ВРАТИТЕ

РАЙ II ЧАСТ

от
РАДОСЛАВ ГИЗГИНДЖИЕВ
HEMICERATOIDES HIEROGLYPHICA

Радослав Гизгинджиев, автор

Вратите, заглавие
Издател: Фабрика за книги
Език: Български
Издадена: 2015
Брой страници: 442
Корица: Мекa
ISBN: 9786197198195
http://4eti.me
http://ekni.ga

2
 Съдържание

Част 1. СТАРИТЕ ВРАТИ .....................................................................8

Врата 1 ..................................................................................................8
Врата 2 ................................................................................................11
Врата 3 ................................................................................................15
Врата 4 ................................................................................................21
Врата 5 ................................................................................................25
ПОД ПРАГОВЕТЕ ............................................................................29
ВРАТИТЕ ...........................................................................................31
ДИМИТЪР и ВЪЛЦИТЕ ...............................................................66
ВИКТОРИЯ .....................................................................................83
СТЕЛА и КАЛОЯН ........................................................................86
ДИМИТЪР.......................................................................................92
КАЛОЯН .........................................................................................96
СВАТБАТА ЛАЗАР и МАРИЯ ....................................................98
ВИКТОРИЯ и ЯВОР ....................................................................102
КОНСТАНТИН, ЕЛЕНА и БАБА КЕРА ...................................106

Част 2. ПРОЛЕТ..................................................................................112
ДАНИСЛАВ ..................................................................................112
ВИКТОРИЯ ...................................................................................123
ДИМИТЪР.....................................................................................132
КОНСТАНТИН, ЕЛЕНА, БАБА КЕРА и АЛБЕНА .................135
СИМЕОН .......................................................................................140
КАЛОЯН .......................................................................................142
КОНСТАНТИН и БОЖИДАР .....................................................149

3
 ЛОРА .............................................................................................160
ДАНИСЛАВ, МИЛА и БОЯН ....................................................161
БОЖИДАР и АЛБЕНА ................................................................167
ДИМИТЪР и КОНСТАНТИН.....................................................169
ЕЛЕНА и АЛБЕНА ......................................................................175
ДАНИСЛАВ и МИЛА .................................................................177
ВИКТОРИЯ ...................................................................................179
МИЛА и ЮЪН ..............................................................................185

Част 3. Лято .........................................................................................192

МИЛА, ДИМИТЪР и ЯВОР........................................................195
СТЕЛА ...........................................................................................198
НАЧАЛОТО ..................................................................................246
СВЕТЛА И ТЕОДОРА .................................................................247

Част 4. СИНХРОНИЧНОСТ .............................................................248

Аритмия на Хаоса.........................................................................248
ВРАТИТЕ ......................................................................................251

4
 Голямата любов. Имам я. Сякаш я срещнах днес и днес се
сбогувам с нея. Голямата любов. Имам я. Имам я завинаги.
Ще се преследваме сред животите. Ще се губим. Ще се
забравяме зад Вратите. Но винаги ще се настигаме. И ще
си спомняме. Завинаги.
Завинаги, Любов моя...

Всяка прошка и война, които са се случвали някога в този

свят, носим със себе си. Дишаме с дъха на всичко, което някога
е било. Носим неговата тежест. Носим предишните проклятия
на тези преди нас. Носим даровете, които са получили
прадедите ни. Познаваме всяко божество. Знаем имената на
всички демони и ангели. Някои от нас са забравили това, но
клетките ни помнят. И винаги настъпва моментът, в който си
спомняш. Всичко. А то е толкова голямо, че не знаеш откъде
да започнеш. Началото не идва с доброто или злото, защото
те са производни на нещо друго. И точно когато си спомниш
името му, задържаш дъха си и не казваш нищо... Прилича на
молитва. Молитва за Любов.
Любовта, която имаш. Любовта, която са ти отнели. Или
Любовта, която не спираш да търсиш.
Липсата или изобилието ѝ поражда доброто и злото в този
свят. Демоните и ангелите заспиват или се будят в нас, когато
усетят присъствието или липсата на любов. Войната и
прошката стоят зад тази дума. Воюваме, когато са отнели
любовта ни. Воюваме с хора; със себе си; с живота или съдбата.
Прощаваме, когато я приемем. Боли, когато ни я отнемат.
Любовта е като огъня - изгаря и стопля душите ни. Дава
светлина или ни заслепява. Любовта е прегръдката и
сблъсъкът между ангелите, за които сме чували, и
чудовищата, за които са ни разказвали. Възраждаща и
стихийно потушаваща. Всяко проклятие и благословия са
породени от присъствието или отсъствието на любов.
Любовта е вълна, която открива стотици светове, но
разрушава още толкова. Тя е същинският баланс в човешкия

5
живот. Единственото, което ни различава от всяко друго живо
същество е любов. Тя ни прави красиви, колкото и грозни
неща понякога да сме способни да извършим, И пак заради
нея. Тя ни прави несъвършени, но перфектни. Цялото това
търсене и лутане е, за да намерим онези хора, които усещаме,
че някога сме имали. Онези, които сме изгубили в другите си
животи и сме забравили имената им, но не и очите им.
И тогава, искаме или не, всички божества и демони се
събуждат в душите ни. Излизат от Бездната и започват да
воюват, докато не намерят покой. Докато любовта не достигне
всяка една душа, която спи с отворени очи. Никога не може да
победят светлите или тъмните същества — защото те са
силите, които завихрят нашето търсене — търсенето на
сродната душа. Целта не е да има победител и победен.
Границата е тънка, понякога изчезва. И всичко се слива.
Злите могат да бъдат добри, а добрите — зли. За да бъде
загадката все по-голяма. В приказката на човешкия живот —
Бог и Дявол са безсмъртни. Да... Вече виждам смисъла на тази
безсмъртност — ние търсим винаги едно и също — някаква
погубена част от нас, която толкова силно ни напомня
причината, заради която сме на този свят.
Живеем в свят, в който има много дълбоки и страшни рани.
Свят, в който най-голямото престъпление, което човек може
да извърши, е да разбие нечия любов. Понякога се оказва, че
Миналото се случва непрекъснато в Настоящето и ни
разкъсва. Забравяме, че всяка наша мисъл поражда другите.
И мислите, и копнежите на другите — пораждат нас.
И щом има дни, в които една прегръдка може да спаси
няколко живота, то има дни, в които една разкъсана
прегръдка може да опустоши десетки човешки съдби. И
уверявам те, че нищо не може да спре нито любовта, извираща
от древните ни души, нито реките, които текат към моретата.
Душите ни винаги ще намират път, дори и прекосявайки
няколко пъти живота и няколко пъти смъртта.
И както знаем, че във всяка приказка има чудовища, в тази
приказка чудовищата ще са много. И ще видим неща, които
сме усещали, но никога не сме подозирали, че са в самите нас,
че са около нас. Толкова близо... Почти колкото усещането за
Любов, което помним отнякъде. И не спираме да търсим.

6
 Здравей, Непознат!
Сега само ти ще решиш дали да ме следваш. Защото ще
вървя върху горещи въглени. Само те ще изгорят онази
неназовима тежест, която носим.
Тежестта на греховете.
Следвай ме, за теб ще отворя ВРАТИТЕ...

7
 Част 1. СТАРИТЕ ВРАТИ

Щом има врата, то тя трябва да бъде отворена.

Непознат, влизай внимателно, за да не паяжинясат

раменете ти, че паяците на греха не разпознават
кой е грешен.

И каквото и да става, не спирай да вървиш, за да не

останеш между Старите Врати заклещен, вцепенен
от кървавите букви.

Врата 1

Човек на друг плътта пробожда. Човешки бесове

освирепели с кръв пируват. Бог го няма, а Дяволът
уплашен от далече гледа.

Май, 1876 г.
Има картини, които не бива да бъдат описвани. Картини, в
които искаш да забравиш, че живееш в свят с човешки
същества. Пред такива подобни гледки разбираш, че си бил
сляп, за да не успееш да видиш гладните зверове зад нечии
човешки зеници. Ти дори не си подозирал, че Адът наистина
съществува, а и дори да го има, би бил на километри под
земята, а не съвсем близо, гледайки те право в очите.
Погледът на човешкото освирепяване. Дори може никога да
не си вярвал в него, но не е нужно, защото той съществува и
нерядко може да стои на ръка разстояние от теб.
Единственото, което силно се надяваме да не ни се случи, е да
дойде ден, в който Адът да премине през живота ни и да го
изпепели.
Да... Когато погледнеш Дявола в очите, наистина не е
толкова страшен, защото дълбоко в себе си знаеш, че има
много по-страшен поглед от дяволския — погледът на
човешкия бяс. Когато потънеш в него, разбираш, че
единственото нещо, което може да те спаси, не е вярата, не е

8
любовта, а бягството или смъртта.
С всяка пролет идва надеждата, но тази пролет в голямо
Родопско село — тя бе мъртва. Висеше на бесило заедно със
стотици хора из цъфналите овощни дървета. Очите на
надеждата бяха кървави и в тях нямаше живот, в зениците ѝ
издъхваше дори смъртта и се молеше за каквото и да е било
спасение.
Дъбовите корени в това село бяха попили кръвта на заклани
мъже, жени и деца. Във въздуха се носеше смрадта на
разхвърлени, сякаш от ураган тела. Разпиляна и кървава плът
гниеше непогребана върху почвата. А човешките бесове
бродеха и търсеха още плът, която да погълнат и да я пренесат
в душите на всички дъщери и синове, които ще заченат в
бъдещето. Слънцето приличаше на зъл демон, които осветява
най-непоносимите кошмари. Има моменти, в които мракът е
много по-добър от светлината — защото той ще ти спести една
действителност, която, ако я видиш по този начин, животът
ти ще свърши, дори и да останеш жив.
Ухаеше на разпадащо се човешко месо, миризмата бе
толкова силна, че носеше вкус в устата — вкус на ярост,
отмъщение, освирепяване и безпомощност — вкус на
небожественост в човешките същества.
Малцина от нападнатите селяни успяха да се скрият в най-
страшните дни, докато се чуваха последните писъци и
стенания на онези души, които бяха изкарани насила от
телата им.
Но тези малцина, макар и живи, сякаш вече бяха мъртви.
Защото, когато един човек види онова, което бе видяла тази
жена, сгушена в зимника на една стара къща, той вече е
мъртъв. Единствената ѝ сила бе в майчинския инстинкт,
който бе запазил частица разум в съществуването ѝ. Жената
бе притиснала сина си и повече от денонощие се криеше в
тайното мазе на най-старата баба в цялото село. Тялото на
старицата бе съсечено, както бе на леглото, защото болестта ѝ
не ѝ позволи да стане и да потърси спасение.
Отчаяната майка притискаше към себе си тялото на
петгодишния си син, който не издаваше и звук. Откакто
започна клането на селото, момченцето се бе превърнало в
малка статуя — пребледняло, стиснало очи и застинало в

9
прегръдка. И двамата се опитваха да дишат дълбоко и тихо.
Коремът на жената бе голям — тя бе бременна в шестия месец.
Не изпитваха жажда за нищо друго, освен за живот — не бяха
пили вода, не бяха яли нищо. Яростта да опазиш детето си —
това бе единственото нещо, останало в съзнанието и тялото на
тази майка.
Човешките бесове унищожаваха селото — изнасилваха всяка
млада жена, после ѝ отнемаха живота. Садистично и
мъчително убиваха всеки един мъж, а плачът на децата ги
объркваше — тях ги убиваха най-бързо, защото събуждаха
някакъв спомен за човещина в тях. После бесовете подпалваха
къщите. Разпадаха се домове, в които десетки години
поколения са се радвали на живота. Сгромолясваха се
покриви. Стените се разпадаха на горещи и черни камъни и
погребваха живи и мъртви.
Дойде ред и на този дом, в който бременната жена се бе
скрила със сина си през вчерашния черен ден. Тя усети дим,
който пропълзя под малката вратичка на тайното мазе, в
което се бе потулила — бесовете бяха подпалили и тази къща.
Решително и с жажда за живот, тя отвори вратата на зимника,
за да не се задушат със сина ѝ — цялата стая бе в пушеци, нищо
не се виждаше, но някакъв инстинкт я насочи към вратата. Тя
стисна още по-силно детето си в здрава прегръдка и хукна
навън с него. Пред къщата стояха силуети на човешки бесове.
Тя чу смеха им — жената рязко смени посоката и тръгна към
задната част на къщата, по чийто стени пълзяха огнени и
горещи змии. Човешките бесове вървяха след нея, не я гонеха
— а внимателно я следваха — наслаждаваха се на
безпомощността ѝ, искаха да видят къде ще избяга. Когато тя
им се изплъзваше от поглед — те започваха да тичат, за да я
наблюдават, а през това време един от тях се навеждаше и
вземаше камък от земята и го хвърляше по нея. На няколко
пъти я удари по гърба, но тя не усещаше нищо — нито извика
за помощ, нито от болка. Защото жената бе потресена от това,
което виждаше по земята — обезобразените тела на
съселяните ѝ, които се опитваше да прескача.
- Ще те спася... Ще те спася — хипнотично шепнеше в ухото
на сина си и бягаше с всички сили.
Тя се осъзна пред двора на църквата, обърна се назад и видя,

10
че бесовете продължават да я преследват. Влезе в двора и за
секунда спря. Откакто нахлуха човешките бесове в нейното
село — не бе издала ни стон, сълзи не бе проляла, защото
единственото нещо, за което мислеше, бе как да спаси детето
си. Но като видя удавения от кръв двор на църквата,
нечовешки стон на отчаяние излезе от гърлото ѝ.
- Къде си. Господи, да видиш! — пронизителен писък
отекна във въздуха и майката хукна към вратата на храма.
Вътре нямаше къде да се стъпи от мъртви тела, купища
застинали обезглавени и обезобразени трупове, по които
лазеха пчели. Имаше изкопана дълбока дупка, на чието дъно
блестеше почерняла човешка кръв от десетки паднали глави.
Оглушително ридание излезе от гърлото на жената, то отекна
в опръсканите с кръв стени на църквата. Тя нагази по телата,
държаща сина си в ръце, и стигна до падналия олтар и кръста
на него.
- Господи, спаси ни. Господи, детето ми запази! — шепнеше
страстно пред застиналите образи на светците, чийто лица
сякаш се бяха появили в сърцевината на Ада. Жената усети, че
се размърда бебето в утробата ѝ. Тялото ѝ трепереше
неудържимо.
Чу тежките стъпки на входа на църквата — онези стояха до
вратата и тялото ѝ се скова от ужас. Детето в ръцете ѝ се
разплака, сякаш разбра, че надежда за тяхното спасение
никога не е имало. Тя го пусна и то стъпи с босите си крачета
върху кървавия под на храма. Детето скри лицето си и се
разтрепери. Очите му към вратата на църквата гледаха, а там
вече стояха три силуета с остри и дълги ножове. Майката
изпищя отчаяно, хвана железния кръст и го хвърли към
бесовете — той издрънча на земята.
- Дяволе, скрий детето ми — изпищя тя, — нероденото ще ти
го дам на теб! Само ми опази живото от тези бесове човешки!
Мъжете тръгнаха към нея, хванаха я и яростно започнаха да
я пробождат в корема.

Врата 2
Опръскана врата с грях проскърцва — между дъските —

11
заклещен глас на оплаквачки — черна песен от Отвъдното
се носи. Защото и оплаквачките са мъртви.

Май, 1876 г.

Лазар едва вървеше по пустия сух път. Беше бос. Краката му

бяха покрити с тъмна съсирена кръв. Големите му и силни
ръце бяха издраскани и сухи. По лицето му имаше засъхнала
кал. Десетки километри вървеше така под жаркото Слънце,
което се бе издигнало над земята. Това огнено кълбо като че
ли с лъчите си бе изсмукало надеждата не само от очите на
Лазар, но и от цялата Земя, която той виждаше пред себе си.
Дишаше плитко и изтощено. Бялата му ленена риза бе
станала кафява от прахоляка, който се рееше из този пуст път,
който водеше към дома му. Сините му очи като че ли нямаха
блясък — изсъхнали от страшната пустош, която зловещо бе
заразила въздуха. Вървеше към вкъщи, там където бе оставил
жена си, майка си и сестрите си преди седмица, за да иде до
далечно село, в което да търси нов дом, в който да ги опази
живи. Място, на което да се скрият по време на страшните
неща, които се чуваха, че ще стават в тяхното родно село. По
мръсното му, но красиво лице имаше оставени следи от
сълзите, които бе пролял. Бе чул какво се е случило в негово
отсътсвие, но не вярваше — искаше да види с очите си. Най-
сетне пред изтощеното му от умора тяло се показа селото,
сгушено между планините. Зловеща тишина и кървав прах
пълзеше от там. Ни песен, ни глас, ни плач, ни стон от
животно. Нищо, От далече се виждаха опушени и опожарени
къщи. Лек вятър довя страшна миризма. Ухание на
престъпление, което ще се плаща стотици години.
- Мария... — прошепна той със сухите си устни и едва
преглътна.
Усети се, че бяга напред към селото. Стъпалата му смело
настъпваха острите камъни и сухите паднали клони. Очите му
се напълниха и заискряха. Изведнъж върнаха дълбоко синия
си цвят. Стонове на болка се процеждаха през гърлото му,
когато видя първите безжизнени тела из пътя на селото.
Сякаш е валяло дъжд от плът, сякаш от небето са падали тела,
които са се разпилели и разкъсали из камънаците. Градушка
12
от гняв бе опустошила това знатно село. Страшни гледки
пробождаха душата му и с всяка крачка тя се разпадаше.
Телата на хора, които разпознаваше, лежаха по земята и
плътта им гниеше. Хора, с които бе израснал и познаваше от
малко момче. Хора, които бе виждал как се смеят; как плачат;
как предат лен и как стискат с благодарност пръстта, която
даваше храна на децата им. Всичко бе мъртво и грозно —
почти неразпознаваемо. Без дух. Просто плът, която се
сливаше със сухата земя. Войната превръщаше тези спомени
в гнило месо, разпиляно по пътя на човешкото озверяване.
Всички бяха избити. Хиляди бяха избити. Бяха извадени с
ярост и бяс душите на стотици хора и техните съзнания бяха
хвърлени насила зад стената на Отвъдното, Лазар вече не
можеше да спира погледа си по застиналите и бездушни лица
на телата, които виждаше. Усещаше, че надеждата му ще се
превърне в разгневена лудост, чувстваше, че губи човешкото
в себе си.
- Мария... — извика той, но това повече заприлича на плач,
който стотици години ще отеква в душите на всички родени
след тези страшни дни.
Силният копнеж, да види жива своята невеста, своите сестри
и майка, скрити иззад някой почернял дувар, го караше да
бяга и да вика имената им. Тичаше към дома си толкова бързо,
сякаш смъртта го преследваше. Къщата му бе до църквата.
Като че ли най-тихо бе там. И не само това — като че ли това
пространство изсмукваше тишината и всеки шум. Миризмата
ставаше все по-страшна и непоносима, Лазар се опита да не
диша. Той стигна в двора на дома си — там нямаше нищо, но
вратата на къщата бе открехната. Ужасът да види това, което
се крие зад нея, приличаше на уплашено чудовище. Защото и
чудовищата биха избягали от място като това.
Той доближи вратата и я бутна бавно. На пода бяха проснати
съсухреното тяло на старата му майка, която бе прегърнала
телцето на едната му сестра и бе протегнала ръка към тялото
на другото си дете, което бе по лице на пода, с ръце на
сантиметри от ръцете на майка си. Лазар видя и прободеното
тяло на своята голяма любов. Очите ѝ бяха отворени и гледаха
към вратата.
- Мария... — Лазар заплака.

13
 Ако имаше останало от душата му — то вече бе изкарано.
Като че ли архангел Михаил проби душата на Лазар и
напръска с кръв цялото село. Остана само сърцето му, което
горещо затуптя. Той се вгледа в сантиметрите, които деляха
ръцете на майка му и сестра му, опитали да се докоснат в
последния си миг. И така бяха застинали, без да се достигнат.
Сантиметри деляха дланите им и в тези сантиметри се
събираха всички бъдещи животи, в които ще се търсят тези
две ръце, за да се достигнат все някога.
Кое накара Лазар да заплаче, щом вече нямаше душа?
Гласът на всички нечути хора в това кътче на земята ли?
Гласът на всички мъртви ли простена от неговото гърло? Чии
сълзи като поток преминаха през лицето на Лазар... Сълзите
на всичките мъже и жени, които щяха да разберат, че са
изгубили любимите си? Сълзите на всички деца, които
нямаше да се родят и ще останат зад стената на Отвъдното ли?
Лазар сложи ръце на шията си, лицето му просветна от
сълзите, които измиха скулите му. Очите му като сини Слънца
заискряха злокобно в тъмната и глуха стая. От гърлото му
страшни звуци излязоха. Все едно песни, молитви и
проклятия се смесиха в едно.
- Господи... Как си допуснал това да се случи... Дяволе, това
не си ти! Ти толкова озверял не ще да си!
Краката му не издържаха. Той рухна до тялото на своята
любов. В погледа ѝ нямаше нищо от нея. Само ужас, само
болка. Лазар я зацелува по челото, не можеше да си поеме дъх
от сълзите, които мокреха сухото ѝ бледо лице. Сякаш сърцето
му се стапяше и изтичаше през очите му. Като че ли тялото му
изгаряше. Хвана скованото ѝ тяло и го стисна със здравите си
ръце, плачейки с животинска ярост.
Очите му се взряха в празното разстояние между двете ръце
на майка му и сестра му. Зениците му се разшириха и
сантиметрите се превърнаха в Бездна.

Сантиметрите, които делят ръката ти от друга, която никога

няма да докоснеш, се разтягат във време от няколко живота.
Километрите, които то си готов да извървиш, за да намериш
спасение или за да спасиш някого, се свиват в секунди, в които
умираш, без да си мъртъв. Времето, което не те е изчакало, за

14
да спасиш своя мечтан живот. И времето, което вече е сковало
нечие тяло и е издъхнало, жадно за живот. Времето, което ти
дава шанс да бягаш... Далеч... Много далеч. Времето, което си
готов да счупиш с челюстта си от ярост; да го догониш и да го
осакатиш. Времето, което има съзнание, огледално на твоето.
Времето, което непрекъснато променя своя ход.
Времето е като змия — понякога пълзи бавно, понякога
пълзи бързо, понякога не се движи, понякога те захапва и те
отравя, а понякога се свива в кръг и прехапва опашката си. И
преповтаря едно и също нещо.
Времето, което се превръща в кръг, който се завърта и
пламва. А огънят му започва да изгаря болката и греховете.

Врата 3

Врата от дъбови дъски се отваря. А по нея червени

змии се превиват. И горят ли, горят. За да изгорят
греховете и огнена да стане надеждата.

Май, Денят на „Св. Константин и Елена“, 1938 г.

Слънцето залязваше покрай ниските извивки на Странджа и

се пречупваше през свежите светлозелени листа на
мистичните ѝ гори. На небето нямаше нито един облак, сякаш
целият Космос искаше да види какво ще се случи тук, а
звездите, които бледо се показваха, напомняха на светещи
очи, които надничаха от далечни и невиждани места. За това
село знаеха много хора и със страхопочитание изричаха името
му и се впускаха да разказват мистериозни истории за
жителите му.
За онези, дето боси танцуват върху огъня.
Днес бе техният празник — „Св, Константин и Елена“, Във
всички краища на България знаеха за огнените мистични
хора, които населяваха странджанските планини. Преди две
пълнолуния младата Елена бе научила за тях и от тогава
заспиваше с мисълта за тези мистични селяни. Някаква сила
я теглеше към
15
 онова място, на което хората влизат в огъня
— искаше с очи да ги види... Дори не можеше да обясни
откъде идва този порив нито на майка си, нито на брат си — за
тази нужда не откриваше думи и логика.
Като жажда е, повтаряше пребледняващата Елена.
Баща ѝ бе починал отдавна. Нейното семейство бе от богат
род — бяха наследили много добитък и земя, за които се
грижеше основно единственият мъж в семейството —
първородният син, братът на Елена, Тя всеки ден бе повтаряла
на майка си, че иска да отиде в това село и да види с очите си
чудото, но брат ѝ бе забранил дори да говори за това нейно
налудничаво желание. Докато Елена не хвана някаква
невиждана треска и втора седмица не можеше да стане от
леглото.
- Ще се поболея, ако не отида! — бълнуваше тя, докато
майка ѝ събираше билкари и лечителки откъде ли не, за да я
вдигнат на крака.
Накрая Елена бе отказала да се храни и сърцето на брат ѝ не
издържа и той ѝ обеща, че ще я заведе в това село, населявано
от мъжете и жените, които танцуваха върху самия огън.
- Против вярата е, те са магьосници, демони! — се опита да
я възпре майка ѝ, но вече с поглед бе дала съгласието си,
защото не искаше да гледа мъчителната болест на дъщеря си.
Майката на Елена бе много вярваща жена, която смяташе, че
ходенето по огъня е дяволска работа — така смятаха и десетки
други хора из селата.
Когато Елена научи, че ще я заведат в това странджанско
село, за два дни се надигна от леглото и бе като нова.
- Четири дни на кон ще яздим по чукарите заради теб, но
здрава да си! — каза брат ѝ на тръгване и двамата поеха от
Родопа. Точно 4 дни двамата преминаваха с конете през
места, които Елена често повтаряше, че е сънувала.
Бяха пристигнали часове преди дългоочакваната мистична
нощ. Събираха се все повече и повече хора от съседните
странджански села. Елена и брат ѝ бяха с различни носии,
които веднага се забелязваха от околните. Те неодобрително
поглеждаха към двамата, но никой не ги закачаше. В очите на
младите мъже се появяваше блясък, от който Елена се
притесняваше и свеждаше глава. Усещаше се злонамереност

16
от повечето жени, но това бе, защото Елена бе с изваяни
черти, крехка, висока, с млечнобяла кожа и красиви кафяви
като на сърна очи. Имаше дълга къдрава червена коса, която
се подаваше изпод забрадката.
Точно сега Слънцето залязваше и с тихи стъпки в селото
дойде здрачът. Огънят, върху който щеше да се танцува, вече
бе разпален — жарта от дъбови дърва тлееше и се отразяваше
в широко отворените очи на десетки хора, които чакаха да
започне ритуалът. Братът на Елена я бе завел съвсем близо до
огнения кръг, за да види танца; да нощуват някъде и по-бързо
да си ходят у дома в Родопа. Мъжът бе видимо нащрек, защото
се чувстваше заплашен в село, чиято култура му се виждаше
така странна. До тях стоеше възрастна блага жена, подпряна
на един крив бастун. Тя ги гледаше с усмивка и се опитваше с
поглед да им каже, да не се притесняват за нищо.
- В Конака са още — след малко ще дойдат Нестинарите —
обърна се тя към Елена.
В първия момент Елена не погледна старицата, защото не
очакваше, че ще я заговори някой местен човек с такъв благ
тон.
- Сега ще чуем тъпана и гайдата! — продължи старицата и
чак тогава Елена се обърна и се усмихна.
- От далеч идваме с брат ми да гледаме! — в гласа на Елена
имаше много вълнение.
- Хубави сте и двамата — старицата се доближи към нея и я
поогледа. — Да не си останете в селото, че и ние много красиви
ергени и невести си имаме — бабата се разсмя, но Елена се
смути и не каза нищо.
- От далечно място сме. И сме вярващи, не сме за това село
от магесници! — отвърна брат ѝ троснато. — Не ще останем
тук! Не ни и трябва!
Елена много се притесни и погледна смутено старицата,
която се усмихна и отговори:
- И ние сме вярващи — Свети Константин и Елена под
нашето небе си седят! На любов смърт не пречи, та ти за вяра
говориш — разсмя се старицата. — Като бях млада като вас ми
умря мъжът — старицата млъкна за момент. — Още ходя
песни на гроба да му пея.
Братът на Елена се нагнети от това, което чу, и дръпна сестра

17
си към себе си. Елена го погледна разгневено, но нищо не
каза.
- Няма да говорим с никого — измърмори ядосано той.
Стотици хора оживено и разпалено разговаряха наоколо,
нетърпението и вълнението им се усещаше във въздуха. От
време на време някой разбутваше с голям прът неизгорелите
дъбови клони, за да се превърнат в искрящи червени въглени.
Огромният огнен кръг беше поне десет разкрача широк.
Елена усещаше топлината на огъня и неуспешно се опита да
направи крачка назад, тълпата зад нея бе голяма и ставаше
все по-гъста. Всички искаха да наблюдават мистичния ритуал.
Малките пламъци на огъня я вълнуваха, хареса й; привличаха
тялото ѝ по някакъв непознат до този момент начин. На фона
на здрача се виждаха лицата само на онези, които стояха
близо до жарта, и в очите им се отразяваше нагорещеният
въглен. Неосветените хора приличаха на сенки с гласове,
които ставаха все по-далечни. Атмосферата ставаше все по-
непозната. Все едно, че пространството се разширяваше и
ритуалът, който тепърва предстоеше, бе чакан от целия свят и
целия Космос, който блестеше в небето. Тъмносините нюанси
на небесата бяха станали почти черни.
В далечината се чу ритмичният удар на тъпан, след секунди
засвири и гайда — всички хора замълчаха и тълпата като че
ли се вкамени в очакване. С всяка секунда отсвирът на гайдата
и тъпана ставаше все по-силен. Елена се разтрепери от
вълнение и хвана брат си за ръката — скептичността, която се
рисуваше по лицето му, вече се бе изпарила и бе заместена от
страхопочитание. Тълпата зад Елена се размърда и се отвори
коридор, път, по който да минат Нестинарите. Зад гърба на
Елена изпищя гайдата, лумкаше тъпанът. Яви се висок и
здрав мъж, държащ голяма икона над главата си, мина покрай
Елена, последван от още няколко млади мъже. Тя усети
полъха на плътта им — като че ли мистични и благоуханни
билки някой бе разпалил. Тя се вгледа в мъжете — не
виждаше в началото лицата им, но телата им бяха високи,
стройни и съвършени. Те започнаха да обикалят огнения кръг
обратно на часовниковата стрелка. Започна да ухае и на пръст
— това ухание идваше от плътта на мъжете. Тълпата като че
ли бе спряла да диша, а вече сърцето на Елена щеше да се

18
пръсне от вълнение. Изпита нещо, което само един път в
живота си бе почувствала, когато бе дете — все едно че се бе
надвесила да погледне бездната надолу през висока скала.
Това не беше страх, а усещане, което наподобява, това когато
преминаваме някаква забранена граница. С голямо
удоволствие и страст към един нов свят.
Въздухът вибрираше всеки път, щом удареха тъпана, а
песента на гайдата така се разнасяше из тъмните склонове на
планините, че сякаш се пропукваха камъните и от там
изпълзяваше някакъв незнаен свят, който се смесваше с
нашия.
Очите на Нестинарите не виждаха хората наоколо, а бяха
съсредоточени върху нещо, което бе във въздуха, огъня и
пръстта. Малко по малко нещо
ги взима от този свят,
помисли Елена.
Кафявите ѝ очи започнаха силно да блестят — напълниха се
със сълзи, които не можа да си обясни. Стана ѝ студено —
леден въздух залепна по кожата ѝ. Тримата мъже бяха
облечени в бели ризи и тъмни панталони. Те бавно
продължаваха да обикалят кръга и стъпваха все по-близо до
нагорещената жар с босите си крака. Елена не откъсваше очи
от мъжа, който носеше иконата. Той пръв влезе в жаравата и
изкрещя с все глас, но това приличаше повече на стон от
удоволствие. Жилите на врата му изпъкнаха и кожата му се
зачерви. След воя му влязоха и другите мъже един по един —
като че ли със своя вик им каза, че е време да го последват. Той
подаде иконата в движение на друг мъж и започна да се върти
бавно във вътрешността на огнения кръг. Стъпваше уверено и
категорично — цялото му тяло изразяваше неописуема страст,
сякаш духът му бе излязъл навън, танцуваше със съвършеното
му тяло и се любеше с пламъците на огъня. Той започна да
дърпа ризата си бавно и свирепо. Малко по малко я разкъса и
парчетата ѝ паднаха в огъня и пламнаха. Под нея се откри
изваяното му тяло, което от светлината на жаравата
изглеждаше червено-кафяво, дяволско, страстно и треперещо
от някаква непозната възбуда към огъня. Елена се вгледа в
здравите му раменете, в жилите, които бяха изпъкнали по
врата му. Видя, как прехапа устните си от страст — нечовешка

19
и привлекателна.
- Това е Константин! От потомъка на най-първите
Нестинари в селото — прошепна старицата на Елена, —
Кръстиха го на светеца.
Елена се стресна от гласа ѝ, тя бе съсредоточена във всяко
едно движение на този мъж,
- Константин... — повтори Елена и зениците ѝ се
разшириха, когато срещна погледа му.
- Най-хубавият мъж, дето в селото се е раждал. Последната
година, когато влиза в огъня — светците му изпращат видения
и всичко предсказва.
Огненият мъж сякаш чу разговора на Елена и старицата и
излезе от онзи мистичен транс. Очите му както бяха
замъглени, станаха ярки и кристално сиви. Задържа погледа
си върху Елена и в този миг тръгна към нея. Това спря дъха ѝ.
Тя забеляза чертите на лицето му, тъмната му катранна коса,
наболата брада. Отрази се в сивите му очи, които вече виждаха
реалността, а не онази непозната стихия, чийто пламъци
пълзяха по плътта му. Елена отстъпи назад, защото той вече
стоеше на ръка разстояние от нея и се спря. Босите му стъпала
спокойно стояха върху тлеещата жарава. Константин като че
ли ѝ се усмихна.
Това не е човек...
бе последната мисъл, която Елена си спомняше на
следващия ден. Тялото ѝ се разтрепери — усети страшна болка
в душата си. Константин ѝ се усмихна отново и ѝ подаде ръка.
Тя инстинктивно го хвана и усети горещата му плът. Елена
направи крачка напред и стъпи със сандалите си в огъня. Брат
ѝ се опита да я спре, но не успя да я хване. Той без да иска
стъпи в жаравата и усети непоносима горещина под стъпалото
си — ужасен отстъпи назад.
- Елена! — изкрещя той.
- Остави я! Няма да изгори! — скара му се старицата и се
наведе да види къде е наранил крака си.
- Елена — излез от огъня! — отново изкрещя брат ѝ.
Хората от тълпата го погледнаха с ярост като че ли нарушава
много сакрално събитие. Константин и Елена се въртяха в
кръг един срещу друг и не отчитаха нищо друго. Тя не бе
пуснала ръката му. Той с другата си ръка я докосна по рамото

20
и свали забрадката ѝ, която още преди да падне в жаравата —
пламна във въздуха и се пръсна като тлеещи пеперуди около
телата им. Дългата ѝ червена коса се разпиля по гърба ѝ. От
тълпата се чуха учудени възклицания, неодобряващи това,
което става. Константин и Елена се гледаха хипнотично и
после едновременно затвориха очи. Сред хората настана
някакво напрежение — местните започнаха тихо да обсъждат
това, което виждат. Имаше ярост в очите на жените, а мъжете
се наслаждаваха на красотата на това невиждано от тях
момиче.
Чуха се писъци отнякъде, които разсеяха зрителите от танца
на Константин и Елена. Появи се възрастна прегърбена жена,
която пищеше и бягаше право срещу огнения кръг. Тя влезе в
огъня и седна в жаравата. Набръчканите ѝ длани жадно
загребаха от червената и гореща пръст и пепел.
Братът на Елена бе ужасен от видяното и не можеше да
проумее какво виждат очите му, откакто сестра му влезе в
огъня. Но тази стара жена съвсем го потресе.
- Баба Кера... — се чу от тълпата, въпреки гайдите и тъпана,
които не спираха да разтреперват въздуха в ритмични вълни.
Баба Кера си смъкна забрадката и посипа главата си с жар,
плачейки и викайки някакви неразбираеми неща.
- Всяка година Кера идва от съседното село и влиза в огъня
— прошепна старицата.
- Но защо? — смаян попита братът на Елена.
Старицата го погледна.
- Защото погреба и тримата си сина. Цяр намира за болката
си.
Писъците на старата жена се смесваха с гайдата, а
Константин и Елена вече ги нямаше.

Врата 4

Зад вратата леден дъх на Черния се чува,

за да си вземе обещаното.

21
 Есен, 1941 г.

- Затваряй врата, когато заспиваш! Винаги стои отворена,

щом нощем стана за вода.
Дребна и съсухрена жена нижеше тютюн и мърмореше на
Албена. Двете бяха седнали на стари обърнати дънери пред
двуетажна каменна къща и бяха сложили няколко фенера,
чийто пламъци плахо тлееха в черната нощ. Името ѝ бе Севда
— по чертите на лицето ѝ си личеше, че е хитра жена, в чийто
очи блестеше злото. Албена бе бременна в осмия месец,
гледаше празно и си тананикаше някаква песен.
- И стига си пяла — вечер не се пее, че Дявола викаш! —
продължи яростно да нарежда Севда.
- Така е! Пея на Калоян за майка му — отвърна Албена,
хвана се за корема и се усмихна. — Винаги затварям вратата,
но като стана сутрин — все открехната стои, а уж хубаво съм я
затворила.
- Затворила си я ти, аз все ти я затварям — снощи пак.
Отвеяна си, подлуди те онзи джин — мъжът ти! — продължи
да мърмори Севда. — Хайде да си лягаме, че кръстът ме
заболя! И да раждаш по-бързо, че да си те пращам на село при
баща ти! — продължи жената и погледна Албена с
отвращение.
Албена нищо не отвърна и продължи да ниже тютюневи
листа, тананикайки си. Севда стана бавно, хвана се за кръста
и изпъшка.
- Ставай, Албено, че то тази пуста работа край няма — разсмя
се жената и си влезе в къщата.
Албена се загледа в искрящите звезди, които се бяха
надвесили над нея и страстно горяха в спокойната нощ. Тя бе
изгубила разума си. Помисли си, че не обича да спи сама.
Но аз не съм сама!, помисли тя и пак се хвана за корема.
От месеци беше в къщата на тази чужда жена, която я бе
прибрала в дома си. Готвеше ѝ, посрещаше уморените ѝ
работници и шеташе, макар че бе бременна.
Малко остана...
помисли тя, докато гледаше звездите, и усети как се движи
детето в утробата ѝ. Албена се усмихна, очите ѝ засияха, а
шарки от тлеещите пламъци на фенера пропълзяха по
22
нежната ѝ шия. Взираше се в небесата повече от половин час,
а после стана и влезе в къщата. Качи се на втория етаж по
дървените стълби от сухо дъбово дърво и те зловещо
заскърцаха като проклятие на нечуван демоничен език,
Албена махна бялата кърпа от главата си и спусна гъстата си
кестенява чуплива коса. Наведе се и със захабено канче изми
ръцете и лицето си. Бебето отново помръдна и тя се докосна
по корема — тихо започна да пее. Отново се усмихна
налудничаво. Влезе в спалнята и внимателно затвори вратата.
Тя проскърца. Жената дръпна по-силно дръжката към себе си
— наистина хубаво бе затворена вратата този път. Стаята бе с
ниско таванче, а по напуканите стени бяха изрисувани
люляци. До леглото ѝ светеше фенер. Тя дръпна родопското
одеяло, което бе покрило тясното и ниско легло, и легна
внимателно. Натъжи се, че мъжа ѝ го няма — разсмя се, после
тихо заплака — после пак се разсмя обезумяло.
Блуждаеха налудничавите ѝ мисли, докато гледаше тавана
преди неусетно да засънува.

В двора на църква голям орех пробиваше земята. От

клоните му въжета се спуснаха и станаха люлки. А по
люлките кацаха деца като птици. Люлееха се и мълчаха.
Под ореха стоеше висока и слаба жена с дълга и сива
разпиляна коса. Очите ѝ блестяха в бяло. Лицето ѝ бе тънко
и несиметрично — едното око бе широко отворено, а
другото — полузатворено. Едното ъгълче на устата ѝ бе
изкривено надолу. Държеше с необикновено дългите си ръце
бебе и леко го люшкаше. Дългите и кокалести пръсти
докосваха нежната кожа на крехките му бузи. Кожата на
тази жена бе сива и грапава. Тя гледаше право към Албена.
После пропълзя по стъблото на ореха нагоре като змия и
седна на клона, притисна бебето на гърдите си и изпищя.
Писъкът ѝ разпиля материята.
Тъмнина.
Албена наблюдаваше себе си как бяга сред мрака от
някакви хора, които искаха да я настигнат. Фигурите бяха
на високи и едри мъже. Тя знаеше, че я преследват, за да я
убият. Чу писъците си. Боса из мъртви тела газеше и с глас
плачеше. По безжизнени и студени тела се спъваше.

23
Страшна миризма усещаше. Камъни по нея мятаха. Видя в
ръцете си, че е стиснала безмълвно и ококорено момченце.
Тя го позна като свой син. Влезе в църквата, разтреперена
застана пред падналия олтар и кръста над него.
- Господи, спаси ни, Господи, детето ми запази! —
прошепна страстно пред застиналите лица на светците,
усетила, че не ѝ остава дъх.
Чу, че онези, които я преследваха, бяха пред вратата на
църквата. Тя се ужаси. Детето в ръцете ѝ се разплака. Тя
го пусна на земята и то се разтрепери. Очите му към
вратата на църквата гледаха, а там вече стояха три
силуета с остри и дълги ножове. Албена изпищя отчаяно,
хвана железния кръст и го хвърли с ярост към онези.
- Дяволе, скрий детето ми — изпищя тя, — нероденото
ще ти го дам! Само ми опази живото от тези бесове
човешки!
Мъжете тръгнаха към нея, хванаха я и яростно започнаха
да я пробождат.
Албена отвори очи, искаше да извика, но нещо като че ли бе
стиснало здраво гърлото ѝ. Все още усещаше болката от
пробожданията в корема си. В стаята бе смразяващо студено,
макар че бе есен. Пълна тишина бе навън — ни щурци, ни
птици се чуваха. Побиха я тръпки. Изпита страх, който скова
тялото ѝ. Зад вратата чу скърцане. Някой се изкачваше по
стълбите — бавно, тихо и внимателно. Вратата бе леко
открехната. Албена се ужаси. Надигна се едва на леглото и
отвори широко очи. Зениците ѝ се разшириха и тя задиша
плахо без звук да издаде от страх. Луната чертаеше призрачни
сенки в стаята. Скърцането спря. Детето ѝ започна да се
преобръща в утробата ѝ, сякаш искаше да избяга. Нещо се
спотайваше зад вратата. В стаята ставаше все по-студено. Като
че ли студът бе дъхът на някого. Или на нещо, което зловещо
я наблюдаваше през мрачния процеп на вратата, която бавно
се открехваше. Зад нея стоеше сянка по-черна от черното.
Черна рогата сянка, която започна да се превива и да се мята
към Елена.

24
 Врата 5
Най-страшните врати са онези, които ухаят на пръст.

Есен, 1971 г.

Колко далеч може да стигне едно човешко същество, за да

изгуби душата си? Дали има граници, които ти се струва
привлекателно да прекосиш, за да платиш цената на подобно
знание? И дали, когато го направиш, неизбежно и
безвъзвратно ще се озовеш в друг свят, който не би могъл да
ти позволи да се върнеш там, откъдето си дошъл. Да станеш
завинаги друг, който няма нищо общо с това, което ти си
представлявал. Дали би могъл да извършиш нещо, което би
могло да осакати душата ти завинаги, опиянен от някаква
дълбока и неосъзната ярост, от някакъв необясним гняв,
който си чувствал цял живот в себе си, но никога не си
проявил?
Кое провокира човешките същества да прекрачат тази
граница? И какво има в мрака зад нея. Кое е онова кътче, в
чийто ъгли драскат острите нокти на необяснимата ярост в
нас — кое ни кара да искаме да изразим този бяс? Дали е
някаква несправедливост, или някакъв ослепял от старост
грях? Каква е разликата между мен, теб и най-жестокия човек,
за когото някога си чувал? Може би тя е само една — вратата
на онзи грях, която се отключва и заразява душата ти с нещо,
което би трябвало да е отминало. Сякаш този грях е твоето
осакатено от нещо дете, което пълзи по тавана на огромния
коридор с вратите в теб и пищи оглушително. Пищи, че иска
справедливост, И писъкът е толкова силен, че разбива всички
възможни врати и всичко зад тях се заразява с ярост.

Есента бе боядисала листата на всички дървета в селото в

кървавочервено. Стотици ябълки бяха нападали из поляните.
Ухаеше на орехови листа, билки и горящи дъбови дърва.
Комините на стотици каменни къщи димяха, но в нито една
нямаше здрави и прави хора — в къщите стояха само болни
хора или умиращи старци, които не можеха да излязат навън.
Всички други се бяха сбрали на една просторна поляна, която
гледаше към селското гробище, а на черния път, който ги
25
делеше от гробището, бяха паркирали няколко коли, до които
отегчени мъже държаха пушки и пушеха цигари. На входа на
гробището имаше трима здрави и големи мъже, които
държаха масивни чукове. Очите на селяните гледаха яростно
и тревожно към тях, дума никой не обелваше.
- Живи от тук няма да си тръгнат — само да посмеят да
вдигнат дъщерите ми! — злостно изсъска една старица и после
изстена от мъка и се свлече в краката на един млад мъж.
- Много евлии са погребани тук — голяма прокоба — кажете
им... (Евлии - В някои местности на Родопа така наричат
хора, които носят ангелска същност. ) Кажете им да не
пипат! — друга извика, но всички мълчаливо гледаха какво
ще се случи и се надяваха, че онези с чуковете няма да посмеят
да прекрачат портите на селското гробище.
Тримата мъже чуваха крясъците на селяните, но даваха вид,
че не им обръщат внимание. Мъжете, които ги пазеха с
пушките, стояха безучастни и изглеждаха малко отегчени —
бяха свикнали с тези гледки. Най-едрият от тримата влезе в
гробището и се обърна към другите двама.
- Какво чакате? — решително попита той и започна да
клати чука в ръката си. Кутрето на лявата му ръка липсваше.
Останалите двама се спогледаха, личеше си, че се страхуват
да го последват и силна неувереност се изписа по лицата им.
- Искаш ли само ти да го направиш, ще ти платя, ако
кажеш, че съм го направил с теб? — попита по-боязливият —
лицето му бе станало червено.
Едрият мъж му се присмя.
- И ти ли ще платиш?
- Да — отговори веднага другият, който досега и дума не бе
проронил.
- Добре, така или иначе щяхте да ме забавите
— едрият мъж погледна към отсрещната поляна и сякаш се
нахрани от всеобщата ярост и омраза, която имаше в
погледите на стотиците хора от селото.
- Братя са, и те са българи — нищо, че носят турски имена.
Не е човешко — каза боязливият шепнешком на другия.
- Като са братя да си сменят имената! — гневно отвърна
мъжът, който втори се отказа да разбива гробището.
- От името ли иде братството? И мъртвите ли имат имена?

26
— с неразбиращ поглед каза първият.
- От името идва всичко! — отговори вторият.
- Ще кажа, че ги защитаваш, ако не мълчиш!
- И тебе те е страх, защо не почваш да рушиш?
Двамата млъкнаха, усещаше се неизречената вина и
прикритият страх в очите им.
Едрият мъж все още гледаше тълпата в далечината и не
слушаше разговора на двамата — появи се усмивка на лицето
му и той решително тръгна към първия надгробен камък.
Едрият мъж куцаше, но правеше бързи крачки — нямаше
търпение да извърши това, за което беше дошъл — да разбие
гробището на това село. Вдигна масивния чук, яростно удари
първия камък и изрева от удоволствие. От тълпата се чуха
ужасени писъци и жените извърнаха глави да не гледат. Един
от мъжете, който през цялото време бе стискал юмруци,
извика и хукна към гробището — това бе надгробната плоча
на сестра му. Пресрещнаха го двама от тези, които охраняваха
и го повалиха с приклади на земята. Налагаха го с ритници и
юмруци до безсъзнание. Едрият мъж удари следващия
надгробен камък и с крак го изтърколи към дерето в реката до
пътя. Удари пореден, четвърти... Вече гробището сякаш бе
потънало в прах от разбити камъни — няколко стари гроба
пропаднаха заедно с тялото на едрия мъж, но той настървен
излизаше от дупката и наново свирепо подхващаше
следващия. Жените пищяха, а мъжете безмълвно гледаха и
капеха сълзи по безизразните им лица. От време на време
някои от тях хукваха към гробището — майки, които бяха
погребали бебета си там; освирепели вдовици и стари баби,
които бяха надживели децата си. Но всички бяха поваляни от
пазачите — удряха ги с пушките — някои от селяните падаха и
после не ставаха. Крясъци и тропот на търкалящи се камъни
се чуваха в цялото село.
- Черни дяволи да люшнат децата ви заради вашата
безмилостност! — като песен изпищя една висока жена от
тълпата, вдигнала ръце към небето.
- Както танцуваме ние, така от лудост да затанцуват жените
ви! — две близначки се бяха хванали за ръце и скачаха лудо,
мятайки ръце и крака без никакъв ритъм и ред.
- По Вълчи дни деца да ви се раждат! — изрева старицата

27
Албена, която бе легнала на поляната и със сухите си криви
пръсти късаше тревата. — На Калояновия гроб недейте да
копаете, че Сивата му майка ще ви изяде душите!
Всички чуваха стенанията и проклятията им и усещаха все
по-силен страх. Освен едрия разрушител, който яростно
размахваше чука — той бе разрушил и изтърколил почти
всички камъни надолу в дерето. Кожата на лицето му бе
зачервена — бе опиянен от някаква яростна лудост. Над
гробището имаше огромна червена ябълка, която силно
контрастираше над прахоляка, който се бе вдигнал. Усети се
леден и тих вятър, който приличаше на началото на идваща
многогодишна зима. Едрите червени плодове на ябълката
започнаха да падат и да се търкалят между разбитите камъни,
и да пълнят пропадналите гробове. Леки вихрушки започнаха
да обикалят селото сякаш слизаха по склоновете на
планините и се насочваха към гробището.
- Идва Сивата Майка — разсмя се Албена и започна да си
пее някаква стара народна песен.
- Бързо по къщите — каза високо един старец, щом чу
думите ѝ и настана смут — хората уплашено се спогледаха и
започнаха да се разпиляват в различни посоки — някои от тях
започнаха да бягат.
Едрият мъж претърколи последния надгробен камък и седна
на една обърната плоча да почине. Дишаше учестено и цялото
му лице бе плувнало в пот, порите му се бяха разширили и
събираха прах от гробовната пръст — той усети рязкото
захлаждане. Погледна към входа на гроба — другите двама
бяха избягали от страх. На няколко метра от него внезапно
пропадна още един гроб. После следващ, после друг и се
вдигна още прах. От мъглата с прахоляк заискряха сияещи
бели точки като очи — очерта се силуета на изправена висока
женска фигура, която огъваше необикновено дългите си
тънки ръце, а от ясното синьо небе започна да пада едра
градушка, Мъжът започна да се смее истерично, а ледените
топчета удряха лицето му — той изпитваше удоволствие от
болката на разбиващия се лед по лицето му.
- Не се страхувам от теб! — изкрещя той. - Не се страхувам
от теб! — истерично и през смях повтаряше едрият мъж.
-

28
 ПОД ПРАГОВЕТЕ
вече няма пазители

Под прага ми сива усойница сви гнездо, измъти яйцата си,

за да пази дома ми от уроки. Но грехът се събуди и удари
Вратата. На змиите пораснаха криле и се скриха в комина,
за да вдишват огън и да станат змеици.
Сега ни остава само да шепнем молитви...
Защото вече няма Пазители.

Животът... Когато се държим за ръце, притаили дъх,

почувствали магията. Магията, която ни обединява.
Любовта... В която се давим от красота, когато само един
единствен поглед ни стопля в този огромен и неразбираем
свят. Отмъщението, което смъква човешките ни лица;
отмъщението, заради което сме готови да преобърнем всичко,
за да усетим, че може би има някаква справедливост в този
объркан свят. Труповете на мъртвите ни родители, които
остават зад гърба ни, замръзнали и вкочанени в любовна
прегръдка тела. Вълни от любов, които ни заливат от
Отвъдния свят. Вълни от сълзи. Косите на бъдещите ни деца,
които решем със старите гребени на бабите ни. Плачът им,
който утешаваме със старите мистични песни. Душите... които
чуваме зад затворените врати на този безкраен коридор.
Гласовете на всичките ни прераждания. Бесовете — на
всичките ни войни. Греховете, които са извършени, чукат на
Вратите около нас. С кокалести и тънки пръсти стържат
неритмично, нечовешки и освирепели от жажда.
Остарелите очи на младите, които разпознаваме по улиците.
Остарелите очи на онези, които разпознаваме от поредица
отминали животи... Преждевременната старост, която
виждаме в Огледалата, в които се взираме. Тръпките, които
бягат по гърба ни, когато чуем за смъртта. Когато то чуем, че
хоризонталната врата се е отворила, погълнала е някого и го е
превърнала в кал.
Разбитите улици, по които вървим и си спомняме как сме
бягали и сме се смеели като деца... И мъртвите ни съседи,
които гледат усмихнати зад прашните дантелени пердета.

29
Ветровете на детството и ветровете на живота, които се
завихрят около крехките ни и пораснали тела. Ветровете на
другите светове, в които усещаме, че животът ни ще се слее с
тях. Ветровете зад Вратите. Ветровете, които намират път под
праговете и пълзят като свирепи змии, отворили оскрежените
си сиви отровни челюсти.
Невидимите нишки, с които сме свързани един с друг в този
безкраен коридор. Сякаш сме се хванали за ръце, затворили
сме очи и пазим дъха си, защото ще изречем молитва.
Молитвата, която да ни направи чисти. И да заплачем със
сълзите на всички онези, които не успяха да заплачат. И с тези
сълзи да измием кръвта им, която е опръскала лицата ни.
Защото само така ще се познаем.

Непознат, може би си мислиш, че животът е прост. Може би

си мислиш, че всичко е видимо за теб. Може би не вярваш в
Децата на Тъмнината, Светлината и Сивотата. Или си
мислиш, че всички онези същества, за които си чувал в
митологията, фолклора и народните песни, са просто
измислени. Може би дори не вярваш в истинската любов,
която ни гони през животите стотици години. Може би не
вярваш, че това, което видя през Старите врати, които
открехнах за теб, е истина. Може би не вярваш, че зад гърба
ти се любят твоите стотици родители, останали в кехлибара на
миналото... И може би през ум не ти минава, че цялата им
любов и всичките им грехове са в самия теб...
Непознат, ако се страхуваш — затвори книгата, заедно с тези
Врати, които открехнах.
И продължи живота си такъв, какъвто го познаваш.
Ако не се страхуваш, ще видиш поредната Врата, която ще те
заведе отново в добре познатия живот, но ще видиш повече от
цветовете му. Думите ми са изписани върху Вратата с едва
видим сив цвят.
Сега само ти ще решиш дали да ме следваш, защото
продължавам да вървя върху горещи въглени. А Вратите ще
отворя широко.

В Коридора

30
 ВРАТИТЕ
се отварят

Лора режеше глава лук на барплота в кухнята и говореше с

хендсфри по телефона. На котлона вреше вода. А големият
плазмен телевизор бе включен и даваха сутрешния
информационен блок,
- Ще ви чакам с Дани за обяд — до един най-късно да сте
тук! — тя погледна часовника си — беше 11:20.
Лора изми ръцете си, махна слушалките от ушите си и отиде
пред огледалото, за да си върже косата по-добре, защото ѝ се
бе разрошила, докато готви. Бе запазена и симпатична жена
на 41 години. Тялото ѝ бе слабо, а ръцете ѝ бяха фини и
аристократични.
Изведнъж тя се заслуша в телевизора, защото чу глас, който
ѝ напомняше на някого. Тялото ѝ се скова за секунди и Лора
рязко се обърна, за да види кой говори. На телевизора в
студиото стоеше усмихната чернокоса водеща, а неин гост бе
млад мъж.
- Видях те, че си пишеш нещо на една тетрадка точно
преди ефир — може би е нещо от новата ти книга? Ще ни го
прочетеш ли? — попита водещата.
Лора правеше бавни крачки към телевизора — изражението
ѝ бе ледено — тя бе пребледняла за секунди.
- Не бих казал, че е подходящо да чета в ефир в началото
на деня, особено това, което написах преди малко — отвърна
мъжът и се усмихна изкуствено.
Лора невярващо гледаше към екрана — очите му, устните му,
кожата му, и жадно попиваше. Усещаше си цялата кожа
настръхнала. Косми от косата ѝ бавно започнаха да посивяват.
Устните ѝ се разтрепериха и стон на душевна болка се
изтръгна от гърлото ѝ.
- Нали няма нищо случайно според книгата ти „РАЙ“ —
може би неслучайно съм забелязала това и те провокирам
да прочетеш — защити тезата си — настоя водещата.
Лора падна на колене пред телевизора и сложи ръце на
устните си.
- Добре... — съгласи се мъжът, изкара от джоба на

31
панталоните си листче, което бе сгънато няколко пъти и
погледна към камерата. — Написал съм... — направи дълга
пауза и зачете с равен и монотонен тон. — От роса кървава
никнеха. Боси в пръстта тичаха. Голи върху пръстта
лягаха. Все пеперуди гонеха и от Бездната скачаха. Всички
майки са мои майки.
Той погледна водещата безчувствено:
- Става за „Добро утро“, нали?
Лора трепереше. Тя спря да слуша и истерично започна да
търси телефона си. Когато го хвана, докато търсеше в
указателя номера на сестра си — го изтърва. Цялата
трепереше. Набра сестра си и след секунди се чу глас отсреща.
-Ало?
- Току-що видях сина си по телевизията. Той е сив... — с
дълги паузи и треперещ глас каза Лора.
-Дани ли? — попита сестра ѝ.
- Не... — каза Лора и сложи треперещата си ръка на
устните.
- Лора, ти нямаш друг син? Моля те...
Лора остави телефона на плота до дъската с лук, коленете ѝ
омекнаха и жестоки стенания излязоха от гърлото ѝ, сякаш
нещо вадеше душата ѝ.
- Ало? Ало? — повтаряше гласът отсреща.
Телефонът започна отново и отново да звъни.
Лора грабна дамската си чанта и излезе навън с кухненската
си престилка, оставяйки вратата на апартамента отворена.
Водата в тенджерата започна да кипи.
Лора излезе на улицата. Изглеждаше така, сякаш обезумяло
бяга, ужасена от нещо, което я преследва. Тъмната ѝ коса —
бавно — косъм по косъм посивяваше. Тя гледаше витрините,
търсеше с поглед нещо — знаеше, че наблизо има голяма
книжарница. Лора се загледа във витрината ѝ видя
отражението си — едната половина на лицето ѝ сякаш се бе
деформирала, а кожата ѝ бе посивяла. Едната ѝ ръка
изглеждаше изкривена и по-дълга. Лора блъсна вратата на
книжарницата и я посрещна усмихната и млада жена.
- Рай? Търся книгата „Рай“!? — почти викаше Лора.
- До вас е, госпожо! — продавачката озадачено посочи
стелаж с книги, който бе зад Лора.

32
 Лора грабна книгата и започна да я докосва жадно — обърна
я и видя лицето на автора.
- Детенцето ми... — прошепна Лора и очите ѝ се напълниха
и кръвясаха. Тя скъса задната корица на книгата, където бе
снимката, и хукна навън.
Продавачката бе шокирана от това, което видя, и остана
вцепенена на мястото си.
- Всичко наред ли е, Кристина? — чу се гласът на нейната
колежка, която излизаше от офиса.
- Току-що нахлу някаква луда жена и скъса една книга,
Ани... — започна ужасена да разказва Кристина — Беше много
зловещо!
Кристина излезе навън и се загледа в тълпата. Лора бе далеч
и бягаше така, сякаш самия Дявол я гони.

5 януари, 2013 г., Родопа планина

В безлюдно, сгушено между планините, село бавно пълзеше

мразовит и оскрежаващ вятър. Като че ли във въздуха
преминаваше невидима кристално чиста ледена река, носеща
Северните и студени води на света. Разнасяше се мраз,
мъртвешки дъх на летен вятър, погребан в дъбови гори; и
вкочанен под пожълтели треви. Ухаеше на оскрежена пръст и
студен камък. Небето бе тъмносиньо и напомняше на
повърхността на безкрайно дълбоко райско езеро, в което
плува невидимата мистерия на Вселената. Над най-високата
местност в селото, където се намираха руините на старо
тракийско светилище, се показваше плътен и снежнобял
облак. Чуваха се скърцания на клони. Леко се поклащаха
зелените листа на бръшляна, който се увиваше около
дебелото стъбло на висок и стар орех, пробил средата на
селото. Жив човек не се виждаше. Повечето къщи приличаха
на огромни срутени вкаменени старици, покрити от
снежнобелите преспи. Около малкото останали здрави къщи
се виждаха изоставените, накривени порти и огради, които
вече не можеха да начертаят границата на това, което е
всеобщо и онова, което мислиш, че е твое. В края на селото
имаше голяма триетажна каменна къща. Само нейният двор
бе изчистен и с отъпкана снежна пътечка. Чуваха се гласове,
33
които се смесваха с ледения вятър, който бродеше из старите
руини на селото. От комина на къщата се носеше дим.
Единственият обитаван дом в селото сега имаше гости. Там
живееше дядо Руен. Той бе на 105 години. За него се грижеше
неговата снаха, която бе останала вдовица преди 10 години —
възрастна старица, която изглеждаше по-стара и от самия
него. Днес бяха дошли внуците, правнуци и праправнуци на
стареца. Той ставаше на 106 години. Всички се бяха събрали в
просторна светла стая, чийто прозорци гледаха към
необятните побелели извивки на Родопите.
Дядо Руен бе седнал прегърбен пред голяма трапеза,
поставена специално за случая в средата на стаята. Тя бе
богато наредена с всякакви селски ястия. Около масата бяха
седнали мъже и жени на средна възраст. До един от мъжете
стояха — близнаците — Виктор и Александър.
- Така и не дойде този глупак, хем ни накара да дойдем —
хем...
- Млъкни! — Александър изнервено прекъсна Виктор, —
Имай малко уважение!
Двамата близнаци си шепнеха един на друг, за да не ги
слушат — Виктор бе ядосан, че баща им ги бе накарал да
дойдат при дядо си, а самият него го нямаше.
- Поне се обади, че няма да успее да дойде! Извини се! —
шепнеше Александър.
- Сега, ако си направиш прическа като на майка ни и си
облечеш някаква нейна дреха — няма да имате никаква
разлика — отвърна Виктор на брат си.
Александър реши да не реагира и се усмихна на другите
сякаш всичко е наред. Виктор се отегчи и отпи голяма глътка
вино.
Имаше още две малки деца — едно момиче на 14 години и
едно момче на 12 — те се гонеха из стаята. Виктор и
Александър бяха на гости на прадядо си от страна на баща им.
Това бе единственият ден в годината, в който близнаците се
виждаха и общуваха с роднините от към бащина линия.
Почти всички на масата гледаха дядото с респект, уважение
и смирение, дори и Виктор, който през последните минути
само мърмореше и недоволстваше.
Преди няколко минути всички се смееха на някаква шега,

34
която дядо Руен беше казал и изведнъж се умълчаха, повечето
не смееха да заговорят, за да не прекъснат някаква негова
мисъл, която би искал да сподели с тях. Той гледаше към
прозореца и светлозелените му очи, които съзерцаваха света
повече от век, искряха сякаш виждаха не само осезаемия свят,
но и всичко друго, което се криеше зад него.
- Надживях двамата си синове и жена си, но и Отвъд — сега
те са на масата — той хвана чашата си с тъмночервеното вино
и поля стария дървен под. — Те са на масата чрез вас.
В такива моменти Виктор веднага би иронизирал
ситуацията, но и той изпитваше респект към прадядо си
затова вдигна чашата и отля вино на дъбовия под.
- Преди много време в това село се случиха много страшни
неща — той стана, хващайки се за кръста, и бавно се затътри
към прозореца. Погледна отсреща — на хълма се отличаваше
крива, висока и страховита изсъхнала ябълка. — Там имаше
гробища... — започна да разказва той.
- Оф, разказва тази история за хиляден път, хайде да си
ходим, изкуфял е вече, а и плаши децата! — измърмори тихо
съпругата на един от внуците на стареца. Тя още от самото
начало се мусеше и демонстрираше, че не ѝ е приятно това
гостуване. Дядото чу това и сведе глава надолу.
Настъпи неловко мълчание и всички смутено се загледаха
надолу освен Виктор.
- И ти натрисаш цял живот просташката си неделикатност,
но всички ти я гледаме, без да ти правим забележки — рязко
каза Виктор.
- Ти ли ми говориш за деликатност? — възмути се жената
и се обърна към мъжа си, и тихо измърмори: — Педал!
Всички на масата чуха това и се смутиха още повече, Виктор
нищо не каза, а само ѝ се усмихна. Той бе седнал точно срещу
нея, надигна се и се наведе над главата ѝ като прошепна;
- И синът ти ще стане педал, защото с майка като теб би
трябвало да е намразил жените...
Това само тя го чу, спогледа всички и възмутена стана от
масата.
- Ще те чакам в колата! — измърмори тя на мъжа си и
трепереща от гняв излезе от стаята.
Настъпи дълго и неудобно мълчание. Старецът отново

35
погледна изсъхналата ябълка. Бе решил да разкаже докрай
започнатата история.
- Една година се случи нещо — само във воина съм чувал да
има такава ярост. Баща ми ми е разказвал много за човешките
бесове — той е бил един от оцелелите в клането в Батак — в
ъгъла на църквата стоял и убили майка му пред очите му. Как
не го видял никой в сянката... Чудо! И той дълбоки старини
доживя — казвал ми е, че човешките бесове са по-страшни и
от най-черния демон. Ужас... Ужас било... Та и такива бесове
бяха дошли в нашето село и цялото гробище разрушиха преди
много години. Макар и християнин, баща ми след това си го
погребахме тук — смесено беше гробището. Мъртвият все е
мъртъв — независимо в какво са го накарали да вярва — бавно
и тихо разказваше старецът. — После всички си търсеха
мощите на синове, бащи, майки и сестри — в престилки и в
шепи ги носеха. Имаше една жена, която разправяше, че
Дявола ѝ бил изтръгнал бебето от утробата — бе го погребала
тук — тя в шепи отнесе останките му и го погреба в зимника
на къщата си. Как виеше женицата, как стенеше, докато го
носеше — като страшна оплаквачка... — очите на стареца
плувнаха в сълзи. — После нещо я подлуди, че Албена се обеси
на същата ябълка. Устрел ли бе станало детето ѝ, друго ли
беше — никой не знаеше.
- Какво е устрел, дядо? — тихо попита Александър.
Всички със страхопочитание слушаха историята и лицата им
бяха респектирани сякаш чуваха една свещена и древна
приказка, която все по-истински докосваше тяхната реалност
— това ги караше да настръхнат от ужас.
- Дух на умряло дете... — отвърна старецът. — И хора евлия
имаше погребани тук. Сега им викат ангели.
- Това бяха нещо като хора-ангели, нали? — попита
момичето.
Старецът нищо не отвърна и продължаваше да се взира в
старите гробища.
- Какви са те? — попита Александър.
Той за пръв път слушаше тази история и бе потресен от това,
което чува. Виктор също следеше внимателно и пиеше вино
на големи глътки.
- Всичко виждат евлия хората — жесток е животът им — хем

36
виждат най-страшното, хем са добри. Хора без капка зло в
сърцето. Правят тайно добро, но пък все с кръв са опръскани
— познавах една — пуста Гергана! — Един ден наш съсед
издъхна пред очите ѝ — тя се разпищя и започна да вика:
„Кръв! Кръв!“. Знаеше се за такива хора като нея, че виждат
как архангел Михаил идва и изкарва душите на умиращия и
стените на стаята, в която е умрял човекът — до пояса са все
опръскани в кръв... Затова в нашето село като умре някой —
се переше всичко в стаята и се пребоядисва — ако влезе евлия
човек да не вижда кръвта и да не се разкрие, че е ангел.
- Какво става като се разкрие? — попита с нескрит интерес
Виктор.
- Прибират си го до седем дена... И така... Гергана като видя
архангел Михаил и стените, без да иска се разкри и цяло село
научи, че е евлия. Та затова на третия ден я погребахме и нея
— продължи с тъга дядото.
Той млъкна и спогледа внуците си, всички разбраха, че не
иска повече да говори за това.
- Хайде, събрали сме се да празнуваме! — гласът му стана
необикновено жизнен за неговата възраст.
Макар и с прегърбено тяло, покрито със старата и изхабена
кожа, очите му издаваха един безсмъртен дух, който
подсказваше, че дори и без тяло, той ще живее завинаги.
Най-възрастната му снаха постави последното ястие на
масата — кошница с червена кърпа, върху която бяха
наредени големи парчета пататник, чийто аромат се
разпростря над цялата трапеза. Тя седна до дядо Руен и
оправи пъстрата си забрадка. Всички мълчаха и гледаха
усмихнати. Имаше тъга в очите на старците.
- Жив и здрав да си! И ние като теб такъв дълъг живот да
имаме! — най-възрастният мъж след стареца вдигна чашата
си. Той бе баща на момиченцето, което през цялото време
слушаше улисано историята на прадядо си. Гостите станаха
прави и се чу деликатният звън на старото стъкло от чашите
за вино.
- Не са важни многото години за един живот!
— каза бавно старецът и се изправи. Обиколи с поглед
всички, които бяха седнали на масата, и продължи. — Важно
е какво си видял; кого си обичал; с кого си заспивал; кого си

37
изпратил Отвъд; и кого ще догониш... Там... — старецът махна
с ръка към вратата и отново седна на стола си.
— Важно е колко хора си сложил тук — той сложи сухата си
длан на гърдите на Виктор, който бе седнал до него, — Много
смърт видях, много хора изпратих там — той махна пак към
вратата на стаята. — Много живот видях, много зверства,
много сватби, погребения — стигат ми вече!
- Викаш да си ходим? — засмя се възрастната му снаха и
след секунди погледна тъжно и тя към вратата.
Всички отново замълчаха. Целият звук на зимните
вихрушки сякаш премина през прозорците на стаята и зарази
въздуха с мелодията си. Чуваше се пукането и на дънера,
който тлееше в камината. Момиченцето не изпусна нито за
миг погледа на дядо си. Гледаше го спокойно и с уважение.
Личеше си, че чака момент, в който да го попита нещо.
- Дядо... — каза нерешително тя.
Всички се обърнаха към нея с интерес, защото разчетоха по
притеснението ѝ, че иска да го попита нещо важно.
- За толкова много години — продължи тя, — кажи ни,
какво е животът?
За секунди очите му заискряха още повече. Старецът
погледна безкрайните побелели планини през прозореца и
въздъхна. После погледна вратата. Погледна внучката си и с
усмивка каза:
- Животът е да влезеш през едната врата и да излезеш през
другата.
Настъпи няколко минутно мълчание, почти всеки гледаше
чашата си с вино.
Виктор вдигна глава към дядо си.
- А тогава какво е смъртта? — попита той. Дядо му се
усмихна, после лицето му помръкна

- Същото... — тихо отвърна той.

Вратите в живота ни. Вратите в сърцето ни. Винаги има врата

пред нас и зад нас. Миналото, Настоящето. Бъдещето. Там,
откъдето идват душите ни и там, накъдето са тръгнали.
Вратите са много в един безкрайно дълъг и широк коридор, в
който времето се смесва; разминаваме се с другите хора — в

38
коридора на живота и на смъртта. Там, където се срещаме и
там, където се разделяме — пред Вратите. Всичко се случва
пред тях. Вратите, които затваряме и които отваряме. Когато
умираме, когато се раждаме, когато бягаме или когато
търсим. При всички положения едно е сигурно — никога не
знаем какво се крие зад една врата. Дали ни чака някой зад
нея? Коридорът на живота,., Коридорът на сърцето... Много си
приличат, нали? И на двете места могат да се поберат стотици
хора, И в двата коридора има стотици врати.
Да вървим, Непознат! Да отворим тази Врата със следващите
страници и да преминем към друг коридор. И, уверявам те,
каквото и да видиш в него, то е толкова реално, колкото това,
което се случва сега. И не забравяй да затвориш Вратата след
себе си, защото през открехнатите врати винаги някой или
нещо гледа.

5 януари, 2013 г., Москва

В коридора на голяма и просторна частна клиника възрастна

жена едва движеше колелата на инвалидната си количка по
лъскавите бели плочки на пода. Зад една от многото врати в
ляво се чу някакъв особено божествен женски глас — това бе
вратата към кабинета на директорката на клиниката.
Старицата сякаш утоли някаква своя жажда и усети
облекчение на постоянните си болки щом чу гласа, носещ се
зад тази врата. Тя бавно зави с количката си и застана до нея,
послуша няколко секунди, не разбираше какво се говори, но
изпита нужда да постави дланта си на вратата.
Зад нея се чуваше мелодичния и нежен глас на някаква
жена, която тихо говореше. Това бе гласа на Мила, която
разговаряше с директорката. Мила бе фина и висока жена на
средна възраст с изключително изящни линии на тялото и
лицето — по произход бе българка, която бе израснала в
Русия. Русата права коса и сините очи, които имаше, я правиха
да изглежда като съвсем чистокръвна рускиня.
- Ваня, това време дойде! Всичко стана прекалено бързо —
тази година, организирайки отново балканския арт фестивал
39
в България — виждам как сред младите се появяват прекалено
много на брой хора като нас. Някои от тях вече дори виждат
Пеперудите! Цялата натрупана карма и грехове от миналото
ще се проявят в новите деца и не мисля, че това може да се
овладее от когото и да е било. Аз самата едва се контролирам
и не мога да повярвам все още, че е възможно да въздействам
на други хора по такъв начин, А и след нелепата смърт на
сестра ми сякаш и тя има нещо общо. Нещо става с целия свят!
Ваня хвана Мила за ръката и я стисна.
- Да… — умислено я подкрепи Ваня, — Природата нищо не
може да я спре! Мила, с теб правихме достатъчно
изследвания, за да опитаме и с човешко същество — Ваня
внимателно и тихо говореше, личеше си, че ставаше въпрос за
някаква огромна тайна, — Мила, не се страхувай — по-лошо в
нашия случай не може да стане, на жената ѝ остават не повече
от 4 дни живот.
- Непоносимо е — Мила се разплака, — в последните
седмици звуците стават все по-ужасни и силни! Когато се
приближа до болен човек, почти полудявам!
- Това е защото силата, която имаш, е стихийна и ако не я
канализираш там, където трябва — ще се обърне срещу теб.
Трябва да опитаме!
Мила кимна в знак на съгласие, избърса сълзите си, сложи
тъмни очила и черната шапка с широка периферия, която бе
оставила на бюрото. Двете станаха и щом отвориха вратата на
кабинета, възрастната жена някак се бе изправила на крака,
хвана Мила за ръката и я целуна. Мила се смути и озадачено
погледна Ваня.
Двете тръгнаха към дъното на просторния болничен коридор
— стотици хора мълчаливо преминаваха през десетки врати.
Макар че бе светло и луксозно, някакъв мрак изпълваше
въздуха. Някои от чакащите гледаха с надежда вратите, зад
които щяха да чуят своя лек, а други — бяха пропити със страх,
защото можеше да научат някаква безвъзвратна и страшна
диагноза. Вратите се отваряха и затваряха. Едни хора
излизаха, а други си тръгваха. В началото на коридора се
виждаха високите силуети на Ваня и Мила — двете бяха
приятелки от години. Ваня бе едра, късо подстригана рускиня,
която бе основала тази частна клиника — тя бе облечена в

40
бяла престилка. Мила вървеше до нея — личеше си, че е дама
с класа не само заради черната ѝ стилна рокля и обувки, но и
заради походката ѝ. Мила хвана Ваня под ръка —
прилошаваше ѝ докато преминаваше през коридора —
чуваше невъобразими аритмични звуци, които, смесвайки се
с други — превръщаха мелодията на атмосферата в неописуем
хаос в ушите ѝ. Устните ѝ леко се отвориха, тя започна да си
шепне нещо — приличаше на някаква песен. Хората, улисани
в страховете си, впиваха поглед в Мила, но не заради
безупречната ѝ външност, имаше нещо друго — те я усещаха
като пукнатина, през която излизат снопове лъчи на
свръхестествена надежда. Те го почувстваха сякаш бяха
животни с изострени сетива.
- Почти стигнахме, само се дръж — прошепна ѝ Ваня и я
хвана по-здраво под ръката, тъй като забеляза, че Мила
започва да залита. Тя продължаваше да си пее някаква тиха
песен. Усещаше тялото си уморено, а преди минути се
чувстваше перфектно.
Двете влязоха в друг коридор, там където лежаха
онкоболните в терминален стадий. Коридорът бе празен —
нямаше никого. Ваня бе наредила на целия персонал да се
разпредели из стаите и никой да не излиза в коридора. В
дъното леко бе открехната една врата и се чуваше тих мъжки
плач. С всяка крачка ужасният шум зад вратите ставаше все
по-силен — Мила започна да чува още нещо, което все едно се
разбиваше в атомите на въздуха. Тя започна да си пее по-
силно. Приличаше на автентична народна песен.
Зад вратата стоеше мъж на средна възраст, който
притискаше дланта на жена си до лицето си. Болната бе
дълбоко заспала на леглото. Щом двете влязоха, мъжът ги
погледна — Мила видя искрящите му светли очи как я
посрещат, прежаднели за капка надежда. Звукът във въздуха
стана почти непоносим.
- Здравей, Андрей! — поздрави го Ваня. — Нищо не
обещаваме, но ще пробваме. — Време е с теб да напуснем
стаята.
Той стана и започна да целува ръцете на Мила.
- Моля ви! Нека първо опитам! — едва каза тя, погледна с
болка мъжа и дръпна ръката си от шепите му.

41
 Мила доближи болната жена. Застана над нея и се загледа в
заспалото ѝ и изморено лице. Онзи пукащ звук бе по-силен от
всякога и идваше от цялото тяло на пребледнялата лежаща
жена. Болната имаше рак на кръвта и вече нямаше какво да се
направи. Мила се обърна към двамата.
- Излезте от стаята веднага — прошепна тя, личеше си, че
едва се сдържа — усещаше непоносимо свистене.
Те бързо излязоха и Мила свали тъмните си очила. Очите ѝ
бяха зачервени и влажни. Махна шапката си. Застана срещу
леглото и започна да диша дълбоко и бавно. Тя загуби
усещане за времето. Стоя така неподвижна повече от половин
час. От гърлото и се изля тих и нежен глас на някаква
българска стара песен. През затворените ѝ очи се процедиха
сълзи, а гърлото ѝ вибрираше в неестествена и смразяваща
честота. Онзи шум, който идваше от тялото на болната жена,
започна да се разрежда. Силата на гласа ѝ го заглуши. Мила
усещаше как вибрацията на гласа ѝ стопява нещо в болната
жена, сякаш преструктурира пространството и информацията
в болните ѝ клетки, В празния коридор отекна нечувана и
божествена песен. Мъжът на болната поразен погледна Ваня,
с която стояха зад вратата на стаята. Гласът на Мила заливаше
коридора и се процеди под праговете на всички врати
наоколо. Мелодията настигна препълнения с хора коридор,
които изведнъж застинаха. Те неусетно и неосъзнато тръгнаха
към стъклената врата, която делеше двете отделения. Бе
заключена, десетки длани залепнаха за стъклото, хората се
скупчиха, бяха на границата да освирепеят. Десетки длани
хипнотично докосваха стъклените врати и запотяваха
стъклото с влажните си за лек ръце. Мъжът и собственичката
на клиниката обезпокоено се спогледаха, когато видяха това.
- Довери ми се — прошепна Ваня, ужасена от десетките ръце,
които бяха залепнали за стъклената врата отсреща.
Песента свърши. Мила стоеше със затворени очи пред
леглото на умиращата жена. Онзи страшен пукащ звук вече го
нямаше. Тя плахо отвори очи, погледна болната и се заслуша
— перфектна хармония чуваше от тялото ѝ. Сложи ръце на
устните си. Изпита вид щастие, който никога досега не бе
усещала. Удоволствието да помогнеш на някого. Сърцето ѝ
заби учестено, усмивка се появи на лицето ѝ. В стаята вече бе

42
необикновено тихо. Андрей открехна вратата.
- Стана! - развълнувано извика Мила. - Стана, вече не ги
чувам! - тя хвана ръцете на мъжа. Трепереше цялата. - Значи
се е оправила!
- Наистина ли?! - щастие и вълнение имаше в
разтреперения му глас. Очите му отново плувнаха в СЪЛЗИ.
— Благодаря ти! — той я прегърна силно и я погледна. - Ти си
Мила... — колебливо каза той, разпозна я. Тя бе една от най-
популярните певици в Москва.
- Хайде, Мила! Нямаме време, нека пробваме и при
другите! — прекъсна ги Ваня.
На излизане от стаята Мила за пореден път се обърна към
жената в болничното легло, усмихна се и излезе навън. Зад
стъклената врата вече нямаше никого, още когато песента
спря, хората бяха освободени от хипнотичната мелодия.
- Тръгваме! След малко при вас ще дойде екип от лекари! —
каза Ваня на мъжа.
Той остана загледан във вратата.
- Тя какво имаше предвид, когато каза, че вече не ги чува?
Какво не чува?
Ваня го погледна в очите.
- Не чува как се делят раковите клетки в тялото ѝ.

5 януари, 2013 г., Париж

Ася бе хванала Боян под ръка и двамата вървяха по един

дълъг коридор, който се намираше в изоставена сграда близо
до готическата катедрала „Нотр Дам дьо Пари“. Беше пълно с
изискано облечени хора, които пиеха шампанско и тихо
разговаряха помежду си. Боян бе двуметров мъж на средна
възраст с прошарена гъста коса, но с младолико лице и
достолепна осанка, а Ася бе трийсет и две годишна, ниска,
слаба и харизматична жена. И двамата бяха лекари, които
случайно попаднаха на това събитие и това си личеше, защото
те видимо се притесняваха. От двете страни на коридора
имаше затворени врати, които бяха на разстояние от около 2-
3 метра. Осветлението бе приглушено, само малки насочени

43
лампи осветяваха вратите — а върху всяка врата имаше
закачена картина.
Днес бе откриването на изложба в тази ексцентрична и
изключително модерна галерия — от време на време се чуваха
възхитителни възклицания на френски и английски. Боян и
Ася се разхождаха респектирани, но се чувстваха много
приятно тук. Двамата лекари за трети ден бяха в един от най-
красивите градове на Европа. Бяха поканени на
международен семинар и за пръв път посещаваха този
изключителен град. Боян и Ася се озоваха тук, защото
предишната нощ Ася бе сънувала, че трябва да си купи шал с
люляци от Париж. Бе накарала Боян да обикалят цял
следобед из малките улички на града в търсене на шал,
подобен на този в съня ѝ. Това бе представено като
изключително важно нещо за нея. Този сън стана причина да
се озоват в едно малко магазинче, в което двамата намериха
точно такъв шал. Ася бе започнала да вика от удивление, че
бил същият като в съня ѝ. След като Боян и Ася бяха излезли
навън, тя веднага го сложила на шията си, пресякла улицата,
за да се огледа на огледалната витрина отсреща и докато се
наслаждавала на отражението, забелязала постер, който
съобщавал за тази изложба. Това, което Боян бе забелязал, бе,
че името на художничката е българско.
- Поразрових се в интернет за нея — пише, че най-
специфичното в картините ѝ било небето и облаците — били
изключително реалистични. Представяш ли си, ако не бях
сънувала този сън? — Ася развълнувано обясняваше на Боян,
който съсредоточено наблюдаваше първата картина, която бе
на входа на коридора.
- Виж това! — прекъсна я той.
На картината имаше силует на висок мъж, който бе обяздил
едър и свиреп вълк. Небето в картината бе нощно — облаците
и Луната наистина изглеждаха съвсем реалистични — като на
снимка.
- Поразително — тихо и хипнотизиран от картината
прошепна Боян.
- Погледни това! — Ася го дръпна за ръката и му посочи
картината, която бе закачена на следващата врата. На нея бе
изобразена висока и слаба жена — дясната половина на тялото

44
ѝ бе красива — бе хванала едно малко момченце за ръката, а
лявата ѝ половина бе изцяло сива и злокобна — окото ѝ бе
бяло, кожата — сива, а устната изкривена надолу — на същата
половина се виждаше сивата ѝ гола гърда. Но в тази половина
държеше бебе, което като че ли кърмеше. В посивялата
половина на картината черен рогат силует бе протегнал ръце
към бебето ѝ. Зад жената имаше дупка в стената, през която
би трябвало да се вижда небето — но вместо това имаше само
черна боя. Интериорът в картината беше още по-зловещ,
защото по пода имаше купища паднали тела, изглеждаше да
е в църква — тъй като имаше паднал кръст и стенописи.
- Това е малко прекалено! — възкликна Ася и направи
уплашена физиономия.
Боян мълчеше и наблюдаваше внимателно детайлите на
платното — вгледа се в човешката половина на тази жена. За
секунда си помисли, че ужасно много прилича на съпругата
му и усети неприятна тежест в стомаха си, която го накара да
въздъхне дълбоко.
- Защо няма небе, нали с това била известна уж? —
мърмореше досадно Ася, без да забележи, че лицето на Боян
бе помръкнало.
- Българска реч ли чувам? — усмихнато момиче държеше
фотоапарат готово да снима двамата лекари.
Ася се обърна и с Боян инстинктивно се усмихнаха. Пред тях
стоеше младо и лъчезарно момиче.
- Радвам се, че виждам и българи тук! — гостоприемно
кимна тя и подаде ръка.
- Да не би вие да сте художничката? — отвърна изненадана
Ася, здрависвайки се с момичето.
- Не — аз съм Диана, майка ми се казва Силвия — картините
са нейно дело — ето я там! — Диана се разсмя на
предположението, което направи Ася и посочи към дъното на
коридора. Боян видя висока и хубава жена, облечена в стилна
рокля, върху която имаше етноелементи — това бе Силвия,
която превъзбудено разговаряше с две жени.
- Аз съм Боян, много ми е приятно! Картините са много
въздействащи — бих се радвал да се запозная с майка Ви! —
Боян бе истински възхитен не само от картините, но и от
Силвия.

45
 - В България ли живеете, или сте се установили тук? —
нетърпеливо попита Диана.
- В България живеем, тук сме на семинар и миналата вечер
сънувах, че трябва да си купя шал с люляци... — започна
разпалено да говори Ася.
Боян се разсмя.
- Добре, няма сега да го разказвам! — артистично се обърна
Ася към него и после погледна Диана. — Но голямо
съвпадение — продължи тя, — съвсем случайно научихме за
изложбата и освен това била и от българка — това е голямо
удоволствие!
- Ние с майка ми всяка година се връщаме в България —
там съм живяла като малка, но сме се преместили тук.
- Защо? — полюбопитствува Ася.
- Баща ми е починал и разбирате... — лицето на Диана за
секунди помръкна.
- Не бъди толкова любопитна — Боян направи деликатна
забележка на колежката си, която изглеждаше все по-
настоятелна.
- Ще ни запознаеш ли с майка си? — попита Ася.
- Разбира се — вземете си сега по чаша шампанско и
разгледайте изложбата — предложи Диана. — После ще ви
намеря и ще ви запозная с нея — а сега голяма усмивка за
снимка! — каза Диана, вдигна фотоапарата и снима лекарите.
Минути след това Ася и Боян продължиха навътре към
коридора и започнаха да разглеждат останалата част от
произведенията. Ася разказваше на Боян, че си е паднала по
рецепциониста в хотела, в който бяха отседнали, но мъжът не
я слушаше, а хипнотично разглеждаше всяка следваща
картина. Той застина и се спря пред една от поредните.
- Какво има? — Ася рязко прекъсна монолога си и го
погледна.
Боян бе пребледнял. Наблюдаваше картина, в която бе
нарисуван старец и младо момче, които стояха под дебел
вековен орех. Едно от лицата поразително приличаше на
Данислав.
- Това е синът ми — виж! — той посочи момчето — Боян се
разсмя нервно. — Невъзможно! — каза невярващо той. — Та
това е толкова странно!

46
 - Неее! — възкликна Ася и се вгледа в лицето от картината.
— Това наистина много прилича на Данислав!
Боян продължи да се смее нервно и невярващо.
- Не! Невъзможно е! Ще му я купя! — той изкара мобилния
си телефон и засне картината.
- Какво правиш? — попита Ася, която все още бе в захлас от
това, което вижда.
- Ще я пратя на Дани, за да я види — отвърна Боян, докато
изпращаше изображението.
-
***

Данислав бе от онези момчета, които щом ги видиш — си

казваш — „той е докоснат от Бог“ — с нежна и светла кожа,
големи пъстри очи и искрена харизматична усмивка.
Мнозина хора твърдяха, че той е самото „Добро“. Бе любимец
на всички — забавен, мил и когато си близо до него усещаш
една особена лекота, която те кара да се чувстваш на сигурно,
добро и просторно място. Особената му харизма и ум го
превръщаха в любимец на момичетата, учителите, съседите.
Момчетата го отбягваха, защото той винаги създаваше с
качествата си завиден авторитет и се превръщаше в
непосилна конкуренция, когато става въпрос за женско
внимание. Той бе на 22 години и следваше „Кинорежисура“.
Точно сега Данислав вървеше с две момичета и едно момче
по тротоара на онзи град, за който се носеше легенда, че
когато отидеш там до няколко дни ще се влюбиш. Компанията
му се бе насочила към дома на техен общ приятел. Планът за
вечерта бе да отидат в столицата на някакъв рожден ден.
Данислав отпи голяма глътка от бутилката водка и я подаде
на едното момиче. Момичетата бяха от актьорския клас, а
момчето бе най-близкият му колега в класа по
„Кинорежисура“.
- Та коя е тази Виктория? — попита Данислав.
- Една лигава глезла — ако не отивахме на рождения ѝ ден
и не бях толкова пияна, колкото в момента — щях да ѝ
забърша няколко шамара
— каза през смях едно от момичетата.
- Просто има хора, които имат такива физиономии —

47
виждаш ги и все едно ти казват: „Набий ме!“ — допълни
другото момиче.
- Много е готино момичето, само дрънкат, защото ѝ
завиждат — включи се колегата на Данислав.
- Много сте лоши, хем неканени отиваме на купона ѝ, хем я
плюете! — разсмя се отново Дани и запали една цигара.
- На студентските рождени дни повечето са неканени,
когато се празнуват в столичните общежития — отбеляза едно
от момичетата и започна да хълца.
- И какво ще ѝ подарим? — разсмя се Данислав.
- Останала водка — прихна да се смее колегата му и
вдигна шишето, което вече беше празно момичетата
започнаха да се смеят истерично. Данислав усети, че
телефонът му вибрира в джоба и се спря за момент, докато го
намери. Имаше съобщение от баща му — само прочете: „Ще
ти я купя!“, а изображението не искаше да зареди. Лицето на
Дани не изрази нищо и в опита си да върне телефона в джоба
— го изпусна и той падна в снега. Другите трима бяха вече
напред и го чакаха на отсрещната улица. Данислав се опита да
вдигне телефона, не успя да задържи баланс от алкохола и се
подхлъзна. Не се нарани, изправи се бавно — хвана телефона
и започна до го подсушава от мокрия сняг, който бе навалял.
- Добре ли си? — чу се тревожен женски глас.
- Да, да! — машинално отговори той.
До Данислав стоеше млада притеснена жена, която държеше
кашон.
- Дръж!— тя му подаде кашона в ръце и започна да тупа
снега от дрехите му.
Данислав се разсмя.
- Благодаря, но не е нужно.... — стана му некомфортно, но
смешно. — Господи, колко тежи кашонът, какво има в него?
- Книги! А ти внимавай къде вървиш, когато пиеш — каза
жената и си взе обратно кашона.
Данислав се почувства много неудобно. Откакто почина
майка му преди няколко месеца, той започна да пие почти
всеки ден със своите колеги — усещаше, че това му помага да
преодолее болката от случилото се.
- Не съм пиян, малко съм замаян просто... — оправда се
Данислав. — Какви са тези книги?

48
 - За книжарницата — ще ги подреждаме. Покрай
новогодишните празници се изчерпаха — жената кимна към
отсрещния тротоар — там се виждаше книжарница.
- Не е ли малко късно, че да работите?! — озадачи се той.
- Затворено е — отвърна жената. — Просто зареждаме!
Тримата от групата стояха в далечината и повтаряха
отегчително името на Данислав.
- Изчакайте ме 5 минути! — извика им той. — Ще дойда с
теб, дай ми кашона, книга е добра идея за подарък, нали?
- Най-добрата идея е! — отвърна му тя и му подаде кашона.
Двамата пресякоха улицата и влязоха в книжарницата.
- Казвам се Данислав — каза той и остави кашона на касата.
— Сигурно вече знаеш коя книга ще ми препоръчаш или
греша?
- Щом е за подарък, трябва ти да прецениш!
- Така ли, та аз дори не познавам момичето, на чийто
рожден ден ще ходим.
- Довери се на случайността и интуицията си.
Данислав и жената се разсмяха. Чу се клаксон, някаква кола
беше спряла пред книжарницата. Жената подскочи,
- Ани, Константин ме чака, ще тръгвам! Тук има едно
момче — покажи му новите книги! — извика Кристина, грабна
си якето и влезе в колата.
Зад един рафт се показа отегчена продавачка, която
погледна Данислав.
- Новите книги са от дясната ти страна — разгледай ги — каза
Ана и отново се скри зад рафта.

***

Боян и Ася стояха на терасата в обособеното фоайе в края на

коридорната галерия. Пиеха по втора чаша шампанско и
наблюдаваха вълнуващата гледка. Бързо и хаотично се
разнасяха снежинки във въздуха на фона на хилядите
светлини, идващи от огромния град.
- Един от най-красивите градове, който съм виждала... —

49
каза Ася, личеше си, че шампанското я бе замаяло.
Боян наблюдаваше безбройните светещи прозорчета, които
искряха в януарската нощ. Изпита силна нужда да се
разплаче, но някак си усещаше, че ако започне, няма да може
да спре. Ася забеляза това и го прегърна през рамо.
- Всичко ще се оправи, Боби! Ще го преодолееш!
Ася знаеше, че в последно време много му се беше насъбрало
на Боян — загуби жена си, смени си местоработата, а сега
имаше проблеми и със сина си.
- Той се отдалечи от мен, вече дори не разговаряме... — в
гърлото му заседна грапава буца, той не можа да продължи
изречението и пое дълбоко въздух.
- Боби, моля те, поплачи си — и сълза от тогава не успя да
пролееш — това ще те разболее — Ася го стисна силно за
рамото.
- Животът тече прекрасно — очите му се напълниха и
гласът му започна да трепери. — Имаш хубава работа, имаш
прекрасен син... Имаш прекрасна жена — Боян започна да
плаче. — И един ден телефонът ти звъни и разбираш, че
жената, която си мислел, че си правил щастлива, е сложила
край на живота си. Просто така — без обяснение, без да остави
дори бележка защо го е направила. И след един такъв ден —
всеки следващ час рухва животът ти — всичко това, което си
мислел за истина, се срива... Дори не знаеш кой е виновен.
Такива нещастия не могат да се преодолеят, Ася — те остават
и завинаги те жигосват.
По лицето на Боян се стичаха сълзи, Ася го прегърна.
- Боби, моля те — ти си толкова добър човек, сигурна съм,
че нямаш вина за това, което е станало — уверено каза тя.
- Не искам да губя сина си, не мога да загубя и него! — той
избърса сълзите си и се успокои.
- Няма, Дани те обича — просто има нужда от още малко
време! — уверено му каза Ася и му подаде кърпичка. — Ще
отида за още шампанско, а ти си запали една цигара.
Боян погледна пак към хилядите светещи прозорчета и усети
присъствие от лявата си страна. На метри от него Силвия също
наблюдаваше красивия град.
- Извинете, нали вие сте Силвия? — Боян направи крачка
към нея и се опита да се усмихне.

50
 Силвия се стресна за секунда и се разсмя.
- Извинете, бях се умислила... Колко се радвам, че има
българи, които не познавам на изложбата! — възкликна
искрено тя.
- Е, вече се познаваме, аз съм Боян, дори съм си избрал
ваша картина!
- Коя?
- Има момче и старец на нея...
- Кръговратът... Колко интересно? — Силвия се умисли.
- Кръговратът?
- Да — така се казва картината — каза Силвия и погледна
към тъмното небе пред нея.
- Момчето поразително прилича на сина ми — ще я купя за
него.
- Колко странно... — искрено се озадачи Силвия. — Може
би съм го виждала и подсъзнанието ми е запечатало лицето
му... Значи имате много хубав син!
- Да, страхотен е! — гордо каза Боян и отново го заля вълна от
тъга, — Имаше още една картина, която ми направи
впечатление — на нея има една жена — от едната страна
кърми бебе, а от другата държи малко момче за ръка.
- „Майките“… — Силвия въздъхна... — Това е много тежка
картина, плаках с дни, докато я рисувах, Има много болка в
нея, болка, която едва се понася, но реших да я покажа,
- Защо?
- Не знам, дори не знам какво изобразява... — Силвия
наистина казваше това, което мисли — чувстваше се много
спокойно, че си говори с този мъж. Имаше му някакво
необяснимо доверие, а дори не беше запомнила как се казва.
- Това е единствената картина, в която небето е черно... —
каза Боян и погледна белите снежинки, които падаха над
красивата парижка гледка.
- Да, най-дълбокото черно, което някога съм използвала в
платната си — съгласи се Силвия.
- Знаете ли, наистина нещата ви са очарователни — имам
приятелка, която е собственик на изключителна галерия в
България. Искате ли да ви свържа — тя ще бъде очарована от
нещата ви.
- Много сте мил, всъщност ние всяка есен идваме в

51
България за по няколко дни... За кой град имате предвид?
- За града, в който до няколко дни се влюбваш -
неочаквано се включи Ася, която носеше още 2 чаши
шампанско,
- Наистина ли? — Силвия се изуми от съвпадението, но не
искаше да сподели, че тя дълги години е живяла там.
- Запознахме се с дъщеря ви, много красиво момиче! — каза
Ася, подаде чаша на Боян и тримата си казаха наздраве.
- За случайностите — каза Силвия.

***

Има кътчета и хора в този свят, за които никога не мислим —

кой изхвърля през нощта боклука; кой прави сутрешните
закуски, които се продават рано по закусвалните на града; кой
ни пуска филмите, които гледаме късно вечер по телевизията,
когато не можем да заспим; чии са онези викове, които чуваме
нощем от далечната съседна улица; кои са онези хора, с които
разговаряме, когато имаме проблем с мобилния оператор;
кои са онези, които вечер не спят и спасяват човешки животи
в някоя болница; кои са онези, които работят в ужасяващите
траурни агенции; кои са онези, които пазят градското
гробище и кои са онези, които стоят из телевизионните кули
високо в планините, изолирани от света със седмици. Не
мислим за стотици неща и места, с които се разминаваме
всеки ден, защото сме потънали в ситуациите на своите
животи, които ни се струват безкрайно съществени. Мислим
за конкретни неща, проблеми, планове и хора. Много рядко
осъзнаваме, че би било добре да поглеждаме живота отгоре,
много отгоре, за да го виждаме в неговата цялост. Хората,
които са осветени и онези, чийто лица са в сянка. Кое е
съществено в нашите животи? Днешният проблем ли? Или
проблемът, който може да се случи утре? За кое от всичко
възможно на света трябва да мислим — за най-съществените
неща или за най-малките подробности, които ги
предизвикват? Или за изминалите събития, които са като

52
замръзнала вълна, която разхвърля инерцията си в нашето
настояще. Неизбежно ли е случваното на това, което точно
сега се случва — докато ти четеш, а аз пиша? Можеше ли да
бъде друго? И трябва ли да мислим за това в такива
подробности? Мислим ли за хляба, който всеки ден си
купуваме от магазините?

Кои са онези хора, които го приготвят всяка нощ? Сякаш са

в сянката на живота, нали? Сякаш нямат общо с твоя живот,
макар че всеки ден слагаме нещо на масата си, нещо, което е
създадено от тях. Отделен свят, а е толкова близо, когато се
вгледаме в детайлите — ако докоснем екрана на телевизора;
ако надникнем зад витрината на траурната агенция; ако
излезем на терасата, когато чуем камиона, който събира
отпадъците; ако сега отидем в болницата и надникнем в
коридора; ако попитаме оператора, който ни представя
новата промоция на мобилни устройства, как се казва — да,
той е казал, но ние в никакъв случай не сме запомнили
неговото име. Ако се вгледаме в живота по-добре, зад всичко
ще видим лица на хора, ще чуем гласовете им, които ще ни се
сторят ужасно далечни... Но само ако ги погледнем тези хора
в очите, ще разберем колко силно сме свързани с обратната
страна на живота. Невидимата, далечната... Тези, които
винаги са ти се стрували в сянката на живота изведнъж
застават до теб. Като твоите приятели; като твоите съседи;
като твоите роднини.
Това се случва, когато се изправим и към миналото, което
сме сложили в същата сянка на живота. Миналото, което
смятаме за отминалото кристално неподвижно цунами,
въобразяваме си, че няма нищо общо с това, което се случва
точно в този момент. Или поне не е толкова важно. Всъщност
това, което се случва, е като подножието на океанска вълна,
която ще се разбие или сега, или в бъдещето. Миналото е
вълната, която ни изглежда неподвижна, застинала, защото
инерцията ни движи заедно с нея.
Стела бе момиче, което мислеше за времето точно по този
начин. Тя усещаше, че миналото е надвиснало над нея като
вълна, която я движи, усещаше настоящето като подножието
53
на вълната. За бъдещето често изпитваше страх, защото не
знаеше кога тази вълна би могла да се разбие върху нея.
Във всеки живот като че ли е така. Като че ли животите се
делят на два вида. Онези, които текат в подножието на
вълната, която се разбива върху им и ги съсипва — тогава или
се удавяш, или успяваш някак да изплуваш. И другият вид са
онези животи, които точно преди да се разбие вълната
пропълзяват над нея и се озовават на гребена ѝ, а когато тя се
разбие — животите се изпълват с наслада от бели мехури. До
възход или падение може да те доведе вълната на Миналото?
Стела не знаеше какъв ще е нейният живот, но усещаше, че
вълната, в чието подножие се намира, беше огромна,
усещаше, че тя така е надвиснала над нея, че всеки момент
може да се разбие и да разруши всичко.
Но не беше само това — Стела живееше живот от онези, за
които повечето хора не знаеха, нито се интересуваха.
Стела бе на 28 години и знаеше, че още като бебе е била
захвърлена пред вратата на Дом за сираци. Очите ѝ бяха
зелени и големи, а лицето ѝ имаше черти, които придаваха по-
голяма зрялост. Тялото ѝ бе слабо и крехко, но тя имаше
излъчване на човек, който притежава жилав и изключително
твърд характер — по красивото ѝ лице бяха изписани линиите
на горчивия житейски опит. Детството ѝ не бе никак леко,
макар че тя никога не би го признала гласно, защото имаше
природно издръжлив характер. Стела никога не е познавала
лекия живот, за да усети, че нейният би се сторил много тъжен
и тежък за повечето хора.
Сега наблюдаваше греблата на една огромна машина, която
месеше тесто за хляб и мислеше отново за миналото си. И за
майка си, която я е изоставила преди толкова години
в едно прекрасно бяло кошче с панделки — като в приказка.
Стела си спомни думите на готвачката, която я е открила в
онази нощ, тръгвайки си от работа.
Стела се усмихна широко.
Невероятна жена...
Още от 14-годишна възраст Стела не излизаше от
библиотеката на Сиропиталището и когато стана на 18 години
успя да запише в университета „Журналистика“. През целия
си живот усещаше, че има някаква мисия тук, на земята, но не

54
успяваше да я назове конкретно. Имаше изострено чувство за
справедливост, но и изключително милосърдно и голямо
сърце. Често плачеше, когато се сблъска с някакво чуждо
нещастие, но го криеше от другите. Имаше усещането, че
трябва винаги да помага на хората. Но с времето и начина на
живота, който водеше, бе изградила върху лицето си една
лъжовна маска на увереност, която лесно се пропукваше.
Дълбоко в себе си усещаше, че никой не трябва да разбира за
онази светлина
в душата ѝ.
Често тя губеше усещане за индивидуалност — някаква
универсална светлина чувстваше дълбоко в себе си и това
правеше труден социалния ѝ живот. Затова тя реши преди
известно време да започне работа във вестник и да работи в
тази посока — да общува и да се среща с повече хора. Тя
винаги се опитваше да се бори и да прави така, че да
преодолява границите в себе си — неуверено, но постоянно.
Стела работеше на две места — едното бе като журналист към
местния ежедневник, а другата ѝ работа бе в хлебопекарна,
която създадоха тя и две от момчетата, с които израсна в Дома.
Стела помагаше с машините за месене и печене на хляб. Тя
обичаше да гледа как се създава хлябът, обичаше да докосва
брашното и тестото. Тя живееше два живота — в единия
изглеждаше като оправно и уверено момиче, което можеше да
прави почти всичко. В другия си живот през нощта се взираше
в брашното, докосваше и подреждаше изпечения топъл хляб
и очите ѝ блестяха от някакви съзидателни сълзи — като че ли
изпадаше в транс, която я отнасяше в душите и животите на
всички спящи хора, които утре ще опитат от този хляб. Стела
бе достатъчно аналитична, за да стигне до извода, че
особеното ѝ детство в Дома я е довело до някакви ненормални
възприятия за света. Бе решила, че това двойнствено лице е
вид спасение за нея и опит за запълване на някаква празнота
в себе си.
Може би съм готова да давам толкова добро, защото
силно се надявам да го получавам от другите... Колко съм
посредствена...
Стела се разсмя на тази мисъл.
С тези мисли тя оправдаваше нелогичните си сълзи, които

55
почти всяка нощ се появяваха в очите ѝ.
Сигурно съм голяма глупачка...
Стела отново се разсмя.
Тя си имаше ритуал, който почти всяка нощ правеше в
хлебопекарната — взираше се във водата и брашното, които се
смесваха и
насочвам цялата си светлина в тях.
Винаги така си казваше на ум, а с времето започна да го казва
и на глас. Тя имаше усещането, че хлябът става не само вкусен,
когато тя насочваше енергията си към него, но и
преструктурираше нещо в това тесто.
Като че ли става магичен хляб...
Имаше нужда да докосва брашното — умозрително си
представяше как започва да блести. Дори на няколко пъти и
се бе случвало да вижда как
сякаш наистина става по-бяло.
Момчетата много се забавляваха на нейните съждения,
защото тя им ги разказваше по забавен начин — все едно че е
веща магьосница. Но щом останеше сама — тя отново
потъваше в това усещане, което до преди малко е разказвала
като шега. Точно като тази нощ.
Момчетата стояха до фурните в съседното помещение и
наблюдаваха хляба, който се печеше в момента.
Тя откъсна поглед от тестото, което се превиваше в огромния
съд, и отиде при тях. Двамата бяха седнали един до друг и
мълчаха, Стела се настани на коляното на по-дребното рижо
момче, което вечно изглеждаше отегчено.
- Братчета, кой от двамата ще продава днес? Братче 5 или
Братче 9? — развеселено попита тя.
- Братче 9! — отвърна другото момче и погледна приятеля
си. — Затова да се омита да си почива!
- Отивам... — рижото момчето побутна Стела от себе си и
дръпна бялата кърпа, която бе на главата ѝ.
Тя се развика и двамата започнаха да се гонят из
помещението.
- Идиоти... — разсмя се момчето, което ги гледаше.
Тя наричаше момчетата братчета и им бе сложила номера,
защото имаше много братя — цели 19, които бяха израснали с
нея.

56
 Стела се качи на гърба на рижото момче и то започна да се
върти в кръг. И тримата гръмогласно се смееха. Стела слезе от
гърба му.
- Братчета, преди малко си помислих нещо особено... —
започна тя и се загледа в готовия хляб. — Представяте ли си,
че е възможно хората, които са ни изоставили, да си купуват
хляб от нас?
Момчетата нищо не казаха.
- Стига си се замисляла, а прави вълшебен хляба — каза
момчето, което бе седнало и започна да имитира магически
движения над наредения топъл хляб. Рижото момче отново
започна да се смее и да я сочи с пръст.
- Голям си глупак! — тя също се разсмя истерично, отиде
при него и нежно го плесна зад врата.
- Оставила съм питката за моята приятелка — върху
фризера е! И когато утре дойде тя или дъщеря ѝ да си купят,
да ѝ я дадеш точно нея, както обикновено — каза Стела на
момчето, което днес щеше да продава.
- Много си побъркана, та ти дори не познаваш тези хора, а
им „зареждаш“ питки всеки божи ден — отвърна той.
- Много си прост, моите питки са магически и помагат на
жената — уверено отвърна Стела и усмивката ѝ се стопи. — Тя
в момента е на химиотерапия и в много тежко състояние.
Тримата се умълчаха. Стела свали бялата престилка и се
насочи към изхода.
- И аз ще трябва да тръгвам, момчета, че утре имам да
отразявам мятането на кръста в морето.
- В морето? Защо ще ходиш чак до съседния град? — попита
рижото момче.
- Защото психичноболната ми редакторка смята, че ще
станат по-епични снимки — имитирайки я, отвърна Стела — А
и от там е родом. Скоро трябва да напусна, че е станала
непоносима злобарка.
Стела отвори вратата и се обърна към момчетата.
- Какво мислите, дали тези, които са ни изоставили, ядат от
хляба ни? И ако е така, дали усещат това?
Тримата се спогледаха изпитателно и за секунди помълчаха.
- Ако е така, мислиш ли, че това е честно? — сериозно
попита едно от момчетата.

57
 Стела погледна умислено надолу и след дълга пауза отвърна:
- Не знам... Но ако е така, ще се моля Господ да им прости и
този грях.
Стела затвори вратата.

Йордановден, 6 януари, 2013 г.

Небето бе натрупало гъсти и сиви облаци още рано сутринта.

Слънцето се бе изгубило някъде далеч зад облаците. По
скалистия плаж бавно се разнасяше тежък, влажен и студен
вятър. Из сивите облаци светеха далечни светкавици, все едно
демони месеха небесно тесто с криви и дълги пръсти. Вълните
на морето се издигаха и се разбиваха на скалния бряг, който в
този януарски месец бе винаги пуст и глух. С изключение на
днешния ден, в който десетки хора се бяха скупчили наоколо
и с интерес чакаха днешния ритуал. Възрастен и прегърбен
поп бе обграден от десетина млади и здрави момчета. Тихо
нареждаше молитва и държеше голям дървен кръст в ръката
си. Погледна със сухите си очи небето, после бързо наведе
глава сякаш тези облаци тежаха на челото му.
Тълпата от хора се бе пръснала из скалния бряг, за да гледа
хвърлянето на кръста във водата — сред тях се забелязваха
двама фотографи, човек с камера и репортери, които
отразяваха събитието — там бе и Стела. Тя силно се вълнуваше
от ритуала, но усещаше напрежение в стомаха си, което
винаги се появяваше преди да се случи нещо лошо.
Ще се побъркам от всички тези неща! Стела, съвземи се,
полудяваш!
Тя видя попа и изпита неприятно усещане.
Изглежда мръсен отвътре... Стела! Престани!
Появяваше се възхищение в очите на другите хора, когато
спираха погледа си върху момчетата, които ще скочат в
ледените и тъмни води на морето. Всички младежи бяха
здрави, енергични и пълни с живот. Особено харизматичен
сред тях бе Симеон. Той бе внук на попа. В последните години
хората не знаеха много за момчето, защото бе заминало да
следва в университета в столицата и се завръщаше много
рядко в родното градче. Той бе висок, широк в раменете и с
тъмноруса къса коса. Очите му бяха тъмни и създаваха

58
усещането, че винаги се усмихват. Имаше големи и изваяни
ръце. За годините си носеше някаква стара мъдрост в погледа
си, макар че, когато се усмихнеше, невинност и лекота струяха
от него. Очевидна бе еуфорията в момчешката група, която
щеше да скача след кръста. Някои от тях енергично
подскачаха на едно място то и говореха високо, за да
игнорират студа, който лазеше по кожата им и се впиваше в
костите им. Една старица се въртеше около тях с тлеещ тамян
и димът му докосваше настръхналата им кожа. Сред тълпата
се чуваха разговори на хора, които предполагаха кой ще
изкара кръста от морето, Попът изглеждаше пребледнял и
уплашен. Той мнително се оглеждаше наоколо сякаш ще се
случи нещо нередно. Нещо, от което се страхува, Забелязваше
се, че ръката му трепери. Внукът му — Симеон, се приближи
до него.
- Дядо, какво ти става? Стотици пъти съм влизал в морето
по това време?
- Симеоне, моля те, за кръста недей да скачаш! —
шепнешком промълви попа, за да не чуят другите.
Очите на стареца бяха зачервени и широко отворени, четеше
се ужас в тях, Симеон погледна дядо си и се разсмя. Доближи
се до набръчканото му лице и му прошепна:
- Няма от какво да се страхуваш. Говорихме вече, усещам,
че трябва да скоча. Нали Бог е с нас, нали гледа?
- Защото гледа! Не разбираш! Махни се от тук, иначе няма
да хвърля кръста! — ядосано измърмори старецът.
- Хайде, дядо попе. Хвърляй кръста, че замръзнахме! —
извика едно от момчетата и се доближи до Симеон и дядо му.
Светкавици се вкореняваха из облаците и проблясваха,
заедно със светкавиците на апаратите, които бяха изкарали
хората, за да снимат.
- Да не си скочил, че ще ни погубиш! — изропта попът и бутна
рамото на внука си.
Този път всички момчета чуха това и се спогледаха. Симеон
се вцепени. Почувства се неловко и отстъпи назад. Той не
разбираше защо дядо му никога не му позволяваше да участва
в този ритуал. Забраната бе да скача след кръста по
Йордановден, където и да е било — още от малък. С какво ли
не го плашиха като бе дете. Сега Симеон се почувства глупаво

59
и се ядоса. Обърна им гръб и тръгна към дрехите, които бе
захвърлил встрани от скалата. Попът погледна пак към небето
и въздъхна облекчен. Чу се гръм. Симеон усети кожата си
необикновено гореща. Като че ли бе пламнала от раз. Капки
пот избиха за секунди по гърдите и челото му. Попът доближи
устните си до кръста, за да го целуне, но не посмя, Симеон се
обърна да види как дядо му ще хвърли кръста. Устните му
горяха, все едно гореща течност се разля по тях и ги
възпламени. Вече капки пот се стичаха и по шията и лицето
му. Погледна ръцете си — бяха огненочервени. Дядо му
замахна и хвърли кръста в морето. Симеон усети
неконтролируем порив да скочи във водите на морето след
кръста. Мощна енергия пропълзя из мускулите на цялото му
изваяно тяло и той като диво животно се извърна и скочи от
скалата заедно с другите момчета.
Хората радостно завикаха. Попът щом видя внука си да скача
от скалата, сложи ръце на лицето си и скри очите си. Ужас
скова тялото му.
Симеон с животински устрем се гмурна в тъмните и студени
води на морето. Почувства се толкова естествено в тях. Като че
ли самото му тяло знаеше точно къде е кръстът. Той отвори
очи под водата и видя на дъното, в пясъка, че кръстът бе
потънал точно там. Макар и дървен, той се бе забил като
камък на дъното. Погледна над себе си, усети необикновен
натиск от налягането на водата и видя, че повърхността е
далеч нагоре — поне на 10 метра, а от другите момчета нямаше
и следа.
Как съм се озовал толкова надълбоко?
Обърна се отново към кръста и видя, че той бе в пламъци.
Гореше във водата. Симеон се вцепени и бързо заплува към
повърхността, докато все още имаше въздух, Забеляза голяма
сянка, която се движеше точно на повърхността, приличаше
на огромно животно, наподобяващо бик. Симеон се ужаси, но
инстинктът за въздух го накара да продължи нагоре, макар и
към това същество, Малко преди да изплува над водата, видя,
че сянката е вол, с големи и дебели рога, който крачеше с
главата надолу — Симеон бе на метри от него. Това животно
стъпваше на границата между водата и въздуха. Ужасът, който
изпита, когато видя големите му и черни очи, го накара да

60
изкрещи под водата. Симеон нададе глава над водата и ужасен
извика. Видя, че е на повече от двайсет метра от брега, където
вече тълпата се оглеждаше разтревожено. Няколко човека
плуваха с лодки далеч от него сякаш го търсят, а всички
момчета, които бяха скочили за кръста, вече бяха на брега.
Симеон виждаше паниката по лицата на всички, но не чуваше
нищо. Светът бе заглъхнал в ушите му от ужаса, който
изпитваше. Заплува бързо към скалния бряг, но усещаше зад
себе си чуждо и страшно присъствие. Някакво мучене на
животно, което го настигаше.
- Ето го! Ето го!!! — викаха хора от тълпата.
Симеон усети тялото на онова страшно създание зад себе си
и изкрещя отчаяно. Чувстваше не топлината, а студенината на
туловището му. От лявата му страна се показа огромна твар,
която свирепо плуваше към ниската скала, на която бяха
стъпили всички. Приличаше на яростен бик с черна и лъскава
козина. Краката му бяха здрави и тлъсти, а копитата му
предизвикваха ужасен тропот, макар че не докосваха земя.
Симеон не можеше да си поеме въздух и спря да плува към
скалите. Усети как се схващат краката и ръцете му. Ревът на
звяра се разнасяше, сякаш няколко звяра с различен глас от
него роптаеха. Попът видя огромното и ужасяващо чудовище
как плува във водата и изпреварва внука му. Виждаше искри
под стъпалата му. Извика ужасен и тръгна да бяга. Никой не
виждаше това създание, освен Симеон и дядо му.
Звярът полази на скалата, настигна попа, който едва бягаше,
удари го по гърба с предните си тлъсти копита. Старецът
падна и това невиждано от другите животно захапа гръкляна
му и му взе дъха. Събраха се хора около безжизненото тяло.
Настана паника. Звярът отстъпи назад, погледна Симеон с
големите си като юмруци черни очи и изрева. Нещо между
птица и пеперуда се изтръгна от гърдите на проснатото
мъртвото тяло на стареца.
Като пеперуда...
си помисли Симеон.
Тя се опита да литне. Затрептя с големите си и фини криле.
Звярът изрева още по-силно, скочи като диво куче и захапа
Пеперудата. Разчупи я в челюстта си и се върна в морето с
нея така бързо, както се бе появил.

61
 Чу се силен женски писък. Стела неистово крещеше и се бе
хванала за лицето, а в очите ѝ се отразяваше скалният
заснежен бряг, който целият бе опръскан в кръв. Стела загуби
съзнание и припадна.
Симеон продължаваше да плува към брега. Бе вцепенен — не
усещаше нито ледената вода, която вече посиняваше тялото
му, нито това, че в ръцете си държеше кръста. Пръстите му
бавно се отпуснаха и той се изплъзна от ръката му и потъна
във водната мрачна бездна. Младият мъж усети как границата
между него и лудостта се пропуква. И изведнъж му стана ясно,
че с всяка следваща мисъл може да полудее безвъзвратно.
Стигна до брега и видя встрани от тълпата безучастен зрител,
който бе впил поглед в него.

Калоян наблюдаваше всичко през цялото време. Бе видял

същото, което и Симеон. Не изпитваше нищо. Нито се
изненада от случилото се, нито се четеше Каквато и да е било
емоция в погледа му. Той просто попиваше с възприятията си
всичко това, което се случва.
Тези, които не бяха около мъртвото тяло на попа, се скупчиха
около Симеон. Той трепереше и вървеше бавно към дядо си.
И единственото, което оставяше зад стъпалата си, бе здравият
му разум. Калоян бе дошъл по-рано, защото искаше да
наблюдава хвърлянето на кръста в морето. Нямаше нищо
логично в мотивите му, но когато видя случилото се, разбра,
че тази смърт бе свързана и с него. Дори усети някаква
необяснима и абстрактна справедливост. Когато видя очите
на Симеон — в тях се отразяваше огън, който тепърва щеше да
опожари всичко, което досега е било в живота му. Тогава
Калоян усети, че Балансът отключи Врата, зад която се чуваше
зловещият писък на някакъв грях, който е свързан и със самия
него.
Има моменти в живота ни, които биха прозвучали ужасно,
ако ги преразкажем на някого. Пълни с ужас, страх, грозота.
Моменти, в които се очаква да бъдем съпричастни с някакво
страдание, Моменти, в които бихме могли да помогнем, но не
правим нищо, вкаменени и респекти- рани от стихиите, които
крие животът. Тогава дори не трепваме. После няма вина,
няма въпроси, Няма нищо освен едно божествено
спокойствие, което, въпреки че е божествено, с дяволски глас
62
ти нашепва — че всичко е точно такова, каквото трябва да
бъде. Това са моментите, в които знаеш, че абсолютно всичко
друго има власт над случващото се, но не и ти. Знаеш, че има
болка, която е много по-голяма от тази, която виждаш. Сякаш
дълбоко в себе си нашепваш молитва, която посреща един
възкръснал грях. Това са моментите в живота ни, които
жестоко крещят — справедливост, Калоян разчиташе Баланса
перфектно. Знаеше кога е нарушен пулсът на света и това
предизвикваше болката в него.
Ho този път нямаше болка, нямаше грешка.
Понякога Баланса показва бързо и неочаквано лицето си.
Грабва нещо от теб и отново влиза в течението на привидно
спокойния живот

Май, 1938 г.

КОНСТАНТИН и ЕЛЕНА

А Понякога Баланса показва бързо и неочаквано лицето си и

ти връща нещо, което някога е било отнето от теб.

Елена и Константин бягаха в тъмната гора на селото. Елена

изпитваше невероятно вълнение от това, което се бе случило
в последния половин час. Още усещаше топлината по тялото
си от онзи огнен транс. Не бе подозирала, че някога в живота
си ще изпита подобно чувство. В тъмната гора се чуваха как
пищят кукумявки, а гласовете на хората ставаха все по-
далечни. Тя рязко спря, макар че искаше да бяга с този
непознат мъж — далеч, много далеч от този свят — там където
никой нямаше да противоречи на онова, което усещаше.
Константин спря с нея и пусна ръката ѝ.
- Следвай ме, отиваме на сигурно място! — някакъв детски
ентусиазъм имаше в гласа му.
Елена се поколеба за секунди, но тя имаше доверие в този
мъж от момента, в който видя очите му. Познаваше го от
половин час, това я разколеба за секунди, но се отдаде на
инстинкта си да го последва. Вървяха спокойно още известно
време по тясната пътечка, той през минута се обръщаше и я
поглеждаше в очите с усмивка. През целия път двамата

63
мълчаха. Елена дори не знаеше къде отиват, но усещаше, че
той изпитва щастие. Тя чувстваше същото, независимо от
абсурдната ситуация, в която осъзнаваше, че се намира. Елена
гледаше гърба му, косата му, големите му силни рамене. Като
че ли някаква светлина излъчваше кожата му.
Гората ставаше все по-гъста, а дърветата — много по-високи.
Създаваха усещаше, че с клоните си пробиват небето и през
процепите на небесата се стичат низ стъблата невидими
потоци на особена небесна и нощна магия.
Двамата стигнаха до малък извор насред гъстата гора, който
преминаваше в тясна рекичка. Водата бе черна и блестеше.
Покрай потока имаше големи камъни, покрити с мъх, който
на лунна светлина приличаше на меко одеяло.
- Седни на този камък! — каза спокойно Константин и нежно
стисна ръцете ѝ.
Елена седна плахо на камъка и се подпря на паднало дърво,
което също бе покрито с мъх.
Тя се почувства уютно в тази тъмна и непозната гора.
Сигурна беше, че нищо лошо няма да ѝ се случи покрай този
мъж. Не знаеше какво да каже, единствено се притесняваше,
че бе оставила в неведение брат си.
- Брат ми ще те убие, върни ме в селото — плахо каза тя,
- Ти си вече моя — взех те — разсмя се Константин и клекна
срещу нея. — Той като мъж вече го е разбрал — тази сила нищо
не може да я прекъсне.
- Каква сила? — попита Елена със страх.
- Не се страхувай, говоря ти за силата на Любовта.
Елена нищо не каза, тя бе толкова объркана от случилото се,
че дори вече не можеше да прецени какво чувства — само
знаеше, че всичко ще е наред. Константин години наред
търсеше своето момиче, но така и в никоя от селото не се бе
влюбил, Той позна Елена от огъня. Светците му посочиха, че
това е тя,
- Светците в огъня ми казаха, че ти си моята Елена и да те
взимам — Константин започна да се смее, щом изрече това,
личеше се, че има щастие в очите му.
- Елена съм, но не съм твоя — гласът ѝ трепереше,
- Не се страхувай — прошепна той и я погали с ръката си
по косата. Гледаха се в очите няколко минути. — Ще познаеш,

64
че аз съм твоят Константин — сега си уплашена.
- Хайдутин! — извика тя, стана и тръгна да бяга.
Той се разсмя, догони я, пресрещна я и я целуна по устните.
Елена усети мощна енергия, която я застопори и разтопи.
Имаше чувството, че двамата се превърнаха в общ пламък на
две свещи, които са се доближили. Тя вече знаеше, че иска да
остане завинаги по тази начин — близо до него. Те бяха един
и същи огън, който завихряше пламъците си като огнена
пеперуда, която вече можеше да лети.
Константин ѝ се усмихна, взе я на ръце и я занесе на същото
място. Елена остана там, където той я остави. Константин
отиде до най-големия камък, който бе покрай потока, и се
опита да го обърне. Тялото му бе надраскано от клоните на
дърветата, имаше листа по кожата. Елена усещаше страст към
този мъж и се притесни от това.
- Защо го обръщаш, невъзможно е, та той е по-голям от теб
— озадачи се тя.
- Ще се венчаем — сериозно каза Константин — трябва ни
благословия.
Той направи втори опит да обърне камъка и този път бе
успешен. Чу се силен трясък. Елена, ако не бе видяла с очите
си, че такъв камък може да се обърне от един дори и здрав
като Константин мъж, никога нямаше да повярва. Под него
проблясваше черният лъскав цвят на нещо, което се движи.
Елена се взря и видя няколко огромни черни змии и десетки
по-малки. Тя изпищя ужасена и той скочи към нея и я
успокои, хващайки я за ръцете,
- Богородица е това! Тя ще ни благослови! — гласът му бе
плах и добронамерен. Всякакъв страх се изпари от душата на
Елена и тя притисна тялото си до неговото. Кожата му бе
толкова гореща, че почти пареше. Тя искаше завинаги да
остане така — в обятията му. Чу сърцето му как бие учестено.
Тя разбра, че той се вълнува.
Константин я целуна по челото и бавно се освободи от
прегръдката ѝ, наведе се — взе най-голямата змия, която вече
пълзеше в краката им, и я подаде на Елена, Тялото ѝ бе дебело
почти колкото ръката на Константин, а черните ѝ очи
блестяха като скъпоценни камъни, които отразяваха
червената луна, която се бе надвесила над тях. Елена подаде

65
плахо ръцете си напред и змията с лекота се плъзна по тях —
пропълзя по лявото ѝ рамо и влезе в косите ѝ, а после се спусна
бавно по гърба ѝ. Цялото ѝ тяло трепереше, но тя уверено
гледаше в очите на Константин. Той внимателно я прегърна,
докато змията се увиваше около телата им. Елена усещаше
студеното тяло на змията по кожата си, чувстваше горещите
гърди на Константин, до които бе опряла лицето си. Разбра,
че вече нищо не може да ги раздели, дори и смъртта. Змията
притискаше с тялото си телата им един към друг.
- Пак сме заедно — Елена се разплака от тъга и щастие и не
можа да осъзнае защо каза това.
Единственото, което знаеше, бе, че през целия ѝ живот, той
ѝ е липсвал.

6 януари, 2013 г.

ДИМИТЪР и ВЪЛЦИТЕ

Той бе паднал на колене пред голяма стара икона на Свети

Димитър. Силно бе стиснал очите си и шепнеше
неразбираеми думи. Държеше свещ с двете си ръце, която бе
почти изгоряла. Имаше изстинал восък по кожата. Бавно
продължаваха да се стичат восъчните капки по пръстите му и
застиваха. Той нищо не усещаше по ръцете си. Бе някъде
другаде.
Църквата бе необикновено просторна и в нея нямаше
никого. Тлееха свещи наоколо, а през прозорците падаха
лъчите на Слънцето. Безмълвни библейски изображения бяха
застинали из стените на това пространство. Приличаха на
прозорци към друг свят, в който винаги се случваше едно и
също нещо — Прошката, Войната между Доброто и Злото,
Благословията и Съблазънта.
Мъжът въздъхна тежко. Прехапа устните си и отвори очи.
Бяха яростни, сини и присвити гневно. От час стоеше на
колене и се молеше. Той се взираше в иконата срещу себе си.
Загледа се в копието, което държеше светеца, после извърна
глава към небето, което се виждаше през големия прозорец.
Светлите му очи заискряха от лъчите, които влизаха в старата
църква. Той стана рязко и сложи свещта да догаря на пясъка.
66
Махна восъка от ръцете си и тръгна към изхода. Беше облечен
в елегантен панталон и светъл пуловер. Обърна се отново към
иконите, точно преди да излезе, постоя няколко секунди и
изкара от чантата си сребристо малко шише, отпи вода от него
и излезе навън, без да се прекръсти.
Мъжът бе на 34 години и се казваше Димитър. Лицето му
излъчваше сила и ярост. Бе висок и добре сложен. Имаше
катраненочерна коса, която контрастираше със светлата му
кожа. Той винаги имаше лека бръчица между веждите, сякаш
непрекъснато се съмнява в това, което вижда и непрестанно
изследва онова, което го заобикаля.
В мразовития ден пред църквата се бе проснал възрастен
мъж с лице към асфалта. Бе поставил икона на Божията майка
пред себе си и златиста купичка за пари, Димитър го видя и
тръгна решително към него. В момента преди да го подмине,
той изрита с единия си крак купата с пари и десетки монети
полетяха. Въздухът придоби тежка плътност. Времето се
разтегна. Въздухът се сгъсти и стана като кристална смола.
Всяка една монета заискря. Разхвърлиха отразената от
Слънцето светлина по земята. Всеки отблясък се превърна в
пукнатина между този и друг свят и от там огромни черни
вълци разсякоха въздуха. Димитър се обърна към просяка,
който вече бе вдигнал глава. Вълците на Димитър прегърбени
пристъпваха зад гърба му и пускаха лиги по асфалта. В
глутницата имаше огромен вълк, който скочи срещу просяка
и изръмжа на сантиметри от лицето му. Лигите на вълка
падаха по мръсните му подадени за просия длани. Изписа се
ярост и страх в очите на просещия.
- Криеш се зад лицето на Богородица, а пред нейното пари
искаш. Парите на глупавите хора, дето искат да си купят
невинна съвест. Всички сте крадци и ограбени — едните с
пари, а на теб ти вземат шанса да се промениш. — Долен
вампир, от греховете живееш и още създаваш.
Просякът бе приковал поглед върху него. Димитър изкара
шишенцето, от което отпи преди малко, и опръска със светена
вода кожата на скитника. Под него започнаха да излизат
черни мишки, от джобовете му също. Минувачи се спряха да
гледат възмутено арогантността на мъжа. Мишките бяха
десетки и бързо запъплиха в различни посоки из сивия

67
асфалт. Вълците, които само Димитър виждаше, се хвърлиха
към малките животни и започнаха да ги разкъсват. Всичко
ставаше за секунди, Димитър се обърна и продължи спокойно
пътя си.
Просякът изрева след него и разгневен хвърли иконата зад
гърба на Димитър — тя издрънча и се пречупи на две върху
асфалта, Димитър се обърна, разсмя се с глас и влезе в
голямата си черна кола, която бе паркирал наблизо.

6 януари, 2013 г,

Стела гледаше през прозореца на дневната си —

наблюдаваше как пада снегът от небето. Започна да мисли за
това дали хората не са като тези снежинки навън — хаотично
да се носят и да си мислят, че в пътя им има някакъв порядък.
Порядък няма, помисли тя и наведе глава — видя как
снежинките падат на терасата ѝ, топят се и създават локва,
която се стича през отводнителния улей и пада върху асфалта
пред кооперацията, в която бе квартирата ѝ. Погледна улеите
на всички жилищни кооперации и къщи пред нея — и от там
течеше вода. Водата, която се стичаше от улуците и покривите
на сградите, се събираше от едната страна на улицата пред
кооперацията и течеше като малка река.
Порядъкът е немислим, но ако ние сме снежинки винаги
стигаме до едно и също място. Неизбежно... В локвите,
после в поток... Като че ли пътят няма ясен ред, който
може да бъде осъзнат от човешко същество. Може ли да
променим този път, след като не го осмисляме? Дали ако го
осъзнавахме, щяхме да разберем дали е предначертан?
Тя погледна топящия се сняг и улуците, по които се стичаше
водата.
От горе надолу... Сняг във вода. Отдолу-нагоре — вода в
пара. А кътчетата на земята, които са във вечен лед? Или
онези кътчета, в които има вечна пара?
Каквото на небето, такова и на земята...
Объркано... Всичко е объркано...

Стела погледна облаците и започна да плаче. Усещаше силна

болка в душата си, която бе провокирана от това, което се бе

68
случило днес на скалите. Нещо неназовимо я разстройваше в
последно време.
Преди половин час фотографът, с когото снимаше
събитието, я бе докарал от болницата. Там тя бе обяснила, че
секунди преди да припадне е започнала да халюцинира
червени петна по скалите. Сега беше добре, но усещаше
някакъв шок от случилото се, който трудно можеше да обясни.
Може би, защото за пръв път съм припаднала...
Стела се разсмя на тази мисъл и избърса сълзите си.
Телефонът ѝ започна да звъни — беше редакторката на
вестника. Тя вдигна.
- Стела, какво става? Разбрах, че си припаднала точно
когато не трябва! — чу се изнервен женски глас,
- Хората, когато припадат, не се съобразяват дали
моментът е удачен — изсъска Стела.
- Не ми се прави на умна, а сядай да пишеш материала,
защото трябва да го имаме в редакцията до 2 часа
максимум — сега видях снимките, бъди благодарна, че
фотографът си върши работата! Поне е снимал умрелия
поп, вместо да ти държи ръката — гласът на редакторката
ставаше все по-силен, а в края на изречението тя вече
крещеше.
Стела се ядоса, но нищо не отговори.
- Сега ти изпратихме снимки на имейла, преди да
започнеш да пишеш вземи ги разгледай, за да видиш какво се
е случило, докато ти си спала в буквалния смисъл на
думата.
Редакторката затвори телефона и Стела захвърли мобилното
устройство на дивана.
- Кучка! — въздъхна нервно Стела.
Тя се огледа из стаята — взе чантата си с лаптопа — включи
го и започна да източва снимките, които бе получила на
имейла си, докато това ставаше — Стела започна да пише
какво се бе случило от самото начало. Цялата история
звучеше изключително объркано. В статията се описваше
първо за ритуала до момента, в който момчетата скочиха във
водата. Няколко минути след хвърлянето на кръста се
обясняваше, че всички момчета излезли на брега, без да са
открили кръста, само едно от тях липсвало — внукът на попа.

69
Тя знаеше, че той му е внук, защото попът бе започнал да
крещи: „Взе ми внука!“. След 20-минутна паника и неуспешно
търсене — всички са видели как изчезналото момче изплува
от вътрешността на морето. И когато попът го е видял, е
започнал да крещи; „Топак!“ и да бяга, сякаш да се скрие.
Статията продължаваше с това, че попът пада и умира на
място неизвестно по каква причина — вероятно от стрес. След
това Стела не помнеше нищо, защото беше припаднала.
- Какво е станало с внука? — прошепна тя на себе си и взе
телефона.
Набра своя колежка, която работеше за телевизионна медия.
Тя също присъстваше на въпросното събитие. Двете бяха
добри познати.
- Ало, Стела — добре ли си? Много се притесних за теб! —
чу се загрижен женски глас.
- Да, благодаря ти, просто се оказа, че рязко ми е паднало
кръвното налягане — имам нужда
от помощ за днешното събитие.
- Преумората ти идва в повече, опитай се да си почиваш
по-често...
- Виж, имам нужда от малко повече информация за
станалото, след като съм припаднала. Как се казва онова
момче, което се бе загубило в морето — внукът на попа?
- Преди малко разбрах само първото му име — Симеон,
23-годишен студент —учи в столицата.
- Мога ли да се свържа с него?
- Мисля, че е невъзможно, защото минути след
случилото се — са го откарали в местната болница... —
последва мълчание. — Той не е спирал да крещи — мисля, че
направо си е полудяло момчето.
- Добре, как въобще е оцеляло? — истински озадачена
попита Стела.
- Не знам, Стела — цялата история е изключително
странна. Налага се да затварям, че влизам в следващо
събитие!
- Почакай! — спря я Стела.
- Кажи бързо!
- Знаеш ли какво е топак?
- Доколкото разбрах е някакво митично животно,

70
нямам представа — просто чух това от местните...
Стела, не се занимавай с тази история — струва ми се
прекалено зловеща — загрижено я посъветва колежката ѝ. —
А и напоследък не изглеждаш добре, нали не си болна?
- Всичко е наред! Не се притеснявай!
Стела затвори телефона и седна пред компютъра — написа
думата „топак“ в мрежата и не откри нищо.
Кой може да знае какво е топак?
Спомни си, че бе взимала интервю на преподавател по
физика, който бе споменал, че е и професор по антропология
преди няколко месеца и започна да рови в телефонния си
указател...
Как се казваше? Да! Явор!
Тя набра телефонния му номер, няколко пъти даде свободно
и точно преди Стела да затвори чу неговия глас.
- Ало?
- Здравейте! Обажда ви се Стела, преди 2 месеца
разговаряхме с вас на тема „Квантова физика“, но вие
споменахте, че сте завършили и антропология.
Настъпи няколкосекундно мълчание.
- Да... Спомних си. Какво мога да направя за вас? — гласът
му бе студен и се прокрадваха нотки на отегчение.
- Искам да ви попитам за едно митично животно — в
момента пиша материал, който има връзка с него — ако може
да ми кажете нещо повече?
- Какво митично животно? — появи се интерес в гласа му
и Стела се почувства спокойно, че той ще ѝ съдейства.
- Топак.
- Топак? — настъпи дълга пауза. — Какъв материал
пишете свързан с топаците?
Стела се поколеба дали да сподели, но реши да бъде
откровена и съвсем сбито му преразказа събитието,
включително и че това били последните думи на попа преди
да умре.
- За топака е написано много малко — общо взето в
книгите и по-точно в Странджанската митология се води
демонично същество. Води се, че в топак се превръща труп
на удавен вол — разбира се, то прилича на вол, но се описва
като далеч по-свирепо и страшно — с черни големи очи,

71
дебели рога, едри крака...
Стела усети как настръхва кожата по гърба ѝ от обяснението
на Явор. Сякаш знаеше за това същество с клетките си.
- Какво друго може да ми кажете за него? — продължи да
разпитва тя.
- Ами има сведения от наши антрополози и автори,
които пишат, че топаците едно време са пазели
нестинарите... — продължи той. — Били са като техни
защитници — затова, но и по други причини, в началото на
миналия век нестинарите са се приемали за хора на Дявола.
Има прекалено мистика около тях — силната им връзка с
огъня, което си е чисто дяволски символ.
- Т.е. топаците са защитавали нестинарите?
- Точно така, били са едни от съществата, които
са техни покровители и са разкъсвали враговете им.
- Хм.... — Стела се замисли. — А кои са били враговете на
нестинарите?
Отсреща се чу истеричен и налудничав смях.
- Как кои? Хората, които са се страхували от силата,
която имат нестинарите — почти всички хора, както и
всички религиозни фанатици.
Стела се обърка още повече, след като научи и тази
подробност. Тя благодари на професора и затвори телефона.
Отвори отново статията, която бе написала, изтри някои
неща, едно от които бе думата „топак“. Сложи заглавие:

ЛОША ПОЛИЧБА ИЛИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ПО

ЙОРДАНОВДЕН

Вече в статията се пишеше единствено, че попът е хвърлил

кръста, внукът му е бил едно от момчетата, които скочили в
морето и след като за минути се изгубил в студените му води
— попът вероятно от притеснение и уплах е получил инсулт
или инфаркт — тепърва щяло да се установи. Стела знаеше, че
нейните колеги ще напишат същото. Тя се облегна на дивана
и запали цигара — забеляза, че снимките вече бяха изтеглени.
Нямаше никакво желание да ги разглежда — усети неприятно
усещане в слънчевия си сплит и въздъхна тежко, но след
минута реши да ги отвори. В тях нямаше нищо особено —

72
беше заснет ритуалът на фона на развълнуваната тълпа;
фотографии, на които бяха снимани ръцете на попа и кръста.
Имаше кадри как момчетата скачат от скалата; Симеон в
далечината как плува към брега; падналия поп на скалите.
Снимки на ужасената тълпа — в която забеляза познато лице.
Тя увеличи изображението, за да го види по-ясно.
Това не е ли онзи побъркан писател със странното име?
Той е...
Тя забеляза студения му и безучастен поглед, който видимо
контрастираше на тревогата, която бе в очите на всички други
хора.
Този беше написал някакви книга... „Рай“. Да, „Рай“ се
казваше... Какво прави той там?
Стела затвори очи — не искаше да гледа вече — но чувстваше,
че трябва. Всичко в главата ѝ все повече губеше логика,
Топаци? Калоян? Рай? Смърт? Поп? Полудял внук?
Стела написа в търсачката псевдонима на писателя и думата
„топак“. Излизаха хиляди неща из сайтовете, но в нито една
статия или публикация нямаше думата „топак“. Тя я смени с
думата „нестинар“ — отвориха се много неща, в които Калоян
я споменаваше, Стела вече беше сигурна, че той има пряка
връзка със случилото се — в клетките си го усещаше. Мисълта
ѝ започна да се изостря — смени думата „топак и я написа в
множествено число — „топаци“.
Първото, което и се появи на екрана, бе „Страници от Рая“ —
Песен за очистване — в нея бе употребена тази дума —
„топаци“. Стела усети, че сърцето ѝ ще изхвръкне от вълнение.
Кожата ѝ се наелектризира от нещо — тя кликна с мишката
върху линка и се отвори текст.

ПЕСЕН ЗА ОЧИСТВАНЕ

Над леглото ми се люлее чужда магия.

Слиза. Пълзи по пода.
Удря стените. Драска прозорците.
И в мен не може да влезе.
Дебнат топаците.
Люшкат се устрелите.

Бягай от мене,
73
 че самодиви ще надраскат скулите ти.
По Вълчи дни деца ще ти се раждат.

Остри езици се вият по нивите.

Мълчете, че Жътварите разсичат небето
и със сърпа на Луната ще режат.

Дракуси хоро играят в реката.

Песента им зная. Удрям тъпана.
Урочасани деца неурочасвай, че пъкъл
ще стане сърцето ти.
Че сянка ще стане душата ти,
невградена на ни един мост.
Ледени вихрушки ще правиш — де
небето, де земята.
С нож ще те секат онези, дето чуват
дедите си.
Дето помнят жената на Слънчевия Конник, която ги
израждаше.

Прибери си езика.
Прибери си магията.
И бягай.
Че куцият вълк към тебе е тръгнал.

Стела скри с ръце устните си. Усещаше, че Светът

безвъзвратно започва да придобива други непознати до този
момент цветове, които въпреки това ги почувства безкрайно
естествени. Почувства се свързана не само с написаното, което
прочете току-що, но и с това, което преди няколко часа се бе
случило на скалите — смъртта на попа. Стела вече бе сигурна,
че трябва да се срещне
с този Калоян,
защото разбра, че той ще отговори на много въпроси. Тя
отново отвори снимките — следващите бяха на Симеон, който
вече бе на брега — имаше близък план на лицето му — Стела
се вгледа в очите му и освен лудост, в тях се четеше и някакъв
грях. Непростим грях, който напълни очите ѝ с непознат ужас,
защото този грях го припозна и като свой.

74
 10 януари, 2013 г.

ДИМИТЪР и КОНСТАНТИН

В малко градче, разположено в Тракийската низина на

България, преди минути валеше мокър и тежък сняг, който се
топеше и образуваше кални и черни локви. Из разбитите
улици от време на време преминаваха изморени жени, които
работеха в местната шивашка фабрика. Градът изглеждаше
сякаш бе паднал от небето и с удара се бе разпилял в криви
сгради и нещастни хора. Димитър бавно караше колата си,
която изглеждаше като свръхтехнология по улицата на това
градче.
- Мамка му и бомбоубежище! — измрънка той, докато
преминаваше през поредната дупка. — Отиде още едно
произведение на изкуството, по дяволите!
Димитър бе облечен в стилен черен костюм и черна риза.
Косата му лъщеше от вакса, а светлите му очи отразяваха
малки порутени къщички.
- Е, не! Абадон зад коя къщурка си се скрил? (Демон, който
носи прозвището „Разрушител“ още от времето, когато е
бил ангел-разрушител на Апокалипсиса.). Той караше към
родния дом на баща си. Всъщност Димитър не харесваше
никого от роднините си. Баща му бе умрял преди около 20
години, а майка му — още по-рано. Когато Димитър е бил на 2
годинки, се изнесли от този забравен от Господ град. В него бе
останал дядо му, който така и не го потърси през всичките
тези години. По ирония на съдбата старецът бе надживял и
двамата си сина.
Преди дни се бе обадила леля му, за да предупреди, че
смъртта на дядото може да настъпи всеки момент. Димитър
трябваше да дойде тук, за да подпише някакви документи,
които да го освободят от всякакви задължения към земите и
имуществото, които бяха оставени като наследство на баща
му. Нищо не искаше от тези хора, с които така и през годините
не се бе срещал. А и той ненавиждаше баща си — нищо не
искаше от неговия род — особено земи. Чувстваше ги като
проклетисани. Все едно, че ако ги притежава, ще му носят
само нещастия и проблеми.
75
 Колата стигна до една неголяма двуетажна къща, която бе в
края на пустия град. Пред нея бяха паркирани няколко
автомобила. Той спря колата си и излезе навън. Стъпи
внимателно върху калта със скъпите си обувки и се изписа
гняв на лицето му. После погледна колите.
- Ще е интересно — семейство Адамс се събра! — тихо каза
Димитър, загледан в една от паркираните коли. Разпозна я —
тя бе на първия му братовчед Константин.
И професор Константин е тук!
Всъщност му стана приятно, че ще го види, тъй като те се
засичаха изключително рядко и то все по работа. Последния
път, когато се чуха по телефона, Константин го бе потърсил,
тъй като щеше да заминава за Южна Африка, А Димитър бе
няколко месеца там, макар и по съвсем различни въпроси,
Константин искаше да научи повече за средата там,
необходимите ваксини, които трябваше да си направи, и
други подробности. Димитър знаеше, че причините, поради
които Константин пътуваше, бяха професионални —
изучаваше някакъв особен вид птица.
Харесвам го!, помисли Димитър.
В къщата имаше много хора — не се чуваха гласовете, но той
усещаше присъствието им. Димитър не бе идвал тук повече от
двайсет години, — но сякаш тялото му помнеше това място.
проклетото пространство, което сега сякаш се е смалило.
Той застана пред вратата и почука, усети някаква особена
несигурност. Отвори му някаква непозната жена, която щом
го видя наведе съсухрената си глава и се засрами,
- Господи, моля те! — отвратен каза Димитър и влезе,
избутвайки я с върха на пръстите си, — Предполагам ти се
грижиш за дядката?
- Да, господине! — машинално отвърна тя, забила поглед в
пода.
Останалите хора го изгледаха като натрапник щом той влезе
в голямата дневна, в която бяха насядали всички. Димитър не
се притесни, напротив дори неделикатно се разсмя, когато
видя провинциалното им любопитство, което блестеше в
негостоприемните им погледи. Сред хората разпозна леля си
Яна. Тя бе слаба и блага жена, която единствено му се
усмихна, стана и го прегърна.

76
 - Ето я и нея! — той се зарадва естествено и я целуна по
бузата!
- Не съм те виждала толкова дълго! Константин разказа, че
си добре, че бизнесът ти върви прекрасно! — леля му се бе
развълнувана искрено, че го вижда. — Справяш ли се?
- Разбира се, че се справям. Познавам Ада като дланта на
ръката си — отвърна той и се разсмя отново.
Всички наоколо, които бяха насядали по наредените стари
столове, го гледаха сякаш е оскърбил пространството,
Димитър забеляза това и се ококори нахално.
- Това е племенникът ми, Димитър — представи го Яна пред
останалите.
- Вълчи Димитър ли е това? — с неприятен и дрезгав глас
попита прегърбена старица, която бе седнала в тъмния ъгъл
на стаята. Едното ѝ око бе затворено.
- Не, бабо! Овчи Димитър! — отвърна той.
Димитър много добре знаеше какво има предвид старицата
— това го ядоса. Студена пот изби по челото му от първичната
ярост, която усети, В този край слагаха „Вълчи“ пред името на
всяко дете, което се роди по време на Мръсните дни. Хората
тук знаеха, че такива деца са лоша поличба и са дяволски
същества.
- Ела навън, сега Константин е при дядо ти — прошепна
леля му и го хвана под ръка, за да го изведе навън. Двамата
тръгнаха да излизат, но някаква инстинктивна ярост
свързваше погледа на зловещата старица с този на Димитър,
Той виждаше усмивката ѝ на съсухрената ѝ уста, Димитър се
въздържа и нищо не отговори, извърна глава и тръгна с леля
си.
Дъждът навън бе спрял, но небето като че ли бе опушено с
посивяла и мъртва мъгла, Яна седна на една крива и стара
пейка в двора.
- Седни тук! — тя сложи ръка върху старата дъска.
- Абсурд, тези панталони струват колкото десетгодишните
приходи на кметството тук.
Леля му се разсмя. Яна бе майката на Константин. Димитър
винаги си я спомняше с усмивка и с добро сърце.
Леля Яна някак си е наивно добра... Глупаво добра!
Тя настоятелно потупа дъската. Димитър седна до нея.

77
 - Дядо ти умира, искам да влезеш и да се сбогуваш с него —
сериозно каза Яна.
- Няма смисъл, повярвай ми... И моля те, не ми се прави на
майка... Изглеждаш нелепо! — озадачи се Димитър и нервно
се разсмя.
- Той днес отново пита за теб — продължи Яна, без да
обърне внимание на арогантните му забележки.
Тя сложи ръка на коляното му.
- Човек е! — настоя тя.
- Разбира се, хората са отвратителни създания — накрая
всички търсят билет за Рая — отсече той и я погледна със
студените си очи. — Ти много добре знаеш каква е истината...
И че всички са проклети в целия род... Дори и твоят
Константин!
Яна погледна надолу — личеше си, че този разговор и бе
станал изключително неприятен.
- Това са само легенди... Не можеш да обвиняваш един
умиращ старец за тези неща — скара му се тя. — А и не
замесвай Константин...
- Няма! — отсече студено Димитър. — Но той така или
иначе е замесен, дори и още да не го знае.
- Баща му плати греховете, ако въобще е имало такива.
- А моят баща ми завеща още — гласът на Димитър бе остър
и категоричен.
Яна го съжали. Виждаше непреодолима болка в очите му,
която се превръща в ярост.
- Още ли ги виждаш? — попита го Яна и го погали по косата
майчински. — Вълците...
Той кимна положително. Двамата се вгледаха един в друг.
— С Константин много си приличате в очите — усмихна се
тя и погледна надолу. — Знам, че много мъка видя. Трудно ти
беше... — продължи с тъга Яна и го хвана за ръката. — Но ти
се справи — имаш успешен бизнес, завърши в прекрасни
европейски университети!
- Оглупяла си с годините... Нищо не знаеш, защото и теб те
беше страх от злото в живота на това проклето семейство —
прекъсна я грубо Димитър. — А и никого не го бе грижа, че
израснах в лудост. Но си прекрасна леля, нищо че си
страхлива — каза той и махна ръката си от нейната.

78
 Тя не се обиждаше на Димитър — той си бе такъв винаги.
Двамата се загледаха в идващата мъгла.
- Давай документите и да се махам, И Дяволът от тука е
избягал — няма с кого да си говоря и взе да става скучно —
прекъсна мълчанието Димитър и се изправи.

В мрачната стая, в която бе умиращият възрастен мъж,

миришеше на мухъл. Старецът бе отворил широко очи и
гледаше Константин. Старото му и захабено тяло приличаше
на скелет, който бе покрит с тънка и бледа набръчкана
мушама. Бузите му бяха потънали навътре, а скулите и
брадичката се бяха заострили.
Константин не изпитваше нищо към дядо си, просто
уважаваше годините му и толкова. Бе разбрал от майка си, че
той иска да говори с двамата си внука. Нямаше никаква
представа за какво. Те дори нямаха общи спомени.
Константин също не харесваше тази страна на рода си и
нямаше никаква емоционална връзка с дядо си. През
всичките тези години той не искаше да общува с внуците си.
- Константин... — изпъшка старецът. — Кой ти даде това
проклето нестинарско име? Майка ти... Тя е луда жена! Баща
ти затова си замина в деня на кръщенето ти! Говорехме ѝ, ама
тя — не! Константин, та Константин. Проста жена е майка ти!
- Спокойно, дядо — не се напрягай! — каза той.
Възприемаше казаното от стареца като някаква предсмъртна
лудост, която го бе обзела и не приемаше нищо сериозно.
- Трябва да знаеш нещо... — въздъхна дълбоко старецът.
Личеше си, че едва събира сила да говори,
- Голям грях имаме... Ти дете не трябва да имаш!
Константин изтръпна от това, което чу,
- Как така? — инстинктивно отвърна той.
- Без душа ще излезе. По-страшно от дракус ще е! Тяло без
душа ще излезе. Душа няма да има и все души ще яде. Като
моя син проклет, бащата на Димитър, Ще поглъща душите на
другите.
Тръпки преминаха по гърба на Константин, Това не само, че
го разстрои, но инстинктивно го вбеси.

79
 Нещастник!
Тази мисъл го ужаси, защото в нея имаше гняв. Та това бе
умиращият му дядо.
Нещастник!
Непозната ярост се надигна в Константин и той се озадачи от
самия себе си, когато я разпозна, Разумът му надделя и
Константин се успокои и не каза нищо.
Това са глупости на един откачен старец!
- Твар! — прошепна автоматично Константин на дядо си и
това го порази.
Твар?! Не искам да те слушам!
Константин стана рязко от стола, той се уплаши от реакцията
си — все едно, че някакъв заспал негов глас шепнеше в главата
му. Не можеше да възприеме гнева, който зарази съзнанието
му.
- Ще извикам болногледачката! — каза машинално
Константин,
Заля го разяждащо чувство на вина от това, което каза и си
помисли за дядо си. Константин не искаше да чуе и дума
повече от него.
- Чуй ме! - извика ядосано старецът. — Топак му носи
душата, за да си му я даде — твоята трябва да вземе! Дете не
ти трябва, изчадие ще се роди!
- Топак? — озадачен повтори той и направи няколко
крачки назад. — Какво е топак?
Константин чу някакъв далечен ритмичен звук в едното си
ухо. Приличаше на тъпан или пулс на сърце. Това го обърка.
Той бе прекалено уплашен, за да остане и още секунда в тази
адска стая. Съжали, че въобще е припарил до тук. Той се
насочи към изхода на стаята и яростно хлопна вратата зад себе
си и затвори очи.
Добре, че не доведох Кристина.
Когато ги отвори, всички го гледаха учудено. Бяха поразени
от изражението му. Димитър стоеше пред него и се усмихна.
- Виждам, че прекрасна среща е било! - усмихна се
изкуствено той.
Константин въздъхна от облекчение и прегърна Димитър.
- Изгубил си е разума, говори някакви безумия. По-добре
не влизай — гласът на Константин трепереше — видимо бе

80
шокиран от това, което се бе случило зад вратата.
- И аз се радвам да те видя — усмихна се Димитър и го
потупа по рамото. — Изпарявай се от тук! — той се загледа в
лицето на Константин. — Голям хубавец си, ей! И ти като мен!
Константин излезе навън и Димитър остана пред вратата, тя
леко се открехна — Димитър усети, че зад нея вече се
разширяваше самото Отвъдно.
- Ще бъда бърз! — жизнено каза той сам на себе си и влезе
в стаята.
Старецът гледаше тавана.
- Архангел Михаил ли чакаш? Да ти изтърколи няколко
златни ябълки, за да ти примами душата, защото тя е толкова
алчна, че с една няма да се изтръгне от теб! - Димитър се
разсмя нервно и седна на стола до леглото, върху което
умираше старецът. — Гледам доста вещици има пред вратата
ти.
- Димитре... — едва каза дядото със страшния си дрезгав
глас,
- Знаещ ли? — прекъсна го Димитър. — Имал си цели 90
години, за да мислиш какво е доброто и злото, И май пак не
си го измислил, а може би и двете са ти неприсъщи неща, нали
синът ти трябваше да наследи нещо от теб. Празнотата!
Антиматерията са казали физиците, дядо, в Средновековието
говорихте ли за нея?
- Дяволът с теб ходи! — изпъшка старецът и избели очи.
-А с теб кой ходи. Бога ли? — гневът се вкорени в жилите по
врата на Димитър. — Ти знаеш ли какво е злото? Не! — гласът
му ставаше отсечен и яростен, — Не знаеш! Защото, каквото и
да е то изисква малко достойнство — с отвращение каза
Димитър и погледна пода.
- По пода в тази къща има само къртици и плъхове, те ще
разкъсат душата ти, старче, ни дявол, ни бог за теб ще дойде.
- Проклет си! — ядосано каза старецът и се спусна сълза от
едното му око.
- Гвоздей ли имаш в окото, че се насълзи? — иронично
попита той, — Аз съм проклет? Виждаш ли Шаро как влачи
крачето си зад мен? — Димитър махна с ръка зад лявото си
рамо. — Наследството, което ми остави!
Старецът се ококори и видя две големи космати уши, които

81
стояха до леглото, и въздъхна ужасен.
- Куцулан! — уплашено и безпомощно извика старецът.
- Довел съм го, за да ми кажеш на предсмъртния си шибан
одър — какви грехове изплащам? И защо? — яростно и тихо
говореше Димитър.
- Нищо вече не може да се направи... Грехът е сторен и
всички ще го изплащаме... — едва каза старецът, но в очите му
се четеше ненавистта, която изпитваше към внука си.
- Познаваш Натлапан нали? — прошепна Димитър. (Най-
опасният вълк, единак, приеман като митичния водач на
глутницата, който обаче не върви с нея.)
Старецът се сгърчи от страх, щом чу дишането на озверелия
вълк, чийто космати уши се виждаха покрай леглото.
- Попът — старият ти приятел, вече е погълнат! Жалко, че
няма да сте живи, за да изстрадате още малко! — говореше
Димитър, неусетно гласът му бе преминал в зловещ шепот. —
Защо млъкна? Къртица ли вече имаш в устата. А?
Старецът гледаше тавана зад Димитър със зяпнала уста.
Огромна черна змия се увиваше около дървената греда.
Тялото ѝ бе дебело и лъскаво, а главата ѝ бе голяма като
човешка и имаше черти на безчувствено женско лице. Тя
пропълзя по стената надолу. Димитър я погледна и се
усмихна.
- А, Света Петка е дошла на дългочакана задушница,
спокойно! — той смигна на стареца и стана от стола, който бе
до леглото,
Дядото изрева с все глас, предсмъртният му стон отзвуча в
цялата къща, Димитър излезе отвратен от стаята и всички
старици, които стояха прилепнали до вратата, нахълтаха
вътре,
Константин и майка му бяха излезли на двора, Димитър
отиде при тях.
- Замина си! ~ студено каза той и погледна Константин, —
Пази се! — Димитър му смигна, бутна го братски по рамото и
си тръгна. Наистина си приличаме, помисли Димитър, Щом
влезе в колата си, душата му се напълни с тъга,
Константин е толкова чист, нечовешки невинен. Като
жертвоприношение е чист.
От последната му мисъл го побиха тръпки. Заболя го за

82
Константин, Емоционалният контраст му дойде прекалено
силен, за да не се усети нагнетен и изтощен. Изпита силна
нужда да се махне от това проклето място и запали колата,
Съжаляваше, че въобще бе дошъл, И най-вече, че дядо му
отнесе тайната си в гроба, без да я разкрие на никого.
Тайната, която се бе превърнала в глутница свирепи вълци,
които следваха Димитър навсякъде.

10 януари, 2013 г.

ВИКТОРИЯ

Животът ни е пълен с истории. Има истории, които

разказваме, а има и истории, които чуваме. Има истории,
в които вярваме или се съмняваме. Има неразказани
истории. Но има истории, които понякога стават по-силни
от нас. Това са историите, които трябва да бъдат
разказвани. Това са историите, които живеят с нас.
Заспиваме и се будим с тях. А някои разказват истории,
които предстоят да се случат. Такава е тази история.
Какво общо имам аз. Непознатият, с тази история? А
какво общо имаш ти?
Разбрах, че е време да разкажа бъдещето. И да се надявам,
че някой в тази история ще успее да ме спаси...
Единственото неизвестно в пъзела на моя живот си бил
ти. Не знам твоето име, но то може да е името на
единственото ми спасение... Ти си поредният Непознат, а
аз съм Непознатият, който се разкрива.
Кое парче от пъзела на твоя живот съм?
Скоро ще разбереш... Всички разбираме накрая и вярваме,
че няма да е прекалено късно.
Рай...
Едната ми пеперуда се появи оттам, в онази
страшна сутрин, когато гонех призраците на всичко,
което ми отне животът.
Сега тази пеперуда е над теб. Отразяваш се в черните ѝ
очи и ако можеш да ги видиш, ще разбереш, колко голяма
мистерия е животът...

83
 Рай...
Ние винаги сме били в него.
Искам да остана в този свят, в тази стихия от мистерии,
защото колкото и да съм сам, аз разбрах, че никога не съм
бил самотен...
Сред всички Непознати...
Далеч от теб, но много близо до живота ти.
Сигурен съм, че ме чуваш...
Чуваш гласа ми, шепота ми и поглеждаш небето.
Здравей, Непознат! Колко е голямо сърцето ти?
Мисля да ти подскажа с поглед, когато те срещна
следващия път по улицата.
Ще те загледам и ще се надявам, че ще ме разпознаеш.

Калоян
Hemiceratoides Hieroglyphica
09.05,2012 г.

Виктория затвори книгата, кожата ѝ бе настръхнала.

Усещаше хлад в стаята. Това, което я порази най-вече, бе
усещането за самата книга.
Като врата, през която може да влизат и излизат
някакви неща, помисли си тя.
Виктория стана от леглото си и отиде до прозореца —
погледна небето — няколко облака се събираха. Усещаше, че
някаква част от пъзела ѝ на живота се намества. Почувства
въодушевление, което не бе изпитвала преди. За секунди
възприе живота като стихия, в която се въртим и всеки въпрос
прави нейния полъх по-осезаем. Почувства как се покачва
адреналинът ѝ, докато гледаше небесата през прозореца.
- Рай... — прошепна тя и се усмихна.
Виктория имаше светла и хубава кожа — русата ѝ права коса
бе сплетена в дълга плитка. Бе висока, слаба. Личеше си, че
поддържа добре тялото си — два пъти в седмицата
посещаваше спортната зала на общежитието и плуваше
часове във водата. Бе избрала да живее в общежитието на
университета, защото усещаше, че цялата социална
стерилност, която създаваха родителите ѝ през целия ѝ живот,

84
вече не ѝ е необходима — напротив — усещаше, че това повече
ѝ е навредило. Виктория имаше нужда да се смеси с тълпата,
да намери свои приятели и да заживее живота такъв, какъвто
е — с цялата му многоликост. Апартаментът, който ѝ бяха
осигурили в общежитието, бе пригоден за трима души, но с
течение на обстоятелствата бе останала сама в него — тя го бе
обзавела стилно и приятно.
Колегите ѝ я познаваха като деликатна млада дама, която
притежава рядко срещани аристократични обноски. Визията
ѝ провокираше завист сред нежната половина, а повечето
момчета се притесняваха да флиртуват с нея, защото
изглеждаше „прекалено специална“, за да бъдат нейни
ухажори — поне това бе чула от свой колега. Тя не прие на
сериозно неговата теза и силно се надяваше, че
мъжете не са толкова плахи, за да мислят действително
по този начин.
Виктория вече бе записала магистратура и ѝ оставаше една
година. Следваше „Маркетинг и продажби“ в столичния
университет. Родителите искаха да ѝ купят апартамент по
време на обучението ѝ, но тя ги бе разубедила.
Виктория още не бе наясно какво иска да прави с живота си
— дали ще остане в България, или ще замине някъде в
чужбина. Страхуваше се да мисли за това, защото не ѝ
харесваше посоката, която бе поело бъдещето ѝ. Баща ѝ
настояваше да поеме неговия бизнес. Още от малка ѝ бе
обяснявано, че като порасне, ще наследи бизнеса на баща си
и ще го продължи. Тя сега не мислеше за бъдещето. Мислеше
за настоящето и книгата, която бе завършила в този момент.
Тя бе подарък за рождения ѝ ден от едно момче, което
случайно бе попаднало на партито ѝ, което бе организирала
преди няколко дни с нейните приятелки в същия апартамент.
- Данислав... Май така се казваше — каза на глас тя, но не бе
сигурна, защото доста се бе напила, когато дойде неговата
компания.
Виктория се загледа отново в небето и видя, че от Север се
появиха облаци — сливаха се един с друг и малко по малко
скриваха тъмносините небеса — от небето започна да пада
ситен сняг.

85
 10 януари, 2013 г.

СТЕЛА и КАЛОЯН

Стела се бе загледала в белите снежинки, които леко, сякаш

довени от Рая, падаха от небесата. Бе седнала до стъклената
витрина на голямо, но уютно кафене в центъра на града.
Сивото небе сякаш се разпадаше на едри бели снежинки из
улиците и тротоарите на града, който сега приличаше на
приказен свят — украсата от новогодишните и коледни
празници продължаваше да стои и да блести. На широката
главна улица десетки хора се разминаваха.
Тя чакаше Калоян — беше си уредила среща с него по
телефона. Стела се бе представила за журналистка, която иска
да го интервюира. По време на разговора си с него ѝ бе
направило впечатление студеният му равен глас и тон, с който
разговаряше с нея. Отначало той ѝ отказа интервюто, но Стела
го бе излъгала, че от това зависи работата ѝ и успя да го убеди.
Тя бе дошла половин час преди уречената среща — с всяка
изминала минута чувстваше все по-силен първичен страх,
който не можеше да си обясни. Стела се бе подготвила за
срещата си с него — беше прегледала публикуваните
материали в мрежата; бе прочела негови интервюта и бе
подготвила своите въпроси, които касаеха основно работата
му.
В него има нещо странно... Сякаш нещо го пази. Но не е
нещо добро...
Вече беше сигурна, Калоян, мъжът с псевдоним на нощна
пеперуда
е свързан със случилото се на Йордановден, свързан е с
мен...
Тази мисъл не я караше да се чувства добре, но ѝ даваше вид
успокоение, че не е сама в някаква огромна загадка, която се
опитваше да реши в главата си.
Всичко има смисъл! Цялото това търсене! Той ще усети
тази свързаност.
Стела отново се загледа в хората навън.
Всички бързаме, но неизбежно, каквото и да правим,
вървим по непредсказуеми, но предначертани пътища от
86
миналото. Миналото чертае бъдещето. То е като вълна,
която е надвиснала над теб... И няма къде да избягаш. Той
ще почувства тази вълна...
Стела изпитваше жажда да види Калоян, дори си помисли,
че може да му каже истината — че няма никакво интервю и че
иска просто да говори с него за случилото се през онзи ден;
искаше да разкаже за себе си; за миналото си; за брашното,
което зареждаше с мисълта си — сякаш той знаеше някакви
отговори, които ще ѝ помогнат да предвиди посоката на
предстоящия ѝ път, по който се рееше живота ѝ — като
снежинка.
Той познава този хаос. Хаосът на снежинките и на
милионите морски вълни.
Мислите ѝ ставаха все по-абстрактни и объркани — дори за
самата нея. Почувства се точно като в онези хипнотични
състояния, в които гледаше как брашното се смесва с водата и
се превръща в тесто.
- Здравей — чу се дрезгав мъжки глас.
Стела се стресна, защото бе унесена в мислите си. Калоян
дръпна стола срещу нея и седна на масата. Бе облечен в
тъмносиви дрехи, носеше черна зимна шапка и бе със
слънчеви очила, които не свали. Той не ѝ подаде ръка, Стела
отчете това. Всъщност тя много се притесни от него —
създаваше ѝ усещане, че около него има много студ.
Сякаш кожата му излъчва студ.
- Здравейте — смутено отвърна Стела и се усмихна
изкуствено за секунди, — Благодаря, че дойдохте, може ли да
си говорим на ти?
- Ако не виждаш други зад гърба ми — може! — отвърна
Калоян и потърси с поглед сервитьорката. Махна с ръка към
бара.
Езикът на тялото му говореше, че между него и нея имаше
непробиваема и висока стена. Стела се загледа в тъмните
стъкла на очилата — не се виждаха очите му, но изпита силно
напрежение в слънчевия си сплит — не ѝ стана приятно. Дори
за секунди съжали, че е потърсила Калоян за среща.
- Какво ще желаете? — попита сервитьорката.
- Ще желаем чаша кафе и чаша вода с много лед — Калоян
отвърна хладно, без да погледне момичето.

87
 - Лед в този студ? — попита Стела с престорена лекота.
Тя се стремеше да прикрие обърканото си отношение към
Калоян и звучеше дори сама за себе си изключително
изкуствено. Не знаеше как може да направи по приветлива
обстановката, която още в първите секунди бе видимо
напрегната, Калоян въобще не реагира на въпроса ѝ — дори
изглеждаше малко отегчен,
- Хайде да започваме с въпросите, вярвам, че не са тъпи —
изглеждаш умна — предложи Калоян и се облегна на стола. —
И се надявам да не са и толкова изкуствени, колкото
изкуствено звучиш — равно продължи той.
Стела усети, как ѝ се подкосяват краката — силен страх от
Калоян скова тялото ѝ. Сякаш той може да чете всяко
действие безпогрешно, всеки тон на гласа ѝ — почувства се
така, сякаш някой безпощадно нахлува в личното ѝ
пространство и е готов да го оскърби, Стела започна да рови в
дамската си чанта за тефтера, в който бе записала въпросите
си. Трябваше веднага да прикрие с нещо нерешителността и
страха си, но ръцете ѝ започнаха да треперят. Тя усети ръката
на Калоян — беше неочаквано за Стела топла.
- Спри да търсиш — просто си задай въпросите — спокойно
каза той,
- Добре — Стела стана по-смела, самата тя не можеше да се
понася вече в тази роля. — Не съм тук заради интервюто —
дори книгите не съм ти чела — с треперещ глас призна тя. —
Просто исках да разбера какво се случи онзи ден, когато
хвърлиха кръста... Ти защо беше там и как ще обясниш това,
че усещам силна връзка между мен, теб и случилото се? — с
всяка изречена дума тя ставаше все по-уверена.
Стела се изнервяше и на това, че не може да вижда очите му
— но усещаше с тялото си кога той я гледа, Калоян помълча
няколко секунди, докато сервитьорката слагаше кафето и
водата
на масата.
- Мисля, че това може да ти го обясни твоя личен
психиатър — отвърна студено Калоян и сложи захар в кафето
си.
Думите му жегнаха Стела и тя разбра, че той няма никакво
намерение да говори за това с нея.

88
 - Топаците — откъде знаеш за тях? — решително продължи
Стела.
Тя отчете по движенията на ръцете му, с които си
разбъркваше кафето, че изненада Калоян с въпроса си.
- А ти откъде знаеш за тях? — попита той и скръсти ръцете
си.
- Това бяха последните думи на попа — преди да умре —
той крещеше „топак“.
- Ти защо си била там? — равно попита Калоян.
- Отразявах събитието...
- И после, какво видя? — усещаше се интерес в гласа му.
- Нищо не видях — припаднах.
Калоян се наведе към масата, очакваше тя да продължи
историята.
- И?
- Просто припаднах — увереността ѝ отново започна да се
изпарява.
- И защо аз трябва да слушам за психическото ти и
физическо здравословно състояние? — със студена ирония я
попита той.
- Преди това имаше червени петна по скалите — продължи
Стела. — Всъщност бреговете на морето сякаш бяха потънали
в кръв...
Стела си отдъхна и се хвана за челото. Най- сетне го бе
казала.
- В кръв... — повтори Калоян.
Той бавно свали очилата си — сивите му очи я гледаха сякаш
преминаваха през тялото ѝ — тя го погледна и видя на
тъмните му мигли снежинка, която все още не се бе разтопила.
Зениците му бавно се разшириха и той се взря в очите ѝ. Стела
усети как изчезва напрежението ѝ в стомаха. Това продължи
няколко секунди, може би около 20. Двамата мълчаха и се
взираха един в друг. Очите на Стела мигновено се напълниха
със сълзи — усети невъобразима душевна болка, която я заля.
Това ѝ се случваше за пръв път пред човек. Калоян видя
огромна Пеперуда, която размахваше златисти крила над
Стела и от крилата ѝ се спускаха стотици хиляди нишки, които
се разпростираха навсякъде сред хората. По ръцете ѝ видя
пълзящи цветя от светлина, които се увиваха около китките ѝ,

89
а очите ѝ блестяха в изумрудени нюанси — макар че бяха едва
отворени.
Ангелска същност.
Зениците на Калоян се свиха — той за пръв път виждаше
подобен човек от толкова близо.
Мъченици, помисли той. Така ги наричаше.
- Съжалявам...
Калоян се разстрои. Иронията му премина в искрено
съжаление.
- Какво има? — попита озадачена Стела. — Какво видя?
- Аз няма как да имам нещо общо с теб! — той рязко стана
от масата. — Не ме търси повече, не мога да ти помогна!
Всъщност никой не може.
Стела се вцепени. Тя разчете в погледа му истинско
съжаление към нея, което рязко бе счупило студения му
поглед. Тя знаеше, че Калоян е видял нещо в нея, което самата
тя не бе готова да научи. Затова не каза нищо, а го зяпаше
вцепенена. Забеляза зад лявото му рамо сива сянка, която
показа лицето си и се вгледа с белите си очи в очите на Стела
— приличаше на женско издължено лице. Стела изпищя и
скри лицето си.
- Млъкни! Какво правиш?! — Калоян побесня и ѝ махна
ръцете от лицето. — Тръгвай с мен! — той я хвана за ръката и
я изведе от кафенето.
Стела започна неудържимо да плаче и да трепери. Нещо
ужасяващо видя в белите очи на тази сянка. Почувства
безвъзвратна обреченост.
Тя разбра, че силата, която се движи зад Калоян, бе всякаква,
но не и човешка. Тази сила имаше друго лице, в което бяха
заличени
границите между мъртвото и живото, доброто и злото. Тези
граници се сливаха в една ос, която зейна като Бездна и от нея
започна да кипи единствено сив смразяващ цвят.

Калоян и Стела бяха седнали на пейка в края на пустия голям

побелял парк. Повече от половин час мълчаха, откакто бяха

90
излязли от кафенето. Стела се беше успокоила, но не смееше
да го погледне в очите, за да не види отново онази сива сянка.
- Какво си ти? — попита Стела.
- Човек като теб — отвърна Калоян.
- Виждам ужасяващи неща понякога, полудявам ли? —
попита тя и се просълзи.
- Не — отвърна сухо той, — но ако не се стегнеш, ще влезеш
в лудницата...
- Какво съм аз? — отчаяно попита Стела.
- Човек, който вижда повече от другите.
- Защо виждам повече от другите?
- Има причина, обикновено тя е в миналото.
- Не знам нищо за своето минало — била съм оставена в
Дом.
Калоян я погледна със студените си очи.
- Стела, направи всичко по силите си да не се вглеждаш в
това, което знаеш, че не е нормално
за повечето хора — обясни ѝ бавно Калоян.
- Но защо?
- Защото Те забелязват това и започват да търсят
комуникация. Изживей си живота както досега, защото, ако
прекрачиш тази граница, няма да има връщане назад и
животът ти ще бъде съсипан — Калоян не я изпускаше от
поглед, докато ѝ говореше.
- Но как? Как може да спре това? — извика ядосано Стела и
стана от пейката.
Калоян се изправи срещу нея.
- Животът ти ще се превърне в ад, ако не ме послушаш. Ще
се пречупиш от цялата болка, която ще видиш. Знам за такива
като теб, но никога не съм ги виждал отблизо. Да не си
посмяла да кажеш на някого за тези неща или за мен.
Стела плачеше — тя не срещна никакво разбиране, а така
отчаяно се нуждаеше от него.
- Но защо? — попита неразбиращо тя.
- Защото, ако не си мъртва дотогава, лично аз ще те намеря
и ще те убия — бъди силна и повече не ме търси!
Калоян вече я гледаше агресивно, а в очите му се четеше
силен и инстинктивен гняв към нея.
Той се обърна и си тръгна. Стела стоеше вцепенена и

91
виждаше как се отдалечава. За секунди си помисли, че всичко
това е кошмар, от който всеки момент ще се събуди.
Но не се събуди.

10 януари, 2013 г.

ДИМИТЪР

Димитър бе от онези мъже, които предизвикваха смесени

чувства сред хората — омразата, сексуалното привличане,
завистта и страхът се смесваха в душите на повечето, които го
познаваха. Това създаваше особено непознато и доста
противоречиво отношение у тях към него. Освен високото му
и безупречно тяло, той имаше остри черти на лицето, хубави
устни и здрави съвършени ръце. Излъчваше неназовима, но
първично позната животинска агресивност, която дразнеше
мъжете и привличаше жените. Още откакто Димитър се
превръщаше в зрял мъж, хората около него се чудеха дали да
го мразят, или да се влюбят в него. А онези, които работеха за
Димитър, дотолкова се респектираха от острия му ум и
дяволската му интуиция, че се страхуваха дори да говорят зад
гърба му. Димитър не само, че нямаше приятели — той и не
искаше такива. Имаше ясна концепция, че хората имат
предателска същност и основният им двигател се нарича
„личен моментен интерес“.
Той поддържаше съвършена фигура, хранеше се
здравословно и не комуникираше почти с никого.
Самоувереността, надменността и студенината бяха
единствените качества, които бяха забелязвани от онези,
които го срещнат за пръв път. Димитър агресивно пазеше
загадъчния си вътрешен свят и трудно допускаше израз на
топли емоции. В погледа му се четеше непрекъснато
пренебрежение и по-често — отвращение към хората. В очите
му пълзеше една недостижима тъмнина, която повече
привличаше, отколкото отблъскваше. Причината, която
създаваше огромна дистанция между него и повечето хора, не
бе единствено в него. Повечето усещаха, че той е различен в
природата си от самите тях. Недостижимо и неразбираемо

92
различен.
Животът на Димитър бе труден, макар че бе наследил големи
имоти от страна на майка си, които продаде. С една малка част
от парите завърши образованието си в чужбина, а по-
голямата част вложи в създаването на луксозен хотел в
столицата, който му носеше постоянни приходи, които се
трупаха вече няколко години в банковите му сметки.
Сега Димитър пушеше цигара в просторната всекидневна в
един от луксозните апартаменти на хотела. Беше седнал на
дивана и бе сложил краката си на стъклената маса. Гледаше
си обувките — бяха безупречно излъскани. Бе в светлосив
костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Вратата се отвори —
появи се слаба и висока жена, облечена в прилепнала къса
черна рокля — тя бе спуснала правата си руса и дълга коса.
- Приличаш на тъпа проститутка — отегчен каза той.
- Здрасти, Димитър! — поздрави го тя, без да обърне
внимание на думите му.
Жената отиде бавно до него, гледайки го в очите.
- Седни до мен — студено и нареди той, но личеше в
погледа му, че е възбуден.
Тя прокара ноктите си по брадичката му.
- От няколко дни не си се бръснал — така ми харесваш
повече — каза тя, впи пръстите си в гъстата му черна коса и
рязко дръпна главата му назад и започна да го целува,
хапейки устните му.
Той я хвана за ръката и я постави на слабините си, но
изведнъж извърна главата си настрани и затаи дъх.
- Не ухаеш на мен, а на друг! — тихо каза той.
Жената започна страстно да се опитва да го целува, докато
разкопчава ризата му, без да му каже нищо. Той я отблъсна от
себе си. Имаше тиха ярост в очите му, а по дъха му се усещаше,
че е възбуден още повече.
- Нали сме с тази уговорка — всеки да бъде, с когото си иска
— озадачи се тя и прокара пръсти под ризата му.
- Аз не те питам каква ни е била уговорката — питам те,
чукал ли те е някой след мен?
- Да... Спах с мениджъра! — студено отвърна тя.
- С Иво? — невярващо попита той.
- Да.

93
 Появи се едва доловима подла усмивка върху лицето на
Димитър. Взе мобилния си телефон и набра някакъв номер.
- Здравей, Иво — още ли си в хотела? — Димитър гледаше
изпитателно жената и я докосваше по гърдите.
- Да, какво има?
- Ела в апартамента на последния етаж и вземи от бара
бутилка шампанско, имаме повод за празнуване — гласът на
Димитър бе ведър и спокоен.
- Добре, след малко идвам!
Жената гледаше Димитър право в очите и прокарваше
пръсти по устните му и двамата бяха възбудени.
- Защо го викаш тук? — въздишайки от възбуда попита тя.
- Този, който вземе моето, ще се наложи да го направя и
него мой, за да не съм ощетен.
Тя се разсмя и отново започна да го целува. Между двамата
се концентрираше силна
сексуалност. Те бяха секспартньори вече няколко месеца. Тя
работеше за него от година като управител на хотела. Двамата
обичаха да се изследват в сексуално отношение — бяха
опитвали какво ли не заедно и никога не се повтаряха.
Напоследък на Димитър му бе омръзнало да се занимава с нея
и сега откри повод да му стане малко по-интересно.
След няколко минути се почука на вратата. Димитър вече
беше съблякъл жената и тя чисто гола отвори на Иво. Той
задържа озадачения си поглед върху перфектното ѝ тяло за
няколко секунди и сконфузен влезе в апартамента. Димитър
го изгледа от долу до горе изпитателно.
- Налей в три чаши шампанско и го донеси — студено му
каза той.
Точно в тези секунди прочете в очите на Иво абсолютно
същото, което четеше в погледа на повечето хора — омраза и
сексуалност. Това накара Димитър да се разсмее. Иво отиде до
кухнята. Жената без нищо да каже седна в скута на Димитър.
Иво сервира шампанското на масата в три кристални чаши.
- Подай ми едната чаша — каза Димитър, гледайки Иво
право в очите.
Той взе чашата и му я подаде без нищо да каже.
- Сега седни до мен, за да те попитам нещо — продължи той.
Мъжът седна, в очите му се четеше и някаква безумна

94
увереност, която се хареса на Димитър, Жената през цялото
време мълчеше и ги наблюдаваше — на нея и харесваше тази
игра между двама мъже — особено на такива, които я
привличат сексуално, Димитър също се възбуждаше от това,
защото отчиташе нейната възбуда,
- Чувствай се свободен да си ходиш, ако не ти е приятно —
няма да се отрази в професионален план, разбира се —
подчерта Димитър и погледна Иво с очакване.
Увереността на Иво се засили — личеше си, че преодолява
нещо в себе си — все едно искаше да каже думи, които ги пази
от дълго време, но все още не смее,
- Добре съм тук, какво има?
- Искам да те попитам, защо изчука моята секспартньорка?
Димитър сложи ръката си върху коляното на Иво и доближи
лицето си до неговото, Иво трепна и погледна надолу.
Жената се усмихна, близостта им я възбуждаше повече от
всякога — тя започна да диша по-дълбоко и сложи ръката си
на слабините. В очите на мениджъра се появи блясък на
жажда, той искаше да целуне Димитър. Димитър се усмихна,
когато Иво направи опит да го направи.
- Чакай малко, първо ще ми отговориш на въпроса... Кого
си представяше, че целуваш, докато целуваше моята
секспартньорка?
Димитър доближи устни до неговите — деляха ги
сантиметри.
- Теб... — отвърна Иво и отново направи опит да го целуне.
Димитър го отблъсна деликатно с ръка и се обърна към
вледенената физиономия на жената.
Тя се почувства ужасно от подлата режисура, която набързо
направи Димитър.
- Не мога да повярвам — вцепенена и бясна извика тя на
Иво и се изправи. — Димитър, ти си ужасен! — тя набързо
облече дрехите си, а той се смееше с глас.
- Иво, благодаря ти за шампанското, а сега ще те помоля да
ни оставиш.
Иво стана вцепенен от дивана и излезе без нищо да каже.
Димитър последва любовницата си към спалнята и я хвана
яростно за ръката.
- Нека сме наясно — в личен план те уволнявам — а когато

95
идвам тук в хотела ще те помоля да не ме гледаш в очите,
когато разговаряш с мен. До тук сме! — студено и безчувствено
каза Димитър и агресивно я целуна.
Тя се стъписа — не искаше да приключва сексуалната си
връзка с него — тя се бе пристрастила към този мъж.
- Нека остана тази вечер тук, моля те... — тихо каза тя.
- Предпочитам да изчукам Иво, отколкото теб... - Иначе
остани в апартамента, щом искаш — аз и без това си тръгвам.
Димитър пусна китката ѝ и хлопна вратата след себе си. Той
не се интересуваше от никого в емоционален план, дори не
трепна от това, което се беше случило. Изблиците на гняв му
харесваха, особено когато усещаше, че наранява
онези, които са ме предали. Затова не обичам хората,
защото всички са такива.

12 януари, 2013 г.

КАЛОЯН

Калоян бе седнал пред компютъра си, но гледаше в левия

ъгъл на стаята. Зениците на очите му бяха широко отворени.
Слънчевите пурпурни лъчи рисуваха по лицето му демонични
и остри черти. Малки капки пот бяха избили по страните на
лицето му — стоеше неподвижен, дори не се чуваше как диша.
Ръцете му рязко започнаха да пишат по клавиатурата и
пръстите му бързо се движеха. Той дори не поглеждаше
екрана на компютъра — взираше се в тъмния ъгъл на стаята.
Бродят призраците из рамките на прозорците. Гледат
ме, пеят ми, танцуват ми и в джобовете на одърпаните
дрехи — истини ми носят. Прегърнете телата си,
съживете косите си, не плашете обратната страна на
моите сънища.
Калоян си пое дълбоко въздух и скри лицето си с длани за
няколко секунди. Взря се в монитора.
Измили лицата си с пръст, поели с ръцете си бурени — не
чукайте по прозорците на моята стая.
- Идете в тунелите и намерете телата си, оставете децата си
— шепнеше той.
Докато пишеше едно изречение, изговаряше на глас
96
следващото.
Срутени къщи. Завързани скелети, погребани дупки,
непогребани тела, ограбени трапези.
- Втечнена е пръстта в зениците, в отворените ви завинаги
клепачи.
Не хлопайте по вратите на моите сънища, а намерете
телата си. Идете в тунелите и изкопайте златото.
От гърлото на Калоян се процеди стон, сякаш друг мъж
простена от него.
- Стани, Лазаре... И отлети към РАЯ
Калоян за пореден път усети силна болка в главата си — като
че ли нещо прободе очите му и той ги затвори. С тази болка
никога не успя да свикне. Времето отново забави своя ход,
когато Калоян отвори очите си. Погледна към прозореца,
изправи се и тръгна към него. Навън се виждаше как от земята
се издига черна пръст, която летеше нагоре към небето —
земята се разпадаше върху небето, Калоян знаеше, че това е
пръстта...
- На всички непогребани — тихо прошепна той.
Светлото небе се покри от черната пелена. Приличаше на
огромно ято черни пеперуди, които бяха пробили пръстта и
бяха потъмнили небето.
- Паяците на греха не знаят кой е грешен — ясно и
монотонно каза Калоян, докато горещи сълзи пълзяха по
бузите му.
Има хора сред нас, които виждат повече от други. Втори —
усещат с кожата си неща, които трудно могат да опишат.
Трети — четат за отминали събития и се чувстват свързани с
тях. Вярват, че миналото не може да бъде променено; че то е
застинало в лица и форми, гравирани върху някакъв свещен
камък, И тези форми малко по малко се заличават от
ветровете и реките на изминалото време. Миналото може да
се движи и Калоян сега го виждаше с очите си.
Кръвожадно минало, защо не искаш да почиваш в мир?

Май, 1876 г.

97
 СВАТБАТА
ЛАЗАР и МАРИЯ

Лазар внимателно взе в ръцете си безжизненото тяло на

Мария. Лицето му не изразяваше вече никаква емоция.
Страданието бе счупило красивото му лице и пукнатините на
скръбта чертаеха остри, отсечени и тъмни линии по кожата.
Той излезе от дома си, поел трупа на Мария в ръцете си. Едва
доловима усмивка се появи на устните му, а в очите му застина
някакъв спомен, който кървеше и се премяташе от
предсмъртна болка. Лазар вече не виждаше нищо от това,
което бе наоколо. Миризмата на гнила плът се превърна в
ухание на пролет; на цвят от череши; диви цветя и прясна
светлозелена трева. Всички гнили и разложени трупове се
изправиха и се превърнаха в усмихнати и спокойни хора,
които наблюдаваха Лазар с очакване за началото на един
вечен празник. Тишината се изпълни с птичи песни.
Тъмнозелените листа из дърветата заискряха в светлозелено
и цъфнаха в бели и кървавочервени буйни цветове. Черешов
цвят полетя във въздуха. Лазар вървеше бавно към църквата с
мъртвото тяло на жена си и белите цветове падаха над цялото
село от кристално синьото небе. Минзухари и кокичета
пробиха земята и бръшлян пропълзя пред пътя му.
Лазар не виждаше бездушното месо, разпиляно по пътя, а
искрящите очи на селяните, които го гледаха с усмивка,
докато води изправената си невеста към църквата. Той не
държеше тялото на жена си, а цялото щастие на земята, което
може да се случи на човешкото същество. Мръсната му ленена
риза се превърна в снежнобяла дреха, носеща уханието на
планински поляни. Прахът от лицето му изчезна и засия
светлата му кожа. Дива пролет се отрази сега в очите му, а не
това жестоко Слънце, изгорило времето и надеждата на това
адско място. Цялата смърт се превърна в сватбата му, която се
бе случила преди няколко месеца тук. Младоженецът влезе в
двора на църквата, понесъл посивялото и неподвижно тяло на
жена си. Не видя скупчените стотици трупове в двора на
храма, а онези мъже и жени, с които бе израснал. Стояха
изправени и се наслаждаваха на тази тяхна голяма любов.
Лазар прекрачи прага на църквата. Разрушеното
98
пространство сега се отразяваше в очите му като Божия дом,
който ще благослови любовта му. Младият мъж падна на
колене и постави мъртвото тяло на Мария пред себе си.
Затвори очи и ги стисна силно. Когато ги отвори, страшна
ярост почерни зениците му. Сякаш вече Дявола гледаше.
Сълзи капеха върху студения, опръскан с кръв под в този
проклетисан храм. Устните му започнаха да треперят. Лазар
яростно изрева — как гласът му не събуди мъртвите?
- Господи, това е моята голяма Любов. Ни Дявола, който е
гледал, нито ти, дето те е нямало, ще ми я вземете. Ще я
намеря! — гласът му отекна в разрушената и страшна църква.
— Отвъдното ще преобърна... Господи, ще запаля Рая ти!
Дяволе, ще наводня Ада ти — ниско и страшно нареждаше
Лазар. — Животът ще измамя и смъртта ще съживя — но аз
пак ще стигна до нея! Пак ще стигна до нея! — Лазар се сви
пред тялото на Мария и жестоко и тежко зарида.
- Любов, стани... Любов, събуди се — шепнеше той и нежно
докосваше лицето на жена си.
Тялото ѝ не помръдваше. Лазар отново извика от
непоносимата болка, която усещаше в себе си.
- Ще те намеря! Ще те намеря... Обещавам! — шепнеше той.
Лазар изкара нож, който бе скрил под ризата си. Очите му
бяха широко отворени и гледаха към падналия на земята
кръст. Той насочи ножа към гърдите си.

12 януари, 2013 г.

Зениците на Калоян се свиха. Пръстта, която се издигаше

към небесата, изчезна. Той изглеждаше хипнотизиран и
лицето му бе станало още по-бледо.
- И да изгасне свещта, аз ще я запаля — прошепна той и
зениците му се свиха.
Калоян седна на леглото си и въздъхна. От няколко месеца
работеше усилено около втората си книга, но непрекъснато го
поглъщаше света от нея и с ужасни усилия излизаше от Там,
Знаеше, че тази книга изцежда всичките му жизнени сили и
го води все по-близо до стената на Отвъдното, Калоян се върна

99
пред компютъра и записа последното си изречение.
Тази страница се казваше „Непогребани“, Първата му книга
„РАЙ“ вече бе сред хората. Чувстваше, че е успял да избяга от
много страшна енергия, която го преследваше. Онези сенки,
които вечно го следяха, го бяха оставили на мира — поне
засега. Не чуваше гласовете и песните им...
утайки на сенките,
вече ги ненавиждаше, но поривът да напише тази книга бе
по-голям от всичко друго.
- Отвратително — каза сам на себе си Калоян и застана
между двете огледала, които бе поставил в стаята си едно
срещу друго. Видя образа си в безкрайност от отражения.
Усети, че очите му се пълнят със сълзи.
Сълзите на Лазар...
- Стани, Лазаре... — тихо прошепна той.

- Стани, Константине — Кристина докосваше нежно лицето

му, а той непробудно спеше в топлите завивки.
Кристина го бе чула от другата стая да вика в съня си.
Напоследък той сънуваше кошмари, които после не помнеше
— поне така ѝ казваше на нея. Сега тя забеляза, че има и следи
от сълзи по бузите.
- Константине — извика Кристина и го разтърси по-грубо.
Той се стресна и рязко се изправи от леглото. Кристина се
уплаши и извика заедно с него.
- Кошмар, миличък — успокой се! — развика се Кристина и
се хвана ужасена за устните.
Очите на Константин бяха широко отворени, бе избила
студена пот по лицето му. Трябваха му няколко секунди да се
осъзнае къде е. Той се хвана за челото и въздъхна,
- Извинявай, любов! Извинявай — започна да повтаря той.
Кристина го прегърна и зацелува.
- Аз се извинявам, просто се уплаших, защото викаше и
плачеше в съня си!
- Недей, потен съм! — нервно се разсмя той.
- Аз и потен те обичам! Какво сънува този път? Помниш
ли?

100
 - Не помня, нищо не помня — излъга Константин и стана
от леглото, — Отивам да се изкъпя.
- Сърдиш ли ми се, любов?
- Разбира се, че не — каза Константин и се върна да я
целуне. — Обичам те повече от всичко на света, ти си тази,
която винаги съм търсил някога.
Константин влезе в банята и пусна душа. Спомняше си всяка
една подробност от съня — побиха го тръпки и се опита да не
мисли за това. Никога в будно състояние не бе изпитвал
такава ярост и такава болка, както в този сън.
Това са глупости... Всеки сънува кошмари!
Константин се опитваше да омаловажи сънищата си.
Страхуваше се от тях.
Те започнаха откакто дядо ми почина — може би онзи ден
ме е травматизирал.
Лазар...
Не мога да разбера как това ми е влязло в подсъзнанието
и що за ужасен кошмар?
Помисли Константин и след като затвори очи пред него се
появи онази страшна гледка в църквата и изстиналото тяло на
Мария...
Къде е началото на една история? Къде е началото на твоята
история? Историята на живота ти... От къде е започнала тя?
От първия ти спомен ли? От първия ти плач; от първата ти
дума ли? Или от първата любов? Тази любов, която е събрала
твоите родители... Или тази, която е събрала техните
родители? Удивително е, нали? Невероятно е, че за да се
случиш такъв, какъвто си, десетки хора са се любили, десетки
деца са раждали и тези деца са се срещали в този огромен свят
и пак са се любили... И се случваш ти, носещ полъха на цялата
им любов. Носещ магията на техните избори, които са те
създали.
Къде е началото на твоята история? В първия ти кошмар или
в първия ти грях?
Или в първия ти живот, който си забравил — сред
поредицата от животи?
Да, времето е като змия, която винаги накрая прехапва
опашката си и се превръща в кръг. И ти напомня, че всяко
начало ще прилича на неговия край. Каквото е началото —

101
такъв ще е и краят. От долу нагоре. От горе надолу.
Каквото на небето, такова и на земята.

17 януари, 2013 г,

ВИКТОРИЯ и ЯВОР

Виктория бе от онези хора, които, щом видят нещо

непознато, стават достатъчно любознателни, за да го разучат
и разнищят до края. Тя се интересуваше от изкуство,
философия и история. Очакванията, които имаха родителите
ѝ към нея, я обременяваха с всеки изминал ден. Виктория се
интересуваше от неща, които нямат нищо общо с
промишления или търговския бизнес, който бе създал баща ѝ.
Щом тя се озовеше в различни компании, на нея и бе
интересно почти всичко ново, за което се говори — задаваше
въпроси, вълнуваше се от нови теми и бе изключително
приятен събеседник за всеки интелигентен човек, който обича
да разсъждава на глас. Точно заради това Виктория бе
записала и втора специалност — история. В „История на
древните цивилизации“ бяха поканили гостлектор —
антрополог, фолклорист и физик, който разказваше за
правилната интерпретация и „разчитане“ на исторически
документи и хроники, върху които се пише историята на една
държава.
Явор Димитров обясняваше пред многобройна аудитория в
една от големите зали на университета за функциите и
значимостта на историята. Немалка част от студентите го
познаваха от медийното пространство като млад и
ексцентричен професор с доста интересни концепции. Сред
студентите той имаше много фенове, защото умът му бе
изключително ярък, красноречието му — увлекателно, а освен
това имаше харизма, подплатена от симпатична лудост и
страст, които проблясваха в очите му.
- Ще ви дам един пример — голям процент от българите
сляпо вярват, че държавата им е създадена през 681 г. Тук ще
кажа две неща — първото е, че е унизително за всеки един от
нас да смятаме за своя рождена годината, в която ни е признал
най-големият ни враг — сега и в следващите седем века.
102
Скапаните ни комунистически историци дори са допуснали
тези неверни цифри да се вплетат в герба на България.
Изпуснали да споменат факта и че Византийската държава...
— той се разгневи, докато говореше страстно — ... чието
название отново е измислица на въпросните историци... И е
далеч по-точно да се каже Римска империя... — Явор се
изнервяше и звучеше все едно се кара артистично и театрално
с някого. — Та Римската империя — продължи разпалено той,
докато стотици студенти внимателно и с интерес следяха
мисълта му — никога не е признавала държави, защото
доктрината и почива на принципите на християнския
универсализъм. В основата на тези принципи едно е Божието
царство на небето и едно царство може да бъде неговата
проекция на Земята, Иначе казано — според държавната им
доктрина има само едно такова място — Римската империя.
Този мит се поддържа повече от 1300 години, макар че много
отдавна е установено, че не е така — Явор намести очилата си,
млъкна, огледа от край до край пълната зала и продължи, —
Това, разбира се, е унизително за националното ни
самосъзнание, освен че е и невярно. Друг исторически факт,
който опровергава цялата концепция за същинския ни
произход, продължава да се предава грешно — ние не
произхождаме от тюркските племена! Това е недопустима и
срамна неграмотност, при условие че живеем в свят на високи
технологии и се водим като една изключително развита
цивилизация — хора от 21-вия век. Да познаваме миналото
има изключително значение за нашето настояще; то променя
не само самосъзнанието ни, но и ни дава информация за
схеми, които никога не бива да повтаряме.
Явор бе спечелил вниманието на абсолютно всички в залата
още с излизането си пред тях, но сега всички пазеха мълчание
и жадно се наслаждаваха на присъствието му и отворената
лекция.
- Ще се радвам да задавате своите въпроси и публично да
ги обсъдим заедно — Явор огледа възхитените лица на
десетките студенти.
Една ръка плахо се навдигна от последната редица на залата.
Това беше Виктория.
- Кажете, госпожице!

103
 Виктория се изправи, подадоха ѝ микрофон, който тя взе с
леко разтреперана ръка. Изпитваше респект към професора,
а и всички се извърнаха към нея.
- Много хора ще си зададат въпроса за това, какво значение
има миналото, когато ние сме тук и сега и живеем в един нов
свят, който няма граници — дори по някакъв начин се
подценява миналото, историята. Повечето хора си казват, че
миналото вече се е случило — то е такова, каквото е — не
трябва ли да се отдадем на настоящето и да се стремим да
съграждаме едно добро бъдеще? Смятам, че обществото ни
отдавна подценява миналото — Виктория в началото
говореше притеснено, гласът ѝ на моменти трепваше, но си
личеше, че с всяка следваща дума става по-уверена. — Какво
мислите за това? — завърши Виктория и седна на мястото си.
Въпросът ѝ предизвика тихи диалози сред аудиторията.
Явор се усмихна и кимна сякаш ѝ благодари за хубавия
въпрос.
- Както повечето от вас знаят, аз съм и физик, който често
провокира медийното пространство — чу се смях сред
студентите, — Затова сега ме слушайте внимателно. През
нощта, когато няма облаци, какво виждате?
- Звездите — няколко човека се обадиха едновременно.
— Не! Не виждате звездите — виждате миналото на
звездите! Виждате пътуваща светлина от звезди, които вече
може и да не съществуват — Явор се разсмя налудничаво и
продължи. — А сега внимавайте и ми отговорете на въпроса —
какво е светлината?
- Енергия — смело извика едно момче, което бе седнало в
редицата на Виктория.
- Точно така! — Явор бе много доволен от този отговор. —
И защо е енергия? Защото светлината може да носи и
информация... А информацията провокира различни
мисловни процеси в човешкия мозък, които предизвикват
действия!
— Явор плесна с ръце, изглеждаше все едно, че е изпаднал
в истерия, която му носи опияняващо удоволствие, — На
нощта са нужни звездите, както на човечеството — историята!
Защото?
— Защото историята носи енергия и информация, както

104
светлината — каза високо Виктория. — Когато знаем
миналото — ние имаме още един канал за енергия, която носи
информация - Явор каза това изречение бавно и отчетливо. —
и сега искам отново много внимателно да следите мисълта ми
и да мислите! Ако едно събитие, което се е случило в
миналото, го отъждествим с раждането на една звезда —
знанието за това събитие и неговата енергия ще пристигнат в
определен момент и ще станат видими на нашето небе в точно
определен момент! Нали? — той вдигна ръката си нагоре и се
ококори, лицето му бе станало червено. — Тогава, когато
светлината на звездата достигне планетата Земя — това
събитие ще донесе енергия и информация при нас, която се е
случила преди 400 светлинни години например. Когато
проблесне миналото на небето и ние го видим — това ще
промени настоящето ни. Сега! Тук! Веднага! — изкрещя той,
вече беше целия потен. — Миналото, което променя хода на
настоящето ни. Миналото винаги ни достига в един момент,
както светлината на една звезда достига планетата ни — дори
и вече тази звезда да не съществува — Явор усети, че е държал
студентите повече от час и 15 минути и погледна часовника си
— Благодаря на всички, че споделихме заедно тази лекция —
искам да мислите по въпроса дали онова, което може да
променя настоящето ни — ние също може да го променяме. И
най-провокативният въпрос откакто съществува науката —
„Можем ли да променим миналото?“.
Цялата зала гръмна от аплодисменти — Явор се поклони,
усмихна се и слезе от сцената.
Голяма част от студентите излязоха, а около десетина души
останаха и тихо обсъждаха отминалата лекция, Виктория
остана на мястото си — изпитваше силно вълнение от всичко,
което бе чула.
Събитията в миналото са като мъртви звезди, които са
оставили пътуващата светлина, която все някога ще ни
достигне. А и звездите не е задължително да са мъртви.
Съществуват... Случили са се, но ако са на разстояние от 400
светлинни години, светлината им ще достигне до нас чак след
400 години. Ще се появи поредният блясък в обсипаното с
безброй звезди небе. Небето, което прилича на непонятна
карта, която никога не бихме могли да разчетем — освен ако

105
новата светлина на мъртвата звезда не стане част от нещо
много по-голямо, в което да припознаем съзвездието на
собствения си живот. Всяко едно изминало събитие в тази
Вселена рано или късно достига онези, които трябва да го
видят и да се превърнат в част от една разпознаваема
космическа мозайка.
Миналото никога не може да остане просто в миналото,
докато светлината съществува.

Лято, 1940 г.

КОНСТАНТИН, ЕЛЕНА и БАБА КЕРА

След магичната пролетна нестинарска вечер, когато

Константин бе взел Елена, още същата нощ те се венчаха
както светците бяха казали на Константин, докато беше в
огнения кръг, В последните години Константин, винаги щом
стъпеше в огъня, предсказваше какво го чака селото. В онази
нощ му бяха казали, че бъдещата му невеста е дошла от далече
и той като я види ще я познае. Така Константин бе познал
своята Елена. И тя позна него, В първата година тя заживя в
селото му, но малко по малко хората започнаха да се
озлобяват срещу двамата. Истината бе, че всички им
завиждаха и както Константин дотогава бе първенец и гордост
на селото, така се бе превърнал в очите им в предател.
Обвиняваха го, че е взел „чужда Елена“. И така с времето в
родното му село всички тихо се настроиха срещу него.
Момчетата, с които работеше в ковачницата, спряха да го
викат в селската кръчма; спряха да го търсят. В началото
Константин не забелязваше тази тяхна промяна, но с времето
я отчете.
- Никой не обича специалните да са щастливи, казваше баща
ми — тъжно рече един път Елена.
Константин бе изключително честен и прям мъж, който не
успяваше да разбере злото и завистта в другите. Започнаха да
се носят грозни клюки из селото, че Елена е вещица и
неверница, дошла да подмами Константин. Това напрежение,
което се събра между хората в селото и Елена, тотално

106
изолира двамата от другите. Тя дори започна да се страхува да
излиза сама в гората за гъби, билки и разпалки, както го
правеше в началото. Чувстваше се физически застрашена,
особено в тези години, в които не само че бяха забранили
празника на селото — ходенето по огъня, но се чуваше, че ще
започнат и да преследват онези, които се занимават с тези
„дяволски и нехристиянски работи“. Последните два
празника се играеше върху огъня, но тайно. Хората се
страхуваха, но двамата влюбени не пропускаха да влязат в
него. Уговаряха се заедно с още две семейства нестинари от
съседното село и баба Кера.
Преди месеци Елена разбра, че е бременна, двамата взеха
решение да тръгнат през нощта и да търсят друго убежище, в
което да прекарат живота си и да отгледат детето си.
Натовариха две мулета, взеха каквото можаха и тръгнаха към
баба Кера, която бе на разстояние от три села. Тя всяка година
ги канеше да отидат да постоят при нея, за да не ѝ е пуста
къщата. Константин и Елена искаха да разговарят с нея и тя
да ги посъветва в кое спокойно село да идат, където да не ги
застигат размирици и никой да не ги тревожи, докато
отглеждат детенцето си.
В нощта, в която двамата тръгнаха към Кера — те не казаха
на никого — бяха оставили къщата така, сякаш скоро ще се
върнат, защото и това не бе изключено, ако старицата, в която
много вярваха, ги посъветва да го сторят. Константин знаеше,
че ще стигнат до селото на баба Кера по изгрев слънце. Така и
стана — двамата преминаха покрай три села — без никой да ги
забележи и по изгрев Константин и Елена стигнаха до
селцето, в което живее бабата. Нестинарят знаеше къщата ѝ,
защото досега няколко пъти бе идвал при сина ѝ, който се бе
споминал отдавна. Къщата на Кера бе на една малка бърчина,
отделена като островче, от която се виждаше цялото ѝ село.
Старицата бе седнала и гледаше изгрева на една стара дъска
до чешмата пред къщата ѝ. Като че ли ги чакаше и знаеше, че
те ще дойдат. Беше направила топли мекици и бе отворила
буркан със сладко от диви ягоди. След като се нахраниха, тя ги
заведе в една голяма и хубава стая на втория етаж на къщата,
дръпна пердетата и ги покани да си починат.
През цялото време тримата не говориха, само Константин се

107
усмихваше и от време на време прегръщаше бабата или
целуваше Елена по бузата. Той се държеше като едно
щастливо дете, пред което тепърва предстои един прекрасен
живот.
- Син и щерка си имам тези дни, благодаря ти. Боже —
повтаряше бабата и в очите ѝ блестяха сълзи на благодарност.
Баба Кера имаше трима сина — единият бе починал от треска
още като малък, другите двама ги бяха убили разбойници,
дошли от далечно село да ги изнудват за злато. Константин бе
израснал с двете ѝ момчета — той ги чувстваше като свои
братя. Баба Кера всяка година ходеше и влизаше в огъня в
селото на Константин, за да гори мъката по изгубените си
чада. Когато Елена научи за майчината мъка на Кера —
винаги влизаше с нея в огъня, за да гори непреодолимата
болка на старицата. Двете се обичаха и бяха станали много
близки.
Как се гори такава мъка в огъня, всеки път си бе повтаряла
Елена.
Как се гори мъката от любовта?
Елена се събуди по здрачаване — бе проспала почти целия
ден, Константин го нямаше в леглото до нея. Тя слезе по
стълбите долу и ги свари да си говорят. Слънцето вече
залязваше — бе станало време за вечеря. Константин бе
седнал на масата с баба Кера и двамата си бяха сипали по чаша
ракия. На трапезата имаше изпечено месо, картофи на жар,
домати, сирене и качамак.
Константин, щом видя Елена, стана и я понесе на ръце до
масата. Баба Кера започна да се смее.
- С Константин си пием ракия, искаш ли малко винце да ти
сипя? — покани я бабата и стана, за да вземе чашка.
- Не, майко, и аз с вас ще изпия една ракийка!
Баба Кера се разсмя и отсипа в една малка чашка ракия и
седна до Елена.
- Беше ми прокапал покрива и Константин ми го оправи —
пренареди циглите горе! — бабата го гледаше и отново очите
ѝ се напълниха. — Дърва ми нацепи, яслите на двете ми
овчици закова. Бяха се отковали и все се мъчех с една тесла —
и аз съм изкукуригала вече!
Старицата започна да се смее, а сълзи ѝ капеха от очите.

108
 - Майко, нищо работа — утре ще оправим и други неща —
само казваш! — Константин погледна Елена и продължи —
Майко, син чакаме! Внуче ще си имаш!
Баба Кера сложи сухата си длан на челото и щастие се изписа
на лицето ѝ — очите ѝ заискря- ха.
- Живи и здрави да сте ми! — гласът на старицата стана
звънлив и весел. Константин вдигна чашата с ракия и даде
наздравица! — Живо - здраво момче да си имате! — Откъде
знаеш, Константине, че ще е син? — разсмя се бабата и до дъно
си изпи ракията от чашата.
- Светците са му казали — нетърпеливо каза Елена и
докосна с ръка мъжа си по бузата.
- В огъня го видях, майко — последния път като влизах! —
каза Константин и си сипа още една чаша ракия.
- Ех, да беше Владко тук, за да надуе гайдата! — бабата
стана и чевръсто изкара от под леглото си дървена стара кутия
с избелели шарки. Отвори я — в нея имаше гайда. Кера
наричаше Владко третия си син, когото бяха убили.
- Вземи я, Константине — надуй я, Владко ще дойде да
послуша! — каза уверено старицата и подаде гайдата на
Константин.
Докато той я надуваше, баба Кера сложи на прозореца три
чаши с ракия и една чиния. В чинията бе отсипала по малко
храна от всяко ястие, дето бе на масата. До чинията заела
снежнобяла ленена кърпа и внимателно нареди три вилици.
След като Елена стана жена на Константин, откри с времето
много странни неща покрай него. Вече ѝ се струваха
нормални. Константин ѝ бе показал много от света си, който в
началото я плашеше. Елена вече не се страхуваше от
странните неща около него, защото виждаше океан от любов
в очите на мъжа си. Тя знаеше, че той е много специален.
Мъж на двата свята.
Елена се изправи, защото Константин вече бе надул гайдата.
Баба Кера погледна трите чаши с ракия и отпусна ръцете си.
Той засвири с гайдата и баба Кера затвори очи, Елена отиде
при нея и я хвана за ръка. Мелодичният и силен звук на
гайдата сякаш разшири пространството и го превърна в
коридор с много врати. Пламъците на свещите, които горяха
наоколо, станаха по-големи и започнаха да пукат. Баба Кера

109
виждаше как най-малкият ѝ мъртъв син свири на гайда — тя
не виждаше Константин. Елена виждаше същото и силно
стисна старицата за ръка. Елена беше виждала как мъжа ѝ
събужда мъртвите чрез себе си и за миг заприличва на тях.
Гайдата спря. Константин я постави в отворения сандък и
прегърна бабата. Кера плачеше глухо — лицето ѝ бе мокро.
Елена погледна към прозореца — чашите с ракия бяха празни
до половина, а вилиците разместени.
- За това, което направи, свети ми Константине, искам да ти
подаря нещо — бабата избърса сълзите си и под гайдата в
сандъка изкара един син мъжки костюм. — В селото ни идва
преди години един шивач — най-добрият бил в града. Че бях
събрала пари, като Владко иде на събора на селото — да е
хубав, че и невеста хубава да си намери. Като донесоха
костюма, като беше станал готов — вече го бяха умрелили
душманите.
— Той дори не го облече... — Устните на старицата отново се
разтрепериха, тя подаде дрехите в ръцете на Константин, —
Колкото и да плача, деца Божии! Ще да е малко — затова няма
да плача вече — момче, нестинарче чакаме! — Бабата вдигна
чашата и отпи голяма глътка ракия, — Ще ти е по мяра, вие с
Владко един размер сте, като близнаци бяхте.
Константин целуна ръцете на баба Кера и неговите очи бяха
пълни.
- Благодаря ти, майко! — каза тихо той,
— Кажете ми сега, деца — какво сте намислили - ново село
ли ще да ви търсим — гледам заденали сте мулетата с голям
багаж.
- Да, майко — в селото не ни харесват, а миналото
пълнолуние идва и поп, и милиция в селото да ни заплашва,
че нестинарски танци вече не дават да се играят, В селото само
долни клюки се носят — викат, че на турчин съм била щерка.
- Прости хора, Елено хубава! Да съм не чула такива думи
сърцето ти да свиват! Бога е само един и той се радва на
влюбените хора! Да им опустеят къщите, дано! — ядоса се
бабата,
— Нестинарите от другото село ми казаха, че са осквернили
гробището на техния стар нестинар — отровили го с попа
и после са запалили тялото - двайсет години в гроба лежал —

110
такъв, какъвто са го погребали си бил — все едно че е заспал.
Разправяли, че вампирясвал вечер и тормозил хората —
започна да разказва Константин, — Попът казал, че вампири
ставали нестинарите, ако не ги изгарят като умрат. Тръгнали
са навсякъде да ни гонят, че чак и в Отвъдното се месят —
ядосано и тихо разказваше Константин.
- Прости хора, как от Бога страх нямат! Караконджоли са те
да ровят от гроба, нестинарите да будят. От сто години се знае,
че някои хора остават като заспали — и все добри са тези дето
не изгниват! — баба Кера беше гневна от това, което чу. Елена
за пръв път я виждаше такава.
- И решихме да се махнем от селото и на никой да не
казваме, да идем някъде, майко, и да не знаят кои сме — а на
празника на някоя тайна ливада върху огъня ще да си ходим
— намеси се Елена.
- Вие хубаво сте го решили, ама да измислим къде да идете!
Що тука не останете, докато Елена не роди? — баба Кера се
умисли и продължи, личеше си, че се бе сетила нещо, — А теб,
Константине, ще те изпратим на баща ми в селото — там
много хора няма, щото го подпалиха едно време мястото.
Бащината ми стара къща наполовина изгоряла е — ще я
оправиш и докато стане готова — Елена ще да е родила и
направо в къщата ще влезе и ще се събуе — нареждаше Кера
на висок глас. — Ще я направиш хубава и вътре къщичката —
колко покъщнина съм събрала за синовете си — всичко на вас
ще дам — че да я застелите — нищо няма да ви трябва. Ти през
няколко дена ще се връщаш, за да ни наглеждаш!
Кера млъкна, отпи голяма глътка ракия и се разсмя.
Константин широко се усмихна, цялото му лице сякаш озари
стаята и той погледна Елена.
- Искаш ли? — попита я той с детски ентусиазъм.
Елена сложи ръце на устните си и извика от щастие. Цялата
тревога, която я бе мъчила в последно време, падна от
раменете ѝ.
Навън се чуваха щурците, а звездите в нощното небе
изглеждаха по-големи и по-многобройни от всякога.

111
 Част 2. ПРОЛЕТ

ДАНИСЛАВ

Завръщането е нещо хубаво, най-вече към любимите

градове, които крият много истории. Или в онзи град, в който,
след като отидеш за пръв път, до няколко дни се влюбваш.
Слънцето се криеше между разпилените облаци в небето и
създаваше огромни снопове лъчи, приличащи на ангелски
крила, които докосваха с върховете на перата си високите
сгради на града.
В бледосиня пететажна нова кооперация в центъра на града
от последния етаж се чуваше силно увеличена музика, В
просторна таванска стая бе квартирата на Данислав. Той
стоеше пред огледалото и пееше песента, която кънтеше от
колоните в дневната. Имитираше, че свири на китара и се
разсмиваше щом погледнеше отражението си. Не се
притесняваше от съседите си, защото те го обожаваха, а и в
момента бяха на работа. На стените имаше големи
фотографии, които показваха различни места по света —
имаше снимки на ледниците в Антарктида; огромен колаж с
различни облаци, които стояха до бюрото му с компютъра,
пред който прекарваше голяма част от времето си. Най-
голямата фотография бе на едно емблематично място в Дания
— Скаген — там, където водите на Северно море срещат водите
на Балтийско. Двете морета, които не могат да се слеят заради
различната плътност на водите им. Над леглото му бе
закачена голяма картина. На нея бяха нарисувани старец и
млад мъж, които бяха застанали под орех столетник. Тази
картина бе подарък от баща му, който я бе купил в Париж,
Когато видях картината, имах чувството, че това си ти,
бе казал баща му, след като му бе посочил лицето на момчето.
Данислав бе открил съвсем малка прилика със себе си, но се
съгласи с баща си. Всъщност отношенията между двамата
бяха изстинали в последно време и това идваше основно от

112
Данислав, който бе започнал много формално да общува с
баща си и то само ако Боян го потърси. Осъзнаваше, че това е
нечестно — но след смъртта на майка му, много неща му бяха
станали безразлични, а някои дори неприятни, Данислав се
бе променил след нейната смърт. Той не успя да се разплаче
през всичките тези месеци. Бе забранил на приятелите си да
говорят за това — ако някой неволно отвори темата, Данислав
грубо го прекъсваше и го подканваше да я смени. Все още не
осъзнаваше и не приемаше самоубийството на майка си.
Вече трябваше да започне да мисли за дипломната си работа,
макар че завършването му бе чак догодина.
Един филм изисква доста работа...
Помисли си той и широко се усмихна, защото му бе хрумнала
страхотна идея.
Той продължаваше да пее и да се прави на поп звезда,
държаща въображаема китара, като от време на време
натискаше и невидими клавиши на пиано. Забеляза, че
дисплеят на смартфона му светеше. Някой звънеше —
Данислав видя това в отражението на огледалото. Той намали
музиката — на дисплея се изписваше, че го търси Иван.
- Хей, какво става — жизнено възкликна Данислав, щом
вдигна телефона.
- Звъня ти на вратата от петнайсет минути и те слушам как
пееш! — чу се изнервен мъжки глас.
Дани се разсмя. Това бе гласът на най-близкия му колега,
който също учеше „Кинорежисура“.
- Идвам! — Данислав остави телефона и отвори вратата на
апартамента.
- Не съм те чувал преди да пееш — каза Иван, докато
влизаше.
Момчето бе едро, но ниско. Имаше правилни черти, но
езикът на тялото говореше за ниско самочувствие и
неувереност. Почти не гледаше в очите, говореше аритмично
и често обсъждаше само негативните неща, които вижда,
Данислав в повечето време го предпазваше и се опитваше да
му вдъхне увереност и смелост — искаше да му помогне. Но
черногледството на Иван бе непоклатимо в повечето случаи.
- Всъщност пея си, когато съм сам — отвърна Дани и го
покани да седне на възглавниците, които бяха по земята,

113
 - Ако имах глас като твоя… — Иван искрено се възхити, —
Ама не съм талантлив като теб — теб във всичко май те бива —
леля ти е певица, нали?
- Да! И е популярна в Русия! — Дани се усмихна гордо като
се сети за нея, — Казвай сега! Ще ги разбием ли с тази идея за
филма?
Иван се намръщи и седна на една от възглавниците.
- Много сложно, човек! Тази идея е прекалено луда за мен,
цяла нощ не можах да заспя от мислене… — помръкна Иван,
- Нищо сложно няма, грабваш си камерата и нищо не ни
трябва — въодушевен го прекъсна Данислав, — Ще е голямо
приключение, гарантирам ти!
Данислав и Иван бяха решили да предложат обща дипломна
работа — идеята бе на Данислав, Той искаше да обиколят
България с един лев и да заснемат приключението си като
документален филм. Искаше да премине през крайбрежието
на Черно море; да прекоси поречието на Дунав; западната
граница на страната; да стигне до Пирин и да завърши в
Родопите.
- Това в YouTube ще стане голям хит — измърмори Иван, —
Но нашите като чуха, откачиха.
- Ти пък кога успя да им кажеш? И защо? — разсмя се Дани,
— Аз излъгах баща си, че ще ходим в Сърбия през август. — Не
трябваше да казваш на родителите си — хем си голям, хем се
обясняваш като малко дете.
- Сам ли ще го направиш? — изненада се Иван.
- Да! Със сигурност ще го направя! — уверено отвърна Дани
и седна срещу Иван, — Какво ти става, защо искаш
разрешение от вашите — смешно е, да не кажа — инфантилно
— та ти си на 23 години?
- Сигурно защото живея с тях и съм зависим! — ядоса се
Иван и млъкна. — Ти си луд да го направиш сам! Поне гледай
да си вземеш повече от един лев!
- Е, то няма да е истинско! Ти, ако бе дошъл, смяташе ли да
вземеш повече пари?
- Е... — смаяно го изгледа Иван. — Всичко се случва.
- Игрален филм или документален ще се снима? Съвсем ме
изненадваш! — разочаровано подчерта Дани.
- Ти си наистина откачен!

114
 Иван се опитваше да прикрие завистта, която се отключи
към колегата му.
- Просто не искам да лъжа зрителите. Тъпо ще е, няма да е
истинско, наистина ме учудваш — обясни спокойно и с
изненада Данислав.
Момчето се изнерви, смяташе, че Данислав ще се откаже от
проекта, след като му сподели, че не може да участва и той.
Иван бе дошъл с надеждата, че Дани ще измисли нещо друго.
Но нещата се разминаха с очакванията му. Иван тайно и
винаги се надпреварваше с Данислав в проектите, всъщност
затова се включи, защото идеята му се стори страхотна и или
трябваше да измисли нещо по-добро, или да се включи в този
проект. Тъй като първото му се видя непосилно, реши да
направи второто, но ето че и това не ставаше. Иван изпита
откровен яд към Данислав.
- Човек, ще се върнеш след два дни, прегладнял като куче,
и баща ти ще те хване в тъпата лъжа. Кой мислиш, че в днешно
време ще ти помогне? Не чуваш ли какви неща стават по
улиците? — Иван ядосано се опита да разубеди колегата си.
Данислав прочете в погледа и думите гнева на Иван. Най-
близкият му приятел сега се обърна неочаквано срещу него и
това го разочарова.
- Има добри хора, вярвам, че ако имам нужда, някой
непознат ще ми помогне — отвърна Данислав и седна пред
компютъра, показвайки дистанция.
- В кой свят и ти живееш, не знам — Иван стана от
възглавницата. Изглеждаше ядосан. — Къде са тези, които
помагат на непознати през 2013?
- Аз бих помогнал — отвърна Данислав.
Иван не успя да каже нищо друго. Видя в очите му някаква
чистота и добрина. Тогава разбра всъщност кое е нещото, към
което винаги е изпитвал завист — красотата, с която Данислав
гледаше към живота. Иван си тръгна разгневен, но малко
преди да затвори врата се обърна и каза:
- Бъркаш разглезен с добър! Даже след като майка ти
почина, ти се правиш, че нищо не е станало и Светът е розов!
— Не, не е! — каза Иван с разтреперен глас и хлопна вратата.
Тези думи като с нож прободоха Данислав. През ум не му бе
минавало, че човек, който допуска толкова близо в живота си,

115
може да бъде толкова жесток към него. Бе вярно, че той
получаваше всичко от баща си, дори много повече отколкото
трябва. Бе вярно, че Данислав не каза нищо след като разбра,
че майка му бе намерена мъртва в някакъв хотел. Беше вярно,
че Данислав дори не отиде на погребението и почти спря да
говори с баща си. Но той си даваше сметка, че все още не може
да се изправи срещу тази си болка. Тежестта, която изпитваше
нощем преди да заспи, мислейки за смъртта на майка си, бе
толкова непосилна за него, че той спираше да чувства, Баща
му заради това най-вече се тревожеше и го обсипваше с
всякакъв вид внимание, но неуспешно — Данислав не искаше
да поглежда все още нищо, което бе свързано с майка му —
дори свали на дискове всичките ѝ снимки от компютъра си и
ги затвори в кутия.
Най-близкият му човек бе сестрата на майка му, но тя
живееше в Русия — Мила, Те почти всяка седмица се чуваха по
скайп или си изпращаха имейли — но и дума не се отваряше
за майка му. В началото на няколко пъти Мила му задаваше
въпроси за нея и как се чувства след случилото се, но тогава
Данислав млъкваше, спираше да вдига телефона си, не
отговаряше на писмата ѝ със седмици.
Леля Мила, любимата ми леля...
Може би трябва сега аз да направя нещо за баща си,
вероятно и той не може да го изживее... помисли Данислав
и взе телефона. След постъпката на Иван той осъзна, че в този
момент може да разчита истински само на баща си и леля си.

Боян работеше в болницата на малко крайморско градче,

близо до този град, в който бе израснал Данислав, След
злополучния ден — Данислав вече не искаше да живее в
собствения си дом, Боян също избяга малко след него, защото
не можеше да остава сам в онзи апартамент. Бе напуснал и
клиниката, в която работеше, макар че бе далеч по-
престижна,
Данислав погледна телефона си и реши за първи път от както
бе умряла майка му да се обади той на баща си. Винаги Боян
му се обаждаше. Сигналът на телефона даде свободно.
- Какво има, Дани? — чу се притесненият глас на Боян.
- Здрасти, татко! — Всичко е наред... — гласът на Дани

116
трепна — Обаждам ти се просто за да те чуя.
- Помислих, че нещо лошо е станало — въздъхна баща му.
— Имаш ли си пари?
- Да, да! Ти на работа ли си?
- Не, тази нощ ще съм дежурен в болницата и в момента
си почивам.
- Леля Мила ще се върне след няколко дни — искаш ли да
резервирам маса в любимата пицария на мама? — плахо каза
Данислав и прехапа устни.
В тези секунди преборваше своите вътрешни страхове и
усети, че не звучат толкова страшно изреченията, в които се
говори за майка му.
Отсреща не се чу нищо — настъпи тишина.
- Разбира се! — отвърна Боян с променен глас.
- Татко... — очите на Данислав се напълниха със сълзи. —
Извинявай, че не те попитах как си след смъртта ѝ...
- Дани, обичам те! — каза Боян — Искам да знаеш, че ти
си най-доброто и смислено нещо, което имам в живота си.
Двамата замълчаха, защото тихо плачеха.
- Добре, ще затварям — преглътна Данислав и престори
гласа си, за да прикрие сълзите си. — Значи правя резервация
в пицарията — а ти си освободи деня, в който леля пристига!
- Добре, доскоро! — каза Боян и затвори телефона.
Данислав почувства голяма лекота в себе си. Пое дълбоко
въздух и се загледа в снимката на двете морета, които никога
не можеха да се слеят. Помисли си, че морета са като два
различни свята, които разбиват вълните си един срещу друг.
Вълните са като стотици длани, които се докосват и
вплитат пръстите си.
Въпреки всичко, капки от тези морета пръскат едно в
друго. Макар и да са от два различни свята — те
взаимодействат по между си. Като миналото и бъдещето.
Като Живота и Отвъдното.
Данислав си помисли, че все някога тези морета ще се слеят,
когато се прехвърлят едно в друго. Когато балансират своята
плътност — всичко ще се обедини. Капка по капка...
Той усети нужда да запее нещо тъжно. Затвори очи и тихо се
разнесе плътния му красив глас. На прозореца зад гърба му
имаше саксия с орхидея — тя разпука пъпката си и цъфна в

117
кървавочервено.
Данислав се стресна — чу нещо зад себе си — забеляза, че
орхидеята е цъфнала. Стана и отиде до нея, за да ѝ се наслади.
Той докосна цвета ѝ и после се загледа през прозореца в
тълпата. Винаги имаше хора, които преминаваха на улицата
долу — той обичаше да ги наблюдава. Но сега забеляза едно
момиче, което излизаше от банката — тя бе широко усмихната
и по някакъв начин се различаваше от всички останали на
улицата.
Като че ли струи от нея светлина...

Когато един град е красив — той остава винаги такъв —

независимо от сезона. Особено когато сме в град като този.
Нашият любим и неназовим град. Улиците бяха пълни с хора,
които с неприкрита усмивка приветстваха идващата пролет,
изглеждаха весели и носеха цветни дрехи. Светлозелените
фини листа на дърветата покрай улиците бяха избуели.
Носеше се уханието на надежда — Светът изглеждаше сякаш
за първи път започва — по-чист от всякога, по-лек от никога.
Всичко все едно съществуваше само тук и сега.
Но както знаем — животът обича контраста и много често зад
най-красивите врати могат да се крият страшни неща, А зад
най-зловещите — сродните ни души.
Сред тълпата усмихнато средно на ръст момиче вървеше
бързо и се забелязваше радост и нетърпение в походката ѝ.
Крачеше в сенчестата половина на улицата, както винаги, но
този път премина в онази, която бе огряна от слънце. Кожата
и усмивката ѝ засияха още повече, Стела изглеждаше
изключително щастлива — в очите ѝ блестеше нетърпеливо
намерение към някакво действие, което дълго бе чакала.
Погледна небето и короните на дърветата — забеляза, че едно
момче стоеше на прозореца на кооперацията до улицата и
хипнотично я наблюдаваше, Стела за секунди се вгледа в него
и нещо я накара да се разсмее на глас.
Обикновено тя се усмихваше само на децата и рядко на
хората. Винаги разграничаваше едните от другите. Преди
минути бе взела парите от кредита, за който бе

118
кандидатствала миналата седмица — току-що ги бе изтеглила
всичките. Това бе причината за доброто ѝ настроение. Тя
извади от дамската си чанта мобилния телефон и набра
някакъв номер. Докато даваше сигнал за свободно, Стела
прехапа от радост и нетърпение долната си устна и се усмихна
широко.
- Ало, кажи? — чу се изнервен женски глас от телефонната
слушалка.
- Ало, злобарке, винаги съм искала да ти кажа, че си боклук
— напускам, търси си друга олигофренка!
Стела затвори телефона и подскочи от радост. Бе се обадила
на редакторката на вестника, която в последно време бе
станала непоносима.
Няколко часа по-късно Стела стоеше до оградата в Дом за
деца, лишени от родителска грижа — сградата бе голяма и
стара. Това беше нейният дом, в който израсна. Сега
наблюдаваше децата, които играеха в двора. Очите им;
начина по който се смеят; дрехите им, с които бяха облечени.
Чуваше смеха им. Губеше се в очите им, които отразяваха
Слънцето.
Кой ще спаси тази пустош в сърцата ви?
Стела въздъхна тежко, усещаше вина и състрадание, което
сви гърлото ѝ. Чувстваше някаква обща вина — невидима,
разпространена сред хората — навътре, в очите им и
диханията им. През целия си съзнателен живот бе уверена, че
трябва да заличава някакъв неназовим общ грях.
Грехът на хората.
Времето се пречупи през очите ѝ и тя видя себе си преди 18
години. Бе седнала на детската площадка и чертаеше нещо на
пясъка с малкото си пръстче. Силен вятър се разнасяше и
вееше косите ѝ, разпиляваше песъчинките, заличаваше
рисунката ѝ и тя започваше хипнотично да я рисува наново
върху пясъка. Не забелязваше другите деца, които тичаха
около нея, а бе завладяна само от онези символи по пясъка,
които чертаеше. Момиченцето вдигна глава и погледна към
оградата — право към Стела. Тя се стъписа от усещането да
види детския си вариант в очите и бързо бе изхвърлена от
спомена си за времето, в което бе малко момиче.
Стела преглътна буцата в гърлото си и тръгна решително

119
към входа на сиропиталището. Децата я разпознаха и се
втурнаха към нея, обградиха я и започнаха да ѝ пеят някаква
песен и да пляскат с ръце. Тя се усмихна и започна да пляска
заедно с тях и да пее. Зад усмивката ѝ се криеше тежка тъга,
тя едва се сдържа да не се разплаче. Никога не се бе случвало
така — Стела беше силна в това отношение, но след срещата
си с Калоян, тя усети, че душата ѝ се разпука и през
пукнатината се виждаше винаги съществуващата в нея паст.
Паст от тъга и любов, които оформяха някаква нова и
непозната свръхчувствителност към света и всичко в него.
Гняв и състрадание се редуваха вече в очите ѝ — когато
гледаше новините; когато четеше вестник; щом видеше
бездомни хора и просяци. Щом видеше в очите на другите
тежки нещастия. Тази нова свръхчувствителност правеше
Стела емоционално нестабилна и крехка. Забравяше
идентичността си и се затваряше последните месеци в себе си,
за да я търси. Но това, което откриваше, бе само ослепителна
светлина и топлина, които силно контрастираха на нечестния
свят около нея.
Всички деца в Дома познаваха Стела — тя им бе като
голямата сестра, защото през ден идваше при тях —
забавляваше ги; изслушваше ги; даваше им съвети и от време
на време им се караше с усмивка. Познаваше всяко едно дете
поименно.
Децата я боготворяха, защото тя правеше всичко по силите
си, за да им показва, че са важни. Четеше им приказки, в
които подменяше имената на героите с техните; измисляше
игри.
С контактите и връзките, които бе създала, работейки за
местния вестник, бе откривала на няколко пъти спонсори,
които да даряват всякакви неща за дома. За нея този дом бе
кауза, но в последно време тази кауза започна все повече да я
наранява, защото бе непосилна да стопли сърцата на
десетките нуждаещи се деца тук.
Сега те ѝ пееха последната песен, която ги бе научила и те с
охота искаха да ѝ покажат, че са я научили прекрасно наизуст.
След като им изръкопляска и им изтанцува песента, която и
представиха, те отново се върнаха към магията на играта и
Стела влезе в сградата. На входа я посрещна възрастната

120
готвачка. Двете се прегърнаха силно и въздъхнаха.
- Как си? — попита любвеобилно Стела.
- Много добре, особено когато те видя — все едно грейва
Дома! — отвърна възрастната жена и се усмихна с неприкрита
обич. — Добре ли си? — попита я жената, след като забеляза
помръкналото ѝ лице и изтощения поглед.
- Да... — просто напоследък ходя повече в хлебопекарната
и вечер съм с братята си — не искам да оставам сама вкъщи.
- Почивай си повече — каза тревожно жената.
Стела се усмихна и стисна с любов ръката ѝ.
Обичаше тази жена, защото знаеше, че тя бе
човекът, който я бе намерил пред входа на сиропиталището
преди толкова години.
В детското кошче, обсипано с панделки...
- Ива тук ли е, трябва да се видя с нея?
- В кабинета си е в момента, преди малко бях там! —
отвърна жената и погали Стела по косата. — Ела после да
изпием по една чаша кафе в двора, защото ще правя вечеря на
децата по-късно.
- След малко идвам, а ти направи кафе — Стела ѝ смигна и
влезе вътре.
На втория етаж на сиропиталището бе кабинетът на
директорката. По стените на стълбището имаше десетки
детски рисунки с цветни моливи — там стоеше и нейната. На
нея бе нарисувана майка с две дъщери до малка къщичка, в
чиято градина имаше златисти класове жито. Над трите
фигури имаше пеперуди с различен цвят. Моята е
златистата... усмихна се Стела и си спомни, че като малка
си бе представяла, че има сестра и майка и живеят сред
житото.
Сигурно и затова толкова обичам да се занимавам с
брашно...
Тя се вгледа в пеперудите — спомни си и че винаги, когато
рисуваше хора, задължително слагаше и пеперуди над тях.
Когато Стела бе настанена в сиропиталището, Ива тъкмо бе
назначена на директорската позиция в Дома, Тя бе от онези
хора, които бяха посветили целия си живот на тази работа —
каузата за децата, Стела никога не си бе представяла Ива да
работи нещо друго. Това сиропиталище бе домът и на тази

121
жена, Стела чувстваше, че този дом е спасителният остров, в
който бе запазила човещината си през годините от
този свиреп свят, в който винаги се чувствам като
гостенин.
Виждаше по този начин света, С времето никога не успя да
проумее, че сред нас има толкова жестоки хора, които оставят
децата си из пътищата. Подозираше всички извън този дом,
че могат да бъдат толкова жестоки.
- Или уплашени, за да задържат детето си... — бе
довършила преди години жената, която я намери.
- От какво да са уплашени, от собствената си
безотговорност ли? — се бе разгневила Стела.
- От нещо, което, слава богу, не познаваме — смирено бе
отвърнала жената.
Стела почука на вратата на кабинета и я отвори. Ива вдигна
глава от документите на бюрото си. Бе приятно изненадана,
че вижда Стела, и се усмихна широко. Ива бе надхвърлила 50
години, но имаше светлоруса гъста коса, топли тъмни очи и
хубави бели зъби. Работата ѝ с децата през годините бе
запазила младостта ѝ.
- Здравей! — поздрави я Ива и свали очилата си, които бяха
закачени на тънка сребриста верижка.
- Изглеждаш страхотно!
Стела отиде до нея и двете се целунаха по бузите и се
настаниха.
- Дошла съм за малко! — каза Стела и изкара от дамската
си чанта бял плик и го остави на бюрото.
Ива погледна изненадано и взе плика.
- Какво пак си намислила? — попита тя и изкара от плика
едри банкноти.
Ива озадачено я погледна.
- Но какво е това? Това са много пари? — гласът ѝ прозвуча
по-скоро уплашено, отколкото радостно.
- Регистрирай ги като дарение, което правя, и без въпроси
— отсече Стела. — Децата имат нужда от лекарства през този
сезон, използвай парите за това, дано стигнат за повече време.
- Но откъде имаш толкова пари? — изненадата в гласа на
Ива се засилваше.
- Това не го мисли, всичко е наред — излъга Стела и смигна

122
на директорката.
- Стела, всичко наред ли е? Не ми изглеждаш добре...
- Прекрасно е дори! — с престорена жизненост отвърна и
стана от стола. — Отивам на двора да пия кафе и да погледам
децата, че бързам!
Стела почти скочи нетърпеливо от стола, отново прегърна
Ива и без да каже нищо — излезе от кабинета ѝ. Ива погледна
плика с пари, усещаше, че Стела нещо крие, но тези пари
наистина бяха необходими за Дома точно в този момент и
въздъхна с облекчение.
Дано всичко е наред...
Щом Стела затвори вратата усети някаква цялостност в себе
си, но знаеше, че това е нещо краткотрайно, защото винаги
ставаше така — усещаше задължение към света да прави
добри неща. Когато това не се получаваше, силно страдание
усещаше в душата си. След едното добро идваше другото,
което трябва да бъде сторено...
Като че ли Светът е прежаднял за добро... Каквото и да
направя сякаш не може да бъде достатъчно.
Чувствам, че не мога да се справя...
Нямам толкова много сила...

22 април, 2013 г.

ВИКТОРИЯ

Градът, в който бяха най-добрите барове и клубове.

Всичко се случваше тук...
В главата на Виктория се въртяха цитати от книгата. Тя
наблюдаваше през прозореца на таксито многобройните
светещи табели на клубовете в столицата. Бяха залепнати
един до друг, един върху друг — тротоарите приличаха на
лунапарк.
Не съм много сигурна, че това е градът от книгата, а и не
е близо до морето...
Виктория закъсняваше с 15 минути за срещата си със своите
колежки. Щяха да празнуват вземането на изключително
труден изпит от вчера, за който целия ѝ курс се притесняваше
месеци наред. Виктория рядко излизаше по барове, но сега бе

123
сложила предизвикателна къса рокля, токчета и светли сенки,
които подчертаваха очите ѝ. Ароматният й парфюм веднага
промени атмосферата в таксито още щом влезе. Шофьорът се
обръщаше от време на време и идиотска усмивка се
появяваше на лицето му.
- Може ли по-бързо, че закъсняваме — изнервена каза
Виктория, след като за пореден път срещна малоумното
изражение на шофьора.
- Такова момиче всеки ще чака — захили се той.
- Гаджето ми не обича да чака! — излъга Виктория и се
усмихна. — Лесно се изнервя...
Шофьорът веднага промени отношението си и млъкна.
Минути по-късно таксито спря в малка уличка, на която
имаше десетки хора. Бяха излезли пред входа на бара, където
й бе уговорката, и пушеха цигари. От двете страни на улицата
имаше клубове, дискотеки и барове. Виктория излезе от
таксито и забеляза, че двете ѝ приятелки разговаряха с
някакво момче и гръмогласно се смееха на неговите шеги. В
дъното на улицата имаше вход за луксозен ресторант, чийто
стъпала бяха обсипани с десетки свещи, които тлееха в
здрача. Виктория се загледа в тях. Потъваше в извивките на
огъня сякаш той се заиграваше с нея. Сякаш ми говори.
Зениците ѝ малко по малко се разширяваха, започна да чува
някакъв странен тътен в главата си. Почувства прилив на
непозната енергия, която ѝ даваше особена сила, това я
накара да настръхне. Огънят я привличаше и ѝ шепнеше
нещо.
- Днес всички мъже ще са наши! — чу се писклив женски
глас.
Виктория се стресна — това бе гласът на най-близката ѝ
приятелка от университета.
Беше с червена къса коса, ниска, набита, с артистичен
темперамент. Името ѝ бе Цвети, но предпочиташе да ѝ
казват Жустина — едно от най-забавните момичета, които
Виктория въобще познаваше.
- Добре ли си? — озадачи се тя, когато забеля- за
нетипичното състояние на Виктория.
Зениците й се свиха и за миг не осъзна какво се случва.
- Да... — отвеяно отвърна Виктория и откъсна поглед от

124
пламъците на свещите.
Запознахме се със страхотен пич. Адаш ти е и е художник!
Секси е до небето! — тя посочи момчето, с което другата им
приятелка продължаваше да се смее.
Виктория го погледна, стори й се, че го е виждала - беше й
странно познат, но бе сигурна, че го среща за пръв път.
Вероятно от някакви снимки във фейсбук...
Асоциираше го с някого. Усети как топлина залива лицето
ѝ.
- Ох, моля те! С мъже не ми се занимава днес, мисля
просто да се напия; да си счупя токчетата и да се прибера
залитаща и боса, държейки обувките си.
Двете се разсмяха и тръгнаха към компанията. Виктор в
този момент се бе обърнал и показваше татуировките на
гърба си — имаше голямо слънце на врата си.
- Уникално е! — възкликна другата им колежка.
- Разбира се, че е уникално — отвърна Виктор.
Той спусна ризата си и когато се обърна — срещна погледа си
с този на Виктория. Самоувереността му за момент се изпари.
- Това е Виктория, която чакахме, запознайте се —
жизнено се намеси Жустина.
Виктор подаде ръка, Виктория за миг се поколеба, но се
здрависа с него.
- Имаш много горещи ръце — каза той, когато пусна
ръката ѝ.
- Може би твоите са прекалено студени... Уникално
студени! — иронизира го Виктория.
Тя не харесваше нарцистичното му и самоуверено
излъчване и го показа със студеното си и пренебрежително
отношение,
- Хайде да влизаме! — предложи на момичетата, които
явно не искаха да се разделят с неговата компания.
- Чакай, сериозно ти говоря — наистина са горещи ръцете
ти — вероятно имаш температура! — каза Виктор и се разсмя.
— И затова си и с лошо настроение,
- Ха-ха! — безразлично отвърна Виктория.
- Вие с него сте от един град — виж какво съвпадение —
Виктор и Виктория от един и същи град! — Жустина се опита
да стопи леда.

125
 - Със сигурност не сме били в една детска градина — щях да
запомня тези очи и тази прекрасна руса плитка — каза Виктор
и я погледна сякаш се наслаждава, че я дразни.
Личеше си, че е някакъв арогантен тип, който естествено
притегля другите и става център на внимание. Но сега
Виктория просто искаше да се забавлява, без да се обременява
атмосферата от такива типове като него. Тя нищо не отвърна
и направо се запъти към вратата.
- Влизам и се почвам с маргарити! Айде, момичета, че
нямаме време!
- Поръчай и на мен една, идвам да те забавлявам! - извика
Виктор зад гърба ѝ и се разсмя.
Виктория го чу, но дори не се обърна. Приятелките ѝ
започнаха да се кискат.
- Аз отивам при нея, чакаме ви на бара — каза Жустина и
тръгна след нея,
- Виктория, нещо е изнервена, споко — смигна му другото
момиче. — Та какво правиш тук, тук ли учиш?
- Не, просто дойдох на купон малко в столицата, а и
собственикът на бара ми е стар познат — Виктор се усмихна
подло. Момичето не успя да разчете намека му и какво точно
искаше да каже с тази усмивка.
- Малко лигла си пада, нали? — попита Виктор и погледна
към вратата.
- Много е точна, но е от много богато семейство, баща ѝ е
предприемач, бизнесмен... И малко си личи... — По-
самоуверена е, а това отблъсква мъжете, което е нормално —
момичето замълча за секунди.
- Глупавите мъже се отблъскват от такива жени — или пък
мъже с ниско самочувствие — тихо каза Виктор и запали
цигара.
- Виктория ми е приятелка, Каквато и да е — аз влизам при
тях — момичето го покани с поглед да се присъедини към
компанията и Виктор ѝ кимна. Тя влезе вътре и той остана сам
да си допуши.
Погледна дланта на ръката си — имаше червено петно, което
приличаше на пламък,
Виктория се бе загледала в хората в заведението, докато
Жустина ѝ разказваше как ще прекара лятото с гаджето си в

126
планината. По-скоро ѝ викаше в ухото, тъй като музиката
беше силна. Виктория кимаше и от време на време казваше
„Чудесно!“, макар че почти нищо не чуваше. В главата ѝ
блуждаеха особени мисли, които все повече и повече я
отдалечаваха от хората около нея, онези, които с лекота се
забавляваха и танцуваха.
Тя си поръча още една маргарита — първата я бе изпила на
третата глътка. Когато ѝ я донесоха, тя обра с пръст солта по
ръба на чашата и почти на екс я изпи. Искаше да потопи
мислите си в лекота.
Искам да умея да се наслаждавам с лекота на живота!
Искам да съм като другите! Искам да не ми пука. Чувствам
се натоварена... Натоварена съм от всичко.
Виктория мислеше за родителите си.
Какво ми е? Много съм си добре... Здрава съм, хубава съм,
всичко върви добре... Имаме пари...
Мисълта ѝ засече. Усети горещина по цялата си кожа и
стомахът ѝ се сви.... После усети студ, като че ли стотици
ледени длани започнаха да я докосват.
Баща ми се занимава с бизнес. Използва хората... Колко ли
им плаща?... Но ме обичат. Дават всичко за мен!
Пулсът ѝ се успокои, спря да чува всичко друго, освен
мислите си.
Какво ми дават... Дават ми пари.
Какви пари?
Усети ярост в себе си.
Стига! Стига! Защо се самонатоварвам? На Майка Тереза
ли се правя, я се стегни! Защо трябва да съм
самостоятелна? Всичко ми е уредено...
Тя изпитваше дълбоко в себе си ужасна вина, когато харчеше
от техните пари. Знаеше, че не са много чисти тези пари. Не
бяха и толкова мръсни. Баща ѝ в никакъв случай не беше
престъпник, но тя на няколко пъти бе виждала работниците
във фабриката му...
Бяха толкова окъсани и нещастни хорица... Колко ли им
плаща?
Трябва да се напия и да танцувам!
Тя си поръча още един коктейл. Времето, неусетно за нея, бе
напреднало. Виждаше от бара, от високия стол, на който бе

127
седнала, как приятелките ѝ се забавляват на дансинга.
Искам да съм като тях, но не мога. Пропита съм от
нечистота; от нечиста енергия, тя е в цялото ми тяло —
как да се изчистя от това? Не мога...
За пръв път в живота си Виктория назова в мислите си това
нещо. Открито пред себе си призна, че това я нагнетява
ужасно. Това я терзаеше — парите, които имаше тя... Парите,
които всички други искаха. Изпита яд сякаш в себе си имаше
паразит, който не можеше да изкара. От яд се насълзиха очите
ѝ, докато отпиваше поредната глътка.
- Богатите също плачат! — изсмя се Виктор и тя се стресна.
Виктор бе до нея и ѝ се усмихваше. Тя неприятно се
изненада, но се разсмя на репликата му.
- Глупак! Ужасен нахалник си, а уж интелектуалец! —
отсече тя.
- Всъщност интелектуалци са най-нахалните хора!
Интересна си ми! — каза Виктор и се доближи до нея,
гледайки я предизвикателно.
- Защо? — попита тя, имитирайки бутафорно
предизвикателния му поглед.
- Защото си хем дървена, хем се правиш на много
вървежна.
Виктория избухна в смях. За момент щеше да падне от стола,
но Виктор я подхвана и тя се подпря на раменете му. Очевидно
бе, че питиета вече я бяха опиянили добре.
- Готин си, какво ще пиеш — трябва да те черпя — през смях
каза тя. — Мисля, че удари в десетката с това твърдение!
Виктор я гледаше внимателно.
- Не те свалям, но с удоволствие ще те нарисувам, когато се
прибера вкъщи.
- Ти сигурно на всички мацки такива ги разправяш, моля
ти се! — прекъсна го тя. — Къде е барманът? Искам още две
маргарити! Трябва да съм лека! Като другите! Виж ги, колко
са необременени — танцуват като дечица! — тя посочи
дансинга, удари с ръка бара — Танцувайте ми! — пиянски и
истерично се разсмя.
Виктор се стремеше да я придържа, за да не падне от стола.
- Виж ги, художнико! Хайде и ние! Стига вече, все тежко го
раздаваме! — тя продължаваше да се смее между думите си.

128
Но в изричаното на самите думи имаше някаква доловима за
Виктор нагнетеност и тъмна тежест. — Знаеш ли, не съм
танцувала откакто разбрах колко много човешка пот съм
изяла! Защото се чувствам виновна! Добре ли е? А? Аз съм
самата пот! — тоновете на гласа ѝ започнаха да се заразяват с
някаква концентрирана ярост. — И цоцам парите на някакви
скапани оръфляни хора, които едва си плащат тока! Добре ли
е? — за секунди замълча. — Знаеш ли, колко болка съм изяла
— тя с усмивка се клатушкаше извън ритъма на музиката,
която кънтеше в клуба. — Много! Чувствам я в стомаха си, по
кожата си; по косите си... И кремчетата, с които се мажа...
Болката на другите ме е разкрасила!
Виктория вече наистина не изглеждаше на себе си, защото се
взря в пространството право напред — сякаш наблюдаваше
самото нищо.
Виктор се притесни, когато забеляза това. Тя бе на ръба да
изпадне в някаква особена истерия и залепи дланта си на
врата му — вълна от топлина заля тялото му.
- Трябва да горим болката си! — с неестествен шепот каза
тя, — А ти болиш, само като те гледам — болиш целия! Като
мен си„. — гласът ѝ звучеше като молитва.
Виктория не изглеждаше вече толкова пияна, но погледът ѝ
бе придобил хипнотичен вид.
Той махна рязко дланта ѝ от врата си и я погледна уплашен.
Забеляза, че лицето ѝ е променило цвета си — бе бледо,
капчици пот бяха избили на челото ѝ. Те се вгледаха в очите
си и зениците и на двамата рязко се разшириха. Изпитаха
лекота — като че ли изчезна гравитацията,
- Как върви купонът? — прекъсна ги някакъв мъж.
Това бе собственикът на заведението, който бе приятел на
Виктор, Той ги бе забелязал преди малко и реши да отиде да
ги провери. Помисли си, че или са прекалили с алкохола, или
са взели някаква дрога. Те хипнотично бяха потънали
взаимно в тъмнината на разширените си зеници, Тя отново
сложи длан на шията му.
- Как си прекарвате? — повтори той.
Виктор и Виктория го погледнаха и се отърсиха от
хипнотичното състояние.
Каквато и сила да искреше в очите им, то тя не беше човешка,

129
или по-скоро бе толкова човешка, че чак неразпознаваема за
лъжовния свят, в който живеем. Виктория протегна ръка към
рамото на този непознат мъж, докосна ухото на Виктор и
доближи лицата им едно срещу друго. Те се загледаха в очите.
Тя прокара пръстите си по косите им. Отблясъците от
светлините в клуба рисуваха по кожата на тримата
светлосенки, които с всяка секунда бяха различни. Времето
бавно пропълзя като порочна и тежка змия в ръцете на
Виктория и тя събра лицата на Виктор и онзи мъж и те
започнаха да се целуват. Очите ѝ жадно попиваха това, което
виждаше.
- Изгори болката си, виждам я„. Виждам я... — шепнеше тя,
взирайки се в устните им.
Силен тътен чу в главата си, тялото и се разтрепери.
Започнаха да капят сълзи от очите ѝ. Тя ги пусна и побегна
към изхода. Изблъска вратата на заведението — всички навън
я изгледаха озадачени и стреснати. Тя чувстваше, че иска да
изкара нещо от себе си.
- Изгори греховете... Изпепели греховете... — шепнеше
зловещо тя с абстинентен поглед.
Който и да познаваше сега това момиче, вече не би я
разпознал. Самата тя не би се познала, ако можеше да се види
отстрани. Някаква неконтролируема страст пълзеше по
плътта ѝ. Тя се взря отново в огъня на свещите пред входа на
отсрещния ресторант и след няколко секунди решително
тръгна към тях. Усещаше, че дрехите ѝ пречат.
Изпепели болката... Изгори я от плътта ми...
Тя бавно крачеше към свещите, които бяха обсипали входа
на ресторанта. Разни хора, които си говореха навън,
озадачени млъкваха и започваха да я зяпат. Тя падна на
колене, протегна длани над пламъците на свещите, изпищя и
нагази в тях лазейки. Роклята ѝ се скъса и пламна. Тя започна
да дърпа косата си. Някои изпищяха от страшната гледка и
двама мъже я издърпаха и с ръце изгасиха пламналите ѝ
дрехи. Тя се гърчеше и протягаше ръце към пламъците.
Усещаше ужасна мъка, която притискаше душата ѝ и я
задушаваше. Искаше тази мъка да гори... Изпитваше жажда,
която можеше да утоли единствено с огън,
- Изгори! Изгори! — писъците ѝ разсякоха мрака в небето и

130
ветровете на миналото отвяха всичко, от което се бе съградил
животът ѝ досега, Вятърът на Баланса нахлуваше в живота ѝ,
А в очите на Виктория този вятър бе огнен. Тя чуваше тъпан и
гайда в главата си, а не сирените на линейката, която идваше
за нея. Тя изпадна в безсъзнание.

131
22 април, 2013г.
ДИМИТЪР

Нощите в центъра на столицата винаги бяха шумни.

Смесваха се различните мелодии от дискотеки и клубове
наоколо. Целият град светеше, а по улиците се разхождаха
всякакви хора, голяма част от които бяха пияни, весели или
психично болни. Техните гласове отекваха из многобройните
витрини на магазини, офиси и кафенета. Димитър бе излязъл
на терасата на апартамента си и бе изгасил осветлението,
защото бе чисто гол. Той не можеше да заспи, въпреки че бе
изморен. Усещаше тънки коренчета от нерви, които пълзяха
по мускулите му. Въртеше се в спалнята си и въздишаше
дълбоко и нервно. Той мразеше нощи като тази, в които
главата му се пълнеше с какво ли не. Призраците на миналото
драскаха по кожата му, препотяваха го и той се изпълваше с
гняв — ставаше неспокоен и агресивен. Дрехите и чаршафите
дразнеха кожата му, затова той започваше да обикаля гол из
празния апартамент — така направи и тази нощ. Студът
винаги го успокояваше, затова той излезе на терасата, за да
усети пролетния вятър.
Вятърът на този порочен и сляп град...
Понякога Димитър обмисляше да продаде хотела и да
замине някъде далеч от България. Но планът му спираше до
тук — той осъзнаваше, че миналото не само е заразило
сърцето му, но където ѝ да отидеш миналото заразява
околната среда и се проявява чрез нея...
Забеляза една линейка, която премина по улицата и сякаш
нейните сирени засилиха тревогата му. Димитър не можеше
да заспи, защото мислеше за Константин — братовчед си.
Проклетото минало... помисли той и се прибра вътре.
В този апартамент Димитър имаше кабинет, в който
допускаше изключително малко хора. Сега той отвори вратата
му. Озова се в неголяма стая с модернистични изчистени
тъмнокафяви мебели — едната стена бе покрита с рафтове,
препълнени от книги; имаше бюро; странично стенно
осветление, което осветяваше тавана. В дъното на стаята

132
имаше голям прозорец, от който се виждаха безбройните
светлини на столицата. На стената срещу библиотеката бе
закачено старо раннохристиянско изображение на Свети
Димитър, който е обяздил вълк. Димитър го бе търсил повече
от 5 години и го бе открил и купил от черния пазар — от един
гръцки антиквар. Бе дал цяло състояние за това изображение,
което бе на повече от 500 г. — дължината му бе почти ти
метър, а ширината — половин.
Димитър застана чисто гол пред иконата и се загледа в очите
на вълка. Зениците му се разшириха.
- Дяволът даде плътта му, а Бог — душата му... — прошепна
той, — И на човека. И на вълка... — зениците на Димитър се
свиха и той седна на бюрото си.
Сред книгите имаше много стари, но и много запазени нови
издания. Повечето от тях бяха дебели енциклопедии на
икони, средновековни изображения и стенописи. Имаше
каталози на снимки с археологически разкопки; пещерни
рисунки и религиозни символи. Но повече от литературата, с
която разполагаше, бе свързана със световна митология и
демонология.
Димитър взе един бял лист хартия и в горната му част написа
2013 г. — подчерта годината с две линии. Под годината написа
името си и името на Константин, а под тях — имената на
бащите им.
Кръвта на бащите пренася проклятията...
Обедини ги с една черта с името на дядо им — този, който
почина януари.
- Какво си направил, проклетнико? — прошепна гневно
Димитър и остави химикалката.
Изкара дебелата папка от чекмеджето на бюрото си и я
разгърна — отвори на разпечатана статия, която носеше
заглавие:
Лоша поличба или предупреждение по Йордановден
Тя разказваше за смъртта на Попа, Зад нея имаше още една
по-късна статия, в която се обясняваше, че след злополуката
внукът му — Симеон, е влязъл в психиатрия и лечението му
продължава.
Димитър написа до името на дядо си: „Проклетият поп“, а до
своето и на Константин добави „Симеон“.

133
 От всичко, което някога бе чел из книгите, Димитър знаеше,
че в едно родословно дърво — проклятията се предават
напред чрез мъжете. Бащата на Константин бе умрял на
кръщенето му, А бащата на Димитър от инсулт.
Сега умря дядо ни. Всичко ще се прехвърли в нас. Целият
грях... Енергията на проклятието ще започне по-силно да се
проявява...
Димитър от много малък забелязваше странни неща около
себе си, за които се страхуваше да говори. Макар че още преди
смъртта на баща му, той бе започнал да вижда „вълците“, В
началото бе умозрително — в главата му нахлуваха видения,
приличащи на чужди фантазии, В един момент започна да си
представя, че зад него вървят девет огромни вълка, които го
пазят. Като последният бе най-голям и свиреп — той се
„виждаше“ по-рядко. По-късно Димитър разбра, че
рождената му дата влиза в периода на „Вълчите дни“, които се
изместват всяка година. В някои райони на България
Мръсните дни също се считаха за Вълчи.
През времето вълците на Димитър започнаха да се появяват
по-често и по-ясно — те вече не бяха умозрителни картини.
Когато Димитър се разгневяваше, усещаше тяхното
присъствие и нужда да разкъсват — да разболяват хората
около него. През времето бе забелязал, че психично- болните,
които се разхождат по улиците, сякаш виждаха вълците около
него. А по-рядко усещаше погледи на непознати хора, които
като че ли също ги забелязваха.
Майката на Димитър бе полудяла години преди баща му да
почине. Всъщност той винаги я помнеше такава...
Бащата на Константин умира на кръщенето му. Майка
ми полудява. Баща ми беше истински човешки бяс и за
радост — умря. Аз виждам вълци... И ако това не е
проклятие? Но Константин? Какво следва да се случи с
него?
Димитър усещаше, че тъмната вълна на миналото е
надвиснала над него и братовчед му и с бясна сила ще се
разбие върху животите им.

Септември, 1940 г.

134
 КОНСТАНТИН, ЕЛЕНА, БАБА КЕРА и АЛБЕНА

Елена и баба Кера бяха седнали пред камината и мълчаливо

ронеха зърна от сухи царевични кочани. Слънцето бе залязло
преди час и навън вече настъпваше нощта. Няколко часа бе
врял боб в гърнето и сега изстиваше на трапезата, Константин
още не се бе върнал от гората.
Елена си помисли, че вече става късно.
- Не се притеснявай — сякаш прочела мисълта ѝ каза баба
Кера. — Нали знаеш, че наш Константин обича да ходи в
гората по залез,
- Знам, майко — но тази гора не я познава така, както в
неговото село,
- Познава той, всяка гора познава — усмихна се бабата и
започна с шепи да гребе от отронената царевица и да я слага в
една торба.
На дървената врата се почука. Елена и баба Кера се
спогледаха. Откакто Елена и Константин заживяха при
бабата, тя не канеше никого в къщата си, а бяха спрели да
идват гости. От пролетта Константин оправяше бащината
къща на Кера в другото село, но всяка седмица се завръщаше
при жена си и Кера. Коремът на Елена бе станал голям —
караше осмия месец.
Баба Кера ѝ бе казала, че не трябва да идват хора в къща на
бременна жена. И когато Елена я бе попитала защо, бабата бе
отговорила:
- Щото на една родилка — краката ѝ са тук, а ръцете ѝ са в
Отвъдното — душа от там си взема, за да влезе в детето й!
- Кой ли ще е по това време? — Кера стана от земята и
отвори.
Зад вратата стоеше хубава и висока млада жена. Баба Кера си
я познаваше — името ѝ бе Албена, бяха я взели от съседното
село за невеста преди година. Когато Албена бе още мома,
през ден носеше мляко на старицата и двете правеха до късно
седянки. Баба Кера си я смяташе за нейно чадо, но щом я взеха
от съседното село за невеста — повече не я видя.
- Албено, хубава! Защо си тука! — извика изненадана
старицата, щом видя посърналото ѝ лице.
Албена я прегърна силно.

135
 - Влизай, недей на прага да стоиш! Влизай и разправяй! —
бабата плесна с ръка бедрото си от изненада и задърпа Албена
за ръката, въвеждайки я бързо в стаята.
Елена се изправи притеснена.
- Елено, Албена ми е близка на сърце, като щерка! — бързо
я представи старицата. — Албено, Елена като сестричка я
приеми — с мъжа ѝ са
ми в къщата, докато си оправят тяхната.
Нетърпеливо ги запозна бабата и наля в старо канче вода, за
да се топли на печката.
- Сядайте, слагам чай да се свари! — бабата звучеше
тревожно — хем се радваше да види Албена, хем знаеше, че
нещо не е както трябва, щом видя посърналата невеста пред
вратата си. — При Кера като дойде някой, нещо лошо ще да е
станало! — измърмори старицата — докато слагаше сухи
съчки в огъня, че по-бързо да се стопли водата.
Албена и Елена се спогледаха — и двете бяха много красиви
жени горе-долу на една възраст. Албена гледаше в корема на
Елена и се усмихна.
- Живо и здраво да ти е детето! — каза с разтреперан глас
тя, скри лицето си и се разплака.
- Какво е станало, мари Албено — защо плачеш? — извика
баба Кера жалостиво. — Защо не си при мъжа си?! Разправяй,
стига си ревала! — скара ѝ се притеснена старицата.
Албена не можеше да каже нищо от плач, едва си поемаше
въздух. Елена и баба Кера се спогледаха озадачени.
- Изгониха ме! Вчера мъжът ми при баща ми ме докара.
Срам! — извика Албена и отново проплака.
- Защо, Албено? — разтърси я старицата.
- Защото не мога да имам деца. Бездетна съм била, бабо
Керо — детенце не мога да си имам!
Сърцата на бабата и Елена се свиха.
- Да му опустее животът! Как така бе, Албено! Защо Господ
все на добрите хора такива тежки изпитания дава — бабата се
разгневи и очите ѝ се насълзиха.
Елена бе толкова вцепенена, дори се засрами, че чува всичко
това и то — докато е бременна.
- Спри да плачеш, Албено — с молитви цяр ще се намери!
— бабата седна и скръбно погледна изгонената Албена, която

136
бе навела глава.
И трите се умълчаха — Албена бършеше сълзите си с една
зелена смачкана кърпичка и подсмърчаше. Чуха се стъпки зад
вратата.
- Константин си иде — тихо каза Елена и стана да го
посрещне.
- Остани, Албено, на вечеря — цялата история да ни
разкажеш — старицата се доближи до ухото на Албена и ѝ
прошепна. — На Константин светците му приказват — той по
огъня ходи от дете — тайните много знае.
Албена се ококори и се изправи.
- Бабо Керо, остави ме — уплашена скочи Албена. — Във
всичките села разправят, че с нестинари да си няма работа
човек, дяволи са!
- Мълчи, Албено! Грях ти на устата, аз откак загубих
синовете си — и аз в огъня влизам мъката да си горя. Лоша ли
съм? Ей онези, същите,
говорят кой е дявол — дето те почерниха и върнаха, а тука
цяло село да се смее! Дяволи са те, а не нестинарите! — бабата
нареждаше тихо и ядосано.
Константин и Елена влязоха в стаята — те не чуха двете какво
си шепнеха. Константин се усмихна широко, подаде ръка на
Албена и ѝ кимна.
- Както братя и сестри се гледат — тъй се гледайте и вие —
заговори баба Кера. — С три добри деца ще се вечеря тази
вечер — тържествено каза бабата, погледна строго Албена и ги
подкани всички на трапезата.
Албена и Константин седнаха един срещу друг на кръглата
дървена маса. Елена изкара още едни прибори, а бабата отиде
някъде навън и донесе шише ракия.
- Да сипя ли ракийка, Константине — преди да хапнем — да
си пийнем малко? — предложи с усмивка бабата.
- Сипи, майко, да се сгрея! — каза той и се разсмя, спирайки
си погледа на Албена. — Виждам, тук тъжни работи се
обсъждат, що така? — той забеляза червените очи на жената.
- Щото хората са лоши — върнали Албена почернена, щото
бездетна била — каза гневно Кера.
Елена мълчаливо седна до Константин и сложи ръка на
коляното му.

137
 - Албено, да ти сипя ли вино, че като сух лист си се
разтреперила? — каза бабата и стана.
- Сипи, голяма чаша напълни, да му опустее и животът, и
всичкото! — отвърна Албена на старицата и си избърса
сълзите.
- А, така! — разсмя се старицата, напълни чаша с вино и се
дотътри на масата.
- Елена нищо няма да пие, защото скоро ще ражда — каза
Константин и целуна жена си по челото. — Както и ти скоро
ще родиш, Албено!
Баба Кера се разсмя и вдигна чашата.
- Видя ли, Албено! Айде, наздраве — щом наш Константин
е казал — няма как да не стане!
Мъката, която бе стегнала Албена за шията и корема, сякаш
изчезна от думите на Константин. Тя се загледа в сивите му
очи и усети, че той не ѝ го казва само за да я успокои, а ѝ казва
истина, в която той вярва.
Поколеба се дали да вдигне чашата си за наздраве, но като
видя, че и Елена си сипа глътка вино за наздравицата Албена
се усмихна и вдигна чашата си развълнувана.
Докато се храниха, Албена им разказваше цялата история —
билките, дето е пила, лекарите в града, които я бяха
преглеждали; при ходжи и баячки търсили отвари — но нищо,
така и не забременяла. После разказа как майката и сестрата
на мъжа ѝ започнали да я кълнат; спрели да ѝ говорят; да не
я викат никъде по седянки и накрая наговорили мъжа ѝ да се
отърве от нея.
- Обичаше ли те мъжът ти? — попита Елена.
- Ако я обичаше, нямаше да я пусне — отвърна Константин
и погледна Елена с любов.
- Бог не е искал да има общо чадо с такъв простак, затова
тъй е станало! — заключи Кера. — Кой знае какво муле щеше
да се роди!
Всички гръмко се разсмяха.
— Пък ѝ като идваше да я вземе — един нисък — по-нисък от
Албена — тя като топола бе до него! — продължи Кера — Сега
майка му да му търси по-хубава булка като ѝ знае мръсната
уста - ама няма да намери такава ниска като сина ѝ -
нареждаше бабата и всички избухнаха отново в бурен смях.

138
 - Хубаво ми е с вас да стоя, ама казах на татко, че няма
много да се бавя! — каза Албена и стана, докато се смееше на
шегите.
Чувстваше се като нова — тъгата, с която дойде, бе излязла
през вратата на къщата и се бе разпиляла из тъмните баири на
селото.
- Константине, Албена живее долу до чешмата — вземи два
фенера и я изпрати до вратата на къщата ѝ — каза старицата
и стана. — Ние с Елена ще оправим масата и ще те чакаме.
Константин стана, запали два фенера и тръгнаха с Албена.
- Бог да е с вас! По-леки ще са ми нощите след това
гостуване! — каза Албена преди да затвори вратата.
Двамата тръгнаха по тясна пътечка надолу към чешмата в
тъмната нощ,
- Кой ще ме вземе, Константине, щом цяло село знае, че съм
бездетна? — отново започна да плаче Албена,
- Който те обича, няма да гледа дали си бездетна, Албено —
той тебе трябва да обича, за да те вземе, И когато Бог види
любовта ви — чудеса прави и дете ще ви даде, — Само трябва
да обичаш и да вярваш, че от любовта по-силна молитва няма!
Човек, който истински обича — благословен е!
Албена мълчеше и слушаше, за пръв път някой такива неща
ѝ говореше. Неща, които истински усещаше в душата си за
правилни. Въздъхна дълбоко — думите му я успокоиха
напълно.
Двамата вече бяха стигнали до къщата на Албена и се спряха
пред вратата.
- В селото, дето ще се преместим напролет с Елена, оправям
изгоряла къща. Появи се едно момче и започна да строи на
отсрещната ливада друга къща. Докато оправях покрива —
той цяла къща построи — разказа ѝ тихо Константин, — Даже
вече ми помага за моята!
- От селото ли е? — попита Албена.
- He — от далечно място каза, че идва — ни майка, ни баща,
ни сестра — сам. Много хубав, висок и силен — без невеста е.
Ще го доведа, за да оправим покрива на майка Кера и да се
видите. Харесате ли се — взимайте се!
- Не му казвай, че съм бездетна — плахо каза Албена.
- Като има любов няма бездетни — тварите на Господ са

139
различни — не всички са като цяло село.
- Как му е името? — попита Албена с надежда.
- Божидар — отвърна Константин.
Албена се усмихна. Той изгаси фенерите, тръгна обратно по
пътечката, по която дойдоха, и се изгуби силуетът му в
непрогледния мрак.
- Боже, как в тъмното вижда — прошепна озадачена Албена
и се прибра в къщата.

24 април, 2013 г.

СИМЕОН

Симеон за четвърти пореден месец бе в психиатрията. На три

пъти родителите си го прибираха у дома, но след ден-два
отново го връщаха. Той изпадаше в неочаквани истерични
пристъпи, в които чупеше предмети или късаше дрехите си.
През останалото време мълчеше; взираше се в дланите си и ги
чешеше постоянно; оглеждаше се наоколо сякаш нещо се
движеше бавно в пространството или просто плачеше.
Опитите, които правеха двамата психиатри в клиниката, да
разговарят с него бяха напълно неуспешни, Симеон
извръщаше глава към прозореца и не отговаряше на никакви
въпроси.
Днес отново го бяха довели в кабинета на по-младия от
двамата психиатри — д-р Калинов, Той бе на около 35 години,
изключително заинтересуван от случая със Симеон,
Пациентът вече повече от десет минути съзерцаваше отново
през прозореца и отказваше да отговаря на въпросите, които
му се задаваха.
- Симеон, как се чувстваш — спокойно попита за пореден
път докторът, изгубил надежда, че ще получи отговор.
Д-р Калинов започна да гледа докладите и списъците с
лекарства, които Симеон вземаше ежедневно, и въздъхна.
Когато вдигна глава, Симеон го гледаше с присвити очи сякаш
бе готов да го нападне.
- Чувствам се като жертвоприношение — каза равно той.
Докторът усети, че пулсът му се учестява — колебаеше се
дали да извика някой санитар, или да продължи диалога си.

140
Усети страховити тръпки по гърба си заради свирепия поглед
на Симеон.
- Кое те кара да се чувстваш така? — докторът се опита да
запази спокоен глас.
- Ти и всичко, което ме заобикаля в този свят - отговори
Симеон със същия тон, взирайки се гневно в доктора.
- Защо? Смяташ, че искаме да ти направим нещо лошо ли?
- Не... Лошото вече е направено, цялата сграда е пълна с
лошото.
- Какво искаш да кажеш? Къде е то? — психиатърът, вече
запазил самообладание, се почувства доволен, че диалогът
продължава успешно.
- Днес ти ще се прибереш вкъщи. И ще забравиш всичко
това — ще забравиш, че на няколкостотин метра от теб се води
война; ще забравиш, че хората умират от глад; ще подминеш
десетки гладни, докато отиваш до магазина; ще забравиш за
десетките обезумели очи, които си видял днес. Ще седнеш на
удобното си кресло и ще мислиш за секс, дрехи и забавление.
Нали? — тихо нареждаше той, а в очите му блестеше черна и
кръвожадна мъдрост.
- Да... — колебливо и объркано отговори лекарят и се
почувства некомфортно от отговора си.
- Това са неща от живота, които не се променят...
- Знаеш ли защо? — каза Симеон и отново погледна към
прозореца.
- Защо?
- Защото всички си мислят като теб. Това е лошото, което
ме заобикаля. А всички нещастия и цялата лудост, която е
събрана в тази клиника, са язвите на това лошо.
Докторът се обърка, секунди преди да зададе следващия си
въпрос, Симеон го прекъсна на втората буква и каза:
- Аз съм язвата ти, която би трябвало да те боли, когато я
гледаш! — изрева Симеон в лицето му.
Докторът се изправи и започна да крещи. Едър санитар влезе
в кабинета и издърпа Симеон от доктора.
Симеон започна да се смее — отново безумният му поглед
зарази очите му.

28 април, 2013 г.

141
 КАЛОЯН

Много от нас преминават през градове и села. Пътуват

километри през пространства, за да стигнат от едно място на
друго. Тогава поглеждаме през прозорците на колите и
автобусите към онези места, в които като че ли животът е
спрял. Схлупени стари къщички; пусти полета; грозни
овехтели дворове; деца, седнали на олющени пейки;
забравени детски площадки; малки магазинчета, пред които
седят някакви стари жени, които вечно като че ли чакат
някакви хора. И тези хора все не се връщат. Големи простори
с бели чаршафи, които се веят от ветрове, идващи от някакво
безвремие, което ухае на пустош. На привлекателна пустош, в
която животът се е сгушил и спи уютно. Да, през онези
пространства, в които е по-жива околната среда, отколкото
хората в нея, И през метри старите и необитаеми домове
крият поредната тъжна, суха или завладяваща история.
Минаваме от място към друго, пресичайки с коли и автобуси
хиляди нечути истории, които са се случили зад вратите на
тези странни и стари къщи. Поглеждаме понякога към тях и
откъсваме поглед от там. Като че ли пространството започва и
то да се взира в теб. И чуваш гласовете на застинали
истории, които искат да продължат живота си чрез теб.
Калоян точно сега се взираше в къщите на селата, през които
преминаваше автобусът. Чуваше този шепот и се отврати —
всичко това вече едвам го търпеше. Той сложи слушалките си
на ушите и си пусна от телефона музика на Rachel Portman.
Пътуваше повече от 3 часа, за да стигне до това село — там,
където живееше единственият човек, от когото можеше да
научи за историята на семейството си. Селцето се намираше в
Странджа планина. Зелените възвишения пазеха особена
хлад. Слънцето, което влизаше през стъклото на автобуса,
осветяваше студените му сиви очи и те повече приличаха на
студени скъпоценни камъни, отколкото на живи човешки
очи.
Калоян започна да мисли за дядо си — единствената негова
снимка, която бе виждал, бе на двамата с баба му. На нея той
бе облечен в син костюм и бе застанал до съпругата си. Сега
Калоян отиваше точно там — в родното село на дядо си.

142
 В автобуса нямаше други пътници. Шофьорът бе възрастен и
благ мъж, който мълчаливо караше — дори радиото не
работеше — чуваше се
само старият двигател на автобуса.
Всичките роднини, които някога са се интересували от
Калоян, бяха мъртви. През годините той никога не бе търсил
другите. Не го интересуваха.
Те нямат значение.
Калоян всъщност не знаеше почти нищо и за родителите си,
а след като те починаха в автомобилната катастрофа, нищо не
успя да научи и от глухонямата си баба.
Преди година се бе свързал с далечен братовчед на баща му.
От него бе разбрал, че дядо му има сестра на име Петра. Оказа
се, че е още жива, дори никога не е напускала родното си село.
Какво ме води тук... Дядо ми, който дори не познавам.
Пъзелът... Книгата не подреди целия пъзел. Все още нещо
не знам. Нещо липсва.
- Бе разбрал, че Петра живее в огромна къща, която се
намира зад някакво магазинче. Това магазинче било
единствено в цялото село. Автобусът спря — изглеждаше, че
сякаш бяха в нищото.
- Е, момче, ние сме дотук, автобус до селото няма, защото и
пътници няма — извика шофьорът и изпъшка. — Ще
повървиш пеш! — продължи той и се отвори вратата на
автобуса,
Калоян се изненада, че точно тук трябва да слезе, но не каза
нищо, взе раницата си, кимна на шофьора и слезе на непознат
пуст път. Разклонението за селото бе черен път, приличащ на
пътечка, през която е невъзможно да премине дори и джип.
Пътят се бе заличил в пътека, обрасла с къпини, бръшлян и
папрат. Калоян тръгна решително напред, повървя повече от
половин час — около него имаше стара дъбова гора. Пътеката
се превиваше в резки завои през 50-60 метра и той си
помисли, че върви по омагьосан път без край. Неочаквано
пред него се отвори едно широко планинско пространство,
което приличаше повече на малка тайна изоставена махала.
Жив човек нямаше наоколо. Отнякъде се чуваше ехото на
включено радио, което непрекъснато прекъсваше и отново
възстановяваше сигнала си. Звучеше като от някакъв друг

143
свят, който се е пропукал и през цепнатината пропълзява
мелодия.
Бял шум. Пълна тъпотия.
Звучеше класическа музика, която придаваше още по-
зловещ вид на това остаряло и пусто място.
- Кое ли ще играе ролята на магазинчето? — каза сам на себе
си Калоян и чу, че някъде тече вода.
Реши да следва звука. Озова се на асфалтирано и равно
пространство, което приличаше на малък площад. Имаше
паметник отстрани — мраморен правоъгълник, на който бяха
гравирани десетки имена, загинали на някакво събитие.
Ушите на Калоян изпищяха и той веднага извърна погледа си
от него.
Стари утайки!
Калоян се разгневи и бързо закрачи по един значително по-
широк път, който не бе асфалтиран, а бе направен от камъни.
Всички къщи го гледаха с прозорците си, малко от които
имаха здрави стъкла. Приличаха на големи и побъркани деца,
чийто физиономии са застинали в луди гримаси. Пусти, но
опасни блясъци имаше в изпочупените им стъкла.
Писнаха ми тези мъртвила!
Калоян бе гневен — усещаше много смърт и зло наоколо.
Сигурно пак глупавите кретени са направили центъра на
селото върху старо гробище.
Това много вбесяваше Калоян, защото бе масова практика —
да се правят пътища или да се строят сгради върху стари
гробища. Когато преминаваше през подобни места,
започваше да го боли глава и да вижда пълзящи силуети,
които търсеха контакт с него. Съжали, че въобще бе дошъл
тук. Обърна се и зад себе си видя десетки сенки, които
пълзяха, пореха въздуха и се премятаха. Писъците им бяха
вече поносими. Разпадаха се.
Стари са. Но бесни.
Малка бяла постройка между големите дървета и
полусрутени стари къщи сякаш бе поникнала от съвременния
свят тук. Прозорците бяха нови и вътре се виждаше, че е
заредено с разни стоки, но бе затворена.
Сигурно това е магазинчето...
До него бе чешмата, от която се чуваше падащата вода, а зад

144
нея се издигаше голяма триетажна къща от тъмен посивяващ
камък. Вторият и третият етаж бяха недовършени. Къщата бе
почти с размерите на кооперация.
Хем стара, хем недовършена.
Това се стори зловещо дори и на Калоян. Забеляза, че едно
от прозорчетата на първия етаж имаше синьо перденце.
Петра живее тук.
Беше сигурен. Той решително тръгна по пътечката край
магазина, която изглежда водеше към къщата.
Стигна пред голям и занемарен двор, в който имаше някакви
високи изродени цветя, които бяха привлекли десетки пчели.
Безплодна ябълка бе надвесила клоните си над кривата порта
към двора. Половината от дървото бе мъртво и сухо. Чуваше
се досадното жужене на пчелите. Оградата бе паднала от
тежкия бръшлян, който се бе увил около нея, Калоян се
поколеба дали да влезе в двора, притесняваха го многото
пчели.
Сивата дървена врата на къщата заскърца и леко се открехна.
През нея се виждаше изкривения гръб на някаква старица,
която събираше нещо по пода,
- Петра! — извика Калоян и зениците му се разшириха
веднага.
Гласът му бе студен като стомана, той искаше да я види.
Тя със ситни и бързи крачки се обърна. Приличаше на
старица без определена възраст. Лицето ѝ бе нацупено, но
очите като че ли
вечно млади
помисли Калоян, когато я видя.
Погледът ѝ бе изпил цялата младост по тялото ѝ и го бе
изкривило и съсухрило. Затова имаше някакво очевидно
противоречие във вида на тази жена.
- Кой си ти? — рязко и негостоприемно отвърна старицата.
Тя бавно тръгна към него сякаш се опитва да го разпознае.
Лицето ѝ се изкриви — старицата се шокира и отстъпи назад.
- В името на Господ, махни се, демоне! — извика уплашена
тя.
- Калоян... Внукът на брат ти съм.
Тя рязко спря. Лицето ѝ все още имаше уплашен вид,
дълбоките ѝ бръчки сякаш бяха станаха по-плитки, а очите ѝ

145
се ококориха невярващо.
- Помислих, че ми се явява Дявола като Константин да ме
мами! — въздъхна с облекчение старицата. — Калояне, жив ли
си още? — запита тя след секунди вцепенение.
- Този въпрос по-скоро аз трябва да ти го задам — студено
каза той. — Защо да не съм жив?
Между тях нямаше момент на искра, която би било
нормално да се появи след такава среща между двама души,
които имат кръвна връзка. Калоян не чувстваше нищо към
нея, а и не можеше да я види.
При нея и призраци няма...
Тя отстъпи още една крачка назад.
- Същият си — като брат ми! И очите му си взел! — вгледа
се тя в зениците му. — И той като тебе все дето не трябва се
вторачваше! — изсъска бабата. — Защо си дошъл? — попита
ядосано тя.
- Искам да ми разкажеш за живота на дядо ми —
машинално отвърна той, без да извърне поглед от нея.
Търсеше нещо, което да преминава през тялото ѝ. Някакъв
призрак, някаква сянка, с която да я разпознае. Но нищо.
Рядко виждаше хора, при които дори и призраци не бродят.
- И ти си като него! Проклет си! Не си за този свят... И жив
не трябваше да си! Нищо няма да ти кажа! — старицата
звучеше все едно му се кара.
- Бягай си там, отдето идваш — тя му обърна гръб и тръгна
към вратата.
Думите ѝ първично разгневиха Калоян — той изпита порив
да я хване и да ѝ прекърши врата.
- Ти нито си за този, нито за другия свят — отвърна той. —
На градушка ще станеш, между небето и земята ще си и
вярващите с нож ще секат духа ти.
Това я накара рязко и гневно да се обърне.
- Проклетите проклятия съскат, ама мене няма да ме хване
— черен ти и езика и душата! — отвърна тя.
Калоян се подпря на падналата ограда и бръшлянът по нея
започна бавно да пълзи и да стиска сухите дървета. Чу се как
се прекършват. Пчелите започнаха да изпокапват от цветята в
двора и падаха мъртви на земята. Под прага на вратата
започнаха да се показват едрите тела на нощни пеперуди.

146
 - Какво искаш от мене? — извика старицата ужасена.
Гневът ѝ се превърна в уплаха, щом тя видя това.
- Искам да ми кажеш кой е дядо ми? — решително каза той.
Усети в себе си, че е готов до смърт да ужаси тази зла старица,
ако е необходимо, за да разбере нещо. Вече бе сигурен, че тук
се крие някаква история, която на всяка цена трябва да чуе.
Петра го изгледа от глава до пети, В погледа ѝ имаше хем
нотка на някаква извратена носталгия, хем на ужас от това, че
Калоян така прилича на брат ѝ.
- Ти какво знаеш за него? — попита тя след няколко
секунди размисъл.
- Знам само, че се казва Константин — отвърна Калоян, —
И това, че са се махнали с баба ми от това село още като млади.
Старицата студено го гледаше. Стана ѝ ясно, че той наистина
само това знае. За момент го съжали. Старицата влезе вътре и
след секунди изнесе един стар и крив като нея стол, на който
седна.
- Брат ми опак човек излезе. Затова млад си замина! — за
момент тя млъкна. — Казвахме му ние да си седи и да мирува
— да остави нестинарството — ама той млад, щур — дивак! —
младите очи на тази жена заискряха — Ама какъв хубав, в цяла
Странджа момите говориха за хубостта му... Ама на — влюби
се в чужда Елена и го разлюби селото.
- Какъв е бил той? — интересът на Калоян ставаше все по-
голям и по-голям, жаждата му да узнае повече си личеше по
лицето му.
- По огъня ходеше — и като татко, и като дядо — ама сетне
го забраниха... — спокойно отвърна тя.
- Как е ходил по огъня? — попита Калоян,
- На светиите човек — нестинар! Ама те светиите май
дяволи се оказаха, че го вкараха в беля — каза тя.
- Нестинар ли? — озадачи се той,
- Магесник — махна тя с ръка и се изкриви лицето ѝ от
зловеща усмивка, — Но то същото,
Калоян реши да не я прекъсва с въпроси, усети, че тя вече
има желание да му разказва,
- Целият ни род затриха брат ми и проклетата му Елена,
Чухме, че изгорял в огъня, докато танцувал и от тогава — само
нещастия! — И двамата ми сина все по празници умряха.

147
Домовете им — ей ги — тежат ми на главата недовършените
два етажа... Виждам ги аз... Ходят... — тя се разплака и гласът
ѝ заприлича на песен на оплаквачка.
Калоян не изпитваше никаква жал към старицата хем
знаеше че казва истината, хем знаеше, че носеше зла душа,
защото той вече видя Пеперудата ѝ — тя бе сляпа.
- Нещастия! Заради хубав Константин и Елена! — тя
избърса сълзите си и го погледна яростно — Изрод и ти стана!
Виж си очите — мъртви са. Бяха мъртви още като беше дете,
като дойдоха родителите ти помощ да търсите. Искаха някой
с магии да ви избави от това проклятие, Тогаз им рекох да те
убият и да си те върнат на Дявола и Сивата ти майчица!
Старицата започна да се смее. Зад смеха ѝ прозираше
страховита обреченост. След секунди млъкна и се загледа в
земята.
- Никога не съм те виждал, нито ти мен — отрече Калоян,
макар че бе шокиран от думите ѝ. Най-вече за Сивата му
майка.
Тя знае за нея...
Той нямаше никакъв спомен за Петра и това село. Бабата се
разсмя нервно.
- Глупости говориш! Ти беше малък, майка ти и баща ти
идваха да разпитват и те като теб, знаеха уж, че нещо ти има,
ама нищо не знаеха. — Да си те дадат на Звяра им казах, че да
се свършва тази мъка — разгневи се Петра. — Мъртво при
мъртвото трябва да ходи, а не сред живото да обикаля като
тебе.
Неконтролируем гняв зарази кръвта на Калоян, зениците му
се разшириха рязко. Очите му заблестяха страшно.
- Старице, синовете ти не ходят из етажите на
непостроените им домове. И духове около теб няма. Винаги си
била сама. Душата ти е сляпа, за да види, че ги няма — тихо,
но ясно ѝ каза Калоян.
Ако злото можеше да има човешко лице, то щеше да прилича
в тези секунди на тази старица.
- Защо не взеха теб! — изрева тя. — Защо демоните и
мъртвилата те пазят!?
Той се усмихна, защото видя, че душата ѝ яростно се мяташе
от болка. Петра видя тази усмивка и се разплака отчаяно.

148
 - Знам, че виждаш децата ми, кажи ми къде са, добре ли
са!? — заплака жената и очите ѝ за секунди остаряха като
тялото ѝ. — И ти си като брат ми и той виждаше умрелите...
- Какво е станало с дядо ми? — решително попита Калоян.
Старицата спря да плаче и изтри с набръчканите си ръце
сълзите.
- Замина си, казах ти — в едно друго село. Отиде при Кера
Нестинарката и тя го прибра с Елена все едно им е майка.
Почнаха тайно да ходят върху огъня с онази стара вещица!
Сетне изчезнаха всички... — Цяло село говореше, че
Константин се е изпепелил в огъня, докато е танцувал... Аз не
вярвам — такива като вас от огън са направени, а не от глина.
Нещо друго по-страшно е станало, за да ни сполетят такива
нещастия всичките — говореше Петра, загледана в земята. —
Времето мина, всички измряха от болести, но не и онези, дето
знаеха какво е ставало — те мълчаха.
Старицата погледна Калоян в очите
- Господ е сляп, а не душата ми! — изрева тя ѝ думите ѝ
огласиха пустото село, което с всяка изминала минута
придобиваше все по-зловещо лице. — Кажи за синовете ми,
Константине!
Имай милост! — тя отново заплака, обърка името му с това
на дядо му.
- На вратата са — студено отвърна Калоян и си тръгна.
Две еднакви пеперуди бяха кацнали на вратата и пърхаха с
големите си черни лъскави криле.

Септември, 1940 г.

КОНСТАНТИН и БОЖИДАР

Константин наблюдаваше една голяма бяла пеперуда, която

лазеше по ръката му. Той я постави внимателно на поляната
и продължи работата си, която прекъсна преди минути.
В цялото село се разнасяха ритмичните звуци, създавани от
чукове, дъски и мотики. Десетки мъже се бяха пръснали в
различните краища на селото и някои от тях възстановяваха
къщите си. Имаше и такива, които нямаше какво да
възстановяват — те наново и малко по малко събираха

149
камъните от разрушените къщи и с тях строяха нови. От време
на време се забелязваха жени, които носят на работниците
вода и храна.
Константин почти бе завършил възстановяването на къщата,
която баба Кера завеща на него и жена му — мазилките
съхнеха по стените, покривът бе наново направен, а
прозорците на първия етаж бяха поставени. Предишния ден
Божидар, който бе и дърворезбар, ги бе донесъл — те бяха
подаръкът му за новата къща. Константин вече изправяше
дървената паднала ограда, която обграждаше големия им
двор. Той чу, че някой изсвири с уста. Константин погледна на
отсрещната поляна — Божидар го викаше.
- Идвай! — извика той.
Константин се разсмя, защото Божидар не само че можеше
всичко да прави сам, но и го правеше изключително бързо и
сполучливо. Изглежда отново бе сготвил нещо за обяд.
Константин отиде на чешмата, която бе в двора, изми се и
тръгна към къщата на Божидар.
Къщата, която направи Божидар за изключително кратко
време, бе на един етаж, но просторна и хубава. До нея имаше
орех, под който беше изковал и красива дървена беседка с
голяма трапеза. Божидар бе започнал да прави и голяма
плевня, в която да гледа животни и да събира сено.
Константин от далече видя, че трапезата в беседката вече бе
наредена с храна и вино.
От къде е намерил вино — сигурно до града е ходил?
Но Константин се сети, че Божидар в последната седмица се
е занимавал само с плевнята.
Щом стигна до къщата му, Божидар се появи на прага на
вратата.
- Стига си работил, братко! Хайде да хапваме и да ходим
при тази баба Кера и хубавата ти Елена, дето все за тях
разправяш, че да оправим и покрива на къщата — усмихна се
Божидар и покани гостенина си да седне на масата,
- Как стават тези работи? — разсмя се Константин — Ако не
бях видял с очите си, щях да си помисля, че три сестри в
къщата си криеш! Такава красива трапеза си сложил —
продължи с изненада той, — Или че пък само с трима братя
можеш такава къща да построиш за толкова кратко време —

150
внимателно каза Константин и погледна Божидар, — Аз с
моята още не мога да смогна, а се мислех за работар!
Божидар нищо не каза, а погледна надолу. Той бе висок
колкото Константин — личеше си, че има здраво и силно тяло.
Косата му бе светлокестенява, а очите му черни и бляскави —
изглеждаха благи и добри.
- Сядай, Константине, моите братя и сестри недей да ги
мислиш — нали ядене има!
- А виното, откъде го намери — тук в селото всички ги
разпитвах — само в града имало — градушката миналата
година всичко помела и никой няма вино.
- От града е — каза машинално Божидар и наля.
Константин седна на масата.
- То е от града ама пари искат за него — разсмя се
Константин — ти май злато си намерил под някой паднал
дувар.
- Може и да съм намерил — усмихна се Божидар и седна
срещу Константин. — Кога ще тръгваме? Каза, че си ми
харесал някаква Албена за невеста.
- Ще се нахраним — ще прибера инструментите в къщата и
ще тръгваме — отвърна Константин. — Ти защо изкова
беседката под ореха? Нали знаеш, че не било правилно много.
- Защо да не е правилно?
В главата на Константин се въртеше нещо, в което вече си
личеше, че е убеден. Божидар усещаше това и малко се
страхуваше.
- Разправят, че под сянката на орех джиновете се събирали.
- Те, джиновете, навсякъде се събират, когато решат — каза
Божидар и погледна Константин право в очите. Зениците и на
двамата се разшириха за секунди и после нервно се разсмяха.
- Божидаре, джин ли си? — рязко попита Константин.
Настъпи мълчание, Божидар го гледаше в очите — личеше
си, че не иска да разваля приятелството си с Нестинаря.
- Знам, че са като хората — продължи Константин. — Но
можели да правят невъобразими неща — той вече говореше
внимателно и сериозно. — Хората от селото говорят, че вечер
не спиш, а строиш — видели са те в тъмното да редиш
керемиди на покрива.
Това беше вярно — когато Константин бе ходил да купува

151
разни строителни материали от другите мъже или искаше
нещо назаем от тях — те говореха за Божидар, че е дяволски
човек.
Божидар слушаше и пиеше вино.
- Дявол човек казват, че си! — продължи Константин и го
хвана за рамото — Да се пазиш, ей — че на тукашните хора
малко им е акълът.
Божидар изглеждаше доста напрегнат.
- На никой зло не съм направил, че така да говорят — вечер
не мога да спя. Пък как са ме видели щом е било чак толкова
тъмно. Сигурно някой друг джин ще да ме е видял как редя
циглите.
Константин се разсмя нервно, но се четеше притеснение в
очите му. Той вече със сигурност знаеше, че Божидар е джин.
- А и за нестинарите казват, че са на дявола хора, а като те
гледам теб — по-добър брат не съм имал — продължи той.
Глътката на Константин секна. Божидар знаеше, че
Константин ходи по огъня незнайно откъде.
- Какво говориш? — притеснено отвърна
Константин. — Кой по огъня ходи?
- Само след нестинари ходят топаци — чувам ги нощем как
реват — теб и къщата ти пазят.
Божидар уверено се усмихна, а Константин се вкамени. Той
знаеше, че само нестинарите могат да виждат топаците.
- Хайде яж, Константине! А за тези неща да не говорим, че
ако някой от селото чуе — както по огън вървиш и от огън сме
дошли — живи ще ни изгорят — продължи Божидар.
Константин придоби сериозно изражение и се пресегна през
масата, хващайки Божидар за ризата.
- Щом се наричаме братя — такива да останем! Инак — ще
съм твой душманин — яростно каза Константин. — Задавах ти
тези въпроси, защото ще те водя в къщата на Кера и моята
Елена, а и невеста съм ти намерил! Трябваше да знам кого
водя!
Божидар спокойно го гледаше, но хвана ръката на
Константин и я махна от ризата си.
- Кълна ти се, братко — като твоето ми е сърцето — и като
тебе обичам и мразя.
Тези думи бяха достатъчни, за да се успокои сърцето на

152
Константин. Знаеше, че Божидар не е като него — но двамата
се разбираха и само хубаво от него бе получил, откакто
мистериозно се появи в селото. Инстинктивно усещаше, че
ако
изпадне в беда — единствено на Божидар може да вярва,
- Добре... — каза Константин успокоен и погледна храната,
- Кажи молитва, ако те е страх и мислиш, че демони
храниш с тази храна — предложи Божидар.
- Нали сме братя, вярвам ти — решително отвърна
Константин и си отчупи от все още топлата пита,

Докато Константин и Божидар вървяха с конете към селото

на Кера, Нестинарят мислеше за вечерта, която предстои. Той
знаеше, че Елена, баба Кера и Албена ще ги чакат за вечеря —
както се бяха уговорили. Това, което го притесняваше, бе, че
баба Кера може да не хареса Божидар.
Тя ще усети, че е различен.
- Божидаре, довечера ще попееш ли на жените, че да са по-
благосклонни — каза развеселен Константин.
- Ще попея, без невеста не се връщам в селото си — разсмя
се Божидар.
Двамата преминаваха през гъста гора, чийто искрящо
червени и жълти цветове чертаеха лицето на красива есен.
- Ето я къщата — Константин се спря с коня си и посочи
голямата къща на отсрещния хълм.
Божидар се загледа в комина — от него излизаше дим, и се
усмихна широко,
- Май по-хубави от моите гозби ще вечеряме — каза той и
слезе от коня си, защото видя чешма до пътеката.
Константин видя, че Божидар изкара от торбата две празни
стъклени бутилки.
- С празни ръце не се ходи — прошепна Божидар, въздъхна
и се наведе да напълни шишетата със студена вода.
- Вода ли ще им носим — и при майка вода има... — разсмя
се Константин.
Божидар върна пълните бутилки в торбата и се качи на коня
без нищо да каже.

153
 *

Елена и Албена се смееха на някаква шега, която баба Кера

им бе казала. Старицата, колкото и мъка да бе видяла —
имаше остър, но весел хумор и винаги правеше от седянките
изключително забавни преживявания. Разказваше истории
от нейно време и непрекъснато повтаряше, че хората са много
прости. Когато имаше млади невести около нея, тя
непрекъснато ги разсмиваше. Докато трите правеха салати,
слагаха масата и готвеха — бабата им разказваше как преди
години била ходила на събор в друго село и младите момчета
и момичета, които са се събирали на седянки, имали много
странен ритуал като се харесат,
- Какъв е? — попита Елена и прихна да се смее, защото
подозираше, че баба Кера ще го разкаже по изключително
смешен начин.
- Събират се в кръг да си говорят — от едната страна —
момите, а от другата — юнаците — започна тя сериозно да
обяснява. Албена и Елена се смееха с глас още преди да са
научили кулминацията на историята.
- И какво правят? — попита Албена, превивайки се от смях.
- Ядат бонбони! — каза сериозно старицата.
Елена избухна в неудържим смях отново и се подпря на
рамото на Албена, която също дъх не можеше да си поеме.
- Сериозно ви говоря — продължи тя със сериозен тон, — И
като някое момче хареса момиче взема един бонбон и я цели
с него по главата.
Сега и трите не можеха да спрат да се смеят — може би повече
от 5 минути. Баба Кера не можеше да продължи историята,
задъха се и седна на стола.
- Та миналата година — едно момче така харесало
Теменужка, щерката на Димитър — ковача, че като се
засилило с бонбона — посинило ѝ челото — баба Кера едва
можеше да продължи историята от смях. — Тогаз Теменужка
като станала и като го хванала за шията, тя нали едра като
баща си — носът му счупила с едно канче.
През стените на къщата се чуваше смехът на трите жени.
- А челото на Теменужка станало теменужено лилаво! —
завърши Кера със сълзи на очите от смях и стана от стола.

154
 Отиде до шкафчето и изкара купичка с бонбони.
- Та сега на трапезата слагам купа с бонбони — та дано
посинена да си тръгнеш тази вечер — баба Кера наистина
сложи и купичка с бонбони и отново трите избухнаха в смях.
Елена видя през прозореца, че някой се качва по пътечката
нагоре.
- Идват! — развълнувано каза тя.
- Хубав ли е? — Албена веднага отиде и тя до прозореца да
гледа, заедно с баба Кера.
- Аууу, какъв юнак — като наш Константин хубавец —
развълнувана и респектирана каза бабата — Бързо, Албено —
иди пред иконата да се помолиш за късмет и си оправи
забрадката, че си като караконджул в главата.
Албена бързо отиде пред иконата и я погледна. Не можа да
каже нищо, някаква тежест затисна челото ѝ. Тя не можеше да
се моли като другите, все като застанеше пред икона
чувстваше страшен товар в гърдите и сърцето си — като че ли
някаква мъка започваше да ври в гърлото ѝ — така стана пак.
Вратата се отвори и зад нея двамата мъже широко се
усмихнаха. Баба Кера тръгна към тях и хвана Константин за
главата и го целуна по челото.
- Ах, какви хубавци в къщата ми идат! — гостоприемно и
радостно извика тя.
Константин прекрачи прага, а Божидар остана зад вратата.
- Защо стоиш на вратата? — попита Кера изненадана.
- Не преминавам прага на чужд дом, ако не ме поканят! —
каза спокойно Божидар.
- Влизай, каня те! — каза старицата. — Какъв чудак! —
разсмя се тя.
Елена прегърна силно Константин.
- Няма да те пускам вече, май до другото пълнолуние ще
съм родила! — прошепна му тя на ухото и се усмихна.
- Къщата е готова — тук с тебе ще съм! — успокоително ѝ
каза Константин и сложи здравата си ръка на корема ѝ.
Божидар срещна погледа си с този на Албена. Баба Кера
внимателно ги следеше, докато се правеше, че шета и гласи
още трапезата.
Ще стане работата, си мислеше тя.
- Сядайте, деца! Най-щастливата къща в цяло село — тази

155
да е! — като молитва прозвучаха думите на бабата и всички с
респект към нея и отношението ѝ се спогледаха,
- Нося ти армаган... — започна Божидар и за секунди се
замисли как да се обърне към нея. — Майко... — той спогледа
останалите сякаш се надява на одобрението им, — Прости ми,
че ти казах майко! — бързо се поправи Божидар и се притесни.
Очите на старицата заблестяха от тъга.
- Казвай ми, както ти е на сърце, сине — отвърна тя и се
разтрепериха устните ѝ от вълнение — голяма мъка се изписа
на лицето ѝ.
- Какво ти стана, майко — Константин отиде до нея и
клекна.
- Какво да ми има — проплака тя и по набръчканите ѝ бузи
се спуснаха горещи сълзи. — Изгубих трите си деца и сега
Господ ми доведе четири дето така са се изгубили, че в мене
майка виждат. Цял живот за това съм се молила, Константине,
А сега като ви гледам хем съм щастлива, че ми е пълна къщата
— хем сърцето за вас ми се къса.
Елена отиде до бабата и я прегърна.
- Недей, майко! — празник е за нас, хубави неща ни чакат
всички! — прошепна тя в ухото на старицата.
- Хайде, изкуфяла съм вече! — успокои се Кера и се
усмихна, — Сядайте всички на масата, че тези юнаци трябва
да пият и да ядат — утре покрива ще да ми оправят. Че и бебе
ще проплаче в къщата!
Бабата стана и подкани всички да сядат, гледайки в топлите
очи на Божидар.
- Само една сватба да направим и чудно ще е! — усмихна се
тя.
Албена се изчерви и погледна Божидар. И двамата не само,
че се харесаха — те се влюбиха веднага един в друг.
Сякаш всичко е на мястото си, помисли си Елена, която
внимателно наблюдаваше това, което се случваше, Албена
много се вълнуваше, дори забрави, че бе от онези невести,
които ги наричаха почернени и бездетни — очите на Божидар
я успокояваха.
- Може ли до теб да седна? — плахо и внимателно попита
Божидар Албена.
Тя толкова бе смутена, че си глътна езика и нищо не успя да

156
отговори.
- Може, как да не може — отговори Кера вместо нея и го
хвана под ръката и му посочи къде да седне. — Нали армаган
каза, че си донесъл, ти загуби и ума и дума като видя хубавата
ни Албена!
Божидар се усмихна и отиде до торбата си — от нея изкара
две стъклени бутилки — бяха пълни с кървавочервено вино.
Двамата мъже срещнаха погледите си за секунди, Баба Кера
забеляза, че между мъжете има някакво напрежение, но се
направи на разсеяна,
Божидар седна до Албена, наля първо на баба Кера от
виното, Албена тръгна да подава своята чаша и Божидар
хвана нежно ръката ѝ с чашата и наля. Всички ги наблюдаваха
с радост, освен Константин, който продължи да бъде
мнителен. Но вече беше ясно на всички, че Албена и Божидар
ще продължат живота си заедно,
- Какво можеш да правиш, Божидаре? — баба Кера започна
да го разпитва с любопитство, отчела погледа на Константин,
- Всичко умея, но съм дърворезбар — каза той и погледна
Константин.
- Кой те научи на този занаят — продължи тя с въпросите.
- Животът — категорично и уверено отвърна той.
- Майка, татко — имаш ли си? — попита плахо Елена,
личеше си, че подкрепи баба Кера с още един въпрос.
Константин се усмихна — той вече знаеше, че Божидар ще
бъде подложен на сериозен разпит от съпругата си и от Кера,
преди да се зарадват на все още необявената дружба с Албена.
- Нямам, сирак съм — каза Божидар и погледна надолу.
- Какво друго умееш, освен всичко? Нищо можеш ли да
правиш? — пак сериозно попита старицата.
Всички избухнаха в смях. Кръстосаният разпит бе станал
толкова отчетлив, че хитростта на Кера трябваше да
преобърне веднага ситуацията с нещо, което да ги разсмее.
- Мога и да пея, майко — каза весело Божидар.
- С това трябваше да започнеш — каза Кера и се появи
одобрение в погледа ѝ. Константин видя, че тя го бе
преценила вече и се почувства по-спокоен, тъй като знаеше,
че е отговорен за Божидар.
- Ще ни изпееш ли после нещо — предложи нетърпеливо

157
Албена.
Божидар кимна в знак на съгласие.
- Ще ни попее като си пийнем малко винце — каза Кера и
отпи от виното.
Лицето ѝ изрази силна наслада.
- От къде такова хубаво вино си донесъл — като еликсир е?
Все едно не е от тоз свят... — Кера погледна Божидар в очите и
му кимна.

На него му стана ясно, че тя вече знае. Само Константин

разбираше какво се случва между Кера и Божидар.
- Налях го от дерето преди селото — сериозно каза той,
гледайки Кера безстрашно.
Двете млади жени прихнаха да се смеят, защото помислиха,
че това е шега, Божидар погледна Константин, който
мълчеше. Върху ледената физиономия на старицата се появи
усмивка — тя избухна също в смях. И двамата мъже започнаха
също да се смеят.
- Важно е душата да е блага като туй вино. И от друг свят да
е дошло — щом е благо, добре дошло да ни е!
Кера се изправи и подаде чашата си за наздравица — всички
я последваха и се чу звъна на чашите им.
В следващия час Баба Кера започна да разказва как
Константин и Албена са израснали пред очите ѝ и че ги
познава сякаш са и истински деца. После пак се сети за
синовете си,
- От човек да се страхуваш — не от дявол. Да ти убият
децата за злато! — каза Кера и погледна вратата, Божидар
също се обърна и погледна натам, — Понякога като се отвори
вратата, все си мисля, че ще се появи някой от юнаците ми и
ще се завърне у дома — всички замълчаха, после Кера
продължи. — Как гледат децата си онези, дето са убивали за
злато — как ги хранят с кървави залъци, Божидаре, кажи ми
— виждам, че знаеш и ти много неща?
- От златото по-голям душманин за човека няма — каза
уверено той. — Майко, онзи дето си е купил хляба с кръвта и
здравето на невинните — синовете му и щерките му ще са
негови палачи.
Думите му прозвучаха като вечно забравено заклинание,

158
което бе старо колкото света.
- Попей ни, Божидаре — каза старицата, — че да дойдат
синовете ми и те да слушат! — каза Кера и стана права.
Божидар се изправи, затвори очи. И запя. Меден глас се изля
в пространството. Пламъците на свещите станаха по-ярки и
големи. Огънят от камината изпращя и се разгоря, а
пламъците започнаха да се извиват като в танц и се удължиха.
Албена отиде и седна до Елена — личеше си, че е уплашена.
Тя стисна ръка ѝ и кимна сякаш ѝ каза, че няма от какво да се
страхува. Тази народна песен никой не я бе чул дотогава.

Насяха лози на гроба,

на гроба, на Николова,
на гроба, на Маламкина.
Мина се малко, не много,
мина се до три години.
Расли лозите, порасли,
че се пред черква изплели,
тогаз са грозде родили.
Тогава са се сетили,
гробове да си одровят,
кокали да им съберат.
Де заровиха Никола,
там не найдоха Никола,
Никола го в гроба няма;
Като Маламка одровиха
и двама в гроба лежаха.

По лицата на всички пълзяха кристални сълзи. Баба Кера

вече знаеше, че Божидар не е като другите мъже, тя също
виждаше повече от видимото за останалите — а в Божидар
видя сърце като Слънце. Гласът му сякаш призоваваше друг
свят, който започна да се смесва с този на хората.
Вратата на стаята се отвори бавно — на прага мълчаливо
седяха синовете на Кера. Константин погледна през
прозореца и видя, че около цялата къща и по ливадата надолу
се бе напълнило със сенки, прииждащи от селското гробище
да слушат.
Албена затвори очи и потъна в гласа му — той заличаваше
някаква вечна болка в душата ѝ, някаква рана, която носеше в

159
себе си още преди да се роди. Гласът му изкарваше студените
остриета, които винаги е носила в утробата си.

21 ноември, 2012 г.

ЛОРА

Албена се намираше в тъмен каменен коридор. В края му се

виждаше изсъхнал орех, който бе вкоренен върху черен и
опушен камък, върху който лазеха пчели. Орехът пламна. По
стените бавно пълзеше бръшлян, който разтваряше
яркозелени листа, които мигом изсъхваха и падаха смачкани
и сухи, и почервенели върху каменния под.
Албена изпитваше ужас. Искаше да избяга нанякъде и
започна да се оглежда — в другия край на коридора се
виждаше пак същото — бе като огледално отражение на ореха
и камъка. Тя не искаше да ходи натам. Вина и ужас
разтърсваха тялото в неконтролируеми спазми сякаш през
сърцето я шибаха камшици с шипове. Зад стените на
коридора започна да се чува детски плач — като че ли зад
камъните имаше вградено бебе.
- Синът ми! Синът ми! — изпищя тя и започна да докосва
стените — искаше да разбере откъде идва плачът на детето и.
С нокти се опитваше да изкара студените камъни от стената.
Тя знаеше, че детенцето ѝ е зазидано там — но непрекъснато
гласът му сякаш се преместваше от едно място на друго.
Риданията ѝ се разнасяха из коридора. Тя истерично с нокти
стържеше по камъните и се опитваше с пръсти да ги изкара от
стената и да намери вграденото си дете,
- Дай си ми детето! Върни си ми го, Дяволе!
Лора се събуди с крясък. В ръцете си държеше скъсаната
корица от книга, на която бе снимката на Калоян. Намираше
се в евтина хотелска стая — в първите секунди не разбра, че
това е сън. Все още бе в кошмара си. Усети непоносима ярост
и мъка, които толкова силно я затискаха, че тя имаше
чувството, че ще се пречупи гръбнакът ѝ. Едва стана от
леглото си, изкара малка ножичка за нокти от дамската си
чанта, изряза снимката и я пъхна в портфейла си. Хвърли
чантата си на земята — това беше единственият ѝ багаж, с

160
който днес бе дошла в хотела. Тя отиде до банята и затвори
вратата — чу се, че пусна душа, а звуците на падащата вода се
смесиха с нейните ридания. Тя легна на студените плочки в
банята, а върху нея душът пръскаше леденостудена вода. След
15 минути тя излезе гола — едва ходеше, вкочанена от студа,
който бе схванал тялото ѝ. По кожата ѝ се стичаха ледени
капки вода. Тя се наведе и изкара от чантата си същата
ножичка, отиде до прозореца и дръпна пердето. Навън
валеше, имаше гъста мъгла — но през нея се виждаше стара
църква, чийто камък бе почернял от старост.
- Прости ми, Господи, но аз не мога да живея с тази страшна
мъка... — тя насочи острието на ножичката към корема си и
започна да се пробожда многократно, без никакъв звук от
болка да издаде. Тя прехапваше устните си, за да не извика и
след седмото пробождане усети топла струя кръв, която
потече по слабините и краката ѝ. След минута тя се строполи
върху собствената си кръв.

25 април, 2013 г.

ДАНИСЛАВ, МИЛА и БОЯН

Няма никаква логика — същия ден щяхме да обядваме...

Мислеше Данислав, докато мълчаливо вървеше с леля си
Мила. Бяха се насочили към любимата пицария на Лора,
където имаха среща с Боян.
Няма никаква логика...
Още вечерта се бяха обадили от полицията и бяха съобщили
на Боян за случилото се. Намерили трупа ѝ в хотелска стая в
друг град. Бил с множество прободни рани, които тя сама си
била причинила.
Без обяснение; без предистория; без никаква представа, че
такова нещо би могло да се случи. Оттогава Данислав се
отдалечи от баща си — бяха спрели да разговарят, особено за
злополуката — сякаш никога нищо не се бе случвало. Имаше
хиляди незададени въпроси, които останаха такива, защото
нямаше кой да им даде отговор.
Данислав преди няколко часа бе посрещнал леля си и
нейния приятел от летището. Тримата отидоха до хотела, в

161
който имаха резервация — оставиха там нейния партньор и
после двамата с Данислав бяха седнали да пият бира. Бяха
разговаряли дълго на общи теми и после се насочиха към
пицарията — вървяха пеш, защото бе наблизо.
- За какво си мислиш? — попита Мила и приятелски сръчка
с лакът племенника си.
- За живота — след дълга пауза каза Дани и се опита да се
усмихне.
- Ей, красавецо! — тя разроши косата му. — Мисли за секс,
гаджета и партита — не остарявай, докато си толкова млад,
моля те! За живота мисли като станеш стар като леля ти —
разсмя се тя.
- Те, ако бабите бяха като теб... — разсмя се Дани и се опита
да разроши Мила, но не успя.
- Не си споделяла по скайп, че вече ходиш с ирландеца?
Данислав имаше предвид мъжа, с когото Мила се бе появила
на летището.
- Имаме закачка! — каза с престорена перверзност Мила и
двамата избухнаха в смях. — Ние сме приятели и понякога
правим секс, все пак... Хубав мъж е — продължи тя. — А и нали
знаеш, че е един от организаторите на тазгодишния фестивал.
- Той е през август, нали?
- Да — 5-и август — каза тя. — Ще остана още няколко дни
сега и се прибирам в Москва.
- Тази година няма да успея да участвам с никакъв филм,
нали не се сърдиш? — каза Данислав
- Ще ти се разсърдя, ако не дойдеш! Знаеш, че за мен е
много важно! — отвърна тя и се спря — вече бяха стигнали до
пицарията.
- Ще дойда да поснимам с камерата — усмихна се Данислав
и отвори вратата на заведението.
Вътре бе просторно и луксозно, но бе препълнено с хора.
Мила забеляза, че Боян беше седнал в остъклената част на
заведението на маса, която бе до самата витрина.
Двамата отидоха при Боян и той стана и прегърна първо
Мила и след това погледна сина си, подавайки му
нерешително ръката. Данислав се усмихна и го прегърна
силно.
- Извинявай! — прошепна Дани в ухото му.

162
 Мила и Боян бяха много елегантни, а Дани бе облечен със
зелена тениска, разпуснати светли дънкови панталони и сини
кецове. Тримата се настаниха и след като си поръчаха — Дани
се загледа в отсрещния тротоар, който се виждаше зад
стъклената витрина на пицарията — там светеше друга
витрина, на която бе изложен хляб. Дани забеляза, че зад нея
стоеше същото момиче, което бе видял преди няколко дни на
улицата през прозореца на квартирата си.
Тримата започнаха да разговарят за общи неща. Мила
разказваше, че в самолета ѝ е било много неприятно и досадно
— някакъв мъж до тях хъркал и повече от 10 пъти стюардесите
са го будили. Нейният приятел, когото нарече „Ирландеца“,
искал да плати, за да ги преместят на друго място — далеч от
хъркащия мъж. Всички все още се смееха на нейната история.
- Бояне, кажи как са нещата при теб? Чувстваш ли се по-
спокоен — нов град, ново място, нова работа?
- Да, хората са много мили — а и всяка сутрин като се събудя
— през прозореца виждам морето — каза той и се натъжи.
- Момчета, някой от двамата прибирал ли се е в
апартамента оттогава?
Този въпрос бе неприятен за всички, но и тримата знаеха, че
ще се стигне и до тази тема.
- Аз останах няколко дни след.... — Боян не откриваше
подходящата дума и неуверено продължи. После събрах част
от дрехите си и не съм се прибирал.
Боян погледна сина си — знаеше, че Данислав не се бе
прибирал там след инцидента.
- Аз не съм се прибирал — не бях готов! — отсече Дани и
погледна надолу.
- Утре очаквам, че ще си готов — каза категорично Мила.
Сервитьорът донесе втора бутилка вино. Мила гледаше
Данислав в очите, видя, че той не се почувства комфортно от
това, което предложи тя.
- Пееш ли Дани, ходиш ли при музикалния си педагог
оттогава?
- Не, не ходя, а и напоследък много рядко ми се пее —
отвърна той.
- А имаш страхотен глас — включи се Боян.
- Когато го усетя — тогава — каза Данислав и се затвори за

163
момент в себе си. — Сега предпочитам да разказвам истории с
кадри... — продължи Дани.
Когато каза истории, се сети, че винаги искаше да пита баща
си за онази история по Йордановден, защото той бе в същия
град.
- Татко, каква беше онази случка на Йордановден с попа,
който хвърлил кръста в морето и внука му, който си изгубил
ума — нали случката беше станала във вашия град?
Данислав бе прочел статиите за това и бе заинтригуван от
историята.
- Да, историята е ужасна — отвърна Боян и лицето му
придоби изражение — сякаш си спомни нещо много
неприятно. — Доведоха внука му в болницата — цялото му
тяло бе посиняло от студената вода, а ръцете му бяха червени
и се белеше кожата — приличаше на сериозно изгаряне сякаш
е хванал нещо много горещо. Толкова странно!
- Ти ли го прие? — с изненада попита Дани.
- Да... Докато му превързвах ръката, повтаряше все едно и
също изречение, докато не започна да буйства в един момент.
- А сега къде е?
- Продължава да е в лудницата, доколкото чувам... Нали
знаеш, хората в малките градове знаят всичко.
- А изречението какво беше — попита Мила, впечатлена от
историята, която за пръв път чува.
- Нещо от сорта, че Вратите се отварят.
Полазиха студени тръпки по тялото на Мила.
Обстановката стана натегната и тримата замълчаха.
- Както и да е! — Боян искаше отново да сменят темата и
вдигна чашата си за наздраве.
Мила и Дани вдигнаха също чашите си.
Данислав отпи и отново се загледа към отсрещния тротоар.
Една жена на средна възраст, но с бастун, си купуваше хляб и
се бе заговорила с момичето, което го продаваше.

Светла бе излязла да пазарува — болестта и малко по малко

напредваше, но тя се чувстваше все още достатъчно добре, за

164
да може да излиза сама. Трудно ѝ беше само след
химиотерапиите, които я обезсилваха и измъчваха до краен
предел. Днес тя реши, че иска да се разходи сама, докато
Теодора все още не се е прибрала. Двете всеки ден си купуваха
хляб от тази хлебопекарна. Обикновено като продавачи се
редуваха двете момчета.
Светла с изненада видя, че този път зад касата стои момиче.
- Здравейте! Искам...
- От пълнозърнестия хляб — довърши Стела и се разсмя.
Тя бе облечена с бяла манта и бе сложила шарена кърпа на
главата си. Светла се изненада и се усмихна — не помнеше да
познава това момиче.
- Аз съм Стела — тя подаде ръка.
- Светла — озадачена се представи тя.
- Не се познаваме, но аз работя тук — правя хляб с братята
си и понякога им помагам.
- Момчетата са ти братя? — приятно се изненада Светла.
- Да... Всъщност не са, но заедно сме израснали.
- Много мило, че знаеш от кой хляб купуваме с дъщеря ми.
- Всъщност аз го правя и за мен е радост, че него обичате —
в гласа на Стела имаше толкова много положителна енергия,
че Светла за секунди я прие като много близка.
Стела сложи хляба в хартиен плик и го подаде на Светла.
- Момчетата са толкова мили създания, много ги харесвам
— с искрена усмивка отбеляза Светла и за миг ѝ се зави свят.
Стела забеляза това и бързо отиде при нея и я подхвана за
ръката.
- Поседни малко! Сега ще ти налея вода — каза притеснено
тя, докато помагаше на Светла да седне на единствената маса
със столове в магазинчето за хляб.
Светла седна бавно, Стела обърна табелата на витрината, че
е затворено и наля чаша вода.
- Добре съм, миличка — на моменти просто ми прилошава
от лекарствата, които пия.
- Знам, виждала съм те как изглеждаш след химиотерапия
през вратата на кухнята — каза Стела и за миг се притесни, че
може би не трябваше да казва това. — Извинявай... Надявам
се това да не те притеснява — с братята си казваме всичко.
Стела ѝ подаде чаша с вода.

165
 - Няма проблем, миличка! — успокои я Светла след като
отпи.
- Аз затова зареждам хляба ти с положителна енергия и
братята ми се подиграват — продължи да говори Стела и
започна да се смее.
Щом Светла чу това също се разсмя.
- Аз вярвам в тези неща, благодаря ти!
- Аз също, но братята ми се подиграват, сега дори водата ти
заредих с поглед — каза наивно и по детски Стела и двете
започнаха да се кискат.
За минути те бяха станали изключително близки, Стела от
дълго време много искаше да се запознае с тази жена —
изглеждаше ѝ толкова достолепна, възпитана и добра. Тя
знаеше от момчетата, че е преподавала в университета. Стела
си бе представяла на няколко пъти, че ѝ е майка и колкото и
смахнато, дори за самата нея, да изглеждаше — това я караше
да се чувства много по-спокойна.
- И ти си израснала в Дома, така ли? — попита Светла.
- Да... Оставили са ме в приказна кошничка пред вратата —
с дантели, панделки... Като в приказка! — Стела с ирония
сподели това, но личеше, че е съкровено.
Светла тъжно се усмихна.
- Ти си по-приказна от кошничката, миличка! — каза
Светла и погледна Стела в очите.
- Страх ли те е? — каза тихо Стела.
- Не... Не се страхувам от смъртта вече — Светла бе искрена.
— Когато разбрах — минах през своя Ад и това, което най-
много ме плашеше, бе, че през целия си живот лошите неща
са били повече от добрите. Най-големият ми страх бе свързан
с дъщеря ми — знаех, че не сме били щастливи достатъчно
дълго време заедно. Само за това ми беше тъжно! Имаш
усещането, че сантиметри делят ръцете ти от някого, когото
не си достигнал нито в предишния, нито в сегашния си живот.
Страх ме беше, че тези сантиметри отново ще останат между
ръцете ни, защото може да нямам време да я достигна — очите
на Светла се напълниха и устните ѝ се разтрепериха. — Но в
последните години, аз успях да я достигна и да разбера с това
докосване, че мога да напусна този свят щастлива и спокойна,
че съм оставила един добър човек след себе си — Светла

166
млъкна и погледна набрашнените ръце на Стела. — Но сега
като те гледам теб, някак си усещам, че искам да живея още
много дълго време!
Очите на Стела се насълзиха, прехапа устни и се разплака.
- Сигурна съм, че твоят хляб и добрата му енергия ми е дала
повече време — усмихна се Светла и избърса сълзите на Стела.
- Знаеш ли, доброто винаги ме разплаква. Забелязала съм,
че и доброто не се забравя — каза Стела и избърса сълзите си.
— За пръв път в живота си го изричам на глас, но пътят ми
дотук беше много труден. Имало е нощи, в които съм си
мислела, че не мога да изживея и ден повече. В студентските
си години доста погладувах — Стела се разсмя, но продължиха
сълзите ѝ да се стичат по лицето, — Но имаше едно единствено
нещо, което ме крепеше в този глупав и тъжен живот...
- Доброто? — каза тихо Светла,
- Да... Единственото красиво нещо в моя живот бе това, че
знаех, че макар и майка ми да ме е оставила до вратата на дома
— кошничката поне е била в дантели, панделки... Наистина
като бебе от приказките. Това ми даваше сили в онези тъмни
дни — единственото добро, което ме е карало да продължавам
напред.
Светла и Стела силно стискаха ръцете си и се гледаха в очите.
Светла се вгледа в брашното, което бе по шията на Стела и
едри сълзи започнаха да капят от очите ѝ.
Минутите, които никога не се забравят и обръщат всичко.
Близостта, която ни припомня, че сме в този свят, за да не
бъдем сами. Думите, които лекуват, И едно малко добро, което
може да поддържа живота и да го напълни с вяра.

„Сътвори Той човека от звънка глина като грънчарско

изделие. И сътвори Той джиновете от пламъка на огъня.“
(Ер-Рахман, 14-15)
Есен, 1940 г.

БОЖИДАР и АЛБЕНА

Луната бавно се показваше зад далечните родопски хълмове.

Черното небе придоби мастилен нюанс, а светлината на

167
звездите посипа поляните и извивките на селото в сребриста
магична слана. Всички прозорци на къщите в селото бяха
потънали в мрак, освен един, от който се виждаше пламък на
свещ. Прозорецът бе запотен, Божидар и Албена стояха един
срещу друг и се гледаха в очите — лицата им бяха слабо
осветени от пламъка на свещта, но очите и на двамата жадно
блестяха, Албена вече бе готова да прави с него любов, И
двамата бяха облечени в бели ленени дрехи. Той започна да
разкопчава ризата ѝ — а тя се взираше в черните му очи. От
пламъка Албена имаше усещане, че очите му стават ту светли
— ту черни като катран. Тя сложи ръцете си на лицето му и
страстно прокара дланите си по кожата му. Той сложи ръцете
си върху гърдите ѝ ги притисна. Диханията на Божидар бяха
агресивни и страстни — започна да я целува. Тя скъса бавно
копчетата на ризата му и жадно докосваше горещата му кожа
— искаше да влезе в самия него. Тя имаше усещане, че в стаята
се разнесе ухание на пролетна трева, а устните му имаха вкус
на непознат див плод. Той разпиля косата ѝ и я захапа леко за
шията. Двамата притискаха телата си едно в друго, сякаш
искаха да се слеят в едно същество.
- Искам да нося детето ти — прошепна тя и усети горещи
вълни как заливат тялото ѝ.
В този момент думите ѝ превърнаха близостта им в още по-
голяма магия. Те чертаеха заклинание във въздуха с телата си.
Тя имаше усещане, че прави любов с най-мощния мъж, когото
бе виждала в живота си. След секунди се усети обградена от
ръцете на стоманен войн, който завинаги ще я защитава от
злото. Имаше чувството, че телата им пламват и за секунди се
изпепеляват и отново се издигат. Албена усещаше, че лети и
гравитацията не съществува. Сякаш техните тела се въртяха
високо сред небесата — сред гръмотевици, звезди и
безсмъртност.
Големите и здрави ръце на Божидар бяха хванали Албена
като в обръч, който я притиска и отпуска. Тя извика от
удоволствие, смесено с болка.
Албена усети неестествена студенина на гърба и корема си —
сякаш нещо се бе оплело около тялото ѝ. Кожата на Божидар
бе станала студена и грапава. Албена отвори очи. Голяма сива
змия се бе увила около цялото ѝ тяло и пълзеше по кожата ѝ.

168
 28 април, 2013 г.

ДИМИТЪР и КОНСТАНТИН

Димитър изнервено въздишаше и удряше ритмично с

пръсти волана на колата — бе попаднал в задръстване в
центъра на града. Константин бе седнал на другата седалка до
него и пишеше в някакъв бележник нещо, което бе свързано с
преподавателската му работа. Предишната вечер Димитър му
се бе обадил и бе поискал да се видят, затова преди половин
час бе взел Константин от университета.
- Къде ще ходим? — попита Константин и затвори
бележника си.
Димитър се измъкна от задръстването и пое към
околовръстното,
- Извън града — отвърна Димитър. — Няма да губя много
от времето ти.
- Нещо сериозно ли е станало?
Димитър нищо не отговори и смени темата.
- Как е Кристина?
- Чудесно, отдала се е на работата си в книжарницата, а и
аз в университета — но всичко е наред. А ти — хвана ли си
гадже?
- Нали знаеш, че не ме бива във връзките — разсмя се
Димитър.
- Как някоя жена не те е вързала — такъв хубав мъж стои
свободен — недопустимо е!
- Обикновено аз връзвам жените, а не те мен!
Константин се разсмя.
- Преди си мислех, че ти винаги си бил късметлията в
проклетия ни род — продължи Димитър. — Намери голямата
си любов, имаш страхотен живот, постигна много! Понякога
си мисля, че трябва да си ми пример!
- Това се отнася и за теб — макар че все още не си намерил
човека до себе си.
- Смятал си ме и мен за късметлия ли? — изненада се
Димитър.
- Ами да, защо не!?

169
 - Ами защото като малък се грижех за лудата ми майка!
Просто имам повече пари от теб — каза равно Димитър — А
парите днес ги имаш, а утре ги нямаш — и обратно... Но
детството ми звучи като част от биография на психопат, чудя
се как не съм станал масов убиец.
- Имаш ужасен хумор... — Константин се изнерви.
- Това не е хумор — това е истина — отвърна Димитър и се
разсмя.
Константин млъкна и Димитър го погледна любопитно.
- Знаеш ли, това, за което все още ти се възхищавам, е, че
ти си толкова чист и добър — по дяволите, ти си като шибан
паднал ангел —
направо си перфектното същество!
- Ще си призная, че понякога и аз съм искал да имам част
от качествата ти...
- Кои например?
- Ще прозвучи налудничаво...
- Кажи, кажи! — нетърпеливо започна да повтаря
Димитър.
- Яростта ти — ти си лошото момче!
- Е, да — по-секси е от ангел! — каза сериозно Димитър и
двамата избухнаха в смях. — Мен жените искат да ме чукат, а
в теб се влюбват! И пак печелиш повече от мен, защото във
влюбването има и секс.
Димитър вече бе на магистралата и караше с над 170 км в час.
- Ще кажеш ли все пак къде отиваме?
- На едно приказно място! — иронично отвърна Димитър.
— Още малко...
След минути той зави в пресечка в ляво. Те пътуваха
приблизително още половин час по тесен асфалтиран път.
Стигнаха до хълмиста, почти изравнена местност — виждаха
се няколко срутени къщи, а между две от хълмчетата — църква
с пропаднал таван и висока камбанария. Димитър спря и
изгаси колата.
- Хайде да се разходим! — каза той и излезе от колата.
Константин се огледа изненадан и като отвори вратата на
колата стъпи в кал. Отстрани имаше паднала ръждясала
табелка.
- Село Живовци — прошепна Константин.

170
 Димитър вече вървеше няколко крачки пред него и бе
запалил цигара. Пространството бе блатисто и равно.
Константин го настигна — имаше много незасъхнали локви и
кал. Селото бе необитаемо — двамата вървяха бавно към
църквата.
- Когато умираше старецът, какво ти каза? — неочаквано
попита Димитър.
Константин в първия момент не разбра въпроса. След
секунди се изненада и погледна озадачено братовчед си.
- Какво имаш предвид?
- „Какво имаш предвид?“ — кой е измислил този глупав
въпрос? — изнервено отвърна Димитър. — Имам предвид:
„Какво ти каза старецът преди да умре?“?
- Не беше на себе си — говореше някакви налудничави
неща — колебливо отвърна Константин.
- Дай по същество — не си в университета! — студено го
подкани Димитър и го погледна в очите.
Константин се изнерви. Не искаше да говори за това и не
разбираше защо братовчед му го разпитва и то по този груб
начин.
- Защо питаш, какво има?
- Приеми просто, че е важно за мен! — гневно отвърна
Димитър,
Константин разчете сериозността на въпроса му в очите.
Започна да прави опит да си припомни точно.
- Ами... — започна той — Когато влязох в стаята, първо
усетих неприятно чувство към него...
- Като какво?
- Като омраза — каза с чувство за вина Константин. — Без
никаква логика! Не помня всичко с подробности, но ми каза,
че баща ми е починал на кръщенето ми, защото ме кръстили
Константин... — той млъкна за момент. — После ми каза
„голям грях имаме“...
- Така... После... — спокойно каза Димитър,
- После ми каза, че... — Константин спря да върви и махна
с ръка. — Той бе изгубил разсъдъка си, защо въобще го
коментираме това?
Димитър рязко се обърна към Константин и гневно го хвана
за ръката.

171
 - После какво?! — извика Димитър.
— После ми каза, че не трябва да имам дете! — още по-
разгневен отсече Константин и дръпна рязко ръката си от
хватката му.
Димитър замръзна и пребледня.
— Каза ми, че щяло да се роди като баща ти — проклет и без
душа! — изкрещя Константин и тръгна с по-бързи крачки към
разрушената църква.
Димитър все още стоеше на мястото си и се хвана за челото.
Константин знаеше, че ще нарани братовчед си с тези думи,
защото познаваше тежкия му живот в подробности. Тези думи
нараниха и Константин и той дори не искаше да ги изрича на
глас. Сякаш дълбоко в себе си знаеше, че дядо му не бе
изгубил разсъдъка си, а се бе опитал да му разкрие някаква
страшна тайна, която самият той не бе готов да чуе.
Константин седна до руините и се загледа в гаснещия
червеникав хоризонт. Димитър след малко отиде до него и
седна.
- Константине, — започна той — ти си повече от
интелигентен и ще разбереш това, което ще ти кажа. И ще
бъда абсолютно сериозен. Живеем в свят, в който не всичко е
такова, каквото изглежда. С риск да ти прозвуча като
психично болен и да си помислиш, че съм наследил лудостта
на майка ми, ще ти кажа, че сред нас има и други същества,
които имат връзка с нас — Димитър говореше бавно и се
опитваше да звучи максимално ясно. — Тези същества са като
магнитното поле — не ги виждаш, можеш да ги усетиш. —
Димитър млъкна, после продължи. — Някои от нас могат дори
да ги виждат.
Константин го гледаше и слушаше внимателно, но между
двамата вече се издигна висока стена, която осигури нужната
дистанция. Не му вярваше. Не искаше. Константин издигна
тази бариера, за да спаси разума си.
- Това какво общо има — попита сухо той.
- Времето е илюзия. Миналото, настоящето и бъдещето се
случват тук и сега — просто са на различни повърхности,
които си взаимодействат... Действията на тези преди нас —
родителите, бабите и дядовците ни и техните родители се
обединяват в една точка, която създава теб в тази реалност.

172
 - Какво ми казваш в момента? - личеше си, че Константин
не иска да слуша и зададе този въпрос с гняв.
- Казвам ти, че носим всички техни грехове — аз и ти — като
наследници на този род, а сам знаеш, че този род е проклет!
- Защо е проклет? — заинати се той.
- Това се опитвам и аз да разбера, затова те питах. Повече
от очевидно е, че тук има нещо много откачено — участта на
бащите ни, лудостта на майка ми, думите на дядо ми. От
малък чета какво ли не, за да открия отговори. Виждам някои
неща.
- Какво виждаш?
- Виждам кръвожадни вълци, които ме следват — със
сериозно изражение отвърна Димитър.
Константин нервно се разсмя и Димитър се ядоса.
- Роден съм в Мръсните дни, наричат се Вълчи дни —
кръстен съм на Свети Димитър, който по време на ранното
християнство е изобразяван като човек, обяздил вълк. И
онези мръсни вещици в селото на дядо ми от малък ме
наричат Вълчи Димитър — това смешно ли ти звучи?
- Честно казано така ми звучи, И сега какво? Как ще
разкодираш моето име? — иронично каза Константин.
- Ти си роден в 21:15 на 21 май — денят на „Св, Константин
и Елена“ — това е нощта, в която влизат да танцуват
Нестинарите,
Лицето на Константин замръзна, усети тялото си
настръхнало — в главата му нахлуха спомени от кошмарите,
които сънуваше напоследък. Той се изправи,
- Защо ме доведе тук? — нервно каза Константин.
Димитър направи знак да го последва и влезе в църквата.
Двамата се озоваха между четирите ѝ избелели стени — в
средата имаше голяма кална локва със застояла вода. Вътре
беше обрасло с къпини и папрат,
- През 1984 година това село е залято от вода и е потопено
всичко тук, включително и църквата, След време, когато
местността се е отводнила, църквата изглеждала точно така,
както е в момента — Димитър вдигна ръката си и посочи
полуразрушената камбанария срещу тях. — Виждаш ли онова
изображение?
Константин се загледа — виждаше се нарисувано тялото на

173
Дявола — ясно се виждаха и рогата му.
- Да — виждам Дявола? Е, и?
- Не си ли задаваш въпроса защо това е единственото
изображение, което е останало по стените, след като всичко е
било залято с вода? Къде са другите стенописи?
Константин се вгледа внимателно в стените — те бяха
тебеширено бели — не се виждаше нито една линия на друг
запазен стенопис в цялата църква. Единственото запазено
изображение бе на Черния.
- Какво искаш да кажеш? — отчете се напрежение в гласа
на Константин.
- Искам да кажа, че злото оставя следи! Отпечатъците си! И
че проклятието, което носим, е като изображението на тази
стена — останало е, за да ни каже нещо!
- Какво предлагаш да направим? — извика яростно
Константин, личеше си, че това нещо първично го плашеше.
- Да разберем какво се е случило и да се опитаме да
откупим този грях, за да заживеем нормален живот!
- Аз живея нормален живот! Искам да се махнем от тук и не
искам повече да говоря за това.
Разбра ли ме? — извика Константин.
Димитър разбра, че всичко това дойде в повече на братовчед
му и млъкна. Реши, че ще му остави още малко време, но бе
наясно, че разговорът трябва да продължи. Виждаше в очите
на Константин, че припознава истината в думите му.
- Хайде да се махаме — подкани го Димитър и го хвана за
рамото.
Докато Димитър караше обратно към града, и двамата
мълчаха. Когато стигнаха пред кооперацията, в която
живееше Константин, Димитър изгаси колата и го погледна.
- Разчитай на мен за всичко, няма да те търся — ще оставя
ти да ми се обадиш...
Константин остана така няколко секунди.
- Каза, че злото оставя следи... А доброто оставя ли? — тихо
попита той.
- Оставя, разбира се — спокойно отвърна Димитър. — Но
злото има нужда да припомня за себе си. А и си мисля, че в
нашия случай то надделява.
Константин отвори вратата на колата без нищо да каже и се

174
насочи към вратата на кооперацията. Димитър се отпусна на
облегалката в колата си и въздъхна дълбоко. Чувстваше се
виновен, че забърка Константин толкова грубо в историята, но
няма друг начин.

Пролет, 1941 г.

ЕЛЕНА и АЛБЕНА

Елена кърмеше бебето си, а Албена гледаше през прозореца

към къщата си. Лицето ѝ бе студено и нещастно, а коремът ѝ
вече бе пораснал — беше бременна в шестия месец.
Албена рядко идваше на гости, след като Елена роди сина си,
който кръсти Добромир. Не се събираха както преди нито при
баба Кера, нито по къщите си. Албена бе станала мълчалива и
не говореше с никого в селото. Елена забелязваше, че при
Албена често бе почнала да ходи една съсухрена и крива жена
— Севда. Виждаше как ходи в къщата ѝ от прозореца си, когато
Божидар излизаше някъде по работа.
Божидар и Константин излизаха вечер в кръчмата или се
събираха по общи задачи. Времето бе направило двамата
мъже близки, докато с времето при Албена и Елена стана
обратното.
- Къде ходят вечер в гората мъжете ни? — сухо и гневно каза
Албена.
До преди малко двете си говореха, че трябва да идат на гости
при баба Кера, защото се е разболяла. А сега Албена рязко
заговори за Божидар и Константин. Елена усети гнева в гласа
ѝ и се изненада.
- По техни си работи, нали знаеш — мъжете са като децата
— обичат да ходят напред-назад — спокойно отвърна Елена. —
Константин сега на празника на светиите ще учи Божидар да
върви в огъня.
- При Дявола ходят, Елено! — извика Албена, стана от стола
и се разплака.
Бебето започна да плаче и Елена го сложи в люлката.
- Какво говориш? Да не те чуе някой, че живи ни запалиха!
— ядосано изсъска Елена. — Дяволи са онези, дето нямат страх

175
от Бога, а не мъжете ни!
Албена се разплака — изглеждаше съсухрена, а кожата ѝ бе
жълтеникава, личеше си, че е много объркана. Елена бе
решила, че това се дължи на бременността, но уви — нещо
друго я мъчеше.
- Джин е мъжът ми! — каза през сълзи Албена. — Леля
Севда при ходжа ме води миналата неделя и всичко му
разказах — и той вика: „За джин си се омъжила! Бял ден няма
да видиш! Изрод ще родиш!“.
- Какво си му разказала, глупачке! — ужасена прошепна
Елена.
- Казах му, че със змия се любих първата нощ; видях го да
кове и дялка люлка за детето ни — седнал беше — без да
докосва ни чук, ни тесла — само като пее и гледа — то само се
ковеше! — през сълзи говореше Албена. — И вечер с твой
Константин къде ходят? И това казах на ходжата и той вика:
„При Иблиса, при Шейтана ходят!“. При Дявола, демек, вика
ходжата! — Албена бе изпаднала в истерия, клатеше нервно
глава и плачеше.
Бебето започна да реве по-силно. Елена бе поразена от това,
което чу — тя взе бебето и започна да го успокоява.
- Какво лошо ти е направил Божидар, Албено? С какво те е
заплашил? — нареждаше яростно Елена.
Албена избърса сълзите си и замълча.
- Нищо — отвърна тя, — ама ме е страх от него! И
Константин ли е такъв?
- Как не те е срам? Ако не беше близка на майка Кера, щях
да те изгоня от тук! Да си така настроена срещу мъжа си, дето
дете ти дари, и срещу Константин — очите на Елена се
напълниха със сълзи. — Сега Севда на цяло село ще разкаже
небивалици, те и без това говорят глупости — и за Божидар, и
за Константин! — Елена притеснена обикаляше в кръг из
стаята и люшкаше с ръцете си бебето. — Божидар дете с любов
ти даде! Какво ти трябва друго, освен вяра и любов, Албено —
каква безверница си ти! От Господ всички сме! Всички са
негови дето по земята ходят!
Имаш ли любов — Бог те благославя всяка секунда! —
нареждаше Елена.
Албена се хвана за главата — бе се припотила цялата —

176
усещаше, че в корема ѝ започна да шава бебето ѝ.
- Леля Севда само с мен до селото дойде — тя при ходжата
не беше — излъга тя, — никой не знае! — Албена, сякаш се
отърси от истерията.
Тя бе залята от чувство за вина заради това, което е
направила, виждайки реакцията и ужаса, които се изписаха
по лицето на Елена.
- Дано не е чула, че тогава наистина бял ден няма да видим
заради твоя глупав страх! — отдъхна Елена и отново сложи
детето в люлката. То вече бе спряло да плаче, но за пръв път
Елена изпита страх в собствената си къща.
На Албена ѝ прималя, краката ѝ изтръпнаха и седна на стола.
Елена наля бързо чаша вода и отиде до нея.
- Албено, Албено... Страхът идва, когато няма вяра “ а
уплашените хора са най-прости и жестоки! Божидар те обича,
не си ли видяла с каква чистота, като дете те гледа тебе —
смъмри я тихо Елена и въздъхна дълбоко.
Албена отпи вода и погледна надолу.
- Ще си тръгвам — каза тя и стана.
Малко преди да затвори вратата се обърна към Елена.
- Грешна ли съм? — тихо попита Албена,
- Всички сме грешни, но ако сърцата са ни чисти, не можем
да бъдем покварени — отвърна тъжно Елена и погледна
къщата на Божидар.

29 април, 2013 г.

ДАНИСЛАВ и МИЛА

- Божидар или Калоян искаше да те кръсти майка ти преди

да се родиш, но след като видя очите ти, каза, че не трябва да
се казваш така, че ти си първородната ѝ голяма любов — каза
Мила и погледна Данислав.
Двамата вървяха по коридор на жилищна кооперация към
стария апартамент на Лора и Боян.
- Хм…. Това не го знаех — отвърна умислен той,
- Явно е решила, че ще стане прекалено очевидно, че си
Божи дар — Мила му се усмихна. — А и Данислав означава
дарен със слава.

177
 - Надявам се някой ден да направя велик филм и да се
прочуя — пошегува се той.
Двамата се спряха пред вратата на апартамента.
- Готов ли си? — попита леля му.
Дани въздъхна и затвори очи.
- Да — каза решително той.
- Ами хайде, ти отключи вратата — подкани го тя,
виждайки, че от напрежение той пропуска тази част.
Данислав изкара ключовете от спортната си чанта — той ги
бе махнал от ключодържателя си, на който държеше всичките
си ключове, и ги бе сложил в малък джоб на чантата. Ръцете
му трепереха, но отключи и отвори бавно вратата. Пръв
прекрачи прага, а после влезе Мила и затвори вратата.
Усещаше се, че въздухът е застоял. Двамата бяха в голямата
дневна, в която израсна Данислав и в която десетки пъти
Мила е разговаряла със сестра си. Той бавно пристъпи напред
и видя четката за коса на майка си — беше сложена до
шкафчето на ъгловия диван, който бе разположен в средата
на стаята. На четката имаше неин косъм. Данислав задържа
погледа си там, после го премести върху рафтовете по стените
на стаята — там бяха наредени снимки — той като малък;
цялото семейство; имаше снимка, на която Лора с Мила бяха
ухилени и прегърнати. Данислав ги гледаше сякаш за пръв
път в живота си ги вижда.
Леля му мълчеше и седна тихо на дивана, наблюдавайки
племенника си, Данислав отиде и седна до нея,
- Няма я… — тихо каза той.
- Да, миличък — Мила се сдържаше да не заплаче, но
знаеше, че в този момент трябва да бъде силната, за да не
обремени Данислав.
- Вие двете сякаш имахте отделен свят, затваряхте се и
дълго разговаряхте... — започна Данислав. — Разкажи ми за
нея това, което аз не знам...
- Майка ти беше много вярваща жена, почти всеки ден се
молеше — тя го криеше от теб и баща ти, защото беше
прекалено интимно за нея — Мила се сети нещо и тъжно се
усмихна. — Когато бяхме малки и ни питаха какви искаме да
станем като пораснем, тя казваше — майка на две момчета.
Когато се роди ти, тя бе избягала от болницата — за да отиде в

178
най-близката църква, за да благодари на Господ, че ѝ дал дете!
— Мила се просълзи и се разсмя. — Баща ти се бе обадил в
полицията, той бе сигурен, че някой ви е отвлякъл — Мила се
смееше с глас, но в очите ѝ сълзите не спираха да блестят. —
После искаше да има второ дете, но не се получаваше.
Разбрахме, че не може да има второ дете. От тогава тя се
промени, това я нагнети, но явно го е криела от всички нас. И
просто един ден ми се обади и ми каза, че си е видяла
нероденото дете по телевизията. — гласът ѝ започна да
трепери. — Просто в един момент явно е изгуби разума си от
тъга — каза Мила и погледна встрани.
- Но тя никога не е говорила с мен за това сякаш ми
говориш за друг човек — озадачи се Данислав.
- Важно е да знаеш, че майка ти беше добър човек и
изпитваше огромна любов към теб! Това е, Дани — няма друго
за казване.
Данислав стана и се насочи към кухнята, за да потърси
салфетки за Мила, чието лице бе мокро от сълзи. Стигна до
кухненския бокс — върху плота стоеше тавичката, в която
Лора правеше любимия му шоколадов кекс — върху него
имаше паяжина. За секунди той разбра, че никога вече няма
да види майка си.
Сълзите на Данислав започнаха да падат неусетно — дори не
бе разбрал кога се бе разплакал. Мила видя това и сложи ръце
на устните си — остави го да мине сам през това осъзнаване.
Знаеше, че когато един човек вижда собствената си болка в
очите трябва да изплаче сълзите ѝ, защото, ако останат в него,
ще го разболеят. Данислав взе тавичката в ръцете си,
пристисна я до гърдите си, седна на пода и горчиво заплака.

ВИКТОРИЯ

Виктория разопаковаше багажа си — бе се завърнала в дома,

в който бе израснала. Искаше да смени обстановката след
инцидента, който се бе случил в нощта, в която бе припаднала
пред клуба.
Бяха ѝ казали, че се е напила и се е строполила върху свещите
пред входа на онзи ресторант. Била припаднала и бълнувала

179
някакви неща, които никой не ѝ бе преразказал. Странното за
всички бе, че Виктория нямаше никакви изгаряния, след като
бе закарана в спешно отделение и прегледана.
Голям резил... Сигурно алкохолът е бил фалшив...
Изведнъж се сети за онова момче...
Виктор... Той бе от моя град.
Разсмя се. Все още като се сетеше за онази нощ се изпълваше
със срам и ужас, но тя бе сигурна, че като измине повече
време, ще може искрено да се разсмее на това, че така
умопомрачително се е изложила. Поне така си мислеше.
Родителите ѝ, разбира се, не знаеха за този инцидент.
Виктория изпитваше най-вече вина, за всички онези мисли и
думи, които се въртяха в главата ѝ същата нощ — помнеше ги.
Те просто се борят с живота... Това е работа. Хората в
този свят работят — всички изкарват парите си както
могат — едни са учили, за по-добро бъдеще, а други — не.
Защото животът е борба и не винаги е справедлив.
Тя усети, че се опитва да заличи другите си мисли, но
всъщност
Не е ли така?
Точно така е!
Виктор...
Пак нахлу в главата ѝ. Спомни си, че в книгата имаше
персонаж с такова име, който доста приличаше на онзи
Виктор, който бе срещнала. Изведнъж пулсът на Виктория се
ускори. Спомни си Слънцето на врата му,
„Рай”... Доста откачена книга.
Виктория я извади от куфара си — беше я взела със себе си —
усещаше, че иска да е близо до нея. Беше я сложила в папката
с лекциите си, които бе взела да чете през периода, в който
щеше да остане вкъщи.
Тя седна на леглото си и започна да разглежда стаята си —
имаше две плюшени мечета, които стояха на столчето до
бюрото ѝ. Вгледа се в големите им мили очи.
В последните четири години — тя се връщаше много рядко
тук, А когато се прибираше, бе за не повече от два дни, които
прекарваше основно с приятелите си.
През тези минути, докато гледаше стаята си, разбра, че
неусетно е пораснала. Пространството приличаше повече на

180
детска стая — светлосини пердета; бюро, чийто вратички бяха
облепени със стикери — голям компютър, който не бе
включвала години заради малкия лаптоп, който ползваше и
бе винаги с нея. Имаше рафт с дискове, които вече не
отваряше.
Вратата на стаята ѝ се отвори. Тя се стресна и видя усмивката
на баща си, а зад рамото му бе майка ѝ. Той бе харизматичен,
среден на ръст, черноок мъж. Майка ѝ бе ниска, поддържана
жена, която винаги се обличаше елегантно и винаги лицето ѝ
имаше празна студена и усмивка.
Двамата си отиваха като двойка. На големи събирания и
мероприятия хората ги забелязваха, защото те непрекъснато
общуваха помежду си.
- Тръгваме, Вики. Оставил съм списък на сметките,
адресите и нещата, които трябва да се направят — каза баща ѝ
с мек и благ тон.
- Айде, идвай да изпратиш младоженците - разсмя се майка
ѝ.
Родителите на Виктория не само че не знаеха за
злополучната нощ, след която тя се бе събудила в столична
болница, но и не бяха сметнали за нужно да я предупредят, че
заминават на дълга почивка извън страната, Виктория бе
разбрала за този факт вчера, когато ненадейно реши да се
прибере.
А и е добре да поостана сама със себе си...
- Какво ти е? — попита майка ѝ, забелязвайки особеното
настроение на дъщеря си.
- А, нищо, нищо! — Виктория веднага прикри обърканото
си състояние с усмивка, — Наистина сте като младоженци!
Супер сте!
Тримата слязоха по стълбите към първия етаж на къщата.
И двамата ѝ родители се занимаваха с отделен бизнес —
майка ѝ имаше магазинче за златни бижута, наследено от
нейния баща. Те живееха в голяма къща на два етажа, която
бе разположена в заможен и малко изолиран от града
квартал, близо до гората. Тук всички местни бизнесмени
имаха големи и луксозни къщи като тяхната.
Виктория видя куп куфари в средата на дневната им и
спогледа озадачено майка си.

181
 - Майко, винаги надминаваш себе си — разсмя се тя.
Помогна им с куфарите до колата пред къщата и ги
натовариха в багажника мълчаливо.
- Обадете ми се, когато пристигнете, ако не ви върнат от
летището — въздъхна Виктория.
- Ще се върна с двойно повече багаж! — с гордост отвърна
майка ѝ.
- Татко, контролирай я! — разсмя се Виктория и го
прегърна.
- Аз си я обичам такава! Дамата с багажа! По- добре от
кученца — отвърна той и целуна по челото дъщеря си.
Той така я наричаше, защото съпругата му, винаги когато
тръгваше за някъде, обичаше да взима много вещи със себе си.
Тя често казваше, че всяка вещ е била нечия идея, И нейните
автори са били достатъчно вдъхновени, за да я случат, Така
било и с бижутата, които продаваше в магазина си — някой ги
е видял в съзнанието си, изкарал ги е от там и е украсил света
с тях.
Виктория целуна майка си кокетно по бузата.
- Чао, скъпа! — каза тя и влезе в колата,
- Грижи се за къщата. Ако някой те безпокои — обаждаш се
на охраната — за пет минути са вкъщи! Разбрано? — даде
указания баща ѝ и ѝ смигна.
- Разбрах, татко, няма какво да стане! — разсмя се
Виктория.
През всичките тези години Виктория така и не успя да ги
опознае добре. Когато бе дете, те вечно имаха някаква
програма за нея. Бяха я записали на пиано; балет; уроци по
английски и математика. Нямаха никакво свободно време, за
да прекарват повече време заедно, защото бяха заети с
кариерите си. Майка ѝ и баща ѝ бяха като някаква
самостоятелна вселена, в която имаше място само за двама.
Не че не я обичаха достатъчно, просто смятаха, че тя трябва да
използва времето си, учейки се на добър маниер; влагайки
енергията си в образование и въобще всичко свързано с
развитието ѝ. В техните очи това бе по-полезно от
пикници, катерушки и роднински сбирки, бе казала един
път майка ѝ.
Виктория бе доволна от това, което е. Знаеше, че всичко,

182
което бе получила от вечната и безкрайна програма на
родителите си ѝ е помогнало, но често те и липсваха. С
времето тя преодоля това и просто прие, че те не са като
другите родители.
В момента това, което тревожеше най-вече Виктория, бе.
Този Виктор... Тази книга... И какво ще правя сама цял
месец в тази къща?
Виктория въздъхна напрегнато, изпари се изкуствената
усмивка, зад която прикриваше нестихващото и абстрактно
напрежение, което усещаше в себе си, и се втурна в къщата.
Върна се отново в стаята си и погледна книгата на леглото.
Почти през целия ден я прелистваше и после обикаляше из
къщата. Вече бе уверена, с всяко изречение, което
препрочиташе, че
в онази нощ съм срещнала същия Виктор — този, за когото
се пише в книгата и... Градът!
- Градът, в който се случва всичко в романа е този — моят
град! — прошепна тя и погледна отражението си в огледалото,
Виктория видя шока, който се бе изписал на лицето ѝ от
връзката, която направи между Виктор от книгата и Виктор, с
когото тя се бе запознала.
Полудявам нещо...
Виктория изнервено се разхождаше напред-назад — лягаше
и ставаше — мислеше само за това — не можеше да побере в
главата си как е възможно подобно съвпадение.
Виктор е същият от книгата, описанието на града е
същото.
Тя пак се качи в стаята си, включи стария си компютър и
започна да търси повече информация за автора. Изпита порив
веднага да се свърже с него, но се въздържа.
Наистина нещо ми става в последно време...
Отново взе книгата и започна да я разглежда с интерес.
Помисли си, че може би авторът познава Виктор и го е описал
едно към едно, както и този град.
Няма нищо свръхестествено. Господи, колко съм глупава!
Тя въздъхна и се хвана за челото.
Много съм зле — емоциите ми идват в повече!
Книгите са си книги — животът си е живот! Този автор
си е описал моя град и този Виктор. Ще мисля за друго!

183
 Виктория сложи книгата в чекмеджето на бюрото си и го
затвори. Слезе в трапезарията на къщата и седна на стола пред
голяма и масивна маса — започна да се оглежда наоколо.
Много неща се бяха променили в тази къща, откакто бе
заминала. Бизнесът на баща ѝ бе нараснал и това си личеше
— ремонт, стилно обзавеждане, огромна камина имаше срещу
нея.
- Май наистина сме станали много богати — прошепна сама
на себе си с безразличие.
Пак си спомни за „РАЙ".
Странна книга...
Имаше и някакви дати. Историята се случва през 2013
година, а книгата е писана 2012.
Спри!
Тя стана и отново се върна в стаята — взе книгата и я
прелисти. Историята започва с датата 11 август. А на
последната страница пише „9 юли, 2012".
Днес е 21-ви май.
Ще се побъркам от глупости!
Виктория се разсмя сама на себе си и върна книгата отново в
чекмеджето. Съзнанието ѝ спря да възприема поредицата от
съвпадения за нещо, което заслужава такова внимание. Може
би заради липсата на това внимание тя не забеляза
миналогодишния календар, който бе закачен на вратата ѝ —
маркерът, с който се отбелязваха дните — бе спрял на 9 юли.

Майката на Виктория имаше много вярна философия за

нещата. Всяка вещ, която ни заобикаля, е нечия реализирана
мисъл. И много често обичаме да сме близо или да носим със
себе си тази материализирана идея. И с историите е така.
Наниз от мисли, които стоят в любимата ни книга. Историите
много си приличат — любов, омраза, отмъщение, раздяла...
Векове разказваме едни и същи истории. И някои от нас се
питат: „Защо хората винаги допускаме една и съща грешка?“
И си отговаряме тогава, когато тази история ни се случи в
живота. А много от историите в книгите се случват в живота.
Виктория бе на път да разбере, че ще стане свидетел на
история, която вече е прочела. История, която държеше точно
преди секунди в ръцете си. И си мислеше точно това, което

184
може би си мислиш и ти, държейки тази книга.
Невъзможно е да бъда част от тази история.

МИЛА и ЮЪН

Мила бе легнала на дивана и бе подпряла главата си в скута

на Юън, Той бавно я галеше по русата ѝ гъста коса. Тя
тревожно го гледаше в светлозелените му очи. Приличаха на
очи на благородник, кожата му също бе светла, а косата
тъмнокестенява. Юън бе на повече от 40 години — по брадата
си имаше бели косъмчета.
— Скоро всичко ще започне да се променя. Виждам, че
очите на Дани също са се променили — нали се сещаш — онзи
поглед... — каза Мила и стана от дивана.
Юън наблюдаваше Мила как обикаля в дневната на
луксозния апартамент, където бяха отседнали.
- Предполагам не си му казала? — спокойно каза той, но
Мила забеляза укор в гласа му.
- Той още не е преодолял смъртта й! — изнервено отсече
Мила. — Как бих могла да му кажа?
- Кога мислиш да му кажеш всичко за сестра ти?
- Само ако много се наложи... Засега всички я мислят за
луда, което е добре. Ако започнат да настъпват промени... Ако
се изострят сетивата му — тогава. А и още не се знае дали той
би проявил подобно нещо.
- Нали каза, че погледът му се е променил? Въпрос на
време е...
- Да... — отвърна с тъга тя, седна до него и подпря глава на
рамото му. — Знаеш ли, преди винаги съм се питала защо има
хора, които като че ли имат стари очи, очи — които сякаш
преждевременно са сложени върху някакво младо лице. —
Мила въздъхна и продължи. — Очи, които знаят плашещо
много... Чак преди години си отговорих.
- Той трябва да знае кой е и каква е майка му. Мила! Рано
или късно трябва да разбере! — тихо ѝ се скара Юън.
- Какво да му кажа? Че майка му се е самоубила, защото си
е спомнила последните си две прераждания ли? И след
нейната смърт целият Баланс ще се прехвърли върху живота

185
му и може да го съсипе? — Мила говореше тихо, но гневно. —
Извинявай! — тя се успокои и го целуна по устните.
- Няма нищо — каза той. ~ Разбирам, че точно сега ти е
трудно, но и на него ще му бъде трудно.
- Знаеш, че сестра ми се е самоубила на същото място и го е
направила по същия начин... по който са я убили нея преди
десетки години. Пробола се е сама 27 пъти с ножичка за нокти
— очите на Мила се насълзиха. — Видяла е другия си син по
телевизията. Толкова вина и мъка имаше в гласа ѝ. Дори не
мога да си представя какво би могла да изпита една майка...
- Но тя в този живот друг син е нямала... Наистина не
разбирам... — каза Юън.
- Казвала съм ти — в първия живот, който си спомня, е
имала малко момче и е била бременна. В момент на отчаяние
е обещала нероденото си дете, което е носила в утробата си, на
Дявола, ако той скрие малкото ѝ момче от убийците. В
следващия си живот тя си спомня, че е била бездетна, но се е
появил един странен мъж в живота ѝ, от когото е
забременяла... Но е направила поредната си грешка.
- И в този си живот ражда едното си дете — твоят
племенник — Данислав?
- Да! И вижда втория си син, който е роден в друго
семейство...
- Кой е той?
- Не знам... Не ми каза! Само каза, че той е Сив — в погледа
на Мила се четеше страх.
- Това е ужасно! — Юън стана, наля си нервно уиски и
запали цигара.
- Да, ужасно е — за него няма никаква надежда за спасение!
- Дете от Чистилището... — каза Юън и изпи уискито на екс.
- Истинското зло и божественото в едно човешко същество.
Той има две души... — тихо каза Мила, гледайки в нищото.
На вратата се почука. Мила погледна Юън.
- Това е Явор, аз ще отворя!

Калоян се взираше в огледалото пред себе си. Зад гърба си в

отражението му виждаше сива сянка — женски силует от

186
застинали сиви електрически нишки. Калоян погледна очите
ѝ — наричаше я Сивата майка — бяха бели и светеха ярко.
Той се вгледа в тях — усещаше как пулсират с ритъма на
сърцето му. Зениците му се разшириха и той се приближи към
огледалната повърхност и с черен маркер започна да пише
върху нея. Лицето на Калоян се завиждаше между черните
букви.
Господи, ще запаля Рая ти. Дяволе, ще наводня Ада ти, но
аз пак ще стигна до нея...

С всяка следваща секунда думите, които пишеше Калоян, се

превръщаха в събудената памет на Константин, който беше
легнал до Кристина и наблюдаваше как тя дълбоко спи.
Зениците на очите му малко по малко се разширяваха и се
пълнеха със сълзи.
- Мария... Намерих те...

Симеон стоеше сред психичноболните в салона, където се

събираха пациентите. Взираше се в тях — над някои виждаше
еднокрили същества...
като Пеперуди,
които се превиваха и падаха на пода. А зад него свирепо и
едро животно яростно свистеше. Онова, което бе убило дядо
му, оттогава непрекъснато го следваше.
Очите на свирепото митично животно блестяха зад рамото
на Симеон.

- Топак — прошепна Стела, докато вървеше по тъмната

улица, отивайки към хлебопекарната за нощна смяна.
Тя чу някакъв шум от лявата си страна. Все едно че течеше
вода по стената на сградата, която се издигаше до сумрачната
безлюдна улица, през която преминаваше. Стела се спря и се
вгледа — виждаха се тъмни тънки струи, които се стичаха като

187
змийчета надолу. Тя се доближи до тухлената стена и докосна
течността. Когато светна с дисплея на телефона, видя, че
течността е червена. Стела виждаше как между тухлите на
цялата сграда се стича кръв. Сякаш тези тухли бяха слепени
от топяща се съсирена кръв.
*

В далечината се чу пронизителен женски писък, но Данислав

не го отчете, защото държеше портфейла на майка си, а в него
бе открил снимка. На нея се виждаше лицето на Калоян.

Димитър обикаляше разтревожен в кабинета си — отиде зад

бюрото си и изкара стара снимка — на нея имаше усмихнат
едър мъж, който е седнал върху обърнат надгробен камък.
Вгледа се в лявата му ръка — липсваше един пръст. Появи се
дива ярост в очите му. Той разкъса снимката на баща си, отиде
до рафтовете с книги и събори всичко на пода.

Албена бавно отвори очи, Божидар спеше дълбоко. Тя стана

плахо от леглото и тихо излезе от къщата. Почувства, че
детето ѝ яростно рита в корема, щом тя затвори вратата.
Албена се разплака, започна да тича по стръмната пътека
нагоре и се изгуби в тъмнината.
*
Елена легна с малкото си момченце до Константин и той ги
прегърна.
- Вие сте всичко за мен — прошепна той.
- Ние и огънят — допълни Елена и се усмихна.

Малко преди полунощ Виктория стоеше пред компютъра в

стаята си. Цял ден се чувстваше превъзбудена от нещо
предстоящо.
Нещо ще се случи.

188
 Тя стана и реши да се поразходи пак из къщата. Нямаше
идея, какво ѝ се прави. Докато наблюдаваше наоколо,
изведнъж усети силен порив да намери някаква икона. Усети,
че по тялото ѝ бягат онези особени познати тръпки.
Имам нужда от икона.
Тя започна нервно да влиза и излиза от стаите в къщата, за
да намери някаква икона. Всичко в главата ѝ рязко се
превърна в хаос — единственото, което знаеше, бе, че иска е да
намери такова изображение.
Защо родителите ми нямат и никога са нямали икони?
Тялото ѝ усети силна жажда за нещо...
За огън... Като в онази нощ...
Бе плувнала в пот. Виктория се добра разтреперена до
кухнята на първия етаж и сякаш сух студен въздух заля цялото
пространство. Малко по малко все едно нещо я прихващаше
— бе себе си, но не съвсем. Въздухът бе станал непоносимо
студен.
Невъзможно е...
Всъщност това бе последната ѝ логична мисъл. Тялото ѝ
затрептя като лист. Тя започна да се оглежда за запалка,
грабна голямата кухненска запалка за газовия котлон и
побегна към трапезарията. Отиде пред камината и се опита да
я разпали. Дървата в нея лумнаха, все едно бяха залети с
бензин. Тя отстъпи назад и се загледа в пламъците и в
дървата, които бързо започнаха да се превръщат в парчета
жар. Усети как тялото ѝ пулсира. Кожата ѝ бе пребледняла.
Виктория започна да си тананика нещо, чуваше тъпан с
едното си ухо, а с другото — гайда. Изпитваше удоволствие,
смесено с болка и неконтролируема стихия в душата си.
Танцуваше ѝ се, пееше ѝ се. Махна ластика на завързаната си
коса и тя се разпиля по гърба ѝ.
Искам да изгоря болката от себе си.
Усещаше, че дрехите ѝ пречат. Искаше да ги свали. Ръцете ѝ
започнаха да ги дърпат сякаш сами контролираха движенията
си без нейно разрешение. Изпитваше само удоволствие,
приличащо на онова, което изпитваме в секундата преди да
утолим силната си жажда. Виктория започна да къса потника
си, усети как дърпа косите си. Тя затвори очи, а тялото ѝ бе
започнало да се извива в някакъв непознат, но толкова

189
естествен танц. В ритъма на огнените камшици, които
излизаха от камината. Тя отвори очите си — черните ѝ
разширени зеници отразяваха пламъците на огъня.
Почувства се мръсна, инстинктивно знаеше, че огънят ще
изгори някаква мръсотия от нея. Тъпанът и гайдата в главата
ѝ сякаш ѝ нашепваха какво трябва да направи, Виктория
тръгна към огъня в камината. Искаше го. Жадуваше го.
Всичките ѝ дрехи вече бяха на пода, тялото ѝ бе чисто голо. Тя
бавно се доближи до камината и я видя като врата. Врата, зад
която се крие някакъв лек.
Тя жадно сложи дланите си върху нагорещените черно-
червени дърва, размеси жарта сякаш меси тесто. Очите ѝ
блестяха жадно и уверено, като че ли това нещо го бе правила
стотици пъти. Без и секунда колебание цялата нагази в
камината. Тя сви тялото си в пещта и обхвана коленете си. От
гърлото ѝ излезе писък, който приличаше повече на стенание
от удоволствие, което е чакала с години. Виктория застина в
огнената утроба, а пламъците пълзяха по нежната ѝ кожа като
длани, които я галеха.
Кое е това, което обединява всички?
Общите ни въпроси? Или общите ни отговори? Нещата,
които виждаме или нещата, които чувстваме?
Ще успеем ли да видим отговорите в най-простите неща
около нас?
В отраженията на огледалата, в които срещаме собствения си
поглед? Ще успеем ли да открием отговорите, загледани в
спящото лице на любимия човек? Ще ги видим ли в онзи,
лудия, който си говори сам на улицата? В хляба, който всеки
ден си купуваме? В издигнатите зидове от грехове, които ни
заобикалят; които кървят? Ще успеем ли да видим отговорите
в очите на човек, с когото сме сигурни, че сме свързани, а дори
не знаем името му. В грешните постъпки на родителите си,
които са преобърнали надгробните плочи на своите братя? В
нашето среднощно бягство и безверието в най-отчаяните ни
моменти?
Ще успеем ли да видим отговорите в простите неща около
нас?
В топлото легло на мъж, жена и тяхното дете? Или в шепите,
които сме препълнили с горещата жарава?

190
 Кое е това, което обединява всички нас? Сънищата за
Апокалипсиса ли? Познаването на онази бяла вълна от
енергия, която ни помита и ни отнася в следващия живот?
Усещането, че в нас съществува някаква свръхестествена
дарба? Или онази тежест, която ни затиска вечер преди да
заспим. Тежестта на нещо, което смятаме, че няма лице.
Тежестта на това, че сме хора — тежестта на добрите и лошите
ни дела.
Кое е това, което ни обединява? Молитвите ли? Злото,
доброто или любовта? Или лекотата, която тържествува,
когато погледнем небето?
Кое е това, което ни обединява? Може би милиардите
изминали събития, които са свързани с нашето раждане,
които са въздействали върху живота и раждането на другите...
Другите, с които се разминаваме — другите, които не
познаваме?
Непознатите, в чийто очи случайно се вглеждаме и се
разпознаваме?
Миналото ли е това, което виждаме в очите на онзи
незабравим непознат и то ли обединява животите ни с него?
То ли е стъблото на онова Дърво, от което тръгват стотици
хиляди клони; стотици събития; стотици пъпки, от които
никнат нови разклонения.
Тогава кое е настоящето ни? Не е ли продължение на
световното Минало? Не е ли просто мислите и желанията на
онези, които вече са се превърнали в пръст? Не сме ли
копнежа на мъртвите? Или сме просто тяхното продължение?
Кое е това, което ни обединява? Сънят? Илюзиите, които ни
предлага Светът? Интуицията ни? Или вярата?
Кое е онова, което обезличава човешката ни воля и понякога
превръща живота ни в предначертана съдба, от която знаем,
че не можем да избягаме? Минало? Бог? Баланс? Карма?
Или Еволюция?
Въпросите са много, а ние никога няма да спрем да търсим
техните отговори.
Отговорите са навсякъде. По-трудното е да ги разпознаем
като истина.

191
 Част 3. Лято

Лято, 1941 г.

Албена вече часове наред се преструваше на заспала. Плахо

отвори очи. Божидар спеше дълбоко. Тя стана внимателно и
тихо от леглото и бързо излезе от къщата. Почувства, че детето
ѝ рита в корема, щом тя затвори вратата. Албена се разплака
и започна да тича по стръмната пътека нагоре и се изгуби в
тъмнината. В здрача започна да крачи внимателно, защото се
страхуваше да не се подхлъзне и да нарани детето в утробата
си. Имаше усещане, че сърцето ѝ ще се пръсне от страх. В
далечината, близо до голяма плевня, стояха силуетите на
петима души. Те я чакаха повече от час.
Севда знаеше всичко за Божидар, защото Албена ѝ бе
разказала. После злобната жена бе викнала попа и още трима
мъже от селото в къщата си и им бе разказала цялата история.
Според думите на Севда, Албена си е изгубила ума, защото
вярвала, че мъжът ѝ Божидар бил джин. Мъжете се
присмиваха на невероятните истории, които Севда
преразказваше.
- Този Божидар никакъв джин не е! Изгубила си е разума
тази Албена! Друго има там — той крие злато в къщата си! Как
мислите, че живеят толкова охолно в тази бедност? А и джин
да е — такива виждат златото и го събират! — бе казала тя на
останалите мъже и ги бе убедила, че по- добре те да убият
Божидар преди Албена да го направи — тъкмо ще вземат и
поделят златото му.
Това, което всички знаеха със сигурност, бе, че Божидар
дойде от никъде и построи цяла къща. Вечно с хубави дрехи
ходеше, вино имаше и със златни накити жена си кичеше.
- Той много злато ще да крие — с алчност и завист бе казал
един от мъжете.
- Има, има — ще да го е намерил в някой тукашен дувар и
го е откраднал — бе отвърнала Севда.

192
 И петимата бяха убедени в това и дълго се присмиваха на
разказите на Албена. После се бяха събрали всички и бяха
обяснили на Албена, че ще ѝ помогнат — но това може да
стане само ако го убият. Тяхната същинска цел бе да подпалят
къщата, заедно с Божидар, и на следващия ден да намерят
златото, скрито в стените. Албена наивно вярваше, че тези
хора са на нейна страна. Тя бе загубила разсъдъка си от страх
и липса на вяра.
Това бе нощта, в която планът им трябваше да бъде
осъществен.
В последните дни Албена не можеше да спи и се чувстваше
несигурна и уплашена от това, което беше измислила Севда,
но
вече всички знаят, че е джин — нося му детето, но го
предадох от страх. Ще им кажа да си ходят! Ще се прибера
и сутринта ще избягаме с Божидар от това проклето село!
това си мислеше Албена, докато наближаваше групата.
- Спи вече! — прошепна с треперещ, глас Албена, когато
отиде до тях и въздъхна. — Но съм дошла за друго — човек е,
не е джин — излъга тя. — Тръгвайте си, полудяла бях! Обичам
си го Божидар! Той е моят мъж!
- Ходжата каза, че от огън е направен и огънят ще го
погълне — каза разгневена Севда и хвана бременната Албена
за ръката.
Тримата едри мъже от селото и младият селски поп никак не
се бяха разколебали от чутото. Всички бяха решени да
извършат заплануваното, защото вече алчността им бе
замаяла главите.
- Да ходим ли? — попита един от мъжете.
- Да вървим да изгорим Дявола! — каза категорично попът
и се обърна към Албена. — Пък детето ти като се роди ще го
кръстим и ще е под закрилата на Господа — опита се да я
успокои той.
- Не! — извика тя — Пусни ме, бях си изгубила ума! Човек
е, не е джин!
- Дяволът ти е размътил главата, глупачке! — извика Севда и
се опита да натика Албена в старата плевня.
- Спрете! — изкрещя тя.
Мъжете се спогледаха уплашени да не чуе някой крясъците

193
ѝ и най-едрият мъж се засили и я удари през лицето. Албена
падна в безсъзнание на земята.
- Ами ако ни нападне Божидар? — каза вторият мъж сякаш
нищо не бе станало.
- Попът ще каже молитва и ще ни спаси — изсмя се едрият
и тръгнаха четиримата към къщата на Божидар, който в
момента спеше.
Севда остана да наглежда Албена — връщаше се в съзнание.
Бременната жена видя, че силуетите на мъжете са стигнали
до къщата ѝ — пръскаха с туби нафта по стените и вратата.
- За малко нероденото ти дете да го вземе Дявола — каза
Севда и се усмихна в тъмнината.
Тези думи все едно че стиснаха гръкляна на Албена и тя
започна горчиво да плаче. Отчаяно се опитваше да стане от
земята, но ѝ беше трудно. Бе разбрала, че е допуснала ужасна
грешка — душата ѝ се сви и тя почувства детето си застрашено.
Имаш ли любов — Бог те благославя всяка секунда!
Спомни си думите на Елена и това прободе душата ѝ. Бебето
в утробата ѝ започна да рита
корема и — сякаш иска да излезе от нея.
- Севдо, проклетнице — кажи им да спрат! — извика Албена
и успя да се изправи на крака,
В този момент къщата пламна.
Албена започна да бяга с все сила към дома си,
- Божидаре! — крещеше тя и препускаше през тъмнината.
Пламъците на къщата, като че ли осветиха цялото село —
всичко гореше.
- Ще те спася... Ще те спася... — хипнотично повтаряше
Албена и с всяка крачка отслабваха силите ѝ, но не се
предаваше.
Орехът и беседката до къщата също пламнаха,
Божидар стоеше в стаята — стените около него горяха. Той
гледаше как се възпламенява люлката, която бе направил за
детето си и едри сълзи се стичаха по лицето му.
- Къде си, Господи, да видиш тези бесове човешки... —
прошепна той.
Огнената люлка се разлюля. Покривът на къщата се
сгромоляса и висок пламък се вдигна нагоре към небесата.
Отрази се в пълните очи на Албена и тя падна на пътеката от

194
умора и безпомощност.
Чуваше се смях. Много познат смях.
Същият... От сънищата ми... Смехът на човешките
бесове, които отнеха живота ми в църквата.
Пронизителният писък на Албена събуди цялото село.

12 юни, 2013 г,

МИЛА, ДИМИТЪР и ЯВОР

- Това е, което знам от сестра ми — завърши историята

Мила.
- А после? Какво се е случило — озадачен попита Димитър.
- Месец по-късно е трябвало да роди, но се е появил самият
Дявол и ѝ изтръгнал детето от утробата.
В кабинета на Димитър бяха Явор и Мила. Разговаряха
повече от час за сестра ѝ Лора. Димитър се познаваше с
двамата от години.
- Страхувам се за Данислав — не знам какво би могло да
предстои — той е необикновен — сякаш е самият ангел... И не
знам, може това да не е на добре — особено след всичко, което
сме виждали — тревожно размишляваше на глас Мила.
- Ти как мислиш, смяташ ли, че този Божидар от сънищата
и спомените на сестра ѝ е истински джин? — обърна се Явор
към Димитър.
- Има всички фактори — самият Коран буквално казва, че
хората и джиновете са сътворени
заедно и са пуснати на земята, само че джиновете са
създадени от огън — огънят Самума, който е една седемдесета
част от адския огън — обясни Димитър и продължи. —
Джиновете са 3 вида — крилати като ангели; такива като хора,
а третите се явяват като кучета и влечуги. Но те по нищо не се
различават от хората — носят същите чувства, просто знаят и
могат повече неща. В Родопите старите хора разказват за тях
такива истории, че не знам как биха могли да бъдат
измислени... — завърши Димитър.
- Нещата са много сложни. Мила... — заключи Явор. —
Първо, сестра ти обещава нероденото си дете на Дявола, за да
бъде спасено другото...

195
 - И то в църква! — намеси се Димитър.
- В следващия си живот е бездетна, но среща джин, от
когото забременява! — отбеляза Явор и свали очилата си.
- Логично е да е бездетна! — намеси се Димитър. — И може
да забременее от джин, ако допуснем, че всичко казано до тук
е така. Различните същества могат да въздействат на кармата
и да я променят.
- От тук насетне от страх тя убива мъжа си? — продължава
Явор.
- Не го убива — тя се е опитала да ги спре — уточни Мила.
- Първата основна грешка е да моли дявол въобще — и то в
църква — това веднага я прави бездетна в следващия живот,
за да заплати този дисбаланс — уточни Димитър и се замисли.
— Но все пак тя забременява от онзи Божидар и Дявола се
връща, за да си вземе обещаното. Мисля си, че ако не бяха
убили Божидар — Дяволът нямаше да се завърне.
- Защо? — озадачен попита Явор.
- Защото Божидар е огнен и Дяволът щеше да остави
детето.
- Точно така! — съгласи се Мила.
- И от тук какво следва в последния ѝ живот? — Явор
погледна Димитър с очакване,
Димитър се хвана за челото и отиде до прозореца.
- В този си живот тя би трябвало да е изплатила греховете
си — защото не е грях човек и джин да сключат брак, както
пише в книгите. Има и покаяние за случката с Божидар —
накрая се е осъзнала... Лора е била вярваща, набожна жена в
този си живот — има син...
- Данислав... — прошепва Мила.
- Остава нероденото дете, което е обещано на Дявола и
което тя вижда по телевизията сега — обобщи Явор.
- За да се роди подобен дух като неродения на сестра ти, той
трябва да е потомък отново между човек и нещо друго — и
вероятно е така — разсъждаваше на глас Димитър.
- И Лора просто си припознава детето, което преди повече
от 100 години е обещала, защото духът му е успял някак си да
намери път и да се прероди в някакво смесено семейство —
заключи Явор и плесна с радост сякаш е решил сложна
задача.

196
 Всички млъкнаха. Димитър през цялото време гледаше през
прозореца. Мила стана от стола и започна нервно да обикаля.
- Значи нероденият не само е кармично обременен от
дяволското обещание, но и душата му е събрана от два свята
— заключи накрая Димитър.
- Трябва ли да се притеснявам за Данислав? — тревожно
попита Мила.
Димитър се обърна и я погледна с изненада.
- Не мисля — щом и Дявола е обещал да го пази... —
категорично каза Димитър.
Явор се разсмя гръмогласно и налудничаво на тази
констатация.
- По-интересно е какво представлява Нероденият? —
обърна се Димитър към другите.
- Лора каза, че е Сив — въздъхна Мила.
- Сивите са от Чистилището — викна Явор и подскочи от
радост.
- Това е ужасно — тихо каза Димитър. — Никога не съм
виждал сив, а с неговата кармична пътека, която знаем — той
направо сребрее — унесено каза Димитър.
Явор пак започна налудничаво да се смее.
- Може би трябва да го намерим? — предложи
въодушевено той.
- Как — няма начин! Нищо не знаем за него! — отвърна
Мила.
- Трябва ни датата и часът, в който ти се е обадила сестра
ти — беше споменавала, че е било към обяд — може би го е
видяла в информационен телевизионен глупав блок? —
истерично каза Явор и почервеня от вълнение.
- Да... Надали го е видяла в игрален филм — съгласи се
Димитър.
Явор отново започна да се смее.
- Може да се опитаме да разберем! — предложи той.
- Не! — отсече категорично Мила. — Това няма да доведе
до нищо добро, ние не можем да му помогнем — нито той на
нас! Ще си докараме само неприятности.
Налудничавата усмивка на Явор замръзна.
-Но...
- Няма „Но“ — Мила е права — каза Димитър и я погледна.

197
— А и сега имаме по-важна задача.
- Да... Фестивалът! И ни чака още много работа — въздъхна
Явор.
-

СТЕЛА

Сините води на река блестяха от лятното Слънце, което бе

над града. В малък апартамент, разположен в покрайнините
на нашия град, Стела лежеше на леглото си и звучеше
монотонна мелодия на пиано от компютъра ѝ. От прозореца
влизаха ярки снопове лъчи и осветяваха очите ѝ, но в тях се
виждаше само болка и тъмнина. Сякаш мъката на този свят се
бе излюпила в тях. Стела гледаше празно в тавана. От месеци
бе започнала да вижда света по различен начин — начин,
който я смачкваше и я превръщаше в оголено сърце, което
пулсира болезнено върху куп мръсотия. Стела бе започнала да
вижда греховете на хората — не само — тя ги чувстваше. Онази
нощ, в която видя тухлената сграда, от чийто фуги течеше
кръв, си помисли, че халюцинира. Посещава няколко пъти
психиатър — цял месец пи хапчета, но нещата се влошаваха.
Започна да си мисли, че живее в кошмар, от който може да се
събуди само чрез смъртта. Всичко, което я крепеше през
изминалите дни, беше единствено надеждата и малката
приказна кошничка с дантели...
Някой започна да звъни на вратата. Стела продължаваше да
гледа тавана и нямаше никакво намерение да отвори, докато
не започна да се чука упорито.
- Има ли някой? — чу се мъжки глас зад вратата.
Тя бавно стана и се запъти към вратата. Чуваха се мъжки
гласове зад нея. Отключи и отвори. Имаше дълбоки сенки под
очите, косата ѝ бе рошава, а изражението ѝ — студено. Пред
нея стоеше пълен и висок мъж с мустаци, а зад него нисък и
набит младеж.
- Вие ли сте Стела Димитрова? — попита гневно едрият
мъж.
Тя се озадачи от грубостта му.
- Мисля, че съм аз.
Двамата нахълтаха без покана и започнаха да оглеждат

198
дневната. Стела направи изненадана физиономия и се ядоса.
- Какво правите?
- Имате проблем с банката. Не сте внасяли вноските си от
няколко месеца — подхвана младежът.
- Ехо, пумпали! Вие за кои се мислите, че нахлувате така?
— извика тя възмутена. — Ще викна полиция!
- Аз съм съдия изпълнител и мога много неща! —
измърмори едрият мъж. — Можем да ти вземем телевизора,
компютъра и каквото може да се вземе, ако не решите този
проблем,
- Нямам пари за вноски. Да не сте давали заем на
студентка! — отвърна категорично Стела,
Младежът се загледа в телевизора ѝ, Стела забеляза това и се
разсмя налудничаво. Болката ѝ до такава степен се изкриви,
че заприлича на усмивка, Зад смеха ѝ се усети необуздан гняв,
от който младежът се стресна.
- Сега ли ще поемете телевизора, миксера и посудата? —
иронично отвърна тя и погледна мъжете, подхилвайки се,
- Не! — каза момчето механично, — Идваме само да
предупредим.
- Тогава изчезвайте — тя изкрещя и им посочи вратата с
ръка.
Мустакатият се ядоса и се доближи до нея. Стисна я за ръката
и тя се озадачи от червеното му яростно изражение, което
отново я накара налудничаво да се разсмее. Някаква плашеща
лудост блестеше в очите ѝ.
- Ако имах такъв безотговорен боклук за дъщеря... —
започна той.
Тя освирепя и яростно му удари един шамар. Дебелакът
замръзна поразен — не можеше да повярва какво му се бе
случило. Стела се дръпна от него и го погледна с отвращение.
- Най-вероятно имаш — но си я оставил в някой дом!
Защото изневеряваш на жена си и кой знае колко
извънбрачни изоставени деца страдат заради оцапания ти с
кръв хуй!
Мъжете бяха поразени от това, което чуха и видяха — бяха
замръзнали на местата си, Стела се разсмя с цяло гърло.
Кожата ѝ бе почервеняла — приличаше на побъркана, която е
готова на абсолютно всичко.

199
 - Искаш телевизор? — тя плесна с двете си ръце. — Добре!
Стела хвана големия телевизор и с крясък го хвърли в
краката на едрия мъж. Телевизорът се пръсна на пода, а
мъжете отстъпиха назад ужасени. Те не вярваха на очите си.
Младежът тръгна към нея и се опита да я хване за ръката. Тя
го погледна побесняла, зениците ѝ бяха разширени и
приличаха на черни дупки, които могат да поглъщат.
- Не искаш да ме спреш! — изсъска тя и той автоматично
отстъпи назад от страх.
- Искаш ли чинии? — изкрещя яростно тя.
Мъжете бяха вцепенени и се спогледаха — чудеха се дали да
бягат, или да я нападнат. Тя отиде зад бара на кухненския
плот, хвана една чиния и я запрати срещу тях.
- Лъжици, формички за лед, дъска? — крещеше тя и
запращаше предмет след предмет срещу тях.
Те излязоха на бегом през вратата. Бяха ужасени и
неподготвени за подобен тип реакция от нейна страна.
- Имам и лук, искате ли? — тя тръгна след тях с мрежа лук,
която бе хванала. Мъжете се бяха спрели на стълбището в
коридора на блока и се бяха вцепенили.
- Ако съм била дъщеря ти! Лайно такова, аз съм гневът на
дъщеря ти! — тя крещеше с всички сили. — Аз съм гневът на
всички гладни деца в този побъркан свят и всичките ти
тлъстини са този глад! — тя решително вървеше след тях, а те
уплашено я гледаха и препускаха по стълбите надолу, —
Свиня дебела — не се наядохте; не се напихте; не се наебахте
— бесове проклети! Ако съм била дъщеря ти! Съдете ме! И ще
си излежа парите! Тлъстина ненаситна, тръгнал да ме плаши!
Туловища! Грехове мазни сте вие! — тя истерично крещеше и
ги гонеше. — По цял ден гледам ада, който създадохте и не
може да ме уплашите с нищо! — Стела хвърляше глави лук
след тях. Мъжете успяха да излязат от блока, който кънтеше
от крясъците ѝ,
- Тази е луда! — непрекъснато повтаряше младежът.
Стела дишаше дълбоко — беше се задъхала — очите ѝ бяха
кръвясали, а жилите на врата и ръцете — изпъкнали. Кожата
ѝ вече не беше бледа — а червена. Тя седна на стълбището,
изпусна мрежата с лук и сложи ръце на лицето си. Трепереше
от гняв, сърцето ѝ започна да бие силно и жестоко и

200
пронизително се разплака. После стана и оправи разрошената
си коса. Влезе в апартамента и хлопна вратата — вече
изглеждаше спокойна и се чувстваше много по-добре от преди
малко. Монотонното пиано продължаваше да звучи. Тя отиде
до лаптопа си и си пусна Muse и кавъра им на песента Feeling
good. (Вижте
https://www.youtube.com/watch?v=CmwRQqJsegw - бел. ред)
Свърза лаптопа с уредбата и увеличи до край силата на звука,
Стела се покачи на леглото и затанцува — съблече потника си
и го хвърли върху счупения телевизор. Гърдите ѝ бяха
перфектни, тя започна да ги опипва и да се смее все по-
истерично.
Минута след това се чу, че някой чука на вратата ѝ.
- Стела, какво става? — чу се гласът на хазайката ѝ, която
живееш два етажа по-надолу.
- Ужас! — каза сама на себе си тя и се запъти към вратата.
Стела отвори на хазяйката си, която веднага я зяпна в
гърдите. Тя бе истерична стара мома, която държеше ръцете
си с изпънати пръсти, защото току-що се бе лакирала.
- Искам да се изнесеш още днес! — злобно кресна тя.
Стела изглеждаше спокойно,
- Слушай ме сега внимателно. Лъжеш ме за сметките,
ходиш на маникюр с моите пари, които получаваш точно на
датата и ме обременяваш от незадоволената си физиономия
пред вратата, че и ми сервираш фразата: „Искам да се изнесеш
още днес!“ — изимитира я Стела, — Защо? Защото няколко
глави лук се търкалят по стълбището? — Стела показа средния
си пръст на няколко сантиметра от лицето на хазяйката си. —
Ако искаш днес да се изнеса, наеми трактор, за да успееш да
ме изринеш, а ако ли не — ще изчакаш един месец, както е по
договор! — тя изкрещя последното изречение и хлопна
вратата с всичка сила.
Стела отново започна да танцува в стаята си. Усещаше, че
разумът ѝ се държи на косъм и тази мисъл я разсмя. А след
минути този смях се превърна в горчиви ридания.

Калоян от час се разхождаше в парка и наблюдаваше

201
дърветата — стъблата, клоните им и бръшляна, който се
увиваше около тях. От време на време се спираше и откъсваше
някое голямо листо и го притискаше върху кожата на дланта
си. В тази крайна част на парка, в която той обичаше да идва,
бе най-тихо и спокойно — Калоян се опитваше да бяга по-
далеч от хората — започваше да го боли глава от тях. Бе
открил, че се чувства най-добре сред растения, покрай
застояли води и блата; около стари изоставени сгради и из
пустите пътища.
Той изкара от чантата си пакет сурови бадеми и седна на
уединена пейка, която бе в сянката на огромна стара липа —
често сядаше точно тук — особено през нощта.
Пред него се завъртя някакъв мургав нисък мъж, който се
оглеждаше мнително. Спря погледа си върху Калоян и после
се отдалечи.
Калоян усети лепкавата му и тежка енергия — видя някаква
хищническа уродливост в него и за миг му се повдигна —
забеляза пръстите му, ноктите му, сякаш влезе през порите на
мазната му мръсна кожа. Калоян спря да дъвче бадемите,
изплю ги и се облегна отегчен на пейката. Мразеше да усеща
хората около себе си, най-вече лошите хора. След минути се
появиха двама тийнейджъри, които също се оглеждаха сякаш
търсят някого. Калоян веднага разбра, че явно имат среща с
отвратителния мъж и когато си го помисли — той се появи и
отиде при момчетата. Не разговаряха дълго и той им подаде
малко пакетче, момчетата му платиха и си тръгнаха.
Мъжът отново започна да се оглежда мнително и пак спря
погледа си на Калоян. Мъжът му махна с ръка. Калоян го
гледаше без да реагира, но онзи тръгна към него ухилен.
- Привет! — каза той с престорен приятелски глас.
Калоян погледна встрани и нищо не му отговори — знаеше,
спомни си, че това е уличният наркопласьор, който
обикаляше често парка.
- Не искаш да ме заговаряш — каза равно и безразлично
Калоян.
- Имам тука разни неща — ще ти харесат! Цените са добри!
— предложи мъжът и пак се ухили.
- Калоян видя разпуканите му устни, мръсните му зъби и
усети силна ярост.

202
 - Наркоман ли искаш да ме правиш? — попита студено той.
Мъжът не забелязваше заплашителния поглед на Калоян и
продължи:
- Имам „ангелски прах“, ще те заведе директно в Рая.
Калоян се усмихна — това винаги правеше лицето му
зловещо.
- Аз съм си в Рая — но не е добре, че пращаш и другите там.
Аз мога да те да изпратя някъде много по-далеч от Рая.
Мъжът се разхили нервно, защото прие това за шега.
- Знаеш ли, че миналата седмица бяха намерили тук в
парка един от твоите клиенти — продължи равно и студено да
говори Калоян. — Беше умрял от свръхдоза и едно куче бе
наръфало лицето му. Във вестниците пишеше, че майка му
едва го била разпознала — Калоян вече звучеше
застрашително, докато гледаше мъжа със студените си бледи
очи.
- Ааа, Стефчо! — жизнено отвърна наркопласьора и се
разсмя, без да асимилира тихата ярост, която бе насочена към
него.
Калоян видя онзи блясък в очите му — елементарен, свиреп
и ненаситен. Цялото му същество се изпълни с огромен и
необуздан гняв към този мъж.
С удоволствие бих ти прекършил врата... помисли Калоян
и зениците му се разшириха.
Калоян видя мазната уста на този мъж, която поглъща и
дъвче месо, което е купил с парите на наркозависимите.
Тогава разбра, защо имаше толкова гнусна плът.
Цялата ти плът е пропита с убийство. Ти се храниш с
животи.
Калоян изпита порив да отиде и с голи ръце да счупи врата
му, В тези секунди усети присъствието на Сивата майка —
сянката, която цял живот го следваше изпълзя от лявата му
страна и за секунди вече бе зад наркопласьора. Силуетът беше
женски — кривите ѝ слаби ръце се издигнаха към слепоочията
му и го докосна по главата, В този момент ярките ѝ очи
наблюдаваха очите на Калоян — зениците му се разшириха
още повече и той изпита удоволствие. Видя как сиво
електричество премина през плътта на мъжа — нещо,
приличащо на течност се вля в тялото му, в нервната му

203
система. След секунди мъжът просто падна на земята.
Калоян си взе един бадем и започна да го дъвче. Стана и
прескочи тялото.
- Много поздрави от майката на Стефчо — каза студено той и
продължи разходката си.
Калоян не за пръв път виждаше как Сивата майка убива
човек. Тя се появяваше рядко пред очите му, но винаги
знаеше, че тя го пази от нещо или някого. С времето установи,
че тя може да разболее или убие някого, когото самият Калоян
пожелае.
Калоян предизвикваше смърт чрез Сивата майка за трети
път.
Първият път се случи с педофил, който чакаше бъдещите си
жертви — Калоян бе видял в очите му, че е изнасилил повече
от едно дете. След първото убийство на Сивата майка,
Калоян се чувстваше виновен. Но с времето разбра, че тя не е
част от неговото магнитно поле — не е сраснала с аурата му и
той не може да я контролира изцяло. Беше решил, че
отговорността не е негова — и беше прав. Нищо не можеше да
спре Сивата майка.
A и този нямаше пеперуда като останалите двама. Нищо
чудно... Мъртвороден боклук!, помисли Калоян, докато се
разхождаше и дъвчеше бадеми.
По-късно се установи, че човекът бе починал от кръвоизлив
в мозъка.

13 юни, 2013 г.

След онази вечер, в която Виктория се бе съблякла и бе

влязла в пламъците на камината, всичко в живота ѝ се
преобърна и придоби друг смисъл. Сутринта тя се бе събудила
в леглото си, а нежната ѝ кожа и чаршафите ѝ бяха в пепел.
Този път тя помнеше всичко. Имаше усещането, че се излюпи
нова душа в тялото ѝ. Сякаш за пръв път се превърна в себе си
и всичко в живота ѝ преди това ѝ се струваше сън, който
нямаше същественост и съзнателност. Имаше чувството, че в
себе си носи Вселени, препълнени с любов, които може да
даде на света, в който живее. Чувстваше, че трябва да се бори
със злото. В главата ѝ се явяваше идеята, че иска да спаси света

204
от болката, която го е заразила. Очите на Виктория се бяха
променили завинаги, защото тя виждаше нещата около себе
си по друг начин. Нощта, в която тя се прероди от пламъка,
Виктория потърси човек, който да ѝ нарисува голяма иконата
на „Св. Константин и Елена“. Тя почти нищо не знаеше за
нестинарството, но след като откри подробна документална
литература, разбра, че това, което ѝ се е случвало на нея, е
типично „прихващане“ — хипнотично състояние, в което
изпадат нестинарите преди да влязат в огъня. Бе прочела
какво ли не, но колкото по-съвременни бяха източниците —
толкова по-неистински описваха нестинарството.
С всеки изминал ден тя мислеше за своя произход — кои са
нейните прадеди? Къде са живели? Какъв е въобще животът
на родителите й? И коя е тя?
Тепърва трябваше да открие всички тези отговори, затова
днес тя се качи в колата и отиде в най-голямата фабрика на
баща ѝ. Там работеха над 2500 човека. Основната дейност на
работниците бе да сглобяват и пакетират вносни части за
земеделски машини. Виктория много рядко ходеше там — а
когато това се случваше — тя посещаваше единствено офиса
на баща си. На няколко пъти бе виждала работниците и ѝ
ставаше жал за тях. Времето беше ясно, а Слънцето сякаш
втечняваше въздуха от жега. Виктория не включи климатика
в колата, а отвори прозорците. След петнайсетминутно каране
по магистралата — вече се виждаше фабриката.
Представляваше модерна остъклена сграда сред равни
овощни градини, в които все още зрееха ябълки. Виктория
зави в отбивката и спря пред бариерата, от която излезе едър
зачервен старец, който се явяваше охраната.
- Какво искате?! — каза грубо той.
- Добър ден и на вас! Имам работа в офиса на баща ми —
високомерно каза Виктория, ядосана от неприветливото му
посрещане. — Надявам се, че не посрещаш така хората!
Пазачът се засрами.
- Извинявайте, не ви познах! — измърмори смутено той.
- И каква е разликата между непознат и мен? — попита тя
и той наведе глава.
Бариерата се вдигна и тя паркира колата. На входа стоеше
костюмиран млад мъж, който бе мениджър във фабриката —

205
Ясен, 34-годишен, симпатичен, амбициозен и подмолен
интересчия.
- Каква прекрасна изненада! — посрещна я той и разтвори
ръцете си за прегръдка.
Виктория му подаде деликатно ръка и кимна.
- Какво те води насам? — попита той.
- Идвам да огледам бъдещото си работно място... —
Виктория се усмихна изкуствено. — Нали скоро ще
завършвам!
- О, да... — неуверено се съгласи той. — Разбира се! Искаш
ли да обядваме?
- Не, благодаря — току-що обядвах — излъга Виктория и
премина през вратата.
Озова се в просторен и празен коридор — зад вратите, където
бяха работните помещения, се чуваха звуци на различните
машини, Виктория се качи на втория етаж по стълбите —
където бяха офисите. През витрините я гледаха работещите в
администрацията и със страхопочитание ѝ кимваха
деликатно. Тя поиска ключа от кабинета на баща си от
секретарката му и влезе там. Десетки пъти бе идвала в този
кабинет — но сега бе сама. Искаше да разгледа
пространството. Кабинетът беше просторен и светъл — през
големите прозорци се виждаше безкрайна овощна градина, в
която зрееха ябълките — тя се загледа в тях.
Плодовете на греха...
Бюрото бе масивно и от светло дърво, Виктория седна на
стола на баща си и се почувства крайно неестествено. На
бюрото имаше рамкирана снимка — тя на 10 години — от
тогава тя имаше дълга руса коса — която отново бе сплетена
на плитка. Загледа се в усмивката си.
Кога ли ще се усмихна пак така?
Да, вече Виктория бе безвъзвратно различна. Чувстваше се
пораснала, чувстваше се в особена нова кожа, която тепърва
опознаваше. Образът, който бе преди се бе счупил, а зад него
се появи една жена, която задаваше въпроси.
Коя съм? Какво правя? Как ще живея живота си? Какво
искам?
От онзи ден нататък всеки въпрос свличаше поредица от
бели воали, които разкриваха очертанията на нейните

206
желания. Но все още се чувстваше опиянена от онзи сън,
който сънуваше — предишния ѝ живот. Всичко ѝ изглеждаше
толкова неясно, че тя имаше нужда да търси отговори на
въпроси, за които дори не се сещаше. Отговори, които да
потвърдят новата ѝ самоличност.
Сякаш наново опознавам света.
Тя дръпна най-горното чекмедже и започна да рови в него —
имаше пакет цигари и папка с договори за назначение —
започна да ги разлиства, Физиономията ѝ замръзна — видя
сумата, за която работеха хората. Тя бе минимална.
Вратата на кабинета се отвори — Виктория се стресна — видя
изкуствената усмивка и белите прави зъби на Ясен.
- Търсиш ли нещо? — любезно попита той, но в очите му се
четеше озадачение, че се рови из кабинета.
- Искаш да ми бъдеш полезен ли? — каза тя и затвори
чекмеджето.
- Да... — объркано отвърна Ясен.
- Разведи ме в производствения отдел тогава — нареди
Виктория и стана от стола.
Докато двамата вървяха по коридора, той бърбореше нещо
за перспективите на фирмата им, но Виктория въобще не го
слушаше. Двамата влязоха в производствения отдел на
фабриката — Виктория видя стотици хора, облечени в сини
жилетки, които стоят на едно и също място и сглобяват едно
и също нещо.
И така 12 часа...
- Колко време им е обедната почивка? — попита Виктория,
прекъсвайки поредната история на Ясен.
- 30 минути — отвърна автоматично той и нелогично се
усмихна.
Този все едно по цял ден си показва правите и бели зъби.
- А през другото време имат ли почивки?
- Да, 2 пъти по 5 минути, за да седнат — отвърна Ясен,
докато си наместваше вратовръзката.
Виктория го погледна невярващо.
- Как е възможно? По 5 минути, за да седнат?
- Да, безсмислени са тези почивки — само
разконцентрират работата им... — уточни той,
незабелязвайки неприятната ѝ изненада.

207
 Виктория вървеше между машините и внимателно се
вглеждаше в лицата на хората — всички ѝ се виждаха
недоспали, болни или гневни. Преобладаваха млади хора и
жени на всякаква възраст. Някои от тях я поглеждаха със
страхопочитание и по-усърдно започваха да работят — тя
виждаше в очите им страх, защото вървеше с Ясен...
Или може би, защото знаят, че съм дъщеря на
собственика?
Това нещо я ужаси. Стана ѝ неприятно и тъжно особено след
като започна да се вглежда в ръцете им. В изхабените им ръце;
в тъжните им очи. Животът започна да горчи в очите ѝ.
Изпита тежест на гърдите си и въздухът не ѝ стигаше.
- Добре ли си? — попита Ясен.
- Не, изведи ме от тук! — категорично отсече Виктория и
двамата тръгнаха към изхода на помещението.
Пред тях изскочи жена на около 49 години — изглеждаше
видимо разтревожена, стискаше от неудобство ръцете си и
дори не смееше да погледне Ясен в очите.
- Господине, възможно ли е да ви помоля да ме освободите
от работа, защото...
- Я се махни! — сякаш Ясен се превърна в друг човек —
усмивката му изчезна и гласът му стана леденостуден. — Ако
тръгна да освобождавам всеки, ще трябва аз да ви върша
работата — той грубо я прекъсна и я подмина.
Виктория се спря и не повярва на очите и ушите си.
- Какво ти става?
Ясен я погледна така сякаш ѝ задава същия въпрос.
- Та ти дори не я изслуша? — продължи шокирана
Виктория.
- Аз... — смути се той.
- Вървете — аз ви пускам! — Виктория кимна на жената и с
бързи крачки тръгна да излиза навън. Ясен се обърка,
погледна жената за секунди се поколеба как да реагира, нищо
не каза и тръгна след Виктория.
Тя излезе в коридора. Сърцето ѝ се беше свило.
- Какво ти става, ние не сме благотворителна организация,
за да се превъплъщаваш в Майка Тереза? — решително каза
Ясен, когато я настигна. — Тук хората идват, за да работят!
Виктория го гледаше изпитателно.

208
 - Не е благотворителна организация, но не е и концлагер —
малко повече човещина и разбиране може да има! — каза тя
след като си пое дълбоко въздух.
- Така няма ред; няма дисциплина... Добре дошла в
реалността, Виктория — още по-уверено продължи да
обяснява Ясен.
- Ти ли знаеш, каква е реалността? Ти за 30- те минути, в
които хората трябва да се нахранят — сигурно не може да
прецениш какъв цвят вратовръзка днес да си сложиш!
Ясен млъкна, а Виктория излезе навън и тръгна към колата
си. Хлопна силно вратата, влезе вътре и запали една цигара.
Ръцете ѝ трепереха от гняв. Постоя няколко минути, а онзи
мъж, който бе охрана, я гледаше с любопитство, Виктория
видя в огледалото, че излиза онази същата жена, която бе
помолила да я освободят от работа — притичваше и говореше
по телефона. Нещо накара Виктория инстинктивно да излезе
от колата и да ѝ помаха.
- Искате ли да ви закарам, виждам, че бързате!
- Викам такси, благодаря ви! — любезно отказа жената,
докато държеше все още телефона на ухото си.
- Затворете телефона! Аз ще ви закарам по-бързо!
Жената ѝ кимна и отмени поръчката си, затвори телефона и
се затича към нея.
- Казвам се Виктория — представи се Вики,
- Аз съм Ивана!
Двете се здрависаха, жената бе много нервна — личеше си, че
наистина много бърза,
- Хайде — да тръгваме! — Виктория я покани в колата.
Ивана седна на задната седалка и Виктория подкара колата.
- За къде сте?
- Живея до Търговския център — срещу подлеза! — отвърна
притеснено жената, гласът ѝ трепереше. — Благодаря ви
много!
Виктория нищо не отговори. От време на време поглеждаше
в огледалото очите ѝ — разчете, че нещо силно я тревожи.
- Какво става, нещо лошо ли се е случило?
- Да... — автоматично каза тя. — Всъщност не толкова...
Синът ми е паднал от количката и не може да се качи — стои
на земята... И ми се обади.

209
 - Каква количка? — в първия момент не разбра Виктория.
- Той не може да ходи и е в инвалидна количка, решил да
сготви нещо... Обикновено не остава сам, но сестра му е за 2
дни извън града и ... Става белята — добре, че телефонът му е
бил в джоба на панталона — Ивана нервно се опитваше да
обясни.
- Той на колко години е? — едва попита Виктория, защото
се свиваше сърцето ѝ.
- На 24! — отвърна жената и се усмихна.
- И е решил да сготви? — прошепна Виктория на себе си.
- Да — днес имам рожден ден, сигурно е решил да ме
изненада — трябваше да си взема отпуска! — в гласа на жената
имаше жестоко самообвинение.
Тревожният поглед на Ивана се насочи към овощната
ябълкова градина — очите ѝ бяха сухи и празни.
- Защо има толкова много болка? — попита Виктория и се
напълниха очите ѝ.
- Не знам... — отвърна тя. — Един ден може би просто се
примиряваш, че животът не е честен. Може би на това му
казвали „помъдряване“. И сега, когато съм на 50 години,
отказвам да приема, че е така — по-скоро това помъдряване си
е „примиряване“ — унесено разсъждаваше Ивана на глас. —
Когато синът ми се обади — бях готова да напусна работа,
макар че трудно щях да си намеря после друга. Това не би
било мъдро от моя страна, нали?
Двете се разсмяха, макар че по бузите на Виктория се стичаха
сълзи.
- Как запази вярата си? — попита Вики.
- Чета я в очите на децата ми и най-вече в очите на сина ми
— той вярва, че чудесата са възможни — сухите очи на Ивана
заискряха и тя се разплака така, сякаш не бе плакала от
години — Виктория бе сигурна, че е така. — И аз вярвам в
чудесата, защото вярвам на сина си — не бих могла да го
предам! — продължи жената и избърса сълзите си.
Колата влезе в града — двете мълчаха след този така интимен
за тях разговор. Виктория пристигна до мястото и спря
колата.
- Извинявай, не попитах ти коя си — каза жената, преди да
затвори вратата.

210
 - Никоя... Аз съм никоя... — Виктория прехапа устни и
погледна с болка Ивана.
Жената я хвана за ръката и ѝ се усмихна.
- Напротив — ти си непознатият човек, който ми помогна
днес. Ти си моето малко чудо!
Ивана се усмихна, погали я и се изгуби в тълпата, а Виктория
неудържимо се разплака.
Непознатите.
Виктория повече от всякога искаше да влезе в пламъците на
огъня и да изгори болката и тъгата, която усещаше в новия си
живот.

Данислав се взираше в дисплея на фотоапарата си —

снимаше видеоклип на случайна жена, която стоеше в колата
и плачеше. Преди минути правеше видеоклип на облаците в
небето, но изведнъж близо до него спря кола — от която
излезе жена на средна възраст, докосна момичето, което
шофираше, и то се разплака. Данислав доближи с обектива
лицето ѝ.
Това е момичето от рождения ден, на който отидохме в
столицата, след няколко секунди той я разпозна.
Толкова е красива тъгата ѝ...
Виктория сякаш чу мисълта му и го погледна.
Наблюдаваше го поне 10 секунди. Данислав не спря да
записва и се вгледа в нея. Поколеба се дали да ѝ махне — но бе
явно, че тя не го разпознава. Виктория запали колата и
потегли. Данислав изключи камерата и прибра статива.
Днес си беше купил нов обектив и обикаляше из града, за да
снима разни неща; да го разучи и да му се наслади. Беше си го
поръчал преди седмица, защото знаеше, че ще му трябва за
дипломния филм, който смяташе да започне да снима скоро.
Цял ден беше превъзбуден заради новата си придобивка.
Това, което засне, го натъжи, но му се стори като най-
красивото нещо, което някога е снимал.
Данислав постави апарата в специална чанта и закопча
калъфа на статива.
- Дани, това ти ли си? — чу се познат женски глас.

211
 Данислав вдигна глава и видя, че пред него стои колежката
на баща му — Ася. Той се усмихна приятно изненадан и
двамата се прегърнаха.
- Здравей! Радвам се, че те виждам — каза той.
- Все същото слънце си. Дани — разсмя се тя.
- Благодаря и ти — отвърна той. — Защо не си в болницата?
- Взела съм си отпуска, а и дойдох в града да свърша малко
работа — каза тя и изведнъж се сети нещо и се разсмя. —
Всъщност много странно — трябваше да говоря с обща
приятелка на мен и баща ти, която държи една много стилна
художествена галерията точно на главната улица. Става
въпрос за изложбата на онази българка, от която баща ти купи
картина, докато бяхме в Париж. Сети ли се?
- Да... Силвия. — Данислав се разсмя на съвпадението
особено след като забеляза шала ѝ. — Виждам, че си сложила
на шията си и причината, която ви е отвела на изложбата.
Бащата на Данислав му бе разказал за историята с шала с
люляците, които Ася била сънувала. Тя се сети и започна
истерично да се смее.
- Сложих го за късмет — макар че е голяма жега! — тя го
свали и си го прибра в дамската чанта. — Препотих се направо,
ама нали съм си суеверна!
- Всички знаят историята с шала! — пошегува се Данислав
и я докосна по рамото. — Искам да ти благодаря, че си
приятелка с баща ми и че се премести в друга болница, макар
и в по-малък град — каза Данислав, той дълго време искаше
да ѝ го каже. — Знам, че си го направила, за да не е сам — това
е много приятелско от твоя страна!
- Колко си мил! Благодаря ти, че го казваш! — усмихна се
тя. — Никога няма да забравя помощта му, когато имах нужда
— той ме убеди, че има смисъл да се помага на хората!
Невероятен човек! — тя погледна Данислав и тихо каза. —
Пази си го!
Дани кимна,
- Ще! Трябваше ни повече време! — съгласи се Данислав, —
Как е работата в болницата?
- По-спокойно е, но сега лятото... Всички тези хора по
морето — непрекъснато сънувам кошмари, че стават
злополуки, удавяния... Нали ме знаеш колко съм луда! Все

212
още не мога да свикна с тези неща.
- Не може човек да свикне с това — така е! — каза той и си
спомни за майка си. — Както и да е! Аз ще тръгвам!
Данислав и Ася се разделиха на тротоара. Тя не погледна
светофара от еуфорията, която предизвика срещата им. Той
светеше червено и тя чу от дясната си страна кола, която
набива рязко спирачки. Ася подскочи ужасена и изпусна
чантата си, а колата спря на метър от нея. Шалът
незабележимо падна на асфалта. От колата излезе Виктор,
който бе пребледнял.
- Добре ли сте? — шокиран попита той.
- Да,„ Да! Извинявайте! — започна да повтаря Ася, грабна
чантата си и уплашена все пак пресече на другия тротоар.
Виктор се плесна по челото.
- Затова не мога да спя с жени! — въздъхна той, шокиран от
невнимателността ѝ.
Започнаха да се чуват клаксони зад колата му, която
пречеше на движението. Виктор се ядоса и хлопна с ръка
върху капака на колата зад него и показа среден пръст.

Константин и Кристина бяха седнали на терасата на малко

кафене и си говореха. Те чуха шумотевицата от клаксони и
погледнаха към отсрещната улица. Константин се вгледа в бял
шал с лилави петна, който се носеше по улицата и се вдигна
от вятъра над колите.
- Виж! — каза Константин и посочи с пръст към небето.
Кристина се опита да стане, за да го види по- добре и разля
портокаловия фреш на масата върху панталоните на
Константин.
- Толкова е красиво! — възкликна тя възхитена от
ефирността, с която се издигаше шала.
- Пак ме направи на нищо — измърмори Константин и се
изправи, за да се стече фреша по крачолите му.
Тя се вгледа в него предизвикателно.
- Много си секси, когато си ядосан! — пошегува се тя,
изкара салфетки от чантата си и започна да го чисти.
- По-нагоре — тихо каза той.

213
 - Идиот — тя се разсмя и Константин започна да я
гъделичка и да я прегръща. — Мокриш ме! — викаше тя и се
смееше гръмогласно.
Хората се бяха вгледали в тях с досада, Константин забеляза
това, усмихна се и помаха на всички с ръка.
- Тръгваме си — изчезваме! — каза той и пое Кристина за
ръка.
Телефонът му започна да звъни. Видя на дисплея, че го търси
Димитър. Той се поколеба дали да вдигне, усети, че се свива
стомахът му.
- Защо не вдигаш? — озадачи се Кристина.
- Братовчед ми е! — с досада каза Константин.
Изражението на лицето стана напрегнато. — Последния път
нещо беше полудял, не искам да говоря сега с него.
- Всичко наред ли е?
- Да, абсолютно всичко е наред като изключим, че всички
ме гледат все едно съм се напикал.
Кристина се разсмя, той я целуна, изключи звука на
телефона и го прибра в джоба си.

Известно време се чуваше сигнал за свободно и Димитър

затвори телефона и запали цигара. Той караше колата си,
преди малко беше влязъл в града. Звънеше на Константин
последните два дни, но той не си вдигаше телефона.
Димитър се изнерви, че братовчед му го игнорира втори ден
и хвърли телефона.
- Идиот!
Светофарът светна червено и той спря колата — отвори
прозореца, погледна цигарата си и я хвърли на улицата.

- Идиот! — каза Стела, която случайно го видя,

разхождайки се безцелно наоколо.
- Стела? — чу се глас зад нея.
Стела се обърна и видя Светла и дъщеря ѝ — Теодора. Двете
се бяха хванали под ръка.

214
 - Стела, ти ли си? — изненада се Светла, щом видя лицето
ѝ.
В първия момент едва я позна.
- Аз съм! — отвърна тя и се опита да се усмихне, но не успя.
- Къде се загуби? Вече не те виждаме в хлебопекарната? —
попита Светла.
- Дала съм си малко почивка...
- Добре ли си?
Светла се взря в лицето на Стела — по него имаше дълбоки
сенки, а в очите ѝ имаше много мъка, която и Теодора отчете.
- Изглеждаш различно и аз едва те познах —
разтревожено каза тя.
- Добре съм! — с престорена жизненост каза Стела, но очите
ѝ плувнаха в сълзи. — Всичко е наред... — каза тя, не успя да
довърши изречението, разплака се и побягна.
Светла извика името ѝ, но Стела не се обърна и се изгуби сред
хората.
- Какво стана — зашеметена от ситуацията попита Теодора.
- Не знам, но това момиче не е същото — отвърна
притеснена Светла.
Двете продължиха бавно по тротоара и после завиха към
малкия парк, който бе в квартала. Те мълчаха, дори не знаеха
как да коментират ситуацията.
- Горкото момиче — повтаряше шепнешком Светла и се
късаше сърцето ѝ.
- Може би е добре някоя от двете да намине да говори с нея
или с момчетата — предложи Теодора,
Светла нищо не каза, защото видя в очите на Стела
непоправим ужас. Двете повървяха, без да кажат нищо и се
насочиха към една пейка, която бе в сянката на ниско дърво.
- Скоро ще мога да излизам само с инвалидната количка —
изпъшка Светла, сядайки на пейката.
- Не говори така, моля те! — каза Теодора, настани се до
майка си и сложи глава на рамото и.
- Като гледам това момиче Стела... — замислено каза
Светла. — Имала ли си понякога усещането, че виждаш човек,
с когото нещо те е разделило в предишен живот? — довърши
тихо тя.
- Да... С теб! Затова не искам да говориш и за смъртта —

215
отвърна с тъга Теодора.
- Не е ли истинско чудо, че в този живот се достигаме
някак? — Светла целуна дъщеря си по челото и я хвана за
ръката.
Теодора отвори очи и погледна небето — по него се носеха
бели малки облаци.
- „Това, което търсиш, търси теб“ - Руми! — каза Теодора.
- И тъй като сме от третия вид хора — онези, които се
взират в небето, според твоята теория — сигурно сме се
намерили там — горе... — Светла също вдигна погледа си към
небето.
- В Рая... — довърши дъщеря ѝ и двете се вгледаха в
облаците.
Над тях се появи шал, който се рееше във въздуха сякаш
падаше върху тях.
- Виж! — възкликна Теодора и стана от пейката.
Светла започна да се смее.
- Това е шал! — тя сложи ръка на устните си. — Толкова е
красиво!
Шалът падаше все по-надолу към тях сякаш някаква ръка го
бе спуснала от небесата. Теодора обикаляше и се смееше,
разтворила ръце, защото искаше шалът да падне върху
дланите ѝ. След минута той падна почти в краката на Светла.
Теодора го взе от поляната и го подаде на майка си.
- Явно е твоят шал! — възкликна тя.
Светла хипнотично го разглеждаше и му се радваше.
- Виж, с любимите ми цветя — каза тя и показа люляците
на Теодора.
- Край! От днес това е любимият ти шал! — Теодора
започна да подскача по детски и да се вълнува от
случайността.
- Знаеш ли на кого ми напомня?
- На кого?
- На един мой любим студент — Калоян — той има един
разказ „Люляци“, който бе написал за мен — каза Светла и се
замисли, вглеждайки се в шала. — Още докато бях с баща ти
— след лекцията не исках да се прибирам вкъщи и останах
така — зад преподавателската катедра — да си постоя сама.
Всички студенти излязоха от залата. Повече от половин час

216
стоях вгледана в земята и чак щом вдигнах глава видях, че
Калоян стоеше седнал в залата — гледаше ме и пишеше върху
лист... Сякаш ме изследваше. Стояхме загледани може би
минута, без да си кажем нищо. Той изтръгваше болката от
мен, течеше през ръката му и я затваряше в думите, които
пишеше. После стана, подаде ми листа и си излезе, без да
каже нищо,
- „Люляци“ — повтори Теодора... — Никога не си ми
разказвала за този Калоян.
- Сега като заговорихме — преди няколко месеца се появи
първата му книга — казва се „Рай“ — искам да ми я намериш!
— Представяш ли си да пише за теб в книгата? —
развълнувано каза Теодора.
- Би било истинско чудо... — Светла се усмихна и забеляза,
че малките облаци ставаха все повече и повече и се събираха
в един по-голям.
- Но ние вярваме в чудесата, нали мамо?
- Да — ти си моето чудо! — категорично каза Светла,
вгледана в шала, който бе в скута ѝ,
- „Чудото, което търсиш, търси теб“, Теди — Теодора се
разсмя — майка ѝ също.
- Винаги съм искала животът ми да е като в книга! — каза
уверено Светла.
Теодора легна на пейката и сложи главата си в скута на
майка си, загледана в небето,
- Може би сме прекалено обикновени, за да сме в книга —
разсмя се Теодора,
— Миличка, всичко в този свят е необикновено —
прошепна Светла.
Двете се вгледаха отново в небето и се чувстваха прекрасно.

Димитър паркира колата си в безлюден краен квартал.

Около него се виждаха само остарели, високи и обелени
блокове. Бе горещо, а улиците между блоковете бяха кални.
Вчерашният дъжд не се бе изпарил,
В този шибан квартал дъждът никога не се изпарява.
Улиците около блоковете бяха повече дома му, отколкото

217
апартамента на последния етаж на блока, пред който в
момента стоеше Димитър, Когато беше малък не обичаше да
бъде вкъщи. Той вдигна глава и видя един от прозорците на
апартамента — зад него се виждаше скъсано перде. Малкото
хора, които преминаваха наоколо, се вглеждаха в него, защото
се отличаваше с хубавия си костюм, обувки и кола. Той влезе
в блока, после — в асансьора. Натисна предпоследното копче
— забеляза колко е мръсно и издраскано.
Спомни си, че когато бе дете и навън бе прекалено студено
или валеше — вместо да ходи из улиците, идваше в асансьора
и се возеше от първия до последния етаж.
Продължаваше часове...
Само и само да не стои вкъщи.
Колко опустошен може да бъде животът на някого? и докъде
може да издържим тежестта, която понякога ни поднася той?
Може би някои от нас знаят, може би други не подозират, но
едно е сигурно — колкото и студени лица да имат хората —
сърцата ни кървят еднакво.
Димитър се озова пред вратата на апартамента, в който бе
израснал — тя беше боядисана в блажна зелена боя, която се
лющеше. Той изкара ключ и отключи внимателно. Пое
дълбоко въздух и я отвори.
През по-голямата част от живота си живеем с мисълта, че
познаваме много добре миналото си. Но когато се загледаме
внимателно, ще видим, че силуетът на миналото стои винаги
с гръб към нас. На кожата на гърба му има линии, извивки на
някакви букви, които чертаят изречения; нечии думи.
Описват всяка една част, която искаме да си спомним. Явяват
се образи. Описват нечии очи, сълзи, усмивки. Дори ги
чуваме, виждаме, сякаш отново се случват. Чуваш виковете на
разделите; шепотите на срещи и крясъците на страховете си.
Истината се преобразява и става много по-красива, или се
превръща в ужасяващ кошмар, който се опитваме да
забравим.
Миналото е с гръб към нас и кожата му непрекъснато се
променя... То никога не е едно и също, защото си го спомняме
по различен начин всеки път — винаги някакъв елемент от
него е разместен, неясен или дори липсва. Кое е истинското
лице на нашето минало? Може би това е един от най-опасните

218
въпроси, които можем да си зададем. Защото миналото ни
чува. И може да се обърне. А ние никога не знаем дали може
да понесем истинския му поглед.
Зад Вратата, която отвори Димитър, имаше много пръст, с
която бе погребал очите на миналото си. А устните, по които
бе залепнала пръстта, се раздвижиха.
- Искам ябълка, която да ме отрови. И да заспя като онази
жена от приказките — монотонно каза тя. Пъстрите очи на
майка му бяха широко отворени. Пластмасова усмивка сякаш
бяха залепили по захабеното лице на тази жена. Лявата ѝ ръка
ритмично удряше коляното ѝ, докато тя се взираше в очите на
детето си.
Димитър стоеше и уплашено я гледаше. Бе застанал в
средата на занемарената стая. Едното перде се бе откачило.
Хвърчаха ситни прашинки във въздуха и Слънцето ги
превръщаше във вълшебен прашец, в който се вглеждаше
детето, за да се успокои.
- Искам ябълка, която да ме отрови, за да не ми е тъжно
вече — изкрещя тя и рязко стана от мръсния масивен диван,
на който лежеше. Хвана сина си за раменете и го разтресе. —
Кой си ти? Къде е майка ти? — изкрещя тя и го блъсна назад.
— Махай се! — крясъкът ѝ се превърна във вой, тя се хвана за
косата и легна отново на дивана, въздишайки болезнено. —
Искам ябълка, за да ме отрови! — продължаваше да шепне тя,
сякаш молеше тавана и се стече сълза от едното ѝ око. —
Бесовете! — изпищя тя. — Бесовете!
Сърцето на Димитър се разтуптя силно, той имаше усещане,
че и майка му ще го чуе и това още повече ще я разгневи.
Димитър избяга в кухнята, затвори вратата, но и зад нея се
чуваха виковете ѝ. Беше свикнал с тях, но те все още го
ужасяваха.
- Моля те. Господи, ако се успокои мама ще изкарвам само
шестици по всички предмети... — шепнеше детето и искрено
умоляваше Господ, присвило страхливо очите си.
През последните две години майка му бе започнала да
полудява. Едни психиатри твърдяха, че нищо ѝ няма, а други,
че е шизофреничка. Тя редовно вземаше хапчетата си, но те
не ѝ помагаха. Имаше определени дни, в които изпадаше в
ужасяващи гърчове и кризи. На два пъти си бе счупвала

219
ръката във вратата.
Димитър стоеше с нея след училище. Баща му често го
нямаше, но това го успокояваше. Всъщност той се страхуваше
повече от него, а не от побърканата си майка.
Чу се как се отключва входната врата.
- Бесовете влизат в къщата! Бесовете! — пищеше жената
все по-силно.
Татко се прибира.
Тази мисъл сложи още черни петна в и без това тъмния
въздух на този стар апартамент, в който сякаш никога нищо
хубаво не се бе случвало.
- Търкаляше ли камъни в реката, чудовище? —
заканително виеше майката, щом влезе бащата на Димитър.
— Набра ли ми отровни ябълки?
Димитър започна да се отдалечава от затворената врата, зад
която се криеше. Не се чуваше никакъв отговор. Вратата рязко
се отвори, а зад нея стоеше едър и силен мъж — косата му бе
рядка и мазна.
- Защо си я оставил сама? — сухо попита той и без да изчака
отговор грабна сина си за ръкава.
Столът, за който се бе хванал Димитър падна. Баща му го
завлече до всекидневната пред един стар шкаф.
- Тук са ѝ хапчетата! Повтори!
- Тук са ѝ хапчетата... — с разтреперан глас повтори детето
и едва преглътна.
- Колко пъти да ти казвам, че като ме няма трябва да ѝ
даваш!
- Тя не искаше... — със страх отговори детето, без да смее да
погледне баща си в очите.
- Като не иска, ще ѝ ги дадеш насила — изкрещя той и пусна
разтегнатия ръкав на блузката му.
Вече бе скъсана. Мъжът изсипа няколко хапчета в ръката си
и отиде до съпругата си, която лежеше и виеше нещо
неразбираемо. Хвана с едната ръка брадичката ѝ и насила ѝ
пъхна в устата таблетките. Майката се дърпаше и го драскаше
по шията, а той все по-агресивно я натискаше да мирува. От
устата му падаха лиги върху лицето ѝ. Детето се загледа в
пръстите, които затискаха устните на майка му — на лявата му
ръка липсваше кутрето. Двата силуета се отразяваха в чистите

220
и светли очи на момчето, а зениците му се фокусираха в онези
разпилени прашинки във въздуха, които като че ли никога не
можеха да си намерят място и винаги ще се лутат, търсещи
къде да паднат.
Това бяха прашинките, в които Димитър откриваше своето
спасение, когато бе дете. И в Слънцето, което ги превръщаше
във вълшебен прах. Който падаше върху калта на реалността,
която бе размазана по лицето на Миналото.
Сега Димитър гледаше същия диван, който бе потънал в
прах. Той седна върху него и удари страничната облегалка с
дланта си — отново се вдигнаха прашинки, които се
осветяваха от залязващото червено Слънце, чийто лъчи се
процеждаха през мръсния прозорец. Димитър удари с ръка
още един път — прашинките станаха стотици. Последва удар
с юмрук, който бе
изпълнен с ярост. Той отиде до кухнята, взе един нож и
започна да го забива в дивана и да го дере. Пожълтял пух
хвърчеше във въздуха, а очите му яростно блестяха. Той
дръпна пердетата от корнизите и те се разкъсаха. Преобърна
старите масивни шкафове, масите. Счупи съдовете; запрати
стол в стария голям телевизор и се пръснаха стъклата на
екрана му, а около Димитър прегърбени и свирепи вълци се
разхождаха и ръмжаха. Гневът в очите му по никакъв начин
не се различаваше от гнева в очите на вълците. Накрая той
подпря дланите си на вратата на детската си стая и се свлече
безсилен от болката, която изпитваше в душата си. Или по-
скоро онова, което вече бе останало от нея.

Много от нас са чували, че Рая и Ада са в самите нас. Носим

ги навсякъде със себе си, където и да отидем. И за двете места
в нас съществуват Врати, които отваряме или затваряме.
Тогава Светът се променя — може да бъде вълшебен, красив и
пълен с надежда за добро. Такъв винаги е бил Светът за Стела.
През целия си труден живот тя не бе спирала да вярва, че
доброто винаги побеждава. И често виждаше как това става.
Но нещо се случи.
Може би от момента, в който припаднах на Йордановден?

221
Или когато се срещнах с този проклет Калоян?
Всичко някъде се беше объркало. Дали Вратата на Рая се
затваряше и отваряше... Или широко зейна Вратата на Ада.
Може би и двете стоят отворени? Може би съм
прокълнати? Може би полудявам?
Светът ѝ ли се бе променил след първия ѝ припадък? Или
очите й? Тя започна да вижда всичко по друг начин. Случваше
се за секунди и неочаквано. В зениците ѝ бе започнал да се
отразява грехът на хората. А грехът има невъобразими форми.
Имаше случаи, в които сред тълпата се виждаха лица,
опръскани с кръв; отпечатъци на кървави длани по скъпите
им дрехи; по стените на сградите; черни сенки, които
прескачаха и лазеха по хората. Виждаше високи светли
силуети без лица. Бе видяла
кървавочервените ябълки на архангел Михаил, с които
примамваше душите на живите, за да ги издърпа към
Отвъдното.
Виждаше насилието по кожата на хората, а в нечии очи
четеше жаждата за насилие. Побъркани призраци се катереха
по раменете на хората и скриваха с кривите си пръсти очите
им, шепнейки на неразбираем за нея език. Греховна кръв
тъмнееше из вените на мъже и жени, а някакви
криви сенки смучеха от плътта им.
Само за няколко секунди Светът се превръщаше в зловещ
лунапарк, в който се води война. Войната между Доброто,
Злото и сивите тънки ръце на Сивата безчовечна карма, която
прибира завещаната си енергия.
След тези картини Стела припадаше. С времето оставаше в
съзнание, но повръщаше и получаваше остро главоболие. Но
след тези секунди лицето ѝ изглеждаше по-старо с години, а в
очите ѝ оставаше някакъв отпечатък, който изписваше
безпомощност.
Гледките пречупваха душата ѝ и тя не можеше да ги понесе.
Единственото, което в тези моменти си повтаряше, бе
дантелена приказна кошничка.
И Светла...
Докато блуждаеха мислите ѝ, Стела се взираше в машината,
която месеше тестото в хлебопекарната. От няколко дни не бе
виждала света по онзи страшен начин. Стела също бе

222
разкрила една нова самоличност в себе си — тя вече крайно
ненавиждаше несправедливостта и неблагодарността.
Ставаше рязка, нападателна. А най-милият жест я
разплакваше и натъжаваше. След като започнаха виденията
ѝ, тя не можеше да прекрачи прага на Дома, в който бе
израснала. Защото щом стигнеше до там — зад оградата
виждаше сиви петна по кожата на малките деца.
Те ще платят кармата на родителите си. Невинните
жертви на кармата...
Всичко това я изпълваше с гняв и после с отчайващо
страдание. Стела бе спряла да общува дори и със своите
„братя“, с които бе израснала. Чувстваше се като рееща се
прашинка над земно кълбо, в което се водят нечестни битки.
Тази безпомощност я съсипваше. Крепеше я единствено
мисълта, че може да направи поне нещо малко добро. И
споменът за Светла я изпълваше с чистота, която отмиваше
всички видени черни секунди.
И приказната кошничка...
Нещо в живота ми поне е било красиво.
Стела се усмихна — от дълго време не го бе правила.
Ще ѝ направя хляб.
Стела отиде до голямата кухненска маса, на която правеха
закуски, и в голяма купа изсипа пакет брашно, после започна
да сипва по малко вода. Ръцете ѝ започнаха да месят тесто. Тя
се вгледа в движенията си и се усмихна. Скоро не бе идвала
тук и се зарадва, че днес го е направила. Дори си помисли, че
е време да отиде в Дома.
В този момент струи кръв изпръскаха от тестото и оцветиха
сместа. Тя изкрещя и отстъпи назад. Ръцете и престилката ѝ
бяха в кръв — пламъкът надежда, който бе започнал да тлее
преди минути, бе удавен в кръв, Стела отчаяно заплака и
погледна към голямата машина, в която се бъркаше тестото —
брашното се бе превърнало в месо и приличаше на кайма.
Случва се пак.
Стела се опита да запази самообладание и затвори очи —
когато ги отвори — всичко изглеждаше такова, каквото го
познаваше. Тя пое дълбоко въздух и отиде пак до масата,
върху която месеше хляба. Тя отново започна да мачка тестото
— то пак започна да става червено, но Стела започна да си

223
представя как през ръцете ѝ преминава светлина.
Червеникавото тесто бавно стана светложълто. Стела си
помисли за океана от добро, което има в себе си. Представи си
как преминава през ръцете ѝ това добро. Тестото от
жълтеникав оттенък стана бяло — като сняг, Такова тесто за
пръв път видя и се усмихна широко — тестото започна да сияе
сякаш в него имаше много фини перлени частици.
То излъчва светлина.
Тя се огледа около себе си — стаята засия в бяло. Брашното в
склада се издигаше във въздуха и блестеше — милиони малки
слънца сияеха в просторния склад.
Стела се разсмя. Изпита щастие, защото си помисли, че може
би има силата да промени този страшен свят.

Лято, 1941 г.

Дни преди да пламне къщата на Божидар, Баба Кера месеше

със сухите си и набръчкани ръце тесто, Константин бе седнал
на масата до нея и гледаше ръцете ѝ.
- Доведи ми Елена и детенцето — да си видя внучето и да си
заминавам — заръча старицата на Константин, докато месеше
— Това е последният хляб, дето меся. Сестрицата ти по изгрев
кацна на прозореца и ме събуди — даже още стои! — разсмя се
баба Кера и погледна към прозореца зад гърба на Константин,
На перваза беше кацнала кукумявка.
Константин стана и хвана със здравите си ръце брашнените
длани на бабата и ги целуна.
- Знам, майко! Ще тръгна по обед и след залез ще ти ги
доведа!
Кера погледна Константин в очите.
- Има една песен за майка, дето мъртва легнала и от гроба
попитала минувач дали са добре тримата ѝ малки сина.
Минувачът отвърнал, че мащехата не гледа хубаво децата и
мъртвата майка заръчала... — баба Кера спря да меси тестото,
отпусна захабените си брашнени ръце и запя:

Драгинко, Димо, драгинко,

224
иди, драгинко, да кажеш
на мойта стара майчица,
да стане рано в събота,
да ги йомие, йоплете,
на гроба да ги доведе,
и аз от гроба жда стана -
сираци да си прибера.

Старицата довърши песента и лицето ѝ излъчваше смирение

и благоденствие.
- Та и моята работа такава — само че децата ми седят на
вратата, за да си ме приберат те мене... Да ида Отвъд да им
омеся и на тях една питка.
Константин гледаше баба Кера с благодарност и тъга.
- Утре няма да плачете за мен — да ме вдигате от гроба!
Стените на цялата къща искам да измиете, че Михаил ще я
опръска с кръв и ако влезе евлия човек ще се издаде!
- Те виждат кръвта и греха... — довърши Константин.
- Най-хубавите хора са те, Константине — ангели! Във
вашето село говорят, че Божидар е джин — ама е добър — като
евлиите е. Същото е! Едни джинове са добри, други зли — като
хората. Ти си с огнена кръв — виждаш ги — ама ужасът, дето
виждат ангелите — не може да видиш — и
по-добре! — бабата говореше монотонно и спокойно.
- Ставам, майко, за да доведа Елена за вечеря! —
Константин се изправи.
Баба Кера си поля ръцете с вода и сложи питката до
прозореца. Кукумявката гледаше тестото и изкука така, че
сякаш малко дете се разплака.
- Константине — каза Кера преди той да излезе през
вратата. — Тази питка е за Божидар — ще му я занесете след
моята смърт! Ти и Елена мъката ми изгорихте с любовта си и
спокойна ще си отида при синовете. Утре ще оставя тука вас —
две деца и едно внуче, а синовете ми в Отвъдното ще ме
утешават, оти ще ми липсвате. Тръгвай!

По залез Константин се завърна с Елена, заедно с детето. Кера

цяла вечер бавеше Добромир и го държа в ръцете си. На
следващата есенна утрин баба Кера не се събуди. Мина селото

225
да се сбогува с нея и я погребаха до синовете ѝ. Измиха
къщата. Елена изпра завивките, нощуваха и на следващата
сутрин двамата затвориха вратата на този дом.
Константин и Елена мълчаха по пътя. Той бе прибрал хляба
за Божидар в голяма торба, в която бе сложил и шише ракия.
Когато стигнаха до селото си — видяха отдалече опожарената
му къща. Константин скочи от коня и започна да тича с все
сила към руините. А Елена седна на поляната и заплака с глас,
притиснала бебето към гърдите си.
- Една свята душа си замина, Добромире — повтаряше тя
тихо, сякаш песен на детето си пееше.
Константин седна до руините — погледна изгорелия орех и
правите опушени стени и заплака от мъка. Седна на един
камък и изкара хляба, който бе завит в бяла ленена кърпа.
Отви я, сложи я върху пепелта, разля ракията в кръг около
хляба. И съсредоточено с насълзени очи започна да повтаря.
- Братко, Слънцето да слезе — хляба да изгори и с дима да
те нахрани.
По хляба сякаш се разтече вода, която гореше. Хлябът
пламна върху ленената кърпа, а огънят се отразяваше в
разширените зеници на Константин.
После той отиде до селската кръчма и от хората научи, че
миналата вечер пламнала къщата на Божидар и Севда, и Попа
спасили Албена, а Михаил — съседът им, изгорял и той,
докато се опитвал да спаси Божидар.
Такава история бе измислила Севда и бе казала да я
разправят из селото.
Нито Елена, нито Константин бяха повярвали на тази
история — за Албена се знаеше, че е в къщата на Севда и като
роди ще се прибере в нейното село.
- От селото са го подпалили, Константине, казвам ти —
Албена всичко им е казала! — тихо шепнеше Елена вечерта,
докато прегръщаше Константин.
Той мълчеше.
- За злато са го подпалили — те повече в златото вярват,
отколкото в на Албена думите — каза след минути Константин
и я целуна по ръката, — Нали ги знам всички в селото какви
са — не вярват, подлъгали са глупавата Албена, Те си мислеха,
че Божидар крие много имане в стените си,

226
 - Намериха злато... — с отвращение шептеше Елена. — Бял
ден няма да видят ни те, ни горките им деца — каза тя и очите
ѝ се напълниха. — И нас ще убият!
- Няма да се страхуваш! Каквото и да стане — нищо не може
да ни раздели — уверено каза Константин и видя през
прозореца как започна да пада ситен сняг.
Зимата сковаваше селото.

19 юни, 2013 г.

Лятото топеше града.

Константин бе прегърнал Кристина и гледаше
през прозореца. Двамата бяха в леглото. Той отново мислеше
за кошмарите си — те ставаха все по-чести и с все по-ясни и
ужасяващи подробности.
- Константинчо, за какво мислиш? — прошепна Кристина
и го хвана за носа закачливо.
- Стига де, боли ме — той се надигна, личеше си, че не е в
настроение.
- Защо не ми казваш какво има — напоследък ми
изглеждаш тъжен, замислен — има ли проблем?
- Не — излъга той. — Напоследък работата ми идва в повече
и това ме натоварва.
Кристина се гушна отново в него и подпря ухо на гърдите му
— усещаше как бие сърцето му. Той започна да я гали по
косата.
- Обичам те — каза Константин и въздъхна.
- Ама ми се развика, защото те хванах за носа — каза
Кристина, имитирайки сърдито малко момиченце.
Двамата се разсмяха. Константин погледна към вратата на
спалнята.
- Вярваш ли в предишни животи? — изведнъж попита той.
- Не знам... Защо? — погледна го тя изненадана и забеляза,
че е тъжен. — Какво ти става, има ти нещо, а не казваш!
- Нищо ми няма, наистина!
Кристина го гледаше в очите.
- А ти вярваш ли? — попита тя.
- Не, но не е нужно да вярваш в нещо, за да го има, нали? —
каза той и я целуна по устните.

227
 20 юни, 2013 г.

Онзи ден, в който бе посетила фабриката на баща си,

Виктория се бе уверила в нещо, което подозираше.
Този живот не е правилен за мен. Аз не мога да бъда част
от това.
Тя напусна университета ден след това. Знаеше, че трябва да
промени живота си и да поеме в посока, в която да бъде
полезна за света. Докато родителите ѝ отсъстваха от
България, тя не бе спряла да преосмисля живота — и нейния,
и техния. Усещаше го безсмислен и нечистоплътен, Искаше да
разбере повече за миналото си; за света около себе си.
Макар че нямаше план за своето бъдеще, се чувстваше по-
свободна от всякога.
Парите... Имотите... Пълни са с грехове.... Големи къщи с
малки хора. Богати хора с малки сърца. Войни за власт;
Войни за пари... Нелюбов и болка. Деца без майки. Свирепи
бащи. Секс. Продажба на души. Деца със стари очи.
Деца със състарени очи.
Сега Виктория обядваше с майка си и баща си. Всякакви
подобни мисли блуждаеха в главата ѝ. Родителите на
Виктория се бяха завърнали в България предишната нощ.
Виктория искаше да им каже всичко, което бе избрала за
живота си. Не се страхуваше от нищо. Имаше стотици
въпроси... Нещата бяха толкова много, че тя не знаеше откъде
да започне. Хем се вълнуваше, хем подозираше, че те няма да
одобрят това, което има да им съобщава.
Тримата бяха седнали край красива стъклена маса в сянката
на голям бял чадър. Виктория наблюдаваше ръцете на майка
си. Почти на всеки пръст имаше масивен златен пръстен. Тя
държеше кокетно менюто и поръчваше, докато баща ѝ
говореше по телефона. От време на време Виктория се
изпълваше с гняв към тях. Всъщност тя усети, че ги опознава
за първи път в живота си и изследователски ги наблюдаваше.
- Майко, защо винаги поръчваш толкова много храна —
повечето от нея дори не я опитваме? — попита Виктория, след
като сервитьорът си тръгна.
- Харесва ми да е пълна масата, що за въпрос, та ти си
същата? — усмихна се майка ѝ невинно и се разсмя озадачена,

228
 Виктория нищо не каза, но това я вбеси — не само защото не
беше вярно, но и заради отговора, че трябва да е пълна масата.
Тя не каза нищо и погледна баща си, който продължаваше да
говори по телефона за работа, Виктория не ги виждаше по
същия начин както преди — забелязваше много повече неща
в тях и те никак не ѝ допадаха, Баща ѝ затвори телефона.
- Какво си намислила, какъв е поводът да говориш с нас?
Сега Ясен ми каза, че си посетила фабриката, радвам се, че
започваш да навлизаш!
- Искам да ви кажа нещо — започна Виктория.
- Бременна ли си? — прекъсна я студено баща ѝ.
- Не — озадачена отвърна Виктория,
- Казах ти, че е друго — намеси се майка ѝ, погледна
ококорено мъжа си и се хвана успокоена за сърцето.
- Първо, искам да знам нещо повече за моите баби и
дядовци, за вашите семейства — започна Виктория.
Изписа се изненада по лицата на родителите ѝ и те се
спогледаха.
- Какво по-точно те интересува? — попита баща ѝ.
- Какви хора са били те? С какво са се занимавали?
- Нормални, обикновени хора, скъпа — отвърна майка ѝ, но
се появи напрежение в гласа ѝ. — Със земеделие са се
занимавали, по селата какво друго може да прави човек?
- Имали ли са нещо общо с нестинарството или
ясновидството?
- Не — рязко отвърна баща ѝ и придоби студено и гневно
изражение.
- Откъде ти хрумна това? — разсмя се майка ѝ.
- Защото имам чувството, че съм свързана с това...
- Предлагам ти да се концентрираш върху изпитите си,
отколкото да се занимаваш с митове и легенди — прекъсна я
баща ѝ.
Сервитьорът дойде и започна да налива вино в чашите им.
Виктория и баща ѝ се гледаха право в очите и мълчаха —
имаше напрежение между двамата.
- Прекъснах обучението си, искам да направя нещо
съществено в живота си — а бизнесът никога не съм го
чувствала като нещо, което искам да правя.
Явен гняв се появи в очите на баща ѝ, но той не каза нищо,

229
докато сервитьорът бе край масата им. Майка ѝ погледна
надолу и придоби стоманено изражение.
- Какво си направила? — тихо попита тя.
- Прекъснах — искам да запиша нещо друго. Нещо, което
ме изразява!
- Нестинарство? — гневно я иронизира баща ѝ.
Виктория усещаше острото неодобрение в това, което чуват
родителите ѝ, но тя беше решителна и категорична, както
никога не я бяха виждали досега.
- Искам да правя нещо добро за света — искам да оставя
нещо хубаво след себе си,
- Миличка, още не си пораснала, за да разбереш, че тези
каузи са безсмислени. Благодарение на бизнеса на баща ти,
много хора има какво да ядат — получават заплати — това е
добро! — каза майка ѝ.
- Видях какви заплати получават — колкото сметката за
обяда ни, която ще платим след малко! — ядосано отвърна
Виктория,
- Такъв е животът! — разгневи се баща ѝ и се втренчи в нея,
- Животът е такъв, какъвто го правим! Ние — хората! —
отвърна решително Виктория и се изправи.
- Ще се обадя на ректора в университета и ще му кажа, че
си размислила — трябва да продължиш обучението си... —
спокойно започна да говори майка ѝ.
- Не — това няма да стане! — изкрещя Виктория.
- До момента, в който не размислиш — не разчитай на нас.
Интересно ще ми е как ще се оправиш с парите — намеси се
баща ѝ и се изправи и той.
- Само пари са ти в главата — имаш милиони, а хвърляш
на клетите хора мизерни заплати. Не ти искам парите — дори
се отвращавам, че съм израснала с храна, която си ограбвал от
чуждите маси. .
Думите на Виктория попариха родителите ѝ.
- Чудя се как злато не сте започнали да преглъщате! —
яростно каза тя и си тръгна.
Баща ѝ погледна съпругата си и силно удари по масата. Тя се
стресна и разля от чашата си вино по скута си. Беше със син
панталон — тя започна истерично да го бърше със салфетка.
- Съсипах си дрехата — измърмори тя.

230
 Бащата на Виктория се втренчи в нищото и ледени тръпки
започнаха да пълзят по гърба му.
Откъде ѝ хрумна за тези проклети нестинари?

21 юни, 2013 г.

Кристина бе дошла преди час в книжарницата. Слънцето

влизаше през витрините и осветяваше най-новите книги,
които бяха наредени отпред. Заради жегата навън —
пешеходната улица, която се виждаше през стъклата,
пустееше. Наоколо имаше само насядали хора из кафенетата,
които се криеха в сенките на чадърите и пиеха студени
освежаващи напитки.
Кристина подреждаше книги из рафтовете — бе се качила на
един малък стол и си тананикаше някаква мелодия, която в
момента си измисляше. Мислеше си, че ѝ се ходи на почивка,
но отпуската ѝ бе чак в началото на септември и това я
изнерви.
Прецаквам се, защото съм добра.
Чу се звънчето на вратата. В книжарницата влезе едно младо
момиче — Кристина слезе от столчето и се усмихна. Забеляза
белега на врата и лицето ѝ. Теодора се смути, защото видя, че
Кристина е зяпнала право в нея.
- Извинявайте... Просто...
На Кристина ѝ стана неудобно, че е притеснила Теодора с
погледа си.
- Няма проблем — свикнала съм — любезно отвърна тя и се
усмихна искрено.
- Не наистина, глупаво е, че се загледах — много съм
неделикатна! — възрази Кристина и почервеня.
След няколкосекундно мълчание Теодора се разсмя и
докосна Кристина за ръката.
- Наистина е човешко да се загледаш, няма проблем!
- Просто майчински беше, извини ме пак! — въздъхна
Кристина.
- В такива ситуации, колкото и да се говори, става все по-
неудобно, затова нека спрем! — предложи Теодора.
Двете се разсмяха.

231
 - Дошла съм конкретно, за да попитам дали имате „Рай“.
- О, разбира се! — отвърна Кристина и си спомни за онази
жена, която бе нахлула в книжарницата и бе скъсала задната
ѝ корица. Този спомен стопи усмивката ѝ.
- Майка ми е преподавала на автора й! — каза развеселена
Теодора.
- Колко интересно! Разправят, че е доста странен —
виждала ли си го?
Докато говореше, Кристина отиде до рафта с книгите и я взе.
- Не съм!
- Малко е зловещ — уж един благ, но в очите му има нещо
особено — даже корицата ми е малко плашеща — Кристина
държеше книгата и се загледа в отпечатъка на ръката му. —
Това сигурно е неговата ръка.
Кристина маркира книгата на апарата и я подаде на Теодора.
- Чакай! — Кристина взе отново книгата. — На тази книга
не съм си гледала!
- Отваряш я на случайна страница, нали? — разсмя се
Теодора.
- Да! Този номер го правя с всяка книга, но с тази съм
пропуснала!
Кристина затвори очи и я разтвори. Погледна страницата —
беше 78 и на нея пишеше 5-и август.
- Падна ми се „5-и август“ — разочаровано отвърна тя и
отново подаде книгата на Теодора.
- Чакай да пробвам и аз — Теодора отвори книгата и зачете:
- Животът е поразително точна система, която води
хората в точното време и място, за да се случи нещо. Дори
да си мислим, че нищо не се е случило, това няма значение.
За света е достатъчно присъствието ти на определено
място, което веднага означава — отсъствието ти на
всички останали възможни места.
- Интересно — замисли се Кристина, — Ще трябва да седна
да я прочета, но да си призная нещо сякаш ме спира — сигурно
корицата!
- Да... Особена е! — прошепна Теодора, докато се
вглеждаше в нея.
Теодора се сети, че трябва да плати книгата,
- Майка ми я чака с нетърпение, отивам да ѝ я занеса — каза

232
тя, докато плащаше, — Беше ми наистина приятно! — сбогува
се Теодора и излезе навън,
- 5-и август — каза Кристина на глас и отново се качи на
столчето, за да подреди книгите на горния рафт.
Тя погледна в календара и видя, че се пада в понеделник.
Ани мрази да работи петък, събота и неделя — ако ги
взема нейните смени — тя ще може да ми вземе за 5, 6, 7
август. И ще може да се измъкнем на преждевременна
почивка с Константин! Още довечера ще му кажа!
Кристина се въодушеви и продължи да си композира
мелодията от преди малко.
Ето какво ми подсказа книгата, че трябва да си направим
преждевременна почивка през август!

Малките неща, които определят нашите решения. А всяко

решение променя пътя, който ще извървим. Думите, които
чуваме. Думите, които изричаме. Думите, които четем.
Секундите, които не достигат и се разминаваме. И секундите,
които не достигат, за да не се разминем и да се срещнем.
Ако големите неща в живота ни са предопределени, то
малките не са ли просто пътните знаци към значимите
събития, към които сме се запътили, И какво би станало, ако
успеем да ги разчетем? Можем ли да избягаме; да спрем; или
да открием нов път, който да ни спаси от някакво ужасяващо
събитие?
Непознат, животът дали е поразително точна система?
И къде би се намирал ти, точно сега — ако не бе отворил
тази книга? Какво щеше да правиш? Какво щеше да
говориш? С кого щеше да бъдеш? И какво
би станало, ако никога не бе попаднала тази книга в
ръцете ти? Дали може да се пресметне...
Как се срещнахме в буквите на тази книга? Кое те доведе
до нея? И защо?
Може никога да не разберем някои отговори, но всички
отговори могат да бъдат усетени, дори и да останат
неразбрани.

23 юни, 2013 г.

233
 - Не разбирам! Ти си полудял! — разсмя се Константин и се
загледа притеснен в братовчед си.
Димитър го бе довел в дома на дядо им и двамата стояха в
пустата дневна.
- Не виждаш ли стените? — по тях има тъмни петна, —
Просто трябва да разфокусираш погледа си и ще ги
забележиш! Опитай! — изнервено обясняваше Димитър.
- Опитах! Не става — не може ли да приемем, че стените
просто са мръсни или че това е зрителна измама!
- Това е проклятие! Не го ли усещаш?
- Не — Константин се отегчи, — Тръгвам си!
- Не! Ще ме изслушаш!
Димитър започна да търси из старите шкафове нещо.
Отваряше чекмедже след чекмедже и нервно тършуваше.
Константин седна на един стар стол и започна да се оглежда.
В къщата миришеше на застояло. Бе потънала в прах. След
смъртта на дядо му никой не бе влизал в този дом. По стените
се бяха появили дълбоки и дълги пукнатини. На Константин
му бе неприятно, че въобще реши да се види повторно с
братовчед си.
Димитър измъкна дебел червен стар албум и започна да го
разлиства. Откри това, което търсеше, и го сложи на масата.
- Виж — това е дядо ни! — Димитър посочи един едър млад
мъж — до него имаше две малки момчета — А тези двамата са
бащите ни!
- И?
- Виждаш ли този човек? — Димитър посочи друг човек —
зад тях се виждаше мъж, облечен в черно. — Това е попът!
- Така... — с ирония отвърна Константин.
- Слушай ме внимателно! — разгневи се Димитър. — На 6-
и януари попът умира, докато хвърля кръста в морето. А
внукът му, който е скочил във водата, полудява същия ден. На
следващия ден умира дядо ни, а те са били много близки
приятели едно време.
Константин погледна озадачен Димитър.
- Сериозно ли?
- Съвсем сериозно! Това е проклятие! Трябва ли да ти
напомням, че майка ми е полудяла, след като баща ми е
участвал в масовите разбивания на гробища? Трябва ли да ти

234
напомням, че баща ти е починал, минути след като са излезли
от църквата на кръщенето ти?
Константин гледаше Димитър внимателно,
- Какво търсиш? Оправдание на злото в живота си ли? —
Константин прозвуча студено. — Миналото си е минало — ние
нямаме нищо общо с това!
- Миналото никога не е минало — настоящето е
продължение на миналото!
Димитър агресивно затвори албума.
- Нали ми каза, че имаш ужасяващи кошмари,
продължават ли?
-Да...
Константин се обърка за момент — чувстваше се хем
уплашен, хем разгневен. Имаше чувството, че подредения и
светъл живот се разпада. Почувства, че трябва да плаща за
зло, което никому не е причинил. И най-вече се дразнеше, че
Димитър му внушава това.
- Кошмарите ми нямат нищо общо с твоите истории — аз
сънувам други неща. Сънищата ми не са свързани нито с дядо
ми, нито с бащите ни — дори бих казал, че нямат нищо общо.
- Всичко има общо с всичко, но не винаги се дава по
логичен начин, не бъди толкова повърхностен! — отсече
рязко Димитър.
Константин се изправи от стола, усети се още по-разгневен.
- Може да съм повърхностен, но ти си свиреп и параноичен
— аз не съм имал тежък живот, за да се опитвам да придам
мистика в него и да го направя съществен. Моят живот е
чудесен, а ти ме въвличаш в твоя ад!
Тези думи накараха Димитър да се почувства ужасно и преди
да се защити Константин отиде до вратата.
- Не ме търси повече при никакви обстоятелства, а иди да
се лекуваш — остави другите да бъдат щастливи, щом ти не
можеш. Не мога да помогна с нищо, Константин хлопна
вратата след себе си. Усещаше, че трепери — през целия си
живот не се бе разгневявал до такава степен. Дълбоко в себе
си усещаше, че всичките тези неща, които говори Димитър,
може да са истина, но това го плашеше точно толкова, колкото
и кошмарите, които не бе спрял да сънува. Снимката, която му
показа Димитър, като че ли жигоса мозъка му. Константин

235
наистина почувства, че тези хора не са добри,
А всички тези случайности?
Димитър остана в къщата и седна на пода. Почувства се
безсилен.
Думите на Константин го разстроиха.
Може би е прав... помисли той.
Докато отново не видя тъмните петна, които пълзяха по
стените и таваните на стаята.
Може би само аз нося това проклятие? Константин дори
не го чувства... Този грях е дошъл само при мен. Та в него има
толкова много добро, а в мен....
Само ярост...
24 юни, 2013 г.

Калоян имаше слушалки на ушите. Не слушаше музика, но

често ги слагаше, когато бе сред хора, защото не само че не
искаше да чува гласовете им, но не искаше и да го заговарят.
Понякога си пускаше Philip Glass или Erik Satie, но много
рядко, защото усещаше енергията на музиката и тя го
въвличаше все по-дълбоко в едни безкрайни и непознати
светове. Калоян чувстваше, че може би някой път няма да се
завърне от там. Той не слушаше музиката, за да се
наслаждава, защото той знаеше, че музиката се преживява.
Това е енергия, която се изразява със звук. Някои честоти
могат да те убият, а други да те излекуват.
Така мислеше и за думите, книгите.
Калоян бе седнал в болничен коридор и чакаше своя ред.
Имаше час при лекаря, който му изписваше силните
обезболяващи, които редовно пиеше заради непрестанното
главоболие. Наоколо имаше десетима души, които чакаха
пред различни лекарски кабинети. На дивана до него се появи
една майка, която носеше двегодишно момиче в ръце, а след
нея вървеше седемгодишно момченце, Калоян погледна
майката — тя бе изключително изнервена, косата ѝ бе мазна,
боядисана в черно и не бе добре сресана. Имаше тежък и
несиметричен грим върху грубоватата кожа. Калоян премести
погледа си върху детето — то имаше кафяви и широко
отворени очи, които излъчваха доброта и страх. Жената

236
застана до Калоян и избута момчето да седне на дивана до
него. Калоян се намести и се вгледа в олющения ѝ розов лак
на ноктите. Пак се отврати. Момиченцето в ръцете ѝ се
разплака и тя агресивно започна да бута ръчичките му, с
които си криеше личицето. Надигна се силен гняв и болка в
Калоян. Той впери злонамерен поглед към нея, който тя
забеляза, но не я притесни.
Жената почука на вратата на кабинета, който бе до вратата
на лекаря на Калоян, отвори я, нещо каза и пет минути по-
късно я извикаха да влезе. Изглежда малкото дете се беше
разболяло и тя бе взела и сина си. Момчето поиска и то да
влезе, стана и майка му го избута — то настоя и тя го удари с
опакото на ръката си по устната, то се разплака. Калоян
инстинктивно се усети, че ще стане и ще ѝ счупи ръцете, но тя
вече бе вътре в кабинета. Момченцето седна отново на дивана
до Калоян, а от устната му се процеди капка кръв. Той свали
слушалките си,
- Как се казваш? — тихо попита Калоян.
Лицето на Калоян засия, може би това са единствените
моменти, в които човек можеше да види светлина в очите му
— тогава, когато той разговаряше с деца.
- Ники — каза детето и избърса сълзите си.
Калоян протегна ръка към устната му и внимателно пое с
пръста си капката кръв, която се стичаше по брадичката му.
- Ники, разбираш ли, че тази жена не те обича? — попита
Калоян, загледан в капката кръв по ръката си.
Момченцето наведе глава надолу и отново погледна Калоян,
без да каже нищо.
- Искам винаги да помниш тези думи, защото, когато
пораснеш, ще изразяваш любовта си по този начин. Разбираш
ли това?
- Разбирам! — момчето гледаше Калоян сякаш
инстинктивно и първично му се доверяваше,
- Понякога едни деца не се раждат при истинската си
майка и попадат при жестоки хора — внимателно му каза
Калоян.
- Защо?
- Защото красотата и светлината, която ти е дадена от Бог,
ще бъде подложена на изпитание, което ти трябва да

237
издържиш и се налага да стоиш изключително близо до
злото, за да го опознаеш и да можеш да се бориш с него.
Калоян виждаше в очите на това дете огромни вселени от
светлина, които щяха в бъдеще да дадат на човечеството
благодат.
- Ти ще станеш герой, но трябва да запомниш думите ми и
никога да не ги забравяш. Обещаваш ли?
- Да — момченцето се усмихна широко.
Калоян подаде едната си ръка и момченцето я стисна силно.
- А ти как се казваш?
- Калоян...
Вратата на кабинета се отвори и от нея излезе майката на
момчето. Детенцето в ръцете ѝ плачеше и тя се караше с
лекаря. Яростно се обърна към момченцето.
- Тръгвай — сепна се тя и го задърпа за ръката.
Калоян рязко хвана ръката ѝ и се изправи.
- Ако още един път нараниш тези деца, ще те намеря,
каквото и да ми струва, и ще ти изкарам очите, за да
заприличаш на обезобразената си душа — тихо шепнеше
Калоян в ухото ѝ.
Жената вцепенена го бе зяпнала. Той размаза капката кръв
от момченцето по бузата ѝ. Освободи стоманената си хватка от
ръката ѝ и се усмихна широко. Зениците му се свиха.
Жената ошашавена се обърна и започна да върви към изхода
на болницата. Момченцето тръгна след нея и след няколко
крачки се обърна към Калоян и му помаха.

28 юни, 2013 г.

В широко и светло пространство, което приличаше повече на

студио, отколкото на кабинет. Явор нареждаше разпилени
папки по бюрото. Някои от тях прелистваше и след недълго
размишление, ги оставяше на пода отворени. Почти всичко
около него бе с отворени папки — в тях имаше наредени
художествени фотографии, снимки от инсталации и картини
на художници, В жестовете на Явор имаше страст, адреналин,
нетърпение и налудничава прецизност. Той спря за момент,
свали очилата си и внимателно изчисти стъклата им с лилава
кърпичка, която изкара от джоба на карираното си сако. Явор

238
бе елегантен, приятен на външен вид мъж, който имаше
ексцентрично поведение. Ако човек се загледа в него, когато
той е в покой, дори би могъл да каже, че той е съвременен,
модерен умен мъж, който привлича. Но ексцентричният му
темперамент плашеше глупавите, провокираше умните и го
правеше любимец на любознателните.
По стените на това огромно пространство имаше закачени
математически формули; формули на физични закони;
принтирани текстове от Шекспир и други световни автори.
Големите стелажи с книги бяха окупирали кабинета, в който
от няколко дни непрекъснато звучеше и музика.
Мила беше седнала в другата част на кабинета и държеше
дистанционно, с което превключваше песен след песен —
някои бяха само инструментали; имаше вокални изпълнения
и експериментални мелодии. На едно листче тя пишеше знак
плюс или минус след всяко произведение.
През последните няколко дни Явор и Мила от сутрин до
вечер прекарваха тук времето си. Правеха селекция на
определени произведения на изкуството и записваха техните
автори. От време на време двамата се провикваха и
разговаряха за неща, които са открили.
- Ако не беше социалната мрежа тази задача щеше да е
много трудна — провикна се Мила, докато Явор
продължаваше да си бърше стъклата на очилата.
- Какви са процентите при теб? — извика той.
- 70 на 30. Появили са се много добри млади магьосници,
жалко, че се водят алтернативни.
- Аз съм 50 на 50 — виждам картини, които могат да ти
докарат клинична депресия, рак или шизофрения — разсмя
се Явор.
- Аз засега имам около 30 музиканти,
- Аз съм с четиресет и двама художници, двама скулптори,
а с инсталациите са девет.
- Боян е купил на една българка картина от Париж — тази
жена също трябва да я видиш! Тя също е от специалните,
видях картината — направо си е нарисувала племенника ми,
без да го е виждала никога,
- Трябва да ми напишеш името ѝ.
Мила натисна пауза и стана. Отиде при Явор, който

239
разгръщаше поредната случайна папка, тя погледна в нея и
видя една картина, разделена на три части — от едната страна
се любеха две жени, до тях — мъж и жена, а в третата ѝ част —
двама мъже. Телата им бяха изящни и красиви — нарисувани
със замах. Над всяка двойка, която се любеше, имаше символа
на безкрайността, който е облян в светлина.
- Този е добър — вижда нещата — символът е еднакъв и за
трите двойки! — каза Мила.
- Да... — Явор се вгледа в името долу. — Някакъв Виктор,
Явор изкара от прозрачния джоб картината с името ѝ и я
постави до онези, които бе селектирал като специални автори.
- Стивън и Сара се занимават пак с танците — въздъхна Явор.
Пратил съм им записите. — При Юън как върви работата?
- Той се занимава с глупавата документация,
разрешителните и спонсорите — отвърна Мила, въздъхна и се
огледа в безпорядъка. — Ще пушим ли?
- Ще пушим!
Двамата седнаха на земята — Мила изглеждаше изтощена,
докато Явор беше жизнен. Всъщност той все едно никога не се
уморяваше.
- Ще бъде страхотно! Ще успеем! — натърти той и запали
цигара на Мила.
- Нямам търпение да дойде фестивалът! През новия месец
трябва да сме изпратили покани на всички от творците, които
сме избрали — добави Мила. — Вчера чух една млада певица,
която пее фолклор — никога в живота си не съм чувала глас с
подобна енергия — още вчера ѝ се обадих, за да я поканя да
участва в програмата, която ще е на сцената. С нея свирят
банда момчета — с тъпани, гайди, кавали.
- Каква енергия има гласът й?
- Култивираща — ако запее на всички, които ще съберем,
ще увеличи силата им тройно — ще станат като истински
воини — усещаше се превъзбуда в гласа на Мила.
- Воините... Та те повечето не знаят какво носят... — тихо
отвърна Явор.
- A ти си представи — някои от тях дори могат да лекуват с
изкуството си — ще култивираме чудовищен поток от енергия,
ако те се съберат на едно място.
Фестивалът, който организираха в края на това лято, им бе

240
отнел повече от половин година. През този период
селектираха хора, които се занимават с изкуство; в които
виждаха определена вибрация на енергия, която всички
наричаха „изчистваща“. Мястото, на което бяха избрали да се
състои събитието, бе в близост до старо тракийско светилище,
от което се виждаше водният хоризонт на Черно море.

Понякога ни се случват неща, които не можем да разберем

до края на живота си. Лошите неща. Питаме се в малките
часове на нощта, преобръщайки се под завивките си: Защо на
мен ми се случи? Животът честен ли е? Всичко бе прекрасно,
преди да се случи това, защо не го оцених тогава? Бог ли ме
наказа? Или просто съм проклет? Защо другите са щастливи?
Какво лошо съм направил? Чувстваш се единствен и самотен
в злото. И разбираш, че с нищо не можеш да промениш
станалото. Разбираш, че това потъва в теб, колкото и да
стенеш, колкото и да отричаш — всичко потъва в теб — влиза
в коридора на душата ти, с пръсти изкопава стая и затръшва
вратата след себе си. Злото, което е намерило дом вътре в теб.
Родителите на Симеон си задаваха подобни на тези въпроси,
след като той изгуби разума си в онзи злополучен ден. За
толкова месеци те идваха много рядко да го видят, а
последния месец дори пропуснаха. Те предпочитаха да не
виждат злото, което бе намерило път в живота им и се бе
настанило трайно. Те общуваха само с лекарите на
психиатричната клиника и то боязливо и неуверено. Днес
дойдоха неочаквано. Симеон стоеше срещу тях в бялата стая и
те повече от 10 минути му задаваха разни невинни въпроси,
но той гледаше настрани и в погледа му се четеше нежелание
да общува. Майка му наблюдаваше меките и благи очи на
сина си и в тях не разчиташе нищо друго освен пустош.
Симеон бе брадясал и изглеждаше отслабнал.
- Кажи нещо, Симеоне — умолително каза баща му, търсещ
погледа на сина си.
- Донесла съм от любимите ти сладки — разтрепери се
гласа на майка му и тя се разплака.
- Да тръгваме... — прошепна бащата и докосна жена си за

241
рамото.
Двамата станаха, а Симеон не помръдваше — дори не мигна
през цялото това време.
- Болката — промълви Симеон неочаквано, секунди преди
да излязат от стаята.
Те се спряха и го погледнаха с надежда,
- Болката е непоносима — Симеон повдигна глава и ги
погледна в очите.
Те не смееха да дишат дори, когато чуха, че той проговаря.
Жената разчете в очите на сина си, че сякаш се бе събудил от
сън.
- Каква болка? — попита нетърпеливо тя.
- Болката на света...
Като реки започнаха да текат сълзи в очите на Симеон,
Лицето не трепваше, а очите му крещяха.
- Всяка война е моя война. Всяка болка е моя болка... —
монотонно каза той.
Майка му отиде до него и го докосна по коленете.
- В кръвта ми тече вашият грях, който ще плащам —
изкрещя Симеон, отблъсквайки я грубо.
Жената скочи уплашена и влязоха двама санитари.
- Оставете го! — спря ги баща му, — Оставете го да говори!
Санитарите замръзнаха, а Симеон се изправи, В ъгъла на
стаята си той виждаше огромно животно, приличащо на вол с
катранни очи, големи, колкото юмруци, Симеон видя как то
изрева и отвори уста, която приличаше на сива паст.
- За всяка война ще платим — истерично се разсмя Симеон,
— Греховете ви настигат и ще разкъсат децата ви на парчета!
Симеон отиде до съществото, което виждаше единствено
той, и сложи длан върху дебелия му рог, продължавайки да се
смее.
Майка му плачеше, прегърнала мъжа си — санитарите ги
изкараха навън. А смехът на Симеон се превърна в плач, който
вкорени страданието в красивото му лице.

Силвия стоеше пред огромно платно и наблюдаваше това,

което бе завършила току-що. Красиво лице на млад мъж с

242
тъмноруса коса и брада. В големите му и светли очи се
събираха черни сълзи, а по лицето му се прокрадваха тъмни
вени. Зад него като фон се виждаше груба черна козина на
някакво животно.
- Новите деца... — каза тя и сякаш се събуди от някакъв сън.
Тя свали платното от статива си и го подпря до стената, на
която съхнеха още няколко картини.
На едната имаше нарисуван огнен кръг, в който се любят
мъж и жена. На другата бе нарисуван силует на мъж, която е
сложил дланта си върху стена, върху която бяха изписани с
кръв десетки имена — някои от тях ясно се четяха и бяха на
български. А на третата една жена бе седнала в креслото си и
бе разтворила черна книга — тя имаше на главата си шал.
Като шалът, който бе сънувала онази жена от
изложбата.
С люляци. Същият!

Светла се бе настанила удобно в креслото си и четеше

задната корица на книгата. Бе свалила перуката си и бе
завързала люляковия си шал на главата. Усмихна се и
разтвори книгата...
- „Рай"... — каза тя и зачете.

Има дни, в които една прегръдка може да

спаси няколко живота...

5:40 ч., 11 август, 2013 г.

Тя имаше нужда да бъде прегърната. Блясъкът в очите ѝ

гаснеше с всеки изминал час. Нейното търсене бе стигнало
предела. Изпитваше жажда, която да спаси душата ѝ. От дни
не беше поглеждала Слънцето, Душата ѝ се изпаряваше малко
по малко; напускаше тялото й; напускаше сърцето и очите ѝ.
Колко ли болка бе преминала през нея, за да се случи...
Нейното име бе Кристина.
Тя бе седнала на покрива на висока сграда. Държеше
запалена цигара. Тялото ѝ се бе свило и приличаше на крехка

243
птица от друго измерение, която бе дошла в един по-тъжен и
самотен свят. Слънцето започна да пронизва въздуха и лъчите
му пропълзяваха по улиците на целия събуждащ се град.
Небето бе като картина на страстен и млад художник —
размазана болка и любов — лилави и червени вълни бяха
замръзнали в небесата. Създаде в нея усещане, че всичко под
краката ѝ е дъно на река. Тази река бе изгубеният ѝ живот — с
друга плътност — плътност, която вече ѝ се струваше
прекалено чужда, за да остане в нея.
Пръстите ѝ се отпуснаха и изгасналата цигара падна на
земята. Кристина, без да усети, се бе изправила и бе стигнала
до ръба. Силен вятър се пръсна в начупените и коси, в синята
и риза и отнасяше живота ѝ... Но не успя да навлажни
празните ѝ очи. Макар че горяха отвътре, те ставаха все по-
безжизнени. Хората се бяха събудили и бяха тръгнали на
работа. Животът продължаваше.
Все по-уморено продължаваше.
Тя ги погледна от ръба на деветнадесетия етаж. От много
време чак сега в очите ѝ се запали искра, но точно тази искра
искаше да сложи край на живота ѝ.

5:42,11 август, 2013 г.

Той винаги ставаше късно и много трудно. Събуждането

всеки път бе усилие за него, но този път внезапно отвори очи.
Студени капки пот пълзяха по лицето му. Сивите му очи бяха
по-пронизващи от всякога и по-чужди за хората, откогато и да
било. Дишаше неравномерно и трудно. Беше сънувал, че лети
над града с бясна скорост.
Той имаше нужда да бъде изслушан. Изпитваше тази нужда
от седмици. Блясъкът в очите му ставаше все по-искрящ с
всеки изминал ден.
Когато гледаше, сякаш се препълваше. Изпитваше нужда да
крещи и пише — нужда, която да спаси душата му. От месеци
наблюдаваше циклите
на Луната. Гледаше и Слънцето — директно, с широко
отворени очи, но те винаги се насълзяваха, винаги не можеше
да се потопи в него.
Душата му не се побираше вече в тялото.

244
 Колко ли много беше изпитала? Колко ли много беше
събрала?
Неговото име беше Калоян.
Слънцето започна да събужда града. Хората бяха тръгнали
на работа. Той ги усещаше по звуците от входа. От много
време очите му не изглеждаха така, както сега... Сълзяха, а
винаги бяха толкова студени, толкова празни.
Той падна от леглото. Едва дишаше. Капки пот и сълзи
капеха по ръцете му. Силен стон на болка се процеди от
гърлото му. Добра се, лазейки, до бюрото и разпиля моливите
от кутията. Болезнени спазми преминаваха по тялото му.
Хвана един молив с треперещи ръце и едва се изправи.
Подпря свитото си от болка тяло на стената и започна да пише
върху нея.
„Тя имаше нужда да бъде прегърната. Блясъкът в очите ѝ
гаснеше с всеки изминал час. Нейното търсене бе стигнало
предела. Изпитваше жажда, която да спаси душата ѝ.“
Слънчев лъч прониза въздуха в стаята и достигна до
размазания графит по стената. Графитът пламна.
Зениците на Калоян се разшириха и пространството между
думите се превърна в Бездна, на чийто ръб стоеше Кристина.
Слънчевите лъчи докоснаха кафявите очи на Кристина и те
се счупиха от самота — заприличаха на очите на дете, което бе
безвъзвратно изгубено. Кристина не усети кога, но от тях
започнаха, като от восък на свещ, да се стичат сълзи.
Истинските сълзи са горещи и винаги падат незабелязано.
Те не болят, но всичко друго боли.

Тя пое дълбоко въздух сякаш не успяваше да диша. Прехапа

устни и лицето ѝ се изкриви в гримаса на ужасно страдание.
Виждаше, че под нея лети някаква птица. Очите ѝ изразяваха
болка, която не можа да побере в сърцето си...
Като очите на Калоян, който продължаваше да пише по
стената. Графитът от молива вече бе строшен и не оставяше
никакви следи. Погледът му бе като на птица — студен.
Непозната страст бе легнала в зениците му. Присви очи и
нечовешки вик се освободи от гърлото му. Облегна се на
стената. Изпусна молива и бавно се обърна към искрящия
прозорец, виждаше се само силует на някаква птица, която се

245
въртеше във въздуха.
Крилете ѝ преминаха в ръце — Кристина бе разтворила
своите, после отпусна китките и раменете си. И затаи дъх.
Калоян разбра, че няма сили да вдиша — усети изтръпнало
тялото си. Дъхът му се превърна в полъх на вятъра, който се
освободи във въздуха и развя листовете от бюрото му.
Кристина вдигна едното си стъпало, готова да направи
крачка напред.
Калоян се взря в падащия лист. Времето се разтегна.
Въздухът заприлича на кристално чиста вода, в която се
носеха листовете.
И изведнъж...
Спряха... Замръзнаха във въздуха.
Замръзнаха завинаги в очите му.
„Дали бяха родени за този живот?“

НАЧАЛОТО

3 август
(няколко дни по-рано)

Хората се делят на три вида. Едните са тези, които много

рядко поглеждат към небето, и то когато има залез или
изгрев. Или някой им каже, че облаците са прекрасни. Това са
хората, които винаги бързат. При тях времето е ценно.
Времето контролира динамиката им. Живеят с различна
скорост от другите. Те обикновено нито са в групата на
щастливите, нито в групата на нещастните, защото нямат
време да мислят за това. Те са заети с опитите си да
пренареждат живота.
Втората група са тези, които поглеждат често небето — това
са хората, които боравят с времето. Скоростта, с която протича
то при тях, зависи от значението на онова, към което са се
насочили. Преобладаващо те са щастливи.
Третата група хора са тези, които се втренчват в небето.
Потъват в него и могат да го гледат с часове. Тези хора се
взират във времето, то често им се губи, голяма част от тях

246
закъсняват, много подраняват или правят нещата с време,
което усещат, а не което е обозначено. Те долавят, че то е
невидимият пулс на света, съзнават неговата многоликост. Те
знаят, че Светът съвместява различни честоти на време.
Някои от тях го разбират, а други — не съвсем, но това няма
значение за тях.
Те просто обичат да гледат небето.

СВЕТЛА И ТЕОДОРА

Лицето на Светла пребледня. Студени тръпки преминаха

през цялото ѝ тяло и тя усети, че сърцето ѝ заби толкова силно,
че ще се пръсне. Тя бе в шок.
- Теодора бе от третата група хора — с треперещ глас
четеше Светла, — Когато бе на 9 години, гледаше с часове
небето. Мислеше, че небето е повърхността на река —
наричаше я Реката на Живота ...
Светла изпусна книгата сякаш бе станала непоносимо
гореща. Тя се изправи от креслото си. Втренчи се в паднала
книга.
- Това не е възможно...— шокирана изрече тя.

247
 Част 4. СИНХРОНИЧНОСТ

Аритмия на Хаоса

В дъното на коридора силуетът ти

от Огледало е вграден в стената.
Каменна стена дели те теб от него.
Между камъните легнали са греховете
и благословиите на мъртвите ти прадеди.
Бял и черен пясък има.
Това Врата е,
с мастило от очите ти написано
е твоето име върху нея.
Твоето име,
дето никой друг не знае.
Изречи го и ще падне тоз кармичен зид.
Погреби си сянката във руината.
И със светлината отразена в Огледалото,
която си —
се ослепи.
За да видиш истинските си очи от светлина.

Аритмия на хаоса

Случайността е зараждащ се ред. Случайността е изхвърлен

зародиш на Хаоса, който има своя собствена система.
Случайността се ражда до крехката линия, която дели хаоса и
реда. Случайността е хаос, който придобива собствено
съзнание.
Случайността е като вратата между две пространства — в
едното всичко е познато, а от другата страна е всичко, което
би могъл и не би могъл да си представиш.
Когато забележим процес, който наричаме „случайно

248
съвпадение“, се отваря една невидима врата, зад която никога
не бихме предположили какво се крие. Къде ще те заведе?
Какво ще излезе? Тогава започваме инстинктивно да
следваме „знаците“ на случайните съвпадения. Откриваме
парчета от разпилян пъзел. Прилича на приключение, в
което, ако се вгледаме, ще открием зловещите краски на
предначертаното. Предполагаме, изчисляваме, следваме, но
картината става все по-голяма и по-неясна. Интересът към
„случайните съвпадения“ е толкова завладяващ, че
забравяме, че истинските приключения крият десетки
опасности, десетки чудовища. Понятни образи с непонятна
природа; с невъобразим произход. Смесен образ... Образ, в
който не съществува времето. Образ, който се движи, но е в
безвремието. Прилича на Време, което изяжда
Пространството или Пространство, което поглъща Времето.
С периферното си зрение отчитаме, че абстрактното Минало
продължава своята инерция. Времето се превръща в
пренареждащ се Пъзел, който става все по-голям. И ти
вплиташ парчета от картината в други парчета, които са
положени преди стотици години.
Малките „случайни съвпадения“ са една открехната Врата,
през която влизат и излизат образи. Някои от тях
разпознаваме и ги наричаме „знаците“. Вглеждаме се в тях и
им придаваме важност, за да не видим другите неща, които
се промъкват зад гърба на „знаците“. Дълбоко в себе си знаеш,
че нещо ще се промени завинаги. Парчета от хаос, които са
придобили собствен разум. Парчетата, които пренареждат
цялата картина на животите ни. „Случайните съвпадения“ са
пукнатините, в които се раждат и потъват светове. Тук змията
има две опашки и която и да прехапе — ще застине като кръг,
който се пресича с ос. Повтаряемите цикли и линията, която
може да ги разруши.
Никога не следвай „знаците“, а щом видиш „случайното
съвпадение“ насочи вниманието си наоколо:
Кое е нещото, което е насочило внимание към теб? То ще
изглежда маловажно, несъществено, ще бъде детайл. Открий
детайла и хубаво запомни лицето му, защото много скоро ще
го видиш пак, точно преди нещо много съществено да се
преповтори. Само тогава ще имаш силата да промениш

249
събитието. Да прекъснеш порочния кръг на грешките, които
се преповтарят хиляди години. Ще се превърнеш във втората
опашка на змията. И ще изпревариш времето, така ще видиш
картината, преди да се е променила. Превърни се във втората
опашка на змията и пресечи времето.

1899 г., Торонто

Мъж на средна възраст излиза в двора си по време на буря.
Удря го мълния и той умира на място.

1929 г., Торонто,

Порасналият син на мъжа, който е ударен от мълния през
1899 г., излиза на същия двор. Удря го мълния и той умира на
място.

1949 г., Торонто

Внукът на мъжа, който е ударен от мълния през 1899 г. и син
на мъжа, който е ударен от мълния през 1929 г., излиза на
двора, в който са станали и двете злополуки. Удря го мълния.

Списание „Флайт“, изд. Март, 1950 г.

„Колкото повече случайностите се умножават и колкото

по-голямо и по-точно е съответствието между тях,
толкова повече намалява тяхната вероятност и се
увеличава немислимостта им, до момент, в който не
могат повече да се разглеждат като чиста случайност, но
поради липсата на каузално обяснение трябва да бъдат
възприети като значим порядък“
Юнг, „Синхроничност“, 1972 г.

250
 ВРАТИТЕ

Една след друга, бавно, вратите ме заклещиха

в ръждясалите зъби на стари катинари.
Огънах си гръбнака до змийския му прешлен.
Да пренеса на мрака пълчищата обжарени.

Очите превъртях по всичките посоки —

ковчезите вселенски с поглед да затисна.
Да скрия на света набъбналия кокал
под млечниците крехки на дете и хищник.

Кого познах? Не помня. Кому простих? Не знам.

Забравата е сигурната ни утеха.
Човек се ражда сляп. Човек умира ням.
Утробният му страх простенва тайно: грешен съм.

Вратите ме залостиха. Нима е сън ключът,

ръката осквернил със прокълнати кръгове?
Надвиването на смъртта е просто смърт,
която сме изгубили преди да тръгнем.

Снежана Иванова

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

ISBN: 9786197198195
Издател: Фабрика за книги
Издадена: 2015
Брой страници: 442
Корица: Мекa
Език: Български
Размери: 16.50x23.50
http://4eti.me

251