Хегел

Философия на Историята
Том ІІ: Гръцкият Свят
http://biblio.hit.bg/books/hegel/greek.html

С гърците веднага придобиваме чувството, че сме си у дома, защото се намираме в сферата

на духа. И ако националният произход и разликата в езиците могат да бъдат проследени и по-далеч,
в Индия, то все пак истинският подем и истинското възраждане на духа трябва да бъдат търсени
преди всичко в Гърция. Вече сравних гръцкия свят с юношеската възраст и при това не в смисъл, че
в юношеството сериозно се определя бъдещето, и че следователно то задължително се стреми към
образование за реализирането на по-нататъшната си цел. То е напълно незавършена и незряла
форма и именно тогава се оказва най-извратено, когато би искало да се смята за зряло. Употребих
това сравнение в смисъл, че юношеството все още не е период на трудова дейност, че то още не е
стремеж към постигане на определена разсъдъчна цел, а обратно — то е конкретната свежест на
живота на духа. Юношеството се проявява в сетивно-конкретна форма като въплътен дух и
одухотворена сетивност, в единството, което произтича от духа. Гърция ни представя една
прекрасна картина на юношеска свежест в духовния живот. Тук съдържание на волята и знанието
на съзрелия дух за първи път става самият той, но така, че държавата, семейството, правото и
религията са в същото време цели на индивидуалността, която е индивидуалност само благодарение
на тези цели. Обратно, възрастният човек живее, като работи за постигането на обективната цел,
към която последователно се стреми, и то въпреки своята индивидуалност.
Висшият образец, който витае пред гръцката мисъл, е Ахил, поетичното създание,
Омировият юноша от епохата на Троянската война. Омир е стихията, в която живее гръцкият свят,
така както въздухът е стихията, в която живее човекът. Гръцкият живот е истински юношески
подвиг. Той започва с Ахил, поетичния юноша, а реалният юноша Александър Велики го завършва.
И двамата водят борба с Азия. Като главно действуващо лице в националното начинание на гърците
срещу Троя Ахил не стои начело, а е подчинен на царя на царете; той не може да бъде вожд, без да
стане фантастичен. Обратно, другият юноша, Александър, най-свободната и най-прекрасна
индивидуалност, която някога е съществувала, застава начело на достигналото своята зрялост
юношество и успява да отмъсти в борбата срещу Азия.
Гръцката история може да бъде разделена на три периода: първият от тях е период на
изработване на реалната индивидуалност; вторият — период на нейната самостоятелност и нейното
щастие при победата над външния враг в стълкновението с предшествуващия световноисторически
период; накрая, третият период е период на упадък и падение при сблъсъка със следващото оръдие
на световната история. Първоначалният период, който продължава до настъпването на вътрешната
завършеност, благодарение на която народът получава възможност да премери сили с
предшественика, съдържа в себе си неговото първоначално формиране. Ако народът има
предшественик, какъвто по отношение на гръцкия свят е източният, то през първия период в него
прониква чуждата култура и той има двойна култура — от една страна, самобитна, от друга страна
— заимствувана. Възпитанието на народа се състои в съединяването на тези две култури и първият
период завършва с изработването на реална, самостоятелна сила на народа, която после се обръща
срещу неговия предшественик. Вторият период е период на победа и щастие. Но тъй като народът е
зает с външни войни, той изпуска от полезрението си своите вътрешни определения и с
приключването на войните започват вътрешни размирици. Това се проявява и в изкуството, и в
науката при отделянето на идеалното от реалното. От този момент започва упадъкът. Третият
период е период на гибел, предизвикана от стълкновението с народ, в който се проявява един по-

1
висок дух. Можем веднъж завинаги да кажем, че същият този процес се наблюдава изобщо в
живота на всеки световноисторически народ.

Раздел Първи
Елементите на гръцкия дух

Гърция е субстанция, която в същото време е индивидуална; всеобщото като такова е

преодоляно; потапянето в природата е преустановено, а съответно на това е изчезнал и гнетът на
географските отношения. Страната заема територия, която е силно раздробена от множеството
острови край материка, който сам по себе си прилича на остров. Пелопонес е съединен с материка
само с един тесен провлак; цяла Гърция е прорязана от множество заливи. Страната е раздробена на
малки части, връзките между които са облекчени от морето. В Гърция откриваме планини, тесни
равнини, неголеми долини и реки; там няма големи реки, няма чисти низини, а страната се
различава с разнообразие благодарение на изобилието от планини и реки, при което няма нищо
огромно. В Гърция не откриваме източната мощ на природата, там няма такива реки като Ганг, Инд
и т.н. В равнините, през които протичат тези реки, нищо не тласка еднообразното население към
промени, тъй като неговият хоризонт е винаги еднакъв; навсякъде в Гърция откриваме
раздробеност и разнообразие, напълно съответствуващо на гръцките племена и подвижността на
гръцкия дух.
Такъв е елементният характер на гръцкия дух, благодарение на който изходен момент в
развитието на образоваността са самостоятелните индивидуалности — такова състояние, при което
последните са предоставени сами на себе си, не са съединени от самото начало в патриархален
естествен съюз, а само са обединени в друга сфера от общността на закона и духовните нрави.
Защото гръцкият народ само е станал това, което е бил. При самобитността на националното
единство раздробеността, изобщо хетерогенността сама в себе си, е основен момент, който трябва
да бъде разгледан. За първи път този момент се преодолява по време на началния период на
гръцката култура; само благодарение на нея и преодоляването Ј се е развил прекрасният, свободен
гръцки дух. Трябва да осъзнаем този принцип. Повърхностно и нелепо е да си представяме, че
прекрасният и наистина свободен живот става възможен благодарение на простото развитие на едно
племе, в което продължават да съществуват отношения на кръвно родство и дружба. Дори
растението, което най-добре илюстрира картината на такова спокойно развитие, извършващо се без
самоотчуждаване, живее и расте само благодарение на противоположните въздействия на
светлината, въздуха и водата. Истинската противоположност, която може да съществува за духа, е
духовната; само благодарение на присъщата му хетерогенност той става способен да съществува
като дух. В началото на историята на Гърция се извършва преселение и смесване на отчасти местни,
отчасти напълно чужди племена; и именно в Атика, чието население е трябвало да изнесе висшия
разцвет на гръцката цивилизация, намират приют най-разнородни племена и семейства. По този
начин се е образувал всеки световноисторически народ, освен азиатските държави, които не са
свързани с хода на световната история. По този начин гърците, подобно на римляните, са
възникнали благодарение на colluvies, т.е. благодарение на стичането на най-разнообразни етноси.
Що се отнася до множеството племена, които откриваме в Гърция, не можем да кажем кои от тях в
действителност са били първоначално гръцки и кои са се преселили от други страни и части на
света, тъй като епохата, за която говорим сега, по принцип е неисторическа и доста неясна. Най-
важен народ в Гърция по онова време са били пеласгите; учените са се опитвали по най-различни
начини да съгласуват достигналите до нас объркани и противоречиви сведения за пеласгите, тъй
като именно смътните и мрачни времена са любима тема и притежават особена привлекателност за
учените. Най-рано културата се развива в Тракия, родината на Орфей, а след това във Тесалия — в
местностите, които впоследствие повече или по-малко са отишли на заден план. В родината на
Ахил възниква и общото название елини, което, както отбелязва Тукидид, не се среща при Омир в

2
този многообемащ смисъл, както и наименованието „варвари“, от които гърците все още не
различавали себе си ясно. Характеристиката на отделните племена и тяхното развитие трябва да
бъде задача на специализираната история. В общи линии трябва да предположим, че племената и
индивидите лесно напускали родината си, когато населението Ј ставало твърде многобройно. В
резултат на това племената се преселвали от място на място и се занимавали с взаимен грабеж. И до
този момент, казва дълбокомисленият Тукидид, озолийските локри, етолийците и акарнанците
живеят по стария начин и обичаят да носят оръжие се е запазил при тях от времето, когато са
грабели. Той твърди, че атиняните първи престанали да носят оръжие в мирно време. При този
начин на живот земеделието не е съществувало; жителите трябвало не само да се защитават от
разбойници, но и да се борят с дивите зверове (дори по времето на Херодот по бреговете на Места и
Ахелой е имало много лъвове); впоследствие племената започнали да грабят предимно домашни
животни и дори след като земеделието станало по-разпространено, те все още продължавали да
отвличат хора и да ги продават в робство. Тукидид подробно разкрива това първобитно състояние
на гърците.
И така, Гърция се е намирала в едно такова неспокойно състояние, когато е царяла
несигурност и всеобщ грабеж, и когато гръцките племена непрестанно са се преселвали от едно
място на друго.
Другата стихия, която обкръжава елините, е морето. По този начин природата на тяхната
страна ги принуждава да водят „земноводно“ съществуване и ги кара да се носят по вълните със
същата лекота, с която са се разселвали по сушата, без да водят бродещия начин на живот на
чергарските племена и без да затъпяват като народите, живеещи по речните басейни.
Мореплавателите предимно са се занимавали не с търговия, а с разбойничество и по думите на
Омир тези морски грабежи изобщо не са се смятали за нещо позорно. Унищожаването на морските
разбойници се приписва на Минос и Крит се прочува като страната, в която първо се установяват
стабилни отношения, а именно — там рано се появява такова състояние, което по-късно откриваме
в Спарта; имало е господствуваща класа и друга класа, която е била задължена да служи на първата
и да работи.
Току-що говорихме за хетерогенността като за елемент на гръцкия дух. Известно е, че
зачатъците на образованието се намират в тясна връзка с пристигането на чужденци в Гърция.
Гърците с признателност увековечили в съзнанието си спомена за този произход на нравствения
живот, който можем да наречем митологичен. В митологията е запазен определен спомен за
въвеждането от Триптолем на земеделието, на което го е научила Церера, както и за установяването
на брака и т.н. На Прометей, за чиято родина се смята Кавказ, се приписва това, че пръв научил
хората да получават огън и да го използуват. Първоначалното запознанство с употребата на
желязото е било също така много важен момент за гърците и докато Омир говори само за медта,
Есхил споменава и за скитското желязо. Към това се отнася и засаждането на маслиненото дърво,
изкуството да се преде и тъче, сътворяването на коня от Посейдон.
По-исторически характер, отколкото тези зачатъци, има пристигането на чужденците;
твърди се, че различните държави са били основани от чужденци. Така Атина е била основана от
Кекропс, египтянин, чиято история обаче тъне в мрак. Различни племена водят своето начало от
Девкалион, син на Прометей. По-нататък се споменава Пелопс от Фригия, син на Тантал; след това
Данай от Египет; от него произлезли Акризий, Даная и Персей. Според преданието Пелопс
пристигнал в Пелопонес с огромно богатство и успял да придобие голямо влияние и да стане
могъщ. Данай се заселил в Аргос. Много е важно пристигането на финикиеца Кадм, който според
преданието въвел в Гърция буквите; Херодот твърди, че става дума за финикийската азбука и това
се потвърждава от древните, тогава все още съществуващи надписи. Според преданието Кадм е
основал Тива.
И така, извършвала се е колонизация, осъществявана от културни народи, превъзхождащи
гърците по своята образованост, но не можем да сравняваме тази колонизация с колонизацията,
извършвана от англичаните в Северна Америка, тъй като англичаните не се смесвали с индианците,
а ги измествали, докато благодарение на преселниците, заселващи Гърция, в нея внесените отвън и

3
местните елементи се смесвали. Пристигането на тези преселници се отнася към много отдалечена
епоха, а именно — ХIV и ХV в. пр. Хр. Според преданието Кадм основал Тива около 1490 г., т.е.
приблизително по същото време, когато станало и извеждането на евреите от Египет от Моисей
(1500 години пр. Хр.). Сред основателите на държавите в Елада се споменава и Амфиктион: според
преданието той основал при Термопилите съюз между няколко неголеми племена от Елада и
Тесалия, от който впоследствие възникнал великият Амфиктионов съюз.
Тези чужденци създали в Гърция здрави центрове, като построили дворци и основали царски
династии. Каменните постройки, от които се състояли древните замъци, в Арголида се наричали
циклопически; намираме ги и в по-ново време, тъй като вследствие на своята здравина те са
неразрушими. Тези каменни постройки се състоят отчасти от каменни плочи с неправилна форма,
празнините между които са запълнени с дребни камъчета, отчасти от старателно подредени
каменни масиви.
Такива са каменните постройки в Тиринс и Микена. Дори и сега можем да познаем Лъвската
врата в Микена по описанието на Павзаний. Според преданието Пройт, който царствувал в Аргос,
довел със себе си от Ликия циклопите, построили тези съоръжения. Но се предполага, че те били
издигнати от древните пеласги. Владетелите от героичния период живеели предимно в замъци,
защитени от подобни стени. Особено забележителни са построените от тях съкровищници,
например съкровищницата на Миний в Орхомена, съкровищницата на Атрей в Микена. Тези
крепости се превърнали в центрове на неголеми държави; благодарение на тях за хората станало по-
безопасно да се занимават със земеделие; те пазели пътищата от грабители. Но по думите на
Тукидид поради повсеместните морски грабежи тези крепости се строяли не на морския бряг,
където впоследствие се строяли градовете. И така, благодарение на тези царски домове за първи път
се консолидирал съвместният живот. Най-добрият източник за изясняване на отношението между
царете и техните поданици и между самите царете е Омир: това отношение не се основавало на
закон, а произтичало от силовото превъзходство, от богатството, владенията, въоръжението,
личната храброст, от предимствата, обусловени от предвидливостта и благоразумието, и накрая от
знатния произход и рода на предците. Защото на царете като на герои е приписван по-благороден
произход. Народите се подчиняват на царете, но липсват кастови отношения, които да ги отделят от
царете, те не са били угнетявани; отношението между народите и царете не е патриархалното
отношение, при което глава е само старейшината на целия род или семейство. Не съществува и ясно
изразена потребност от законово управление, а е налице само общата потребност хората да бъдат
сплотени и да се подчиняват на свикналия да заповядва властелин, да не му завиждат и да не
проявяват недоброжелателност по отношение на него. Царят има такъв личен авторитет, че може да
накара хората да го признаят и да го запази; но тъй като това превъзходство е само индивидуално
героично и е обусловено от лични заслуги, то не е здраво. Така например Омир разказва как
годениците на Пенелопа разграбват имуществото на отсъствуващия Одисей, без да обръщат
никакво внимание на сина му. Когато Одисей слиза в преизподнята, Ахил го пита за баща си и
изказва предположението, че поданиците сигурно са престанали да се отнасят към него с уважение,
защото е стар. Нравите още са много прости: царете сами си приготвят обяда и Одисей сам строи
собствения си дом. В „Илиада“ Омир описва царя на царете, който оглавява голямото национално
начинание; другите могъщи лица го обкръжават, образувайки свободен съвет; към господаря се
отнасят с уважение, но той трябва така да подреди всичко, че да се хареса на останалите. Той си
позволява насилие по отношение на Ахил и затова последният престава да участвува в борбата.
Също толкова непостоянно е и отношението на отделните царе към масите, сред които
непрекъснато се появяват отделни личности, които искат да ги изслушват и да се отнасят към тях с
уважение. Народът се сражава в битките на царете не като наемна войска и не като тълпа
равнодушни крепостни, които се подчиняват само на силата, но не и за своите собствени интереси,
а като сподвижник на своя уважаван вожд, като очевидец на неговите подвизи и слава, и като негов
защитник в случай че той се озове в затруднено положение. В света на боговете откриваме пълно
сходство с тези отношения.

4
 Зевс е баща на боговете, но всеки от тях има своя собствена воля; Зевс ги уважава, а и те
него; наистина, понякога той ги укорява и заплашва, и тогава те или се подчиняват на волята му,
или сърдито се оттеглят, без да довеждат тези разногласия до крайни предели, и Зевс, позволявайки
на един едно, а на друг — друго, в общи линии урежда всичко така, че те да останат доволни.
Следователно и на земята, и на Олимп съществува само слаба обединяваща връзка; царската власт
още не е монархия, тъй като нуждата от нея възниква едва при по-късното развитие на обществото.
В това състояние, при тези отношения става едно забележително и велико събитие. Цяла Гърция се
обединява за едно национално дело — за Троянската война, и благодарение на това започват
връзките с Азия, продължили и по-късно и имащи много важни последствия за гърците. (Походът
на Язон в Колхида, който също така се споменава при поетите и който е предшествувал това
начинание, в сравнение с Троянската война е бил нещо твърде изолирано.) Според преданието като
повод за това общо дело послужило обстоятелството, че един азиатски царски син се провинил,
като нарушил правилата на гостоприемството, а именно — отвлякъл жената на човека, оказал му
гостоприемство. Благодарение на своето могъщество и влияние Агамемнон събрал гръцките царе;
Тукидид обяснява авторитета му с наследствената власт и с това, че той бил доста по-силен по море
от останалите царе (Омир. Илиада. II, 108); обаче обединението явно било постигнато без прилагане
на външна сила, просто благодарение на лични преговори. С общи усилия елините успели да
извършат такова велико дело, подобна на което впоследствие никога не е имало. Благодарение на
техните усилия Троя била завладяна и разрушена; те нямали намерения да я задържат в своя власт.
И така, не бил постигнат външен резултат, т.е. основаване на колонии по тези места; и
обединяването на нацията в този единичен подвиг не прераснало в здраво политическо единство.
Но за представите на гръцкия народ поетът създал вечния образ на неговата младост и неговия дух
и от този момент този образ на прекрасния човешки героизъм е бил жив във въображението на
гърците през целия период на тяхното развитие и образованост. И в средните векове целият
християнски свят се е обединил за постигането на една цел, завоюването на гроба господен, но,
независимо от всички победи, в крайна сметка също толкова безуспешно. За току-що пробудилия се
християнски свят кръстоносните походи са Троянската война срещу простата, равна на себе си
ясност на мохамеданството.
Царските родове отчасти загинали благодарение на индивидуалните ужасни престъпления,
отчасти лека-полека измрели; между тях и народите нямало никаква истинска и нравствена връзка.
В такова положение се изобразяват народите и царските родове и в трагедията: народът е хор и има
пасивно поведение, бездействува; героите действуват и носят цялата отговорност. Между тях няма
нищо общо, народът няма насочващ авторитет и той апелира само към боговете. Такива героични
индивидуалности като царете са извънредно благодатни като предмет на драматичното изкуството,
защото те взимат решенията самостоятелно и индивидуално и не се ръководят от общите закони,
задължителни за всеки гражданин; техните дейния и тяхната гибел са индивидуални. Народът е
обособен от царските родове и те се смятат за нещо чуждо, нещо висше, поради което е трябвало да
се борят срещу съдбата и да страдат докрай. След като царската власт извършила онова, което
трябвала да извърши, тя станала излишна. Царските родове погубват сами себе си — без омраза, без
борба от страна на народите; точно обратното, на семействата на властелините е предоставена
възможността спокойно да използуват онова, което е тяхно достояние, и това ясно говори, че
започналото след това народовластие е било разглеждано като нещо абсолютно различно. Колко
много се различава този поврат от историята на другите епохи!
Падането на царските родове става след Троянската война и тогава се извършват и някои
съществени промени. Пелопонес бил завладян от Хераклидите, които установили по-спокойно
състояние, ненарушавано вече от преселението на племената. Историята отново става по-малко
достоверна и ако сме доста точно осведомени относно отделните събития от Троянската война, то
ние нямаме достоверни сведения за важните обстоятелства, отнасящи се до последвалата епоха,
продължила неколкостотин години. Тези векове не са ознаменувани от нито едно общо дело, ако не
смятаме обстоятелството, че, както разказва Тукидид, във войната на халкидийците с еретрийците
на остров Евбея взели участие няколко племена. Градовете живеят сами за себе си и в живота им

5
няма нищо изключително, освен войните със съседите. Но в своята изолираност те процъфтяват
предимно благодарение на търговията: на този прогрес не е пречела бушуващата ожесточена
междупартийна борба. В средните векове също така се наблюдава разцвет на градовете в Италия, в
които и между които е имало непрекъсната борба. За процъфтяването на гръцките градове в тази
епоха свидетелствуват, по думите на Тукидид, и основаваните навсякъде от тях колонии: така
Атина основала колонии в Йония и на много острови; преселниците от Пелопонес основали
колонии в Италия и Сицилия. След това колониите на свой ред станали относителни метрополии,
например Милет основал множество градове по бреговете на Мраморно и Черно море. Това
колонизиране, особено в периода, продължил от Троянската война до Кир, представлява едно
своеобразно явление. То може да бъде обяснено по следния начин. В отделните градове властта се
намира в ръцете на народа, тъй като той е висшата инстанция за решаването на държавните дела.
Благодарение на продължителния мир населението доста се увеличило и развитието се придвижило
напред, а най-непосредственият резултат от всичко това било натрупването на огромно богатство, с
което винаги е свързана появата на недоимък и бедност. Промишленост в нашия смисъл не е имало
и земеделските участъци били бързо заселени. Независимо от това част от най-бедната класа не
позволявала да бъде доведена до просяшка тояга, защото всеки се възприемал като свободен
гражданин. И така, единственият изход е бил колонизацията; хората, които в родината си били
изпаднали в бедствено положение, можели да търсят свободна земя и да съществуват като свободни
граждани, занимавайки се със земеделие. И така, колонизацията се оказала средството, позволило
до известна степен да се поддържа равенството между гражданите; но това средство е само
палиатив, тъй като първоначалното неравенство възниква веднага отново, защото в основата му
лежи имущественото неравенство. Старите страсти се разгарят с нова сила и скоро богатството
започнало да се използува с цел да се постигне господство; по такъв начин в градовете на Гърция се
издигат тираните. Тукидид казва: тогава в Гърция се увеличило богатството, в градовете се появили
тирани и гърците започнали още по-ревностно да се занимават с мореплаване. Особен интерес
предизвиква историята на Гърция в епохата на Кир; тогава държавите постигат своята особена
определеност. Към тази епоха се отнася и формирането на специфичния гръцки дух; заедно с него
се развиват религията и държавният строй, и сега трябва да се заловим с тези важни моменти.
Разглеждайки източниците на гръцката култура, преди всичко забелязваме, че физическите
(географски) свойства на Гърция не се отличават с онова характерно единство и не образуват онази
еднообразна маса, която би оказвала на нейните обитатели особено силно влияние; природните
характеристики на тази страна са разнородни и не оказват такова влияние, което да има решаващо
значение. Благодарение на това липсва и масовото единство на семейна сплотеност и национална
връзка, а в борбата срещу раздробената природа и нейните сили хората трябва повече да се осланят
на самите себе си и да напрягат своите слаби сили. И така, гърците са раздробени и изолирани един
от друг, налага се да се опират на вътрешните си духовни сили и лично мъжество; при това те
изпитват най-различни възбуди и са във всяко едно отношение диви, напълно непостоянни и
разпръснати по отношение на природата, намират се в зависимост от случайностите на последната
и загрижено се прислушват към външния свят; но, от друга страна, те възприемат духовно и
усвояват този външен свят, като проявяват в борбата с него мъжество и самонадеяност. Такива са
простите елементи не тяхната култура и религия. Що се отнася до митологичните им представи, в
основата им се намират неща, съществуващи в природата, но не в тяхната маса, а в тяхната
обособеност. Общи представи от рода на Диана Ефеска, т.е. природата като всеобща майка, Кибела
и Астарта в Сирия, остават азиатски и не преминават в Гърция. Защото гърците само се вглеждат в
нещата, съществуващи в природата, и изграждат догадки за тях, като дълбоко в себе си си задават
въпроса за тяхното значение. Аристотел казва, че отправен момент за философията е учудването, и
за гръцкото виждане по отношение на природата изходен момент също така е учудването. Това не
бива да се разбира в смисъл, че духът се натъква на нещо необичайно и го сравнява с обикновеното,
защото още не съществува разсъдъчен възглед върху повтарящия се ход на явленията в природата и
рефлексия, сравняваща ги с нещо необикновено, а обратно — възбуденият гръцки дух остава
изумен от естествеността на природата; той се отнася към нея не равнодушно, като към някаква

6
даденост, а като нещо изначално чуждо на духа, но внушаващо му предчувствия и каращо го да се
досеща и да вярва, че в него се съдържа нещо, което е дружелюбно настроено, нещо, към което той
може да има положително отношение. Тук учудването и предчувствието са основни категории;
обаче елините не се ограничават с отношения от такъв род, а изразяват скритото, към което се
отнасят догадките, в определена представа като предмет на съзнанието. Естественото се смята не за
нещо непосредствено преминаващо през духа, с помощта на който то се познава; естественото е
дадено на човека само като стимул и за него може да има значение само онова духовно, в което той
го е превърнал. Но това духовно начало не трябва да бъде разбирано като обяснение, което само ние
даваме, самото то се съдържа в много гръцки представи. Пълното с предчувствия настроение,
изразяващо се в това, че хората се прислушват, търсят смисъла, ни се представя в общия образ на
Пан. В Гърция Пан не е обективно цяло, а онова неопределено начало, с което в същото време се
съединява моментът на субективността: той е общият трепет сред горската тишина; затова е бил на
особена почит в гористата Аркадия (изразът „панически страх“ обикновено е бил употребяван,
когато става дума за безпричинен страх). След това предизвикващият трепет Пан се изобразява като
свирещ на флейта; става дума не само за вътрешно предчувствие, а чуваме и свиренето на Пан на
седемствола флейта. В това се изразява, от една страна, онова неопределено, което обаче се
проявява в звуците, а от друга — това, което се чува, което е субективно въображение и обяснение
на слушателя. Гърците са се прислушвали също и към шуртенето на водата в изворите и са се
питали какво означава това, но значението се оказва не обективната идея на извора, а субективна
мисъл на самия субект, който след това извисява речната нимфа до ранга на муза. Наядите, или
изворите, са външното начало на музите. Но безсмъртните песни на музите не са онова, което чува
прислушващият се в ромона на изворната вода, а произведения на чувствителния дух, което той,
прислушвайки се, създава в самия себе си. Тълкуването и обяснението на природата и на
извършващите се в природата промени, посочването на смисъла и значението в тях е именно дело
на субективния дух, онова, което гърците наричат мантия. Изобщо можем да приемем този термин
като особен род отношение на човека към природата. За мантията са нужни материя и тълкувател,
разгадаващ смисъла; Платон говори за това по повод сънищата и безумството, в което човек изпада
по време на болест; нужен е тълкувател, оракул, за да обясни тези съновидения и това безумно
бълнуване. Природата отговаря на въпросите на гърците; това е вярно в смисъл, че човек дава на
въпросите на природата отговори, изхождащи от неговия дух. Благодарение на това нагледът става
чисто поетичен, защото духът открива в него смисъла, който изразява природното явление. Гърците
искат навсякъде да намерят тълкуване и обяснение на естественото. В последната книга на
„Одисея“ Омир разказва, че когато гърците били във висша степен опечалени от смъртта на Ахил,
над морето се разнесъл силен тътен; гърците поискали да се разбягат, но тогава станал опитният
Нестор и им обяснил явлението. Тетида, казал той, се е появила със своите нимфи, за да оплаче
смъртта на своя син. Когато в гръцкия лагер се разразила епидемия от чума, жрецът Калхас дал
следното обяснение: Аполон негодува по повод на това, че не са върнали дъщерята на неговия жрец
Хриз срещу дадения откуп. Първоначално и за оракула изцяло е била характерна тази форма на
тълкуване. Най-старият оракул се намирал в Додон (близо до днешна Янина). Херодот казва, че
първите жреци на храма пристигнали там от Египет, но този храм винаги е бил смятан за
древногръцки. Там шумът от листата на свещените дъбове се е смятал за прорицание. Там са били
закачени и метални чанове. Но звуците, издавани от удрящите се един в друг чанове, били напълно
неопределени и нямали никакъв обективен смисъл, а смисълът, значението били придавани само от
тълкуванията на хората. По такъв начин и делфийските жрици, намирайки се в безсъзнателно,
безпаметно състояние, във вдъхновено упоение (мания), издавали неразбираеми звуци и само
оракулът можел да вложи в тях определен смисъл. В една пещера се чувал шум от подземни води,
появявали се видения; но тази неопределеност получавала смисъл само благодарение на
тълкуващия и обясняващ дух. Трябва да отбележим, че възбудите на духа са преди всичко външни
естествени възбуди, а след това също и вътрешни изменения, извършващи се в самия човек подобно
на съновиденията или безумното бълнуване на делфийската жрица. В началото на „Илиада“ Ахил
се сърди на Агамемнон и се кани да извади меча си, но бързо възпира движението на ръката си и

7
сдържа гнева си, защото осъзнава своето отношение към Агамемнон. Поетът изразява това, като
казва следното: въздържа го Атина Палада (мъдростта, присъствието на духа). Когато Одисей
хвърлил своя диск най-далеч, един от другите участници в състезанието проявил дружелюбно
отношение към него и Одисей познал в лицето му Атина Палада. И така, това значение е онзи
вътрешен, истинен смисъл, който се обяснява, и по такъв начин поетите, и преди всичко Омир, са
били учители на гърците. Мантията изобщо означава поезия — не произволно фантазиране, а
фантазия, влагаща духовното в естественото и представляваща дълбокомислено знание. Затова
гръцкият дух по принцип е свободен от суеверие, тъй като той осмисля сетивното така, че
определенията изхождат от духа, макар че, както ще бъде посочено, суеверието отново прониква в
него от друга страна, когато определенията, от които се образуват мненията и действията, се
извеждат от друг източник, а не от духовното начало.
Обаче гръцкият дух е бил възбуждан не само от външни и вътрешни влияния. Тук спадат и
традициите, заимствувани от другите страни, вече съществуващата култура, боговете и култовете,
свързани с боговете. Открай време много се е спорело за това дали изкуствата и религията на
гърците са се развили самостоятелно или благодарение на външни импулси. Ако този спор се води
от гледна точка на едностранчивия разум, то решаването му е невъзможно, защото това, че гърците
заимствуват представи от Индия, Сирия, Египет, е толкова исторически факт, колкото и
твърдението, че гръцките представи са самобитни, а гореспоменатите други представи са
чуждоземни. Херодот също така казва следното: Омир и Хезиод са създали за гърците боговете и са
дали на боговете наименования — забележително изречение, на което Кройцер обръща особено
внимание; от друга страна, той казва, че Гърция получила имената на своите богове от Египет и че
гърците попитали в Додон дали трябва да приемат тези имена. Явно първото твърдение
противоречи на второто, но въпреки това те напълно се съгласуват едно с друго, тъй като гърците
превърнали заимствуваното от тях в нещо духовно. Естественото, което се обяснява от хората,
вътрешното, същественото в него е начало на божественото изобщо. Точно така в изкуството
гърците са можели да заимствуват — особено от египтяните — технически умения. Тяхната
религия първоначално също е можела да бъде заимствувана отвън, но със своя самостоятелен дух те
преработили както изкуството, така и религията.
Следи от такива чуждоземни източници на религия могат да бъдат намерени навсякъде (в
своята „Символика“ Кройцер обръща особено внимание на това). Разбира се, любовните
похождения на Зевс са нещо единично, външно, случайно, но може да се докаже, че в основата на
разказите за тях лежат чуждоземни теогонични представи. За елините Херкулес е онова духовно
човешко начало, което със собствената си енергия, с дванадесетте си подвига успява да си извоюва
място на Олимп; но в основата на тази легенда лежи чуждоземната идея за слънцето, странствуващо
между дванадесетте знака на Зодиака. Мистериите са били само такива древни наченки и в тях,
разбира се, не е имало никаква висша мъдрост в сравнение с онази, която вече се съдържала в
съзнанието на гърците. Всички атиняни са били посветени в мистериите и само Сократ не е
пожелал да бъде посветен в тях, защото добре е знаел, че изкуството и науката не произлизат от
мистериите и че мъдростта никога не се състои в тайната. Обратно, истинската наука трябва да се
търси в откритото поле на съзнанието.
Ако искаме да формулираме какво представлява гръцкият дух, основно определение се
оказва това, че свободата на духа е обусловена и се намира в същностна връзка с възбудата,
афицирана от природата. Гръцката свобода е предизвикана от друго и тя се оказва свобода
благодарение на това, че променя импулса и го поражда от себе си. Това определение е средата
между безличността на човека (във вида, в който я виждаме в азиатския принцип, в който
духовното и божественото начало е налице само като нещо дадено в природата) и безкрайната
субективност като чиста увереност в нея самата, мисълта, че „Азът“ е основата на всичко онова,
което трябва да има значение. Гръцкият дух като среда произлиза от природата и я превръща в
полагане на себе си от себе си; затова духовността още не е абсолютно свободна и тя още не
произтича изцяло от самата себе си, още не е афициране на самата себе си. Изходен момент за
гръцкия дух са предчувствието и учудването, а след това той преминава към полагането на смисъла.

8
Това единство се установява и в самия субект. Природни елементи в човека са сърцето,
склонностите, страстта, темпераментът; след това тази природна страна се развива духовно в
свободна индивидуалност така, че характерът не се намира във връзка с общите нравствени сили
като задължения, а нравственото начало се оказва особен род битие и желание за смисъл и особена
субективност. Именно това превръща гръцкия характер в прекрасна индивидуалност, която духът
поражда, трансформирайки естественото в свой израз. Тук дейността на духа още не намира в него
самия материал и орган, който да послужи за нейното откриване, за тази дейност са нужни
природно афициране и даден в природата материал: тя не е свободна, самоопределяща се
духовност, а естественост, преобразувала се в духовност — духовна индивидуалност. Гръцкият дух
е пластичен художник, който от камъка създава художествено произведение. При това оформяне
камъкът не остава само камък и формата, която придобива, не се задава само отвън; въпреки своята
природа камъкът се превръща в израз на духовното и по такъв начин се преобразува. Обратно, за
осъществяването на духовните си концепции художникът има нужда от камък, от бои, от сетивни
форми за изразяване на своята идея; без такъв елемент той не може нито сам да създаде идея, нито
да я обективира за другите, тъй като тя не може да стане за него обект на мисленето. И египетският
дух е преработвал по такъв начин материала, но там природният елемент още не е бил подчинен на
духовния; всичко се е ограничавало само до борбата с него; природният елемент още е продължавал
да бъде за себе си и е представял едната страна на явлението, например в тялото на сфинкса. В
гръцката красота сетивното е само знак, израз, обвивка, в които се открива духът.
Трябва също така да добавим, че представлявайки такъв преобразуващ творец, гръцкият дух
съзнава себе си като свободен в своите творения, тъй като е техен създател и те са така нареченото
творение на човешките ръце. Но те се оказват не само такива, а и вечна истина, и сили на духа в
себе си и за себе си, те се оказват създадени както от, така и за човека. Той почита и уважава тези
възгледи и образи, този Зевс на Олимп и тази Палада в Акропола, и им се прекланя; той почита
еднакво и държавните закони, и нравствеността; но той, човекът, е заченалата ги майчина утроба,
откърмила ги със своята гръд; той е духовната сила, която ги е отгледала и пречистила. По този
начин духът щастливо живее в своите творения и не само е свободен в себе си, но и съзнава своята
свобода; по този начин честта, оказана на човека, се абсорбира в почитта, оказвана на
божественото. Хората почитат божественото в себе си и за себе си, но в същото време и като свое
дело, свое произведения и свое налично битие; по точи начин благодарение на почитта към
човешкото се почита и божественото начало и благодарение на почитта към божественото се
почита човешкото начало.
Определеното по този начин начало е прекрасната индивидуалност, която представлява
сърцевината на гръцкия характер. Сега трябва по-подробно да разгледаме тези особени лъчове, в
които се осъществява това понятие. Всички те образуват художествени произведения; можем да ги
разглеждаме като три форми: като субективно художествено произведение, т.е. като формиране на
самия човек; като обективно художествено произведение, т.е. като формиране на света на боговете,
и накрая като политическо художествено произведение, т.е. като държавен строй и живеещи в него
индивиди.

Раздел Втори
Форми на проява на прекрасната индивидуалност

Глава Първа
Субективното художествено произведение

Със своите потребности човекът спада към външната природа и удовлетворявайки с нейна
помощ своите потребности и изтощавайки я, той изпълнява в същото време ролята на посредник. А
именно, предметите, съществуващи в природата, са могъщи и оказват разнообразна съпротива. За
да може да се справи с предметите, човек поставя между тях други предмети, съществуващи в

9
природата; следователно той използува природата срещу самата природа и изобретява оръдия за
постигането на тази цел. Тези човешки изобретения принадлежат на духа и такова оръдие трябва да
бъде оценено по-високо от вещта, съществуваща в природата. Виждаме, че гърците умеят особено
да ги ценят, тъй като при Омир откриваме характерния израз на чувството на радост, което те
предизвикват у човека. По повод скиптъра на Агамемнон е даден подробен разказ за неговия
произход; с удоволствие се говори за отварящите се на панти врати, за оръжието и за съдовете.
Честта за изобретяването на човешките оръдия, способствуващи за покоряването на природата, е
приписвана на боговете. Но, от друга страна, човек използува природата и като украшение.
Украшенията имат онзи смисъл, че свидетелствуват за богатството и за това, което човек е
направил от себе си. Откриваме, че този интерес към украшенията е бил много развит у Омировите
гърци. Варварите и цивилизованите народи се издокарват, но варварите се ограничават само с това,
че се издокарват, т.е. тяхното тяло трябва да ни хареса с външността си. Украшението е
предназначено само да служи като украшение на нещо друго, а именно на човешкото тяло, в което
човекът непосредствено намира себе си и което той трябва да преобразува по начина, по който
преобразува онова, което съществува в природата. Затова най-близкият духовен интерес се състои в
това тялото да се направи съвършен орган на волята, при което това изкуство може, от една страна,
на свой ред да служи като средство за постигане на други цели, а от друга — то самото може да
бъде цел. При гърците откриваме този безкраен стремеж на индивидите да се излагат на показ и по
този начин да се наслаждават. Сетивната наслада, свързаната с нея зависимост и тъпото суеверие не
могат да станат основа на тяхното мирно състояние. Те твърде силно са възбудени, твърде много
разчитат на своята индивидуалност, за да могат просто да се покланят на природата така, както тя
се проявява в своята мощ и благосклонност. След като бил прекратен разбойническият живот и след
като благодарение щедростта на природата били обезпечени безопасност и доволство, мирното
състояние спомага за развитието в гърците на чувството за собствено достойнство, на
самоуважението. От една страна, те са твърде самостоятелни индивидуалности, за да може
суеверието да ги пороби, а от друга — те все още не са суетни. Обратно, първо е трябвало да бъде
изяснено същественото, преди те да станат суетни. Радостното чувство на собствено достойнство по
отношение на сетивната естественост и потребността не само да се забавляват, но и да се покажат,
да заслужат почит предимно благодарение на това и да намират в него удоволствие са главното
определение и главното занимание на гърците. Така както птицата волно пее в простора, така и
човекът изразява тук само онова, което се съдържа в неговата неизвратена човешка природа, за да
се прояви по този начин и да получи признание от страна на останалите. Това е субективното
начало на гръцкото изкуство, в което човекът в свободно красиво движение и с мощно изкуство
изработва от своята телесност художествено произведение. Гърците първо сами преобразили себе
си в прекрасни форми, а после обективно ги изразили върху мрамор и картини. Мирните състезания
по време на игрите, на които всеки показва какъв е, са много древни. Омир прекрасно описва
игрите, устроени от Ахил в чест на Патрокъл, но във всичките му поеми не се говори нищо за
статуите на боговете, макар той и да споменава за тяхното светилище в Додон и за съкровищницата
на Аполон в Делфи. При Омир състезанията се състоят в борба и юмручен бой, обикновено бягане,
надбягване с колесници, хвърляне на диск и копие и стрелба с лък. Към тези упражнения се
прибавят песните и танците за изразяване на радостното, общо веселие и тези изкуства също така са
процъфтявали в изящни форми. Върху щита на Ахил, между другото, Хефест е изобразил начина,
по който прекрасните юноши и девойки извършват сложни движения с краката толкова бързо,
колкото са бързи движенията на грънчаря, който върти своето колело. Тълпата, която стои около
тях, им се любува, божественият певец пее и свири на арфа и двамата главни танцьори кръжат сред
хоровода.
Тези игри и упражнения в изкуствата с доставяните от тях наслади и почести отначало били
частно дело и се устройвали в особени случаи, но впоследствие се превърнали в национално дело и
били насрочвани за определено време и на определени места. Освен олимпийските игри,
устройвани в свещената област Елида, имало и други местности, където на почит били още
истмийските, питийските и немейските игри.

10
 Що се отнася до вътрешната природа на тези игри, преди всичко трябва да се каже, че играта
се противопоставя на сериозността, зависимостта и нуждата. Тази борба, това бягане, това
състезание не са били сериозна работа; не е било нужно непременно да се защищават, не е имало
нужда от борба. Сериозен е трудът по отношение на потребността: аз или природата трябва да
загинем; ако едното трябва да съществува, другото трябва да отпадне. Но в сравнение с тази
сериозност играта все пак се оказва по-възвишена сериозна работа, тъй като в нея природата застава
пред въображението на духа и макар че в тези състезания духът не е достигнал до висшата
сериозност на мисълта, все пак в телесните упражнения човек проявява своята свобода, а именно в
това, че създава от тялото си орган на духа.
В един от своите органи, в гласа, човек непосредствено притежава този елемент, който
допуска по-широко съдържание от обикновената сетивна наличност и изисква по-широко
съдържание. Видяхме, че песента съпровожда танца и му служи. Но след това песента става
самостоятелна и има нужда от акомпанимента на музикални инструменти; тогава тя престава да
бъде такава несъдържателна мелодия, каквито са модулациите на птиците, които наистина могат да
изразяват усещане, но нямат никакво обективно съдържание; обратно, тя изисква съдържание,
което се поражда от представата и духа, а после се формира в обективното художествено
произведение.

Глава Втора
Обективното художествено произведение

На въпроса за съдържанието на песента трябва да отговорим, че нейно съществено и

абсолютно съдържание се оказва религиозното съдържание. Обяснихме понятието на гръцкия дух;
религията не означава нищо друго освен че това понятие като съществено става обект. Съгласно
това понятие и божественото начало ще съдържа в себе си природната мощ само като елемент,
който се преобразува в духовна мощ. От този природен елемент като начало в представата на
духовната мощ се запазва само аналогичен отглас, тъй като гърците са почитали бога като духовно
начало. Затова не можем да разбираме гръцкия бог, така както и индийския, в онзи смисъл, че
съдържание е някаква природна сила, по отношение на която човешкият образ представлява само
външната форма, а съдържанието е само духовното начало, и природният елемент се оказва само
изходен момент. Но, от друга страна, трябва да кажем, че при гърците бог все още не е абсолютен
свободен дух, а дух, проявяващ се в особен образ, в човешката ограниченост, определена
индивидуалност, която още зависи от външните условия. Боговете на гърците са обективно
прекрасни индивидуалности. Тук характерът на духа на бога е такъв, че самият той още не е дух за
себе си, а се оказва налице, проявява се още сетивно, но така, че сетивното е не негова субстанция, а
само стихия за неговото откриване. При разглеждането на гръцката митология трябва да се
ръководим от това понятие и да се придържаме към него още повече, че в схващанията за тази
митология, както и за най-древната гръцка история, господствува огромна бъркотия, отчасти
благодарение на учеността, натрупала огромно количество материал, отчасти благодарение на
анализиращия отвлечен разум.
Открихме, че в понятието на гръцкия дух двата елемента, природата и духът, се намират в
такова отношение един спрямо друг, при което природата е само изходен момент. Това унижаване
на природата в гръцката митология се представя като повратен момент в развитието на цялото, като
война на боговете, като сваляне на титаните от потомците на Зевс. В това се изразява представата за
прехода на източния дух към западния, тъй като титаните са природно начало, сили на природата,
които са лишени от власт. Наистина и впоследствие все още им се кланят, но не като на
управляващи, защото те са прогонени на края на земята. Титаните са силите на природата: Уран,
Гея, Океан, Селена, Хелиос и т.н. Кронос е господството на абстрактното време, което изяжда
своите деца. Дивата производителна сила се сдържа и Зевс се появява като глава на новите богове,
които имат духовно значение и самите те са дух. Този преход не може да бъде изразен по-

11
определено и наивно, отколкото това се прави тук; новото царство на боговете известява, че тяхната
собствена природа е духовна.
Второ, новите богове запазват в себе си природните моменти, а следователно и определено
отношение към природните сили, както вече бе споменато по-горе. В ръцете си Зевс държи
мълниите и облаците, а Хера поражда природното, поражда ставащата жизненост; но освен това
Зевс е и политически бог, охраняващ нравственото начало и гостоприемството. Океан като такъв е
само природна сила; но макар и за Посейдон още да е свойствена дивата стихия, той е и нравствено
лице: построил е стените и е създал коня. Хелиос е слънцето като природен елемент. Тази светлина
по аналогия с духовното се преобразува в самосъзнание и Аполон се появява от Хелиос. Името му
посочва връзката със светлината, Аполон е бил овчар при Адмет, но свободно пасящите бикове
били посветени на Хелиос; неговите лъчи, които са се представяли във вид на стрели, умъртвяват
Питон. От това божество не може да се отстрани идеята за светлината като намираща се в неговата
основа природна сила, още повече че неговите други предикати лесно могат да бъдат свързани с
тази идея, и обясненията на Мюлер и другите автори, отричащи тази основа, са доста произволни и
пресилени. Защото Аполон е пророкуващ и знаещ бог, който осветява всичко със светлина; след
това изцеляващ и укрепващ, както и унищожаващ, защото погубва мъжете: изкупващ и пречистващ,
противоположно на Евменидите, древните подземни божества, които отстояват суровото и строго
право; самият той е чист, няма жена, а само сестра, и не е замесен като Зевс в множество
отвратителни истории; по-нататък той е знаещ и пророкуващ, певец и вожд на музите, така както
слънцето направлява в хармоничен хоровод небесните светила. Точно така наядите са се
превърнали в музи. Майката на боговете Кибела, все още почитана в Ефес, е почти неузнаваема у
гърците като Артемида — девствената ловджийка, поразяваща дивите зверове. А ако някой започне
да твърди, че това превръщане на природното в духовно е наше или по-късно гръцко алегоризиране,
на това трябва да се противопостави фактът, че гръцкият дух се състои именно в това превръщане
на природното в духовно. В гръцките епиграми се срещат такива преходи от сетивното към
духовното. Само абстрактният разум не може да разбере това единство между природното и
духовното. По-нататък боговете трябва да бъдат разбирани като индивидуалности, а не като такива
абстракции, каквито са например знанието, единното, времето, небето, необходимостта. Тези
абстракции не са съдържание на боговете. Те не са алегории, абстрактни същности, снабдени с
многообразни атрибути като Хорациевата Necessitas clavis trabalibus. Точно така боговете не са и
символи, защото символът е само знак, значение на нещо друго. В самите гръцки богове се изразява
онова, което те са. Вечното спокойствие и осмислената яснота в главата на Аполон се оказват не
символ, а онзи израз, в който духът се проявява и разкрива своето присъствие. Боговете са субекти,
конкретни индивидуалности; алегоричната същност няма свойство, тя самата е свойство. Всеки бог
има особен характер, тъй като при всеки от тях преобладава едно характерно за него определение,
но напразно бихме се опитвали да приведем този кръг от характери в система. Разбира се, Зевс
господствува над останалите богове, но той не притежава истинска сила, така че му се предоставя
възможността да действува свободно в тяхната обособеност. Тъй като цялото духовно и нравствено
съдържание е било присъщо на боговете, то единството, което се е признавало за по-висшестоящо
от тях, на всяка цена е трябвало да остане абстрактно; и така, такова единство е била безформената
и безсъдържателна съдба, оказалата се печална необходимост, защото е безсмислено начало, докато
боговете се отнасят към хората дружелюбно, тъй като те са духовни същества. Висшето начало,
това, че единството се съзнава като бог, като единен дух, още не е било известно на гърците.
Относно случайността и индивидуалността, свойствени за гръцките богове, възниква
въпросът къде трябва да се търси външният източник на тази случайност. От една страна, тя
възниква благодарение на местните особености, благодарение на това, че гръцкият живот е
започнал на различни места, че се е локализирал и веднага е предизвикал създаването на местни
представи. Местните богове остават самотни и представите за тях се оказват доста по-широки от
онези представи, които се развиват, когато те впоследствие влизат в кръга на боговете и се свеждат
до нещо ограничено; те се определят в съответствие с особеното съзнание и отделните събития,
извършващи се в местностите, в които се появяват. Съществува цяло множество от Херкулесовци и

12
Зевсовци, които имат своя локална история като индийските богове, които също имат храмове на
най-различни места и особени местни истории. Аналогичен характер имат католическите светци и
техните легенди, в които обаче изходен момент е не местното своеобразие, а например единната
божия майка, а след това се извършва преход към най-разнообразните местни особености. Гърците
разказват за своите богове изключително весели и прелестни истории, които нямат край, тъй като
живият дух на гърците непрекъснато измисля нещо ново.
Вторият източник за възникването на особеностите е религията на природата, чиито
представи се запазват, възпроизвеждат и изопачават в гръцките митове. Във връзка със запазването
на първоначалните митове се намират знаменитите мистерии, за които вече споменахме по-рано.
Тези мистерии на гърците представляват нещо такова, което като неизвестно, по силата на
предразсъдъка, се е приемало за дълбока мъдрост и във всички епохи е привличало любопитството
на хората. Преди всичко трябва да отбележим, че това древно и първоначално — именно защото е
първоначално — съвсем не е превъзходно, а неподредено, че по-чистите истини не са били
изразявани в тези тайни и че в тях изобщо не се е съдържало, както са предполагали много хора,
например учение, признаващо единния бог противно на многобожието. Мистериите по-скоро са
представлявали древни култури и желанието да се намери в тях дълбока философска структура би
било нелепо и неисторическо, след като тяхно съдържание са били само идеите, отнасящи се до
природата, сравнително грубите представи за всеобщото превръщане в природата и всеобщата
жизненост. Ако съпоставим всички исторически данни, отнасящи се до мистериите, като резултат
задължително ще се получи това, че мистериите са били не система от учения, а сетивни обреди и
представи, които са се намирали само в символите на общите процеси, извършващи се в природата,
например за отношението на земята към небесните явления. В основата на представите за Церера и
Прозерпина, за Вакх и неговия поход се е намирала предимно представата за природата изобщо, а
след това към тази обща представа са били присъединени неясни разкази и описания, в които
интересът е бил насочен предимно към жизнената сила и нейните промени. И духът би трябвало да
бъде подлаган на процес, аналогичен на този, който се извършва в природата, защото той трябва два
пъти да се роди, т.е. да отрече себе си в самия себе си; по този начин представите в мистериите,
макар и слабо, са напомняли за природата на духа. За гърците те са били нещо, което ги е карало да
изпадат в трепет, защото човекът притежава вроденото свойство да се страхува, когато вижда, че
смисълът се крие в такава форма, която като сетивна не изразява този смисъл и затова отблъсква и
привлича, предизвиква предчувствия благодарения на смисъла, който се долавя в тях, но в същото
време пробужда и трепет, предизвикан от нейната ужасна форма. Есхил е бил обвиняван, че в
своите трагедии е осквернил мистериите. Неопределените представи и символи на мистериите, в
които само се досещаме за онова, което има важно значение, не са еднородни с ясните и чисти
образи и ги застрашават с гибел, в резултат на което боговете на изкуството се отделят от боговете
на мистериите и трябва да правим категорична разлика между тези две области. Гърците са
заимствували голяма част от боговете си от други страни, както Херодот определено съобщава това
за Египет, но тези чужди митове били преобразувани и одухотворени от гърците и онова, което е
било усвоено от тях от чуждоземните теогонии, е било преработено от елините в такъв разказ,
който често се е оказвал истинско злословие по отношение на боговете. По такъв начин и
животните, които при египтяните се смятат за богове, се принизяват при гърците до външни
символи, проявяващи се редом с духовния бог. Гръцките богове с техните характерни особености се
изобразяват с човешки черти и този антропоморфизъм се смята за техен недостатък. Но срещу това
трябва да изтъкнем факта, че човекът като духовно начало представлява истинската същност на
гръцките богове и благодарение на това те стоят по-горе от всички богове, представляващи
олицетворение на природните сили, и всички абстракции на единното и висше същество. От друга
страна, като преимущество на гръцките богове се смята също и това, че те се изобразяват като хора,
докато това като че ли липсва на християнския бог. Шилер казва следното: „Там, където боговете са
били по-човечни, хората са били по-божествени“. Но гръцките богове не бива да бъдат смятани за
по-човечни от християнския бог. Христос в доста по-голяма степен е човек: той живее, умира на
кръста, което е несравнимо по-човешко от човека на гръцката красота. Що се отнася до общото

13
между гръцката и християнската религия, и за двете трябва да се каже, че ако бог трябва да се явява,
неговата естественост трябва да бъде духовна естественост, каквато за сетивната представа по
същество е човекът, защото нито една друга форма не може да се проявява като нещо духовно.
Наистина, бог се явява в слънцето, в планините, в дърветата, във всичко живо, но тази естествена
проява не е форма на духа: тогава бог се възприема по-скоро само във вътрешния свят на субекта.
Ако самият бог трябва да се явява в съответния израз, то това изразяване може да бъде само в
човешка форма, защото през нея проблясва духовното начало. А на въпроса трябва ли да се явява
бог, трябва да отговорим утвърдително, защото няма нищо съществено, което да не се явява.
Истински недостатък на гръцката религия в сравнение с християнската е това, че в нея явлението
представлява висш образ, изобщо пълнота на божественото начало, докато в християнската религия
явлението се смята само за момент от божественото. В нея явяващият се бог е умрял, той се
предполага като отричащ себе си. Обратно, за елините гръцкият бог се явява увековечен в картини,
в мрамор, в метал или върху дърво или в представите като образ на фантазията. Но защо бог не им
се е явил в плът и кръв? Защото човекът се е признавал и е имал чест и достойнство само като
формиран и създаден за свободата на прекрасното явление. И така, формата и образът на
божеството все още са били създавани от отделния субект. Един от елементите в духа се оказва
това, че той поражда себе си, че прави от себе си това, което е; друг елемент е това, че той
първоначално е свободен и че свободата е негова природа и негово понятие. Но тъй като гърците
още не са разбирали себе си в мисълта, те още не са познавали и духа в неговата всеобщност, не са
познавали понятието човек и в себе си биващото единство на божествената и човешката природа
съответно на християнската идея. Само увереният в себе си вътрешен дух е в състояние да освободи
страната на явлението и може убедено да довери божествената природа на нещо остензивно (einem
Diesen). Той вече няма нужда неговото въображение да внася естественост в духовното начало, за
да фиксира божественото и да съзерцава единството във външните форми; но когато свободната
мисъл мисли външното, тя може да го оставя във вида, в който е, защото тя мисли съединяването на
крайно и безкрайно и го признава не за случаен синтез, а за абсолютно начало, за самата вечна идея.
Тъй като гръцкият дух все още не е стигнал до задълбоченото разбиране на субективността, в него
все още не се осъществява истинско помирение и човешкият дух още не е абсолютно
правоспособен. Този недостатък се проявява още в това, че над боговете стои съдбата като чиста
субективност; тя се проявява и в това, че хората взимат своите решения не самостоятелно, а под
внушението на своите оракули. Както човешката, така и божествената субективност още не взима
абсолютното решение, изхождайки от самата себе си.

Глава Трета
Политическото художествено произведение

Държавата съединява двете разгледани по-горе страни на субективното и обективното

художествено произведение. В държавата духът е не само предмет като божествен, не само се
формира субективно в прекрасна телесност, а е жив всеобщ дух, който в същото време е
самосъзнателен дух на отделните индивиди.
За този дух и за тази държава е годен само демократичният строй. На Изток видяхме
блестящо развитие на деспотизма като форма, съответствуваща на източния свят; точно по същия
начин демократичната форма е световноисторическо определение в Гърция. А именно, в Гърция
съществува свобода на индивида, но тя още не е стигнала до онази абстракция, съгласно която
субектът зависи просто от субстанциалното, от държавата като такава; в нея индивидуалната воля е
свободна в своята жизненост и от гледна точка на своята индивидуалност се оказва разкриване на
субстанциалното. Обратно, в Рим ще видим суровото господство над индивидите също както и в
германския свят — монархията, в която индивидът има отношение не само към монарха, но и към
цялата монархична организация и взима участие в нея благодарение на своята дейност.

14
 Демократичната държава не е патриархална, тя не е основана още на неразвилото се доверие,
за нея са нужни закони и съзнаване на правовата и нравствената основа, а освен това е нужно тези
закони да бъдат признавани като положителни. През епохата на царете в Елада още не е имало
политически живот, а следователно са съществували само зачатъци на законодателство. Но в
промеждутъка между Троянската война и епохата на Кир се появява потребност от създаването на
законодателство. Първите законодатели са известни под името седемте мъдреци, под които все още
не бива да разбираме софистите и учителите по мъдрост, съзнателно излагащи едно правилно и
истинно учение, а само мислещите хора, чието мислене обаче не се е извисило до истинска наука.
Това са били практични политически дейци и вече бе споменато за онези хубави съвети, които
двама от тях, а именно Талес от Милет и Биас от Приена дали на йонийските градове. Атиняните
възложили на Солон да състави за тях закони, тъй като не били удовлетворени от съществуващите
техни закони. Солон установил за тях такъв държавен строй, благодарение на който всички
получили еднакви права, макар и демокрацията да не станала напълно абстрактна. Основен момент
на демокрацията е нравственият начин на мислене. Добродетелта е основа на демокрацията, казва
Монтескьо; тази мисъл е толкова важна, колкото е истинна по отношение на представата, която
обикновено създава за себе си демокрацията. Тук за индивида съществено значение има
субстанциалната основа на правото, държавното дело, всеобщият интерес, но този всеобщ интерес
има такова значение като обичай, като обективна воля, така че още не съществува моралност в
собствения Ј смисъл, вътрешно убеждение и намерение. По своето съдържание законът съществува
като закон на свободата и като разумен закон, и има сила, защото е закон в своята
непосредственост. Както в красотата още се съдържа природен елемент (в нейния сетивен елемент),
така и в тази нравственост законите са дадени под формата на естествена необходимост. Гърците
остават сред красотата и още не достигат по-високата гледна точка на истината. Тъй като обичаят и
навикът са формата, в която справедливото, явявайки се предмет на желанието, се осъществява, то
те се оказват устойчив елемент и в тях още не се съдържат враждебните на непосредствеността
рефлексия и субективност на волята. Затова обществените интереси могат да продължават да се
изразяват във волеизявленията и в постановленията на гражданите — и в това трябва да се състои
основата на гръцкия държавен строй, защото още няма такъв принцип, който би противодействувал
на нравствеността, изразяваща се във волеизявата, и би могъл да попречи на тяхното
осъществяване. Тук демократичният държавен строй се оказва единствено възможен: гражданите
още не съзнават частните интереси, а следователно и злото; обективната воля не е раздробена у тях.
Богинята Атина е самият град Атина, т.е. действителният и конкретен дух на гражданите. Бог
престава да бъде в тях само когато волята се е върнала към себе си, стигнала е до недостъпната за
нея сфера на знанието и съвестта и е установила безкрайното разграничаване на субективното и
обективното. Това е истинското положение на демократичния строй: неговата правомерност и
абсолютна необходимост са основани на тази още иманентна обективна нравственост. В
съвременните представи за демокрация липсва тази правомерност: интересите на обществото,
обществените дела трябва да се обсъждат и да се решават от народа; отделните лица трябва да се
съвещават, да изразяват своето мнение, да гласуват въз основа на това, че държавният интерес и
обществените дела са техни интереси и дела. Всичко това е напълно правилно, но съществената
разлика се състои в това, кои са тези отделни лица. Те са абсолютно правоспособни само доколкото
тяхната воля още е обективна воля, не се стреми към едно или друго, а е само добра воля. Защото
добрата воля е нещо лично, тя е основана на моралността на индивидите, произлиза от техните
убеждения и техния вътрешен свят. Именно субективната свобода, съставляваща принципа и
особената форма на свобода, свойствена за нашето време, абсолютната основа на нашата държава и
на религиозния ни живот, е можела да се окаже гибелна за Гърция. Вътрешният свят е бил близък
за гръцкия дух, той скоро е трябвало да стигне до този вътрешен свят, но последният е погубил
неговия мир, защото държавният строй не е съответствувал на тази страна и не е познавал това
определение, защото то не се е съдържало в него. За гърците в първата и истинска форма на тяхната
свобода изобщо можем да твърдим, че те не са имали съвест: при тях е господствувал навикът да
живеят за отечеството без по-нататъшна рефлексия. Не са познавали абстракцията на държавата,

15
съществена за нашия разум, тяхна цел е живото отечество: Атина, Спарта, храмовете, олтарите,
формата на съвместен живот, съгражданите, нравите и навиците. За гърка отечеството е
необходимост, без която той не може да живее. Софистите, учителите по мъдрост, за първи път са
разпространили субективната рефлексия и новото учение, съгласно което всеки трябва да действува
по свое собствено убеждение. Веднага след появата на рефлексията у всеки се появява собствено
мнение; хората изследват дали не може да се подобри правото, вместо да се спазва съществуващото,
те откриват убеждението в себе си и по този начин възниква субективната независима свобода, при
която индивидите са в състояние, дори борейки се срещу съществуващия държавен строй, да
основават всичко на своята съвест. Всеки има свои принципи и съответно на своите възгледи е
убеден, че именно това е и най-доброто и че то трябва да бъде осъществено в действителността.
Още Тукидид споменава за този упадък, като казва, че всеки мисли, че без него нещата не вървят.
Доверието към великите личности противоречи на това, че всеки смята себе си за свободен
да има свое собствено мнение. Ако преди атиняните поръчали на Солон да състави за тях закони,
ако Ликург в Спарта е бил законодател и организатор, то от това не следва, че народът мисли, че
най-добре знае кое е справедливо. И впоследствие народът се е отнасял с доверие към великите
творчески личности: към Клистен, който е направил държавния строй още по-демократичен, към
Милтиад, Темистокъл, Аристид, Кимон, които са оглавили атиняните по време на Персийските
войни, и към Перикъл, великия факел на Атина; но след като един от тези велики хора е извършвал
това, което е било нужно, се открива зависимостта, т.е. чувството за равенство, проявяващо се по
отношение на особения талант, и той е бил или затварян, или са го изселвали. След това сред народа
се появили сикофантите, които клеветели всички велики индивидуалности и хора, оглавяващи
управлението.
Но в гръцките републики трябва да се обърне особено внимание още на три обстоятелства.
1. Във връзка с демокрацията във вида, в който е съществувала само в Гърция, се намират
оракулите. За самостоятелни решения е нужна изработена субективност на волята, определяна от
ясни причини; но гърците още не са притежавали такава мощ и сила на волята. Предприемайки
колонизация, при въвеждането на култа към чуждоземните богове, когато пълководецът е очаквал
сражение — това са случаите, когато са се обръщали с въпрос към оракула. Преди битката при
Платея Павзаний гадаел по жертвените животни и получил от прорицателя Тизамен обяснение в
смисъл, че жертвите предвещават резултат, благоприятен за гърците в случай че те останат от тази
страна на Азоп и неблагоприятен, ако преминат реката и започнат сражение. Затова Павзаний
очаквал нападение. Точно така и в частния си живот гърците не взимали самостоятелни решения, а
се ръководели от решенията на някой друг. Разбира се, при по-нататъшното развитие на
демокрацията виждаме как в най-важните моменти хората вече не се обръщат с въпроси към
оракулите, а решаващо значение са имали особените мнения на народните оратори. Както в онази
епоха Сократ е следвал внушенията на своя демон, така ръководителите на народа и народът са
взимали решения по свой собствен почин. Но в същото време започнали упадък, разстройство и
непрекъсната промяна на държавния строй.
2. Втората особеност, на която трябва да обърнем внимание, е робството. То е било
необходимо условие за прекрасната демокрация, при която всеки гражданин е имал право и е бил
задължен да произнася и да изслушва на площада речи за управлението на държавата, да взима
участие в гимнастическите упражнения и в празненствата. За това е било необходимо гражданите
да бъдат освободени от труд и следователно ежедневните задължения, които у нас се изпълняват от
свободните граждани, се изпълнявали от роби. Равенството на гражданите водело до изключването
на робите. Робството изчезва едва когато се появява безкрайната рефлексия на волята в себе си,
когато правото се мисли като принадлежащо към свободния човек, а свободен е този човек, който
по своята обща природа е надарен с разум. Но тук все още нямаме тази нравственост, която е само
навик и обичай и следователно все още е частна особеност в наличното битие.
3. Трето, трябва също така да отбележим, че такъв демократичен строй е възможен само в
малките държави, чийто обем слабо надвишава обема на обикновен град. Цялата държава на
атиняните е било съсредоточена в един град; говори се, че Тезей съединил пръснатите селища в

16
едно цяло; в епохата на Перикъл, в началото на Пелопонеската война, при нахлуването на
спартанците цялото население на територията на Атина се скрило в града. Само в такива градове
интересът може да бъде еднакъв, докато в големите държави има различни интереси, които си
противоречат един на друг. Съвместният живот в един град, обстоятелството, че гражданите
ежедневно се виждат един друг, правят възможна общата култура и жизнената демокрация. При
демокрацията най-важното е характерът на гражданина да бъде пластичен, да се отличава с
монолитност. Той трябва да присъствува на съвещания, имащи решаващо значение; трябва да
участвува във взимането на решение като такъв не само с гласуване, а и като подтиква с
увлечението си и другите и е подбуждан от другите, при което този процес изцяло завладява
страстта и интереса на човека и в него се проявява плам, свойствен на решението. Разбирането, до
което трябва да бъдат доведени всички, трябва да бъде внушавано чрез вдъхновяване на
индивидите с речи. Ако това се прави писмено, абстрактно и безжизнено, индивидите няма да се
възпламенят, увлечени от общия интерес, и колкото са повече, толкова по-малко би било
значението на единичния глас. В голямата държава може, разбира се, да се питат всички, да се
събират гласовете във всички общини и да се преброяват резултатите, както е правел това
френският Конвент. Но това по същество е неперспективно, защото светът се превръща в купчина
хартия и става бездушен. Затова републиканската конституция никога не се е осъществявала във
френската революция като демокрация и под маската на свободата и равенството са се криели
тиранията и деспотизмът.
Сега преминаваме към втория период от гръцката история. В първия период гръцкият дух
укрепва и съзрява, става такъв, какъвто е; във втория период се разкрива по какъв начин той се
проявява, появява се в пълния си блясък, изявява се в дело, което е значимо за света, оправдава своя
принцип в борбата и победоносно го брани от нападения.

Войните с персите

По принцип в историята на всяка нация трябва да разглеждаме периода на съприкосновение

с предшествуващия световноисторически народ като втори период. Съприкосновението на гърците
с персите има световноисторическо значение. В него Гърция се е показала в най-блестящия си вид.
Като повод за Персийските войни послужило въстанието на йонийските градове срещу персите, тъй
като атиняните и еретрийците оказали на йонийските градове помощ. Атиняните били подтикнати
към това от обстоятелството, че синът на Пизистрат се обърнал с молба за помощ към персийския
цар, след като опитите му отново да вземе властта в Атина не успели в Гърция. Бащата на историята
ни дава блестящо описание на Персийските войни и за целта, която тук си поставяме, не ни се
налага да ги излагаме.

В началото на Персийските войни хегемонията принадлежала на Лакедемон, който

постигнал силно влияние особено в Пелопонес отчасти защото подчинил и поробил свободното
племе на месенците, отчасти защото помогнал на няколко гръцки държави да прогонят своите
потисници. Ядосан от това, че гърците помогнали на йонийците срещу него, персийският цар
изпратил в гръцките градове херолди с искането да му дадат вода и земя, т.е. да признаят
върховната му власт. Посланиците получили пренебрежителен отказ, а лакедемонците дори ги
хвърлили в кладенец, но впоследствие толкова много се разкаяли за това, че за изкупление на
вината си изпратили в Суза двама лакедемонци. Тогава персийският цар изпратил войски в Гърция.
Срещу тези пълчища, които значително превъзхождали силите на гърците, при Маратон под
водачеството на Милтиад се сражавали само атиняни с платейци и успели да победят. След това
Ксеркс тръгнал на поход срещу Гърция със своите несметни пълчища (Херодот подробно описва
този поход); не по-малко силна флота поддържала тази страшна сухопътна армия. Тракия,
Македония, Тесалия били покорени, пътят към Гърция, Термопилският проход, бил защищаван от
300 спартанци и 700 теспийци, чиято съдба е известна. Доброволно напуснатата Атина била

17
разорена; изображенията на боговете били отвратителни за персите, които почитали безформеното
и аморфното. Въпреки липсата на единство сред гърците персийската флота била победена при
Саламин; забележителният ден на тази победа има пряко отношение към живота на тримата най-
големи трагици на Гърция, а именно — Есхил се сражавал и помогнал победата да бъде спечелена,
Софокъл танцувал на празненството в чест на победата, а Еврипид се родил. След това войската,
останала в Гърция под предводителството на Мардоний, била разбита от Павзаний при Платея и
след това могъществото на персите било сломено в няколко пункта.
По този начин Гърция била избавена от игото, което заплашвало да я унищожи. Безспорно е
имало и по-големи сражения; но паметта за тези битки е вечно жива не само в историята на
народите, но и в науката, изкуството и във всичко благородно и нравствено изобщо. Защото това са
световноисторически победи: те спасили просвещението и силата на духа и напълно обезсилили
азиатския принцип. Не са ли жертвували много често хората и в други случаи всичко за постигането
на определена цел, воините не са ли умирали често в името на дълга и отечеството? Но тук
изумителни са не само храбростта, геният и мъжеството, а и съдържанието, действието, резултатът,
които се оказват единствени по рода си. Всички други битки представляват по-частен интерес;
гърците заслужават безсмъртната си слава, защото са спасили едно възвишено дело. В световната
история слава заслужава не формалната смелост, не така наречената заслуга, а ценността на делото.
Тук на везните са били поставени интересите на световната история. Тук един с друг са се борели
източният деспотизъм, т.е. светът, обединен под властта на един господар, и, от друга страна,
разделените държави, чиито обем и средства били малки, но които били одухотворени от
свободната индивидуалност. Никога в историята не се е проявявало с такъв блясък превъзходството
на духовната сила над масата и при това над такава маса, към която не бива да се отнасяме
пренебрежително. Тази война и след това развитието на най-важните държави след войната
образуват най-блестящият период в гръцката история: всичко, което се е съдържало в гръцкия
принцип, тогава напълно се е развило и проявило.
Атиняните още дълго водели своите завоевателни войни и благодарение на това забогатели,
докато лакедемонците, които не били морска държава, останали спокойни. След това възниква
противоположността между Атина и Спарта, любима тема за исторически размисли. Може да се
каже, че размислите коя от тези държави трябва да бъде предпочетена са несъстоятелни и че трябва
да бъде показано, че всяка от тях сама по себе си е била необходима, достойна форма. Може
например да споменем много неща, свидетелствуващи в полза на Спарта, може да се говори за
строгите нрави, за послушанието и т.н., но главната идея в тази държава е политическата доблест,
която наистина е обща черта, характерна за Атина и за Спарта, и която в едната от тези държави се
развила в художествено произведение на свободната индивидуалност, а в другата се запазила в
субстанциалността. Преди да започнем да говорим за Пелопонеската война, която е била
предизвикана от съперничеството между Спарта и Атина, трябва по-точно да изясним основния
характер на тези две държави и техните различия в политическо и нравствено отношение.

Атина

Вече споменахме, че за останалите обитатели на Гърция Атина е пристанище, в което се

стича твърде разнородно население. В Атина са съчетани различните насоки на човешката дейност:
земеделие, промишленост, търговия, предимно морска, но това предизвиква много раздори. Рано
възниква противоположността между древните и богати родове и по-бедните. След това се
образуват три партии, разликата между които произлиза от местните особености и от намиращия се
зад тях начин на живот на населението: педиеи, обитатели на равнините, богати аристократи;
диакрии, обитатели на планините, които се занимават с производство на вино, отглеждане на
маслинови дръвчета животновъдство — най-многобройната част от населението; между едните и
другите се намират паралиите, които живеят по крайбрежието и са по-умерени. Политическият
строй се колебае между аристокрацията и демокрацията. Със своето разделяне на гражданите на

18
четири класа според тяхното имуществено положение Солон постига смекчаване на
противоположностите; всички те заедно образуват народното събрание за обсъждане на обществени
дела и вземане на решения относно тях; но само гражданите от трите висши класи могат да заемат
административни длъжности. Забележително е това, че още когато е бил жив Солон, дори в негово
присъствие и независимо от неговите протести, Пизистрат заема върховната власт; така да се каже,
конституцията все още не се е превърнала в кръв и плът, тя още не се е вкоренила в нравствения и в
гражданския живот. Но още по-забележително е това, че Пизистрат не променя нищо в
законодателството и че когато срещу него е повдигнато обвинение, той сам се явява в ареопага.
Господството на Пизистрат и неговите синове явно е било необходимо, за да унищожи
могъществото на знатните семейства, кликите и да ги приучи да спазват реда и мира, а гражданите
— законодателството на Солон. Когато това било постигнато, господството е трябвало да стане
излишно и е трябвало да се прояви противоречие между законите, гарантиращи свободата, и
властта на пизистратидите. Пизистратидите били свалени, Хипарх бил убит, а Хипий прогонен. Но
тогава отново се появили партии: алкмеонидите, ръководещи въстанието, симпатизирали на
демокрацията, обратно, спартанците поддържали враждебната на тях партия на Изагор, която се
придържала към аристократичните тенденции. Алкмеонидите, които били оглавявани от Клистен,
победили. Клистен придал на конституцията още по-демократичен характер; до този момент
съществували само четири филии, а той ги увеличил на десет, като в резултат на това влиянието на
родовете отслабнало; накрая Перикъл направил държавния строй още по-демократичен, тъй като
значително ограничил властта на ареопага и предал делата, които до този момент се разглеждали от
ареопага, на народа и съдилищата. Перикъл бил държавник, който се отличавал с пластичен
античен характер: посветил се на държавническа дейност, той се отказал от частния си живот, не
взимал участие в никакви празненства и пиршества и неуморимо се стремял към своята цел да бъде
полезен на държавата; благодарение на това успял да постигне такова влияние, че Аристофан го
нарича атинския Зевс. Не можем да не се възхитим от него: той оглавявал един лекомислен, но
изключително изтънчен и напълно културен народ; успял да получи власт над този народ и да
завоюва уважението му изключително благодарение на своите лични качества и благодарение на
внушаваното от него убеждение, че той е човек напълно благороден, мислещ само за благото на
държавата и че превъзхожда останалите със своя ум и познания. Не можем да посочим нито един
държавник, който да е равен на него по силата на своята индивидуалност.
Демократичният строй по принцип открива най-голям простор за развитие на силни
политически характери; защото този строй не само позволява на индивидите да проявяват своите
умения, но и особено силно ги тласка да правят това. В същото време отделното лице може да се
издигне само когато е способно да удовлетвори както духа и възгледите, така и страстите и
лекомислието на културния народ.
В Атина е имало жива свобода и живо равенство в бита и духовното развитие и макар
имущественото неравенство да е било неизбежно, то все пак не е достигало до крайности. Заедно с
това равенство и при тази свобода всяка нееднаквост на характера и дарования, всички
индивидуални разлики са можели да се проявяват съвсем свободно и да намерят в околните силен
тласък за развитие, защото моменти на атинския характер са били независимостта на отделните
хора и културата, изпълнена с духа на красотата. По инициатива на Перикъл били създадени онези
вечни паметници на скулптурата, малкото останки от които предизвикват възхитата на потомците;
пред този народ на сцената са били поставяни драмите на Есхил и Софокъл, а по-късно и драмите
на Еврипид, които обаче вече не са имали такъв пластичен нравствен характер и в които вече си
казва думата началото на упадъка. Пред този народ са били произнасяни речите на Перикъл, от него
води началото си кръгът от хора, които са станали класици за всички векове, защото към тях освен
гореспоменатите личности принадлежат и Тукидид, Сократ, Платон, по-нататък Аристофан, който в
епохата на упадъка запазва в себе си цялата политическа сериозност на своя народ и пише и твори,
като напълно сериозно се грижи за благото на отечеството. У атиняните откриваме оживена
дейност, развитие на индивидуалността в сферата на нравствения дух. Порицанието, което
откриваме при Ксенофонт и Платон, се отнася към по-късни времена, когато вече са били налице

19
бедствията и упадъкът на демокрацията. Но ако искаме да открием мнението на древните за
политическия живот в Атина, трябва да се обърнем не към Ксенофонт и дори не към Платон, а към
онези, които са несъмнено компетентни по въпросите, отнасящи се до съществуващия държавен
строй, които са водели държавните дела и са били смятани за най-големи ръководители на тази
държава, а именно — към държавниците. Сред тях Перикъл е Зевс в божествения кръг на атинските
индивиди. Тукидид му приписва най-задълбочената характеристика на Атина в речта, произнесена
по повод тържественото погребение на воините, убити през втората година на Пелопонеската
война. Той казва, че иска да покаже за какъв град и заради какви интереси те са умрели (по този
начин ораторът веднага минава към същественото). След това характеризира Атина и това, което
казва, е във висша степен дълбокомислено, правилно и истинно. Ние обичаме прекрасното, казва
той, но без да се хвалим, без разточителство. Ние философствуваме, без да сме бездейни и вяли
(защото когато хората се увлекат в своите мисли, те престават да се занимават с практичните дела, с
обществена дейност). Ние сме храбри и настойчиви и при цялото си мъжество си даваме сметка за
това, което предприемаме (отнасяме се към него съзнателно); при другите мъжеството произлиза от
недостатъчната култура; ние най-добре можем да съдим за това кое е приятно и тежко, и въпреки
всичко не бягаме от опасностите. По такъв начин Атина е била държава, която в действителност е
живеела прекрасно, напълно сериозно се е отнасяла към сериозните обществени дела и към
интересите на човешкия дух и живота и е прибавяла към това мъжеството и практически дейния
смисъл.

Спарта

Тук, обратно, откриваме една сурова абстрактна добродетел, живот за държавата, но така, че
активността, свободата на индивидуалността се измества на заден план. В основата на държавния
строй на Спарта се намират такива учреждения, в които напълно са изразени интересите на
държавата; тяхна цел е само безсмисленото равенство, а не свободното движение. Още
първоначалната история на Спарта се различава напълно от първоначалната история на Атина.
Спартанците са дорийци, атиняните — йонийци и тази национална разлика оказва своето влияние и
в държавния строй. Що се отнася до възникването на Спарта, трябва да кажем, че дорийците
нахлуват с Хераклидите в Пелопонес, покоряват тамошните племена и ги поробват, тъй като
илотите несъмнено са били туземци. Месенците впоследствие биват постигнати от участта на
илотите, защото за характера на спартанците е свойствена нечовешка жестокост. Докато при
атиняните съществува семеен живот, а техните роби са домашни слуги, спартанците се отнасят към
поробеното население с още по-голяма жестокост, отколкото турците към гърците. В Лакедемон
винаги е съществувало военно положение. При встъпването си в длъжност ефорите направо
обявявали война на илотите и последните непрекъснато се принасяли в жертва от занимаващите се
с военни учения млади спартанци. Няколко пъти илотите били освобождавани и се борели срещу
враговете, и в редовете на спартанците те проявявали изключителна храброст; но когато се
връщали, били убивани по най-жесток и коварен начин. Както на плавателен съд, прекарващ
затворници, екипажът непрекъснато е въоръжен и проявява огромна бдителност, за да предотврати
избухването на въстание, така и спартанците винаги внимателно следели илотите, винаги се
намирали във военно положение като срещу врагове.
Както разказва Плутарх, поземлената собственост била разделена още от Ликург на равни
парцели, от които само 9 хиляди били дадени на спартанците, т.е. на жителите на града, а 30 хиляди
— на лакедемонците или периеките. В същото време за запазване на равенството било постановено,
че поземлените участъци не могат да се продават. Но обстоятелството, че впоследствие основна
причина за упадъка на Лакедемон било имущественото неравенство, доказва колко нищожни са
били резултатите от тази мярка. Тъй като дъщерите наследявали парцелите, благодарение на
браковете повечето поземлени участъци преминали в ръцете на малко семейства и накрая цялата
собственост върху земята се оказала в ръцете на тесен кръг хора, сякаш за да видим колко нелепо е

20
желанието да се установи равенство чрез принуда, равенство, което в действителност не съществува
и което освен това унищожава най-важната свобода — правото на собственост. Друга важна
особеност на законодателството на Ликург е, че той забранил всякакви пари, освен железните, и
това неизбежно направило невъзможна каквато и да е промишлена дейност и външна търговия.
Спартанците нямали и флота, която единствено можела да поддържа търговията и да я развива;
когато възниквала нужда от флота, те се обръщали за помощ към персите.
За равенството в бита и близкото познанство между отделните граждани би трябвало да
помага обстоятелството, че спартанците се хранели на обща маса. Но благодарение на тази общност
семейният живот останал на заден план, защото яденето и пиенето са частно, а следователно —
домашно дело. При атиняните общуването не е било материално, а духовно и дори пировете, както
виждаме от описанията на Ксенофонт и Платон, са имали духовен характер. Обратно, при
спартанците разходите за общата трапеза се покривали от вноските на отделните лица и онзи, който
бил твърде беден, за да прави тези вноски, бил изключван от нея.
Що се отнася до политическия строй на Спарта, неговата основа, разбира се, е демократична,
но със значителни промени, които го превръщат почти в аристокрация и олигархия. Начело на
държавата стояли двама царе, заедно с тях съществувал и сенат, който се избирал от най-добрите
граждани и изпълнявал също така и съдебни функции, като при вземането на решенията се
ръководел повече от нравствените обичаи и обикновеното право, отколкото от писаните закони.1
Освен това сенатът бил също така и висше правителствено учреждение, съвет на царете, под чийто
контрол били най-важните държавнически дела. Накрая имало също и висши длъжностни лица —
ефори, за чийто избор не са останали никакви определени сведения. Аристотел казва, че начинът на
тяхното избиране е бил твърде детски. Според Аристотел ефори са можели да бъдат и хора без
знатен произход и имущество. Ефорите имали право да свикват народните събрания, да поставят
въпросите на гласуване, да предлагат закони подобно на плебейските трибуни в Рим. Тяхната власт
била тиранична подобно на властта, която известно време са притежавали Робеспиер и неговите
привърженици във Франция.
Тъй като духът на лакедемонците бил насочен изключително към държавата, сред тях не се
развили образоваността, изкуството и науката. В очите на другите гърци спартанците изглеждали
упорити, непохватни и неумели хора, които не можели да се занимават със сложни неща или поне
се оказвали твърде безпомощни. Според Тукидид атиняните казват на спартанците следното:
„Вашите закони и обичаи нямат нищо общо със законите и обичаите на другите и освен това, когато
се появявате в чужбина, вие не постъпвате нито според собствените си закони и обичаи, нито по
законите и обичаите, които са общоприети за Гърция“. Във вътрешните си дела те в общи линии
били честни. Що се отнася до техния начин на действие спрямо другите народи, самите те открито
заявявали, че смятат произвола за похвален, полезен и справедлив. Известно е, че в Спарта
(подобно на Египет) присвояването на необходими неща било в известни отношения позволено,
само че крадецът не трябвало да допуска да бъде хванат. По този начин тези две държави - Атина и
Спарта, са противоположни една на друга. Нравствеността на едната се състои в неотклонната
насоченост на духа към държавата, в другата държава може да се види както такова нравствено
отношение, така и развито съзнание и безкрайна дейност, изразяваща се в прераждане на
прекрасното, а след това и в установяване на истинното.
Но макар че тази гръцка нравственост е във висша степен прекрасна, симпатична и
интересна в своите прояви, тя все пак не е израз на висшата гледна точка на духовното
самосъзнание: не Ј достига безкрайната форма и именно гореспоменатата рефлексия на мисленето в
себе си, освобождаването от природния момент, от съдържащия се в красотата и божествеността
сетивен елемент, а също така и от непосредствеността, в която се състои нравствеността. В нея
мисълта не постига самата себе си: в нея няма безкрайност на самосъзнанието, липсва съзнанието за
това, че правото и нравствеността трябва да се потвърждават в мен въз основа на свидетелството на
моя дух, че прекрасното, идеята само в сетивния наглед или представата стават истина, вътрешен,
свръхсетивен свят. Духът може само за кратко да остане на тази гледна точка за прекрасното
духовно единство, която току-що охарактеризирахме, а източникът за по-нататъшния прогрес и

21
гибел е стихията на субективността, моралността, истинската рефлексия и вътрешния свят. Най-
големият разцвет на гръцкия живот продължил приблизително 60 години, от Персийските войни
(492 г. пр. Хр.) до Пелопонеската война (431 г. пр. Хр.). Принципът на моралност, който е трябвало
да влезе в действие, е станал начало на гибелта. Но в Атина и Спарта той се проявява в различни
форми: в Атина - като явно лекомислие, в Спарта - като поквара на частните лица. Когато се
налагало да загиват, атиняните се оказвали не само достойни за симпатия, но и велики, благородни,
така че можем да съжаляваме за тях, докато принципът на субективността довежда спартанците до
низка алчност и вулгарна извратеност.

ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА

Принципът на разрухата се разкрива преди всичко във външното политическо развитие -

както във войната на едните гръцки държави срещу другите, така и в борбата на партиите в
градовете. Гръцката нравственост направила Гърция неспособна да образува единна държава,
защото взаимната обособеност на малките държави, съсредоточаването в градовете, където
интересите, духовното развитие в общи линии можели да бъдат еднакви, се разглеждали като
необходимо условие за тази свобода. По време на Троянската война имало само кратковременно
примирие и това единство не успяло да изтрае дори до времето на Персийските войни. Дори и да
откриваме стремеж към него, той отчасти е бил твърде слаб, отчасти е предизвиквал съперничество,
а борбата за надмощие е водела до взаимна вражда между държавите. Накрая всеобщите враждебни
действия започнали с Пелопонеската война. Преди тази война и в началото Ј начело на атиняните -
народа, който най-много ценял свободата си - стоял Перикъл. Само неговата извисена личност и
забележителният му гений го крепели на този пост. След Персийските войни хегемонията
преминала към Атина: многото съюзници на островите и в градовете би трябвало да способствуват
за продължаването на войната с персите и вместо да доставят флота или войски, те внасяли парични
суми. Благодарение на това в Атина се съсредоточила огромна мощ. Част от парите били
изразходвани за създаването на великите архитектурни произведения, които като творение на духа
доставяли наслада и на съюзниците. Но това, че Перикъл не само давал парите за художествени
произведения, а и в други отношения се грижел за народа, се разкрило след смъртта му от
огромното количество запаси, натрупани в многото складове и особено в морския арсенал.
Ксенофонт казва следното: Кому не е нужна Атина? Не е ли нужна тя на всички онези страни, в
които има много зърно и стада, масло и вино и на всички онези, които искат да получат доходи,
като пуснат в оборот парите или употребят ума си? Не е ли нужна тя на занаятчиите, софистите,
философите, поетите и всички, които се стремят да се запознаят с онова, което е достойно за
зрението и слуха в сферата на свещения култ и обществения живот?
Пелопонеската война е била предимно борба между Атина и Спарта. Тукидид е написал
историята на по-голямата част от тази война и това безсмъртно произведение е абсолютна
придобивка, останала за човечеството в резултат на борбата.
Атина разрешила на Алкивиад да я въвлече в едно фантастично мероприятие и - напълно
отслабена в резултат на това - била победена от спартанците, които извършили предателство, като
се обърнали към Персия и помолили персийския цар да им даде пари и флота. След това те се
оказали въвлечени в ново предателство, защото унищожили демокрацията в Атина и изобщо във
всички градове на Гърция и предоставили властта на онези групировки, които искали установяване
на олигархия, но не били достатъчно силни, за да се закрепят със собствени сили. Накрая главната
измяна на Спарта се състояла в Анталкидовия мир, по силата на който тя предала всички гръцки
градове в Мала Азия под властта на персите.
Тогава Лакедемон постигнал значително надмощие както благодарение на установените от
него олигархии, така и благодарение на гарнизоните, които държал в някои градове, например в
Тива. Но гръцките държави недоволствували от спартанския гнет доста повече, отколкото преди от
господството на атиняните; те отхвърлили игото, тиванците оглавили въстанието и за кратко време

22
градът им станал най-развитият в Гърция. Господството на Спарта било унищожено и в резултат от
възстановяването на месенската държава в Лакедемон била създадена една здрава държава. Тива
дължала цялото свое могъщество на две личности - Пелопид и Епамидон, и изобщо в тази държава
преобладавал субективният елемент. Затова тук особено процъфтявала лириката, поезията на
субективното. Своеобразната субективна дълбочина на чувството се проявява и в това, че така
нареченият свещен отряд, образуващ елита на тиванската армия, се смятал за съставен от обичащи
и обичани и значението на субективността се проявявало предимно в това, че след смъртта на
Епамидон Тива се върнала към своето предишно състояние. Отслабена и разорена, Гърция вече не
можела да намери спасение в самата себе си и имала нужда от авторитет. В градовете борбата не
преставала и гражданите се разделили на партии като в италианските градове в средните векове.
Победата на една партия водела до изгнание на друга и тогава последната обикновено се обръщала
към враговете на родния град, за да поведе война срещу него. Мирното съвместно съществуване на
държавите станало невъзможно, те взаимно подготвяли собствената си гибел.
Сега трябва да обясним по-дълбокия смисъл на упадъка на гръцкия свят и да признаем, че
негов принцип е ставащият свободен за себе си вътрешен свят. Виждаме, че вътрешният свят
възниква по различни начини. Прекрасната гръцка религия е заплашена от мисълта, от вътрешната
всеобщност. Конституциите и законите са застрашени от страстите на индивидите и произвола, а
цялото непосредствено съществуване - от постигащата себе си и проявяваща себе си във всичко
субективност. И така, тук мисленето е принцип на разложението, а именно - на разложението на
субстанциалната нравственост. Защото то установява противоположността и по същество придава
значение на принципите на разума. В източните държави, в които няма противоположности, не е
възможна морална свобода, тъй като висш принцип там е абстракцията. Но когато мисленето
съзнава, че има утвърдителен характер, както това е в Гърция, то установява принципи и тези
принципи се намират в имащата съществено значение връзка с наличната действителност. Защото
конкретно жизнени при гърците са нравствеността, животът за религията, за държавата, без по-
нататъшни разсъждения, без всеобщи определения, които веднага се отдалечават от конкретната
форма и трябва да Ј се противопоставят. Съществува закон и дух в него. Но веднага след като
мисълта се появява, тя подлага конституцията на изследване. Стреми се да намери по-добро и иска
онова, което тя признава за по-добро, да замени съществуващото.
В принципа на гръцката свобода, доколкото е свобода, се заключава изискването мисълта да
стане свободна за себе си. Виждаме, че тази мисъл за първи път възниква в кръга на седемте
мъдреци, за които вече говорихме. Те започнали преди всичко да изказват общи положения, но в
онази епоха мъдростта се е съзирала повече в конкретното разбиране. Паралелно с развитието на
религиозното изкуство и политическия строй укрепва и мисълта, техният собствен враг и
унищожител, и в епохата на Пелопонеската война науката вече била изработена. С момента на
появата на софистите възникват размишлението и резоньорството. Именно тази деловитост и
действеност, които констатирахме у гърците в практичния живот и в художественото творчество, се
проявяват у тях в многообразната преработка на представите, така че както сетивните неща се
променят от човешката дейност, преработват се и се извращават от нея, така и съдържанието на
духа, това, което се има предвид, което се познава, се тълкува по различен начин, става обект,
подлаган на преработка, а следователно придобива и интерес за себе си. Сега движението на
мисълта и вътрешното самовглъбяване, тази свободна от интереси игра, става от своя страна
интерес. Образованите софисти, без да са учени или хора на науката, майсторски умеели да си
служат с мислите и с това изумявали гърците. Те имали отговор на всички въпроси, общи гледни
точки за всички интереси с политическо и религиозно съдържание и по-нататъшното развитие се
състояло в това да могат всичко да докажат, да намерят във всичко такава страна, която би могла да
бъде оправдана. Демокрацията особено силно се нуждае от това да говори пред народа, да му
обяснява нещо и тук съществената гледна точка трябва да бъде нагледно изложена пред народа.
Възниква необходимостта от култивиране на духа и гърците възприели от софистите тази умствена
гимнастика. Но после това формиране на мислите станало средство, чрез което можело да се
осъществяват собствени намерения и да се защитават собствени интереси пред народа: умелият

23
софист знаел как да извърти нещата в своя полза и по този начин се откривал простор за страстите.
Основният принцип на софистите бил следният: "Човекът е мяра на всички неща", но в това, както
и във всички изречения, се крие двусмислие, защото човекът може да бъде разглеждан или като дух
в неговата дълбина и истинност, или от гледна точка на неговия произвол и частни интереси.
Софистите имали предвид само субективния човек и твърдели, че произволът е принципът на
справедливото право, че стимулът, който има решаващо значение тук, е полезността за субекта.
Тази софистика се повтаря във всички епохи, само че в различни форми; така например и в наши
дни тя изкарва чувството, субективното мнение относно това какво е справедливо, за стимул с
определящо значение.
В красотата като принцип конкретното единство на духа се намира във връзка с реалността,
с отечеството и семейството. В това единство още не е установена определена гледна точка в
сферата на самия дух; решаващо значение за мисълта, извисяваща се над единството, има също и
произволът. Но още Анаксагор учи, че самата мисъл е абсолютната същност на света. В началото на
Пелопонеската война Сократ свободно изразява принципа на вътрешния свят, абсолютната
независимост на мисълта в себе си. Той учи, че човек трябва да открие себе си и да узнае кое е
справедливо и добро и че по своята природа такова справедливо и добро се оказва всеобщото.
Сократ е знаменит като учител по морал, но по-правилно е да се каже, че той открил морала.
Гърците притежавали нравственост, но Сократ искал да ги научи какво представляват моралните
добродетели, задължения и т.н. в себе си. Морален е не онзи човек, който просто иска
справедливост и постъпва справедливо, не невинният човек, а онзи, който съзнава своите действия.
Когато Сократ твърди, че човек може да действува, като се ръководи от знанието и убеждението,
той признава, че субектът има решаващо значение, противоположно на отечеството и обичая, и
следователно се превръща в оракул в гръцкия смисъл. Той казва, че в него има демон, който го
съветва какво трябва да прави и му разкрива какво е полезно за приятелите му. Открива се
вътрешният свят на субективността и благодарение на него настъпва разривът с действителността.
Наистина, самият Сократ не изпълнява докрай своите задължения като гражданин, но за него
истинското отечество е светът на мислите, а не съществуващата държава и нейната религия. Сега е
бил поставен въпросът съществуват ли боговете и какво представляват те. Ученикът на Сократ,
Платон, прогонва от своята „Държава“ Омир и Хезиод, родоначалниците на религиозните
представи на гърците, защото желае една по-висша, задоволяваща изискванията на мисълта
представа за това какво трябва да се почита като бог. По това време много граждани се оттеглят от
практичния живот и държавните дела, за да заживеят в идеалния свят. Принципът на Сократ се
оказва революционен по отношение на атинската държава, защото особеността на тази държава се
състои в това, че обичаят е формата, в която се изразява нейното съществуване, а именно
неразделността на мисълта и действителния живот. Когато Сократ иска да подтикне приятелите си
към размисъл, разговорът винаги има отрицателен характер, т.е. той ги довежда до съзнанието, че
не знаят какво е справедливо. И ако е бил осъден на смърт за това, че изказва един принцип, който
би трябвало да господствува от този момент нататък, в това се изразява както висшата
справедливост, защото атинският народ осъжда своя абсолютен враг, така и високият трагизъм,
състоящ се в това, че атиняните били длъжни да научат, че това, което са осъдили в Сократ, вече е
пуснало здрави корени в самите тях, че следователно и те в същата степен са виновни или в същата
степен трябва да бъдат оправдани. С това чувство те (впоследствие) осъдили обвинителите на
Сократ и го признали за невинен. А в Атина от този момент все повече и повече се развивал един
по-висш принцип, който се оказвал гибелен за субстанциалното съществуване на атинската
държава: духът демонстрирал влечение към това да доставя удовлетворение на самия себе си, да
размишлява. Дори и в състояние на упадък духът на Атина е величествен, тъй като той се оказва
свободен, либерален, той изразява своите моменти в тяхното чисто своеобразие, в
съответствуващата им форма. С привлекателна бодрост, мъжество и весело лекомислие, проявявани
дори в трагичното, атиняните пращат в гроба своята нравственост. Долавяме по-високия интерес на
новото просвещение в това, че народът осмива своите собствени глупости и се възхищава от
комедиите на Аристофан, които са пълни с най-язвителни насмешки и в същото време носят печата

24
на необузданата веселост. В Спарта настъпва същият упадък, изразяващ се в това, че субектът се
старае да отстоява интересите си, като се обявява срещу общия нравствен живот, но там се разкрива
само отделна страна от частната субективност, покварата като такава, грубата безнравственост,
пошлият егоизъм, користолюбието, продажността. Всички тези страсти се проявяват в Спарта и
особено силно сред спартанските пълководци, които - повечето от тях се намират далеч от
отечеството си - получават възможност да въртят изгодни сделки в ущърб на държавата, а също и
сред онези лица, на които те били изпратени да окажат помощ.

Македонското царство

След падането на Атина Спарта става хегемон, но тя, както вече бе споменато, до такава
степен егоистично злоупотребява с тази хегемония, че предизвиква всеобща омраза към себе си.
Тива не можела дълго да играе ролята, която се свеждала до това да унижава Спарта, и в края на
краищата изтощила своите войски във войната с фокейците. Спартанците и фокейците - първите за
това, че нападнали тиванската крепост, последните за това, че превърнали в поле участък земя,
който принадлежал на делфийския Аполон - били осъдени да заплатят значителни парични глоби.
Но и двете държави отказали да платят, защото Амфиктионовият съд не притежавал много по-
голям авторитет от старинния немски райхстаг, на който немските господари се подчинявали
толкова, колкото им било изгодно. Тиванците трябвало да накажат фокейците; след като извършили
своеобразно насилствено действие - осквернили и ограбили храма в Делфи, фокейците станали за
кратко време много могъщи. Тази постъпка завършва падението на Гърция, светинята била
осквернена, бог, така да се каже, бил убит; благодарение на това единството се лишило от
последната си опорна точка; било нарушено благоговението към това, което в Гърция винаги е било
нещо като висша воля, монархичен принцип, той бил осмян и поруган.
По-нататъшното развитие се изразява в напълно наивна форма, а именно: вместо сваления
оракул се появява друга взимаща решение воля - действителната, могъща царска власт. Един
чужденец - македонският цар Филип - се заел да отмъсти за оскърблението на оракула и от този
момент станал негов приемник, превърнал се във властелин на Гърция. Филип подчинил гръцките
държави и ги довел до съзнанието, че с тяхната независимост е свършено и че те вече не могат да
запазят своята самостоятелност. Дребнавостта, суровостта, насилието, лъжите в политиката -
всички тези предизвикващи омраза черти, за които толкова често са обвинявали Филип, не били
наследени от юношата Александър, когато той застанал начело на гърците. На него не му е било
нужно да извършва такива неща; не се налагало тепърва да създава армия, защото е имал такава
наготово. Както е можел да яхне Буцефал, да го обуздае и подчини, така той е намерил вече готова
и македонската фаланга - тази дисциплинирана желязна маса, която е правела силно впечатление
още при Филип, който я е използувал, подражавайки на Епаминонд.
Александър бил възпитан от най-дълбокомисления и разностранен мислител на древността -
Аристотел, и възпитанието му било достойно за онзи, който се бил заел с него. Александър бил
въведен от Аристотел в недрата на най-дълбокомислената метафизика; благодарение на това
природният му характер напълно се очистил и освободил от оковите на мнението, грубостта,
празните представи. Аристотел оставил тази велика личност толкова непредубедена, колкото е била
в началото, но отпечатал в нея пълното съзнание за това кое е истинно и направил този гениален
дух пластичен като сфера, свободно движеща се в ефира.
След като получил такова образование, Александър застанал начело на елините, за да
пренесе Гърция в Азия. Само на двадесет години той вече водел калена армия, в която всички
пълководци били зрели хора, разбиращи от военни действия. Целта на Александър била да отмъсти
за цялото зло, което в продължение на много години Азия причинявала на Гърция и най-накрая с
помощта на оръжието да реши стария спор между Изтока и Запада, като сложи край на тяхната
борба. Ако в тази борба той отмъщавал на Изтока за злото, причинил на Гърция, той Ј се отплатил с
добро за онези наченки на културата, които били пренесени оттам, разпространявайки на Изток
съзрялата и високо развита култура и елинизирайки окупираната от него Азия. Величието и

25
привлекателността на това дело съответствували на неговия гений, на неговата своеобразна
юношеска индивидуалност, по-прекрасна от всички други, оглавяващи такива мероприятия. Защото
в него не само се съчетавали геният на пълководеца, огромното мъжество и невероятната смелост,
но всички тези свойства се извисявали благодарение на прекрасната му хуманност и
индивидуалност. Макар че пълководците му били предани, те все пак били стари слуги на баща му
и това го поставяло в затруднено положение, защото величието и юношеската му възраст били
унизителни за тях, които се мислели за напълно съвършени; когато тяхната завист, както при Клит,
стигала до сляпа ярост, това сигурно дразнело и самия Александър.
Азиатският поход на Александър представлява в същото време и поредица от открития,
защото той за първи път открива за европейците достъпа до източния свят и прониква в такива
страни като Бактрия, Согдиана, северна Индия, в които впоследствие почти не стъпвал европейски
крак. Организацията и планът на похода, войнският гений, проявяващ се в разположението на
войските по време на сраженията и изобщо по отношение на тактиката, завинаги ще останат
предмет на възхита. Той бил велик пълководец в сраженията, мъдър по време на походите и
диспозициите и най-храбър от всички по време на бой. Смъртта на Александър, настъпила във
Вавилон, когато бил на 33 години, също красноречиво говори за неговото величие и за отношението
му към войската, тъй като той се прощава с нея с пълното съзнание за своето достойнство.
Александър е имал щастието да умре навреме; наистина това може да се нарече щастие, но по-скоро
е било необходимост. За да остане юноша в паметта на следващите поколения, е трябвало да бъде
покосен от преждевременна смърт. Както вече бе споменато по-горе, Ахил поставя началото на
гръцкия свят, а Александър го завършва, и тези юноши сами по себе си не само представляват най-
прекрасното зрелище, но в същото време дават и напълно завършена картина на гръцката същност.
Александър завършил своето дело и дал своя съвършен образ, като оставил в него на света една от
най-великите и прекрасни интуиции, които можем само да развалим с лоши рефлексии. Към
великата световноисторическа фигура на Александър е неприложим съвременният мащаб за
добродетел или моралност, с който се опитват да го измерват най-новите филистери-историци. И
ако, за да омаловажат заслугите му, споменават това, че не е имал приемници и не е оставил след
себе си династия, то именно гръцките държави, образували се след него в Азия, са неговата
династия. Той прекарал две години в походи в Бактрия, където имал конфликт с масагетите и
скитите; там била образувана гръко-бактрийската държава, просъществувала две столетия. Оттам
гърците установили връзки с Индия и дори с Китай. Гръцкото господство се разпространило в
северна Индия и, според преданието, едва Сандракот (Чандрагупта) я освободил от това господство.
Наистина, това име се среща и при индийците, но по гореспоменатите причини не можем да
вярваме в достоверността на тези данни. Други гръцки държави възникнали в Мала Азия, Армения,
Сирия и Вавилония. Но от държавите, приемници на Александър, особено велик център на науката
и изкуството става Египет, тъй като множество произведения на архитектурата се отнасят към
епохата на Птоломеите, както бе установено въз основа на разчетените надписи. Александрия става
главен търговски център, в който се установява връзка между източните обичаи и традиции и
западната образованост. Освен това под властта на гръцките управници процъфтявали
Македонското и Тракийското (простиращо се отвъд Дунав) царства, Илирийското и Епир.
Александър изключително много обичал науката и наред с Перикъл се славел като най-
щедър покровител на изкуствата. В своята история на изкуствата Майер казва, че Александър
дължи своята вечна слава колкото на своите завоевания, толкова и на разумната си любов към
изкуството.

Продължението следва
Copyright 1996-2001, Eurasia Academic Publishers

26