Диамантената Сутра - Ошо

ОШО
ДИАМАНТЕНАТА СУТРА
БЕСЕДИ ВЪРХУ
„ВАДЖРАЧХЕДИКА ПРАДЖНЯПАРАМИТА СУТРА“
от ГАУТАМА БУДА
Превод от английски Емил Колев
ОШО, ДИАМАНТЕНАТА СУТРА

© Osho International Foundation All rights reserved.
Originally published under the title "THE DIAMOND SUTRA"
Published by arrangement with Osho International Foundation,
Bahnhofstr. 52, 8001 Zurich, Switzerland
Емил Колев – превод от английски

ГЛИФ – художествено оформление на корицата
Албена Тюфекчиева – редактор
ШАМБАЛА™, 1994
http://4eti.me
2
СЪДЪРЖАНИЕ
Глава 1. ТОВА ЦАРСТВО НА НИРВАНА ................................................. 4
Глава 2. ЛЮБОВТА ОСВОБОДЕНА ......................................................... 24
Глава 3. КОЛЕЛОТО НА ДХАРМА .......................................................... 39
Глава 4. ОТ ДРУГИЯ СВЯТ ........................................................................ 56
Глава 5. ВКУСЪТ НА ПРОСВЕТЛЕНИЕТО ............................................ 69
Глава 6. БОДХИСАТСТВОТО ................................................................... 89
Глава 7. ОБИТАТЕЛ В МИР .....................................................................107
Глава 8. ВЕЧЕ У ДОМА ............................................................................126
Глава 9. ЧИСТАТА ЗЕМЯ НА РАЯ ......................................................... 145
Глава 10. АБСОЛЮТНАТА ПУСТОТА ..................................................161
Глава 11. СЪВЪРШЕНО ПРОСВЕТЛЕНИЯ ..........................................180
3
Тези беседи върху "Диамантената сутра" са изнесени от Ошо от
21.XII.1977 г. до 31.XII.1977 г. в ашрама на Ошо в Пуна, Индия.
Глава 1. ТОВА ЦАРСТВО НА НИРВАНА
21 декември 1977 година
1.Това чух аз. Господарят живееше в Шравасти. Рано сутрин Господарят се

обличаше, слагаше наметалото, взимаше паницата си и отиваше в големия град
Шравасти, за да събира милостиня. Когато се нахранеше и се върнеше от
обиколката си, Господарят оставяше наметката и паницата, измиваше краката
си и сядаше на мястото, приготвено за него, кръстосвайки краката си, изправяйки
тялото и грижливо насочвайки погледа пред себе си. След това много монаси се
приближаваха до мястото, където беше Господарят, поздравяваха стъпалата му
с глави, обикаляха го три пъти надясно и сядаха от едната му страна.
2.В това време многоуважаемият Субхути дойде при събралите се и седна. След
това стана от мястото си, преметна наметката си над едното рамо, коленичи
върху дясното си коляно, поклони се със скръстени ръце към Господаря и каза на
Господаря: "Забележително е, о Господарю, извънредно забележително е, о
Напълно Преуспели, на колко много Бодхисатви, великите същества, е било
помогнато с най-великата помощ от Татхагата. Как тогава, о Господарю, трябва
човек, който е седнал в колесницата на Бодхисатва, да остане, как да постигне
успех, как да контролира мислите?
След тези думи Господарят каза на Субхути: "Следователно, Субхути, слушай
добре и внимателно!"
3."Този, който е седнал в колесницата на Бодхисатва, трябва да мисли по следния

начин: "Колкото същества има във вселената на съществата, определяни с
думата "същества", всички тях трябва да ги водя към нирвана, в царството на
нирвана, зад което не остава нищо. И все пак, въпреки че неизброим брой същества
поради това трябва да се водят към нирвана, нито едно същество изобщо не е
водено към нирвана." И защо? Ако в Бодхисатвата възникне представата за
"същество", той не може да бъде наречен "Бодхи-същество. А защо? Не може да
бъде наречен "Бодхи-същество" този, в който се появи представата за Аз-а или за
някакво същество или представата за жива душа, или за човека."
(Сутра от ВАДЖРАЧХЕДИКА ПРАДЖНЯПАРАМИТА СУТРА

на Гаутама Буда)
4
Обичам Гаутама Буда, защото той ми разкри същността на религията. Той
не е основателят на будизма – будизмът е следствие – той поставя началото
на абсолютно различен вид религия. Той е основателят на нерелигиозната
религия. Той е предложил не религия, а нерелигиозност. И това е най-
великата радикална промяна в историята на човешкото съзнание.
И преди Буда са съществували религии, но никога чистата нерелигиозност.
Човекът все още не е бил узрял за това. С Буда човечеството влиза в епохата
на зрелостта. Все още не са го постигнали всички хора, това е истина, но
Буда възвестява пътя; Буда е отворил вратата. Необходимо е време, за да
могат хората да разберат такова дълбоко послание. Посланието на Буда е
най-дълбокото, което някога е съществувало. Никой не е направил това,
което е направил Буда, пътят, който той е изминал. Никой не е дал чистия
аромат.
Другите основатели на религии, останалите просветлени хора, са правили
компромиси със своите последователи. Буда остава безкомпромисен, оттук
и неговата чистота. Него не го е било грижа за това, какво можеш да
разбереш, обръщал е внимание само на това, какво представлява истината.
И той я е съобщавал, без да се тревожи за това, дали я разбираш или не. От
една страна това е жестоко; от друга страна е най-голямото състрадание.
Истината трябва да се каже такава, каквато е. В момента, в който направиш
компромис, в момента, в който нагодиш истината до обикновеното ниво на
човешкото съзнание, тя загубва душата си, става повърхностна, превръща се
в нещо мъртво. Не можеш да принизиш истината до нивото на обикновеното
човешкото съзнание; хората трябва да бъдат издигнати до нивото на
истината. В това се състои великата работа на Буда.
Преди двадесет и пет века, един ден рано сутринта – в ден като
днешния – се родила тази сутра. Присъствали хиляда двеста и петдесет
монаси. Това станало в Шравасти. За онези времена той бил голям град.
Думата "Шравасти" означава "Градът на славата". Това бил един от най-
славните градове на Древна Индия; в него живеели деветстотин хиляди
семейства. Сега този град е напълно изчезнал. На неговото място има едно
много малко село – няма да откриеш дори името му на никоя карта; дори и
името е изчезнало. Сега се нарича Сахет-Махет. Невъзможно е да си
представиш, че тук е съществувал такъв голям град. Такъв е пътят на
живота – нещата непрекъснато се променят. Градовете се превръщат в
гробници, гробниците се превръщат в градове, животът е непрекъснат поток.
Буда трябва да е обичал този град, защото от четиридесет и пет години на
проповядване, двадесет и пет е прекарал в него. Трябва да е обичал хората.
Те трябва да са били с твърде висок интелект. Всички забележителни сутри
на Буда, почти всички, са създадени в Шравасти.
5
Тази сутра, "Диамантената сутра", също е създадена в Шравасти.
Санскритското име е "Ваджрачхедика праджняпарамита сутра". Това
означава "Съвършенството на мъдростта, което покосява като мълния". Ако
позволиш, Буда може да те порази като светкавица. Той може да те
обезглави. Може да те убие и да ти помогне да се родиш отново.
Буда трябва да бъде и двете – убиец и майка. От една страна трябва да убие,
от друга страна трябва да ти даде ново съществуване. Новото съществуване
е възможно само когато е разрушено старото. Само от пепелта на старото
може да се роди новото. Човекът е птица-феникс. Митологичната птица
"феникс" не е просто мит; тя е метафора. Тя съществува в човека. Не
съществува никъде другаде, освен в човека. Човекът е същество, което
трябва да умре, за да се прероди.
Това е казал Исус на Никодим. Никодим бил професор, учен мъж, равин,
член на настоятелството на най-големия храм в Йерусалим. Една тъмна нощ
отишъл да види Исус. Не могъл да събере смелост да отиде при него през
деня. Страхувал се от това, какво ще кажат хората. Бил много уважаван. Да
отиде при този скитник-учител? Да отиде при човек, който бил мразен от
всички равини и от всички учени хора? Да отиде при някой, който се движи
с крадци, пияници и проститутки? Но нещо в него силно го подтиквало да
види този мъж. Може би бил срещал Исус, когато отивал в храма. Трябва да
е изпитал нещо дълбоко в подсъзнанието си по отношение на този човек. Не
можел да устои.
Една нощ, когато всички си били тръгнали, когато дори и учениците
отишли да спят, отишъл при Исус и го попитал: "Какво трябва да направя, за
да мога и аз да вляза в Царството Божие?"
А Исус отговорил: "Докато не умреш, нищо не може да стане. Ако умреш,
само тогава можеш да влезеш в Царството Божие. Трябва да умреш като
такъв, какъвто си и само тогава можеш да се родиш като това, което е твоето
истинско вътрешно същество".
Егото трябва да умре, за да се появи на повърхността действителното ти
същество. Това е значението на Ваджрачхедика праджняпарамита. Тя
поразява като мълния. С един удар може да те унищожи. Това е една от най-
великите проповеди на Буда. Настрой се по нея.
Преди да разгледаме сутрата, трябва да разбереш няколко неща, които ще
ти помогнат да я схванеш.
Гаутама Буда поставил началото на духовност, която не е репресивна и
идеологизирана. Това е твърде рядко явление. Обичайната духовност е
твърде репресивна. Тя разчита на потискането. Тя не трансформира човека,
само го осакатява. Тя не освобождава човека, а го поробва. Тя е тягостна,
грозна.
6
Чуй тези думи на Томас Кемпис, авторът на "Подражанието на Христос".
Той пише: "Колкото повече насилие упражняваш върху себе си, толкова
повече ще израстваш в благоговението. Няма друг начин да се спасиш от
ежедневните унижения. Да презираш себе си е най-добрият и съвършен
съвет". Има хиляди светци от всички отминали епохи, които ще се съгласят
с Томас Кемпис. А Томас Кемпис просто е луд.
Или френският проповедник Босу, който казва: "Проклета да е земята!
Проклета да е земята! Хиляди пъти да бъде проклета!" Защо? Защо земята
трябва да се проклина? Защо животът трябва да бъде проклинан? Тези хора
са разсъждавали, като че ли Бог е против живота, като че ли животът е против
Бога. Животът е Богът. Не съществува противопоставяне, не съществува
дори разделяне. Това не са различни неща; те представляват двете имена на
реалността.
Запомни това: Буда не е репресивен. Ако откриеш някой будистки монах,
който потиска, запомни – той изобщо не е разбрал Буда. Пренесъл е
собственото си болестно състояние към учението на Буда. Буда не е и
идеолог. Той не проповядва идеология, защото всички идеологии
принадлежат на ума. А ако идеологиите принадлежат на ума, те не могат да
те издигнат над ума. Нито една идеология не може да се превърне в мост, по
който да се издигнеш над ума. Всички идеологии трябва да изчезнат, едва
тогава ще изчезне и умът.
Буда не е вярвал в никакви идеали, защото всички идеали създават
напрежение и конфликт в човека. Те разделят, пораждат вина. Ти си едно
нещо, а те те карат да бъдеш нещо друго. Разпънат си между тях, разкъсан
си. Идеалите пораждат страдание. Идеалите предизвикват шизофрения.
Колкото повече идеали има, толкова повече шизофреници ще съществуват
сред хората. Те ще са раздвоени. Единствено неидеологизираното съзнание
може да избегне раздвояването. А ако си раздвоен, как можеш да бъдеш
щастлив? Как можеш да си безмълвен? Как можеш да познаеш покоя,
тишината?
Идеологизираният човек непрекъснато се бори със себе си. Във всеки миг
в него има конфликт. Той живее в непрекъснат конфликт със себе си, живее
в непрекъснат смут, защото не може да определи, какво точно
представлява – идеалът или реалността. Не може да се довери на себе си,
започва да се страхува от себе си, губи вярата в себе си. А щом веднъж човек
загуби доверието, той губи цялото си великолепие. След това е готов да се
превърне в роб на всеки срещнат – на всеки проповедник, на всеки политик.
Тогава е в готовност, чакайки, да падне в някакъв капан.
Защо хората се превръщат в последователи? Защо хората се хващат в
капани? Защо хората вървят след Йосиф Сталин, Адолф Хитлер или Мао
Дзедун? Защо? Те са съсипани, идеологическата бъркотия ги е откъснала от
7
корените им. Не могат да съществуват самостоятелно. Търсят някой, на
който да се осланят. Не могат да вървят сами, не знаят кои са те. Нуждаят се
от някого, който да им каже, че са това или онова. Нуждаят се от това, да им
бъде дадена някаква идентичност. Забравили са своя вътрешен Аз и своята
природа.
Хитлеровци, Сталиновци и Маовци ще се появяват отново и отново, докато
и освен ако хората не захвърлят всякакви идеологии. И запомни, когато
казвам всички идеологии, имам предвид всички идеологии. Не правя
разграничение между благородните и не толкова благородните идеологии.
Всички идеологии са опасни.
Всъщност, благородните идеологии са по-опасни, защото притежават по-
голяма привлекателност, по-убедителни са. Но идеологията като такава,
представлява болест, съвсем точно не-спокойствие (На английски език "disease"
означава болест и разчленявайки думата, авторът употребява "dis-ease" – не-
спокойствие, липса на спокойствие. – Бел.прев.), защото в теб съществуват двама
души: идеалът и ти. И този, който ти представляваш в действителност, е
заклеймяван, а този, който не си, е превъзнасян. Изпаднал си в затруднено
положение. Рано или късно ще се невротизираш или нещо подобно. Буда е
предложил непотискащ начин на живот, а освен това и неидеологизиран.
Затова той не говори за Бога. Не говори за рая, не говори за никакво бъдеще.
Не ти предлага нещо, което да следваш. Сваля всичко от теб. Отстранява
дори и твоя Аз. Продължава да отстранява нещата и накрая отстранява дори
идеята за Аз-а, за Егото. Оставя единствено чистата празнота. А това е много
трудно.
Много е трудно, защото сме забравили напълно как да даваме. Знаем
единствено как да взимаме. Непрекъснато взимаме каквото ни попадне.
"Взех си изпита", "Взех си жена" и дори "Взех следобедния си сън".
Продължаваш да взимаш. Взимаш дори следобедния си сън – нещо, което не
може да бъде взето: на него трябва да се предадеш. Сънят идва, само когато
се предадеш. Дори съпругата, съпруга, продължаваш да взимаш. Не си
почтен. Жената не е собственост. Можеш да вземеш къща – как можеш да
вземеш съпруга или съпруг? Езикът отразява ума ни. Не знаем как да даваме,
как да отстъпваме, как да се оставяме, как да оставяме нещата да се случват
от само себе си.
Буда отстранява всички идеали, цялото бъдеще и накрая взима и
последното нещо, което ни е много, много трудно да дадем – той взима
самия твой Аз, като оставя чистата, невинна, девствена пустота. Тази
девствена пустота нарича нирвана. Нирвана не е цел, тя просто е твоята
пустота. Когато се откажеш от всичко, което си натрупал, когато престанеш
да трупаш, когато престанеш да си скъперник и да се привързваш към
нещата, тогава внезапно изригва пустотата. Тя винаги е била тук.
8
Хакуин е прав: "От самото си начало, всички същества са Буди". Тази
пустота е тук. Струпал си много боклук и тя не се вижда. Също както можеш
непрекъснато да струпваш различни неща в къщата си: тогава ще престанеш
да виждаш пространството, тогава няма да остане свободно пространство.
Ще дойде ден, когато ще е трудно дори да се движиш в нея; ще стане
невъзможно да живееш, защото няма свободно пространство. Но
пространството не е отишло никъде. Мисли за него, медитирай върху него.
Пространството не е заминало никъде; натрупал си прекалено много мебели
и телевизор, и радио, и видео, и пиано, и какво ли още не – но
пространството не е отишло никъде. Отстрани мебелите и пространството
ще се открие; винаги е било тук. Скрито е от мебелите, но не е унищожено.
Не е напускало стаята дори за миг. Така е и с твоята вътрешна пустота, с
твоята нирвана, с твоята празнота.
Буда не ти дава нирваната като някакъв идеал. Буда освобождава, а не си
служи със сила. Буда те учи как да живееш – не заради някаква цел, не за да
постигнеш нещо, а да бъдеш щастлив в момента – как да живееш осъзнато.
Не че това осъзнаване ще ти даде нещо. Осъзнаването не е средство за нещо
друго; то е цел само по себе си – и средство, и цел.
Буда не ти проповядва за някакъв друг свят. Трябва да го разбереш. Хората
принадлежат на този свят; проповедниците продължават да говорят за
другия свят. Другият свят също не притежава качеството на друг свят, не
може да го притежава, защото е само един подобрен модел на нашия свят.
От какво можеш да създадеш другия свят? Познаваш единствено този свят.
Можеш да го подобриш, можеш да украсиш другия свят, можеш да
отстраниш някои грозни неща от този и да поставиш там някои неща, които
смяташ, че са хубави, но всичко това е творение, което е създадено на
основата на нашия свят. Затова твоят друг свят не е много различен, не може
да бъде. Той е продължение на този. Поражда се от ума ти; той е игра на
въображението.
Там ще имаш хубава жена – разбира се по-хубава от тази, която имаш тук.
Ще изживяваш същите удоволствия – може би по-често, отколкото тук, но
ще са от същия вид. Ще имаш по-добра храна, по-вкусна – но ще имаш
храна. Ще имаш къщи, може би направени от злато, но ще бъдат къщи. Ще
повториш всичко отново.
Прочети древните трактати, виж как обрисуват рая и ще откриеш същия
свят, само че подобрен. Няколко щриха тук, няколко там, но той по никакъв
начин не притежава качеството на друг свят. Затова казвам, че другият свят
на останалите религии изобщо не е друг свят. Това е светът, проектиран в
бъдещето. Той е резултат от опита в нашия свят. Няма да има страдание и
бедност, болести и парализа, слепота и глухота. Нещата, които тук не ти
9
харесват, няма да съществуват там, а нещата, които ти харесват, там ще ги
има в изобилие, но няма да има нищо ново.
Умът не може да си представи нещо абсолютно ново. Умът е неспособен
да си представи новото. Умът живее със старото, умът е старото. Новото
никога не се осъществява чрез ума. Новото се осъществява само когато умът
не работи, когато умът не упражнява контрол върху тебе, когато умът е
отстранен. Новото възниква само когато умът не се намесва.
Но всички свещени книги говорят за небесата – небето или раят, или
фирдоус, или сварга, е все същата история. Може би е отпечатана върху по-
хубава хартия, с по-добро мастило, на по-съвършена печатарска машина, с
по-цветни илюстрации, но историята е същата – не може да бъде друга.
Буда не говори за другия свят. Той просто те учи как да бъдеш тук, в този
свят; Как да си тук буден, съзнателен, внимателен, така че нищо да не може
да накърни твоята пустота. Така че да не се достигне до вътрешната ти
пустота, да не бъде отровена. Така че да можеш да живееш тук и все пак да
оставаш незамърсен, неопетнен. Така че да си в света, но светът да не е в
тебе.
Духовността, свързана с другия свят, задължително е деспотична,
разрушителна, садо-мазохистична; накратко, патологична. Духовността на
Буда притежава друг вкус – вкусът на отрицанието на идеала, вкусът на
отрицанието на бъдещето, вкусът на отрицанието на другия свят. Тя е цвете,
което цъфти в този момент. Не търси нищо. Всичко вече е дадено. Трябва да
станеш само по-буден, за да виждаш повече, да чуваш повече, да
съществуваш в по-голяма степен.
Запомни, ти съществуваш в такава степен, в каквато си осъзнат. Ако искаш
да бъдеш в по-голяма степен, трябва да бъдеш по-осъзнат. Съзнанието
поражда съществуването. Безсъзнанието отстранява съществуването. Когато
си пиян, губиш съществуването си. Когато си дълбоко заспал, губиш
съществуването си. Не си ли го забелязал все още? Когато си нащрек,
притежаваш друго качество – центриран, вкоренен. Когато си нащрек,
чувстваш твърдостта на своето съществуване; това е почти осезаемо. Когато
си безсъзнателен, заспал, просто се влачиш, усещането за съществуването ти
е по-слабо. То винаги е в такава степен, в каквато е съзнанието.
Затова цялото послание на Буда е да бъдеш осъзнат. И не поради някаква
причина, а заради това да си осъзнат – защото съзнанието поражда
съществуването, съзнанието те създава. Прави те толкова различен от това,
което си в момента, че просто не можеш да си го представиш. Това си един
"Ти", в който "Аз" е изчезнал, в който не съществува никаква идея за "себе
си", нищо не те определя, чиста пустота, една безкрайна, неограничена
пустота.
10
Именно това Буда нарича състоянието на медитацията – самасамадхи,
правилното състояние на медитацията, при което си единствен. Но запомни,
единствеността не означава самота. Замислял ли си се някога за тази хубава
дума "единствен"? Тя означава "всичко е едно" (На английски език
"alone" – единствен; от тук и "all one" – буквално “всичко е едно” – Бел. прев.).
Съставена е от две думи – всичко и едно. При единствеността се превръщаш
в едно с всичко останало.
В единствеността не съществува самота. Не си самотен, когато си сам. Сам
си, но не си самотен – защото си едно цяло с всичко. Как можеш да бъдеш
самотен? Останалите не ти липсват. Не защото си ги забравил, не защото
нямаш нужда от тях, не защото не се грижиш за тях, не. Не си спомняш за
другите, защото си се превърнал в едно с тях. Цялото разграничение между
едното и цялото е премахнато. Едното се е превърнало в цялото и цялото се
е превърнало в едното. Английската дума "alone" е много хубава.
Буда казва, че самасамадхи е единственост. Правилната медитация трябва
да е такава, че да се превърнеш в едно с всичко останало. Позволи ми да ти
го обясня. Ако си празен, твоите граници изчезват, защото пустотата не може
да има граници. Пустотата може единствено да е неограничена. Пустотата
не може да има някакво тегло, не може да притежава цвят, не може да
притежава име, не може да притежава форма. Когато си празен, как можеш
да се разделяш от останалите? Защото не притежаваш цвят, не притежаваш
име, не притежаваш форма, не притежаваш граници. Как можеш да
направиш каквото и да е разграничение. Когато си празен, ти си едно с
всичко останало. Разтворил си се в съществуването. Съществуването се е
сляло с тебе. Вече не си остров, превърнал си се в обширния континент на
съществуването.
Цялото послание на Буда се концентрира в тази дума – самасамадхи,
правилна медитация. Какво представлява правилната медитация и какво
представлява неправилната медитация? Ако този, който медитира,
съществува, тогава това е неправилна медитация. Ако медитиращият изчезне
по време на медитацията, тогава това е правилна медитация. Правилната
медитация те отнася до пустотата и единствеността.
Тази сутра, цялата сутра, се занимава с това, как да станеш абсолютно
празен. Това е най-големият дар към човечеството.
Това чух аз
Тези сутри са припомнени от най-големият ученик на Буда, Ананда. И още

нещо, което трябва да се запомни: всички сутри започват с "Това чух аз".
Когато Буда умрял, всички ученици се събрали, за да запишат на едно място
всичко, което Буда бил казал през тези четиридесет и пет години. Ананда
11
бил единственият, който в продължение на четиридесет и пет години
непрекъснато живял с Буда. Той бил най-автентичния източник, на който
можело да се разчита. Другите били слушали, но от втора ръка. Понякога
били с Буда, друг път не били с него. Единствено Ананда живял като негова
сянка.
Така че Ананда разказвал, но хубавото е, че никога не казвал "Буда каза
това". Просто казвал: ""Това чух аз". Разликата е голяма. Той нямало да каже:
"Буда каза това", защото: "Как да кажа, какво е казал Буда? Всичко, което
мога да кажа, е следното: че това, което казвам, е това, което съм чул. Какво
е казвал Буда, знае единствено той. Какво е имал предвид, знае единствено
той. Всичко, което мога да си спомня е това, което съм чул. Моите
възможности са ограничени. Може би е имал нещо друго предвид. Може да
съм забравил някои думи, може да съм добавил мои думи".
Това е забележителна искреност. Можел е да твърди: "Точно това каза Буда.
Бях там, бях очевидец". И той наистина бил очевидец; никой не можел да го
отрече. Но забележи скромността на този мъж. Той казва: "Това чух аз". Буда
го каза, аз слушах – мога да разкажа единствено това, което съм чул. То може
да е вярно, може да не е вярно. Може да включвам нещо от себе си, може да
го тълкувам, може да съм забравил някои неща – всичко е възможно. Аз не
съм просветлен". Ананда още не бил постигнал просветлението. Затова
казал: "Това е всичко, което мога да кажа, за него мога да гарантирам".
Това чух аз
Господарят живееше в Шравасти.
Рано сутрин Господарят се обличаше,
Слагаше наметалото, взимаше паницата си
и отиваше в големия град Шравасти
да събира милостиня.
Когато се нахранеше и се върнеше
от обиколката си, Господарят оставяше
наметката и паницата, измиваше краката си
и сядаше на мястото, приготвено за него,
кръстосвайки краката си,
изправяйки тялото и грижливо
насочвайки погледа пред себе си...
Това ще те изненада. Когато Ананда говори, той предава и най-дребните

детайли. Човек никога не знае – когато говориш за Буда, трябва да си много
внимателен. Дори и това ще го съобщава отново и отново – толкова дребни
детайли.
12
Рано сутрин Господарят се обличаше,
слагаше наметалото, взимаше паницата си,
и отиваше в големия град Шравасти
да събира милостиня.
Ананда го следва като сянка, безмълвна сянка, просто наблюдавайки го.

Дори просто да го наблюдаваш е благословено. И той наблюдава всичко.

и сядаше на мястото, приготвено за него...
Когато будистките сутри били преведени за първи път на западните езици,

преводачите били леко озадачени – защо е това безкрайно повторение?
Непрекъснато едно и също. Защо се разказват такива подробности? Не
можели да разберат. Считали, че това е излишно повторение; от него нямало
нужда. Какъв е смисълът от всичко това? Но те грешали. Това, което казва
Ананда, е, че Буда обръщал внимание на дребните неща в такава степен, в
каквато и на големите. За Буда не съществуват незначителни или значителни
неща. Само едно нещо.
Когато взима паницата си, той е изпълнен с такова уважение към нея, както
би бил изпълнен с уважение към всеки Бог. Когато слага наметката си или
се облича, той е много внимателен; вниманието му е абсолютно. Не прави
нещата механично. Когато ти се обличаш, го правиш механично. Усвоил си
механичния навик, да се обличаш, затова няма смисъл да му обръщаш
внимание. Умът ти непрекъснато се насочва в хиляди посоки. Взимаш душ,
но не изпитваш никакво уважение към душа. Не си бил там. Бил си някъде
другаде. Храниш се, но не уважаваш храната. Не си тук. Просто преглъщаш
храната. Непрекъснато правиш нещата по навик, механично. Когато Буда
прави нещо, той е на това място, не е някъде другаде.

и сядаше на мястото, приготвено за него
кръстосвайки краката си,
изправяйки тялото и грижливо
насочвайки вниманието пред себе си...
13
Тези дребни детайли са предадени подробно, защото носят качеството на
състоянието на Буда. Във всеки миг той живее абсолютно съзнателно. Няма
значение какво върши. Във всеки миг излива вниманието си върху това,
което прави. Когато направи някакъв жест, той се превръща тотално в този
жест. Когато се усмихва, се превръща изцяло в усмивката. Когато говори, се
превръща тотално в думите. А когато мълчи, е тоталното безмълвие.
Да наблюдаваш Буда, е щастие само по себе си – как се движи, как седи,
как жестикулира, как те гледа. Всеки миг е лъч съзнание. Затова Ананда
разказва. Трябва да е настъпила пълна тишина, когато Буда се е върнал,
подредил е дрехите си, измил е краката си, седнал е на приготвеното за него
място, седнал е с изправено тяло, след това е фокусирал вниманието пред
себе си. Какво означава това "фокусиране на вниманието пред себе си"? Това
е специален будистки метод, наричан анапанасатийога – вниманието е
насочено към влизащия дъх и към излизащия дъх. Това е значението на
фокусирането на вниманието пред тебе.
Когато Буда прави нещо, например когато се облича, насочва вниманието
си към това действие. Когато върви, внимава в ходенето. Когато не прави
нищо, тогава вниманието му е насочено към влизащия и излизащ дъх. Но той
е внимателен – дори когато е заспал, той е с внимание.
Веднъж Ананда попитал Буда. В продължение на десет години живял с
Буда и бил учуден, че Буда винаги оставал в една и съща поза през цялата
нощ, докато спи. Където поставял ръката си, я оставял на това място цяла
нощ. Трябва да го е наблюдавал много пъти, трябва да го е дебнел през
нощта. Заслужавало си е. По какъв начин спи Буда? И е бил учуден и
озадачен, че Буда винаги оставал в една и съща поза – една и съща – през
цялата нощ. Не могъл да сдържи любопитството си. Един ден попитал: "Не
е хубаво да ставам през нощта и да те наблюдавам, не трябва да правя такива
неща, но съм много любопитен и съм озадачен – оставаш винаги в една и
съща поза. Спиш ли или съзнанието ти е будно?
А Буда казал: "Сънят става в тялото, аз непрекъснато го осъзнавам. Сънят
идва, след това е настъпил, тялото се отпуска, крайниците се отпускат – но
аз запазвам съзнанието си ясно".
Медитацията е нещо, което продължава двадесет и четири часа в
денонощието. Не я правиш веднъж на ден и след това я приключваш. Тя
трябва да се превърне в твоя природа. Трябва да те заобикаля, където и да се
намираш, каквото и да правиш.
...и грижливо насочвайки вниманието

пред себе си, седеше.
След това много монаси се приближаваха
14
до мястото, където беше Господарят,
поздравяваха стъпалата му с глави,
обикаляха го три пъти надясно
и сядаха от едната му страна.
За да се зададе въпрос на Буда е необходимо определено отношение, само

в такъв случай ще получиш отговор. Не че Буда няма да ти отговори. Може
да питаш твърде непочтително – Буда ще ти отговори, но ти няма да го
възприемеш. Затова въпросът не е в това, че когато не си изпълнен с
уважение, той няма да ти отговори. Буда винаги ще ти отговори, но ако ти не
си изпълнен с уважение, ако не си смирен, възприемчив, ще го пропуснеш.
Начинът, по който задаваш въпроса, определя това, дали ще можеш да
възприемеш отговора или не.
Как питаш, в какво настроение? Възприемчив ли си? Или си просто
любопитен? Дали въпросът произтича от опита, който си натрупал или е
невинен? Дали не питаш просто, за да провериш, дали този човек знае или
не? Дали питаш от гледна точка на познанието или от гледна точка на твоето
незнание. Смирен ли си, отдал ли си се? Готов ли си да приемеш дара, ако
той ти бъде даден? Ще бъдеш ли отворен, ще го приемеш ли? Ще го приемеш
ли със сърцето си? Ще му дадеш ли възможност да се превърне в зародиш в
твоето сърце? Да зададеш въпрос на Буда не е същото, като да зададеш
въпрос на някой професор. За това трябва да притежаваш определено
качество.
Само в такъв случай ще имаш полза от него.
След това много монаси се приближаваха

до мястото, където беше Господарят,
поздравяваха стъпалата му с глави,
обикаляха го три пъти надясно
и сядаха от едната му страна.
Тройното обикаляне е символ на трите тела. Първият кръг е за

физическото тяло, тялото, което можем да видим, което е достъпно за
сетивата. Физическото тяло на Буда също е красиво. То е мавзолеят, в който
обитава Богът. Затова първият кръг е поздрав за първото тяло, физическото
тяло. Вторият кръг е за блаженото тяло, второто тяло. Третият кръг е за
тялото на Буда, третото тяло.
Трите кръга са символ и на нещо друго. В будизма съществуват три
подслона, три убежища. "Намерих убежище в Буда, намерих убежище в
сангха, намерих убежище в дхарма".
Трите кръга са и техен символ.
15
Когато някой човек дойде при Буда, за да го пита за нещо, той трябва да
намери подслон. Трябва да притежава следното състояние на ума – "Трябва
да вляза в хармония с Буда", "Готов съм да вибрирам със същата честота".
"Намирам убежище в Буда – ти си моето убежище, дошъл съм при тебе като
ученик, дошъл съм при тебе, знаейки, че не знам, дошъл съм при тебе
невинен, прекланям се пред тебе, признавам, че ти знаеш, а аз не
знам – затова съм готов да приема всичко, което мислиш че трябва да ми
бъде дадено".
"Намерих подслон в сангха, в общината". Защото един Буда е представител
на всички Буди от миналото и бъдещето. Един Буда е врата към всички Буди.
Можеш да ги наречеш Буди, Исуси или Кришни, няма никакво значение.
Това са различни имена, дадени от различните традиции.
Така че първият подслон е в този Буда, който е пред тебе. Вторият подслон
е във всички Буди, сангхата, обществото на Будите – минали, настоящи,
бъдещи. А третият подслон е в дхарма – това съществено битие, което прави
от човека Буда.
Това изкуство на събуждането е дхарма, религията.
В това време многоуважаемият Субхути

пристигна при събралите се и седна.
Един от най-великите ученици на Буда е Субхути. След това стана от

мястото си, казва Ананда – и отново повтаря всичко отначало. Защото и
Субхути не е обикновен човек. Той е почти Буда, на границата е. Всеки миг
може да се превърне в Буда. Затова Ананда повтаря отново.
След това стана от мястото си,

преметна наметката си над едното рамо,
коленичи върху дясното си коляно,
поклони се със скръстени ръце
към Господаря и каза на Господаря:
"Забележително е, о Господарю,
извънредно забележително е,
о Напълно Преуспели,
на колко много Бодхисатви,
великите същества, е било помогнато
с най-великата помощ от Татхагата.
Как тогава, о Господарю, трябва човек,
който е седнал в колесницата на Бодхисатва,
да остане, как да постигне успех,
как да контролира мислите?
16
Субхути почти е постигнал състоянието на Буда. Той е Бодхисатва.
Бодхисатва означава човек, който вече е готов да стане Буда, който е много
близо до това – още една стъпка и ще се превърне в Буда. Бодхисатва
означава Бодхи-същност, Бодхи-битие: готов в деветдесет и девет
процента – и на стотния процент той ще се изпари. Но Бодхисатва е човек,
който се опитва да остане още малко на деветдесет и деветте процента, така
че да може да помогне на хората поради своето състрадание... Гате гате
парагате парасамгате Бодхисатва. След това е заминал и пътува отвъд и
отвъд. След това ще е много трудно да установи контакт с хората, които са
останали на този бряг.
Най-голямата помощ може да се даде от тези, които са на точката на
деветдесет и деветте процента. Защо? Защото те все още не са просветлени.
Познават пътищата на хората, които не са просветлени. Все още са при тях
и все пак от друга страна, в деветдесет и девет процента са отишли отвъд.
Този процент ги оставя свързани с този свят.
Затова Бодхисатва е човек, който е много близо до състоянието на Буда, но
се опитва да остане на този бряг още малко, за да може да помогне на хората.
Той е пристигнал. Би искал да сподели своето пътешествие. Той е познал. Би
искал да сподели това, което знае. Останалите се препъват в тъмнината. Той
би искал да сподели с тях своята светлина, своята любов.
Субхути е Бодхисатва. За него Ананда разказва по същия начин, както и за
Буда.
След това стана от мястото си... Просто си представи надигането на
Бодхисатва. Той го прави с абсолютно съзнание. Не става от мястото си като
робот. Всеки дъх се осъзнава, абсолютно се осъзнава. Нищо не остава
неосъзнато. Той е абсолютното внимание. Това, което католическата
традиция нарича "състояние на припомняне", будистите наричат
саммасати – правилно внимание. Вниманието или припомнянето, да си
припомняш, да живееш напомняйки си: саммасати – да не правиш и най-
дребното нещо несъзнателно.

към Господаря и каза на Господаря…
И помни, дори Бодхисатва, който е много близо до състоянието на Буда,

коленичи пред Буда с абсолютна благодарност.
17
О, Напълно Преуспели..."
Напълно преуспял означава човек, който е отишъл на другия бряг. Субхути

е на този бряг, Буда е на другия бряг. Субхути е достигнал до това разбиране:
той може да види другия бряг, може да види Буда на другия бряг. "О,
Напълно Преуспели..."
Изразът напълно преуспял има много значения. Първото: човек, който е
достигнал до другия бряг. Друго: човек, който е постигнал върховната
медитация. Буда е казвал, че има осем стъпки по пътя към върховната
медитация. Човек, който е стигнал до осмата, се нарича напълно преуспял.
Но това е същото. Човек, който е постигнал самадхи, върховното самадхи, е
отишъл на другия бряг. Той не съществува повече – това се означава с
напълно преуспял. Заминал, абсолютно заминал. Той не съществува вече,
представлява просто една пустота. Аз-ът е изчезнал, изпарил се е.
О, Напълно Преуспели,
извънредно забележително е
великите същества,
е било помогнато
с най-великата помощ
от Татхагата.
Татхагата е будистка дума, която означава напълно преуспял (Съществуват

различни тълкувания на думата "Татхагата". Най-разпространените са: "така
(постигнал просветлението) пристигналия"; "така (както предишните Буди)
заминалия"; "постигналият непосредствеността, неопределеността (т.е.
истинската същност)". – Бел. прев.). Субхути казва: "Колко много помощ е
оказана, колко забележително е това – извънредно забележително е,
невероятно е, колко много си ни дал. И продължаваш да даваш, а ние дори
не го заслужаваме".
18
който е седнал в колесницата на Бодхисатва…
този, който е решил да остане на отсамния бряг още малко, за да помогне

на хората
...как би останал, как да постигне успех,

как да контролира мислите?"
За какво пита той? Задава въпрос, който може би не се отнася до

мнозинството от вас, защото става уместен, само когато станеш Бодхисатва.
Но един ден, един или друг ден, ти ще станеш Бодхисатва. Някога въпросът
ще е уместен и за тебе. По-добре е да мислиш върху това, по-добре е да
медитираш върху него.
Той казва: "Тези, които са решили да бъдат Бодхисатви, как трябва да се
държат?" Казва: "Привлекателността на другия бряг е толкова голяма,
притеглянето на отсрещния бряг е толкова силно – по какъв начин да останат
на отсамния бряг? Искаме да помогнем на хората, но как? Привличането е
голямо, магнетичното привличане е толкова силно – отсрещният бряг ни
зове. Затова ни кажи, как можем да останем тук, как отново да пуснем корени
на този бряг. Ние сме изкоренени; нямаме никакви корени в този свят.
Деветдесет и девет процента от корените са изтръгнати".
Представи си едно дърво – деветдесет и девет процента от корените са
изтръгнати, останал е само един процент от тях. Дървото пита: "Как мога да
стоя тук? Ще падна, но разбирам, че ако мога да остана още малко, ще окажа
огромна помощ на хората, а те се нуждаят от нея. Аз бях в нужда – ти ми
помогна. Сега другите имат нужда – трябва да им помогна". Това е
единственият начин, по който ученикът може да изплати своя дълг към
учителя. Не съществува друг начин. Учителят ти е помогнал. Учителят не се
нуждае от помощ – как да се плати дългът? Какво трябва да се направи?
Единственото нещо, което можеш да направиш, е да помогнеш на някой
друг, който все още се препъва, върви пипнешком в тъмнината. Прави за
другите това, което учителят е правил за тебе и ще си платил своя дълг.
Той попитал: "Как да остана?" Трудно е, почти е невъзможно. Освен това
"Как да постигна успех, как да започна да помагам на хората? Защото и това
е трудно. Сега знаем, че техните страдания са лъжливи. Сега знаем, че
страдат в своите кошмари. Страданията им не са истински. Сега знаем, че се
страхуват от въжето, мислейки, че то е змия. Сега е много трудно да се
помогне на тези хора. То е просто смешно. Но знаем, че се нуждаят от
помощ, защото си спомняме собственото си минало. Треперехме, плачехме,
скимтяхме. Знаем колко много сме страдали, въпреки че сега сме наясно, че
цялото страдание е било просто сън, било е илюзия; беше мая".
19
Веднъж при мен доведоха един човек. Беше завладян от мисълта, че по
някакъв начин в стомаха му са влезли две мухи – защото спи с отворена уста.
И мухите непрекъснато се въртят в него. Естествено, ако са влезли, ще се
въртят. Той непрекъснато се тревожеше и не можеше дори да седне на едно
място. Обикаляше из стаята и казваше: "Сега отидоха на тази страна, а сега
отидоха на тази". Почти беше полудял.
Беше ходил при всякакви лекари, но никой не могъл да му помогне и всички
се смеели; казвали: "Просто си въобразявате". Но да кажеш на човека, че си
въобразява своето страдание, не значи, че му оказваш помощ, защото той
продължава да страда. За теб може да е въображаемо, но за него няма разлика
дали страданието е въображаемо или е истинско. Той страда по същия начин.
За него няма значение това, което му казваш.
Докоснах стомаха му и казах: "Да, те са тук". Той беше много щастлив.
Докосна стъпалата ми и каза: "Вие сте единствения човек. Бях при много
лекари, но всички са глупаци! Непрекъснато повтаряха едно и също. Казвам
им: "Ако нямате лекарство за това, просто ми кажете, но защо непрекъснато
повтаряте, че си въобразявам?" Сега съм при Вас. Не можете ли да видите?"
Казах: "Мога да ги видя със сигурност – те са тук. Занимавам се с тези
проблеми". Казах: "Дошли сте при когото трябва. В това се състои работата
ми – занимавам се с проблеми, които в действителност не съществуват.
Специалист съм по проблемите, които не съществуват". Казах: "Легнете по
гръб и затворете очи. Ще трябва да ви завържа очите и ще ги извадя.
Отворете си устата и ще ги повикам навън. Необходима е велика мантра".
Беше много щастлив. Каза: "Точно така трябва да се направи". Завързах му
очите, казах му да отвори устата си и той лежеше изпълнен с щастие, в
очакване мухите да излетят навън. А аз се втурнах в къщата да намеря две
мухи. Беше трудно, защото никога преди не бях ловил мухи, но някак си се
справих с това и когато той отвори очи, и видя двете мухи в бутилката, каза:
"Дайте ми тази бутилка. Ще отида при онези глупаци". И се чувстваше
прекрасно. Но е много трудно да се помогне на такива хора, много е трудно,
защото знаеш, че затрудненията им са нереални.
Субхути пита: "Господарю, най-напред ни кажи, как да останем тук, защото
корените ни са изтръгнати. Вече не принадлежим на този свят.
Привързаността ни към нещата изчезна – тя беше нашия корен. И как да
постигнем успех, как да работим? Защото сега знаем, че всичко това са
глупости; хората си въобразяват своите страдания. И как да контролираме
мислите?"
Какво има предвид той? Защото Бодхисатвата обикновено няма никакви
мисли – не тези мисли, които имаш ти. Останала е само една мисъл и това е
мисълта за отсрещния бряг, а отсрещният бряг непрекъснато те притегля.
20
Вратата е отворена, можеш да влезеш, изпълнен с блаженство, а оставаш до
вратата – а вратата е отворена.
Най-напред си търсил в продължение на много съществувания
местоположението на вратата; след това също толкова дълго си чукал и
чукал на нея – сега вратата е отворена. И Буда казва: "Чакай, остани отвън.
Има много хора, на които трябва да се помогне". Разбира се, че ще се появи
голямо желание да се влезе през вратата. За това пита той.

към Господаря и каза на Господаря:
който е седнал в колесницата на Бодхисатва,
да остане, как да постигне успех,
как да контролира мислите?
След тези думи

Господарят каза на Субхути:
"Следователно, Субхути, слушай добре
и внимателно. Този, който е седнал
в колесницата на Бодхисатвата,
трябва да мисли по следния начин".
На английски не изглежда много добре. Санскритската дума е читтопад.

Човек трябва да направи такъв ум, такова решение; човек трябва да вземе
такова велико решение – читтопад – по този начин:
Колкото същества има

във вселената на съществата,
определяни с думата "същества",
всички тях трябва да ги водя към нирвана..."
21
"Не едно или две, Субхути, не едно или две, а всички същества – мъже,
жени, животни, птици, дървета, камъни. Всички същества в света. Човек
трябва да е изпълнен с такава решимост: "Ще водя всички тях към нирвана".
И все пак, въпреки че

неизброим брой същества
поради това трябва да се водят към нирвана,
Нито едно същество
изобщо не е водено към нирвана."
И това трябва да го запомниш, не трябва да го забравяш. В противен случай,

водейки другите, отново ще потънеш в невежество.
Всички същества трябва да се преведат до другия бряг и все пак трябва да
помниш, че техните страдания са фалшиви, затова и твоите лекарства са
фалшиви. И трябва да помниш, че те нямат вътрешно Аз; нито ти имаш.
Затова не забравяй – недей да мислиш, че помагаш на хората, че си велик
водач и помощник, това и онова, в противен случай отново ще се провалиш.
Отново ще пуснеш корени на този бряг.
И така, трябва да запомниш две неща. На този бряг трябва да останеш с
непоклатима решителност, в противен случай ще бъдеш притеглен от другия
и все пак не трябва отново да пускаш корени, иначе от теб няма да има
никаква полза. Ще унищожиш себе си, отново ще заспиш.
"И защо?
Ако в Бодхисатвата
възникне представата за "същество",
той не може да бъде наречен "Бодхисъщество.
А защо?
Не може да бъде наречен "Бодхи-същество"
този, в който се появи представата за Аз-а
или за някакво същество,
или представата за жива душа,
или за човека."
"Затова трябва да запомниш, Субхути, две неща. Първото: че трябва да

заведеш всички същества до другия бряг и все пак да помниш, че никой не
притежава същество – нито ти, нито те. Егото на всички е фалшиво и
илюзорно.
Непрекъснато го помни и постоянно бъди изпълнен с решимост. Помогни
на хората да отидат до другия бряг. Те вече са там. Ти трябва само да им
22
помогнеш да се събудят и осъзнаят. Но внимавай да не се провалиш, не се
превръщай в спасител. Тези две неща".
И отново и отново Буда ще повтаря в тази сутра колесницата на
Бодхисатва. Бих искал всички да станете Бодхисатви.
23
Глава 2. ЛЮБОВТА ОСВОБОДЕНА
22 декември 1977 г.
Първи въпрос:
Възможно ли е отрицанието на ума да се развие съвсем естествено от

ума, без борба и мъка; без избухване, чукане, рязане и други подобни
дивашки действия? Не е ли самата идея за отрицанието на ума, която
изглежда е в ума и все пак надскача ума, зародишната форма на
отрицанието на ума?
Полезно ли е да се медитира върху понятията за преодоляване на ума,
като например вечност, нирвана, смърт? Умът ми като че ли ще
експлодира, когато го правя. Чувствам се, като че ли надскачам
възможностите си и започвам да се страхувам да не стана шизофреник.
ОТРИЦАНИЕТО НА УМА НЕ МОЖЕ ДА ВЪЗНИКНЕ ОТ УМА. То не е

развитие на ума. То не е в приемственост с ума – то е прекъсване. То е
прекъсване, както болестта е прекъсване на здравето. Здравето не възниква
от болестта; то е резултат от отстраняването на болестта. Болестта е
завладяла пространството и не позволява на здравето да разцъфти. Болестта
трябва да бъде отстранена. Тя е като камък, който запушва малък извор.
Отместваш камъка и водата започва да извира. Той не е резултат от камъка.
Камъкът го прегражда; камъкът е преграда. Така е и с ума. Умът е преградата
на отрицанието на ума.
Отрицание на ума означава това, което изобщо не е ум. Как може да
възникне от ума? Ако възниква от ума, то може да е някакъв свръхум, но не
може да е отрицание на ума. По това се различавам от Шри Ауробиндо. Той
говори за свръхума. Свръхумът си е същият ум, по-разкрасен, по-обработен,
по-културен, по-сложен, по-силен, по-цялостен – но през цялото време си
остава същият ум.
Буда говори не за свръхум, а за отрицание на ума; не свръхдуша, а никаква
душа; не свръхиндивидуалност, свръхаз, а никакъв Аз, аната. В това място
Буда е уникален и неговото разбиране е най-дълбоко. Свръхумът е развитие,
отрицанието на ума е скок. Отрицанието на ума няма какво да прави с ума.
Те дори никога не се срещат. Когато умът е налице, отрицанието на ума не
съществува. Когато отрицанието на ума е налице, умът не съществува. Те
24
дори не си казват "здрасти" един на друг – не могат да си кажат.
Присъствието на единия е по необходимост отсъствие на другия. Запомни
го.
Затова твърдя, че Шри Ауробиндо никога не е станал просветлен. Бил е
велик ум, но да бъдеш велик ум не означава да бъдеш просветлен. И
Бертранд Ръсел е бил велик ум. Но да бъдеш велик ум, не означава да си
просветлен. И Фридрих Ницше е велик ум – а Ауробиндо и Ницше имат
много сходства. Ницше говори за свръхчовека и Ауробиндо говори за
свръхчовек. Но свръхчовекът е проекция на човека. Свръхчовекът ще е
същия този човек; всички слабости са унищожени, всички предимства са
усилени – но на този човек. По-голям от този човек, по-силен от него, по-
висок, но все пак със същата дължина на вълната. Няма радикална промяна,
никога не съществува прекъсване.
Отрицанието на ума означава прекъсване на всичко, което съществува.
Трябва да умреш, за да съществува отрицанието на ума.
И така, първото нещо. Питаш, възможно ли е отрицанието на ума да се
развие съвсем естествено от ума? Не. Това не е еволюция, това е
революция. Умът изчезва и в един момент откриваш, че отрицанието на ума
е тук, че винаги е било тук. Умът заоблачаваше, объркваше те, не ти
позволяваше да видиш това, което е. Така че, това не е еволюция.
Освен това питаш – дали е възможно без борба и мъка. Няма какво да се
прави по отношение на борбата и мъката. Отрицанието на ума няма работа с
борбата и мъката. То не е резултат от борбата и мъката. Всичко, което
произтича от борбата и мъката, ще нанася рани. Дори раните да бъдат
излекувани, ще останат белезите. Отново е налице приемствеността.
Борбата и мъката не стават за отрицанието на ума; борбата и мъката
възникват, защото умът се бори за себе си. Боят се води от ума. Умът не
желае да си отиде, иска да остане. Той е станал много силен; той те
притежава. Казва: "Не, не смятам да си отивам. Имам намерение да остана
тук". Цялата борба и мъка се дължат на ума. Отрицанието на ума няма работа
с тях. Но ти ще трябва да преминеш през борбата и мъката. Ако не преминеш
през тях, умът няма да те остави.
Позволи ми да повторя отново: отрицанието на ума не се ражда от твоята
борба; от борбата се поражда умът. Отрицанието на ума идва без никаква
борба. Камъкът предизвиква борбата. Той не желае да се премести. На това
място е от векове. Кой си ти, за да го отместиш? "За какъв извор говориш?
Няма такъв. Аз съм тук от толкова време и знам – няма такъв. Забрави за
него". Но ти искаш да отместиш камъка. Той е тежък, вкопан е в земята. Стои
тук от толкова дълго време. Привързал се е към много неща; не желае да се
отмества. И не знае нищо за извора. Но ти ще трябва да го преместиш. Ако
не преместиш камъка, изворът няма да потече.
25
Питаш без експлозия, чукане, рязане и подобни дивашки действия?
Отрицанието на ума няма работа с твоите действия. Но умът няма да си
тръгне. Ще трябва да чукаш и режеш и да направиш хиляди неща.
Не е ли самата идея за отрицанието на ума, която изглежда е в ума и

все пак надскача ума, зародишната форма на отрицанието на ума?
Не – в ума не съществува зародиш на отрицанието на ума. Умът не може да

включва дори зародиша на отрицанието на ума. Умът не притежава
пространство, за да го включи. Отрицанието на ума е обширно, подобно на
небето. Как може да се побере в едно толкова малко нещо, в ума? А освен
това умът вече е прекалено запълнен – пълен с мисли, желания, фантазии,
представи, спомени. Няма пространство.
На първо място той е много малък – не може да побере отрицанието на ума.
На второ място е прекалено запълнен, препълнен, шумен. Отрицанието на
ума е безмълвно, умът е шумен. Умът не може да го съдържа; умът трябва
да престане да съществува. Това прекъсване на ума е началото на нов живот,
на ново съществуване, на нов свят.
Полезно ли е, ме питаш, да се медитира върху понятията за

преодоляване на ума, като например вечност, нирвана, смърт?
Тези така наречени понятия относно преодоляването на ума са все пак

понятия и принадлежат на ума. Когато мислиш за вечността, какво ще
правиш? Ще мислиш. Когато мислиш за нирвана, какво ще стане? Умът се
върти, съчинява и накрая ще ти представи хубави идеи за нирвана – но
всичко това ще представлява умствена работа. Какво можеш да мислиш
относно смъртта? Не я познаваш. Как можеш да мислиш за нещо, което не
познаваш?
Умът е съвършено подготвен по отношение повтарянето на известното; по
отношение на неизвестното е безсилен. Не познаваш вечността, всичко,
което познаваш, е времето. Дори когато разсъждаваш за вечността, това не е
нищо друго, освен удължено време, разтегнато време – но е време. Какво
знаеш за нирваната? Всичко онова, което си слушал за нея. Това не е
нирвана. Думата "нирвана" не е нирваната и понятието за нирвана не е
нирваната. Думата "Бог" не е Бога и всички картини и скулптури на Бога
нямат отношение към Него – защото Той не притежава име и форма.
А какво ще мислиш относно смъртта? Как можеш да мислиш за смъртта?
Слушал си някои неща, виждал си някои хора да умират, но никога не си
виждал смъртта. Когато видиш умиращ човек, какво виждаш? Престава да
диша – това е всичко, което виждаш. Тялото му изстива – това е всичко,
26
което виждаш. Какво повече? Това ли е смъртта? Тялото изстива, дишането
спира. Това ли е всичко? Какво става с най-вътрешния пласт на човека? Не
можеш да познаеш, без да умреш. Не можеш да познаеш, без да го
преживееш. Единственият начин да се познае неизвестното е да го
изживееш.
Затова тези понятия няма да помогнат. Могат по-скоро точно
обратното – да укрепят ума, защото умът ще каже: "Виж, мога дори да ти
осигуря понятията за преодоляването на ума. Виж какво правя за тебе. Дръж
ме винаги при себе си. Ще ти помогна да постигнеш просветлението. Без
мене си за никъде. Как без мен ще мислиш за смъртта, нирвана и вечността?
Аз съм абсолютно необходим. Без мене ти си нищо".
Не, такъв тип медитации няма да помогне. Трябва да го разбереш – умът
няма да ти помогне изобщо. Когато разбереш, че умът изобщо няма да ти
помогне, в самата тази безпомощност, в самото това състояние, съществува
безмълвие – всичко спира. Ако умът не може да направи нищо, тогава не е
останало какво да се прави. В един момент цялото мислене е парализирано.
При тази парализа за първи път хвърляш поглед към отрицанието на ума.
Отворил се е един малък прозорец. При това спиране на ума ще вкусиш
отрицанието на ума. И след това нещата ще започнат да се задвижват.
Не можеш да медитираш, трябва да влезеш в това. Медитирането върху
нещо е псевдо-активност; това е вид бягство. Страхуваш се от смъртта;
мислиш за смъртта. Страхуваш се от нирвана; мислиш за нирвана.
Мисленето ти дава чувството, че дори си способен на мислене за смъртта и
нирвана.
Умът ми като че ли ще експлодира, когато го правя.
Умът е много лукав. Той може да те заблуди – защото умът не може да

експлодира, докато мислиш. Няма значение за какво мислиш – докато
мислиш, той не може да експлодира.
Той ще му се наслаждава.
Чувствам се, като че ли надскачам възможностите си и започвам да се

страхувам, да не стана шизофреник.
Не трябва да се страхуваш дори от това да се превърнеш в шизофреник,

защото вече си – всеки е. Умът е шизофреничен, защото той не знае нищо за
единството. Умът винаги е раздвоен. Пред ума винаги има алтернатива – да
бъде или да не бъде, да прави това или да не го прави. Умът винаги е
нерешителен. Дори да избереш нещо, само една част от ума го е избрала,
другата част остава против него.
27
Умът никога не е цялостен, затова е шизофреничен. Не е необходимо да се
страхуваш за това. Да си в ума, означава да си шизофреничен. Само Будите
го преодоляват. Цялото човечество е шизофренично, малко или повече.
Когато преминеш едно положение, трябва да се обърнеш към психиатър, но
разликата е само в степента, разликата е единствено в количеството, не в
качеството. Дори между теб и твоя психоаналитик разликата е в степента.
Запомни, умът няма да помогне. Умът не може да помогне, може само да
създаде затруднения. Когато го разбереш, се появява отрицанието на ума.
Втори въпрос:
Във вчерашната сутра Буда казва:

"Този, който е седнал в колата на Бодхисатва, трябва да реши:
"Трябва да водя всички същества към нирвана, в това царство на
нирвана, което не оставя нищо след себе си".
Бхагван, какво представлява царството на нирвана, което не оставя
нищо след себе си?
Буда е говорил за два вида нирвана. Единият той нарича "Нирвана със
субстрат". Дървото е изчезнало, дървото на желанията. Листата, клоните,
цветовете, плодовете – всичко е изчезнало. Но корените все още са под
земята. Отгоре дървото не се вижда, но то все още може да възстанови себе
си. Субстратът, основата, все още съществува, семето все още не е изгорено.
Това той нарича "нирвана със субстрат".
Абсолютно същото Патанджали нарича сабидж самадхи – "самадхи със
зародиш". Отвън е много трудно. Дървото е премахнато напълно, но под
земята корените са все още живи, изчаквайки подходящия момент, за да
поникнат отново. Ще завали дъжд и те ще поникнат. Очакват своя сезон,
моментът, в който да се утвърдят отново.
Това е състоянието, при което много пъти си достигал до точката, в която
умът изчезва, усещаш отрицанието на ума, но след това умът се връща
отново, пониква отново. Достигнал си върха: в този момент на върхово
изживяване считаш, че всичко е приключило и никога няма да паднеш
обратно в долината на мрака. Мислиш, че никога няма да се върнеш към тези
грозни и мизерни дни; че тъмната нощ на душата е свършила; че е настъпило
утрото, че слънцето е изгряло.
Но един ден внезапно откриваш, че си се плъзнал обратно в
тъмнината – отново долината, отново светлината е изчезнала, отново
върховото изживяване се е превърнало просто в спомен. И човек започва да
се съмнява, дали то изобщо се е случило. "Дали просто не съм си
28
въобразявал? Или пък съм сънувал." Защото, ако е било истина, къде е сега?
Къде изчезна този, огрян от слънцето връх? Къде отидоха моментите на
екстаз? И страданието и мъката се връщат обратно, и агонията се връща
обратно. Отново си паднал в ада. Това се случва много пъти.
Това Буда нарича нирвана със субстрат, сабидж самадхи по думите на
Патанджали. Външният свят е изчезнал, но скритият зародиш е останал.
Вторият вид нирвана Буда нарича Нирвана без субстрат. По думите на
Патанджали – нирбидж самадхи – самадхи без зародиш. Не само дървото е
било унищожено, но е изгорено и семето. Изгореното семе не може да
поникне отново – изчезнал е целият субстрат. Тогава оставаш завинаги на
върха, тогава няма да слезеш обратно.
За това беше думата на Буда във вчерашната сутра: "Този, който е седнал в
колата на Бодхисатва, трябва да реши: "Трябва да поведа всички същества
към нирвана, в това царство на нирваната, зад което не остава нищо...", след
което не остава никакъв субстрат, никакъв зародиш, никакви корени.
Трети въпрос:
Какъв е подходът на дзен към секса? Практикуващите дзен като че ли

имат неутрално отношение към него.
Дзен не притежава отношение към секса и това е красотата на дзен. Да

притежаваш отношение, означава, че все още си обсебен от това или онова.
Някой е против секса – той притежава отношение, друг е за секса – той
притежава отношение. "За" и "против" вървят заедно, подобно на колелата
на волска каруца. Те не са врагове, те са приятели, партньори в обща работа.
Дзен не притежава отношение към секса. Защо човек трябва да има
отношение относно секса? Това му е хубавото на него – дзен е абсолютно
неутрален. Ти имаш ли някакво отношение към пиенето на вода? Имаш ли
някакво отношение към храненето? Имаш ли някакво отношение към съня.
Никакви отношения.
Знам, че има луди, които притежават отношение и към тези неща: че човек,
например, не трябва да спи повече от пет часа. Сънят е вид грях, нещо като
необходимо зло, затова човек не трябва да спи повече от пет часа. Или, в
Индия има хора, които мислят само по три часа. Срещнах случайно един
човек, който не беше спал от десет години. И заради това беше издигнат в
култ – не притежаваше нищо друго, никакви други съзидателни
способности. Това беше единствения му талант. Може би просто страдаше
от безсъние. Може би дори това не беше никакъв талант, може би той просто
не можеше да спи.
29
Така беше се изнервил, че не можеше да се отпусне, изглеждаше като луд.
Човек ще полудее, ако в продължение на десет години не може да спи. А
хората идваха на тълпи при него за поклонение. Бил постигнал нещо велико.
Какво е постигнал? Какво постижение е това? Той просто е ненормален,
болен. Да спиш е естествено. И нямаше начин да не бъде напрегнат – беше
изпълнен с напрежение. Трябва да е кипял вътрешно. Помисли само – в
продължение на десет години без сън! Но това беше се превърнало в голяма
инвестиция. Лудостта му беше се превърнала в инвестиция – хиляди хора се
прекланяха пред него само заради това?
През всички векове това е било едно от най-големите бедствия – че хората
са издигали в култ различни несъзидателни неща и дори някои патологични
отклонения. След това се появява отношението към съня. Съществуват хора,
които имат отношение към храната. Да се яде това или онова. Да се поема
само толкова храна, не повече. Те не се вслушват в тялото си, дали е гладно
или не. Имат някаква идея и я налагат върху природата.
Дзен не притежава отношение към секса. Дзен е много обикновен, дзен е
невинен. Дзен е като дете. Той твърди, че не е необходимо да имаш някакво
отношение. Защо? Имаш ли някакво отношение към кихането – да кихаш
или да не кихаш, дали то е грях или добродетел? Нямаш никакво отношение.
Но видях един човек, който беше против кихането и когато кихаше,
незабавно повтаряше една мантра, за да се защити. Принадлежеше към една
малка глупава секта. Тази секта считаше, че когато кихаш, душата излиза
навън. По време на кихането душата напуска тялото и ако не споменеш Бога,
тя може да не се върне. Затова трябва да си спомниш, незабавно да си
спомниш, за да може душата да се върне обратно. Ако умреш, докато кихаш,
ще отидеш в ада.
Можеш да притежаваш отношение за всяко нещо. Щом изработиш
отношение към нещо, невинността ти е разрушена и това отношение започва
да те контролира. Дзен не е нито за нещо, нито против нещо. Дзен твърди, че
всичко, което е обикновено, е добро. Да бъдеш обикновен, да бъдеш никой,
да бъдеш нищо, да не притежаваш никаква идеология, да бъдеш без
характер, да бъдеш безхарактерен.
Когато притежаваш характер, страдаш от един вид невроза. Характерът
означава, че нещо в теб е фиксирано. Характерът означава миналото,
обуславянето, формирането. Когато имаш характер, ти си окован от него, не
си свободен. Когато имаш характер, около тебе има броня. Вече не си
свободен човек. Носиш своя затвор със себе си – това е много фин затвор.
Истинският човек е безхарактерен.
Какво имам предвид, когато казвам, че той ще е безхарактерен? Ще бъде
свободен от своето минало. Ще действа в момента съобразно момента. Ще
бъде спонтанен – само той може да бъде спонтанен. Няма да се обръща към
30
спомените си, за да разбере какво трябва да прави. Възникнала е някаква
ситуация и ти се обръщаш към паметта – в такъв случай притежаваш
характер. Тогава се обръщаш към миналото си: "Какво трябва да направя?"
Когато не притежаваш характер, просто разглеждаш ситуацията и
ситуацията решава какво трябва да се направи. В този случай това е
спонтанно и е налице отговор, а не реакция.
Дзен не притежава система от вярвания по отношение на нищо и в това
число се включва и секса – дзен нищо не казва относно него – и това е
върхово постижение. Тантра притежава отношение към секса. Причината?
Тя се опитва да поправи това, което е причинило обществото. Тантра е
лекарство. Обществото е потиснало секса. Тантра е като лек, който се
опитва да ти помогне да възстановиш равновесието си. Наклонил си се
прекалено много наляво – тантра се появява и ти помага да се върнеш
надясно. И за да възстановиш равновесието понякога е необходимо да се
наклониш твърде много надясно и едва тогава се постига равновесие.
Наблюдавал ли си някога въжеиграч? В ръцете си държи дълъг прът, за да
пази равновесие. Ако усети, че се накланя прекалено много вляво, веднага се
накланя вдясно и обратно. По този начин остава в средата. Тантра е
лекарство.
Обществото е формирало репресивен ум, негативно настроен към живота
ум, анти-наслаждаващ се ум. Обществото е настроено твърде много против
секса. Защо е настроено така враждебно към секса? Защото, ако позволиш на
хората сексуалното удоволствие, не можеш да ги превърнеш в роби.
Невъзможно е – наслаждаващият се индивид не може да бъде превърнат в
роб. Това е номерът. Само мрачният човек може да бъде поробен. Този,
който се наслаждава, е свободен – той притежава един вид независимост.
Не можеш да вербуваш радостния човек за война. Невъзможно. Защо
трябва да ходят на война. Но ако е потисната сексуалността на индивида, той
е готов да отиде на война, защото не е могъл да се наслаждава на живота.
Станал е неспособен да се радва, следователно е неспособен на съзидание.
Сега може само едно нещо – да разрушава. Цялата му енергия е станала
разрушителна. Готов е да отиде на война – не само е готов, той копнее за нея.
Иска да убива, иска да разрушава.
Всъщност, когато унищожава човешки същества, ще изпитва радостта от
проникването. Това проникване може да се изпита в любовта и то ще е
хубаво. Когато проникваш в женското тяло по време на любовта, това е
духовно. Но когато проникваш в нечие тяло с меч, с копие, това е грозно,
това е насилие, то е разрушително. Но ти търсиш заместител на
проникването.
Ако обществото позволи пълна свобода относно насладата, никой няма да
е разрушително настроен. Хората, които могат да обичат красиво, никога не
31
са разрушително настроени. Освен това, хората, които могат да обичат и да
се наслаждават на живота, няма да са настроени и състезателно. Това са
проблемите.
Затова първобитните хора не са толкова състезателно настроени. Те се
наслаждават на живота си. Кой се вълнува от това да има по-голяма къща?
Кой се вълнува от това, да има по-голяма банкова сметка? За какво? Щастлив
си с жена си, с мъжа си и танцуваш танца на живота. Кой иска да стои на
пазара в продължение на часове, ден след ден, година след година, надявайки
се, че накрая ще има голяма банкова сметка и след това ще се оттегли и ще
се наслаждава? Този ден никога не настъпва. Не може да настъпи, защото
през целия си живот оставаш аскет.
Запомни, хората на бизнеса са аскети. Посветили са се на парите. Човек,
който познава любовта и е изпитал тръпката на любовта и нейния екстаз,
няма да се състезава. Ще е щастлив, ако може всеки ден да осигурява
насъщния си. Това е смисълът на молитвата на Исус: "Осигури ни
насъщния." Това е повече от достатъчно. Днес Исус ни изглежда глупаво.
Щяха да го помолят: "Дай ни голяма банкова сметка". Само за ежедневното
парче хляб ли се моли той? Радостният човек никога не пита за нещо повече.
Радостта е толкова удовлетворяваща.
Само неудовлетворените хора се състезават, защото считат, че животът не
е тук – той е там. "Трябва да отида в Делхи и да стана президент" или да
стигна до Белия дом и да стана това или онова. "Трябва да отида там, там е
радостта" – защото знаят, че тук радостта отсъства. Затова те винаги пътуват,
пътуват, пътуват, пътуват. Не престават да пътуват и никога не пристигат. А
човекът, който познава радостта, е тук. Защо трябва да отива в Делхи? За
какво? Напълно щастлив е в този момент и на това място. Нуждите му са
много малки. Вероятно има потребности, но няма желания. Потребностите
могат да бъдат удовлетворени, желанията никога. Потребностите са
естествени, желанията са извратени.
Днес цялото общество зависи от едно нещо и то е потискането на секса. В
противен случай икономиката ще бъде унищожена, саботирана. Войните ще
изчезнат и заедно с тях целият военен механизъм, политиката ще се
обезсмисли, а политиците ще загубят своето значение. Парите няма да имат
стойност, ако на хората се даде възможност да обичат. Тъй като не им се дава
тази възможност, парите се превръщат в заместител, парите се превръщат в
тяхната любов. Налице е една тънка стратегия. Сексът трябва да бъде
потиснат, в противен случай цялата тази обществена конструкция ще рухне
незабавно.
Само любовта, освободена в света, ще направи революция. Комунизмът се
провали, фашизмът се провали, капитализмът се провали. Всички "изми" са
се провалили, защото дълбоко по своята същност те също потискат секса. От
32
тази гледна точка няма разлика – никаква разлика между Вашингтон и
Москва, Пекин и Делхи – изобщо не съществува разлика. Всички те са
съгласни по отношение на едно нещо – че сексът трябва да бъде
контролиран, че на хората не трябва да се позволява да изживяват невинната
наслада на секса.
Тантра идва, за да възстанови равновесието. Тантра е лекарство. Затова
поставя твърде силно ударението върху секса. Така наречените религии
твърдят, че сексът е грях, а според тантра сексът е единственият свещен
феномен. Тантра е лекарство. Дзен не е лекарство. Дзен е състоянието, при
което болестите са изчезнали, и, разбира се, заедно с болестите и
лекарствата. След като си излекуван от болестта, преставаш да изпълняваш
рецептата на лекаря и да взимаш лекарства. Оставяш ги.
Нормалното общество е против секса. Тантра се появява, за да помогне на
човечеството, за да върне обратно сексът на хората. И когато сексът е върнат
обратно, тогава изгрява дзен. Дзен не притежава отношение. Дзен е чистото
здраве.
Четвърти въпрос:
Дали всичко, дали светът е о'кей? И какво, в такъв случай, има да се

прави с любовта? Когато вие казвате, че светът е наред, това ми звучи
добре. Ако някой друг ми го каже или ако аз го кажа, не ми звучи добре.
Зависи кой го казва. Когато аз казвам, че светът е наред, не предлагам

теория, споделям прозрение. Всъщност думата "теория" идва от гръцкия
корен "theoria", а теория означава прозрение. Когато ти казвам нещо, то не е
продукт на ума – споделям с теб моето преживяване. В тези моменти, ако ти
си достъпен за мен и си отворен към мен, ти също ще имаш
прозрение – малка част от моето прозрение ще премине в теб. За един миг
вратите ще бъдат отворени и ти ще кажеш: "Да, това е така."
Когато го казва някой друг и ако това не е негово прозрение, нищо няма да
почувстваш. Когато ти казваш нещо на някой друг човек и то не е твое
прозрение, а е заимстван израз, то няма да звучи правилно. Ако някой като
Буда изрече дори лъжа, тя ще звучи като истина. А ако ти кажеш дори
истина, тя ще звучи като лъжа.
Зависи много от това, откъде идва, от източника. Не какво казваш, а кой го
казва. Можеш непрестанно да повтаряш думите на Христос и никой няма да
тръгне да те разпъва на кръст. Защо? Защо не те разпъват на кръст? Можеш
да декламираш цялата "Проповед на планината" и да го правиш
непрекъснато. Точно това правят хората по целия свят – християнските
33
проповедници, мисионерите и свидетелите на Йехова. Всички хора правят
това като носят Новия завет, цитират Новия завет, повтарят думите, но никой
не ги разпъва на кръст. Защо? Когато Исус е изрекъл тези думи, в какво се е
състоял проблемът? Тогава думите са носели огън. Исус е споделял своето
прозрение. Когато ти ги повтаряш, в тях няма прозрение – те са просто думи.
Няма състрадание, няма сила, няма истина. Истината идва единствено чрез
преживяването.
Питаш Дали всичко, дали светът е о'кей? Когато казвам, че светът е о'кей,
какво имам в действителност предвид? Имам предвид, че това е
единственият свят и друг свят не съществува. Няма никакъв начин да правиш
сравнения. Наред или не наред е без значение. Това е единственият свят,
който съществува – няма друг. Не можеш да сравняваш, дали е добър или не
е добър. Сравнението е невъзможно. Сравнението става възможно, само
когато има два свята, но тях ги няма.
Затова, когато казвам: "Всичко е о'кей", имам предвид, че не съществува
отправна точка за сравняване. Но защо хората казват, че това не е истинският
свят? В своя ум те са създали една утопия и сравняват с утопията.
Изработили са идеята за това, какви трябва да бъдат нещата и след това нищо
не изглежда както трябва, защото нещата не са като тяхната утопична идея.
Ако считаш, че човек трябва да има четири очи, тогава никой няма да ти
изглежда наред. И това на пръв поглед е логично – да има и две на гърба.
Човек с двете си очи няма да ти изглежда наред – какво да правим с гърба?
Какво ще стане, ако някой ти излезе в гръб и те удари? Бог в това отношение
е направил пропуск – трябвало е да сложи и две очи на гърба. В такъв случай
нещата не са наред – човекът има само две очи, а трябва да има четири. И
изведнъж човек престава да ти изглежда както трябва. А човекът е
същият – просто си създал идея и тази идея порицава.
Човек трябва да живее по-дълго от седемдесет години. Защо? След като
веднъж си казал, че човек трябва да живее седемстотин години, тогава тези
седемдесет години изглеждат съвсем малко. Но защо? Какво ще правиш в
продължение на седемстотин години? Не мислиш ли, че седемдесет години
са достатъчни, за да нанасяш вреда, да унищожаваш? Необходими са ти
седемстотин години? Просто си представи, че Адолф Хитлер е живял
седемстотин години.
След като имаш някаква идея, цел, тогава нещата се променят. Аз нямам
никаква идея. Абсолютно неутопичен съм, аз съм реалист. В ума си не нося
никакви идеали. В такъв случай това е единственият свят. Розите са червени,
а дърветата зелени и хората са такива, каквито са, и всичко е много хубаво.
Дали всичко, дали светът е наред? И какво трябва да се прави в такъв

случай с любовта?
34
Много може да се прави с любовта. Ако светът е о'кей, само тогава можеш
да обичаш. Ако светът не е о'кей, ти ставаш политик. Политикът зависи от
идеята, че светът не е о'кей; той трябва да направи революция, трябва да
промени нещата, трябва да ги постави на място, трябва да надмине Бога.
Това е умът на политика. И политикът не притежава любов, в него
съществува само порицанието и осъждането, защото съди.
Религиозният ум не притежава присъда. Исус казва: "Не съдете".
Религиозния ум не притежава присъда, не притежава порицание,
следователно той може да обича. Запомни, в твоя живот е същото – можеш
да обичаш само когато не съдиш. Ако притежаваш прекалено много идеи,
чрез които да съдиш, никога няма да обичаш. Непрекъснато ще налагаш
идеите си върху този, който се е превърнал в жертва на твоята така наречена
любов. Ще продължаваш да налагаш идеите си върху него. Дори и дете да
ти се роди, веднага ще се нахвърлиш върху него и ще започнеш да го
манипулираш, ръководиш, формираш. По този начин ще унищожиш
съществото. Това е начинът, по който всеки един е бил унищожен от
родителите си и обществото.
Ако обичаш жена, незабавно започваш да я подобряваш, за да стане такава,
каквато трябва да бъде. И жената, разбира се, е велик подобрител. Ако
станеш жертва на женската любов, тогава вече те няма. Тогава тя ще те
подобри толкова много, че ще направи нещо съвсем друго от тебе. След
няколко години няма да можеш да се познаеш. Тя ще реже, подрязва и
украсява: "Дръж се по този начин", "Говори по този начин".
Една млада жена се влюбила в един мъж. Жената била католичка, а мъжът
евреин. Семейството на девойката било много разтревожено и казало: "Не
можем да ти позволим". Били много богати и казали: "Ако се омъжиш за този
човек, няма да получиш никакво наследство". А тя била единственото дете,
затова всички пари били за нея. Тя попитала: "Какво трябва да направя?" Те
казали: "Най-напред му обърни религията, нека стане католик."
И така, тя опитала и била много щастлива, защото евреинът се интересувал
много повече от парите, отколкото от жената, затова бил твърде склонен да
го направи. Евреинът си е евреин. Бил твърде склонен. Започнал да чете
Библията и да посещава църквата, и бил преизпълнен с ентусиазъм. Жената
била много щастлива – нещата се уреждали чудесно, и всеки месец
съобщавала на родителите си, че нещата се развиват чудесно. Но един ден
пристигнала вкъщи плачейки и баща я попитал: "Какъв е проблемът? Какво
се е случило?"
Продължавала да иска да се ожени за този човек. Мислила си, че той вече
е готов за това. Казала на баща си: "Да, вече е готов, но го преобразих твърде
много, твърде много го промених".
35
Бащата бил объркан. Казал: "Не те разбирам. Какво означава това?
Прекалено много?"
Казала: "Да, сега иска да стане католически монах. Престарах се".
Това, което ти наричаш любов, е повече или по-малко променяне на другия.
И не преставаш да повтаряш, че искаш да го промениш, защото го обичаш.
Това е абсолютно невярно. Ако обичаш, никога не променяш другия.
Любовта приема. Любовта уважава другия такъв, какъвто е.
Ако светът е о'кей такъв, какъвто е, само тогава можеш да го обичаш.
Революционерите, политиците, не могат да го обичат. Единствено
религиозното съзнание може да го обича. И когато обичаш, разбираш, че той
дори е много повече о'кей, отколкото си смятал преди това. Тогава обичаш
повече и откриваш, че е извънредно хубав; не просто е о'кей. След това го
обичаш още повече и малко по-малко откриваш, че светът
изчезва – превръща се в Самия Бог.
Пети въпрос:
Любими Бхагван,
Първият път, когато видях мъртво човешко същество, беше, когато
видях мъртвата си баба. Лежеше там и изглеждаше така бяла и
умиротворена, така тиха и щастлива, отворена и в същото време
затворена. Ревнувах, но в същото време се страхувах. Мислех си, че
трябва да е много самотна. Никога вече нямаше да я докосна.
Когато Ви видях, скъпи Бхагван, на рождения Ви ден, изпитах
абсолютно същите чувства. Не се ли чувствахте много, много самотен
сред целия шум, тълпа, движение? Бяхте толкова далеч, потънал в свято
мълчание, както никога преди това. Нима сте мъртъв и жив
едновременно?
Въпросът е от Ма Прем Аранио.
Смъртта е красива, толкова красива, колкото и живота – само ако знаеш как
да общуваш със смъртта. Хубава е, защото е релаксация. Хубава е, защото
човек се връща обратно в източника на съществуването – да релаксира, да
почине, да се подготви да се завърне отново.
Вълната се надига от океана, след това се връща отново в него, след това
отново се надига. Ще се роди някой ден в друга форма. След това отново ще
се спусне и ще изчезне.
36
Смъртта е просто изчезване в източника. Смъртта е отиване към
непроявеното. Смъртта е заспиването в Бога. Отново ще разцъфтиш. Отново
ще видиш слънцето и луната, и ще ги виждаш непрекъснато, докато се
превърнеш в Буда – докато станеш способен да умреш съзнателно, докато
можеш да релаксираш съзнателно, осъзнато, в Бога. След този момент няма
повече завръщане. Това е абсолютната смърт, това е върховната смърт.
Обикновената смърт е временна смърт – отново ще се завърнеш. Когато
умира Буда, той умира завинаги. Неговата смърт притежава качеството на
вечността. Но дори и временната смърт е красива.
И ти си права, Аранио: Аз съм мъртъв и жив едновременно. Като човек, аз
съм мъртъв. Като някой, аз съм мъртъв.
Като никой, съм жив.
Казваш:
Първият път, когато видях мъртъв човек, беше, когато видях

мъртвата си баба. Лежеше там и изглеждаше толкова бяла и
умиротворена, така тиха и щастлива, отворена и в същото време
затворена.
Ревнувах, но в същото време се страхувах.
Запомни, такова може да е твоето отношение и към мене – ревност и в

същото време страх. Ще трябва да отстраниш страха, защото страхът може
да ти попречи – да попречи да се насладиш на възможността, която ти се
представя. Много е трудно да откриеш този, който е никой; откриваш този,
който е някой. И докато не станеш никой, продължавай да помниш, че
изпускаш възможността. Умри, както аз умрях и след това ще си жив, както
аз съм жив.
Съществува живот, който няма работа с който и да е човек. Съществува
живот, който няма работа с което и да е Его. Съществува живот на пустотата,
невинността и девствеността. Правя го достъпен за тебе. Отстрани страха,
ела по-близо до мен. Позволи ми да се превърна в твоята смърт и твоето
възкресение.
Дзен-учителят Бунон е казал: "Докато живееш, бъди мъртъв, бъди напълно
мъртъв и се дръж както ти харесва и всичко е наред."
37
Последен въпрос:
Познанието винаги ли е опасно?
Не винаги. И познанието не е опасно, добрата осведоменост е опасна. Да

знаеш фактите е много хубаво, но да забравиш за мистерията на живота е
опасно. Затова познанието не винаги е опасно – понякога може да е от
голяма полза.
Един малък виц:
Съпругата на един ирландец, Морийн, била приета спешно в болницата

сутринта. След девет месеца родила две хубави близначета – момиченца.
Ирландецът, след като свършил работния му ден на един строителен обект,
забързал към болницата в студената есенна вечер, за да посети жена си в
родилното отделение.
"Здравей малка, сладка моя", изгугукал той на своята Морийн, когато
приближавайки се до леглото, с проблеснало в очите недоумение забелязал
до него двете малки бебета.
"Родих близнаци, скъпи", казала Морийн. В продължение на десет дълги
минути ирландецът стоял замаян край леглото, без да знае как да излезе от
положението. Звънецът в отделението избил, ирландецът целунал жена си и
си тръгнал. "За Бога", промърморил той, докато вървял по дългия коридор,
"Ако открия другия мръсник, ще го убия".
38
Глава 3. КОЛЕЛОТО НА ДХАРМА
4."Защото един Бодхисатва, който прави дар, не трябва да бъде поддържан от

нищо, нито да бъде поддържан от някъде. Великото същество трябва да дарява
по такъв начин, че да не е поддържано от представа или знак. А защо? Защото
степента на заслугата на това Бодхи-същество, което неподкрепяно дарява дар,
не е лесно да бъде измерена."
5.Господарят продължи: "Как смяташ, Субхути, може ли Татхагата да бъде

видян чрез притежанието на неговите признаци?" Субхути отговори: "Не
наистина, О Господарю. И защо? Това, което се е мислило от Татхагата като
притежанието на признаци, това в действителност е непритежаването на
никакви признаци." Господарят каза: "Когато е налице притежанието на
признаци, това е измама; когато има непритежаване на никакви признаци, няма
измама. Следователно, Татхагата трябва да се види чрез липсата на признаците
като признаци."
6.Субхути попита: "Ще има ли някакви същества в бъдеще, в последното време,

в последната епоха, в последните петстотин години, по времето на упадъка на
доброто учение, които, когато тези думи на сутрата бъдат проповядвани, ще
разберат тяхната истина?" Господарят отговори: "Не говори така, Субхути! Да,
дори тогава ще има хора, които, когато тези думи от сутрата бъдат
проповядвани, ще разберат тяхната истина. Дори и в това време, Субхути, ще има
Бодхисатви. И тези Бодхисатви, Субхути, няма да бъдат такива като онези,
които са почитали само един единствен Буда, нито като тези, които са пуснали
своите корени на заслугата само под един единствен Буда. Напротив, Субхути,
тези Бодхисатви, които, когато тези думи на сутрата бъдат проповядвани, ще
открият дори и една единствена мисъл на спокойна вяра, ще бъдат такива, като
че са почитали милиони Буди, такива, като че са пуснали корените си на заслугата
под милиони Буди. Известни са те, Субхути, на Татхагата чрез неговото Буда
познание. Видни са те, Субхути, за Татхагата чрез неговото Буда-око. Напълно
познати са те, Субхути, на Татхагата. И всички те, Субхути, ще създадат и
постигнат неизмерима и неизчислима степен на заслуга."
(Сутри от ВАДЖРАЧХЕДИКА ПРАДЖНЯПАРАМИТА СУТРА

39
Следователно, Субхути, слушай добре и внимателно, казва Гаутама
Буда.
Това са странни думи – странни, защото Буда ги отправя към един

Бодхисатва. Нямаше да са странни, ако бяха отправени към някой обикновен
човек. Човек може да разбере, че обикновените хора трябва да слушат
внимателно. Да се слуша е много трудно. Да се слуша, означава да си в този
момент, тук и сега. Да се слуша, означава да си без никаква мисъл. Да се
слуша, означава да си нащрек и внимателен. Ако са изпълнени тези условия,
само тогава слушаш.
Умът продължава да се държи като маниак, яростен маниак. Умът
продължава да превърта хиляда и една мисли и да обикаля по целия свят – в
миналото, в бъдещето. Как можеш да слушаш? И ако чуеш нещо, няма да си
го чул както трябва. Ще чуеш нещо, което изобщо не е било казано – защото
няма да си на съответната вълна. Разбира се ще чуваш думите, защото не си
глух, но слушането не е само това.
Затова Исус непрекъснато е повтарял на своите ученици: "Ако имате уши,
слушайте. Ако имате очи, гледайте." Учениците не са били нито слепи, нито
глухи. Техните очи са били толкова наред, колкото и твоите, ушите им също
са били наред, както са и твоите. Но думите на Исус не са странни – те имат
значение. Говорил е на обикновени хора – трябвало е да привлече
вниманието им, да им говори като на глухи. Но думите на Буда са
странни – той се обръща към един Бодхисатва, велико същество, Бодхи-
същество; човек, който е на ръба на превръщането в Буда.
Какво точно има предвид, когато казва Следователно, Субхути, слушай
добре и внимателно?
Да слушаш добре обикновено означава да слушаш във възприемчиво
състояние, с дълбока възприемчивост. Когато слушаш, ако спориш, ако
разсъждаваш, ако казваш: "Да, това е правилно, защото съвпада с моята
идеология, а това не е вярно, защото не ми изглежда логично. Това е вярно,
това не е вярно. В това мога да повярвам, в това не мога...". Ако непрекъснато
подреждаш нещата отвътре, слушаш, но не чуваш добре.
По този начин слушаш чрез намесата на ума от миналото. Кой разсъждава?
Не си ти, а твоето минало. Прочел си някои неща, чул си някои неща,
формиран си по отношение на някои неща. Миналото непрекъснато се
намесва. Миналото желае да увековечи себе си. Няма да допусне нищо, което
може да го разбие. Няма да допусне нищо ново; допуска само старото, което
му съответства. Точно това правиш непрекъснато, когато разсъждаваш,
когато критикуваш, когато обсъждаш в себе си и спориш.
Да слушаш правилно, означава да слушаш, изпълнен с покорство. Думата
"послушание" е хубава. Ще бъдеш изненадан да научиш, че първоначалната
40
основа, от която е произлязла думата послушание, е означавала "съвършено
слушане". Защо "послушание" да означава съвършено слушане? Едно и също
нещо ли са? Да, те са. Ако слушаш тотално, пълно, ще се подчиниш. Ако
истината е налице, ще се покориш. Не се нуждаеш от никакви решения от
твоя страна. Истината е самодоказателствена. Веднъж чута, от това
автоматично следва, че ще се подчиниш. Следователно, думата
"послушание" идва от съвършено слушане.
Или, както еврейската религия казва: "да откриеш слуха си". Ако наистина
можеш да отвориш слуха си и няма никаква външна намеса и никакво
вътрешно смущение, не просто си отворил слуха си, но си отворил и сърцето
си. И ако семето попадне в сърцето, рано или късно ще се превърне в дърво.
Ще трябва да чака, за да настъпи подходящия сезон, да настъпи пролетта, но
ще се превърне в дърво. Ще се покориш на истината, ако я чуеш.
Затова умът не ти позволява да я чуеш, защото той е наясно с факта, че след
като веднъж истината е чута, тогава няма начин да се отърве. Затова, ако
искаш да се отървеш, по-добре е, да не я чуеш. Щом я чуеш, ти си уловен от
нея; след това не можеш да се освободиш. Как можеш да се освободиш, след
като знаеш каква е истината? Тогава самият факт, че знаеш, какво
представлява истината, създава у тебе дисциплина. Започваш да я следваш.
И това не е нещо, което налагаш върху себе си; то става от само себе си.
Бравата на слуха трябва да се отстрани. Какво представлява бравата за
слуха? Страхът от истината е главният катинар. Страхуваш се от
истината – въпреки това което казваш, въпреки това че непрекъснато
повтаряш: "Искам да узная истината". Страхуваш се от истината, защото си
живял с лъжи. И си живял с лъжи толкова дълго, че всички лъжи се
страхуват, треперят – ако се появи истината, всички те ще трябва да те
напуснат. Те са се превърнали в твои собственици. Точно както тъмнината
се страхува от светлината, така и лъжите се страхуват от истината. В
момента, в който се доближиш до истината, умът получава ужасно
разстройство. Ще предизвика голяма суетня, ще вдигне много прах, около
тебе ще създаде мъгла, за да не можеш да чуеш истината.
Катинарите на слуха трябва да се отстранят. Основният е страхът. Ти си
окован в страх. Буда е казал, че докато не се освободиш от страха, няма да
постигнеш истината. Погледни твоите религии, погледни какво си направил.
Всички твои така наречени религии се основават на страха. А посредством
страха не може да се достигне до истината; единствено безстрашието
познава истината.
Когато коленичиш в църквата, джамията, храма, пред някоя статуя,
свещена книга, учение, откъде идва твоя поклон? Вгледай се вътре в себе
си – и ще откриеш страх и страх, и страх. Извън страха не съществува вяра,
а така наречената вяра изцяло е основана върху страха. Затова е много
41
трудно да срещнеш човек, който притежава вяра, защото вярата се появява,
само когато страхът изчезне. Вярата се издига само върху основата на страха.
Вярата означава доверие. Как може изпълнения със страх човек да има
доверие? Той непрекъснато мисли, непрекъснато се съмнява, непрекъснато
защитава, пази. Как може да вярва? За да вярваш, се нуждаеш от кураж. За
да вярваш, трябва да си смел. За да вярваш, трябва да умееш да рискуваш. За
да вярваш, трябва да живееш с опасността.
Преди два дена разглеждах китайския йероглиф за криза и бях
заинтригуван от него. Защото той се състои от два символа: единият
означава опасност, другият означава възможност. Да, критичен е моментът,
при който се изправяш с лице едновременно срещу опасността и
възможността. Ако не приемеш опасността, ще изпуснеш възможността. Ако
желаеш възможността, трябва да се впуснеш в опасността. Тези, които знаят
как да живеят с опасностите, само те са религиозни. Страхът е основният
катинар на ухото. Има и други, но те произтичат от страха – разсъждаването,
аргументирането, привързването към миналото, недопускането на новото да
влезе в тебе.
В много, много форми, в много, много езици, думата за послушание е
интензивна форма на думата за слушане. Още нещо. Ще се изненадаш, като
разбереш, че думата "абсурд" е абсолютно противоположната на
послушание. "Absurdus" означава абсолютно глух. Затова, ако кажеш, че
нещо е абсурд, все едно казваш "Абсолютно глух съм за това, което този
израз трябва да ми каже". Замести абсурдното отношение с отношението на
послушание и тогава ще отвориш слуха си, тогава ще си напълно отворен.
Добре е да се каже на някой обикновен човек "слушай внимателно". Но
защо Буда го казва на Субхути? Тук има нещо много важно, което трябва да
се разбере. Думата сама по себе си не носи значение; значението се създава,
само когато думата е адресирана. Това за кого е предназначена, ще определи
значението £. Затова не можеш да откриеш значението в никакъв речник,
защото те не са писани за Бодхисатви; писани са за обикновените хора.
Какво означава този израз – слушай добре и внимателно? Означава няколко
неща, които трябва да бъдат разбрани. Първо: когато човек като Субхути е
тук, не става въпрос за заключване на слуха. Не става въпрос за неговата
отвореност към Буда, не съществува съмнение по отношение на това; той е
отворен. Няма съмнение, че е престанал да спори с Буда; той е изцяло с него,
носейки се с него. Но когато човек е постигнал Бодхисатството, когато е
много близо до състоянието на Буда, възникват няколко нови проблема.
Всяка следваща степен на съзнанието поражда свои проблеми. Това е
проблемът на Бодхисатвата: той е отворен, възприемчив, готов е, но е
изкоренен от тялото. Сърцето му е отворено, съществото му е отворено, но
вече не е вкоренено в тялото. Той е отделен от тялото; тялото просто ходи
42
насамнатам. Не живее в тялото, почти е престанал да се отъждествява с
него – в това е проблемът.
Когато някой ти каже: "Слушай добре", има предвид, че тялото ти слуша,
но ти не слушаш. Когато Буда го каже на Субхути, той има предвид: "Ти
слушаш, но тялото ти не слуша". Точно обратното. Когато ти слушаш, тялото
ти е тук, ти не си тук. Думите достигат до ухото, пораждат звук и шум тук и
от другото ухо излизат навън. Никога не преминават през съществото ти;
твоето същество не се докосва до тях. С човек като Субхути, случаят е точно
обратния: съществото му е тук, но отсъства тялото. Загубил е следата на
тялото. Забравя, има склонността да забрави за тялото. Има моменти, в които
изобщо не мисли за тялото. Той ще е тук, но тялото ще отсъства. Достигнал
е до състоянието на отсъствие на тялото.
Сега слушането е възможно, само когато тялото и душата са заедно. При
тебе тялото е налице, душата отсъства. При Субхути душата присъства, но
отсъства тялото. Това е смисълът, когато Буда казва: "Субхути, слушай
добре." Донеси тялото си тук. Нека тялото да работи. Влез в тялото, бъди
вкоренен в тялото, защото тялото е средство, тялото е инструмент,
посредник.
И Буда казва: "И внимателно." Не успява ли Субхути по отношение на
вниманието? Това не е възможно, в противен случай не би бил Бодхи-
същество. Бодхи-съществото е човек, който е постигнал вниманието, който
е в пълно съзнание, който е буден, който е с интензивно внимание, който
вече не е робот. Тогава защо Буда казва: "Бъди внимателен, слушай
внимателно"? И тук има друго значение, което трябва да бъде схванато.
Човек като Субхути има склонността да се насочва навътре. Ако не прави
усилие, той ще потъне в съществото си, ще се изгуби в него. Може да бъде
отвън, само ако прави усилие за това. Точно обратното е с тебе: с много
голямо усилие, много рядко можеш да отидеш във вътрешното си същество.
За един миг мислите са спрели и ти се изгубваш във вътрешното
великолепие. Но това се случва много рядко и след продължителни, големи
усилия: медитация, йога, това и онова и след това, само за няколко мига, се
докосваш до красотата, до благословеното. Небето се отваря, облаците се
разпръскват и се появява светлината, има живот и съвършена радост. Но
само за няколко мига. Ако направиш голямо усилие да си внимателен,
постигаш вътрешното преживяване.
При Субхути, случаят е точно обратния: той е изгубен в себе си, залят е от
вътрешната радост. Ако не направи усилие, няма да може да чуе това, което
Буда му казва. Той е способен да чуе напълно безмълвието на Буда. Ако Буда
е безмълвен, тогава има общуване, но ако Буда каже нещо, тогава трябва да
направи усилие, трябва да дойде на себе си, да излезе навън, да отиде в
тялото, трябва да е много внимателен. Той се е напил с вътрешното вино.
43
Затова Буда изрича тези странни думи: Слушай добре и внимателно. И това
е първият път, когато тези думи се обясняват. В продължение на двадесет и
пет века никой не е коментирал тези думи. Те са били приемани като нещо
обикновено, все едно Буда казва на когото и да е: "Слушай добре,
внимателно." Буда не говори на обикновено човешко същество.
В продължение на двадесет и пет века, никой не е направил правилен
коментар. Хората са мислили, че разбират значението на думите. Значението
на думите се променя: зависи от това кой ги използва, за кого са
предназначени. Значението на думите зависи от контекста и
обстоятелствата. Думите не притежават никакво значение в себе си. Думите
са безсмислени. Значението се появява само в определена ситуация.
Сега тази ситуация е голяма рядкост. Буда е използвал тези думи хиляди
пъти; всеки ден е трябвало да ги казва на хората – "Слушай добре,
внимателно." Затова онези, които са правили коментари върху
"Диамантената сутра", са направили пропуск. Мисля си, че коментаторите
не са били знаещи. Познавали са езика, но изобщо не са били наясно с тази
непозната ситуация. Буда не се е обръщал към някакви обикновени
същества; Буда се е обръщал към човек, който е бил съвсем близо до
състоянието на Буда, който е бил на границата да влезе в него.
И той започва изказването си със "следователно". Следователно, Субхути,
слушай добре, внимателно. Днес това "следователно" също изглежда съвсем
нелогично. Следователно е логично, когато е част, заключителната част, от
логическия силогизъм. "Всички хора умират. Сократ е човек, следователно
е смъртен." В този случай "следователно" е съвършено правилно: то е част
от силогизма, от заключението. Но тук няма никаква логика, нищо не го
предшества, не е имало никаква предпоставка. А Буда започва с
извода – следователно?
И по отношение на това съществува странност. Това е начинът на Буда. По
този начин в "Сърдечната сутра" той се обръща към
Шарипутра – "Следователно, Шарипутра". Сега казва "Следователно,
Субхути". Субхути не е казал нищо, което да се нуждае от "следователно",
Буда не е казал нищо, което да се нуждае от "следователно", но нещо
присъства в съществото на Субхути. "Следователно" е насочено към това
присъствие – нищо не е било казано.
Учителят реагира на това, което е налице в тебе. Учителят реагира в по-
голяма степен на твоето безмълвие, отколкото на думите ти. Учителят се
интересува повече от твоето търсене, отколкото от въпросите ти. Учителят
се интересува повече от потребностите ти, отколкото от въпросите ти. Това
"следователно" показва една фина потребност в най-съкровеното същество
на Субхути. Може би самият Субхути не я осъзнава, може би на Субхути ще
му трябва малко време, за да я осъзнае.
44
Учителят трябва да продължава да се вглежда в съществото на ученика и
учителят трябва да реагира на вътрешната потребност на ученика – изразена,
неизразена, това няма значение. Може би оставен сам, на ученика ще са му
необходими месеци, за да открие потребността си; или дори години, или
няколко живота. Но учителите поглеждат не само в твоето минало, не само
в настоящето ти, но и в твоето бъдеще. Това ,което ще се превърне в твоя
потребност утре или вдругиден, в този живот или в следващия – учителят се
грижи за цялото пътешествие. Това "следователно" е свързано с известна
потребност във вътрешното същество на Субхути.
Сега сутрата:
"Защото един Бодхисатва,

който прави дар,
не трябва да бъде поддържан от нищо,
нито да бъде поддържан от някъде."
Това е потребността, заради която Буда използва Следователно, Субхути,

слушай добре и внимателно. Дълбоко в себе си Субхути трябва да притежава
тази идея, много фина идея – "Ако дам на хората това, което съм постигнал,
велика ще бъде моята заслуга."
Това може да не е вътре в него, може да не се е превърнало в мисъл; може
да е просто чувство, вълничка, дълбоко отвътре. "Ако дам дхарма като дар
на хората..." и това е най-големият дар е казал Буда. Най-големият дар е да
дадеш на хората своето просветление, да го споделиш с тях. Трябва да бъде
най-големият. Някои споделят парите си: това е нищо. Дори и да не ги даде,
парите ще бъдат оставени тук, когато той умре. Някой раздава нещо друго.
Но да споделиш просветлението си, означава да споделиш вечността, да
споделиш просветлението си, означава да споделиш Бога, да споделиш
просветлението, означава да споделиш върховното. Буда го е нарекъл най-
великия дар.
Сега казва на Субхути да сподели това, което е постигнал. И да вземе
решение, читтопад, да вземе великото решение, че няма да напусне този
бряг, докато не освободи всички човешки същества. Да вземеш твърдото
решение в своето същество, преди да започнеш да изчезваш. Преди твоята
лодка да започне да се движи към другия бряг, изработи голямото желание
да помогнеш на хората. Желанието да помогнеш на хората, ще играе ролята
на окови на този бряг. Преди да стане много късно, създай читтопад.
Насочи цялата си енергия в него – "Няма да напусна този бряг, каквото и да
е изкушението за другия."
45
А има голямо изкушение. Когато всичко се е променило и вече можеш да
се отправиш към другия бряг, по който си копнял в продължение на милиони
години, изкушението да не бъдеш тук е много голямо. За какво? Страдал си
достатъчно и сега притежаваш паспорта, с който да влезеш в нирвана. А Буда
казва: "Откажи се от паспорта, изхвърли го и вземи великото решение, че
няма да напуснеш този бряг, докато или ако не си освободил всички човешки
същества."
Слушайки това, в сърцето на Субхути трябва да се е появило едно
неуловимо желание, в най-дълбокия субстрат на неговото същество: "Това
ще е нещо велико. Колко голяма заслуга ще имам, колко голяма пуния, каква
голяма стойност." Трябва да се е появило леко вълнение. Дори за Субхути
трябва да е било трудно да го разгадае, да разбере, какво представлява то.
Трябва да е проблеснало, един интуитивен проблясък, само за секунда или
за половин секунда, но е било отразено в огледалото на Буда.
Учителят е огледало. Каквото и да има в тебе, се отразява в него. По някой
път той няма да отговори на въпроса, който си му задал, защото въпросът ти
може би е обикновено любопитство и няма отношение към вътрешното ти
същество или пък въпросът представлява демонстрация на твоето знание.
Или пък въпросът ти иска да покаже на другите: "Вижте какъв велик търсач
съм. Такива умни въпроси задавам." Въпросът може би не е съществен, може
да е просто игра на ума. В такъв случай учителят няма да ти отговори.
А понякога учителят ще дава отговори на въпроси, които не си задавал; не
само не си задал, но и за които изобщо не знаеш, че съществуват в тебе. Но
които имат отношение към вътрешните ти потребности и нужди.
Буда каза:

Подкрепата означава мотив. Подкрепата означава: "От това ще получа

нещо". В такъв случай си пропуснал същността. В такъв случай това се
превръща в сделка, а не е дар. А нирвана може де бъде единствено дар, не
може да бъде сделка. Тя не е бизнес. Трябва да я дадеш, заради чистата
радост от предоставянето. Не трябва да действаш с мотива, че можеш да
спечелиш нещо с това. Ако действаш с мотива, че трябва да спечелиш нещо
от нея, не можеш да помогнеш на никого. Все още не си освободен, не
притежаваш паспорта за отсрещния бряг. Може да заблудиш, но не можеш
да водиш.
46
Истинският дар е едно преливане. Така си изпълнен от своето
просветление, че то непрекъснато прелива от тебе. Някой трябва да го
получи. И се чувстваш признателен, когато някой го вземе от тебе, защото
той те разтоварва. Когато се появи облак и започне да вали върху земята, той
изпитва благодарност към нея, защото земята е поела дъжда и е облекчила
облака. Да, точно така е.
Когато се появи просветлението, то непрекъснато се подобрява. Можеш
постоянно да го споделяш в такава степен, в каквато пожелаеш, а то
непрекъснато възниква отново и отново, отново прелива и прелива. За него
няма свършване. Достигнал си до безкрайния източник. Сега няма да бъдеш
беден, няма да имаш мотив и в теб няма да съществува идеята, да вземеш
нещо в замяна.

Великото същество трябва да дарява
по такъв начин,
че да не е поддържано от представа или знак.
Той няма да мисли: "Това е дар" и няма да мисли: "Аз давам, а ти приемаш".
Не, всички тези идеи и представи трябва да изчезнат. Няма даващ, няма дар,
няма приемащ; всичко е едно цяло. Този, на когото помагаш, си също и ти.
Другият, на когото даваш, е друга форма на самия тебе, все едно даваш от
лявата ръка на дясната. Няма нужда да се чувстваш велик заради това. Няма
даващ, няма приемащ и няма дар.
Великото същество трябва да дарява

по такъв начин,
че да не е поддържано от представа или знак.
А защо?
Защото степента на заслугата
на това Бодхи-същество,
което неподкрепяно дарява дар,
не е лесно да бъде измерена."
Ще трябва отново и отново да се изправяш пред този проблем. Проблемът

е: заслугата ти е велика, ако не мислиш за нея. Ако мислиш за нея, тя изчезва.
Ако я желаеш, никога няма да я имаш. Ако не я искаш, тя непрекъснато се
излива върху тебе.
47
В един по-опростен план изказването на Исус е правилно. Това изказване е
било насочено към обикновените хора: "Искай и ще ти бъде дадено. Търси и
ще намериш. Чукай и вратата ще ти бъде отворена." Но Буда говори на
Субхути и той буквално казва: "Искай и няма да ти се даде. Търси и няма да
намериш. Чукай и вратите ще се превърнат в китайска стена; никога няма да
се отворят." И запомни, разликата идва от тези, които слушат. Исус е говорил
на обикновени хора, Буда говори на съвсем необикновен човек.
Господарят продължи:
"Как смяташ, Субхути, може ли Татхагата
да бъде видян
чрез притежанието на неговите признаци?"
Субхути отговори:
"Не наистина, о Господарю. И защо?
Това, което се е мислило от Татхагата
като притежанието на признаци,
това в действителност
е непритежаването на никакви признаци."
Господарят каза:
"Когато е налице притежанието на признаци,
това е измама;
когато има непритежаване
на никакви признаци,
няма измама.
Следователно, Татхагата трябва да бъде видян
чрез липсата на признаците като признаци."
Това изглежда като парадокс. Но не е. Изглежда като парадокс, но не е. Но

от висотата, от която говори Буда, всичко се превръща в противоречие;
противоречието става единствения начин на изразяване. Човек трябва да е
парадоксален при тази пълнота на съществуването. Логиката губи напълно
своето значение. Ако човек настоява да бъде логичен, тогава не може да се
издигне до тази пълнота на съществуването и не може да изрази тази истина.
Тази истина задължително трябва да е противоречива.
Буда пита: "Субхути, трябва ли Татхагата да бъде видян чрез притежанието
на неговите признаци?" В будистките трактати се твърди, че Буда е
притежавал тридесет и два признака, определящи го като свръхчовек. Тези
тридесет и два признака, дали те са решаващият фактор?
За обикновения човек това е така, защото не притежава друго зрение; ти
можеш да видиш единствено външния изглед. Живееш чрез символите,
признаците. Но за човек като Субхути, който може да види отвътре, който
48
може да види в Буда, тези признаци вече са без значение. И нещо повече, да
притежаваш каквото и да е, не е качеството на Буда – дори и тези тридесет и
два признака. Те нямат отношение към въпроса. Един Буда трябва да е
съвършено обикновен, защото не притежава нищо. Това е истинският му
признак: да не притежава нищо. Да не притежаваш дори състоянието на
Буда, това е истинският признак за състоянието на Буда. Това е начинът, по
който нещата се превръщат в противоречие.
Истинският Буда е този, който няма дори да претендира, че е Буда, защото
всички претенции са измамни. Да претендираш, означава да си измамник.
Буда не претендира за нищо, той няма претенции. Той не желае нищо. Не
иска по никакъв начин да се показва. Не се интересува от това, да убеждава
когото и да е, кой е той. Той е тук – можеш да се присъединиш към него, да
вземеш участие в неговия танц, да споделиш празника му – но той не е тук,
за да доказва каквото и да е. Да доказваш нещо, доказва само, че все още не
си го постигнал. Той не се защитава.
И тези външни признаци може би са определени от хора, които не са били
Буди. Всичко може да се определи. Например, дишането на Буда е
съвършено тихо, все едно че изобщо не диша. Но това може да се направи и
от всеки йога, който не е Буда. Можеш да упражняваш дишането, можеш да
правиш упражнения и можеш да постигнеш състоянието, при което
дишането почти спира.
Дишането на Буда е бавно, защото самият той е станал по-бавен, а не
защото е правил някакви упражнения за дишане. Дишането му е бавно,
защото не трябва да отива никъде, защото всички желания са се изпарили;
затова дишането му е бавно, почти неуловимо. Причината не е в това, че той
е велик йога, не. Причината е, че желанията са изчезнали, няма никакво
бързане. Той просто е на утринна разходка. Не отива никъде. Няма бъдеще,
няма тревога.
Забелязвал ли си? Когато се тревожиш, дишането ти се нарушава. Когато
си ядосан, дишането ти става агресивно. Когато правиш любов и страстта те
завладее, дишането ти се нарушава, става трескаво. Страстта на Буда се е
превърнала в състрадание, желанията му са изчезнали, както сухите листа са
паднали от дървото. И дишането му се е забавило, забавило, забавило.
Но ако това е признакът тогава всеки, който има претенции, може да го
демонстрира. Буда седи съвършено безмълвно, позата му е неподвижна,
остава в едно и също положение. Но това може да се направи от всеки,
необходима е само известна практика, но чрез нея няма да станеш Буда.
И така Буда казва...
49
това е измама...
Ако някой настоява: "Притежавам признаците на Буда. Погледни, аз съм

Буда!", тогава той е мошеник, защото самата претенция е доказателство за
измамата.

това е измама;
когато има непритежаване
на никакви признаци,
няма измама.
Следователно, Татхагата трябва да бъде видян
чрез липсата на признаците като признаци."
Защо Буда изведнъж задава този въпрос на Субхути? Трябва да е

възникнало желание в Субхути. Това е нещо, което трябва да се разбере. В
Субхути трябва да се е появило желание. Той е на самия праг, да се превърне
в Буда. Трябва да се е появило желание: "Скоро ще притежавам тридесет и
двата признака. Скоро ще стана Буда, ще твърдя че съм Буда. Ще
притежавам тридесет и двата признака."
Може да е било просто едно подсъзнателно желание. Виждайки Буда и
неговите тридесет и два признака, неговата привлекателност, неговата
красота, кой няма да започне да желае? А в момента Субхути има
възможността, на прага на състоянието на Буда е. Когато Буда говори за
даването, все едно че не даваш, когато Буда казва, че ако можеш да даваш
без представата за даващия и за дара и приемащия, велика ще е твоята
заслуга и слушайки го, трябва да е закопнял. Копнежът може да е бил като
малко зрънце, но трябва да е изпитал копнеж. "След това с великата заслуга,
ще стана Буда. Ще притежавам тридесет и двата признака – същият аромат,
който се носи около Буда, същото благородство, същото великолепие,
същата привлекателност.! Аха!" Някъде в него трябва да се е появило
желанието.
Виждайки това желание Буда казва: "Как смяташ, Субхути, може ли да се
види Татхагата чрез притежанието на неговите признаци?" Докато не видиш
тази скрита тенденция в съзнанието или подсъзнанието на Субхути, няма да
разбереш "Диамантената сутра"
50
Субхути попита:
"Ще има ли някакви същества в бъдеще,
в последното време,
в последната епоха,
в последните петстотин години,
по времето на упадъка на доброто учение,
които, когато тези думи на сутрата
бъдат проповядвани,
ще разберат тяхната истина?"
Сега ще бъдеш изненадан: днес е времето, за което говори Субхути, а

хората сте вие. Изминали са двадесет и пет столетия. Субхути е питал за вас.
Буда е казал, че когато се е родила религията, когато Буда е завъртял
колелото на дхарма, естествено, малко по малко колелото ще спре. То
загубва импулса за движение. Мм? Ти завърташ колелото; ще започне да се
върти. След това постепенно, постепенно ще настъпи един момент, в който
то ще спре.
След като Буда завърта колелото на дхарма, са необходими две хиляди и
петстотин години, за да спре то напълно. След всеки петстотин години то
губи от своя импулс. В този смисъл има пет епохи на дхарма. След всеки
петстотин години дхарма ще става по-малка и по-малка, ще се смалява и
смалява и след двадесет и пет столетия, колелото ще спре отново. Ще е
необходим друг Буда, за да го завърти за следващите двадесет и пет столетия.
Това е много странно. Наистина е любопитно, че Субхути пита Буда:
Субхути попита:
Господарят отговори:
"Не говори така, Субхути!
Да, дори тогава ще има хора,
които, когато тези думи от сутрата
ще разберат тяхната истина."
Дори и в това време, Субхути,
51
ще има Бодхисатви.
И тези Бодхисатви, Субхути,
няма да бъдат такива като онези,
които са почитали
само един единствен Буда,
нито като тези, които са пуснали
своите корени на заслугата
само под един единствен Буда.
Напротив, Субхути, тези Бодхисатви, които,
когато тези думи на сутрата
ще открият дори и една единствена мисъл
на спокойна вяра,
ще бъдат такива, като че са почитали
милиони Буди,
такива, като че са пуснали корените си
на заслугата под милиони Буди.
Известни са те, Субхути, на Татхагата
чрез неговото Буда-познание.
Видни са те, Субхути, за Татхагата
чрез неговото Буда-око.
Напълно познати са те, Субхути,
на Татхагата.
И всички те, Субхути,
ще създадат и постигнат
неизмерима и неизчислима степен на заслуга."
Буда говори за теб. Сутрата е била прочетена на теб. Субхути е питал заради
теб.
Онзи ден ви казах, че много от вас ще станат Бодхисатви, много от вас са
застанали на пътя. Странно е Субхути да е задал такъв въпрос. И още по-
странно е, че Буда казва: "Тези хора след двадесет и пет века няма да бъдат
по-малко щастливи от тебе, а ще бъдат по-щастливи."
Защо? Много пъти съм ви казвал, че вие сте едни от най-древните, че сте
ходили по тази земя много, много пъти, че не слушате Дхарма за първи път,
че си срещал много Буди в своите минали съществувания – някога може би
Кришна, някога може би Христос, понякога може би Махавира, понякога
може би Мохамед, но си срещал много, много Буди, много просветлени хора.
И си щастлив да познаваш толкова много Буди. И ако станеш малко по-
буден, всички семена, които са посети в тебе от предишните Буди, ще
започнат да цъфтят, ще започнат да никнат. Ти ще разцъфтиш.
52
Буда казва:

Напълно познати са те, Субхути, на Татхагата.
Твърде мистериозно е, но е възможно. Един Буда може да види бъдещето.

Той може да види през мъглата бъдещето. Неговата яснота е такава, неговият
поглед е такъв, че може да хвърли лъч светлина в неизвестното бъдеще. Той
може да види. Ще изглежда твърде мистериозно, че Буда вижда, как ти
слушаш "Диамантената сутра". От твоя гледна точка, това изглежда
невероятно, защото ти не знаеш, как да погледнеш дори в настоящето. Как
можеш да повярваш, че някой може да погледне в бъдещето?
Познаваш само една възможност: това е способността да погледнеш в
миналото. Можеш да гледаш единствено назад. Ориентиран си съм
миналото. И това, което мислиш за своето бъдеще, не е поглед към бъдещето,
то е просто проекция на видоизмененото минало. То изобщо не е никакво
бъдеще. То е твоето вчера, опитващо се да се повтори като утре.
Вчера си опитал нещо, което е било сладко и искаш да се повтори и утре:
това представлява твоето бъдеще. Бил си влюбен в някого и искаш да правиш
любов отново в бъдещето: това е твоето бъдеще. То е повторение на
миналото. Изобщо не е бъдеще. Изобщо не познаваш, какво представлява
бъдещето.
Не можеш да знаеш, какво представлява бъдещето, защото не можеш да
разбереш дори, какво представлява настоящето. А настоящето е достъпно,
но ти си толкова сляп, че не можеш да видиш дори това, което вече е тук.
Но след това очите са отворени, можеш да видиш в това, което не
присъства, което тепърва ще настъпи. Можеш да му хвърлиш поглед.
Начинът да видиш бъдещето е най-напред да видиш настоящето. Този, който
може да бъде абсолютно в настоящето, става способен да погледне в
бъдещето.
Мистика е дори да си помислиш, че Гаутама Буда те е видял, как слушаш
"Диамантената сутра". В "Диамантената сутра" се говори за тебе. Тази е
причината, поради която избрах нея. Когато прочетох тези думи, си
помислих: "Това е нещото, което е за моите хора. Те трябва да знаят, че
Гаутама Буда е гледал дори и в тях; че нещо за тях е било казано преди
двадесет и пет века; че те са били предсказани."
53
Колелото, което Буда завъртя, е спряло. Колелото трябва да се завърти
отново. И това трябва да се превърне в моята и вашата цел на живота – това
колело трябва да се завърти отново. След като се завърти, то ще има още
двадесет и пет века живот. След като започне да се движи, ще продължи да
го прави още най-малко двадесет и пет века.
И това трябва да се прави отново и отново, и отново, защото всяко нещо
губи своя импулс, всяко нещо функционира подчинявайки се на законите на
природата – ентропията. Хвърляш камък, хвърляш го с голяма сила, но той
изминава няколко десетки метъра и пада на земята. Точно по същия начин
дхарма трябва да бъде съживявана отново и отново. След това диша в
продължение на двадесет и пет века и после умира. Всяко нещо, което се
ражда, трябва да умре.
Но Буда казва: "Субхути, не казвай това." Субхути трябва да си е мислил:
"Само ние сме щастливците. Слушали сме Буда, живели сме с Буда,
разхождали сме се с Буда. Ние сме щастливи, ние сме благословени хора.
Какво ще стане, когато след двадесет и пет века колелото на дхарма спре?"
Той си е мислил за вас, че сте нещастни хора.
Буда казва: "Не казвай това, Субхути. Не си мисли, че само ти си щастлив."
Буда незабавно поставя ръката си на устата на Субхути:

Да, дори тогава ще има хора, които,
когато тези думи от сутрата
ще разберат тяхната истина.
И аз знам, тук има хора, които разбират истината. Бавно, бавно настъпва
утрото, тъмната нощ си отива. Бавно, бавно семето си отвоюва почва
влизайки в сърцето ти.

Тук има мнозина, които ще станат Бодхисатви. Само още малко работа,
само още малко игра, просто още малко усилие за медитативността, само
още малко вливане на енергия избягвайки разсейването и то ще се случи. И
ще се случи на много хора. И вие сте щастливците, казва Буда.

които са почитали
54
само един единствен Буда...
на спокойна вяра...
Ако можеш да разбереш дори и една дума от "Диамантената сутра", ако

можеш да разбереш обикновения поглед от моите очи в твоите очи, ако
можеш да разбереш обикновения жест на вътрешния ми танц...

на спокойна вяра,
ще бъдат такива, като че са почитали
милиони Буди, такива, като че са пуснали корените си
чрез неговото Буда познание.
И всички те, Субхути,
ще създадат и постигнат
неизмерима и неизчислима степен на заслуга."
Вие сте хората, за които Буда е говорил. Вие сте хората, на които аз
разчитам. Колелото на дхарма е спряло. Трябва да се завърти отново.
55
Глава 4. ОТ ДРУГИЯ СВЯТ
Какво се е променило и не е наред? Защо хората посрещат всяко ново

нещо неохотно и със страх, вместо с голяма радост?
Новото не се поражда от тебе; то е резултат от другия свят. Не е част от

тебе. Цялото ти минало е изложено на риск. Новото предизвиква прекъсване
в тебе, оттук и страха. Живял си по един начин, разсъждавал си по един
начин. Направил си живота си удобен посредством своите убеждения. След
това нещо ново почуква на вратата. В този момент целият модел на миналото
ще бъде разрушен. Ако позволиш на новото да влезе, никога няма да си
отново същия; новото ще те преобразува.
Рисковано е. Човек никога не знае, къде ще приключиш с новото. Старото
е известно, познато; живял си с него дълго време, привикнал си с него.
Новото е непознато. То може да е приятел, може да е враг. Кой знае? И няма
начин да се разбере. Единственият начин да се познае то, е като го допуснеш;
оттук и опасението, страха.
А не можеш и да го отхвърлиш, защото старото не ти осигурява това, което
търсиш. Старото е обещавало, но обещанията не са били изпълнени. Старото
е познато, но е за окайване. Новото може би ще е неудобно, но в него
съществува възможност – то може да ти донесе щастие. Затова не можеш и
да го отхвърлиш, и да го приемеш. Затова трепериш, страхуваш се; в тебе се
надига велико отчаяние. Това е естествено, нищо лошо не е станало. Така е
било винаги, така ще бъде винаги.
Опитай се да разбереш появата на новото. Всеки човек по света желае да
стане нещо ново, защото никой не се задоволява със старото. Никой никога
не може да се задоволи със старото, защото такова, каквото то е, ти си го
познал. След като си го познал, то е започнало да се повтаря. Веднъж познато
става досадно, монотонно. Искаш да се освободиш от него. Искаш да
изследваш, искаш да рискуваш. Искаш да се превърнеш в нещо ново и все
пак, когато то почука на вратата, се свиваш, отдръпваш се назад, криеш се в
старото. Това е дилемата.
Как да се превърнем в нещо ново – и всеки човек иска да стане нещо ново.
Необходима е смелост. А светът е пълен със страхливци, затова хората са
56
престанали да се развиват. Как можеш да се развиваш, след като си
страхливец? При всяка нова възможност се отдръпваш назад, затваряш очи.
Как можеш да се развиваш? Как можеш да бъдеш? Можеш единствено да се
преструваш, че си.
И понеже не можеш да се развиваш, трябва да откриеш някакъв заместител
на развитието. Ти не можеш да растеш, но банковата ти сметка може; това е
заместителят. За него не е необходима смелост, той отговаря съвършено на
твоята страхливост. Банковата ти сметка непрекъснато нараства, а ти си
мислиш, че ти растеш. Станал си по-уважаван. Репутацията и славата ти
растат, а ти си мислиш, че ти растеш. Просто заблуждаваш себе си.
Репутацията ти не си самия ти, нито славата ти си ти. Банковата ти сметка не
е твоето същество. Но ако започнеш да мислиш за съществото, започваш да
се тресеш, защото ако искаш да растеш в това отношение, трябва да
изхвърлиш всички страхове.
Как да станем нещо ново? Не можем да се превърнем в нещо ново от самите
себе си. Новостта идва от другия свят, да кажем от Бога Новостта произтича
от съществуването. Умът винаги е стар. Умът никога не е нов. Той
представлява натрупването на миналото. Новостта произлиза от другия свят.
Тя е дар от Бога. Идва от другия свят и принадлежи на другия свят.
Непознатото и непознаваемото, отвъдното, има достъп до тебе. Има достъп
до тебе, защото ти никога не си бил запечатан и поставен настрана; не си
остров. Може да си забравил за отвъдното, но отвъдното не е забравило за
тебе. Детето може да е забравило майката, но майката не е забравила детето.
Частта може да започне да си мисли: "Аз съм отделена", но цялото знае, че
ти не си отделен. Цялото има достъп до тебе. То все още е в контакт с тебе.
Затова новото продължава да се появява, въпреки че ти не го посрещаш с
"добре дошъл". Идва всяка сутрин, идва всяка вечер. Появява се по хиляда и
един начина. Ако имаш очи да видиш, ще видиш че то непрекъснато идва
при тебе.
Бог продължава да се излива върху тебе, но ти си затворен в своето минало.
Почти си закопан в един вид гроб. Станал си нечувствителен. Заради своята
страхливост си загубил чувствителността си. Да бъдеш чувствителен
означава да можеш да чувстваш новото – и тръпката на новото и страстта по
новото и тогава ще започне приключението, и ти ще започнеш да пътуваш в
неизвестното, без да знаеш накъде отиваш.
Умът счита, че това е лудост. Умът счита, че не е рационално да оставиш
старото. Но Бог винаги е новото. Затова не можем да използваме минало или
бъдеще време по отношение на Бога. Не можем да кажем: "Бог беше", не
можем да кажем: "Бог ще бъде". Можем да употребяваме единствено
сегашно време: "Бог е". Той винаги е свеж, девствен. И има достъп до тебе.
57
Запомни, всяко ново нещо, което влиза в тебе, е послание от Бога. Ако го
приемеш, си религиозен. Ако го отхвърлиш, не си религиозен. Човек трябва
просто да се отпусне малко повече, за да приеме новото; да се отвори още
малко, за да позволи на новото да влезе. Дай път на Бога в тебе.
Това е целият смисъл на молитвата или медитацията – отваряш се , казваш
"да", казваш "влез". Казваш: "Дълго съм чакал и съм благодарен, че си
дошъл." Винаги приемай новото с голяма радост. Дори, когато новото ти
създава неудобство, все пак то си заслужава. Дори ако понякога новото те
опропасти, все пак то си заслужава, защото човек се учи единствено чрез
грешките си и само чрез трудностите той израства. Новото ще ти създаде
трудности. Затова избираш старото – то не поражда никакви трудности. То
е утеха, то е убежище.
И единствено новото, прието тотално и дълбоко, може да те промени. Не
можеш да внесеш новото в своя живот; новото се появява. Можеш или да го
приемеш, или да го отхвърлиш. Ако го отхвърлиш, оставаш камък, затворен
и мъртъв. Ако го приемеш, се превръщаш в цвете, отваряш се и това отваряне
е празникът.
Единствено влизането на новото може да те трансформира; не съществува
друг начин за трансформация. Но запомни, то няма какво да прави с тебе или
с твоите усилия. Но да не прави нищо, не означава да престане да действа.
Трябва да се действа без желание или насочване, или импулс от миналото.
Търсенето на новото не може да е обикновено търсене, защото е за новото.
Как можеш да го търсиш? Не го познаваш, никога не си го срещал. Търсенето
на новото трябва да бъде отворено изследване. Човек не знае. Трябва да
започне от състоянието на незнание и трябва да се движи невинно като дете,
тръпнещ заради възможностите – а възможностите са безкрайни.
Не можеш да направиш нищо, за да създадеш новото, защото каквото и да
направиш, ще принадлежи на старото, ще идва от старото. Но това не
означава, че трябва да престанеш да действаш. Трябва да се действа без
желание и посока или импулс от миналото. Действай без желание, насока
или импулс от миналото – и това означава да се действа медитативно.
Действай спонтанно. Остави моментът да решава.
Не налагаш своето решение, защото решението ще идва от миналото и ще
разруши новото. Просто действаш в момента подобно на дете. Остави се
напълно на момента и всеки ден ще имаш нови възможности, нова светлина,
ново прозрение. А новите прозрения непрекъснато ще те променят. Един
ден, изведнъж ще откриеш, че си нов във всеки момент. Старото вече не
съществува, старото вече не е около тебе, подобно на облак. Приличаш на
капка роса, свежа и млада.
Запомни, Буда живее момент за момент. Все едно че в океана се надига
вълна, величествена вълна. Велика радост и танц, тя се издига, с надеждата
58
и мечтата да докосне звездите. След това за един миг играта и след това
вълната изчезва. Ще се появи отново, ще има и друг ден. Отново ще танцува
и отново ще си отиде. Така е с Бога – идва, изчезва, отново идва, изчезва.
Така е и със съзнанието на Буда. Във всеки момент се появява, действа,
отговаря и си отива. Отново идва и си отива. То е цялостно.
Между два момента има интервал; в този интервал Буда изчезва. Казвам ти
някаква дума, след това изчезвам. След това изричам друга дума и съм тук,
а след това отново изчезвам. Отговарям ти и след това ме няма. Тези
интервали, тези празноти, поддържат човек съвършено свеж, защото
единствено смъртта може да те поддържа абсолютно жив.
Умираш след седемдесет години живот. Разбира се, че си натрупал
седемдесетгодишен боклук. Един Буда умира всеки момент – никакъв
боклук не се натрупва, нищо не е натрупано, нищо никога не е притежавано.
Затова онзи ден Буда каза, че да притежаваш признаци, значи да си
измамник, защото притежанието идва от миналото. Да не притежаваш
признаци, означава да си Буда.
Помисли си само – във всеки момент възникване, също както при дъха.
Вдишваш, издишваш. Отново вдишваш, отново издишваш. Всеки влизащ
дъх е живот и всеки излизащ дъх е смърт. Раждаш се при всеки влизаш дъх
и умираш със всеки излизащ дъх. Нека всеки момент да бъде раждане и
смърт. Тогава ще си нов.
Но това ново няма работа с твоето минало, с твоето намерение, с твоята
насоченост, с твоя импулс. Трябва да се действа спонтанно. Това не е
реакция, а отговор. Всичко, което е направено от миналото, е старо, затова
човек не може сам по себе си да направи нищо отново. Да разбереш това,
означава да приключиш със старото и с миналото, и със себе си. Това е
всичко, което можем да направим. Но друго извън него не съществува, то е
всичко. Със свършването на старото, може да последва новото, може и да не
последва. Това е без значение. Самото желание за новото е едно старо
желание. Тогава човек е абсолютно отворен. Дори да се стремиш към новото
е старо желание.
Буда дори не се стреми към новото. Не съществува желание за нищо. Виж
живота без желания. Виж живота без никакви условия. Виж живота такъв,
какъвто е – ятха бхутам. И непрекъснато ще бъдеш обновяван,
подмладяван.
Това е значението на възкресението. Ако разбереш това, ще се освободиш
от паметта, психическата памет. Паметта е нещо мъртво. Паметта не е
истината и никога не може да бъде, защото истината винаги е жива, истината
е животът; паметта е упорството на това, което вече не съществува. Тя живее
в света на призраците, но тя ни включва в себе си, тя е нашият затвор.
Всъщност тя, това сме ние. Паметта създава проблема, комплексът, наречен
59
"Аз", Егото. И разбира се тази фалшива същност, наречена "Аз",
непрекъснато се страхува от смъртта. Затова се страхуваш от новото.
Това "Аз" се страхува, не в действителност ти. В съществото не съществува
страх, но в Егото съществува, защото Егото се страхува твърде много от
смъртта. То е изкуствено, то е своеволно, то е сглобено. Може да се разпадне
във всеки момент. И когато новото влезе, се появява страхът. Егото се
страхува; може да се разпадне. Досега някак си е успяло да се запази цяло, а
сега се появява нещо ново – трябва да е нещо разрушително. Затова не
приемаш новото с радост. Егото не може да приеме собствената си смърт с
радост. Как може да приеме собствената си смърт с радост?
Докато не разбереш, че ти не си Егото, няма да можеш да приемеш новото.
Когато си разбрал, че Егото представлява твоята памет за миналото и нищо
друго, че ти не си твоята памет, че паметта е като един био-компютър, че тя
е машина, механизъм, утилитарист, но ти си над нея...Ти си съзнание, не си
памет. Паметта е съдържанието в съзнанието; ти си самото съзнание.
Например, виждаш някакъв човек да върви по пътя. Спомняш си лицето,
но не можеш да си спомниш името. Ако ти си паметта, трябва да си спомниш
и името. Но ти казваш: "Разпознах лицето, но не мога да си спомня името."
След това започваш да се ровиш в паметта си, отиваш в паметта, гледаш тук,
гледаш там и внезапно името изниква и ти казваш: "Да, това е името му."
Паметта е твоят запис. Ти си този, който гледа в записа, не си самата памет.
Много пъти се случва, ако си прекалено напрегнат, заради това, че трябва
да си спомниш нещо, е много трудно да си го спомниш, защото самото
напрежение, напрягането на съществото, не дава възможност на паметта да
освободи своята информация. Опитваш се и се опитваш да си спомниш
името на някой и все не можеш да се сетиш, въпреки че казваш, че е на върха
на езика ти. Знаеш, че знаеш, но все пак не можеш да се сетиш за името.
Това е странно. Ако ти представляваш паметта, тогава кой ти пречи и как
така не можеш да се сетиш? И кой е този, който казва: "Знам го, но не мога
да се сетя"? И след това се опитваш още по-силно и колкото по-силно се
мъчиш да се сетиш, толкова по-трудно става това. След това, зареден с този
проблем, отиваш на разходка в градината и внезапно, гледайки розовия
храст, то изплува на повърхността.
Твоята памет не си ти. Ти си съзнанието, паметта е съдържанието. Но
паметта е цялата жизнена енергия на Егото. Паметта, разбира се, е старото и
се страхува от новото. Новото може да наруши спокойствието, новото може
да е такова, че да не може да се смели. Новото може да предизвика някоя
неприятност. Трябва да се променяш. Трябва да се приспособяваш отново.
Изглежда много трудно.
За да бъде новото, човек трябва да престане да се отъждествява с Егото.
Когато престанеш да се отъждествяваш с Егото, не те е грижа, дали то умира
60
или живее. Всъщност знаеш, че независимо дали живее или умира, то вече е
мъртво. То е механизъм. Използвай го, но не бъди използван от него. Егото
непрекъснато се страхува от смъртта, защото е тиранично. Оттук и страха.
То не възниква от битието, не може да възникне от битието, защото битието
е животът. Как може животът да се страхува от смъртта? Животът не знае
нищо за смъртта. Да умреш в Егото, означава да се родиш в битието, в Бога.
Новото е пратеник от Бога, новото е послание от Бога. То е евангелие.
Вслушвай се в новото, живей с новото. Знам, че се страхуваш. Въпреки
страха, живей с новото и животът ти ще стане все по-богат и богат и един
ден ще можеш да освободиш затвореното великолепие.
Какво имате предвид, Бхагван, когато казвате, че животът е

съвършен?
Имам предвид точно това. Животът е съвършен. Но разбирам, защо е

възникнал този въпрос. Въпросът възниква, защото у теб има известни идеи
относно съвършенството, а животът не подхожда на тези идеи, затова го
наричаш несъвършен.
Когато наричам света съвършен, нямам предвид, че подхожда на моята
идея за съвършенството – нямам такава. Когато наричам света съвършен,
имам предвид просто това, че няма нищо, с което той да се сравнява, не
съществува идеал. Това е всичко, което съществува; той трябва да е
съвършен.
Твоето съвършенство винаги е сравнение, моето съвършенство е простото
твърдение на факта; то не е сравнение. Ти сравняваш, казваш: "Да, това е
съвършено, онова не е съвършено" и притежаваш критерий за това, какво е
съвършенството.
Слушал съм за един учител на суфи, който говорел с няколко човека в едно
кафене и им казал една стара суфи поговорка: "Животът е съвършен, всичко
е съвършено, всеки човек е съвършен".
Слушал го и един гърбав, който станал и казал: "Погледнете ме! Аз съм
доказателството, че животът не е съвършен. Погледнете ме. Не е ли това
достатъчно, за да опровергая вашата идея, че животът е съвършен?
Погледнете ме – колко съм грозен и колко ми е трудно. Аз съм гърбав."
Суфи погледнал и казал: "Но ти си най-съвършеният гърбушко, който
някога съм виждал." Най-съвършеният гърбушко.
Когато започнеш да виждаш живота такъв, какъвто е и не притежаваш
идеята за това, какъв трябва да бъде, всичко е съвършено. Дори
61
несъвършенството е съвършено. Това, което имам предвид, когато казвам,
че животът е съвършен, е нещо просто: имам предвид да не внасяш своите
идеали в него, в противен случай го правиш несъвършен; защото, когато
привнесеш идеалите в него, създаваш несъвършенството.
Ако кажеш, че човек трябва да е висок два метъра, а той не е, възниква
проблем. Или ако в теб се върти идеята, че човек трябва да е висок един и
двадесет, а той не е, отново възниква проблем. Животът просто е. Някой е
висок два метра, друг е висок един и двадесет. Едно дърво расте до облаците,
друго остава ниско. Но всичко е съвършено, всичко е такова, каквото трябва
да бъде, защото в моя ум не съществува "трябва". Аз просто гледам и слушам
живота такъв, какъвто е. Нямам идеята за това, какъв трябва да бъде. Затова
твърдя, че той е такъв, какъвто трябва да бъде, няма друг живот.
Посланието е: остави сравнението, остави разсъждението. В противен
случай ще си окаян и то само заради съжденията и сравненията ти. Погледни
живота, без да бъдеш съдник. Кой си ти, че да съдиш? Какво знаеш за
живота? Какво знаеш дори за себе си? Кой си ти, че да съдиш? Преценката
произтича от идеята, че знаеш; присъдата е добрата осведоменост.
Гледай на живота от състоянието на незнанието, чрез състоянието на
незнанието, погледни живота чрез учудването – и в този момент всичко
става съвършено. Да, светът понякога е заоблачен, но е съвършен. Понякога
е слънчев и е съвършен. Понякога вали, друг път не вали, но е съвършен.
Какъвто е, е благодат. Да си в съзвучие с тази благодат, означава да бъдеш
набожен.
Понякога казвате за хората, че "отново не са постигнали целта" или

че "живеят в суета". Това звучи, като че ли съществува някаква цел или
точка, която може да не бъде постигната или да бъде постигната, а след
това отново твърдите, че не съществува цел, всичко просто е, как в
такъв случай мога да пропусна целта?
Динеш, отново пропускаш. В момента, в който попиташ "как", пропускаш.

Съществува един момент, който не трябва да бъде постигнат, а просто
разпознат. И за него не съществува "как", защото той вече е налице; трябва
само да погледнеш, трябва да се намираш само в безмълвното пространство,
за да можеш да гледаш. Трябва само да си в този момент, в който не правиш
нищо, не отиваш никъде, не се опитваш да се налагаш върху
нещата – релаксиран. В тази пауза, в тази релаксация, той съществува. Това
62
е разпознаване; не е постигане, а разпознаване, защото дълбоко в себе си
вече си това и винаги си бил това.
Питай "как" и отново пропускаш, защото "как" означава, че за него трябва
да се направи нещо. Не е необходим никакъв метод, никакъв път не е
необходим, никаква техника не е нужна. Трябва да се оставят всички
пътища, всички техники, всички методи. Трябва да си в състояние на
абсолютно безмълвие, така че да можеш да чуеш тихия глас вътре в тебе. Бил
е тук през цялото време, но ти си толкова шумен с твоите желания, че не
можеш да чуеш собствената си музика.
Недей да питаш "как" и изостави всички методи, които си натрупал питайки
"как". Просто влез в безмълвното пространство. Това е сръчност, не е метод.
Вгледай се в изгрева на слънцето, просто седни мълчаливо и гледай; какво
има да се прави тук? Луната е на небето; просто легни на тревата и остани
тук с луната, с носещите се бели облаци, просто бъди с тях.
Птиците пеят, децата играят, а ти не правиш нищо.
Бъди пасивен. Когато си пасивен, Бог идва. Бъди женствен. С
женствеността ти, Бог идва. Не си ли го забелязал все още? Буда изглежда
много женствен. Кришна изглежда много женствен. Защо? Защото това е
само една метафора. Били са изобразявани женствени, грациозни, за да се
покаже, че това е вътрешно качество – възприемчивостта.
Когато правиш нещо, ти си агресивен. Когато не правиш нищо, не си
агресивен. А Бог не може да бъде завоюван; можеш единствено да му
позволиш да те завладее.
Какво означава уважението към учителя? Как трябва да ви

уважаваме? Необходими ли са някакви ритуали, за да ви почитаме.
Можем ли да се шегуваме с вас?
В суфи танца ни беше казано да мислим за нещо, което ще ни разсмее.
Представих си как се подхлъзвате, все едно се подхлъзвате върху
бананова кора. Това неуважение ли е или всичко е наред?
За мен всичко е съвършено. Но ти не си проявил уважение към банановата

кора. И помни, бананите не са Буди – те никога няма да ти простят.
63
Може ли медитацията да бъде страстна?
Да, това е единственият начин, за да съществува медитацията. Страстта е

енергия, страстта е огън, страстта е живот. Когато правиш медитацията
просто ей така, без никаква страст, без интензивност, без огън, нищо няма да
се получи. Ако се молиш формално и в сърцето ти няма любов, това е
безсмислено, това е абсурд.
Ако се молиш на Бога без страст, няма да има връзка между теб и Бога.
Само страстта може да се превърне в моста, жаждата, глада. Колкото повече
жадуваш, толкова по-голяма е вероятността. Ако си съвършено жаден, ако
си се превърнал в самата жажда, ако цялото ти същество е погълнато от
страстта, само тогава нещо може да стане – в тази интензивност, в този
момент на стопроцентова страст.
Не бъди равнодушен. Хората живеят безразличен живот. Те не са нито това,
нито онова, затова остават посредствени. Ако искаш да се издигнеш над
посредствеността, създай живот, изпълнен с голяма страст. Каквото и да
правиш, прави го страстно. Ако пееш, пей страстно. Ако обичаш, обичай
страстно. Ако рисуваш, рисувай страстно. Ако разговаряш, разговаряй
страстно. Ако слушаш, слушай страстно. Ако медитираш, медитирай
страстно.
И от всяко място ще имаш контакт с Бога – където страстта присъства. Ако
рисуваш със съвършена страст, твоето рисуване е медитация. Не е
необходима никаква друга медитация. Ако танцуваш с абсолютна страст,
така че танцуващият да изчезне и да остане единствено танца, това е
медитация, нищо друго не е необходимо, никакви йогически пози. Това е
позата на йога – танцьорът е изчезнал и е останал само танца. Той е чиста
енергия – вибриращата енергия.
В това състояние установяваш контакт. Защо да установяваш контакт в това
състояние? Защото, когато страстта е голяма, Егото умира. Егото може да
съществува единствено в посредствените умове; единствено посредствените
хора са егоистични. Наистина великите не са егоисти, не могат да бъдат. Но
техният живот се движи в напълно различна посока, в друго
измерение – измерението на страстта.
Разглеждал ли си тези две думи – страст и състрадание? (На английски:
"passion – страст; "compassion" – състрадание. – Бел. прев.) Страстта се е
64
преобразувала в състрадание. Има огромен скок от страст до състрадание.
Но скокът става, само когато достигнеш температура от сто и един
градуса – тогава водата се превръща в пара. Енергията, която съществува
като страст един ден се превръща в състрадание. Състраданието не
противостои на страстта; страстта разцъфтява. Това е пролетта на страстта.
Аз заставам изцяло зад страстта. Прави, каквото правиш, но се загуби в
него, забрави себе си в него, разтвори се в него.
И разпуснатостта се превръща в спасение.
Шести въпрос:
Тази сутрин, седейки до вашата трибуна след лекцията, се чувствах,

като че ли седя в краката ви, а вие разказвате хубава история за
водопади, дървета, щастие. Усмихвахте се и имаше толкова много
щастие и все пак, когато напуснахте само минути преди това, се появи
зашеметяващото чувство, като от удар по главата с много твърд, голям
прът. Бхагван, какво ни правите? Разказвате ни хубави истории или ни
удряте по главите, или какво?
Самата, тези истории са само подготовка за удара. Правя и двете заедно.

Най-напред искам да ти разкажа историите – красивите истории за дървета,
планини и облаци, красиви истории за отсрещния бряг, красиви истории за
състоянието на Буда и на Бодхисатва. И когато видя, че си се прехласнала в
историята, че мога да те ударя и ти няма да се ядосаш, тогава те удрям.
Историите само подготвят почвата, но основната работа е чукът по главата
ти. Трябва да те разруша.
Разбира се, работата е такава, че най-напред трябва да те убедя, да те убедя
да се приближиш все по-близо и по-близо, и по-близо; едва тогава чукът
може да се спусне върху тебе. В противен случай ще се отскубнеш. Тези
истории не ти позволяват да избягаш, те те държат близо до мене. Тези
хубави истории действат като лепило между мен и тебе и когато видя, че е
настъпило подходящото време, удрям – и когато ударя, удрям страстно.
Седми въпрос:
Бихте ни пожелали всички да станем Бодхисатви. Това означава, че

човек трябва да вземе твърдото решение да помогне на другите да
достигнат до другия бряг. Обаче, не се чувствам способен да реализирам
65
това решение. Понякога изпитвам любов към другите, друг път съм зает
просто със себе си. Трябва ли да чакам или решението не е нещо като
твърдение, а е като плод, който узрява от само себе си? И защо в такъв
случай Буда е Буда, а не е Бодхисатва?
Най-напред, трябва да се разберат следните три неща. Първо: обикновеното

състояние на човешкия ум – когато се привързваш към света, към този бряг,
другият бряг изглежда като фикция. Не можеш да повярваш в другия бряг.
До такава степен си свързан с този бряг, че единственият проблем е, как да
ти се помогне да се отвържеш от него.
Точно сега, Сандеха, няма да ти е от полза, ако започнеш да мислиш за това,
да станеш Бодхисатва. Това няма да помогне, това ще е опасно. Ще се
превърне само в стратегия, как да се привържеш към този бряг. Все още не
си свободна от този бряг. То ще се превърне в нов начин да се привържеш
отново към света. И това е голям номер. Тогава то ще бъде в името на
религията, състраданието, любовта към хората, служенето. Тогава в него ще
има голяма идеология – "Аз съм тук, за да помагам на хората, затова не
отивам на другия бряг." И не искаш да отиваш на другия бряг, и не знаеш, че
другият бряг съществува, и дори не вярваш, че той съществува. Хванал си се
в много фин капан.
Това е първата степен на обикновения ум: той се държи здраво за този свят,
продължава да намира все нови и нови причини да се държи за него. Много
трудно е да се пусне. Втората степен е тази на Бодхисатва, човекът, който е
достигнал до състоянието да се пусне, при което е готов да отлети към
отсрещния бряг, когато няма вече корени в този свят. На първата степен е
много трудно да се пуснеш, на втората е много трудно да останеш.
"Диамантената сутра" е предназначена за хората от втората степен. Най-
напред трябва да се пуснеш, най-напред трябва да унищожиш всички свои
корени на този свят. Когато си унищожил всички корени, само тогава може
да си от полза за останалите, в противен случай не можеш изобщо да им
помогнеш. Няма какво да споделиш с тях. Можеш непрекъснато да си
вярваш: "Обичам хората", но все още не притежаваш любовта. Все още
желаеш хората да те обичат. Все още си просяк, все още не си достигнал
положението, да споделяш любовта си без никаква причина, просто заради
чистата радост от споделянето.
Най-напред достигни до втората степен. Най-напред дай възможност на
себе си да станеш абсолютно неегоистичен. Разруши всички корени в този
свят, недей да притежаваш. Само тогава това, което Буда казва, ще има
отношение към тебе.
Тогава ще се появи проблемът. Първият проблем е, как да се пуснеш, след
това възниква проблемът, как да останеш още малко.
66
Буда казва, че когато останеш без корени, тогава от тебе има нужда тук.
Тогава притежаваш нещо, което да споделиш. Тогава имаш диаманти, които
можеш да раздадеш. Тогава, преди напускането, сподели и остани тук
толкова дълго, колкото можеш. Това е втората степен. Третата степен е на
Буда, който е пристигнал на отсрещния бряг.
Питаш ме: И защо Буда е Буда, а не е Бодхисатва? Третата степен е по-
трудна. Да бъдеш на отсрещния бряг и същевременно да си на този, е най-
трудното нещо. Да бъдеш на отсрещния бряг и все пак да продължаваш да
помагаш на хората, е най-трудното нещо. Ето това са трите проблема. Първо:
да престанеш да се държиш за този бряг. Второ: когато си се пуснал, да
останеш на този бряг. И трето: когато не можеш да останеш на този бряг...,
защото настъпва един момент, когато това е невъзможно.
Всеки Бодхисатва трябва да стане Буда. Не можеш да се привържеш за този
бряг, това е в нарушение на законите. Идва един момент, когато трябва да
напуснеш. Не е възможно кой знае какво; най-много един живот, не повече
от това. След това ще трябва да заминеш. В продължение на един живот
можеш да се задържиш, защото са унищожени всички корени, но ти остава
тялото, така че можеш да останеш в тялото. В продължение на един живот
можеш да се задържиш, не повече. След това ще трябва да заминеш.
След това идва третата степен – Буда. Буда е този, който е заминал и все
пак продължава да помага на хората. Но помни, само ако си бил Бодхисатва,
само тогава можеш да достигнеш третата степен и да помагаш на хората, в
противен случай – не.
Има два термина, които трябва да се разберат. Единият е Архат, другият е
Бодхисатва. Архат е този, който е достигнал до втората степен, състоянието
е същото – светът е разрушен, в него не съществува вече привързаност,
Егото е изчезнало – но той незабавно заминава за отсрещния бряг. Този
човек се нарича Архат. Той не се вълнува за останалите. Просто, когато стане
готов, отпътува към отсрещния бряг.
Архатът няма да може да помогне от отсрещния бряг, защото няма да знае
как да помогне, никога не е подготвян за това. Бодхисатвата се намира в
същото състояние, както Архата. Той е познал, видял е, превърнал се е в
истината, но остава на отсамния бряг още малко и продължава да помага на
хората по какъвто начин може. Той усвоява начините за оказване на помощ.
Ако си бил Бодхисатва и след това отидеш на другия бряг, там Архатът
също ще стане Буда, както и Бодхисатвата ще стане Буда – другият бряг е
брегът на състоянието на Буда – но този, който е бил Бодхисатва на този
бряг, ще може да помага на хората и от другия бряг. Ще намери пътища и
средства. И Будата продължава да помага в продължение на векове.
Дори сега, ако си отворен към Буда, помощта ще дойде до теб. Дори сега,
ако страстно обичаш Буда, помощта ще пристигне при теб. Той все още вика
67
от отсрещния бряг, но викът от другия бряг идва много от далече. Трябва да
се вслушаш много внимателно, много по-внимателно, отколкото слушаш
мене, защото гласът ще идва от другия бряг.
Рано или късно аз ще си замина. Ако сте се научили, как да ме слушате

внимателно, мнозина от вас ще могат да ме чуят и от другия бряг.
Състоянието на Буда е върховното състояние на съзнанието, но ако

преминеш през Бодхисатството, ще останеш достъпен за света. Ще се
превърнеш в прозорец към Бога завинаги. Ако не преминеш през
състоянието на Буда, ще изчезнеш в безкрайното, но няма да помогнеш на
никого.
Когато говорите за постигането на състоянието на Буда от някой,

казвате, че то става внезапно, като светкавица, не като постепенен
процес, но това, което забелязвам, че става в мене, е един твърде бавен
процес на по-пълното ми удовлетворяване, на това, все по-малко да бъда
във властта на Егото.
Можете ли да обясните разликата между този процес и "внезапното
избухване", което се е случило с вас. Съществува ли някаква опасност
в това, да започна да се задоволявам прекалено много с бавния процес?
Не, Дийпта, няма такава опасност. Просветлението винаги е като

светкавица. То е избухване, то е внезапна експлозия. Не може да стане
постепенно, защото не може да се раздели; не можеш да го имаш на части.
В такъв случай, какво става със Дийпта? Тя чувства, че постепенно започва
да бъде по-удовлетворена. Това не е просветление, това е почвата, върху
която ще се осъществи просветлението. Почвата може да се подготви
постепенно, всъщност, трябва да се подготви постепенно. Не можеш да
подготвиш почвата подобно на светкавица, като избухване. Понякога са
нужни няколко живота, за да се подготви почвата.
Подготовката за състоянието на Буда е постепенно, но действителното
настъпване на това състояние е като внезапно избухване в тебе. Затова не се
страхувай, това е нещо хубаво. Движиш се по правилна пътека. Да ставаш
все по-удовлетворена.
В деня, когато си напълно удовлетворена, избухването.
68
Глава 5. ВКУСЪТ НА ПРОСВЕТЛЕНИЕТО
6. И защо?
Защото, Субхути, в тези Бодхисатви
(1) не възниква никакво възприемане на себе си,
(2) никакво възприемане на някакво същество,
(3) никакво възприемане на някаква душа,
(4) никакво възприемане на някакъв индивид.
(5) Нито пък тези Бодхисатви имат
(6) някакво възприемане на дхарма
(6) или възприемане на не-дхарма.
(7) В тях не съществува
(8) нито възприемане, нито не-възприемане.
И защо? Ако, Субхути, тези Бодхисатви биха имали възприемане или на дхарма,
или на отрицанието на дхарма, щяха, поради това, да са сграбчени от Аза, от
съществото, от душата, от индивида. "А защо? Защото Бодхисатва не трябва да
е хванат от дхармата или от отрицанието на дхармата. Затова това изказване
е било проповядвано от Татхагата със скрито значение: "От онези, които
познават беседата върху дхарма, подобна на сал, дхармите трябва да се
изоставят, още повече и отрицанието на дхармите."
7. Господарят попита: Как мислиш, Субхути Съществува ли някаква дхарма,
която на Татхагата е изцяло позната като "най-правилното и съвършено
просветление"? Или, съществува ли някаква дхарма, която Татхагата е показал?"
Субхути отговори: "Не, не доколкото разбирам какво е казал Господарят. И защо?
Тази дхарма, която на Татхагата е напълно позната или показана, тя не може да
се улови, за нея не може да се говори, тя не е нито дхарма, нито отрицание на
дхарма." "А защо? Защото един Абсолют екзалтира Светите Хора."

69
Да обобщим:
В последната сутра Субхути пита:

Господарят отговори:
Да, дори тогава ще има хора, които,
когато тези думи от сутрата
ще разберат тяхната истина.
които са почитали само един единствен Буда,
нито като тези, които са пуснали
своите корени на заслугата
само под един единствен Буда.
на ясна вяра,
ще бъдат такива,
като че са почитали милиони Буди,
такива, като че са пуснали корените си
Напълно познати са те, Субхути, на Татхагата."
70
Няколко неща, които трябва да се разберат; след това ще е лесно да
навлезем в днешната сутра. Първо: доброто учение, дхармата. Буда нарича
едно учение добро, ако то не е учение. Ако е учение, тогава не е добро
учение. Буда нарича една философия добра, ако тя не е философия. Ако е
философия, тогава не е добра.
Учението е структура, фиксирано явление. Светът е поток; нито едно
учение не може да го обхване. Нито едно учение не може да съвпадне с него.
Нито едно учение не може да отсъжда съществуването. Нито едно учение не
може да го обхване изцяло.
Затова Буда казва: "Моето учение не е учение, а просто поглед. Не съм ви
дал някакви установени правила, не съм ви дал някаква система." Казва: "Дал
съм ви просто един подход към реалността. Дал съм ви само ключа, с който
да отворите вратата. Не съм казал нищо за това, което ще видите, когато
отворите вратата. За него не може да се каже нищо."
Помисли си за някой, който винаги е живял в тъмна пещера, който не знае
нищо за светлината, който не знае нищо за цветовете, който никога не е
виждал слънцето или луната. Как можеш да му разкажеш за дъгата? Как
можеш да му разкажеш за звездите? Как можеш да му опишеш розите?
Невъзможно е. И това, което си му казал, ако той го разбере, ще бъде
погрешно. Ще създаде учение и то няма да е вярно.
Затова Буда казва: "Не съм ви дал никакво учение. Дал съм ви единствено
ключа, за да отворите вратата, така че да можете да излезете от тъмната
пещера на своето същество и да видите, какво в действителност
представлявате – ятха бхутам, това, което е. За него не се е споменало
нищо; ето защо това не е учение. Буда не е философ. Той е лекар. Точно това
той казва: "Аз съм лекар, не съм философ".
Философ е този, който говори непрекъснато за цветовете и светлината на
слепеца и продължава да го обърква. Слепият не може да разбере нищо
относно светлината. Буда казва: "Нямам намерение да философствам за
светлината. Просто ще ви дам лекарството, ще се опитам да излекувам очите
ви. Тогава ще можеш сам да видиш." Това се нарича доброто учение, това се
нарича дхарма. Това е един тотално различен възглед.
Второто нещо, което трябва да се разбере: Буда казва на Субхути: "Не
говори така." Защо? Защото тази идея упорито възниква в хората – дори в
хора като Субхути, хора с най-висши духовни качества – че те са нещо
специално, че тяхното време е специално, че епохата им е специална, че
никога отново хората няма да се докоснат до същите висоти. Това е едно
егоистично, фино егоистично отношение. То е много показателно за
Субхути. Той все още притежава едно фино Его.
71
В течение на различните епохи почти всички хора са страдали от тази
болест: считат, че тяхното време е нещо специално. Нито едно време не е
специално. Бог е достъпен през всички времена. В Индия индуистите
твърдят, че днес никой не може да постигне просветление, защото е Кали
юга, последната, най-замърсената епоха. Никой не може да се просветли.
Джайните твърдят, че никой не може да постигне просветлението, защото е
Панчам кал, петата епоха. Дори будистите, съвършено познаващи
"Диамантената сутра", непрекъснато твърдят, че никой не може да се
просветли в сегашната епоха и дори и те се опитват да тълкуват думите на
Буда по такъв начин, че започва да изглежда, че никой не може да постигне
просветлението.
Онази нощ четох коментари върху "Диамантената сутра". В коментарите
се казваше: "Да, Буда казва, че ще има хора, които ще могат да разберат
малка част от истината и велика ще е тяхната заслуга, но заслугата не е
просветление. Заслугата е само основата."
И така, интерпретаторът, коментаторът, казва: "През тази епоха никой не
може да стане просветлен; най-много можеш да добиеш известна заслуга.
Ще трябва да чакаш истинската епоха, за да се просветлиш. Заслугата ти ще
е от голяма полза, тя ще постави основата, но не можеш да построиш
светилище за светец точно сега." Това е начинът, по който хората
продължават да мислят.
Това, което Буда казва, е просто следния факт: че всички времена за
търсещия си приличат и по същия начин те са еднакви за тези, които не
търсят. Във времената на Буда е имало милиони хора, които не са постигнали
просветлението. Това не е като пролетта – когато дойде пролетта, всички
дървета цъфтят. Само малцина са станали просветлени. Така че това не е като
пролетта, не е въпрос на климатични условия, не съществува особен вид
благоприятно време, в което хората постигат просветлението.
Тези, които търсят и се стремят, те постигат. Тези, които не търсят и не се
стремят, те няма да постигнат; дори ако времето е благоприятно, това няма
значение. А времето винаги е едно и също, времето не е нито добро, нито
лошо. Времето не е нито за просветление, нито против просветлението. В
каквото искаш да се превърне твоя живот, времето ти дава възможността.
Времето е безпристрастно. То не налага върху тебе нищо, просто ти
осигурява свободата. Можеш да станеш просветлен, толкова просветлен,
колкото желаеш или можеш да останеш толкова непросветлен, колкото
решиш. Съществуването си взаимодейства с тебе. Но посочената идея
възниква отново и отново. Срещал съм много свещени книги от цял свят;
хората мислят: "Какво ще стане с другите в бъдеще?"
Тази идея упорито съществува дори в обикновените хора. Можеш да
срещнеш кой и да е възрастен човек и той говори за своето време. Онези
72
хубави дни, онези златни дни, които те са изживели, са нещо специално; сега
не е останало нищо. И помни, когато остарееш, ще разправяш на децата си
същите дълги приказки, изпълнени с хвалба приказки и отново ще казваш:
"Онези бяха истинските времена."
Слушах за един човек, който посетил Париж, когато бил на осемдесет
години заедно с жена си, която била почти на седемдесет и осем. Огледали
се наоколо; старият човек казал: "Нещата са се променили: Париж вече не е
Париж. Бях тук преди петдесет години, когато бях на тридесет – това беше
истинския Париж."
Жената се засмяла и тъй като жените са по-земни, по-прагматични, казала:
"Моето мнение е друго. Мисля, че ти вече не си ти, това е всичко. Париж си
е същият. Погледни само младите хора – те се радват в същата степен, в
която и ти трябва да си се радвал, когато си бил млад."
Слушал съм, че това били първите думи, произнесени от Адам, когато Адам
и Ева били изгонени от Рая. Той казал на Ева: "Виж, виж кога живеем, в
какви велики революционни времена."
Естествено, да бъдеш изгонен от градината на Едем, трябва да е било
голяма криза; никой след това не е преминавал отново през такива кризисни
времена.
Буда казва: "Не говори така, Субхути." Защо? Защото времето е с едно и
също качество. Времето и пространството не са развалени от тебе, не могат
да бъдат развалени. Ти дори не можеш да хванеш времето и пространството.
Как можеш да ги развалиш? Те не са замърсени. Можеш да замърсиш
въздуха и морето, но не можеш да замърсиш времето, можеш ли?
Как можеш да замърсиш времето? Не можеш дори да го хванеш. Докато го
хванеш и то вече е отминало. Докато осъзнаеш момента и моментът вече е
изчезнал. Вече се е превърнал в минало. Вече се е превърнал в история. Не
можеш да замърсиш времето. Времето е едно от най-чистите неща, то винаги
е чисто.
Затова Буда казва: "Не говори така, Субхути. Да, дори тогава ще има хора,
които ще разберат истината." Винаги ще има хора, които ще разбират
истината, защото истината не е качество, което понякога се проявява, а
понякога не се проявява. Истината винаги е налице. Именно това се нарича
истина – това, което съществува винаги.
Истината няма работа с времето, тя е вечна. Можеш да достигнеш до
истината през деня, можеш да я достигнеш през нощта, можеш да достигнеш
до нея на пазара, можеш да достигнеш до нея в Хималаите, можеш да
достигнеш до истината като мъж или като жена, като дете, млад човек или
старец. Можеш да достигнеш до истината във всеки момент, на всяко място,
защото истината винаги е достъпна, просто ти трябва да станеш достъпен за
нея.
73
И Буда казва: "Дори една единствена мисъл на спокойна вяра е способна да
трансформира човека." Една единствена мисъл на спокойна вяра. Какво
представлява вярата в смисъла, който Буда влага в тази дума? Обикновено
вярата е страх, вярата не е нищо друго, освен страх. Ако посетиш църквите,
храмовете или ашрама на някой гуру, ще видиш хора, които се страхуват,
уплашени хора – уплашени от живота и уплашени от смъртта, които търсят
просто убежище в някое божество; чувстващи се безпомощни, търсещи
сигурност някъде; или на които им липсват бащите и майките и те
проектират някакъв баща или майка на небето.
Те не са пораснали, не могат да живеят без своите мама и татко. Таткото
може да е мъртъв, майката може да не е вече сред живите, но те си остават
деца. Трябва им някаква престилка, за която да се държат, нуждаят се от
някого. Не могат да живеят самостоятелно, не могат да повярват в себе си.
Когато се страхуваш и заради своя страх ставаш религиозен, тази религия
е фалшива. Тази религия е вид маймунска религия, религия, при която
подражаваш на нещо като маймуна, имитаторска религия. От страха се
поражда подражанието. Какво има предвид Буда, когато използва думата
"вяра"? Неговата дума е шадха. Санскритската форма на шадха е шрадха; тя
не означава в действителност вяра, означава увереност, вяра в себе си. Това
е напълно различна религия. Буда я нарича правилната религия, а другата
религия нарича погрешна религия.
Ако пристъпиш към реалността в резултат на страха и треперенето,
подхождаш по погрешен начин и каквото и да видиш или почувстваш, ще
бъде невярно. Очите ти не са наред, сърцето ти не е наред. Истината не може
да се познае в резултат на страха, истината може да бъде позната единствено
в резултат на безстрашието. Необходима е Шадха, необходима е увереност
в себе си, доверие в собственото си същество. Човек трябва да се обръща към
реалността в резултат на доверието, не на страха. Същността на доверието
или вярата е отпускането. Страхливият човек никога не може да се отпусне.
Той винаги е в защитна позиция, непрекъснато защитава себе си, постоянно
се бори, постоянно е враждебно настроен. Дори молитвата му, медитацията
му, не са нищо друго, освен стратегия за защита на себе си.
Човекът на вярата знае как да се отпусне, човекът на вярата знае как да се
предаде, човекът на вярата знае как да се носи заедно с течението на реката,
а не да се бори с него. Той се носи с потока натам, накъдето го отведе.
Притежава смелостта и увереността, че може да се носи с течението.
Такъв е и моят опит и наблюдение. Когато при мен дойде някой страхлив
човек, той не е способен да се предаде, въпреки че си мисли, че е толкова
силен, че не може да се предаде. Никой не обича да се чувства слаб; особено
не го обича слабакът. Не искат да разберат, че са слаби, че са страхливи.
Считат, че са много силни – не могат да се предадат.
74
Моето собствено наблюдение е, че колкото по-силен е човекът, толкова по-
лесно е предаването. Единствено силният човек може да се предаде, защото
вярва в себе си, уверен е в себе си, знае, че може да се отпусне. Той е
безстрашен. Готов е да изследва непознатото, готов е да отиде в
неизследваното. Пътуването в непознатото го изпълва с трепет. Иска да го
опита, каквато и да е цената и какъвто и да е риска. Желае да живее в
опасност.
Човекът на вярата винаги живее в опасност. Опасността е неговото
убежище, несигурността е неговата сигурност и изпълненото с опасности
дирене е неговата единствена любов. Иска да изследва, иска да достигне до
самия край на съществуването или до самата дълбочина на съществуването,
или до самата висота на съществуването. Иска да знае какво представлява
то – "Какво е това, което ме заобикаля? Какво е това, което продължавам да
наричам "Аз"? Кой съм аз?"
Силният човек е готов да се предаде. Знае, че няма нужда да се страхува.
"Принадлежа на битието. Не съм чужденец в него. Битието ме е отгледало,
битието не може да е настроено враждебно към мене. То ме е довело тук. Аз
съм замисъл на битието. Битието притежава определена съдба, която да
осъществи чрез мене."
Силният човек винаги чувства, че съществува съдба: "Аз съм тук, за да
извърша нещо, от което битието се нуждае и освен мене и никой друг освен
мене не може да го направи, иначе защо съм създаден?" Затова винаги е готов
да навлезе в мрака, да търси, да изследва. Това Буда нарича шадха, вяра. По-
добре е да се преведе като увереност.
"Дори една единствена мисъл на спокойна вяра." Сега добавя още едно
определение към нея – спокойна вяра. Можеш да притежаваш определен вид
вяра. Тя може да не е спокойна и ясна, може да е изпълнена с шум. Това няма
да ти помогне, няма да те отведе далече. Вярата трябва да е ведра и спокойна.
Вярата трябва да произтича от тишината, не от шума на ума. Вярата не
трябва да бъде вярване. Вярването винаги е шумно.
Избираш едно вярване за сметка на друго. Естествено възниква борба; това
е избор. Около тебе съществуват хиляди вярвания, копнеещи за твоето
внимание: християнството, индуизма, мюсюлманството, будизма,
джайнизма – хиляди вярвания. На земята съществуват триста религии и
всяка от тях притежава много секти. Разбира се, че ще си съперничат, за да
те спечелят, желаят да те притежават и разбира се умът ти се обърква и се
колебае: какво да избера, какво да не избера, с кого да тръгна?
И дори ако избереш от този шум и бъркотия, една част от ума винаги ще
продължава да казва: "Не постъпи правилно." И тази част ще си отмъсти.
Рано или късно тази част ще се наложи и ще разруши твоето същество, и ще
те разкъса.
75
Буда казва, че е необходима спокойна вяра. Какво представлява спокойната
вяра? Вяра, която е резултат не от избора, а от разбирането. Онзи ден
получих писмо от Чинтана. Тя е била християнска монахиня и се разкъсваше
на части. Не можеше да реши, дали да остане с мене или да се върне обратно
в своя манастир. Каквото и да прави сега, ще е резултат от хаоса. Ако реши
да остане с мене, една част от ума ще продължи да се бори с нея. Ако реши
да се върне в манастира, една част от ума ще продължи да иска да бъде тук.
Каквото и да избере, ще е погрешно. Изборът сам по себе си е резултат от
бъркотията, безпокойството. Ще е вид потискане. Ако избере манастира, ще
потисне любовта си към мене. Ако избере мене, ще потисне желанието си за
манастира – уединението, изолацията, сигурността, удобството на
манастира.
Сега, какво ще предложи Буда на Чинтана? Буда ще предложи: медитирай,
не прави избор. Няма за къде да се бърза. Бъди без избор. Медитирай, моли
се, утихни все повече и повече. Ще настъпи момента, в който, като резултат
от спокойствието, ще дойде и изборът. Не че ще избереш в противовес на
някоя от твоите части; просто в резултат на спокойствието той разцъфтява
като лотос. Това е тотално разцъфтяване, цялото ти същество е с него. Това
не е избор в противоположност на някаква друга възможност. Това е твоят
аромат. Тогава не си разкъсван на части. Това Буда нарича спокойна вяра. И
казва, че дори една единствена мисъл на спокойна вяра може да
трансформира човека.
Това е моето предложение към Чинтана. Днес тя може би е още по-
разтревожена. Но няма да предложа да избере мене или манастира. Недей да
избираш. Чакай, бъди търпелив. Нека Бог избере вместо тебе. Медитирай.
Как можеш да избереш? Все още не си достатъчно мъдър, за да правиш
избор. Моли се и чакай.
И не прави номера – защото можеш да правиш номера със собствения си
ум. Можеш да имаш собствена идея – в действителност си избрал – и след
това можеш да чакаш, а от задната врата можеш да насилиш своя избор и да
си вярваш, че това е изборът на Бога. Не, когато казвам да не правиш избор,
не прави избор. Забрави за избирането. Как можеш да избираш?
Медитирай, стани ведър, тих, спокоен. Един ден, когато в ума няма да има
мисъл, внезапно ще усетиш, че нещо е било решено, но не си ти този, който
го е решил; това е решение на Бога. Тогава каквото и да е то, е хубаво.

76
Сега трябва да се разберат тези две неща. Едното е думата "Татхагата". Това
е много странна дума и има две значения, абсолютно противоположни едно
на друго, две значения диаметрално противоположни едно на друго. Това е
много странна дума. Първото значение е татх-агата: това означава така
пристигна. Второто значение е: татха-гата: означава така замина. Едното
значение е така пристигна, другото е така замина.
Някои хора са избрали първото значение – така пристигна. В такъв случай
това означава човек, който не идва сам, който няма стимул, за да дойде тук.
Мм? Това християните харесват за Христос. Той е изпратен от Бога. Той
няма никакъв мотив, никакво желание, което да се изпълни тук. Пристигнал
е като пратеник.
Това мюсюлманите харесват за Мохамед. Наричат го Пайгамбер,
пратеника. Не е пристигнал поради някакви свои желания, които да
удовлетвори тук. Той е напълно задоволен, няма причина да е тук. Другите
са тук поради някаква причина, те не са пристигнали просто така.
Пристигнали са заради своето желание. Желаят да дойдат, затова са дошли.
Буда е дошъл, не защото е желаел да дойде; той е изпратен от самото битие.
Битието е приело неговата форма. Това е безпричинно, немотивирано,
неиндивидуално желание. Това е първото значение на татхагата – така
пристигна.
Други избират второто значение – така замина. Това означава човек, който
вече е заминал оттук. Ако навлезеш дълбоко в Буда, няма да откриеш никой
там; той е напуснал убежището. Вече не съществува в тялото, вече не
присъства в тялото. Станал е празен. Той е напълно преуспял, съвършено
заминал за другия бряг. Истинското му съществуване е на другия бряг; на
този бряг се движи само сянката.
Но моят личен избор е и за двете заедно. Бих желал да изтълкувам думата
"Татхагата" като "така пристигна, така замина", подобно на вятъра. Вятърът
пристига не заради никаква собствена причина, не заради някакъв собствен
мотив. Той се е предал абсолютно на съществуването. Където и да го изпрати
съществуването, той отива. Където от него има нужда, той пристига. Той не
притежава собствени цели. Той не казва: "Ще вървя само на север. Няма да
ходя на юг, омръзнал ми е юга." Или, "Ще ходя само на изток; аз съм твърде
религиозен вятър." Или, "Ще се насочвам единствено на запад; искам да се
наслаждавам на живота." Не, вятърът не казва нищо. Където възникне
необходимост, там отива вятърът. "Така пристигна, така замина".
И когато пристигне на това място, няма да се държи за него. Вятърът идва
и си отива. Той не казва: "Сега съм пристигнал и съм употребил толкова
много усилия, за да пристигна, че няма да замина. Сега ще остана тук. След
толкова дълго пътешествие, пресичайки толкова много морета и планини,
77
съм пристигнал тук. Сега няма да вървя, ще остана тук. В противен случай,
каква е целта на моето пристигане тук?" Не, вятърът идва и си заминава.
Буда е като вятъра. Така пристигна, така замина. Никакво привързване.
Неговото пристигане и заминаване е мистериозно. Неговото пристигане и
заминаване е непредсказуемо, необяснимо, защото единствено мотивите и
причините могат да бъдат обяснени. При върховното състояние на
просветлението, в тази чистота, нещата са мистериозни, нещата просто се
случват. Човек никога не знае защо; не е необходимо да питаш "защо".
Всичко е красиво и благословено.
Пристигането е благодат, заминаването е благодат. Да бъдеш в тялото е
благодат, да напуснеш тялото е благодат. Да имаш битие е благодат, да
изчезнеш в битието е благодат. Всичко е благодат.
Вкусът на просветлението е този на благодатта. Каквото и да се случи, няма
никаква разлика, няма значение. Няма избор, няма мотив, няма желание.
Нещата се случват от само себе си; те са много загадъчни. Затова Буда не
може да се обясни. Буда може да се изживее, оттук и необходимостта от
ученичеството.
Понякога при мен идват хора и ме питат: "Каква е необходимостта от това
да стана санясин?" Необходимостта е в това, че без да станеш санясин, не
можеш да опиташ вкуса ми. Необходимостта е в това, че без да станеш
санясин, никога няма да се приближиш близо до мене, никога няма да
изживееш този оргазъм, който е възможен, когато съпреживяваш дълбоко
заедно с мене.
Саняс е съпреживяване – да бъдеш напълно с мене, съвършено с мене, да
изоставиш всички защити, да дойдеш толкова близо, че моята празнота да
започне да прелива в тебе, да се приближиш толкова много, че да не
съществуват повече граници, че да започнем да се припокриваме. Заради
това изживяване е необходим саняс. И един Буда може да бъде познат само
по този начин, няма друг начин.
Другото нещо, което трябва да се разбере, е: той казва "Видял съм с окото
на Буда, познал съм с познанието на Буда." Какво представлява това Буда-
око и това Буда-познание? Това, което в йога е известно като третото око или
в индуизма е известно като Шива-нетра, окото на Шива, в будистките
трактати се нарича Буда-око.
Имаш две очи: те са символ на дуалността, ти си разделен. Когато
постигнеш едно единствено зрение, когато в теб възникне третият поглед,
който е неделим, тогава започваш да виждаш единството на битието. Все
едно си счупил огледало и след това всички парчета отразяват толкова много
твои образи. Имаш само един образ, но парчетата на огледалото отразяват
хиляди образи. Ако сглобиш отново това огледало, отново се появява едно
лице.
78
Реалността е една, но ние имаме две очи, оттук навсякъде реалността се
разделя. Например, едно нещо наричаш любов, друго нещо омраза. Любовта
и омразата не са точните термини, с които да ги опишеш. Енергията е една и
съща – тя е любов-омраза. Това "и" трябва да се изпусне. Всъщност, не
можеш да поставиш дори тире между двете: любовомраза е една дума.
Деннощ е една дума, животсмърт е една дума, нещастиещастие е една дума,
болкаудоволствие е една дума, материяум е една дума. Но понеже имаме две
очи, всичко е разделено на две и след това спорим непрекъснато.
В продължение на пет хиляди години хората спорят, дали човек е тяло или
душа. Не съществуват две неща. Тялото не е нищо друго, освен външната
форма на душата, а душата не е нищо друго, освен вътрешната форма на
тялото. Те не са две отделни неща. И Бог и света не са две неща. Творецът и
творението са едно.
Това се нарича Буда-око – да достигнеш точката, в която двете очи се
сливат и смесват, и се превръщат в едно. Исус казва: "Ако очите ти са като
едно, цялото ти същество ще се изпълни със светлина." Това представлява
просветлението.
Няколко думи на Исус са много хубави: "Когато направиш двете едно,
когато направиш вътрешното като външното и външното като вътрешното,
и горното като долното, и когато превърнеш мъжкото и женското в едно
единствено цяло, така че мъжкото да не е мъжко и женското да не е женско,
тогава ще влезеш в Царството."
Или пак: "Невъзможно е да яздиш два коня и да опънеш два лъка; и е
невъзможно за слугата да служи на двама господаря, в противен случай ще
почиташ единия и ще обидиш другия." "Но ако очите ти са като едно, тогава
цялото ти същество ще се изпълни със светлина."
В будистката традиция тази цялост на погледа, тази нефрагментарност на
погледа, този тотален поглед, този цялостен поглед, се нарича Буда-око. И
всичко, което се види с окото на Буда е Буда-познание. Когато притежаваш
Буда-око и гледаш на света с него, то обединява всичко и тогава можеш да
познаваш цялостно, не преди това. Преди това, твоето познание винаги е
частично, фрагментарно, изкривено.
Сега сутрата.
И защо?
не възниква никакво възприемане на себе си,
никакво възприемане на някакво същество,
никакво възприемане на някаква душа,
никакво възприемане на някакъв индивид.
79
Нито пък тези Бодхисатви имат
някакво възприемане на дхарма
или възприемане на не-дхарма.
В тях не съществува
нито възприемане, нито не-възприемане.
Тези осем неща са известни като осемте бариери пред мъдростта. Първо,
това е определението на Бодхисатва. Кой е Бодхисатва? Този, който е
преодолял осемте бариери на погрешното отношение, на погрешен подход
към живота.
Първото: няма никакво възприемане на себе си. Трябва да се разберат
следните четири думи – те са почти синоними, но само почти: собствения аз,
същество, душа, човек. В речниците се определят почти по един и същи
начин, но Буда влага в тях различни оттенъци и те притежават различни
оттенъци, леки различия.
Първо, собственият аз означава Егото – "мое", "Аз" – като разграничаване
от петте елемента, които ме образуват. Човек е съставен от пет елемента,
просто е комбинация на тези пет неща. Разделяте ги и човекът изчезва. Буда
казва, че не съществуват други, освен тези пет. Прилича на колесница:
отстраняваш една по една нейните части, махаш колелата, махаш конете,
махаш и всичко останало и ако накрая искаш да видиш колесницата, нея я
няма, защото тя е просто комбинация от тези части.
Това е едно от най-великите прозрения на Буда; нито една друга религия не
се е издигнала до тази висота. Всички останали религии са се задоволили с
някаква идея за собствения аз, с някаква идея за Егото. Колкото и да са
изтънчени, колкото и свещени да са, колкото и добродетелни да са, но е
останала някаква идея за Егото. Наричаш я собствен аз, наричаш я душа,
наричаш я атма; как я наричаш, няма значение. Буда е твърде, твърде ясен
по отношение на това – че най-дълбокият ти пласт се състои от празнотата.
Там няма Его.
И така, първото, собствения Аз, означава "Аз съм отделен от изграждащите
ме елементи". Буда казва, че ти не съществуваш, само елементите
съществуват. Ти си абсолютна празнота. Второто е съществото – съществото
означава индивидуалността, идеята, че си тъждествен със самия себе си в
различните моменти. Казваш: "Някога бях дете, сега съм пораснал, а след
това ще остарея." Имаш някаква идея, за която упорстваш. Някога си бил
дете, след това порастваш – но оставаш същия. След това ще остарееш и ще
си същият. Буда твърди, че във всеки момент се променяш.
Той е в съвършено съответствие с Хераклит. Не можеш да стъпиш два пъти
в една и съща река. Реката не престава да тече. Когато си бил дете, си бил
една индивидуалност, сега си друга. Когато остарееш ще бъдеш различна
80
индивидуалност. Всъщност, всеки ден ти си различен, във всеки момент си
различен.
Защо тази идея упорства: "Аз съм един и същ"? Упорства, защото
промяната е много фина, а погледът ти не е. Все едно да запалиш фенер през
нощта, свети през цялата нощ, а на сутринта го загасваш и казваш:
"Пламъкът, който духнах, е същият." Не е. Пламъкът непрекъснато се е
променял, изчезвал, появявал се е нов пламък във всеки момент. Но между
два пламъка, изчезващият и появяващият се, има толкова малка пауза,
толкова фина, че ти не можеш да я видиш. Оттук идва идеята за
индивидуалността, за съществото.
Буда казва, че животът е като процес, не е като предмет. Той е непрекъснато
движение. Животът е река. Буда казва, че ако искаме да сме истинни спрямо
реалността, трябва да изхвърлим всички съществителни от езика; само
глаголите са истинни. Реката не е истинна, речеенето е истинно, дървото не
е истинно, дървенеенето е истинно, любовта не е истинна, любенето е
истинно. Животът се състои от глаголи, не от съществителни.
Третото нещо е душата: идеята за свръхсила, пребиваваща в тялото;
обединяваща и съживяваща сила, отделена от всичко останало. Буда твърди,
че не съществува свръхсила. Вътре в тебе нищо не пребивава. Ти не си като
къща, в която живее стопанинът. Това, което обитава вътре, е пустотата.
И четвъртото е идеята за човека, индивида; вярата в едно постоянно
същество, което ще се преселва от прераждане в прераждане. Това Буда
нарича индивид – че ти ще умреш и твоят индивид ще бъде веднага роден в
някаква друга утроба. Непрекъснатостта съществува, но индивидът не
съществува.
Това проникновение на Буда е така съвършено уникално, че дори тази
страна, такава религиозна страна като Индия, не може да го преглътне.
Приели са го, като че ли Буда е решил да разруши цялата основа на
религията. Той даде напълно различен поглед, много по-висш поглед от
обикновените понятия за душа, собствен аз и т.н. Защото в тези понятия
твоето Его продължава да се крие по различни начини и да продължава да
съществува.
И защо?
не възниква никакво възприемане на себе си.
81
Когато човек се обърне навътре, когато съзнанието ти се обърне навътре и
погледне в собственото ти същество, не открива нищо:
не възниква никакво възприемане на себе си,

никакво възприемане на някакво същество,
никакво възприемане на някаква душа,
никакво възприемане на някакъв индивид.
Тези четири неща се разтварят незабавно.
Нито пък тези Бодхисатви имат

някакво възприемане на дхарма
Дхарма означава положителния елемент в живота, недхарма означава

отрицателния елемент в живота. Положителното и отрицателно, Буда казва,
че дори и те не са истинни, те изчезват. Няма възприемане на дхарма.
Отвътре не можеш да срещнеш положителната реалност, нито можеш да
срещнеш отрицателната реалност. Просто се срещаш с тоталното нищо.
И помни, това нищо не трябва да се счита като синоним на отрицанието на
реалността, на отрицателността. Нищото означава отрицание на
положителното, отрицание на отрицателното. Изчезнали са и двете,
дуалността не съществува повече. Това е съвършеното безмълвие. Да не
откриеш нищо, да не откриеш себе си, ти си свободен.
Когато другите говорят за свободата, винаги имат предвид, че ти ще бъдеш
тук, свободен. Когато Буда говори за свободата, казва, че ще си свободен, ти
няма да съществуваш. Как можеш да бъдеш в свободата? Ако съществуваш
в свободата, тогава ще остане един вид затворничество. Ти не можеш да
бъдеш свободен. Когато ти не съществуваш, настъпва свободата. Когато ти
съществуваш, свободата отсъства.
И седмото: никакво възприемане. Когато няма какво да се види, как можеш
да видиш, че това е някакво възприемане? Никакъв собствен аз, никаква
положителност, никаква отрицателност. Когато няма какво да се види, не
можеш да видиш, че се е осъществило възприемане. Възприемането се
нуждае от нещо, което да възприеме. И така, седмото нещо: не съществува
никакво възприемане. Но в такъв случай можеш да кажеш: "В такъв случай
не съществува ли отрицанието на възприемането?"
Буда казва, че когато не съществува никой, който да види и нищо, което да
се види, как може да съществува отрицанието на възприемането? Той е
унищожил всички корени на Егото, всички фини пътища на Егото. Това са
осемте бариери. Когато всички са изчезнали, човек се превръща в
Бодхисатва.
82
След това се появява нов проблем: "Как да се остане на този бряг?" Само
тогава имаш какво да споделиш – своето нищо. Тогава имаш какво да
разделиш – своя рай. Тогава има какво да споделиш – съвършеното си
съществуване. Но как да останеш на този бряг? Как да останеш тук още
малко?
И Буда казва:
И защо?
Ако, Субхути, тези Бодхисатви
биха имали възприемане или на дхарма,
или на отрицанието на дхарма,
щяха, поради това, да са сграбчени от Аза,
от съществото,
от душата,
от индивида.
Ако видиш нещо отвътре, помни, все още си отвън. Ако видиш нещо, дори
и Кришна, свирещ на своята флейта или Исус, разпънат на кръст с кръв,
капеща от ръцете му, или Буда, седящ безмълвно под дървото Бодхи, ако
срещнеш нещо отвътре, помни, все още си отвън. Затова Буда казва: "Ако ме
срещнеш на пътя, незабавно ме убий."
Човек трябва да достигне до точката, където няма какво да се види. Когато
няма какво да се види, гледащият също изчезва. това е мястото, което трябва
да запомниш. Много е трудно да го разбереш. Този, който вижда, съществува
единствено заедно с вижданото. Затова Кришнамурти непрекъснато повтаря:
"наблюдателят е наблюдаваното". Когато няма какво да се види, как можеш
да съществуваш като виждащ? Когато изчезне съдържанието и това, което
го съдържа, също изчезва. Те съществуват заедно, те са двете страни на една
и съща монета.
Буда твърди, че не съществува такова нещо като духовно преживяване;
всички преживявания са не-духовни. Мм? Идва някой и казва: "Моята
кундалини се издига." Гопи Кришна твърди в Кашмир, че неговата кундалини
се издига. Това не е духовно, нито една кундалини не е духовна. Това е
физически феномен, феномен от света и може да ти достави удоволствие,
точно както и сексът може да ти достави удоволствие. Същата енергия се
издига нагоре. Тя няма работа с духовността, най-малкото с това, което Буда
има предвид под духовност.
А Гопи Кришна твърди, че е постигнал, защото неговата кундалини се е
издигнала, достигнала е до Сахасрара, седмата чакра и той се е превърнал в
творец. Затова започнал да пише поезия. Тези поеми са чисти глупости. Ако
83
доказват нещо, то просто опровергават цялата кундалини. Никога не съм
срещал толкова глупава поезия – като на някой ученик от училище.
Понякога дори и те пишат по-хубави неща.
Можеш да срещнеш само едно подобно нещо и това е Шри Чинмой. Той
пише поезия. За една нощ ще напише хиляда стихотворения. Дори да се
нарекат стихотворения е преувеличено. Те не са дори и проза, не притежават
никаква поезия в себе си.
Но тези хора смятат, че са достигнали до духовното творчество, понеже
кундалини се е издигнала. Някой е видял светлина в главата и си мисли, че
просветлението е настъпило – "Защото видях светлина. Когато затворя очи,
виждам ярка светлина". Не казвам, че не може да се види светлина и не
твърдя, че кундалини няма да се издигне. Тя се издига толкова лесно, можете
да го видите тук: толкова много санясини са в това състояние, за което Гопи
Кришна мисли, че е кундалини. В това няма нищо за хвалене.
Всяко преживяване задължително е външно, защото ти си преживяващият
и преживяването е тук, срещу тебе. Когато изчезнат всички преживявания,
се появява духовността. Но тогава възниква един феномен: когато изчезнат
всички преживявания, преживяващият също изчезва. Вследствие на това той
изчезва, защото не може да съществува без преживяванията. Той се
подхранва от преживяванията. Когато си заминат и преживяванията, и
преживяващият, ти се превръщаш в Бодхисатва.
"А защо?
Защото Бодхисатва не трябва да е хванат
от дхармата или от отрицанието на дхармата.
Затова това изказване е било проповядвано
от Татхагата
със скрито значение:
"От онези, които познават беседата
върху дхарма, подобна на сал,
дхармите трябва да се изоставят,
още повече и отрицанието на дхармите."
Буда казва, че всичко трябва да бъде изоставено – дхарми, отрицание на

дхарми, преживявания, велики преживявания, духовни преживявания и
накрая и самият преживяващ. Всичко трябва да се остави. Когато не остане
нищо, дори и следа от него, нито дори идеята, че сега няма нищо...
Дори ако остане идеята, че сега няма нищо, всичко е тук. Тази идея е
достатъчна, за да включи целия свят. Ако кажеш: "Сега не съществува
нищо", не си постигнал целта. Не можеш дори и това да кажеш – че няма
84
нищо. Кой го казва? Кой наблюдава? Съществува абсолютна тишина,
съвършена тишина.
Затова Буда казва, че дхарма, религията, е като сал. Това са негови
забележителни думи. Буда казва в "Маджджхима никая": "Използвайки
образа на сала, приятели, ще ви уча за Правилото, като за нещо, което трябва
да бъде забравено, а не да го носите със себе си. Ако някой е пресякъл с
помощта на сал голямо водно пространство, от една страна пълно със
съмнения и страхове, от другата страна сигурно и свободно от страховете,
тогава той не трябва да го слага на раменете си и да го взема със себе си, но,
въпреки че му е бил от голяма полза, трябва да го остави и да приключи с
него. По този начин, братя, схващайки образа на сала, трябва да забравим за
правилните пътища, а не да говорим за неправилните пътища."
Всички методи – йога, тантра – всички техники, всички медитации и
молитви, са стратегии за достигане до другия бряг. След като си го
достигнал, те трябва да бъдат оставени. Изпитвай благодарност, но не ги
носи върху раменете си, в противен случай ще бъдеш глупак.
Или, Буда казва отново: "Примерът със сала показва, че дхарма трябва да
се приеме като нещо временно, като средство за постигането на дадена цел.
Същото важи и за пустотата, отрицанието на дхармите. Този извод
навсякъде е бил илюстриран с лекарството, което може да излекува всяка
болест. След като лечението е било успешно, то трябва да бъде отстранено
заедно с болестта, защото по-нататъшното му прилагане ще разболее отново
човека."
Буда казва: "Привързването към пустотата е болест, както и привързването
към съществуването. Тези, които продължават да използват лекарството на
пустотата, след като са се излекували, само ще се разболеят отново."
Запомни, най-напред човек трябва да зареже всичко и да стане празен, а
след това трябва да отстрани и тази празнота. Празнотата е само лекарство.
Буда е прав, когато твърди: "Аз съм лекар, не съм философ." Той не ти дава
учение, за което да се хванеш. Това, което ти дава, е временно, условно и
един ден то трябва да се отстрани и забрави.
Когато изчезне всичко – светът и Бога, материята и ума, тялото и душата,
ти и аз – когато изчезне всичко и накрая идеята, че всичко е изчезнало, също
изчезне, ти си пристигнал, станал си Бодхисатва. Тогава проблемът е: как да
се задържиш на този бряг, как да останеш тук дори един единствен миг?
Изработваш читтопад, голямо решение: "Има и други, които се лутат в
тъмнината. Аз съм постигнал. Трябва да го споделя с тях." Като резултат от
читтопад, като резултат от създаването на един нов ум, можеш да се
задържиш, защото старият ум е изчезнал. Когато старият ум изчезне, не
можеш да останеш тук. Трябва да създадеш един нов ум.
85
Две думи, които трябва да бъдат разбрани: едната е страст, другата е
състрадание. И двете съдържат в себе си "страст". Страстта е старият ум,
умът, пълен с желание. Когато са изчезнали всички желания и старият ум е
изчезнал, ще трябва незабавно да създадеш състрадание, за да можеш чрез
състраданието да останеш тук. За кратко време ще можеш да помогнеш на
малцина да отправят очи към другия бряг. За кратко можеш да посочиш
посоката на малцина, да посочиш пътя.
Господарят попита:
Как мислиш, Субхути
Съществува ли някаква дхарма,
която на Татхагата е изцяло позната като
"най-правилното и съвършено просветление"?
Това е един от методите на Буда – понякога пита своите ученици: "Какво

мислиш, Субхути? Мислиш ли, че съм постигнал истината, дхарма или че
проповядвам истината на хората? Какво е твоето мнение?"

която на Татхагата е изцяло позната като
"най-правилното и съвършено просветление"?
Или, съществува ли някаква дхарма,
която Татхагата е показал?"
Субхути отговори: "Не".
Много е лесно да се хванеш в капана на Буда; въпросът беше труден.

Въпросът беше такъв, че човек е склонен да каже да. "Да, Буда е постигнал,
в противен случай, кой друг е постигнал?" Но самата идея за постигането
няма да е духовна. А Буда казва, че няма нищо за постигане и никой, който
да постигне.
А за Субхути би било много, много лесно да отговори: "Да, Господарю. Ти
си проповядвал, както никой друг не е проповядвал, показвал си, както
никой друг не е показвал." Но ако няма нищо за постигане, какво тогава може
да бъде показано? Ако не съществува нищо за постигане и никой, който да
постигне, кой може да го покаже и какво има да се покаже?
Но Субхути не е бил заблуден от въпроса на Буда:
"Не, доколкото разбирам
какво е казал Господарят.
И защо"
86
Тази дхарма, която на Татхагата
е напълно позната или показана,
тя не може да се улови,
за нея не може да се говори,
тя не е нито дхарма,
нито отрицание на дхарма."
И така, най-напред той казва: "Не, ти не си постигнал нищо, защото няма

нищо за постигане, ако съм те разбрал правилно. И как можеш да покажеш
това нещо, което е над нещото, а също така е и над нищото? Как можеш да
го покажеш? Няма начин да го уловиш, няма начин да го изкажеш, защото
то не е нито положително, нито отрицателно." Езикът е способен да улавя
единствено положителното и отрицателното; това, което се издига и над
двете, е неуловимо.
И отново, последното нещо, което казва, е:
"А защо?
Защото един Абсолют екзалтира
Светите Хора."
Абсолют означава отвъдното, трансцеденталното това, което е над любовта

и омразата това, което е над живота и смъртта това, което е над деня и нощта
това, което е над мъжа и жената това, което е над рая и ада това, което е над
всички двойнствености, това е абсолютът – и Абсолютът екзалтира
Светите Хора. Абсолютът те екзалтира.
Санскритската дума за това е много богата. Тя е прабхавийта. Означава
много неща. Съдържа изобилие от значения. Означава "издигнат от",
"възхвален от", "получил силата си от", "дължи светлината си на". Луната
отразява светлината на слънцето – тя е прабхавийта, тя е само огледало.
Такъв е и Буда. Буда е празно огледало. Той просто отразява
съществуването такова, каквото е – ятха бхутам. Не казва нищо.
Огледалото не казва нищо, огледалото няма какво да каже; то просто
отразява. Няма да прави нещо с това, което съществува, то само го отразява
такова, каквото е – ятха бхутам.
В Буда се отразява съществуването. Абсолютът екзалтира, Абсолютът е
отразен. Буда не прави нищо.
Истинският учител е само огледало; той просто отразява това, което
съществува. Не притежава философия, която да проповядва, никакво учение,
което да предлага. Съществуването е неговата философия, животът е
87
неговото учение. Няма какво да изучава, няма стимул за нищо. Самият той
не съществува, това е начинът, по който се превръща в огледало.
Бодхисатвата е на прага, да се превърне в огледало. Ако създаде нов ум, нов
път, читтопад, на състрадание, ще се задържи на този бряг още малко. Това
е цяло чудо, защото той вече не принадлежи на този свят. Светът не
съществува вече в него и все пак това става, това чудо става.
Съществуването на Буда тук, на този бряг дори за няколко дни или за
няколко години, е чудо, най-голямото чудо. Веднъж при Буда дошъл един
човек и попитал: "Защо не ни покажеш някои чудеса?" А Буда отговорил:
"Аз съм чудото."
88
Глава 6. БОДХИСАТСТВОТО
Какви са всички тези глупости относно Бодхисатвите" Не вярвам на

нито една дума.
Няма такова нещо.
Да, Самендра, всичко това е безсмислица. Но ще трябва да разбереш

думата "безсмислен". Тя е над разума. Няма нужда да вярваш в нея – не
можеш да вярваш в нея. Тя не е преживяване на разума. Но е вярна,
абсолютно вярна. Случва се. Докато не стане, няма начин да се повярва в
нея, а няма и нужда. Буда никога не се е отнасял благосклонно към всякакъв
вид вярване. Всичко, което казва, е преживяване, личен опит. То е нещо над
разума.
Обикновено използваме думата "безсмислен" за това, което е под ума. Но
съществува и нещо, което е над ума – и то също е безсмислено. Умът не може
да получи никакъв смисъл от него. Докато умът не изчезне, няма да можеш
да видиш, какво е това Бодхи-същество. То не е предмет; то е едно
преживяване.
Познаваш желанието, познаваш страстта, познаваш секса, познаваш
любовта. Опитай се да го обясниш на някое дете, в което сексуалното
желание все още не е приело форма и то ще ти каже, че всичко това е
безсмислица. Опитай се да го обясниш на някое четиригодишно дете – че си
влюбен – и то ще те гледа с невярващи очи: за какво ми говориш? Какво
представлява тази глупост "любов"?
И цялата романтика, цялата поезия, които трептят в сърцето ти, не могат да
се изкажат пред детето. То все още не е опитало от това преживяване, не го
осъзнава. В него не се е появило желанието. Буда нарича това желание
васана. Тази васана не се е появила в него. И докато тя не се появи, няма
начин на детето да се съобщи нещо за нея.
Същата васана, същата енергия, която се съдържа в желанието, в секса, в
любовта, един ден ще се освободи от желанието. Един ден желанието ще
отпадне. Точно както един ден тя се появява, друг ден ще изчезне. Всяко
нещо, което се ражда, ще умре, всяко нещо, което има начало, ще има край.
89
И ако животът протича естествено и спонтанно, съществува една степен,
която може да се обозначи.
Сексът възниква около четиринадесет години – сексуалната зрялост – и
детето започва да тръпне от нещо непознато и ново. В детето задухва вятърът
на желанието; велика страст и огън се надигат в него. Вече никога няма да е
тази невинност, която е било преди това желание. Никога няма да разглежда
нещата отново с тази невинност.
Ако животът протича спонтанно, естествено, в такъв случай точно
четиринадесет години преди да умреш, желанието изчезва; точно
четиринадесет години преди смъртта ти, сексът ти става безразличен. В един
момент отново ще откриеш, че блянът е изчезнал, че страстта е намаляла, че
бурята е изчезнала и настъпва тишина, абсолютна тишина. Но енергията ти
е включена в желанието; желанието е изчезнало – къде ще отиде енергията?
Все още получаваш енергия от храната, дишането, от упражненията, от
живота. Продължаваш да преобразуваш божествената енергия в човешка
енергия. Къде ще отиде тази енергия? Старият път вече не е достъпен; тя не
може да се насочи в посоката на сексуалността. Къде ще отиде? Буда има за
нея друга дума. Той я нарича каруна, състрадание.
Страстта вече не е от значение. Енергията е достъпна, великата енергия е
достъпна. Тя трябва да отиде някъде, защото енергията не може да е
неподвижна; самата природа е да бъде динамична. Започва да прелива в тебе
като състрадание. Това е Бодхисатството. Когато сексът изчезне, желанието
изчезне, бъдещето изчезне; когато внезапно се озовеш в настоящия момент,
изпълнен си с велика енергия и не можеш да я побираш в себе си, тя започва
да тече, започва да прелива от твоята чаша. Това е състрадание.
Това е Бодхисатството. То не е предмет. И обикновено не се случва, защото
хората са станали неестествени. Затова във всички езици по света, когато
някой старец се интересува от секс, за него се счита, че прави нещо
мръсно – стария мръсник. Защо мръсно? За младия не се счита, че мърсува,
а защо това е така за стария?
Фразата е дошла през вековете от древното минало. Не е било нормално,
било е ненормално – нещо не е както трябва. Било болестно състояние. В
противен случай, четиринадесет години преди смъртта, желанието трябва да
изчезне. Иначе, какво си свършил в живота, ако дори не си достигнал до тази
точка, в която желанието изчезва. Пропуснал си възможността на живота.
И запомни, аз не съм против желанието. Изцяло съм за него. Когато му е
времето, потопи се в него. И навлез в него така пълно, че когато настъпи
времето да излезеш от него, можеш да излезеш също така тотално. И само
човек, който е влязъл тотално в него, ще може да излезе тотално от него.
Човек, който е бил хладен, с половин сърце, непълен, по един потиснат начин
в него, никога няма да може да излезе от заплитането, никога няма да е
90
способен да види неговата глупост, никога няма да може да види неговата
илюзорност.
Затова не съм против желанието. Изцяло съм за него: отиди в него и отиди
тотално и с цялото си сърце. Когато му е времето, виж това, което може да
се види. Самото виждане, ще те освободи от него и един ден плодът узрява,
за да падне на земята. Когато узрелият плод падне, дървото е освободено от
бремето. Когато това стане, какво ще правиш? Енергията все още ще е
тук – дори е повече, понеже преди това е била въвлечена в толкова много
неща; сега не се занимава изобщо с нищо. Релаксиран, ще се превърнеш в
резервоар от енергия. Тази енергия ще започне да прелива от тебе без
никаква причина.
Бодхисатва е този, който притежава толкова много, че изпитва нужда да
раздава, толкова много, че когато приемеш неговата любов, неговото
същество, неговото просветление, му правиш услуга. Той е като цвете,
препълнено с аромат, което иска да бъде освободено от вятъра. Или е като
облак, пълен с дъжд, който търси зажадняла земя, която може да го приеме,
погълне. Така е и с Бодхисатвата – един облак, пълен с дъжд, носещ се
насам-натам в търсене на зажадняла душа, в търсене на някой, който да го
приеме. Бодхисатва ти е задължен, когато приемеш неговия дар.
Бодхисатството е състояние на съзнанието. То е безсмислица, вярно. То не
е нещо, вярно, Самендра – но се случва. Твърде нелогично е, изглежда
абсурдно, защото все още не е свързано с твоя опит. Но скоро много от вас
ще влязат в това царство. Виждам, че много от вас стоят на самия праг. Ти
не можеш да видиш. Аз мога да видя, че си на прага, готвейки се да направиш
последния скок. Когато това стане, тогава ще разбереш за какво говори Буда.
"Диамантената сутра" не е проповядвана пред миряни. Тя е проповядвана
само на санясини, само на тези, които са се доближили до Бодхисатството
или на тези, които са го постигнали. Защото в Бодхисатството, ако не знаеш
какво да правиш, ако не знаеш, че има начин да се облекчиш – че можеш да
освободиш своето блаженство, че не е необходимо да го държиш в себе
си – ако не знаеш нищо за това, на теб ще е ти трудно, много трудно. Самото
блаженство ще се превърне в болка в гърдите, ще се превърне в болка в
сърцето. Вместо да стане танц и песен, ще стане болезнено.
Знаеш ли, когато блаженството стане твърде интензивно, то става
болезнено. Когато светлината е прекалено интензивна, тя е твърде
ослепителна и ти почти ослепяваш. Когато любовта е прекалено много, не
можеш да я издържиш. Когато радостта е прекалено голяма, сърцето ти може
да спре; може да е твърде болезнена. А ти не знаеш нищо: когато настъпи
Бодхисатството, радостта е такава, нейната степен, блаженството е такова,
неговата интензивност, че можеш да умреш само от това или можеш да
полудееш.
91
Будизмът е единствената религия в света, в която не са известни полудели
Бодхисатви. Защо? В суфизма полудяват, в индуизма полудяват, много от
тях полудяват. Суфите имат специален термин за тях – мастас. Но в
будистката традиция не съществува нищо такова. Защо? Буда е така наясно
с всички възможности и подготвя пътя така научно, че непрекъснато ти дава
знаци, посоки, предложения, за тези моменти, които ще настъпят.
През различните епохи, в тези двадесет и пет века, никога не е станало
известно за някой полудял будистки светец. В суфизма мнозина полудяват,
в индуизма мнозина полудяват. Причината е, че суфизмът и индуизмът не
притежават нищо подобно на Бодхисатството; не са дадени никакви
инструкции. А на Запад проблемът е дори още по-комплициран.
Християнството не притежава идея за това. Затова в християнството се е
случвало обикновени хора, които по никакъв начин не са били светци, да се
почитат, а светците да се считат за луди и за обладани от дявола.
В много лудници на Запад има хора, които в действителност не са луди, но
поради Бодхисатството са полудели. Те не се нуждаят от психиатрично
лечение, не се нуждаят от електрошокове, не се нуждаят от успокоителни.
На тях не им е необходимо ненужното измъчване, не им е необходима
психоанализата. Всичко, което им трябва е един състрадателен Буда до тях.
Присъствието на Буда – това е всичко, което им е необходимо. Просто
присъствието на Буда ще ги върне обратно, ще се превърне в голям тласък,
магнетична сила и ще ги върне обратно към тяхното съзнание. Но те са били
измъчвани, преминали са през излишни неща, защото след като веднъж ги
сметнеш за луди, ги третираш като луди.
Будизмът е една от най-научните религии в света. Той притежава всички
карти, които са необходими за растежа на съзнанието. И Бодхисатството е
твърде съществено. Преди човек да стане Буда, задължително трябва да
премине през Бодхисатството. Но, Самендра, това е безсмислица, това е
вярно.
Кога грижата за другите се превръща в намеса?
В момента, в който се появи идеологията, грижата се превръща в намеса,

любовта става жестока, превръща се почти във вид омраза, закрилата се
превръща в затвор. Идеологията прави разликата.
Например, ако си майка, се грижиш за детето си. То се нуждае от тебе, не
може да оцелее без тебе. Ти си необходима. То се нуждае от храна, нуждае
се от любов, нуждае се от грижа – но не се нуждае от твоята идеология. Не
92
се нуждае от твоите идеали. Не се нуждае от твоето християнство, твоя
индуизъм, твоя ислям, твоя будизъм. Не се нуждае от трактатите ти, не се
нуждае от вярванията ти. Не се нуждае от идеалите ти за това, какво трябва
да бъде. Само като избегнеш идеологията, идеалите, целите, намеренията,
грижата е хубава, тогава грижата е невинна. В противен случай грижата е
коварство.
Когато няма идеология в твоята грижа, тя е истинска. Не искаш да
превръщаш детето си в християнин; не искаш да правиш от детето си това
или онова, комунист или фашист; не искаш детето ти да стане бизнесмен или
лекар, или инженер.
Нямаш никакви идеи за детето си. Казваш: "Аз ще обичам и когато
пораснеш, ти избери – и бъди това, което е естествено за тебе да бъдеш."
"И каквото и да бъдеш, аз ще го приема. Не, че само когато станеш
президент на страната, ще те обичам, а ако станеш дърводелец, няма да те
обичам, тогава ще се срамувам от тебе. Не, че само когато донесеш златен
медал от университета, ще бъдеш добре дошъл, а ако не успееш, ще се
срамувам от тебе. Не, че само когато си добър, непорочен, нравствен, това и
онова, ще бъдеш мое дете, а в противен случай нямам нищо общо с тебе, ти
нямаш нищо общо с мене."
В момента, в който внесеш идеята, слагаш отрова в отношението. Грижата
е нещо хубаво, но когато в нея има идея, тогава тя е коварство, сделка, тогава
е формиране. И цялата ни любов е коварна, оттук и страданието в света, този
ад. Не че няма грижа; тя съществува – но е изпълнена с прекалено много
коварство. Майката се грижи, бащата се грижи, съпругът се грижи, съпругата
се грижи, братът, сестрата – всеки се грижи. Не казвам, че никой не се
грижи – хората се грижат прекалено много – но все още светът е ад.
Нещо не е наред, нещо в самата си основа не е наред. Коя е тази
фундаментална грешка? Къде нещата стават погрешни? Грижата съдържа в
себе си условия: "Прави това! Бъди онова!" Обичал ли си някога някой, без
никакви условия? Обичал ли си някога някой такъв, какъвто е той или тя? Не
искаш да подобряваш, не искаш да променяш; твоето приемане е тотално,
цялостно. Тогава знаеш какво представлява грижата. Ще бъдеш
удовлетворен чрез тази грижа и тогава на другия ще му бъде помогнато
извънредно много.
И запомни, ако в твоята грижа няма никакъв бизнес, никакви амбиции
човекът, на когото си помогнал, ще те обича завинаги. Но ако в грижата има
някакви идеи тогава човекът, на когото си помогнал, няма да може никога да
ти прости. Затова децата не могат да простят на родителите си.
Отиди и попитай психиатрите, психоаналитиците – всички случаи, които
им попадат, са случаите на деца, за които родителите са полагали прекалено
големи грижи. Но тяхната грижа прилича на бизнес; била е студена, била е
93
пресметната. Искали са да постигнат някои от своите амбиции чрез децата
си. Любовта трябва да е дар на свободата. В момента, в който върху нея се
постави етикет с цената, тя вече не е любов.
Защо не допускате невегетарианска храна в ашрама?
Въпросът е от Свами Йога Чинмая.
В ума на Чинмая трябва да съществува някаква идея да яде месо. Трябва да

има някъде дълбоко скрито насилие. Въпросът се задава от вегетарианец, а
тук има хиляди невегетарианци. Изглежда твърде абсурдно, но нещата стоят
именно така. Вегетарианецът не е истински вегетарианец; той просто е
потиснат човек. Възниква желание.
Но защо не позволявам невегетарианска храна в ашрама, няма нищо общо
с религията; това е чиста естетика. Не съм от онези, които смятат, че ако
приемаш невегетарианска храна, няма да постигнеш просветлението. Исус е
постигнал просветлението, Мохамед е постигнал просветлението, Рама
Кришна е постигнал просветлението. За тях това не е било проблем. Можеш
да приемаш невегетарианска храна и можеш да се просветлиш. Така че това
е въпрос, който няма отношение към религията.
За мен това е въпрос на естетика. Тъй като Исус е продължил да яде месо,
имам чувството, че не е притежавал високо развито естетично чувство. Не
че не е бил религиозен – съвършено религиозен е, толкова религиозен,
колкото и Буда – но в него липсва нещо. Рама Кришна продължава да яде
риба; просто не е естетично, изглежда грозно.
Просветлението не е изложено на риск, но поезията ти е изложена на риск.
Рискува човешкото, не свръхчовешкото. Затова не го разрешавам в моя
ашрам – и няма да бъде разрешено. Въпрос на красота.
Ако разбереш това, много неща ще ти станат ясни. В този ашрам може да
се разреши алкохолът, но не и месото, защото алкохолът е от растителен
произход – плодов сок; ферментирал, но е плодов сок. И понякога, да си леко
пийнал, ти помага, в теб да се появи велика поезия. Възможно е, то трябва
да бъде разрешено. В новата комуна ще имаме бар – Омар Хаям. Омар Хаям
е суфи светец, един от просветлените суфи.
Но месото не може да се разреши; това просто е грозно. Да мислиш, че
убиваш някое животно, за да ядеш, самата идея е неестетична. Не съм против
него заради това, че се убиват животни; защото това, което е съществено в
животното, ще живее, то не може да бъде убито, а това, което е
94
несъществено, независимо дали ще го убиеш или не, ще умре. Така че това
няма значение, не това е отправната точка на моето разбиране.
Въпросът не е в това, че си убил животно, че убийството не е нещо добро,
не. Въпросът е в това, че ти си убил животното – ти. Само за да ядеш?
Когато е достъпна хубавата вегетарианска храна? Ако не е налице хубавата
вегетарианска храна, това е друго нещо. Но храната е налице. Тогава защо?
Тогава защо разрушаваш тялото? И ако можеш да убиеш животно, тогава
защо да не станеш канибал? Какво не е наред при убийството на човека?
Месото от човека ще е в по-голямо съзвучие с тебе. Защо не започнеш да
ядеш хора? И това е въпрос на естетика.
Животните са ни братя и сестри, защото произхождаме от тях. Те са от
нашето семейство. Да убиеш човек означава да убиеш едно по-развито
животно, а да убиеш животно е все едно да убиеш някой, който все още не
се е развил, но е на пътя. Едно и също е. Дали убиваш дете в първи клас или
убиваш млад човек в последния курс на университета, е без значение.
Животните вървят по посока на хората, а хората някога са били животни.
Това е единствено въпрос на естетика. Защо да не убиеш жена си и да я
изядеш? Тя е толкова хубава и сладка.
Приятелят на един канибал му отишъл на гости, храната била приготвена и
този приятел никога преди това не бил опитвал нещо такова. Не бил и
сънувал преди това, че храната може да е толкова вкусна. Когато си тръгвал,
казал на канибала: Харесах храната. Никога преди нещо не ми харесвало
толкова много. Когато дойда следващия път, приготви същите ястия".
А канибалът казал: "Трудно е, защото имах само една майка".
Защо да не изядеш майка си? Защо да не изядеш съпруга си или детето си?
Толкова са вкусни.
Въпросът не е религиозен, бих искал отново да ти припомня; това е въпрос
на естетика. Един естет ще види, че животът остава красив; няма да стане
грозен и кошмарен.
Но въпросът възниква в ума на Чинмая; това сочи нещо. В Индия хората,
които са вегетарианци, не са в действителност вегетарианци. Всичко е
резултат от това, че са родени във вегетариански семейства, затова от самото
начало вегетарианството им е било наложено. И е естествено, че са
любопитни, естествено е че искат да опитат нещо друго и естествено се
появява идеята: "Светът не е вегетариански; хората трябва да се
наслаждават". Вегетарианецът може би чувства, че изпуска нещо голямо.
Затова възниква въпросът.
Той няма отношение към медитацията. Можеш да ядеш месо и да
медитираш. Няма отношение и към любовта. Но ще покажеш едно нещо за
себе си – че си твърде неузрял, че си много примитивен, некултурен,
нецивилизован; че ти липсва чувството за това, какъв трябва да е животът.
95
Вегетарианството е произлязло от едно естетическо чувство. Било е
заплетено в религията и изгубено. Било е извадено от религиозния контекст.
Хората идват при мене и ме питат, Джана ме пита: "Как можете да кажете,
че Исус е бил просветлен – нали се е хранел с месо?" Въпросът е уместен,
защото той си мисли, че месоядците не могат да постигнат просветлението.
Месоядците също могат да постигнат просветление точно както хората,
които не са поети, могат да постигнат просветлението. Това не е пречка.
Хората, които не притежават никакво чувство за красота, които няма да
видят никаква красота в розата, които няма да видят никаква красота в
луната, могат да постигнат просветлението, които няма да вкусят от
музиката на Бетовен, могат да постигнат просветлението. Но Исус
демонстрира нещо недодялано. Може би не е било възможно, може би е
живял сред хора, които всички са се хранели с месо. Трябва да е било трудно
за него да бъде вегетарианец. Трябва да е било почти невъзможно. Но все
пак това неудобство е трябвало да се приеме. Но запомни, че моят подход е
цялостен подход. Медитацията е необходима, както и поезията, както и
естетиката, както и религията, както и музиката, както и изкуството. Човек
трябва да се развива в много направления по един цялостен начин. След това
настъпва последното разцъфтяване, когато всички твои листа се отварят. И
ще имаш голямата наслада, голямата радост от живота.
Свети Франциск е много по-естетичен от Исус. Разбира се, за него се
разказват истории, че птиците идвали и кацали на раменете му, че рибите
скачали над водата, за да го видят. Притежавал е известно родство с
животинското царство. Би говорил на дърветата и би казал "сестро", а на
птиците "братко" и на слънцето, и на луната. Това не би се случило с Исус,
не би се случило с Мохамед. Не може да се случи.
И въпреки, че казвам, че са просветлени хора, в тяхното просветление
липсва едно нещо – естетическата чувствителност. Защо да я изпускаме?
Защо да не я притежаваме? Защо да не се просветлиш по всички възможни
начини? В своята тоталност?
Бхагван, какво означава да се предам на теб?
Савита, това, което нямаш, а мислиш, че имаш, трябва да се предаде на

мене. Ти в действителност не притежаваш Его, Аз. В действителност не ги
притежаваш. Живееш с илюзията, че живееш отделно от съществуването.
Такова разделяне не съществува. Не можеш да живееш нито един миг като
нещо отделено. Не можеш да живееш като остров. Ти си част от цялото.
96
Цялото непрекъснато участва в твоето същество, цялото продължава да те
залива със своята енергия, а ти имаш идеята: "Аз съм обособена".
Това "Аз" трябва да се предаде на мене. А ти го нямаш, затова в
действителност не трябва да ми предаваш нищо, просто една илюзия.
Позволи ми да повторя: това, което нямаш, аз искам да отстраня от тебе. А
това, което имаш, искам да ти го върна обратно. Искам да ти върна твоята
реалност; ти си забравила за нея. А твоята нереалност искам да отстраня от
тебе.
Запомни, когато предаваш своето Его, не губиш нищо, печелиш – печелиш
своята реалност. Все едно спиш, сънуваш, аз идвам и те събуждам. Сънят ти
изчезва. Но загубила ли си нещо? На първо място, сънят го няма, той не е
реален. Той е сън, просто сън, сега отваряш очи, утро е, слънцето изгрява,
птиците чуруликат, дърветата са радостни от новия ден.
Давам ти това, което съществува и отстранявам онова, което не съществува.
Събуждам те. Не губиш нищо. И запомни, от твоето предаване аз не печеля
нищо. Затова не бъди нещастна. Недей да мислиш, че ще спечеля нещо от
твоето предаване – няма да спечеля нищо. Когато те събудя, сънят ти
изчезва, но аз не го получавам. В противен случай, никога не бих ти казал да
ми предадеш Егото си; защото ще бъда почти разрушен, убит.
Един много отегчен човек отишъл да види своя приятел. Приятелят му
много се страхувал, заради своя опит с него. Той го отегчавал до смърт,
говорел и говорел с часове и след това, когато си тръгвал, казвал: "Много
странно. Когато дойдох,
имах главоболие, сега то изчезна."
А пострадалият, жертвата, казал: "Не се тревожи за това – сега то е у мене.
Никъде не е изчезнало."
Когато предадеш Егото, аз не го вземам. Когато предаваш главоболието си,
аз не печеля нищо от него. Затова недей да страдаш, недей да си мислиш, че
съм натрупал несметни богатства, защото толкова много хора са ми се
предавали. Не печеля нищо. Това, което ми предаваш, не е нищо. Но ти
печелиш много от предаването. Получаваш реалността, получаваш обратно
своята идентичност.
Когато ви слушам да говорите за Буда и Шарипутри, Субхути, Ананда,

Махакашяпа, чувствам все повече и повече, че вие наистина сте били
там, когато Буда е бил жив и че го почитате и разбирате, не само защото
споделяте същото съзнание, но защото сте го изживели директно, когато
той е бил в тяло.
97
Така ли е това?
Прамод, да. Но не го казвай на никого. Пази го в тайна. И никога отново не

питай нищо за това.
Какво мислите, Бхагван? Дали имам и най-слабата идея за какво

говорите вие или, да притежавам и най-слабата идея, дали е нещо
погрешно?
Да, Субхути.
Буда казва, че всички ние сме резултат от това, което сме мислили. То
е основано на нашите мисли, създадено е от нашите мисли. Ако човек
мисли и действа с чиста мисъл, щастието го следва като сянка.
Как се отнася същото това към отрицанието на ума – ако можем да
мислим чисто и да контролираме мислите, можем да добием щастие – но
все пак отрицанието на ума изглежда като противоположност на
контролирането на мислите?
Първото нещо. Възможни са три типа ум. Първо: лошият ум, който живее
по един разрушителен начин, който мисли за разрушение, който се
наслаждава предизвиквайки страдания на хората. За такъв ум Буда казва, че
нещастието ще го следва като сянка. Ако искаш да създадеш нещастие за
другите, ще го създадеш за себе си в края на краищата. Ако се изправиш
против съществуването, съществуването ще се изправи срещу тебе – защото
съществуването е огледало; то е твое ехо.
Ако ругаеш, ругатните ще дойдат и ще се стоварят върху тебе. Ако пееш
хубава песен, песента ще се върне и ще те залее. Каквото и да правиш, се
връща обратно при тебе хилядократно. Каквото посееш, хилядократно ще го
пожънеш. Затова лошият ум е следван от нещастието. Злият ум е следван от
ада. Злият ум е този, който се наслаждава на мъчението, разрушението,
убийството. Тамерлан, Адолф Хитлер, Йосиф Сталин – това са зли умове.
След това има свещен ум – срещуположен на злия ум, диаметрално
противоположен. Той е съзидателен. Той се радва да вижда хората щастливи.
98
Той помага, служи, той е най-големият дарител на щастие за другите. Обича
да вижда останалите щастливи. Щастието върви след него като
сянка – свещения ум.
Но има още едно нещо, което не осъзнаваш. Ако има щастие, в такъв случай
точно някъде над него ще присъства нещастието. Ако е налице нещастието,
тогава някъде на границата ще съществува щастието. Вървят заедно. Злият
ум е следван от нещастието, от ада, но някъде адът е следван от рая.
Свещеният ум е следван от щастието, но щастието е следвано от нещастието,
защото те не могат да се разделят. Не са две отделни явления.
Как можеш да си щастлив, ако не можеш да си нещастен? Ако си забравил,
какво представлява нещастието, ще си забравил и какво представлява
щастието. Ако не знаеш, какво представлява болестта, заболяването, няма да
почувстваш, какво представлява здравето, доброто състояние. Невъзможно
е. За да си наясно, че си здрав, понякога е необходима болестта.
Не можеш да пишеш с бял тебешир върху бяла дъска. Не че не можеш да
пишеш; можеш да пишеш, но никой няма да може да го прочете, дори и ти.
За да пишеш с бял тебешир, се нуждаеш от черна дъска. Черната дъска служи
като фон. Белият тебешир се превръща във фигурата. Така и с живота. Твоето
щастие е като бял тебешир; нуждае се от черен фон. Светият човек живее в
щастие, но неговото щастие е фигурата, а нещастието изпълнява ролята на
фона. Без нещастието, той не може да познае щастието; без контраста няма
начин да се узнае.
Затова в края на краищата светият ум и злият ум не са два типа ум; те са
просто двете страни на монетата. Светецът и грешникът съществуват заедно.
Светецът може да се превърне в грешник във всеки момент и грешникът
може да се превърне в светец във всеки момент. Те не са твърде далече, не
са далечни съседи. Границите им се срещат и се сливат.
Третият ум е отрицанието на ума – нито светец, нито грешник, нито
щастие, нито нещастие. Двойствеността е отстранена. Тогава има тишина,
спокойствие. Тогава има мир; цялата бъркотия е изчезнала.
Запомни, дори щастието е бъркотия, дори щастието е вид треска. Харесваш
го, това е едно нещо, но то е треска, трескаво. Не си ли го забелязал? Когато
си щастлив, започваш да се уморяваш от това. За известно време всичко е
наред, но не можеш да останеш дълго време щастлив. Рано или късно ще ти
писне. То е уморително.
Ако си прекалено щастлив, няма да можеш да спиш през нощта, няма да
можеш да се отпуснеш. Щастието се превръща в напрежение. И двете са
уморителни. Когато щастието те умори, насочваш се към нещастието.
Когато те умори нещастието, се насочваш към щастието и по този начин
махалото на живота непрекъснато се носи от единия край до другия.
99
Отрицанието на ума е съвършено различно нещо. То няма отношение към
ума, щастието или нещастието, светостта или несветостта.
Спомняш ли си? Когато Бодхидхарма пристигнал в Китай, император У му
задал няколко въпроса. Един от въпросите бил: "Построил съм много
манастири, издигнал съм много будистки храмове, употребих богатствата си
за разпространението на будизма. Смяташ ли, че това е нещо свято?"
А Бодхидхарма се засмял и казал: "Какво му е свещеното на това. Това е
вид сделка. Мислил си си за другия свят, надявал си се на рая. В това няма
нищо свещено; и то не е свещено както всичко останало."
Какво има предвид Бодхидхарма? Той казва, че твоите така наречени
свещени дела, задължително ще бъдат последвани от нечестиви неща,
защото дълбоко в себе си самото желание е нечестиво.
Императорът бил объркан, шокиран, ядосан и казал: "В такъв случай какво
мислиш – не е ли Буда свят човек?"
А Бодхидхарма се засмял и казал: "Той не е нито свят, нито е човек. Той е
съвършената пустота. Как може там да съществува святостта? Ще е вид
мърсотия. Той е съвършено безмълвен, той е празен."
Състоянието на отрицанието на ума не е нито свято, нито нечисто. Буда не
е нито светец, нито грешник. Той се е издигнал над двойствеността Буда е
трансцеденталното.
Затова моля те, запомни: от един зъл ум можеш да се превърнеш в свят ум,
но това в действителност не е трансформация. Просто е въпрос на степени;
все още не си се издигнал над ума. Единствено отрицанието на ума може да
те освободи.
Затова не се опитвай да ставаш свят човек. Светите хора са нечестиви хора.
Не се опитвай да ставаш светец, защото всички тези неща не са нищо друго,
освен пътешествие на Егото – умът играе нова игра, много фина игра.
Изхвърли всички тези глупости да бъдеш свят или нечестив. Светец и
грешник, кажи им довиждане и на двамата. Тъмнина и светлина, кажи
довиждане и на двете. Рай и ад, кажи им довиждане.
И след това се появява напълно нов свят, за който не си и сънувал. Тогава
има абсолютно спокойствие, тогава има мир, тогава няма смут, това дори и
лека вълничка не се появява. В това състояние е Бодхисатството. Няма нито
болка, нито удоволствие, защото удоволствието не се различава от болката,
и болката не е различна от удоволствието.
Какво има в такъв случай? Буда не казва нищо за това, за него нищо не
може да се каже, защото каквото и да се каже, ще е част от двойствеността
Ако кажеш, че е блаженство, ще мислиш, че не е страдание. Ако кажеш, че
е светлина, ще мислиш, че не е тъмнина. Ако кажеш, че е лято, ще мислиш,
че не е зима. Ако кажеш, че е вид цвете, ще мислиш, че не е трън. Но ще
започнеш да мислиш в рамките на двойствеността Буда запазва абсолютно
100
мълчание за него. Причината е, че то може да се изрази единствено в
тишината. То е тишината. Как можеш да изразиш тишината чрез звука?
Осми въпрос:
Преди няколко години, чрез йога и медитация, изживях определени

върхове на молитвата. Цялото ми същество усети нейното
блаженство – всичко беше божествено, любов и благодарност. Поради
някаква причина излязох от него и сега намирам себе си обратно в
тъмната долина. Някъде нещата се объркаха. Чувствам се гузен и
изглежда толкова трудно да се изправя отново. Моля, коментирайте.
Ако тишината и блаженството са предизвикани от нещо, задължително ще

изчезнат. Това, което е причинено, не може да е вечно. Постигнал си го чрез
йога и медитация, но то не е било естествено събитие. Било е изкуствено,
било е обусловено. Било е обусловено както, ако го постигнеш чрез
химически лекарства. Но тяхното действие ще се прекрати.
Приел си известно количество ЛСД и в резултат на това ще изпиташ
някакво блаженство, всичко е блажено, всичко е радостно, животът, светът
е безкрайно щастлив, дърветата са по-зелени, розите са по-червени и всяко
лице свети. Животът е блестящ, психеделичен. Но ЛСД престава да действа.
На следващата сутрин поглеждаш и дърветата отново са прашни; зеленото
го няма, блясъкът го няма. Не блестят отвътре. Ще видиш лицата на
хората – тези безчувствени, отегчени лица. Всичко е мръсно, всичко е както
обикновено.
Същото може да се случи и посредством йога, същото може да се случи и
чрез постенето, същото може да се случи и чрез всяка друга техника.
Техниките са добри, за да ти позволят да хвърлиш поглед, но могат да ти
дадат само толкова; не могат да го превърнат в твое състояние, не могат да
го превърнат в твое съзнание.
И така, в това не съществува проблем; то е просто. Ще бъде загубено, в това
няма нищо нередно. Единственото погрешно нещо в тебе е твоето
отношение. Мислил си си, че чрез йога и медитация ще можеш да създадеш
нещо вечно. Това е невъзможно. Вечното не може да се създаде. Всяко нещо,
което е създадено, един или друг ден ще изчезне, рано или късно.
Вечното пристига при тебе, без да е създадено. Вечното настъпва, то не се
създава. Когато си се издигнал над техниките и методите, когато си
отстранил всички техники и всички методи, когато си успял да разбереш
едно нещо – че просто да бъдеш е достатъчно, че нищо друго не е
необходимо; че не е необходимо да правиш никакво подреждане; че всички
101
същества са Буди още от самото си начало. Когато си разбрал това – че не е
необходимо да се развиваш в нещо, че вече си тук – тогава релаксираш.
И релаксацията не трябва да е метод. Не трябва да релаксираш чрез някоя
йогическа поза. Самото това разбиране е релаксация. Релаксираш, усилието
изчезва. Живееш обикновения си живот – сечеш дърва и носиш вода от
кладенеца, приготвяш храна и се храниш, спиш и обичаш, живееш по
обичайния си начин без никакъв копнеж и желание за нещо свръхестествено.
След това, един ден то е тук, не от твоето правене. Един ден внезапно се
появява. Един ден отваряш очи и то е тук – и после никога не си заминава.
Но трябва да дойде от само себе си. В противен случай, насочвано от тебе,
ще дойде и ще си отиде; ще бъде само зърване.
Питаш ме: Преди няколко години, чрез йога и релаксация, изживях някои
върхове на молитвата. Били са създадени върхове, били са блянове и
представи, които ти си създал. Цялото ми същество усети нейното
блаженство. Но ти си бил тук. Усетил си нейното блаженство, но си бил тук.
Не си изчезнал. Всичко беше божествено. Това е интерпретация. Умът
работи, умът казва: "Всичко е божествено". Трябва да си слушал, трябва да
си чел. Умът ти е тълкувал – всичко е божествено, любов и благодарност.
Това са идеите, носещи се в ума.
Но ти си бил там, паметта е била там, миналото е било там. В противен
случай, кой ще каже: "Всичко е божествено?" Ако всичко е божествено,
тогава къде е отправната точка, от която да се каже, че всичко е божествено?
Ако всичко е божествено, всичко е божествено; няма нужда дори да се
изрича. Изказването показва, че ти знаеш, че всичко е божествено.
Изказването показва, че ти поставяш, налагаш.
Да, трябва да е съществувало царството на щастието, създадено чрез
медитация и йога. Трябва да е съществувало царството на радостта и върху
тази радост ти налагаш своята философия – че това е Бога, че това е
божественото, че това е любовта и благодарността. В продължение на
няколко дена си се наслаждавал на своя блян – било е блян.
Поради някаква причина излязох от него. Не поради някаква причина;
много е просто. Трябвало е да излезеш от него, не си могъл да живееш в съня
вечно – никой не може вечно да живее в съня. Сънят никога не е вечен, в
противен случай, каква ще е разликата между реалността и съня? Сънят е
временен. Рано или късно се събуждаш, отваряш очи, сънят изчезва и се
появява обичайният живот.
Излязох от него и сега се намирам обратно в тъмната долина. Беше на
онзи слънчев връх и си в тази мрачна долина. По едно нещо си приличат: ти.
Мрачната долина или слънчевия връх, те нямат значение; това, което е от
значение, си ти – Егото присъства. Егото е в мрачната долина, Егото е на
слънчевия връх и Егото продължава да създава сънища.
102
Позволи ми да ти кажа едно нещо: дори и тъмната долина е твой сън, твое
налагане, твоя идея. Не съществуват тъмни долини. Ако всичко е
божествено, как може да съществуват тъмни долини? А ако съществуват
тъмни долини, как може всичко да е божествено. Не съществуват нито тъмни
долини, нито слънчеви върхове. Това е игра на Егото. Продължава да се
движи между полюсите, от едната точка до другата. Когато разбереш, че
сладкият сън е сън, както и нощния кошмар, и двете са сън – събуди се и
отстрани и двата съня. Тогава за първи път ще установиш контакт с
реалността.
Но запомни, в този момент, когато реалността се появява, ти не
съществуваш. Това е единственият критерий да го разбереш, не съществува
друг. Единственият критерий е: ако изживяването е на реалността, тебе те
няма в него. Ще отсъстваш абсолютно. Блаженството ще е налице, но ти
няма да съществуваш. Няма да има никой, който да каже: "Чувствам се
блажен". Бог ще е тук, но ти няма да бъдеш. Няма да има кой да каже:
"Всичко е божествено". Нека това да се запомни.
И то може само да се случи, не може да се направи. Не можеш да го
изработиш. Изработеното нещо е изкуствено; отива далече, след това
изчезва. Произведеното нещо е долнокачествено. Само помисли какво
правиш. Когато правиш йога, какво правиш? Стоиш върху главата си – как
може, стоейки върху главата си, да постигнеш просветление? Как? Просто
стоейки върху главата си? Толкова евтино?
Като стоиш върху главата си, можеш да получиш удар, може би лечебен
удар. Нахлуването на твърде много кръв в главата може да предизвика
момент на спиране – мисленето спира. Прекалено голямо количество кръв
нахлува така внезапно, мм? Понеже стоиш върху главата си, гравитацията
притегля всичката ти кръв в нея. А главата не може да се справи с нея; това
е вид наводнение. Затова за един момент ще настъпи спиране на мисленето.
При това спиране ще усетиш: "Аз съм щастлив, блажен, всичко е
божествено." Но колко дълго можеш да стоиш върху главата си? И дори да
се научиш да оставаш дълго време, умът също ще се научи да мисли при това
наводнение от кръв. Няма проблем; Умът също постепенно ще се научи.
Тогава можеш да стоиш върху главата си и да продължаваш да мислиш.
Когато бях дете, обикновено стоях върху главата си много дълго време.
Превърна се в такъв навик, че един ден заспах. Това е абсурдно. Когато го
казах на един старец от нашето село, който практикуваше вид йога, той каза:
"Това е невъзможно, никога не се е случвало с мене. Да заспиш, докато
стоиш върху главата си!" Защото, за да настъпи съня, в главата трябва да има
по-малък поток от кръв, отколкото обикновено. Затова през нощта
използваме възглавници, за да поставим главата малко по-високо, така че
кръвта да не отива прекалено много в нея, в противен случай тя ще продължи
103
да работи. Колкото повече човек се занимава с интелектуален труд, толкова
по-голяма възглавница му трябва – две, три, четири възглавници. Защото
съвсем малко кръв и мисловният процес започва. Затова снабдяването с
храна трябва да бъде преустановено.
Старецът каза: "Това е невъзможно." Но то се случи с мене. Не само заспах,
но паднах от моята сиршасана. Тя се беше превърнала в такъв навик. Не само
да се мисли, но и да се заспи, и да се сънува е възможно. Така че, ако стоиш
върху главата си твърде дълго, ще привикнеш към позата и радостта, която
се е появила първия път, никога няма да се появи отново.
А какво правиш, когато медитираш? Как можеш да успееш с
просветлението чрез медитация, йога, пост и диета. Не, нещото е твърде
високо, високо над звездите. Всички тези малки неща са твърде земни. Да,
могат да те пречистят, да те изчистят, но не могат да ти дадат просветление.
Могат да ти дадат няколко мига на радост, но тази радост не трябва да се
интерпретира като блаженство, защото ти присъстваш. Понякога могат да те
изпълнят с ярка светлина, но тази светлина не е вечната светлина. За вечното,
трябва да си като жена, не можеш да бъдеш деятел. Трябва да си в
състоянието на един вид неактивност, пасивност. Трябва да чакаш
търпеливо. Да си обикновен и да чакаш.
Не казвам да не правиш йогически упражнения; те са добри за тялото. И не
казвам да не правиш медитации; те са съвършено добри и пречистващи. Но
недей да смяташ, че чрез йога и медитация ще произведеш Бога. Бог не може
да се произведе. Но ще се изчистиш и ще има по-голяма възможност да се
появи Бога.
Но Бог се появява, само когато не очакваш. Когато дори не го търсиш,
когато просто седиш, без да правиш нищо и няма никакво желание – дори
малка частица желание в ума да бъдеш нещо друго, да бъдеш някой друг, да
бъдеш просветлен и всичко това – когато просто си тук, седейки и
неправейки нищо, внезапно се случва. Винаги е внезапно. Спуска се върху
тебе. Но тогава преставаш да съществуваш: просветлението настъпва и тебе
те няма. Бог е, теб те няма.
Два месеца живях в комуната АА и две години в някои комуни във

Франция. Нито една не успя – омразата стана по-силна от любовта.
Чувствах, че мога да осъществя по-цялостно себе си живеейки в група
с общи решения, собственост и свободен секс. Какво мислите за начина
на живот в комуните?
104
Проблемът не е в това, къде живееш, проблемът си ти. Можеш да отидеш в
комуна и да занесеш всичките си проблеми със себе си. А другите, които са
пристигнали да живеят в комуната, също са дошли точно като тебе, с
всичките си проблеми. Рано или късно тези проблеми ще се появят на
повърхността. Външните неща не могат да помогнат. Те са отклонение.
Истинската промяна трябва да стане в тебе, независимо дали си в комуна
или не. Истинската промяна трябва да стане в най-дълбокия пласт на твоето
същество. Ако стане там, само тогава животът ще е различен, иначе няма да
е.
Казваш всички не успяха. Не са успели, защото ти си същият. В
действителност, те не са се провалили. Техният неуспех доказва само, че ти
си разстроен; не са изпълнили очакванията ти. А какви са били твоите
очаквания? Мислил си, че просто като живееш в комуна, всичко би станало.
И проблемите ти биха се решили?
Нито комуната може да помогне, нито заминавайки в Хималаите и
живеейки в пещера може да помогне. С живота човек трябва да се заеме
много реалистично. Трябва да погледнеш проблемите си, да видиш самите
им корени, да изгориш самия зародиш на тези проблеми и само
тогава – тогава може да стане навсякъде.
Търсиш рая, мм? Точно това са правили хората през вековете. Не променят
себе си, копнеят за рая, но където и да отидат, ще създадат ад. Те са адът.
Въпросът не е да откриеш някъде рая. Ако не го притежаваш вече в себе си,
няма да го откриеш никъде.
Анубодхи ми изпрати една хубава притча:
Някога познавах човек, който беше спечелил пътуване до рая и ада. Бил
попитан, къде иска да отиде най-напред. "Бих искал най-напред да посетя
ада", отговорил той и така и станало. Когато пристигнал в ада пред очите му
се открила величествена гледка. Намерил се в голяма банкетна зала, в която
имало големи маси, отрупани с всякаква храна, която можеш да си
представиш. Хората седели покрай масите, с вилици над храната, която
миришела възхитително и изпълвала въздуха с най-съблазнителни аромати,
но никой не се хранел.
Човекът бил озадачен, но когато се вгледал по-отблизо, забелязал, че
всички хора страдат от странна парализа на лактите. Опитвали се по
всякакъв начин, но не можели да поднесат храната до устата си.
"Това значи е адът", помислил си той, "Да живееш в свят на изобилие,
отрупан с всичко, от което човек се нуждае или може да пожелае, но да
умираш от глад сред това изобилие, неспособен да се нахраниш."
Отдалечавайки се, човекът помолил да го закарат в рая. В рая видял същата
голяма банкетна зала, със същите големи маси, отрупани със същите
105
лакомства. Приближавайки се, забелязал, че хората страдат от същата
парализа на лактите. "Това ли е раят?", изкрещял. Но след по-внимателен
оглед забелязал една малка разлика, която променяла всичко. Това, което
забелязал било, че в рая хората се хранят един друг.
Били парализирани по същия начин, но се хранели един друг. Било
невъзможно да поднесат храната до собствената си уста, но било възможно
да се хранят един друг.
Това е единствената разлика, но разликата е вътрешна – появило се е

състрадание. Ако не си Бодхисатва, където и да се намираш, ще си в ада.
Когато страстта се преобразува в състрадание, тогава където и да се
намираш, ти си в рая. Това е единственият рай, който съществува.
106
Глава 7. ОБИТАТЕЛ В МИР
Господарят след това каза: "Да, Субхути, тъй като Татхагата е учил, че
дхармите, специфични за Будите, не са точно специфичните дхарми на Буда.
Затова се наричат "дхармите, специфични за Будите".
Господарят попита: "Какво мислиш, Субхути, дали на Победителя на
течението му идва наум, "от мен е постигнат плодът на Победителя на
течението"? Субхути отговори: "Не, наистина, о Господарю. И защо? Защото, о
Господарю, той не е победил никаква дхарма. Затова се нарича Победител на
течението. Никакъв видим обект не е бил победен, никакви звукове, аромати,
вкусове, докосвания или обекти на ума. Затова се нарича Победител на течението.
Ако, о Господарю, мине през ума на Победителя на течението: "от мен е
постигнат плодът на Победителя на течението", тогава това би било за него
завладяване от Аза, завладяване от съществото, завладяване от душата,
завладяване от индивида." Господарят попита: "Какво мислиш, Субхути, идва ли
наум на Архата, "от мен е постигнато това Архатство"? Субхути: "Не,
наистина, о Господарю. И защо? Защото никоя дхарма не се нарича Архат. Затова
той се нарича Архат. И защо? Аз съм, о Господарю, този, когото Татхагата е
изтъквал като най-пръв сред тези, които живеят в мир. Аз съм, о Господарю,
Архат, свободен от ненаситност. И все пак, о Господарю, не ми е идвало на ум, "аз
съм Архат, свободен от ненаситността". Ако, о Господарю, това се случи с мене,
че съм постигнал Архатството, тогава Татхагата няма да твърди за мене:
"Субхути, този син от добро семейство, който е пръв сред тези, които обитават
в мир, не обитава никъде: затова се нарича обитател в мир, обитател в мир".

от Гаутама Буда)
107
"Диамантената сутра" на повечето от вас ще ви изглежда абсурдна,
объркана. Тя е ирационална, но не е антирационална. Тя е нещо, което е над
разума; затова е толкова трудно да се изрази с думи.
Веднъж един американски проповедник, който пиеше уиски, пушеше като
комин и непрекъснато ядеше пуканки, беше при мене. Разглеждайки
библиотеката ми изведнъж попадна на "Диамантената сутра". За десет-
петнадесет минути я прегледа оттук-оттам. След това се приближи до мене
и каза: "Този Буда трябва да е бил луд. И не само, че е бил луд, но е имал и
луди последователи."
Мога да разбера изказването му. Буда ще ти изглежда луд и на тебе, защото
се опитва да каже това, което не може да се изкаже. Опитва се да улови нещо,
което по същество е неуловимо. Оттук и всички тези странни изказвания – те
са странни. Странни са, защото начинът, по който са направени начинът, по
който са изказани, не е логичен. Не се открива никакъв смисъл, поне не на
повърхността.
И ако не си почувствал нещо, което е над логиката, е много трудно да
разбереш какво се опитва да направи Буда. Можем да разберем единствено
това, което ние сме изпитали, ако не изцяло, поне отчасти. Нашето познание
остава вкоренено в личния ни опит.
Случило се:
Тази сутрин Чарли бил на училище за първи път. Когато се прибрал вкъщи,
майка му казала: "Е, Чарли, как ти хареса училището?"
"Много ми хареса, но все още не съм си получил подаръка."
"Твоя подарък?", попитала майката. "Какво имаш предвид?"
"Учителката ми каза, когато ме видя: "Можеш да седнеш тук засега, малки
човече." Седях там цяла сутрин и не получих нищо!" (Игра на думи: на
английски "present" означава "подарък" и "в момента, сега". – Бел. прев.)
Разбирането на малкото дете е разбиране на малко дете.

Същото представляваш и ти – едно малко дете, когато става дума за Буда,
когато става дума за изказванията на Буда. Неговите изказвания са резултат
от върховно преживяване. Ще трябва да бъдеш много, много търпелив и
само така нещо ще започне да ти се изяснява в твоето съзнание. Те са от
огромно значение. Дори ако разбереш само едно изказване, то ще се окаже
радикално, ще промени самите ти корени.
Един баща завел сина си за първи път на опера. Диригентът започнал да
маха с диригентската палка и сопраното подело своята ария. Детето
наблюдавало внимателно всичко и накрая попитало: "Защо я удря с
пръчката?"
108
"Той не я бие с пръчката", обяснил бащата. "Тогава защо пищи така?"
В ума ти много пъти ще възникне въпросът: Какво казва Буда? Изглежда
абсолютно побъркано, в него няма никакъв смисъл. Извън всякакъв разум е.
Ще трябва да се напрегнеш, за да се издигнеш до нещо, което е по-високо от
тебе. Ще трябва да протегнеш ръце нагоре. Ако успееш да се докоснеш поне
до някои фрагменти от тези изказвания, животът ти няма да е същият отново.
Но е трудно. Живеем вкоренени в земята. Приличаме на дървета, пуснали
корени в земята. Буда е птица, която се носи в небето. Дърветата, вкоренени
в земята, се опитват да разберат посланието на птицата, която вече няма
корени в земята, която лети в небето, която познава простора, безкрайността
на небето. Той има различно познание, друг поглед. И дистанцията е голяма.
Само малцина могат да разберат по някой път, какво се опитва да направи
Буда. Прави се опит, да ти се предаде нещо с абсолютна стойност. Ако не
можеш да разбереш, тогава запомни, че не можеш да разбереш. Не казвай,
като онзи пиещ, пушещ проповедник, че Буда е луд. Не го казвай, бъди
наясно с положението. По-лесно е да кажеш, че Буда е луд. Тогава си
свободен от отговорността за разбирането; тогава можеш да затвориш
"Диамантената сутра" и да я забравиш напълно.
Ако кажеш: "Тя е извън моите възможности", тогава е налице
предизвикателството. Когато кажеш: "Може би съм все още дете, твърде съм
млад. Не мога да разбера, трябва да израста в моето разбиране. Как може
Буда да е луд?", тогава има предизвикателство и започваш да се развиваш.
Винаги помни следното: никога не решавай за другия. Дори Буда да е луд,
приеми го като предизвикателство. Нищо няма да загубиш. Ако е луд, пак
трябва да се издигнеш над собствените си граници, за да го разбереш. Ако
не е луд, тогава си се срещнал с нещо скъпоценно, натъкнал си се на голямо
съкровище.
Сутрите:
Господарят след това каза:

"Да, Субхути, тъй като Татхагата е учил,
че дхармите, специфични за Будите,
не са точно специфичните дхарми на Буда.
Затова се наричат
"дхармите, специфични за Будите".
Виж този абсурд . Но е важен, той е много важен. Какво представляват

дхармите на Буда, специфичните характеристики на Буда? Негова
109
специфична характеристика е това, че не притежава характеристики, че е
съвършено обикновен, че ако го срещнеш случайно, няма да го познаеш.
Той не е изпълнител, не е политик, не е артист. Не притежава го, което да
представя. Не е тук, за да убеждава когото и да е относно своята важност.
Той отсъства напълно. Това е неговото присъствие. Оттук и абсурда на
изказването.
Негова характеристика е, че живее, все едно е мъртъв; че върви и все пак
никой не върви в него, че разговаря и все пак никой не говори в него, в него
има абсолютна тишина, която никога не се нарушава.
Дзен монасите казват, че Буда никога не е произнасял и една дума, а Буда
е говорил непрекъснато в продължение на четиридесет и пет години. Ако
някой може да го надмине, това съм аз. И ти казвам, че и аз не съм
произнесъл нито една дума. Хората от дзен са прави. Съгласен съм с тях,
заради собствения си опит. Непрекъснато ти казвам разни неща и въпреки
това, дълбоко отвътре съществува абсолютна тишина, ненарушавана от това,
което казвам. Когато говоря, тишината присъства; не се появява и най-
малката вълна.
Аз съм тук, в един смисъл абсолютно присъстващ, в друг смисъл,
абсолютно отсъстващ, защото в мене не се надига нищо, което да казва: "Аз".
Не че не използвам думата; думата трябва да се използва, тя е
прагматична – но не означава реалността. Тя просто е полезна, едно
удобство, стратегия на езика; не съответства на никаква реалност.
Когато казвам "Аз", просто използвам думата, за да се обознача, но ако
погледнеш в мене, няма да откриеш никакъв "Аз". Аз не съм го открил.
Гледал съм и съм гледал, и гледал. Колкото повече съм гледал, толкова
повече "Аз"-ът се е изпарявал. "Аз"-ът съществува, само когато не гледаш
навътре. Може да съществува, само когато не гледаш. В момента, в който
погледнеш, "Аз"-ът изчезва.
Същото е, когато запалиш светлина в тъмна стая, тъмнината изчезва. Твоят
поглед навътре е светлина, пламък. Не можеш до откриеш никаква светлина
тук. А твоят "Аз" не е нищо друго, освен кондензирана тъмнина.
Основната характеристика на Буда, дхармата на Буда, неговото уникално
качество, е, че него го няма, че не притежава атрибути, че е неопределим, че
каквото и определение да му дадеш, няма да е подходящо, защото то ще го
обособи, ще го ограничи, а той е без граници. Той е чистата пустота. Той е
никой.
Буда е толкова обикновен, че ако го срещнеш, няма да го познаеш. Можеш
да познаеш царя, знаеш езика, с който да познаеш царя и царят знае какъв
език разбираш. Той се подготвя за него, репетира за него. Той е решен да ти
покаже, че е нещо специално. Буда не е нищо подобно. Не се опитва да
покаже нищо на никой. Не се опитва да бъде разпознат от тебе. Не изпитва
110
необходимостта да бъде разпознат. Пристигнал е вкъщи. Не се нуждае от
твоето внимание.
Запомни: вниманието е психическа потребност. Това трябва да се разбере.
Защо хората се нуждаят от толкова много внимание? Защо на първо място
всички искат да им се обръща внимание? Защо всеки иска да е нещо
специално? Нещо вътре се пропуска. Не знаеш, кой си ти. Познаваш себе си
единствено чрез познанието на другите. Не притежаваш никакъв директен
подход към своето същество, съществуваш чрез другите.
Ако някой ти каже, че си добър, чувстваш, че си добър. Ако някой ти каже,
че не си добър, ще се почувстваш много, много депресиран – не си добър.
Ако някой ти каже, че си красив, ти си щастлив. Ако някой ти каже, че си
грозен, си нещастен. Не знаеш, кой си ти. Живееш с мненията на другите,
продължаваш да събираш мнения. Не притежаваш никакво
познание – директно, незабавно – на своето същество. Затова трупаш заети
отвън неща. Оттук и потребността от внимание.
И когато хората са внимателни към тебе, чувстваш се, все едно си обичан,
защото в любовта обръщаме внимание един на друг. Когато двама души се
обичат силно, те забравят целия свят. Занимават се само със себе си. Гледат
се в очите. В тези моменти всичко останало изчезва, не съществува. В тези
чисти моменти, те не са тук. Живеят някъде високо в небесата или в рая. И
вниманието им изцяло е погълнато един от друг.
Любовта е изпълнена с внимание – и всички пропускат любовта. Много
малко хора са постигали любовта, защото любовта е Бог. Милиони живеят
без любов, защото милиони живеят без Бога. Любовта е пропусната. Как да
се замести тази празнота? Най-лесният заместител е да се привлече
вниманието на другите. Това ще те заблуди, ще те измами, че те обичат.
Това се случва с политическия лидер: той става министър-председател на
страната или президент на страната и разбира се цялата страна насочва
вниманието си към него. Той се чувства добре. Това е начинът, по който се
замества чувството, че си обичан. А никой не го обича. След като напусне
поста, никой не го е грижа къде е отишъл.
Кой го е грижа за Ричард Никсън? Дали е жив или мъртъв, кой се тревожи?
Ще разбереш за него, само когато умре. Вестниците ще има какво да кажат
за него. Тогава ще разбереш – "Значи е бил жив?" Кой се интересува от
политиците, които не са на власт? Но когато са на власт, хората им обръщат
внимание. Обръщат внимание на властта, а политикът смята, че вниманието
е насочено към него.
Политикът е човек, който търси любов и не е бил способен да обича и да
бъде обичан. Стремежът е към любовта; извършена е много фина промяна и
завой. Сега се е превърнал в стремеж към внимание. Иска да вижда всеки
111
ден снимката си във вестниците. Ако един ден снимката му не се появи във
вестниците, се чувства пренебрегнат.
Удовлетворява своята потребност от любов, но тя не може да се
удовлетвори по този начин. Любовта, когато се появи, носи вниманието със
себе си, подобно на сянка, но вниманието не носи любов. Вниманието може
да се появи по хиляди начини. Можеш да извършиш някоя пакост и хората
ще ти обърнат внимание. Потребността на политиците и престъпниците е
една и съща.
Престъпникът желае същото – внимание. Убива и снимката му се появява
във вестниците, името му се съобщава по радиото, показват го по
телевизията. Чувства се добре. Сега всеки знае кой е той, всеки мисли за
него – че той е станал известен на света. Прочутият и човекът с лоша слава
се стремят към едно и също нещо.
Буда е абсолютната любов. Обикнал е съществуването, съществуването го
е обикнало. Това представлява самадхи: когато си в оргазмена връзка с
цялото. Той е познал тоталния оргазъм – оргазмът, който не е телесен, нито
е на ума, не е на отделната част, а е на тоталността. Познал е този екстаз.
Сега няма нужда да се стреми към вниманието на който и да е.
Ще мине покрай тебе на пътя, а ти няма да го познаеш, защото можеш да
познаеш само политика, престъпника и хората като тях. Можеш да
разпознаеш лудия на пътя, защото ще направи някоя глупост, но няма да
познаеш Буда. Буда ще премине толкова тихо, без никакъв шепот.
Това е главната му характеристика: да бъде, все едно, че не е. Но ако това е
главната му характеристика: да бъде, все едно че не съществува – в такъв
случай не притежава характеристики.
Това има предвид Буда, когато казва:

Необикновеността на Буда е неговата абсолютна обикновеност. Неговата

обичайност е неговата необичайност. Да си обикновен е най-необикновеното
нещо на света.
Онази нощ се натъкнах на една много хубава история за Св. Франциск, един
Буда.
112
Свети Франсиск Азиски лежал на смъртния си одър. Пеел и пеел толкова
високо, че всички съседи го чували. Брат Елиас, надут и виден член на
Францисканския орден, се приближил до Св. Франциск и казал: "Отче, на
улицата, под твоя прозорец, има много хора." Дошли много хора.
Страхувайки се, че е настъпил последният час от живота на Франциск много
хора, които го обичали, се събрали пред къщата.
Брат Елиас казал: "Страхувам се, че не можем да направим нищо, за не те
чуят, как пееш. Отсъствието на въздържаност в един толкова сериозен
момент, може да затрудни Ордена, отче. Може да намали почитта, на която
съвсем справедливо се радвате. Вероятно, в този бедствен за вас момент, сте
загубили представа за задължението си към всички тези хора, които са
дошли да ви почетат като светец. Няма ли да бъде по-поучително за тях, ако
вие бихте, ъ-ъ-ъ, умрял с повече християнско достойнство?"
"Моля извинете ме, братко", казал Св. Франциск, "но изпитвам такава
голяма радост в сърцето си, че наистина не мога да помогна на себе си.
Трябва да пея!"
И умрял пеейки. В цялата история на християнството той е единственият,

който е умрял пеейки. Много дзен майстори са умирали пеейки, но те не са
принадлежали към християнството. Той е бил единственият дзен майстор
сред християнските светци. Изобщо не го е било грижа за християнското
достойнство.
Какво се случило? Брат Елиас е искал да покаже на хората, че Св. Франциск
е светец. Страхувал се е, че хората ще си помислят, че той не е светец;
можели да си помислят, че е луд или нещо подобно. Светецът трябва да е
тъжен по дефиниция. Християните са вярвали само в тъжните светци. Не
могат да повярват дори, че Исус се е смеел. Това е под християнското
достойнство. Да се смее – толкова човешко, толкова обикновено нещо?
Знаели само едно нещо – да издигнат Исус високо над останалите хора – но
тогава всичко човешко трябва да се отстрани от него. Тогава се превръща в
нещо мъртво, безкръвно.
Брат Елиас се тревожи. Това е последният час, Франциск умира и след себе
си ще остави лошо име. Хората ще си мислят, че или не е светец, или е луд.
Тревожи се, защото иска да докаже. Всъщност, не се тревожи за Св.
Франциск, тревожи се за себе си и за Ордена: "Ще бъде много трудно за нас
по-нататък. Какво ще кажем на тези хора? "Какво стана в последния му час?"
Тревожи се за себе си. Ако учителят е луд, тогава какви са учениците му?
Той е негов ученик.
Забележи двата различни плана, двете различни измерения, едновременно.
Елиас се интересува от общественото мнение. Той иска да докаже, че
неговият учител е най-великият учител, най-великият светец и знае само
113
един начин да го докаже – той трябва да е сериозен, трябва да приема живота
сериозно, не трябва да се смее и не трябва да пее, не трябва да танцува. Това
е нещо прекалено човешко, прекалено обикновено. На обикновените
смъртни може да се прости, но не и на хора от ранга на Св. Франциск.
Но Св. Франциск има друго виждане – той е съвсем обикновен. Казва:
"Моля да ме извините, братко, но изпитвам толкова голяма радост в сърцето
си, че наистина не мога да си помогна. Трябва да пея!" Всъщност, не
Франциск пее; Франциск се е превърнал в песента. Затова той не може да
помогне, не може да контролира. Не е останал никой, който да контролира.
Ако песента се появи, тя се появява. Тя не е под контрол, не може да бъде,
защото този, който контролира, е изчезнал. Франциск не съществува като
индивид. Отвътре е абсолютна тишина. От тази тишина се ражда песента.
Какво може да направи Франциск? Затова казва: "Не мога да помогна.
Трябва да пея!"
И умира пеейки. И не може да има друга по-хубава смърт. Ако можеш да
умреш пеейки, това показва, че си живял пеейки, че животът ти е бил радост
и смъртта се превръща в негово кресчендо, в кулминация.
Св. Франциск е Буда. Характеристиката на Буда е, че той е обикновен, че
не притежава идея за себе си, какъв трябва да бъде, че е просто спонтанен,
че каквото стане, става. Живее на хребета на момента. Това е неговата
достоверност.
Можеш да го наречеш характеристика, но какъв вид характеристика е тя?
Заключава се в това, че той няма характер, че не е облякъл тясната дреха на
характера; че няма броня, че не живее чрез миналото, че не знае какво
представлява християнското достойнство, че живее в момента, като дете.

Обичайността е неговата необичайност, това, че е никой, го прави някой,

отсъствието му е неговото присъствие, смъртта е неговият живот.
"Какво мислиш, Субхути,
дали на Победителя на течението му идва наум,
"от мен е постигнат плодът на Победителя на течението"?
"Не, наистина, о Господарю. И защо?
114
Защото, о Господарю,
той не е победил никаква дхарма.
Затова се нарича Победител на течението.
Никакъв видим обект не е бил победен,
никакви звукове, аромати,
вкусове, докосвания или обекти на ума.
Ако, о Господарю,
мине през ума на Победителя на течението:
"от мен е постигнат плодът
на Победителя на течението",
тогава това би било за него
завладяване от Аза,
завладяване от съществото,
завладяване от душата,
завладяване от индивида."
Буда е говорил за четири степени на търсещия. Първата нарича Победител

на течението. Победител на течението нарича този, който е влязъл в полето
на Буда, който е станал посветен, който е станал санясин.
Защо го нарича Победител на течението? Защото той вече не стои на брега,
вече не е неподвижен; започнал е да се движи с потока на живота. Вече не се
бори с реката. Егото, което обикновено се бори с реката и Егото, което
обикновено върви срещу течението, вече не съществува.
И отново ще усетиш абсурда на това положение. Течението е победено,
затова се нарича Победител на течението. Отстранил е всички сблъсъци.
Предал се е, затова се е превърнал в победител, затова се нарича Победител
на течението. Странни думи.
Най-напред се е опитал да победи течението. Точно това всички правят в
живота – опитват се да живеят според собствените си желания, планове и
цели; опитват се да наложат модела на собственото си правене, на
собствените си мечти, на собствените си желания, върху живота. Всеки един
се опитва да върви против течението, всеки се стреми да се бори с живота, с
природата, с Бога. Обикновеният човешки живот е живот на борба и
конфликти.
Но с кого се бориш? Бориш се със собствения си източник. С кого се
бориш? Със себе си. И борбата ще те отведе към все по-дълбоко и дълбоко
разочарование, защото не можеш да победиш; това не е начинът да победиш.
Ще бъдеш победен, защото си само една малка частица, а съществуването е
огромно, голямо. Не можеш да го победиш. Можеш да победиш единствено
заедно с него.
115
Не можеш да спечелиш победа срещу него, можеш да спечелиш единствено
заедно с него. Ако то те подкрепя, можеш да победиш. Ако не те подкрепя,
можеш да продължиш да вярваш, но ще претърпиш загуба. Въпрос
единствено на време. Рано или късно ще бъдеш изморен, разочарован,
изтощен от борбата и след това ще се откажеш – но победен. Но тогава в тази
загуба няма да има радост. Как може да има радост от загубата? Хората на
познанието знаят, че преди да дойде загубата, ако се предадеш, ще има
радост.
Предаването и загубата са толкова различни и толкова си приличат.
Победеният също изглежда, че се е предал, а предалият се също изглежда, че
е победен, но това е само на пръв поглед, само на повърхността. По своята
дълбока същност това са два отделни свята. Победеният изпитва гняв, ярост,
разочарование: той е в ада. Предалият се този, който се е предал, не е
нещастен. Той е с висок дух, изпълнен с възторг. Разбрал е, че цялата борба
е безсмислена, че борбата е обречена на неуспех, осъдена на неуспех.
Все едно дясната ми ръка да започне да се бори с лявата. Все едно пръстите
ми да започнат да се борят с тялото. Как могат да победят? Предварително
са обречени. Човекът на знанието се предава. Казва: "Да бъде Бог. Нека
Твоята воля бъде изпълнена. Нека Твоето царство дойде."
Той казва: "Аз не съществувам вече. Носи се през мене. Нека да бъда просто
куха бамбукова тръстика, тръстикова флейта. Пей с мене, ако така желаеш.
Ако не желаеш, нека в мене има тишина." Той се превръща в пасаж. Започва
да се движи с течението. Казва: "Нека бъда завладян от течението на живота.
Няма да се боря. Няма дори да плувам. Ще се нося, ще вървя с вятъра."
Да постигнеш такова разбиране с живота, означава да си Победител на
течението. Това обаче е странен израз: предаването се нарича
победа – защото борбата води към загуба и неуспех. Предаването води към
завоюване, към победа.
Животът е парадоксален. Какво може да направи Буда? Животът е
парадоксален. Тези, които се предават, се чувстват като победители, а тези,
които продължават да се борят, един ден откриват, че са загубили цялата си
енергия в борбата, а не се забелязва и най-малък признак на победа.
Запомни, Александър е загубил, не Франциск. Наполеон е загубил, не Исус.
Тамерлан е загубил, не Буда. Истинската история не трябва да се занимава с
неуспелите – Тамерлан, Александър. Истинската история трябва да мисли
повече за Буда, Исус, Франциск – истинските хора, които са победили. Но
тяхната победа е резултат от предаването им.
Просто помисли върху това, просто помисли за красотата и
благословеността на това, когато не се бориш, когато просто се носиш
надолу по реката заедно с нея. Ще те заведе до океана, тя отива към океана.
Съвсем ненужно се суетиш. Просто се движи с нея и ще стигнеш до океана,
116
до върховното, до безкрайното. Това съвършено предаване на
съществуването Буда нарича плода на Победителя на течението.
Втората степен се нарича Веднъж-завръщащият се, третата Никога

незавръщащият се и четвъртата Архат. Победителят на потока е захвърлил
три окови. Първите са Егото, индивидуалността, идеята за отделния Аз.
Естествено, това е основната причина за борбата. Вторите са, когато се
ръководи от чистото правило и ритуал.
Има много религиозни хора, но те живеят само чрез правилото и ритуала.
Не знаят нищо за религията. Ритуалът не е религия, правилото не е религия.
Религията е напълно различен начин на живот – живот на осъзнаване, живот
на любов, живот на състрадание. Но ако погледнеш наоколо, ще откриеш
милиони хора, отиващи в църквите, храмовете, джамиите, молещи се,
правещи това и онова, а всичко това е ритуал и религията не присъства.
Разказаха ми една древна индийска история:
Един човек изпълнявал традиционната церемония шрадх, за да отдаде

почит на току-що починалия си баща.
Шрадх е церемония, при която, когато умре бащата на някой човек, той се
моли за неговото пътуване, моли се за него.
По време на церемонията кучето на семейството се мотаело насам натам в
молитвената стая. От страх да не оскверни събитието, човекът станал бързо
и вързал кучето отвън на верандата.
Години по-късно, когато той умрял, синът му на свой ред изпълнил тази
церемония. Безпокоейки се за това, да я извърши точно и до най-дребния
детайл, трябвало да хване някое куче, защото си спомнил, че това трябва да
е нещо много важно. "Баща ми стана по средата на молитвата, за да го
направи и след като върза кучето беше много щастлив и се върна, за да
продължи с молитвата." А той не искал да пропусне нищо; церемонията
трябвало да бъде съвършена.
По това време се случило така, че семейството нямало куче, затова трябвало
да изтича наоколо, за да намери някое скитащо се куче. Хванал едно, вързал
го грижливо отпред на верандата, след това завършил церемонията
удовлетворен. Този ритуал се спазвал през вековете от тази фамилия.
Всъщност, ритуалът със свещеното куче, се превърнал в нейния най-важен
елемент.
Така стават нещата. Хората живеят безсъзнателно. Баща ти е правил нещо,

неговият баща и неговият баща са правили нещо. Това придобива ореол на
някаква свещеност. Ти просто продължаваш да го повтаряш; не се замисляш,
какъв е неговият смисъл.
117
Исус наричал Бог "Татко, Абба". Ти продължаваш да го наричаш "татко",
но това е безсмислено. Нямаш това сърце; ритуалът е повърхностен. Не
притежаваш това сърце, което може да нарече Бог "Абба". Не думата "Абба"
е важна, а чувството в сърцето. Ако чувството присъства, няма нужда дори
от думата: чувството ще свърши работа. Но ако отсъства чувството, тогава
това е просто един мъртъв ритуал.
Слушал съм:
След като едно двадесет и четири годишно момиче се пъхнало под

завивката, скръстило ръце и започнало да се моли. По грешка започнало да
казва молитвата за хранене. Разбирайки какво е направила, погледнала
нагоре с широка усмивка и казала: "Изтрий го това, Исус". След това
продължила с молитвата за лягане.
Ритуалите са нещо подобно. Те не израстват в тебе; просто са наложени
отвън. Непрекъснато ги повтаряш, станали са механични.
Буда казва, че няколко неща трябва да се оставят от Победителя на
течението. Едното е Егото, второто е животът, ръководен от чисти правила
и ритуали и третото е съмнението, дилемата.
Съмняващият се ум не може да релаксира. Съмняващият се ум не може да
се предаде. Съмняващият се ум никога не може да стане цялостен: една част
от него продължава да се бори, една част продължава да казва, не.
Съмняващият се ум не може да каже едно абсолютно да, а това е основното,
за да станеш Победител на течението – да кажеш да на живота, да кажеш да
без никакви условия, да кажеш да просто, с цялото си същество. Тази
молитва е достатъчна. Ако можеш да седиш безмълвно и да кажеш да на
битието, е достатъчно – нищо повече не се иска, никакъв ритуал.
Тези три неща трябва да се отстранят от Победителя на течението. След
това идва втората степен на Веднъжзавръщащ се. Веднъж-завръщащ се
означава този, който ще умре и ще се завърне още веднъж. Трябва да се
откаже от алчността, сладострастието и злата воля. Но ще трябва да дойде
още веднъж.
Третата степен се нарича Никога незавръщащ се – този, който няма да се
върне отново. Трябва да остави страстта към живота, страстта към другия
живот, страстта да бъде. И четвъртата степен се нарича Архат – този, който
липсва, който е никой, нищо. Той е станал Буда.
Буда пита Субхути за тези четири степени. Пита:
дали на Победителя на течението му идва наум,

118
на Победителя на течението"?
Обикновен въпрос, но много важен.
Ако кажеш: "Аз съм се предал", в такъв случай не си се предал, защото, как
можеш ти да се предадеш? Ти трябва да бъдеш предаден. "Аз"-ът трябва да
се предаде. Не можеш да кажеш: "Аз съм се предал. Ако това е въпрос на
твое действие, тогава не е предаване.
Хората идват при мен и ме питат: "Как можем да се предадем на Вас?" И аз
казвам: "Не можете. Вие сте бариерата за предаването. Можеш само да
излезеш от пътя и тогава настъпва предаването."
Предаването не е нещо, което трябва да се направи или което може да се
направи; то не е правене. Предаването е разбиране.
"Аз" винаги е настроено за борба. "Аз" не може да съществува без борба,
то оцелява чрез борба, основава се на борбата. Или ще се бориш с другите,
или ще се обърнеш и ще започнеш да се бориш със себе си. Точно това
продължават да правят твоите монаси в манастирите. Не се борят в света, не
се борят с никого, отрекли са се от света; сега започват да се борят със себе
си.
Тялото казва: "Гладно съм", а те казват: "Не." Това е борба. Егото се е
надигнало по нов начин. Егото казва: "Погледни, контролирам тялото
толкова добре. Аз съм господарят, а тялото е робът." Очите ти са уморени и
казват: "Искаме да спим", а ти казваш: "Не, Решил съм да стоя буден през
цялата нощ. Това е моята медитация. Правя медитация, не мога да спя." И ти
се чувстваш добре. Продължаваш да се бориш.
Тялото иска известно удобство, а ти спиш върху камъни. Тялото се нуждае
от подслон, а ти стоиш на жаркото слънце. Тялото ти се нуждае от някакви
дрехи, а ти стоиш гол на студа. Това са пътищата на борбата. Светът, с който
да се бориш сега липсва, затова си разделил себе си на две.
Егото живее чрез триене; всеки вид триене ще свърши работа. Мъжът се
бори с жена си, жената се бори с мъжа си. Това не е нищо друго, освен
начини за подхранване на Егото. Колкото повече се бориш, толкова по-силно
става Егото, а най-голямата сила Егото получава от борбата със самия себе
си, защото това е най-жестоката борба.
Да убиеш някой друг е едно нещо; да се убиваш бавно, непрекъснато, в
продължение на много години, е най-трудната работа, то е бавно
119
самоубийство и Егото се чувства много добре. Затова, така наречените
религиозни монаси, притежават голямо его; няма да откриеш такова голямо
го в обикновените хора на пазара. Ако наистина търсиш голямо го, ако искаш
да видиш какво представлява то, отиди в Хималаите и в пещерите, и ще го
откриеш там.
Човек, който се е предал, не може да твърди: "Аз съм се предал", може да
каже само, че предаването е станало.

Понеже си отстранил "Аз"-а, затова си наричан човек, който се е предал.

Не можеш да твърдиш: "Аз съм се предал".
Ако го твърдиш, си изпуснал същността.
Никакъв видим обект не е бил победен,

никакви звукове, аромати, вкусове,
докосвания или обекти на ума.
Той не е победил нещо като обект. Всъщност, вместо да победи каквото и

да е, той е отстранил самата идея за победа. Затова се нарича Победител на
течението. Отстранил е цялата борба, цялата война това, което е правил през
толкова много съществувания. Отстранил е изобщо идеята, вече не се
интересува от нея.
Не може да ти покаже нещо и да каже: "Победил съм това. Виж! Това е
моята победа." Не може да ти покаже царството, което е завоювал. Не е
завоювал нищо видимо. Всъщност, вместо да победи нещо видимо, е
отстранил Егото. Но в това отстраняване на Егото е великата победа. Но тази
победа е от такъв вид, че не може да се утвърждава.
"Ако, о Господарю,
мине през ума на Победителя на течението:
на Победителя на течението",
тогава това би било за него
завладяване от Аза,
завладяване от съществото,
120
завладяване от душата,
завладяване от индивида."
В момента, в който си помислиш: "Аз съм победил, Аз съм се предал", си

създал отново едно ново "Аз", отново се е появил вътрешен Аз, отново си
започнал да гледаш през очите на Егото. Отново си доловил вътрешния Аз.
Английската дума "perception" (Схващане, долавяне – Бел.прев.) е хубава. Тя
произлиза от per-cap и capio, което означава да хвана, да сграбча, да пленя.
В момента, в който доловиш, че по някакъв начин съществуваш, отново си
пленил Егото и Егото е пленило тебе. Отново си се върнал на стария път.
Всичко е загубено, вече не си Победител на течението.
По същия начин Буда пита за Веднъж-завръщащият се и за Никога-
завръщащият се, но понеже е абсолютно същото, ще го изпусна, няма да го
включа в сутрата. Накрая:
идва ли наум на Архата,
"от мен е постигнато това Архатство"?
Субхути: "Не, наистина, о Господарю. И защо?
Защото никоя дхарма не се нарича Архат"
Затова той се нарича Архат.
И защо?
Аз съм, о Господарю, този,
когото Татхагата
е изтъквал като най-пръв сред тези,
които живеят в мир.
Аз съм, о Господарю, Архат, свободен от ненаситност.
И все пак, о Господарю, не ми е идвало на ум,
"аз съм Архат, свободен от ненаситността".
Ако, о Господарю, това се случи с мене,
че съм постигнал Архатството,
тогава Татхагата няма да твърди за мене:
"Субхути, този син от добро семейство,
който е пръв сред тези,
които обитават в мир,
не обитава никъде:
затова се нарича
обитател в мир, обитател в мир".
121
Просто веднъж си приел идеята. Идеята е, че когато започнеш да живееш в
света на истината, не можеш да твърдиш.
Твоето твърдение ще е отричане.
Веднъж един човек дошъл при Буда и попитал: "Постигнал ли си?", а Буда
отговорил: "Не мога да го твърдя, защото съм го постигнал."
Забележи красотата на това твърдение. Той казва: "Не мога да го твърдя,
защото съм го постигнал." Но отбележи и разликата. Ако Буда каже: "Не съм
го постигнал", тогава изрича лъжа. Ако каже: "Постигнал съм, това не е
възможно, защото в това постижение не присъства "Аз". Това постижение е
такова, че то става, само когато "Аз"-ът е изчезнал. Забелязваш трудността,
колко е безсилен езикът.
идва ли наум на Архата,
"от мен е постигнато това Архатство"?
Сега Архатството не е положение. Не е нещо, подобно на обект. Не можеш

да го уловиш, не можеш да го притежаваш, не можеш да го трупаш. То е
свобода, не е нещо, което може да се притежава. То е свобода. Продължаваш
да отстраняваш оковите си. Един ден всички окови са изчезнали – дори и
последните окови на идеята за "Аз"-а. Тогава не съществува никой; това
съзнание се нарича "Архат"
Буда пита: "Минава ли през ума на Архата "Постигнал съм Архатството"?"
Затова той се нарича Архат.

И защо?
Аз съм, о Господарю, този, когото Татхагата
е изтъквал като най-пръв сред тези,
които живеят в мир.
Сега Субхути взима себе си като пример. Казва: "Ти си заявил за мене, че
съм постигнал. Ти си заявил за мене, че съм станал Архат. Ти си заявил, че
обитавам в мир." Това е специфичен начин, по който Буда казва, че вътре не
съществува никой – обитава в мир.
Обитаването в мир означава, че не съществува никой, защото ако някой
съществува, ще продължи да съществува известен хаос. Къщата е тиха, само
когато в нея няма никой. Ако в нея има някой дори и за малко, бъркотията
ще остане. Дори и един човек да има в къщата, той ще премества нещата
оттук там, ще прави нещо. Дори ако спи, ще хърка. Нещо задължително ще
стане. Когато няма изобщо никой, тогава има мир.
122
Буда нарича състоянието на Архатство това, в което има абсолютен мир,
толкова абсолютен, че там не може да се открие никой. Когато Буда
обикновено казва: "Сега, Субхути, обитаваш в мир", той казва: "Сега,
Субхути, ти повече не съществуваш." Това е същото. Субхути казва: "Ти си
заявил, че Субхути обитава в мир, ти си заявил, че Субхути е станал Архат и
трябва да си прав, Господарю. Как можеш да не си прав? Но аз не мога да
кажа, то не ми минава през ума "Аз съм Архат, свободен от ненаситността".
Ако това ми мине през ума, тогава не си прав.
"Ако ми мине през ума, че съм Архат, тогава се е появило Егото, тогава Аз-
ът е хванат, тогава отново съм попаднал в стария капан. Ако в мен се появи,
че Аз обитавам в мир, тогава задължително нещо ще се случи – някакво
нещастие, някаква мечта, някакво желание и светът, целият свят, тръгва.
Егото е зародишът на света. Малкият зародиш съдържа в себе си целия
свят. Само почувствай "Аз съм" и целият свят незабавно се появява.
Субхути каза:
"не ми е идвало на ум,
"аз съм Архат, свободен от ненаситността".
Ако, о Господарю, това се случи с мене,
че съм постигнал Архатството,
тогава Татхагата няма да твърди за мене:
"Субхути, този син от добро семейство,
който е пръв сред тези,
които обитават в мир,
не обитава никъде:
затова се нарича
обитател в мир, обитател в мир".
Когато някой изчезне, когато обитателят вече не съществува, тогава се

постига мира.
Нищото е същността на посланието на Буда. Човек трябва да достигне до
тази точка, където той не съществува, където преобладава единствено
отсъствието, но тогава никой не може да го твърди, тогава никой не може да
се появи и да го каже, и да се похвали за това.
За да разбереш Буда, трябва да си зърнал небитието. По един чисто
лингвистичен начин можеш да разбереш, какво е казал Буда, но това няма да
ти помогне много, няма да те потопи дълбоко в него. Ще трябва да си зърнал
няколко пъти – и това е възможно.
От време на време просто седни мълчаливо, без да правиш нищо,
запазвайки мълчание; дори и мантра не трябва да те обезпокоява, дори и
123
Бога, дори и някаква специална йогическа поза, която си заел, дори и
съзерцание или медитация – просто седни безмълвно в стаята си, под някое
дърво или на брега на някоя река, легнал върху тревата, гледайки звездите
или със затворени очи, просто бъди тук, резервоар от енергия, който не отива
никъде – и мимолетните погледи ще започнат да се случват. За един миг ще
почувстваш, че съществуваш и едновременно, че не съществуваш.
Съществуваш, абсолютно съществуваш и същевременно не съществуваш.
Не съществуваш и за първи път съществуваш. Тогава ще разбереш, защо
Буда е толкова парадоксален. Ти си, само когато не си. Когато всичко
отсъства, съществува велико присъствие. Когато Егото е изчезнало напълно,
ти си цялото, ти си всичко. Изчезваш като капката и се превръщаш в океана.
От една страна си изчезнал, а от друга си се появил, при това за първи път.
Просветлението е смърт и възкръсване. И двете се случват едновременно,
заедно. Смъртта настъпва и незабавно е последвано от възкръсването. Но
трябва да го изпиташ, трябва да го вкусиш. Тези думи не са просто думи, не
са учения и философии; те са екзистенциален опит.
Разбирам твоето затруднение. Много пъти са ме питали: "Когато ни
говорите за суфите, сърцата ни танцуват, но с "Диамантената сутра" това не
е така". Тя е по-висша, по-необикновена.
Суфите можеш да разбереш, те са по-близо до теб. Те говорят за любовта.
Най-малкото си слушал за думата любов, имаш някаква идея за това, какво
представлява любовта. Може и да не разбираш любовта на суфи, какво имат
предвид, но най-малкото знаеш нещо за любовта, знаеш най-малкото, какво
ти имаш предвид и когато слушаш за любовта, сърцето ти започва да се топи.
Но думите на Буда са далеч по-висши.
Но това не е така с всеки. Зависи. Можеш да попиташ Прасад: неговото
сърце танцува толкова много с "Диамантената сутра", че почти получава
сърдечен пристъп. Или да попиташ Прадийпа.
Запомни едно нещо: тук говоря на много хора. Те са различни, подходите
им са различни. Понякога ще ти подхожда, понякога няма да ти подхожда.
Когато не ти подхожда, трябва да си търпелив, защото когато ти подхожда,
няма да подхожда на някой друг. Той ще трябва да прояви търпение. Говоря
на много хора – и не само че говоря с вас и на вас, говоря на милиони, които
не присъстват тук, на които тези думи ще се предадат.
Когато почувстваш, че предметът е прекалено труден за тебе, бъди
търпелив. Слушай. Може би сърцето ти не играе, може би то е по-висше или
по-дълбоко от сърцето. Съществуват работи за главата, съществуват работи
за сърцето, съществуват и такива, които са извън техните възможности. Това
е от последните. А то е много трудно. Познаваш нещо от главата, познаваш
нещо от сърцето, но не познаващ нищо от това, което е отвъд.
124
Тези думи са рядкост. "Диамантената сутра" е диамант, най-ценният
диамант, който съществува в света на литературата. Никой не е говорил по
този начин, никой не е летял по този начин. Но ако чувстваш, че не можеш
да летиш толкова високо, не се затваряй. Направи усилие. Дори ако можеш
да отидеш съвсем малко по-напред, отколкото в този момент, дори ако
можеш да направиш само няколко стъпки към непознатото, това ще те
обогати.
125
Глава 8. ВЕЧЕ У ДОМА

Защо всички велики учители произлизат от Изтока?
Тъй като човечеството все още не е било цялостно. Изтокът е интровертен,

Западът е екстровертен. Човекът е раздвоен, умът е шизофреничен. Затова
всички големи учители идват от Изтока, а всички забележителни учени са се
появили на Запад. Западът е развил науката и напълно е пренебрегнал
вътрешната душа; занимавал се е с материята, но е забравил за вътрешната
субективност. Целият фокус е върху обекта. Затова всички велики учени са
родени на Запад.
Изтокът се е занимавал прекалено много с вътрешната душа и е забравил
обективността, материята, света. Великите религиозни майстори се появяват
поради тази причина; но тази ситуация не е хубава, това не трябва да е така.
Човекът трябва да стане цялостен. Не трябва да се допуска да е
неуравновесен. Човек не трябва да е нито екстроверт, нито интроверт.
Трябва да може да е и двете. Вътрешното и външното, ако се уравновесят,
осигуряват най-забележителното екстатично преживяване.
Човекът, който не клони прекалено много нито към външното, нито към
вътрешното, е човек на равновесието. Ще бъде едновременно учен и мистик.
Това е нещо, което ще стане. Подготвяме почвата за него. Бих искал да видя
един човек, който не е нито източен, нито западен, защото да си от източен
тип като нещо, което е насочено против Запада, е грозно. И обратно. Цялата
земя ни принадлежи и ние принадлежим на земята. Човекът трябва да е
просто човек, човекът трябва да е просто човешки – тотален, цялостен. И от
тази цялостност ще израсте нов тип здраве.
Изтокът е страдал, Западът е страдал. Изтокът е страдал; можеш да го
забележиш навсякъде наоколо – бедността, глада. Западът е страдал; в
западния тип ум можеш да откриеш напрежение, тревога, мъка. Западът е
твърде беден вътрешно, Изтокът е твърде беден външно. Бедността е зло.
Дали е вътрешна или външна, няма значение, бедността не трябва да се
допуска. Човек трябва да е богат: вътрешно, външно – и двете. Човек трябва
да притежава богатството във всичките му измерения.
Просто си представи човек, който е едновременно Алберт Айнщайн и
Гаутама Буда. Просто медитирай върху тази възможност – това е възможно.
Всъщност, ако Айнщайн беше живял малко по-дълго, щеше да стане мистик.
126
Започнал е да мисли за вътрешното, започнал е да се интересува от
вътрешната мистерия. Колко дълго можеш да продължиш да се интересуваш
от външната мистерия? Ако наистина те интересува тайнственото, рано или
късно ще се натъкнеш и на вътрешното.
Моето разбиране е за един свят, който не е нито западен, нито източен, нито
вътрешен, нито външен, нито екстровертен, нито интровертен – който е
уравновесен, който е цялостен.
Но в миналото положението не е било такова. Затова въпросът ти е уместен.
Питаш: "Защо всички велики учители произлизат от Изтока?" Защото
Изтокът е бил погълнат от вътрешното противопоставяйки го на външното.
Естествено, след като в продължение на векове си погълнат от вътрешното,
ще създадеш Буда, Нагарджуна, Шанкара, Кабир. Това е нормално.
Ако си погълнат от външното за сметка на вътрешното, ще създадеш
Алберт Айнщайн, Едисън, Едингтън; нормално е. Но това не е хубаво за
целостността на човечеството. Нещо се пропуска. Човекът, който
осъществява вътрешен растеж и не е израснал външно, остава недоразвит
отвън, остава глупав отвън. Същият е случаят с човек, който е израснал
много, който е станал зрял, много зрял, както това правят математиците,
физиците, химиците, но който отвътре дори не се е родил, който все още е в
утробата.
Това е моето послание към тебе: остави тези полусфери – Изток и Запад – и
зарежи полусферите на вътрешното и външното. Стани течен. Нека
движението, потока, се превърнат в твой живот. Остани достъпен
едновременно за външното и вътрешното.
Затова преподавам любов и медитация. Любовта е пътят за излизане,
медитацията е пътят за влизане. Човекът, който е влюбен и медитативен, се
е издигнал над раздвояването, надраснал е всякакви видове раздвоеност.
Превърнал се е в едно, той е цялостен. Всъщност, има душа.
Бхагван, не се ли отегчавате, не Ви ли омръзва, ден след ден да

отговаряте на едни и същи въпроси, докато седим тук със запушени очи,
завързани очи, запечатани уста, никога не приемайки посланието – за
това, че няма никакви отговори?
Непрекъснато ме изумявате със свежестта си на утринна роса огряна
от слънчевата светлина и все още аз съм сляп, глух и сакат, изолиран от
участие във вашето излъчване, с изключение на кратки мигове.
127
Първото нещо: Аз не съществувам, затова не мога да се отегча и да ми
омръзне. Най-напред трябва да бъдеш, за да се отегчиш. Колкото си по-
малък, толкова по-малко се отегчаваш. Затова децата се отегчават по-малко
от възрастните. Децата почти не се отегчават. Продължават да играят с едни
и същи играчки, продължават да тичат след пеперудите, продължават да
събират същите мидени черупки. Не са отегчени.
Разказвал ли си някога приказка на дете? След като я чуе, ще каже:
"Разкажи ми я отново и отново." А когато го срещнеш отново, ще ти каже:
"Разкажи ми онази приказка. Харесвам я." Защо детето не се отегчава?
Защото не съществува. Или съществува в един начален етап; Егото все още
не е развито. Егото е факторът, който предизвиква досадата.
Животните не се отегчават, дърветата не се отегчават, а какво ново има в
живота на животните и дърветата? Розовият храст продължава да ражда едни
и същи рози година след година, птицата продължава да пее едни и същи
песни сутрин и вечер. Кукувицата не владее много звукове – само един звук.
Продължава да го повтаря; той е монотонен. Но нито едно животно не се
отегчава, нито едно дърво не се отегчава. Природата не познава отегчението.
Защо? Защото природата не притежава все още Его.
И Буда не е отегчен, и Исус не е отегчен, защото отново са изоставили
Егото. Природата все още не го е развила, Буда го е отстранил. Буда и
природата са почти едно и също. Казвам почти, защото съществува само една
разлика – от голямо значение – но само една. Разликата е в осъзнаването.
Природата е без Его, но не осъзнава, Буда е без Его, но осъзнава.
Когато разбереш, че те няма, кой ще се отегчава? На кого ще му омръзва?
Затова мога да пристигам всяка сутрин и да продължавам да отговарям на
вашите въпроси. Не съм отегчен. Не мога да се отегча. В продължение на
двадесет и пет години не съм изпитвал отегчението. Започнал съм да
забравям вкуса му, какво представлява.
Второто нещо: въпросите не са едни и същи. Не могат да бъдат. Задават ги
различни хора; как могат да са едни и същи? Да, понякога думите може да
са същите, дори структурата на изречението е същата, но въпросите не са
същите. Двама души са толкова различни един от друг – как могат да зададат
един и същи въпрос? Дори думите да са еднакви, дори структурата на
изречението да е същата, все пак искам да ти напомня – не могат да са едни
и същи.
Сега този въпрос се задава от Ананд Шайла; никой друг не може да го
зададе. Никой друг на тази голяма земя не може да го зададе. За да се зададе
този въпрос е необходим Шайла. А Шайла е само един. Не съществуват
много Шайли.
Затова запомни, всеки индивид притежава своя уникалност. Да наречеш
тези въпроси еднакви е проява на неуважение. Аз уважавам вашите въпроси.
128
Те не са еднакви. Притежават свои нюанси, свои окраски, но трябва да имаш
много проницателни очи, за да забележиш разликата, иначе няма да я
забележиш.
Когато се огледаш около себе си и видиш, че всички дървета са зелени,
мислиш ли че зеленото е едно и също? Не знаеш как да гледаш цвета. След
това доведи някой художник и той ще каже: "Това са различни видове
зелено. Има хиляди нюанси на зеленото. Няма две дървета, които да са с едно
и също зелено." Просто се огледай наоколо и ще забележиш – да, всяко
зелено е различно.
Така е и с въпросите. И дори един и същи човек да задава един и същи
въпрос отново и отново, и той не може да е същият, защото непрекъснато се
променяш. Нищо не е неподвижно. Не можеш да стъпиш в една река два
пъти и не можеш да срещнеш един и същи човек два пъти. Шайла не може
да зададе този въпрос утре, защото утре същият човек няма да съществува.
Ганг ще е изтекла надолу, много вода ще е изтекла. В този момент той е
уместен, утре може да не е; нещо друго може да се появи в съзнанието.
Двама души не могат да зададат един и същи въпрос и дори един и същи
човек не може да зададе един и същи въпрос два пъти, защото човек
непрекъснато се променя. Човекът е като пламък, непрекъснато променящ
се. Но отново трябва да погледнеш много дълбоко. Никога не съм срещал
два еднакви въпроса. Винаги се вълнувам от вашите въпроси. Винаги се чудя
как успявате да питате.
Не се ли отегчавате, не Ви ли омръзва, ден след ден да отговаряте на

едни и същи въпроси, докато седим тук със запушени очи, завързани
очи, затворени уста, никога не възприемайки посланието, което не
съдържа никакви отговори?
Само защото седиш тук – със запушени уши, завързани очи, затворени
уста, никога не приемайки посланието, то се превръща в предизвикателство
за мене. Това е голямо приключение. Ти упорстваш, аз също упорствам.
Въпросът е: Кой ще победи? Дали ще останеш затворен или един ден ще
проявиш милост към мене и ще започнеш да слушаш поне с малко
поотворени уши и сърце? Това е битка. Борба, която непрекъснато се води
между учителя и ученика – непрестанна битка.
И ученикът не може да победи. Никога не се е чувало, той да може да
победи. Може да отложи, може да забави, но не може да победи. И колкото
повече отлагаш, толкова по-сигурно става поражението ти. И аз атакувам
съществото ти по различни начини. Ти просто продължавай да седиш тук със
затворени уши, затворени уши, затворено сърце; просто остани тук, това е
всичко. Само бъди тук. Рано или късно, един ден, ще чуеш посланието.
129
Колко дълго можеш да останеш затворен? Твърдят, че ако човек упорства
в своето безумие, става мъдър. Ти упорстваш. Някой ден, въпреки тебе, ще
чуеш. Затова продължавам да говоря всяка сутрин, всяка вечер, година след
година.
И казваш никога не приемайки дори посланието, което не съдържа
никакви отговори. Ще възприемеш посланието, само когато в ума няма да
има въпроси, никога преди това. Как можеш да приемеш послание, в което
няма отговори, ако все още питаш? Самият въпрос предполага един отговор.
Въпросът е търсене на отговор. Въпросът приема за сигурно, че отговорът
съществува, в противен случай, как може въпросът да съществува? Въпросът
не може да съществува сам по себе си; той зависи от отговора или най-
малкото от възможността за отговор.
В деня, в който разбереш, че в тебе вече не съществуват въпроси, само
тогава ще бъде чуто посланието, което не съдържа в себе си отговори. В този
ден ще видиш, че нито ти си питал, нито аз съм отговарял. Имало е пълна
тишина. Всички въпроси и отговори са били като сън.
Но понеже питаш, трябва да ти отговарям. Това е единственият начин, да
ти помогна да се отървеш от въпросите си. Запомни, моите отговори не са
отговори, а само средства. Моите отговори не отговарят на твоите въпроси,
защото знам много добре, че въпроси няма. Всички въпроси са неистински.
Ти си ги сънувал. Но когато питаш, аз те уважавам. Отговарям. Моят отговор
е просто едно уважение към тебе и освен това е средство. Ще ти помогне да
разбереш, че въпросът малко по-малко изчезва.
Един ден внезапно ще се събудиш без въпроси. В този ден ще разбереш, че
не съм отговорил на нищо. На нищо не може да бъде отговорено, защото в
битието не съществува нито един въпрос. Битието съществува без въпроси.
То е тайнство; не е проблем, който трябва да се реши, а е тайнство, което
трябва да се обича, тайнство, което трябва да се изживее.
И Шайла казва Непрекъснато ме изумявате със свежестта си на утринна

роса огряна от слънчевата светлина и все още аз съм сляп, глух и сакат,
изолиран от участие във вашето излъчване, с изключение на кратки мигове.
И тези кратки мигове ще свършат работа. Тези кратки мигове са помощта.

В тези кратки мигове ще вляза в тебе. В тези кратки мигове постепенно ще
стават все по-дълги. Един ден ще откриеш, че тези кратки мигове са те
спечелили. Дори и за един кратък миг да има контакт между мен и теб, това
е достатъчно, повече от достатъчно. Дори тези малки прозрения ще се
превърнат в огън в тебе. Тези малки искри ще изгорят напълно целия ти ум,
самите му корени, основата и всичко.
130
Не изпитвам удоволствие от тези сутри на Буда. Те са сухи, трудни и

объркани. Не е ли истината по проста?
Истината е проста и истината е трудна. Всъщност, тя е трудна, защото е

проста. Толкова е проста, а умът ти е прекалено объркан, че не можеш да я
разбереш; непрекъснато я изпускаш. Толкова е проста, че не те предизвиква.
Толкова е проста, че я отминаваш оставайки напълно неосъзнат, че си
подминал истината.
Истината е проста, защото е очевидна. Но проста не означава лесна.
Простотата е много сложна. Ако навлезеш в нея, ще се загубиш, може би
никога няма да можеш да излезеш от нея. И за да достигнеш до тази простота,
трябва да загубиш много неща – а да се загубят тези неща е трудно.
Например, защо тези сутри на Буда ти се струват трудни? Защото са
нелогични. Ако можеш да се откажеш от своята логика, ще са прости.
Трудността идва от ума ти, не от сутрите на Буда. Той е твърде обикновен
човек. Просто съобщава някакъв факт. Но проблемът възниква в тебе,
защото не можеш да приемеш този прост факт. Притежаваш свои идеи. Тези
идеи се намесват.
Казваш: "Как може това да бъде? Ако този човек е прав, тогава цялата ми
логика е погрешна." А това не можеш да го приемеш; цялото ти образование,
обучение, е логично. А той непрекъснато говори нелогични неща. Той е
безпомощен. На тези висоти, при тази пълнота, логиката не съществува.
Какво може да направи? При тази пълнота всичко е парадоксално. При тази
пълнота противоположностите се срещат, противоречията започват да се
допълват. Какво може да направи? Трябва да ги отстоява. Проблемът идва
от тебе – защото искаш тези истини да се преведат на езика на твоята логика.
Представи си, че някой ученик от гимназията в часа по физика, се
противопостави: "Не мога да приема формулата на Алберт Айнщайн".
"Не?", казва учителя. "Защо не?"
"Ами, най-напред, тя е досадна и когато я обяснявате, винаги ми се доспива.
Второ, тя е небалансирана. Погледнете я! Е = MC 2. Трябва да сложи още
една величина от едната страна на уравнението и още три от другата. Не е
артистично. Защо не е преместил една от величините в лявата част, за да
направи формулата по-симетрична? Затова я мразя".
Той е поставил интересен въпрос. Тя не е симетрична: "Що за уравнение е
това? Двете му страни не са равни". Не е артистично: "Само чрез
преместването на едната величина от другата страна, нещата биха станали
далеч по-добри, по-симетрични".
131
Момчето не разбира какво говори, но това, което казва, изглежда логично.
Но формулата на Айнщайн не съществува, за да те забавлява. Тя отразява
реалността. Ако те отегчава, това просто показва, че не можеш да разбереш
нейното проникновено прозрение. Твърди се, че само дванадесет човека
разбрали теорията на относителността на Айнщайн. В целия свят – само
дванадесет човека?
Истината е проста, но когато навлезеш в нейните подробности, когато
започнеш да проникваш в нейната реалност, тя става трудна. Например,
твърди се, че Св. Августин е казал: "Всеки знае какво представлява времето.
Аз знам какво представлява времето, но когато някой ме попита: "Какво
представлява времето? Опитай се да ми обясниш", тогава търпя неуспех."
Ти знаеш какво представлява времето, живееш съобразно времето. В шест
часа сутрин ставаш, в единадесет часа вечерта си лягаш, в един часа на обяд,
обядваш. Отиваш в службата, връщаш се вкъщи. Използваш времето, знаеш
какво представлява времето, но можеш ли да го обясниш? В момента, в който
се опиташ да го обясниш, то става неуловимо. Никога не си го виждал,
никога не си го хващал в ръка. Не можеш да го хванеш. Какво представлява
то?
Августин е прав – този проблем възниква, когато се опитваш да го
обясниш. Светлината е толкова проста, тя е навсякъде наоколо, танцувайки
в дърветата; цялото небе е изпълнено със светлина. Опитай се да я обясниш
на някой слепец и той ще се отегчи и ще каже: "Престани с тези
безсмислици." Най-напред ще откриеш, че е много трудно да я облечеш в
думи.
Или, остави въпроса със светлината. Това е научен проблем; може би не си
наясно с него. Обичал си, знаеш какво представлява любовта. Трябва да си
обичал – най-малко трябва да си обичал майка си, баща си, сестра си, някоя
жена, жена си, мъжа си, децата си. Можеш ли да обясниш, какво
представлява любовта? Веднага онемяваш. Загубваш цялата си
интелигентност – все едно някой те е ударил смъртоносно. Парализиран си.
Какво представлява любовта? Можеш ли да я дефинираш?
Любовта е лично преживяване, повече или по-малко, но никой не може да
я определи. Нирвана не е преживявана на всички хора – от време на време тя
се случва – и Буда се опитва да ти обясни какво представлява нирвана.
Истината е проста, но в момента, в който се опиташ да я обясниш, тя става
трудна.
Но запомни, не си тук, само за да се забавляваш. Аз не съм против
забавлението; то е хубаво, когато му е времето. Но е необходимо нещо
повече от забавление. Забавлението е много низша потребност.
Просветлението е най-висшата потребност. Ако вървиш от едно забавление
към друго, ще останеш много повърхностен; никога няма да израстеш, ще
132
останеш незрял. От време на време имаш нужда да се потопиш в дълбините
на живота и любовта, светлината и Бога. Понякога трябва да летиш във
вечността, за да усетиш нейния вкус. Само това ще те направи зрял.
Разбирам твоите затруднения. Казваш Не се радвам на тези сутри на Буда.
Тогава научи се как да се радваш. Тогава се научи как да се радваш на по-
висшите неща. Съществуват по-висши неща. Ако искаш да се наслаждаваш
на класическата индийска музика, трябва да се научиш. Не можеш просто да
отидеш и да се наслаждаваш. За това е необходима известна подготовка,
необходима е известна възприемчивост. Тя не е груба. За нея е нужно
известно разбиране от твоя страна, дълбоко разбиране на тоновете и
паузите – защото музиката се състои от звук и тишина. Не е само звук;
включва и тишината.
Музиката става по-висша и задълбочена, когато съдържа повече тишина в
себе си. Когато предизвиква тишината в тебе, когато прониква в сърцето ти
и освобождава вътрешната ти тишина, когато слушайки я, умът ти изчезва,
мислите ти спират. Но в такъв случай, трябва да се учиш, трябва да
преминеш определена дисциплина, трябва да станеш по-медитативен. Един
ден ще можеш да се наслаждаваш. Но ако искаш да се наслаждаваш точно
сега и не си готов за това, не я обвинявай.
Недей да казваш, че сутрите на Буда са досадни, просто кажи, че все още
не можеш да разбереш тяхната пълнота, че не можеш да погледнеш на тези
висоти, че не си достатъчно подготвен да изкачиш Еверест на съзнанието.
Буда говори от най-високия връх. Ще трябва да излезеш съвсем малко от
тъмната си дупка. Ще трябва да изкачиш планините; само тогава ще можеш
да разбереш тези, огрени от слънцето сутри.
Трудно е, защото за това разбиране, изобщо не сме подготвени, затова
понякога се чувстваш отегчен. Обаче се бори със скуката, унищожи скуката,
изтръгни се от нея. Трябва да вървиш с Буда, трябва да видиш това, което е
видял той. Виждайки го, ще бъдеш удовлетворен.
Бхагван, дали единственото нещо, което ни държи извън дома, е

съмнението, че вече не сме вече вкъщи, което се усилва от всеки един
около нас?
Да, Шобха. Съмнението е единственото нещо, което пречи – съмнението,

че не сме такива, каквито трябва да бъдем, съмнението, че Бог не може да е
вътре в нас. Как може Бог да е в нас? Защото теб са те учили, че Бог седи на
133
седмото небе в своя златен трон, заобиколен от своите ангели, които свирят
на арфите си, пеейки алилуя.
Той не е тук, намира се някъде далече. Той е голям, той е огромен, вечен,
той е това и онова. Как може да е в сърцето ти? В твоето толкова малко сърце.
И как може да бъде в сърцето ти? Ти си толкова грозен, толкова ужасен и
непрекъснато се осъждаш по хиляди начини. Как може да е тук? Ако Бог е в
тебе, тогава къде живее дяволът?
Когато някой каже, че Бог е в тебе, не можеш да повярваш. Слушал си
много пъти, че Исус е казвал на хората: "Царството Божие е във вас." Но
дори и християните не го слушат, дори и неговите последователи. Дори най-
близките последователи на Исус, първите му ученици, непрекъснато питат
за Бога, който е на небето и Исус продължава да повтаря: "Той е във вас", а
те продължават да говорят за Бога, който е на небето и продължават да
казват: "Когато всички ние умрем, как ще живеем в рая? Кой ще е в дясната
ръка на Бога? Какво ще е нашето положение там? Кой какъв ще бъде? Каква
ще е йерархията?" А Исус продължава да казва: "Той е във вас", но никой не
вярва в това, защото не си бил научен да вярваш в себе си.
От самото ти раждане вниманието ти е било отвличано от твоето същество.
Всеки те е порицавал – родителите ти, учителите ти, проповедниците,
политиците. Всеки от тях те е осъждал. Всеки е казвал: "Ти! Такъв, какъвто
си, не си прав. Трябва да се оправиш. Трябва да постигнеш известно
съвършенство."
Поставяни са ти цели и заради тези цели и перфекционистки идеали,
непрекъснато си осъждан и смазван. Как можеш да приемеш посланието, че
Бог е в тебе, че вече си у дома, че никога не си го напускал, че всичко е наред
такова, каквото е? Просто се отпусни и то е твое. Не трябва да търсиш, а
просто да релаксираш и то е твое.
Възниква съмнение: "Бог в мене? А баща ми казваше: "Ти си най-грозното
дете в града." А майка ми казваше: "Защо не умреш? Ти си позор за
семейството. Съжаляваме, че се роди." А учителят ти казваше, че си глупак,
че си глупав, че си идиот. А проповедникът казваше, че ще отидеш в ада, че
си грешник.
Онази вечер четох за един индуистки мистик, който бил поканен в
християнска църква. След проповедта, свещеникът започнал да вика на
паството: "Всички сте грешници! Коленичете и се молете! Коленичете в
молитва!"
Всички коленичили с изключение на мистика, индуисткия мистик.
Проповедникът го погледнал и казал: "Няма ли да вземеш участие в нашата
молитва?"
Той казал: "Щях да взема, обаче не съм грешник. А освен това не виждам
никой тук да е грешник. Мислех да взема участие в молитвата, но вие го
134
направихте невъзможно за мене. Не мога да коленича. Не съм грешник. Бог
е в мене. Не мога да проява такова неуважение към Бога. Мога да се моля,
само защото Бог е в мене. И не се моля за нищо. Моята молитва е моята
благодарност, моята признателност за всичко, което вече ми е дал; моята
благодарност, че ме е избрал за свое убежище, че ми е оказал тази чест, че
съм част от него, че ми принадлежи.
Готов съм да се моля, готов съм да коленича, но не като грешник, защото
това не е истина."
Било ти е втълпявано, че си грешник, че ако не те спаси Исус, ще отидеш в
ада. Толкова много си бил осъждан, че когато това послание от Изтока
стигне до тебе, започваш да се съмняваш: "Това е невъзможно. Аз? И никога
не съм напускал къщи? Може би това е истина за Буда, може би е истина за
Исус, но аз? Аз съм грешник.
Никой не е грешник. Дори, когато се намираш в най-черната дупка в живота
си, продължаваш да си божествен. Не можеш да изгубиш своята
божественост, няма начин това да стане. Тя е самото ти същество. Тя е
веществото, от което си направен.
Собха попита:
Дали единственото нещо, което ни държи извън дома, е съмнението,
че не сме вече вкъщи, което се усилва от всеки един около нас?
Да, усилва се от всеки около тебе. Затова казвам, че любовта е налице

единствено, когато някой те приеме като божествен. Той усилва истината, че
си божествен. Ако някой усилва неистината, че не си божествен, това не е
любов. Това може да е майка ти, баща ти, няма значение. Ако някой внуши
в тебе идеята за самоосъждането, той те отравя. Ако някой каже, че не можеш
да бъдеш приет такъв, какъвто си, че Бог ще те обича, само ако изпълниш
определени условия, в такъв случай той те унищожава, той е твой враг – пази
се от него.
Онзи ден влизах през вратите с един индийски санясин, който беше
върнат от пазача без никаква причина. Когато казах на Лакшми за това,
тя, повече или по-малко, ми каза да си гледам работата. Когато видя, че
с хората се отнасят несправедливо, незабавната ми реакция е да се обява
в тяхна защита. Наистина ли не е моя работа това, което се случва с
другите?
135
Въпросът е от Ма Дева Тулика.
Това е важно за всички, които са тук и всеки един, който по някакъв начин
ще бъде свързан с мене. Каквото и да става в тази комуна, е съгласувано с
мене. Знам кой не е бил пуснат да влезе. И човекът, който не е бил пуснат да
влезе, знае защо не е бил пуснат. И не е твоя работа да се занимаваш с това.
Това трябва да го разбереш абсолютно. Мога да не изляза от стаята, никога
не напускам стаята си, с изключение на сутрин и вечер и никога не обикалям
ашрама – но каквото и да се случи, ми е абсолютно известно и е с моето
съгласие. Моля те, не се меси.
Има още няколко човека като Тулика, които непрекъснато се бъркат в
работата. Ти не си никой, за да съдиш кое е правилно и кое е неправилно.
Ако вече си наясно с това, не е нужно да си тука, просветлил си
се – пристигнал си вкъщи.
Не е твоя работа да решаваш кое е справедливо и кое не е справедливо. Това
не е обикновено място, затова обикновените неща са неприложими тук.
Прави се малко необичаен експеримент. Знам какви са нуждите на даден
човек. Ако чувства, че някой трябва да бъде върнат от вратата, той трябва да
бъде върнат. Ако чувствам, че не трябва да се дава никакво обяснение, тогава
няма да се даде никакво обяснение. Това е моят план за неговия живот и
работа.
Затова не трябва да се занимаваш с това. Ако започнеш да се занимаваш,
просто ще изгубиш възможността за развитие. Пазачите си имат свои
задължения; те знаят какво правят. И аз поддържам връзка с тях, знам какво
правят.
Това не е обикновено място. За всичко е помислено и ако някой има нужда
да бъде ударен по главата, ще си получи удара. Не трябва да пречиш, в
противен случай ще се намесиш в развитието му, ще влезеш в неговото
развитие, ще му попречиш и ще попречиш на самия себе си. Не трябва
ненужно да се вълнуваш за това.
Има няколко души – Падмасамбхава е един от тях. Непрекъснато ми
пишат, че се е случило еди какво си, че някой е направил еди какво си, което
не е трябвало да прави. Тук ти си никой, за да решаваш, кое трябва да бъде
и кое не трябва да бъде. В момента, в който станеш част от моята комуна,
оставяш всичко на мене. В противен случай нищо няма да стане.
Знам човека, който е бил върнат и знам защо е бил върнат. Няма причина
да се посочват някакви причини. Ако трябва да се посочват причините за
всяко нещо, тогава цялата ми работа ще се състои в това, да посочвам
причини. Тук идват хиляди хора и на всеки трябва да се посочва причината
и обяснението за всяко нещо? Лакшми е права.
136
И винаги помни, че Лакшми не е направила нищо на своя глава. Тя е
съвършено средство. Затова е била избрана за тази работа. Не мога да избера
Тулика, защото тя притежава своя собствена идея за това, кое е правилно и
кое не е правилно. Лакшми не притежава идея. Тя просто слуша и прави.
Каквото е казано, го прави.
Ще трябва да усвоиш тези неща, защото скоро ще станем много голяма
комуна и ще дойдат хиляди хора и тези неща трябва да бъдат установени. Не
е нужно да ми ги носиш отново и отново. Отново и отново ще ми пишеш
въпроси: "Някой е направил това." Моя работа е да се погрижа за него и ако
считам, че не е правилно, то ще бъде преодоляно. Не е необходимо да ми
обръщаш внимание за него. Губиш ми времето.
И си развълнувана толкова много. Има някои глупави хора, които се
отказват от своя саняс, защото са видели, че е извършено нещо
несправедливо. В този случай просто губят своята възможност. Не е било
тяхна работа. Дошъл си тук, заради собственото си развитие. Приемането
трябва да е тотално, само тогава може да стане работата, само тогава мога да
ти помогна. Моля те, не ми давай предложения. В момента, в който ми
предложиш нещо, губиш връзката си с мене.
Това няма да се превръща в демокрация. Тебе няма да те питат какво трябва
да се направи и какво не трябва да се направи. Това трябва да се запомни от
самото начало – тук демокрация няма да има. Вашите гласове никога няма
да се взимат предвид. Ставаш част от това място заедно със съзнанието:
каквото реша аз е абсолютно. Ако не избереш този път си съвършено
свободен да напуснеш.
На хората не се дава да влязат, но на никой не се пречи да си отиде. Можеш
да напуснеш. Видял ли си някой, на който да е забранено да си замине?
Напускането е абсолютно свободно, ти си свободен. Това е твое решение.
Ако искаш да си тук, трябва да си тотално тук. Ако чувстваш, че това не е
мястото за тебе, че идеите ти не са удовлетворени, че не ти допада, си
напълно свободен да напуснеш.
Това място никога няма да е съобразено с тебе. Това място е за да те
промени; то няма да се съобразява с тебе. Това място има намерение да те
трансформира. Това са отправните точки. Кой си ти, за да казваш, кое е
правилно и кое е неправилно? И кой си, че да питаш за причината? Как така
влезе?
Индиецът, който беше върнат, ако искаше да пита, щеше да дойде и да пита.
Той е питал, на него му е било казано, защо не е допускан. Създаваше
неприятности тук. Но това не са неща, да които всеки да пита. И не е хубаво:
да се разкаже на всички за тези неприятности. Това е проява на неуважение
към него. На него му беше казано и той разбра, защото знаеше какво беше
направил.
137
Внезапно се намесваш ти. Мислиш си, че правиш нещо голямо, някаква
голяма услуга. Смяташ, че предпазваш някого от някаква несправедливост.
Не знаеш цялата история. И не е необходимо да я знаеш, защото кой тук ще
седне да ти разправя всички истории за всеки един? Решавай само за себе си.
Това е място, където много неща няма да съобразени с тебе. Трябва да
свикнеш с нещата. Ако считаш, че това е невъзможно за тебе, свободен си да
напуснеш.
И нека това да е последният въпрос. Много въпроси пристигат при мене.
Някой участва в група и пише: "Защо в групата за срещи има толкова много
насилие?" И това идва от водача на групата, жената, която беше водач на
групата. Взе участие един или два дена в групата и я напусна.
И дойде да ме пита. Нямах намерение да давам групата за срещи, давах и
други групи, но тя питаше: "Искам да правя срещите." Затова казах: "Добре".
Но когато казвам "Добре", трябва да разбереш, какво имам предвид. Имам
предвид, че в такъв случай ти трябва да избереш.
Тя си мислеше, че знае, защото е водач на групата. Водеше групата, затова
си мислеше, че знае. А аз знаех в същия този момент, че тя не може да
премине през това изпитание, защото групата за срещи, която действа тук, е
най-добрата на света в този момент. Никъде другаде не се позволява такава
пълна свобода.
На Запад, групите за срещи, са ограничени, защото водачите на тези групи
имат ограничения. Може да си позволи само толкова. Когато види, че нещата
стават трудни, че вече не може да ги контролира, че нещата могат да отидат
твърде далече и той няма да успее да ги нормализира, тогава водачът ги
спира. Тук ние не вярваме в никакви граници.
Изпращам хората в групата за срещи, само когато виждам, че са разбрали,
че трябва да отидат извън всякакви граници – границите на секса, границите
на насилието, гнева, яростта. Трябва да премахнат всякакви граници.
Жената започна да се страхува много, настрои се против групата. Попита
ме: "Защо позволявате такова насилие?" Това не е твоя работа. Ако не можеш
да влезеш в нея, никой не иска от тебе да го правиш. Мм? Можеш да отидеш
в някоя група без насилие. Дзадзен, випаса. Имаме всички видове играчки.
Мм? Можеш да избираш.
Но не продължавай да ми пишеш. Каквото и да стане тук, става с мое
знание. Нито едно нещо тук не става без мое знание, затова не е необходимо
да ме информираш за нещата, вече ги знам. Това е чиста загуба на време.
В момента, в който се предадеш и станеш посветен, санясин, това предаване
трябва да е тотално. Живей няколко месеца с това тотално предаване и ще
разбереш – то е алхимично, то те преобразува.
Идват нови хора и си мислят: "Какъв е проблемът? Старите санясини не се
намесват. Някой не е пуснат от пазача, а старите санясини просто отминават.
138
Какво им става на тези хора? Не разбират ли, че това не е справедливо? Дали
са станали апатични, безразлични?"
Не, те са научили и са се научили точно като тебе. Постепенно са разбрали,
че каквото и да се случва, се случва съобразно един план, цел. Че в това има
скрит модел. И никой, с изключение на мене, не разбира този скрит модел.
Затова не можеш да отидеш при Лакшми; тя не знае. Тя просто ме пита, какво
трябва да се направи и го прави. Не можеш да питаш Сант на вратата: "Какво
правиш?" Той прави това, което му е наредено да прави.
Ако бъдеш част от тази комуна, трябва да го разбереш. Трябва да
релаксираш, трябва да спреш да съдиш. Скоро, след няколко месеца на
релаксация и приемане, ще можеш да разбереш. Точно това е станало със
старите санясини – сега те разбират.
Винаги съм изпитвал необходимостта от някаква награда в края на

деня: няколко бири, цигари или дрога. Сега никое от тези неща не ме
влече, въпреки че желанието за нещо, някаква форма на задоволяване,
продължава. Какво представлява този копнеж и какво ще го задоволи?
Нищо няма да го задоволи. Има един тънък механизъм на желанието, който

трябва да се разбере. Желанието работи по следния начин: желанието
поставя условие за своето щастие. "Ще бъда щастлив, ако мога да имам тази
кола, тази жена, тази къща." Удовлетворяването на желанието отстранява
това условие за твоето щастие. При своето облекчаване се чувстваш добре.
В действителност всичко, което си направил, е отстраняването на напълно
ненужната пречка за твоето щастие, но това не е много преди да откриеш, че
мислиш: "Ако мога отново да създам тази пречка, след това отново я
отстраня изцяло, облекчението, което ще почувствам при отстраняването й,
ще е същото както преди." По този начин желанията, дори удовлетворени,
водят към възникването на нови желания.
По този начин ли действаш? Най-напред поставяш някакво условие.
Казваш: "Ако не получа тази жена, няма да съм щастлив. Мога да бъда
щастлив единствено с тази жена." Започваш да се бориш, за да я получиш.
Колкото е по-трудно, толкова повече се ентусиазираш.
Колкото е по-трудно, толкова по-голямо предизвикателство е това за тебе.
Колкото е по-трудно, толкова повече си поставен на риск; готов си да
рискуваш. И естествено надеждата се увеличава, както и желанието да
притежаваш жената. Толкова е трудно, почти е невъзможно. Трябва да е
139
нещо голямо; затова е толкова трудно. Преследваш и преследваш, и
преследваш и един ден печелиш жената.
В деня, в който спечелиш жената, условието е изпълнено: "Ако спечеля
тази жена, ще бъда щастлив." На първо място трябва да поставиш това
условие. Сега си получил жената, чувстваш се облекчен. Няма вече
преследване, пристигнал си, резултатът е в ръцете ти, чувстваш се
добре – добре заради облекчаването.
Един ден срещнах Мулла Насрудин да върви ругаейки от болка. Попитах
го: "Какъв е проблемът? Стомахът ли те боли или имаш главоболие, или
нещо друго. Какъв е проблемът? Имаш такъв нещастен вид."
Той каза: "Нищо. Обувките, които нося, са ми прекалено малки."
"Но тогава защо ги носиш?"
Той каза: "Това е единственото облекчение, което имам в края на
деня – когато си събуя обувките. Господи, такава наслада. Това е
единствената радост, която ми е останала, затова не мога да не ги нося. С
един номер са ми по-малки, това е истински ад, но вечер е същински рай.
Когато се прибера вкъщи и ги събуя, и се опъна на канапето, си казвам, че
съм пристигнал. Толкова е хубаво."
Точно това правиш и ти. Пораждаш болка, създаваш страдание,
преследване, треска и един ден пристигаш вкъщи, сваляш обувките си и
казваш: "Велико, това е велико. И така, пристигнал съм." Но колко дълго
може да продължи това? Облекчението трае няколко мига. След това отново
започваш да копнееш.
Сега от тази жена няма полза, защото я притежаваш. Не можеш отново да
поставиш условието. Не можеш никога отново да кажеш: "Ако получа тази
жена, ще бъда щастлив", защото тя вече е при теб. Сега започваш да се
оглеждаш наоколо за жената на някой друг: "Ако имам тази жена..." Научил
си един номер – че най-напред трябва да поставиш условие за своето щастие,
че трябва отчаяно да се съобразяваш с условието и след това един ден
облекчението ще дойде.
Човекът на знанието ще разбере, че няма нужда да се поставят условия.
Можеш да си щастлив безусловно. Защо продължаваш да ходиш с обувки,
които са ти малки и да страдаш, само защото накрая ще изпиташ облекчение?
Защо да не изпитваш облекчение през цялото време? Но тогава няма да го
изпиташ, в това е проблемът. За да го изпиташ, се нуждаеш от контраст. Ще
бъдеш щастлив, но няма да го изпиташ.
Това е определението на действително щастливия човек: наистина
щастливия човек е този, който не знае нищо относно щастието, който никога
не е чувал за него, който е толкова щастлив, безусловно щастлив, как тогава
да разбере, че е щастлив? Само нещастните хора казват: "Щастлив съм,
нещата се развиват великолепно." Те са нещастни хора. Щастливият човек
140
не знае нищо за щастието. То просто присъства, винаги присъства. То е като
дишането.
Не се чувстваш много щастлив заради дишането. В такъв случай направи
само едно нещо: запуши си носа. Направи някакво упражнение от йога,
потисни отвътре дишането си и продължавай да го потискаш, и продължавай
да го потискаш. Започваш да агонизираш. А ти продължаваш да потискаш.
Бъди истински ученик на йога – продължавай да потискаш. А след това те
завладява огромна наслада. Но това е глупаво – но именно това правят
всички. Затова чакаш резултата в края на деня.
Щастието е тук и сега, в този момент; то не се нуждае от условие. Щастието
е нещо естествено. Просто разбери неговата същност. Не поставяй условия
за своето щастие. Остани щастлив без никаква причина изобщо. Няма
смисъл да търсиш някаква причина, за да бъдеш щастлив. Просто бъди
щастлив.
Дърветата са щастливи и не пият никаква бира вечер, не пушат цигари и са
съвършено щастливи. Виж и духащият вятър е щастлив и слънцето е
щастливо, и пясъкът е щастлив, и морето е щастливо, и всичко на този свят
е щастливо с изключение на човека – защото не поставят условия. Просто
бъди щастлив.
Ако не можеш да бъдеш щастлив, тогава не поставяй такива невъзможни
условия. В такъв случай Молла е прав – толкова незначително нещо.
Разбирам. Той е много по-интелигентен, отколкото ти си мислиш. Толкова
просто средство – да носи обувки по-малки с един номер – толкова дребно
средство, никой не може да ти попречи за това и вечерта ще си щастлив.
Просто малки средства, изработвай малки средства и бъди толкова щастлив,
колкото желаеш.
Но ти казваш: "Ще бъда щастлив, само ако тази голяма къща е моя.
Поставяш голямо условие. Може да ти отнеме години и ти ще се измориш и
изтощиш и когато достигнеш до палата на своето щастие, може би ще си
близо до смъртта. Точно това става. Пропиляваш целия си живот и твоята
голяма къща ще се превърне в твоя гробница. Казваш: "Ако не притежавам
милион долара, няма да съм щастлив. А след това трябва да работиш и да
пропилееш живота си. Мулла Насрудин е далеч по-интелигентен: поставя
малки условия и е толкова щастлив, колкото иска.
А ако разбереш, тогава не е необходимо да поставяш никакви условия.
Просто виж същността на проблема – че условията не създават щастие, те
носят само облекчение. Но облекчението не може да е непрекъснато; нито
едно облекчение не може да е постоянно. То трае само в продължение на
няколко мига.
Не си ли го наблюдавал отново и отново? Искаш да купиш кола. Колата е
пред къщата и ти си много, много щастлив. Колко дълго може да продължи
141
това? Утре тя ще е стара кола, остаряла с един ден. След два дена ще е
остаряла с два дена и всички наоколо вече са я видели и оценили, и край!
Сега никой не говори за нея. Затова компаниите за производство на коли
трябва да пускат нови модели всяка година, за да можеш да имаш нови
условия.
Хората непрекъснато копнеят за различни неща, само за да изпитат
облекчение и то е достъпно. Чувал ли си тази история?
Един просяк седял под едно дърво, когато колата на един богаташ се
развалила на същото място. Шофьорът спрял, богаташът слязъл, а просякът
си почивал добре под дървото. Подухвал лек ветрец, било слънчево и
прекрасно и богаташът също дошъл, седнал до просяка и попитал: "Защо не
работиш?"
Просякът попитал: "За какво?"
Богаташът казал: "Ако работиш, можеш да натрупаш пари."
Просякът попитал: "За какво?"
Богаташът леко се раздразнил и казал: "Когато имаш пари, можеш да имаш
голяма банкова сметка."
Но просякът отново попитал: "За какво?"
Богатият се раздразнил още повече. Казал: "За какво? Когато остарееш
можеш да се оттеглиш и да почиваш."
"Но аз почивам сега", казал просякът! Защо да чакам, докато остарея. И да
правя всички тези глупости – да трупам пари и да имам банкова сметка, и
чак накрая да почивам. Не можеш ли да разбереш? Аз почивам сега! Защо да
чакам?
Защо да чакаш вечерта? Защо да чакаш за бирата? Защо да не пиеш вода и

да се наслаждаваш, докато я пиеш.
Слушал ли си историята за Исус, когато превърнал водата във вино.
Вярвали, че наистина я е превърнал във вино. Това не е истина. Трябва да е
предал тайната, която сега аз ви казвам, на своите ученици. Трябва да им е
казал: "Пийте я така с такава наслада, че водата да се превърне във вино."
Можеш да пиеш водата с такава наслада, че тя почти да те опияни. Опитай!
Чистата вода може да те опияни. Това зависи от тебе. Не зависи от бирата
или виното. И ако не го разбираш, попитай някой хипнотизатор, попитай
нашия Сантош. Той знае. Ако се даде вода на някой човек, който е
хипнотизиран и му се внуши, че това е вино, той ще се напие – с вода.
Сега лекарите са наясно с безвредните лекарства, които действат, само
защото пациентите вярват, че те ги лекуват и понякога резултатите са
забележителни. В една болница направили няколко експеримента. На едната
група от двадесет пациента били давани лекарства, а на другата, чийто
142
пациенти страдали от същото заболяване, била давана вода – за да видят
дали водата ще свърши работа. Нито лекарите, нито пациентите знаели кое
е водата и кое е лекарството, защото ако лекарите знаели и тяхното
поведение щяло да се промени. Давайки вода, нямало да я дават така
сериозно и в пациента можело да се породи някакво съмнение. Затова нито
лекарите, нито болните знаели кое какво е.
И чудното е, че еднакъв брой пациенти били излекувани и от двете групи.
От двадесет човека седемнадесет били излекувани на втората седмица и от
двете групи. И най-чудното е, че тези, които били лекувани с вода, останали
по-дълго време здрави, отколкото тези, които били лекувани с лекарства.
Хората, лекувани с истински лекарства, започнали да се връщат в болницата
скоро, след няколко седмици.
Какво се случило? Защо водата помогнала в такава голяма степен? Идеята,
че тя е лекарство лекува, а не самата тя. И понеже водата си е чиста вода, тя
не може да е вредна; лекарството може да навреди. Затова на хората, на които
било давано истинско лекарство, започнали да се връщат по-скоро. В тях се
появили някакви нови болести, някакви нови проблеми. Защото нито едно
лекарство не може да мине без да засегне твоята система по един или друг
начин. Ще има някакви реакции. Водата не може да има никакви реакции.
Това си е чиста хипноза.
Можеш да пиеш водата с такава охота, с такава молитва, че тя да се
превърне във вино. Виждаш как последователите на дзен пият чай – с такива
церемонии, с такива ритуали, с такова внимание. Тогава дори чаят се
превръща в нещо феноменално. Обикновеният чай е преобразен.
Обикновените действия могат да се преобразят – сутрешната разходка може
да те опияни. И ако сутрешната разходка не може да те опияни, тогава нещо
с тебе не е наред. Простото наблюдаване на розовия цвят може да те опияни.
И ако това не може да те опияни, тогава нищо не може да те опияни. Само
като гледаш в очите на някое дете може да е опияняващо.
Научи се, как да изживяваш радостта на момента. Не се грижи за
резултатите; такива няма. Животът не отива никъде, той не притежава цели.
Животът не е средство за някаква цел. Животът е настоящият момент.
Изживей го. Изживей го тотално, изживей го съзнателно, изживей го
радостно – и ще бъдеш удовлетворен.
Удовлетворяването не трябва да се отлага, в противен случай никога няма
да бъдеш удовлетворен. Удовлетворението трябва да е сега – сега или
никога.
143
Хората смятат, че съм беден, но аз чувствам, че просто съм стиснат.
Какво ще кажете, Бхагван?
Ще ти разкажа един виц.

Един млад човек бил извънредно радостен да научи една сутрин, че е
спечелил петдесет хиляди лири от залагания на футболни мачове. Живеел с
майка си и баща си и двамата много възрастни, и не много заможни, и когато
им казал за своята печалба, те много се зарадвали.
"Естествено", казал той, "искам да споделите моето щастие, затова ще ви
подаря по десет лири."
За един миг настъпила тишина и след това старецът казал: "Добре, синко",
казал той, "направили сме много за тебе, майката ти и аз и ти никога не си
бил лишаван от нищо през цялото време, но сега, когато ще можеш да
стъпиш на краката си, мисля, че трябва да узнаеш, е добре, майка ти и аз
никога не сме били законно женени."
"Какво!" възкликнал синът. "Да не искаш да кажеш, че аз съм...?"
"Да, ти си", казал бащата, "И освен това си проклета циция!" (Разг. Пренебр.
Скъперник. – Бел. ред.)
144
Глава 9. ЧИСТАТА ЗЕМЯ НА РАЯ
Господарят попита: "Как мислиш, Субхути? Съществува ли някаква дхарма,

която Татхагата е научил от Дипанкара?" Субхути отговори: "Не, о Господарю,
не съществува."
Господарят каза: "Ако някой Бодхисатва каже: "Аз ще създам хармонични Буда-
полета", няма да говори вярно. И защо? "Хармониите на Будаполетата, Субхути,
са преподавани от Татхагата като не-хармонии. Следователно той говори за
"Хармониите на Буда-полетата".
Господарят каза: "И отново, Субхути, си представи жена или мъж да се
отказват от всичките си вещи толкова пъти, колкото песъчинки има в реката
Ганг; и си представи някой друг, след като намалява тази беседа върху дхарма, но
една строфа от четири стиха, биха я представили на другите. След това, покъсно,
силата на това ще породи по-голяма заслуга, неизмерима и неизчислима."
Тогава въздействието на дхарма докара забележителния Субхути до сълзи.
Ронейки сълзи, по този начин каза на Господаря: Забележително е, о Господарю,
извънредно забележително е, о Напълно Преуспели, колко добре Татхагата е
предал тази беседа върху дхарма. Чрез нея в мене се породи разбиране и тя не се
нуждае от възприемане. И защо? Защото Будите, Господарите, са оставили
цялото възприемане зад себе си."
Господарят каза: "Така е, Субхути. Най-благословени ще бъдат тези същества,
които, при чуването на тази сутра, няма да трепнат, няма да се уплашат, няма
да се ужасят.
Нещо повече, Субхути, Съвършенството на Татхагата в търпението, в
действителност не е съвършенство. И защо? Защото, Субхути, когато царят на
Калинга, отразя крайниците ми, по онова време не притежавах възприемане за
себе си, за душата, за съществото или за индивида. И защо? Ако, Субхути, по това
време притежавах възприемане на себе си, щях също така да притежавам и
възприемане за зложелателството на това време.
И по-нататък, Субхути, това е за благото на всички същества, това че
Татхагата ще даде даровете по този начин. И защо? Това възприемане на
съществото, Субхути, то е всъщност не-възприемане. Всички същества, на които
Татхагата е говорил, те наистина не са същества. И защо? Защото Татхагата
говори в съответствие с реалността, говори истината, говори за това, което е, а
не обратно. Един Татхагата не говори невярно."
"Татхагата", Субхути, е синоним на непосредственост."

от Гаутама Буда)
145
Дипанкара е един древен Буда. Гаутама Буда в предишния си живот, когато
не бил просветлен, отишъл при Дипанкара. Искал да бъде приет като ученик,
но Дипанкара се засмял и казал: "Няма нищо за учене." Истината не може да
се научи. Да, има нещо, което може да се разбере, но нищо не може да се
научи. Истината трябва да се познае. Тя вече е в тебе. Трябва да се преоткрие.
Но няма нищо, което да се научи.
Истината не е нещо ново, истината е самото ти същество. Трябва да я
осъзнаеш. Не че трябва да придобиеш повече знание; всъщност, колкото
повече знание имаш, толкова по-малко осъзнат ще бъдеш. Колкото повече
считаш, че знаеш, толкова повече ще си покрит с невежество. Знанието е
невежество. Ерудитът е покрит от тъмните облаци на паметта,
информацията, трактатите, философията.
Дипанкара казал на Буда: "Няма нужда да мислиш с понятията на ученето.
Истината вече е в тебе. Истината не може да се предаде." Не само това, но
когато Гаутама докоснал стъпалата на Дипанкара, Дипанкара се поклонил и
докоснал стъпалата на Гаутама. По онова време Гаутама не бил просветлен.
Това много го озадачило.
Там имало много монаси; никой не могъл да разбере какво се случило,
какво станало. Дипанкара никога не бил го правил с някой друг. И Буда
казал: "Какво направи? Защо докосваш стъпалата ми? Аз съм грешник,
невежа. Да се докоснат твоите стъпала е правилно, но да се докоснат моите,
е абсурдно. Да не си полудял?"
А Дипанкара се засмял отново и казал: "Не, Гаутама. Ти си озадачен,
защото не знаеш бъдещето си. Не съм луд. Аз мога да го видя – скоро ще
бъдеш Буда. За да почета този факт, докоснах стъпалата ти. И нещо повече,
за този, който е просветлен, всички останали са просветлени. Просто е
въпрос на време. Това няма голямо значение. Аз съм просветлен сега, ти ще
се просветлиш утре, някой друг ще стане просветлен други ден – това няма
значение.
Просветлението ще стане с всички, с всяко същество. Можеш да
продължиш да го отлагаш, това си е твоя работа. В момента, в който
престанеш да го отлагаш, то е тук. Винаги те е чакало, за да го познаеш."
Това е една от най-хубавите истории – че Дипанкара докоснал стъпалата на

Гаутама. А Гаутама бил неизвестен човек. След векове, след близо три
хиляди години, Гаутама постигнал просветлението. Първото нещо, което
направил, било да се поклони на Дипанкара. Тогава Дипанкара не
съществувал, но той се поклонил, засмял се и казал: "Сега разбрах защо
докосна стъпалата ми. Сега мога да докосна стъпалата на всеки човек.
Сега знам, че цялото битие ще бъде просветлено.
146
Просветлението е естествено събитие. Ако не го затрудняваш, то
задължително ще се случи. Не е вярно, че ти трябва да го постигнеш; всичко,
което трябва да направиш, е да не му пречиш. Пречиш му по хиляди начини.
Не му позволяваш да се осъществи. Когато започне да се осъществява, се
страхуваш. Когато те завладее, се отдръпваш, не му позволяваш да те
завладее много. Дърпаш се обратно в малката клетка на Егото си. Там се
чувстваш защитен, сигурен.
Просветлението е отвореното небе на несигурността. То е просторният,
неизследван океан. Пътешествието става от едно непознато място към друго
непознато място. Няма нищо познато. Знанието, самата идея за знанието, е
част от човешката глупост. Животът е такава мистерия, която не може да
бъде позната. А ако не може да се познае, как може да се преподаде? А ако
не може да се преподаде, каква е отправната точка на това да бъдеш учител
и ученик?
Преди няколко дена имаше един въпрос: "Защо заявявате, че сте Бхагван?"
Това е пиеса. Решил съм да играя ролята на Бхагван, а ти си решил да играеш
ролята на ученик – но това е пиеса. В деня, в който осъзнаеш, ще разбереш:
няма учител и ученик. В деня, в който узнаеш, ще разбереш, че това е бил
сън – но сън, който може да ти помогне да престанеш да сънуваш другите
сънища; един трън, с чиято помощ можеш да извадиш другите тръни, които
са се забили в тебе, може да се превърне в инструмент – но всички тръни са
еднакви; отрова, която може да ти помогне да се справиш с другите отрови.
Използвай я като сал. Затова казвам, че е пиеса.
Твоето битие на ученик и моето битие на учител е пиеса. Играй я толкова
добре, колкото можеш. За теб това е реалност, зная. За мене е пиеса. За тебе
това е велика реалност, за мене е игра. Един ден и ти ще разбереш, че това е
игра. Този ден ще е денят на твоето просветление.
Дипанкара просто казал на Гаутама, когато докоснал стъпалата му, че това
е само игра. Ти докосваш стъпалата ми или аз докосвам твоите – няма
никакво значение. Всички ние сме просветлени, всички сме божества. Не че
аз съм божество, а ти не си. Всичко е божествено. Дърветата са божества,
така е и с животните, така е с всичко, дори и камъните!
В камъните Бог е дълбоко заспал. Малко по-буден е в дърветата, още малко
повече в животните, още малко повече в тебе. В Буда той е съвършено буден.
Но разликата не е в качеството, разликата е в количеството. И ако можеш да
си малко по-буден, можеш да се събудиш и още повече.
147
"Как мислиш, Субхути?
която Татхагата е научил от Дипанкара?"
Той пита: "Научил ли съм нещо от Дипанкара?" Няма какво да се учи.

Истината е свършен факт. Това, което ще научиш, ще бъдат лъжи. Истината
няма нужда да се учи. Истината не трябва да се изобретява, а само да се
открие или още по-правилно би било да се каже, че трябва само да се
преоткрие.
А думата "учене" е опасна. Ученето е натрупване на информация. Колкото
повече информация натрупваш, толкова по-дълбоко в безсъзнателното отива
твоята реалност. Ще се претовариш, ще станеш прекалено тежък. В главата
ти се вдига прекалено много шум от знанието, става прекалено шумно и
тогава не можеш да чуеш тихия глас на сърцето си. Тази тишина се загубва
в шума от знанието.
Затова дори грешниците постигат, но учените не успяват; защото
грешникът може да бъде смирен, но ученият не може. Грешникът може да
крещи и да плаче, а ученият знае. Той е непреклонен в своето знание. Твърд
е, не може да се разтвори. Не е отворен, затворен е. Всички негови врати и
прозорци са залостени от неговото знание, от трактатите, които е натрупал.
Да достигнеш до истината означава по-скоро да се отучиш, отколкото да се
научиш. Трябва да се отучиш от това, което си научил. То не е ставане, а
процес на преставане. Не е научаване, а отучване. Да се отучваш е пътят. Ако
можеш да престанеш да ставаш, тогава ще станеш. Ако си способен на
отучване, ако можеш да отстраниш напълно знанието, без всякакви условия,
без никакво привързване, ще станеш невинен – и тази невинност те отвежда
у дома.
"Не, о Господарю, не съществува."
Между майстора и учителя, какво се предава? Не е истината, не е

знанието – тогава какво се предава? Всъщност, нищо не се предава. В
присъствието на учителя, в най-дълбокият пласт на ученика се надига нещо,
а не се предава нещо. Нищо не пътува от учителя към ученика, изобщо нищо,
а присъствието на учителя, самото присъствие и нещо, което е дълбоко
отвътре, започва да излиза към повърхността. Присъствието на учителя
извиква съществото на ученика, а не че нещо се дава или предава. Просто
148
самото присъствие на учителя се превръща в катализатор и ученикът започва
да се променя.
Разбира се, ученикът ще си мисли, че му е направено нещо от учителя.
Нищо не е направено. Нито един истински учител никога не прави нещо.
Всичкото му правене се свежда до това, да ти осигури своето присъствие, да
бъде достъпен за тебе. Цялата му работа се състои в това – да бъде тук, като
слънце.
Слънцето изгрява сутрин, пъпките се разтварят и се превръщат в цветя.
Слънцето не им дава нищо, то не идва и не ги разтваря. Слънцето не прави
нищо; просто присъствието на светлината и пъпките започват да се отварят.
Отварянето идва от самата пъпка, както и разцъфтяването, и ароматът.
Слънцето не трябва да добавя нищо към нея, но неговото присъствие се
превръща в катализатор. Без присъствието на слънцето, за пъпката е почти
невъзможно да се разтвори. Тя няма никога да разбере, че разтварянето е
възможно. Никога няма да осъзнае своите възможности и потенциал.
Учителят просто ти помага да осъзнаеш своя потенциал. Ако той е
постигнал и ти можеш да постигнеш. Той е точно като тебе – кръв, кости,
тяло. Той е точно като тебе. Ако е възможно нещо с неговото същество, ако
неговата пъпка се е превърнала в цвете, защо и ти да не се превърнеш?
Самата тази идея се потопява дълбоко в сърцето, възбужда цялото ти
същество и енергиите започват да изплуват, твоята пъпка започва да се
разтваря.
На Изток това се нарича сатсанга – да бъдеш в присъствието на учителя. А
истинският ученик е този, който се е научил как да бъде с учителя си.
Учителят присъства, но как ти да присъстваш в присъствието на учителя?
Виждал ли си слънчоглед? Това е символът за ученика. Когато слънцето се
движи, слънчогледът го следва по същия начин. Той винаги е обърнат към
слънцето. Сутрин е обърнат на изток, вечер е обърнат на запад. Обръщал се
е заедно със слънцето. Където се намира слънцето, слънчогледът гледа
натам. Слънчогледът е символът, метафората за ученика.
Буда пита: "Мислиш ли, Субхути, че съм научил нещо от Дипанкара?"
Субхути казва: "Не, о Господарю" – защото няма какво да се научи. Означава
ли това, че Буда е неблагодарен към Дипанкара? Не, изобщо не. Когато
станал просветлен, първата благодарност била отправена към Дипанкара,
който бил изчезнал много, много отдавна, без да остави след себе си дори и
следа. Той съществува единствено в паметта на Буда, никъде другаде.
За Дипанкара не съществуват текстове. Може би по онези времена не са се
писали книги. Никъде другаде не се споменава за него. Буда е единственият
източник. Три хиляди години били минали, никой не знае нищо за
Дипанкара, но когато Буда става просветлен, първата благодарност е за
Дипанкара.
149
Защо? Защото в негово присъствие копнежът се превърнал в страст – да
стане Буда. В негово присъствие се зародило голямото желание да стане
Буда. В негово присъствие пъпката на Гаутама започнала да мечтае да се
превърне в цвете. В негово присъствие се поставило началото на този блян.
Били необходими три хиляди години, за да отстрани всички прегради,
препятствия, но какво представляват три хиляди години в сравнение с
вечността на времето? Нищо, просто няколко мига.
Защо Буда пита Субхути. За да може Субхути да разбере, че няма какво да
научи от Буда. Самият Буда не е научил нищо от Дипанкара, затова: "Няма
какво, Субхути, да се научи от мене. Бъди с мене. Не мисли на езика на
ученето, не си с мене."
И тук съществуват два типа хора – ученици и студенти. Студентите са тези,
които се стремят да научат нещо. Тук са, за да натрупат нещо, така че да
могат да се хвалят, че знаят това или онова. Просто събират оцветени
камъни, докато диамантите са на тяхно разположение.
Ученик е този, който не се интересува от знание, който се интересува от
това, да бъде, който се интересува от това, просто да бъде тук заедно с мене,
без никаква друга причина, без никакъв друг мотив. Сърцето му е било
докоснато, в него се появява силно желание.
Онази вечер тук беше Сародж и каза, че е започнала много силно да се
страхува от смъртта. Попитах я: "Защо? Защо си започнала да се страхуваш
толкова много?" И нейният отговор беше хубав. Каза: "Не заради смъртта,
Бхагван, но защото все още не знам нищо, все още не съм разбрала нищо.
Все още не съм почувствала нищо. Страхувам се, че мога да умра без да съм
научила истината. Това е страхът ми."
Ученик е този, който извънредно много е започнал да се интересува от
битието – от истината сама по себе си, а не от знанието за нея. Тя не се
страхува от смъртта. Страхува се, че смъртта може да влезе и да наруши
близостта, която се е установила между мене и нея. Смъртта може да дойде
и да разруши присъствието, което тя пие, присъствието, което влиза в
съществото и променя хиляди неща в нейната душа. Това е страхът.
Ученикът е този, който не се интересува от знанието, а от биването. Не иска
да научи нещо за Бога, а иска да опита Бога, да се напие от този извор,
наречен Бог, да стане част от енергията на океана.
Запомни, ако тук си студент, не си много умен. Да си студент тук, означава
да не си много интелигентен. Това не е училище. Животът тук е
достъпен – но трябва да бъдеш ученик. Да си ученик, означава да си
достатъчно смел, за да се приближиш достатъчно до учителя, каквото и да
ти струва това. Ученик е този, който може да поеме риска да се приближи до
учителя. Това е риск – защото ще умреш. Пъпката ще умре, само тогава ще
150
се появи дървото. Ще трябва да умреш, само тогава Бог може да разцъфти в
тебе.
"Как мислиш, Субхути?
която Татхагата е научил от Дипанкара?"
Един забележителен търсач написал: "Ходих при мъдреца, за да получа

някои отговори. Имаше много мъдреци, всеки от тях със свой отговор. Беше
така, защото отидох по времето, когато те взаимно се хулеха. Но имаше и
няколко, които бяха други, един или двама, които седяха със спокойна
жизненост, които се смееха на моите въпроси и въпреки моята настоятелност
да получа отговори, всъщност породиха в мене нови въпроси.
Имаше моменти с тях, в които забравих изобщо за мъдростта и се смеех
така лекомислено, както само глупаците и децата могат да го правят. Не
получих никакви отговори от наистина мъдрите. Беше липса на мъдрост да
отида при мъдрите. Как можех да разбера нещо мъдро, дори и то да можеше
да се изрече, дори да беше изречено? Истински мъдрият е прекалено мъдър,
за да дава мъдри отговори."
Истински мъдрият ти дава своето същество, дава ти себе си. Истински
мъдрият прави себе си достъпен за тебе и ако си достатъчно смел, можеш да
пиеш и ядеш от неговото същество. Това има предвид Исус, когато казва на
своите ученици: "Яжте ме! Пийте ме! Учителят трябва да бъде изяден.
Учителят трябва да бъде погълнат, абсорбиран, само тогава ще се срещнеш
със своята собствена истина. Няма нищо, което да се научи – никаква дхарма
за усвояване, никакво учение за усвояване, никаква философия за усвояване.
"Ако някой Бодхисатва каже:
"Аз ще създам хармонични Буда-полета",
няма да говори вярно.
И защо?
"Хармониите на Буда-полетата, Субхути,
са преподавани от Татхагата като не-хармонии.
Следователно той говори
за "Хармониите на Буда-полетата".
Думата "Буда-поле" е от изключително значение. Трябва да я разбереш,

защото точно това правя и аз тука – създавам Буда-поле. Именно Буда-поле
151
трябва да се създаде, за да отидем далече от света, много далече, така че един
напълно различен вид енергия да се направи достъпна за тебе.
"Буда-поле" означава ситуация, в която твоят спящ Буда може да се събуди.
"Буда-поле" означава едно енергийно поле, в което можеш да започнеш да
растеш, да съзряваш, в което сънят ти може да се прекъсне, в което можеш
да получиш токов удар към осъзнаването; едно електрическо поле, в което
няма да можеш да заспиш, в което ще трябва да бъдеш буден, защото ще
получаваш удари през цялото време.
"Буда-поле"-то е едно енергийно поле, в което Буда съзрява съществата,
чиста земя, един неземен свят, рай върху земята, който предлага идеалните
условия за бързо духовно израстване. "Буда-поле"-то е матрица.
Думата "матрица" има латински корен. Означава "утроба". От тази дума
произлиза думата "материя", "майка" и т.н. Утробата осигурява три неща на
раждащия се живот: източник на възможност, източник на енергия, за да се
изследва тази възможност и едно сигурно място, в което това изследване
може да се осъществи.
Именно това ще правим ние. Новата комуна ще бъде един голям
експеримент в областта на състоянието на Буда. Енергиите трябва да станат
достъпни за тебе, възможностите трябва да ти станат ясни. Трябва да станеш
наясно със своя потенциал и да ти бъде осигурено едно сигурно място, в
което да можеш да работиш: място, в което няма да бъдеш разсейван от
външния свят, едно място, в което можеш да работиш, без да бъдеш
смущаван от тълпата, място, в което обичайните неща, табутата, забраните,
са отстранени; където само едно нещо е от значение – как да станеш Буда;
където всичко останало просто изчезва от ума ти – пари, власт и престиж;
където всичко останало губи своето значение, където всичко останало се
превръща в това, което е – свят на сенките – и ти вече не си загубен в
очевидното.
Мая трябва да се прекъсне в очевидното. Това е най-голямата илюзия на
света. Очевидното владее ума по този начин. "Буда-полето" е мястото,
където ти си отстранен от очевидното.
В тишината на комуната, в атмосферата на липса на забрани и табута,
учителят и ученикът могат да изиграят пиесата тотално. Последната степен
е, когато учителят може да докосне стъпалата на ученика, когато учителят и
ученикът са се изгубили в една и съща реалност.
"Ако някой Бодхисатва каже:
"Ще създам хармонични Буда-полета",
той ще говори невярно.
И защо?
152
Следователно той говори за "Хармониите на Буда-полетата".
Сега разбери: ако някой каже: "Ще създам "Буда-полето" и ударението е

върху "Аз", тогава изказването е невярно, защото човек, който има все още
жизнен "Аз", не може да създаде "Буда-поле". Само човек, който не
притежава в себе си Аз, може да създаде "Буда-поле". Всъщност, да се каже
тогава, че го създава, не е истина; езикът е неприложим в този случай.
Санскритската дума за създаване е много по-хубава. Санскритската дума е
"нирпадаяти". Означава много неща. Може да означава "да създам", може
да означава "да доведа докрай", може да означава "да усъвършенствам",
може да означава "да узрея"; може да означава предизвикване на реакция в
битието.
Буда не създава, той предизвиква реакция. Дори и това не е съвсем точно;
в негово присъствие нещата се случват, в негово присъствие се получават
реакции, процесите започват. Самото му присъствие е огън, искра, нещата
се задвижват, а едно нещо води към друго и се получава голяма верига.
Това е начинът, по който ще процедираме. Аз просто ще седя в стаята си,
без да правя нищо, а търсещи от всички краища на света ще се стичат тук.
Един идва, друг идва и веригата се създава. Настъпило е времето, когато има
нужда от "Будаполе", от матрица, защото не знаеш – хиляди са на път. Те са
тръгнали, вече мислят да идват.
И колкото повече хора има тук, толкова по-голямо ще е полето на Буда и
толкова по-мощно ще бъде. Притежаваме възможността да създадем едно от
най-великите и мощни "Буда-полета", които някога са създавани на земята,
защото никога преди това не е имало такова голямо търсене, защото никога
преди това човек не е бил в такава криза.
Намираме се на прага на нещо ново, което ще се случи с човечеството. Или
човечеството ще умре и изчезне, или ще направим скок и ще се формира
ново същество. Намираме се в същата ситуация, както преди милиони
години, когато маймуните са слезли от дърветата и са поставили началото на
развитието на човечеството, когато се е родило новото същество. Отново е
настъпил моментът. Това е много опасен момент, защото възможностите са
всякакви.
Било е възможно маймуната да не оцелее върху земята, можела е да загине
на земята, но няколко маймуни са поели риска. И останалите маймуни трябва
да са ги считали за пълни глупаци, мм, тези, които винаги са живели върху
дърветата и били съвършено щастливи. Трябва да са си мислели: "Тези хора
са полудели. Защо на първо място отивате да живеете на земята? Защо си
153
създавате излишни затруднения. Нашите бащи и техните бащи, и техните
бащи, всички са живеели на дърветата."
Отново ще се получи същата ситуация. Човек дълго време е живял по
начина, по който е живял. След края на този век е възможен критичният скок.
Или човекът ще загине в Трета световна война или ще направи скок и ще се
превърне в нов човек. Преди да стане това, е необходимо да се създаде едно
велико "Буда-поле" – поле, в което можем да създадем бъдещето.
Но един Бодхисатва не може да каже: "Аз ще създам хармонични "Буда-
полета". Ако ударението е върху "Аз", тогава този човек не е Бодхисатва.
Дори и Будите използват думата "Аз", но настоятелно твърдят, че тя няма
връзка с реалността, че е въпрос на езикова употреба, въпрос на удобство.
И Буда казва: "Тези хармонични "Буда-полета", дори не са и хармонични."
Защо? Защото хармонията означава, че противоречията са все още живи.
Хармонията означава, че противоречивите части все още съществуват, но не
си противоречат вече. Буда казва, че истинската хармония е тази, при която
противоречивите моменти са разтворени в едно цяло. Но тогава не можеш
да го наречеш хармония, защото хармонията се нуждае от множество,
хармонията изисква да има много части, които са в хармонично цяло. Буда
твърди, че истинската хармония е тази, при която това множество не
съществува; то се е превърнало в едно.
Затова хармонията, истинската хармония, не може дори да се нарече
хармония. Истинската хармония е просто единството. Няма противоречие и
търкане, защото отделните части са изчезнали.
И защо?
Следователно той говори
за "Хармониите на Буда-полетата".
Запомни отново и отново: това е въпрос на неадекватен език. Затова Буда

продължава да настоява отново и отново, за да ти припомни и да не се
превърнеш в жертва на неадекватния езиков израз.
"И отново, Субхути,
си представи жена или мъж
да се отказват от всичките си вещи
толкова много пъти,
колкото песъчинки има в реката Ганг;
и си представи някой друг,
154
след като намалява тази беседа върху дхарма,
но една строфа от четири стиха
биха я представили на другите.
След това, по-късно,
силата на това ще породи по-голяма заслуга,
неизмерима и неизчислима."
Твърди се, че Хуй Нен (Вж. на български Олтарна сутра на VI патриарх Хуйнен,
София, 1998, Изд. Шамбала.- Бел.ред.), един от най-великите учители на чан,
шестия патриарх на чан, се просветлил, когато чул четири стиха от
"Диамантената сутра". А той просто минавал през пазара. Отишъл да си купи
нещо, дори не мислел за просветление, и някой отстрани на пътя четял
"Диамантената сутра". Този човек бил чел сутрата през целия си
живот – трябва да е бил някакъв учен или папагал – и това било обичайното
му занимание, неговия ритуал, да чете сутрата всяка сутрин, всяка вечер.
Било вечер и пазарът се затварял, хората се разотивали по къщите си, а Хуй
Нен минавал. Чул само четири стиха. Застинал поразен. Останал тук, казват,
през цялата нощ. "Диамантената сутра" свършила, пазарът бил затворен,
човекът, който я рецитирал, си отишъл, а той стоял, стоял и стоял. Сутринта
бил съвършено различен човек. Никога не се върнал вкъщи, заминал за
планините. Светът му станал безразличен.
Само от слушането? Да, възможно е, ако знаеш как да слушаш. Хуй Нен
трябва да е имал много, много невинен ум. Бил забележителен човек.
Буда казва, че ако някой покаже дори само една строфа от четири стиха от
"Диамантената сутра", неговата заслуга е по-голяма, неговата заслуга е
неизчислима и неизмерима, по-голяма от заслугата на мъж или жена, които
са се отказали от всичките си вещи толкова пъти, колкото песъчинки има в
Ганг.
Отричането не помага, разбирането помага. Отричането от света няма да те
отведе никъде; трябва да разбереш. Отричането е глупаво усилие. Само
глупавите хора отричат, умните се опитват да разберат каква е работата.
Умният никога не бяга. Само глупавите бягат, защото не могат да се изправят
срещу живота, не могат да застанат лице в лице с живота, не могат да
приемат неговото предизвикателство. Не притежават сила.
Отиват в Хималаите, бягат в тибетските манастири или някъде другаде.
Обикалят целия свят. Това са страхливците. А религията е възможна
единствено, ако имаш смелост – голяма смелост е необходима.
Буда казва, че тези сутри са толкова ценни, че ако можеш да ги слушаш
тотално, с отворено сърце, ако си отворен за тях, могат да преобразят живота
ти. Понякога и една дума може да се превърне в такава преобразуваща сила.
155
Слушал съм за един човек, трябва да е приличал на Хуй Нен. Бил много
стар, на шестдесет или седемдесет години. Излязъл на сутрешна разходка и
някаква жена трябва да е събуждала сина си или някой друг, вътре в къщата.
Старецът бил на пътя, а жената казвала: "Време е да ставаш. Сутрин е! Вече
не е нощ!"
Старецът чул тези думи. Мм? Дори не били от "Диамантената сутра", били
просто обръщението на жената към някого: "Ставай. Достатъчно. Дълго спа.
Нощта отмина. Слънцето е изгряло, вече е утро" и старецът чул. Трябва да е
бил в някакво възприемчиво състояние на ума – ранното утро, птиците пеят,
слънцето, сутрешният прохладен вятър – и думите го пронизали, като стрела
в сърцето: "Вече е сутрин и ти спа толкова дълго време, нощта отмина."
Никога не се върнал вкъщи.
Излязъл извън града, останал в храма, да медитира. Хората научили за него,
пристигнало семейството му и казали:
"Какво правиш тука?"
Той казал: "Утрото дойде. Нощта отмина. Спал съм достатъчно. Извинете
ме. Оставете ме на мира. Трябва да се събудя. Смъртта идва – трябва да се
събудя."
И когато минавал покрай вратата на тази жена – никога не бил я
виждал – винаги се покланял пред вратата. Това било неговия храм и тази
жена била неговия учител. Никога не бил виждал жената и тя била съвсем
обикновен човек.
Понякога няколко думи, изговорени дори от обикновен човек, могат да
попаднат върху подходяща почва в сърцето и да предизвикат голяма
трансформация. Какво да кажем за думите на Буда?
Тогава въздействието на дхарма

докара забележителния Субхути до сълзи.
Ронейки сълзи, по този начин
каза на Господаря: Забележително е, о Господарю,
колко добре Татхагата е предал
тази беседа върху дхарма.
Чрез нея в мене се породи разбиране
и тя не се нуждае от възприемане.
И защо?
Защото Будите, Господарите,
са оставили цялото възприемане зад себе си."
156
Твърде рядко може да се види човек с качествата на Субхути да плаче и
рони сълзи. Но когато Буда го залива с такова състрадание, с такава любов,
когато върху него падат като дъжд такива диамантени думи...той е заливан.

Запомни, няма по-дълбок начин да изразиш благодарността си от сълзите,

не съществува по-висш начин да се молиш от сълзите. Преди няколко дена
пристигна Гита Говинда от Есален. Не можеше да ми каже и дума – сълзи и
сълзи. Започна да се чувства неудобно. Искаше да ми каже нещо, но нищо
не се получаваше.
Това са хубави сълзи. И оттогава той плаче. През двете или трите седмици,
когато беше тук, той плачеше и трябваше да ми напише: "Бхагван, какво да
правя? Как да спра сълзите? Текат и текат." Той е установил контакт с мене
и оттук сълзите. Видял ме е и следователно сълзите. Очите му изразяват
благодарност, следователно сълзите. Очите са изпълнени, следователно
сълзите.
Никога не се плаши от сълзите. Така наречената цивилизация те е научила
да се страхуваш твърде много от сълзите. Създала е в тебе един вид вина.
Когато се появят сълзи, започваш да се чувстваш неудобно. Чувстваш:
"Какво ще си помислят другите? Аз съм мъж, а плача! Толкова женско и
детско е това. Не трябва да го допускам." Спираш сълзите и убиваш в себе
си нещо, което е започнало да расте.
Сълзите са нещо далеч по-хубаво от всичко, което имаш в себе си, защото
сълзите са резултат от преливането на съществото ти. И не е задължително
сълзите да се дължат на тъга. Понякога могат да се предизвикат от голяма
радост, от дълбок покой, от екстаза и любовта. Всъщност те нямат
отношение към тъгата и щастието. Всяко нещо, което вълнува сърцето
прекалено много, всяко нещо, което те завладява, всяко нещо, което е
прекалено много, което не можеш да побереш, започва да прелива. Това
поражда сълзите.
Приеми ги с голяма радост, наслади им се, приеми ги с добре дошли и
посредством сълзите ще се научиш как да се молиш. С помощта на сълзите
ще се научиш да гледаш. Изпълнените със сълзи очи могат да видят
истината. Изпълнените със сълзи очи могат да видят красотата на живота и
неговата благословеност.

Ронейки сълзи,
157
по този начин каза на Господаря:
Забележително е, о Господарю,
колко добре Татхагата е предал
тази беседа върху дхарма.
Чрез нея в мене се породи разбиране...
Той казва: "Твоето присъствие, изпълнените със състрадание думи, твоята

любов, твоята милост, породиха разбиране в мене. Те ми дадоха прозрение,
поглед, за това какво представлява истината и тя наистина не е
възприемане." Все пак Субхути казва: "Позволи ми да ти напомня, тя не е
възприемане, защото не съществува никой, който да я възприеме. Тя е чисто
разбиране."
Появява се познанието, но не съществува този, който познава и не
съществува нищо, което да се познае; появява се единствено познанието. То
е чисто познание. Не съществува разделянето на познаващ, познавано и
познание. То е просто познание.
И защо?
Защото Будите, Господарите,
са оставили цялото възприемане зад себе си."
"И сега знам защо се казва, че Будите са оставили цялото възприемане зад
себе си: защото възприемането се нуждае от възприемащ и възприемано,
наблюдението се нуждае от наблюдател и наблюдавано. Цялата
двойственост е била отстранена. Съществува единствено единствеността."
Много е трудно – да го кажеш. Думите на Михаел Адам ще са от полза:
"Ще са необходими всички думи, за да се каже, но какво има за казване? В
настоящия момент, какво има? Вятър в дърветата; той духа и те се клатят.
Казвал съм го с различни думи. Сега това ме кара да се смея, тъй като истина
е само дума. Животът е дума, смъртта е дума, щастието е дума, Бог е дума.
Вятърът и дърветата, червеношийката и тюленът, детето и слънцето, са
истински. Всичко останало са думи.
Думите за слънцето изпускат дори реалността на сенките. Какво
представлява слънцето, шумният ум и търсещото сърце, не могат да узнаят,
тъй като слънцето е от друг вид, не произвежда звукове и не се стреми към
нищо. Но тази спокойна и безмълвна земя, изглежда разбира, без никакви
усилия, какво представлява слънцето. Въпреки че изглежда мъртва, под
наметалото на снега, в самия център на вятъра, отворената спокойна земя
много добре знае какво представлява слънцето."
158
Ученикът трябва да стане като жадна земя – жадната земя много добре знае
какво представлява облака. Ученикът трябва да стане отворен като земята.
Отворената земя знае какво представлява слънцето. Не може да го каже, не
може да го изрази, но го знае.
Това има предвид Субхути, когато казва: "В мен се появи разбиране. Не
мога да го изкажа, не съм тук, за да го хвана, да го уловя, аз съм само една
пустота – но разбирането се е появило, възприемането се е появило, даршан
се е появил. Разбрал съм, но не съществува разбиращият."
"Така е, Субхути.
Най-благословени ще бъдат тези същества,
които при чуването на тази сутра
няма да трепнат,
няма да се уплашат,
няма да се ужасят."
Тези сутри са като смъртта, те са разпъване на кръст – ще трябва да умреш.

Само посредством смъртта можеш да разбереш какво представлява живота.
Възкръсването е възможно, но само след разпъването на кръста. Затова Буда
казва, че тези сутри са опасни и :
Най-благословени ще бъдат тези същества,

които при чуването на тази сутра
няма да трепнат,
няма да се уплашат, няма да се ужасят."
Нещо повече, Субхути,
Съвършенството на Татхагата в търпението,
в действителност не е съвършенство.
И защо?
Защото, Субхути,
когато царят на Калинга отряза крайниците ми,
по онова време не притежавах
възприемане за себе си,
за душата, за съществото
или за индивида.
И защо?
Ако, Субхути, по това време притежавах
възприемане на себе си,
щях също така да притежавам и възприемане
159
за зложелателството на това време.
Разказва на Субхути за стари преживявания от миналия си живот, когато

царят на Калинга отсякъл крайниците му. Казва: "По времето, когато ми
отсякоха крайниците, отсякоха ръцете ми, отсякоха краката ми, езикът и
очите ми бяха извадени, наблюдавах и не можах да видя никакъв "Аз" да се
надига в мене. Нямаше никой, който видя това, не съществуваше никой,
който да бъде засегнат от това.
Ако беше се появило някакво възприемане на "Аз"-а по това време, тогава
щях да се изпълня със зложелателство. Тогава щях да се разгневя на царя,
който ме убиваше и унищожаваше, но аз не бях ядосан. Нямаше гняв."
Егото носи гнева. Гневът е сянка на Егото. Егото носи агресията, насилието.
Когато Егото изчезне, изчезва и цялата агресивност. Когато изчезне Егото,
изчезва и цялото насилие.
Човекът може да обича, само когато изчезне Егото напълно.
"И по-нататък, Субхути,

това е за благото на всички същества,
това, че Татхагата
ще даде даровете по този начин.
И защо?
Това възприемане на съществото, Субхути,
то е всъщност не-възприемане.
Всички същества, на които Татхагата е говорил,
те наистина не са същества.
И защо?
Защото Татхагата говори
в съответствие с реалността,
говори истината,
говори за това, което е,
а не обратно.
Един Татхагата не говори невярно."
"Татхагата", Субхути, е синоним
на непосредственост."
Буда казва: "Говорил съм единствено това, което е – ятха бхутам. Не съм
казвал нищо друго. Затова моите твърдения са твърде парадоксални, твърде
нелогични, защото истината е нелогична. За да разбереш истината, трябва да
оставиш логиката".
160
Глава 10. АБСОЛЮТНАТА ПУСТОТА
Бхагван, дори при моите отношения с Вас, думите остават по-малко

важни през цялото време. Защо на един Буда и Бодхисатва изобщо се
налага да говорят?
За какво говориш, за какво става дума? Никога не се е случвало. Никой не

е казал нищо и никой не е чул нищо.
"Диамантената сутра" не съдържа в себе си сутри, Махасатва. Затова е
наречена "Диамантена сутра". Тя е абсолютната пустота. Ако уловиш
думите, ще пропуснеш посланието. "Диамантената сутра" е абсолютно
празна. В нея няма послание. В нея няма какво да се прочете и какво да се
чуе. Тя е абсолютна тишина.
Ако прочетеш нещо в нея, си я изпуснал. Ако в нея откриеш някакво
учение, някаква философия, тогава трябва да си го въобразяваш, трябва да е
твой сън. Буда не е казал нищо, нито Субхути е чул нещо.
При това отсъствие на говорене и слушане, се е случило нещо – нещо, което
е над думите. Ананда се опитва да го улови във думи, заради тебе, но то не е
предадено с думи. То е общуване между две пустоти.
Отиваш на брега на морето, наблюдаваш утрото, свежия въздух,
слънчевите лъчи, вълните, връщаш се вкъщи и разказваш на някого какво си
видял. В такъв случай предаваш единствено думи. Думата "море" не е морето
и думата "слънце" не е слънцето, а думата "свежест" не е свежестта. Как
общуваш? Върнал си се от морския бряг и твоята любима те пита: "Какво се
случи?" Обличаш всичко, което е станало в думи знаейки много добре, че то
не може да се предаде с думи, не може да се сведе до думите. Думите са
толкова бледи.
Между Буда и Субхути се е случило нещо, нещо трансцедентално. Може
би просто са се гледали в очите. В съзнанието на Субхути е станала някаква
реакция, заради присъствието на Буда. Ананда се опитва да го предаде
заради тебе. Ти си сляп. Не можеш да видиш светлината, можеш единствено
да чуеш думата "светлина".
Затова запомни: "Диамантената сутра" изобщо не е сутра, затова се нарича
"Диамантена сутра", най-скъпоценната, защото не съдържа философия,
система, теория. Не съдържа думи, тя е една празна книга.
161
Ако можеш да забравиш думите и да навлезеш дълбоко в интервалите
между думите, ако можеш да забравиш линиите и да навлезеш дълбоко
между линиите, в интервалите, в паузите, тогава ще разбереш, какво се е
случило. Това не е вербално общуване.
Аз също ти говоря, но само защото искам да ти напомня, че моето послание
не се съдържа в думите. Ще трябва да стъпиш върху думите, за да го
получиш. Използвай думите като стълбище, като стъпала, върху които да
стъпваш. Запомни, стъпалата могат да се превърнат в препятствие, ако не
знаеш как да ходиш по тях.
Трябва да слушаш тишината, потънал в мълчание.
Махасатва, Буда не е изговорил нито една дума, нито Субхути е чул някаква
дума. Заради своето състрадание Ананда приготвя за тебе няколко карти.
Тези карти не са самите страни. Ако имаш карта на Индия, картата не е
самата Индия, не може и да бъде. Как може да бъде?. Но може в известна
степен да ти помогне; може да те отведе до истинската Индия. Тя е като
указател отстрани на пътя; сочи към нещо.
Цялата "Диамантена сутра" сочи тишината, оттук и многобройните
противоречия в нея, защото тишината може да се създаде единствено чрез
противоречията. Всяка дума трябва да си противоречи незабавно след като
бъде изговорена със своята противоположност, за да могат да се унищожат
взаимно и при събуждането се усеща тишината.
Колкото по-дълбоко се спускам в себе си, толкова по сам се чувствам.

Съществува единствено нищото. И понякога, гледайки в очите Ви, имам
същото чувство на безкрайна пустота.
Ако това е естествено – ако да си сам е основното, самата същност на
моето същество – тогава как е могла илюзорната идея да се превърнеш
в едно, да си влюбен вечно в някой, да възникне? И защо е толкова
болезнено да осъзнаеш, че това е една илюзия? Моля изяснете моите
съмнения.
Ти си съмняващият се и ти си съмнението. Никой друг не се съмнява.

Първо: когато кажеш колкото по-дълбоко се спускам в себе си, толкова по
сам се чувствам, ако наистина си се спуснал дълбоко, ще чувстваш самотата,
но не и "Аз съм сам", защото тогава има две неща: Аз и самота. Тогава не си
сам; другото е налице – изживяването е другото.
Когато наистина се спуснеш дълбоко в себе си, няма да откриеш себе си;
това е всичко, което трябва да се разбере. Той съществува само на
162
повърхността, където са вълните. Ако се спуснеш дълбоко в океана, няма да
откриеш вълни или ще откриеш? Как можеш да видиш вълни в дълбините?
Те съществуват единствено на повърхността. Нуждаят се от вятър, за да
съществуват.
"Аз" може да съществува единствено на повърхността, защото се нуждае
от тебе, за да съществува. Когато се спуснеш дълбоко в себе си, там не
съществува вятър, "ти" не съществува. Как може там да има "Аз"? Аз и Ти
съществуват като двойка, никога не се разделят.
Да, ти откриваш единствеността, но не и Аз-ността. А единствеността е
нещо хубаво. Позволи ми да ти припомня отново: думата "единствен"
означава всичко е едно. По този начин е образувана – всичко е едно. На
повърхността си разделен от всичко. В действителност на повърхността си
самотен, защото си отделен от всичко. В дълбината, когато си изчезнал, няма
разграничаване между тебе и цялото. Всичко е едно, ти не съществуваш вече,
съществува единствеността.
Казваш: Колкото по-дълбоко се спускам в себе си, толкова по сам се
чувствам. Трябва да си си въобразил, че си се спуснал дълбоко в себе си.
Умът може да продължи да играе игри. Може да играе играта, че е сам, може
да играе играта, че се моли, може да играе играта, че медитира, но ако "Аз"
остава, тогава това е някаква игра, нищо истинско не се е случило. Затова ще
се появи отново желанието за другия.
"Аз" не може да съществува сам. Нуждае се от другия, за да бъде
подкрепен, подхранен. Ще те върне обратно към другия. Затова, когато си
самотен, започващ да мислиш за своята любима, за своя приятел, за майка
си, баща си, за това и онова, за хиляди неща. Създаваш въображаемото "ти".
Ако човек бъде поставен в изолация за повече от три седмици, започва да
говори на себе си. Създава целия диалог. Разделя самия себе си на две – аз и
ти. Превръща се в двама, за да може да играе играта. "Аз" не може да
съществува отделен от "Ти".
Колкото по-дълбоко се спускам в себе си, толкова по-сам се чувствам. Не,
трябва да се чувстваш самотен. Никога не използвай тези две думи като
синоними. Самотата е отрицателна, единствеността е положителна.
Самотата означава, че ти липсва другия. Другият отсъства, в теб има
празнота. Единствеността означава, че ти присъстваш, че в тебе няма
празнота. Изпълнен си с присъствие, абсолютно си тук. Самотата означава
отсъствие на другия, единствеността е присъствие на твоето вечно същество.
Казваш съществува единствено нищото. Не, ако съществува само нищото,
тогава няма проблем. Ако съществува единствено нищото и никой, който да
го познае, който да го почувства, тогава няма проблем. В такъв случай
откъде се поражда съмнението? Как може да се появи съмнението? Не, ти си
163
тук. Това нищо е неистинско, защото ти присъстваш. Как може да е нищо?
То представлява само твоя идея.
Обикновено това се случваше в семейството ми, когато бях дете. Бях
толкова мързелив – все още съм – бях толкова мързелив, съвършено
мързелив, че моето семейство загуби всякакви надежди за мене. Постепенно
започнаха да забравят за мене, защото никога не правех нищо. Ще седна в
ъгъла и просто ще си седя или със затворени очи, или с отворени очи, но за
тях отсъствах в такава степен, че постепенно те ме забравиха.
Понякога ще се случи на майка ми да потрябва нещо от пазара, зеленчуци
или нещо друго, аз ще седя пред нея, а тя ще каже: "Май няма никой тук."
Просто седеше пред мене и ми казваше: "Тук май няма никой. Искам някой
да отиде на пазара и да купи зеленчуци." А аз седях пред нея и тя казваше:
"Няма никой."
Не ме брояха за нищо. Дори ако някое скитащо куче влезеше в къщата, го
пусках. Седях на вратата, кучето щеше да влезе, а аз щях да го гледам. А
майка ми щеше да връхлети и да каже: "Няма кой да изгони това куче от
къщата." А аз седях там.
Постепенно започнаха да ме приемат, все едно не съществувам. Но това
нямаше голямо значение; Бях там. Бях видял кучето да влиза, бях чул
нейните думи. Знаех, че мога да отида до пазара и да донеса зеленчуци за
нея. И можех да се смея на цялата идея – че продължаваше да твърди, че
няма никой.
Точно това става с тебе. Ти си тук, а твърдиш, че нищото съществува.
Забравил си за себе си, не обръщаш внимание на себе си. Ако отсъстваш, кой
казва, че нищото присъства? Нищото съществува, когато теб те няма, тогава
съществува чистото нищо. В тази чистота е нирвана, просветлението. Това е
най-ценното пространство, в което да съществуваш, най-обширното
пространство, в което да съществуваш.
Това е пространството, към което всеки се стреми, защото е неограничено,
безкрайно. И тази чистота е абсолютна. Не се замърсява от нищо; дори и ти
не съществуваш. Съществува светлина и съществува съзнание, но не
съществува никакъв "Аз". "Аз"-ът е като лед, замръзнало съзнание.
Съзнанието е като разтопен лед, течен или, още по-добре, дори водата се е
изпарила, станала е невидима.
А ти казваш: И защо е толкова болезнено да осъзнаеш, че това е
илюзия? – другия. Болезнено е, защото "Аз" започва да умира. Да познаеш
другия като илюзия, да разбереш любовта като илюзия, е много трудно,
защото тогава "Аз"-ът започва да умира. Ако отстраниш "ти", "Аз" не може
да съществува. А ти не познаваш красотата от отстраняването на "Аз"-а. И
питаш:
164
Ако това е естествено – ако да си единствен е основното, самата
същност на моето същество – тогава как може илюзорната идея да се
превърнеш в едно, да си вечно влюбен в другия, се ражда на първо
място?
Появява се само поради следното: защото единствеността е основна,

съществена. Индуистките свещени книги твърдят, че Бог бил един. Само си
помисли, просто си го представи Бог е сам, сам, сам за вечни времена. Той
се отегчава от своята единственост, монотонно е. Искал да си поиграе малко.
Създал другия и започнал да си играе на криеница.
Когато си уморен от играта, когато ти стане досадно, отново ставаш Буда.
Отново оставяш играчките си. Те са направени от тебе. Тяхната ценност е
измислена от тебе; ти им придаваш ценност. В момента, в който отстраниш
своята ценност, те изчезват; отново си сам.
Индуисткото разбиране е извънредно ценно, важно. Според него Бог бил
сам, станало му скучно и създал света, другото, просто, за да си бъбри с
другото, за да си говори. След това отново и отново се уморява и другия му
омръзва, изчезва в себе си, отново достига да своето нищо и се превръща в
Бог.
Всички вие сте Богове, които заблуждават себе си. Това е ваш избор. В
деня, в който избереш да не съществуваш по този начин, ще бъдеш свободен.
Това е твоят сън. Заради единствеността, защото единствеността е
същественото качество на твоето същество, се е създал другия.
Просто го опитай: отиди за няколко седмици в планините, остани сам и ще
се почувстваш много добре. Всички са уморени от отношенията си с другите,
отегчени са и им е омръзнало. Отиди в планините, седни мълчаливо и ще се
почувстваш много добре, но след три или четири дена, пет дена, седем дена,
три седмици, ще започнеш да мислиш за другия. Жена ти отново става
привлекателна за тебе. Забравяш цялото неприличие и заядливост. Забравяш
всичко, което ти е сторила; напълно забравяш за всичко. Тя отново е хубава,
отново е прелестна, отново е фантастична. Мм? Отново слагаш ценността.
Тогава трябва да се спуснеш отново от планините в долината и в
продължение на три или четири дена с жена ти всичко ще е наред – нов
меден месец – а след три, четири дни, нещата отново ще станат трудни и
отново ще започнеш да медитираш, как да си безмълвен. По този начин
продължаваш. Просто наблюдавай съзнанието си и неговите промени и чрез
него ще познаеш целия процес на битието, защото ти си миниатюрно битие.
Махалото на съзнанието продължава да се движи между любовта и
медитацията, между самотата и общуването. И тъй като всички религии на
света до настоящия момент са били основани или върху любовта, или върху
165
медитацията, те не са пълни, не са цялостни. Давам ви тоталната религия. Не
правя избор.
Например, Буда е избрал медитацията. Той ти дава любовта към
медитацията, никаква друга любов. Учи те да си сам, абсолютно сам и нищо
друго. Това е добре, извънредно е хубаво за хората, които са уморени и
отегчени от света.
Той бил уморен и отегчен от света. Бил цар, не бил просяк. Бил уморен от
жените. Баща му довел всички хубави момичета от царството за него.
Притежавал един от най-хубавите хареми. Ако доведеш всички хубави
момичета на света вкъщи, колко дълго време ще можеш да живееш там?"
Просто помисли; една ти е повече от достатъчна.
Всички хубави момичета от царството били там. Трябва да е било
влудяващо. Ако е избягал, не е никак чудно. Всички удоволствия му били
предоставени, удоволствия от всякакъв вид. Ако се отегчил, не е за учудване.
Отишъл на другия полюс. Другото било прекалено много. Избягал в
джунглата. Останал сам.
Съществуват религии, които са религии на медитацията – будизма,
джайнизма. Съществуват религии, които са религии на
любовта – християнството, мюсюлманството. И това трябва да се разбере.
Исус е беден човек, така е и с Мохамед. Това не може да е случайно.
Махавира е цар, както е и Буда. Двама царе са дали на света религия на
медитацията, а двама бедни хора са дали на света религия на любовта.
Бедният не може да се отегчи от другия. Бедният не притежава другото
достатъчно. Бедният копнее за другото. Другото може да е жена, пари, власт,
престиж, Бог; няма никакво значение – другото е необходимо.
И християнството, и исляма са религии на молитвата, на любовта – любов
за Бога, молитва за Бога. В будизма, в джайнизма, изобщо няма място за
Бога, защото няма място за другото. Единствеността е достатъчна. В
джайнизма и будизма не съществува нищо подобно на молитвата, тази дума
е непозната; те познават единствено медитацията. Християнството не знае
нищо за медитацията. Това не са случайни неща; те показват нещо за
основателите.
Давам ви тотална религия; религия, която допуска и двете. Когато се
почувстваш уморен от другото, потопи се в медитация, обърни се към
медитацията. Когато се почувстваш уморен от единствеността, потопи се в
любовта. И двете са добри. Двете са противоречиви, но посредством
противоречието израства великата радост.
Ако притежаваш само едното, няма да имаш такова богатство. Едното може
да ти осигури тишина или голяма радост, но двете заедно могат да ти дадат
нещо безкрайно ценно, несравнимо. Двете заедно, те могат да ти осигурят
безмълвен екстаз, спокойна радост. В най-вътрешния си пласт оставаш
166
съвършено безмълвен, а на периферията танцуваш. А когато тишината
танцува или тишината пее, това е най-богатият, най-високият от върховете.
Оттук моето настояване и за двете.
Джордж Бърнард Шоу веднъж на едно парти седял сам в един ъгъл на
стаята. Неговите гости идвали при него и загрижено питали: "Забавлявате ли
добре себе си?"
Шоу отговорил: "Това е всичко, което забавлявам."
Той е попаднал на велика истина, тук има велико прозрение: единственото
нещо, което човек може да забавлява, е себе си. Животът започва да приема
качеството на безмълвието. Но ако можеш да забавляваш само себе си и
никога другия, тогава изпускаш другото измерение. Човек трябва да може да
забавлява както себе си, така и другия. Това аз наричам цялостен човек, свят
човек.
Когато слушам Вашите беседи и друг път, знам, че знам всичко, което
е необходимо, за да бъда просветлен. Просветлен ли съм по това време?
Моля, кажете, как това, очевидно повърхностно "познание", може да
проникне и да се превърне в съществуване. Като че ли това познание ме
лишава от невинността и от по-пълното екзистенциално разбиране и все
пак знаейки, че не съществува нещо подобно на мое същество, не съм
напълно мотивиран по отношението на моето развитие.
Първото нещо: казваш Когато слушам Вашите беседи и друг път, знам, че
знам всичко, което е необходимо, за да бъда просветлен.
Нищо не се иска, за да се просветлиш, как тогава можеш да знаеш всичко,
което се иска, за да се просветлиш? Нищо не се иска, за да бъдеш просветлен.
Просветлението е твоето естествено състояние; то не е нещо, което трябва
да се произведе, изработи, създаде.
Ако изработваш нещо ново, тогава имаш нужда от много неща. Ако не
изработваш нищо ново, какво ти трябва? Ти си просветлен. Как можеш да
имаш нужда от нещо? Нищо не ти е необходимо.
Затова идеята ти знам, че знам всичко, което е необходимо, за да бъда
просветлен прегражда твоя път. Нищо не се иска, за да бъдеш просветлен.
Просветлението вече е налице, вече съществува. То не е постигане, то е
разпознаване. Не се състои в това, да правиш усилие, за да го причиниш;
всичко, от което се нуждаеш, е да не правиш никакво усилие. Отстрани
всички усилия – и в един момент то настъпва. Не можеш да го видиш, защото
167
непрекъснато правиш усилия да го видиш. Самото ти усилие да го видиш, се
превръща в бариера.
И казваш – Просветлен ли съм в тези случаи? Просветлен си през цялото
време; не когато ме слушаш, не когато четеш нещо от "Диамантената
сутра" – не само в тези моменти. Просветлен си през цялото време. От
самото начало до самия край, оставаш просветлен. Можеш да продължиш да
заблуждаваш себе си, че не си просветлен толкова дълго, колкото пожелаеш,
но въпреки всичко, си просветлен.
Това е като човек, който се представя за жена в някоя пиеса. През цялото
време си остава мъж. Може да продължава да се представя; понякога дори
може и да забрави. Ако е добър артист, наистина добър артист, може да бъде
завладян от идеята и да забрави. За няколко мига може да мисли, че е жена,
но отново и отново ще разбира, че е мъж.
Цяло чудо е, че си забравил, че си просветлен, че продължаваш да го
забравяш, но ти си просветлен. Запомни, просветлението не е качество, което
ще се случи с тебе някога в бъдещето. Ти го носиш от самото си начало. То
е в твоето дишане, то е в ударите на сърцето ти. То е веществото, от което си
направен.
Просветлен ли съм в тези случаи? Не, ако считаш, че в някои случаи си
просветлен, а в други не, тогава не си просветлен. В деня, в който узнаеш, в
момента, в който разбереш, че винаги си просветлен, тогава си просветлен.
Щом веднъж изпиташ просветлението, то завинаги остава тук, носейки се
около тебе като благоухание.
Все още продължаваш да играеш на хиляди игри. Аз играя, Буда играе, но
това няма значение. Тук то е с пълното съзнание, че се играе игра. Няма
заплитане, няма затваряне.
Когато играеш играта знаейки, че това е игра, тогава няма проблем. Тогава
можеш да си в света, тогава можеш да бъдеш всичко, което ти се иска, но
дълбоко в себе си знаеш, че не си. Дълбоко в себе си оставаш много далече.
Превръщаш се в лотосов цвят: във водата и все пак водата не те докосва.
Просветлен ли съм по това време? Моля, кажете, как това, очевидно

повърхностно "познание", може да проникне и да се превърне в
съществуване.
Повърхностното знание никога не може да се превърне в съществуване.

Знанието само по себе си е препятствие. Познаването никога не може да се
превърне в съществуване – повърхностно или задълбочено. Не прави това
разграничение. Това отново са номера на ума. Това е добре осведоменият ум.
Добре осведоменият ум може да ти каже: "Това е
правилно – повърхностното знание не може да ти осигури просветление, но
168
как стои въпросът със задълбоченото знание?" И това е номер, който ти е
изигран. Задълбочено? В такъв случай сигурно си хванат в същата мрежа.
Задълбочено или незадълбочено, знанието като такова е повърхностно. И
най-задълбоченото знание е повърхностно, да знаеш е повърхностно. Да
бъдеш, означава да си в тази задълбоченост, за която говориш.
Трябва да осъзнаеш. Умът е много коварен. Може да приеме много неща и
отново да ги доведе през задната врата. Може да каже: "Добре, напълно съм
съгласен с тебе. Как може повърхностното знание да ти осигури
просветление? Това е невъзможно. Ще ти покажа начин, да придобиеш
задълбочено знание."
Какво ще правиш, за да придобиеш задълбочено знание? И то ще е
повърхностно, защото знанието е повърхностно. Най-много да имаш повече
повърхностно знание, количеството ще се увеличи и заради количеството ще
имаш илюзията, че си станал задълбочен.
Можеш да навлезеш още повече в детайлите, но детайлите не те водят към
дълбочината. Можеш да знаеш едно нещо за дадено нещо или хиляди неща
за него; няма значение – знанието е за и за. То никога не постига същността,
никога не постига целта.
Целта се достига единствено от съществуването и за да бъдеш е
необходимо напълно, абсолютно да отстраниш знанието, без никакви
условия; без никакъв избор: "Това е добро, остави го, а това е лошо, отстрани
го. Това е задълбочено, остави го, а това не е задълбочено, махни го."
Ако запазиш нещо от знанието, ще останеш непросветлен. И най-чудното
от всичко е, че си просветлен и продължаваш да оставаш непросветлен.
Въпросът е зададен от Чипър Рот. Той трябва да е новодошъл на това място,
трябва да е външен човек. Остани тук. Ще отстраним твоето знание малко
по малко. Цялата ми работа се състои в това, да правя хората невежи.
Невежеството притежава дълбочина, невежеството притежава невинност,
невежеството е дълбоко; когато не знаеш, нямаш никакви ограничения.
Знанието е винаги ограничено. Как може то да е задълбочено? Колкото и
голямо да е твоето знание, то ще има граница, ще има лимит. Единствено
невежеството е неограничено.
Твърдят, че науката представлява усилие да се познае все повече и повече
за все по-малкото и по-малкото. Ако прилагаш непрекъснато този
подход – да знаеш все повече за все по-малкото – какъв ще бъде крайния
резултат? Резултатът ще бъде, че ще знаеш всичко за нищо. Това ще е
логическия извод.
Бих искал да кажа, че религията е точно противоположния подход: да
знаеш все по-малко и по-малко за все повече и повече. И какъв ще е крайният
резултат? Един ден няма да знаеш нищо за всичко. И това е изживяването,
опитът – да не знаеш нищо за всичко. Това аз наричам невежество.
169
Рот, моля те остани тук за известно време, бъди тук.
Много се наслаждавах на играта през тези дни. На майсторското

представление тази сутрин. Всяка сутрин съм в нетърпеливо очакване,
какво ще донесе вдигането на завесата. Преливам от Вас, но това ме
кара да се смея, а не да плача. Къде са сълзите?
Сучита, те са в твоя смях.

Смехът и сълзите не са различни. Съществуват два вида хора: плачещи и
смеещи се хора. Винаги и навсякъде съществуват два вида, цялото битие е
разделено на две – мъж и жена, ин и ян, положително и отрицателно, ден и
нощ, живот и смърт. И тук това разделяне съществува – смеещи се и
плачещи хора.
Плачещите хора са интроверти, те много лесно влизат навътре. А когато
влезеш навътре, колкото по-навътре влизаш, толкова повече очите ти ще се
пълнят със сълзи. Сучита е екстроверт, тя е смееща се Буда. Гита Говинда е
плачещ Буда. А тя е екстроверт, излизаща навън, истинска американка.
Затова, когато нещо започне да прелива в нея, тя ще се смее.
Винаги помни: никога не подражавай на никого. Ако Гита Говинда се опита
да подражава на Сучита, той ще има проблеми. Смехът му ще е много беден
и ще изглежда неискрен. Ако Сучита се опита да имитира Гита Говинда, ще
е много трудно да потекат сълзи и дори ако може да го направи с помощта
на някакви изкуствени средства, те няма да са истински, ще са фалшиви.
Екстровертите трябва да следват своя път. В техния живот смехът ще е
тяхната преливаща енергия. За тях смехът ще е по-лесен, медитацията ще е
малко по-трудна. За интровертите, медитацията ще е по-лесна, любовта ще
е малко по-трудна; сълзите ща се по-лесни, смехът ще е малко по-труден.
Никога не подражавай на никого, просто следвай собствения си път и
постепенно ще забележиш настъпващата трансформация, когато се
докоснеш до крайната степен. Например, Ако Сучита продължи да се смее
до най-крайната степен, ще се появят сълзи. Ще настъпи един момент, в
който смехът ще изчезне и ще се появят сълзи. Ако Гита Говинда
продължава да плаче и плаче, и плаче, да се облива в сълзи и сълзи до самия
край, внезапно ще открие, че е станала промяна: появил се е смях.
Революцията се осъществява единствено от крайностите.
Веднъж говорих пред един будистки събор. Да се каже на будистите, че
революцията е възможна само чрез крайностите, или че истина съществува
170
само в крайностите, е много трудно, защото те вярват в средния път, златната
среда. Пътят на Буда е известен като "Маджджхима никая", средния път.
Забравих, че бяха будисти. Говорих за крайностите и им казах, че
революцията се осъществява единствено чрез крайностите, от абсолютната
крайност. Докато не достигнеш до абсолютната крайност, няма истина.
Истината е в крайността: това или онова – но в крайността. Или любовта в
нейната крайност, или медитацията в нейната крайност.
Те бяха търпеливи – будистите са търпеливи; те не са като
мюсюлманите – но все пак, търпението си има граница. Един будист не можа
да издържи, въпреки че Буда е казал да се търпи. Стана. Каза: "Това е
прекалено. Напълно ли сте забравили, че пътят на Буда е известен като
средния път?"
Тогава си спомних и казах: "Наистина, знам, но ако не сте на крайното
средно, няма истина". Говорех за крайността, тя няма отношение към
средата. "Ако се намирате на крайното средно, съвършено средното, тогава
отново – истината. Истината идва само с крайността".
От едната крайност, махалото се насочва към другия полюс. Добре, Сучита.
Смей се, смей се до самия край. Един ден ще забележиш, че смехът е
предизвикал хубави сълзи.
Не може ли някой да заяви, че е изживял Бога?
Ако си го изживял, самото ти изживяване ще бъде изявлението; не е

необходимо да го заявяваш. Най-малкото не е необходимо да се стремиш.
Ако декларацията се появи, появява се. Какво можеш да направиш? Човек,
който е изживял Бога няма да реши нищо, дори и това – дали трябва да го
заяви или не. Човек, който е изживял Бога, е отстранил ума. След това
каквото и да се случи, той ще е в него, ще е тотално в него. Ако се появи
някаква декларация, тя ще се появи.
Появила се при Мансур. Той заявил: "Ана ел-Хаг, Аз съм Бог". Неговият
учител, Джунаид, му казал: "Мансур, това не е вярно. Ще си имаш
неприятности. И аз знам, но никога не го заявявам, защото знаеш
мюсюлманите наоколо – ще те убият".
Но Мансур казал: "Какво мога да направя? Когато той го заявява, какво
мога да направя? Внезапно ме сграбчва и го заявява".
Джунаид бил толкова уплашен, че изгонил Мансур от своето училище.
Казал: "Върви си, отиди някъде другаде. Ще имаш неприятности и ще ми ги
докараш и на мене".
171
Но Мансур казал: "Какво мога да направя? Ако той иска да има някакви
нови неприятности, какво мога да направя?" И се примирил с
неприятностите. И е прав, че не може да направи нищо. В последния момент,
от кръста, заявил: "Ана ел-Хаг, аз съм Бог" – и се засмял.
Някой от тълпата го попитал: "Дори и сега да се отречеш, дори и сега да
заявиш, че не си прав, като твърдиш, че си Бог, все още има надежда, че може
да ти бъде простено". А той се засмял и казал: "Но какво мога да направя?
Той го заявява".
А ти ме питаш Не може ли някой да заяви, че е изживял Бога? Ако Бог го
заявява, добре. Ако Бог не го заявява, моля те, мълчи; остави го на него.
Дж. Доналд Уолтърс пише:

Преди няколко години срещнах човек, който говореше непрекъснато, някак
пиянски и при това с голямо самомнение, за неговото разбиране относно
това, как трябва да се развива светът. Не помня как се случи, но стана така,
че споменах, че мисля, че съм срещал вероятно шестима души през живота
си, които познават Бога. Моят събеседник протегна огромна, космата лапа.
"Здрасти!", изкрещя дрезгаво той. "Току що срещна седмия."
Доналд Уолтърс пише, че не могъл да повярва, че този човек е изживял
Бога, защото според него, как, ако си изживял Бога, ще заявяваш така
просташки: "Здрасти!", изкрещя дрезгаво той. "Току що срещна седмия."
Но моето мнение не е такова. Това е възможно. Защото понякога Бог е
дрезгав; понякога е много изискан, понякога е твърде дрезгав. Бог се появява
във всички форми и размери. Понякога ръцете са му много нежни, а понякога
са много груби. Той се появява по всички възможни начини. Неговите
пътища са загадъчни.
Затова, ако иска да го заяви чрез тебе, изкачи се на покрива на къщата и му
позволи да го декларира. Но ако не иска да го заяви, а ти го заявиш на своя
глава, ще си имаш неприятности. Ако той иска да си има неприятности, това
си е негова работа, но не решавай на своя глава, в противен случай това ще
е пътуване на Егото.
Четейки тази история от Доналд Уолтърс, почувствах редица неща за
човека, който казал: "Здрасти! Току що срещна седмия."
Уолтърс пише с укор. Според него това не е начинът. Кой ще реши, какъв
е начинът? Никой не трябва да решава. Кой съм аз, че да ти кажа, че не трябва
да го заявиш? Ако той иска да го заяви, кой съм аз, че да ти кажа? Нега бъде
волята Му.
Но винаги помни: това не трябва да е твое решение. Ако ти решиш да
заявиш, това просто означава, че не си познал. В такъв случай умът ти
изиграва най-големия мегаломански номер. В такъв случай умът е полудял.
172
Една близка приятелка Ви изпрати писмо от Запад искайки име на

саняс, а след това пристигна тук, без да дочака отговор и прие саняс тук.
Името, което беше дадено от писмото, беше абсолютно различно от това,
което тя получи тук. Бях много обезпокоен, когато чух за това, защото
винаги съм разглеждал името си като моя път. Използвал съм го, за да
се ръководя, когато съм се обърквал. Какво в действителност е
значението на името, което ни давате?
Вийра, всяка свещена тор. Не се заблуждавай от имената. Винаги си копнял

да хванеш нещо, да направиш нещо голямо от нищото.
Всъщност, след като ти дам име, никога не идвай при мене, за да ме питаш
за неговото значение, защото съм забравил. В същия момент създавам
значението за него. След това как си представяш да си го спомня? Трябва да
съм дал тридесет хиляди имена и повече.
Името си е име. Ти си безименен. Никакво име не те ограничава. Те са само
етикети, които се използват; полезни, нищо духовно няма в тях. Но понеже
обръщам толкова голямо внимание на твоето име и ти го обяснявам, ти се
закачаш за него. Това е просто моят начин да те залея с моето внимание,
нищо друго; само моят начин да те огрея с моята любов, нищо друго.
Защо винаги заспивам по време на беседите? Понякога не мога да си

помогна сравнявайки себе си с онези, които седят абсолютно
неподвижно, просто поглъщайки Ви и това ме кара да разбирам, колко
далече трябва да отида, особено всеки път, когато при мене идват хора
след лекцията и казват: "Не беше ли удивително днес?" Може би ще
постигна повече, ако просто приема тези беседи като едно добро място,
на което да спя.
Това е съвършеното място. Не се тревожи за тези, които идват при тебе и

ти говорят; те трябва да се шегуват. Ти спиш добре. Те трябва да се опитват
да те смущават, трябва да се опитват да предизвикат някаква ревност в тебе.
Вероятно наистина те ревнуват – че спиш така добре и хъркаш, а тези бедни
173
хора само седят. Искат да те смутят. Не се тревожи. Продължавай да спиш.
Трябва да отидеш далече, но в съня, в нищо друго.
Играта едва се влачи и се превръща в тотална скука, когато някакъв човек
от публиката започва бурно да ръкопляска.
Човекът до него го пита: "Защо го правиш?"
"Извинявай", отговаря той. "Опитвам се да не заспя."
Просто не знаеш колко много трудности имат хората, за да остават будни.
Ти просто се отдай на съня си, релаксирай в него. Ако можеш да го приемеш
напълно, това ще бъде велико преживяване.
Умът винаги поражда конфликти. Ако не спиш, той ще каже: "Чувствам, че
щеше да е по-добре, ако можех да поспя." Ако спиш, умът казва: "Изпускаш
нещо, не трябва да го правиш." Умът винаги поражда конфликти, търкания.
Той никога не е щастлив с нищо.
Отстрани този ум. Ако сънят настъпва естествено, тогава го остави. Самото
това приемане и изчезване на ума ще ти позволи да чуеш "Диамантената
сутра".
Патанджали казва, че сънят е най-близко до самадхи. Хубавият сън,
дълбокият сън и самадхи се различават само по едно нещо: самадхи
притежава осъзнаване, сънят не притежава осъзнаване. Но осъзнаването
може да се появи по време на съня. Не си създавай излишни трудности, не
се разделяй.
Ако сънят не идва, много добре, остани буден, но тогава това няма да е
усилие. Ако сънят дойде, тогава спи, тогава не се опитвай да оставаш буден.
И не съм казал, че ако сънят не дойде, трябва да се мъчиш да заспиш. Приеми
нещата такива, каквито са. Приеми реалността такава, каквато се проявява в
дадения момент. Бъди изцяло в момента.
Това е цялото ми послание: да бъдеш изцяло с момента. Това е желание:
"Не трябва да спя." Защо? Това не е духовно – да си на беседа и да заспиш.
Защо? Сънят е съвършената духовна активност, велика духовна активност.
Той е така добър, както да седиш тук и да мислиш; сънуването е хубаво.
Сънуването е само една примитивна форма на мисленето, по-образно.
Другите мислят, ти сънуваш. Каква е разликата? Сънувай добре, спи добре,
релаксирай.
Един ден като резултат от тази релаксация ще осъзнаеш и ще се събудиш,
но тази будност ще притежава друго качество. Тя няма да е насилена, няма
да е наложена от теб; ще дойде. Някой ден, изведнъж по средата на беседата,
ще отвориш очи, свежи, млади, от дълбокия сън и нещо, просто една дума,
може да влезе в твоето същество и да те трансформира.
Не е била необходима цялата "Диамантена сутра", когато Хуй Нен е чул
четири стиха – те са били достатъчни. Понякога и една дума от Буда е
174
достатъчна. Тя е като стрела, която пронизва сърцето ти и ти вече не си
същия.
Затова не се тревожи. Релаксирай хубаво. И ако си релаксирал добре и си
отворил очите си, някой път това е възможно – може да се осъществи среща
между мене и тебе. А ти ще бъдеш така свеж от съня, немислещ, без да знаеш,
кой си.
Не знаеш ли? Понякога, сутрин, когато се събудиш, се случва така, че в
продължение на няколко секунди, не знаеш кой си ти; на ума му трябва
време, за да разбере. Понякога не можеш да разбереш, къде се намираш.
Внезапно събуден посред нощ, всеки ще започне да се чуди кой е той, къде
се намира. Ще му трябва малко време, за да дойде на себе си.
Така че, това е възможно: спейки, някой ден по средата, да чуеш моя вик.
Внезапно се събуждаш и не знаеш къде се намираш. Това е точният момент,
в който мога да вляза в тебе.
Затова не се тревожи. Каквото и да се случи, е хубаво. Тук всичко се
допуска. Приемам те такъв, какъвто си. За теб нямам никакво "трябва".
Защо хората не могат да разберат религиите на другите? Защо винаги

има толкова много борба?
Егото. Това няма отношение към религиите, само към Егото. Това, което е
твое, трябва да е най-хубавото на света. Това, което е на другите, не може да
е най-хубавото, не може да се допусне да е най-хубавото на света.
Жена ти е най-хубавата жена, мъжът ти е най-хубавият човек. Ти си най-
великият човек на света. Може и да не го кажеш така, но го казваш по хиляди
начини. Всичко, което ти принадлежи, трябва да е най-доброто. Хората са
като малки деца. Малките деца непрекъснато се борят: "Моят татко може да
набие твоя татко, когато си поиска."
Едно момче казало на друго момче: "Моята майка е голям оратор. Може да
говори на дадена тема с часове. Никой не знае, какво говори."
Хората непрекъснато се хвалят за своите неща, за всичко и за религиите
също.
Синът на Мулла Насрудин го попитал: "Татко, ако някой мюсюлманин
остави религията си и стане индуист или християнин, какво ще му кажеш?"
Молла много се ядосал и казал: "Той е предател! Трябва да се разстреля.
Това е най-големият грях на света – да смениш вярата си, да се откажеш от
вярата си. Той е намак харам – отрекъл се е от солта си."
175
След това момчето попитало: "В такъв случай татко, ако индуистът или
християнинът станат мюсюлмани?"
Молла се засмял до уши, усмивка тип Джими Картър. Казал: "Това е
забележително. Този човек е мъдър. Този човек трябва да се уважава и да се
посреща с почести. Знае какво е истината и е смел. Приел е правата вяра,
сине мой!"
Нещата се променят. Ако мюсюлманинът се превърне в индуист или
християнин, той е предател. Ако индуистът или християнинът се превърнат
в мюсюлмани, те са велики, трябва да се уважават и почитат. Умни са,
защото са разбрали коя е истинската религия.
Това е начинът, по който работи нашето Его. Затова религиите вместо да
носят мир на света, са били причина за кървави войни. Много повече хора са
били убити в името на религията, отколкото в нечие друго име. Дори и
политиците не могат да достигнат така наречените религиозни хора в
убийствата. Най-големите убийци са били църквите, джамиите и храмовете.
В бъдеще тази грозна картина трябва да се премахне; ще трябва незабавно
да се премахне. Религията е личен избор. Ако някой не харесва розата, не
можеш да го убиеш и да кажеш, че той е отвратителен, не можеш да кажеш,
че греши. Казваш, че това е въпрос на негов избор. Не харесва розата; това е
всичко. Аз харесвам розите. Но това е въпрос на вкус. Не въпрос на истина,
не е въпрос да се спори за него и не е въпросът да доказваш, защо не харесвам
розата. Ако не я харесвам, не я харесвам. Ако ти я харесваш, я харесваш.
Няма противопоставяне. Религията трябва да е нещо такова.
Някой харесва Исус – много добре. Някой харесва Буда, друг харесва
Кришна – да го харесва. Религията не трябва да се занимава с раждането. Тя
трябва да е въпрос на чисто предпочитание. Тогава няма да има
противопоставяне, няма да има излишни спорове, които продължават през
цялото време.
Вместо да се молят, хората са спорили. Цялата енергия, която трябва да
вложат в спора, ако е била вложена в молитвата, са щели да разберат, какво
представлява Бога. Но те продължават да спорят, великите диспути
продължават и нищо не е доказано, защото нищо не може да се докаже.
Ако харесваш Исус е все едно да се влюбиш в някоя жена. Не можеш да
докажеш нищо. Защо? И каквото и да доказваш, ще изглежда глупаво на
останалите. Ако кажеш на другите: "Погледни носа – колко е дълъг, колко е
красив", хората ще кажат: "Изглежда грозен, няма необходимата форма,
прекалено голям е, лицето е лишено от пропорции." Ако кажеш: "Погледни
очите – толкова големи, толкова красиви", тогава някой ще каже:
"Изглеждат страшни. Не мога да остана с такава жена през нощта. Тези две
големи очи...Плашат ме. Освен това са прекалено големи и несиметрични."
176
Не съществува начин да обосновеш своя вкус. Някой харесва Исус, а някой
друг харесва Буда. Това е любов. Не е необходимо да доказваш. А ако
започнеш да доказваш, ще изглеждаш като глупак в очите на другите. Точно
така ще изглеждаш.
Индуистите считат хората, които обичат Исус, за глупаци. Какво става в
този човек? Питаш индуиста? Те имат хубава теория за кармата. Казват, че
страдаш, само защото си извършил нещо лошо в миналия си живот. Защо е
бил разпънат Исус? Трябва да е извършил някакъв голям грях. Иначе защо?
Кришна не е бил разпънат, Рама не е бил разпънат. Защо Исус е бил
разпънат? Трябва да е бил грешник.
След това променяме гледната точка. След това питаш християнина за
свиренето на Кришна на флейта. Изглежда толкова красиво, а Исус на кръста
е толкова тъжен и той ще каже: "За какво ми говориш? Светът е потънал в
страдание. Този човек Кришна трябва да е бил с каменно сърце. Свири на
флейта, а хората умират, хората страдат, има болести и смърт, а този човек
свири на флейта. Трябва да е имал каменно сърце. Няма сърце. Ако имаше
сърце, щеше да се жертва заради угнетените, заради потиснатите, заради
тези, които страдат. Погледни Исус. Той е спасител. Умрял е за нас, за да
изкупи греховете ни. Този Кришна изглежда лекомислен."
Но попитай индуиста, който е последовател на Кришна. Ще ти каже: "За
какво ми говориш? Не съществува страдание.
Страданието е илюзия. А ако хората страдат, страдат заради своите грехове.
Никой не може да изкупи греховете им. И единственият изкупител, който ще
е от някаква полза е този, който може да донесе малко радост на света.
Единствено радостта е лечебната сила. Как можеш да изкупиш греховете?"
Индуистите казват, че ако някой плаче и ти седнеш до него и започнеш
също да плачеш, можеш ли да го спасиш? Плачът се удвоява. Някой е болен
и ти също се разболяваш от съчувствие. Как можеш да му помогнеш?
За да помогнеш, трябва да си здрав. Не е необходимо да се разболяваш.
Кришна е здрав, Кришна е весел. Светът страда толкова много, затова той
носи своята флейта. Всички вече носят своите кръстове. Какво ще направиш
като си носиш кръста; всеки един носи кръста си. Нужна е флейта. Това са
начините и всеки от тях може да продължава да се аргументира за и против.
За мене религията е въпрос на любов. Тя няма работа с интелекта, няма
работа с разума. Тя е влюбване. В кого ще се влюбиш, си е твоя работа.
Направи го – това е твоята врата.
Любовта е врата. Без значение е в кого ще се влюбиш. Любовта спасява, а
не Исус, нито пък Кришна. Любовта спасява. Влюби се. Любовта е
единствената спасителна сила. Любовта е спасителят.
Медитирай върху тази хубава история:
177
Патрик Първи, ирландския папа, седял един ден в своя кабинет във
Ватикана, четейки католическия регистър, когато един малък параграф в
ирландския раздел, озаглавен "Рекордни раждания", привлякъл вниманието
му.
"Света Дево, Михаел! – Казал папата на своя секретар, кардинал Фиц-
Михаел. – Видя ли това, Исусе!"
"Какво е то, Монсеньор?" – казал Михаел, скачайки от бюрото си.
"Пише, че жената на Пади О'Флайън от Дъблин го е дарила с петдесет и
шестото му дете" – казал Папата.
"Хвала на светците, сър – казал Михаел. – Наистина някакво чудо, не е ли
така?"
"Божа работа – извикал Папата, – и по някакъв начин трябва да се отбележи
заради единството на католическата църква, за световната вяра изобщо и за
Ирландия в частност".
"Наистина, сър, какво точно имате предвид?"
"Няма значение, Михаел – отговорил възбудено Папата, – Действие! Още
сега върви в работилницата, вземи най-добрата изработка на Златната
мадона, след това отиди в авиобюрото и ми вземи билет за отиване и
връщане до Дъблин. Лично аз ще отнеса мадоната като малък дар и ще я
подаря на семейство О'Флайън. Ще си направя малка почивка в старата
родина".
На следващата сутрин Папа Пат, стиснал здраво мадоната и регистъра,
както и бутилка ирландско уиски за из път, взел самолета за Дъблин. С
пристигането си веднага се отправил към дома на О'Флайън и един член на
семейството го завел в кварталната кръчма, в която се вихрел празникът.
"Някакъв човек иска да те види, татко – извикало детето към пълната с
пиячи зала. – Кажи му да вземе една бира и да влиза!" – отговорил един глас.
Папата взел една бира и започнал да си пробива път, с мадоната най отпред,
към центъра на една пийнала група от хора. След няколко часа и няколко
бири, най-накрая Папата клатушкайки се, достигнал до него и му пъхнал
мадоната в ръцете, като му казал завалено: "Искам да ти поднеса моите
искрени поздравления".
"И от кого имам честа да бъда поздравен, сър – казал Пади, виждайки
пияния духовник в едната ръка с бира, а в другата с мадона.
"Не ме познаваш лично, Пади, но всъщност аз съм Папата".
"Папата! – възкликнал Пади. – Но ти си на много опасно място. Ще пиеш
ли още една малка бира?"
"Да, наистина – казал Папата, – ако само ми обещаеш нещо преди да го
сторя".
"За пияния човек – казал Пади, – е много трудно да откаже".
178
"Бих искал да приемеш тази мадона като малък подарък от всички нас във
Ватикана, да я вземеш и да я сложиш в олтара на кварталната католическа
църква".
"О, сър, ще приема мадоната, сър, и съм Ви много благодарен, но да я сложа
в олтара на моята католическа църква, не мога".
"И защо не – казал Папата учудено, – като дар за Дева Мария?"
"Добре, истината е, сър – казал Пади, – че не съм католик.
Аз съм протестант".
"Какво?! – извикал Папата. – Искаш да кажеш, че съм изминал целия този
път, за да подаря златна мадона на един шибан сексуален маниак?!"
179
Глава 11. СЪВЪРШЕНО ПРОСВЕТЛЕНИЯ
Господарят попита: "Какво мислиш, Субхути, минава ли през ума на Татхагата:

"от мен беше показана тази дхарма"? Който, Субхути, каже: "Татхагата е
показал дхармата", ще говори невярно, ще ме представи неточно, като разбира
това, което не съществува. А защо?
"Защото съвсем не дхарма се открива или постига. Затова се нарича
"последното, правилното и съвършеното просветление". Нещо повече, Субхути,
самоотъждествяването е тази дхарма и нищо в това отношение не е така.
Затова се нарича "последното, правилното и съвършеното просветление.
Самоотъждествяване чрез отсъствието на Аз-а, на съществото, на душата, на
индивида, последното, правилно и съвършено просветление е изцяло известно като
целостта на всичките благотворни дхарми"Какво мислиш, Субхути, минава ли
през ума . на Татхагата: "от мене са освободени хората"? Не така би го видял,
Субхути! И защо? Не съществува нито едно същество, на което Татхагата да е
дарил свободата." Не съществува нито едно същество, на което Татхагата да е
дарил свободата."
По-нататък за този случай Господарят произнесе следните строфи:
"Тези, които ме виждат чрез моята форма и тези, които ме следват по моя глас
полагат погрешни усилия.
Мен тези хора няма да ме видят." "От дхармата човек трябва да види Будите,
от дхарма-телата идва тяхното ръководство, все пак истинската природа на
дхарма не може да се различи,
и никой не може да я осъзнае като обект."
"Който казва, че Татхагата идва и си отива, стои, седи или лежи, не разбира
значението на моето учение. И защо? "Татхагата" се нарича този, който не е
отишъл никъде, нито е дошъл от някъде. Затова е наречен "Татхагата, Архат,
съвършено просветления".

180
Да обобщим:
"Татхагата говори в съответствие с реалността,
говори истината,
говори това, което е,
а не обратното.
"Татхагата", Субхути,
е синоним на истинска непосредственост."
Думата "непосредственост" (В английския текст авторът използва думата

"suchness". Той я образува от прилагателното "such" – такъв и от окончанието за
образуване на съществително име "ness". На български език би имала вида "такавост".
Преведена с израз – "като такава". Тук избрахме думата "непосредственост", тъй
като тя отговаря напълно на смисъла, който авторът влага в термина
"suchness" – нещо, което не е опосредствано от нещо друго, неопределеното и
неограниченото; безкрайното. – Бел. прев.) е с огромно значение в будисткия
подход към реалността. Думата "непосредственост" е толкова важна в
будизма, колкото е "Бог" в останалите религии. Будистката дума за
непосредственост е татхата. Означава "да видиш нещата, каквито са, не
приемай никакво отношение, не изработвай мнение, не съди или осъждай."
Будистката медитация се състои от непосредственост. Методът е много
практичен и с голяма дълбочина. Буда е казвал на своите ученици: просто
наблюдавайте нещата каквито са, без намеса.
Например, имаш главоболие. В момента, в който го забележиш,
моментално се появява мнението: "Това не е хубаво. Защо имам главоболие?
Какво трябва да направя, за да изчезне?" Моментално биваш разтревожен,
моментално си изработваш мнение, ти си против него, започваш да го
потискаш.
Или трябва да го потиснеш по химичен път, като вземеш някакво хапче,
или трябва да го потиснеш в съзнанието – не го поглеждаш, отстраняваш го.
Занимаваш се с нещо друго, искаш да се залисваш с нещо друго, за да можеш
да го забравиш. Но и в двата случая си изпуснал непосредствеността.
Какво ще предложи Буда? Буда казва да го отбележиш два пъти:
"Главоболие, главоболие." Не се чувствай враждебно настроен към него;
нито приятелски, нито неприятелски. Само го отбележи, все едно то няма
отношение към тебе: "Главоболие, главоболие." И остани спокоен,
неповлиян, необезпокоен от него, без никакво мнение.
Разбери смисъла. Незабавно, деветдесет процента от главоболието изчезва.
Защото главоболието не е истинско главоболие – деветдесет процента от
181
него се дължи на антагонистичното отношение. Незабавно ще видиш, че по-
голямата част от него вече не съществува.
И едно друго нещо ще бъде отбелязано: рано или късно ще забележиш, че
главоболието се превръща в нещо друго – може би сега се чувстваш ядосан.
Какво се случва? Ако потиснеш главоболието никога няма да разбереш,
какво е било неговото истинско послание. Главоболието се появява само
като индикатор, че си изпълнен с гняв в този момент и гневът предизвиква
напрежение в главата, оттук и главоболието.
Но ти наблюдаваше, просто го отбеляза – "Главоболие,
главоболие" – остана безпристрастен, обективен. След това главоболието
изчезва. И главоболието ти изпраща съобщението: "Аз не съм главоболие, аз
съм гняв."
След това Буда казва отново да го отбележиш: "Гняв, гняв". След това не
се ядосвай на гнева, в противен случай отново ще се хванеш в капана и ще
изпуснеш непосредствеността. Ако кажеш: "Гняв, гняв", деветдесет
процента от гнева незабавно ще изчезнат. Това е много практичен метод. И
десетте процента, които ще останат, ще предадат своето съобщение. Можеш
да разбереш, че това не е гняв, това е Егото. Отново отбележи: "Его, Его" – и
т.н. и т.н.
Едното нещо е свързано с другото и колкото по-дълбоко навлизаш, толкова
по-близо достигаш до първоначалната причина. И след като си достигнал до
първопричината, веригата е строшена – над нея не съществува нищо.
Ще настъпи един момент, когато ще отбележиш последната брънка от
веригата, а след това идва нищото. След това си освободен от цялата верига
и ще се появи велика чистота, велико безмълвие. Това безмълвие, тишина,
се нарича непосредственост.
Това трябва да се практикува непрекъснато. Понякога може да се случи да
забравиш и подсъзнателно, механично, да изработиш някакво мнение.
Тогава Буда казва да си спомниш отново: "Мнение, мнение". Не се
отклонявай заради това – че си си изработил мнение. Не се депресирай, че не
си успял. Просто отбележи: "Мнение, мнение" и внезапно ще
видиш – деветдесет процента от мнението се изпарява, остават десет
процента и те ти изпращат своето съобщение. Какво е тяхното съобщение?
Съобщението е, че съществува някаква забрана, някакво табу; от това табу
произлиза мнението.
В ума се появява сексуално желание и ти веднага казваш: "Това е лошо."
Това е мнението. Защо да е лошо? Защото си бил учен, че то е лошо; това е
табу. Отбележи: "Табу, табу" и продължавай.
Понякога може да стане и така, че да осъдиш – не само да осъдиш, но да си
изработиш мнение; не само да си изработиш мнение, но и да се депресираш,
182
че не си успял. В такъв случай отново отбележи: "Депресия, депресия" и
продължавай.
Когато осъзнаеш, където и да се намираш, от това място отбележи – едно
обикновено отбелязване – и остави всичко останало. Съвсем скоро ще
видиш, че оплитащия ум вече не е така оплитащ, какъвто винаги е бил.
Нещата започват да изчезват и ще се появят моменти на непосредственост,
татхата, когато ти просто ще си тук, битието е тук и между теб и битието
не съществува никакво мнение. Нищо не е обезпокоявано от мисълта, не е
замърсявано от мисълта. Битието е, но умът е изчезнал. Това състояние на
липса на ума се нарича непосредственост.
Буда казва Татхагата е синоним на непосредственост. Синоним – не в
смисъл, че притежава качеството на непосредствеността, той е
непосредствеността.
И Буда казва Татхагата говори в съответствие с реалността. Не може
да прави иначе. Не че избира да говори в съответствие с реалността; не
съществува избор. Реалността говори чрез него. Той не избира: "Ще говоря
това, което е реално. Това, което е нереално, няма да го говоря." Ако се появи
такъв вид избор, все още не си Буда.
Татхагата говори без да има избор. Затова не е вярно, че Татхагата говори
истината. Всъщност би трябвало да се каже по следния начин: "това, което
се казва от Татхагата, е истината. Той говори в съответствие с реалността.
В действителност, реалността говори чрез него. Той е само посредник,
инструмент. Реалността пее своите песни посредством него, той не
притежава собствени песни. Всички негови мнения са изчезнали и самият
той е изчезнал. Той е чистото пространство. Истината може да премине през
него в света, истината може да се спусне чрез него в света.
Той говори истината, говори това, което е.

Ятха бхутам.
Каквото и да е положението на нещата, той говори. Няма отношение към

него, никога не се намесва. Не отстранява каквото и да било, не прибавя
каквото и да било. Той е огледало: каквото и да се появи пред огледалото,
той го отразява. Тази отражателност е непосредствеността.
"Татхагата", Субхути,
е синоним на истинска непосредственост."
А защо е казал "истинска непосредственост"? Съществува ли някаква

неистинска непосредственост? Да. Можеш да се упражняваш. Можеш да се
упражняваш, можеш да формираш определено качество, наречено
183
непосредственост, но то няма да е истинско. Истинската непосредственост
не трябва да бъде формирана, тя се появява.
Например, какво имам предвид, когато казвам, че може да я формираш?
Можеш да решиш: "Ще говоря само истината, каквито и да са последствията.
Дори и живота си да загубя, ще говоря истината." И говориш истината – но
това не е истинска непосредственост, това е твое решение. В теб се появява
неистината. Продължаваш да пробутваш неистината. Казваш: "Решил съм,
че дори и да рискувам живота си, ще продължавам да говоря истината."
Това е усилие. Истината се е превърнала в твоя престиж. Дълбоко в себе си
искаш да си мъченик. Дълбоко в себе си искаш светът да узнае, че си
праведник, че си готов да жертваш и живота си за истината, че си велик
човек, махатма. И жертваш живота си, но това не е истинската
непосредственост.
Истинската непосредственост не знае нищо за избора. Ти си просто един
инструмент на реалността. Не идваш, не заставаш по средата; просто си се
оттеглил. Огледалото не взима решение: "Този човек е застанал през мене.
Ще му покажа истинския му образ, каквито и да са последствията. Дори да
хвърли камък в мене – защото той е толкова грозен; може да се ядоса – но
ще му покажа истинския му образ."
Ако огледалото разсъждава по този начин, в такъв случай то не е вече
огледало – намесил се е умът. Това не е отразяване, това е неговото решение.
Чистотата е загубена. Но огледалото просто стои тук; то няма ум. Така е и с
Буда. Затова Буда използва израза "истинска непосредственост".
Това е будистката медитация на отбелязването – опитай я, играй с нея. Не
мога да кажа да я упражняваш, мога да кажа само да играеш с нея. Седейки,
вървейки, понякога си спомняй за нея – просто играй с нея. И ще се
изненадаш, че Буда е дал на света една от най-забележителните техники за
проникване в най-вътрешния пласт на човека.
Психоаналитиците не са навлезли толкова дълбоко. И техният метод се
основава на нещо подобно – свободното асоцииране на мислите – но си
остава повърхностно, тъй като присъствието на другия се превръща в
преграда. Психоаналитикът присъства; дори да стои зад някакъв екран, все
пак знаеш, че той е тук. Самата мисъл, че тук има някой, пречи. Не можеш
да станеш истинско огледало, защото присъствието на другия ти пречи да се
откриеш тотално. Можеш да се откриеш тотално единствено пред себе си.
Методът на Буда е много по-дълбок, защото нищо не се съобщава на някой
друг. Трябва само вътрешно да отбележиш. Той е субективен и въпреки това
е обективен. Феноменът трябва да се осъществи в твоята субективност, но
ти трябва да останеш обективен.
Просто отбележи и продължавай да отбелязваш, все едно това изобщо не е
твоя работа, все едно не става с тебе, все едно си посочен да свършиш
184
някаква работа: "Застани в този край на пътя и просто отбелязвай кой минава
оттук. Жена, жена. Куче, куче. Кола, кола." Ти си абсолютно отстранен,
стоиш отстрани.
Може да отстранява едно по едно нещата. Ще настъпи момент, когато ще
достигнеш до основната причина на дадена верига. А в тебе съществуват
много вериги; хиляди конци са се оплели един в друг. В тебе е абсолютна
бъркотия. Ще трябва да проследиш всяка нишка и ще трябва да стигнеш до
нейния край. Когато се достигне до края, тази верига изчезва от твоето
същество. Сега си по-малко натоварен.
Бавно, бавно, един ден става и това – изчезнали са всички нишки, защото
си видял всички причини, които ги пораждат. Те са техни резултати. Един
ден, когато си разгледал всички причини, когато си разгледал
всички – всички игри на ума, които той непрекъснато играе с тебе, всички
негови номера и заблуди, всички коварства и лукавства – целият ум изчезва,
все едно никога не е съществувал.
Има една забележителна сутра, в която Буда говори за ума, за живота, за
съществуването. Сутрата е една от най-безценните. Той казва:
Мисли за ума
като за звезди, дефект на погледа,
като за фенер,
фокус, роса или мехурчета,
сън, светкавица или облак,
така трябва човек да види какво е обусловено.
Умът е нещо обусловено. Той е резултат от някакви причини. Не можеш

директно да унищожиш резултатите, ще трябва да се насочиш към
причините. Не можеш да унищожиш дървото, просто като отрежеш клоните,
листата и стеблото; ще трябва да достигнеш до корените – а корените са
скрити под земята.
Така е и с корените в тебе. Тези неща трябва да се разберат. Буда казва:
Мисли за ума като за звезди. Защо? Звездите съществуват само в тъмнината.
Когато настъпи утрото и изгрее слънцето, те изчезват.
Така е и с ума: той съществува единствено чрез безсъзнанието. Когато
слънцето на съзнанието изгрее, той изчезва – също като звездите. Не се бори
със звездите. Не можеш да ги унищожиш; те са милиони. Просто стани по
осъзнат и те ще изчезнат сами.
Дефект на погледа. Погледът ти е болен, станал е дефектен. В такъв случай
виждаш неща, които не съществуват. Например, можеш да виждаш двойно
или да виждаш различни фигури, заради това, че очите ти не са наред. Ако
черният ти дроб не е здрав, очите ти ще започнат да виждат разни неща,
185
които не съществуват; болен черен дроб и очите ще започнат да виждат
разни фигури във въздуха, мехурчета, светлинки.
Те не съществуват наистина, породени са от самите очи. Не можеш да се
бориш с тях, не можеш да ги унищожиш, защото не съществуват. Всичко,
което трябва да се направи, е да отидеш на лекар. Очите трябва да се лекуват,
нуждаят се от лечение.
Буда обичал да казва: "Аз не съм философ, аз съм лекар. Не ви давам
някакво учение, аз ви лекувам. Не ви давам теория, давам ви лекарство. Не
ви говоря за това, какво представлява светлината, само ви помагам да си
отворите очите, за да видите сами."
На слепия не може да се помогне с определения на светлината, цветовете,
дъгата. Единствената възможна помощ е да му се върне зрението. Не можеш
да обясниш на глухия какво представлява музиката. Само когато я чуе, ще
разбере. Преживяването е единственото обяснение.
Трето, Буда казва да мислиш за ума като за фенер. Защо фенер? Фенерът
свети само докато има петрол. Когато горивото свърши, пламъкът изчезва.
Така е и с ума – а горивото е желанието. Докато съществуват желания в ума,
умът ще е жив. Не се бори с пламъка, просто престани да му наливаш гориво.
Желанието е горивото.
Желание означава: това, което съществува, не те удовлетворява, искаш
нещо друго. Не живееш в непосредствеността – това означава желанието.
Желанието означава, че искаш нещата да бъдат други, а не такива, каквито
са. Не ги искаш по начина, по който те са. Имаш свои собствени идеи, имаш
свои собствени блянове, които желаеш да наложиш върху реалността. Не си
удовлетворен от реалността като такава, желаеш да я промениш в
съответствие с желанията на сърцето си. След това умът ще остане. Умът
съществува, защото не си удовлетворен от реалността.
Толкова много хора идват при мене и казват: "Как да спрем мислите?"
Желаят директно да спрат мислите. Не могат да бъдат спрени. Мислите
съществуват, защото съществуват желанията. Докато не разбереш
желанието и не го отстраниш, няма да можеш да отстраниш
мислите – защото мислите са вторични продукти.
Най-напред се появява желанието. Виждаш някоя хубава кола, която
преминава покрай тебе и желанието се появява. Буда ще каже: "Кажи: "Кола,
кола." Свършено. Ако в теб се е появило желание, кажи отново: "Желание,
желание", и да бъде свършено. Но ти виждаш хубава кола и мечтата,
желанието, те завладява.
След това се появяват хиляди мисли – "Как мога да си купя тази кола.
Трябва ли да продам къщата си? Трябва ли да отида в банката? Трябва ли да
натрупам още пари, законно, незаконно? Какво трябва да направя? Трябва
да притежавам тази кола." Как можеш да спреш мислите?
186
Един политик имаше навика да идва при мене и искаше да спре мислите,
искаше да медитира. Казах: "Най-напред зарежи политиката, как иначе
можеш да спреш? Изпълнен си с толкова много амбиция."
Най-напред беше член на законодателното събрание. Беше много
амбициозен, стана заместник министър. Но и това не го задоволи, стана
министър. Сега се опитваше да стане първи министър на щата. И каза: "Но
аз съм дошъл само заради това – ако ми помогнете да релаксирам, да
медитирам, ще мога да се боря по-добре с моите конкуренти. А Вие ми
казвате да се откажа от политиката. Това не мога да направя."
Ако не отстраниш желанието, как можеш да спреш мисленето? Мисленето
се появява като помощ. Искаш да си първи министър; умът започва да се
мята и мисли. Умът казва: "Трябва да разгледам нещата, как да се справя с
тях." Появяват се хиляди проблеми за решаване, след което само можеш да
удовлетвориш желанието. Мисленето е средство на желанието, с което то
удовлетворява себе си. Не можеш директно да спреш мисленето.
Буда казва, че желанието е като петрола във фенера. Ако петролът свърши,
пламъкът сам ще изчезне.
Мисли за ума като за фенер, мисли за ума като за фокус, представление на
илюзионист. Няма нищо реално, то е вид хипнотично състояние.
Хипнотизаторът те е хипнотизирал и казва: "Виж – животното, камилата
идва." След това в ума ти се появява образът на камила, започваш да я
разглеждаш и камилата е тук – за тебе. Всички се смеят, защото няма
никаква камила, но ти я виждаш.
Умът ти е магическа кутия; затова Буда го е повтарял отново и отново.
Продължава да създава фантоми, представи, в които няма нищо реално – но
ако искаш да повярваш в тях, те ще станат нещо реално. Умът ти е велико
илюзионно шоу.
Всъщност думата "магия" произлиза от индийската дума "мая". Мая
означава илюзия.
Илюзиите могат да се създават и всички вие създавате илюзии. Виждаш
жена, но никога не си виждал ятха бхутам – такава, каквато е. Това е
причината след това да има такова голямо разочарование. Започваш да
виждаш неща, които не съществуват, които са само проекция на ума ти.
Твоите проекции са красиви, пренасяш върху бедната жена хиляди неща.
Когато застанеш близо, когато заживееш с тази жена, фантомите започват да
изчезват. Тези представи не могат да устоят дълго време на реалността;
реалността на жената се проявява. След това се чувстваш измамен и смяташ,
че тази жена те е измамила.
Тя не е направила нищо. Самата тя се чувства измамена от тебе, защото и
тя е пренесла върху теб разни неща. Мислила си е, че си герой, един
Александър или нещо подобно, велик човек, а как може ти да си толкова
187
незначителен. Мислила си е, че си като планина, а ти не си дори обикновена
къртичина! Чувства се измамена. И двамата се чувствате измамени, и
двамата се чувствате разочаровани.
Чух следната история:
Една жена отишла в Бюрото за изчезнали лица. "Съпругът ми миналата нощ
изчезна", съобщила тя.
"Ще направим всичко възможно", уверил я офицерът. "Бъдете така любезна
да ни го опишете."
"Ами," замислила се за известно време тя, "Той е висок около метър и
шестдесет, носи дебели очила, плешив е, пие много, има червен нос, гласът
му е пискащ..." Спряла внезапно, помислила малко и казала: "О, просто
забравете за цялата работа!"
Ако видиш реалността такава, каквато е, ще кажеш: "О, забрави за цялата
работа. Но не я виждаш. Продължаваш да проектираш нещата.
Един ден Мулла Насрудин ми каза: "Чичо ми живее в Италия от години.
Умря от вино, жени и песни."
Казах му: "Настрадин, никога не съм си мислил, че чичо ти така прилича
на Омар Хаям. Разкажи ми нещо повече за него. Интересно ми е."
Мулла Насрудин каза: "В действителност не е така романтично, както
звучи. Няма да скрия истината от тебе. Ще ти кажа истината, Бхагван. Пял
неприлична песен под прозореца на една женена жена, съпругът излязъл и
го ударил по главата с бутилка вино. Умря заради вино, жена и песен.
По този начин продължаваме без да прекъсваме.
Реалността никога не е разочароваща, реалността винаги е
удовлетворяваща. Разочарованието идва, защото налагаме своите илюзии
върху реалността.
Буда казва че това е илюзионистко представление. Внимавай – умът ти е
магьосник. Показва ти неща, които не съществуват, които никога не са
съществували. Той те заблуждава, създава един нереален свят около тебе и
след това живееш в този нереален свят.
Този свят на дървета, птици, животни, планини, не е нереален! Но светът,
който твоят ум създава, е нереален.
Когато чуеш хора като Буда да говорят за нереалността на света, не ги
разбирай погрешно. Те нямат предвид, че дърветата не са реални, нямат
предвид, че хората са нереални. Имат предвид, че това, което си мислил за
реалността, е нереално – умът ти е нереален. Когато умът е отстранен,
всичко е реално. Тогава живееш в непосредствеността, тогава ставаш
татхата, тогава си непосредствеността.
Професорът започва лекцията си в 8 сутринта с думите: Открих, че най-
добрият начин да започна деня, е да се упражнявам пет минути, да дишам
дълбоко и след това да завърша със студен душ. След това съм розов и свеж."
188
Сънен глас от задните редове отговорил: "Разкажете ни нещо повече за
Рози!"(Игра на думи – rosy – розов и женско име. – Бел.прев.)
Умът е готов да се хвърли върху всичко, да проектира. Бъди много
внимателен с ума. Това е същността на медитацията – да бъдеш внимателен,
да не допускаш умът да те заблуждава.
Петото нещо: мисли за ума като за капки роса. Капките роса съществуват
много малко време. С изгрева на слънцето и те се изпаряват. Появи се лек
вятър и те изчезват.
Така е и с ума. Той не познава реалността, не познава вечността. Той е
явление, свързано с времето. Мисли за него като за роса. Но ти мислиш за
него като за бисер, като за диамант – като че ли ще е вечен.
И не е необходимо да вярваш в Буда; просто наблюдавай своя ум. Той не е
един и същ дори в два последователни момента. Непрекъснато се променя,
като поток е. В един момент е това, в следващия е друго. В един момент си
така щастлив, а в следващия си така нещастен. В един момент си силно
влюбен, в следващия си изпълнен с омраза. Просто наблюдавай ума си!
Ако се обвържеш с този ум, винаги ще си в смут, защото никога няма да
останеш в тишина – непрекъснато ще става едно или друго. И никога няма
да успееш да изпиташ вкуса на вечността, а само този вкус ще те
удовлетвори. Времето е непрекъсната промяна.
И шесто: мисли за ума си като за мехур. Подобно на мехури, всички
преживявания на ума рано или късно се пукат и след това остава само
нищото. Върви след ума – той е мехур. А понякога мехурът изглежда много
красив. Осветен от слънчевите лъчи, може да изглежда като дъга, може да е
оцветен с всички цветове на дъгата, може да е наистина замайващ,
прекрасен. Обаче ти се втурни след него, хвани го и в момента, в който го
уловиш, той изчезва.
Точно това се случва всеки ден в твоя живот. Непрекъснато се втурваш след
едно или друго нещо и в момента, в който го уловиш, то вече не е същото.
След това цялата красота изчезва – тази красота е съществувала единствено
във въображението ти. След това цялата радост си е отишла – тази радост е
била само твоя надежда. След това всичките радости, които си мислил, че ще
се случат, не се случват – те са били само в твоята представа, били са само
очакване.
Реалността се различава тотално от тези мехурчета на твоето
въображение – и всички те се пукат. Неуспехът разочарова, затова е
необходим успех. Успехът също разочарова; попитай успелите хора.
Бедността разочарова, така е и с богатството; попитай богатите хора. Всичко,
добро или лошо, разочарова, защото всичко е мехурчета на ума.
189
Но ние продължаваме да преследваме мехурите; не само че ги преследваме,
но искаме да ги направим все по-големи и по-големи. В света е
разпространена великата мания всяко преживяване да се направи по-голямо.
Има една история за това, какви са резултатите, ако на дадена група, която
включва студенти от различни народности, се даде задачата, да напишат есе
за слона. Германският студент написал за използването на слона във
войната. Англичанинът за аристократичния характер на слона. Французинът
за правенето на любов между слоновете. Индиецът за философското
отношение на слона към света. А американският студент избрал за тема на
своето есе: Как да направим слона все по-голям и по-голям.
Умът непрекъснато разсъждава. Умът е от американски тип: как да се
направят нещата по-големи – по-голяма къща, по-голяма кола, всяко нещо
трябва да е по-голямо. И естествено, колкото по-голям става мехура, толкова
по-голяма е вероятността да се спука. Малките мехури могат да се носят по
повърхността на водата по-дълго време; големите мехури дори не могат да
се носят по повърхността. Оттук и американското разочарование. Никой
друг не се разочарова така, както американеца.
Американският ум е успял в това, да прави мехура все по-голям; сега той
се пука отвсякъде. Сега изглежда, че няма начин той да бъде защитен по
никакъв начин, да бъде запазен; пръска се. И никой не се чувства виновен,
защото никой не мисли: "Това е нашето най-дълбоко желание и ние
успяхме." Няма по-голям неуспех от успеха.
Седмо: Буда казва да мислиш за ума като за сън. Той е въображение,
субективен, творение на самия човек. Ти си режисьора, ти си артиста и ти си
публиката. Всичко, което непрекъснато става в твоя ум, е чисто
въображение. Светът няма отношение към него. Битието няма задължението
да го удовлетворява.
Един лекар току що приключил пълни медицински изследвания на свой
пациент, доста над средната възраст. "Не откривам нищо, което да не е наред
у вас, господине", казал лекарят. Но ви препоръчвам да намалите наполовина
половия си живот."
Възрастният човек се вгледал в лекаря за момент и след това казал: "Кое
имате точно предвид – наполовина да мисля за него или наполовина да
говоря?"
Умът е нереален – мислене или говорене. Той не познава реалността.
Колкото повече ум притежаваш, толкова по-малко реалност ще имаш.
Колкото по-малко е умът, толкова повече е реалността. Отрицанието на ума
знае какво представлява реалността: татхата. След това ставаш
Татхагата – този, който познава непосредствеността.
Или мисли за ума като за светкавица, казва Буда. Не се обвързвай с него,
защото в момента, в който се привържеш, ще създадеш страдание за себе си.
190
Светкавицата проблясва само за миг и след това изчезва. Всичко идва и си
отива, нищо не остава, а ние непрекъснато се привързваме. И чрез
привързването продължаваме да създаваме нещастие.
Наблюдавай своя ум: как е готов да се привърже към нещо, как се страхува
от бъдещето, от промяната. Иска всичко да е стабилно, иска да се привърже
към всичко, което се случва. Щастлив си; искаш това щастие да продължава.
Привързваш се към него. И в момента, в който се привържеш, вече си го
унищожил, то вече не съществува.
Срещнал си мъж, жена, влюбен си, привързваш се и искаш тази любов да
продължи вечно. В същия този миг – когато желаеш любовта да бъде
завинаги – тя е изчезнала. Повече не съществува. Всички преживявания на
ума са като светкавици: идват и си отиват.
Буда казва: Просто наблюдавай. Няма достатъчно време, за да се
привързваш! Просто наблюдаваш, отбелязваш: "Главоболие, главоболие".
"Любов, любов". "Красота, красота". Просто отбелязвай. Това е достатъчно.
Това е толкова кратък момент, че нищо повече не може да се направи.
Отбележи и осъзнай.
Осъзнаването може да се превърне в твоята вечност – нищо друго.
И последното нещо, деветото: Буда казва да мислиш за преживяванията на
ума като за облаци, променящи се форми, поток. Наблюдаваш облака;
понякога облакът прилича на слон, а след това започва да се променя и се
превръща в камила, кон и толкова много други неща. Никога не е статичен;
толкова много форми се появяват и изчезват. Но ти не си разтревожен. Какво
те интересува, дали облакът прилича на слон или на камила? Това няма
значение, това е само един облак.
Умът е като облак около съзнанието ти. Твоето съзнание е небето, а умът е
облакът. Понякога е разгневен облак, понякога е влюбен облак, понякога е
алчен облак – но това са форми на една и съща енергия.
Не избирай, не се привързвай. Ако се привържеш към слона в облака, ще
страдаш. След малко ще видиш, че слонът изчезва и ще плачеш, и ще ревеш.
Но кой е виновен? Облакът просто се подчинява на природата си. Просто
трябва да помниш – облакът съществува, за да се променя; така е и с ума.
Наблюдавай от вътрешното си небе и нека облаците се носят. Превърни се
в наблюдател. И запомни, облаците ще идват и ще си отиват; можеш да
останеш безпристрастен.
Буда е придавал голямо значение на безстрастността. Нарича я упекша.
Остани безпристрастен; облакът е без значение.
Двама астронавти, мъж и жена, посетили планетата Марс, където
марсианците много гостоприемно и въодушевено ги развели наоколо. След
няколко дена астронавтите решили да зададат един въпрос на своите
домакини: "Как се възпроизвежда животът на Марс?"
191
Марсианският водач ги завел в една лаборатория, където им показал как
става това. Най-напред отсипал определено количество бяла течност от един
съд и след това внимателно я посипал отгоре с кафяв прах, разбъркал сместа
и я оставил настрана. След девет месеца, казали на астронавтите, от тази смес
ще се роди нов марсианец.
След това на свой ред марсианците попитали, как се правят деца на земята.
Астронавтите, леко объркани, събрали смелост да го покажат и започнали да
правят любов. Били прекъснати, обаче, от истеричния смях на марсианците.
"Какво толкова смешно има?" попитали те. "Това", казал марсианският
водач, "е начинът, по който ние правим нескафе."
Всичко е различни форми. Не трябва да се безпокоиш особено за тези
форми. Само наблюдавай. Мисли за ума.
Като за звезди, дефект на погледа,

като за фенер,
фокус, роса или мехурчета,
сън, светкавица или облак,
така трябва човек да види какво е обусловено.
И след това обуславянето изчезва и достигаш до необусловеното. Тази

необусловеност е непосредствеността, истината, реалността. Ятха бхута.
Сега сутрите.
минава ли през ума на Татхагата:
"от мен беше показана тази дхарма"?
Който, Субхути, каже:
"Татхагата е показал дхармата",
ще говори невярно,
ще ме представи неточно,
като разбира това, което не съществува.
А защо?
"Защото съвсем не дхарма
се открива или постига.
Затова се нарича
"последното, правилното
и съвършеното просветление".
192
самоотъждествяването е тази дхарма
и нищо в това отношение не е така.
и съвършеното просветление.
Самоотъждествяване чрез отсъствието на Аз-а,
на съществото,
на душата,
на индивида,
последното, правилно
и съвършено просветление
е изцяло известно като целостта
на всичките благотворни дхарми.

Това не може да бъде помислено от Татхагата, защото отвътре вече не

съществува индивид. Личността е форма на ума; идеята за "Аз" е форма в
облаците. За Татхагата, облаците са изчезнали, съществува само чисто небе,
неопределено, безкрайно. Не възниква никаква идея за "Аз".
Затова Татхагата не може да каже: "Аз съм показал дхармата". На първо
място, той не съществува. На второ място, защото той е изчезнал, знае, че
никой не съществува.
Например, всички спите през нощта и всички сънувате. Някой започва да
казва нещо, някой започва да пъшка, някой започва да крещи, а човекът,
който е буден, какво ще си помисли? Ще ви се смее – и той знае, че всичко е
неистинско. Не съществува никаква причина нито да се смееш, нито да
плачеш. Всичко е неистинско. Хората спят. Няма да отиде при човека, който
плаче и да го утешава: "Не плачи" и няма да се чувства щастлив, защото
някой се смее. Той знае, че сънуват.
Такава е ситуацията на Татхагата, на Буда. Този, който е познал вътрешното
небе, вече знае, че всеки един представлява такова небе, но всеки един е
покрит с облаци. И тези облаци са неистински, въображаеми. И ако облаците
са неистински и въображаеми, тогава не съществуват никакви същества.
На кого Татхагата може да демонстрира дхармата? Няма никой, има чисто
небе. В момента, в който изчезнеш, всички същества изчезват. След това не
193
съществуват вече отделни същества, всичко е едно цяло. Не съществува
учител, не съществува ученик.
Затова ти казах онзи ден, че това е игра, голяма пиеса, в която тук
изпълняваме роли. Това е древна пиеса, играна много пъти – играна от Буда
и неговите ученици, Христос и неговите ученици, Кришна и неговите
ученици. Играе се една и съща пиеса.
От твоя гледна точка тя е много реална, от моя е просто пиеса. От твоя
гледна точка да бъдеш ученик, е нещо много сериозно, от моя гледна точка
то не е нито сериозно, нито несериозна, просто е един облак. И цялото ми
усилие тук е да ти помогна да видиш, че това е само един облак, образувание
в облаците.
И в деня, в който се събудиш, ще се смееш, защото няма нищо за
постигане – нищо за губене, нищо за постигане. Всичко е такова, каквото
винаги е било от самото начало до самия му край; остава едно и също.
Мислиш ли, че небето се променя, когато се струпат облаци през
дъждовния сезон? Мислиш ли, че небето се променя, когато през лятото
облаците изчезнат? Мислиш ли че става някаква промяна с небето? Небето
си остава същото, облаците идват и си отиват.
Така е и със самсара – така е и със света, с ума.

Който, Субхути, каже:
"Татхагата е показал дхармата",
ще говори невярно,
ще ме представи неточно,
като разбира това, което не съществува.
Не съществува нито Аз, нито Ти, не съществува нито учител, нито ученик.
И няма нищо, което да се показва – всичко е такова, каквото е. Няма нищо,
което да се преподава, няма нищо, което да се учи.
"Защото съвсем не дхарма

се открива или постига.
194
Буда казва: Затова го наричаме съвършено просветление. Съществуват и
други религии по света, чиято идея за просветлението не може да се нарече
"съвършено". Например, християнската идея за триединството – Бог, Син и
Свети дух. Това означава, че и в най-дълбоката основа остават да
съществуват три различавания, разграничения. Това означава, че някакъв
облак е останал, някаква форма е останала, някакво образувание е останало.
Светът все още продължава още малко; умът не е бил напълно отстранен.
Индуистката идея е малко по-добра. Остават само две неща: Бог и душата.
По-добре е от три, но все пак са две, двойствеността Двойствеността се
дължи на ума. Умът разделя нещата, умът изработва определения. Така че и
това не може да е съвършеното просветление.
В концепцията на джайните остава само едно, душата. Това е далеч по-
добре – по-добро от християнското, по-добро от индуисткото. Остава само
едно: душата.
Но Буда казва, че и това не е съвършено просветление, защото да мислиш
за едно, ще е необходимо да мислиш за две и за три, и за четири, и за пет.
Само да кажеш "едно" и докарваш цялата свита. Едното не може да се
дефинира, без да се въведе две.
Какво означаваш с "едно"? Ще трябва да кажеш "не две". Затова едното се
нуждае от другото най-малко заради своето определение. Другото ще остане
някъде скрито; не е изчезнало напълно.
Ако аз съществувам, тогава и ти ще съществуваш. Това не е пълно
изчезване. "Аз" ще се нуждае от "Ти"; само заради собственото си чисто
съществуване ще има нужда от "Ти". "Аз" съществува само в двойка с "Ти".
Те са заедно; Аз/Ти са една реалност.
Затова Буда казва, че "Аз" също трябва да изчезне. Тогава цялото
триединство е изчезнало. В най-крайното преживяване не съществува нито
три, нито две, нито едно. То е чисто небе – нищото, никакво същество,
никаква единица. То е нула, шунята. Затова Буда казва, че то е :
...последното, правилното
самоотъждествяването е тази дхарма
и нищо в това отношение не е така.
и съвършеното просветление.
Самоотъждествяване чрез отсъствието на Аз-а,
на съществото,
на душата,
195
или на индивида...
Изчезнали са всички форми. Затова небето остава идентично със себе си.
Не се появяват и не изчезват вече никакви форми, няма никаква промяна,
никакво движение. Всички сънища са изчезнали.
Сутрин е, слънцето е изгряло и някой се събужда. Съзнанието съществува,
но го няма този, който може да каже: "Аз осъзнавам". Учене съществува, но
го няма този, който може да каже: "Аз съм учителят". Пътят съществува, но
е почти без път. Методи – но не могат да се нарекат методи. Учителят и
ученикът – но само от гледната точка на ученика; от страна на учителя
всичко е изчезнало.

"от мене са освободени хората"?
Не така би го видял, Субхути!
И защо?
Не съществува нито едно същество,
на което Татхагата да е дарил свободата."
Как може да се появи тази идея в съзнанието на Татхагата – "Освободил

съм много същества"? На първо място, никой не е несвободен. Ако попиташ:
"Буда спасител ли е?" Буда ще каже: "Не, аз не съм спасител – защото никой
няма нужда да бъде спасяван." А свободата е природата на всеки човек.
Свободата е тук, не е необходимо да бъде донасяна. Човек трябва просто да
осъзнае това, което вече съществува. Затова Буда казва:
Не съществува нито едно същество, на което

Татхагата да е дарил свободата."
По-нататък за този случай
Господарят произнесе следните строфи:
"Тези, които ме виждат чрез моята форма

и тези, които ме следват по моя глас
Мен тези хора няма да ме видят."
Ако видиш Буда като форма, като тяло, тогава не си успял. Ако чуваш само
думата на Буда, а не чуваш неговата тишина, не успяваш. Ако видиш само
образа му, а не виждаш вътрешното му небе, пропускаш.
196
Буда говори само на пълната тишина. Буда съществува като форма, само за
да изрази безформеното. Запомни тази строфа. И аз мога да ти кажа същото:
"Тези, които ме виждат чрез моята форма

и тези, които ме следват по моя глас
Мен тези хора няма да ме видят."
"От дхармата човек трябва да види Будите...
От позицията на небето, не от позицията на облака.
"От дхармата човек трябва да види Будите,

от дхарма-телата идва тяхното ръководство,
все пак истинската природа на дхарма
не може да се различи,
и никой не може да я осъзнае като обект."
Тук с думи се казва това, което не може да се изкаже – авачия,

неизречимото. Буда казва: Откъде се появява ръководството на Буда? Не от
самия него, а от вечното, от небето.
Буда просто е брод, вечното се носи през него.
Не бъди прекалено завладяван от думите, които той използва; вслушай се в
неговата тишина. Не се занимавай прекалено много с тялото, в което живее,
не се занимавай с къщата, в която е отседнал. Мисли за вътрешното
присъствие, мисли за неговото същество. Гледай надълбоко.
А как да погледнеш дълбоко в Буда? Единственият начин да погледнеш
дълбоко в Буда, е не с отворени очи, а със затворени очи. Да погледнеш
дълбоко в себе си е единственият начин, да погледнеш дълбоко в Буда. Ако
се запознаеш със собственото си вътрешно небе, ще се запознаеш и с това на
Буда – на всички Буди от всички епохи, минали, настоящи и бъдещи.
Спусни се в собственото си същество.
"Който казва,
че Татхагата идва и си отива,
стои, седи или лежи,
не разбира значението на моето учение.
И защо?
"Татхагата" се нарича този,
който не е отишъл никъде,
197
нито е дошъл от някъде.
Затова е наречен "Татхагата,
Архат, съвършено просветления".
Когато се появят облаци, смяташ ли, че небето е заминало някъде. Когато

облаците си отидат, мислиш ли, че небето се връща обратно. Небето си
остава. Вътрешната ти природа остава.
Някога си бил камък. Това беше облакът, който беше приел формата на
камък; живял си в минералния свят. След това си се превърнал в дърво,
променил си формата; станал си розов храст, бор или ливански кедър. Но
вътрешната природа остава същата; живял си в царството на растенията.
След това си се превърнал в животно – може би лъв, тигър, крокодил, елен,
куче. Променя се само формата, но вътрешното небе остава същото. След
това си станал мъж или жена – отново формата се променя. Можеш да
станеш ангел в рая – само формата ще се промени.
Можеш да продължаваш да се променяш от една форма в друга, можеш да
продължиш да умираш в една форма и да се раждаш в друга. Това се нарича
самсара – уловен в една форма, след това уловен в друга форма, от един
затвор в друг затвор.
Какво представлява състоянието на Буда? Да осъзнаеш вътрешното небе,
което е съществувало в камъка, в животните, в дърветата, в мъжа и в жената.
Когато осъзнаеш това вътрешно небе, се освобождаваш от всички форми.
Това е свободата. Не че ти ставаш свободен, защото при тази свобода, ти не
съществуваш, не можеш да съществуваш.
"Ти ставаш свободен" означава просто, че си свободен от себе си. Всеки
вътрешен Аз е форма. Камъкът има вътрешен аз, душа. Дървото има
вътрешен аз, животното има вътрешен аз. Буда няма вътрешен аз – той е
съвършено свободен. Затова казва:
че Татхагата идва и си отива...
Разбира се, той идва и си отива – тази "Диамантена сутра" започва с това.
Забележи красотата на това: "Диамантената сутра" започва с това – че Буда
отива да проси, след това се връща, оставя паницата си, изчиства стъпалата
си, сяда, гледа пред себе си, а Субхути пита.
Сутрата започва с формата, а завършва с безформеността.
Това е началото. Не можеш най-напред да слушаш моята тишина; най-
напред ще трябва да чуеш моите думи. Не можеш да видиш направо
вътрешното ми небе; най-напред ще трябва да видиш облаците, които ме
заобикалят. Едва тогава, много бавно, ще започнеш да се настройваш към
198
най-вътрешното. Първо естествено достигаш външното. Най-напред ще
видиш къщата и след това нейния обитател.
Това е естествено, няма нищо нередно в него, но не се привързвай към
къщата. Движи се от къщата, от жилището към обитателя. В това е красотата
на тази сутра – започва с тялото на Буда: как върви, как седи, как гледа, какво
прави. А после свършва с тази странна мисъл:
че Татхагата идва и си отива,
стои, седи или лежи,
не разбира значението на моето учение.
И защо?
"Татхагата" се нарича този,
който не е отишъл никъде,
нито е дошъл от някъде.
Затова е наречен "Татхагата,
Архат, съвършено просветления".
Кой е наречен "съвършено просветления"? Този, който е познал небето,

което никога не се движи. Този, който е познал вечното, което е над времето.
Този, който е познал истината.
Истината винаги е една и съща. Запознай се с думите на Буда, но не се
задоволявай с тях. Те са само увод – тръгни от тях.
Това, което ти казвам, слушай го, но нека ума ти да не е завладян от него.
Малко по малко, настройвай се по моята тишина. Малко по малко ме
забрави – забрави облака – и влез в небето. Тогава наистина си се настроил.
Тогава си започнал да се движиш в самата истина.
Думите са относно истината, сами по себе си не са истината. Думата "Бог"
е само дума, тя не е Бога. Думата "любов" е просто дума, тя не е любовта.
Използвай думата, след това я захвърли. Тя е носителя, не е съдържанието.
Когато си с учителя, не се привързвай прекалено много към неговото тяло.
Това привързване ще се превърне в бариера. Обичай учителя, но отиди по-
дълбоко. Бавно, бавно, стъпка по стъпка, проникни в най-вътрешния му
пласт. И ще бъдеш изненадан – защото най-вътрешното е едно и също. В
най-вътрешното се срещат учителя и ученика. В най-вътрешното няма
разграничение.
Кабир е изказал много странна сентенция: "Идва момента, когато учителят
докосва стъпалата на ученика." Тогава няма разграничение. Кой е ученикът
и кой е учителят – не съществува разграничение.
Когато Ринзай бил при своя учител, учителят бил много, много груб,
каквито са всички дзен учители. Ринзай бил бит толкова много пъти, бил
199
изхвърлян, а учителят скачал върху него и го биел. Един ден Ринзай тръгнал
на пътешествие, на поклонение, а учителят го извикал и започнал да го бие.
Ринзай казал: "Но аз дори не съм казал и дума! И не съм направил нищо."
Учителят казал: "Знам, но отиваш на поклонение и моето чувство е, че
когато се върнеш, ще бъдеш просветлен и аз никога няма да мога да те набия
отново. Затова – това е последният ми шанс."
И когато Ринзай се върнал, да, то станало. Учителят се поклонил и казал:
"Сега ти можеш да ме набиеш." Не че Ринзай набил учителя си, но учителят
казал: "Сега можеш да ме набиеш. Сега ще се радваш – аз се забавлявах,
когато те биех толкова много. Ти си пристигнал у дома."
В най-вътрешния пласт не съществува разграничение.
Буда казва да не обръщаш прекалено голямо внимание на думите.
Използвай ги като стъпки, като стъпала. Не се занимавай твърде много с
движенията на Буда, движенията на тялото. Има хора, имитатори, които ще
започнат да ходят като Буда, които ще започнат да говорят като Буда, които
ще започнат да използват същите думи, същите жестове. Буда казва, че това
не са истински неща. Истинското нещо е над формите. То не може да се
имитира.
Не подражавай на учителя. Само тогава, един ден, ще станеш учител.
Обичай, слушай, но винаги помни, че трябва да отидеш по-далече. Трябва да
се издигнеш над всички облаци.
200
ОШО
ДИАМАНТЕНАТА СУТРА
БЕСЕДИ ВЪРХУ
ВАДЖРАЧХЕДИКА ПРАДЖНЯПАРАМИТА СУТРА
от ГАУТАМА БУДА
Превод от английски Емил Колев
ОШО ДИАМАНТЕНАТА СУТРА

© Osho International Foundation All rights reserved.
Originally published under the title "THE DIAMOND SUTRA" Discourses on
the Vajrachchedika Prajnaparamita Sutra of Gautama The Buddha.
Published by arrangement with Osho International Foundation,
Bahnhofstr. 52, 8001 Zurich, Switzerland
http://4eti.me
ШАМБАЛА™, 1994
Емил Колев – превод от английски
ГЛИФ – художествено оформление на корицата
Албена Тюфекчиева – редактор
Предпечатна подготовка – ШАМБАЛА
201

Диамантената Сутра - Ошо

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Диамантената Сутра - Ошо

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ОШО

Превод от английски Емил Колев

ОШО, ДИАМАНТЕНАТА СУТРА

Емил Колев – превод от английски

Глава 1. ТОВА ЦАРСТВО НА НИРВАНА ................................................. 4

Глава 2. ЛЮБОВТА ОСВОБОДЕНА ......................................................... 24

Глава 3. КОЛЕЛОТО НА ДХАРМА .......................................................... 39

Глава 4. ОТ ДРУГИЯ СВЯТ ........................................................................ 56

Глава 5. ВКУСЪТ НА ПРОСВЕТЛЕНИЕТО ............................................ 69

Глава 6. БОДХИСАТСТВОТО ................................................................... 89

Глава 7. ОБИТАТЕЛ В МИР .....................................................................107

Глава 8. ВЕЧЕ У ДОМА ............................................................................126

Глава 9. ЧИСТАТА ЗЕМЯ НА РАЯ ......................................................... 145

Глава 10. АБСОЛЮТНАТА ПУСТОТА ..................................................161

Глава 11. СЪВЪРШЕНО ПРОСВЕТЛЕНИЯ ..........................................180

Глава 1. ТОВА ЦАРСТВО НА НИРВАНА

21 декември 1977 година

1.Това чух аз. Господарят живееше в Шравасти. Рано сутрин Господарят се

3."Този, който е седнал в колесницата на Бодхисатва, трябва да мисли по следния

(Сутра от ВАДЖРАЧХЕДИКА ПРАДЖНЯПАРАМИТА СУТРА

Тези сутри са припомнени от най-големият ученик на Буда, Ананда. И още

Това ще те изненада. Когато Ананда говори, той предава и най-дребните

Ананда го следва като сянка, безмълвна сянка, просто наблюдавайки го.

Когато се нахранеше и се върнеше

Когато будистките сутри били преведени за първи път на западните езици,

Когато се нахранеше и се върнеше

...и грижливо насочвайки вниманието

За да се зададе въпрос на Буда е необходимо определено отношение, само

След това много монаси се приближаваха

Тройното обикаляне е символ на трите тела. Първият кръг е за

В това време многоуважаемият Субхути

Един от най-великите ученици на Буда е Субхути. След това стана от

След това стана от мястото си,

След това стана от мястото си,

И помни, дори Бодхисатва, който е много близо до състоянието на Буда,

Напълно преуспял означава човек, който е отишъл на другия бряг. Субхути

Татхагата е будистка дума, която означава напълно преуспял (Съществуват

този, който е решил да остане на отсамния бряг още малко, за да помогне

...как би останал, как да постигне успех,

За какво пита той? Задава въпрос, който може би не се отнася до

След това стана от мястото си,

След тези думи

На английски не изглежда много добре. Санскритската дума е читтопад.

Колкото същества има

И все пак, въпреки че

И това трябва да го запомниш, не трябва да го забравяш. В противен случай,

"Затова трябва да запомниш, Субхути, две неща. Първото: че трябва да

Възможно ли е отрицанието на ума да се развие съвсем естествено от

ОТРИЦАНИЕТО НА УМА НЕ МОЖЕ ДА ВЪЗНИКНЕ ОТ УМА. То не е

Не е ли самата идея за отрицанието на ума, която изглежда е в ума и

Не – в ума не съществува зародиш на отрицанието на ума. Умът не може да

Полезно ли е, ме питаш, да се медитира върху понятията за

Тези така наречени понятия относно преодоляването на ума са все пак

Умът ми като че ли ще експлодира, когато го правя.

Умът е много лукав. Той може да те заблуди – защото умът не може да

Чувствам се, като че ли надскачам възможностите си и започвам да се

Не трябва да се страхуваш дори от това да се превърнеш в шизофреник,

Във вчерашната сутра Буда казва:

Какъв е подходът на дзен към секса? Практикуващите дзен като че ли

Дзен не притежава отношение към секса и това е красотата на дзен. Да

Дали всичко, дали светът е о'кей? И какво, в такъв случай, има да се

Зависи кой го казва. Когато аз казвам, че светът е наред, не предлагам

Дали всичко, дали светът е наред? И какво трябва да се прави в такъв

Въпросът е от Ма Прем Аранио.