ЛЕКЦИЯ 3 СТАРИТЕ БЪЛГАРИ

Ключови думи:
Прародина
Исторически извори
Етнически произход
Тюрки
Хазари
Хуни
Авари
Хаганат
Бит
Руническо писмо
Календар
Религия
Старата Велика България
Волжко-Камска България
Аспарухови българи

Цели:
След запознаването с лекцията Вие трябва да усвоите знания
за:
 Произхода и прародината на старите българи (прабългари);
 Първите писмени сведения за българите;
 Теориите за произхода на българите;
 Българските миграции;
 Участието на българите;
 Обществено-икономическото, политическото и културното
развитие;
 Старата Велика България;
 Разселването на българските племена;
 Военното изкуство и военна организация;
 Бита и религиозните вярвания;
 Волжко-Камска България.

1. Произход и прародина.

В края на ХІХ и началото на ХХ в. историците се занимават с

произхода на прабългарите. Във връзка с това се оформят няколко
хипотези. Някои учени посочват, че българите имат хунски
произход. Тази хипотеза се подкрепя от проф. Стефан Младенов,
проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев и др. Всъщност
твърдението им се базира преди всичко на византийските извори,
както и на най-стария писмен български извор “Именник на
българските ханове”. Той започва с Авитохол като това име се
отъждествява с името Атила.
Друга теория за произхода на българите е тюркската.
Защитниците на тази версия твърдят, че българите са тюрки, тъй
като в 1866 г. е открит “Именникът на българските ханове“ на
тюркски език от руския славист А. Попов в две версии в сборници от
ХV-ХVІ в. Близо сто години по-късно е проучен и трети препис от ХVІ
в. Основен поддръжник на тази теория е проф. Александър Бурмов,
но подобно мнение застъпват и професорите Иван Шишманов,
Петър Петров, Васил Гюзелев и др. Всъщност в своето историческо
развитие българите изживяват едно тюркско владичество. Затова
някои историци приемат тюркския произход на българите като
историческа истина.
Има и историци, които виждат в старите българи угро-фини.
Подобно мнение изказват Павел Шафарик, Марин Дринов и др.
Според най-новите исторически изследвания старите българи
имат индоевропейски произход. Основен защитник на тази теория
днес е проф. Петър Добрев. Впрочем индоевропейският
произход на българите е една от основните идеи в
Българската национална доктрина от 1996 година.
Прародината на българите бил Памиро-Алтайският планински
масив, известен в стари времена като планината Имеон. До днес в
този район се среща останала от българите топонимия. Например
областта Палкар, или град Булгар, връх Тангра (6995 м) и т. н. На
таджикски език има много наименования като Болгар, Булор, Булгар
и др. От по-късно време (Х в.) в един арабски извор се казва, че
волжките българи обясняват етимологията на етнонима
“българин” като “умен, мъдър, духовно извисен човек.”
2. Преселението на прабългарските племена към Европа

През ІV в.пр.Хр. започнали миграции, като в отделни периоди

части от българи успявали да проникнат в Европа с един или друг
народ, благодарение на което на много места в Европа могат да се
открият български топоними.
Във ІІ в.сл.Хр. пак от изток на запад започнала нова вълна от
Великото преселение на народите. По това време активна роля
играят хуните. Част от българите били увлечени от тях. Има
сведения, че в периода ІІ-ІV в. основното им ядро се отзовало на
север от Кавказ и Армения. За първи път в този район те влизат в
Анонимен римски хронограф от 354 г., в който се споменава, че
българите са потомци на Зиези, един от внуците на Ной.
Сведения се откриват и в “История на Армения” от Мойсей
Хоренски. Навсякъде със себе си българите носели своя топонимия.
Така в този район се появява областта Балкирия, както и
наименованието на една река в Армения, запазено до днес –
Булгарочай.
В ІV в. част от българите в този район също били увлечени на
запад от нова хунска преселническа вълна и с хуните се отправили
към Централна Европа, като уседнали в областта Панония (дн.
Унгария). С разпадането на Хунския хаганат някои от българите се
прибрали при своя народ на север от Кавказ, а други нападнали
Византия. Около Карпатите българите от хунския съюз влезли във
война с лангобардите. По сведения на Павел Дякон част от
българите заедно с тях се заселили в Италия, където и до днес има
планина Булгерия.
От средата на V в. българите често влизали в контакт с
Византия. Например в 480 г. империята имала сериозни проблеми с
остготите и затова извикала българите като съюзници. Това било
първото им участие в политическия живот на Балканите. По-късно
те отново били поканени като съюзник на Византия, но имало и
много случаи, когато воювали срещу империята. За първи път през
480 г. те нахлули във Византия (Тракия) и опустошили територията
й. Сведението е на Йоан Антиохийски. По-късно, както посочва
Евагрий Схоластик, византийският император Анастасий ІІ през 512
г. се разпоредил да се построи прочутата Дълга стена, която да
възпира варварите и да предпазва византийците от техните набези.
От средата на VІ в. в съчинението на сирийския историк
Захарий Ритор са известни имената на някои български племена,
като оногури, утигури, кутригури, оногондури, котраги и др. Те
били разположени около реките Кубан, Донец и Прикарпатието. За
да неутрализира българските нападения, Византия провела своята
подмолна политика, с която настроила враждебно едно срещу друго
отделните български племена. Поради това техните нападения
срещу империята спрели за известно време. В края на VІ и началото
на VІІ в. окончателно се обособили племенните землища на
отделните български племена.
През VІ в. се появили аварите, които на свой ред увлекли със
себе си част от българите към Средна Европа. Заедно с тях те
извършили и нападения срещу Византия, участвайки и в прочутата
обсада на византийската столица през 626 година. Фредегарий
посочва, че част от българите се отделили от аварите и поискали от
франкския крал Дагоберт позволение да се заселят при франките и
тъй като след време владетелят постановил българите да бъдат
избити, спасилите се от тази сеч се заселили в областта Каринтия
(Венетската марка) в Австрия.

3. Номадският период в живота на българите

В периода ІV-VІ в. при българите господствал номадският начин
на живот, тъй като те били скотовъдци, преди всичко коневъдци, и
грижата за храна на конете ги принуждавала често да се
предвижват от едно място на друго.
Номадстването на българите се разглежда в три етапа.
Първият обхващал периода ІV-V в. Той се характеризирал с
чергаруване без постоянни местоживелища. Вторият период
обхващал времето на V-VІ в. По това време се чергарувало само в
топлите сезони – от пролет до есен, като през зимата се връщали в
постоянни селища – зимовища. Третият период обхващал VІ-VІІ в. с
тази специфика, че само част от хората чергарували през топлите
сезони, а останалите живеели уседнало в постоянни заселища.
Основни поминъци наред със скотовъдството и земеделието
били ловът, риболовът, грънчарството, металургията, тъкачеството,
предачеството, ковачеството, златарството, торевтиката,
обработката на кожи и др. Стопанският живот бил преди всичко
натурален, търговията се водела на принципа стока срещу стока.
Селищата се различавали в началото като летни и зимни. С
течение на времето зимните селища били изградени от камък с
крепостна стена. Изворите свидетелстват, че българите имали
укрепени градове. Летните или сезонните селища са по-големи
(курени) и по-малки, наричани аули, в които обикновено живеели по
30-тина семейства. Наред с устойчивите крепости имало и
неукрепени поселения.
Първоначално жилищата били землянки или юрти. По-късно се
появили наземни жилища - обикновено конусообразни или
куполообразни, с огнище по средата.
Основна социална единица била многосемейната патриархална
община. През периода VІ-VІІ в. се забелязва значително социално
разслоение, което е предпоставка за държавнообразувателни
процеси. Изворите са запазили имената на някои големи
старобългарски родове като Дуло, Вокил/Укил, Ерми, Угаин, Кувиар,
Чакарар, Ермиар и др.
Номадският начин на живот до голяма степен бил
предопределен от основния поминък на българите – коневъдството.
Според сведенията на Енодий и арабския летописец Ал-Масуди
конят играел основна роля в живота им: той е превозното средство,
той им пази сянка в степите, той утолява жаждата им и ги храни с
млякото си, а в краен случай с месото си. От конската кожа се
правят шапки, ръкавици, ботуши, наметки, покривала за шатрите
(юртите) и т.н. Дълго време през средновековието в Европа се
търсели и ползвали подобни произведения от конска кожа, които се
наложили тогава на пазара с наименованието «Булгар» като
реномирана марка. Конската опашка пък е бойното им знаме, а
конницата е основната и най-силна част от българската армия.

4. Старата Велика България

Към средата на VІ в. на изток, в Азия, се издигнал Тюркският
хаганат, който постепенно успял да включи и българските племена.
Тюркското владичество подействало сплотяващо на българите и те
започнали освободителна борба. Както посочва патриарх Никифор,
в 632 г. под предводителството на Кубрат, вожд на оногондурите,
българите отхвърлили тюркското владичество и успели да се
обединят в една обща държава. Така през 634 г. окончателно се
утвърдило ново държавно образувание на север от Кавказ, Черно и
Азовско море. Тази държава, известна като Старата Велика
България, сключила мир с Византия в 635 г., при което българският
владетел получил най-високата титла, давана на чуждестранен
(варварски) владетел – патриций.
Държавните граници били следните: на изток – р. Кубан, на
запад – Днепър, на север – р. Донец, на юг – Азовско и Черно море.
По някои косвени писмени данни столица била Фанагория,
разположена на Таманския полуостров.
По времето на Кубрат на изток се издигнал нов хаганат –
Хазарският, който се опитал да установи политическо надмощие
над българите. Докато Кубрат бил жив, това не станало, но след
смъртта му в 665 г. властта му преминала в ръцете на първородния
му син Батбаян, който през първите две години управлявал с
помощта на наместника Гостун, тъй като очевидно бил твърде млад.
Сведения за този период се откриват у Теофан Изповедник. Три
години по-късно, под ударите на хазарите, българите се разделили.
Една част под властта на Батбаян останала в старите землища и
по-късно била завладяна от хазарите. В изворите те са известни
като “черните българи”, което е алюзия за робската им съдба. Част
от българите, предвождана от Котраг, се оттеглила на североизток и
по поречието на р. Етил образувала своя държава – Волжко-Камска
България, която просъществувала до ХІІІ в., когато била завладяна
от татаро-монголите на Чингиз хан. Българите преименували река
Етил в Болга река. Руските летописи наричат това население
“сребърните българи”.
Техни събратя, предвождани от Кубер, четвъртият от
Кубратовите синове, за известно време станали част от Аварския
хаганат, като по-късно се заселили в Керамисийското
(Битолското) поле в Македония. Неговият брат Алцег повел пък
своите хора към Северна Италия и се заселил в земята около
Равена, известна от изворите като “българската земя”.
Третият Кубратов син – Аспарух, довел българите – оногондури
в устието на Дунавската делта, местността Онгъла в Южна
Бесарабия, в непосредствена близост до славяните от т. нар.
българска група.
Военното дело на българите било силно развито, като в
повечето случаи войска и народ се отъждествявали, поради което
имало едно и също наименование за тези две понятия - саракт.
Особено силна била конницата.
В социално отношение българското общество вече не е
еднородна маса. Налице е социално неравенство, доказано не
само от писмените сведения, но и от археологическите находки.
Богатото съсловие, стоящо близо до владетеля се споменава в
изворите като т.нар. «хранени хора», заради близостта им до
владетелската трапеза. Аристокрация та се деляла на боилади (по-
богата очевидно част) и багаини (по-ниско стоящите).
5. Религиозните възгледи на българите

Българите като повечето народи са имали усещането за

цялостната взаимовръзка в природа между живите и неживите
твари като свръхестествена сила. Те вярвали, че тази роля играе
орендата (думата е заемка от езика на североамериканското
индианско племе ирокези). Това всъщност била божествената
сила/енергия, която протича през всички същности. Тя, според
техните убеждения, всъщност е идентична с душата, която е налице
както в човека и животните, така и в неживите предмети. Например,
орендата се намирала в острието на меча, в опашката на коня, в
кръвта и черепа на човека и др. На тази основа съществувало и
схващането, че човек би могъл да увеличи орендата си чрез
побратимяването при смесването на кръвта от приятелите, чрез
ползването на вражеския череп за чаша и т.нат.
Като цяло българите са монотеистичен народ, независимо че
издигат в култ небесните тела. Почитаният Бог бил Тангра. Имало
много силна почит към държавния глава – кана сюбиги, поставен от
Бога владетел. Религиозните служби били извършвани от
жреците/шамани, а във върхови моменти и от самите владетели.
При необходимост се извършвало гадаене по вътрешностите на
жертвеното животно (обикновено куче).
Погребалните обичаи говорят за вярата в отвъдния живот и
безсмъртието на душата. В някои случаи се вземали мерки да се
предотврати връщането на мъртвия в света на живите чрез
завързване на раката им, поставянето на тежки камъни на гърдите и
т.нат. Погребалният инвентар е разнообразен и е предназначен да
служи на погребания в отвъдното. Понякога в погребенията се
откриват и бойните коне на починалите, както и различни тотемни
фигурки, свидетелство за тотемистичните вярвания на българите.
Българите се занимавали с астрономия и астрология и създали
най-стария дванадесетгодишен зодиакален календар. Имали и
своя руническа писменост.

 Контролни въпроси:
1. Какъв е етническият произход на старите българи?
2. Кои са основните им племена?
3. Откъде започва преселението на старите българи?
4. Каква е същината на номадстването и етапите му при
българите?
5. В кои чужди хаганати влизат българите?
6. Какво е обществено-икономическото и политическото
развитие на българите през VІ-VІІ в.?
7. В какво се изразяват ранните контакти с Византийската
империя?
8. Къде и кога българите създават ранни държави?
9. Какъв е характерът на религията на българите?
10. Кои са античните автори и съчинения, в които се
споменават българите?