1.

АВТОРЪТ
Един от биографите на Джовани Бокачо (1313-1375) подрежда заслугите му сред другите
двама значими италиански поети от Ренесанса така: „Данте надникнал в отвъдния свят,
Петрарка в себе си, а Бокачо – в света, който го заобикалял“. „Енциклопедия на
ренесансовата човечност“,„огледало на епохата“, „умален модел на ренесансовия свят“ –
така най-често изследователи определят произведенията му и най-вече сборника му с
новели-
„Декамерон“, с който остава запомнен за поколенията.
Животът на Бокачо е твърде сходен със съдбата на литературните му герои, които
въпреки
своя най-обикновен произход стигат до върховете на обществото и винаги оцеляват
благодарение на своя ум и качества. Роден е през 1313 г. във Флоренция, а според някои
–в
Черталдо, където баща му притежава имение. Самият Бокачо твърди, че всъщност
произхожда
от Париж, а майка му е френска принцеса, умряла от мъка по баща му. В действителност
е син
на заможен флорентинец без аристократичен произход, натрупал богатство чрез
търговия и
лихварство. Бащата вижда бъдещето на сина си в търговските дела, но едва
седемгодишен
Бокачо започва да твори стихове. По това време Неапол е световно пристанище и център
на
междукултурни контакти. Пред Бокачо се открива един непознат и екзотичен свят. Там
той
изживява и кратка, но бурна любов с Мария д’Акуино, незаконна дъщеря на
неаполитанския
крал, омъжена за местен благородник. Образът й Бокачо претворя в своите произведения
под
името Фиамета. Творческият талант на автора се разгръща именно в Неапол, където
създава
първите си литературни произведения, в голямата си част първи по рода си и за
италианската
ренесансова литература. Творчески резултат от това време е „Елегия на мадона
Фиамета“,
замислен като своеобразно отмъщение към изоставилата го Мария д’Акуино. В реалния
живот
Бокачо е разлюбен, докато в романа му Фиамета е напусната от любимия си.
Произведението е
написано от първо лице и е обявено за първия психологически роман в европейската
литература. Във Флоренция Бокачо създава и своя сборник от сто новели „Декамерон“.
Новото в него е, че е написан в проза и на италиански език, а не на обичайния за
литературата латински. Това го прави достъпен за повече читатели.
Бокачо умира на 21 декември 1375 г., като по негова воля върху надгробната му плоча е
написано: „Под този камък почиват прахта и костите на Джовани, а душата му, увенчана
със
заслугите на страданието през земния живот, стои пред Бога. Баща му беше Бокачо,
отечество
–Черталдо, любов – безсмъртната поезия“. Именно неговата голяма любов –
„безсмъртната
поезия“– обезпечава и безсмъртието му в литературната история. Нов ренесансов начин
на
писане, съчетан с нов хуманистичен поглед към света – това е „рецептата“, която
осигурява
творческото дълголетие на Джовани Бокачо.

2. ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
„Притчата за трите пръстена“ е една от стоте новели, включени в сборника на Бокачо
„Декамерон“, създаден в периода 1349 – 1353 г. Повод за написването му е
унищожителната
чума във Флоренция през 1348 г., която обхваща цяла Италия и покосява значителна част
от
населението й. Сборникът има свой собствен „сюжет“. В разгара на чумната епидемия
във
Флоренция седем млади дами и трима благородни господа се срещат в църквата „Санта
Мария
Новела“. За да се спасят от чумата, те решават да се оттеглят в извънградско имение.
Там в
продължение на десет дена разказват по десет новели на ден. От тази специфична
организация
идва и наименованието на творбата – „Декамерон“ (от гръцки – „десетоднев“). Като
форма –
сборник от новели – „Декамерон“ следва традициите на късносредновековната
литература,
когато са популярни сборници с поучителни истории или притчи. В сравнение с тях обаче
Бокачовата творба поставя в центъра си човека и неговото пълноценно земно битие в
противовес на средновековните текстове, които проповядват аскетизъм в името на
отвъдния живот.
3. СЮЖЕТЪТ
Сюжетът на новелата за трите пръстена, евреина Мелхиседек и султана Саладин не е
оригинален. Всъщност по-голямата част от новелите в „Декамерон“ също не са с
оригинален
сюжет. Разказаното в тях е заимствано от градския фолклор, битовите анекдоти,
рицарските
романи, от популярни легенди и притчи, от антични произведения и исторически хроники.
Сред основните източници е италианският средновековен сборник „Сто новели“, известен
още като „Новелино“ (XIII век). Бокачо подхожда творчески към своите първоизточници.
Сюжетът на „Притчата за трите пръстена“ е заимстван също от сборника „Сто новели“, но
е
подложен на преработка и нагласяне към светогледната система на XIV век. В новелата е
представена типична история за умни отговори, изменили в благоприятна посока съдбата
на
героя. Случката, разказана в нея, до голяма степен е представителна за историите,
включени в
„Декамерон“. В по-голямата си част те са едносъбитийни, т.е. организирани са около едно
основно събитие (любовно приключение, измама, изпитание, нравствен урок, изневяра),
което
мотивира действията на героите. Особено важни са началният и крайният момент на
случката, които поставят акцент върху индивидуалните качества на героя и способността