Андриана

Човекът и неговите светове

Есе

Светът, в който живеем, невинаги е такъв, какъвто изглежда в

нашите мечти и представи. Натискът на реалността и сивото ежедневие са
това, от което човек иска да избяга или поне за миг да се откъсне. Често
действителността е тази, която унищожава света от мечтите ни и
надеждата за по-добър живот. Затова понякога не виждаме изход... а
може би не го търсим на правилното място.

Животът е една борба. Всеки ден ние се борим за прехраната си,

борим се с неволите, несправедливостта и жестокостта на този свят. Има
дни, в които страховете ни надвиват и се чувстваме в безизходица. Има
хора, които се поддават на натиска и се примиряват със сивото и тежко
ежедневие. Тези хора загърбват завинаги идеалите и мечтите си за по-
добър живот и нямат вярва в нищо, дори в себе си. Надеждите им за по-
светло и смирено бъдеще са потъпкани от грубата, безмилостна
действителност, от дните, обречени на тежък труд- труд, от който зависят
животите им.

Понякога е трудно да живеем живота от мечтите ни, чийто образ сме

градили дълго време в представите си, но нямаме достатъчно сила и воля
да го изградим в реалността. По пътя си се сблъскваме с препятствия,
заради които невинаги можем да се изправим и да продължим напред. Но
въпреки това опитваме и се борим, защото искаме да живеем достойно, в
мир със себе си и с околните. Искаме да сме щастливи. Разбира се, пътят,
по който вървим, е осеян с безброй трудности и предизвикателства, но в
края винаги ни очаква нещо хубаво. Не бива да се отказваме от мечтите си,
да губим надежда и да позволяваме на тежката действителност да ни
сломи. Би било хубаво, ако се опитаме да бъдем по-силни, да вярваме
повече в себе си и в способностите си да променяме.
 Светът в лириката на Никола Вапцаров е разделен между суровото
настояще, изпълнено с тежък труд, и мечтата за по-светло бъдеще. Това се
откроява ясно в стихотворението ,,Завод’’, което разкрива ужасяващата
участ на онеправдания работник. Заводът е олицетворение на ада. В него
трудът е наказание, жестокост. Работникът е мъченик, осъден на
примитивна борба за ,,парченце хляб’’. Създава се усещането за гнетяща
безизходица, за мъчителна повторяемост на еднакви до болка дни на
непосилен, изтощителен труд и мизерия. Сякаш животът е застинал
завинаги във времето и пространството. Атмосферата в завода е душна.
Като че ли задушаващият дим не помръдва, не се издига нагоре. Той се
сгъстява, поглъща и задушава всички, затворени между заводските стени,
а ,,синьото небе’’ остава все тъй далечно. Човекът е в непрекъсната борба
със суровата действителност Той се бори за съществуването си: ,,И трябва
да се бориш неуморно, и трябва да си страшно упорит…’’.

Обречен на тежък физически труд, човекът работник не може да

постигне мечтите си, нито да се наслади на красотата на живота извън
завода: ,,А не далече пролетният вятър люлее ниви, слънцето блести...’’.
Всеки порив към романтика ще бъде пречупен и наказан: ,,Миг с
размекнато сърце би значело напразно да загубиш работните си жилави
ръце’’. Мечтите за по-светло бъдеще са погълнати от отровния дим и
завинаги погубени. Затворен между недружелюбните, безлични машини,
човек губи себе си и връзката си с природата, лишен е от общуване с
ближния. Не само, че е затворен между тези машини, той се слива с тях
като ,,сплав’’ и заедно създават един изкуствен свят, в който предметите
предоставят на смъртните място за пребиваване, по-трайно и по-стабилно
от самите тях.

Заводът е и враг, и другар. Той обезличава човека и унищожава

творческия порив на мислите и действията му, погубва мечтите му за по-
добър живот. Но също така го учи да се бори за по-светло бъдеще, учи го
да се бори за съществуването си на този свят: ,,Ти ни учи да се борим- ще
снемем ние слънцето при нас!’’.

Мечтаният живот невинаги е лесен за постигане и често суровата

действителност го руши. Но това не означава да се отказваме от нашите
мечти. Рано или късно ще получим това, за което сме се борили, ще
изградим световете, за които сме бленували, стига да вярваме в себе си и
в силата си да променяме.