
я т е л с т в о , 3а да се докаже според закона 3а п р и ч и н н о стта на
личието на някакво безусловно, дори и само к а т о изискване, е
ввзможно само 6 случай, че сввсем не са различени видовете на
Закона 3а основанието, а, придвржайки се квм а б с т р а к т н и я му
израз, всички т е се см есват. Но К а н т се о п и т ва да обоснове
т о в а смесване дори п р о ст о чрез игра с д ум и т е Universalitas и
Universitas, с. 322; V, 37995. - Следователно е напвлно погрешно,
че н аш ето тврсене на no-висши основания на познанието, на
по-общи истини произлиза о т пред п о ставян ето на безусло
вен по св о е т о свщ ествуване о б е к т или има нещо общо с т о в а .
И как би могло да бвде свщ ествен о 3а разума да предпоставя
нещо, к о е т о т р я б в а да признае 3а безсмислица, щом размисли
вврху него. По-скоро произходвт на т о в а понятие 3а безу
словното не може да се о тк р и е другаде освен в и н е р т н о с т т а
ПРИЛОЖЕНИЕ. КРИТИКА НА КАНТОВАТА ФИЛОСОФИЯ 7 15
на индивида, к о й т о по т ак ъ в начин иска да се избави, макар и

без к а к в о т о и да е оправдание, о т всички чужди и собствени
въпроси.
С а м и я т К а н т наистина отри ча о б е к т и в н а т а валидност
на т о зи мним принцип на разума, но все пак го обявява 3а не
обходима субективна предпоставка и т а к а внася едно не
преодолимо раздвояване в н аш ето познание, к о е т о скоро ще
покажа по-ясно. За т ази цел т о й развива п о -н а т а т ъ к посоче
ния принцип на разума, с. 322; V, 37996, според любимия си ар-
хи тектон и чн о-си м етри чен м ето д . О т т р и т е категории на
о тн о ш ен и ето произлизат т р и вида умозаключения, всеки о т
к о и то дава ръководната нишка 3а т ъ р се н е т о на едно особено
безусловно. Е т о защо има т р и безусловни: душа, с в я т (к а т о
о б е к т сам по себе си затвор ен а т о т а л н о с т ) , Бог. Т ук ведна
га може да се забележи едно значимо противоречие, на к о е т о
обаче К а н т не обръща внимание, т ъ й к а т о т о би било опас
но 3а с и м е т р и я т а : две о т т ези безусловни сам и те са о т н о
во обусловени о т т р е т о т о , а именно, д у ш а т а и с в е т ъ т - о т
Бога, к о й т о е т я х н а т во р я щ а причина: следователно общ 3а
д в е т е първи безусловни и 3а т р е т о т о съвсем не е п р ед и к ат ъ т
на б езусл о вн о стта, 3а к о й то все пак т у к е въпросът, а само
п р е д и к ат ъ т на умозаклю чаването според принципи на о п и т а
о твъд о б л а с т т а на н еговата възможност.
К а т о о став и м н астрана т о в а , ние намираме в т р и т е без
условни, до к о и то , според К а н т , т р я б в а да достигне всеки ра-
Зум, следвайки съ щ н о ст н и т е си закони, о т н о в о т р и т е главни
предм ета, около к о и т о се е въ ртяла ц я л а т а намираща се под
влиянието на х р и с т и я н с т в о т о философия, к а т о се започне
о т схо ласти ц и те и се достигне до К ристиан Волф. К ол кото и
достъпни и обичайни да са 3а разума и днес т е зи п о н яти я бла
годарение на т е зи философи, все пак с т о в а по никакъв начин
не е доказано, че и без О тк р о вен и ето сп о м ен ат и те п о н яти я
следва да п р о и з т и ч а т о т р а зв и т и ето на всеки разум, к а т о
характерни 3а с а м а т а му същ н ост творения. За да се докаже
т о в а , би следвало да се прибегне до и стори ческото изследване
и се проучи дали древните и неевропейските народи, особено
народите на И н дустан , и мнозина о т най-древните гръцки
философи д ей стви тел н о са достигнали до т е зи поняти я, или

п р о сто ние великодушно им ги приписваме и к а к т о гврците
намирали навсяквде сво и т е богове, сввсем погрешно превеж
даме Брама на и н дуси те и Ян на к и т а й ц и т е с д у м а т а „бог“ ; а
още и дали по-скоро и с т и н с к и я т теизвм не се среща само в иу-
дей ската и в д в е т е произлезли о т нея религии, ч и и то последо
ватели именно поради т о в а обеди няват приввржениците на
всички остан али религии на з е м я т а под наименованието езич
ници - един, казано между друго то , ввв висша степен п ро сто-
в а т и груб израз, к о й то би следвало да бвде прогонен поне о т
свчиненията на учените, з а щ о т о о т в ж д е с т в я в а и п о ставя в
един куп брамани, будисти, египтяни, гврци, римляни, герман
ци, гали, ирокези, патагонци, караиби, т а и т я н и , австралийци
и т .н . За поповете един т а к в в израз е подходящ,: о т учения
с в я т обаче т о й незабавно тр я б ва да бвде прокуден, нека замине
3а Англия и да се засели 6 Оксфорд. - Това, че особено будизм вт,
т ази най-разпространена религия на зем я та, сввсем не свдвржа
теизвм и дори се о твр ащ ава о т него, е добре известно. Що се
о т н ася до П л ато н , аз свм на мнение, че 3а периодично прихва
щащия го теизвм т о й е задвлжен на иудеите. З а т о в а Нутений
(според Clem. Alex. Strom., I, c. 22, Euseb. praep. evang., XIII, 12, u
в Свидас nog д у м а т а „Нумений“ ) го нарича Moses graecisans*: Ti
y a p eaxi n?iax&)v, y Mcoayg axxixi^cov**, и го упреква в т о в а , че
е украл (а я о а г Л у а а ц ) учението си 3а Бога и 3а свтвор ен и ето
о т свчиненията на Мойсей. Клетенс ч е с т о се врвща квм т о в а ,
че П л ат о н е познавал и е използвал книги те на Мойсей, напр.
Strom., I, 25. - V , е. 14, § 90 и т .н . - Paedagog., II, 10 и III, 11; свщо
в Cohortatio ad gentes, с. 6ЧЯ, квдето, след к а т о нахокал и се по
диграл в п р е д ш ес т в ащ ат а глава по монашески с всички грвцки
философи, че не са били иудеи, ввзхвалява единствено П л ато н
и изразява ввзхищ ението си, че П л ато н е усвоил теи зм а о т
и уд еи те т а к а , к а к т о е научил геометрия о т е ги п т я н и т е, ас
троном и я о т вавилонците, магия о т т р а к и т е и много неща -
* Г о в о р е щ гр вц к и М ой сей ( л а т . ) 97 - Б. пр.
* * З а щ о т о к а к в о д ру го е П л а т о н о свен г о в о р е щ гр вц к и М ойсей
(гр.).
ПРИЛОЖЕНИЕ. КРИТИКА НА КАНТОВАТА ФИЛОСОФИЯ 7 17
о т асирийците: O i5 a oon xonç вгваахакогщ , xçcv anoxpxm xeiv

eüekriç--------------8o£,av xyv t ô t Teou л а р ’ oœxcov cocpeAriaai
xcov Eßpoucov (tuos magistros novi, licet eos celare velis,----------- ilia
de Deo sententia suppeditata tibi est ab Hebraeis)*. Ввлнуваща сце
на на признание! Но стран н о потвврждение на т о в а намирам
в следното. Според П л у та р х (в Mario)99 и още повече според
Л актанций (I, 3, 19) П л ато н е благодарил на природата, че го е
сяд ал а човек, а не ж и во тн о , мвж, а не жена, грвк, а не варварин.
А в „Еврейски м олитви“ на Исак Ойхел, превод о т еврейски,
в т о р о издание, 1799, с. 7, се свдвржа утр и н н а м олитва, в к о я т о
се благодари на Бога и т о й се ввзхвалява 3а т о в а , че е свтворил
молещия се евреин, а не езичник, свободен, а не роб, мвж, а не
жена. - Едно т а к о в а историческо изследване би избавило К а н т
о т н е п р и я т н а т а необходимост, в к о я т о попада, к о гат о за
с т а в я с п о м ен ат и те т р и п о н яти я необходимо да произлязат
о т природата на разума, а ввпреки т о в а показва, че т е са не-
св ст о я т ел н и и не м о г а т да б в д а т обосновани о т разума. По
т а к в в начин К а н т преврвща самия разум в со ф и ст, к о гато на
с. 339; V, 397100 казва: „Те са софистикации не на хо р а т а , а на са
мия ч и с т разум, о т к о и т о дори и най-мвдрият измежду всич
ки хора не може да се освободи; може би след много усилия т о й
наистина ще може да се предпази о т гр еш ката, но не ще може
никога напвлно да се освободи о т илю зията, к о я т о непреквс-
н а т о го преследва и се подиграва с него.“ Свобразно с т о в а т е зи
К ан то ви „идеи на разума“ м о гат да се ср ав н я т с фокус, в кой
т о о т р азя в ан и те о т вдлвбнато огледало лвчи, насочени квм
него, се сли ват няколко цола пред п о в в р х н о с т т а му, в резул
т а т о т к о е т о чрез един неизбежен процес на разсвдвка т а м ни
се представя п редм ет без реалност.
Наименованието идеи 3а онези т р и мнимо необходими т в о
рения на чи сти я т ео р ет и ч ен разум обаче е избрано несполу
чливо и е заим ствано о т П л атон . С него т о й означаваше не
преходните образци, к о и то , размножени в п р о с т р а н с т в о т о и
врем ето, с т а в а т неясно видими в безбройните, отделни, пре
* Познавам т в о и т е учители дори и да искаш да ги скриеш---------

вярата в Бога си получил о т евреите (гр.; лат.) - Б. пр.
ходни неща. Следователно „и деи те“ на П л ато н са напвлно на

гледни, квм к о е т о т а к а определено насочва и д ум а т а , избрана
о т него 3а означаването им и к о я т о с в о т в е т н о би могла да се
преведе само с думи 3а означаване на нагледност или видимост.
А К а н т е употребил т ази дума, 3а да означи т о в а , к о е т о се на
мира то лк ов а далече о т всяка ввзм ож ност на нагледа, че дори
а б с т р а к т н о т о мислене само о т ч а с т и може да го достигне. В
продвлжение на двадесет и два века д у м а т а идея, ввведена най-
напред о т П л ато н , е запазила значението, в к о е т о я е у п о т
ребявал П латон , зайчото не само всички древни философи, но
и схоласти ц и те, и даже цврковните о т ц и и средновековните
теолози са я употребявали само в т о в а П латоново значение,
а именно в смисвла на л а т и н с к а т а дума exemplar*, к а к т о ясно
показва Суарес в св о ет о двадесет и п е т о Разсвждение, секция
I. - Това, че по-квсно б е д н о с т т а на т е х н и т е езици е подма
мила англичани и французи квм неправилна уп отреба на т ази
дума, е д о с т а т в ч н о лошо, но без особено значение. Свбсем не
може да се оправдае К а н т о в а т а неправилна уп отреба на д у
м а т а идея чрез придаването й на ново значение, основаващо се
на м исвлта, че и д еята не е о б е к т на о п и та, значение, к о ет о
има нещо общо с „идеите“ на П л ато н , но и с всички ввзможни
химери. Твй к а т о една неправилна уп отреба в продвлжение на
немного години бледнее пред а в т о р и т е т а на много векове, аз
винаги уп отребявам т ази дума в нейното ст ар о , пврвоначал-
но, П латон ово значение.
Опровержението на рационалната психология е много по-

обстойно и двлбоко 6 п вр во то издание на Критика на чистия
радулл, о т к о л к о т о ввв в т о р о т о и следващ ите издания; за т о в а
т у к ще използвам само него. К а т о цяло т о в а опровержение е
много голяма заслуга и свдвржа много верни неща. Обаче аз свм
на мнение, че само поради с в о я т а любов квм с и м етр и я т а К а н т
извежда к а т о необходимо п о н я т и е т о 3а д у ш а т а о т паралогиз-
ма на чи сти я разум чрез прилагането на изискването 3а безу
словното квм п о н я т и е т о субстанция, к о я т о е п вр вата к а т е
Образец, праобраз (лат.) - Б. пр.

ПРИЛОЖЕНИЕ. КРИТИКА НА КАНТОВАТД ФИЛОСОФИЯ 719
гория на о тн о ш ен и ето , и свобразно с т о в а твврд и , че по так вб

начин 6в6 всеки тео р ети зи р ащ разум ввзниква п о н я т и е т о 3а
душа. Ако т о в а понятие дей стви телн о имаше своя произход
в п р ед п о ставката 3а последния су б е к т на всички предикати
на някое нещо, би следвало не само в човека, но свщо т а к а и ввв
всяко неживо нещо с необходимост да се приеме свщ ествува-
н е т о на душа, за щ о т о и т о изисква последен суб ек т на всички
свои предикати. Но изобщо К а н т си служи с един сввсем недо
п у ст и м израз, к огато говори 3а нещо, к о е т о може да свщ ест-
вува само к а т о суб ек т, а не к а т о предикат (напр. Критика на
чистияразут, с. 323; V, 412'01; Пролеготни, § 4 и 47); макар че още
в Метафирика на А р и ст о т ел , IV, гл. 8, може да се намери пример
3а т о в а . Нищо не свщ ествува к а т о суб ек т и предикат, защо
т о т е зи термини принадлежат изключително квм логиката
и означават о т н о ш ен и ет о на аб ст р ак т н и пон яти я едно квм
друго. В нагледния с в я т техн и корелати или представители
следва да б в д ат с уб ст ан ц и я т а и акциденцията. Но т о гава ня
ма нужда п о -н а т а т в к да тврси м онова, к о е т о свщ ествува ви
наги само к а т о субстанция и никога к а т о акциденция, т в й ка
т о непосредствено го имаме в лицето на м а т е р и я т а . Тя е суб
с т а н ц и я т а на всички свой ства на н ещ ата, к о и т о пвк са нейни
акциденции. Ако искаме да запазим т о к у -щ о порицания о т нас
израз на К а н т , т я дей стви телн о е последният су б е к т на всич
ки предикати на всяко емпирично дадено нещо - именно т о в а ,
к о ето о ст ав а след о т с т р а н я в а н е т о на всички нейни свой ства
о т всякаквв вид: и т о в а се о тн ася к а к т о 3а човека, т а к а и 3а
ж и в о т н о т о , р а ст е н и ет о или камвка и е т а к а явно, че, 3а да не
се забележи, се изисква детерминирано нежелание да се забеле
жи. Скоро ще покажа, че м а т е р и я т а наистина е п р о т о т и п на
п о н я т и е т о субстанция. С у б е к т и предикат обаче се о т н а с я т
квм субстанция и акциденция по-скоро к ак т о зако н вт 3а до-
с т а т в ч н о т о основание в логиката квм закона 3а причинност-
т а в природата и колкото е недопустим о смесването или
о т в ж д е ст в я в а н е т о на последните, толкова и на пврвите. Но
К а н т довежда т о в а смесване и о твж дествяван е до най-висока
степен в Пролеготени, § 46, 3а да изведе п о н я т и е т о 3а д у ш а т а
о т т о в а 3а последния суб ек т на всички предикати и о т фор
м а т а на катего ри чн ото умозаключение. За да откри ем софис-

т и к а т а 6 т о з и параграф, е необходимо само да си спомним, че
су б е к т и предикат са ч и ст о логически определения, отнасящ и
се изключително 3а аб с т р а к т н и понятия, и т о според о т н о
ш ен и ето им 6 съждението; напротив, п о н я т и я т а субстанция
и акциденция принадлежат към нагледния с в я т и схващ ането
му в разсъдъка, но се нам ират т а м само к а т о тъж дествен и с
м а т е р и я т а и ф о р м ата или к а ч е с т в о т о . По т о з и въпрос неза
бавно ще говорим по-подробно.
В д е й с т в и т е л н о с т п р о т и во п о л о ж н о ст т а, к о я т о е дала
повод 3а приемането на две коренно различни субстанции, на
д у ш а т а и т я л о т о , е п р о т и в о п о л о ж н о ст т а на о б ек ти в н о то
и суб е к т и в н о т о . Ако схване обективно себе си във външния
наглед, човек ще о ткр и е едно п р о тяж н о и изобщо съвсем т е л е
сно същ ество; схване ли себе си в сам о то самосъзнание, т о е с т
ч и сто субективно, ще о ткр и е само същ ество, к о е т о иска и
си представя, к о е т о е свободно о т всички форми на нагледа,
следователно същ ество без никакви свой ства, присъщи на т е
л а т а . Тогава т о й образува п о н я т и е т о душа, к а к т о и всички
тран сцен ден тн и п он яти я, к о и т о К а н т нарича идеи, к а т о
прилага закона 3а основанието, ф о р м ат а на всички обекти към
т о в а , к о е т о не е о б ек т , и т о в дадения случай - към с уб ек т а
на познанието и искането. Той разглежда познанието, мис
ленето и искането к а т о действия, ч и я т о причина търси, и
т ъ й к а т о не може да приеме т я л о т о 3а т я х н а причина, приема
една съвсем различна о т него причина. По т о зи начин доказ
в а т съ щ ествуван ето на д у ш а т а д о гм ати ц и те - о т първия
до последния: още П л ато н във Федър, а също и Волф: а именно,
к а т о изхож дат о т мисленето и искането к а т о о т действия,
к о и т о в о д я т към т ази причина. Едва след к а т о по т о зи начин,
чрез хи постази ран ето на една с ъ о т в е т с т в а щ а на д ей стви ето
причина е възникнало п о н я т и е т о 3а едно нематериално, прос
т о , неразрушимо същ ество, п р е д с т а в и т е л и т е на т а з и школа
Започнали да разви ват и д ем о н стр и р ат т о в а понятие, изхож
дайки о т п о н я т и е т о субстанция. Но т е са образували сам о то
пон яти е по-рано съвсем специално 3а т а з и цел чрез следната
Заслужаваща внимание х и т р о с т .
С първия клас на п р ед ст ави т е, т о е с т с нагледния, реалния

с в я т , е дадена и п р е д с т а в а т а 3а м а т е р и я т а , т ъ й к а т о гос
п о д с т в а щ и я т в т о з и с в я т закон 3а п р и ч и н н о стта определя
см я н ат а на съ сто я н и я та, к о и то сами п р е д п о с т а в я т нещо
постоянно, чи и то изменения са т е . По-горе, при положението
3а п о с т о я н н о с т т а на суб с т а н ц и я т а , с позоваване на казано
т о по-рано, показах, че т а з и представа 3а м а т е р и я т а въдник-
ва, к о гат о в разсъдъка, 3а к о й то т я единствено същ ествува,
чрез Закона 3а п р и ч и н н о стта (ед и н ствен ата форма на позна
н и ето на разсъдъка) най-тясно се обеди няват п р о с т р а н с т в о
т о и врем ето и делът на п р о с т р а н с т в о т о в т о з и п р о д у к т се
разкрива к а т о п о с т о я н с т в о на материята, а делът на време
т о - к а т о смяна на състоянията на м а т е р и я т а . Сама 3а себе
си м а т е р и я т а може да се мисли само in abstracto, но не може да
се представя нагледно; защ о то 3а нагледа т я винаги се показ
ва вече в някаква форма и с някакво качество. Субстанцията
е абстракция о т т о в а поняти е 3а материята, следователно
no-висш Genus*, и възниква, к о гато в п о н я т и е т о 3а м а т е р и я
т а се о ст ав я само п р ед и к ат ъ т на п о с т о я н н о с т т а , а всички
т е й остан али същ ествени свой ства - п р о т я ж н о с т , непрони-
цаем ост, делимост и т .н ., мислено се и з о с т а в я т . К а т о всеки
no-висш Genus п о н я т и е т о субстанция следователно съдържа
в себе си по-малко, о т к о л к о т о п о н я т и е т о материя: но з а т о в а
т о не съдържа повече в себе си, к а к т о обикновено, по-висшия
Genus, т ъ й к а т о не обхваща повече по-нисши genera** освен ма
т е р и я т а ; а м а т е р и я т а о ст ав а ед и н ст вен и я т дей стви телен
вид на п о н я т и е т о субстанци я, единствено доказуемия вид,
чрез к о й т о се реализира и потвърждава съдържанието на по
н я т и е т о субстанция. Следователно ц ел та, заради к о я т о ра
зум ъ т обикновено създава чрез абстракция по-висше понятие,
а именно, 3а да мисли в него едновременно повече различни по
особените си определения видове, в дадения случай липсва: сле
дователно т ази абстракция или е предприета съвсем безцелно
и безсмислено, или т у к се крие някакво намерение. То с т а в а яв
но, к о гато към истинския вид на п о н я т и е т о субстанци я, към
* Род (лат.) - Б. пр.

** Родове. Видове (лат.) - Б. пр.
м а т е р и я т а , се присъединява вто р и вид - именно нематериал

н а т а , про ста, неразрушима субстанция, д у ш а т а . Н ечестно
т о въвеждане на п о н я т и е т о 3а д у ш а т а е станало с т о в а , че
още при образуването на по-високото понятие - субстанция,
е постъпено п ро ти в законите на логиката, нелогично. В зако
носъобразния си ход разум ът образува едно по-високо родово
понятие винаги само к а т о п о ставя едно до друго няколко ви
дови пон яти я, подхожда към т я х чрез сравнение, дискурсив-
но, и чрез пропускането на т е х н и т е различия и запазването
на с х о д с т в а т а им получава родово понятие, к о е т о ги обхваща
всичките, но е по-бедно по съдържание. О т т у к следва, че ви
д о ви те п о н яти я винаги т р я б в а да предхож дат родовото. В
настоящ ия случай обаче е о б р а т н о т о . Само п о н я т и е т о ма
т е р и я е било налице преди р о д овото понятие субстанция, об
разувано о т първото понятие без основание и следователно
без оправдание чрез произволно изоставяне на всички опреде
ления на п о н я т и е т о м атер и я с изключение на едно. Едва след
т о в а наред с п о н я т и е т о м атер и я е бил поставен в т о р и я т ,
неистински вид и по т ак ъ в начин - подставен. За образуване
т о му не е било нужно нищо друго освен изрично отрицание
на онова, к о е т о още преди т о в а мълчаливо е било пропуснато
в по-високото родово понятие, а именно, п р о т я ж н о с т , неп-
роницаемост, делимост. По т ак ъ в начин п о н я т и е т о субстан
ция е било образувано само 3а да бъде сред ство 3а н еч ес т н о то
включване в него на п о н я т и е т о 3а нематериална субстанция.
Следователно п о н я т и е т о субстанци я е твърде далече о т т о
ва, да може основателно да бъде см я та н о 3а категория или не
обходима функция на разсъдъка: т о по-скоро е едно във висша
степен ненужно понятие, защ о то ед и н ствен о то му действи
тел н о съдържание вече е включено в п о н я т и е т о 3а м ат ер и я
т а ; о с т а в а щ а т а голяма празнота не може да бъде запълнена
с нищо друго освен с неправомерно образуваното видово по
н я т и е 3а нематериална субстанция, само заради приемането
на к о е т о е било създадено п о н я т и е т о субстанция. Е т о защо
последното понятие, стр о го взето , следва напълно да бъде
отхвърлено и навсякъде на м я с т о т о му да бъде поставено по
н я т и е т о м атери я.
К атего р и и те бяха прокрустобо ложе 3а всяко възможно

нещо, а т р и т е вида умозаключение са т а к о в а ложе само 3а
т р и т е т а к а наречени идеи. И деята 3а д у ш а т а бе заставена да
произлезе о т катего р и ч н ата форма на умозаключението. Сега
идва ред ъ т на д о гм ати ч н и те представи 3а р я л о т о на св ет а,
доколкото т о в а ряло к а т о о б е к т сам по себе си се мисли меж
ду две гранири - гранирата на най-малкото (атом а) и тади на
най-голямото (гранири на с в е т а във врем ето и п р о с т р а н с т в о
т о ) . Сега т е зи представи т р я б ва да произлязат о т ф о р м ат а
на х и п о т е т и ч н о т о умозаключение. При т о в а т у к не е нужна
някаква особена принуда, защ о то х и п о т е т и ч н о т о съждение
получава с в о я т а форма о т закона 3а основанието и о т необ
мисленото, безусловно прилагане на т о з и закон, а след т о в а о т
произволния о т к а з о т него наистина възникват всички т а к а
наречени идеи, не само космологическите. Те възникват имен
но чрез т °6а, че съгласно т о зи закон се търси винаги само за
в и с и м о с т т а на един о б е к т о т друг, д о к ат о накрай ум о р а т а
на с п о с о б н о ст т а 3а въображение не п о стави рел на т о в а пъ
т е ш е с т в и е . При т о в а се изпуска о т очи, че всеки о б е к т , дори
р я л а т а редира на о б е к т и т е и с ам и я т закон 3а основанието
се н ам и р ат в една много по-близка 3а т я х и значима зависи
м о с т , именно зав и с и м о с т т а о т познаващия с у б е к т , само 3а
чи и то обекти , т о е с т представи, е валиден т о з и закон, кой
т о определя сам о то им м я с т о в п р о с т р а н с т в о т о и врем ето.
Тъй к а т о , доколкото ф о р м ат а на познанието, о т к о я т о т у к
се извеж дат само космологическите идеи, а именно законът 3а
основанието, е изворът на всички необходими 3а м ъдруването
хипостази, в т о зи случай не са нужни софизми. Но софщ ми-
т е са то лк ов а повече необходими, 3а да се класифирират т е зи
идеи според ч е т и р и т е заглавия на к атего ри и те.
1) Космологическите идеи с оглед на п р о с т р а н с т в о т о и
врем ето, т о е с т на гранирите на с в е т а в т я х , смело се разг
л еж д ат к а т о определени о т к а т е го р и я т а количество, с к о я т о
т е явно н я м а т нищо общо освен случайното означаване в ло
ги к ата на обема на п о н я т и е т о 3а с у б е к т а в съждението с д у
м а т а количество - един образен израз, вм есто к о й т о със същия
успех би могъл да бъде избран друг. Но 3а К а н т о в а т а любов към
724 АРТУР ШОПЕР1ХАУЕР
с и м е т р и я т а е д о с т а т ъ ч н о да се възползва о т предоставено
т о й о т щ астли вия случай име и да свърже с него трансцен-
д е н т н и т е догми 3а размера на света.
2) Още по-смело К а н т свързва т р ан сц ен д ен т н и те идеи 3а
м а т е р и я т а с качеството, т о е с т с утвъ рж д ен и ето или о т р и
цан ието в съждението, при к о е т о 3а т о в а липсва основание
дори в случайното схо д ство на д ум и те, за щ о т о именно към
кол и чество то, а не към качеството на м а т е р и я т а , се о т н а
ся н ей н ата механическа (не химическа) делимост. Но, к оето
е още по-важно, ц я л а т а т а з и идея 3а д е л и м о с т т а съвсем не
принадлежи към с л е д с т в и я т а на закона 3а основанието, о т
к о й то к а т о о т съдържание на х и п о т е т и ч н а т а форма на умо-
Заключението все пак следва да п р о и зт и ч а т всички космоло-
гически идеи. З ащ о то твъ рден и ето, на к о е т о К а н т се опира
т у к , че о т н о ш ен и ет о на ч а с т и т е към ц я л о то е отнош ение
на условието към обусловеното, следователно е отнош ение
според закона 3а основанието, е наистина фин, но все пак ли
шен о т основание софщъм. Н апротив, т о в а отнош ение се
опира на закона 3а противоречието. Ц я л о то не същ ествува
чрез ч а с т и т е , н и т о ч а с т и т е чрез ц я л о то, а т е с необходи
м о с т с ъ щ е с т в у в а т заедно, з ащ о то са едно и о т д е л я н е т о им
е само един произволен а к т . На т о в а се основава о б с т о я т е л
с т в о т о , че според закона 3а противоречието, ако мислено се
о т с т р а н я т ч а с т и т е , о т с т р а н я в а се и ц яло то, и обратно, а
не - че к а т о основание ч а с т и т е обусл авят ц я л о то к а т о следс
твие и че з а т о в а сме принудени според закона 3а основанието
да търси м последните ч асти , 3а да схванем о т т я х к а т о о т
основание ц ялото. - Толкова големи затруднения преодолява
т у к л ю б о вта към с и м етр и я т а.
3) Под заглавието на отношението би следвало, строго
погледнато, да бъде поставена и д ея т а 3а пъ рвата причина на
св е т а. К а н т обаче е принуден да я запази 3а ч е т в ъ р т о т о за
главие - м о д а л н о с т т а , 3а к о е т о иначе не би остан ало нищо.
Той насилствено включва т а з и идея в заглавието на модал
н о с т т а , к а т о изхожда о т т о в а , че случайното ( т о е с т според
н еговото диаметрално противоположно на и с т и н а т а обяс
нение - всяко следствие о т с в о е т о основание) се превръща в
необходимо чрез пъ рвата причина. З а т о в а т д к заради с и м е т

р и я т а к а т о т р е т а идея се явява п о н я т и е т о 3а свободата, под
к о я т о обаче в д е й с т в и т е л н о с т се има предвид единствено
подхож дащ ата в случая идея 3а причината на св е т а , к а к т о яс
но се казва в забележ ката към т е з а т а на т р е т и я конф ли кт на
т р ан с у е н д е н та л н и те идеи. Следователно т р е т и я т и ч е т
в ъ р т и я т кон ф ли кт на т р ан су ен д ен та л н и те идеи всъщ ност
са тавтологи чн и.
О тносно всичко т о в а мисля и твърдя, че уя л а т а антино-
мия е само една шарлатания, една привидна борба. Само т в ъ р
денията на антитезите наистина се основават на ф орм ите на
н аш ата познавателна способност, т о е с т ако т о в а се изрази
обективно, върху необходимите, a priori достоверни, всеобщи
Закони на природата. З ат о в а само т е х н и т е доказателства са
проведени о т обективни основания. Н апротив, твърдения
т а и д о к азат е л ст в ат а на тезите н я м ат никакво друго освен
субективно основание, опи рат се изуяло върху с л а б о с т т а на
медруващия индивид, ч и ето въображение се уморява при един
безкраен регрес и зат о ва го завършва чрез произволни предпо
ложения, к о и то в най-добрия случай се о п и тва да представи в
по-добра светлина, и ч и я т о способност 3а съждение освен т о
ва е парализирана о т ранни и здраво вкоренени предразсъдвуи
по т о зи въпрос. Поради т о в а д о к азат ел ст в ат а на т е з и т е във
всичките четири конфликта са само софизми, д о к ато доказа
т е л с т в а т а на а н т и т е з и т е са неизбежни изводи на разума о т
и зв естн и те ни a priori закони на с в е т а к а т о представа. Дори
К а н т можа само с много усилия и л овкост да удържи т е з и т е
и да им предостави възможност да извърш ват привидните си
нападения срещу надарения с първична сила противник. К ан то-
в и я т пръв и повсеместен п о хват т у к се състои в т о в а , да не
изтъква и да не изолира nervus argumentations*, 3а да го п ред ста
ви в ч и с т вид и ясно, к а к т о се постъпва, к огато човек е убеден в
и с т и н н о с т т а на сво ето твърдение, а т о й по-скоро го п о тул ва
о т д в е т е стран и с порой о т ненужни и дълги фрази.
* Движещата сила на доказателството (лат.) - Б. пр.

Т езите и а н т и т е з и т е , т у к 6 конф ликт, н ап о м н ят 3а 81-

хсиод и абгход АоуодТ 3а к о и т о С о к р а т принуждава да се спо
ри в Облаци на А ри стоф ан . Обаче т а з и прилика се разпростира
само върху ф о р м ата, а не върху съдържанието, к а к т о с о х о т а
биха твърдели онези, к о и т о приписват на най-спекулатив-
н и т е въпроси на т е о р е т и ч н а т а философия влияние върху
м о р а л н о с т т а и з а т о в а сериозно с м я т а т т е з и т е 3а вгхаю д,
а а н т и т е з и т е 3а а81ход ^оуод. Тук с м я т а м 3а излишно да се
Занимавам с т а к и в а ограничени и жалки умове и к а т о о тд авам
предпочитание не на т я х , а на и с т и н а т а , ще покажа, че даде
н и т е о т К а н т д о к азател ства на о т д е л н и т е т е зи са софизми,
д о к ат о д о к а з а т е л с т в а т а на а н т и т е з и т е са направени съвсем
ч естн о , правилно и о т обективни основания. Приемам, че при
п роверката на К а н т о в а т а антином ия ч и т а т е л я т п о сто ян
но ще я има предвид.
Ако се приеме 3а валидно д о к а з а т е л с т в о т о на т е з а т а 8
първия конф ликт, т о доказва повече, о т к о л к о т о е необходи
мо, т ъ й к а т о със същия успех би било приложимо към само
т о време, к а к т о и към см я н а т а на с ъ с т о я н и я та на н ещ ат а
в него и следователно би доказвало, че с ам о т о време следва
да има начало, нещо, к о е т о е безсмислено. Впрочем софизмът
т у к се състои 6 т о в а , че о т с ъ с т в и е т о на начало 6 редицата
на с ъ ст о я н и я та , с к о е т о започва д о к а з а т е л с т в о т о , ненадей
но се подменя с л и п сата на край (с безкрайност) на редицата
и п о -н а т а т ъ к се доказва т о в а , 6 к о е т о никой не се съмнява, а
именно, че зав ъ р ш ен о ст т а на редиц ата противоречи на ней
н а т а безкрайност и въпреки т о в а всяко настоящ е е к р а я т на
м иналото. Но винаги е възможно да се пиели к р а я т на една ре
дица, к о я т о няма начало, без да се накърни н ейн ата безначал-
н о с т : к а к т о и о б р а т н о т о - да се пиели началото на една без
крайна редица. П р о ти в д ей стви тел н о истинния аргум ент на
а н т и т е з а т а обаче, че измененията на с в е т а с необходимост
п р е д п о с т ав я т една безкрайна регресивна редица о т изменения,
съвсем, не се при веж дат доводи. Ние можем да мислим възмож
н о с т т а реди ц ата на причините някога абсолю тно да прекъс-*
* Справедливо и несправедливо слово (гр.) - Б. пр.

ПРИЛОЖЕНИЕ. КРИТИКА НА КАНТОВЛТА ФИЛОСОФИЯ 727
не, но по никаквб начин не можем да мислим б в з м о ж н о с т т а на

едно абсолю тно начало*.
С оглед на границите на с в е т а в п р о с т р а н с т в о т о се доказ
ва, че ако т о й следва да означава дадено цяло, с необходимост
т р я б в а да има граници: заключението е правилно, но е т р я б в а
ло да се докаже именно гол ям ата предпоставка, к о я т о обаче
о ст а в а недоказана. Т о т а л н о с т т а предпоставя граници и гра
ниците п р е д п о с т а в я т т о т а л н о с т : т у к обаче д в е т е произ
волно се п р е д п о ст ав я т . - А н т и т е з а т а обаче не дава 3а тази
в т о р а т о ч к а то лк ова удовлетворяващ о д ок азател ство , кол-
к о т о 3а първата, з ащ о то законът 3а к а у з а л н о с т т а ни предо
с т а в я необходимите определения само с оглед на брем ето, а не
на п р о с т р а н с т в о т о и наистина ни дава a priori сигурност, че
никакво изпълнено време не може да граничи с предш ествало го
празно време и че никакво изменение не може да бвде пврво, но
не и в т о в а , че наред с изпвлненото п р о с т р а н с т в о не може да
има празно. Д отолкова не е вбзможно a priori да се вземе реиде-
* Това, че приемането на граници на света вбв времето съвсем не

е необходима мисбл на разума, може да се докаже даже исторически,
доколкото индийците не я приемат дори 6 народната религия, камо
ли вбв ведите, а се о п и тват митологично да изразят безкрайност
т а на този явяващ се свят, на това лишено о т трай ност и същ-
ност було на Майя чрез чудовищна хронология, к ато много мадро
изтвкват о тн оси тел н о стта на всички времеви величини в следния
м и т (P o lie r , M y t h o lo g ie d e s I n d o u s , Vol. 2 , p . 5 8 5 ) * * . Ч етирите епохи, в
последната о т които живеем, заедно обхващат 4 320 000 години. Та
кива периоди о т четири епохи творящ и ят Брама има всеки ден по
1000 и всяка нощ - по 1000. Годината му се свстои о т 365 дни и свщо
толкова нощи. Той живее, к ато винаги твори 100 о т своите години,
а когато умира, веднага се ражда нов Брама и така о т вечност квм
вечност. Сбщата относителност на бремето се изразява и о т е д и н
особен м ит, който в посоченото свчинение на Полие (т . 2, с. 594) се
преразказва според Пураните: един раджа, след посещение о т някол
ко мига при Вишна, в неговото небе, при врбщането си на земята
открива, че са изминали няколко милиона години и е настъпила нова
епоха, защото всеки ден на Вишна е равен на 100 повторения на че
ти р и те епохи.
** Полие, И н д и й с к а /п а т о л о г и я , т . 2, с. 585 (фр.).
ние по т о з и ввпрос. Но т р у д н о с т т а да се мисли с в е т в т к а т о

ограничен 6 п р о с т р а н с т в о т о е тази , че са м о т о п р о с т р а н с т в о
е необходимо безкрайно и з а т о в а един ограничен краен с в я т в
него, колкото и да е голям, се преврвща в безкрайно малка ве
личина - н е с в о т в е т с т в и е , в к о е т о с п о с о б н о ст т а 3а ввобра-
жение намира непреодолима пречка, за щ о т о свобразно с т о в а
ù о с т а в а само изборвт да си представя с в е т а или к а т о без
крайно голям, или к а т о безкрайно малвк. Това са схващали още
древн и те философи: М ухробмрод 0 хай ууп худ Еягхоирои,
(pyaiv ахолюу ewou ev peycdffl левгсо s v a а х а х т у уеуупйууах,
хаг e v a xo ap o v ev хм axteipco. (Metrodorus, caput scholae Epicu-
ri, absurdum ait, in magno campo spicam unam produci, et unum in
infinite mundum) Stob. Eel., I, c. 2 3 — З а т о в а много о т т я х са
учили (к а к т о веднага следва) алегропд xo ap o u ç ev хм алехрф
(infinites mundos in infinito)***. Това е свщо смисвлвт на К а н т о -
вия ар гум ен т 3а а н т и т е з а т а ; само че т о й го е извратил със
схоластично, н а д у т о изложение. С в щ и я т ар гум ен т може да се
приведе и п р о ти в границите на с в е т а ввв врем ето, ако вече
нямаше много no-убедителен ар гум ен т в рвководната нишка
на к а у з а л н о с т т а . П о -н а т а т в к , при допускането, че с в е т в т
е ограничен в п р о с т р а н с т в о т о , ввзниква н ео тго вор и м и ят
ввпрос, какво предим ство т о га в а би имала изпвлнената ч а с т
на п р о с т р а н с т в о т о пред безкрайната, остан ала празна. Об
стой н о и заслужаващо п р о чи т изложение на ар гум ен т и т е 3а
и п ро ти в к р а й н о с т т а на с в е т а дава Джордано Бруно в п ети я
диалог на с в о я т а книга Del infinito, universe е mondb02. Впрочем
с а м и я т К а н т , к а т о изхожда о т обективни основания, сериоз
но т в в р д и в с в о я т а „Всеобща е с т е с т в е н а и стория и теори я
3а н еб ето“, ч. II, гл. 7, че с в е т в т е безкраен в п р о с т р а н с т в о т о .
За с в щ о т о се обявява и А р и ст о т е л , Phys, [ica], III, гл. 4, и т ази
глава, к а к т о и следващ ата, е много полезна с оглед разбиране
т о на т а з и антином ия.
* Метродор, уч и тел ят на Епикур, учи, че е нелепо 6 едно широко
поле да се роди само един клас, а в безкрайното пространство - само
един свят. Стобей, Е к л [о ^ и ], I, [кн.] I, [гл.] 23. (гр., лат.) - Б. пр.
** Безкрайно много светове в безкрайното пространство (гр.;
лат.) - Б. пр.
В т е з а т а на в то р и я конф ли кт веднага се допуска едно да

леч не фино petitio principii*, к а т о се започва по следния начин:
„Всяка сложна субстанци я в с в е т а се свст о и о т п р о сти час
т и “ 103. О т произволно п р и е т а т а слож ност, разбира се, след
т о в а много лесно се доказва, че т я се свсто и о т п р о ст и ч асти .
Но именно положението „всяка м ат ер и я е сложна“, о т к о ет о
Зависи доказателството, остава недоказано, твкмо gaiyomo е
лишено о т основание предположение. Всвсцност на п р о с т о т о
п р о т и в о с т о и не слож ното, а п р о т я ж н о т о - т о в а , к о е т о има
части , делимото. С т р о го взето , т у к обаче мвлчаливо се при
ема, че ч а с т и т е са свсцествували преди ц я л о то и след т о в а са
били свединени, чрез к о е т о е ввзникнало ц яло то, засцото имен
но т о в а означава д у м а т а „сложно“. Но все пак т о в а може да се
тв в р д и то л к о в а малко, колкото и противополож н ото. Дели
м о с т т а означава само в в з м о ж н о с т т а да се разложи ц я л о то
на части , но по никаквв начин - че т о е свставено о т ч а с т и и
е ввзникнало чрез свставяне. Т езата 3а д е л и м о с т т а о т с т о я в а
ч а с т и т е само a parte post**, а 3а с л о ж н о с т т а - aparte ante***. За
йчото всвсцност между ч а с т и т е и ц я л о то няма никакво о т
ношение по време; по-скоро т е се о бусл авят взаимно и поради
т о в а винаги csiyecmßyßam едновременно: з а щ о т о само ако и
д в е т е са налице, свсцествува п р о т я ж н о т о . З а т о в а казаното
о т К а н т в забележ ката квм т е з а т а , а именно, че „п р о стр ан с
т в о т о би трябвало да се нарича собствено не Compositum****,
a Totum***** и т .н .“ 104, напвлно се о т н ася и з а м а т е р и я т а , к о я т о
е п р о ст о с т а н а л о т о ввзприемаемо п р о ст р ан ст в о . - Напро
т и в , безкрайната делим ост на м а т е р и я т а , к о я т о се о т с т о
ява в а н т и т е з а т а , а priori и непротиворечиво следва о т без
край н ата делим ост на п р о с т р а н с т в о т о , к о е т о м а т е р и я т а
изпвлва. П р о ти в т о в а положение сввсем н т ц о не може да се
ввзрази: з а т о в а и К а н т на с. 513; V, 54Т05, к в д ет о говори сериоз
* Предугаждане, изпреварване на основанието (лат.) - Б. пр.

** С оглед на след то ва (лат.) - Б. пр.
*** С оглед на преди то ва (лат.) - Б. пр.
**** Свставено (лат.) - Б. пр.
***** Цяло (лат.) - Б. пр.
730 А Р Т У Р Ш О ПЕН ХАУЕР
но и о т свое име, а не к а т о изказваш, a S ix o ç ôyoç* представя

т о в а к а т о обективна и сти н а; в „М етафизически принципи
на природознанието“ (с. 108, пврво издание) положението „ма
т е р и я т а е делима до безкрайност“ к а т о неоспорима истина
е поставен о в о сн о ват а на д о к а з а т е л с т в о т о на п вр ват а т е
орема на м ехан иката, след к а т о е било разгледано и доказано в
ч е т в в р т а т а тео р ем а на динам иката. В а н т и н о м и я т а обаче
К а н т разваля д о к а з а т е л с т в о т о на а н т и т е з а т а с т ввр д е за
плетено изложение и ненужно многословие с л ук аво то наме
рение о ч е в и д н о ст т а на а н т и т е з а т а да не засенчи прекалено
соф изм ите на т е з а т а . - А т о м и т е не са никаква необходима
мисвл на разума, а само хи п отеза 3а обяснение на различието 6
специфичното тегл о на т е л а т а . С а м и я т К а н т показва в Ди
намиката на с в о и т е Метафщически принципи на природозна
нието, че можем да обясним т о в а по друг начин и дори по-доб
ре и по-просто, о т к о л к о т о чрез а т о м и с т и к а т а ; а преди него
Пристпи в On matter and spirit; sect. 1**. Тази основна мисвл може
да се намери още при А р и ст о т е л , Phys., IV, 9.
А р г у м е н т в т на т р е т а т а т е з а е един още по-твн вк софщ вм
и всв щ н о ст е м н и м и я т К а н т о в принцип на самия ч и с т разум
в сввсем ч и с т и непроменен вид. К р а й н о с т т а на редиц ата на
причините се доказва, к а т о се изхожда о т т о в а , че 3а да е до
статъчна, причината т р я б в а да свдвржа ц я л а т а сума на усло
в и я т а , о т к о и т о произлиза следващ ото свстояние, действи
е т о . В т а з и пвлнота на определенията, к о и т о едновременно се
н ам и р ат в свст о я н и ет о , к о е т о е причина, а р г у м е н т в т вмвква
п в л н о т а т а поредицата о т причини, едва чрез к о и то е станало
д ей стви тел н о са м о т о т о в а свстояние: и т в й к а т о п вл н ота
т а предпоставя з а т в о р е н о с т , а з а т в о р е н о с т т а - крайност,
в д о к а з а т е л с т в о т о се д ости га до заклю чението 3а една пврва,
Заввршваща реди ц ата и следователно безусловна причина. Но
ф о к усн и ч е ст в о то т у к е явно. За да схвана св ст о я н и ет о А ка
т о д о с т а т в ч н а причина на с в ст о я н и ет о В, предпоставям, че
т о свдвржа п в л н о т а т а на изискваните 3а В определения, о т
* П р о т и в о р е ч и в а мисвл (гр.) - Б. пр.

** „За м а т е р и я т а и духа“ (англ.) - Б. пр.
ч и я т о сума необходимо ще последва св ст о я н и ет о В. С т о в а

изискването ми квм него к а т о квм достатъчна причина е на-
пвлно удовлетворено и няма непосредствена врвзка с ввпроса
по каквв начин е стан ал о д ей стви тел н о сам о т о свстояние А:
по-скоро т о з и ввпрос спада квм свбсем различно размишление,
а именно, к о гат о разглеждам св ст о я н и ет о А вече не к а т о при
чина, а к а т о действие, при к о е т о някакво друго свстояни е о т
своя ст р ан а следва да се о т н а с я квм него т а к а , к а к т о с ам о т о
т о се отн асяш е квм В. При т о в а предположението 3а край
н о с т т а на реди ц ата о т причини и действия и следователно
на едно пврво начало, никвде не се оказва необходимо, к а к т о и
наличието на настоящ и я м о м ен т не довежда до приемането на
начало на с ам о т о време, а теп вр ва се прибавя о т и н е р т н о с т
т а на размишляващия индивид. По т а к в в начин да се с м я т а , че
т о в а предположение се свдвржа в приемането на една причина
к а т о достатъчно основание, е некоректно и погрешно; к а к т о
по-горе обстойн о показах при разглеждането на сввпадащия с
даден ата т е з а К а н т о в принцип на разума. За да поясни о т с т о
яван ето на т а з и погрешна т е за , К а н т не се стесн я ва да даде
к а т о пример 3а безусловно начало в забележ ката квм т е з а т а
с т а в а н е т о си о т стол а: к а т о че ли с т а в а н е т о му о т ст о л а
без м о т и в не е свщо то л к ова неввзможно, кол кото на квлбо-
т о да се т вр к ал я без причина106. С м я т а м 3а ненужно теп вр ва
да доказвам н е о с н о в а т е л н о с т т а на вн уш ен о то му о т у с е т а
3а слаб ост на д ово д и те позоваване на древни те философи с
примери о т Окел Лукан, е л е а т и т е и т .н ., да не говорим 3а ин-
д уси те. П р о ти в д о к а з а т е л с т в о т о на а н т и т е з а т а , к а к т о и в
предходните случаи, нищо не може да се ввзрази.
Ч е т в в р т и я т конф ли кт, к а к т о вече отбелядах, е п о в т о р е
ние на т р е т и я . И д о к а з а т е л с т в о т о на т е з а т а е свщ о то , как
т о в предходния конф ли кт. К а н т о в о т о твврдение, че всяко
обусловено предпоставя пвлна и з а т о в а заввршваща с безу
словното редица на усл о ви ята, е petitio principii, к о е т о п р о ст о
т р я б в а да се отхвврли. Всяко обусловено не предпоставя нищо
друго освен с в о е т о условие: т о в а , че т о на свой ред е обусло
вено, изисква ново разсвждение, к о е т о не се свдвржа непосредс
т в е н о в пврвото.
На а н т и н о м и я т а не може да се о трече и звестн а привид-

н о с т 3а и с т и н н о с т : и все пак е стран н о, че никоя съставка
на К а н т о в а т а философия не е предизвикала то лк ова малко
възражения и дори не е намерила т а к о в а признание, к а к т о т о
ва то л к о в а парадоксално учение. П о ч т и във всички философс
ки ориентации и учебници по философия е признато значени
е т о му, п о в т а р я т го и го р а зр а б о т в а т , д о к ат о п о ч т и всички
остан али учения на К а н т са оспорвани и дори никога не са лип
свали объркани глави, к о и т о са отхвърляли даже трансценден-
т а л н а т а е с т е т и к а . В съ щ н ост единодуш ното одобрение на
а н т и н о м и я т а може би идва о т т а м , че на някои хора вътреш -
но им допада разглеждането на т о ч к а т а , където разсъдъкът
наистин а т р я б в а да спре, к о гат о се натъ ква на нещо, к о ет о
едновременно е и не е, и по т а к в в начин т у к т е сякаш дейс
т в и т е л н о в и ж д а т пред себе си ш ест и я фокус на Филаделфия
в афиша на Л ихтенберг (Различни съчинения, ново издание, т .
3, с. 107).
П оследвалото К а н т о в о критическо решение на космологи-
ческия конф ли кт, ако се изследва и с т и н с к и я т му смисъл, не е
т о в а , 3а к о е т о се представя, а именно, разреш ението на кон
ф л и к т а чрез р азк р и ти ето , че д в е т е стран и , изхождащи о т
погрешни предпоставки, в първия и в т о р и я конф ли кт не са
прави, а в т р е т и я и ч е т в ъ р т и я са прави; а в д е й с т в и т е л н о с т
реш ението е потвърждаване на а н т и т е з и т е чрез разяснение
на т е х н и т е показания.
Най-напред в посоченото разрешение К а н т явно неправо
мерно твърди, че д в е т е стр ан и и зхож дат о т п р и е т о т о 3а го
ляма предпоставка предположение, че с обусловеното е дадена
и завърш ената (следователно затворена) редица на неговите
условия. Само тезата п о стави в о сн о вата на сво и т е твъ рде-
ния т о в а положение, т о е с т К ан т о ви я ч и с т принцип на разу
ма: а н т и т е з а т а , напроти в, навсякъде категорично го отхвъ р -
ля и твъ рд и проти вополож н ото. П о -н а т а т ъ к К а н т обвинява
д в е т е стр ан и и в п р ед п о ст авк а та , че с в е т ъ т съ щ ествува сам
по себе си, т о е с т независимо о т неговото познаване и ф ор
м и т е на т о в а познаване, но и т а з и предпоставка е направе
на само о т т е з а т а ; напротив, т я то л к о в а малко се намира в
о сн о вата на т в ъ р д ен и я т а на а н т и т е з а т а , че дори изобщо е

несъвместима с т я х . З а щ о т о допускането, че е напълно даде
на, ч и ст о и п р о с т о противоречи на п о н я т и е т о 3а безкрайна
редица: з а т о в а 3а нея е същ ествено, че т я винаги съ щ ествува
само к а т о преминаваща, а не независимо о т т о в а . Н апроти в,
п р ед п о ставян ето на определени граници включва предпоста-
в я н ето на едно цяло, к о е т о същ ествува 3а себе си и независимо
о т о съ щ ествяван ето на неговото измерване. Следователно
само в т е з а т а погрешно се предпоставя едно същ ествуващ о
само 3а себе си, т о е с т дадено преди всяко познание, цяло на
св е т а , към к о е т о познанието само се о тн ася. Още о т са м о т о
начало а н т и т е з а т а напълно се п р о ти во п о ставя на т а з и пред
п оставка, за щ о т о б езк р а й н о ст т а на редиците, к о я т о се о т
ст о я в а, п р о с т о к а т о се следва законът 3а основанието, може
да същ ествува само доколкото се осъщ ествява регресът, а не
независимо о т него. Така, к а к т о о б е к т ъ т изобщо пред п о ста
вя с у б е к т , и определеният к а т о безкрайна верига на условия
т а о б е к т необходимо предпоставя с ъ о т в е т с т в а щ и я му на
чин на познание в с уб ек т а, а именно, постоянното проследяване
на брънките на т а з и верига. Но именно т о в а К а н т п редставя
3а разрешение на конф ли кта и т а к а ч е с т о п о втар я : „Безкрай
н о с т т а на величината на с в е т а същ ествува само чред регреса,
а не преди него“ 107. Това К а н т о в о разрешение на конф ли кта е
всъщ н ост в полза на а н т и т е з а т а , в с т а н о в и щ е т о на к о я т о
вече се съдържа т а з и истина, напълно несъвместима с твъ р д е
н и я т а на т е з а т а . Ако в а н т и т е з а т а се твърдеш е, че с в е т ъ т
се състои о т безкрайни редици о т основания и следствия, и
при т о в а все пак съ щ ествува независимо о т п р е д с т а в а т а и
н ей н ата регресивна редица, следователно - сам по себе си, и
З ато ва съставлява едно дадено цяло, а н т и т е з а т а би п р о т и
воречала не само на т е з а т а , но и на с а м а т а себе си: за щ о т о
безкрайното не може да бъде дадено напълно, не може да бъде
бедкрайна редица, ако не проти ча безкрайно, н и т о безгранич
н о т о може да представлява едно цяло. Следователно предпос
т а в к а т а , 3а к о я т о К а н т твърди, че е подвела д в е т е стран и , се
о т н ася само към т е з а т а .
Още А р и с т о т е л е учил, че безкрайното никога не може да
бвде actu, m.e. д ей стви тел н о и дадено, а само в potentiâ. Онх

eaxiv evepyeta e iv a i to a n e ip o v ,------------- aXX aô n v ax o v to
evxe^ eyeia ov an eip o v (infinitum non potest esse actu :-----------sed
impossibile, actu esse infinitum)**, Metaph. K, 10. - И п о -н а т а т в к :
x a x ’ evep yeiav pev y a p ouôev eaxiv an eip o v, S u v a y e i 5 e eni xqv
ô ia ip e a iv (nihil enim actu infinitum est, sed potentiâ tantum, nempe
divisione ipsa), De générât, et corrupt., I, 3*У Той обстойно развива
т а з и мисвл ввв Phys. Ill, 5 и 6, к в д е т о в и звестн а степен дава
сввсем правилно разрешение на всички антиномични п р о т и во
полож ности. С присвилата му лаконичност излага антиноми-
и т е и след т о в а казва: „Това изисква опосредяване (5iaixq x o u )“,
след к о е т о дава реш ението, че безкрайното к а к т о на с в е т а в
п р о с т р а н с т в о т о , т а к а и ввв вр ем ето и в делението, никога не
св щ еств ув а преди регреса или прогреса, а в него. Следователно
т а з и и сти н а вече се свдвржа 6 правилно с х в а н а т о т о поня
т и е 3а безкрайното. Значи погрешно разбират себе си, к о гато
предполагат, че м и сл я т безкрайното, к ак в о т о и да е т о , к а т о
обективн о налично и заввршено, независимо о т регреса.
Ако се поствп и по о братн и я начин и се вземе 3а изходна
т о ч к а предложеното о т К а н т к а т о разрешение на конфлик
т а , вече о т него направо следва т в в р д ен и ет о на а н т и т е з а т а .
А именно: ако с в е т в т не е безусловно ряло и не свхцествува
сам по себе си, а само в п р е д с т а в а т а и ако негови те редиуи о т
основания и следствия с в щ е с т в у в а т не преди регреса на пред
с т а в и т е 3а т я х , а едва чред т о з и регрес; с в е т в т не може да
свдвржа определени и крайни редиуи, заицото т я х н а т а опре
деленост и ограниченост би следвало да са независими о т са-
моприсвединената 6 т а к в в случай представа. А всички редиуи
на с в е т а следва да б в д а т безкрайни, т о е с т да не м о г а т да се
изчерп ят о т никаква представа.
* Ввв в в з м о ж н о с т . „ Б е з к р а й н о т о не м о ж е да с в щ е с т в у в а в дейс
т в и т е л н о с т т а : ---------- не е в в з м о ж н о б е з к р а й н о т о да с в щ е с т -
вува к а т о д е й с т в и т е л н о “ (гр., лат.). М е т а ф [и д и к а ], [кн. И,] [гл.] 10
(1066 b 11-12) (лат.) - Б. пр.
** „ З а щ о т о в д е й с т в и т е л н о с т т а н я м а безкрайно, а всяко не
щ о е безкрайно ввв в в з м о ж н о с т с оглед на делението (гр., лат.). За
бъдник) в а н е т о ] и у н и щ о ж а в а н е т о ) , [кн.] I, [гл.] 3. (лат.) - Б. пр.
На с. 506; V, 534108 К а н т иска да докаже тран сцен ден талн а-

т а идеалност на явлението, к а т о изхожда о т н е п р а в о т а т а на
д в е т е стран и , и започва по следния начин: „Ако с в е т ъ т е само
по себе си същ ествуващ о цяло, т о гав а т о й е или краен, или без
краен.“ Но т о в а е погрешно: едно същ ествуващ о само по се
бе си цяло изобщо не може да бъде безкрайно. - По-скоро т ази
идеалност би следвало да се изведе о т б ез к р а й н о ст т а на реди
л и т е в с в е т а т а к а : ако редиците на осн ован и ята и следстви
я т а в с в е т а са безкрайни, с в е т ъ т не може да бъде даден к а т о
независимо о т п р е д с т а в а т а цяло, за щ о т о т а к о в а цяло винаги
предпоставя определени граници, к а к т о безкрайните редици
п р е д п о с т а в я т безкраен регрес. З а т о в а п р ед п о ст авя н ат а без
край н ост на редиците т р я б в а да бъде определена о т ф о р м а т а
на основанието и сл ед стви ето , а т а з и форма - о т начина на
познание на с у б е к т а ; следователно с в е т ъ т , т ак ъ в, к акъ вто се
познава, съ щ ествува само в п р е д с т а в а т а на с уб ек т а.
Не мога да преценя дали с а м и я т К а н т е съзнавал, че него
в о т о критическо решение на конф ли кта всъщ н ост е произна
сяне в полза на а н т и т е з а т а . Тъй к а т о всичко зависи о т т о в а ,
дали се простира д о т а м онова, к о е т о Шелинг някъде много
ум е ст н о нарече К а н т о в а си стем а на приспособяване, или т у к
д у х ъ т на К а н т вече се е приспособил безсъзнателно към влия
н и ето на с в о е т о време и с в о я т а среда.
Разрешението на т р е т а т а антином ия, ч и й т о п р ед м ет е

и д ея т а 3а своб о д ата, заслужава специално разглеждане, т ъ й
к а т о 3а нас е особено важно о б с т о я т е л с т в о т о , че К а н т е
принуден да говори по-обстойно 3а нещото сатд по себе си, ко
е т о досега се намираше на заден план, именно т у к , при разг
леж дането на и д ея т а 3а свободата. След к а т о достигнахм е до
познанието, че н ещ о т о само по себе си е воля, т о в а е напълно
разбираемо 3а нас. Изобщо т у к се намира т о ч к а т а , о т к о я т о
ф и лософ и ята на К а н т води към м о я т а или в к о я т о м о я т а фи
лософия произлиза о т К а н т о в а т а к а т о о т свое стъбло. В т о
ва можем да се убедим, ако вним ателно прочетем в Критика на
чистия радут написаното на с. 356 и 357; V, 564 и 565109 и го срав
ним с увода към Критика на способността да съждение, с. X V III
и X IX о т т р е т о т о , или със с. 13 о т изданието на Розенкранц,

к в д е т о дори се казва: „ П о н я т и е т о 3а природа може наистина
да представи п р е д м е т и т е си в нагледа, но не к а т о неща сами
по себе си, а само к а т о явления, п о н я т и е т о 3а свобода, напро
т и в , може наистина да представи в своя о б е к т (а т о в а е воля
т а ) едно нещо само по себе си, но не в нагледа“110. О тн осн о раз
реш ението на ан т и н о м и и т е обаче следва специално да се про
ч е т е § 53 на Пролеготени и т о га в а о ткро вен о да си отговор и м
на ввпроса, дали казан ото т а м не звучи к а т о загадка, ключ 3а
разгадаването на к о я т о дава м о е т о учение. К а н т не довврши
с в о и т е мисли, аз само завврших н еговото дело. Следователно
разпрострях казан ото о т К а н т 3а явлението на човека ввр-
ху всички явления изобщо, к о и т о се различават о т него само
по степен , а именно, че т я х н а т а с в щ н о ст сама по себе си е
абсолю тно свободното, т .е . во л я т а. О т м о е т о свчинение се
вижда колко плодотворно е т о в а схващане в свчетание с уче
н и ето на К а н т 3а и д е а л н о с т т а на п р о с т р а н с т в о т о , врем ето
и п р и ч и н н о стта.
К а н т никвде не направи н ещ о т о само по себе си пред м ет на
специално обяснение или ясно извеждане. Но всеки п в т , к о гат о
използва т о в а п он яти е, т о й веднага го вввежда чрез умозак-
лю чението, че явлението, т .е . видим ият с в я т , все пак следва
да има основание, интелигибилна причина, к о я т о не е явление
и з а т о в а не принадлежи квм никаквв възможен о п и т . И т о й
т в в р д и т о в а , след к а т о непреквснато е внушавал, че к а т е г о
ри и те, следователно и к а т е г о р и я т а причинност, и м а т една
ограничена само до ввзможния о п и т уп отреба, че т е са само
форми на разсвдвка, к о и т о с л у ж а т единствено 3а схващ ан ето
на явлен и ята на сетивния с в я т , ввн о т к о й то , напроти в, свв-
сем н я м а т значение и т .н .; вследствие на т о в а т о й най-строго
Забранява т я х н о т о прилагане квм неща о т в в д о п и т а и с право
обяснява целия по-раншен догм атизвм с наруш аването на т о
ва ограничение и свщевременно му нанася свкруш ителен удар.
Д о п у с н а т а т а о т К а н т н евер оятн а н епоследователн ост по
т о з и ввпрос скоро бе забелязана о т п вр ви те му противници
и използвана 3а нападки, на к о и т о н еговата философия не м о
жеше да окаже никаква свпротива. З а щ о т о ние д ей стви тел н о
прилагаме напвлно a priori и преди всеки о п и т закона 3а кау-

З а л н о с т т а квм измененията, усещани о т нас чрез сети вн и
т е ни органи. Но именно поради т о в а т о з и закон е свщо т в й
субективен по своя произход, к а к т о сам и т е т е зи усещания и
следователно не води квм н ещ о т о само по себе си. И с т и н а т а
е тази , че чрез п р е д с т а в а т а никога не може да се излезе о т в в д
п р е д с т а в а т а : т я е затвор ен о и,яло и не свдвржа нишка, к о я т о
да води квм toto genere различната о т нея св щ н о ст на н ещ о то
само по себе си. Ако бяхме само представящ и сбщ ества, 3а нас
п в т я т кбм н ещ о т о само по себе си щеше да бвде напвлно за
тво р ен . Само д р у гат а ст р а н а на с о б с т в е н о т о ни свщ ество
може да разкрие д р у га т а ст р ан а на с б щ н о с т т а сама по себе
си на н ещ ата. T03U п б т и поех. П орицаното о т самия К а н т
умозаключение 3а н е щ о т о само по себе си донякбде обаче се
оправдава о т следното. Той не допуска, к а к т о т о в а се изиск
ва о т и с т и н а т а , че о б е к т в т ч и ст о и п р о с т о е обусловен о т
с у б е к т а и о б р атн о , а само че начи нвт на явя ван ето на о б е к т а
е обусловен о т ф о р м и те на познанието на с уб ек т а, к о и т о за
т о в а и се освзн ават a priori. Н апроти в, т о в а , к о е т о се познава
само a posteriori, 3а К а н т е вече непосредствено действие на
н ещ о т о само по себе си, к о е т о с т а в а явление само чрез т ези
a priori дадени форми. Ако се изходи о т т о зи ввзглед, до из
в е с т н а степ ен е обяснимо как К а н т е могбл да не забележи, че
вече б и т и е т о на о б е к т а изобщо принадлежи квм ф о р м а т а на
явлението и свило т а к а е обусловено о т б и т и е т о на с у б е к т а
изобщо, к а к т о начи нвт на явяване на о б е к т а - о т ф о р м и те
на познанието на с уб ек т а, и че следователно, ако т р я б в а да
се приеме едно нещо само по себе си, т о сввсем не може да бвде
о б е к т , к а к т о винаги предпоставя К а н т , а едно т а к о в а нещо
само по себе си би следвало да се намира в една toto genere раз
лична о т п р е д с т а в а т а ( о т познаването и п о зн аваем о стта)
о б л аст и з а т о в а ни най-малко не би могло да бвде о т к р и т о
според закон ите на свврзването на о б е к т и т е помежду им.
С доказването на н ещ о т о само по себе си при К а н т се полу
чи св щ о то , к а к т о с а п р и о р н о ст т а на закона 3а причинност-
т а : д в е т е учения са верни, по начи нвт на обосноваването им
е погрешен. Следователно т е сп а д а т квм и с т и н н и т е заклю
чения о т погрешни предпоставки. Запазих ги и д в е т е , но ги

обосновах убедително и по съвсем друг начин.
Не о т к р и х нечестно н ещ о т о само по себе си и не го изведох
според закони, к о и то го изклю чват, з а щ о т о т е се о т н а с я т
към явлението м у; не д ости гн ах до него и по околни пътищ а:
н апроти в, непосредствено го разкрих т а м , където т о непос
редствен о се намира, във в о л я т а, к о я т о непосредствено се
о т к р и в а на всеки к а т о б и т и е т о само по себе си на с о б с т в е
н о т о му явление.
И о т т о в а непосредствено познание на с о б с т в е н а т а воля
произлиза в чо веш к о то съзнание п о н я т и е т о 3а свобода; т ъ й
к а т о наистина в о л я т а к а т о т о в а , к о е т о т в о р и св е т а , к а т о
нещо само по себе си, е свободна о т в а л и д н о ст т а на закона 3а
основанието и с т о в а о т всяка необходимост, следователно
е напълно независима, свободна и дори всемогъща. Но в дейс
т в и т е л н о с т т о в а е валидно само 3а в о л я т а сама по себе си,
а не 3а нейн ите явления, 3а индивидите, к о и т о вече неизмен
но са определени именно о т с а м а т а нея к а т о нейни явления
във врем ето. В обикновеното, неизбистрено о т философия
т а съзнание обаче в о л я т а се смесва с ней н ото явление и т о в а ,
к о е т о е присъщо само на нея, се приписва на явлението и т а к а
възниква и л ю зи ята 3а безусловната свобода на индивида. За
т о в а именно Спиноза с право казва, че и хвърленият камък, ако
имаше съзнание, щеше да си мисли, че л е т и по собствена во
ля. З ащ о то , без съмнение, б и т и е т о само по себе си на камъка
е ед и н н ата свободна воля, но к а к т о във всички нейни прояви,
т а к а и т у к , където се явява к а т о камък, т я вече е напълно оп
ределена. Но 3а всичко т о в а вече бе казано д о с т а т ъ ч н о в глав
н а т а ч а с т на т о в а съчинение.
К а т о недооценява и не взема под внимание непосредствено
т о възникване на п о н я т и е т о 3а сво б о д ата във всяко човешко
съзнание, К а н т приема, с. 533; V, 561111, че т о в а п он яти е произ
лиза о т една много тъ н ка спекулация, чрез к о я т о безусловно
т о , към к о е т о разум ъ т винаги т р я б в а да се стрем и , довежда
до хи п остази р ан ето на п о н я т и е т о 3а сво б о д ата и върху тази
тран суен д ен тал н а идея 3а сво б о д ата преди всичко следва да се
основава също п р а к ти ч еск о то п о н яти е 3а нея. Но в Критика
на практическия ра^улл, § 6 и на с. 185 на ч е т в ъ р т о т о изд., с. 235

о т изданието на Розенкранц112, К а н т извежда т о в а по н яти е по
друг начин, а именно о т т о в а , че т о се предпоставя о т к а т е
горичния и м перати в: следователно заради т а з и предпоставка
онази спекулативна идея се разглежда само к а т о пврвоизвор на
п о н я т и е т о 3а своб о д ата; т у к т о в свщ н о ст получавало значе
ние и приложение. Но и едн ото, и д р уго то е погрешно. Зайчото
Заблудата 3а една пълна свобода на индивида в о т д е л н и т е му
постъпки е хар актер н а преди всичко 3а най-необразованите
хора, к о и т о никога не са се замисляли 3а т о в а , следователно
не е основана върху никаква спекулация, макар и ч е с т о да про
никва в нея. Н апроти в, свободни о т т а з и илюзия са само фи
л ософ ите, и т о най-дълбоките, а също т а к а и най-мислещите
и просветени църковни писатели.
Според всичко казано д о т у к и с т и н с к и я т извор на п о н я т и
е т о 3а свобода всъщ н ост не е умозаключение н и т о о т спеку
л а т и в н а т а идея 3а една безусловна причина, н и т о о т т о в а , че
сп о м е н а т о т о п он яти е се предпоставя о т категоричния им
перати в, а непосредствено произлиза о т свзнанието, в к о е т о
всеки непосредствено познава себе си к а т о воля, т о е с т к а т о
онова, к о е т о к а т о неащ само по себе си няма 3а своя форма
Закона 3а основанието и не зависи о т нисцо, а о т к о е т о , напро
т и в , зависи всичко. Но без философска кр и ти к а и размишление
човек не различава себе си к а т о вече появило се ввв врем ето
и определено явление на т а з и воля, би могло да се каже к а т о
волеви а к т о т с а м а т а т а з и воля 3а ж и в о т и з а т о в а , вм есто
да познае ц я л о т о си същ ествуване к а т о а к т на с в о я т а свобо
да, по-скоро я т в р с и 6 о т д е л н и т е си п оствпки. О тн осн о т о з и
ввпрос препращам квм м о е т о конкурсно съчинение 3а свобода
т а на во л я та.
Ако К а н т , к а к т о т ввр д и т у к и си дава вид, че го е т в ъ р
дял и в предишни случаи, а именно, че д ости га до н ещ о т о само
по себе си само чрез умозаключение, и при т о в а с голяма не
п осл ед ователн ост - чрез стр о го порицаното о т самия него
умозаключение, не е ли стран н о, че т у к , к о гат о т о й 3а пръв
п в т по-отблизо се захващ а с н ещ о т о само по себе си и го пояс
нява, веднага познава в него волята, свободната, проявяваща
се 6 с в е т а само във времеви явления воля! - З а т о в а наистина

предполагам, макар т о в а да не може да се докаже, че к о гат о
говори 3а несцото само по себе си, К а н т винаги, макар и неяс
но, в съкровената глъбина на своя дух е имал предвид во лята.
Потвърждение о тн осн о т о в а е казаното на с. X X V II и X X V III
в предговора към в т о р о т о издание на Критика на чистия ра-
Зум, с. 677 на допълненията в изданието на Розенкрани,113.
Впрочем именно т о в а възнамерявано разрешение на привид
ния т р е т и конф ликт дава възм ож ност на К а н т много добре да
изрази най-дълбоките мисли на р я л ата си философия. Така към
най-превъзходното, казано някога о т човек, причислявам ря
л а т а „ш е с т а секрия на ан т и н о м и я т а на ч и сти я разум114, осо
бено изложението на п р о т и в о п о л о ж н о с т т а между емпирич
ния и интелигибилния характер, с. 534- 550; V, 562- 578'13 (к ат о
допълнително разяснение следва да се разглежда един паралелен
пасаж в Критика на практическия разум, с. 169-179 на ч етвъ р
т о т о или с. 224-231 на изданието на Розенкранр116. Но толкова
повече т р я б в а да се съжалява, че т у к т е зи мисли не са на ис
т и н с к о т о си м я с то , о т ч а с т и доколкото не се е достигнало
до т я х по начина, к о й т о се посочва в изложението, и з ат о в а би
следвало да бъ дат изведени по друг начин, о т ч а с т и з а щ о т о не
п о с т и г а т релта, заради к о я т о са изказани, а именно - разреша
ван ето на привидната антиномия. О т явлението се заключава
3а интелигибилното му основание, 3а н е щ о т о само по себе си
чрез вече д о ст ат ъ ч н о уп рекваната неправомерна уп о тр еб а на
к ат е го р и я та причинност о т въ д о б л а с т т а на явленията. В да
дения случай чо веш ката боля (к о я то К а н т във висша степен
недопустим о, с непростим о нарушаване на п р и е т а т а у п о т
реба на д ум и т е нарича разум) се приема 3а т о в а нещо само по
себе си с позоваването на една безусловна задълж ителност на
категоричния императив, к о й т о п р о сто се постулира.
В м есто всичко т о в а би следвало о т к р и т о да се изходи не
посредствено о т во л я т а, да се покаже т я к а т о п о з н а т о т о без
всякакво опосредяване би ти е само по себе си на н аш ето собс
т в е н о явление и след т о в а да се даде онова изложение на емпи
ричния и на интелигибилния хар ак тер ; да се покаже как всич
ки постъпки, макар и необходимо да се о бусл авят о т м отиви,
ввпреки т о в а се приписват к а к т о о т т ехн и я извврш ител,

т а к а и о т т о зи , к о й т о ги пременява, необходимо и безусловно
само на онзи, к о й то ги щввригва - к а т о зависещи изклю чител
но о т него и следователно според т я х му се признава вина или
Заслуга. - Само т о з и е вер н и ят п в т 3а познанието на онова,
к о е т о не е явление и следователно не може да бвде о т к р и т о
според законите на явлението, а е т о в а , к о е т о се разкрива,
познава, обективира в явлението - в о л я т а 3а ж и в о т . Следо
вател н о в о л я т а би следвало само по аналогия да се представи
к а т о б и т и е т о само по себе си на всяко явление. Тогава, разбира
се, не би могло да се каже (с. 546; V, 574)117, че при неодуш евената
и дори при ж и в о т и н с к а т а природа не можем да мислим никак
ва способност иначе освен к а т о сети вно обусловена. Така на
К а н т о в език всв щ н о ст се казва, че обяснението според закона
3а п р и ч и н н о стта изчерпва и най-двлбоката свщ н о ст на т е -
Зи явления, чрез к о е т о при т я х т в в р д е непоследователно се
о т с т р а н я в а н ещ о т о само по себе си. —Чрез погреш ното мяс
т о и с в о т в е т с т в а щ о т о му извеждане по околен п в т , к о е т о
п р ед ставян ето на н е щ о т о само по себе си получи при К а н т ,
бе изопачено изцяло п о н я т и е т о 3а него. З ащ о т о нам ереното
чрез т в р с е н е т о на безусловна причина се оказва в о л я т а или
н ещ о то само по себе си, к о я т о се о т н ася квм явлението ка
т о причина квм действие. Но т о в а отнош ение е налице само в
о б л а с т т а на явленията, т о вече предпоставя явлението и не
може да сбврже с ам о т о явление с онова, к о ет о се намира ввн
о т него и Шо genere е различно о т него.
П о -н а т а т в к сввсем не се пости га п о с т а в е н а т а цел - разре
ш аван ето на т р е т а т а антином ия чрез т о в а , че д в е т е с т р а
ни, всяка 6 различен смисвл, са прави. З ащ о т о к а к т о т е з а т а ,
т а к а и а н т и т е з а т а по никаквв начин не го во р я т 3а н ещ о то
само по себе си, а само 3а явлението, 3а обективния с в я т , 3а
с в е т а к а т о представа. Само 3а него и 3а нищо друго не с т а в а
дума в т е з а т а , к о гат о чрез посочения софизвм се прави о п и т
да се докаже, че т о й свдвржа безусловни причини, и него има
предвид а н т и т е з а т а , к о гат о с право о тр и ча т о в а . З а т о в а ця
л о т о дадено т у к 3а оправдание на т е з а т а описание на тр ан с-
ц ен д ен тал н ата свобода на во л я т а, доколкото т я е нещо само
по себе си, колкошо и да е превъзходно, е всъщ н ост ц е т с ф а а ц

ещ аХХо уетод*. З ащ о т о описаната в случая свобода на во л я т а
по никакъв начин не е безусловната к аузал н ост на една причи
на, к а к т о се твъ рди в т е з а т а , т ъ й к а т о причината всъщ ност
т р я б в а да бъде явление, а не нещо £о£о genere различно, к о е т о се
намира о твъ д всяко явление.
К о гат о се говори да причина и действие, не бива никога да
се смесва с п р и ч и н н о ст т а о т н о ш ен и ет о на в о л я т а към ней
н о т о явление (или на интелигибилния хар ак тер към емпи
ричния), к а к т о прави т о в а К а н т : за щ о т о т о в а отнош ение
е напълно различно о т причинното. Междувременно и т у к , в
К а н т о в о т о разрешение на ан т и н о м и я т а , правилно се казва,
че емпиричният хар ак тер на човека, к а к т о и х а р а к т е р ъ т на
всяка друга причина в при родата е неизменно определен и сле
дователно о т него, 6 с ъ о т в е т с т в и е с външ ните въздействия,
необходимо п р о и з т и ч а т чо веш к и те постъпки; също зато ва,
без оглед на т р а н с ц е н д е н т а л н а т а свобода ( т о е с т независи
м о с т т а на в о л я т а сама по себе си о т законите на връзката на
нейн ото явление), никой човек няма с п о с о б н о ст т а да започне
о т себе си редица о т постъпки, к а к т о се твъ рди в т е з а т а .
Следователно и своб о д ата няма никаква каузалност: защ о то
свободна е само в о л я т а, намираща се вън о т при родата или
явлението, к о е т о е само нейна обективация, но не се намира 6
отнош ение на причинност с нея - отнош ение, к о е т о се среща
едва в явлението, следователно вече го предпоставя и не може
да го съдържа в себе си и да го свързва с т о в а , к о е т о изрично
не е явление. С а м и я т с в я т може да се обясни единствено о т
в о л я т а (тъ й к а т о т о й е с а м а т а воля, доколкото т я се явява),
а не чрез п р и ч и н н о стта. Но в света п р и ч и н н о ст т а е единс
т в е н и я т принцип на обяснението и всичко в него се случва
според закони на природата. Следователно правото изцяло е
на с т р а н а т а на а н т и т е з а т а , к о я т о се придържа към т о в а , 3а
к о е т о с т а в а дума, и прилага принцип на обяснение, валиден 3а
св е т а , и з а т о в а не се нуждае о т апология; д о к ато , напротив,
т е з а т а апологетично следва да се изведе о т онова, к о ет о , пър-
* Логически погрешен преход към друга област (гр.) - Б. пр.

6о, преминава към нещо съвсем различно о т т о в а , 3а к о е т о е

ставал о въпрос, и т о гав а приема принцип 3а обяснение, к о й то
в дадения случай не може да бъде приложен.
Ч е т в ъ р т и я т конф ли кт, к а к т о вече се каза, според най-дъл-
бокия си смисъл е повторение на т р е т и я . В разреш ението му
К а н т в още по-голяма степен разкрива н е с ъ с т о я т е л н о с т т а
на т е з а т а : т о й не привежда никакъв довод да н ей н ата и с т и н
н о с т и мнимо същ ествуване с а н т и т е з а т а , к а к т о , о б р а т
н о т о , не може да п р о ти во п о стави нищо на а н т и т е з а т а . Той
сякаш умолява да се приема т е з а т а , к а т о я нарича (с. 562; V,
590)118 произволно предположение, ч и й то предм ет сам по себе
си може би е невъзможен и показва само съвсем безсилен с т р е
меж да се намери някъде сигурно м естенце 3а т е з а т а о т уни
щ о ж и т е л н а т а сила на а н т и т е з а т а само 3а да не се разкрие ни
щ о ж н о с т т а на лю бим ото му предположение 3а необходимата
антин ом ия в човешкия разум.
Следва гл авата 3а трансценденталния идеал, к о я т о извед

нъж ни връща назад към за к о с т е н я л а т а схоластика на Сред
новековието. Човек може да помисли, че слуша самия Анселм
о т Кентърбъри. Появява се епв геаНззтит*, с ъ в к у п н о с т т а на
всички реалности, съдържанието на всички утвъ р д и тел н и
положения, и т о с п р ет ен ц и я т а да бъде необходима мисъл на
разума! - О т своя ст р ан а т р я б ва да призная, че 3а моя разум
т а к а в а мисъл е невъзможна и че с д ум и т е, к о и т о я означават,
не мога да мисля нещо определено.
Впрочем не се съмнявам, че К а н т е бил принуден да напише
т а з и стр ан н а и недостойна 3а него глава поради с к л о н н о с т т а
си към а р х и т е к т о н и ч н а т а сим етрия. Т р и т е главни о б е к т а на
схо л асти ч н ата философия (к о я то , к а к т о беше казано, ако се
разбере в широк смисъл, д ости га до К а н т ) - д у ш а т а , с в е т ъ т
и Бог, би следвало да се и зведат о т т р и т е възможни големи
предпоставки на умозаклю ченията, макар и да е очевидно, че
т е са възникнали и м о г а т да възникнат единствено о т безу
словното прилагане на закона 3а основанието. След к а т о душ а
* Н а й - р е а л н а т а с ъ щ н о с т ( л а т . ) - Б. пр.
т а беше вм ъкната насилствено в к атего р и чн ото съждение, а

х и п о т е т и ч н о т о бе приложено към св е т а , 3а т р е т а т а идея не
о ст ан а нищо друго освен д и зю н к ти вн ата обща предпоставка.
За щ аст и е се оказа, че в т а з и насока е извършена предварител
на р аб о та, а именно ет гваНвзтит на схо ласти ц и те, наред с
онтологическото д о к азат ел ст во 3а с в щ е с т в у в а н е т о на Бога,
изложено 6 н ед о статъ ч н о р азви та форма о т Анселм о т Кен-
търбъри и усъвърш енствано о т Д екар т. К а н т с удоволствие
се възползва о т т о в а д о к азател ство с и звестн а реминисцен
ция 3а една своя по-ранна р аб о та, написана на латински език119.
Все пак ж е р т в а т а , к о я т о К а н т принася на с в о я т а любов квм
а р х и т е к т о н и ч н а т а сим етрия с т а з и глава, е т ввр д е голяма.
Ввпреки и с т и н а т а , гр о т е с к н а т а , може да се каже, представа
3а една сввкуп н о ст на всички ввзможни реалности се преврвща
6 свщ н остн а мисвл ма разума. За нейн ото извеждане К а н т из
ползва погреш ната предпоставка, че н аш ето познание 3а о т
делните неща ввзниква чрез едно все п о -н а т а т в ш н о ограниче
ние на общи п о н яти я, следователно и на едно най-общо поня
т и е , к о е т о свдвржа в себе си ц я л а т а реалност. С т о в а К а н т
се намира в противоречие свщо то л к о ва свс с о б с т в е н о т о си
учение, колкото и с и с т и н а т а ; защ о то , т в к м о о б р а т н о т о ,
н аш ето познание, изхождайки о т единичното, дости га до все
о б щ о т о и всички п о н яти я ввзни кват чрез абстракция о т ре
алн ите, о т д е л н и т е , нагледно познавани неща, к о я т о може да
бвде продължена до най -общ ото понятие, под к о е т о може да
се подведе всичко, но т о няма да свдвржа п о ч т и нищо в себе си.
Следователно в случая К а н т п о стави с гл авата надолу начи
на на действие на н а ш а т а познавателна способност и за т о в а
би могвл дори да бъде обвинен, че е дал повод 3а едно прочуло
се в наши дни философско ш ар л а т а н ст в о , к о ет о , вм есто да
разглежда п о н я т и я т а к а т о мисли, абстрахирани о т н ещ ата,
н апротив, п о ставя на пврво м я с т о п о н я т и я т а , а в н е щ а т а
вижда само конкретни п о н яти я, пускайки обърнатия наопаки
по т а к ъ в начин с в я т на пазара к а т о философска палячовщина,
к о я т о , е с т е с т в е н о , намира широко одобрение120.
Дори да допуснем, че всеки разум т р я б ва или най-малкото
може да достигне до п о н я т и е т о 3а Бога и без откровение, все
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ Т И К А Н А К АН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 745
пак е очевидно, че т о в а с т а в а само чрез ръководната нишка на

п р и ч и н н о стта: казаното е то л к о ва ясно, че не се нуждае о т
доказателство . З а т о в а и Кр. Волф (в Cosmologia generalis, praef.
р. 1) казва: Sane in theologia naturali existentiam Numinis e principiis
cosmologicis demonstramus. Contingentia universi et ordinis naturae,
una cutn impossibilitate casus, sunt scala, per quant a mundo hoc ads-
pectabili ad Deum ascenditur*. Преди него още Лайбниц е казал 3а
Закона 3а п р и ч и н н о ст т а следното: Sans ce grand principe nous ne
pourrions jamais prouver l ’existence de Dieu (Theod,, § 44)**. И свщо
т а к а в своя спор с Кларк, § 126, Лайбниц казва: J ’ose dire que sans
ce grand principe on ne saurait venir à la preuve de l’existence de Dieu
(Lettres entre Leibnitz et Clarke, § 126)***.
Н апроти в, излож ената в т ази глава мисвл е т о л к о в а далече
о т т о в а , да беде същ ностна и необходима мисбл на разума, че
по-скоро може да се разглежда к а т о истинска м о ст р а на чу
дови щ ните творен и я на една епоха, отклонена о т странни
о б с т о я т е л с т в а към стран н и заблуди и изопачения - епоха, на
помняща т а з и на схо л а ст и к ат а, к о я т о няма подобна на себе
си в с в е т о в н а т а и стория, н и т о някога може да се п овтори.
Д остигнала с в о е т о съвършенство, т а з и схоластика започна
ла да провежда главното д о к азател ство 3а сб щ ест в у в ан ет о
на Бога о т п о н я т и е т о 3а ens realissimum и да използва д руги те
д о к азател ства само наред с него, к а т о допвлнения: но т о в а
е само дидактичен м е т о д и не доказва нищо 3а произхода на
т е о л о ги я т а о т човешкия дух. В случая К а н т е приел подхо
да на сх о л а ст и к а т а 3а подход на разума, к о е т о изобщо ч ес т о
* В естествен ата теология ние последователно доказваме същес-

твуван ето на най-висидето свсцество о т космологични основни по
ложения. Случайността на универсума и на реда в природата, заед
но с невбзможността на една (чиста) случайност, са степалата, по
които човек се изкачва о т този видим свят до Бога. „Обща космоло-
гия“, Увод, с. 1 (лат.) - Б. пр.
* * Без т о Зи велик принцип ние никога не бихме могли да докажем
сбществуването на Бога (Т е о д и ц е я , § 44) (фр.).
*** Осмелявам се да кажа, че без т о Зи велик принцип не би могло да
се достигне до доказателството 3 а сбществуването на Бога. (П р е
п и с к а т е ж д у Л а й б н и ц и К л а р к , § 126) (фр.) - Б. пр.
му се случва. Ако беше вярно, че и д еята 3а Бога е произлязла

о т д и зю н кти вн ото умозаключение според присвщи на разу
ма закони ввв ф о р м а т а на идея 3а най-реалната свщ н о ст, все
пак наличието на тади идея би следвало да е устан ови м о и при
древн и те философи: но никвде, при н и т о един о т т я х няма
следа о т ens realissimum, макар някои о т т я х да у ч а т 3а т в о р е
ца на с в е т а само к а т о 3а свздател на ф орм и те, вгщюируод* на
наличната без него м атери я, 3а к огото обаче т е заклю чават
единствено според закона 3а к а у з а л н о с т т а . Н аистина С е к с т
Емпирик (adv. Math., IX, § 88) привежда една аргументация на
Клеант, к о я т о някои с м я т а т 3а онтологическо доказателс
т в о . Но т я не е т а к о в а д ок азател ство , а само заключение по
аналогия: т в й к а т о о п и т в т учи, че на з е м я т а едно свщ ест-
во е винаги по-свввршено о т друго, при к о е т о ч о век вт к а т о
най-сввврш еното земно свщ ество заввршва редицата, к а т о и
т о й има още много н ед о ст ат в ц и ; т о т р я б ва да има още по-
свввршени свщ ества и накрай - едно най-свввршено свщ ество
( x p c m c i T O V , apicruov)** и т о би било Бог.
За последвалото подробно опровержение на спекулативна

т а теология о т К а н т с м я т а м 3а необходимо само н ак р атк о
да отбележ а, че макар т я , к а к т о изобщо ц я л а т а кри ти ка на
т р и т е т а к а наречени идеи 3а разума, следователно ц я л ат а
диалектика на чи сти я разум, в известн а степен да е д ей стви
тел н о ц ел т а и намерението на ц я л о то свчинение, ввпреки
т о в а т ази полемична ч а с т всвщ н о ст не представлява общ,
т р ае н и ч и ст о философски и нтерес, к а к т о предш естващ а
т а я доктринална ч а с т , т .е . е с т е т и к а т а и а н ал и т и к ат а, а
по-скоро временен и локален и нтерес, доколкото тази ч а с т
се намира в особено отнош ение квм главните м ом енти на гос
п о д с т в а щ а т а в Европа чак до К а н т философия, ч и ето пвлно
свбаряне чрез с п о м е н а т а т а полемика е безсмвртна заслуга на
К а н т . Той о т с т р а н и теи зм а о т ф и лософ ията, защ о то в нея,
к а т о наука, а не догм ати ка, може да има м я с т о само 3а т о в а ,
* Демиург (гр.) - Б. пр.

** Най-преввзходно, най-добро (гр.) - Б. пр.
к о е т о или е дадено емпирично, или е устан овен о чрез строги

д оказателства. Разбира се, т у к се има предвид само и сти н ска
т а , сериозно разбирана, устрем ена само квм и с т и н а т а и към
нищо друго философия, а съвсем не забавната философия на
у н и в е р с и т е т и т е , в к о я то , к а к т о и преди, сп ек у л ат и вн ат а
теология играе главната роля; и където к а к т о и преди без-
церемонно, к а т о нещо позн ато, се появява д у ш а т а . З ащ о то
т ази философия обезпечава със зап л ати и хонорари, т и т л и
на придворни съветници и о т в и с о т а т а на св о ет о положение
гордо гледа отвисоко т о в а , к о е т о я заобикаля, и и,ели ч ети р и
д е се т години не забелязва т а к и в а нищожни хорица к а т о мене и
с много голямо удоволствие би се отървала и о т стар и я Кант
с неговите Критики, 3а да пожелае о т все сърце дълголетие на
Лайбниц. - П о -н а т а т ъ к следва да се отбележи, че т а к а , к а к т о
според признанието на К а н т , повод 3а неговото учение 3а ап-
р и о р н о с т т а на п о н я т и е т о причинност му е дало съмнението
на Хют отн осн о т о в а понятие, може би също т а к а Хюлювата
к р и ти к а на всяка популярна теология, изложена в неговите
то лк ов а достойни 3а внимание Natural history o f religion u D ia
logues on natural religion*, е поводъ т 3a К а н т о в а т а к р и ти к а на
всяка спекулативна теология и е възможно К а н т да е искал
в известн а степен да ги допълни. З ащ о то първото о т д в е т е
споменати съчинения н аХют е всъщ ност к р и ти к а на популяр
н а т а теология, ч и я т о н и щ ета т о се стр ем и да покаже и да й
п р о ти во п о стави к а т о истинска, достой на 3а п о ч и т, рацио-
н ал н ата или спекулативна теология. К а н т обаче разкрива не
о с н о в а т е л н о с т т а на последната, а о ст ав я незасегната попу
л яр н ата теология и дори я представя в облагороден вид к а т о
вяра, к о я т о се осланя на м оралното ч у в ст в о . По-късно т ази
вяра бе превърната о т набедените философи в долавяния на
разума, съзнания 3а Бога или и н тел ек туал н и нагледи 3а свръх-
с е т и в н о т о , 3а б о ж е с т в о т о и под.121; д о к ат о К а н т , след к а т о
е сринал стар и , д о сто п о ч тен и заблуждения и е знаел колко
опасно е т о в а , по-скоро е искал само временно да им подложи
* „Естествена история на религията“. „Диалози 3 а естествена

т а религия“ (англ.) - Б. пр.
няколко стар и nognopku чрез м оралн ата теология, 3а да не го

Затруп а с р у т в а н е т о , а да спечели време, 3а да се отдалечи.
Що се о т н ася до ар гум ен тац и ята, 3а опровержението на
онтологичното д ок азател ство 3а с в щ ес тв у в ан ет о на Бога свв-
сем не е била нужна никаква к р и ти к а на разума, т в й к а т о и без
пред п о ставян ето на е с т е т и к а т а и а н а л и т и к а т а е много лес
но да се разясни, че т о в а д ок азател ство не е нищо друго освен
хи тр оум н а игра с п он яти я, на к о я т о липсва уб ед и тел н о ст.
Още в „Органона“ на А р и с т о т е л има глава, к о я т о до т а к а в а
степен е напвлно д о с т а т в ч н а 3а опровержението на о н т о л о
гичното д ок азател ство , к а т о че ли нарочно е била написана 3а
т ази цел. Това е сед м ата глава на в т о р а т а книга на Analyt. post.,
к в д ето между д р уго то ясно е казано: хо 8е e iv a i опх опела оп-
8evi, т .е . existentia nunquam ad essentiam rei pertinet*.
Опровержението на костологичното д о к азател ство е при
ложение на изложеното д о т у к учение на Критиката квм да
дения случай и срещу него няма какво да се ввзрази. - Ф щ и -
котеологичното д о к азател ство е п р о сто едно разширение на
космологичното, к о е т о т о предпоставя и получава сво ет о
подробно опровержение едва в „К р и ти ка на сп о с о б н о ст т а 3а
свждение“. По т о з и ввпрос препращам своя ч и т а т е л квм гла
в а т а „Сравнителна ан атом и я“ в м о е т о евчинение 3а в о л я т а
в природата.
К а к т о беше казано, в к р и т и к а т а на т е зи д ок азател ства
Кант се занимава само свс сп ек у л ат и вн ат а теология и се огра
ничава с т о в а направление. Ако, напротив, беше взел предвид
свщо ж и в о т а и популярната теология, квм т р и т е доказател
с т в а т о й би следвало да добави и ч е т в в р т о , к о е т о всвщ н о ст
е най-значимо 3а п р о стол ю д и ето и на К ан то ви я изкуствен
език навярно би било най-подходящо да се нарече кераунологич-
ноП2\ т о се основава на ч у в с т в о т о 3а безпомощ ност, безсилие
на човека пред безкрайно преввзхождащ ите го, неразбираеми и
най-често застр аш и тел н и сили на природата и зависим ост
т а му о т т я х ; квм т о в а се прибавя и е с т е с т в е н а т а човешка
* С в щ е с т в у в а н е т о не п р и н адл еж и к в м с в щ н о с т т а на н е щ о т о
(гр .; л а т . ) - Б. пр.
склонност да се персонифицира всичко и накрай надеж дата, че

с молби и л аскател ство , а навярно и с дарове, може да се пос
тигн е нещо. Ввв всяко човешко начинание има нещо, к о е т о не
е в наша вл аст и к о е т о не можем да предвидим: о т ж еланието
да го придобием произхож дат боговете. Primus in orbe Deos fecit
timor* е д ревн ата вярна сентенция на Петроний. Това доказа
т е л с т в о к р и ти к ува предимно Хют, к о й т о несвмнено се явя
ва предш ественик на К а н т в посочените по-горе свчинения.
Но сбс с в о я т а к р и ти к а на сп ек ул ати вн ата теология К а н т
3а делго време п остави н атясн о професорите по философия:
платени о т хр и сти ян ск и те п рави тел ства, т е не с м е я т да
и з о с т а в я т главните догми на вяр ата** *. Какбв изход н ам и р ат
т е зи господа? - Те п р о сто т в в р д я т , че с в щ ес тв у в ан ет о на
Бога се разбирало о т само себе си. - Я виж т и ! След к а т о древ
н и я т с в я т с ц ен ата на с в о я т а сб вест е свчинявал чудеса, 3а
да докаже с в щ е с тв у в ан ет о на Бога, а н о в и я т с ц ен а та на своя
разсвдвк предостави онтологичното, космологичното и фи-
Зикотеологичното доказателство , 3а т ези господа с в щ е с т в у
ван ето на Бога се разбира о т само себе си. И о т т о зи разбиращ
се о т само себе си Бог т е след т о в а обясн яват с в е т а : т а к а в а е
т я х н а т а философия.
* Првв с т р а х в т свздаде вярата в боговете (лат.) - Б. пр.

** К ант е казал: „Твврде абсурдно е да се очаква о т разума разяс
нение и все пак да му се предписва преди това на коя страна трябва
непременно да застане“ (Критика на чистия радут, с. 747; V, 775)ш.
Напротив, един о т професорите по философия в наше време наивно
се произнася: „Ако една философия отрича реалността на основни
т е идеи на християнството, т я или е погрешна, или, /пакар и да е
истина, все пак ne тоже да се идполдва“ - scilicet*****, 3а професорите
по философия. T0 3 U, който така недискретно разкри максимата на
всички свои колеги, бе покойният професор Бахман в Йенския лите
ратурен вестник о т юли 1840 г., № 126. Междувременно 3а характе
ристиката на университетската философия е забележително об
с т о я те л ст в о т о , че на истината, която не желае да се приспособя
ва и подчинява, сввсем безцеремонно се посочва в р а т а т а с думите:
„Марш, истина! Ние нямаме нужда о т тебе. Двлжим ли т и нещо?
Плащаш ли ни? - Хайде, марш о т т у к !“
***** Разбира се, естествено (лат.) - Б. пр.
Преди Кант трай н о същ ествуваш е д ей стви тел н а дилема

между материализма и теизма, т .е . между допускането, че
с в е т ъ т е създаден или о т слепия случай, или о т подреждаща
т а го о твъ н интелигенция според цели и п он яти я, neque daba-
tur tertium*. З а т о в а а т е и з м ъ т се о тъ ж д ествяваш е с м ат ер и
ализма: о т т у к и съмнението дали изобщо може да има а т е
и с т , т .е . човек, к о й то наистина да приписва на слепия случай
то лк ов а превъзходната целесъобразна уредба на природата,
особено на органичната: виж напр. Essays (sermones fideles), essay
16, on Atheism** на Бейкън. Според м нението на простолю ди
е т о и на англичаните, к о и т о по т а к и в а въпроси изцяло спо
д е л я т възгледите на т ъ л п а т а (mob), н е щ а т а и сега с т о я т по
същия начин дори и при н ай -п р о ч ути те им учени: д о ст ат ъ ч н о
е да се прочете само Ostéologie comparée о т 1855 г. на Р. Оуен,
préface р. 11, 12***, където т о й все още се намира пред с т а р а
т а дилема между Д ем окрит и Епикур, о т една стран а, и ня
каква intelligence - о т друга, в к о я т о la connaissance d ’un être tel
que l ’homme a existé avant que l ’homme fit son apparition****. Всяка
целесъобразност трябвало да изхожда о т интелигенция', и на
сън не му е идвало наум да се усъмни в т о в а . В с в о я т а лекция,
изнесена на 5 септември 1853 г. в Académie des sciences, к о я то
до известн а степ ен е модифицирано préface, т о й с д етск а на
и в н о ст казал: La téléologie, ou la théologie scientifique (Comptes
rendus, cenm. 1853)*****, и т о в а 3a него непосредствено е едно и
също! Ако в природата нещо е целесъобразно, т о е п р о д у к т на
предн ам ерен остта, на размишлението, на интелигенцията.
Н аистина, какво го и н тер есува един англичанин и Académie
des sciences „К р и ти ка на с п о с о б н о ст т а 3а съждение“ или м о я т а
* Няма т р е т о (лат.) - Б. пр.

** Опити (наставления), есе 16, „За безбожието“ (англ.) (вж. Бей
кън, О п и т и , С., „Наука и изкуство“, 1980). - Б. пр.
* * * Оуен, Р. С р а в н и т е л н а о с т е о л о г и я , предговор, с. 11, 12 (фр.) -
Б. пр.
* * * * С&знанието 3 а това, че човекът е, съществува, преди той да се
е появил (фр.) - Б. пр.
***** Академия на науките. У ч е н и е т о q a т е л е о л о ги я т а , и л и н а у ч н а т а
т е о л о ги я (Н а у ч н и о т ч е т и ) (фр.) - Б. пр.
книга 3а в о л я т а в природата? Тези господа не благоволяват да

се задълбочават. Тези illustres confrères* дори презират м е т а -
ф и зиката и philosophie allemande**: т е се придържат към офи
циалн ата философия. В а л и д н о ст т а на онази дизю нктивна
голяма предпоставка, на онази дилема между материализма и
теизм а се основава обаче върху предположението, че налични
я т с в я т е с в е т ъ т на н е щ а т а сами по себе си и че следователно
няма никакъв друг ред на н ещ ат а освен емпиричният. Но след
к а т о К а н т показа, че с в е т в т и неговият ред е само явление,
чи и то закони се осн овават преди всичко вврху ф орм и те на
нашия и н т е л е к т , повече не е било нужно с в щ ес тв у в ан ет о и
с ъ щ н о с т т а на н е щ а т а и на с в е т а да се обясн яват по аналогия
с възприеманите или предизвикани о т нас изменения в св ет а,
н и т о пък да се с м я т а т о в а , к о ет о схващаме к а т о сред ство
и цел, 3а възникнало в р е з у л т а т на т ак о в а познание. Следо
вателно, к а т о лиши теизм а о т неговата основа чрез сво ет о
важно различаване на явление и нещо само себе си, К а н т , о т
друга стран а, намери п ъ т я към съвсем различни и по-дълбоки
обяснения на свщ ествуван ето .
В гл авата 3а крайните цели на е с т е с т в е н а т а диалектика
на разума се излага зн а ч и м о ст т а на т р и т е трансцендентни
идеи124 к а т о регулативни принципи 3а напредъка на познани
е т о 3а природата. Но надали К а н т е твъ рдял т о в а сериозно.
Н ай-малкото 3а всеки природоизследовател е несъмнено про
ти воп о ло ж н о то , а именно, че т ези предположения на К а н т
спъват и у м ъ р т в я в а т изучаването на природата. За да про
верим т о в а чрез пример, нека обмислим дали приемането на
д у ш а т а к а т о нематериална, про ста, мислеща субстанци я е
могло да подпомогне или във висша степен да затрудн и при
добиването на и с т и н и т е , к о и то то лк ова хубаво изложи Ка-
банис1Ъ, или на о т к р и т и я т а на Флуранс11ь, Маршал Хол и Ч.
Бел127. Дори с ам и я т К а н т казва (Пролеголхени, § 44) „че идеите
на разума са п ро ти в м аксим ите на рационалното познание на
природата и им п р еч ат“128.
4 Знаменити колеги (фр.) - Б. пр.

44 Немска философия (фр.) - Б. пр.
Положително следва да се с м я т а 3а немаловажна заслуга на

Фридрих Велики129 ф а к т ъ т , че по време на неговото управле
ние К а н т е могъл да се развива и му е било позволено да публи
кува Критика на чистия pajym. Едва ли при някое друго управ
ление един п л атен професор би се осмелил да направи подобно
нещо. Но още на наследника на великия крал К а н т е трябвало
да обещае, че повече няма да пише.
Тук бих могъл да се ввздвржа о т к р и т и к а т а на е т и ч еск ат а

ч а с т на К а н т о в а т а философия, т в й к а т о я изложих по-под
робно и изчерпателно, о т к о л к о т о т о в а може да бвде напра
вено в случая, в Д б я т я основни проблета на етиката, 22 години
след п вр вото издание на „ С в е т в т к а т о воля и представа“. При
все т о в а запазеното т у к о т п вр вото издание, к о ет о заради
п в л н о т а т а не би следвало да отпадне, може да послужи к а т о
уелесвобразна подготовка 3а онази по-квсна и много по-об-
стой н а кри ти ка, квм к о я т о препращам ч и т а т е л я относно
най-важ ните ввпроси.
В с в о т в е т с т в и е с К а н т о в а т а любов квм ар хи текто н и ч -
н а т а сим етрия, т е о р е т и ч н и я т разум свщо т р я б ва да има
Pendant. Той се дава о т intellectus practicus* на схо л асти к ата,
к о й то о т своя ст р ан а произлиза о т vouç Jtp axxixoç на Арис
тотел {De anima, III, 10, Polit., VII, c. 14: ô yev ya p jxp axtixo ç s o n
À,oyoç, ô 5 e йеюрутгход)**. Обаче y К а н т c „практически разум“
ce означава нещо сввсем различно, а не к а к т о е при А р и ст о
т е л , к в д ето практически е разум вт, насочен квм т е х н и к а т а ;
у К а н т п р ак ти ч еск и ят разум е разум вт, о т к о й то произти
ча безспорната етическа значим ост на чо веш ки те поствпки,
к а к т о и на всяка добродетел, на всяко благородство и на всяка
дости ж и м а 3а човека степен на с в я т о с т . Всичко т о в а следо
вателн о произтича само о т ра^ута и не изисква нищо друго
освен разума. Да се п оствп ва разумно и да се поствпва доброде
телн о, благородно, св я т о , е едно и свщо, а да се поствп ва егоис
* Практически разум (лат.) - Б. пр.

** З а д у ш а т а , [кн.] III, [гл.] 10; П о л и т [и к а ], [кн.] VII, гл. 14 (лат.): 3 а-
щ ото разумвт е както практически, така и теоретичен (гр.) - Б. пр.
тичн о, злонамерено и порочно, означава п р о сто да се постъпва

неразумно. Между т о в а ввв всички времена, при всички наро
ди и на всички езици т ези два начина на постъпване са били
разграничавани рязко и са се см ятали 3а съвсем различни неща,
к а к т о и днес ги различават всички, к о и т о не са запознати с
езика на най-новата школа, т .е . цели ят с в я т с изключение на
шепа немски учени: изобщо всички разбират под добродетел
но поведение и разумен начин на ж и в о т две съвсем различни
неща. Твърдението, че великият създател на х р и с ти я н с к а та
религия, ч и й то ж и в о т ни се представя к а т о образец 3а добро
детел, е бил най-разумният човек, би могло да се нарече твърде
недостойно и дори кощ унствено празнословие и п о ч ти също
толкова е кощ ун ствено да се каже, че неговите предписания
съдържат само най-доброто н ап ъ тстви е 3а един съвсем ра
зумен живот. П о -н а т а т ъ к , ако то зи , к о й то съобразно с т ези
предписания, вм есто предварително да се погрижи 3а себе си и
сво и те бъдещи п о тр еб н о сти , винаги, без 9а се колебае, помага
на всички, к о и т о и м а т голяма нужда в н астоящ ия м ом ент,
дори раздава целия си и м о т на бедните и след т о в а , лишен
о т всичко, о т и в а да проповядва на други д о б р о д етел та, ко
я т о с а м и я т упражнява, всеки с право ще се о тн есе с уваж е
ние към т о в а : но кой ще се осмели да го възхвали к а т о връх на
разумността? И накрая, кой ще похвали к а т о необикновено
разумна постъпка на Арнолд Винкелрид, к о й т о с безпримерно
благородство подлага т я л о т о си на враж еските копия, 3а да
осигури победа и спасение на сво и т е съотечественици? - На
проти в, ако видим човек, к о й т о о т младини с рядко благора
зумие се стрем и да си осигури сред ства 3а безгрижен ж и в о т ,
3а издръжка на жена и деца, да заслужи добро име сред хо р ата,
п о ч и т и признание, при т о в а без 9а се поддава на съблазънта
на наслажденията или на ж еланието да се п р о ти во п о ставя на
н ад м е н н о ст т а на в л астн и ц и те или да им отм ъ щ ава 3а понесе
н и т е обиди или 3а незаслуженото унижение, или пък на с т р е
межа към безполезни естети чески или философски занимания
и п ъ т е ш е ст в и я в интересни стран и - човек, к о й т о не позво
лява да бъде заблуден и изкушен о т всичко т о в а и подобното
му, н и т о да се отклони о т с в о я т а цел, а с най-голяма последо-
б а т е л н о с т се стрем и единствено към нея; кой ще се осмели да

отрече, че един т ак ъ в ф илистер е необикновено разумен, дори
и в случай, че си е позволил да използва някои не съвсем пох
вални, но безопасни средства. Нещо повече: ако някой злодей
с обмислена х и т р о с т по детайлно разработен план се добере
до б о г а т с т в о , почести, дори до т р о н и корона, а след т о в а с
най-тънко к овар ство обвърже съседни държави, покори ги по
отделно и се превърне в завоевател на св ет а, без да позволява
да бъде разколебан о т никакви съображения 3а право или чо
вечн ост, а с безпощадна последователност стъпква и смазва
всичко, к о е т о се п р о ти во п о ставя на плановете му, без всяко
състрадание хвърля милиони хора в нещ астие, обрича милио
ни на ж ер тв и и см ърт, но пък по кралски награждава и винаги
Закриля сво и те привърженици и помощници, без никога нищо
да забравя и по т ак ъ в начин постига ц ел т а си: кой не разби
ра, че так ъ в човек е трябвало да действа твърде разумно, че
к а к т о 3а р а зр а б о т к ат а на плановете му се е изисквал могъщ
разсъдък, т а к а и 3а т я х н о т о осъщ ествяване е било необходи
мо пълно господство на разума, при т о в а именно на практи
ческия разум? - Или може би и предписанията, к о и т о у м н и я т
и последователен, разсъдлив и далновиден Макиавели130 дава на
владетели те, също са неразумни?*
Така, к а к т о зло бата много добре се съчетава с разума и до-
* Между другото проблемът на Макиавели се е състоял в реше

нието на въпроса по какъв начин владетелят може н е п р е м е н н о да
се задържи на трона, въпреки интригите на вътрешните и външ
ни врагове. Следователно неговият проблем по никакъв начин не е
бил етическият проблем, дали владетелят като човек е длъжен да
желае такова нещо, или не; а чисто политическият проблем, как,
ако желае, владетелят може да се задържи на трона. Макиавели дава
решение на този проблем така, както се пише упътване 3 а игра на
шах, при което би било неразумно да се обръща внимание на липсата
на отговор на въпроса, дали о т морално гледище е препоръчител
но изобщо да се играе шах. Да се упреква Макиавели, че съчинението
му е неморално, е също толкова уместно, колкото да се обвинява
учителят по фехтовка, че не започва обучението с морална лекция
против убийството и смъртоносното раняване.
ри едва в т о в а съчетаване с т а в а истински страш н а, т а к а , об

р а тн о , бл аго ро д ство то понякога е свързано с неразумност. За
неразумна може да се см етн е п о с т ъ п к а т а на Кориолан, к ой то ,
след к а т о в продължение на лшого години е вложил всичките
си сили, 3а да о т м ъ с т и на римляните, и к о гато най-после е на
стъпил бл агопри ятн и ят м ом ент, е допуснал да се тро гн е о т
м олбите на С е н ат а и плача на н еговата майка и на съпругата
му, отказал се е о т п о д го твя н о то то л к о ва дълго и с то лк ова
т р у д отмъщ ение и предизвиквайки с т о в а справедливия гняв
на волските, умира 3а онези римляни, ч и я т о неблагодарност
е познавал и полагайки то лк ова много усилия, е искал да нака
же. - И най-после, заради п ъ л н о т а т а следва да се спомене, че
разум ът много добре може да се съчетае с безразсъдството.
Такъв е сл уч ая т, к о гат о се избира глупава максима, к о я т о оба
че последователно се осъщ ествява. Пример о т т о з и род е дала
принцеса Изабела, дъщеря на Филип II, врекла се да не облече
ч и ста риза, д о к ат о не бъде завладяно О стенде, и удържала д у
м а т а си цели т р и години. Тук изобщо сп ад ат всички оброци,
произлизащи о т ли псата на познаване на връзката на н ещ ат а
според закона 3а к а у з а л н о с т т а , т .е . о т безразсъдство; въпреки
т о в а е разумно т е да се изпълняват, щом разсъдъкът на един
човек веднъж се е оказал толкова ограничен, че да ги обещае.
В с ъ о т в е т с т в и е с казаното виждаме, че философ ските
писатели, к о и то непосредствено предхож дат Кант, п р о т и
в о п о с т а в я т на разума с ъ в е с т т а к а т о извор на м оралните
подбуди; т а к а Русо пише в ч е т в ъ р т а т а книга на Емил: La rai
son nous trompe, mais la conscience ne trompe jamais; и малко по-
н а т а т ъ к : il est impossible d ’expliquer par les conséquences de notre
nature le principe immédiat de la conscience indépendant de la raison
même*. И още п о -н а т а т ъ к : Mes sentimens naturels parlaient pour
l’ intérêt commun, ma raison rapportait tout à moi. On a beau vouloir
établir la vertu par la raison seule, guelle solide base peut-on lui don
ner?** B Rêveries du promeneur, prom. 4ème, Русо казва: Dans toutes
* Разумът ни мами, но съвестта - никога... Не е възможно да се
обясни като следствие о т нашата природа непосредственият прин
цип на съвестта, който е независим о т самия разум (фр.). - Б. пр.
** Моите естествени чувства говореха в полза на общия инте-
les questions de morale difficiles je me suis toujours bien trouve de les ré
soudre par le dictamen de la conscience, plutôtgue par les lumières de la
raison**. - Още Аристотел подчертава (Eth. magna, I, 5), че доб
р о д е т е л и те ce н ам и р ат в аХоую рорио xyç ij/nxbÇ (ш parte irra-
tionali animï), a не 6 Àoyov e%ovti (inparte rationalï)**. Свобразно c
т о в а Стобей казва (Ecl. II, c. 7) 3a nepunamemuyume: Tr|v грАхуи
аретду i)jmÀap(3avo \)ai nepi то aAoyov pepoç y iy v e a b a i ip v
\|n)%pç, 87te i8r| вщ ерц npoç ip v n a p o u a a v xêcopiav хжетЗеуто
xpv \|/uxpv, то pev ôyixov e x o u aa v, то 8’ aXoyov. K av nepi psv
то Xoyixov xpv x a ^ o x a y a i3xav yiyvearO ai, x a i xpv (ppovpcnv,
x a i xpv ayxxvo iav, x a i aocptav, x a i snpaiSeiav, x a i pvpppv, x a i
xaç ôpoionç Tiepi 8e xo aXoyov, aojcppoanvpv, x a i 8 ixaio an vp v,
хаг avSpevav, x a i xaç aXXaç xaç pi3ix a ç x a ^ o u p e v a ç ap exaç.
(Ethicam virtutem circa partem animae ratione carentem versari pu-
tant, cum duplicem, ad banc dusquisitionem, animam ponant, ratio
ne praeditam, et ea carentem. In parte vero ratione praedita collocant
ingenuitatem, prudentiam, perspicacitatem, sapientiam, docilitatem,
memoriam et reliquat in parte vero ratione destituta temperantiam, ju-
stitiam, fortitudinem, etreliquasvirtutes, guas ethicas vocant)***. И Ци-
церон подробно обяснява (De nat. Deor., III, c. 26-31 ), че разум вт
е необходимо ср ед ство и орвдие 3а всички прествпления.
A3 обявих разума 3а способност 3а понятия. T03U сввсем осо
бен клас общи, не нагледни, а символизирани и фиксирани само
рее, м оят разум отнасяше всичко квм мене... Напразно се о п и тват
да обосноват добродетелта само к ато изхождат о т разума, без 9 а
се замислят доколко е солидна тази основа (фр.).
* „Разходките на самотния м ечтател“ : при всички трудни
ввпроси на морала по-скоро намирах решение, като се опирах на сво
я т а сввест, а не на гласа на разума (фр.). - Б. пр.
**„Голяма [ет]ти к а]“, [кн.] I, [гл.] 5,118 5 b 3 - 5 :„неразумнатачаст
на душ ата“... „разумната част“ (гр.; лат.) - Б. пр.
* * * ,,Екл[ози]“, [кн.] II, гл. 7: ... 3 а нравствената добродетел смя
т а т , че т я се отнася квм неразумната част на душ ата; т е при
емат, че душ ата ce свстои о т две части - разумна и неразумна; кг>м
разумната част принадлежат благородството, благоразумието,
проницателността, м вдростта, схватливостта, п ам етта, спра
ведливостта, мвж еството и станалите така наречени морални
добродетели (гр.; лат.) - Б. пр.
с думи представи различава човека о т ж и в о т н о т о и го прави

господар на З ем я т а. Ако ж и в о т н о т о е роб на н а с т о я щ е т о , не
познава други освен непосредствено сетивни м о ти ви и з а т о
ва, к о гат о т е се п оявяват, т а к а необходимо бива привличано
или отблвсквано о т т я х , к а к т о ж елязото о т м агн и та; на
проти в, на човека, к о й то е надарен с разум, е присвща способ
н о с т т а да обмисля сво и т е поствпки. Това му позволява, хввр-
ляйки поглед квм м иналото и квм бвдещ ето, лесно да обхване
ж и в о т а си и хода на с в б и т и я т а в с в е т а в у я л о с т , прави го
независим о т н а с т о я щ е т о , дава му ввзм ож ност да подхожда
обмислено, планомерно и разсвдливо к а к т о квм зл о то , т а к а и
квм доброто. Ч о век вт напвлно освзнава всичко, к о е т о вврши:
т о й знае т о ч н о какво решава н еговата воля, какво избира ввв
всеки отделен случай и каквв друг избор всвсцност е бил ввзмо-
жен, и к а т о изхожда о т т о в а освзнавано о т него искане, т о й
се учи да познава самия себе си и се оглежда в д ел ата си. Ввв
всички т е зи отнош ения квм д ей с т в ан ет о на човека р азум вт
следва да се нарича практически: т о й е тео р ети ч ен само до-
колкото п р е д м е т и т е, с к о и т о се занимава, н я м а т отнош ение
квм д е й ст в ан е т о на мислещия човек, а п р ед ст ав л я в ат само
т ео р ети ч ен и н терес, на к о й т о са способни много малко хора.
Това, к о е т о в т о зи смисвл означава практически разум, много
ч е с т о се назовава с л а т и н с к а т а дума prudentia* *, к о я т о според
Цицерон (De nat. Deor., Il, 22) е образувана о т свкращ ението
на д у м а т а p ro vid en tia l; напротив, ratio, к о гат о се уп отребява
3а означаването на духовна способност, означава най-често
собствено т е о р ети ч н и я разум, макар че древни те мислители
не са спазвали стр о го т о в а различие. - При п о ч ти всички хора
разум вт има едва ли не само практическа насоченост: но ако
и т я се загуби, мисленето загубва в л а с т т а си над поствпки-
т е и т о гав а се казва: Scio meliora, proboque, détériora sequor***, или:
Le matin je fais des projets, et le soir je fais des sottises****; ако следо-
* Знание (лат.) - Б. пр.
** Предвиждане (лат.) - Б. пр.
*** Зная и одобрявам по-доброто, но следвам по-лошото (лат.) -
Б. пр.
* * * * С у т р и н п р а вя п л ан о в е , а веч ер в в р ш а г л у п о с т и (ф р .) - Б. пр.
бателно 6 с в о ет о действие човек се ръководи не о т сво ето

мислене, а о т вп еч атл ен и ята на н а с т о я щ е т о , п о ч ти к а т о
ж и в о т н о т о , го нари чат неразумен (без с т о в а да бвде упрекван
в морална лош отия), макар всвщ н о ст да му липсва не разум, а
с п о с о б н о ст т а да го прилага в с во и те поствп ки и в известен
смисъл може да се каже, че негови ят разум е само тео р ети чен ,
а не практически. При т о в а т ак ъ в човек може да е много добър,
к а к т о някои, к о и т о не м о г а т да не о к а ж а т помощ на нещас
т н и я , дори със самопожертване, но същевременно не п л ащ ат
дълговете си. Човек с т а к в в неразумен хар ак тер сввсем не е
способен на големи престъпления, з ащ о то не му д о с т и г а т не
обходимите 3а т о в а планомерност, п р и т в о р с т в о и самообла
дание. Но и до много висока степ ен на добродетел т о й надали
ще се издигне: защ о то , к ол кото и по природа да е склонен към
добр ото, все пак не биха могли да му ли п сват отделни порочни
и злонамерени подбуди, на к о и т о е подвластен всеки човек, и
ако разум вт, действайки практически, не им п р о т и в о п о с т а
ви неизменни максими и тввр д и намерения, т е неизбежно се
преврвщ ат в дела.
HakpaCi, разумът се проявява к а т о практически преди всичко
у хора, д ей стви тел н о разумни по хар ак тер и наричани поради
т о в а в обикновения ж и в о т практически философи, о тл и ча
ващи се с необичайно спокойствие к а к т о при неприятни, т а
ка и при радостн и случки, н ев в зм у т и м о с т и у п о р и т о с т при
освщ ествяване на в з е т и т е решения. Н аистина го сп о д ст во то
на разума в т я х , т .е . на п о -а б с т р а к т н о т о о т и н т у и т и в н о
т о познание, к о е т о им позволява чрез п о н яти я да обгрвщ ат
ж и в о т а изобщо, в у я л о с т и в пълнота, веднвж завинаги им е
дало ввзм ож н ост да о п о зн ая т и з м а м н о с т т а на мигновеното
впечатление, п р е х о д н о с т т а на всички неща, к р а т к о с т т а на
ж и в о т а , п у с т о т а т а на наслажденията, к р а т к о т р а й н о с т т а
на щ а с т и е т о , големите и малки к овар ства на случая. З ат о в а
3а т е зи хора нищо не се оказва неочаквано, т о в а , к о е т о з н а я т
in abstracto, не ги изненадва и не ги изкарва о т тврпение, к огато
в д е й с т в и т е л н о с т и кон кретн о се появява пред т я х , к ак ввто
е с л у ч ая т с не то л к о ва разум ни те човешки характери, вврху
к о и т о н а с т о я щ е т о , нагледното о к азват т а к о в а бездействие,
че с т у д е н и т е , безцветни п о н яти я напвлно о с т а в а т на заден

план 6 т я х н о т о свзнание и забравяйки всички намерения и
максими, т е се о с т а в я т ввв в л а с т т а на всякакви аф е к т и и
с т р а с т и . Още в края на п вр вата книга на н а с т о я щ о т о свчи-
нение обясних, че според м о е т о мнение пврвоначално е т и к а т а
на с т о и ц и т е не е била нищо друго освен уп втван е 3а истински
разумен ж и в о т в посочения смисвл. Т0311 разумен ж и в о т про
славя и Хораций на т ввр д е много м е с т а в сво и т е свчинения.
Тук спада и н еговото N il admirari*, а свщо т а к а M ySev a y a v **
на Делфийския оракул. Напблно погрешно е да се превежда Nil
admirari с „не се учудвай на нищо“. Тази сентенция на Хораций се
о т н ася не то лк ов а кбм о б л а с т т а на т е о р е т и ч н а т а , колкото
на п р ак ти ч еск ата философия и всвщ н о ст иска да каже: „Не це
ни нищо безусловно, не хл втвай по нищо, не вярвай, че п р и т е
ж аван ето на нещо може да т и донесе щ асти е: всяко неумерено
влечение кбм нещо е само примамваща химера, о т к о я т о свщо
т а к а , но много по-лесно, можеш да се освободиш чрез по-яс
но познание, о т к о л к о т о чрез завоювано притежание.“ В т о зи
смисвл уп отребява д у м а т а admirari и Цицерон. De divinatione,
II, 2 ***. Това, к о е т о има предвид Хораций, е aü ap ß u x, a x a t a -
тЛцфс;, а свщо ссвагщаакх****, к о я т о още Д ем окри т прослави
к а т о най-висш ето благо (вж. Clem. Alex. Strom., II, 21 и срв.
Strabo, I, с. 98 и 105). В свщ н о ст при т а к а в а разум н о ст на пове
дението не с т а в а дума 3а добродетел и порок, но т а з и прак
тическа уп отр еб а на разума показва и с т и н с к о т о предим ство
на човека пред ж и в о т н о т о и само в т о в а отнош ение има сми-
свл и е доп усти м о да се говори 3а д о с т о й н с т в о на човека.
Ввв всички изложени и ввв всички мислими случаи различие
т о между разум н ото и неразумното действане зависи о т т о
ва, дали м о т и в и т е му са а б с т р а к т н и п он яти я, или нагледни
представи. З а т о в а обяснението, к о е т о дадох на разума напвл-
но се свгласува с у п о т р е б а т а на д ум и т е ввв всички времена и
* „Не позволявай на нищо да т е изкара о т тврпение“ (лат.) - (Хо

раций, Послания, I, 6) - Б. пр.
** Нищо прекомерно (гр.) - Б. пр.
* * * „За пророчеството“, [кн.] И, [гл.] 2 (лат.) - Б. пр.
* * * * Безстрашие... неввзму тим ост... липса на страсти (гр.) - Б. пр.
при всички народи. С а м а т а уп о тр еб а не може да се с м я т а 3а

нещо случайно и произволно, а да се разбере, че т я е произляз
ла о т осъзнаваната о т всеки човек разлика между различни
т е способности на духа, съзнание, к о е т о т о й изразява в езика,
макар да не го издига до я с н о т а т а на а б с т р а к т н а дефиниция.
Н аш и т е прадеди не са създавали думи, без 9 а им приписват оп
ределен смисъл, т а к а че ф и лософ ите, к о и т о ще д ой д ат след
с т о л е т и я , да определят какво би следвало да се мисли под т я х ;
а с т е з и думи са означавали напълно определени п он яти я. Сле
дователн о д ум и т е не са без създатели, а да им се придава съв
сем различен смисъл о т т о зи , к о й т о са имали досега, означава
да се у п о т р е б я в а т неправилно, да се въвежда произвол в у п о т
р е б а та им, според к о й т о всеки би могъл да уп отребява всяка
дума във всякакъв смисъл, о т к о е т о би възникнала безкрайна
бъркотия. Още Лок подробно показа, че п овечето несъгласия
във ф и лософ и ята произлизат о т неправилната уп отр еб а на
д ум и те. В потвърждение на т о в а е д о с т а т ъ ч н о само да се
хвърли поглед към вред н ата злоупотреба с д ум и т е с у б с т а н
ция, съзнание, и сти н а и др., извършвана в днешно време о т ог
раничени и набедени философи. Също изказванията и обясне
н и я т а на всички философи във всички времена, с изключение
на най-новите, се съгласуват с м о е т о обяснение в не по-малка
степен, о т к о л к о т о го сп о д стващ и те при всички народи поня
т и я 3а с п о м е н а т а т а привилегия на човека. Д о с т а т ъ ч н о е да се
прочете какво нарича П л ат о н в ч е т в ъ р т а т а книга на „Държа
в а т а “ и на безброй други м е с т а в сво и т е съчинения Xoyipov или
А ю у и т х о у хцд \|Л)ХУ<;*, какво казва Цицерон, De nat. Deor., Ill,
26- 31, какво к а зв а т 3а т о в а Лайбниц, Лок във вече приведените
о т нас в п ъ рвата книга на т о в а съчинение пасажи. Споменава
н е т о на т а к и в а примери не би имало край, ако бихме искали да
покажем как всички философи преди К а н т са говорили 3а ра-
Зума изцяло в смисъла, в к о й т о го разбирам аз, макар още да не
са могли да о б я сн я т н еговата същ н ост напълно определено и
ясно чрез свеж дането му към една т о ч к а. За т о в а , к о е т о малко
* Р а зу м н а ч а с т на д у ш а т а (гр.) - 6ж . П л а т о н , Д ъ р ж а в а т а , С ., 1981,
кн. IV, 440 е (с. 169-170).
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ Т И К А НА КАН ТО ВАТА Ф И Л О СО Ф И Я 761
преди п о я в ат а на К а н т са разбирали под разум, може в ц я л о ст

да се седи о т две изследвания на Зулцер, публикувани в първия
т о м на неговите събрани философски съчинения: ед н о то носи
Заглавието Анализ на понятието разум, а д р уго то - За взаим
ното влияние на разум и език. К о гато човек ч е т е онова, к о е т о
се говори 3а разума в най-ново време под влиянието на К а н т о -
в а т а грешка, разпространила се по-късно лавинообразно, т о й
се вижда принуден да приеме, че всички мъдреци на д р евн о ст
т а , к а к т о и всички философи преди К а н т изобщо не са имали
разум: за щ о т о о т к р и т и т е сега непосредствени възприятия,
нагледи, озарения, предчувстви я на разума са им били то лк ова
чужди, кол кото им е чуждо ш е с т о т о сети во на прилепите.
Впрочем, що се о т н ас я до мене, т р я б ва да си призная, че в ог
р ан и ч ен о стта си също т а к а не мога да проумея и да си пред
с т а в я т о з и разум, непосредствено възприемащ или долавящ,
или и н тел ек туал н о нагледно представящ свръ хсети вното,
аб с о л ю т н о т о и дългите истории, случили се с т я х , иначе ос
вен т о ч н о тъй , к а к т о ш е с т о т о сети во на прилепите. Но на
изнамирането или о т к р и в а н е т о на т а к ъ в разум, к о й т о ведна
га възприема непосредствено всичко, к а к в о т о му хрумне, след
ва да се о тд ад е заслуж еното, а именно, че т о й е несравнимо
expédient* да о т с т о я в а ш по най-лесен начин себе си и сво и т е
любими идеи напук на всички кантовци с т е х н и т е критики
на разума. Това откри ване и приемът, к о й т о т о намери, прави
ч е с т на епохата.
Ако с ъ щ н о с т т а на разума (хо Xoyipov, г] (ppovyaig, ratio,
raison, reason)** изобщо и в ц я л о ст е била схващана правилно
о т всички философи във всички времена, макар и да не е била
д о с т а т ъ ч н о т о ч н о определена и сведена до една т о ч к а , що е
разсъдък, н апроти в (vouç, 5ia v o ia , intellectus, esprit, intellect, un
derstanding)***, не им е било то лк ова ясно; з а т о в а т е ч е с т о са го
смесвали с разума и именно поради т о в а не са достигнали до
* Помощно средство (фр.) - Б. пр.

** Д ум ата „разум“ се дава на старогръцки, латински, френски и
английски език.
* * * Д ум ата „разсъдък“ се дава на посочените в предходната бележ
ка езици.
съвсем пълно, ч и сто и п р о ст о обяснение на н еговата същ ност.

При хр и сти я н ск и т е философи п о н я т и е т о 3а разум е придо
било и едно сбвсем стр ан н о допълнително значение чрез про
т и в о п о с т а в я н е т о на разума на о т к р о в ен и ето и изхождайки
о т т о в а , мнозина са твърдели с право, че познанието на задъл
ж ен и ето да бъдем добродетелни е възможно само чрез РаЗУма>
т .е . и без о тк р о вен и ето . Това съображение е оказало влияние
дори върху К а н т о в о т о изложение и словоупотреба. Но споме
н а т а т а п роти воп ол ож н ост има, стр о го погледнато, и сто р и
ческо значение и з а т о в а е един чужд на ф и лософ ията елемент,
о т к о й то т я следва да се освободи.
Би могло да се очаква, че в с в о и т е Критики на т ео р ети ч н и я
и на практичния разум К а н т ще изходи о т едно изложение на
с ъ щ н о с т т а на разума изобщо и след к а т о по т о з и начин е опре
делил Genus, ще премине към обяснението на д в а т а Species*, ка
т о покаже по какъв начин ед и н и ят и същ разум се проявява по
два т о л к о в а различни начина и въпреки т о в а чрез запазването
на с ъ щ н о с т т а си се оказва един и същ. Но отн осн о всичко т о
ва не намираме нищо у К а н т . Вече показах колко н е д о ст а т ъ ч
ни, колебливи и дисхармонични са обясненията, к о и т о К а н т
понякога мимоходом дава на с п о с о б н о ст т а, к о я т о к р и ти к ува
в Критика на чистия разум. Практическият разум се явява не-
оповестен още в Критика на чистия разум и след т о в а се по
казва в специално п о с в е т е н а т а му Критика к а т о нещо, вече
устан овен о, без п о -н ат ат ъ ш н и д о к азател ства и без съобразя
ване с у п о т р е б а т а на д у м и т е във всички времена и при всич
ки народи, а също с определенията на с ъ о т в е т н и т е п он яти я,
дадени о т най-големите предш естващ и философи. К а т о цяло
о т отделни пасажи може да се направи изводът, че м нението
на К а н т се свежда до следното: същ ествено 3а разума е позна
н и ето о т принципи a priori: и т ъ й к а т о познанието на ети чес
к а т а значим ост на ч о веш к и те постъпки по своя произход не е
емпирично, т о също eprincipium a priori** и следователно произ
лиза о т разума, к о й т о дотолкова е практически. За неправил-
* Вид (лат.) - Б. пр.

** Априорен принцип (лат.) - Б. пр.
н о с т т а на т о в а обяснение на разума вече говорих д о ст ат ъ ч н о .

Но дори и да се абстрахирам е о т нея, все пак повърхностно и
необосновано е да се използва т у к е д и н ст в ен и я т признак - не
за в и с и м о с т т а о т о п и та, 3а да се обеди н ят най-разнородни
неща, к а т о при т о в а се п р о п уск ат о с т а н а л и т е им, същнос
т н и , неизмерими различия. З ащ о т о дори и да допуснем, макар
и да не признаем, че познанието на е т и ч е с к а т а значим ост на
чо веш ки те постъпки произлиза о т един им перати в, к о й т о се
намира в нас, о т една безусловна задължителност; колко корен
но различна би била т я о т т е зи всеобщи форми на познанието,
показани о т К а н т в Критика на чистия разум к а т о осъзнавани
a priori о т нас, чрез я и ет о осъзнаване ние можем предварител
но да изкажем едно безусловно „т р я б в а“, валидно 3а всеки въз
можен о п и т . Но различието между т о в а „т р я б в а “, между т а -
Зи вече определена в с у б е к т а необходима форма на всеки о б е к т
и онази задължителност на м о р а л н о с т т а е т а к а безкрайно и
очебийно, че обединяването им о т признака на неемпирично-
т о познание може да претендира 3а о стр оум н о сравнение, но
не и 3а философско оправдание на о т ъ ж д е с т в я в а н е т о им по
произход.
Впрочем р о д н о то м я с т о на т о в а д е т е на практическия
разум, на абсолютната задължителност или на категоричния
им перати в не е Критиката на практическия разум, а още Кри
тиката на чистия разум, с. 802; V, 830131. Но раж дан ето е на
силствено и сполучва само чрез ак уш ер ски те щипри на едно
Затова, к о е т о дръзко и смело, дори би могло да се каже - нагло,
се вклинява между две съвсем чужди и нямащи никаква връзка
помежду си положения, 3а да ги свърже к а т о основание и следс
т в и е . А именно положението, о т к о е т о К а н т изхожда, е, че
ни определят не само нагледни, но и а б с т р а к т н и м оти ви , и
т о й го формулира по следния начин: „Не само онова, к о е т о
подбужда, т о е с т афшщра с е т и в а т а непосредствено, опреде
ля ч о в еш к ат а воля, но ние притеж авам е способност да пре
одоляваме в п еч атл ен и ята върху с е т и в н а т а си способност да
желаем, к а т о си служим с представи 3а т о в а , к о е т о е полезно
или вредно, макар и по далечен начин; но т е зи разсъждения 3а
онова, к о е т о с оглед на р я л о т о ни състояние заслужава да се
желае, т .е . 3а всичко, к о е т о е добро и полезно, се о сн о вават

на разума.“ 132 (Съвършено правилно: ех, да беше говорил винаги
т а к а разумно 3а разума!) „Затова! разум ъ т дава също закони,
к о и т о са им перативи, т .е . обективни закони на свободата, и
к о и т о изразяват онова, което е задължително да стане, макар
и никога да не с т ан е.“ 133 - По т а к ъ в начин, без п о -н а т а т ъ ш -
но удостоверяване к ат его р и ч н и я т им перати в внезапно се
появява в с в е т а , 3а да управлява в него със с в о я т а безусловна
Задължителност - т о з и скиптър о т дървено желязо. З ащ о т о
в п о н я т и е т о задължителност непременно и същ ностно се
съдържа к а т о необходимо условие съобразяването свс запла
ха о т наказание или обещание 3а награда, к о е т о не може да се
отдели о т нея, без 9а се о т с т р а н и с ам о т о п он яти е 3а задъл
ж и т е л н о с т и да му се о тн ем е всякакво значение: з а т о в а една
безусловна задължителност е сопШсНсПо т асЦеШ*. Тази грешка
тряб ваш е да бъде осъдена, кол кото и впрочем т я да е т я с н о
свързана с го л ям ата заслуга на К а н т към е т и к а т а , к о я т о се
състои именно в т о в а , че т о й освободи е т и к а т а о т всички
принципи на с в е т а на о п и та, преди всичко о т всяко пряко или
косвено учение 3а щ а с т и е т о и наистина показа, че ц а р с т в о т о
на д о б р о д е т е л т а не е о т т о з и с в я т . Тази заслуга е то лк ова
по-голяма, т ъ й к а т о още всички древни философи, с изключе
ние на П л ато н , а именно п ери п атети ц и , стоици, епикурейци,
чрез твъ рд е различни изкусни п о хват и са се стремили т у да
п о с т а в я т д о б р о д ет ел т а и щ а с т и е т о в зависим ост едно о т
друго според закона 3а основанието, т у да ги о т ъ ж д е с т в я т
според закона 3а проти воречи ето. В не по-малка степ ен т о з и
упрек засяга всички философи на н о в о т о време чак до К а н т .
З а т о в а н еговата заслуга е много голяма: но във връзка с т о в а
сп р авед л и во стта изисква да се напомни, че о т ч а с т и неговото
изложение ч е с т о не с ъ о т в е т с т в а на тен д ен ц и я т а и на духа на
е т и к а т а му, к а к т о веднага ще видим, о т ч а с т и също, че т о й
дори не е първият, к о й т о е отделил д о б р о д ет ел т а о т всички
принципи на щ а с т и е т о . З а щ о т о още П л ато н , особено в „Дър-
* П р о т и в о р е ч и е м еж д у о п р е д е л е н и е т о и о п р е д е л я е м о т о (л а т .) -
Б . п р.
П Р И Л О Ж Е Н И Е . К РИ Т ВТ К А Н А К А Н Т О В А Т А Ф И Л О С О Ф И Я 765
ж а б а т а “, ч и я т о главна тенденция е именно тази , ясно учи, че

д о б р о д е т е л т а следва да се избира само заради с а м а т а нея дори
к о гато с нея неминуемо са свързани нещ астие и позор. Но в още
по-голяма степ ен проповядва една напълно безкористна добро
д етел х р и с т и я н с т в о т о - добродетел, к о я т о се осъщ ествява
не заради о т п л а т а т а в един ж и в о т след с м ъ р т т а , а съвсем
безкористно, о т любов към Бога, за щ о т о не д ел ата сп асяват
човека, а единствено вяр ата, к о я т о д о б р о д ет ел т а придру
жава само к а т о неин си м п то м , и з а т о в а в я р а т а е безвъзмез-
дна и въздействащ а о т себе си. Д о с т а т ъ ч н о е да се прочете
De libertate Christiana* на Л у т ер . Да не говорим 3а индийците, в
ч и и то свещени книги навсякъде надеж дата 3а о т п л а т а 3а де
л а т а се обрисува к а т о п ъ т към мрака, к о й т о никога не може да
доведе до блаж енство.
У К а н т съвсем не намираме учен и ето 3а д о б р о д етел та
толкова ч и сто : или по-скоро, изложението на учен и ето далеч
изостава о т неговия дух, дори е непоследователно. В разрабо
т е н о т о п о -н а т а т ъ к понятие 3а най-висшето благо намираме
д о б р од етел та свързана с щ а с т и е т о . Така безусловната в нача
л о т о задълж ителност все пак впоследствие си постули ра едно
условие, всъщ н ост 3а да се освободи о т в ъ т р е ш н о т о п р о т и
воречие, обременено с к о е т о т о не може да същ ествува. Щас
т и е т о в най-висш ето благо наистина не може да бъде м о т и в
на д об р од етел та, при все т о в а т о присъства в него к а т о т а е н
параграф на договор, ч и ето наличие превръща всичко останало
само във ф и ктивен договор: щ а с т и е т о не е, собствено, о т п л а
т а т а 3а доб р од етел та, но все пак е доброволен дар, към к о й то
д об р од етел та след положените усилия тай н о п ро тяга ръка. В
т о в а можем да се убедим о т Критиката на практическия pajym
(с. 223-266 на ч е т в ъ р т о т о или с. 264-295 на изданието на Ро-
Зенкранц)134. С ъ щ ата тенденция е характерна и 3а цялата м о
рална теология на К а н т : именно поради т о в а чрез нея моралът
всъщ н ост унищожава самия себе си. З ащ о т о , п о втарям , всяка
добродетел, к о я т о по някакъв начин се осъщ ествява заради
о т п л а т а , се основава на умен, методичен, далновиден егоизъм.
За х р и с т и я н с к а т а с в о б о д а “ ( л а т .) - Б . пр.
Съдържанието на а б с о л ю т н а т а задъ л ж и тел н о ст - основ

н и я т закон на практическия разум, е п р о с л о в у т о т о : „П ос
тъпвай т а к а , че м ак си м ата на т в о я т а воля да може винаги
да важи своевременно к а т о принцип на едно всеобщо законо
д а т е л с т в о .“ 135 Този принцип п о ст а вя на онзи, к о й т о изисква
регулати в 3а с о б с т в е н а т а си воля, задачата да т в р с и т ак ъ в
регулати в 3а в о л я т а на всички. - Тогава ввзниква ввп р освт по
каквв начин може да се намери т в р с е н и я т регулатив. Явно,
3а да намеря правилото на м о е т о поведение, т р я б ва да взема
под внимание не само себе си, но и ц е л о к у п н о ст т а на всички
индивиди. Тогава вм есто с о б с т в е н о т о ми благополучие, моя
цел с т а в а благополучието на всички без изключение. Но ц ел т а
все пак си о с т а в а благополучието. Тогава о ткр и вам , че всички
м о г а т да се н ам и р ат в еднакво благополучие само в случай, че
всеки п о стави к а т о граница на своя егоизъм чуждия. О т т у к
наистин а следва, че не т р я б в а да о щ е т я в а м никого, защ о то ,
щом к а т о т о з и принцип се приема 3а всеобщ, и аз няма да бвда
о щ е т е н ; т о в а обаче е ед и н с т в ен о то основание, поради к о е т о
аз, без още 9а при теж авам морален принцип, а тепърва да го
т в р с я , мога да искам т о й да с т а н е всеобщ закон. Но по т о з и
начин е очевидно, че и зво двт на спом енатия етически прин
цип е ж еланието 3а благополучие, т .е . егоизмвт. К а т о основа
на учен ието 3а държ авата принципът би бил превъзходен, но
к а т о основа на е т и к а т а е негоден. З ащ о т о 3а устан о вяван е
т о на зададения в т о з и морален принцип регулати в 3а воля
т а на всички, онзи, к о й т о го търси , с ам и я т , о т друга стран а,
с необходимост се нуждае о т регулатив, в противен случай
всичко би му било безразлично. Но т о з и регулати в може да бъ
де само с о б с т в е н и я т егоизъм, т ъ й к а т о само върху него оказва
влияние поведението на д р уги те и з а т о в а само чрез него и с
оглед на него човек може да желае едно или друго поведение на
д р уги те и т о да не му е безразлично. Твърде наивно дава да се
разбере т о в а и с а м и я т К а н т на с. 123 на „К р и т и к а т а на прак
тическия разум“ (по изданието на Розенкранц, с. 192)136, където
излага по следния начин издирването на м акси м ата 3а во л я та:
„Ако всеки би гледал с пълно равнодушие на н е щ а с т и е т о на
други, и ако ти би принадлежал към един т а к ъ в ред на н ещ ата,
би ли се съгласил с него?“ 137 Quam temere in nosmet legem sancimus

iniquam !* —би било р егул ати б ъ т на т ъ р се н о т о свгласие. Също
т а к а 6 „Основи на м е т а ф и з и к а т а на н рави те“, с. 56 на т р е т о
т о - с. 50 на изданието на Розенкранц ч етем : „Воля, к о я т о би
решила да не помага никому в нужда, би си противоречала сама
на себе си, т в й к а т о м о г а т да се я в я т случаи, когато човек се
нуждае от любовта и участието на други“ ™ , и т .н . T03U прин
цип на е т и к а т а , к о й то , разглеждан отблизо, з а т о в а не е нищо
друго освен косвен и алегоричен израз на с т а р о т о , п р о с т о ос
новно положение - quod tibi fieri non vis, alteri nefeceris**, следова
тел н о се о т н ас я най-напред и непосредствено до пасивното
свстояние, до с в ст о я н и е т о на страдание и едва чрез него ~ 9 °
д елата: з а т о в а , к а к т о вече казах, т о й би бил напълно годен ка
т о рвководен принцип при учредяване на държавата, к о я т о е
предназначена да п р е д о т в р а т я в а нанасянето на противоправ-
на вреда, а също да предостави на всички и всеки най-голямо
благополучие; но в е т и к а т а , к вд ет о п р е д м е т ъ т на изследване
е постъпката к а т о постъпка и в н еп о сред ствен о то ù значение
3а то зи , к о й т о я извършва, а не н ей н ата последица - стр ад ан и
е т о или о т н о ш е н и е т о на п о с т ъ п к а т а към други хора, т а к о в а
гледище е съвсем недопустим о, т ъ й к а т о всъ щ н о ст се свежда
до принципа на щ а с т и е т о , следователно до егоизъм.
З а т о в а не можем да споделим р а д о с т т а на К а н т , че изло
ж е н и я т о т него принцип на е т и к а т а не е м атериален, т .е . не
приема 3а м о т и в о б ек т а, а е формален, чрез к о е т о симетрично
с ъ о т в е т с т в а на ф орм алните закони, с к о и т о ни е запознала
„К р и т и к а т а на ч и сти я разум“. Н аистина т о з и принцип вмес
т о да бъде закон, е само ф о р м ул ат а 3а нам ирането на т а к ъ в
Закон: но, о т ч а с т и на нас вече ни е и звестн а т а з и формула, из
разена по-к р атк о и по-ясно в quod tibi fieri non vis, alteri nefeceris;
о т ч а с т и анализът на т а з и формула показва, че н ей н ото съдър
жание се дава единствено о т съображения 3а с о б с т в е н о т о
щ асти е и з а т о в а т я може да послужи само 3а обосноваване на
* Колко лекомислено признаваме това, което говори против са
м ите нас (лат.). Т0311 ц и т а т е о т Хорауий, С а т и р и , кн. 1.
** Не прави на никого това, което не желаеш да т и с т о р я т
разумния егоизъм, на к о й т о дължи своя произход всяка основа

на на закони държавна уредба.
Друга грешка на К а н т , ч е с т о осъждана и иронизирана о т
Шилер в една епиграма, т ъ й к а т о предизвиква недоволство у
всеки, е п ед ан т и ч н о т о положение, че 3а да бъде една постъпка
наистина добра и достой на, т я т р я б в а да се извърши единс
т в е н о о т уважение към позн ати я закон и към п о н я т и е т о 3а
дълга, според една in abstracto осъзнавана о т разума ни максима,
а не о т някаква склонност, не о т доброжелателно ч у в с т в о
към други, не о т съчувствие, състрадание или сърдечен порив,
к о и т о според Критика на практическия pajym, с. 213; издани
е т о на Розенкрани, - с. 257139, 3а благоразумните хора дори са
твъ рд е неудобни, т ъ й к а т о обър кват обмислените им макси
ми; а д о б р ата постъ пка т р я б в а да се извършва без желание и
със самопринуда. Нека си спомним, че т у к все пак надеж дата 3а
о т п л а т а не следва да оказва влияние, 3а да разберем нелепост
т а на т о в а изискване. Но по-важно е, че изискването е пряко
противополож но на истинския дух на д о б р о д ет ел т а: засцо-
т о не п о с т ъ п к а т а , а ж еланието да бъде извършена, л ю б о вта
о т к о я т о т я произтича и без к о я т о е м ъ р тво дело, я прави
досто й н а 3а уважение. З а т о в а и х р и с т и я н с т в о т о справедли
во учи, че всички външни дела са лишени о т цен н ост, ако не
п р о и з т и ч а т о т т а з и и сти н ска убеденост, к о я т о се състои в
и с т и н с к о т о благоволение и ч и с т а т а любов, и че не о съ щ ест
вен и те дела (opera operata)*, а вя р ат а, и с т и н с к а т а убеденост,
дарявани само о т С в е т и я Дух, възраж дат, сп ася ват и изба
в я т д у ш а т а о т греховете, а не свобо д н ата и обмислена воля,
к о я т о има предвид само закона. С изискването на К а н т всяка
добродетелна постъ пка да се извършва о т ч и сто , обмислено
уважение към закона и според неговите а б с т р а к т н и макси
ми, студ ен о и без всяка склонност, дори п р о ти в нея, н е щ а т а
с т о я т т о ч н о т а к а , к а к т о ако се твърдеш е, че всяко истинско
произведение на и з к у с т в о т о би трябвало да възниква според
добре обмислено приложение на е с т е т и ч е с к и т е правила. Едно
т о е то л к о в а погрешно, колкото и другото. Ela разглеждания
О с ъ щ е с т в я в а н е т о на д е л о т о ( л а т . ) - Б. пр.
още о т П л ат о н и Сенека въпрос, дали може да се учи на добро

детел, следва да се отговор и о тр и ц ател н о . Н ай -сетне т р я б ва
да се признае, к о е т о е и изворът на х р и сти я н ск о т о учение 3а
б л а го д а т т а , че по с ъ щ н о с т т а си д о б р о д етел та, к а к т о и гени
я т , са вродени и че т о л к о в а малко, к ол кото всички професори
по е с т е т и к а с обединени усилия м о г а т да н ад ар ят някого със
с п о с о б н о ст т а 3а гениални тво р би , т о е с т 3а създаването на
истински произведения на и з к у с т в о т о , също т о л к о в а малко
и всички професори по е т и к а и проповедници на добродетел
т а са способни да преобразят един неблагороден х а р ак тер в
добродетелен, благороден - н евъ зм о ж н о стта 3а т о в а е м но
го по-явна о т тази , да се превърне оло во то в з л а т о ; и з а т о в а
т ъ р се н е т о на е т и к а и на най-висш етически принцип, к о и т о
да и м а т практическо влияние и д ей стви тел н о да п ро м ен ят
и по д об р ят човешкия род, е съвсем подобно на т ъ р с е н е т о на
философския камък. - Но о тн осн о въ зм о ж н о с т т а 3а пълна
промяна на ч о в е ш к ат а душ а (възраждане) не чрез а б с т р а к т
н о т о (етика), а чрез и н т у и т и в н о т о познание (д ей с т в и ет о на
б л а го д а т т а ), подробно говорих в края на ч е т в ъ р т а т а книга,
ч и ето съдържание ме избавя о т н ео б хо д и м о ст та да се спирам
по-дълго на т о з и въпрос.
А че К а н т по никакъв начин не е вникнал в и с т и н с к о т о
Значение на е т и ч е с к о т о съдържание на ч о веш к и те постъпки,
най-после показва и н еговото учение 3а най-висш ето благо ка
т о необходимо съединяване на д о б р о д ет ел т а и щ а с т и е т о , и
т о т а к а , че д о б р о д е т ел т а да прави човека д осто ен 3а щ а с т и
е т о . Още т у к ще го сполети логическият упрек, че п о н я т и е
т о 3а д о с т о й н о с т т а 3а щ асти е, к о е т о дава к р и т е р и я т , вече
предпоставя е т и к а т а к а т о свой критерий и следователно не
може да се идхожда о т т о в а понятие. В ч е т в ъ р т а т а книга на
н аш е то съчинение е показано, че всяка истинска добродетел,
след к а т о е достигнала н ай -висш ата си степен, накрай довеж
да до пълно отричане о т всичко, в к о е т о се п р ек р атя ва всяко
искане: н апротив, щ а с т и е т о е удовлетворено желание, следо
вател н о д о б р о д е т е л т а и щ а с т и е т о в о сн о в ат а си са несъв
м естим и. На т о зи , к о й то е убеден о т м о е т о изложение, не е
необходимо п о -н а т а т ъ ш н о доказване на пълната погреш ност
на Каншобия възглед 3а най-висш ето благо. Тук не е нужно да

добавям към м о е т о позитивно изложение и негативно.
Л ю б о в т а на К а н т кбм а р х и т е к т о н и ч н а т а сим етрия се
проявява и в Критика на практическия ра^ум; т о й я е скроил по
образеца на Критика на чистия разум, к а т о съвсем произволно
е вмъкнал същ и те заглавия и форми, к о е т о особено ясно личи в
т а б л и ц а т а на к ат его р и и те на свободата.
Учението ра правото е едно о т най-късните творени я на

К а н т и е до т а к а в а степ ен слабо, че макар напълно да не го одоб
рявам, с м я т а м т у к всяка полемика 3а ненужна, т ъ й к а т о т о в а
учение сякаш не е създадено о т т о з и велик човек, а е творение
на п р о стосм ъ р тен и н его вата у ч а с т е е с т е с т в е н а т а см ъ рт
поради с о б с т в е н а т а му слабост. Следователно аз се о тказвам
о т негативния подход към учението на К а н т 3а п р аво то и ще
се огранича с позитивния, т о е с т с основни те му черти , изло
жени в ч е т в ъ р т а т а книга на н а с т о я щ е т о съчинение. Тук ще
направя само няколко общи бележки върху К а н т о в о т о учение
3а правото. Греш ките, к о и т о осъдих в хода на разглеждането
на Критика на чистия разум, срещащи се навсякъде у К а н т ,
в учен ието 3а п р а во т о са то л к о ва многобройни, че ч е с т о се
о с т а в а с вп ечатл ен и ето , че човек ч е т е сатирична пародия в
К а н т о в маниер или най-малкото слуша кантианеи,. Но д в е т е
главни грешки са следните. К а н т иска (и мнозина след него)
стр о го да отдели учението 3а п р авото о т е т и к а т а , без пРи
т о в а да п о стави учението 3а п р авото в зависим ост о т пози
т и в н о т о зак о н о д ател ство , т о е с т о т произволната принуда,
а да о ст ав и п о н я т и е т о 3а п р аво то да същ ествува само 3а себе
си ч и ст о и a priori. Само че т о в а не е възможно; за щ о т о пос
т ъ п к и т е освен с в о я т а етическа значим ост и физическото си
отнош ение към други хора и чрез т о в а към въ нш ната принуда,
съвсем не д о п уск ат дори к а т о възможна т р е т а гледна т о ч к а.
Следователно, к о гат о К а н т казва: „Правно задължение е т о
ва, к о е т о може да се осъщ естви чрез принуда“ ; т о т о в а може
следва да се разбира или във физически смисъл - т о гава всяко
право е позитивно и произволно и о т своя ст р а н а също всеки
произвол, к о й т о сполучи да се наложи, е право: или т о в а може
следва да се разбира в етически смисвл и о т н о в о се оказваме в

о б л а с т т а на е т и к а т а . Следователно у К а н т п о н я т и е т о пра
во в и т а е между н еб ето и з е м я т а и му липсва основа, на к о я т о
да може да се опре: при мене п о н я т и е т о право принадлежи квм
е т и к а т а . В т о р о , К а н т о в о т о определение на п о н я т и е т о пра
во е изцяло негативно и поради т о в а н ед о ст ат вч н о *: „Право
е т о в а , к о е т о допуска свсвицествуването на свобода на инди
ви д и те според обгц закон“. - С во б о д ат а ( т у к емпиричната,
т о е с т физическа, а не м оралн ата, не сво б о д ата на во л я та)
означава л и п сата на п р е п я т ст в и е , следователно е само о т р и
цание: сввсем свсцото значение има и свсвсцествуването: сле
дователн о ние о ставам е само при отрицания и не получаваме
никакво позитивно поняти е, дори не научаваме 3а какво всвш,-
н о с т с т а в а дума, ако вече не знаем т о в а о т другаде. - В по-на-
т а т в ш н о т о изложение на К а н т се разви ват сввсем погрешни
вбзгледи к а т о т о зи , че в природното свстояние, т .е . при лип
с а т а на двржава, сввсем не свгцествува право на с о б с т в е н о с т ,
к о е т о в св щ н о ст означава, че всяко право е позитивно и че ес
т е с т в е н о т о право се основава вврху п о зи т и в н о т о , вм есто
да бвде о б р а т н о т о ; п о -н а т а т в к : обосноваването на п р авото
на владение чрез ЗагРабване; ет и ч е с к о т о задвлжение 3а основа
ване на гражданска уредба; о сн о ват а на н ак азател н о то пра
во и т .н . - всичко т о в а , к а к т о бе казано, сввсем не заслужава
специално опровержение. Междувременно и т е з и заблуждения
на К а н т оказаха т в в р д е неблагоприятно влияние, обвркаха и
Замвглиха о тд ав н а известни и изказани истини, дадоха повод
3а п о я в ат а на стран н и теории, на многобройни свчинения и
спорове. Разбира се, т о в а не може да продвлжава двлго и ние ве
че виждаме, че и с т и н а т а и зд р ави я т разсвдвк о т н о в о си про
п р а в я т п в т : 3а т о в а сви д етел ства, в п ро ти во п о л ож н ост на
т о л к о в а много налудничави теории, особено „ Е с т е с т в е н о т о
право“ на Й. К. Ф. М ай стер, макар заради т о в а да не с м я т а м
т о з и т р у д 3а образец 3а д о с т и г н а т о сввврш енство.
* Макар понятието право всвсцност да е негативно, в проти
воположност на неправо, което е позитивната изходна точка; т о
все пак не бива поради то ва обяснението на тези понятия да бвде
изцяло негативно.
След казан ото мога да бвда свбсем к р а т в к и о тн осн о Кри

тиката на способността да съждение. Удивително е, че К а н т ,
3а к огото и з к у с т в о т о е о стан ало сввсем чуждо, к о й то , к а к т о
изглежда, е бил слабо ввзприемчив 3а красивото, а при т о в а ве
р о я т н о никога не е имал ввзм ож н ост да види значително про
изведение на и з к у с т в о т о , и, най-сетне, нищо не е знаел дори
3а своя велик с в б р а т Г ь о т е - ед и н с т в ен и я т в релия т о з и век
и в н ац и ята, к о й т о може да бвде п о ставен наравно с него, -
уди вителн о е, казвам, че ввпреки всичко К а н т има голяма и
тр ай н а заслуга квм ф и лософ ското разглеждане на и з к у с т в о т о
и красивото. Тази заслуга се с ест о и в следното. Макар да се е
разсвждавало вврху и з к у с т в о т о , все пак т о з и предм ет, собс
т в е н о , е бил разглеждан само емпирично и к а т о са се опирали
на ф а к т и т е , са изследвали какво свой ство е отличавало ня-
каквв о б е к т , наричан красив, о т други сродни обекти . По т о з и
начин най-напред са достигали до сввсем ч аст н и положения, а
след т о в а и до по-общи. Правили са о п и т и да о т д е л я т и с т и н
с к о т о красиво в и з к у с т в о т о о т н еи сти н ск о то и да о т к р и я т
признаци на истински красивото, к о и т о о т своя ст р ан а след
т о в а да м о г а т да п о сл у ж ат к а т о правила. Какво се харесва ка
т о красиво, какво не се харесва, на какво, поради т о в а , след
ва да се подражава, квм какво да се стрем и м , какво следва да
избягваме, какви правила, поне негативни, да уст ан о ви м - на
к р а т к о , кои са с р е д с т в а т а 3а предизвикването на е с т е т и ч е с
к о т о удоволствие, т .е . кои са усл о ви ята 3а т о в а , намиращи
се в обекта, - т а к а в а е била п о ч т и без изключения т е м а т а
на всички разсвждения на и з к у с т в о т о . Т0311 п в т пое А р и ст о
т е л и по свщия п в т 6 най-ново време продвлжиха Хоум, Бврк,
Винкелман, Лесинг, Хердер и др. Н аистина в с е о б щ н о с т т а на
о т к р и т и т е е ст ети ч еск и положения накрай се е свеждала квм
с у б е к т а и са забелязали, че ако бездей стви ето на краси вото
вврху с у б е к т а е д о с т а т в ч н о позн ато, т о гав а и нам иращ ата
се в о б е к т а причина би могла да се определи a priori, чрез к о е т о
разсвждението би могло да достигне д о с т о в е р н о с т т а на една
наука. Това е стан ал о повод 3а появяващи се понякога психо
логически изследвания, по-специално с т а к а в а цел Александвр
Баум гартен разработи една обща е с т е т и к а на красивото, при
к о е т о изходи о т п о н я т и е т о 3а сбвбриленството на сети вн о

т о , следователно на нагледното познание. Но с устан о вяван е
т о на т о в а п о н яти е при него веднага се достигна до пренебрег
ване на с у б е к т и в н а т а стр ан а, премина се кбм о б е к т и в н а т а и
о т н а с я щ и т е се кбм нея практически вбпроси. - Обаче и т у к
К а н т си запазва засл угата сериозно и дблбоко да изследва сама
т а вбзбуда, вследствие на к о я т о наричаме предизвикващия я
о б е к т красив, 3а да разкрием, доколкото е вбзможно, нейните
сбставки и условия в нашия дух. З а т о в а изследването на К а н т
пое изуяло суб екти вн а насока. T03U п б т очевидно беше верни
я т : защ о то , 3а да се обясни едно дадено в с в о и т е действия я в
ление, 3а задблбоченото определяне на е с т е с т в о т о на негова
т а причина най-напред следва т о ч н о да се познае с а м о т о т о в а
действие. Но, п о -н а т а т б к о т т о в а , да покаже верния п е т и
да даде пример по какбв начин приблизително да се вбрви по
него, К а н т о в а т а заслуга в д е й с т в и т е л н о с т не се р азпр ости
ра. З а щ о т о направеното о т него не може да се разглежда к а т о
обективн а и сти н а и реално постижение. Той даде м е т о д а на
изследването, прокара п б т я , но не пости гна у е л т а .
В хода на к р и т и к а т а на Естетическата способност да съж
дение преди всичко ни се н атр ап ва вп ечатл ен и ето , че К а н т за
пазва м е то д а, присбщ на у я л а т а му философия, к о й т о по-горе
обстойн о разгледах: имам предвид изхож дането о т аб ст р ак
т н о т о познание 3а вникване в нагледното, т а к а че п брвото
сякаш му служи к а т о camera obscura* 3а схващ ан ето и обхваща
н е т о на в т о р о т о . Така, к а к т о в Критиката на чистия радут
ф о р м и те на сбж денията тр я б ваш е да му о б я сн я т познанието
на уелия наш нагледен с в я т ; т а к а и в к р и т и к а т а на е с т е т и
ч е ск а та способност 3а сбждение т о й изхожда не о т с ам о т о
красиво, о т нагледното, непосредствено красиво, а о т съжде
нието 3а краси вото, твб р д е лошо наречено сбждение на вкуса.
То именно е н его ви ят проблем. Вниманието му е привлечено
особено о т о б с т о я т е л с т в о т о , че едно т а к о в а сбждение явно
е изразяване на проуес в суб ек т а, но при т о в а т а к а общовалид
но, сякаш се о т н ася до сво й ство на о б ек т а. Това го е поразило,
Т в м н а к а м е р а ( л а т .) - Б. пр.
а не с а м о т о красиво. Той винаги изхожда о т изказванията на

други, о т съждението 3а красивото, а не о т с ам о т о красиво.
З а т о в а се о с т а в а с впечатл ен и ето, сякаш т о й знае 3а краси
в о т о о т други, а не непосредствено. П о ч ти по същия начин
един твъ р д е разсъдлив слепец би могъл да комбинира т ео р и я
3а ц в е т о в е т е о т т о ч н и т е изказвания 3а т я х , к о и т о е чул. И
наи стин а ние едва ли не следва да разглеждаме К а н т о в и т е фи-
лософеми 3а к раси вото само в т а к а в а връзка. Тогава ще о т к р и
ем, че н его вата т ео р и я е много смислена, дори че т у к - т а м се
с р е щ а т сполучливи и верни общи забележки, но с о б с т в е н о т о
му решение на проблема е то л к ова недопустим о, до т а к а в а
степ ен е под д о с т о й н с т в о т о на предм ета, че изобщо не може
да ни дойде наум да го с м я та м е 3а обективна и сти н а; з а т о в а
с м я т а м 3а ненужно да го опровергавам и препращам ч и т а т е л я
към п о зи т и в н а т а ч а с т на м о е т о съчинение.
О тн осн о ф о р м а т а на ц я л а т а книга на К а н т може да се
отбележ и, че е възникнала о т хр ум ван ето да се намери клю
ч ъ т към проблема 3а краси вото в п о н я т и е т о целесъобразност.
Х р ум ван ето се дедуцира, к о ет о , к а к т о ни е и звестн о о т съчи
н ен и ята на п оследователи те на К а н т , никак не е тр уд н о . Така
възниква бароковото съединяване на познанието на краси вото
с познанието на целесъобразното на природните т е л а в една
познавателна способност, наречена способност 3а съждение, и
изследването на д в а т а разнородни предм ета в една книга. С
т е зи т р и познавателни способности - разум, способност 3а
съждение и разсъдък, след т о в а се предприемат разни си м ет-
рично-архитектонични забавления, с т о й н о с т т а към к о и т о
изобщо по разнообразен начин се проявява в т а з и книга още в
насилствено приложеното към нея прекрояване на Критика
та на чистия разулх, но особено в насилствено привлечената
антин ом ия на е с т е т и ч е с к а т а способност 3а съждение. К а н т
би могъл да бъде уп р ек н ат в голяма непоследователност, ако
се изходи о т т о в а , че след к а т о в Критика на чистия разусп не
прекъснато се п о втар я, че разсъдъкът е способност да се съди,
и след к а т о ф о р м и те на негови те съждения са превърнати в
крайъгълен камък на ц я л а т а философия, сега се появява и една
съвсем особена способност 3а съждение, напълно различна о т
разсъдъка. Впрочем онова, к о е т о наричам способност 3а съж-

дение, а именно с п о с о б н о с т т а да се пренася нагледното позна
ние 6 о б л а с т т а на а б с т р а к т н о т о и след т о в а а б с т р а к т н о т о
познание правилно да се прилага към нагледното, е изложено в
п о зи т и в н а т а ч а с т на м о е т о съчинение.
Най-преввзходното в „К р и ти к а на е с т е т и ч е с к а т а способ
н о с т 3а съждение“ е т е о р и я т а 3а възвиш еното: т я се е удала
на К а н т несравнено по-добре о т т е о р и я т а 3а краси вото и не
дава само, к а к т о т а з и тео ри я, общия м ето д на изследването,
но и до т а к а в а степ ен показва ч а с т о т правилния п ъ т към въз
виш еното, че макар и да не предлага и с т и н с к о т о решение на
проблема, все пак е много блидо до него.
Поради п р о с т о т а т а на м атериала, в к р и т и к а т а на теле-
ологичната способност 3а съждение би могъл повече отдругаде
да се забележи необикновеният т а л а н т на К а н т да променя
н асо ката на мисълта и да я изразява по разнообразни начини,
д о к ат о о т т о в а не се получи книга. Ц ел т а на р я л а т а книга
е само т а з и : макар организираните т е л а необходимо да ни се
я в я в а т т а к а , сякаш са създадени според п о н яти е да рел, кое
т о ги предхожда; т о в а все пак не ни дава право да см я та м е,
че обективно н е щ а т а с т о я т по т о з и начин. З а щ о т о н аш и я т
и н т е л е к т , на к о го то н е щ а т а се д а в а т о твъ н и опосредено,
к о й т о следователно никога не познава с ъ щ н о с т т а им, чрез ко
я т о т е възникват и с ъ щ е с т в у в а т , а само въ н ш н ата им с т р а
на, не може да схване иначе известни, присъщи на органичните
п р о д ук ти на при родата свой ства освен по аналогия, к а т о ги
сравнява с преднамерено с ъ тво р ен и те о т човека п р о д ук ти ,
ч и я т о направа се определя о т рел и о т п о н я т и е т о 3а т а з и рел.
Тази аналогия е д о с т а т ъ ч н а , 3а да схванем съ гл асу ван о ст т а на
всички ч а с т и на организма в р я л о то и с т о в а дори да дадем
ръководната нишка 3а изследването им: но д ат о в а аналогия
т а по никакъв начин не бива да се превръща в д ей стви тел н о
основание 3а обяснението на проидхода и с ъ щ ест в ув а н ет о на
т а к и в а т е л а. Н ео б хо д и м о стта т е да се с х в а щ а т по т о з и на
чин е субекти вн а по своя произход. - Приблизително т ъ й бих
резюмирал т о в а учение на К а н т . Най-главното т о й е изложил
още в Критика на чистия разум, с. 692- 702; V, 720- 730140. Но в
познанието на т а з и и сти н а Дейвид Хют се оказва славният

предш ественик на К а н т : т о й свщо категорично оспори т о
ва предположение 3а и с т и н н о с т т а на познанието по аналогия
ввв в т о р а т а ч а с т на с в о и т е Dialogues concerning natural religion.
Разликата на Х ю м о в ат а к р и т и к а на т о в а предположение о т
К а н т о в а т а е преди всичко тази , че Хюм го к р и т и к ува к а т о
предположение, основано на о п и та, а К а н т , напроти в, к а т о
априорно. Д в а м а т а и м а т право и т е х н и т е изложения се до-
п вл ват. Дори нещо повече, с в щ е с т в е н о т о в т о в а учение на
К а н т намираме изказано още в ком ентара на Симплирий квм
ф и зи к ата на А р и с т о т е л : ÿ 5 е rcXavy yeyovev anxoïç а я о хоп
ууегадЗаг, Jiavxa х а èvexa хоп yivopeva х а х а npoaipecnv yeve-
спЗаг хси Х оуш роу, ха ôe (pnaei ру onxcoç ôpav yivopeva (Error
iis ortus est ex eo, quod credebant, omnia, quae propter finem aliquem
fièrent, e x proposito et ratiocinio fieri, dum videbant, naturae opera non
ita fieri). Schol. in Arist. ex. edit. Berol., p. 354*. К а н т е сввсем прав:
след к а т о е показано, че изобщо квм р я л о т о на при родата спо
ред н ей н ото свщ ествуван е не може да се приложи п о н я т и е т о
3а действие и причина, е било необходимо да се покаже свщо,
че по с в о е т о у с т р о й с т в о т я не може да се мисли к а т о дейс
т в и е на водена о т м о ти ви ( о т п о н яти я 3а рел) причина. Ако
се вземе предвид п од веж д ащ ата привидност 3а и с т и н н о с т
на физикотеологичното д о к азател ство , к о е т о дори Волтер е
с м я т а л 3а неопровержимо; много важно е било да се покаже,
че с у б е к т и в н о т о в н аш ето познание, квм к о е т о К а н т о т н ася
п р о с т р а н с т в о т о , вр ем ето и п р и ч и н н о стта, се разпростира
и вврху свж ден ията ни 3а природните т е л а и следователно
ч у в с т в а н а т а о т нас необходим ост да ги мислим к а т о ввзник-
нали по предварителен замисвл, според п о н я т и я т а 3а рели,
т .е . по т а к в в начин, че представата да тях предшества същес
твуването tun, е свщо т в й субекти вн а по своя произход, к а к т о
* И м ат се предвид Демокрит и Епикур: „Заблуждението при т я х

произтичаше о т това, че т е смятаха, че всичко, което се случва за
ради някаква рел, може да се основава само на намерение и обмисляне
и все пак, о т друга страна, забелязваха, че природните обекти не
ввзникват по този начин“ (гр., лат.) - Б. пр.
П РИ ЛО Ж ЕН И Е. К РИ Т И К А Н А КАН ТО ВАТА Ф И Л О С О Ф И Я 7 77
нагледът 3а п р о с т р а н с т в о т о , к о е т о ни се п редставя 3а т о л
кова обективно, и следователно не може да има в а л и д н о ст т а
на обекти вн а истина. Обяснението на К а н т , независимо о т
ум о р и т е л н о т о многословие и п о в т о р ен и я та , е превъзходно. С
право т о й твърди, че никога няма да можем да обясним свойс
т в а т а на органичните т е л а само с механически причини, под
к о и т о т о й разбира непреднамереното и подчинено на закони
действие на всички общи сили на при родата. Но аз намирам
т у к още един пропуск. К а н т о тр и ча именно въ зм ож ност
т а на т а к о в а обяснение само с оглед на целесъобразността и
привидната преднамереност на органичните т ел а. Обаче ние
см я та м е, че дори т а м , къ д ето целесъобразността не е налице,
осн ован и ята на обяснението не м о г а т да се п рен асят о т една
о б ласт на п ри родата в друга, и щом навлезем в нова о бласт, т е
п р е с т а в а т да б ъ д а т валидни, а вм есто т я х се п о я в я в ат нови
основни закони, ч и ето обяснение съвсем не е възможно със зако
н и т е на преди ш н ата о бласт. Така в с ф е р а т а на същински ме
ханическото г о с п о д с т в а т законите на т е ж е с т т а , сцеплени
е т о , т в ъ р д о с т т а , т е ч н о с т т а , е л а с т и ч н о с т т а , к о и то , сами
по себе си (независимо о т м о е т о обяснение на всички природни
сили к а т о нисши степени на о б ек т и в ац и я та на во л я та) са про
яви на необясними п о -н а т а т ъ к сили, но с ам и т е п ред ставл я
в а т принципите на ц я л о т о п о -н а т а т ъ ш н о обяснение, к о е т о
се състои само в свеж дането до т е зи сили. Но щом напуснем
т а з и о б л аст и преминем към явлени ята на химизма, на елек
т р и ч е с т в о т о , м агнетизма, кристализацията, т е з и принципи
изобщо не м о г а т повече да се използват, по-ранш ните закони
вече не са валидни, предиш ните сили се преодоляват о т други
и явлен и ята влизат в пряко противоречие с т я х , п одчи н яват
се на нови основни закони, к о и то , т о ч н о к а к т о и първите, са
изначални и необясними, т о е с т не м о г а т да б ъ д а т сведени
към по-общи закони. Така напр. никога няма да сполучи обяс
нението дори на р а зт в ар я н ет о на со л т а във в о д а т а според
специфичните закони на механизма, камо ли на по-слож ните
явления на хи м и ята. Всичко т о в а вече о бстой н о е изложено
във в т о р а т а книга на н а с т о я щ о т о съчинение. С т р у в а ми се,
че обяснение о т т о з и род би било много полезно в к р и т и к а т а
на телеологичн ата способност 3а свждение и 6 голяма степен

би осветлило казан ото т а м . То би било особено благоприятно
3а превбзходния намек на К а н т , че едно по-двлбоко знание 3а
с в щ н о с т т а сама по себе си на н ещ ат а, ч и ето явление са неица-
т а в при родата, би ни разкрило к а к т о в механическото (зако
номерното), т а к а и в привидно преднамереното действие на
при родата един и свщ последен принцип, к о й т о може да служи
к а т о общо основание 3а обяснението им. Надявам се да свм дал
т а к в в принцип с м о я т а т е з а 3а в о л я т а к а т о и с т и н с к о т о не
що само по себе си, вследствие на к о е т о в н а ш а т а в т о р а книга
и допвлненията квм нея и особено в м о е т о свчинение За волята
в природата вникването ввв ввтреи дн ата св щ н о ст на привид
н а т а целесвобразност и на хар м он и ята и с в гл ас ув ан о с т т а 0
ц я л а т а природа може би е стан ал о по-ясно и по-двлбоко. З а т о
ва т у к по т о з и ввпрос нямам какво повече да кажа.
Ч и т а т е л я т , к о го т о т а з и к р и ти к а на К а н т о в а т а фило
софия е успяла да заинтересува, не бива да пропусне да про
ч е т е допвлнението квм нея ввв в т о р а т а ч а с т на пврвия т о м
на м о е т о свчинение Парерга и Паралипотена под заглавието
„Още няколко пояснения квм К а н т о в а т а философия“. З ащ о т о
следва да се вземе под внимание, че м о и т е свчинения, колкото
и малко да са т е , не са написани всички едновременно, а пос
ледователно, в продължение на един двлвг ж и в о т и с големи
пром еж дутвци. Е т о защо не бива да се очаква, че всичко, к о е т о
свм казал по някаквб ввпрос, е свбрано на едно м я с то .
О БЯСН И ТЕЛН И БЕЛЕЖ КИ 779
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
Предговор квм пврвото издание
1 П л и н и й М л а д и , Г ай П . М . (61 или 62 - ок. 113) - римски обществе

ник, писател, юрист.
2 Основните произведения на К ан т о т критическия период: К р и
т и ка н а ч и ст и я радулг (1781), К р и т и к а на п р а к т и ч еск и я радулг (1788),
К р и т и к а н а сп о со бн ост т а да съж дение (1790).
3 Свещена книга на инду сите, състояща се о т четири книги, съдър
жащи молитви, химни и заклинания.
4 Заключителна част на Веда. Съвкупност о т тексто ве с рели
гиозно-митологично съдържание: притчи, диалози и разкази с герои -
брахмани и богове.
5 Я к о б и , Ф р и д р и х Х а й н р и х (1743-1819) - философ и писател, свър
зал философския сенсуализъм с вярата в откровението.
Предговор квм в т о р о т о издание
1 Име на герой в Шекспировата пиеса Б у р я т а , станало нарица

телно 3 а уродлив, груб и див човек. Тук: интелектуален дивак.
2 Специално стъкло 3 а оптически уреди.
3 Вид оптическо стъкло, което съдържа оловен окис и се отличава
с голяма способност 3 а пречупване на светлината.
4 Б ъ рк ай , Д ж ордж (1685-1753) - английски философ, представител
на субективния идеализъм.
5 М а л б р а н ш , Н и ко л а (16 38 -1715)- френски философ, обективен
идеалист. Представител на оказионализмп. Според него между т я
лото и душ ата няма причинна връзка, приема Бога 3 а единствена
действена причина.
6 Й. В. Г ь о т е, Tagung Jahreshefte, 1821.
7 Корибанш, жрец на богинята Кибела. Изпълнява богослужение

т о си, к ато пее и танцува (митол.).
8 Горгий и Хипий - известни древногръцки софисти, герои на ед
ноименни диалози на Платон.
Пбрвакнига
1 Д ж о ун с, У ш я т (1746-1794) - британски юрист и ориенталист.

Превел Законите на Ману и открил пръв родството между санс-
критски и гръцки, латински и готски.
2 Учение в индийската философия. Признава ав т о р и т ет а на ве
дите и интерпретира геолого-идеалистичната концепция на упа-
нишадите.
3 Предание 3а боговете, които се с м я т а т о т ведите 3а нисша
каста. (Пурана на санскритски значи предание.)
4 Х ю т , Д е й в и д (1711-1766) - английски философ, привърженик на
скептицизма в теори ята на познанието; психолог, историк.
5 Х обс, Тот ас (1588-1679) - английски философ, привърженик на де-
дуктивния метод.
6 Философската символика в драмата на Калдерон се свързва с
древното традиционно възприемане на см ъ ртта к ато пробуждане
о т действителния живот.
7 Х у к , Р о бъ рт (1635-1703) - английски естествоизпитател, изп
реварил откриването на гравитационния закон на Нютън. Опитал
се да обясни движението на планетите с притегателната сила на
слънцето.
8 Л аво ад и е, А н т о а н А о р а н (1743-1794) - френски химик. Установил
ролята на кислорода при горенето и дишането (1780). Създал хими
ческата номенклатура.
9 Според Гьоте в У ч ен и е да ц в ет о в ет е (1829) еф ектъ т на проявата
на монохроматическите цветове е резул тат о т взаимодействие
т о между светло и тъмно. То не позволява да виждаме реално съш,ес-
твувасция цвят. Гьоте стигнал до извода, след като модифицирал
условията о т опита на Нютън при спектрално разложение на слън
чев лъч с помоьцта на призма в тъмна стая.
10 Б ю ф о н , Ж орж Л у и А ь о к л ер к (1707-1788) - френски естествоиз
п и тател и писател. Оказал влияние върху развитието на ботани
ката, зоологията и геологията.
11 Талес о т Милет (ок. 624-547 пр.н.л.) - древногръцки философ,
м атематик, астролог, родоначалник на Йонийската школа. За пър
вопричина на всичко съсцествуваицо приема водата.
О БЯСН И ТЕЛН И БЕЛ ЕЖ КИ 781
12 Древногръцки философи. Характерно 3 а т я х е разглеждането

на света к ато процес на постоянни изменения, в чиято основа лежи
някое първоначало (вода, въздух, огън) - едновременно материална
стихия и закон.
13/[ет окрит (ок. 460-370 пр.н.л.) - древногръцки философ. Първият
енциклопедичен ум сред гърците, развил атомистиката на Левкип.
14 Е п и к у р (341-270 пр.н.л.) - древногръцки философ, последовател
на атом и стиката на Демократ.
ь Б р у н о , /\ж ордан о (1548-1600) - италиански философ. Материа
лизмът му се проявява под формата на пантеизъм.
16 И м ат се предвид мислители о т XVIII век (Ламетри, Хелвеций,
Дидро, Холбах), разработили механистичната версия на материа
лизма. За т я х мисленето е свойство на м атерията.
17 С п и н ода, Б ен ед и к т (1632-1677) - нидерландски философ матери-
алист. Според неговата философска система начало на всички неща
е субстанцията, наречена Бог.
18 Древногръцки философи о т V в. пр.н.л., според които истин
ското битие е неизменно, а видимото и постоянно променящо се
многообразие е недействително. Главни представители са Зенон и
Парменид.
19 Последователи на учението на Питагор, което признава без
смъртието на душ ата и нейното преселване след см ъ ртта в други
живи същества. С м я т а т вселената 3 а закономерно стройно тяло,
подчинено на законите на хармонията и числата, превръщащи хаоса
в космос.
20 Книга 3 а промяната (кит.) - каноническа книга на китайската
мъдрост, чиято основа представляват 64 хексаграми.
21 М ю н х а у д е н , К ар л Ф р и д р и х (1720-1797) - немски барон, станал
пословичен със своите лъжливи истории. Обработени о т Г. А. Бюр
гер, т е добили популярност сред народа.
22 В древногръцката митология т и т а н , син на Уран и Гея. Поду
чен о т майка си, скопил баща си и си присвоил вл астта над света.
Бил победен о т сина си Зевс и хвърлен в тартар а. В Рим го отъждес
т в я в а т със Сатурн.
23 Има се предвид Н а у к о у ч е н и е на Фихте.
24 На немски разулг е Vernunft, а vernehmen - дочувам, узнавам.
25 Л ок, /\ж он (1632-1704) - английски философ, основоположник на
материалистическия сенсуализъм. Обект на познанието са идеите.
Създава учение 3 а първичните и вторичните качества. Основното
му съчинение, което т у к цитира Шопенхауер, е О п и т в ъ р х у ч о в е ш
кия радулх (1690).
26 А а й б н и ц , Г о т ф р и д В ш х е л л г (1646-1716) - немски философ и ма

тем ати к, според когото свет ъ т е съставен о т безкрайно много
монади; всяка о т т я х притежава вътрешна дейна сила и съдържа
цялата вселена в зародиш, а свет ъ т к ато цяло се основава на една
предустановена хармония. Основно съчинение: Н о в и о п и т и в ъ р х у ч о
в е ш к и я радут (1703-1704).
27 П л ук е, Г о т ф р и д (1716-1790) - немски философ и логик, повлиян
о т Декарт и Волф, един о т предшествениците на модерната ло
гика.
28 Аалгбер, Ж а н А н р и (1728-1777) - м атем ати к о т френски произ-
xoq, живял и работил в Германия. Занимава се с проблемите на гео
м етрията.
29 О йлер, А ео н а р д (1707-1783) - швейцарски м атематик, живял в
Берлин и Петерсбург. Има важен принос в математическия анализ,
алгебрата, физиката и астрономията.
30 Басов глас с цифри, обозначаващи съзвучия, 653 основа на които
изпълнителят построява акомпанимента.
31 Раш о, Ж а н Ф и л и п (1683-1764) - френски композитор и музика
лен теоретик. Автор на пиеси 3 а клавесин и на трудове върху т е о
рията на хармонията.
32 Представители на мегарската школа, основана през ^ 6 . пр.н.л.
о т Евклид в гр. Мегара. Опитвала се да примири учението на Сократ
3 а доброто с учението на елеатите 3 а единното, неизменно битие.
33 Мисълта е, че което важи 3 а всички, важи и 3 а отделния човек,
а което не важи 3 а никого, не важи и 3 а отделния човек.
34 К а л и ст ен (роден по времето на Александър Велики) - племенник
на Аристотел. Автор на И ст о р и я на Г ъ р ц и я о т 387 пр.н.л., състояща
с е о т 10 книги.
35 С екст Е л т и р и к (края на II, начало на III век) - гръцки философ и
лекар, представител на скептицизма.
36 В о л ф , К р и с т и я н (1679-1754) - немски философ и математик.
Последовател на Аайбниц, систематизирал философията му.
37 Птолеллей, К л а в д и й (II век) - гръко-египетски астроном, географ
и картограф. Разработил геоцентричната система на света.
38 ГЦал, Георг Е р н ст (1660-1734) - немски химик и лекар. Професор в
университета в Хале, член на Академията на науките в Берлин.
39 Ш лайерлхахер, Ф р и д р и х Д а н и е л Е р н ст (1768-1834) - немски т е о
лог и философ, свързва теологията с класическата немска филосо
фия.
40 Тен ет ан , В илхеллг Г о т л и б (1761-1819) - немски философ и исто
рик на философията, автор на И ст о р и я на ф и л о с о ф и я т а .
41 Определяне на душевни качества според външния вид на т я л о

т о , мимиката, ръцете и пр.
42 Наука 3 а определяне и разпознаване на болестите.
43 В е р ф т , А д р и а н ва н дер (1659-1722)- нидерландски художник
портрети ст. Рисува предимно в малък формат библейски, митоло
гични и идилични сцени.
44 Денер, Б ал т ад ар (1685-1749) - немски художник портрети ст.
Рисува с крайна, стигаща до педантизъм прецизност.
45 О т гръцки - което не съвпада. Права линия, приближаваща се
постоянно към края, без 9 а 20 пресича в безкрайността.
46 С ен ек а , Л у ц и й А н е й (ок. 4 пр.н.л. - 65) - римски философ, писа
тел и политически деец. Основател и главен представител на римс
ката (нова) стоическа философия, чиято най-важна съставна част
е етиката.
47 Е вк л и д (III в. пр.н.л.) - древногръцки геометър о т Александрия.
Повече о т 2000 г. съчинението му Е л ем ен т и , в което дава системно
изложение на геометрията, е основно научно ръководство по гео
метрия.
48 К еплер, Й о х а н (1571-1630) - немски астроном. Формулира Кеп-
леровите закони, обосновали хелиоцентризма, обяснени о т закона
3 а гравитацията.
49 Произведение на Й. В. Гьоте.
50 Метод, използван във формалната логика 3 а косвено доказване
на известно положение чрез опровержение на противоположното и
изключване на т р е т а възможност.
51 Философи, принадлежащи към школа, основана о т Платон през
387 г. пр.н.л., възприели идеите на скептиците.
52 Философи, принадлежащи към направление в античната фило
софия, основано о т Пирон в края на V век пр.н.л. Опирали се на Арис-
то те л о в о то учение 3 а недостоверността на сетивните знания,
обявили видимостта 3 а единствен критерий на истината, а себе си
3 а търсещи истината.
53 П и р о н о т Елида (ок. 365-275 пр.н.л.) - древногръцки философ,
основател на античния скептицизъм.
54 Погрешно заключение.
55 П рокъл (410-485) - елински философ. Представител на неопла
тонизма. Проповядва тристепенно развитие на нещата о т божес
твения първоизточник.
56 Т оричели, Е ван д ж ел и ст а (1608-1647) - италиански физик и ма
тем ати к, ученик на Г. Галилей. Изобретява живачния термометър.
57 Употребявайки крилатата фраза на папа Мартин IV (1281-
1285), Шопенхауер иронизира погрешната според него теория на

цветовете на Нютън.
58Б ей к ъ н , Ф р е н с и с , б ар о н В е р у а а м с к и (1561- 1626) - английски фило
соф, най-виден представител на емпиризма и индуктивния метод в
новата европейска философия.
59 Животно с изглед на растение.
60 Дънд С к от (вто р ата половина на XIII век) - философ схолас
тик, според когото само и нтелектъ т извлича о т низшите сетивни
способности представата 3 а „общ ата природа“ и я превръща в по
нятие.
61 В немски език „разум“ е о т женски род.
62И мето идва о т атинската зала „Стоа пойкиле“, където препо
давал философбт Зенон. Философско учение в Древна Гърция, според
което задачата на мбдрия човек е да познава закономерностите в
природата и да живее според т я х , к ато се освобождава о т страс
тите.
63 С т об ей , Й о ан (V век) - гръцки писател о т Стобей, Македония.
Автор на антология о т 4 книги, съдържащи произведения на повече
о т 500 гръцки поети и писатели.
64 А н т и с т е н (ок. 444 пр.н.л.) - древногръцки философ, ученик на
Сократ. Занимавал се главно с проблеми на етиката.
65Х р щ и п (ок. 280 пр.н.л. - ок. 206 пр.н.л.) - наред със Зенон един о т
основателите на стоицизма.
66 Е п и к т е т (ок. 50 - ок. 138) - гръцки моралист, представител на
стоицизма. Проповядвал състрадание, самообладание, аскетизъм.
67 Ученик и последовател на гръцкия философ Аристотел. Името
перипатетик идва о т обичая на Аристотел да се разхожда по време
на преподаването.
68 Последовател на Епикур. Епикурейската етика е евдемонис-
тична, приема наслаждението 3 а единствено благо, към което тряб
ва да се стреми човек, к ато избягва тревогите и опасностите.
69 К л еа н т (ок. 331 пр.н.л. - 251 пр.н.л.) - съмишленик на основателя
на стоицизма Зенон. Продължил делото му.
В то ра книга
1 Р а й л , Й о х а н К р и с т и я н (1759-1843) - професор по медицина в кли

никата в Хале. Изучавал с т р у к т у р а т а на нервната система.
2 П а р т е н и д (края на VI в. пр.н.л. - V в. пр.н.л.) - древногръцки фи
лософ о т Елея. Главен представител на елеатската школа. Според
него действително съществуващо е само единното, неподвижно и

неизменно, безкрайно във времето, но ограничено в пространство
т о битие.
3 С уа р ес, Ф р а н ц и с к о (1548- 1617) - испански теолог и метафизик,
един о т най-видните представители на късната схоластика.
4Х ол, М а р ш а л (1790- 1857) - британски физиолог и лекар. Открил
рефлективните движения.
5 Дмоген Л а е р ц и й (ок. средата на III век) - гръцки философ. Жи
в о т ъ т му е малко известен. Произведението му З а ж и во т а , у ч е н и я
т а и и зр е ч е н и я т а на знаменитите философи е един о т най-важните
източници на сведения 3а античната философия и култура.
6 Термин, употребяван в химията 3а способността на неодуше
вени предмети да се привличат и отблъскват.
7 Учение 3 а законите на движенията.
8 Според Демокрит атом ите, качествено еднородни и различа
ващи се по форма, размер и тегло, вечно се движат в празното про
странство, образувайки безкрайното множество светове.
9 А е к а р т , Р ен е (1590- 1650) - френски м атематик, физик и фи-
Зиолог. Според Декарт философията, подобно на м атем ати ката,
трябва да извежда своите закони о т абсолютно верни принципи.
10 Л ьосаж , Ж орж Л у и (1724- 1803) - швейцарски м атем ати к и фи-
Зик. Според него в света не съществува случайност. Е т о защо на
уката 3а света е механика.
11 А н ге л ус С и л ези у с (Йохан Шефлер) (1624- 1677) - най-големият ре
лигиозен поет на немската класика по време на барока. С тиховете
му се отличават с дълбоко чувство и пълна символика.
12М екел , Й о х а н Ф р и д р и х (1781- 1833) - професор по анатомия и фи
зиология. Един о т най-известните анатоми на своето време.
13 Л ат арк, Ж а н Б а т и с т (1744- 1829) - френски природоизпитател.
Автор на първата по-цялостна теория на еволюцията. Система
тизирал растенията, к ато ги групирал в класове според постепен
ното им усложняване.
14 Процес на просмукване на разтворени вещества о т външната
среда вътре в клетките.
15 Ин и ян (кит. тъмно и светло) - понятия на древнокитайската
мъдрост, изразяващи дуализма в устро й ство то на света: пасивното
и активното, мекото и твърдото, вътрешното и външното, женс
кото и мъжкото, земното и небесното, луната и слънцето и др.
16 Кабала (древноевр. предание) - еврейско мистично религиозно
учение, служещо си с тайнствено тълкуване на букви и цифри.
17 Съчетание о т гръцки и латински термини. Способност на
действията на природата.
18 Бьо/пе, Я к о в (1575-1624) - немски ф и л о с о ф м и с т и к , по п р о ф е с и я

обущар.
19 Вид ц и п о к р и л и насекоми, д о с т и г а щ и 5 см.
20 С т а в а д у м а 3 а К а н т о в а т а х и п о т е з а 3 а образуването на пла
н е т н а т а система о т „мъгливостта“ в р е з у л т а т о т действието
на ц е н т р о б е ж н и т е сили. В сео б щ а ест ест в ен а и ст ор и я и т ео ри я на
н ебет о (1755). Аналогична х и п о т е з а изгражда по-късно Лаплас.
21 Л а п л а с, П и ер С ит он (1749-1827)- ф р е н с к и астроном, м а т е м а
т и к и физик. Р а б о т и върху д и ф е р е н ц и а л н и т е уравнения, а н а л и т и ч
н а т а т е о р и я на в е р о я т н о с т и т е , с ф е р и ч н и т е функции, с к р и т а т а
т о п л и н а на топене, к а п и л я р н о с т т а и а к у с т и к а т а .
22 Нер в е н възел, снопче о т нервни клетки.
23 Голям кръг о т небесната сфера, к о й т о се получава при пресича
н е т о й с п л о с к о с т т а на з е м н а т а орбита.
24 П а р и ч н а единица в редица европейски страни.
25 И м е на ф а н т а с т и ч н а подводна лодка в р о м а н а на Ж у л Верн.
Т р е та книга
1 Слова о т древен орфически стих, станали поговорка, близка

по съдържание до сентенцията „Мнозина са звани, но малцина при
звани“.
2 Б о у т е р в е к , Ф р и д р и х (1766-1828) - немски философ, критик и по
е т . Професор по философия в Гьотинген.
3 Б у л е , Й о х а н Г о т л и б (1763-1821) - немски философ, занимавал се с
философията на Кант.
4 П е н , Т о т а с (1737-1809)- американски публицист и политик.
Фразата, приписвана на Пен е фраза на Наполеон, който я повтарял
често през декември 1812 г. по време на бягството о т Русия.
3 Г о ц и , К а р л о (1720-1806) - италиански драматург и поет. Осмива
остро пороците на италианската аристокрация. Създател на нов
жанр - театрална приказка.
6 Терминът е вбведен о т Лайбниц в значение осъзнато възпри
ятие 3 а разлика о т неосъзнатото.
' А л ф и е р и , В и т о р и о (1749-1803) - италиански поет, представи
тел на класицизма. Пресъздава остри морални конфликти.
8 Е в к л и д (III в. пр.н.л.) - древногръцки геометър о т Александрия.
Дава системно изложение на геометрията, наречена по-късно Евк-
лидова.
9 Митичен цар на Фригия. Според една легенда Аполон му поста-
бил магарешки уши, защото на музикално състезание присъдил на

градата на Пан вместо на него.
10 Р а си н , Ж а н (1639-1699) - френски драматург, представител на
класицизма.
11 В и л а н д , К р и с т о ф М а р т и н (1733-1813) - представител на Немс
кото просвещение. Автор на грациозни, отчасти комични, отчасти
фантастични разкази в стихове.
12 П о уп , А л ексан д ъ р (1688-1744) - английски поет и теоретик на
класицизма. Автор на духовити и агресивни публикации и епиграми.
Превел Омировите И л и а д а и О дисея.
11 В древногръцката митология цар на Тесалия. За високомерието
и престъпната си дързост да измами Зевс бил прикован към огнено
колело, което вечно се въртяло.
14 В древногръцката митология 50-те дъщери на аргоския цар Да-
най. Омъжени насила 3 а братовчедите си по заповед на своя баща,
т е убили през сватбената нощ мъжете си. Наказани о т боговете да
пълнят непрекъснато с вода бездънна бъчва.
15 В древногръцката митология владетел в Лидия. Обречен о т бо
говете на вечни мъки в тартара. Стоял до гуша във вода, над главата
му висели зрели плодове, а не можел да утоли жаждата и глада си.
16 Според Епикур цел на философията е спокойствието на духа,
свобода о т страха пред см ъртта и природните явления.
17 Р ю й сдал, Я к о б И сак (ок. 1628-1682) - холандски пейзажист, рису
вал предимно горски пейзажи, а също и изгледи о т градове.
18 Ормузд е гръцкото име на Ахурмазди- персийски: премъдър,
превелик. Върховен бог в зороастризма (религиозно учение на древ
ните народи в Азия) и маздахщма- религиозно движение, основано
о т манихейския жрец Маздак в Индия през V-VI век. Персонифика
ция на небесния свод и доброто начало.
19 Ариман е гръцкото име на Анхра-Майню- персийски: вражде
бен дух. Персонификация на злото и тъмнината.
20А р т е ф а к т идва о т л а т . arte (и з к у с т в е н о ) и factus (направено),
Значи: и з к у с т в е н о създадено.
21 Способност 3 а предугаждане. В дадения случай способност 3 а
проникване в идеалния смисъл на явленията.
22 Х е л в е ц и й , К лод А д р и а н (1715-1771) - френски философ. Защита
ва сенсуализма на Дж. Лок. Ц и т а т ъ т е о т D e L ’esprit, D isc. I l, 4.
28 К с ен о ф о н т (ок. 430-354 пр.н.л.) - древногръцки писател, и сто
рик и общественик. Автор на Сполхени да С о кр ат .
24 В древногръцката митология спътник на бог Дионисий, с полу-
животински облик.
23 Крибонос горски полубог с остри уши, опашка, кози крака.

26 Има се предвид произведението на Г. Е. Лесинг (1729-1781) А а -
о к о о н , и л и г р а н и ц и т е лгеж д у ж и в о п и с т а и п о е з и я т а и основната му
идея, свбрзана с необходимостта о т определяне и разграничаване на
специфичните закони на изобразителното изкуство и л и тер ату
рата.
г' Х и р т , А л о и с (1759-1836) - немски професор по археология, член
на Академията на изкуствата в Берлин.
28 В гръцката митология всяка о т четирите богини на сезоните.
29 Ф е р н о у , К а р л Л у д в и г (1763-1808) - немски писател. Произведени
е т о Р и т с к и с т у д и и е плод на петуването му в Италия. Събраните
му произведения са публикувани през 1829 г.
30 Р а ф а е л о , С а н т и С а н у ц и о (1483-1520) - италиански художник и
ар хи тект о т Ренесанса. Създава образа на Мадоната.
31 К о р е д ж о (псевдоним на А н т о н и о А л е г р и ) (1489-1534) - италиан
ски художник. Доразвива класическата традиция на Италианския
ренесанс, рисува емоционални, жизнерадостни образи.
32 Успокоително средство.
33 Схоластичен термин, свързан с проблемите на общото в сред
новековната философия. Шопенхауер подчертава вторичн остта
и непълноценността на понятието по отношение на идеята като
истинско битие.
34 К а р а ч и , А н и б а л е (1560-1609) - италиански живописец. Повлиян о т
Кореджо и Микеланджело, постигнал съвършенство във фреските.
35 П у с е н , Н и к о л а (1594-1665) - френски художник, представител
на класицизма през XVII век. В творбите си с митологично-религи
озни и светски сюжети прославя красотата и благородството на
човека.
36 Женска с т а т у я , която служи вместо стълб 3 а подпора и украса
на сградата.
37 Щ и тът на Ахил бил украсен с различни изображения.
38 Съгласно църковните традиции е прието четирите евангелия
да се сравняват с четири необикновени животни о т книгата на
пророк Иезекиил.
39 Г р а ц и а н , Б а л т а с а р (1651-1657) - испански писател, теоретик и
есеист. В романа си К р и т и к о н представя алегорично жизнената ис
тория на всеки човек.
40 Л а ф а т е р , Й о х а н К а с п а р (1741-1801) - швейцарски теолог, фи
лософ и писател. Принадлежи към школата на Клотцок, проправил
пътя на Просвещението.
41 Изображението на риба служило като символ на ранните хрис
тияни. Грвцката дума 3 а „риба“ се разглеждала като абревиатура на

формулата „Иисус Христос, Син Божи, Спасител“.
42 Ш а л т и л и о н , Ж а н Ф р а н с о а (1790-1832) - френски египтолог, де-
шифровал древноегипетското йероглифическо писмо.
43 Откровение, или апокалипсис - последната част о т Новия за
вет, 3 а чийто автор се см ята апостол Йоан Богослов.
44 М итра - древно божество в индогерманския пантеон, бог на
небесната светлина, на слънцето и правдата.
45 Песента на Минъон е о т романа на Й. В. Гьоте У ч е н и ч е с к и т е
го д и н и н а В и лхел лг М а й с т ер .
46 Дръзкото сеперничество между Марсий, който свирел на флей
т а , и Аполон, който свирел на китара, завършило с поражението на
пврвия. За наказание Аполон свдрал кожата му.
47 А н а к р е о н (ок. 570-478 пр.н.л.) - древногрвцки поет. Ввзпява
чувствената любов, красотата и виното.
48 Ф о с , Й о х а н Х а й н р и х (1751-1826) - немски поет, демократ, про
тивник на феодалния абсолютизвм. Автор на стихотворения с на
родностен характер.
49 О си а н (ирл. Йошин) - легендарен герой на келтски народни преда
ния. В шотландските сказания се представя като певеи,, автор на ге
роични песни. Английският поет Джеймс Макферсвн издава през 1760
г. свои поеми, представени о т него като превод на песните на Осиан.
50 Става дума 3 а литературнокритическото произведение на
Джонсвн (Б и о г р а ф и и н а н а й - и д в е с т н и т е а н г л и й с к и п о е т и (1779-1789);
в една о т тези биографии, посветена на Шекспир, той формулира
споменатото о т Шопенхауер изискване 3 а поетическа правдивост.
51 Драма о т Й. В. Гьоте.
52 Точно установяване на височината и броя на тоновете, които
влизат в свстава на дадена музикалнозвукова система.
53 Преход о т една тоналност в друга.
54 Орнаментиран и виртуозен пасаж при пеенето. Среща се осо
бено често при колоратурните сопрани.
55 Основният, устойчив тон на лада (пврва степен на гамата).
56 Бврзо и печално. Типично 3 а части на симфонии и сонати.
57 Бавно, спокойно.
58 Меко. Обозначение на минорна тоналност.
59 Мажорен лад или акорд.
60 Х л а д н и , Е р н с т Ф р и д р и х (1756-1827) - немски физик. Следвал т е
ология ввв Витенберг. Занимавал се с проблемите на акустиката.
61 Твмна кутия на фотографически апарат.
Ч е т б б р т а книга
1 Постижим само с разума, нематериален, сврбхчувствен, не

реален.
2 Изтичане на висшия, абсолютен принцип, образуващ по-малко
сбвбршената, нисша степен на битието. Система 3 а вбзникване на
по-нисшето о т по-висшето.
3 Има се предвид гностическото учение 3 а отпадането на света
о т Бога, сбгласно което с в ет б т е отделен о т божественото пьрво-
начало и е негов антипод.
4 Троен образ (о т санскр.): божествената триада Брахма, Виш-
ну и Шиба. Пбрвият е творец на света, вто р и я т негов хранител, а
т р е т и я т негов разрушител.
3 Знак на пола (санскр.) Мбжкият детероден орган е основен сим
вол на Шива.
6 Древноримско название на царството на мъртвите, както и на
бога на смбртта.
7 Й. В. Гьоте, Г р а н и ц и н а ч о в е ч е с т в о т о .
8 Б р у н о , Д ж о р д а н о (1548-1600) - италиански философ. Развива сис
т е м а т а на Коперник, к ато приема, че вселената е безкрайна, а слбн-
цето е само една о т безбройните звезди.
9 П р и с т а н , Д ж о у д е ф (1733-1804) - английски химик, теолог и фи
лософ.
10 Схоластичен термин, водещ началото си о т св. Августин.
11 Заплетен вбзел, с който фригийският цар Гордий завбрзал яре
ма кбм процепа на колесницата си. Според легендата никой не мо-
жел да го развбрже, а който би го развбрзал, щял да стане господар
на Азия. Вместо да го развбрже, Александвр Македонски го разсякбл.
Ирен. заплетен и мбчноразрешим вбпрос.
12 И м ат се предвид следните слова на апостол Павел (Рим., 9, 20-
21): Ами ти , човече, кой си ти , т а спориш с Бога? Изделието нима ще
каже на майстора си: защо си ме тбй направил? - Или грьнчарят не е
властен над глината, т а о т едно и сбщо месиво да направи един сбд
3 а почетна употреба, а друг - 3 а долна?
13 Тил Ойленшпигел (ок. 1300-1350) - прочут немски шегобиец.
14 Термин, означаващ мотивация кбм пблно безволие, неучастие в
живота.
15 Проповедник (о т евр. кахал- религиозно сббрание). Станало
нарицателно име 3 а автора на едноименната книга вбв Ветхия за
в е т ; отбждествяване с цар Соломон.
16 Т и ш б а й н , Й о х а н Х а й н р и х (1772-1789)- портрети ст, рисувал

митологични и исторически сюжети.
17 Х о р а ц и й (Квинт Флак) - (65-8 пр.н.л.) - знаменит латински по
ет, приятел на Вергилий, умерен епикуреец.
18 Съгласно религиозно-философските представи на древните ин
дийци „гуна“ е обозначение 3 а т р и т е състояния на природната суб
станция. „Раджа-гуна“ е подвижното, страстно, деятелно начало.
19 Уравновесено, благо начало.
20 Бавно, инертно, тъмно начало.
21 Херодот, VII, 46.
22 Данте, Ag, XXXIII, 13-76.
23 Адам, с когото Данте беседва на осмото небе (Рай, XXVI, 100—
142).
24 Индийски отшелници (о т санскр. саньяся), живеещи о т подая
ния, без дрехи, без собственост.
25 Морско божество, което можело да промени външ ността си
по желание.
26 К л и м е н т А л е к с а н д р и й с к и (К л е м е н с Т и т Ф л а в и й ) - (ок. 15 0 - ок.
215). Гръцки писател на религиозни теми. Църковен деятел. Основал
около 300 християнско-религиозни училтца в Александрия.
27 Х е д и о д (VIII— VII век. пр.н.л.) - древногръцки поет о т Беотия,
създател на дидактическата поезия.
28 П а р м е н и д (края на VI-V век пр.н.л.) - древногръцки философ о т
Елея, главен представител на елеатската школа.
29 Бог, персонификация на любовта.
30 Ф е р е к и д (ок. 610-546 пр.н.л.) - древногръцки философ, автор на
теогония о т типа на Хезиодовата.
31 Ш ъ о м а н , Г е о р г Ф р и д р и х (1793-1879) - немски филолог. Професор
по древна литература и реторика в Грайфсвалд.
32 Изображение на мъжки полов орган, обожествяван у някои древ
ни народи като символ на производителната сила на природата.
33 А а р о ш ф у к о , Ф р а н с о а (1613-1680) - френски писател моралист.
Има се предвид М а к с и м и и р а д м и с л и в ъ р х у м о р а л а - афоризми 3 а нра
вите във френското общество.
34 Персонификация на раздора в античната митология. Една о т
първите космогонически сили.
35 З а к о н и н а M a n y е един приписван на митическия прародител
на хората Ману (санскр. човек) сборник о т предписания с правила
3 а поведението на индусите в съответствие с религиозните догми
на брахманизма. Съдържа правила и 3 а управлението на държавата и
съдопроизводството.
36 Под естествено право се разбира наличието на някои права,

норми и принципи, продиктувани о т самата природа на човека. Та-
Зи идея води към А н ти ч н остта и Средновековието, к ато най-силно
била застъпена през XVII и XVIII век.
37 Вж. например Фридрих Шлегел: „Историкът е пророк, обърнат
назад към миналото.“ (Фрагменти, № 80, Е с т е т и к а н а н е т с к и я ролп ан -
т щ ъ с п “ , прев. X. Костова-Добрева, С , 1984, с. 168.)
38 Т. Х о б с , За гражданина, V.
39 По Цицерон, За законите, III, 3, 8 .
40 Втор., 32, 35.
41 П у ф е н д о р ф , С а т у е л (1632-1694) - немски юрист и историк.
42 Небивала страна, в която никой не се труди и всичко пада о т
небето. Приказка о т Братя Грим.
43 Д ва п ъ т и родени се с ч и т а т ж р е ц и т е , в о и н и т е , зе м ед е л ц и те,
Зан аятчи и те и търговците.
44 Таен, скрит, предназначен само 3 а посветените.
43 Шопенхауер има предвид учението 3 а прераждането и кармата
(кармабудистко учение 3 а въздеяние на човешките дела след смърт
т а); прераждане, възможно не само в образа на човек, но и на бог или
животно.
46 Човек о т най-долната каста в Индия, бедняк, земеделец.
47 Съгласно будистките представи п ъ т я т 3 а спасение е о т к р и т
3 а всеки, независимо о т кастовата му принадлежност.
48 Платон възприел учението 3 а прераждането на душ ата (като
философски мит) о т Питагоровата традиция. Съгласно антични
биографични данни Питагор бил пътувал на младини до Египет.
49 П ротестантска секта, чиято основна цел е човек да се съпро
тивлява на насилието.
50 Внася в понятието правосъдие (справедливост) двоен смисъл:
правов и етико-метафизичен едновременно.
51 М о н т е н , М и ш е л (1533-1592) - френски философ. Скептицизмът
му е насочен основно срещу средновековната схоластика.
32 Доброта, красота, правдивост (истина).
53 Термин на античната философия, обозначаващ предназначени
ето на отделните неща, на човека и света.
54 Схоластически термин, възникнал въз основа на Аристотело-
вото учение 3 а целевата причина.
55 Съгласно древногръцката митология Тиест изял собствени
т е си деца, дадени му о т брат му Атрей заради това, че съблазнил
жена му.
56 В древногрвцката митология богиня на свдбата, по-квсно и на

бвзмездието.
57 К о л б р у к , Х е н р и х Тоспас (1765-1837) - английски ориенталист.
58 А н г е л у с С и а е д и у с , Херувимски странник, I, 275.
59 М а й с т е р Е к х а р т (ок. 1260-1327) - централна фигура в немската
мистика, автор на немски и латински проповеди и т р а к т а т и .
60 „С надежда, че и самите твари ще бвдат освободени о т робс
т в о т о на тлението при славното освобождение на синовете Божии.
Защото знаем, че всички твари заедно с т е н а т и се мвчат досега; и
не само т е , но и ние сами, които имаме начатвците на Духа, и ние
сами стенем в себе си, очаквайки основание - изкупване на нашето
тяло. Защото нашето спасение е в надеждата. А надеждата 3 а о н о
в а , което се вижда, не е надежда, понеже защо ще се надява някой 3 а
нещо, което вижда?“ (Рим. 8 , 21-24).
61 Има се предвид основателят на будизма, индийският принц
Сидхарта Гаутама (623-543 или 560-480 пр.н.л.).
62 Този, който приел решение да стане просветлен, стремящ се
да се освободи о т безкрайната верига на прераждането и да спаси
всички живи свщества о т страдание.
63 Будисти, живеещи к ато светци.
64 Горски отшелници.
65 Т е р с т е г е н , Г е р х а р д (1697-1769) - проповедник, автор на религи
озни песни. Поезията му е изпвлнена с мистицизвм и пиетизвм.
66 К а н е , Джон (починал ок. 1667) - английски теолог о т сек т ат а
на б апти стите.
67 Б о н а в е н т у р а (1221-1274) - проповедник и светец. Най-значи
телн ият представител на францисканската школа през XIII век.
68 Ф е н е л о н , Ф р а н с о а (1651-1745) - френски писател и архиепископ.
69 Т а у л е р , Й о х а н е с (1300-1361) - известен проповедник на немска
т а мистика. Отличава се с патетичен, образен език.
70 Малките и големите мистерии са празнувани в Атина през
март, сеответно октомври.
71 К л а п р о т , М а р т и н Х а й н р и х (1743-1817) - аптекар и химик. Про
фесор в Берлин. Направил редица откри тия (уран, циркон).
72 Буда.
73 К л а у д и у с , М а т и а с (1740-1815) - немски поет. Творбите му са
посветени на християнското благочестие. Издател на вестника
В ан дебек ер Б от ен.
74 Ч е т н и , Б е н в е н у т о (1500-1571) - италиански златар, скулптор
и поет.
75 Става дума 3 а Матиас Клаудиус.
76 Има се предвид любовта на Петрарка кзм героинята на соне

т и т е му Лаура, поетически отзждествявана с Дафне. Според леген
дата, преследвана о т влюбения Аполон, Дафне се помолила 3 а помощ
и Бог я преварнал в лаврово дарво.
77 Индийската троица о т божествената Брахма, Вишну и Шиба.
78 Б е й л , П и е р (1647-1706) - френски философ и философ на исто
рията.
79 Ц и т е р т а н , Й о х а н Г е о р г (1728-1795) - швейцарски лекар и фило
соф. Автор на научнопопулярни произведения.
80 Х у ф е м н д , К р и с т о ф В и а х е л т (1762-1836) - лекар, професор в Йена
и Берлин.
81 Една о т раннохристиянските гностически секти, смятащи
телесното раждане, саществуването и особено см ар тта на Хрис
то с 3 а привидни. Приемали Иисус като космическо сащество и до
казвали невазможността да баде ваплатен в човека Иисус.
82 Т е р т у л и а н (К в и н т С е п т и т ш Ф л о р е н с ) (ок. 160-220) -раннохрис-
тиянски писател, представител на латиноезичната патристика.
88 Сагласно Пелагий по силата на присащата му свобода на во
л ята човек е способен да достигне спасение самостоятелно, без С5~
действието на Божията благодат, като по този начин се отхварля
догмата 3 а парвородния грях.
84 А р н о , А н т о а н (1612-1694) - известен френски теолог. Последо
вател на Декарт. Защитавал янсенизма срещу царковните си про
тивници, предимно йезуитите.
85 Фрагмент о т философската поема на Парменид З а п р и р о д а т а .
Сащите стихове цитира Аристотел ( М е т а ф щ и к а , 1089а 4-5).
86 Става дума 3 а висша метафизическа реалност, безлично нача
ло, в което всичко вазниква, сзществува и продалжава саществу-
ването си, но самото т о е ван о т времето и пространството, ван
о т причинно-следствените отношения - непознаваемо, неизменно,
безначално, безкрайно.
87 Едно о т основните понятия на будизма - блажено састояние
на душата, освободена о т всички житейски нужди и грижи.
Критика на К а н т о в а т а философия
1 Калхас - според грзцката митология жрец о т Микена, внук на

Аполон, о т когото е получил пророчески дар. Предвидил падането
на Троя е дал идеята 3 а дарвения кон, с който е бил превзет градат.
2 Касандра - според грацката митология дащеря на Приам и Хеку-
ба, получила пророчески дар о т Аполон, който се надявал да спечели

нейната любов. Тбй к ато Касандра не му отговорила с взаимност,
Аполон направил така, че нейните пророчества да не се вземат на-
сериозно.
3 Х и к е т (V 6 . пр.н.е.) - древногрецки философ и космолог, пред
ставител на средното питагорейство.
4 Ф и л о л а й (V в. пр.н.е.) - най-видният ученик на Питагор, изло
жил писмено питагорейското учение. Автор на „За природата“, „За
душ ата“ и други произведения.
3 А р и с т а р х (IV— III в. пр.н.е.) - последовател на Питагор, изказал
догадката, че земята се верти около сленцето.
6 М е н д е л с о н , М о д е с (1729-1786) - немски философ рационалист,
последовател на Г. В. Лайбниц.
' К а р т е д и й (Cartesius) - латинското име на основоположника на
новоевропейския рационализбм Рене Декарт (1596-1650).
8 Вж. Й . В. Г ь о т е , Ф ауст, 1 и 2 част, прев. Д. С т ат к о в, С., 113 g.
„Народна култура“, 1958, ч. 1, с. 17.
9 Неточен ц и т а т . Вж. Пролегомени кем всяка бядеша метафизи
ка, С., 1969, с. 36.
10 Вж. Х о р а ц и й , Послания, I, 1, 32 (Epistulae, I, 1, 32).
11 П о л , Ж а н (Й . П . Ф . Р и х т е р ) , (1763-1825) - немски поет и е с т е т ,
автор на В ъ в е д е н и е в е с т е т и к а т а (1804).
12 К а р т е д и й , Кореспонденция, I (Epistulae, I).
13 Х о р а ц и й , Послания, I, 19, 17.
14 Вж. Й . В . Г ь о т е , Ф ауст. 1 и 2 ч., прев. Д. С т ат к о в, С., 1958, ч. 1,
с. 141.
ь Вж. К р и т и к а н а ч и с т и я р а д у т , С., изд. БАН, прев. проф. д-р Ц.
Торбов. 19671, 19922.
16 Пак там , с. 356.
17 Пак там , с. 376.
18 Пак там , с. 143.
19 Пак там , с. 359.
20 Пак там , с. 550.
21 Пак там , с. 591.
22 Пак там , с. 612, 613.
23 Пак там , с. 613.
24 Пак там , с. 130.
23 Пак там , с. 143.
26 Пак там , с. 178.
27 Пак там , с. 222.
28 Пак там , с. 240.
29 Пактам , с. 241.
30 Пактам , с. 358.
31 Пак там , с. 423-424.
32 Пак там , с. 390-436.
33 Става дума 3 а изданието на К. Розенкранц и Ф. В. Ш уб ер т-
„Събрани съчинения на И. К ант“, Лайпциг. 1838-1842 (12 тома) (I.
Kant’s sämmtliche Werke, hrsg. v. K. Rosenkranz u F. W. Schubert, Vlg L.
Voss, 1838-1842).
34 Има се предвид съчинението на Г. Е. Шулце (1761-1833) Е н е д и д е т ,
или да о сн о в и т е на п р е д с т а в е н а т а от г-н п роф . Р а й н х о л д в Й ен а еле
м ент арн а ф илософ ия (1792), в което под влияние на скептицизма на
Д. Хюм с е подлага на критика и трансценденталният идеализъм на
К ан т (G. Е. Schulze, Aenesidemus, oder über die Fundamente der von dem
Herrn Prof. Reinhold in Jena gelieferten Elementar-Philosophie, 1792).
35 Вж. Критика на чистия разум, с. 161.
36 Неточен ц и т а т . Вж. Критика на чистия разум, с. 129.
37 Неточен ц и т а т . Вж. Критика на чистия разум, с. 129.
38 Пак там , с. 142, 162-163, 176, 178-179, 181, 201.
39 Пак там , с. 142.
40 Пак там , с. 142.
41 Пак там , с. 143.
42 Пак там , с. 162.
43 Пак там , с. 163.
44 Пак там , с. 176, 181.
45 Вж. Критика на практическия разум, С., 19741, 19922, с. 190 (изд.
БАН, прев. проф. д-р Ц. Торбов).
47 Пак там , с. 165-166 (неточен ц и тат).
48 Пак там , с. 166.
49 Пак там , с. 167.
50 Пак там , с. 168-169.
51 Пак там , с. 175.
52 Пак там , с. 177.
53 Пак там , с. 187.
54 Пак там , с. 188-189.
53 Пак там , с. 190-191.
56 Пак там , с. 211.
57 Пак там , с. 209.
58 Пак там , с. 211, 213.
59 Пак там , с. 220.
60 Пак там , с. 234-251, 265-290.
61 Пак там , с. 191.

62 Пак там , с. 439.
63 Пак там , с. 165 (курсибет е на Шопенхауер).
64 К щ е в е т е р , Й о х а н Г о т ф р и д К а р л К р и с т и а н (1766-1816) - профе
сор по философия 6 Берлин (о т 1793 г.), кантианец.
65 Т и ф т р у н к , Й о х а н Х а й н р и х (1760-1837) - професор по философия
6 Хале (о т 1792 г.), кантианеи,.
66 Вж. Критика на чистия разум, с. 181, 184.
67 Пак там , с. 661-665.
68 Пак там , с. 662 (неточен ц и тат).
69 Пак там , с. 171.
70 Пак там , с. 261-266.
71 Б е р г , Ф р а н ц (1753-1821) - професор по теология ббб Вюрцбург.
72 Х у т б о л т , А л е к с а н д ъ р ф о н (1769-1859) - немски учен, природоиз-
следобател.
73 Физик[а], кн. И, гл. 3 [1195 а 8-121]; Метафизика], кн. V, гл. 2
[1013 Ь 8—12].
74 Втора аналит[ика], кн. II, гл. 11 (лат.).
75 Критика на чистия разум, с. 306-308; 275, 315, 422, 462, 464, 455-
456, 488,490.
76 Пак там , с. 316.
77 Пак там , бж. с. 310-330.
78 Пак там , с. 154.
79 Вж. Пролегомени квм всяка ббдеща метафизика, С., 1969, с. 126
и сл.
81 Пак там , с. 257.
82 Пак там , с. 262.
83 Вж. Критика на чистия разум, с. 310-330 - „Вбрху основание
т о 3 а различаването на всички предмети изобсцо на Р к а е п о т е п а и
И оит епа.
84 Пак там , с. 325.
85 Пак там , с. 325.
86 Секст Емпир[ик]. Пирон[ови] пол[ожения], кн. I, гл. 13, Анакса-
гор противопостави мисленето на явяващото се (гр.; лат.); фено
мен (гр.), ноумен (гр.).
88 Пак там , с. 357.
89 Пак там , с. 362, 371-372.
90 Пак там , с. 449, вж. сбщо с. 514-515.
91 Срв. с определението на понятието „субстанция“, дадено о т
холандския еврейски философ Бенедикт (Барух) Спиноза (Spinoza)

(1632-1677) в „Етика“, С., БАН, 1955, прев. д-р М. Cm. Марков, с. 51; 2.
изд., С., „Наука и изкуство“, 1981, с. 61 (опр. 3).
92 Вж. Ф. Шилер, Валенецайн. Драматическа поема (С м бртта на
Валенецайн), прев. Д. Стоевски, С., изд. „Народна култура“, 1968, с.
326 (Второ действие. Трета поява).
93 Уфам, „Доктрината на будизма“, с. 9 (англ.).
94 Вж. Критика на чистия разум, с. 361-362.
95 Пак там , с. 372.
96 Пак там , с. 372.
97 Клим[ент] Алекс[андрийски], Ковьори, [кн]. I, гл. 22; Евзеб[ий],
Подготовка на Евангелието], [кн]. XIII, [гл], 12 (лат.).
98 Климент Александрийски, „Ковьори“, [кн]. I, гл. 25, [кн]. V, гл.
14, с. 90; „Педагог“, [кн]. VII, [гл]. 10, [кн]. III, [гл]. 11; „Увеш,аване на
езичниците“, гл. 6 .
99 Марий (лат.). Става дума 3 а римския пблководец и консула Гай
Марий (157-86 г. пр.н.л. в „Сравнителни живописи“ на Плутарх.
101 Пак там , с. 401 и сл.
102 „За безкрайното, вселената и световете“ (um.).
104 Пак там , с. 470.
105 Пак там , с. 471; вж. csujo с. 528.
106 Пак там , с. 480.
107 Пак там , вж. с. 531, а сбецо с. 519, 520, 529.
108 Пак там , с. 520.
109 Пак там , с. 538-540.
110 Вж. Критика на способността 3 а сбждение, прев. проф. д-р Ц.
Торбов, С„ изд. БАН, 1980', 19922, с. 46.
112 Вж. Критика на практическия разум, с. 150.
114 Пак там , с. 510-514.
115 Пак там , с. 510-514, а cöujo с. 541 сл., 549 сл.
116 Вж. Критика на практическия разум, с. 141-150, особено с. 147
и сл.
118 Пак там , с. 556.
119 Има се предвид К ан товата дисертация „Principiorumprimorum
cognitionis metaphysicae nova dilucidatio...“ {Н о в о о с в е т л я в а н е н а п ъ р в и
т е п р и н ц и п и н а л п е т а ф щ и ч е с к о т о п о з н а н и е ) , 1755 г.
О БЯСН И ТЕЛН И БЕЛ ЕЖ КИ 799
120 Шопенхауер има предвид абсолютния идеализъм на Хегел, спо

ред който т.нар. неща са конкретни понятия, единства на всеобщо,
особено и единично.
121 Има се предвид абсолютният идеализъм на Шелинг, според
който Абсолютното се постига чрез интелектуален наглед.
122 Основаващо се на страх.
124 Шопенхауер има предвид това, че у К ант трансцендентални-
т е идеи са трансцендентални, доколкото излизат отвбд граниви
т е на „вбзможния опит“, т о е с т на света на явленията („сетивния
свят“ ).
125 К а б а н и с , П и е р Ж а н Ж о р ж (1757-1808) - френски лекар, физиолог
и философ материалист.
126 Ф л у р а н с , П и е р (1794-1867) - френски анатом и физиолог.
127 Б е л , Ч арлз (1774-1842) - английски физиолог.
128 Обобщен ц и т а т . Вж. Пролегомени кгзм всяка бвдеща метафи
зика, с. 136.
129 Ф р и д р и х I I (1712-1786) - пруски крал (о т 1740 г.), известен esc
своя „просветен абсолютизем“.
130 М а к и а в е л и ( M a c h ia v e e li) , Н и к о л д (1469-1527) - италиански и сто
рик, дипломат и политически мислител.
132 Пак там , с. 716.
133 Пак там , с. 716.
134 Вж. Критика на практическия разум, с. 174-202.
135 Пак там , с. 64.
136 Пак там , вж. с 111.
137 Пак там , с. 111 (неточен ц и тат).
138 Вж. Основи на метафизиката на нравите, С., „Наука и изкуст
во“, 1974, с. 74-75 (неточен ц и та т).
139 Вж. Критика на практическия разум, с. 168.
ПОКАЗАЛЕЦ Н А ИМ ЕНАТА
Абгустин Блажени 267, 358, 590, 613, 614, 634
Агрипа Нетесхаймски 227
Алфиери, В. 343, 346, 786
Анакреон 419, 789
Ангелус Силезиус 270, 419, 583, 785, 793
Анселм Кентврберийски 743, 744
А нтистен 220, 784
Аристарх 631, 795
Аристотел 19, 58, 60, 98, 169, 200, 246, 288, 293, 339, 345, 374, 432, 473,
519,539, 567,642, 654, 685, 690, 695, 702, 704, 719,728, 730, 733, 748, 752,
756, 772, 776, 783, 785, 794
Арно, А. 615, 794
Байрон, Д. Г. 333, 421

Балзак, О. 49
Баумгартен, А. 772
Бейкен, Ф. 214, 242, 750, 784
Бейл, П. 608, 615, 794
Бекет, С. 40
Бел, Ч. 751, 799
Берг, Ф. 680, 797
Бергсон, А. 19
Бердяеб, Н. 19
Бонабентура 587, 793
Боутербек, Ф. 325, 786
Бруно, Д. 28, 143, 462, 576, 634, 635, 728, 781, 790
Буле, Й. Г. 325, 786
Беркли, Д. 16, 103, 114, 158, 637, 649, 650, 651, 661, 665, 779
Бъоме, Я. 292, 382, 492, 786
Бюргер, Г. А. 55, 781
Бюфон, Ж. 22, 138, 780
П О КАЗАЛЕЦ Н А И М ЕН АТА 801
Вагнер, Р. 36, 39, 64, 65

Ван Гог, В. 49, 57
Ван дер Верфш, А. 180, 783
Венцел 274
Вергилий 47, 390, 392, 402, 791
Верн,Ж. 786
Виланд, К. 55, 345, 787
Винкелман, Й. Й. 52, 387, 388, 390, 393, 406, 415, 772
Витхоф, Й. 55
Волтер, Ф. М. А. 21, 23, 48, 71, 75, 424, 425, 623, 776
Волф, К. 172, 216, 689, 709, 715, 720, 745, 782
Вднд, В. 26
Галилей, Г. 783
Гори, К. 336, 786
Грациан, Б. 408, 788
Гъоше, В. Й. 5, 6 , 12, 22, 49, 55, 56, 69, 106, 136, 182, 263, 291, 340, 344, 346,
349, 383, 390,408,411,415,420,457,462,474, 518, 588, 598, 626, 629, 638,
643, 772, 779, 780, 783, 789, 790, 795
Данте Алигери 76, 356, 513, 791

Декарт, Р. 79, 114, 263, 286, 472, 479, 634, 635, 643, 646, 744, 785, 795
Демокрит 143, 263, 346, 750, 759, 776, 781, 785
Денер, Б. 180, 783
Джонсбн, С. 424, 789
Джоунс, У. 114, 169, 780
Дидро, Д. 29, 781
Дилшай, В. 19
Диоген Лаерций 223, 255, 272, 785
Диодор 692
Достоевски, Ф. М. 6 , 39, 40, 49
Данз Скот 216, 784
Евклид 174, 179, 189, 196, 203, 344, 654, 783, 786
Емпедокбл 293, 385, 619
Е п и ктет 83, 221, 480, 784
Епикур 16, 143, 146, 352, 728, 750, 778, 781
Жан Пол 643, 795
Зенон 222, 223, 781, 784

Зола, Е. 41
Кабанис, П. 751, 799

Калдерон де ла Барка 62, 77, 131, 425, 550, 551, 780
Калистен 169, 783
Кане, Д. 587, 793
Кант, И. 7, 8 , 9, 10, 15, 16, 19, 30, 33, 40, 41, 43, 44, 45, 55, 59, 6 6 , 69, 70, 77,
83, 92, 93, 97, 99, 103, 104, 106, 114-119, 123, 126, 130, 150, 151, 157, 164,
186,189, 194, 199, 200, 207, 215, 216, 219, 233,248, 258, 259, 260,271, 272,
277, 288, 295, 296, 301, 304, 306, 320-327, 363, 445, 447, 448, 468, 469,
471, 526, 538, 541, 542, 552, 576, 577, 618, 625-778
Карачи, А. 403, 405, 788
Кеплер, Й. 193, 199, 242, 782
Кизебетер, Й. 661, 797
Kupkeeop, С. 19, 20
Клайст, Е. фон 407
Клапрот, М. X. 592, 793
Клаудиус, М. 599, 793
Клеант 223, 746, 784
Климент Александрийски 518, 790, 798
Клопгуок, Ф. Г. 47
Колбрук, X. Т. 583, 585, 793
Конрад, Д. 40
Коперник, Н. 631
Кореджо 397, 403, 404, 620, 788
Корней, П. 726
Кохелеш 494
Ксенофонш 385, 787
Кюбие, Ж. 274
Аабрюйер, Ж. 6
Лабоазие, А. 136, 780
Лайбнии,, Г. В. 73, 76, 157, 172, 216, 324, 427,438, 513, 615, 629, 632, 701, 702,
709, 745, 747, 760, 782
Ламарк, Ж. Б. 286, 785
Аамбер, Ж. А. 162, 782
Ламешри, Ж. О. 781
Лаплас, П. С. 295, 786
Ларошфуко, Ф. 85, 522, 791
Лафатер, Й. К. 409, 788
Л е с и н г , К . Ф. 389-391, 638, 772, 788
AuBuii 589
Aok, Д. 157, 628, 629, 665, 701, 703, 760, 781
Лорънс, Д. 40
Лукан, О. 731
Лукреций Кар 497, 505, 506, 507
Лутер, М. 590, 614, 616, 765
Льосаж, Ж. Л. 263, 785
Майер, ф. 8
Майстер Екхарт 583, 590, 793
Макиавели, Н. 754, 799
Макферсбн, Д. 789
Малбранш, Н. 103, 281, 611, 615, 637, 779
Малер, Г. 65
Ман, Т. 7, 35-37, 39, 49, 51, 59, 6 6 , 74, 79
Маркс, К. 6 , 7
Мекел, Й. Ф. 286, 785
Менделсон, М. 631, 795
Милшън, Д. 47
Молиер, Ж. Б. П. 45
Монгаен, М. 6 , 83, 555, 792
Мопасан, Г. 40
Моцарт, В. А. 48, 64
Мовм, С. 13, 14
Ницше, Ф. 12, 19, 20, 28, 36, 39, 6 8 , 74, 77, 83

136, 172, 263, 268, 288, 344, 780
Н ю т ън, И.
Овидий 490
Ойлер, А. 162, 268, 269, 782
Омир 48, 55, 336, 392, 408, 411, 421, 489, 499, 500
Ортега-и-Гасет, X. 19
Осиандер, Ф. Б. 255
Оуен, Р. 751
Парменид 199, 246, 519, 781, 784, 791

Паскал, Б. 20, 570
Пен, Т. 331, 786
Петигрю 281
Петрарка 106, 109, 578, 602, 794
Петроний 749
Пикасо, П. 49
Пиндар 131
Пирон 199, 783
Питагор 192, 198, 201, 438, 553, 792
Платон 8, 9, 12, 30, 36, 52, 60, 83, 93, 98, 118, 131, 150, 159, 169, 189, 199,
209, 214, 218, 248, 271, 272, 319-441, 445, 448, 464, 501, 536, 544, 554,
601, 618, 627. 630, 632, 635, 671, 704, 716, 717-720, 760, 764, 769, 792
Плиний 89, 779
Плуке, Г. 162, 782
Плутарх 589, 717
Поуп, А. 346, 787
Пристли, Д. 468, 730, 790
ПроЬл 199, 783
Пруст, М. 40
Птолемей 172, 782
Пусен, Н. 403, 788
Пуфендорф, С. 544, 792
Райл, Й. К. 245, 263, 784

Рамо, Ж. Ф. 165, 782
Расин, Ж. 344, 787
Рафаело 56, 392, 397, 441, 620, 788
Рембранд 56
Робеспиер,М. 562
Росини, Д. 48, 64, 434
Рубенс 48
Русо, Ж.-Ж. 111, 346, 439, 755
Рюйсдал, Я. И. 353, 787
Сезан, П. 57
Секст Емпирик 169, 199, 438, 746, 782
Сенека 182, 345, 474, 481, 544, 769, 783
Сербантес, М. 6, 407
Сократ 39, 66, 70, 312, 372, 385, 438, 576, 706, 726, 782
Софокзл 131, 392, 425
Спиноза, Б. 28, 119, 143, 205, 213, 216, 219, 267, 331, 462, 472, 479, 566, 577,
587, 588, 639, 703, 738, 781
С татко б , Д. 69, 291, 334, 340, 415, 421, 795
Стендал, А. М. Б. 48
Стобей, Й. 219, 221, 223, 473, 597, 728, 756, 784
Суарес, Ф. 188, 251, 265, 299, 634, 718, 785
Талес 143, 312, 780

Taco, Т. 47
Таулер, Й. 591, 593, 793
Тенеман, В. Г. 175, 634, 782
Терсшеген, Г. 587, 793

Тертулиан 613, 794
Тифтрунк, Й. X. 661, 797
Тициано 49
Тишбайн, Й. X. 494, 791
Толстой, Л. Н. 39, 40
Торичели, Е. 201, 783
Тренуеленбург, Ф. 26
Тургенев, М. С. 40
Уилкинсбн, Г. 280
Унамуно, М. 19
Федер 699
Фенелон, Ф. 590, 793
Ферекид 519, 791
Ферноу, К. Л. 391, 788
Ф е т , А. А. 21, 39, 40
Филип III Испански 6
Филолай 631, 795
Ф ихте, Й. Г. 9, 10, 32, 100, 126, 142, 149, 150, 151, 152, 264, 643, 652, 781
Фишер, К. 13, 14
Флобер, Г. 49
Флуранс, П. 751, 799
Фойербах, А. 544
Фолкелт, Й. 26
Фос, Й. X. 421, 789
Франуиск Асизки 587
Фридрих II 55, 799
Фройд, 3. 29, 30, 51
Хайдн, Й. 437
Хайм, Р. 26
Хайне, X. 55
Харди, Т. 40
Х ауттю й н 608
Хегел, Г. В. Ф. 7, 9, 10, 11, 19, 26, 40, 57, 60, 79, 100, 385, 630, 643, 652
Хезиод 519, 791
Хелвеуий, К. А. 6, 385, 781, 787
Хераклит 119
Хердер, Й. Г. 159, 772
Херодот 791
Хикет 631, 795

Хипократ 84
Хиргп, А. 390, 788
Хладни, Е. Ф. 440, 789
Хобс, Т. 130, 486, 523, 532, 539, 544, 780
Хол, М. 255, 751, 785
Холбах, П. 781
Хораций 48, 72, 94, 223, 345, 401, 414, 504, 759, 767, 791
Хризип 221, 223, 484, 692, 784
Хук, Р. 136, 780
Хумболш, А. фон 683, 797
Хуфеланд, К. В. 608, 794
Хюм, Д. 125,, 126, 159, 195, 629, 747, 749, 776, 780
Цимерман, Й. Г. 608, 794

Цицерон 14, 222, 346, 404, 692, 756, 757, 759, 760
Челини, Б. 600, 793

Чехов, А. П. 36, 40
Шампилион, Ж. ф. 410, 789

Шекспир, У. 5, 56, 131, 365, 386, 424, 512, 601, 789
Шелинг, Ф. В. Й. 7, 9, 10, 25, 28, 40, 60, 100, 289, 643, 652, 735, 799
Шестов, А. 19, 39, 53, 54
Шилер, Ф. 55, 61, 416, 788, 798
Шлайермахер, Ф. 174, 782
Шлегел, А. 8
Шлегел, Ф. 8, 792
Шопенхауер, Й. 8
Шопенхауер, X. ф. 21, 23
Шулуе, Г. Е. 8, 651, 654, 680, 699, 796
Шьоман, Г. Ф. 519, 791
Щал, Г. Е. 172, 782

Щерн, С. 707
Щраус, Р. 65
Юго, В. 48
Якоби, Ф. X. 95, 324, 779

СЪДЪРЖАНИЕ
М е т аф и зи к ат а на А р т у р Шопенхауер -
проф. g-р Исак П аси ...................................................................................5
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА
Предговор квм п в р во т о издание.........................................................89

Предговор квм в т о р о т о издание........................................................96
Предговор квм т р е т о т о издание..................................................... 109
ПЪРВА КНИГА. СВЕТЪТ КАТО ПРЕДСТАВА

Пврво разглеждане
П р е д с т а в а т а , подчинена на закона 3 а основанието:
О б е к т в т на о п и т а и н а у к а т а ............................................................1 1 1
ВТОРА КНИГА. СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ

Пврво разглеждане
О бективауия на в о л я т а ...................................................................... 227
ТРЕТА КНИГА. СВЕТЪТ КАТО ПРЕДСТАВА

В т о р о разглеждане
П р е д с т а в а т а , независимо о т закона 3 а основанието
П л а т о н о в а т а идея: О б е к т в т на и з к у с т в о т о ...........................317
ЧЕТВЪРТА КНИГА. СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ

В т о р о разглеждане
Утвврж даване и отриуание на в о л я т а 3 а ж и в о т
при достигане на самопознание....................................................... 443
ПРИЛОЖЕНИЕ. КРИ ТИ КА НА КАНТОВАТА

Ф И Л О С О Ф И Я .......................................................................................... 623
Обяснителни бележки...........................................................................779
Показалец, на и м е н а т а .......................................................................... 800
А ртур Шопенхауер
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА
Tool 1
Редактор
ИВАН ГРАНИТСКИ
Корица
Ж ЕКО АЛЕКСИ ЕВ
К о ректо р
ВАЛЕРИЯ СИМЕОНОВА
П редпечатна подготовка
ЕТ „ПолиКАД“
И зд ат ел ст в о
„ЗАХАРИ Й СТОЯНОВ“
www.zstoyanov.com
office@zstoyanov.com
Ф ормат 16/60/90
Печатни коли 50,5
Печат
„МУЛТИПРИНТ“ ООД

Шопенхауер, а. - Светът Като Воля и Представа. Том i

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Шопенхауер, а. - Светът Като Воля и Представа. Том i

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

А р т у р Шопенхауер

СЪЧИНЕНИЯ В ЧЕТИРИ ТОМА

СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ

© А ртур Шопенхауер, автор

М ешафизиката на А рту р Шопенхауер

А р т у р Шопенхауер е 6 някакъв смисъл уникален пример на мис­

т о в а, но нима Гьоте не е и във Вертер, в Херлган и Доротея, в Ифи-

тази своя идея, извличайки го сякаш направо о т собствен ото

на, но ббрзо се ориентира квм философията. О т своя професор

м ъ д р о стта на И зтока, т я става 3а него т р е т и равностоен из­

Още к а т о с т у д е н т 6 Берлин (кбдето продължава образование­

и сти н ата, а собственото си благополучие и преуспяване в жи­

личния неуспех се т ъ р с я т навсякъде, освен в сам ата личност, и

доживява едва началото на този процес, следващите етапи вече

orn цял т о м , посветен изцяло на Шопенхауер, в неговата много­

- м о я та философия е действително разрешение на загадката

Шопенхауер претендира 3а а в т о р с т в о на свввршено нова фи­

възможен пътеводител, съветник, ориентир, к а т о основен из­

р о д ст в о т о между К а н т о в о т о нещо самд по себе си и Платонова-

т о обосноваване, извеждане на следствия о т причини и т.н ., а

соф ията, 3а нейната същност и система, твърде малко разчита

рвководи дей стви ята. А о т т у к и най-свщ ествената разлика, ко­

съкът на чисто худож ествен ата проза. Философията на живота

бшпе т е к с т о в е би могло да се направи една малка естетическа

не само на и сти н ата, но и на гения. Ако обикновеното съзнание

При разглеждането на философията на Шопенхауер няма ни­

метафизическо, не се отнася към явлението, а към онова, което

„Волята, к о я то се разглежда сама по себе си, е несъзнабана и само

меж, тогава няма защо да напрягаме много въображението си, 3а

когагпо са предполагали, че съ щ н о стта на човека е в познаващото

на европейската философия, психология, социология, културоло-

ки и наследствен владетел на света, кой то сам се е упълномощил

цер о т к р и т о се слива с м етаф изиката и м и сти ката и тази негова

Шопенхауер издига волята о т физиката до м етаф изиката,

primum mobile, първодвигател, т я е коренвт на дврвото, даващо

О сновната идея на Шопенхауер, а о т т у к и ц ялата му система

хауеровата конструкция по отношение например на изкуство­

Теорията на Шопенхауер 3а романа не само ляга 6 основата

излизане о т тесния затвор, онова, към к оето всвщ ност човек се

ж иите планове, но т е не м огат да се осъ щ ествяват сами - някой,

хауер, Соломон и Буда. Сега вече може да се разбере и настойчи­

И при Шопенхауер напвлно в духа на немската философска

Но т5к м о зайчото и сти н ски ят художник трябва да схва­

страдания на нейните гении и Шопенхауер дълбоко съжалява, че

е да се доказва сред аплодисментите на народа, че всеки човек е

да се разбере само тогава, когато към т я х не се проявява никакбв

кба цел, т о е с т отн асян ето на произведението към действител­

3а да може да се възпроизведе с хван а то т о чрез съзнателно изкус­

живота, т о е с т неговото отражение в проясняващото огледало

Но и 3а най-великия гений не трябва да се седи по грешките,

ко бреме, колкошо е било нужно само 3а полагане на боите вврху

бали при т я х н о т о създаване, но никога не ги изпълват докрай. И

тнош о по-скоро общ ото, докато интересите на волята, о б р ат­

си деца-артисти и артисти-деца, - о т Хано Буденброк през То-

носшша и ф ан та зи я т а 3а великите произведения на и зкуство ­

Ш естоб пише: „Всички философи прославят и възпяват разума.

Свс способността на и з к у с тв о т о да изразява идеи, чисти същ­

Зикагпа т я вече излиза о т т я х и се връща направо към волята. И

ц и ята на волята в най-нисшата степен на нейната видимост,

неизбежно дразнят а п е т и т а . Аналогични са и онези фигури 6 ис­

Поезията - служейки си със словото - в още по-голяма степен

както т я обикновено се разработва. О т ч ас т и защ ото в биогра­

т о срещащо се само 6 поезията (и още по-точно 6 драм ата и 6

да свгласува с нея сво я та песимистична метафизика, да изведе о т

А р т у р Шопенхауер е 6 някакъв смисъл уникален пример на мис

м ъ д р о стта на И зтока, т я става 3а него т р е т и равностоен из

Още к а т о с т у д е н т 6 Берлин (кбдето продължава образование

и сти н ата, а собственото си благополучие и преуспяване в жи

orn цял т о м , посветен изцяло на Шопенхауер, в неговата много

Шопенхауер претендира 3а а в т о р с т в о на свввршено нова фи

възможен пътеводител, съветник, ориентир, к а т о основен из

рвководи дей стви ята. А о т т у к и най-свщ ествената разлика, ко

При разглеждането на философията на Шопенхауер няма ни

хауеровата конструкция по отношение например на изкуство

хауер, Соломон и Буда. Сега вече може да се разбере и настойчи

Но т5к м о зайчото и сти н ски ят художник трябва да схва

кба цел, т о е с т отн асян ето на произведението към действител

3а да може да се възпроизведе с хван а то т о чрез съзнателно изкус

тнош о по-скоро общ ото, докато интересите на волята, о б р ат

носшша и ф ан та зи я т а 3а великите произведения на и зкуство

Свс способността на и з к у с тв о т о да изразява идеи, чисти същ

неизбежно дразнят а п е т и т а . Аналогични са и онези фигури 6 ис

както т я обикновено се разработва. О т ч ас т и защ ото в биогра

непосредствено изображение на сам ата воля, във всичко физичес

Е т и к а т а на Шопенхауер, изложена о т него 6 последната, ч е т

пример 3а своя та сила: познанието, рационалното е единствено

Разггенат между волята и интелекта (с всички в&зможни с т е

Вкусвт на Шопенхауер квм антинотиите е сякаш наследс

винаги се извършва по собствена вина, може да се нарече радикал

форма на управление, к оято Шопенхауер разглежда к а т о е с т е с т

й може да е само относителна, частична - о т т у к дотук. Най-на

Но и при о тн о си тел н о то п остоян ство на природата на о т

* Колко много неща се с м я т а т 3а невъзможни, преди да са извър

изцяло споменеш о т пврбия т о м , ако е бил добре разбран. Ос

изпълнение, се състои 6 пълно игнориране и т а к а 6 засек р етя

* Основната догма на учението веданта2 се състояла не в отри