BULGAR IA

MEDIAEVALIS
Volume 2/2011

Studies in honour of
Professor Vassil Gjuzelev

bulgarian historical heritage foundation

Sofia
 ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО
ЦАРСТВО И ЕГИПЕТ ПРЕЗ ХІV В.

красимир кръстев/софия

През четиринадесетото столетие българската държава поддържала дипломати-

чески контакти с династията на Мамлюците (Мамелюците) в Египет. Най-ярък
пример за това представлява изпращането около 1330–1331 г. на българско
пратеничество при египетския султан. Това не трябва да предизвиква учудване,
тъй като Българското царство имало още от Х в. насетне известен опит при пре-
говорите с арабите.
През царуването си цар Симеон (893–927) проводил български делегации
последователно в столицата на Фатимидския халифат – ал-Махдия (дн. Тунис)
и в Тарс (дн. Тарсус, Турция) при Абасидите, за да търсят съглашение за съв-
местно нападение срещу Цариград1.
През 70-те години на ХІІІ в. пратеникът от Търново Йосиф Катар посетил
Египет, за да се срещне с мамлюкския султан Аз-Захир Рукн-ад-дин Байбарс І
(1260–1277), който бил куманин по произход. Той бил изпратен там от цари-
ца Мария, третата по ред съпруга на българския владетел Костадин Тих Асен
(1257–1277)2. Целта била да се окаже политически натиск върху византийския
император Михаил VІІІ Палеолог (1259–1282), който през 1274 г. сключил
т.нар. Лионска уния с папството. В същото време България била твърдо против
униатството. Интересното в случая е това, че Българското царство потърсило
ислямско съдействие, което ясно показва непримиримостта на Българската
православна църква спрямо т.нар. „латинска ерес“ (католицизма).
От друга страна, описвайки съдбата на куманите и представяйки данни
за развитието на татарската „Златната орда“, някои египетски автори дават
сведения и за историята на средновековна България. Това са Рукнаддин Бай-
барс (1245–1325), ан-Нувайри (1279–1332), ал-Умари (1301–1348/1349), ал-
Муфаддал (поч. след 1358 г.), ал-Калкашанди (1355/1356–1418), Ибн Тагри-
бирди (1409/1410–1470) и др.3
1
А. Васильев, Византия и арабы ІІ. Политическиe отношения Византии и арабов за
время Македонской династии, Санкт-Петербург 1902, 220–222; Приложение, 24; M.
Canard, Arabes et Bulgares au début du Xe siècle, Byz 11 (1936) 213–223; С. Салюм,
Българо-арабски отношения през Средните векове (VІІ–ХІV в.), ИПр 43/2 (1987) 20,
27, 32.
2
K. Setton, The Papacy and the Levant (1204–1571) I. The Thirteenth and Fourteenth Cen-
turies, Philadelphia 1976, 120; С. Салюм, Българо-арабски отношения, 34; П. Павлов,
България, Византия и Мамлюкски Египет през 60–70-те години на ХІІІ в., ИПр 45/3
(1989) 15–24.
3
В. Тизенгаузен, Сборник материалов, относящихся к истории Золотой орды І. Извлече-
ния из сочинений арабских, Санкт-Петербург 1884, 116–119 (Байбарс), 160–162 (Нувай-
ри), 197–198 (Муфаддал), 235–236 (Умари); Дополнения и поправки, 542 (Тагрибирди);
620 Красимир Кръстев

Особено деен в дипломатическите преговори бил египетският султан ал-Насир

Мухаммад ибн Калаун (1293–1294; 1299–1309; 1309–1341), който кореспон-
дирал с владетелите на редица държави като: „Златната орда“, Иран, Йемен,
Абисиния, Индия, Арагон, папството, Франция и др. Освен това той подържал
контакти с Византийската империя, Българското царство и Сръбското крал-
ство4.
В историко-географската творба, озаглавена Способи за наблюдение на голе-
мите държавни центрове, на египетския историк и чиновник в султанската кан-
целария ал-Умари се съдържат някои доста дискусионни сведения, заслужаващи
по-обстоен коментар. Като високопоставен чиновник той имал достъп до дър-
жавния архив, но също така използвал и информацията на по-стари автори или
разказите на очевидци5.
Позовавайки се на данните, почерпени от съчинението Златни ливади и из-
точници на бисери на ранносредновековния арабски историк ал-Масуди (896–
956)6, той пише, че първоначално у сърбите и българите бил разпространен
ислямът и мюсюлманската религия дори процъфтявала. По негово време обаче
(т.е. през първата половина на ХІV в.) вярата им била заменена с неверие и за-
почвала да ги управлява тълпа от поклонници на кръста7.
Откъде идват очевидните грешки в написаното? Подобно на своя източник,
ал-Умари не разграничава волжките българи, изповядващи исляма, от дунав-

А. Поляк, Новые арабские материалы позднего средневековья о Восточной и Центра-

льной Европе, в Восточные источники по истории народов Юго-Восточной и Централь-
ной Европы, Москва 1964, 35, 37, 47–49, 51 (Калкашанди); А. Григорьев–О. Фролова,
Географическое описание Золотой Орды в энциклопедии ал-Калкашанди, Тюркологиче-
ский сборник (2001 [2002]) 270–271, 289–290.
4
G. Weil, Geschichte der Chalifen. Nach handschriftlichen, größtentheils noch unbenutzten Quel-
len bearbeitet IV. Das Chalifat unter den Bahritischen Mamlukensultanen von Egypten: 656–
792 d. H. = 1258–1390 n. Chr., Stuttgart 1860, 352–353; S. Lane-Poole, A History of Egypt
in the Middle Ages, London 1901, 310.
5
И. Коновалова, Арабские источники ХІІ–ХІV вв. по истории Карпато-Днестровских
земель, Древнейшие государства на територии СССР. Материалы и исследования (1990
[1991]), 75–76.
6
Вж. например Maçoudi, Les prairies d’or, texte et traduction par C. Barbier de Meynard–
Pavet de Courteille, II, Paris 1863, 16–18.
7
M. Quatremére, Notice de l’ouvrage qui a pour titre: Mesalek Alabsar fi memalek alamsar,
Voyages des yeux dans les royaumes des differentes contrees (manuscrit arabe de la Bibliothe-
que du roi), Notices et Extraits des manuscrits de la Bibliothèque nationale et autres bibliothèques
13 (1838) 270. Срв. с В. Тизенгаузен, Сборник материалов І, 235; И. Лазаров–И. Тю-
тюнджиев–П. Павлов, Документи за политическата история на средновековна Бъл-
гария (ХІІ–ХІV в.), Велико Търново 1992, 72; В. Гюзелев, Покръстване и християниза-
ция на българите. Извороведческо изследване с приложение, София 2006, Приложение, №
125, с. 230. Вж. и M. Gaudefroy-Demombynes, Une ambassade serbo-bulgare au Caire,
in Mélanges offerts à M. Nicolas Iorga par ses amis de France et pays de langue française, Paris
1933, 288.
 Дипломатически отношения между Българското царство и Египет 621

ските българи – християни. Самият ал-Масуди нерядко смесва техни политиче-

ски проява, но допуска и други груби фактически несъответствия. Той назовава
дунавските българи и с традиционното арабско наименование – „бурджани“, но
само когато заимства информацията от по-ранни автори.
Голям интерес представлява следващият разказ на ал-Умари. По думите му в
731 г. от хиджра (= 15 октомври 1330 – 3 октомври 1331 г.) в египетския двор
пристигнало българско пратеничество с писмо, адресирано до мамлюкския сул-
тан ал-Насир Мухаммад ибн Калаун, от „повелителя на сърбите и българите“.
Той не само му предложил дружбата си, но поискал от него меч, с който да се
препаше, и знаме, с което да побеждава враговете си. Султанът заповядал на хо-
рата си пратеникът да бъде почетен и угостен. След това той изпратил на госпо-
даря му редица подаръци: цял костюм с изобра жение на ловни сцени, направен
от кожи на белки и обшит с боброва кожа върху александрийска тъкан, брокатен
калпак с обшивка от двата края, златен пояс, златна тока, украсен меч и жълто
султанско знаме, което било позлатено. По-нататък в разказа си ал-Умари обяс-
нява, че сърбите и българите се подчинявали „на кипчакския султан [татарския
хан – б.а., К.К.] заради голямата му власт над тях и страха от вражда спрямо тях
заради близостта им до него“8.
Същото събитие е отразено и в Книга на пътищата за опознаване на цар-
ските династии на по-късно живелия египетски историк ал-Макризи (1364–
1442). Под 731 г. от хиджра той пише следното:
Български посланици пристигнали в Кайро, носейки писмо, в което владетелят на тази
страна [България – б.а., К.К.] молел за благословията на султана и чрез което той по-
питал дали господарят ще му изпрати меч и знаме, за да побеждава враговете си. Тези
пратеници били почетени с най-висока чест; султанът го задължил да носи почетно об-
лекло, дреха от златен плат, украсена с хермелинова кожа върху [кожа] на видра, [изра-
ботена] по една специална техника в Александрия, шапка от плат, изтъкан със злато,
един воал от муселин около нея, украсен в двата края със златна лента, златен колан,
златни стремена, инкрустиран меч, царско жълто копринено знаме, щамповано със
златни гербове9.
По-нататък в съчинението си изненадващо ал-Макризи преповтаря абсо-
лютно същия разказ с незначителни изменения. Той разказва, че в горепосоче-
ната година пратеници на „на владетеля на страната на българите“ пристигнали
в Кайро, за да дадат потвърждение от техния господар за приятелство със султа-

8
M. Quatremére, Notice de l’ouvrage qui a pour titre, 270–271. Срв. с В. Тизенгаузен,
Сборник материалов І, 235–236; Дополнения и поправки, 547; И. Лазаров–И. Тю-
тюнджиев–П. Павлов, Документи, 72–73; В. Гюзелев, Покръстване и христи-
янизация, Приложение, № 125, с. 230–231. Вж. и M. Gaudefroy-Demombynes, Une
ambassade serbo-bulgare au Caire, 288; И. Коновалова, Арабские источники ХІІ–ХІV
вв., 77, 100; Н. Руссев, На грани миров и эпох, Кишинев 1999, 93–94.
9
Арабски текст, френски превод и анализ (сравнение с творбата на ал-Умари) вж. у Mou-
fazzal Ibn Abil-Fazaïl. Histoire des sultans Mamlouks, texte arabe publié et traduit en français
par E. Blouchet (Patrologia orientalis 20), Paris 1929, 125, n. 1.
622 Красимир Кръстев

на. След това авторът отново обяснява за молбата на българския владетел и за

подаръците, които му били изпратени от египетския монарх10.
Посочените сведения имат три различни интерпретации. Според първата
хипотеза се визира пратеничество на волжките българи11. Това заключение е
възприето в днешната татарска литература. Авторите приемат, че посолството
свидетелства за автономия на Волжка България при татарския хан Узбек (1312–
1339), но при тълкуването на сведенията на ал-Умари и ал-Макризи те проявя-
ват безкритичност и предубеденост12. Както добре се вижда от текста, предста-
вен от ал-Умари, става въпрос за християнски пратеници, чийто цар получил
ислямски дарове, съгласно султанския дворцов церемониал, а объркването, за
което стана дума, се дължи на невярната информация на използвания от него
ал-Масуди.
По коренно различен начин тълкува сведенията египетският изследовател
Мухаммад Мустафа Зиада (1900–1968) в каирското критично издание на съчи-
нението на ал-Макризи. Той смята, че се касае за делегация или на българския
владетел Йоан Стефан (1330–1331), който молел султана да му съдейства да си
върне изгубения трон, или на цар Йоан Александър (1331–1371)13. Като цяло
неговото мнение се споделя и от българските историци14.

10
Moufazzal Ibn Abil-Fazaïl, 125–126, n. 1 (текст и превод). Срв. с А. аль-Холи, Связи между
Нилом и Волгой в ХІІІ–ХІV вв., сокращенный перевод с арабского, Москва 1962, 21, кой-
то използва каирско критично издание на творбата, от което излиза, че българските пра-
теници донесли дарове от господаря си: ловна дреха с изтъкани върху нея ловни карти-
ни, която била поръбена с катерича кожа, халат от боброва кожа, бродирано украшение
за глава, парче плат, което се намотавало около главата подобно на чалма, а по краищата
му били нашити титулатурите на султана, златен пояс, меч (местно производство) и зла-
тотъкано султанско знаме. Вж. и П. Павлов, България, Византия и Мамлюкски Египет,
23, бел. 51; И. Лазаров–И. Тютюнджиев–П. Павлов, Документи, 72, бел. 1; В. Гю-
зелев, Покръстване и християнизация, Приложение, № 125, 277–278, бел. 4 (пратени-
ците пристигнали през месец дил-хидза (?) на 731 г. от хиджра, т.е. септември 1331 г.).
11
А. аль-Холи, 38, бел. 48. Такава е и гледната точка у Moufazzal Ibn Abil-Fazaïl, 125, n. 1; B.
Spuler, Die Goldene Horde. Die Mongolen in Russland (1223–1502), Wiesbaden 1965, 255;
M. Erdal, Die Sprache der wolgabolgarischen Inschriften, Wiesbaden 1993, 18.
12
И. Тагиров, История национальной государственности татарского народа и Татарста-
на, Казань 2000, 88; Р. Амирханов, Тюрко-татарская философская мысль средневековья
(ХІІІ–ХVІ вв.), Казань 2001, 83; Б. Хамидуллин, Предыстория Казанского ханства:
Образование и этническая история Казанского „княжества“ (постановка проблемы), в
Казанское ханство: Актуальные проблемы исследования. Материалы научного семинара
„Казанское ханство“: актуальные проблемы исследования“, 5 февраля 2002 г., Казань 2002,
101.
13
Подробно по този въпрос вж. А. аль-Холи, 38, бел. 48.
14
П. Павлов, България, Византия и Мамлюкски Египет, 23, бел. 51; И. Лазаров–И. Тю-
тюнджиев–П. Павлов, Документи, 72, бел. 1; Гюзелев, Покръстване и християни-
зация, Приложение, № 125, с. 277–278, бел. 4.
 Дипломатически отношения между Българското царство и Египет 623

Според трета хипотеза става въпрос за сръбско пратеничество. Като доказа-

телство за това се изтъква битката при Земенското поле край Велбъжд (28 юли
1330 г.). Неточно се предполага, че след победата си в нея сръбският крал се
титулувал като „крал на сърбите и българите“15. В арабските извори със сигур-
ност са засвидетелствани и сръбски делегации до Египет16, но твърдението, че
българската държава станала част от Сръбското кралство, е лишено от всякакви
аргументи17. От друга страна, трябва да се припомни, че споменатият вече ал-
Макризи говори единствено за българско пратеничество.
Понастоящем проблемът за характера на въпросната делегация в Кайро ос-
тава нерешен. Ключът към решаването на загадката обаче се крие в други еги-
петски извори, които досега са останали неизползвани като източник за българ-
ската история.
Едно от сведенията, което засяга настоящата тема, е поместено в по-късно
съчинение на ал-Умари. Това е канцеларското ръководство под надслов Запоз-
нанство с възприетия висок стил. В него са поместени формуляри на различ-
ни по род документи, а в това число и послания на египетския двор до мю-
сюлмански и немюсюлмански владетели, един от които бил и българският цар.
То било съставено след 1340 г., когато авторът вече имал достатъчно опит в
султанската канцелария18.
Въпросният откъс гласи:
Повелителят на българите и сърбите. Неговите земи [се намират] в съседство с владе-
нието на сарайския господар [Узбек – б.а., К.К.]; нерядко той проявява покорност и
подчинение към сарайския владетел. Неговите посланици пристигнали [в Египет] да
измолят за него [военни] знаци и знамена, които и му били изпратени заедно с оби-
чайните в подобни случаи подаръци, състоящи се от почетни облекла, два меча, попона
[наметка за кон – б.а., К.К.], оседлани и обяздени коне. Формата на писмото към него
е такава: да възвеличи Аллах победата на Негово Високопревъзходителство, почтения,
височайш, царски, блестящ, велик, мъдър, справедлив, войнстващ, всепомагащ, пазител
и защитник на границите, единствения, меч на исляма и мюсюлманите, опора на воюва-
щите и сражаващите се за вярата, началник на войските, вожд на пълчищата, украса на
царете и султаните, съкровище на повелителя на правоверните.19
15
M. Gaudefroy-Demombynes, Une ambassade serbo-bulgare au Caire, 290, 294; А. По-
ляк, Новые арабские материалы, 37.
16
С. Закиров, Дипломатические отношения Золотой орды с Египтом (ХІІІ–ХІV вв.),
Москва 1966, 90, бел. 223.
17
Вж. А. Поляк, Новые арабские материалы, 37, 48–49, според когото сръбското пратени-
чество имало за цел да спре татарските нападения.
18
H. Lammens, Correspondances diplomatiques entre les sultans mamlouks d’Egypte et les
puissances chrétiennes, ROC 9/2 (1904) 154; С. Закиров, Дипломатические отношения
Золотой орды, 99, 115–116; И. Коновалова, Арабские источники ХІІ–ХІV вв., 76,
100.
19
В. Тизенгаузен, Заметка о сношениях Египта с Сербией и Болгарией в XIV веке, Запис-
ки Восточнаго отделения Императорскаго русскаго археологическаго общества 4 (1889)
103–104 (текст и превод). Вж. и кратките бележки у M. Gaudefroy-Demombynes, Une
624 Красимир Кръстев

Важен източник е и съчинението, написано от ал-Мухибби (ок. 1326–1384),

известен и като Ибн Назир ал-Джаиш – Поправка на „Запознанство с въз-
приетия висок стил“ на ал-Умари. Той също работел в султанската канцелария и
представил данни за кореспонденция с царя на България и Сърбия20.
Авторът на творбата привежда думите на кадията Насреддин ибн-Нешаи:
На повелителя на българи и сърби [пишело] на 1/3 от листа с почерка на [султанската]
грамота: да продължи Аллах живота на Негово Величество, най-славния цар, най-поч-
тения, най-достойния, многогрижния, неустрашимия, смелия, Дука, Ангел, Комнин,
като опора на християните, владетел на сърби и българи, слава на Иисусовия народ,
съкровище на месианската религия, повелителя на моретата (?!), хранител на твърдини-
те и крепостите. Обръщението [започвало с думите]: изпратихме ние това писмо. Ад-
рес: [до] повелителя на българите.21
Най-голямо значение за разрешаване на проблема за характера на пратени-
чеството имат следните редове, изложени от същия автор:
Преписка с владетеля на сърбите Стефан Феракис (?) [се извършва] на 1/3 от листа по
подобие на преписката с владетеля на Сиса [т.е. арменския тагавор]. Споменатият по-
горе кадия – Насреддин ибн-Нешаи, е привел тази форма на преписката отделно от
[формата на преписката с владетеля на] българите чак после, след като е привел указа-
ната първо от нас форма на писмото към владетеля на българи и сърби заедно. Аз не
знам дали те двамата са се обединявали някога в едно лице, или понякога са управлява-
ли отделно, така че те са били двама [владетели]. Затова аз и представих тази форма на
преписка след приведената форма на писмото към господаря на двете страни, указани
от мен по-горе, макар че ако работата [действително] е била такава, той е трябвало да
представи отделно и формата на писмото към самия български владетел22.
Представените по-горе редове хвърлят светлина за пратеничеството в Еги-
пет от 1330/1331 г. Смесвайки дунавските с волжките българи, ал-Умари опре-
деля техния владетел като „меч на исляма и мюсюлманите“. Обстоятелството, че
египетският историк говори за българите в комбинация със сърбите, позволява
ambassade serbo-bulgare au Caire, 289; А. аль-Холи, 38, бел. 48 (посоченият от него автор
– Ибн Фадаллах, е ал-Умари, а не някакъв друг източник, както погрешно смятат някои
автори); D. Ayalon, The Great Yāsa of Chingiz Khān: a re-examination, Studia Islamica
33 (1971) 141, n. 2; И. Коновалова, Арабские источники ХІІ–ХІV вв., 77, 100; Н.
Руссев, На грани миров и эпох, с. 93.
20
B. Dorn, Das Asiatische Museum der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften zu St. Peters-
burg, St. Petersburg 1846, 291; С. Закиров, Дипломатические отношения Золотой орды,
116–117. За автора и съчинението му вж. H. Lammens, Correspondances diplomatiques,
354; В. Тизенгаузен, Сборник материалов І, 331; М. Фаверо, К вопросу об альянсе
между Золотой Ордой и Мамлюкским султанатом по арабским источникам, в Золото-
ордынское наследие. Матриалы Международной научной конференции. „Политическая и
социально-экономическая история Золотой Орды (XIII–XV вв.)“. Казань, 17 марта 2009,
Казань 2009, 49, 52.
21
В. Тизенгаузен, Заметка о сношениях Египта с Сербией и Болгарией, 104 (текст и пре-
вод).
22
Вж. Пак там, 104–105 (текст и превод), където името „Феракис“ е интерпретирано като
„Тракиец“ (?) или „Урош“.
 Дипломатически отношения между Българското царство и Египет 625

да се заключи, че в случая авторът визира пратеници от Българското царство

на Балканите. Не трябва да се пренебрегват и данните, че земите на българския
владетел се намирали в съседство с тези на татарския хан. Те ясно показват, че
авторът има предвид християнския владетел, тъй като по това време Волжка
България не съществувала като отделна държава и влизала в границите на „Злат-
ната орда“.
В малко по-късното съчинение на ал-Мухибби, чиято цел била да кориги-
ра предшественика си, събитията се изясняват по задоволителен начин. Пора-
ди объркването в египетската канцелария той отбелязва, че за тях не било ясно
дали двата народа – българи и сърби, някога са се обединявали в една държа-
ва, или всеки от тях имал свой отделен владетел. Именно поради тази причина
арабските чиновници използвали и двете титулатури – „повелител на българи
и сърби“ и „владетел на сърби и българи“. Друг е въпросът защо чиновниците
изобщо допуснали възможността българите и сърбите да са живели в рамките
на една страна. На първо място може да се допусне, че причината се крие в из-
ключителната близост между двата народа – териториална, езикова и религиоз-
на. Има и друго обяснение. Без съмнение в Египет идвали не само пратеници на
българските царе, но и на сръбските крале23, а последните владеели български
етнически територии, което пък намерило отра жение в титулатурата им. Така
например в още през 1319 г. в надпис от Бари (дн. Италия) Стефан Урош ІІ
Милутин (1282–1321) се величае като „Урош, крал на Рашка, Дукля, Албания,
България“ (Urosius rex Rassie et Dioclie, Albanie, Bulgarie)24.
В тази връзка може да се посочи още един малко известен източник. Данни
за сръбска делегация, пристигнала в Кайро през 1344 г., се съдържат в съвреме-
нен на събитието ръкопис25. Става въпрос за една арабска история на Египет от
анонимен автор, в която е известено:
В понеделник на споменатия вече месец, бидейки десетият ден от месеца [10 мухарем
на 745 г. от хиджра = 24 май 1344 г.], там [в Кайро – б.а., К.К.] пристигна пратеник
на сърбите, чиято страна граничи с тези на русите и българите, носейки тимпан, със
своя свирач пред него. Те [свиреха] преди [да дойдат] под цитаделата, когато спряха
и влязоха в двора и изразиха почитта си пред султана. След това пратеникът отговори
с ува жение на неговото послание и поднесе 5 ястреба, 5 сокола, 4 сребърни бокала и
орнаментиран меч с дълга дръжка26.

23
Вж. Пак там, 105, където барон Владимир Тизенхаузен (1825–1902) привежда откъс
от съчинението на ал-Калкашанди, в което се казва, че султан ал-Насир Мухаммад ибн
Калаун написал защитна грамота за сръбския крал „Феракис“ (?), жена му и свитата им,
когато те поискали от него разрешение да посетят Йерусалим.
24
В. Макушев, Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской исто-
рии ІІІ, Неаполь, Бари, Анкона, Санкт-Петербург 1871, 13. Вж. и П. Ангелов, „Бълга-
рия“ и „българи“ в титулатурата на сръбските крале от ХІV век, Векове 8/2 (1979) 48–54.
25
A. Guest, Description of an Arabic Manuscript bought in Egypt 1898–1900 A.D., Journal of
the Royal Asiatic Society of Great Britain and Ireland 33 (1901) 91.
26
A. Guest, A Servian Embassy to Egypt in the Fourteenth Century, Journal of the Royal Asiatic
626 Красимир Кръстев

Важен извор, касаещ българското пратеничество до Кайро от 1330–1331 г.,

е канцеларското ръководство Факел за слабовиждащи в изкуството на писарите
на Ал-Калкашанди27, който преповтаря сведенията на ал-Умари и ал-Мухибби.
В него египетският автор на няколко места споменава за дипломатическите кон-
такти между Българското царство и Египет.
Арабският чиновник отново преразказва посочените данни на ал-Умари, пи-
шейки че в по-ранното съчинение на автора е представен разказът на ал-Масуди,
според когото в древността у сърбите и българите бил разпространен ислямът,
а по негово време те изменили на вярата и станали неверници и поклонници на
кръста. Подир това ал-Калкашанди обяснява, че през 731 г. от хиджра (= 1330–
1331) от тях в Египет дошли пратеници на „владетеля на сърбите и българите“,
който предложил дружбата си и поискал от султана меч, с който да се препаше,
и знаме, с което да побеждава враговете си. Египетският властелин приел до-
бре легатите и му приготвил почетна одежда и всичко друго необходимо: ко-
принена златотъкана пелерина, подплатена с кожи на белки и обшита с кожа на
бобър, александрийска тъкан (за чалма) с обшивка по двата края, златен колан
със златни закопчалки, меч местно производство и жълто позлатено султанско
знаме. По-нататък следва споменатият разказ за това, че татарският хан имал го-
ляма власт над сърбите и българите и затова те го ухажвали28.
Друг откъс от същото съчинение гласи:
За кореспонденцията с онези, които са зад Кримското море [Черно море – б.а., К.К.],
на северния бряг на последното – това е владетелят на българите и сърбите. Тази стра-
на в крайния север граничи с владетеля на Сарай [т.е. Сарай-Берке при дн. с. Царев,
Волгоградска област, Русия – б.а., К.К.]. [Авторът на] „al-Ta’rif “ [ръководството на ал-
Умари – б.а., К.К.] споменава за преписката с него под рубриката на кореспонденции
с всички мюсюлмански царе. Той казва: техният владетел публично показва своята
зависимост от владетеля на Сарай [и в същото време] изпраща свои пратеници, за да
поискат от султанската порта [каирското правителство] знамена; те му били изпрате-
ни заедно с онова, което се добява по обичай: меч, почетна одежда, коне със сбруя. И
споменава [„al-Ta’rif ”], че трябва да се обръщаме към него в кореспонденция, както са
писали тогава29.

Society of Great Britain and Ireland 45 (1913) 1047–1048 (текст и превод). Вж. и Ahmed
Zéki pasha, Notice sur les couleurs nationales de l’Egypte musulmane, Bulletin de l’Institut
d’Égypte 2 (1919–1920) 87; С. Закиров. Дипломатические отношения Золотой орды, с.
90, бел. 223.
27
С. Закиров, Дипломатические отношения Золотой орды, 118; И. Коновалова, Араб-
ские источники ХІІ–ХІV вв., 77–78.
28
А. Григорьев–О. Фролова, Географическое описание Золотой Орды, 270 (при анализа
на текста преводачите неправилно предполагат, че България била зависима от Сърбия),
289 (текст). Вж. и Ahmed Zéki pasha, Notice sur les couleurs nationales, 86–87; А. По-
ляк, Новые арабские материалы, 37, 51, който пише, че от страна на Кайро имало „но-
минален протекторат“ над България и Сърбия.
29
А. Поляк, Новые арабские материалы, 47. Срв. с M. Gaudefroy-Demombynes, Une
ambassade serbo-bulgare, 289.
 Дипломатически отношения между Българското царство и Египет 627

По-нататък отново следват редове, които почти дословно преповтарят ду-

мите на ал-Умари:
Да умножи Аллах победите на Негово Височество, благороден, височайш, царски, най-
знатния, главен, високороден, справедлив, водещ свещена война, подкрепяща Бога,
пазител и защитник на границите, единствения по рода си, меч на исляма и мюсюлма-
ните, опора на воюващите и сражаващите се за вярата, военачалник и предводител на
войските, украса на царете и султаните, съкровище на повелителя на правоверните30.
Интерес представлява и следното обръщение от съчинението на ал-Калка-
шанди, което явно е заимствано от ал-Мухибби:
Негово величество – маликът [владетелят, царят], знатният, ува жаемият, почитаемият,
героят, лъвът, храбрецът, Дука, истинският Ангел, истинският Комнин, този… [тук се
поставя името на царя], стълбът на християнството, царстващият над сърби и бълга-
ри, украшението на Иисусовия народ, съкровището на Христовата община, героят на
моретата (?!), защитникът на крепостите и пограничните укрепления; и неговото зва-
ние е „владетел на българите“31.
В този случай със сигурност не става дума за сръбския крал (или цар), тъй
като за него е предназначен друг, по-кратък текст, в който той е назован „вла-
детел на сърбите.“32 Авторът възпроизвежда и съмненията на ал-Мухибби за това
дали става дума за един владетел или за две отделни личности – господарите на
България и Сърбия33.
Изказаното предположение, че се визира Йоан Комнин Асен, брат на цар
Йоан Александър (1331–1371), също е неправомерно34. Действително обръще-
30
Вж. А. Поляк, Новые арабские материалы, 47–48 (текст, превод и анализ), който непра-
вилно смята, че в случая владетелят на волжките българи имал претенции да бъде пове-
лител на балканските българи и сърбите.
31
Основният проблем при превода касае фамилното име „Дука“, което в част от изследвани-
ята погрешно се превежда като “dux” и се интерпретира в смисъл на „воевода“, „херцог“.
За разночетенията срв. V. Bogišić, Arapsko zvanično nazivlje počasno za kraljeve srpske i
bugarske, Rad Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti 3 (1868) 181–182; H. Lammens,
Correspondances diplomatiques, 180–181; A. Solovjev, Un beau-frère du tsar Douchan,
Revue internationale des études balkaniques 1 (1934) 180–181; А. Поляк, Новые арабские
материалы, 49 (текст и превод); И. Лазаров–И. Тютюнджиев–П. Павлов, Доку-
менти, 114 (въпросното фамилно име е пропуснато). Вж. и G. de Hammer, Catalogo dei
Codici arabi, persiani e turchi della Biblioteca Ambrosiana, Biblioteca Italiana o sia Giornale di
Letteratura, Scienze ed Arti compilato da varj letterati 94 (1839) 322–323 (арабски ръкопис
в миланската библиотека Амброзиана от 1376 г.); К. Иречек, История на българите. С
поправки и добавки от самия автор, под ред. П. Х. Петров, София 1978, 429 и бел. 35;
И. Божилов, Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и просопография, София
1994, 181; П. Павлов, България, Византия и Мамлюкски Египет, 23.
32
H. Lammens, Correspondances diplomatiques, 181; А. Поляк, Новые арабские матери-
алы, 49 (текст и превод). Вж. и П. Павлов, България, Византия и Мамлюкски Египет,
23.
33
H. Lammens, Correspondances diplomatiques, 181.
34
A. Solovjev, Un beau-frère du tsar Douchan, 181–182; И. Божилов, Фамилията на Асе-
628 Красимир Кръстев

нието към българския цар се съгласува с данните на родството на Асеневци с

династиите на Комнините и Ангелите35, но в конкретната ситуация това едва ли
има някаква връзка с текста на арабските документи.
Попадането на тези византийски имена в текста има своето логично обяс-
нение. В египетските писма до ромейските императори последните са величани
и като владетели на България и поради тази причина в египетската канцелария
отново настъпил хаос и неразбиране на балканските титулни практики. Ето
защо и българският владетел бил наречен Дука, Ангел и Комнин.
Типичен пример е следното обръщение към византийския василевс от стра-
на на ал-Калкашанди, което той самият (според собствените му думи) заимствал
от съчинението на ал-Мухибби36:
. . . сабята на гръцките царе, мечът на Македонското царство, василевсът на българи и
власи, господарят на градовете на русите и аланите, този, който укрепва вярата на иве-
рийците [грузинците] и сирийците, наследникът на тронове и корони, който управлява
пограничните места, моретата и теснините, Дука, Ангел, Комнин, Палеолог, приятел на
царете и султаните37.
Тези редове почти напълно съвпадат с две султански писма до византийски-
те василевси. В случая византийско-египетската кореспонденция била обменена
във връзка с интригите около заемането на патриаршеския престол в Йеруса-
лим – град, който тогава бил под властта на Мамлюците38.
В писмо на султан ал-Насир Мухамад ибн Калаун до Андроник ІІІ Палеолог
(1328–1341) от 1340–1341 г.39 императорът е наречен:
. . . Андроник, украшението на тази [християнската] вяра, най-правоверният в това
[Христовото] царство, стълбът на вярата на християните, бащата на кръстените, чест-
та на християнството, мечът на царството на македоните, мъжеството на царството на

невци, 181.
35
П. Павлов, България, Византия и Мамлюкски Египет, 23.
36
По този въпрос вж. M. Canard, Une lettre du Sultan Malik Nâsir Hassan à Jean VI
Cantacuzène (750/1349), Annales de l’Institut d’Études Orientales de la Faculté des Lettres
d’Alger 3 (1937) 45, n. 2; Д. Моравчик, Греческая грамота мамлюкского султана визан-
тийскому императору, ВВр 18 (1961) 111.
37
H. Lammens, Correspondances diplomatiques, 173–174; И. Лазаров–И. Тютюн-
джиев–П. Павлов, Документи, 113 (приема се, че това е писмо на султан ал-Малик ал-
Мансур Сейф ад-Дин Калаун (1279–1290) до Михаил VІІІ Палеолог (1259–1282). Вж.
и M. Canard, Une lettre du Sultan Malik Nâsir Hassan, 45, n. 2; Д. Моравчик, Греческая
грамота мамлюкского султана, 112.
38
Подробности у W. Regel, Analecta Byzantino-Russica, St. Petersburg 1891, p. XXXVIII–
XLI; N. Iorga, Latins et grecs d’Orient et l’etablissement des Turcs en Europe (1342–1362),
BZ 15 (1906) 203; F. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches von
565–1453, 5. Regesten von 1341–1453, München–Berlin 1965, S. 21, № 2950; И. Божи-
лов, Фамилията на Асеневци, Приложение ІІ, 436–437.
39
За това писмо (грамота) вж. Д. Моравчик, Греческая грамота мамлюкского султана,
110.
 Дипломатически отношения между Българското царство и Египет 629

елините, василевсът на България и Влахия (τὸν βασιλέα τῆς Βουλγαρίας καὶ τῆς Βλαχίας), и
Алания, господарят на Русия и Иверия [Грузия – б.а., К.К.], и на турците, наследникът
на царството на ромеите, властващият над две морета и над реките, Дука, Ангел, Ком-
нин, Палеолог4 0 . . .
На 30 октомври 1349 г.41 документ с подобно съдържание бил изпратен от
египетския султан ал-Насир Хасан (1347–1351; 1354–1361) до византийския
император Йоан VІ Кантакузин (1347–1354). Той гласи:
В името на милостивия и състрадателен бог! Нека всевишният бог винаги да продължа-
ва дните на царската власт на великия, твореца, мъдрия, лъва, храбреца, неудържимия
в сраженията, срещу когото никой не би могъл да устои, най-мъдрия във вярата, най-
справедливия в мястото и земята си, стълба на вярата и Христовото учение, меча на ма-
кедоните, Самсон, императора на елините, императора на българите, на Асеневците, на
власите (τοῦ βασιλέως τῶν Βουλγάρων, τῶν Ἀσανίων, τῶν Βλάχων), на русите и на аланите,
украшението на вярата на иверийците [грузинците – б.а., К.К.] и на сирийците, наслед-
ника на царската власт в своята земя, владетеля на моретата, големите реки и островите,
Ангел, Комнин, Палеолог, Кантакузин4 2 . . .

Цитираните египетски извори по категоричен начин доказват, че разглежданото

пратеничество в Кайро от 1330–1331 г. било изпратено от страна на Българско-
то царство. В изворите много ясно е отразена целта му – да се потърси египет-
ско съдействие срещу враговете на балканския владетел. Кои били те? Събити-
ята могат да се реконструират по два начина. Най-вероятно зад изпращането му
стоял българският цар Йоан Александър, целящ единение срещу Византийската
империя, която заграбила български територии на юг от Стара планина. Теоре-
тично може да се допусне, че то било проводено от страна на цар Йоан Стефан,

40
W. Regel, Analecta Byzantino-Russica, 58; И. Лазаров–И. Тютюнджиев–П. Павлов,
Документи, 113. Вж. и Д. Моравчик, Греческая грамота мамлюкского султана, 112; П.
Павлов, България, Византия и Мамлюкски Египет, 24 и бел. 54.
41
За писмото (грамотата) вж. M. Canard, Une lettre du Sultan Malik Nâsir Hassan, 27–52;
Д. Моравчик, Греческая грамота мамлюкского султана, 110, който неправилно го дати-
ра в 1449 г.
42
Текстът на писмото е възпроизведен у Ioannes Cantacuzenus, Historiarum libri IV, ed. L.
Schopenus, III, Bonnae 1832, 94 (= ГИБИ Х, София 1980, 378); И. Лазаров–И. Тю-
тюнджиев–П. Павлов, Документи, 113–114 (посочената датировка – през 1352 г., е
погрешна). Вж. и W. Regel, Analecta Byzantino-Russica, p. XXXIX–XL; M. Canard, Une
lettre du Sultan Malik Nâsir Hassan, 46–47 (неправилно интерпретира „Асеневци” като
„алани”); L. Bréhier, Histoire byzantine. Publications de années 1935–1938, Revue historique
184 (1938) 361–362; G. Moravcsik, Byzantinoturcica I. Die byzantinischen Quellen der
Geschichte der Türkvölker, Berlin 1958, 322; Същият, Греческая грамота мамлюкского сул-
тана, 112; D. Nicol, The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus): ca. 1100–1460.
A Genealogical and Prosopographical Study, Washington 1968, 71, n. 94; Idem, The Reluctant
Emperor. A Biography of John Cantacuzene, Byzantine Emperor and Monk, c. 1295–1383,
Cambridge 1996, 101–102; И. Божилов, Фамилията на Асеневци, Приложение ІІ, 437,
448, бел. 15; С. Салюм, Българо-арабски отношения, 34; П. Павлов, България, Визан-
тия и Мамлюкски Египет, 23–24 и бел. 54.
630 Красимир Кръстев

чийто вуйчо бил сръбският крал Стефан Урош ІІІ Дечански (1321–1331), тъй
като той се страхувал за властта си в столицата Търново. Също така би могло
да се предположи, че делегацията била изпратена по време на неговото цару-
ване, но пристигнала при управлението на цар Йоан Александър. Последните
заключения обаче трябва да се отхвърлят, тъй като сръбският поставеник едва
ли могъл да стори това за краткото си управление.