След няколко годишна подготовка и безброй перипетии, през

1973г. САЩ осъществява в Израел един от своите свръхсекретни

проекти под кодовото название "Операция ТРОЯНСКИ КОН",
един учудващ и смущаващ проект, разкриващ нови данни за
Личността и. Деянията на Иисус от Назарет.

За да разработи своята творба, авторът се основава както на

реална документация, пазена от години в секретни архиви на
САЩ, така и на множество археологически, исторически и
писмени свидетелства, свързани с Времето и Личността на
Иисуса Христа.

"Операция ТРОЯНСКИ КОН" е първо представяне на писателя от

испанска Навара на българските читатели, известен днес на
запад с най-голям брой книги за НЛО.

Издателство "ВЕДА СЛОВЕНА" се надява книгите на Бенитес да

намерят добър прием у нас.

Цена: 39 лв. ^
 J. J. BENITEZ
CABALLO DE TROYA
X. X. БЕНИТЕС

ОПЕРАЦИЯ
„ТРОЯНСКИ КОН“
© J. J. Benitez, Caballo de Troya, 1984
© Editorial Planeta, S. A. 1984 Първо
издание Превод Аврам Леви
Редактор Венцеслав Бъчваров
Художник Цветан Мумджиев
За корицата е използувана българска икона от XVII в.
формат 32/84/108, Печатни коли 22
© Издателство „ВЕДА CJIOBEHA“ Пловдив, ул. „Антим I“
Предпечатна подготовка СД „Андромеда“
Печат „Полиграфия“ АД - Пловдив
ISBN 84-320-3769-9 ISBN
954-544-003-1
На Габриел Дел Барио Гарсия, един благороден
ветеран социалист, който преди мен влезе в
Царството Небесно
(В знак на признателност към многото приятели, които ме
подкрепяха през стотиците дни, които прекарах вглъбен в
осъществяването на „Операция ТРОЯНСКИ КОН“)
 Има и много други работи, които извърши Иисус, и за
които ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би
побрал написаните книги.
(Евангелие от Йоана, 21, 25)
 ЗАВЕЩАНИЕТО НА МАЙОРА
ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ
Беше понеделник, 12 октомври. Часовникът ми показваше 3 ч. следобед.
Оставаха два часа до затварянето на вратите на Националното гробище
Арлингтън. Бях прекарал цялото си време при Мемориала на Незнайния
воин, пред който гореше Вечният огън. Малкото пламъче — ярко и подвижно
— оживяваше целия комплекс: трите гроба и сивата плоча, поставена над
тленните останки на Джон фитцджералд Кенеди.
Без да го препрочитам отново, знаех наизуст текста — ключ, който ми бе
връчен от Майора. Все пак реших още веднъж да го проверя.
За кой ли път оглеждах масивния саркофаг от бял мрамор. Той се
издигаше от източната страна на амфитеатъра, внушителен паметник на
Незнайния войн. На Западната му страна бяха изваяни три фигури,
символизиращи Победата, която чрез Смелостта докосва Мира. Това обаче
едва ли имаше нещо общо със загадката.
Бавно, както някои от многото туристи, обикалящи наоколо, се
приближих до ограничителната верига. Чувству- вах се изморен и
безпомощен. Препрочетох отново отбелязаното в бележника. Срещу мен, на
пет метра от гроба, един пехотинец от Старата гвардия, в парадна униформа,
с блестяща пушка на рамо, маршируваше напред — назад.
Веригата ограничаваше достъпа и ме отделяше от гроба с десетина метра.
Надписът, гравиран върху мрамора се четеше добре:
„ТУК ПОЧИВА В СЛАВА
ЕДИН ВОЙНИК НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ, КОГОТО САМО БОГ
ПОЗНАВА“.
„Да не би в това да се крие ключа към загадката?“
Часовоят — слаб и студен като ножа на пушката си — забави крачка.
След кратка пауза се завъртя кръгом, премествайки пушката на другото си
рамо. Остана неподвижен за няколко секунди, след което започна да се
връща, стъпка по стъпка, задържайки се пред гроба. Там повтори
обръщането и поднови самотния си марш.
Моят приятел — майорът от ВВС на САЩ — наистина е имал предвид
часовоя, който носеше почетния караул в гробището на героите —
Арлингтън.
„ Часовоят, който бди пред гроба, ще ти разкрие ритуала на Арлингтън“,
бе първото изречение в последното му писмо...

МЕКСИКО-СИТИ
Преди да продължа разказа за това ново приключение, справедливо ще
бъде да разкажа, кога и при какви обстоятелства се запознах с Майора, как се
оказах обвързан с едно от най-странните и необичайни проучвания, които
съм предприемал досега.
 И тъй, през април 1980 г. бях в Мексико. Причините за това нямаха нищо
общо със събитията, които последваха. Бяха изминали няколко месеца от
написването на първата ми книга, свързана с откритията на учените от
НАСА, проучвали Свещения Турински саван*.
Спомням си, че бях поканен от Мексиканската Нацио- нална телевизия
да взема участие в престижното предаване на Якуб Заблудовски... Там
коментирах някои подробности за ужасните мъчения, на които е бил
подложен Исус от Назарет. За мое както и на телевизионният екип учудване,
през същата нощ беше отбелязан „порой“ от телефонни обаждания от
различни места на Мексико, Майями и Калифорния по повод моето
изказване.
Когато се върнах в хотел „Чапултепек“, телефонистката ми съобщи, че
ме търсят от провинцията. Приех разговора, който няма никога да забравя:
— Сеньор Бенитес?
— Да, кажете...
— Вие ли сте Хуан Хосе Бенитес?
— Да аз съм... Кой се обажда?
— Гледах програмата на Заблудовски и бих се почувствувал поласкан,
ако мога да разговарям с Вас.
— Добре, кажете, — отговорих механично, като се отпуснах на леглото.
Разположих се с намерение да прекъсна разговора при първа възможност, без
да бъда неучтив.
— Както вероятно сте отгатнали по акцента, аз съм чужденец. Искрено
казано, като Ви слушах, бях впечатлен от Вашия интерес към Христос.
— Извинете, — прекъснах го аз, като се опитвах да разбера на каква
„почва“ да стъпя. — Как казахте, че се казвате?
— Не съм Ви казал името си. Ако ми позволите, бих предпочел да не го
споменавам по телефона, тъй като съм бивш пилот, офицер от ВВС на САЩ.
Това ме накара да бъда внимателен. Станах от леглото и се опитах да
подредя мислите си.
— Не зная какви са Вашите планове за работа в Мексико,
— продължи той с твърде вежлив тон, — но може бй ще бъде във Ваш
интерес да се видим.
— Не знам, — отговорих. — Къде се намирате?
— Обаждам се от щата Табаско. Имате ли предвидено пътуване към тази
област?
— Честно казано, не. Обаче...
Още веднъж позволих интуицията да ме поведе... Един бивш пилот от
Военно-въздушните сили? Би могло да бъде интересно... Опитът ми на
изследовател ме беше научил да приемам риска. Какво бих загубил от една
среща?
— Можете ли да ми кажете нещо предварително? — намекнах аз, без да
крия любопитството си.
— Не. Повярвайте ми, не мога по телефона. Не искам да Ви лъжа. Ще
добавя само, че ако се срещнем ще получите нещо, което не притежавате.
Може би ще бъдете разочарован, така че не си правете предварителни
заключения. От своя страна обаче, аз много държа да се видим...
— Добре, — прекъснах го аз. — Приемам. Къде и кога?
•— Можете ли да дойдете във Виля Ермоса? Ще бъда тук
до събота. Познавате ли този град?
— Да, разбира се, — отговорих.
Ако не се лъжа, през юли 1977, Ракел и аз посетихме археологичната зона
на Паленке. Резерватът с огромните глави от времето на олмеките, е
разположен близо до Виля Ермоса. Но сега се намирах във Мексико-сити, на
хиляди километри от тропическата област на Табаско.
— Удобно ли Ви е в петък, 18-ти?
— Един момент да погледна бележника си...
Истината беше, че нямах никакъв ангажимент за този
ден. Но фактът да съм задължен да пътувам до Табаско, без гаранции и
препоръки за личността, претендираща за среща, ме дразнеше. Търсех
някакво оправдание да попречи на това неразумно пътуване.
Журналистическият инстинкт ме „дърпаше“ към Виля Ермоса, а здравият
разум спъваше крехкия ми ентусиазъм. За Щастие, първото взе връх. Приех.
— Много добре. Мисля, че има един полет от Мексико- Сити в ранните
часове преди обед. И къде ще мога да Ви видя?
—Познавате ли парка „Вента“ ? -— моят събеседник явно усети моите
колебания и добави: — Този с главите на олмеките...
— Да, познавам го.
— Ще Ви чакам до Големия олтар — жертвеник.
— Но как ще Ви позная?
— Не се безпокойте. — Тази увереност ме смути. — По възможното е аз
да Ви позная пръв.
— Добре. Така или иначе ще нося книга в ръката.
— Както обичате.
— Тогава... до петък.
— Добре. Благодаря Ви за вниманието, с което ме изслушахте.
— За мен беше удоволствие, — излъгах аз. — Лека нощ.
Поставяйки слушалката, бях обхванат от съмнения. Защо приех така
бързо? Какво ми гарантираше, че предполагаемият чужденец е бил наистина
пилот, демобилизиран от ВВС на САЩ? Ами ако всичко е само една шега? В
същото време нещо ми подсказваше, че трябва да замина за Виля Ермоса.
Искреният му тон, интонацията на този глас и лаконичният стил на
изразяване правеха нещата по-лесни.
Интересно, какво ли иска да ми съобщи? Мислех върху тази загадка.
Най-логичното е, казах си аз, докато се опитвах да заспя, че става дума за
случай с НЛО, в който са били замесени военните от САЩ. Защо обаче
подчертава моят интерес към личността на Христос? Какво общо може да
има един военен ветеран с този случай? Да си кажа право, колкото повече
размислях над случката, толкова по-при- мамлива и интригуваща ми
изглеждаше тя. Засега обаче правилното решение беше да забравя за нея до
петък, 18 април и да заспя.

ТАБАСКО
В 10.45, по-малко от час след излитането ни от летище Бенито Хуарес в
Мексико-Сити, вече се приземявахме във Виля Ермоса. Още щом стъпих на
пистата усетих познатия „гъдел“ в стомаха, верен признак, че започва ново
приключение. Вече бях тук, под тропическото слънце, нарамил неразделния
си сак с камерите. В ръката си държах екземпляр от новата ми книга
„ПРАТЕНИКЪТ“.
„Да видим какво ми е приготвила съдбата?“ — си мислех, когато
прекосявах нажежената като тиган писта към аерогарата. Тази ситуация,
защо да отричам, ме смущаваше. Макар че винаги съм обичал ролята си на
детектив... Затова, още щом напуснах самолета на Мексиканските
авиолинии, започнах внимателно да оглеждам хората на летището. Дали
тайнственият ми събеседник е сред тях?
Съдейки по тембъра, непознатият ми приятел би трябвало да е на около
50 години. Може би малко повече, след като е бил пилот, прехвърлен в запаса.
Преместих книгата в лявата си ръка, като се стараех да се вижда. Бавно се
насочих към бюрото за обмяна на валута. Ако онзи янки беше там, щеше да
ме забележи.
Никой нищо не направи. Обмених доларите си и със същото спокойствие
се насочих към изхода да си намеря такси. Никой не тръгна към мен. Нямаше
никакво движение. Беше ясно, че този гринго не беше на летището.
Час по-късно, в 11,45 на този петък, 18.04.1980 служител на музея-парк ми
протегна входен билет. Получих и схема на музея, на която бяха обозначени
маршрутите и гигантските скулптури на олмеките.
Паркът изглеждаше спокоен и безлюден.
Погледнах картата: Големият олтар, „мястото на срещата“ беше
„закован“ в центъра, под открито небе. Пътеводителят маркираше 27
паметника. Трябваше ми номер „5“. Ако всичко вървеше добре, там щях да
срещна моя събеседник.
Без да губя време, тръгнах по тесния път. Следвах оцветените в червено
стъпки — една оригинална идея в помощ на посетителите. След малко
открих паметник номер „едно“ — огромна полуразрушена глава на ягуар, с
тегло около 30 тона.
Продължих и навлязох в гъста гора. Сърцето ми затуптя силно. На 80
крачки, вдясно от пътя, се появиха каменните фигури на маймуна и друг
ягуар. Това бяха паметниците №№ 2 и 3. Срещу „ягуара“, картата
отбелязваше фигурата на ламантин*. Това бе № 4 Повървях още 30 м, като
оставих след себе си завоите на пътеката. В гъсталака съзрях паметник № 4-а
, друг, по-малък ягуар, издялан също от базалт.
Наближих Големия олтар на Триумфа. Тези последни метри до
площадката, където се издигаше паметник № 5, бяха странно и особено
напрегнати. До момента не бях срещнал никакъв турист. Бях сам с мислите
си, както и с онази лудешка олелия на множеството пъстроцветни птици,
които се стрелкаха в короните на огромните червени кедри. Излизайки на
полянката, аз се спрях. Сърцето ми се сви някак особено. Това бе
предчувствие, дори нещо повече. Големият олтар беше всъщност жертвеник.
В една ниша бе поставена гола статуя на мускулест мъж, с кинжал в левия
юмрук. В дясната му ръка държеше въже, с което бе вързан пленник.
Жестокото обедно слънце ме върна към реалността.
„Къде ли е онзи проклет янки?“ — си казах недоволен. Мисълта, че
някой се бе подиграл с мен, ме обърка и обезоръжи. Приближих бавно към
Жертвеника, слушайки скърцането на чакълената настилка под нозете си.
„Може би ме е изпреварил“, си помислих като се помъчих да се успокоя.
Изведнъж, явно чул шума на крачките ми, един човек се появи иззад
огромния камък. Двамата застанахме неподвижни, като се наблюдавахме
взаимно. Никога няма да забравя този миг. Мъжът беше висок, може би 1,80
м. Косата
— побеляла. Беше облечен в бял панталон и бяла гуявера*. Въздъхнах
облекчен. Явно, това беше анонимният ми събеседник.
— Добър ден, —- каза той, сваляйки си слънчевите очила. На лицето му
се появи широка усмивка.—Вие сте Хуан Хосе Бенитес?
Приближих се мълчаливо и му стиснах ръката. Винаги предавам голямо
значение на този жест. Харесват ми хората, които се ръкуват здраво.
Неговото ръкостискане беше со- лидно, като между двама приятели след
дълга раздяла.
— Благодаря Ви, че дойдохте. Вярвам, няма да съжалявате, че сме се
запознали.
Нито на тази първа, нито през следващата ни среща, която последва след
месеци можах да отгатна възрастта му. Американецът, кокалест и сух,
изглеждаше 60-годишен. Очите му, светли и открити, внушаваха доверие. Не
мога да назова причината, но още при първата ни среща в подножието на
големия Жертвеник, между нас се създаде атмосфера на близост.
— Гладен ли сте? — попита ме той. — Зная един ресторант, където
можем да похапнем и да поговорим.
Нямах апетит, но приех. Това, което ме гризеше от вътре, беше
любопитството. След няколко минути седяхме в едно сенчесто заведение на
края на улица „18-ти паралел“. По пътя до там не разменихме нито дума.
Мисля, че новият ми приятел правеше същото, което и аз: опитваше се да
разбере другия. След размяната на поздрави в Музея „Вента“, увереността, че
се намирам пред възможните добри новини, ме беше завладяла.
— Сега сигурно ще ми кажете защо искахте да се срещнем, — наруших
пръв мълчанието, подканяйки североаме- риканеца да започне.
—т- Най-напред искам отново да Ви припомня онова, което казах по
телефона. Възможно е да се почувствувате разочарован след този разговор.
— Защо?
— Искам да бъда откровен с Вас. Едва Ви познавам. Просто не знам
докъде може да разчитам на вашата почтеност...
 Оставих го да говори. Както вече казах, искреният му глас и
лаконичният стил на изразяване правеха нещата по- лесни.
■— За да Ви предоставя информацията, която притежавам, е необходимо,
първо Вие да ми докажете, че ми вярвате. Затова, моля да ме разберете, имам
нужда да Ви проверя и да съм сигурен в твърдостта на духа Ви и най-вече на
Вашето отношение към Христос.
Американецът поднесе портокаловия сок към устните си. Продължи да
ме пронизва със соколовия си поглед. Вероятно бе доловил моето смущение.
Какво, по дяволите, можеше да е общото между моето отношение към
Христос и твърдостта на духа ми?
— Позволете ми някои въпроси, господин...
-— Ако позволите, — прекъсна ме той с бегла усмивка, — наричайте ме
„майоре“. Поне за момента, по причини на сигурност, не мога да Ви кажа
истинското си име.
Това ме предизвика, но приех. Какво друго можех да направя, ако
наистина желаех да стигна до дъното на тази загадка?
— Добре, майоре. Да вървим по ред. Първо, Вие казвате, че сте офицер от
запаса на ВВС — САЩ. Греша ли?
— Не, не грешите.
— Добре. Втори въпрос: какво общо има моят интерес към Христос с
тази информация, която притежавате?
В този миг келнерът постави върху червената покривка поднос с парчета
месо от морски костур с купчина зеленчуци, питки с извара и огромно филе
печено месо.
Сега вече зная, че тогава въпросът ми го е затруднил. Събеседникът ми
полагаше видими усилия да се овладее.
— Когато се запознаете с естеството на информацията,
уточни той, — ще разберете моите тревоги. Но преди това да стане, искам
да се уверя, че Вие или избрания от мен човек е в състояние да оцени тази
информация. Още повече, да я използува за добро.
 — Все още не разбирам, защо се спряхте на мен...
Майорът продължаваше да ме пронизва с поглед и на
свой ред попита:
— Вярвате ли в случайността?
— Искрено казано, не.
— Когато Ви видях и чух по телевизията, имаше една фраза, която ме
накара да Ви позвъня. Вие имахте доблестта да признаете публично, че сега,
след Вашите разследвания върху откритията на учените от НАСА, сте
„открили“ (за себе си) Иисус от Назарет. Изглежда, че не се срамувате от
Христос...
— Защо да се срамувам, ако наистина вярвам в него? — усмихнах се аз.
— Ето това беше посланието, което изпратихте до мен чрез това
предаване. И това е, което аз търся.
Не можах да се сдържа и реших „да го провокирам“:
— Извинете. Принадлежите ли към някоя религиозна секта?
Майорът като че ли се смути, но бързо се овладя.
— Живея сам в оставка, — каза той, разкривайки нов детайл от
личността си. — Вярващ съм и не можете да си представите до каква степен...
Винаги съм избягвал коя и да е от църквите или религиозните групи и
секти... Бъдете сигурен — пред Вас не стои фанатик...
Усетих нотка от тъга в думите му. Днес, когато вече знам цялата тайна,
не мога да избегна чувството на трепет и дълбоко уважение при спомена за
този човек и неговата ВЯРА.
— Къде живеете? — попитах аз.
— В Юкатан.
— Мога ли да Ви запитам, защо живеете сам в оставка, уединен? — И
преди още да ми отговори, се опитах да го „засека“ с втори въпрос. — Има ли
нещо общо това с информацията, която притежавате.
— На този въпрос, мога да Ви отговоря с едно „Да“!
Мълчанието настъпи отново...
— И какво бихте искали да направя?
Майорът измъкна от джобовете на своята гуявера избеляла, синкава
тетрадчица. Написа нещо и ми протегна листа.

2 Операция „Троянски кон“

Ставаше дума за един пощенски клон в град Ица, в същият щат Юкатан.
— Искам да продължим контакта — ми отговори той, посочвайки
адреса. — Можете ли да ми пишете до този пощенски клон?
— Естествено, обаче...
Човекът, като че ли отгатна моите мисли и им противопостави такава
решимост, която не оставаше място за съмнения:
— Необходимо е Вашата почтеност да се постави на изпитание. Моля Ви
не се безпокойте. Само искам да съм сигурен. Макар че сега няма да го
разберете, знам, че дните ми са преброени и бързам да срещна личността,
която трябва да разпространи информацията, която ще му дам.
Тази изповед ме слиса.
— Вие ми казвате, че знаете, че ще умрете?
Майорът сведе поглед. Проклех своята нетактичност.
— Извинете...
— Не се извинявайте, — продължи офицерът, връщайки се към
жизнерадостния си тон. — Да се умре не е добре, но не е и зле. Ако съм Ви го
внушил, то е било, за да знаете, че този момент е близък и че следователно не
стоите пред шегаджия.
— Как ще разбера, че вече сте решили, че аз,., съм подходящата
личност?
— Очаквам да се видим отново, за малко. Не се тревожете. Когато му
дойде времето — ще го узнаете.
— Не мога да се преструвам повече. Вие знаете, че аз изследвам
феномена „НЛО“...
— Зная.
— Можете ли да ми поясните поне, дали тази информация има нещо
общо с подобни космически обекти?
— Единственото, което мога да Ви кажа, е че „не“!
Това окончателно ме обърка.
Два часа по-късно, със свито от съмнения сърце, отлитах от Виля Ермоса,
в посока към Мексико-Сити. Тогава още не можех да си представя, какво ми
готвеше съдбата.
Ю КАТА H
В течение на месеци, след завръщането ми в Испания, Майорът и аз си
разменяхме серия от писма. По онова време моята активност в изследването
на НЛО, беше достигнала такава степен, че бе достатъчна за да заинтересува
онези служби на разузнаването, които действуваха в моята страна. Тогава
разбрах, съзнавам го и сега, че телефонът ми се подслушва, че в опредени
случаи, проницателните агенти на тези департаменти за информация следяха
отблизо моята дейност. Това, което никога обаче не разбраха тези хрътки бе,
че очаквайки контрол върху моята кореспонденция бях избрал един
пощенски клон, с пощенска кутия, възползувайки се от „съучастничеството“
на един приятел, който фигурираше като титуляр на кутията. Тази хитрост
ми позволи да отклонявам от официалния канал, онези писма, които желаех
да изолирам от любопитството на секретни агенти. Естествено, заради това,
което може да се случи и като взех предвид професията на Майора,
посланията му винаги вървяха по този канал. Даже жена ми Ракел, не научи
за този нов приятел и контактите ми с него.
От друга страна писмата на Майора дори и да бяха попаднали в ръцете
на разузнавателните служби, съмнявам се, че съдържанието им можеше да
предизвика тяхното внимание. Колкото и да го притисках, той никога не ми
подаде нито един „знак“ върху очакваната информация. Неговите любезни
писма бяха съсредоточени върху разширяващото се изучаване на моя начин
на мислене, върху тревогите ми и по-специално, върху изследванията около
страданията и смъртта на Христос. Спомням си едно негово писмо, посветено
изцяло върху последната част на книгата ми „ПРАТЕНИКЪТ“. Изглежда, че
хипотетичната ми среща с Иисус от Назарет, на която бе посветена тази
творба, бе предизвикала у него специален интерес.
И тъй настъпи есента на 1980 г. В интерес на истината, моите надежди да
получа някакви данни за непроницаемата тайна на Майора отслабнаха.
Имаше моменти, в които съмненията се нахвърляха върху мен. Може би
избледнелият ми интерес щеше да угасне, ако не бях получил лаконич- ното,
почти телеграфно писмо, в което моят приятел ме молеше,., „да оставя
всичко и да отлетя за гр. Мерида, щата Юкатан“. В течение на няколко дни
се борех с една дилема. Какво да правя? Дали Майорът е решил да ми говори
открито? Изкушавах се да му пиша и да поискам да се изясним. Нещо, обаче,
ме задържаше. Интуицията ми подсказваше, че това би могло да бъде ново
изпитание, може би
— последното.
Накрая, взех решение да летя за Америка. Започнах безкрайни постъпки,
за да си подпомогна парично в това пътуване. Много хора си мислят, че
моите средства са винаги достатъчни. Този скок, към другата страна на
Атлантика, обаче съвсем ги разбалансира. Тогава провидението ми изпрати
моя приятел и издател Хосе Мануел JTapa, който прие идеята да представи
последните ми книги в Америка и с това оправдание аз се приземих в Богота.
Тази обиколка, макар че забави срещата ми с Майора, ми дойде като дар
от Провидението. Не исках да давам отдих на разузнавателните служби, така
че го съобщих на моят приятел чрез писмо, което ме изпревари и в което
разбира се му съобщих полета и часа на приземяването ми в Мерида.
Като приключих задълженията си в Колумбия, измислих начин да
отклоня поканата за Каракас и отлетях в пълно инкогнито по маршрута
„Белмопан—Юкатан“.
Когато пресякох митницата и преди да съм потърсил Майора, бях
изненадан да видя в нечии ръце надпис с моето име върху картон.
Скандализиращият картон се държеше от един мъж, с черни мустаци и
бронзов тен. Представих му се и той ми каза, че се казва Лауренсио Родарте,
служител при Майора
—Той не може да дойде да Ви посрещне,—се извини мъжът докато се
бореше с моя куфар.—Ако това не е от значение за Вас, аз ще Ви заведа при
него.
Инстинктът ми ме накара да не му се доверя. Преди да напусна летището
се опитах да разбера каква роля играеше този индивид и защо Майорът не се
появи. Лауренсио вероятно усети моето недоверие и оставяйки куфара на
пода, каза:
— Майорът е болен.
— Къде се намира?
— Съжалявам, но не ми е разрешено да Ви кажа. Той ме прати да Ви
заведа и...
— Вижте, Лауренсио, — прекъснах го аз, опитвайки се да успокоя
нервите си. — Нямам нищо против Вас. Напротив, благодаря Ви, че дойдохте
да ме посрещнете, Обаче, ако ми кажете къде е Майора, аз ща отида сам, с
каквото мога.
— Работата е там, че ми е заповядано,.. — започна Лауренсио.
— Не се безпокойте. Кажете ми къде ме чака Майорът и ще отида на
срещата с него.
Тонът ми беше достатъчно непреклонен, така че мъжът сви рамене, и ме
запита неохотно:
—Познавате ли Чичен Ица?
—Да.
— Майорът ми нареди да Ви отведа до Свещената обител. — Лауренсио
погледна към моя часовник и уточни: — Вие трябва да сте там в четири.
Той се насочи към изхода. Направих си сметка за местното време и ми
стана ясно, че имах два часа за да стигна до Свещения кладенец на Майте.
Бях вече ходил в този археологичен резерват.
Източно от Мерида, близко до града, в същинската джун- гла на
полуостров Юкатан, се намираха и двете Обители: свещената и светската.
Според археолозите, техните кладенци били използувани от древните Майи,
за съхраняване на вода, а в случая със Свещената, като религиозен център, в
който са извършвани и човешки жертвоприношения.
Като видях черната Тойота на Лауренсио да се отдалечава, си позволих
да си отдъхна и да поставя в ред мислите си. Разбира се, упрекнах се за моето
сухо и твърдо поведение пред този пратеник на Майора, особено, когато
дойде ред да се пазаря с таксиметристите, които дежуреха на аерогарата.
След доста преговори, един от тях се съгласи да ме закара за 850 песос. В два
след обед, без да съм хапнал нищичко и с дрехи прилепнали от пот, таксито
пое по път № 180, в посока към Чичен Ица.
Както ми беше обещал, шофьорът взе тези 120 км. за час и половина.
След освежаващ душ в хотела се отправих към избраното място. Точно в
четири, с лека походка и разтуптяло сърце, оставих зад себе си пирамидата
Кукулкан и платформата на Венера и навлязох в Свещения път, който
свършваше пред една обител и един котел, гърло на кладенец с 60 м. в
диаметър и около 40 м. дълбочина.
Преди да стигна кладенеца забелязах двама души, приседнали до една
акация, с много листа и цветове. Когато ме видяха, една от фигурите се
изправи. Беше Лауренсио. Забавих крачките си и приближавайки се, усетих
несдържана вълна от срам. Още веднъж, за кой ли път, бях сбъркал. Това
чувство се изпари, когато познах втория човек. Бях поразен. Майорът, но 20
години по-стар от годините, на които изглеждаше, когато го видях във Виля
Ермоса. Остана си седнал, върху каменната платформа на стария жертвеник,
като ме наблюдаваше със смесица от недоверие и вълнение.
Бавно, тихо, оставих сака с камерите, докато Лауренсио му помагаше да
се изправи. Майорът опъна дългите си ръце и аз, без да знам защо, повлечен
от сърцето си го прегърнах.
— Скъпи приятелю! — прошепна старецът. — Скъпи приятелю!...
Неговите проникващи очи, сега бяха хлътнали в едно лице, което
приличаше по-скоро на череп, обвит в кожа. Те се бяха навлажнили. Нещо
сериозно беше подронило неговото здраве. Предишната му стройна фигура
вече не съществуваше. Тялото му се беше смалило и прегърбило до такава
степен, че можеше да се сравни със сноп от кости, скрити под суха и
напръскана с кафявите кръгове на меланин кожа. Брадата му, бяла и
занемарена, подчертаваше още повече неговия упадък.
Опитах се да се извиня, стискайки ръката на Лауренсио, но той без да
губи усмивката си, ме помоли да забравя недоверието от аерогарата.
Майорът, опрян на моето рамо, ме подкани да повървим още малко до
ливадата, която заобикаляше пирамидата.
С колебливи стъпки по неравния път, се приближихме до крепостта, т. е.
Пирамидата на „Змията, разперила крила“. Така в Чичен Ица узнах от самия
Майор, че неговия край е близък и обратното на онова, което бих могъл да си
представя, неговата смърт определяше началото на моята работа.
Узнах също така, че неговата „болест“ е резултат на непредвиден провал,
сирен отказ в програмата на един секретен проект, изпълнен до край, години
преди това, когато той все още се е числял към Военно Въздушните сили на
САЩ. Когато го разпитах за този проект, подозирайки, че може да има връзка
с обещаната ми информация, Майорът ме помоли да почакам. Но какво?
В течение на два дни, живота ми протече в малката къщичка, сред
сенчеста градина извън Чичен Ица, много близо до катакомбите на
Баланканчен, на самото шосе за Валядолид. Там от шест години Лауренсио и
неговата жена се грижеха за моя приятел. Излишно е да казвам, че изпол-
зувах тази възможност, за да се „гмурна“ в миналото и самоличността на
Майора, в рамките на допустимото. Без съмнение, моите издирвания в Чичен
не бяха толкова плодоносни, колкото бих желал, главно поради необходимия
минимум деликатност към моя приятел и защото бях започнал да го
оценявам в мащаба на обещаната информация.
Реших да прекъсна с плахите и престорени сондажи. Всеки път, когато се
хвърлях в „операции по проследяване и сравняване на факти“, ме
обхващаше чувство на отвращение към себе си... Като че ли извършвах
предателство по отношение на него...
Но благодарение на онези първи издирвания, които се потвърдиха
по-късно, то някои данни за личността му ми станаха известни. Може да се
каже, че до известна степен самият той ме улесни. Майорът наистина беше по
националност североамериканец. Паспортът му беше редовен и се бе числял
на действителна служба във ВВС на САЩ. Той никога не узна какво съм
научил, но преди да се завърна в Испания, аз вече знаех истинската му
самоличност, както и други дребни детайли за неговия живот в Юкатан.
Всичко това ме успокои и направи да нарасне моето доверие и
любопитство към обещаната информация.
Преди да си замина, съобщавайки на бившия пилот за намерението си да
се завърна в Испания, му изложих тревогата си за влошаващото му здраве,
както и това, че нямах никаква представа за характера на загадката, която
пазеше за бъдещето.
Майорът помоли Лауренсио да му подаде белия плик, който лежеше
върху една лавица в салона, където разговаряхме. С тържествен жест го
постави в ръката ми и каза:
— Това е първото, което ще получиш. Останалото ще пристигне при теб,
когато няма да съм вече жив.
Разгледах плика.
— Той е затворен. Мога ли да го отворя?
— Бих те помолил да го отвориш далеч оттук... Може би в самолета.
Докато го поставях между страниците на паспорта си, моят приятел
възприе по-мек тон.
— Благодаря ти. Необходимо е да разбереш, че твоето издирване започва
едва сега.
— Моето издирване?... На какво?
Майорът не отговори на въпросите ми.
— Моля те да ми повярваш и да вложиш сърцето си в разгадаването на
кода, който ще получиш, като завещание от мен.
— Продължавам да не разбирам...
— Няма значение. Сега, преди да ни напуснеш, трябва да ми обещаеш
нещо.
Майорът се изправи на крака. Аз също. В единият край на салона,
Лауренсио присъствуваше на тази сцена, с посло- вичното си мълчание.
— Обещай ми, — каза старецът, като в същото време повдигаше дясната
си ръка, — че стане-каквото стане, никога да не разкриваш моята
самоличност...
Въпреки растящата ми обърканост, вдигнах дясната си ръка и му обещах
с цялата тържественост, на която бях способен.
— Още веднъж благодаря, — промърмори Майорът, като се отпусна
бавно върху стола. — Нека Бог да те благослови!...

ИСПАНИЯ
Това беше моята втора и последна среща с Майора приживе. Завръщайки
се в Испания, докато самолетът прелиташе над кратерите на Попокатепетъл,
взех тайнствения плик, който ми даде моя приятел. Опипах го бавно и с
учудване установих, по-скоро усетих, нещо твърдо във вътрешността му.
Трудно удържаното любопитство в продължение на тези дни ме обхвана и
започнах да го отварям с онази предпазливост, на която бях способен.
Онова, което се показа ме разочарова. Беше празен плик. По-точно
казано, почти празен. Към стената му бе внимателно залепен един ключ, с
помощта на „скоч“ — лепенка. Трябваше да го отлепя, но очарованието вече
беше отлетяло. Прехвърлях ключето от ръка на ръка и не знаех, какво да
мисля? Стремях се да успокоя и подредя мислите си с най- несъвместими
аргументи. Голата истина, обаче, беше срещу мен и носеше формата на ключ.
Този предмет, дълъг 4 сантиметра, нямаше нищо изписано за да го
идентифицира. Явно бе, че същият е бил използуван. Но, къде?
Така минаха часове на предположения и догадки, като малкото
предварителна информация, получена от Майора, вкарвах в лабиринта на
собствената си фантазия. Резултатът бе главоболие. „Засега!“ помислих си аз.
„Това е първото, което ще получиш...“
Каква ли тайна криеше тази фраза? И въпреки всичко, какво би
представлявало „останалото“ за получаване?
„Останалото ще пристигне при теб, когато няма да съм вече жив“.
Единственото, което ми беше ясно в тази загадка бе, че въпросната
информация имаше материален израз. И още: тя беше някак свързана с този
ключ. Беше необходимо да се чака. Това и направих, чаках търпеливо.
През пролетта и лятото на 1981 г. писмата на Майора пристигаха все
по-рядко. Накрая, през юли, верният Лаурен- со беше вече натоварен да
отговаря на писмата ми. Това беше тревожен сигнал за мен.
„... Майорът“, ми пишеше той в последното послание, „е напълно
изнемощял. Едвам говори...“
Тези писма вещаеха бързата и фатална развръзка. Вече се готвех за ново
и последно пътуване за Юкатан. Над всичко, над моя интерес, който не
отричам и сдържам, стоеше властното чувство за непоправимото, което
идваше толкова преждевременно при човека, който не беше още толкова
стар. Един Бог знае, колко исках да бъда до него в момента на смъртта му.
Съдбата ми готвеше обаче, друга роля в тази объркана история. Случайно ли
беше? Искрено казано, вече не знаех какво да мисля...
Така се случи, че на 7 септември 1981 г. датата на рождения ми ден
пристигна ново писмо от Чичен Ица. Лауренсио ми съобщаваше следното:
„... Имам мъчителното задължение да Ви съобщя, че нашият общ приятел
и брат, Майорът, почина на 28 август. Съобразно с неговите последни
наставления, изпращам Ви един плик, който само ВИЕ трябва да отворите...“
Макар че известието не ме свари неподготвен, смъртта на моя приятел ме
потопи за много дни в небивала тъга, която може да се сравни може би само с
мъката, която предизвика година по-късно кончината на скъпия ми учител и
приятел Мануел Осуна.
В същата онази привечер на 7 септември, със свито сърце тръгнах с кола
към скалистия бряг на Пунта Галеса... Там, пред синия и притихнал
Бискайски залив дълго се молих за Майора. Наистина обичах, ценях и
страдах за този старец.
Бях учуден от самия себе си. Така дълго очакваното второ писмо
пристигна, а любопитството ми и интереса към загадката, като че ли бе
преминал на заден план. Плика остана неразпечатан повече от два часа на
седалката.
Накрая журналистическият ми инстинкт си каза думата. Там на брега,
насаме със себе си, разчупих червения восък, отворих плика и извадих
съдържанието. Пликът съдържаше два големи листа плътна карирана
хартия. Разпознах ъгловатия почерк на Майора.
Единият лист беше писмо, написано на двете страници, датирано август
1980 г. Това означаваше, че той беше решил да ми довери тайната си няколко
месеца след първата ми среща с него, а тя се състоя на 18 април 1980 г.
Писмото бе подписано с неговото име и бе в същност последна препоръка да
се придържам към пътя на честта и любовта към ближния. В последния
абзац, Майорът като че ли между другото, засягаше онова важно послание,
което получавах с това второ писмо. Обясняваше ми, че за да се добера до
информацията, към която така се стремях, би трябвало най-напред да
дешифрирам ключа, който прилагаше в отделен лист.
Текстът завършваше с властната повеля да използувам информацията
само за добро.
„Моето желание е чрез нея да внесеш още малко успокоение в душите на
хората, подобни на теб и на мен, заложили сърцата си в търсене на истината“.
Вторият лист съдържаше пет изречения и на пръв поглед изглеждаха
безсмислени.
„ The guard who keeps the vigil in front of the Tomb will reveal
the ritual of Arlington to you.
Key and ritual lead you to Benjamin.
Open your eyes before John Fitzgerald Kennedy.
The Brother lies to rest in 44-W. The shadow of the medlartree
covers him in the late afternoon.
Past and Future are my legacy. “
Ето ги и в превод от английски:
„ Часовоят, който бди пред гроба, ще ти разкрие ритуала наАрлингтън..
Ключ tí ритуал водят към Бенджъмин.
Отваряй си очите пред Джон фитцджералд Кенеди.
Братът спи в 44-W. Сянката на мушмулата го покрива привечер.
Минало и бъдеще са моя завет. “
Още веднъж след смъртта си, Майорът като че ли искаше да постави на
изпитание търпението ми. С известно раздразнение се запитах защо са нужни
тези загадъчни предпазни мерки. Щом вече не е жив, логично би било да ме
облекчи в достъпа до информацията без нови усложнения.
Нещата обаче бяха такива, каквито са. Единственото, което можех да
направя бе да се опитам да изясня и тази, сега доста по-заплетена тайна.
Както читателят би могъл да предположи, изминаха часове, в които
всичките ми мисли бяха съсредоточени към горните редове. Бях дори готов
да търся помощ от някой от моите приятели. Въздържах се. Щях да бъда
принуден да им разкажа предисторията, а тя бе дълга и невероятна. Освен
това приемах случая като лично предизвикателство. Тези, които ме познават
— знаят, че това е една от моите слабости.
Единственото, което беше ясно в цялата загадка бе, че ключето,
предадено ми по-рано от Майора се намира в тясна
връзка с втория ред. Това ключе трябваше да ме заведе при Бенджъмин. Но
кой или какво се криеше зад „Бенджъмин“?
В течение на три седмици разчленявах, раздробявах и изследвах ред по
ред, фраза по фраза, дума по дума, съобщението на Майора. Търсех смисъл и
логика в най-безсмисле- ни изменения и скокове в словореда. Беше
безполезно.
Непрекъснатото „гмуркане“ в шифрованото съобщение завърши с това,
че го научих наизуст. През целия септември и част от октомври живях с и
заради кодираното послание. Дните ми минаваха в безцелни разходки.
Отчуждих се от всичко, което ме заобикаляше. Децата и Ракел страдаха най-
много от необяснимите промени в настроението ми и от блуждаещия ми
поглед. Станах раздразнителен и нетърпим. Сега, когато четат тези редове,
надявам се, че ще ме разберат и ще ми простят.
Стигнах дотам, че се консултирах с майстори-ключари. Те изследваха
ключето от първото писмо на Майора. Резултатът биваше винаги един и същ:
обикновен зъбен профил, обикновена сплав — нищо особено.
Тази ситуация, която започваше да доближава и вече докосваше
нежеланите граници на натрапчивото, не можеше да продължава повече. И
така, един ден си направих равносметка. Какво държах в ръцете си? До
какви заключения бях достигнал?
За нещастие, засега можех да определя само две опорни точки:
Първо: Арлингтън е Националното гробище във Вашингтон. Знаех, че
става дума за „Свещенното поле на героите от войните на нацията“. Проучих
и уточних, че там се намира Гроба на Незнайния воин. Логиката
подсказваше, че пред него трябва да има почетен караул.
Нима Майорът намекваше точно за него?
Второ: В Националното гробище Арлингтън, е погребан президента
Кенеди. Но защо трябва „да си отварям очите пред Джон фитцджерал
Кенеди“ ?
Това бяха единствените общи опорни точки, които, тогава, бях в
състояние да съединя.
„ Часовоят, който бди пред гроба ще ти разкрие ритуала на Арлингтън. “ Това
изречение ми беше размътило главата.
Не трябва да си много печен за да не усетиш, че първата ключова позиция се
върти около думата „ритуал“. Доказателство за това бе повторението на
термина и при втората фраза.
Какъв е този ритуал? Защо часовоят трябва да бъде оня, който ще го
разкрие? Означава ли това, че аз трябва да го запитам? Ако не, тогава към
кого да се насоча? Безсмислици!
Нямах друг изход. Първо, трябва да разбера смисъла на натрапчивия
ритуал. Само така можех да стигна до онова, „кой“ или „какво“ е
„Бенджъмин“. Що се отнася до последните две фрази на кодираното послание
засега, реших да се абстрахирам от тях.
За малко да позвъня на един приятел Ченчо Ариас, тогава директор на
канцеларията за дипломатическа информация в Министерството на
външните работи на Испания. Сигурен бях, че благодарение на контактите в
Вашингтон, можех да изясня част от пътя, който трябва да извървя.
Обмислих го обстойно и се спрях на тази идея. След всичко друго, щяха да
останат още четири фрази за разшифроване...
Нямаше друго разрешение на проблема. Трябваше да летя за САЩ и да
се сблъскам със загадката на живо.

ВАШИНГТОН — ОКРЪГ КОЛУМБИЯ

В неделя, 11 октомври, в 11.50 часа с полет 903 на американската
авиокомпания TWA, излетях от летище Ба- рахас. Височина на полета 10000
м. достигнахме за по-малко от 16 минути. До междинното ни кацане в
Ню-Йорк оставаха хиляди мили. Времето бе предостатъчно за да планирам
стратегията си и да опитам една студена бира. През, това време можех да
обменя впечатления с колегите и приятелите, които заемаха повечето места в
самолета. Беше любо- питно. Искрено казано, невероятно...
По онова време, докато измъчвах мозъка си със загадъчния шифър на
Майора, едно ново събитие се появи и подреди нещата от само себе си.
В списание „АВС“ се появи великолепната статия на писателя Торквато
Taco за предварителните проучвания върху едно граничещо с фантазията
откритие: сълзите, които се появяват в очите на Дева Мария от Гваделупа в
Мексико. Тази новост ми подействува като топовен салют и ме примами от
разстояние 10000 км. да ускоря решението си и да прескоча отново в
американския континент.
Това оправдаваше пътуването ми. За кой ли път се сблъсквах с
неизбежното и досадно препятствие — парите. Планът ми беше ясен. Първо
Вашингтон, а след това Мек- сико-Сити.
И този път щастието ми се усмихна. Не, това по-скоро беше самата съдба.
Стана така, че едно телефонно обаждане от Мадрид, поръчано като че ли от
провидението, ми съобщи за пътуването на техни Величества краля и
кралицата на Испания до САЩ.
Бях придружавал дон Хуан-Карлос и доня София и при други държавни
посещения, поради което знаех, че това е възможност, която е просто глупаво
да пропусна. Между другите причини бе и тази, че пътувания от този ранг са
съвсем достъпни за скромните финансови възможности на всеки журналист.
Такъв бе и случаят през онзи 11 октомври 1981 г. Часът беше 17.58,
когато вторият придружаващ самолет с полет 407 на TWA отнасяше мен и
тридесетината испански журналисти към националното летище на
федералната столица на САЩ.
Въпреки нарастващото ми безпокойство и вътрешното напрежение,
посещението ми в Националното гробище Ар- лингтън трябваше да се
отложи за следващия ден, понеделник. Свещеният мемориал на героите
затваряше вратите си в пет часа след обед. Като се оправдах с умората,
отклоних поканата на добрите си приятели Хайме Пениафинел, Хиа- ни
ферера и Алберто Шомер да посетим града.
Затворих се в стая 549 на хотел „МАРИОТ“, който бе седалище и главен
щаб на испанската преса. Никой не се досещаше за истинските причини за
моето пътуване. Останах до късно задълбочен в разработването на плана за
действие. Неделният ден приключих с няколко варианта,, които се
различаваха съществено помежду си.
Нека сега се опитам да вървя последователно.
В 9 часа сутринта на следващия ден 12 октомври, с неразделната си
фотоекипировка на рамо, възприел невинният вид на турист без компас, се
приближих до входа, където беше офиса на Центъра за посетители на
Националното гробище Арлингтън. Любезната служителка ми подаде
пътеводител и ме упъти как да достигна гроба на Незнайния воин.
Свеж ветрец се носеше от река Потомак. Той поклащаше клоните на
тополите, елите и смърчовете, издигащи се от двете страни на алеята Мак
Килън. След няколко минути, цял обзет от вълнение, достигнах площадката
на Хуитън и Оутис. Непосредствено зад тях трябваше да се намира гробът, за
който се говореше в посланието на Майора.
Гробището бе отворено преди един час. Голяма група туристи и
посетители се бе пръснала край ограничителната верига, която отделяше
зелената морава от площадката с големи сиви плочи, над които се издигаше
мавзолея от бял мрамор. В него почиваха костите на неизвестен американски
воин, паднал на бойното поле в Европа през първата Световна война, както
и костите на други двама, загинали през Втората световна война и в Корея.
Часовоят бе там. Според информацията от Центъра за посещения, той бе
единственият почетен караул в Националното гробище Арлингтън.
„ Часовоят, който бди пред гроба, ще ти разкрие ритуала...“
Първите минути преминаха в неописуем водовъртеж от чувства: леко
замайване, смущение и абсурдна припряност да възприема максимума от
онова, което ме заобикаляше. Всред този хаос в ума, доминираше фразата от
посланието на Майора: „ Часовоят, който бди... “
След двучасово наблюдение и съзерцание, с вече отпочи- нали дух и
мисъл, извадих бележника си и започнах да отбелязвам онова, което бях в
състояние да възприема.
Часовоят, централна фигура в моето изследване, се сменяше на всеки
час. Това означаваше шестдесет минути. В интерес на истината, записвах
всичко, дори ония наблюдения, които ми се струваха забавни. Нямах право
да пропускам и най-малката подробност. Направих едно приблизително
описание на униформата му: кител — тъмно-син, почти черен, панталон,
също тъмно-син (малко по-светъл), тънък, жълт галон, осем посребрени
 копчета, бели ръкавици, черна шапка. На рамото — пушка с щик...
Продължавах записките. Констатирах, че часовоят, като достигнеше
края на обхода си пред гробовете, винаги прехвърляше пушката на другото
си рамо. Любопитно беше, че пушката никога не беше насочена към
гробовете.
Какво обаче беше общото между всичко това и споменатия във фразата
ритуал? Обходът на часовоя изглеждаше еднообразен, спокоен и
непрекъснато повтарящ се. Беше ясно, че с него не биваше да се разговаря.
Колко по-просто би било да го разпитам за ритуала на Арлингтън. Не си
правех илюзии за резултата от подобен разговор. В онази първа ключова
фраза, Майорът не твърдеше, че войникът може „да ми разкаже нещо“ за
този ритуал. Изразът,, ще ти разкрие “ може да се тълкува по различен начин.
Още от началото бях изключил възможността за хипотетичен диалог с член
от „Старата гвардия“. Тайната вероятно се състоеше в друго. Съобразявах се
с факта, че ритуалът всъщност бе един повтарящ се обред и аз трябваше да се
съсредоточа във всичко, което бе неизменно и повтарящо се в церемонията.
Кодът бе в периодичността.
Беше досадно толкова часове да се мъча да не предизвикам подозрение с
присъствието си там. Стремях се да разпределя времето преди обед и отчасти
след обед, между най- често посещаваното място пред мемориала на
Незнайния воин и надгробния паметник на преждевременно загиналия
президент Кенеди. Той е разположен на южния склон на един хълм на около
300 метра от трите гроба на Незнайните американски воини.
„ Отваряй си очите пред Джон фитцджералд Кенеди “ — гласеше третото
изречение от посланието. Колкото и да ги отварях, разумът ми не раждаше
нищо ново. Сумирах годините на раждането и смъртта му (1917-1963) без
всякакъв резултат. По инерция събрах цифрите на възрастта му. Това беше
колкото абсурдно, толкова и безплодно. Убеден бях, че единствения
положителен резултат от онези часове, прекарани край гробницата на Дж.
ф. Кенеди и двамата му сина,
 починали преди още да стане президент бе, че им отдадох почит в
мълчание.
В три часа след обед, гладен и почти изтощен, се отпуснах върху
мраморните стъпала на белия амфитеатър, който се издига срещу трите
гроба. В моя бележник, пълен с числа и коментарии, малко или много
налучквания и дори рисунки на десетина войници от „Старата гвардия“,
които се бяха сменили в караула до момента, нямаше нищо друго освен
разочарование.
„Усещам, че ще припадна“, написах в бележника си. „Не съм достатъчно
интелигентен“.
Часовой № 6, след отмерена монотонна пауза, прехвърли пушката си на
другото рамо и възобнови обхода. По най- глупав начин започнах да броя
крачките му, като за всяка една търсех съответната
ругатня-самооскърбление, като „награда“ за собствената ми некадърност:
„... Три,., (идиот),., четири (глупак),., пет (невежа),., двадесет (смахнат),.,
двадесет и една (мечтател)...“
Часовоят спря. Пауза. Кръгом. Прехвърляне на пушката. Обходът с
отмерена парадна крачка продължава.
„... Две (мерлуза),.. четири (магаре),., двадесет (нещастник),.. двадесет и
една (?)...“
Часовоят спря отново.
„Двадесет и една!“
Преглътнах последното самооскърбление с тръпка. Добре ли съм броил?
Часовият правеше по ДВАДЕСЕТ И ЕДНА крачки. Моята отпадналост се
изпари. Скочих на крака и започнах да броя отново.
„Двадесет и една!“ Стой!
Не съм сгрешил. Това беше вече нова догадка. Тя възкреси
вдъхновението ми. Как можах да не си направя тази сметка по-рано?
Приближих се до предпазната верига с часовник в ръка. Опитах отново и
отново. Всички измервания — абсолютно всички — даваха еднакъв резултат.
Какво означаваше това? Случайност?
Обзет от амбиция, започнах да пресмятам всички движения на часовоя,
дори и най-незначителните. Сърцето ми ускори пулса: 21 секунди.
„Не може да бъде“ —си казах, тръпнейки от възбуда — „сигурно
греша...“
3 Операция „Троянски кон“
 Не. Като че ли ставаше дума за робот. Часовоят изминава 21 крачки за 21
секунди. Спираше, прехвърляше пушката на другото рамо, завърташе се
„кръгом“ и цялата тази пауза за други 21 секунди и така, последователно,
всичко се повтаряше отново. Отбелязах „находката“ в бележника си. Препро-
четох кодовото изречение на Майора с особено задоволство:
„ Часовоят, който бди пред гроба, ще ти разкрие ритуала наАрлингтън“.
„Не може да бъде случайност“ — си повтарях натрапчиво. — „Но, защо
„21“? Какво означава това число?“
За да съм сигурен, изчаках две последователни смени на караула и
повторих измерванията. Поредните войници, номера „седем“ и „осем“ имаха
точното и същото поведение на предходния.
Разсеян и увлечен от число, за малко да остана затворен в гробището. Със
странна веселост потърсих убежище в хотела. Ходът на безкрайните размисли
и съпоставки продължаваше.
На другата сутрин, след една почти безсънна нощ се присъединих към
групата журналисти. Моите мисли следваха нишката, водеща към Незнайния
воин и онова загадъчно число „21“. Но предпочетох възможността да посетя
Белия дом, да видя от близо президента Рейгън, държавния секретар генерал
Хейг и, разбира се, кралската двойка на моята страна.
След като изтърпях безкрайния контрол и регистрация при влизането в
Белия дом, се отзовах с моите колеги на най- показваната поляна в света.
Точно в 10 часа, съгласувано с пристигането на кралската двойка—дон
Карл ос и доня София, артилерийска батерия разположена на стотина метра
от нас, според военния церемониал, разтърси околността със салюта на
Нациите.
Някой от колегите ми зад мен броеше залповете и направи коментар за
който никога не бих могъл да му се отблагодаря:
— Деветнадесет..., двадесет... и двадесет и един!
Обърнах се като пружина и го запитах:
— Значи са „21“?
Колегата ме погледна, както се гледа невежа:
— Това е ритуалния салют... от „21 залпа“.
Завръщайки се в хотела грабнах телефона. Той винаги е бил готов да
разсее съмненията ми. Набрах „693 11 74“, попитах за г-н Уилтън,
завеждащия пресата и обществените отношения в Националното гробище -—
Арлингтън. Добрият човек трябва да е останал поразен, когато чу моя
проблем:
— Господине, аз съм испански журналист и бих желал да узная дали
числото „21“ има някакво отношение към определен ритуал или церемония?
— Вие имате предвид ритуала пред гроба на Незнайния воин, нали?
— Да, сър.
— Наистина, ритуалът на Арлингтън се базира на това число. Както
знаете, поздравът към висшите държавници, които са на посещение, също се
основава на числото „21“.
 — Извинете ме за безпокойството.
— Моля Ви. За това сме тук.
Отворих бележника и препрочетох кодираното послание. Щом ритуалът
на Арлингтън се основава на „21“, то втората изречение — „Ключ и ритуал
водят към Бенджъ- мин“ — започваше да придобива определен смисъл. Беше
ясно, че металния ключ и числото „21“ бяха свързани и че ако бях в
състояние да разнищя „кой“ или „какво“ е „Бенджъмин“, съществената част
от загадката щеше да бъде разбулена.
От къде, обаче, да започна? Според добрия, стар закон на логиката, за
този малък ключ си имаше ключалка за отк- лючване. Може би някакво
жилище? Според размера на ключовете, употребявани за къщите в тази
страна, този беше малък. Отхвърлих тази вероятност. Концентрирах се върху
други възможности.
Би ли могъл Майорът да заключи информацията в банков сейф или
пощенски клон с касети? В железопътните гари имаше сервиз „до
поискване“?
Начинът да се разгадае този „Бенджъмин“ беше само един: търпение и да
прелистя един по един телефонните указатели на пощенските клонове и ж. п.
станции на Вашингтон. Ако това първо издирване завърши с отрицателен
резултат, имаше време да се задълбоча и в други направления.
Тази дейност, обаче, щеше да остане на по-заден план, поради едно
телефонно повикване. Въпреки моята посвете- ност в случая с
информационното наследство на американския пилот, не бях забравил
темата за смущаващите открития на учените на НАСА за явлението „... очите
на Дева Мария от Гваделупа“. Още с пристигането си в САЩ, бях
телефонирал в Мексико за да разбера дали доктор Асте Тонсман, един от
изтъкнатите експерти, се намираше още в Мексико-Сити или вече е в Ню
Йорк. Той беше професор в Корнуълския университет. За мен бе важно да го
намеря за да не пътувам напразно до Мексико.
Ето защо, в онази сутрин, вторник, 13 октомври, помолих
телефонистката на хотела да избере за трети път дома на д-р Тонсман. Както
вече казах, в средата на следобеда, съобщението на любезната служителка
щеше да обърка намеренията ми. На другия край на жицата бе съпругата на
Хосе Асте. Тя потвърди, че професорът щял да се завърне в Мексико от Ню
Йорк, идния четвъртък или петък.
След известно колебание, надделя моето прагматично чувство и намерих
за подходящо да отложа моите издирвания в Вашингтон. Тонсман беше
ключова фигура във втория ми проект и не можех да пропусна неговия
кратък престой в Мексико. Освен всичко друго, бях единственият, който
притежава ключа от ключалка „21“, пазеща загадката само за мен.
Преди да съм се отказал, стегнах куфарите си и се качих на полет „905“
на Истърн Лайнз, в посока Атланта и Мексико. В тази сряда, 14-ти октомври
1981 г. щеше да започне второто ми приключение, което месеци по-късно,
щеше да бъде отразено в книгата ми „Тайната на Дева Мария от Гваделупа“.
На мен ми се случват такива работи.
 В продължение на часове бях престоял пред гробницата на президента
Кенеди. За сега, не бях в състояние да разбера смисъла на онова трето
изречение от посланието:
„Отваряй си очите пред Джон фитцджералд Кенеди“.
Добре, но очите ми се „отвориха“ на 10 хиляди метра височина, когато
бях далеч от Вашингтон.
И тъй, самолетът се насочваше към Атланта, първата ни спирка в този
полет, когато ми хрумна да впиша числото „21“ в трите последни фрази на
посланието.
Очевидно бях променил цвета на лицето си, защото хубавата стюардеса
от Истърн Лайнз - с тревога посочи към чашата ми с кафе, която трептеше до
устните ми. Навеждайки се към облегалката на креслото ми, тя ме запита:
— Не Ви ли харесва кафето?
— Моля...
— Питам Ви, дали се чувствувате добре?
— Аха! — връщайки се към действителността — Да, чувствам се добре...
Вината за всичко има числото „21“...
Стюардесата вдигна и свери номера на креслото ми.
— Не, извинете, — изпреварих я аз, опитвайки се да избегна един
разговор, който можеше да завърши зле, — на последък сънувам това число...
Момичето изписа на лицето си усмивка на компромиса и като постави
ръка на рамото ми, обобщи:
— Защо не опитате да играете на лотария?
Тя изчезна в дъното на коридора, предполагам напълно сигурна, че
светът е пълен с луди. Дългите бедра на стюардесата, за миг, успяха да ме
измъкнат от размишленията. Изпих кафето си и продължих да пресмятам
броя на буквите, които образуваха името, презимето и фамилното име на
починалия американски президент. Нямаше съмнение, броят им беше „21“!
Това второ „откритие“ както и, че и двете ми находки не бяха случайни
налучквания, а водеха до цифрата „21“, потвърди предварителното ми
предположение: Майорът е трябвало да скрие документацията си в някакъв
депозитен пункт, който не е скривалище, а се намира в достъпно за
обществото помещение, вътре в нещо свързано с числото „21“. Беше
очевидно, че ключето предадено ми в Чичен Ица има неразривна връзка с
това число. Оставаше „Бенджъмин“. Той или то би могло да бъде някой
близък, да речем приятел, личност, близка по дух, място, което да носи името
...или нещо близко до Майора. Нещата обаче, не се връзваха и не ми беше
ясно, как да свържа събитието с реално съществуващото ключе?
По време на продължителния ми престой в Мексико, имах намерението
да прекъсна за малко изследванията си върху Дева Мария от Гваделупа и да
отлетя до Юкатан, за да се срещна с Лауренсио. финансовите ми
възможности, обаче, бяха намалели толкова тревожно, че трябваше да
отложа това посещение, ако исках да се справя успешно с моите издирвания в
Вашингтон.
Ако ми бъде позволен един скок във времето, една година по-късно, през
декември 1982 г., завръщайки се в Мексико за да представя издадената вече
моя книга „Загадката на Дева Мария от Гваделупа“, отидох тогава до
Юкатан, но моето пътуване остана безрезултатно. Както ме увериха местните
власти, след смъртта на Майора, верният Лауренсио и неговата съпруга бяха
напуснали Чичен Ица. Опитах се да ги открия, като използувах различни
възможности, но и до ден днешен нямам новини от съпружеската двойка,
която остана неотстъпно до бившия пилот от ВВС на САЩ до последния му
дъх. Не е необходимо да казвам, че намерих гроба на моя приятел. И там пред
скромния дървен кръст, се състоя последния ни „разговор“, заедно с
благодарността, че беше доверил в ръцете ми своето най-голямо и най-ценно
съкровище...
Връщайки се отново в Вашингтон, първата ми грижа беше „Бенджъмин“.
Седнал на леглото в хотелската стая, сега много по-скромна от „Мариот“,
разположих на покривката целия си капитал. Запасите ми се бяха стопили до
75 долара и 1500 испански песети.
Трагедията изглеждаше неизбежна, но не се оставих суровата реалност да
ме събори. Все още имах и кредитната си карта... По онова време ограничих
„диетата“ си до солидната закуска в хотела и чаша мляко със сандвич преди
лягане. Истината беше, че погълнат от издирването на завещаната ми
информация, губех апетит, а това правеше нещата не толкова мъчителни. Все
пак, моя икономически потенциал се намали и то в какъв размер!
„Ключ и ритуал водят към Бенджъмин. “
Това второ изречение в шифрованото послание беше кръстът, на който
бях разпънат през тези четири дни. В този период, както бях планирал преди
още да напусна Вашингтон, се заех да проверявам телефонните указатели на
федералната столица, както и железопътните станции, Централната поща и
аерогарите Дъглае и Нейшнъл.
Сервизните служби „До поискване“ или „По нареждане“ бяха
задраскани от списъка, предвид разликата между моя и използваните
ключове в тези места. От своя страна, на аерогарите нямаше подобни
клетки и касети. След това, моят интерес се съсредоточи към сейфовете в
банките и пощенските кутии в пощенските клонове. Тези две възможности
ми изглеждаха по-вероятни за поставяне под ключ на нещо, което има
определена значимост.
Започнах от банките. Прегледах каталога на стотици централни и
филиали на банки в столицата и не намерих нищо, което би ми дало
някаква връзка с името „Бен- джъмин“.
Ако Майорът, от своя страна, бе заключил нещо, в който и да е банков
сейф, нито аз нито който и да е, не би могъл да има достъп до „нещото“, ако
не разполага със съответните документи, които биха го оторизирали като
легитимен собственик на сейфа или наследник на съдържанието му. В някои
случаи тези мерки за сигурност са били усилвани, поради наличието на
втори ключ на разположение на отговорно лице или пазач на бронираната
камера на банката. Въпреки това, за да стигна и до последната възможна
вратичка, се заех с една последна анкета, тъй като знаех името, и
 самоличността на Майора, започнах да натискам разни пружини / и да
търся контакти, на равнище посолството на Испания и самия Пентагон, с
цел да изясня, дали починалият военен пилот е имал някакви роднини в
Вашингтон. Това, извършено напълно открито, беше най-глупавото нещо,
което можах да направя, съдейки по онова, което се случи два дни по-
късно...
Втората възможност, благодаря на Бога, че на нея посветих най много
време, бе да проверя адресите на две централи и 58-те пощенски клонове в
столицата. В главната квартира United States Postal Service*, която е мозъка
на пощенската служба за цялата страна, се намери един любезен чиновник,
който разгърна пред мен дълга компютърна разпечатка на всички
пощенски станции в Вашингтон.
Когато хвърлих поглед върху листинга, търсейки някаква следа, която
да ме доведе до името „Бенджъмин“, очите ми не можеха да се откъснат от
първия лист. Спрях дишането си. В разпечатката фигурираше следното Box
Nos 1 — 999. Benjamin Franklin Sta. (Washington D. C. 20044)*.
Отбелязах данните без да мога да преодолея треперенето на ръката ми,
резултат на нервна възбуда. Запалих цигара, търсейки начин да се успокоя.
Трябваше да бъда абсолютно сигурен в тази нова, за сега все още
хипотетична находка. Прегледах още седемдесет адреса със старание, което
не мога да си обясня.
За мое учудване името на Бенджъмин франклин се появи още три пъти.
Това бяха пощенски станции 14-та, 19- та и 33-та. В останалите адреси на
пощенските клонове във Вашингтон името на Бенджъмин не фигурираше
изобщо.
Имаше нещо, обаче, което не разбирах. Защо има четири клона на
пощенската служба на Бенджъмин франклин Стрийт? Клонът, под номер
„14“ имаше числа „6100-6199“. филиалът под номер „19“ в листинга
регистрираше числата „7100-7999“, а последният, с номер „33“, започваше с
номерата „14001-14999“.
Обърнах се отново към чиновника от пощите и го помолих да ми обясни
значението на тази номерация. Отговорът бе ясен, лаконичен, и разсея моите
съмнения:
— Това се четири секции, — така нарече той клоновете, на които
съответствуват определен брой пощенски кутии във всеки клон. В първия,
както виждате, на листинга фигурират от 1 до 999, като и двата номера са
включени в това число...
Предполагам, че служителят никога не беше чувал толкова сърдечно
„благодаря“, като моето.
Прескочих две по две стъпалата на огромната United States Postal Service
и седнах в първото такси. Беше 12 часа по обяд на 4-ти ноември 1981 г.
Приближавайки улица „Бенджъмин франклин“, предразположен да се
възползвам от този полъх на щастие, мислите ми се върнаха към посланието
на Майора. Моят „ключ и ритуал “ —явно беше, че това е „21“ —„водят към
Бенджъмин“.
 Уж „случайно“ от 60-те пощенски адреса на станциите на пощенската
служба в Вашингтон, само една станция на ул. Бенджъмин франклин, има
пощенска кутия № 21, докато в столицата имаше общо 24 хиляди пощенски
кутии. До какви изводи и заключения можех да стигна?
На половината път, обаче, отново загубих надежда: бях забравил да
взема ключето от хотела! Ето случай, в който францисканската ми
предвидливост ми изигра лоша шега. Погледнах часовника си. Нямаше
време за връщане до хотела и повторно посещение на пощенския филиал. С
лошо настроение влязох в пощенския клон, колкото да хвърля един поглед.
Попитах за пощенски марки под претекст, че ще пиша пощенски
картички и разгледах огромните светли зали за около 15 минути. На първия
етаж, подредени край стени от чер мрамор имаше стотици метални
вратички, 12 на 12 см., със съответните номера. Там стоеше вграден и
разгадания вече обект „21“.
За мое щастие, движението на хора беше такова, че цветнокожия
полицай, наблюдаващ етажа не се заинтересува от моето присъствие. Преди
да напусна пощата се забавих за миг пред пощенската кутия № 21. Имах
усещането, че съм мишена на нечии очи. Отвън, ключалката изглеждаше
подходяща за моето ключе...
Когато се отправих към хотела, си дадох сметка, че не съм пуснал
картичките. Така, нито Ана Бенитес, нито моите родители, нито Алберто
Шоммер, нито жена ми Ракел, нито Кастийо, нито Глория де Ляраняга
получиха някога тези поздрави от Вашингтон.
В този следобед, с последни усилия да се самоуспокоя посетих Музея на
космоса, намираш се на булевард Джефер- сън. Въпреки неизбежния и лесен
на пръв поглед, изход от последната фаза на издирването на завещанието на
Майора, съмненията не ме напускаха. Ами ако съм се излъгал? Ако онази
пощенска кутия не е „онова“, което търся?
Наистина бях достигнал предела на своите възможности. Тези, бях
сигурен в това, бяха последните ми часове в САЩ. Ако не успея да реша
дилемата СЕГА, би трябвало да забравя случая за дълго време. Седях в
залата на музея, невероятно самотен, с мъка, която е достатъчна да убие кон,
без близка душа, с която да споделя онези напрегнати моменти. В центъра на
залата дълга редица любознателни посетители, чакаха реда си за да минат
пред витрината с парче лунна скала, голямо колкото ...цигара. Вторият
отломък, по-малък от първия беше икрустиран в основата на витрината. И
като че ли ставаше дума за свещена реликва, всеки посетител, заставаше
пред витрината и опипваше черния поизхабен камък.
По инерция, извадих бележника си и описвах наблюденията си. Разбира
се, завърших с това, че попаднах в капана на кодовото послание на Майора.
Този път, обаче, се спрях на английската версия на текста. Лошият ми навик
да подчертавам, рисувам, да драскам върху книги или ръкописи, с които
работех, беше на път да ме изтръгне от тъгата. Всъщност, всичко започна
като игра, нещо, като неосъзнато успокояване срещу мисловно напрежение.
Познавам много хора, които говорейки по телефона, размишляват, обмислят
и придружават този „процес“, рисувайки най-абсурдни фигури, линии,
където и както им попадне. Така в онзи миг се посветих да подредя в
квадратчета, без ред и съгласуване, някои от думите на всяка от петте кодови
фрази, които даваха конфигурацията на английската версия на посланието.
Щастието, не това по-скоро е било съдбата, ме накара да затворя първите
думи във всяка фраза в оградените квадрати. Така играта „времето да мине“
продължаваше с чертане на вертикални линии.
Като прочетох отгоре —- надолу петте първи думи на изреченията се
получи следната мисъл: „The key open the past“. —„Ключът отваря лшналото“.
Следващите вертикални подреждания нямаха смисъл. Препрочетох
посланието, комбинирайки думите и обединявайки ги отдясно — наляво,
отгоре — надолу, отдолу — нагоре, по диагоналите... Беше безполезно.
Единствено свързани смислово бяха думите от първата вертикална колона,
случайно или не. Така се получаваше „шестото“ изречение: „Ключът отваря
миналото“. Какво искаше да каже Майорът чрез нея? Интуитивно свързах
новата мисъл с последната: „Минало и бъдеще са моето послание“. Каква
връзка можеше да има между ключа, миналото и бъдещето? Ключът би ми
отворил миналото, но не и бъдещето?
Оживен от това ново и внезапно откритие, макар и, признавам,
безпомощен да разгадая чрез него толкова загадки, се отпуснах да чакам
първите лъчи на четвъртъка, който си го представях, като един напрегнат
ден...
И така, в онзи четвъртък на 5-ти ноември 1981 г. се изправих пред
пощенския клон на Бенджъмин франклин — Стрийт, като отбелязах, че
колената ми се подгъват. В дясната си ръка стисках ключето, дадено ми от
Майора, удавено в студената ми пот. Поех още веднъж дълбоко въздух и
прекосих прага на пощенската сграда. С решителна крачка се запътих към
залата, където блестяха металическите вратички на вградените кутии.
Часът беше сполучливо налучкан от мен — 10 ч. сутринта. Десетки хора
се трудеха усърдно в остъклените офиси на пощата. Когато застанах срещу
кутия № „21“, голяма група възрастни граждани, започнаха да отключват
своите пощенски кутии с различни депозирани пратки, безразлични към
онова, което ги заобикаляше.
Прехвърлих ключето в лявата си ръка и механично изтрих потта от
дясната си длан. Поех си въздух отново, прехвърлих ключето в дясната ръка
и го насочих към ключалката, не без известно треперене. Обаче, нервите ме
предадоха. Преди да успея да проверя, дали ключето влиза в прореза на
ключалката, то се изплъзна и падна върху полираните плочи. Неговото
звънтене ме накара да се изчервя. Хвърлих се, като автомат, след проклетия
ключ, разгневен на себе си и моята недодяланост. Тъкмо щях да го взема и
една „дълга“ и уверена ръка ме изпревари. Вдигнах поглед и огнена нишка
„прогори“ стомаха ми. Услужливата личност беше полицаят от службата за
сигурност на този клон. Тихо, с откритата си усмивка, която коментираше
всичко, агентът ми подаде ключето. Обстоятелствата бяха такива и Бог
искаше това, че трябваше да отговоря на този жест, поне с усмивка.
Безмълвен, аз се обърнах към кутия № 21.
Сега си представям, какво би могло да се случи, ако този представител на
закона ми беше задал някакъв въпрос... Тялото ми беше сковано от страх.
Опитах ключалката с върха на ключето. Сърцето ми тупаше безмилостно:
„Моля те влез!... Влез!“
Плавно, като че ли ме чу, ключето потъна в прореза си до където
трябваше. В мен се появи желание да викам. Беше влязло! Моята ръка,
всъщност, не държеше ключа. Това беше сърцето, мозъка и цялото ми
същество...
Преди да продължа ее огледах наляво и надясно. Всичко изглеждаше
нормално. Преглътнах си слюнката и опитах да отключа. Колкото и да
дърпах навън металната вратичка не ми „отваряше“. Почувствувах нова
вълна от кръв, че блъскаше в стомаха ми. Какво ставаше? Ключът беше
влязъл в процепа си... Защо не успявах да го превъртя и отворя? При цялата
ми нервност изведнъж разбрах, че насилвам ключето в обратна страна.
Завъртях надясно и вратичката се отвори с тихо скърцане.
Бих бил щастлив да можех да спра времето. След толкова мъки, жертви,
горчивини и главоблъсканици, бях там, в 10,15 часа, четвъртък 5-ти ноември
1981 г., на една крачка от изясняването на загадката на моят добър приятел
— Майора.
В онези минути, колкото и да звучи невероятно, преди да изследвам
пощенската кутия № 21, съжалявах, че не разполагам с фотоапарат.
Елементарното чувство за предпазливост ме накара да оставя тази
екипировка в хотела.
Протегнах ръка и опипах вътрешността на металната касета. В
полумрака на този обем отгатнах наличието на два пакета. Бяха в дъното на
тясната ниша. Опипом определих нещо, подобно на цилиндри или тубуси.
Извадих единия и разбрах, че това са картонени цилиндри за съхранение на
чертежи с дължина около 30 см., добре защитени с пластич- но фолио.
Тубусът беше лек. Нямаше надписи, имена, освен един номер „едно“, написан
с черно върху малък, бял етикет. Всичко това обвито в блестяща пластмасова
материя, закрепена плътно върху картона, вероятно чрез вакуум.
Побързах да извадя и втория тубус. Беше абсолютно подобен на първия
цилиндър, с номер „2“ на капака (или дъното). Почувствувах странна
напрегнатост. Имах чувството, че съм наблюдаван. Но, овладявайки
желанието си да се обърна и огледам, пъхнах ръката си още веднъж в
касичката за трети път. Усетих един плик.
Оставих го в началото на нишата преди да го извадя. Прорерих отново да
ли няма нещо залепено отстрани. Когато се убедих, че кутията е празна,
извадих белия плик и без да го погледна, заключих, като се правех на
спокоен. Прибрах ключето и се насочих към изхода.
За миг почувствах желание да се затичам. Но, извличайки сили от
слабостта си, се забавих на половината път. Запалих цигара, последната от
моите „Дукадос“ като се възползвах от този жест като повод да се огледам.
Нищо подозрително. Интензивното движение беше намаляло. Виждаха се
малки групи хора по мраморните маси и около витрините с марки, а други
пред пощенските кутии. Сърцето ми се отпусна. Прекрачих прага и се
отдалечих от клона на пощенската служба на Съединените щати, крачейки
по фамозната Бенджъмин Франклин-Стрийт.
Четиридесет и пет минути по-късно, в хотела, закачих на вратата
зелената табела „Не ме безпокойте“. Оставих двата тубуса на масата и
замрях неподвижен.
„Бях го постигнал! Намерих го!“
В течение на известно време с онзи плик в ръка, предвкусвах
удоволствието. Не подозирах съдържанието на цилиндрите, но в онзи миг
това не беше важно. Бях го постигнал! Притежавах го! Бях дал всичко за да
преживея този миг: време, пари, самота...
Строполих се на стола. Като че ли всичко ставаше като на кино.
Припомних си стъпките, които следвах месеци наред.
Накрая любопитството взе връх и отворих плика. Отвън нямаше
никакви данни, ни адреси, ни имена — нищо. Извадих един лист, изписан с
почерка на Майора, остър, ъгловат, раздвижен.
Беше датиран 7 април 1979 г, Вашингтон, Окръг Колумбия. В писмото,
просто се съобщаваше, че неговият брат... от „Голямото пътешествие“ от две
години — 1977 г., вече не е между живите и, че следвайки импулса на
собствената си съвест, на този именно ден, 7 април 1979 г., обявяваше за
завършена работата си, в течение на повече от две години, върху дневника за
това пътешествие...
Краткото послание завършваше със следните думи: „Само за едно моля
Бога: нека нашата саможертва да стане известна някой ден и нека на хората с
добра воля им донесе мир, в същия вид, в който брат ми и аз имахме милостта
да го срещнем. “
Накрая Майорът молеше човека, който би получил достъп до Дневника и
до това писмо, да уважи желанието им за анонимност, като бивши пилоти от
ВВС на САЩ.
Поради тази причина, отстраних всякакви следи за идентифициране на
онази личност, за който Майорът споменава, наричайки го свой „брат“.
Можа само да заявя, че не става дума за кръвен брат, а за една чисто духовна
квалификация: брат по дух.
Първата ми реакция бе не да отворя Дневника, а да прочета отново
завоалираната фраза. Онова признание — изповед за починалия офицер от
ВВС на САЩ, напълно прилягаше към четвъртото изречение:
„Братът спи в 44-М?. Сянката на мушмуловото дърво го покрива привечер.
“
Отново пред мен изплува името на Арлингтън.
„Да, сега вече има смисъл“, си казах, сега вече разбирам...“
Трябваше да посетя отново Националното гробище. Така, както успях да
си изясня нещата, когато четох Дневника, двете последни изречения на
посланието на Майора, не бяха нищо друго, освен потвърждение, адресирано
до човека, при когото достигне неговия завет, че този пилот и негов другар в
„Голямото пътешествие“, реално и физически е съществувал. Това беше
очевидно, поради естеството на този дневник.
В името на истината и честта, след като се запознах с онази невероятна,
невъзможна за възприемане информация, която бе в двата тубуса, стигнах до
извода, че тогава не е било особено необходимо да търся гроба на другия
пилот. Тези, които ме познават поне малко, без съмнение знаят, че обичам да
ускорявам нещата по време на моите разследвания.
Но, изненадите за този незабравим четвъртък не бяха приключили...
Преди отварянето на тубусите, разположих плика до тях и ги фотографирах
за мое удоволствие и документиране. Като действие второ, разгледах
опаковката. Сребристото фолио не даваше указания от къде да започне
отварянето. Тогава с ножче за бръснене обрязах внимателно кръга, който
затваряше челно цилиндъра, при това, не от към страната, носеща етикет с
номер „1“.
Нервно опипах картона. Беше здрав и твърд. Трябваше да го изрежа
изцяло по окръжността. След близо час работа упоритата тапа от картон,
дебел 5 мм., бе измъкната. Секунда след това се появи свитък от листове,
които обвити в полиетиленов калъф бяха херметизирани и вакуумирани.
С трудна за описване възбуда, разгледах документите. Те бяха
напечатани върху хартия, използвана в Испания за печатане на Библии.
Всеки лист, 20x31 см., общо 250 листа, беше подписан и номериран в долния
ъгъл от Майора. Почеркът беше същия и бих казал, дори със същото
мастило, което е било използвано в записката от плика, изваден от
пощенската кутия № 21.
Текстът беше на английски. Той ме грабна от първия момент,
изпълвайки ме с възхищение. Убеден съм, че не бих могъл да се откъсна от
него, ако не беше онова неочаквано позвъняване на телефона.
Беше 13 ч., когато телефонът ме върна към суровата действителност:
— Мистър Бенитес?
— Аз съм... Кажете!
— Двама господа питат за Вас... Тук са на рецепцията...
— Двама господа? — попитах учуден аз, изваден от равновесие от
внезапното посещение. — Кои са те?
— Един момент, да проверя, — каза хотелския служител.
Кой можеше да се интересува да ме види? Нещо повече
— мислих си със странно предчувствие — кой би могъл да знае, че съм тук
във Вашингтон и то в този хотел?
— Единият от тях, — обади се отново след малко дежурният на
рецепцията — твърди, че е от федералното бюро за разследване.
— Аха! — възкликнах аз. — Добре,., веднага слизам,.. — и затворих
телефона.
Всичко стана толкова бързо и непредвидено, че малко след като поставих
слушалката, почувствувах, че се изчервявам. Не беше нормално, нямаше
логика, ФБР да се интересува от мен. Какво се е случило? В каква нова каша
съм се забъркал?
 Веднага си спомних. Преди няколко дни направих голяма грешка, като
се заинтересувах чрез Испанската легация и Пентагона, дали Майорът има
някакви родственици? Докато прибирах прибързано тубусите и писмото,
скривайки ги в дъното на сака, вихрушка от съмнения, хипотези и антитези
се стовари върху бедната ми глава. Полужив от страх, с хотелския ключ в
ръка се появих в хола на хотела.
Двама души с едро телосложение, безупречно облечени, станаха от
креслата, разположени срещу асансьора. Нямаше нужда да се приближавам и
да питам, кои са неочакваните ми посетители.
Единият от тях, с пресилена усмивка, ми подаде ръка:
— Мистър Бенитес?
Когато се представих, този който ми стисна ръката, с малко напевен глас,
ме покани да седна при тях:
— Не се безпокойте, — каза ми той с очевидното желание да облекчи
предполагаемата ми напрегнатост, — става дума за чисто рутинна
формалност...
Понасилих се да се усмихна, като в същото време ги помолих да се
легитимират:
— Казаха ми по телефона, че един от вас е агент на фБР. Бих ли могъл да
видя вашите удостоверения?
В същия миг, като че ли ставаше изпълнение на обикновен ритуал,
двамата извадиха от саката си черни карти. В картата, на този, който ме
поздрави пръв, можах да прочета FBI. Това означаваше „федерално бюро за
разследване“.
Във второто удостоверение което ми беше показано малко
по-продължително, отколкото първото, прочетох: „ДЪРЖАВЕН
ДЕПАРТАМЕНТ. СЛУЖБА ЗА КОНТАКТИ С ПРЕСАТА“ и нещо, като
адрес: 2201 „С“ Стрийт..., Вашингтон, Д. С., както и един номер, може би
телефонен, започващ с (202) 632...
— Много Ви благодаря, — отговорих с чувство на овладян страх. —
Моля, кажете...
-— Ние знаем кой сте Вие, а също така статута Ви на испански
журналист, — ме прекъсна функционерът от ФБР, като едновременно
разгръщаше журналистическата ми карта, отказвайки предлаганата му
цигара. — Както бяхме осведомени миналия вторник, в 11,15 ч. преди обед,
Вие сте се интересували за възможните родственици на майор (и той спомена
името му).
„Бабината ви трънкина!“, си помислих. „Брей, че инфор- мационна
служба!“
-... И тъй, — продължи агента, сочейки с поглед бележ
 ника си, — преди всичко бихме искали да проверим, дали това е вярно?
— Наистина е така...
— В този случай, ще ни бъде приятно да узнаем на какво се дължи
Вашият интерес към родствениците на Майора?
Мозъкът ми, освежен от страха, търсеше отговора със студена
пресметливост, която и досега ме плаши:
— О, това е една стара история. В едно от моите пътувания в Мексико се
запознах с Майора. Установихме едно добро приятелство. Пишехме си.
Преди седмица, — излъгах аз, — когато посетих отново тази страна разбрах,
че е починал...
Без да ми мигне окото издържах погледа на този янки. Той може би
очакваше друга версия и сега установяваше, че казвам истината (къде
повече, къде по-малко) и прояви нерешителност. Това бе първата му грешка.
Преди да успее да формулира и зададе втория си въпрос, се възползвах и
подех инициативата:
— Вие, предполагам, знаете, че съм изследовател и писател, който се
занимава с явлението „неидентифицирани летящи обекти“ (НЛО)...
Агентът се засмя.
— В един определен момент, — продължих да импровизирам аз, —
Майора ми даде да разбера, че той знае нещо на тази тема. Тогава ми каза
името на свой другар, живеещ в САЩ..., който би ми дал данни, но ако
изчакам... неговата смърт.
Както очаквах моят събеседник захапа въдицата.
— Можете ли да ми кажете името на тази личност?
Разиграх душевна борба и вътрешна съпротива:
— Истината е, че не бих искал да навредя на никого...
— Не се безпокойте...
— Нямам нищо против да Ви кажа името на този човек, когото търся, но
Вие трябва да ми отговорите на един въпрос...
Двамата се спогледаха съучастнически и тогава функционерът от
Държавния департамент, който до момента не си беше отворил устата, от
своя страна ме запита:
— За какво става дума?

4 Операция „Троянски кон“

 — Бихте ли ми помогнали, да намеря родственик или другарят му по
служба, когото се опитвам да открия?
Преди служителя от Държавния департамент да реагира, агентът на ФБР
се намеси:
—Разбрано. Имате нашата дума. Кажете ни: как се казва лицето, с което
трябва да се свържете?
Като записа името и презимето на „брата“ по така нареченото „голямо
пътешествие“ на Майора, агентът кръстоса светкавичен поглед с
придружителя си. Това беше втората му грешка.
Тази среща завърши с това, че ме постави нащрек. В този миг си дадох
сметка, че съм се забъркал в изключително опасен случай. Онези господа
очевидно знаеха много повече, отколкото показваха. Това беше съвсем ясно.
Но не това беше най-лошото. Драматичното в случая бе, че притежавах вече
документацията, а тя започваше да ми пари в ръцете и заради
разузнавателните служби на САЩ, които бяха способни на всичко.
— И тъй, какво ще ми кажете по отношение на обещаната помощ?
Агентът на ФБР запази мълчание, пишейки нещо в бележника си, след
което откъсна листа и ми го подаде:
— Това е всичко, което мога да направя за Вас, — промърмори без
желание той. — Мисля, че става дума за един от роднините на майор....
Върху листа прочетох Ню Йорк и две имена... Симулирах разочарование.
— Нещо повече, не бихте ли могли да ми кажете?
Двамата ми събеседници се изправиха и след като ми
пожелаха успех се отдалечиха към изхода. Без да искат, тези „горили“ ми
бяха подарили най-добрия повод на напусна Вашингтон, час по-скоро.
Преди да се кача на шестия етаж, имах предвидливостта да погледна
навън през главната врата. Видях агентите да сядат в стоманено синя кола.
Тя беше паркирана на двадесет метра от хотела. Веднага се върнах в хола.
Насочвайки се към асансьора, забелязах любопитен поглед откъм рецеп-
цията.
Затваряйки се в стаята си, отново окачих надписа „Не ме безпокойте“, и
поставих осигурителната верига. Колената ми затрепераха. Легнах си.
Объркването ми бе причинено от „деликатната“ визита. Най-вече се
тревожех за съдържанието на тубусите. Не си давах сметка, колко време
лежах с блуждаещ поглед към тавана. В тази бъркотия беше ясно едно: сега
повече от всякога трябваше да действувам внимателно. Ако фБР беше поело
инициативата в ръцете си, това означаваше, че те бяха наясно с „Голямото
пътешествие“, извършено от Майора и неговия „брат“. Тайните служби не
бяха предразположени тази информация да се появи в пресата.
Засега, изключителната опитност на Майора ми беше дала определена
преднина. Аз бях готов да я използувам. Щом фБР и Държавния департамент
знаят, че и двамата пилоти са починали и продължават да вярват, че се
опитвам да намеря „приятеля“ на Майора, то моето напускане на страната
щеше да бъде по-лесно. Този беше най-важният извод, до който стигнах в този
следобед: да с върна незабавно в Испания,., но, разбира се с моето съкровище.
Скочих от леглото. Започнах да прилагам последната фаза на плана си,
посещението на Националното гробище. Потвърждаването на смъртта на
„брата“ на Майора, вече нямаше значение. Моят вътрешен покой изискваше
обаче, да затворя кръга, очертан в посланието, както и да отдам почит на
този мъж пред неговия гроб.
Подготвих фотокамерите и погледнах часовника. Беше 14 часа. Оставаха
3 часа до затварянето на Арлингтън за посетителите.
Първичното чувство за предпазливост ме накара да погледна през
прозореца, преди да напусна стаята. За момент не реагирах. Паркирана до
хотела, на същото място, където я бях видял преди 13.30 часа, стоеше кола
със стоманеносин цвят. Разбира се, агентите, отгоре не можеха да се видят.
Отдръпнах се и затворих прозореца. Не беше случайност. Това бе автомобил
на фБР. Беше ясно, че съм подценил тази институция. Размишлявах: „Какво
може да стане, ако рискувам и изляза?“
Достатъчно бе възможността да бъда следен или, което щеше да бъде още
по-лошо, да претърсят стаята ми, в мое отсъствие. Последното ме изпълни с
ужас. Какво бих могъл да
направя? Не можех да остана затворен между четирите стени. Екипът на
агентите щеше да се смени, колата — също.
Веднага се досетих за външното пожарно стълбище. „Да, там може би е
изхода“ — казах си аз. — „Запалих телевизора. Отворих безшумно
вратата. Коридорът беше безлюден. Бързо се отзовах на неговия край,
срещу аварийния изход. За разлика от испанските, в американските
хотели аварийните врати никога не се заключват. Нима моят случай не
беше авариен? Наведох се през металната платформа, съединяваща моя,
шести етаж с желязната стълба. Уличката, на която бих се озовал, беше
тясна, пуста без нито една паркирана кола. Това ме успокои. Върнах се
обратно в стаята си за да подготвя „бягството“. Най-важното беше да не
събуждам подозрения. Телефонирах на „студения“ бюфет и си поръчах
обяд. Следвайки методично плана си, се разсъблякох, облякох пижама и
зачаках келнера. Набрах рецепцията и с бавен, изморен тон телефонирах,
че искам да спя и да не ме свързват с никого, а да ме събудят в 18.30 часа.
Както и предполагах, дежурният на рецепцията имаше нареждане да следи
и съобщава за всички мои излизания, влизания и това можеше да бъде
добро алиби.
След 15 минути келнерът почука и вкара масичката-, количка в
стаята ми. Дадох му добър бакшиш и го помолих да не ме безпокои за
прибиране на количката:
— Като се събудя, — успокоих го аз, — ще я избутам в коридора.
Отново окачих надписа: „Не ме безпокойте“.
За секунди се преоблякох. Нарамих сака с фотокамерите, под които
пъхнах тубусите на Майора. Часовникът показваше 14.45 часа. Заключих,
скрих ключа и като призрак изминах двадесетте крачки до външната
стълба. Огледах внимателно уличката където трябваше да излеза. Беше
спокойно.
Без да губя време, забързах надолу, стъпвайки на пръсти. На
последното стъпало се спрях. Сърцето едвам се побираше в гърдите ми.
Появи се малко препятствие: последното стъпало свършваше на
значителна височина от настилката. „Бягството“ беше свързано със
скачане от 2 или 3 м. Никога не разбрах истинската височина до паважа.
Трябваше да се решава: или скачане или връщане. Всеки случаен минувач
можеше да алармира, съмнявайки се в моите намерения. Преглътнах
слюнката си, затегнах колана на сака към корема си и полетях.
Въпреки гъвкавостта на краката ми, ударът при стъпването беше
значителен. За да опазя фотокамерите се наклоних на една от страните си и
какъвто си бях висок, се претърколих на паважа.
Рядко съм се изправял толкова бързо. Безпокоях се някой да не ме е
видял. Щастието, изглежда, все още беше на моя страна. Уличката
продължаваше да бъде безлюдна. Пои- зтупах се набързо и се насочих към
пресечката. Ако всичко вървеше, както трябва, в противоположната посока,
до хотела, би трябвало все още да дежури стоманеносинята кола на ФБР.
Двадесет минути-по-късно, когато часовникът ми показваше 15.30, едно
такси ме остави пред Националното гробище.
Макар че бързото ми прехвърляне до Арлингтън не беше забелязано,
непрекъснато се обръщах назад да се уверя, че не ме следва някоя
стоманеносиня кола. При това ново посещение избягнах влизането през
главния вход. Постарах се шофьорът да не види къде влизам. Повървях пеш 5
минути по алея Склей и се отзовах пред гишето на Temporary Visitors
Center*.
Докато обяснявах пред служителката от Информацията за намерението
си да посетя гроба на стар приятел, с оскъдните данни, които й предоставих:
име, презиме, година на погребение-1977, си помислих, че нищо няма да
излезе, Дежурната отиде при монитора на компютъра, въведе тези данни и
след малко се появиха зелени букви и цифри. Тя се върна при мен с малка
карта, позната ми от преди, написа с червено презимето на „брата“ и отдолу с
черно мястото на гроба и парцела, със съответните координати:
— Познавате ли гробището?
— Не особено...
— Добре, това е лесно — каза тя с монотонния си глас. — Сега сме тук.
Маркира с червено Временния център за посетители, като начерта една
линия върху „Л'Анфан“ Драйв и друга върху „Линкълн“ Драйв. Отбеляза
една „точка“ в парцел „43“ и каза:
— Тук ще намерите паметната плоча. Имате 10 минути път.
— Много Ви благодаря.
Възможно е, госпожицата да е възприела моята благодарност, заедно с
усмивката ми, като естествен израз на задоволство от страна на госта от
нейните бързи и точни действия. Това беше логично. Моите изстрели бяха
насочени другаде: всичко съвпадаше с изречението на Майора.
Докато следвах по пътеводителя указаната точка, възбудата ми растеше,
фактът, че и компютърът потвърждаваше погребението на „брата“ на
Майора, ме накара да тръпна от възбуда и да забравя досегашните
горчивини. {
На пресечката на Л 'Анфан Драйв и Линкълн Драйв се позабавих. Ако
указанията на информаторката бяха верни, трябваше да съм на по-малко от
300 м. от гроба. Преглеждайки още веднъж, видях друга подробност, която
увеличи моето задоволство: координатите „44“ и съвпадаха с онази
площадка в парцел „43“. Това, от своя страна, разкриваше първата част на
четвъртото изречение:
„Братът спи в 44-1¥“
Малка асфалтирана пътечка ме изведе до една алея, където бяха
подредени стотици, бели паметни плочи, едва половин метър високи.
Проверих още веднъж по картата номера и след няколко заобиколки, за да не
тъпча хубавата морава пред мен се появи името на офицера от ВВС.
Възприех го почти като чудо.
Малък кръст, вписан в окръжност, беше гравиран, както и на останалите
плочи на Арлингтън, в горната част на камъка. Отдолу имаше надпис с
данните на починалия, военното му звание, рода войска, датите на раждане и
смъртта. Нищо повече.
Почувствувах смесица от тъга и негодувание. Този мъж, също като моя
приятел Майора, беше погребан, без и най-малкия намек за смайващата
мисия, която всъщност, бе съкратила и довършила живота на двамата
пилоти. По- лошото беше, че в собствената им страна, тайните служби, бяха
наложили забрана върху онова смайващо „пътешествие“, класифицирано
като „секретно и конфиденционално“...
На хоризонта цветовете от дърветата на Националното гробище се
преливаха в зелено, жълто и червено. Белият цвят на монолита, издигнат в
памет на първия президент на Съединените Щати, като че ли даваше
необясним знак към небесата.
Коленичих и се заклех, че ще се боря до край. Нищо и никой не можеше
да ме спре в изпълнението на задължението да публикувам посланието на
онези мъже.
В 16,30 часа, след като фотографирах паметната: плоча и се канех да си
тръгвам, една сянка падна върху мен. Част от надписите вече не можеха да се
четат. Свечеряваше се. Вдигнах поглед и забелязах дървото, което хвърляше
сянка. Беше мушмуловото дърво!
„Сянката на мушмулата“ си припомних четвъртото изречение от
посланието на Майора, „го покрива привечер“.
Останах удивен, гледайки как подвижната сянка на този смирен
спътник, последен в самотата на пилота, отнемаше последните лъчи от
надгробния паметник, секунда след секунда, милиметър по милиметър.
Оглеждайки наоколо си дадох сметка, че това дърво, което растеше там, беше
единственото в този парцел на Арлингтън. Нямаше съмнение, кодираната
фраза беше окончателно разгадана. Отрязах едно клонче от мушмулата и го
положих в подножието на паметната плоча.
 Малко по малко, заедно със залязващото слънце зад гърба ми, се
отдалечавах от това място. Повече не се обърнах назад. Не погледнах и към
крехката мушмула със зелените листа, която бдеше тук край американския
летец-герой. Но и тя и аз знаехме, че част от моето сърце остана тук в
Арлингтън.
В плана ми за бягството от хотела не беше предвидено, че връщането ми
ще бъде през главния вход. По-късно, обмисляйки нещата, разбрах, че не
мога да се върна обратно по аварийното стълбище. Беше сигурно, че не
трябва да рискувам, залагайки всичко на тези нови уточнения в гробището.
Но връщане назад нямаше. Аз съм човек, приемащ риска, и това ме
възбуждаше.
Залезът беше започнал да тушира яркостта на цветовете в големия град,
когато таксито спря пред въртящата се врата на хотела. Докато плащах
пътуването си, въздъхнах облекче-
но. На 20 крачки от мен разпознах паркираната кола. Или много се
самоизлъгвах или тези мъжаги смятаха, че още спя в хотела. Скоро щях
да узная.-Изскочих от таксито и прекосих тротоара, поглеждайки с
периферното си зрение наляво. Макар и за миг, забелязах как агентът,
седящ зад волана, се оживи и сбута спътника си, който четеше вестник.
Промъкнах се в хола, като безплътна сянка, избягвайки асансьора.
Благодаря на небесата, че дежурният на рецепци- ята не ме забеляза,
защото беше с гръб към мен. Спринтирах към шестия. Влизайки в стаята,
телефонът ми вече звънеше. Оставих го да звънне още два пъти,
успокоявайки дишането си. Вдигнах слушалката. Познах гласа на
служителя:
■— Извинете ме, мистър Бенитес, кога ми казахте да Ви ' позвъня, в
17.30 или в 18.30 часа?.. — измънка той с гузен глас.
Имах желание да го направя на парцал. Обаче, си дадох сметка, че до
него слуша единият или и двамата агенти...
— В 18.30, моля, — му отговорих със сух и рязък глас.
— Извинете ме, сър... Беше грешка.
Приех извиненията и за всеки случай се преоблякох в пижама, след
което отдадох необходимото внимание на „забравения“ обяд. Беше 17.40
часа. Ако фБР захапе въдицата, трябваше да приеме версията, че всичко
е било недоразумение и те са се припознали, а аз от своя страна, не съм
мърдал от стаята си. Ако беше така, последните ми часове в Вашингтон,
може би нямаше да бъдат прекалено трудни. Но, какво ли щеше да стане?
Трябваше да разсея съмненията си. Започнах да кроя нов план.
Необходимо беше да проверя, доколко ми вярват?
Тревогата ми бе съсредоточена около документацията. Тя трябваше
да се спаси. Изучих и изследвах всяко кътче на стаята. Възможните
скривалища не изглеждаха достатъчно сигурни. Благодаря на Бога, че
инстинктът или интуицията, а може би и двете заедно, ме накараха да се
реша на най- простото. То беше също рисковано. Отворих втория
цилиндър, извадих свитъка, също така внимателно опаковано, като и
първите листове.
Всички тел-бодчета изсипах в бутилката с вино. Двата свитъка
облепих с лейкопласт около гърдите и гърба си. Облякох се внимателно.
Празните тубуси запълних с неиз-
ползвани фото-филми. Положих тубусите в дъното на сака, смених касетите в
двата фотоапарата с нови.
Идеята ми беше да изляза от хотела с празни ръце, като оставя стаята си
на разположение за проверка от фБР. Рискувах вместо да претърсят стаята,
да проследят мен и по някакъв начин ме поставят на колене. При на втората
хипотеза, дневниците на Майора ми си изплъзваха... Като предвидих второто
деликатно събитие, скрих касетите с диапозитивите от последното пътуване в
Мексико, снимките от Арлингтън, всичко по джобовете ми. Ако ме
претърсят, по-добре е първо да намерят филмите. Ще останат доволни и ще
забравят за другото.
Тази стратегия не ме задоволяваше, но... какво друго ми оставаше?
Отрязах опашките на неизползувани филми и ги подредих на
писалището, симулирайки плодове и трохи от творческа дейност.
Взех лист с хотелската емблема написах небрежно: Петък да позвъня на
Д. Гарсън в 13 ч. (тел. 6525-783)“. После го накъсах на малки парчета и ги
хвълих в кошчето за отпадъци. Едно късче оставих на пода. Това парченце,
извън кошчето, имаше текст: „... фон 6525...“, все едно, че случайно е
изпаднало извън кошчето. Изпразних пепелника върху накъсаните хартийки
в кошчето, разбърках леглото си и смачках чаршафите. Беше шест и
тридесет, когато както очаквах, телефона позвъня. Дежурният на рецепцията
ми напомняше за часа, но с много по-любезен тон.
—Благодаря Ви много,—му казах, като се възползвах от възможността да
започна операцията за прикритие. — Определено, ми се ходи на кино... Знаете
ли наблизо някой киносалон?
— Да, мистър. Какъв вид филми предпочитате, мистър?
— Добре, Вие ги прегледайте, аз слизам при Вас...
Затворих телефона и потрих ръце. Въпреки всичко, това
ме наелектризираше.
Преди да сляза, обвих бележника си, в него писмото на Майора, във
вестник. Проверих дали нося паспорт, самолетния билет с О. К. за полет през
Ню Йорк, за Испания, последните 30 долара и отваряйки вратата избутах
масичката с остатъците от обяда в коридора. Бутилката с вино и тел- бодове
размених с друга, оставена върху подобна количка, от друг гост на хотела.
В хола, долу, разговарях с дежурния от рецепцията без да бързам. Той
беше любезен да ме придружи до улицата по моя молба, за да ме упъти към
най-близкото кино. Направих се, че не разбирам добре и той повтори
указанията си, с всички подробности. И той и аз, всеки по своему,
наблюдавахме под око онази кола, паркирана все още на старото си място.
Тази комедия беше, всъщност, част от втората фаза на моя план.
Желанието ми беше, да стане пределно ясно, че в течение на следващите 2
часа щях да имам удоволствието да гледам кротко някакъв филм. Беше
жизнено важно, това да бъде забелязано.
С ръце в джобовете и вестник под мишницата, се отдалечавах от хотела,
придавайки си вид на човек, обхванат от желанието да се развлича. Теглото
на свитъците, облепени по гръдния ми кош, започваше да ми досажда.
С едно-две, уж случайни, спирания пред витрините на магазините се
уверих, че агентите не бяха мръднали от колата. Така изчезнах от улица
17-та, на път към популярното Пенсил- вания-Авеню, между чийто
ресторанти, галерии, търговски агенции, кина винаги е лесно да минеш
незабелязан.
Купих си билет за прожекцията от 19.30 часа и влязох в залата. Нямах
намерение да гледам филма. След 15 минути минах покрай индиферентния
портиер, напускайки киното и се насочих към телефонната кабина.
Намирах се близо до 14-та улица. Въпреки това, прецених, че е по-добре
първо да позвъня в офиса на агенция „ЕфЕ“ * тук, в Вашингтон. Единият от
журналистите, много стар приятел, щеше да играе важна роля в утрешния ми
сценарий. Както предполагах, телефонът в офиса не отговаряше и аз набрах
втория , 332 3120, и най-после, успях да се свържа с редакцията.
Не бях длъжен да им давам излишни обяснения. Колегата, чийто име не
мога да разкрия, поради разбираеми причини, се усети и прие да се видим
незабавно.
В 8.30 часа вечерта слязох близо до Макферсън Скуеър, разбира се убеден,
че никой не ме следи и се насочих към
 асансьорите на Няшънъл Прес Билдинг, на същата 14-та улица, сектор \¥.
Приятелят ми ме чакаше в отдел..., нека условно да го запишем „969“, където
беше седалището на агенцията „ЕфЕ“.
Час по-късно, със същия дух на волност минах през въртящата се врата
на главния вход на хотела. До голяма степен и без да задава излишни
въпроси, журналистът от „ЕфЕ“ беше разбрал и ми обеща помощта си за 10
часа на следващия ден.
Моята интуиция и този път не сгреши: колата на фБР беше изчезнала.
Когато поисках ключа от рецепцията, констатирах, че дежурните бяха
непознати и бяха двама. Ясно беше, че започваше нов кръг от играта.
Разпоредих да ме събудят в 8.30 часа на следващия ден, петък. „Мравунякът“
в стомаха ми отново се възбуди. Не можех да си позволя да забравя
подозрителното обстоятелство, че колата на ФБР я нямаше отвън. Какво е
могло да се случи през тези три часа?
Бях на шестия етаж пред моята стая. Не ми беше нужно много време за да
разбера, какво се беше случило? Затваряйки вратата, очите ми се заковаха
върху малкото писалище. Неизползваните касети с фоторолките, подредени
от мен в преднамерена конфигурация върху стъклото, бяха изчезнали! След
по-подробна проверка на всичко, отворих сака с фото-екипировката.
Камерите бяха там и техните филми, предвидливо заменени с нови, също
бяха там или бяха пренавити в други ролки. Останалата екипировка не беше
пипана. Картонените цилиндри, явно, не бяха предизвикали интереса на
нахалниците. Там бяха хавлийките, които имах навика да вземам на заем от
хотелите, в които отсядам, за да предпазя от удари и триене обективите и
камерите при носене и пътуване.
Четирите мушмули, взети от поляната на Арлингтън, също не бяха
извадени от агентите, защото, кой друг можеше да си позволи такава
спокойна регистрация на хотелския ми номер? Както се потвърди минути
по-късно, това действително бяха агенти на фБР.
Лицата или лицето, бяха проникнали в стаята ми и бяха действували
изключително внимателно, като са се старали вещите да запазят реда, в който
са оставени: куфар, дрехи, тоалетни принадлежности — всичко си стоеше както и
където го бях оставил.
Малко поуспокоен, седнах срещу кошчето за отпадъци, в което бях изсипал
хартийките от накъсаната записка и пепел от цигари, като мой „капан“ за
индикация. Всички късчета хартия си бяха в кошчето, дори онова късче —
примамка, оставено да падне нарочно отвън, на пода. Това беше грешка от страна
на агента. Тъй като познавах службите за информация, не можех да не зная, че
едно от местата, които обикновено се изследват беше именно кошчетата за
хартиени отпадъци. Капанът даде резултат. Агентът-изследова- тел, след
реконструкцията на накъсания лист, е върнал всичките 28 парченца в металното
„кошче“. Този неопитен, да не кажа друго, представител на фБР беше оставил
върху стъклената плоча на писалището и друга следа на дейността си. Както
читателят се е досетил, фактът на изхвърлянето на пепел от цигари, не беше акт на
хигиена, каквото би могло да бъде първото впечатление...
 Това, също беше пресметнат ход. Сега, като изследвах стъклото, върху което
беше работил агента, възстановявайки търпеливо записката ми, открих следите
оставени от натрапника. Като е прибирал късчета хартия, след реконструкцията,
не се е досетил, че частички пепел от цигара ще останат върху стъклото. Това
беше достатъчно за моите цели. Агентът нямаше даже предвидливостта да
почисти повърхнината на „работното“ си място.
С помощта на лупа „Агфа 8х“, която нося винаги с мен и е много полезна при
изучаването на диапозитивите, открих множество сиво-бяло прашинки. Това беше
пепелта от цигара, с която бях наръсил хартиените парченца.
Щом агентът е прочел моята накъсана записка, което вече беше лесно да се
приеме за доказано, то имаше голяма вероятност фБР да падне в новия ми капан.
Преди да заспя, като предвиждах, че телефонът ми се подслушва, избрах
номера на Представителството на испанското външно министерство, съобщавайки
на човека, който ме изслушваше и който беше приятел на сеньор Гарсон, съветник
по информацията, с молба да му остави бележка, че ще му позвъня към 13 ч. в Ню
Йорк, на следващия ден. Ето така, записът на този телефонен диалог щеше да
потвърди днешната им „находка“ в моята стая. ФБР трябваше да повярва в
нейната достоверност.
Куфарът ми беше готов. Бях готов за почивка. Когато си измивах зъбите
получих нова изненада — проклетите „горили“ бяха надупчили тубата с паста,
както за зъби, така и бръснене, на няколко места надлъжно. „На какво още бяха
способни тези индивиди?“
Тази нощ спах с верига на вратата и стол, който я подпираше. Освен това не
си свалих бандажа с документацията около гръдния кош. Това не ми попречи да
спя и това беше първия ми сън като сандвич между два секретни свитъка.
Както се бяхме разбрали предната вечер в агенцията „ЕфЕ“, сутринта в 10
часа, петък, оставих ключа в рецепци- ята и се отправих към паркираните пред
хотела таксита.
Бях закусил в стаята си. Напълних цилиндрите от картон с използвано бельо,
носни кърпи, чорапи, затворих ги, запечатах ги и написах адреса си в Биская. Във
този ден Вашингтон беше слънчев и свеж. Облякох си габардиненото парде- сю, в
цвят слонова кост.
И така с фотокамери на рамо и тубусите на Майора под мишница се настаних
в таксито и го помолих да ме закара до Пощенската централа на града. Ако
агентите на ФБР са решили да проследят моето движение, тези картонени
цилиндри, както и моя колега, журналист, с когото щях да се срещна в Главната
пощенска палата, щяха да ми помогнат да им поставя още едно
морално-професионално „кроше“.
В 10.30 часа. шофьорът на таксито спря пред сградата на пощите. С
обещанието за добър бакшиш, го помолих да ме почака няколко минути, точно
времето да декларирам и таксувам двата тубуса. Човекът се съгласи и аз изскочих
от колата, като в същия момент забелязах, че една кола, черна на цвят, изпревари
таксито ми и също спря, паркирайки на осемдесет метра напред.
Имах чувството, че хората в черната кола имат нещо общо с онези, които
снощи бяха претърсили хотелската ми стая. Влязох в Пощенската палата, която в
този час имаше много посетители. Благодаря на Бога, моят приятел ме чакаше.
Много бързо, в движение свалих пардесюто и го подадох на моя колега, чакащ до
една мраморна маса, което предизвика учудения поглед на младото момиче,
попълващо някакъв формуляр на същото място. Написах му номера на таксито,
което чакаше отвън, като го предупредих, на испански, да внимава с черната кола,
паркирана наблизо отпред.
Следвайки предвидения сценарий, журналистът от „ЕфЕ“ се облече в моето
пардесю, докато аз се смесих с тълпата, в посока към гишетата за таксуване на
колети. Ако всичко вървеше добре, след минута моят приятел трябваше да се
вмъкне вместо мен в таксито. За да не бъде разбрана „размяната“ — той носеше
почти същия сак, какъвто и аз.
След като служителят прие тубусите, аз се насочих към изхода и се уверих, че
таксито и черната кола бяха изчезнали.
Без да губя време, закрачих към метрото на Гялъри Плейс. От там, по линията
„Макферсън — феррагът Уест“ се появих отново на повърхността при станция
фогги Бо- тъм. Беше 11.30 часа.
Час по-късно, друго такси ме остави пред Националната Аерогара на
Вашингтон. Или много се заблуждавах или агентите на ФБР щяха да отнесат
солидно официално „мъмрене“..^ 13.30часа следтази оживена сутрин,полет„104“
на авиокомпанията „ВИ“ ме отнасяше най-после от федералната столица на САЩ.
Трудно бих могъл да опиша онези, последни, четири часа на летището в Ню
Йорк. Ако моят приятел не беше успял да заблуди упоритите агенти, над
сигурността ми и, което беше по-лошо, над моето съкровище—документацията на
Майора — надвисваше опасност.
В четири, нула-нула часа след обед, както се бяхме уговорйли, набрах
телефона на „ЕфЕ“ във Вашингтон. Съучастникът ми, на когото трудно ще мога да
се отблагода- ря достатъчно за неговата смелост, ме поздрави с условната дума,
която само двамата знаехме:
— От Сантурсе до Билбао...?
— ...Вървях по целия бряг — отвърнах с прекъсващ от вълнение глас. Това
означаваше между другото, че нашия план се развиваше добре.
Моята „свръзка“ накратко ме въведе в събитията от
момента, когато се настанил в таксито. Опасенията ми са били основателни:
черната кола действително възобновила следенето. Агентите били трима. Те
не са и подозирали, че друг е заел мястото ми и, че всички обиколки на
таксито по системата „лабиринт“ са целели печелене време, за да мога да
напусна страната незабелязано.
Шофьорът на таксито следвал указанията на новия пътник, виждайки
увеличената стойност на пътуването с непосредствения бакшиш от петдесет
долара, премия, която го направила ням и глух. Преди вероятното отчаяние на
агентите, шофьорът вкарал колата във вътрешността на Испанското
посолство, на 15-та улица, № 2700. Моят колега и шофьорът останали в
колата до 13.30 часа. Точно тогава един от редовните полети напускаше
Вашингтон и ме отвеждаше в Ню Йорк.
Огорчението на „горилите“, чакащи търпеливо излизането на таксито,
било напълно разбираемо. Представям си, тяхното разочарование, когато са
видели в отново излизащата кола други двама пътници на задната седалка.
Моят приятел, оставил пардесюто и сака в посолството, сложил си червена
бейзболна шапка и помолил друг служител и негов приятел да го придружи.
Проследяващият екип „захапал“ отново примамката, вярвайки, че аз все
още съм в посолството, и продължил „засадата“.
„Възможно е, да са още там... — коментираше пред мен колегата от
„ЕфЕ“.
В 19.15 часа, когато полет 904 на TWA ме издигаше на ' височина 10
хиляди метра, на път към Испания, бях на границата на тахикардия,
полуизлегнал се на креслото и облепен с документация гръден кош.
На другия ден, след потвърждаване на кацането ми в Барахас, Мадрид,
моят колега се представил лично в хотела, като уреждил сметката и прибрал
куфара ми. Тубусите от картон, таксувани от мен в Централната поща, както
си и мислех, никога не пристигнаха по предназначение.
' Колко е погрешно да смесваме понятията! Моите трудности не завършиха със
спасяването на дневника на Майора. Това беше само началото. След като
прочетох тези документи, духът ми се видя обкръжен от съдбовни съмнения.
В течение на цели две години, в пълно осамотение, напрягах всичките си сили
да се опитам да установя достоверността на онова, което бе написал покойния
летец от ВВС на САЩ. Без съмнение, въпреки моите усилия, малко съм постигнал.
Естеството на описания и реализиран проект дава възможност за невероятни
изводи. Ако приемем, че написаното е точно, това обяснява надгробната плоча
„свръх- секретно“, която го беше погребало и направила недостъпно. Съветските и
американските изследвания — ни накараха да свикнем с понятията за
свръхсекретност, упорствувайки в надпреварата във въоръженията. Не е
необходимо да си много проницателен за да разбереш, че както в завоюването на
космоса, така и в развитието на военния потенциал, и едните и другите крият
значителна част от истината. И което е още по-лошо, не чувствуват никакъв срам,
когато заблуждават или отричат очевидното. Не трябва тогава да се учудваме, че е
била спусната плътна завеса върху проекта, за който ни разказва Майора в своята
документация и завещание.
В представения труд извърших редактирането — във възможната
най-достоверна версия върху първите 350 листа, от всичко 500, които се
съдържаха в двата цилиндъра. Засега няма да разкривам съдържанието на
останалата част от Операция „Троянски кон“. Мога, обаче, да кажа предварително,
че и другите листи съответствуват на общото заглавие: „Голямото пътешествие“,
както всъщност го определя Майора. Едно пътешествие във времето, на което Жул
Верн би могъл да завиди.
Разбира се, не съм толкова наивен и невеж за да повярвам, че с откриването и
пренасянето на находката от САЩ в Испания, рисковете са изчезнали. Обратно,
точно по повод на издаването на книгата, сега е момента да кажа, че тайните
служби затягат обръча си около неразумния журналист. Това е риск, който
приемам, не без определена тревога. Тъй като, предвидливият човек струва
колкото двама, след трез
 во оценяване на случая, аз също взех определени предпазни мерки. Една от
най-важните бе да депозирам оригиналите на Дневника за цитирания проект в
банков сейф, на името на моя издател Хосе Мануел Лара. Ако предположим, че
бъда „отстранен“, цитираната документация би могла да бъде публикувана като
факт.
Естествено беше, щом се върнах в Испания, освен да оставя на сигурно място
двата свитъка, да ги микрофилми- рам и да ги копирам два пъти. За да избегна
вероятното изчезване на този дневник, едно от копията беше поставено в друг
сейф, заедно с документите, връчени ми от тогавашния началник на генералния
щаб на ВВС, дон фелипе Галяр- са*, на името на мой верен и стар приятел, живущ
някъде по испанското крайбрежие.
Както вече казах, в продължение на цели две години, след като бях изучил
ръкописа на Майора, направих множество консултации, по-специално с учени и
лекари, опитвайки се да хвърля светлина върху онази част от въображението, от
ирационалното, която се процежда, преминавайки през двете „пътешествия“.
В интерес на истината, учените проявиха скептицизъм относно възможността
да се материализира подобен проект. Въпреки това и преди да премина към
„ДНЕВНИКА“, искам да стане ясно, че задължението на журналиста започва и
приключва с придобиването, получаването, разпространяването и проникването
на информацията или новината. Нека читателят бъде онзи, който трябва да
направи собствените си заключения и да даде или оттегли доверието си към онова,
с което ще се срещне в следващите страници. И като казвам читателя, кой знае
дали хората на бъдещето, както се е случило с Жул Верн, няма да бъдат онези,
който ще се произнесат по-точно...
Във всеки случай, и с това завършвам, ако „ГОЛЯМОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ“
на Майора и неговия „брат“ е било само един сън, една мечта на онзи странен и
измъчен човек, то нека Бог благослови мечтателите.

5 Операция „Троянски кон“

 ДНЕВНИКЪТ

Днес, 7 април 1977 г. в деня на доброволното ми оттегляне всред

тропическите лесове на Юкатан, научил вече за смъртта на моя брат,., и на
четвъртата година от нашето завръщане от „Голямото пътешествие“, най-смирено
моля Всевишния да ми даде сили и живот, необходими ми да разкажа за онова,
което зная и което поради безкрайното милосърдие на Бога видях там в
Палестина. Моето желание е този дневник да бъде използуван от хората с добра
воля, които вярващи или не, се лутат като нас, но вървят по пътя към Истината.
Повече от година зная (така както го узна и моят брат от „Голямото
пътешествие“), че часа на смъртта ми е близък. Поради това, като следвах
настойчивата му молба и непоколебимите импулси на собствената ми съвест,
подредих бележките, спомените и впечатленията си. Очаквам лицето или хората,
които един ден биха получили достъп до този скромен, но искрен Дневник да
съобразят моята и на моя брат воля да останем строго анонимни. Не ние сме
главните герой на събитията, а ТОЙ.
Не ми бе лесно да разкажа накратко за ония години на подготовка, които
доведоха до „Голямото пътешествие“. Макар че никога не съм имал намерение да
разкривам секретните програми и проекти на моята страна, до които съм имал
достъп благодарение на положението си на военен до 1974 г. и активен член на
Службата за аерокосмически изследвания, разбирам добре, че преди да опиша
резултатите от нашия експеримент в Израел, трябва да изложа събитията и някои
от фактите, предхождащи онзи исторически януари на 1973 г.
Заедно с това съм длъжен да предупредя, че естеството на откритието,
осъществено от нашите учени, както и драматичните последици от погрешното му
използуване или предумишленото му отричане, налагат предварителните ми
пояснения да имат чисто описателен характер. Както казах по-горе, в случая не са
важни средствата, а резултатите, които за наша радост постигнахме. По този
начин се освобождавам от угризението на съвестта си и вярвам, че някой ден, ако
човечеството си възвърне загубеното чувство за справедливост и духрвни
ценности, авторите на това великолепно откритие ще бъдат онези, които ще го
предоставят на света в неговата пълна научна цялост.
За мен всичко започна през 1964 г. когато по чиста случайност научих за
съществуването на амбициозен и революционен проект, разработван от AFOCI и
AFORS*, в който от години участвува един силен екип от експерти на Масачу-
сетския технологичен институт.
Преминах през подбора и бях утвърден, заедно с други пилоти от ВВС за един
от проектите на НАСА. Като лекар и инженер по атомна физика, който се числи
към Службата за аерокосмически изследвания, ме препоръчаха за специфична
работа като супервайзер на VIAL*. През пролетта на 1964 г. две от тези
любопитни летящи машини, с които започнаха първите изпитания на бъдещото
прилуняване ро проекта Аполо, най-сетне пристигнаха в мястото, където бях
определен да работя: Центъра за изследване на полетите на НАСА в базата
Едуардс на ВВС, на 80 мили североизточно от Лос Анжелис. Всред тъжния пейзаж
в сърцето на пустинята Мохаве останах до края на 1964 г. когато приключиха с
успех предварителните изпитания.
Не трябва да повтарям, че всички изпитания, както и проектите на ВВС бяха
свръхсекретни. Влизането в зоната на базата, както и достъпа до опитите бяха
ограничени само за специално акредитирания персонал.
В течение на месеци живях заедно с други кандидати за астронавти, офицери,
учени и инженери, всички подчинени на т.нар. Top Secret Securrity Clearence *.
Тогава научих за Операция „Swivel “, понятие което може да се преведе като
въртушка, брънка, звено от верига на мисълта, на времето...
Когато приключих задачата си в базата Едуардс, в НАСА прецениха, че
трябва да се присъединя към центъра за космически полети „Маршал“. Моето
призвание винаги е било изследването, и по-точно в неизследвания свят на
унифицираната теория на елементарните частици. Но през онзи декември 1964 г.
грижите ми бяха други. Разходите на НАСА бяха започнали да летят главоломно
нагоре и центърът „Маршал“ работеше денонощно за да открие и внедри нови
системи или източници на енергия, които да поевтинят скъпите химически
батерии, използувани в проектите „Ик- сплорър“, „Меркюри“ и „Джемини“.
Седмица преди Коледа трябваше отново да летя служебно за базата Едуардс.
По време на обеда се запознах с новия шеф на проекта „Суивъл“, който се
представи като генерал Къртис, мъж ведър, душевно уравновесен, с брилянтен ум.
Той изслуша търпеливо подробните ми разсъждения и оплаквания относно
мисловното късогледство на някои високопоставени лица в НАСА. Неведнаж те
бяха отхвърляли предложенията ми да се заменят старите химически батерии с
атомни.
Генералът изглежда се заинтересува от някои подробности за тези нови
батерии и аз, признавам си „отприщих бента“, като го залях с порой от данни, все
около предимствата на Плутоний 238, Кюрий 244 и Прометий 147. Преди да
напусне масата, генералът ми зададе само един въпрос: „Желаете ли да работите с
мен?“
Благодаря на небесата, отговора ми беше „Да!“
По този начин през януари 1965 г. напуснах окончателно НАСА за да се
присъединя към експерименталната група на ВВС в базата Едуардс. Познавах
голяма част от учените и военните, които работеха усърдно по фантастичния
проект по време на етапа, предхождащ моята поява в тази база. Това
обстоятелство спомогна включването ми в Операция „Суивъл“ да се осъществи
лесно, бързо и цялостно.
В течение на първите няколко месеца, ролята ми се заключаваше в изследване
на проблема за спомагателна
система за осигуряване на енергия чрез атомната батерия 8КАР-9А*.
Към тази дата, проектът бе преодолял първите задължителни фази на
експериментиране. Това бе извършено при строга секретност в периода
1953-1963 г. Никога не можах да узная, а това не ме и интересуваше, кой или
кои бяха откривателите и изобретателите на тази фундаментална система, която
даде възможност да се замисли и организира подобно приключение. При някои
 от множеството ми беседи с генерал Къртис, той ми намекна, че в
първоначалния етап са взели участие учени-ветерани от проекта „Манхатън“,
осъществил атомната бомба. Сега обаче имало промяна в концепцията за
естеството на т.н. „елементарни частици“ и тя идва от Европа. Изглежда, че с
помощта на ЦРУ, ВВС на САЩ се получили пакет от документи от
западноевропейски произход, говорещи за рязък завой в интерпретирането на
квантовата физика.
Тъй като нямам намерение да се разпростирам върху въпроси от чисто
технически характер, ще отбележа само, че тази базова система, дала тласък на
операцията, съдържа в себе си откриването на една първична общност от
елементи, пренебрегвана досега от науката. Тя се оказа крайъгълен камък за
по-доброто разбиране на образуването на материята и Вселената. Тази
елементарна общност, наречена „суи- въл“ показва, че всички усилия на учените
да регистрират и
- класифицират новите елементарни частици не са нищо друго освен илюзия.
Причината, грижливо проверена от изследователите се оказва проста и
показателна. Суивълът има свойството да променя положението и ориентацията
на „хипотетичните си оси“, като по този начин се превръща в друг суивъл*.
Това откритие смая и обърка умерените изследователи, посветени в тези
трансформации и неумолимо ги повлече към значително по-различно виждане
върху пространството и космоса, към един по-обширен кръгозор за интимната
конфигурация на материята, както и върху традиционното схващане за теорията
на времето.
Така напр. пространството вече не можеше да се разглежда като една
непрекъсната скаларна величина във всички посоки. Откриването на суивъла
разрушава традиционните абстракции (нека така да наречем отвлечените некон-
кретни понятия), като „точка“, „права“ и „равнина“. Не те са истинските
съставки на вселената. Още учени като Гаус, Риман, Боли и Лобачевски бяха
доловили (колкото интуи- тивно, толкова и гениално), възможността да бъдат
преодо- ляни ограниченията на Евклидовата геометрия, като се разработи нова
геометрия, за N-измеримото пространство. Тук именно помощта на
математиката ни спасява от подводните камъни на мисловната ни представа за
тяло, което има повече от три измерения. Ние допускахме, представяхме си
Вселена, в която атомите, елементарните частици и т.н. формират галактики,
Млечния път, слънчеви системи, гравитационни и магнитни полета и други.
Обаче откриването и по-късното изпробване и потвърждаване на „суивъла“ ни
даде ново, по-различно виждане за Космоса.
Оказа се, че пространството не е нищо друго освен съвкупност от асоциирани
„ъглови фактори“, съставени от вериги, а веригите от „суивли“. Така Вселената
може да се представи не като една права, а като съвкупност от елементарни
общности. Благодарение на този нов подход, астрофи- зиците и математиците,
привлечени от генерал Къртис за проекта „Суивъл“, продължаваха да проверяват
със смайване, граничещо с уплаха, как в нашата позната вселена периодично се
регистрират кривини и вълнообразности. Те представяха един нов, неопределен
образ, много по-различен от досегашните ни представи.
 Не искам да се отклонявам от главната цел на този дневник, заради която
пиша тези редове. Вследствие на още по-интензивно и задълбочено изследване на
суивлите, в началото на 1960 г. една от програмните групи на проекта
материализира едно друго откритие, което според мен постави нова историческа
цел пред човечеството. Чрез технология, за която по никакъв начин не мога да
говоря, хипотетичните оси на елементарните общности бяха подложени на
инверсия по отношение на положението им. С други думи, те бяха разместени и
обърнати в друга посока. Резултатът бе потресаващ за всички участници в
проекта. Малкият прототип на апарата, върху който се експериментираше...
просто изчезна от погледа на изследователите, докато другите уреди
продължаваха да отбелязват неговото присъствие.
От момента на изчезването на прототипа, всички усилия се концентрираха в
усъвършенстване на процеса на инверси- ята на „осите“ на суивлите и в
овладяване на техниката. Когато ме за4ислиха към проекта, генералът ми обясни,
че с малко щастие, след няколко години ще бъдем в състояние да извършим
най-сензационните експериментални изследвания на новата теория за времето и
пространството.
Малко по-късно разбрах истинския обхват на неговите твърдения. Като
разширявахме нашите познания върху суивлите и като овладявахме апаратурата и
методиката на инверсията на материята, внезапно пред нашия екип се появи
привлекателна и смайваща действителност. „Отвъд“ нашите ограничени представи
за вселената, съществуват други вселени (тук думите не са достатъчни да бъдат
описани тези идеи, и този замисъл).
В поредица опити, екипа на генерал Къртис стигна до заключението, че
нашата вселена е безкрайност от непознати измерения. По математически път
стана възможно да се докаже наличие на десет такива измерения.
От тези десет измерения, три са осезаеми и ние ги възприемаме чрез нашите
сетива като даденост без доказателства. Четвъртото измерение, достъпно за
нашите сетива като нещо, което „тече“, „отминава“ е уникалното чувство или
усещане, което бихме могли да определим най-грубо като „стрела“ или „сетивна
ориентация за времето“.
В този поток от информация, пред нашите удивени очи се появи още едно
откритие, което един ден ще промени гледището ни за света, и което ние
нарекохме „вселена-близнак“*.
На новия ръководител на проекта, както и лично на мен направи впечатление
и буквално ни грабна новата концепция за „времето“. Като се манипулира с
хипотетичните оси на суивлите бе доказано, че тези общности от елементарни
частици не „чувстват“ и не „страдат“ от хода на времето. Те бяха самото време!
Дълги и трудоемки изследвания потвърдиха, че онова, което наричаме
„безкрайно малък интервал от време“, не е нищо друго освен една разлика в
ъгловата ориентация между два съвсем тясно свързани суивъла. Това беше едно
истински потресаващо събитие, един катаклизъм, който разрушава всички наши
досегашни възгледи за времето.
Не бе много трудно да се открие, че поради едно от тези чудеса на природата,
„осите“ на времето на всеки суивъл се насочват в една и съща посока за всеки
отделен миг, което съвсем по детски бихме могли да определим като „моето сега“.
Във всеки следващ миг обаче тези въображаеми „оси“ променят положението си и
създават достъп до различни „сега“. Същото се случва и с онези „сега“, които ние
очевидно наричаме „минало“. Потенциалът, скрит в разработваната технология,
ни караше да тръпнем, когато си представяхме великолепните възможности за
„хронопортиране“, т. е. за пътуване в бъдещето или в миналото.*
От този момент нататък (това беше през 1966 г.), проектът бе разделен на три
амбициозни програми. Те бяха тясно свързани помежду си и техните екипи се
трудеха усърдно да разработят експериментални модули, които биха позволили да
се пристъпи към изпитания на място в три съвсем различни направления.
На първо място това бе едно „пътуване“ в друго измерение вътре в нашата
галактика.*
Втората програма имаше за цел превръщането на суив- лите в „оси“ на
времето в посока „напред“. Конкретната задача бе заедно с летците изпитатели, да
се хронопортира цяла една лаборатория, заедно с астронавтите към нашето
непосредствено бъдеще.
Най-сетне третата програма бе да се хронопортира друг модул или летяща
лаборатория в миналото на нашата планета Земя.
Аз бях зачислен към третия проект, наречен „Троянски кон“, който премина
всички изпитания и бе завършен през 1973 г. За всичко това разказвам в първата
част на моя дневник.
И така, между 1966-69 г. нашият модул, наречен гальовно от екипа „люлката“,
поради външния си вид, претърпя различни модификации и. подобрения докато се
постигна обем и конфигурация, достатъчни за двама астронавти и за апаратурата.
Вниманието на малката група учени, които бяхме избрани за операция
„Троянски кон“, в течение на много месеци бе насочено към осъществяване на
система, позволяваща пълно, общо и сигурно манипулиране с „осите на времето“
на всички суивли, намиращи се в люлката, както ръчно, така и чрез електронната
автоматика.
Благодарение на сътрудничеството на „Бел Еърсистемс и Ко“ от Ниагара
фолс, същата фирма, която проектира и построи лунния модул за проекта
„АПОЛО“, ние разполагахме с лаборатория висока 10 фута с четири удължаеми
опори по 13 фута всяка и с общо тегло на модула 3000 фунта. *
За разлика от модула, предназначен за първата програма за пътуване в друго
измерение на галактиката, която операция бе наречена проект „Марко Поло“,
нашият не притежаваше система за препулсиране.* Операцията за инверсия на
всички елементарни частици от и в самата „люлка“, включително и геометричната
сфера на модула, неговите обитатели, газовете, течностите и т.н., които го
съставят, можеше да се извърши „на място“. Това ще рече, че обитаемия модул
със своите „крака“ не трябва да се мести от избраното положение. Нашият начин
на работа през всичките тези години в пустинята Мохаве по проекта за операция
„Троянски кон“ ни принуди да се насочим към изследване на геоложките породи,
нещо което бе изключително важно за експеримента. Отчетите и докладите на
геолозите за тази част от тектонската платформа на Северна Америка, характерна
с голямата си активност ни успокояваха относно състоянието на зоната. Тя не
беше претърпяла големи промени от епохата на Юрския период преди повече от
135 милиона години. Въпреки всичко и като допълнителна мярка автономността
на „люлката“ бе осигурена със спомагателен импулсен двигател с реактивна тяга.
Той беше копие на двигателя на „VIAL“, с какъвто бях работил през 1964 г.
Дженерал Елек- трик ни достави главния двигател, който беше турбинен,
струйно-ракетен тип SF-200-2V. Той бе монтиран вертикално и позволяваше
бързо и сигурно възходящо и низходящо движение.*
Тези изключителни мерки за сигурност разкриват нещо много важно. Докато
се подготвяше първото „Голямо пътешествие“ на проекта „Троянски кон“ ние се
стремяхме да се докоснем до топната орография* на терена, избран за „хро-
нопортация във времето“. Ако техническите доклади не бяха точни по отношение
на физическата и геоложката конфигурация на „контактната точка“, нашият
замисъл и инверсията на осите на времето на сиувлите можеха да имат
катастрофален резултат. Така например „люлката“, поставена на дадено място в
двадесети век, би могла да бъде разрушена, ако поради грешка „се появи“ във
вътрешността на планина, заемала в миналото това пространство, което днес
използуваме като „точка за контакт“.
Поради това, след безкрайни изчисления и проучвания, стигнахме до извода,
че с изключение на малък брой случаи, фазата на инверсията винаги трябва да се
осъществява във въздуха в стационарно, т.е. висящо, неподвижно състояние. Щом
веднъж е намерено мястото за контакт по електронен и визуален начин, „люлката“
може да се приземи меко и без риск за удар или дезинтеграция поради
пространствена несъвместимост.
Първите изпитания за полета на „люлката“, чиято екипировка за инверсия на
материята бе свалена поради съображения за сигурност, бяха успешно завършени
от вече починалия тогавашен шеф-пилот за изпитания от Центъра на НАСА в
базата Едуардс. Той ръководеше и взе участие през 1964-65 г. в повече от 24
експериментални полета на ВИАЛ. Той познаваше добре ракетните системи за
маневриране на модула за кацане на Луната и оценката му бе положителна.
Въпреки неугледния си вид, „Люлката“ отговаряше послуш- но и податливо на
подаваните команди.
През 1969 г. след стотина напълно задоволителни изпитания, комплексът от
екипаж и екипировка се спря на 800 фута (около 244 м) като най-подходяща
височина, за процедурите по инверсия на материята. Времето, необходимо за
излитане, издигане и стациониране преди фазата на инверсията, бе изчислено на 5
минути.
Най-сетне през есента на 1969 г. генералът даде зелена светлина и четиримата
астронавти, които оформяхме първия екипаж на „полета в миналото“, имахме
щастието да експериментираме общо шест „хронопортации“. Всички те
 бяха изпълнени по двойки в стационарна орбита на 800 фута височина в
пустинята Мохаве.
Ако се заема да опиша тези смайващи опити, значително ще се отклоня от
истинските ми намерения. Ето защо ще се въздържа да правя описания, тъй като
те са регистрирани в други отчети, и са на разположение на Службата за
специални изследвания на ВВС на САЩ, но за нещастие и на Агенцията за
разследване в областта на сигурността.
Ще си позволя да спомена, че тази твърде чувствителна система за настройка
на „осите на времето“ чрез суивлите, за програмиране на календарните дати от
страна на екипажа, се оказа забележително точна, благодарение на системата от
компютри*, която от самото начало имаше за задача да „следи“ суивлите и
най-вече, самите те да бъдат включени в системата за инверсия на материята.
Естествено, гигантските ни усилия едва ли щяха да ни донесат някаква полза,
ако разработената технология не би могла да изменя сноповете суивли и
по-специално „осите на времето“, като ги заставя да заемат нови ъгли. Поради
сложността на процеса, системата от компютри усъвършен- ствува
„преместването на осите“ и в края на краищата, грешката при хронопортирането
на модула бе по-малка от плюс-минус два часа от зададената дата.
Най-после настъпи големия ден. Генерал Къртис ни свика на спешно
съвещание.
Хората от Операция „Троянски кон“, под ръководството и координацията на
Къртис, разработиха близо дузина „пътешествия“, едно от друго по-пленяващи.
Логиката и чувството за ред не препоръчваха да се осъществява едновременно
повече от един проект. Трябваше да се избере един, без да се пренебрегват
останалите предложения. След продължителни обсъждания, учени и специалисти
единодушно се спряха на три момента от историята на човечеството. Това стана
на 10 март 1971 г.
Трите „момента“ бяха следните:
1. Март-април 30 година сл. Хр.в Палестина. По-точно, последните дни на
страданията и смъртта на Иисус от Назарет.
2.1478 година на остров Мадейра с цел да се провери дали
Христофор Колумб е могъл да получи информация от страна на някого, посетил
Новия свят, която да потвърди съществуването на новите земи, както и морските
пътища за достигането им.
3. Март 1861 г. в Съединените щати на Америка с цел да се изяснят точно
предхождащите войната между северните и южните щати събития, както и идеите
на току що избрания президент Ейбрахам Линкълн.
Всеки от трите проекта беше подготвен много внимателно до най-малките
подробности. Аз ръководех и защитавах втория проект. След проучване на много
извори и различни контакти с университетски експерти, стигнах до убеждението,
че Колумб не е първооткривател на американския континент и втория проект бе
прекрасната възможност да се узнае истината. Обаче както „пътешествието“ в
годините на Гражданската война, така и до португалския остров Мадейра
отпаднаха в полза на първия проект: хронопортиране на модула в 30-та година сл.
Хр.
 Въпреки естественото огорчение на защитниците на отхвърлените проекти,
всички съзнавахме, че равнището на риска бе чувствително по-ниско при едно
„пътешествие“ до Йерусалим във времето на Христос, отколкото по време на
войната между Севера и Юга, или при сложните обстоятелства на XV век. При
хронопортиране във времето на Линкълн, избраните астронавти можеха да се
изложат на физически опасности и нито генерал Къртис, нито останалите
участници в Операция „Троянски кон“ бяха готови да поставят на карта
сигурността на нашите хора. Що се отнася до „пътешествието“, предлагано от
мен, липсата на точна дата, когато Колумб би могъл да пристигне със своята
каравела на остров Мадейра, бе определяща за отхвърлянето на нашия проект.
Историческата ни справка, колкото и да беше добросъвестна, не ни осигуряваше
необходимата точност.*
Когато бе взето окончателното решение, всичките 61 участници в Операция
„Троянски кон“ насочиха усилията си да осъществят „изследването на миналото“,
което щеше да бъде нашето първо официално „пътешествие във времето“.
Не отричам, че след избирането ми от генерал Къртис като един от членовете
на екипажа на кораба за да бъда „хронопортиран“ във времето на Иисус от
Назарет, бях дълбоко развълнуван и неспокоен. Не отричам и радостта, която
изпитвах от възможността да участвувам в първата двойка изследователи на
отдавна минали времена. От друга страна, отговорността от толкова сложната
операция ме подтискаше и бяха необходими много дни за да достигна
необходимата вътрешна нагласа за да усвоя моите бъдещи задължения.
Не ми стана ясно защо ръководителят на проекта „Су- ивл“ ме избра като
участник в „Голямото пътешествие“. Много бе възможно да е надделяло онова,
което Къртис намекна в едно от многото събеседвания преди избора. Тогава той
спомена между другото, че естеството на изследването изисква присъствие на
човек, „скептичен в религиозно отношение“. За разлика от много други членове на
екипа, аз не принадлежах към никоя църква или религиозно движение, което се
дължеше на агностичния ми характер*. Поради научното и военното ми
образование, въпреки че винаги съм уважавал вярата и религиозните потребности
на другите, не чувствувах никаква въпрешна нужда да търся убежище или
въодушевяване в трансцедентни идеи.
Тогава нямах ни най-малка представа за онова, което ми готвеше съдбата. И
трябваше да призная и осъзная, че обективността бе едно от условията, може би
дори основно- то, за да бъде изпълнена онази мисия на поглед в историята с един
определен минимум от твърдост и точност, нещо така необходимо и
задължително за операцията ни.
Моята и на моя колега работа в онова „хронопортиране в 30 година“
изискваше да се възприеме и винаги уважава една норма на поведение, която се
превърна в златно правило за всички екипажи от операция „Троянски кон“:
изследователите нямаха право, дори заради собственото си оцеляване да
променят, да нарушават историческия ход на събитията, да внушават и влияят на
хората или социалните групи, както и на обстоятелствата или условията, които са
обект на техните наблюдения, или да се намесват в хода им. Всяко колебание при
приемането на това изискване бе достатъчна причина за мигновеното
отстраняване от групата на изследователите.
Този начин на поведение вече предполагаше абсолютна обективност от страна
на наблюдателите. Въпреки това генералът с характерното си благоразумие,
проницателност и мъдрост, предпочете в нашия случай обективността да бъде
подсилена с един вид „религиозна асептика“, т.е. с отсъствието на каквато и да
била възможност за влияние от религиозно естество.
Напълно е разбираемо, че едно такова могъщо средство, каквото е
управлението на „осите на времето“ на суивлите, би могло да бъде твърде опасно в
ръцете на; безскрупулни индивиди, които имат фанатично виждане за историята.
При първите шест инверсии на масата, извършени експериментално над
пустинята Мохаве, бе доказано, че хроно- портирането на кораба и на пилотите в
други далечни времена не уврежда физическото им естество, нито пък влияе върху
психическото им здраве или паметта на екипажа. По време на „скока във времето“,
изследователите бяха във всеки миг в съзнание и осъзнаваха собствената си
самоличност и принадлежност към епохата от която идват.
В групата обсъждахме, с цялата си отговорност и честност, възможните тежки
последици за отделна личност или общност от хора, ако се случи трагичното
обстоятелство, че в евентуален сблъсък с „Някой от миналото“ загине например
един от изследователите. Ако принципа „причина-след- ствие“ би отговарял на
действителността, то историческите резултати биха били гибелни. Затова в нашата
мисия, участниците можеха само да се стремят към наблюдаване и анализ на
фактите в избраната епоха. А това само по себе си не бе никак малко...
За наше щастие, отношенията на САЩ с държавата Израел бяха много добри,
особено по време и след Шестдневната война. За извършване на „Голямото
пътешествие“ първостепенно значение имаше обстоятелството, че „люлката“
можеше да се пренесена в Палестина и да се монтирана при самата „контактна“
точка, на която се бяхме спрели. И всичко това без да събуждаме подозрения.
Малко мога да разкажа за тези действия, отговорността за които лежеше
върху плещите на Къртис. Едва на края, когато оставаха два месеца до началото на
„обратното броене на времето“, най-приближените до ръководителя на
операцията узнахме за трудностите, създавани от твърдата позиция на
правителството на Голда Меир, както и за претенциите на ЦРУ за контрол върху
нашата операция.
Тихите битки в кабинетите с държавната бюрокрация преминаха без аз и
останалия персонал да узнаем нещо, тъй като всички бяхме заети в последната
фаза на подготовката. Сега съм безкрайно благодарен на Бога за това мое
неведение..,
В остатъка от 1971, както и почти през цялата 1972 г., начина на действие на
нашия център значително се промени. През тези почти две години, времето ми бе
разпределено между селцето Малула, Йерусалимския университет и базата
Едуардс.
Операция „Троянски кон“ съдържаше две пределно ясни и определени фази.
Първата, в която модулът „люлка“ се подлагаше на вече известния процес на
инверсия на масата, насочвайки „осите на времето“ на суивлите към деня, месеца
и годината, избрани и програмирани предварително. В тази първа фаза бе логично
моят колега и аз да бъдем на борда, докато „влезем“ в определената дата и
извършим окончателното кацане на контактната точка.
Втората и несъмнено по-рискованата и привлекателна фраза включваше
напускането на кораба от единия изследовател и смесването му с юдейското
население от онова време, превръщайки се в наблюдател и в изключителен
свидетел на последните дни от живота на Иисус Галилееца. Това беше моята
задача.
Тази мисия, за която не исках да мисля до настъпването на съответния
момент, ме задължи да премина трескаво обучение и подготовка в областта на
навиците, традициите и най-важното, езиците, използувани от населението през 30
година. Най-голямата част от тези 21 месеца посветих на изучаването на езика, на
който е говорил Христос: западно- арамейски или галилейски*. Като се позовавах
на текстовете на Щпиталер и неговия професор от мюнхенския университет
Бергщрасер, не беше трудно да открия трите единствени места на планетата,
където още се говори на западно- армейски: селцето Малула в планината
Антиливан и в двете днес изцяло ислямизирани селища в Сирия: Юбадин и
Бахаа*.
Макар че арабският език се беше смесил с езика на тези три селища,
фонетиката и морфологията на западноарамейс- кия диалект продължаваха да
бъдат основно арамейски.
Разполагах с подходящи документи, които ме представяха като антрополог и
изследовател на мъртви езици от Корнуелския университет. Те ми отвориха
вратите на Йеру- салимския: университет, където получих ценна помощ в моите
проучвания. Там търсех разликите между моите познания по
галилейско-арамейски, който език изучавах всред обикновените хора от
Антиливан, сравнявайки го с други извори, като напр. палестинския език Таргум и
литературния арамейски от Кумран.
Подготовката ми бе обогатена с основни познания по гръцки и еврейски,
който се говореха в Палестина по времето на Христос.
Обиколих много пъти „Светите места“. Съзнавах обаче, че това запознаване с
терена ще ми бъде почти безполезно в часа на истината. Не пожелах също така да
се задълбочавам прекалено в евангелските текстове, където се разказва за
страданията, смъртта и възкресението на Спасителя.
Поради очевидни причини, предпочетох с открит дух да се сблъскам с
фактите, без предварителни идеи и внушения. Щом като мое задължение бе да
наблюдавам, пренеса и предам истината за онова, което се бе случило през ония
дни, би било желателно да запазя моето гледище и позиция чисти и освободени от
предразсъдъци и предубеждения.
Когато в края на 1972 г. се завърнах в базата Едуардс, всички ме посрещнаха
със загрижени лица. Веднага узнах, а и Къртис го потвърди, че въпреки постъпките
от най-високо равнище, израелското правителство не разрешавало внасянето в
страната на „люлката“ и останалата научна апаратура. Беше логично от тяхна
страна да имат право да знаят целта на операция „Троянски кон“. От своя страна
обаче, ръководителят не смяташе за нужно да ги улесни в решаването на този
„проблем“.
Необходимостта от абсолютна сигурност правеше не
 възможно уведомяването на израелските власти за истинските цели на
операцията. Какво можехме да направим?
След този бурен декември, в който съдбата на „Голямото пътешествие“
висеше на косъм, Пентагонът, следвайки препоръките на Къртис, планира една
операция за прикритие, която накара израелците да се огънат. От 1959 година,
както Съветския Съюз, така и нашата страна развиваха секретните си програми за
шпионски спътници, предназначени за взаимно наблюдаване на военни обекти и
съоръжения, индустриални, селскостоцански, градски и други обекти. Тези
„летящи очи“ имаха приоритет като се започне още от т. нар. „спътници от трето
поколение“ от 1966 г. Но с четвъртото поколение спътници, Пентагонът в
сътрудничество със специализираните предприятия в областта на фотографията,
като напр. Кодак , ИТЕК Корпорейшън и Пъркинс-Елмър, бе осъществил
поставяне в орбита на новия модел спътник „БИГ БЪРД“. фотоапаратурата му
имаше такава разделителна способност, която позволяваше да фотографира от
височина 150 км заглавията на вестник, четен например от човек на Червения
площад в Москва. Въпреки резервираността на специалния отдел, отговарящ за
този тип информация, със седалище в самия Пентагон, някои характеристики на
„БИГ БЪРД“ бяха проникнали в разузнавателните служби на други страни.
Правителството на Голда Меир, многократно ни притискаше да му даваме
информация чрез веригата на наши спътници за движението на войските,
дислокацията на ракетни площадки, ново военно строителство и т.н. в арабските
страни.
Е добре, това беше нашия шанс.
От 1971 г. Пентагонът работеше върху новата конструкция на спътника „БИГ
БЪРД КН II“. С предварителното разрешение на генералния щаб на сухопътните
войски на САЩ и след лични срещи с президента Никсън и държавния секретар
Кисинджър, Къртис отново отлетя за Йерусалим. Този път той поднесе на
премиера Голда Меир и на легендарния военен министър Моше Даян,
„задоволително“ обяснение. В най-строга тайна, САЩ искаше да сътрудничи с
приятелски Израел, като монтира една станция-лаборато- рия за приемане на
фотографии от „БИГ БЪРД“. По този
6 Операция „Троянски кон“
начин израелците можеха да разполагат с бърза и точна система за контрол над
неприятеля. От своя страна, САЩ ще разполагат с нова стратегическа станция
което означаваше икономия на време и на съществена част от маневрите за
прибиране, веднъж на 15 дни, на осемте капсули, изхвърляни от „БИГ БЪРД“,
някъде около Хавайските острови. От военна гледна точка, операцията бе от голям
интерес за САЩ, които можеха да фотографират нестабилни райони по границите
на СССР с Иран и Афганистан и други зони в Пакистан и Персийския залив. В
новата израелска станция, можеха да се получават стотици негативи три минути
след прелитането им над съответните райони*.
Благодарение на тази тънка и частична лъжа, ген. Кър- тис и час от групата на
операция „Троянски кон“, получиха разрешение да кацнат на 1 януари 1973 г. в
Тел Авив. За да се избегнат подозренията, със съгласието на на Мосад
(израелската разузнавателна служба), ВВС на САЩ подготви един самолет
Джъмбоджет, без седалки, на който бяха натоварени 10 тона свръхсекретен
инструментариум. Пътническият самолет, който носеше за камуфлаж
отличителните знаци на израелската авиокомпания „Ел Ал“ свали група видимо
мирни туристи от САЩ. Беше 5 януари.
Но това, което никога не узнаха в Мосад бе, че в смесения товар за станцията
за наземно приемане на спътникови снимки беше и нашата „люлка“...
Планът на Къртис бе прост. Според внимателното проучване, направено във
Вашингтон от СИРВИС (Департамент за съобщенията, за информирането и
ранното оповестяване относно жизненоважни събития на разузнаването) със
сътрудничеството на Картографския департамент военното министерство на
Израел, установи, че инсталирането на мрежата за приемане на образци от „БИГ
БЪРД“ трябва да се извърши в срок от шест месеца от датата на пристигане на
материалите. Специалистите трябваше да изберат окончателно мястото. Те бяха се
спрели на три вероятни пункта: върха на Елеонската гора близо до Свещения град
Йерусалим, Височините на Голан, на границата със Сирия, и гранитните масиви на
Синай.
Съвсем преднамерено, генерал Къртис избра разположението на приемащата
станция да съвпадне с избрания пункт за контакт при „Голямото пътешествие“.
Много преди правителството на Голда Меир да създаде пречки на нашата
операция, специалистите ни бяха преценили, че Елеонската гора бе
най-подходящата зона за излитане и кацане на „люлката“. Нейната близост със
село Витанйя, както и с Йерусалим, я превръщаха в стратегическо място за
приземяване. Израелците проявиха определено учудване от избора на онзи хълм,
първата от трите алтернативни бази, но се съгласиха с нашите аргументи, че те все
още не са застраховани от сблъсъци със своите съседи, египтяните и сирийците.
Ако изберем Синай или Голан, риска станцията да бъде разрушена от авиацията на
неприятеля бе много голям.
Необходимо беше да се печели време и освен това израелците да бъдат
обучени в манипулиране с екипировката на станцията в широки граници на
сигурност и при изключване внезапна изненада.
Щом се намереше идеалното място за монтаж, контролите проверени и
местните специалисти инструктирани, тогава лабораторията влизаше в
оперативна фаза, разпределена между двете страни. Това предполагаше време
 повече /от достатъчно за „другата операция“.
Израелците възприемаха превъзходно своята мисия, съветите на
североамериканците и тясно сътрудничиха в транспортирането и охраняването на
екипировката.
Още от средата на 1972 г. специалистите на Операция „Троянски кон“ още от
средата на 1972 г. се съгласиха, че контактна точка „трябва да бъде малкия
площад, който се затваря от осмоъгълната джамия, наречена „Възнесение
Господне“. Висока стена обгражда тази светиня от времето на кръстоносните
походи и служи като преграда за любопитните погледи. Всичко беше предвидено
до най-незначителни подробности. Експериментът беше определен за 30 януари
1973 г. Моментът бе подходящ поради различни причини: монтажът на
приемната наземна станция за спътникови снимки започваше между 20 и 25
януари. Освен това, към тая дата имаше спад в потока от поклоннйци в Светите
места. Накрая групата искаше да отдаде почит на паметта на един
от най-големите мъже на човечеството: Махатма Ганди, починал на тази дата
преди 25 години.
Най-важната причина беше, че се нуждаехме от една седмица за монтажа и
изпробване на „люлката“. Генералът, преглеждайки проекта на лабораторията за
приемане на спътникова фотография, постави едно условие, разбрано и прието от
Голда Меир. Поради свръхсекретния характер на оптичните скенери, използвани
при монтажа, както и други електронни елементи, това ще се извършва
изключително и единствено от североамериканците. Сигурността и вътрешната
охрана на сателитно-приемната станция на този етап се осигуряваше от САЩ.
Външната защита и охрана беше задължение на Израел, с възможност да участвува
в проекта след приключването на монтажа. Това беше оправданието за да се
отстранят израелците от Операция „Троянски кон“, което ни позволяваше
комплексното развитие на предпочитаната от нас програма.
Предвидената за вторник, 30 януари, хронопортация беше ограничена в
рамките общо на 11 дни. Поради това, Операция „Троянски кон“ разполагаше с 3
седмици, за да издигне модула и да го изпита за готовността му да извърши
предвиденото „пътешествие“, както и не по-малко важното „завръщане“.
Дни преди групата североамерикански туристи да излетят от САЩ за Тел
Авив, Моше Даян беше разпоредил по съответен подходящ начин, неговите тайни
служби да проведат една мини-операция за прикритие, твърде важна за „заемането
на позиция“ вътре в споменатата джамия — някогашния храм „Възнесение
Господне“. Беше необходимо, нашите техници да могат да работят спокойно във
вътрешността на площада без да будят подозрение всред населението и още
по-малко в мюсулманите, отговарящи за култовите въпроси в този осмоъгълен
площад.
В онези дни, Организацията за освобождение на Палестина, както и тайните
служби на Египет (Мухабарат и Харбейях), заедно със съветски агенти, които бяха
в отлична връзка с тях и все още действуваха в Кайро, бяха разгърнали вълна от
тероризъм в Израел. Пощенските бомби бяха на мода и рядко имаше ден, в който
да не се открие или да не експлодира някоя бомба в Йерусалим, Тел Авив и на
други места в страната. В навечерието на старта на 29 януари, бяха получени 9
пощенски колета или пакети в различни учреждение и предприятия на Йерусалим.
Планът на Мосад беше задействуван още вечерта на 1 януари. Двойка млади
агенти, с вид на туристи забравили подозрителен куфар до оградната стена на
джамията „Възнесение Господне“. Мосад разбира се вдигнал тревога и
площадчето и осмоъгълника бяха опразнени от минувачи. През това време
специалистите търсели да обезвредят на място пакета-бомба, оставена от
предполагаемите терористи. Поради естеството на мястото и предварителна
уговорка с охраната на Светите места, този случай остана скрит от масмедиите.
Както бяха предвидили специалистите на Даян, експлозията причинила
незначителни щети на външните стени на джамията. Без съмнение, като рутинно
действие трябвало да се извърши инспекция на якостта на целия осмостен. С
легендата, че са от сапьорния дивизион във войската, агентите на Мосад,
„откриха“ и показаха плаки и радографии на основите на източното лице на
джамията, сериозно „засегнати“ от атентата. Това обърка хората от израелската
охрана и мюсулманите. Всичко беше предвидено от Мосад. Вицепрезидента на
Израел Игел Аллон направи необходимия жест пред разстроените арабски
духовници, като ги информира, че правителството ще поправи щетите като проява
на добра воля. Наближаващата еврейска Пасха и християнска страстна седмица
оправдаха чудната и необичайна бързина на правителството на Голда Меир да
предприеме енергично ремонта на паметника. Никой не подозираше, че под
своевременната и очевидно политическа маневра се криеше двойна цел.
Комедията даде отличен резултат. Макар че основите на джамията бяха
непокътнати, никой не се осмели да оспори докладите и снимките на
предполагаемите архитекти.
48 часа след експлозията, специална група, съставена от археолози и експерти
от Йерусалимския университет, Библейското и Археологично френско училище в
Свещения град и Музея за Античността в Аман, започнаха изкопни работи около
малката джамия, с одобрението на арабите. Наистина, никога не разбрахме, как
израелска тайна служба измисли да ангажира такава група за подобни
реставраторски работи. Понякога си мислехме, че дори и онези скромни и
прилежни археолози бяха хора на Мосад.
Когато Къртис и другите от операция „Троянски кон“ извършихме първата
инспекционна обиколка на площада на „Възнесението“, работниците бяха
направили изкопи до стените на джамията, издигайки насипи, край всяка страна на
осмоъгълника, в съответствие с размерите, предоставени им предварително от
вездесъщия Къртис, чрез армията на Даян. Площада, с диаметър 24 м, ограден с
каменен зид висок 3 м., се оказа достатъчен за нашите намерения и разбира се, за
монтирането на наземната приемна станция за сателитни образи.
От 7 януари, стъпаловидно, като използуваха внасянето и изнасянето на
материали, израелците и североамерикан- ците успяха да вкарат незабелязано
целия секретен материал и апаратура за двете дейности.
Една седмица по-късно, с логичния оптимизъм на Къртис, учените и военните,
всичко беше готово за монтажа на приемащата станция на „БИГ БЪРД“. Това
означаваше изпреварване на програмата със 7 дни.
На 15 януари, генерал Къртис съобщи на израелските военни власти, че
американците са готови да започнат работа по сглобяването на лабораторията и
като последица и съгласно договора, достъпът на персонал, който е неамери-
кански, е строго забранен. Израелците се оттеглиха извън ограниченото
пространство, поддържайки неутрален коридор за археолозите, чиято работа не
биваше да се отменя, под какъвто и да било претекст.
Ако арабите интуитивно се досетят, че реставрационните работи са параван,
зад който се крият военни цели, операция „Троянски кон“, заедно с лабораторията,
биха се оказали в доста компроментирано положение.
Групата реставратори продължи своята мисия в основите на стените на
осмоъгълника, докато ние разопаковахме багажа и се посветихме на трескава
работа по монтажа на „люлката“.
Но оптимизъмът на генерала и на екипажа изведнъж даде заден ход.
Пипалата на ЦРУ (никога не разбрехме как), бяха проникнали и подушили
съвместната израелскоамериканска операция. Дифънс Интелиджънс Ейджънси
(Агенцията за разузнаване на Отбраната) притисна Кисинджър да даде
информация за нашите цели и намерения. Последователните откази на Държавния
секретар създадоха силно напрежение между ЦРУ и онези кръгове в Пентагона,
които бяха в течение на мисията. Обстановката беше толкова неудържима, че
генерал Къртис бе повикан във Вашингтон, да успокои духовете и намери изход.
Междувременно, останалите участници в операцията продължиха да
изпълняват задълженията си, но със свити сърца заради близката и винаги опасна
сянка на Централното разузнавателно управление.
Този път ловкостта на генерала и умението му да намира изход не му
помогнаха. Директорът на ЦРУ, Ричард Хелмс не беше предразположен да
отстъпи. Пред тежестта на събитията и по предложение на Кисинджър,
президентът Никсън щеше да посъветва Хелмс да си подаде оставка като директор
на ЦРУ. За да се укрепи доверието към Пентагона, на 4 януари генерал
Александър Хейг, приятел и някогашен близък сътрудник на Къртис, беше
назначен като заместник-началник Генералния Щаб на сухопътните войски на
САЩ. Вестниците публикуваха оставката на директора на ЦРУ, с коментар за
дълбоки противоречия, свързани с наци- оналната сигурност между Хелмс и
Кисинджър. Тези журналисти не бяха далеч от истината, макар че никога не
узнаха причината за тази драстична хирургическа операция на най- високата
длъжност в ЦРУ и в Генералния щаб на Армията САЩ.
След приключване на случая, Къртис се завърна в Йерусалим,
присъединявайки се към подготовката на, без съмнение, най-голямото
приключение в Историята на човечеството.
На 25 януари 1973 г., „люлката“ беше внесена в центъра на главната барака.
Тя беше монтирана изцяло, с изключение на четирите опори. От съображения за
сигурност, те нямаше да бъдат сглобявани до момента на излитането. Едно
изкусно хидравлично приспособление, позволяваше отварянето на покривната
конструкция на импровизирания хангар, в който се разработваше нашата
операция. По този начин, според предвижданията ни, излитането на модула през
нощта на 30 януари, нямаше да представлява трудност.
 Предполагам, че читателят на този дневник ще се запита, как летателното
устройство като нашата „люлка“ ще се издигне над Елеонската гора без да бъде
забелязано от населението и израелската армия. Доста преди да се даде ход на
операцията, проектът „суивъл“ вече беше въвел на своите летящи модули
защитната система с инфрачервено излъчване. Това беше основно условие за
всички бъдещи системи и мисии. Нашата „люлка“ разполагаше с нещо, като
мембрана*, при това външна, която покриваше изцяло летателния модул и чийто
функции — освен ония които нямам право да описвам — бяха следните:
а/ Да екранира модула чрез щит или було от инфрачервено излъчване (над 700
нанометра). Този източник на инфрачервена светлина прави модула изцяло
невидим, като му позволява да маневрира където и да било, без да бъде забелязан.
Това бе крайно необходимо за нашите наблюдения, за да не навредим на
естествения ритъм на хората, които имахме намерение да изучаваме и
наблюдаваме.
б/ Да поглъща, без да отразява или връща, дециметрови- те вълни, използвани
в радарите. (В случая, заради израелските военни екрани, тези приспособления за
сигурност бяха настроени на дължината на вълните, използвани от тези радари:
1347 и 2402 мегахерца.) Тази процедура изключваше възможността модула да
бъде локализиран, докато се издига на 800 фута, идеалната координата за
инверсия.
в/ Мембраната, покриваща външната броня на „люлката“, с чийто дебелина
3,29 мм, трябваше да предизвика изкуствено нажежаване, което би отстранило
всякакъв зародиш на живот или микроб, полепнал по повърхността на кораба.
Тази предпазливост избягваше възможността за инверсия на микроорганизми.
Неволното пренасяне на такива организми в друго време би могло да причини
непредвидими последици от биологичен характер за историческия ход на
събитията.
Що се отнася до неизбежния рев на ракетния двигател „Джи-85“, който
трябваше да ни достави в неподвижна орбита, учените успяха да го намалят до
нивото на остро свирене, посредством мощни шумозаглушители.
Другият проблем, неразрешим до момента, беше грохота, предизвикван в
мига на инверсията на масата на „люлката“. За наше щастие, този трясък не се
различаваше от звука на изтребителите, преминаващи звуковата бариера, което
разрушаваше равновесието на въздушните молекули, давайки място на онова,
което на езика на летците се нарича звуков удар.*
Това бе ставало вече шест пъти в пустинята Мохаве по време на изпитанията.
Предстартовата треска насърдчава- ше нашия дух и ни даваше смелост. Къртис ни
внуши да се постараем, моят другар в „пътешествието“ и аз, да се отделим за два
дни от джамията, която някога е била християнския храм на кръстоносците —
„Възнесение Христово“. Нашите стъпки обаче винаги завършваха разходката ни
пред хангара.
Три дни преди началото на „Голямото пътешествие“, ръководителят на
операция „Троянски кон“ ни повика на последно съвещание, на което
преговорихме опорните линии и цели на операцията. Изглежда Къртис, бе
обхванат от безпокойство за нашата сигурност. И двамата знаехме задълженията
си, но настойчивостта на генерала ни поразтре- вожи. Какво можеше да крие от
нас шефът на проекта Суивъл? Месеци след завръщането ни от този експеримент,
моят „брат“ и аз разбрахме истинската причина за неговото притеснение...
Идеята да продължим и се спуснем в дълбините на времето на Иисус от
Назарет беше подготвена и преценена до най-малката подробност. Щом стъпим
отново на земята, в новото измерение, извършваме проверка на контролерите и
научната апаратура, както и ред други рутинни проверки. Моят „брат“, другар в
полета, когото от тук нататък ще наричам „Елисей“ — имаше задължението да
дежури в течение на единадесет дни пред командния пулт на „люлката“. Само в
случай на извънредни събития той можеше да напусне кораба. Моята роля
изискваше напускане на кораба, стъпване на земята, сближаване с Иисус, Учителя
от Гали- лея, когото трябваше да следвам и наблюдавам неотстъпно през цялото
време, когато това беше възможно.
Астронавтите-изследователи нямаха право да извършват промени в
продължителността на операцията. За да се избегне едно такова евентуално
намерение от тяхна страна, главния компютър на борда беше предварително
програмиран без възможност за удължаване или анулиране на операцията за
автоматично излитане и връщане на „осите“ на времето на суивъла към 7.00 часа
на 12 февруари 1973 г. В този момент всичко щеше да бъде подготвено на земята,
на площада пред джамията, за посрещан^ на модула и неговото бързо
демонтиране.
До приключване на операцията, хората на Къртис ще обявят за готов и втория
хангар, а монтажа на лабораторията за приемане на фотографии от „БИГ БЪРД“ за
завършен. Това би позволило бързата евакуация на имуществото на „Троянски
кон“ и последващия достъп на израелски персонал в хангарите.
Преди да приключи последното работно съвещание, Къртис ни намекна, че
Пентагонът, съгласувано с Кисин- джър, 24 до 36 ч. преди старта, ще направи така,
че вниманието на света да бъде съсредоточено много далеч от Йерусалим. По този
начин щяха да се подсилят мерките за сигурност по време на нашия скок към
първи век.
Наистина това, за което ни предупреди генералът, стана на 28 януари 1973 г.
След интензивни преговори от двете страни, САЩ и Виетнам подписаха в Париж
окончателното споразумение, което обещаваше да сложи край на трагична- та
война...
На 30 януари, Елисей и аз не излязохме от хангара. Целият ни ден премина
във вътрешността на „люлката“. Проверявахме екипировката. Моят колега
трябваше да се подложи на деликатна и последна операция: поместването на
малка сонда в ректалното черво, способна да събира фекалната маса. Този
материал, предварително третиран със завихрени води, при температура 38 С, ще
бъде изтеглен, по време на тези 11 дни на задължителен престой в модула,
посредством едно приспособление, прикрепено към бедрата. Следва разлагането
на фекалиите до основните химически елементи. Част от тях желатинизирани и
видоизменени до елементите кислород и водород, служат за синтезиране на
рециклираната вода, възстановена и отново върната в цикъла на впръскването.
Останалите елементи се превръщат в тиня и се изхвърлят навън като газ. В моя
случай това приспособление не беше препоръчително, тъй като нарушаваше
основните „норми за поведение“ на изследователите, работещи извън кораба, да
не носят никакъв реквизит от XX век, освен крайно необходим и винаги скрит от
възможни наблюдатели.
Разбира се трябваше да нося онова, което на жаргона на „Троянски кон“
наричахме „змийска кожа“. Изследователят покриваше голото си тяло със серия
от различни аерозоли, които го защитаваха, оформяйки изкуствен епидермис,
дебел почти милиметър, способен да опази жизненоважните зони от механична и
бактериологична агресия. Тази втора кожа можеше да прилепне цялостно и
навсякъде, но поради облеклото, което трябваше да нося, ръководителят на
проекта прецени, че тази прозрачна, крайно еластична и порьоз- на броня трябва
да се ограничи от гениталните органи до шията, където бяха. и трябваше да се
защитят двете сънни артерии.
Това защитно облекло беше много ефикасно и в недалечно бъдеще може да
има голямо приложение при аквалангис- ти и космонавти. То е издръжливо на
попадение от калибър 22 като противокуршумна жилетка, от разстояние 7 м,
допуска дишане на кожата и не пропуска през порите си химически и биологични
агенти.
Проектът „Суивъл“ беше въвел специално за операция „Марко Поло“, други
приспособления и устройства, които биха накарали хората от НАСА да се
изчервят от завист.
Очите и устата на изследователите, в други измерения на нашата галактика,
могат да бъдат защитени чрез оптична система, снабдена с газови лещи,
контролирани чрез компютър и позволяващи да се вижда, както в атмосферна
среда, която е агресивна и противопоказана за очите, така и в вакуума на
звездните пространства.
Ушите на астронавтите могат да носят направляващи капсули от акустичен
тип, твърде миниатюрни и задействувани от приемник на гравитационни вълни.
Тези приспособления служат за изпращане на къси съобщения между участниците
на експедиция, и както беше в нашия случай, за поддържане на постоянна връзка
помежду ни по време на единадесетдневната операция. Благодарение на тези
„кибритени главички“, скрити във вътрешността на ушната раковина, Елисей и аз
можехме да знаем всичко, един за друг, без да нося неудобна и подозрителна за
околните радиоапаратура. Освен това радиосеансите биха нарушили принципа за
стриктна чистота на изследванията.
Що се отнася до храната, в случаите на продължително отсъствие извън
модула, астронавтите са осигурени с двойна туба от различни концентрати на
храни във вид на желати- низирани капсулки, чийто обвивка е много тънка и
разтворима в слюнката. Същото се отнася и за течни храни с обикновена
концентрация.
Съществуваха и капсули с кислород и азот, разположени в носната кухина,
които бяха в състояние да превърнат издишвания въглероден двуокис в кислород
и въглерод. Последният от своя страна, след освобождаването на енергията, се
ползваше за затопляне на кожата на астронавта.
Макар че нашият модул притежаваше всичко това, те не бяха употребени,
като се изключи „змийската кожа“ и слуховата трансмисия чрез гравитационни
вълни. „Люлката“ беше запасена с вода и храна за двамата участници в
експедицията в течение на 14 дни. За мен, проблемът за храненето нямаше
изключителни усложнения. По време на тренировките ми, в предшествуващите
години бях усвоил режима на хранене на израйлтяните, както и на друговерците,
които съжителствуваха в онези времена с населението на Юдея. За тях аз бях
чужденец. Операция „Троянски кон“ ми беше създала легендата на гръцки
търговец на вина и дървесина. Подготвях се именно в тази насока: облекло,
навици, обичаи.
Знаех перфектно кои са, в този смисъл, моите ограничения. Разбира се, при
извънредни обстоятелства, винаги имах възможност да се завърна на кораба.
Единственото ми излизане извън хангара беше надвечер а онзи незабравим
вторник. Без да зная защо, обиколих покрай скелите на археолозите, които
продължаваха да работят по реставрацията на джамията и така проникнах във
вътрешността на осмоъгълника.
Беше странно. Там, сам пред три малки свещи, които осветяваха камъка, в
който — според поклонниците-католи- ци и тяхното благочестиво въображение
— се вижда все още следата на човешки крак, се запитах защо и поради какви
съображения Операция „Троянски кон“ беше избрала, именно този храм
„Възнесение Христово“, като наша отправна точка за онова, другото
„ВЪЗНЕСЕНИЕ“...?
Елисей и аз безмълвно прегърнахме Къртис и останалите колеги. Нямаше
много думи в това прощаване. Всички съзнавахме историческия момент, в който
вземахме участие и вероятните опасности, които може би ни дебнеха от другата
страна.
— До 12-ти февруари... — промърмори генералът с едва доловим
контрапункт на емоция в думите му...
— Успех! — прибавиха мъжете от наземния екип на „Троянски кон“.
В 23.00 часа по Гринуич „люлката“ започна да се издига към небосвода,
светнал от толкова звезди.
За тридесет секунди достигнахме височина 243 м, привеждайки модула на
стационарна орбита. Всички системи работеха според предвижданията.
Нашият кораб нямаше да пътува в космоса—така както бе предвидено за
експедицията на проекта „Марко Поло“ — и въпреки това, Елисей и аз носехме
космически костюми. Според инструкциите на операцията трябваше да
изпробваме, както съответствието им с процеса на инверсията на „осите“ на
суивлите, така и подобрената им издръжливост на най-високи ускорения.*
В 23.03 часа централният компютър беше задействувал по електронен път
системата за осова инверсия на частиците на равнището на атомно ядро, намиращи
се изцяло в
 „люлката“,както и онези намиращи се по повърхностния външен слой на
мембраната, тласкайки осите на времето на суивлите към ъглите, които
съответствуват на зададеното хронопортиране назад: 709 137 дни. С други думи
към датата 30 март 30-та година.
Десети от секундата след смяната на досегашната ни система, съответствуваща на
трите измерения, с новото време, както и в съответствие с по-късните обяснения на
хората от наземния екип на Операция „Троянски кон“ при нашето завръщане,
силна експлозия била чута над върха на Елеонската гора, съпроводена от радостта
на колегите и смущението на израелския персонал.
 ТРИДЕСЕТИ МАРТ, ЧЕТВЪРТЪК
Това беше мигът на върховно напрежение. Облечени в
космическите си скафандри, Елисей и аз отчетохме ускоряване на
пулса до 150 удара в минута. На екрана се появи надпис „23.03 часа и
22 секунди, четвъртък, 30 март, година 30“. Хронопортацията бе
извършена. Бяхме се върнали об- ратно във времето с 17 019 289 часа.
Постепенно възстановихме контрола върху сърдечната дейност.
Съсредоточихме се върху поддържане на статично равновесие в орбита
и обща проверка на системите. На пръв поглед като че ли нищо не бе се
променило. Източникът на външно инфрачервено излъчване
продължаваше да ни екранира и ни правеше невидими за земни
наблюдатели. Висото- мерите отчитаха ниски стойности: височина 243
м над терена, осцилация на модула — нула. По време на безкрайно
малкия интервал от време на инверсията, ядрената батерия
„SNAP-10A“ бе продължила да захранва — реактивната турбина ,,SF
200-2V“. Положението ни в пространството оставаше непроменено.
Като приключихме проверката на основните вериги, Елисей и аз
започнахме оглед на зоната.
Западно от нас се виждаше продълговато образование от
множество светлини. Въпреки часовете тренировки, вълнението ни
направи безмълвни. Радарите потвърдиха контура на едно
цивилизовано селище, състоящо се от множество ниски постройки,
както и от две значително по-високи сгради. Едната, доста по-обемиста
бе разположена с лице към изток, а другата се намираше на югозапад.
По късно разбрахме, че първата бе Храмът с цитаделата Антония, а
другата, във форма на правоъгълник бе двореца на Ирод Велики.
Въпреки пълния мрак, нашите предположения се оказаха точни.
Онези трепкащи жълти светлинки съответствува- ха на Свещения град
Йерусалим. Целостта на градското ядро бе защитена от крепостна
стена. Втора стена, подобна на първата, защитаваше жилищната зона
на населението и отделяше Йерусалим от неговата северна третина,
като започваше от западната фасада на Храма и стигаше до северните
стени на двореца на Ирод.
В посока изток-югоизток от нашия модул забелязахме други едва
мъждукащи светлинки, доста по-слаби от първите. Те бяха
разположени в полите на хълма, над който се намирахме в стационарна
орбита. Ние, разбира се, бяхме убедени, че това е Елеонската гора.
Апаратурата ни, работеща на дължината 740 мм излъчи първите
изображения на тези населени места, които не бяха ясни, за да бъдем
категорични. Предполагахме, че това бяха Витания й Витфагия.
След този първи „инструментален оглед“ на околността,
пристъпихме към изпълнение на следващата фаза на проекта: втората
инверсия, целяща ново поляризиране на осите на суивлите до
програмирания час, който трябваше да ни послужи като отправна
точка, т.е. като начало на координат- ната система на времето за
непосредственото ни приземяване на върха на Елеонската гора.
В 23.33 часа модулът се върна с още 15 часа назад във времето.
Независимо, че атомния генератор можеше да осигури поддържането
на стационарната орбита до разсъмване на следващия ден, 31 март, за
целите на изследването се препоръчваше тази промяна на ъглите на
времето за постигане на КОНТАКТА в 8 часа и 33 минути на 30 март
30-та година.
Не бих искал да изпреварвам събитията, очаквани за 31 март, но това
щеше да бъде денят на пристигането на Учителя във Витания на път за
Йерушалаим, както се произнася на староеврейски Йерусалим. Витания
се намира
 ше на около 4 км от Свещения град. Там живееше семейството на
Лазар или Елеазар. Ако всичко вървеше добре, аз би трябвало да бъда
там 24 часа по-рано от Учителя.
Как бих могъл да опиша онова зазоряване на 30 март от 30-та
година, което аз и моят брат посрещнахме реещи се над Елеонската
гора?
Раждащото се слънце бе угасило нощните огньове на Йерусалим,
като предлагаше на изумените ни очи едно безкрайно, подобно на
грозд множество от къщички, оцветени в бяло и охра, притиснати една
до друга, разделени от стотици кривуличащи улички. Върху тази
мозайка изпъкваше, впечатляващият с размерите и външния си вид
огромен бастион на юдаизма, една величествена правоъгълна цита-
дела, издигната в източната част на града. В нея се извисяваше Храмът,
построен от Ирод Велики, с огромни колони, просторен площад и
предверия. Колко е бил прав историкът Йосиф фл&вий, описвайки
блестящия купол като „светилище, сияещо като планина, покрита със
сняг“.
От север към юг, покрай източната стена на Йерусалим се виеше
сухото и начупено корито на едно пороище, за което предположихме,
че е Кидронската долина. Тя минаваше покрай самите основи на
градската крепост.
Далеч на хоризонта в посока изток-югоизток се виждаха смътно
очертанията на котловината на Мъртво море, покрита с мъгла. Синята
му повърхност едва отразяваше светлината, като едно крехко чудо на
природата, появило се сред пясъците на Юдейската пустиня. Още по
нататък, в далечината се открояваха синкаво-зелените предпланини на
Моав.
Вече доста поразведрени, Елисей и аз забелязахме да блести в
югозападния край на стените на Свещения град малък правоъгълник с
кафеникави води. Според нашата карта, това трябваше да е басейна
„Силое“. Малко по на юг, в същата посока, един скат до крепостната
стена завършваше косо в коритото на Кидрон. В тази местност,
известна като Сухата земя на Хакердам, щеше да загине трагично и
зловещо друга една известна личност — Юда Искариот.
Успоредно на голямата източна стена на Йерусалим, точно под нас
се простираше възвишение покрито с маслинови насаждения.

7 Операция „Троянски кон"

 Първите ни проверки с ехосондата потвърдиха наличието на
варовик на значително разстояние около Йерусалим. Апаратурата ни за
спектографски анализ потвърди изобилието на растителност в един
пояс от около 16.5 км. Цялата северна и североизточна зона
изобилствуваше със зеленчукови и овощни градини. На юг и югоизток
в склоновете на планината преобладаваха маслинови насаждения, но се
виждаха и много лозя. Те растяха предимно по западната страна на
хълма, който се спускаше към долината на Кидрон, но още повече бяха
лозите по възвишенията и равнината на юг от храма.
Като любопитна подробност, в посока югозападно от селището
Еребинтон, уредите определиха обширни насаждения от нахут.
Прашен път се виеше по източните склонове на Елеон- ската гора
и свързваше Витания и Витфагия със Свещения град. Край тези селища
имаше изобилие от смокини и финикови палми. Онова, което
привличаше вниманието ни всред този щедър рай от градини и
насаждения беше сухото корито на Кидрон и по-точно тънката
червеникава струйка на един ручей, който криволичеше в долината и
се разливаше под крепостните стени близо до купола на Храма. (По
време на едно от моите посещения в Светия град имах възможността
да разбера загадката на тази „червена вода“. Но за това, когато му
дойде времето).
Преди да започнем операцията за окончателното приземяване на
върха на Елеонската гора, моят колега и аз трябваше да приключим с
топографските измервания. Гово- ря напълно откровено, но някои от
тях далеч надминаха и най-смелите ни предположения, като поставиха
на истинско изпитание възможностите ни за възприятие.
Като пример ще дам размерите на Храма, чиито величини бяха
най-малкото необичайни за съвременните ни представи. Този
правоъгълник заемаше малко повече от една пета от оградената
територия на Свещения град. На свой ред той също бе ограден от яки
стени с височина 50 метра*.
Северната му фасада, чиито западен край завършваше с прочутата
вътрешна цитадела Антония, едно чисто отбранително съоръжение с
бастион, дълга 300 метра, фасадата на Храма, обърната към Елеонската
гора, цялата в бял мрамор, достигаше 391 м. Западната стена имаше
същите размери, докато южната, която затваряше двора, беше дълга
243.5 метра. От височината, на която се намираше нашия модул,
различихме две широки врати. Това бяха така наречените Двойна и
Тройна врата.
Що се отнася до Храма построен от Ирод Велики, който се
издигаше в центъра на този правоъгълник, уредите показваха 175.8
метра дължина и 127 метра ширина.
 Цитаделата Антония беше резиденция на Пълномощника на
римския Цезар и бе построена на 695 м над морското равнище. Тя
беше втората по великолепие постройка с размери 137 на 116 метра,
защитена по фланговете си с кули в четирите ъгли, високи по 31 метра
всяка.
В западната, най-висока част на града, на кота 775 м над морското
равнище, Ирод Велики беше издигнал своята крепост-резиденция.
Дворецът и градините на владетеля заемаха пространство 274 на 91
метра и се допираха до западната стена на Свещения град. Палатът се
извисяваше над останалите постройки с трите си Великолепни
заострени кули с височина съответно 36, 27 и 23 метра*.
От северното крило на двореца, така както нашите радари бяха
засекли през изтеклата нощ, започваше друга крепостна стена, която се
виеше през града и завършваше до западната фасада на цитаделата
Антония и по този начин разделяше Светия град на два сектора.
В онази епоха, размерите на Йерусалим бяха следните: максимална
дължина от цитаделата Антония до южния край — 1232 м. В
югозападния ъгъл до басейна Силое измерихме най-ниската кота на
терена 660 м над морското равнище.
Ширината на Светия град, измерена от външната западна стена на
двореца на Ирод източната стена на Храма — 882.5 м.
Крепостната стена, която пазеше Светия град се издигаше на 75 м
над долината. Коритото на Кидрон имаше денивелация от 680 м край Г
етсиманската градина, разположена в западните поли на Елеонската
гора до 620 м в най- ниската си част срещу Хакелдама и носа, който се
оформяше от южната стена.
Компютърът изчисли обиколката на стената на 3972 м.
Вътрешната стена, която криволичеше между къщите и разделяше
Свещения град на два различни града, както по- късно можах сам да се
уверя, имаше дължина 482 м.
Елеонската гора имаше два върха: единият с 740 м срещу басейна
Силое, т.е. южно от града и другият, по-висок — 817 м срещу Храма.
Гетсиманската градина имаше по-малка височина. Отстоянието и до
източната фасада на Храма бе 226 м.
Елеонската гора се издигаше над купола на Храма само с 60 м, а
над морското равнище с 818 м. Тези данни, заедно с показанията на
останалите уреди за наличие на плоска скална площадка, на върха,
скрита сред маслиновите насаждения доведе до решението ни да се
приземим на варовиковата площадка, свободна от насаждения.
В 10.15 ча:са летателният апарат кацна на върха. При първия опит
за опипване на терена, четирите телескопични опори потънаха леко
между камъните, тук таме покрити с почва. Най-сетне модулът се
стабилизира и ние спряхме главния двигател.
Приземяването не би могло да се забележи от жителите на
Йерусалим или неговите околности. Все пак внимателен наблюдател,
който случайно би бил близо до точката на приземяването, би могъл да
забележи вихрушката от прах и пръст, образувана от отразената
реактивна струя и да чуе острото свирене на турбината. За наше
щастие, прахът се разнесе за по-малко от минута.
Въпреки това, Елисей и аз останахме нащрек почти половин час.
Следяхме за евентуално инфрачервено излъчване от човешкото тяло
върху нашия екран. Ако някое живо същество би се опитало да
проникне в полето на сигурност за модула, което бе определено с
радиус от 50 метра, ние щяхме да го видим. В случай на предполагаемо
„нападение“, разбира се съвсем хипотетично, дежурният пилот, а такъв
винаги оставаше на пулта в „люлката“, щеше да задействува
гравитационната защита, разположена във външната мембрана на
корпуса. Тя създаваше една полусфера от гравитационни вълни с
радиус от 10 м. Неволният натрапник или заблудено животно,
опитващи се да прекосят невидимата бариера, биха изпитали
чувството, че се сблъскват с ураганен вятър. Както вече имах случай да
кажа, никой от експедицията ни нямаше право да убива когото и да
било от членовете на обществото, в което се провеждаше изследването,
както в бъдещето, така и в миналото.
Беше вече 11 часа. След проверка на външната температура (11.6
градуса по Целзий), относителната влажност (57%), посоката на вятъра
(лек бриз от североизток) и другите величини от биологичен характер,
започнах приготовленията си за излизане навън.
Междувременно Елисей продължаваше да наблюдава близката
околност. Аз се съблякох и освободих от всичко чуждо на епохата:
ръчен часовник, верижка с метална плочка за идентифициране,
задължителна за ВВС, златната халка, която винаги носех на
безименния пръст на лявата ръка.
Проверих тялото си. Подложих на пулверизация, чрез съответната
бутилка, част от тялото до брадата, корема, гърба, половите органи,
шията, тила и гърба, обличайки се, по този начин в защитна обвивка,
наречена по-рано с термина „змийска кожа“. Както вече имах
възможност да отбележа, този втори епидермис беше фина ципа, чийто
субстанция бе съставена на основата на смес от колоиден разтвор на
силиций с „Волатил“. Тази течност, напръскана върху кожата, изпарява
бързо разтворителя си, оставяйки като покритие порьозен филм с
антиелектростатичен характер. Нейният цвят можеше да бъде
всякакъв, според мисията, включително и да има кодов цвят за работа в
група. Аз предпочетох абсолютно прозрачния епидермис.
 Операция „Троянски кон“ беше проучила много внимателно
реквизита на епохата, в която отивах, всичко онова, което щях да нося
и ползвам през онези единадесет дни. Заради езиковите ми познания
трябваше да се представя и да бъда приет като честен и добросъвестен
гръцки търговец. Експертите на проекта ми бяха приготвили два ката
дрехи: къса пола — тъмно-кафяв фалделин, скромна туника, пояс,
изплетен от египетско влакно, наметало, неудобно за носене, но удобно
да се увие тялото или да се носи окачено на лявото рамо, като ролка.
Сред моите одежди имаше и шламис или шамия, покривало за
глава, което за малко да изгубя в определен момент на моите
изследвания. Този шламис беше изработен на ръка, от овча вълна,
произхождаща от планините на Юдея, какъвто беше произхода на
туниката ми, боядисана докато се постигне небесно-сивкав тон,
характерен и харесван в онази епоха.
За изработване на двете ми туники, НАСА се възползува от
услугите на двама потомствени тъкачи сирийци, наследници на стария
търговски център на Палмира, които и досега изработваха ленените
тъкани, както едно време.
Проекта предвиждаше евентуална повреда, прекъсване или
екраниране на слуховата трансмисия между мен и модула, чието
приспособление беше скрито в дясното ми ухо*. По нареждане на
генерал Къртис носех и една шнола, скрита в моя шламис. Тя беше
дълга 5 см, направена от бронз в старинен стил и служеше да защипвам
моя фалиум, сиреч наметката върху дясното ми рамо. Тя имаше, обаче
и втора функция: скриваше един микропредавател с възможности за
излъчване на къси разстояния, с продължителност на
електромагнитните импулси 0,0001385 сек. за всеки от тях. По този
начин връзката ми с „люлката“ беше двойно осигурена.
Що се отнася до обувките ми, бях осигурен с два чифта сандали.
Подметките им бяха изплетени от халфа (вид тръстиково влакно.
Изработката бе извършена в Турция. В подметката, по-точно в
кантовете на всяка една от тях беше внимателно промушена кожена,
укрепваща лента. Длъжен съм да добавя още, че те бяха насмолени,
както се е правело някога и че бяха удобни. Всяка лента от телешка
кожа, дълга 50 см позволяваше тази селска обувка да се закрепи с
желаната хлабина и да се омотае четири пъти около глезена на крака.
Месец преди излитането ми, за да улесня ежедневието си през
11-те дни на експедицията, си пуснах брада. Докато се обличах в
дрехите на епохата и с тази брада, нещо отпуши доброто настроение на
Елисей, и той ме засипа с шеги и вицове, в тези последни минути преди
излизането ми от „люлката“. Това ме поразвлече и като резултат можах
да се поотпусна малко, да забравя за миг, къде съм, в кое време живея и
какво ми готвеше съдбата?
Следвайки обичаите на Палестина от онези времена, окачих една
кожена торбичка на пояса си, в която носех пари
— една римска ливра самородно злато, на дребни късове*. Очевидно,
беше много трудно да намерим монети с официален за онова време
курс. Затова те бяха заместени със злато на люспи и зърна,
произхождащо от най-старите рудни жили на Тарсис, предпланините
на Иберийската верига при Лае Каморас. Според историците, златото
нямаше да бъде трудно да се обмени за сребърни денарии или дребни
пари, каквито са били сестрециите и асовете.
За пореден път Елисей уточни системата за свръзка, като използва
първоначалната полоса за приемане на разстояние от 1500 до 5000 м.
Преди приземяването бяхме измерили разстоянието между Витания и
Свещения град — следвайки обиколния път на източния склон на
Елеонската гора — 2275 м.
Според сценария на операцията в онези дни, моето придвижване
беше ограничено между двете населени места: Вита- ния-Йерусалим,
заедно с малкото селище Витфагия, близо до селото на Лазар.
Вероятно поради тази причина, максимал- ното ми отдалечаване от
модула никога не трябваше да бъде по-голямо от 3000 м, по права
линия. Така, избраният обхват за приемане и предаване беше
по-ефикасен.
В 12 ч. по обед, след една братска прегръдка, моят приятел отвори
изходния люк, задействува стълбата за спускане и аз стъпих на земята.
Първата ми грижа беше да не се загубя, движейки се без ориентир из
това непознато място в планината. Обедното слънце беше в зенита си.
Направих първите си крачки извън кораба, като се насочих към
маслиновата горичка. Тя се спускаше на юг. Изведнъж, нещо
неопределено и необяснимо ме впечатли. Едва тогава си дадох сметка
за огромната тишина, която ме заобикаляше. Тя едва се нарушаваше от
трептенето на,крилцата на водните кончета. Спрях се. Уверих се, че
съм сам. Повиках Елисей за първа директна, слухова връзка. Бях на 30
метра от него. Думите на брат ми прозвучаха ясно и силно в ухото ми:
 — Много е възможно причината за тази тишина да е нашето
присъствие. Въпреки екранирането на „люлката“, някои гризачи може
да се усетили нашите излъчвания, — спокойно се аргументира Елисей.
Малко по спокоен, продължих да търся запомнящи се ориентири,
ако се наложи прибързано, непрограмирано завръщане на кораба.
Въпреки всичко, микропредавателят в шнолата действуваше,
независимо и успоредно, като радио- фар във всички посоки.
Сигналите на свръхвисока честота правеха възможно поне един от
радарите на модула да ме засече, приемайки ехото на пресекулки, в
радиус от 50 мили. Аз, от своя страна нямах право да търся кораба,
като използвам апаратура от моето време. За мен той също беше
невидим след екранирането му.
Естеството на моята мисия убеди ръководителите на операцията и
главно генерал Къртис да се откажат от идеята, да добавят към моя
реквизит още нещо съвременно, една миниатюрна 75 мегахерцова
апаратура. При нужда тя можеше да ме заведе обратно до „люлката“ на
30 м при пълен мрц^. Влизайки в тази зона, Елисей щеше да ме води
посредством слуховия трансмисер. Така че единственото, което носех
от моя свят беше този микропредавател.
Благодаря на Бога, че контактната зона беше на най- високата
точка на хълма. Ако добавим и наличието на камениста и здрава почва,
това я правеше незаменима площадка за кацане и излитане на нашия
кораб, независимо дали се намирахме в западния дял, откъм Кидрон
или на източния, откъм Витания, какъвто беше нашия случай.
Огледах внимателно новите си дрехи и с предпазлива стъпка
навлязох в маслинените насаждения. Вдясно, между клоните, разпозна
златния купол на Храма и част от стените на крепостта. Въпреки
желанието ми да се приближа до западния склон на Елеонската гора,
както я наричаха юдеите, за да изпитам насладата от неповторимия
пейзаж на Свещения град, ограничих се и започнах да изпълнявам
предписаното по сценария спускане на юг, търсейки пътя за Витания,
както го бяхме засекли отгоре преди приземяването ни.
Изведнъж, навеждайки се под един клон, забелязах с учудване
прекалено чистите си сандали, твърде подозрителни за краката на един
пешеходец, чужденец и търговец. Седнах до корените на едно дърво,
взех шепа рохкава пръст, охра на цвят и започнах да търкам и
състарявам каишките и подметките си.
Неочакваното ми спиране беше регистрирано от модула. Елисей
реагира веднага:
— Имаш ли проблеми, Язон?
Тук трябва да направя отново едно отклонение. Извън кораба това
беше моят военен псевдоним и радио-позивна. Името „Язон“ — личен
индикатив, както за повикване, така и за представяне пред местното
население, беше възприето от операцията в чест на елинския герой от
Тесалия и Беотия, водач на легендарната експедиция на Аргонавтите,
търсещи златното руно. Според песните на елинския поет Аполоний от
остров Родос, потвърдено по-късно от поета Валерий Фрак, автор на
латинския вариант, възприех това име и с него щях да се представям
пред юдеите, римляните и всички, с които щях да бъда в допир. Бях на
ясно, че не съм изработен от материала за герои, а моята мисия в
„Троянския кон“ не беше търсене на Златното руно, за което беше
вложил толкова сили добрият Язон.
След като обясних на Елисей проблема със сандалите, продължих
да крача, очаквайки първата ми среща с жителите от тази зона.
Повървях малко повече от 300 крачки и напуснах маслиновата
гора. Пред мен се простираше голяма ливада, засенчена от два огромни
кедъра, високи почти 40 метра.
Сърцето ми затуптя силно. Под кедровата сянка бяха опънати
четири големи шатри. В течение на секунди обмислях, как да
реагирам? Останах си така притихнал. Под бризента на шатрите
цареше оживление.
Притиснах дясното си ухо. Елисей се обади веднага:
— Какво става?
— Първият човешки контакт е предстоящ... Те са пред очите ми...
Приличат ми на търговци... Четири огромни палатки от бризент...
Виждам стадо овце пред и около шатрите.
Елисей направи светкавична консултация с главния компютър в
неговата историко-документална памет. Продиктува ми всичко,
появило се на екрана:
— „Санта Клаус“* потвърждава, че според Книгата на Скръбта
(Р.2,5 върху 2,2/44а 2), равинът-писател Тасранит (IV 8,69а 36
/IV/1,191) ни съобщава: в този край, на южните поли на Елеонската
гора, т.е. където си ти сега, по традиция се издигали шатри, където се
продавало необходимото за жертвоприношенията на Пречистването в
Храма. Според тези данни под единия от кедрите, трябва да видиш и
пазара на гълъби и птици за същия обред. Месечно са продавани над
600 гълъба. „Санта Клаус“ предоставя също така един текст на Йосиф
флавий (Юдейските войни , V.12,2/505), в който се описва една стена,
построена от Тит Веспасиан, когато е обсаждал Йерусалим. Тя
достигала до Елеонската гора и затваряла достъпа опирайки в една
скала наречена „гълъбарника“. Много е възможно да срещнеш наоколо
гълъбарници, изкопани в скалите...
— Прието^ Благодаря. Отивам при тях.
— Момент, Язон. На екрана излезе нова информация. Може да ти
е от полза. Според равина-писател Менахот (87а), тези жертвени овни
идват от Моав, агнетата от Хеб- рон, телета от Сарон, а гълъбите — от
Царската планина Юдея. Едрия рогат добитък идва от крайморските
низини, разбирай Яфа и Лида. Част от животните за клане, може би
овните, идват от Трансйордания. Второ, основни езици на тържището
са: арамейски, сирийски и отчасти малко гръцки.
— 0'Кей.
— На слука!
Тръгнах към шатрите. Възбудата ми растеше. Това можеше да
бъде първата ми възможност, както за контакт на живо, така и да
практикувам арамейски и гръцки. Колко време се готвех за този миг!
Минах между палатките. Усетих неописуемата смесица от
миризми от различен произход: овни, агнета, дим и прегорял при
готвенето зехтин. Три от шатрите бяха пригодени за кошари. Под
навеса имаше повече от 150 агнета шилета и овни. В четвъртата бяха
подредени големи съдове със зехтин и чували с брашно. Вътре се
намираше голяма група мъже. Те носеха широки туники в различни
цветове: червено, синьо и бяло. Бяха насядали в кръг върху наметалата
си. Близо до тях, извън сянката на навеса, различни жени, почти всички
в дълги резедави туники, се трудеха усърдно около огПището. До тях
множество полуголи деца с остригани глави, помагаха в приготвянето
на общия обяд. В една тенджера, с размерите на казан, нещо кипеше
върху огъня. Тя беше поставена върху обръч с три железни крака,
силно опушени, както и самата тенджера, със сажди. Млади момичета,
с покрити с бяло було лица и диадеми на ивици върху челото,
застанали на колене до правоъгълни камъни, мелеха зърното, като
допълваха с шепи конусувидната вдлъбнатина. След това девойчетата
хващаха горния камък и го въртяха по конуса. Една от жените
пресяваше със сито смляното зърно. Ситното брашно изсипваше в
нарочен леген, а по- едрото, което оставаше в ситото, връщаше върху
мелничния камък. Застанах възхитен и погълнат от тази пасторална
гледка, като пред картина на ренесансов майстор.
Щом ме забелязаха, хората спряха работа и се спогледаха, като
размениха няколко думи, които не успях да доловя. Един от тях стана и
се приближи към мен.
Търговецът, вероятно това бе най-възрастният от тях, ми посочи
стадото и ме запита дали искам някое агне за наближаващата Пасха.
Говорейки, той показа развалените си от кариес зъби.
Усмихнах му се и на същия простонароден арамейски, на който се
обърна към мен, му обясних, че съм чужденец и минавам на път за
Витания. Досещайки се, както по акцента, така и по облеклото, че
наистина съм честен търговец, старейшината с гримаса на недоволство,
че е станал прав заради един езичник, направи полукръг и се върна при
останалите.*
Елементарното чувство на предвидливост ме застави да се
отдалеча от това място, спускайки се надолу, като търсех стария път.
Когато пресичах пътеката срещу втория кедър- столетник, погледнах
петата палатка, опъната до него, под която имаше наредени множество
клетки, кафези с гълъби, едва се сдържах да не спра. Моето
самочувствие беше се укрепило след опита ми да се разбера
старейшината. Не исках обаче да изкушавам повече съдбата.
Слънцето продължаваше да бърза на запад, скъсявайки моето
време в онзи четвъртък, 30 март, 30 година. Трябваше да побързам и да
влеза във Витания навреме. В 18.22 часа, залезът поставяше финалната
си точка на понятието ден в разбирането на тогавашните юдейци.
Започваше нощта. Към този момент, трябваше да съм преодолял
всичко и да съм вече осъществил контакта със семейството на Лазар, за
да ме завари Той там.
Ускорих хода си. Скоро се отзовах пред малък насип. Там
завършваше склона на Елеонската гора.
Пред мен беше пътя, който свързваше Йерусалим с Йерихон, през
Витания. От импровизираната си наблюдателница виждах групи
пешеходци, движещи се в едната или другата посока. Бяха поклонници,
които вървяха всеки към мястото на нощувката си. Едните си я бяха
осигурили в Свещения град, а другите бързаха да напуснат стените на
крепостта, преди да затворят вратите, като се насочваха към своите
биваци. Пътят, прашен, многолюден и в двете посоки, се губеше в
хоризонта. Покрай него от двете му страни се простираха пъстрите
палатки, кръглите шатри и импровизираните сенници на поклонниците.
Свързах се с „люлката“ и съобщих, че тръгвам по пътя на изток, в
посока обратна на Йерусалим.
Бързо ми стана ясно, че в своето мнозинство тези хора бяха
галилейци, пристигащи на групи, движещи се в керван. Според един
много стар обичай, те лагеруваха на изток от Светия град. Празникът
„Песах“ — един от най-тържестве- ните през тази година — събираше
в Йерусалим стотици хиляди поклонници от различните провинции на
Юдея, както и чужденци. И още повече, в онази тридесета година,
когато тържествеността щеше да бъде двойна по важност — Пасхата
съвпадаше със събота*.
Местата за преспиване в Йерусалим, вероятно са били
недостатъчни и за поклонниците е било трудно да се подслонят.
Всичко бе завършило с това, че се бяха разположили на лагер в
околностите.
Между палатките и навесите можеха да се видят десетки жени и
деца, заети в разговори или в подреждане на леките пъстроцветни
шатри от кожа, плат или брезент. Въпреки че не бяха задължени да
вземат участие в празника, еврейските семейства отиваха там, където
ги призоваваха мъжете им. И те оставаха там, дни и нощи, преди
изпълнението на свещените обреди на приношението, както и за
пасхалната вечеря.
Докато крачех между навалицата от весели поклонници, сред това
разноцветно, шумноговорещо множество, започнах да усещам, по
интуиция как щеше да изглежда триумфал- ното влизане на Иисус
Назарянина в първите часове на неделния следобед в Йерусалим...
Никой от лагеруващите или от онези, които срещах не прояви ни
най-малко учудване, когато ме виждаха. Това ме задоволяваше.
Безпокойството ми нарасна, когато забелязах в далечината на
прашния път група конници от римския гарнизон на Йерусалим. Те се
връщаха в своята казарма, бастиона „Антония“. Като първа предпазна
мярка се отклоних от пътя и седнах встрани до една палатка, за да „си
отпочина“ малко. Вдигнах ръка към дясното си ухо и тихичко съобщих
на Елисей за приближаването на римския патрул.
Моят брат първо се посъветва с компютъра и веднага ми
предостави данни за окупационния легион:
— Вероятно това е една малка воинска единица, т.е. една турма
съставена от 33 конника. Легионът, базиран в Цеза- рея, разполага с
5600 войници, от които само 132 са конници. Присъствието на единия
от 4-те ескадрона в Йерусалим, може да означава, че Понтий Пилат се е
преместил вече в своята резиденция — цитаделата „Антония“, за да
ръководи реда и правосъдието по време на Пасхата... Внимание! На
екрана се появяват нови редове,., уточнява се, че тези конници биха
могли да произхождат от германските провинции на Рим. Тяхното
социално потекло е много низко и поведението им специално към
юдейците е агресивно. Всеки от тези ескадрони имат по трима
офицери, декуриони, водачи на колона.
Предупреждението на „Санта Клаус“ беше прието. Конниците се
приближаваха, отстранявайки невнимателните пешеходци посредством
железните остриета на своите пилу- ми, или копия. Преброих ги. Бяха
33-ма легионери, превъзходно екипирани в тъмни ризници от метална
мрежа, е блестящи шлемове, отразяващи с позлата си следобедното
слънце и дълги мечове край лявото бедро. На левия си лакет носеха
шестостенни щитове, обковани по кантовете с метални ленти.
Конниците бяха обути във вталени червени панталони до средата на
бедрото.
Кавалеристите яздеха в колона по трима и заемаха, практически
целия път. Когато се изравниха с мен забелязах с учудване, че всички
бяха млади — между 18 и 30-години, разбира се с изключение на
офицерите. Естествено бе да не вярвам на първите си впечатления. В
30-те години на първи век средната продължителност на живота е била
40 години.
Въоръжената група продължи своята езда. Накрая тя завърши с
тройка легионери, яхнали петнисти коне, върху гърбовете, на които
бяха завързани снопове от копия използувани за ученията, по-къси от
пилумите, носени в момента и по-дълги от 2 м.
Колко трудно ми беше да повярвам на видяното в тези първи
часове, въпреки че всичко ставаше пред очите ми и знаех, че съм се
хронопортирал в ония години. Нима това беше Палестина по времето
на Тиберий?
Реших да стана и продължа пътя си. Тогава усетих една ръка на
рамото си. Обърнах се и видях мургаво момче с блестящи черни очи. В
лявата си ръка държеше дървена съдина с вода. Мълчаливо се усмихна
и ми протегна да пия. Намокрих устни във водата и върнах канчето,
като му благодарих за жеста.
— От къде идваш? — попитах го аз, като го погалих по
остриганата му глава.
Юношата се обърна назад към палатката и групичката, почиваща
си пред нея. Една от жените — вероятно майка му
— го окуражи със знак за да ми отговори:
— Ние сме от Магдала, господине.
— Това не беше ли близо до езерото?
Момчето потвърди с кимване на глава.
— Да си чул да се говори за Иисус от Назарет?
Преди момчето да ми отговори, един от мъжете излезе
от шатрата и се приближи до нас. Беше на около 35-40 години с
разкошна, черна брада. Обгръщайки раменете на момчето и
притискайки го към себе си ме запита:
— Ти да не си последовател на Тектона?
Тази нова дума ме смути.
— Извинете ме, приятелю —отговорих му аз. — Чужденец съм и
не зная, какво означава тази дума?
Мъжът пусна момчето и кръстосвайки ръце между гънките на
наметалото си, добави:
— Ние познавахме баща му, като Йосиф Дърводелеца или
Железаря. Така и наричаме Сина му.
Изкушавах се да продължа пътя си с това семейство галилейци и да
вляза по-късно във Витания. Помислих си обаче, че никой по добре от
Лазар и неговите сестри, нямаше да ме улесни да разговарям с
Учителя. Докато следвах своя път, попитах Елисей дали може да
открие данни за произхода на този нов псевдоним на Христос? „Санта
Клаус“ бе лаконичен:
— Галилеецът Иисус, наистина, е получил прозвището „Тектон“
дърводелец, строител или железар, според версията на равинската
хроника „Шаббат“, 31а. В евангелието от Марко също се загатва за
термина „тектон“, в 6.3.
Вероятно бях изминал половината път между Йерусалим и
Витания, когато оставих далеч зад себе си пренаселения лагер на
галилейските поклонници. Палатките се бяха разредили. Сриск да
изменя на истината, мога да се закълна, че близо до Свещения град,
имаше над хиляда импровизирани места за нощуване. Това можеше да
означава, не по- малко от седем хиляди поклонници.
До последния километър не констатирах върволицата от хора и
товарни животни да намалява. Групи юдеи с магарета и камили,
продължаваха да се движат в едната или другата посока, като
пренасяха дърва за горене, остродънни тежки съдове, стомни и делви
за какво ли не или подкарваха своите стада от кози.
Растителността от двете страни на пътя ставаше все по- обилна и
буйна. Отляво беше разположен източния склон на Елеонската гора
като стена от маслинени насаждения, кедри и тук-таме смокинови
дървета. Отдясно, заедно с палмите и фурмите, вниманието ми
приковаха редица от многогодишни цинерарии, със своите клонки от
виолетови цветове и изключителен аромат, излъчван предимно в този
сезон.
Това, че не биваше да нося часовник ми досаждаше. Не ми беше
лесно да разбера колко е часа. Слънцето вървеше към залез, но все пак
не знаех колко време съм на път от както напуснах „люлката“. От друга
страна, час по-скоро исках да свикна с новата обстановка. Това ме
задължаваше, доколкото бе възможно, да се лишавам от честата връзка
с Елисей.
Съдейки по извървяния с високо темпо път, когато излязох на
последния завой, би трябвало да бъде след 13.30 часа. Тогава, видях
малка група къщи вляво. В далечината и вдясно забелязах друго село,
явно по-голямо. Тези селища трябваше да са Витания и Витфагия.
Приближавах се бързо към първото село. Колкото повече се
скъсяваше разстоянието до Витфагия, толкова повече намаляваше
степента на моето очарование. По онова време, то не беше нищо друго,
освен мизерна сбирщина от различни, едноетажни къщурки със стени
иззидани от базалт. Междините между каменната зидария бяха
запълнени с отломъци и кал. Повечето от покривите, с изключение на
един-два, бяха покрити с клони, тръстика и слама.
В околностите изобилствуваха смокинови дървета, натежали от
плод и малки градини, в които скитаха безброй кокошки. Последните
януарски и февруарски дъждове бяха превърнали пространството
между къщите в огромни локви.
Освободен от очарованието на своите представи, излязох отново
на главния път. Съобщих на Елисей за преминаването ми през
Витфагия и предстоящото ми влизане във Витания. Разстоянието
между двете селища беше 700-800 метра.
Домът, където живееше Лазар с неговото семейство имаше много
по-солиден, безупречен изглед. Къщите, макар и скромни, разполагаха
с тераси, а стените им бяха издигнати от дялан камък. Почти всички
бяха измазани с вар.
Навлизайки в селото се изненадах, че по-важните улици имаха
настилка от заоблени камъни, почти паваж. Другите при дъжд се
превръщаха в пороища, а сега бяха прашни и смрадливи.
Центърът на Витания бе разположен вдясно от пътя
Йерусалим-Йерихон. От другата страна на пътя имаше малка група от
къщи. Тя се простираше току до полите на Елеонската гора.
 В селото цареше оживление. Голяма група юдеи се движеше
между къщите. Пред вратите на жилищата или под навесите от
тръстика или клонки, през които пълзяха бръшлян, треви или се виеха
лози, се струпваха хора. Без да губя време, поразпитах и разбрах, че
това беше нормално, особено, когато се очакваше пристигането на
Христос и че Той, Учителят от Галилея беше Онзи, който беше
направил чудото с възкресяването от мъртвите на приятеля си Лазар.
Новината бе обиколила цялото царство, достигайки до съседна Сирия и
бреговете на финикия. От този момент, нескончаем поток от
последователи на Иисус, приятели на Лазар и съмишленици идваха до
къщата на Лазар, да удовлетворят любопитството си, да задоволят
своята любознателност или интерес. Тази върволица се беше увеличила
през последните дни не само поради описаната причина но и поради
настъпващата Пасха в събота, 8-ми април.
Пътят между Йерусалим и Витания можеше да се извърви, при
добър ход, за малко повече от час. Това, допълнително, оправдаваше и
обясняваше оживлението по улиците на това иначе спокойно място.
Не ми беше трудно да намеря къщата на Лазар. Доста- тъчно бе да
следвам една от групата поклонници, която току що влизаше във
Витания. След малко се намерих срещу едно имение, със сграда
издигаща се встрани от центъра на селището. Към чисто белосаната
фасада водеше врата, чийто прагове и арка бяха изградени от бял дялан
камък. Пред къщата се простираше малка, почти квадратна градина, 6
на 7 м. В тази градина, върху каменна скамейка, под сянката на кичеста
смокиня седеше един мъж. Туниката му с вертикални червеникави и
сини ивици бе с широки и дълги ръкави. Тридесетина човека го
заобикаляха от всички страни. Някои се бяха разположили, дори в
краката му. Очаровани и удивени, хората го слушаха и съзерцаваха с
възхищение. Той беше слаб, суховат, с лице белязано от шарка. Това
беше Лазар.
Вълна от тръпки пробяга от главата до петите ми. Всеки опит да се
пробие обкръжението му беше обречен на неуспех. Никой не беше
склонен да отстъпи мястото си. Лазар се бе превърнал в магнит, който
привличаше хората през онези дни.
С уморен глас, за кой ли път, той повтаряше, раздробявай-

8 Операция „Троянски кон“

ки на части своето премеждие и отговаряше търпеливо на всички и на
всякакви въпроси, каквито му бяха отправяни.
Като се изправих над главите на останалите любопитни и
любознателни в обкръжението му, успях да разгледам този човек. Той
беше относително млад мъж. Възможно да нямаше още 40 години.
Бледото му лице и тъмните кръгове под очите безспорно го
състаряваха.
Малко преди моето отчаяние да ме накара да се отдалеча, Лазар се
изправи и се сбогува със заобикалящите го хора. Видях го да изчезва в
полусянката на къщата. Гостите се разпръснаха, жестикулирайки и
коментирайки онова, което бяха чули.
Останах подтиснат и самотен там пред ниската ограда от пръти,
която ограждаше градинката. Какво трябваше да правя? Да можех да
почукам и да вляза в този дом? Но, като какъв? С какво обяснение? Да
почакам? Какво? Защо?
Отпуснах се върху моравата срещу дома на Иисусовия приятел.
Исках да се завия с наметалото. Свежестта на свечеряването вече се
усещаше. Дадох си сметка, че не съм хапнал нито залък хляб, както е
прието да се казва. Съдейки по разположението на слънцето, беше
настъпил часът нона, сиреч деветият час, което според съвременния
часовник отговаря на 3 часа сл. об. Именно в този момент се досетих,
защо Лазар бе отстранил оживената компания. Беше настъпил часът на
основното хранене — вечерята, както бихме го нарекли ние.
Нямах право да се отчайвам. Сценарият на операцията „Троянски
кон“ предвиждаше опит за контакт с Лазар, именно в този ден,
четвъртък и така трябваше да стане. Ще чакам.
Помислих си как да използувам тези минути, докато семейството
вечеряше. Дали да потърся и си купя някои провизии? Веднага се
отказах. Бързайки за Витания, не предвидих време да отида до
Йерусалим и сменя златните люспи срещу монети. От друга страна,
това щеше да ме забави значително. Всъщност не гладът беше онова,
което ме потискаше в този момент. Очите ми оставаха вперени и
нерешителни в отсрещната врата: ако, все пак, някой от семейството на
Лазар се появи?...
Интуицията ми не ме излъга. Не мина и половин час когато от
задната част на къщата излезе жена с традицион- ното було върху
лицето си. Придружаваха я двама юноши. Върху главата си, едрата
матрона крепеше стомна. Трябва да се е изненадала когато ме видя.
Моите предварителни проучвания и познания сочеха, че в онази
социална обстановка и в онова време, добрите обноски не позволяваха
на един мъж да говори насаме с жена, както и на жените да се усмихват
и разговарят с непознати. Останах притихнал и неподвижен,
побеждавайки естествената си склонност да поздравя или да се
поизправя, когато тя минаваше край мен. Добрата жена отклони
погледа си и ускори крачка, загубвайки се в посока към площадчето.
Предполагам, че е забелязала нещо странно в присъствието ми.
След малко един от юношите се върна, и като метеор влезе в къщата.
Незабавно, на прага се появиха двама мъже и момчето, което беше
съобщило за присъствието на някакъв чужденец, приседнал до бялата
ограда.
Станах прав и зачаках. Мъжете облечени в наметала в канелен цвят
се приближиха до мен.
— Какво търсиш, братко? — ме запита единият от тях с напевен
глас.
Този глас ме успокои. Имаше нещо благо в неговото лице.
— Казвам се Язон и съм от Солун. Тук съм защото търся Учителя
от Галилея...
— Той не е тук.
Симулирах досада от тази пречка и гледайки го право в очите го
запитах пламенно:
— Къде мога да го намеря?
— Защо ти е?
— Аз съм чужденец, но съм слушал да говорят за Него от
Антиохия до остров Корфу. Изминах много левги път, защото съм
човек, недоволен както от римските, така и от гръцките богове. Искам
да опозная новото учение на Учителя от Назарет, когото наричат
Иисус.
— И защо Го търсиш тук, срещу къщата на Лазар?..
— Откакто съм пристигнал на бреговете на Тир не съм чул да се
говори за нещо друго, освен за последното чудо извършено от Иисус.
Казват, че върнал към живот своя приятел Лазар, умрял пет дни преди
това...
— Не, бяха изминали само три дни след погребението на моя
господар, — поправи ме слугата на Лазар.
— Тогава е истина? — добавих аз, показвайки преднамерена
радост. Преди да ме прекъсне, отново го помолих, ако може Лазар да
ме приеме: — Би могъл да ми каже къде да намеря Учителя...
Мъжете си размениха бързи погледи.
— Почакай тук, — ми казаха те. — Господарят не е разположен
за всичко...
Поседнах докато слугите изчезнаха във вътрешността на дома.
Пред неминуемата среща с Лазар, се възползвах от паузата за да
осведомя моя брат Елесей за онова, което ставаше.
Изглежда, че бях направил добро впечатление на прислужниците
на Лазар, защото след малко ме поканиха да вляза в къщата.
Прекрачих прага на този дом със смесица от стеснителност и
вълнение. Това, което мислех че е фасада на къщата се оказа стената на
предния вътрешен двор, т.е. атриума. Имението (нека използуваме този
термин условно), доколкото можах по-късно да проверя наблюденията
си, беше много по-обширно, отколкото можех да си го представя
отвън. В средата на атриума, който бе правоъгълно открито дворче със
стени, като на стая, имаше басейн с размери около 3 на 3 м. Подът,
покрит с теракота бе леко наклонен и с канали, така че дъждовните
води да се събират в басейн- чето. Двете съседни помещения бяха със
същата височина на стените около 4 метра. По-късно разбрах, че
помещението вдясно от атриума беше конюшня, но Лазар нямаше коне
и то се използуваше за стопански цели. Помещението вляво от атриума
беше определено за склад на земеделски сечива.
В дъното на атриума, на 7 м от вратата, през която минах, имаше
друга врата. Там ме чакаше човекът, когото бях видял преди час под
смокинята. До него стояха други трима юдеи в раирани туники. Те
носеха ленти от плат, увити около главата, като оставяха единия край
да виси над дясно- то им ухо.
Всички бяха с гъсти бради, но без мустаци. Лазар, беше с гола
глава, без лента на челото. Имаше права, леко посивяла, къса коса.
Слугите ме поканиха да се приближа до техния господар. Лазар и
другите стояха неподвижни и ме изучаваха от главата до петите. Това
беше труден момент. По-късно разбрах, че тази студенина беше
оправдана. От деня на възкресението на Лазар, враговете на Иисус —
по- специално изтъкнатите членове на Великия синедрион* идваха тук,
демонстрирайки открита враждебност, което тревожеше Лазаровото
обкръжение.
Освен това, тази враждебност беше насочена и срещу самия Лазар
от Витания. Ако Назарянинът сам представляваше от само себе си
заплаха срещу свещениците, то Лазар със своето завръщане към
живота бе възбудил духовете, като доказателство, за изключителната
мощ на Учителя Иисус. При тези обстоятелства беше логично
семейството и приятелите на Лазар да не се доверяват на никого и за
нищо. Моментът беше напрегнат. Само твърдият ми акцент можеше да
ги подсети, че съм чужденец.
— Търсил си ме? — запита ме Лазар хладно.
— Идвам от чужди и далечни земи за да намеря онзи Леви от
Назарет, за когото разказват, че е мъдър, справедлив и знаещ мъж.
Когато слязох от кораба узнах, че ти си негов приятел. Затова съм тук
да потърся твоето разбиране...
Лазар не отговори. С жест ме покани да го последвам. Когато
преминах през втората врата, се намерих в друг вътрешен
по-просторен атриум. Това, без съмнение, беше основното помещение
в къщата. Четиринадесет камени колони, по-високи от 2 метра,
поддържаха втория етаж, построен от тухли. Долната фасада на
къщата, разположена под портика бе изградена от големи правоъгълни
камъни. Преброих седем врати от масивно дърво, в пепеляв цвят. В
средата на този втори атриум имаше, също така, изкопан и облицован
резервоар за вода. От четирите му ъгъла тръгваха канали от камък, по
които дъждовните води се събираха в него. Басейнчето беше пълно с
вода. Половината на това „патио“ имаше покрив, т.е. сенник от плетена
тръстика. Върху навеса се извиваха стеблата на две лози донесени от
бащата на Лазар от далечния Коринт, край бреговете на Елада.
Гроздето на тази лозница беше от много ценен сорт и даваше гроздове
със зърна без семки. По време на престоя ми във Витания имах
възможността да разбера, че Иисус от Назарет предпочиташе
плодовете на тази лоза.
Лазар и неговите приятели прекосиха настлания с каменни плочи
атриум и се насочиха към една от вратите вляво. Когато преминавах
под колоните забелязах четири жени, седнали на една от двете камени
скамейки до стената. Те бяха облечени с широки туники в
светло-резедав цвят. Носеха раирани прозрачни була на главите си, но
лицата им бяха открити. Ще запазя завинаги приятен спомен от онази
зала, в която ме покани приятеля на Иисус. По-късно, там се случиха
някои от най-хубавите мигове от моята експедиция във Витания.
Това бе семейната зала, нещо като салон-столова или гостна, с
дължина 8 и ширина 4,5 метра. Три удължени и тесни прозореца на
срещуположната на вратата стена, пропускаха светлината на късния
следобед. Една лимонено- бяла, чамова маса стоеше по средата на
помещението. В единия от ъглите огнището светкаше от излитащите
искри на няколко сухи цепеници. Явно, че коминът имаше добра тяга.
Огънят вършеше две работи: да позатопля през зимните месеци и да се
приготовлява храната. Затова пред него бе иззидан околовръстен,
кръгов парапет, на 30 см от пода, оформен от глина и каменни
отломъци.
Между въглените на жаравата се наместваха гърнетата с ястията,
както и керамичния сач с изпъкнало дъно, който служеше за печене на
питките маца, сиреч тестени, безсолни и безквасни хлябове. Ако
жените искаха да приготвят нещо без пряк допир с огъня, поставяха
плоски камъни да се нагряват на жаравата. След това, тя се избутваше
встрани, а приготвеното ястие се поставяше върху плочите да се
сгъсти.
По стените бяха разположени лавици и шкафчета от борови дъски.
Върху тях бяха подредени паници, купи, тасове, подноси, супници и
друга посуда от керамика, мед и бронз. На срещуположната стена
видях огромни делви широки горе, и заострени надолу — заровени под
равнището на пода на 1/4 от височината си, червено-кафяви на цвят. Те
бяха високи повече от метър. Както ми беше обяснено по-късно от
Марта, господарката на този дом, те бяха определени за съхраняване на
вино и жито. Една от амфорите, защото тези делви с двете си
 дръжки, с формата и пропорциите си, можеха да се нарекат
така, се ползваше с особено уважение от Лазар и семейството му.
Тя била извадена преди много години в околността на Хеброн и
според печата принадлежала на царските лозя. Наистина по-късно
при една проверка можах да определя, че въпросната амфора е
била записана в главния регистър с буквите „1МЬК“. Това
означаваше, че „принадлежи на Царя“. Вместимостта й беше
по-малка от тези за зърно и съдържаше 2 юдейски батоса, т.е. 88
литра. Затваряше се плътно с глинена тапа, захваната с лента от
плат.
Таванът на гостната, издигнат на повече от 2 м. беше поставен
върху шест иглолистни греди. С изключение на терасата, другите
помещения на къщата също бяха покрити с достатъчно солидна
конструкция. Така наречената конюшня и склада за сечива бяха
покрити с лесно възпламе- ним материал: слама, смесена с вар и
глина. Такъв покрив, по думите на Лазар, беше неподходящ след
дъжд. Винаги е трябвало да се заглажда, и подравнява
повърхността му за да не тече и капе. За тази цел се използуваха
камени валячета дълги 70 см.
Лазар и останалите се разположиха около огъня върху козите
кожи, които застилаха пода. Направих като тях и се приготвих за
разговора.
В този момент влезе една жена. В лявата си ръка носеше
запалена борина. Безмълвно, тя обиколи шестте маслени
керамични лампи, които висяха по дължина на стените. След като
ги запали, тя взе един светилник също керамичен и запали фитила,
който излизаше от устието на тази камба- нообразна кандилница.
Блесна жълтеникаво пламъче. Жената остави светилника на
масата близо до мъжете. После се приближи до камината и изсипа
остатъците от борината върху въглените, заедно с две топчета
смола. Техните благо- вония бяха предпочитани от евреите.
Топчетата от каняфис- тула пламнаха като падащи звезди,
изпълвайки гостната с мекия си и траен аромат.
Внезапно, без преходно смрачаване, тъмнината изпълни онова
историческо помещение.
— Молим те, да ни извиниш за нашето недоверие, — каза
единият от приятелите на Лазар. От деня, когато Първосве-
щеникът Йосиф Бен Кайафа, както и много други от архиереите*
на Великия Синедрион взеха решение да ликвидират Учителя,
всичките ни други тревоги са без значение...
 — Ние знаем, че бейтусианците и есбирийците от Бен Бебай*
са другата част от помощниците в това събрание и имат заповед да
заловят Иисус от Назарет. Пасхалният празник наближава и
нашите съмишленици ни уверяват, че тоягите и криваците на
полицаите на Синедриона са готови да се стоварят върху главата
на Учителя. Само чакат подходящия момент.
— Защо? — попитах аз. — Както зная, Учителят е човек на
мира. Никога, на никого, нищо лошо не е направил.
Лазар трябва да е усетил особения трепет в гласа ми. Това
сйгурно е била първата стъпка към окончателното отключ- ване
на сърцето му.
— Ти си грък, — отговори ми той, като ми даваше да разбера,
че не познавам добре нещата, положението и условията, които
обкръжаваха Иисуса. — Не зная дали познаваш пророчеството,
подхранващо надеждите и опазващо народа ни от незапомнени
времена. Един ден в Юдея ще се роди Месия, който ще направи
човеците свободни. Свещеническото съсловие вярва и убеждава
народа да вярва, че този Спасител трябва да бъде най-напред и
преди всичко първос- вещеник.
— Спасителят трябва ли да бъде член на Синедриона?
— Така твърдят те. Дългите години робство е укрепила
надеждата в идването на този Месия и са го направили да изглежда
като политически водач, който би освободил Юдея от римско иго.
Свещениците знаят, че Учителят предсказва друг вид
освобождение и затова го смятат за измамник. Според тях само
това е достатъчно за да прекратят жизнения път на Иисус. Обаче
има и още нещо...
Лазар продължаваше да ме наблюдава с блесналите си очи в
нарастващ и неконтролиран гняв.
—Тези „варосани саркофази“, както ги наричаше Учителят,
няма да му простят, че публично ги направи за смях. За първи път
от много години насам, някой им зашлевява моралната плесница,
като подронва влиянието им върху обикновените хора. Иисус им
дава знак и със словото си повежда множеството, което увеличава
завистта и злобата на свещениците. Затова са се заклели да го
убият...
— Но няма да успеят, — допълни друг от юдеите.
Запитах с поглед Лазар какво означават тези думи.
Приятелят на Иисус отговорни уклончиво:
— Моля те да извиниш нашата неучтивост. Ако съдим по
праха на твоите сандали и умората на лицето ти, трябва да си
ходил много. Моля те — като наш брат — да приемеш нашето
гостоприемство...
Този рязък поврат в поведението на Лазар ме обърка. Оставих
го да действува както намери за добре. Той напусна залата и
когато се завърна след малко бе придружен от една жена.
— Това е Марта, по-голямата ми сестра, — каза Лазар,
представяйки ми еврейката, която го придружаваше. Тя ще ти
измие краката...
Сърцето ми заби по-бързо. Без да си давам сметка за грешката,
която допусках, станах прав. Всички останали останаха седнали.
Беше късно за да поправя този жест. Трябваше да успокоя нервите
си. Нямах право да откажа на правилата и обичаите на моя
домакин. Това щеше да се приеме като незачитане, даже
оскърбление на вкорененото чувство за гостоприемство на Изтока.
Поставих двете си ръце на раменете на Лазар, усмихвайки се, като
поблагода- рих за неговата деликатност, по най-добрия начин,
който познавах. Нямах време да се вгледам добре в Марта,
„госпожата“, т.е. „господарката“ на този дом, тъй като това е
истинското значение на това име. Преди още нейния брат да беше
приключил с представянето й, тя прекоси прага на гостната и
отиде към предверието на втория атриум.
Лазар ме помоли да седна върху една табуретка с четири
крака, изплетена както другите, които заобикаляха масата, от
ракитови пръчки.
След малко фигурата на Марта се открои отново на вратата. С
двете си ръце тя носеше леген, а на лакътя й висеше дълго бяло
платно. Следваше я момче с нещо като кана или стомна с широко
гърло от полиран бронз с две дръжки, пълна с вода. Като че ли се
извършваше най- обикновен обред. По-голямата сестра на Лазар
постави керамичния леген пред краката ми, постилайки платното.
Развързах каишките на сандалите си, докато добрата жена
изливаше част от водата в легена. Когато поставих краката си във
водата, усетих ободряваща изненада. Водата беше топла!
— Благодаря... — промърморих аз. — Много Ви благодаря...
Марта вдигна глава и се усмихна, при което забелязах златно
телче — част от нещо, което закрепваше частичната й зъбна
протеза. Това, безспорно, беше вторият, при това безпогрешен
белег, че семейството на Лазар бе заможно, че социалното им
положение бе добро, и че те обичаха комфорта. Докато Марта
миеше краката ми, а те действително ме наболяваха (каишките
бяха оставили червеникави следи по глезените ми), се стремях да я
наблюдавам внимателно. Без съмнение, тя беше по-възрастна от
Лазар. Изглеждаше между 45 и 50 години. Беше висока около 1,60
колкото брат си, но по-едра, с кръгло, загоряло лице. Косите й,
покрити с черен воал, достигащ до гърба й, би трябвало да бъдат
черни, както очите и миглите й.
Щом приключи с измиването, Марта обви краката ми с
памучното платно докато ги изсуши съвсем. Взе сандалите ми и ги
подаде на момчето. Запазих мълчание. Бях убеден, че добрата жена
искаше да бъдат почистени.
Помислих си, че процедурата е привършила, когато Марта ме
помоли да запретна ръкавите на туниката ми. Подчиних се и тя с
голям финес придърпа ръцете ми над легена. Изля върху тях
водата и ме покани да ги изтрия. После издърпа легена и ги
изсуши. Господарката на къщата, която продължаваше да
коленичи срещу мен, издърпа верижката, висяща на врата й, като
извади торбичка от плат с цвят на тъмен кехлибар. Отвори я, и
изсипа върху лявата си длан съдържанието й. Това бяха шепа
малки зрънца. Изглеждаха меки. Марта започна да втрива тази
смолиста субстанция върху всеки от краката ми. После направи
същото с ръцете ми. Останалото от уханния продукт върна в
торбичката. Не можах да въздържа любопитството си и попитах:
— Миро ли е?
По-късно разбрах, че беше обичайно жените от по-за- можните
фамилии на висшата и средната класа да носят под туниката си
торбички с миро. Това им добавяше едно посто- янно и благо
ухание. Както мирото, така и алоето, растението балсамин с
неговия продукт балсама и другите ароматни смоли се използуваха
разточително от юдеите, не само за ароматизиране на
вътрешността на храмовете, но и за лична употреба, в домовете и в
ложето си.*
Марта и момчето напуснаха помещението. Благодарен, кротък
и облекчен, се присъединих към мъжете. Лазар поддържаше огъня.
Главата ми кипеше от множество въпроси та не знаех от къде да
започна. Исках да се запозная с възгледите и личността на Учителя
от Галилея. Имах остра, професионална любознателност на медик
за единствения случай на човек върнат към живота, след като е
бил мъртъв и погребан. Не беше маловажно да имам възможността
да помоля любезния ми домакин, Лазар, да ме освободи от някои
съмнения, свързани с популярното чудо на Иисус. Освен това, то
беше програмирано в схемата за работа от генерал Къртис. В
качеството си на лекар, въпреки евангелските текстове и
многобройни коментари, събрани до началото на операцията, ми
беше трудно да възприема чрез въображението си ако щете, че онзи
човек, който сега беше пред очите ми е преживял онова, което днес
познаваме като клинична смърт и че, като връх на явлението, три
дни след смъртта му, друг човек е могъл да го изтръгне от
гробницата.
— Какво искаш да узнаеш? — ме запита Лазар, без да спира
да бърка в огъня.
Рискувах да се покажа дързък, разказвайки му за първото си
съмнение, но с достатъчна степен на деликатност, но и лукавство
от моя страна, за да предизвикам словоохотливостта на събралите
се там хора, запитах:
— Не е ли могло да се случи така, че си бил заспал?
Лазар забрави за камината, погледна ме твърдо и отговори:
— По-добре е тези хора да ти отговорят на този въпрос...
Неговите приятели млъкнаха. За миг си помислих, че съм
прекалил. Единият от тях, обаче, с тон на търпимост и разбиране,
захвана нишката на разговора.
— Естествено е да се съмняваш. Ти не си бил тук в
последните дни на февруари, когато нашият брат Лазар беше
налегнат от силна треска. Въпреки грижите на неговите сестри и
предписанията на кръвопускачите-лечители, които идваха от
Йерусалим, състоянието му непрекъснато се влошаваше. Той
изнемощя дотолкова, че не можеше да задържи паница с мляко
между ръцете си. Даже лекарят на Храма, Бен Ахиа* не можа да му
помогне. Учителят го нямаше по това време в Юдея. Семейството,
като виждаше колко е зле Лазар, реши да изпрати пратеник да го
потърси и го помоли да излекува своя приятел. Няколко часа след
тръгването на конника, обаче, Лазар издъхна.
— Помните ли датата? — прекъснах го аз.
— Как ще забравя датата на кончината на моят приятел?
Траурът и мъката легнаха върху тази къща късно привечер в
неделя, 5-ти март.
— Това означава, че пратеникът едва ли е стигнал до
Йерусалим, когато Лазар вече е бил умрял...
— Точно така. Учителят е бил в този момент в Бейтхаба- ра*.
Конникът е яздил цялата нощ, но Иисус не е получил новината до
следващия ден — понеделник.
Разговорът в гостната продължаваше.
— Има нещо, което не разбирам. Конникът имаше ли
нареждане да помоли Учителя да дойде на помощ във Витания?
— Не. Сестрите на Лазар имаха достатъчна вяра в Иисуса, за
да знаят, че не бе необходимо неговото присъствие. Те съзнаваха,
че Иисус откриваше нови възможности, и че беше достатъчна една
Негова дума само за да оздравее техния брат. Затова, след
заминаването на вестоносеца и смъртта на Лазар, всички разбраха
и приеха, че беше прекалено късно. Онова, което остана
неразбрано за всички, включително за Марта и Мария, —
продължи разказвача с разколебан глас, поради спомена за онези
тъжни моменти, — беше отговора на Учителя, донесен от
вестоносеца. Когато конникът се върна във вторник сутринта, той
ни увери, че чул Иисус да повтаря, че „онази болест не води към
смъртта“. Всички, вярващи или невярващи, останахме объркани и
смутени. Никой не знаеше, защо големият приятел на Лазар и
семейството му не идваше или не даваше знак за себе си. Като
научиха за смъртта на Лазар, много от неговите роднини и
приятели от близките селища и от Йерусалим, тръгнаха за
Витания. Те искаха да бъдат до сестрите му в този тъжен момент.
Изпълнихме първата и задължителна част от нашите обреди*.
Приятелят ни Лазар бе погребан до родителите си, в семейната
гробница, тук в края на градината.
Аз пак го прекъснах:
— Момент. Това означава, че Лазар е бил погребан тук, в
собствената си къща?
— Да, в семейната гробница на родителите си.
Въпросът ми изглеждаше незначителен, но за мен имаше
голямо значение. Според всички библейски текстове, проучени
преди Операция „Троянски кон“ и според тълкувателите,
гробницата на Лазар е била разположена извън селото и по-точно в
източните склонове на Елеонската гора. Като доказателство към
този разговор, бих искал да добавя, че още на следващия ден, по
моя молба, Марта ме заведе до естествената пещера-гробница на
семейството. Тя се намираше в основата на една самотна скала,
висока 10 метра, разположена на 400 м. от къщата, изправена като
захвърлен камък в края на овощната градина, оформяща заедно с
дома това имение. Тази проверка разсея моите съмнения и укрепи
убеждението ми, че семейството е заможно. То е наследило от
родителите си много лозя и маслинови насаждения. Безспорният
факт на притежание на семейна гробница вътре в имението,
говореше за богатството на брата и сестрите му.
— В кой ден бе погребан Лазар?
— В четвъртък, 9-ти март, преди обед. Когато изминаха
задължителните три дни, както законът ни го изисква, семейството
и приятелите положихме Лазар в каменното ложе, издялано в
скалата и затворихме саркофага с плочата.
Разказвачите не отминаха мъката и трудното положение, в което
се оказаха двете сестри. Въпреки многобройните приятели и
роднини, надошли да ги утешават, по-малката
Мария и Господарката бяха потопени в голяма скръб. Нещо,
обаче, ги е различавало. Марта продължавала да вярва. Тя била
обзета от една мисъл: „Учителят трябва да дойде всеки момент“.
Тя нямала представа, какво можел да направи Иисус с брат й в
този момент след като Лазар вече бил обвит в погребалния саван.
Господарката живяла през онези четири дни със стремежа и
желанието да види появата на Христос. Нейната вяра в Учителя
била толкова голяма, че в онзи четвъртък, когато саркофагът е
бил пред затваряне, тя помолила една съседка да застане на пост
на най-високата точка на хълма, източно от селото и да гледа към
пътя идващ от Йерихон. По него би трябвало да се появи Иисус от
Назарет, ако е тръгнал към Витания. След няколко часа младата
жена от хълма нахлула в къщата, но предупредила само Марта, че
Той се задава с учениците си.
Малко след пладне, Марта пресрещнала Христос на
височината на хълма. Виждайки го тя се хвърлила в краката му,
давайки свобода на сълзите си, като в същото време възкликнала:
„Учителю, да беше тук, моят брат не би умрял! “
Тогава Иисус се навел и след като я повдигнал, казал: „Имай
вяра и твоят брат ще възкръсне.“
Тогава Марта, която иначе не би се осмелила да критикува,
очевидно неразбираемите действия на Назарянина, Му
отговорила: „Аз зная, че ще възкръсне при Възкресението в
Последния ден и от сега моля нашия Отец да Ти даде всичко, което
поискаш.“
Назарянинът поставил ръцете си на раменете й, като я гледал
право в очите, казал: „Аз съм Възкресението и Живота!“
Сълзите продължавали да се стичат по бузите на Марта и
Иисус добавил: „Онзи, който вярва в мен, ще живее, въпреки
смъртта си. Истина, истина ти казвам, че който живее, вярвайки в
мен, никога няма да умре истински. Марта, ти вярваш ли в това?“
Жената кимнала утвърдително и като избърсала очите си,
казала: „Да, отдавна вярвам, че си Спасителят, живият Син
Божи,., който трябва да дойде в този свят.“
Приятелите на Лазар, продължиха разказа си, като подчертаха
учудването на Учителя, че не вижда Мария до сестра си. Марта
възвърнала силата на духа си и Му разказала за дълбокия и
мъчителен транс, в който била изпаднала сестра й, Мария. Тогава
Христос я помолил да я повика.
Господарката влязла в дома си, извикала Мария насаме и й
казала за пристигането на Иисус.
Моите събеседници трябва да са забелязали удивлението ми
пред тази тайнственост на действията на Марта и изпреварвайки
мислите ми, поясниха:
— Сред многочислените гости, дошли този ден, могли да се
видят и някои врагове на Учителя. Марта се опитвала да избегне
всякакъв инцидент и затова предпочела да не съобщава на
всеослушание за предстоящото влизане на Иисус в нейния дом.
Внезапното излизане на по-младата сестра, Мария, обаче,
разтревожило по-наблюдателните гости и те я последвали. Те
помислили, че е тръгнала към гробницата на брат си. ч
Когато Мария дотърчала до Учителя хвърлила се в краката
Му и възкликнала по същия начин: „Ако Ти беше тук, брат ми
нямаше да е мъртъв!“ Гостите, последвали Мария, но като видели
двете сестри редом до Христос, се спрели и изчакали на прилично
разстояние. В онези минути, докато Галилеецът бил прегърнал
двете сестри и ги утешавал, много от приятелите и роднините
отново захълцали и се разплакали.
— Слънцето започваше да клони на Запад, — продължиха
разказа си моите събеседници, — когато Иисус запита сестрите на
Лазар: „Къде е той?“ Марта отговори: „Ела, ще видиш.“ Сестрите
Го съпроводиха до имението, прекосявайки градината с
маслинените дръвчета. Когато застанаха пред скалата на великата
скръб, господарката посочи плочата, покриваща семейната
гробница. През това време Мария, обзета от нов пристъп на мъка и
отчаяние, коленичи в краката на Галилееца и ридаейки, зарови
лицето си в земята.
Изведнъж настъпи голяма тишина и ние, които бяхме около
Христос, видяхме как очите Му се насълзиха и сълзите потекоха по
бузите Му. Един от приятелите на Учителя възкликна: „Вижте как
го обичаше. Ето, че онзи, който направи слепците да прогледнат,
не би могъл да попречи този човек да умре?“
Обаче, другите, събрали се там, непримирими клеветни-
ци-хулители на Учителя от Назарет се възползуваха от
възможността да осмеят Иисус, и рекоха: „Ако е питаел толкова
голяма обич към този човек, защо не го е спасил? За какво му е да
лекува чуждите в Галилея, ако не може да спаси тези, които
обича?“
Иисус остана мълчалив и съсредоточен. Приповдигайки
коленичилата Мария, за да поеме част от тежестта на тази скръб,
Учителят прегърна неутешимата сестра на Лазар.“
— Колко бе часът? — намесих се аз.
—т- Оставаше малко до часа нона*. В този момент, Христос се
обърна към своите сподвижници, като им заповяда: „Вдигнете
камъка!“ Но Марта пристъпи към Иисус и го запита: „Нима
трябва да се мести плочата на саркофага?“
Отново прекъснах разказа и поразпитах събеседниците за
значението на този неин въпрос. Наистина, не го разбирах. Какво
искаше да каже?
— Марта, както и другите присъствуващи, — обясни
приятелят на Лазар,—разбрахме, че Учителят иска да види Лазар
за последен'път. Ние вярваме във Възкресението на мъртвите
— изобщо, но никой дори и Марта не можехме да си представим,
какви са били истинските намерения на Учителя. Затова
„господарката“ смяташе, че ще е достатъчно само частично да се
отмести надгробната плоча. Така Галилееца щеше да може да се
наведе над гробницата и да се прости с тялото на своя приятел.
По-голямата сестра на Лазар се опита да убеди Иисус, като му
каза: „Моят брат почина преди четири дни... Разлагането на
тялото му е започнало...“ Петте човека, които бяха готови да
преместят каменния капак, гледаха към Марта без да знаят, какво
да правят? Христос, застанал срещу тях, с тон, който не оставяше
място за съмнения, отхвърли логичните съмнения на Марта:
„Нима не казах още от началото, че тази болест не е
смъртоносна? Не съм ли дошъл да изпълня моето обещание? И
след като ви видях, не ви ли казах, че ако вярвате ще видите
славата на Господа? Защо се съмнявате? Колко време ви трябва за
да повярвате и де се подчините?“
Марта, поглеждайки към Галилееца, с типичния си порив
насърчи апостолите и съселяните си, заели се да отмес
 тят тежката плоча и отворят саркофага. Напрегнатата тишина
бе нарушена от скърцането на кръглия камък, при неговото
триене по скалата. Отвреме навреме се чуваха пресекнали
подвиквания при поемането на въздух, както и за насърчаване при
едновременните усилия на доброволците да плъзнат встрани
тежкия похлупак. На четвъртия или петия опит гробът бе отворен.
Тогава Учителят повдигна очите си към синевата на
свечеряващото се небе и възкликна, така че всички можахме да го
чуем: „Отче*,., благодаря Ти, че си чул молбата ми. Зная, че
винаги ме чуваш, но заради тези, които са около мен, говоря с Теб
за да ми повярват, че си ме изпратил на този свят и за да знаят, че
Ти участвуват редом до мен в деянието, което сме готови да
извършим.“
Приятелите на Лазар, продължиха да разказват като
очевидци:
— След това Христос коленичи върху левия си крак и наведен
над трема на погребалната кухина извика с все сила: „Лазаре!..
Ела при мен!“ Ехото откликна във вътрешността на саркофага,
докато ние, четиридесетте или петдесетте присъствуващи
почувствувахме, че тръпки ни полазват. Някои от нас, които бяхме
съвсем близо до Иисус се наведохме над гроба. В полумрака на
саркофага видяхме тялото на Лазар, повито в ленти от бял лен. То
почиваше в дясната, по- ниска ниша на тази гробница.
Мария изплашено прегърна сестра си. Никога тишината не ни
се е струвала толкова драматична. Всички притаихме дъх. Много
от нас са били свидетели на други чудеса сътворени от Христос, но
тогава, пред суровата действителност, която можеше да се докосне,
след изминалите четири дни на траур, ни караше да се съмняваме.
Какво ли щеше да се случи? Онази необичайна тишина беше
проникнала и в околността! Лястовиците изчезнаха от небето.
Силният вятър, толкова типичен за времето и мястото,
необяснимо защо, се беше успокоил.
Изведнъж, Учителят отстъпи крачка назад. По стъпалата,
водещи към вътрешността на саркофага се показа нещо,., едно
загърнато тяло, една бинтована статуя. Мария издаде
сърцераздирателен вик и припадна. Всички отстъпихме назад.

9 Операция „Троянски кон“

 Един човек бинтован в ленено платно се мъчеше да излезе
навън. Неговите крака и ръце, бяха силно затруднени да се движат.
От изумление, чувствата на околните преминаха в ужас и
мнозинството се разбяга в маслиновата градина. Чуваха се вопли,
хората се препъваха и падаха...
Беше Лазар!
С мъка, опрян на колене и лакти, бинтованият мъж
продължаваше да пълзи по влажното стълбище, докато достигна
горните стъпала. Там се задържа, спря се задъхан и запъхтян,
облян в студена пот. Никой не се осмели да направи крачка към
възкръсналия, дори и Марта, по-голя- мата му сестра. Иисус
разбра нашата паника и се обърна към господарката. Нареди й да
свали посмъртните обвивки и да го остави да ходи.
С очи пълни със сълзи, Марта се приближи смело до
бинтованата статуя на брат си, развърза първо бинтовете на
китките. След това, без да чака, освободи глезените му, скъса
савана и откри лицето на брат си. Очите му бяха отворени, а
лицето — бяло като вар.
Щом бе освободен, Лазар поздрави Учителя и неговите
последователи и заразпитва Марта, какво означават тези траурни
дрехи и защо се е събудил в градината? Докато Господарката му
разказваше за преживяното, смъртта, погребението и
възкресяването му, Иисус, със свойствената му ведрост тихо се
наведе и повдигна тялото на Мария. Девойката не беше дошла още
на себе си и Галилеецът забравяйки за Лазар и околните я отнесе
на ръце до къщата.
Малко по-късно, двете сестри и Лазар коленичиха пред
Учителя от Назарет за да му благодарят за онова, което беше
сторил. Като хвана Лазар с ръцете си, Иисус го изправи,
изричайки: „Сине мой, това, което се случи с теб, ще се случи на
всички онези, които вярват в Евангелието. Те ще възкръснат във
вид по-славен. Ти си живият свидетел на моята истина, която
възвестявам. Аз съм възкресение и живот! А сега да вървим да
приемем храната за нашите тленни тела.“ Това е всичко, което
можем да ти разкажем.
Лазар ме наблюдаваше внимателно. Предполагам, че все пак с
по-малко любопитство, отколкото аз него.
— Ако ми позволиш, — обърнах се аз към възкресения,
— бих искал да те попитам за нещо, като последно.
Приятелят на Иисус потвърди готовността си с достойно
поклащане на глава.
— Какви спомени си запазил от онези дни, в които опита вкуса
на смъртта?
— Никога не съм говорил за това, — отвърна той, обаче, не е
много онова, което мога да кажа.
Моят въпрос и внушението на Лазар изненадаха приятелите
му. Любопитното бе, че никой не беше се заинтересувал да разбере,
какво е видял или усетил възкресеният, след като четири дни е бил
в състоянието смърт.
— Имаше един момент, предполагам, че е бил мигът на моята
смърт, когато главата ми се изпълни със странен шум... Беше
нещо, като бръмчене на рояк пчели. След това, не знам за колко
време, изпитах усещането, непознато дотогава, като че ли бързах
съвсем необмислено по някакъв тесен коридор, при това тъмен...
Когато отворих отново очите си, всичко беше в мрак. Не знаех
къде съм, нито какво се бе случило. Усещах студ по гърба си. Едва
тогава си дадох сметка, че лежа в нещо като каменно корито.
Поисках да се изправя, но открих, че съм с вързани ръце покрит с
нещо,., че съм бинтован, с някаква кърпа около главата си и със
стегнати челюсти, нещо което ми пречеше да викам. Накрая,
реших, че съм погребан в скалата-саркофаг на предците ми.
Против- но на това, на което можеш да повярваш, Язон, не
почувствувах страх. Обратното, овладя ме покой. Бавно, бавно,
доколкото можех, се влачех към струйката светлина, която
различавах в дъното на кухината. Останалото го знаеш.
Не зная как ми дойде на ум, но изведнъж си спомних, че в
разказа за възкръсването се споменаваше за един посмъртен саван.
— Може би злоупотребявам с гостоприемството ти, но искам
да попитам, дали пазиш още погребалните намотки и платното?
— Да, отговори ми Лазар.
— Мога ли да ги видя?
Този необичаен интерес от моя страна обърка присъст-
вуващите. Лазар, обаче, се съгласи и помоли един от приятелите си
да донесе погребалните превръзки. След малко ми донесоха ролка
ленена тъкан. Лазар и аз разгърнахме савана върху масата. За мое
щастие сестрите му бяха прибрали платното и бинтовете, така
както бяха свалени. И всичко е било извършено въпреки строгите
юдейски правила, забраняващи всякакъв контакт с трупове и
онова, което се е допирало до тленните останки на човек или
животно.* Своеобразието на събитието, възкресението, съборило
всички схеми на закона и традицията, както и либералният дух на
тези хора-последователи на учението на Иисус направиха
невъзможното, погребалният саван да не бъде унищожен и
семейството да го запази без задръжки.
Преминах бавно над тези тъкани с лампата в ръка. Забелязах
един прорез в центъра на савана, там където би трябвало да
покрие главата. При внимателно разглеждане, установих
кафеникави петна, продукт от смесването на различни кремове,
мехлеми, използвани при балсамирането на тялото. Като
лекар-медик, търсех следи, които да издават настъпването на
естествения процес на разлагането на плътта. Според моите
пресмятания, Лазар е починал преди 25 дни, в неделя след обед,
5-ти март. Въпреки изолацията на пещерата и низкия топлообмен
в скалния саркофаг е било възможно закъснителното действие в
разлагането да е причинено от алоето и благовонните масла, с
които се подготвяше кожата на мъртвеца за последния му път.
Предупреждението на Марта, пред Христос за миризмата на труп,
беше без съмнение симптом, че при Лазар е трябвало да се появи
т.нар. зелено петно в коремната област. Това щеше да бъде
първият белег на трупно разлагане. Подобно петно се случва да се
появи 24 часа след смъртта. Лазар е бил мъртъв 90 часа към
момента на отварянето на гробницата.
Колкото и да изследвах посмъртните обвивки и савана, не
можах да намеря следи или някакви остатъци от течности резултат
на разлагане, например от разпадане на клетките на епидермиса.
Това, което получих като възприятие беше мирисът на някои
места на тъканта, непогрешимият и неприятен мирис на
сероводород, свойствен на изпаренията при разлагането на
органична материя. Макар че не става дума за някаква
определяща проба, тази миризма ми даде възможната посока за
една догадка, една идея за причината на смъртта на Лазар:
вероятно е бил остър и общ инфекциозен процес.
(По частен път, след „Голямото пътешествие“ се заинтересувах
от всички достъпни текстове, апокрифни или не, традиционни и
т.н., в които би могло да се говори за съдбата на Лазар в
по-сетнешните години. Оскъдните данни, които все пак намерих,
уточняваха, че приятелят на Иисус е починал, за втори път, на 64
години и то, забележете любопитния факт, като последица от
същата болест, която го беше завела и първия път в гробницата
през 30-тата година. Необходимо е да се добави, че тази
информация не можа да се провери по безспорен начин.)
 Това, което завладя властно вниманието ми беше, дали
свидетелствуването на Лазар и приятелите му влизаше в рамките
на традицията на юдеите относно смъртта. Общо взето, евреите
вярваха, че „капка жлъч върху острието на сабята или копието на
ангела на смъртта се задействувала в края на третия ден“. На
четвъртия, следователно, разлагането на трупа беше факт
неоспорим. Като съпоставях информацията, получена от
семейството на Лазар, Христос е получил новината за тежкото
заболяване в понеделник, 6-ти март, когато неговият приятел е бил
вече мъртъв от 11 часа. Иисус познаваше това юдейско вярване за
смъртта и благо- разумно е изчакал до вторник за да тръгне на
път. Когато пристигнал във Витания, тленните останки на Лазар
вече са били 96 часа безжизнени. Това беше време повече от доста-
тъчно за всички израилтяни, научили за кончината на Лазар, да не
могат да се съмняват в чудото, което Той беше на път да извърши.
В часовете, които последваха, благодарение на тези и други
сведения, достигнах до истинската причина, поради която
свещеническата аристокрация искаше смъртта на Иисус от
Назарет. Начело на този елит, в онези години стоеше
Първосвещеникът Ана.*
Часове след възкресяването на Лазар, първите хора на
Храма в това число и Кайафа, зетят на Ана, са били точно
информирани за станалото в гробницата на Витания. Докато
огромното мнозинство от приятелите на възкресения, свидетели на
изключителното събитие, разказваха наляво и надясно за
божествения знак даден от Учителя от Галилея, други юдеи, макар
с преобърнати сърца, побързаха да известят кастата на фарисеите.
Тя имаше силно влияние върху останалите свещенослужители.
Почти е сигурно, че ако това чудо се беше случило в друг
момент на еврейската година, а не в навечерието на тържествения
Песах, рядко съвпадащ със събота, а главният герой, по-малко
престижен и не толкова богат, измежду достойните в Йерушалайм,
то извършеното чудо от този Рави от Назарет щеше просто да
увеличи списъка на свръхделата Му. Иисус Христос обаче беше
извадил от гроба, Лазар от Витания, демонстрирайки сила и
потенциал, запазени само за Бога. Първо, Витания беше прекалено
близко до Йерусалим и второ, то бе извършено твърде зрелищно и
много важно за да бъде забравено или,., отминато с мълчание.
Както ми разказаха Лазар и неговите приятели, събитието
беше придобило такива размери, че Йерусалим преживял силно и
всеобщо душевно вълнение. Обстоятелството, че между
свидетелите на възкресяването можеха да се отбележат изтъкнати
евреи от Юдея, някои от тях членове на ръководството на Храма,
както и приятели на семейството на Лазар, ускори хода на
събитията. Обезпокоен от новината, Синедрионът се събрал на
извънредно заседание в 1 часа по обяд на следващия ден, петък.
Единствения проблем за обсъждане бил: „Какво ще правим с
измамника?“
При други случаи, Върховната сесия на духовния съд би
разисквала възможността да задържи под стража Христос и го
осъди, като го обвини в богохулство и нарушаване на
религиозните закони, но този път било нещо съвсем различ- но.
Един от фарисеите предложил решение, което предвижда
незабавното залавяне на Галилееца и неговата екзекуция без
предварителен съд. Това породило кисели дискусии между 71-та
членове на Синедриона и по-специално между някои от старците,
т.е. представителите на светското благо- родничество, какъвто бил
случая с Йосиф от Ариматея, от една страна и фарисеите, от друга.
Благородниците смятали това решение за толкова незаконно,
колкото и мерзко.
След двучасови спорове, предвид незначителния успех на
онези, които претендирали Иисус да бъде съден в рамките на
точното правоверие, 14 от членовете на Върховния съвет на
Синедриона станали на крака и връчили още там непосредствено,
оставките си. След две седмици Синедрионът приел техните
оставки и ги освободил от постовете им. Освен това били
освободени други пет, изтъкнати членове на Върховния съд,
обвинени в това, че са „изразявали чувства на дружелюбие към
Назарянина“. Всичко това разчистило пътя пред Синедриона,
който вече можел да вземе почти единогласно решение, да се
арестува и осъди Учителя от Назарет.
Лазар и семейството му не грешаха, че жребият на Иисус е
хвърлен. Омразата на членовете на Върховния съд срещу Него
беше толкова голяма, че в същия петък, 10 март, полицията на
Храма получила нареждане да търси и залови Христос—-„там,
където го намери“. Неизбежното настъпване на съботния ден, т.е.
на свечеряването в петък, спасило Галилееца. Цял Йерушалаим
знаел, че той е във Витания, но полицията решила да изчака до
неделя за да изпълни заповедта. Приятелите на Иисус избързали да
го предупредят за решението на Синедриона, давайки му преднина
да напусне гостоприемния дом на Лазар. Учителят не обърнал
внимание на заплахата и останал до неделя, 12 март, сутринта.
След сбогуването с Лазар и сестрите му, Христос и неговите
последователи тръгнали на път за лагера си, разположен край гр.
Пелла.*
Няколко дни след заминаването на Учителя, измаменият в
намеренията си Синедрион насочил вниманието и гнева си към
възкресения. Лазар и семейството му били повикани в
Йерушалаим да дадат обяснение. Свещенослужителите трябвало
да отстъпят пред очевидността на феномена, извършен от Иисус. В
този именно смисъл, медикът на Храма и неговото
свидетелствуване имали голямо значение. Той, Бен Ахиа бил
лекувал Лазар по време на боледуването му. Той лично проверил
извършването на обреда по балсамирането. Свидетелствуването
му било, без съмнение решаващо. Въпреки това, Кайафа и
неговите поддръжници записали в архива на Синедриона, че
„онова чудо има дяволски произход и магическите сили на принца
на демоните са били в съучастие и съюз с Галилееца. „Това и всяко
такова възвръщане към живота“, се упорствуваше в текста, „е
далеч от отварянето на душите на религиозните представители на
юдейския народ и то отровило още повече чувствата му към
Иисус“. Първосвещеникът и другите се задължили да убедят
останалата част на членовете на съда на Юдея, заседавал в
Йерусалимския храм, че ако се върви по този път, целият народ на
Израил би възприел учението на Галилееца. Това можело да доведе
нацията до катастрофа. Синедрионът има право, по своему
разбира се, защото много от юдеите очакват Месията преди всичко
като политически Освободител, като бунтар, революционер, който
би изгонил римляните от Светите места. Между тези юдеи имаше и
много послушници на Синедриона.
Това била една от тези сесии на висшия съд, според
информацията на Никодим, когато Кайафа за пръв път загатнал
за античната пословица, че „по-добре един човек да умре,
отколкото общността да загине“.
Проблемите на това събрание не свършвали с Иисус. Този
съвет си давал сметка за необходимостта да се ликвидира също
така и Лазар*. Какво биха постигнали с осъждането на Учителя,
ако продължава да живее доказателството за свръхестествената му
сила? Популярността на възкресения Лазар беше достигнала
такава степен, че Кайафа разпоредил да бъде отстранен й той.
Слухове за намеренията на Синедриона продължавали да се
носят и да достигат до Лазар. Той бил информиран за всичко.
Драматичната обстановка беше потопила семейството на
съживения в постоянна тревога. Сега вече разбирах естественото
му недоверие, когато пожелах да се видя с него...
По мое мнение, другата грешка на т.нар. Върховен духовен съд
била, че не задържали първо Лазар. Като проверили и разбрали, че
Иисус вече го няма, свещениците временно забравили за
възкресения. Издадени били нови и бързи заповеди на Йоханан,
бен Гудхеда, т. нар. „шеф-портиер“ т.е. шеф на охраната на Храма,
да се издири и залови Учителя от
Назарет, „незабавно когато и където се появи“. Най-разп-
ространените коментарии, в онези дни в навечерието на Песах
бяха, ще има ли Христос смелостта да се появи отново в
Йерушалаим за да отпразнува светите обреди на Пасхата?
Народната мълва толкова бе разстроила свещениците, че
проблемът Лазар останал на заден план.
Така премина първата ми среща с обичания Иисусов приятел
от Витания. Този разговор беше прекъснат от Марта. Тя влезе с
дървен поднос и ми предложи нещо разхлади- телно, за което й
благодарих от сърце. След този разказ моето възхищение от
господарката порасна чувствително. Предполагам, че тя го е
забелязала благодарение на голямата си женска интуиция. Когато
ми поднасяше яденето, Марта сведе очи, изчервявайки се.
— Моля те, братко Язон, да приемеш скромната вечеря. Ние
знаем, че се нуждаеш от нея. И още, те моля, да смяташ моя дом,
като твой. Тази нощ и колкото поискаш занапред, той ще ти бъде
покрив...
Опитах се да го разубедя, но беше безполезно. Лазар и
приятелите му бяха разкрили, че намеренията и позицията ми са
чисти и благородни.
Преживяното през този ден така отвори апетита ми, че пред
очите на новите ми приятели отдадох вниманието си на печените
зърна и ядките, на сухите смокини, на фурмите, меда и козето
мляко, които затваряха кръга на разнообразието, поне за този ден.
Нощта беше напреднала доста. Лично Лазар ме заведе до едно
от помещенията на горния етаж. Там имаше едно легло, наречено
ножица, с ложе от опънат плат и въжета. Носещата част на лекото
легло беше направена от два надлъжни пръта от бор, всеки от тях
надеждно стегнат към кръстосаните крака. То беше низко, на
около четиридесет сантиметра от пода.
Стаята беше малка правоъгълна спалня, 1,80 на 2,50 м., цялата
от акациеви дъски, нещо като една голяма ракла. Там вече бяха
сандалите ми, почистени и измити. Имаше също леген и бронзова
кана с вода, парче ленено платно и клонче от розмарин с
благоуханни синкави цветове и вечно зелени листа. Върху
възглавницата на леглото висеше обикновена маслена лампа и
осветяваше белите стени и червеникавия тухлен под.
 Затворих вратата и останах сам. Показах се през тесния, като
амбразура, прозорец. Очите ми се навлажниха гледайки онзи
безброй звезди, неизменно вечни, както онези, които имах навика
да наблюдавам над пустинята Мидбар Йехуда, тогава, когато беше
преди.
След продължителен сеанс за връзка с кораба, се струпо- лих от
изтощение върху леглото. Всъщност моята мисия едва
започваше...
 31 МАРТ, ПЕТЪК
На разсъмване, ме събуди хрипкав и монотонен шум. Наведох се
през прозореца и с учудване разбрах, че този неопределен звук
идваше отвсякъде, от цялото село. Не можех да сй го обясня.
След утринния тоалет пред легена, се свързах с Елисей, но и той
нямаше никакво обяснение за шума. Слязох по стълбите, водещи
към централното предверие на къщата. Шумът нарастваше.
Оприличавах го на мъркане на котка. Установих, че идваше от
залата, където бях през цялото време след обеда и вечерта на
предния ден. Огънят в камината бе вече разпален. Дървата сякаш
току що бяха поставени. До огнището се бяха разположили Марта и
една прислужница. Те мелеха пшеница между два камъка, каквито
видях предния ден в полите на Елеонската гора. Разликата беше в
цвета. Тази мелница беше от чер камък, при това доста излъскан.
Приближих се до жените и ги поздравих. Камъкът имаше дължина
половин метър и широчина триде- сетина сантиметра, доста
поизхабен отгоре от употреба и якото триене. Всичките ми съмнения
изчезнаха. От този момент определях ежедневното събуждане на
Витания, Йерусалим и другите селища по този, задължителен и
обединяващ всички къщи звук — сутрешното смилане на зърната.
Както щяха да ми разкажат по-късно старците от Витания, ако
един ден не се чуе мъркането на мелничния камък, който ежедневно
превръщаше житото в брашно, това би означавало, че в Юдея е
настъпила разруха и опустошение. Същото бе писано и от
Йеремия*.
Очевидно не бях първия ранобудник. Много преди зазоряване
жените вече се бяха заели със задълженията си. Докато Марта
купуваше хляба от селската фурна, Мария и другите млади
девойчета носеха вода или приключваха с подредбата на дома,
чистотата и спретнатия вид. От своя страна мъжете извършваха
последните приготовления за тежката полска работа. Бащата на
Лазар — богат замевладе- лец, бе оставил на наследниците си
достатъчно земя за да живеят без да се притесняват. Великодушно и
според традицията те позволяваха на безимотните бедняци, да
приберат от краищата на своите ниви от всяка реколта толкова,
колкото повеляват библейските наставления и правила.*
Когато влязох в трапезарията прилежната и неуморима Марта
приготвяше брашното, омесваше тестото за маца.* Като ме видя тя
се изправи и ме помоли да извиня брат й. Лазар бил задължен да
придружи работниците до една от близките ниви. Там трябвало да
се прави т.нар. късен посев. Това означава засаждане на просо,
сусам, леща, пъпеши и др. Тук, това се извършва между януари и
март.
Марта ме покани на масата. Мигновено тя постави пред мен
купичка от червеникаво, струговано и полирано дърво пълна до
горе с горещо мляко. Както винаги мълчалиба, тя ми отряза
няколко филии от питата чер хляб, следейки същевременно
работата на прислужницата, която неуморно смилаше зърната. Две
парчета козе сирене и мед допълниха закуската ми.
Към третия час от зазоряването според юдейското измерване на
часовете, т.е. около 9 ч. сутринта, групи поклонници от Галилея,
Самария и Перея, стари познайници на семейството, роднини от
Йерусалим и други любопитни, заприиждаха до портите на
имението. Както и през другите дни преди празника, тези гости се
възползваха от задължителното им присъствие в Светия град за да
се поразвлекат, като видят и чуят възкръсналия.
Виждах ги седнали в градинката, нахълтали в притвора или
вътрешния двор. Почувствувах, че ме хваща яд. Нима Лазар не си
даваше сметка, че мнозина търсеха храна за сплетни?
Търпеливият Иисусов приятел навярно затова беше предпочел
да тръгне рано за полето... Поразпитах Марта за пътя, който да ме
изведе при нивата. Господарката великодушно остави
домакинските си дела и ми каза да я последвам. За по- пряко,
минахме през просторната овощна градина, разположена току зад
къщата. Там се редяха многочислени и най- разнообразни плодни
дървета. Извървяхме бавно, има-няма триста крачки, когато
навлязохме в една равна поляна. Спрях се слисан. Пред мен се
издигаше огромна скала от мек варовик. Тя беше сива и като че ли
напръскана с кал. Това бяха гнезда на лястовици, изградени в
пукнатините. В основата на тази грамада забелязах кръгла, каменна
плоча...
Марта разбра моето учудване и ме покани да се приближим до
семейната гробница.
Притихнал, разгледах похлупака на тази кухина. Това бе добре
издялана плоча, с дебелина около тридесет сантиметра и диаметър
повече от метър, наподобяваща воденичен камък. Тя закриваше
входа на гробницата, а той, съдейки по размерите, бе тесен.
Предната част на скалата с размери около два метра височина, от
основата и три метра ширина, беше издялана и белосана с вар, като
фасада на естествен саркофаг.
Знаех, че отместването на плочата означава неуважение към
мъртвите. От друга страна, макар и да се бе съгласила, едва ли
бихме преместили заедно похлупак с тегло от триста до петстотин
килограма.
Малко по-късно, напуснах градината в западна посока, като
поех по пътеката, която да ме заведе при нейния брат. Сутринта
беше свежа и прохладна.
— 10 по Целзий и умерен вятър от север със скорост 10
мили/час, — ми съобщи Елисей.
Предната нощ, лазерният метеодетектор бе определил наличие
на фронт от буреносни, купести облаци с дължина на фронта 300 км
и височина 2000 м над морето пред юдейс- ко-финикийския бряг. В
момента на връзката, този застрашителен фронт се развиваше по
вертикала и като че ли се обуславяше в развитието си от студено
северно течение.
— Не трябва да отричаме възможността, условията да се
променят през следващите 24 до 48 часа над нашата зона и можем да
очакваме силни дъждове, — приключи Елисей.
Обвих се с моя шламис и продължих по лъкатушещата пътека
между вълнообразните, избуяли ечемичени ниви. Някои от съседите
на възкръсналия бяха започнали вече жътва- та.Жетварите
загръщаха стеблата с лявата ръка, а с дясната ги режеха късо до
класовете. Сърповете им бяха малки, дъгообразни ленти от желязо,
здраво захванати с дървена дръжка и закрепени с медни или
бронзови нитове. Ечемикът се вършееше чрез млатене на близкия до
пътя харман. Жените носеха снопите и ги разпръскваха върху
гумното. Те отделяха зърното от класовете на ръка или с помощта
на биволи. В този по-често прилаган случай животните тъпчеха
ечемика, след което диканята теглена от същите биволи минаваше
отгоре. Диканята беше плоска дървена шейна, в чиято долна
повърхност бяха набити множество кремъци.
След това, жените отвяваха сламата, пресяваха зърното с
големи кожени сита и го насипваха в чували. Каруци с магарета го
возеха до селото, където го пресйпваха в силози или в огромни
глинени делви.
Побързах да пресрещна брата на Марта и Мария. Когато ме
видя, той се зарадва, обаче ми отказа да му помогна в работата. В
разгара на спора ни, един вик привлече вниманието ни. Откъм
Витания се приближаваше конник в галоп.
Лазар засенчи челото си с лявата си ръка и се вгледа
внимателно. След това остави торбата си на сеяча, излезе на пътя и
зачака. Ездачът спря пред него, слезе от коня и го прегърна. Миг
след това отново се метна на жребеца и се отдалечи обратно към
селото. Лазар ми даде знак да се приближа. Когато застанах пред
него лицето му сияеше.
 — Учителят идва! — и за да ме извади от объркването,
продължи с несдържана радост. — Най-после ще го видиш. Да
вървим, имаме много неща да подготвим.
— Но, къде е Той?... Пристигнал ли е вече? — заразпитвах го аз,
като го догонвах.
Бях объркан. Лазар не ми отговори. Преди да мога да реагирам,
той ме изпревари с петнадееетина метра. Въпреки привидната си
слабост, той тичаше като дива котка.
Когато влязох в къщата си дадох сметка, че новината беше
вдигнала на крак семейството и приятелите му. Марта тичаше от
единия край на къщата до другия, усмихната,
 разпоререждаща и припряна. Като ни видя, тя прегърна брат си,
потвърждавайки добрата новина:
— Идва!... Иисус идва!
Лазар се опита да я успокои, разпитвайки я за някои
подробности.
— Казват, че е на по-малко от десет стадия от Витания —
добави тя.
Бързо си направих сметката, че един стадий е 186 м, значи
Христос е на разстояние около миля.
Мога да се закълна, въпреки цялата ми интензивна подготовка,
дългите години тренировка, като пилот-космо- навт за тази именно
хронопортация, че бях скептик. Въпреки това семейството на Лазар
ме зарази с нервността си. Вълна от тръпки премина по тялото ми.
Устата ми пресъхна. Гърлото също. Направих усилие да се успокоя.
„Всичко това“, си казах, „е реакция на лудешкото ни тичане през
ниви и поля...“ Още веднъж се самоизмамвах.
Като последвах съвета на Елеазар останах в къщата. Първият
ми искрен порив беше да изляза и Го посрещна. Моят домакин ми
внуши, че е по-добре да го чакам в дома му.
— Той винаги идва в нашия дом... И още нещо, — намекна
Лазар, — новината трябва да е стигнала в Йерусалим. След малко,
няма да може да се върви по улиците на Витания...
— Тогава, — добавих със загриженост, — Учителят е
пренебрегнал заплахата и ще прекара празниците в Светия град?...
Лазар не ми отговори. При все това, прочетох в погледа му
сянката на съдбата. По всяка вероятност, той предчувст- вуваше, че
това може би е последната Пасха на Иисус от Назарет.
Немислимо е да се предположи, че Първосвещеникът и неговата
полиция няма да се заинтересуват от „присъствието на самозванеца
от Галилея“ близо до Йерусалим. Това беше много опасно и Лазар,
както и неговите сестри го знаеха много добре.
Малко след деветия час (да е било четири, може би четири и
половина сл. об.), множеството, около вратата на Лазар и във
вътрешния двор на имението се оживи и раздвижи. Марта и Мария
излязоха от атриума и се смесиха с навалицата в двора. Това, на
практика запуши главния вход.
Сърцето ми заби силно. Отвън се чуваха гласове, глъч,
пресечени викове и възгласи за поздрав. Без да знам защо, усетих
страх. Отстъпих няколко крачки, скривайки се зад една от колоните
от лявото крило на вътрешния двор. Дланите на ръцете започнаха
да се потят. Натиснах ухото си и тихичко предупредих Елисей за
неминуемото. Съвсем скоро Иисус щеше да влезе в този дом.
 Малко след това, слугите и близките на Лазар направиха път на
група мъже, която влезе във вътрешния двор.
Между целувки, възгласи и многоцветието на туники и
наметала, моите очи се приковаха веднага от личността, която
изпъкваше над другите... Той трябваше да е Иисус!
Неговият ръст беше изключителен. За момент пресметнах, че е
повече от 1,80 метра и това го превръщаше, редом със събраните
наоколо, в гигант. Беше облечен, по-скоро наметнат, с наметало
цвят бордо, което обхващаше мощен гръден кош, а с краищата си,
обвити около врата, падаше върху широки и мощни рамена. Бялата
Му туника с широки ръкави покриваше глезените. Не видях да носи
пояс или колан. Парче ленен плат беше увито около челото Му, при
което единият край висеше от дясната Му страна.
Ускорението на сърдечния ми ритъм в тези минути беше
несравнимо по-голямо, отколкото в онази нощ на 30 януари 1973 г.,
по време на инверсията.
Гигантът пристъпяше бавно към центъра на вътрешния двор.
Дясната Му ръка почиваше на рамото на Лазар. Около него бяха
Марта и Мария, по-малката сестра на възкресения. Те
жестикулираха и пляскаха с ръце в това общо веселие.
Нямаше съмнение, че Той беше бял човек, с високо и тясно
лице, присъщо на кавказците. Косата Му, права и светлокестенява,
падаше свободно на раменете Му. По- късно, когато щеше да свали
превръзката Си, каквито впрочем носеха почти всички в групата
Му, разбрах, че се сресва на път по средата. Имаше мустаци и фина
брада, разделена на две, с цвета на старо злато, каквито бяха и
косите Му. Мустаците не скриваха устните, които бяха фини. Носът
Му ме смути. Беше дълъг и леко изгърбен.
 Още с влизането Си, Той се усмихна. Зъбите Му бяха бели и
безупречни. Това Го много отличаваше от наблюдаваното от мен
заболяване у мнозинството от израелтяните от онова време.
Учителят седна върху една табуретка, която някой донесе и
постави до басейнчето. Мъжете, жените и децата се събраха около
Него. В този момент, слънчевите лъчи паднаха върху лицето Му.
Останах възхитен. Контрастът на това лице с останалите втвърдени
лица, включително и тези, които Го придружаваха, в този миг на
първи впечатления, беше голям. Кожата Му беше загоряла и
бронзирана.
Стеснително се показах иззад колоната. Иисус отстоеше на не
повече от четири метра. Той повдигна неочаквано лице и ме
прониза с погледа Си. Нещо като огън премина през мен. Всички се
учудиха, когато Той стана и Си направи път между гостите. Те бяха
започнали да се разполагат върху плочника. Коленете ми се
разтрепериха. Срещата с Него беше неизбежна. Иисус стоеше пред
мен...
Никога няма да забравя този поглед. Очите на Галилее- ца,
големи и леко дръпнати имаха живия цвят на мед. Освен това
притежаваха едно неповторимо качество, като че концентрираха
цялата сила на Космоса. Те не само наблюдаваха, те проникваха
през границите на,., нещото. Дългите Му мигли бяха гъсти и
придаваха нещо притегателно на погледа Му. Челото Му — открито
и хубаво, завършваше с прави и доста раздалечени вежди. Лицето
Му, кротко и ведро, беше слабоосветено от слънцето. То внушаваше
доверие и уважение.
Повдигна дългите Си ръце и ги положи върху раменете ми,
усмихна ми се, като в същото време ми намигна с едното око.
Неочаквана топлина се разля от краката до главата ми. Опитах се
да отговоря на неговия жест, но не можах. Бях смутен и зашеметен,
разчувствуван...
— Бъди добре дошъл!
Тези думи, изречени на гръцки, окончателно ме обезоръжиха. В
Неговия глас имаше толкова обич и такава сигурност, че ми
трябваше време за да реагирам.
Иисус се върна до басейна, докато неговите приятели ме
наблюдаваха в пълно мълчание. Някои от учениците Му

Операция „Троянски кон“

нарушиха тишината и запитаха Лазар, кой съм? Той, с несъмнено
удовлетворение, им обясни, че съм негов гост. „Един чужденец,
пристигнал от Тир, специално за да се запознае с Учителя и
неговото учение“.
Останах неподвижен, сякаш вкаменен. Опитвах се да подредя
мислите си. „Не може да бъде“, повтарях си аз. „Не е възможно да е
отгатнал... Как би могъл?“
Колкото и да го премислех пак стигах до същия извод. Ако
никой не Му е говорил за мен, а защо щяха да го правят, как
можеше да знае, кой съм и защо съм там? Тук на това място имаше
петдесетина души. Много от тях Той познаваше, това беше ясно, но
други — не. Такъв бе и моят случай. Но без съмнение, Той дойде при
мен...
Никога не можеш да си сигурен. Но едно беше ясно, че само
същество, носещо особена сила, духовно могъщество, можеше да
въздействува така.
Остатъкът от следобеда беше за мен, като след светкавица,
раздрала небето от изток до запад. Едва съобразявах каквото и да
било. Знаех и просто мишинално отбелязах, че Марта по същия
начин, както го беше направила с мен предишния ден, изми краката
на Иисус от Назарет и ги натри с благовонно миро. Бегло си
спомням още, как между поздрави и възгласи, Галилеецът излезе
придружен от Лазар и голяма група ученици. По-късно, Марта ми
разказа, че местата за спане били заети от роднини и приятели,
които бяха наводнили Витания. Тогава с общо съгласие, се
разбрали, Иисус да пренощува в къщата на друг стар и безусловен
Негов и на Лазар приятел, излекувания прокажен Шимон, т.е.
Симон.
Първоначално много жители на Витания, както и поклонници
стигнали до тук, спорили къде ще влезе по-напред Учителят? Дали в
Йерусалим, като предизвикателство срещу заповедта за
арестуването му или другаде. Но те се лъжеха. Иисус и неговите хора
имаха намерение да прекарат в къщата на Симон, както и в други
къщи на приятели и роднини на Лазар. Истината е, че всички
направиха възмож- ното Учителя да се почувствува щастлив, по
време на престоя си във Витания.
Според Марта, Симон искал да посрещне по достойнство Иисус.
Затова обявил голямо угощение за следващия ден — 146 събота.
Това означаваше ново шетане и за двете къщи, тъй като съботата,
свещения ден за евреите, според предписанията на закона, започва
след залеза в петък.
През останалото време, Учителят от Галилея прие безброй
приятели и посетители, като се раздаваше на всички.
Когато се свечери, Иисус се върна в дома на Лазар и там всред
своите близки и семейството на възкресения, възстанови силите Си,
показвайки превъзходното Си чувство за хумор.
Лазар ме покани да се присъединя към тях. Мъжете насядаха
около голямата правоъгълна маса в гостната. Жените, ръководени
от Марта, започнаха да поднасят. За момент останах благоразумно
до огнището. Лазар настоя и аз бях задължен да разделя с тях
трапезата с изобилната храна: като задушени зеленчуци, боб, дивеч,
сушени плодове и вино. За мое учудване, никое от ястията не се
придружаваше от вода. Тя винаги беше замествана от вино.
Преди началото на късната вечеря, Учителят и четиринадесетте
или петнадесетте привърженици, които Го придружаваха в този
ден* станаха прави и запяха къса песен — молитва. Останах
притихнал. Когато привършиха, Марта между едно от припрените й
шетания насам-натам ми обясни, че това бе химна „Чуй Израил“.
Това действително беше вечерна молитва. Учуди ме, че Иисус
въпреки публичното критикуване на т.нар. законници, уважаваше
старите обичаи на своя народ. Не зная дали отбелязах, че Учителят
направи от този следобед празник със своя смях, хумор и шеги за
най- обикновени неща. Тази бе другата страна на Неговия облик,
която ме учудваше в дните, предшествуващи онзи четвъртък, 6-ти
април. Колко далече бях от тежкия и измъчен, и същевременно
далечен образ, който бе създаден у мен чрез някои от книгите на XX
век. Иисус от Назарет бе смесица от дете и генерал. Той беше
едновременно просто душен овчар и добросъвестен летописец, както
и човек, живеещ ден за ден, но мъдър съветник. Трябва да отбележа,
че въпреки всичко, изглеждаше щастлив. Той беше много по-весел и
безгрижен, отколкото неговите последователи и приятели, които
очевидно бяха загрижени от надвисналата заплаха от решението на
Първосвещеника.
След молитвата, Иисус, който седаше начело на трапезата
заедно с Лазар, се зае с един от големите хлябове. Както беше
обичайно, Той го начупи и го разпредели между сътрапезниците си.
Току що бяхме започнали, когато Иисус се обърна към един от
мъжете от групата. Когато го назова по име, нещо се преобърна в
сърцето ми. Беше Юда Искариот.
Ученикът стана бавно и приближавайки се към Учителя, Му
подаде нещо. После се върна на мястото си. Останах като
хипнотизиран, наблюдавайки този слаб и високичък индивид,
малко над 1,70 м, с малка глава. Орловият му нос изпъкваше върху
онова лице със зачервена, почти мършава кожа, като му придаваше
класическия „профил на птица“. В топологичната класификация на
Ернест Кречмер този профил беше описан. Големият психиатър би
се почувствувал удовлетворен ако знаеше, че неговата дефиниция за
лептоо- соматичния тип, наречен „ескизотимичен“: сериозен,
вглъбен, резервиран, непостоянен, необщителен и неприветлив, в
дадения случай съвпадаше изцяло с темперамента на Юда.
Наистина, колкото повече опознавах характера на този човек,
толкова повече се убеждавах, че се касае за един вътрешно
стеснителен индивид, на когото е липсвала възможността да развие
своята безкрайно чувствителна натура. Косата му беше черна, фина
и изобилна. Тя беше в пълна противоположност с голобрадото му
лице. Когато се приближи до Иисус, обърнах внимание на туниката
му, която вместо с въженце или плетен колан, беше препасана от
хагорах, т.е. тъмен кожен пояс. От него той извади кожена торбичка.
Този пояс служеше да се носят или крият пари и дребни предмети,
освен оръжие. Юда носеше малка сабя по-точно къс меч, закрепен
на дясното бедро. Тогава не отдадох значение на този своеобразен
факт. Както Искариот, така и другите последователи на Христос
бяха въоръжени. Те криеха под наметалата си или в пояса къси
римски мечове.
Иисус помоли сестрите на Лазар да се приближат до Него. Мария,
първа остави огнището и се приближи до Галилееца. Малко след
това, Марта изсушавайки ръцете си в престилката, влезе в залата,
Светлината на двете лампи, поставени върху трапезата,
открояваха прелестния профил на девойката Мария. Гъстата й
черна коса, внимателно
 разчесана, падаше върху гърба й почти до кръста. Върху челото
на Мария блестеше синя лента, която придържаше част от косата.
Въпреки това, немирни кичури изкачаха и хвърляха меки сенки
върху кожата на лицето й с цвят на маслина. Тя имаше дребни,
деликатни черти на лицето, присъщи на нейните шестнадесет
-седемнадесет години. Нито веднъж не успях да говоря с нея.
Независимо от това, нейните бездънни черни очи разкриваха едно
особено чувствително сърце.
Иисус положи торбичката в ръцете на Мария, обръщайки се
към двете сестри и ги помоли да приемат този малък подарък.
Докато Мария се изчервяваше, Марта, завладяна от любопитство,
взе торбичката от ръцете на сестра си и я отвори с нетърпение. От
там, от където бях седнал, едва-едва се различаваха отделни
гранули. По-късно разбрах, че това са зърната на балсама, купени
лично от Учителя в Йерихон.
Всред общото веселие, Мария, винаги безмълвна, се приближи
до Иисус и Го целуна звучно по двете бузи.
Малко по малко, веселият тон и непринудеността на вечерята
затихваха, благодарение на някои от хората, придружаващи
Учителя. Очевидно беше, че са обезпокоени, в каква посока ще се
насочат действията на Иисус. Утрешните Му стъпки, без съмнение,
им бяха неизвестни. Не закъсня да се спомене за Първосвещеника и
неговата заповед за задържане на Христос. Така се стигна до
сигурността на Учителя, на първо място, както и останалата част от
групата.
Един от най-буйните и радикални последователи беше индивид
с прошарена брада и бръснати мустаци, гола глава и светли очи.
Кръглата му глава беше разположена върху масивен врат, а лицето
му беше осеяно с бръчки. По моя преценка, той беше
най-възрастния от привържениците на Учителя и можеше да му се
дадат четиридесет до четиридесет и пет години. Той, Симон-Петър*
беше против влизането на Иисус в Йерусалим по време на Пасхата.
Петър се страхуваше за живота на Учителя и това беше логично.
Той се опитваше с всички средства, с които разполагаше, да Му
внуши колко опасен е този залог.
Иисус не взе участие в дискусията, но слушаше сериозен. Остави
ги да говорят и едните и другите, без да произнесе нито дума. Докато
настъпи мига, когато Учителят тръпнещ от противоречията, поиска
да се чуе тежкия Му глас. Като се обърна към апостола със сините
очи, каза:
— Петре, нима не си разбрал, че никой пророк не е бил добре
приет от своите, както и че никой лекар не лекува близките си и
онези, които го познават...— След като втренчи онези очи на сокол в
моите, допълни: — ...Ако плътта е била създадена заради деянията
на духа, то тя е чудо. Ако духът е бил узрял заради тялото, това е
чудото на чудесата. Още повече ме удивлява, обаче, как това голямо
богатство се побира в такава бедност?
В гостната на Лазар се възцари тишина. Тогава Учителят се
изправи и се оттегли да почива.
През тази и следващите нощи, последователите Му
подозрителни и мнителни към всички и всичко пазеха по двойки
пред вратите на къщата на Шимон Прокажения. Дежуриха, както
Юда Искариот, така и Петър, неговият брат Андрей, още Симон,
наречен Зилотът, т.е. радетелят, братята — близнаци Юда и Яков
Алфееви. Всички бяха въоръжени с къси мечове, — гладиуси*.
Учениците и последователите на Иисус се стремяха да носят
своите гладиуси скрити под наметалата си, закрепени на дясното
бедро, поставени в дървени ножници.
Учителят от Назарет не пренебрегваше факта, че някои от
последователите Му носеха оръжие. Той го знаеше. Като
изключим тъжния спомен в нощта на четвъртък в Гетси- манската
градина, Той никога не ги упрекна за това.
 ПЪРВИ АПРИЛ, СЪБОТА
За разлика от останалите дни, в събота на разсъмване, не бях
събуден от звука на мърморенето от ранобудните мелници за зърно.
Селото изглеждаше заспало и странно притихнало. Евреите,
господари или слуги, даже и товарните животни на тези семейства,
спираха активния живот практически в навечерието на събота,
сиреч от свечеряването в петък. Законът и религиозните норми
забраняваха всички по-важни дейности и труд, големи пътувания,
правенето на любов, ваденето на вода от кладенците, дори паленето
на огнището. Тези норми разместваха реда на нещата в техния
ежедневен ритъм. И това, което по начало, трябваше да бъде
източник на веселба и заслужена почивка, беше се превърнало в
заплетен кодекс от разпореждания и забрани, повечето от тях
педантични и абсурдни.
Лазар и неговото семейство, следвайки примера на Иисус,
възприемаха едно доста по-либерално отношение. В този следобед
разбрах и опитах много от неприятностите и главоболията,
произлизащи от прилагането на практика на учението, която
предлагаше Учителя от Галилея. Въпреки всичко, останах
наистина изненадан, когато видях още от първите часове на
сутринта неспиращото множество от гости, идващи от Йерусалим и
лагера на поклонниците, да поздравят Лазар и Човека, който бе в
състояние да отправи предизвикателство към Великия Синедрион.
Според онова, което знаех, едно от съботните предписания
определяше, че мъжът-стопанин на къщата, е длъжен да даде три
разпореждания, когато се свечери в петък: Първо „Отделихте ли
десятъка?“* Второто бе въпрос към жените, но си беше чиста
заповед: „Разположихте ли еруб'а?“ Едва след това главата на
семейството трябваше да разпореди третото: „Запалете лампите!“
Разстоянието между Йерусалим и Витания беше 15 стадия,
тоест три километра. Как можеха юдейците да заобиколят
най-стриктната съботна норма: „Да не вървят повече от двете
хиляди лакътя, определени от закона.*“
Лазар придружи обяснението си с язвителна усмивка:
„Направен ли е законът — готов е и капанът“...
За да заобиколят тези „2000 лакътя“ юдеите бяха измислили
т.нар. еруб. Ако например някой постави храна за два обеда на
всеки край на това ограничено разстояние от 2000 лакътя, т.е.
около един километър, и то преди настъпването на събота, тогава
това място с храната се зачита като временен подслон, сиреч еруб,
което дава право на израилтянина да измине нови хиляда метра, в
която посока си избере,., до следващия еруб*.
Това, обясняваше масовото присъствие на поклонници и
жители на Йерусалим .във Витания, което според Лазар
означаваше, че са поставени един или два еруба по означения път,
свързващ съответно Светия град с Витфагия и Витания.
Моето положение на чужденец и езичник ми предостави
възможност най-сетне, да помогна с нещо на семейството, приело
ме под своя покрив. До 3 часа, т.е. девет сутринта, се заех с
пренасянето на вода, но аз си знам, колко трудно успях да
преодолея съпротивата на Марта. След това поддържах огъня в
камината, прибрах яйцата от кокошарника, почистих и поправих
един бойлер за топла вода, който се зареждаше с жарава от дървени
въглища. Наричаха го антики. Съботната традиция забраняваше
изчистването на пепелта от отоплителя и разбира се, повторното
му зареждане с въглища и разпалване. Приспособлението имаше
водна тръба, а тя беше в допир с огъня. Това го правеше много
полезно и даваше много бързо резултат. Беше свидетелство за
напредък в леярството и коването в тази област с традиции. И тъй,
аз не бях юдей и се чувствувах свободен от забраните на техните
норми. Това ми позволи да издължа поне част от любезното
гостоприемство на моите нови приятели.
Сърцето ми обаче гореше от желание да се срещна с Иисус.
Марта, с нейния фин инстинкт, усети това и ми внуши да оставя
всичко и да отида и да потърся Учителя. Малко по- рано, по време
на едно посещение при Шимон, можах да Го видя в градината му.
Той беше там заради приготовленията за празника във Витания в
Негова чест.
Когато се готвех да изляза от къщата, господарката ми каза, че
съм поканен на празненството и че ако приема поканата, тя лйчно
ще ме съпроводи до определеното ми място. Бях подготвен и знаех
добре от проучените текстове, че на тази вечеря щеше да се случи
нещо много специално. Тогава не предполагах, какво можеше да се
случи на Учителя.
Къщата и имението на Шимон, най-богатия и изтъкнат човек
във Витания след смъртта на Лазаровия баща, бяха наблизо — в
източната част на селището. Единствената и съществена разлика
между нея и къщата на моя домакин, беше гъстата и разкошна
градина, пълна с кипариси, рошко- ви дървета, палми и др., всичко
това обградено с каменен зид, с човешки ръст. В Йерусалим,
например, като изключим розовите градини, други насаждения,
като компактна маса, бяха забранени, но за другите градове и села
тази забрана не беше в сила. Шимон, ревностен последовател и
пламенно вярващ в Христос, освен всичките си останали качества,
беше влюбен в растенията. Въпреки напредналата си възраст, той
прекарваше времето си между вечнозелените кипариси, рози,
дъхави лехи с блеснали бели цветя, саксии и странни ботанически
храсти от трагаканти, чийто клони и стебла изтласкваха навън
онази ценна, белезникава смола, потекла като едри сълзи,
лекуваща какво ли не.
Пред вратите на имението се тълпяха множество гости и
местни хора. Те чакаха да видят Учителя от Назарет. Като че ли
ставаше дума за държавник от ХХ-я век. На вратите пазеха
учениците на Иисус със скрити мечове под наметките си. Те
контролираха влизането и излизането на близките, приятелите и
слугите на Шимон — единствените, които можеха да прекрачат
прага на къщата.
Без проблеми влязох в имението през веригата от хора на
Галилееца. Моето приятелство с Лазар и начина по който Иисус ме
прие предишния ден, ми бяха спечелили симпатията и доверието
на апостолите. Един от тях, Юда, братът— близнак на Яков
Алфеев, като ме видя ме запита, кого търся. Отговорих му, че търся
Учителя. Той ме съпроводи. Прекосявайки главната порта се
отзовах срещу една добре поддържана градина. Тесният път,
постлан с бял варовиков камък, ни заведе до открита площадка
пред мраморното стълбище на къщата на Шимон.
Не беше необходимо Юда да ме придружава. Гигантът беше
там, заобиколен от десетина деца. Той играеше.
Тази гледка ме впечатли и плени толкова, че реших тихо, на
пръсти да обиколя и да приседна на първото стъпало на
стълбището. Там останах, погълнат и унесен, и както болно дете,
наблюдава играта на здравите отстрани и аз — идващият от
двадесети век — наблюдавах малките и Иисус.
Той беше свалил наметалото си. Великолепната му бяла
туника бе прихваната на кръста с дебела препаска. В гълча- вата
на този детски хор, често грейваше Неговата усмивка, чиста и
пленяваща, каквато беше тази последна, прекрасна слънчева
събота за Христос. Това, което ме разчувствува бе да видя този
завършен и най-зрял от мъжете, който имаше възможности и
потенциал да хвърли предизвикателството към Първосвещеника и
авторитета на Синедриона, да си позволи да възкреси мъртвец при
онази публичност на явлението и при това мъртвец, носещ името
Лазар*. Този, именно, най-цялостен измежду мъжете подскачаше,
тичаше или падаше на плочника, подчинен изцяло на
изискванията на играта на малките човечета.
Някои от жените скришом се показваха от вътрешния двор,
наблюдаваха гледката и бързо се скриваха в притвора, без да могат
да сдържат смеха си.
Една от детските игри беше особено любопитна. Галиле- ецът
заставаше с гръб към групата, хвърляше една тояжка назад и то
така, че да падне възможно най-близо до децата. Момчетата си
оспорваха притежанието на тояжката, докато онова от тях, което
скача най-високо, я завладее. В този момент, Иисус, тоест
хвърлящият и играещите деца се разбягваха на всички страни.
Този, който овладее жезъла се мъчеше да ги докосне, преследвайки
когото може. Не случайно, всички деца се опитваха да хванат Него.
Той обаче не им се даваше, изплъзваше им се, омаломощаваше ги,
караше ги да изплезят език и с шеги се измъкваше между храстите
и дърветата.
Не зная колко време продължи това. Може би час, може би
два...
Внезапно бях обладан от тежко предчувствие. Или грешах или
това бяха последните безгрижни мигове на Иисус от Назарет.
В мига, когато това мрачно настроение бе в най-острата си и
необяснима фаза, Той ме погледна и спря. Беше свалил
превръзката си, с която играеше на сляпа баба, погали малките и
обяви участието си в играта за приключено.
Иисус имаше много възможности да ме забележи седнал на
стъпалата. Но това стана в момента, когато достигнах върха на
необяснимата си тъга, а той бе с превръзка на очите. Децата се
сбогуваха с Него. Той се приближи към мен. Опитах се да стана
прав. Учителят повдигна ръка да остана там където съм. Седна до
мен. Дишането Му бе все още ускорено, а челото Му — оросено от
пот.
— Язон, приятелю, какво ти е?
Това обръщение още повече ме обърка. Галилеецът даже не ме
гледаше. Той не чакаше отговор (какъв отговор можех да му дам?),
и продължи със съучастнически тон:
— Ти си тук за да бъдеш свидетел. Не трябва да губиш сили.
— Тогава Ти знаеш кой съм...
Иисус се усмихна и постави ръка върху рамото ми, като посочи
портала, където дежуреха неговите ученици.
— Ще мине време докато тези и бъдещите поколения
разберат, кой съм и защо бях изпратен от моя Отец. Въпреки, че
идваш откъдето идваш, ти си много по-близо до Истината,
отколкото те.
—Не разбирам, Учителю, защо Твоите хора ходят въоръжени.
Малцина биха повярвали,,, в моето време.
— Дори онези, които са до мен не ме разбраха, — отговори
Той с нотка на тъга в гласа Си.
— Учителю, има толкова неща, за които бих искал да Те
питам!..
— Все още имаме време. Да оставим на всеки ден неговият
дял от грижи.
Беше смущаващо. Толкова време очаквах тази възможност и
сега, рамо до рамо с Него, не знаех какво да Му кажа, нито какво
да Го питам.
-— Преди малко ме запита, какво ми е,.. — започнах аз. — Как
можа да го разбереш?
— Вдигни камъка и ще ме намериш там. Отрежи дървото и аз
съм там. Където има самота, аз съм също там...
— Знаеш ли? През целия си живот съм се чувствувал сам.
Иисус ми отговори бързо.
— Аз съм светлината, която е над всички. Много хора чакат
пред вратите, истина ти казвам, но само самотните ще влезнат в
Сватбената зала.
— Би ме успокоило да зная, че ние съмняващите се, също
имаме своето кътче в сърцето ти...
Исполинът се усмихна за втори път. Очите му светнаха като
полиран бронз:
— Светът не е достоен за онзи, който е намерил себе си.
— Хиляди пъти съм се питал: защо съм тук?
—- Светът е един мост. Минавайте по него, но не се спирайте.
— Все пак, — настоях аз, — Ти не ми отговори на въпроса...
— Да, Язон, да. Аз ти отговорих. Този свят е като предверие
на Царството на Моя Отец. Подготви се в предве- рието за да
бъдеш допуснат в Тържествената зала. Бъди минувач, не се
задържай!
— Но, Учителю, зная мнозина, които са се „настанили“ в
знанието и казват, че притежават Истината...
— Кажи ми, Язон. Къде расте семето?
— В земята.
— Истина ти казвам, Язон. Истинската мъдрост може да се
роди само в сърцето, постигнало да бъде, като пръстта, като
земята. Ученият и старецът, които не се колебаят да запитат
седемдневното дете за мястото на Живота — ще живеят. Защото
мнозина от първите ще станат последни и ще стигне един.
— Ти говориш за Истината, но къде трябва да я търся?
— Ако онези, които ви водят ви казват: „Вижте, Царството е
на небето“, тогава птиците от небето ще са ви изпреварили. Ако ви
кажат, че То е в морето, тогава рибите в морето ще са ви
изпреварили. Но Аз ви казвам, че Царството на Моя Отец е вътре и
извън вас. Когато познаете себе си, ще бъдете опознати и ще знаете,
че сте синове на вечноживия Отец. И още, ако не познаете себе си,
ще останете в бедност и вие самите ще сте бедността.
Учителят по всяка вероятност забеляза моето смущение и
добави:
— Да си чувал понякога собственото си сърце?
Потвърдих, без да зная, накъде ме водеше и къде щеше
да спре.
— Тайната на притежанието на Истината я знае само Моя
Отец. Само Той има Истината. Моят Отец винаги е бил в сърцето
ти. Ти само трябва да гледаш навътре. Блажен е търсещия, макар
че ще умре, вярвайки, че никога не е срещнал Истината. И
най-щастлив е онзи, който е настойчив в търсенето и я срещне по
пътя си. Когато я намери, ще се смути и обезпокои. И бидейки
обезпокоен и смутен, ще се очарова и ще царува над всичко.
— Учителю, като гледам около себе си се очаровам, и се
натъжавам в същото време...
— Уверявам те, Язон, че всички онези, които могат да видят
онова, което е пред очите им, ще разкрият скритото. Няма нищо
скрито, което да не бъде открито.
Моята първоначална стеснителност постепенно се изпаряваше.
Топлотата и сърдечността на този Човек събаряха
най-непревземаемите прегради.
Неочаквано, нашия разговор бе прекъснат от последователите
му. Тълпата напираше пред Шимоновата врата, търсейки Иисус, а
хората на Назарянина повече не можеха да ги удържат.
Когато Христос се отдалечи, зарекох се пред себе си да търся
нови възможности за разговор с Него и да Му изложа безкрайните
си съмнения.
Тръгнах след Него. Тълпата, която видях пред портите на
Шимоновата градина се беше увеличила. Виждайки Христос, тя
буквално се взриви. Той обаче, не се помръдна. Обкръжен от
апостолите си, Иисус поздрави дошлите на поклонение. Но те, като
знаеха за чудото извършено с Лазар преди три седмици, не се
задоволиха с поздрава Му и възможността да Го видят. Те искаха
ново предзнаменование:
— Дай ни знак!
Не можех да дойда на себе си от учудване. Съдейки по
виковете, мнозинството от събралите се там поклонници бяха от
провинция Галилея. Едва успявах да различа отделните думи.
Според мен, те не искаха Назарянина да им говори, а да
присъствуват на поредното чудо. Това беше единственото, което
имаше истинско значение, да присъствуват, когато се извършва
някакво чудо...
Според мен, Христос показваше признаци на разочарование.
Внезапно, Той протегна ръце напред и настъпи тишина —
тишината на изчакването. Много от насъбралите се започнаха да
се снишават и насядаха на земята. Тълпата вярваше, че дългото
пътуване нямаше да е безплодно и че скоро ще бъдат зрители, на
ново представление. С енергичен глас, Учителят им каза:
— Невежи!... Аз се появих на този свят, придобих плът и
мнозина ме видяха. Заварих всички пияни. Между тях не намерих
никой жаден. Духът ми оплакваше човешките синове. Защото са
душевно слепи и не виждат.
И преди някой да реагира Иисус си тръгна, насочвайки се към
вътрешността на къщата на Шимон.
Искрено се зарадвах. Онази тълпа, жадна за зрелища, не
заслужаваше друго. Постепенно започнах да си давам сметка, че
масата поклонници едва ли бе усвоила нещичко от посланието Му.
Не само ближните, но и най-близките Му не можаха да схванат, за
какви висоти на Неговия дълг и за какво царство говореше Той.
Всичко това щях да го удостоверя на следващия ден при
триумфалното Му влизане в Йерусалим.
Започвах да разбирам същинския обхват на думите на Иисус,
изречени преди малко на стълбището: „Дори онези, които са до
мен, не ме разбраха...“
Беше станало три часа след обед, когато влизах за втори
 път през тази врата към градината и за първи път през
мраморния портик на къщата на Шимон. Разбира се бях
придружен от Лазар и неговите сестри Марта и Мария. Старецът
посрещаше, лично и независимо от възрастта си, своите гости, а
сътрапезниците бяха повече от половин стотица. Влизайки,
независимо дали са близки, познати или непознати, гостите бяха
посрещнати и поздравени от любезния домакин, според обичая с
допиране на страните, както и в някои случаи с целувката на мира.
След това, гостите, придружени от близък или слуга на домакина
отиваха на определените им места. Настаняваха ги около ниска
маса, отворена елипса под формата на „С“. Ако сравняваме атри-
ума в дома на Лазар, този на Шимон бе по-просторен и покрит със
сенник. Той бе опънат с въжета, захванати за капителите на
колоните, които обграждаха това хубаво място. В средата имаше
басейн, който освен, че беше обграден от трапезата, беше и покрит с
дъски, позволяващи да се ходи върху тях, за да се обслужва
трапезата отвътре.
Когато застанах срещу Шимон, му бях представен от Лазар,
като негов гост — гръцки търговец и следовник на Учителя от
Назарет. Целувайки го по дясната буза, се уверих, че тя пазеше
дълбокия цикатрис, т.е. заздравял ръбец на прекарана болест. Част
от окото и горната устна, бяха увредени. Бялата му брада не
можеше да прикрие белезите на ужасната болест. Лявата му ръка
също беше останала обезобразена до последните стави на трите
средни пръста.
Достойният за уважение старец беше забравил трудните години
и сега изглеждаше щастлив и доволен. Той се отличаваше с
облеклото си: разкошна ленена туника обагрена с пурпур,
наметало от коприна в синьо и червено райе.
Когато ни заведоха до определените ни места, с облекчение
разбрах, че Лазар ще бъде до мен. Инстинктивно се обърнах и
погледнах към Марта. Тя стоеше права до другите жени. Усмихна
ми се, но струва ми се — кисело.
Като следвах тогавашните традиции, аз се излегнах върху
дясното си бедро.*
Евреите обикновено се хранеха седнали върху столове или
табуретки. При особени случаи, а този беше такъв — скромно
празненство в чест на Учителя — юдеите, които бяха усвоили
обичаите на елините, вечеряха върху удобни възглавници, а под
тях, върху плочника имаше рогозки.
Единственото изключение бе направено за Иисус. Като почетен
гост, Той заемаше централното място на тази маса. За Него имаше
отреден нисък, тапициран диван, малко по- висок от трапезата.
Всички гости бяха получили още в петък, сутринта, покани с
името си, в това число и списък на другите сътрапезници. Въпреки
това, традицията изискваше, в деня на банкета, рано сутринта,
повторно, вестоносците да обиколят поканените, като им напомнят
мястото и часа на галавечерята. Независимо от уважението между
семействата, Лазар чакаше тази втора и последна покана чрез
вестоносец. Само след нея, ние тръгнахме от дома му.
Изкачвайки мраморните стъпала на къщата на Шимон,
вниманието ми бе привлечено от бялото платно-знаме на входа на
къщата. Лазар ми пошепна, че това е „сигнал“ за времето на
влизане на поканените, което тече и щеше да бъде свалено, едва
след поднасянето на третото блюдо.
Иисус и дванадесетте Му ученика вече бяха там, когато ние се
представихме на любезния анфитрион, домакинът на банкета.
Доколкото можех да преценя, Учителят беше забравил случката с
тълпата молеща за чудо от преди обед. Той се смееше открито,
показвайки завидното си настроение. Неговите хора обаче,
въпреки че не носеха мечовете си, не показваха добро настроение.
Намерих, че са нервни и мрачни. Тутакси разбрах причината:
между гостите имаше четири-пет свещеници от фарисейския клан.
Те бяха врагове на Иисус. Отвън, на портала, имаше няколко
полицаи от охраната на Храма. Те бяха дошли във Витания със
съмнителната мисия, да охраняват пратениците на
йерусалимското свещенничество. Лазар ми пошепна, че тук витае
определена несигурност за истинските намерения на фарисеите.
Възможно беше, Първосвещени- кът Кайафа да е разпоредил да се
чака края на съботния ден и тогава да се арестува Иисус.
„Обособените“ или още „светците“, както наричаха фарисеите, не
правеха нищо което да предизвика тревога сред последователите
на Христос. Никой от тях не се приближи към групата, с която
разговаряше Иисус. Те се оставиха жените да извършат
задължителното измиване
на ръцете и краката, като показваха всички признаци на
задоволство от посрещането. Предполагам, че тяхното
удовлетворение беше функция на прекрасния аргумент — ястията,
които започнаха да се поднасят на трапезата.
Слугите на Шимон разнесоха серия от купи от червена
Италииска керамика. Моята например, имаше клеймо: някой си
Камуриус, грънчар от Арецо. Запомних това име и по- късно, в
понеделник, на кораба, главния компютър потвърди, че такъв
занаятчия е живял по времето на Тиберий Клавдий от 14-та до
54-та год. след Хр.
Според обичая, Шимон беше наел готвач от Йерусалим.
Любопитното бе, че богатите юдеи от онази епоха оформяха
договор с шеф-готвача: ако гостите останат недоволни от менюто,
той възстановяваше на домакина всички разходи, напълно или
частично, според значимостта на сътрапезниците.
В нашия случай беше обратното. Всичко беше най-изис- кано:
след бульона от зеленчуци и ароматни треви, единственото блюдо,
при което се ползва лъжица, гостите имаха удоволствието да
хапнат варена риба върху бронзов или сребърен поднос, след което
идваше печено агне, сполучливо подправено с лук, чесън и праз.
Четвъртото или петото блюдо бяха сухите плодове: грозде, фурми
и див мед. Всичко това обилно полято още от началото с хебронско
вино, сервирано във високи стъклени чаши, а те гравирани от най-
добри майстори. До всеки сътрапезник имаше бронзов леген с вода
за измиване на ръцете. Еврейският обичай определяше храната да
се взема с ръце, които се измиват след всяко поредно ястие.
Когато стигнахме до десертите, настроението на
сътрапезниците се приповдигна. Някои от слугите на Шимон и
наетите музиканти свиреха за гостите на своите флейти и цитри.
Жените се присъединиха към музиката, пляскайки с ръце високо
над главите си, като следваха ритъма с плавни движения на
телата.
Иисус, който се хранеше с добър апетит, изпи третата си чаша
с вино. Той се усмихна на групата жени, където се открояваше
малката сестра на Дазар — Мария. Тя, както и останалите жени и
девойки беше сменила делничното си
Операция „Троянски кон“
облекло и блестеше с ярката си туника, обагрена с прочутия сидонски
пурпур. По-късно на кораба, „Санта Клаус“ извлече от
информационния масив, че „въпросната молюска мида“, наречена
„мурекс“, от бреговете на финикия или на Елада, дава първичния си
екстракт за багрилото пурпур. Тази мида отделя мастило, което в допир
с въздуха се превръща в оцветител от винено до тъмно-червено.
финикийците са го открили първи и съумяли да го превърнат в стока.
Съгласно съботните норми, Мария беше махнала
обикновената си превръзка—лента за чело и бе пустнала на воля
дългите си черни коси.
В онзи момент, докато слугите прибираха подносите и
празните блюда от трапезата, други внасяха и предлагаха десерта,
а гостите на Шимон, възбудени от хубавото вино, се заплитаха все
повече в безкрайни спорове със сътрапезниците си.
Христос и Шимон седяха начело на трапезата и разговаряха за
Йешуа, или Йесуе, сиреч Иисус Навин и събарянето на
Йерихонските стени. Апостолите, от своя страна, оставаха странно
сдържани и мълчаливи. Тяхното поведение зависеше от
държанието на групата фарисеи, които пиеха чаша след чаша.
Какво беше моето учудване, когато някои от гостите започнаха
да повръщат! Никой не придаваше голямо значение на случилото
се, освен домакина. Причините за това бяха подчинени на друга
мярка на отношение. Онези излишества се считаха за публична
проява на задоволство от доброто посрещане и превъзходните
гозби и вина.
Аз разбира се трябваше да се насиля за да благодаря по този
начин, на новия ми приятел за кулинарната му изтънченост.
Сервирането на десертите беше приключило. Няколко девойки
отиваха при всеки от гостите и им подаваха малки топчета или
капсулки. те бяха прозрачни и жълтобяли. Лазар ме подкани да си
взема една-две от сълзичките. Това бе дъвка, много ароматна и
освежаваща. Според моя приятел, произходът на тези смоли бе от
маслиновите дървета, които растяха с хиляди в региона.
Според опита на евреите, тези топчета укрепваха зъбите и
гърлото, като носеха прохлада и свежест на дъха.
В следващите дни, възможността да поддържам чистотата на
зъбите, без аксесоарите на ХХ-я век — това беше забранено от
правилата на операцията, бе значително облекчена благодарение
на тези смолистите „сълзички“ от маслиново дърво.
Изглежда, че всичко протичаше в границите на здравото
веселие. Скандалът обаче нямаше да закъснее...
Мисля, че всички се забавляваха много добре и никой не
обърна внимание как от групата на жените се отдели едно девойче
и застана на колене зад гърба на Иисус. Беше Мария.
Вътрешният ми камшик ме шибна и постави нащрек. Щях да
присъствувам на сцената на помазването. Не можех да не видя
отблизо това и станах. Въпреки неудоволствието на Лазар, минах
зад масата и застанах по близо до почетните гости.
Тишината нарастваше прогресивно. Сътрапезниците бяха
смаяни от онова, което ставаше пред очите им. По- малката
Лазарова сестра, както обикновено мълчалива, беше отворила
висок тридесетсантиметров, вретеновидно шишенце. Не можех да
отгатна, от какво беше направено. Беше полупрозрачно. По-късно
разбрах, че е било от ориенталски алабастър.
Девойката изля голяма част от съдържанието върху косите Му.
В погледа на Иисус личеше одобрението на това нарушаване на
етикета. Течността, с цвят на коняк, попиваше приятно и бавно в
кестенявите Му коси. Междувременно всепроникващата миризма
се разпростираше и завладяваше пространството. Мария затвори
шишенцето и го скри между краката си. Тя продължи да втрива и
разнася парфюма в копринените коси на Христос. Помазването
беше извършено с такава наивност и с толкова обич, че очите Му
се насълзиха.
Завършвайки с косите, Мария отвори шишенцето отново и
изпразни есенцията от нард* върху голите крака на Учителя.
Намаза течността по дължината на глезените, петите и пръстите,
като му при това правеше, мек и продължителен масаж, докато
течността проникне в кожата.
По време на помазването някои от сътрапезниците започнаха
да си шепнат, а други неодобрително да мърморят, изразявайки
съжаление за подобно разточителство.
В края на масата бяха се разположили учениците на Христос.
Между тях изпъкваше Юда Искариот, с прекомерното си
жестикулиране и високия тон на говорене. Някои от
последователите Му, заедно с Юда, подкрепяха с празните си
приказки онези от гостите, които бяха обезпокоени и бяха против
пилеенето на есенцията от страна на Мария.
Нито тя, нито Иисус се смутиха от шушукането. Напротив
прелестната сестра на Лазар, която бе украсила ноктите си с
извлек от хунция*, отхвърли с кокетно движение на главата косите
си назад и се наведе над нозете на Учителя. Гъстите й коси отново
се разпиляха. След това, без да бърза, Мария заизбърсва краката
на Христос с косите си от остатъците нард, докато те станаха
блестящо сухи.
Това още повече вкисна част от гостите. Юда например не
скриваше негодуванието си и се обърна към Андрей, брата на
Петър, като го попита, така че всички да чуят:
— Защо не продадохме това блоговонно масло и не подарихме
парите за храна на бедните? Кажи на Учителя, че трябва да бъде
порицана тази загуба.*
Изплашена от този обрат на нещата, Мария се опита да се
изправи но Иисус я задържа. Като постави лявата Си длан върху
главата на девойката, Той се обърна към присъствува- щите със
спокойния Си, но твърд глас:
— Оставете я на мира, всички вие! Защо я тревожите за нещо,
направено от сърце? На вас, които твърдите, че това благовонно
масло е трябвало да се продаде заради бедните, ще кажа, че тях
винаги ще ги имате до себе си. Винаги, когато поискате, ще можете
да се погрижите за тях. Аз обаче няма да съм вечно с вас! Скоро ще
отида при моя Отец!
След това, Христос съсредоточи погледа си в очите на Юда
Искариот, поглед от който не можеше да убегне дори трепкането на
пламъка от лампите. Иисус продължи с по- енергичен и силен по
тембър глас:
— Тази жена е пазила дълго този нард за моето тяло за
погребението му. И сега, когато е решила да направи помазването,
изпреварвайки смъртта, не бива да й се отказва това
удовлетворение. Извършвайки го, Мария ви подложи всички на
изпитание, но вие не го издържахте, по отношение на вярата в
онова, което казах за смъртта и възнесението ми към моят Небесен
Отец. Тази жена не бива да бъде осъждана за онова, което стори
тази вечер. И ще ви кажа още, че където и да се проповядва и
тълкува благата вест на това евангелие в бъдните времена, по
целия свят, това което тя извърши сега пред вас, ще се отбелязва и
разказва в нейна чест.
Мария избяга от приемната. Аз се върнах на мястото си. Лазар
изглеждаше натъжен. Той знаеше, Марта — също, че Марйя
спестяваше отдавна за това скъпо благовоние. Семейството на
Лазар, за разлика от онова, което наблюдавах при някои от
последователите Му, бе разбрало основното. Те чувствуваха че
тази Пасха ще бъде последна за Него.
Мърморенето затихваше. Някои от апостолите продължиха да
обсъждат случилото се, клатейки отрицателно глави, в знак на
несъгласие с Учителя.
 Юда Искариот беше изпаднал в непроницаемо мълчание.
Неговите очи ме плашеха. От тях се излъчваше глуха и сдържана
омраза. Той беше приел думите на Христос, като личен упрек и
несъмнено чувствуваше, че бе станал смешен пред останалите.
Според мен, вероятно именно тогава предателят е започнал да
подготвя своето отмъщение срещу Галилееца. Съмнявам се, че
точно тогава е мислил да предаде Учителя на членовете на
Синедриона. Нямаше смисъл, тъй като полицията на Храма беше
получила заповед за задържането Му. Неговият отмъстителен дух
виждаше очевидно, отворения път към унижението на Христос.
Навечерието на неделния ден беше близо, когато фарисеите,
които досега запазваха мълчание се обърнаха към Иисус:
— Независимо от естеството на благовонното масло, поясниха
те, — има нарушение на свещените съботни закони, —и
цитираха:—„Една жена не може да излезе от къщата си, носейки:
шевна игла с дупка за вдяване, т.е. годна за шиене, пръстен с печат,
шапка с форма на охлюв, нито шишенце с благовонно масло. Всяко
нарушение на тази съботна норма се наказва като плати или
извърши жертвоприношение за обезщетяване на греха“.
Учителят внимателно наблюдаваше и слушаше свещениците.
Това явно го развличаше.
— Кажете ми, — запита ги Той, — от къде идвате?
— От Йерушалайм. — отговориха те.
— И как е възможно, вие да съдите една жена извървяла
по-малко от един стадий, когато сте ходили повече от петнадесет в
събота?
Тогава си припомних, че обикновените вярващи евреи
заобикаляха закона за да избягнат ограничението за „2000
лакътя“, или 1 км., задължителни за съботния ден. Иисус знаеше,
че обикновените хора правят еруб и че това заобикаляне не можеха
да си го позволят светците или обособените, които имаха
презумпцията за изключителна чистота на вярата си, а сега без
колебание са нарушили закона, защото пред тях е стоял
примамливата възможност за доброто похапване на вечерята прй
Шимон-прокажения.
фарисеите се засуетиха обезпокоени. Христос нямаше
намерение да им даде предимство. По онова време братството на
фарисеите наброяваше 5000 души. Мнозинството бяха търговци,
изтъкнати занаятчии, богати селяни, свещенослужители и твърде
малко от съсловната група на книжовниците.* Тази формация се е
отличавала с фанатизъм в изпълнението на религиозните норми за
съботния ден и изобщо за чистота на вярата. На това основание,
както и на плащането на диезмо'то, те са се изкачили по
социалната стълбица много по-високо от амме ха'арес, т.е. от
общата маса на населението на Юдея. Учителят не понасяше
тяхната суетност и коравосърдечие. Той не закъсня да го обяви, за
радост на едни и за яд на други и още повече за онези, които се
страхуваха от членовете на тази, самопровъзгласила се „партия на
народа“.
— Горко ви, фарисеи! — извика смело Иисус — Вие сте като
кучето, легнало пред яслите на биволите. Нито яде, нито дава на
биволите да ядат.
— Кой си ти — отбиха атаката Му свещениците на Кайафа, —
за да ни учиш, къде е Истината?
— Защо излязохте на полето? — нападна ги Христос. — За да
видите, може би вятъра, разклатил тръстиките? За да видите един
добре облечен мъж? Вашите царе и големци, както и вие самите не
сте ли облечени в коприна и пурпур? И въпреки това, не ще могат
да познаят Истината.
— Двадесет и четири пророци са проповядвали в Юдея и ние
следваме техния пример.
Присъствуващите обърнаха глави към Учителя от Гали- лея.
Той бе непоколебим и неоспоримо владееше обстановката. Това
смаза живеца на дискусията всред фарисеите.
— Вие говорите за мъртвите пророци, — отговори Той,
— а отхвърляте онзи, който е жив и е между вас,.. — В същия миг
Той насочи погледа си и Го съсредоточи върху мен, като добави, —
вие не знаете, как да изследвате това време.
Топла вълна премина през стомаха ми.
Фарисеите решиха вкупом да си ходят. Отказаха се от
продължението на битката чрез оръжията на диалектиката. Докато
извършваха последното си измиване на ръцете в прилежащите им
легени, те не криеха възмущението си. Иисус обаче не беше
свършил. Преди да напуснат залата за гости, последната Му стрела
ги настигна:
— Горко вам, фарисеи! Вие измихте чашата отвън, без да
разберете, че онзи, който е пипал чашата отвън, я е докосвал и
отвътре!
Започваше да ми се прояснява, защо формацията на
фарисеите, книжниците, свещениците, се бяха заклели да заловят и
умъртвят онзи Човек.
Бурната, по своя завършек, вечеря при Шимон приключи с
излизането на свещениците. Когато гостите се прощаваха с
домакина, Петър се приближи и с помирителен тон предложи на
Учителя Мария да бъде отделена от групата, „защото жените не
били достатъчно достойни за Живота...“
Иисус остана толкова смаян, колкото и аз. Импулсивни- ят Му
ученик получи отговор със същия тон:
— Аз ще я напътствувам и ще направя от нея Човек, за да
може и тя да се преобрази в живия дух, също като вие, мъжете.
Защото всички жени, които станат човеци ще влязат в Царството
небесно.
През тази нощ, когато се прибрах в определената ми стая,
установих връзка с моя брат. Елисей дежуреше неотстъпно на
борда. Той ме предупреди, че студеният атмосферен фронт е вече
проникнал от Запад и че е много възможно на следващия ден —
неделя, предвиденото влизане на Христос в Йерусалим, да бъде
затруднено от силни дъждове.
ВТОРИ АПРИЛ, НЕДЕЛЯ
През онази съботна нощ дълго не можах да заспя.
Преживяванията ми бяха по-силни от моите емоционални
възможности. Освен всичко друго обаче имаше нещо, което ме
притесняваше. „Защо Иисус направи онази декларация,
изявявайки пълноценността на жената?“. Като размишлявах
стигнах до следното заключение: Назарянинът осъзнаваше
подтиснатото положение на жената в Неговото общество и епоха.
Той залагаше на справедливата претенция, за всяка „...жена, която
стане човек да влезе Царството Небесно“.
В моите предварителни проучвания за операция „Троянски
кон“ имах възможността да уточня, че ролята на жената в живота
на Ориента е била нулева. Юдея не е правила изключение. При
подготовката за полета проучих много старинни текстове, книги и
документи, които по-късно съпоставях. Това „по-късно“ започна
именно през нощта на събота срещу неделя, 2-ри април. Макар да
имах малко време за наблюдения, забелязах общото неуважение на
мъжете, недооценяването на жените — спътнички в живота. Това
бе толкова силно изразено, че не можех да не му обърна внимание.
Когато юдейката излиза от дома си, независимо къде отива, лицето
й трябва да бъде покрито. Покривалото представляваше двоен
воал върху главата, прикрепен с диадема на челото й, с окачени
ленти, висящи до брадичката, и мрежа от кордончета и възли. Така
чертите на лицето й не се различават. Сред евреите се разказваше
за един важен йеру- салимски свещеник, който трябвало да накаже
съпругата си за прелюбодейство, но не могъл да я разпознае, когато
свалила покривалото си редом с други жени пред духовния съд. И
така той не упражнил предписаната процедура.
След няколко дни щях да получа възможност да присъс-
твувам на подобна тъжна и фанатична традиция, която юдеите
наричаха „горчивите води“. Едва тогава започнах да разбирам
по-добре, колко напредничав е бил залогът на Иисус, относно
еврейките.
Жена, излязла от дома си с открита глава нарушава добрите
обичаи. Нейният съпруг има правото и задължението да я изпъди,
без да заплати определената за развод сума. Някои жени, които
стриктно спазваха обичая, не се разкриваха и в собствената си
къща. Такъв е бил случаят с някоя си Кимхит, за която се
разказваше, че доживяла да види седемте си сина да стигнат до сан
първосвещеник. Това било зачетено като изключителна награда за
нейната строгост: „Нека ме сполети всяко зло, всяко наказание,“
казвала Кимхит, „ако гредите на моя таван са виждали косите ми“.
Само в деня на сватбата жената може да се появи в процесията
с открито лице. Но това право е на целомъдрената девойка, а не и
на вдовицата, която отива на второ венчило.
Израилтянките, особено живеещите в градовете, оставаха
незабелязани от обществото.
Един от книжовниците, Йосиф бен Йоханан, беше казал 150
год.пр.р.Хр.: „Не разговаряй дълго с жена. Това важи калкото за
собствената, толкова повече за жената на ближния ти.“
Правилата за доброто възпитание забраняват срещи насаме с
девойка, да се гледа или поздравява омъжена жена.
Категоричността в това отношение достига до такава степен, че
жена, която прекарва времето си на главната порта, заприказвана
или разговаряща с всички, може да бъде прогонена без
предвидената компенсация по брачния договор.
Вътре в дома обстановката не е по-различна. Там където има
дъщери и синове, независимо от възрастта си, момичетата са
длъжни винаги, във всичко да отстъпват първите места на
момчетата. Възпитанието на девойките е свързано с домакинската
работа, изразяващото се в шиене, плетене, грижи за по-малките.
По-голямо внимание се отделя на бащата ако е стар, тогава го
хранят, обличат, мият лицето, ръцете и краката му. Правата на
момичетата относно наследството не са същите, като на братята
им. Мъжките чеда и синовете им имат предимства пред дъщерите.
Особено голяма е бащината власт над неомъжените дъщери
преди сватбата. Еврейското общество от онова време разпределя
момичетата в три възрастови групи: най-малката 12 години и 1
ден, младежката — от 12 години и 1 ден до 12 години и половина и
голямата група — след 12 години и половина. До навършването на
12 год. и половина главата на семейството, който може да бъде и
дядото, има цялата власт над момичето, стига то да не е сгодено.
Според този социален кодекс, дъщерите нямат права върху
някаква собственост: нито дори над онова, което създават сами
или намират на улицата. Всичко принадлежи на бащата. Дъщерята
до 12 год. и половина не може да откаже брак, уговорен от баща й.
Дори женихът да е грозен или уродлив. В равинските ръкописи
„Кетибот“ са описвани случаи, в които някои бащи, поради
напреднала възраст, са забравяли на кого са обещали дъщерите си.
Сгодяването, обикновено става в много ранна възраст. Година
след това се празнува сватбата. Тогава момичето преминава от
бащината към съпружеската власт. След подписването на брачния
договор девойката отива да живее в къщата на съпруга си.
Съставянето на такъв документ е основното в годежа и сватбата.
Най-общо казано, това винаги означава нов товар за момичето.
Голямо изпитание за него е сблъсъка с едно ново семейство, където
новодошлата е била посрещана най-често с открита враждебност.
Според тогавашните нрави разликата между една роби- ня и
съпруга била единствено в наличието на брачен договор. В замяна
на малкото права, момичето, превърнало се в съпруга, получава
товара от много задължения: смилане на зърното, шиене, пране,
готвене, кърмене на бебето, нареждане леглото на мъжа и като
възмездие за своята издръжка, плетене и предене. А някои
прибавяли и задължението „да измие лицето, ръцете и краката на
мъжа си, да му налее нещо за пиене“. Властта на съпруга и тази на
бащата стигала дотам, че в случай на смъртна опасност, жената
била длъжна да спасява първо мъжа си...
Докато била разрешена полигамията, към задълженията на
съпругата спадало и това да търпи присъствието и постоянните
обиди на държанките в къщата.
В случай на развод, правото било единствено и изключително
на страната на съпруга. Това допускало възможност за множество
злоупотреби.
Жената на израилтянина не е била равнопоставена на мъжа си
и от религиозна гледна точка. Тя била подчинена на всички
предписания на Тората, както и на гражданските закони и
наказателното право, включително и на смъртно наказание. В
замяна тя нямала... достъп и право до никакъв вид религиозно
образование.
За илюстрация ще цитирам мисълта на Р. Елиезер, че: „...
който учи дъщеря си да чете Тората (законите), той й показва пътя
на слободията“. Този доктор по теология, живял до 90 год сл. Хр.,
твърдял също така, че ,,... по-добре е да изгориш Тората отколкото
да позволиш да попадне в ръцете на жена.“
В дома, жената не се брои в числото на поканените, както имах
възможност да установя на угощението при Шимон. Тя не може да
свидетелствува в съда. Просто бива смятана за лъжкиня по
природа.
Многозначително е, че раждането на момче става повод за
веселие, а раждането на момиче се придружава с безразличие или,.,
тъга.
Равинските ръкописи „Кидушин“ (82,6) и „Нида“ (31,6)
отбелязват: „Нещастни са онези, чийто деца са момичета.“ Само
като знаем всичко това, можем да оценим смелостта на Иисус,
който в обкръжението на жени разговаряше с тях, наставляваше ги
и ги третираше наравно с мъжете. Останах много учуден, че освен
дванадесетте апостола и многото ученици, учителят бе създал
(доколкото можах да уточня) група от десет жени, която Го
следваше навсякъде. Този факт, а и други, които един по един се
разкриваха пред мен, не са изяснени по съответния начин от
каноничните Евангелия.
В онази неделна утрин, на 2 април, както ме бе предупредил
Елисей, небето беше облачно. Ситен дъжд понижи чувствително
температурата. Нивите и полята блеснаха с нови цветове. Над
Витания се носеше дъх на мокра земя.
Веднага щом можах отидох в къщата на Шимон. Ранобудният
Иисус бе събрал в градината около себе си своите ученици и
ученички. Днес Учителят беше по-различен от вчера — сериозен,
съсредоточен. Той инструктираше — тази дума от наше време
прилягаше до немай-къде — групата си за действията и
поведението й по време на чествуването на настъпващата Пасха.
Той изискваше абсолютно въздържание от всякакви публични
демонстрации и изяви, докато се намират в Светия град и най-вече
да не се отделят от Него. В групата имаше жени, които не бях
забелязал предния ден. Учениците Му, още веднъж, поискаха да се
вземат предпазни мерки и да се спазва определено поведение. Явно
бе, че всички имаха предвид заповедта на Духовния съвет за
залавянето на Учителя.
Както вече съобщих, Той знаеше, че някои от неговите хора са
постоянно въоръжени, но не спомена нищо за мечовете им.
Когато Иисус Христос започна да прави преглед на това, което
беше Негово задължение и призвание, от ръкополагането Му в
Капернаум до този ден, забелязах, че Юда Искари- от си правеше
оглушки.
Искариот се бе съсредоточил в повторното преброяване на
общата каса. Малко по-късно той напусна групата и влезе в
къщата. Точно тази сутрин Давид Зеведеев му беше връчил парите,
придобити от продажбата на бившия им лагер в гр. Пела, намиращ
се на 40 мили северно от Мъртво море на източния бряг на р.
Йордан.
Общата каса на групата трябва да е било нещо важно, защото
Юда още същата сутрин я остави на съхранение при стареца
Шимон. Изглежда, че влизането на Иисус в Йерусалим бе
неизбежно и вече решено.
Не беше за препоръчване администраторът на групата да носи
със себе си толкова пари. В онези дни на Песах, израилтяните бяха
длъжни да удовлетворят онова, което наричаха второ диезмо. Това
задължение произхождаше от античния закон: щом веднъж е
отделена сумата за приноше- нието*, което се прави в Храма, то
всеки евреин има задължението, според своите възможности, да
изхарчи вътре в Йерусалим, второто диезмо. Ако например
юдеецът живее далеч от Светия град, той превръщаше второто
дарение в пари и ги носи в Йерусалим. Там беше длъжен да ги
похарчи за ядене и пиене по време на Пасхата.
В т.нар. хроники „Мишна“ специално се посвещават пет
раздела за това, което може да се прави и онова, за което не бива да
се харчат тези пари. Юда Искариот познаваше отлично
Пасхалните задължения по отношението на втория данък. Според
мен, неговият баланс на общите пари беше готов по времето,
когато се появих. Той беше отделил сумата на задължителното
харчене в Йерусалим, за да бъде изпълнен замисъла на т.нар. второ
дарение. Самият факт, че групата на Учителя оставяше парите си
при Шимон, означаваше, че Иисус и Неговите хора ще бъдат
няколко дни в Йерусалим за да чествуват традиционната Пасхална
вечеря. Това беше моя догадка, която не успях да проверя, но
предположих, че Иисус, когото не се одързостих да попитам, е
споделил с ковчежника на групата Юда Искариот за намерението
да чествуват ритуалната вечеря на Пасхата в Йерусалим.
През следващите дни, когато посетих Йерусалим, си дадох
сметка за голямото значение, което имаше за постоянните жители
на Светия град, онзи поток от поклонници. Освен това
съществуваше и икономическо облагодетелст- вуване: Всеки
поклонник трябваше да похарчи това свое второ
приношение-печалба от продажба на жертвени животни, на
плодове, вино, храни, освен ползата от занаятчийските
работилници, които на се облагаха.
Назарянинът приключи своите наставления, като ги увери, че
ще им остави и други още, преди „... да отида при моя Отец“.
Учениците Му не разбраха смисъла на последната фраза.
Никой не Му зададе дори един въпрос.
Щом приключи беседата, Христос се отдели с Лазар насаме.
Братът на Марта беше ме придружил до къщата на Шимон.
Учителят съвсем настойчиво му препоръча да се
 подготви и напусне Витания. Всички знаеха за решението на
Синедриона Лазар също да бъде отстранен. За какво би им
послужило арестуването и осъждането на Галилееца, ако Лазар,
изключителният свидетел на чудото, останеше жив.
Той го послуша и няколко дни след това щеше да избяга от
Витания и да намери убежище в селището филаделфия, в
най-източния дял на плодородната Перея. Когато полицията на
Синедриона потърсила Лазар, намерила само Марта, Мария и
слугите в имението.
До един часа и тридесет минути след обяд, Учителят прекара
времето си в гъстата овощна градина на Шимон.
През същата нощ, на връщане във Витания, имах дързостта да
Го запитам, защо беше избран този начин за влизане в Светия град.
Иисус, като превъзходен познавач на свещените книги ми
отговори:
— Така е нужно, за да се сбъднат пророчествата...
Вярно е, че в „Битие“ (49,11) се намеква, че Месията ще
слезе от Елеонската гора в Йерусалим, яздейки магаренце. В
„Пророк Захария“ (9,9) още по-конкретно се описва: „Ликувай от
радост дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусали- мова! Ето,
твоят Цар иде при тебе, приведен и спасяващ, кротък, възседнал на
ослица и на младо осле, син на подя- ремница“.
Беше 6-тия час, (12 часа по-обяд). След като обядва съвсем
леко, Иисус, който отново беше в превъзходно настроение, помоли
Петър и Йоан да изпреварят групата и да отидат до Витфагия.
— Когато стигнете до кръстопътя, ще видите завързано
магаренце. Отвържете го и го доведете тук.
— Учителю, — попита го Петър, — какво да кажем на
притежателя му?
— Ако някой ви запита, защо го правите, кажете му, че
Учителят се нуждае от него.
Петър, привикнал към подобни странности, сви рамене и
тръгна към Витфагия. Йоан — тих младеж, между 16 и 17 години,
мълчалив, слаб, висок и с очи черни като въглени — остана
няколко мига, гледайки своя идол. В неговият поглед се четеше
учудване и определено — страх. Какво замисляше Учителят?
После си даде сметка, че Петър вече стигна изхода на имението и
със скок излезе на пътя за да догони приятеля си.
По това време Давид Зеведеев, един от най-активни- те
Христосови следовници, без да знае намеренията му, без да е бил
във връзка с Дванадесетте, воден от своето предчувствие тръгнал
от Йерусалим, придружен от други вярващи. По пътя
предупреждавал срещаните поклонници за предстоящото влизане
на Иисус в Йерусалим. Както се разбра по-късно това начинание
заработило като телеграф и допринесло за небивалото струпване
на хора и триумфалното влизане на Учителя в Светия град. Би
трябвало да прибавим още и стотиците евреи, дошли на гости във
Витания, хилядите жители на Йерусалим, както и току-що
пристигналите поклонници, които научили новината за
пристигането на Галиле- еца, умеещ да върши чудеса.
Не се наложи да чакаме дълго. Около един и половина по обяд
Петър и Йоан се присъединиха към останалите, които ги чакаха
вече извън Витания. Както Учителят беше предвидил, когато
упорития Петър се появил във Витфагия, там вече ги чакала
магарицата и нейното магаренце.
Истината е, че познавайки Витфагия и жителите му, а те
всички бяха горещи привърженици на Иисус, едва ли бе чудо да
намериш магаре и да уговориш собственика му да ти го заеме.
Такова беше моето впечатление. Ако в нещо Витфагия и Витания
се различаваха от другите селища на Израил, това беше дълбоката
обич и непреклонната вяра на жителите му в Христос.
Лазар сподели с мен, че тук в това село Иисус е извършил
най-удивителното от всичките си чудеса. И то се случило във
Витания, не за да повярват жителите на тези две села, а защото
вече вярваха.
Догадката на Лазар не беше лишена от основание. Мнаго
по-значими градове и села, като Назарет, Капернаум, Йерусалим и
др., бяха отхвърлили Иисус.
Според разказа на Петър, докато той отвързвал магарицата, се
появил собственикът й и го запитал, какво прави там. Апостолът
му обяснил за Кого го прави и тогава юдеецът без повече обяснения
казал:
— Щом Вашият Учител е Иисус от Галилея, заведете Му това
магаре.
Като видяхме това животно с тъмно-сивокафяв косъм, едва
метър високо, от много разпространената в Африка и Ориента
дива порода, всички присъствуващи си зададохме въпроса: „Защо
Му е на Учителя това кротко магаренце?“ Иисус винаги
преодоляваше пътищата с помощта на силните си нозе. На такива
крака днес биха завидели много маратонци... По-късно обаче,
когато го видяхме на гърба на мулето да си проправя път между
тълпата, която се блъскаше по друмищата и улиците на
Йерусалим, започнах да подозирам истинските причини, тласнали
Иисус да търси „съдействието“ на магаренцето.
Учителят разпореди да тръгват за Йерусалим. Близнаците
Алфееви подложиха наметалата си върху магарето и го държаха за
оглавника докато гигантът го яхваше. Той им благодари с
усмивка. Назарянинът пое въжето, което заместваше юздата и
лекичко пришпори животното с колената си, подканвайки го да
потегли на път.
Значителният Му ръст Го принуди да подгъне дългите си
крака назад, за да не ги влачи по прашния път. С цялото си
уважение към Иисус, не мога да не спомена, че Той яздеше по
такъв начин мулето, че превръщаше всичко в спектакъл,
наполовина смешен, наполовина величествен. Малко, по- малко,
си давах сметка, че това именно бе ефектът, който Иисус търсеше.
Традицията (както римската, така и ориенталската) изискваше
героят-победител или царят винаги да влиза в градовете яхнал
блестящ боен кон или върху украсена колесница... Някои от
юдейските пророчества съобщаваха, че един цар, един Месия
някой ден ще влезе в Йерусалим като закален в битките Спасител
на Израил от чуждото робство.
Но, какви чувства може да предизвика у хората един мъж с
подобен ръст върху гърба на магаренце?
Без съмнение причината за подобно зрелищно влизане в
Светия град е била преднамерена подигравка, осмиване на една
временна власт.
И Иисус щеше да успее.
Първоначално мъжете от групата Му и дванадесетте
жени, избрани от Него, бяха смутени от тази дисхармония. Обаче
Учителят беше толкова непредвидим. Те Го обичаха. Самият Иисус
постоянно се шегуваше и малко по-малко неговите последователи
престанаха да се опасяват. Аз бях също учуден, като го
наблюдавах. Той се смееше на проекцията на сянката си върху
земята.
Онзи празничен дух в групата, благодарение на ведрия Му
характер, се усилваше с отдалечаването ни от Витания.
Неизброимо множество от юдеи се тълпеше от двете страни на
прашния друм и Го поздравяваше с викове и овации,
разпознавайки в Христос „пророкът от Галилея“.
Дванадесетте, които обграждаха плътно от двете страни
Учителят, а между тях Петър, Симон Зил от*, Юда Искариот и
Андрей, бяха взели предпазни мерки. Техните мечове не висяха по
бедрата им, а бяха вече втъкнати в поясите им. Първоначалният
им страх за сигурността на техния водач и на групата като цяло се
разсейваше толкова, колкото повече път извървяваха в посока към
Светия град.
Странствуващите богомолци — поклонниците от цяла Юдея,
от Перея и Галилея, изпадаха в екстаз. Те бяха стотици или може
би хиляди. Много от мъжете сваляха дрехите си и ги просваха
върху земята пред стъпките на дефилиращото магаре. Те
изглеждаха омагьосани и се смееха. Жените, децата, старците
викаха в един глас: „Нека бъде благословен Идващият в името на
Бога! Нека бъде благословено Царството Небесно“.
Както и предполагах, хората не викаха „Осанна!“ поради
простата причина, че това възклицание беше, всъщност, молба за
помощ, според първоначалното значение на думата на Иврит.*
Съвсем спонтанно много от поклонниците режеха маслинови
клонки, хвърляха в краката на Учителя виолетови цветове от
Синамона и горяха клонки от този храст. Разнасяше се
благоуханието на дима, който изпълваше постепенно околното
пространство. Искаше ми се да повярвам, че апостолите са
почувствували същата тръпка, която пробяга през гърба ми,
когато гледах това.
Искрено казано, никой от следовниците на Христос не

Операция „Троянски кон“

очакваше подобно посрещане. Къде останаха заплахите и заповедта за
арестуването Му?
Някои жени вдигаха децата си във въздуха, слагаха ги в ръцете
на Иисус. Той ги галеше безспирно. Явно сърцето на Христос беше
изпълнено с радост.
Познавах този път. По него се движех, когато отивах във
Витания. Затова всичко ме караше да вярвам, че свитата Му ще
следва същия път до Йерусалим.
Какво беше моето учудване, когато Иисус и дванадесетте
апостоли завиха надясно и започнаха изкачването на източния
склон на Елеонската гора. Не бях обърнал внимание на онази
камениста и стръмна пътека, служеща като обходен път. След
малко, Иисус скочи от гърба на магарето, и продължи пеш да се
изкачва до върха. Дъждът бе спрял отдавна. Небето оставаше
покрито с черни, заплашителни облаци.
Докато групата се изтегляше, крачейки в колона по един
между маслиновите насаждения, почувствувах, че сърцето ми се
преобръща. Ние се насочвахме към мястото на приземяването на
спускаемия модул. Той се намираше на върха на планината, върху
огромна скала. Когато се приземявахме, Елисей и аз не
предполагахме, че натам води подобна пътека. Винаги
съществуваше -вероятност групата на Иисус да се приближи до
зоната на допустимото.
Изостанах от групата и се отклоних от пътеката. Предупредих
Елисей за приближаването на групата придружители на Христос.
Като достигна върха, Учителят се забави. Олекна ми, когато
разбрах, че контактната точка на кораба се намираше по-надясно,
на 100 метра от мястото, където се намирахме. От тук Йерусалим
се виждаше в цялото си великолепие. Кулите на цитаделата
Антония, Дворецът на Ирод и най- вече кубето и стените на Храма,
бяха смекчили жълтите си тонове в настъпващия късен следобед,
контрастирайки с мозайката на сиво-белите къщи и улички.
Неочакваната тишина обвила обкръжението на Учителя, бе
нарушена от далечна глъчка, идваща от пъстроцветните групи
израилтяни. Те влизаха и излизаха от градските вратите: на
„Извора“, на „Керемидите“,и „Южната врата“. Явно, че бяха
предупредени за пристигането на Пророка.
Лицето на Иисус се промени. От доброто Му настроение не
остана следа. Той стана сериозен и вглъбен. Учениците се
съобразиха с това, но не разбраха причините за промяната.
Изведнъж всичко се оказа по-различно. Тишината стана всеобща и
изпълнена с печал. Ние, събраните там, видяхме, че Иисус
пристъпи напред към ръба на западния склон на планината и
заплака.
Това бе тих плач. Сълзите кротко се стичаха по страните и
брадата Му. Неговото състояние ме разтърси и усетих как в
гърлото ми се надигна голяма буца.
Христос с отпуснати ръце, неспособен да се овладее възкликна
с треперещ глас:
— О, Йерусалим! Само да знаеше днес за събитията в бъдния
свят, който можеше да притежаваш съвсем свобод- но... Сега тази
слава е на път да изчезне от твоите очи. Ти се отказа, ти
отблъскваш Сина на Мира... Ти обърна гръб на Евангелието на
твоето спасение. Идват дните, когато враговете ще те обсадят от
всички страни. И ще бъдеш тъй разрушен, че няма да остане камък
върху камък. И всичко това ще се случи, защото не си познал
времето на Божественото посещение... Ти си на прага да
отхвърлиш Божия дар и затова всички ще се откажат от тебе.
Никой от онези, които чуха думите му, явно не можаха и не
можеха да осмислят трагичния край, предсказван от Учителя.
Тридесет и шест години по-късно, между 66-та и 70-та, римският
пълководец Тит флавий Веспасиан пръв ще нападне Израел с три
избрани легиона и други спомагателни войски от Север. Неговият
син ще довърши разрушаването на Храма и голяма част от
Йерусалим, като потопи всичко в кръв.
Повече от 80 хиляди мъже, от V, X, XII и XV легион, подсилени
от кавалерия, ще пристигнат преди пълнолуние през пролетта на
70-та година пред стените на Йерусалим. През август същата
година, след кървави битки, римляните ще забият своите вимпели
и бойни знамена в Светия град на тази изстрадала земя. През
септември, така както предсказа Иисус, вече не ще остане камък
върху камък от „Пъпа на света“. Според Тацит, в онази 70-година,
за празнуването на Пасхата в Йерусалим се били събрали около
600 хил. богомолци от всички юдейски провинции. Историкът
Йосиф флавий потвърждава, че по време на обсадата, броят на
пленниците, без да се включват разпнатите и успелите да избягат, е
бил повече от 97000. И добавя, че в период от три месеца, само през
една от крепостните врати на града, са изнесени 115 хиляди
израилски мъртъвци. Оцелелите са били продадени като роби или
са се разпръснали.
Сълзите и плачът на Назарянина бяха повече от справедливи.
* * *
Младият Йоан, един от най-обичаните от Иисус ученици,
заради неговата невинност и благородство, се приближи покъртен
до Учителя и му подаде кърпа. Тя служеше за подсушаване на
лицето от пот и се носеше завързана на рамо. Без да каже дума,
Христос избърса сълзите си, качи се отново на магарето и заслиза
към града.
Тълпите, които видяхме от върха на Елеонската гора вече се
изкачваха по склона. Засилиха се и ясно се чуваха възторжените
възгласи и приветствия.
Иисус, добре охраняван от хората си, напредваше бавно и все
по-трудно, защото не можеше да пренебрегне богомолците, които
изразяваха обичта и надеждата си към Него:
Тълпата, която излизаше на потоци от крепостните стени на
Йерусалим, не се задоволяваше само с шумните приветствия от
двете страни на пътя. Много от децата и юношите, се тълпяха в
безпорядък около магаренцето. Това принуждаваше апостолите и
учениците да отварят път с викове и блъскане.
Точно когато свитата на Иисус си проправяше път при
Вратата на „Извора“ — Южната кула на града, глъчката и
безпорядъка, който създаваха жителите на Йерусалим и
лагеруващите наоколо поклонници, достигна връхната си точка.
Това привлече вниманието на група фарисеи и поли- цаи-пазители
на Храма. Те се появиха сред тълпата. Изглежда, че намерението
на тази прибързано действуваща група е било да залови
„измамника“ от Назарет. Полицаите на Храма носеха саби и
боздугани. Те останаха в очакване на разпореждания от страна на
свещенослужителите.
Виковете на неодобрение на заобиколилите ги хиляди евреи
бяха толкова внушителни, че фарисеите решиха благо- разумно да
пропуснат колоната на Иисус.
Учителят беше взел мъдро решение, като избегна шум- ното и
безредно влизане от североизточната страна на градските стени.
Действително, погледнато от върха на Елеонс- ката гора става
ясно, че най-късият път е Вратата на Изпитанията или
„Източната“ врата. Но такова влизане криеше възможен риск, тъй
като се налагаше да се мине съвсем близо до цитаделата
„Антония“, казарма и щаб на римския гарнизон на окупирана
Юдея. От друга страна замисълът да се влезе триумфално.през
Южната врата задължаваше Христос да пресече най-населената,
така наречения долен град или старата зона от столицата. Никога
не си позволих да Го помоля да ми обясни това решение.
Наблюдавайки реакцията на юдеите, бях уверен, че Иисус*
ръководи всичко. Той позволи посрещането да бъде
продължително и горещо, защото това защитаваше Него и хората
Му от заповедта за задържане. Свещенослужителите не се решиха
да разпоредят задържане на Галилееца при тези обстоятелства.
Колкото навлизахме по-навътре в Стария град, толкова
по-разгорещено ставаше множеството от посрещачи. Много млади
хора нахлули в градския розариум, късайки стотици рози и други
цветя и ги хвърляха към идващото шествие.
Тези действия и настроението на тълпата позволиха на
фарисеите да преодолеят първоначалното си объркване.
Постепенно те успяха да се приближат до шевствието на Онзи,
когото наричаха самозванец и измамник. Най-дръзки- те от тях,
блъскайки се, си пробиха път през тълпата и пресякоха пътя на
Назарянина. Надвиквайки околните, свещенослужителите укориха
Иисус:
— Учителю, длъжен си да порицаеш недостойното поведение
на твоите последователи. Кажи им да се държат по- достойно и
по-скромно!
Христос, без да губи самообладание отговори:
— Добре е тези деца да посрещнат и приемат Сина на Мира,
когото Първосвещениците отхвърлят. Ще бъде безполезно да им
затворите устата. Ако го сторите — камъните по пътя ще
заговорят.
фарисеите, задъхани от безсилие и гняв, напуснаха улиците,
пробивайки си път със същата необузданост, както преди.
Свещенослужителите, както можах да установя по-къс - но,
тръгнали към Храма. Там заседавал поредният съвет на
Синериона. Те разказали за случилото се по улиците на старата
част на Йерусалим. Йосиф от Ариматея, също член на Духовния
съвет, добър приятел на Иисус, разказа на следващата сутрин на
Андрей и останалите апостоли, как недосегаемите нахлули на
заседанието с опънати лица. Това се случило в залата от шлифован
камък. Тя била едно от постоянните места за сесиите на
Синедриона.
С влизането си, те възкликнали: „Вижте, всичко, което правим
е безполезно! Ние се сблъскахме с Галилееца. Хората са полудели
заради Него. Ако не спрем тези невежи, всички ще го последват.“
А сега да се върнем към триумфиращата свита на Христос.
Пред Него нямаше вече препятствия. Той продължи своето
шествие по тесните и стръмни улички на града. Хората размахваха
ръце от прозорците си или Го поздравяваха от терасите и
балконите. Много от тях, които виждаха на живо Иисус за първи
път, питаха: „Кой е този човек?“ Тълпата от улицата или
учениците им отговаряха с викове: „Този е пророкът от Галилиея!
Иисус от Назарет!“.
Когато достигнахме дългата западна стена на хиподрума, вече
беше три и половина — четири часа след обяд. Триумфалното
шествие достигна южната стена на Храма. Христос слезе от
магаренцето и помоли братята-близнаци Алфееви да го върнат
обратно на притежателя му във Вит- фагия.
Привлечени от неспирните възгласи на юдеите, някои от
членовете на Синедриона се наведоха да погледат от високите арки
на аквадукта, съединяващ най-високата част на града с
югоизточния край на резервоарите на Храма. Те бяха поразени от
това, че насъбралото се множество богомолци и жители на Светия
град искаше от Него да им говори, да се провъзгласи за цар.
Всеобщото оживление се дължеше на убеждението, че Той е
очакваният Спасител. Само за миг, аз — пратеникът на двадесети
век — се оставих да ме понесат крилете на фантазията и се
запитах, какво би могло да се случи, ако Учителят беше отстъпил и
се бе подчинил на неспирните искания на своите почитатели и
натиска на улицата.
Намеренията на Галилееца, обаче не бяха такива. Напротив,
Той не обърна внимание на предложенията на своите ученици,
пренебрегна молбите им да говори пред насъбралото се множество.
Иисус, безмълвно, с присъщата Му бърза крачка, остави
хората пред Храма и влезе през Двойната врата, като се отзова на
големия вътрешен площад на светилището.
Десетте апостоли и жените, които придружаваха групата
(близнаците Алфееви изпълняваха друга заръка), си припомниха
заповедта на Христос да не правят никакви изявления пред
населението. Те неохотно и с понижено настроение го последваха.
За миг останах замислен пред внушителните стени на Храма.
Наблюдавах как се разпръснаха част от приветству- ващите Го, а
други, стотици тръгнаха и последваха Иисус навътре.
Аз също го последвах. Пред мен се откри голям площад, който
обхващаше светилището от всички страни. Въпреки че бях видял
отгоре този огромен правоъгълник, останах смаян от
великолепието на тази творба. Цар Ирод явно бе вложил всичко в
построяването на Храма. Огромни каменни блокове — старателно
одялани, натъкмени и втъкнати, съставяха долния ред на основата.
Най-големите бяха с размери 4,80 х 3,90 м. Необятният вътрешен
двор, който обграждаше светилището от всички страни, бе опасан
от пищна колонада. Една балюстрада отделяше Храма от зоната,
определена за юдеи, наречена поради това, притвор на Езичниците.
При две от тринадесетте врати имаше пост, но там можеше да се
прочете предупреждение на гръцки език:„Чужденец не може да
влиза при никакви обстоятелства. Който наруши тази заповед, го
очаква смъртно наказание“.
Историците, които са описвали това архитектурно чудо
очевидно не са преувеличавали. Имам предвид Тацит и Йосиф
флавий. Нека, все пак, го видим с моите очи. Кагато влиза в
гигантския правоъгълник, човек остава заслепен от
великолепието, да не кажа лукса. Всички врати, по-точно портали,
като Вратата на изпитанията, Златната, Двойната и Тройната,
бяха действително облицовани със златни и сребърни плочи.
Друго чудо бе Портата на Никанор*, чийто бронзова
облицовка блестеше като злато, без да потъмнява от времето.
Късно следобед, когато слънчевата светлина падаше косо, острите
ръбове, отделните изпъкналости на покрива на Храма, искряха
заслепяващи. А той беше изцяло покрит със злато. Това създаваше
неописуем оптически феномен, придаващ на Храма допълнителен
магичен ореол.
Площадът на Езичниците представляваше една необикновено
раздвижена в архитектурно отношение площ. Той обхващаше
пространството между колонадата и Царския портал. Южната
част от същата площ, принадлежеше на големия правоъгълник.
Там бяха разположени сергии със сенници, маси и кафези с гълъби
и гугутки. Катс> имаме предвид, че най-тясната част на този
площад, при колоните, беше около 245 метра, можем лесно да
получим представа, колко много търговци се бяха настанили на
три или четири редици — в този вътрешен двор на храмовата
площ. Не съм ги броил, но сергиите едва ли бяха по-малко от
триста или четиристотин.
Повечето от търгуващите бяха посредници, които продаваха
жертвени животни за Пасхата. Търгуваше се с агнета, овни, козли,
даже волове — изобщо мъжки животни. Отделно, разбира се и
гълъби. Тези сергии бяха просто дървени маси или плоскости,
върху сгъваеми крака.
Често кафезите служеха за опори. Някои бяха със сенници.
Предлагаха се за продан всички атрибути за обреда на Пасхалното
жертвоприношение: зехтин, вино, сол, горчиви треви, орехи,
печени бадеми и мармалад. Половината от този пазар на открито
се заемаше от дълга редица маси на лихварите — обменители на
гръцки, финикийски и карта- гентски монети срещу римски,
юдейски пари или пасхални лепти. Присъствието на тези
„банкери“ беше задължително, тъй като хиляди от поклонниците
бяха юдеи, които живееха в чужбина, а това би направило липсата
на тези обменни бюра немислима. Там видях гръцки тетрадрахми
от сребро, дидрахми от Атика, драхми, оболи и лептони, сиреч
медни или бронзови монети. Видях римски; сребърни дена- рии,
бронзови сестерции, диспондии, асариуси, семии и квадранти
както и всички варианти на юдейски сребърни дена- рий, бронзови
асове, мусми, кутруси и перути. Обслужването предлагано от тези
банкери и търговци беше особено полезно, тъй като осигуряваше
на място всичко необходимо за да се извърши както дарение на
Храма, жертвоприношение на Пасхално животно или заплащане
на данък в съкровищницата на Храма. Тяхното присъствие беше
не само позволено, но и защитено. Позволявам си тези
предварителни разяснения и уточнения, за да бъдат добре
осмислени събитията на следващият ден, 3-ти април, когато щях да
бъда свидетел на изключителен исторически акт — така
нареченото и погрешно обяснено изгонване на търговците от
Храма. Като съдя по онова, което видях, изгонването не беше
описано точно от евангелистите.
Докато Учителят и неговите ученици се разхождаха между
сергиите на търговците, наблюдавайки подготовката за Пасхата,
реших да разменя моите зърна самородно злато за римски и
еврейски пари. След дълги преговори успях да се спазаря с хитрия
финикийски спекулант да ми обмени половината от моята
наличност в кесията срещу 400 сребърни римски денария и
няколко стотин римски ас'ове.
Като съзерцавах Учителят от Гал и лея, заобиколен от своите
приятели, беседващ кротко с множество търговци, в мен изплува
едно съмнение: „Как може Иисус да изглежда толкова спокоен и
естествен пред онези банкери и посредници“, когато Евангелието
твърди, че при едно от многото си посещения ги е налагал с
камшик като ги е карал да подскачат около сергиите си.
Обяснението, просто и логично щеше да се появи на следващия
ден, понеделник, 3-ти април...
Малко по-малко, тълпата, която го следваше включително до
предхрамовия площад, забрави за Него. Придружен от учениците
си, Иисус влезе в Храма през Коринтската врата. Загубих Го от
погледа си. Нали бях гръцки търговец, следователно иноверец,
нямах достъп в Храма. Останах да чакам навън на площада на
Езичниците. Така, не можах да присъствувам на срещата с
вдовицата, която според евангелските текстове, в този момент
извършвала дарение в определената за това кутия. Всичко това ми
бе разказано от Андрей.
Учителят им дал току-що урок. Това е разказано точно от
евангелистите. Онова, което не знаех дотогава, бе че тези
тринадесет кутии са разположени в една зала, която обхващала
външно, женското отделение на храма. Еврейките нямат право да
излизат от това помещение и да влизат в притвора за мъжете или
свещенослужителите. Дароприем- ниците имали форма на тръба
— тесни на входа и широки в дъното за предпазване от кражби.
Третата кутия за дарения била зачислена на някой си Петахий,
отговорен за жертоп- риношенията на птици, а също така за
парите, дарявани в тази кутия. (Вместо да извърши
жертвоприношение, дарявайки птица, юдеецът може да направи
дарението в пари). И така този Петахий, чието истинско име било
Мордохай, получил този пост поради изключителните си
способности на полиглот. Той знаел седемдесет езика! (Думата
петах означава отварял, т.е. той отключвал думите,
интерпретирайки ги на еврейски). Това загатване, от страна на
Андрей, който ми го обясни, щеше да ми бъде много полезено.
Няколко дни по-късно, същият този полиглот имаше да играе
значителна роля при отричането на Петър.
Докато чаках групата да излезе от Светилището, попри- седнах
до търговците. Така присъствувах на една случка при
покупкопродажбата. Много от посредниците мамеха жестоко
по-простичките евреи, като им продаваха една гугутка за
девет-десет аса. (Нека имаме предвид, че нормалната цена в
Йерусалим за тези птици беше 3 аса.) Това означаваше огромни
печалби за тези използвачи.*
Най-дразнещото бе, че тази гарантирана търговия била
собственост на могъщата фамилия на Ана — бившия пър-
восвещеник. Това обясняваше търпимостта му към търговията с
жертвени животни на такова място, въпреки неговата святост.
Тези наблюдения са важни за да бъде разбрано онова, което щеше
да се случи на следващия ден, 3-ти април.
Бях възмутен от поведението на онези посредници —
обменителите на пари. Опитвах се да се разсея, като запомня
максимално подробностите които ме заобикаляха. Даже преброих
количеството на колоните на Царската порта: 162 стройни
пиластри в коринтски стил. Балюстрадите, декоративно оформени
ниски колони, свързани чрез парапет с терасите, също бяха
изработени в коринтски стил от камък. Някои от тях, високи 1,5 м
— разделяха вътрешния двор от външния, който беше достъпен за
нас — езичниците. На места, по тази външна балюстрада, откъм
двора на иновер- ците бяха гравирани същите предупреждения,
както на някои врати. Те се отнасяха до правото или забраните за
достъп в Светата обител.
Настилката на портиците, оформени от своя страна като
колонада с арки при входовете, беше от камени разноцветни плочи,
старателно изгладени и подредени. Имаше отделни места, застлани
с дървени плочи от ливански кедър. Изработката им също ме
удиви.
Видях, че първите ученици вече излизаха от храма.
Едновременно с това се появиха група гърци, пристигнали тези дни
в Йерусалим.
Естествено те бяха чули да се говори за Иисус. Елините се
приближиха до Филип и го помолиха да ги запознае с Христос. Но
Той беше все още в Храма и ученикът отиде да се посъветва с
Андрей, братът на Петър.
Между другото, до самото Възкресение на Иисус, Андрей
изтъкваше своето водачество и власт в групата апостоли и
сподвижници на Галилееца. Винаги изглеждаше мълчалив,
загрижен и недостъпен. Може би това се дължеше на неговата
култура или подчертаната му стеснителност. Той беше по-строен от
Петър, със същият ръст — 1,60 м., малка глава със фина и буйна
коса. За разлика от брат си, не страдаше от ранно оплешивяване.
Винаги бе гладко обръснат. Предполагам, че беше по-възрастен от
Петър.
Андрей изслуша мълчаливо съобщението за гърците, огледа
групата им и се върна в Храма. След малко се появи самият Иисус,
който с удоволствие побеседва с иноверците. Някои от гърците
бяха чували за мистериозното предизвестяване на собствената Му
смърт и Го разпитаха за това. Той им отговори:
— Истина, истина ви казвам, че ако житното зърно бъде
хвърлено на земята, не умира, но остава само. Ако обаче умре, дава
много плод.
—Абсолютно ли е необходимо да се умре, за да се живее?
— попита един от друговерците, очевидно учуден от думите на
Учителя.
— Който обича живота си, го губи, — отговори Иисус. —
Който презира живота на този свят, ще го запази завинаги.
 — Какво ще стане с нас, — попитаха отново гърците, — ако те
последваме?
—т- Който се приближи до мен, се доближава до огъня. Който
се отдалечи от мен, се отдалечава от живота.
Един от гърците прекъсна Христос, като Му каза, че Неговите
думи били сходни със старата гръцка мъдрост, приписвана на
Езоп: „Който е близо до Зевс, е близо до светкавицата“.
— За разлика от Зевс, аз мога да ви дам онова, което никое
око не е видяло, онова което никое ухо не е чуло, което никоя ръка
не е пипнало и което никога не е прониквало в човешкото сърце.
Ако някой от Вас иска да ми служи, — завърши Той, — нека Ми
служи. Моят Отец ще го направи честит...
Гърците не се решиха да го последват и се отдалечиха. Иисус
не можа да прикрие тъгата си. Той сподели с учениците си:
— Душата ми сега е смутена... Какво да кажа? Отче, освободи
ме от спомена за този час!...
Изглежда че в момента, когато произнесе на глас своите мисли,
Христос се разкая. Той добави високо, така че всичките Му
следовници да Го чуят:
— Обаче за това съм дошъл в този час... — И като вдигна лице
към мрачното небе над Йерусалим, извика, — Отче, прослави
името си!
Не можах, не мога и до сега да намеря обяснение на това, което
се случи тогава. Щом Той произнесе тези сърцераздирателни думи,
в дъждовния облак, надвиснал над Светия град бласна остра и
внезапна светкавица, а малко по-късно се чу силен гръм... Както
уточнихме по-късно с Елисей, облачността в този момент беше на
височина 2000 метра. Ако след миг не бяхме чули мощен
металически глас, бих обяснил всичко със силната волтова дъга
между два буреносни облака. Но както споменах, стотици бяхме
тези, които чухме гласа едновременно с гръмотевицата. Той
произнесе на арамейски:
— Вече съм прославен и ще се прославя отново.
Тълпата, учениците на Христос и аз останахме стъписани от
страх. Накрая хората започнаха да се успокояват, уверявайки се
един друг, че онова е било само ефект на гръмотевицата. Но всички
знаем, че гръмотевиците на говорят. Юдеите, галилейците и
другите поклонници се струпаха около Иисус. Той им каза:
—Този глас дойде не заради мен, а заради Вас. Сега е съдът на
този свят. Сега ще бъде прогонен князът на този свят. И аз,
възвисен над земята, ще привлека всички хора към себе си...
 Обаче както предположих,/тълпата не разбра нито дума.
Самите апостоли се спогледаха, като че ли си казваха: „За какво
говори? Какво иска да ни каже?“
Някои свещенослужители, които бяха излезли от Храма
чувайки онзи загадъчен глас, казаха:
— Знаем, че според Закона, Месията ще живее вечно.
Иисус спокойно се обърна към току-що дошлите свещеници и
им отговори:
—Все още и още малко време ще стои светлината помежду Ви.
Вървете, не спирайте, докато има светлина. Внимавайте да не ви
изненада тъмнината насред път. Вървящите в мрака не знаят
накъде отиват. Повярвайте на светлината, докато все още я имате,
за да бъдете найни чеда...
— Ние, свещенослужителите сме тези, които имаме властта да
покажем пътя и светлината, — изрече един от представителите на
Храма, като се опитваше да иронизира Учителя. — Ние ще кажем
истината за светлината.
Иисус посочи с дясната си ръка множеството и възрази:
— Слепци!... Вие виждате сламката в окото на брат си, но не
гредата в своето. Когато извадите гредата от своето око, тогава ще
прогледнете ясно и ще имате право да извадите сламката от очите
на тези тук...
Христос напусна стените на предхрамовия площад, последван от
апостолите си. Скоро щеше да падне нощта и Учителят по навик
премина през стария квартал на Йерусалим в посока към Портата
на извора. Искаше да нощува във Витания.
 По време на триумфалното влизане на Назарянина в Светия
град, се случи така, че почти не можах да разгледам къщите и
улиците му. Сега, на връщане, беше по-различно. След нас
останаха 195 метра външна стена на Хиподрума. Групата се
плъзна към стария град по тесните и стръмни улици.
Тогавашният Йерусалим се делеше на две зони: тази, която
сега прекосявахме (известна също като Сук-ал-Тах- том или Акра)
и високата зона, разположена на североизток
— Сук-ал-Слион.
Двете части на града се разделяха от долината Тиропеон. Този
корен — сук — определяше естеството на двете места. Думата
означаваше пазар. И това е основното, което можах да видя в този
град — един непрекъснат пазар, един град — тържище, където се
продаваше всичко.
Всеки сектор на града имаше своите по-големи, по- важни
улици, украсени с колони, които биваха пресичани от по-тесни
улички. Например, Голямата търговска улица на север в Горния
град и Малката търговска улица в Стария, Долния град.* Тези две
търговски артерии бяха свързани с чрез мрежа, от пресичащи се
улици и улички, повечето без настилка. Разнасяше се лека
сладникава смрад — смес на горял зехтин, на готвено, на урина
(захвърлена по средата на пътя). По тези улички бяха скупчени
хиляди къщи с олющени стени, почти всички едноетажни.
Групата на Иисус обаче избегна тези неудобни и тъмни улички
и се насочи по протежение на най-широката улица на Стария
град.Учудих се, когато тръгнахме по една павирана, просторна
улица, широка почти 8 метра, която завърши при басейна Силое.
факлите и фенерите, разположени по стените на къщите,
прогонваха настъпващата тъмнина в Светия град. Мракът се
спускаше изведнъж. Движението на минувачите обаче не спираше.
Улицата беше дълга повече от 200 метра. Край вратите на къщите
забелязах занаятчии, заети изцяло със своята работа или с
нескончаемите пазарлъци със спрелите се купувачи.
Най-значителните и благородни професии на Йерусалим бяха
придобили право върху тази част на града. А в Горния град
преобладаваха езичниците, друговерците и новоприетите в
израилтянството.
Андрей ми обясни, че в основата си всичко е започнало от
заселването на тепавичарите, т.е. избелвачите на платове в Горния
град. Тези професии се считаха за непрестижни в израелтянското
общество.
 Близо до най-разнообразните магазини и лавки, наречени
хануйот, на улицата се разполагаха шивачи, бръснари, лекари,
кръвопускачи, дърводелци, обущари, производители и търговци на
сандали, продавачи на зехтин, и зехтинени лампи, както и други
домашни потреби, занаятчии-медника- ри, производители дрехи от
тарсо, а също така сергиите на толкова търсените парфюми и
козметични кремове.
Виковете на продавачите, детската врява, смеховете се
смесваха с аромата на изложените плодове и пържените ястия.
Това уникално усещане в ранната вечер, привличащо вниманието
на минувачите, плени за миг и моето усещане за съпричастност
към този свят.
Но ето какво се случи пред една сергия на открито, когато
внезапно пожелах да купя шишенце нард.* Добрият Андрей, който
ми посредничеше се учуди, когато все пак постигнах съществено
намаление на цената. Платих 250 денария за ценната бутилчица.
Съдът беше изкусно изработен. Евреите имаха антична
технология, наречена утаяване на порцелана, при която в гипсовия
модел оставаше да съхне бъдещото изделие. То се изпичаше и
подлагаше на последващо кръгово полиране с твърди прахове и
пасти. Така се претриваха порите на шишенцето, а повърхността
му ставаше стъклено-блестяща.
Настигнахме Учителя и останалите, когато преминаваха под
арката на Вратата на извора в южния край на крепостта.
Знаех, че градът бе гняздо на просяци, особено в онези дни
преди Пасхата. Но когато пресякох крепостната стена, останах
поразен. Десетки прокажени бяха решили да прено- щуват там,
завити в своите дрипави наметала. Междувременно цял легион
куци, сакати, подути, инвалиди, гърбави и слепи идваха при нас и
просеха милостиня. Ако не беше Андрей, който безцеремонно ги
разпръсна, сигурно остатъкът от 150-те денарии щяха да отидат в
ръцете на онези, предполагаеми нещастници. Казвам
предполагаеми, защото според Петровия брат, огромна част от тях
бяха професионални симуланти и използвачи-специалисти по
предизвикване на жалост в сърцата на непознати хора, за да
направят своя удар.
Докато не изминахме километър в посока Витания, нищо не ме
накара да помисля, че настроението на апостолите е понижено и
сред тях има някакво объркване. Учителят от Галилея мълчаливо
крачеше начело на групата с характерната си енергична походка.
Никой не отвори уста през целия път дотук. Галилейците
имаха вид на сконфузени, подтиснати и сякаш бяха в лошо
настроение. Апостолите не успяха да разберат, защо, след като
Иисус бе посрещнат с възхвала в Йерусалим, Той не се възползува
от прекрасната възможност да се провъзгласи за цар. Би трябвало
да разположи царството си в Юдея, а по- късно да го разшири и в
останалите провинции. Но Той не го направи. Гледах лицата им и
не беше трудно да разбера мислите им.
Андрей, разтревожен за сигурността на групата апостоли, може
би най-малко забелязваше и оценяваше назряване- то на тези
настроения.
Истината бе такава, че в следващите дни, някои от най-
приближените на Иисус, по-специално Петър, Яков, Йоан и Симон
Зилот, трябваше да направят значителни усилия, да изживеят тези
отрицателни емоции...
Сймон-Петър може би беше най-засегнатия от днешните
изблици на чувства и народни демонстрации. И не толкова заради
изключителното посрещане, колкото поради необяснимия факт, че
Христос не пожела да говори на хората. Той дори забрани на
апостолите да го направят вместо Него.
Петър смяташе, че това бе една пропусната възможност. Той
вървеше към Витания и целият му вид показваше, че е тъжен и
огорчен. Без съмнение неговата обич към Иисус беше по-голяма от
всички други чувства. Той ни най-малко не помисли да упрекне
Христос за странното Му поведение.
Чувствата на Яков Зеведеев приличаха на Петровите.
Първоначалният му страх се изпари със слизането от планината
и приближаването им до Светия град. Гледката на ликуващото
множество, приветствуващо Учителя, стоплиха сърцето на Яков
и подхрани надеждите му за власт и влия
 ние. Когато Иисус слезе от осела и влезе в Храма, Яков разбра,
че тези надежди пропадат. Как можа Той да се откаже толкова
лесно от възможност, като онази?
Йоан Зеведеев, по-малкият брат на Яков, беше единственият,
който интуитивно усети какви са намеренията на Христос. Спомни
си, че веднъж Иисус им беше говорил за предсказанията на
пророка Захария и прозря истинската цел на Учителя при
триумфалното влизане в града. Това извлече най-младия апостол
над вълната на всеобщата подтисна- тост. Младостта му и сляпата
любов към Учителя не му позволиха да се съмнява, и да
предполага че Иисус е сгрешил.
Филип, интендантът на групата и практичният човек всред
апостолите се притесняваше за друго. Като видя морето от хора,
изведнъж си помисли, че Учителят може да му поиска храна, както
се е случвало друг път и при други обстоятелства. Затова,
виждайки Го да напуска процесията и да се разхожда из площада
пред Храма, усети дълбоко облекчение, филип също съжаляваше,
че Иисус не се възползува от възможността да установи своето
Царство на Земята, завинаги. Измъчван от съмнения, той неведнъж
се питаше през онази нощ дали можеха да поискат от Галиле- еца
да им бъдат обяснени някои неща. Тяхната вяра в Христос беше
твърда и Той скоро щеше да забрави техните съмнения и
неувереност през този неделен ден на доверието.
Матей беше предпазлив, човек крайно предан на Учителя и
неговото учение. Той също бе поразен от Иерусалимс- кото
многообразно избухване на страсти в неделното стъл- потворение.
Неговият здрав разум и скептицизъм вътрешно се
противопоставяше на подобен светски изход на Христовото учение
— установяване на земно царство!
По всяка вероятност Матей скоро щеше да забрави емоциите
на неделното шествие, защото естествената му недоверчивост към
лесните неща му помогна да го превъзмогне. Имаше обаче един
момент, когато той бе на предела да загуби посло- вичното си
самообладание и равновесие на духа. Това се случи при всеобщия
взрив на недоволство в тълпата, когато свещенослужителят от
кастата на фарисеите се опита да се подиграе на Иисус с думите:
„Вижте го всички. Гледайте кой идва.
13 Операция „Троянски кон“
Юдейският цар на магаренце!“ Тази хула го извади от търпение.
Малко му трябваше, както сподели два дни по-късно с мен, за да
скочи върху онзи глумец.
На следващия ден, в понеделник-сутринта, Матей беше
превъзмогнал кризата. Той се показваше засмян както винаги. В
края на краищата той бе човек, който умееше да губи.
Тома, подобно на Петър, ходеше като зашеметен. Неговото
голямо сърце не спираше да търси причините за това детинско
тържество, каквото беше според него триумфално- то влизане в
Светия град. Той никога не беше виждал Назарянина в подобна
объркана и сложна ситуация. Това го беше дезориентирало. В един
момент, практичният и хладнокръвен Тома стигна до
заключението, че цялата шумотевица и вълнение можеха да бъдат
обяснени единствено от намерението на Иисус да обърка враговете
си в Синедриона. Всички знаеха, че тяхната цел бе да Го заловят. В
тези разсъждения на Тома имаше здрав смисъл.
Друг объркан от събитията бе Симон Зилот Радетелят.
Неговото патриотично чувство го беше накарало да възприеме
всички възможни мечти за политическото бъдеще на Юдея. В
душата си лелееше идеята за отхвърляне на римското господство и
възвръщане на суверенитета на страната си. Според него, Иисус
трябваше да заеме освободения, но катурнат престол на цар Давид.
Когато участвуваше в триу- мфалното шествие по улиците на
Йерусалим, неговото сърце тръпнеше от родолюбие, виждайки се
начело на воините на новото Царство. Слизайки от Елеонската
гора, Симон си представяше дори осъждането на членовете на
Синедриона, враговете на Иисус. Той бе апостолът, който викаше
най- силно, насърчавайки постоянно тълпата. Заради това в
късния неделен следобед, радетелят бе най-унизения и морално
смазания от свитата, най-мълчаливия и разочарования. Най-
тъжното бе, че Симон щеше да се възстанови от този удар много
по-късно, едва след Възкресването на Учителя.
С близнаците Алфееви нямаше никакви проблеми. Те бяха
шегаджии и безгрижни и за тях това бе един хубав ден.
Наслаждаваха се интензивно на живота и запазиха спомена, като
за един „...ден, когато са били най-близко до Небето“.
Тяхното лекомислие ги предпази от тъгата. Чисто и просто, в
онази вечер приключиха всичките им стремежи.
Що се отнася до Юда Искариот, никога не успях да разбера
точно, какви бяха истинските му чувства? В определени моменти
на Йерусалимското шествие, ми се стори, че виждам на лицето му
очевидни белези на несъгласие на отвращение и отблъскване.
Твърде е възможно, всичко онова да му е изглеждало смешно и
детинско. Също както гърците и римляните, Юда смяташе за
чудато и презряно всичко онова, което бе свързано с яздене на
магаре. Не мисля, че греша, но Юда беше готов да изостави
групата още там, по време прехода през улиците на Стария град.
Възможно е да го е спрял факта, че е администратор на парите на
групата. Това означаваше постоянна възможност да разполага с
пари, а той имаше склонност към златото. Така поне мислех
тогава.
Може би най-драматичният момент за отмъстителната му
душа бе когато шествието се приближаваше до стените на
крепостта. Изведнъж, един виден садукеец, последовател на
учението и приятел на Иисус, се приближи до групата и потупа
Юда по гърба, като му каза:
— Какво е това разстроено лице, скъпи ми приятелю? Горе
главата! Засмей се и се присъедини към нас, когато
провъзгласяваме Иисус от Назарет за цар на Юдеите. Да го
приветствуваме, когато влиза през градските порти, възсед- нал
гърба на едно муле.
Онази шега трябва да го е наранила дълбоко. Юда не понасяше
чувството за срам. Тази би могла да бъде другата причина за
ускоряване на неговия план да отмъсти на Учителя. Този апостол
имаше чувството на изпаднал в глупаво положение човек. Това
така дълбоко се бе срастнало с душата му, че предполагам още там,
се бе превърнал в дезертьор.
С някои изключения, апостолите на Христос и другите Му
ученици показаха в онзи исторически ден, че не бяха разбрали
нищо през трите години на учение и съжителство с Месията.
Разбрах и уважих твърдото мълчание на Иисус, който крачеше
начело на тези объркани и слисани хора. Той бе на една крачка от
смъртта и никой, като че ли не беше уловил неговото послание.
ТРЕТИ АПРИЛ, ПОНЕДЕЛНИК
Доколкото знам, малцина бяха апостолите, които можаха да
заспят през онази нощ в неделя срещу понеделник.
С изключение на близнаците Алфееви, останалите осъмнаха
преосмисляйки преживяното в неделя. Тези галилейци бяха
толкова променени през тази нощ, че пропуснаха да поставят
постове, както обикновено. Иисус, Петър и Йоан трябваше да
нощуват, както преди при Шимон. Когато се разделиха, всеки
продължи мълчаливо към определеното му място за нощуване.
Учителят мъчеше. Той познаваше отлично състоянието и
разположението на духа на своите сподвижници. За да избегне
по-нататъшното увеличаване на тази напрегнатост, Иисус остана
да вечеря в къщата на Лазар. Независимо от късния час, Марта и
Мария положиха усилия да ни обслужат. Измиха ни краката и
ръцете. Поднесоха ни сирене и плодове. Лазар ни правеше
компания. Нито Учителят, нито аз чувст- вувахме особен апетит.
Дълго време Иисус остана мълчалив и вглъбен в себе си. Само
очите Му наблюдаваха неподвижно играта на червеникавите
пламъци в камината.
Преди да са се оттеглили за почивка, помолих Мария да
приеме от мен шишенцето нард, което току що бях купил. Доста се
потрудих докато я убедя да приеме подаръка. Моят жест обаче,
поразведри обстановката и „пораздвижи“ Гали- лееца. Най-после
Той излезе от загадъчното си уединение и се присъедини към
разговора между Лазар и мен.
По време на нощната закуска, разказах на Лазар и неговите
сестри за изключителното събитие, което преживяхме преди
няколко часа. Лазар съобрази веднага значимостта на действията
на Иисус. Без да се забравят символите на времето, все пак хората
от улицата по същество бяха защитили Иисус от лапите на
Синедриона. Няма да се изморя да повтарям тази гледна точка.
Никъде в Евангелията, които проучих внимателно, не се говори за
това. Всеки, който носи здравия разум в себе си и минималната
осведоменост за онова, което се случи, не може да не забележи, че
„маневрата“ на Иисус при триумфалното Му влизане бе една добра
шега на Галилееца. И както е прието днес да се казва „С един
куршум — два заека“.
Бях се уверил, че на Христос Му допадаше диалога ни с Лазар
и затова се възползувах да Го запитам, какво мисли за случилото
се през днешния ден:
— Аз бях сред хората и им се разкрих в плът. Заварих ги
всички пияни. Не срещнах жадуващи. Душата ми страдаше заради
синовете на Човека, защото са слепи със сърцата си. Те не виждат,
че са дошли без нищо на този свят и ще си отидат без нищо. Още са
пияни. Когато повърнат погълнатото вино, ще се погнусят...
— Това са много тежки думи, — Му казах аз. — Толкова
тежки, колкото онези, които произнесе горе на върха на Елеон,
когато гледаше към Йерусалим...
— Може би хората мислят, че съм дошъл за да донеса мир на
света. Те не знаят, че аз съм тук за да посея на земята разделението,
огъня, меча и войната... Да речем,че има петима в една къща:
трима срещу двама и двама срещу трима; бащата срещу сина и
синът срещу бащата. И те ще останат сами.
— Много хора, в моя свят, — добавих аз, като се стремях моите
думи да не се сторят странни за Лазар, — биха могли да свържат
онези твои думи за края на Йерусалим, като край на епохата.
Какво ще кажеш за това?
— Бъдещите поколения ще разберат, че завръщането на Сина
Човешки няма да дойде чрез ръцете на боеца. Този ден ще бъде
незабравим. След голямото терзание и великата горест, каквито не
е имало от началото на света, моят пряпорец ще се вижда в
небесата от всички племена на земята. Това ще бъде истинското ми
и окончателно завръщане: върху облаците — като светкавица,
която разсича и осветява небето от Изток до Запад...
— Какво ще стане с голямото терзание и великата горест?
— Вие бихте могли да ги наречете *,родилните мъки на
Човечеството“...
Иисус не изглеждаше предразположен да ми разкрива
подробности.
— Поне кажи ни кога ще стане това?
— Никой не знае този ден и час. Нито ангелите, нито Синът.
Само Отецът. Единственото, което мога да ти кажа е, че ще бъде
толкова неочаквано, че хората ще бъдат заварени наполовина в
заслепение и несправедливост.
— Светът, от който идвам, — опитах се да Му упражня лек
натиск, — се отличава именно с безредици и несправедливост...
— Твоят свят не е по-добър, нито по-лош, отколкото този. И
на двата им липсва принципа, който управлява вселената —
Любовта.
— Дай ми поне знак, за да знаем, кога ще се разкриеш пред
хората за втори път...
— Когато съблечете вашите дрехи без да се срамувате, когато
ги поставите под краката си като децата и ги стъпчете, тогава ще
видите Сина на Вечноживия без да се страхувате.
За щастие, Лазар продължаваше да смята този „мой свят“ от
разговора, като Елада. Това ми позволи да продължа да разпитвам
Учителя в определени граници...
— В този случай, — отговорих Му аз, — моят свят е много
далеч от този ден. Там човекът е враг на хората, дори на самия
Бог...
Иисус не ме остави да продължа.
— Тогава вие грешите. Бог няма врагове.
 Тази формула ме накара да си припомня многото представи за
Бога като Справедливият, наказващ грешниците с огъня на ада. И
точно така Му го изложих.
Христос се засмя, поклащайки глава отрицателно:
— Хората са способни да манипулират Истината. Един баща
може да се почувствува огорчен от лудориите на сина си. Обаче той
никога няма да го осъди на вечно страдание. Адът, такъв какъвто
си го представят в твоя свят, означава, че една част от
Сътворението е изпусната от ръцете на Отеца... Мога да ти
гарантирам, че да се вярва на това, означава да не се познава
Бащата.
— Но защо веднаж Ти спомена за вечния огън и скърцането
със зъби?
— Ако, говорейки ви с притчи и алегории не ме разбирате,
тогава как мога да ви науча и ви покажа мистериите на
Царството? Истина, истина ви казвам, че ако този, който залага
силно и сбърка, ще почувствува как му скърцат зъбите.
— Значи ли това, че животът е един залог?
— Ти го каза, Язон. Един залог в името на Любовта. Тя е
единственото благо от както човек се е родил.
Останах замислен. Тези думи бяха нови за мен.
— Какво те безпокои? — попита ме Иисус.
— Какво тогава да мислим за онези, които никога не са
любили?
— Няма такива.
— Какво ще ми кажеш за тираните, за кръвожадните?
— Те също обичат по свой начин. Когато преминат „от
другата страна“ ще получат доста голяма доза уплаха...
— Не го разбирам.
— Ще си дадат сметка, че оставяйки този свят, никой няма да
ги запита за техните богатства, власт, хубост или извършени
престъпления. Именно те същите и само те ще си дадат сметка, че
единствената мярка, която важи „от другата страна“ е ЛЮБОВТА.
Ако не си обичал тук, в твоето време, ти сам ще се почувствуваш
отговорен.
— И какво ще се случи с онези, с които не познахме любовта
или не умеехме да обичаме?
— Искаш да кажеш за тези, които не сте искали да обичате...
Почувствувах се отново сконфузен.
... Те ще бъдат само големите грешници, приятелю. И като
последица, те ще бъдат последните, които ще влязат в Царство
на моя Отец.
 — Тогава твоят Бог е един Бог на любовта...
Иисус като че ли се разсърди.
— Ти си Бог!
— Аз ли, Господине?
— Истина ти казвам, че всички родени носят печата на
Божественото.
— Обаче не ми отговори на моя въпрос, — настоях аз. — Бог е
ли е Богът на Любовта?
— Ако не беше такъв, нямаше да бъде Бог.
— В такъв случай, трябва ли да изключим от нашата памет и
разум всяка форма на наказание или награда?
— Нашата собствена несправедливост е онова, което се
разкрива против нас самите.
— Започвам да предугаждам, Учителю, че Твоята мисия е
проста за формулиране. Дали ще сгреша ако Ти кажа, мисията ти
се състои ДА ОСТАВИШ ЕДНО ПОСЛАНИЕ?
Назарянинът се усмихна удовлетворен. Той постави ръка
върху рамото ми:
— Ти не би могъл да го обобщиш по-добре...
Лазар, безмълвно кимна с глава.
—; Ти знаеш, че сърцето ми е здраво, — добавих аз. — Би ли
могъл да ми повториш посланието?
— Кажи на твоя свят, че Синът Человечески е дошъл само да
предаде волята на Отеца, че Вие СТЕ НЕГОВИ СИНОВЕ!
— Това вече го знаем...
— Сигурен ли си? Кажи ми, Язон, какво значи за теб да си Син
Божи?
Отново се почувствувах натясно. Искрено казано, нямах силен
отговор. Даже не бях сигурен все още в съществуването на този
Бог.
— Аз ще ти го кажа, — намеси се Учителя от Назарет с благост
и доброта. — Да си създаден от Бога, предполага максимална
проява на любов. Беше ви дадено всичко, без да се поиска в замяна
нищо. Аз имам заръката само да ви го припомня. Това е моето
послание.
— Нека да си помисля... Тогава правим, каквото правим,
осъдени ли сме да бъдем щастливи?
— Въпрос на време. Необходимо е светът да разбере, че
единственото средство за това е Любовта и го приложи на
практика.
Трябваше да обмисля добре следващия си въпрос. В онзи
момент, присъствието на моя приятел Лазар можеше да
представлява определен проблем.
— Ако твоето присъствие, Учителю на този свят е подчинено
на необходимостта да донесеш и оставиш едно послание за цялото
човечество, не мислиш ли, че „Твоята църква“ е нещо в повече, в
смисъл,., че е излишна?
— Моята църква? — попита Христос от своя страна, което
според мен не означаваше, че не беше ме разбрал точно. — Не съм
имал и нямам намерение да основавам църква, такава каквато ти
изглежда я разбираш.
Този отговор ме изуми.
— Но нали Ти каза, че Божието словото трябва да се
разпространи до всички краища на света...
— Истина ти казвам — така ще бъде. Това, обаче, не включва
в себе си условията или подчинението на моето послание на волята
на властта или изобщо на мирските закони. Не е възможно човек
да язди два коня, нито да стреля от два лъка. Не може един слуга да
служи на двама господари. В противен случай, той уважавайки
единия, ще обиди другия. Никой, който пие старо вино не би
пожелал в момента да го смени с младо вино. Не се налива младо
вино в стари мехове, защото се пресича или мехът се спуква, нито
се прелива старо вино в нови мехове, защото му се разваля вкуса.
Никога не се пришива стара кръпка на нова дреха, защото се
прокъсва тъканта. По същата причина ти казвам, моето послание
се нуждае само от искрени сърца за да го предават. То не се нуждае
от палати или фалшиви достойнства с пурпурни мантии.
— Ти знаеш, че няма да бъде така...
— Горко на онези, които постоянно предпоставят своето
присъствие на моята воля!...
— И коя е Твоята воля?
— Хората да се обичат, тъй както аз ги обичах. Това е всичко.
— Имаш право, — допълних аз, — за това не е необходимо да
се изграждат нови бюрокрации, нито кодекси и началства... При
все това, много от хората от моя свят бихме искали да Те
попитаме...
—- Питай! — окуражи ме Галилеецът.
— Можем Ли да стигнем до Бога, без да минем през църквата?
— Ти имаш ли нужда от църквата, — въздъхна Иисус, — за да
надникнеш в сърцето си?
Крайно смутен и засрамен, почувствувах, че нещо ме стисна за
гърлото. Иисус го разбра.
 — Много преди създаването на моето племе, братко Язон,
много преди човекът да се възвиси над себе си, моят Отец беше
разпространил семената на Красотата и Мъдростта по Земята.
Следователно, кой се е появил по-рано: Бог или тази църква?
— Много свещенослужители от моя свят, — възразих аз,
— смятат, че църквата е свята.
— Свят е моят Отец. Святи ще бъдете вие, в деня когато
любите.
— Тогава, и ще Те моля да ми простиш това, което сега ще
кажа — тази църква е излишна...
— Любовта не се нуждае от храмове и легиони. Човекът черпи
доброто или злото от собственото си сърце. Една повеля съм ви дал
и ти знаеш коя е тя... Денят, в който моите апостоли съобщят на
цялото човечество, че Отецът съществува, тяхната мисия е
приключена.
— Това е любопитно. Този Отец изглежда не бърза...
Христос ме погледна благосклонно.
— Истина ти казвам, Той знае, че всичко ще завърши
триумфално. Човек страда от слепота. Аз съм дошъл да му отворя
очите. Други същества са открили вече, че е по-добре да живеят в
Любов.
— Тогава какво става с нас? Защо не намираме мир?
— Аз съм казал, че ще отвърна равнодушните. Не се старай да
завладееш набързо изнежените и податливите си събратя. Остави
всяка душа, всяка мисъл и дух сам да намери своя път. По-късно
— на финала — той ще бъде твой съдник и защитник.
— Тогава, всичко онова за последния съд...
— Защо се тревожите толкова за края, когато не знаете
началото? Нали ти казах, че от „другата страна“ ви очаква
изненадата...
— Имам впечатлението, че Ти ще се окажеш изключително
либерален за църквите и моя свят.
— Бог е толкова либерален, както казваш, че допуска,
включително, да сгрешиш. Горко на онези, които си присвояват
ролята на спасители, отговаряйки на грешката с грешка, и на
злото със зло. Горко на тези, които искат привилегията Бог да бъде
само техен.
— Бог,.. Ти винаги говориш за Бог. Можеш ли да ми обясниш
кой или какво е Той?
Огънят на онзи поглед отново ме прониза. Съмнявам се, че
съществува стена, сърце или разстояние, които не биха могли да
бъдат достигнати от тази сила.
— Можеш ли ти да им обясниш на онези, откъдето идваш и
как ще го направиш? Може ли човек да долови цвета на ръцете си?
Може ли детето да отнесе морето в полите на туниката си? Могат
ли доктринерите да променят хода на звездите? Кой има властта да
възстанови благоуханието на цвете, стъпкано от бивол? Не искай
от мен да ти говоря за Бога, почувствувай Го. Това е достатъчно...
— Ще бъда ли прав, ако Ти кажа, че Го чувствувам като,., една
енергия?
— Много добре си усетил...
— И какво има под тази енергия? Каква е нейната подложка?
— Работата е там, че Тя няма „отгоре“, няма „отдолу“, —
прекъсна прибързаните ми мисли Назарянинът. — Любовта, сиреч
Отецът е Всичко, тоест Целостта.
— Защо толкова е значима Любовта?
— Тя е платното на кораба.
— Дай ми възможност да упорствувам. Какво е Любов?
— Да дадеш.
— Да дадеш! Обаче, какво?
— Да дадеш. От погледа, до живота си.
— Какво можем да дадем ние измъчените, изпълнените с тъга
и тревоги?
— Дайте тъгата и мъките си.
— На кого?
— На човека, който те обича...
— И ако си нямаш никого?
Учителят направи отрицателен жест:
— Това е невъзможно... Даже онези, които не те познават,
могат да те обичат.
— И какво ще ми кажеш за Твоите врагове? Също ли трябва
да ги обичаш?
— Преди всичко тях... Който обича любещите го, вече е
получил наградата си.
Разговорът би продължил още — до разсъмване. Сега вече
зная'кога моят скептицизъм към онзи Човек започна да се
пропуква...
* * *
Четири часа по-късно, заедно със Зората, Елисей ме събуди. В
навечерието, Учителят беше разпоредил на учениците си да
тръгнат за Йерусалим рано в понеделник, 3-ти април. В седем часа
и аз се представих в къщата на Шимон. Иисус и дванадесетте вече
се бяха събрали в градината. Този път упътванията на Учителят
бяха сбити, лаконични: никакъв външен показ и парадиране,
никакви публични демонстрации и предизвикателства.
Апостолите не бяха още се възстановили от вчерашния ден.
Изключение правеха близнаците Алфееви. Всички бяха мълчаливи
и вглъбени в своите мисли. Искрено казано, никой не знаеше
намеренията на Иисус, а от друга страна Той самият, не се показа
ясен и изричен докрай. Да се отиде в Йерусалим, в онзи момент,
след вчерашния триумф, представляваше истинска „кутия на
изненадите“, пълна с непредсказуемост. Синедрионът
продължаваше да изчаква и дебне. Близките на Галилееца не
знаеха какво им бе приготвила съдбата.
Беше осем сутринта, когато потеглихме. Както винаги, Иисус
крачеше начело.
Докато изкачвахме склона на Елеонската гора се опитах да
изтръгна нещо от апостолите. Колко по-различен бе този преход.
Веселието и възторгът на учениците от вчерашния ден бяха се
превърнали в подозрителност, в предчувствие за беда. Имаше една
обща мисъл у тези мъже. Те бяха изправени пред дилемата: „Какво
да правим? Да следваме ли Учителя или да се откажем и да
напуснем групата?“ Никой нямаше достатъчно кураж да възрази
очи в очи на Иисус, като Му изложи тревогите си.
Около 9 часа преди обед, групата влезе в Йерусалим. Ако
съдим по наплива на пешеходци, количеството на богомол-
ците-поклонници се бе увеличило значително. Без да губи време
Учителят се насочи към Храма.
Наближаващата Пасха поддържаше състоянието на кипеж и
активност на площада на Езичниците. Сергиите и сенниците
изглеждаха доста по-многолюдни, отколкото в неделя след обед.
Стотици евреи, от най-различни съсловия, се пазаряха при
покупко-продажбите и обмяната на монетите. Те се подготвяха за
задължителните пожертвувания, за плащането на данъка в трезора
на Храма или просто избираха жертвеното животно за Пасхалната
вечеря.
Лека-полека, обикновените хора започнаха да прибягват до
тези посредници, като купуваха при тях своите жертвени агнета,
овни и птици. Лукавството и скъперничеството на слугите на
Храма бяха довели нещата до такава крайност, че всяко жертвено
животно, закупено извън Храмовия площад, можеше да бъде
бракувано по технически причини. С други думи, отговорниците
по жертвоприношенията; които проверяваха предварително всяко
донесено животно, можеха да върнат обратно всяко агне или чифт
гугутки. За това беше достатъчен простия факт, че цвета на
жертвата не е подходящ. Това означаваше публично осрамване и,
което беше още по-лошо, задължение да се купи ново жертвено
животно. Грижейки се за себе си, евреите трябваше да купуват
само от пазара при храмовия площад. Така си осигуряваха
всеобща гаранция, че животното няма да бъде бракувано. Както
може да се предполага, тази хитрост беше толкова безчестна,
колкото и разоряваща за бедните семейства.
Като връх на всичко, акцизът или данъкът, с който всеки
богомолец — израилтянин трябваше да удовлетвори Храма, беше
определен общо в размер един шекел, но двойно по- дебел. Месец
Преди Пасхата, официалните менители на монети, инсталираха
своите сергии в различни градове на Палестина, осигурявайки, по
този начин на поклонниците необходимите по размер и стойност
пари за тази храмова потребност. Няма нужда да се споменава, че
при всяка операция, тези банкери прибираха комисионна между
пет и петнадесет процента от обменената стойност. Ако се
обменяше по-голяма по стойност монета, римска или гръцка,
тогава обменителите вземаха двойна комисионна. Накрая когато
празникът наближаваше, банкерите се прибираха в Йерусалим,
установявайки своите сергии на площада на Езичниците.
Този ред в продажбите и обмяната на пари срещу лепта носеше
големи печалби на истинските собственици на добитък,
продаваните жертвени птици както и на сергиите за обмяна на
всякакви монети срещу храмовата лепта. Тук ще прибавим и
множеството съставни части, инструменти и реквизит, ползувани
при Пасхалното свещенодействие и свещеното жертвоприношение.
Целия този бизнес севладееше не от други, а от синовете на Ана и
някои от свещениците, получили лицензия за свои близки, да
търгуват пред Храма.
Иисус познаваше това положение. Голяма част от населението
на Йерусалим — също. Властта и тиранията на тези индивиди
беше такава, че никой не смееше да повдига глас против това
оскверняване на обредите в Божия дом.
В това пространство се образуваше една звукова среда, твърде
типично съчетана от виковете на търговците, подканващи своя
купувач, споровете при спазаряването, муче- нето и блеенето на
жертвенцте животни от близките обори. Потокът на богомолци,
юдек^игаи поклонници от други провинции, заедно с онова
озвучаване, представляваха об кръжаващата среда, в която се
оказа Назарянинът в понеделник, 3-ти април.
Той отправи мощния си глас и думите си към онези
многочислени групи от вярващи и негови следовници, които се
събираха до сергиите на продавачите и обменителите.
Малко след като Учителят започна своята проповед неговия
глас бе заглушен от две случки, които щяха да ускорят събитията.
До една от масичките за обмяна на пари, в непосредствена близост
до стъпалата, където беше седнал Той, един евреин от Александрия
започна горещ спор с банкера, който го обслужваше. Поклонникът
с право протестираше срещу измамнически определената
комисионна, която обменителят искаше да му вземе. Нещата
повишиха градуса си и хората започнаха да се тълпят около
гласовитите евреи. И като че ли това не беше достатъчно, защото в
този момент на площада нахлу стадо от над стотина волове, които
бяха поведени през притвора към северното крило, до Вратата на
изпитанията.
Тези животни — собственост на Храма, бяха определени да
бъдат опечени по време на предстоящите жертвоприношения и
като последица, бяха затворени, както обикновено, в обори,
съседни на площада. Иисус, като чуваше воплите на измамения,
както и все по-екзалтираното държане на банкера, и възбуденото
поведение на тълпата, която поддържаше александриеца, прекъсна
проповедта.
Апостолите бяха се отдръпнали на 15 или 20 крачки и
наблюдаваха тази сцена мълчаливо. Необузданата ситуация при
скамейката на лихваря, нямаше изгледи да затихне.
Скупчената тълпа пречеше на младото говедарче да удържи
воловете. Те се разпръснаха между сергиите. Междувременно
докато Христос чакаше, външно безучастен, едно трето събитие
запали финалната искра.
Между юдеите, желаещи да чуят Иисус, имаше един галилеец,
стар приятел на Учителя. По-късно узнах, че той се е срещал с Него
по време на престоя им в Ирон. Този скромен земеделец се
чувствувал притеснен от група поклонници от Юдея. Сменяйки
блъскането с удари на лакти горделивците го взели на подбив,
заради неговата доверчи- вост. Когато Гигантът видя последната
сцена, пред учудените очи на апостолите и присъствуващите,
развърза наметалото си като го пусна да падне върху стълбището,
излезе срещу говедарчето и му отне камшика от ремъци. С
невероятна увереност Галилеецът спря рогатите животни и ги
принуди да напуснат Храма, като подвикваше и удряше с
камшика, който отекваше на площада. Като видя Учителят да
насочва стадото, тълпата се наелектризира. Но това не бе всичко.
Щом завърши операцията „изгонване на стадото“, при пълна
тишина Иисус от Назарет величествено си проправи път между
тълпата, и тръгна с големи крачки към обора на срещуположната
страна в подножието на бастиона „Антония“.
Това беше вече ново за мен и аз се затичах след Него. Когато
достигна оборите, Учителят хладнокръвно, нещо което ме направи
да остана безмълвен, заотваря една след друга вратите, като
изкарваше воловете, козите и овцете навън. Стотици животни
нахлуха в площада пред Храма. Със същото умение и решителност,
с които изгони първото стадо от Храма, сега Иисус водеше
уплашените животни, като размахваше и плющеше с бича по
посока към сергиите. Както трябваше да се предполага, лудешкия
бяг на животните предизвика паника всред купувачите и
продавачите, които побягнаха към порталите, събаряйки безброй
сергии. Воловете извършиха своето, потъпквайки стоката, парите,
амфорите с масла и гърнетата със сол.
Група поклонници се възползува от паниката и си възвърна
загубеното, разчиствайки си сметките с търговците. Те
прекатуриха малкото останали на мястото си сергии. За броени
минути, тържището беше пометено. Това бе придружено от
радостните възгласи на хилядите юдеи, резултат на
обстоятелството, че те презираха спекулантите и оскверня- ването
на Храма. Когато се появиха римските войници от гарнизона на
Антония, всичко вече беше тихо и спокойно. Иисус от Назарет,
който не беше докоснал с камшика нито един човек, нито бе
съборил каквато и да е сергия, за това мога да се закълна, защото
цялото време бях до Него, се върна отново на стълбището, като се
обърна към множеството с висок глас:
— Днес вие бяхте свидетели на онова, което е записано в
Писанията: „Моят дом, дом за молитва ще се назове, а вие го
превърнахте в свърталище на крадци“.
Учудването ми нарасна още повече, защото още преди
Учителят да завърши^ група млади юдейци изпъкна всред
тълпата, аплодирайки Иисус, като възхвали смелостта Му.
Този случай няма нищо общо с онова, което се разказва в
Евангелията, и в които нека бъде казано мимоходом, Месията е
представен като избухлива личност, способна да удря и шиба
хората с камшик. Както вече съм казвал, Иисус при други
обстоятелства е проповядвал много пъти на този площад, но
никога не се е държал по този начин. Той познаваше прекрасно
правилата за размяна на парите и узаконената кражба, чрез
 комисионерството на обменителите, извършвана ежедневно на
площада на Езичниците. Въпреки това, никога не се е изявявал
буйно и с действия на насилие против тази практика. Изпуснатите
от пастира животни, бяха според мен, детонатора на тази
провокация, резултат на една конкретна и неуправляема
обстановка, появила се съвсем непредвидимо в този понеделник,
сутринта.
Когато свещенослужителите научиха за инцидента, се
втурнаха припряни до мястото, където се намираше Иисус и го
заразпитваха строго и сурово.
— Не си ли чул какво казаха синовете на левитите?
— В устата на децата се усъвършенствуват хвалебствията, —
им отговори Христос.
Младежите и юношите засилиха своите песнопения и
аплодисменти. Това накара свещениците от фарисейския клан да
се оттеглят от площада. От този момент нататък групи от
поклонници започнаха да се разполагат до входните врати на
Храма. Те попречиха да се възобнови обмяната на пари и
продажбите по сергиите. Юношите не позволиха да се пренесе дори
съдинка за сол или амфора със зехтин през площада.
Най-тъжното в тази случка, което създаде впечатление на
безднадежност, беше поведението на Дванадесетте. По време на
бурната намеса на техния Учител, групата остана свита и пасивна
в един ъгъл, без да помръдне дори ръка в помощ или защита на
Иисус. Тази неочаквана активност на Галилееца беше толкова
изненадваща за тях, че те бяха напълно объркани.
Ако обаче приемем, че сконфузеността на учениците беше
видима, толкова по-очевидна беше тя при първенците на Храма и
книжниците — тълкуватели. Това събитие би трябвало да се
оценява, като онази капка вода, която препълва чашата на
търпението. Като се възползуваха от отсъствието на Йосиф от
Ариматея и на Никодим — видният книжник и тълкувател, както
и на други защитници на Иисус в Синедриона, първенците
проведоха набързо извънредна сесия, анализирайки създалото се
положение. Трябваше да се задържи самозванеца без губене на
време. Обаче, как? И къде? Тълкувателите и свещениците си
даваха сметка, че
14 Операция „Троянски кон“
множеството отвън е на Негова страна. Имаше още един фактор, с
който не можеха да не се съобразяват: римския губернатор Понтий
Пилат бе в Йерусалим. Ако залавянето Му стане посред бял ден, пред
очите на хилядите поклонници от страната и чужбина, можеха да
възникнат вълнения. Това означаваше сигурни репресии от страна на
римския гарнизон с непредсказуеми последици за Светия град. Какво
можеха да направят тогава?
Цели часове Синедриотите обсъждаха идеалната формула за
арестуване на Иисус. Накрая, не стигнаха до съгласие. Взе се едно
единствено решение: да се създадат пет групи от експерти,
по-точно книжници-тълкуватели* и фарисеи, които всеки момент
да следят стъпките на Галилееца и да се стараят да го
дискредитират и направят смешен пред близките Му и
обикновените хора.
В резултат на това решение, към два часа след обед, една от
тези групи книжници си проправи път до мястото, където Иисус бе
продължил своята проповед. Със свойствения им високомерен и
властен стил, книжниците запитаха Учителя:
— С какво право говориш тези неща?
Те знаеха, че Назарянинът не бе преминал задължителните
равински школи по теология и следователно неговите
наставления, беседи, както и собствената Му титла на Учител —
Рави, с която много хора се обръщаха към Него не бяха коректни,
от гледна точка на прецизната юридическа и религиозна чистота
на Закона.
Но Иисус с онази брилянтност на рефлексите, които Го
характеризираха, им отговори с друг въпрос:
— На мен също би ми било приятно да Ви задам един въпрос.
Ако ми отговорите, аз ще ви кажа с какви пълномощия върша тази
работа. Кажете ми, от къде е Кръщението на Йоан? Дали Йоан е
придобил тези правомощия от Небето или от човеците?
Книжниците и фарисеите се скупчиха и започнаха да се
съветват с тих глас, докато Христос и останалите чакаха в тишина.
Те се надяваха да притиснат Галилееца до стената, но сега
изпаднаха в затруднено положение. Накрая се обърнаха и признаха
пред Иисус:
— Що се отнася до Йоановото кръщение, не можем да
отговорим. Не знаем...
Причината за това отрицание беше пределно ясна. Ако можеха
до потвърдят, че пълномощията на Йоан са „от небето“, то Иисус
би ги контрирал: „Защо не Му повярвахте тогава?“, както и да
добави, че и неговите правомощия произлизат от Йоана. Ако, обаче
се приемеше противното и книжниците Му отговорят, че
правомощията на Йоан са „от хората“, то присъствуващото
множество от хора, което зачиташе Йоан като пророк, можеше да
се нахвърли върху тях и да ги линчува...
Стратегията на Христос още веднъж доказа, че е блестяща и
категорична. Учителят, като ги фиксираше с поглед, добави:
— Прочее, още по-малко аз ще ви кажа с какви пълномощия
проповядвам...
В диспута си с книжниците, Иисус бляскаво защити правото си
да проповядва. Хората, които го слушаха, прихнаха да се смеят, а
„великите учители“ по теология, зачервени от ярост и срам,
млъкнаха. Христос ги погледна и каза:
— Тъй като сте изпълнени със съмнение относно мисията на
Йоан и сте във вражда с учението и постъпките на Сина
Человечески, чуйте тази притча. Един богат земевладелец имал
двама сина. Негово съкровено желание било те да му помагат в
земеделската работа, затова казал на единия от тях: „Сине, иди да
работиш днес на лозето“. А синът му, без да се замисли, отвърнал:
„Няма да отида“. Когато баща му си тръгнал, той съжалил за
отказа си и отишъл да поработи на лозето. След като единият син
му отказал, бащата срещнал втория и също го подканил: „Сине,
иди да работиш на лозето“. Този син бил лицемерен и нелоялен.
Отговорил: „Добре, тате, тръгвам“. Но баща му си отишъл и той не
изпълнил заръката му. Искам да ви запитам: кой от тези двамата
постъпил според волята на баща си?
Обкръжаващите го поклонници и Йерусалимци в един глас
отговориха:
— Първият син.
Иисус им възрази по свой начин, но погледът му беше насочен
към книжниците:
— Щом е така аз ви казвам, че кръчмарите и проститутките,
макар че изглежда да отказват покаянието, все някога ще видят
грешката си пътьом, ще се покаят и ще влязат в Божието царство
ПРЕДИ ВАС. Вие, които имате големи претенции да служите на
Небесния отец, отказвате да свършите Божията работа. Нали не
вие, а кръчмарите и грешниците повярваха в Йоан. Вие оспорвате
моите напътствия, а обикновените хора слушат словата ми с
желание.
Почувствали се отново осмени, фарисеите и книжниците
тълкуватели се принудиха да се върнат обратно в Светата обител.
И така Учителят, за всеобща радост, продължи беседата си,
необезпокояван от никого.
По-късно научихме от Йосиф Ариматейски, че гневът на
свещенослужителите бил наистина голям. Малко останало да бъде
разпоредено още същият следобед полицаите на Храма да Го
обградят и арестуват. Пристигането на садуке- ите*, които имаха
мнозинство в Синедриона, забави отново плановете на фарисеите.
Кастата на садукеите била много засегната икономически от
изгонването на търговците и лихварите от Храма и поради това те
за първи път подкрепили плановете на фарисеите и тълкувателите
за отстраняването на Иисус. Това вече означавало почти
абсолютно болшинство в момента на решаването на присъдата над
Учителя от Галилея.
Междувременно Иисус продължаваше беседата със своите
слушатели, развивайки втората си притча със следните алегории:
„Богат земевладелец изпратил сина си да придума разбунтуваните
арендатори на неговите лозя да си платят наема“. Иисус запита
присъствуващите, какво е трябвало да предприеме собственикът
на тези земи по отношение на онези лоши наематели.
—Да доведе до просешка тояга тези негодяи, — отговори
множеството, — и тогава да даде своите лозя на други изполичари,
но честни, които да му плащат всеки сезон с реколта.
Много от присъствуващите разбраха смисъла на притча- таи
изразиха мнението си гласно:
— Нима Бог ще прости на онези, които продължават да
вършат това!
В този момент част от фарисеите — тези, които не искаха да се
признаят за победени, се завърнаха при групата, където
проповядваше Иисус. Учителят ги забеляза и каза:
— Вие знаете как вашите братя отрекоха пророците и знаете
добре, че сте решени да отречете Сина Человечески.
Последваха секунди пълна тишина, погледът Му стана
по-напрегнат и Той допълни:
— Никога ли не сте чели писаното за онзи камък, който
зидарите отрекли и отхвърлили?... Още веднъж ви казвам: ако
продължавате да отхвърляте Светото писание, Божието царство ще
бъде отдалечено от вас и дадено на други хора, жадуващи за
благата вест. Те ще понесат напред плода на духа. Повярвайте ми!
Истина ви казвам, че в този камък е скрито едно тайнство. Ако
някой падне върху него, макар и да се нарани, той ще се спаси.
Обаче онзи, върху когото падне крайъгълният камък, ще бъде
натрошен докато стане на прах и неговата пепел ще бъде
разпръсната в четирите посоки на света.
Книжниците-тълкуватели и войнствуващите фарисеи дори не
се опитаха да възразят.
Учителят от Назарет продължи своите напътствия пред
поклонниците-богомолци и йерусалимците, а между тях и аз, един
повече или по-малко, търсещ истината от името на днешния свят,
омагьосан от словото Му и често забравящ главната си мисия.
Иисус им разказа третата си притча за отпразнуването на
сватбите. Когато завърши, Той стана прав и се сбогува с хората, с
намерение да тръгне на път. Тогава един от вярващите извика:
— Учителю, как ще узнаем за тези неща? Какъв знак ще ни
дадеш, по който да разберем, че си Син Божи?
Отново настъпи подтискаща тишина, фарисеите наостриха
уши, тъй като сметнаха, че самозванецът вече е попаднал в
собствената си клопка. Като посочи с показалец към собствената
гръд, Галилеецът отвърна:
— Разрушете този храм и за три дни ще го издигна.
Иисус приключи беседата и проповедта си и заслиза от
стъпалата надолу, като покани с поглед учениците си да го
последват. Тълпата започна да се разпръсква. Хората вървяха
увлечени в множество дискусии. Очевидно бе, според чутото от
мен, че те не бяха разбрали истинското значение на онази последна
и блестяща алегория на Христос.
— Цели петдесет години се строи този Храм, — си говориха те
помежду си, — и въпреки това Той ни каза, че ще го построи за три
дни, ако бъде разрушен?
Апостолите също не схванаха алегорията за Храма-Сър- це на
Учителя. Светлината проникна в техните сърца по- късно, доста
след Възкресението му.
В четири след обед, групата напусна Йерусалим по посока към
Витания. Докато изкачвахме западния склон на Елеонската гора,
скъсявайки по този начин пътя за селото на Лазар, Иисус
разпореди на Андрей, Тома и Филип, от утре вторник да се
подготви лагеруването на всички по-близо до Светия град. Това
означаваше, че Назарянинът имаше намерение да установи място
за нощувка в съседство с Йерусалим, вместо каквото беше досега
Витания. Каква беше причината? Какво ни подготвяше съдбата в
онези дни, вторник и сряда, толкова малко познати, поне що се
отнася до ежедневието и действията на Мисус?
Неочакваното решение на Христос не бе предвидено в
програмата на нашата Операция. Това беше логично, защото в
евангелските текстове, както каноничните, така и апокрифните, не
се споменава за такова лагеруване.
След няколко часа, малко след свечеряване, предвид събитията
във вторник, започнах да разбирам смисъла на разпореждането на
Учителя. Докато крачехме към Витания, още веднъж се убедих, че
почти всички от дванадесетте люде на Иисусовото доверие не бяха
разбрали нито посланието, нито намеренията на Назарянина.
Коментариите им, както и тяхното мълчание, отразяваха
дълбокото им смущение пред създалото се неясно положение.
Величественият акт, свързан с опустошаването на сергиите на
светотатствуващи- те търговци и обменители в двора на Храма,
беше им възвърнал надеждите за един властен Иисус, в състояние
да създаде едно „земно и политическо царство“ в Израил. Когато
настъпи следобеда и след като свещенослужителите отхвърлиха
Наставленията на Христос, апостолите отново бяха обхванати от
неувереност. Като че ли предчувстваха събитията. Въпреки
недостатъчното им културно равнище, те бяха в непрекъснат
контакт с напрегнатата реалност на онези дни. А и вечните
предупреждения на Иисус за наближаващата развръзка, за
Неговия близък край, ги правеха силно чувствителни към
прозрението за приближаващата се катастрофа.
В плен на страховете и съмненията си, апостолите се отправиха
към определените им за нощуване места. Но както разбрах на
другата сутрин, много малко от тях бяха успели да поспят.
В нощта на понеделник, 3-ти април, след като се сбогувах със
семейството на Лазар, тръгнах за кораба, за да се подготвя за
втората фаза на изследванията си. Без съмнение тя беше
най-трагичната и страстната, най-вълнуващата, която човек
изобщо би могъл да изживее.
* * *
Бе пълен мрак, когато започнах изкачването на Елеонс- ката
гора откъм западния дял. Вече бях предупредил Елисей, че
незабавно се завръщам, тъй като Иисус е променил плановете си.
Вървях пипнешком. Имах и факла за по- голяма сигурност по
пътеката, която лъкатушеше между маслиновите насаждения.
Здравият разум обаче ме накара да се откажа от нея.
Ехото на микропредавателя, вграден в токата на наметалото,
достигаше ясно и чисто до кораба. Това ме успокои. Целта ми бе да
стигна най-високата точка на хълма, а тя беше вдясно от тесния
път. Щом локализирах голата скала, върху която беше установен
модула, Елисей започна да ме води по слуховата ни връзка.
Няколко часа по-рано, когато се връщахме към Витания, аз
поизостанах от групата на апостолите. На един клон от дива
маслина завързах парче бяла тъкан. По начало то служи за
попиване на потта. Имаше обичай да се носи увито на дясната
китка.
Както и предполагах не срещнах никого по пътя си. Забелязах
ивицата плат, която се вееше от вятъра. Ускорих крачката си и
напуснах диворастящата маслинова горичка. Навлязох в
храсталаците от север. Вдясно се виждаха мъждукащите светлинки
на Йерусалим. Луната се гмуркаше в плътните ивици на облаците
и това значително улесняваше приближаването ми до мястото на
приземяването на „люлката“.
След няколко минути пред мен се появи голата скала, която
започваше с лек, каменист склон. Елисей беше в постоянна връзка
с мен. Той контролираше всяка моя крачка на екрана на радара и
коригираше неизбежните ми отклонения от вярната посока.
Когато преминах през т.нар. зона на сигурност на кораба в радиус
от 150 фута от контактната точка, моят колега ме предупреди, че
вдига частично инфрачервеното екраниране на кораба. Наистина
четирите телескопични опори изведнъж станаха видими, като че
ли бяха призрачно-синкави конуси, изникнали от нищото,
започващи от скалата и насочени в безкрая на Небето. В същия
момент, с тихо свистене, хидравличната система спусна
алуминиева стълба и пак от „Нищото“ се появиха стъпало след
стъпало.
Без да губя време се качих в „Люлката“. Ако някой беше видял
в този момент как се изкачвам по стълба, която не води наникъде и
как постепенно изчезвам — първо главата, после раменете, кръста
и накрая краката, неговият страх би бил неописуем (и по всяка
вероятност би помислил, че присъства на дивно видение).
Нашата среща с Елисей беше прочувствена. Щом влязох в
модула, той включи екранирането му изцяло и провери
околностите с радара. Всичко беше спокойно. Започнахме да
извършваме преглед на втората фаза на операцията.
Но нека разказвам последователно. Завръщането ми на кораба
бе регистрирано в 20 часа и 05 мин. Това означаваше, че
разполагам с 9 часа преди срещата с групата на Иисус предвидена
за 6,30 ч. сутринта на следващия ден, вторник 4- ти април.
След като се поизмих и смених дрехите си, Елисей ми даде
онази пастирска гега — важен атрибут от екипировката ми, който
наричахме „жезъла на Мойсей“. Това бе единственият инструмент,
разрешен за ползване в операцията извън кораба. Той щеше да
играе основна роля в следващите изследвания, като се започне от
залавянето на Христос в четвъртък след полунощ на 6-ти срещу
7-ми април. Очевидно, в едно „пътуване“ от такова естество,
хората на генерал Къртис бяха предвидили филмиране на
основните събития поне в часовете на максимално напрежение:
нощта на Велики четвъртък, бичуването и разпятието в Петъка,
както и Неделята на Възкресението.
Особен интерес за Операция „Троянски кон“ представляваха
мъченията, които щеше да изстрада Назарянинът по пътя и
часовете му на кръста. Проследяването на тези събития щеше да се
извърши по два начина: чрез наблюденията на свидетел и чрез
научната апаратура, скрита в Мойсеевия жезъл. Тя имаше
способността да проверява дистанционно жизнени параметри от
медицинска гледна точка. Към това се прибавяха и субективните
наблюдения на изследователя-свидетел на епохата.
Естествено всичко това не можеше да се прави открито, защото
противоречи на принципите на операцията. По тази причина, беше
недопустимо да нося или видеокамера както и сложна апаратура за
измерване жизнените константи на Иисус, а още по-невъзможно и
немислимо бе да се облепи тялото на Учителя с кабели и датчици
за измерване и контрол на органичните Му функции,
артериалните и сърдечните ритми и т.н. Операция „Троянски кон“
разработи този „Жезъл на Мойсей“ като вгради в него
невъобразимо количество функции и възможности.
Това изобретение, което ще описвам последователно, с много
подробности, беше изработено от елхово дърво с височина на
пастирска гега — 1,80 метра и диаметър 3 см., със съответния
завършек отгоре като дъга*. За всеки страничен наблюдател, чужд
на намеренията ни, този полиран кривак не би предизвикал
по-голям интерес, отколкото за който и да е друг жезъл, използван
от поклонниците или от пешеходците.
Във вътрешността на жезъла беше монтирана прецизна
многофункционална апаратура. На височина 160 см от основата
му бяха поставени четири канала за едновременно филмиране с
обективи, поставени на кръст и то така, че да могат да се завъртат
на 360 градуса по отношение на хоризонта.
Четирите филмови, 15-милиметрови обектива бяха прикрити с
външен пръстен широк 3 см, от полуотразяващ кристал, допускащ
наблюдение само отвътре навън. Отдалеч изглеждаше като изкусно
изработена гривна върху светлото дърво. Жезъла бе подсилен и
украсен с медни пирони* с големи главички в две редици.
Поради важността на задачата, не се прибягна до използуване
на обикновени обективи в камерите, а се конструира една система,
която принадлежи на бъдещето на фотографията. Като се вземе
предвид изключителната миниатюриза- ция на всички системи в
жезъла, за да могат да се обхващат различни планове, лещите от
оптично стъкло бяха заменени от „газови лещи“*.
Този жезъл, снабден със система от газова оптика, атрибут на
гръцкия търговец Язон, щеше да ми бъде изключително полезен. В
продължение на драматичните и напрегнати четвъртък и петък,
мигновената и автоматична смяна на широкоъгълен обектив с
телеоптика щеше да ми позволи да филмирам подробности от
изключителна важност, особено в часовете на агонията Му на
кръста. Предпочитам да ви разкажа затова по-късно когато му
дойде времето. Самият процес на филмиране е свързан органично с
изследователската медицинска система, с което работи в синхрон.
Инфрачервената система за излъчване, също така, бе разположена
в „Мойсеевия жезъл“ в механизъм установен в горната част на
гегата, на височина 1.70 от основата.
Двата механизма се поддържаха, захранваха и обслужваха от
микрокомпютър, а той бе монтиран в основата на жезъла.
Неговата сложност се определяше от това, че освен контрола на
филмирането, предвидено за 150 часа работа, регулирането на
излъчванията, приемането на инфрачервеното излъчване и
обработването, което ги превръщаше в образи и звуци, той
захранваше генератора на ултрачестоти- те. „Компютърната
памет“ бе направена от титан*. Тя бе в състояние да контролира
дори турбулентните движения във всички точки на четирите
газови обектива, корегирайки ги до постигане на висока оптична
стабилност.
ЧЕТВЪРТИ АПРИЛ, ВТОРНИК
В 5,42 часа, с настъпването на зората, напуснах модула и
закрачих обратно към Витания. Небето беше си възвърнало
хубавия син цвят на безкрайността, и температурата, макар и леко
понижена в сравнение с предишния ден (11 градуса по Целзий),
беше поносима.
По време на краткото ми пребиваване в модула, освен, че си
позволих малко по-дълбока почивка, изкъпване и преобличане,
задоволих и още един свой каприз, забравен през онези първи пет
дни проучване на „терена“. Закусих „по стар“ навик (въпреки че в
този случай би било по-точно да се каже според „бъдещата“ ми
привичка), както бях свикнал и го правех в Съединените щати.
Докато Елисей ме наблюдаваше и явно се развличаше от това, аз
си приготвих бъркани яйца с бекон, препечени филийки с масло и
две огромни чаши димящо кафе.
Взех новия си неразделен другар — жезъла на Мойсей, напъхах
във висящата ми чанта на колана миниатюрния микрофон,
контактните лещи тип „гърмяща змия“, два изумруда, едно
многоцветно въже и „писмото“ до Пилат Понтийски от
предполагаем приятел в Солун. Всичко това, както ще видим, се
оказа много важно и от голямо значение за развитието на моята
мисията тъй, аз се приближавах към Витания, като крачех по
същата пътека, по която снощи се връщах към „люлката“.
Нарастващото любопитство ме завладяваше.
Какво ли ще ми предложи съдбата през тези два дни, вторник и
сряда, за които едва се споменаваше в евангелските хроники?
Какво щеше да прави Иисус от Назарет в течение на часовете преди
залавянето Му?
Постепенно любопитството се превърна в безпокойство. Това
ме принуди да ускоря крачка. Когато достигнах на хвърлей камък
от мястото, където е пътя от Йерусалим през Витания за Йерихон,
един гъсталак привлече вниманието ми. Тези красиви клончета
острица или хунция от вида султан бяха много ценени от
израилтянките. Знаех, че еврейките обичат да украсяват косите си
с китки от тези дъхави цветове, а също така извличат от малките
им грудки освежаваща напитка, чийто вкус е подобен на бадемово
мляко. Доволен от моето откритие, откъснах огромен букет, бук-
вално сноп от клонки, и го понесох към селото.
Когато стигнах Витания, добре познатият шум от смилането на
зърното ме постави нащрек. Жителите на селото отдавна вече бяха
погълнати от своите задължения. И Учителят от Галилея, както
винаги ранобуден, вече беще започнал своя ден. Нямах време за
губене.
Влизайки в къщата, семейството на Лазар ме поздрави с
особено жив израз на радост и спазвайки традицията, всеки един
ме целуна по бузата. Марта, „господарката“, изглеждаше нервна и
в същото време най-щастлива от новото ми посещение. Тя съвсем
се обърка, когато неочаквано поставих в ръцете й онзи сноп-букет
от острици. Дълбоките й черни очи проникнаха в моите. И тогава
следвайки един от своеобразните си пориви, тя се отдели от
групата и се скри в централното вътрешно дворче на къщата.
Мария и Лазар не можаха да прикрият усмивките си.
 Мислите ми, обаче, бяха насочени изцяло към Иисус и затова
незабавно попитах Лазар къде е отседнал Учителя. Този интерес
към Галилееца сигурно е изпълнил с удовлетворение моя домакин
и той предложи да ме заведе до имението на Шимон.
Като се ориентирах по слънцето и не исках да ползвам
„аудиовръзката“ си пред Лазар приех, че часът бе седем сутринта,
когато пресякохме градината. Тогава се присъединих отново към
групата на учениците. Те беседваха с Христос при стълбището, там
където разговаряхме първия път продължително, след Неговата
впечатляваща игра с децата. Останах в края на групата и
наблюдавах насъбралите се. Там бяха Дванадесетте, които
слушаха, изпълнени с доверие. Имаше и десетина жени, избрани от
Иисус, изхождайки от тяхното занятие. В групата забелязах
двадесетина близки приятели на Иисус, а също и гостоприемния
домакин — старецът Шимон.
Съдейки по тона на гласа Му, много по-тежък и категоричен от
обикновено, разбрах, че импровизираното събрание имаше доста
особен смисъл. Не се излъгах. Иисус, срещайки поразените очи на
своите приятели, им казваше сбогом. Натиснах бутона на медния
пръстен на жезъла, съвсем скришом разбира се, активирайки
филмиране и запис. Никой не забеляза нищо. Без съмнение и в
името на истината, трябва да отбележа, че в този миг гигантът
Иисус, който бе с гръб към мене, разговаряйки с групата на
жените, изведнъж обърна глава, погледна ме, след това
съсредоточено погледна и към жезъла на Мойсей в ръцете ми.
Топла вълна нахлу в стомаха ми. За секунди Христос промени
израза на лицето си, но после се усмихна широко, на което вярвам
да съм Му отговорил със същото, въпреки че не съм много
сигурен... За момент си помислих, че съм „разкрит“ и че всичко се
проваля. Убеден съм обаче, че Той разбра.
Апостолите и учениците Му, които следваха всичко и всяка от
стъпките и движенията на Учителя, свързаха онзи поглед и
непосредствената Му усмивка с моето присъствие, виждайки в нея
повече превъзходство и значимост, отколкото обикновен поздрав
към езичника, който показва искрено своя интерес и откритото си
признание към учението на Христос.
Като действие второ, Иисус се обърна към Дванадесетте
най-близки, посвещавайки на всеки един по няколко топли думи за
сбогом.
Започна от Андрей, отговорника за групата апостолите. С
любимия си жест, постави двете си ръце върху раменете на
Петровия брат, и му каза:
Не падай духом, не губи кураж поради събитията, които се
приближават. Поддържай ръката си здрава между братята и се
пази да не те видят обезкуражен и разочарован.
 След това се обърна към Петър с думите:
— Не поставяй доверието си върху рамената на плътта, нито
върху оръжията от метал. Постави основите на това, което имаш
върху душевните начала на безсмъртните твърдини.
Тези слова ме смаяха. Несъзнателно ги свързах с онези, другите
— предадени от евангелиста Матей в глава 16, ст. 17 — 19 в които,
след изповедта на Петър за произхода на божественото в Учителя,
той потвърждава, буквално следното: „... Блажен си, Симоне, сине
Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а моят Отец, който е
на Небесата...“ и по-нататък: „А и Аз ти казвам, ти си Петър и на
тоя камък ще съградя църквата си, и портите адови няма да й
надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно...“
Като изучавах каноничните Евангелия по време на
подготовката ми за операция Троянски кон, открих един факт,
повторен в различните пасажи, в който ме впечатли определена
неяснота и създаде у мен известно смущение. Някои разкази за
Назарянина или случки, свързани с раждането и живота му сред
хората, бяха събрани в едно от евангелията, докато другите три не
проявяваха интерес към това. Такъв бе случая с цитирания откъс
от Матея, който поддържа вярата на католиците, че Иисус от
Назарет е искал да основе Църква, такава каквато я разбираме
днес. Още от първия миг у мен се породи съмнение. Как е
възможно, едно толкова категорично твърдение на Иисус да не
бъде отразено от Марко, Лука и Йоан? Нима Учителят от Галилея
изобщо не е произнасял тези думи, за Петър и Църквата? Би ли
могла тази част от изповедта на Петър да бъде една недостатъчна,
непълна информация от страна на самия евангелист Матей? Или
аз се намирах пред манипулация извършена много по- късно след
смъртта на Христос, тогава когато напътствията на Учителя бяха
започнали да се канализират във вътрешността на едни структури,
на съборните църкви, на катедралите или поради други неизвестни
мен причини? Не търсеха ли тези структури оправдание за
собственото си съществуване на най-високо равнище?
Събитията, на които щях да бъда свидетел в следобеда и нощта
на същия този вторник, 4-ти април, можеха да потвърдят
съмненията ми, относно невъзприемането, от страна на апостолите,
на много от нещата, които направи и още повече изрече Иисус.
Въпреки това, никога не бих отрекъл възможността, при други
обстоятелства, Галилеецът да е изрекъл тези слова за Петър и
неговата Църква. Обаче когато изслушах и записах онова лично
сбогуване между Учителя и Петър в градината на Шимон,
съмненията ми за възможна- та неяснота в текста на Матей
пораснаха чувствително. Но... да се върнем към сбогуването.
Като слушаше тези наистина емоционални слова, с едно
несъзнателно движение, което всъщност го разкри повече, Петър се
опита да прикрие с гънката на дрехата си дръжката на меча между
туниката и широкия пояс. Иисус се направи, че не забелязва този
жест, застана пред Яков Зеведеев и му каза следното:
— Не губи силите на духа си поради външния вид или
благоприличието. Остани твърд във вярата си и скоро ще познаеш
реалността на онова, в което вярваш.
Продължи и спря пред Натанаил, наричан още Вартоло- мей, и
с благ глас го упъти:
— Не съди по външния вид. Нека е жива вярата ти, даже
когато всичко изглежда, че изчезва. Бъди верен на мисията си на
посланик на Царството.
С невъзмутимия Филип, практичния човек в групата, Той се
сбогува със следните думи:
— Не се стряскай от събитията, които ще се случат. Остани
спокоен, дори когато не виждаш пътя. Бъди верен на своя обет за
посвещение.
След това се обърна към Матей Леви и му каза:
— Не забравяй милостта, с която те дари Царството небесно.
Не позволявай на никого да те лиши от безсмъртния ти дар, —
продължи Иисус, — така както си издържал и победил своите
естествени и морални наклонности. Искай и остани решителен.
Що се отнася до Тома, сбогуването с него бе със следните думи:
— Няма значение, колко трудно може да ти бъде. Сега трябва
да тръгнеш по пътя на вярата, а не по пътя на видимото, на
изложеното на показ. Не се съмнявай, че аз мога и ще завърша
делото, което съм започнал.
Тези думи адресирани към големия скептик Тома се оказаха
особено пророчески.
— Не позволявайте на онова, което не можете да разберете, да
ви потисне и смаже, — каза Иисус на близнаците Алфееви. —
Бъдете верни на обичта и привързаността, идваща от вашите
сърца. Не поставяйте вашата вяра върху раменете на „големи“
мъже и не я залагайте върху променливото поведение на хората.
Останете си между вашите братя.
После застана срещу Симон Зилот, най-политизираният Му
апостол:
— Симоне, безредието, несъгласието може да те събори. Твоят
дух ще се издигне над всичко и над всички, които са против теб.
Онова, което не можа да научиш от мен, духът ми ще ти го покаже
и ще те напътствува. Търси истинските реалности на душата и
престани да се увличаш от нереалното и материалното. Те са само
сенки на съмненията и виденията.
Предпоследен бе младият апостол Йоан Зеведеев. Иисус взе
ръцете му между своите, казвайки му:
— Бъди благ, спокоен, сговорчив. Обичай дори враговете си!
Бъди снизходителен и толерантен. Помни, че аз вярвах в теб...
Йоан, с навлажнени очи, задържа ръцете на Иисус, като
възкликна:
— Но, Учителю, нима си отиваш?
Като съдех по израза на лицата им, бях сигурен, че всички Му
задаваха същия въпрос. Без съмнение, техния дух и смелост бяха
претърпели някакъв срив, та бяха смазани и объркани от
неяснотата на бъдещето, така че никой освен искрения и смел
Йоан, не посмя да Го запита гласно.
Накрая, Учителят се приближи към високия и слаб апостол
Юда Искариот. Още от първия момент, сложната и само-
изтезаваща се личност на този човек ме беше предразположила по
много различен начин. В рамките на възможностите си се стараех
да не го губя от поглед. Бих искал предварително да кажа на
читателя, че мотивацията, че тласъкът към предател
ството спрямо Иисус не бяха, както намекват Евангелията, парите.
За човек като него, зачитането, почитта и уважението на другите,
както и личното тщеславие, особено суетността, стояха много
по-високо от алчността...
— Юда, — каза му Галилеецът, — обичах те и.се молех да
заобичаш твоите братя. Не се изморявай и не спирай да вършиш
добро. Искам да те предупредя да бъдеш внимателен по хлъзгавите
пътища на ласкателствата и угодничест- вото, както и с отровните
стрели, изречени от изпадналия в глупаво положение. — Христос
очевидно познаваше много добре характера на предателя.
Завършил сбогуването си, с видима сянка на тъга върху
лицето, Учителят хвана Лазар за рамото и двамата се отдалечиха,
усамотявайки се навътре в градината. Едва след смъртта на
Галилееца, когато оставаха броени часове до завръщането ми на
кораба, Марта щеше да сподели с мен, коя бе темата на този частен
разговор между Иисус от Назарет и нейния брат. Но всяко нещо с
времето си.
Христос бързо си възвърна доброто настроение. След това
разпореди на учениците си да се разположат още същата сутрин на
лагер в Елеонската гора, Той помоли Петър, Андрей, Йоан и Яков
Алфеев да го придружат в Йерусалим.
Моето участие не предлагаше повод за съмнения и аз, в
компанията на малка група ученици, тръгнах по стъпките на
петимата апостоли.
Назарянинът, който бе в завидна физическа форма, изкачи
стръмния източен склон на Елеонската гора за малко повече от
половин час. Когато достигнахме върха, Иисус и апостолите, без да
спират и почиват, вече се отдалечаваха надолу към долината по
посока към сухото корито на р. Кидрон.
Обратно на моето предположение, Учителят не бързаше да
влезе в Светия град. Той се спря в полите на западния склон на
Елеонската гора. Там имаше поляна с опънати една до друга
десетина шатри. Повечето бяха заети от пътуващи богомолци —
поклонници от провинцията Галилея. Освен тях имаше и търговци
на вълна и жертвени животни за обредите на Пасхата. Доколкото
разбрах, някои от лагерува- щите там семейства познаваха отдавна
Галилееца и Го помолиха да приседне за малко при тях.

Операция „Троянски кон“

 Учителят прие с удоволствие поканата, погали децата и бе
очарован, че една еврейка Му предложи керамична купа с току-що
издоено козе мляко. В същото време друга жена постави върху
сламената рогозка поднос със фурми и бяло- жълтеникава питка.
Според един от спътниците ми, това беше смокинов хляб*.
Усмихвайки се, Назарянинът пропъждаше с ръка мухите,
които се навъртаха над паницата с мляко. Той я пое с две ръце,
надигна я и пи бавно, с удоволствие. След малко се сбогува с
любезните си домакини и направи други две посещения.
Наближаваше третия час на деня, когато групата продължи
спускането си към Йерусалим.
Тъкмо тогава Петър и Яков, които от няколко дни спореха по
наставленията на Учителя, заговориха за опрощаването на
греховете. Петър взе думата:
— Учителю, Яков и аз не сме съгласни помежду си във връзка
с наставленията за опрощаването на греховете. Яков твърди, че Ти
ни учиш, че Отец-Бог ще ни прости, преди още да сме го помолили.
Според мен обаче, покаянието и изповедта трябва да предхождат
опрощаването на греховете. Кой от двама ни е прав?
Иисус беше изненадан от въпроса и спря близо до източ- ната
стена на Храма, гледайки напрегнато четиримата. После им
отговори:
— Братя мои, вие грешите в съжденията си, защото
предполагам недоразбирате естеството на изпълнените с обич и
близост отношения между създанието и Създателя, или между
човека и Бога. Изходете от познанието, за онова съчувствие, което
проявяват мъдрите родители към своите незрели деца, които
понякога могат и да сгрешат. Наистина ще бъде съмнително, ако
например един любещ и интелигентен баща, дава опрощение на
своето нормално дете. Техните взаимоотношения на разбиране,
обвързани с обичта на създателя към създанието, реално
възпрепятствуват подобни разногласия, необходимостта от
доизглаждане на отношенията, потребността от покаяние на сина,
както и прошката на родителя-създател... Аз ви казвам, че една
част от всеки баща живее в неговия син, в неговото създание. И
бащата се ползува от предимството и преимуществото да прояви
разбиране във всички работи и обстоятелства, свързани със сина
му. Бащата може да види незрялостта на детето си чрез собствената
си зрелост. Опитът на по-стария е по-зрял.
Разбира се, Небесният Отец питае безкрайна и чудна симпатия,
едно разбиране на обичта към малките си създания, към малките
си деца. Поради това Божествената прошка е неизбежна. Безкрайно
и дивно е разбирането на Отеца, което е присъщо и неделимо от
Неговото дълбоко познание за всичко, отнасящо се до погрешни
преценки или решения от страна на сина. Божествената
справедливост е толкова безкрайно точна, че включва в себе си и
прошката на пълното разбиране.
Когато един мъдър и знаещ мъж разбере вътрешните импулси
на себеподобните си, ще ги заобича. И ако обичаш брат си, ти вече
си му простил. Тази способност да разбираш природата на човека и
да прощаваш очевидните грешки е божествена. Истина, истина ви
казвам, че ако сте мъдри бащи и родители, този трябва да е начина
да обичате и разбирате вашите деца.
Вие ще им простите и тогава, когато моментната липса на
разбиране ви е разделила... Докато синът е недостатъчно зрял и се
намира в онзи момент на своето развитие, когато му липсва
пълното разбиране за характера на отношенията между баща и
син, той ще се чувства отдалечен и неразбран от своя баща. Обаче
истинският баща никога няма да бъде съзнателно съгласен с тази
раздяла.
Грехът е следствие на процеса на натрупване на опит от
съвестта на създанието, но той не е част от Божествената съвест.
Липсата на желание и способност за прошка към
себеподобните, е еталон за вашата незрялост, както и причината за
несполуките, когато искате да обичате. Обичта е резултат на
божествената и вътрешна потребност на живота. Тя се основава на
разбирателството. Обичта се подхранва и се укрепва в
благородното служене. Тя става съвършена от знанието и
мъдростта.
Четиримата приятели на Иисус мълчаха. Възможно е Яков и
Йоан да са разбрали част от обясненията на Учителя.
Но не беше така с братята рибари. Петър следваше стъпките на
Галилееца, почесвайки нервно голото си бронзово теме, зареян в
безкрая на размишленията.
Беше вече девет и половина, преди пладне, когато Христос и
спътниците Му преминаха през Източния портал на Храма.
Насочиха се към обикновенното място на Неговите беседи и
проповеди, известно на богомолците.
Още при изгрев слънце, лихварите, които обменяха пари и
продавачите на жертвени овни и други ритуални артикули за
Пасхата, отново бяха разположили сергиите и сенниците си.
Всичко изглеждаше спокойно. Никой от посредниците не
направи и най-малък жест на неодобрение, когато видяха, че Иисус
и малката Му група следовници се появиха на площада на
Езичниците. Христос, разбира се, си даваше сметка, че тази
светотатствена дейност, беше възстановена и, че беше извън
неговата власт да я прекрати. Както се е случвало и друг път, той
не и обърна внимание. Поведението на Учителя потвърди моето
убеждение, че онова което се бе случило сутринта на предишния
ден, се дължеше преди всичко на една нетипична ситуация,
резултат на един частен случай.
Много от жителите на Светия град, както и поклонниците,
които увеличаваха ден след ден човешката маса на Йерусалим и
околностите му, очакваха с нетърпение появата на равина от
Галилея. По-голямата част от тях беше задвижена от нездраво
любопитство, дължащо се на тежките събития и зрелището в
понеделник на същия площад.
Публиката искаше да разбере също и какви действия ще
предприеме Синедриона. Решението на първосвещеника Кайафа и
останалата част от Върховния духовен съд на Юдея да се залови
Учителя от Назарет, бе вече публична тайна.
Но, ще се одързостят ли да го направят пред всички, посред бял
ден? Иисус също беше в течение на тези интриги. Той съзнаваше
заплахата, надвиснала над него, защото бе известен за решението
чрез някои от старците — садукеи и някои от инакомислещите
фарисеи, които бяха подали оставката си в Синедриона.
Множеството от евреите приветствуваше с възхищение
смелостта на Учителя, който не се боеше от Синедриона.
Назарянинът се движеше спокойно и величествено между охраната
на Храма, пред очите на свещениците.
Иисус започна своето Слово без предисловия. Едва беше
изрекъл встъпителните си думи, когато група ученици от школата
за книжници — тълкуватели се открои в тълпата и прекъсна
Учителя с въпроса:
— Учителю, знаем, че ни учиш на това, което е вярно и
истинско. Знаем, че провъзгласяваш пътищата на Истината и че
служиш само на Господа, поради което не се страхуваш от никой
смъртен човек. Иисусе, ние сме само студенти и също бихме искали
да узнаем истината за нещо, което ни безпокои. Справедливо ли е
да се плаща данък на Цезар? Трябва ли да даваме или не?
Тогава, един от слугите на Никодим, който отдавна следваше
учението на Иисус, каза тихо, но все пак достатъч- но силно, че
това дръзко прекъсване на проповедта е част от план изработен от
Синедриона предния ден. Специално формираните групи от
книжници-тълкуватели имаха за задача да провалят Иисус като
оратор и да го направят смешен в очите на публиката.
Настъпи тишина, типична за напрегнатите мигове. Прекъсна я
ироничния глас на Назарянина, който познаваше характерната
недоученост, да не кажем невежественост на тези студенти, сред
които имаше и иродианци*, като им зададе следния контра въпрос:
— Защо сте дошли тук да ме провокирате? — След което
протегна лявата си ръка, към тях и продължи: — Покажете
монетата, с която плащате данък и аз ще ви отговоря.
Говорителя на младежите от школата Му подаде един сребърен
денарий*.
Учителят погледна двете лица на монетата и попита:
Какъв образ и какъв надпис носи тази монета?
Студентите-теолози се спогледаха и Му отговориха, макар да
бяха убедени, че Иисус знае отговора:
— Образът на Цезар...
— Тогава, — каза им Христос, като им върна монетата,
— давайте цезаревите на Цезаря, а божите на Бога. На мен дайте
онова, което е мое...
Множеството и особено аз останахме захласнати и омагьосани
от остроумието, прозорливостта и светкавичния рефлекс на Иисус.
Всички избухнаха в ръкопляскания, докато бъдещите
книжници-тълкуватели и техните съмишленици — иродианците се
оттегляха засрамени.
Инстинктивно бръкнах в чантата на пояса си и извадих
подобен сребърен денарий, еднакъв с оня, който беше в ръцете на
Учителя. Огледах го внимателно. От едната страна бе отчетливо
изобразен Цезар, седнал на стол в профил. Околовръст, по
периферията на монетата се четеше: „Pontif Maxim“. На другото
лице на монетата бе изобразен Тиберий, овенчан с лавров венец и с
надпис: „Ave Augustus Ti Caesar Divi“*.
Тази очевидна клопка за Иисус беше нова и добре планирана.
Всеки знаеше, че денарият е максималната законна данъчна
единица, която юдейската нация трябва да плаща безусловно на
Рим. Освен всичко друго, фискалния денарий беше белег на
подчинение, доказателство за васалното положение на Юдея. Ако
Учителят би отрекъл данъка, Синедрионът щеше да прибегне до
римския управител, обвинявайки Иисус в размирици и смут. Ако
пък Христос се беше показал като привърженик на покорството
към реда в Империята, мнозинството от израелтяните щеше да се
почувствува наранено в родолюбивата си гордост. Можем да
изключим, разбира се, садукеите, които си плащаха данъка
безропотно.
Именно те бяха, които въпреки случилото се, следвайки
стратегията на Синедриона, довтасаха при мястото на проповедите
на Иисус. Той се опитваше да започне своите напътствия, когато
Му подложиха втора клопка:
— Учителю, — каза един от тях, — Мойсей ни учеше, че ако
един женен мъж е починал без да остави деца, неговият брат трябва
да се ожени за вдовицата и да посее семената на рода вместо
покойния. Но ето какво се случило. Един човек, който имал шест
братя умрял, без да остави потомство. Следващият брат взел жена
му, но също умрял наскоро, без да успее да създаде деца. Същото се
случило със следващия брат, който също не оставил челяд. И така,
и шестимата я имали за жена, но всички останали без потомство.
След тях и многократната вдовица починала. Това, което искахме
да попитаме е следното: когато възкръснат шестимата братя, на
кого тя ще бъде съпруга?
Като чуха въпроса на садукееца, някои от учениците на Иисус
поклатиха с глава в знак на неодобрение.
Както ми обясниха и според справката от информационния
масив на модула, юдейските закони не третираха такъв частен
случай особено пък за хора от народа. Освен това, този конкретен
случай бе невероятно да се осъществи реално. Само някои групи и
религиозни общности, като най- пуританско чистите от тях,
следваха, зачитаха и практикуваха т.нар. деверски брак*, колкото
и да звучи архаично за началото на 1-я век от Новата ера.
Учителят, въпреки че усещаше липсата на искреност
садукеите, прие предизвикателството и им отговори:
— Вие грешите, като ми задавате такива въпроси, защото не
познавате Светите ръкописи, нито жизнеутвърждава- щата власт
на Бога. Знаете, че синовете от този свят могат да се женят, а
дъщерите да бъдат дадени в брак. Обаче, не разбирате, че онези,
които стават достойни за идващите светове, посредством
възкресението на справедливите, нито се женят, нито се
предоставят за омъжване. Тези, които възкръснат от мъртвите, ще
са като ангелите на небето и никога няма да умрат. Тези,
възкресените, са истинските и цялостните синове Божии. Те са
синовете на светлината. Още повече, че нашият баща, Мойсей е
разбрал това. Когато е стоял пред горящия къпинов храст в
пустинята, Мойсей чул Небесния Отец да говори: „Аз съм Богът На
Авраам, Богът на Исаак и съм Богът на Яков“. И тъй, редом до
Мойсей заставам и обявявам, че моят Отец не е Богът на мъртвите,
а на живите. В Негово име вие се множете и бъдете притежатели на
тленното си битие.
Сконфузени, садукеите се оттеглиха, докато идейните им
врагове фарисеите възкликнаха в полза на Христос:
— Истина, истина, истина, Учителю! Добре им го каза на
недоверчивите.
Аз бях отново изумен. Такова беше и впечатлението на
заобикалящото множество от хора, присъствуващи на тази победа
на проницателността и светкавичния мисловен рефлекс на гиганта
Иисус. Христос познаваше учението на садукеите. То признаваше
валидността само на петте текста от така нареченото
„Петокнижие“. Учителят се опираше именно на Мойсей в
изграждането на своя отговор, като по този начин ги обезоръжи. От
моя гледна точка обаче, фарисеите, които аплодираха словата на
Иисус, не разбраха дълбокия смисъл на посланието, когато Той
спомена за онези, „които ще изпитат възкресението из между
мъртвите“. Светците или обособените, както наричаха фарисеите
по народному, вярваха, че при възкресението телата ще се
възстановят физически. Но Христос нямаше предвид такъв тип
възкресение...
Учителят изглежда беше решил да прекъсне временно
проповедта и да отговори на запитванията. Следващият въпрос бе
зададен от говорителя на групата фарисеи, които току-що
симулираха топъл прием на думите Му. Той изложи една теза,
която раздвижи отново тълпата:
-Учителю, — каза младия фарисей, — аз съм адвокат и ще се
радвам да чуя коя е според теб най-висшата заповед?
Без да ползва нито секунда за размисъл, като постепенно
повишаваше гласа си, Гигантът му отговори:
— Няма повече от една заповед и тя е най-висшата. Тя гласи:
Чуй, Израил! Господ, нашият Бог и Господ е един! И ще Го обичаш
от цялото си сърце, от цялата си душа, с цялата си мисъл и
всичката си сила. Тази е първенствуващата и голяма заповед. И
втората е като нея. Всъщност, втората произлиза пряко от
висшата: Обичай ближния си, като самия себе си! Няма по-големи
заповеди от тези. На тях се базират целият Закон и пророците.
фарисеят-законник, слисан от мъдростта и знанията положени
в основата на този отговор, се реши да говори открито на Учителя:
— Наистина, Учителю, Ти го каза много добре. Бог, нека бъде
благословено името Му, е един и нищо друго няма зад Него. Да Го
обичаш от цялото си сърце, разбиране и сила, както и да обичаш
ближния си като самия себе си, това е първата и Най-голяма
заповед. Съгласни сме, че тази висша заповед е много повече от
пресметнатите жертвоприношения, които се изгарят и подаръците
— приношения, които се извършват в Храма.
Пред този отговор, Христос се почувствува удовлетворен и
изрече към събеседника си мисълта, която изуми останалите
фарисеи:
— Приятелю мой, давам си сметка, че не си далеч от Божието
царство...
Иисус не грешеше. В същата нощ, тайно, този фарисей
пристигнал в лагера на Иисус, разположен в Гетсиманската
градина. Младият адвокат-фарисей слушал напътствията на
Христос и поискал да бъде приет и кръстен в новото учение.
Неуспехът на онези, които се смятаха за майстори на
публичните дискусии, обезкуражи останалите книжници-
тълкуватели от двете теологични течения да продължат опитите си
да провокират Галилееца, и малко по-малко започнаха да се
разотиват.
Когато Иисус забеляза, че няма повече въпроси, се изправи на
крака и преди свещенослужителите и книжниците да изчезнат, Той
им хвърли диалектично предизвикателство с последния си въпрос:
— Тъй като нямате повече въпроси, бих искал и аз да Ви задам
един: Какво мислите за Спасителя? Искам да кажа, чий син е?
фарисеите и съмишлениците им останаха напрегнати. Тълпата
шумолеше. Шепот и мърморене обхождаха площадката за
дискусиите.
Членовете на Синедриона, които присъствуваха, се
съвещаваха кратко и накрая един от тълкувателите-книжници,
като даде да разбере, че се основава на свитъка — папирус, който
носеше във футляр, отговори:
— Месията е син на Давид.
Иисус не се задоволи с този отговор. Той знаеше за горещата
полемика между последователите Му, за това, дали Той бе или не е
син Давидов и затова отсече:
— Ако Спасителят е наистина син на Давид, как така в
псалма, който приписвате на Давид, той самият, говорейки с духа,
казва: „Господ каза на моят господар: седни от дясната Ми страна,
докато направя от твоите врагове столче за краката ти“. Ако
Давид го нарича Господи, как би могъл да Му бъде син?
 Най-главните фарисеи от Храма останаха толкова неприятно
изненадани, че не се одързостиха да Му отговорят.
Беше настъпил петият нас, когато Христос приключи с
дискусията пред Храма и тъй като беше време за обяда закрачи
към Тройната порта.
Както ми обясни Петър, целта на Учителя от Назарет е била да
отиде в къщата на Йосиф от Ариматея, в долния град. Като разбра,
че нарочно изоставам, тъй като се опитвах доколкото мога да не
безпокоя с присъствието си групата апостоли, Андрей се върна и
ме покани да споделя с тях обеда. През това време Иисус и другите
прекосиха^сергиите на обменителите и търговците и се отдалечиха
към южната стена на храма.
Бях готов да приема поканата. В този момент, шум, откъм
източната фасада на Светилището ни накара да обърнем глави
нататък. Сред сърцераздирателни викове, видяхме жена, влачена
по стълбището, водещо към Коринтската врата. Това беше група
от охраната на Храма, вероятно от определените да охраняват
женския притвор. Полицаите се бяха насочили през площада към
Портика на Соломон. Двама от охранниците държаха юдейката
под мишниците, докато третият им колега беше я хванал за
краката й. Той едва издържаше дърпането на девойката — така ще
я наричам засега, поради външния й вид. След тях важно крачеха
началникът на охраната и няколко други свещеници скрити от
моя поглед в рояк любопитни богомолци, поклонници и зяпачи,
които ги бяха заобиколили.
Тълпата, намираща се между сергиите, начаса се втурна към
групата охранници, като викаха: „Прелюбодейка!“,..
„Прелюбодейка!“. Като че ли тази случка е била нещо обикновено
и дори повод за празненство на част от тълпата, която се държеше
като сган.
Погледнах въпросително към Андрей. Братът на Петър, с
каменно изражение на лицето, явно съжаляваше за това мрачно
съвпадение с моето присъствие, като резюмира грозното зрелище
със фразата:
— Това са „горчивите води“.
Веднага си припомних предоперационните ми изследвания в
библейските текстове на „Числа“ (5,11-31). Яхве определяше
процедурите по отношение на заподозряната в пре- любодейство
жена. Ако мъжът повярва, че жена му е невяр- на, трябва да я
заведе при свещеника и да я задължи да се изповяда. Ако
заподозряната отказва да признае греха си, се налага да премине
през изпитание (подобно на „съда Божий“) чрез „горчивата вода“.
Свещеникът приготовляваше едно неприятно питие — съставено,
според Библията от кръчмарска пръст, мастило, с което са писани
проклятия, всичко разтворено във вода и придружено от
определени религиозни церемонии, и обвинената се заставяше да я
изпие. Според юдейските вярвания ако жената е наистина виновна
тази течност ще я убие, разрушавайки нейните вътрешности, и
обратното, ако остане жива — означава, че е невинна.*
За един рационален ум, това изпитание е, разбира се,
изключително необективно. Онова, което събуди моето
любопитство бе формулата на отвратителното питие. Какво ли
можеше да съдържа?
За мен изследователят това беше уникална възможност и аз
помолих апостол Андрей, да ме придружи. Исках да присъствувам
при изпълнението на присъдата и ако е въз- можно да взема проба
от мастилото, с което се прави горчивата вода. Андрей разбра
наполовина мотивацията на моето, според него, нездраво
любопитство и с видимо нежелание ми отдели време за това.
Прекосихме каменната арка на Източната врата. Трудно си
пробихме път в тълпата, обкръжаваща групата охранници и
тяхната жертва. Част от храмовата полиция вече бе образувала
кордон на сигурност с радиус 5-6 метра. В центъра беше жената,
здраво държана от двама охранници. Тя плачеше и хълцаше. Беше
облечена в черна туника, раздърпана, без никакви украшения.
Моят спътник ми обясни, че това е последната фаза на процес,
започнал, по правило, миналия понеделник. Съдиите от Малкия
или Великия Синедрион се събират всяка седмица, само в
понеделник и четвъртък за разглеждане на чакащите дела. Този
случай за прелюбодейство е минал през колегията от 23 съдии на
Малкия Синедрион.
По молба на съпруга, обвиняемата или както казваха тогава
заподозряната — млада жена на 20 години — била заведена в
понеделник, 3 април пред съдебния състав. Тя била разпитана и
изплашена от съдийските думи и формули: „Много грях носи
виното, дъще моя, много грях носят многото смях, многото
младост, многото лоши съседи. Направи го в Името на Бога —
признай истината! Името на Бога е изписано със святост и водата
не Го изтрива.“
Но съдейки по всичко, нещастната жена, беше издържала
психологичната обработка и бе казала, че е невинна. Малкият
Синедрион беше решил тя да бъде подложена, на изпитанието на
горчивата вода. Попитах Андрей каква щеше да бъде съдбата на
тази нещастница, ако се беше признала за виновна. Апостолът
отговори, че не знае кое е по- лошото. Ако една жена се признае за
виновна пред съда: „Аз съм нечиста!“, е задължена да подпише, че
се отказва от донесената зестра и да влезе в процедурата на
прошението за развод. При тези обстоятелства, тя остава в
абсолютна мизерия, принудена е да напусне домашното огнище и
своите деца, като бъде презряна за цял живот. Тогавашните закони
са установили правото на развод единствено и изключително на
мъжа.*
Всичко това правеше жената уязвима от постоянни
злоупотреби, нарушения, измами, капризи и несправедливости.
Ако съпругът е решил да задържи зестрата, донесена за
семейството и в същото време да получи свободата на неженен
мъж, достатъчно е било да обвини жена си в измяна. Тогава
съпругата е имала само две възможности: да умре при изпитанието
с горчивата вода или алтернативата да понесе предполагаемата
вина за неизвършено или извършено прелюбодеяние и заедно със
съобщените вече последствия да бъде нежелана в обществото, а
много често и в дома, където се е родила.
Така както предполагах, цяло чудо щеше да бъде ако жертвата
оцелее след поглъщането на мастилената вода.
И така, онази нещастница, след като обявила себе си за
невинна и чиста, така както повеляваше традицията била
преведена през Портата на Никанор, до тясната площадка в
източната стена на Храма. Това бе мястото, където се извършват
традиционните церемонии по пречистване на прока- жените и
родилките.
В този момент сред множеството се появи един
свещенослужител. С решителна крачка той се приближи и застана
срещу младата жена, захващайки нейната туника с лявата си ръка
на височината на корема. След това, дръпна силно и раздра
дрехата й, като остави на показ малките и бели гърди. Викът на
осъдената бе удавен в рева на тълпата, възбудена от изгледа на
онези прелестни закръглени синусоиди. Свещеникът, вероятно —
екзекутор, застана откъм гърба й, развърза и разпусна дългата й
коса.
Нервиран и ядосан, Андрей ми показа с жест, че иска да си
ходи. Опитах се да спечеля време и да използвам нежеланието на
моя приятел да присъствува на тази жалка случка. Извадих два
сребърни денария и му казах:
 — Андрей, искам да те помоля за една услуга. За мен е важно
да имам проба от мастилото, само няколко грама, с което се
написва проклятието и после се накис‘ва в горчивата вода.
Галилеецът остана изумен. Изпреварих неговите мисли и
дообясних:
— Повярвай ми. Знаеш, че нямам право да влизам в Светото
място и да си го купя лично. Нали съм друговерец? Ще ми стигне и
десета част от един лог (около 0,5 литра).
Продължих да го гледам внимателно, опитвайки се да го убедя
да ми има доверие. Щастието ми се усмихна. Андрей сви рамене, и
се съгласи. Каза ми да не мърдам от мястото си.
И докато апостолът се върне обратно в Храма, аз приковах
вниманието си отново към хода на събитията. Свещеникът,
раздрал туниката, обсъждаше нещо с останалите членове на
духовния съд. От време на време, обръщаха глави към
нещастницата, след което започнаха нови препирни. Един от тях
направи няколко крачки и застана на разстояние една длан от
заподозряната в прелюбодеяние. Без да се тревожи от сълзите, той
се наведе леко и започна да изучава малките, тъмни зърна на
гърдите й. След това се завърна в групата на дискутиращите си
колеги, като насочи обсъждането към ново и още по-трудно
тълкуване.
Накрая, след като постигнаха единомислие, друг свещеник взе
един египетски пояс, направен от взаимосвързани въжета и се
насочи към предполагаемата прелюбодейка. Покри гръдния й кош,
като издърпа туниката върху гръдта й, така че да не се свлича
надолу. Като чу разпореждането на шефа на охранниците, един от
присъствуващите наоколо юдейци, за когото разбрах, че е бил
съпругът — ищец, отиде към групата охранници и постави пред
краката на обвиняемата една кошница, плетена от слама,
съдържаща три- четири килограма ечемично брашно.* За момент
си помислих, че ще подаде кошницата в ръцете й, но един от
полицаите посочи пода.
Междувременно, тълпата до крепостната стена се раздвижи и
направи път на друг свещеник. Той се приближи придружен от
шестима охранника. Чу се шум в множеството. Хората се взираха и
сочеха нещо, което свещенослужителят носеше тържествено в ръце.
Предметът явно беше лек, но бе покрит с бяло платно. Веднага
съобразих, че това бе горчивата воДа. За съжаление, моите
съмнения скоро се потвърдиха. Новопристигналите охранници от
храмовата полиция, се разположиха като втори полукръг на
сигурност около онези, които държаха здраво заподозряната жена.
Новопоявилият се свещеник, махна покривалото и всички видяхме
керамична, червеникава купа с вместимост около литър.
Забелязвайки я, обвиняемата отново отчаяно и кон- вулсивно
започна да се дърпа в ръцете на охраната си. Чуха се нейните
вопли и жални викове, които вдигнаха във въздуха накацалите
гълъби по кулите, стените и купулите на храма.
Тишината беше пълна, нарушавана само от воплите на
предполагаемата прелюбодейка. Скоро и тя замлъкна.
Свещенослужителят, който все още държеше в опънатите си ръце
фаталната чаша, запита със заплашителния си глас за последен
път нещастната жена дали се признава за виновна или за невинна.
Тълпата очакваше зрелището с интерес. Обвиняемата, докато
плачеше и хълцаше успя да промълви:
— Аз съм чиста.
Представителят на духовния съд и Храма кой знае защо,
изглеждаше, че бърза. Прошепна нещо на ухото на един от
храмовата полиция, който изостави поста си и се присъедини към
тримата охранници, държащи затворничката. Но-
воприсъединилият се полицай застана откъм гърба й, улови с две
ръце гъстата й коса и я опъна надолу, като принуди жената да
задържи главата си хоризонтално с лице към небето. Виковете на
жертвата се усилиха. Полицаите се погрижиха да задържат краката
й върху неравната настилка на пода, уловиха ръцете й. Няколко
души я наобиколиха. Охранникът отляво, със заучено движение
стисна носа на жертвата. Този отдясно изчака рефлексът на
задушаването да разтвори устата й за глътка въздух. С хлипане и
хълцане тя направи опит да вдиша. Точно в този момент, полицая
отдясно бръкна с две ръце в устата й и разтвори насила долната й
челюст. За по-малко от секундата свещенослужителят — екзекутор
изсипа съдържанието на паницата в устата на обвиняемата.
Независимо от това, че шестима полицаи обездвижваха жертвата,
тя успя да разклати главата си, благодарение на което част от
черната течност се разля по бузите, врата и туниката й.
Щом изля питието, свещеника отстъпи назад, а охранни- ците
престанаха да стискат носа и устата на жената, но нито а миг не
пуснаха главата, косите, ръцете и краката й.
Въпреки подготовката ми за тази мисия, възмущението ми бе
дълбоко и искрено. Според правилата на операцията аз нямах
право да се намесвам в трагичния случай. Сега признавам, че това
бе истинско изпитание, поднесено ми вероятно от провидението, за
да усвоя своята мисия и да мога да присъствувам с цялото си
хладнокръвие, на не по-малко драматични и ужасяващите часове в
Разпети петък...
Не бяха изтекли и пет минути, когато младата жена започна да
се гърчи. Коленете й се подгънаха, докато охран- ниците се
стараеха да я държат изправена. По-късно, когато успях да
направя анализ на пробата от тази течност ми стана ясно
поведението на полицаите. Те знаеха, че тя не трябва да падне на
земята. Свиването на стомаха, би могло да предизвика спазми и
жената да Повърне горчивата вода. Така не би се получил ефекта.
Лека-полека младата жертва губеше сили. Лицето й стана
маслинено жълто, очите — опулени и неподвижно Съсредоточени в
синьото небе на Йерусалим. В същото време големите вратни
артерии тревожно увеличаваха размерите си.
Явно отровата действуваше. Свещенослужителите го знаеха.
Те разпоредиха на охранниците да пуснат жената. Тогава тя рухна
върху настилката. Междувременно десетина любопитни започнаха
да обикалят около жертвата. Едни си отиваха, идваха други.
Чух гласа на Андрей, който ме викаше откъм арката на
Източната Порта. Това ме измъкна от тъжните мисли, които ми
навяваше проснатото женско тяло.
Моят приятел навярно отгатна, че ме е обзело пълно отчаяние,
хвана ме през раменете и ме изведе от Площада на езичниците в
посока Стария град. Щом напуснахме стените на хромовия
площад, Андрей извади измежду гънките на дрехите едно
керамично шишенце. То беше високо 17 см, с една дръжка и
стеснено гърло добре запушено с плат и дървена запушалка. Без
повече обяснения, той постави червеното глинено шише в ръцете
ми, заедно с остатъка от парите, които му бях дал — един денарий.
Нищо не попита, бях благодарен за неговата експедитивност при
намирането на мастилото, а също и за дискретността му.
Както скоро ще стане ясно, следващите дни бяха много
напрегнати. Но щом ми се удаде възможност, направих анализ на
съдържанието на шишенцето. Моите подозрения се потвърдиха.
Въпросната течност имаше четири съставки: багрилото индиго,
калиев карбонат, арсенова киселина й негасена вар. Всичко това
разтворено в обикновена вода. Ключовото обстоятелство е, че
мастилото е трябвало да бъде разтворимо във вода. Това
намалило постепенно количеството използвани мастила в 1-я век
в Юдея. Освен това качеството и възможността да предизвика в
едно човешко същество описания току-що ефект, довело до
създаването на т.нар. синьо мастило с тези чудовищни свойства.
В лабораторията бе открито, че една от съставките му —
арсеновата киселина, всъщност не представлява задължителен
компонент за мастилото. Може и без нея. Редом с индигото,
негасената вар и калиевия карбонат винаги се появява арсенов
сулфат, но никога арсенова киселина. Как можеше да се обясни
това? Израелтяните от онези времена използували жълт арсенов
сулфат. Той се намира в готов вид в природата. Това бяха
съставни полупрозрачни пластове с жълто-червен
 цвят, без миризма, без вкус, неразтворими във вода и
изпаряващи се на огъня.*
Твърде е възможно, свещеникът, натоварен да изработва
горчивата вода, да е варил първите четири съставки — индигото,
калиевия карбонат, жълтия арсенов сулфат и негасената вар,
постигайки пълна разтворимост. После, вероятно е филтрирал
получения разтвор, като добавял малка порция гуми арабикум.
Нашите специалисти намериха следи от нея в т.нар. синьо мастило.
Така се получаваше питието с двойна функция: мастило и отрова.
Що се отнася до вкусовия термин горчиво, той идваше от
калиевия карбонат, който правеше разтвора лютив и стип- чив.
Това е обратното на популярното вярване, че арсеновата киселина
имала горчив вкус — напротив, тя леко сладни.
Като се вземе предвид сакралния характер на това мастило,
логично е то да се е приготовлявало малко преди употребата му. В
текстовете на Третата заповед на посветена на жените, се уточнява,
че свещеникът — изпълнител и лаборант напълва в съвършено
нова паница с течност около 125 до 250 грама. След това трябва да
отиде в светия храм и да се насочи в дясната му страна, към една
мраморна маса с халка. Според текста свещеникът бил задължен
да повдигне капака чрез халката и да вземе от пепелта под масата,
да я изсипе в паницата и то така, че „да се усеща, че я има“.
Записано било така: „...пепел и прах събрани от пода на
Светилището да бъдат поставени във водата от този свещеник...“
Накрая, свещенослужителят, който прави мастилото написва и
ритуалните формули.
Яхве така както пише свещената книга „Числа“ (5;23)
четвъртата от петте Моисееви книги заповядва проклятието да се
напише върху свитъка — руло от пергаментна хартия. Забранява
изтриването му да не би да фиксира мастилото и да стане
неразтворимо от хартията. Обвиняемата трябва да изпие отровата
съдържаща се в мастилото, което е било използвано за написване
на самото ритуално проклятие. Следователно, то трябва да с
разтворимо във вода.
След всички проби и анализи, много съмнения и догадки
останаха неизяснени за екипа на операция „Троянски кон“
16 Операция „Троянски кон“
особено що се отнася до смисъла и духа им. При нашето завръщане
екипа получи проба от мастилото за извършване на химически анализ,
относно начина на използуването му, освен като мастило, а също така и
за историческия произход на технологията му:
На първо място в тези съмнения стои следното: Изходът на
юдеите от Египет е бил регистриран и осъществен около 1290 год.
преди Р.Хр. Тогава си задаваме въпроса, как е било възможно
еврейския народ да познава арсеновата киселина* и нейното
зловещо и гибелно въздействие върху човека. Първите сведения за
нея датират в Европа едва от IX век сл. Хр.
Ако юдеите са били откривателите и създателите на подобна
формула, тогава кой именно го е направил? Непосредственото
заключение може да бъде едно: Яхве. Обаче възприемайки тази
хипотеза, кой е този Яхве? Той, способният да предостави
химически формули, толкова точни, изпреварващи при това
времето? И тъй, защо тогава едно висше същество или явление,
което се самоопределя като Бог, установява толкова
несправедливи и ужасяващи съдебни процедури, чрез които да
изясни хипотетичната виновност на едно лице обвинено в
невярност? Според мнението на специалистите по токсикология и
съдебна медицина, жената принудена да погълне течност със
споменатите свойства на така наречената горчива вода, ще
изстрада един жесток гастроенергетичен феномен със сигурен
фатален край. Всъщност само 120 милиграма от арсеновата
киселина може да предизвика смъртта на всеки човек.
Само няколко минути след поглъщането се появяват
типичните белези: интензивна жажда, повръщане, изпразване на
стомаха, спазми и гърчове, силно изразена уплаха на лицето и
накрая смърт от задушаване. Други експерти по отровите бяха на
мнение, че горчивата вода може и да е съдържала вместо арсенова
киселина, друга силна отрова, извлечена от пустинната змия
Гариба. В този случай, за по- голяма ефективност, лаборантът —
свещенослужител е прибавял негасена вар, която от своя страна
изгаряла и разкъсвала вътрешните лигавици на нещастницата,
проправейки път на змийската отрова, погълната по описания
начин.*
Ако горчивата вода е била приготвена с Гариба, винаги е
съществувала вероятност да стане чудото. Достатъчно е било да се
пропусне поставянето на змийската съставка от вида на Гариба
или „Echis Carinatus“ и двете, често срещани в Синайската пустиня
за да не умре предполагаемата прелю- бодейка. Естествено, но и
учудващо е, че този трик е бил предвиден от същия, невдъхващ
доверие, Яхве. Това оцеляване при изпитанието се представяше на
невежата тълпа в случай на възможни шантажи от страна на
отговорните хора за подготовката на горчивата вода.
Ето един случай достоен за проучване в дълбочина.
Андрей ме поведе бързо през Долния град на Йерусалим.
Минахме през тесни улички, докато стигнахме до една къща,
разположена между Синагогата на Libertos и басейна на Силое.*
Тя бе разположена в най-южния край на Светия град. фасадата на
дома бе изградена изцяло от дялан камък. Тя изпъкваше още и с
един герб — във формата на кръгъл щит с петолъчна звезда. Това
беше дълбок релеф над горния каменен праг, малко поизхабен от
времето. Вгледах се в петте еврейски букви и прочетох:
„Йерушалайм“. Всяка буква беше разположена между лъчите на не
по-малко хубавата звезда на Давид.
Йосиф от Ариматея, или както ще го наричаме по- нататък
„Ариматейски“, беше благороден декурион*. Неговата фамилия
произхождаше, както и тази на Иисус, от цар Давид. Той беше
престижна личност в Светия град. Свобо- домислещ и талантлив,
Йосиф беше обиколил Гърция и цялата Римска империя. Тези му
качества и търсещият дух го бяха довели при учението на Иисус от
Назарет. Родом от село Ариматея, което днес се нарича Ранпис, на
североизток от Лида, той бе прекарал детството и младостта си в
Йерусалим. Както сам той ми разказа по време на обяда, тази къща
била издигната от неговите прадеди точно над развалините на
Античния град на Давид на възвишението наречено Ха- Офел.
Значителното състояние, натрупано първоначално от сделките
по строителството, му беше позволило да подреди дома си и да
създаде условия за задоволяване на най-рафини- рания вкус чрез
изисквания за епохата си лукс. Това се забелязваше не само в
украсата на къщата, но и в нейната функционалност. Забелязваше
се и друго: тя беше подредена в елинистичен дух. Професията му
позволила тесен контакт с римския наместник на Цезаря Понтий
Пилат. Това бе едно от нещата, което ме привлече най-силно към
Йосиф Арима- тейски. Моята мисия, разработена в рамките на
операция „Троянски кон“, включваше контакт с римския
губернатор, за което ще прочетете, когато му дойде времето.
И тъй, при пристигането си в Юдея, Пилат разгърнал широка
дейност по заповед на император Тиберий. Първият строителен
обект бил аквадукта на Йерусалим (в него имало система за
подаване на вода по водопровод от 50 км).* При този строеж,
доставчик на олово, оловни тръби и хоросан бил Йосиф
Ариматейски.
Андрей познаваше къщата и ме заведе през просторния открит
притвор към мястото където бяха се разположили Учителя,
апостолите, учениците и още тридесетината гърци (онези, които
разговаряха с Него в неделя пред Храма), мислили, размисляли и
потърсили отново Иисус. Там бе и любезния домакин Йосиф.
Негови гости бяха още деветнадесетте членове на Висшия духовен
съд, подали оставките си от Синедриона в знак на протест срещу
несправедливите намерения срещу Христос. Бяха вече на третото
поредно блюдо, когато седнах На края на масата. Трапезата беше
отрупана главно с дивеч и зеленчуци.
Назарянинът с уморен глас разговаряше с чужденците от
Александрия, Рим и Атина.
— ...Аз зная, че моят час наближава и съм огорчен и тъжен.
Предполагам, че някои от моите хора са решени да презрат
царството, но се радвам да приема тези езичници — търсачи на
Истината. Те са дошли днес да попитат за пътя към светлината.
Въпреки това, — продължи Иисус, — сърцето ме боли за моите
хора, а душата ми е смутена заради онова, което ми предстои...
Учителят направи пауза. Гостите се спогледаха помежду си
объркани пред натрапчивата идея, която Иисус им развиваше ден,
след ден.
Още с влизането си в гостната — атриум, аз избрах
подходящата страна от мраморната стена и опрях пастирския си
жезъл на нея. Задействувах медния бутон и филмирането започна.
Да си кажа право, през цялото време на престоя ми в тази къща,
моето внимание бе насочено към гегата, защото безброй слуги
сновяха навътре-навън с подноси и се боях да не я съборят.
— Какво мога да кажа, — продължи Иисус, — когато гледам
напред и виждам какво ще ми се случи?
Петър прикова сините си очи в очите на брат си Андрей, но
както прецених по израза на лицата им, никой не беше разбрал за
какво става дума. Христос продължи:
— Трябва ли да кажа: спаси ме, Отче, от този ужасен час? Не!
С тази цел съм дошъл в този свят, и в този час. По-добре ще кажа и
ще моля да се присъедините към молитвата ми. Отче, нека се
прослави името Ти! Твоята воля ще бъде изпълнена.
Когато вечерята приключи, някои от гърците и от учениците
станаха и помолиха Учителя от Назарет да им каже ясно, какво
означава и кога ще се случи това, което Той назовал „ужасния
час“. Иисус обаче избягна отговора.
 Отидох и прибрах жезъла на Мойсей. Тогава вниманието ми бе
привлечено от кристалната ваза, поставена между малки,
яйцевидни по фо^ма камъни. Витрината, изглеждаше съвсем
съвременно. Йосиф, трябва да е забелязал интереса ми към тази
сбирка, защото се приближи до мен. Той ми обясни, че тази ваза е
твърде ценна, защото има орнаменти от филигранно сребро и била
намерена в провинция Германия. Това бе уникален екземпляр на
трудното стъкларско изкуство, толкова харесвано и практикувано
в Римската империя.
Що се отнася до другите експонати заоблените яйцевидни
камъни от колекцията на Ариматееца, а те бяха с размери около
пет сантиметра, по дългата им страна, това бяха старинни гюллета
— летящите тела, изстрелвани с прашка или арбалет. Според
Йосиф това било оръжието на неговите прадеди, стрелците от
специалните отряди. Какво им било специалното на тези отряди?
Всеки отряд бил съставен от 700 вениаминисти-левичари,
„способни да улучат косъм“, така както се споменава в книгата
„Съдии“ (20,16).
— Много е възможно, — ми каза Йосиф, — в двубоя си с
Голиат Давид да е използвал камък, подобен на това яйце.
Тази кратка среща с около шестдесетгодишния Йосиф,
достойният за уважение водач на гилдията на строителните
предприемачи, беше много полезна за целите на операцията
„Троянски кон“, които трябваше да осъществя. Едно от тези
намерения беше в сряда, да установя контакт с Понтий Пилат.
Когато му изложих идеята си да осъществя една среща с римския
управител в Йерусалим, Йосиф изрази съмнение. Опитах се да
спечеля доверието му, като му разказах, че съм работил за
император Тиберий, като астролог на служба, а това всъщност,
означаваше почти придворен и че използвайки краткия си престой
в Юдея, би било от голям интерес за Пилат да получи възможност
да чуе за важните и опасни събития, които ни вещаят звездите.
Така, както очаквах, Йосиф прояви силно любопитство и
обеща да уреди една среща за предиобеда на следващия ден, сряда,
веднага щом губернаторът се освободи. С радост приех.
Беше два часа след обяд. Иисус се сбогува с Йосиф
Ариматейски и се заизкачва по каменистите улици в посока към
Южната стена около Храма. По пътя той предупреди близките си
приятели, че това ще бъде последната му пуб- лична беседа.
Доверените Му хора не направиха никакъв коментар. Всъщност
сърцата им бяха потопени в дълбок смут. „Нима Учителят, който
винаги избягваше ноктите на Синедриона, ще се остави да Го
хванат?“
Щом пристигнахме на площада на Езичниците, Иисус се
разположи на обикновеното си място, стълбището, което
заобикаляше Светилището и заговори с глас, изпълнен с много
обич:
— През цялото това време бях с вас, идвайки и отивайки си
през тези земи, като възвестявах любовта на нашия Бог — Отец
към своите човешки синове. Мнозина видяха светлината
посредством вярата и влязоха в Небесното царство. Във връзка с
тези напътствия и проповеди, Отецът сътвори чудеса,
включително и възкресение на мъртвите. Много болни хора,
тъжни, и отчаяни, бяха излекувани, защото повярваха. Но цялото
възвестяване на истината и лекуването на болките не послужиха за
отваряне на очите на онези, които отблъснаха възможността да
видят светлината и бяха решени да отхвърлят благата вест —
Евангелието на Царството.
Аз и всичките ми ученици направихме възможното, за да
живеем в мир с нашите братя и за да се изпълнят мъдрите заповеди
от Мойсеевите закони, както и традициите на Израил. Ние
търсихме упорито мира, обаче водачите на тази нация няма да го
намерят. Като отхвърлят Божията истина и небесната светлина, те
се нареждат в редицата на грешно- мислещите, на виновните, на
тези, които носят тъмнината. Не може да има мир между
светлината и мрака, между живота и смъртта, между истината и
грешката.
Много от вас имаха смелостта да повярват в моите напътствия
и учения, и вече са влезли в радостта и свободата на съзнанието, че
са синове Божии. Бъдете ми свидетели, че съм предложил същото
сродяване с Бога на целия Израил. Включително на тези същите
хора,които днес иска¥ моето унищожение. Но ви казвам още, дори
и сега, моят Отец би приел тези водачи на слепци, тези лицемерни
лидери, ако обърнат лицата си към Него и приемат милосърдието
Му.
Иисус беше махнал с ръка за поздрав на различните групи
книжници — тълкуватели, садукеи, фарисеи, които малко,
по-малко се присъединяваха към стотиците юдеи, галилейци и
други поклонници, защото наистина искаха да чуят Учителя от
Назарет. Някои от апостолите, като Петър и Андрей, пламнаха от
гняв, като слушаха дръзките атаки към своя Учител.
— Дори и сега не е късно, — продължи Христос, — тези хора да
получат небесното Слово и да приемат с добре дошъл Сина
Человечески.
Един от членовете на висшия духовен съд, като слушаше тези
слова, очевидно се раздразни и реши да отведе своята група. Иисус
разбра това и повиши тона си, за да ги догони, като ги нападна по
своеобразен начин:
— Моят Отец се отнасяше с благост към тези хора. Поколение
след поколение изпращахме нашите пророци да ги напътствуват,
наставляват и предупреждават. Генерация след генерация те
убиваха нашите пратеници. Сега вашите своеволни висши
свещеници и вашите упорити и вироглави управници продължават
да правят същото. Така както Ирод
Антипа уби Йоан Кръстителя, вие се готвите да унищожите Сина
Человечески.
Докато юдеите имат възможност да обърнат лицата си към моя
Отец и да потърсят спасението, Богът на Авраам, на Исаак и
Йосиф, ще разпростре ръцете си над вас. Щом, обаче, веднъж
прекалите с вашата дързост, тази нация ще бъде изоставена на
собствената й съдба и тя ще тръгне бързо към безславния си край...
Сентенциите на Иисус, ясни и тежки, като присъда, очевидно
развълнуваха и раздвижиха вкорененото патрио- тично чувство на
евреите. Множеството, което слушаше седнало на стълбището в
площада на Езичниците, се отдалечи с безпокойство, мърморейки
неодобрително.
Назарянинът обаче беше спокоен.
— Тези хора бяха призовани да бъдат светлината на света, да
покажат духовното великолепие на една раса, познаваща Бога. Но
до днес. Вие сте се отдръпнали от изпълнението на Божествените си
привилегии и вашите водачи са на път да извършат върховната
лудост на всички времена... — Иисус направи кратка пауза, като
поддържаше напрежението на аудиторията. — ... Аз ви казвам, че
те са на път да отблъснат най-големия Божи дар за всички хора и
епохи: откровението за Божествената любов.
Истина, истина ви казвам, че щом веднъж отхвърлите това
откровение, Небесното царство ще бъде дадено на други хора. В
името на Отца, който ме е пратил, ви обявявам: на една крачка сте
да загубите вашето място, като избрани поддръжници на вечната
Истина, като пазители на Божествения закон. Точно сега ви
предлагам последната възможност, за да влезете, както децата,
заради искрената вяра, в сигурността на спасението на Небесното
царство.
 Моят Отец е работил много дълго и продължително време за
вашето спасение и аз слязох да живея сред вас, за да ви покажа
лично пътя. Много юдеи, самаряни, галилейци, включително
езичници вече повярваха в Евангелието за царството Небесно. И
вие би трябвало да сте първите в пристрастието си към небесната
светлина, а сте отхвърлили откровението на Бога-Отец, което е
проявено към човека и в истината за Човека, издигнат до Бога. В
този следобед, моите ученици седят мълчаливо сред вас. Скоро ще
чуете и техните гласове да ви зоват заради спасението ви. Сега ви
моля, бъдете свидетели, вие ученици мои, вие вярващи в благата
вест, в Евангелието за Царството, бъдете свидетели, че още веднъж
предложих на Юдея и водачите и Свободата и спасението. Аз ви
предупреждавам, че и на Мойсеевия стол все още са седнали и ще
седят фарисеи и тълкуватели, докато висшите могъщества, които
управляват човешките царства, не ги изгонят от тези земи и не ги
унищожат. Дотогава аз ви заповядвам да сътрудничите на тези
големци. Не ви моля да се присъедините към тях в плановете им за
унищожаването на Сина Человечески. Молих ви само да следвате
волята им, за което и да е друго нещо, от което зависи мира в
Юдея. В тези неща изпълнявайте всичко, каквото ви заповядват и
съблюдавайте природата и същността на законите, но не взимайте
пример от лошото. В това е техният грях: казват кое е доброто, но
не го правят. Вие знаете, че ви заставят да носите тежки товари, но
пръст не повдигат, за да ви помогнат. Те ви потиснаха със
церемонии и ви заробиха с традиции.
И още да ви кажа: тези свещеници, влюбени в себе си, се
наслаждават, вършейки добри дела и то така, че да бъдат
забелязани от хората. Правят просторни своите владения,
разширяват реверите на официалните си дрехи. Искат първите
места на празник и сядат на първите "столове в синагогите.
Ненаситни са на поздрави и хвалебствия по пазарищата и
тържищата. Но търсейки всички тези почести, тайно завладяват
вдовиците, облагодетелствуват се от службите в Храма свещен.
Тези лицемери четат дълги проповеди и молитви за показ на
всички и дават подаяния за хорски срам.
В онези минути, когато Иисус хвърляше първите си смъртни
обвинения срещу свещениците и членовете на Синедриона,
апостолите, които бяха натоварени да разгърнат лагера в платото
на Елеонската гора, се явиха на площада на Езичниците и се
присъединиха към групата на учениците. Наистина жалко, че те не
успяха да чуят първата част от словото на Христос. И особено
думите, предназначени за Юда Искариот. Аз лично вярвам, че ако
предателят беше ги чул, бе станал свидетел на първите фрази на
словото, проповядващи милосърдие, нещо съществено щеше да се
промени у него. Но, доколкото успях да доловя малко по-късно, в
сряда следобед, тази последна част от проповедта на Иисус в
Храмовия площад е била решаваща, за дезертирането на Юда от
апостолската група. Неговото усещане за възможността да изпадне
в глупаво положение бе толкова изострено, колкото неговата
способност да се приспособява към промени беше притъпена. Двете
неща имаха по-силен акцент в неговата душа, отколкото съм
предполагал досега.
— Обичаят ви задължава да отдавате почит на вашите
първенци и водачи, както и да се покланяте при среща на вашите
учители, — продължи Христос. — Но не наричайте никого „Отче“
в духовния смисъл на това обръщение. Само Бог е вашият Отец.
Също така, не се опитвайте да властву- вате над вашите братя в
Царството. Запомнете: аз ви учих, че този, който е най-голям
измежду вас, трябва да бъде слуга на всички.
Ако изпадате във възторг пред Бога, вие определено ще бъдете
унизени. Но този, който се принизи искрено, трябва със сигурност
да знае, че ще бъде възхвален и вдъхновен. Търсете във
всекидневието си Славата на Отеца, а не своята. Посредством ума
си, подчинете собствената си воля на волята на Небесния Отец.
Не бъркайте моите думи. Не държа в сърцето си зло чувство
дори за тези главни свещеници, които искат моето унищожение.
Нямам лоши намерения, насочени против онези
книжници-тълкуватели и фарисеи, които отблъскват моите
напътствия. Зная, че мнозина от вас вярват тайно и зная, че други
прегръщат открито учението и изповядват преданост и вярност
към Царството Небесно, очаквайки да дойде часа. Но, как вашите
равини ще оправдаят себе си ако казват, че разговарят с Бога, а в
същото време се стремят към отхвърляне и унищожаване на онзи,
който идва на този свят, за да ви разкрие същността на Небесния
ни Отец?
Горко вам, книжници и фарисеи! Лицемери!... Затваряте
вратите на Небесното царство за искрените хора, защото били
необразовани, неподготвени по формули и образци и не били
изискани. Отказвате да влезете в Царството и в същото време
правите всичко, на което сте способни, за да попречите на
останалите да влязат. Осъмвате, опрели гръб на вратите на
спасението, подпирайки ги и биете всички, които искат да влязат.
 Горко вям, книжници и фарисеи! Вие сте лицемери...
Обкръжавате небето и земята, обсебвате нови пламенни
привърженици и няма да се успокоите докато не ги направите два
пъти по-лоши от онова, когато са били синове на езичници.
Горко вам, свещеници, главни водачи! Завладяхте
собствеността на бедните и измъквате тежки данъци от тези, които
искат да служат на Бога. Вие, които не познавате състраданието,
как бихте могли да го очаквате от идващите светове?
Горко вам, лъжеучители! Водачи на слепци! Какво може да се
очаква от една нация, в която слепците ръководят слепи? Те ще
паднат в пъкъла на разрушението, ще стигнат до опустошението и
гибелта.
Горко вам, клетвоотстъпници, преструващи се при полагането
на клетвата! Вие сте измамници! Учите, че човекът, заклел се пред
Храма, може да отстъпи от своята клетва, но клелият се пред
Златния храм, ще остане обвързан. Вие всички сте слепи и луди!
Иисус се изправи. Положението беше напрегнато, а изказаните
истини тежки като юмруци. Тези истини се знаеха от всички, но
никой не се осмеляваше да ги каже открито, още по-малко в
присъствието на сановниците от Храма. Тишината бе повсеместна.
Учениците Му, все поизплашени, бяха навели глави, гледайки
изпод вежди с опасение за реакцията на свещеническата група.
Назарянинът обаче изглеждаше решен на всичко:
— ...Дори нямате съзнанието за собствената си непочте- ност.
Кое е по-висше: златото или храма? Вие учите, че ако един човек
се закълне пред олтара, това не означава нищо! Ако обаче той се
закълне пред златото, поставено пред олтара, тогава — осъмва
като длъжник. Вие наистина сте слепи! Кое е по-висше: подаръкът
или олтарът, който също е дар? Как бихте могли да оправдаете
толкова лицемерие и безчестие?
Горко вам, фарисеи и тълкуватели! Вие се стремите да
запазите събирането на данъците, на „диезмо“-то, безпокоите се за
ментата, за кимиона, а в същото време, ни най- малко не се
тревожите за най-солидните прояви на вярата — милосърдието и
справедливостта. Вие имдте право по отношение на едното, но не
забравяйте и другото. Вие наистина сте учители — слепци и глухи
първенци. Вие отпъдихте комара, но ще глътнете камилата...
Горко вам, книжници, фарисеи и лицемери! Вие сте
педантично внимателни, когато измивате чашата или Извора
отвън, обаче отвътре остава мръсотията на изнудването и
насилственото присвояване. Отвътре е и разочарованието. Вие сте
душевно слепи! Признайте пред мен, че е по-добре да измиете
чашата отвътре. И тогава, онова, което прелее ще измие и
външността й. Жалки окаяници, и проклетници! Вие правите
всичко възможно видимите дела на вашата религия да бъдат
съгласувани буква по буква, докато вашите души са напоени с
беззакония и убийства.
Горко на всички вас, отблъснали истината и презрели
милосърдието! Много от вас приличат на варосани гробници.
Отвън изглеждат по-хубави, но отвътре са пълни само с кости на
хора и им липсва чистота. Вие се появявате пред людете като
праволинейни светци, но същите вие отхвърляте съзнателно
напътствията на Бога и сега вашите сърца пламтят от лицемерие.
Горко вам, лъжеводачи на народа! Вие построихте паметник
на пророците, които бяха измъчвани от тогавашните ви
предшественици, но сега — тайно, а утре — явно се каните да
унищожите Онзи, за когото те предсказаха, като ви съобщиха за
неговото идване сред вас. Днес, вие украсявате гробовете на тези
праведници и твърдите, че ако сте живели във времената на
прадедите си, не бихте допуснали да бъдат убити пророците ни. И с
тези праведни мисли в главите си, Вие се готвите да унищожите
Онзи, за когото ви известиха същите пророци, че ще дойде Синът
Человечески. Тогава, напред! Напълнете до горе чашата на вашата
присъда! Горко вам, синове на греха! Йоан ви нарече издънки на
пепелянки. И аз се питам: как бихте избегнали присъдата, която
произнесе Йоан над вас?
Иисус замълча, докато заседателите на Синедриона, вбесени и
изчервили се от ярост, си водеха бележки върху свитъци, навити на
рола, които винаги носеха със себе си. Този факт предизвика в
паметта ми асоциация с една друга реалност, която очевидно щеше
да завърши твърде тъжно. Никой от апостолите или
последователите на Христос, по онова време не си водеше бележки
върху деликатната материя, за която говореше Учителят. Разбира
се, изключвам себе си — защото филмирането и записът с помощта
на жезъла на Мойсей вървеше непрекъснато.
В онзи исторически период, трябва да е било невъзможно или
почти немислимо да се извърши цялостно и достоверно събиране
на онова неизмеримо богатство от множество напътствия,
проповеди, сентенции, притчи и дискусии на Раввина от Галилея
или, както го назоваваме още, Учителя от Назарет. Беше жалко
обаче, че никой от присъствуващи- те не възнамеряваше все още
да се нагърби с тази изключителна мисия, изразена в събиране на
това великолепно историческо наследство: беседи, наставления,
проповеди и факти от живота, в който водещата роля е
принадлежала на Иисус от Назарет.
През същата онази нощ, в лагера на групата Негови
последователи, разположен в маслиновата горичка в Гетси-
манската градина ме очакваше възможността, да се уверя, че не
съм сгрешил в личностните си преценки.
Иисус обаче още не беше приключил:
— ...Аз ви предлагам в името на моят Отец състраданието и
прошката. Даже сега, — добави Той с много по-мек и прочувствен
глас, — ви подавам ръката си. Моят Отец ви изпрати пророците и
мъдреците. Първите ги убихте, а вторите — преследвахте. Тогава
се появи Йоан, за да възвести идването на Сина Человечески.
Въпреки че много хора повярваха в неговите напътствия, вие
унищожихте Йоан Кръстителя. И сега се готвите да пролеете още
невинна кръв. Нима не разбирате, че ще дойде деня на Страшния
съд? И, че вселенския Съдия ще ви поиска сметка заради начина,
по който вие отблъснахте, преследвахте и унищожихте
посланиците на Небето? Разбирате ли, че ще носите отговорността
за тази честна кръв още на първия пророк, убит по времето на
Захария между светилището и олтара. И друго ще ви кажа. Ако
продължавате и занапред с това си злодейско поведение,
отговорността може да ви бъде потърсена още от днешното
поколение. О, Йерусалим и синове Авраамови! Вие убихте с
камъни пророците и унищожихте учителите! Колко пъти поисках
да събера вашите деца, както кокошката събира под крилата си
своите пиленца... Но не пожелахте! Сега ще ви оставя. Вече чухте
моето послание. Вземете своето решение! Тези, които повярваха в
моето евангелие, повярваха в благата вест. Те вече са спасени!
Онези, от вас, които ще отблъснат Божия дар, няма да ме видят да
проповядвам повече в Храма. Моята работа тук е свършена!
Внимавайте от сега! Аз продължавам пътя си с моите синове, а
вашият дом остава отчайващо пуст и безутешен...
Сурови бяха тези разобличения на Иисус Христос и те напълно
отделиха двете учения от възможността за вероятното или да го
назовем — хипотетично помирение между Него и водачите на
Синедриона, както и с книжовниците — тълкуватели в Йерусалим.
Мостът бе изгорен.
Когато завърши словото Си, Учителят разпореди на Своите
ученици да го последват и всички напуснахме пред- храмовия
площад, по посока към лагера в Елеонската гора. В Светия град
остана обаче нерешеният въпрос: „Какво е подготвила съдбата за
Учителя от Назарет?“
Тъкмо излизахме, когато един от Дванадесетте, Матей Леви,
който си припомни неотдавнашното пророчество на Иисус на
върха на планината се приближи до Учителя. Той посочи с пръст
тежките плочи и блокове, от които бе изградена външната стена на
Храма и си позволи да изтълкува пророчеството с очевидна
недоверчивост:
— Учителю, погледни по какъв начин е построено това. Виж
масивните каменни блокове и хубавите гравюри. Как биха могли
такива постройки да бъдат разрушени?
Иисус, без да забави хода на широката си крачка по улиците на
града, пое към южния изход от Цитаделата, Вратата на Извора.
След малко му отговори:
— Нали видяхте тези грамадни каменни блокове и този
масивен Храм? Истина, истина ви казвам, че идват и, че са много
близо дните, когато няма да остане камък върху камък. Всички ще
бъдат разпилени надолу.
Гигантът замълча. Останалите от групата се възбудиха и
замесиха в хаплива и безкрайна полемика. Очевидно беше, че
яките стени на крепостта и особено на вътрешната цита- дела,
опасваща Храма, трудно можеха да бъдат сринати.
— Дори да настъпи, ако щете краят на света, — подхвърли
скептично един от апостолите, — и това не би могло да разруши
неразрушимия Храм.
Слънцето клонеше към залез. Иисус искаше да избегне
следобедната навалица и неизбежното струпване на поклонници
йерусалимци по улиците в тези предпасхални дни. Те идваха от
или отиваха към долината Кидрон. Учителят внуши на своите
последователи, че е по-добре да изоставят пътя, водещ за Витания
и да поемат нагоре, по пътеката, която се виеше по южните поли на
планината, в посока на север.
Когато достигнахме единия от върховете, пред нашите очи
внезапно вляво от нас се появи Йерусалим, величествен, окъпан в
златото на последните, съвсем полегати слънчеви лъчи.
Тук-таме по улиците на Светия град бяха започнали да палят
маслените лампи на нощното осветление. Това бе гладка, която
съвсем спонтанно накара групата да спре и мълчаливо да
съзерцава импресията на Йерусалим, създадена от вечната
хармония между деня и нощта. Тя щеше да трае само в мига на
залеза, с безкрайната периодичност на повторението, ден след ден,
но винаги различна и неповторима въпреки това.
Един от учениците на Иисус, може би най-младия сред тях, Го
запита:
— Кажи ни, Учителю, как ще узнаем, че онези събития, за
които те попита Матея, предстоят? — и той посочи към Светия
град.
Всички бяха доволни, че младият последовател зададе именно
този натрапчив и тревожещ съзнанието им въпрос. Групата се
разположи върху тревата, а Христос остана прав и им заговори:
— Добре, ще ви разкажа нещо за бъдните времена, когато
чашата на безпокойството на тези хора, — при което той посочи
към Светия град, — ще прелее и присъдата ще легне с цялата си
тежест върху града на нашите бащи... На път съм да ви напусна.
Отивам при моя Отец. Когато няма да съм повече с вас, бъдете
предпазливи! Внимавайте някой да не ви измами. Мнозина ще
дойдат и ще се представят като спасители. Те ще отклонят
лековерните по лошия път. Чуете ли слухове за войни не се
отчайвайте и не се вцепенявайте. Макар че всичко това ще се
случи, краят на Йерусалим още не е настъпил. Също така не се
безпокойте, ако сте предадени на цивилните власти и бъдете
преследвани заради Евангелието, което носите...
Апостолите и другите ученици се спогледаха. Лицата им
изразяваха страх.
— ...Ще бъдете отлъчени от Синагогата и може би арестувани,
заради моята кауза. И някои от вас ще загинат. Когато ви отведат
пред губернатор, управник или властник, покажете твърдост на
духа, заради Евангелието на Царството... Това ще бъде
свидетелството за вашата вяра. Когато ви изправят пред съдия, не
се измъчвайте предварително за онова, което трябва да кажете:
вашият дух ще ви научи в същия момент, как да отговорите на
враговете си. В тези бъдни дни на скръб, е възможно дори и ваши
близки да ви предадат на затвор или на смърт. Но те ще бъдат
принудени и ще действуват под диктовката на онези, които
отблъснаха Сина Человечески. Заради моята кауза, за известно
време ще бъдете мразени. Но дори преследвани — няма да ви
изоставя. Моят дух няма да ви остави беззащитни. Бъдете
търпеливи! Не се съмнявайте, че Евангелието ще пребъде над
всички неприятели. И когато настъпи часът, Евангелието ще бъде
провъзгласено от всички народи.
Иисус замълча, гледайки към града. А аз, седнал с другите на
тревата, бях омаян от точността на Неговите пророчески слова.
Наистина, четиридесет години по-късно, когато легионите на Тит
Веспасион обкръжават и опустошават Йерусалим, никой от
апостолите не се е намирал в града. Ако не са били предупредени,
твърде е възможно някой да бй попаднал в плен или да загине при
обсадата на града.
Тишината бе нарушена от Андрей.
Учителю, Светият град и Храмът ще бъдат разрушени и щом Ти
няма да си тук, за да ни напътствуваш, кога ще трябва да да го
напуснем.
 Като се постара да бъде максимално точен и ясен Иисус
отговори:
— Можете да останете в града след като аз съм си отишъл,
дори и в тези времена на скръб и горчиво преследване. Но когато
видите Йерусалим обсаден от римски войски, след метежа и
бъркотията, създадени от лъжепророци, знайте, че опустошението
вече стои пред крепостната врата на този град. Тогава бягайте в
планината. Не оставяйте никой и нищо да ви забави, но също не
позволявайте и на никой друг да влезе през тази врата. Ще има
горест и несгоди. Ще настъпят дни на мъст от страна на
езичниците. Когато ще сте далеч от Йерусалим, тези непокорни
хора ще паднат под мечовете на римляните. Междувременно ви
предупреждавам: не се оставяйте да ви измамят. Ако някой дойде и
ви каже: „Виж, този е Спасителят“ или „Виж, Той е тук“, не му
вярвайте, ще се появят много лъжеучители и някои ще тръгнат по
лош път. Не се оставяйте да ви измамят. Нали виждате, че ви
предупреждавам предварително.
Тези слова прозвучаха с необикновена пророческа сила в
моите уши. Апостолите и учениците естествено не биха могли да
прозрат великата реалност на неговото проникване в бъдещето.
Всеки, който е изучил историческите факти, макар и
повърхностно, знае, че римската войска настъпва към Йерусалим
през пролетта на 70 год. сл. Хр., преди пълнолунието.
Предупреждението на Христос беше учудващо точно. То бе второто
за тази седмица. Както току-що възвести Иисус, между годините 66
и 70, Израел наистина се превърнал в ад. По онова време партията
на Зилотите, или радетелите, въоръжени до зъби, успели да вдигнат
на въстание цялата юдейска общност. През май 66 година,
римският гарнизон бил разгромен. Това било последица от
искането на римския управител на Юдея, по онова време такъв
бил флоро, да му се предоставят 17 таланта злато от трезора на
Храма (около 2,5 тона). Юдейците превземат Йерусалим и
забраняват ежедневните жертвоприношения в чест на римския
император. Това прелива чашата на търпението в Рим, от където е
изпратен един легион на разположение на римския губернатор в
Сирия — Цестий Гал. Но бунтовете подпалват страната и
римляните са принудени да се оттеглят.

17 Операция „Троянски кон“

 Юдейската нация се готви за война, укрепва
фортификационните точки на своите градове. Назначават за
генерал на израилтянските войски човек, който по-късно ще стане
известен като римския историк Йосиф флавий.
Всъщност, Нерон доверява три легиона на Тит флавий
Веспасиан, който придружен от сина си Тит, нахлува в Галилея и я
разгромява. В това време Нерон се самоубива и Тит флавий трябва
да се завърне в Рим незабавно. Неговият син, Тит, е натоварен да
приключи с голямото отмъщение на Рим.
Евреите от Йерусалим останали вцепенени пред гледката,
маршът на хилядите войници от 5-ти, 10-ти, 12-ти и 15-ти легион,
придружени от силите на кавалерията и спомагателните войски.
Освен това, с тези сухопътни сили пътувала и една тежка обсадна и
стенобитна машина. Общо: 80000 войника, които както бе
предсказал Иисус още през 30 година, започнали да заемат
позиции, удобни за обсадата на Светия град.
По това време Йерусалим бил препълнен с богомолци от цяла
Юедя. Едновременно с това Светия град бил забъркан във
вътрешната си напрегнатост, в лудостта на внезапно появили се
лъжеспасители на нацията, които всявали страх и паника сред
човешките маси, а през това време обсадата затягала своя обръч.
Когато войските на Тит започнали атаките си, апостолите на
Иисус си припомнили пророчеството Му, изречено именно на 4-ти
април, 30-та година от Него, там, на полянката на Елеонската гора.
Те напуснали, заедно с много други, Светия град. След няколко
месеца римската стенобитна артилерия*, която била в състояние
да мята камъни, тежащи по 1 квинтал (50 кг) на разстояние 185
метра, разрушавала бавно и методично ден, след ден Йерусалим...
„И не остана камък върху камък“...
Въпреки добрата си воля и голямата си обич към Иисус, Петър
като че не разбра посланието Му, което Той току-що им отправи.
От последвалия коментар, си направих извода, че Петър свързва
това разрушаване със хипотезата за края на света.
Той не можеше да възприеме превземането на Йерусалим
повторно от римляните, когато те вече са в Светия град и
провеждат гарнизонна служба на окупирана територия.
Напълно се убедих в това, когато той се обърна към Христос и го
попита:
— Учителю, всички знаем, че тези неща ще се случат, когато
нови небеса и светове се появят. Но от къде ще знаем тогава, че Ти
идваш, за да донесеш всичко това?
 Иисус го погледна с безкрайно съчувствие, разбирайки, че
буйният и огнен Петър не беше уловил неговото послание. И тогава
го упъти:
— Петре, ти винаги ще грешиш, ако непременно се стараеш да
обвържеш новото знание със старото познание. Ти си
предразположен понякога да тълкуваш превратно моите
напътствия и уроци. Настойчив си в тълкуването на Евангелието, в
съгласие с твоите улегнали вярвания. При все това, ще се опитам
още веднъж да ти го обясня: Защо продължаваш да търсиш Сина
Человечески, седнал върху Давидовия трон? Защо очакваш
изпълнението именно на земните мечти на юдеите? Нещата, които
днес цениш високо, приключват и ще има едно ново начало.
Започвайки от него, благата вест за Царството ще стигне до всеки
човек. Евангелието ще стигне до целия свят. Когато това, което ние
назоваваме Царство, достигне до пълната си форма на развитие,
тогава, бъдете сигурни в това, Небесният Отец ще ни посети. И
така, моят Отец ще продължава да изразява своето милосърдие и
да проявява своята любов, включително и към този тъмен и лош
свят. След като моят Отец ме облече в цялата Си власт и ми даде
могъществото Си, аз ще следвам и съпровождам вашите съдби,
като напътствам нещата в Царството с присъствието на моят дух, и
сила. Духът ми ще се влее в плътта. Поради това ще бъда между вас
с цялата си душа и ви обещавам, че някой път ще се завърна в този
свят, в който преживях живота си в плът, какъвто съм днес пред
вас. Тук натрупах опита да разкривам Бог на Човека и да водя
Човека при Бога. Много скоро ще трябва да ви оставя и да
осъществя Делото, което Отецът е поверил в моите ръце. Но имайте
смелост, ще се върна при вас някой път. А дотогава, моят дух
наистина ще ви прави силни и ще ви насочва.
Неочаквано Иисус премина от предсказанието за
разрушаването на Йерусалим, към друго, което ме интересуваше
изключително силно. Той заговори за второто Си идване на
Земята. Съсредоточих цялото си внимание в онези думи, толкова
зле тълкувани и още по-лошо предадени за бъдещето от Неговите
сподвижници и ученици.
— Сега ме виждате в плът, в моята немощ. Но когато се върна,
— подчерта Той, като отклони погледа Си към мен,
— ще бъда с мощ и дух. Човешкото око, материалното око на
човека вижда Сина Человечески в плът. Само окото на духа, само
сетивата на душата ще съзерцават Сина Человечески, прославен и
възвеличен от Бога-Отец, когато се появи на земята със
собственото си име. Но времето, когато повторно ще се появи
Синът Челвечески е познато само на... Съвета на рая. Даже и
ангелите не знаят кога ще стане това. Въпреки всичко, длъжни сте
да узнаете, че когато благата вест, Евангелието за спасението на
човеците бъде възвестено в целия свят и още когато изобилието на
епохата е дошло, то Бог-Отец ще ви изпрати друго послание за
Божественото предопределение или самият Син Човешки ще се
завърне, за да приключи епохата.
Като изслушах тези откровения, останах смаян. Ах, как се
изкушавах, да взема инициативата и да запитам Иисус за смисъла
на загадъчното, — поне за мен, приключване на една епоха? Но се
въздържах — все пак нямах право да бъда друго, освен свидетел на
друга епоха.
— И сега, във връзка с трагедията на Йерусалим, истината ви
казвам, че не ще премине това поколение, без да се сбъднат моите
слова. Що се отнася до новото идване на Сина Человечески, никой
на земята и на Небето не може да претендира да знае това.
Христос продължи със следните думи, сякаш бе прочел
мислите ми:
— Трябва да сте достатъчно мъдри относно зрелостта на една
епоха. Трябва да сте бдителни, за да разпознаете белезите на
времената. Нали знаете, че когато смокиновото дърво показва
своите нежни клонки и листата му израстват, лятото наближава.
По същия начин, когато светът прекара дългата зима на
материалния си манталитет, на онзи умствен багаж, който
възприема само материалния смисъл на Живота, след него ще
видите идването на духовната пролет и тогава трябва да знаете, че
вече е дошло лятото на моето ново посещение.
От всички поуки, напътствия и уроци на Учителя, най- неясно
бе днешното Му послание. То беше смътно и неразбрано за
апостолите и останалите последователи на Иисус.
Ако някой прочете какво е написано през петте години след
разпъването на Христос, относно казаното от Него за второто Му
завръщане, както и втората Му теза за разрушаването на
Йерусалим и освен това, ако той познава истинския смисъл на
словото на Учителя от този вторник — привечер, ще почувствува
моето голямо отчаяние.
Каноничните евангелия бяха зле съставени в частта им където
става дума за второто Му завръщане и за разрушаването на Светия
град от римляните. За нещастие обаче, не само тези два пасажа
бяха единствените лошо изтълкувани, а може би и лошо преведени.
 Когато групата на Иисус продължи по неравното било на
Елеонската гора, луната вече се издигаше от изток. Ние се
движехме в северна посока. Достигайки общия лагер, където се
бяха разположили за пренощуване поклонници от Галилея,
Учителят, водач на колоната се отклони вдясно, като се стремеше
да заобиколи палатките и безкрайното множество огньове, които
различавахме по западния склон на планината. Очевидно бе, че
„раввинът от Галилея“ не желаеше тази вечер нови срещи със
своите земляци и приятели. Малко по-късно, когато достигнахме
точно срещу Храма, започнахме да се спускаме в посока на
р.Кидрон. Пресякохме тесния път, водещ от Йерусалим за Витания.
Тъмнината не ми позволяваше да различавам заобикалящото ме
пространство. Моите чисто топографски изводи бяха, че не съм
далеч от мястото на приземяването на модула (може би само 300
метра ме отделяха от Елисей).
Групата ни постепенно навлезе в една от естествените
платформи, типични за западния дял на Елеонската гора. На
другата сутрин щях да имам възможност да разузная терена на
платото по светло. Въпреки това обаче, установих, че се намираме
на някаква равна площадка, дълга около осемдесет и широка
около четиридесет метра, която бе оградена от каменна стена,
висока около метър. На една от страните на правоъгълника,
най-близка до решетъчната врата, различих нещо като огромна
каменна бъчва, висока около метър и половина. В дъното на
заградената площадка се редяха маслинови дървета с дебели,
окастрени стебла.
Иисус и последователите му се насочиха право към дясната
страна на маслиновите насаждения. Съвсем наблизо, в подножието
на каменната стена, хората на Христос бяха опънали набързо
палатки-заслони за първата вечер.
Различни късове плат, насмолени и съединени с въжета,
съставяха покривната част на заслона. Брезентовите късове бяха
три на четири метра, подпрени челно с две борови тояги и от една
трета в центъра на палатката. Покривните брезенти завършваха в
каменната ограда. Там платнищата бяха опънати от камъни,
които служеха като противотежести. Страничните платнища на
тези шатри — заслони представляваха грубо съшити, една към
друга кози кожи и на места обикновен брезент. Входът, висок
около два метра над терена, беше със завеси.
Забелязах на светлината на огъня, разпален пред две от
палатките, че подът е застлан с рогозки и наметала. В дъното на
импровизираните шатри видях увити пакети и вързопи.
Предположих, че са сечива и домакински съдове за готвене. Все пак
беше доста тъмно и затова отложих внимателното опознаване на
терена за следващата сутрин. Собственик на тази маслинова
градина беше старецът Шимон. Наричаха я още Гетсиманската
градина.
Срещата с останалата част от чакащите тук ученици
приповдигна духа на изморените и при това в лошо настроение
хора, които придружаваха Иисус. Скоро всички насядахме около
огъня. Температурата на нощния въздух беше спаднала
чувствително. Притиснати едни към други апостолите се загърнаха
в наметалата си. Там, между червените отблясъци на горящите
клони от орехово и от смокиново дърво (събрани на огромна
купчина от Филип), под светналия небосвод с огромни звезди се
пръскаха искрите от огъня. Там се запознах с един юноша на
тринадесет до четиринадесет години с остригана глава и
издайнически тъмни кръгове под очите. До този момент момчето
не бе произнесло нито дума. То следеше напътствията и поуките на
Учителя с такъв интерес, преклонение и преданост, каквито не бях
виждал у никого.
Неговото име беше Йоан Маркос. Той щеше да играе важна
роля в часовете на наближаващия четвъртък.
Разговорът между Иисус и апостолите по пътя ни към
Гетсиманската градина бе преразказан незабавно на онези
ученици, които ни чакаха тук. Независимо от уважението към
волята на Учителя, тревогата от предстоящото Му отпътуване не
закъсня да изкристализира като проблем в мислите на тези мъже.
Апостол Тома Го запита направо:
— Тъй като ще се върнеш, да довършиш делата на Царството,
какви трябва да са нашите действия и държане и докато си извън
нас, зает с проблемите на Отеца?
Иисус седеше на срещуположния край на огъня, с тояжка в
ръка. Светлината от раздвижените пламъци придаваше на лицето
Му странно величие. Със завидно спокойствие, Наза- рянинът
погледна към Тома и му отговори:
— Даже и на теб, Тома, не винаги ти се случва да разбереш
онова, което казвам. Не съм ли ви учил, че вашите отношения със
Царството на духа са строго лични? Какво повече да ви кажа?
Падението на народите, развалата на империите, опустошението на
страната на невярващите юдеи, краят на една епоха и краят на
света включително, какво общо имат тези събития с някой, който
вярва в това Евангелие и който е намерил убежище за своя живот
във Вечното царство? Вие, които познавате Бога и вярвате в
Евангелието, вече сте получили сигурността на Вечния живот. И
тъй като вашият живот е в ръцете на Небесния отец, нищо не
трябва да ви безпокои. Гражданите на небесните светове*,
строителите на Царството не трябва да се тревожат от временните
сътресения и да се разстройват заради земните катаклизми. Какво
от това, че народите потъват, че едни епохи приключват своя път
или изобщо видимите, осезаемите неща се сгромолясват, ако
знаете, че вашия живот е само един дар от Сина и че той изцяло е
осигурен от Отеца. Изживявайки временния си живот с вяра и
връчвайки плодовете на духа като доказателство за служенето си
на себеподобните, можете да гледате с доверие към бъдещето.
Всяко поколение вярващи трябва да носи напред своето творение,
с надеждата за възможното завръщане на Сина Человечески, също
както всеки, поотделно, носи напред своя живот с неизбежния
изглед за бързата и естествена смърт. Когато приемете Бога и се
назовете Негови синове, нищо повече не трябва да ви безпокои.
Обаче не смесвайте нещата погрешно! Тази жива вяра всеки път
все повече се проявява в плодовете на онзи дивен и божествен дух,
който изначално бе вдъхнат в сърцето на човека. Вие, които сте
приели да бъдете синове на Небесното царство, ще имате нуждата
да опознаете упорствуващото отбиване на тези истини. А те са
дълбоко свързани с духовните плодове на земните синове на
Небесният отец. Вие, които сте били с мен в Божиите работи тук на
земята, можете дори, да напуснете това Царство, ако не ви харесва
начина, по който Човечеството служи на Отеца. Чуйте ме, а
същевременно нека ви разкажа една притча...
Като чух последните думи на Иисус, погледът ми несъзнателно
отклони към Юда Искариотски. Човекът, който беше вече
дезертирал в душата си, следеще словата на Учителя от Назарет
със студенина, от която ме побиха тръпки.
— И тъй, имало един човек, — продължи Христос, — който,
преди да тръгне на дълъг път за друга страна, повикал всички
доверени слуги и им предал своите богатства. На един дал пет
таланта, на друг дал два таланта, а на трети — един талант*. На
всеки доверил по нещо според способностите му. Когато
господарят заминал, всеки от слугите се впуснал в работа, за да
извлече печалба от доверената му част. Този, който получил пет
таланта, започнал да търгува с тях и много бързо удвоил този
капитал. Същото успешно направил и вторият. Така постъпили
всички, освен третия.
Той изкопал дупка в земята извън имението и скрил парите.
Господарят се завърнал неочаквано и повикал слугите си. Този,
който получил пръв петте таланта, излязъл крачка напред и
връчил десет таланта с думите „Господарю, ти ми даде пет таланта
и съм щастлив да ти представя още пет“. Господарят му
благодарил с думите: „Добра работа, добри ми и верни служителю.
Ще те направя управител на много слуги. След това, този, който бе
получил два таланта излязъл напред, казвайки: „Господарю, ти ми
довери два таланта и виж аз ти спечелих други два“. „Господарят
доволен, благодарил и на него: „Добра работа, добри ми и верни
служителю. Ти също така беше верен и сега ще те поставя над
другите.“ Накрая дошъл редът на този, който получил един талант.
„Господарю — каза му той — познавам те и си дадох сметка, че ти
си хитър човек, защото очакваш печалба, когато лично ти не си
работил. Поради това се страхувах да рискувам парите, които ти
ми довери. Аз скрих твоят талант в земята. Ето го. Сега имаш
онова, което ти принадлежи“. Но господарят му отговорил:
—Ти си ленив и муден. От думите ти разбирам, че си знаел, че
ще ти поискам сметка, заедно с разумната печалба. Като си знаел
това, поне би трябвало да дадеш парите ми в ръцете на някой
банкер, за да мога да си ги получа с някакво увеличение,
— и тогава господарят наредил на другите слуги: — Вземете този
талант и го.дайте на онзи, който има десет!
На всеки, който има, ще му се даде и ще има в изобилие. На
този, който няма, дори и малкото, което има, ще му се вземе. Вие не
можете да останете безучастни и бездейни в работите на
Вселенското царство. Моят Отец изисква всички негови синове да
израснат в благодат и познание на истината. Вие, които познавате
тези истини, трябва да възпроизведете растежа на плодовете на
духа и да проявите голяма преданост в благородното и
великодушно служене на вашите другари — слуги. И запомнете, че
онова, което давате на най-малкия от моите братя, сте го дали на
мен. Така трябва да работите на нивата на Бога-Отец сега и
занапред. Продължавайте, докато се върна. Истината е живот.
Духът на истината винаги насочва синовете на светлината към
нови царства на духовната реалност и към божествено служене.
Истината не ви е дадена за да я кристализирате в готови
форми,вечни и почитани. Какво ще мислят бъдещите поколения за
онези вложители на истини на депозит, ако биха ви чули да
казвате: „Тук е истината, Учителю, която Ти ни довери да я пазим
преди стотици или хиляди години. Не сме загубили нищо от нея.
Вярно сме опазили всичко, което ни остави. Не позволихме нищо
да се промени в онова, на което ни учеше. Тук е истината, която ни
даде.“ Вие я получихте свободно. Поради това, трябва свободно да
раздавате Небесната истина. Истина, истина ви казвам, че само
тогава тя ще се умножи и ще излъчва нова светлина.
Нощта беше напреднала, когато групата се разпредели по
палатките. Иисус остана пред огъня сам и замислен. Аз се
настаних до дънера на старо маслиново дърво, завих се с
наметалото си и заспах преди още Назарянинът да се бе оттеглил
в палатката си.
 ПЕТИ АПРИЛ, СРЯДА
Малко, преди лястовиците да събудят лагера със своя шумен и
безразборен полет, Елисей ме уведоми по канала на слуховата ни
връзка, за приближаването на зората:
-...Люлката регистрира 9 градуса Целзий. Леко спадане на
относителната влажност... Изглежда, че скоростта на вятъра е
нараснала. Предвиждат се отделни краткотрайни пориви на вятъра
от 9 до 18 м/сек., по-специално следобед... Пожелавам ти щастие!
Елисей не грешеше. Първите часове на деня ми се сториха
особено студени. Наметалото, с което се бях завил през нощта, както
и рядката тревичка, успяла да поникне край дънерите на някои
маслинови дървета бяха мокри от росата. Постепенно небето се
просветляваше. Далечен звук подобен на пукане на кестени в огъня
или щракане с кастанети, ме заинтригува със своята загадъчност.
Звукът, като че ли идваше от дъното на градината, в която се
намирахме. Изправих се, огледах се и разбрах, че всичко е спокойно.
Учениците и апостолите спяха вътре в заслоните. Други, увити в
наметалата си, нощуваха до каменния зид или като мен, под
маслиновите дървета. Срещу палатките, на малката полянка, при
входа на градината се виждаше пепелта и останките от снощния
огън. Предполагах, че Учителят все още спи.
Онова щракане на кастанети продължаваше да изпълва тази
сияйна утрин, нарушавайки дълбоката тишина на Гет- симанската
градина. Не се колебах дълго. Взех жезъла на Мойсей и се насочих
навътре в градината, покрай каменната ограда. Този имот на
Шимон от Витания беше засаден само с маслини. От мястото на
палатките теренът леко се издигаше. Докато достигнах до дъното на
градината бях преброил петдесетина стари дървета, по четири на
ред. Някои от тези дръвчета ме впечатлиха с разпереността на
клоните си. Имаше едно дърво, което можеше да засенчи кръг с
диаметър от осем метра. От неговото старо, изкривено стебло
изтичаше кафяво-червеникав клей, оформен на поточета. Те
блестяха от лъчите на раждащото се слънце, което неумолимо се
издигаше към върха на Елеонската гора.
Последните метри на правоъгълника, представляващ
Гетсиманската градина, там именно, откъдето щеше да бъде
отправена известната молитва на Иисус, на това място се терена
слабо се издигаше. Загадъчният звук беше станал още по-интензивен
и по-ясен. Мотивът на мелодията на кастанетите не беше ритмичен,
а хаотичен. Отдалечих се от маслиновите дръвчета на повече от
десет метра, когато пред мен се изпречи каменна грамада, висока
над пет метра. Скалният масив имаше тесен и висок вход, който
водеше към една естествена пещера. Трябваше да се наведа за да
премина през него. Срещу пещерата бяха разпръснати отломъци от
бял варовик, силно ерозирани от дъждовете и вятъра. Скалистата
грамада и околните камъни, в този край на плантацията,
обясняваха защо Шимон не е могъл досега да използува тази част и
да я засади с млади маслинови дръвчета.
Вдясно от пещерата, почти прилепнало до скалата, растеше
огромно дърво. Погледнах към короната му и онова нахално
щракане на кастанети ми стана ясно: това бе рош- ков — едно
красиво дърво, в много отношения приличащо на орех. При всеки
полъх на вятъра, неговите дълги и извити плодови шушулки,
приличащи на дървени ножници на турски ятаган, пълни със
семена, се блъскаха помежду си и произвеждаха тревожния звук на
кастанетите. Между каменния зид и дървото се гушеше още едно, от
вида трага- кант* и двете познати като растения с медицинско
приложение.
Пещерата практически бе потънала в мрак. Тя имаше около
деветнадесет метра дълбочина и десетина — широчина. Нейният
таван, в началото доста нисък, ставаше постепенно по-висок.
Стените бяха варосани, на източната имаше две сравнително
големи кухини. В едната бе поставена дървена преса, предназначена
за стриване и смачкване на маслини, съдейки по миризмата и
остатъците от полузасъх- нал зехтин, оляли основата на
съоръжението. Дългата греда, която служи за рамо на пресата, бе
вкарана в кухината, намираща се на метър в южната стена на
пещерата. В дъното на северната стена върху една рогозка, бяха
подредени чували. В два от тях имаше жито на зърна, а в другите
три — сухи смокини, кромид, чесън, праз и др. По-късно разбрах, че
това са запасите, които апостол филип бе закупил, ден преди това,
за изхранване на хората от групата на Иисус, лагерува- ща в
Гетсиманската градина.
Огледах пещерата и отвън. Открих, че на северната
срещуположна страна на входа, имаше канал, който се заус- тваше в
нещо, като каменно корито, използувано като утаител. Шимон беше
направил улей в огромната скала, оползотворявайки по този начин
дъждовните води, които се спускаха по канала до коритото за
първоначално съхраняване на водата. От там, след утаяване, водата
се отвеждаше в една вътрешна специално пригодена в пещерата
яма.
Щом задоволих любопитството си, веднага тръгнах към лагера,
като на връщане вървях покрай западния зид. Когато достигнах до
входа на градината, видях, че някои от жените бяха заети вече с
огнището, а огънят току-що бе разпален. Две от тях смилаха жито,
докато други две носеха вода, пълнейки различни съдове и легени.
Вдясно от решетката на вратата, непосредствено прилепена до
каменната ограда, се намираше голяма, издялана от камък бъчва.
Както споменах, тя ми направи впечатление снощи. Всъщност
бъчвата бе някогашен огромен хаван от маслобойна машина или
мелница за зехтин. Диаметърът на този хаван, изработен във форма
на цилиндър, беше четири метра, с парапет-стена, висока деветдесет
сантиметра. Бъчвата беше празна. Един почернял дебел и тежък
ствол от старо маслиново дърво стоеше забит вертикално в отвора
на кухината, в средата на каменното дъно на хавана. Тази греда
беше нещо като водач на големи кръгли, плочи, нанизани на
свободния край на ствола. Посредством дебели въжета, които
преминаваха през всеки от отворите, пробити в каменните стени,
всичко се крепеше на четири места. Според моите представи, като
на човек от друго време и друга епоха, когато тази маслобойна, от
която беше останала само основата, се напълнеше с маслини,
огромното тегло на плочите, нанизани на гредата, би трябвало да
действува, като преса, смачкваща плода. На дъното на хавана се
натрупваха големи парчета папур, използвани за отделяне на
маслинените джибри и оттичането на извлечената течност.
Все още разглеждах бъчвата за извличане на зехтин когато,
трябва да е било около седем часа, видях, че се появи Иисус от
Назарет. Той пръв излезе от палатката, определена за мъжете.
Останах притихнал на мястото си. Гигантът, беше бос, без наметало.
Направи няколко крачки до огъня, за да се постопли, като опъна
дългите си ръце над жарта и поздрави жените наоколо. Вдигна глава
към синьото небе, затвори очи и пое дълбоко въздух.
Бронзовото лице на Иисус се просветли от милувката на
първите слънчеви лъчи. Едната от жените прекъсна приятния миг,
като Му предложи керамичен съд с вода за Неговия сутрешен
тоалет. Той отговори нещо с усмивка и с цялата си непринуденост,
съблече бялата си туника нагоре през главата. Под тази дреха,
Христос носеше т.нар. набедрена превръзка, която закриваше
ниската коремна и горната част на бедрата.
Превръзката бе обикновена лента бяло платно, вероятно от
памук, със ширина около 30 сантиметра и завършване с вързалка за
закрепване на тъканта около кръста. Този край, със зашитата
вързалка от тънко платно, падаше покривайки бедрата Му,
преминаваше между тях през слабините, за да завърши с други две
по-къси вързалки. Последна намотка на набедрената превръзка, бе
завързана с вързалките за кръста, закривайки гениталиите и
долната част на корема.
Щом се съблече, Иисус коленичи до широкия леген. Потопи
ръцете си във водата, както бихме го направили и ние в XX век и
започна да мие лицето си, гърдите, подмишниците, рамената и
ръцете. За секунди Той обля мускулестото си тяло с вода. Не се
виждаше следа от затлъстяване. След това Гигантът взе в ръка
нещо квадратно като кубче, с цвета на слонова кост, и започна
енергично да се трие. Появи се слаба белезникава пяна. За моя
най-голяма изненада това беше сапун.
Когато Учителят реши, че е добре насапунисан, се наведе отново
над легена и започна да се плиска. Минута след това, когато се
изправи, същата жена, която бе приготвила водата, Му подаде парче
платно да се избърше. Подобно платно вече бях виждал в дома на
Лазар. С него Марта бе изсушила ръцете и краката ми. Иисус пое
онова, което днес бихме нарекли домашнотъкана кърпа, и започна
да подсушава тялото си. Като завърши, наклони глава назад,
изтръсквай- ки косата си. Преди да си облече туниката, Той опъна
ръце напред. Жената наля върху дланите Му няколко капки от
някаква маслена течност*. Както беше прието По онова време и на
онова място, Назарянинът разнесе есенцията по подмишниците,
врата, тялото и върху косите си. Накрая облече туниката и я
запретна нагоре стъпвайки в легена за да измие краката си.
Докато Иисус обуваше сандалите си, изработени от кожени
ленти, Филип, Андрей и другите заизлизаха от палатката. В този
момент се появи младият Йоан Маркос. Носеше кошница. Без да
каже нито дума той подаде кошницата на една от жените и седна до
огъня, като гледаше непрекъснато Иисус.
Някои от апостолите извършиха същото като Учителя и след
обмазването на телата си, вече облечени, седнаха пред огнището,
готови да закусят.
Жените започнаха да разпределят топлото мляко. Една от тях
отмахна покривката от кошницата на Йоан Маркос и с задоволство
им показа огромните погачи пресен хляб. Филип се зае с погачите,
начупи ги на големи късове и ги раздаде. Аз се възползвах от
момента, за да се приближа до легена, в който се измиха Иисус и
неговите хора, за да проуча парчето сапун или нещото като сапун.
Помирисах го и усетих миризмата на розмарин*.
Като ме видя така съсредоточен в сапуна, една от жените дойде
при мен, прихна да се смее и ме предупреди:
— Язон, това не се яде...
Добрата жена реши, че няма нищо лошо в това да ми разкаже,
как се прави този сапун. Ако не разполагали с топена животинска
лой, те използвали костен мозък на крави и биволи. Когато лойта
била вече разтопена в гореща вода, добавяли есенцията на
розмарина, както в този случай или различни други миризми като
мащерка, цветове от портокалово или лимоново дърво, а и сок от
изстискани лимони. Всичко това се бъркало и накрая се изливало в
дървени, а понякога и в бронзови форми.
Някои овчари се занимаваха с продажбата на сапун. Изглежда
им е било най-лесно да го добиват директно. Необходимо било
търпеливо да сресват брадите на козите, които били закарани на
паша в местата, където расте дива лавандула. Етеричното масло на
лавандулата полепвало по кичура на козата брада, и по космите на
пасящото животно, а на пастирите не им останало нищо друго,
освен сресвайки ги с гъст гребен да извличат тази смолиста
субстанция. Тя била не само ароматизатор, но и коагулант на
изварявания сапун.
Внимавах да не изпусна нито дума от обясненията на жената и
не усетих кога някой беше застанал зад мен. Обърнах се и се
изненадах. Беше Иисус. Носеше купа с димящо мляко в лявата си
ръка и дебел комат от погачата в дясната. Като видя учуденото ми
изражение, Той се усмихна закачливо, намигна ми и ме покани да
споделя закуската им. Поемайки хляба и паницата с мляко,
пръстите ми докоснаха Неговата кожа и аз с тревога почувствувах
как сърцето ми ускорява пулса си.
Не можех все пак да разбера защо учениците и апостолите бяха
толкова мълчаливи? По време на закуската се усещаше необичайна
напрегнатост.
Определено, събитията от последните дни, както и факта, че
призракът на съдбоносното решение на Синедриона срещу
личността на Учителя бродеше вече и над Гетсиман- ската
градина, тревожеха добрите сърца на онези мъже. При все това,
беше странно, че Назарянинът изглеждаше най- малко измъчван
от неизбежността на предстоящите събития. Мечовете
продължаваха да висят на поясите на някои от дванадесетте. Тази
вечер, както и през следващите, в Гетси-
 майската градина се установяваше нощно дежурство по охрана
лагера.
Юда Искариот последен напусна палатката и последен закуси.
Направи го набързо и както останалите приседна в очакване,
мълчалив и разсеян. Позволих си да оценявам по външни белези.
Зачервените очи и посърналото лице говореха за явно недоспиване.
Най-сетне Учителят наруши мълчанието:
— Искам днес да си почивате. Обмислете всичко, което се
случи, откакто сме в Йерусалим. Мислете и за онова, което предстои
да се случи...
Решението на Иисус изненада присъствуващите. Всички
вярваха, че равинът от Галилея ще влезе отново в Храма и ще
говори на хората. Въпреки това, Христос потвърди решението си.
Той обясни на Андрей, като отговорен за групата, намерението си да
се усамоти през целия ден и, че хората Му не трябва да преминават
през вратите на Светия град. Андрей потвърди с глава, че е разбрал
и Иисус влезе в палатката.
Признавам, това ме обърка повече, отколкото обърка учениците
Му. Какво имаше предвид Назарянинът? За къде мислеше да
тръгне? Моята мисия бе да следвам стъпките на Иисус, там където
бъде или се намира винаги, когато моето присъствие не би
предизвикало някакво въздействие или не би оказало влияние
върху хода на историческите събития. От друга страна, операция
„Троянски кон“ бе предвидила за мен трудната и неотложна задача:
да установява контакт с римския наместник Понтий Пилат. Беше
жизнено важно губернаторът да знае за мен, да ме познава лично.
Това би улеснило моето влизане в бастиона „Антония“ идущия
петък, сутринта. Освен това, тази среща зависеше от Йосиф
Ариматейски. Бяхме я насрочили за днес, сряда. Какво трябваше да
направя?
Но като връх на всичко, друга мисъл не ми даваше покой:
„Какво ли измисляше сега мозъка на Юда?“ Нещо ми подсказваше,
че днешният ден бе решителен за плановете на онзи, който по
волята на събитията и собствената си съдба, щеше да се превърне в
предател. Аз бях длъжен да бъда в курса на всички събития. Както
вече споменах, Юда Искариот ме привличаше по особен начин.
18 Операция „Троянски кон“
 Бях изпълнен с тежки съмнения, когато Иисус се показа от
палатката. Той си беше взел наметалото и бе намотал шламис около
главата си. Според мен, това означаваше, че Учителят се кани да
върви надалеч.
В този момент, от групата се отдели Давид Зеведеев, един от
учениците Му, момък с атлетическо телосложение и бърза като
светкавица мисъл, комуто предстоеше да играе в тези дни
изключителна роля. Той бе практичен и щеше да бъде
най-действения по време на настъпващите три ужасни денонощия:
петък, събота и неделя. Ето, че той се изправи пред Него и каза:
— Знаеш много добре, Учителю, че фарисеите и първенците на
Храма търсят начин да те унищожат. Въпреки това, се готвиш да
вървиш сам към долината. Това е лудост. Ще пратя трима
въоръжени мъже с Теб за охрана.
Галилеецът погледна първо към Давид Зеведеев, а после към
тримата му яки слуги, които чакаха на прилично разстояние. С тон,
който не търпеше възражение, отговори така, че всички да Го чуем:
— Имаш право, Давиде. Въпреки това, ти грешиш в нещо:
Синът Человечески не се нуждае от никого за да го защитава. Никой
човек не ще вдигне ръка срещу ми, докато не дойде часът, когато аз
трябва да дам живота си, както и когато пожелае моя Отец. Тези
мъже няма да ме придружат. Искам да тръгна и трябва да бъда сам,
за да мога да вляза в контакт с моя Отец.
Като чуха думите на Иисус, Давид Зеведеев и неговата охрана се
отдръпнаха. Почувствувах, че нещо се пречупи вътре в мен. Разбрах
също така, че днес не ще мога да следвам Иисус. Имаше причина,
която не Му позволяваше по-подробно да обясни защо иска да
остане сам. Когато вече си представях провалена тази част от
мисията си, се случи нещо, което ме обнадежди. Това ми позволи да
пресъздавам поне отчасти онова, което бе извършил Иисус в сряда.
Учителят от Галилея тръгна към изхода на градината, готов да
върви Бог знае накъде. В този момент, младежът, донесъл
кошницата с прясно изпечените погачи, изскочи от някъде и се
затича след Христос. Иисус го видя. Йоан Маркос Му беше сложил в
същата кошница нещо за ядене и вода за път. Той настигна Учителя
и Му предложи, ако мисли да прекара деня в планината, да си вземе
поне някакви провизии.
Назарянинът се спря, усмихна му се и посегна да вземе
кошницата. Момчето обаче, изпревари Галилееца, прегърна багажа
с всичките си сили, като в същото време Му каза умоляващо:
 — Но, Учителю, ами ако забравиш за кошницата когато
започнеш да проповядваш и да се молиш...? Аз ще дойда с Теб и ще
Ти нося храната. Така ще си по-свободен за Твоето преклонение.
И преди Иисус да може да му възрази, юношата продължи:
— Ще седя до кошницата, когато се усамотиш за молитва... Ще
си мълча... Няма да задавам въпроси...
Присъствуващите апостоли и ученици останаха поразени от
дързостта и искрената настойчивост на Йоан Маркос, който нямаше
и четиринадесет години, но беше всеотдаен като никой друг.
И Учителят отново се усмихна. Погали главата на момъка и му
каза:
—Тъй като го желаещ от сърце, няма да ти се откаже. Ще
тръгнем сами и ще направим едно хубаво пътуване. Можеш да ме
питаш каквото ти е на сърце. Ще се подкрепяме и утешаваме
взаимно. Можеш да носиш кошницата. Щом се измориш ще ти
помогна. Следвай ме...
И двамата се отдалечиха нагоре по склона.
Никой не продума. Лицата на апостолите изразяваха пълното
им смайване. Болеше ги, че едно дете, един юноша беше спечелил
тази среща. Убеден съм, че всички присъст- вуващи, с изключение
на Юда, горяха от желание да придружат своя Учител. При все това,
вероятно никой освен тази детска душа не беше способен да
разтвори дотам сърцето си, да Му говори с такава искреност и
непринудена преданост, като Йоан Маркос. Изненадата по лицата
на апостолите премина в зле прикрито недоволство. Не мина много
и някои от най-близките на Христос започнаха да обсъждат
подходящо ли е Иисус да ходи по планините на Юдея без охрана, с
едно момче за дребни поръчки.
Този спор ме порази. Всички поднасяха убедителни аргументи,
но като че ли никой не беше готов да признае гласно причината,
поради която останаха сами.
Атмосферата малко, по-малко се нажежаваше. Не се изненадах,
че Юда ще се възползва от това, когато го видях да излиза от
палатката. Тихо, почти крадешком, той се насочи към изхода на
градината и пое по пътеката за долината на Кидрон. Не се съмнявах
къде отива и защо не се сбогува. Напомних на Андрей за днешната
ми среща с Йосиф Арима- тейски, като му обещах да се върна
веднага, щом приключа със задълженията си. Прекосих портала на
Гетсиманската градина и излязах на пътя, като се стараех да не губя
от поглед Искариота. Той вече беше се спуснал надолу по тясната
пътека, водеща към моста. Това бе най-близкото и удобно място за
прехвърляне през сухото корито на Кидрон. Там се сливаха насипа
и изравненото място откъм източната страна на Храма в
подножието на Елеонската гора. С решителна крачка Юда прекоси
площада на Езичниците и се насочи към мястото където се бе
разиграла случката с горчивата вода.
Той се забави за малко при Източната порта и се огледа. Като
взех всички предпазни мерки, се приближих. Хората влизаха,
излизаха и едва не го загубих между поклониците. Все пак видях,
как се срещна с един непознат. Те се целунаха и после заедно
излязоха на площада на Езичниците. Аз също преминах през
площада. Пристигнах навреме, за да мога да ги видя. Юда и
неговият придружител вече изкачваха стъпалата и изчезнаха през
Коринтската врата на Храма.
Проклех лошия си шанс. Това бе единственото място в
Йерусалим, където никакъв друговерец не може да влиза. Храмът бе
светиня и нямаше място за езичници. Но имаше ли някаква друга
алтернатива? Още по-малко за мен, след като имах вид на
чуждестранен търговец.
Как можех да проследя Юда?
Седнах на стълбите, където обикновено заставаше Учителят,
като търсех причината, завела един апостол сам във вътрешността
на Храма. Тъкмо тогава, видях един садукей, измежду подалите
отставките си в Синедриона приятел на Йосиф Ариматейски. С него
се запознах поредния ден на обеда в чест на Иисус. Той сам се
приближи към мен и това опрости нещата.
Садукеят ме беше познал. Запита ме за здравето ми и за вида ми,
който му се сторил твърде песимистичен. Като прецених
възможните последствия от идеята, която се раждаше в главата ми,
реших да я споделя с него. Помолих го да пази в тайна всичко, което
ще му кажа.
Садукеят се съгласи съвсем искрено. Обясних му, че се
съмнявам в един от апостолите на Христос. Казах му, че не вярвам
във верността на този човек към Учителя. Добавих и това, че току
що видях Юда да влиза в Светилището и затова се боях за
сигурността на Иисус. Бившият член на Синедриона, един от
деветнадесетте несъгласни с Кайафа, се опита да ме успокои,
уверявайки ме, че това не е нещо ново.
— Доста сме тези, които знаем, че Юда Искариот не споделя
формата и същността на действията на Учителя.
Въпреки тези думи, му дадох да разбере, че не съм удовлетворен
и го помолих да влезе в Храма, за да се опита да се осведоми относно
намеренията на Юда. Преди да отговори на молбата ми садукеят,
който тайно изповядваше учението на Христос ме разпита
по-подробно, като търсеше обяснение за странното ми поведение.
— Аз също вярвам в Христос, — излъгах го аз — и не искам
Той да бъде унищожен.
Изглежда, че моите думи са прозвучали достатъчно убедително,
защото садукеят ме потупа по гърба и склони да изпълни желанието
ми. Преди да се разделим, му съобщих, че същия предиобед имам
среща с Йосиф Ариматейски и че, ако му изглежда приемливо,
бихме могли да се видим отново преди залез слънце, в дома на
неговия приятел.
— Но всичко, — внуших му аз с особена настойчивост, —
трябва да си остане между нас, дори от гледна точка на
елементарната сигурност.
Новият ми приятел се съгласи, и аз, вътрешно облекчен, поех
пътя към долния град. Докато приближавах къщата на Йосиф, в
мен се появи съмнението: „Наистина ли излъгах този садукей,
когато потвърдих вярата си в Иисус?“
Йосиф от Ариматея ме посрещна с безпокойство. Пристигнах
по-късно от уговореното време в къщата на благородния старец,
защото ме забавиха събитията от тази сутрин в Гетсиманската
градина и проследяването на Юда. Без да губи време,
ветеранът-строител на йерусалимския аквадукт, си наметна
луксозна вълнена мантия, изтъкана от огнено червена нишка, взе
една амфора от около 5-6 литра и тръгнахме. Срещата с римския
администратор, наместника на Цезаря беше уговорена за петия час
(11 преди обяд). А Йосиф, като мен, не обичаше да чака и да го
чакат.
На излизане от дома му, помолих почетния представител на
зидарската гилдия, да ми позволи да нося амфората. Йосиф се
съгласи и охотно ми я отстъпи. Изгарях от любопитство да разбера,
какво имаше в нея, но мълчанието на моя спътник не ми позволи да
го запитам.
Пътят до кулата Антония, разположена североизточно от
Светия град, бе относително дълъг. Независимо че гарнизонът на
римския контингент разполагаше с един вход от най-западния ъгъл
на Храма (този бастион се „подпираше“ от огромния правоъгълник,
представляващ Светилището), Йосиф Ариматейски избегна пътя
покрай стените на Йеру- салимската синагога и предполагам, че
това беше предпазна мярка от негова страна.
Оставихме далеч зад нас лабиринта от претъпканите и
криволичещи улички на Стария град. Преминахме малкото
снижение на терена при долината Тиропеон, която всъщност
разделяше естествено двете големи и добре различаващи се помежду
си части на Йерусалим: Долния и Горния град.
Големият театър се появи отляво и след малко навлязохме в
главната улица на високата част на Йерусалим. Подобно на
централната улица в ниската зона, тя преминаваше от най-западния
край на града (Двореца на Ирод) и го прекосяваше до най-източния
край на цитаделата. Улицата минаваше в съседство с площада на
Сикст и двореца на Ашмонеите, украсен с огромни дебели колони.*
В нишите, образувани под колонадата се подреждаха пазарищата.
Продавачите там, обявени по различни, но главно религиозни
причини, като нечисти бяха производители на всевъзможни
изящни предмети: керамика, железария, благовонни масла и т.н.
Имаше дори шивачи, търговци на вълна и много други.
Крясъците, бъркотията и цялата симфония от миризми, обаче,
бяха същите като в долния град, наречен още Акра.
 Йосиф ускори крачка, когато прекосихме Вратата на Рибата. Тя
бе пресечната точка на втората северна стена с долината Тиропеон.
Така и не узнах дали забързването на благородния старец се
дължеше на присъствието на търговци от Тир, които продаваха
всички видове риба или на това, че бяхме вече близо до бастиона
Антония.
Най-после и двамата стигнахме пред каменната стена, която
обхождаше изцяло забележителната крепост. Това беше
резиденцията на Понтий Пилат, докато траеха пасхалните
празници.
Вече бях имал възможността в неделя следобед да наблюдавам
отблизо легионерите, когато бяха изпратени да въдворят ред на
площада на Езичниците. Тогава Иисус спря лудешкия бяг на
воловете. Сега отпред имаше само двама. Те бяха обикновения
римски пост пред гарнизонната крепост.
Йосиф заговори на арамейски с един от часовите. Легионерът не
разбра нито дума. Тогава Ариматеецът го заговори на гръцки.
Легионерът отново нищо не разбра. Предвид затрудненото
положение, младият часовой ни направи знак да почакаме, завъртя
се кръгом и влезе вътре. Другият караулен часовой остана ням и
равнодушен, затваряйки ни пътя с дългото си копие. Под блестящия
шлем, изработен от телешки гьон с бронзов обков, ни гледаха
недоверчиви очи. Войникът беше в обикновената униформа:
ризница, изплетена от стоманени халки и нишки, напомняща къса
туника. Тя защитаваше цялата горна част на тялото: гърдите,
корема и началото на крайниците. Това бе гъвкава и здрава броня.
Отдолу носеше нещо като кожена жилетка, с размери на ризницата.
Под доспехите се показваше червена туника с къси ръкави.
Сандалите му бяха с дебели кожени подметки и пазеха краката чрез
сложна плетеница кожени ремъци, защити по цялата обиколка на
обувката. (По-късно ми се удаде възможност да разгледам един чифт
от тези добре изработени римски сандали и наброих 50 ремъка от
обработена телешка кожа). Войникът намотаваше тази система от
ремъци до над глезените си.
Два дни по-късно в петък, в двора на цитаделата имах
възможността да открия друго едно от функционалните качества на
тези ремъци, което внушаваше страх.
Един кожен колан, широк пет сантиметра допълваше бойното
снаряжение. Той беше покрит с безкрайно множество метални
нитове с блестящи полуобли глави. От пояса му се спускаха осем
кожени ремъка, покрити с множество метални дискове. Това
украшение носено специално отпред, имаше задачата да предпазва
корема на легионера. На дясно- то му бедро беше прикрепена
познатата широка сабя или гладиус от типа Хиспаникус, с дължина
на острието около петдесет сантиметра, поставена в дървена
ножница. От своя страна, тя бе украсена с укрепващи накрайници и
халки, изпълнени в орнаменти, отляти от бронз.
Над лявото бедро, от пояса висеше кинжал дла пъти по- къс от
гладиус хиспаникус.
Огледах щитовете им, подпряни на стената до портика.
Правоъгълни, с височина около 80 сантиметра, те бяха леко
изпъкнали, а в средата си имаха кръгла метална издутина с жълт
знак орел, който се открояваше на червения фон на щита. Щитовете
бяха обковани с метална лента по края. В центъра им бяха
нарисувани четири концентрични квадрата, отвътре навън: черен,
жълт, черен и жълт. На ъглите най- големия квадрат бяха
изобразени свастики в черно. Ръкохватката на щита отвътре беше
от два ремъка: единия за рамото, а другия за ръката.
Това, което ми направи най-силно впечатление в бойната им
екипировка, бе копието. Този пилум бе по-дълъг от 2 метра и поне
до половината беше стоманен, а другата част представляваше
дървен прът вкаран в метала. Това копие беше много леко.
Диаметърът му бе три сантиметра. В средата му бе надянат пръстен,
който едва ли служеше за усилване, а по-скоро за нагласяване
мястото на променливия център на тежестта на копието. Малко
по-малко се запознавах с порядките и живота на тази войска.
Започнах да разбирам защо е стигнала толкова далеч в своите
завоевания...
Легионерът, оставен на пост, разбра, че съм се загледал в
блестящия връх на копието му. Той имаше форма на стрела. Със
заядлива усмивка, наклони своят пилум, докато острието му не спря
на длан разстояние от гърдите ми. Йосиф се изплаши. Само за миг
се опитах да си представя, какво би се случило, ако часовият се
опитваше да ме прободе с оръжието си. Вероятно, уплахата му щеше
да бъде по- голяма от моята, виждайки, че острието се огъва или не
може да влезе в гърдите ми. Моята защитна ризница беше
змийската кожа, разработена от проекта „Троянски кон“, за да
издържа на подобни удари.
Далеч от намерението да се отдръпна назад и да проявя страх,
отговорих на язвителната усмивка на римския легионер с друга
усмивка, давайки му да разбере, че зная, че се шегува.
Този жест, който часовият възприе като израз на смелост, ми
спечели неговото уважение и щеше да има особено значение и
огромна полза за мен още през нощта на следващия ден, по време на
залавянето на Галилееца. Той щеше да бъде един от участниците в
стражата.
В този момент, първият часовой, който беше влязъл в бастиона
обяви, че сме допуснати до аудиенция при Понтий Пилат. Ние с
Йосиф прекосихме петнадестте метра, които ни деляха от каменната
външна стена, над дълбокия около 22 метра ров. Той бе изкопан по
нареждане на Цар Ирод, по време реконструкцията, или по-точно
при повторното строителство на античната крепост на Макавеите,
на която по- късно бе дадено името „бастион Антония“ в чест на
Марк Антоний. Този предкрепостен ров, сух по онова време,
опасваше резиденцията на римския наместник по цялата обиколка
с изключение на южната фасада, защото, както вече обясних, тя
беше подпряна на калкан до северната стена на храмовата
цитадела. Основите на крепостта, всъщност бяха една гигантска
скала, изцяло оголена на върха и отстрани. Предвиждайки
възможни нападения, Ирод разпоредил тези странични оголени
повърхнини, да се покрият с огромни железни плочи, така че
достъпа през тях да се окаже невъзможен.
Върху тази здрава основа се издигаше великолепната цитадела
„Антония“ построена от огромни правоъгълни каменни блокове.
Там Пилат щеше да проведе „следствието“ и разпитите на Иисус.
Там щеше да се изпълни дивото и варварско наказание чрез
бичуване, преди Голготата.
Когато прекосихме дълъгия пет метра подвижен мост, построен
от дебели греди, върху които бяха закрепени метални плочи, не
можах да издържа на изкушението да не погледна нагоре.
Каменната, сиво-синкава фасада, висока двадесетина метра, беше
разделена на две симетрични секции, укичени с назъбени бойници.
Всяка от тези секции, нека ги наречем блокове, имаше петдесет
метра дължина и три реда прозорци. На първия етаж бяха като
амбразури. Между двете крила, оформящи фасадата, имаше нещо
като тераса или наблюдателница с дължина около двадесет метра,
чийто парапет бе направен от призмите на назъбените бойници,
разбира се по-малки от тези на по-високите части. Четирите ъгъла
на крепостта бяха подсилени според тогавашното фортификационна
концепция, със същия брой кули. Бях проучил предварително
описанието на Йосиф флавий, но сега, сравнявайки ги отблизо, ми
се сториха много по- изящни и пропорционални.
Входът на тунела беше главен и единствен за проникване в
крепостта. Така, поне си мислех тогава, но явно съм сгрешил. Там
при външната стена, заедно с офицер ни очакваше първият часовой,
когото Йосиф заговори.
Като видях в дясната му ръка бастун, изработен от стеблото на
лоза, разбрах, че пред мен стои центурион.
Неговият ръст бе малко по-висок от обикновения за
легионерите, но впечатлението ми се дължеше вероятно на
разкошното украшение от червени пера, на шлема му. Центу-
рионът беше стотник, защото войсковата единица в структурата на
римския легион бе рота от 100 човека или центурия.
След като поздрави, Йосиф се представи пред центурио- на, като
му съобщи, че е приятел на римския Прокуратор в тези провинции
и че има заговорена аудиенция за този преди- обед. Началникът на
центурията, също така на гръцки език, отговори на поздрава и ме
помоли да му се представя. След това, той се обърна към един
войник, който беше на пост пред друга врата, намираща се отдясно
на тунела, като му разпореди нещо. Войникът влезе в караулното
помещение и веднага се върна с една дървена плоча, закрита с
капак. Върху тази подвижна дъска наречена Тагула бяха написани
някакви имена. В единия й ъгъл висеше на верижка бронзов пирон,
дълъг осем сантиметра, който служеше за писане.
Центурионът прочете съдържанието. Табулата с допуснатите в
цитаделата бе върната обратно на легионера, който веднага изчезна
в помещението. Тогава няколко войници от почиващата смяна в
караулното, надникнаха, любопитни да ни видят.
— Какво има в тази амфора? — изведнъж попита центурионът.
За щастие, Йосиф Ариматейски ме изпревари:
— Това е виното от избите на Габаон... Зная, че губернаторът го
обича...
— Трябва да отворите амфората, — нареди офицерът, като в
същото време направи знак на единия от войниците, който
присъстваше на тази сцена.
Спогледахме се с Йосиф и той без да се бави, извади
керамичната запушалка на амфората. Легионерът взе съда в ръцете
си и напълни едно бронзово канче. Помириса розовата течност и
отпи.
Центурионът одобри виното след дегустацията и ни помоли да
си предадем оръжията. Ариматеецът му отговори, че сме миряни и
не носим саби. Офицерът не обърна внимание на думите на
благородния старец и нареди на двама войници да ни претърсят.
Опипаха странично бедрата, кръста, гърдите и раменете ни.
Легионерите поклатиха отрицателно глава. Тогава старателният
офицер се взря в моя жезъл на Мойсей:
— Трябва да го оставиш на съхранение при караула.
Преди да успея да реагирам, единият от войниците
ми взе пастирската гега. Сърцето ми се сви. Това не бе предвидено.
Макар, че дървената обвивка беше изпитана да издържи и
най-грубо блъскане и удари, но самата мисъл, че мога да го
повредят или да изчезне, ме обезпокои. Освен това, нямаше да мога
да филмирам и запиша срещата с Понтий Пилат!... Освен чрез
системата за слухова връзка с Елисей?
От друга страна, беше ясно, че центурионът нямаше да ме пусне
вътре с тази тояга. Ако исках да изпълня сценария на операцията
Троянски кон, трябваше да рискувам, вярвайки в своя късмет.
Запазих мълчание, за да не помислят войниците, че аз придавам
изключително значение на моя жезъл. Боях се да не предизвикам
съмнения—нямаше нищо по-нежелано при подобна и непредвидима
ситуация.
Центурионът ни покани с жест да го последваме.
Напуснахме сводестия тунел и излязохме във вътрешния
квадратен двор, под открито небе, с размери по петдесет метра на
всяка страна.
Тази вътрешна площадка беше павирана с блокове от твърд
варовик с размери от по един квадратен метър. По страните на
квадратния площад забелязах множество врати, подредени под
каменните арки, поддържани от колони. „Тази крепост“, си
помислих докато влизахме навътре, „е построена с особено
старание“. Към вътрешния двор водеха всички спални помещения,
конюшните и складовете. По площада сновяха свободните от наряд
легионери, които бяха облечени само във вълнените туники с цвят
на нар, пристегнати с лек колан.
Стотникът, който ни водеше, прекоси двора, заобикаляйки един
кръгъл фонтан, в чийто център се издигаше една хубава статуя на
богинята Рома. Скулптурата бе в естествен ръст, от камък.
Богинята имаше надиплена туника, която откриваше дясната й
гръд. В десницата си държеше копие, а в лявата ръка кълбо, от
което струеше вода. Течността се събираше в кръглия басейн,
образуващ долната част на фонтана. Трябваше да запомня добре
това място, но тогава не знаех злокобното му значение. Няколко
кавалериста миеха и разчесваха дузина коне. За разлика от
пехотата, те носеха нещо като якета в лилав цвят с дълги ръкави и
прилепнали червени панталони, дълъги до под коляното.
 За разлика от онова, което става в съвременните войски (имам
предвид XX в.), никой от тези войници не застана мирно да
поздрави преминаващия офицер. Той, винаги се движеше с лозовия
бастун в дясната си ръка, прибирайки широката си пурпурна тога
към лявото рамо. Сега крачеше пред нас тържествено, като че ли ни
водеше на аудиенция при самия Император Тиберий.
В ляво и в дясно, под арките, други войници чистеха,
излъскваха и привеждаха в ред своите оръжия, брони, сандали и
конска амуниция. До един от ъглите, многолюдна група войници
беше оформила кръг. Явно, че там ставаше нещо.
Въпреки силното си любопитство, не можах да се приближа.
Стотникът не обърна глава нито веднъж, а продължаваше с
отмерена крачка към стълбището пред нас.
Преди да напуснем това място, друга сцена прикова вниманието
ми. В дясно от нас, един легионер беше вдигнал на рамена огромен
чувал. Тежестта го притискаше и го принуждаваше да държи
главата и тялото си наведени надолу. До него друг войник, в пълно
бойно снаряжение го наблюдаваше, без дори да направи опит да му
помогне.
В този момент не можех да си обясня видяното, но на излизане
от аудиенцията, щях вече да бъда наясно с всичко това станало.
Щом стъпихме на бялото мраморно стълбище, което започваше
от вътрешния двор, моята интуиция, ми подсказа, че навлизаме в
патрицианската зона на цитаделата. Стъпалата ни отведоха в едно
предверие с правоъгълна форма, облицовано в мрамор от най-добро
качество. Ако съдех по тънките сиво-синкави жилки, той беше
докаран от Кипър или Карара още по времето на Ирод Велики.
Срещу стълбището, водещо към първия етаж на бастиона
Антония, имаше двойна врата, почти пет метра широка, украсена с
фигури на палми, цветя и херувимчета. Тук личеше старателната
ръка на финикийските занаятчии, строители и дърводелци, които
вероятно са били ангажирани в този строеж.
От двете страни на вратата пазеше стража от двама пехотинци,
кръстосали копия пред входа.
Центурионът предупреди единия, че сме записани в табу- лата
на чакащите аудиенция при Понтий Пилат, след което се обърна
изхвърляйки ръката си напред за поздрав и изчезна по стълбите
надолу. Явно се налагаше да почакаме.
Йосиф се насочи към едно от страничните крила на хола и седна
на един от кожените столове, без облегалка. Тези столове бяха
разположени върху пухкав вавилонски килим. Зад гърба му имаше
два високи неостъклени прозореца, през които нахлуваше светлина
и студения северен бриз.
Реших да подражавам на моя придружител, като през същото
време се стараех да запомня най-съществените подробности на
интериора. От двете страни на вратата имаше четири големи
скулптури от бял мрамор. Двете, по близо до часовоите бяха
бюстове, а останалите доколкото успях да ги разпозная, бяха копия
на статуи на амазонки, чийто оригинали, а защо не и самите те, се
намират понастоящем в Капитолийския музей на Рим.
Бюстовете ми бяха неизвестни. Не можех да сдържам повече
своето любопитство и запитах Ариматееца чии са главите,
положени върху великолепните цилиндрични пиедестали.
Йосиф недоволно ме погледна и като че ли, упреквайки ме, ми
обясни. Бяха бюстове на Цезар. Единият показваше Тиберий като
юноша, а другият — императора сега. Благородният масон
продължи:
— Преди години, тези бюстове станаха причина за много сълзи
и мъка сред моя народ.
Според разказа на Йосиф от Ариматея, току-що пристигналият
в Юдея Понтий Пил ат, възползвайки се от нощната тъмнина,
разпоредил да се поставят императорските бюстове в Йерусалим. За
онези, които познават израилтянските традиции, трябвало да бъде
ясно, че Наместникът на Цезаря в Юдея нямал право да не знае, че
еврейският народ и в частност юдаизма, въобще не приемаха
присъствието на статуи и каквито и да е образи, дори и на римския
император, независимо от окупацията. Нацията е имала статут на
религиозна свобода.
Последвали размирици. Хиляди израилтяни нахлули в Цезарея
— седалището на нашествениците, разбира се с мирни петиции към
Губернатора: да разпореди да се приберат бюстовете и да бъдат
уважени традициите и вярванията на юдейското общество.
Пилат не им обърнал внимание и отказал да премахне образите
на Тиберий. Пет денонощия юдейците останали около къщата на
Губернатора. Понтий Пилат свикал множеството и когато всички
помислили, че римският управител е склонен да отстъпи, войската
обградила евреите. Пилат предупредил тълпата, че ако не приеме
бюстовете, трите ескадрона ще я направят на парчета. По заповед
на наместника легионерите извадили сабите си. Хората се объркали
и се хвърлили с лице към земята, плачейки и викайки, че
предпочитат да умрат, отколкото да видят осквернен Светия град,
Пилат се учудил или по-скоро се замислил за своята отговорност,
отколкото да се трогне от това поведение на масов религиозен
стоицизъм. Разпоредил бюстовете на Ти- берий да се приберат от
Йерусалим и да се отнесат в цитаде- лата Антония.
Не се въздържах, станах от стола и се приближих до първия
бюст. Но това детско лице с бретон, подрязан на челото, не ми
говореше нищо. Застанах пред другия бюст. Двамата легионери ме
следяха непрекъснато с поглед. Вторият бюст представляваше
Тиберий на около петдесет години. Той бе станал император на
петдесет и пет годишна възраст в 14-та година сл. Р. Хр. Авторът на
бюста е бил разбира се благосклонен и прикрил истинската възраст.
По време на подготовката ми за тази мисия и по-специално за
посещението ми при Пилат, получих информация за личността на
императора Тиберий*. Според нея, типично за епохата е било да се
прикриват дефектите на онези, които са били обречени на
безсмъртие щом веднъж украсят главите си със цезаровия венец.
Ефектът се е постигал, чрез отливане на бюста от бронз или
скулптирането му от мрамор. Затова не са били отбелязани
множество язви, покриващи лицето, нито неговата плешивост и
лекото изкривяване на носа му надясно, както и несиметричното му
ляво ухо. Последните два дефекта обаче не са били прикрити от
скулптора, комуто Тиберий е позирал доста преди да стане
император.
В този бюст от предимператорско време може да се види и една
отпусната уста с леко провиснали устни, последица от загуба на
зъби.
Като изключим отклоненията от истината, ваятелят беше
изпипал с удивителна точност изобразената глава на този толкова
оспорван, непостоянен и непредсказуем император: неговото
триъгълно лице с широко чело и остра, къса брадичка. В своята
цялост, този бюст внушаваше противоречивия облик на модела,
едновременно раздвоен и изплъзващ се ,което беше типично за
личността на Тиберий. Това познаване на образа на Императора
щеше да има решаваща роля в разбирането и на образа на Пилат
Понтий, чийто степен на свобода на волеизяване, като наместник на
същия този император, в часа на произнасянето на съдебната му
присъда над Иисус от Назарет е била силно стеснена или
самоограничена от много съпътствуващи събития. Но нека оставим
те да говорят сами за себе си.
Голямата врата на залата за аудиенции се разтвори. Ние с
Йосиф Ариматейски незабавно се изправихме пред прага й.
Часовоите, задвижени сякаш от пружина, отстраниха копията си и
ни пропуснаха да отидем при човека в залата. Едва успях да го
разгледам. До него отстрани, един центурион в изпъната стойка
държеше лист с имената, еднакъв с табула- та от караулното. Той
произнесе тържествено имената ни и със служебна усмивка ни
покани да влезем. Ритуалът бе достоен за Наместника на
Императора в Юдея.
Този салон, много по-широк от вестибюла, ме смая. Той беше
овален. Стените му бяха изцяло облицовани с кедрова ламперия, а
подът с кипърско дърво, който скърцаше под нашите стъпки,
докато придружени от офицера се приближавахме към дъното на
залата. Там ни чакаше един нисък мъж. Това беше Понтий Пилат.
Когато ни видя или по-точно, когато се направи, че ни
забелязва, той стана от стола си и изхвърли дясната си ръка високо
за поздрав по начина, по който векове по-късно щяха да го правят
германците на Хитлер. Приближавайки се до масата, Йосиф
Ариматейски се спря и наклони главата си за поздрав, след което ме
представи. Инстинктивно повторих реверанса на моя придружител,
чувствувайки как губернаторът ме пронизва със сините си,
изпъкнали очи.*
Понтий седна отново на мястото си и ни покани да направим
същото. Центурионът остана прав до масата, чийто плот беше от
кедър, а краката й — от слонова кост. Офицерът не носеше шлем, но
останалото му въоръжение беше според устава: сабя на лявото бедро
(обратно на редовите), кинжал, и разбира се — ризница. Облеклото
му се различаваше малко от това на легионерите, с изключение на
пелерината и шлема.
Докато благородният Йосиф Ариматейски му говореше на
гръцки, предлагайки му донесената амфора с вино, Пилат, без да
сваля очи от мен, би трябвало да е забелязал, че
 любопитството ни е взаимно. Искрено казано, образът, който
успях да уловя в този човек се различаваше много от реалния.
Ниският му ръст може би 1,50 м, ме обърка. Пилат беше пълен, с
изпъкнал корем, който се опитваше да скрие под гънките на
копринената тога, меко-виолетова на цвят. Тя се спускаше от
лявото му рамо, като се опитваше да му прибави аристократизъм и
да подчертае гръдния му кош. Под тогата му блестеше бяла, дълга
до глезените туника, също от коприна, която бе изтъкана с кенар от
златен брокат по цялата обиколка на вратната извивка.
Още в първия миг ме изненада неговата коса. Не мога
категорично да твърдя, но съм почти сигурен, че той носеше перука,
с която прикриваше частичната си плешивост. Ако не бе
разположението на кичурите, падащи излишно разкошни и
преднамерено дълги върху челото, както и ясният контраст с
невзрачните му коси отзад на тила, нищо не издаваше русата му
перука. Още повече, че цветът й съществено се различаваше от този
на естествените му коси поне с два нюанса. По-късно, опознавайки
постепенно Пилат, забелязах у него болезнения стремеж да
подражава във всичко Императора. Дори перуката беше поредното
доказателство за това. Според историците плешивостта бе
характерен белег на всички Клавдиевци. Тиберий бил плешив още
от времето на далечната си младост. Той използвал руси перуки,
които според Овидий, били от косите на робините или русите
пленници от варварските племена. Други императори, като Юлий
Цезар и Калигула са имали същия наследствен белег. Сенека,
например, описва тежкия комплекс за плешивост, който преследвал
Калигула, по следния начин: „Вижте му главата“, възкликвал
испанецът, „същинско престъпление...“
Разбира се, грижите за интересите на мисията ме задължаваха
да не се взирам явно в тази перука на Пилат...
Кариесът беше на път да разруши зъбите му, като освен другото,
тъмнокафявите петна по зъбите му правеха още по- неприятно
бялото му, подпухнало лице, кръгло като елински щит. Като
съзнаваше това, Понтий беше взел мерки да си оправи лошите зъби,
чрез златни протези. Тези протези, освен че изпълняваха ролята си,
показваха още привилегированото
19 Операция „Троянски кон“
му положение, защото в онази епоха не всеки можеше да си ги позволи.
Пилат явно знаеше това и затова с и без повод се усмихваше, за да
покаже своето икономическо могъщество.
Въпреки изгладеното Му от бръснене лице, както и парфюма,
който Понтий използваше, образът му на престорен човек беше
неприятен, физическото описание на Пила- товия образ
съответствуваше на типологичната класификация на германския
психолог Ернст Кречмер. Поне външно всичко съвпадаше с т.нар.
пикнически тип. Това което най- много ме интересува обаче, бе
какъв е той, каква е неговата същностна оценка? За мен беше
изключително важна възможността да се гмурна и плувам в неговия
дух, с цел да разбера по-добре мотивацията му, а също и да си
направя някакви заключения за очакваното поведение на индивида,
комуто предстоеше да влезе в Историята със задължението си да
изиграе ролята на последна съдебна инстанция пред Сина
Человечески. До тогава, петък, 7 април 30-та година, оставаха
по-малко от 40 часа.
Губернаторът Понтий благодари на Йосиф за подаръка след
което се обърна към мен и ме попита, усмихвайки се неопределено:
— Е, как я кара старчето?
Аз разбира се знаех за прякора старчето, получен от Тиберий
още на млади години, заради суровия и труден характер, заради
безкрайната му сериозност, която е била неприсъща на възрастта
му. Направих усилие да не губя самообладание:
— По време на пътуването ми към тази източна провинция
имах честта да го видя в пълно усамотение на остров Капри.
Здравето му продължава да се влошава толкова бързо, колкото и
неговото душевно равновесие...
— А-а! — възкликна Пилат, преструвайки се, че не знае
новината. — Нима се е върнал в Капри?
Това ме постави нащрек. С този и с последвалите въпроси
Понтий се опитваше да разбере дали не съм един от участниците в
групата на астролозите, която обкръжавала по онова време
Тиберий. Години по-късно, Ювенал щеше да я назове иронично
халдейското стадо. Жребият беше хвърлен. Така че се опитах да
плувам по течението...
В операция „Троянски кон“ и нейният сценарий за моето
участие в аудиенцията при Прокуратора, беше предвидена
непрекъсната слухова връзка с Модула. От главния бордови
компютър непрекъснато течеше спомагателна информация, която
можеше да ми бъде полезна. Затова по време на посещението ми, аз
бях винаги с дясна ръка залепена към ухото, както го правят трудно
чуващите хора. Тази преструвка ми позволяваше, при натисната
ушна раковина, да включвам Елисей на подслушване за всички
гласове, разговори и звуци, а той да ги регистрира и да ме
подпомага при нужда с конкретна информация.
— Разбирам, че новините идват със закъснение, — продължих
да се преструвам аз, — и, че още не сте информирани за
доброволното отшелничество на Императора в Капри. Сега, той
прекарва времето си в обкръжение на своя приятел и учител на
астролозите — големият Тразил.
Понтий не се признаваше за победен в информационно
отношение. Тази особена ситуация започваше да ме развлича.
—Тогава, — отговори ми Прокураторът, без да изостави
фалшивата си усмивка, — той трябва да е завел със себе си
придворния си лекар, Муза...
Новият капан на Пилат също така не успя. Аз знаех, че Антонио
Муза беше лекарят на предшественика на Тиберий
— Август. Но как да се осмеля да коригирам грешката на
върховния командващ римските войски в Юдея, без да нараня
излишното му самочувствие? Не, сега! Още е рано.
— Не, губернаторе. Знам, че Тиберий се е възхищавал на
грижите на Муза към неговия пастрок. Сега Императорът е завел
там не по-малко мъдрия и превъзходен лекар Харид*. Според моите
сведения, Тиберий го вика от време на време, в една от дванадесетте
си вили в Капри.
Пилат започна да си играе с малко изображение на мъжки полов
орган, изработено от слонова кост, което висеше като талисман на
врата му. това украшение — толкова често срещано в Римската
империя — потвърди нещо, което аз подозирах: този римлянин бе
дълбоко суеверен. Присъствието на фалоса в почти всички
украшения, герда- ни, висящи амулети, пръстени, гравюри, мебели с
дърворезба, картини и т.н. беше мотивирано от старанието на
римляните да имат щастие и да избягат от нещастието или да не
пропуснат сполуката си.*
—Да, -— промърмори Пил ат с тон на определено
пренебрежение в думите си, — Тиберий винаги е бил болнав... И
всички ние боледуваме вследствие неговата раздразнителност.
Предполагам, Язон, че влошаването на здравето му прогресира?...
(Тези негови думи бяха в известен смисъл истини. Но даже сред тези
половинчати истини се криеха и нови атаки към моя
професионализъм като астролог и в края на краищата поставяха
под въпрос автентичността на познанията ми за обстановката и
обкръжението на Цезаря).
— Мога да ти гарантирам, че Тиберий е запазил всичките си
сили, — възразих му аз. — Може да пробие зелена ябълка с пръст.
Неговите седемдесет и три години не са намалили силите му, макар
че зрението му... А в много неща съм напълно съгласен с мъдрото ти
мнение. Императорът е измъчен от своята съдба. Не можа да се
издигне по-високо от злощастните обстоятелства на онази раздяла,
която му бе наложил Август. Той никога няма да забрави голямата
си любов — Вирсания. Това, както и алчността за богатства на
майка му Ливия, заедно с онези отблъскващи язвички, загрозяващи
лицето му, окончателно са го превърнали в боязлив и стеснителен
човек, който сега е в процес на бавно деградиране и е правилно да го
оправдаем, че отбягва срещи с хората.
В този момент в ухото ми прозвуча гласа на Елисей, който се
намеси, за да ми съобщи, че на екрана се е появил текст на Плиний
Старий от неговата „Естествена история“, където се уточнява, че
Тиберий бил човек с отлично нощно зрение виждал в мрака като
кукумявка, а през деня страдал от късогледство. Според Дион
(„История на Рим“), тази бе причината според която той се
позовавал за да отрече изобщо империята, като форма на държавно
управление.
Боязлив, стеснителен, дегенерат, но и жесток, — отсече
Пилат с тежък жест, като при това размени бърз поглед с
центуриона си. Мисля, че прокураторът остана доволен от моето
представяне. От този момент нататък неговите въпроси и
коментари не бяха чак толкова отровни и не криеха такива капани.
Лаконичното потвърждение на Понтий за характера на
Тиберий хвърли светлина върху очакваното поведение на
Прокуратора и това беше най-важното за мен. Неговата лична
преценка за действията на неговия върховен суверен —■
Императора бяха второстепенни. От една страна, както вече
отбелязах, Пилат подражаваше на Цезаря. Едновременно с това
обаче, той мразеше Тиберий и панически се страхуваше от него.
Последните години на Тиберий, малко преди да се оттегли в Капри,
са били времена на истински терор. Светоний го описва с думите:
„Епидемията на доносите и разобличенията, която се развихри при
управлението на Тиберий, отслаби страната и империята през
мирния период повече, отколкото всички граждански войни“.
Шпионираше се всичко и за всички, което можеше да бъде
повод за тайно доносничество пред Цезаря. Недоверчивият
характер на Тиберий приветстваше тази вълна от доноси. Когато
един умен и действен мъж, какъвто е бил Калпурний Пизон, опитал
се да протестира срещу това, Цезарят разпоредил унищожаването
му. Тиберий виждал предатели и предателство навсякъде, дори сред
най-близките си приятели и помощници. Императорският терор
достигнал до крайности.
„Шпионирали се дори изпуснати думи по време на пиянство
или при разказване на най-невинната шега. Всичко е могло да бъде
претекст за донос“, продължаваше историческото си
свидетелствуване Светоний.
Нека оценим при тази тежка обстановка на
свръхчувствителност личността на Понтий Пилат, за да можем да
съдим справедливо поведението му по отношение на Исус от
Назарет в онзи критичен час, към който повествуванието
неумолимо ни приближава. Затова е добре да се знае за един случай,
с главен участник някой си Павел, претор и син на изтъкнато
римско семейство. Случаят е разказан от Сенека в творбата му
„Благотворителността“. Този млад патриций имал пръстен с камея
изобразяваща главата на Тиберий. Павел бил поканен на
гала-вечеря. Между гостите присъст- вувал Маро — най-известният
тогава доносник. И тъй, Павел, притеснен от физиологична нужда,
допуснал непростимото неблагоразумие или пиянска
непредвидливост, да хване съда за уриниране с тази ръка на която е
бил поставен пръстена с камеята на Тиберий. За нещастие това
било забелязано от Маро.
Верният роб на младия претор, буден, предан и много трезв
младеж, усетил това и предпазил младия си господар, като свалил
незабелязано от ръката на Павел злощастния пръстен. В този
момент, Маро вече повикал някои от гостите да станат свидетели на
оскърблението към императорското достойнство, чрез докосване на
пръстена до уринатора. Тогава слугата отворил ръката си и показал
въпросния пръстен. Това спасило небрежния патриций от сигурна
смърт и конфискация на всички богатства, имущество и земи, които
според Тибериевия закон, преминавали завинаги в ръцете на
доносника. Тази бе основната причина за легалното поддържане на
подобно неморални действия, като изключим, понякога, стари
вражди и съперничества, за да си обясним, защо доносничеството е
ерозирало римско и всяко подобно нему общество.
Понтий Пилат познаваше тези факти и се страхуваше, като
всеки гражданин на Рим, да не стане прицелна точка на
професионални доносници. Малкото време, през което бях близо до
него, почувствувах, че Прокураторът бе един страхливец. Самият
факт, че представлявал Императора в една завоювана, но трудна
провинция, с реалната възможност там да избухне бунт, който
винаги ще се зачете, като причинен поради липса на мъдрост у
Наместника на Цезаря, вече предполагаше, че Губернаторът има
определена закалка.*
Поставянето на бюстовете на божествения Тиберий в
Йерусалим била политическа грешка. Още по-добре била изразена
тя в отказа му да поправи грешката си, докато не предизвикал
размирици в покорената страна. Обсебването на съкровището на
Храма, под предлог за строителство на аквадукта, беше друга
подобна постъпка. Вярвах, че този Прокуратор на Юдея беше
страхливец и това щеше да се разбере на Разпети петък. Той щеше
да изживее в пълна степен страха, както за своята провинция, така
и за боледуващата тогава Римска империя, но не и страха от
истината, която щеше да бликне внезапно. В този момент Пилат се
представяше пред мен като емоционално нестабилна личност:, като
подъл страхливец, такъв какъвто е бил винаги.
(Както ще видим по-късно този възглед за Понтий, би трябвало да
бъде подложен на проверка като алтернативна концепция от страна
на Католическата църква.)
— Боязлив, стеснителен, дегенарт и при това жесток, — повтори
Прокураторът формулата ни за Тиберий, потопен в своите
недостъпни за изследване помисли и непредвидими кроежи.
Настъпи тягостно мълчание. Притихналият Йосиф Аре-
матейски изглежда не вярваше на онова, което чуваше и нервно се
раздвижи върху кожения стол.
Тази принудителна тишина измъкна Пил ат от дълбините на
неговите мисли и с един по-съчувствен тон, отново ме запита:
— Разкажи ми, Язон: на какво се е посветил сега
Императорът?... Какво прави?
— Както ти казах, разбрах, че Тиберий е напуснал Рим, за да
избяга... от самия себе си...
Нарочно удължих паузата. Очите на Пилат искряха. Той
поклати одобрително с глава.
— Неговият смъртен враг, — продължих аз, — е неговата злоба,
липсата на великодушие, на щедрост, което подкопава неговите
сили. Той е в упадък. Звездите, — преднамерено се плъзнах в темата,
— вещаят събития, които ще разтърсят Империята. Сега се е
посветил на самотни разходки, както винаги по стръмните скалисти
брегове на Капри. Той не разговаря с никого, освен със своите
астролози. Мога да ти гарантирам, че неговата недоверчивост и
старческа нестабилност са вече такива, че той дори започна да
избива моите колеги — астролозите.
— Той избива астролозите си? — прекъсна ме губернаторът с
подигравателно и недоверчиво озъбване, което трябваше да се
смята, че е неговата усмивка. Продължих шока за да се възползувам
от изненадата и разширя пробива си:
— Така е, Прокураторе. Неговото безумие докосна всички,
които го познават. Всеки следобед той посреща по един астролог в
най-високата от дванадесетте вили, които му бяха построени в
Капри и които, както знаеш, са посветени на дванадесетте божества.
Ако Императорът реши, че дежурният астролог не му е предсказал
истината, нарежда на огромния си роб-телохранител, който
придружава астролога на връщане от посещението в двореца, да го
хвърли от високите скали в морето...
Пилат злобно се усмихна и като насочи към мен показалеца си,
попита без заобиколки:
— Ами ти...? Защо си жив?
— Опитвах да следвам съветите на моя учител Тразил и онези,
които ми диктуваше собственото ми сърце. Аз казвах на Императора
само истината...
(Тогава Елисей ми препредаде текста на една легенда, която
циркулирала в онази епоха и ако е вярна, доказвала прословутата
твърдост в характера на Тиберий. „Когато Тразил бил повикан от
Цезаря, за да предвещае бъдещето, той зачервен, смело го предупредил,
че го очаква голяма опасност. Тиберий, задоволен от неговата лоялност,
го целунал, като го направил пръв между астролозите“).
Пилат не можеше повече да сдържа любопитството си и избухна:
— И кои са тези събития, които според теб ще разклатят цялата
Империя?
— Бяхме прочели в разположението на звездите, че те предвещават
едно тежко събитие, което ще навреди преди всичко на Императора...
В онзи момент, се наслаждавах на огромното преимущество да се
познава Историята. Но бяхме все пак в 30 година сл. Р. Хр. и аз се
опитах да построя моите предсказания само в непосредствено, близко
бъдеще.
— Продължавай! Продължавай! — подкани ме нетърпеливо Пилат,
подбутвайки ме символично с късите си и дебели ръце, на чийто розови
пръсти изпъкваше пръстенът с ахатовия губернаторски печат.
— Сеян...
Когато чу това име, произнесено от мен с добре подчертана
театралност, Прокураторът се изчерви. По онова време и особено
откакто Цезарят се беше оттеглил на остров Капри (26 год. сл. Хр.) —
Елий Сеян, командващ Преториа- нската гвардия на Рим и доверен
човек на Тиберий, беше всъщност истинският император. Зле
прикритата амбиция на този генерал и неговото влияние върху Тиберий,
го бяха превърнали във ужас за поданиците на Империята. Неговата
власт бе толкова голяма, че образът му фигурираше, редом с този на
Императора, в местата определени за отдаване на почести, в
отличителните гербове — щандарти на легионите, отляти от бронз и
поставени на двуметров прът от копие, както и върху монетите.
Истинските му намерения, да замести Тиберий в Империята, го доведоха
до извършване на възможни безчинства, интриги и убийства. Дори бе
направил опит да се ожени за внучката на Тиберий (възможно това да е
била Юлия Ливия — дъщерята на Германик), но Императорът му
отказал, лишавайки го по този начин от надеждите му да изтрие тъмния
и вероятно унизителен за патрицианството произход. Този студен и
пресметлив човек беше отстранявал всеки възможен претендент за
властта на Цезаря. Той беше предприел действия срещу внучката на
Август — Агрипина и нейните синове: Нерон — I, Друз — III, Гай,
Агрипина — II, Друзила и Юлия Ливия. Двама престижни
представители на партията, поддържаща Агрипина бяха започнали атаки
срещу Сеян. Първият — голям военен, се самоубива в 24 год. от н. е., за
да не бъде екзекутиран. По-късно, през 28 год. от н. е. е имало процес и
решението било смъртна присъда за другия. Всичко това потопило Рим
и неговите провинции в тъга и мъка. Тацит потвърждава тези факти:
„Никога страхът и отчаянието нямаще да царуват, както тогава в Рим“.
Понтий Пилат и присъствуващият центурион знаеха отлично кой е
Сеян и каква е неговата власт. Както вече казах, историята и
католическата църква трябваше вече да са обяснили на света или поне на
онези, които наричат себе си вярващи, зловещото влияние и
въздействие, упражнявано върху цялата Империя в онези критични за
Рим години от първия министър и командващ преторианската гвардия.
Само познавайки деспотичното управление на Сеян и не по-малко
жестоката активност на Цезаря, можеше да се предположи, че Пилат
щеше да си измие ръцете в процеса срещу Учителя от Галилея. Всички
губернатори на римски провинции, нека да не казваме само Понтий,
знаеха, че тяхната длъжност и живот висят на тънка нишка. Най- малкият
скандал, сплетня, клюка или донос биха довели
 незабавно до сваляне от длъжност, конфискация на земите и
имущества или до екзекуция. Последната мярка понякога е била
по-малко страшна от конфискацията, защото именно тя е била двигател
на активността на Първия министър. Както ще видим, след по-малко от
40 часа, римският Губернатор на тази провинция от страх, че юдейските
първенци ще се оплачат, обвинявайки го пред Цезаря, че е позволил на
един самозванец да се обяви за цар на Юдея, т.е. на несуве- ренна
територия — протекторат на Рим, той се огънал, за да избегне
оплакването, което неминуемо щяло да означава сблъсък с жестокия
Сеян или с Тиберий, един от друг по- неотстъпчив.
Поради това, преценявам, че не бих могъл да квалифицирам
категорично действията на Пилат в петък, при конкретните исторически
дадености на 30 година в Империята, като продиктувани само от
подлост и страх, а може би по-скоро като губернаторска предвидливост
на дипломат. Терминологичната разлика е голяма. Но от позициите на
морала това не е никакво оправдание.
— Какво общо има това, — запита отново Понтий с глас, който не
скриваше пренебрежението му, — с твоите колеги, звездобройците —
предсказвачи?
Операция „Троянски кон“ предвиждаше достатъчно точ- но тази
среща с римския Губернатор. Беше необходимо да спечеля неговото
доверие и благоразположение, което да изглежда като приятелство за
пред адютанта и оттам възможността да се движа из крепостта на
Макавеите, безпрепятствено в петък сутринта. Въпреки това обаче,
специалистите на генерал Къртис бяха преценили, че не беше за
препоръчване да се предсказва и предупреждава Понтий Пилат за
всичко, особено за трагичния край на командващия Преторианската
гвардия през 31 год. Ако това му бъде казано и той повярва в подобно
предсказание, а то щеше да се изпълни всъщност още на 18 октомври
същата година, неговият страх от първия министър щеше отчасти да
изчезне и той можеше да промени решението си в петък, относно
екзекуцията на Исус Христос! Това беше толкова примамливо! Но то се
изправяше срещу цялата концепция, против етичните норми на Проекта,
че неговите изследователи са „само наблюдатели и свидетели на
изследваната епоха“. Всяка намеса на чувства или възможна маневра,
била и дипломатична, която би променила посоката на историческите
събития, се приемаше като насилие срещу естествения й ход. Това бе
забранено. Затова разказах на Пилат само една част от истината.
— Звездите се показаха благоразположени, — му казах аз,
възприемайки един високопарен стил, — към съдбата на командващия
Претоторианската гвардия... Неговата власт ще се увеличава след
назначаването му за консул...* Продължителността на този процес,
засега, не ми е съвсем ясна.
Както и предполагах, Понтий повярва на моите предсказания.
Когато чу обяснението ми за онова, което вещаеха звездите, той
напусна масата и застана с лице към просторния прозорец, затварящ
арката към нас, с ръце на гърба си и глава, съвсем леко наклонена
напред.
— Значи консул,... — промърмори той, обсъждайки сам със себе си
новата длъжност на шефа на Преторианската гвардия. Без да се обръща,
той ме помоли да продължа.
— Това обаче не е най-лошото, — добавих аз, като заковах
погледа си в очите на присъствуващия центурион. — Звездите
сигнализират още за съзаклятие против Императора...
Не успях да продължа. Пилат се завъртя, изпепелявайки ме с поглед.
— Знае ли го Тиберий?
— Моят учител, Тразил, се ангажира да му го каже малко преди
моето заминаване от Капри.
— Добре,— каза Прокураторът, — Сирийските кохорти са
обезпокоени по вина на този Сеян. Но не е нужно да си астролог, за да
изчакаш някой и друг ден...
— Всъщност звездите, — прекъснах го аз, използвайки своите
способности за внушаване, — съобщиха едно име...
Пилат не каза нищо. Прибра полите на дългата си туника и седна
много бавно, без да ме изпуска от поглед. Погледнах към центуриона,
като изразих с това определено недоверие към присъствието му, но
Понтий мигновено схвана моето безпокойство и ме успокои:
— Не се страхувай. Цивилис е мой примулус*. Целият легион е под
негово командване. Говори спокойно... Тук, — добави Пилат, като
посочи стените на салона, където се намирахме, — няма изкуствено
пробити дупки и няма да се случи онова, което се случило с бъбривия
Сабиний в къщата на изобретателния Латиний Лациан.
Лицето ми изразяваше пълно доверие, когато произнесох:
— ... Сеян,
— Този негодник!* — допълни той, мърморейки.
Пилат имаше неочаквани обрати в характера си. Изненадващо за
мен, той удари с юмрук по масата. Пергаментите подскочиха в
кошницата за свитъци. Някои топографски карти, изработени върху
телешка или козя кожа, се плъзнаха по плота на масата и паднаха при
краката на офицера. Той побърза да ги събере. Прокураторът, нервен и
явно объркан, се беше вкопчил в своя амулет на фалос от слонова кост.
— Сигурен ли си? — промърмори Понтий.
 Преди да успея да му отговоря каквото и да е, той погледна към
офицера:
— Ти знаеш ли нещо?
Запитаният поклати отрицателно глава.
— Един заговор против Тиберий...
Всъщност, Пилат си говореше сам. Вдигна ръка и поглади
рефлективно брадичката си. Погледна тавана и ме запита сякаш ме беше
уличил в лъжа:
— Нека видим дали съм те разбрал... Астрологията казва, че
боговете са на страната на Сеян, но ти току що каза, че звездите вещаят
заговор срещу Цезаря. Ако всичко това е така и ако, както ти казваш,
Тиберий е информиран, тогава как е възможно командващият
Преторианската гвардия да продължава да се радва на доверието на
Императора? Отговори!
Пилат се обърна към мен и се втренчи в очите ми. Той ме гледаше
така свирепо, че Йосиф Ариматейски потрепери.
Аз издържах на погледа му. Това избухване беше предвидено в
сценария на операцията и то беше знак, че Прокураторът е захапал
въдицата. С цялото спокойствие, на което бях способен, образно казано
влязох направо за да потърся онова, което ме беше завело там.
— Съществува план...
Пилат се поукроти. Сега вече бях сигурен, че невъзмутимото ми и
хладнокръвно държане го беше обезоръжило.
— Говори...
— Преди това, — възразих му аз, — бих искал да те помоля за едно
малко благоволение...
— Съгласен! Но говори! Говори!
— Нали знаеш, че освен изучаването на астрологията, съм се
посветил на търговия с дървен материал. И така, един богат римлянин,
живеещ в Тесалоники, разбрал за чудесната подземна система за
отопление, която Август наредил да се изгради под пода на своя
триклиниум. Цял Рим се заинтересувал от твоя вкус и от това, че си
разпоредил поставянето под твоя триклиниум на подобна или подобрена
система. Този мой приятел и покровител от Гърция ми поръча да се
посъветвам с теб, ако го сметнеш за благоразумно, за някои практически
неща и подробности в твоята инсталация. Аз ти нося неговото писмо, в
което той те моли да ми позволиш да направя някои консултации по
този повод...
Веднага измъкнах от чантата на пояса си малък свитък от пергамент,
внимателно изработен и запечатен с червен восък от специалистите на
операция „Троянски кон“.* Протегнах го към Пилат, който не можа да
прикрие огромното си учудване.
След прочитането на посланието от несъществуващия му приятел,
Понтий го остави да се плъзне, върху масата, очевидно удовлетворен от
такова ласкателство.
— Не знаех, че в Рим са запознати...
Потвърдих с усмивка.
— Добре, уредено. Утре можеш да зададеш всички въпроси, които
намираш за уместни.
— Утре, уважаеми Прокураторе, не мога да дойда в цитаделата.
Но, в петък...
— Не говори повече. В петък — решено!
— Не бих искал да злоупотребявам с твоето благоволение, —
попритиснах го аз, — но знаеш, колко трудно е да се влезе в твоята
цитадела. Би ли ми написал една заповед или пропуск, който ще улесни
задачата ми?
Пилат, явно вече губеше търпение. С жест на досада поиска от
центуриона един свитък от библиотеката, вградена зад гърба на офицера.
Тя съдържаше стотици пергаменти във формата на рула. Прокураторът
поизправи папируса взе гъшето перо и надраска няколко изречения на
латински с типичния си понтиевски квадратен почерк.
— Ето ти заповедта, — каза Пилат, малко обезпокоен, защото ми
връчваше ролката с пропуска. — Във петък, когато покажеш това
разрешение ще запиташ за Цивилис... А сега, в името на всички богове,
кажи ми всичко веднага.
„Браво!“ — чух в ушите си възклицанието на Елисей от кораба.
Това възвърна настроението ми.
— Онова, което ще ти разкажа, — отговорих аз, снижавайки тона на
гласа си, — е изключително поверително. Само Императорът и някои
най-близки му в Капри го знаят. Сред тях е моя учител и наставник
Тразил. Очаквам, че пословичната ти мъдрост ще те упъти към
опознаването и ползването на онова, което ще ти разкажа. Тиберий,
както вече ти казах, знае за съзаклятието. Той, както и ти, знае за
интригите на Сеян и за неговата отговорност за смъртта и изселването
на Агрипина и нейните синове. Той е дал обаче, тайни заповеди Антония
и нейния внук Калигула* да потеглят за Капри и да се поставят под
неговото покровителство...
Пилат Понтийски остана с отворена уста от изумление, все едно, че
бе видял призрак. Най-сетне заеквайки се реши да каже:
— Калигула? Разбира се правнукът на Тиберий. Момчето* с
„Войнишката обувчица“?... — Прокураторът направи пауза, а после
продължи да разсъждава на глас: —... Тогава, ако намеренията на Цезар
се изпълнят, можем вече да си представим, кой ще бъде следващия
император... — Пилат вече гледаше към присъствуващия
шеф-центурион. След това сякаш всичко му се бе сторило твърде неясно
й той отново започна да ме разпитва: — Но какво предвещават звездите
за живота на Тиберий? Колко ще продължи?
Моят отговор, така както исках да прозвучи, съвсем прекърши
зараждащия се в Пилат ентусиазъм. Прокураторът мечтаеше да чуе за
скорошното изчезване на жестокия и непоколебим Тиберий.
— Животът му ще продължи достатъчно, за да изтече още много
кръв,.. — Знаех, че животът на Тиберий щеше да трае още седем години.
Изведнъж вратата на овалния салон се отвори и един от слугите на
римския наместник съобщи, че обядът е готов. Това прекъсна разговора
ни. Облекчено въздъхнах.
Обаче, Пилат поразпален и благодарен за разкритията, ни покани да
го придружим. Йосиф и аз се спогледахме и тогава Ариматеецът ми
кимна с глава да приемем поканата с желание. До този момент, Йосиф
не беше казал нито дума. Тогава не подозирах, че още през същия
следобед, щях да имам възможността да присъствам на едно събитие,
което беше много показателно за суеверието на римляните. По-късно,
това ми помогна да си обясня някои обстоятелства, свързани с бягството
на легионерите-пазачи от гроба на Иисус.
Четиримата се отправихме към срещуположния край на салона за
аудиенции. Позволихме си малко да се поотпуснем. Прокураторът
вървеше пред нас, водейки ни към своя триклиниум. Полупрозрачна
завеса от муселин разделяше овалната зала от трапезарията му.
Когато влязохме в салона, още преди началото на аудиенцията, ние
твърде бързо се впуснахме в разговори и не бях забелязал зад гърба си
тези подробности на интериора. Моята следваща мисия обаче, в петък
сутринта, в същата зала, същата цитадела, все пак ме задължаваше да
опозная достатъчно добре разпределението на помещенията в
резиденцията на губернаторството. Възползвах се от тези мигове, за да
запомня повече подробности. Заради това се престорих на
заинтересован от малкия бронзов бюст, поставен в ниша в средата на
стената. Бях силно изненадан. Познавах този бюст от „преди“. Бях го
виждал при посещението си в кабинета на медалите при Парижката
библиотека. Нищо чудно онзи и този бюст да са един и същ. В тази глава
на Тиберий не беше спестена саркастичната, озъбена и леко горчива
усмивка. Пилат се беше забавил, за да види какво ме е заинтригувало.
— Хубав е! — възкликнах.
Римлянинът ме запита иронично:
— Кой? Цезар или неговият бюст?
 — Скулптурата, разбира се. Според мен, този бюст е един от
малкото, който показва истината...
— Харесва ми твоята искреност, Язон, — отговори той като ме
удари по гърба с длан. — Знаеш ли, много бих искал да узная какво ще
каже Историята за този тиранин?
— Ще каже именно това: „Тук почива един кървав тиранин и
жесток деспот...“
Пилат не подозираше, че му цитирах истинската надг- робна
епитафия от 37 год сл. Хр. Въпреки че е вярно, — споделям мнението на
големия историк Видермайстер — че, ако Тиберий се беше родил в 6-та
година пр. н. е. Историята би му посветила по-различната епитафия:
„Тук почива един голям стратег“.
— А пък аз, бих накарал да изпишат собствената му любима фраза:
„След мен, нека огъня унищожи тази земя“.
Пилат имаше право. Според Сенека и Дион, тази сентенция на
Тиберий е била най-често повтаряната от него.
От ляво на бюста, на дървен прът бяха прикрепени военния
отличителен белег, носен от легиона и зодиакалния знак на Тиберий.
Първият представляваше бронзов, позлатен орел, сграбчил сноп
светкавици в ноктите си. Зодиакалният знак, пък също позлатена
метална отливка, беше Скорпион. Тези свещени емблеми и военни
реликви на римляните бяха закрепени върху двуметрови пръти със
заострен металически накрайник, за да се забиват в земята преди битка
или при установяване на легиона на лагер. Сега бяха изправени върху
квадратна стойка от червено дърво.
Като продължих да разглеждам същата стена по дължината й видях
тясна и ниска врата. Преди малко оттам се бе появил слугата на Пилат.
Предполагам, че тя води към личните покои на Прокуратора.
Останалата част на салона беше празна. Размерите на елипсовидната
зала заедно със трапезарията, бяха 18 на 9 метра. Това беше още едно
доказателство за добросъвестната работа на архитекта на цар Ирод при
възстановяването на крепостта на Макавеите.
Учудването ми нарасна когато завесата между кабинета и триклиниума
се разтвори. Заля ни светлина. Вместо двоен прозорец, съответствуващ
на срещуположния в другия край
 на салона, архитектът беше отворил на самия покрив квадратен
отвор със страни повече от 3 метра, защитен с едно единствено дебело
стъкло. Слънцето, беше в зенита си и вкарваше снопове светлина като
огромен поток, едва ли не на равномерно следващи пулсиращи порции.
Всичко това, заедно с приятната топлина на тези лъчи, правеше
трапезарията много уютна. По средата имаше кръгла маса, висока едва
40 сантиметра, покрита с бяла ленена покривка. На масата беше
поставен букет от клонки на дъхавите цветове на разцъфнали
портокалови и лимонови дръвчета. Имаше и клонки от китра. *
Около масата, по пода, бяха разпръснати пухени възглавници, на
които можеше да се седне. Те се ползваха и за полулегнало хранене,
типично за обичаите на Рим. Една полукръгла сводеста част от стената
на триклиниума т.е. абсида, облицована с кедрово дърво се използуваше
като поставка за половин дузина маслени лампи за през нощта. Тази
абсида беше продължение на стената на кабинета, където бе бюста на
Тиберий.
Забелязах една малка врата, скрита между ламперията на кедровата
облицовка. Именно оттам се появяваха последователно четирима —
петима роби. Всички бяха облечени в къси туники с цвят на слонова
кост. Изглежда, всички бяха сирийци, с изключение на един гал,
изпъкващ сред другите с буйната си руса коса. Той беше купен на
Йерусалимския пазар за роби. По-късно по време на обяда, Пилат щеше
да сподели с мен, че този момък бил'истинско бижу. След доста
преговори по цената, спазаряването достигнало до нищож- ната сума
1000 сестреции или 250 сребърни денария.
Всеки от слугите на Понтий държеше по един бронзов леген за
измиване на краката с дървената поставка, за опора. Явно че
Губернаторът беше възприел най-доброто от местните обреди —
измиването.
След изпълнението на този ритуал, Пилат ми каза да не си обувам
сандалите. Центурионът и той бяха направили същото. Пилат посочи
пода и усмихвайки се ми обясни:
— Нали те интересува подземната ми система за отопление? Ако си
бос ще можеш да я усетиш непосредствено. Стъпих на пода от
кипарисови дъски и почувствувах
20 Операция „Троянски кон“
приятна топлина. Останах изненадан. Тръбите с топла вода, минаващи
под пода, излъчваха достатъчно калории за отоплението на
помещението. Нямаше нужда да се пали огън в камините или да се
монтират керамични преносими печки.
Естествено добре познавах моя домакин и не се съмнявах, че
веднага трябва да го похваля за неговото изобретение. Обещах му още,
че ще разнасям новината за неговата нап- редничавост всред всички
достойни хора, които ще срещам по пътя си. Междувременно слугите
слагаха различни ястия и деликатеси на масата.
Обичаят на римските патриции беше да поднасят подаръците си
преди началото на обяда. Именно в този момент, аз поднесох на Пилат и
неговия шеф-центурион, по един малък изумруд. Според сценария на
операция „Троянски кон“, за тази цел те бяха закупени от мините
Муссо.* Чрез този подарък „Троянски кон“ предвиждаше улесняване на
достъпа ми до аудиенцията при Губернатора. По начало, и двата камъка
от вида зелен фулгор, както ги определи Пилат, трябваше да бъдат
връчени на Прокуратора на тези земи. Подозирах обаче, че свободният
ми достъп в крепостта Антония, от тук нататък, щеше да зависи повече
от седящия срещу мен Цивилис.
За да спечеля неговото благоволение, си позволих да променя малко
сценария на моята мисия. Нищо не би ми свършило по-добра работа
пред римски сановници от двата красиви смарагда, които те ценяха
почти колкото диамантите и перлите.*
Когато Пилат и щеф-центуриона получиха благородните зелени
светкавици, за първи и единствен път видях усмивка на каменното лице
на Цивилис. Пилат бе значително по- щедър в преструвките си. Той се
закле в името на своите прадеди, никога да не забравя името и лицето
ми. Наистина бих бил доволен, ако този непостоянен дух и увиващ се
като бръшлян човек, не ме забрави поне до Разпети петък...
Въпреки че Губернаторът се опитваше да подражава на Тиберий в
много отношения неговото държание по време на обяда съществено се
различаваше от въздържаността на Цезаря. Пилат беше гастроном в
смисъла на чревоугодни- ческата му философия.
Студеното предястие, което поднесоха, освен молюските,
съдържаше и други морски деликатеси: морски таралежи и стриди, миди
от топлите брегове на Средиземноморието. (Колко ли време бяха
пътували?) Късовете варено месо от водни кокошки, хранени с ечемик,
бяха наредени върху панирани стриди, както и изчистени от черупката
им опашки на лангусти. Всичко това Пилат наричаше морски желъди и
бе гастрономическата прелюдия на трапезата му.
Четвъртото, петото и шестото блюдо бяха по-особени: филе от
сърна, птиче месо панирано и нещо, което не разпознах отначало,
защото не бях го виждал никога — панирано виме на свиня, финалът на
този обяд бе мурената. Това бе змийорка уловена в пролива на Кадикс
(Как ли бе запазена до момента на консумацията?) Десертът бе фурми,
залети със сладко от черно сицилианско грозде.
Целият обяд беше полят с вино, донесено от Йосиф Ариматейски.
Имаше и други, по-малко ценни, гръцки сортове от Хиос и Лесбос.
Като знаех сезона и разстоянията, пропътували стридите,
лангустите, мурената и изобщо желъдите до пристигането им върху
Пилатовата трапеза, не мислех и да ги опитвам. Оправдах се с мнимото
си стомашно заболяване. Въпреки преструвките ми обаче, бях задължен
да опитам онези панирани вимета.
Сред смях и шеги, Пилат ме запита дали съм опитвал подобни неща
на Тибериевата трапеза в Капри. За негова радост му разказах, че
въздържанието на Цезаря към храните, убиваше апетита на неговите
гости и приятели — астролозите.
(Модулът своевременно се намеси. Елисей знаеше за какво по
отношение на Тиберий бях недостатъчно информиран и вече ми четеше
от екрана на Санта Клаус за любимите му блюда извлечени от
Естествената история на Плиний Старий (XIX, 23 и 28) „...почти
изключително зеленчуци и особено аспержи, а също и краставици,
отглеждани в огромни саксии на колелца, за да ги местят на слънце.
Поднасяли се ястия от ряпа, донесена от германската провинция на Рим.
Тези зеленчуци били повод за чести спорове с неговия син Друз II,
защото последният отказвал даже да ги вкуси.
Императорът бил пристрастен към плодовата диета. Крушите били сред
най-предпочитаните от него плодове. Тибе- рий обичал да се хвали, че
има във вилата си „Тибер“ най- високото дърво (!) в света. Неговото
въздържание достигало дотам, че на стари години пиел само кисело вино
от Соренто, приличащо на бискайското „Чаколи“).
Когато разказвах тези детайли от ежедневния режим на диетата на
Императора, Понтий Пилат, много по-добре информиран за
подробностите от мен, след звучно уригване възкликна:
— В името на Юпитер...! Тиберий пие оцет! Сега зная защо не са
му нужни лекари. Бях чувал да се говори за неговото чувство за хумор,
но не си представях, че освен това, му е приятно да се самоизтезава...
Той изтърва парчето панирано виме и започна гръмог- лаено да се
смее, като повика с жест роба-гал, посочвайки легена и каната за
измиване на ръце. Русокосият младеж вече ги беше приготвил. Бижуто
почака господаря си да приключи с измиването на ръцете си и сякаш
това беше еджедневен обичай, наведе и поднесе русата си копринопо-
добна грива пред неговите ръце. Пилат без дори да го погледне си
избърса ръцете в косата му.
Ние с Йосиф се спогледахме.
Прокураторът искаше да говорим за императорското чувство за
хумор, и не ме остави на мира докато не му разкажа някои от
последните анекдоти с главен герой Тиберий. Това ме завари тематично
неподготвен. Желанието му беше толкова неочаквано. Трябваше да се
справя със ситуацията, в противен случай можех да пробудя
недоверието му.
Знаех, че разказаното от мен ще се дължи повече на легендите и
измислиците на хората от острова, отколкото на историческата истина,
но избрах за начало онзи виц, който обхождал Капри по времето на
доброволното изгнание на Императора.
Разказва се,—започнах аз, получавайки помощ по слуховия канал от
Елисей, който извличаше все нови и нови случки от историческите
текстове в паметта на компютъра,
че неотдавна Тиберий бил изплашен от един каприйски рибар по време
на една от разходките си. Той току що се бил
завърнал от морето с добър улов и пожелал да изрази най- почтително
вниманието си към Императора, приближавайки се за да му подари
най-хубавата си риба. Суровият и необщителен по нрав Тиберий, му
поднесъл царствената си благодарност, като наредил да натъркат
люспестата риба по лицето. Рибарят за нещастие бил приказлив и със
своеобразното си чувство за хумор, охкал и сам си докарал нови
неприятности, като си казвал: „... добре, че не му подарих онази
лангуста*, както си мислих отначало...“. Като чул това, Императорът
наредил да претърсят лодката и му донесат този рак, с бодливата му
черупка. Следвайки Тибе- риевската си логика, наредил да натъркат
лицето на рибаря с лангустата...
-г- Ето това е Тиберий! — възкликна Пил ат.
„Санта Клаус“ вече подреждаше на екрана си нови случки. Някои от
тях изразяваха правдиво дълбокото презрение, което изпитвал Тиберий
към себеподобните си. Възможно беше тези случки да са били познати
на Пилат, но реших да му ги разкажа, защото той не криеше, че му е
приятно да слуша:
— Говори се също така, уважаеми Прокураторе, как Императорът
приел посланиците на Троя, които отишли да му изразят
съболезнованията си за смъртта на сина му. За съжаление, троянците
пристигнали с много голямо закъснение. Тиберий им отговорил: „Аз, от
своя страна, ви поднасям своите съболезнования заради смъртта на
славния воин на Троя — Хектор...“.
Пилат изпи своята, не зная коя поредна чаша вино, опъна се още
по-удобно върху пухената възглавница и ми даде знак да продължа.
— В Рим се разказваше и друг един анекдот за Тиберий. Веднъж,
когато дал банкет, поканените, влизайки в трапезарията, забелязали
върху масата само половин глиган. Цезе- рят просто искал гостите да се
убедят, че половинката имала същия вкус, като един цял глиган...
Както предполагах, винените пари и добрата храна не закъсняха да
проявят ефекта си. Пилат се опитваше да задържи главата си върху
дланта на дясната си ръка, но започна да клюма. Гласът ми стана по-тих
и аз му разказах следващото събитие:
—Понякога, императорският хумор прикривал ужасяващата му
жестокост. Така се случило веднъж, малко след като станал император.
Както ти е известно, Губернаторе, в завещанието си Август оставил
голямо поименно наследство, което Тиберий, като изпълнител на волята
му, разпределял малко по малко, без особено да бърза. Наскоро след
това, край Капитолия, видели да минава някакво погребение. Един от
присъствуващите наследници се упътил към умрелия, който лежал върху
траурната колесница, на път към вечното си жилище. Наследникът на
част от богатствата на Август се навел към ухото на покойника и нещо
му казал. Тиберий бил там, видял всичко, зачудил се и запитал какво
значи това? Шегаджията му отговорил, че помолил мъртвият да предаде
на Август, че още не е получил нищо от наследството. Тиберий се
изчервил от ярост и заповядал да го убият, за да отнесе сам посланието и
оплакването си при починалия император Август*.
Когато завърших последния си разказ, Пилат вече спеше блажено, с
отворена уста.
По съвета на Цивилис, безшумно напуснахме трапезарията, докато
един от слугите следвайки обичая, е започнал да гъделичка спящия си
господар с перо по глътката на гърлото му. Това трябваше да предизвика
повръщане на храната. Така следващото ядене щеше да бъде
посрещнато с празен стомах и удоволствието от него нямаше да бъде
по-малко.
Вече се канехме да се сбогуваме със Цивилис когато в предверието
се появи друг офицер. Той му прошепна нещо на латински.
Генерал-центурионът не отговори. Поколеба се миг и накрая се обърна
към нас. Опита се да се извини, като ни съобщи, че съдът на легиона го
чакал да прочете една присъда и да разпореди изпълнението й.
Това беше ново за мен. Обхвана ме Любопитство, но не казах нищо.
Цивилис, като че ли четеше мислите на обкръжаващите го. Трябва да е
уловил силно изразеното ми любопитство, но се обърна първо към
Йосиф и го запита с ироничен тон, без да крие неуважението си към
статута му на поданик от покорена от Рим провинция:
— Ако желаете, можете сега да присъствувате на още едно
потвърждение на справедливостта на римското правосъдие.
Никой от нас нямаше представа за какво става дума, но гласът на
главния центурион прозвуча почти като заповед и ние побързахме да го
последваме. Цивилис, придружен от другия офицер, слезе по
мраморното стълбище и се насочи към плаца. Той беше пуст. Там
стоеше само онзи легионер, който продължаваше да балансира тежкия
чувал на раменете си. До него стоеше часовият. Къде беше останалото
войнство?
Скоро всичко щеше да ми се изясни. Когато прекосихме един от
северните портици на вътрешния двор, излязохме на друга площадка,
също под открито небе. Тя беше широка 50 метра и дълга 100 метра.
Този втори плац, за чието съществуване не подозирах, беше послан с
бял, много фин пясък. Това беше арената, разположена вътре в крепоста,
заемаща значителна част от северната й страна. Тя беше заградена от
крепостната стена на цитаделата Антония, както и от серия вътрешни
постройки на резиденцията. Най-източния край бе зает от десетки
полеви палатки. Както ни обясни офицерът, който ни съпровождаше,
това беше тренировъчния лагер на легиона. Шатрите бяха изработени от
кози кожи, обагрени в жълтеникав пясъчен цвят и представляваха
покрив и два странични заслона.
Те можеха да подслонят до 10 човека. Според Цивилис,
прииждането на хиляди евреи за годишния празник на Пасхата,
наложило да се подсили гарнизона на Йерусалим. Именно за
новодошлите легионери, бяха издигнати тези палатки.
На арената, срещу палатките, бяха разположени шест тренировъчни
дънери, високи метър и половина. По тях имаше следи, нанесени със
саби и копия, но не бойни, а тренировъчни. Те бяха двойно по-тежки от
онези гладиус- пилум, предназначени за реални действия. Някои все още
се намираха там, забити в пясъка. Върху им бяха поставени щитове и
шлемове.
Няколко стотици легионери, всички свободни от наряд и други
служебни задължения, ако се съди по облеклото им, се бяха събрали на
тази арена, формирайки групи в кръг и тихо обсъждаха нещо.
Когато видяха Цивилис, войниците побързаха да му направят път,
като замълчаха в знак на чинопочитание. Главният центурион се спря
пред тренировъчните дънери. Поздрави Трибуна* и центурионите.
Трибунът, много по-млад от Цивилис и другите офицери,
представляваше междинното командване, отговорно за вътрешния ред в
легиона с изключение на тактическото му управление, което беше в
прерогативите на главния центурион. Една от функциите му е била
инициативата за изпълнение на смъртно наказание. Униформата на
трибуна беше пректически същата, като на центурионите, само тогата
му бе виолетова, обикновено не носи оръжие.
Един от офицерите разпореди обвиняемият да бъде доведен на
арената. Другите набързо образуваха съвет. Легионерите започнаха да се
тълпят в безпорядък около други двама войници, които току-що бяха
влезли в тренировъчния плац. Всеки от тях носеше на рамо дебели
пръчки, дълги около метър. Сред блъскане и ругатни петдесетина бойци
си разпределиха тояжките. Отново се възцари тишина.
Тогава от същото място от където дойдохме и ние, видяхме да влиза
един младеж, воден от двама часови. Той беше облечен в типичната за
легионерите червена туника.
Когато арестуваният и стражата застанаха срещу офицерите,
Цивилис с опъната напред ръка ги поздрави. Осъденият отговори на
поздрава. Без предисловия, главният центурион нареди да го
разсъблекат. От мястото, където бях застанал зад гърба на офицерите,
видях как Цивилис подаде своя жезъл на трибуна.
 Единият от часовоите хвана туниката на арестувания, дръпна я
силно и я смъкна до кръста. После я разкъса и я хвърли на пясъка. След
това смъкна надбедрената превръзка на нещастника. Когато съблякоха
арестувания изцяло, часовоите отстъпиха няколко крачки назад.
Затворникът остана в центъра на кръга, оформен от онези 40 или 50
легионера, които успяха да се снабдят с пръчки. Всички искаха да
участвуват в наказанието. За мое учудване, онзи нещастник дори не
помръдна. Лицето му беше червено, а очите му — почти изкочили от
орбитите. Погледът му беше празен, а очите — изпълнени с ужас.
Офицерът — трибун се приближи до осъдения и го докосна леко с
лозовия бастун за да нанесе първия символичен удар. В този миг сякаш
обхванати от дива омраза, легионерите — екзекутори се нахвърлиха
върху жертвата. Младият легионер вдигна инстинктивно ръце, за да
запази главата си от ударите. Коленете му се подгънаха. Челото, лицето
и ушите му бяха разбити и потънаха в кръв. Щом падна на земята, а
екзекуторите загубили човешки облик, изпотени и запъхтяни —
засилиха ударите, докато осъденият легионер се сгърчи на топка с лице
потънало в пясъка. Тогава Цивилис даде знак на един центурион. Този
двуметров колос, с размах на меча си проправи път сред полудялата
група биячи. Щом го видяха, легионерите се укротиха. Те знаеха кой е
той. Отново настъпи тишина, нарушавана само от задъханото дишане на
биячите. Беше центурионът Луци- лий, на когото легионерите от
гарнизона на Панония бяха дали прякора „Cedo alteram!“ (от лат. ез. —
„Отстъпи ми другата“). Неговият образ трудно можеше да се изтрие от
паметта ми. Вече си представях в чии ръце ще попадне Христос в петък.
Това ли бе човекът, който щеше да има главната роля в бичуването на
Иисус от Галилея преди Голгота...
Луцилий застана на крачка от осъдения. Отне тоягата на един от
войниците, вдигна я високо над главата си, задържа я за миг и я стовари
със сух и точен удар върху тила на жертвата. След този последен удар,
главата на войника се повдигна, вратът му хлътна и безжизненото тяло
се отпусна върху пясъка.
Наказанието бой с пръчки — обикновената форма за екзекуция в
римските легиони — беше приключило.
Войниците върнаха обратно тояжките, както се връща
инструментариум, и бавно напуснаха тренировъчния плац. Един военен
лекар беше коленичил пред жертвата опитвайки се да напипа пулса й.
Ударът на гиганта „Cedo alteram“ беше решаващ, скъсявайки мъките и
живота на този дезертьор, от така наречения сирийски легион.
Цивилис не изглеждаше нито възбуден, нито разтревожен от кървавото
зрелище. Той отговори на моя въпрос, относно причината за налагането
на това наказание, като ми
 обясни, че войникът е извършил най-лошото престъпление, което
може до извърши един легионер: напуснал поста си като часовой.
Военнополевият съд на офицерите, заедно с трибуна потвърдили
присъдата — неговото кастигацио* — смърт, чрез пребиване с тояги.
Вече ми се изясняваше произхода на понятието военен трибунал...
Както вече отбелязах тази трагична случка ме накара да се замисля
върху онова, което бях прочел във връзка с предполагаемото напускане
на поста от стражата, която беше оставена да пази гроба на Христос.
Едно предчувствие тревожеше мислите ми.
На войниците им беше добре известен този наказателен обред. Те
знаеха какво ги очаква при дезертиране от нощна стража. Как тогава да
си обясним поведението им пред гробницата на Иисус? Мнозина
католически теолози твърдят, че часовите поставени да пазят саркофага
на Спасителя, избягали от поста си, обзети от страх...
(Още веднъж искам да свидетелствувам, че фактите, записани от
мисията на Операция „Троянски кон“, отнесени към времето преди
зазоряване в Неделя, 9 април 30 година и към мястото — саркофага на
Иисус нямаше да съвпаднат с някои теологични тълкувания, които бяха
прибързани и недостатъчно точни).
Минахме през вътрешния двор с портиците, когато видях отново
същия легионер с чувал на рамената си да балансира неподвижен. Не се
въздържах да разпитам центуриона. Цивилис ми поясни, че става дума
за игноминия т.е. по- ниска степен на наказание. Поради някаква
дисциплинарна небрежност, този войник бе наказан един ден да стои с
чувал пълен с пясък на рамо. (Елисей, който беше на подслушване
потвърди, че това наказание е измислено от предишния император
Август).
Войнството се беше завърнало към обикновените си задължения на
гарнизонното ежедневие. Някои седяха върху дървените пейки, под
аркообразни портици и почистваха поясите, сабите, сандалите и цялото
си сн;аряжение. Спомних си, че когато видях обувката на един от тези
войници, подметката ми направи силно впечатление. Взех в ръка единия
сандал и пред удивения поглед на нейния собственик, преброихгабарите,
забити на външното й лице. Четиринадесет! Оформяха буквата „в“,
започвайки от тока и запълвайки почти изцяло подметката. (Такава
смъртоносна обувка, щеше да причини болезнени рани по тялото на
Иисус от Назарет).
Трябва да е било три часа след обед, когато прибрах моя жезъл на
Мойсей от караулното помещение и се сбогувах с Цивилис. С Йосиф
прекосихме подвижния мост, като сметнахме за приключено това
неспокойно, но поучително посещение в резиденцията на Понтий Пилат.
 Когато ни видя да влизаме в къщата на Йосиф Арима- тейски,
садукеят, когото помолих тази сутрин да проследи Юда в Храма и който
ни чакаше вече от часове, стана, тръгна към нас и ни целуна за добре
дошли. Исмаил бен фйави, произхождащ от рода на Първосвещеника
Симон* седна в същия атриум под открито небе, където предния ден
Иисус беше обядвал с гърците. След като разказа на Йосиф
предисторията на мисията, възложена му от мен тази сутрин, Исмаил
премина към разказа на онова което се случило в Храма. Никога не ще
мога докрай да се отблагодаря на този човек за неговата лоялност и за
информацията, която ми даде. (Ариматеецът, както ми разказа Исмаил,
преди да се разделим на площада на Езичниците знаел за нередното
поведение на Юда, за все по-откритото му противопоставяне на идеите
за естеството на Царството, за което проповядваше Учителя.)
Исмаил призна, че срещата му с мен тази сутрин, според него е дело
на Провидението. Докато влизал в Храма, садукеят си съставил план.
Споделил го с Йосиф и той го одобрил. Оставката на 19-те члена на
Синедриона, между които бе и самият Исмаил, може би е била
прибързана мярка. Последователите на Учителя знаеха за решението
„лов и залавяне“ на Иисус и съжаляваха за масовото напускане на
висшия орган на правосъдието. Без доверен човек, който да може
отвътре да следи стъпките и действията на Синедриона, сигурността на
Иисус и групата му беше изложена на опасност. Беше необходимо някой
да се престори, че се завръща в „Съвета на 71-те“, и там да действува
като доверено лице. И този, размислил Исмаил, може би беше добрият
случай, за да стегнат обръча на наблюдението около другия Йосиф,
лидерът на Синедриона — наречен Кайафа (това бе прякора на
първосвещеника) и неговите привърженици.
— И така, въоръжавайки се със смелост, — продължи Исмаил,—се
насочих към помещенията на Първосвещеника, молейки за среща с него.
Като познавам крайната суетност и алчност на Първосвещеника,
предварително му бях осигурил подарък: златна чаша с гравюри от
сребро*.
Не беше много трудно, особено след като поставих в ръцете му
богатия подарък, да убедя Кайафа в честните ми намерения-да се
завърна в лоното на Синедриона. „След дълги размишления“, му казах,
„успях да разбера, че твоят здрав разум ръководи решенията ти:
Богохулно е този галилеец да продължи да се хвали с възкресяване на
мъртвите“... Първосвещеникът се зарадва на решението ми и ми
препоръча да настоявам и пред другите инакомислещи и отклонили се
да последват примера ми. Благодарение на тази хитрост, скъпи
приятели, бях поканен от Кайафа още същия преди обед на
извънредната сесия на Синедриона. Не подозирах, че Юда щеше да бъде
един от участниците в нея.
Исмаил направи пауза и като взе ръцете ми между своите, добави:
— Всичко дължим на теб, братко Язон. Нека Бог, да бъде
благословено името Му, те закриля!
Дълбоко в мен се прокрадна съмнението, неувереността и
потискащото подозрение, че превишавам правата си на изследовател.
Какво се бе случило този преди обед в Храма? Защо Исмаил ми
благодареше за идеята да проследи Искариот?
— Един час след три (т.е. 9 ч. пр. об.) почти целият Духове:н съд се
събра в залата на издяланите камъни. Предварително, и то доста
обширно, събралите се обсъждаха обвиненията срещу Иисус. По-точно
говореха за начина на залавянето му, за формулата на обвинението,
която ще има съответната значимост и ще се поддържа пред римските
власти. Това би осигурило легалното произнасяне и изпълнение на
най-тежката присъда—смърт. Този последен пункт все още безпокоеше
Първосвещеника, книжниците — тълкуватели и фарисеите. Те знаеха, че
Пилат е човек, който не би прибягнал до крайната мярка ако разполага
само с досегашните юридически аргументи или дори с досегашната
конфигурация на тяхното представяне пред него. Поне дотук липсваше
състав на престъплението против Римския Цезар.
Както подразбрал Исмаил, предишната вечер, във вторник, докато
групата се предвижвала към Гетсиманския лагер, Синедрионът се
събрал отново, за да направи разбор на последната проповед на Учителя
от Галилея, произне-сена същия ден на площада на Езичниците. Поради
едни или други причини, всички потвърдили предишното решение на
висшия духовен съвет, упълномощаващо Кайафа незабавно да арестува
Иисус от Назарет. Те се бояли, че днес, сряда Галилеецът може да не се
появи в Храма. По тази причина Първосвещеникът и съветниците му
издали нова по-точна заповед.
Според текста й, храмовата полиция трябва да залови Иисус преди
петък на разсъмване (!). Несъмнено обаче, по- важното за тях било, как
да го заловят? Не било целесъобразно извършването на публично
арестуване, както и предизвикването на размирици сред народа от
последователите Му. Не по-малко важно било да не се допускат
предизвикателства на младите юдейци (следовници или симпатизанти на
Христос) към римския гарнизон, защото обществения ред в Йерусалим
преди и по време на Пасхата трябва да бъде опазен от провокации.
Грулата на садукеите се изявила като по-крайна, отколкото на
фарисеите и на книжниците-тълкуватели. Първите гласували за смъртно
наказание за Иисус, докато втората група отхвърлила смъртното
наказание, смятайки, че последствията могат да бъдат опасни.
— И ти казваш, че днес на сесията, отново са обсъждали
формулираните обвинения срещу Христос?... — прекъснах го аз.
— Да така е.
— Би ли могъл да ми ги предадеш съвсем точно?
— Според фарисеите, мотивите за обвинението са по- различни от
тези на садукеите. Те са основават на следното: Първо, страхуват се от
Иисус, защото са много по-консерва- тивни. Те не искат хората да
загубят уважението си към тях и целят да запазят своя доскорошен
престиж на учители в религията. Второ, те поддържат тезата, че Иисус е
нарушител на Закона. Твърдят, че осквернил Съботата и други свещени
церемонии. Трето, смятат за богохулство самообявяването Му за Божи
син. Четвърто и последно, чувстват се оскърбени от последното Му
разобличение пред Храма.
Що се отнася до по-крайните Му врагове, садукеите, тяхното
желание да видят мъртъв нашия Учител от Назарет, се основава на
следните обвинения: Първо, те се страхуват от нарастващото доверие на
народа към Иисус, което ще постави в тежка опасност самото
съществуване на нацията. Садукеите казват, че римляните никога не
биха приели на окупираните територии едно реформаторско движение
като онова, за което изглежда предсказва Иисус. Второ, това странно
учение на Учителя, оповестяващо публично братството между всички
хора, е оскърбление за садукеите. Те се смятат единствено отговорни за
обществения ред и се страхуват от това ново философско течение, което
подкопава приоритета им на духовни водачи на нацията. Трето,
изгонването на търговците от Храма, така както те го наричат, а също и
събарянето на скамейките на обменйтелите на монети предизвикало
тяхното демонстративно напускане на площада на Езичниците. Това бил
върха на търпението им. Техните загуби били много големи. Както
знаеш, чужденецо, Кайафа и неговият тъст—Ана имат дялове в
обменителската дейност и в посредническите операции в търговията с
жертвени животни. Даже Иисус да бъде приет като Спасител от
Първосвещеника, сърцето на Кайафа е изпълнено с омраза и озлобление.
Той няма да отстъпи, докато не Го отстрани.
Исмаил погледна към Йосиф и с дълбока тъга добави:
— Неговият жребий е хвърлен.
Опитах се да не отклонявам разговора и помолих новия си приятел
да ни разкаже какво се е случило тази сутрин с Юда.
— Всъщност, вижте сами: според моите проучвания Искариот е
имал среща с някои свои приятели и роднини във вторник. Между тях
имало и садукеи, много близки на баща му. Именно те го окуражили да
извърши онова, което вече стори. Юда споделил с тях, че след дълъг
размисъл, стигнал до заключението, че неговото оставане в групата било
грешка.
— Защо? — прекъснах го отново, изгарящ от желание да зная
истинските причини за решението.
— Според думите, казани пред тези хора и преразказани от тях,
Учителят бил идеалист, един мечтател с добри намерения, но той не бил
Онзи очакван Спасител на Израил. И после добавил, че искал да намери
подходящ начин да се оттегли от това движение. Садукеите ловко
използвали изповедта на Юда. Те спечелили доверието му като му
гарантирали, че неговото оттегляне от движението ще бъде разбрано
правилно и прието от духовните лидери на нацията. Дори му обещали
големи почести и обществено признание. Това щяло да бъде, внушавали
му те, достатъчно да се издигне неговия престиж сред израилтяните и да
зачеркне онази нещастна страница от живота си. Като такава, те смятали
годините на участието му в движението на галилейците.
Този садукейски капан беше гибелен за Юда. Вече познавах
болезненото му чувство за малоценност да не изпадне в смешно
положение, в нелепа ситуация и да обезмисли амбициите му.
Обещанията за достоен сан, за почести и за публично признание, явно
подкрепило решението му да напусне групата на апостолите.
Любопитно е и мисля, че това е изключително важно, Искариот не е
мислил за злато и сребро в часа, когато е продал Иисус, своя Учител.
По-скоро това е било последица. Онези, които са склонни да мислят
обективно, биха се запитали: „Какво могат да означават за него тридесет
сребърника, когато той бе ковчежник на движението и на апостолската
група. Съхранявал и е разполагал с общите пари в течение на три
години“.
Връщайки се назад във времето, в неделя сутринта, преди
потеглянето на групата от Витания за Йерусалим, мога да
свидетелствувам, че Юда, в знак на доверие към лоялността на Шимон,
му предаде на съхранение цялата каса на движението (торбичка с
парите).
Ако той беше извършил предателството с цел парично
облагодетелствуване, то логично би било да задържи всичко или поне
част от онова, което днес бихме нарекли фонд на движението. Юда
управляваше тези пари, той определяше разходите и т.н. Явно е, че
мотивът за предателството е бил друг.
— Искариот доверил на своите роднини и приятели, — продължи
разказа си Исмаил, — че каузата на Учителя е губеща. Тя не би могла
да има успех. Иисусовото противопоставяне на могъщия Синедрион
 било присъщо само на безумец. Според собствените му думи, той не
искал като другите ученици да стане жертва на юдейскотб или
римското правосъдие. Първопричината за всичко,—завърши разказа си
Исмаил, който явно познаваше лъкатушещата личност на предателя, —
е, че Юда изглежда не може да приеме, дори и в мислите си, че ще
бъде причислен, към което и да е движение, претърпяло неуспех...
Към тези думи бих добавил още нещо, споменавано и преди.
Според мен, то е важно, за да проникнем в неговия модел на
поведение. Това бе онзи инцидент с флакона индийски нард, с който
Мария, по-малката сестра на Лазар, помаза приживе Иисус, а
Искариотът го изтълкува гласно и критично, като прахосничество и че
този нард бил нещо, което би могло да се придаде и с придобито да се
подпомогнат , бедните. Тогава Иисус подкрепи действията на
девойката и постави Юда в неудобно положение с думите: „Мария
подложи на изпитание всички вас,' но не го издържахте, що се отнася
до вярата, смъртта и възнесението ми към моя небесен Отец“. (Това се
бе случило в дома на Шимон на тържествения обяд в събота).
Според Йосиф и неговия гост, мозъкът на злопаметния апостол —
ковчежник още тогава започнал да работи върху отмъщението.
— Да, — каза Йосиф, — Юда е озлобен човек. Според мен, той
така и не можа да прости на Учителя, че не го изтъкна всред
останалите, както направи с Петър, Йоан и Яков. Възможно е, —
продължи благородния старец, — изкривените му представи, както и
злата му енергия да се насочат, не само срещу Иисус, но и срещу
тримата апостоли.
Работата не свършва с това, — продължи Исмаил. — След събирането на
Духовния съд в пълен състав, Кайафа нареди в залата да бъдат въведени
Юда и неговия сродник, които чакаха отвън. (По-късно разбрах, че е
негов братовчед и адвокат). Последният представи Юда на Синедриона и
с дългата си, скучна пледоария оправда както досегашното му
участие в движението, така и собственото му решение, в което се
съмнявам, да го напусне. Той потвърди, че Юда сам е разбрал грешката
си и че сега желае публично да се покае и откаже от Иисус. В замяна,
молеше за прошка, за доверие и за приятелството на достойните
първенци на нацията, събрани в тази зала. Адвокатът допълни, че като
доказателство за своята искреност, Искариот е готов да улесни тайното
залавяне на Самозванеца. С това можело да се избегне опасността от
евентуални размирици в Йерусалим. Всяко ново закъснение би довело
до отлагане на арестуването Му, което не бива да стане в събота в деня
на голямата Пасха.
Тези думи въодушевиха членовете на Синедриона. Всички
неприятели на Иисус, а те бяха мнозинство, възвърнаха надеждите си за
Неговото залавяне. Тогава Кайафа покани Юда да потвърди онова, което
току-що бяха чули. Предателят направи няколко крачки към
председателството на Духовния съд и хладно отговори: „Ще направя
всичко, което обеща моят братовчед. Искам обаче Иисус да остане
затворник под ваша стража. В замяна ви моля за публично признание и
зачитане...“. Неслучайно Искариот повтори няколко пъти думата стража.
Тя обяснява схващанията на предателя: Той не е очаквал, че Учителят
ще бъде екзекутиран. Искариот, освен дълбокото си разочарование от
свещениците впоследствие, изобщо не си е представял подобен край.
— Мисля, — продължи Исмаил,—че предателят не видя
презрението в погледа на Кайафа. Ако Юда се беше досетил за капана,
който му готвят, предполагам, не би решил да направи всичко това...
Хитрецът Кайафа не издаде истинските си намерения. Той не изслуша
докрай условията на Юда Искариот, а му каза: „Ти трябва да се
уговориш с ръководителя на полицията на Храма, как още тази нощ ющ
най-късно утре, четвъртък след залез слънце, да ни доведете тук
Галилееца. Когато ни го предадеш, ще получиш своята награда...“.
Като чу думите на Първосвещеника, очите му се изпълниха с особен
блясък. Явно се бе почувствувал удовлетворен. След като излезе от
залата, започна дълъг разговор с ръководителя на храмовата охрана. Не
можах да напусна веднага сесията на Синедриона. В момента, когато

21 Операция „Троянски кон“

узнах, че полицията, следвайки указанията на предателя вече е
определила часа за задържане на Иисус, реших веднага да дойда тук. От
Юда те разбраха, че Иисус може да бъде заловен в четвъртък през
нощта, когато всички, и поклонници и местни жители в Йерусалим се
приберат за нощуване. За допълнително уточняване на мястото и
времето, Юда трябва да се яви в Храма отново утре сутринта.
Решението за тайното залавяне на Иисус, даде възможност на
свещенослужителите, които се бяха събрали там, да въздъхнат
облекчено. Те се поздравяваха взаимно за неочакваната поява на
предателя изпратен им от провидението. След кратко обсъждане,
Кайафа определи цената за купуването на Иисус: тридесет сребърни
шекела*. Някой от садукеите, които помислиха, че Синедрионът ще
изпълни и обещанието си за прославяне на Юда, прецениха, тази сума
като прекалено голяма. Но първосвещеникът ги успокои, че има други
намерения...
В къщата на Йосиф стана съвсем тихо. Бяхме се поддали на мъката и
лошите предчувствия. Разговорът затихна. Както сполучливо го беше
казал Исмаил, жребият на Иисус от Назарет бе хвърлен...
Преди да си тръгна за Гетсиманската градина, Йосиф и неговият
гост се заплетоха в трънлив и безполезен спор, който ме накара да
потреперя. За първи път откакто изпълнявах възложената ми мисия
моята намеса беше на път да предизвика нещо непоправимо. От това се
боях най- много. Както Ариматеецът, така и садукеят смятаха, че трябва
да се извести за предателството на Юда и да се вдигне по тревога цялата
група. Без съмнение, техният стремеж беше разбираем. Опитах се да ги
накарам да прозрат, че това не беше най-мъдрото решение. Не биваше
да разстройваме хода на събитията.
— Разбирам желанието ви да предупредите Учителя. Това е ваше
право. Но какво ще спечелите ако разгласите за предателството на Юда
Искариот?
Благородният старец и Исмаил не ме разбраха. Бях принуден да
прибягна до аргумент, който приеха.
— Знаете за старата неприязън на Юда към апостолите Петър,
Йоан Зеведеев и неговия брат Яков.
Ако те заподозрат какви намерения има Искариот, какво мислите ще
стане?
Моите приятели мълчаливо се съгласиха с мен. Продължих:
— Преценете и говорете насаме с Иисус, щом така искате. Не
пренатоварвайте обаче вече разредената среда на групата. Оставете
Иисус да бъде този, който ще говори с Искариота, ако сметне това за
мъдро и навременно. Учителят обича също и Юда, и знае, какво трябва
да се прави...
 След като обсъдиха предложението ми, Исмаил и Йосиф приеха
мнението ми. тогава тримата решихме, докато е светло, да тръгнем на
път и с последните слънчеви лъчи да сме изкачили височините на
Гетсиманското плато. Благородният строител на аквадукта Йосиф и
садукеят Исмаил, си бяха поставили единствената и изключителна цел
да говорят с Иисус, и аз със свито сърце се боях прекаленото ми усърдие
да не предизвика непоправима катастрофа.
Когато влязохме в лагера, жените вече бяха стъкнали огъня, който
ободряваше и утешаваше като стар и по-мъдър приятел. Иисус още не
беше се върнал. Учениците Му неспокойни и в лошо настроение, идваха
и си отиваха, като взаимно се упрекваха заради сутрешната си
нерешителност и за това, че не придружиха Учителя. Петър
по-разтревожен от останалите, предложи група въоръжени мъже да
излязат от лагера, и Го търсят. Обаче Андрей с присъщото си
спокойствие и ведрост им напомни думите на Иисус от Назарет: „никой
не може да вдигне ръка срещу мен, преди да ми е дошъл часа“ и така
трябвало да бъде.
Докато чакахме завръщането на Учителя и младия Йоан Маркос,
към групата, в която бяхме Ариматееца, Исмаил бен фиави и аз, се
присъедини Давид Зеведеев и ни съобщи, че неговите хора от Йерусалим
вече го информирали за новото развитие на заговора срещу Иисус.
Тримата се спогледахме и не знаехме как да постъпим. Йосиф обаче
познаваше сдържания и дискретен нрав на този Иисусов последовател.
За мое успокоение, информация за новите решения на Синедриона, с
участието на Юда, малко по-малко и по други пътища, изтичаше навън
стените на
Храма. Хора, които работеха с родителите на братята Заведееви, не
закъсняха да им го кажат. От години, групата на апостолите разполагаше
с широка мрежа от куриери и емисари, постепенно организирани и
ръководени от Давид Зеведеев. По този начин, многочислените приятели
и симпатизанти на движението биваха винаги осведомявани за всички
напътствия и предупреждения, произлизащи от Иисус или неговите
хора.
Давид следеше и оценяваше развитието на отношенията на Учителя
с членовете на висшия духовен съд, Синедриона. Те се влошаваха
непрекъснато. Още миналата сряда, по негова инициатива, групата
куриери за свръзка беше активизирана. Сборният й пункт беше същата
маслинова градина на Шимон върху Гетсиманското плато. Както Лазар
и неговите сестри, така и този Иисусов ученик с ясна мисъл и храбро
сърце беше разбрал по-добре от останалите, какъв може да бъде края на
Иисус. Никога не го видях да изразява опасенията си пред близките на
Назарянина. Въпреки своята дискретност, Давид Зеведеев изрази пред
трима ни своите песимистични заключения.
Осведоми ни също така, че предвиждайки по-големи беди, преди
няколко дни изпратил нарочен куриер в Бейт- Сайда* при Мария,
майката на Иисус, със заръка да тръгне за Йерусалим, колкото може
по-скоро. Бързоходецът се завърнал днес около четири часа и казал на
Давид, че жените и някои от роднините на Галилееца са вече на път.
Може би тази нощ или най-късно четвъртък сутринта, те ще бъдат в
лагера. Йосиф Ариматейски благодари за доверието му от името на
тримата ни.
— Действително, това бяха подробности, за които не можехме да
се досетим, — продължи благородният старец, като го предупреди да не
ги разказва на никого. В замяна на това Ариматеецът сподели с него
лошите новини относно извършеното вече предателство. Шефът и
групата му за информация и връзки с населението, ако го назовем така
на съвременен език, вече функционираше. Давид Зеведеев трябваше да
узнава пръв всички новини,
Разговорът ни внезапно бе прекъснат от нарастващото
оживление сред апостолите, които се движеха из градината. Андрей
побърза да ни съобщи новината, която ни порази: —Пристигна
съобщение, че Лазар е напуснал, всъщност,.. избягал е от Витания.
Давид Зеведеев се засмя иронично. Когато Андрей се отдалечи, той
каза с успокояващ тон:
— Не се тревожете. Това е мой проблем. Моят куриер отиде
сутринта при Лазар и му занесе новината, че Сине дрионът е решил да го
арестува още днес. Аз бях длъжен да го предупредя. Той получи
указанията ми да се изнесе към Филаделфия и да търси убежище в
къщата на Авнер.
Не сметнах за уместно да питам, кой е този Авнер. Помислих си, че
е последовател на Иисусовото учение в провинция Перея, на другия бряг
на Йордан.
Йосиф беше силно впечатлен. Той обичаше и много ценеше
възкресения от Витания. Едва сега наистина разбрахме колко тежка и
пълна с решителност е присъдата на Кайафа и неговите
свещенослужители да се арестува Иисус и ликвидира реформаторското
движение в Израил.
Нощта беше отдавна настъпила, когато Христос и неговият
придружител Йоан Маркос, с когото бяха тръгнали сутринта, се появиха
сами в градината. Учителят свали намотания около косите и челото си
шламис. Иисус беше в много добро настроение, той поздрави
приятелите си и седна до огъня, както правеше обикновено. Приемът,
който Му оказа целия лагер, беше много радушен. Тези хора, които през
целия ден се тревожеха за неговото закъснение, в този миг не можеха да
вникнат в шегите на своя Учител. Те бяха свикнали с Неговото
присъствие и деня, прекаран без Него им се бе сторил прекалено дълъг и
празен. Иисус усети напрежението.
Никой не се осмели да Го попита за каквото и да било. Нито един от
тях не прояви смелостта да Му каже за бързото бягство на Лазар от
Витания.
Въпреки това, Галилеецът опита с всички средства да разведри
атмосферата и дълго време ги разпитваше за техните семейства. Когато
стигна до Давид Зеведеев, Иисус съвсем конкретно го попита за майка
си и по-малката си сестра.
Давид, гледайки към земята, не Му отговори. Беше ясно, че
отговорникът на куриерите, които не спираха да влизат и излизат от
Гетсиманската градина, предпочиташе да не наранява Христос, като Му
съобщи, че е повикал Мария и другите Му роднини, да дойдат в
Йерусалим. В този момент, като наблюдавах изключителната
деликатност на ученика, изпитах към него дълбока симпатия. Това
чувство щеше да се превърне във възхищение от поведението му в
часовете на жестоките изпитания, които щяха да последват след
залавянето на Иисус. Този момък и неговата група куриери щяха да се
превърнат в сърцето и мозъка на движението по време на черните дни,
които приближаваха.
— Не позволявайте на големите тълпи да ви заблудят, — каза
Учителят. — Тези, които ни слушаха в Храма и, които изглежда,
повярваха в нашите наставления, възприемат истината повърхностно.
Малко са онези, които допуснаха Словото на истината да почука силно
във вратите на техните сърца, като позволиха да пусне нови жизнени
корени. Онези, които познават благата вест на Евангелието само с
мозъка и паметта си и не го чувствуват в сърцата си, не могат да бъдат
достойни за доверие, когато настъпят тежки времена и истински
трудности. И когато юдейските водачи стигнат до единство в решението
си да унищожат Сина Человечески, тогава ще видите тези тълпи, да
бягат вцепенени, слисани и отчаяни или тихо да се отдръпват настрана.
А когато започнат да ви преследват ще видите как някои други, за които
сте мислили, че обичат истината, ще ви напуснат и ще се откажат от
Евангелието. Днес трябва да си починете, за да сте готови за часовете,
които приближават. Бъдете бдителни и поради това, молете се на
сутринта да сте укрепнали, да посрещнете онова, което ще почука утре
на вратите ви.
Като чу последните Му думи, Юда, който се беше завърнал в лагера
малко преди нас, съсредоточено впери поглед в Иисус. Освен Давид
Зеведеев и нас тримата, никой от учениците не можеше да свърже това
предупреждение с непосредственото дезертиране на Искариота.
Наближаваше полунощ, когато Галилеецът подкани своите
приятели да си лягат и да отпочинат.
— Вървете да спите, братя мои, — им каза с особена благост в
гласа, — и запазете мира, докато се събудите. Та нали утре е още един
ден, в който ще се изпълни волята на нашия Отец и ще почувствуваме
радостта да знаем, че сме негови деца.
Минаваше полунощ. Учениците и апостолите един по един
напускаха огъня и отиваха да поспят в палатките, обвити в наметките си.
Андрей постави първата смяна от нощната стража — двама мъже
въоръжени с къси римски мечове — единия на юг при входа, а другия на
север до пещерата. На всеки час той щеше да ги сменя.
Иисус не се помръдна. Седнал срещу гаснещия огън, опрял гръб на
дървото, Той остана с поглед пленен от играта на пламъчетата, откъдето
понякога пукаха и изкачиха искри.
Скоро останахме сами. Седях срещу Него и само огънят ни делеше,
като единствен, макар и ням, свидетел на третия ми и последен разговор
с Учителя...
Настъпваше ден Четвъртък, шести април.

(Край на 1-ва част)

 БЕЛЕЖКИ

ЗАВЕЩАНИЕТО НА МАЙОРА
10 стр. Става дума за посмъртния саван, съхраняван сега в катедралата в гр. Торино -
Италия, с който според легендата е било завито тялото Христово. Следи от образа на
Спасителя личат и до днес върху тази реликва, (б. пр.)
14 стр. Морска крава, обитаваща Караибско море (б. пр.)
39 стр. Пощенска служба на САЩ. (б. а.)
40 стр. Пощенски кутии №№ 1-999, ул. "Бенджамин франклин", Вашингтон, Окръг
Колумбия, 20044 (б.а.)
53 стр. Временен център за посетители (б. пр.)
58 сТр. Испанската телеграфна агенция (б. пр.)
65 стр. Тези 300 листа са част от дванадесетте изследвания на испанските ВВС, върху
съответния брой случаи на НЛО в Испания. Те са публикувани в книгата "НЛО,
официални документи на испанското правителство" (б.а.)

ДНЕВНИКЪТ
67 стр. AFOCI - Служба за космически изследвания на ВВС на САЩ. AFORS -
Служба за научни изследвания на ВВС на САЩ (бележка на Майора - по-нататък б.М.)
67 стр. VIAL, средства за предвижване при изследване на луната (б.
М.)
68 стр. Осигуряване изключителна секретност - разрешение за достъп до определени
тайни, засягащи националната сигурност на САЩ (б.а.)
69 стр.-SNAP.9A, системазадопълнителна(помощна) ядрена енергия. Тези батерии
бяха ефективно използувани от НАСА. Те са комплектувани с радиоактивни изотопи и
могат да отдават няколкостотин вата електроенергия в течение на повече от една година (б.
М.)
69 стр. Дори днес, макар че тази сензация не бе оповестена на световната научна
общественост, много изследователи в областта на квантовата физика продължават да
откриват и определят съвкупности на субчастици (неутрино, мезони, антипротони и т.н.),
които само затрудняват разбирането на заплетеното поле на физиката. Денят, в който
учените ще получат достъгъдо тази информация ще разберат, че всички елементарни
частици, оформящи структурата на материята, не са нищо друго освен различни вериги от
суивли, като всеки един от тях е ориентиран в своеобразна форма по отношение на
останалите. Всички специалисти, ангажирани в тази операция, както и аз самият, трябваше
да изоставим остарелите си концепции и представи за Евклидовото пространство, с
неговата система от точки и прави, за да възприемем, че един суивъл се формира от сноп
ортогонални оси, които не се пресичат по между си. Това очевидно противоречие беше
обяснено, едва когато нашите учени потвърдиха след серия изпитания, че не става дума за
"оси", а за "ъгли". Това може да обясни защо осите се поставят в кавички и се използуват
към тях прилагателното "хипотетични". Ключът на разбирането се крие в това, да се
припише на ъглите едно ново свойство - пространствеността (6.М.).
71 стр. Ще се опитам да разширя малко представата за нашия биокосмос, и за т. нар.
"вселена-близнак", без да разкривам някои основни характеристики. Анализите, които
направихме и за които искам да съобщя, посмачкаха нашето научно високомерие.
Всъщност не съществува един единствен космос, както винаги сме вярвали, а безкрайно
количество от двойки вселени, фундаменталната разлика между едната и другата се състои
в противоположните им атомни структури, различаващи се по знака на електрическия им
товар и която нашите учени наричаха и продължават да наричат неправилно "материя" и
"антиматерия". Нашата вселена-близнак или огледалната ни вселена има следните разлики:
1. Обвивката на атомите е образувана от положителни орбитални електрони, а
ядрото им от антипротони, т.е. отрицателни протони.
2. Двете вселени никога не могат да бъдат в контакт, Също така няма смисъл да се
мисли, че те биха могли да се поставят една над друга, т.е. да се наслагват, тъй като не ги
разделят пространствени връзки. Няма растояние, нито едновременност между тях.
3. Двете вселени притежават еднаква маса и еднакъв радиус, съответствуващи на
една хиперсфера с отрицателна кривина.
4. Всяка вселена притежава особености и различия. Това ще рече, че в нашата
вселена-близнак не е задължително да има същия брой галактики, нито пък те да имат
същата структура, както в нашите галактики. Поради това няма друга планета ЗЕМЯ
близнак!
5. Двете вселени са създадени едновременно, обаче векторите им, т. е. посоките на
времето не е задължително да са ориентирани в едно и също направление. Не можем също
така като следствие да кажем, че дадена вселена съществува съвместно с нашата във
времето или, че е съществувала по-рано, или че ще съществува по-късно. Единственото,
което може да се твърди е, че съществува!
Това, което впечатли екипа от изследователи, беше възможността да се провери дали
тази вселена-близнак упражнява определено влияние върху нашата, тъй като съществува
предположението, все още недоказано, но и неотхвърлено, че нашата вселена въздействува
върху своята вселена- близнак (б.М.)
72 стр. Последователните проверки показаха, че времето може да се възприеме като
поредица от суивли, чиито оси са ориентирани ортогонал но по отношение на
радиус-векторите. Те, от своя страна са носители на растоянията. Така открихме, че е
въпрос на случайност ако инверсията на осите на суивлите, се оценява от наблюдател в
новото им положение като растояние, а в предишното им положение като интервал от
време. Лесно е да се разбере защо едно събитие станало далеч от Земята, например на
планета, разположена на 22500 светлинни години, никога не може да се случи
едновременно с друго събитие, регистрирано в нашия свят. Това обяснява защо един обект,
който пътува със скоростта на светлината съкращава растоянието по оста на преместването,
докато се свие до размерите на двойка суивли. Растояние, което, независимо че се стреми
към нула, не е нула, се уточнява погрешно в една от трасформациите на Лоренц. Може би
по-нататък ще мога да предоставя мнения за нашето откритие, свързано с гранично
постижимата скорост, т.е. скоростта на светлината, при инверсия на осите на суивлите.
Благодарение на това се премина в други пространствени рамки на измерението.
Длъжен съм да съобщя, че първоначално опитите ни да предизвикаме инверсия на
осите имаха лоши резултати, поради липсата на достатъчна точност при провеждане на
операцията, без да се достигне пълна инверия. Едно тяло, напр. един атом Молибден,
претърпяваше познатото явление на конверсия, т.е. превръщане на масата в енергия. Ако
например бъде променен само един протон в ядрото на молибденовия атом, би се получил
изотопа Ниобий 10. Но при абсолютна инверсия, протонът ще изглежда разрушен но без
да се нарушава универсалния принцип за съхранение на масата и енергията (6.М.).
72 стр. Макар че вече намекнах за това удивително откритие, ще се опитам да поясня
някои основни рамки, в които се движи новото определение за интервал-време. Нашите
учени-физици разбират интервала време "Т" като редуване на суивли, чиито ъгли запазват
по между си константни величини. Това означава, че в един суивъл се вземат под
внимание и четирите оси. Те не са нищо друго освен изобразяване на тримерната рамка, а
всъщност не съществуват реално. Те са толкова условни, колкото и един математически
символ, предназначен да определи положението на един реален ъгъл. Ако в тази мислена
рамка реалният ъгъл трепти, то нека си представим друга система, където всеки един от
ъглите, на която е на 90 градуса по отношение на предшествуващите. Тази нова рамка на
действие на реалния ъгъл и току що дефинирания, определят съответно пространството и
времето. Нека разгледаме радиус-векторите, които направляват и определят
пространството и времето. Те притежават различни степени на свобода и могат да заемат
определени пространствени ъгли, в три различни посоки. Те съответстват на трите основни
измерения на пространството. Един ъгъл може да се премества само в определена равнина.
Това ни караше да смятаме, че два суивла, чиито оси определят един ъгъл и то така, че да
не съществува друг суивъл чиито ъгъл би могъл да се разположи между първите два,
определят минималния интервал от време. Този интервал наричаме, условно, един миг
(6.М.).
72 стр. Както споменах по-рано, не мога да говоря за техническите средства, довели
до инверсията на осите на суивлите, но мога да поясня, че процесът е мигновен, и че
разходът на енергия, необходима за това физическо преобразуване е значителен.
Необходимата енергия, чрез която всички елементарни частици претърпяват собствената
си инверсия, се възстановява без загуби в новата триизмерна рамка под формата на маса.
Предварителните експерименти показаха, че непосредствено след скока в новото
измерение, модулът се движи с по-голяма скорост, без тя да се променя при увеличаване на
ускорението. Както лесно може да се предположи, този начин на пътуване, на движение,
прави излишни понататъшните усилия на инженери и специалисти по ракетна динамика,
които са принудени всеки път да измислят все по-хитроумни способи за придвижване, но
биват непрекъснато ограничавани от силата на изгарянето или разбиването на атома. Може
би сега ви става ясно, защо не мога да се разпростирам в техническите подробности,
съпътствуващи подобно откритие... Приключвайки тези експерименти на скок и промяна в
рамките на тримерното пространство, плюс времето, с най-голяма изненада и объркване
забелязахме, че граничната скорост, т.е. скоростта на светлината от 299 792 458 +/- 0.0012
км/сек се променя значително до такава степен, че единствения коефициент, чрез който
може да се изрази промяната на осите е величината на тази скорост, т.е. константата "С".
Така разполагахме с една поредица от стойности Со, С1, С2Сп, която се простира от Со = 0
(нулева скорост на светлината до Сп= (безкрайност), като всяка една от тях представя
определена система (6.М.).
73 стр. 1 фут = 0.304 м, 1 фунт = 0.4536 кг. Това означава, че всеки крак на модула е
бил дълъг около 4 м (по-точно 3.96 м), а целия космически апарат е тежал 1360 кг (б. пр.)
73 стр. С голяма начална скорост и тяга по траекторията (б. пр.)
73 стр. Този двигател беше реактивен с мощност 85 Джаула. Към него бе прикачена
турбина, която увеличаваше тягата му до 4200 фунта. Той бе монтиран на карданен
пръстен, проддържане жироскопично, даже при евентуален наклон на "люлката". При
предварителните експерименти за приземяване, тягата му бе регулирана на 5/6 от теглото
на кораба. Останалата 1/6 се осигуряваше с две спомагателни химически ракети, работещи
с водороден прекис и тяга от 227 кг, закрепени към основната конструкция на модула. По
време на полет те се наклоняваха заедно с апарата. Осем малки ракетни двигателя, също
задвижвани с перхидрол, контролираха положението на "люлката". Всеки мотор можеше
да се спре и пусне самостоятелно от индивидуален соленоиден клапан, работещ
реверсивно. Пилотът можеше да управлява системата като малък самолет или хеликоптер,
като контролира наклона, чрез задвижване на лоста в посока нос-кърма, а крена със същия
лост в посоката ляво-дясно. В "люлката" бяха предвидени устройства за контрол върху
отклонение от курса. Тези устройства се командваха с педали и заедно с лоста,
контактуваха по електронен път с електромагнитните клапани (6.М.).
74 стр. Наука за изучаване външните ферми на замното кълбо. В случая
възстановяване вида на земната повърхност, такава, каквато е била в 30-та г. от н. е. (б. пр.)
75 стр. Макар че не смятам за подходящо разкриването на вътрешната конструкция
на тези великолепни компютри, мога да потвърдя, че за разлика от традиционните системи
от компютри, използуваните в Операция "Троянски кон" не бяха съставени от електронни
вериги, вакуумни тръби, тразистори, диоди, полупроводници и т.н., а са интегрирани
топологично в система от трайни кристали, наречени ядрени усилватели. Характерно за
тях е, че при работа не се усилва силата на тока, както е при обикновените усилватели, а
напрежението. Една входяща енергетична функция, въведена в ядренния усилвател се
отразява на изхода в друга усилена функция. Контролираното освобождаване на енергия
се извършва за сметка на включената в усилвателя маса, а явлението се контролира
пространствено в молекулярен мащаб. В процеса участвуват достатъчно атоми, за да може
функцията да бъде оценена като непрекъсната по макроскопичен път.
Що се отнася до структурата на тези суперкомпютри, мога да кажа следното:
Обикновените цифрови компютри, които се използват най- често, имат централна памет -
магнитни дискове и различни устройства на периферна памет, дискове, барабани,
цилиндри с магнитна лента и др. Те, всички имат ограничен капацитет за количество
информация, макар че винаги се говори за милиони знаци. Базовата памет на компютрите
на Операция "Троянски кон" върху титанова основа е съвсем различна.
Знаем, че електронната обвивка на един атом може да се възбуди, като електроните
достигат различни енергетични квантови нива. Преминаването от едно състояние в друго
освобождава или поглъща квантова енергия, която има характерна честота. Така,
електронът на един атом на титана може да промени състоянието си в обвивката,
освобождавайки един фотон. В атома на титана, както и в другите химически елементи,
електроните могат да преминат към различни състояния, разпространявайки различни
честоти натрептене. Товаявление наричаме характерен емисионен спектър на химическия
елемент. Той позволява да го идентифицираме чрез спектрален анализ. И тъй, ако успеем
да променим по избор квантовото състояние на тази електронна обвивка на титана, можем
да го превърнем в носител, на елементарни послания: едно число. Ако атомът има
капацитет да постигне, например, дванадесет и повече различни състояния от квантов тип
всяко от тези равнища ще кодира една цифра от 0 до 12. Но, в една елементарна пластинка
от Титан има милиарди атоми. Можем да си представим тогава, количеството кодирана
информация, която може да се натрупа. Никой друг макрофизичен акумулатор на
запаметяване не може да се сравни с този. До този момент, не ми е позволено да обясня,
как постигнахме възбуждането на тези атоми на титана, (б. M.).
76 стр. Най-вероятната година за спиране, макар и за кратко, на Колумб на остров
Мадейра, където неговата тъща е имал а кръчма, е била 1478 или 14 години преди
предприемането на онова пътешествие, довело до условното откриване на Новия Свят.
Съгл асно свидетелствата на "Лае Касас" и индианските легенди, беше напълно възможно
мистериозните предоткриватели на Америка да са били вече посетили Карибските острови
и по-специално о-в Еспаньола, вероятно през 1476 или 1477 г. Напълно логично би било
тогава през 1478 г. да е станало едно хипотетично завръщане на неволните откриватели
към Стария свят и при спирането им на португалския остров да се е осъществила една
възможна среща с Колумб в онази кръчма - склад на провизии на тъщата му (б. M.).
77 стр. Агностицизъм - възглед, който отрича възможността да се опознае
обективната действителност, (б. пр.)
79 стр. Езикът на жителите на Галилея (б. пр.).
80 стр. Като допълнителна информация бих добавил, че достъпа до селцето Малула,
поне така беше през 1971/72 г, можеше да се осъществи по шосето от Дамаск за Хомс. На
50-тия км се прави ляв завой и след 9 км, пред погледа се появява католически монастир на
монаси-базилианци. В подножието на манастира се намира селото Малула със своите едва
хиляда жители. Цялото население е католическо. Местната църква се ръководи от
свещеник, който е левантинец и говореше арабски. Литургията се извършва на арабски,
макар че в селото се говори арамейски, доста примесен с думи и изрази на арабски, турски,
персийски и някои европейски езици (6.М.).
82 стр. Серията спътници "BIG BIRD" или Голямата Птица, тип КН-
II могат да летят със скорост 25000 км/час и се нуждаят от 90 минути за една пълна
обиколка на земята. По време на полета си, при всяка обиколка "Биг Бърд" лети над
различен земен пояс и се завръща в първоначалната си траектория след 24 часа. Ако
Пентагонът открие нещо интересно, спътникът може да промени траекторията си, да
удължи времето на обиколката с няколко минути, като снижи орбитата до 120 км
височина. Разлика от 1 гр. 30 мин. позволява например да се покрие даден конфликтен
район на всеки десет дни, като се прелита над всички градове и зони от военен интерес.
По-късно "Биг Бърд" отново бива издигана на по-висока орбита (б. М.).
88 стр. Тази мембрана, служеща като покривало на "люлката" има много специални
структурни свойства. Нека да си представим една фина клетъчна мрежа, през чиито
каналчета протича втечнена смес, поддържаща мембраната активна. Никой от нейните
елементи не заема обем по-голям от 0.07 куб. мм. От своя страна, те са съставени от
микроустройства, изработени в клетъчен мащаб.
Керамична по състав, мембраната около "люлката" има висока точка на топене:
7260,64 гр. по Целзий и притежава много висока мощност на външно излъчване. От друга
страна, топлопроводимостта и е много ниска: 2,07 х 10-6 кал/см/сек./Со. С това
"покривало" енергетичното излъчване се изолира в широк диапазон. За целта се използува
система на охлаждане чрез изпаряване на течен литий. Освен това беше предвиден слой от
колоидална платина, разположен на 10,8 мм от външната повърхнина (б. М.).
89 стр. Ако един въображаем наблюдател се намира близо до нашия летателен модул
и инфрачервената маскировъчна система не е включена, в мига на така наречената
инверсия на масата ще види как корабът ни, видим дотогава, буквално изчезва пред очите
му. Това разбира се е далеч от действителността. Както казах по-горе, в мига, когато
всички суивли, съответствуващи на ограниченото пространство на модула, сменят осите си
в тримерното поле, в което се намира и хипотетичния наблюдател, цялата приобщена -маса
в ограниченото пространство престава да притежава физическо присъствие. Не че тази
материя е изчезнала или разрушена, но същината й е в суивлите или казано с други думи,
масата трябва да се представи като огъване на тъканта, на платеницата от суивли. Учените
се опитват да обяснят явлението по следния начин: все едно, че ориентацията на това
хлътване в материята сменя посоката си, така че сетивните органи на наблюдателя или
физическите инструменти нямат възможност да уловят промяната.
В този миг, който можем да обозначим с Т, вакуумът в ограниченото пространство е
абсолютен. Няма никаква молекула, липсват дори елементарни частици: протони,
неутрони, фотони и т.н. С други думи, функцията на вероятността е нула в момента Т.
Безсъмнено обаче, тази нестабилна обстановка трае само в течение на безкрайно малък
отрязък от време. Пространството мигновено се оказва наводнено от нахлуващи кванти
енергия. С други думи в кухината на пространството се разпространяват електромагнитни
и гравитационни полета с различни честоти. Обемът на това ограничено пространство се
пронизва незабавно от поток на йонно излъчване. Накрая възниква експлозия от
забързаните да запълнят вакуума външни газове и частици, които нахлуват в обема на
изчезналото тяло (б. М.).
93 стр. "Голямото пътешествие" в тридесета година сл. Христа не предполагаше
прехвърляне през Космоса в други тримерни полета, по начин, както ние, хората
обикновено разбираме пътешествията. Без съмнение, при експедиции, непосредствено
последвали нашата, както бе случая с "Марко Поло", астронавтите се подлагат на
най-мощни ускорения, които понякога достигат до 245 м/сек2 или претоварване 24 в.
Макар че тези претоварвания са с продължителност частици от секундата, пилотите трябва
да бъдат надлежно защитени. Няма да навлизам сега в подробности на тази операция, но
ще си позволя накратко да опиша някои от свойствата на космическите костюми,
изпробвани от моят колега и мен и разработени и произведени от Хамилтън Стандарт
Дивижън на Юнайтид Еъркрафт в Уиндзън Лъкс, Кънектикът.
Това облекло може да се нарече условно мембрана, разбира се, много сложна. Тя
обвива отвсякъде тялото, без никакво механично докосване до кожата на астронавта.
Хлабината между епидермиса и вътрешната повърхнина на тъканта на костюма строго се
контролира в зависимост от разширението на кръвоносните съдове, капилярното
разширение на кожата, както и дишането. По този начин, температурата на
пътешественика се поддържа в нормални граници, позволяващи му да разгръща своята
физиологична и физическа активност. Съставките на вътрешната среда са регулират в
зависимост от данните, предоставяни от детекторите за физиологичната активност на
дихателната система и циркулацията, в това число и на кожата на индивида. Сондите за
физиологичен контрол наблюдават почти всички органични функции. За тази цел не е
нужно да се въвеждат датчици вътре в органичните тъкани.
Като се започне от мускулната активност, оценката на нивото на глюкозата, млечната
киселина до контрола на нервната система, всичко това дава информация за психичното
състояние на субекта, за биологичния динамизъм. Тя се регистрира и канализира чрез на
2,16.107 тунела или информационни мрежи. Един централен компютър на борда ги
сравнява със стандартните образци, диктувайки водещи отговори.
Този костюм има едно допълнение, което гарантира както естественото така и
изкуствено виждане. Приспособлението, обхваща 130 градуса на разстояние 23 см. от
окото. Това е екран, който позволява изкуствено виждане при конкретни случаи по време
на пътуването. За него са предвидени 16.10 на 6 степен центрове на възбуждане,
разположени на повърхността на екрана. Те могат индивидуално да излъчват, при
различни равнища на интензивност на целия магнитен спектър. Бинокулярното виждане се
осигурява благодарение на призматичлото разположение на всеки излъчвател.
 Контактна сонда регистрира електрическите полета, създадени от очните мускули на
двете очи (това е истинска електромиограма), като централния компютър знае във всеки
момент ориентацията на осите на зениците. От друга страна, призмите, съставящи екрана с
микроскопични размери, саразположени върху повърхността на една вискозна,
емулсионна ципа, която позволява свободно завъртане. Тези призми се контролират
механично от двойно магнитно поле, по такъв начин, че половината е подчинена на
хоризонталната съставка на това поле, а останалата, на перпендикулярната й компонента.
Така двете групи ориентират лицата си независимо. Това наподобява две завеси-щори за
прозорци, които насочват своите ленти, когато се дърпа връвчицата, регулираща ъгъла на
наклона им по отношение на падащата светлина. В този случай, нека бъде позволено това
сравнение, връвчиците на щорите са двете магнитни полета и фактора задвижване, а
отговора на компютъра - микро- движенията на мускулите на очната ябълка, съответно
промените на ъгъла на щорите, (б. М.)

ТРИДЕСЕТИ МАРТ, ЧЕТВЪРТЪК

98 стр. Повечето размери, съобщавани от Майора са във футове и либри.
Превръщането им в метри става като данните във футове се делят на 0.304 м, а тези в
"либри" се делят на 0.454 кг. (б.пр.).
99 стр. Самият Ирод е нарекъл тези кули Конска, Фазаел и Мариам (бел. М.).
102 стр. Аз можех да приемам съобщенията на Елисей винаги, когато Той
преценяваше за необходимо, докато ако аз пожелаех връзка с него, трябваше да притисна с
пръст външната част на дясното ми ухо. Този жест би могъл да бъде тълкуван погрешно от
страна на обкръжаващите ме жители на Йерусалим. Ето защо в своята програмна част
Операция "Троянски кон" беше предвидила да се преструвам малко на глух с дясното ухо.
Така жестът ми за установяване връзка с Елисей, винаги можеше да бъде оправдан и
обяснен правилно (б. М,).
103 стр. Според нашите проучвания върху епохата, основната монетна единица на
Атика била статерът. Той бил еталон на гръцкото злато с тегло 8,60 г и могъл да има
еквивалент при размяната му спрямо сребърния римски денарий, легално обменяем в
Йерусалим с гръцкия статер в съотношение 1:20. Онова количество чисто злато, което
носех се равняваше на 758 денария, а това бяха 38 статера, пари повече от достатъчни за
моите потребности през ония 11 дни престой, през които цената на златото се е колебаела
около 120 денария. Всеки денарий се дели на 24 части, наречени асове. С един ас е било
възможно да се купят чифт птици (б. М.).
стр. "Санта Клаус" беше галено име, което използувахме при разговорите ни в
радиовръзката за персонифициране на главния компютър на борда (б.М.)
 106 стр. Езичниците, за каквито израелтяните са смятали всички друговерци, не
биваше и не можеха да празнуват с традиционно приношение на жертвено животно
юдейския Песах (Пасха), (б. М).
107 стр. Според еврейските закони,"... всички са задължени да се явят в Храма пред
Бога, ако не са глухи, идиоти, непълнолетни, ако не са мъже със "запушени органи" (т.е.
ако не са със съмнителен мъжки статус), ако не са хермафродити, ако не сажени, ако не са
роби, които не са приравнени към тях, т.е. освободени, ако не са слепи, паралитици,
епилептици, болни, старци, немощни сами да се изкачат до хълма на Храма". Учението на
Шаммай имаше свое определение за "малолетни", като за "ония, които не могат все още без
да се изкачат в Йерушалайм по хълма към Храма да яхнат на конче раменете на бащите си.
(б. М.).
117 стр. След установяване на римското господство в Юдея, от I в. пр. Хр. до I в. сл.
Хр. Великият Синедрион е имал прерогатитивите на Върховен съд на Юдея, заседавал
главно в Йерусалимския Храм под председателството на Първосвещенник (б. пр.).
120 стр. Още същата нощ установи връзка с Елисей, който ми даде консултация за
значението на този термин в историческия контекст на онова време. Той обозначава
архиереите като "група от силни и влиятелни висши свещенници, заемащи постоянни
постове в Храма и които по силата на тази си длъжност, имат право на глас във Великия
Синедрион". В подкрепа на горното, "Санта Клаус" предостави информация от "Деяния на
Апостолите" (4,5-6) и "Антични истории" на Йосиф флавий, XX, 8,11/ 189. Там се
оточнява, че Първосвещенникът на Храма, както и ковчежникът му също са членове на
Синедриона. Минималния бой членове на Върховения духовен съд са шест:
Първосвещенникът на Храма, Върховният водач на Храма, Свещенникът-пазач и трима
ковчежници. Ако към това число се прибавят всички първосвещенници в оставка, всички
главни ковчежници в оставка, както и свещенниците- пазачи в оставка, то Синедрионът
може да достигне 71 човека (6.М.).
120 стр. "Санта Клаус" потвърди, че името на Бен Бебай, като един от ръководителите
на храма с длъжност "сбир" или "есбир" е засвидетелствувано. (Равински хроники
"Шекалим", V,l). Освен другите си задължения, той наказвал с бичуване ония свещенници,
които били склонни да изклинчват при изпълнение на култовите задължения. Друго
негово задължение било изработването на факли от старите дрехи на равините, (б. М.).
123 стр. В своите издирвания през онези дни в Израел, уточних, че макар да е имало
много работилници за производство на благовонни масла отглеждани на територията на
страната, голяма част се внасяла отвън. Тамянът например се доставял от Бозвелия, където
бил пренасян от Арабия и Сомалия. Подобен е случая със смирновото дърво, което дава

22 Операция „Троянски кон“

благовонната смола миро, извличана от кората му. От своя страна алоето се доставяло от
остров Сокот, в устието на Червено море. Колкото до ценния балсам, добиван от познатото
в ботаниката растение "Commifora opobalsamum ", то той също бил пренесен от Арабия.
Както твърди пророк Иезекиил (27, 17), "Юдея и Израилевата земя търгуваха с тебе (има се
предвид Тир); за твоята стока ти плащаха с минитска пшеница, следкиши и мед, дървено
масло и балсам". Йосиф флавий твърди, че"... семена на растението балсам достигнали в
Юдея по време на цар Соломон и били един от многото подаръци на митичната Савска
царица". На следващия ден, 31 март сам щях да видя, как Иисус ще дари Марта и Мария с
ценен дар - клончета от балсам, отглеждан в долината край Йерихон. "Санта Клаус" също
така потвърди, че през 60-та година, т.е. 30 години по-късно, Тит Веспасиян заповядал
насажденията от балсамина край Йерихон да се охраняват зорко. Хиляда години по-късно,
кръстоносците, навлизайки в Светата земя, не намерили нито следа от скъпоценното
разтение. Турците изкоренили голяма част от дърветата в страната, завоювана от тях, без
да запазят дори храстите, отглеждани по долината на р.Йордан (б. М.).
124 стр. Часове по-късно Елисей потвърди, че според текстовете на така наречения
Равински трактат Шекалим (V, 1-2), името на Бен Ахия наистина съответствува на
длъжността лекар на един от ръководителите на Храма. После компютърът даде още
следния текст: "Натоварен със задължението да лекува болните от корем. Храната на
свещенниците, изобилствувала с месо и тъй като не можели да пият друго, освен вода, това
им причинявало чести стомашни заболявания". "Санта Клаус" съобщаваше и
допълнителни подробности, извлечени от Ерфуртския ръкопис, съхраняван днес в Берлин.
Два дни по-късно, присъствувайки на триумфалното влизане на Христос в Йерусалим,
имах възможността да уточня, че в Долния град, една от занаятчийските професии бе тази
на лекарите. Така наречените "лечители-пускачи на кръв", за които ставаше дума, при
описание на боледуването на Лазар, бяха съсредоточени като гилдия на една от улиците.
Така беше с всеки клон на останалите "умман", т.е. занаятчии. Кръвопускачите
упражняваха там своята професия, за която може да се каже, че е имала известни Допирни
точки с хирургията, като например извършване на обрязването. Там са приготовлявали
рецепти от лечебни треви, занимавали са се с вадене на зъби, с бръснене и подстригване на
мъжете и т.н. (б. М.).
124 стр. Бейтхабара е град на източния бряг на р. Йордан, в чиито околности Йоан
извършил Кръщението на Христа, (б. М.)
125 стр. В книгата "Мишна", глава III "За обредите и ритуалите", (Моед Катан), се
определя, че умрелите трябва да бъдат оплаквани със сълзи първите три дни, а само
оплаквани до седмия ден. Носенето на траур продължава цял месец (б. М.).
128 стр. Часът Нона, т.е. деветият час, 3 часа сл. обед местно време (б. пр.).
129 стр. Моите събеседници имаха винаги предвид обръщението "Отче" изразявано
чрез думата "Абба". Според проучванията ми, това обръщение се използувало, като титла
на много учители по Талмуда, а също така като белег на дълбоко уважение, дори
благоговейна почит и обич (6.М.).
132 стр. Най-богатата антична традиция на юдеите, т.н. "Мишна", предавана от уста
на уста й записана по-късно, определя в Шеста заповед, посветена начистотата (глава първа
"Шатрите" или "Охалот"), разлйчните норми, отнасящи се до обявяване за "нечист"
докосналия труп. "Ако друг пипне този, първия, става "нечист" за седем дни до залез
слънце". Като имаме предвид, че това бяха предмети в съприкосновение с трупа, то всички
докоснали го, както и самия саван се обявяват за "нечисти" за седем дни (б. М.).
133 стр. Действуващите първосвещенници в периода-37 г пр. Хр. до
70 г. сл. Хр. и били предимно от садукейски произход. Вавилонецът Ананел заемал този
пост от 37 до 35 г. пр. Хр. и втори път в 34 г. пр. Хр., а Пинхас от Ябта, наричан още
каменоделеца бил първосвещенник от 67 до 70 г. сл. Хр. През 35 г. пр. Хр. този пост заема
Аристобул. Останалите 25 първосвещенници, в по-голямата си част били от обикновени
свещенически семейства, повечето от които произлизали от неизраилски фамилии или
били родени в Юдея. Те бързо оформили една нова, мощна и влиятелна йерархия. Особено
изпъкват четири клана, които водят борба да поставят свои хора в
първосвещенничеството. Измежду 25-те първосвещеници в епохата на Ирод Велики и
римското владичество, имало 22-ма, произлязли от тези 4 фамилии. Това били клановете
на Боетов с 8 първосвещенника, на Ана, с осем, на фиаби с трима и Камит с други трима.
Най-могъщ, поне в началото, бил кланът на Боетов, който бил от александрийски
произход. Първият му представител - Първосвещенникът Шимон бил свекър на Ирод
Велики (22-4 г. пр. Хр.). Поради крайната му твърдост и неотстъпчивост, на целият клан
било присвоено прозвището бейтузиански или по-точно боетозиански. За тази именно
крайност още в първия ден ми бяха разказали приятелите на Лазар. По-късно кланът на
Ана успял да вземе надмощие. Той останал начело в продължение на 9 години (от 6 до 15
г. сл. Хр.); След това Ана бива наследен последователно от петимата си синове. После идва
ред на неговия зет Кайафа (от 18 до 37 г. сл. Хр.) и накрая - на неговия внук Матиас (в 65 г.
сл. Р. Хр.) (б. М.).
135 стр. Въпреки че помолих Лазар и сестрите му да ми разкажат къде са отишли
Иисус и групата му след възкресяването на неговия приятел, останах озадачен от
твърдението им, че това било Пелла. В евангелието от Йоан (11, 54) се споменава друга
местност, а именно Ефраим, днес наричан Ет-Тайбе, разположена на 19 км североизточно
от Йерусалим. Между Ефраим и р. Йордан се простира пустиня, наричана и до днес ел
Барийех. Пелла се споменава от Йосиф флавий в "Юдейските войни" - кн. III, като
населено място разполжено на север в областта на Перея, на брега на р. Йордан, близо до
филаделфия, която е разполжена по на изток. Там намерил убежище и Лазар, когато се
спасявал от Храмовата полиция (б. М.).
136 стр. Името Лазар от ст. еврейското Елеазар означава човек на когото "Бог е
дошъл на помощ". Товаее възприемало от много юдеи, като знак на благоволение (б. М.).

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВИ МАРТ - ПЕТЪК

140 стр. Иеремия, 25, 10.
140 стр. "Санта Клаус" потвърди този обичай. На основание информацията,
извлечена от текстове из Светото писание - книгите "Левит" и "Второзаконие", бил
съставен трактата "Мишна" в осем глави, където са систематизирани всички библейски
наставления, правила и норми на поведение (б. М.).
140 стр. "Маца" се наричат безквасните хлебчета (б.пр.).
149 стр. Петър съответствуваше на типажа на Ернст Кречмер, определен като "човек
с пикнически ръст", здравеняк с широко лице и мек овал, което погледнато в анфас
напомня щит. С широко, голямо и просторно чело, запазило малко коса в преходните зони,
той не беше изключително пълен човек. Гръдният му кош бе мощен, раменете и ръцете
силни и мускулести, присъщи на посветилите се на рибарската професия, живот и труд.
Това, което най-много съвпадаше с класификацията на Кречмер, беше неговия
циклотимичен темперамент: открит, спонтанен, бързо сприятеляващ се, с колебания в
разположението на духа, с редуване на повишено самочувствие и на понижено настроение.
Притежаваше способността да внушава на другите своята веселост или тъга. Петър беше
много общителен и изглеждаше по-добре от останалите в групата (б. М.).
150 стр. Според Полибий, §1асПш ^1ас1ш8 РпврашсиБ, или испанска сабя) бил меч с
дължина на острието шестдесет до седемдесет сантиметра, широк, двуостър, заострен на
върха, което го прави още по-страшен (б. М.).

ПЪРВИ АПРИЛ - СЪБОТА

152 стр. Ограниченията на законите за съботния ден се простират дотам, че храни,
предназначени да се консумират в събота, трябва да се приготвят и отделят още в петък,
нещо като данък, т.е. диезмо. В събота не се приготвя храна (б. М.).
152 стр. За разлика от римския лакет - cubitus с дължина 74 см, /цяла ръка/,
еврейският лакет, наречен филитерен лакет по името на Пергамския цар филитайрос, се
използувал в източните земи на Римската империя - провинция Азия, от образуването и
през 133 г. пр. Хр. Дължината му била 52,5 см. Тази мярка се прилагала в Египет и
Палестина. При една от връзките ми .с кораба, централният компютър потвърди, че според
Дидимос Александрийски (края на I в. пр.) египетският лакет бил еквивалентен на 1,727
фута, т.е. 52.5 см. Йосиф флавий потвърждава размерите на мярката, така както е описана в
равинските хроники (б. М.).
152 стр. Еруб се използува между съседи, които поставят подукти в един от
вътрешните си дворове, като по този начин се предполага, че са в една и съща къща (6.М.).
154 стр. Намеква се за произхода на името на Лазар (л. пр.)
159 стр. Израилтяните от онази епоха си служели по-добре с лявата, отколкото с
дясната ръка (б. М.).
163 стр. През същата нощ в дома на Лазар, Мария ми показа флакона от нард, който
събира около 300 гр. Помолих да ми разреши да натопя крайчеца на една кърпичка в
остатъка от есенцията. След няколко дни, когато се завърнах на кораба за подготовката на
втората фаза на моето изследване, бордовата система за анализи потвърди произхода й,
като градинско тревисто растение. Валериановите екстракти се извличат от корени, къси и
дебели като човешки пръст. Днес се работи с чист екстракт. Миризмата му е силна и
приятна, с горчив вкус и познат под името индийски нард от долината на р. Ганг.
Относителното му тегло е по-голямо от това на водата (б. М.).
164 стр. Хунция или къна. Израелтяните от оная епоха изработвали това козметично
багрило за нокти от кората и листата на един храст, наречен хунция или по арабски хенна.
(б. М.).
164 стр. флакона съдържаше 300 гр. индийски нард. Цената му се колебаеше около
300 денария. По онова време с 200 денария можеха еднократно да се изхранят 5000 човека.
166 стр. Фарисей е гръцки термин. На ст. евр. звучи като паруши (б. пр.).

ВТОРИ АПРИЛ - НЕДЕЛЯ

178 стр. Зилот означава радетел, ревностно пазещ една националната идея с всички
средства, в това число и с гражданско неподчинение към завоевателя, (б. пр.)
177 стр. "Осанна" - възторжен молитвен възглас, означаващ на староеврейски език
"Спаси ни!". В преносно значение, много по известен
днес като "Слава Тебе!" (б. пр.).
 Включването в каноническите евангелия на познатия възглас "Осанна за сина
Давидов!" изглежда е въведен по-късно от ранно-християнската църква въз основа на
Псалм 117,26, послужил като даване обет за вяра. (б. М.).
181 стр. На основание приблизителни оценки, извъшени според "Мишна", нашият
бордови компютър пресметна количеството на поклонниците, които бихме могли да
срещнем по улиците на Светия град по време на Пасхата. Като взе предвид обема на
различните зали и притвори на Храма, изчисленията показаха, че свещенното
пространство може да побере 18 000 богомолци. Това означава жертвоприношение на
съответното количество пасхални агнета и овни. Като се има предвид, че едно агне се
изяжда от десетина души, празнуващите можеха да достигнат 180 000 души. От тях 20 000
бяха от Йерусалим, а разположените на лагер извън крепостта бяха 10 000. Заедно с
поклонниците, пристигнали в Светия град, те биха могли да достигнат най-малко 100 -125
хиляди души. Това е твърде относително и твърде приблизително, за да можем да получим
представа за струпваето на човешки маси при преминаването на Иисус и неговите
последователи. ( б. М.).
184 стр Историческите сведения в централния компютър бяха извлечени от
равинските ръкописи "Мидот" 11,3. Според тях, портата Никанор била изработена от
коринтски бронз и отделяла женския атриум в Храма от мъжкия.
Независимо от този източник, Йосиф флавий пише следното: "... Девет от вратите на
Храма, заедно с праговете и касите им бяха изцяло облицовани със злато и сребро. Само
една беше от коринтски бронз и превъзхождаше останалите по художествената си
стойност.
По време на обсадата на Йерусалим, при превземането (70 год. сл. Р. Хр.) и
опожаряването на Храма от римляните, вратите били изгорени, а златната облицовка се е
стопила".
Йосиф флавий потвърждава, че предверието също било покрито изцяло със златни
плочи. Дебелината им била колкото на златния римски денарий. От тавана се спускали
златни вериги. Имало две големи маси - едната мраморна, а другата от масивно злато. Над
входа, който водел от предверието към Светилището се виела дворна лозница, изработена
от най-добрите антични майстори изцяло от злато. Израстъците й се уголемявали
непрекъснато, нараствайки от даренията на населението и пътуващите богомолци -
поклонници от провинциите на Израил или пристигащите за поклонение юдеи, живеещи
по Средиземноморието. Свещенниците били задължени да окачват на израстъците на
храмовата лозница всички по-значими дарения, които имали освен ювелирна, но и
естетическа стойност.
Освен това, над същия вход висяло златно огледало, което отразявало лъчите на
изгоряващото слънце. Те прониквали през главната арка. Огледалото било подарък от
царица Елена Адиабенска. В светилището, разположено зад предверието имало уникални
произведения на изкуството. Те съставили трофеите на Тит Веспасиан, носени и показвани
при триумфалното шествие на завръщащите се легиони в Рим. Сред тях имало златен
свещеник със седем рамена и тегло 68,6 кг. Освен това, сред ограбеното храмово
имущество, пред тълпите на гордия Рим била показана и масивната златна маса, тежаща
над 120 кг.
Самата "Sancta sanctorum" (светая светих), изпразнена от съхраняваните утвари, имала
собствена стойност с облицовката на стените, както се досещате, от златни плочи. В т.н.
женски атриум, злато също блестяло навсякъде, а трезорът на Храма бил пълен с предмети
от злато и сребро.
Според описанията на Йосиф флавий, след като Храма бил разрушен от римляните,
предлаганото количество злато в тяхната провинция Сирия било толкова голямо, че цената
му за първи път спаднала (б. М.).
186 стр. Когато разпитах Андрей за количеството пари, пожертвувани от вдовицата в
дарителницата на Храма, той ми отговори, че вярва на очите си. Видял я да пуска две лепти
или 1/4 ас. С други думи, дребни медени пари. Нека се има предвид, че един хляб струваше
в Йерусалим два аса. Нормално бе за 1 ас да се купят две птици. (6.М.).
190 стр. Сега съответствува на улица "Ел У ад" (6.М.).
191 стр. Виж бележката за стр. 171 (б. ред.).

ТРЕТИ АПРИЛ - ПОНЕДЕЛНИК

210 стр. Голямата разлика между книжниците-тълкуватели и останалото
свещенническо тяло, фарисеи, левити, ръководители на Храма и др. се основаваше на
знанието. Книжниците-тълкуватели се занимаваха с теология, история, тамуда и изучаване
на чужди езици.
За да заеме място в така наречената "корпорация на книжниците", кандидатът бил
длъжен сам да изучава съответните книги, което започвал още на млади години. Когато
ученикът, вече аспирант - talmid достигне неободимата степен на овладяване на материята,
както и на метода Halaja, отнасящ се за определени клонове на раввинската богословска
литература, т.е. до онзи момент на признаването му като личност, способна да вземе и
защитава своята теза по въпросите на религиозното законодателство и наказателното
право, тогава и само тогава, бивал назначаван или хабилитиран както бихме се изразили
днес, като доктор. След като достигнел четиридесет години, каноническа възраст за
редовен докторат, аспирантът можел да влезе в корпорацията като хакам и имал право да
бъде наричан Равин. Това, което давало най
много власти влияние на книжниците е, че те са били носители натайните науки, на
езотеричната традиция.
Лесно е да се разбере днес дързостта и смелостта на Иисус, когато в много от
публичните си проповеди нападал яростно книжниците с обвинението, че са
узурпирали ключовете на знанието, препречвайки достъпа до Божието царство на
другите хора. Това бе смъртен грях и книжниците никога не биха му простили
подобно осмиване и отнемане на тяхното пространство, (б. М.)
212 стр. В ония времена Синедрионът на практика бил разделен на две групи:
фарисеи и садукеи. Последните оформяли една организирана партия, обединяваща
благородните миряни и свещенници, както и старците
- старейшини от знатен род и първосвещенниците - бивши и действуващи.
В ония дни действуващ първосвещенник бил садукеят Йосиф, известен още като
Кайяфа. Теологичните възгледи на садукеите се различавали от тези на фарисеите.
Характерно за тях било точното придържане към текстовете на Тората и по-специално
към предписанията за култа и статута на свещенниците. Противопоставянето на
догмите на фарисеите и техния "Халака" т.е. вербален кодекс било пълно и
ожесточено. Садукеите разполагали със собствен наказателен кодекс, чиито клаузи
често били крайни и жестоки, (б. М.).
217 стр. Горната част на "Жезъла на Мойсей" бе във форма на закривена
дръжка. Както ще стане ясно по-нататък, този реквизит бе внимателно подготвен за
Операция "Троянски кон" въз основа на функциите, които му се възлагат. Една от
моите роли, предвидена в мисията, бе в определен момент да посетя Пил ат, като
гадател, предсказател или пророкуващ авгур. Тези астролози са носели като
отличителен белег ЬШш, жезъл със закривена дръжка, във форма на спирала, фактът,
че за моя жезъл бе избрано борово дърво имаше своето обяснение по чисто
сантиментални причини. Според легендата, от такава дървесина бил изработен
дървения кон, който бил внесен в крепостта на Троя. (б. М.)
218 стр Тези медни пирони бяха изработени по антична металургична
технология, открита от Нелсън Глюк в Уади ел Араб, южно от Мъртво море, а също
така и в Езион ал Габир, легендарното морско пристанище на цар Соломон на
Червено море. За да се избегнат всякакви, дори - хипотетични проблеми,
специалистите на ген. Къртис следваха буквално нормите "Мишна". Един от
пироните, по-тъмно зелен от другите, леко издаден над дървесната повърхност,
можеше да се натисне за да започне автоматичен запис. При повторно натискане,
пиронът се връща в началното си положение и записа спира (б. М.).
218 стр. Ще се постарая да не ви затрупвам с технически описания на системата
газови лещи, но не мога да не спомена за някои от характерните
особености, които биха могли да послужат като изходна точка за изследователи и
професионалисти в света на фотографията, защото се боя, че тази забележителна
технология, скоро няма да бъде разсекретена. Основния принцип е в системата на
отражение на светлината. Всички знаем, че когато един лъч преминава от една прозрачна
среда в друга, с различна степен на гъстота или светопоглъщане, лъча променя посоката си.
Теорията на геометричната оптика е построена върху анализа на промяната на диоптрите
на лещите или различните видове отразяващи повърхнини. С други думи, технолозите
успяват да интегрират визуалния образ на един осветен обект, какъвто и да е той,
пречупвайки лъчите на светлината, чрез елемент с добре изучен профил и състав, наречен
леща, макар че има неизменяема, твърда геометрия. Без съмнение, явлението пречупване на
светлинния лъч може да бъде предизвикано не само в твърда но и в еластична среда, напр.
газ. Газовите лещи се основават на принципа, напомнящ физиологичния механизъм на
окото. В него кристалинът играе ролята на леща.
Пречупващата светлината среда в окото не е твърда, а еластична. Нашите камери бяха
снабдени с обективи с газова среда за променливо пречупване. Преминаващата светлина
през тази среда, предварително обработена със изстуден газ, ще следва определена посока,
в съгласие с универсалните закони на оптиката. Това е изеята за заместване на
традиционните стъклени лещи с газови. Електростатично зареденият селенов филм,
записва електронни образи. Този филм е съставен от 5 прозрачни пласта насложени един
върху друг. Тяхната чувствителност е пресметната да съответствува на същия брой образи
с различни дължини на вълната. Освен това, една втора камера заредена с ксенон служи за
сложно оптично третиране на образите, като самата ксенонова среда играе роля на
отразяваща призма. Нашите камери с газова оптика се управляват от миниатюрен
компютър с мини-ядрена батерия. (6.М.).
218 стр. Мнозина биха се запитали как е възможно да се постигне такава
миниатюризация на компютър с ядрена батерия, че да се помести в борова тоягас диаметър
3 см. Въпреки, че не ми е позволено да го опиша цялостно, ще се опитам да дам някои
съществени характеристики. Най- общо, усилвателите на напрежението на сегашните
компютри се основават на свойствата на т.н. катодно излъчване във вакуум, контролирано
от спомагателен електрон или в определените параметри на твърдо състояние, както е при
диодите и транзисторите от германий и силиций, които обаче не усилват енергията. Нещо
повече, изходната мощност винаги е по-малка от входната (т.е. коефициентът на полезно
действие е по-малък от единица). Усилва се само напрежението за сметка на генерираната
енергия от един спомагателен енегиен източник: батерия или токоизправител.
Елементите на компютрите в Операция "Троянски кон", както атомните усилватели,
имат различна характеристика. На първо място, основата им не е нито електронна, нито
вакуумна, нито кристална. Съвсем слабата входна енергия (неутрони и тук таме самотни
протони), предизвиква разпадане на ядрото и отделяне на голяма енеригя. КПД на
получената енергия, поради това е по-голям от единица и на изхода енергията се получава
като топлина. В по-сетнешен процес, тя се преобразува в електрическа. (Б. М.)

4 АПРИЛ, ВТОРНИК
226 стр. По-късно при връзката ми с Елисей, Санта Клаус потвърди, че фурмите и
смокините са доставяли на юдейската трапеза от ония времена, необходимата захар.
Общоприета практика била смокините да се пресоват и изсушават като питки. Този така
наречен хляб от смокини се използувал не само като храна, но и като лекарство за рани и
стомашна язва. Компютърът разшири информацията, като изложи предположението, че
предложената на Иисус питка би могла да бъде от вида "Сикомора". Плодът на това дърво
е черница, приличаща на смокиня, доста разпространена в Палестина от I век. Като храна,
плодовете на сикомората били от най-ниско качество и още на дървото те са били
пробивани с игла за ускоряване на съзряването им. (б. М.)
229 стр. Иродианци - група привърженици на династията на Ирод и по същество
колаборационисти. Те доносничели на римските власти за всяко обществено движение или
противопоставяне на Цезаря, (б. М.)
229 стр. Сребърният денарий е редовно циркулираща монета от онова време.
Според информацията в масива на Санта Клаус, денарият бил равен на двудневната
заплата на един римски легионер от гарнизона в бастиона Антония. По времето на Цезар,
годишната заплата на един римски легионер била 150 денария. Август повишил заплатите,
при което за един войник годишно тя достигала до 225 денария, което се равнявало на
3600 аса. Това се потвърждава и от Тацит за епохата на Тиберий (Annalies 1,17: Denis in
diem assibus animan et corpus aestimari). От своя страна центурионите получавали 2500
денария годишно, а офицерите, като primi ordines - 5000 денария (б. M.).
230 стр. Pontifex maximus - Върховен първосвещенник; Ave Augustus Tiberius Caesar
Divi - Здравей, Август Тиберий, божествени Цезаре! Tiberius е съкратено написано като Ti
(б. пр.).
231 стр. Още същата нощ Санта Клаус осигури справката със съответно разширена
информация, относно тази л юбопитна форма на съжителство. Това е така наречения
"yubbum " т.е. "деверски" брак, според устната еврейска традиция, събрана в Заповед трета
на МИШНА, посветена на взаимоотношенията в системата "овдовяла снаха и неженен
девер" (Второзаконие 25, 5-10).
235 стр. За подробности виж (Числа 5,11 - 31) (б. пр.)
236 стр. Юдейката имала право да иска развод от съпруга си само ако той упражнявал
една от следните три професии: да събира кучешки изпражнения по улиците, да е леяр на
мед или кожар. Списъка е съставен въз основа на равинските текстове "Кетибот" - VII. 108.
Мотивите били неизбежната миризма на професията. Законът предвиждал също така
правото на съпругата да иска развод, когато е духовно пълнолетна, т.е. има навършени 13
години, ако съпругът и я задължава против волята и да произнася проклятия, както и
когато мъжът и страда от проказа и гъбообразни израстъци в носа, стомаха и при други
хронични възпалителни процеси (б. М.).
238 стр. Според библейската традиция, приношението от една ефа на съпруга-ищец се
слага в ръцете на жертвата-прелюбодейка. Тогава свещенникът поставя своите ръце под
тези на жената и разклаща кошницата. След това отива до олтаря, изсипва шепа брашно
върху него и го изгаря. Остатъка от брашното оставал, като храна за свещенниците в
Храма. (б. М.)
241 стр. За разлика от "червения арсенов сулфат", който се намира в изобилие в
Бохемия, юдеите използували жълтия арсенов сулфат, срещан в достатъчни количества в
Персия и следователно достъпен за тях. Двата вида имат сходни свойства, поне що се
отнася до разтворимостта им в алкални разтворители. От своя страна, калиевият карбонат,
който е силно алкален във воден разтвор, допринася за по-доброто разпадане на арсеновия
сулфат и да се получи пълна разтворимост на мастилото, (б. М.).
242стр. Древните елини и римляни познавали действието на арсеновия сулфат. В
Европа за първи път той е описан о Перацелзиус, но свойствата му са дефинирани от Брант
едва през 1733 г. (б. М.)
242 стр. Проф. Кочва от катедрата по зоология в Университета в Тел- Авив е
съгласен с тази хипотеза. Ако лигавицата по вътрешните стени на червата се нарани и
частично разкъса, тогава "горчивата вода" става активна отрова (б. М.).
243 стр. Названието вероятно произлиза от обстоятелството, че басейна бил
посещаван от освободени роби (б. пр.).
243 стр. По силата на знатен произход и богатство, съветник и заседател във Висшия
духовен съд - Синедрион на Юдея.
244 стр. В своята книга "Юдейски войни", Йосиф флавий разказва за този аквадукт
като за още една сериозна грешка на Понтий Пилат. Без никаква мотивация и такт,
губернаторът разпоредил да се използува юдейското съкровище Корбонан за
строителството на водопровода. Това предизвикало бунт, макар и невъоръжен. Пилат
действувал енергично, като заповядал на легионерите да разгонят манифестантите с тояги
и камшици, вследствие на което имало много ранени и убити. Археологически разкопки
напоследък доказват, че водопровода достигал до двореца на Ирод (б. М.).
258 стр. Тук става дума за механичните катапулти и балисти на римските легиони.
Освен тежки камъни, катапултата изхвърляла огромни копия с горящи вещества и била
едно от най-мощните оръжия на имперските амбиции на древния Рим. Балиста е била
подобна на катапултата. Разликата е била в принципа на използуване на еластичните
сили.(б. пр.),
263 стр. В оригиналния текст прилагателно небесен, което би могло да се преведе и
като звезден, божествен или прекрасен. Използуваното в българския превод небесен има,
даже нюанс на по-голяма автентичност и съгласуваност с Евангелските текстове. Ако се
използува звезден, това би предало на Словата на Иисус повече космологичен оттенък,
какъвто контекст се усеща директно в творбата на Х.Х.Бенитес, особено в главата,
свързана със събитията от полунощ на четвъртък срещу петък в Гетсиманската градина и
обяснението му за слънчевото затъмнение и земетресението, съпътствували Разпятието
Христово в петък. За това се разказва във втората чест от настоящата книга (б. пр.).
264 стр. Всеки талант имал по 6000 денария. (бел. прев.)

ПЕТИ АПРИЛ - СРЯДА

 268 стр. Трагакант - дърво с голямо приложение в медицината поради смолите му и
при добив на хартия (б. пр.).
271 стр. Според обясненията на една от жените, тази маслена течност се
приготовлявала в Йерусалим като изходен продукт се явява една кафяво-червеникава
субстанция, получавана като екстракт от маслини. Нашият компютър потвърди по-късно,
че тази белезникава прозрачна маса, наречена още шаллек била позната под името
Оливила. (б. М.).
271 стр. Средиземноморско храстовидно растение с вечно зелени листа и силно
ароматични дребни цветове, (б. пр.)
278 стр. По време на подготовката ми за участие в Операция "Троянски кон" получих
фрагмент от картата на Мадава. Това е мозайка от VI в. сл. Хр. от една гръцка църква с име
"Мадава". Върху тази карта са изобразени две Йерусалимски улици с колонади, гръбначен
стълб на двете зони в Свещенния град (б. М.).
287 стр. Моята документация, свързана с Тиберий се основава на четири исторически
извора: "Аналите” на Тацит, "Дванадесетте цезари" на Светоний и "История на Рим" от
Дион Касий и от Велей Патеркуло. Към тази библиография трябва да се добавят безброй
документи на Йосиф флавий, филон, Ювенал, Овидий, Плиний, Сенека, Хейтинг, Бернули,
Барбагайо, фереро, Марш, Чиачери, Момзен, Мараньон, Хомо, Пипит, Аксел Мунте,
Рамзи, Тарбър и др. (б. М.).
286 стр. Изпъкналите очи на Пилат, ниският му ръст, пълнотата, подпухналото му
лице, биха навели всеки лекар на мисълта, че е възможно да му се постави диагноза
увреждане на щитовидната жлеза (б. М.)
292 стр. Изобилието на изображения на фалоси по онова време достигало до такива
крайности, че било възможно да се срещнат дори като дърворезба по вратите на домовете
или спалните. Поставянето им в градините или из нивите било свързано е опазване на
насажденията от вредните сенки. Разположени на кръстовища те са служели като
пътеуказатели. Такива изображения били окачвани по победоносните колесници на
императорите като fascmus - закрилник срещу магии, както и на шията на бременните жени
за щастие и облекчаване при раждането. В суеверието си римляните са стигали дотам, че
вярвали в усилване на мощта на талисмана, ако на фал оса са придаде форма на животно с
нокти или крила. Срещали се езици на камбани във форма на фалос. Римляните вярвали, че
гто този начин предизвикания камбанен звън пропъжда магиите, призраците и всякакви
други нечисти сили. Едва когато империята започва да запада, отмират и някои обичаи.
Тогава фалосът се превръща само в символ на удоволствието. Тези поверия и обреди са
пренесени в Рим от древна Елада, където фалосът бил смятан като символ на
възпроизвеждащата сила на природата (б. М.).
296 стр. филон Алесандрийски пише за Пилат следното: "Характерът му беше твърд,
без никаква гъвкавост, без никакво зачитане на другите, направо - безогледен." Според
него губернаторството на Понтий се характеризирало с корумпираност, кражби, насилие,
оскръбления, бруталност, с непрекъснати наказания без съд и безгранична жестокост (б.
М.)
297 стр. Операция "Троянски кон" провери тази версия, като откри образа на Сеян
върху монети, намерени при разкопките в Билбилис, край испанския град Калатаюд в
провинция Сарагоса. Според Светоний, някои легиони от постоянния гарнизон в Сирия
отказали да величаят Сеян. Когато силния човек бил отстранен, Тиберий компенсирал
всичко, въпреки че извършеното от Сеян, както и възхваляването му ставало по негово
лично разпореждане (б. М.)
299 стр. Тиберий обявил назначаването на Сеян за консул в 30 г. от н. е. Както
изглежда, били са необходими повече от три месеца за да стигнат новините от Рим до
Йерусалим; Издигането на първия министър на Тиберий било предвидено за 31 г., макар че
твърдият човек на Цезаря
- Сеян умира преди да може да се наслаждава на новия си пост. До този момент Пилат не е
могъл да знае всичко това. Оттам е и неговата изненада (б. М.).
299 стр. Според определението на прокуратора, този центурион беше първи измежду
шестдесетте, с които разполага един легион. Йерархията в римските войски определя така
наречените "Primorium ordinum centuriones или съкратено Primi ordines, като стотници по
име но от по-висок ранг. Primipilus е офицер, избран измежду центурионите с право на
участие и във военния съвет. (б. М.)
300 стр. Намеква се за интригите на Сеян, довели до екзекутирането през 28 г. от н. е.
на верния на Агрипина Тит Сабиний. (б. р.)
300 стр. Признавам, че реакцията и цялото поведение на Пилат по отношение на
Сеян ни обърка, както мен, така и Елисей, който слушаше разговора в модула. Ние
знаехме, че Понтий Копиеносецът е бил назначен на този пост по внушение на фаворита на
Тиберий с намерението предумишлено да провокира окупирания юдейски народ към
вълнения. Сеян бил един от хората, известен с омразата си към евреите, които по онова
време живеели в Рим. Малко преди смъртта и Възкресението на Христос, Тиберий
разпоредил да се изгонят 4 000 юдеи от Рим и да се заселят на остров Сардиния, където по
същото време бил центъра на противниците на Рим. Масовото отнемане на земите и
собствеността на евреите било предложено и извършено от Сеян. Официалното
мотивиране на тази мярка била злоупотребата от страна на четирима евреи, които по
заръка на съпругата на сенатора Сатурний - фулвия, току-що приела юдаизма, трябвало да
превозят ценни дарове за Йерусалимския Храм. Преди да заминат, четиримата пратеници
били обвинени от Сеян в присвояване на подаръците. Императорът, по внушение на
първия си министър, наредил всички юдеи и привърженици на юдаизма да бъдат изгонени
от Рим. С това се поставило началото на гоненията на евреите в Западна Европа, (б. М.)
301 стр. Операция "Троянски кон" бе поръчала изработването на този пергамент, като
се спазят античните технологии на някогашните специалисти от град Пергам в Мала Азия.
Беше използувана агнешка кожа. След отделяне на вълната, тя се остъргва и накисва във
вода за отстраняване на мазнините. След нейното изсушаване, без да се щави
допълнително, се натрива с гипс на прах и полира с пемза. Надписването на посланието на
латински бе изпълнено с шрифт и техника, "капиталис рустика", т.е. с грубовати, но
стройни и елегантни букви. (б. М.)
302 стр. За да се разберат по-добре вътрешните борби, които в ония години
отслабили империята на Тиберий, трябва да напомня най-важните членове от рода на
Клавдиите.
Първо поколение: Тиберий Клавдий Нерон, женен за Ливия, от която се родил
Тиберий (императорът, за когото става дума) и Друз I, за когото се подозирало, че е син на
Ливия и император Август.
Второ поколение: Имеператор Тиберий, женен за Випсания, от която се ражда Друз
II. По-късно се жени за Юлия I, която ражда мъртво дете.
Друз I, женен за Антония II, която ражда Германик, Клавдий (бъдещ император) и
дъщеря Ливия.
 Трето поколение I (синът на Тиберий и Випсания): Друз II, женен за Ливия с деца
Юлия III и близнаците Германик и Тиберий.
Трето поколение II (децата на Друз I и Антония II, племенници на Тиберий и внуци
на Август) - Германик, Клавдий и Ливия.
Четвърто поколение I (децата на Друз II и Ливия, внуци на Тиберий и правнуци на
Август): Юлия III и близнаците Германик и Тиберий.
Четвърто поколение II (синовете на Граманик и Агрипина I, внуци на Тиберий и
правнуци на Август): Нерон I, Друз II, Гай (известен като Калигула), Агрипина И, Друзила
и Юлия-Ливия (б. M.).
302 стр. Така интимно войниците от римските легиони са наричали Калигула в
Германия, където бил отгледан, заради военните боти, които носел (б. M.).
305 стр. Китра, плодът и дървото, дали името си на семейство цитрусови. Плодът е
подобен на лимон и се използува за правене на сладка и сокове (б. прев.).
306 стр. Бих искал да ви уверя, че хората от Операция "Троянски кон" опитаха
всички възможни начини да получат два-три смарагда от находищата в Урал. Тези мини са
посочени от Плиний Стари (живял между 23 и 79 г. сл. Р. Хр.) в неговя труд "Трактат
върху скъпоценните камъни". Римляните познавали тези камъни и това правеше подаръкът
ми правдив. Руснаците усложниха сделката и ген. Къртис реши да ги закупи от
Колумбийското находище Мусо, 150 км северно от гр. Санта фе де Богота. Цветът им е
по-мек и едновременно по-кадифен от уралските, но плътността им (2.71 г/куб. см), малко
по-ниска. Поради това бяха избрани скъпоценни камъни във форма на шестостенна
призма, по 27 г всеки с хубав зелен цвят. Независимо от различния континентален
произход на тези камъни, хората, които щяха да ги притежават, нямаха технически
средства за да определят относителното иМ тегло и не биха могли да открият замяната (б.
M.).
306 стр. Поради суеверието на тогавашното римско общество, екипът на Операция
"Троянски кон" реши да подаря именно смарагди, т.е. този вид скъпоценни камъни, които
били особено ценени в античността. Приписвани са им били лечебни свойства срещу т.н.
"злокачествена треска" (според античната терминология), против ухапване от отровни
змии, скорпиони и паяци, така типични за пустинните области на Палестина (б. M.).
309 стр. Вид огромен десетокрак рак - омар (б. прев.).
310 стр. Някои от тези анекдоти бяха въведени в главния компютър на борда, като
бяха използувани текстове от Светоний (Дванадесетте цезари), Тацит ("Тиберий" или
шестте първи книги на "Анали", изд. 1768 г. в Париж) и Касий Дион (История на Рим), (б.
M.).
311 стр. Да живееш или да прекарваш времето си в лагер с подобни шатри от козя
кожа се е наричало на войнишкия жаргон на легионерите "Sub pellibus esse", т.е. "да
живееш под кожите" (б. M.).
312 стр. Трибун от Tribunus - лице. В дадения случай офицер, озпълняващ
задължението на военен съдия и военен полицай в легиона (б. прев.)
314 стр. "Castigatio" или "пребиване до смърт с тояги" била обичайна или по-скоро
церемониална екзекуция, прилагана в римската войска включително и за офицерите. Това
наказание се давало на онези военни, които са напуснали поста си на часовои, нощна
стража или нощен обход, на онези, които са плячкосвал и къщи и села при преминаване на
легионите през тях, за воини, които са се бунтували срещу началниците си, за убийци и
крадци. Такова било наказанието и за войници, загубили оръжието си, за рецидивисти,
които за трети път извършвали едно и също нарушение на дисциплината, а също така и за
ония, които посягали на целомъдрието на покореното население. Изобщо за всички,
проявили незачитане на устава на римската войска. Това в общи линии е точен запис на
обяснението на Цивилис (б. M.).
315 стр. Симон, син на Воетос бил Първосвещенник в Йерусалим между 22 и 5 г. пр.
Р. Хр. Друг брат на Измаил, също принадлежащ към властната и богата група на садукеите
ще бъде избран за Първосвещенник в 61 г. сл. Хр. (б. M.).
316 стр. Благодарение на Йосиф флавий (Еврейски древности XIII), знаех, че
садукеите се хранели в домашни съдове и с прибори от злато и сребро. За разлика от
официалното учение, те отричали възкресението на мъртвите и се наслаждавали напълно
на земния живот. В тази философска позиция на садукеите ясно се забелязва елинско
влияние. От своя страна, Кайяфа също споделял идеите на садукеите за земните блага (б.
M.).
322 стр. Бих желал да ви обърна внимание върху думата "купуване". Както ще видим
по-нататък, тя ни обяснява отчаянието и безизходицата на Юда, така леко повярвал на
Първосвещенника и своя адвокат (б. M.).