Книга първа

от поредицата МРАЧЕН ОЛИМП

Превод от английски език

Цветелина Лакова
Книгата се издава под това лого, запазена марка на ЕГМОНТ.
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат
възпроизвеждани под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие Neon Gods

Copyrıght © 2021 by Katee Robert
All rıghts reserved.

Превод Цветелина Лакова

© Егмонт България, 2022
Редактор Радка Бояджиева
Коректор Милена Александрова
Дизайн на корицата Мира Минкова

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgarıa.com

Електронно издание, 2022

ISBN 978-954-27-2783-5
На Ерин и Мелъди – вашите предавания ми доставяха голямо удоволствие през
последните няколко години
и се надявам прехвалените подови настилки
на Хадес да ви зарадват на свой ред.
 1
ПЕРСЕФОНА

– МНОГО МРАЗЯ ТЕЗИ ПАРТИТА.

– Внимавай майка да не те чуе.
Поглеждам през рамо към Психея.
– И ти ги мразиш.
Вече не помня на колко сбирки ни е мъкнала майка ни през
годините. Тя винаги гледа към следващия трофей, към
следващата фигура, която може да премести в тази игра,
чиито правила са известни само на нея. Може би щях да го
понеса по-лесно, ако през повечето време не се чувствах като
една от нейните пионки.
Психея застава до мен и ме бутва с рамо.
– Знаех си, че ще те намеря тук.
– Това е единственото поносимо помещение в сградата.
Всъщност залата със статуите е олицетворение на
арогантността. Тя е сравнително семпла – ако блестящият
мраморен под и стилните сиви стени могат да бъдат
определени като семпли, – където в широк кръг са подредени
тринадесет статуи в цял ръст. По една за всеки от
Тринадесетте – групата, която управлява Олимп. Изброявам
имената им наум, докато погледът ми се плъзва по всяка от
статуите – Зевс, Посейдон, Хера, Деметра, Атина, Арес,
Дионис, Хермес, Артемида, Аполон, Хефест, Афродита – преди
да се обърна към последната от тях. Тя е покрита с черно
платно, което се стели по нея и се дипли на пода в краката ѝ.
Дори така обаче не мога да не забележа широките рамене и
островърхата корона на главата. Пръстите ме сърбят да
дръпна платното, така че най-сетне да мога да го видя веднъж
завинаги.
Хадес.
Само след няколко месеца ще съм се освободила от този
град, ще съм избягала и никога няма да се върна. Няма да
имам друга възможност да зърна лицето на злодея на Олимп.
– Не е ли странно, че така и не му намериха заместник?
Психея въздиша.
– Колко пъти ще водим този разговор?
– Стига. Знаеш, че е странно. Те са Тринадесетте, но
всъщност са само дванадесет. Няма Хадес. Много отдавна не е
имало.
Хадес е владетелят на Долния град. Или поне е бил. Титлата
е наследствена, а целият род отдавна е измрял. Сега Долния
град е подчинен на Зевс, като всички нас, но доколкото съм
чувала, Зевс никога не стъпва от онази страна на реката. Да
прекосиш Стикс е също толкова трудно, колкото и да
напуснеш Олимп, казват, че при всяко пресичане на
бариерата човек има чувството, че главата му ще се пръсне.
Никой не си причинява подобно нещо доброволно. Дори Зевс.
Особено като се има предвид, че хората от Долния град
надали ще му целуват краката така, както правят всички в
Горния град. Толкова неприятности за нищо? Не е чудно, че,
подобно на всички нас, Зевс избягва да пресича реката.
– Хадес е единственият, който никога не е идвал в Горния
град. Това ме кара да мисля, че е бил различен от останалите.
– Не е бил – казва Психея уверено. – Лесно е да се
преструваме сега, когато той е мъртъв, а титлата му вече не
съществува. Но всичките Тринадесет са еднакви, дори майка
ни е такава.
Права е, знам, че е права, но не мога да престана да
фантазирам. Протягам ръка, но спирам, преди пръстите ми да
докоснат лицето на статуята. Само нездравото любопитство ме
тегли към мъртвия наследник, а това не си струва
неприятностите, които ще си навлека, ако се поддам на
изкушението да дръпна тъмното покривало. Отпускам ръка.
– Какво е намислила тази вечер?
– Не знам – въздиша Психея. – Иска ми се Калисто да беше
тук. Тя поне ѝ се опълчва.
Трите ми сестри и аз намерихме различни начини да се
справим, когато майка ни стана Деметра и ние попаднахме в
бляскавия свят, достъпен само за Тринадесетте. Този свят е
толкова ярък и екстравагантен, че гнилата му същност трудно
се забелязва. Ако не се бяхме приспособили, щяхме да
загинем.
Аз си налагам да играя ролята на умната и жизнерадостна
дъщеря, която винаги се подчинява. Това позволява на Психея
тихо и хладнокръвно да минава между капките. Евридика
отчаяно се вкопчва във всяко късче живот и във всеки
вълнуващ миг. А Калисто? Калисто се съпротивява срещу
майка ни толкова яростно, сякаш се намира на арената. Тя е
готова да загине, но не и да се покори, в резултат на което
майка ни я освобождава от задължителните мероприятия.
– По-добре, че не е тук. Ако Зевс започне да флиртува с
Калисто, тя ще се опита да го изкорми. И тогава ще имаме
проблем.
Единственият човек в град Олимп, който може да убива без
последствия – или поне така се говори – е самият Зевс. От
всички останали се очаква да спазват законите.
Психея потръпва.
– Пробвал ли се е с теб?
– Не – поклащам глава, без да откъсвам очи от статуята на
Хадес.
Не, Зевс не ме е докосвал, но на последните няколко
сбирки, на които присъствахме, усещах как ме следи с поглед.
Тъкмо затова се опитах да се измъкна тази вечер, но майка ми
само дето не ме извлече за косите от къщи. Приковеш ли
вниманието на Зевс, това не води до нищо добро. Краят винаги
е един и същ – жените са съсипани, а на Зевс му се разминава
и дори вестниците не смеят да петнят репутацията му. Преди
няколко години за пръв и последен път му бяха повдигнати
обвинения, но това беше такъв фарс, че жената изчезна още
преди делото да стигне до съда. Най-оптимистичната версия е,
че по някакъв начин е успяла да избяга от Олимп, по-
реалистичното предположение е, че Зевс я е добавил към
списъка на предполагаемите си жертви.
Не, по-добре да го избягвам каквото и да става.
Това щеше да е много по-лесно, ако майка ми не беше една
от Тринадесетте.
Сърцето ми започва да бие учестено, разпознало звука от
тракащи отсечено токчета по мраморния под. Майка ми
винаги ходи така, сякаш марширува на бойно поле. За миг ми
хрумва да се скрия зад покритата статуя на Хадес, но
отхвърлям тази мисъл, преди майка ми да се появи на вратата
на галерията. Криенето само би отложило неизбежното.
– Ето къде сте били.
Тази вечер е облечена в тъмнозелена рокля, която я прави
по-слаба и подчертава ролята ѝ на стопанка на земята.
Решила е, че тази роля най-добре ѝ подхожда в качеството ѝ
на жена, която се грижи градът да не гладува. Тя иска хората
да виждат милата усмивка и щедрата ръка и да не забелязват,
че без колебание би прегазила всеки, опитал се да пресече
амбициите ѝ.
Спира пред статуята на своята съименница Деметра.
Статуята е с щедри извивки и свободна рокля, която се слива с
цветята в краката ѝ. На главата ѝ има венец от същите цветя.
Деметра се усмихва спокойно, сякаш знае всички тайни на
вселената. Улавяла съм майка ми да упражнява същото
изражение.
Устните ѝ се извиват, но усмивката не стига до очите ѝ,
когато се обръща към нас.
– Трябва да общувате с останалите.
– Боли ме главата.
Със същото оправдание се опитах да се измъкна от партито
тази вечер.
– Психея дойде да види как съм.
– Мхм – клати глава майка ми. – Вие двете сте безнадежден
случай, също като сестрите си.
Ако се бях досетила, че да съм безнадежден случай е най-
сигурният начин да избегна натрапването на майка си, щях да
предпочета тази роля пред избраната от мен. Вече е късно да
сменям курса, но мнимото главоболие почти ще се превърне в
реалност само от мисълта да се върна на партито.
– Ще си тръгна по-рано. Мисля, че получавам мигренозен
пристъп.
– Не, няма да си тръгнеш – казва го много мило, но в гласа ѝ
има метална нотка. – Зевс иска да говори с теб. Няма
абсолютно никаква причина да го караш да чака.
Мога да назова половин дузина причини, без да се
замислям, но знам, че майка ми няма да чуе и една. Все пак
не мога да не опитам.
– Говори се, че е убил и трите си жени.
– Това определено е по-просто, отколкото да тръгне да се
развежда.
Поглеждам я изумено. Не мога да разбера дали се шегува.
– Майко…
– Я се успокой. Много си напрегната. Доверете ми се,
момичета. Знам какво правя.
Майка ми е може би най-интелигентният човек, когото
познавам, но нейните цели не са мои. Аз обаче няма как да се
измъкна, затова послушно тръгвам заедно с Психея. Излизаме
от залата. За миг си въобразявам, че усещам статуята на Хадес
да се взира в гърба ми, но това е просто фантазия. Хадес е
мъртва титла. А дори да не беше, сестра ми може би е права –
щеше да бъде също толкова лош колкото са и останалите.
Излизаме от залата със статуите и тръгваме по дългия
коридор, за да се върнем на партито. Коридорът е като всичко
друго в „Додона Тауър“ – голям, разточителен и луксозен. Той
е два пъти по-широк от необходимото, а всяка врата, покрай
която минаваме, е поне с тридесет сантиметра по-висока от
нормалното. Тъмночервени завеси висят от тавана до пода и
са вдигнати от двете страни на вратите – допълнителна
екстравагантност, от която това място определено не се
нуждае. Човек има чувството, че се намира в дворец, а не в
небостъргач, издигащ се над Горния град. Сякаш някой може
да забрави, че Зевс се възприема като съвременен цар.
Искрено се учудвам, че не носи корона като статуята на своя
съименник.
Балната зала е в същия стил. Тя е солидна, просторна,
едната ѝ стена е цялата в прозорци, а няколко стъклени врати
водят към балкона, откъдето се вижда градът. Намираме се на
последния етаж на небостъргача и гледката е наистина
невероятна. Оттук се вижда голяма част от Горния град, както
и черната лъкатушеща снага на река Стикс. От другата страна
се намира Долния град. Той не изглежда много различен от
Горния, но е толкова недостъпен за повечето от нас, че все
едно е на Луната.
Тази вечер вратите на балкона са плътно затворени, за да
не ни притеснява леденият зимен вятър. Вместо изглед към
града, в мрака зад стъклата се отразява изкривено залата.
Всички са облечени безупречно – дъга от дизайнерски рокли и
смокинги, блясък на ужасно скъпи бижута и тоалети. Те
създават главозамайващ калейдоскоп, докато хората от
тълпата се движат, срещат се и общуват, а от начервените им
устни капе красива отрова. Това ми напомня на криво
огледало. Въпреки привидната си красота нищо в отражението
не е такова, каквото изглежда.
На останалите три стени висят огромни портрети на
дванадесетте активни членове на групата на Тринадесетте.
Картините са маслени – традиция, която води началото си от
зараждането на Олимп. Сякаш Тринадесетте наистина се
възприемат като някогашните монарси. При някои от тях
художникът определено се е развихрил. Например портретът
на младия Арес няма нищо общо с първообраза. Възрастта
променя човека, но неговата челюст никога не е била толкова
квадратна, нито раменете му – толкова широки. Освен това
художникът го е нарисувал с огромен меч в ръка, а аз знам със
сигурност, че този Арес е спечелил титлата си не във война, а
като се е предал на арената. Това обаче не звучи
величествено.
Трябва да си особен човек, за да се смесиш с тълпата, да
клюкарстваш и да забиваш ножове в гърбовете на хората пред
собствения си портрет, но в групата на Тринадесетте има
доста такива чудовища.
Майка ми си пробива път през множеството. Чувства се
чудесно сред другите акули. От близо десет години заема
поста на Деметра. Тя е сред най-новите членове на групата на
Тринадесетте, но се движи в тези среди, сякаш е родена тук, а
не е избрана от народа като всички Деметри.
Хората ѝ правят път. Усещам погледите върху нас, докато я
следваме сред пъстрата тълпа. Тези хора може да приличат на
пауни с престараването си за мероприятията, но очите им са
студени и безмилостни. Нямам приятели в тази зала – само
хора, които искат да ме използват като трамплин, за да
умножат властта си. Научих това рано и по трудния начин.
Двама души правят път на майка ми, а аз зървам онзи ъгъл
на залата, който всячески се стремя да избягвам, когато съм
тук. Там е разположен истински трон, пищно творение от
злато, сребро и мед. Масивните крака преминават в подпори
за ръце, а облегалката наподобява буреносен облак. Тронът е
опасен и смайващ, като собственика си, който иска да е
сигурен, че никой никога няма да забрави този факт.
Зевс.
Ако Олимп се управлява от Тринадесетте, то Тринадесетте
са управлявани от Зевс. Това е наследствена титла, която се
предава от родители на деца още от основаването на града.
Сегашният Зевс е на този пост от десетилетия. Бил е на
тридесет, когато е получил титлата.
В момента е над шестдесетгодишен. Може да се каже, че е
доста привлекателен, стига да харесвате едри бели мъже с
широки гърди, бурен, гръмък смях и посребрени бради.
Побиват ме тръпки от него. Всеки път когато ме погледне със
светлосините си очи, се чувствам като животно,
предназначено за продан. Всъщност дори не като животно.
Като красива ваза или може би като статуетка. Като нещо,
което може да бъде притежавано.
Ако красивата ваза се счупи, много лесно може да бъде
заменена с друга. Поне, ако си Зевс.
Майка ми забавя ход, кара Психея да изостане с няколко
крачки и ме хваща за ръката. Стиска ме силно – мълчаливо
предупреждение да се държа прилично – но се усмихва
широко на него.
– Виж кого водя!
Зевс протяга ръка и аз нямам друг избор, освен да положа
дланта си в неговата и да му позволя да целуне кокалчетата
ми. Устните му докосват кожата ми за миг и косъмчетата на
тила ми настръхват. Когато най-сетне пуска ръката ми, едва се
сдържам да не я избърша в роклята си. Всичките ми
инстинкти крещят, че съм в опасност.
Боря се със себе си, за да не се обърна и да избягам. Така
или иначе няма да стигна далеч. Не и докато майка ми стои на
пътя ми. Не и докато присъстващите в бляскавата тълпа
наблюдават случващото се като лешояди, надушили кръв във
въздуха. Тези хора обичат драматизма повече от всичко, а ако
устроя сцена на Деметра и Зевс, това ще доведе до последици,
пред които не бих искала да се изправям. В най-добрия случай
ще ядосам майка си. В най-лошия ще рискувам да попадна в
заглавията на клюкарските списания, а това само ще влоши
положението ми. По-добре просто да търпя, докато успея да
избягам.
Усмивката на Зевс е прекалено топла.
– Персефона! Изглеждаш прекрасно тази вечер.
Сърцето ми пърха като птичка, която се опитва да избяга от
клетката си.
– Благодаря – проронвам.
Трябва да се успокоя, да овладея емоциите си. Зевс обича да
вижда тревогата в очите на по-слабите. Няма да му доставя
удоволствието да разбере, че ме е страх от него. Това е
единствената сила, с която разполагам в тази ситуация, и
няма да се откажа от нея.
Той пристъпва по-близо, навлиза в личното ми пространство
и снишава глас.
– Хубаво е, че най-накрая можем да поговорим. От няколко
месеца се опитвам да се добера до теб.
Той се усмихва, но само с устни.
– Започвам да мисля, че ме избягваш.
– Не, разбира се.
Не мога да отстъпя назад, без да се блъсна в майка си… но в
продължение на няколко секунди сериозно обмислям тази
възможност, преди да я отхвърля. Майка ми никога няма да
ми прости, ако направя сцена пред всемогъщия Зевс.
Изтърпи. Можеш го. Усмихвам се лъчезарно, докато си
повтарям наум мантрата, която ме крепи през последната
година.
Три месеца. Само деветдесет дни до свободата. След
деветдесет дни ще имам достъп до доверителния си фонд и ще
го използвам, за да се махна от Олимп. Мога да преживея
това. Ще го преживея.
Зевс просто грее насреща ми, излъчва искрена топлота.
– Знам, че не е прието да се прави така, но е време за
обявлението.
Поглеждам го изумено.
– Обявление?
– Да, Персефона.
Майка ми се доближава, а очите ѝ ме прерязват като
ножове.
– Обявлението.
Опитва се да ми подскаже нещо с поглед, но аз нямам
представа какво се случва.
Зевс отново ме хваща за ръката и се отправя към предната
част на залата, а майка ми ме бута след него. Ужасена,
поглеждам към сестра си, но Психея е не по-малко удивена от
мен. Какво става?
Хората мълчат, когато минаваме покрай тях, а погледите им
се забиват в тила ми като хиляди иглички. Нямам приятели в
тази зала. Майка ми би казала, че сама съм си виновна, тъй
като не съм създала контакти – нещо, за което тя
непрекъснато ме подканя. Опитах се. Честна дума. Отне ми
цял месец да разбера, че най-жестоките обиди са поднесени
със сладки усмивки и захаросани думи. Първата покана за
обяд доведе до това, че преиначените ми думи бяха цитирани
в заглавия в клюкарските издания. Тогава се отказах. Никога
няма да играя играта така добре, както усойниците в тази
зала. Мразя лицемерните физиономии, скритите обиди и
ножовете, обвити в думи и усмивки. Искам нормален живот,
но той е единственото нещо, което не можеш да имаш, когато
майка ти е една от Тринадесетте.
 Поне в град Олимп е така.
Зевс спира в предната част на залата и взема чаша
шампанско. Тя изглежда нелепо в голямата му ръка, сякаш ще
я счупи с едно грубо докосване. Той вдига чашата и в залата
настъпва пълна тишина. Усмихва се широко. Не е трудно да се
разбере как успява да се радва на такова обожание, въпреки
слуховете, които се носят около него. Обаянието струи от
всяка пора на кожата му.
– Приятели, не бях напълно честен с вас.
– Ти да видиш – обажда се някой от дъното на залата.
Вълна на тих смях залива помещението.
Зевс също се смее.
– Макар че сме се събрали, за да гласуваме новите
търговски споразумения с Долината на сабиняните, аз искам
да направя едно малко обявление. Отдавна беше време да
намеря нова Хера, така че групата ни да бъде пълна. Най-
накрая я избрах.
Той поглежда към мен и това е единственото
предупреждение, преди да произнесе думите, които толкова
бързо изгарят мечтите ми за свобода, че не ми остава нищо
друго, освен да стоя и да гледам как се превръщат в пепел.
– Персефона Димитриу, ще се омъжиш ли за мен?
Оставам без дъх. Присъствието на Зевс изсмуква всичкия
въздух в залата, а светлините са твърде ярки. Олюлявам се на
високите си обувки. Задържам се на краката си само
благодарение на волята си. Дали, ако припадна, другите ще
ми се нахвърлят като глутница вълци? Не знам и тъй като не
знам, трябва да остана права. Отварям уста, но не издавам
звук.
Майка ми ме притиска от другата страна с лъчезарната си
усмивка и веселия си глас.
– Разбира се, че ще се омъжи! За нея ще бъде чест –
смушква ме тя с лакът. – Нали?
Няма как да кажа „не“. Това е Зевс, който фактически е цар.
Той получава онова, което иска, когато иска, и ако го унижа
сега, пред най-силните хора в Олимп, ще отмъсти на цялото
ми семейство. Преглъщам с мъка.
– Да.
Тълпата ликува, а на мен ми се вие свят. Виждам как някой
снима с телефона си и знам без никакво съмнение, че до час
записът ще бъде качен в интернет, а до сутринта ще бъде
излъчен по всички новинарски емисии.
Хората пристъпват напред, за да ни поздравят – всъщност да
поздравят Зевс – а той през цялото време стиска здраво ръката
ми. Взирам се в размазващите се лица и у мен се надига вълна
от омраза. На тези хора не им пука за мен. Аз, разбира се,
знам това. Знам го от първата си среща с тях, от мига, в който
попаднахме в тази висока обществена прослойка
благодарение на новия пост на майка ми. Но това е нещо
съвсем различно.
Всички знаем какво се говори за Зевс. Всички. Откакто
ръководи Тринадесетте, е сменил три Хери – три съпруги.
Три съпруги, които сега са мъртви.
Ако този мъж постави халка на пръста ми, все едно ми слага
нашийник и каишка. Никога няма да бъда самостоятелна
личност, никога няма да бъда нещо повече от негово
допълнение, докато не му омръзна и не замени нашийника с
ковчег.
Никога няма да се освободя от Олимп. Не и докато този
човек не умре и титлата не премине към най-голямото му
дете. Дотогава може да минат години. Дори десетилетия. И
то, ако допуснем невъобразимото – че ще го надживея, вместо
да свърша два метра под земята като другите Хери.
Честно казано, перспективата не ми харесва.
 2
ПЕРСЕФОНА

Партито продължава, но аз не мога да се съсредоточа върху

нищо. Лицата се размазват, цветовете се сливат, щедри
комплименти отекват в ушите ми. В гърдите ми се надига вик,
който не се побира в тялото ми, но не мога да се освободя от
него. Ако започна да крещя, знам, че никога няма да спра.
Безчувствените ми устни отпиват от шампанското, а
свободната ми ръка трепери толкова силно, че течността се
плиска в чашата. Психея изниква пред мен като по чудо и
макар че лицето ѝ е безизразно, очите ѝ мятат мълнии към
майка ни и Зевс.
– Персефона, трябва да отида до тоалетната. Ще дойдеш ли
с мен?
– Разбира се.
Гласът ми сякаш не е моят. Едва откопчвам пръстите си от
ръката на Зевс. Представям си тези месести длани върху
тялото си. О, богове, прилошава ми!
Психея ме извежда от балната зала, като ме предпазва с
пищното си тяло и ме държи настрани от доброжелателите,
сякаш е мой личен охранител. В коридора обаче не е по-
спокойно. Стените ще ни смажат. Виждам отпечатъка на Зевс
на всеки сантиметър. Ако се омъжа за него, ще сложи
отпечатъка си и върху мен.
– Не мога да дишам – задъхвам се аз.
 – Продължавай да вървиш.
Минаваме покрай тоалетната, завиваме зад един ъгъл и
стигаме до асансьора. Клаустрофобията ми се засилва още
повече, когато вратите се затварят и се оказваме в капана на
покритата с огледала кабина. Взирам се в отражението си.
Очите ми са твърде големи, а бледата ми кожа съвсем е
изгубила цвета си.
Не спирам да треперя.
– Прилошава ми.
– Почти стигнахме, почти стигнахме.
В мига, в който вратите се отварят, сестра ми едва не ме
изнася на ръце от асансьора. Тръгваме по друг широк
мраморен коридор, който води до странична врата. Вмъкваме
се в един от многото вътрешни дворове около сградата –
малка, грижливо поддържана градина насред големия град. В
този момент изглежда като заспала, посипана от лекия сняг,
който заваля, докато бяхме вътре. Студът ме прерязва като
нож, но на мен така ми харесва. Всичко е за предпочитане
пред това да прекарам още един миг в онази зала.
„Додона Тауър“ се намира в самия център на Олимп. Това е
една от малкото недвижимости, притежавани от групата на
Тринадесетте, а не от някого от тях поотделно, макар всички
да знаят, че принадлежи на Зевс във всяко отношение.
Представлява огромен небостъргач, който ми се струваше
почти вълшебен, когато бях твърде малка, за да знам
истината.
Психея ме води към една каменна пейка.
– Искаш ли да си сложиш главата между коленете?
– Това няма да помогне.
Световъртежът ми няма да спре. Трябва да… Не знам. Не
знам какво да направя. Винаги съм виждала пътя пред себе
си. Години наред той ме води към крайната ми цел. Винаги е
бил толкова ясен. Да завърша магистратура тук, в Олимп, за
да угодя на майка си. Да изчакам, докато стана на двадесет и
пет и получа достъп до доверителния си фонд, след което да
използвам парите, за да избягам от Олимп. Трудно е да
преминеш през бариерата, която ни дели от останалия свят,
но не е невъзможно. Не и ако ти помагат правилните хора – а
това ще стане благодарение на парите ми. А после ще бъда
свободна. Мога да отида в Калифорния и да защитя докторат в
Бъркли. Нов град, нов живот, ново начало.
Сега не виждам абсолютно нищо.
– Не мога да повярвам, че го направи.
Психея крачи напред-назад, движенията ѝ са отсечени и
гневни, тъмната коса, която е наследила от майка ни, се
развява на всяка стъпка.
– Калисто ще я убие. Майка ни знаеше, че не искаш да
бъдеш част от тази игра, и въпреки това те вкара насила в нея.
– Психея…
Гърлото ми гори и ме стяга, гърдите ме стягат още по-
силно.
– Той е убил последната си съпруга. Последните си три
съпруги.
– Не можеш да си сигурна.
Сестра ми отговаря автоматично, но избягва погледа ми.
– Дори да не съм… Майка ни знае какво мислят всички за
него, но не я е грижа.
Обгръщам се с ръце, но не спирам да треперя.
– Тя ме продаде, за да укрепи властта си. Вече е една от
Тринадесетте. Защо това не ѝ е достатъчно?
 Психея сяда до мен на пейката.
– Ще намерим изход. Просто ни трябва време.
– Той няма да ми даде време – отвръщам унило. – Ще бърза
със сватбата, точно както избърза с предложението.
С колко време разполагам? Седмица? Месец?
– Трябва да се обадим на Калисто.
– Не – почти изкрещявам, след което полагам усилие да
говоря по-тихо. – Ако ѝ кажеш сега, ще дойде тук и ще
направи сцена.
Калисто е в състояние да се развика на майка ни… или да
свали една от любимите си обувки с висок ток и да се опита да
прободе Зевс в гърлото. И в двата случая ще има последствия,
а аз не мога да позволя по-голямата ми сестра да пострада,
задето ме е защитила.
Трябва сама да измисля как да се измъкна.
По някакъв начин.
– Може би не е лошо някой да направи сцена в този момент.
Милата Психея, тя все още не разбира. Като дъщери на
Деметра имаме две възможности – да играем по правилата на
Олимп или завинаги да напуснем града. Това е. Няма как да се
противопоставиш на системата, без да си платиш, а
последиците са твърде тежки. Ако една от нас се опълчи, това
ще предизвика ефекта на доминото и всички, свързани с нас,
ще бъдат засегнати. Ако се стигне дотам, няма да ни спаси
дори фактът, че майка ни е една от Тринадесетте.
Трябва да се омъжа за него. Така сестрите ми ще бъдат
защитени, доколкото е възможно в това леговище на отровни
змии. Това е правилното решение, макар че от самата мисъл
ми призлява. Сякаш в отговор стомахът ми започва да се
бунтува и едва успявам да стигна до най-близките храсти
навреме, за да повърна. Смътно усещам как Психея отмята
косата от лицето ми и разтрива гърба ми, описвайки
успокояващи кръгове.
Трябва да го направя… но не мога.
– Не мога да го направя.
Произнесени на глас, думите звучат по-реално. Избърсвам
устата си и с мъка се изправям.
– Пропускаме нещо. Няма как майка ни да те омъжи за
човек, който може да ти навреди. Тя е амбициозна, но ни
обича. Не би ни изложила на опасност.
Преди и аз мислех така. След тази вечер не знам в какво да
вярвам.
– Не мога да го направя – повтарям аз. – Няма да го
направя.
Психея бръква в малката си чантичка и вади дъвка. Аз
правя физиономия, а тя свива рамене.
– Не е хубаво лошият дъх да те разсейва, докато вземаш
жизненоважни решения.
Вземам дъвката и ароматът на мента наистина ми помага да
се поуспокоя.
– Не мога да го направя – повтарям.
– Да, вече го спомена.
Психея не ми казва, че е невъзможно да се измъкна от тази
ситуация. Не изброява и всички причини, поради които
съпротивата ми никога няма да даде резултат. Аз съм просто
една жена срещу цялата мощ на Олимп. Няма как да не се
подчиня. Ще ме сломят, но няма да ме оставят на мира.
Бягството от този град и без това щеше да ми струва цяло
състояние. А да избягам сега, когато Зевс е предявил
претенции към мен? Не знам дали изобщо е възможно.
 Психея взема ръцете ми в своите.
– Какво ще правиш?
Обзема ме паника. Подозирам, че ако се върна в сградата,
никога повече няма да изляза от нея. Може да звуча
параноично, но през последните дни се учудвах на
потайността на майка си, а ето какво излезе. Не, не мога да си
позволя да пренебрегвам инстинктите си. Вече не. А може би
страхът замъглява съзнанието ми. Не знам и не ме
интересува. Знам само, че в никакъв случай не мога да се
върна.
– Ще ми донесеш ли чантичката?
Оставих я горе заедно с телефона си.
– Ще кажеш ли на майка, че не се чувствам добре и се
прибирам?
Психея кима.
– Разбира се. Както кажеш.
Десет секунди след като тя влиза в сградата, си давам
сметка, че прибирането вкъщи няма да реши нито един от
проблемите ми. Майка ми просто ще дойде да ме вземе и, ако
трябва, ще ме върже, за да ме върне на новия ми годеник.
Разтърквам лице с длани.
Не мога да се прибера у дома, не мога да остана тук, не
мога да мисля.
Изправям се и се обръщам към входа на вътрешния двор.
Трябва да изчакам Психея да се върне и да ме успокои. Тя е
находчива като майка ни, ще намери решение, ако разполага с
достатъчно време. Ако я замеся обаче, съществува опасност
Зевс да я накаже редом с мен в мига, в който осъзнае, че
отчаяно не искам да сложи халка на пръста ми. Ако имам
възможност да спестя на сестрите си последиците от
действията си, ще я използвам. Майка ми и Зевс няма да имат
причина да наказват сестрите ми, ако те не ме подкрепят в
бягството от този брак.
Трябва да се махна и трябва да го направя сама. Сега.
Правя една крачка, после още една. Почти спирам, когато
стигам до масивната каменна арка, която води към улицата.
Надигащият се у мен безумен страх почти успява да ме накара
да се върна и да приема нашийника, който Зевс и майка ми
толкова държат да нахлузят на врата ми.
Не.
Тази дума е като боен вик. Втурвам се напред, минавам през
изхода и излизам на тротоара. Ускорявам крачка, вървя
енергично и инстинктивно поемам на юг. Далеч от дома на
майка ми. Далеч от „Додона Тауър“ и от всички хищници в
небостъргача. Ако успея да се отдалеча, ще мога да мисля. От
това имам нужда. Ако успея да подредя мислите си, ще мога
да съставя план и да се измъкна от тази каша.
Докато вървя, вятърът се усилва. Духа през тънката ми
рокля, сякаш съм гола. Ускорявам крачка. Тракането на
токчетата по паважа ми напомня за майка ми и стореното от
нея.
Не ме интересува, че Психея може би е права и майка ни
несъмнено има план, който няма да постави главата ми на
дръвника. Нейните планове нямат значение. Тя не говори с
мен, не позволи дори да се усъмня, просто жертва една пешка,
за да получи достъп до царя. Това ме отвращава.
Високите сгради в центъра на Олимп донякъде спират
вятъра, но всеки път, когато пресичам някоя улица, той
нахлува от север и развява роклята около краката ми. Много е
студен, тъй като идва откъм залива – толкова е мразовит, че
синусите ме болят. Трябва да се спася от стихиите, но мисълта
да се върна в „Додона Тауър“ е непоносима. Предпочитам да
измръзна.
Засмивам се дрезгаво при тази абсурдна мисъл. Това ще им
даде да се разберат. Ако изгубя няколко пръста поради
измръзване, майка ми и Зевс определено ще страдат повече от
мен. Не знам кое ме подлудява така – паниката или студът.
Центърът на Олимп е лъскав като кулата на Зевс. Всички
витрини са в един стил – елегантен и минималистичен. Метал,
стъкло и камък. Красиво, но напълно бездушно. Каква дейност
се развива зад отделните стъклени врати се познава само по
елегантните вертикални табели с имената на фирмите.
Колкото по-отдалечен е даден квартал от центъра на града,
толкова повече личният стил и вкус вземат превес. В
непосредствена близост до „Додона Тауър“ обаче Зевс
контролира всичко.
Ако се оженим, дали ще ми купува дрехи, за да отговарям
напълно на естетическите му предпочитания? Ще ме
придружава ли във фризьорския салон, за да ме превърне в
образа, за който мечтае? Ще следи ли какво правя, какво
казвам, какво мисля? Самата идея за това ме кара да
потръпвам.
Три преки по-натам осъзнавам, че не чувам само
собствените си стъпки. Поглеждам през рамо и виждам двама
мъже на половин пряка зад мен. Ускорявам крачка и те
правят същото. Не се опитват да ме настигнат, но не мога да
се отърва от усещането, че ме преследват.
По това време всички магазини и офиси в центъра са
затворени. През няколко преки се чува музика, трябва да е от
някой бар, който все още работи. Може би там ще успея да се
скрия от преследвачите си – и междувременно да се стопля.
На следващата пряка завивам наляво и тръгвам по посока
на звука. Отново поглеждам през рамо – зад мен върви само
един мъж. Къде е другият?
Виждам го няколко секунди по-късно, когато се появява
вляво от мен на следващото кръстовище. Не ми препречва
пътя, но инстинктите ми подсказват да стоя колкото може по-
далеч от него. Завивам надясно и отново поемам на юг.
Колкото повече се отдалечавам от центъра на града,
толкова по-невзрачни са сградите. По улиците се появяват
боклуци. Някои офиси имат решетки на прозорците. На една-
две мръсни врати виждам табели „Имотът е изнесен за
публична продан“. Зевс се интересува само от онова, което
вижда, а погледът му явно не стига до този квартал.
Може би студът замъглява ума ми, но твърде късно
осъзнавам, че преследвачите ми ме насочват към река Стикс.
Сковава ме ужас. Ако ме обградят при брега, ще бъда в капан.
Има само три моста между Горния и Долния град, но никой не
ги използва – не и след смъртта на последния Хадес.
Прекосяването на реката е забранено. Ако се вярва на
легендите, не е възможно да минеш от другата страна, без да
платиш ужасна цена.
И то, ако изобщо успееш да се добереш до някой от
мостовете.
Ужасът ме окрилява. Спирам да мисля за болката, която ми
причиняват тези толкова неудобни обувки с високи токове.
Почти не забелязвам студа. Трябва да има начин да избягам
от преследвачите си и да намеря хора, които могат да ми
помогнат.
Дори проклетият ми телефон не е у мен.
 По дяволите, не биваше да позволявам на емоциите да ме
завладеят. Ако просто бях изчакала Психея да ми донесе
чантичката, това нямаше да ми се случи… Или напротив?
Времето вече няма значение. Измервам секундите с всяко
рязко издишване, което разкъсва гърдите ми. Не мога да
мисля, не мога да спра, почти тичам. Богове, краката ме
болят.
В първия момент не забелязвам шума на реката. Почти
невъзможно е да чуя нещо различно от собственото си
накъсано дихание. После обаче тя изниква пред мен – мокра
черна ивица, която е твърде широка и твърде бърза, за да я
преплувам, дори през лятото. През зимата това би било
смъртна присъда.
Обръщам се и виждам как мъжете се приближават. Не мога
да видя добре лицата им в тъмното. Изведнъж осъзнавам
колко е тихо. Музиката от бара едва се чува в далечината.
Никой няма да ми се притече на помощ.
Никой не знае, че съм тук.
Мъжът отдясно, по-високият от двамата, се засмива така, че
по тялото ми полазват тръпки, нямащи нищо общо със студа.
– Зевс иска да говори с теб.
Зевс.
Нима съм си мислела, че положението не може да бъде по-
лошо? Колко глупаво от моя страна. Това не са какви да е
преследвачи. Били са изпратени след мен като кучета по
дирите на заек. Нима съм допускала, че той ще стои
безучастно и ще ме остави да избягам? Явно да, защото шокът
парализира и без това замъгленото ми съзнание. Ако спра да
тичам, ще ме хванат и ще ме върнат на годеника ми. Той ще
ме затвори в клетка. За мен не съществува абсолютно никакво
съмнение, че няма да имам друга възможност за бягство.
Не мисля. Не планирам.
Събувам обувките си и хуквам с всички сили.
Мъжете зад мен ругаят, а после чувам стъпките им. Твърде
близо са. Тук реката прави завой, а аз следвам брега. Дори не
знам накъде съм се запътила. Далече. Трябва да избягам
далече. Не ме интересува как изглеждам отстрани. Готова съм
да се хвърля в ледената река, за да се спася от Зевс. Всичко е
за предпочитане пред чудовището, което управлява Горния
град.
Пред мен се издига Кипарисовият мост – древен каменен
мост с масивни колони, два пъти по-високи от мен. Те
формират арка, която сякаш води към друг свят.
– Спри!
Не обръщам внимание на виковете и хуквам по моста. Боли
ме. По дяволите, всичко ме боли. Кожата ми щипе, все едно
съм се одрала в някаква невидима преграда, а краката ми
сякаш стъпват върху натрошени стъкла. Не ме интересува. Не
мога да спра сега, не и когато те са толкова близо. Почти не
забелязвам мъглата, която идва на вълни откъм реката и се
надига около мен.
На средата на моста съм, когато забелязвам мъжа на другия
бряг. Облечен е в черно палто, ръцете му са в джобовете,
мъглата се гали в краката му като куче край господаря си.
Това изразително сравнение само потвърждава още веднъж,
че не съм добре. Всъщност съм много далеч от добре.
– Помощ!
Нямам представа кой е непознатият, но сигурно е по-добър
от онези, които ме преследват.
– Моля ви, помогнете ми!
 Той не помръдва.
Залитам, тялото ми е на ръба да рухне пред студа, страха и
странната режеща болка, която ми причинява пресичането на
моста. Препъвам се, почти падам на колене и срещам погледа
на непознатия. Умолявам го.
Струва ми се, че ме гледа цяла вечност, неподвижен като
облечена в черна дреха статуя. После сякаш взема решение:
вдига ръка, протяга длан към мен и ме приканва да прекося
остатъка от моста. Най-сетне съм достатъчно близо, за да видя
тъмната му коса и брада и да доловя магнетизма на тъмните
му очи, в този момент странното напрежение във въздуха
около мен сякаш изчезва и аз успявам да измина последните
крачки до другия бряг, без да изпитвам болка.
– Ела – казва той просто.
Някъде в дълбините на паниката съзнанието ми крещи, че
това е ужасна грешка. Не ме интересува. С последни сили се
втурвам към него.
Не знам кой е непознатият, но всеки е за предпочитане
пред Зевс.
Цената няма значение.
 3
ХАДЕС

Жената не е от моя бряг на река Стикс. Това само по себе

си би трябвало да е достатъчно, за да ѝ обърна гръб, но не
мога да не забележа измъчения ѝ вид. Факта, че е боса и не
носи палто в средата на януари. Молбата в очите ѝ.
Да не говорим за двамата мъже, които я преследват и се
опитват да я догонят, преди да стигне до този бряг. Не искат
да пресече моста, а това ми казва всичко, което трябва да
знам – подчинени са на някого от Тринадесетте. Обикновените
граждани на Олимп избягват да прекосяват реката и
предпочитат да останат на своя бряг, без да са съвсем наясно
какво ги кара да отстъпват, когато стигнат до някой от трите
моста. Двамата мъже обаче се държат така, сякаш знаят, че тя
ще им се изплъзне, щом стъпи на този бряг.
Правя жест с ръка.
– По-бързо.
Жената поглежда назад и лицето ѝ излъчва такъв ужас,
сякаш крещи с пълно гърло. Бои се повече от тях, отколкото
от мен, което би могло да ме изненада, ако се замисля. Тя е
почти до мен, делят ни само няколко метра.
Тогава си давам сметка, че я познавам. Виждал съм тези
големи пъстри очи и това хубаво лице във всички клюкарски
сайтове, които следят живота на Тринадесетте и на техните
приятели и роднини. Тази жена е Персефона, втората дъщеря
на Деметра.
Какво прави тя тук?
– Моля ви – казва почти без дъх.
Няма къде да избяга. Те са от едната страна на моста. Аз
съм от другата. Трябва да е наистина отчаяна, за да прекоси
реката, да мине през невидимите бариери и да повери
безопасността си на човек като мен.
– Тичай по-бързо – повтарям аз.
Договорът ми забранява да отида при нея, но щом стигне до
мен…
Мъжете зад нея ускоряват крачка, тичат с всички сили,
опитват се да я догонят, преди да стигне до мен. Тя забавя
ход, накуцва, което ми подсказва, че е ранена. А може би
просто няма сили. Обаче решително продължава напред.
Измервам с поглед оставащото разстояние. Двадесет
крачки. Петнадесет. Десет. Пет.
Мъжете са близо. Ужасно близо. Но правилата са си
правила и дори аз не мога да ги нарушавам. Тя трябва сама да
стигне до брега. Поглеждам към тях и осъзнавам грозната
истина. Познавам тези мъже, пазя досиетата им от години. Те
са представители на изпълнителната власт и тайно работят за
Зевс. Занимават се с деяния, които той би предпочел да
останат скрити от боготворящата го публика.
Фактът, че са тук и я преследват, означава, че се случва
нещо важно. Зевс обича да си играе с жертвите си, но нима би
го направил с някоя от дъщерите на Деметра? Няма значение.
Тя е на ръба да избяга от неговите владения… и да попадне в
моите.
Тогава, като по чудо, стига до брега.
Хващам Персефона през кръста в мига, в който стъпва от
тази страна на моста, завъртам я и притискам гърба ѝ към
гърдите си. В ръцете ми изглежда още по-крехка, още по-
ранима. Усещам как трепери и у мен се надига гняв. Тези
негодници са я преследвали дълго и са я тормозили по негова
заповед. Това несъмнено е някакво наказание, Зевс винаги е
обичал да насочва хората към река Стикс, така че страхът им
да расте с всяка измината крачка, докато не се окажат
хванати в капан на речния бряг. Персефона е сред малцината,
поели по някой от мостовете. Нужна е вътрешна сила дори
само за да се осмелиш да прекосиш реката неканен, а какво
остава наистина да го направиш. Постъпката ѝ заслужава
уважение.
Тази вечер обаче всеки от нас трябва да изиграе ролята си и
макар че нямам намерение да наранявам жената, истината е,
че тя е коз в ръцете ми. Това е възможност, която няма да
пропусна.
– Стой мирно – прошепвам аз.
Тя замръзва. Чувам само учестеното ѝ дишане.
– Кой…
– Не сега.
Стремя се да не обръщам внимание на треперещото ѝ тяло
и обхващам гърлото ѝ с ръка, докато чакам онези двамата да
се приближат. Не ѝ причинявам болка, но оказвам лек натиск,
за да я държа неподвижна, така че да изглеждаме убедително.
Тя притихва. Не знам дали се дължи на инстинктивно доверие,
на страх или на изтощение, но сега това не е важно.
Мъжете спират, не искат и не могат да изминат оставащото
разстояние. Аз съм на брега на Долния град. Аз не съм
нарушил никакви закони и те го знаят. Онзи отдясно ми
хвърля гневен поглед.
 – Това е жената на Зевс.
Персефона изтръпва в ръцете ми, но аз не обръщам
внимание. Изливам яростта си в ледения тон на гласа си.
– Тогава не е трябвало да оставя малката си любимка да
ходи на такива опасни места.
– Правиш грешка. Голяма грешка.
Напротив. Това не е грешка. Това е възможност, каквато
чакам от тридесет години. Сега имам шанса да раня право в
сърцето Зевс с неговата бляскава империя. Да му отнема
важен за него човек, така както той отне двамата най-важни
за мен хора, когато бях дете.
– Сега тя е в моите владения. Може да се опитате да я
отвлечете, но ще си носите последиците, задето сте нарушили
договора.
Достатъчно са умни, за да знаят какво означава това. Зевс
може много да иска тази жена да се върне при него, но дори
той не е в състояние да наруши споразумението, без да си
навлече гнева на останалите от групата на Тринадесетте.
Двамата се споглеждат.
– Той ще те убие.
– Нека само се опита.
Впервам поглед в тях.
– Сега тя е моя. Непременно кажете на Зевс, че много се
радвам на неочаквания подарък.
Мятам Персефона на рамо и тръгвам по улицата, навътре
във владенията си. Тя се отърсва от вцепенението си и започва
да се мята и да ме налага с юмруци по гърба.
– Пусни ме.
– Няма.
– Остави ме.
 Свивам бързо зад ъгъла, без да ѝ обръщам внимание. Когато
се скриваме от очите на преследвачите, я свалям на земята.
Жената се опитва да ме удари – нещо, което при други
обстоятелства би ми се сторило забавно. По-борбена е,
отколкото може да се очаква от една от дъщерите на Деметра.
Мислех да я оставя да се оправя сама, но би било грешка да се
шляе в нощта след този сблъсък. Не е облечена подходящо, а и
не е изключено Зевс да има шпиони в моите владения, които
да му докладват за случилото се.
Както аз имам шпиони в неговите владения.
Събличам палтото си, загръщам я в него и го закопчавам,
като по този начин обездвижвам ръцете ѝ, преди тя да успее
да окаже съпротива. Проклина ме, но аз отново я мятам на
рамо.
– Мълчи.
– Как ли пък не.
Търпението ми вече е на изчерпване.
– Премръзнала си и куцаш. Затваряй си устата, докато не
влезем на закрито.
Тя не спира да мърмори тихо, но вече не се мята. Това е
достатъчно. Сега най-важното е да се отдалечим от реката.
Хората на Зевс надали са толкова глупави, че да се опитат да
стигнат до края на моста, но тази вечер вече се случи нещо
неочаквано. Знам, че трябва да съм подготвен за всичко.
Сградите край реката не случайно са порутени и празни.
Така по-лесно се поддържат слуховете, разпространявани в
Горния град за моите владения. Ако онези префърцунени
копелета мислят, че тук няма нищо ценно, ще оставят мен и
хората ми на мира. Договорът ще бъде в сила, докато го искат
Тринадесетте. Ако някога решат да превземат Долния град,
ще ми навлекат ужасни проблеми. По-добре да ги избягвам.
Отличен план – до тази вечер. Разбуних гнездото на
стършелите и няма връщане назад. Жената, която нося на
рамо, или ще се превърне в средство, чрез което най-сетне ще
сломя Зевс, или ще ме съсипе.
Какви ведри мисли.
Едва стигам до следващата пряка, когато две сенки се
отделят от сградите от двете страни на улицата и тръгват на
няколко крачки зад мен. Мента и Харон. Отдавна съм свикнал
с факта, че нощните ми скитания никога не са съвсем
самотни. Дори когато бях дете, никой никога не се опитваше
да ме спре. Просто се грижеха да не си навличам проблеми, с
които не мога да се справя. Когато най-сетне поех
управлението на Долния град и настойникът ми се оттегли,
той се отказа от всичко, освен от тази практика.
Някой по-добродушен човек би предположил, че хората ми
го правят, защото са загрижени за мен. Може би донякъде е
така. В крайна сметка обаче, ако умра сега без наследник,
крехкото равновесие в Олимп ще рухне. Глупаците от Горния
град дори не си дават сметка колко съм важен за тях. Не
говорят за мен, не ме признават… но на мен това ми харесва.
Нищо добро няма да произлезе, ако останалите от групата
на Тринадесетте обърнат височайшите си погледи насам.
Минавам по една странична улица, после по друга. В
Долния град има квартали, които приличат на останалата част
на Олимп, но този не е от тях. По улиците мирише
невъобразимо, на всяка крачка настъпвам счупени стъкла.
Един бегъл поглед би пропуснал внимателно маскираните
камери, разположени така, че да заснемат пространството от
всички ъгли.
 Никой не може да се доближи до дома ми, без моите хора да
разберат. Дори аз, макар че отдавна съм измислил няколко
хитрини за случаите, когато наистина искам да остана сам.
Завивам наляво и тръгвам към една невзрачна врата на също
токова невзрачна тухлена стена. Поглеждам към малката
камера над вратата и ключалката щраква под ръката ми.
Внимателно затварям вратата след себе си. Мента и Харон ще
огледат района и ще се върнат при моста, за да се уверят, че
на двамата натрапници не им е хрумнала някоя глупост.
– Вече сме на закрито. Пусни ме.
Персефона говори студено, като коронована особа.
Тръгвам надолу по тясното стълбище.
– Няма.
Тъмно е, виждат се само светлите пътеки на пода. Когато
стигам до последното стъпало, въздухът става леден.
Намираме се под земята, а в тунелите няма отопление. Те
служат за лесно придвижване и за авариен изход. Не се
очаква да са приятни. Персефона трепери на рамото ми, добре
че я облякох с палтото си. Ще мога да прегледам раните ѝ
едва когато стигнем в дома ми и колкото по-бързо стане това,
толкова по-добре.
– Пусни ме.
– Няма – повтарям аз.
Няма да си правя труда да ѝ обяснявам, че адреналинът ѝ е
още висок, което означава, че не чувства никаква болка. И ще
почувства болка, щом нивото на ендорфините ѝ спадне.
Краката ѝ са в ужасно състояние. Не мисля, че страда от
хипотермия, но нямам представа колко време е прекарала в
зимната нощ, облечена в това жалко подобие на рокля.
– Често ли отвличаш хора?
 Ускорявам крачка. Вече не е гневна, а спокойствието ѝ ме
притеснява. Може би е в шок, което би било много неприятно.
Мога да повикам лекар, но колкото по-малко хора знаят, че
Персефона Димитриу е при мен, толкова по-добре. Поне
докато не измисля как да се възползвам от този неочакван
подарък.
– Чу ли ме? – размърдва се тя. – Попитах дали често
отвличаш хора.
– Тихо. Почти стигнахме.
– Това не е отговор.
След няколко секунди благословена тишина отново
заговаря.
– От друга страна, никога преди не съм била отвличана,
така че може би е глупаво да очаквам отговор относно опита
на похитителя си.
Звучи направо ведро. Определено е в шок. Грешка е да ѝ
отговарям, но се чувам да казвам:
– Ти дойде при мен. Това не може да се нарече отвличане.
– Нима? Просто бягах, за да се спася от двамата мъже,
които ме преследваха. Твоето присъствие беше без значение.
Може да разправя каквото си иска, но аз видях как ме
гледаше. Тя искаше помощта ми. Нуждаеше се от нея. А аз не
можах да ѝ откажа.
– Та ти направо се хвърли в ръцете ми.
– Преследваха ме. Ти изглеждаше като по-малкото зло.
Млъква за миг.
– Започвам да се питам дали не направих ужасна грешка.
Минавам през лабиринта от тунели и стигам до друго
стълбище. То е почти същото като онова, по което слязох
преди малко, дори светлите пътеки са същите. Вземам по две
стъпала наведнъж, без да обръщам внимание на тихото ѝ
охкане, когато рамото ми притиска корема ѝ. Вратата се
отваря в мига, в който я докосвам – отключил я е дежурният
пазач. Забавям крачка колкото да затворя плътно вратата след
себе си.
Персефона се раздвижва на рамото ми.
– Винарска изба. Не очаквах това.
– Имаше ли нещо тази вечер, което да си очаквала?
Проклинам се, задето ѝ зададох този въпрос, но тя е толкова
странно спокойна, че събужда искреното ми любопитство.
Освен това, ако наистина е изпаднала в хипотермия, е по-
разумно да я накарам да говори.
В този момент странно ведрият ѝ тон преминава в шепот.
– Не. Не очаквах нищо такова.
Изпитвам чувство за вина, но го отхвърлям с лекота –
свикнал съм. Последни стъпала, излизам от винарската изба и
спирам в задния коридор на дома си. След кратко вътрешно
колебание се отправям към кухнята. В много стаи в сградата
има материали за първа помощ, но двата най-големи
комплекта са в кухнята и в моята спалня. Кухнята е по-близо.
Отварям вратата и застивам на място.
– Вие пък какво правите тук?
Хермес замръзва. В малките си ръце държи две бутилки от
най-хубавото ми вино. Подкупващата ѝ усмивка ми подсказва,
че е много пияна.
– Партито в „Додона Тауър“ беше пълна скука. Измъкнахме
се рано.
Дионис е наврял главата си в хладилника ми, което е ясен
знак, че вече е пиян или дрогиран – или и двете.
– Имаш най-страхотните мезета – казва той, без да спре да
опустошава храната ми.
– Сега не е моментът.
Хермес примигва зад огромните си очила с жълти рамки.
– Хадес?
Жената на рамото ми трепва, сякаш я е ударил ток.
– Хадес?
Хермес отново примигва и отмята буйните си черни
къдрици с ръка.
– Толкова ли съм пияна или наистина си преметнал на
рамото си Персефона Димитриу, сякаш се готвите за ролева
игра в стил „секси похищение“?
– Това е невъзможно.
Дионис най-сетне се обръща. Държи пая, който икономката
ми остави в хладилника по-рано днес. Яде направо от кутията.
Този път поне използва вилица. Има трохи в брадата и само
единият край на мустака му е засукан, другият е леко
смачкан, сякаш Дионис наскоро е потрил лицето си с ръка.
Той ме гледа намръщено.
– Добре де, може би не е невъзможно. Може пък тревата,
която пуших с Елена в градината, преди да си тръгна, да е
била смесена с нещо.
Дори да не ми бяха казали, че идват от парти, щях да
позная по облеклото им. Хермес е облечена в къса рокля,
която прилича на диско сфера и хвърля отблясъци по
тъмнокафявата ѝ кожа. В началото на вечерта Дионис може
би е бил облечен в костюм, но сега е по бяла тениска, а на
кухненския ми остров има топка смачкани дрехи, която, без
съмнение, се състои от сакото и ризата му.
Персефона е застинала на рамото ми. Дори не чувам как
диша. Изкушавам се да се обърна и да си изляза, но опитът ми
сочи, че тези двамата просто ще ме последват и ще ме засипят
с въпроси, докато не ми писне и не им се скарам.
По-добре да се разбера с тях сега.
Слагам Персефона да седне на плота и я държа за рамото,
за да не падне. Тя ме гледа учудено с големите си пъстри очи,
а тялото ѝ потръпва.
– Тя те нарече Хадес.
– Така се казвам – отвръщам аз и млъквам за миг. –
Персефона.
Хермес се засмива, оставя бутилките на плота и сочи към
себе си.
– Хермес.
Сочи към него.
– Дионис.
Отново се смее.
– Макар че това вече ти е известно.
Обляга се на рамото ми и шепне шумно:
– Тя ще се омъжва за Зевс.
Обръщам се бавно и поглеждам Хермес.
– Какво?
Знаех, че трябва да е важна за Зевс, щом е пратил хората си
по петите ѝ, но да се омъжва за него? Това означава, че
държа за раменете следващата Хера.
– Да.
Хермес вади корковата тапа от едната бутилка и отпива
голяма глътка направо от шишето.
– Обявиха го тази вечер. Отмъкнал си годеницата на най-
могъщия човек в Олимп. Добре че още не са женени, иначе
щеше да отвлечеш една от Тринадесетте – киска се тя. – Това е
доста подмолно, Хадес. Не знаех, че си такъв.
 – Аз пък знаех.
Дионис се опитва да изяде още едно парче пай, но не успява
да уцели устата си и вилицата се заплита в брадата му. Той
вперва поглед в прибора, сякаш вината е негова.
– Все пак той е злодеят. Няма как да се сдобиеш с подобна
репутация, ако не си малко подмолен.
– Достатъчно.
Изваждам телефона от джоба си. Трябва да се погрижа за
Персефона, но не мога да го сторя, докато тези двамата ме
засипват с въпроси.
– Хадес! – хленчи Хермес. – Не ни изритвай. Току-що
дойдохме.
– Не съм ви канил.
Не че това ги спира да пресичат реката, когато им скимне.
Благодарение на заеманата длъжност Хермес може да ходи
където и когато си поиска. Дионис има постоянна покана, но
само по делови въпроси.
– Ти никога не ни каниш – нацупва устни тя, някак е успяла
да не си размаже червилото. – Човек би помислил, че не ни
харесваш.
Поглеждам я леко накриво, след което набирам номера на
Харон. Вече трябва да се е върнал. Вдига ми бързо.
– Да?
– Хермес и Дионис са тук. Изпрати някой да ги отведе до
стаите им.
Мога да ги набутам в кола и да ги изпратя вкъщи, но при
тези двамата няма гаранция, че няма да им щукне нещо и да
се върнат – или да направят нещо още по-съмнително.
Последния път, когато ги изпратих така, те изхвърлиха
шофьора ми от колата и се опитаха да преплуват река Стикс в
нетрезво състояние. Ако са под моя покрив, поне ще мога да
ги наглеждам, докато изтрезнеят.
Усещам, че Персефона ме гледа така, сякаш са ми
поникнали рога, но сега най-важното е да се погрижа за тези
идиоти. Двама от моите хора идват и ги извеждат след
разгорещени преговори, в резултат на които гостите ми
отнасят пая и виното със себе си.
Въздишам в мига, в който вратата се затваря след тях.
– Всяка от тези бутилки струва по хиляда долара, а тя е
толкова пияна, че дори няма да усети вкуса на виното.
Персефона издава странен звук, подобен на хълцане, и това
е единственото предупреждение, преди да съблече палтото
ми – разкопчала го е, докато не съм я гледал – и да хукне да
бяга. Толкова съм изненадан, че просто стоя и гледам как се
опитва да докуцука до вратата. А тя наистина куца.
Идвам на себе си, когато виждам червената следа, която
оставя по пода.
– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?
– Не можеш да ме задържиш тук!
Хващам я през кръста и отново я слагам да седне на
кухненския остров.
– Държиш се като глупачка.
Големите ѝ пъстри очи ме гледат гневно.
– Ти ме отвлече. Нормално е да се опитвам да избягам.
Хващам я за глезена и повдигам ходилото ѝ, за да го
огледам добре. Едва когато Персефона придърпва роклята си
надолу, осъзнавам, че вероятно бих могъл да подходя и по
друг начин. Както и да е. Внимателно докосвам стъпалото ѝ и
ѝ показвам пръста си.
– Кървиш.
 Има няколко големи рани, но не мога да преценя дали са
толкова дълбоки, че да се нуждаят от шиене.
– Тогава ме откарай в болница, където ще се погрижат за
мен.
Много е упорита. Хващам глезена ѝ по-здраво. Тя все още
трепери. По дяволите, нямам време за подобни спорове.
– Да кажем, че го направя.
– Тогава го направи.
– Мислиш ли, че ще изминеш и три метра в болницата, без
персоналът да се обади на майка ти?
Гледам я в очите.
– И на… годеника ти?
Тя трепва.
– Ще се оправя някак.
– Както вече казах, държиш се като глупачка – поклащам
глава аз. – Сега стой мирно, за да проверя дали не си
настъпила някое стъкло.
 4
ПЕРСЕФОНА

Той съществува.
Знам, че трябва да крещя или да се боря, или да се опитам
да се добера до най-близкия телефон, но все още не мога да
осъзная факта, че Хадес съществува. Ще има какво да
разказвам на сестрите си. Знаех си, че съм права.
Освен това сега, когато паниката ми се разсейва, си давам
сметка, че не мога да го виня за нищо. Той ме заплаши пред
хората на Зевс, но в противен случай те щяха да ме замъкнат
обратно в „Додона Тауър“. И, да, рамото му може да е
оставило траен отпечатък върху корема ми, но ходилата ми са
наранени – факт, за който той не спира да мърмори.
Да не говорим, че вниманието, с което почиства раните ми,
не отговаря на слуха, че е чудовище. Ако беше чудовище,
щеше да ме остави на произвола на съдбата.
Той е… нещо различно.
Той е строен, силен и има белези по кокалчетата. Гъстата
брада и тъмната коса до раменете го правят още по-
внушителен. Тъмните му очи са студени, но не съвсем
враждебни. Личи си, че ми е точно толкова ядосан, колкото на
Хермес и Дионис.
Хадес изважда малко парченце стъкло и го пуска в купата,
която е донесъл за целта. Гледа стъклото гневно, сякаш е
обидило майка му и е сритало кучето му.
 – Стой мирна.
– Мирна съм.
Или поне се опитвам да бъда. Боли ме и не мога да спра да
треперя, макар че отново ме е наметнал с палтото си. Колкото
по-дълго седя тук, толкова повече ме боли, сякаш тялото ми
едва сега осъзнава в каква каша съм се забъркала. Не мога да
повярвам, че избягах, не мога да повярвам, че вървях толкова
дълго в мрака и студа, за да стигна дотук.
Сега не съм в състояние да мисля за това. За първи път в
живота си нямам план или ясна стратегия, която да ме отведе
от точка А до точка Б. Намирам се в режим на свободно
падане. Майка ми може да ме убие, щом ме намери. А Зевс…
потръпвам само от мисълта за него. Майка ми ще заплаши, че
ще ме бутне през най-близкия прозорец или че ще се напие до
смърт, но Зевс може наистина да ме нарани. Кой би го спрял?
Кой е достатъчно силен, за да го спре? Никой. Ако някой
можеше да спре това чудовище, последната Хера щеше още да
е жива.
Хадес спира с пинсета в покритите с белези ръце и ме
поглежда въпросително.
– Трепериш.
– Не, не треперя.
– По дяволите, Персефона. Трепериш като лист. Не може
просто да кажеш, че не трепериш, и да очакваш да ти
повярвам, при положение че виждам истината с очите си.
Гневният му поглед е наистина впечатляващ, но аз съм
твърде изтръпнала, за да почувствам каквото и да било.
Просто седя и гледам как отива до вратата в ъгъла на стаята и
се връща с две дебели одеяла. Слага едното на плота до мен.
– Сега ще те повдигна.
 – Не.
Дори не знам защо споря. Студено ми е. Одеялата ще ми
помогнат. Но сякаш не мога да спра.
Той ме гледа дълго.
– Не мисля, че страдаш от хипотермия, но ако не се
стоплиш бързо, може и дотам да се стигне. Би било голям
срам, ако се наложи да използвам телесна топлина, за да те
свестя.
Отнема ми няколко дълги секунди да вникна в казаното.
Надали има предвид да се съблечем и да се гушкаме, докато
се стопля. Впервам поглед в него.
– Не би го направил.
– Бих го направил, и още как – поглежда ме той гневно. –
Нямам никаква полза от теб, ако умреш сега.
Не се поддавам на дръзкото изкушение да го предизвикам
да изпълни заканата си. Вместо това вдигам ръка.
– Мога да се движа и сама.
С болезнена яснота усещам колко внимателно ме
наблюдава, докато се местя, така че да седна върху одеялото,
вместо върху студения гранитен плот. Хадес бързо ме увива
във второто одеяло, като покрива всеки сантиметър кожа над
глезените ми. След това отново се заема да вади стъкла от
ходилата ми.
По дяволите, това одеяло наистина върши работа.
Топлината почти веднага започва да се процежда в тялото ми
и прогонва студа, проникнал в костите ми. Започвам да
треперя още по-силно, но знам, че това е добър знак.
В отчаян опит да се разсея се вглеждам в мъжа, който стои
в краката ми.
– Последният Хадес е мъртъв. Ти би трябвало да си мит, но
Хермес и Дионис те познават.
Те бяха на партито, от което избягах, на тържеството по
случай моя… годеж, но в действителност аз не ги познавам по-
добре, отколкото останалите от групата на Тринадесетте.
Което ще рече, че изобщо не ги познавам.
– Това въпрос ли е?
Той изважда парченце стъкло и го пуска в купата.
– Защо трябва да си мит? В това няма никакъв смисъл. Ти си
един от Тринадесетте. Би трябвало да…
– Аз съм мит. Ти сънуваш – казва той сухо и докосва
ходилото ми. – Усещаш ли остра болка?
Примигвам.
– Не. Само леко ме наболява.
Той кимва, сякаш точно това е очаквал. Гледам го
равнодушно, докато вади превръзки и се заема да мие и
превързва ходилата ми. Аз не… Може би е прав и наистина
сънувам, защото във всичко това няма абсолютно никакъв
смисъл.
– Ти си приятел с Хермес и Дионис.
– Не съм приятел с никого. Те просто се появяват
периодично като улични котки, от които не мога да се отърва.
Каквото и да казва, в тона му се долавя симпатия.
– Ти си приятел с двама от Тринадесетте.
Защото той е бил един от Тринадесетте. Също като майка
ми. Също като Зевс. О, богове, Психея е права и Хадес е също
толкова лош като останалите!
Припомням си събитията от вечерта. Сцена след сцена.
Залата със статуите. Потайността на майка ми. Ръката на Зевс,
която стиска моята, докато той обявява годежа ни.
Паническият бяг покрай реката.
 – Те ми устроиха капан – прошепвам аз.
Хадес вдига поглед и смръщва гъстите си вежди.
– Хермес и Дионис ли?
– Майка ми и Зевс.
Не знам защо му казвам това, но не мога да спра. Загръщам
се по-плътно с одеялото и потръпвам.
– Не знаех, че партито тази вечер ще е за обявяването на
годежа ни. Не съм приемала да се сгодя.
Толкова съм изтощена, че ми се привижда съчувствие в
погледа му, преди върху лицето му да се изпише
раздразнение.
– Погледни се. Разбира се, че Зевс ще иска да те добави към
дългия си списък от Хери.
Нормално е той да мисли така. Когато Тринадесетте решат,
че искат нещо, те просто си го вземат.
– Значи аз съм виновна, че са взели това решение, без дори
да говорят с мен – заради начина, по който изглеждам?
Възможно ли е човешката глава буквално да избухне? Имам
чувството, че ако продължим този разговор, може да науча
отговора.
– Това е Олимп. Играеш игрите на властта и плащаш
последиците.
Той завършва превръзката на другия ми крак и бавно се
изправя.
– Понякога плащаш последиците дори ако родителите ти
играят игрите. Може да плачеш и да се жалваш колко
несправедлив е светът, а може и да направиш нещо по
въпроса.
– Аз направих нещо по въпроса.
Той се подсмихва пренебрежително.
 – Побягнала си като уплашена кошута и си мислела, че
няма да те преследват? Миличка, за Зевс това е част от
любовната игра. Той ще те намери и ще те завлече обратно в
двореца си. Ще се омъжиш за него като послушно момиче, а
година по-късно ще започнеш да му раждаш деца.
Удрям му шамар.
Не го искам. Не мисля, че някога в живота си съм вдигала
ръка на човек. Дори на дразнещите ми по-малки сестри,
когато бяхме деца. Взирам се с ужас в червената следа, която
пламти на скулата му. Би трябвало да се извиня. Би
трябвало… да направя нещо. Когато отварям уста обаче,
казвам друго.
– По-скоро ще умра.
Хадес ме гледа дълго. Обикновено успявам да разчета
мислите на хората, но нямам представа какво се случва зад
тези дълбоки тъмни очи. Най-накрая той процежда през зъби:
– Тази нощ ще останеш тук. Утре сутрин ще говорим.
– Но…
Той отново ме повдига, държи ме на ръце като принцеса и
ме поглежда толкова студено, че преглъщам възраженията си.
Няма къде да отида за през нощта, нямам чанта, нямам пари,
нямам телефон. Не мога да си позволя да гледам зъбите на
харизания кон, макар че той ръмжи и отговаря на името, с
което родителите плашат децата си от поколения. Е, може би
не с този Хадес. Той изглежда на около 30–35 години. Но с
длъжността на Хадес. Винаги обгърнат в мрак. Винаги зает с
тъмни дела, които се вършат далеч от погледа на нашия
нормален, безопасен свят.
Наистина ли е толкова безопасен? Майка ми току-що ме
продаде на Зевс. Човек, когото житейските факти обрисуват
не като бляскавия цар, обичан от всички, а като насилник,
оставил след себе си няколко мъртви съпруги. И това са само
съпругите му. Кой знае колко жени са станали негови жертви
през годините? От самата мисъл за това ми прилошава.
Откъдето и да го погледнеш, Зевс е опасен и това е факт.
От друга страна, всичко, свързано с Хадес, е чиста
митология. Никой от познатите ми дори не вярва в
съществуването му. Всички знаят, че в някакъв момент е
имало Хадес, но родът, който унаследявал тази титла, отдавна
е измрял. Това означава, че не разполагам с никаква
информация за този Хадес. Не съм сигурна, че е по-добрият
избор, но в този момент бих предпочела човек с окървавено
палто и кука вместо ръка пред Зевс.
Хадес ме качва по вита стълба, която изглежда като в
готически филм. Честно казано, всичко, което съм видяла от
тази къща, е такова. Подове, покрити с масивен тъмен паркет,
и гипсови корнизи, които би трябвало да изглеждат
внушително, но по някакъв начин създават илюзията за
бягство от времето и действителността. Коридорът на втория
етаж е застлан с дебел тъмночервен килим.
Така кръвта няма да оставя следи.
Избухвам в истеричен кикот и запушвам устата си с ръце.
Не е смешно. Не би трябвало да се смея. Очевидно съм на
ръба да изгубя разсъдъка си.
Хадес, разбира се, не ми обръща внимание.
Запътва се към втората врата вляво, но едва когато минава
през нея, инстинктът ми за самосъхранение се пробужда. Аз
съм сама в спалня с опасен непознат.
– Пусни ме.
– Успокой се.
 Не ме мята на леглото, както очаквам. Внимателно ме слага
да седна и също толкова внимателно прави крачка назад.
– Ако изцапаш с кръв пода ми, докато се опитваш да
избягаш, ще бъда принуден да те настигна и да те довлека
обратно тук, за да почистиш.
Гледам го изумено. Толкова е близо до онова, което си
мислех, че тръпки ме побиват.
– Ти си най-странният човек, когото някога съм срещала.
Сега е негов ред да ме погледне подозрително.
– Какво?
– Именно. Какво? Що за заплаха е това? Тревожиш се за
пода си?
– Подът е хубав.
Шегува ли се? Бих го повярвала за всеки друг, но Хадес
изглежда все така сериозен, както беше, когато го видях да
стои на улицата като мрачен ангел на смъртта. Поглеждам го
намръщено.
– Не те разбирам.
– Не е нужно да ме разбираш. Просто остани тук до
сутринта и се опитай да устоиш на изкушението да направиш
нещо, което би те наранило допълнително.
Той кимва към вратата в ъгъла.
– Банята е там. Опитай се да щадиш краката си колкото се
може повече.
После излиза, като отваря рязко вратата и я затваря
внимателно след себе си.
Броя бавно до десет – и така четири пъти. Тъй като никой не
нахълтва, за да ме провери, аз се примъквам до телефона,
който стои невинно върху нощното шкафче. Може би
прекалено невинно? Със сигурност няма как да се обадя, без
да ме подслушат. С тези тайни тунели Хадес не ми прилича на
човек, който би оставил току-така нещо, застрашаващо
сигурността му. Може би е капан, заложен, за да научи
тайните ми или нещо подобно.
Няма значение.
Страхувам се от Зевс. Ядосана съм на майка си. Но не мога
да оставя сестрите ми да се притесняват за мен. Психея
сигурно вече се е обадила на Калисто, а ако в семейството ми
има човек, който е в състояние да вилнее из Олимп, да
настъпва хората по пръстите и да ги заплашва, докато ме
открият, това е най-голямата ми сестра. Изчезването ми вече
е разбунило гнездото на стършелите. Не мога да позволя
сестрите ми да направят нещо, което да утежни и без това
безизходната ситуация.
Поемам дълбоко дъх, но ни най-малко не се успокоявам.
Вземам слушалката и набирам номера на Евридика. Тя
единствена от сестрите ми би вдигнала на непознат номер. И
наистина, след три позвънявания чувам задъхания ѝ глас.
– Ало?
– Аз съм.
– О, слава на боговете!
Гласът се отдалечава леко.
– Персефона е. Да, да, ще включа високоговорителя.
Секунда по-късно тя го прави и сигналът става малко по-
неясен.
– Калисто и Психея са тук. Къде си?
Оглеждам се.
– Няма да повярвате, ако ви кажа.
– Опитай – обажда се Калисто.
Категоричният ѝ тон ми подсказва, че търси начин да се
провре през телефонния кабел, за да ме удуши.
– Ако знаех, че ще избягаш в секундата, когато влязох, за да
ти донеса чантата, нямаше да те оставя сама.
Гласът на Психея трепери, сякаш е готова да се разплаче.
– Майка те търси под дърво и камък, а Зевс…
Калисто я прекъсва.
– Майната му на Зевс. Майната ѝ и на майка ми.
Евридика ахва.
– Не може да говориш така.
– Току-що го направих.
Противно на всякаква логика разправията ме успокоява.
– Добре съм.
Поглеждам превързаните си ходила.
– Общо взето съм добре.
– Къде си?
Нямам план, но знам, че не мога да се прибера вкъщи. Да се
върна в дома на майка си би означавало да се призная за
победена и да се съглася да се омъжа за Зевс. Не мога да го
направя. Няма да го направя.
– Няма значение. Няма да си дойда.
– Персефона – казва Психея бавно. – Знам, че не се
чувстваш добре, но трябва да намерим по-удачно решение от
бягството в нощта. Ти си тази, която винаги има план, а точно
сега нямаш.
Не, нямам план. Намирам се в режим на свободно падане.
Знам, че това е опасно, и изтръпвам от ужас.
– Плановете са, за да се променят.
И трите мълчат – рядко събитие, което ми се ще да можех
да оценя. Накрая Евридика казва:
– Защо се обаждаш?
 Добър въпрос, нали? Не знам.
– Просто исках да знаете, че съм добре.
– Ще повярваме, че си добре, когато разберем къде си.
Калисто все още звучи така, сякаш е готова да прегази
всеки, застанал между нея и мен. Усмихвам се.
– Персефона, ти просто изчезна. Всички те търсят трескаво.
Осмислям чутото и го анализирам. Всички ме търсят
трескаво? Преди малко споменаха майка ни, но едва сега
правя връзката. Няма как тя да не знае къде съм, защото…
– Зевс знае къде съм.
– Какво?
– Хората му ме преследваха чак до Кипарисовия мост.
При мисълта за това потръпвам. Не се съмнявам, че са били
инструктирани да ме върнат, но можеха да ме хванат лесно на
няколко преки от „Додона Тауър“. Те обаче избраха да ме
преследват, да усилят отчаянието и страха ми. Никой
подчинен на Зевс не би се осмелил да постъпи така с
бъдещата му жена… освен ако не е получил заповед от самия
Зевс.
– Нима той се прави, че не знае къде съм?
– Да. – Гневът не е изчезнал напълно от гласа на Калисто,
но е утихнал. – Говори за организиране на хайки, а майка ни
пърха край него, сякаш вече не е направила същото със своите
хора. Той мобилизира и частната си армия.
– Но защо ще го прави, след като вече знае къде съм?
Психея прочиства гърлото си.
– Ти каза, че си прекосила Кипарисовия мост.
По дяволите! Не исках да се издавам. Затварям очи.
– В Долния град съм.
Калисто се подсмихва пренебрежително.
 – Това няма да спре Зевс.
Никога не е обръщала внимание на слуховете, че да
прекосиш реката е почти толкова трудно, колкото и да
напуснеш Олимп. Честно казано, аз също не го вярвах, докато
не изпитах ужасното напрежение, когато сама го сторих.
– Освен ако…
Евридика е овладяла емоциите си и усещам как умът ѝ
работи. Тя се прави на разсеяна, когато ѝ изнася, но е може
би най-умната от нас четирите.
– Някога градът е бил разделен на три. Зевс, Посейдон,
Хадес.
– Това е било отдавна – промърморва Психея. – Сега Зевс и
Посейдон работят заедно. А Хадес е мит. С Персефона си
говорихме за това тази вечер.
– Ако не беше мит, Хадес би могъл да се опълчи на Зевс.
Калисто явно се подсмихва пренебрежително.
– Само дето, ако съществуваше, със сигурност щеше да бъде
гадняр като Зевс.
– Не е такъв.
Думите ми се изплъзват въпреки опита да ги спра. По
дяволите, не исках да ги замесвам, но очевидно няма да стане.
Трябваше да се досетя в мига, в който набрах номера на
Евридика. Да става каквото ще. Прочиствам гърлото си.
– Какъвто и да е, не е лош като Зевс.
Сестрите ми изразяват изумлението си в един глас.
– Какво?
– Да не си си ударила главата, докато си бягала от онези
мръсници?
– Персефона, натрапчивите ти идеи излизат извън контрол.
Въздишам.
 – Не халюцинирам и не съм си ударила главата.
По-добре да не им казвам за краката си или за факта, че все
още треперя леко, макар че съм увита в одеяло.
– Той съществува и е бил тук през цялото време.
Сестрите ми отново млъкват, докато осмислят чутото.
Калисто ругае.
– Хората щяха да знаят.
Би трябвало да знаят. Фактът, че всички вярвахме, че Хадес
е мит, означава, че някой е искал да изтрие спомена за него
от Олимп. Означава, че Зевс се е намесил, защото кой друг
има властта да извърши подобно нещо? Може би Посейдон, но
той като че ли не се интересува от нищо, което не е свързано с
морето и пристанищата. Никой от останалите от групата на
Тринадесетте няма същата власт като заемащите
наследствените постове. Никой от тях не би посмял сам да
отхвърли титлата на Хадес.
От друга страна обаче, никой не говори за това, колко
малко общуват помежду си Горния и Долния град. Просто се
приема за даденост. Дори аз никога не съм го поставяла под
въпрос, а поставям под въпрос толкова много други неща,
свързани с Олимп и Тринадесетте.
Най-накрая Психея казва:
– Какво искаш да направим?
Замислям се. Трябва само да издържа до рождения си ден,
след което ще бъда свободна. Тогава ще мога да изтегля
парите от доверителния фонд, открит от баба ни, и никога
повече няма да ми се налага да разчитам на майка си или на
когото и да било в Олимп за каквото и да било. Но не преди
двадесет и петия ми рожден ден. Сега разполагам с известни
собствени средства, но всъщност те не са мои собствени. Те са
на майка ми. Мога да помоля сестрите си да ми донесат
чантата, но майка ми вече ще е блокирала сметките ми. Тя
обича да го прави, за да ни накаже, и ще иска да ме накара да
се върна на колене, след като съм я унизила така. Освен това
не желая сестрите ми да идват в Долния град, дори да успеят
да прекосят река Стикс. Не и когато опасностите дебнат зад
всеки ъгъл.
Всъщност има само един отговор.
– Ще измисля нещо, но няма да си дойда. Не сега.
– Персефона, това не е план – въздиша Калисто. – Ти нямаш
пари, нямаш телефон, който да не се подслушва, и си
отседнала при злодея на Олимп, който е един от
Тринадесетте. Той е еманация на опасността. Това е антиплан.
Нямам какво да възразя.
– Ще измисля нещо.
– А, не. Кажи нещо друго.
Психея прочиства гърлото си.
– Ако Евридика успее да отвлече вниманието на майка ни,
ние с Калисто можем да ти донесем телефон с предплатена
карта и всички пари, с които разполагаме. Така ще спечелиш
време, за да си съставиш план.
Последното, което искам, е да въвличам сестрите си в това,
но вече е твърде късно. Облягам се на таблата на леглото.
– Нека помисля. Утре ще ви се обадя с повече подробности.
– Това не е…
– Обичам ви всички. До скоро.
Затварям, преди да са намерили нови доводи. Постъпих
правилно, но не мога да се отърва от усещането, че съм
прекъснала и последната връзка с миналото си. Много отдавна
планирах да избягам от Олимп, така че това щеше да се случи,
но не мислех, че ще стане толкова прибързано. Вярвах, че ще
мога да общувам със сестрите си, без да ги излагам на
опасност. Смятах, че след като мине достатъчно време, дори
майка ми ще ми прости, задето не съм се превърнала в пионка
в схемите ѝ.
Явно съм грешала за много неща.
За да се разсея, оглеждам стаята. Пищна е като останалата
част от къщата, която съм видяла до този момент. Леглото е
голямо и има тъмносин балдахин, с който всяка принцеса би
се гордяла. Паркетът, на който Хадес толкова държи, е покрит
с дебел килим. И тук има гипсови корнизи. В стаята цари
същата атмосфера като в останалата част от къщата, но не
говори много за собственика. Очевидно това е спалня за гости
и надали може да ми каже нещо за Хадес.
В този момент тялото ми решава да ми напомни, че с часове
съм вървяла в студа, обута в онези ужасни обувки на ток, а
после съм тичала боса по чакъл и натрошени стъкла. Краката
ме болят. Гърбът ме боли. Ходилата… По-добре да не мисля за
тях. Толкова съм изтощена, че бих могла да поспя.
Отново се оглеждам. Хадес може да не е лош като Зевс, но
не бива да рискувам. Внимателно се изправям и докуцуквам до
вратата. Няма ключалка. Проклинам тихо. Докуцуквам до
банята и само дето не се разплаквам от облекчение, когато
виждам, че тази врата се заключва.
С всяка изминала секунда мускулите ми сякаш се
превръщат в камък и натежават. Смъквам големия юрган от
леглото и го внасям в банята. Удобна или не, ваната е
достатъчно голяма, за да спя в нея. След кратко обмисляне се
връщам до вратата на спалнята и я затискам с нощното
шкафче. Така поне ще чуя, ако някой се опита да влезе.
Доволна, че съм направила всичко по силите си, заключвам
вратата на банята и рухвам във ваната.
На сутринта ще имам план. Ще измисля нещо и случващото
се няма да ми изглежда като края на света.
Просто ми е нужен план…
 5
ХАДЕС

След няколко часа неспокоен сън слизам в кухнята, за да си

направя кафе, и заварвам Хермес да седи на кухненския
остров и да яде сладолед от кутията. Застивам на място, леко
притеснен от факта, че е облечена в къси дънкови панталонки
и широка тениска, които определено не бяха на нея снощи.
– Държиш дрехи в дома ми.
– Хубава работа. Никой не иска да носи вкъщи последиците
от пиянските си приключения.
Тя сочи зад гърба си, без да се обръща.
– Сложила съм кафе.
Благодаря на боговете за малките прояви на
благосклонност.
– Кафето и сладоледът са добро средство за справяне с
махмурлука.
– Шшт – прави гримаса тя. – Боли ме главата.
– Не се учудвам – промърморвам аз и отивам да взема чаши.
Пълня нейната на две трети и ѝ я подавам. Тя веднага пуска
огромна топка сладолед в кафето, а аз поклащам глава. –
Знаеш ли, помня, че снощи заключих, а ето те тук.
– Ето ме тук.
Тя ме дарява с леко разкривена версия на обичайната си
лукава усмивка.
– Стига, Хадес. Знаеш, че в този град няма ключалка, която
може да ме спре.
– Разбрал съм го с годините.
Първият път, когато се появи, беше само месец след като бе
получила поста на Хермес, преди пет-шест години. Изненада
ме в кабинета ми, в резултат на което за малко не свърши с
куршум в главата. След този случай по някаква причина реши,
че сме големи приятели. Отне ми година да разбера, че няма
значение какво мисля аз за така нареченото приятелство.
Около шест месеца по-късно Дионис започна да се появява с
нея и аз се отказах да се боря с присъствието им.
Ако са шпиони на Зевс, са напълно безполезни и не
получават никаква информация, която да не искам да стигне
до него. Ако не са…
Е, това не е мой проблем.
Тя отпива голяма глътка от кафето със сладолед и издава
смущаващо сладострастен звук.
– Сигурен ли си, че не искаш?
– Сигурен съм.
Облягам се на плота и се опитвам да реша какво да правя.
Не мога да се доверя на Хермес. Макар да се смята за моя
приятелка, тя е една от Тринадесетте и би било колосална
глупост да забравя този факт. Нещо повече, тя живее
непосредствено до „Додона Тауър“ и се отчита пред самия
Зевс – поне когато ѝ изнася. Би било истинска катастрофа да ѝ
разкрия намеренията си, преди да имам конкретен план.
Тайната обаче няма как да бъде опазена. Хората на Зевс
сигурно вече са му казали къде е Персефона. Ако Хермес
потвърди, това няма да промени нищо.
Дионис влиза в кухнята, олюлявайки се. Мустакът му е
разрошен, а бледата му кожа е почти зелена. Махва ми вяло и
тръгва право към кафемашината.
– Добро утро.
Хермес се подсмихва.
– Приличаш на мъртвец.
– Ти си виновна. Кой пие вино след уискито? Калпазаните,
ето кой.
Той дълго гледа каната с кафе, след което си налива в чаша.
– Просто ме застреляйте в главата и ме отървете от мъките
ми.
– Не ме изкушавай – промърморвам аз.
– Да, да, ти си много мрачен и ужасен.
Хермес се обръща към мен. Тъмните ѝ очи светят лукаво.
– През всичките тези години мислех, че се преструваш, а
после се появяваш, понесъл отвлечена от теб жертва.
Започвам да обяснявам, че всъщност не съм отвлякъл
никого, но Дионис се разсмива шумно.
– Значи не ми се е привидяло. Персефона Димитриу винаги
ми е изглеждала малко скучна, но сега ми стана интересна.
Избяга от партито по-малко от тридесет минути след като Зевс
обяви годежа им, а после се появява на другия бряг на Стикс,
където добрите момичета от Горния град никога не ходят.
Много, много интересно.
Мръщя се, впечатлен от най-маловажната част от думите
му.
– Скучна?
Признавам, че не се запознахме при най-благоприятни
обстоятелства, но тази жена в никакъв случай не е скучна.
Хермес поклаща глава, при което къдриците ѝ подскачат.
– Виждал си я само когато майка ѝ я мъкне по събития,
Дионис. Не е толкова лоша, когато не е под надзор, особено
ако е със сестрите си.
Дионис вдига вежда.
– Скъпа, на шпионирането не се гледа благосклонно.
– Кой е казал, че шпионирам?
– А, значи си правила компания на сестрите Димитриу, така
ли? На четирите жени, които мразят Тринадесетте с
впечатляваща страст, като се има предвид коя е майка им.
– Може би. – Тя не успява да остане сериозна. – Добре де, не
е така, но ми беше любопитно, понеже майка им е твърдо
решена да ги запознае с колкото може повече властимащи
хора. Тези неща е добре да се знаят.
Гледам я с възхищение. Хермес е една от Тринадесетте и би
трябвало да я мразя по презумпция, но постът ѝ в много
отношения я тласка към сенките. Личен вестител, пазителка
на тайни, за които мога само да се досещам, крадла, когато ѝ
изнася. Тя е почти толкова владетелка на сенките, колкото
съм и аз. Това би трябвало да я прави дори по-съмнителна от
останалите, но всъщност е толкова прозрачна, че понякога ми
призлява.
После осъзнавам чутото.
– Значи е вярно. Ще се омъжва за Зевс.
– Обявиха го снощи. Бих се натъжил, ако имах в сърцето си
място за състрадание. Тя упорито се мъчеше да се усмихне, но
беше ужасена, горкичката. – Дионис притваря очи и се обляга
на плота. – Да се надяваме, че ще изкара по-дълго от
предишната Хера. Чудно ми е каква игра играе Деметра.
Мислех, че държи повече на сигурността на дъщерите си.
Усещам, че Хермес внимателно ме следи с поглед, но не
показвам интерес. Твърде дълго съм крил всичко и между мен
и останалия свят се издига дебела стена. Това, че търпя тези
хора в дома си, не означава, че им вярвам. Никой не
заслужава доверието ми. Не и след като съм видял как
доверчивостта може да изиграе лоша шега и дори да убие
човек.
Хермес сяда на ръба на кухненския остров и поклаща
крака – олицетворение на непринудеността.
– Прав си, Дионис. Тя не е съгласна с това. Едно птиченце
ми каза, че не е знаела нищо, докато не са я завлекли в
предната част на залата и не са я поставили в положение, в
което е трябвало или да приеме, или да разгневи Зевс в
присъствието на Тринадесетте, т.е. на Тринадесетте без Хадес
и Хера. Всички знаем как би свършило това.
– Ти работиш за Зевс – казвам меко, потискайки
инстинктивния гняв, който изпитвам при всяко споменаване
на името на този негодник.
– Не. Работя за Тринадесетте. Зевс просто се възползва от
услугите ми по-често от останалите – включително и от теб.
Тя се навежда напред и ми намига.
– Би трябвало да се възползваш пълноценно от уменията ми.
Смея да кажа, че съм много добра в своята сфера.
Остава само да размаха стръв пред лицето ми. Повдигам
вежди.
– Би било много глупаво от моя страна да ти се доверя.
– Прав е. – Дионис се оригва и изглежда още по-зелен,
доколкото това е възможно. – Ти си хитруша.
– Не знам за какво говориш. Аз съм самата невинност.
Хермес играе най-сложна игра от всички. Принудена е да го
прави, за да запази статута си на неутрална страна насред
цялото политиканстване, манипулации и схеми на останалите
от групата на Тринадесетте. Да ѝ се доверя е като да си пъхна
ръката в устата на тигър и да се надявам, че не е гладен.
И все пак…
Любопитството ме гложди неудържимо.
– Повечето жени в Олимп с готовност биха жертвали
дясната си ръка, за да влязат в групата на Тринадесетте, дори
ако трябва да се омъжат за Зевс.
Таблоидите представят Персефона като жена, която има
повече пари, отколкото ум – типичната млада дама, която с
удоволствие би се омъжила за богат и могъщ човек като Зевс.
Тази Персефона няма нищо общо със силното, но ужасено
момиче, което прекоси моста снощи. Коя е истинската?
Времето ще покаже.
Хермес се усмихва още по-широко, сякаш току-що съм ѝ
поднесъл подарък.
– Да, така е.
– Отърви го от мъките му и сподели клюката – простенва
Дионис. – Заради теб главоболието ми се усилва.
Хермес подвива крака под себе си и аз едва се удържам да ѝ
кажа да не стъпва по плота ми. Тя хваща чашата си с две ръце
и я държи пред устата си.
– Дъщерите на Деметра не се интересуват от властта.
– Да бе – подсмихвам се пренебрежително аз. – Всички се
интересуват от властта. Ако не от властта, то от парите.
Сестрите Димитриу са снимани безброй пъти, докато
пазаруват неща, от които определено нямат нужда. Поне
веднъж седмично.
– И аз така си мислех. Затова смятам, че слухтенето може
да ми бъде простено.
Тя поглежда към Дионис, но той е твърде зает с махмурлука
си и не я забелязва.
 – Никоя от тях не се интересува от амбициите на майка си.
Най-малката дори имаше връзка с любимия син на Калиопа.
Тази новина събужда интереса ми.
– Малкият брат на Аполон?
– Същият – засмива се тя. – Страшен женкар.
Не казвам нищо, защото няма голямо значение какво мисля
за Орфей Макос. Неговото семейство може да не е сред най-
изтъкнатите в Олимп, но през годините са имали много власт
и пари, още преди по-големият брат на Орфей да стане
Аполон. Доколкото съм чувал, Орфей е музикант, който
непрекъснато търси себе си. Слушал съм творбите му, добри
са, но това не извинява невъздържаността, с която преследва
музите си.
– Права си.
– Нима? – повдига вежди Хермес. – Просто казвам, че може
да попиташ момичето какво иска.
Тя свива рамене и скача от плота, като се олюлява леко.
– А може да постъпиш така, както се очаква от теб, и да я
заключиш в тъмницата. Убедена съм, че на Зевс това много ще
му хареса.
– Хермес, много добре знаеш, че нямам тъмница.
– Нямаш студена и мрачна тъмница – отново повдига вежди
тя. – Всички обаче сме виждали стаята ти за забавления.
Правя се, че не съм я чул. Както всичко останало,
партитата, които организирам от време на време, са част от
образа на Хадес. Внимателно изграден персонаж, създаден да
поражда най-мрачни емоции, така че малцината обитатели на
Горния град, които знаят за съществуването ми, да не ме
закачат. Кой може да ме обвини, че точно тази черта на
въпросния персонаж ми допада? Ако Персефона зърне тази
стая, ще избяга с писъци.
– Време е да се прибирате.
Кимвам към коридора.
– Харон може да ви закара.
– Не се безпокой. Сами ще се оправим.
Хермес се повдига на пръсти и ме целува по бузата.
– Забавлявай се с пленницата си.
– Не ми е пленница.
– Да бе, вярвай си.
Тя излиза с танцова стъпка от кухнята, сякаш това е най-
естественото нещо на света – тази жена ме изтощава.
Дионис явно няма намерение да се разделя с чашата си, но
спира на вратата.
– Ти и онова мило момиче можете да си помогнете взаимно.
Поглеждам го, а той прави гримаса.
– Какво? Напълно нормално е да си го помисля. Тя е от
малкото хора в Олимп, които мразят Зевс, както го мразиш ти.
Той щраква с пръсти.
– А, и ще си получиш пратката до края на седмицата. Не
съм забравил.
– Ти никога не забравяш.
Щом излизат от кухнята, вземам чашата на Хермес и я
слагам в мивката. Тази жена винаги оставя бъркотия след себе
си, но вече съм свикнал. Миналата вечер беше относително
спокойна по скђлата Хермес-Дионис. Последния път, когато
нахлуха в дома ми, носеха кокошка, която бяха намерили кой
знае къде. След това дни наред намирах пера из стаите.
Впервам поглед в кафеварката и пропъждам мислите за
двамата нехранимайковци. Точно сега не трябва да се
притеснявам за тях, а за Зевс. Искрено съм изненадан, че все
още не се е свързал с мен. Не е от хората, които седят със
скръстени ръце, когато някой им отмъкне любимата играчка.
Силно се изкушавам да му се обадя пръв и да му натрия
носа с факта, че тази млада светска дама е предпочела да
избяга при мен, вместо да се омъжи за него. Това обаче би
било твърде импулсивно и повърхностно. Ако искам да
използвам Персефона, за да си отмъстя истински…
Ще бъда лош като него.
Опитвам се да отхвърля тази мисъл. Моите хора са страдали
от машинациите на Зевс. Аз съм страдал. Претърпях не по-
малко загуби от останалите. Би трябвало да се радвам, че
имам възможност да си отмъстя. Искам да си отмъстя. Но
дали съм готов да го направя за сметка на тази жена, която
вече е използвана като пионка от майка си и Зевс? Достатъчно
ли съм безчувствен, за да изпълня замисленото въпреки
волята ѝ?
Бих могъл да попитам нея какво иска. Каква странна мисъл.
Правя гримаса и наливам втора чаша кафе. След кратък
размисъл намирам сметаната и захарта и си сипвам.
Персефона не изглежда като човек, който пие кафето чисто.
Но как мога да съм сигурен? Единствената информация, която
имам за нея, идва от клюкарските издания, следящи живота
на Тринадесетте и техните приближени. Тези „журналисти“
обожават майката и дъщерите Димитриу и ги следват като
глутница кучета. Впечатляващо е, че Персефона е успяла да
се измъкне от онова парти, без да хукнат подире ѝ.
Колко от тази информация отговаря на истината и колко е
художествена измислица? Не мога да преценя. Аз по-добре от
всеки знам, че репутацията често няма много общо с
действителността.
 Изпаднал съм в ступор.
В мига, в който го осъзнавам, проклинам, излизам от
кухнята и тръгвам нагоре по стълбите. Не е късно, но очаквах
вече да е станала и да тормози прислугата. Хермес и Дионис
успяха да излязат от алкохолната кома, която наричат сън, и
да си тръгнат, преди Персефона да се е събудила.
Не ми харесват искриците на загриженост, които
проблясват у мен. Психическото здраве на тази жена не е моя
работа. Просто не е. Зевс и аз и без това вървим по ръба на
бръснача всеки път, когато сме принудени да общуваме. Едно
погрешно движение и ще бъда разрязан на две. Нещо повече,
едно погрешно движение и моите хора ще понесат
последиците.
Поставям себе си и хората си в опасност заради тази жена,
която сигурно е също толкова жадна за власт като майка си и
която вероятно ще се събуди с прозрението, че най-лесният
начин да се сдобие с власт е като позволи на Зевс да сложи
халка на пръста ѝ. Няма значение какво каза снощи на
сестрите си по телефона. Не може да има значение.
Чукам на вратата и чакам, но не чувам звук. Чукам отново.
– Персефона?
Тишина.
След кратък размисъл бутвам вратата. Усещам
съпротивление и бутам по-силно. Нещо пада от другата
страна. Въздишам дълбоко и влизам в стаята. Оглеждам се,
виждам, че нощното шкафче е преобърнато, а юргана го няма,
и стигам до заключението, че цяла нощ се е крила в банята.
Разбира се.
Намира се в дома на големия лош Хадес и е убедена, че ще
я нараня по някакъв начин, докато е беззащитна в съня си.
Барикадирала се е. Идва ми да счупя нещо, но не съм си
позволявал подобна загуба на контрол от тийнейджърските си
години.
Оставям чашата с кафе, вдигам нощното шкафче и го
връщам на мястото му. Отправям се към вратата на банята и
почуквам.
От другата страна се усеща раздвижване. После чувам
гласа ѝ. Толкова е близо, че сигурно се е долепила до вратата.
– Често ли нахлуваш в стаите на хората без разрешение?
– Нужно ли ми е разрешение, за да вляза в стая в
собствения си дом?
Не знам защо си правя труда да ѝ отговарям. Трябва просто
да отворя вратата, да измъкна Персефона от банята и да я
изпратя по живо, по здраво.
– Може би трябва да караш хората да подписват
информирано съгласие, преди да прекрачат прага ти, ако така
разбираш правата си на домакин.
Толкова е странна. Толкова е… неочаквана. Намръщено
гледам светлия паркет.
– Ще помисля по въпроса.
– Непременно го направи. Събуди ме доста грубо.
Звучи толкова предвзето, че ми идва да изкъртя вратата от
пантите само за да видя отблизо изражението ѝ в този
момент.
– Спала си във ваната. Това не е рецепта за добър нощен
сън.
– Имаш доста ограничени схващания.
Гледам гневно, макар че тя не може да ме види.
– Отвори вратата, Персефона. Този разговор ми омръзна.
– Явно често ти се случва. Ако съм ти толкова скучна, не би
трябвало да разбиваш вратата ми рано сутрин.
– Персефона. Вратата. Веднага.
– Е, щом настояваш.
Правя крачка назад, когато ключалката изщраква. Ето я,
стои на вратата и изглежда очарователно небрежна. Русата ѝ
коса е разрошена, възглавницата е оставила отпечатък върху
бузата ѝ. Увила се е с юргана като с броня. Много пухкава и
непрактична броня, заради която се налага да влезе в стаята
със ситни стъпки, за да не падне по очи.
Напушва ме смях, но се овладявам. Всяка реакция само ще
я окуражи, а тази жена и без това вече ми е събрала очите.
Реши какво ще правиш с нея. Или я използвай, или я изгони.
Само това има значение. Посочвам чашата.
– Кафе.
Пъстрите очи на Персефона се разширяват леко.
– Донесъл си ми кафе.
– Повечето хора пият кафе сутрин. Не ми представлява
проблем. – Правя физиономия. – Макар че Хермес е
единствената ми позната, която го пие със сладолед.
Очите ѝ се разширяват.
– Не мога да повярвам, че Хермес и Дионис са знаели за теб
през цялото време. Колко хора знаят, че не си мит?
– Не са много.
Приятен, безопасен, неангажиращ отговор.
Продължава да се взира в лицето ми, сякаш ѝ се струвам
познат. Това е изключително смущаващо. Имам странното
подозрение, че стиска юргана толкова здраво, за да не ме
докосне.
Персефона накланя глава настрани.
– Знаеш ли, че в „Додона Тауър“ има статуя на Хадес?
 – Откъде да знам?
Бил съм в кулата само веднъж и Зевс не ме разведе
навсякъде. Не бих отишъл там отново, освен за да приключа с
този мръсник веднъж завинаги. Мисълта за отмъщението ме е
крепила в тежки дни по-често, отколкото бих искал да си
спомням.
Тя продължава, сякаш не съм отговорил, и все така изучава
чертите ми с прекалено усърдие.
– Има статуи на Тринадесетте, но твоята е покрита с черно
платно. Това, предполагам, означава, че родът ти е измрял. Не
би трябвало да съществуваш.
– Да, непрекъснато го повтаряш. – Поглеждам я
замислено. – Явно си прекарала много време пред статуята на
Хадес. Това надали е мъжът, след когото Деметра би искала да
тичаш.
Изведнъж в погледа ѝ проблясва искра, а на лицето ѝ се
изписва ослепителна усмивка.
– Какво да ти кажа? Аз съм пълно разочарование за майка
си.
Прави една крачка и потръпва.
Ранена е. По дяволите, забравих. Действам, преди да имам
възможност да обмисля доколко е разумно да го правя.
Повдигам я, без да обръщам внимание на писъците ѝ, и я
слагам на леглото.
– Краката те болят.
– Ако ме болят, предпочитам да седна със собствени сили.
Навеждам очи към нея, срещам погледа ѝ и осъзнавам
колко близо сме един до друг. Обзема ме смущение. Когато
проговарям, прозвучава твърде рязко.
– Тогава го направи.
 – Ще го направя! Сега се дръпни. Не мога да мисля, когато
стоиш толкова близо.
Бавно правя крачка назад, после още една. Беше грешка да
я слагам на леглото, защото сега изглежда очарователно
небрежна, а аз много добре знам какви други дейности,
свързани с тази мебел, могат да доведат до същия външен вид.
По дяволите, красива е. Красотата ѝ е топла, усещам я като
лятно слънце върху лицето си, сякаш, ако се доближа
прекалено, ще я омърся. Взирам се в тази красива, загадъчна
жена и не съм сигурен, че бих могъл да я използвам, дори за
да накажа Зевс за всички беди, които е причинил на мен и на
хората ми.
Пъхвам ръце в джобовете си и се опитвам да звуча
равнодушно.
– Време е да решим какво ще правим.
– Всъщност и аз си мислех същото.
Персефона внимателно сваля юрганената си броня и ме
гледа дълго. После без предупреждение прави на пух и прах
добрите ми намерения.
– Мисля, че можем да си помогнем взаимно.
 6
ПЕРСЕФОНА

След като прекараш нощта в чужда вана, започваш да

виждаш нещата по-ясно. Нямам къде да отида. Нямам пари.
Нямам приятели, които биха престъпили волята на майка ми.
Когато живеех нормално, зимата не ми се виждаше толкова
дълга. А сега? Три месеца могат да се окажат цяла вечност.
Сестрите ми биха ми помогнали – Калисто би изтеглила
парите от своя доверителен фонд, за да е сигурна, че ще се
измъкна невредима от Олимп – но не искам да ги намесвам до
такава степен. Аз може да напусна града, но те ще останат и
би било изключително подло да приема помощта им и да
офейкам, като ги оставя да се справят с последиците.
Не, наистина няма друг вариант.
Трябва да се оставя на милостта на Хадес и да го убедя, че
можем да си помогнем взаимно.
Меката утринна светлина не го прави по-малко мрачен.
Това не ми помага. Имам чувството, че този човек носи нощта
в джоба си. Дори дрехите му са изцяло в черно. Скъпи,
елегантни и много, много стилни в съчетание с отлично
поддържаната брада и дългата коса. И тези очи. Богове, този
мъж изглежда като демон, създаден да ме изкуши. Предвид
сделката, която се каня да му предложа, това може би не е
лошо.
– Персефона – повдига вежди той. – Мислиш, че можем да
си помогнем взаимно?
Това ми напомня, че млъкнах веднага след като произнесох
тези думи.
Приглаждам косата си и се опитвам да не се смущавам от
присъствието му. През последните няколко години общувах с
много влиятелни хора, но този път е различно. Той е различен.
– Ти мразиш Зевс.
– Мисля, че това е пределно ясно.
Правя се, че не съм го чула.
– И по някаква причина Зевс не смее да тръгне срещу теб.
Хадес скръства ръце на гърдите си.
– Зевс може да се преструва, че правилата не важат за него,
но дори той не може да се изправи срещу останалите от
групата на Тринадесетте. Имаме много внимателно съставен
договор. Малцина могат да се придвижват между Горния и
Долния град без последствия. Той не може. Аз също не мога.
Гледам го учудено. Всичко това е ново за мен.
– Какво ще стане, ако някой от вас наруши договора?
– Ще избухне война. – Той свива рамене, сякаш това е
някаква дреболия. За него може би е. – Ти прекоси реката по
своя воля и той не може да те върне, без да рискува да
въвлече цял Олимп в конфликт. – Устните му трепват. –
Годеникът ти никога не върши нещо, което би могло да
застраши властта и поста му, затова ще ме остави да правя с
теб каквото искам, за да избегне сблъсъка.
Опитва се да ме сплаши. Не си дава сметка, че всъщност ме
обнадеждава, че импровизираният ми план може да сработи.
– Защо всички вярват, че си мит?
– Аз живея в Долния град. Не е мой проблем, че в Горния
град обичат да разказват истории, които нямат нищо общо с
действителността.
Това определено не е изчерпателен отговор, но мисля, че
точно сега тази информация не ми е необходима. Общата
картина ми е достатъчно ясна и без да разполагам с всички
подробности. Със или без договор Зевс има сериозен интерес
да поддържа мита за Хадес. Ако третият наследствен пост
остане незает, Зевс ще вземе превес. Винаги ми е било чудно,
че пренебрегва половин Олимп, но сега, когато знам, че Хадес
съществува, започвам да разбирам.
Изправям гръб и го гледам в очите.
– Все пак това не обяснява начина, по който говореше
снощи с хората му. Ти го мразиш.
Хадес не мигва.
– Той уби родителите ми, когато бях много малък. Думата
„омраза“ е твърде слаба.
Шокът ме оставя без дъх. Не съм изненадана да науча за
още убийства, извършени от Зевс, но Хадес говори толкова
равнодушно за смъртта на родителите си, сякаш се е случило
на някой друг. Преглъщам с мъка.
– Съжалявам.
– Да. Всички така казват.
Губя го. Виждам как шари с поглед из стаята, сякаш се чуди
колко време ще му бъде нужно, за да ме върже и да ме прати
там, откъдето съм дошла. Поемам дълбоко дъх и го казвам.
Няма значение какво разправяше на онези мъже снощи,
повече от ясно е, че няма намерение да ме задържа при себе
си. Не мога да позволя това.
– Използвай ме.
Хадес отново се взира в мен.
– Какво?
 – Не че е същото, но той ме искаше, а сега съм при теб.
Изненадата оживява чертите му.
– Не знаех, че си готова да бъдеш пешка в шахматна партия
между мъже.
Чувствам се унизена, изчервявам се, но не трепвам. Той се
опитва да провокира реакция, а аз няма да му доставя това
удоволствие.
– Пешка между вас двамата или пешка в ръцете на майка
ми е едно и също. – Усмихвам се широко, когато той трепва,
сякаш съм го ударила. – Не мога да се върна.
– Няма да те задържа.
Не знам защо думите му ме жегват. Не познавам този човек
и нямам намерение да бъда задържана. И все пак ми е
неприятно, че е готов да ме изгони, без да се замисли.
Продължавам да се усмихвам и да говоря ведро.
– Не завинаги, разбира се. След три месеца ще има къде да
отида, но преди да навърша двадесет и пет, не мога да изтегля
парите си от доверителния фонд, за да стигна дотам.
– Ти си на двадесет и четири?
Изглежда сърдит, сякаш възрастта ми е лична обида за
него.
– Браво, умееш да смяташ.
По-кротко, Персефона. Нуждаеш се от помощта му. Спри
да го дразниш. Не мога да се сдържа. Обикновено умея да
предразполагам хората и те са склонни да постъпват така,
както искам аз. С Хадес имам желание да тропам с крака и да
викам, докато не му призлее.
Той се обръща и поглежда през прозореца. Едва тогава
забелязвам, че е върнал нощното шкафче там, където беше,
преди да го преместя. Какъв педант! Това ни най-малко не се
връзва с представата ми за злодея от Олимп. Злодеят би
разбил вратата с ритници и би ме извлякъл за косата. Той с
радост би приел предложението ми, вместо да гледа към
отворената врата на банята така, сякаш съм оставила мозъка
си във ваната.
Когато отново се обръща към мен, на лицето ми грее кротка
усмивка. Хадес се мръщи.
– Искаш да останеш тук за три месеца.
– Всъщност да. Рожденият ми ден е на шестнайсети април.
На следващия ден ще ти кажа „сбогом“. Ще кажа „сбогом“ на
всички.
– Какво искаш да кажеш?
– Щом получа достъп до доверителния си фонд, ще подкупя
някого да ме изведе от Олимп. Подробностите не са важни,
важното е, че ще си тръгна.
Той присвива очи.
– Не е толкова лесно да напуснеш града.
– И да прекосиш Стикс не е лесно, но снощи аз успях.
Най-после спира да ме гледа гневно и ме поглежда с
интерес.
– Какво жалко отмъщение! Защо трябва да ме е грижа какво
правиш? Както сама каза, няма да се върнеш при Зевс и при
майка си, а аз те отнех от него. Дали ще те задържа тук, или
не, дали ще си тръгнеш сега, или след три месеца, за мен е без
значение.
Прав е и на мен това изобщо не ми харесва. Зевс вече знае,
че съм тук, което означава, че съм в неизгодна позиция пред
Хадес. Стоя нащрек и се опитвам да не треперя от тъпата
болка, която се появи, щом стъпих на краката си. Присвитите
му очи обаче забелязват. Не е доволен. Този човек се
преструва на жесток, но ако наистина беше толкова
безсърдечен, нямаше да ме отнесе в кухнята си, да ми
превърже краката и да ме увие с одеяла, за да се стопля.
Нямаше да се бори със себе си, за да не ме бутне отново на
леглото, така че да не си причинявам болка.
Плясвам с ръце пред себе си, за да спра да треперя.
– А ако забиеш ножа докрай?
Той ме поглежда внимателно. Минава ми истеричната
мисъл, че сигурно така се чувства лисицата, преди да пуснат
ловджийските кучета. Дали ще ме подгони, ако побягна? Не
мога да бъда сигурна и понеже не мога да бъда сигурна,
сърцето ми забива учестено в гърдите.
Накрая Хадес казва:
– Слушам те.
– Задръж ме до края на зимата. С всичко, което това
предполага.
– Без недомлъвки, Персефона. Разкажи подробно какво
предлагаш.
Лицето ми сигурно е алено, но усмивката ми не трепва.
– Ако помисли, че съм избрала теб пред него, това ще го
влуди.
Хадес чака. Преглъщам с мъка.
– Живееш в Долния град, но сигурно знаеш как стоят
нещата на другия бряг на Стикс. Субективната ми стойност е
пряко свързана с репутацията ми. Не случайно не си ме
виждал да флиртувам открито с никого, откакто майка ми
стана Деметра.
Вече дълбоко съжалявам, че позволих на майка си да ми се
меси в това отношение. Мислех, че е по-лесно да не се
противя, докато тя изграждаше репутацията на мен и
сестрите ми, нямах представа, че ще използва същата тази
репутация, за да ме продаде на Зевс.
– Зевс е известен с това, че не обича неща, които смята за
опетнени.
Поемам дълбоко дъх.
– Затова… опетни ме.
Хадес най-сетне се усмихва. Богове, все едно ме удря
мълния. Пръстите на ръцете ме сърбят, а пръстите на краката
ми се свиват. Взирам се в него, запленена от силата на тези
тъмни очи. После той поклаща глава, с което укротява
странната тръпка, преминаваща през тялото ми.
– Не.
– Как така не?
– Наясно съм, че може би не си чувала тази дума често в
живота си на привилегирована личност, затова ще я повторя.
Не. Ne n. Нет. Non. Категорично не.
Започвам да се изнервям. Планът е много добър, особено
като се има предвид оскъдното време, с което разполагах, за
да го измисля.
– Защо не?
За миг решавам, че няма да ми отговори. Накрая Хадес
поклаща глава.
– Зевс не е глупав.
– Предполагам, че е така.
В град Олимп човек не може да получи власт и да я
задържи без определено ниво на интелигентност дори когато
е наследил титлата си.
– Какво искаш да кажеш?
– Дори ако не броим Хермес, той има шпиони в моите
владения, както и аз имам в неговите. Подобен фарс няма да
го заблуди. Един донос ще бъде достатъчен, за да се докаже,
че всичко е измама, а това напълно ще обезсмисли въпросната
измама.
Ако е прав, планът ми няма да проработи. Колко отчайващо.
Сега е мой ред да скръстя ръце на гърдите си, макар че
отказвам да гледам гневно – въпрос на принципи.
– Тогава ще го направим наистина.
Хадес примигва бавно. Това е моята специална награда.
– Ти си луда.
– Едва ли. Аз съм жена с план. Учи се и се приспособявай,
Хадес.
Гласът ми е спокоен, но сърцето ми бие толкова силно, че
ми се вие свят. Не мога да повярвам, че предлагам това, не
мога да повярвам, че съм толкова импулсивна, но думите
просто излизат от устата ми.
– Ти си много привлекателен, макар да си мрачен. Дори да
не съм твой тип, можеш да стиснеш зъби или каквото там
прави злодеят, когато се занимава с плътски дейности.
– Плътски дейности!
Май не си е поемал дъх през последните шестдесет
секунди.
– Девствена ли си, Персефона?
Смръщвам нос.
– Не е твоя работа. Защо питаш?
– Защото само девственица би нарекла секса „плътски
дейности“.
А, значи това го възпира. Не би трябвало да се забавлявам
толкова, като дразня този мъж, но въпреки онова, което му
заявих по-рано, честно казано, не мисля, че ще ме нарани. Не
изтръпвам всеки път, когато съм в една стая с него, както се
случваше със Зевс и някои други хора от тези среди. Нещо
повече, Хадес може да мърмори, да се кара и да се опитва да
ме нарани с думи, но не спира да гледа ходилата ми, сякаш
самият той изпитва физическа болка, задето стоя права.
Дразни ме, но щом толкова се безпокои за състоянието ми,
значи няма да ме нарани.
Поглеждам го съжалително.
– Хадес, въпреки нелепата важност, която придават на
девствеността в Горния град, има много дейности, които могат
да бъдат определени като „плътски“ и които не включват
проникване на пениса във вагината. Мислех, че това ти е
известно.
Устните му трепват, но той успява да се овладее, преди да
се усмихне. После отново ме поглежда намръщено.
– Нямаш търпение да продадеш девствеността си в името на
сигурността.
Завъртам очи.
– Моля те. Каквито и измишльотини да е пробутала майка
ми на Зевс, не съм девствена, така че ако това те измъчва,
успокой се. Няма проблем.
Той ме поглежда още по-сърдито.
– Това не прави предложението ти по-привлекателно.
О, толкова нелепо! Въздишам, за да освободя
напрежението.
– Колко глупаво от моя страна да предположа, че си от
хората, които не боготворят девствената ципа.
Той изругава. Имам чувството, че му идва да си издере
лицето.
– Нямам предвид това.
– Това каза.
 – Преиначаваш думите ми.
– Нима?
Този разговор напълно ме отчайва. Обикновено ми е по-
лесно да убеждавам хората.
– Какъв е проблемът, Хадес? В момента имаме сходни
интереси. Ти искаш да накажеш Зевс за всичко, което ти е
причинил. Аз искам бързо и категорично да осуетя плановете
му да се ожени за мен. Ако го накараме да повярва, че се
чукаме на всяка възможна повърхност, докато се отпечаташ
върху кожата ми, и двамата ще постигнем целта си. Той не би
ме докоснал дори с пръчка и никога няма да преглътне факта,
че тъкмо ти си ме „покварил“.
Той продължава да мълчи. Отново въздишам.
– Да не би да се дърпаш, защото не искаш да използваш
принуда? Няма принуда. Ако не исках да правя секс с теб,
нямаше да го предложа.
Изумлението му е толкова сладко, че почти усещам вкуса
му. Като всички жители на Олимп и той е чел материалите в
пресата за мен и семейството ми и си е правил изводи. Не
мога да кажа, че всички те са погрешни, но този разговор ми
доставя голямо удоволствие. Знам каква роля е избрала майка
ми за мен – сладката, лъчезарна Персефона, която винаги се
усмихва и прави каквото ѝ кажат.
Само ако знаеха.
Не лъжа. Да, в този момент нямам много възможности, но
идеята да спя с Хадес, за да попреча на Зевс да постави халка
на пръста ми, допада на една много мрачна, много потайна
част от мен. Искам да забия ножа докрай, да накажа Зевс,
задето се държа така, сякаш съм произведение на изкуството
на търг, а не човешко същество с мисли, чувства и планове.
Искам да се гърчи от болка, ранен от острие, което аз съм
изковала, да подкопая авторитета му, като се изплъзна между
пръстите му и се хвърля в обятията на врага му. Това може би
е нещо незначително, макар че нищо не е наистина
незначително, когато става дума за репутация. Майка ми се
постара да науча този урок.
Властта е въпрос колкото на възприятие, толкова и на
ресурсите, с които човек разполага.
– Не знам как си подбираш сексуалните партньори, но аз не
съм свикнал да се пазаря за тази привилегия. – Ръката му
трепва. – Седни, преди да си изцапала килима ми с кръв.
– Първо паркетът, сега килимът. Хадес, ти определено си
маниак на тема подови настилки.
След кратък размисъл сядам на края на матрака. Ако остана
права, той няма да може да се съсредоточи върху думите ми.
Целомъдрено скръствам ръце в скута си.
– Сега по-добре ли е?
Хадес ме гледа така, както майка ми гледа, преди да
започне да заплашва хората, че ще ги изхвърли през
прозореца. Не мисля, че някога е хвърляла каквото и да било в
пристъп на гняв, но заплахата вършеше работа, когато бяхме
деца. Хадес бавно поклаща глава.
– Не бих казал. Все още си тук.
– Ох. – Гледам го в очите. – Все още не разбирам какъв е
проблемът. Снощи ме стискаше за гушата и ръмжеше „Тя е
моя“, а днес се държиш така, сякаш нямаш търпение да ме
изриташ на улицата. Да не би просто да не съм твой тип?
Възможно е, макар че би било странно такова нещо да го
спре, ако наистина търси отмъщение. Виждала съм се в
огледалото. Знам как изглеждам. Притежавам традиционна
красота, и то още преди майка ми да започне да харчи
баснословни суми за грижи за косата и кожата и за дрехи, но
все пак не успя да ме накара да си оперирам носа.
– Освен ако не си падаш повече по безпомощни уплашени
девойчета? Мисля, че бих могла да изиграя тази роля, ако
това ще ти помогне.
Вдигам очи към Хадес, но не си правя труда да го гледам
палаво или съблазнително. Сигурна съм, че няма да
подейства. Вместо това се усмихвам подигравателно, с което
съвсем леко се доближавам до лъчезарния си образ.
– Желаеш ли ме, Хадес? Поне малко?
– Не.
Примигвам. Дали не си въобразявам, че виждам искра в
погледа му? Ако е така, току-що се държах като невероятна
кучка.
– Добре тогава. Явно този план все пак няма да проработи.
Извинявай.
Опитвам се да прикрия разочарованието си.
Планът беше добър, а аз съм достатъчно наясно със себе си,
за да знам, че много бих искала да имам кратка афера с този
мрачен красив мъж, докато постигам другите си цели. Както
и да е. Има и друг път. Просто трябва да измисля как да
стигна дотам. Колкото и да не ми се иска да намесвам
сестрите си, ние четирите би трябвало да успеем да измислим
къде да се скрия през следващите няколко месеца.
Изправям се. Мислено вече съм на хиляди километри.
Може да се наложи да взема заем от Калисто, но ще ѝ го
върна с лихва. Не знам дали обещаният ми коридор ще бъде
готов по-рано, но предполагам, че ако платя достатъчно,
нещата ще се уредят. Просто не трябва да мисля твърде много
за това, каква част от доверителния си фонд ще похарча, след
като се отплатя на Калисто.
– Персефона.
Спирам, преди да се блъсна в гърдите на Хадес, и вдигам
поглед към него. Той не е много едър, но отблизо изглежда по-
висок, сякаш сянката му е по-голяма от самия него. Толкова
сме близо един до друг, че при едно неволно движение
гърдите ни биха се допрели. Ужасна идея. Той току-що ми
каза, че не ме желае, а аз може да съм много упорита, но знам
как да приемам отказ.
Понечвам да отстъпя назад, но той ме хваща за лакътя и ме
задържа. Държи ме толкова близо до себе си, все едно сме
прегърнати. Тъмните му очи са безизразни, което не би
трябвало да ме възбужда. Наистина не би трябвало. Да видя
как този мъж губи контрол в реално време е желание, което
не мога да си позволя.
Това не ми пречи да поема дълбоко въздух и определено не
намалява задоволството ми, когато вниманието му се насочва
към гърдите ми под тънката рокля. Челюстта му се раздвижва
под отлично поддържаната брада.
– Не съм свикнал да се пазаря за секс.
– Да, вече го каза.
Твърде задъхана съм, за да звуча равнодушно, но нищо не
мога да направя. Присъствието му е толкова завладяващо, че
някоя непредпазлива партньорка би могла да се изгуби в него
и дори да ѝ хареса. Аз обаче не съм непредпазлива. Знам
точно в какво се забърквам. Надявам се.
– Предполагам, че за всяко нещо си има първи път –
промърморва той.
Себе си ли убеждава или мен? Мога да му кажа, че второто
е напълно излишно, но си мълча. Накрая Хадес ме поглежда.
– Ако приема, ще бъдеш моя през следващите три месеца.
Да. Едва успявам да овладея ентусиазма си.
– Звучи ми като съгласие за нещо повече от секс.
– Така е. Ще те защитавам. Ще разиграем твоя сценарий. Ти
ще ми принадлежиш. Ще ми се подчиняваш. – За миг пръстите
му се впиват в лактите ми, сякаш едва се сдържа да не ме
придърпа към себе си. – Ще изпълним всички мои мръсни
фантазии. Пред публика.
Поглеждам го смутено, а той обяснява:
– Зевс знае, че от време на време правя секс пред публика.
Ти се съгласяваш с това.
Спокойно, Персефона. Остави го да се прави на големия
лош вълк, за който толкова упорито се опитва да мине.
Облизвам устни и го поглеждам с широко отворени очи.
Никога не съм правила секс пред публика, но не бих казала,
че идеята ми е чужда. Звучи изумително възбуждащо.
– Значи просто ще трябва да се усмихвам и да търпя.
– Не е нужно.
О, колко е сладък! Не издържам и се навеждам леко напред,
привлечена от притегателната сила, която излъчва.
– Съгласна съм с условията ти, Хадес. Ще ме защитаваш, ще
ти принадлежа и ще правя мръснишки секс пред публика с
теб. Майко мила! – Тук би трябвало да млъкна, но никога не
съм могла да крия желанията си. – Мисля, че трябва да
скрепим сделката с целувка. Така е по традиция.
– Нима?
Произнесена от него, думата звучи не като въпрос, а като
насмешливо твърдение. Толкова е студен, че може да ме
замрази до мозъка на костите ми. Това би трябвало да ме
плаши. Всички партньори, които съм имала до този момент, са
били пълната противоположност на Хадес – хора, готови да
вземат онова, което им давам, без да задават въпроси и да
очакват нещо повече от мен. Благодарение на репутацията на
майка ми страстта им към мен не бе по-силна от страха им
пред нея, затова всички много се стараеха да пазят връзката
ни в тайна. Отначало криенето беше забавно. После ставаше
досадно. Но беше безопасно, доколкото може да бъде
безопасно да си дъщеря на Деметра и да живееш в Олимп.
Хадес не е безопасен. Съвсем не е безопасен. Би трябвало
да преосмисля тази сделка, докато е време. Мога да си кажа,
че нямам избор, но това не е вярно. Искам го с всяко тъмно
кътче на душата си, които упорито се опитвам да държа под
ключ. В обществената представа за сладката, лъчезарна,
покорна жена няма място за нещата, за които копнея в мрака
на нощта. Неща, които съм сигурна, че Хадес може да ми даде.
А после устните му докосват моите и вече не съм сигурна в
нищо.
 7
ХАДЕС

Тя има вкус на лято. Не знам как е възможно, не и след като

е спала във ваната, не и когато навън е люта зима, но е така.
Заравям ръце в буйните ѝ коси и накланям главата ѝ назад, за
да я целуна по-добре. Сключването на сделката е най-
нелепото извинение, за да я целуна, нямам извинение за това,
че продължавам да я държа в ръцете си и да я притискам все
по-силно до себе си. Единственото ми извинение е, че я желая.
Персефона стопява и последната дистанция помежду ни. Ето
че е в обятията ми, топла и мека, и, по дяволите, хапе долната
ми устна, сякаш наистина го иска.
Сякаш не се възползвам от нея.
Тази мисъл ме изважда от унеса ми и аз се насилвам да
направя крачка назад, а после още една. Винаги е имало
граници, които съм отказвал да пресичам, очертани линии,
които са също толкова несигурни колкото онези, които държат
Зевс далеч от Долния град. Това не променя факта, че никога
преди не съм ги пресичал.
Персефона ме поглежда и за първи път, откакто я видях
снощи, изглежда напълно истинска. Не въплътена слънчева
светлина. Не плашещо тихата жена, затънала до шията в
проблеми. Не дори съвършената дъщеря на Деметра, за
каквато минава пред хората. Просто жена, на която тази
целувка ѝ харесва, колкото и на мен.
 А може това да е просто поредната от многото ѝ маски. Не
мога да бъда сигурен и понеже не мога да бъда сигурен, правя
още една крачка назад. Каквото и да мислят всички в Олимп
за мен – за злодея – не мога да си позволя да потвърдя
правотата им.
– Ще започнем днес.
Тя отново примигва, сякаш успявам да чуя как невероятно
дългите ѝ ресници пърхат над скулите ѝ.
– Трябва да се обадя на сестрите си.
– Направи го снощи.
Възхитително е да гледам как се стяга. Първо съвсем леко
изправя гърба си. После идва усмивката, весела и измамно
естествена. И накрая невинното изражение в пъстрите ѝ очи.
Персефона плясва с ръце пред себе си.
– Телефоните ти се подслушват. Знаех си.
– Аз съм параноик.
Това е истина, но не цялата истина. Баща ми не успял да
защити хората си, семейството си, защото приемал всичко за
чиста монета. Или поне така са ми казвали. Макар че Андреас
пречупва събитията през призмата на собствените си
възприятия, фактите са си факти. Баща ми се доверил на Зевс,
вследствие на което двамата с майка ми се простили с живота
си. Аз също съм щял да умра, но съм се отървал на косъм.
Персефона не изглежда изненадана.
– Значи знаеш, че ако се наложи, сестрите ми са напълно
способни да цъфнат на вратата ти, дори ако трябва да
прекосят река Стикс. С тях шега не бива.
Последното, от което се нуждая, са още жени като
Персефона в дома ми.
– Обади им се. Ще накарам някой да ти потърси дрехи и да
ти ги донесе.
Тръгвам към вратата.
– Чакай! – Съвършеното самообладание я напуска за миг. –
Това ли е всичко?
Поглеждам назад, очаквайки да видя страх или може би
гняв. Но не – ако разчитам правилно изражението ѝ, в очите ѝ
се таи разочарование. Не мога да ѝ се доверя. Желая я повече,
отколкото е редно, а тя е тук само защото няма къде другаде
да отиде.
Ако бях по-добър човек, щях сам да я изведа от града и да ѝ
дам достатъчно пари, за да оцелее до рождения си ден. Права
е, щом е могла да прекоси реката, вероятно ще може и да се
измъкне от града с нужната помощ. Аз обаче не съм по-добър
човек. Колкото и да ми е неприятно това споразумение, аз
желая тази жена и щом тя ми се предлага в тази дяволска
сделка, ще я направя своя.
Но не сега.
Ще го направя така, че да послужи на общата ни цел.
– Довечера пак ще говорим.
Раздразнението ѝ ме забавлява. Излизам от стаята и
тръгвам към кабинета си.
Действията ми от снощи и сделката, която току-що сключих
с Персефона, ще имат последици. Трябва да подготвя хората
си за тях.
Ни най-малко не съм изненадан, когато заварвам Андреас
да ме чака в кабинета ми. Той държи чаша, в която би могло
да има кафе или уиски (или и двете), и е облечен в обичайния
си широк панталон и вълнен пуловер – най-странното
съчетание, което някой някога е виждал, нещо между рибар и
изпълнителен директор. Татуировките, които покриват
грубите му ръце и пълзят по шията му, само затвърждават
противоречивото впечатление. Оредялата му коса отдавна е
побеляла и седемдесетте години ясно му личат.
Той вдига поглед, когато влизам и затварям вратата.
– Чух, че си отмъкнал жената на Зевс.
– Тя сама прекоси границата.
Той поклаща глава.
– Повече от тридесет години се мъчим да избегнем
проблемите, а сега ти плюеш на всичко заради една хубавелка
с къса пола.
Поглеждам го така, както подобава на такова изказване.
– Твърде много се снишавам пред този мръсник. Преди се
налагаше, но вече не съм дете. Време е да го сложа на
мястото му.
Искам това, откакто осъзнах какво ми е отнел. Ето защо
прекарах години в трупане на информация за него. Не мога да
пропусна тази възможност.
Андреас въздиша дълго и бавно, а във воднистосините му
очи се чете страх.
– Той ще те смаже.
– Преди десет години може би е бил способен да го направи.
Сега не е.
Бях много внимателен и съвсем целенасочено положих
основите на властта си. Когато е убит от Зевс, баща ми е бил
нов на своята длъжност и е бил твърде неопитен, за да
различава приятелите от враговете. Аз цял живот съм се
подготвял да се изправя срещу това чудовище. Макар да бях
Хадес само формално, преди да навърша седемнадесет, имах
шестнадесет години реален опит на тази длъжност. Не е
имало досега по-подходящ момент да го направя, да начертая
линия в пясъка и да предизвикам Зевс да я пресече. Не знам
дали ще имам друг шанс като Персефона, друга възможност
да унижа Зевс и да изляза на светло веднъж завинаги.
Призлява ми само при мисълта за всички погледи в Олимп,
отправени към мен, но Зевс твърде дълго пренебрегва Долния
град и се преструва, че той е владетелят тук.
– Време е, Андреас. Отдавна е време.
Той отново поклаща глава, сякаш съм го разочаровал.
Неприятно ми е, че това е толкова важно за мен, но Андреас
много дълго беше ярката пътеводна светлина в живота ми.
Пенсионирането му преди няколко години не промени този
факт. Той е чичото, когото никога не съм имал, макар че
никога не се е опитвал да играе ролята на мой баща.
Прекалено е мъдър за това.
Най-сетне той се навежда напред.
– Какъв е планът ти?
– В продължение на три месеца ще му показвам среден
пръст. Ако прекоси реката и се опита да отвлече Персефона,
дори останалите от групата на Тринадесетте няма да вземат
неговата страна. Не случайно са сключили онзи договор.
– Тринадесетте не спасиха баща ти. Какво те кара да
мислиш, че ще спасят теб?
През годините хиляди пъти сме водили този спор.
Овладявам раздразнението си и се съсредоточавам.
– Защото договорът не е съществувал, когато Зевс е убил
баща ми.
Не е за вярване, че родителите ми е трябвало да умрат, за
да бъде сключен договорът, но ако между Тринадесетте се
възцари хаос, ще изгубят много пари, а те са единственото,
което ги интересува. Това е един от малкото случаи в
историята на Олимп, когато Тринадесетте са работили заедно
достатъчно дълго, за да оспорят властта на Зевс и да наложат
споразумение, което никой не иска да нарушава.
Зевс не може да дойде тук, а аз не мога да отида там. Никой
не може да нарани друг член от групата на Тринадесетте или
семейството му, без да бъде ликвидиран. Истински позор е, че
това правило сякаш не важи за Хера. Нейната длъжност е
била една от най-важните, но последните неколцина мъже,
заемали поста на Зевс, са я свели до формална титла, давана
на съпругите им. Зевс може да прави каквото си иска без
последствия, защото Хера е смятана за продължение на
неговия пост, а не за самостоятелна длъжност.
Ако Персефона се омъжи за него, договорът няма да я
предпази.
– Този план не е много надежден.
Позволявам си широка, макар и измъчена усмивка и питам:
– Ще се почувстваш ли по-добре, ако удвоим стражата при
мостовете, в случай че той се опита да преведе малката войска
на Арес през реката?
И двамата знаем, че това няма да стане, но аз вече съм
планирал да увелича охраната, в случай че Зевс все пак се
опита да ни нападне. Няма да ме хванат неподготвен, както е
станало с родителите ми.
– Не – промърморва Андреас. – Но е добро начало. – Той
оставя чашата си. – Не може да задържиш момичето. Ако
трябва, оплези се на Зевс, но не може да я задържиш. Той
няма да го позволи. Не може да те нападне непосредствено,
но ще заложи капан, за да те накара да нарушиш договора,
след което цялата мощ на тези префърцунени глупаци ще се
стовари върху теб. Дори ти няма да преживееш това. А да не
говорим за хората ти.
Ето го. Постоянното напомняне, че не съм обикновен човек,
че нося на раменете си отговорността за толкова много хора.
В Горния град отговорността за живота на гражданите се носи
от дванадесет чифта рамене. В Долния град съм само аз.
– Няма да има проблем.
– Сега говориш така, но ако беше вярно, нямаше да я
доведеш тук.
– Няма да я задържа.
Самата мисъл е нелепа. Не мога да виня Персефона, че не
иска да стане жена на Зевс, но тя все пак е една красива
принцеса, която цял живот е имала всичко. Може да ѝ харесва
да прекара зимата в Долния град, но при мисълта да остане
тук за постоянно би избягала с писъци в нощта. Няма
проблем. В дългосрочен план не ми трябва такава жена.
Андреас най-сетне кимва.
– Мисля, че вече е твърде късно да се тревожим за това. Ти
ще се справиш.
– Ще се справя.
По един или друг начин.
Как мога да накарам Зевс да наруши договора?
Предполагам, че няма да е никак трудно. Той е прочут с
пристъпите си на ярост. Няма да му стане приятно, ако
„обезчестя“ хубавата му годеница пред очите на всички. Ще
бъде много лесно да изнеса малко представление пред
подходящите хора, които със сигурност ще се разприказват и
мълвата ще плъзне из Олимп като горски пожар. Ако клюката
се разпространи, Зевс може да се види принуден да извърши
нещо безразсъдно. Нещо, което ще има реални последствия.
Нещо повече, жителите на Олимп най-сетне ще научат
истината. Хадес не е мит, аз с най-голямо удоволствие бих
играл ролята на злодея в реалния живот, ако това ще ми
помогне да постигна целите си.
Андреас изглежда замислен.
– Ще ме държиш ли в течение?
– Разбира се. – Сядам на ръба на бюрото си. – Сега е
моментът да ти напомня, че си пенсионер.
– А! – махва с ръка той. – Звучиш като онова малко леке
Харон.
Като се има предвид фактът, че Харон е негов роден внук и
е напът да се превърне в моя дясна ръка, „малко леке“ не е
най-удачното определение. Харон е на двадесет и седем и е по-
способен от повечето хора под мое командване.
– Той е добронамерен.
– Той е досадник.
На вратата се чука и самият Харон наднича в стаята. Той е
копие на дядо си, макар че раменете му са широки, а тъмната
коса покрива цялата му глава. Светлосините очи, квадратната
брадичка и самоувереността обаче са същите. Той вижда
Андреас и се усмихва широко.
– Здрасти, дядо. Май имаш нужда от дрямка.
Погледът на Андреас сипе мълнии.
– Не мисли, че не мога да ти нашляпам задника, както
когато беше на пет.
– И през ум не ми минава.
Тонът му говори друго, но когато става дума за Андреас,
Харон обича да си играе с огъня. Той влиза в стаята и затваря
вратата след себе си.
– Искал си да ме видиш.
– Трябва да обсъдим промените в графика на охраната.
 – Проблем ли има? – Очите му светват при тази мисъл. –
Това има ли нещо общо с жената?
– Тя ще остане за известно време.
Споделих откровено плановете си с Андреас, той е заслужил
доверието ми след всички жертви, които е направил, за да
опази живота ми и целостта на владенията ми. Не съм готов
обаче да говоря с друг по въпроса, макар че няма да мога още
дълго да пазя тайна.
– Кажи на Мента да даде на Персефона малко дрехи назаем,
докато успея да ѝ купя нови.
Харон повдига вежди.
– Мента ще бъде във възторг.
– Ще го преживее. Ще ѝ платя всички дрехи.
Това няма да я успокои напълно – Мента ужасно държи на
всичко, което смята за свое – но е най-доброто, което мога да
измисля в този момент. Целият ден ми е нужен, за да
разпределя войските си, така че да защитя хората си от онова,
което възнамерявам да направя.
А утре?
Утре ще трябва да заявим присъствието си достатъчно
шумно, така че дори онези префърцунени задници от „Додона
Тауър“ да ни чуят.
Телефонът ми звъни. Знам кой е още преди да вдигна.
Поглеждам към двамата мъже в кабинета си. Харон сяда в
креслото до дядо си. Ще мълчат. Не си поемам дълбоко дъх, за
да се успокоя. Просто вдигам.
– Ало?
– Правиш ми се на отворен, мизернико.
Обзема ме чувство на задоволство. Със Зевс сме общували
няколко пъти през годините и той винаги се е държал грубо и
пренебрежително, сякаш ми оказва благоволение с
присъствието си. Сега обаче просто е бесен.
– Зевс! Радвам се да те чуя.
– Върни я веднага. И не е нужно някой да знае за това
нарушаване на границата. Не би искал да застрашиш крехкия
мир помежду ни.
Дори след всички тези години ме изумява фактът, че той ме
смята за толкова глупав. Преди време подобен блъф би ме
хвърлил в ужас, но вече имам достатъчно опит. Не съм дете,
което да тормози. Говоря кротко, защото знам, че това ще го
вбеси още повече.
– Не съм нарушил договора.
– Отне ми съпругата.
– Не ти е съпруга. – Казвам го твърде рязко и ми е нужна
половин секунда, за да се отърся от емоциите. – Тя сама
прекоси моста.
Би трябвало да спра дотук, но ме обзема студена ярост. Той
мисли, че може да се разпорежда с живота на хората само
защото е Зевс. В Горния град може и да е така, но Долния град
е моето царство, независимо какво мислят в останалата част
на Олимп.
– Всъщност толкова отчаяно искаше да избяга от теб, че си
разрани краката до кръв и едва не изпадна в хипотермия. Не
съм сигурен какви са представите ви за романтика в Горния
град, но тук това не е нормалната реакция на предложение за
брак.
– Върни ми я или ще си носиш последиците. Както стана с
баща ти.
Години наред съм се учил да прикривам емоциите си и само
това ме спира да не избухна. Гадно копеле!
 – Тя прекоси река Стикс. Сега е моя, по право и съгласно
условията на договора. – Снишавам глас. – Можеш спокойно
да си я прибереш, след като приключа с нея, но и двамата
знаем какви игри обичам да играя. Тя надали ще бъде
невинната принцеса, по която въздишаш.
Думите горчат в устата ми, но това няма значение.
Персефона се съгласи, че целта е да забием ножа докрай. Тази
вербална игра е само едно от средствата.
– Ако я докоснеш дори само с един от мръсните си пръсти,
ще те одера жив.
– Ще я докосна с повече от един пръст. – Опитвам се да
звучи насмешливо. – Забавно е, не мислиш ли? Тя предпочита
да изпълни всички мои мръсни фантазии, свързани със
стегнатото ѝ телце, вместо да ти позволи да я докоснеш. Е, аз
го намирам за забавно.
– Хадес, давам ти последна възможност. Би било добре да я
обмислиш. – В гласа на Зевс вече няма гняв, а само ледено
спокойствие. – Върни ми я в следващите двадесет и четири
часа и ще забравя за станалото. Ако я задържиш, ще унищожа
всичко, което обичаш.
– Закъснял си, Зевс. Този кораб отплава преди тридесет
години.
Когато причини пожара, който уби родителите ми, а мен
покри с белези. Мълча известно време, след което казвам:
– Сега е мой ред.
 8
ПЕРСЕФОНА

Получавам няколко рокли от висока навъсена брюнетка,

която изглежда така, сякаш е в състояние да ми разбие
главата с една ръка. Дори не съм разбрала как се казва, а тя
вече си тръгва и аз отново оставам сама.
Разговорът със сестрите ми протече както очаквах. Бесни
са, че ги държа настрана за тяхно добро. Смятат плана ми за
ужасен. Сигурна съм, че ще продължат да търсят друга
възможност, но не мога да ги спра.
Това почти успява да отвлече вниманието ми от слънцето,
което пресича небето и слиза към хоризонта. От мисълта за
онова, което ще последва. Или по-скоро от мисълта, че не
знам какво ще последва. Хадес обича злокобните изявления,
които не са подкрепени с почти никаква информация.
Нарежда ми да се подготвя, но не казва за какво трябва да се
готвя. А целувката? През по-голямата част от деня
безуспешно се опитвах да не мисля колко ми беше приятно да
усещам устните му върху своите. Не знам какво щях да
направя, ако не се беше отдръпнал, а това би трябвало да ме
плаши.
Всичко в тази ситуация би трябвало да ме плаши, но няма
да позволя на Хадес да ме убеди да се откажа. Каквото и да е
планирал за тази нощ, не може да е по-лошо от деянията на
Зевс. В това съм сигурна.
 Приготвям се спокойно. В стаята има изненадващо
разнообразие от продукти за коса, което ме кара да си задам
въпроса дали Хадес често води жени тук. Не е моя работа.
Мога да напусна тази стая и тази къща по всяко време и това е
всичко, което искам да знам.
Всички рокли са хубави, но са ми големи. Свивам рамене и
обличам най-семплата – тясна рокля, обшита с мъниста,
подобна на онази, с която бях облечена снощи. Мънистата
придават тежест на плата и той пада много приятно.
Разглеждам обувките, които жената ми остави, и се чудя кои
да избера, когато на вратата се чука.
Време е представлението да започне.
Поемам дълбоко дъх и отварям вратата. Там стои Хадес и,
богове, никога не съм виждала мъж, облечен изцяло в черно,
който да изглежда толкова добре. Прилича на жива сянка,
много секси жива сянка. Свежда сърдит поглед към ходилата
ми. Правя крачка назад. Изведнъж ми става неудобно.
– Сега ще си обуя обувки.
– Това е абсурдно.
Вкопчвам се в раздразнението си с две ръце. По-добре да
вляза в словесна битка, отколкото да се поддам на страха и
несигурността.
– Не е абсурдно.
– Права си. Да носиш обувки с високи токове, след като си
осакатила ходилата си преди по-малко от двадесет и четири
часа, не е абсурдно, а глупаво. – Погледът му е гневен. – Също
като да прекосиш Олимп посред нощ, облечена в копринена
рокля.
– Не знам защо отново повдигаш този въпрос.
– Повдигам този въпрос, защото забелязвам, че системно
неглижираш здравето и безопасността си.
Поглеждам го учудено.
– Хадес, това са просто обувки.
– Няма значение.
Той влиза в стаята. Намеренията му са ясни.
Правя крачка назад.
– Да не си посмял да ме вдигнеш.
Замахвам във въздуха.
– Омръзна ми.
– Много си сладка.
Тонът му говори точно обратното. Движи се толкова бързо,
че макар да знам какво ще направи, едва успявам да надам
жалък писък, преди да ме повдигне на ръце.
Замръзвам.
– Пусни ме.
Да целуна Хадес беше едно. Да се съглася да спя с него
беше друго. Това е съвсем различно. Да ме носи на ръце из
коридорите на дома си, за да не се нараня… е много, много
различно. Мисълта, че не иска да се нараня, беше полезен
инструмент в преговорите тази сутрин. Сега ми изглежда като
препятствие, което не съм сигурна как да преодолея.
– Не е нужно да се грижиш за мен.
– Да, ти се справяш отлично и сама.
Толкова е изнервен от цялата ситуация, че веднага се
разведрявам.
Отново ме обзема желание да го дразня и не си правя труда
да се боря с него. Вместо това отпускам глава на рамото му и
го дръпвам за брадата.
– Може би просто искам да ме носи едър, силен мъж, който
е решен да ме спаси.
 Хадес повдига едната си вежда, с което изразява
едновременно недоверие и присмех.
– Нима?
– О, да – пърхам с мигли. – Аз съм напълно безпомощна.
Какво бих правила, ако чаровният принц в черни доспехи не
дойде да ме спаси от самата мен?
– Аз не съм чаровен принц.
– Тук съм съгласна с теб.
Отново го дръпвам леко за брадата. Когато го правя, той ме
притиска по-силно до себе си и това ми харесва. Внимава
ръцете му да докосват роклята, но не и кожата ми, но мисълта
за проникването на пръстите му, докато прави… други неща…
е достатъчна, за да ме накара да потръпна.
– Стой мирна.
– За това има съвсем просто решение. Пусни ме и ме остави
да ходя. И край на проблемите.
Той тръгва по стълбите към долния етаж… и продължава да
върви. Явно е решил да не ми обръща внимание, което е начин
да се спечели спор. Прилагах същата тактика спрямо Психея,
когато бяхме деца, и тя непрекъснато ми вземаше играчките,
за да ги включва във въображаемите си приключения.
Караниците не помагаха. Беше изключено да се оплача на
майка ни. Ако бях казала на Калисто, тя щеше да „реши“
проблема, като изпочупи спорните играчки. Не, единственото,
което имаше ефект, бе да не обръщам никакво внимание на
Психея. Накрая тя винаги се предаваше и връщаше играчките.
Понякога дори се извиняваше.
Аз няма да се предам.
Разговорът ни очевидно е приключил и аз се сгушвам в
обятията на Хадес, сякаш са мястото, където искам да бъда. И
тъй като сме притиснати един към друг, усещам как той става
все по-напрегнат. Скривам усмивката си, като долепям лице
към ризата му. Така ти се пада.
Най-накрая той спира пред една врата. Вратата е черна,
напълно плоска, без никакви релефни елементи и блести
призрачно на слабата светлина. Вглеждам се в леко
изкривените ни отражения. Все едно се взирам във водна
повърхност по време на новолуние. Имам странното усещане,
че ако докосна вратата, ръката ми ще потъне в нея.
– Ще влезем ли?
Едва сега Хадес се разколебава.
– Това е последният ти шанс да размислиш. Минем ли през
тази врата, ще бъдеш обречена.
– Обречена на мръснишки секс пред публика.
Много е мило, че за пореден път ми дава възможност да се
откажа. Отдръпвам се, така че да виждам лицето му и да му
дам възможност да види моето. Не чувствам притеснението,
което виждам в тъмните му очи.
– Вече се съгласих. Няма да променя мнението си.
Той изчаква малко.
– В такъв случай трябва да си избереш сигнална дума.
Очите ми се разширяват, преди да успея да се овладея. Чета
много и знам, че сигнална дума се използва при много
специфичен род забавления. Чудя се какво ли предпочита
Хадес. Бой с камшик, връзване или унижение? А може би и
трите. Колко мръснишко – и колко приятно.
Той възприема изненадата ми като проява на смущение.
– Това ще бъде нещо като спирачка. Ако случващото се ти
дойде в повече, казваш сигналната дума и всичко приключва.
Без въпроси и обяснения.
 – Просто така.
– Просто така – потвърждава той. Поглежда към вратата, а
после пак към мен. – Когато казах, че не се пазаря за секс,
това не беше съвсем вярно. Всяка среща е свързана с
преговори и пазарене. Това, което всъщност имах предвид, е,
че ценя съгласието. Съгласие, дадено, защото нямаш друг
избор, не е съгласие.
– Хадес, ще ме пуснеш ли, преди да минем през тази врата?
Накъдето и да води тя.
– Не.
– Значи съгласието важи само за секса?
Той се напряга, сякаш е готов да се обърне и да ме отнесе
обратно в стаята ми.
– Права си. Това беше грешка.
– Чакай, чакай, чакай.
Толкова е упорит, че ми иде да го целуна. Вместо това го
поглеждам намръщено.
– Независимо как го представяш сега, вече говорихме за
това. Имам и други възможности. Но искам тази. Просто те
дразнех, задето ме носиш на ръце.
За първи път, откакто се познаваме, имам чувството, че
наистина ме гледа. Без задръжки. Без сърдити физиономии.
Гледа ме, сякаш иска да ме изяде хапка по хапка. Сякаш вече
е измислил десетина начина, по които иска да ме има, и ги е
планирал до най-малката подробност. Сякаш вече ме
притежава и иска всички да знаят това.
Облизвам устни.
– Ако ти кажа, че ми харесва да ме носиш, ще го правиш ли
непрекъснато през следващите три месеца? Или ще решиш да
ме накажеш, като ме накараш да ходя сама?
 Преди няколко минути щях да кажа, че използвам обратна
психология, но в този момент дори самата аз не знам какъв
искам да е отговорът му.
Той най-сетне осъзнава, че се шегувам, и ме изумява, като
завърта очи.
– Не спирам да се изумявам колко трудно се общува с теб.
Избери си сигнална дума, Персефона.
През тялото ми преминава тревожна тръпка. Шегата
настрана, това тук е истина. Наистина ще го направим и, след
като минем през тази врата, той ще вземе под внимание
сигналната ми дума, но аз няма как да съм сигурна в това.
Преди два дни Хадес не беше нищо повече от забравен мит,
който можеше да е живял преди няколко поколения. Сега е
напълно реален.
В крайна сметка трябва да се доверя на инстинктите си,
което означава да му се доверя.
– Нар.
– Много добре.
Той бутва вратата и двамата попадаме в друг свят.
Или поне такова чувство имам. Тук светлината се движи по
особен начин и ми е нужно известно време, за да осъзная, че
умелото съчетание от лампи и вода рисува танцуващи линии
по тавана. Тази стая е пълна противоположност на балната
зала на Зевс. Няма прозорци, но дебелите червени завеси край
стените придават на помещението греховна, а не
клаустрофобична атмосфера. Тук има дори истински трон,
като всичко останало в стаята той е черен и всъщност
изглежда удобен.
Изведнъж осъзнавам нещо и се засмивам.
– Леле, колко си педантичен.
 – Нямам представа за какво говориш.
– Имаш, и още как. Липсва само огромният ти портрет.
Трябва да е виждал балната зала в някакъв момент, защото
е създал нейната противоположност. Тази стая е по-малка и в
нея има повече мебели, но е невъзможно да не се забележи
връзката. Освен това помещението не прилича на останалата
част от къщата. Хадес очевидно обича скъпите вещи, но
другите стаи, в които съм била до този момент, са уютни и
гостоприемни. Тази е студена като кулата на Зевс.
– Нямам нужда от огромен портрет – казва той сухо. –
Всеки, който минава през тази врата, знае много добре кой
управлява тук.
– Толкова си педантичен – повтарям аз и се засмивам. – Това
ми харесва.
– Ще го имам предвид.
Не мога да бъда сигурна, но мисля, че се опитва да прикрие
усмивката си.
За да спра да се взирам в красивото му лице като влюбена
глупачка, поглеждам към удобните кожени дивани и кресла,
разположени стратегически в стаята, както и към
съоръженията, които разпознавам по описание, макар че не
съм ги виждала до този момент. Пейка за наказания. Салтир.
Рамка, на която може да бъде провесен човек, ако се прояви
въображение, с въжетата.
В стаята няма жива душа.
Извръщам се в ръцете на Хадес и го поглеждам.
– Какво става?
Той ме слага да седна на най-близкия диван и аз плъзгам
пръсти по гладката кожа. Всички мебели са нови и стерилно
чисти. И студени. Невероятно студени. Тъкмо това очаквах от
Хадес въз основа на легендите за него – и то няма нищо общо
със самия него. Вдигам поглед и забелязвам, че ме гледа
внимателно.
– Какво? Защо няма хора?
Хадес бавно поклаща глава.
– Нима мислеше, че ще те хвърля на вълците от първата
нощ? Прояви малко повече уважение, Персефона.
– Нищо няма да проявявам.
Тонът ми е твърде рязък, но съм събрала смелост и ми се
вие свят. Това място ме замайва. Изобщо не е такова, каквото
очаквах. Той не е такъв, какъвто очаквах.
– Трябва да ме направиш своя, и то веднага.
– А ти трябва да престанеш да ми казваш какво трябва да
правя. – Оглежда се със замислено изражение. – Казваш, че не
си девствена, но правила си нещо извратено досега?
Този въпрос ме обезсърчава. Няма смисъл да лъжа, особено
в този момент.
– Не.
– Така си и знаех.
Той съблича сакото си и бавно навива ръкавите си. Дори не
ме поглежда, не обръща внимание на начина, по който
поглъщам с очи всеки сантиметър от кожата му. Има хубави
ръце, мускулести и татуирани, макар че не мога да различа
рисунките. Приличат на драскотини и ми е нужно време,
преди да осъзная, че татуировките прикриват белези.
Какво се е случило с него?
Той сяда до мен и слага възглавничка помежду ни.
– Има някои важни въпроси, които трябва да ти задам.
Думите му ме изненадват. Засмивам се.
– Не знаех, че се явявам на интервю.
 – Не бих го определил по този начин.
Той свива рамене. Прилича на цар по начина, по който
безцеремонно изпълва пространството. Това не се дължи на
тялото му – той не е особено едър. Въпросът е в присъствието
му. То изпълва тази голяма стая, така че едва дишам край
него. Хадес ме гледа много внимателно и аз имам неприятното
усещане, че улавя всяко трепване на лицето ми.
Той показва с ръка около себе си.
– Целта на това споразумение може да не е удоволствието,
но аз не искам да те травмирам. Ако ще се чукаш с мен, поне
да си прекараш добре.
Поглеждам го учудено.
– Много мило от твоя страна, Хадес.
Сарказмът ми се плъзга покрай него като вода по гърба на
патица. Макар да съм сигурна, че устните му трепват.
– Отговаряй с „да“, „не“, „може би“.
– Аз…
– Връзване.
Мисълта ме възбужда.
– Да.
– Секс пред публика.
Не. Но това не е истина. Истината е, че самата мисъл ме
влудява. Поглеждам лицето му, но то не изразява нищо. Не ме
насърчава. Не ме съди. Може би затова съм в състояние да
отговоря честно.
– Вече го обсъдихме. Да.
– Исках да съм сигурен.
Продължава в същия дух. Изрежда различни действия, а аз
се стремя да отговарям колкото е възможно по-искрено.
Повечето от тези неща са ми известни само от книгите. Знам
какво ме възбужда, докато чета, но възможността наистина да
извърша тези действия ми се струва невъобразима.
Разговорът, ако може да се нарече така, не е особено
приятен, но все пак ми действа успокояващо. Хадес наистина
се подготвя старателно, вместо да ме хвърли в дълбокото. Не
помня кога за последно съм била обект на такова внимание,
при мисълта за това бавно ме заливат топли вълни, а
дишането ми се учестява, когато си представям, че извършвам
всичко, което той споменава.
Накрая се обляга назад със замислено изражение.
– Това е достатъчно.
Чакам, но неговият поглед се рее някъде далеч. Все едно не
съм в стаята. Отварям уста, но решавам да не прекъсвам
мислите му. Вместо това се изправям и тръгвам към най-
близкото съоръжение за секс игри. Прилича на не толкова
бездушна версия на кушетките в лекарските кабинети. Искам
да видя за какво точно служи.
– Персефона.
Острият му тон ме кара да замръзна на място. Поглеждам
през рамо.
– Да?
– Когато сме в тази стая, правилният отговор е „Да, сър“.
Той сочи мястото, на което седях допреди малко.
– Седни.
– Какво ще стане, ако не се подчиня просто така? – щраквам
с пръсти аз.
Той отново ме гледа внимателно. Тялото му е самоуверено и
напрегнато, сякаш всеки миг ще ми се нахвърли. Може би би
трябвало да се уплаша, но не страхът, а вълнението кара
кръвта ми да кипи. Хадес се навежда напред много бавно и
много решително.
– Ще бъдеш наказана.
– Разбирам – отвръщам бавно.
Значи имам избор. В този момент никой не ни гледа, няма
пред кого да се преструвам. Не е нужно да бъда безупречна,
лъчезарна, умна или каквито там други етикети са ми лепнали
през годините. Тази мисъл ме замайва и опиянява.
Отново оглеждам стаята.
– Какво е това място за теб? Свобода от етикети?
– Това място е етикетът.
Намръщвам се, а той въздиша.
– Няма много начини да задържиш властта. Страх, любов,
преданост. Последните две са много несигурни, а първото се
постига трудно, освен ако не си готов да си изцапаш ръцете.
– Като Зевс – промърморвам аз.
– Като Зевс – потвърждава той. – Макар че този мръсник е
толкова обаятелен, че не е нужно да си цапа ръцете, ако не
иска.
– Ти цапаш ли си ръцете? – Отново оглеждам стаята. Вече
започвам да разбирам. – Всъщност не е нужно да го правиш,
ако всички се страхуват от теб, нали така?
– Репутацията е всичко.
– Това не е отговор.
Хадес ме гледа изпитателно.
– Държиш ли да получиш такъв?
Държа ли? Отговорът не е нужен за сделката ни, вече приех
и нямам намерение да се отмятам. Не мога обаче да се
преборя с любопитството, което ме гложди неудържимо. От
години се чувствам привлечена от Хадес, но да срещна
истинския човек зад легендата е хиляда пъти по-вълнуващо.
Вече отгатнах целта на тази стая, на тази внимателно
подредена сцена. Искам да знам повече за него. Поглеждам го
в очите.
– Бих искала да получа отговор, ако си готов да ми го дадеш.
За миг решавам, че няма да отговори, но в крайна сметка
той кимва.
– Хората вече са свикнали да се боят от Хадес. Както ти
самата непрекъснато повтаряш, прозвището ми е „Злодеят от
Олимп“. Използвам този страх и го подсилвам. – Той показва с
ръка около себе си. – Тук организирам специални партита за
внимателно подбрани жители на Горния град. И без това имам
вкус към перверзиите, просто използвам тази си наклонност,
за да постигам целите си.
Разглеждам стаята и спирам поглед върху трона. Той
потвърждава преувеличения образ на мрачния цар Хадес,
антипод на бляскавия Зевс. Никой от образите, които
представят на публиката, не е истински, но аз определено
предпочитам версията на Хадес.
– Значи седиш там, оглавяваш това свърталище на порока и
задоволяваш желанията си, а зрителите треперят от страх и се
сдобиват с впечатления, които да споделят под сурдинка.
– Да.
Нещо странно в тона му ме кара да се обърна и да го
погледна. Той се взира в мен, сякаш съм пъзел, който много
иска да подреди. Навежда се напред.
– В Горния град май наистина не осъзнават какво
съкровище си.
Извиквам обичайната лъчезарна усмивка върху лицето си.
– Нямам представа за какво говориш.
– Онези глупаци не те заслужават.
 – Щом така смяташ.
– Така смятам.
Хадес става бавно. Липсва му само пелерината, която да
завърши злокобно сексапилния му образ.
– Да ти покажа ли как ще премине първата ни нощ тук?
Изведнъж всичко изглежда съвсем истинско. Потръпвам –
донякъде от нерви, донякъде от нетърпение.
– Да, сър.
Той поглежда ходилата ми.
– Болят ли те?
Истината е, че ме болят, защото стоя права от няколко
минути.
– Не е нищо притеснително.
– Не е нищо притеснително – повтаря той и поклаща глава. –
Готова си да се саморазрушиш. Чудех се дали онази първа нощ
е изключение, но не е, нали? Това е правилото.
Потръпвам. Обзема ме чувство за вина, макар да си казвам,
че няма причина да се чувствам виновна. Това е моето тяло.
Мога да правя с него каквото е необходимо, за да оцелея. Ако
понякога плътта ми понася последиците? Това е цената на
живота. За да се разсея от неприятното чувство, зародило се у
мен, правя крачка назад.
– Казах, че съм добре, и наистина го мисля.
– Ще приема думите ти за чиста монета. Този път. – Той
продължава, преди да успея да кажа каквото и да било: – Но
ще проверя превръзките ти в края на нощта и ако си се
наранила още повече от инат, ще има последици.
– Ти си изключително арогантен. Това е моето тяло.
– Грешиш. Докато играем на тази сцена, това тяло е мое.
Той сочи към ниския подиум в средата на стаята.
 – Качи се.
Все още мисля върху това твърдение, докато пъхам дланта
си в неговата и го оставям да ми помогне да се кача върху
високата едва тридесет сантиметра платформа. Подиумът не е
висок, но имам чувството, че гледам стаята отгоре. Че съм
изложена на показ. Няма значение, че сме само двамата.
Представям си, че всички кресла и дивани са заети от хора, и
сърцето ми бие лудо.
Хадес пуска ръката ми.
– Остани така за момент.
Промъква се между мебелите и отива до невзрачна врата,
скрита зад спусната завеса. Няколко секунди по-късно
прожектори осветяват подиума. Не са много ярки, но ми
пречат да виждам тъмната стая. Преглъщам с мъка.
– Не се шегуваше, когато каза, че ще играем на сцена,
нали?
– Не.
Гласът му идва от неочаквана посока – вдясно зад мен.
Обръщам се, за да го погледна, но не виждам почти нищо
заради прожекторите.
– Какво става?
– Кажи ми сигналната си дума.
Това не е отговор, но нима съм очаквала такъв? Не знам
дали се опитва да ме уплаши или това наистина е
демонстрация на онова, което възнамерява да направи пред
публика. Облизвам устни.
– Нар.
– Съблечи си роклята.
Този път говори пред мен.
Ръцете ми докосват подгъва на роклята. Колебая се. Не
мисля, че съм срамежлива, но всички форми на сексуално
общуване, които съм преживяла до този момент, са се случили
при затворени врати и най-често на тъмно. Сега е тъкмо
обратното. Затварям очи и се опитвам да овладея треперещото
си тяло. Това е, което искам и за което молих. Хващам
подгъва и го повдигам.
Хладният въздух докосва бедрата ми, долната извивка на
седалището ми, хълбоците ми.
– Персефона.
Гласът му е измамно благ.
Не успявам да си поема дъх. Още нищо не сме направили, а
аз имам чувството, че горя.
– Да… сър?
– Не носиш нищо под роклята.
Заявява го, сякаш говори за времето.
Едва успявам да се преборя със смущението и с желанието
да пусна подгъва на роклята, за да прикрия голотата си.
– В гардероба, който ми бе зает, липсват някои неща.
– Нима?
Той излиза от тъмнината и се качва при мен на подиума.
Светлината сякаш се отдръпва от него. Бавно ме заобикаля и
спира зад мен. Не ме докосва, но чувствам присъствието му.
– Или мислеше, че можеш да ме изкушиш да направя
каквото искаш?
Беше ми минала тази мисъл.
– Щеше ли да се получи, ако бях опитала?
Той повдига косата от тила ми. Невинно докосване, но имам
чувството, че ме е полял с бензин и ме е запалил. Другата му
ръка гали кожата на хълбока ми.
– Роклята, Персефона.
 Бавно си поемам дъх и продължавам да повдигам роклята
си. Той стои напълно неподвижно зад мен, но мога да се
закълна, че чувствам как поглъща с очи всеки сантиметър от
кожата ми, докато платът се повдига. Усещането е много
съкровено и невероятно възбуждащо. Накрая издърпвам
роклята над главата си и след кратко колебание я пускам на
пода.
Сега нищо не скрива тялото ми от него.
Трепвам, когато върховете на пръстите му ме стискат за
мишниците. Хадес се засмива мрачно.
– Как се чувстваш?
– Изложена на показ.
Фактът, че трябва да отговоря на този въпрос, само прави
усещането по-осезаемо.
– Ти си изложена на показ.
Пръстите му се плъзгат нагоре към раменете ми.
– Следващия път, когато го правим, всички погледи в стаята
ще бъдат насочени към теб. Ще те гледат и ще искат да те
притежават.
Той долепя тялото си до моето, а едната му ръка леко
обхваща гърлото ми. Не оказва никакъв натиск. Това е просто
знак, че съм негова собственост. Едва се сдържам да не свия
пръстите на краката си.
– Но ти не им принадлежиш, нали?
Преглъщам с мъка, при което шията ми се притиска по-
плътно към дланта му.
– Не, не им принадлежа.
– Може да гледат колкото си искат, но само аз имам право
да те докосвам. – Дъхът му гали ухото ми. – Ще те докосна
сега.
 Не мога да спра да треперя и това няма нищо общо с
температурата в стаята.
– Вече ме докосваш.
Нима това е моят глас, нисък, задъхан и подканващ? Имам
чувството, че се нося над тялото си и същевременно съм
болезнено вкопчена в плътта си.
Ръката му се плъзва между гърдите ми. Все още не е там,
където изведнъж отчаяно искам да бъде. Той едва започва, а
аз не мога да спра да треперя. Прехапвам силно долната си
устна и се опитвам да стоя неподвижно, докато пръстите му
докосват нежно ребрата и корема ми.
– Персефона.
Богове, как произнася името ми. Сякаш е тайна, която само
ние знаем.
– Докосни ме.
– Както сама каза, аз вече те докосвам.
За миг чувам чаровния му смях. Той притихва, ръката му
почива върху долната част на корема ми. Сякаш тежестта ѝ е
единственото, което ме задържа на този свят. Той прокарва
ръка по хълбока ми.
– Ето как ще протече всичко. Слушай внимателно.
Опитвам се, но цялото ми внимание е насочено към това да
не разтворя крака и да не се опитам да поставя ръката му там,
където отчаяно искам да бъде. Едва успявам да кимна.
– Да, сър.
Интересното е, че изобщо не ми се струва странно да го
наричам така.
– Ще изпълня всяка фантазия, родена от амбициозния ти
мозък. В замяна ти ще се подчиняваш на всички мои заповеди.
Намръщвам се. Опитвам се да не мисля за тялото му,
долепено до гърба ми, за твърдия му пенис, притиснат до мен.
Отчаяно искам да стигна докрай с този мъж, да съблека
дрехите му и да го докосвам така, както той ме докосва.
– Имам много фантазии.
– Не се съмнявам в това. – Устните му докосват слепоочието
ми. – От притеснение ли трепериш, или от страст?
– И от двете.
Изкушавам се да замълча, но искам да ме разбере.
– Не ми е неприятно.
– А мисълта, че тази стая ще бъде пълна с хора, които ще
гледат как те докосвам?
– Не ми е неприятна – повтарям аз.
– Ще те накарам да свършиш, малка Персефона. А после ще
те кача горе и ще сменя превръзките на краката ти. Ако си
много послушна и не се оплакваш, ще те накарам да свършиш
още веднъж.
Той бавно гали корема ми.
– Утре ще те облечем както трябва.
Много ми е трудно да се съсредоточа, докато пръстите му се
доближават все повече до пубиса ми, но се опитвам.
– Мислех, че говорим за оргазми.
– Става дума за повече от оргазми.
Нямам много опит в тези неща, но осъзнавам, че по този
начин иска разрешение, като че само днес не се съгласих поне
пет пъти. Не иска да ме хвърли в дълбокото и да чака да види
дали ще потъна, или ще изплувам. Води ме внимателно и
целенасочено в определена посока. Не вярвам в съдбата, но в
този момент имам чувството, че и двамата години наред сме
вървели по пътя си, за да стигнем дотук. Вече не мога да се
откажа. Не искам.
– Да. Съгласна съм.
 9
ХАДЕС

Не бях прав за Персефона. Всеки път когато я притискам и

изпитвам, за да видя дали ще хукне към Горния град, тя се
съгласява. Нещо повече. Мисля, че общуването ни ѝ е толкова
приятно, колкото и на мен. Всеки път когато устните ѝ се
усмихнат и тя заприлича на слънчев лъч в човешки образ,
знам, че ще стане интересно.
А сега?
Думите не ми достигат да опиша какво чувствам сега,
когато тя е гола в дома ми, а загорялата ѝ кожа е поруменяла
от желание да бъде докосвана от мен. Плъзвам ръка по корема
ѝ. Мразя майка ѝ и останалите от Горния град, принудили
тази жена до такава степен да се съсредоточи върху
оцеляването и бягството си, че да спре да обръща внимание на
потребностите на тялото си. Прекалено е слаба. Не е
болезнено крехка, но призна, че не се грижи за себе си така,
както би трябвало.
– Хадес. – Персефона притиска гърба си в тялото ми, обляга
глава на рамото ми и напълно се отпуска. – Моля те.
Сякаш бих могъл да спра в този миг, дори да исках. Поели
сме заедно по пътя към Подземното царство и няма връщане
назад. Без да губя време, обхващам с ръка вулвата ѝ. Тя е
влажна и възбудена и аз не мога да сдържа стенанието си.
– Тези игри ти харесват. Харесва ти да си изложена на
показ.
Тя кима.
– Вече ти казах, че е така.
Стремя се да се движа бавно, защото в противен случай ще
ѝ се нахвърля като гладен звяр и ще разруша крехкото
доверие помежду ни. Тя е мека, влажна и ужасно секси.
Прониквам в нея с два пръста, тя стене тихо и се вкопчва в
мен. Изследвам я бавно и търся точката, която ще я разтопи,
но това не е достатъчно. Искам да я виждам. Да я виждам
цялата.
Скоро.
Със свободната си ръка хващам бедрото ѝ и го повдигам,
така че да си осигуря по-добър достъп. Излагам я на показ в
празна зала. Винаги съм обичал да го правя пред публика и
нямам търпение да повторя действията си в стая, пълна със
зрители. Реакциите ѝ тази вечер показват, че ще се
наслаждава също като мен.
Галя клитора ѝ с палец и експериментирам, докато открия
движението, което кара цялото ѝ тяло да тръпне. Навеждам се
и устните ми докосват ухото ѝ.
– Утре вечер тази зала ще бъде пълна с хора. Всички ще
дойдат, за да ти се насладят и да видят как ще те накарам да
свършиш.
– О, богове!
– Ще им изнесеш ли добро представление, Персефона?
Не издържам и целувам шията ѝ. Знам, че мога да я
докосвам, както пожелая, че тя е напът да получи оргазъм, че
иска още… Най-сетне го осъзнавам. Тази жена е моя, макар и
само за няколко месеца. Мисълта е опияняваща.
– Хадес, моля те.
 Притихвам, а тя поклаща хълбоци, за да продължи да усеща
пръстите ми в себе си. Захапвам я за рамото.
– За какво ме молиш? Бъди по-ясна.
– Накарай ме да свърша. – Тя диша учестено. – Целувай ме.
Обладай ме. Само не спирай.
– Няма да спра.
Думите ми звучат като стенание, но не ми пука. Целувам
Персефона и продължавам да я водя към оргазма. Тя все още
има вкус на лято. Искам да я прегърна и да я защитя. Искам
да я чукам, докато всичките ѝ маски паднат и тя заплаче,
докато свършва.
Искам.
Възнамерявах това да продължи дълго, но и двамата сме на
ръба да изгубим контрол. Притискам дланта си към клитора ѝ.
Тя стене глухо и задъхано, а аз бих дал всичко, за да я чуя
отново да издава този звук и да знам, че аз съм причината за
него.
– Отпусни се. Остави на мен.
Целувам шията ѝ, докато тя тръпне в ръцете ми. Задъхва се,
след което свършва. Усещам с пръстите си спазмите на
вагината ѝ.
Отпускам ръка и повдигам главата си. Персефона трепери в
обятията ми и се обляга на мен, демонстрирайки доверие,
което не заслужавам. Пускам крака ѝ, но не мога да се сдържа
да не целуна шията ѝ още веднъж. Дори не сме правили секс,
а аз вече копнея до полуда да я държа в обятията си и да я
вкусвам с езика си.
Трябва да затворя очи за няколко дълги мига, за да овладея
порива си да я сложа да легне на подиума и да я обладая още
сега. Причините да не го правя ми изглеждат крехки като
паяжини, които е много лесно да разкъсаш, без да се
замислиш.
Още не.
Правя усилие, за да се овладея и да се скрия зад студената
маска, която обикновено ми се струва по-естествена от
истинската ми същност. Отдръпвам се от Персефона, като
задържам ръка на хълбока ѝ, в случай че залитне. Не залитва.
Разбира се.
Избягвам въпросителния ѝ поглед, когато се обръща с лице
към мен. Не смея да я погледна от страх, че обзелото ме
желание ще надделее, затова вземам захвърлената рокля и я
нахлузвам през главата ѝ. Тя изругава приглушено, но пъхва
ръце под презрамките и дръпва роклята върху тялото си.
Изглеждаше възбуждащо дори преди да разбера какво се крие
под дрехата. Сега трябва да се съсредоточа, за да изпълня
задачата си. Би било много лесно да хлътна по тази жена и да
прекарам остатъка от нощта в опити да разбера какво мога да
направя, за да изтръгна онези приятни стенания от устните ѝ.
Да запомня вкуса и допира ѝ и да оставя отпечатъка си върху
кожата ѝ.
Невъзможно. Ако отстъпя само на сантиметър, Персефона
ще ме подлуди. Може да не я познавам добре, но в това съм
сигурен. Тази жена не е свенлива принцеса, расла под стъклен
похлупак. Тя е истинска акула и ще се опита да наложи своите
правила, стига да ѝ се удаде възможност.
Репутацията ми, властта ми, способността ми да защитя
хората в Долния град зависят от това да се представям за най-
страшния и безмилостен злодей от тази страна на река Стикс.
Благодарение на тази репутация не ми се налага да цапам
ръцете си с кръв, всички се страхуват твърде много от мен, за
да ме предизвикват.
Ако някоя светска красавица от Горния град започне да ме
води за носа, това ще застраши всичко, за което съм се борил
цял живот.
Не мога да го допусна.
Вземам я в обятията си. Тя е толкова силна личност, а
когато я държа на ръце, изглежда толкова крехка. Това
събужда у мен инстинкта на покровител, какъвто смятах, че
не притежавам. С всяка крачка към вратата ми е все по-лесно
да пренебрегвам копнежа на тялото си по нея. Имам план и
ще се придържам към него. Точка.
Персефона обляга глава на рамото ми и вдига поглед към
мен.
– Хадес?
Усещам капана, но не мога да не обърна внимание на тази
жена, дори да искам.
– Да?
– Знам, че имаш план за днес и утре.
– Мхм.
Отварям вратата и спирам, за да се уверя, че е плътно
затворена след нас. После тръгвам по коридора към
стълбището. След пет минути ще бъдем в стаята ѝ и ще мога
да установя известна дистанция помежду ни.
Тя плъзва ръка по гърдите ми и нежно обгръща шията ми.
– Когато казах, че искам да правя секс с теб, наистина го
мислех.
За малко да се спъна. За малко. Полагам огромни усилия да
не я поглеждам. Ако го направя, ще я обладая още тук, в
коридора.
– Нима?
 – Да.
Тя гали чувствителната кожа на тила ми.
– Оргазмът беше хубав, наистина, но не мислиш ли, че е
добре да направим репетиция, преди да ме обладаеш в стая,
пълна с хора?
Малка хитруша. Отлично знае какво прави. Стигам до
стълбището и се стремя да се движа бързо, но не толкова
бързо, та да изглежда, че тичам.
Персефона продължава да ме гали нежно, а аз имам
чувството, че всеки миг ще изляза от кожата си.
– Предполагам, че следваш някакъв план. Приличаш на
човек, който държи на плановете. Уважавам това.
Тя се сгушва по-плътно и потърква бузата си в гърдите ми.
– Какво ще кажеш за един компромис? Защо не се увериш,
че наистина съм толкова добра, колкото твърдя, а после ще ти
направя свирка.
Не отговарям, докато не стигаме до стаята ѝ. Влизаме, аз я
слагам да седне на леглото и заравям пръсти в копринената ѝ
коса. Когато я увивам около юмрука си, тя разтваря устни, а
аз едва се сдържам да не изстена отново.
– Персефона! – Отново дръпвам косата ѝ. – Прави ми
впечатление, че си свикнала да постигаш своето.
Тя ме гледа така, сякаш очаква да извадя пениса си и да
правим орален секс, докато и двамата свършим. Извива леко
гърба си.
– Само в някои случаи.
– Ммм…
Дръпвам косата ѝ още веднъж, след което правя усилия да
спра да я докосвам. Не бива да губя контрол сега, в противен
случай никога няма да си го върна. Ако бях обикновен човек,
не бих се поколебал да приема всичко, което предлага. Само
че аз не съм обикновен човек. Аз съм Хадес.
– Има една дума, с която е добре да свикнеш.
Тя смръщва вежди.
– Каква е тя?
– Не.
Никога няма да ѝ призная колко ми е трудно да ѝ обърна
гръб, докато лежи сгушена на леглото, и да отида до банята.
Разстоянието ни най-малко не ми помага. Тази жена е в
кръвта ми. Търся комплекта за първа помощ в шкафчето под
мивката. Във всяка баня в къщата има такъв комплект. Строго
погледнато, не съм във война с никого, но предвид длъжността
ми хората ми понякога получават неочаквани травми.
Например огнестрелни рани.
Когато се връщам в стаята, очаквам Персефона отново да се
опита да ме прелъсти, но тя седи целомъдрено там, където я
оставих. Дори е успяла да поприглади косата си, макар че
руменината на кожата ѝ я издава. Изпитва желание или гняв,
или съчетание от двете.
Коленича до леглото и я стрелвам с поглед.
– Дръж се прилично.
– Да, сър.
Думите ѝ са толкова сладки и отровни, че бих изгубил
равновесие, ако не ги очаквах.
Никога не съм имал любовница. Предпочитам да се
ограничавам до случващото се в стаята за забавления и до
отделни сеанси, макар и с едни и същи партньорки.
Единственото правило е, че всичко свършва в секундата, в
която сеансът приключи. Това е нещо различно и аз не съм
подготвен за противоречивите чувства, които бушуват в
гърдите ми, докато свалям превръзките от краката на
Персефона и оглеждам ходилата ѝ. Заздравяват, но все още са
покрити с рани. Бягането през Горния град едва не я е
осакатило. Да не говорим, че когато дойде при мен, беше
опасно близо до хипотермия. Ако бе останала по-дълго навън
през нощта, можеше да си навреди необратимо.
Можеше да умре, по дяволите.
Надявам се, че в такъв случай хората на Зевс биха се
намесили, но когато става дума за Зевс, нищо не е сигурно.
Той е в състояние да я остави да умре, за да я накаже за
бягството ѝ, както е в състояние да нахлуе в дома ми и да я
отведе в своите владения.
– Защо не повика такси, когато си тръгна от партито?
Нямам намерение да изричам въпроса на глас, но все пак го
правя.
– Исках да помисля, а го правя най-добре, докато се движа.
Тя се размърдва леко, докато мажа най-дълбоките рани с
неоспорин.
– Снощи имах да мисля за много неща.
– Каква глупост!
Тя се стяга.
– Не е глупост. Когато осъзнах, че ме преследват, вече ме
гонеха към реката и просто…
Персефона повдига ръка, а после я отпуска.
– Не можех да се върна. Няма да се върна.
Би трябвало да замълча, но не мога да си държа устата
затворена край тази жена.
– Ако се нараниш, защото са те ядосали, няма да ги
засегнеш по никакъв начин. Всъщност те това искат. Ти се
отнасяш към тялото си така, сякаш е твой враг, затова си
твърде слаба, за да се бориш с тях.
Персефона въздиша тежко.
– Говориш така, сякаш се самонаранявам. Да, понякога
пренебрегвам потребностите на тялото си, защото съм под
стрес или се налага да върша простотиите, които се очакват от
дъщерите на Деметра, но не го правя, за да се самонараня.
След като се уверявам, че съм намазал всичките ѝ рани с
мехлем, започвам отново да превързвам ходилата ѝ.
– Човек има само едно тяло, а ти си много лоша стопанка на
своето.
– Приемаш няколко ранички твърде сериозно.
Може и така да е, но упоритото омаловажаване на
опасността, в която се намираше предишната вечер, ужасно
ме дразни. Това означава, че го е правила и преди, толкова
често, че не си струва да се говори за снощния инцидент.
Означава също, че ще го направи отново при първа
възможност.
– Щом не мога да бъда сигурен, че ще се грижиш за тялото
си, ще го направя вместо теб.
Тя мълчи толкова дълго, че накрая вдигам поглед и виждам
как ме гледа със зяпнала уста. После се отърсва.
– Много мило, но не е необходимо. С удоволствие се
съгласих да правим секс, но не съм приемала да бъда
обслужвана от най-странния детегледач на света. С лъжичка
ли ще ме храниш? – засмива се тя весело. – Не ставай смешен.
Отказът ѝ ме жегва повече от допустимото. Не защото се
опитва да ме отхвърли. Не, под престорената ѝ веселост
прозира ранимост. Дали някой някога истински се е грижил
за Персефона? Не е моя работа. Трябва да стана и да напусна
стаята и нея, докато дойде време за публичните сцени.
 Всяка друга постъпка би могла да доведе до падение, от
което човек като мен може да не се възстанови.
 10
ПЕРСЕФОНА

Когато Хадес каза, че възнамерява да се погрижи за мен, не

му повярвах. Защо да го прави? Каквото и да си мисли той, аз
съм зряла жена, напълно способна да се грижи за себе си. Ако
не беше толкова настойчив, може би щях да призная колко
опасна за здравето ми бе нощта, когато се срещнахме. Нямах
намерение да пренебрегвам студа и болката, но когато
осъзнах проблема, нямах друг избор, освен да продължа
напред. Бих могла дори да го уверя, че макар понякога да
забравям да се храня и други подобни дреболии, нямам навика
да си вредя сериозно.
Хадес обаче е настойчив и макар че част от мен харесва
това по някакъв странен начин, друга част се отдръпва.
Той бавно се изправя, надвесва се над мен и тялото ми
изтръпва в очакване. Въпреки изнервящия разговор оргазмът
преди малко беше… неописуем. Той възприе моето
удоволствие като свое право и му отне около тридесет секунди
да измисли как да ме възбуди и да ме накара да свърша. Ако
може да постигне това само с пръсти, какво ли би могъл да
направи с останалите части на тялото си?
Искам да го докосвам и вкусвам. Искам да надникна под
елегантния черен костюм и да видя всичко, което този мъж
може да предложи. Не съм желала никого толкова силно,
откакто… не помня откога. Може би от срещата с Мария,
жената, с която се запознах в един малък невзрачен бар в
покрайнините на складовата зона в Горния град преди
няколко години. Тя преобърна света ми по най-приятния
възможен начин. Все още си пишем понякога, макар че
случилото се помежду ни беше просто една забежка.
Нима съм обречена да имам само краткотрайни връзки?
Мисълта ме потиска, затова я отхвърлям и протягам ръце
към Хадес. Той хваща дланите ми, преди да съм го докоснала,
и бавно поклаща глава.
– Явно си останала с погрешното впечатление, че можеш
просто да протегнеш ръка и да получиш всичко, което
пожелаеш.
– Няма причина да не го получа, щом и двамата го искаме.
Той пуска ръцете ми и прави крачка назад.
– Лягай да спиш. Утре ни чака много работа.
Едва когато стига до вратата, осъзнавам, че не блъфира.
– Хадес, чакай.
Той не се обръща, но спира.
– Да?
Ако унижението имаше силата да убива, щях да съм се
превърнала в локва на пода. Гордостта изисква да го оставя да
излезе от стаята и да го проклинам, докато най-сетне заспя.
Не съм злопаметна като Психея или Калисто, но не съм и
мекушава. Инстинктивно знам какво точно иска от мен и то не
ми харесва. Изобщо не ми харесва.
Облизвам устни и се опитвам да звуча равнодушно.
– Обеща ми втори оргазъм, ако се държа добре.
– Наистина ли мислиш, че се държа добре, Персефона?
Всеки път когато произнася името ми, имам чувството, че
прокарва ръце по голата ми кожа. Не би трябвало да ми
харесва толкова. И определено не би трябвало да искам да го
прави отново и отново, и отново. Все още не ме поглежда.
Повдигам брадичка.
– Знаеш ли, аз съм голяма хедонистка и оргазмът ме
мотивира. Мисля, че мога да обещая утре да се държа
безупречно, ако ме възнаградиш тази нощ.
Той се засмива. Смехът му е леко дрезгав, почти груб, но
докато се смее, се обръща и се обляга на вратата. Поне не си
тръгва все още. Пъха ръце в джобовете си. Жестът е съвсем
банален, но аз едва се сдържам да не стисна бедра. Накрая
той казва:
– Даваш обещания, които нямаш намерения да спазиш.
Поглеждам го невинно.
– Нямам представа за какво говориш.
– Ти, малка Персефона, си голяма калпазанка. – Той отново
се засмива дрезгаво. – Онези задници от Горния град наясно
ли са с това?
Иска ми се да му отговоря шеговито, но по някаква причина
въпросът му ме кара да се замисля.
– Не. – Изумена съм от откровения си отговор. – Те виждат
онова, което искат да видят.
– Те виждат онова, което ти искаш да видят.
Свивам рамене.
– Предполагам, че си прав.
Не знам какво в този мъж ме изкушава да загърбя доброто
момиче у себе си – или да го въоръжа – но Хадес е влязъл под
кожата ми. При други обстоятелства бих се впечатлила. Той е
решен да ме види, а аз съм също толкова решена да не бъда
виждана. Не и по този начин. Уязвимостта е покана да бъда
нарязана и разкъсана парче по парче. Научих това по трудния
начин през първата година, след като майка ми стана
Деметра. Единствените хора, на които мога да се доверя
напълно, са сестрите ми. Всички останали или искат нещо от
мен, или се опитват да ме използват, за да постигнат
собствените си цели. Това е изтощително. Много по-лесно е да
не им даваш нищо.
При Хадес това очевидно не е вариант.
Той ме гледа внимателно, сякаш е в състояние да прочете
мислите ми.
– Не очаквам съвършенство.
Думите му ме карат на свой ред да се засмея дрезгаво.
– Нима? Искаш съвършено подчинение.
– Не точно – свива рамене на свой ред той. – Играта може да
се играе по много начини. В една отделна сесия повечето
неща са договорени предварително. Тази ситуация е
несравнимо по-сложна. Затова отново ще те попитам – какво
искаш? Съвършенството очевидно те дразни. Искаш ли да ти
наложа подчинение? Да ти дам свобода и да те наказвам,
когато прекрачиш границите? – Тъмните му очи са ад, който
само чака да ме изпепели. – Какво ще те възбуди най-много,
Персефона?
Затаявам дъх.
– Искам да бъда лошо момиче.
Не искам да го казвам. Наистина не искам. Но когато Хадес
ми предлага всичко, от което имам нужда, това е по-
опияняващо от всякакъв алкохол. Той ми предлага странно
партньорство, което не съм съзнавала, че искам. Той може да
доминира. Аз може да се подчинявам. Но равновесието на
силите е изумително изравнено.
Не знаех, че нещата могат да стоят по този начин.
 – Браво.
Казвам го така, сякаш с тези пет кратки думи съм разкрила
някаква основополагаща истина. Хадес отново пристъпва към
леглото и ако преди беше просто властен, сега е неустоим.
Дръпвам се назад на матрака. Не мога да откъсна очи от него.
Той щраква с пръсти.
– Роклята. Съблечи я.
Преди да осъзная какво става, ръцете ми сами посягат към
подгъва.
– А ако не искам?
– Ще си тръгна. – Дебелата му вежда отново се повдига. –
Изборът, разбира се, е твой, но и двамата знаем какво
всъщност искаш. Съблечи роклята. После легни и разтвори
крака.
Притисната съм в ъгъла и дори не мога да се престоря, че
не е така. Поглеждам го гневно, но не съм убедителна, тъй
като копнежът пъпли по кожата ми. Не си губя времето да го
дразня, просто събличам роклята и я захвърлям настрани.
Хадес проследява движението ми. Лицето му изразява
неодобрение.
– Следващия път я сгъни или ще те накарам да пълзиш по
пода за наказание.
Изумление. Гняв. Неподправена похот.
Подпирам се на лакти и го поглеждам сърдито.
– Само опитай.
– Малка Персефона.
Той бавно поклаща глава, докато разтварям крака.
– Ти дори не знаеш какво искаш, нали? Няма проблем. Ще
ти покажа.
Би трябвало да замълча, наистина. По някаква причина
обаче в присъствието на Хадес не мога да се прикривам.
– Моля те. Знам какво ми харесва.
– Докажи го.
Поглеждам го учудено.
– Моля?
Той махва небрежно с ръка, сякаш не поглъща вулвата ми с
очи.
– Покажи ми. Отчаяно искаш оргазъм? Постигни го сама.
Гневният ми поглед е напълно неубедителен.
– Не това искам.
– Напротив, това е.
Хадес пристъпва към леглото и коленичи между
разтворените ми бедра. Не ме докосва, но имам чувството, че
всяка част от тялото ми му принадлежи. Фактът, че очевидно
ме желае, подхранва копнежа ми.
Ще го направя. Ще плъзна ръка между бедрата си и ще галя
клитора си, докато не свърша пред очите му. В момента съм
толкова възбудена, че ще ми е нужно съвсем малко време. А
аз… искам да го направя, по дяволите. Не мога обаче да се
предам просто така. Не ми е присъщо. Облизвам устни.
– Предлагам ти сделка.
Той отново повдига вежда, но казва само:
– Слушам те.
– Много бих искала да… – Не знам как да го кажа, без да
умра от срам, затова просто го изричам. – Искам да свършиш
заедно с мен.
Той продължава да ме гледа и чака. Насилвам се да
продължа.
– Ако сама ще стигна до оргазъм… много, много бих искала
и ти да стигнеш сам до оргазъм.
 Той се взира в мен дълго, сякаш чака да размисля. Мога да
го уверя, че няма абсолютно никаква опасност това да се
случи. Явно го осъзнава няколко секунди по-късно.
Ръцете му се раздвижват сякаш против волята му, докосват
бедрата ми и ме галят леко.
– Тази вечер може да постигнеш своето, но не мисли, че
всеки път ще бъде така.
Усмихвам се лъчезарно. Бузата му трепва.
– Ако наистина бях постигнала своето, вече щеше да си ме
обладал.
– Ммм – поклаща глава той. – Непоправима си.
– Каква хубава дума!
Не издържам повече. Плъзвам ръка по корема си и
разтварям срамните си устни. Правя го, защото ми харесва
как ръцете му се впиват в бедрата ми, сякаш се бори със себе
си да не ме докосва повече. Самоконтролът на този човек е
като желязна верига. Чудя се какво ли би разсеяло
задръжките му. Какво ще стане, когато това най-сетне се
случи?
Със средния си пръст навлажнявам клитора си, а Хадес се
засмива.
– Колко си дръзка!
– Не знам за какво говориш.
Макар че умишлено се докосвам бавно и внимателно,
усещането ми за удоволствие расте. Минава ми почти
истеричната мисъл, че само силата на погледа му върху
тялото ми е достатъчна, за да свърша. Отново погалвам
клитора си.
– Хадес, моля те.
– Харесва ми как произнасяш името ми.
 Той ме пуска. Отделя пръстите си от бедрата ми много
бавно, очевидно е, че не иска да спре да ме докосва. И аз не
искам да спира, но крайният резултат си струва временното
отклонение. Той посяга към ципа на панталона си. Притаявам
дъх, когато изважда пениса си. Той е… Леле! Перфектен е.
Голям и дебел. Тялото ми тръпне от желание да го поеме в
себе си. Хадес започва да се гали.
– Не спирай.
Осъзнавам, че съм спряла да се докосвам, и отново
раздвижвам ръката си. Не мога да откъсна очи от пениса му,
докато се гали.
– Красив си.
Той се засмива с онзи дрезгав смях, който вече започвам да
харесвам.
– Ти си пияна от страст.
– Може би. Но това не значи, че не казвам истината.
Прехапвам долната си устна.
– Ще ме докоснеш ли? Моля те.
Той не отговаря веднага. Аз настоявам.
– Моля те, Хадес. Моля ви, сър.
Той изругава и отмества ръката ми от клитора ми.
– Ти си смърт за самоконтрола ми.
– Съжалявам – промърморвам аз, като се опитвам да гледам
виновно.
– Не, не съжаляваш. Не се движи или ще спра.
– Няма. Обещавам.
Хадес свива юмрук около пениса си, насочва го надолу и
докосва клитора ми с главичката му. Усещането е мръснишко
и порочно, а аз не искам да спира. Богове, защо това е по-
възбуждащо от всичко, което съм правила? Дали е само
заради него? Нямам отговор. Не сега. Може би никога няма да
имам.
Той спира за миг, след което отново ме гали. Милва клитора
ми точно както аз правех преди малко. Притаявам дъх, искам
да направи нещо повече. Хадес сякаш чете мислите ми,
защото насочва пениса си надолу и се навлажнява от моята
възбуда. Порочно. Това наистина е порочно.
На върха на езика ми е да го помоля да ме обладае още
сега, но преглъщам думите. Колкото и да съм замаяна от
удоволствие, все пак съм наясно, че тази вечер го изкуших до
краен предел. Ако продължа, много е вероятно той да се
отдръпне. Да спре да докосва гънките ми с пениса си. Надолу,
после нагоре около клитора ми, после пак надолу.
Напряга се, когато се притиска към отвора на вагината ми.
Нямам време да изгубя контрол, защото той казва:
– Ръцете над главата.
Не се колебая. Няма да ме остави незадоволена тази вечер.
Каквото и да си мисли той, аз съм способна да се подчинявам,
когато имам нужната мотивация. Погледът му показва, че е
забелязал колко бързо се съгласявам сега, когато получавам
исканото. Той се придвижва напред и притиска тялото ми
силно към матрака. Тежестта му ме заковава на място. После
раздвижва хълбоци и изведнъж целият му пенис се търка в
клитора ми с всеки бавен тласък.
Толкова е внимателен. Дори сега е толкова внимателен с
мен. Притиска ме, но внимава тежестта му да не ме задуши.
Бих могла да му кажа, че няма защо да се притеснява –
удоволствието вече ме е оставило без дъх. С мъка издишвам и
се стремя да стоя неподвижна, да се подчинявам, да не правя
нищо, което би могло да го накара да спре.
 Докато той се движи, дрехите му се трият в голата ми кожа.
В този миг бих дала десния си дроб, за да бъде гол като мен.
Очаквам да ме целуне, но той целува ръба на челюстта ми и
захапва висулката на ухото ми.
– Виждаш ли колко е хубаво да се подчиняваш, малка
Персефона? – Отново отърква пениса си в клитора ми. – Ако
утре правиш каквото ти кажа, ще ти позволя да го поемеш.
Мислите ми се пръсват в хиляда различни посоки.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
Той започва да се движи малко по-бързо. Пръстите на
краката ми се свиват и аз неволно извивам гръб. Хадес пъхва
едната си ръка под бедрото ми и ме разтваря още повече. Още
малко и ще проникне в мен. Искам го толкова отчаяно, че има
опасност да започна да го моля.
Тялото ми не ми дава тази възможност. Получавам силен
оргазъм, всичките ми мускули се стягат, а пръстите на
краката ми се свиват. Хадес продължава да се движи, после се
дръпва назад и свършва върху корема ми. Замаяно се взирам в
течността върху кожата си и изпитвам нелепото желание да
прокарам пръсти през нея.
Докато идвам на себе си, той оправя дрехите си и сяда на
петите си. Как ме гледа… Дори не сме правили секс, а този
човек ме гледа така, сякаш иска да ме задържи. Това би
трябвало да е достатъчен повод, за да побягна от него, но
нямам сили да се тревожа. Сключихме сделка. Не знам защо
съм толкова сигурна, но знам, че Хадес няма да наруши
дадената дума. След като всичко приключи, ще ми помогне да
напусна Олимп невредима.
– Не мърдай.
 Той слиза от леглото и отива в банята. Няколко секунди по-
късно се връща с влажна кърпа. Посягам да я взема, но той
поклаща глава.
– Стой мирно.
Гледам го, докато ме почиства. Това би трябвало да ме
разтревожи… нали? Не съм сигурна, не и когато все още съм в
еуфория от оргазма. Хадес оставя кърпата настрани и се
обляга на таблата на леглото.
– Ела тук.
Част от мен отново настоява, че трябва да се възпротивя, но
аз вече се примъквам към него и му позволявам да ме
разположи в скута си. И все пак не мога да си замълча.
– Не обичам да се гушкам.
– Това не е гушкане.
Той гали гърба ми и слага главата ми на рамото си.
Чакам, но той явно няма голямо желание да говори.
Засмивам се тихо.
– Във всеки случай не се чувствай длъжен да ми обясняваш.
Аз просто ще си седя тук в приятно недоумение.
– За жена с твоята репутация си доста устата.
Не е ядосан. Не, ако не се лъжа, Хадес е развеселен.
Въздишам и се отпускам върху тялото му. Очевидно няма да
ме пусне, преди да е свършил с това, дето не е гушкане, а е
твърде уморително да стоя напрегната през цялото време.
Освен това… донякъде ми е приятно да лежа така. Поне за
малко.
– Не знам защо си толкова изненадан. Вече призна, че
използваш репутацията си като оръжие. Толкова ли ти е
трудно да предположиш, че и аз мога да направя същото?
– Защо избра да бъдеш лъчезарното момиче? Никоя от
сестрите ти не е направила подобен избор.
Отдръпвам се леко, за да мога да го погледна с повдигнати
вежди.
– Хадес… ти знаеш много за нас. Сигурно следиш
клюкарските сайтове.
Той ни най-малко не се смущава.
– Ще се изненадаш колко може да научи човек от тях, ако
чете между редовете и има поглед отвътре.
Не мога да оспоря това твърдение. Съгласна съм с него.
Засмивам се тихо и отново се отпускам върху тялото му.
– Евридика не играе роля. Тя наистина е невинна
мечтателка, затова стана гадже на оня мръсник.
Хадес се засмива.
– Не харесваш Орфей.
– На теб би ли ти харесало, ако той има връзка с жена, на
която държиш? Приел е образа на бедния артист, което е
нелепо, особено като се има предвид, че е глезльо с
доверителен фонд като всички нас. Сега може да мисли, че
Евридика е негова муза, но какво ще стане, когато тя му
омръзне и той започне да търси вдъхновение извън връзката
им?
Аз много добре знам какво ще стане. Евридика ще бъде
съкрушена. Това може да я сломи. Предпазвахме сестра си,
доколкото е възможно да предпазиш човек, който е толкова
близък до Тринадесетте. Боли ме при мисълта, че Евридика
може да изгуби невинността си. Не искам това да ѝ се случва.
– А другите ти сестри?
Свивам рамене, доколкото мога.
– Психея предпочита да минава между капките. Тя никога
не издава мислите си и понякога имам чувството, че целият
Олимп я обича заради това. Има лидерски качества,
демонстрира ги без усилие, сякаш ѝ идва отвътре.
Понякога обаче улавям празния ѝ поглед, когато мисли, че
никой не я вижда. Никога не гледаше така, преди майка ни да
стане Деметра.
Прочиствам гърлото си.
– Калисто не играе роля. Тя наистина е толкова буйна,
колкото изглежда. Мрази Тринадесетте, мрази Олимп, мрази
всички, освен нас.
Често съм се питала защо Калисто не замина. Тя единствена
от нас има достъп до доверителния си фонд и вместо да го
използва, за да избяга, затъва все по-дълбоко в омразата си.
Хадес бавно навива кичур от косата ми около пръста си.
– А ти?
– Някой трябва да поддържа мира.
Това беше моята роля в нашето малко семейство още преди
да се изкачим по социалната и политическата стълбица на
Олимп, така че ми се струваше нормално да продължа да я
играя. Изглаждам конфликтите, правя планове и сплотявам
всички. Целта ми не беше това да трае вечно. Само докато
успея да се измъкна.
Не съм предполагала, че тъкмо маската на милата, покорна
дъщеря може да ме задържи тук завинаги.
 11
ХАДЕС

Нужна ми е повече решимост, отколкото очаквах, за да

стана от леглото на Персефона, след като тя заспа. Приятно
ми е да я държа в обятията си. Твърде приятно. Все едно се
събуждам и разбирам, че хубавият сън е истина, а тази
фантазия е единственото нещо, което не мога да си позволя.
Това в крайна сметка ме кара да я целуна по слепоочието и да
си тръгна.
Много съм уморен, но няма да мога да заспя, преди да
направя нощната си обиколка. Много често се поддавам на
този импулс и тази вечер не е изключение. Все пак съм по-
добре отпреди. По едно време не можех да затворя очи, преди
да проверя всички врати и прозорци в къщата. Сега
проверявам само вратите и прозорците на първия етаж, след
което се отбивам в стаята на охраната. Моите хора никога не
коментират факта, че проверявам как са си свършили
работата. Оценявам това. Не става дума за техните
способности, а за страха, който ме обзема, когато се отпусна.
Не очаквах присъствието на Персефона в дома ми да влоши
нещата. Обещах ѝ закрила, дадох ѝ дума, че тук ще бъде в
безопасност. Страхът от Тринадесетте може да задържи Зевс
на разстояние, но ако той реши, че си струва рискът да
организира нападение, което да не бъде свързано с името му…
Дали би подпалил тази къща, след като знае, че Персефона
е вътре?
Знам отговора, преди да съм си задал въпроса. Разбира се,
че би го направил. Не сега, не и докато смята, че има шанс да
си я върне. Но настървението на хората му, които я
преследваха толкова дълго, доказва, че ако реши, че му се е
изплъзнала, няма да се поколебае да нанесе удар. Би
предпочел тя да е мъртва, отколкото да принадлежи на друг,
особено на мен.
Трябва да ѝ обясня това, но последното, което бих искал, е
да събудя отново страха, който видях в очите ѝ първата вечер.
Тук тя се чувства в безопасност и аз ще направя всичко
възможно, за да оправдая доверието ѝ. Фактът, че се колебая
дали да ѝ разкажа всичко, значи повече за мен, отколкото за
нея, и утре това ще трябва да се промени, колкото и да не ми
се иска.
В мига, в който влизам в спалнята си, разбирам, че не съм
сам. Тръгвам към магнитния сейф, разположен под нощното
шкафче, в който държа пистолета си, но едва правя крачка,
когато в мрака се разнася женски глас.
– Да те застрелят, докато изненадваш приятел. Тц, тц!
Напрежението ме напуска и на негово място се настанява
умората. Намръщвам се в мрака.
– Какво правиш тук, Хермес?
Тя излиза от дрешника ми с една от най-скъпите ми
вратовръзки, увита около ръката ѝ, и ми се усмихва широко.
– Исках да те видя.
Едва се сдържам да не завъртя очи.
– По-скоро си се върнала, за да доунищожиш запасите ми от
вино.
– Е, и това е вярно.
 Тя се дръпва настрани, а аз влизам в дрешника и събличам
сакото си. Хермес се обляга на рамката на вратата.
– Знаеш ли, фактът, че всичките ти врати и прозорци са
заключени, изпраща особено послание на приятелите ти.
Сякаш не искаш компания.
– Аз нямам приятели.
– Да, да, ти си една планина от самота – махва с ръка тя.
Окачвам сакото си на мястото му и събувам обувките си.
– Не че това те спира.
– Така е – засмива се тя. Смехът ѝ е изненадващо силен
предвид дребния ѝ ръст. Този смях е една от причините,
поради които не съм затегнал охраната още повече. Колкото и
да ме дразнят щуротиите на Хермес и Дионис, когато те са
наоколо, къщата не ми се струва толкова голяма и страховита.
Тя се намръщва и сочи ризата и панталона ми.
– Няма ли да продължиш със стриптийз шоуто?
Може да търпя присъствието ѝ тук, но не ѝ вярвам
дотолкова, че да се съблека пред нея. На никого нямам такова
доверие, но вместо да ѝ го кажа, отговарям непринудено:
– Какво стриптийз шоу очакваш, след като не си поканена?
Тя се ухилва.
– Не знам, във всеки случай би ми доставило удоволствие.
Поклащам глава.
– Защо си дошла?
– А, да. Дългът ме зове – завърта очи тя. – Нося официално
съобщение от Деметра.
Майката на Персефона. В цялата тази каша има едно нещо,
за което Персефона почти не е говорила, и това е фактът, че
майка ѝ е решила да я омъжи за опасен човек само за да
удовлетвори амбициите си, без да говори с нея за това. Много
неща ми идват наум в тази връзка и всичките са лоши.
Пъхвам ръце в джобовете си.
– Да чуя какво има да ми каже.
Хермес изправя гръб и повдига брадичката си. Въпреки
многото различия изведнъж ми напомня за Деметра. Когато
заговаря, чувам гласа на Деметра. Имитаторският талант на
Хермес е една от причините да получи този пост и тя както
винаги се представя безупречно.
– Не знам защо си озлобен спрямо Зевс и останалите от
групата на Тринадесетте и, честно казано, не ме интересува.
Освободи дъщеря ми. Ако я нараниш или откажеш да я
върнеш, ще спра всички ресурси на Долния град, които са под
мой контрол.
Въздишам.
– Както и очаквах.
Жестокостта ѝ обаче е изумителна. Иска дъщеря ѝ да
изпълни волята ѝ и има сериозното намерение да замъкне
Персефона обратно в Горния град – и пред олтара. И ще
накаже хората ми, за да го постигне.
Хермес се отпуска и свива рамене.
– Знаеш ги Тринадесетте.
– Ти си една от тях.
– Както и ти. Освен това аз съм странна – смръщва нос тя. –
Също така съм сладка, мила и не съм властолюбива.
Не мога да го отрека. Хермес никога не участва в игрите на
другите. Дори Дионис се стреми да разшири влиянието си в
Олимп. Хермес просто… пърха наоколо.
– Тогава защо прие поста?
Тя се засмива и ме плясва по рамото.
– Може би защото обичам да си правя шеги с могъщите
хора, които се вземат твърде на сериозно. Да познаваш някой,
който да отговаря на описанието?
– Колко си чаровна!
– Такава съм. – После става сериозна. – Надявам се, че
знаеш какво правиш. В момента много хора са ти ядосани, а
имам чувството, че възнамеряваш да ядосаш още много, преди
всичко това да приключи.
Права е, но все пак едва се сдържам да не кресна.
– Всички много бързо забравиха, че Персефона избяга от
тях, защото не искаше да приеме брака, замислен от Зевс и
Деметра.
– Знам. И няма да те лъжа – започвам мъничко да я
харесвам заради това. Тя задържа палеца и показалеца си на
сантиметър един от друг. – Сега обаче няма значение. Зевс
размахва грамадния си чеп и всички се избиват да му дадат
исканото.
Подминавам думите ѝ.
– Деметра е обсебена от ролята на добрата стопанка на
земята, но това не ѝ пречи да изпрати дъщерите си на
ешафода.
– Тя наистина обича дъщерите си – свива рамене Хермес. –
Не знаеш какво е там. От тази страна на реката ти си цар и си
направил нещо много хубаво за хората си. Те не хабят усилия
и ресурси, за да копират блясъка и великолепието на Горния
град, и не си забиват в гърбовете ножове с инкрустирани
диаманти.
Поглеждам я, а тя кима енергично.
– Случвало се е. Сигурно помниш боя между Кратос и Арес.
Онзи мръсник просто пристъпи към него по средата на едно
тържество, извади нож и… – Тя замахва с ръка. – Ако Аполон
не се беше намесил, щеше да бъде убийство, вместо нападение
със смъртоносно оръжие.
– Май съм пропуснал онази част от доклада, в която се
описва арестът на Кратос по въпросното обвинение.
Тя свива рамене.
– Знаеш как е. Кратос не е от групата на Тринадесетте, а
крадеше пари от Арес. Боят беше ужасно драматичен, един
процес не би бил толкова интересен.
Отличен пример за това, как Тринадесетте злоупотребяват с
властта си.
– Това не променя нищо. Персефона прекоси моста. Тя е
тук.
И е моя. Не го казвам, но зоркият поглед на Хермес се
впива в лицето ми. Прочиствам гърло.
– Може да си тръгне, когато пожелае. Тя избра да не го
прави.
Би трябвало да замълча, но мисълта, че Деметра и Зевс
може да върнат Персефона в Горния град против волята ѝ, ме
изпълва с гняв.
– Ако се опитат да я отведат, ще трябва да минат през трупа
ми.
– „Ако се опитат да я отведат, ще трябва да минат през
трупа ми.“
Поглеждам я изумено. Хермес ме имитира безпогрешно.
– Това не беше съобщение.
– Така ли?
Тя поглежда ноктите си.
– На мен ми прозвуча като такова.
– Хермес!
– Не вземам страна, не и докато всички спазват правилата.
Заплахите не ги нарушават. – Изведнъж тя се усмихва
широко. – Просто правят живота на всички ни малко по-
интересен. Чао!
– Хермес!
Но тя вече се е изстреляла през вратата ми. Дори да я
догоня, няма да променя нищо. Реши ли нещо, ще го направи
каквото и да казват околните. За да е интересно. Прокарвам
ръце по лицето си. Каква каша!
Не знам дали Деметра е в състояние да изпълни заплахата
си. От години е на този пост, но е изградила репутацията си
много внимателно и не е ясно какво би направила в подобна
ситуация. Наистина ли е готова да навреди на хиляди хора,
чиято единствена вина е, че живеят от погрешната страна на
река Стикс?
По дяволите! Не знам. Наистина не знам.
Ако повечето хора в Горния град не ме смятаха за мит,
щеше да ми е по-лесно да се преборя с нея. Тя никога не би
блъфирала по подобен начин пред някой друг от групата на
Тринадесетте, за да не навреди на репутацията си. Аз съм в
сянка и тя мисли, че е в безопасност и че аз съм безпомощен.
Ако изпълни заканата си, ще разбере колко е сбъркала.
В този момент съм склонен да я предизвикам. Останалите
от групата на Тринадесетте не се интересуват особено от
Долния град, но дори те би трябвало да си дадат сметка колко
опасно би било да оставят Деметра да безчинства. Освен това
аз никога не съм имал доверие в Тринадесетте, така че хората
ми са готови да посрещнат всяка буря, която може да ни
сполети.
Ако Деметра си мисли, че може да си играе с мен, без да си
понесе последиците, много се лъже.
 След почти безсънна нощ се обличам и тръгвам към
кухнята, за да си направя кафе. Когато стигам до първия етаж,
в празния коридор отеква смях. Разпознавам гласа на
Персефона, макар че тя никога не се е смяла така свободно в
мое присъствие. Глупаво е да ревнувам, след като я познавам
едва от няколко дни, но очевидно когато става дума за тази
жена, разумът ме напуска.
Бавно отивам до кухнята. Тази сутрин домът ми е много по-
жив и това ме радва. Досега не бях забелязвал липсата на
живот в къщата, но мисълта за това не ми харесва. Няма
значение какъв живот внася Персефона в дома ми, тъй като тя
ще си тръгне след няколко седмици. Грешка е да свиквам със
смеха ѝ в кухнята си сутрин.
Отварям вратата и я виждам да стои до печката с Георгия,
моята икономка. Тъй като разполага с малка армия от
помощници, които чистят къщата, тя прекарва повечето си
време в готвене. Не е случайно, че повечето ми служители
идват да се хранят тук поне веднъж на ден, Георгия е весела
бяла жена на средна възраст, която би могла да е на петдесет
или на осемдесет години. През двете десетилетия, откакто е
на тази длъжност, не е остаряла ни най-малко. Винаги е имала
лъскава посребрена коса и бръчици от смях около очите и
устата. Днес носи една от обичайните си престилки с
воланчета по краищата.
Посочва стола ми, без да ме поглежда.
– Тъкмо заредих нова кана кафе. Сега ще направя и
сандвичите.
Докато сядам, оглеждам двете жени. Персефона стои от
другата страна на кухненския остров. По роклята ѝ има малко
брашно. Очевидно е, че активно е участвала в приготвянето на
закуската. Да го разбера ме кара да се чувствам странно.
– Откога ни позволяваш да помагаме?
– Кои сте „вие“? Персефона предложи да свърши някои
дреболии, докато аз направя закуската. Толкова е просто.
Толкова е просто. Сякаш не е отхвърляла всяко
предложение за помощ, което съм правил през последните
тридесет години. Вземам кафето си и се опитвам да не гледам
сърдито. Най-голямата „помощ“, която Георгия ми е
позволявала, е била да наглеждам тенджера с вода за
петнадесет секунди, докато тя търси продукти в килера. Не
съм правил нищо, което да остави следи от брашно по дрехите
ми.
– Може би тази физиономия е причината Георгия да не иска
да играеш ролята на човекоподобен буреносен облак в
кухнята ѝ.
Стрелвам Персефона с поглед и забелязвам, че едва сдържа
усмивката си, а пъстрите ѝ очи блестят весело. Повдигам
вежди.
– Някой е в добро настроение тази сутрин.
– Сънувах приятни сънища.
Тя ми намига и отново се обръща към печката.
Не че съм мислил да я върна на Деметра и Зевс, но дори да
имах такива намерения, тази сутрин щеше да ги изтрие. В
дома ми е от по-малко от 48 часа, а вече се отпуска. Ако бях
по-арогантен, щях да го отдам на снощните оргазми, но знам,
че причината е друга. Чувства се в безопасност, затова е
спокойна. Може да съм гадняр, но не мога да отговоря на
току-що спечеленото ѝ доверие, като я хвърля на вълците.
Ще удържа на думата си.
За добро или зло.
 12
ПЕРСЕФОНА

Очаквам Хадес да повика хора, които да ме облекат, вместо

да ми позволи да изляза от къщата. Разбира се, така че да съм
най-голяма безопасност. Затова се изненадвам, когато ме
отвежда до входната врата. Там ме очаква чифт ботуши от
овча кожа. Хадес посочва пейката в една ниша на фоайето.
– Седни.
– Купил си ми ботуши.
Ужасни са, но не заради това повдигам вежди.
– Това ли е представата ти за компромис?
– Мисля, че съм чувал тази дума и преди.
Той изчаква да се обуя и ме гледа внимателно, сякаш е
готов да го направи вместо мен. Когато повдигам вежди, пъхва
ръце в джобовете и почти успява да не се държи като мечка,
загрижена за малкото си.
– Наясно съм, че няма да ми позволиш да те нося по
улицата.
– Много си прозорлив.
– Както сама каза, това е компромис.
После ми подава голям тренчкот, който покрива чуждата
рокля. Изглеждам нелепо, но сърцето ми се изпълва с
топлина.
Хадес, царят на Долния град, злодеят на Олимп, мъжът,
който е повече мит, отколкото реалност, се грижи за мен.
 Затаявам дъх, когато отваря входната врата и двамата
излизаме на улицата. Тя изобщо не прилича на алеята към
подземния коридор, по която той ме донесе в дома си. Тук
няма боклуци. Няма теснотия и мръсотия.
Горния град е изцяло от небостъргачи, сградите почти
закриват небето; печелят с повече стил, колкото са по-
отдалечени от центъра на града, но не губят и височина.
Сградите на тази улица са на по три или четири етажа и
когато се оглеждам, забелязвам обществена пералня, два
ресторанта, няколко офиса, чийто предмет на дейност не мога
да определя, и малък хранителен магазин. Всички сгради
изглеждат стари, сякаш са тук от сто години и ще бъдат тук и
след сто години. Улицата е чиста, а по тротоарите е пълно с
пешеходци. Хората са най-различни, някои са в ежедневно
бизнес облекло, други са по дънки, а в хранителния магазин
се вмъква рошав мъж по долнище от пижама. Всичко е
толкова нормално. Тези хора очевидно не се притесняват, че
иззад някой ъгъл ще изскочат папараци или че едно погрешно
действие ще доведе до катастрофални социални последици.
Тук цари спокойствие, което не мога да си обясня.
Обръщам се и поглеждам към дома на Хадес. Изглежда
точно както очаквах, предвид интериора. Почти викторианска
къща със стръмни покриви и куп декоративни елементи. Личи
си, че зданието има дълга и бурна история. В такива къщи
децата се предизвикват взаимно, за да видят кой ще се осмели
да изтича до портата и да я докосне по тъмно. Обзалагам се,
че за тази къща има толкова легенди, колкото и за мъжа,
който живее в нея.
Сградата не би трябвало да подхожда на квартала, но
еклектичният сблъсък на стилове изобщо не е сблъсък.
Екстериорът изглежда странно хармоничен, има характер,
който липсва на центъра на Горния град.
Много ми харесва.
Поглеждам назад и забелязвам, че Хадес ме гледа.
– Какво?
– Изпиваш града с поглед.
Сигурно е така. Отново оглеждам улицата и спирам поглед
върху колоните от двете страни на обществената пералня. Не
ги виждам ясно оттук, но ми се струва, че върху тях са
гравирани сцени.
– Досега не съм идвала от тази страна на реката.
Никога преди не ми се е струвало странно, че Олимп е
разделен от река Стикс и че между двата бряга няма връзка. В
другите градове със сигурност не е така. Олимп обаче не е
като другите градове.
– Че защо да го правиш?
Той хваща ръката ми и я пъхва в сгъвката на лакътя си като
старомоден джентълмен.
– Само най-упоритите – и отчаяните – прекосяват реката без
покана.
Тръгвам редом с него.
– Ще ми… – Поемам дълбоко дъх. – Ще ми покажеш ли
града?
Хадес спира рязко.
– Това пък защо?
Резкият му тон ме стряска, но само за миг. Той, разбира се,
иска да защити това място и тези хора. Внимателно докосвам
ръката му.
– Просто искам да разбера, Хадес. А не да зяпам като
турист.
 Той поглежда ръката ми, а после лицето ми. Изражението
му е непроницаемо. Но не съвсем. Просто гледа студено,
когато иска да установи дистанция или не знае как да
реагира.
– Може да направим кратка разходка, след като ти купим
дрехи, подходящи за сезона.
Част от мен не иска разходката да бъде кратка, но истината
е, че ходилата ме болят, а след случилото се през последните
няколко дни е по-разумно да не прекалявам.
– Благодаря ти.
Той кимва и двамата отново тръгваме. На следващата пряка
вече не мога да сдържам въпросите си.
– Казваш, че хората не могат да идват тук без покана, но
Хермес и Дионис бяха тук преди няма и два дни. Ти ли ги
покани?
– Не – прави физиономия той. – Нищо не може да спре тези
двамата. Много е дразнещо.
Каквото и да казва, в тона му се долавя симпатия. Едва
сдържам усмивката си.
– Как се запозна с тях?
– Не беше среща, а капан – промърморва той. Оглежда
улицата, сякаш очаква нападение, но походката му е свободна
и спокойна. – Скоро след като Хермес зае поста си, я заварих в
кухнята си да яде от храната ми. Не знам как се е промъкнала
покрай охраната. Как продължава да се промъква покрай
охраната. – Хадес поклаща глава. – С Дионис се познаваме,
защото имаме общи дейности, но едва след появата на Хермес
той започна да идва и извън деловите срещи. Пие като смок и
непрекъснато се завира в хладилника ми и изяжда десертите
ми.
 Срещала съм ги, разбира се, и преди, но за разлика от
останалите от групата на Тринадесетте те не политиканстват.
На последното парти седяха в един ъгъл и доста шумно
критикуваха облеклото на присъстващите, сякаш се намираха
на червения килим. Афродита не беше във възторг, когато
оприличиха роклята ѝ на „подпухнала вагина“.
Ролята на Хермес е двойствена. Тя е технически гений,
грижи се за сигурността на Горния град. Винаги ми се е
струвало странно, че Тринадесетте я допускат толкова близо
до себе си, при положение че пазят тайните си като ревниви
любовници, но все пак аз не съм една от тях. Може би те
разбират нещо, което на мен ми убягва. А може би стават
жертва на тази очевидна слабост в охраната си, защото винаги
е било така. Трудно е да се каже.
А Дионис? Той е специалист по всичко, свързано със
забавленията. Партитата, мероприятията и социалното
позициониране са неговата сила. Както и наркотиците,
алкохолът и другите забранени удоволствия. Или поне така се
говори. Майка ми винаги много е внимавала да не общуваме с
него – каква ирония, като се има предвид как се опита да ме
продаде на Зевс.
Потръпвам.
– Студено ли ти е?
– Не, просто се замислих.
Отърсвам се.
– Живеем в странен свят.
– Меко казано.
Свиваме зад ъгъла и мълчаливо изминаваме няколко преки.
Отново ми прави впечатление колко спокойни са хората тук.
Не се взират в Хадес и мен, когато минаваме покрай тях.
Осъзнавам, че това ми е липсвало. В Горния град
единственото, което хората обичат повече от политиката и
амбициите, са клюките, затова и клюкарските сайтове плащат
добри пари за снимки и новини за Тринадесетте и техните
близки. Сестрите ми и аз постоянно сме снимани като
второразредни знаменитости.
Тук мога да бъда никоя. Това е невероятно ободряващо.
Толкова съм заета да разсъждавам върху разликите между
Горния и Долния град, че ми отнема повече от десет минути
да осъзная, че Хадес се движи много по-бавно от обикновено.
Забелязвам, че непрекъснато следи походката ми.
– Добре съм.
– Не съм казал нищо.
– Така е, но съм сигурна, че онази възрастна дама ни води с
една обиколка.
Посочвам към една латиноамериканка с прошарени коси.
– Честно, Хадес. Краката ми са много по-добре. Днес почти
не ме болят.
Това е истината, не че се надявам да ми повярва.
Както и очаквах, той пренебрегва опита ми да бъда разумна.
– Почти стигнахме.
Едва се сдържам да не завъртя очи и го оставям да ме води
още една пряка, докато стигаме до нещо като складова зона. В
Горния град имаме няколко такива района, пълни с големи
сгради във всички възможни нюанси на сивото и бялото.
Майка ми отговаря за складовете с хранителни продукти.
Хадес пристъпва до невзрачна тясна врата и я отваря пред
мен.
– Оттук.
Влизам и спирам на място.
 – Еха!
Складът представлява огромно помещение, божествено
пространство, пълно с платове и дрехи във всички възможни
цветове и материи.
– Еха! – казвам отново.
Сестрите ми биха дали живота си, за да могат да разгледат
това място.
Хадес говори тихо, така че да го чувам само аз.
– Жулиета беше любимата дизайнерка на една от
предишните Хери, но когато тя почина, Жулиета твърде
шумно изрази подозренията си спрямо Зевс и той реши да
съсипе бизнеса ѝ. Тя прекоси реката в търсене на убежище.
Пристъпвам към най-близкия манекен, облечен във
великолепна червена рокля.
– Преди две седмици видях Елена, най-голямата дъщеря на
Зевс, облечена в подобен тоалет.
– Да – промърморва Хадес. – Това, че Жулиета е в изгнание,
не означава, че е изгубила клиентелата си. Така правят
Тринадесетте. Вършат едно за пред хората и друго зад
кулисите.
– Отново ти напомням, че ти си един от тях.
– Само на теория.
Отнякъде долита женски глас.
– Хадес ли чувам?
Той въздиша почти беззвучно.
– Здравей, Жулиета.
Чернокожата жена, която се появява измежду щендерите с
дрехи, притежава онази неподвластна на времето красота,
която разцъфтява по модните подиуми и става все по-
съвършена с времето. Късата ѝ черна коса открива лицето ѝ и
хубостта ѝ изтръгва от мен тиха въздишка. Прилича на
картина или на произведение на изкуството. Съвършена е.
Идва към нас. Всяко нейно движение е изящно и аз вече съм
напълно сигурна, че е била модел. Жулиета ме преценява от
пръв поглед.
– Носиш ми подарък. Колко си мил!
Той ме побутва леко към нея.
– Искаме всичко необходимо.
– Хмм.
Тя ме обикаля като акула, с изящни хищнически движения.
– Познавам това момиче. Средната дъщеря на Деметра.
– Да.
Спира пред мен и накланя глава настрани.
– Много си далеч от дома си.
Не съм сигурна какво се очаква да отговоря. Не мога да
преценя тази жена. При други обстоятелства бих я
причислила към останалите красиви и властни хора, с които
съм се срещала, но Хадес ѝ има достатъчно доверие, за да ме
доведе тук, а това значи много. Накрая свивам рамене.
– Горният град може да бъде изключително жесток.
– Нали?
Тя поглежда към Хадес.
– Ще останеш ли, или ще си ходиш?
– Ще постоя.
– Заповядай – приканва ме тя. – Оттук. Ще ти вземем
мерките и ще видим от какво имаш нужда.
Следващите няколко часа минават като насън. Жулиета ми
взема мерките, след което започва да мъкне щендери с дрехи,
които да меря. Очаквам вечерните рокли. Не очаквам
домашните и ежедневните облекла. Когато стигаме до
бельото, аз вече се олюлявам на изранените си крака.
Тя, разбира се, забелязва това.
– Почти сме готови.
– Няма да оставам толкова дълго. Не мисля, че всичко това
е нужно.
Да не говорим, че ми призлява при мисълта за сметката.
Дълбоко се съмнявам Жулиета да работи на вересия.
Тя поклаща глава.
– Помисли. Перченето в Долния град може да не е толкова
необуздано, но ако Хадес те използва, за да отправи послание,
външният ти вид трябва да отправя послание.
– Кой казва, че Хадес ме използва, за да отправи послание?
Не знам защо споря. Нали точно затова се договорихме с
него.
Тя ме гледа продължително.
– Ще се престоря, че не си обидила интелигентността ми.
Познавам Хадес от години. Този човек не прави нищо без
причина и определено не би отмъкнал годеницата на Зевс
изпод носа му, ако не иска да предизвика скандал.
Не питам откъде знае, че съм обещана на Зевс. В Долния и в
Горния град четат едни и същи клюкарски сайтове, това, че не
съм видяла заглавията, не означава, че не съществуват.
Сигурно са съобщили както за годежа, така и за изчезването
ми. Може би, ако Зевс и майка ми не бяха толкова сигурни в
мен, нямаше да се стигне дотук. Сега и двамата с Хадес сме в
затруднено положение и аз съм решена да не отстъпвам.
Поемам дълбоко дъх и се обръщам към последния щендер.
– Да видим бельото.
Час по-късно си проправям път между щендерите и
заварвам Хадес да седи в един ъгъл на магазина, който явно е
предназначен само за тази цел. Тук има няколко кресла,
телевизор, чийто звук е изключен, и куп книги на малка
масичка. Поглеждам книгата в ръцете на Хадес, докато той я
затваря и я оставя върху купчината.
– Не знаех, че си фен на криминалетата.
– Не съм. – Той се изправя. – Изглеждаш прилично.
– Ще го приема като констатация, а не като обида.
Поглеждам към ватирания си клин и пуловера си. Жулиета
ми даде и невероятно топло палто, което да ме предпази от
студа навън.
– Обеща да ми покажеш града.
– Така е.
Той взема палтото от ръцете ми и го оглежда, сякаш за да
прецени дали ще ме стопли. Тази прекомерна грижа би
трябвало да ме подразни, но чувствам само странна топлина в
гърдите. Тя се усилва, когато Хадес намята палтото на
раменете ми и ме поглежда. После поглажда реверите, а аз
имам чувството, че докосва мен, а не плата.
– Изглеждаш добре, Персефона.
Облизвам устни.
– Благодаря.
Когато Жулиета се доближава, той поглежда над рамото ми,
но не се отдръпва и не отмества ръцете си.
– Харон ще мине по-късно, за да вземе покупките.
– Разбира се. Желая ви приятен ден.
Тя се отдалечава, бутайки няколко щендера пред себе си.
Проследявам я с поглед и се намръщвам.
– Не ѝ платих.
– Персефона! – Хадес изчаква да го погледна. – Ти нямаш
пари.
 Зачервявам се от смущение.
– Но…
– Аз се погрижих.
– Не мога да го допусна.
– Не си допуснала нищо.
Хадес ме хваща за ръка и ме повежда към входната врата.
За малко да ми убегне колко непринудено ме докосва сега.
Прави го толкова естествено, сякаш не се познаваме едва от
няколко дни.
Когато излизаме на улицата, не пуска ръката ми. Просто се
обръща и поема в посоката, от която дойдохме. Въпреки
ботушите ходилата ме болят, обзема ме умора. Пренебрегвам
и двете усещания. Кога друг път ще мога да видя Долния град,
при това в компанията на Хадес? Възможността е прекалено
добра, за да я пропусна само защото тялото ми все още не се е
възстановило напълно.
А може би просто искам да прекарам още малко време с
него.
Тъкмо сме преполовили пътя до дома му, когато той завива
надясно и ме води до врата, изрисувана с ярки цветя. Подобно
на някои други магазини, които видях по пътя, и този има
бели колони от двете страни на входа. Не можах да разгледам
другите колони отблизо, но на тези е изобразена група жени
на цветна поляна край водопад.
– Защо само някои магазини имат колони?
– Това е знак, че магазинът съществува от основаването на
града.
Уважението към историята ме изумява. В Горния град няма
такова нещо. Или ако го има, никога не съм го виждала. За
властимащите значение има не историята, а лъскавият
имидж, колкото и фалшив да е той.
– Много са изящни.
– Всички са рисувани от един художник. Или поне така се
говори. Имам екип, чиято единствена работа е да поддържа и
реставрира колоните, щом е необходимо.
Разбира се, че има екип. Разбира се, че смята това
историческо наследство за ценност, а не за нещо, което да
бъде унищожено за сметка на новото и лъскавото.
– Красиви са. Искам да видя всички.
Лицето му приема странно изражение.
– Не знам дали ще успеем да разгледаме всички до
пролетта. Но може да опитаме.
В гърдите ми лумва странна топлина.
– Благодаря, Хадес.
– Да влезем, за да се стоплим.
Той се пресяга покрай мен и отваря вратата.
Не знам какво очаквам да видя вътре. Оказва се малък
цветарски магазин с букети, подредени в симпатични метални
кофи по плотовете. Бял мъж с бръсната глава и впечатляващи
черни мустаци ни вижда и се отмества от стената, на която се
е подпрял.
– Хадес!
– Матю – кимва Хадес. – Оранжерията отворена ли е?
– За теб? Винаги.
Той бръква под плота и вади връзка ключове. Ако не се бях
вгледала внимателно, бих могла да взема въодушевлението му
за страх, но той наистина е въодушевен. Очарован е от
присъствието на Хадес и не го крие.
Хадес отново кимва.
– Благодаря.
 Без да каже и дума повече, той ме повежда през стаята към
малка врата в дъното. Тя води до тесен коридор и нагоре по
стръмни стъпала до друга врата. Изкачвам се мълчаливо и се
старая да не треперя, макар че всяка крачка причинява тъпа
болка в краката ми.
Гледката, която ни посреща зад втората врата, напълно си
заслужава болката. Притискам длан пред устните си и гледам
изумено.
– О, Хадес! Прекрасно е.
Оранжерията обхваща целия покрив на сградата –
безкрайни редици от цветя от всякакви видове и багри. Има
висящи саксии с увивни растения и розови и бели каскадни
цветя. Рози, лилии и цветя, чиито имена не знам, са подредени
грижливо под умело прикрити напоителни системи. Въздухът
е топъл и леко влажен и веднага ме сгрява.
Хадес остава зад мен и ме гледа, докато вървя по пътеката.
Спирам пред туфа цветя с огромни лилави сферични цветове.
Богове, колко са красиви! Неволно заговарям.
– Когато бях малка, преди майка ми да стане Деметра,
живеехме в едно село недалеч от Олимп. Там имаше поле с
диви цветя, където играехме със сестрите ми.
Пристъпвам към белите рози и се навеждам, за да вдишам
аромата им и да му се насладя.
– Играехме на феи, докато не станахме твърде големи за
такива игри. Това място ми напомня за онези дни.
Макар че тези цветя са култивирани, а не диви, в
оранжерията има нещо вълшебно. Може би защото
представлява късче пролет насред град, скован от зимата.
Стъклата са леко запотени, така че външният свят не се
вижда и имам чувството, че се намираме в друго измерение.
 Хадес сякаш е решил да ми разкрива нови и нови светове.
Първо стаята зад черната врата. Сега това късче цветен рай.
Какви други съкровища крие Долния град? Искам да се
докосна до всички.
Усещам, че той стои зад гърба ми, макар че запазва
дистанцията помежду ни.
– Когато си тук, е лесно да забравиш, че се намираш в
Олимп.
Това е предимство, ако носиш бремето на Хадес. Макар да
не е обществено активен член на групата на Тринадесетте, зад
кулисите той има много отговорности. Носи целия Долен град
на плещите си, затова не е чудно, че от време на време иска
да избяга.
Обръщам се и го поглеждам. Изглежда чужд тук с черния
си костюм и тъжната си красота, като Цербер на градинско
парти.
– Защо идваш тук?
– Обичам цветята – усмихва се едва забележимо той. – И
гледката е невероятна.
За миг решавам, че говори за мен. Гледа ме така, сякаш
залата около нас не съществува. Затаявам дъх в очакване, но
Хадес просто ме хваща за ръка и ме повежда по пътеката и
през двойна стъклена врата, която не бях забелязала преди.
Тази врата води до втора, по-малка зала, обзаведена почти
като всекидневна. Покрай стените има цветя, а в средата на
стаята няколко кресла и канапе са подредени върху дебел
килим. Върху малка масичка са струпани книги. Всичко тук
приканва човек да се сгуши и да изпадне в забвение за
няколко часа.
Хадес минава покрай мебелите и спира пред стъклената
стена на ръба на покрива.
– Погледни.
– О! – въздишам аз.
Прав е. Гледката е невероятна. От оранжерията се вижда
река Стикс, която разделя Горния и Долния град. В тази си
част реката прави дълбок есообразен завой, който създава
малък полуостров от страната на Горния град, така водата е
по-близо до нас. Оттук разделението между двете части на
Олимп едва се забелязва. Далеч сме от центъра на града,
сградите в Горния град са по-стари и по-разнообразни от тези,
които съм свикнала да виждам. Чудя се дали имат колони,
каквито видях в Долния град, дали създателят им е прекосил
реката, за да остави следа и на другия бряг.
– Магазинът е собственост на стар семеен приятел. Като
малък се забърках в една каша и наказанието ми беше да се
грижа за оранжерията в продължение на няколко седмици.
Откъсвам очи от гледката и го стрелвам с поглед.
– Каква каша?
Той прави гримаса.
– Няма значение.
О, сега трябва да разбера. Пристъпвам към него и се
усмихвам широко.
– Хайде, Хадес. Разкажи ми. В каква каша се забърка?
Той се колебае и разочарованието заплашва да развали
настроението ни, но накрая неохотно процежда:
– Взех колата на собственика, за да покарам. Бях на
четиринадесет. В онзи момент идеята ми изглеждаше добра.
– Колко скандално.
Той поглежда към реката.
– Исках да се махна от Олимп и никога да не се върна.
Знаеш ли, понякога ми идва до гуша.
– Знам – прошепвам аз. Изпитвам желание да го докосна, но
не съм сигурна, че би приел да го утешавам. – Хванаха ли те?
– Не.
Той поглежда към стъклената стена.
– Стигнах до края на града и не можах да продължа. Дори
не се опитах да прекося границата. Просто седях няколко часа
в колата и проклинах себе си, родителите си, Андреас.
Поглеждам го въпросително и той пояснява:
– Той е бил дясната ръка на баща ми. Пое грижата за мен
след смъртта на родителите ми.
Хадес прокарва ръка през косата си.
– Прибрах се, върнах колата и казах на Андреас какво съм
се опитал да направя. Все още не съм сигурен дали
оранжерията беше наказание, или начин да ми позволи да си
отдъхна.
Сърцето ме боли за четиринадесетгодишното момче,
изпитвало такава мъка.
– Явно работата тук ти е помогнала.
– Да.
Той свива рамене, сякаш не е станало нищо особено, макар
да е повече от очевидно, че случилото се е било изключително
важно за него.
– Все още идвам да помагам понякога, макар че откакто
Матю пое магазина от баща си, скача като котка в стая, пълна
с люлеещи се столове, щом се появя.
Засмивам се тихо.
– Той те боготвори.
– Не е това. Страхува се от мен.
Поглеждам го учудено.
 – Хадес, ако този човек имаше опашка, щеше да я размаха в
мига, в който ти влезе през вратата. Това не е страх. Повярвай
ми, наясно съм.
Той не изглежда убеден. После обаче си давам сметка, че се
държи на разстояние от всички. Не е чудно, че не разпознава
истинското отношение на хората, след като търси само страха
в очите им.
Докосвам ръката му.
– Благодаря ти, че ми показа това място.
– Ако някога искаш да се върнеш тук и аз не мога да дойда,
ще изпратя някой да те придружи.
Той се размърдва, сякаш се чувства неудобно.
– Знам, че може би ще ти омръзне да стоиш затворена, и
макар че тук е доста спокойно, Зевс може да се опита да ти
посегне, ако хората му разберат, че се разхождаш сама.
– Всъщност нямам търпение да разгледам къщата.
Оглеждам стаята.
– Несъмнено обаче ще се възползвам от поканата ти. Това
място наистина ми действа успокояващо.
Неочаквано се прозявам и притискам уста с ръка.
– Съжалявам.
– Да се прибираме.
– Добре.
Не знам дали се дължи на стреса, на безсънната нощ или
Хадес е прав и аз упорито пренебрегвам сигналите, които
тялото ми изпраща. Със сигурност не е последното. Правя
една крачка, после още една. Налагам си да продължа напред
от чист инат. На третата крачка обаче стаята се завърта пред
очите ми и коленете ми омекват. Падам и веднага разбирам,
че няма да успея да се подпра с ръце.
 – Упорита малка глупачка – ругае Хадес и ме подхваща,
преди да се строполя на пода. – Защо не каза, че ти се вие
свят?
Нужно ми е време да осъзная, че отново съм в обятията му
и че не съм се ударила в земята.
– Добре съм.
– Не си добре, по дяволите. За малко да се пребиеш.
Той прекосява оранжерията и слиза по стълбите, вземайки
по две стъпала наведнъж, изражението му е гневно.
– Ти и всички хора в живота ти може да се отнасяте
безотговорно към здравето ти, но аз няма да го направя.
Хвърля ключовете на изумения Матю, след което излизаме
на улицата. Раздвижвам се в обятията му.
– Мога да вървя.
– Определено не можеш.
Той изминава разстоянието от цветарския магазин до дома
си с изумителна скорост. Наистина е следил походката ми,
когато се разхождахме бавно по-рано през деня. Част от мен
иска да продължи да спори, но истината е, че все още съм
малко замаяна.
Хадес отваря входната врата с ритник. Вместо да ме пусне,
както очаквам, той изкачва стълбите и подминава втората
стълбищна площадка. Колкото и да не ми харесва да се държи
с мен като с дете – макар че може би трябваше да кажа, че не
се чувствам добре по пътя към оранжерията – той събуди
любопитството ми. Тази сутрин Георгия ме сгащи, преди да
успея да разгледам къщата, така че видях само залата за секс,
моята стая и кухнята. За първи път се озовавам на третия
етаж.
Това ме ободрява донякъде.
 – Къде отиваме?
– Очевидно не мога да разчитам, че ще се грижиш за себе
си, затова ще трябва да те наглеждам по-стриктно.
Предавам се и отпускам буза на рамото му. Наистина не би
трябвало да ми е толкова приятно този мъж да ме носи на
ръце.
– Може би просто ми е паднала кръвната захар –
промърморвам аз. – Няма нищо страшно. Само трябва да
хапна нещо.
– Няма нищо страшно – повтаря той, сякаш не разбира
думите ми. – Закуси само преди няколко часа.
Изчервявам се и не смея да го погледна в очите.
– Хапнах съвсем малко.
– Персефона – казва строго той. – Кога за последно яде като
хората?
Не искам да казвам истината, но знам, че не е добра идея да
го лъжа, когато е сърдит. Поглеждам ноктите на ръцете си.
– Може би на закуска в деня на партито.
– Това беше преди три дни.
– Ядох и след това, естествено. Но не така, както ти го
разбираш.
Той не отговаря веднага и аз най-сетне го поглеждам.
Толкова е студен, та чак ми е чудно, че не виждам дъха си.
Намръщвам се.
– Не ям, когато съм притеснена.
– Това ще се промени сега.
– Не може просто да разпоредиш, че нещо ще се промени, и
то да стане.
– Само гледай – заканва се той.
Отваря вратата на стая, която прилича на кабинет, макар че
през вратата от другия край на помещението се вижда легло.
Пристъпва до канапето и ме оставя да седна.
– Не мърдай.
– Хадес!
– Персефона, кълна се в боговете, че ако не ми се подчиниш
този път, ще те вържа и ще те нахраня лично – размахва пръст
той. – Не мърдай от това канапе, по дяволите.
После изхвръква от стаята.
Изплезвам език към затворената врата.
– Лигльо.
Изкушението да огледам наоколо е почти неустоимо, но не
мисля, че Хадес блъфира със заплахата да ме върже, затова
успявам да овладея любопитството си и седя мирно. Не ме
оставя да чакам дълго. След по-малко от десет минути вратата
се отваря и той влиза, последван от шестима души.
Усещам как очите ми се разтварят все по-широко, докато
един от тях поставя малка масичка пред мен, а останалите
петима слагат отгоре храна от пет различни ресторанта.
– Какво е това, Хадес? Как се справи толкова бързо? Да не
си откраднал нечия храна?
После забелязвам количествата.
– Не мога да изям всичко това.
Той изчаква хората му да излязат и затваря вратата.
– Ще изядеш част от храната.
– Това е разхищение.
– Моля те. Хората ми омитат остатъците. До края на деня
няма да остане неизядена храна.
Той подрежда кутиите на масата и я бутва по-близо до мен.
– Яж.
Немалка част от мен иска да откаже само заради принципа.
Това обаче би било недалновидно решение. Вие ми се свят,
което означава, че имам нужда от калории, а калориите са
струпани пред мен. Логиката е проста. Все пак го поглеждам
ядосано.
– Спри да ме зяпаш, докато се опитвам да ям.
– Опазили ме боговете.
Той отива до бюрото в другия край на стаята. По-малко е,
отколкото очаквах, макар че тъмното дърво и гравираните
крака му придават драматичен вид. При първа възможност ще
коленича на пода и ще се опитам да разбера какво
изобразяват тези гравюри. Искам да видя дали са в същия
стил като колоните на сградите.
Това не е мястото, където си върши работата. Няма как да е.
Хадес изглежда педантичен и сигурно обича кабинетът му да
е чист и подреден, но тази стая няма как да е толкова
стерилна, ако се използва всеки ден. Нещо повече, спалнята
му е в съседство. Никой не провежда срещи толкова близо до
мястото, където спи. Би било ужасно глупаво.
Което не обяснява напълно защо ме доведе тук, а не в
някоя друга от многото стаи в къщата.
Отхвърлям тази мисъл и докато оглеждам храната, си
спомням за оранжерията. Колкото и да ме дразни
заповедническото поведение на Хадес, не мога да пренебрегна
факта, че той ми позволи да надникна зад завесата. Онова
място е специално за него, а той ме допусна там и
възнамерява да продължава да ме допуска. За толкова
затворен човек това е изключителен жест.
Не съм сигурна какво означава, но ми харесва. Щом ми има
такова доверие, мога да се опитам да не го дразня толкова,
поне що се отнася до грижите за собственото ми тяло. Макар
че донякъде ми харесва, когато се държи твърде
покровителствено и се мръщи.
Сигурна съм, че мога да измисля друг начин, по който да го
дразня.
Всъщност вече имам няколко идеи.
 13
ХАДЕС

Персефона ме поставя в незавидно положение. Тя е права –

трябва час по-скоро да обявим, че сме заедно – но също така
непрекъснато доказва, че здравето и безопасността са на
последно място в дългия ѝ списък с приоритети. Онези гадове
от Горния град може да ѝ ръкопляскат, но тук това означава,
че не мога да съм сигурен, че ще бъде честна с мен. А това
значи, че мога да я нараня, ако не внимавам.
Не искам да внимавам. По дяволите, никога преди не съм
бил толкова близо до загубата на контрол с друг човек. При
всеки остроумен коментар от тези хубави розови устни и при
всяка палава усмивка в тези пъстри очи ми се иска да я поведа
към мрака. Да разкрия всичките ѝ най-мрачни и най-мръсни
фантазии, които не смее да признае и пред самата себе си… а
след това да ги осъществя.
Това обаче не обяснява защо я заведох в оранжерията.
Онова място няма нищо общо с репутацията ми или със секса.
То е сред малкото ми убежища. Заведох я там само защото ми
се струва, че в този момент и тя има нужда от убежище.
Толкова е просто. Няма защо да мисля повече за това.
Прелиствам книгата, която държа в ръцете си, и с крайчеца
на окото си я гледам как яде. Движенията ѝ са отсечени и
нервни, но вече не ме гледа така, сякаш иска да ме намушка с
вилицата.
 Храни се по-дълго, отколкото очаквах, след което се обляга
назад с въздишка.
– Не мога да изям и една хапка повече.
Не реагирам, прелиствам нова страница. Ще ми бъде трудно
да открия докъде всъщност бях стигнал с тази книга, защото в
този момент определено не чета. Персефона проклина тихо,
което почти, почти успява да ме накара да се усмихна, и се
отпуска на канапето.
Пет минути по-късно похърква тихичко.
Поклащам глава и ставам. Богове, как е оцеляла досега,
пренебрегвайки най-основните си потребности? Майка ѝ е
Деметра от години. Ако човек не си обръща внимание толкова
дълго време, накрая всичко около него рухва. Явно никой не е
преподал този урок на Персефона.
Изпращам съобщение на Харон и няколко минути по-късно
той и още двама души идват и тихо изнасят храната.
Изваждам одеяло от малката ракла до стената и я завивам.
Докато спи, изглежда по-дребна. Това събужда у мен
инстинкти, каквито смятах, че не притежавам. От друга
страна, всичко, свързано с тази жена, обърква инстинктите
ми.
Известно време я гледам как спи и слушам дишането ѝ.
Добре е. Знам, че е добре. Не знам защо, но съм сигурен, че
щом се обърна, тя ще избяга през прозореца или ще създаде
суматоха.
Налага се промяна в първоначалните ми планове за тази
вечер, което означава, че трябва да проведа няколко
телефонни разговора.
Когато Персефона се събужда няколко часа по-късно, съм
уредил всичко, както исках. Тя сяда рязко, сякаш някой е
стрелял с пушка до главата ѝ, и примигва.
– Заспала съм.
– Да.
– Защо ме остави да заспя?
Звучи толкова обвинително, че почти се усмихвам. Отново.
– Имаше нужда. Разполагаш с един час, за да се приготвиш.
Жулиета вече ти е изпратила някои неща за тази вечер. На
леглото ми са.
Тя ме гледа втренчено и аз махвам с ръка.
– Твърдо си решена да ме убедиш, че си добре. Освен ако
наистина не се чувстваш готова…
– Добре съм.
Тя леко се спъва в одеялото, когато се изправя, но все пак
успява да не падне. Поглежда ме остро.
– Нали знаеш, че си имам стая.
Колкото повече време прекарва тук, толкова по-трудно ми е
да не забравям, че в действителност не е под мое
покровителство. Да, обещах ѝ безопасност, но обикновените,
ежедневни дейности не влизат в сметката. Освен ако аз не
искам. Не мога да ѝ кажа, че от сега нататък ще спи в моята
стая, колкото и да ми допада тази идея.
– Приготви се.
Тя се мръщи, но в крайна сметка тръгва към спалнята ми.
Едва влязла, спира.
– Ако се забавя, ще разбиеш ли вратата, защото си сигурен,
че съм припаднала?
Добре че не изпитвам чувство за вина, в противен случай
щях да се изчервя.
– Безброй пъти си пренебрегвала потребностите на тялото
си. И то само през последните четирийсет и осем часа.
 – Така си и знаех.
Дарява ме с ангелска усмивка, ако имах косми по гърба,
щяха да настръхнат. После прехапва долната си устна.
– Защо не си спестим драматичното влизане? Може да се
правиш на куче пазач и едновременно с това да ме
наглеждаш.
Тя притиска слепоочието си с пръсти.
– Няма опасност да припадна, но не можем да сме сигурни,
нали?
Залива ме топлина и трябва да положа усилия, за да не
пристъпя към нея.
– Няма да се опитваш да ме накараш да изгубя контрол,
нали?
– Не, разбира се.
Тя се обръща и походката ѝ определено е по-съблазнителна
отпреди. Докато я гледам, съблича пуловера си и го хвърля на
пода. Не носи нищо под него.
Казвам си, че трябва да се стегна, но влизам в спалнята при
нея. Тя спира на вратата на банята и съблича клина си, като
се навежда. По дяволите! Изкушен съм от гледката на облото
ѝ задниче, а после тя изчезва в банята.
Грешка е да я следвам там. Тя отново се опитва да наложи
своите правила и ако ѝ позволя…
Трудно ми е да си спомня защо не бива да губя контрол. Тя
може да запали искрата, която да ни прати в ада, но аз съм
твърде властен, за да ѝ позволя да командва прекалено дълго.
Освен това съм достатъчно самокритичен, за да знам кога да
си търся извинения. Всичко това обаче не ме спира да я
последвам в банята.
Персефона влиза под душа с поклащаща се походка –
изкушение в човешки образ. Харесва ми, че ни най-малко не
се притеснява да стои гола пред мен. Че е достатъчно
безстрашна, за да дръпне тигъра за опашката. По дяволите,
харесвам я!
– Персефона.
Тя спира и поглежда към мен през рамо.
– Да, сър?
Много добре знае какво прави, тази малка мръсница се
наслаждава на всеки миг. Истината е, че и на мен ми харесва.
Сядам на пейката на входа на душ кабината, далеч от водните
пръски.
– Ела тук.
Усмивката ѝ сияе. Пристъпва невъзмутимо към мен и спира
миг преди коленете ѝ да докоснат моите. Тя е златна богиня, с
дълги руси коси, а тялото ѝ е изкушение, което нямам
намерение да пренебрегвам.
– Да, сър.
– Устните ти се подчиняват, но не и действията ти.
Тя отново прехапва устни по онзи очарователен начин, а
очите ѝ шарят.
– Това, предполагам, означава, че искаш да наградиш
устните ми.
За свое учудване се засмивам. Смехът ми звучи непривично
и така го чувствам, но ми харесва как устните ѝ се извиват в
отговор. Това не е дежурната ѝ лъчезарна усмивка. Не, това е
изражение на истинска наслада. Промърморвам:
– Ни най-малко не съм изненадан, че си стигнала до това
заключение.
Тя се навежда леко напред, така че розовите ѝ зърна се
озовават точно пред очите ми.
 – Може ли аз да си избера наградата?
Бавно поклащам глава.
– Губиш си времето. Изкъпи се, Персефона.
Тя се поколебава за миг, сякаш съм я изненадал, след което
се подчинява. Няколко секунди по-късно около мен се носи
гореща пара. Тя застава под струята и бавно прокарва ръце по
тялото си. Изкушава ме. Изкушава себе си. Не знам каква е
главната ѝ цел, но няма значение. Пенисът ми е толкова
твърд, че едва успявам да си спомня защо не бива да я
докосвам. Още не.
Ако започна, няма да мога да спра. Снощи бях на ръба. Ако
не ме молеше да ѝ го подам, може би щях да устоя, но
Персефона го иска дори повече от мен. Преди двадесет и
четири часа това ми се струваше невъзможно. А сега? Не
вярвам нито на нея, нито на себе си. Ако заведа тази жена в
леглото си, няма да станем с дни, дори със седмици. Това
може да ни достави огромно удоволствие, но ни най-малко
няма да засегне Зевс. Той не може да бъде наранен от нещо,
което не е известно на целия Олимп.
Там е проблемът.
Персефона докосва зърната си и плъзва ръце по корема си.
Поклащам глава.
– Не.
– Не?
– Чу какво казах.
Тя поставя ръце на хълбоците си.
– Желаеш ме.
– Да.
– Тогава ме вземи.
Да, признавам. Харесвам я. Сдържам усмивката си.
 – Ще го направя. Когато съм готов.
Изправям се бавно.
– Добре се справяш. Не се бави. Независимо дали си готова
или не, ще тръгнем след…
Поглеждам часовника си.
– Четиридесет минути. Така че по-добре побързай.
Проклятията ѝ ме следват в спалнята. Едва тогава си
позволявам да се усмихна широко. Не очаквах, че ще успея да
я подразня, да не говорим за удоволствието, което това ми
достави. Връщам се в кабинета, сядам и чакам.
Тридесет и осем минути по-късно Персефона връхлита в
стаята.
– Кажи ми истината, Хадес. Имаш фетиш към принцеса Лея,
нали?
Впервам безмълвно поглед в нея. Наистина съм без думи.
Вдигнала е косите си в прическа, която напомня корона, и
носи дрехите, които ѝ избрах. Комплектът от сутиен и бикини
е съвсем обикновен, като изключим копринените ленти, които
опасват гърдите, кръста и хълбоците ѝ. Признавам, че полата
много прилича на костюма на Лея – дълго, прозрачно парче
плат отзад и друго, тясно, отпред.
Прилича на подарък, който нямам търпение да
разопаковам.
Правя въртеливо движение с пръста си. Персефона се
мръщи, но се подчинява и се завърта бавно. Сутиенът и
бикините я покриват напълно, но са дантелени и разкриват
зърната и вулвата ѝ по много изкусителен начин. Искам да я
целувам – веднага.
Когато отново се обръща с лице към мен, вече съм се
овладял. Почти. Изправям се и протягам ръка.
 – За тази вечер съм планирал нещо специално.
– Дано да е така. Бяха ми нужни двадесет минути, за да се
напъхам в това чудо.
Тя дръпва една от лентичките и потръпва. Всяка крачка,
която прави към мен, излага краката ѝ на показ. Прекрасна е.
Поглеждам ходилата ѝ. Преди да успея да кажа каквото и да
било, тя се обажда:
– Сложила съм си пластири. Нямам нужда от превръзките.
Изкушавам се да проверя, но гневният ѝ поглед ми
подсказва, че само чака да опитам, за да ме сложи на мястото
ми. Не искам да кажа, че съм прекалено внимателен с нея, не
и когато очевидно трябва да внимавам и за двама ни, но тази
вечер възнамерявам да я държа под око. Самата мисъл за това
ме кара да се усмихна.
– Да вървим.
Излизаме заедно от стаята. Харон ни чака. Той поглежда
към Персефона, но после се обръща към мен.
– Готови сме.
Не каня гости често като преди. В Долния град има други
места, обслужващи извратените богаташи, които търсят
удоволствието в царството на мрака. Моят дом не е отворен
за кого да е, тук се идва само с покана. Когато бях на двадесет
и няколко, ми беше все тая кой идва в дома ми, а
безразсъдството ми придаваше на партитата ми почти
легендарен статут, който само подхранваше мита за Хадес. Но
това беше отдавна. Сега подбирам внимателно кой минава
през тези врати.
Тази вечер малко съм отслабил контрола, избрах няколко
имена от дългия списък с чакащи. Харон и останалите ми
служители ще се погрижат новопоканените да стоят на
местата си и да не си пъхат носа където не трябва.
– Двама души на вратата?
– Да, Хадес.
– На другите входове трябва да са повече.
Той не завърта очи, но виждам, че му се иска да го направи.
– Вече обсъдихме целия план. Спазил съм указанията ти.
Всичко е наред. Никой няма да попадне там, където не му е
мястото.
Това не ми се струва достатъчно, но ще трябва да свърши
работа.
– Добре.
Отправяме се към вратата, която показах на Персефона
вчера. Повърхността ѝ е блестяща, почти огледална, и когато
се доближаваме, виждаме отраженията си – аз в костюм, а тя
в своя тоалет… Персефона е хубав подарък, красива пленница,
а аз съм страховитият злодей, готов да убие всеки, който се
опита да ми я отнеме.
Отърсвам се от тази мисъл. Подобни разсъждения са
безполезни. Персефона ще бъде моя известно време, но в
действителност не е моя. Няма да я задържа. Не мога да си
позволя да забравя това дори за миг.
Харон застава до вратата. Намествам дланта на Персефона
в сгъвката на ръката си.
– Ще имаме публика. Този път ще бъде наистина.
Тя поема дълбоко дъх.
– Готова съм.
Не е готова, но това е целта на тазвечерното представление.
Да се отпусне. Да, ще покажа, че е моя, но без да я хвърлям в
дълбокото с риск да се удави.
– Не забравяй, че аз съм твоята котва.
 Устните ѝ трепват, сякаш иска да каже нещо дръзко, но
накрая кимва.
– Мога да се подчинявам.
Засмивам се. По дяволите, това е четвъртият път за
двадесет и четири часа. Подминавам изненадания поглед на
Харон и кимвам към вратата.
– Да вървим.
Когато влизам в тази зала, винаги имам чувството, че
влизам в друг свят, но тази вечер усещането е по-силно.
Светлините са приглушени и помещението изглежда по-
голямо, отколкото е в действителност. Вчера Персефона даде
много точно определение – тази стая наистина е пълна
противоположност на балната зала на Зевс. Сребристите
отблясъци, които водата хвърля по тавана, създават
впечатлението, че се намираме под земната повърхност. Все
едно сме в отвъдното.
Подиумът все още не е напълно осветен. Това ще бъде знак
за началото на представлението. В този момент хората
общуват на диваните и креслата. Някои си говорят, други вече
започват да купонясват. Правилата на Горния град не важат
тук и хората, които прекосяват реката, се отдават безразсъдно
на удоволствията.
Забавям крачка, за да дам време на Персефона да свикне с
приглушеното осветление, а на гостите – да ни видят и да
разберат, че представлението най-сетне ще започне.
Погледите се обръщат към нас и когато хората виждат кой
върви редом с мен, в залата се разнася шепот.
Отвеждам Персефона до тъмния трон, разположен до
стената в средата на залата. Той изглежда ужасно драматично
и напълно нелепо, но изпълнява целта си. Царят е цар само,
ако всички в обкръжението му го признават. Може никога
повече да не стъпя в Горния град, но е в мой интерес да
напомня на всички в тази зала кой управлява тук.
Все пак трябва да поддържам репутацията си.
Сядам на трона и дръпвам Персефона, за да седне в скута
ми. Толкова е скована, сякаш върху бедрата ми седи статуя.
Повдигам вежди.
– Ще се схванеш, ако не се отпуснеш.
– Всички ни гледат – казва тя с половин уста.
– Това е идеята.
Тя поглежда сключените си ръце и стиска зъби.
– Знам, че това е идеята, но да го знаеш и да го изпиташ са
две много различни неща.
Ето затова промених първоначалните си планове за
вечерта. Тя е прекалено безстрашна – хвърля се с главата
напред дори когато умът и тялото ѝ крещят да спре. Сядам по-
назад на трона и придърпвам и нея. Отначало тя се противи,
но след като я поглеждам многозначително, ми позволява да я
разположа така, че да се облегне на гърдите ми.
– Представлението скоро ще започне.
Тогава тя ще бъде твърде улисана, за да се притеснява за
другите хора в залата.
– Какво представление?
Позволявам си да се усмихна и небрежно обгръщам талията
ѝ с ръка. Светлините в цялата зала отслабват леко, а онези,
които са насочени към централния подиум, леко се усилват.
– Спомняш ли си как беше изложена на показ?
– Разбира се. Беше вчера.
Притискам я в скута си. Всяка друга вечер би било в мой
интерес да я държа под напрежение, но сега искам да се
успокои.
– Тази вечер няма да се качваш на подиума.
Не ми убягва, че мускулите ѝ леко се отпускат. Знам, че
мисълта да бъде гледана я възбужда, но това е нещо ново за
нея. Да я поставя в центъра на вниманието би означавало
твърде скоро да искам прекалено много от нея, а не мога да
отрека, че много искам да изпитва удоволствие с мен.
– Няма ли?
– Не. Сега се отпусни и се наслади на представлението –
прошепвам в ухото ѝ. – То е само за теб.
 14
ПЕРСЕФОНА

Как да се съсредоточа върху „представлението“, когато

Хадес ме докосва навсякъде? Бедрата му са стегнати под
моите, гърдите му са притиснати до гърба ми, ръката му е като
железен обръч около хълбоците ми, който ни най-малко не ми
пречи. Раздвижвам се леко само за да усетя как се напряга да
ме задържи, без да ме задържа в действителност.
– Стой мирно.
Раздвижвам се отново само за да го подразня, но съжалявам
за решението си, когато усещам твърдия му пенис, опрян в
задника ми. Това е изкушение, което не мога да си позволя,
поне не сега. Мислех, че ще успея да го примамя да промени
мнението си, докато бях под душа, но се излъгах. Хадес не
трепна. Щом не можах да го убедя да ме обладае, когато бях
гола и мокра, сега със сигурност нямам шанс въпреки финото
бельо.
Вниманието ми временно е привлечено от двама души,
които се качват на подиума. Бял мъж и едра бяла жена, които
не познавам. Той е с кожен панталон с ниска талия, а тя е
съвсем гола. В залата има близо петдесет души, но той гледа
само нея. Не чувам какво си говорят, но тя коленичи
грациозно, сякаш го е правила безброй пъти.
Потръпвам, сякаш виждам себе си. Облягам се на Хадес и
леко извръщам глава.
 – Кои са тези хора?
– Има ли значение? Гледай напред. Внимавай.
Въздишам и отново се обръщам към подиума. Мъжът
притиска пръст под брадичката на жената и повдига главата
ѝ. Думите му извикват блажена усмивка на устните ѝ. Все още
не е направил нищо, но аз съм очарована против волята си.
Той се отдалечава от жената, тогава забелязвам, че в края на
подиума има торба. Мъжът изважда навито въже и започва да
връзва партньорката си.
Това е почти достатъчно, за да ми убегне, че погледите все
още са обърнати към нас. Сенките ми пречат да видя ясно по-
голямата част от публиката, но няма как да сбъркам шепота,
надигнал се с влизането ни и все още неутихнал. Чувам да
произнасят името ми и едва сдържам напрежението си.
Вече няма връщане назад.
Никога не е имало.
Затварям очи за дълго и се боря с трепета в гърдите си. Аз
избрах това. Ще продължа да го избирам. И една малка,
скрита част от мен се радва на вниманието и на изумлението,
което знам, че предизвиквам у някои от тези хора. Искам да
продължа да ги изумявам.
Бавно си поемам дъх и отново се съсредоточавам върху
двойката на подиума. Мъжът продължава да връзва
партньорката си. Всяко движение, всяка линия, която
прокарва през пищното ѝ тяло, увеличават вътрешното ми
напрежение. Сякаш гледам художник, който създава
шедьовър, но шедьовърът е друг човек, а очевидната страст,
която струи помежду им, се усилва с всяка изминала минута.
Задъхвам се и едва овладявам порива на тялото си да се
раздвижи в скута на Хадес.
 Устните му докосват извивката на ухото ми.
– Кое те възбужда и те кара да завиждаш: връзването или
излагането на показ?
– Всички гледат – прошепвам аз. – Виждаме я цялата.
Или поне я виждаме сега, когато той е вързал краката ѝ
разтворени и прави възли между бедрата ѝ. Руменината по
кожата ѝ подсказва, че на нея ѝ харесва да участва в това
дори повече, отколкото на мен ми харесва да гледам.
Хадес се раздвижва и леко плъзва върховете на пръстите си
по корема ми. Нужни са ми няколко секунди, за да осъзная, че
следва лентите, които опасват тялото ми, и още няколко, за да
направя връзката между облеклото си и сцената, която се
разиграва пред очите ни. Усещам дъха му върху шията си.
– Сега ще те докосна.
– Ти вече ме докосваш.
Не знам защо споря и защо се държа така, сякаш не ми се
иска да го помоля да ме докосва по-уверено.
– Персефона! – В тона му долавям лек укор, примесен със
смях. – Кажи ми, че няма да получиш по-силен оргазъм от
вчерашния, ако пъхна пръстите си в теб тук, пред всички…
Кажи го и ще спра.
Ако го кажа, ще излъжа. Искам да ме заведе на подиума, да
ме накара да се подпра на стол или просто да ме събори на
пода и да ме обладае пред всички. Те вече ни гледат, макар че
не могат да ни видят по-ясно, отколкото аз виждам тях. Дали
ще забележат, ако Хадес пъхне ръката си в бикините ми?
Искам ли да забележат?
Да.
Внимателно се премествам назад и раздвижвам ръце, така
че да се притисна до хълбоците му. Така тялото ми е напълно
достъпно за него. Преглъщам и се опитвам да звуча
умолително, а не заповеднически.
– Моля те, докосни ме, Хадес.
– Мислиш само за собственото си удоволствие.
Той скрива усмивката си зад рамото ми. Въпреки молбата
ми не ускорява темпото. Прокарва средния си пръст по
лентата, опасваща талията ми.
– Половината погледи в тази зала са насочени към теб,
Персефона.
Потръпвам и притискам по-силно длани в хълбоците му в
опит да се успокоя.
– Нали искаме да отправим послание?
– Да. Огледай се.
Ако беше демон, кацнал на рамото ми, нямаше да бъде по-
изкусителен. Хадес плъзва ръката си няколко сантиметра по-
надолу, докато кутрето му докосва ръба на бикините ми през
полата.
Както може да се очаква, той е прав. Въпреки слабото
осветление виждам ясно, че половината хора в залата гледат
нас, а не двойката на подиума. Сякаш те са тук, за да подсилят
моето удоволствие. Не си ли представях, че ме гледат, когато
Хадес ме накара да се съблека вчера? Когато стояхме на
същия този подиум и той ме доведе до такъв оргазъм, че
краката ми се разтрепериха? Оказва се, че истинското
преживяване е много по-възбуждащо.
Брадата на Хадес гъделичка голото ми рамо.
– Прозрачна пола. Дантелени бикини. Ще видят всичко,
което правя с теб. Готова ли си за това?
Готова ли съм?
Напълно съм сигурна, че бих могла да издъхна на място, ако
той не приведе в действие сладострастното заклинание, с
което ме обгръща. Облизвам устни и едва се сдържам да не
повдигна хълбоците си, за да го накарам да плъзне ръката си
по-надолу.
– Да, сър.
Той целува рамото ми.
– Ако кажеш думата, всичко спира. Без последици и
обвинения.
За човек, твърдо решен да мине за злодей, той е невероятно
загрижен за удоволствието и съгласието ми. Усещам се силна.
Не аз съм тази, която командва. В никакъв случай. Но
мисълта, че каквото и да прави Хадес с мен, аз го избирам, е
повече от възбуждаща.
– Знам. Вярвам ти.
Той се поколебава за миг, сякаш съм го изненадала.
– Добре.
Движи се бавно. Плъзва ръка надолу, за да обхване вулвата
ми през полата. Платът е толкова тънък, сякаш го няма, а
топлината на дланта му ме кара да потръпвам. Той проклина
тихо.
– Усещам колко си влажна.
– Направи нещо.
Той ме хваща по-здраво. Държи тази най-интимна част от
тялото ми, сякаш съм негова собственост.
– Някой ден ще спреш да се опитваш да налагаш своите
правила.
Плъзва свободната си ръка към дясната ми гърда и смъква
дантелата, разголвайки ме пред всички. Дръпвам се назад, но
гърдите му не ми оставят място за отстъпление, а ръката му
между краката ми ме следва, като притиска тялото ми по-
силно към неговото. После Хадес прави същото с лявата ми
гърда. Все още съм опасана с копринените ленти, но зърната
ми са изложени на показ. Той тихо цъка с език.
– Само заради това неподчинение ще те накарам да
свършиш шумно и неудържимо тук, пред тях.
Дори не ми хрумва да покрия гърдите си. Вместо това
разтварям крака малко по-широко.
– Направи най-лошото, на което си способен.
– Най-лошото ли, Персефона? – Гласът му се снишава почти
до ръмжене. – Потапяш един пръст във водата и мислиш, че си
готова да преплуваш цялата дължина на река Стикс. Не
можеш да се справиш дори с частица от най-лошото, на което
съм способен.
Той плъзва ръката си нагоре, след което я пъхва в бикините
ми и ме пронизва с два пръста. Извивам гръб, но другата му
ръка обхваща гърлото ми и ме задържа на място.
– Усещаш ли как те гледат?
Искам да продължа да се съпротивявам, но съзнанието ми е
замъглено от удоволствието. Хадес не просто прониква в мен.
Той ме държи и ме обладава така, както никой досега не го е
правил. Сякаш по най-примитивния възможен начин показва
пред зала, пълна със свидетели, че съм негова собственост.
Не, най-примитивният възможен начин би бил да ме опре на
някой стол и да ме чука, докато се разкрещя. Потръпвам.
– Да – казвам задъхано. – Усещам как ме гледат.
– Знаеш ли какво виждат?
Той не помръдва, само ме притиска до себе си.
– Виждат чудовище, което се кани да погълне една красива
принцеса. Виждат как грабвам една жена от техния град и я
повличам в мрака след себе си. Погубвам те пред очите им.
 – Добре – прошепвам трескаво. – Погуби ме, Хадес. Искам да
го направиш.
– Вагината ти се стяга около пръстите ми. – Гласът му сега е
още по-дълбок. – Харесва ти.
– Разбира се, че ми харесва.
Хадес раздвижва ръката си, дланта му гали клитора ми и
думите изведнъж се отронват от устните ми:
– Харесва ми как ме превръщаш в своя собственост.
– Това ли правя?
Той най-накрая раздвижва ръката си, а търсещите му
пръсти намират G-точката ми и я галят нежно.
– А нима не го правиш?
Едва се сдържам да не повдигна хълбоците си и да не
изстена.
– Превръщаш ме в своя собственост. Оскверняваш ме.
Предупреждаваш останалите да стоят далеч от мен.
– Персефона. – Произнася името ми, сякаш е песен, която
наскоро е научил. – Кой е казал, че предупреждавам
останалите да стоят далеч от теб?
Той нежно захапва висулката на ухото ми.
– А ако искам да те споделя? Ако дръпна бикините ти
настрани и позволя на всеки, който иска, да дойде тук и да те
чука, докато си притисната към гърдите ми?
Цялото ми тяло изтръпва, но съм твърде замаяна, за да
реша дали е от възмущение, или от желание.
– Би ли го направил?
Той се умълчава за миг, продължил цяла вечност. После
проклина и ме придърпва към себе си, така че сядам напряко
на скута му. С едната ръка ме хваща за косата, а с другата
разтваря краката ми. После отново пристъпва към най-
важното. Всяко докосване на пръстите му все повече ме
доближава до оргазма.
– Не, малка Персефона. Споделянето не е моята перверзия.
Единствено аз ще те докосвам. Вагината ти е моя за кратко и
няма да пропилея и секунда, като я предоставя на друг.
Груби думи.
Възбуждащи думи.
Обгръщам шията му с трепереща длан.
– Хадес?
– Да?
Той започва да ме гали по-бавно, а палецът му описва
разтърсващи кръгове около клитора ми.
– Искаш нещо.
Забравям, че трябва да се преструвам на срамежлива.
Забравям правилата. Забравям всичко, освен приближаващия
се оргазъм – вълна, която знам, че ще ме удави, ако не
внимавам. Не ми остава друго, освен да бъда напълно искрена.
– Желая те.
– Толкова обичаш думите. Използвай ги.
– Обладай ме – произнасям задъхано. – Обладай ме пред тях.
Покажи на всички на кого принадлежа.
Трябва да спра, да замълча, но не мога, докато ме докосва
по този начин.
– Твоя съм, Хадес. Не на Зевс. Никога няма да бъда негова.
На лицето му се изписва колебание, но изчезва като
светкавица в буйни води.
– Не съм решил дали си го заслужила.
Бих се засмяла, ако ми стигаше въздухът. Плъзвам ръка по
гърдите му и я притискам към пениса му.
– После ме накажи, ако искаш. Но сега направи онова, от
което и двамата имаме нужда.
Чувам, че на подиума правят секс, долавям звука от
докосване на плът в плът, но не откъсвам поглед от Хадес.
– Моля те.
Целувам го. Има вкус на уиски и грях – изкушение, на което
искам да се отдам изцяло. За миг забравям защо се съгласих
на тази сделка, тялото ми трепери от страст. Нуждая се от
него. По-необходим ми е от храна, вода и въздух. Леко
прокарвам зъби по долната му устна.
– Моля те, Хадес.
– Ти ще бъдеш моята гибел – промърморва той.
Преди да успея да отговоря, отдръпва пръстите си. Едно
дръпване и предната част на полата ми пада. Още едно силно
дръпване и бикините ми също падат. Поглеждам го учудено, а
той се усмихва лукаво.
– Да не би да размисли?
– Ни най-малко.
Възсядам го, без да чакам подкана. Има опасност да се
нахвърля на пениса му през панталона като опиянено от
страст чудовище. Едва, едва успявам да се сдържа.
– Презервативи?
– Ммм.
Той протяга ръка край трона и вади пакетче. Очаквам… не
съм сигурна какво. Не би трябвало да се опитвам да разгадая
Хадес в този момент. Той пъхва презерватива в ръката ми и ме
отмества, за да разкопчае панталона си.
Разкъсвам опаковката на презерватива, докато той вади
пениса си. Облизвам устни.
– Обещай ми, че скоро ще се съблечеш пред мен.
– Не.
 Гневният ми поглед не е особено убедителен. Прекалено
силно го желая. За секунди нахлузвам презерватива върху
твърдия му пенис. Той ме хваща за хълбока с една ръка и ме
задържа, докато не го поглеждам.
– Какво?
– Ако го направиш, няма връщане назад. Ако възседнеш
пениса ми пред тях, наистина ще повярват, че си моя.
Думите му звучат сериозно и са пълни със смисъл, който не
мога да проумея, докато тялото ми стене от желание. Утре.
Утре ще му мисля.
– Да, вече го каза.
Страхувам се, че ще размисли. Подозирам, че така или
иначе ще получа оргазъм, но твърде много искам да поема
пениса му, за да играя честно. Навеждам се и устните ми
докосват ухото му.
– Вземи своето, Хадес. Искам да го направиш.
– Ти не си принцеса. Ти си сирена.
Той ме придърпва към себе си и прониква в мен. Задъхвам
се, докато влиза в мен и ме изпълва почти до болка.
– О, богове!
– Те нямат нищо общо с това.
Изглежда гневен и възбуден, но съвсем не е толкова груб,
колкото ми се иска.
– Нали това искаше, моя малка сирено? Да проникна в теб.
Изведнъж той отпуска ръце върху трона. Прилича на
великодушен цар.
– Язди ме, Персефона. Използвай ме, за да стигнеш до
оргазъм.
Притихвам изумена. Да правя секс в зала, пълна с хора, е
едно, когато Хадес е с мен, но той умишлено създава
дистанция помежду ни, макар да не помръдва и на
сантиметър. Изведнъж не ние, а аз съм изложена на показ.
Това… ми харесва.
Всеки, който гледа тази сцена, ще си помисли, че съм доста
ентусиазирана участничка. Хадес трябва да знае това, трябва
да знае колко е важно. Да го чукам тук така е все едно да
извикам на цял Олимп, че наистина му принадлежа.
Плъзвам ръце по гърдите му. Бих искала да чувствам
кожата, а не ризата му. Следващия път. Ще има следващ път.
Хващам го за раменете и започвам да се движа. Пулсът ми бие
лудо, но искам това да продължи дълго.
Защото е представление, да, но преди всичко, защото е
първият ни път. Не искам да свършва твърде бързо.
Яздя го бавно, плъзгам се нагоре-надолу по пениса му и
изпитвам все по-голямо удоволствие. Не е достатъчно и
едновременно е твърде много. Още. Искам още. Искам го
безкрайно.
Много искам да скъся дистанцията и отново да целуна
Хадес, но погледът му ме замайва. Очите му шарят по тялото
ми и почти ги усещам с кожата си. Той ме изпива с поглед, а
ръцете му стискат страничните облегалки на трона. Сложил
си е студената маска, но едва се сдържа да не ме докосне.
Гледам го в очите и се накланям назад, впивам ръце в
бедрата му и извивам гръб, излагайки гърдите си на показ.
Далечна част от мен осъзнава, че представлението не е
предназначено само за него, но в този момент не ме е грижа
за никой друг.
– Да не би да виждаш нещо, което ти харесва?
– Виждам една устата палавница.
Близо съм до оргазма. Имам чувството, че с Хадес играем
някаква игра и се дебнем, за да видим кой ще се предаде пръв.
Преди винаги се предавах първа, винаги. Пред семейството си,
пред Тринадесетте, пред всичко. Предавах се, за да не ме
пречупят, но не откъсвах поглед от хоризонта.
Сега няма да го направя. Отказвам.
Прехапвам долната си устна и още повече забавям
движенията си. Описвам малки, но потресаващо умели
кръгове с хълбоците си.
– Хадес.
– Ммм?
Задъхвам се. Той гледа как гърдите ми се издигат и спускат,
докато се движа. Трудно намирам думите си.
– Трябва да изпълниш заканата си.
– Така ли? – повдига вежди той. – Припомни ми я.
– Каза, че ще ме накараш да свърша шумно и неудържимо
пред всички.
Не успявам да извикам обичайната си лъчезарна усмивка.
– Че ще ме обладаеш така, че да покажеш на всички тук, че
съм твоя.
Тялото му се напряга под мен.
– Така ли съм казал?
Той ме повдига и изважда пениса си от мен, преди да се
усетя. Преди да успея да възразя, ме обръща и отново
прониква в мен. Обърната съм с лице към залата, широко
разтворените ми крака са от двете страни на бедрата му.
Отново обхваща гърлото ми с ръка, палецът му гали
чувствителната ми кожа. Промърморва в ухото ми:
– Не бих искал да пропуснат останалата част от
представлението.
На подиума жената лежи на пода по корем, вързана и
безпомощна, а мъжът я чука отзад. На хубавото ѝ лице е
изписано блаженство, а на неговото – пълна концентрация.
Това е ужасно секси.
Повечето хора, които успявам да различа обаче, са
обърнати към нас. Гледат как чукам Хадес и как той ме
докосва, като ме възбужда все повече.
Плъзва ръка по корема ми и нежно описва кръг около
клитора ми.
– Не спирай. Вземи своето.
Издишването ми звучи почти като хлипане. Малко по-
трудно е да го яздя така, но се справям. При всяко движение
пръстите му се плъзгат по клитора ми, но той ме принуждава
да върша цялата работа. В тази поза няма как да не забележа
колко много хора ни гледат. Вниманието само ме разгорещява
и възбужда още повече.
– Хадес, моля те.
– Не ме моли. Вземи си го сама.
Преживяването е извънтелесно, но изведнъж усещам всяко
свое нервно окончание поотделно. Силното му тяло зад гърба
ми, ръцете му, които ме държат, докато го чукам, вниманието
на толкова много хора… Никога не съм изпитвала подобно
нещо. Вкопчвам ръце в трона и поклащам тялото си, яздя
Хадес и търкам клитора си в пръстите му. Удоволствието,
което изпитвам, е толкова силно, че затварям очи. Затаявам
дъх, стигам до края и получавам най-силния оргазъм в живота
си. Думите се отронват от устните ми, но съм твърде замаяна,
за да разбирам какво казвам. Знам само, че не искам това да
свършва.
Нищо не трае вечно.
Вълните на удоволствието бавно отшумяват, нежното
докосване на Хадес ме връща към действителността. Той
излиза от мен и ме повдига, така че да прибере пениса си, но
аз мога само да го оставя да ме движи, както иска. Когато най-
сетне ме гушва в скута си, отпускам глава на гърдите му и
бавно издишам.
– Ох.
Усещам смеха му върху бузата си.
– Да?
Не знам какво се очаква да кажа. Да му благодаря? Да го
попитам дали ме е дрогирал с някакъв вълшебен афродизиак,
защото никога преди не съм получавала такъв оргазъм? Да го
обвиня, че е играл нечестно? Сгушвам се по-силно в него.
– Ти не свърши.
– Не, не свърших.
Обзема ме лека несигурност, която отслабва приятната
безтегловност на костите ми.
– Защо?
Той прокарва ръка по гърба ми.
– Защото още не съм приключил с теб.
 15
ХАДЕС

Повече от всичко искам да отнеса Персефона в стаята си и

да завърша започнатото. Вече би трябвало да я познавам
добре, но тя отново ме изненадва. Искам да продължа да я
изучавам, да открия всичките ѝ фантазии, така че да мога да я
накарам да свършва отново и отново.
За съжаление, вечерта далеч не е свършила.
Позабавлявахме се. Сега е време за политика.
Не се сдържам и я целувам по слепоочието.
– Представлението почти завърши.
– Поне едно от представленията вече приключи.
Тя ляга на гърдите ми като котка, която иска да бъде
погалена. Сърцето ми бие учестено, а това ме смущава. Тя
затваря очи и се сгушва в мен, сякаш съм любимото ѝ одеяло.
Много е… сладко.
– Персефона! – Тонът ми е остър, за да я накарам да ме
погледне. – Трябва да се смесим с тълпата, поне за малко.
Това е целта на представлението.
Само че беше много лесно да забравя това, щом проникнах
в нея. Стаята изчезна и аз виждах само Персефона.
Тя повдига вежди и въздиша.
– Знаех си, че няма как просто да се чукаме до зори.
Едва сдържам усмивката си.
– Мисля, че бихме могли да оползотворим това време за
нещо друго.
– Аха.
Тя си играе с едно от копчетата на ризата ми и ме поглежда
лукаво.
– Няма ли да ми се реваншираш по-късно?
– Невъзможна си.
– Ти си единственият, който отчита тази страна от
характера ми.
По някакъв перверзен начин това ми харесва. Персефона
може да влезе под кожата ми като никой друг, но закачките
ни ми харесват повече, отколкото е редно. Много неща ми
харесват у нея. Не се налага да ѝ отговарям, тъй като
светлините се усилват леко и един бял мъж се доближава до
нас. Той е изумително красив, чертите му са толкова
съвършени, че почти е непоносимо да го гледаш. Квадратна
челюст, чувствени устни, буйни кестеняви къдри. Изглежда
твърде хубав, за да бъде вземан на сериозно, но е син на
Афродита. Знам със сигурност, че изпълнява мръсните ѝ
поръчки, така че ръцете ѝ да останат чисти. Той е
изключително опасен.
Почуквам хълбока на Персефона с пръст и се облягам
назад.
– Ерос.
Той се усмихва широко с равните си бели зъби.
– Благодаря за представлението.
Погледът му се плъзва към Персефона.
– Ядосахте много хора в Горния град.
Тя се раздвижва в скута ми. Очаквам да се изчерви, да
заекне, да направи нещо, с което да покаже, че съжалява,
задето е позволила нещата да стигнат толкова далеч пред
толкова хора. Никога не е правила нищо подобно на онова,
което направихме току-що, да прави секс пред публика е
голямо предизвикателство за принцеса, расла под стъклен
похлупак, каквато е Персефона. Понечвам да я защитя.
Тя отново ме изненадва. Гласът ѝ е ужасно сладникав и
пропит със злъч.
– Интересно. Много хора в Горния град ядосаха мен.
Усмивката му не трепва, макар че сините му очи са студени.
– Зевс е бесен, а всички имаме интерес той да е щастлив.
– Аз нямам интерес Зевс да е щастлив – усмихва се тя
лъчезарно. – Бъди така добър и предай поздравите ми на
Афродита. Тя отдавна се грижи за Зевс. Сигурна съм, че е
напълно способна да се грижи за него още известно време.
Това изтрива усмивката от лицето на Ерос. Поглежда
Персефона, сякаш я вижда за първи път. Чувството ми е
познато. Той подсвирва тихо.
– Явно някой е подценил образцовата дъщеря на Деметра.
Персефона заявява твърдо:
– Кажи им и за това, когато им разказваш какво си видял
тази вечер.
Ерос вдига ръце и отново се усмихва непринудено. Маска е,
но тя далеч не е толкова добра като тази на Персефона.
– Тази вечер съм дошъл само за да се забавлявам.
Тази вечер. Това е много слабо успокоение. Поглеждам го в
очите.
– Тогава се забавлявай… тази вечер. Но не забравяй на чие
гостоприемство се радваш в момента.
Той прави жест, сякаш докосва въображаемата си шапка, и
се отдалечава. Двама души, седнали на канапе от другата
страна на подиума, му махват и той отива при тях. Няколко
секунди по-късно го събличат, за да се включи в забавлението
им. Поглеждам към Персефона и виждам, че се мръщи. Тя
прехапва долната си устна.
– Знаеш, че е тук, за да шпионира.
– По-добре, отколкото да дойде, за да извърши отмъщение
от името на Афродита.
Нещо, което според мълвата прави редовно.
Тя оглежда стаята. Усещам как мислите ѝ бушуват, когато
най-сетне успява да разпознае лицата в публиката.
– Тук има много повече хора от Горния град, отколкото
очаквах. Хора, с които ходим на едни и същи партита.
– Да.
Навивам кичур от русата ѝ коса около пръстите си и чакам
да завърши мисълта си.
– Те са знаели, че си тук. Защо си само легенда, щом всички
тези хора знаят, че съществуваш?
Прокарвам палец по косата ѝ.
– Въпросът е лесен, а отговорът – сложен. Най-просто
казано, Зевс има интерес да поддържа мита за мен.
Тя ме поглежда.
– Защото така има повече власт. Посейдон се интересува
само от пристанищата и няма търпението да се занимава с
политика. Освен тях двамата ти си единственият, чиято титла
е наследствена. Ако не съществуваш, няма кой да попречи на
Зевс да се държи като цар на цял Олимп.
Умна малка сирена.
– Да.
Всички останали от групата на Тринадесетте се отнасят към
Зевс по свой начин. Нито един от тях няма властта на
носителя на наследствена титла. Дори Деметра с нейния
контрол над хранителните запаси на града, или Арес с
малката си армия от частни наемници.
Персефона продължава да се мръщи и аз леко дръпвам
косите ѝ.
– Какво има?
– Просто всичко е толкова… лицемерно. В Горния град
всички се правят на пуритани, преструват се, че основните
човешки нужди не са им присъщи, и демонстрират
себеотрицание. После идват тук и се възползват от
гостоприемството ти, за да играят секс игри, които биха ги
изхвърлили от социалните им кръгове и биха ги опозорили
публично.
Тя оглежда залата.
– Но не става дума само за секс игрите, нали? Идват в
Долния град за много неща, за които не искат другите да
знаят.
Не ме изненадва особено, че Персефона прави връзката
толкова бързо, не и след като вече ми е доказала, че зад
маската на невинна красавица се крие остър ум.
– Ако греховете се извършват на тъмно, броят ли се
изобщо? – Изражението ѝ е повече от гневно. – Използват те, а
после отново те захвърлят в мрака и твърдят, че си злодей. Не
е честно.
Странното туптене в гърдите ми се усилва. Безмълвен съм.
Затова я гледам така, сякаш я виждам за първи път. Но не е
само това. Виждал съм я да се гневи, но гневът ѝ никога не е
бил в моя защита. Това е странно и ново усещане, на което не
знам как да реагирам.
За щастие, не се налага да отговарям, защото Хермес и
Дионис се приближават към нас. Тъй като представленията –
официалното и неофициалното – са приключили, всички около
нас се събличат и започват свои игри. Не и тези двамата. Те
винаги присъстват на оргиите, но само Хермес участва, и то
рядко. Колкото до Дионис, неговите пороци не са свързани със
секса по никакъв начин.
Дионис посочва едно кресло, заето от две жени.
– Чупка.
Те се преместват, а той домъква креслото до трона.
– Хубаво парти.
– Радвам се, че ти харесва – казвам сухо. Той се отпуска в
креслото, а Хермес сяда на страничната облегалка. Тя
разсеяно прокарва пръсти през косата на Дионис, но тъмните
ѝ очи гледат проницателно. Въздишам.
– Да, Хермес?
– Знаеш, че не обичам да ти казвам как да живееш живота
си.
– Това кога те е спирало?
Усещам как Персефона се напряга като змия. Галя тялото ѝ,
притискам я по-силно до себе си и обвивам кръста ѝ с ръка. Не
мисля, че моята малка сирена ще нападне някого физически,
най-малко някого от групата на Тринадесетте, но не очаквах и
че ще отговори толкова дръзко на Ерос. Тя е пълна с
изненади, което не би трябвало да ми харесва толкова.
Дионис обгръща с ръка талията на Хермес и накланя глава,
така че тя да може да продължи да го гали разсеяно. Колкото
и спокоен да изглежда, той е точно толкова трезв и разсъдлив,
колкото и тя.
– Дразниш мечката, приятелю. Подготвен ли си за
последиците?
Не би трябвало да е възможно Хермес и Дионис да се
държат по-драматично, когато са трезви, отколкото когато са
пияни. И все пак е така.
– Не всички вземаме решения в движение.
– Когато ти казахме да се отпуснеш, нямахме предвид да
изчукаш годеницата на Зевс пред петдесет души, които нямат
търпение да се върнат в Горния град и да му разкажат най-
подробно какво са видели.
Хермес намества очилата си.
– Нямам предвид нас, разбира се. Ние не разпространяваме
клюки.
Изсумтявам.
– Ако някой в тази зала вярва на тези думи, мога да му
продам хубав имот в Охайо, на брега на океана.
– Хадес! – Хермес спира да гали Дионис и изправя гръб. –
Това шега ли беше?
Тя поглежда към Персефона.
– Какво си направила с него? От три дни си тук, а той вече
се шегува. Това е странно и неестествено. Вие двамата трябва
незабавно да престанете.
Персефона въздиша.
– Може би щеше да знаеш, че има особено чувство за хумор,
ако му даваше възможност да говори.
Хермес примигва бавно.
– Аха.
– И още нещо. Ако сте толкова добри приятели, може би не
е нужно да тичаш веднага при Зевс и да му разказваш всичко,
което си видяла тук при всяко посещение. Това те прави
ужасна приятелка, а не добра, без значение колко пъти си
нахълтвала пияна в дома на Хадес.
Хермес отново примигва бавно.
 – Хадес, влюбена съм.
– Долу, момиче.
– Още една шега.
Тя надава радостен вик и подскача, така че се налага
Дионис да реагира бързо, за да ѝ попречи да падне от
страничната облегалка на креслото.
– О, богове, обичам я.
Тя изправя гръб и се усмихва широко на Персефона.
– Ти наистина си прекрасна.
Персефона се обръща към мен.
– Току-що ѝ се развиках, а сега тя ми обяснява колко много
ме обича. Какво ѝ става?
– Хермес си е такава – свивам рамене аз. – Разнасянето на
клюки между двата бряга на река Стикс е част от
задълженията ѝ. Затова всички тези хора са тук.
На страните на Персефона се появяват яркочервени петна.
– Вярно. Забравих.
Забрави, защото бързаше да ме защити. Не разбирам. Не
печели нищо, ако ме защитава. Тя потърси убежище при мен,
а не обратното. Дионис отново ме спасява от нуждата да дам
подходящ отговор.
Той се засмива.
– Само да знаете колко е ядосан Зевс. Пред хората се държи
спокойно, но се говори, че разрушил цяла стая, щом разбрал
къде си отишла. А когато узнае, че си яздила Хадес пред
всички? – поклаща глава той. – Ще бъде по-зле от ядрена
война.
Персефона се напряга и не е нужно да поглеждам лицето ѝ,
за да знам, че мисли за сестрите си. Може да изпитва смесени
чувства спрямо майка си, но ако съдя по думите и делата ѝ,
това не се отнася за сестрите ѝ. Ако има нещо, чрез което Зевс
може да я притисне, това са те. По дяволите! Трябваше по-
рано да помисля за това. Не мога да изпратя хората си да се
погрижат за тях, без да наруша договора, а Зевс няма да стои
със скръстени ръце, ако ги приема в дома си. Нямам готово
решение за този проблем, но ще го измисля.
Целувам я по слепоочието.
– Уморена ли си?
– Да не би по заобиколен начин да ме питаш дали искам да
се кача в стаята ти? – Тя се извръща, така че устните ѝ
докосват моите. – Ако е така, отговорът е „да“. Ако не,
приготви се да те убедя в противното.
– Обичам я – плясва с ръце Хермес. – Хадес, трябва да я
задържиш. Тя те прави по-човечен, а ти нея – по-интересна, и
то за по-малко от седмица. Представи си колко забавни ще
бъдете след година – или след пет.
– Хермес!
Тонът ми е достатъчно предупредителен, за да стресне
всеки разумен човек.
Хермес, разбира се, не ми обръща внимание.
– Макар че, ако предизвикаш Зевс да нанесе удар, ще
избухне война, а това ще осуети процеса.
Персефона отново се обръща към нея.
– Как така война? Ако наруши договора, Тринадесетте ще го
нападнат. Такъв е редът.
– Грешка, такъв би трябвало да е редът – свива рамене
Хермес. – Истината е, че поне една трета от тях са марионетки
на Зевс и много държат да запазят положението си. Те ще му
помогнат да съсипе Хадес, ако решат, че се опитва да смути
съществуването им.
 – А другите две трети?
Хермес отново свива рамене.
– Не се знае чия страна ще заемат.
Тази информация не е особено изненадваща, но е ужасно
разочароваща. Ако аз наруша правилата, всички без
колебание ще се обединят, за да ме унищожат. Хермес и
Дионис може да имат угризения, но когато се наложи, ще се
присъединят към останалите. Разбира се, когато става дума за
оня мръсник Зевс, нещата не стоят така.
Вземам Персефона на ръце и се изправям. Не обръщам
внимание на възраженията ѝ, че може да ходи. В този момент
не става дума за това, какво може или не може да прави тя, а
за това, какво искам аз и за малката утеха, която си
позволявам. Трябва да помисля, а не мога да го сторя тук.
Макар че не знам какво се надявам да постигна. Вече
съставихме плана си и се хвърлихме с главата надолу. Няма
връщане назад. Трябва да отидем докрай независимо от
последиците.
Трябва само да измисля как всички, за които отговарям, да
не бъдат избити междувременно.
 16
ПЕРСЕФОНА

Все още размишлявам върху чутото, докато Хадес ме изнася

от залата. Против съм да ме мъкне напред-назад по този
начин, но на една малка, скрита част от мен всъщност ѝ
харесва. Истината е, че харесвам много неща у Хадес. Той е
раздразнителен и властен, но само няколко дни ми бяха
достатъчни, за да прозра истинското му лице.
– Хадес. – Отпускам глава на рамото му. Спокойните удари
на сърцето му ме успокояват. – Знам тайната ти.
Той тръгва нагоре по стълбите.
– И каква е тя?
– Мръщиш се и се караш, но под тази броня се крие добро
сърце. – Показалецът ми обикаля най-горното копче на ризата
му. – Ти си загрижен за околните. Мисля, че всъщност си по-
загрижен от всеки друг от Тринадесетте, което е иронично
предвид ролята, отредена ти в Олимп.
– Защо мислиш така?
Той не ме поглежда, но това не ме притеснява. Всъщност ми
е по-лесно да говоря с него така, без да имам усещането, че
може да прочете мислите ми с един пронизващ поглед.
– Искаш Зевс да си плати, но не за сметка на твоите хора. А
те наистина са твоите хора. Наблюдавах как общуваш с
Георгия, с Жулиета и с Матю. Така е с всички, нали? Всички
те биха минали през огън заради теб, а ти ги защитаваш с
мощното си, печално присъствие.
– Не съм печален.
– Ти си самата печал.
Той се намръщва.
– Със сигурност не съм по-загрижен от майка ти. Тя се
грижи целият град да е снабден с храна и стоки от първа
необходимост.
– Да, така е. – Не мога да скрия горчивината си. – Тя върши
много добре работата си, но не го прави от добро сърце.
Стреми се към власт и престиж. Целите ѝ винаги са отвъд
хоризонта. Щеше да ме продаде на Зевс. Тя не го вижда така,
но този годеж беше точно това – транзакция. Майка ми ме
обича, но всичко друго е по-важно.
Хадес не отговаря веднага. Поглеждам го и виждам
странното изражение на лицето му. Изглежда почти…
объркан. Напрягам се.
– Какво знаеш, което аз не знам?
– Много неща.
Не се хващам на този половинчат отговор.
– Хадес, моля те. Така или иначе до края на зимата ще
бъдем един отбор. Кажи ми.
Колкото по-дълго се колебае, толкова повече се тревожа.
Изчаква да стигнем до спалнята му и да затвори вратата зад
себе си, преди да отговори.
– Майка ти постави ултиматум.
Не знам защо съм изненадана. Разбира се, че го е
направила. За нея бягството ми е също толкова голям удар,
колкото и за Зевс. Всичките ѝ внимателно съставени планове
са опропастени заради непокорната ѝ дъщеря. Тя няма да
остави нещата така, не и след като знае къде съм. Въртя се,
докато Хадес внимателно ме оставя да стъпя на крака. Така не
се чувствам по-стабилна.
– Кажи ми – повтарям аз.
– Ако не те върна, тя ще прекрати доставките за Долния
град.
Примигвам в очакване думите да се пренаредят така, че да
имат смисъл.
– Но това е… В Долния град живеят хиляди хора, които
нямат нищо общо с теб, с мен и с Тринадесетте.
– Да – отвръща просто Хадес.
– Тя заплашва да ги умори от глад.
– Да.
Той не отмества поглед, не прави нищо, освен да ми каже
истината, която искам да чуя.
Чакам, но той не продължава. Ясно е, че това е краят. Ясно
е, че не можем да осъществим плана си с риск да навредим на
толкова хора. Преградата, която отделя Олимп от останалия
свят, е толкова здрава, че хората не могат да потърсят храна
навън, да не говорим, че една от задачите на Деметра е да
договаря изгодни цени, така че всички да имат достъп до
разнообразна храна, без значение какви са приходите им. Без
тези доставки хората ще гладуват.
Не мога да повярвам, че ще го направи, но майка ми не
блъфира.
Бавно поемам дъх.
– Значи трябва да се върна.
– Искаш ли да се върнеш?
Засмивам се тихо и безпомощно.
– Иронията, ако мога да я нарека така, е, че и аз като майка
си не изпускам от поглед целите си. Единственото, което
искам, е да се махна от онова място и да разбера коя съм, ако
не съм средната дъщеря на Деметра. В какъв човек бих могла
да се превърна, ако не се налага да играя определена роля, за
да оцелея?
– Персефона…
Аз обаче не го слушам.
– Това ме прави себична като нея, нали? И двете искаме
своето и не се интересуваме кой ще плати цената. – Поклащам
глава. – Не. Няма да го направя. Няма да позволя твоите хора
да страдат заради моята свобода.
– Персефона! – Хадес пристъпва към мен и нежно, но
решително ме хваща за раменете. – Искаш ли да се върнеш?
Не мога да го излъжа.
– Не, но не искам да виждам как това…
Той кимва, сякаш съм отговорила на повече от един въпрос.
– Тогава няма да се връщаш.
– Какво? Ти току-що каза…
– Мислиш ли, че съм толкова наивен, че да поверя здравето
и благоденствието на хората си на Тринадесетте? Беше въпрос
на време да ядосаме някого от тях и да стигнем до подобен
разрив.
Устните му трепват, но погледът му остава студен.
– Хората ми няма да гладуват. В Долния град имаме
достатъчно ресурси. Може да изпитаме известни затруднения,
но никой няма да пострада сериозно.
Какво?
– Откъде се снабдявате със стоки?
– С Тритон имаме тайно споразумение.
Той не е нито изненадан, нито гневен, не изпитва нито една
от емоциите, които бушуват у мен в този момент. Дори не е
разтревожен.
Изненадите не спират.
– Ти… преговарял си с дясната ръка на Посейдон, за да
надхитриш Тринадесетте. Откога го правиш?
– Откакто навърших седемнадесет и поех управлението. –
Поглежда ме в очите. – Знам по-добре от всеки, че не мога да
си позволя да се доверя на добрата воля на Тринадесетте.
Беше въпрос на време някой от тях да се опита да използва
хората ми, за да ми навреди.
Вече го гледам с други очи. Този човек… Богове, той е
много повече, отколкото очаквах. Истински водач.
– Знаел си, че това може да се случи, когато се съгласи да
ми помогнеш.
– Знаех, че е много вероятно.
Той обгръща лицето ми с длани и прокарва палци по
скулите ми.
– Преди много години се заклех, че няма да позволя на
онези мръсници от Горния град да посегнат на нещо, което ми
е скъпо. Като изключим войната, не могат да направят почти
нищо, което да ни притесни сериозно.
Какво ли би било, ако Хадес управляваше Олимп вместо
Зевс? Трудно ми е дори да си го представя. Хадес наистина е
загрижен за хората си.
Целувам го, преди да осъзная какво правя. Нямам план,
нито тактика, нищо освен нуждата да му покажа… дори не съм
сигурна какво. Нещо. Нещо, което не мога да изразя с думи.
Той затаява дъх за миг, след което поставя ръце на хълбоците
ми и ме придърпва към себе си. Целува ме със същата ярост,
която изпълва гърдите ми. Чувство, което граничи с
отчаянието и с нещо още по-сложно.
 Отдръпвам се само за да кажа:
– Желая те.
Той вече се движи и ме насочва към леглото. Поглежда
полуголото ми тяло и казва тихо:
– Искам да те видя гола.
– Надявам се, че си готов да почакаш.
– Не съм.
Бърка в джоба на сакото си и вади малък нож.
– Не мърдай.
Застивам. Затаявам дъх, докато той плъзва острието между
кожата ми и първата лента. Металът е изненадващо топъл,
може би от близостта с тялото му. Острият нож с лекота
прерязва лентата. После още една и още една, и още една,
докато заставам пред Хадес съвсем гола. Той прибира ножа и
прави крачка назад, оглежда ме от глава до пети и обратно.
– Така е по-добре.
Приближава се към ключа за осветлението и го щрака, без
да обръща внимание на безмълвния ми протест. Искам да
виждам. Хадес минава покрай мен, отива до прозореца и
разтваря тежките завеси. Очите ми свикват бързо и
осъзнавам, че виждам поне отчасти. Светлините на града
обливат стаята в приглушено неоново сияние.
Хадес се съблича, докато пристъпва към мен. Сакото и
ризата. Обувките и панталона. Спира на няколко крачки от
мен. Не се сдържам и протягам ръце към него. Той ми
предоставя гледката, за която копнея, но аз имам нужда от
нещо още по-съществено – допира на кожата му до моята.
Той обаче хваща ръката ми, преди да докосна гърдите му, и
я насочва към шията си. Приближава се още повече към мен,
така че гърдите ни се докосват. Усещам грубите му белези с
кожата си, но Хадес ме целува отново и аз забравям всичко,
освен желанието да проникне в мен колкото е възможно по-
бързо.
Той ме повдига и аз обвивам крака около кръста му. Сега
пенисът му е точно там, където го искам, но Хадес се
раздвижва, преди да си изгубя ума и да се възползвам.
Всепоглъщащото желание расте у мен от мига, в който го
зърнах за първи път. Сексът пред публика беше едно на ръка,
но той не утоли страстта ми. Онова беше за репутацията ни.
Тук сме ние.
Хадес ме отнася до кревата и се качва на него. Хваща
ръцете ми и ги придвижва до таблата на леглото.
– Стой така.
– Хадес.
Задъхвам се, сякаш съм пробягала дълго разстояние.
– Моля те. Искам да те докосвам.
– Стой така – повтаря той и стиска китките ми.
Не се налага да повтаря. Кимам. Готова съм на всичко, за да
продължим, за да задържа този миг.
– Добре.
Хадес се отдръпва и коленичи между разтворените ми
бедра. Той е в сянка, но имам усещането, че ме вижда отлично
на светлината, идваща от прозореца. Хваща гърдите ми, после
се плъзва надолу по тялото ми и страстно целува
чувствителното място непосредствено под пъпа ми. После се
насочва към вулвата ми. Дъхът му трепери над клитора ми,
сякаш в този миг се вълнува също като мен. А може би дори
повече.
– Ще те обладая, моя малка сирено. Във всякакви пози, по
всички начини, докато се отпечатам върху кожата ти.
 Не знам дали говори на мен или на себе си, но ми е все
едно. Стискам здраво таблата на леглото и се мъча да стоя
мирно.
– Обладай ме тогава.
Тези думи са ехо на онова, което му казах на трона, но сега
означават нещо различно. Не мога да се преструвам, че го
искам само заради репутацията на двама ни.
Не, искам само него.
Желанието ми да чувам сухия, стържещ смях на Хадес се
превръща в тежко пристрастяване. Хиляда пъти по-приятно е,
когато издава този звук над вулвата ми. Прокарва езика си по
мен. Стенанието му е единственото предупреждение, което
получавам, преди да сграбчи бедрата ми и да ги повдигне и
разтвори докрай. Не ме вкусва, не ме дразни, не ме изкушава.
Нахвърля се върху вулвата ми като за последно. Сякаш
оргазмът ми му е по-необходим от въздуха, който диша.
Всяко издишване е стенание. Не мога да мисля, не мога да
се движа, не мога да правя нищо, освен да се подчинявам на
заповедта му да стоя неподвижна и да изживявам
удоволствието, което нараства с всяко движение на езика му.
Започвам да треперя и не мога да спра.
– Хадес!
Той не отговаря, просто продължава със същите движения,
които все повече усилват желанието ми. Прекалено е хубаво.
Искам това да продължи, искам обещания край, просто искам.
Хадес засмуква силно клитора ми и пъха два пръста в мен.
Получавам такъв оргазъм, че имам чувството, че ще припадна.
Този оргазъм сякаш го успокоява, защото започва да
действа бавно, докосва с устни корема ми и целува извивките
на гърдите ми. Все още съм замаяна, но всяко докосване,
съчетано с тежестта на тялото му върху моето, бавно ме връща
на земята. Облизвам устни.
– Хадес.
Той спира.
– Да?
– Сега може ли да те докосна? Моля те.
Дъхът му потрепва край шията ми.
– Ти ме докосваш.
– Знаеш, че нямам това предвид.
Не пускам таблата, няма да наруша заповедта му без
позволение. Моментът е важен, сякаш се намираме на ръба на
нещо голямо. В това няма никакъв смисъл. Всичко е просто
секс, действие, което може да бъде сведено до основните си
компоненти. Аз го желая, така че е естествено да искам да го
докосвам. Не искам това да свършва, затова, разбира се, няма
да наруша заповедта му.
Само че не е толкова просто.
Хадес съвсем съзнателно се крие от мен. От очите ми, от
ръцете ми, от всичко. Не би трябвало да се възмущавам от
тази дистанция, не и когато той е толкова отдаден на
удоволствието ми. Но се възмущавам. Искам всичко, така,
както той го иска от мен. Затаявам дъх.
– Хадес, моля те.
Той се колебае дълго и аз решавам, че отново ще ми
откаже. Накрая проклина, протяга ръка над главата ми, хваща
едната ми длан и я притиска до гърдите си, след което
повтаря действието с другата ми ръка. Кожата му е
обезобразена, на места е неестествено гладка, а на други е
неравна. Белези. Докосвам белези.
Не казвам нищо, докато бавно движа длани нагоре-надолу
по гърдите му. Хадес стои напълно неподвижен. Не съм
сигурна дали изобщо диша. Нещо или някой го е наранил, при
това лошо. Дори без да виждам белезите, знам, че като по
чудо е останал жив.
Може би някой ден ще ми се довери и ще ми позволи да го
видя.
Извивам гръб и го целувам. В този миг не се нуждаем от
думи. Той веднага се отпуска. Минава ми през ума, че е
очаквал да го отблъсна. Глупчо. Всяка частица от него, която
откривам, всеки малък нюанс и всяка тайна само ме карат да
го желая още повече. Хадес е загадка, която мога цял живот
да изследвам и никога да не разгадая докрай.
Жалко, че имам само три месеца.
Той прекъсва целувката, за да протегне ръка към нощното
шкафче и да извади презерватив. Измъквам го от ръката му и
слагам длан върху гърдите му.
– Дай на мен.
– Изобщо не умееш да се подчиняваш – промърморва той, но
в гласа му долавям стържещия смях.
– Грешиш.
Разкъсвам опаковката на презерватива.
– Умея отлично да се подчинявам. Също така умея да
показвам какво искам, когато искам. Това се нарича
адаптивност.
– Нима?
Той се задъхва, докато галя пениса му, затова го правя
отново.
– Хадес?
Той се засмива нервно.
– Да?
 – Обещай ми, че скоро ще ми позволиш да ти направя
свирка. Много скоро. Точно сега твърде силно копнея да ме
обладаеш, но искам и другото.
Той прокарва палец по долната ми устна.
– Когато решиш, че искаш пениса ми в устата си, падни на
колене и ме помоли учтиво. Ако съм в настроение, ще ти го
подам.
Захапвам палеца му.
– Добре, това си го заслужих.
– Сложи ми презерватива, Персефона. Веднага.
Оказва се, че и аз нямам желание да продължавам да го
дразня. Нахлузвам презерватива върху пениса му. Едва
успявам да отдръпна ръцете си, когато Хадес ме събаря на
леглото. Преди да се запозная с него, бих казала, че не си
падах по грубите действия, дори да са извършени внимателно.
Оказа се, че е важно кой ги извършва. Той ме обръща на една
страна, повдига единия ми крак върху ръката си и коленичи
между бедрата ми. Позата е странна, но нямам време да
коментирам, защото миг по-късно той прониква в мен. Вкарва
го целия и двамата издишваме едновременно.
Хадес не ми дава и секунда да се наместя, преди да започне
да ме чука. Дългите, силни тласъци ме приковават към
леглото.
– Докосвай се – прошепва той. – Искам да усетя как
свършваш, докато съм в теб. Без свидетели. Без публика. Този
път е само за мен.
Изпълнявам заповедта му. Плъзвам ръка надолу и започвам
да галя клитора си. Толкова е приятно. Всичко, което правим
заедно, е приятно. Да бъда с Хадес е като да живея в трескав
сън, от който не искам да се събуждам. Не искам това да
свършва никога.
Хадес се намества и ускорява движенията си.
Удоволствието се усилва и аз не издържам.
– О, богове!
– Не спирай. Не смей да спираш.
Сякаш чете мислите ми и ги изрича.
Не бих могла да спра, дори да исках. Думите се отронват от
устните ми, изричам името му отново и отново. Той се
навежда, извива тялото ми, както пожелае, и целува устните
ми, докато свършвам. Тласъците стават по-груби и не толкова
равномерни, а после и той свършва.
Костите ми омекват, но не спирам да го целувам. Целувките
ни вече не са ожесточени. В тях има нежност и дори любов.
Сякаш ми казва без думи колко му е хубаво с мен. Досега не
съм мислила, че имам нужда от това, но в този момент нещо в
гърдите ми си идва на мястото.
Накрая Хадес се отдръпва.
– Не мърдай.
– Не бих могла, дори да исках.
Дрезгавият му кикот отеква след него, докато той се
отправя към банята. Няколко секунди по-късно се връща.
Гледам го как пристъпва към леглото и ми се иска светлината
да беше по-силна. Така почти не прилича на човек. Сякаш е
демон, изпратен да изпълни скритите ми желания и да
изчезне по зазоряване.
– Остани.
Хадес застива за миг.
– Какво?
– Остани.
Сядам в леглото, гърлото ми се свива панически.
 – Не си тръгвай.
– Персефона. – Той стига до леглото и ме взема в обятията
си. – Няма да си тръгна, моя малка сирено.
Отнема ни известно време, докато се озовем под завивките,
но Хадес не спира да ме докосва нито за миг. Лягаме на една
страна, той е зад мен.
Едва когато ме обгръща плътно, мога отново да дишам.
– Благодаря ти.
– Къде бих отишъл? Ти си в леглото ми.
Искам да се засмея, но не мога. Вместо това прокарвам
длани по ръцете му.
– Но ти в крайна сметка ще си тръгнеш. Или по-точно, аз ще
си тръгна.
Колкото и да е хубаво, в крайна сметка това ще свърши.
– Да.
Затварям очи. Отговорът му ме разочарова и това ме
дразни. Какво съм очаквала? Познаваме се от по-малко от
седмица. Предложих му тази сделка само за да мога да бъда
наистина свободна. Да избягам от годежа със Зевс, за да
сключа сделка с Хадес… Това не е свобода. Знам го и все пак
очите ми парят странно при мисълта, че всичко ще свърши.
Не сега.
Имам още малко време и възнамерявам да се насладя
докрай на всеки миг.
 17
ХАДЕС

Събуждам се по изгрев. Когато отварям очи и виждам

Персефона в леглото си, изпитвам чувство, от което се
страхувам. Присъствието ѝ ми е приятно. Успокоява ме, а това
е безумие. Не мога да си позволя да я гледам в очите, които
ме молят да остана до нея през цялата нощ. Тя се
възстановяваше от прилива на адреналин, предизвикан от
излагането на показ и секса. Дори ако не се намирахме в
моето легло, нямаше да я оставя сама в такъв момент.
Това не променя факта, че ми е приятно да виждам
златните ѝ коси, разпилени върху възглавницата до моята. Тъй
като спи неспокойно, чаршафът се е събрал около кръста ѝ, а
гърдите ѝ са оголени на струящата през прозорците утринна
светлина. Това е почти достатъчно, за да изгубя контрол и да я
събудя с целувка.
Почти.
Поглеждам към гърдите си, към плетеницата от белези,
оставени от пожара, който уби родителите ми. Спомен, от
който не мога да избягам, защото е отпечатан върху кожата
ми. Въздишам, ставам от леглото, внимателно завивам
Персефона, за да не настине, и спускам завесите. Вземам бърз
душ и се обличам. Понечвам да се отправя към кабинета си на
долния етаж, но се разколебавам. Дали Персефона ще го
приеме като отхвърляне, като изоставяне? Не мога да бъда
сигурен. По дяволите, така или иначе не би трябвало да ми
пука. Колкото и да е хубав сексът, ние не сме двойка. Би било
фатално, ако забравя този факт и крайния срок на
приключението.
Продължавам да си повтарям това, докато сядам на стола
край бюрото в кабинета до спалнята, което почти не ползвам.
Поглеждам телефона си и виждам, че имам шест съобщения.
Преглеждам ги и отварям съобщението от Хермес.

Хермес: Задължителна среща в 9. Не я пропускай, Хадес.

Необичайно сериозна съм.

Очаквах го още преди няколко дни. Поемам дълбоко дъх и

отварям лаптопа. Отнема му няколко минути да зареди, но все
пак подранявам с десет минути за срещата. Всички останали
вече са на линия, което не ме изненадва.
Екранът се разделя на четири. В единия прозорец виждам
себе си. В другия са Хермес и Дионис, които седят на хотелско
легло, облечени в дрехите си от снощи, и ядат царевични
пръчици. Едрите, широки рамене на Посейдон изпълват
третия прозорец. Изражението под червената му коса и брада
е вкиснато, сякаш тази среща му е точно толкова неприятна,
колкото и на мен. В четвъртия прозорец са останалите осем от
групата на Тринадесетте, насядали около конферентна маса.
Тъй като Зевс не се е женил след смъртта на последната Хера,
ние сме само дванадесет.
Призлява ми при мисълта, че Персефона може да седи на
тази маса.
Зевс седи по средата. Не ми убягва фактът, че столът му е
малко по-висок от останалите. Макар че на теория властта е в
ръцете на цялата група, той винаги се е държал като
съвременен цар. Вдясно от него седи Афродита. Кожата ѝ е
блестяща, а черната ѝ коса пада по раменете на грижливо
подредени вълни. Вляво от него е Деметра.
Вглеждам се в майката на Персефона. Виждал съм я и
преди, разбира се. Невъзможно е да пропуснеш снимката ѝ в
клюкарските статии и в новините. Откривам нещо от
Персефона в пронизващите пъстри очи и в линията на
челюстта, макар че чертите на Деметра са поомекнали с
възрастта. Държи се като царица, облечена е в сако и
панталон, и изглежда така, сякаш е готова да поиска главата
ми. Прекрасно.
Известно време всички мълчат. Облягам се на стола си.
Определено няма да съм аз този, който ще наруши
мълчанието. Не аз съм свикал тази среща. Зевс иска да говори
с мен, така че е редно пръв да започне.
Сякаш прочел мислите ми, той се навежда напред.
– Върни ми годеницата.
– Договорът е спазен и ти го знаеш. Тя избяга от теб, бяга,
докато разкървави краката си и едва не измръзна до смърт,
защото не успя да се измъкне достатъчно бързо. Сама прекоси
река Стикс. Свободна е да се върне, когато пожелае. –
Демонстративно оглеждам събралите се хора, преди да
продължа. – Тя не иска. Само губиш времето на всички ни.
– Ти развращаваш детето ми, чудовище такова.
Повдигам вежди към Деметра.
– Ти беше готова да продадеш детето си на мъж, за когото
се говори, че убива жените си. Недей да хвърляш камъни в
моята градина.
Деметра ахва престорено. Не я познавам достатъчно добре,
за да съм сигурен дали върху лицето ѝ се изписва вина, или
само ярост. Все ми е едно. Персефона е готова на всичко, за да
избяга от тези хора, а аз по-скоро ще умра, отколкото да я
върна в Горния град против волята ѝ.
Зевс бавно поклаща глава.
– Не ме предизвиквай. Последният Хадес…
– Имаш предвид баща ми. Този, когото уби. Причината,
поради която изобщо е бил подписан договорът.
Навеждам се напред.
– Ако ще ме заплашваш, избери по-добро оръжие.
Поглеждам в очите останалите от групата на Тринадесетте
един по един.
– Аз спазих договора. Персефона е свободна да ходи където
си поиска. Приключихме ли?
– Докажи го – сопва се Деметра.
Усещам, че Персефона е зад мен миг преди да докосне
нежно рамото ми. Виждам я на монитора, застанала до мен,
загърната в чаршафа ми. Косата ѝ е разрошена, драскотини от
брадата ми личат по шията и по малкото, което се вижда от
гърдите ѝ. Тя се навежда и се взира гневно в екрана.
– Аз съм там, където искам да бъда, майко. И съм много
щастлива с Хадес.
Тя се пресяга през рамото ми и затваря лаптопа.
Обръщам се бавно и я поглеждам.
– Току-що затвори на Тринадесетте.
– Майната им.
Не знам дали да се смея, или да я грабна и да я отнеса
някъде, където ще бъде защитена от неизбежното отмъщение
на Зевс.
– Персефона.
– Хадес – отвръща тя, имитирайки строгия ми тон. – Нямаше
да ти повярват, ако не ме бяха видели с очите си, а половината
от тях и така няма да повярват. Да оставим Зевс да изнася
тиради, просто губи времето на всички. Би трябвало да си ми
благодарен.
– Би трябвало да съм ти благодарен?
– Да. – Тя се намества в скута ми и ме възсяда. – Пак
заповядай.
Отпускам ръце върху хълбоците ѝ.
– Те нямат представа каква си всъщност, нали?
– Не.
Тя прокарва ръце по гърдите ми със замислено изражение.
– Но и аз самата не знам каква съм всъщност. Надявах се, че
ако избягам от Олимп, ще успея да разбера.
Поставям ръцете си върху нейните.
– Един ден ще се измъкнеш от Олимп.
Боли ме да го кажа, но не се издавам. Обещах ѝ нещо и
колкото и да ми беше приятно с нея през последните няколко
дни, ще сдържа обещанието си. Имаме време до април. Това
ще бъде достатъчно.
Трябва да бъде достатъчно.
Тя се усмихва тъжно.
– Скоро ще трябва да се обадя на сестрите си, ако не искаш
да нахлуят в дома ти.
– Днес ще ти купя телефон. – Замълчавам за миг. – Който не
се подслушва.
– Благодаря ти.
Тя ме дарява с прекрасна усмивка. Поглеждам я изумен.
Виждал съм я лукава, лъчезарна и гневна. Но никога не съм я
виждал такава. Това щастие ли е? Страхувам се да я попитам,
за да не открия, че е просто поредната ѝ маска.
 Персефона ме целува бързо по устните, след което се
смъква от скута ми и коленичи на пода между бедрата ми.
Поглежда ме с очакване, а аз загърбвам обърканите си
чувства, за да се съсредоточа върху нея тук и сега.
– Искаш ли нещо, моя малка сирено?
Тя прокарва ръце по бедрата ми и прехапва долната си
устна.
– Обеща ми, че ако падна на колене и те помоля учтиво, ще
ми подадеш пениса си.
Тя посяга към ципа на панталона ми.
– Много, много искам пениса ти, Хадес. Моля те.
Хващам я за ръцете.
– Знаеш, че не е нужно да го правиш.
– Да, наясно съм.
Тя ме поглежда надменно, сякаш проявява снизхождение.
– Нелепо е да ми казваш, че не е нужно да правя нещо,
което не искам, защото искам да правя всичко с теб.
Абсолютно всичко.
Тя просто говори за секс, но сърцето ми все пак трепва в
отговор, сякаш се буди от дълбок сън. То е ръждясало и
неизползвано, но все пак е живо. Пускам я и притискам
треперещите си ръце до страничните облегалки на стола.
– Тогава няма да те спирам.
– Много се радвам, че си съгласен с мен.
Тя разкопчава панталона ми, изважда пениса ми и облизва
устни.
– О, Хадес. Иска ми се да имах талант на художник, защото
много бих желала да те нарисувам.
Все още осмислям това странно изказване, когато тя се
навежда и поема пениса ми в устата си. Очаквам… не знам
какво очаквам. Вече би трябвало да съм разбрал, че
Персефона винаги ще ме изненадва. Тя ме засмуква така,
сякаш иска да вкуси и да се наслади на всеки сантиметър.
Топлото, влажно усещане кара всички мускули в тялото ми да
се стегнат. Опитвам се да стоя неподвижен и да я оставя да се
наслади на момента, когато тя престава да ме изследва и
вдига поглед.
Очите ѝ са потъмнели, а страните ѝ са румени.
– Хадес?
– Да?
Тя мачка бедрата ми с върховете на пръстите си.
– Престани да се държиш толкова мило с мен и ми кажи
какво искаш.
Изумлението ме кара да отговоря честно.
– Искам да те чукам в устата, докато се разплачеш.
Тя ме дарява с прекрасна усмивка.
– Ето. Толкова ли беше трудно?
Персефона се отдръпва леко назад.
– Правиш се на големия лош вълк, но откакто те познавам,
си много внимателен. Не е нужно. Кълна се, че мога да понеса
всичко, което правиш с мен.
Тя оставя чаршафа да падне на пода край нея. Казва, че
иска да ме нарисува, но самата тя е произведение на
изкуството, истинска сирена, както я наричам.
Започвам да мисля, че с радост бих загинал заради тази
жена.
Бавно се изправям и отмятам косата ѝ назад. По дяволите,
толкова е красива, че затаявам дъх. Желая я така, както не
съм желал нищо в живота си – факт, който не съм готов да
приема. Увивам косата ѝ около юмрука си и я подръпвам.
 – Ако ти дойде в повече, ме плесни по бедрото.
– Няма да ми дойде в повече.
Докосвам долната ѝ устна с палец.
– Отвори уста.
Когато вкарвам пениса си в устата ѝ, Персефона е обзета от
перверзно удоволствие. Започвам да го движа бавно, като ѝ
позволявам да се намести, но мрачното желание да направя
онова, което споменах, е твърде силно. Ускорявам темпото и
вкарвам пениса си по-дълбоко в устата ѝ. В гърлото ѝ. Тя
затваря очи.
– Не. Не го прави. Гледай ме, докато те чукам в устата.
Искам да видиш какво правиш с мен.
Персефона веднага отваря очи. Отпуска се, успокоява се и
за момент напълно ми се подчинява. Знам, че това няма да
трае дълго, и тъкмо затова е още по-сладко. Удоволствието се
усилва с всяко движение и заплашва да ме разкъса на
парчета. Става още по-силно, когато от ъгълчетата на очите ѝ
потичат сълзи. Обгръщам лицето ѝ с длани и изтривам
сълзите ѝ с палци. Нежен съм дори в този миг на сдържана
бруталност.
Това е твърде много. И никога няма да ми бъде достатъчно.
– Ще свърша – процеждам през зъби.
Тя прокарва ръце по бедрата ми и ги стиска. Съгласява се.
Това е разрешението, от което се нуждая. Опитвам се да
държа очите си отворени и да се насладя на всеки миг от този
дар, който тя ми дава, докато свършвам в устата ѝ. Персефона
ме изпива, без да откъсва поглед от лицето ми, сякаш това ѝ
харесва толкова, колкото и на мен.
Никога в живота си не съм се чувствал толкова притежаван.
Не знам какво да правя, как да реагирам. Насилвам се да я
пусна, а тя лениво засмуква пениса ми за последно, преди да
се отдръпне и да оближе устни. По страните ѝ личат следите
от сълзи. Тя се усмихва широко. Изглежда особено доволна от
себе си. Не знам как да реагирам на този контраст, затова я
повдигам и я целувам силно и дълбоко.
– Ти си дар.
Тя се засмива.
– Знам.
Повеждам я към вратата на спалнята си.
– Имам работа за вършене.
– Така ли?
Персефона сключва ръце зад тила ми и ми се усмихва
лъчезарно и напълно невъзмутимо.
– Значи трябва да я свършиш.
– Ммм.
Хващам я за задната част на бедрата, повдигам я и я
събарям на леглото.
– След малко.
Коленича край леглото и разтварям краката ѝ. Вулвата ѝ е
красива, розова и много влажна. Разтварям срамните ѝ устни
с палци и издишвам срещу клитора ѝ.
– Хареса ти, когато те чуках в устата.
– Много, много ми хареса. – Тя повдига глава и ме
поглежда. – Казах ти, че мога да понеса всичко, което правиш
с мен. Би трябвало да поясня. Копнея за всичко, което правиш
с мен.
По дяволите, тя наистина ми се доверява. Все още не съм
сигурен дали го заслужавам.
Гледам я в очите и описвам кръг около клитора ѝ с върха на
езика си.
 – Мисля, че работата може да почака.
Усмивката ѝ е достатъчна награда, но Персефона просто
трепери от желание да седне върху лицето ми…
Всъщност това е фантастична идея.
Избутвам я назад и се качвам на леглото.
– Ела тук.
Персефона веднага се подчинява на заповедите ми и сяда
на гърдите ми. Плъзвам се надолу и ето че тя е точно там,
където искам да бъде.
– Не се сдържай, моя малка сирено. Знаеш, че искаш да
бъдеш жестока.
Тя се раздвижва и аз я възнаграждавам, като я облизвам
бавно. Не след дълго Персефона се движи върху устата ми и
преследва оргазма, докато аз се опивам от вкуса ѝ. Свършва с
вик, който много напомня името ми, а тялото ѝ трепери над
мен, докато тя се отърква в езика ми.
Това не е достатъчно. По дяволите, колко пъти ще си го
мисля, преди да призная пред себе си, че никога няма да ми
бъде достатъчно? Няма значение. Искам да го направя поне
още веднъж.
Събарям я на леглото и продължавам да я изяждам, воден
от нуждата да… и аз не знам. Искам да отпечатам спомена за
това удоволствие върху кожата ѝ, за да съм сигурен, че
колкото и време да мине и където и да отиде тя, винаги ще
помни тези мигове.
И винаги ще помни мен.
 18
ПЕРСЕФОНА

Двамата с Хадес ставаме от леглото почти към обяд, и то

само защото къркорещият ми стомах сякаш му нанася лична
обида. Така се озовавам седнала край кухненския остров с три
чинии храна пред себе си. Ровя из пържените картофи, когато
Хермес влиза в кухнята.
Повдигам вежди.
– Някога прибираш ли се у дома си?
– Домът е много разтегливо понятие.
Тя кимва към новия телефон, оставен на плота до лакътя
ми.
– Значи все пак имаш телефон. Горките ти сестри се
принудиха да ме използват като вестоносец, защото не могат
да се свържат с теб.
Поглеждам телефона, а после нея.
– Сестрите ми ли те пращат?
– Трябвало е да се свържеш с тях преди няколко дни и тъй
като не си го направила, те си помислили най-лошото. Затова
Психея ти изпраща съобщение. – Тя прочиства гърлото си и от
устните ѝ прозвучава гласът на сестра ми. – Ще мога да
удържа Калисто още само един-два дни. Обади се веднага щом
чуеш това съобщение, за да можем да я успокоим. Тя и майка
се карат, а ти знаеш какво означава това.
Хермес се усмихва широко и си взема картофче от чинията
ми.
– Край на съобщението.
– Благодаря.
Чувала съм, че го може, но е доста страховито да го чуеш с
ушите си.
– Това ми е работата.
Тя си открадва още едно картофче.
– Значи вие с Хадес наистина се чукате, а не просто се
преструвате. Не съм особено изненадана, но едновременно с
това съм много, много изненадана.
Нямам намерение да споделям тайните си с жената, чиято
основна задача е да ги събира. Повдигам вежди.
– Вие с Дионис изглеждате твърде близки, за да сте само
приятели. Вярно ли е, че той не се интересува особено от
секса?
– Разбрах намека – засмива се тя. – По-добре се обади на
сестрите си. Не бих искала Калисто да направи нещо, с което
да ядоса Зевс.
Тази мисъл ме смразява. Психея умее да играе по
правилата. Евридика мисли само за приятеля си. А Калисто?
Ако тя и майка ни влязат в открит двубой, не съм сигурна, че
градът ще оцелее. Ако тя се нахвърли срещу Зевс…
– Ще им се обадя.
– Добро момиче.
Тя ме потупва по рамото и излиза от кухнята, навярно за да
отиде да измъчва някоя друга невинна душа. Въпреки това я
харесвам. Хермес вероятно играе много по-сложни игри,
отколкото мога да предположа, но поне е интересна. Мисля
също, че тя и Дионис наистина симпатизират на Хадес. Не съм
сигурна дали това е достатъчно, за да им попречи да заемат
страната на останалите от групата на Тринадесетте, ако се
стигне дотам, но сега това притеснение не е на дневен ред.
Преглъщам една последна хапка, вземам телефона, който
Хадес ми даде по-рано, излизам от кухнята и тръгвам по
коридора към една стая, която открих, докато правех бегло
проучване на първия етаж. Предполагам, че е всекидневна, но
изглежда като уютна малка библиотека с две удобни кресла,
огромна камина и няколко полици, пълни с всякакви книги, от
научна литература до фентъзи.
Отпускам се в тъмнолилавото кресло и включвам телефона.
В него вече са вписани номерата на сестрите ми и е
инсталирано приложение за видеочат. Поемам дълбоко дъх и
се обаждам на Психея.
Тя вдига веднага.
– О, слава на боговете! – Обляга се назад. – Тук е!
Калисто и Евридика се появяват зад нея. Ако някой ни
погледне, няма да предположи, че сме сестри. Всъщност
всички ние сме полусестри. Майка ми се е омъжвала четири
пъти, преди да постигне целта си да стане една от
Тринадесетте и да спре да се нуждае от мъж, за да осъществи
амбициите си. Всички имаме нейните пъстри очи, но това е
единственото общо помежду ни.
Евридика изглежда така, сякаш е на ръба да се разплаче,
мургавата ѝ кожа вече е на петна.
– Жива си.
– Да, жива съм.
Обзема ме чувство за вина. Бях толкова обсебена от
мисълта да се сближа с Хадес колкото може повече, че
забравих да се обадя на сестрите си. Себично. Много себично
от моя страна. Но нима това не се отнася и за плана ми да
напусна Олимп завинаги? Прогонвам тази мисъл.
Калисто се навежда напред и ме оглежда критично.
– Изглеждаш… добре.
– Добре съм.
Изкушавам се да омаловажа ставащото, но единственото
правилно решение е да бъда напълно откровена с тях.
– С Хадес сключихме сделка. Той ще ме пази, докато дойде
време да се махна от Олимп.
Калисто присвива очи.
– На каква цена?
Сега идва най-трудното. Поглеждам я в очите.
– Ако Зевс реши, че вече не ме иска, защото съм спала с
Хадес, няма да се опита да ме преследва, когато си тръгна.
Сестрите ми ме гледат изумено. Въздишам.
– Да, бясна съм на майка ни и на Зевс и исках да докажа, че
съм права.
Психея се намръщва.
– Тази сутрин чухме, че ти и Хадес сте правили секс пред
половината Долен град. Мислех, че хората просто дрънкат
глупости, но…
– Вярно е. – Усещам как се изчервявам. – Планът ни няма да
сработи, ако само се преструваме. Трябва да е наистина.
Сега проговаря Евридика, милата ми и невинна сестра.
Гласът ѝ е нисък и гневен.
– Веднага ще дойдем да те вземем. Ако той смята, че може
да те принуди…
– Никой не ме принуждава да правя каквото и да било.
Вдигам ръка. Трябва да изясня този въпрос. Трябваше да се
сетя, че като се опитвам да говоря със заобикалки, само ще
събудя закрилническите им инстинкти.
 – Ще ви кажа цялата истина, но трябва да слушате, без да
ме прекъсвате.
Психея слага ръка на рамото на Евридика.
– Кажи ни, а ние ще решим как да реагираме.
Това е най-доброто предложение, което мога да очаквам.
Въздишам и им разказвам всичко. Как предложих сделката.
Как Хадес непрекъснато се грижи за мен. Колко хубав е
сексът.
Не споменавам за отношенията на Хадес със Зевс и за
белезите по тялото му, несъмнено причинени от пожара, убил
родителите му. Пожарът, предизвикан от Зевс. Вярвам
безусловно на сестрите си, но част от мен не иска да разказва
тази история. Тя не е точно тайна, но аз я усещам така – като
нещо, което споделям с Хадес и което ни обвързва още повече.
И…
Колебая се, но в края на краищата с кой друг мога да говоря
за това?
– Тук чувствам, че мога да дишам. С Хадес не се налага да
се преструвам и не е нужно да бъда съвършена през цялото
време. Усещам, че… че най-после започвам да разбирам коя
съм зад маската.
Евридика се разтапя.
– Само ти си в състояние да избягаш и да попаднеш в
леглото на привлекателен мъж, готов на всичко, за да те
защити. Ти наистина си благословена от боговете, Персефона.
– Не се чувствах така, когато обявиха годежа.
Щастието на Евридика се изпарява.
– Сигурно не си.
Психея ме гледа така, сякаш ме вижда за първи път.
– Сигурна ли си, че всичко това не е хитър капан? Послушай
инстинкта си за самосъхранение, той не е възникнал току-
така.
Преглъщам спонтанното си желание да ѝ възразя и си
налагам да мисля по въпроса.
– Не, не е хитър капан. Той мрази Зевс, както и аз, няма
причина да мисли, че ако ме нарани, ще навреди на друг,
освен на мен. Така или иначе не е такъв човек. Изобщо не е
като останалите от групата на Тринадесетте.
В това съм сигурна. Оцелях толкова дълго сред силните и
влиятелни хора в Олимп, като се доверявах на инстинктите си
и лъжех безобразно. Когато съм с Хадес, не се налага да лъжа.
Нещо повече, инстинктите ми подсказват, че е безопасен.
– Сигурна ли си? Защото всички знаем, че отдавна си
увлечена от титлата на Хадес…
– Проблемът не е в Хадес. – Не искам да им казвам какво
знам за майка ни, но те трябва да са наясно. – Майка е
заплашила, че ще прекрати всички доставки за Долния град,
докато Хадес не ме върне.
– Знаем.
Калисто прокарва ръка по дългата си тъмна коса.
– Говори за това, откакто ти избяга. Направо се е побъркала.
– Тревожи се – казва Евридика.
Калисто изсумтява.
– Ядосана е. Ти я надви и я засрами пред останалите от
групата на Тринадесетте. Тя отчаяно се опитва да спаси
репутацията си.
– И се тревожи.
Евридика стрелва най-голямата ни сестра с поглед.
– Захванала се е да чисти.
Въздишам. Майка ми лесно може да мине за най-големия
злодей след Зевс, но тя наистина ни обича. Просто не
позволява на тази любов да попречи на амбициите ѝ. Може да
издава заповеди с каменно лице като генерал преди битка, но
когато е разтревожена, чисти. Само така се издава.
В крайна сметка обаче това не променя нищо.
– Не биваше да ми причинява това.
– Никой не го оспорва – вдига ръце Психея. – Никой не
оспорва нищо. Просто се тревожим. Благодарим ти, че се
обади.
– Пазете се. Липсвате ми.
– И ти ни липсваш.
Психея се усмихва.
– Не се тревожи за нас. Държим нещата под контрол,
доколкото е възможно.
Тя затваря, преди да успея да осъзная думите ѝ.
Да не се тревожа за тях.
Всъщност аз не се тревожех за тях. Поне до този момент.
Звъня им отново. Звъня дълго, преди Психея да вдигне. Този
път Калисто и Евридика не са наблизо и Психея не изглежда
толкова ведра, както преди няколко минути. Намръщвам се.
– Какво става? Какво не ми казвате?
– Добре сме.
– Да, непрекъснато го повтаряш, но звучиш така, сякаш се
опитваш да ме успокоиш, а аз не съм спокойна. Говори
направо. Какво става, по дяволите?
Тя поглежда през рамо и светлината в стаята отслабва леко,
сякаш е затворила вратата или прозореца.
– Мисля, че някой следи Евридика. Всъщност не само нея.
Калисто не казва нищо, но е дори по-изнервена, отколкото
предполага ситуацията. Аз пък видях една и съща жена
последните три пъти, когато излизах от апартамента.
По гърба ми полазват тръпки.
– Те знаят къде съм. Защо ще се опитват да стигнат до мен
чрез вас?
Психея стиска устни, след което казва:
– Мисля, че се грижат никоя от нас да не се опита да
избяга.
– Но защо майка ни би… – Млъквам по средата на
изречението. – Не майка ни. Зевс.
– И аз така мисля.
Психея прокарва пръсти по косата си и я усуква – нервен
тик, който има от дете. Уплашена е.
Аз съм виновна. Зевс не следеше никоя от нас, преди да
избягам. Затварям очи и се опитвам да си представя различни
сценарии, различни причини да постъпи така, освен
желанието да ги задържи в Горния град. Изводът, до който
стигам, не ми харесва.
– Нали не мислиш, че ще иска да се ожени за някоя от вас?
Ако случаят е такъв, трябва да се върна. Не мога да бъда
причината някоя от сестрите ми да се омъжи за това
чудовище. Няма да го допусна, дори ако трябва аз да поема
удара.
– Не.
Тя поклаща глава, а после отново я поклаща по-силно.
– Категорично не. Те се поставиха в неизгодна позиция,
като обявиха годежа публично. Не могат да накарат някоя от
нас да заеме мястото ти, без да станат за смях, а това е нещо,
което Зевс и майка ни няма да допуснат.
Това ме успокоява, но не толкова, колкото бих искала.
– Тогава защо?
 – Мисля, че той може да се опита да те подмами да
прекосиш Стикс отново.
Психея ме гледа в очите. Никога не съм я виждала толкова
сериозна.
– Не можеш да го направиш, Персефона. Каквото и да става,
довърши започнатото с Хадес и напусни Олимп. Ние ще се
справим.
Тръпки полазват по цялото ми тяло. На какво е готов Зевс,
за да ме върне? Толкова мислих за това, как може да се опита
да ме отвлече, че не помислих за други възможности. Майка
ни никога не би наранила дъщерите си, макар че ни мести
като шахматни фигури. Тя може да ни изложи на известни
опасности, но не е напълно лишена от чувства. Мисля, че ако
бях приела да се омъжа, тя щеше да състави резервен план, за
да е сигурна, че няма да свърша като другите Хери. Това обаче
няма значение, тъй като тя не ме попита.
Но Зевс?
Репутацията му не е случайна. Ако това, че убива жените
си, е само мълва, начинът, по който се разправя с враговете
си, не е. Той не държи Олимп в желязна хватка, като се държи
мило и деликатно и се въздържа от брутални действия. Хората
му се подчиняват, защото се страхуват от него. Защото им е
дал повод да се страхуват от него.
Психея сигурно вижда страха, изписан на лицето ми,
защото се навежда напред и понижава глас.
– Говоря сериозно, Персефона. Добре сме и ще се справим.
Да не си посмяла да се върнеш заради нас.
Вината, за която много се стараех да не мисля пред
последните дни, заплашва да ме задуши. Бях изцяло
съсредоточена върху плана и крайния резултат и не си дадох
сметка, че сестрите ми може да платят цената.
– Аз съм най-лошата сестра.
– Не – поклаща глава тя. – Ни най-малко. Искаш да се
махнеш и трябва да се махнеш. Ние трите бихме могли да си
тръгнем, ако искахме.
Това не ме успокоява. Всъщност може би дори ме кара да се
чувствам по-зле.
– В онзи апартамент, сред онези хора… Имам чувството, че
се задушавам.
– Знам. – Тъмните ѝ очи са изпълнени със съчувствие. – Не е
нужно да се оправдаваш пред мен.
– Но моята себичност…
– Престани. – В гласа на сестра ми се прокрадва остра
нотка. – Ако искаш да обвиниш някого, обвини майка ни.
Обвини Зевс. По дяволите, обвини цялата група на
Тринадесетте, ако искаш. Ние не сме избрали този живот.
Просто се опитваме да оцелеем в него. Всяка от нас го прави
по различен начин. Не ми се извинявай и в никакъв случай не
мисли, че си себична.
Гърлото ми гори, но отказвам да потъна в самосъжаление и
да се разплача. Усмихвам се с мъка.
– Много си умна за по-малка сестра.
– Имам две прекрасни по-големи сестри, от които да се
уча. – Тя поглежда встрани. – Трябва да вървя. Обади се, ако
имаш нужда от нещо, но не смей да променяш плановете си
заради нас.
Настойчивостта в гласа ѝ е достатъчна, за да ме убеди.
Кимвам.
– Няма. Обещавам.
– Добре. Пази се. Обичам те.
 – И аз те обичам.
Тя изчезва и ме оставя да се взирам в празната камина и да
се питам дали не направих ужасна грешка.
 19
ХАДЕС

Здрачава се, когато приключвам с различните задачи, които

трябваше да свърша днес, и тръгвам да търся Персефона.
Градът ни е подготвен възможно най-добре за онова, което
предстои. Накарах хората си да разгласят, че може да има
затруднения с доставките, така че населението да планира
покупките си. Шпионите в Горния град са нащрек и са готови
да прекосят реката, за да не се излагат на опасност. Всички
очакват да видят какво ще направят Зевс и Деметра.
Уморен съм. Наистина съм ужасно уморен. Такова
изтощение, което се прокрадва и дърпа човек надолу между
една стъпка и следващата.
Давам си сметка колко много искам да видя Персефона едва
когато влизам в малката библиотека и я заварвам сгушена на
канапето. Облечена е в рокля на Жулиета – дреха в свежо
светлосиньо – и чете книга. В камината пращи малък огън и
нормалността на тази сцена почти ме изважда от равновесие.
За миг си позволявам да си представя, че това е гледката,
която ще ме очаква в края на всеки ден. Вместо да се
замъквам до спалнята си и да рухвам сам на леглото, ще
заварвам тази жена да ме чака.
Отхвърлям тази фантазия. Не мога да си позволя да искам
такива неща. Нито по принцип, нито с нея. Временно. Всичко
това е временно.
 Овладявам се, влизам в стаята и тихо затварям вратата след
себе си. Персефона вдига поглед и тревожното ѝ изражение
ме кара веднага да отида при нея.
– Какво има?
– Извън очевидното?
Сядам на канапето до нея, достатъчно близо, за да го
приеме като покана, ако иска, но достатъчно далеч, за да има
пространство, ако се нуждае от него. Персефона се промъква в
скута ми и повдига крака, така че да се намести върху бедрата
ми. Прегръщам я и подпирам брадичката си върху главата ѝ.
– Какво се е случило?
– Хермес донесе съобщение от сестрите ми.
Това, разбира се, ми е известно. Хермес може да има
невероятната способност да се промъква покрай пазачите ми,
но дори тя не е в състояние напълно да избегне камерите.
– Ти си им се обадила и разговорът те е разстроил.
– Може и така да се каже. – Тя се отпуска в обятията ми. –
Просто си седях тук, потънала в самосъжаление. Аз съм
себична кучка и забърках цялата тази каша, защото исках да
съм свободна.
Никога не съм я чувал да говори с такава горчивина.
Неуверено я погалвам по гърба, тя въздиша, затова я погалвам
отново.
– Майка ти не е била принудена да заеме поста на Деметра.
Тя се е стремила към него.
– Наясно съм с това. – Проследява копчетата на ризата ми с
пръст. – Както вече казах, това е самосъжаление, което е
почти непростимо, но аз се тревожа за сестрите си и се боя, че
влоших нещата, като избягах, вместо просто да осъществя
плановете на майка си.
 Не съм сигурен какво трябва да кажа, за да я накарам да се
чувства по-добре. Един от страничните ефекти на това, че съм
единствено дете и сирак, е, че ми липсват социални умения.
Мога да респектирам, да внушавам страх и да управлявам, но
не умея да утешавам. Придърпвам я по-близо, сякаш това е
достатъчно, за да събере пръснатите си парчета.
– Ако сестрите ти са наполовина толкова умни като теб, ще
се справят.
Тя се засмива нервно.
– Мисля, че може би са по-умни от мен. Поне Калисто и
Психея. Евридика е толкова млада. През годините много я
пазихме и сега се питам дали това не е било грешка.
– Заради Орфей.
– Мисля, че той не е лош човек. Само че обича себе си и
музиката си повече, отколкото сестра ми. Никога няма да се
примиря с това.
Докато говори, тя се отпуска и цялото ѝ напрежение се
изпарява. Имала е нужда просто да се разсее. Може би не съм
толкова лош в утешаването, колкото си мислех. Запомням тази
информация за друг път, макар да си казвам, че няма смисъл.
Времето ни изтича, ще бъдем заедно само до края на зимата.
След това няма да има значение, че знам как да утешавам
Персефона, когато е разстроена. Защото нея няма да я има.
Изкушавам се да я разсея със секс, но не мисля, че точно
сега има нужда от него.
– Искаш ли да излезем за малко?
Персефона се ободрява и аз се уверявам, че съм на прав
път. Тя обръща големите си пъстри очи към мен.
– Наистина ли?
– Да, наистина.
 Потискам желанието да ѝ кажа да се облече по-топло. Няма
да ходим надалеч, а последното, което искам точно сега, е да я
натоварвам по какъвто и да било начин, не и когато и без това
се чувства толкова крехка. Освобождавам я от прегръдката си
и държа ръката ѝ, докато става.
– Да вървим.
Персефона ми се усмихва лъчезарно.
– Ще ми покажеш ли някоя друга тайна като оранжерията?
Все още не мога да повярвам колко съкровено е усещането,
че съм споделил това с нея. Сякаш е видяла част от мен, до
която никой друг не стига. Вместо да се отдръпне, тя сякаш
разбира какво означава за мен това място. Бавно поклащам
глава.
– Не, сега ще е нещо различно. Бегъл поглед зад кулисите
на Долния град.
Очите ѝ блясват още по-силно.
– Да тръгваме.
Петнадесет минути по-късно вървим по улицата, хванати за
ръка. Част от мен се пита дали не би трябвало да си дръпна
ръката, но не искам да го правя. Харесва ми усещането на
допиращите се длани и сплетените пръсти. Повеждам я на
изток от къщата. Вървя бавно, за да не я преуморявам.
Каквото и да си говорим, Персефона не се е възстановила
напълно от нощта, когато дойде при мен. А може би просто си
търся извинение, за да се грижа за нея.
Вървим мълчаливо, но знам, че все още мисли за сестрите
си. В тази връзка не мога да кажа нищо утешително, затова
решавам да ѝ доставя изживяване, което да я поразсее.
– Почти стигнахме.
Тя най-сетне ме поглежда.
 – Ще ми кажеш ли къде отиваме?
– Не.
– Само ме дразниш.
Стискам ръката ѝ.
– Може би просто ми харесва изражението ти, когато
виждаш нещо за първи път.
Не я виждам ясно в сенките на настъпващата вечер, но
мисля, че се изчервява.
– Знаеш ли, ако искаш да ме разсееш, сексът винаги е добър
вариант.
– Ще го имам предвид.
Завиваме по тясна уличка. Персефона ме следва без
колебание до голямата метална порта в края ѝ. Поглеждам я.
– Притесняваш ли се?
– Не – отвръща тя с готовност. – С теб съм. И двамата знаем,
че няма да позволиш да ми се случи нищо.
Поглеждам я учудено.
– Толкова ли си сигурна в мен?
Тя се усмихва и тревогата в погледа ѝ намалява.
– Разбира се. Ти си страховитият Хадес. Никой не ти посяга,
което означава, че никой няма да посегне на мен, докато съм с
теб.
Тя се навежда и притиска гърди към ръката ми.
– Нали така?
– Да – отвръщам едва чуто.
Не мога дори да се насладя на закачките ѝ, защото съм
твърде замаян от небрежно произнесените ѝ думи. С теб съм.
И двамата знаем, че няма да позволиш да ми се случи нищо.
Сякаш е толкова просто. Сякаш е истина.
Истина е. Бих извършил непростими неща, за да защитя
Персефона. Но когато го казва на глас, звучи много по-
истински.
Тя ми вярва.
Посочвам портата, просто за да направя нещо.
– Все още е достатъчно светло, за да разгледаш колоните,
ако искаш.
– Искам.
Тя продължава да ме държи за ръка, докато се взира в
белите колони от двете страни на портата. Вместо тях гледам
нея, вече знам какво вижда. Пиршество във вълшебна гора,
сатири и нимфи, които ядат, пият и се забавляват. Най-накрая
се изправя и ми се усмихва широко.
– Друг портал.
– Портал ли?
– Покажи ми какво има зад портата, Хадес.
Отварям портата и ахването на Персефона почти се изгубва
в суматохата от другата страна. Тя понечва да мине покрай
мен, но аз не пускам ръката ѝ.
– Не е нужно да бързаш.
– Говори за себе си.
Очите ѝ се отварят още по-широко от обикновено, докато
разглежда сцената, разкрила се пред нас.
През зимата покритият пазар е отворен през повечето
вечери от седмицата. Таванът се губи в мрака над нас, а
халето би отеквало, ако беше празно. По това време на
годината е пълно с шумни купувачи и търговци. Щандовете са
подредени в тесни редици. Всички са еднакви по размер, но
собствениците са украсили всеки щанд по различен начин, с
ярки сенници и табели, рекламиращи всичко – от земеделска
продукция през сапун и сладкиши до всевъзможни дрънкулки.
Всички търговци имат магазини в Долния град, но предлагат
част от стоката си тук.
Някои от тези хора имаха магазини още когато бях малък.
Някои се занимават с търговия от поколения. Цялото хале е
изпълнено с шума на хора, които купуват и продават, както и с
богата смесица от миризми на вкусни храни.
Използвам шума като извинение, за да обгърна талията на
Персефона с ръка и да я придърпам към себе си, за да я
попитам на ухо:
– Гладна ли си?
– Да.
Тя не откъсва поглед от пазара. Тази вечер той не е толкова
оживен, колкото през уикендите, но между щандовете все пак
има доста хора.
– Хадес, какво е това?
– Зимен пазар.
Вдишвам летния ѝ аромат.
– През по-топлите месеци всичко се премества на един
площад, предназначен специално за целта. Пазарът е отворен
всяка вечер от седмицата, но някои щандове работят
денонощно.
Тя поглежда към мен.
– Като някакъв таен свят е. Може ли… Може ли да го
разгледаме?
Любопитството и радостта ѝ са като балсам за душата ми,
за който не съм си давал сметка, че копнея.
– Затова сме тук. – Отново я дръпвам, когато понечва да се
втурне към тълпата. – Първо храната. Това е единственото ми
условие.
Персефона се усмихва широко.
 – Да, сър.
Тя се надига на пръсти и ме целува по бузата.
– Покажи ми любимото си място за хранене тук.
Отново имам усещането, че споделям с тази жена част от
себе си, до която никой друг няма достъп, и че тя оценява и
харесва онези мои черти, които не принадлежат на Хадес,
владетеля на Долния град, тайния член на групата на
Тринадесетте. В такива моменти имам чувството, че тя
прониква в мен и това ме опиянява до полуда.
Стигаме до щанд за дюнери и аз кимвам на Деймиън, който
стои зад щанда. Той ми се усмихва широко.
– Отдавна не съм те виждал.
– Здрасти.
Побутвам Персефона към щанда.
– Деймиън, това е Персефона. Персефона, това е Деймиън.
Семейството му продава дюнери в Олимп от колко… три
поколения?
– От пет – засмива се Деймиън. – Макар че, ако питаш чичо
ми, са по-скоро десет. Освен това родът ни идва от Гърция,
един наш предшественик бил главен готвач и обслужвал
самия Цезар.
– Сигурно – засмивам се точно както той би искал. Водили
сме този разговор десетки пъти, но на него му харесва, а аз
съм повече от щастлив да му доставя удоволствие. – Ще
вземем два дюнера.
– Веднага.
Отнема му известно време да приготви дюнерите, а аз се
наслаждавам на плавните му движения, плод на дългогодишен
опит. Спомням си как идвах тук като тийнейджър и гледах как
бащата на Деймиън го учеше да взема поръчките и да прави
дюнери и наставляваше сина си с търпение и обич, на които
завиждах. Те имат силна връзка. Това беше нещо, което исках
да попия, особено в онези гневни тийнейджърски години.
Деймиън ми подава дюнерите.
– Заведението черпи.
– Стига глупости.
Вадя пари от джоба си и ги оставям на плота,
пренебрегвайки вялия му протест. И този разговор водим
почти всеки път, когато идвам тук. Вземам дюнерите и
подавам единия на Персефона.
– Оттук.
Водя я до място, където няколко маси и столове са
подредени до стената. В халето има няколко подобни зони за
сядане, така че където и да си купи храна човек, да не му се
налага да обикаля много, за да намери място, където да седне
и да се нахрани.
Поглеждам към Персефона и забелязвам, че ме гледа със
странно изражение. Намръщвам се.
– Какво има?
– Колко често идваш тук?
Кожата ми настръхва и имам неприятното усещане, че се
изчервявам.
– Обикновено поне веднъж седмично.
Тя продължава да ме гледа втренчено и аз едва се сдържам
да не раздвижа нервно крака.
– Суматохата ме успокоява.
– Това не е единствената причина.
Отново проявява необичайна проницателност. Странното в
случая е, че нямам нищо против да навляза в подробности.
– Това е само малка част от населението на Долния град, но
на мен ми харесва да гледам как хората тук си вършат
работата. Нормално е.
Тя развива дюнера си.
– Защото са в безопасност.
– Да.
– Защото ти им осигуряваш безопасност.
Тя отхапва от дюнера, преди да успея да отговоря, и издава
чувствен звук.
– Богове, Хадес! Този дюнер е невероятен.
Храним се мълчаливо и нормалността на момента ме удря
право в гърдите. Макар и за кратко, двамата с Персефона
можем да минем за нормални хора, които живеят, без да се
боят, че целият Олимп ще рухне, ако направят една погрешна
стъпка. Това може да изглежда като първа среща, или като
трета, или като среща след десетгодишна връзка. Затварям
очи и прогонвам тази мисъл. Ние не сме нормални хора и това
не е среща, а когато времето ни изтече, Персефона ще
напусне Олимп. След десет години може би ще седя на същото
място и ще ям дюнер сам, както съм правил безброй пъти в
миналото, а тя ще бъде някъде далеч и ще живее живота, за
който е родена.
Живот, облян от слънчева светлина.
Персефона смачква празната опаковка и се навежда напред
с решително изражение.
– Покажи ми всичко.
– Няма как да разгледаме целия пазар тази вечер. – Преди
да се е омърлушила, добавям: – Но може да разгледаме една
част тази вечер и да се връщаме на всеки няколко дни, докато
видиш всичко, което искаш.
Усмивката, с която ме дарява, е толкова чиста, та имам
чувството, че е бръкнала в гърдите ми и е обвила сърцето ми с
ръка.
– Обещаваш ли?
Сякаш бих могъл да ѝ откажа това просто удоволствие.
Сякаш бих могъл да ѝ откажа което и да било удоволствие.
– Обещавам.
В продължение на цял час се разхождаме между щандовете,
след което повеждам Персефона към изхода. Междувременно
тя е успяла да очарова всички хора по пътя. Тръгваме си,
натоварени с торбички с бонбони, рокля, която ѝ хареса, и три
стъклени фигурки за сестрите ѝ. Почти се чувствам виновен,
че я извеждам толкова скоро, но докато вървим към дома,
виждам, че съм бил прав. Когато стигаме до нашата пряка,
Персефона се обляга на мен.
– Не съм уморена.
Прикривам усмивката си.
– Разбира се.
– Не съм. Просто си пестя силите.
– Мхм.
Заключвам вратата след себе си и поглеждам Персефона.
– В такъв случай предполагам, че не е нужно да те нося
догоре и да те слагам да си легнеш.
Тя прехапва долната си устна.
– Ако искаш да ме носиш, мисля, че ще мога да сведа
протестите си до минимум.
Усещането, че държи сърцето ми в ръката си, се усилва.
– В такъв случай…
Вземам я на ръце с все покупките. Тя надава лек писък,
което ми харесва. Харесва ми как доверчиво отпуска глава на
гърдите ми. Просто цялата ми харесва.
 На площадката на втория етаж се поколебавам, но тя
повдига глава и ме целува по шията.
– Отнеси ме до леглото, Хадес.
Не до нейното. До моето.
Кимвам и продължавам нагоре по стълбите към моята стая.
Слагам Персефона да седне на леглото и правя крачка назад.
– Искаш ли да наредя да пренесат багажа ти тук?
Тя отново прехапва долната си устна по онзи свой
очарователен начин.
– Това не е ли твърде нахално от моя страна? Знам, че
снощи стана каквото стана, но не съм ли прекалено
настойчива?
Може би, но на мен ми харесва как тя си проправя път в
дома и в живота ми.
– Нямаше да го предложа, ако не исках да останеш тук.
– Тогава да, моля. – Тя протяга ръка към мен. – Ела да си
легнеш.
Улавям ръцете ѝ, преди да е започнала да разкопчава
ризата ми.
– Недей. Първо трябва да направя обиколка на къщата.
– Обиколка?
Тя вдига поглед към мен и както винаги вижда твърде
много. Напрягам се, очаквам да зададе въпрос, да попита защо
изпитвам нужда да проверявам ключалките, след като имам
една от най-добрите охранителни системи, които могат да се
купят с пари, както и екип от пазачи. Вместо това просто
кимва.
– Направи каквото е необходимо. Аз ще те чакам.
Макар че не искам да се бавя, знам, че няма да мога да
заспя, преди да съм проверил внимателно всички входове и
изходи на първия етаж. Особено сега, когато Персефона е тук
и разчита да я защитя. Това би трябвало да ми тежи, но
всъщност ми е странно приятно. Сякаш така трябва да бъде.
Тази мисъл ми се струва напълно нелогична, затова я
пропъждам от съзнанието си.
Отбивам се в стаята на охраната, за да се видя със
служителите си, но както и очаквах, няма никакви новини.
Тепърва ще видим какво ще направи Зевс, но е малко вероятно
да го направи тази нощ.
В даден момент аз ще направя следващия си ход, но все още
се колебая. Не сега, не и когато ми е толкова хубаво с
Персефона. По-добре да оставим нещата да тлеят известно
време и да видим как ще постъпи Зевс, преди да правим
каквото и да било.
Извинението звучи ужасно неубедително, може би защото
наистина е такова. Не ме интересува. Прогонвам мисълта и
отново се качвам в стаята си. Не съм сигурен какво очаквам,
но не и да заваря Персефона дълбоко заспала в леглото ми.
Стоя, наблюдавам я и оставям гледката да ме погълне.
Сгушила се е на една страна и притиска одеялата към гърдите
си с отпуснат юмрук. Косата ѝ е разбъркана върху
възглавницата. Обърнала е гръб към онази половина на
леглото, на която аз лежах снощи, сякаш чака да легна до нея
и да я обгърна с тялото си.
Потривам гърди с палец, сякаш това ще облекчи болката.
Изкушавам се веднага да легна до нея, но си налагам да отида
до дрешника и да се съблека, след което да се отправя към
банята за вечерния си тоалет.
Когато се връщам, тя продължава да лежи в същата поза.
Гася лампите и се мушвам под завивките. Може би си
въобразявам. Тя е заспала, но вече ми каза, че не обича да се
гушка. Това, че е тук, не означава, че ми отправя покана…
Персефона протяга ръка и хваща дланта ми. Примъква се
към мен и ме дърпа към себе си. Спира едва когато се
долепяме плътно един до друг от торса до бедрата. Придърпва
ръката ми около завитите си с одеяло гърди и въздиша
сънливо.
– Лека нощ, Хадес.
Примигвам в тъмното. Вече не мога да отричам, че тази
жена променя живота ми необратимо.
– Лека нощ, Персефона.
 20
ПЕРСЕФОНА

Дните минават, седмиците се сливат. Прекарвам времето

си, като ту се чудя кога майка ми и Зевс ще предприемат своя
ход, ту се оставям животът с Хадес да ме разсее. Всяка стая е
ново приключение и ми разкрива тайни, които кътам в
сърцето си. Във всяко кътче има полици с книги, чиито
гръбчета са захабени от препрочитане. Разглеждам по една
стая на ден, за да удължа пътешествието си. Имам чувството,
че все по-добре опознавам стопанина на този дом.
Няколко пъти в седмицата посещаваме Зимния пазар и
Хадес ми позволява да го мъкна като любима плюшена
играчка, докато разглеждам мястото. Освен това е решил да
ми покаже и другите скрити съкровища на Долния град.
Виждам десетки колони, върху всяка от които има уникално
изображение, свързано с предмета на дейност на съответното
място. Не ми омръзва да гледам как изражението му се
променя от резервирано до учудено, когато си дава сметка
колко ценя тези разходки. Имам чувството, че чрез тях мога
да опозная не само Долния град, но и човека, който го
управлява.
А нощем? Нощем го опознавам по съвсем различен начин.
Затварям книгата, която не четях, и го поглеждам. Той седи
в другия край на канапето с куп документи и лаптоп. С малко
усилие почти успявам да си представя, че сме нормални хора.
Че той си е донесъл работа вкъщи. Че аз съм напълно доволна
да бъда домакиня или каквото е там моментното ми
положение.
– Замислила си се сериозно – казва той, без да вдига поглед.
Разгръщам книгата.
– Тази книга е много хубава. Направо съм изумена.
Звуча крайно неубедително.
– Персефона.
Сериозният му тон изисква отговор. Искрен отговор.
Думите се отронват от устните ми, преди да успея да ги
задържа.
– Не си ме водил повторно в секс бърлогата си.
– Това не е секс бърлога.
– Хадес, това е чиста проба секс бърлога.
Той най-сетне оставя лаптопа настрани и ме удостоява с
цялото си внимание. Смръщва вежди.
– Прекарваме си добре.
– „Прекарваме си добре“ е много слабо казано. Харесва ми
да изследвам дома ти и Долния град. Харесва ми да изследвам
теб. – Страните ми поруменяват, но продължавам. – Ти обаче
каза, че искаш хората да ни вземат на сериозно, но как ще
стане, ако не се държиш с мен така, както те очакват?
– Не исках да те деля с воайорите от Горния град. – Казва го
толкова непринудено, сякаш не пуска същинска бомба. После
отмята одеялото, под което съм се сгушила, и го хвърля на
пода. – Ти обаче си права. Може би все още не са предприели
нищо, защото не сме ги принудили.
Разтапям се, когато усещам ръката му да ме сграбчва за
глезена. С него винаги е така. Все чакам емоциите да
отслабнат, близостта да отнеме очарованието на секса. Все
още не се е случило. Нещо повече, през последните седмици
го желая още повече. Аз съм като кучето на Павлов. Той ме
докосва и аз веднага изпитвам болезнен копнеж по него.
За какво говорехме?
Мислено се отърсвам и полагам усилие да се съсредоточа.
– Нима се опитваме да ги накараме да действат?
– Опитваме се да ги уязвим. Или поне него.
Хадес плъзва ръка по прасеца ми, хваща сгъвката на
коляното ми и ме придърпва към себе си. Качихме се в тази
стая веднага след вечерята в очарователно ресторантче
надолу по улицата, затова все още съм облечена в една от
изкусителните рокли, подбрани от Жулиета. Ако съдя по
разгорещения поглед на Хадес, плъзгащ се по тялото ми,
роклята му харесва още повече, когато е набрана около
горната част на бедрата ми.
– Покажи ми.
Посягам с треперещи ръце и дръпвам роклята си нагоре
съвсем малко, колкото Хадес да може да погледне под нея.
Той повдига вежди.
– Виж ти, носиш гащички като добро момиче.
– Да, понякога ми харесва да те дразня.
Дръпвам роклята до кръста си и отмествам бикините
настрани. Няма значение, че Хадес е виждал и целувал всеки
сантиметър от тялото ми. Усещането е перверзно, а да играя
с това усещане за мен е страст, от която не съм сигурна, че
някога ще се отърся. Не мога да мисля за това сега, не мога да
мисля за после.
След като зимата свърши. След като получа свободата си.
След като завинаги изляза от живота на Хадес.
Той ме придърпва с още няколко сантиметра към себе си и
се навежда, за да се намести между разтворените ми бедра.
Едва успява да ме погледне, когато аз пускам бикините си и се
подпирам на лакти. Хадес страстно целува коприната.
– Богове, колко е приятно – простенвам аз.
Той сякаш няма желание да смъква бикините ми и бавно ме
целува през плата, докато здраво се подмокрям. Поглежда ме
чак когато започвам да дишам тежко и едва се сдържам да не
повдигна хълбоците си.
– Утре ще направим парти.
– Парти?
– Мхм.
Най-сетне, най-сетне отмества бикините ми настрани с нос
и уста и целува вулвата ми бавно и страстно.
– Кажи ми какво искаш. Опиши го подробно.
Едва сдържам стенанията си.
– Какво?
– Веднага.
Поглеждам го. Нима държи да опиша какво искам в този
момент, докато прониква в мен с език? Очевидно. Прехапвам
долната си устна и се опитвам да се съсредоточа сред вълните
от удоволствие, с които Хадес залива тялото ми. Имах много
време да опозная вкусовете – своите и на Хадес – но това е
нещо съвсем различно.
– Ами, аз искам…
Не желая да му кажа.
Заравям пръсти в косата му и повдигам хълбоците си, за да
му осигуря по-добър достъп. Езикът му не ме докосва повече.
Въпреки че го държа, Хадес с лекота се отдръпва от мен.
Взира се в лицето ми със смръщени вежди.
– След всичко, което направихме през последните няколко
седмици, какво желание може да те накара да се колебаеш
сега?
– Харесва ми да съм с теб. Обичам това, което правим
заедно.
Той се намръщва още повече.
– Персефона, ако не бях готов да ти дам всичко, което
пожелаеш, нямаше да те попитам.
Не искам. Наистина, наистина не искам. Твърде извратено
е, твърде мръснишко, дори за нас. Знам, че е ужасно
лицемерно да се сърдя на Хадес, задето е сдържан с мен, а
после да постъпвам по същия начин с него, но сега е
различно. Наистина различно.
Докато продължавам да се боря със себе си, той се
раздвижва, сяда и ме намества в скута си. Гърбът ми е опрян в
гърдите му, разтворените ми крака са от двете страни на
бедрата му. Точно както в онази нощ, когато ме доведе до
оргазъм, а после аз го яздих пред всички.
Точно тогава се роди фантазията, която се страхувам да
изрека на глас.
Хадес плъзва ръка в бикините ми, обхваща с ръка вулвата
ми и прониква в мен с два пръста. После притихва, като ме
държи по най-интимния възможен начин.
– Напрегната си, моя малка сирено. Това навява ли ти
спомени?
– Не, разбира се. Защо питаш?
Говоря твърде бързо, а гласът ми е твърде задъхан. Звуча
крайно неубедително.
Той ме целува по шията и плъзва устни към ухото ми.
– Кажи ми.
– Не искам.
 – Мислиш ли, че ще те съдя?
Не е това. Простенвам, докато той раздвижва пръсти покрай
стената на вагината ми. Изведнъж истината се отронва от
устните ми.
– Не искам да правя нищо, което ти не искаш да правиш.
Той притихва за един дълъг миг, след което задушава смеха
си в кожата ми.
– Онази вечер нацелих слабото ти място, нали? – Върховете
на пръстите му отново се раздвижват. Гласът му хрипти в
ухото ми. – Кажи го. Кажи каква фантазия рисува
подсъзнанието ти след онова парти.
Съпротивата ми рухва. Затварям очи.
– Искам да се кача на подиума. Не да седя в тъмния ъгъл с
теб. Искам да бъда под светлината на прожекторите, докато ти
ме чукаш пред всички. Искам да ме обладаеш и да ме
направиш своя, така че всички да го видят.
Той продължава да гали G-точката ми.
– Толкова ли беше трудно?
– Да.
Хващам предмишницата му, но сама не знам дали се
опитвам да го отблъсна, или да го накарам да продължи да ме
докосва.
– Знам, че ти не обичаш да се излагаш на показ така.
– Ммм.
Той захапва висулката на ухото ми и притиска дланта си
към клитора ми.
– Мислиш ли, че има нещо, което не бих ти дал, докато си
моя? Бих ти дал всичко, моя малка сирено.
Губя дар слово, но това не е проблем, защото той очевидно
има достатъчно думи за двама ни. Продължава да се движи
бавно, а удоволствието расте у мен постепенно, сякаш имаме
всичкото време на света.
Времето е единственото нещо, което нямаме.
Със свободната си ръка Хадес сваля презрамките на
роклята от рамене ми и тя пада до кръста ми. Да стоя
полуоблечена, докато той прониква в мен с пръсти, е дори по-
възбуждащо, отколкото ако бях гола. Хадес винаги знае какво
би ме довело до най-силния оргазъм и никога не се колебае да
го направи.
– Ще те подпра на стол и ще вдигна полата ти, така че
всички да видят ненаситната ти малка вулва. Ще разтворя
устните ѝ с пръсти.
– Да – въздишам аз.
– Ще ти го дам, любов моя. Ще ти дам всичко.
Той се засмива мрачно.
– Искаш ли да ти призная нещо?
– Да.
– Аз също ще свърша, докато разиграваме тази фантазия.
Той вкарва още един пръст в мен.
– Ако искам да те съблека и да те чукам, докато ти молиш за
милост, ще го направя. Защото ми доставя удоволствие.
Защото ще те доведе до оргазъм. Защото няма нещо, което да
не ти дам, ако ме помолиш. Разбираш ли?
– Да.
Това е, което не можех добре да формулирам, причината
мрачната заплаха да ми изглежда толкова обещаваща.
Трябваше да знам, че той ще разбере, не биваше да се
съмнявам в него.
Хадес ме подпира по корем на страничната облегалка на
канапето. Повдига полата ми и смъква бикините ми до
бедрата.
– Не мърдай.
Изчезва за няколко секунди, чувам шумоленето на
опаковката на презерватив. А после Хадес прониква в мен,
опустошавайки ме сантиметър по сантиметър.
Позата му помага да проникне по-добре в мен, а бикините
ми пречат да разтворя бедрата си. Това е най-невинното
подобие на връзване, но така сексът е хиляда пъти по-
възбуждащ. Хадес впива пръсти в хълбоците ми и ме обладава.
Опитвам се да се хвана за канапето, но пръстите ми се плъзгат
по кожената тапицерия и не успяват да се заловят. Хадес не се
колебае. Повдига ме и ме притиска до гърдите си, едната му
ръка обхваща гърлото ми, а другата притиска клитора ми.
Всяко погалване ме докарва до екстаз.
Гласът му е толкова тих, че по-скоро го чувствам, отколкото
го чувам.
– Вулвата ти е моя и мога да правя с нея, каквото си
поискам. Пред хора. Насаме. Където пожелая. Както и ти си
моя, моя малка сирено.
– Ако аз съм твоя…
А аз съм. Несъмнено. Задъхвам се, едва произнасям
следващите думи.
– Значи и ти си мой.
– Да – прошепва дрезгавият му глас в ухото ми. – Да, по
дяволите, твой съм.
Получавам силен оргазъм. Хадес усеща конвулсиите ми с
ръката и пениса си. Отпуска ме върху канапето и завършва с
няколко силни тласъка. Изважда пениса си от мен. Едва съм
усетила липсата му зад гърба си, когато той се връща и ме
взема на ръце. След първото посещение на Зимния пазар
престанах да се преструвам, че ми е неприятно да ме носи на
ръце. И двамата знаем, че би било неискрено да продължавам,
тъй като тези мигове ми харесват толкова, колкото и на него.
Той ме отнася до (вече) нашата спалня и ме слага да седна.
Хващам го за китката, преди да отиде до ключа на лампата,
както прави обикновено.
– Хадес?
– Да?
Изпитвам почти непреодолим порив да сведа поглед и да
замълча, но след като той пожела да бъда откровена и ранима
пред него, имам право да поискам същото в замяна.
Поглеждам го в очите.
– Може ли да оставиш лампите светнати? Моля те.
Той притихва, имам чувството, че спира да диша.
– Не го искаш.
– Ако не го исках, нямаше да те моля.
Знам, че не бива да го притискам, но не мога да се сдържа.
– Не вярваш ли, че няма да се отдръпна?
Той издиша с мъка.
– Не е това.
Така изглежда отстрани. Ако го каже обаче, ще се постави в
ужасно положение. Копнея за доверието му така, както той за
моето, но няма да го получа, ако го притискам. Неохотно
пускам китката му.
– Добре.
– Персефона… – Той се поколебава. – Сигурна ли си?
Нещо трепва в гърдите ми, леко и неуловимо като надежда,
но по-силно.
– Ако ти се чувстваш добре, да.
– Добре. – Ръцете му се плъзват към копчетата на ризата и
спират. – Добре – повтаря той.
Започва да се съблича бавно, много бавно.
Макар да си казвам, че не бива да се втренчвам в него, не
мога да не го изпия с поглед. Докосвала съм белезите му, но
да ги видя на светло е ужасно. Мисълта за опасността, на
която е бил изложен, и за болката, която е изпитал, ме оставя
без дъх. Белезите от изгаряне покриват по-голямата част от
торса му и десния му хълбок. По краката си има по-малки
белези, но те не могат да се сравнят с онези по гърдите и
гърба.
Зевс му е причинил това.
Този мръсник е бил готов да убие едно малко дете така,
както е убил родителите му.
Желанието да прегърна този мъж и да го защитя ме кара да
говоря пламенно.
– Красив си.
– Само не започвай с лъжите.
– Говоря искрено.
Повдигам ръце и внимателно ги притискам към гърдите му.
Докосвала съм го там десетки пъти, но за първи път го
виждам. Част от мен се пита какво е преживял в годините
след пожара, което го е накарало да се крие толкова упорито,
дори по време на секс, и ме обзема още по-силно желание да
го защитя. Не мога да залича белезите на този мъж, нито
вътрешните, нито външните, но сигурно мога да му помогна с
нещо.
– За мен си красив. Белезите са част от това, част от теб. Те
са свидетелство за всичко, което си преживял, за силата ти.
Онзи мръсник се е опитал да те убие като дете, а ти си оцелял.
Ще го победиш, Хадес. Сигурна съм.
Той се усмихва едва забележимо.
– Не искам да го побеждавам. Искам да го унищожа.
 21
ХАДЕС

Събуждам се, прегърнал Персефона. Това вече е любимата

ми част от деня – мигът, в който долавям топлината ѝ.
Противно на онова, което каза първия път, обича да се гушка
и няма значение в каква поза заспиваме, защото тя винаги
успява да ме намери в тъмното. Прекарваме всяка нощ заедно
в леглото ми.
Ако бях оптимистично настроен, щях да видя в това знак за
нещо повече. Аз обаче съм реалист. На нея ѝ харесва онова,
което правим. Дори аз ѝ харесвам поне донякъде.
Единствената причина да сме заедно в този момент обаче, е
защото и двамата искаме да накараме Зевс да си плати. В
мига, в който постигнем целта си, всичко приключва.
Нито единия от нас не е толкова глупав да не си дава
сметка, че последните няколко седмици са просто затишие
пред буря. Всички мислят, че Зевс е шумен и необуздан, но
той го прави само за да отвлича вниманието на околните от
задкулисните си игри. От три седмици ходи по приеми и се
държи така, сякаш нищо не се е случило. Деметра не е
изпълнила заканата си официално, но доставките за Долния
град силно са намалели. Ако не се бяхме подготвяли с години
за подобни случаи, сега хората ми щяха да страдат.
Всичко в името на гордостта.
Отмятам златистата коса на Персефона от лицето ѝ. Ако бях
по-добър човек… Но не съм. Поел съм по пътя си и ще го
извървя докрай. Би трябвало да съм щастлив, че тя иска да
изживее фантазията, която ѝ описах онази вечер. Може би
фактът, че ме чука, не е достатъчен, за да предизвика Зевс, но
всеки път, когато ме язди публично, се доближаваме до
крайната цел. Всеки път, когато хората разнасят мълвата за
видяното в стаята ми за забавления, субективната ѝ стойност
в очите на Зевс намалява. Прекрасен ход, макар че причината
да го предприема не е прекрасна.
Тя го иска. Аз искам да ѝ го дам. За мен това е достатъчна
причина.
Персефона се раздвижва до мен, отваря пъстрите си очи и
се усмихва.
– Добро утро!
Глухото тупкане в гърдите ми, което все по-често се появява
в нейно присъствие, се усилва. Не мога да се сдържа и се
усмихвам в отговор, макар че част от мен иска да стане от
леглото и да ходи, без да спира, докато се овладея. Никога
преди не съм се чувствал така, но това не означава, че не
осъзнавам какво се случва.
Влюбвам се в Персефона.
Може би, ако се отдръпна сега, ще имам време да се спася,
но не съм много сигурен. Но няма значение. Няма да спра,
докато не ми се наложи, независимо колко ще ме боли, когато
всичко приключи. Отново погалвам косата ѝ.
– Добро утро!
Тя се сгушва по-близо до мен и отпуска глава на покритите
ми с белези гърди, сякаш гледката не я отблъсква. Кой знае?
Може би наистина не я отблъсква. Това обаче би било
изключение. Преди много години имах връзка и се появих гол
пред партньора си, а реакцията му беше толкова
красноречива, че никога повече не се съблякох пред никого.
Може би други биха били по-толерантни, но аз никога не им
дадох шанс.
Не както давам шанс на Персефона сега.
– Всичко наред ли е?
Ръката ѝ трепва, като че иска да ме докосне, но после
сякаш си налага да я отпусне на кръста ми. Уважава факта, че
все още ми е трудно да лежа гол на утринната светлина.
– Тази седмица не си говорил много за доставките.
Издишам бавно и се опитвам да се отпусна. Не знам дали
искам да ме докосне или не. Когато става дума за тази жена,
не знам нищо. Почти изпитвам облекчение, че трябва да се
съсредоточа върху по-големия проблем извън тази спалня.
– В режим на изчакване сме. Доставките намаляват, но ние
сме подготвени за това. Зевс не ни е засегнал особено.
Персефона се напряга.
– Не мога да повярвам, че майка ми е толкова жестока.
Много съжалявам. Наистина мислех… – Тя се засмива
мрачно. – Не знам какво съм си мислила през онази първа
нощ. Че никой няма да забележи, ако изчезна? Като се
замисля, била съм доста късогледа.
– Не си била късогледа, а ужасена и готова да действаш.
Вече я познавам достатъчно добре, за да знам, че за нея да
действа без план е непростим грях.
– Това просто означава, че си човек. Понякога хората се
плашат и бягат. Не е нужно да се упрекваш за това.
Тя въздиша, но продължава да мисли за неща извън тази
стая.
– Не мога просто да бъда човек. Не и когато цялото ми
бъдеще виси на косъм. Дори тогава не би трябвало да мисля
само за себе си.
Ето че отново се върнахме на тази тема.
Прегръщам я и я притискам до себе си.
– Имаш ли ми доверие, Персефона?
– Какво?
Тя протяга шия, за да погледне лицето ми, а тъмните ѝ
вежди се смръщват.
– Що за въпрос е това?
– Основателен.
Опитвам се да не затаявам дъх, докато чакам отговора.
Слава на боговете, тя не ме кара да чакам дълго и кимва.
Изведнъж е станала сериозна.
– Да, Хадес, имам ти доверие.
Туптенето в гърдите ми се усилва още повече. Сякаш
сърцето ми се опитва да си пробие път през калцирана тъкан,
за да стигне до нея. По дяволите, иска ми се да разкъсам
гърдите си и да извадя сърцето си, за да мога да ѝ го подаря.
Какво ми става, мамка му? Тя ще си тръгне. При всички
обстоятелства си тръгва.
Никога не съм мислил, че когато си замине, ще отнесе със
себе си измъченото ми сърце.
– Хадес?
Примигвам и прогонвам споходилата ме мисъл.
– Ако ми имаш доверие, повярвай, когато ти казвам, че се
справяш по-добре, отколкото който и да било друг би се
справил в твоето положение.
Тя отново се мръщи.
– Не е толкова просто.
– Точно толкова просто е.
 – Не може просто да заявиш, че е така, и да изтриеш всички
съмнения от съзнанието ми.
Засмивам се.
– Не бих го направил, дори да можех. Харесва ми, когато ми
противоречиш.
Персефона прехвърля единия си крак през хълбоците ми и
ме възсяда. С разрошени коси и тяло, огряно от бледата
утринна светлина, процеждаща се през завесите, тя прилича
на пролетна богиня, топла и земна.
Поглежда ме в очите.
– Като си говорим за доверие, искам да обсъдим и
презервативите.
Тя е напълно неподвижна, сякаш не забелязва, че пенисът
ми се втвърдява.
– Искам да се откажа от тях.
Затаявам дъх.
– Не е нужно да го правиш.
– Знам, Хадес. С теб не е нужно да правя нищо, което не
искам.
Лекотата, с която го казва, ме кара да чувствам… Просто ме
кара да чувствам. Много. Нежно поставям ръце на хълбоците
ѝ.
– Изследвам се редовно.
Тя кимва, сякаш тъкмо това е очаквала и вярва на думите
ми. Доверието, което проявява към мен, е леко смущаващо.
Слага ръце върху моите.
– Не съм била с никого след бившата ми приятелка, а после
се изследвах. Освен това имам спирала.
– Не е нужно да го правиш – повтарям аз. В този момент
повече от всичко искам да я обладая без предпазни средства,
но не желая да прави неща, за които не е напълно готова.
Наистина вече би трябвало да я познавам по-добре.
– Хадес – казва тя, без да помръдне. – Може би ти не
искаш? Защото, ако е така, няма проблем. Знам, че когато
става дума за предпазване от бременност, е нужно доверие.
Ако не се чувстваш добре, няма проблем. Честна дума.
За миг просто я гледам изумен. Кога за последно някой се е
интересувал как се чувствам аз? Не знам. Наистина нямам
представа. С предишните си партньори аз бях доминиращият,
аз носех отговорността, измислях и режисирах сцените.
Харесва ми тази роля, при която другите ми се подчиняват, но
си дадох сметка колко съм уморен от това едва когато
Персефона прояви внимание към чувствата ми.
Тя отново се мръщи.
– О, богове, преминах границата, нали? Съжалявам. Забрави
какво казах.
Стискам хълбоците ѝ, така че да не може да помръдне.
– Чакай. Дай ми секунда.
– Не бързай.
Казва го толкова кротко, че едва не се засмивам.
Най-накрая се овладявам.
– Съгласен съм с теб.
Говоря бавно, сякаш опипвам пътя.
– Ако в някакъв момент размислиш, ще се върнем към
презервативите.
– Същото се отнася и за теб.
Тя се усмихва щастливо, хваща ме за китките и бавно
поставя ръцете ми върху гърдите си.
– Сега е моментът да започнем поновому.
– Няма спор.
 Тя повдига вежди.
– Наистина ли? Няма ли да поспориш поне малко? Колко
разочароващо!
Хващам я за тила и я придърпвам към устните си. Колкото и
да ми харесва да я дразня, точно сега не съм в настроение.
Доверието, което проявява към мен, ме отвежда на ниво, за
което не съм подготвен. Това не е така измамно просто, като
да си казваме истината. Тя приема уверението ми, че е в
безопасност с мен.
Персефона се разтапя на гърдите ми и нетърпеливо целува
устните ми. Хващам я за задника и я повдигам, така че
пенисът ми да докосне входа на вагината ѝ. Оставам напълно
неподвижен и ѝ давам достатъчно време да размисли.
Наистина вече би трябвало да я познавам по-добре. Тя е
избрала пътя си и е готова да хукне по него, както прави
винаги.
Бавно завърта хълбоци и поема главичката на пениса ми
между бедрата си. Прошепва в ухото ми:
– Много е мръснишко, нали? Толкова е твърд, че ме
влудява. – Отново завърта хълбоци. – Говори ми, Хадес. Кажи
ми колко ти е хубаво с мен. Обичам да ми говориш
възбуждащи мръсотии, докато проникваш в мен.
И аз обичам. Плъзвам ръце по задника ѝ и галя извивката
над бедрата.
– Толкова си стегната и влажна, моя малка сирено. Мисля,
че ти харесва да се държиш като мръсница.
– Да.
Тя бавно се спуска с още няколко сантиметра.
– Не увъртай. Искаше пениса ми. Сега е твой.
Тя стене и го поема целия. Заравям пръсти в косата ѝ и
отново я придърпвам, за да я целуна. Целувката е страстна и
съвършена. Става още по-хубаво, когато Персефона започва да
се движи, да върти хълбоци, докато се опитва да не прекъсва
целувката. Вече знам, че това няма да бъде достатъчно.
Пускам я и притискам ръка между гърдите ѝ, с което я
принуждавам да изправи гръб.
– Язди ме.
Тя се подчинява, извива гръб и ме язди бавно и
сладострастно. Виждам как пенисът ми потъва във вагината ѝ
и едва се сдържам да не свърша, докато я гледам. Усещането
сега, когато го правим без презерватив, доверието, което
проявява към мен – всичко това е толкова опияняващо. Не
мога да мисля. Имам чувството за извънтелесно преживяване,
защото единственото, което съм в състояние да правя, е да я
държа, докато ме чука бавно и страстно.
Тя е златокоса богиня, а аз съм само един простосмъртен,
който никога няма да я заслужава.
Персефона отново ме хваща за китките и поставя едната ми
длан върху пубиса си.
– Докосвай ме. Моля те, Хадес. Накарай ме да свърша.
Поставя другата ми длан около гърлото си и се навежда
напред.
– Не спирай.
Ще полудея.
Стягам ръка. Оставям Персефона да притисне гърлото си
по-силно към дланта ми и да контролира натиска. Палецът ми
бавно описва кръгове около клитора ѝ. Тя затваря очи от
удоволствие и свършва. Вагината ѝ се стяга около пениса ми.
Това е твърде много. В други случаи бих действал по-бавно и
бих издържал по-дълго, но в този момент единственото, което
искам, е да я последвам по пътя към оргазма. Прониквам
дълбоко в нея и удоволствието ме обзема.
Персефона улавя устните ми, улавя мен в целувка, която
забавя хода на времето и ме връща в тялото ми клетка по
клетка. Прегръщам я и я притискам до себе си. Имам
чувството, че сърцето ми кърви, и това би трябвало да ме
плаши, но всъщност е ужасно пречистващо. Не го разбирам,
но не е и нужно.
Целувам я по челото.
– Хайде да се изкъпем и да се разходим.
– Наистина ли? – Тя се протяга срещу мен. Допирът на
кожата ѝ до моята е опияняващ. – Мислех, че днес може
просто да останем в леглото.
– Ако го направим, няма да посетим оранжерията.
Повдига глава толкова рязко, че за малко да ме удари по
брадичката.
– Оранжерията?
Ако имах каквито и да било съмнения относно плановете си
за деня, щастието, изписано на лицето ѝ, щеше да ги изтрие.
– Да.
Тя скача от леглото, преди да осъзная какво става.
– Тогава какво чакаш? Да се приготвяме.
Гледам задника ѝ, докато прекосява стаята и изчезва през
вратата на банята. Няколко секунди по-късно чувам шум на
вода и гласа на Персефона:
– Идваш ли? Ще спестим време, ако се изкъпем заедно.
Закачливият ѝ тон опровергава думите ѝ.
Усещам, че се усмихвам широко, докато ставам от леглото и
вървя към банята.
– Ще спестим време и вода. Звучи добре.
 22
ПЕРСЕФОНА

Двамата с Хадес прекарваме един блажен час в

оранжерията, а по пътя към дома спираме на няколко места.
Той не казва изрично защо се разхождаме първо в хранителен
магазин, а после в железария, но виждам как го гледат
хората. Забелязва празните рафтове и не се съмнявам, че
мислено прави списък с липсващите стоки и търси начини да
попълни тези липси, така че хората му да не страдат.
Той е рязък и прям до грубост, но е повече от ясно, че
хората тук боготворят земята, по която стъпва. Собствениците
на магазини му благодарят, задето се грижи за тях в тези
тежки времена.
Нещо повече, хората обединяват усилията си и си помагат.
Бегло си спомням този начин на общуване от времето, преди
да се преместим в Олимп, но след годините в Горния град той
ми се струва нов и необикновен. Не че всички в Горния град
са себични или зли. Не е така. По-скоро вземат пример от
останалите от групата на Тринадесетте и са пределно наясно,
че никога не са в пълна безопасност.
Това е поредната от безбройните разлики между Хадес и
Зевс.
Излизаме от железарията и тръгваме по улицата. Струва ми
се напълно естествено да плъзна ръка в дланта на Хадес,
както правя винаги, когато се разхождаме. Той преплита
пръсти с моите и усещането е толкова хубаво, че в
продължение на няколко крачки затаявам дъх. Отварям уста,
за да кажа… дори не знам какво.
Виждам табелата, преди да успея да кажа нещо. Спирам.
– Какво е това?
Хадес проследява погледа ми.
– Зоомагазин. Семейно предприятие от три или четири
поколения, ако си спомням правилно. Без да броим трите
поколения, които го управляват към момента.
Той изстрелва информацията, както го направи и за
семейството с щанда за дюнери на Зимния пазар, без да си
дава сметка колко необичайно е за мен, че съхранява тези
данни в съзнанието си.
– Може ли да влезем?
Не си правя труд да скрия вълнението в гласа си. Той
повдига едната си вежда и аз се опитвам да обясня:
– Когато бях много малка, имахме две кучета. Разбира се,
използвахме ги за различни задачи – в една ферма всеки
трябва да върши нещо – но аз ги обичах. Естествено,
отглеждането на домашни любимци в небостъргачите е строго
забранено.
Едва се сдържам да не се надигна на пръсти като дете.
– Моля те, Хадес. Искам само да погледна.
Веждата му се повдига още повече.
– Някак не ти вярвам. – После обаче се усмихва. – Разбира
се, че може да влезем, Персефона. След теб.
Когато минаваме през вратата, над главите ни звънва
камбанка. Вдъхвам миризмата на животни и талаш и у мен се
надига чувство на носталгия и нещо, което не мога да
определя. Рядко мисля за живота си преди майка ми да стане
Деметра и да се преместим в града. Нямаше начин да не ни
вземе със себе си, а да тъгувам за живот, който съм изгубила,
ми изглеждаше чиста лудост. По-удачно и по-лесно бе да се
съсредоточа върху бъдещето и пътя към свободата.
Не съм сигурна защо зоомагазинът ми действа така, но
сърцето ми се качва в гърлото, докато се разхождам между
стелажите и разглеждам морските свинчета и пъстроперите
птици. Стигаме до щанда в края на пътеката. Там стоят две
красиви чернокожи жени и се взират в монитор. Те вдигат
поглед и ни виждат. Едната от тях, облечена е в избелели
дънки и оранжев пуловер, се усмихва широко.
– Значи най-сетне реши да последваш съвета ми?
– Здрасти, Гейл. – Хадес минава покрай мен и тя го
прегръща. – Просто проверяваме какво е положението.
– А, това ли било – махва с ръка тя. – Добре сме. Ти се
погрижи.
Тя го хваща за раменете и го поглежда в очите.
– Ние те подкрепяме. Каквото и да става.
Ето я пак предаността, която Хадес предизвиква у околните.
Прави го без заплахи или щедри обещания. Хората му са
готови да го последват накрай света просто защото ги уважава
и се грижи за тях по най-добрия начин. Впечатляващо е.
Той кимва.
– Оценявам го.
Жената сваля ръце от раменете му и отново се усмихва
широко.
– Дали днес няма да е денят, в който най-сетне ще те убедя
да си вземеш едно-две кучета, за да не обитаваш сам онази
огромна къща?
Наострям уши.
 – Кучета?
Тя най-сетне ме поглежда и става малко по-резервирана.
– Обикновено нямаме кучета в магазина, освен Стария Джо.
Тя сочи кучешкото легло зад себе си. Мислех, че в него има
купчина кърпи. Една глава се надига и аз осъзнавам, че не са
кърпи, а куче от породата комондор. То отмята козината от
очите си и се прозява широко.
– О, богове! – прошепвам аз. – Хадес, виж това великолепно
създание.
– Виждам го – отвръща той сухо.
Гейл свива рамене.
– Както вече казах, обикновено не държим кучета тук, но
Джеси намери една кутия с кученца край Кипарисовия мост.
Не знам дали някой от Горния град е решил да ги изхвърли
там, или е бил някой от нашите, но… – Тя въздиша. – Понякога
хората са големи тъпанари.
Думите ѝ отклоняват вниманието ми от кучето.
– Нима просто са ги изхвърлили там?
Няма логика да се чувствам така силно привлечена от тези
кученца, които дори не съм видяла, но не мога да отрека
усещането, че съдбата ми дава знак.
– Може ли да ги видим?
– Да. – Тя сочи с палец през рамо. – Отзад са. Изглеждат
достатъчно големи, за да бъдат отбити, а това е
обнадеждаващо.
Минавам покрай Хадес и Гейл и се отправям в указаната от
нея посока. В задната част на магазина намирам голяма
кутия. Навеждам се, надничам в нея и ахвам.
– О, богове!
Кученцата са три, напълно черни. Не съм съвсем сигурна от
каква порода са – подозирам, че са мелези – но са много
сладки. Заспали са едно върху друго в единия ъгъл. Протягам
ръка, после спирам и поглеждам към Гейл.
– Може ли?
– Разбира се.
Когато ме поглежда, студенината ѝ до голяма степен се е
стопила и съм сигурна, че виждам усмивка в тъмните ѝ очи.
– Явно обичаш кучета.
– Обичам всякакви животни.
Коленича до кутията и нежно погалвам гърба на кученцето,
което лежи най-отгоре.
– Обичам и котки. Към рибите съм безразлична.
– Ще го имам предвид.
Сега Гейл определено едва се сдържа да не се разсмее, но
това не е проблем. Не се притеснявам, че ме намира за
забавна.
– Хадес, виж.
Той коленичи до мен.
– Виждам.
В тона му има нещо странно, което отклонява вниманието
ми от кученцата. О, богове, колко са пухкави!
Взирам се в лицето му. На него сякаш е изписана болка.
– Какво има?
– Нищо.
Сбърчвам нос.
– Изражението ти говори съвсем друго.
Той въздиша. Не е раздразнен, а по-скоро сломен.
– Много са сладки.
Внимателно взема на ръце едно от кученцата. Сега на
лицето му наистина е изписана болка.
 – Не е трябвало да ги изоставят така.
Гейл се връща при компютъра и до жената, която вероятно
е майка ѝ, създавайки ни илюзия за уединение.
– Често се случва, особено ако не са породисти. За
развъдниците те са само гърла за хранене, от които няма
полза. Ужасно е.
– Ужасно – повтаря Хадес. Кученцето докосва гърдите му с
муцунка и се намества в ръцете му с въздишка. Той гали
главичката му с един пръст, сякаш се бои да не го нарани. –
Ужасно е никой да не те иска.
Сърцето ми се свива. Проговарям, без да се замислям.
– Трябва да осиновиш едно. Гейл е права за голямата празна
къща, а никой няма да те обича както едно куче. Ще спечели
сърцето ти, преди да се усетиш.
Той гледа кученцето и продължава да го гали.
– Идеята не е добра.
– Защо?
– По-лесно е да не ти пука.
Бих се засмяла, но не ми достига въздух. Хадес може да се
преструва, че не му пука, но всъщност е най-грижовният
човек, когото познавам. Упорито се опитва да държи хората на
разстояние, но очевидно не забелязва, че напълно се е
провалил в това си намерение. Не съм сигурна дали аз трябва
да му го кажа, дали е моя работа да дърпам завесата и да му
показвам истината за живота му. Аз няма да съм винаги до
него. Тази мисъл ме изпълва с усещане за пустота.
Изведнъж решавам да го убедя да купи това кученце.
Мисълта, че Хадес ще обикаля коридорите на къщата си сам,
след като си тръгна, властелин на пустотата и скръбта… не
мога да я понеса. Не мога да го допусна.
 – Хадес, трябва да осиновиш кученцето.
Той най-сетне ме поглежда.
– Това е важно за теб.
– Да.
Тъй като той мълчи, аз му разкривам частица от истината.
– Всеки трябва да има домашен любимец поне веднъж в
живота си. Това е нещо прекрасно и мисля, че ще те направи
щастлив. Искам ти да си щастлив.
Последното изречение звучи почти като признание. Като
тайна, споделена само между нас двамата.
Хадес дълго ме гледа, а аз нямам представа какво се случва
зад тъмните му очи. Дали и той мисли за наближаващата
раздяла? Не мога да кажа. Най-сетне кима бавно.
– Може би едно куче не е лоша идея.
Затаявам дъх.
– Наистина ли?
– Да.
Вниманието му е привлечено от другите две кученца.
– Ще бъде ужасно самотен без приятелчетата си.
Имам чувството, че очите ми ще изскочат от орбитите.
– Какво?
Вместо да отговори направо, той повишава глас.
– Гейл?
Когато тя се приближава, той кима към кученцата.
– Ще вземем и трите.
Тя стиска устни.
– Не е моя работа да ти давам съвети.
Той повдига вежди.
– Това кога те е спирало?
– Три кучета са много, Хадес. Три кутрета? Това е твърде
голям ангажимент. – Тя посочва кученцата. – Освен това ще
изгризат скъпите ти обувки.
Хадес не трепва. Той е взел решение и няма да се остави да
го разубедят.
– Ще плащам вредни на служителите си. Ще се справя.
За миг решавам, че Гейл ще продължи да спори, но тя свива
рамене.
– Да не дойдеш да се оплакваш след една-две седмици, като
започнат да им никнат зъбки.
– Няма.
Тя го поглежда за последно и поклаща глава.
– По-добре се обади на някой от хората си да дойде и да ти
помогне с покупките. Ти нямаш готовност да отглеждаш
кученца, така че ще трябва да те оборудваме.
– Разбрано. Ще вземем всичко, което ни препоръчаш.
Тя се отдалечава, като продължава да клати глава и да
мърмори нещо за упоритите мъже. Обръщам се към Хадес и не
мога да сдържа широката си усмивка.
– Купуваш три кучета.
– Ние купуваме три кучета.
Той пъргаво се изправя. Кученцето все още е сгушено в
ръцете му.
– Вече би трябвало да си разбрала, че не мога да ти откажа
нищо, Персефона. Поглеждаш ме с тези големи пъстри очи и
аз се превръщам в пластилин в ръцете ти.
Не се сдържам и изсумтявам.
– Не дрънкай идиотщини.
– Изразявай се по-културно – промърморва той, а в очите му
грейва усмивка.
Избухвам в смях. Замаяна съм от чисто, безоблачно щастие.
Чувство, на което нямам право, не и с всички опасности,
надвиснали над главите ни. В известен смисъл обаче това
прави чувството още по-ценно. Искам да се вкопча в този миг,
да изтрия действителността и този момент да продължи
вечно.
Защото каквото и да казва Хадес, тези кучета всъщност не
са мои. Те са негови и така трябва да бъде. Ще бъдат мои до
края на зимата и това е всичко. После аз ще си тръгна, а те ще
останат с него. Надявам се да приеме компанията им, макар
че държи хората около себе си на разстояние.
Малкото ми балонче от щастие изведнъж се пука. Хадес
заслужава много повече от онова, което му е отредил животът.
Заслужава да бъде щастлив. Заслужава да бъде заобиколен от
приятели и любими хора, които да изпълват огромната му
къща със смях и случки. Той е толкова добър човек, макар че в
Олимп го смятат за злодей – поне в онези части на Олимп,
където изобщо вярват в него.
Отнема ни повече от тридесет минути да купим всичко
необходимо и Харон и още двама служители да се появят, за
да ни помогнат да занесем покупките у дома. Едва когато
минавам през входната врата, осъзнавам, че по-рано днес
отново мислех за това място като за дом. Казах си, че тук се
чувствам у дома в по-голяма степен, отколкото в луксозния
апартамент на майка ми в небостъргача, макар че там живеят
сестрите ми.
Обзема ме паника. Колкото и да ми е приятно с Хадес, това
не може да бъде мой дом. Пожертвах твърде много, поисках
от сестрите си да пожертват твърде много и сега не мога да не
стигна докрай. Трябва да си тръгна, след като навърша
двадесет и пет, трябва да изтегля парите от доверителния си
фонд и да напусна Олимп. Ако не го направя… Какъв е
смисълът на всичко?
Ще съм заменила една красива клетка с друга.
А това е нещо, което не мога да допусна.
 23
ХАДЕС

– Хадес, ще закъснеем.
Седя на пода, а трите черни кученца си играят в скута ми.
Отне им почти цял ден да свикнат с новото място. Решихме да
разчистим една стая до вътрешния двор, така че да можем да
ги извеждаме лесно. Покрай заниманията с тях почти
забравих какво ни предстои.
Почти.
Вдигам поглед и затаявам дъх. Персефона е красива каквото
и да облече, но в черно е изумителна. Наситеният цвят
подчертава златистата ѝ кожа и русата ѝ коса. Не скрива
сиянието ѝ, а създава усещането за слънчев лъч, който
незнайно как си е проправил път до Подземното царство.
Роклята полепва по кожата ѝ като масло, пада по гърдите и
хълбоците ѝ и се стели на пода около краката ѝ.
Прилича на царица.
– Хадес?
Мислено се отърсвам, но не мога да откъсна поглед от нея.
– Красива си.
Тя плъзва поглед по тялото си и поглажда хълбоците си с
ръце.
– Жулиета е надминала себе си с тази рокля. Изглежда
семпла, но кройката и материята са просто безупречни.
Внимателно отмествам кученцата от скута си и се изправям.
 – Не би изглеждала толкова безупречно на друга жена.
– Шегуваш се.
Тя обаче се усмихва, сякаш комплиментите ми ѝ доставят
удоволствие. Едва удържам порива да ѝ обещая, че ще ѝ правя
комплименти всеки ден, ако това ще я накара да се усмихва.
Дали е забелязала как постепенно се успокоява и отпуска
през последните няколко седмици? Аз го забелязах. Вече не
премисля всяка дума, не гледа на всеки разговор като на
битка, от която може да не излезе жива. Това е още един ясен
признак за доверието, което проявява към мен.
Знак, че се чувства сигурна.
Тя кимва към кученцата с благосклонно изражение.
– Измисли ли им имена?
– Куче.
Не го мисля. Казвам го само за да я видя как върти очи.
Тя не ме разочарова.
– Хадес, имаш три кучета. Не може да ги наричаш „куче“.
Трябва да имат имена.
– Цербер. – Посочвам най-едрото от трите. Дори на тази
възраст е ясно, че то ще бъде тарторът. – Това е Цербер.
– Харесва ми – усмихва се тя. – А другите две?
– Искам ти да им измислиш имена.
Тя смръщва вежди и за първи път, откакто е влязла в
стаята, изглежда несигурна.
– Не мисля, че това е добра идея.
Защото ще си тръгне.
Инстинктът ми подсказва да се отдръпна, да се защитя, но
мисълта за крайния срок ме прави безразсъден.
– Персефона.
– Да?
 Долавям ли надежда в тона ѝ? Не смея да си го помисля.
Има хиляди неща, които бих могъл да кажа в този момент,
хиляди неща, които искам да кажа. Последните няколко
седмици с нея са най-щастливите в живота ми. Тя ту ме
предизвиква, ту ме очарова, а аз имам чувството, че дори и да
живея с тази жена десетилетия, тя винаги ще намира начин
да ме изненада. Изведнъж отчаяно си пожелавам тази зима
никога да не свършва, пролетта никога да не идва, а
Персефона да остане тук завинаги.
Но няма завинаги. Не и за нас.
Отивам до нея и обгръщам лицето ѝ с длани.
– Ако бяхме други хора при други обстоятелства, в края на
зимата щях да падна на колене и да те помоля да останеш. Бих
обърнал земята, небето и самото Подземно царство, за да
останеш с мен.
Тя примигва с големите си пъстри очи и облизва устни.
– Ако…
Звучи толкова колебливо, че ми се иска да я взема в
обятията си, и едновременно с това ме е страх да помръдна, за
да не я прекъсна. Тя не ме оставя да чакам.
– Ако бяхме други хора, нямаше да ти се налага да ме
молиш. Бих пуснала корени тук, в тази къща, и само бедствие
би ме накарало да си тръгна.
Ако. Ключова дума, жизненоважна дума, която издига
тридесетметрова стена между нас и бъдещето, което съм
твърде глупав да не искам.
– Ние не сме други хора.
В очите ѝ проблясва искра.
– Не. Не сме други хора.
Цялото ми тяло натежава, когато усещам истината с
костите си. Обичам тази жена. Налага се да се стегна, за да не
направя онова, което казах – да падна на колене и да я помоля
да остане. Няма да е честно спрямо нея да разигравам
подобна сцена. Не искам да бъда поредният тъмничар, когото
тя ще намрази. Персефона иска свобода, а единственият
начин да я получи е като напусне Олимп. Не мога да осуетя
плановете ѝ. Отказвам да го правя.
Когато най-сетне проговарям, гласът ми е дрезгав. Думите,
които произнасям, няма да я задържат при мен. Може да я
обичам – по дяволите, от самата мисъл ми се завива свят – но
ако ѝ го кажа, това ще промени нещата. Няма да заложа тази
клопка.
– Остави ми частица от себе си, моя малка сирено. Дай
имена на кученцата.
Тя стиска устни и най-сетне кимва.
– Добре.
Прави крачка назад и аз я пускам. Гледам я как се навежда,
за да погали кученцата, които се опитват да се покатерят по
краката ѝ.
– Това ще се казва Харибда.
– Харибда?
Тя не ми обръща внимание.
– А това мъниче ще бъде Сцила.
Поглеждам я учудено.
– Тези имена са… интересни.
– Нали? – усмихва се дяволито тя. – Сигурна съм, че ще им
подхождат.
Георгия нахълтва в стаята, поглежда ни и слага ръце на
хълбоците си.
– Какво правите още тук?
 – Даваме имена на кученцата – отвръща непринудено
Персефона. – Представям ти Цербер, Харибда и Сцила.
Георгия кимва, сякаш тези имена са напълно нормални и
очаквани.
– Хубави, силни имена за хубави, силни кучета. Сега се
махайте оттук и ме оставете да си поиграя с тях.
Когато ни видя да влизаме по-рано през деня, тя заяви, че
кученцата са внуците, които никога няма да има. Имам
чувството, че занапред ще трябва да се боря с нея, за да им се
порадвам, но ще го измислим някак.
Подавам ръка на Персефона, а тя пъхва ръка под моята,
грациозна и величествена като царица. Докато вървим по
коридорите към сутерена, си представям какво би било, ако не
ни предстоеше раздяла. Ако тя управляваше заедно с мен –
мрачната царица и царят на Долния град.
Не бих я оставил до безкрай в мрака. Бих се борил, за да ѝ
дам колкото може повече светлина и щастие.
Но не ни е писано.
Съсредоточавам се и спирам пред вратата.
– Знаеш какви са правилата. Ако размислиш или искаш да
спрем, трябва само да ми кажеш и всичко спира.
Тя се усмихва едва забележимо.
– Знам. – За миг изглежда нервна, но почти веднага се
успокоява. – Готова съм.
– Няма проблем, ако не си.
Персефона отваря уста, сякаш размисля.
– По-нервна съм, отколкото очаквах. Предния път правихме
секс на тъмно и макар че хората ни гледаха, чувството беше
различно. Сама по себе си фантазията е много възбуждаща, но
като знам, че наистина ще се осъществи, малко се… плаша.
 Вглеждам се в изражението ѝ. Не знам дали изпитва
приятна нервност, или започва да съжалява, че го е поискала.
– Не е нужно да го правиш.
– Знам.
Отново звучи уверено.
– Знам, че когато съм с теб, не е нужно да правя нищо,
което не искам.
После поема дълбоко дъх и изправя рамене.
– Може да импровизираме.
– Добра идея.
Не знам какво изпитвам в този момент. Нямам нищо против
секса пред публика, под светлината на прожекторите. С
подходящите партньори и ясни очаквания може да бъде
ужасно възбуждащо. Когато Персефона най-сетне призна, че
го иска, бях въодушевен като нея.
Онази вечер не бях смутен. Знаех, че ме е грижа за нея, но
чак да я обичам? Тридесет и три години не съм обичал и почти
се бях убедил, че съм неспособен да изпитвам това чувство.
Тази жена е в състояние да ме превърне в лъжец.
Минаваме през вратата и влизаме в залата. Въпреки че
разпратих поканите едва тази сутрин, помещението е пълно.
Хората може да са дошли да се забавляват, но истинската
причина да са тук е да гледат поредния спектакъл с мен и
светската любимка, която измъкнах изпод носа на Зевс. Де да
беше така. В такъв случай щях да я задържа при себе си.
Хващам я за ръка и тръгвам през залата. Единственият път
към трона минава покрай няколко групи кресла и дивани.
Идеята е да ме гледат като тигър в клетка. Достатъчно близо
са, за да могат да ме докоснат, но знаят, че е по-добре да не
опитват. Докато прекосяваме залата, виждам познати лица.
Ерос отново е тук, с мъж под едната ръка и жена под другата.
Когато минаваме покрай него, ми се усмихва арогантно. За
първи път партито не е започнало без нас.
Наистина очакват представлението.
С всяка крачка Персефона пристъпва все по-сковано.
Поглеждам към нея. Пъстрите ѝ очи са безизразни, макар че
се усмихва лъчезарно. Маската. По дяволите!
Тронът ми, както винаги, е празен. Сядам и придърпвам
Персефона в скута си. Много е напрегната, трепери и това
само още веднъж потвърждава подозренията ми. Премятам
краката ѝ през бедрата си и я обгръщам плътно с тялото си.
– Дишай дълбоко, Персефона.
– Опитвам се.
Говори така, сякаш се задушава. Не от желание. Не от
очакване. От страх.
Хващам я за брадичката и повдигам лицето ѝ, докато
погледите ни се срещат.
– Размислих.
– Какво?
Трябва да действам внимателно. Тя няма да ми благодари,
задето решавам вместо нея, но няма и да ѝ позволя да направи
нещо против волята си. Ще има други вечери и други
възможности. Няма да направя нещо, което да ѝ навреди.
Гледам я дълго.
– Не съм в настроение да те чукам на подиума тази вечер.
В очите ѝ проблясва облекчение. Тя се усмихва свенливо.
– Толкова ли съм прозрачна?
– Научих се да разчитам емоциите по-добре от повечето
хора.
Навеждам се към нея.
 – Но казвам истината. Все още не съм готов да те изложа на
показ по такъв начин. Предпочитам да останем в сянка.
Онова, което правим, е само за нас. Ще ми простиш ли?
– Разбира се. – Тя се отпуска в обятията ми и целува леко
крайчеца на устните ми. – На теория звучи много възбуждащо,
но сега, когато съм тук…
– Ако решиш, че никога няма да си готова да изпълниш тази
фантазия, няма проблем.
Тя се обляга назад.
– Но това е нещо, което ти искаш. В крайна сметка.
Хващам ръката ѝ и прокарвам палец по кокалчетата ѝ.
– Да, мисълта ме възбужда. Но възбудата донякъде се дължи
на твоето удоволствие. Ако ти не се чувстваш добре, няма
смисъл да го правим.
– Ммм!
Тя гледа ръцете ни.
– Може тази вечер да започнем в сянка, на този трон, а
следващия път да продължим.
– Ако искаш – казвам внимателно.
Не коментирам факта, че ще ни бъдат нужни много повече
от шест седмици, за да изпълним всички мръсни фантазии,
които се въртят из впечатляващия ѝ мозък. Не би било честно,
а аз не искам да я наранявам по никакъв начин.
– Но не тази вечер?
– Не тази вечер – потвърждавам аз.
– Добре.
Тя се отпуска още повече, а после крайчетата на устните ѝ
се разтягат в дяволита усмивка.
– В такъв случай, Хадес, за начало много бих искала да ти
направя свирка, докато седиш на трона си.
 Застивам. Поемала е пениса ми в устата си десетки пъти, но
не мисля, че някога ще свикна да я слушам да говори така.
Обаче винаги ще копнея да го прави. Не ѝ казвам, че имаме
време. Била е уязвима в ръцете ми, а сега предлага нещо,
което и двамата искаме, за да се почувстваме по-сигурни.
Пускам я, облягам се назад и отпускам ръце върху
страничните облегалки на стола.
– Разбира се, моя малка сирено. Застани на колене.
Тя се подчинява, без да губи време. Дори коленичила
изглежда царствено. Разкопчава ципа на панталона ми и
изважда пениса ми. Малката палавница облизва устни и ме
поглежда.
– Всички гледат, нали?
Не е нужно да се оглеждам, за да ѝ отговоря, но все пак го
правя. След като са разбрали, че има промяна в програмата,
няколко тъмни фигури вече се чукат, но повечето се изтягат
по диваните и креслата и гледат към нас.
– Не могат да ни видят добре, но въображението ще им
помогне.
– Ммм! – Тя потръпва, но този път е изцяло от страст. –
Гледат ни и виждат как рушиш собствеността на Зевс.
– Ти не си негова собственост.
Гласът ми е по-рязък, отколкото бих искал.
Тя обвива длан около основата на пениса ми.
– Знам. – И ми се усмихва обезоръжаващо. – Размажи грима
ми, Хадес. Устрой хубаво представление само за нас.
За нас.
Тази жена ще ме убие, ако продължава да говори така,
сякаш сме тя и аз срещу целия свят. Сякаш сме отбор, екип,
двойка. Аз обаче не я поправям. Вместо това си позволявам да
се отдам на фантазията също като нея. Фантазията за нас.
Увивам косата ѝ около юмрука си и си придавам студено и
сдържано изражение.
– Смучи пениса ми, моя малка сирено. Направи го както
трябва.
– Да, сър.
Без да се колебае, тя ме поглъща и отмества ръката си, така
че устните ѝ да стигнат до основата на пениса ми. Задавя се
леко, но това ни най-малко не я смущава. Не правя нищо,
докато Персефона бързо ускорява темпото, пъхайки пениса ми
дълбоко в гърлото си. Отстрани обаче не изглежда така.
Когато спиралата ѝ се разтича от сълзите, а червилото ѝ се
размазва по основата на пениса ми и по крайчетата на
устните ѝ, изглежда така, сякаш я насилвам.
Дори без да гледам, усещам как сексуалното напрежение в
залата расте. Аз обаче гледам. Оглеждам залата, докато
Персефона поема пениса ми в гърлото си. Някои наблюдават
случващото се похотливо, а други изглеждат почти
разтревожени.
Чувствам се ужасно.
Винаги, когато съм правил нещо подобно, е било, за да
добавя още един щрих към мита за Хадес и към репутацията
си на човек, с когото шега не бива. Преди ме гледаха със страх
и това никога не ме е притеснявало, защото страхът им ми е
нужен. Персефона обаче не е просто анонимна партньорка,
която играе роля, преди да се върне към обичайния си живот.
Няма значение, че тя се нуждае от тази сцена и от крайния
резултат не по-малко от мен. Мисълта, че според тях позоря
годеницата на Зевс, само за да му отмъстя, прерязва гърдите
ми като счупено стъкло.
 Те вярват, че нещо толкова земно и естествено като секса
може да опозори човека, и този факт ме кара да се чувствам
още по-зле.
Персефона забива пръсти в бедрата ми и аз я поглеждам. Тя
изважда пениса ми от устата си, за да каже:
– Остани с мен, Хадес. Тази вечер само ние сме важни.
Права е. Знам, че е права. Затварям очи, вдишвам два пъти
и ги отварям. Единствената, която има значение в тази зала, е
коленичила между краката ми и ме гледа разгорещено с
пъстрите си очи. Тя е красива с размазания си грим, а
мисълта, че го прави заради мен, е опияняваща.
– Тук съм. – Прочиствам гърлото си, което изведнъж ме
стяга. – С теб съм.
Тя се усмихва и отново поема пениса ми в устата си, след
което продължава да ме побърква от удоволствие. Не се
опитвам да се сдържам. Не и когато Персефона смуче пениса
ми толкова изкусно, не и когато е превърнала това в
преживяване само за нас, вместо в представление за тях.
Плъзвам палци по страните ѝ и изтривам сълзите.
– Всеки момент ще свърша.
Предупреждение и обещание. Тя веднага ускорява темпото
и смуче пениса ми, сякаш свободата ѝ зависи от този оргазъм.
Отпускам се. Залата изчезва, оставаме само тя и аз,
удоволствието взема връх. Когато свършвам, тя поглъща
спермата ми и ме смуче, докато не изваждам пениса си от
устата ѝ. Персефона облизва устни и ми се усмихва щастливо.
– Много, много обичам да те гледам как свършваш.
А аз много, много обичам теб.
Успявам да премълча тези думи. Не мога да ги произнеса,
без да я привържа към себе си, без да съсипя всичко. Но…
мога да ѝ покажа. Мога да ѝ се отплатя за всичко, което ми
даде през последните няколко седмици, включително и за
тази вечер. Такава жена не заслужава да стои на колене. Тя
заслужава да бъде боготворена. Заслужава да седи на трона
като равна на мен.
Възнамерявам да я поставя там.
Прибирам пениса си в панталона.
– Стани.
Вероятно очаква да седне в скута ми, защото очите ѝ се
разтварят широко, когато ставам и я карам да заеме мястото
ми. На трона. Смръщва вежди, но аз не ѝ давам възможност да
ми задава въпроси. Просто коленича пред нея.
Тя разтваря широко очи.
– Хадес, какво правиш?
За миг просто вдигам поглед към нея. Роклята ѝ се стели по
краката ѝ и стига до пода. На фона на тъмния трон и
дискретното осветление русата ѝ коса прилича на ореол.
Макар че гримът ѝ е размазан, от всяка клетка на тялото ѝ
струи сила. Преди мислех, че прилича на царица, но съм
грешал.
Тя е богиня.
 24
ПЕРСЕФОНА

Нямам сили да погледна към залата, затова се

съсредоточавам изцяло върху мъжа, който е коленичил в
краката ми. Нима не разбира колко неестествено е това? Да,
той е коленичил пред мен и преди, но тогава беше различно.
Бяхме сами, беше само между нас. Каквито и пози да заемаме,
за мен няма съмнение, че Хадес е доминиращ до мозъка на
костите си. Той никога не ми се е подчинявал.
И сега не го прави.
Но изглежда така, а за хората, които ни гледат, само това
има значение. Те виждат как Хадес от групата на
Тринадесетте коленичи в краката на жена, която седи на
неговия трон. Мислех, че показваме, че съм само и единствено
негова, но ставащото в момента не се връзва.
– Какво правиш? – прошепвам аз.
– Благодаря ти.
Не разбирам какво иска да каже, но той не ми дава време за
размишления. Хваща подгъва на роклята ми и повдига плата,
като плъзва ръце по краката ми. Оголва прасците, коленете и
бедрата ми, а накрая надипля роклята около хълбоците ми.
Това е толкова различно от последния път, когато бяхме в
тази зала. Тогава не се тревожех за приличието, бях толкова
заслепена от страст, че не ме интересуваше кой вижда какво
правим в тъмното. Позата, която е заел Хадес обаче, ми
създава усещането, че случващото се е тайна.
Сякаш е само за нас.
Той ме поглежда така, сякаш ме вижда за първи път, сякаш
аз съм по-силната от двамата, а той наистина поднася
благодарностите си на човек, който е по-вишестоящ от него.
Това е непонятно за мен, но смущението ни най-малко не
намалява страстта ми. Особено когато той плъзва палци по
вътрешната страна на бедрата ми и ме кара да разтворя крака
пред лицето му.
Вниманието му е насочено към вулвата ми.
– Обичаш да смучеш пениса ми.
– Така е. Но това вече ти е известно.
И двамата говорим тихо, почти шепнешком. Така сцената
изглежда още по-интимна въпреки прикованите към нас
погледи.
– Хадес… – Не знам какво да кажа. Не знам какво се очаква
да кажа. – Какво правим?
Той отговаря с устни, но не и с думи. Навежда глава и
целува вулвата ми. Дълга, бавна милувка, която прогонва
всички въпроси от главата ми. Те ще почакат. В този момент
значение има само удоволствието, а Хадес ми го дава с пълни
шепи. Той повдига единия ми крак и го премята върху
страничната облегалка на стола, така че вулвата ми да се
разтвори широко пред лицето му.
Сякаш ме запечатва в паметта си с всяко близване, с всяка
целувка. Дори докато кръвта ми кипи от възбуда, ми е ясно, че
Хадес не цели да ме доведе до оргазъм. Може да ме дарява с
ласки, но сякаш го прави само за свое удоволствие. Това прави
цялото преживяване още по-възбуждащо.
Тогава се оглеждам.
 Без преувеличение мога да кажа, че всички погледи в
залата са насочени към нас. Хората са прекратили онова, с
което са се занимавали, преди ние с Хадес да започнем
малкото си представление. Похотта им ме залива и усилва
собственото ми сладострастие. Силата и желанието се
преплитат у мен, докато срещам отделните погледи. Виждам
ревност. Хората искат да участват в сцената.
Някои от тях искат да бъдат на мое място.
Други искат да коленичат в краката ми.
Ние ги държим настрани, а това поражда усещане, каквото
не съм изпитвала никога преди. Добре направихме, че
останахме в сянка, че не се изложихме на показ под
светлината на прожекторите. Така е много по-добре –
разиграваме фантазията за забранения плод, който всички в
залата могат да видят, но никой не може да докосне.
Никой, освен Хадес.
Той засмуква клитора ми и го ближе. След леките
докосвания и близвания това така ме шокира, че извивам гръб
и надавам вик. Напрежението в залата нараства, но аз вече не
гледам към публиката. Не, цялото ми внимание е насочено
към него. Прокарвам пръсти през косата му и притискам
главата му към себе си.
Той стене, допрял устни до кожата ми, и това е толкова
перверзно, че едва издържам.
– Доведи ме до оргазъм – прошепвам аз.
За миг решавам, че може да се отдръпне, да ми напомни, че
колкото и да сме равни, в момента той командва. Но не го
прави. Вместо това… се подчинява.
Хадес вкарва в мен първо един, после два пръста и завърта
китката си, докато търси точката, която ще ме разтопи.
Едновременно с това описва кръгове около клитора ми с върха
на езика си. Ако преди удоволствието ме заливаше на вълни,
които успявах да контролирам, сега ме връхлита цунами от
страст, с което няма как да се преборя.
И никога не съм имала намерение да се боря.
Свършвам, призовавайки името му, и звукът сякаш отеква
във всички ъгли на залата. Дори когато той започва да ме
докосва по-нежно и ме приземява, аз съм разтърсена от
чувството, че вече нищо няма да бъде същото. Преминахме
граница, която никой от нас не бе забелязал. Вече няма
връщане назад. Не съм сигурна дали бих поискала да се върна,
дори да можех.
Хадес най-сетне спуска роклята ми и се изправя. На пръв
поглед изглежда напълно спокоен… поне докато не срещам
погледа му. Той е изпълнен със същото лудо желание, което
бушува под кожата ми. Това не беше достатъчно. Утолихме
страстта си само за малко.
Той протяга ръка.
За миг се взирам в нея. Жестът изглежда съвсем обикновен,
но колкото и да съм разтърсена, осъзнавам какво се случва.
Той не изисква. Той моли. Поставя ме наравно със себе си.
Само че не разбирам защо.
В крайна сметка няма значение. Плъзвам ръка в неговата и
го оставям да ме изправи на крака. Той се обръща с лице към
залата. Всички са спрели да се преструват, че правят нещо
друго, освен да ни зяпат. Усещането е… странно, но не
непременно в лошия смисъл. Те очакват следващата ни
прищявка и ще чакат колкото ние искаме.
Това ли е да имаш власт?
Хадес се вглежда във всеки от присъстващите.
 – Когато се върнете към небостъргачите и към лъскавия си
живот в Горния град, разкажете цялата истина за онова, което
се случи тук тази нощ. Тя е моя. – За миг ръката му стиска
моята по-силно. – И аз съм неин.
Това не беше част от плана. Не съм съвсем сигурна, че нещо
изобщо беше по план тази вечер, не и след като се стреснах в
началото. Хадес обаче не ме обявява за своя така, както прави
от самото начало, за да провокира Зевс.
Той обявява взаимната ни принадлежност.
Това е нещо, за което сме говорили насаме, но обявяването
му по този начин е съвсем друга работа. Не знам какво
означава. И тъй като не знам, мога само да се постарая да
овладея изражението си, докато Хадес ме повежда към изхода
и двамата излизаме от залата. Вратата едва се е затворила зад
мен, когато промърморвам:
– Тази вечер няма ли да се смесим с тълпата?
– Майната им.
Не звучи като себе си.
– Дошли са само заради клюката, а аз не съм в настроение
да се правя на злодей. – Върви по коридора към стълбите и
почти ме влачи след себе си. – Те не ме виждат. Никой, освен
теб, не ме вижда.
Сърцето ми се качва в гърлото.
– Какво?
Той обаче не проговаря, докато не влизаме в спалнята му и
не затръшва вратата след себе си. Досега не съм го виждала
такъв. Гневен – да. Дори леко уплашен. Но това? Не знам
какво е това.
– Хадес, какво има?
– Заклех се да не го правя. – Той прокарва ръце през косата
си. – Положението, в което се намираме, не е просто, но
откакто се помня, не съм бил толкова искрен с никого. Това
означава нещо, Персефона. Ако не за теб, то за мен.
Все още не разбирам, но поне знам какво да отговоря.
– И за мен означава нещо.
Това малко го успокоява. Той се отпуска на канапето и
издиша тежко.
– Дай ми малко време. Вината не е твоя. Всичко е в моята
глава. Аз просто… имам нужда от малко време.
Аз обаче не искам да му давам време. Искам да разбера
какво го е разстроило. Искам да оправя нещата. През
последните няколко седмици той ми даде толкова много,
повече, отколкото мога да опиша. Не мога да стоя със
скръстени ръце и да го гледам как страда. Затова правя
единственото нещо, което ми идва наум.
Коленича пред него. Той ме гледа, без да реагира.
Намествам се между бедрата му и той е принуден или да ме
отблъсне, или да ми направи място. Разтваря крака и отново
въздиша сърцераздирателно.
– Тази нощ вече смука пениса ми, моя малка сирено.
– Не е това.
Ако мислех, че ще помогне, с удоволствие бих поела пениса
му в устата си. В случая обаче сексът няма да оправи нещата.
Вместо това се притискам към торса му и го прегръщам с
всичка сила. Той притихва и ако не усещах гърдите му да се
надигат и отпускат до лицето ми, бих помислила, че не диша.
Бавно, много бавно ме прегръща. Отначало е плах, после ме
притиска силно до себе си.
– Ще бъде ужасно, когато си тръгнеш.
Говори толкова тихо, че едва долавям думите. Те обаче имат
силата на ядрен взрив.
Аз, разбира се, подозирах, че има чувства към мен. Хадес
може да е страховит в много отношения, но е прекалено
честен, за да е в състояние да лъже с тялото си. Докосва ме
така, сякаш означавам нещо за него. Въведе ме зад кулисите
на Долния град, показа ми неща, на които държи, допусна ме
до себе си. Не съм си позволявала да мисля много върху това,
но го забелязвам. Разбира се, че го забелязвам.
И аз имам чувства към него.
– Хадес…
– Говорех сериозно, когато казах, че няма да те моля да
останеш. Знам, че е невъзможно.
Той въздиша дълбоко.
Прехапвам език, преди да кажа нещо. Прав е, невъзможно е
да остана, но това не променя факта, че наистина мислех
онова, което казах по-рано тази вечер. Ако бяхме други хора,
това място щеше да бъде наш дом и този мъж щеше да бъде
мой.
– Когато приех уговорката, три месеца ми изглеждаха цяла
вечност.
Засмивам се тихо, без да отделям лице от ризата му.
– Сега нямам това усещане.
Оставащите по-малко от два месеца ми изглеждат като миг.
Ако се разсея, ще се изнижат и ще увеличат разстоянието
помежду ни.
Никога повече няма да видя Хадес.
Сред всички вълнения това никога не ми беше хрумвало.
Че този мъж може да ми липсва. Че когато си тръгна, ще имам
чувството, че откъсвам част от себе си. Глупави, глупави
мисли. Минали са само няколко седмици. Може би някоя от
сестрите ми би могла да се влюби силно за толкова време, но
не и аз. Когато се мъчех с всички сили да убедя Хадес да
приеме сделката, знаех къде са границите. Щяхме просто да
играем роли, защото нямахме друг избор.
Той нямаше да ме избере, ако не бях принадлежала на Зевс,
преди да принадлежа на него.
Дори не би ме погледнал. Аз олицетворявам всичко, което
той мрази в Горния град. Ходещ слънчев лъч, маска, която
използвам, за да накарам хората да направят онова, което
искам.
Дръпвам се назад и се опитвам да се засмея отново. Смехът
ми е сподавен, прилича повече на хлипане.
– Аз…
Какво се очаква да кажа? Нищо няма да промени пътя, по
който сме поели. Път, който ще споделяме за кратко, докато
неговата жажда за мъст се припокрива с моя копнеж по
свободата.
Идеята никога не е била това да продължава вечно.
Би трябвало да изпитвам облекчение, след като знам, че
Хадес няма да ме моли да остана, че няма да мъти водите
около нас с неща, които никой от двама ни не би трябвало да
иска. Но не е така. Вместо това странно отчаяние ме обзема
все по-силно, докато от устните ми не се отронва:
– Целуни ме.
Той се колебае само за миг, сякаш за да запомни чертите
ми, преди да скъси незначителната дистанция помежду ни и
да докосне устните ми. Целува ме грубо. Няма и следа от
нежната грижа, която е демонстрирал толкова пъти. Добре.
Не искам нежността му. Искам споменът за него да се
отпечати върху костите ми.
 Той се изправя, изправя и мен, без да спира да ме целува.
Трескаво се събличаме взаимно. Той раздира роклята ми,
когато платът не се отмества достатъчно бързо, аз късам
копчетата на ризата му. Все още се събличам, когато той ме
повежда към леглото.
– Не мога да чакам.
Кимвам. Точно сега нямам нужда от бавно съблазняване.
Нуждая се само от Хадес.
– Побързай.
Той ме повдига и аз обвивам крака около кръста му.
Наместваме се съвсем леко и пенисът му влиза в мен. Ръцете
му са върху задника ми и контролират проникването. Бързо,
бързо, твърде бързо. Не ме интересува. Извивам се, опитвайки
се да се долепя още по-плътно до него. Не сме спирали да се
целуваме, не можем да се наситим един на друг. Защо ми е да
дишам, когато имам Хадес? Той е моят въздух.
Тази мисъл би трябвало да ме плаши. Може би и това ще
стане, след като намеря време да помисля по въпроса. Сега
обаче изпитвам само желание.
Той ме повдига и ме отпуска, като използва силата си, за да
ме чука прав. Това е достатъчно, за да се замая. Отдръпвам
устните си от неговите, за да кажа:
– Още. По-силно.
Очаквам да ме събори на леглото. Вместо това той се
обръща и ме слага да седна върху скрина. Обхваща гърлото ми
с ръка и ме притиска до стената.
– Виж.
Не звучи като себе си, гласът му е нисък и свиреп.
– Виж колко ме желаеш в този миг. Когато бъдеш свободна
и преследваш мечтата си за живота, който искаш, си спомняй
колко хубаво ти е било да бъда вътре в теб, моя малка сирено.
След още един силен тласък той изважда пениса си, който
блести от влагата ми. Не мога да отместя поглед. Не искам да
го правя.
Хадес продължава да ме съблазнява и омайва с думи.
– Някой ден, когато позволиш на някой мръсник да те
съблазни и започнеш да го яздиш, си спомни тази нощ и знай,
че той никога няма да се сравнява с мен. Когато прониква в
теб, мисли за мен.
Поглеждам лицето му. Собственическата ярост, изписана
върху него, е също толкова възбуждаща, колкото и онова,
което прави с тялото ми. Искам да се гмурна в тази страст и
никога да не изплувам. Но не мога. Не мога.
– Не бъди жесток – простенвам аз.
– Аз съм жесток.
Следва нов силен тласък, който ни сближава до
невъзможност. Хадес ме целува грубо. Вдига глава и казва:
– Ти ме погуби, Персефона. Прости ми, че искам да ти върна
жеста.
Няма какво повече да си кажем. Връщаме се към
първичната си същност и преследваме общото споделено
удоволствие. Когато свършвам, имам чувството, че оргазмът
се откъсва от мен като нещо, което никога няма да си върна.
Няколко секунди по-късно Хадес също свършва, като се
притиска към мен и заравя лице в шията ми.
Настъпва тишина.
Вкопчвам се в него и стискам клепачи, защото не искам
действителността да ме връхлети. Тя обаче е тук, кръжи над
затихващото ни удоволствие. Прохладата на стаята върху
потната кожа. Болката в различни части на тялото ми,
породена от онова, което си причинихме един на друг.
Тежкото дишане на Хадес, което се успокоява заедно с моето.
Той най-сетне повдига глава, но не ме поглежда.
– Съжалявам.
Би трябвало да си замълча. Можем да правим каквото си
поискаме, но това няма да промени ситуацията и крайния
срок. Вместо това преглъщам с мъка:
– Аз не.
 25
ХАДЕС

Не спя. Дори след като си вземам душ, мушвам се в леглото

до Персефона и я държа в обятията си, докато дишането ѝ се
успокоява, сънят бяга от очите ми. Не мога да се отърся от
ужаса, който се надига все по-силно у мен с всяка минута от
мига, в който извадих пениса си от нея. Грубите ми думи все
още отекват в ушите ми. Преминах границата и фактът, че
Персефона ме последва, не променя нищо.
Не искам да я губя.
Невъзможно е. Да се опитам да я задържа е все едно да
уловя луната с ласо. Дори ако тя иска да остане, цената би
била твърде висока. Майка ѝ никога няма да приеме, че
скъпата ѝ дъщеря е предпочела Долния град – и мен – пред
бляскавата отрова на Зевс. Тя ще продължи да наказва хората
ми в опит да ме сломи. Можем да се справим сами за няколко
години, стига да не злоупотребяваме с каналите за доставки,
уговорени с Тритон, но в мига, в който Посейдон или Деметра
разберат какво става, този път ще бъде затворен за нас.
Хората, чиято безопасност зависи от мен, ще страдат.
А Зевс?
Той няма да се примири, докато Персефона е при мен.
Очаквах вече да е нанесъл удара си, но този стар мръсник е
по-хитър, отколкото си мислех. Той ще тръгне срещу мен, но
така, че действията му да не могат да бъдат проследени. Ако
не мога да го докажа…
Не, има хиляди причини да спазя споразумението си с
Персефона и да ѝ помогна да получи свободата си. И само
една причина да я помоля да остане – обичам я. Това не е
достатъчно. Никога няма да бъде достатъчно при всички
негативи, обърнати срещу нас.
До такава степен съм потънал в мислите си, че са ми нужни
няколко секунди, за да осъзная, че някъде звъни телефон.
Повдигам глава, но това не е моята мелодия.
– Персефона!
Тя се обръща и примигва с големите си пъстри очи.
– Хадес?
– Някой те търси.
Докато тя се опитва да се разсъни, аз ставам от леглото и
вземам телефона ѝ от скрина. На дисплея е изписано името
Евридика.
– Най-малката ти сестра е.
Това я разсънва. Тя сяда в леглото, отмята коса назад с една
ръка, протяга другата към телефона. Очаквам да се усамоти в
банята или в дневната, но тя включва високоговорителя.
– Евридика?
– Персефона? О, слава на боговете! Никой друг не отговаря.
Ужасът в гласа на жената кара косъмчетата на тила да ми
настръхнат.
– Какво става?
– Някой ме следи. Трябваше да се срещна с Орфей в един
бар, но той не дойде, а този мъж стана много настойчив и аз
си тръгнах, но…
Тя започва да хлипа.
– Той ме следи. Няма таксита. Не знам какво да правя.
Наоколо имаше хора, но сега сме твърде близо до реката и
всички улици са пусти. Опитах се да се обадя на Орфей, но той
не отговаря. Какво да правя?
Колкото по-уплашена звучи сестра ѝ, толкова повече
Персефона прикрива собствените си емоции. Гласът ѝ звучи
енергично.
– Къде си? Кажи къде точно се намираш.
– Ами…
Във високоговорителя се чува вятърът.
– На ъгъла на булевард „Хвойна“ и Петдесет и шеста улица.
Срещам погледа на Персефона. Сестра ѝ е близо до река
Стикс, но не достатъчно близо. Ако се опита да мине на
другия бряг, хората на Зевс ще се помъчат да я заловят. Ако аз
го направя, ще наруша договора.
– Трябва да стигне до реката – промърморвам аз.
Персефона кимва.
– Трябва да прекосиш река Стикс, Евридика. Разбираш ли?
Ако тръгнеш по булевард „Хвойна“, ще видиш моста. Ще те
чакам там.
Евридика е толкова уплашена, че не задава никакви
въпроси.
– Страх ме е, Персефона.
– Идваме.
Бързо влизам в дрешника, обличам първото, което ми
попада, и пъхам пистолет в колана на гърба си. Надявам се
тази нощ да нямаме нужда от него, но искам да бъда
подготвен. Вземам дънки и блуза за Персефона. Когато се
връщам в стаята, тя тъкмо затваря телефона. Пиша на Харон
да ни чака на входната врата с хората си. Трябва да
внимаваме, но когато виждам напрегнатото изражение на
Персефона, знам, че ще зарежа благоразумието и ще направя
всичко необходимо, за да осигуря безопасността на малката ѝ
сестра.
– Вината е моя.
Поклащам глава, преди да е завършила изречението си.
– Не се обвинявай.
– Как можеш да го кажеш? Това не ти ли напомня нещо?
Непознат мъж гони уплашена жена към реката? Отвсякъде е
почеркът на Зевс.
Права е, но това не променя нищо. Трябва да стигнем до
моста.
– Ще научим повече, след като я спасим. Сега се
съсредоточи върху това.
Очаквам да започне да спори, но тя изправя рамене и бавно
поема дъх.
– Добре.
– Да вървим.
Бързо слизаме долу. Харон и останалите ни очакват.
Хвойновият мост е твърде далеч, за да стигнем бързо до него
пеша, затова всички се натъпкваме в две коли. През целия път
държа Персефона за ръка. Няма смисъл да се опитвам да
разсея тревогите ѝ, не и когато става дума за скъп за нея
човек. Единственото, което мога да направя, е да ѝ предложа
малка утеха. Тя набира някакъв номер няколко пъти и накрая
изругава.
– Включва ми се направо гласовата поща на тоя нещастник.
Преди телефонът му не беше изключен, а сега е.
Не ми е трудно да се досетя за кого говори.
– Орфей не е човек, на когото можеш да разчиташ.
Това е неутрално твърдение, тъй като не съм сигурен от
какво има нужда Персефона в този момент.
– Никога няма да му го простя. – Погледът ѝ е студен. – Ще
го убия със собствените си ръце, ако нещо се случи с
Евридика.
Не мога да кажа нищо утешително. Ще го убия вместо теб
надали е романтичното изявление, което някоя жена би
искала да чуе, колкото и притеснена и ядосана да е. Стигаме
до моста, така че не ми се налага да измислям по-добър
отговор.
Спираме рязко и изскачаме от колата. Нощта е подходяща
за злодеяния, въздухът е плътен и лепкав, откъм реката се
носи мъгла, стели се ниско над земята, прави атмосферата
призрачна и влошава видимостта.
Напомня ми за нощта, когато Персефона прекоси река
Стикс.
Следвам я до големите колони от двете страни на
Хвойновия мост – ясно обозначение на границата от нашата
страна на реката. Мостът е добре осветен. Двамата търсим с
поглед сестра ѝ на другия бряг. Пристигнахме бързо, но макар
да се придвижва пеша, тя трябваше вече да е тук.
– Хадес.
Страхът в гласа на Персефона е зов, на който не мога да не
отговоря. Тя не бива никога да се страхува. Не и докато е с
мен.
– Ще дойде.
Нямам право да я успокоявам по този начин. Не знам какви
са обстоятелствата, известно ми е само, че някой преследва
Евридика.
Сякаш думите ми я призовават: мъглата от другата страна
на моста се вдига и ние съзираме силует на жена. Тя не тича.
Препъва се. В далечината не виждам подробности, но държи
ръката си близо до тялото, сякаш е ранена.
По дяволите!
Персефона ме хваща за ръката и надава вик. Прави крачка
напред, но аз я улавям през кръста.
– Не може да пресичаме моста.
– Ние…
Тя не успява да завърши изречението си. От мъглата иззад
Евридика изниква мъж, свиреп ястреб по следите на ранена
гълъбица. Персефона застива, а когато проговаря, гласът ѝ е
плашещо спокоен.
– Пусни ме.
Ако я пусна, ще се втурне към сестра си и по всяка
вероятност ще попадне в ръцете на Зевс. Няма значение дали
ще я отвлекат от улицата тази нощ или след известно време.
Така или иначе ще се случи.
Ако я задържа, а със сестра ѝ се случи нещо, ще я изгубя
много преди края на зимата. Нещо повече, няма да мога да се
помиря със себе си, ако стоя безучастно, докато тази жена
страда.
– Персефона…
Преследвачът на Евридика я настига, хваща я за рамото и я
обръща. Тя надава остър писък, изпълнен с ужас. Раздвижвам
се, преди да си дам сметка, че съм взел решение. Обръщам се
и предавам Персефона в ръцете на Харон.
– Не ѝ позволявай да прекоси моста.
Аз ще бъда единственият, който ще плати цената на
нарушенията през тази нощ. Няма да позволя тя да го
направи.
Персефона проклина и се бори с Харон, но той я сграбчва
здраво, притиска ръцете ѝ от двете страни на тялото и я
обездвижва, без да я наранява. Това е достатъчно. Хуквам по
моста към сестра ѝ. Много отдавна не съм бягал толкова
бързо. Само че не е достатъчно бързо. Разбирам го, щом
стигам до средата на моста.
Нападателят на Евридика я хвърля на земята. Когато чувам
удара от падането, стомахът ми се свива, но тя не остава
легнала. Дори не поглежда назад към преследвача си. Просто
вперва поглед в сестра си и започва да пълзи към моста.
– Евридика!
Отчаяният вик на Персефона ми дава криле. Другото, което
ме мотивира, е мъжът, надвесен над малката ѝ сестра. Лицето
му е изкривено от ярост. Не вика, но думите му въпреки това
преодоляват разстоянието.
– Повикай сестра си, Евридика. Призови я.
Подозирам, че Зевс стои зад това, думите на мъжа го
потвърждават. Не си спомням кога съм извадил пистолета си,
но усещам студената му тежест в ръцете си, когато стигам до
колоните откъм Горния град.
– Остави я на мира!
Най-сетне, най-сетне той поглежда към мен.
– Какво ще стане в противен случай?
В ръката му проблясва метал. Навежда се и сграбчва
Евридика за косата.
– Намираш се на погрешния бряг, Хадес. Ако ме докоснеш,
ще има последици.
– Знам.
Дърпам спусъка. Куршумът го улучва в китката на ръката, с
която държи ножа, и мъжът пуска жертвата си.
Един поглед към сестрата на Персефона е достатъчен, за да
разбера, че няма да може да прекоси разстоянието помежду
ни. Този плашещо празен поглед ми е добре познат. Виждах го
в огледалото, когато бях дете. Твърде вглъбена е в себе си, за
да избяга от страха и насилието.
Улицата изглежда пуста, но знам, че не е така. Хората на
Зевс наблюдават неговия бряг, както моите хора наблюдават
моя. Ако сляза от моста, всичко е свършено. В Олимп ще
избухне война.
Мъжът сяда на земята и притиска китката си до гърдите си.
Изражението му е страховито. Евридика хлипа задавено.
Отново не си спомням да съм взел решение да предприема
следващото си действие. Събарям мъжа на земята и го удрям
по лицето. По дяволите, изобщо не мисля. Единственото нещо,
което има значение, е да отстраня опасността. Всеки удар
подхранва някаква мрачна сила у мен, сякаш мога да ударя
този мерзавец толкова силно, че чудовището в „Додона Тауър“
да го усети. Още един удар и още един, и още един.
– Хадес. Хадес, спри!
Викът на Персефона ме сепва. Ръцете ме болят. Целият съм
в кръв. Мъжът отдавна е спрял да се движи, но гърдите му се
надигат и спускат. Жив е. Обръщам се и поглеждам към
другия бряг. Харон все още притиска Персефона до гърдите
си, но и двамата изглеждат потресени.
И двамата изглеждат ужасени.
Какво правя, по дяволите?
Отдръпвам се от мъжа и клякам до хлипащата жена.
– Евридика.
Тя се отдръпва от мен.
– Не ме докосвай.
– Евридика, сестра ти те очаква.
 Нямам време да се церемоня. Хващам я за брадичката и се
отмествам, така че да може да види Персефона от другата
страна на моста. Разкървавените ми кокалчета не изглеждат
успокояващо, но нищо не мога да направя по въпроса.
– Можеш ли да вървиш?
Тя примигва с големите си тъмни очи. Страхът ѝ е толкова
силен, че заплашва да погълне и двама ни.
– Не знам.
– Ще те пренеса. Недей да се противиш.
Не ѝ давам възможност да се окопити, просто я вземам на
ръце и хуквам по моста. Бях във владенията на Зевс общо две
минути, но не съм толкова наивен да си мисля, че това не се
брои. Дори да не беше организирал това – а всичко сочи, че го
е направил, – той ще се възползва от предоставената му
възможност.
Готов съм да посрещна страха на Персефона. Тя току-що ме
видя да излизам от кожата си и да пребивам човек. Взира се в
лицето ми и ме гледа така, сякаш ме вижда за първи път.
– Хадес…
– Ще говорим, когато се приберем.
Отправям се към колата с Евридика на ръце.
– Качвай се. Веднага.
Персефона за първи път не спори. Сяда на задната седалка
и хваща ръката на сестра си, когато внимателно слагам
Евридика да седне до нея. Пъстрите ѝ очи сияят.
– Благодаря ти, Хадес – казва тя тихо. – Знам каква е цената.
– Погрижи се за сестра си. Ще се видим вкъщи.
Затварям вратата, преди тя да успее да възрази, и правя
знак на Мента.
– Прибери ги у дома. Заключи цялата къща. Никой да не
влиза, никой да не излиза. Тежко ти и горко, ако тази нощ
Хермес успее да се промъкне.
Мента кимва и бързо сяда зад волана. Проследявам с очи
колата, докато се изгубва от погледа ми, след което се
обръщам към Харон.
– Чакат ни проблеми.
Кожата му има цвят на восък.
– Ти прекоси реката.
– Нямах избор.
Той отваря уста, сякаш за да възрази, но накрая поклаща
глава.
– Едва ли има значение. Стореното – сторено. Какво ще
правим сега?
Опитвам се да спра да се вълнувам и да започна да мисля.
Дали Зевс ще нанесе челен удар, или ще се опита да ми извие
ръцете, за да получи желаното, без да предизвиква тотална
война? Не знам. По дяволите, не мога да мисля. Чувам само
ехото от вика на Персефона, виждам безпомощността в очите
на сестра ѝ, чувствам болката в кокалчетата на пръстите си,
след като пребих един човек почти до смърт.
Притискам пръсти до слепоочията си. Какво ще каже
Андреас? Изсумтявам в мига, в който мисълта минава през
ума ми. Ще ми срита задника, задето съм действал толкова
импулсивно.
– Не можем да разчитаме, че ще дойдат по мостовете.
Изтегли колкото може повече хора от покрайнините. Ако не
искат да се местят, не ги принуждавай, но ги уведоми. Задава
се война.
Харон се поколебава, после кимва.
– Искаш ли да свикам цялата охрана в голямата къща?
 Почти се поддавам на изкушението. Искам Персефона да е
в безопасност и вече знам, че ще бъде под прицел. Изпитвам
силен порив да напълня къщата с войници, така че никой да
не може да проникне.
Тя обаче не е единственият човек в Долния град, който се
нуждае от защита пред лицето на задаващата се опасност.
Насилвам се да поклатя глава.
– Не, запази двойните патрули по реката. Събери колкото
хора ти трябват, за да помогнеш на онези, които искат да
напуснат потенциалната конфликтна зона.
– Хадес. – Харон спира, за да прогони страха от гласа си. –
Ако ни нападнат, целият Долен град ще се превърне в
конфликтна зона.
– Знам.
Тупвам го по рамото.
– Ще се погрижа за всичко, Харон. Не се съмнявай.
Просто още не знам как ще го направя. Не мога да действам
преди Зевс. Разкъсвам се между надеждата, че няма да удари
веднага, и страха, че ще протака, докато всички се побъркаме.
През целия път към дома не мога да се отърва от страха, че
ще се прибера и няма да заваря Персефона. Че Зевс е успял
някак да пробие охраната и да я отвлече. Че тя е осъзнала, че
всъщност не мога да я защитя, както обещах, и е решила да
рискува. Че ще разпознае в мен чудовището, което цял Олимп
смята, че съм, и ще избяга. Хиляди сценарии, подхранени от
съзнанието, че положението ще се влоши. Когато започна
всичко, имах много варианти за действие, но не бях предвидил
случилото се тази нощ.
Някои неща не могат да се върнат назад.
Когато виждам двете сестри да седят в дневната, а трите
кученца да си играят край тях, се чувствам така, сякаш някой
ме е ударил с юмрук изневиделица. Те са тук. В безопасност
са. Засега.
Отпускам се в едно от креслата и срещам погледа на
Персефона. Тя слага две от кученцата в скута на сестра си и
се обляга назад. Одобрявам. Точно сега не бива да притискаме
Евридика. Тя току-що преживя… Е, няма да узнаем какво
точно е преживяла, докато не се свести и не ни разкаже.
Което ще отнеме време.
Затова седя и гледам мълчаливо как Евридика бавно идва на
себе си. Отначало гали кученцата, а накрая изпуска
разтърсваща въздишка, която повече прилича на хлипане.
– Толкова се страхувах, Персефона.
– Знам, мила.
Евридика отпуска глава в скута ѝ и Персефона нежно гали
черната ѝ коса – движение, което успокоява по-малката
сестра.
В пъстрите очи на Персефона обаче няма нищо
успокояващо. Тя ме поглежда. Никога не е била толкова
страховита. Истинска мрачна богиня, жадна за мъст.
Прикрива изражението си, веднага щом то се изписва на
лицето ѝ. Много ми е неприятно, че крие тази част от себе си
пред мен. Устните ѝ се разтягат в плаха усмивка и тя
произнася: Благодаря ти.
В този момент съм готов да го направя отново още сто пъти.
Каквото и да ми струва. Заради нея си заслужава да го сторя.
Всичко за нея.
 26
ПЕРСЕФОНА

Малко по малко сестра ми ни разкрива какво е станало. Как

двамата с Орфей трябвало да се срещнат в някаква част на
Горния град, която не ѝ е добре позната. Как той така и не се
появил. Как не си вдигал телефона и как се включвала
гласовата му поща, докато тя все повече се страхувала, а
непознатият мъж не я оставял на мира.
Галя слепоочията и косите ѝ и я успокоявам по единствения
начин, който ми хрумва. Дланите ѝ са обелени от падането, но
тя е била толкова ужасена, че едва сега забелязва
драскотините. Ръката ѝ е натъртена, защото се ударила в
стената на една сграда, преди да избяга от мъжа първия път.
Коленете ѝ са ожулени от падането от другата страна на
моста.
Запомням всяко нараняване. Колкото и да ми се иска да
обвиня Орфей за това, отговорен е само един човек. Зевс. Дори
само името му поражда гняв у мен. Жадувам за отмъщение.
Когато Евридика се умълчава и затваря очи, най-сетне
поглеждам към Хадес. Той става и я завива с одеялото,
останало на канапето от последния път, когато четох в тази
стая. Сякаш беше преди хиляда години.
После ми подава телефона ми.
– Уведоми останалите си сестри.
Да. Разбира се. Трябваше сама да се сетя. Вземам телефона,
но не го отключвам.
– Ти направи огромна саможертва, като я спаси.
Той стреля по човек и го наби. Мисля, че ако не го бях
извикала по име, нямаше да спре да го бие. Това ме обърква.
Исках онзи мъж да страда, но беше потресаващо да стана
свидетел на такова необуздано насилие.
– Няма проблем.
– Не говори така.
Едва се сдържам да не повиша глас, но главата на сестра ми
върху бедрото ми ме спира.
– Ще платим за последиците от станалото. Не съжалявам,
че я спаси, но няма да ти позволя да омаловажаваш
постъпката си. Благодаря ти, Хадес. Наистина.
Голямата му длан обгръща лицето ми. Тъмните му очи са
изпълнени с мисли, до които нямам достъп.
– Съжалявам, че ме видя да губя контрол.
Не искам да задавам този въпрос, но си налагам да го
произнеса гласно.
– Уби ли го?
– Не – отпуска ръце той. – И ти няма да плащаш за моите
решения. Ще се погрижа за това.
Преди да успея да възразя, той прокарва палец по долната
ми устна и излиза от стаята.
Стискам зъби, за да не извикам след него. За да не му кажа,
че не е нужно да се нагърбва сам с всичко. Аз съм причината
да наруши договора. Не мога да му позволя да понесе
последствията сам.
Той обаче е прав за другото. Трябва да уведомя останалите
си сестри. Бързо описвам ситуацията и изпращам общо
съобщение до Калисто и Психея. Отговорите им не се бавят.
 Психея: Толкова се радвам, че е добре!
Калисто: Долен негодник.

Изпращат ми скрийншот от един от профилите на Орфей в

социалните медии. На снимката е заобиколен от три
красавици, а на лицето му грее широка усмивка. Снимката е
публикувана по времето, когато започна да се включва
гласовата му поща.

Психея: За нас той е мъртъв.

Калисто: Само да го спипам, ще бъде мъртъв.
Аз: Той не е главният виновник.
Аз: Зевс е.
Калисто: Майната му. Ще убия и него.
Психея: Стига. Не може да говориш така.
Аз: Ще решим какво да правим. Сега Евридика е в
безопасност и само това е важно.
Психея: Моля те, дръж ни в течение.
Аз: Добре.

– Съжалявам.
Оставям телефона настрани и обръщам внимание на
малката си сестра.
– Няма за какво да съжаляваш.
Тя се обръща по гръб, за да вижда лицето ми по-добре.
Сладката невинност, с която съм свикнала, е изчезнала. На
нейно място се е настанило униние, което бих искала да мога
да изтрия. Евридика поема дълбоко дъх.
– Хадес не бива да преминава реката.
– Много малко хора извън групата на Тринадесетте вярват в
съществуването му.
Или поне така беше преди да решим да натрием носа на
Зевс с факта, че сега съм с Хадес.
 – Не говори така. Знам, че съм най-малката, но далеч не съм
толкова наивна, колкото си мислите. Няма значение какво
мислят другите в Олимп. Важно е само какво мисли Зевс.
Тя взема ръката ми в дланите си.
– Той ще използва случая, за да се добере до теб, нали?
Ще се опита.
– Не се тревожи за това.
Тя поклаща глава.
– Не ме дръж в неведение, Персефона. Моля те. Това е
непоносимо. Мислех, че мога да бъда щастлива, без да
обръщам внимание на Тринадесетте, но…
Гласът ѝ заглъхва.
– Мислиш ли, че Орфей ми е поставил капан?
Макар че съм бясна на приятеля ѝ, много, много бих искала
да мога да отговоря отрицателно на този въпрос. Орфей
никога не е бил достатъчно добър за нея, но единственото му
истинско прегрешение е, че е музикант, който обича повече
себе си, отколкото сестра ми. Това го прави глупак, а не
чудовище.
Дали я е предал на Зевс?
Това би било много повече от чудовищно.
Евридика очевидно не се нуждае от отговора ми.
– Не спирам да се питам дали го е сторил. Днес се държа
странно, беше по-хладен и разсеян от обикновено.
Предположих, че може би има друга. Мисля, че бих
предпочела да е така. Всичко между нас приключи. Трябва да
приключи.
– Съжалявам.
Исках сестра ми да се раздели с Орфей, но не по този
начин. Беше ясно, че в някакъв момент ще разбие сърцето ѝ,
но подобно предателство е твърде тежко, не знам как тя ще го
преодолее. Предпазвахме Евридика, доколкото можехме, а ето
какво излезе. Въздишам.
– Ела, ще поръчаме да ти направят чай и да ти намерят
приспивателно.
– Добре – прошепва тя. – Не мисля, че ще мога да заспя без
хапче.
– Знам, мила.
Ставам и я повдигам. Тя е в безопасност. Тази нощ всички
сме в безопасност. Действията ни ще имат последици, но сега
не мога да направя нищо, освен да настаня сестра си в някоя
стая и да остана с нея.
Мислех, че мога да насоча целия гняв на Зевс към себе си.
Мислех, че бягството ми от Олимп няма да доведе до
неблагоприятни последици за никого. Колко съм била наивна.
Дори ако си тръгна тази вечер, ако изчезна и никога не се
върна, сестрите ми ще понесат последиците от действията ми.
Хадес ще понесе последиците от действията ми. Както и
целият Долен град. Бях невероятно себична и изложих на
опасност толкова много хора.
Отвеждам Евридика в банята и пускам душа.
– Връщам се веднага.
– Добре – прошепва тя.
Не съм сигурна дали е добра идея да я оставям сама в този
момент, но тя наистина няма да може да заспи без чаша чай и
приспивателно. Сигурна съм, че Георгия има поне първото в
кухнята. Някой ще знае къде да намеря второто.
Отварям вратата и ни най-малко не се изненадвам, когато
виждам Хадес. Още по-малко съм изненадана от димящата
чаша чай и шишенцето приспивателни таблетки в ръцете му.
По някаква причина фактът, че предусеща нуждите ми, ме
трогва до сълзи. Изведнъж усещам гъдел в гърлото.
Преглъщам.
– Подслушваше ли?
– Само малко.
Не се усмихва. Толкова е напрегнат, сякаш почти очаква да
му обърна гръб.
– Може ли да вляза?
– Разбира се.
Правя крачка назад, за да му направя път. Гъделът в
гърлото ми се усилва, когато оставя чашата и шишенцето и
отстъпва назад. Стискам устни.
– Може ли да ме прегърнеш? Само за няколко минути?
Изведнъж студенината в изражението му се стопява и той
протяга ръце.
– Колкото искаш.
Хвърлям се в обятията му и се вкопчвам в него. Треперя, не
съм сигурна откога е така. Тази нощ започна по най-добрия
начин и завърши по най-лошия. Ако Хадес не беше нарушил
договора, не знам дали онзи мъж щеше да спре. Можеше да
изгубя сестра си. Заравям лице в гърдите му и го прегръщам
още по-силно.
– Безкрайно съм ти благодарна за това, което направи тази
вечер. Просто… благодаря ти, Хадес.
Каквото и да става, няма да му позволя да понесе сам
последиците от действията си.
Повече няма да бягам.
 27
ХАДЕС

Очаквах Персефона да ми обърне гръб. Тя видя на какво съм

способен. Вече няма илюзии, че всъщност съм добър човек,
който се преструва на лош. През последните тридесет минути
се подготвях за това, докато тя се грижеше за сестра си на
горния етаж.
Не очаквах да потърси утеха при мен.
– Съжалявам.
Тя издиша бавно и стиска гърба на ризата ми с две ръце,
сякаш се бои, че ще се отдръпна.
– Май ти нося само проблеми, откакто съм дошла в Долния
град.
– Ела тук.
Целувам я по слепоочието.
– Никога не се извинявай, задето нахлу в живота ми, моя
малка сирено. Не съжалявам нито за миг от времето,
прекарано с теб. Не искам и ти да съжаляваш.
– Добре – прошепва тя. Докато се притиска мълчаливо в
мен, чуваме Евридика да хлипа в банята. Душът не успява да
заглуши плача ѝ. Персефона въздиша. – Не мога да я оставя
сама тази нощ.
– Знам.
Не искам да я пускам и да излизам от тази стая. Ако ѝ дам
достатъчно време и пространство, тя може да промени
мнението си за тазвечерната случка. Прочиствам гърлото си.
– Благодаря ти, че ме повика по име. Аз… не знам дали щях
да спра.
Напрягам се в очакване на неизбежното отхвърляне, което
ще последва признанието ми.
Тя кимва бавно.
– Затова го направих.
Понечва да каже нещо друго, но душът спира. И двамата
поглеждаме към банята. Тази нощ Евридика се нуждае от нея
повече от мен. Прегръщам я за последно и си налагам да я
пусна.
– Тук си в безопасност. Каквото и да се е променило, това
не е.
– Хадес… – Долната ѝ устна потрепва, но Персефона се
овладява. – Той ще използва случая, за да ме принуди да се
върна, а теб да подчини.
Не мога да я излъжа, макар че точно сега една утешителна
лъжа би прозвучала добре.
– Ще се опита.
Тръгвам към вратата.
– Няма да му позволя да те отвлече, Персефона. Дори ако се
наложи сам да го убия.
Тя трепва.
– Знам.
Не е щастлива, а по-скоро тъжна. Сякаш се сбогува.
По-трудно ми е да си тръгна, отколкото очаквах. Не мога да
се отърва от усещането, че когато се върна, няма да е тук. Във
всеки случай Зевс няма да рискува да изгуби предимството,
което има, като нанесе удар тази нощ. Останалите от групата
на Тринадесетте трябва да бъдат зад гърба му, когато се
изправи срещу мен, а това ще отнеме време.
Надявам се.
Заварвам Харон пред кабинета си. Той гледа гневно към
вратата, но аз го познавам достатъчно добре, за да знам, че е
ядосан заради тазвечерните събития. Посреща ме спокойно.
– Андреас те очаква.
– Да не го караме да чака повече тогава.
Влизаме в стаята и докато затварям вратата, възрастният
мъж вече клати глава.
– Знаех, че ще се стигне дотук. Той ще те смаже точно както
смаза баща ти.
Говорът му е леко завален, а очевидната причина е чашата
с кехлибарена течност в ръката му.
Поглеждам Харон, но той свива рамене. Няма какво да се
каже. Въпреки напредналата си възраст Андреас прави
каквото си иска. Хората ми трябва да се съсредоточат, но
първо трябва да се справя с това. Все пак му го дължа. Дължа
му всичко.
– Аз не съм баща ми.
Някога тази истина ми приличаше на сърбеж, който не мога
да почеша. Андреас е обичал баща ми и му е бил предан до
мозъка на костите си. Той го представяше като велик човек,
докато растях, очакванията много ми тежаха. Как можех да се
сравнявам с този мъж?
Тъкмо там е работата. Не е нужно да се съревновавам с
призрака на баща си. Той е мъртъв от повече от тридесет
години. Аз съм себе си и е крайно време Андреас да приеме
този факт.
Отпускам се в креслото срещу него.
– Аз не съм баща ми – повтарям бавно. – Той е вярвал в
правилата и законите и това го е убило. Не е очаквал Зевс да
го нападне.
Това е единствената истина, с която никога няма да се
примиря. Ако баща ми е бил толкова добър, колкото твърди
Андреас, защо не е прозрял колко коварен е Зевс? Защо не ни
е защитил?
Прогонвам тези мисли. Те несъмнено ще ме измъчват в
самотните ми нощи занапред, но точно сега ме разсейват. Не
мога да си позволя да пропусна нещо.
– През целия си живот изучавах Зевс. Мислиш ли, че няма
да мога да предвидя ходовете му?
– Какво можеш да направиш? – Андреас звучи като своя
сянка, някога гръмкият му глас е слаб и сподавен. – Какво
можеш да направиш срещу царя на боговете?
Бавно се изправям.
– Той не е единственият цар в Олимп.
Вдигам брадичка към Харон.
– Отведи го в стаята му и се погрижи някой да остане с
него. После ще трябва да поговорим.
Изправяме Андреас на крака и аз го тупвам по раменете.
– Почини си, старче. Трябва да спечелим войната.
Той среща погледа ми.
– Хадес?
Широка усмивка се разлива по едрото му, сбръчкано лице.
– Хадес, стари приятелю. Липсваше ми.
Не аз. Баща ми. Сърцето ми се свива, но аз прегръщам
Андреас още веднъж и оставям Харон да изведе чичо си от
стаята. Отивам до бюрото си, вземам бутилката уиски,
донесена от Андреас, но я връщам, без да я отворя. Колкото и
да е примамлива мисълта за една успокояваща чашка, тази
нощ умът ми трябва да е бистър. И не само тази нощ, а докато
свърши всичко това.
Вратата зад мен се отваря с леко скърцане и косъмчетата на
тила ми настръхват. Всичките ми инстинкти ме
предупреждават за приближаваща опасност, но вместо да се
обърна и да хвърля бутилката уиски, аз се обръщам бавно, тъй
като вече подозирам кого ще видя. Само един човек е в
състояние да се промъкне покрай охраната ми. Честно казано,
изненадан съм, че този път използва вратата, вместо да се
появи като по чудо в креслото зад бюрото ми.
– Някой ден ще трябва да ми кажеш как минаваш покрай
охраната ми дори когато е в пълна бойна готовност.
– Някой ден може би ще го обмисля.
Хермес не се усмихва широко както обикновено. Облечена е
в черен тесен панталон и дълга лилава риза, която прилича на
нещо средно между мъжка дреха и рокля. Може би така по-
лесно се слива със сенките.
Подпирам се на бюрото си.
– Предполагам, че идваш по работа.
– Да.
По лицето ѝ пробягва сянка на съжаление.
– Ти допусна грешка, Хадес. Не трябваше да му даваш
повод. Сега ръцете на всички ни са вързани, дори на онези от
нас, които те смятат за приятел.
По някаква причина думите ѝ ме жегват. Приятели. Едва
успях да допусна факта, че тя и Дионис може би са ми
приятели, а те вече не са. Въпреки че съм решен да запазя
самообладание, обидата надделява.
– Не сме толкова добри приятели, ако се озовем едни срещу
други по време на война.
 Тя присвива очи.
– Не знаеш какво е в Горния град. Там не е като тук. Ти
може да си милостивият цар на Долния град, но Зевс е съвсем
друго нещо. Повечето от нас не могат да си позволят да се
изправят срещу него.
Замислям се. Познавам Хермес от години, но по негласно
взаимно споразумение никога не сме говорили за миналото
си. Не знам откъде е тя, не знам нищо за семейството ѝ и има
ли такова. Не знам каква цена ще плати, ако се опита да
застане срещу Зевс.
Въздишам неволно. Не искам да звуча толкова уморено, но
тежестта на задаващите се проблеми ще ме смаже, ако мисля
твърде много за нея. Предвиждам тази възможност от деня, в
който станах достатъчно голям, за да разбера какво се е
случило с родителите ми и кой е виновен за това.
Никога обаче не съм предвиждал появата на Персефона. Да
позволя тя да понесе някаква част от последиците? Не. Няма
да го допусна. Не ми пука какво се очаква от мен.
– Давай тогава.
Правя ѝ знак да предаде съобщението, което очевидно ми
носи.
– Какво има да ми каже дъртият мръсник?
Хермес кимва и прочиства гърлото си. Когато заговаря,
гласът ѝ ужасно прилича на боботенето на Зевс.
– Имаш тринадесет часа да върнеш двете сестри Димитриу
на правилния бряг. Ако не го направиш, ще унищожа теб и
всички лица под твое командване. Не отговарям за цивилните
жертви. Направи правилния избор, Хадес.
Хермес издиша и се отърсва.
– Край на предаването.
 Шегата ѝ увисва в пространството помежду ни.
Взирам се в нея.
– Тринадесет часа?
– Не можеш да отречеш, че Зевс има усет за театралност.
По един час за всеки от Тринадесетте.
– Дори да ги върна, той няма да спре.
Твърде дълго е чакал тъкмо такава възможност. Не знам
какво ще стане, ако умра, а нямам наследник, който да
продължи името ми. Дали титлата ще умре с мен и той ще си
подели Долния град с Посейдон? Или ще ми намери
заместник по свой избор? Никой от тези варианти няма да е
благоприятен за моите хора.
– Не, не мисля, че ще спре.
Смущението, изписано на лицето ѝ, казва всичко, което бих
искал да знам. На Хермес не ѝ харесва накъде отиват нещата,
но няма да си сложи главата в торбата, за да ги спре. Не съм
сигурен дали би могла да го стори, дори да искаше.
Докато обмислям как да отговоря, Хермес прави крачка
напред и ме прегръща.
– Моля те, внимавай, моля те.
Прегръщам я смутено, сякаш очаквам да забие нож между
ребрата ми.
– Не обещавам.
– От това се страхувам.
Тя ме прегръща за последно и отстъпва назад. Тъмните ѝ
очи проблясват, след което примигва, за да скрие сълзите си.
– Имаш ли отговор?
– Ще получи отговора ми след тринадесет часа.
Хермес отваря уста, сякаш се кани да възрази, но накрая
кимва.
 – Успех, Хадес.
– Излез през главния вход.
– Това не е никак забавно.
Тя се усмихва и се измъква през вратата, а аз се питам
какво ще правя, по дяволите.
Подготвял съм се много сериозно за този момент, но това не
променя факта, че цената ще бъде висока. Ако не спазя срока,
Зевс ще нанесе тежък и бърз удар и ще пренесе войната в
моите владения, така че хората ми да пострадат най-много.
Така едновременно ще уязви мен и ще подкопае
непоколебимата преданост на хората ми, като по този начин
ще ги подготви да приемат новия водач, след като най-сетне
успее да ме ликвидира.
Имам план. Трябва да се придържам към него.
 28
ПЕРСЕФОНА

В един миг съм сама и се опитвам да реша колко време да

дам на сестра си в банята, а в следващия чувам шум зад себе
си, обръщам се и виждам Хермес, седнала на леглото.
Притискам ръка до гърдите си и се опитвам да успокоя
разтуптяното си сърце, но не си позволявам бурна реакция, не
и когато тя ме гледа толкова внимателно.
– Хермес.
– Персефона.
Лицето ѝ е безизразно.
– Имам съобщение за теб. Искаш ли да го чуеш?
Това не вещае нищо добро, защото има само двама души,
които биха изпратили съобщение по Хермес. Изкушавам се да
ѝ кажа да напусне стаята и да се скрия от онова, което
предстои. Само че аз съм силна. Няма да си позволя да заровя
глава в пясъка и да подмина последиците от действията си.
– Да.
Тя кимва и се изправя. Заговаря с подчертано мъжки глас.
Две думи са достатъчни, за да разбера, че съобщението е от
Зевс.
– Задава се война, Персефона. Ще унищожа Долния град и
всичките му жители. Знаеш, че Хадес няма да може да се
противопостави на мощта на останалите от групата на
Тринадесетте. Върни се сега заедно със сестра си и аз ще
преразгледам нападението.
Чакам, но Хермес мълчи.
– Това ли е предложението му? Ще преразгледа?
– Да – повдига рамо Хермес. – Очевидно смята, че това е
справедливо предложение.
– Очевидно ме мисли за глупачка.
Зевс няма да преразгледа нищо. Той иска двете с Евридика
да се върнем или за да успокои майка ми, или за да докаже
мощта си, но няма да пропусне тази възможност да нападне
Хадес.
Освен ако не му дам причина да се разколебае.
Стомахът ми се свива, главата ми се замайва. Обещах си да
не се крия от последиците от действията си, но някои
последици имат твърде висока цена. Хадес е много добре
подготвен, но как ще се изправи срещу по-многобройни и по-
добре въоръжени врагове? А какво ще стане с хората му
въпреки предпазните мерки? С всички хора, с които се
запознах през последните няколко седмици, докато Хадес ме
развеждаше из Долния град. Жулиета, Матю, Деймиън, Гейл.
Всички хора от Зимния пазар, всички, които имат щандове,
магазини и предприятия от поколения.
Те могат да се превърнат в жертви. По време на война
винаги има жертви и винаги са хората, които най-малко
заслужават да платят цената.
А ако мога да спра това?
Хермес отива към вратата, когато проговарям, макар че не
звуча като себе си.
– Хермес.
Изчаквам да се обърне с лице към мен, преди да продължа.
Ако го направя, няма връщане назад. Цената може да е твърде
висока, но не мога да позволя другите да водят моите битки.
Вече не мога да се крия зад репутацията на Хадес. Време е да
действам.
– Искам да изпратя съобщение на майка си.

След като Хермес си тръгва, подлагам на съмнение

решението си хиляди пъти, докато минутите преминават в
часове, а аз чакам отговор от майка си. Съсредоточавам се, за
да се погрижа за Евридика, но накрая тя заспива на леглото и
аз отново оставам насаме с мислите си.
Не знам дали постъпвам правилно. Много бих искала да
обсъдя този план с Хадес и заедно да вземем решение.
Разумно, рационално решение, което да ни преведе през тези
коварни води до безопасно пристанище.
И тъкмо там е проблемът. Не се чувствам разумна.
Паниката ми не отслабва с времето. Дори се усилва. Зевс иска
главата на Хадес на поднос. Иска я от години, а аз най-накрая
му дадох възможност да осъществи намеренията си.
Не мога да позволя Хадес да умре.
Как да си представя този свят без него? Самата мисъл ме
кара да потръпвам, сякаш тялото ми се опитва да отхвърли
идеята. Той няма да мисли за себе си, а за безопасността на
хората си. За моята безопасност. Той обеща, а аз го познавам
достатъчно добре, за да знам, че ще спази обещанието си,
дори ако трябва да загине, за да ме спаси.
Трябва да го защитя. Никой друг…
Задъхвам се и гледам втренчено красивите сини стени на
стаята. Замаяна завършвам изречението, макар и наум. Никой
друг не го обича като мен.
Обичам Хадес.
Затварям очи и се съсредоточавам върху дишането си,
докато тялото ми се отпуска. Любовта не влизаше в плана,
нищо от случващото се не влизаше в плана. Не мога да му
кажа. Ако му кажа, това може да го съсипе. Ще възприеме
действията ми като предателство. Може дори да направи
нещо, с което да изложи хората си на риск, а аз не бива да го
позволям.
Не, не мога да му кажа. Трябва да запазя тайната си. Ако
успея, може би ще остане нещо, което ще можем да спасим.
Ако се проваля… ще имаме по-сериозни проблеми.
Все още се боря с емоциите си, когато прозорецът се отваря
и през него влиза Хермес. Поглеждам я изумено.
– Нима си се покатерила по стената? До втория етаж?
– Да не би да е трудно?
Усмивката ѝ не е като преди. Случилото се през нощта ѝ се
е отразило, както и на всички нас. Тя изправя гръб и от
устните ѝ се разнася гласът на майка ми.
– Приемам.
За един ужасяващ миг всички сили ме напускат. Честно
казано, не очаквах да се съгласи. Сега наистина нямам избор.
Затварям очи и бавно поемам дъх. Началото е сложено. Вече
няма връщане назад.
Погалвам сестра си по косата.
– Събуди се, Евридика.
После събитията се развиват бързо. Обличам другата черна
рокля, която Жулиета ми уши. Тя е с дълги ръкави, дълбоко
деколте и разкроена пола, но истинският акцент е корсетът,
който се слага върху роклята, под бюста. Той е черен, обшит
със сребро и ми напомня стилизирана ризница. В тази рокля
се чувствам като мрачна царица.
Като мрачна богиня.
 Хермес ме гледа дълго.
– Тази рокля казва много.
– В Горния град външният вид винаги е от значение.
Ще имам само една възможност да оправя нещата.
– Важно да е нацеля правилния тон.
Тя се засмива тихо.
– Когато влезеш през вратата, ще ги изумиш.
– Добре.
Поглаждам роклята с ръце. Нямам повече време за губене.
– Да вървим.
Евридика ме спира, преди да съм отворила вратата на
спалнята.
– Аз оставам.
Застивам на място.
– Какво?
– Имам нужда от време.
Тя обвива ръце около тялото си.
– Утре сутринта ще реша какво да правя, но няма да се
върна в Горния град тази нощ. Не мога.
Понечвам да възразя, но Хермес ме прекъсва.
– Виж, ако намерението ти се осъществи, няма значение, че
тя ще остане. Ако нещата се объркат, пак няма значение.
Права е и това ми е много неприятно. Да не говорим, че
точно сега домът на Хадес е най-безопасното място за
Евридика. Каквото и да стане, той няма да позволи тя да
пострада. Преглъщам с мъка.
– Добре.
Прегръщам силно сестра си.
– Пази се.
– Ти също.
 Тя ме прегръща също толкова силно.
– Обичам те.
– И аз те обичам.
Налагам си да я пусна и се обръщам към Хермес.
– Готова съм.
Очаквам да ме поведе към прозореца въпреки тоалета, с
който съм облечена, но тя ме извежда през вратата и по
коридора към задното стълбище, което излиза до кухнята.
После слизаме в тунелите, които не съм виждала от нощта,
когато се запознах с Хадес. Премълчавам въпросите си
относно магичната ѝ способност да се ориентира в дома му. Тя
е направо свръхестествена, но върши работа. Стигаме до
изхода, без да ни видят.
Нощният въздух е станал по-студен, откакто бяхме навън за
последно. Потръпвам, част от мен съжалява, че не си взех
връхна дреха, но палтото, което Хадес ми подари, не подхожда
на роклята ми, а ще имам само една възможност да направя
желаното впечатление. А и ми се струва правилно, че избягах
в Долния град без палто и ще се върна по същия начин.
Хермес ме поглежда.
– Малко остана.
Две преки по-надолу се натъкваме на невзрачен черен
седан, паркиран между две сгради. На волана седи
необичайно сериозният Дионис. Хермес сяда до него, а аз се
настанявам на задната седалка. Той ме поглежда в огледалото
за обратно виждане и поклаща глава.
– По дяволите, явно Хермес все пак е била права.
– Искам си парите в брой.
Тя звучи така, сякаш се шегува механично, а в
действителност мисли за нещо съвсем друго.
 – Да вървим.
Гърлото ми се свива от ужас, когато прекосяваме Долния
град и тръгваме по Кипарисовия мост. Напрежението е по-
леко отпреди, почти незабележимо. Защото Хадес ме покани
в Долния град. Потръпвам, но се удържам да не обвия ръце
около тялото си. Сърцето ми се свива, когато напускаме
Долния град. Вече няма връщане назад. Може би никога не е
имало.
Очаквам да поемат на запад към апартамента на майка ми,
но вместо това завиват на север. Нещо не е наред. Навеждам
се между предните седалки.
– Къде отиваме?
– Ще те откарам при майка ти. Тя е при другите в „Додона
Тауър“.
Нахвърлям се върху Хермес, преди да е успяла да се
помръдне, и я стискам за гърлото.
– Ти ме изигра.
Дионис дори не намалява скоростта и едва ни поглежда.
– Не се бийте, деца. Много ще ми е неприятно, ако се
наложи да спра.
Хермес завърта очи.
– Ти си глупачката, която не попита за подробности. Ти
предложи сделка. Майка ти я прие. Аз само предавам
съобщенията, а сега и пратката. Седни, преди да си се
наранила.
Вместо това я стискам още по-силно.
– Ако това е капан…
– Какво ще направиш, Персефона? Ще ме убиеш ли?
Хермес се засмива тихо и безрадостно.
– Може да опиташ.
 Това ми напомня нещо, което Хадес ми каза преди време. Че
Зевс ще се опита да ме отвлече и да разгроми Долния град.
Първата част от твърдението няма нужда от коментар заради
моите действия. Опитвам се да избегна втората част. По
дяволите, Хермес е права. Сама поисках това. Не може да
заплашвам и да се цупя, защото нещата не се случват точно
както съм очаквала.
Въпреки това ми е изключително трудно да отлепя пръстите
си от кожата ѝ и да седна.
– Той трябва да оцелее.
Нямах намерение да го казвам. Те може да са загрижени за
Хадес, но не са мои приятели. Не мога да им се доверя.
Накрая Хермес ме поглежда.
– Добре се справяш.
Не съм сигурна дали не е саркастична. Решавам да приема
думите ѝ буквално, като насърчение, от което отчаяно имам
нужда.
Около нас улиците бързо стават все по-лъскави. През
последните няколко години всичко е ремонтирано – още едно
доказателство, че в Горния град външният вид е много по-
важен от съдържанието. Фирмите са същите, хората, които
работят в тях, са същите, поне докато пазарът не ги изхвърли.
Колко ли от тях свършват в Долния град? Много се срамувам,
че съм гледала надалеч, а навсякъде около мен е имало неща,
които е трябвало да забележа.
Дионис спира пред „Додона Тауър“. Когато поглеждам
Хермес, тя свива рамене.
– Пошегувах се, когато казах, че предавам пратки. Ти
сключи тази сделка и трябва да влезеш вътре сама. Беше
права, външният вид е от значение.
 – Знам – казвам едва чуто.
Не се извинявам, че я нападнах. Тя не е на ничия страна,
освен на своята собствена, и макар че я разбирам, не мога да
не я укоря. Точно сега Хадес има нужда от съюзници, а
Хермес и Дионис го изоставиха в този труден момент.
Отстрани може да изглежда, че и аз правя същото, но всичко,
което върша от мига, в който изпратих Хермес с послание до
майка ми, е за него.
Слизам от колата и вдигам поглед към небостъргача пред
мен, той е по-висок от всички околни сгради, сякаш Зевс иска
тази физическа демонстрация на могъществото му да напомня
на всички в града на какво е способен. Неволно свивам
горната си устна. Колко е жалък. Той е дете, готово да изпадне
в истерия и да предизвика неописуеми разрушения, ако не
стане неговото.
Последното, което искам, е да се изправя срещу него и
бляскавата му свита от подлизурковци, след всичко, което се
случи, но аз сама го пожелах. Това е цената, която съм готова
да платя, за да предотвратя войната. Не мога да си позволя да
се откажа, преди дори да съм стъпила на бойното поле.
Имам чувството, че минават хиляда живота, докато
асансьорът стигне до последния етаж. Изминал е малко
повече от месец, откакто бях тук за последно, откакто избягах
от Зевс и от бъдещето, което двамата с майка ми ми бяха
подготвили без моето съгласие.
По-трудно ми е от всякога да овладея изражението си. С
Хадес изгубих този навик, с него се чувствах сигурна и не се
налагаше да лъжа с лице и думи, за да си улесня живота. Това
е още една причина да го обичам.
Богове, обичам го и ако не сполуча, никога няма да имам
възможност да произнеса тези думи на глас. Не че ми е
казвал, че изпитва същото. Много внимавахме да не говорим
за съкровените си чувства, но не мога да не мисля за
разговора, който проведохме, докато измисляхме имена на
кученцата. Той нямаше да заговори какво би станало, ако
бяхме други хора, ако не се чувстваше по същия начин.
Нямаше да ме нарече любов моя. Твърде късно е да се
тревожа за това сега. Трябва да прогоня тези мисли.
Когато човек плува сред акули, трябва да се съсредоточи
напълно, за да не изгуби някой крайник.
Вратата на асансьора се отваря, поемам дъх и изправям
рамене. Време е.
Залата е пълна с хора, облечени във всички цветове на
дъгата, бляскави рокли и елегантни смокинги. Поредното
парти е в разгара си. Сякаш всички тези хора са били в тази
зала през цялото време, докато съм отсъствала, уловени в
капана на някаква изкривена реалност, в която празникът
никога не свършва. Облеклата са малко по-различни, роклите
тази вечер са по-ярки от предишния път, но хората са същите.
Отровната атмосфера в залата е същата. Всичко е същото.
Как може да празнуват пред лицето на онова, което се
задава?
Вените ми се изпълват с ярост, която прогонва и последното
притеснение и колебание. Тези типове може да не се
интересуват от последиците, които решенията им ще имат за
хората извън собствения им кръг, но аз се интересувам.
Излизам от асансьора. Роклята ми се дипли около краката ми
на всяка стъпка. Когато съм била в тази зала, никога не съм
успявала да избегна очевидното неравенство на силите. Те
имаха власт. Аз не. Точка.
 Вече не е така.
Аз не съм просто една от дъщерите на Деметра. Аз съм
Персефона и обичам царя на страховития Долен град. За тях
той е като владетел на Подземното царство, властелин на
мъртвите.
Виждам майка си да обсъжда нещо с Афродита, навели са
глави и говорят тихо. Тръгвам към тях. Едва след две мои
крачки в залата гръмва глас.
– Булката ми се връща.
По гърба ми полазват тръпки, но не позволявам да проличи,
когато поглеждам към Зевс. Той ми се усмихва, сякаш не е
изсипал куп заплахи, за да ме върне в Горния град. Сякаш
през последните повече от пет седмици не съм спала с врага
му.
Сякаш всички в тази зала не са наясно с тези факти.
Когато пристъпвам напред, хората се отдръпват. Не, не се
отдръпват. Всъщност бързат да се разграничат от мен и да ми
разчистят пътя. Не ги поглеждам. В този момент не мога да се
занимавам с тях. Сега само двама души в тази зала са важни и
аз трябва да се справя със Зевс, преди да предприема
последния си ход.
Заставам така, че да не може да ме докосне, и правя жест с
ръка.
– Както виждаш, върнах се невредима.
– Невредима, но не недокосната.
Казва го толкова тихо, че да го чуя само аз, но се усмихва
широко, сякаш съм му обещала целия свят, след което
извисява глас:
– Денят е много хубав. Време е да празнуваме.
Пристъпва към мен по-пъргаво, отколкото очаквам, и обвива
плътно ръка около кръста ми. Едва се сдържам да не се
отърся. Зевс махва властно с ръка и ме притиска още по-
силно.
– Усмихни се на обектива, Персефона.
Усмихвам се принудено, фотоапаратът щраква, а сърцето ми
се свива при мисълта, че Хадес ще види тази снимка
навсякъде на сутринта. Няма да имам възможност да обясня,
да му кажа, че го правя за него и за неговите хора.
Зевс плъзва ръка по тялото ми, макар че корсетът създава
преграда, която сякаш го държи на разстояние.
– Ти беше лошо момиче, Персефона.
Отвращава ме начинът, по който ми говори. Сякаш съм
дете, което трябва да бъде наказано, но похотта в погледа му
говори друго. По-скоро ще убия Зевс със собствените си ръце,
отколкото да му позволя да ме вкара в леглото си. Ако го кажа
сега обаче, това ще ми попречи да постигна целта си. Затова
го дарявам с лъчезарна и ужасно сладникава усмивка.
– Мисля, че ако се покая, много неща могат да ми бъдат
простени. Не си ли съгласен?
Похотта в погледа му става още по-силна, а стомахът ми се
свива. Той стиска хълбока ми и забива пръсти, сякаш иска да
разкъса роклята ми. После ме пуска и прави крачка назад.
– Иди в дома на майка си и чакай. Хората ми ще дойдат да
те вземат, когато това приключи.
Продължавам да се усмихвам и свеждам поглед като добра,
покорна бъдеща съпруга. Подозирам, че ще накара някого да
ме проследи до дома на майка ми и този път няма да ме гони
до река Стикс. Много добре. Тъкмо в дома на майка си искам
да отида.
Майка ми вижда, че се отправям към нея, и на лицето ѝ се
изписва искрено облекчение. Грижа я е за мен. Никога не съм
се съмнявала. Пречат ѝ гордостта и амбицията. Прегръща ме
силно.
– Толкова се радвам, че си в безопасност.
– Аз никога не съм била в опасност – промърморвам под нос.
Тя се отдръпва, но не сваля ръце от раменете ми.
– Къде е сестра ти?
Отговарям ѝ също толкова тихо.
– Реши да остане.
Майка ми присвива очи.
– Време е да се прибираме вкъщи.
Където можем да говорим спокойно.
Никога не сме си тръгвали толкова бързо от парти. Едва
поглеждам присъстващите. Важно е само чия страна ще
заемат в задаващия се конфликт. Ако не се намеся, всички ще
подкрепят Зевс срещу Хадес. Не мога да го допусна. Хадес е
най-силният човек, когото познавам, но дори той не може да
спечели война сам срещу останалите от групата на
Тринадесетте. Ще се погрижа да не му се налага.
Майка ми проговаря едва след като пристигаме невредими
в сградата, в която живеем, и се качваме на последния етаж.
Щом затваря вратата, тя се обръща към мен.
– Как така е решила да остане?
– Евридика е в безопасност в Долния град. Или поне ще
бъде, ако успеем.
Тя ме поглежда така, сякаш ме вижда за първи път.
– А ти? Добре ли си? Той нарани ли те?
Струва ми се, че може отново да се опита да ме прегърне,
затова се отдръпвам.
– Добре съм. Не Хадес е човекът, който иска да ме нарани, и
ти го знаеш.
Гледам я втренчено.
– И не той прекрати доставките за половината град в
пристъп на ярост.
Тя изправя гръб. Майка ми винаги изглежда много висока,
макар че сме еднакви на ръст.
– Прости ми, че исках да защитя дъщерите си.
– Не – поклащам глава аз. – Не може да говориш, че си
искала да защитиш дъщерите си, след като ме продаде на
Зевс, без дори да ме попиташ дали го искам, и то при
положение че си наясно с репутацията му. Той е Синята брада
в съвременен вариант. Не се преструвай, че това не е
всеизвестен факт.
– Той е най-могъщият човек в Олимп.
– Сякаш това го оправдава.
Скръствам ръце на гърдите си.
– Предполагам, не е проблем, че изпрати един от хората си
да преследва Евридика по улиците като кошута, подгонена от
ловец? Това не беше блъф, майко. Този човек имаше нож и
възнамеряваше да го използва, но Хадес я спаси. Всичко стана
по нареждане на твоя скъп Зевс.
– Няма как да си сигурна.
Взирам се в лицето ѝ.
– Той направи същото и с мен. Явно обича да пуска
жертвите си близо до Долния град, преди да им се нахвърли,
но и двете знаем, че с Евридика беше умишлено. Той заложи
капан и, ако Хадес не беше влязъл в него, човекът на Зевс
щеше да я намушка. Погледни ме в очите и кажи, че наистина
вярваш, че Зевс никога, ама никога няма да нарани някоя от
дъщерите ти, за да ме подчини. Направи го искрено.
 Майка ми отваря уста, очевидно решена да го направи, но
спира.
– Богове, колко си упорита, Персефона.
– Моля?
Тя поклаща глава. Изведнъж изглежда уморена.
– Никога не си била в опасност. Просто трябваше да се
омъжиш за онзи мръсник и да се правиш на добра съпруга
достатъчно дълго, така че да приспиш бдителността му. Аз
щях да се погрижа за останалото.
Подозрението, което имах от самото начало, отново се
пробужда.
– Имала си план.
– Разбира се, че имах план! Той е чудовище, но има власт.
Можеше да станеш Хера.
– Никога не съм искала да бъда Хера.
– Да, знам.
Тя махва пренебрежително с ръка, както прави винаги,
когато нещо не пасва на плановете ѝ.
– Вече няма значение. Зевс е бита карта.
Впервам поглед в нея.
– Решила си го, преди да отправя предложението си.
– Разбира се – присвива тя пъстрите си очи, по които
толкова си приличаме. – Той заплаши две от дъщерите ми.
Вече не ми е нужен. В бъдеще бих предпочела да общувам с
неговия син и наследник.
Разбирам какво намеква и оставам без дъх. Знаех, че майка
ми може да бъде безпощадна в амбицията си, но това е нещо
съвсем друго. Краката ми леко се разтреперват, но съм
стигнала твърде далеч, за да се предавам.
– Какъв беше планът, който провалих, като избягах?
 – Нищо особено сложно – свива рамо тя. – Лека отрова,
която да го извади от строя, без да го убива.
Защото ако умре, Персей ще заеме поста на Зевс, а това
означава, че аз вече няма да бъда Хера.
– По дяволите, майко – поклащам глава аз. – Ужасна си.
– А ти си се учила от най-добрата – посочва себе си тя. –
Предлагаш страхотна сделка.
– Да. Така е.
Прочиствам гърлото си, което внезапно е пресъхнало.
– Ще остана в Олимп и ще помоля Хадес да се показва
няколко пъти годишно със семейството ни.
Нямам право да предлагам това, но съм готова на всичко, за
да предотвратя тази война. На всичко.
Майка ми се намръщва.
– Планираш да напуснеш Олимп, откакто съм заела този
пост.
Разбира се, че знае плановете ми. Нямам повече сили да се
изненадвам.
– Това не ти попречи да ме предадеш в ръцете на Зевс.
Тя трепва едва забележимо.
– Съжалявам, че това те е наскърбило.
Което не е същото, като да съжалява, че го е сторила.
Повдигам брадичка.
– Тогава се поправи и приеми сделката, която ти предлагам.
Ако наистина искаш да остана, трябва да приемеш условията
ми.
Виждам, че се колебае, затова трябва да я притисна по
всички линии.
– Помисли, майко. От една война полза имат само
генералите. Не доставките. Не хората, които работят в тила.
Ако позволиш на Зевс да извърши лично отмъщение и да
въвлече целия град в конфликт, това ще подкопае властта,
която градиш, откакто си станала Деметра.
Не казвам нищо ново. Тя нямаше да се съгласи да говори с
мен, ако вече не мислеше същите неща.
Накрая извръща поглед и стиска зъби.
– Рискът е огромен.
– Само ако наистина вярваш, че Зевс е по-силен от
останалите от групата на Тринадесетте. Сама го каза – той е
бита карта. Не е единственият, който заема наследствен пост.
Дори не контролира най-важните ресурси. Храна,
информация, внос-износ, дори войниците, които ще се бият в
една война, която не са искали. За всичко това отговарят
други от групата на Тринадесетте. Ако те – ако ти – оттеглиш
подкрепата си, с какви ресурси ще разполага той?
– Не мога да говоря от името на другите.
Засмивам се тихо и безрадостно.
– Майко, сега просто се правиш на интересна. Знаеш не по-
зле от мен, че половината от Тринадесетте ти дължат услуги.
Работила си твърде много, за да омаловажаваш влиянието си,
когато най-сетне имаш възможност да го използваш за нещо
добро.
Тя най-после ме поглежда.
– Ще си създам врагове.
– Враговете, които имаш, просто ще се разкрият – поправям
я аз.
Майка ми се усмихва особено.
– Внимавала си повече, отколкото мислех.
– Както сама каза, учила съм се от най-добрата.
Не съм съгласна с изборите, които е правила, но не мога да
лъжа и да се преструвам, че сама съм измислила образа, в
който живея толкова дълго. Гледала съм как се движи сред
силните в този град и съм моделирала поведението си така, че
да оцелея сред водовъртежите.
– Трябва да го направиш.
Тя бавно поема дъх, а когато издиша, сякаш цялото ѝ
колебание се изпарява.
– Шест събития.
– Моля?
– Ще се погрижиш Хадес да се появява поне на шест
събития за една календарна година, за предпочитане по мой
избор.
Тя ме поглежда в очите.
– Освен това ще се появява пред хора с мен достатъчно
често, за да се знае, че сме съюзници.
Присвивам очи.
– Няма да можеш да го контролираш.
– Разбира се, че не. Но е важно как изглежда отстрани. Ако
останалите хора в Олимп мислят, че съм сложила Хадес в
малкия си джоб, това неимоверно ще увеличи властта ми.
Рискът е огромен. Тринадесетте може и да знаят, че Хадес
съществува, но останалите жители на Горния град доскоро
бяха в неведение. Ако решат, че Хадес и майка ми са
съюзници, това ще повлияе на сключваните от нея сделки.
Никой не иска да отвори вратата си и да се изправи срещу
злодея от Олимп, защото е ядосал Деметра.
Но това е решаващият фактор. Тя иска да изглежда, че са
съюзници. На Хадес няма да му се налага да я подкрепя, освен
ако не го иска наистина. Просто трябва да се показва с нея.
– Добре.
 – Значи имаме сделка.
Тя протяга ръка.
Гледам я дълго. Съглася ли се, няма връщане назад. Не
мога да напусна Олимп. Не мога да избегна интригите,
политическите игри и ударите под кръста, които съпътстват
живота тук. Ако го направя, затъвам до шия, при това
доброволно. Не мога да се преструвам, че не съм имала избор.
Не мога след време да размисля и да протестирам. Влизам в
играта с широко отворени очи и трябва да приема този факт.
Ако не приема сделката, в Олимп ще избухне война. Може
да умрат стотици хора, а сигурно и повече. Хадес може да
умре. А дори да оцелее, каква цена ще трябва да плати? Вече е
преживял толкова много, претърпял е толкова загуби. Ако
мога да му спестя нови, искам да го направя.
Ако не приема тази сделка, никога повече няма да го видя.
Стискам силно ръката на майка си.
– Съгласна.
 29
ХАДЕС

Няма я.
Седя в спалнята си, когато зората се прокрадва по небето, и
се взирам в празното легло. Стаята никога преди не ми се е
струвала толкова голяма и толкова празна. Чувствам
отсъствието ѝ от дома ми като ампутиран крайник. Боли ме, а
източникът на болката го няма. И нищо не може да се
направи.
Навеждам се напред и притискам длани до очите си.
Прегледах записите от охранителните камери. Видях я да
излиза с Хермес. Ако беше само това, бих си казал, че
Персефона е размислила и че след станалото през нощта не
иска да има нищо общо с тази война и с мен.
Но сестра ѝ остана тук.
А Персефона беше облечена в черна рокля.
Не съм от хората, които търсят знаци там, където ги няма,
но тя носеше черна рокля и по-рано. Предишната вечер беше
поредната повратна точка за нас. Тя застана до мен, облечена
в черно, и ние почти признахме взаимните си чувства. Ако не
държеше на мен, нямаше да си тръгне, облечена като моята
мрачна царица. Нямаше да остави Евридика тук, с което да ми
изпрати негласно послание, че ми поверява безопасността на
сестра си.
Тя се опитва да ми каже нещо.
 Ставам и отивам до леглото. Нямам време за сън, но трябва
да взема душ и да се опитам да си проясня съзнанието.
Нещата се случват твърде бързо. Не мога да си позволя да
изпусна контрола.
Щом влизам в банята, виждам листа. Откъснат е от едната
страна и когато го вземам, разпознавам заглавието на
книгата, която Персефона четеше, когато я видях за последен
път. Почеркът ѝ е почти нечетлив, а това ме кара да се
усмихна въпреки всичко. Ето нещо у нея, което не е
перфектно. Бележката е кратка, но ме оставя без дъх.

Хадес,
Съжалявам. Постъпката ми изглежда зле, но се
кълна, че го правя за теб. Непростимо е да го
съобщавам по този начин, но не знам дали ще имам
друга възможност. Обичам те. Аз забърках тази каша и
сега пак аз ще я оправя.

Твоя,
П.

Прочитам бележката още веднъж. И още веднъж.

– По дяволите!
Ако ме беше напуснала, за да спаси себе си или сестрите си,
щях да го преглътна по-лесно. Подозирах го, но да подозираш
и да знаеш истината са много различни неща.
Дълбоко в себе си изпитвам студ и болка, когато изваждам
телефона си и проверявам клюкарските сайтове. Персефона
си е тръгнала само преди няколко часа, но снимките ѝ вече са
навсякъде. Тя, в черна рокля, на партито на Зевс. Зевс
собственически я прегръща през кръста. Тя му се усмихва с
онази лъчезарна усмивка, която е фалшива и толкова сладка,
че зъбите ме заболяват.
Хвърлила се е в обятията му, за да спаси мен. Не мога да го
проумея. Видя подготовката ми. Знае на какво съм способен.
Аз и хората ми можем да понесем всичко, което Зевс ни е
подготвил. Няма да е приятно, но можем да се справим.
Персефона посрещна куршума, предназначен за мен.
При тази мисъл замръзвам. Зевс ще я накара да си плати,
задето избяга и ми позволи да я докосвам пред неговите хора.
Да я омърся, както смята той. Той ще излее гнева си върху
нея. Дори Персефона не е в състояние да издържи дълго на
това. Може би ще оцелее физически, но преживяното ще
нарани душата ѝ и ще ѝ отнеме силата, която я прави такава,
каквато е. Зевс не е от хората, които търпят съпротива.
Обещах да я защитя.
Обичам я, по дяволите.
Оставям бележката там, където я намерих, и излизам от
банята. Достатъчно често съм бродил по тези коридори и за
мен е детска игра да избегна хората си и камерите. Харон ще
се побърка, когато разбере какво съм направил. Андреас
никога няма да ми прости. Това няма значение. Важно е само
да сторя всичко по силите си, за да защитя Персефона.
Дори ако означава тя да избяга колкото е възможно по-
бързо и по-далеч от Олимп. Колкото е възможно по-бързо и по-
далеч от мен. Дори ако нейната свобода означава да я загубя
завинаги. По-добре да я загубя заради света и заради нейната
свобода, отколкото да остане при Зевс и да изкупва истински и
въображаеми грехове.
Ще го убия.
На една пряка от дома ми тъмен седан се подава иззад
ъгъла и забавя край мен. Прозорецът на мястото до шофьора
се плъзва надолу и Хермес ме дарява с бледо подобие на
обичайната си усмивка.
– Каниш се да направиш някоя глупост.
Дионис седи зад волана. Изглежда толкова изтощен, сякаш
е гулял цяла седмица.
– Хадес винаги е бил благороден.
– Не искам да заставате по средата. Знам колко ви е
неприятно.
Гласът ми е много по-рязък, отколкото бих искал, но не
мога да се сдържа. Противно на здравия разум, смятах Хермес
и Дионис за приятели, а ето какво ми донесе това.
Предателство. Предателство без край.
Усмивката ѝ помръква.
– Всички ние играем възложените ни роли. Знаех какви ще
бъдат задълженията ми, когато приех поста.
Тя поглежда към Дионис.
– И двамата знаехме.
– Не всички сме имали този избор.
Не мога да скрия горчивината и гнева си. Никога не съм
искал да бъда Хадес. Решението е взето против волята ми в
мига, в който съм се появил на този свят. Тежко бреме за едно
новородено, но никой не ме е питал какво искам. Нито
родителите ми, нито Зевс, когато ме е превърнал в сирак и в
най-младия Хадес в историята на Олимп.
Тя въздиша.
– Качи се в колата. Ще се придвижиш по-бързо, отколкото
пеша, а и не искаш да се изправиш пред Зевс мръсен и с
измачкани дрехи. Външният вид решава осемдесет процента
от преговорите.
 Спирам. Колата спира до мен.
– Кой казва, че отивам при Зевс?
– Не ни подценявай – подсмихва се Дионис. – Жената на
живота ти току-що сключи сделка, за да те спаси, затова ти,
разбира се, ще предприемеш един много романтичен и много
импулсивен ход, за да я спасиш на свой ред.
Споря със себе си само миг. В края на краищата те са
прави. И двамата играят роли като всички нас. Да им се сърдя
за това е като да се ядосвам, че вятърът неочаквано е сменил
посоката си. Заобикалям колата и сядам на задната седалка.
– Ти си ѝ помогнала да избяга, Хермес.
– Тя ми плати за услугата.
Хермес се обръща и ме поглежда, докато Дионис минава в
дясното платно и поема на север.
– Но дори да не го беше направила, пак щях да ѝ помогна.
Барабани с пръсти по страничната облегалка на седалката
си – не може да стои мирно нито за миг.
– Тя ми харесва. Ти също ми харесваш, когато си с нея.
– Точно сега не съм с нея.
Дионис свива рамене, без да откъсва поглед от пътя.
– Връзките са нещо сложно. Ти я обичаш. Тя очевидно те
обича, в противен случай нямаше да бърза да те спаси от Зевс
и останалите от групата на Тринадесетте. Ще се справите.
– Не знам какво ще правя, ако нещо ѝ се случи заради
всичко това.
Никога няма да си простя, че не съм я защитил, както
обещах.
– Нещо вече е ставало с нея, преди да те срещне, Хадес. Тя е
бягала от Зевс, когато е попаднала в топлата ти прегръдка.
Това няма нищо общо с теб. – Хермес се засмива тихо. – Или
по-точно нямаше нищо общо с теб. Но, ако Зевс мрази някого
повече от теб, това е баща ти. Той ще направи всичко по
силите си, за да унищожи поста на Хадес. Просто би го
направил на пух и прах със силата на яростта и наранената си
гордост.
Понякога отмъстителността на Зевс ме уморява. Аз искам
да отмъстя за смъртта на родителите си, да, разбираемо е да
го мразя, задето ме е оставил сирак. Омразата му към мен
обаче е непонятна. По дяволите, омразата му към родителите
ми също е безсмислена.
– Той е трябвало да спре.
– Да.
Пръстите ѝ правят туп, туп, туп.
– Само че си е втълпил, че нещата стоят така: син за син за
син. Това е положението.
Намръщвам се.
– За какво говориш?
– За какво говоря ли? – Хермес махва с ръка. – Той няма да
спре. Дори ако успееш да се измъкнеш от тази каша по
дипломатически път, той ще размахва ножа зад гърба ти,
докато злобното му старо сърце продължава да бие.
Искам да я питам какво има предвид с това „син за син“.
Зевс има четири деца, двама синове и две дъщери – поне
толкова е признал официално. Някои са мои връстници, други
нямат двадесет и пет. Персей ще наследи титлата на Зевс,
когато старият умре. Той е лош като баща си, опиянява се от
властта и амбицията и е готов да смаже всеки, който се
изпречи на пътя му. Другият син на Зевс със сигурност беше
по-добър човек. Той се изправи срещу баща си и изгуби
битката, след което се измъкна от Олимп и никога не се върна.
 – Херакъл мъртъв ли е?
– Какво? Не. Разбира се, че не. Казват, че е много щастлив.
Хермес не ме поглежда.
– Не си блъскай главата с гатанки, Хадес. Мисли за онова,
което предстои тази нощ.
Това е проблемът. Не знам какво предстои тази нощ.
Поглеждам през прозореца и виждам Кипарисовия мост. Да го
прекосиш е като да влезеш в друг свят – поне в моите
представи. Мога да преброя колко пъти съм бил в Горния град
на пръстите на едната си ръка и пак ще ми останат четири
свободни пръста. Преди да спася Евридика, последният път
беше, когато официално приех титлата Хадес. Стоях в онази
студена зала, Андреас беше зад гърба ми, а останалите от
групата на Тринадесетте стояха пред мен. Тогава бяха в пълен
състав, първата съпруга на Зевс все още беше жива.
Аз бях дете, а те ми възложиха роля, с която, искам или не,
трябваше да свикна.
Сега ще трябва да се срещнат с чудовището, което
създадоха.
Не проговарям повече, Дионис спира на улица, пълна с
небостъргачи. При цялото великолепие на заобикалящите ни
сгради няма съмнение коя принадлежи на Зевс. Тя е много по-
висока от останалите и макар и красива, е студена и
бездушна. Точно като него.
Спирам с ръка на вратата.
– Имам чувството, че влизам в битка, от която няма да
изляза жив.
– Ммм – прочиства гърлото си Хермес. – Интересно е, че го
казваш. Имам съобщение за теб.
– Сега ли? Защо не ми го предаде веднага?
 Хермес завърта очи.
– Защото, Хадес, имаше нужда да се повозиш. Приоритети,
приятелю.
Преди да измисля какво да отговоря, тя се отърсва. Чувам
гласа на Деметра.
– Имаш подкрепа от мен, Хермес, Дионис, Атина… и
Посейдон.
Хермес се навежда към мен и пъхва пистолет в ръката ми.
– Направи каквото трябва.
Застивам от изумление. Едва си поемам дъх.
– Тя току-що изброи половината от групата на Тринадесетте.
При Тринадесетте има властова йерархия и повечето от
големите играчи са със Зевс – Арес, Афродита, Аполон. Но
нима Посейдон е на страната на Деметра? Това изравнява
силите. Броя бързо.
– Имаме мнозинство.
– Да, така е. Не пропилявай тази възможност.
Тя посочва сградата с брадичка.
– Задната врата е отключена. Нямаш много време.
Не мога да ѝ се доверя. Не напълно. Задачата на Хермес е
да доставя предадените ѝ съобщения, без да означава, че
подателят казва истината. Това може да е клопка. Поглеждам
сградата за последен път. Ако е клопка, така да бъде.
Персефона е в опасност и аз не мога да се откажа сега.
Ако не е клопка, Деметра току-що ми даде зелена светлина
да осъществя плана си и да убия Зевс. Тя ясно показа, че ме
подкрепя, и е привлякла половината от групата на
Тринадесетте на своя страна.
Ако го направя, има опасност Персефона никога да не ми
прости. Видях лицето ѝ, след като пребих пратеника на Зевс.
Беше ужасена от проявеното от мен насилие. Ако извърша
убийство, ще стана чудовище, също като Зевс, макар че той
заслужава куршум между очите.
Бавно поемам дъх. Да, може да я изгубя, но поне ще бъде в
безопасност.
С радост ще платя всяка цена, стига това да се случи.
Имам чувството, че животът ми от много време върви към
този момент. От нощта на пожара. Може би дори отпреди. За
добро или зло тази страница ще бъде затворена днес.
Уверявам се, че пистолетът е зареден, и го пъхам в колана
на гърба си. Задната врата на сградата се отваря с лекота.
Влизам вътре и чакам, но никой не се появява, за да ме
нападне или изгони. Страховитите коридори изглеждат пусти.
Изоставени. Не съм сигурен дали хората на Зевс са небрежни,
или Деметра е разчистила пътя ми, но не мога да приема тази
възможност за даденост. Тръгвам по коридора за стълбището.
Когато бях на двадесет и една, направих проучване и планирах
масирано нападение на тази сграда и на Зевс. Разполагах със
скици, карти за достъп и цялата необходима информация, за
да стигна до Зевс и да му пръсна мозъка.
Почти осъществих плана си.
Нямаше значение, че тогава това беше самоубийствена
мисия и че дори да оцелеех, силата на Тринадесетте щеше да
се стовари върху мен. Мислех само за отмъщението.
Докато Андреас не ми прочете незабравимо конско. Накара
ме да проумея кой в действителност ще плати цената за
безразсъдството ми. Принуди ме да се науча на търпение,
макар че чакането ме убиваше.
Мислех, че всички усилия и планове са отишли на вятъра.
Грешал съм.
 Има служебен асансьор, който тръгва от третия етаж. Той
не се охранява така строго като другите асансьори, тъй като
единствените хора, които го използват, са доверените
служители. Не срещам никого, докато вървя тихо през
владенията на Зевс. Отново имам чувството, че някой е
разчистил пътя ми, макар да няма следи от насилие.
Напрежението ми расте все повече с всеки празен коридор, с
всяка празна зала.
Нима в цялата сграда няма охрана?
На последния етаж има нещо като модерна бална зала.
Едната ѝ стена е цялата в прозорци, от нея се излиза на
балкона, който се извисява над Олимп. На двете
противоположни стени висят огромни портрети на
Тринадесетте. Река Стикс преминава като тъмна ивица през
града. Не ми убягва фактът, че светлините от моята страна на
реката сякаш изглеждат по-бледи. Сигурно и тази паплач тук
си мисли така.
Те не си правят труда да видят историята, която е оставила
отпечатъка си върху всяка повърхност в Долния град. Защо да
го правят, след като целенасочено са прогонили историята от
района около „Додона Тауър“?
Всички до един са глупаци.
Излизам от балната зала и тръгвам по коридора. Той е два
пъти по-широк от необходимото. Цялото място прилича на
неонова табела, указваща безценността на Зевс. Надничам
през следващата врата и се натъквам на помещение, пълно със
статуи. Подобно на картините в балната зала, статуите са
огромни. Всяка от тях изобразява представата на скулптора за
човешко съвършенство. Тези трябва да са статуите, които
Персефона спомена при пристигането си в Долния град.
Изкушението да отида до своята статуя и да дръпна
покривалото е почти неустоимо, но няма значение как
изглежда този Хадес. Той със сигурност няма моите белези,
нито чертите, които ме правят такъв, какъвто съм.
В съзнанието ми отеква тихият и уверен глас на Персефона.
За мен си красив, Хадес. Белезите са част от това, част от
теб. Те са свидетелство за всичко, което си преживял, за
силата ти.
Издишвам и тихо затварям вратата. Тук няма нищо за мен.
Последната врата в края на коридора е масивна, създадена
да всява страх. Стига от пода почти до тавана и сякаш е
покрита с истинско злато. По дяволите, Зевс наистина е
непоносим във всяко отношение, нали?
Като всичко друго тук, фактът, че личният кабинет на този
човек е на същия етаж, където редовно идва елитът на Олимп,
говори за егото му. Да, той има охрана, но всеки малко по-
умел тип може да я избегне. За някой като Хермес това би
било детска игра.
Дотук беше много лесно, затова очаквам да отворя вратата
и да се озова в стая, пълна с охранители, готови да натъпчат
тялото ми с олово. Зевс не би се оставил толкова незащитен.
Минавам през вратата и спирам, за да се огледам.
Кабинетът е такъв, какъвто очаквах – стъкло, стомана и тъмно
дърво, плюс златни елементи навсякъде. Интериорът е
невероятно луксозен, но бездушен като останалата част от
сградата.
През полуотворената врата в дъното се чува ръмжене,
изваждам пистолета, който Хермес ми даде. Отнема ми
няколко секунди да разпозная източника на звука, съчетан с
ритмичното докосване на плът в плът.
 Сърцето ми спира. Той чука някого в банята. Не мога да
кажа дали звуците издават възбуда, или болка, а мисълта, че
може би вътре е Персефона…
Съзнанието ми блокира. Всички стратегии се изпаряват.
Докато пристъпвам към вратата и я открехвам, ме обзема
глуха ярост. Толкова съм зает да се подготвям за спасяването
на любимата си, че ми е нужно известно време, за да осъзная,
че жената, наведена над мивката, не е Персефона. Не я
разпознавам, но ми се струва, че се забавлява. Никой от
двамата не ме забелязва, когато отново се скривам в сянката.
Не успявам да успокоя сърцето си, докато заставам в ъгъла
до вратата и се крия в сянката, където няма да ме видят на
излизане от банята.
Не беше Персефона.
Но ако не изпълня задачата си сега, следващия път може да
бъде тя.
Ако тя го избере, болката ще пререже гърлото ми като
счупено стъкло, но ще уважа избора ѝ. Тя обаче няма да го
избере. Не и по своя воля. Зевс ще се радва да я пречупи, а аз
не бива да го допусна.
Отнема им само няколко минути да свършат. Не знам защо
съм толкова учуден, че не обелват дума, преди да излязат от
банята. Жената излиза първа, бързо прекосява кабинета и си
тръгва. Зевс се бави повече. Когато влиза и сяда в креслото
зад бюрото си, вече съм настръхнал от нетърпение.
Тогава се появявам от скривалището си и насочвам
оръжието към него.
– Добро утро, Зевс.
 30
ХАДЕС

Зевс се обръща бавно с лице към мен. Виждал съм снимката

му безброй пъти във всички вестници и клюкарски сайтове, но
на живо изглежда невзрачен. Тук няма внимателно
разположени прожектори, които да подчертаят мъжествените
му черти. Костюмът му е смачкан, ризата му е закопчана
накриво. Той е… човек. В добра форма е, доста привлекателен,
но не е бог, цар или дори чудовище. Просто възрастен мъж.
Вперва поглед в мен, а на лицето му се изписва изумление.
– На живо още повече приличаш на баща си.
Това ме изважда от вцепенението.
– Не смей да говориш за баща ми.
Излизам от ъгъла, като внимателно държа пистолета пред
себе си.
– Изправи се.
– Не мога да повярвам, че си имал глупостта да дойдеш тук.
Става бавно и се изправя в целия си ръст. По-висок е от мен
с няколко сантиметра, но това няма значение. Не съм очаквал
да бъдем равнопоставени.
Не изглежда особено притеснен.
– Трябва да призная, че планът ти беше хитър. Не би ми
минало през ум, че малката кучка би избягала при теб и би се
съгласила да играе такива игри.
Стискам пистолета по-силно.
 – Не смей да говориш и за нея.
Дръпни спусъка. Просто дръпни спусъка и приключи с
това.
Зевс се усмихва подигравателно.
– Засегнах ли те? Или се дразниш, че тя побърза да се върне
при мен, когато осъзна кой има истинска власт?
– Прекалено си самоуверен за човек, заплашен с
огнестрелно оръжие.
– Ако имаше намерение да ме застреляш, щеше да го
направиш в мига, в който седнах – поклаща глава той. – Явно
приличаш на баща си не само на външен вид. Той също се
колебаеше да натисне спусъка.
Отново си казвам, че трябва да го направя, да го застрелям
веднага и да приключа с това. Зевс е извършил неописуеми
злини. Ако някой заслужава да бъде екзекутиран, това е той.
Докато е жив, Персефона няма да бъде в безопасност. Моите
хора няма да бъдат в безопасност. По дяволите, докато той е
тук, Олимп няма да бъде в безопасност. Ще направя услуга на
всички в този проклет град, ако избавя това чудовище от
мъките му.
Деметра и половината от Тринадесетте са безкрайно
щастливи, че се превръщам в тяхно оръдие. Никой няма да ме
упрекне, ако го убия…
Освен Персефона.
Освен самият аз.
– Ако натисна спусъка, ще стана лош като теб – поклащам
бавно глава. – Ще стана лош като другите от групата на
Тринадесетте, които са готови да извършат непростими
деяния, за да получат по-голяма власт.
Аз не искам власт, но никой страничен наблюдател не би
повярвал.
Зевс се усмихва подигравателно.
– Ти не си по-добър от нас, момче. Може да се правиш на
цар на Долния град, но когато си притиснат в ъгъла, пребиваш
човек почти до смърт и идваш тук, за да ме заплашиш с
оръжие. Аз бих направил абсолютно същото на твое място.
– Не съм като теб – процеждам.
Той се засмива.
– Нима? Защото в момента не изглеждаш като добро момче.
Неприятно ми е, че е прав.
Не мога да го убия.
Не по този начин.
Бавно свалям оръжието.
– Не съм като теб – повтарям аз.
Той изсумтява.
– През последните два дни два пъти наруши нашия договор.
Дори ако реша да си затворя очите, Тринадесетте няма да
простят това нападение. Ще поискат главата ти.
– Така ли? – усмихвам се злобно. Най-сетне, най-сетне знам
нещо, което този мръсник не знае. Ако не мога да го убия,
мога да сторя другото. – Ти май наистина вярваш в
собствените си фантазии.
– За какво говориш, по дяволите?
– Не трябваше да изпращаш хората си след дъщерите на
Деметра.
Цъквам с език.
– Щом тя беше готова да спре хранителните доставки на
половината град, за да върне Персефона, какво мислиш, че ще
ти направи, задето нареди на своя човек да намушка
Евридика?
 – Спряла е хранителните доставки на половината…
Зевс млъква, очите му се разширяват от изненада.
– Това не влизаше в плановете ни.
Едва се сдържам да не се изсмея. Никога няма да простя на
Деметра, че се опита да предаде Персефона в ръцете на този
човек, но не мога да не изпитвам злорадство, като виждам как
е подкопала властта му за толкова кратко време.
– В твоите може би не. Тя играе по свои правила от самото
начало. Ти просто си единственият глупак, който не го
осъзнава.
– Може да е била готова да предприеме подобни мерки
срещу теб, но знае кой я храни.
– Да.
Изчаквам го да се поуспокои, преди да нанеса следващия
удар.
– Храни я Олимп. Олимп храни всички от групата на
Тринадесетте. Дори теб – най-вече теб. Безброй пъти са
затваряли очи за прегрешенията ти. Сега е време за разплата.
– Ти не си тук, за да въздадеш справедливост – усмихва се
подигравателно той. – Тук си, за да търсиш жалко отмъщение.
Стискам пистолета, след което се овладявам. Жалко
отмъщение. Така той нарича желанието ми да въздам
справедливост за смъртта на родителите си. Бавно поемам
дъх.
– Отмени цялото нещо и ще приема, че сме квит.
Зевс повдига вежди.
– Кое да отменя? Войната? Или сватбата си с хубавата
дъщеря на Деметра? Персефона?
– Не споменавай името ѝ.
Пристъпвам към него.
 – Този договор е подписан, подпечатан и трябва само да се
обнародва. Тя е моята награда, задето смазах съпротивата ти –
ухилва се той. – Ще ѝ се наслаждавам много, след като ти ми
проправи пътя.
Знам, че ме дразни, но няма да му се дам.
– Тя не е твоя. Не принадлежи на никого, освен на себе си.
– Там ти е грешката – засмива се той. – Имаш възможност да
получиш всичко – живота ми, онази жена, отмъщението – но
губиш самообладание в последния момент.
Светлосините му очи проблясват злобно.
– Също като баща си.
– Майната ти!
Зевс се хвърля към мен с изумителна бързина и сграбчва
пистолета. По-силен е, отколкото очаквам. Опитвам се да се
дръпна, но той не пуска ръката ми. Натискам спусъка
инстинктивно, но не го улучвам. Зевс ме дърпа към себе си и
се опитва да ми отнеме оръжието. Виждам смъртната си
присъда в погледа му. Аз се поколебах да го убия. Той няма да
ми върне жеста.
Долавям шум от счупено стъкло, но съм толкова зает да се
боря за оръжието, че не се замислям. Извивам ръка към Зевс и
отново натискам спусъка, но той се дръпва и куршумът се
забива в пода до краката ни.
Най-накрая успява да хване здраво китката ми и опира
ръката ми в коляното си. Мамка му, как боли. Въпреки
усилията си изпускам пистолета. Поглеждам надолу, за да
видя къде е паднал. Зевс се възползва от невниманието ми и
ме удря с юмрук в лицето.
Стаята се завърта около мен. Този гадняр удря много
здраво. Ако ме удари още веднъж така, може да изгубя
съзнание. Разтърсвам глава, но това не прогонва пищенето в
ушите ми.
Мислите, плановете и стратегиите се изпаряват. Движи ме
единствено инстинктът. Успявам да вдигна ръка, за да отбия
следващия му удар, и сблъсъкът с него ме отхвърля няколко
сантиметра назад. Стоварвам юмрука си в корема му и той се
задъхва. Бърз е и ме удря като товарен влак, а на мен ми е
трудно, защото макар да мразя този злодей, в подсъзнанието
ми все още отеква ужасеният глас на Персефона.
Хадес, спри.
Не мога да го убия. Няма да го убия. Просто трябва да се
отдалеча достатъчно от него, така че да мога да се движа и да
мисля. Блъскам го.
– Защо уби баща ми?
Мръсникът се смее. Смее се, по дяволите.
– Той заслужаваше да страда.
Замахва отново, но този път съм подготвен. Навеждам се и
забивам ляво кроше в хълбока му. Зевс се превива и ругае, но
това само забавя движенията му.
– Жалко за майка ти.
– Майната ти.
Тази вечер няма да намеря отговори тук. Не знам защо си
мислех, че може да стане. Зевс е гаден насилник, решен да
смаже всяка заплаха. Родителите ми са били заплаха, били са
отскоро на своя пост и наивно са вярвали, че могат да
изградят един нов, по-добър Олимп. Зевс не би позволил нещо
да ограничи властта му, затова ги е ликвидирал. Това е.
Отново се опитвам да се отдалеча от него, но не успявам.
Той не ми дава да си поема дъх. Едва избягвам юмруците му.
Окото ми е отекло и е само въпрос на време да спра да виждам
с него. Ако битката продължи дотогава, ще загазя.
Избягвам дясното му кроше, хващам го за ръката и го
отблъсвам.
– Спри. Не бива така.
– Няма да спра, докато не пукнеш, гадино.
Той разтърсва глава като бик и се хвърля към мен.
Не осъзнавам в коя част на стаята се намираме, докато
студеният вятър не ме удря в лицето. Мамка му!
– Чакай.
Но Зевс не ме слуша. Замахва с юмрук. Ако ме уцели, ще ме
смаже. Обаче не успява да прецени близостта със счупения
прозорец, също като мен. Олюлява се на ръба и размахва ръце
в опит да запази равновесие.
Времето забавя ход.
Все още не е късно. Мога да го издърпам. Просто трябва да
го достигна. Хвърлям се към него с намерението да го хвана за
ръката, за ризата, някъде. Той може да е чудовище, но никой
не заслужава да умре така.
Хваща ме за ръцете, но пръстите му се изплъзват от моите
въпреки усилията ми. Миг по-късно вече го няма, а свистенето
на въздуха и заглъхващият вик на изумление са единственото
доказателство, че изобщо е бил тук. Взирам се в счупения
прозорец, в пустия черен въздух, в светлините, които
блещукат в далечината.
Осъзнавах ли колко сме близо? Умишлено ли го тласнах към
смъртта?
Не мисля така, но никой няма да ми повярва, ако заявя, че
станалото е злополука. Не и след като съм дошъл в кабинета
му въоръжен в ранната утрин, когато наоколо няма други
хора.
 Леденият вятър отново ме лъхва. Идвам на себе си. Не мога
да остана тук. Ако някой разбере, че съм нарушил договора и
че съм причинил смъртта на Зевс, моите хора ще платят
цената. В този момент твърде силно разчитам Деметра да
спази обещанието си, а краткото ни общуване вече ми показа,
че не мога да ѝ имам доверие.
Излизам в коридора и се заковавам на място, когато
осъзнавам, че не съм сам. Взирам се в мрака и разпознавам
силуета. Говорим за вълка.
– Не очаквах да видя теб тук.
Деметра нахлузва чифт нови черни ръкавици.
– Някой трябва да почисти тази мизерия.
Дали има предвид безпорядъка, който оставих в стаята…
Или мен? Издишвам бавно.
– Значи всичко това е било капан?
Тя повдига вежда и за миг толкова заприличва на
Персефона, че сърцето ми се свива болезнено. Деметра се
засмива.
– Не бих казала. Тази вечер ти направих няколко услуги, а
това е най-малкото, което мога да сторя, за да съм сигурна, че
ще бъдеш тук и в бъдеще, когато реша да си събера
вземанията.
Тя прави крачка към мен и спира.
– Но ако нараниш дъщеря ми, с удоволствие ще ти прережа
гърлото.
– Ще го имам предвид.
– Така и трябва. Никога няма да открият тялото. – Тя
поглежда ръката си с нахлузената ръкавица. – Прасетата са
много ефективни създания. Те са като естествен завод за
преработка на отпадъци.
 По дяволите, тази жена е фурия като дъщеря си. Отстъпвам
встрани, когато тя се отправя към вратата на кабинета на
Зевс.
– Какво ще правиш?
– Както казах, ще почистя.
Тя отваря вратата и ме поглежда.
– Дъщеря ми трябва много да те обича, щом ме моли да се
грижа за теб. Очаквам да спазиш условията на
споразумението, което сключихме.
– Ще го направя.
Не е нужно да знам подробностите, за да ги приема.
Каквато и да е цената, ще я платя с радост. Това е най-
малкото, което мога да направя след всичко станало.
– Така и трябва. Сега се махай оттук, преди хората на Арес
да са дошли да разследват.
Да разследват смъртта на Зевс.
Смъртта на Зевс, която аз причиних.
След тази нощ Персефона никога няма да ме погледне със
същите очи.
Тази мисъл ми тежи също като смъртта на Зевс, докато
вървя към първия етаж. Излизам през вратата и виждам, че
вече се е събрала малка тълпа, а хората се взират в нощта,
сякаш отговорите са там. Неколцина поглеждат към мен, но
не ми обръщат особено внимание. Анонимността е една от
ползите на това да си мит.
Обръщам се и се отдалечавам. Една мрачна част от мен
смяташе, че ще тържествувам, когато Зевс умре. Това е
уреждане на сметка, отплата за всички ужасни престъпления,
които е извършил през годините. На мен, да, на родителите
ми, определено, но и на безброй други хора. Нанесъл е
огромни поражения през изминалите десетилетия.
Обаче не чувствам абсолютно нищо.
Не забелязвам как се връщам в Долния град. Имам
чувството, че в един миг съм пъхнал ръце в джобовете с
наведена глава срещу вятъра сред магазините в Горния град, а
секунда по-късно съм примигнал и стоя пред дома си. Че съм
изминал целия път пеша свидетелства единствено болката в
краката и ходилата ми.
Обръщам се и поглеждам към кулата на Зевс, която оттук
едва се вижда на хоризонта. Зад нея слънцето вече напълно е
изгряло. Нов ден. Всичко се е променило и все пак всичко си е
същото.
Аз все още съм Хадес. Все още управлявам своя дял от
Олимп. Останалите от групата на Тринадесетте ще имат малко
работа, но в крайна сметка Персей ще стане новият Зевс, ще
се ожени и ще имаме нова Хера. Аз ще спазя условията на
споразумението, сключено от Деметра. Персефона вече е в
безопасност и ще може да напусне града и да последва
мечтите си. Никога повече няма да я видя. Нещата ще
продължат както винаги.
Тази мисъл ужасно ме потиска.
Влизам през вратата, през която излязох, и се отправям към
преустроената дневна. Сега тя е стаята на кученцата и е
пълна с играчки и няколко креватчета. Сядам до средното
креватче, където спят трите кученца. Макар че съм тих, те
скоро осъзнават, че имат гост. Цербер идва пръв, като се
клатушка върху несигурните си крачета и се покатерва в скута
ми, сякаш си запазва територията. Братчетата му го следват,
след като липсата на топлината му ги събужда, и притискат
пухкавите си треперещи телца до мен.
 Докато ги галя, нещо в гърдите ми се отприщва. Облягам
глава на стената и затварям очи. Що за чудовище съм, след
като мисълта, че никога повече няма да видя Персефона, ме
натъжава повече от ужасната смърт на Зевс? Не знам, но не
съм такова чудовище, че да протегна ръце към нея. Ако се
опитам да я затворя в клетка, няма да съм по-добър от него.
Затварям очи.
Тя е свободна.
Трябва да я пусна да лети.
 31
ПЕРСЕФОНА

Събуждам се с новината за кончината на Зевс. Сестрите ми

са се скупчили пред компютъра и четат новините с различна
степен на задоволство. Навеждам се над рамото на Калисто и
се намръщвам, когато виждам заглавието, изписано в долната
част на екрана.
– Паднал е и се е пребил?
– Пишат, че счупил прозореца и скочил – казва Психея с
престорено равнодушие. – Няма данни за чужда намеса.
– Но защо…
В този миг майка ми връхлита в стаята. Въпреки странното
начало на деня тя е изрядно гримирана и облечена в
елегантен костюм с панталон, който подчертава фигурата ѝ.
– Подгответе се, дами. Тази вечер Тринадесетте ще дадат
пресконференция. Ще съобщят новини във връзка със смъртта
на Зевс и официално ще обявят Персей за следващия Зевс.
– Не си губите времето – изсумтява Калисто.
– Винаги трябва да има Зевс. Знаеш го не по-зле от всички.
Тя плясва с ръце.
– Така че не, няма да губя ценно време.
Сестрите ми бавно излизат от стаята. Подчиняват се на
заповедта, но мълчаливо я осъждат. Не и аз. Майка ми е
твърде весела, особено след като снощи убеди половината от
Тринадесетте да предадат Зевс, а после излезе, за да „свърши
една работа, нищо особено“. Прекалено голямо съвпадение е,
че Зевс умря същата нощ.
– Той не се е самоубил.
– Не, разбира се. Той беше от хората, които ще ритат и ще
пищят, докато някой ги влачи към Подземното царство.
Тя повдига брадичката ми и се намръщва.
– Ще трябва да се погрижим за торбичките под очите ти.
Отмествам ръката ѝ.
– Изобщо ли не си разстроена от убийството?
– А ти?
Отварям уста, за да кажа, че съм разстроена, разбира се, но
накрая поклащам глава.
– Радвам се, че вече го няма.
– Ти и по-голямата част от Олимп.
Тя се обръща и се заглежда в телефона си.
– Приготви се. Колата ще те очаква долу, за да те откара до
моста за Долния град. Оттам ще трябва сама да стигнеш до
Хадес.
Всичко се случва твърде бързо. Взирам се в нея и се
опитвам да проникна отвъд маската на съвършенството, което
тя олицетворява.
– Майко…
– Ммм?
Как да попитам майка си дали е извършила убийство? Тя е
способна на това. Знам, че е така. Но въпросът засяда в
гърлото ми, груб и суров.
– Ти…
– Дали съм убила онзи мръсник? – Тя най-сетне вдига поглед
от телефона си. – Не, разбира се, че не. Ако го бях направила,
щях да избера по-дискретен начин от този да го бутна през
прозореца.
Не съм сигурна дали казаното трябва да ми подейства
успокояващо, но ѝ вярвам.
– Добре.
– След като изяснихме този въпрос…
Тя отново взема телефона си.
– Искам да изпълниш първата част от споразумението.
Направи така, че Хадес да присъства на пресконференцията
довечера.
Нетърпението се смесва с тревога.
– Нямам много време да го убедя.
– Не се подценявай, Персефона.
Майка ми не вдига поглед от телефона, докато пише
съобщение.
– Той е влюбен в теб. Ще се съгласи на всичко, стига да
останеш при него доброволно. Би било много глупаво от твоя
страна да пропуснеш тази възможност.
– Добре. Ще се погрижа.
– И доведи Евридика.
Майка ми смекчава тона.
– Тук вече ще е в безопасност, а ще има нужда от
семейството си, докато превъзмогне мъката по оня идиот,
бившия ѝ.
Поне по този въпрос сме на едно мнение.
– Ще го направя.
Няма смисъл да споря дали съм в състояние да убедя Хадес.
За майка ми всеки от браковете ѝ е бил трамплин към нещо
по-добро, а съпрузите ѝ – пионки за местене, а не партньори.
Никога няма да ѝ хрумне, че за мен Хадес е равностоен
партньор.
 Влизам в стаята си, без да кажа нищо повече. Приготвям се
бързо, макар че проклинам тихо и добавям малко повече
коректор под очите си. След известен размисъл обувам широк
черен панталон и обличам червена блуза, която е толкова
тъмна, че изглежда черна. Връзвам косата си на стегната
конска опашка и слагам червило, което е в почти същия цвят
като блузата ми.
Дълго се гледам в огледалото. През годините много
старателно съм си изградила образа на ведра и лъчезарна
жена със светли дрехи и розови устни. В този момент
изглеждам съвсем различно. Чувствам се различно.
Добре. Момичето, което бях допреди един месец, никога не
би събрало смелостта да предложи споразумението, което аз
сключих снощи. Толкова малко време. Такава промяна. И още
не сме приключили.
Пътуването от дома на майка ми до моста отнема по-малко
време, отколкото очаквах. Сякаш съм в друг свят, но в
действителност отнема по-малко от тридесет минути въпреки
трафика. Слизам от задната седалка и се стягам. В идеалния
случай бих искала да имам поне едно денонощие, за да убедя
Хадес, но разполагам само с няколко часа.
Все пак трябва да се извиня, задето се измъкнах като
крадец през нощта.
Странно е да прекосиш моста през деня. Подготвям се да
изпитам същата болка като предишния път, но сега чувствам
само лек натиск върху кожата си. Минава ми странната мисъл,
че той е нещо като приветствие за добре дошла у дома. Бързо
прекосявам моста и минавам между колоните на Долния град.
Наистина имам чувството, че се прибирам у дома. Тръгвам с
вдигната глава. Стъпките ми поглъщат разстоянието между
моста и дома на Хадес. Рано е и по улиците има много малко
хора, но тяхното присъствие е още едно потвърждение, че
постъпвам правилно.
Никой от тези хора няма да понесе последиците от
действията ми.
Всичко свърши.
Почти.
Затаявам дъх, докато изкачвам стълбите пред къщата на
Хадес и чукам на вратата. Сърцето ми се е качило в гърлото.
Миг по-късно вратата се отваря и едно меко тяло ме
прегръща. Нужни са няколко секунди, за да осъзная, че това е
Евридика.
– Защо ти отваряш вратата?
– Психея ми писа, че идваш насам.
Тя ме дръпва в къщата и затваря вратата зад нас.
– Зевс наистина ли е мъртъв?
– Да.
Изглежда изтощена, под очите ѝ има тъмни кръгове, а
косата ѝ е разрошена. Хващам я за ръцете.
– Майка иска да се прибереш. Всички го искаме.
Евридика отваря уста, поколебава се и накрая кимва.
– Добре. – Тя се усмихва тъжно. – Нещо обаче ми подсказва,
че не си тук заради мен. Хадес е в стаята на кученцата.
Прекара цялата нощ там.
– Няма да се бавя…
– Няма проблем.
Още една тъжна усмивка.
– Харон предложи да ме закара у дома, когато реша. Не се
тревожи за мен.
Лесно е да се каже, но Евридика е права. Тя има свой път,
който трябва да извърви. Отново я прегръщам.
– Ще бъда тук винаги, когато имаш нужда от мен.
– Знам. Сега върви при мъжа си.
Тя леко ме побутва към дневната, преустроена в стая за
кученцата.
Заварвам Хадес да седи до стената със затворени очи, а
кученцата лежат върху и около краката му. Когато влизам в
стаята, отваря очи и примигва бавно.
– Ти се върна.
– Разбира се, че се върнах.
Правя крачка напред и спирам. Изведнъж се чувствам
непохватна и несигурна. Сключвам ръце пред себе си.
– Съжалявам, че си тръгнах, без да се сбогувам. Исках да
реша проблема.
Той разсеяно прокарва ръка по гърба на кученцето в скута
му.
– Можеше да говориш с мен, преди да си тръгнеш. Не те
излъгах, когато ти казах, че не си затворничка тук.
– Не можех да рискувам – прошепвам аз. – Би направил
всичко за хората, на които държиш, но изобщо не ти пука за
собствената ти безопасност.
– Аз съм заменим – свива рамене той. – Тук е така.
– Не, Хадес. Не, категорично не си заменим.
Отивам до него и коленича. Едва сега успявам да разгледам
добре лицето му. Ахвам. Не мога да се сдържа и протягам
ръка, за да прокарам пръст по синината, покриваща скулата и
окото му.
– Какво е станало?
Той все още не ме поглежда.
– Снощи си сключила споразумение с майка си, за да мога
да действам срещу Зевс, без да се страхувам от последиците.
Какви бяха условията?
– Как… – млъквам, когато осъзнавам какво ми казва. – Зевс!
Ти ли беше?
Трябва да е бил той, освен ако не е участвал в кръчмарски
бой във времето между заминаването и завръщането ми. Най-
логичният отговор е и най-прост. Отишъл е при Зевс и са се
сбили. Сега Зевс е мъртъв, а Хадес е у дома и изглежда като
оцелял от автомобилна катастрофа.
Протягам длан и плахо го хващам за ръката. Той ме хваща
здраво, след което осъзнава какво прави и се опитва да ме
пусне. Стискам ръката му.
– Отишъл си при Зевс?
– Помислих, че си се върнала при него, за да ме спасиш.
Знаех, че ще те смаже, а не можех да стоя безучастен и да го
допусна.
Говори така, сякаш е на ръба на силите си.
– Ще ми се да можех да ти кажа, че не съм искал да пада,
но… Не знам. Просто не знам. Ако това променя нещата…
– Хадес, спри.
– Да, вече ми го каза.
В първия момент не разбирам за какво говори.
– На моста.
– Почти убих онзи човек.
Нещо не е наред с гласа му. Не прилича на себе си.
– Можеше да го убия, ако не ме беше спряла.
Прочиствам гърлото си и отново заговарям.
– Зевс беше чудовище. Не твърдя, че убийството е
правилният начин за решение на проблемите, но наистина ли
мислиш, че той не би те убил, ако имаше възможност?
Причинил е смъртта на толкова много хора. Съжалявам, че
трябва да носиш това бреме, но не съжалявам, че е мъртъв.
Протягам свободната си длан и обгръщам лицето му, като
внимавам да не докосвам синината.
– А мъжът, когото наби, нарани сестра ми. Извиках не
защото исках да го спася, а защото знаех, че ако изгубиш
контрол, ще се чувстваш виновен.
Той изпуска разтърсваща въздишка.
– Значи е време за сбогуване.
Бих могла да се засмея, ако нямах чувството, че участвам в
маратон. Време е да му разкрия цялата истина, но сърцето ми
бие толкова бързо, че изведнъж се стряскам, че може да умра.
Много по-лесно беше да напиша бележката и да се измъкна,
преди да я е намерил.
– Няма да си тръгна, Хадес. Обичам те. Ще остана и ще
направя всичко необходимо, за да те защитя и да ти помогна
да защитиш хората си.
– Но Зевс е мъртъв, а ти си свободна.
– Знам, че съм свободна.
Поемам дъх с мъка.
– И тъй като съм свободна, избрах това. Избрах нас.
Той не ме отблъсва, затова събирам смелост да продължа.
– Преди един месец исках само да се махна. Не знаех, че
съществуваш и още по-малко, че ще се влюбя в теб. Не знаех,
че в Олимп има място, където мога да се чувствам като у дома
си.
Той ме гледа объркано и аз стискам ръката му.
– Тук, Хадес. Чувствам се като у дома си тук, с теб. В тази
къща, в Долния град. Искам да бъда с теб, ако ме искаш.
На лицето му бавно се разлива усмивка.
 – Наистина ли го искаш?
– С цялото си сърце и душа.
– И аз те обичам.
Той повдига сключените ни ръце и целува кокалчетата ми.
– Не исках да те примамвам да останеш, като ти го кажа,
но… и аз те обичам.
Той ме обича. Той ме обича. Подозирах, че е така, но когато
тези думи се отронват от устните му, ми се завива свят от
радост. Бих искала да се отдам изцяло на чувството, но трябва
да изпълня условието на майка си.
– Хадес, има още нещо.
– Условията на споразумението.
– Да.
Стискам силно ръката му.
– Обещах на майка ми двамата да се появяваме на шест
събития по неин избор в Горния град.
Хадес се взира в мен известно време.
– Това ли е всичко?
– Как така „това ли е всичко“? Ако може да привиква
човека, който стои зад мита за Хадес, по няколко пъти в
годината, това неимоверно ще увеличи влиянието ѝ. Дори да
не си неин съюзник, хората ще мислят, че си. Това е много
важно.
Той внимателно отмества кученцата, изправя се и ме
повдига.
– Това е нищожна цена.
– Сигурен ли си? Защото ако имаш каквито и да било
съмнения…
– Персефона!
Хадес обгръща лицето ми с длани.
 – Моя малка сирено, мислиш ли, че има цена, която не бих
платил с готовност в името на щастието и безопасността ти? В
името на свободата ти? Деметра можеше да ми поиска много
повече.
Гърлото ми се свива.
– Не ѝ го казвай.
– Няма – усмихва се той. – Кажи ми го пак.
Знам какво иска да чуе. Прокарвам длани по гърдите му и
обвивам ръце около шията му.
– Обичам те.
Устните му докосват ухото ми.
– Кажи го пак.
– Обичам те.
Усещам движението на устните му върху кожата си.
– И аз те обичам, моя малка сирено.
– Май не е сега моментът да се пошегувам, а?
Ръцете му се плъзват към талията ми, той ме придърпва към
себе си и ме обгръща с топлината си.
– Това кога те е спирало?
Засмивам се. Смехът ми отначало е малко сипкав, но после
се превръща в израз на чиста радост.
– Прав си.
Раздвижвам се в обятията му. Трудно ми е да повярвам, че
всичко свърши. Или че едва сега започва. Прекалено е хубаво,
за да е истина. Не мога да спра да го докосвам, за да се уверя,
че е тук и че това се случва.
– В такъв случай имам въпрос.
– Аха.
Той се отдръпва, така че да видя широката му усмивка.
– Питай.
 – Обичаш ли ме повече от безценните си подови настилки?
Той се засмива. Гръмкият му смях изпълва стаята. После
навежда глава и устните му докосват моите.
– Съвсем определено те обичам повече от безценните си
подови настилки. Само че настоявам да не кървиш върху тях в
бъдеще.
– Не обещавам.
– Не съм и очаквал да го сториш.
Той ме целува. Устните ни се докоснаха за последно преди
по-малко от ден, но имам чувството, че е минало много повече
време. Притискам се до него и нетърпеливо разтварям устни,
за да поема по-дълбоко целувката. Потъвам в докосването му,
в съвършенството на мига.
Поне докато той не вдига глава няколко секунди по-късно.
– Ако не спрем, ще закъснеем за пресконференцията.
– Майната им.
– Персефона, наистина не искам отново да попадам в
черния списък на майка ти, особено ако мога да го избегна.
Прав е. Знам, че е прав. Заравям пръсти в косата му и я
дръпвам леко.
– Обещай ми, че тази нощ ще заключим вратите, ще
изключим телефоните си и ще напръскаме със спрей против
Хермес. Искам те само за себе си.
– Съгласен.
Неохотно се пускаме. Скривам с грим синините на Хадес,
доколкото мога. Тъмните очила ще свършат останалото. Той е
облечен в черно от глава до пети и прилича на злодей,
дръзнал да излезе на светло. Докато пътуваме с кола към
пресконференцията, през цялото време се държим за ръце.
Останалите членове на групата на Тринадесетте и
семействата им са се събрали в един от вътрешните дворове
около „Додона Тауър“. Всички са облечени безупречно. Трите
деца на Зевс, останали в Олимп, са облечени в черно, а лицата
им са безизразни. Сестрите ми стоят зад майка ми. Стискам
ръката на Хадес за последно, след което тръгвам към тях. Той
стиска дланта ми по-силно.
– Остани.
– Какво? – оглеждам се аз. – Но…
– Бъди моя, Персефона. И ми позволи да бъда твой. Пред
хората и насаме.
Вдигам поглед към него. Има само един отговор и той пърха
в гърдите ми като птица в клетка.
– Да.
Не знам какво очаквам. Сблъсък. Може би обвинения.
Вместо това Хадес се влива незабележимо в редиците им,
когато се появяват репортерите и Посейдон излиза напред, за
да направи официално изявление и да обяви Персей за новия
Зевс. Хората не се интересуват толкова от отговорите, колкото
от привидността, а в този момент това е добре за нас. Не е
лошо и че репортерите са толкова съсредоточени върху Хадес.
Изражението му е спокойно през цялото време, сякаш
редовно ходи по пресконференции. Единственият знак, че не
се чувства комфортно, е че стиска силно дланта ми, без никой
да го вижда. Когато хората започват да се разотиват, се
облягам на ръката му и прошепвам в ухото му:
– Справи се блестящо. Почти приключихме.
– Има повече хора, отколкото очаквах.
Той говори така, че устните му едва помръдват.
– Ще те защитя. Обещавам.
Тръгваме към колите, а репортерите хукват след нас и го
обсипват с толкова много въпроси, че едва ги чувам.
– През цялото време ли бяхте в Долния град?
– Защо излязохте на светло сега? Заради смъртта на Зевс
ли?
– Вие ли сте тайнственият мъж, с когото избяга Персефона
Димитриу?
– Връзката ви официална ли е?
Вдигам ръка и привличам вниманието върху себе си.
– Приятели, много ще се радваме да направим официално
изявление… утре. Днес сме тук, за да изразим скръбта си от
загубата на Зевс.
Имам достатъчно опит в говоренето пред публика и дори не
трепвам, когато лъжа. Просто изчаквам мълчаливо и те най-
накрая се отдръпват и насочват вниманието си другаде.
Когато най-сетне се откъсваме от тълпата, Хадес се обръща
към мен и ме поглежда така, сякаш ме вижда за първи път.
– Моят рицар в слънчева ризница, който идва, за да ме
спаси от пресата.
– Е, не само ти обичаш да се правиш на герой.
Отново стискам ръката му.
– Ще ти е нужно време, за да свикнеш с целия този цирк.
– Мисля, че ще се справя, стига да си до мен.
Той не чака отговор. Просто ме взема в обятията си и
целува устните ми. Нетърпеливо се надигам на пръсти и
обвивам ръце около шията му. Долавям шепот и щракане на
фотоапарати, но не ми пука.
Когато най-сетне надига глава, аз се вкопчвам в него, за да
не ми се подкосят краката.
– Ела с мен у дома.
– Да.
 – Нямам предвид само днес, а завинаги. Ела да живееш с
мен.
– Знам какво имаш предвид – усмихвам се и бързо целувам
устните му. – И отговорът ми е този. Да на всичко.
 Епилог
ХАДЕС

– Готова ли си?
Персефона се усмихва широко, но това е щастливата ѝ
усмивка – истинската ѝ усмивка.
– Зададе ми този въпрос поне десет пъти през последния
един час.
Тя ме бутва с рамо.
– Ти нервен ли си?
Нервен е много слабо казано. През последните две седмици,
откакто излязох на светло и се вмъкнах в бляскавото змийско
леговище, което представлява Горния град, се наложи доста
да се приспособявам. Персефона беше до мен всеки един
момент и умело ме преведе през всички медийни изяви. Не
знам какво бих правил без нея.
Моля се на боговете никога да не ми се налага да разбера.
Но тази вечер? Тази вечер е само за нас.
– Не съм нервен – отвръщам най-сетне. – Ако ти не си
готова…
– Хадес, готова съм. Повече от готова.
Тя поглежда към вратата на залата за забавления.
Шумоизолацията е толкова добра, че не можем да чуем хората
от другата страна, но и двамата знаем, че са там. Чакат ни.
Персефона поема дъх.
– Как изглеждам?
 Зададе ми този въпрос поне пет пъти, откакто влязох в
стаята ни и я заварих да се облича.
– Съвършена.
Истина е. Дългата ѝ руса коса е разпусната и се стели на
вълни. Облечена е в най-новото творение на Жулиета. Черна
рокля, обгръщаща тялото ѝ, слиза от презрамка през врата,
плъзга се по гърдите, корема и хълбоците и трепти около
горната част на бедрата ѝ. Роклята е с гол гръб и всеки път,
когато Персефона се обърне, едва се сдържам да не падна на
колене и да целуна извивката в долната част на гръбначния ѝ
стълб.
– Моята малка сирена…
– Готова съм.
Тя се надига на пръсти и бързо целува устните ми.
– Наистина съм готова. Честна дума.
Вярвам ѝ.
– Да вървим тогава.
Вече сме говорили как ще стане. Разиграх всичко стъпка по
стъпка. Понякога изненадата е част от играта, но не искам
нищо да развали вечерта на Персефона. Нашата вечер. Не и
когато това е особено важна стъпка в два живота, обърнати с
главата надолу.
Влизам в залата първи. Тя отново е подредена според
изискванията ми. Мебелите около подиума са отдръпнати
леко назад – ясен знак, че това ще бъде представление, а не
покана за участие. Осветлението е слабо и всички места са
заети.
Персефона ме държи за ръката непринудено и доверчиво и
с радост ме следва, докато си проправям път към подиума
между креслата и диваните. Преди да ѝ дам последна
възможност да размисли, тя с лекота се качва на подиума и
застава под светлината на прожекторите. Поглежда ме през
рамо, сякаш знае точно какво се каня да направя. Сдържам
усмивката си и се качвам на подиума.
Прожекторите ни дават по-различна дискретност от
сенките. Виждам всеки сантиметър от тялото на Персефона,
но останалата част от залата е неясна. Това може да се
промени по-късно, ако го правим пак, тази вечер всичко е
устроено така, че Персефона да се чувства възможно най-
добре.
Посочвам средата на подиума.
– Застани там.
– Да, сър.
Казва го с престорено покорство, но устните ѝ се разтягат в
порочна усмивка.
Заобикалям я бавно, като я оставям да тръпне в очакване.
Богове, толкова е съвършена, чак ми е трудно да повярвам, че
е моя. Че ме направи свой, сякаш татуира името си в душата
ми. Бих направил всичко за тази жена. Бих покорил Горния
град. Бих прогонил останалите от групата на Тринадесетте от
техните кули от слонова кост. Бих дал още едно безкрайно
интервю на журналист от клюкарско издание.
Докосвам подгъва на роклята ѝ и тя трепва около бедрата ѝ.
– Дали ако повдигна роклята ти, няма да се окаже, че си без
бикини?
Тя се усмихва още по-широко.
– Има само един начин да разбереш.
– След малко.
Едва се сдържам да не се усмихна, като виждам явното ѝ
разочарование. Приближавам се, плъзвам длани по ръцете и
раменете ѝ и обгръщам лицето ѝ. Снишавам глас, говоря само
на нея.
– Имаш сигнална дума, но ако в някакъв момент искаш това
да спре, просто ми кажи и ще спра.
Тя леко ме стиска за китките.
– Знам.
– Добре.
– Хадес? – усмихва ми се Персефона. – Искаш ли да видиш
кое е най-хубавото на тази рокля?
Още преди да отговоря, малката мръсница протяга ръка към
тила си и разкопчава презрамката. Платът се свлича по
тялото ѝ и пада на земята, нежен като цвете.
Тя е съвсем гола под роклята.
Хващам я за ръката, вдигам я над главата ѝ и я карам да се
завърти бавно.
– Нали искаш да изнесеш представление, моя малка
сирено? Нека те видят.
Харесва ми как златистата ѝ кожа поруменява в отговор.
Пускам ръката ѝ, отивам до ръба на подиума и вземам
стола, поставен там по-рано същия следобед. Столът е
направен от черен метал, има широка седалка, а облегалката
е толкова висока, че човек да може да се наведе удобно върху
нея.
Давам ѝ знак да седне на стола.
– Разтвори крака, Персефона.
Тя диша учестено, а когато поставям длан на тила ѝ, се
накланя към мен. Защото моята малка сирена иска не само да
бъде изложена на показ, но и да чувства, че съм до нея.
Навеждам се над облегалката на стола, плъзвам ръце по
бедрата ѝ и ги разтварям по-широко. Галя нежно влажната ѝ,
възбудена вулва. Докато милвам Персефона, я целувам по
слепоочието.
– Те гледат насам и знаеш ли какво виждат?
– Не – отвръща задъхано тя и повдига хълбоци в опит да
насочи ръката ми. – Кажи ми.
– Виждат как златната принцеса си отива.
Прониквам в нея с два пръста.
– И как на нейно място идва мрачната богиня.
Тя стене и аз не мога да се сдържа. Впивам устни в нейните.
Усещам вкуса ѝ с езика си и за миг забравям къде съм.
Забравям публиката. Забравям всичко, освен да правя онова,
което би я накарало отново да издаде този звук. Притискам
дланта си към клитора ѝ и бавно движа пръстите си в нея. Тя
се възбужда все повече. Движенията ѝ стават все по-неистови,
докато преследва удоволствието си, като се движи около
ръката ми, макар че ѝ давам онова, от което се нуждае, за да
изпита върховно удоволствие.
Прекъсвам целувката, за да кажа:
– Свърши за мен, моя малка сирено.
И тя свършва. Богове, как свършва!
Изчаквам да изпита върховно удоволствие още два пъти,
след което изваждам пръстите си от нея.
– Сега ще те подпра на този стол и ще те чукам.
Персефона се усмихва замаяно, а пъстрите ѝ очи са
изпълнени с любов.
– Да, сър.
Олюлява се леко, когато ѝ помагам да стане и я поставям в
желаната поза, наведена над облегалката на стола. Разтварям
краката ѝ и правя крачка назад, за да я огледам добре.
По дяволите!
 Доверието, което тази жена проявява към мен, ме кара да
искам да бъда по-добър човек и да направя всичко възможно
никога да не я разочаровам. Тя трепери, аз се приближавам до
нея и плъзвам ръце по задника и гърба ѝ.
– Готова ли си?
– О, богове, изчукай ме най-накрая.
В залата се разнася кикот, множество гласове се
присъединяват към моя. Шляпвам я леко по задника.
– Нетърпелива си.
– Да. Много.
Тя се раздвижва.
– Моля те, Хадес. Не ме карай да чакам повече. Искам те.
Не искам да я дразня повече, отколкото на нея ѝ е приятно.
Може би друг път. Тази вечер желанието ѝ е прекалено силно.
Изваждам пениса си, хващам я за хълбока и прониквам в нея.
Персефона стене тихо, а аз издишам рязко.
Това никога няма да ми омръзне. Начинът, по който се
стяга около пениса ми, сякаш никога няма да го пусне, и се
притиска към мен, за да проникна в нея колкото може по-
дълбоко. Стоновете и стенанията ѝ.
Зрителите може би си мислят, че присъстват на
представление, но единствената им роля тази вечер е да
увеличават нейното удоволствие.
Увивам косата ѝ около юмрука си и я подръпвам. Персефона
поглежда към мрака около подиума.
– Гледат те. Ще погълнат с поглед всяка част от теб, която
им предложим. Тази нощ ще търсят удоволствието си в
спомена за нашето чукане.
– Добре – стене тя. – По-силно.
Засмивам се дрезгаво и се подчинявам. Държа я и я
обладавам с груби тласъци. Изложени сме на показ, но от
контракциите на вагината ѝ съдя, че това много ѝ харесва.
А после получава оргазъм и надава резки и страстни викове.
Едва се сдържам да не я последвам, но тази вечер е нейна. Не
моя. Бавно поемам дъх, излизам от нея и прибирам пениса си
в панталона. После я повдигам и я мятам на рамо. Персефона
изписква, а аз едва сдържам усмивката си. Обръщам се бавно.
– Надявам се представлението да ви е харесало. Това беше.
– Хареса ни! – провиква се някой от публиката.
Прилича на Хермес.
Поклащам глава и слизам от подиума. Смехът на Персефона
отеква след нас. Този звук отлично допълва топлината в
гърдите ми. Отивам до трона и сядам на него.
Това са нашето царство и нашият трон. Нашите.
Персефона продължава да се смее тихо, докато се разполага
в скута ми.
– „Надявам се представлението да ви е харесало. Това
беше.“ Ти сериозно ли?
– Кратко и ясно.
– Мхм.
Тя се надига, за да ме яхне.
– Мислех да ти предложа да сложиш втори трон.
Хващам я леко за хълбоците и я оставям да ме води.
– Човекът, който направи този трон, още живее в Долния
град. Мога да поръчам втори трон, ако искаш.
– Не.
Тя ме опипва през панталона.
– Харесва ми да сме двамата на един трон. Така имам достъп
до теб.
Навежда се и устните ѝ докосват ухото ми.
 – Ти не свърши, за да мога да те чукам на този трон, нали,
Хадес?
– Да.
Тя отново се засмива. Богове, колко обичам смеха ѝ.
– Ненаситен си.
– Само за теб. – Плъзвам ръце по тялото ѝ. – Обичам те, моя
малка сирено.
– И аз те обичам.
Тя ме целува – бавна, порочна целувка, от която ми се
завива свят. Персефона заравя ръце в косата ми и се усмихва,
без да отделя устните си от моите.
– И е хубаво, че си ненаситен като мен, защото още не съм
приключила с теб.
 БЛАГОДАРНОСТИ

От цялото си сърце благодаря на всички мои читатели.

Безкрайно много ви ценя. Надявам се тази история да ви е
харесала!
Много благодаря на моя редактор Мери Олтман, която
изслуша идеята ми за суперсекси версия на историята за
Хадес и Персефона и веднага поиска да ѝ изпратя пробен
текст. Много съм щастлива, че „Неонови богове“ намери своя
дом при теб и твоето издателство. Благодарение на твоя
принос тази книга е около хиляда пъти по-добра, отколкото
беше в началото.
Благодаря на моя агент Лора Брадфорд, която работи
заедно с мен по тази книга. Това е поредният странен сюжет,
който намери своя дом благодарение на теб и на вярата ти в
мен и в историите, които разказвам. Благодаря ти!
Писането на книга е самотен подвиг, но нямаше да се
справя без подкрепата на прекрасните ми приятели. Много
благодаря на Джени Нордбак, с която си говорехме за
митология, обмисляхме различни връзки между героите и
бяхме на едно мнение относно лошите момчета в гръцките
митове. От цялото си сърце благодаря на Пайпър Дж. Дрейк и
Ейза Мария Брадли, които винаги бяха готови да ми помогнат
да се справя с деликатните моменти в сюжета.
Изпращам цялата си любов и благодарност на семейството
си. Тази книга беше написана през 2020 г., която беше ужасна
за всички. Благодаря на децата ми, които се приспособяват
към новия начин на живот, докато балансираме между онлайн
обучението, моята работа в кабинет без врата и всички нови
предизвикателства, които възникват. Благодаря на Тим, който
нито за миг не се усъмни, че мога да постигна високите си
цели, винаги е готов да ми помогне, когато се нуждая от нещо,
и ме обича дори когато се държа ужасно. Обичам те!
 ЗА АВТОРКАТА

Кейти Робърт е автор на романтични трилъри. Според сп.

„Ентъртейнмънт Уийкли“ стилът ѝ е „неописуемо секси“.
Книгите ѝ са продадени в над един милион екземпляра. Кейти
Робърт живее на северозападното тихоокеанско крайбрежие
със съпруга и децата си, с котка, която се мисли за куче, и с
два немски дога, които се смятат за салонни кученца.
За повече информация може да посетите
kateerobert.com и Tw tter @katee_robert.