Жанрове в

българската
средновековна
литература
Средновековната литература има естетически, но и
извънлитературни функции:
- обслужва богослужебния ритуал на християнската
църква;
-възпитава всички вярващи в моралните догми на
християнството.
Това е литература, предназначена за богослужение и
нравствено възпитание. Във функционално отношение
средновековната литература е богослужебна, дидактична и
тълкувателна.
На база на решенията на общите или поместни събори
се е определяло кои книги са официални (канонични,
достъпни за четене) и кои са неканонични
(забранени). Тази намеса в литературната и книжовната
практика обуславя възникването на двете големи
литературни групи - официална и неофициална
книжнина.
а) култовата поезия

Една от най-продуктивните жанрови групи на

старобългарската литература. Включва песенна
поезия (химнография, т.е. църковнопесенна поезия) и
непесенна поезия (проложни стихове).Приложните
стихове се добавят към житията за светците и
съдържат съобщение за мъченичеството или
подвижничеството* на съответния светец, и
поетическа възхвала на подвига му.

*Дела, прояви, самоотвержена дейност

Химнографските жанрове имат богослужебно
предназначение, което е причина и за строгото
спазване на композиционните и езиково-стилистични
норми. Изпълняват се предимно на църковни
празници (т.нар. служби). Посветени са на
персонажи от християнската (библейската)
митология и на канонизираните светци.
б) извънкултова поезия

Около 10 стихотворения от декламационен тип, които

напълно се препокриват със съвременните представи
за стихотворение- „Азбучна молитва“, „Проглас към
Евангелието“, „Похвала на цар Симеон“, „Молитва към
Богородица“ от Димитър Кантакузин (ХV в.), „Химн на св.
Троица” и от няколко стихотворни приписки към
ръкописи.
Реториката възниква в Древна Гърция. През
християнската епоха основата на реторическата
проза се изменя. Тъй като основната фигура през
това време е Църквата, произведенията са
подчинени на християнското учение. Творбите се
свързват с живота на църквата и се произнасят в
църковната сграда, по време на събори или
мирски тържества. Всичко, дори и възхвалата на
светски лица или полемика с културни дейци, се
свързва с божията воля.
 а) Появяват се поучителни слова. Те имат за цел да
научат човека да различава доброто от злото.
Реторическата проза се свързва с християнския идеал
за поведение на човек в църква, манастир, дом и
общество. В поучителните текстове главната идея е да
обяснят догми, понятия, да се извлече поука от
различни текстове, да съветват хората как да
постъпват в различни ситуации, какви да бъдат, за да
отговарят на идеала за съвършенство.
б) Полемично слово - голяма част от полемическите творби се пишат
по повод предстояща дискусия или се появяват по време на тази
дискусия, след сблъсъка между противниците и биват оформени
литературно. Влизат в сборници, за да служат на други духовници. В
отделни случаи, полемическата творба е създадена без да се е
състояла пряка словесна дискусия. В този дял попадат почти всички
нраво-изобличителни беседи. Противникът в полемическите творби
бива активен или пасивен. Активните противници поставят под
съмнение официалното християнско учение. Полемиката в такъв
случай е остра, непримирна, стремяща се да отрече становището на
противника. При пасивните противници критиката няма за цел да
отрече, а по-скоро да поправи тръгналите по неправилен път.
в) Похвално слово - възхвалява. Тъй като през
Средновековието най-важна роля има църквата,
възхвалявани са християнските светци. Похвалното
слово в българската литература е широко застъпено
в творчеството на Климент.
а) Житие (агиография) - средновековна биография. Не може да има
автобиография, човекът не се осмисля като индивид. Житието
проследява живота на светеца/мъченик от раждането до смъртта,
като върви и с разказ за мощите му.

Има два вида на жития. Първите са кратките (приложните) жития,

които са били четени в храмовете и са имали за цел да изложат в сбита
форма известията за светеца, както и да изтъкнат основанията за
превръщането на една историческа личност в признат от църквата
светец. Вторият вид жития са пространните жития, които са били
предназначени за четене от страна на миряните и монасите и в които на
дълго и широко се разказва за живота на светеца.
Житието се създава въз основа на строга формула.
Агиогероят е изобразен в динамика - от светското към
духовното, от греховното към святото, от обикновеното
към изключителното. Неговото посвещаване (инициация)
е белязано със знамения, чудеса, пророчески сънища и
видения. Характерно е и използването на кабалистика
(символика на числата).
 Героите на тези произведения са най-често исторически личности и
чрез претворяването на тяхната биография се изграждат
художествените образи. Това, което се разказва например в житието
или похвалното слово на даден светец, се приема за достоверно, то се
знае предварително, служи за изходна точка. Образите на светците се
свеждат до три основни типа: апостолски, отшелнически и
мъченически. Техните митологични първообрази се откриват в Новия
завет. Всички типове и техните прототипове в християнския контекст
имат един общ абсолютен първообраз – Исус Христос, който
представлява централна фигура в християнската литература.
Именно причисляването на героя към типа, а не индивидуалните му
характеристики, е от значение за средновековната литература.
б) философско-богословски съчинения -
философски съчинения със светско съдържание и
тълкувателно-нравоучителен характер, утвърждаващи
християнския мироглед.
Израз е на стремежа на средновековния книжовник да
обхване божието творение в картината на света и да
изясни същността на сътворението.
в) Историография
Класификация:
1. Според техният носител биват епиграфски(писани на камък,
керамика и др.) и книжовни паметници.
2. По произход може да ги разграничим на оригинални и преводни.
В рамките на книжовната норма влизат и кратките и пространни
хроники, които предизвикват интерес с това, че представят и
световната история не се ограничават с държавния ареал.

Пример за историческо съчинения - „Именник на българските

ханове“. Текстът цели отвърждаване на христянската вяра,
разграничаване от езическото минало.
Ролята на библейските цитати в Средновековния текст.
Веднъж включени в границите на литературния текст, библейските цитати
изпълняват различни функции:
1. Влизат в ролята на доказателство за достоверност на литературните факти.
От гледна точка на вярващия християнин всичко записано в Библията, е „Слово
Божие”, т.е. абсолютна истина = > чрез уподобяването между литературните
герои и събитията и библейския прототип се постига по-висока „автентичност”
на художествения текст. Това не е истинска автентичност и реалистичност, а
автентичност от гледна точка на средновековното мислене.
2. Библейските цитати служат като ключ за правилно тълкуване на
литературата, за постигане на вложение в нея смисъл.