Dürrenmatt Piesi Pechat

РОМУЛ ВЕЛИКИ
ФРИДРИХ ДЮРЕНМАТ
ИЗБРАНИ ПИЕСИ
1
Издаването на това произведение е подкрепено от

ТРАДУКИ, литературна мрежа, към която се числят
Федералното министерство за европейски и международни
въпроси на Република Австрия, Външното министерство
на Федерална република Германия, Швейцарската фондация
за култура „Про Хелвеция“, „Култур Контакт Австрия“,
Гьоте институт, Словенската агенция за книги JАК,
Културното министерство на Република Хърватия
и Фондация „С. Фишер“.
Çà êî èöàòà å èçïîëçâàíà òâî áàòà

íà
ÒÀÌÀ À ÄÅ ËÅÌÏÈÖÊÀ
2
Подбор и превод
от немски
СОФИЯ ТОЦЕВА
РИВА
2012
3
Фридрих Дюренмат
Първо издание
Редактор Борис Парашкевов
Коректор Нели Германова
Издателство „Рива“
1142 София, ул. „Граф Игнатиев“ 53 Б
Тел./факс: 02 986 56 86
E-mail: riva@rivapublishers.com
www.rivapublishers.com
Friedrich Dürrenmatt
AUSGEWÄHLTE STÜCKE
Romulus der Grosse, Der Besuch der alten Dame, Die Physiker, Der Meteor
Copyright © 1986 by Diogenes Verlag AG Zürich, Switzerland
All rights reserved
© София Тоцева, превод и подбор
© Copyright for the translation: S. Fischer Foundation
by order of TRADUKI
© Яна Левиева, графичен дизайн на корицата
За корицата е използвана рисунката на Фридрих Дюренмат „Жена
с бомба“ към пиесата „Физици“. © Copyright: Centre Dürrenmatt
Neuchâtel/Schweizerische Eidgenossenschaft
Umschlag: Frau mit Bombe: zu Die Physiker von Friedrich Dürrenmatt.
© Copyright: Centre Dürrenmatt Neuchâtel/Schweizerische
Eidgenossenschaft.
Издателство „Рива“, 2012
ISBN 978-954-320-397-0
4
ПРИКАЗКАТА
СЪДЪРЖАНИЕ
7
Ромул Велики
107
Посещението на старата дама
209
Физици
273
Метеор
5
Общи бележки към окончателната редакция

на моите комедии от 1980 г.
За разлика от рaзличните редакции, които са публи-

кувани преди отделно в „Архе Ферлаг“, за редакциите на
събраните ми творби съм се старал да издам не театрал-
ните, тоест постановъчните варианти, а литературно зна-
чимите. Литературата и театърът са два различни свята:
освен комедиите Play Strindberg и Портрет на една планета,
които съм писал само за театъра, и които представляват
пиеси за актьорски етюди, тях съм писал като режисьор,
тук представям – без да променям първите пиеси – худо-
жествените редакции, един синтез от различни версии.
Ф. Д.
6
Неисторическа историческа комедия
в четири действия
Нова редакция 1980 г.
Големият трик да приемаме малки отклонения от исти-

ната за самата истина, върху което е изградено цялото
диференциално смятане, лежи същевременно и в основата
на нашите остроумни хрумвания, където целостта би
рухнала, ако към отклоненията се отнасяме с философска
сериозност.
Лихтенберг
7
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА
Ромул Август император на Западната Римска империя

Юлия негова жена
Реа негова дъщеря
Зенон Исавър император на Източната Римска
империя
Емилиан римски патриций
Мар военен министър
Тулий Ротунд министър на вътрешните работи
Спурий Тит Мама началник на конницата
Ахил камериер
Пирам камериер
Аполион търговец на художествени предмети
Цезар Рупф фабрикант
Филакс артист
Одоакер княз на германите
Теодорих негов племенник
Фосфорид ковчежник
Сулфорид ковчежник
готвач
слуги
германи
Време: от сутринта на 15 до сутринта на 16 март 467 сл.Хр.

Място: вилата на император Ромул в Кампания
Написана зимата на 1948/1949 г.

Първа постановка в „Щаттеатър Базел“, премиера – 25 април 1949 г.
8
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Наброяваме лето 476-о, когато в едно ранно мартенско утро

началникът на конницата Спурий Тит Мама се добира на издъхва-
щия си кон до императорската лятна резиденция в Кампания, която
Негово Величество обитава и зиме. Скача от коня мръсен, уморен,
лявата ръка – в окървавена превръзка, препъва се, разпъжда безбройни
ята кудкудякащи кокошки, търчи из вилата, но не намира никого,
накрая влиза в императорския кабинет. Отначало и тук му се вижда
всичко пусто и празно. Само няколко стола, паянтови, разнебитени, до
стената достопочтените бюстове на държавници, мислители, поети
от римската история. Всички с прекалено сериозни лица…
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Хей! Хей!
Мълчание. Най-после началникът на конницата забелязва от

двете страни на вратата в средата в дъното двама престарели
камериери, побелели, неподвижни като статуи, Пирам и Ахил, от
години на служба при императора. Началникът на конницата се
взира в тях удивен, запленен от достолепния им вид.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Хей! Хей!

ПИРАМ: Спокойно, млади момко.
АХИЛ: Кой сте вие?
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Спурий Тит Мама, началникът на
конницата.
ПИРАМ: И какво желаете?
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Трябва да говоря с императора.
АХИЛ: Той знае ли за вас?
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Няма време за формалности. Нося
лоши новини от Павия.
Двамата камериери се споглеждат умислено.
9
ПИРАМ: Лоши новини от Павия.

АХИЛ (поклаща глава): Павия е град прекалено незначителен,
за да бъдат новините наистина лоши.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Световната Римска империя рухва!
Той просто не може да проумее спокойствието на двамата.
ПИРАМ: Изключено.
Ахил отново поклаща глава.
АХИЛ: Такова огромно начинание като Римската империя
никога не може да рухне напълно.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Германите идат!
АХИЛ: Те идат вече от петстотин години, Спурий Тит
Мама.
Началникът на конницата сграбчва камериера Ахил и го разтърсва
като прогнила колона.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Мой патриотичен дълг е да говоря
с императора! Незабавно!
АХИЛ: Патриотизъм, който влиза в противоречие с кул-
турното поведение, смятаме за неуместен.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: О, Господи!
Пуска обезкуражен Ахил, сега Пирам започва да го успокоява.
ПИРАМ: Един съвет, млади момко. Отнесете се до главния
царедворец да ви включи в списъка на новопристиг-
налите, подайте молба до вътрешния министър за
разрешение да съобщите на двора важна вест и може да
успеете в близките дни да поднесете вашето послание
дори лично на императора.
Началникът на конницата вече не знае какво да мисли.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: До главния царедворец!
ПИРАМ: Вдясно зад ъгъла, третата врата вляво.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: До вътрешния министър!
ПИРАМ: Седмата врата вдясно.
СПУРИЙ ТИТ МАМА (все още недоумяващ): За да съобщя
моята лоша вест в близките дни.
АХИЛ: В близките седмици.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Злощастни Рим! Да паднеш заради
двама камериери!
10
Втурва се отчаяно наляво, излиза, двамата отново се вкаменяват.
АХИЛ: Потресен установявам, че колкото повече нашето сто-

летие напредва, толкова повече нравите му западат.
ПИРАМ: Който отрича нашето значение, копае гроба на Рим.
През вратата между двамата камериери влиза император Ромул

Август. Пурпурна тога, на главата му златен лавров венец. Негово Ве-
личество е прехвърлил петдесетте, спокоен, благоразположен и ведър.
ПИРАМ и АХИЛ: Салве, цезаре.

РОМУЛ: Салве. Днес не са ли идите през март?
АХИЛ: Тъй вярно, императоре, идите през март. (Покланя се.)
РОМУЛ: Историческа дата. По закон на този ден служители-
те и чиновниците на моята империя трябва да си полу-
чат възнаграждението. Старо поверие. За да не убият
императора. Извикайте министъра на финансите.
Ахил му пошушва нещо на ухото.
РОМУЛ: Избягал?
ПИРАМ: Заедно с държавната хазна, императоре.
РОМУЛ: Как така, та тя беше празна.
АХИЛ: Надява се по този начин да прикрие всеобщия банкрут
на държавните финанси.
РОМУЛ: Умен мъж. Който иска да прикрие голям скандал,
най-добре да инсценира малък. Да му се присъди званието
„Спасител на отечеството“. Къде е той сега?
АХИЛ: Поел е длъжността прокурист в една фирма за износ
на вино в Сиракуза.
РОМУЛ: Да се надяваме, че този верен служител ще съумее в
условията на гражданската търговия да си отдъхне от
загубите, които налага държавната служба. Ето! (Сваля
лавровия венец от главата си, откъсва две листенца и ги пода-
ва на двамата.) Нека всеки от вас обърне своето лаврово
листенце в сестерции. Върнете ми обаче парите, след
като си удържите полагаемото. С тях трябва да платя
и на готвача, най-важния човек в моята империя.
11
ПИРАМ и АХИЛ: На вашите заповеди, о, императоре.

РОМУЛ: Като поех властта, на този златен венец, символа
на императорската власт, имаше тридесет и шест
листенца, а сега са останали само пет.
Гледа замислено лавровия венец, после отново го слага на главата си.
РОМУЛ: Сутрешната трапеза.
ПИРАМ: Закуската.
РОМУЛ: Сутрешната трапеза. Какво е класически латински,
в моя дом определям аз.
Старецът донася масичка, на която е сервирана сутрешната
трапеза. Като начало шунка, хляб, вино от аспержи, купичка
мляко, едно яйце в поставка. Ахил донася стол, императорът сяда,
отчупва с лъжичка яйцето.
РОМУЛ: Август нищо ли не е снесъл?
ПИРАМ: Нищо, императоре.
РОМУЛ: Тиберий?
ПИРАМ: И Юлиите нищо.
РОМУЛ: А Флавиите?
ПИРАМ: Домициан. Но от него Негово Величество изрично
не желае да вкуси яйце.
РОМУЛ: Домициан беше лош император. Може да снася кол-
кото си иска, от него яйце няма да хапна.
ПИРАМ: На вашите заповеди, императоре.
Негово Величество изгребва яйцето.
РОМУЛ: От кого е това яйце?
ПИРАМ: Както обикновено, от Марк Аврелий.
РОМУЛ: Добра кокошка. Другите императори за нищо не ги
бива. Някой друг да е снесъл?
ПИРАМ: Одоакер.
Леко смутен.
РОМУЛ: Я виж ти.
ПИРАМ: Две яйца.
РОМУЛ: Невероятно. А моят пълководец Орест, който
трябва да победи този германски владетел?
ПИРАМ: Нищо.
РОМУЛ: Нищо. Никога не съм имал особено високо мнение
12
за него. Искам го тази вечер пълнен с кестени на моята

трапеза.
ПИРАМ: Както обичате, Ваше Величество.
Негово Величество яде шунка и хляб.
РОМУЛ: А за кокошката с моето име няма ли какво да ми
съобщиш?
ПИРАМ: Тя е най-благородната и най-надарената твар, която
имаме, върхово достижение на римското птицепроиз-
водство.
РОМУЛ: И снася ли тази благородна твар?
Пирам търси с очи помощ от Ахил.
АХИЛ: Почти, Ваше Величество.
РОМУЛ: Почти? Какво означава това? Една кокошка или
снася, или не снася.
АХИЛ: Все още не, императоре.
Негово Величество прави решителен жест с ръка.
РОМУЛ: Изобщо не снася. Който за нищо не става, го бива
за тиган. С мен и Орест готвачът да сготви и Кара-
кала.
ПИРАМ: Каракала го изядохте вчера заедно с Филип Араб към
аспержите, Ваше Величество.
РОМУЛ: Тогава да вземе моя предшественик Юлий Непот, и
него за нищо не го биваше. А за в бъдеще искам на сутреш-
ната си трапеза и яйца от носачката Одоакер, която се
ползва с пълните ми симпатии. При нея, изглежда, става
дума за изключителна дарба. От германите трябва да
се взема всичко положително, което имат, след като и
бездруго ще дойдат.
Отляво се втурва министърът на вътрешните работи Тулий

Ротунд, смъртноблед.
ТУЛИЙ РОТУНД: Ваше Величество!

РОМУЛ: Какво желаеш от своя император, Тулий Ротунд?
ТУЛИЙ РОТУНД: Това е ужасно! Това е потресаващо!
РОМУЛ: Зная, драги вътрешен министре, от две години не
13
съм ти плащал надницата и днес, когато възнамерявах

да го направя, финансовият министър офейкал с дър-
жавната хазна.
ТУЛИЙ РОТУНД: Нашето положение е толкова критично,
че сега никой не мисли за пари, императоре.
Негово Величество пие мляко.
РОМУЛ: Значи пак съм извадил късмет.
ТУЛИЙ РОТУНД: Началникът на конницата Спурий Тит
Мама два дена и две нощи е препускал без отдих, за да
донесе на Ваше Величество лоша вест от Павия.
РОМУЛ: Два дена и две нощи? Изключително. Да бъде произ-
веден за това спортно постижение в рицар.
ТУЛИЙ РОТУНД: Ще доведа незабавно рицаря Спурий Тит
Мама пред Ваше Величество.
РОМУЛ: Не е ли прекалено уморен, вътрешен министре?
ТУЛИЙ РОТУНД: На ръба е на физически и духовен срив.
РОМУЛ: Отведи го тогава в най-спокойната стая за гости
на моя дом, Тулий Ротунд. Спортистите също се нуж-
даят от сън.
Вътрешният министър e учуден.
ТУЛИЙ РОТУНД: А лошата вест, Ваше Величество?
РОМУЛ: Именно. И най-лошата вест от устата на добре
отпочинал, свежо окъпан и избръснат човек, който се
е нахранил добре, може да прозвучи доста приятно. Да
дойде утре.
Вътрешният министър е изумен.
ТУЛИЙ РОТУНД: Ваше Величество, става дума за вест,
която ще преобърне света.
РОМУЛ: Вестите никога не преобръщат света. Това правят
фактите, които обаче не можем да променим, тъй като
вече са станали, когато пристигат вестите. Вестите
само вълнуват света, затова човек, доколкото може,
трябва да отвикне от тях.
Тулий Ротунд се покланя объркан и излиза отляво. Пирам поднася

на Ромул огромна табла с говеждо печено.
14
АХИЛ: Търговецът на художествени предмети Аполион.
Търговецът на художествени предмети Аполион влиза отляво,

облечен елегантно, по гръцки. Покланя се.
АПОЛИОН: Ваше Величество.

РОМУЛ: Цели три седмици те чакам, търговецо Аполион.
АПОЛИОН: Извинете, Ваше Величество, бях в Александрия
на един търг.
РОМУЛ: Предпочиташ наддаването в Александрия пред
фалита на Римската империя?
АПОЛИОН: Сделки, Ваше Величество, сделки.
РОМУЛ: Е, какво? Не си ли доволен от бюстовете, които ти
продадох? Цицерон специално беше ценен екземпляр.
АПОЛИОН: Особен случай, Ваше Величество. Можах да из-
пратя петстотин гипсови отливки в гимназиите, кои-
то сега навсякъде никнат из германските диви лесове.
РОМУЛ: За бога, Аполион, нима Германия започва да се циви-
лизова?
АПОЛИОН: Светлината на разума не може да се спре. Ако
германите цивилизоват страната си, няма да нахлуят
в Римската империя.
Негово Величество разрязва говеждото печено.
РОМУЛ: Ако германите дойдат в Италия или Галия, ще ги
цивилизоваме ние, но ако останат в Германия, ще се
цивилизоват сами и това сигурно ще е ужасно. Искаш
ли сега да купиш останалите бюстове, или не?
Търговецът се оглежда.
АПОЛИОН: Трябва още веднъж основно да ги огледам. Бю-
стове не се търсят много, всъщност днес се харчат само
тези на велики боксьори и пищни хетери. А и някои ми
се виждат със съмнителна стойност.
РОМУЛ: Всеки бюст си има стойността, която заслужава.
Ахиле, дай на Аполион стълба.
Ахил подава на търговеца малка стълба, гъркът се качва по нея,
15
за да огледа бюстовете; докато се води следващият разговор, той

ту стои на стълбата, ту слиза от нея или я мести. Отдясно влиза
императрица Юлия.
ЮЛИЯ: Ромуле!
РОМУЛ: Мила жено?
ЮЛИЯ: Точно в този момент поне можеше да не закусваш!
Негово Величество оставя вилицата и ножа.
РОМУЛ: Както желаеш, мила Юлия.
ЮЛИЯ: Много съм разтревожена, Ромуле, главният царед-
ворец Ебий ми даде да разбера, че е пристигнала ужасна
вест. И макар да нямам особено доверие на Ебий, защото
е герман и се казва всъщност Еби…
РОМУЛ: Ебий е единственият, който говори свободно
петте световни езика – латински, гръцки, иврит, гер-
мански и китайски, като все пак трябва да призная, че
китайски и германски ми се струват едно и също. Но
както и да е, Ебий е толкова образован, колкото един
римлянин изобщо не може да бъде.
ЮЛИЯ: Ама ти си станал истински германофил, Ромуле.
РОМУЛ: Глупости, далеч не ги обичам толкова, колкото
обичам моите кокошки.
РОМУЛ: Донеси прибори на жена ми и първото яйце на
Одоакер, Пираме.
ЮЛИЯ: Трябва да те помоля да не забравяш болното ми
сърце.
РОМУЛ: Затова седни и яж.
Императрицата въздиша и сяда вляво на масата.
ЮЛИЯ: Ще ми съобщиш ли най-сетне ужасната вест?
РОМУЛ: Но аз не я знам. Вестоносецът, който я донесе, спи.
ЮЛИЯ: Тогава накарай да го събудят, Ромуле!
РОМУЛ: Мисли за сърцето си, мила жено.
ЮЛИЯ: Като майка на отечеството…
РОМУЛ: Като баща на отечеството може би съм послед-
ният император на Рим и най-малкото поради тази
16
причина положението ми в световната история е

доста безутешно. Във всички случаи изходът за мен ще
е неблагоприятен. Само е д н а слава няма да позволя
да ми отнемат: никой няма да може да каже, че някога
безпричинно съм смутил съня на някой човек.
Отдясно влиза принцеса Рея.
РЕЯ: Добър ден, татко.

РОМУЛ: Добър ден, дъще.
РЕЯ: Добре ли спа?
РОМУЛ: Откакто съм император, винаги спя добре.
Реа сяда вдясно на масата.
РОМУЛ: Пираме, донеси прибори на принцесата и второто
яйце на Одоакер.
РЕЯ: О, второ яйце ли е снесъл Одоакер?
РОМУЛ: Такъв един герман снася, та се къса. Искаш ли шунка?
РЕЯ: Не.
РОМУЛ: Студено говеждо печено?
РЕЯ: Не.
РОМУЛ: Една рибка?
РЕЯ: Не, не.
РОМУЛ: Вино от аспержи? (Сбръчква чело.)
РЕЯ: Не, татко.
РОМУЛ: Откакто вземаш уроци по драматично изкуство
при актьора Филакс, нямаш вече апетит. Какво разу-
чавате толкова?
РЕЯ: Оплаквателната песен на Антигона, преди да умре.
РОМУЛ: Не разучавай този стар, тъжен текст, упражнявай
се в комедията, това ни подхожда много повече.
Императрицата е възмутена.
ЮЛИЯ: Ромуле, много добре знаеш, че това не подобава на
момиче, чийто годеник от три години чезне в германски
плен.
РОМУЛ: Успокой се, жено. Който го е закъсал като всички
нас, разбира само от комедии.
17
АХИЛ: Военният министър Мар моли Негово Величество

да го приеме. Било спешно.
РОМУЛ: Странно, военният министър се явява винаги, кога-
то заговоря за литература. Да дойде след сутрешната
трапеза.
ЮЛИЯ: Предай на военния министър, Ахиле, че император-
ското семейство се радва да го види.
Ахил се покланя и излиза отляво. Негово Величество си избърсва

устата със салфетката.
РОМУЛ: Ти пак си прекалено войнствена, мила жено.
Военният министър влиза отляво, покланя се.
МАР: Ваше Величество.

РОМУЛ: Странно, колко бледи са днес моите придворни слу-
жители. Още при министъра на вътрешните работи
ми направи впечатление. Какво искаш, Мар?
МАР: Като министър, отговорен за хода на войната срещу
германите, трябва да приканя Негово Величество неза-
бавно да приеме началника на конницата Спурий Тит
Мама.
РОМУЛ: Спортистът още ли не е заспал?
МАР: Недостойно е за един воин да спи, когато знае, че им-
ператорът му е в беда.
РОМУЛ: Чувството за дълг на моите офицери започва да ми
става досадно.
Императрицата става.
РОМУЛ: Скъпа Юлия?
ЮЛИЯ: Веднага да приемеш Спурий Тит Мама.
Пирам пошушва нещо на ухото на императора.
РОМУЛ: Това е съвсем ненужно, жено. Току-що Пирам ми
съобщи, че Одоакер е снесъл трето яйце.
ЮЛИЯ: Ромуле, империята ти е разклатена, воините ти
18
се жертват, а ти непрекъснато говориш за твоите

пернати!
РОМУЛ: Това е в реда на нещата, след като гъските спасиха
Капитолия. Спурий Тит Мама повече не ми е нужен.
Германският княз Одоакер е превзел Павия, защото
кокошката с негово име е снесла три яйца. Все пак има
дотолкова съвпадения в природата или световен ред
изобщо не съществува.
Изумление.
РЕЯ: Татко мой!
ЮЛИЯ: Това не е вярно!
МАР: За съжаление, истина е, Ваше Величество. Павия е пад-
нала. Рим преживя най-горчивото поражение в своята
история. Началникът на конницата предаде последните
думи на пълководеца Орест, който с цялата си армия е
попаднал в германски плен.
РОМУЛ: Зная последните думи на моите пълководци, преди
да попаднат в германски плен: „Докато тупти в нас и
последната жила, никой няма да отстъпи“. Това го каз-
ваше всеки. Предай на началника на конницата, военни
министре, да си легне окончателно да спи.
Мар се покланя мълчаливо и излиза отляво.
ЮЛИЯ: Трябва да направиш нещо, Ромуле, трябва веднага да

направиш нещо, иначе сме загубени!
РОМУЛ: Днес следобед ще нахвърля една прокламация до
моите воини.
ЮЛИЯ: Твоите легиони до последния човек са преминали
към германите.
РОМУЛ: Тогава ще назнача Мар за имперски маршал.
ЮЛИЯ: Мар е глупак.
РОМУЛ: Така е, но кой разумен човек днес ще вземе да става
военен министър на Римската империя. Ще накарам да
публикуват комюнике за моето добро здраве.
ЮЛИЯ: От това няма никаква полза!
19
РОМУЛ: Не можеш да искаш от мен нещо повече от това

да управлявам, мила жено.
Аполион е слязъл от своята стълба, приближава се до императора
и му показва един бюст.
АПОЛИОН: За този Овидий давам три жълтици, Ваше
Величество.
РОМУЛ: Четири. Овидий беше велик поет.
ЮЛИЯ: Какъв е този човек, Ромуле?
РОМУЛ: Това е търговецът на художествени предмети Аполи-
он от Сиракуза, на когото продавам моите бюстове.
ЮЛИЯ: Не може така да профукваш най-значимите поети,
писатели, мислители и държавници от великото минало
на Рим!
РОМУЛ: Обявили сме разпродажба.
ЮЛИЯ: Не забравяй, че тези бюстове са единственото,
което баща ми Валентиниан ти e оставил.
РОМУЛ: Нали и теб те има все още, мила жено.
РЕЯ: Не издържам повече! (Става.)
ЮЛИЯ: Реа!
РЕЯ: Отивам да уча Антигона! (Излиза отдясно.)
ЮЛИЯ: Виждаш ли, и дъщеря ти не те разбира вече!
РОМУЛ: То е само от драматичните уроци.
АПОЛИОН: Три жълтици и шест сестерции. Последната
ми дума, Ваше Величество.
РОМУЛ: Вземи още няколко бюста, тогава ще смятаме накуп.
Аполион отново се качва на стълбата. Отляво се втурва минис-
търът на вътрешните работи.

РОМУЛ: Какво искаш пак, Тулий Ротунд?
ТУЛИЙ РОТУНД: Зенон Исавър, императорът на Източен
Рим, моли за убежище.
РОМУЛ: Зенон Исавър ли? И той ли не се чувства сигурен в
своя Константинопол?
ТУЛИЙ РОТУНД: Никой вече не се чувства сигурен в този
свят.
20
РОМУЛ: И къде е сега?

ТУЛИЙ РОТУНД: В преддверието.
РОМУЛ: Довел ли е своите ковчежници Сулфорид и Фосфо-
рид?
ТУЛИЙ РОТУНД: Единствените, които са могли да избягат
заедно с него.
РОМУЛ: Ако Сулфорид и Фосфорид останат навън, Зенон
може да влезе. Византийските ковчежници са ми прека-
лено церемониални.
ТУЛИЙ РОТУНД: На вашите заповеди, императоре мой.
Отляво се втурва император Зенон Исавър, облечен значително

по-богато и елегантно от своя западноримски колега.
ЗЕНОН: Здравей, мой знатни брате императоре.

РОМУЛ: Здравей.
ЗЕНОН: Здравей, моя знатна сестро императрице!
ЮЛИЯ: Здравей, мой знатни брате императоре!
Прегръдки.
ЗЕНОН (заема позата на търсещ убежище източноримски импе-
ратор): За помощ моля…
РОМУЛ: Не настоявам да ми рецитираш вероятно много-
словните стихове, които византийският церемониал
предписва на един император, молещ за политическо
убежище, драги Зеноне.
ЗЕНОН: Не искам да се излагам пред моите ковчежници.
РОМУЛ: Аз изобщо не съм ги пуснал.
ЗЕНОН: Добре. Тогава по изключение няма да рецитирам днес
полагаемите се фрази. Уморен съм. Откакто напуснах
Константинопол, трябваше да произнасям безбкрай-
ните стихове на „За помощ моля“ приблизително три
пъти на ден пред всевъзможни политически личности.
Гласът ми пресипна.
РОМУЛ: Седни.
ЗЕНОН: Благодаря.
21
Сяда облекчен на една маса, но в този момент се втурват неговите

двама ковчежници, и двамата в строги черни одежди.
ДВАМАТА: Ваше Величество!

ЗЕНОН: Боже мой! Ето че ковчежниците все пак се намък-
наха!
СУЛФОРИД: Оплаквателните стихове, Ваше Величество.
ЗЕНОН: Вече ги казах, Сулфориде и драги Фосфориде.
СУЛФОРИД: Невъзможно, Ваше Величество. Апелирам към
вашата гордост. Вие не сте частна персона в бягство,
вие сте емигрирал император на Източноримската
империя и като такъв трябва с радост да се подчиня-
вате на византийския дворцов церемониал, колкото и
непонятно да е това. Може ли да ви помолим?
ЗЕНОН: Щом непременно трябва.
ФОСФОРИД: Трябва, Ваше Величество. Византийският
дворцов церемониал е не само притча за световния ред,
той самият е световният ред. Това би трябвало вече
да сте го разбрали. Така че, хайде, Ваше Величество, не
срамете повече вашите ковчежници.
ЗЕНОН: Добре де.
СУЛФОРИД: Три крачки назад, Ваше Величество.
ФОСФОРИД: Скърбяща поза, Ваше Величество.
ЗЕНОН: За помощ моля, о, луна в мрачната нощ необятна,
помощ търсещ…
СУЛФОРИД: Милост търсещ…
ЗЕНОН: Милост търсещ, пристъпвам към тебе, било луната…
ФОСФОРИД: Слънцето…
РОМУЛ: Маре!
Отляво влиза Мар.
МАР: Императоре мой?

РОМУЛ: Изхвърли двамата византийски ковчежници и ги
затвори в кокошарника!
МАР: На вашите заповеди, императоре.
СУЛФОРИД: Протестираме!
22
ФОСФОРИД: Най-тържествено и енергично!
Най-после Мар ги изблъсква през вратата навън.
ЗЕНОН: Слава Богу, най-после ковчежниците са навън.

РОМУЛ: Нали затова мобилизирах половината армия, която
ми е останала.
ЗЕНОН: Аз съм като засипан, погребан под камара формули
и правила, когато те са до мен. Трябва стилистически
правилно да се движа, стилно да говоря, стилно да ям и
да пия, от толкова стил направо не се издържа повече.
Но веднага, щом се махнат, аз отново сещам древната
мощ на моите исавърски предци да се събужда в мен,
древната непоклатима вяра – солидни ли са решетките
на твоя кокошарник?
РОМУЛ: Можеш да бъдеш спокоен. Пираме, донеси един при-
бор за Зенон и едно яйце.
ПИРАМ: Остана ни само яйцето на Домициан.
РОМУЛ: В този случай става.
ЗЕНОН: Всъщност ние с теб от седем години сме във война.
Само общата германска опасност попречи на по-голям
сблъсък между нашите войски. (Той е малко смутен.)
РОМУЛ: Война ли? Аз не знам такова нещо.
ЗЕНОН: Нали аз ти взех Далмация.
РОМУЛ: Била ли е някога моя?
ЗЕНОН: При последното деление на империята тя се падна
на тебе.
РОМУЛ: Между нас като императори казано, аз отдавна
съм загубил поглед върху световната политика. И защо
трябваше да напуснеш Константинопол?
ЗЕНОН: Моята тъща Верина се съюзи с германите и ме
прогони.
РОМУЛ: Странно. При това ти отлично се разбираше с
германите.
ЗЕНОН: Ромуле! (Той е обиден.)
РОМУЛ: Нали ти се съюзи с тях, за да свалиш единствения си
23
син от императорския трон, доколкото съм информиран

по сложните отношения на византийския престол.
ЗЕНОН: Германите наводняват нашите империи. Валовете
малко или много са порутени. Не можем повече да мар-
шируваме отделно. Не можем да си позволим лукса от
дребнави подозренийца между нашите две империи. Сега
трябва да спасяваме нашата култура.
РОМУЛ: Как така, нима културата е нещо, което може да
се спаси?
Търговецът междувременно се е приближил с няколко бюста до
императора.
АПОЛИОН: За двамата Гракхи, Помпей, Сципион и Катон
две жълтици и осем сестерции.
РОМУЛ: Три жълтици.
АПОЛИОН: Добре, но към тях ще взема Марий и Сула.
Пак се покатерва на стълбата.
ЮЛИЯ: Ромуле, настоявам сега незабавно да прогониш този
търговец.
РОМУЛ: Това не можем да си позволим, Юлия. Храната за
кокошките още не е платена.
ЗЕНОН: Учудвам се. Цял един свят загива в пламъци, а тук
си правите тъпи вицове. Всеки ден умират хиляди хора,
а тук продължавате да се мотаете. Какво общо има
храната на кокошките с настъпващите варвари?
РОМУЛ: Аз също си имам своите грижи.
ЗЕНОН: Изглежда, тук още не сте осъзнали световната
опасност от германизма в целите є размери. (Барабани
с пръсти по масата.)
ЮЛИЯ: И аз все това повтарям.
ЗЕНОН: Успехите на германите не може да се обяснят с
материални предпоставки. Трябва да погледнем по-на-
дълбоко…Нашите градове се предават, войниците ни
минават на тяхна страна, нашите народи не ни вярват
повече, защото самите ние се съмняваме в себе си. Трябва
24
да се въздигнем, Ромуле, да си припомним старото вели-

чие, да помислим за Цезар, Август, Траян, Константин.
Няма друг път, без вярата в нас самите, в нашето све-
товно политическо значение, ние сме загубени.
РОМУЛ: Е, добре. Да вярваме.
Мълчание. Седят в позите на вярващи.
ЗЕНОН: Вярваш ли? (Малко е несигурен.)
РОМУЛ: Непоклатимо.
ЗЕНОН: В нашето старо величие?
РОМУЛ: В нашето старо величие.
ЗЕНОН : В нашата историческа мисия?
РОМУЛ: В нашата историческа мисия.
ЗЕНОН: А ти, императрице Юлия?
ЮЛИЯ: Аз винаги съм вярвала.
Зенон е облекчен.
ЗЕНОН: Великолепно чувство, нали? Направо се усеща по-
зитивният полъх, който премина из тези зали! Ама
крайно време беше!
И тримата седят като вярващи.
РОМУЛ: Ами сега?
ЗЕНОН: Какво искаш да кажеш?
РОМУЛ: Ето че вярваме.
ЗЕНОН: Това е главното.
РОМУЛ: Какво ще стане сега?
ЗЕНОН: Няма значение.
РОМУЛ: Нали сега трябва да сторим нещо при тази духовна
нагласа.
ЗЕНОН: Това ще стане от само себе си. Трябва само да на-
мерим идея, която да можем да противопоставим на
лозунга на германите „За свобода и крепостничество“.
Предлагам „За робство и справедливост!“.
РОМУЛ: Не знам.
ЗЕНОН: „За своеволие срещу варварството“.
РОМУЛ: И това не става. Аз съм повече за един практичен,
осъществим девиз. Например: „За птицевъдство и
селско стопанство“.
25
Мар се втурва отляво. Той е извън себе си.
МАР: Германите настъпват към Рим.

Зенон и Юлия скачат ужасени.
ЗЕНОН: Кога тръгва следващият кораб за Александрия?
РОМУЛ: Утре в осем и половина. Какво ще правиш там?
ЗЕНОН: Ще помоля императора на Абисиния за убежище.
Искам оттам да продължа несломимата си борба срещу
германизма.
Императрицата бавно се съвзема.
ЮЛИЯ: Ромуле, германите настъпват към Рим, а ти още си
закусваш!
Ромул става тържествено.
РОМУЛ: Предимството на политиците. Произвеждам те
в имперски маршал, Маре.
МАР: Аз ще спася Рим, о, императоре! (Пада на колене и раз-
махва меча си.)
РОМУЛ: Само ти ми липсваше. (Пак сяда.)
МАР: Само едно може да ни помогне: Тотална мобилизация.
(Става решително.)
РОМУЛ: Що за дума е това?
МАР: Току-що я измислих. Тотална мобилизация е обозначение
за пълното обединение на всички сили на една нация за
военни цели.
РОМУЛ: Това дори чисто стилистически не ми харесва.
МАР: Тоталната мобилизация трябва да обхване всички час-
ти на империята, които още не са завладени от врага.
ЗЕНОН: Този човек има право. Можем да се спасим само чрез
тотална мобилизация. Точно това е идеята, която тър-
сехме. „Въоръжи се тотално“, това ще го разбере всеки.
РОМУЛ: Войната още от изобретяването на сопата е прес-
тъпление, пък ако сега въведем и тотална мобилизация,
тя ще се превърне в безумие. Предоставям ти моята
лична охрана от петдесет души, имперски маршале.
26
МАР: Ваше Величество, тези петдесет души отдавна са

избягали.
РОМУЛ: Оправяй се тогава без тях, имперски маршале.
МАР: Ваше Величество! Одоакер има армия от сто хиляди
добре въоръжени германи, а аз имам на разположение само
моя адютант.
РОМУЛ: Колкото по-велик е един пълководец, толкова по-
малко войска му трябва.
МАР: Така дълбоко никога не е бил оскърбяван един римски
военачалник.
Отдава чест и излиза отляво.

Аполион междувременно е свалил всички бюстове с изключение на
средния.
АПОЛИОН: За всички тия боклуци давам десет жълтици.

РОМУЛ: Бих предпочел да се изразяваш по-почтително за
славното минало на Рим, Аполионе.
АПОЛИОН: Думата боклуци се отнася само до антикварна-
та стойност на настоящото наследство и не означава
историческа оценка.
РОМУЛ: Трябва обаче веднага да ми изплатиш тези десет
жълтици.
АПОЛИОН: Както винаги, Ваше Величество. Един бюст
ще оставя. Той представлява цар Ромул. (Отброява десет
жълтици.)
РОМУЛ: Нали моят съименник в края на краищата е основал
Рим!
АПОЛИОН: Чирашка работа. Затова вече се рони.
Междувременно императорът на Източен Рим започва да губи
търпение.
ЗЕНОН: Още не си ме представил на този господин, Ромуле.
РОМУЛ: Това, Аполионе, е императорът на Източен Рим,
Зенон Исавър.
АПОЛИОН: Ваше Величество! (Покланя се хладно.)
ЗЕНОН: Елате някога на остров Патмос, който ми остана
27
верен, драги Аполионе. Там притежавам множество

своеобразни гръцки старини.
АПОЛИОН: Това може да се уреди, Ваше Величество.
ЗЕНОН: Тъй като заминавам утре за Александрия, може ли
да ви помоля евентуално за малка предплата…
АПОЛИОН: Съжалявам. По принцип не давам предплата
на царски особи. Времената са бурни, политическите
институции нестабилни, интересът на клиентелата
към Античността спада и се насочва към германските
художествени занаяти, примитивното изкуство идва
на мода. Отвратително, но вкусовете са различни.
Позволете сега да се сбогувам с Ваши Величества.
РОМУЛ: Съжалявам, Аполионе, че попадна насред всеобщия
срив на моята империя.
АПОЛИОН: О, моля ви, Ваше Величество. Като антиквар
аз нали от това живея. Що се отнася до бюстовете,
които са сега до стените, ще изпратя няколко слуги.
Покланя се още веднъж и излиза отляво. Императорът на Източен

Рим клати замислено глава.
ЗЕНОН: Не знам, Ромуле, от години вече не съм получавал

кредит. Все по-добре разбирам, че имаме крайно нерен-
табилна професия.
Отляво влиза вътрешният министър Тулий Ротунд.

РОМУЛ: Заспа ли най-после спортистът, Тулий Ротунд?
ТУЛИЙ РОТУНД: Не става дума за Спурий Тит Мама, става
дума за Цезар Рупф.
РОМУЛ: Не познавам такъв.
ТУЛИЙ РОТУНД: Важна личност. Написал е на Ваше Вели-
чество писмо.
РОМУЛ: Откакто съм император, не чета писма. И какъв
е той?
28
ТУЛИЙ РОТУНД: Фабрикант на панталони. Производител

на онези германски облекла, които се обуват върху кра-
ката и които идват и у нас на мода.
РОМУЛ: Богат ли е той, вътрешни министре?
ТУЛИЙ РОТУНД: Невъобразимо.
РОМУЛ: Най-после един разумен човек.
ЮЛИЯ: Веднага да го приемеш, Ромуле.
ЗЕНОН: Имам непогрешимия инстинкт, че той ще ни спаси.
РОМУЛ: Фабрикантът на панталони да заповяда.
Отляво влиза Цезар Рупф, едра, дебела фигура, богато облечен. На-
сочва се направо към Зенон, като го смята за императора, а той
смутено му показва Ромул. Цезар Рупф държи в ръка широкопола
пътническа шапка с антична форма. Лек поклон.
ЦЕЗАР РУПФ: Императоре Ромул.

РОМУЛ: Бъди честит. Това е жена ми, императрица Юлия, а
това е императорът на Източен Рим, Зенон Исавър.
Цезар Рупф кима леко.
РОМУЛ: Какво желаеш от мен, Цезаре Рупф?
ЦЕЗАР РУПФ: Моят род произлиза всъщност от Германия,
но още по времето на император Август се е заселил в
Рим и от първи век е водещ в текстилния бранш.
РОМУЛ: Това ме радва. (Подава шапката на Зенон, който я
държи озадачен.)
ЦЕЗАР РУПФ: Като фабрикант на панталони аз съм готов
на крайности, Ваше Величество.
РОМУЛ: Естествено.
ЦЕЗАР РУПФ: Съвършено ми е ясно, че консервативните
кръгове в Рим са против панталоните, както винаги,
когато проблесне някакво просветление.
РОМУЛ: Където започват панталоните, там свършва кул-
турата.
ЦЕЗАР РУПФ: Като император можете да си позволите
този каламбур, естествено, но аз като човек на жесто-
ката действителност си казвам съвсем трезво, че бъ-
29
дещето принадлежи на панталоните. Модерна държава,

която не носи панталони, абсолютно сигурно върви към
провал. Това, че германите носят панталони и жънат
такива удивителни успехи, се дължи на една проста
взаимовръзка, напълно непонятна за вечните държав-
ници, които никога не мислят в дълбочина, но за един
търговец е ясна като бял ден. Само Рим в панталони
ще може да удържи германските орди.
РОМУЛ: Ако имах твоите оптимистични възгледи, драги
Цезаре Рупф, аз също бих се напъхал в една от тези
чудодейни дрехи.
ЦЕЗАР РУПФ: Заклех се просто да обуя панталон едва когато
и на най-заблудената душа просветне, че без панталони
човечеството е загубено. Това е въпрос на професионална
чест, Ваше Величество, няма какво да се залъгваме. Или
панталонът ще се наложи, или Цезар Рупф ще си вдигне
парцалите.
РОМУЛ: И какви предложения имаш?
ЦЕЗАР РУПФ: Ваше Величество, тук е световната фирма
„Цезар Рупф“, а тук Римската империя, това трябва
да признаете.
РОМУЛ: Така е.
ЦЕЗАР РУПФ: Да си говорим открито, без излишни санти-
менталности. Зад гърба си аз имам няколко милиарда
сестерции, а зад вас зее черна пропаст.
РОМУЛ: Разликата не би могла да се формулира по-точно.
ЦЕЗАР РУПФ: Първо си помислих направо да взема да купя
Римската империя.
Императорът едва сдържа радостната си възбуда.
РОМУЛ: За това трябва сериозно да си поговорим, Цезаре
Рупф. Във всеки случай те произвеждам в рицар. Донеси
меч, Ахиле.
ЦЕЗАР РУПФ: Благодаря, Ваше Величество, аз вече откупих
всички възможни ордени. Вижте, да си говорим сери-
озно, аз се отказах от покупката. Римската империя е
толкова разорена, че възстановяването є дори на една
30
световна фирма би излязло доста соленичко, и то без да

е сигурно дали си струва. Ще имаме една огромна държава,
а това си е нищо. Или си световна фирма, или империя и
трябва изрично да кажа: по-добре световна фирма, това
е по-рентабилно. Аз съм против покупката, императоре
Ромул, но не съм против една връзка.
РОМУЛ: И как си представяш такава една връзка между
империята и твоята фирма?
ЦЕЗАР РУПФ: Чисто органично, както изобщо като тър-
говец аз съм само за органичното. „Мисли органично,
иначе фалираш“, това е моят девиз. Първо ще спрем
германите на прага.
РОМУЛ: Тъкмо това е доста трудно.
ЦЕЗАР РУПФ: Търговец от световна величина, ако го бие па-
рата, не познава думата трудност. На моето запитване
Одоакер писмено изяви съгласие срещу сума от десет
милиона да се оттегли от Италия.
РОМУЛ: Одоакер ли?
ЦЕЗАР РУПФ: Германският пълководец.
РОМУЛ: Странно. Точно него не го смятах за подкупен.
ЦЕЗАР РУПФ: Всички днес са подкупни, Ваше Величество.
РОМУЛ: И какво очакваш от мен в замяна на тази помощ,
Цезаре Рупф?
ЦЕЗАР РУПФ: Ако платя десет милиона и вложа още някол-
ко милиончета в империята, така че цялата едва да се
позакрепи, без да затъва, както е при всяка една здрава
държава, искам като условие, освен панталоните да се
обявят за задължителни – вашата дъщеря Рея за жена,
защото е ясно като бял ден, че само така можем орга-
нично да подплатим връзката.
РОМУЛ: Дъщеря ми е сгодена за един обеднял патриций,
който от три години чезне в германски плен.
ЦЕЗАР РУПФ: Вижте, Ваше Величество, аз съм железен. Трябва
да признаете, без да ви мигне окото, че Римската империя
може да бъде спасена само чрез солидна връзка с една опит-
на фирма, иначе германите, които вече дебнат пред Рим,
31
ще настъпят с огромни тътнещи крачки. Днес следобед

ще ми дадете вашия отговор. Ако ли не, ще се оженя за
дъщерята на Одоакер. Фирмата Рупф трябва да помисли
за наследник. Аз съм в разцвета на силите си и бурите на
търговския живот, в сравнение с които вашите битки
са дреболия, досега не ми позволиха да потърся щастието
в прегръдките на вярна съпруга. Не е лесно човек да избира
между двете възможности. Макар и политически да е
по-естествено без колебание да взема германката, то от
друга страна, благодарността към моята страна домакин
ме накара да ви направя това предложение, защото не бих
искал фирмата „Рупф“ да бъде заподозряна на форума на
историята в пристрастие.
Покланя се леко, взема си шапката от ръцете на Зенон и излиза от-

ляво. Останалите трима остават изумени на масата и мълчат.
ЮЛИЯ: Ромуле, веднага трябва да говориш с Рея.

РОМУЛ: Какво има да говоря с Рея, мила жено?
ЮЛИЯ: Трябва веднага да се омъжи за този Цезар Рупф!
РОМУЛ: Римската империя ще му я продам начаса за шепа
сестерции, но и през ум не ми минава да му пробутвам
дъщеря си.
ЮЛИЯ: Рея доброволно ще се жертва за империята.
РОМУЛ: Векове наред сме жертвали толкова много за държа-
вата, че сега е време държавата да се жертва за нас.
ЗЕНОН: Ако дъщеря ти сега не се омъжи, светът ще пропадне.
РОМУЛ: Ние ще пропаднем. Има голяма разлика.
ЗЕНОН: Ние сме светът.
РОМУЛ: Ние сме провинциалисти, на които един непонятен
за тях свят им се е качил на главите.
ЗЕНОН: Човек като тебе не заслужава да бъде римски им-
ператор.
Стоварва юмрук върху масата и излиза отдясно. Отляво влизат
петима слуги с огромни кореми.
32
ПЪРВИ СЛУГА: Идваме да вземем бюстовете.

РОМУЛ: О, заповядайте, те са до стените.
ПЪРВИ СЛУГА: Това са императори. Да не изпуснете някой,
като нищо ще се строши.
Салонът се изпълва със слуги.
ЮЛИЯ: Ромуле. Наричат ме Юлия, майка на отечеството, и
аз се гордея с тази почетна титла. И сега искам да ти
говоря като майката на отечеството. Ти цял ден си
закусваш, интересуваш се само от твоите кокошки,
не приемаш вестоносеца, отказваш да мобилизираш
страната, не поемаш срещу врага, не искаш да дадеш
дъщеря си на този, който може да спаси всички ни.
Какво всъщност искаш?
РОМУЛ: Не искам да преча на световната история, мила
Юлия.
ЮЛИЯ: Тогава се срамувам, че съм твоя жена! (Излиза отдясно.)
РОМУЛ: Изнеси приборите, Пираме. Свърших със сутреш-
ната трапеза.
Избърсва си устата със салфетката. Пирам изнася масата.
Водата, Ахиле.
Ахил донася водата. Ромул си измива ръцете. През вратата вляво

се втурва Спурий Тит Мама.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Императоре мой! (Пада пред него на

колене.)
РОМУЛ: Кой си ти?
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Началникът на конницата Спурий
Тит Мама.
РОМУЛ: Какво желаеш?
СПУРИЙ ТИТ МАМА: За два дена и две нощи дойдох на
кон от Павия. Седем коня се сгромолясаха мъртви под
мене, три стрели ме раниха, а като пристигнах тук, не
ме пуснаха при тебе. Ето, императоре мой, посланието
на твоя последен пълководец Орест, преди да падне в
ръцете на германите.
33
Той подава пергаментен свитък на Ромул. Императорът остава

неподвижен.
РОМУЛ: Ти си ранен, изтощен. Защо е това неимоверно
усилие, Спурий Тит Мама?
СПУРИЙ ТИТ МАМА: За да живее Рим!
РОМУЛ: Рим отдавна е мъртъв. Ти се жертваш за един
мъртвец, бориш се за една сянка, живееш за един разло-
жен труп. Иди да си легнеш, началнико, днешното време
превърна героизма ти в поза!
Става величествено и излиза през вратата в средата в дъното.

Спурий Тит Мама се вдига напълно объркан, после изведнъж хвърля
посланието на Орест на земята, тъпче го и крещи.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Рим има недостоен император!
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Следобедът на злощастния мартенски ден през четиристотин

седемдесет и шеста. Парк пред лятната резиденция на императора.
Навсякъде мъх, бръшлян, бурени, навсякъде кудкудякане, кукуригане.
От време на време кокошки прехвръкват на сцената, особено когато
някой влиза. В дъното, доста пооцапана от пернатите, фасадата
на полусрутената вила с врата, от която стълби водят към парка.
На стените е написано с тебешир: „Да живее крепостничеството!
Да живее свободата!“. Преобладава обаче впечатлението, че се нами-
раме в стопанство за отглеждане на кокошки, макар отпред вдясно
да стоят няколко градински стола с изящна форма, които някога са
видели по-добри дни. Понякога сцената се изпълва с мрачен дим, който
идва от една ниска постройка. Канцеларията може би трябва да си
я представим вляво, в десния ъгъл на вилата. С една дума: тегнещо
отчаяние, магията на края на света, aprés nous le déluge1.
1
След нас потоп (фр.). – Б. р.
34
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА: На един стол вътрешният министър

Тулий Ротунд, на друг военният министър Мар, сега имперски мар-
шал, както знаем, в пълно бойно снаряжение, спи, разтворил карта
на Италия върху коленете си, шлем, маршалски жезъл до него на
пода. Щитът му е облегнат до стената на къщата, на него също
е изписан германският лозунг. Спурий Тит Мама, все още мръсен и
превързан, едва пристъпва край стената на канцеларията, обляга
се на зида, продължава да се влачи.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Уморен съм. Уморен съм. Уморен съм

до смърт.
На вратата на вилата се появява един готвач с бяла престилка

и висока шапка. Върви и мами кокошките с нож зад гърба, отива
надясно в парка. Кокошките се разкудкудякват отчаяно.
ГОТВАЧЪТ: Юлий Непос, Оресте, Ромуле, кът, кът, кът...
Отдясно се появява Зенон Исавър, спира и си изтрива сандалите

в земята.
ЗЕНОН: Пак настъпих яйце! Тук има ли нещо друго освен

кокошки?
ТУЛИЙ РОТУНД: Отглеждането на кокошки е единствена-
та страст на императора.
Отдясно в двореца се втурва вестоносец.
ВЕСТОНОСЕЦЪТ: Германите в Рим! Германите в Рим!

ТУЛИЙ РОТУНД: Нова злощастна вест. И така по цял ден.
ЗЕНОН: Дано поне императорът се помоли сега в дворцовия
параклис за своите народи.
ТУЛИЙ РОТУНД: Императорът спи.
ЗЕНОН: Спи ли? Значи аз съм единственият, който се моли?
ТУЛИЙ РОТУНД: Страхувам се, че е така, Ваше Величество.
ЗЕНОН: Човек се опитва трескаво да спаси цивилизация-
35
та....но какво се размирисва тук на пушек?

ТУЛИЙ РОТУНД: Изгаряме архивите.
Зенон стои като поразен от гръм.
ЗЕНОН: Вие... изгаряте... архивите?
ТУЛИЙ РОТУНД: Ценните документи на римското управ-
ленско изкуство не трябва при никакви обстоятелства
да попаднат в ръцете на германите, а да ги откараме
някъде ни липсват финансови средства.
ЗЕНОН: И просто така изгаряте архивите, като че ли няма-
те вяра в крайната победа на доброто. Вашия Западен
Рим наистина вече е загубен, разложен е до мозъка на
костите. Никакъв размах, никаква смелост... ето, още
едно яйце! (Изтрива си сандалите.)
Отдясно влизат двамата ковчежници.
ДВАМАТА: Ваше Величество!

ЗЕНОН: Ковчежниците. Избягали са от кокошарника. (Той е
смъртно уплашен.)
Двамата го хващат за ръка.
СУЛФИРИД: Хайде да поупражним плачевната песен, Ваше
Величество. Това ни е крайно необходимо.
ФОСФОРИД: Мога ли да ви помоля, Зенон Исавре?
ЗЕНОН: За помощ моля, о, слънце…
СУЛФИРИД: О, луна в мрачната нощ необятна, милост
търсещ, пристъпвам към тебе, било луната…
ФОСФОРИД: Слънцето…
ЗЕНОН: Слънцето… ето, пак яйце!
Изтрива си сандалите, ковчежниците го извеждат отляво.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Сто часа не съм спал. Сто часа.

Страшно крякане на кокошки. Отдясно влиза готвачът и изчезва
във вилата, във всяка ръка по една кокошка, под дясната мишница
трета, престилката опръскана с кръв.
Не мога да слушам повече това вечно кудкудякане! Уморен
36
съм, просто съм уморен. От Павия съм дошъл на галоп,

при това загубих толкова кръв.
ТУЛИЙ РОТУНД: Знам.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Седем коня.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Три стрели.
ТУЛИЙ РОТУНД: Отидете зад вилата. Там кудкудякането
не се чува толкова.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Бях вече. Там принцесата взема уроци
по актьорско майсторство, а при езерото императо-
рът на Източен Рим упражнява плачевни песни.
МАР: Тихо! (Пак заспива.)
ТУЛИЙ РОТУНД: Не говорете толкова високо, иначе им-
перският маршал пак ще се събуди.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Уморен съм страшно. Пък и този
пушек, този смрадлив, горчив дим.
ТУЛИЙ РОТУНД: Седнете поне за малко.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Ако седна, веднага ще заспя.
ТУЛИЙ РОТУНД: Мисля, че това е най-естественото, което
бихте могли да направите при вашата умора.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Не искам да заспивам, искам да си
отмъстя!
Имперският маршал е отчаян, става.
МАР: Може ли тук човек на спокойствие да си обмисли кон-
цепцията? Стратегията е въпрос на интуиция. Преди
кървавия разрез, като при хирурзите, е необходимо
вътрешно съсредоточаване, нищо не вреди на войната
повече от лекомислен шум в главната квартира.
Ядосан, навива картата на страната, взема шлема, тръгва към
сградата, взема щита, учудва се.
Някой е написал вражески лозунг на щита ми. И стените
са зацапани.
ТУЛИЙ РОТУНД: Слугинята от Хелвеция.
МАР: Да се свика военният трибунал.
ТУЛИЙ РОТУНД: За това наистина нямаме време, имперски
маршале.
37
МАР: Саботаж!
ТУЛИЙ РОТУНД: Липса на персонал. Някой все пак трябва
да помогне на главния придворен да стегне багажа.
МАР: Вие можете да помогнете. Не знам какво друго бихте
могли да правите като вътрешен министър.
ТУЛИЙ РОТУНД: Трябва да създавам законни основи за пре-
местването на резиденцията в Сицилия.
МАР: Няма да ви позволя да ме подвеждате с вашeто пора-
женчество. Стратегическата позиция с всеки час става
все по-благоприятна. Тя се подобрява с всеки неуспех.
Колкото повече германи навлизат в полуострова, тол-
кова повече попадат в задънена улица и ние от Сицилия
или Корсика можем да ги повалим с лекота.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Първо повалете императора.
МАР: Ние н е м о ж е м да загубим. Германите нямат фло-
тилия. Така че на островите сме недосегаеми.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Но ние също нямаме флотилия! Какво
ни греят тогава островите? Германите ще си стоят
недосегаеми в Италия.
МАР: Тогава ще си построим флотилия.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Да си построим? Държавата е в
банкрут!
ТУЛИЙ РОТУНД: Нека да оставим тази грижа за после.
Основният проблем в настоящия момент e как да
стигнем в Сицилия.
МАР: Ще поръчам да докарат тримачтов кораб.
ТУЛИЙ РОТУНД: Тримачтов кораб? Изобщо не можем да си
го позволим, те са безбожно скъпи. Намерете отнякъде
бригантина.
МАР: Ето че ме деградирахте в търговец на кораби. (Прибира
се, залитайки, във вилата.)
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Един герман ме удари по главата.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Седем коня рухнаха под мене.
ТУЛИЙ РОТУНД: Все това повтаряте.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Толкова съм уморен.
38
ТУЛИЙ РОТУНД: Надявам се само в Сицилия да намерим

някоя вила, чийто наем не е непоносим.
Силно кудкудякане. Отдясно докуцуква бавно дрипавата фигура на

Емилиан, измършавял, блед, с черна шапка, оглежда се наоколо.
ЕМИЛИАН: Това ли е вилата на императора в Кампания?

Вътрешният министър оглежда изумен страховитата фигура.
ТУЛИЙ РОТУНД: Кой сте вие?
ЕМИЛИАН: Призрак.
ТУЛИЙ РОТУНД: Какво обичате?
ЕМИЛИАН: Императорът е баща на всички нас, нали?
ТУЛИЙ РОТУНД: На всеки патриот.
ЕМИЛИАН: Аз съм патриот. Дошъл съм да посетя моето
отечество. (Отново се оглежда.) Мръсен двор за кокошки.
Оцапана селска къща. Канцелария. Сред езерото порутена
Венера, бръшлян, мъх, навсякъде яйца, скрити в бурените
– няколко вече попаднаха под подметките ми – и някъде
сигурно похъркващ император.
На вратата се появява императрицата.
ЮЛИЯ: Ебий! Ебий! Виждал ли е някой главния царедворец

Ебий?
ЕМИЛИАН: Майката на отечеството.
ТУЛИЙ РОТУНД: Не помага ли в опаковането, Ваше Вели-
чество?
ЮЛИЯ: От сутринта го няма.
ТУЛИЙ РОТУНД: Значи вече е избягал.
ЮЛИЯ: Типично германска работа.
Императрицата пак излиза.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Всъщност римляните са тези, които

бягат.
Той за момент се разгневява, но пак се вглъбява в себе си, после, за
да не заспи, започва да крачи отчаяно напред-назад.
39
Емилиан сяда в креслото на имперския маршал.

ЕМИЛИАН: Вие сте вътрешният министър Тулий Ротунд?
ТУЛИЙ РОТУНД: Вие ме познавате?
ЕМИЛИАН: Често сме седели заедно, Тулий Ротунд, често
в летните нощи.
ТУЛИЙ РОТУНД: Не си спомням.
ЕМИЛИАН: Как ще си спомняте. Една световна империя
междувременно рухна.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Уморен съм, уморен съм като куче.
Отново кудкудякане.
От вилата излиза отново Мар.
МАР: Забравих си маршалския жезъл.

ЕМИЛИАН: Заповядайте.
Подава на генерала маршалския жезъл, който е на земята до него.
Мар пак се прибира във вилата, олюлявайки се.
ТУЛИЙ РОТУНД: Разбирам. Идвате от фронта и сте храбър
човек. Проливали сте кръвта си за отечеството. Мога
ли да направя нещо за вас?
ЕМИЛИАН: Можете ли да направите нещо срещу германите?
ТУЛИЙ РОТУНД: Точно това днес никой не може. Нашата
съпротива е разчетена в далечен план. Бавно мелят
мелниците Господни.
ЕМИЛИАН: Тогава не можете да направите нищо и за мен.
От вилата излизат слугите с куфари.
ЕДИН СЛУГА: Къде ще вървим с куфарите на императрицата?

ТУЛИЙ РОТУНД: Надолу към Неапол.
Слугите изнасят куфарите. От време на време. И в следващите
сцени се мярка по някой от тях.
Горчиво време, трагична епоха, но все пак: една така
съвършено организирана юридическа конструкция като
Римската империя въз основа на вътрешните си цен-
ности ще преживее и най-страшните кризи. Нашата
40
по-висша култура ще победи германите.

СПУРИЙ ТИТ МАМА: Аз съм страшно уморен.
ЕМИЛИАН: Обичате ли Хораций? Пишете ли на най-хубавия
стил в Италия?
ТУЛИЙ РОТУНД: Аз съм юрист.
ЕМИЛИАН: Аз обичах Хораций. Пишех на най-хубавия стил
в Италия.
ТУЛИЙ РОТУНД: Вие сте поет?
ЕМИЛИАН: Бях същество с по-висша култура.
ТУЛИЙ РОТУНД& Тогава пишете пак, съчинявайте отново.
Духът ще победи плътта.
ЕМИЛИАН: Там, откъдето идвам, месарите са победили духа.
Отново кудкудякане. Отново прехвърчат кокошки. Отдясно покрай

вилата идва Рея с Филакс, един артист.
РЕЯ: Ах, гледайте вий,

граждани на града ми,
как за последен път
днес вървя и за сетен път
гледам слънце, което вече
няма да зърна!1
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Не мога да слушам класиците, иначе
моментално ще заспя! (Излиза, клатушкайки се.)
ФИЛАКС: Продължавайте, принцесо, по-внушително, по-
драматично!
РЕЯ: Хадес, който всичко приспива, към брега,
на Ахерон ме е повел
жива, недочакала брак!
И никой никога сватбен химн
за мене не е редил!
Ах, мой жених Ахерон ще бъде — в ада!2
1
Софокъл, Антигона, прев. Александър Ничев, издателство „Отечество“,
София 1985.
2
Пак там.
41
ФИЛАКС: Ах, мой жених Ахерон ще бъде — в ада!

РЕЯ: Ах, мой жених Ахерон ще бъде — в ада!
ФИЛАКС: По-трагично, принцесо, по-ритмично, повече вик
отвътре, вживейте се, по-задушевно, иначе никой няма
да повярва на тези безсмъртни стихове. Чувства се, че
още нямате точна представа за Ахерон, бога на смърт-
та. Говорите за него като за нещо абстрактно. Още не
сте го преживели вътрешно. За вас той си е останал
литература, не се е превърнал в действителност. Жал-
ко, много жалко. Вижте как: Ах, мой жених Ахерон ще
бъде — в ада!
РЕЯ: Ах, мой жених Ахерон ще бъде — в ада!
Емилиан се изправя и застава пред декламиращата принцеса, която
учудено вперва поглед в това видение.
Кой си ти?
ЕМИЛИАН: Аз съм това, което се връща, когато човек
отиде там, където бях аз. Ти коя си?
РЕЯ: Аз съм Рея, дъщерята на императора.
ЕМИЛИАН: Рея, дъщерята на императора. Не можах да те
позная. Хубава си, но съм забравил лика ти.
РЕЯ: Познаваме ли се?
ЕМИЛИАН: Мисля, че имам такъв спомен.
РЕЯ: От Равена ли идеш? Не сме ли играли заедно като деца?
ЕМИЛИАН: Играли сме, когато бях човек.
РЕЯ: Няма ли да ми кажеш името си?
ЕМИЛИАН: Името ми е изписано на лявата ми ръка.
РЕЯ: Тогава покажи ми тази ръка.
Той є подава лявата си ръка.
О, ужасна е тази твоя ръка!
ЕМИЛИАН: Да я прибера ли?
РЕЯ: Не мога да я гледам повече.
Тя се отвръща.
ЕМИЛИАН: Тогава никога не ще узнаеш кой съм.
Той отново скрива ръката си.
РЕЯ: Дай ми тогава ръката си.
Тя подава дясната си ръка. Емилиан слага лявата си ръка в нейната.
42
Пръстенът! Пръстенът на Емилиан!

ЕМИЛИАН: Пръстенът на твоя годеник.
РЕЯ: Той е мъртъв.
ЕМИЛИАН: Пукнал.
РЕЯ: На места пръстенът се е впил в месото.
Тя гледа ръката в своята.
ЕМИЛИАН: Слял се е с моята опозорена плът.
РЕЯ: Емилиан! Ти си Емилиан!
ЕМИЛИАН: Бях.
РЕЯ: Не мога да те позная, Емилиане.
Тя го гледа втренчено.
ЕМИЛИАН: Никога повече няма да ме познаеш. Връщам се
от германски плен, императорска дъще.
Стоят и се гледат.
РЕЯ: Три години те чаках.
ЕМИЛИАН: В германски плен три години са цяла вечност.
Толкова дълго не би трябвало да се чака някой.
РЕЯ: Ето че си тук. Ела сега при мен, в дома на моя баща.
ЕМИЛИАН: Германите идват.
РЕЯ: Знаем това.
ЕМИЛИАН: Тогава иди и вземи нож.
РЕА (гледа го уплашено): Какво искаш да кажеш, Емилиане?
ЕМИЛИАН: Искам да кажа, че една жена може да се бори с нож.
РЕЯ: Не можем да се борим повече. Римската войска е побе-
дена. Нямаме повече войници.
ЕМИЛИАН: Войниците са хора, а хората могат да се борят.
Има още много хора тук. Жени, роби, старци, инвалиди,
деца, министри. Иди вземи нож.
РЕЯ: Това е безсмислено, Емилиане. Трябва да се предадем на
германите.
ЕМИЛИАН: Преди три години аз трябваше да се предам
на германите. Какво направиха от мене, императорска
дъще? Иди вземи нож.
РЕЯ: Три години те чаках. Ден след ден, час след час, а сега се
страхувам от тебе.
ЕМИЛИАН: Ах, мой жених Ахерон ще бъде — в ада! Не цитира
43
ли тези стихове? Ето че се сбъднаха тези стихове. Иди

вземи нож. Хайде, иди!
Реа изтичва към вилата.
ФИЛАКС: Но принцесо! Урокът още не е свършил. Едва сега
идва кулминацията, едно много възвишено място за
Ахерон, най-хубавото в класическата литература.
Тя се скрива във вилата. Артистът се втурва след нея.
ТУЛИЙ РОТУНД: Марк Юний Емилиан, завърнали сте се от

германски плен. Аз съм потресен.
ЕМИЛИАН: Тогава тичайте на фронта, иначе вашият по-
трес е лукс.
ТУЛИЙ РОТУНД: Драги приятелю, вие сигурно сте преживели
много мъка и заслужавате нашето уважение, но не бива
веднага да мислите, че н и е в резиденцията не сме изпа-
тили. Да седиш тук, да приемаш едно след друго фатални
известия и да не можеш да помогнеш с нищо, сигурно е
най-лошото, което може да се случи на един политик.
Отляво във вилата се втурва вестоносец.
ВЕСТОНОСЕЦЪТ: Германите маршируват по Виа Апиа на

юг! Германите маршируват по Виа Апиа на юг!
ТУЛИЙ РОТУНД: Виждате ли. На юг. Те маршируват право
към нас. Едва споменахме фаталното известие и то
веднага пристигна.
На вратата застава Мар.
МАР: На длъж и шир не може да се намери бригантина.

ТУЛИЙ РОТУНД: Но в пристанището на Неапол има
една.
МАР: Преминала е на страната на германите.
ТУЛИЙ РОТУНД: За Бога, имперски маршале, т р я б в а да
намерим кораб!
44
МАР: Бих опитал с рибарска лодка.
Отново изчезва. Вътрешният министър е ядосан.
ТУЛИЙ РОТУНД: Приготвил си всичко да организираш

отново империята от Сицилия, замисляш социални
реформи и застраховка за инвалидност за пристанищни-
те работници, а сега всичко може да се провали поради
липса на кораб.
Отляво пристъпва, олюлявайки се, началникът на конницата.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Този мирис на изгоряло. Този вечен

смъдящ мирис на изгоряло.
Кудкудякане. Отляво влиза Цезар Рупф.
ЦЕЗАР РУПФ: Господа. Надявам се да съзнавате пределно, че

след падането на Рим империята не струва вече пукната
пара. Към стопанския фалит се прибавя и военното
блато, от което Римската империя никога няма да се
измъкне със собствени сили.
ЕМИЛИАН: Кой сте вие?
ЦЕЗАР РУПФ: Цезар Рупф. Собственик на световната фирма
„Рупф“.
ЕМИЛИАН: Какво желаете?
ЦЕЗАР РУПФ: На всеки що-годе информиран политик е ясно
като бял ден, че Рим може да бъде спасен само ако отпус-
на някое и друго милионче. В отговор на моята напълно
почтена оферта очаквам достоен отговор. Да или не.
Ликуващо тържество или краят на света. Или ще поема
към дома с невеста, или империята отива по дяволите.
ЕМИЛИАН: Какво се разиграва тук, вътрешни министре?
ТУЛИЙ РОТУНД: Одоакер се е съгласил за една сума от десет
милиона да се оттегли от Италия. Този... фабрикант на
панталони... е готов да плати тази сума.
45
ЕМИЛИАН: А условието?
ТУЛИЙ РОТУНД: Иска да се ожени за принцеса Рея.
ЕМИЛИАН: Доведете принцесата.
ТУЛИЙ РОТУНД: Искате да кажете …
ЕМИЛИАН: И съберете двора.
Вътрешният министър влиза във вилата.
Трябва да получите отговора на вашата оферта, пан-

талонен фабриканте.
Отдясно, клатушкайки се по сцената, идва началникът на кон-

ницата.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Сто часа не съм спал. Сто часа. Умо-
рен съм, уморен съм до припадък.
На вратата се появяват Рея и Тулий Ротунд, Зенон, Мар, двамата

ковчежници Сулфорид и Фосфорид.
РЕЯ: Викал си ме, Емилиане?

ЕМИЛИАН: Ела при мен.
Реа отива бавно при Емилиан.
Три години си ме чакала, императораска дъще.
РЕЯ: Три години, ден след ден, нощ след нощ, час след час.
ЕМИЛИАН: Ти ме обичаш.
РЕЯ: Обичам те.
ЕМИЛИАН: С цялата си душа?
РЕЯ: С цялата си душа.
ЕМИЛИАН: И би направила всичко, което поискам от теб?
РЕЯ: Ще направя всичко.
ЕМИЛИАН: Би взела и нож?
РЕЯ: Ще взема нож, щом желаеш.
ЕМИЛИАН: Толкова нечувана е твоята любов, император-
ска дъще?
РЕЯ: Любовта ми към теб е безгранична. Не мога вече да те по-
46
зная, но те обичам. Страхувам се от теб, но те обичам.

ЕМИЛИАН: Тогава ожени се за този прекрасен закръглен
търбух и му народи дечица.
Посочва Цезар Рупф.
ЗЕНОН: Най-после един разумен западноримлянин!
ДВОРЪТ: Омъжи се, принцесо, омъжи се!
ТУЛИЙ РОТУНД: Направи за отечеството наше свидно
тази жертва, моето момиче!
Всички са отправили с надежда очи към Рея.
РЕЯ: И да те оставя?
ЕМИЛИАН: Трябва да ме оставиш.
РЕЯ: И да обичам друг?
ЕМИЛИАН: Ще обичаш този, който може да спаси твоето
отечество.
РЕЯ: Но аз обичам тебе!
ЕМИЛИАН: Затова те отблъсквам.
РЕЯ: Искаш да ме опозориш така, както си опозорен и ти?
ЕМИЛИАН: Трябва да сторим необходимото. Нашият
позор ще нахрани Италия, чрез нашата неволя тя ще
се съвземе отново.
РЕЯ: Не можеш да изискваш такова нещо от мен, ако ме
обичаш.
ЕМИЛИАН: Мога да го изисквам от теб само защото ти
ме обичаш.
Тя го гледа ужасена.
Ти ще се подчиниш, императорска дъще. Твоята любов
е безгранична.
РЕЯ: Ще се подчиня.
ЕМИЛИАН: Ти ще станеш негова жена.
РЕЯ: Ще стана негова жена.
ЕМИЛИАН: Подай тогава на този брутално самоуверен
панталонен фабрикант ръката си.
Реа изпълнява.
Ето че имаш ръката на единствената дъщеря на импе-
ратора, Цезаре Рупф, и на един златен телец е поста-
вен императорски девичи венец, защото днес е време,
47
когато сводничеството е станало добродетел пред

нечуваното злочинство, нанесено на човечеството.
Цезар Рупф е затрогнат.
ЦЕЗАР РУПФ: Принцесо, повярвайте ми: сълзите в очите
ми са истински като злато. Световната фирма „Рупф“
достигна чрез този брачен съюз връх, какъвто в моя
бранш изобщо никога не е постиган.
Огромни облаци дим.
МАР: Империята е спасена!
ЗЕНОН: Западната цивилизация запазена!
СУЛФОРИД: Одата на спасението, Ваше Величество.
Зенон и двамата ковчежници заемат поза.
ТРИМАТА: Радост, блян осъществен!
Византийо, о, светъл ден
душите ни огря.
Нашите надежди свети
и сълзите ни пролети
чудо златно озари.
ТУЛИЙ РОТУНД: Спрете незабавно изгарянето на архивите!

ГЛАСЪТ НА АХИЛ: Императорът!
Димът се разсейва, на вратата се появява Ромул, зад него Ахил и

Пирам, който носи плитка кошница. Тишина.
РЕЯ: Баща ми.

ЕМИЛИАН: Добре дошъл, императоре на сладкото похапване
и благословената дрямка в обедната жега. Бъди честит,
цезаре на кокошките и стратеже на яйцедобива! Слава
тебе, когото воините наричат Ромул Малкия.
РОМУЛ (поглежда го строго): Ти си Емилиан, годеникът на
моето дете.
ЕМИЛИАН: Ти си първият, който ме разпозна, императоре
Ромул. Дори дъщеря ти не ме позна.
РОМУЛ: Не се съмнявай в нейната любов. Само старостта
обаче притежава остър поглед. Добре дошъл, Емилиане.
48
ЕМИЛИАН: Прощавай, бащице на света, че може би не отвръ-

щам на поздрава така, както е прието. Прекалено дълго
бях в германски плен. Отвикнал съм от обичаите на
твоя двор. Но историята на Рим ще ми помогне. Имало
е императори, на които са подвиквали: „Добре ли победи,
Величество?“. На други: „Добре ли убива, Величество?“.
Така и на теб ще ти подвикват: „Добре ли поспа, импе-
раторе Ромул?“.
Императорът сяда в едно кресло пред вратата и дълго гледа
Емилиан.
РОМУЛ: Ти си страдал от глад и жажда.
ЕМИЛИАН: Ти си имал твоите трапези.
РОМУЛ: Изтезавали са те.
ЕМИЛИАН: Твоето птицевъдство е процъфтявало.
РОМУЛ: Ти си отчаян.
ЕМИЛИАН: Напуснах затвора си в Германия, императоре
на Рим. Убих войниците, които ме пазеха, пречуках ку-
четата, които ме преследваха. Дойдох пеша при тебе,
Пресветлий. Измерих безкрайната шир на твоето
царство миля по миля, крачка по крачка. Видях твоята
империя, бащице на света.
РОМУЛ: Откакто съм император, не съм излизал повече от
моята лятна резиденция. Разкажи ми за моето царство,
Емилиане.
ЕМИЛИАН: Влачех се през разрушени градове и през димящи

села, бродех през изпосечени гори и крачех по изпотъп-
кани ниви.
РОМУЛ: И после.
ЕМИЛИАН: Видях мъжете изпоклани, жените озлочестени,
децата умрели от глад.
РОМУЛ: И после.
ЕМИЛИАН: Чувах виковете на ранените, стоновете на
пленниците, гуляите на спекулантите и хохотенето
на мародерите.
РОМУЛ: Нищо ново не ми казваш.
49
ЕМИЛИАН: Как би могъл да знаеш нещо, което никога не си

видял, императоре на Рим?
РОМУЛ: Мога да си го представя, Емилиане. Заповядай сега
в моя дом. Дъщеря ми те чакаше през всичките тези
години.
ЕМИЛИАН: Не съм достоен вече да приема дъщеря ти,
императоре на Рим.
РОМУЛ: Не си недостоен, а нещастен.
ЕМИЛИАН: Опозорен. Германите смъкнаха кожата от глава-
та ми и ме накараха да надяна един чепат, омазан с кръв
хомот. Гол. Като животно. Ето виж!
Сваля си шапката от главата и застава скалпиран, но така, че
най-ужасното не се вижда.
И ето ме сега, императоре на Рим, заобиколен от твоя
пърхащ птичи двор, пред твоите смешни придворни,
човек, който обичаше мира и вярваше в духовното,
който тръгна към германите, за да ги помири с римля-
ните.
РОМУЛ: Императорът вижда, но императорът не отстъпва.
МАР: Мъст!
РЕЯ: Емилиане! (Тя прегръща своя годеник.)
ЕМИЛИАН: Аз съм римски офицер. Аз загубих честта си.
Отиди при този, императорска дъще, на когото при-
надлежиш.
Реа се връща бавно при Цезар Рупф.
Дъщеря ти стана жена на този панталонен фабрикант, им-
ператоре на Рим, и царството е спасено чрез моя позор.
Императорът става.
РОМУЛ: Императорът не дава съгласието си за този брак.
Всички стоят вцепенени.
ЦЕЗАР РУПФ: Татко!
РЕЯ: Аз ще се омъжа за него, татко. Не можеш да ми попре-
чиш да направя единственото, което би спасило моето
отечество.
РОМУЛ: Моята дъщеря ще се подчини на императорската
воля. Императорът знае какво прави, когато хвърля
50
царството си в огън, когато пуска да падне това, което

трябва да се счупи, и стъпква онова, което е обречено
на смърт.
Реа се прибира с наведена глава във вилата.
Към нашите задължения, Пираме. Подай храната на ко-

кошките. Август! Тиберий! Траян! Адриан, Марк Аврелий!
Одоакер!
Излиза отдясно, ръсейки храна, следван от своите камериери. Всички

стоят неподвижно.
ТУЛИЙ РОТУНД: Продължете незабавно изгарянето на

архивите!
Всичко отново се покрива с черен дим.
ЕМИЛИАН: Този император трябва да се махне!
51
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
Нощта на идите през март четиристотин седемдесет и шес-

та… Спалнята на императора. Отляво редица прозорци. В дъното
врата. Отдясно леглото и друга врата. В средата на стаята два ди-
вана, които образуват широко отворен ъгъл към публиката. В средата
между тях малка ниска масичка с изящна форма. Отляво и отдясно
отпред два стенни шкафа. Нощ. Пълнолуние. Стаята е потънала в
мрак. Само прозорците хвърлят светли петна върху пода и стените.
Вратата в дъното се отваря. Пирам се появява с трираменен свещ-
ник, с него запалва втори до леглото. После излиза напред и поставя
свещника на масата. Императорът се появява на вратата отдясно,
облечен в една доста окаяна нощница. Зад него Ахил.
РОМУЛ: Банята ми подейства двойно по-благотворно след ху-

бавата вечеря. Днес имахме патетичен ден, а аз не обичам
такива дни. В такива случаи не помага нищо друго освен
една баня. Аз съм лишен от трагика човек, Ахиле.
АХИЛ: Негово Величество ще желае императорската тога
или халата?
РОМУЛ: Халата. Днес повече няма да управлявам.
АХИЛ: Негово Величество би трябвало да подпише още
прокламацията към римския народ.
РОМУЛ: Ще го направя утре.
Ахил понечва да му държи халата. Императорът се учудва.
Донеси ми императорския халат, Ахиле. Този е прекалено
жалък.
АХИЛ: Императорския халат императрицата вече го опа-
кова, Ваше Величество. Бил на баща є.
РОМУЛ: А, така ли. Тогава помогни ми да сложа тези дрипи.
Навлича халата и си сваля лавровия венец.
Я, лавровият венец е още на главата ми. Забравил съм да го
сваля по време на банята. Окачи го над леглото, Пираме.
Подава му лавровия венец. Пирам го закача над леглото.
Колко листенца има още на него?
ПИРАМ: Две.
52
Императорът въздиша и отива до прозореца.

РОМУЛ: Днес имах огромни разходи. Най-после свеж въздух.
Вятърът се е обърнал и пушекът се разсея. Каква мъка
беше този следобед. Затова пък архивите са вече из-
горени. Единствената разумна заповед, която моят
вътрешен министър някога е издавал.
ПИРАМ: Историците ще има да се вайкат, императоре мой.
РОМУЛ: Глупости. Ще си намерят по-добри източници от
нашите държавни архиви.
Той сяда на дивана вдясно.
Катул, Пираме. Или жена ми и него е опаковала вече,
защото принадлежал на библиотеката на баща є?
ПИРАМ: И него, императоре.
РОМУЛ: Нищо, тогава ще се опитам да възстановя Катул
по памет. Хубавите стихове никога не се губят съвсем.
Бокал вино, Ахиле.
АХИЛ: Фалернско или сиракузко ще желае Ваше Величество?
РОМУЛ: Фалернско. В днешно време човек трябва да пие от
най-хубавото.
Ахил поставя един бокал на масата пред императора. Пирам налива.
ПИРАМ: Останала ни е само тази бутилка фалернско, рекол-
та седемдесета, императоре мой.
РОМУЛ: Дай я тогава насам.
АХИЛ: Майката на отечеството желае да говори с Негово
Величество.
РОМУЛ: Да влезе императрицата. Вторият свещник не ми
е нужен повече.
Камериерите се покланят и излизат. Пирам взема свещника до лег-

лото със себе си. Само предната част е осветена. Дъното е окъпано
в светлината на изгряващата луна. От дъното идва Юлия.
ЮЛИЯ: Главният царедворец е преминал на страната на гер-

маните. Винаги съм те предупреждавала за този Ебий.
РОМУЛ: И какво? Трябва ли като герман да умре за нас, рим-
ляните?
53
Мълчание.
ЮЛИЯ: Идвам да поговоря с теб за последен път.
РОМУЛ: Ти си в пътнически дрехи, мила жено.
ЮЛИЯ: Тази нощ заминавам за Сицилия.
РОМУЛ: Готова ли е рибарската лодка?
ЮЛИЯ: Сал.
РОМУЛ: Не е ли малко опасничко?
ЮЛИЯ: Да останем е още по-опасно.
Мълчание.
РОМУЛ: Желая ти добър път.
ЮЛИЯ: Няма да се видим може би задълго.
РОМУЛ: Няма да се видим повече никога.
ЮЛИЯ: Твърдо съм решена в Сицилия да продължа съпроти-
вата срещу врага. На всяка цена.
РОМУЛ: Съпротива на всяка цена е най-безсмисленото нещо,
което може да съществува.
ЮЛИЯ: Ти си капитулант.
РОМУЛ: Само преценявам. Ако се съпротивляваме, нашият
погром ще бъде само още по-кръвопролитен. Може да е
грандиозно, но какъв е смисълът? Не се подпалва цял един
свят, който вече е загубен.
Мълчание.
ЮЛИЯ: Не желаеш, значи, Рея да се омъжи за този Цезар
Рупф?
РОМУЛ: Не.
ЮЛИЯ: Отказваш и в Сицилия да дойдеш?
РОМУЛ: Един император не бяга.
ЮЛИЯ: Това ще ти струва главата.
РОМУЛ: Е, и? Трябва ли още отсега да постъпвам като
безглав?
Мълчание.
ЮЛИЯ: Женени сме вече от двадесет години, Ромуле.
РОМУЛ: Какво искаш да кажеш с този чудовищен факт?
ЮЛИЯ: Обичахме се някога.
РОМУЛ: Знаеш много добре, че лъжеш.
Мълчание.
54
ЮЛИЯ: Значи си се оженил за мен само за да станеш импе-

ратор!
РОМУЛ: Разбира се.
ЮЛИЯ: И смееш да ми кажеш това спокойно в лицето?
РОМУЛ: Естествено. Бракът ни беше ужасен, но аз никога
не съгреших дотам да те накарам някой ден да се усъм-
ниш защо съм те взел за жена. Ожених се за теб, за да
стана император, а ти се омъжи за мен, за да станеш
императрица. Стана моя жена, защото произхождам от
най-висшата римска аристокрация, а ти бе дъщерята
на император Валентиниан и на една робиня. Аз те
узаконих, а ти ме короняса.
Мълчание.
ЮЛИЯ: Значи сме имали нужда един от друг.
РОМУЛ: Точно така.
ЮЛИЯ: Тогава твой дълг е да дойдеш с мен в Сицилия. Ние
си принадлежим.
РОМУЛ: Нямам повече никакъв дълг към теб. Дал съм ти
това, което искаше от мене. Ти стана императрица.
ЮЛИЯ: Не можеш да ме упрекнеш в нищо. И двамата сме
постъпили еднакво.
РОМУЛ: Не, не сме постъпили еднакво. Между твоята и
моята постъпка има огромна разлика.
ЮЛИЯ: Не разбирам.
РОМУЛ: Ти се омъжи за мен от честолюбие. Всичко, което
правиш, е само от честолюбие. И сега само от често-
любие не се отказваш от тази загубена война.
ЮЛИЯ: Отивам в Сицилия, защото обичам отечеството си.
РОМУЛ: Ти не знаеш що е отечество. Това, което обичаш, е
само една абстрактна идея за държава, която ти е дала
възможност чрез брак да станеш императрица.
Двамата пак замълчават.
ЮЛИЯ: Е, добре. Защо ли не ти кажа истината. Защо да не
бъдем откровени един към друг. Аз съм честолюбива. За
мен не съществува друго освен императорската власт.
Аз съм правнучка на Юлиан, последния велик император.
55
И се гордея с това. А ти какво си? Синът на един разорен

патриций. Но ти също си честолюбив, иначе нямаше да
се издигнеш до император на една световна империя, а
щеше да си останеш никой, какъвто си беше.
РОМУЛ: Не го направих от честолюбие, а по необходимост.
Това, което за теб е било цел, за мен беше средство.
Станах император само по политически съображения.
ЮЛИЯ: Кога си имал изобщо някакво политическо съображе-
ние? За двайсет години управление не си направил нищо
друго, освен да ядеш, да пиеш, да спиш, да четеш и да гле-
даш кокошки. Никога не си излизал от тази вила, никога
не си стъпвал в столицата си, а императорската хазна
е така радикално изпразнена, че сега трябва да живеем
като надничари. Единственото ти умение се състои
в това да сразяваш с твоето остроумие всяка мисъл,
насочена към твоето сваляне. Но че в поведението ти
имало някакво политическо съображение, това е чудо-
вищна лъжа. Манията за величие на Нерон и лудостта
на Каракала свидетелстват за по-голяма политическа
зрелост, отколкото твоята страст към кокошките.
Зад теб не стои нищо друго освен твоят мързел.
РОМУЛ: Именно. Моето политическо съображение е да не
се прави нищо.
ЮЛИЯ: За това нямаше нужда да ставаш император.
РОМУЛ: Само така, разбира се, можех да придам смисъл на
моето безделие. Да бездействаш като частно лице е
напълно безрезултатно.
ЮЛИЯ: А да бездействаш като император застрашава
държавата.
РОМУЛ: Виждаш ли.
ЮЛИЯ: Какво искаш да кажеш?
РОМУЛ: Ти си разбрала смисъла на моето безделие.
ЮЛИЯ: Не е възможно да се съмняваш в необходимостта
от държавата.
РОМУЛ: Не се съмнявам в необходимостта от държавата,
съмнявам се в необходимостта от нашата държава.
56
Превърнала се е в световна империя и като такава в

институция, която практикува публично убийства,
грабежи, потисничество и подпалвачество за сметка
на други народи, докато дойдох аз.
ЮЛИЯ: Не разбирам защо тогава стана точно император,
след като имаш такова мнение за световната Римска
империя.
РОМУЛ: Световната Римска империя съществува от веко-
ве единствено защото има император. Затова не ми
оставаше нищо друго, освен сам да стана император,
за да ликвидирам тази империя.
ЮЛИЯ: Или ти си обезумял, или светът.
РОМУЛ: Аз избрах последното.
ЮЛИЯ: Значи, оженил си се за мен само за да разрушиш Рим-
ската империя.
РОМУЛ: Единствено по тази причина.
ЮЛИЯ: От самото начало не си мислил за нищо друго освен
за падането на Рим.
РОМУЛ: За нищо друго.
ЮЛИЯ: Съзнателно си саботирал спасяването на империята.
РОМУЛ: Съвсем съзнателно.
ЮЛИЯ: Правеше се на циник, на вечния чревоугодник и шут
само за да ни нападнеш в гръб.
РОМУЛ: Може и така да го формулираш.
ЮЛИЯ: Ти ме излъга.
РОМУЛ: Ти се излъга в мен. Мислела си, че аз съм също толкова
побъркан за власт като тебе. Правила си сметки, но
сметките ти са излезли криви.
ЮЛИЯ: Твоите са верни.
РОМУЛ: Рим загива.
ЮЛИЯ: Ти си предателят на Рим!
РОМУЛ: Не, аз съм съдникът на Рим.
Мълчат. После императрицата отчаяно изкрещява.
РОМУЛ: Върви сега в Сицилия. Нямам повече какво да ти кажа.
57
Императрицата излиза бавно. От дъното идва Ахил.
АХИЛ: Императоре мой.

РОМУЛ: Чашата е празна. Налей ми пак.
Ахил му налива.
Ти трепериш.
АХИЛ: Точно така, Ваше Величество.
РОМУЛ: Какво ти е?
АХИЛ: Негово Величество не обича да говоря за военното
положение.
РОМУЛ: Знаеш, че изрично съм ти забранил. Само с моя бръс-
нар говоря за военното положение. Той е единственият,
който разбира нещо.
АХИЛ: Но Капуа е паднала.
РОМУЛ: Това във всеки случай не е причина да разливаш фа-
лернското.
АХИЛ: Моля за прошка. (Покланя се.)
РОМУЛ: Върви сега да спиш.
АХИЛ: Принцеса Рея желае да говори с Негово Величество.
РОМУЛ: Да дойде дъщеря ми.
Ахил излиза. От дъното идва Рея.
РЕЯ: Татко мой.

РОМУЛ: Ела, детето ми. Седни при мен.
Реа сяда до него.
Какво имаш да ми кажеш?
РЕЯ: Рим е в опасност, татко мой.
РОМУЛ: Колко странно, всички искат точно тази нощ да
водят политически разговори с мен. Нали за това е
обедната трапеза.
РЕЯ: А за какво друго да говоря?
РОМУЛ: За това, което се говори с баща в среднощен час. За
това, което ти е на сърцето, детето ми.
РЕЯ: Рим ми е на сърцето.
РОМУЛ: Не обичаш вече Емилиан, когото чакаше, така ли?
58
РЕЯ: Напротив, татко мой.

РОМУЛ: Но не така пламенно, както преди, вече не така,
както го обичаше някога.
РЕЯ: Обичам го повече от живота си.
РОМУЛ: Разкажи ми тогава за Емилиан. Ако го обичаш, той
е по-важен от такава една прогнила империя.
Мълчание.
РЕЯ: Татко мой, остави ме да се омъжа за този Цезар Рупф.
РОМУЛ: Рупф, дъще, наистина ми е симпатичен, защото има
пари, но поставя неприемливи условия.
РЕЯ: Той ще спаси Рим.
РОМУЛ: Точно затова тръпки ме побиват от този човек.
Панталонен фабрикант, който иска да спаси римската
държава, трябва да е обезумял.
РЕЯ: Няма друг начин да спасим отечеството.
РОМУЛ: Няма друг начин, признавам. Отечеството може
да бъде спасено само с пари, иначе е загубено. Трябва да
избираме между катастрофален капитализъм и капитал-
на катастрофа. Но ти не можеш да се омъжиш за този
Цезар Рупф, детето ми, ти обичаш Емилиан.
Мълчание.
РЕЯ: Трябва да го напусна, за да служа на отечеството си.
РОМУЛ: Лесно е да се каже.
РЕЯ: Отечеството е над всичко.
РОМУЛ: Виждаш ли, прекалено много си разучавала траге-
диите.
РЕЯ: Не трябва ли отечеството да се обича повече от
всичко на света?
РОМУЛ: Не, трябва да се обича по-малко от един човек.
Преди всичко трябва да изпитваш съмнения към оте-
чеството. Никой не се превръща по-лесно в убиец от
едно отечество.
РЕЯ: Татко!
РОМУЛ: Какво, дъще?
РЕЯ: Не мога да изоставя отечеството си в беда.
РОМУЛ: Трябва да го изоставиш.
59
РЕЯ: Не мога да живея без отечество!

РОМУЛ: Можеш ли да живееш без любимия? Много по-бла-
городно и по-трудно е да бъдеш верен на един човек,
отколкото на една държава.
РЕЯ: Става дума за отечеството, не за една държава.
РОМУЛ: Държавата се именува винаги отечество, когато се
кани да предприеме убийства на хора.
РЕЯ: Нашата безпрекословна любов към отечеството на-
прави Рим велик.
РОМУЛ: Но нашата любов не прави Рим добър. С нашите
добродетели ние сме угоявали един звяр. От величието
на отечеството ние се опиянявахме като от вино, но
сега това, което обичахме, се превърна в горчивка.
РЕЯ: Ти си неблагодарен към отечеството.
РОМУЛ: Не, аз просто не съм като онези бащи на герои от
трагедиите, които пожелават на държавата отгоре на
всичко добър апетит, когато тя се кани да смели децата
им. Хайде, ожени се за Емилиан!
Мълчание.
РЕЯ: Емилиан ме отблъсна, татко.
РОМУЛ: Ако имаш дори само искрица истински любовен плам
в тялото си, това не може да те раздели от любимия.
Ще останеш при него дори да те отблъсква, ще държиш
на него дори да е престъпник. Но от отечеството
можеш да се разделиш. Отърси прахта от краката си,
ако то се е превърнало в яма за убийства или място за
бесилки, защото любовта ти към него е безсилна.
Мълчание. През прозореца вляво в стаята се вмъква човешка фигура,
която се скрива някъде в тъмнината в дъното.
РЕЯ: Ако се върна при него, той пак ще ме отблъсне. Непре-
къснато ще ме отблъсква.
РОМУЛ: Тогава непрекъснато трябва да се връщаш при него.
РЕЯ: Той не ме обича вече. Той обича само Рим.
РОМУЛ: Рим ще загине и той няма да притежава нищо друго
освен твоята любов.
РЕЯ: Страхувам се.
60
РОМУЛ: Тогава научи се да побеждаваш страха. Това е един-

ственото изкуство, което в днешно време трябва да
владеем. Да гледаме без страх на нещата, без страх да
постъпваме правилно. Цял живот се упражнявах в това.
Упражни се сега и ти. Иди при него.
РЕЯ: Да, татко, ще го направя.
РОМУЛ: Така е добре, детето ми. Така те обичам. Иди при
Емилиан. Сбогувай се с мен. Няма да ме видиш никога
вече, защото аз ще умра.
РЕЯ: Татко!
РОМУЛ: Германите ще ме убият. Винаги съм знаел за тази
смърт. Това е моята тайна. Аз жертвам Рим, като
жертвам себе си.
Тишина.
РЕЯ: Татко мой!
РОМУЛ: Но ти ще живееш. Върви сега, детето ми, върви
при Емилиан.
Реа излиза бавно. От дъното идва Пирам.
ПИРАМ: Ваше Величество.

РОМУЛ: Какво желаеш?
ПИРАМ: Императрицата замина.
РОМУЛ: Добре.
ПИРАМ: Негово Величество не ще ли иска да си легне?
РОМУЛ: Не. Трябва да проведа още един разговор. Донеси ми
втори бокал.
ПИРАМ: Веднага, Ваше Величество.
Донася втори бокал.
РОМУЛ: Вдясно до моя. Напълни го.
Пирам го напълва.
А сега и моя.
Пирам налива.
ПИРАМ: Ето че бутилката от седемдесетте години е празна,
Ваше Величество.
РОМУЛ: Тогава върви да спиш.
61
Пирам се покланя и излиза. Ромул седи неподвижен, докато стъп-

ките утихват.
Ела сега при мен, Емилиан. Сами сме.
Емилиан идва бавно и мълчаливо от дъното, увит в черен плащ.
Преди няколко минути ти влезе в стаята ми през про-

зореца. Бокалът, от който пия, отрази образа ти. Няма
ли да седнеш?
ЕМИЛИАН: Ще постоя.
РОМУЛ: Късно идваш при мен. Вече е полунощ.
ЕМИЛИАН: Има посещения, които се правят само в полу-
нощ.
РОМУЛ: Както виждаш, аз те приех. Един бокал е напълнен за тво-
ето посрещане с отлично фалернско вино. Нека се чукнем.
ЕМИЛИАН: Да се чукнем.
РОМУЛ: Да пием за твоето завръщане.
ЕМИЛИАН: За това, което се сбъдва в тази нощ.
РОМУЛ: И какво е то?
ЕМИЛИАН: Да пием за справедливостта, императоре Ромул.
РОМУЛ: Справедливостта е нещо ужасно, Емилиане.
ЕМИЛИАН: Ужасно като моите рани.
РОМУЛ: Е, добре: за справедливостта.
Угасява с ръка свещта, само луната осветява стаята.
ЕМИЛИАН: Сами сме. Нямаме друг свидетел освен този
среднощен час, в който императорът на Рим и човекът,
завърнал се от германски плен, пият с два бокала кърваво
фалернско вино за справедливостта.
Ромул става и те се чукат. В същия момент някой надава вик
и изпод дивана на императора се подава главата на вътрешния
министър Тулий Ротунд.
РОМУЛ: За Бога, вътрешни министре, какво стана?
ТУЛИЙ РОТУНД: Ваше Величество ми стъпи на пръстите.
(Стене.)
РОМУЛ: Съжалявам. Но как бих могъл да знам, че се намираш под
62
мене. Всеки министър на вътрешните работи би надал

вик, когато се вдигат наздравици за справедливостта.
ТУЛИЙ РОТУНД: Исках само да предложа на Негово Величество
по-пълна застраховка за старост в Римската империя.
Той изпълзява, доста смутен, облечен в подобен черен плащ като
Емилиан.
РОМУЛ: Ръката ти кърви.
ТУЛИЙ РОТУНД: Порязах се на камата си от ужас.
РОМУЛ: С камите, мили мой Тулий Ротунд, трябва особено
да се внимава. (Отива наляво.)
ЕМИЛИАН: Няма ли да извикаш камериерите, императоре
Ромул?
Стоят един срещу друг. Емилиан враждебен и решителен, Ромул
усмихнат.
РОМУЛ: Че защо, Емилиане. Нали знаеш, че посред нощ спят.
Нека да превържем моя ранен вътрешен министър.
Отива до шкафа вляво и го отваря. Вътре стои леко превит Зенон
Исавър.
РОМУЛ: Прости ми, императоре на Източен Рим. Не знаех,
че спиш тук, в моя шкаф.
ЗЕНОН: О, моля. Свикнах вече покрай тоя живот, дето го
водя, откакто избягах от Константинопол.
РОМУЛ: Искрено съжалявам за твоите неволи.
Зенон излиза от шкафа, също загърнат в черен плащ, оглежда се
учудено.
ЗЕНОН: Има ли още някого тук?
РОМУЛ: Не се притеснявай. Те съвсем случайно са влезли тука.
Изважда от едно горно чекмедже на шкафа кърпа.
А, тук има още някого.
ЗЕНОН: Моят ковчежник Сулфорид.
Сулфорид излиза, огромен мъжага, загърнат също в черен плащ,
покланя се тържествено на Ромул. Ромул го оглежда.
РОМУЛ: Добър вечер. Спокойно можеше да вземеш за него
другия шкаф, брате императоре. А къде си подслонил
твоя ковчежник Фосфорид?
ЗЕНОН: Той е още под леглото ти, императоре Ромул.
63
РОМУЛ: Да не се притеснява. Спокойно може да излезе.

Фосфорид, дребно човече, изпълзява изпод леглото на императора,
също облечен в черен плащ.
СУЛФОРИД: Ние дойдохме, Ваше Величество…
ФОСФОРИД: Да изпълним оплаквателните стихове.
СУЛФОРИД: Които Ваше Величество още не е имал удо-
волствието да изслуша докрай.
РОМУЛ: Моля. Само не в този тих полунощен час.
Ромул сяда отново и подава на Тулий Ротунд кърпата.
Превържи раната си с тази кърпа, вътрешни министре.
Не обичам да гледам кръв.
Шкафът вдясно се отваря от само себе си, Спурий Тит Мама се
свлича с тропот и се просва по дължина на пода.
О, спортистът още не е заспал?
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Уморен съм. Уморен съм до смърт.
(Става, олюлявайки се.)
РОМУЛ: Загубил си си камата, Спурий Тит Мама.
Спурий Тит Мама вдига объркан камата и бързо я прибира под
черния си плащ.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: От сто и десет часа не съм спал.
РОМУЛ: Ако има още някого тук, моля да се покаже.
Изпод дивана отляво изпълзява Мар, следван от един войник, два-
мата също в черни плащове.
МАР: Прощавай, императоре. Искам да обсъдя с теб тотал-
ната мобилизация.
РОМУЛ: И кого си довел за това обсъждане, имперски маршале?
МАР: Моя адютант.
Сега бавно изпод дивана на императора изпълзява готвачът с
високата си бяла шапка, също в черен плащ. За първи път импе-
раторът е видимо потресен.
РОМУЛ: Готвачо, и ти ли?
Готвачът пристъпва със сведен поглед в редицата на тези, които
сега са наобиколили в полукръг императора.
Всички сте в черно, както забелязвам. Изпълзяхте из-
под леглото ми, изпод дивана ми, от шкафовете ми,
прекарали сте там половината нощ в най-усуканото и
64
неудобно положение. С каква цел?

Дълбока тишина.
ТУЛИЙ РОТУНД: Искаме да разговаряме с теб, императоре
на Рим.
РОМУЛ: Императорът не знаеше, че дворцовият церемо-
ниал предписва на тези, които желаят да разговарят
с него, гимнастически упражнения. (Става и позвънява.)
Пираме! Ахиле!
От дъното се втурват, треперейки, Ахил и Пирам по халати и

островърхи шапки.
АХИЛ: Императоре мой!

ПИРАМ: Ваше Величество!
РОМУЛ: Императорската тога, Ахиле, императорския венец,
Пираме!
Ахил го загръща с императорската тога, Пирам му слага лавровия
венец.
Масата и виното вън, Ахиле. Моментът е тържествен.
Ахил и Пирам изнасят масата отдясно.
Вървете сега да спите.
Ахил и Пирам се покланят и излизат, крайно объркани и уплашени,

в средата на дъното.
Императорът е готов да ви изслуша. Какво имате да

му кажете?
ТУЛИЙ РОТУНД: Искаме си обратно провинциите.
МАР: Твоите легиони.
ЕМИЛИАН: Империята.
Дълбока тишина.
РОМУЛ: Императорът не е длъжен да ви дава отчет.
ЕМИЛИАН: Длъжен е да даде отчет на Рим.
ЗЕНОН: Носиш отговорност пред историята.
МАР: Ти се опираше на нашата власт.
РОМУЛ: Не съм се опирал на вашата власт. Ако бях завладял
65
света с ваша помощ, с право можеше да говорите така,

но аз загубих един свят, който вие не сте печелили. Аз
го подадох като фалшива монета от ръцете си. Аз съм
свободен. Нямам работа с вас. Вие не сте нищо друго
освен молци, които танцуват около моята светлина,
сенки, които изчезват, когато престана да грея.
Съзаклятниците отстъпват от него към стената.
Дължа отчет само на е д н о г о от вас и на него искам
да кажа нещо. Ела при мен, Емилиане.
Емилиан пристъпва бавно отдясно към него.
Не мога да ти говоря като на офицер, загубил своята
чест. Аз съм цивилен и офицерската чест никога не съм
я разбирал. Но искам да ти говоря като на човек, който
много е изстрадал и е бил изтезаван. Обичам те като
син, Емилиане. Искам да видя в теб големия, последен
аргумент срещу този, който като мене не се съпроти-
влява, срещу човека, който непрекъснато е опозоряван,
хилядократно поруганата жертва на властта. Какво
изискваш ти от своя император, Емилиане?
ЕМИЛИАН: Искам от тебе отговор, императоре Ромул.
РОМУЛ: Ще получиш този отговор.
ЕМИЛИАН: Какво направи ти, за да не попадне твоят народ
в ръцете на германите?
РОМУЛ: Нищо.
ЕМИЛИАН: Какво направи ти, за да не бъде Рим осквернен
като мене?
РОМУЛ: Нищо.
ЕМИЛИАН: И как ще се оправдаеш? Ти си обвинен в преда-
телство към твоята империя.
РОМУЛ: Не аз предадох моята империя, Рим се предаде сам. Той
знаеше истината, но избра насилието, познаваше човеч-
ността, но избра тиранията. Унизи се двойно: пред себе си
и пред другите народи, които бяха поставени под негова
власт. Ти стоиш пред един невидим трон, Емилиане, пред
трона на римските императори, последният от които
съм аз. Трябва ли да докосна очите ти, за да съзреш този
66
трон, тази планина от натрупани черепи, тези реки

от кръв, които се изпаряват в основите му, вечните
притоци на римската власт? Какъв отговор очакваш от
върха на тази огромна постройка на римската история?
Какво да каже императорът за твоите рани, възседнал
трона над труповете на своите и чуждите синове, над
хекатомбите от жертви, които войните в чест на Рим
и диви животни за удоволствие на Рим избълваха. Рим е
изнемощял, една залитаща старица, но вината му не е
измита и престъпленията му не са погасени. Изведнъж
това време дойде. Проклятията на неговите жертви се
сбъднаха. Непотребното дърво ще бъде отсечено. Брад-
вата е допряна до ствола. Германите идат. Ние проляхме
чужда кръв, сега ще трябва да плащаме със собствената.
Не се извръщай, Емилиане. Не отстъпвай от моето Вели-
чество, възправило се пред теб, обляно с древната вина на
нашата история, по-страшно и от твоето тяло. Става
дума за справедливостта, за която пихме. Дай отговор на
моя въпрос: Имаме ли още право да се отбраняваме? Имаме
ли още право да бъдем нещо повече от жертва?
Емилиан мълчи.
Ти мълчиш.
Емилиан се връща бавно към тези, които са наобиколили импера-
тора в широк полукръг.
Ти се връщаш при тези, които в тоз полунощен час се
промъкнаха при мен като крадци. Нека бъдем честни. Нека
между нас няма и капчица лъжа и троха преструвка. Знам
какво криете под черните си плащове, каква дръжка е об-
хванала сега ръката ви. Но вие сте се излъгали. Мислите си,
че сте дошли при един беззащитен, а ето че аз се нахвърлям
срещу вас с лапите на истината и ви захапвам със зъбите
на справедливостта. Не аз съм нападнат, аз нападам вас,
не аз съм обвиняем, аз обвинявам вас. Отбранявайте се!
Не знаете ли пред кого стоите? Аз най-съзнателно опро-
пастих отечеството, което вие искате да защитавате.
Аз разпуквам леда, по който стъпвате, аз разпалвам огън
67
във вашите корени, какво сте се залепили безмълвни по

стените на моята стая, бледни като зимната луна? За
вас има само един отговор. Убийте ме, ако смятате, че не
съм прав, или се предайте на германите, ако е истина, че
нямаме повече право да се отбраняваме. Отговорете ми.
Те мълчат.
Отговорете!
Емилиан вдига високо камата.
ЕМИЛИАН: Да живее Рим!
Всички изваждат ками и пристъпват към Ромул, който седи не-

подвижно и спокойно, камите над него се обединяват. От дъното
се надава проглушителен, неимоверен вик на краен ужас: „Германи-
те идат!“. Обхванати от паника, всички се втурват навън през
прозорците, през вратите. Императорът седи невъзмутимо. От
дъното идват побледнели от страх Пирам и Ахил.
РОМУЛ: И къде са германите?

ПИРАМ: В Нола, Ваше Величество.
РОМУЛ: Какво си се разкрещял? Значи чак утре ще са тук.
Сега искам да спя. (Става.)
ПИРАМ: На вашите заповеди, Ваше Величество.
Взема императорската тога, лавровия венец и халата. Ромул си
ляга. Учудва се.
РОМУЛ: Тук пред леглото ми има още някого, Ахиле.
Слугата осветява със свещника.
АХИЛ: Това е Спурий Тит Мама, Ваше Величество. Хърка.
РОМУЛ: Слава Богу, спортистът най-после заспа. Остави
го да лежи.
Прекрачва го и си ляга в леглото. Пирам духва свещите и излиза с

Ахил в тъмното.
Пираме!
ПИРАМ: Ваше Величество?
РОМУЛ: А като дойдат после германите, нека влязат.
68
ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ
Утрото след идите на март през четиристотин седемдесет

и шеста. Работната стая на императора, както в първо действие.
Само бюстът на основателя на град Рим, цар Ромул, стои още на
стената над вратата в дъното. Сега и малкото мебели са износе-
ни, по-хубавите са изнесени. До вратата стоят Ахил и Пирам и
очакват императора.
АХИЛ: Хубаво, свежо утро.

ПИРАМ: Умът ми не побира как в този ден на всеобщ заник
слънцето изобщо изгря.
АХИЛ: Дори на природата не може вече да се разчита.
Мълчание.
ПИРАМ: Шейсет години служихме при единадесет импера-
тори на римската държава. Намирам за исторически
необяснимо, че тя престава да съществува още по наше
време.
АХИЛ: Аз съм чист пред съвестта си. Винаги съм бил съвър-
шен камериер.
ПИРАМ: Ние във всяко отношение бяхме единствените
непоклатими стълбове на империята.
АХИЛ: Като се оттеглим, може да се каже: сега античната
епоха приключи!
Мълчание.
ПИРАМ: Възможно е да дойде време, когато вече дори няма
да се говори гръцки и латински, а такива невъзможни
езици като този германски!
АХИЛ: Само като си представиш как германски главатари,
китайци и аборигени ще поемат в ръцете си кормилото
на световната политика, които не притежават и една
хилядна от нашата култура! „Arma virumque cano“1, аз
знам целия Вергилий наизуст.
1
„Енеида“ на Вергилий започва с думите „Аrma virumque cano...“ („Аз пея за
оръжията и за мъжа...“). – Б. пр.
69
ПИРАМ: „Mēnin aeide, thea“1, а аз Омир!

АХИЛ: Във всеки случай епохата, която сега настъпва, сигур-
но ще бъде ужасяваща.
ПИРАМ: Истинско тъмно Средновековие. Без да ставаме
песимисти: от днешната катастрофа човечеството
никога няма да се съвземе.
Ромул влиза в императорска тога и с лавров венец.
АХИЛ И ПИРАМ: Салве, цезаре.

РОМУЛ: Салве. Закъснях. Това неочаквано струпване на ау-
диенции ме напрегна. Толкова бях сънен тази сутрин, че
едва успях да прескоча спортиста, който все още спи
пред леглото ми. В последната нощ управлявах повече,
отколкото за всичките двайсет години, откакто съм
на власт.
АХИЛ: Така е, Ваше Величество.
РОМУЛ: Странно тихо е. Толкова пусто. Сякаш всичко е
изоставено.
Мълчание.
Къде е детето ми Реа?
Мълчание.
АХИЛ: Принцесата…
ПИРАМ: И Емилиан…
АХИЛ: И императрицата …
ПИРАМ: Вътрешният министър, имперският маршал, гот-
вачът и всички останали…
Мълчание.
РОМУЛ: Е?
АХИЛ: …на път за Сицилия са се удавили със сала. Морето
ги изхвърлило.
ПИРАМ: Един рибар донесе вестта.
АХИЛ: Само Зенон Исавър със своите ковчежници е успял да
се спаси на рейсовия кораб на път за Александрия.
1
„Музо, запей ми за този герой многоопитен“ – началото на „Одисея“. – Б. пр.
70
Мълчание. Императорът остава спокоен.

РОМУЛ: Дъщеря ми Рея и синът ми Емилиан. (Гледа двамата
камериери.) Не виждам сълзи в очите ви.
АХИЛ: Ние сме стари.
РОМУЛ: И аз ще умра. Германите ще ме убият. Още днес.
Така че вече никаква болка не може да ме засегне. Който
скоро ще умре, не оплаква мъртвите. Никога не съм бил
по-спокоен, никога не съм бил по-весел от сега, когато
всичко приключи. Сутрешната трапеза.
ПИРАМ: Закуската?
АХИЛ: Но германите, Ваше Величество, германите всеки
момент могат…
ПИРАМ: И като се има предвид всеобщият имперски траур...
РОМУЛ: Глупости. Няма вече империя, която да скърби, а аз
самият искам да загина така, както съм живял.
ПИРАМ: Тъй вярно, императоре мой.
Ромул сяда на креслото в средата на авансцената. Пирам донася
малка масичка, на която е сервирана обичайната закуска на импе-
ратора. Императорът гледа замислено приборите за закуска.
РОМУЛ: Защо сте ми донесли за последната ми сутрешна
трапеза тази жалка тенекиена паница, тоя очукан тас?
ПИРАМ: Императорския сервиз го взе императрицата. Той
също бил на баща є.
АХИЛ: И сега е на морското дъно.
РОМУЛ: Няма значение. За последното ми хранене преди екзеку-
цията тази стара посуда май подхожда повече. (Отчупва
едно яйце.) Август, разбира се, пак нищо не е снесъл.
Пирам поглежда Ахил умолително.
ПИРАМ: Нищо, императоре мой.
РОМУЛ: А Тиберий?
ПИРАМ: От Юлианците нищо.
РОМУЛ: А Флавиите?
ПИРАМ: Домициан. Но от него Ваше Величество изрично
подчерта, че не желае да вкусва нищо.
РОМУЛ: От кого е това яйце? (Яде го с лъжичка.)
ПИРАМ: Както обикновено, от Марк Аврелий.
71
РОМУЛ: Да е снесъл още някой?

ПИРАМ: Одоакер. (Малко смутен.)
РОМУЛ: Виж ти.
ПИРАМ: Три яйца, Ваше Величество.
РОМУЛ: Внимавайте, тази кокошка поставя днес рекорд. (Не-
гово Величество пие мляко.) Толкова сте тържествени.
АХИЛ: Двайсет години, откак служим на Ваше Величество.
ПИРАМ: И четирийсет години на десетимата предшестве-
ници на Ваше Величество.
АХИЛ: Шейсет години понасяхме най-жестока бедност, за да
служим на империята.
ПИРАМ: Всеки кочияш е по-добре платен от един импера-
торски камериер. Това трябваше веднъж да ви се каже,
Ваше Величество.
РОМУЛ: Така е, признавам. Но трябва да имате предвид, че
един кочияш печели повече дори от един император.
АХИЛ: Фабрикантът Цезар Рупф ни предложи място като
камериери в неговия дом в Рим.
ПИРАМ: Четири хиляди сестерции на година и три свободни
следобеда на седмица.
АХИЛ: Място, на което бихме имали време да си напишем
мемоарите.
РОМУЛ: Условията са фантастични. Свободни сте.
Сваля лавровия венец от главата си и дава на всеки по едно листенце.
Последните две листенца от моя златен венец. Това
е същевременно и последната финансова операция от
моето управление.
Чуват се бойни викове.
Какъв е този шум?
АХИЛ: Германите, Ваше Величество! Германите са дошли!
РОМУЛ: Е, ще трябва тогава да ги приема.
ПИРАМ: Може би Негово Величество ще желае император-
ския меч?
РОМУЛ: Не е ли заложен още?
72

АХИЛ: Никоя заложна къща не искаше да го вземе. Ръждясал
е, а имперските скъпоценни камъни Негово Величество
сам ги извади.
ПИРАМ: Да го донеса ли?
РОМУЛ: Не. Императорските мечове, драги Пираме, най-
добре да си стоят в ъгъла.
ПИРАМ: Нещо друго да желае Негово Величество?
РОМУЛ: Още малко вино от аспержи.
Пирам му налива, треперейки.
Сега можете да си вървите. Императорът повече няма
нужда от вас. Винаги сте били образцови камериери.
Двамата излизат страхливо. Императорът изпива чашка вино от

аспержи. Отдясно влиза един герман. Движи се свободно и безгрижно,
с чувство на превъзходство. Освен панталоните по него няма нищо
варварско. Оглежда помещението, сякаш се намира в музей, от време
на време си прави бележки в един дневник, който за тази цел вади
от кожена чанта. Носи панталони, лек, широк жакет, широкопола
пътническа шапка, във всичко това няма нищо войнствено освен
меча, с който е запасан. След него влиза още един младеж във военна
униформа, в която обаче не бива да има нищо бутафорно. Германът
съзира сякаш случайно измежду другите предмети императора.
Двамата се гледат удивени.
ГЕРМАНЪТ: Римлянин!
РОМУЛ: Здравей.
Младият герман изважда меча си.
МЛАДЕЖЪТ: Умри, римлянино!
ГЕРМАНЪТ: Прибери меча си в ножницата, племеннико.
МЛАДЕЖЪТ: Слушам, драги чичо.
ГЕРМАНЪТ: Излез навън!
МЛАДЕЖЪТ: Тъй вярно, драги чичо. (Излиза отдясно.)
ГЕРМАНЪТ: Прощавай, римлянино.
РОМУЛ: Моля, моля. Ти истински герман ли си? (Гледа го
недоверчиво.)
73
ГЕРМАНЪТ: От прастар род.

РОМУЛ: Ето това не мога да разбера. Тацит ви описва като
хора с дръзки сини очи, рижи коси и варварски огромни
туловища, а като те гледам, по-скоро бих те взел за
преоблечен византийски ботаник.
ГЕРМАНЪТ: И аз другояче си представях римляните. Вина-
ги съм слушал за тяхната храброст, а сега ти се оказа
единственият, който не е избягал.
РОМУЛ: Явно имаме съвсем погрешна представа за расите. Това
трябва да са панталони, дето носиш на краката си?
ГЕРМАНЪТ: Разбира се.
РОМУЛ: Странна дреха наистина. Къде се закопчава?
ГЕРМАНЪТ: Отпред.
РОМУЛ: Как се придържа към тялото ти?
ГЕРМАНЪТ: С тиранти.
РОМУЛ: Ще позволите ли тези... тиранти... да ги видя. Не
мога да си представя такова нещо.
ГЕРМАНЪТ: Заповядайте.
Германът подава на Ромул меча, разкопчава жакета си.
Тирантите са изобретение, благодарение на което пан-
талоните технически вече не са проблем. Виж и отзад.
(Обръща се.)
РОМУЛ: Практично. (Връща му меча.) Меча ти.
ГЕРМАНЪТ: Благодаря. Ти какво пиеш?
РОМУЛ: Вино от аспержи.
ГЕРМАНЪТ: Може ли да го опитам?
РОМУЛ: Аз съм ги отгледал.
Императорът му налива. Германът пие, потърсва се.
ГЕРМАНЪТ: Невъзможно! Това питие няма да се задържи
дълго. Бирата е по-хубава.
Германът сяда до Ромул на масата и си сваля шапката.
Трябва да те поздравя за Венера над езерото в твоя парк.
РОМУЛ: Нещо особено ли е?
ГЕРМАНЪТ: Истински Праксител.
РОМУЛ: Колко жалко. Винаги съм смятал, че е копие без вся-
каква стойност, а сега вече антикваря го няма.
74
ГЕРМАНЪТ: Ще позволиш ли? (Разглежда изгребаното яйце.)

Не е лошо.
РОМУЛ: Ти си птицевъд?
ГЕРМАНЪТ: Страстен.
РОМУЛ: Забележително! Аз също съм птицевъд.
ГЕРМАНЪТ: И ти ли?
РОМУЛ: И аз.
Гледат се втренчено.
ГЕРМАНЪТ: Най-после човек, с когото мога да си говоря за
моята страст.
РОМУЛ: Съвпада с моята.
ГЕРМАНЪТ: Кокошките в парка твои ли са?
РОМУЛ: Внесени от Галия.
ГЕРМАНЪТ: Снасят ли?
РОМУЛ: Съмняваш ли се?
ГЕРМАНЪТ: Бъди откровен. Ако се съди по яйцето – умерено.
РОМУЛ: Е, добре де, снасят все по-малко. Тревожа се за тях.
Не знам дали не е от храната. Само една носачка е наис-
тина във форма.
ГЕРМАНЪТ: Сивата на жълтите точки?
РОМУЛ: Как се сети?
ГЕРМАНЪТ: Защото аз изпратих тази кокошка в Италия.
Исках да разбера как ще є понесе южният климат.
РОМУЛ: Мога само да те поздравя. Наистина добра домашна
порода.
ГЕРМАНЪТ: Аз съм я създал.
РОМУЛ: Явно си птицевъд от класа.
ГЕРМАНЪТ: Като баща на държавата трябва, естествено,
да се занимавам с тези неща.
РОМУЛ: Баща на държавата? Кой си ти всъщност?
ГЕРМАНЪТ: Аз съм Одоакер, княз на германите.
РОМУЛ: Радвам се да се запозная с теб.
ОДОАКЕР: А ти?
РОМУЛ: Аз съм императорът на Рим.
ОДОАКЕР: Също се радвам да се запозная с теб. Макар и
веднага да се сетих кой стои пред мен.
75
РОМУЛ: Сетил си се?

ОДОАКЕР: Прости ми преструвката. Малко е неудобно за
двама врагове да се срещат очи в очи и аз сметнах, че
един разговор за птицевъдството като начало ще е
по-уместен, отколкото за политика.
РОМУЛ: Прощавам ти.
Мълчание.
ОДОАКЕР: Ето че мигът, който очаквам от години, на-
стъпи.
Императорът си избърсва устата със салфетката и става.
РОМУЛ: Намираш ме готов.
ОДОАКЕР: Готов за какво?
РОМУЛ: Да умра.
ОДОАКЕР: Ти очакваш смъртта си?
РОМУЛ: Цял свят знае как германите постъпват с пленни-
ците си.
ОДОАКЕР: Така повърхностно ли съдиш за враговете си, че се
ръководиш от мнението на света, императоре Ромул?
РОМУЛ: Какво друго може да си намислил освен моята
смърт?
ОДОАКЕР: Ще видиш. Племеннико!
Отдясно влиза младежът.
ПЛЕМЕННИКЪТ: Драги чичо?

ОДОАКЕР: Поклони се пред императора на Рим, племеннико.
ПЛЕМЕННИКЪТ: Слушам, драги чичо. (Покланя се.)
ОДОАКЕР: По-дълбоко, племеннико.
ПЛЕМЕННИКЪТ: Слушам, драги чичо.
ОДОАКЕР: Падни на колене пред императора на Рим.
ПЛЕМЕННИКЪТ: Слушам, драги чичо. (Пада на колене.)
РОМУЛ: Какво означава това?
ОДОАКЕР: Стани, племеннико.
ОДОАКЕР: Излез сега, племеннико.
ПЛЕМЕННИКЪТ: Слушам, драги чичо. (Излиза.)
76
РОМУЛ: Нищо не разбирам.

ОДОАКЕР: Не съм дошъл да те убивам, императоре на Рим.
Дошъл съм с целия мой народ да ти се подчиня.
И Одоакер пада на колене. Ромул е изплашен до смърт.
РОМУЛ: Но това е безумие!
ОДОАКЕР: Един герман също трябва да се води от разума,
императоре на Рим.
РОМУЛ: Ти се шегуваш.
ОДОАКЕР (пак става): Ромуле, ние току-що разумно си гово-
рихме за кокошки. Не е ли възможно също така разумно
да си поговорим за нашите народи?
РОМУЛ: Говори.
ОДОАКЕР: Може ли да седна пак?
РОМУЛ: Няма защо да питаш, ти си победител.
ОДОАКЕР: Забравяш, че току-що ти се подчиних.
Мълчание.
РОМУЛ: Седни.
Двамата сядат, Ромул е мрачен, Одоакер внимателно наблюдава
Ромул.
ОДОАКЕР: Ти видя моя племенник. Той се казва Теодорих.
РОМУЛ: Разбира се.
ОДОАКЕР: Учтив млад човек. Слушам, драги чичо, тъй
вярно, драги чичо, и така по цял ден. Държанието му е
безупречно. Той трови народа ми със своя начин на жи-
вот. Не докосва момиче, пие само вода и спи на земята.
Всеки ден се упражнява с оръжия. Дори сега, докато чака
в преддверието, сигурно прави гимнастика.
РОМУЛ: Той е просто герой.
ОДОАКЕР: Той представлява идеала на германите. Мечтае
за световно господство и народът мечтае заедно с
него. Така че трябваше да предприема този поход. Бях
сам срещу моя племенник, писателите, общественото
мнение и бях принуден да отстъпя. Надявах се да водя
войната хуманно; съпротивата на римляните беше сла-
ба, но колкото повече навлизах на юг, толкова по-големи
ставаха безчинствата на моята армия не защото беше
77
по-жестока от други армии, а защото в с я к а война е

свирепа. Бях ужасен. Опитах се да прекъсна похода, бях
готов да приема сумата на панталонния фабрикант,
военачалниците ми все още бяха подкупни, все още може
би щях да обърна нещата по своя воля. Все още. Защото
скоро вече няма да мога. Тогава окончателно ще сме се
превърнали в героичен народ. Спаси ме, Ромуле, ти си
единствената ми надежда.
РОМУЛ: Надежда за какво?
ОДОАКЕР: Да отърва живота си.
РОМУЛ: Ти си в опасност?
ОДОАКЕР: Племенникът ми все още е покорен, още е учтив
човек, но един ден, само след няколко години, той ще ме
убие. Познавам германската вярност.
РОМУЛ: И затова искаш да ми се подчиниш?
ОДОАКЕР: Цял живот съм търсил истинското величие на
човека, не фалшивото, не величието на моя племенник,
когото един ден ще наричат Теодорих Велики, познавам
историците. Аз съм селянин и мразя войната. Търся
човечност, която не можах да намеря в древните герман-
ски лесове. Намерих я в теб, императоре Ромул. Твоят
главен царедворец Ебий те е разбрал.
РОМУЛ: Ебий е бил по твое поръчение в моя двор?
ОДОАКЕР: Той ми разказваше само хубави неща. За един ис-
тински човек, за един справедлив човек, за теб, Ромуле.
РОМУЛ: Разказвал ти е за един шут, Одоакре. Устроих целия
си живот с оглед на деня, в който Римската империя ще
рухне. Присвоих си правото да бъда съдникът на Рим,
защото бях готов да умра. Изисквах от моята страна
една невероятна жертва, защото самият аз се заложих
като жертва. Проливах кръвта на моя народ, като го
обезоръжих, защото сам исках да пролея кръвта си. А
сега излиза, че трябва да живея. И сега моята жертва
няма да бъде приета. И сега ще се окажа единственият,
който е могъл да се спаси. И не само това. Преди да
дойдеш, получих вестта, че дъщеря ми, която обичам,
78
е загинала с годеника си. Заедно с жена ми и целия двор.

Понесох тази новина леко, защото вярвах, че ще умра,
а сега тя безмилостно ме поваля, сега безмилостно ме
опровергава. Всичко, което направих, се превърна в
абсурд. Убий ме, Одоакре.
Мълчание.
ОДОАКЕР: Ти говориш с болка. Овладей мъката си и приеми
моето подчинение.
РОМУЛ: Ти се страхуваш. Победи своя страх и ме убий.
Мълчание.
ОДОАКЕР: Ти си мислил за народа си, Ромуле, сега трябва да помис-
лиш и за враговете си. Ако не приемеш подчинението ми,
ако ние двамата не се съюзим, светът ще отиде в ръцете
на моя племенник и ще възникне втори Рим, една Германска
световна империя, също така преходна като Римската,
също така кървава. Ако това стане, разрушението на Рим,
който е твое дело, ще се окаже безсмислено. Не можеш да
избегнеш своето величие, Ромуле, ти си единственият
човек, който умее да управлява този свят. Бъди милостив,
приеми моето подчинение, стани наш император, запази
ни от кървавото величие на Теодорих.
Той коленичи.
РОМУЛ: Не мога повече, германе. Дори и да исках. Ти ми отне
подбудата за моите действия.
ОДОАКЕР: Това ли е последната ти дума?
Ромул също коленичи, така че сега двамата стоят коленичили
един срещу друг.
РОМУЛ: Убий ме! На колене те моля за това.
ОДОАКЕР: Не мога да те принудя да ни помогнеш. Злото е
станало. Но не мога и да те убия. Защото те обичам.
РОМУЛ: Да станем.
ОДОАКЕР: Да станем.
РОМУЛ: Ако не искаш да ме убиеш, има още едно решение.
Единственият човек, който още желае смъртта ми,
спи пред леглото ми. Ще ида да го събудя.
Става, Одоакер също.
79
ОДОАКЕР: Това не е никакво решение, Ромуле. Ти си отчаян.

Смъртта ти ще бъде безсмислена, защото би имала
смисъл само ако светът беше такъв, какъвто ти си го
представяш. Но той не е такъв. Врагът ти също е човек,
който като теб иска да постъпи правилно. Ще трябва
сега да се примириш със съдбата си. Няма друг изход.
Мълчание.
РОМУЛ: Да седнем пак.
ОДОАКЕР: Какво друго ни остава.
РОМУЛ: Какво мислиш да правиш с мен?
ОДОАКЕР: Смятам да те пенсионирам.
РОМУЛ: Да ме пенсионираш ли?
ОДОАКЕР: Единственият изход, който още ни остава.
Мълчание.
РОМУЛ: Пенсионирането е май най-ужасното нещо, което
би могло да ми се случи.
ОДОАКЕР: Не забравяй, че и аз съм изправен пред най-ужас-
ното. Ще трябва да ме провъзгласиш за цар на Италия.
Това ще бъде началото на края ми, ако сега не действам.
Така че, ща не ща, трябва да започна моето господство
с убийство. (Изважда меча си и се кани да излезе отляво.)
РОМУЛ: Какво ще правиш?
ОДОАКЕР: Ще убия моя племенник. Все още съм по-силен
от него.
РОМУЛ: Сега пък ти си отчаян, Одоакре. Ако убиеш племен-
ника си, ще се появят хиляди нови Теодориси. Народът
ти не мисли като теб. Той иска героизъм. Не можеш да
го промениш.
Мълчание.
ОДОАКЕР: Да седнем пак.
Отново сядат.
РОМУЛ: Драги мой Одоакре, аз исках да поема ролята на съд-
бата, а ти да избегнеш своята, ето че сега общата ни
съдба е да изобразяваме пропаднали политици. Вярвахме,
че можем да изоставим света, ти твоята Германия,
а аз моя Рим, ето че ще трябва да се занимаваме с раз-
80
валините. Тях не можем да изоставим. Аз осъдих Рим,

защото се страхувах от неговото минало, ти Германия,
защото настръхваш от нейното бъдеще. Оставихме
се да ни ръководят два призрака, защото нямаме власт
нито над това, което е било, нито над това, което
ще бъде. Власт имаме само над настоящето, за което
не помислихме и което сега и двамата ни провали. Аз ще
трябва да го преживявам в пенсия, с обична дъщеря, със
син, съпруга и много нещастни хора на съвестта си.
ОДОАКЕР: А аз ще трябва да управлявам.
РОМУЛ: Действителността коригира нашите идеи.
ОДОАКЕР: По най-горчив начин.
РОМУЛ: Да понесем горчивините. Опитай се да придадеш
смисъл на безсмислието – през малкото години, които
ти остават, да управляваш вярно света. Дари мир на
германите и римляните. Поеми задачата си, княже на
германите! Властвай сега ти. Макар и за няколко години,
които световната история ще забрави, защото не ще
бъдат героични – но ще бъдат едни от най-щастливите
години на тази объркана земя.
ОДОАКЕР: И после ще трябва да умра.
РОМУЛ: За твоя утеха. Твоят племенник ще убие и мен.
Никога няма да ми прости, че е трябвало да коленичи
пред мен.
ОДОАКЕР: Да изпълним тогава нашия печален дълг.
РОМУЛ: Да го сторим бързо. Да разиграем още веднъж, за
последен път, комедия. Да се престорим, че на този
свят сметката е излязла точна, че духът е победил
материята човек.
ОДОАКЕР: Племеннико!
Отдясно влиза племенникът.
ПЛЕМЕННИКЪТ: Драги чичо?

ОДОАКЕР: Извикай пълководците да влязат, племеннико.
81
Дава знак с меча си. Стаята се изпълва с уморени и мръсни от дългия

поход германи. Еднообразни ленени дрехи, върху тях ризници, прости
шлемове, които покриват лицето, брадви; като цяло приличат на
заплашителна тълпа палачи. Одоакер става.
ОДОАКЕР: Германи! Прашни и морни от дългите походи,

изпепелени от слънцето, ето че вашият поход завърши.
Стоите пред императора на Рим. Отдайте му чест.
Германите отдават почест с брадвите.
Германи! На този човек се подигравахте в песните си,
които пеехте по пътищата на страната или нощем
край лагерния огън. Аз обаче изпитах неговата човеч-
ност. Никога не съм срещал по-велик човек и вие никога
не ще видите, който и да бъде моят приемник. Сега на
тебе давам думата, императоре на Рим.
РОМУЛ: Императорът разпуска своята империя. Погледнете
още веднъж тази мечта за велика империя, това шарено
кълбо, което се рее в свободното пространство, носено
от лекия дъх на моите устни, тези ширнали се земи край
синьото море с неговите танцуващи делфини, тези
богати провинции, позлатени от жито, тези гъмжащи
градове, преливащи от живот, слънце, което грееше
хората, а когато бе високо, изпепеляваше света, за да
може сега като мека топка в ръцете на императора да
изчезне в небитието.
Благоговейно мълчание. Германите са вперили учуден поглед в им-
ператора, той става.
Провъзгласявам пълководеца на германите Одоакер за
цар на Италия!
ГЕРМАНИТЕ: Да живее царят на Италия!
ОДОАКЕР: Аз от своя страна отреждам на императора на
Рим вилата на Лукул в Кампания. Освен това да получава
пенсия от шест хиляди жълтици годишно.
РОМУЛ: Гладните години на императора свършиха. Ето ти
лавровия венец и императорската тога. Императорския
меч ще намериш при градинарските инструменти, а
82
Сената – в катакомбите на Рим. Свалете ми сега моя

съименник от стената, бюста на цар Ромул, основател
на Рим, който сега ликвидирам.
Един герман донася бюста.
Благодаря.
Взема бюста под мишница.
Напускам те, княже на германите. Излизам в пенсия.
Германите отдават почест.

От дъното напред се втурва Спурий Тит Мама с гол меч в ръце.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Искам да убия императора!

Царят на Италия му се изпречва с достойнство.
ОДОАКЕР: Отпусни меча, началнико на конницата. Импе-
ратора вече го няма.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: А империята?
ОДОАКЕР: Разпусната е.
СПУРИЙ ТИТ МАМА: Значи последният имперски офицер
е проспал края на своето отечество!
Спурий Тит Мама се свлича потресен.
РОМУЛ: С това, господа, Римската империя прекратява
своето съществуване.
Императорът си тръгва бавно, с наведена глава, с бюста под
мишница. Германите стоят със страхопочитание.
83
БЕЛЕЖКИ I КЪМ „РОМУЛ ВЕЛИКИ“
Трудна комедия, защото привидно е лека. Познавачът на

немскоезичната литература няма да знае какво да прави с нея.
Стилът е това, което звучи тържествено. Така че в Ромул той
не ще види нищо друго освен празно остроумничене и ще нареди
пиесата някъде между Тео Линген1 и Шоу. За Ромул тази съдба
не е чак толкова злополучна. Двайсет години той се е правил
на шут и околните не са забелязвали, че в тази лудост е имало
система. Над това би трябвало да се замислим.
Моите герои трябва да се представят само като фи-
гури. Това важи както за актьора, така и за режисьора. На
практика: как би трябвало да се играе например Емилиан? Дни,
може би седмици наред той е бродил по обиколни пътища,
през разрушени градове и ето че стига дома на императора,
когото познава, и пита сега: „Това ли е вилата на императора
в Кампания?“. Ако в тези думи не се прокрадва невярващото
удивление от западналото състояние на вилата, превърната
в кокошарник, като все пак представлява резиденция, то
въпросът ще прозвучи реторично, също както когато пита
своята любима, запленен, със свито сърце: „А ти коя си?“. Той
наистина не може да я познае, наистина я е забравил, подозира,
че някога е познавал, обичал този човек. Емилиан е антагонист
на Ромул. На съдбата му трябва да се гледа човешки, с очите
на императора, който зад фасадата на поруганата офицерска
чест съзира „хилядократно поруганата жертва на властта“.
Ромул приема Емилиан сериозно, като човек, попаднал в плен,
изтезаван, нещастен. Това, което не приема, е подканата: „Иди
вземи нож“, продажбата на любимата в името на отечество-
то. Човещина актьорът трябва да открива зад всеки един от
моите образи, иначе те изобщо не може да се изиграят. Това
важи за всичките ми пиеси.
Една особена, допълнителна трудност възниква за изпъл-
нителя на самия Ромул. Мисълта ми е, че той не бива да става
прекалено бързо симпатичен на публиката. Лесно е да се каже, но
може би е почти неосъществимо, като тактика обаче трябва
1
Немски актьор, режисьор и автор на книги. – Б. р.
84
да се има предвид. Истинската същност на императора следва

да се разкрие едва в трето действие. В първо действие реплика-
та на началника на конницата: „Рим има недостоен император!“
и във второ думите на Емилиан: „Този император трябва да
се махне!“ трябва да бъдат разбираеми. Ако в трето действие
Ромул съди целия свят, то в четвърто светът съди Ромул. Да
се следи внимателно какъв човек съм обрисувал – остроумен,
освободен, хуманен – да, но в края на краищата човек, който
действа с изключителна твърдост и безогледност и не се коле-
бае да изисква и от другите крайности, опасно момче, което е
прежалило живота си; това е най-ужасното у този император
птицевъд, този преоблечен като шут съдник на света, чийто
трагизъм се състои именно в комичния му край, в пенсионира-
нето му, който обаче – и единствено това го прави велик – има
разума и мъдростта да прозре, че и него трябва да приеме.
Написано за сборника „Комедии I“,

„Ферлаг дер Архе“, Цюрих, 1957 г.
85
БЕЛЕЖКИ II КЪМ „РОМУЛ ВЕЛИКИ“
Ромул Август е бил на шестнайсет, когато става импера-

тор, на седемнайсет, когато абдикира и се оттегля във вилата
на Лукул в Кампания. Пенсията му възлизала на 6000 жълтици,
а любимата му носачка се казвала Рома. Това е историята. Вре-
мето го нарекло Августул, аз го превърнах в човек, продължих
управлението му с двайсет години и го нарекох Велики.
Може би е важно веднага да бъда разбран: нямам за цел да по-
казвам остроумен човек. Безумието на Хамлет е червената кърпа,
зад която се крие сабята, предназначена за Клавдий; Ромул нанася
смъртоносния удар на една световна империя, която залъгва със
своето остроумие. Изкушавах се също веднъж да покажа не как
героят загива заради епохата, а как една епоха загива заради героя.
Аз оправдавам един предател на отечеството. Не един от тези,
които би трябвало да изправим до стената, а един от тези, които
не съществуват. Императорите не се бунтуват, когато страната
им не е права. Те оставят това на любителите и го наричат пре-
дателство към отечеството, тъй като държавата винаги изисква
послушание. Но Ромул се бунтува. Дори когато идват германите.
Това се препоръчва в някои случаи като пример за подражание.
Искам да доуточня. Не обвинявам държавата, която има пра-
во, а тази, която няма право. Има известна разлика. Моля хубавичко
да се гледат държавите в ръцете и аз хубавичко ги гледам в ръцете.
Това не е пиеса против държавата, може би против великата дър-
жава. Ще нарекат думите ми софистика. Но не е така. С държавата
трябва да си мъдър като змия, но за Бога – не и мек като гълъб.
Това са все азбучни истини. Но днес е време, когато за съжа-
ление става дума вече само за азбучни истини. Дълбокомислието
се е превърнало в лукс. Това е конфузното на нашата ситуация,
оттам идва и особената трудност тя да се претворява худо-
жествено. Не бих искал да оправдавам нашите недостатъци с
времето, но и времето би трябвало да ни остави да си кажем
думата. То обаче непрекъснато ни затваря устата с действията
си. Никак не ни е лесно.
Написано 1949 г. за програмата
на първата постановка в „Щаттеатър Базел“.
86
БЕЛЕЖКИ III КЪМ „РОМУЛ ВЕЛИКИ“
Преди да напиша Ромул, месеци наред се занимавах със Стро-

ежът на Вавилонската кула1 и тъкмо бях започнал четвъртото
действие, когато изгорих ръкописа. Останах без пиеса, а теа-
търът в Базел вече беше планирал Строежът на Вавилонската
кула, Хоровиц очакваше от мен пиеса.
Случаят ми се притече на помощ. Чел бях една новела на
Стриндберг – Атила. В края на тази повест се описва завръща-
нето на двама мъже след смъртта на Атила – един римлянин и
един владетел на ругите, след което Стриндберг завършва: „По-
късно те подновиха познанството си, но при други по-достойни
обстоятелства, защото син на Едекон бе Одоакер, който свали
сина на Орест, а това бе не друг, а последният император Ромул
Август. Странното е, че той се казваше Ромул, както първия
владетел на Рим, и Август – като първия император. И завършил
живота си като разжалван с пенсия от шест хиляди жълтици в
една вила в Кампания, която преди принадлежала на Лукул“.
По онова време живеехме в къща на лозари, всяка вечер вземах
мляко от една селска къща от другата страна на улицата в една
ливада. Беше през зимата, декември или януари, и аз носех млякото
в дълбок мрак, но и без това знаех пътя. Та докато вземах млякото,
петдесетте метра дотам, краткият разговор със селянина и после
петдесетте метра, които трябваше да измина обратно, замислих
цялата комедия така, че първо ми се изясниха заключителните ре-
плики на всяко действие: „Рим има недостоен император!“, „Този
император трябва да се махне“, „Когато дойдат после германите,
нека влязат“ и „С това, господа, Римската империя прекратява
съществуването си“. Върху тези четири заключителни изречения
цялото действие се конструира като от само себе си.
Така че на Стриндберг дължа две пиеси – Ромул и Плей Стрин-
дберг. Освен това преди Ромул бях прочел и Щехлин на Фонтане:
старият Дубслав фон Щехлин, един от любимите ми герои,
също е духовен баща на моя последен римски император.
Написано 1973 г.
1
Фрагмент от нея е запазен и отпечатан в Ангел слиза във Вавилон. Събрани
съчинения, том IV, „Диогенес Ферлаг“, Цюрих, 1985. – Б. а.
87
БЕЛЕЖКИ IV КЪМ „РОМУЛ ВЕЛИКИ“
Преработих Ромул Велики през 1957 г. за „Шаушпилхаус Цю-

рих“, като промених особено четвърто действие. Но струва ми
се, че първата редакция на четвърто действие също заслужава
да не потъва напълно в забрава; затова тук е приложена отно-
во. То предизвика значително негодувание, когато „Щаттеа-
тър Базел“ го игра в Щутгарт. Особено думите на Одоакер:
„Потеглям с моите сто хиляди войници в траурен поход към
Германия и с целия си народ пак се качвам по дърветата.“ срещ-
наха шумно неодобрение. За мое удивление при следващото ми
авантюристично пътуване видях съвета на Кароса: „Върнете
се обратно в свещените лесове, научете отново старинните
песни“, опънат като лозунг над една улица. Когато двама души
пишат едно и също…
Написано 1980 г. за настоящото издание.
88
ДЕСЕТ ПАРАГРАФА КЪМ „РОМУЛ ВЕЛИКИ“
1.
Авторът не е комунист, а бернчанин.
2.
Авторът по природа е против световните империи.
3.
Ромул, Зенон Исавър и Одоакер са исторически личности.
4.
Също и свекървата Верина.
5.
Затова пък Ромул е бил на петнайсет, когато станал император,
и на шестнайсет, когато вече бил бивш император.
6.
Пълководецът Орест всъщност е бил негов баща.
7.
В действителност римски войници още векове преди това са
носили панталони в Германия.
8.
Още Нерон е имал монокъл.
9.
Ромул и Юлия.
10.
Вино от аспержи се е правело от корените на аспержи.
Написано 1949 г. за програмата

на първата постановка в „Щаттеатър Базел“.
89
ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ НА ПЪРВА РЕДАКЦИЯ
Утрото на четиринайсети юли четиристотин седемдесет и

шеста. Работната стая на императора, както в първо действие.
Само бюстът на основателя на град Рим, цар Ромул, стои още на
стената над вратата в дъното. До вратата стоят Ахил и Пирам
и очакват императора.
АХИЛ: Хубаво, свежо утро.

ПИРАМ: Умът ми не побира как в този ден на всеобщ заник
слънцето изобщо изгря.
АХИЛ: Дори на природата не може вече да се разчита.
Мълчание.
ПИРАМ: Шейсет години служихме при единадесет императо-
ри на Римската държава. Намирам за исторически необяс-
нимо, че тя престава да съществува оше по наше време.
АХИЛ: Аз съм чист пред съвестта си. Винаги съм бил съвър-
шен камериер.
ПИРАМ: Ние във всяко отношение бяхме единствените
непоклатими стълбове на империята.
АХИЛ: Като се оттеглим, може да се каже: сега античната
епоха приключи!
Мълчание.
ПИРАМ: Възможно е да дойде време, когато вече дори няма
да се говори гръцки и латински, а такива невъзможни
езици като този германски!
АХИЛ: Само като си представиш как германски главатари,
китайци и аборигени ще поемат в ръцете си кормилото
на световната политика, които не притежават и една
хилядна от нашата култура! „Arma virumque cano“1, аз
знам целия Вергилий наизуст.
ПИРАМ: „Mēnin aeide, thea“2, а аз Омир!
1
„Енеида“ на Вергилий започва с думите „Аrma virumque cano...“ („Аз пея за
оръжията и за мъжа...“). – Б. пр.
2
„Музо, запей ми за този герой многоопитен“ – началото на „Одисея“. – Б. пр.
90
АХИЛ: Във всеки случай епохата, която сега настъпва, сигур-

но ще бъде ужасяваща.
ПИРАМ: Истинско тъмно Средновековие. Без да ставаме
песимисти: от днешната катастрофа човечеството
никога няма да се съвземе.
Ромул влиза в императорска тога и с лавров венец.
АХИЛ, ПИРАМ
Салве, цезаре.
РОМУЛ: Салве. Успах се. Това неочаквано струпване на ауди-
енции малко ме напрегна. В последната нощ управлявах
повече, отколкото за двайсет години, откакто съм на
власт.
АХИЛ: Така е, Ваше Величество.
РОМУЛ (учудва се): Странно тихо е.
АХИЛ (неловко): Дворът избяга, императоре мой.
РОМУЛ : Къде е детето ми Реа?
АХИЛ: Принцесата избяга с Емилиан, Ваше Величество.
РОМУЛ: Това е добре. Влюбените трябва да са заедно. Су-
трешната трапеза.
Ромул сяда на креслото в средата на авансцената. Пирам донася
малка масичка, на която е сервирана обичайната закуска на им-
ператора. Ромул почуква яйцето и мръщи чело.
Август, разбира се, пак нищо не е снесъл.
АХИЛ: Август е мъртъв, императоре мой.
РОМУЛ: Мъртъв? И от какво умря? Във всеки случай аз не
съм го изяждал.
АХИЛ: Едно черно, рунтаво германско военно куче с рошава
опашка е проникнало в парка.
РОМУЛ (овладян): А Тиберий?
АХИЛ: Юлианците са изядени.
РОМУЛ: Съдбата е ненаситна. А Флавиите?
АХИЛ: Кучето имаше отличен апетит. То пощади Одоакер.
РОМУЛ: И в царството на животните има патриотизъм.
91
Той изгребва яйцето с лъжичка.

От кого е това яйце?
АХИЛ: От Марк Аврелий. Издъхвайки, той снесе още едно
яйце.
РОМУЛ: По това познавам великия философ. А какво снесе
Одоакер?
ПИРАМ: Цели три яйца тази сутрин.
РОМУЛ: Внимавайте, тази кокошка днес ще снесе рекорд.
(Пие мляко.)
АХИЛ: Двайсет години, откак служим на Ваше Величество.
ПИРАМ: И четирийсет години на десетимата предшестве-
ници на Ваше Величество.
АХИЛ: Шейсет години след нерадостна младост понасяхме
най-жестока бедност, за да служим на империята.
ПИРАМ: Всеки файтонджия е по-добре платен от един им-
ператорски камериер. (Със сълзи в очите.) Това трябваше
веднъж да ви се каже, Ваше Величество.
РОМУЛ: Така е, признавам. Но трябва да имате предвид, че и
един файтонджия изкарва повече от един император.
АХИЛ: Фабрикантът Цезар Рупф ни предложи място като
камериери в неговия дом в Рим.
ПИРАМ: Четири хиляди сестерции на година и три свободни
следобеда на седмица.
АХИЛ: Място, на което бихме имали време да си напишем
мемоарите.
Кратко мълчание.
РОМУЛ: Няма ли Цезар Рупф случайно още едно място за
камериер?
АХИЛ (решително): За съжаление има само две свободни места.
РОМУЛ: Условията са фантастични. За четири хиляди сес-
терции на година ставам чистач на улици. Свободни
сте. (Сваля лавровия венец от главата си и дава на всеки по
едно листенце.) Последните две листенца от моя златен
венец. Това е същевременно и последната финансова
операция от моето управление.
92
Чуват се бойни викове.

Какъв е този шум?
АХИЛ: Германите, Ваше Величество! Германите са дошли!
РОМУЛ: Ах, така ли. Съвсем бях забравил, че идват още тази
сутрин. Е, ще трябва тогава да ги приема.
ПИРАМ: Може би Негово Величество ще желае император-
ския меч?
РОМУЛ (учуден): Не е ли заложен още?
АХИЛ: Никоя заложна къща не искаше да го вземе. Ръждясал
е, а имперските скъпоценни камъни Негово Величество
сам ги извади.
ПИРАМ: Да го донеса ли?
РОМУЛ: Не. Императорските мечове, драги Пираме, най-
добре да си стоят в ъгъла.
ПИРАМ: Нещо друго да желае Негово Величество?
РОМУЛ: Още малко вино от аспержи.
Пирам му налива, треперейки.
Сега можете да си вървите. Императорът повече няма
нужда от вас. Винаги сте били образцови камериери.
(Изпива чашка вино от аспержи.)
Отляво влиза един герман. Движи се много предпазливо. Облечен е в

панталони и къс кожен жакет. На главата си носи шлем с кравеш-
ки рога, препасан е с дълъг широк меч. Императорът гледа много
учудено как той се прокрадва, тъй като германът се движи с гръб
към публиката. Ето че германът внезапно съзира императора.
ГЕРМАНЪТ: Ха! (Изважда меча си)

РОМУЛ (спокойно): Здравей!
ГЕРМАНЪТ (изненадан): Здравей!
РОМУЛ: Ти истински герман ли си? (Гледа го недоверчиво.)
ГЕРМАНЪТ (гордо): Аз съм герман оригинал.
РОМУЛ (учудено): Ето това не мога да разбера. Тацит ви
описва като хора с дръзки сини очи, рижи коси и висока
фигура, а ти си нисък, дебел и чернокос.
93
ГЕРМАНЪТ: Ами аз съм един от малкото останали живи

неподправени прагермани. Всички прагермани изглеждат
като мене.
РОМУЛ: Винаги съм си мислил, че действителността се
различава от теорията.
ГЕРМАНЪТ: Повечето германи в течение на хилядолетията
за съжаление са се смесили с арийските народи и са ста-
нали руси и синеоки.
РОМУЛ: Виждам, ние в Италия имаме съвсем погрешна пред-
става за расите.
ГЕРМАНЪТ: Казвам ви: арийското в нас е нашето злощастие.
(Минава по сцената надясно.)
РОМУЛ: Това трябва да са панталони, дето носиш на кра-
ката си?
ГЕРМАНЪТ: Да, това са панталони.
РОМУЛ: Странна дреха наистина. Къде се закопчава?
ГЕРМАНЪТ: Отпред.
РОМУЛ: Колко практично. Как се придържа към тялото ти?
ГЕРМАНЪТ: С тиранти.
РОМУЛ: Ще позволите ли тези... тиранти... да ги видя. Не
мога да си представя такова нещо.
Германът опитва с готовност да разкопчае кожения жакет, но
препасаният меч му пречи.
ГЕРМАНЪТ: Ще може ли да ми подържите меча, за да мога
по-добре да ви демонстрирам?
Германът подава на Ромул меча и разкопчава жакета си.
Тирантите са едно чисто германско изобретение, бла-
годарение на което панталоните технически вече не са
проблем. Вижте сега и отзад. (Обръща се.)
РОМУЛ: Започвам да разбирам световното положение.
ГЕРМАНЪТ: Кой сте вие всъщност?
РОМУЛ (спокойно): Аз съм императорът на Рим.
Германът спуска вдигнатия жакет и се обръща пребледнял.
ГЕРМАНЪТ: Искате да ме убиете?
РОМУЛ (учуден): Как така?
ГЕРМАНЪТ: Държите меча ми в ръка.
94
РОМУЛ: Ти сам ми го подаде. Няма да взема да убивам пър-

вия истински герман, когото съм видял. Ето ти меча.
(Подава му го.)
ГЕРМАНЪТ (учуден): Вие ми връщате меча?
РОМУЛ: Ами естествено.
ГЕРМАНЪТ: Тука нещо не е в ред.
Крачи възбудено напред-назад и спира.
(Недоверчиво.) Знаете много добре, че аз съм ваш смъртен
враг.
РОМУЛ (строго): Ти, както и другите хора, преди всичко си
мой поданик.
ГЕРМАНЪТ: Аз съм германски младши сержант.
РОМУЛ: Германия също принадлежи на императора.
ГЕРМАНЪТ (гордо): Ние завладяхме Римската световна империя.
РОМУЛ: Императорът не отива при врага, императорът
чака врагът сам да дойде при него. Императорът е като
паяк. Той чака, докато жертвата му се омотае в неви-
димо оплетената мрежа, и светкавично посяга, когато
врагът е там, където императорът желае да е.
ГЕРМАНЪТ (отчаяно): Разбирам. Ние, германите, имаме непо-
грешим инстинкт, който веднага долавя опасността в
едно положение. Аз с типично германско чистосърдечие
ви показах тирантите си, а междувременно съм обграден
от романска лукавост. Всеки момент някое копие може да
ме прониже или стрела да сложи край на живота ми!
Той скача крайно уплашен срещу стените и накрая отново спира
пред императора.
Наистина ли не искате да ме убиете, Ваше Величество?
РОМУЛ: Императорът вижда, че германите са достойни
да заемат подобаващо място в Римската световна
империя. Императорът те произвежда наместник в
Лузитания.
ГЕРМАНЪТ (учудено): Къде е това?
РОМУЛ: В югозападния край на Испания.
ГЕРМАНЪТ (пада на колене): Ще бъда верен на моя император
до смърт!
95
В този момент отляво влизат петима германи, облечени като

първия герман, саме дето имат гарванови криле на шлемовете.
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ НА ГЕРМАНИТЕ: Какво става тука?

НАМЕСТНИКЪТ В ЛУЗИТАНИЯ (става): Да ги направя ли
тези необразовани германи, дето смеят да нахлуват
тука, на кайма, Ваше Величество?
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ (учудено): Я, какво правиш ти тук, Кю-
енци?
НАМЕСТНИКЪТ В ЛУЗИТАНИЯ (гордо): Току-що станах
римлянин.
РОМУЛ: Отиди зад креслото ми, наместнико в Лузитания.
Наместникът в Лузитания отива зад креслото.
Императорът се радва да приеме своите германски
поданици.
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ: Ако вие сте императорът на Рим, тряб-
ва да ви арестуваме.
Наместникът в Лузитания отново излиза напред.
НАМЕСТНИКЪТ В ЛУЗИТАНИЯ: За тези думи ще ти отсека
главата, Нойеншвандер!
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ (към другите): Кюенци е полудял.
РОМУЛ: Само императорът има власт над живота и смър-
тта на своите поданици, наместнико в Лузитания.
НАМЕСТНИКЪТ В ЛУЗИТАНИЯ : Добре де, но следващия
път няма да позволя да обиждат повече моя император.
(Отново пристъпва зад креслото.)
РОМУЛ: Императорът отбелязва със задоволство хра-
бростта на своите германски войници. Вие завладяхте
цяла Италия и първи се появихте пред моя трон. Той
слави вашата смелост. Застани пред твоя император,
предводителю.
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ (автоматично застава пред императора):
Какво искате от мен?
РОМУЛ: На колене, герой.
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ (с неохота): Аз съм германски фелдфебел.
Ромул го гледа спокойно.
96
В дъното наместникът в Лузитания заплашва предводителя

страховито с меча. Предводителят колебливо пада на колене.
РОМУЛ (тържествено): Обявявам те за наместник в Понт.
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ (като в унес): Къде е това?
РОМУЛ: В североизточния край на Мала Азия.
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ (подозрително): И той ви принадлежи?
РОМУЛ (важно): На императора принадлежи абсолютно
всичко.
ПРЕДВОДИТЕЛЯТ (скача въодушевено): Ще следвам моя импе-
ратор до края на света!
ЕДИН ОТ ЧЕТИРИМАТА ГЕРМАНИ: Ето че и Нойеншван-
дер полудя.
Наместникът в Понт строява четиримата германи.
НАМЕСТНИКЪТ В ПОНТ: Я марш, веднага да станете
римляни!
Четиримата германи изваждат мечовете си.
ЧЕТИРИМАТА ГЕРМАНИ: Ние сме свободни германи! Ние
не сме римляни! Ние победихме Италия! Ние не падаме
на колене пред един император!
РОМУЛ: Всички вие сте произведени в рицари на Астурия.
ЧЕТИРИМАТА РИЦАРИ НА АСТУРИЯ: Да живее импера-
торът на Рим!
Те застават въодушевени зад императора, размахвайки мечове.
НАМЕСТНИКЪТ В ПОНТ: Извинете, Ваше Величество, но
колко е заплатата на един наместник в Понт?
РОМУЛ: Финансовата страна ще уредим после.
Отляво влизат петима нови германи, същите войници като пре-

дишните, само дето сега имат еленови рога на шлемовете.
АСТУРСКИТЕ БЛАГОРОДНИЦИ: Долу германската чума! За

Рим и цивилизацията! Смърт на северната опасност!
Те нападат озадачените германи и ги обезоръжават, после с пляч-
косаните мечове отново се строяват зад императора.
НАМЕСТНИКЪТ В ЛУЗИТАНИЯ: Заповядайте какво да пра-
вим с тези германски кучета, императоре мой!
97
НАМЕСТНИКЪТ В ПОНТ: Една ваша дума и те ще умрат

със страховитата смърт на всички имперски предво-
дители, Ваше Величество!
РОМУЛ: Императорът побеждава, но императорът не
е кръвожаден. Императорът е милостив. Той про-
извежда тези храбри пленници в благородници от
Вавилон.
БЛАГОРОДНИЦИТЕ ОТ ВАВИЛОН: Да живее владетелят
на империята, да живее римският император!
Те също застават зад императора, където вече се събират едина-
десет германи. Благородниците от Вавилон получават обратно
мечовете си, които размахват въодушевено както останалите.
Отляво влиза Одоакер, германският пълководец. Нелишена от
благородство осанка, но дълбоко варварска огромна фигура, облечена
в кожа от полярна мечка, златен шлем с орлови криле, голям меч в
златна ножница, в лявата ръка варварски фелдмаршалски жезъл.
Наместникът в Лузитания и този в Понт, рицарите от Астурия
и благородниците от Вавилон свалят мечовете и гледат враждебно
към Одоакер. Ромул седи спокойно.
ОДОАКЕР: Къде е императорът на Рим?

РОМУЛ: Той седи пред тебе.
ОДОАКЕР: Аз съм князът на германите, Одоакер.
РОМУЛ (зарадван): Наистина се радвам най-после да се запоз-
нем. Винаги извънредно много съм се интересувал за тебе,
драги мой Одоакре.
ОДОАКЕР: Аз те победих, императоре на Рим.
Наместникът в Лузитания и наместникът в Понт пристъпват
към Одоакер и слагат ръка на рамото му.
НАМЕСТНИКЪТ В ПОНТ: В името на Римската империя...
НАМЕСТНИКЪТ В ЛУЗИТАНИЯ: Ти си арестуван, княже на
германите.
ОДОАКЕР (учуден): Да не сте си загубили ума, Нойеншвандер
и Кюенци?
НАМЕСТНИКЪТ В ПОНТ: Ние не сме Нойеншвандер и Кю-
енци, ние сме наместниците в Понт и Лузитания.
98
НАМЕСТНИКЪТ В ЛУЗИТАНИЯ: На колене, имперски бун-

товнико!
ОДОАКЕР (бесен): Това са глупости!
НАМЕСТНИКЪТ В ПОНТ: Това не са германски глупости,
това е кървава римска сериозност!
НАМЕСТНИКЪТ В ЛУЗИТАНИЯ: Целуни мозайката под пръ-
стите на краката на Негова императорска светлост.
Те удрят Одоакер по подколянните ямки, така че той се свлича
на колене.
РОМУЛ: Оставете княза на германите на свобода. Върнете се в
редиците на рицарите от Астурия и на благородниците
от Вавилон, наместници. Императорът не желае такъв
един благороден човек да бъде унижаван. Той наистина е
победен от Рим, но все пак си остава велик пълководец.
Наместниците застават зад императора. Одоакер става, олюля-
вайки се.
ОДОАКЕР: Чума и световен погром! Аз ли победих, или вие
унищожихте войските ми в Павия?
РОМУЛ: Признавам, че там ти пожъна известни успехи.
ОДОАКЕР: Аз съм застанал насред Римската империя със сто
хиляди германи в пълен оръжеен блясък. А къде е твоята
армия, императоре на Рим?
РОМУЛ (величествено)
Моите легиони стоят зад гърба ми.
НАМЕСТНИЦИТЕ, РИЦАРИТЕ ОТ АСТУРИЯ И БЛАГО-
РОДНИЦИТЕ ОТ ВАВИЛОН: Слава!
ОДОАКЕР: Гръм и мълния! Та всеки трябва да признае, че а з
съм победител в тази битка.
РОМУЛ: Ти ли ме плени, или аз те плених, пълководецо на
германите?
ОДОАКЕР (неохотно): Вие ме пленихте.
РОМУЛ: Значи, изглежда, аз съм победителят.
ОДОАКЕР (отчаяно): О, Боже Господи пресвети! Трябва дя-
волът да е пълководец на германите!
РОМУЛ: Няма никакъв смисъл да се ядосваш. Ела, княже на
германите, седни тука на този стол.
99
Одоакер сяда вдясно до Ромул.

ОДОАКЕР: Аз съм съсипан. Вие нанесохте такъв удар на моята
меча природа, че чувам как ангелите на небето пеят.
РОМУЛ: Искаш ли малко вино от аспержи? Препоръчвам ти
това вероятно в Германия непознато питие.
ОДОАКЕР (поклаща глава): Благодаря, Ваше Величество, аз
съм въздържател.
РОМУЛ: Мога ли да ти предложа едно яйце? Притежавам
една отлична кокошка в градината, която току-що е
снесла.
ОДОАКЕР: По-добре не. Апетитът ми мина. Този поход
аз не го предприех за собствено удоволствие! Не съм
тръгнал към Италия да заведа германите на по-добър
климат, а сега те проиграват единствения си шанс все
пак най-после да станат културна нация и се предават
на императора!
РОМУЛ: Е, културата не бива да се взема чак толкова се-
риозно, че да се въвежда с цената на кръвопролития,
пълководецо.
ОДОАКЕР: Като млад народ ние, германите, трябва да ми-
слим за бъдещето!
РОМУЛ: Народи, които си въобразяват, че са млади, смятат,
че имат право на толкова много глупости, та дори само
по тази причина никога не остаряват.
ОДОАКЕР: Вече нищо няма смисъл. Походът се оказа жалък
провал. Ето ви маршалския жезъл. (Подава на императора
маршалския жезъл.)
РОМУЛ: Сега пък не бива съвсем да губиш надежда, драги
Одоакре.
ОДОАКЕР (меланхолично): Напротив. Не си правя вече ни-
какви илюзии. Аз съм напълно трезвомислещ човек. С
германската култура отново нищо не се получи.
РОМУЛ (успокоително)
Това, което досега съм видял от германите, ме изпълва с
дълбоко уважение. Моят главен царедворец Ебий е десет
пъти по-образован от мене, а и вие в Германия също не
100
сте без духовност. Вие там например сте изобретили

тирантите.
ОДОАКЕР (подскача): Ужас и безумие! Като чуя за германска
мода, и ми причернява пред очите!
РОМУЛ (изплашен): Седни, моля те, за Бога, германски княже.
Аз самият признавам, вашата мода ми се вижда зловеща.
Няма защо да се ядосваш.
ОДОАКЕР (сяда отново): Ето, вече съм спокоен, Ваше Вели-
чество. Вие просто не подозирате колко се радвах, че
ще мога да живея в Италия б е з риза от лос, кожа от
полярна мечка и ботуши от глиган. Но знам какво ми
отрежда сега съдбата. Потеглям с моите сто хиляди
войници в траурен поход към Германия и с целия си народ
пак се качвам по дърветата.
РОМУЛ: Не е здравословно, мой драги Одоакре, да се връща
световната история назад. Вече и бездруго сте тук, а
Германия е явно за човечеството една доста проблема-
тична държава. Ето защо императорът желае да оста-
неш с твоите германи в полуобезлюдената Италия. Той
сам вижда, че това е най-доброто и за вас. Расите трябва
малко да се поомешат, за да излезе нещо сносно.
ОДОАКЕР (коленичи, дълбоко трогнат): Ваше Величество,
заедно с мене пред вас коленичи целият мой народ и с
възторг ви провъзгласява за император на Германия.
(Скача.) Контрабас, орган и алпийски рог, ще захвърлим
мечовете в най-далечния ъгъл и ще мислим само как да
ковем стихове и да свирим на тромпет. И ако не станем
нация на поети и мислители, отивам на цирк!
Отляво влиза един герман с яко опънато ласо.
ГЕРМАНЪТ: Къде е пълководецът? Водя пленения император

на Източен Рим!
ОДОАКЕР: Доведи го пред римския император, на когото се
подчиних с цялата си войска.
101
Германът издърпва ласото и на другия му край се появява импера-

торът на Източен Рим.
ЗЕНОН: За помощ моля, комета в простора! (Замлъква, като
съзира Ромул.)
РОМУЛ: Добър ден, мой драги Зеноне, както винаги, идваш
точно навреме за утринната трапеза.
ЗЕНОН: А, не си ли арестуван?
РОМУЛ: Напротив, брате императоре. Германите между-

временно ми се предадоха.
ЗЕНОН (като паднал от небето): А, и как го докара дотам?
РОМУЛ: Поупражних се малко в политиката.
ЗЕНОН: Резултатът е изумителен.
РОМУЛ: Аз самият съм изненадан. Всъщност исках само малко
да се поразговоря с хората, но изведнъж световната ми
империя се възвърна.
ЗЕНОН: Един нов метод в политиката винаги върши чу-
деса.
РОМУЛ: Просто отпуснах малко юздите на моята мания да
раздавам на всички повишения.
ЗЕНОН (уморен): Каква зла участ имам. Тъкмо получих вестта,
че в Константинопол отново са ме провъзгласили за им-
ператор, и тези германи тук ме арестуваха. Аз съм една
пропаднала личност. Византиецът е негоден да води бор-
ба за съществуване. Възпитан съм прекалено деликатно,
та да мога с успех да се бъркам в калта на политиката. Ако
ме освободиш, ще ти се подчиня заедно с целия Източен
Рим и ще абдикирам. Само остров Патмос трябва да ми
оставиш, искам там да се оттегля в манастир.
РОМУЛ: Свободен си.
Германът пуска ласото.
ЗЕНОН: Това е краят на моята императорска кариера.
ОДОАКЕР: Източен Рим отново принадлежи на императора.
ЗЕНОН: И Германия му се подчини.
ОДОАКЕР: За пет минути император Ромул завладя цяла
една империя!
102
ЗЕНОН: Той е не само най-великият пълководец, но и най-

великият дипломат в световната история!
РОМУЛ (усмихва се): Императорът просто пак наду импе-
рията като сапунен мехур, с който си играе дете. Той
от нищото създаде световна империя. Погледнете още
веднъж тази мечта за велика империя, това шарено
кълбо, което се рее в свободното пространство,
носено от лекия дъх на моите устни, тези ширнали
се земи край синьото море с неговите танцуващи
делфини, тези богати провинции, позлатени от жито,
тези гъмжащи градове, преливащи от живот, слънце,
което грееше хората, а когато бе високо, изпепеляваше
света, за да може сега като мека топка в ръцете на
императора да изчезне в небитието. (Става.) Свалете
ми сега моя съименник от стената, бюста на цар Ромул,
основател на Рим.
Подават на императора цар Ромул.
Императорът разпуска империята. Той провъзгласява
пълководеца на германите Одоакер за цар на Италия!
ОДОАКЕР (недоумяващ): Ама нали току-що ме сринахте по-
бедоносно със земята, Ваше Величество!
РОМУЛ: Императорът отново оставя победата да му се
изплъзне от ръцете. Победите са състояния, които не
го интересуват. Човек не може да им се довери. Побе-
дите са трапези, на които потребителите преяждат
до смърт, а доставчиците умират от глад.
ОДОАКЕР : Вече не знам какво да мисля.
РОМУЛ: Ти постигна целта си, княже на германите. Италия
ти принадлежи. Има още много на какво да се учиш, най-
вече на човечност, която ти наистина търсиш, но не
познаваш, защото световната империя, срещу която
се бореше, също не я познаваше. Императорът премахна
тази империя от пътя ти. Отново има място в све-
товната история. Римляните се оттеглят, сцената е
свободна, германите са на ред.
ОДОАКЕР (клати глава): Не го разбирам вече този свят.
103
РОМУЛ: Теб, Зенон Исавре, назначавам отново за император

на Източен Рим.
ЗЕНОН (скептично): Аз съм напълно непригоден за тази про-
фесия.
РОМУЛ: Няма значение. От сто императори винаги девет-
десет и девет са непригодни, а стотният абдикира.
ЗЕНОН (с облекчение): Тогава още днес се завръщам в Констан-
тинопол.
РОМУЛ: Царят на Италия ми отрежда за резиденция вилата
на Лукул в Кампания. Винаги съм се възхищавал на тази
къща в провинцията. От спалнята се вижда бълващият
огън Везувий. Гледка, която си представям от леглото
като много забавна. Освен това там ще устроя неве-
роятна птицевъдна ферма.
ОДОАКЕР: Ще сторя всичко, каквото пожелаете.
РОМУЛ: В замяна всеки ден ще ти изпращам яйца в Рим. Един
цар трябва да яде главно яйца, когато управлява. Яйцата
правят човек милостив.
ОДОАКЕР: Яйцата на императора ще бъдат гордостта на
моята кухня. В знак на благодарност всяка година ще ви
изпращам стоте най-хубави стихотворения на млади
германи.
РОМУЛ (леко уплашен): По-добре недей. Аз съм прекалено стар
тепърва да уча германски, а преводите не предават
истинското впечатление. По-хубаво вместо това да
ми отпуснеш една пенсия от шест хиляди жълтици
годишно, както и шестстотин бутилки най-хубаво
фалернско вино. Повече не ми е нужно.
ОДОАКЕР: Тази пенсия ще бъде първият член от новата
конституция на Италия.
РОМУЛ (въздъхва): Посигнах целта си. Все пак успях да се
сдобия с постоянен доход. Гладните императорски
години свършиха.
Сваля лавровия си венец, съблича императорската тога и ги пре-
дава на Одоакер.
Ето ти моя лавров венец и императорската тога.
104
Императорския меч ще намериш на тавана.

ОДОАКЕР (трогнат): Ще ги изложа в музея на Античността,
който в най-скоро време ще бъде открит, като най-го-
лемите скъпоценности от древната история.
РОМУЛ: Не е необходимо. Завивай се с императорската
тога, когато легнеш да спиш, а като цар на Италия ще
спиш също така добре, както спях аз като император
на Рим.
Всички размахват мечове.
ВСИЧКИ: Да живее Ромул Велики!
Император Ромул взема бюста на цар Ромул под мишница.
РОМУЛ: С това, господа, Римската империя прекратява
своето съществуване.
Императорът излиза бавно вдясно с бюста под мишница.
Всички бавно отпускат мечовете и гледат след него.
105
106
ПОСЕЩЕНИЕТО НА СТАРАТА ДАМА
ПОСЕЩЕНИЕТО
НА СТАРАТА ДАМА
Трагическа комедия
107
Посетителите Клара Заханасян, по баща Вешер,
мултимилионерка („Армениън Ойл“)
Нейните съпрузи VII – IX
Икономът
Тоби дъвчещи дъвка
Роби
Коби слепци
Лоби
Посетените Ил
Неговата жена
Неговата дъщеря
Неговият син
Кметът
Пасторът
Учителят
Лекарят
Полицаят
Първи
Втори
Трети граждани
Четвърти
Художникът
Първа жена
Втора жена
Госпожица Луиза
Останалите Началник-гара
Машинист
Кондуктор
Служител от заложната къща
Досадниците Журналист I
Журналист II
Радиорепортер
Оператор
Място: Гюлен, малък град
Време: Наши дни
Пауза след второ действие.
Написана 1955 г.
Първа постановка „Шаушпилхаус Цюрих“, 29 януари 1956 г.
108
Звън на камбана от гара, преди да се вдигне завесата. После надпис

„Гюлен“. Очевидно името на малкия град, който е загатнат в дале-
чината, порутен, западнал. И сградата на гарата е занемарена, според
държавата със или без перонен пропуск, изпокъсано разписание на стената,
ръждясала стрелочна кабина, врата с надпис „Влизането забранено“. По
средата жалка улица, която води към гарата. Също само загатната.
Отляво малка къщичка, неизмазана, керемиден покрив, съдрани плакати
на стена без прозорци. Отляво табелка ЖЕНИ; отдясно МЪЖЕ.
Всичко това потопено в жарко есенно слънце. Пред къщичката – пейка,
на нея четирима мъже. Друг, пети, крайно западнал, като другите, пише
на един плакат с чевена боя, очевидно за някакво шествие: „Добре дошла,
Клери“. Гръм и тътен от профучаващ бърз влак. Отпред началник-га-
рата отдава чест. Мъжете на пейката загатват с движение на главата,
че проследяват профучаващия експрес от ляво на дясно.
ПЪРВИЯТ: „Гудрун“, Хамбург – Неапол.

ВТОРИЯТ: В единайсет и двайсет и седем минава „Летящият
Роланд“, Венеция – Стокхолм.
ТРЕТИЯТ: Единственото удоволствие, което ни остана: да
гледаме след влаковете.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Преди пет години и „Гудрун“, и „Летящият
Роланд“ спираха в Гюлен. А също и „Дипломат“, и
„Лорелай“, все експресни влакове от значение.
ПЪРВИЯТ: От световно значение.
Звън на камбана.
ПЪРВИЯТ: А сега не спират дори пътническите влакове. Само
два от Кафиген и в един и тринайсет от Калберщат.
ТРЕТИЯТ: Разорение.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Вагнеровите заводи рухнаха.
ПЪРВИЯТ: Бокман банкрутира.
109
ВТОРИЯТ: Металургичната фабрика „Място под слънцето“

е закрита.
ТРЕТИЯТ: Живеем от помощи за безработни.
ЧЕТВЪРТИЯТ: От кухнята за бедни.
ПЪРВИЯТ: Живеем ли?
ВТОРИЯТ: Вегетираме.
ТРЕТИЯТ: Агонизираме.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Цялото градче.
Шум от влак, началник-гарата отдава чест. Мъжете проследяват
влака с глава от дясно на ляво.
ЧЕТВЪРТИЯТ: „Дипломат“.
ТРЕТИЯТ: А бяхме град с култура.
ВТОРИЯТ: Един от първите в страната.
ПЪРВИЯТ: В Европа.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Гьоте е нощувал тук. В странноприемницата
„Златният апостол“.
ТРЕТИЯТ: Брамс е композирал един квартет.
ВТОРИЯТ: Бертолд Шварц е изобретил барута.
ХУДОЖНИКЪТ: Аз пък завърших блестящо „Екол де Боз Ар“,
а какво правя сега тука? Рисувам табели!
ВТОРИЯТ: Крайно време е да дойде милиардерката. В
Калберщат направила дарение за болница.
ТРЕТИЯТ: В Кафиген за детски ясли, а в столицата за храм-
паметник.
ХУДОЖНИКЪТ: При Цимт, при тоя натуралистичен мазач,
си поръчала портрет.
ПЪРВИЯТ: Тя не си знае парите. „Армениън Ойл“ са нейна
собственост, „Уестърн Рейлуейс“, „Нордърн бродкастинг
кампъни“ и Банкокският увеселителен квартал.
Шум от влак. Отляво се появява кондукторът, сякаш току-що е

скочил от влака.
КОНДУКТОРЪТ (с провлачен глас): Гюлен!
110
ПЪРВИЯТ: Пътническият влак от Кафиген.
Слязъл е един пътник, минава отляво покрай мъжете на пейката

и изчезва зад вратата с надпис „Мъже“.
ВТОРИЯТ: Служителят от заложната къща.

ТРЕТИЯТ: Отива да ипотекира кметството.
ЧЕТВЪРТИЯТ: И политически сме разорени.
НАЧАЛНИК-ГАРАТА (вдига сигналния диск):
Потегля!
Откъм градчето се задават кметът, учителят, пасторът и Ил,

около шейсет и пет годишен, всички мизерно облечени.
КМЕТЪТ: С пътническия влак в един и тринайсет от

Калберщат пристига високият гост.
УЧИТЕЛЯТ: Ще пее смесеният хор, младежката група.
ПАСТОРЪТ: Ще бие пожарникарската камбана. Тя още не е
заложена.
КМЕТЪТ: На пазарния площад ще свири духовата музика,
а гимнастическото дружество ще построи пирамида
в чест на милиардерката. После обед в „Златният
апостол“. За съжаление нямаме средства вечерта да
осветим кметството и катедралата.
СЛУЖИТЕЛЯТ ОТ ЗАЛОЖНАТА КЪЩА (излиза от къщичката):
Добро утро, господин кмете. Желая ви един прекрасен ден!
КМЕТЪТ: Какво търсите тук, служителю Глуц?
СЛУЖИТЕЛЯТ ОТ ЗАЛОЖНАТА КЪЩА: Това господин
кметът вече знае. Изправен съм пред грандиозна задача.
Опитайте се да заложите цял един град.
КМЕТЪТ: Освен една стара пишеща машина в кметството
няма да намерите нищо друго.
СЛУЖИТЕЛЯТ ОТ ЗАЛОЖНАТА КЪЩА: Господин кметът
забравя Гюленския краеведски музей.
КМЕТЪТ: Още преди три години го продадохме в Америка.
Касите ни са празни. Никой не плаща данъци.
111
СЛУЖИТЕЛЯТ ОТ ЗАЛОЖНАТА КЪЩА: Трябва да се проучи.

Цялата страна процъфтява, а точно Гюлен с металургичната
фабрика „Място под слънцето“ е пред банкрут.
КМЕТЪТ: Ние самите сме изправени пред една икономическа
загадка.
ПЪРВИЯТ: Всичко е скроено от франкмасоните.
ВТОРИЯТ: Нагласено от евреите.
ТРЕТИЯТ: Висшите финансови кръгове имат пръст в тази
работа.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Международният комунизъм плете своите
мрежи.
СЛУЖИТЕЛЯТ ОТ ЗАЛОЖНАТА КЪЩА: Все ще открия
нещо. Имам очи на ястреб. Ще се поогледам в градската
каса. (Излиза.)
КМЕТЪТ: По-добре да ни оскубе сега, отколкото след посеще-
нието на милиардерката.
Художникът е свършил с надписа.
ИЛ: Така не върви, кмете, надписът е прекалено интимен.
Трябва да стане „Добре дошла, Клер Заханасян!“.
ПЪРВИЯТ: Но тя е Клери.
ВТОРИЯТ: Клери Вешер.
ТРЕТИЯТ: Отраснала тук.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Баща є беше строител.
ХУДОЖНИКЪТ: Тогава ще напиша просто на задната страна
„Добре дошла, Клер Заханасян!“. Пък милиардерката,
като се затрогне, пак можем да є обърнем предната.
ВТОРИЯТ: „Борсаджията“, Цюрих – Хамбург.
Друг експрес минава от дясно на ляво.
ТРЕТИЯТ: Винаги точен, часовника можеш да си сверяваш
по него.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Моля ви се, кой тука има още часовник.
КМЕТЪТ: Господа, милиардерката е нашата единствена
надежда.
ПАСТОРЪТ: След Господ.
КМЕТЪТ: След Господ.
112
УЧИТЕЛЯТ: Но той не плаща.

ХУДОЖНИКЪТ: Той ни е забравил.
Четвъртият плюе.
КМЕТЪТ: Вие бяхте приятели с нея, Ил, сега всичко зависи
от вас.
ПАСТОРЪТ: Тогава се разделихте. Чувах смътно някаква история
– имате ли да изповядате нещо на вашия свещеник?
ИЛ: Бяхме много добри приятели... луди, млади, в края
на краищата аз бях момче един път, господа, преди
четиридесет и пет години, а тя, Клара, още я виждам как
светеше насреща ми в тъмното на Петеровия плевник или
как стъпваше боса по мъх и по шума в Конрадсвайлеровата
гора с развети рижи коси, гъвкава, стройна като тополка,
нежна, дяволски красива вещица. Животът ни раздели,
само животът, както обикновено става.
КМЕТЪТ: За моето малко слово по време на обеда в „Златният
апостол“ ще ми трябват някои подробности за госпожа
Заханасян. (Изважда бележник от джоба си.)
УЧИТЕЛЯТ: Аз прерових старите училищни дневници.
Бележките на Клара Вешер за съжаление са доста, доста
слаби. Поведението също. Само по ботаника и зоология
задоволителен.
КМЕТЪТ (записва си): Добре. Задоволителен по ботаника и
зоология. Това е добре.
ИЛ: Тук мога да помогна на кмета. Клара обичаше справедливостта.
Съвсем определено. Веднъж откарваха един скитник. Тя
замери полицая с камъни.
КМЕТЪТ: Чувство за справедливост. Не е лошо. Винаги прави
впечатление. Но тази история с полицая по-добре да не
споменаваме.
ИЛ: И благотворителността обичаше. Всичко, каквото имаше,
го раздаваше, крадеше картофи за една бедна вдовица.
КМЕТЪТ: Благотворителност. Това, господа, на всяка цена
трябва да изтъкнем. Това е главното… сеща ли се някой
за сграда, която да е построил баща є? В речта добре
би паснала.
113
ХУДОЖНИКЪТ: Никой.
ПЪРВИЯТ: Май се беше пропил.
ВТОРИЯТ: Старата го изоставила.
ТРЕТИЯТ: Умрял в лудницата.
Четвъртият плюе.
КМЕТЪТ (затваря бележника): Що се отнася до мен, аз съм
готов – останалото е работа на Ил.
ИЛ: Знам. Заханасян трябва да си развърже кесията с
милионите.
КМЕТЪТ: Милиони – това е точната дума.
УЧИТЕЛЯТ: Едни детски ясли не ни вършат работа.
КМЕТЪТ: Драги ми Ил, вие отдавна вече сте най-популярният
човек в Гюлен. През пролетта аз се оттеглям, влязъл
съм вече във връзка и с опозицията. Споразумяхме се да
ви предложим за мой приемник.
ИЛ: Но, господин кмете...
УЧИТЕЛЯТ: Мога само да го потвърдя.
ИЛ: Господа, на въпроса. Преди всичко мисля да говоря с Клара
за нашето мизерно положение.
ПАСТОРЪТ: Но внимателно – с такт.
ИЛ: Трябва да действаме умно, психологически правилно. Дори
едно злополучно посрещане на гарата може да провали всичко.
Градската музика и смесеният хор не са достатъчни.
КМЕТЪТ: Ил е прав. В края на краищата това е важен
момент. Госпожа Заханасян стъпва на родна земя, връща
се в родния край, развълнувана, със сълзи на очи, вижда
близки на сърцето неща. Аз, естествено, няма да съм по
риза както сега, а официален, в черно, с цилиндър, до мен
съпругата, пред мен двете внучета, целите в бяло, с рози.
Господи Боже, дано само всичко мине благополучно.
ПЪРВИЯТ: „Летящият Роланд“.
ВТОРИЯТ: Венеция – Стокхолм, единайсет и двайсет и седем.
ПАСТОРЪТ: Единайсет и двайсет и седем! Имаме почти цели
два часа, за да се издокараме празнично.
КМЕТЪТ: Надписа „Добре дошла, Клер Заханасян!“ ще вдигнат
114
Кюн и Хаузер. (Сочи четвъртия.) Останалите най-добре

да размахват шапки. Но моля ви: да не викате както
миналата година пред държавната комисия, ефектът беше
равен на нула, и досега не сме получили никакви субсидии.
Прекаленият възторг е неуместен, задушевност трябва,
почти ридание, съчувствие към завърналото се в бащин
край дете. Бъдете непринудени, сърдечни, но организацията
трябва да е безупречна, пожарникарската камбана да бие
веднага след смесения хор. Преди всичко да се внимава…
Грохот от приближаващ влак заглушава думите му. Свистящи
спирачки. По всички лица се изписва недоумение и удивление. Пети-
мата от пейката скачат.
ХУДОЖНИКЪТ: Експресният влак.
ПЪРВИЯТ: Спря!
ВТОРИЯТ: В Гюлен!
ТРЕТИЯТ: В най-западналото…
ЧЕТВЪРТИЯТ: най-въшлясалото…
ПЪРВИЯТ: най-затънтеното място по отсечката Венеция
– Стокхолм.
НАЧАЛНИК-ГАРАТА: Природните закони са отменени.
„Летящият Роланд“ трябваше да се появи на завоя при
Лойтенау, да прелети и като тъмна точица да изчезне
в падината Пюкенрид.
Отдясно идва Клер Заханасян, шейсет и две годишна, червенокоса, с
перлена огърлица и огромни златни гривни, натруфена, невъзмож-
на, но точно поради това светска дама, с особена грация, въпреки
цялата гротескност. Зад нея свитата: икономът Боби, на около
осемдесет години, с черни очила, съпруг VII (висок, строен, с черни
мустаци и в пълна риболовна екипировка). Един развълнуван ма-
шинист с червена шапка и червена чанта съпровожда групата.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: В Гюлен ли съм?
МАШИНИСТЪТ: Вие дръпнахте аварийната спирачка, мадам.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Аз винаги дърпам аварийната спирачка.
МАШИНИСТЪТ: Протестирам. Енергично. В тази страна
аварийната спирачка никога не се дърпа, дори когато
115
има авария. Спазването на разписанието е най-висш

принцип. Мога ли да ви помоля за обяснение?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Нали съм в Гюлен, Моби. Разпознавам това
окаяно място. Ето я отсреща гората на Конрадсвайлер
и потока, където можеш да ловиш риба, пъстърва и
щука, а отдясно покрива на Петеровия плевник.
ИЛ (сякаш се пробужда): Клара.
УЧИТЕЛЯТ: Заханасян.
ВСИЧКИ: Заханасян.
УЧИТЕЛЯТ: Но смесеният хор още не е готов, младежката
група!
КМЕТЪТ: Гимнастиците, пожарната!
ПАСТОРЪТ: Клисарят!
КМЕТЪТ: Няма ми сакото, Боже мой, цилиндъра, внуците!
ПЪРВИЯТ: Клери Вешер! Клери Вешер! (Скача и се втурва към
градчето.)
КМЕТЪТ (извиква): Да не забравите съпругата!
МАШИНИСТЪТ: Чакам обяснение. Служебно. От името на
дирекцията на железниците.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Вие сте глупак. Аз просто желая да посетя
градчето. Да не искате да скоча от вашия бърз влак?
МАШИНИСТЪТ: Мадам... Ако желаете да посетите Гюлен,
моля, на ваше разположение в Калберщат е пътническият
влак в дванайсет и четирийсет. Както за абсолютно
всички. Пристигане в Гюлен един и тринайсет.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Пътническият влак, който спира в Локен,
Брунхюбел, Байзенбах и Лойтенау. Да не си въобразявате,
че ще се кандилкам половин час по тия места?
МАШИНИСТЪТ: Мадам, това ще ви струва скъпо.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Дай му хиляда, Боби.
ВСИЧКИ (шушукат): Хиляда.
Икономът дава на машиниста хилядарка.
МАШИНИСТЪТ (изумен): Мадам...
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: И три хиляди за фондацията в полза на
железничарските вдовици.
ВСИЧКИ (шушукат): Три хиляди.
116
Машинистът получава от иконома три хиляди.

МАШИНИСТЪТ (объркан): Няма такава фондация, мадам.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Тогава я основете.
Председателят на общината пошушва нещо на ухото на машиниста.
МАШИНИСТЪТ (изумен): Уважаемата е госпожа Клер
Заханасян? О, пардон. Това променя напълно нещата.
Ние, естествено, щяхме да спрем в Гюлен, ако имахме и
най-бледа представа… ще си получите парите обратно,
милостива госпожо… четири хиляди… Боже мой.
ВСИЧКИ (шушукат): Четири хиляди.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Задръжте тази дреболия.
ВСИЧКИ (шушукат): Да ги задържи.
МАШИНИСТЪТ: Желае ли уважаемата госпожа „Летящият
Роланд“ да почака, докато разгледате Гюлен? Дирекцията
на железниците би одобрила това с радост. Порталът
на катедралата заслужавал да се види. Готически.
Страшният съд.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Заминавайте си с влака.
СЪПРУГ VII (хленчи): Но пресата, пиленце, пресата още не
е слязла. Репортерите си вечерят отпред във вагон-
ресторанта и нищо не подозират.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Остави ги да си вечерят, Моби. Засега
пресата не ми трябва в Гюлен. А после сама ще дойде.
Междувременно вторият е донесъл на кмета сакото. Кметът
пристъпва тържествено към Клер Заханасян. Художникът и чет-
въртият от пейката вдигат високо надписа „Добре дошла, Клер
Захана…“. Художникът не е успял да го завърши.
НАЧАЛНИК-ГАРАТА (вдига сигналния диск): Потегля!
МАШИНИСТЪТ: Само уважаемата госпожа да не се оплаче
в дирекцията на железниците. Това беше чисто недо-
разумение.
Влакът потегля бавно. Машинистът скача.
КМЕТЪТ: Уважаема, милостива госпожо. Като кмет на
Гюлен имам честта, милостива, уважаема госпожо, като
издънка на нашия край…
Шумът от потеглящия влак заглушава останалата част от речта
117
на кмета, който невъзмутимо продължава да говори.

КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Благодаря, господин кмете, за хубавите
думи.
Отива към Ил, който малко смутено пристъпва към нея.
ИЛ: Клара.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Алфред.
ИЛ: Радвам се, че си тук.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Отдавна се канех. Цял живот, откак
напуснах Гюлен.
ИЛ (несигурно): Много мило от твоя страна.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ти също ли си мислил за мене?
ИЛ: Естествено. Винаги. Но ти го знаеш, Клара.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Беше чудесно, всичките тези дни, когато
бяхме заедно.
ИЛ (гордо): Именно. (Към учителя.) Виждате ли, господин
учителю, в кърпа ми е вързана.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Наричай ме, както винаги си ме наричал.
ИЛ: Моето диво котенце.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН (мърка като стара котка): И още как?
ИЛ: Моята феичка.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Аз те наричах: моята черна пантера.
ИЛ: Още съм същият.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Глупости. Затлъстял си. Побелял,
впиянчен.
ИЛ: Но ти си си все същата. Феичка.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ами. И аз съм остаряла и затлъстяла.
Отгоре на всичкото загубих левия си крак. Автомобилна
катастрофа. Вече пътувам само с бързи влакове. Но
протезата е превъзходна, не намираш ли? (Тя вдига полата
си и показва левия си крак.) Добре се движи.
ИЛ (избърсва си потта): Никога не бих забелязал, дивото ми
котенце.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Мога ли да ти представя седмия си
съпруг, Алфред? Притежава тютюневи плантации.
Имаме щастлив брак.
ИЛ: Както обичаш.
118
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ела, Моби, поклони се. Всъщност той

се казва Педро, но Моби звучи по-хубаво. А и повече
отива на Боби, така се казва камериерът. Пък той е за
цял живот, така че по-добре съпрузите да се нагаждат
към името му.
Съпруг VII се покланя.: Не е ли сладък с черните си мустаци?
Замисли се, Моби.
Съпруг VII се замисля.
По-усилено.
Съпруг VII мисли по-усилено.
Още по-усилено.
СЪПРУГ VII: Не мога да мисля още по-усилено, пиленце,
наистина не мога.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Разбира се, че можеш, хайде опитай.
Съпруг VII мисли още по-усилено.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Видя ли, че можеш. Tака той изглежда
почти демонично, нали Алфред. Като бразилец. Но това
е заблуда. Той е източноправославен. Баща му е руснак.
Един поп ни венча. Изключително интересно. А сега
искам да се поогледам в Гюлен. (Разглежда къщичката вляво
с лорнет, украсен със скъпоценни камъни.) Това санитарно
заведение го построи баща ми, Моби. Солидна направа,
точна изработка. Като дете седях с часове на покрива
и плюех надолу. Но само по мъжете.
В дъното вече са се събрали смесеният хор и младежката група. Учи-
телят пристъпва напред с цилиндър.
УЧИТЕЛЯТ: Уважаема госпожо, като директор на Гюленската
гимназия и почитател на благородната госпожа Музика
нека ми бъде позволено да ви предложа една простичка
народна песен в изпълнение на смесения хор и на
младежката група.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Дайте да чуем вашата простичка народна
песен, учителю.
Учителят изважда камертона, дава тон, смесеният хор и младежката
група запяват тържествено, но в този момент отляво минава друг
119
влак. Началник-гарата отдава чест. Хорът трябва да се надвиква с

грохота на влака, учителят е отчаян, най-после влакът отминава.
КМЕТЪТ (неутешим): Пожарникарската камбана, сега трябваше
да бие пожарникарската камбана!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Хубаво попяхте, гюленчани. Особено
русият бас отпред вляво с голямата адамова ябълка
беше неотразим.
Измежду смесения хор си проправя път един полицай и застава

чинно пред Клер Заханасян.
ПОЛИЦАЯТ: Полицейски вахмистър Ханке, уважаема госпожо.

На вашите заповеди.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН (оглежда го): Благодаря. Нямам намерение
да арестувам никого. Но може Гюлен да има нужда от
вас. Затваряте ли си понякога очите?
ПОЛИЦАЯТ: Случва се, уважаема госпожо. Докъде щях да
стигна иначе в Гюлен?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Хубавичко ги затваряйте и двете.
Полицаят стои леко стъписан.
ИЛ (смее се): Същинската Клара! Същинската ми феичка. (Удря
се развеселено по бедрото.)
Кметът нахлупва цилиндъра на учителя, представя двете си вну-
чета. Близначките, седемгодишни, с руси плитки.
КМЕТЪТ: Моите внучета, уважаема госпожо, Хермине и
Адолфине. Само съпругата ми я няма. (Избърсва си потта.)
Двете момиченца правят реверанс и поднасят на Заханасян червени
рози.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Поздравявам ви за двете хлапачки, кмете.
Дръжте! (Пъха розите в ръцете на началник-гарата.)
Кметът подава тайно цилиндъра на пастора, той го нахлупва.
КМЕТЪТ: Нашият пастор, уважаема госпожо.
Пасторът сваля цилиндъра, покланя се.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: А, пасторът. Давате ли утеха на
умиращите?
ПАСТОРЪТ (учуден): Старая се.
120
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Дори на осъдените на смърт?

ПАСТОРЪТ (объркан): Смъртното наказание е отменено в
нашата страна, уважаема госпожо.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Може пак да го въведат.
Пасторът връща малко смутен цилиндъра на кмета, който
пак си го слага. През тълпата си проправя път лекарят Нюслин.
КМЕТЪТ: Доктор Нюслин, нашият лекар.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Интересно. Вие ли изготвяте
смъртните актове?
ЛЕКАРЯТ: Смъртни актове ли?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ако някой загине.
ЛЕКАРЯТ: Разбира се.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: В бъдеще установявайте сърдечен удар.
ИЛ (смее се): Дивото ми котенце! Какви дръзки шеги си
правиш само.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: А сега да вървим в градчето.
Кметът є предлага да го хване под ръка.
Да не мислите, че с моята протеза ще марширувам цели
мили, кмете.
КМЕТЪТ (изплашен): Веднага! Веднага! Господин доктор
Нюслин има автомобил.
ЛЕКАРЯТ: Мерцедес от 32-ра година, уважаема госпожо.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Няма нужда. След катастрофата се
движа само с лектика. Роби и Тоби, елате тук.
Отляво идват двама херкулесовци, дъвчещи дъвка чудовища с една

лектика. Единият носи китара на гърба си.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Двама гангстери от Манхатън, осъдени

на електрическия стол в „Синг Синг“. След моето за-
стъпничество ги освободиха като носачи на лектиката.
Струваше ми по един милион долара на застъпничество.
Носилката е от Лувъра, подарък от френския президент.
Много любезен господин, изглежда също както по вест-
ниците. Отнесете ме в града, Роби и Тоби.
ДВАМАТА: Йес, ме’м.
121
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Но първо в Петеровия плевник, а после

в Конрадсвайлеровата гора. Искам да посетим с Алфред
нашите стари любовни местенца. Занесете междувре-
менно багажа и ковчега в „Златния апостол“.
КМЕТЪТ (изумен): Ковчег?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Донесла съм един. Може да ми потрябва.
Хайде, Роби и Тоби.
Дъвчещите дъвка чудовища понасят Клер Заханасян към града.
Кметът дава знак, всички надават възторжени възгласи, които,
естествено, затихват от изумление, когато двамата слуги изваж-
дат скъп черен ковчег и го понасят към Гюлен. В този миг обаче
започва да бие още незаложената пожарникарска камбана.
КМЕТЪТ: Най-после! Пожарникарската камбана!
Населението потегля след ковчега. Подир него прислужничките нa Клер
Заханасян с багажа и безкрайната върволица от куфари, носени от
гюленчани. Полицаят регулира движението, кани се да тръгне след
шествието, но отдясно идват още двама дребни, стари дебеланковци с
тихи гласчета, държат се за ръка, и двамата спретнато облечени.
ДВАМАТА: Ето ни в Гюлен. Усещаме по мириса, по мириса,
по мириса на въздуха, на въздуха в Гюлен.
ПОЛИЦАЯТ: Кои сте вие?
ДВАМАТА: Ние сме към старата дама, ние сме към старата
дама. Тя ни нарича Коби и Лоби.
ПОЛИЦАЯТ: Госпожа Заханасян е отседнала в „Златният
апостол“.
ДВАМАТА (весело): Ние сме слепи, ние сме слепи.
ПОЛИЦАЯТ: Слепи ли? Тогава ще ви заведа дотам.
ДВАМАТА: Благодарим, господин полицай, благодарим ви много.
ПОЛИЦАЯТ (учуден): А как познахте, че съм полицай, като
сте слепи?
ДВАМАТА: По гласа, по гласа, всички полицаи имат един и
същ глас.
ПОЛИЦАЯТ (недоверчиво): Май имате опит с полицията,
вие дебели мъжлета.
ДВАМАТА (учудено): Мъжлета, той ни смята за мъже!
122
ПОЛИЦАЯТ: А какво друго сте, по дяволите!

ДВАМАТА: Все ще забележите, все ще забележите!
ПОЛИЦАЯТ (изумен): Е, поне винаги сте весели.
ДВАМАТА: Хранят ни с котлети и шунка. Всеки ден, всеки ден.
ПОЛИЦАЯТ: При това положение и аз бих танцувал. Хайде,
подайте ми ръка. Странен хумор имат чужденците.
(Запътва се с двамата към града.)
ДВАМАТА: При Боби и Моби, при Роби и Тоби!
Смяна на картината без завеса. Фасадите на гарата и на къщичката

се вдигат нагоре. Интериорът на „Златният апостол“, може дори да
се спусне отгоре фирма на заведението – позлатена, достолепна фигура
на апостол, емблема, която остава да виси в средата на простран-
ството. Овехтял лукс. Всичко износено, прашно, изпочупено, вмирисано,
мухлясало, гипсът олющен. Кметът, пасторът и учителят седят
отпред вдясно, пият ракия и наблюдават безкрайната върволица от
куфари, която трябва да си представим в зрителната зала.
КМЕТЪТ: Куфари, безброй куфари.
ПАСТОРЪТ: Цели камари. А преди малко качиха в клетка и
една пантера.
КМЕТЪТ: Диво, черно животно.
ПАСТОРЪТ: Ковчега.
КМЕТЪТ: Ще го закарат в отделна стая.
УЧИТЕЛЯТ: Странно.
ПАСТОРЪТ: Световноизвестните дами имат своите при-
умици.
КМЕТЪТ: Хубави камериерки.
УЧИТЕЛЯТ: Изглежда, възнамерява да остане по-дълго тука.
КМЕТЪТ: Толкова по-добре. В кърпа му е вързана на Ил. Диво-
то ми котенце, феичката ми, така я наричаше. Милиони
ще измъкне от нея. За ваше здраве, учителю. За това
Клер Заханасян да оправи Бокман.
УЧИТЕЛЯТ: Вагнеровите заводи.
КМЕТЪТ: Металургичната фабрика „Място под слънцето“.
Потръгне ли тя, всичко ще потръгне, общината, гим-
назията, общественото благополучие.
123
Чукат се.
УЧИТЕЛЯТ: Повече от двайсет години поправям упражнения-
та по латински и гръцки на гюленските ученици, но какво
означават тръпки на ужас, кмете, разбрах едва преди час.
Потресаващо бе как слезе от влака, старата дама в черните
си одежди. Заприлича ми на орисница, на гръцка богиня на про-
видението. Клото трябваше да се казва, не Клер, спокойно
може да є се вярва, че преде нишката на човешкия живот.
Полицаят влиза, оставя си каската на една закачалка.
КМЕТЪТ: Седнете при нас, полицейски вахмистър.

Полицаят сяда при тях.
ПОЛИЦАЯТ: Не е голямо удоволствие да служиш в това за-
тънтено място. Но сега тази руина ще разцъфти. Току-що
бях в Петеровия плевник с милиардерката и бакалина Ил.
Трогателна сценка. Двамата седяха благоговейно като в
черква. Неудобно ми стана, че съм там. Затова си тръгнах
после, като потеглиха към Конрадсвайлеровата гора. Цяла
процесия. Отпред двамата дебели слепци с иконома, после
носилката, зад тях Ил и седмият є мъж с въдиците.
КМЕТЪТ: Разхищение на мъже.
УЧИТЕЛЯТ: Втора Лаида.
ПАСТОРЪТ: Всички сме греховни.
КМЕТЪТ: Чудя се какво ще търсят в Конрадсвайлеровата гора.
ПОЛИЦАЯТ: Същото, каквото и в Петеровия плевник,
кмете. Посещават местата, където някога тяхната
страст... как да кажа...
ПАСТОРЪТ: Е горяла!
УЧИТЕЛЯТ: С буен пламък! Това напомня Шекспир. Ромео и
Жулиета. Господа, аз съм потресен. За първи път в Гюлен
усещам антично величие.
КМЕТЪТ: Първо да се чукнем за нашия Ил, който полага не-
имоверни усилия да подобри съдбините ни. Господа, за
най-обичания наш съгражданин, за моя приемник.
Чукат се.
124
Още куфари.
ПОЛИЦАЯТ: Ама че багаж има тая.
Апостолът на заведението пак се вдига нагоре. Отляво идват четири-
мата граждани с една обикновена дървена пейка без облегалка, която
оставят отляво. Първият се качва на пейката, на врата му виси
голямо картонено сърце с инициалите АК, останалите се нареждат
в полукръг около него, разперват клони, изобразяват дървета.
ПЪРВИЯТ: Ний сме смърч, ели, дъбрави.
ВТОРИЯТ: Ний сме борове високи.
ТРЕТИЯТ: Лишеи, мъх, бръшлян оплетен.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Храсталаци и шубраци.
ПЪРВИЯТ: Облак перест, птича песен.
ВТОРИЯТ: Истински германски лес.
ТРЕТИЯТ: Сърни плахи, манатарки.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Клони шепнат блян забравен.
От дъното идват двете дъвчещи дъвка чудовища, носят лектиката

с Клер Заханасян, до нея Ил. Отзад съпруг VII и съвсем в дъното
икономът, който води двамата слепци за ръка.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Конрадсвайлеровата гора, Роби и Тоби,
я спрете.
ДВАМАТА СЛЕПЦИ: Стоп, Роби и Тоби, стоп, Боби и Тоби.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН (слиза от лектиката, оглежда гората): Сърцето
с твоето и моето име, Алфред. Почти заличено и изкривено.
Дървото е пораснало, дънерът, клоните са надебелели като
нас самите. (Отива при другите дървета.) Германска група дър-
вета. Отдавна не съм идвала в гората на моята младост,
отдавна не съм стъпвала по шума, по виолетов бръшлян. Я
се поразходете малко зад храстите с вашата лектика, дъвка-
джии такива, да не съм ви видяла мутрите. А ти, Моби,
заминавай надясно към потока при твоите риби.
Двете чудовища с носилката излизат отляво. Съпруг VII отива

надясно, Клер Заханасян сяда на пейката.
Виж, сърна.
125
Третият притичва с подскоци.

ИЛ: Сега ловът е забранен. (Сяда при нея.)
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: На този камък се целунахме. Преди
повече от четиридесет и пет години. Любехме се под
тези храсти, под този дъб, между манатарките в мъха.
Аз бях на седемнайсет, а ти нямаше и двайсет. После се
ожени за Матилде Блумхард и нейната бакалничка, а аз за
стария Заханасян и неговите милиарди от Армения. Той
ме откри в един хамбургски бардак. Рижите ми коси му
завъртяха главата на тоя дърт златен бръмбар.
ИЛ: Клара!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Една „Хенри Клей“, Боби.
ДВАМАТА СЛЕПЦИ: Една „Хенри Клей“, една „Хенри Клей“.
Икономът идва от дъното, дава є пура, поднася є огън.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ценя пурите. Всъщност би трябвало да

пуша тези на мъжа ми, но аз им нямам много вяра.
ИЛ: Заради теб се ожених за Матилда Блумхард.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Тя имаше пари.
ИЛ: Ти беше млада и хубава. Бъдещето бе пред тебе. Мислех
за твоето щастие. Трябваше да се откажа от своето.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ето че това бъдеще дойде.
ИЛ: Ако беше останала тук, щеше да бъдеш разорена също
като мене.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ти си разорен?
ИЛ: Един съсипан бакалин в едно съсипано градче.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Е, сега а з имам пари.
ИЛ: Животът ми е ад, откакто ти ме напусна.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Аз сама се превърнах в ада.
ИЛ: Борим се за насъщния с моето семейство, което всеки
ден ме обвинява за нашата мизерия.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Матилдичка не те ли направи щастлив?
ИЛ: Важното е, че ти си щастлива.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: А децата?
ИЛ: Нямат идеали.
126
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ще си намерят някой ден.

Той мълчи. Двамата гледат замислено в гората на своята младост.
ИЛ: Водя смешен живот. Почти не съм излизал от градчето,
дето се вика. Едно пътуване до Берлин и едно до Тичино,
това е всичко.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Не ти и трябва. Познавам го тоя свят.
ИЛ: Защото винаги си могла да пътуваш.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Защото ми принадлежи.
Той мълчи, а тя пуши.
ИЛ: Е, сега всичко ще се промени.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Положително.
ИЛ (дебнешком): И ти ще ни помогнеш?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Няма да оставя градчето на моята
младост в беда.
ИЛ: Трябват ни милиони.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Дреболия.
ИЛ (възторжено): Дивото ми котенце! (Трогнат я плясва по
лявото бедро, удря си ръката и я дръпва от болка.)
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Боли. Удари се в един шарнир от про-
тезата ми.
Първият вади от джоба на панталона си стара лула и ръждясал
ключ, чука с ключа върху лулата.
Кълвач.
ИЛ: Също както някога, когато бяхме млади, дръзновени и
ходехме из Конрадсвайлеровата гора, в дните на нашата
любов. Слънцето високо над елите, светъл кръг. Облаци
далечни, кукувица се обажда някъде из дивия лес.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Ку-ку! Ку-ку!
ИЛ (опипва първия): Хладно дърво и вятър в клонака, шумо-
лене като морски прибой. Както едно време, всичко е
както някога.
Тримата, които изобразяват дървета, духат, движат ръце нагоре-
надолу.
Да можеше времето да се върне, феичке моя. Никога да
не ни беше разделял животът.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ти би го желал?
127
ИЛ: Само това, нищо друго. Та аз те обичам! (Целува дясната

є ръка.) Същата хладна бяла ръка.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Заблуда. И това е протеза. Слонова кост.
ИЛ (пуска ужасен ръката є): Клара, всичко ли по теб е протеза!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Почти. След една самолетна катастро-
фа в Афганистан. Единствено аз изпълзях от развалини-
те. Не мога да се затрия.
ДВАМАТА СЛЕПЦИ: Не може да се затрие, не може да се затрие.
Разнася се духова музика, бавно, тържествено. Апостолът на

странноприемницата отново се спуска. Гюленчани внасят маси,
покривките са ужасно изпокъсани. Прибори, ястия, една маса в
средата, една отляво и една отдясно, успоредно към публиката.
Пасторът идва от дъното. Други гюленчани се стичат, един е по
спортна фланелка. Кметът, лекарят, учителят и полицаят от-
ново се появяват. Гюленчани ръкопляскат. Кметът се доближава
до пейката, където сядат Клер Заханасян и Ил, дърветата са се
превърнали отново в граждани и са се оттеглили назад.
КМЕТЪТ: Тези бурни аплодисменти бяха за вас, уважаема,

милостива госпожо.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Те са за градската музика, кмете. Свири
прекрасно, а и преди това пирамидата на гимнастиче-
ското дружество беше чудесна.
По знак на кмета гимнастикът се представя на присъстващите.
Обичам мъже по спортни фланелки и къси гащета.
Изглеждат толкова естествени. Покажете още някое
упражнение. Вдигнете ръце назад, господин гимнастик,
и после направете лицева опора.
Гимнастикът следва указанията є.
Чудесно, какви мускули! Да сте удушавали някого вече с
вашата сила?
Гимнастикът в лицева опора пада на колене от учудване.
ГИМНАСТИКЪТ: Да съм удушавал?
ИЛ (смее се): Страшен хумор има тази Клара! Да умреш от
смях, каква духовитост!
128
ЛЕКАРЯТ: Не знам! От такива шеги кожата ти да настръхне.

Гимнастикът отива назад.
КМЕТЪТ: Ще позволите ли да ви заведа на масата? (Води
Клер Заханасян на масата в средата, представя є жена си.)
Моята съпруга.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН (оглежда съпругата през лорнета си): Ане-
тхен Думермут, първенецът на класа.
Ил довежда жена си, тя е изпита, измъчена.
Матилдхен Блумхард. Спомням си как дебнеше Алфред зад
вратата на магазина. Измършавяла си и си побледняла,
драга моя.
ИЛ (тайно): Обеща милиони!
КМЕТЪТ (задушава се): Милиони?
ИЛ: Милиони.
ЛЕКАРЯТ: Страхотно.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ето че огладнях, кмете.
КМЕТЪТ: Чакаме само вашия съпруг, уважаема госпожо.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Няма защо да чакате. Той е на риба, пък
и аз се развеждам.
КМЕТЪТ: Развеждате се?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: И Моби ще се учуди. Женя се за един
немски филмов артист.
КМЕТЪТ: Но нали казахте, че бракът ви е щастлив!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Всеки един от моите бракове е щаст-
лив. Но като млада мечтаех да се венчая в Гюленската
катедрала. Младежките мечти трябва да се изпълняват.
Ще се получи тържествено.
Всички заемат местата си. Клер Заханасян сяда между кмета и Ил.
До Ил седи госпожа Ил, до кмета неговата съпруга. Вдясно на друга
маса – учителят, пасторът и полицаят. Вляво четиримата. Други
почетни гости със съпругите си в дъното, където грее плакатът:
„Добре дошла, Клери!“. Кметът става, сияе от радост, вече си е
вързал салфетката, чука по чашата си.
КМЕТЪТ: Уважаема госпожо, драги мои гюленчани. Ето че ми-
наха четиридесет и пет години, откак вие напуснахте
нашето градче, основано от курфюрст Хасо Благородни,
129
живописно скътано между Конрадсвайлеровата гора и

падината Пюкенрид. Четиридесет и пет години, повече
от четири десетилетия, това не е малко. Много неща се
случиха за това време, много беди ни сполетяха. Горчиви
неща преживя светът, горчивини преживяхме и ние. Но
вас, уважаема госпожо... нашата Клери... (Ръкопляскания.)
Никога не сме забравяли. Нито вас, нито вашето семей-
ство. Прекрасната, здрава като камък майка, отдадена
изцяло на семейството... (Ил му пошушва нещо.) Отишла
си за жалост така рано, бащата, човек от народа, по-
строил при гарата една от любители и специалисти
масово посещавана (Ил му пошушва нещо.) високо оценя-
вана сграда, в мислите ни са все още сред нас като наши
най-видни, най-доблестни съграждани. А пък вас, уважаема
госпожо... като руса... (Ил му пошушва нещо.)... като рижа
къдрава палавница вие лудувахте из нашите за съжаление
вече западнали улици – та кой не ви знаеше. Още тогава
всеки усещаше очарованието на вашата личност, пред-
чувстваше бъдещия ви възход към шеметните висоти
на човечеството. (Изважда си бележника.) Останахте за
нас незабравима. И наистина. Вашият успех в училище и
до днес се сочи от учителите за пример, та нали точно
по най-важния предмет бяхте ненадмината, по ботани-
ка и зоология, като израз на вашата милостивост към
всяко живо беззащитно същество. Вашето чувство за
справедливост, вашата благотворителна дейност още
тогава предизвикваха възхищение сред широки кръгове от
населението. (Бурни ръкопляскания.) Та нали нашата Клери
осигури прехрана на една бедна стара вдовица, като закупи
картофи с джобните си пари, изкарани с усилен труд при
съседите, и така я спаси от гладна смърт, за да спомена
само една от нейните милосърдни постъпки. (Бурни ръко-
пляскания.) Уважаема госпожо, драги гюленчани, нежните
кълнове на такива многообещаващи заложби сега са буйно
разцъфтели, рижата лудетина се е превърнала в дама,
която засипва света със своята благотворителност, да
130
си спомним само за социалните институции, за санато-

риумите за майки и кухните за бедни, за подпомагането
на хора на изкуството, за детските ясли, така че сега бих
искал да пожелая на завърналата се в родния край: бъди
жива и здрава за много години!
Ръкопляскания. Клер Заханасян става.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Кмете, гюленчани. Вашата себеотрица-
телна радост от моето посещение дълбоко ме трогва.
Аз наистина бях малко по-друго дете, отколкото ме
описа в речта си кметът, в училище ме биеха, а карто-
фите за вдовицата Бол откраднах заедно с Ил не за да
спася старата сводница от гладна смърт, а за да легна и
аз веднъж с Ил в истинско легло, където беше къде-къде
по-удобно от Конрадсвайлеровата гора или Петеро-
вия плевник. Но за да дам и аз своя принос към вашата
радост, искам веднага да заявя, че съм готова да подаря
на Гюлен един милиард. Петстотин милиона за града и
петстотин милиона поделени на всяко семейство.
Мъртва тишина.
КМЕТЪТ (заеква): Един милиард.
Всички са още вцепенени.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: При едно условие.
Всички избухват в неописуем възторг. Танцуват наоколо, качват се
на столовете, гимнастикът прави упражнения и т.н. Ил, ликуващ,
се бие по гърдите.
ИЛ: Пустата му Клара! Златна е! Чудесна! Да паднеш от смях!
Цяла-целеничка моята феичка! (Целува я.)
КМЕТЪТ: При едно условие каза уважаемата госпожа. Може
ли да чуем това условие?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Условието е следното. Давам ви един
милиард и срещу него си купувам справедливост.
КМЕТЪТ: Как да разбираме това, уважаема госпожо?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Както го казах.
КМЕТЪТ: Но справедливост не може да се купи!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Всичко може да се купи.
131
КМЕТЪТ: Все още не разбирам.

КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Излез отпред, Боби.
Икономът идва отдясно в средата между трите маси, сваля си
тъмните очила.
ИКОНОМЪТ: Не зная дали някой от вас все още може да ме
познае.
УЧИТЕЛЯТ: Главният съдия Хофер.
ИКОНОМЪТ: Точно така. Главният съдия Хофер. Преди
четиридесет и пет години бях главен съдия в Гюлен, а
после отидох в апелационния съд в Кафиг, докато преди
двадесет и пет години госпожа Заханасян не ми предложи
да отида на служба при нея като иконом. Аз приех. Мал-
ко странна кариера за един висшист може би, но ми бе
предложено такова фантастично възнаграждение...
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Върни се на случая, Боби.
ИКОНОМЪТ: Както разбрахте, госпожа Клер Заханасян пред-
лага един милиард и иска в замяна справедливост. С други
думи: госпожа Клер Заханасян предлага един милиард, ако
поправите несправедливостта, която е била нанесена на
госпожа Заханасян в Гюлен. Господин Ил, ако обичате.
Ил става, блед, едновременно уплашен и учуден.
ИЛ: Какво искате от мен?
ИКОНОМЪТ: Излезте отпред, господин Ил.
ИЛ: Моля. (Излиза пред масата вдясно. Усмихва се смутено. Пов-
дига рамене.)
ИКОНОМЪТ: Това се случи през 1910 година. Бях главен съдия в
Гюлен и трябваше да разглеждам един иск за бащинство.
Клер Заханасян, по онова време Клара Вешер, обвиняваше
вас, господин Ил, че сте баща на нейното дете.
Ил мълчи.
Тогава вие оспорихте бащинството, господин Ил. До-
ведохте и двама свидетели.
ИЛ: Стара история. Бях млад и безразсъден.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Тоби и Роби, доведете Коби и Лоби.
Двамата дъвчещи дъвка чудовища довеждат в средата на сцената
двамата слепи евнуси, които весело се държат за ръце.
132
ДВАМАТА: Ето ни и нас, ето ни и нас.

ИКОНОМЪТ: Познавате ли ги тези двамата, господин Ил?
Ил мълчи.
ДВАМАТА: Ние сме Коби и Лоби, ние сме Коби и Лоби.
ИЛ: Не ги познавам.
ДВАМАТА: Ние сме променени, ние сме променени.
ИКОНОМЪТ: Кажете си имената.
ПЪРВИЯТ: Якоб Хюнлайн, Якоб Хюнлайн.
ВТОРИЯТ: Лудвиг Шпар, Лудвиг Шпар.
ИКОНОМЪТ: Е, господин Ил?
ИЛ: Никога не съм ги виждал.
ИКОНОМЪТ: Якоб Хюнлайн и Лудвиг Шпар, познавате ли
господин Ил?
ДВАМАТА: Ние сме слепи, ние сме слепи.
ИКОНОМЪТ: Разпознавате ли го по гласа?
ДВАМАТА: По гласа, по гласа.
ИКОНОМЪТ: През 1910 година аз бях съдия, а вие свидетели.
Какво казахте тогава под клетва пред съда в Гюлен,
Лудвиг Шпар и Якоб Хюнлайн?
ДВАМАТА: Че сме спали с Клара, че сме спали с Клара.
ИКОНОМЪТ: Така се заклехте пред мене. През съда, пред Бога.
Това истина ли беше?
ДВАМАТА: Лъжесвидетелство беше, лъжесвидетелство
беше.
ИКОНОМЪТ: Защо го направихте, Лудвиг Шпар и Якоб
Хюнлайн?
ДВАМАТА: Ил ни подкупи, Ил ни подкупи.
ИКОНОМЪТ: С какво?
ДВАМАТА: С един литър ракия, с един литър ракия.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Разкажете сега какво направих с вас,
Коби и Лоби?
ИКОНОМЪТ: Разкажете.
ДВАМАТА: Дамата ни издири, дамата ни издири.
ИКОНОМЪТ: Така беше. Клер Заханасян ви издири. Преобърна целия
свят. Якоб Хюнлайн се беше изселил в Канада, а Лудвиг Шпар
в Австралия. Но тя ви намери. И какво направи с вас?
133
ДВАМАТА: Прати ни Тоби и Роби, прати ни Тоби и Роби.

ИКОНОМЪТ: И какво направиха с вас Тоби и Роби?
ДВАМАТА: Кастрираха ни и ни ослепиха, кастрираха ни и ни
ослепиха.
ИКОНОМЪТ: Това е цялата история: един съдия, един обви-
няем, двама лъжесвидетели, една съдебна грешка през 1910
година. Ще потвърди ли ищецът по делото?
Клер Заханасян става.
ИЛ (пристъпва от крак на крак): Има давност, това има дав-
ност! Стара, глупава, история.
ИКОНОМЪТ: И какво стана с детето, гражданко?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН (тихо): Живя една година.
ИКОНОМЪТ: А какво стана с вас?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Започнах да се продавам.
ИКОНОМЪТ: Защо?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Решението на съда ме обрече.
ИКОНОМЪТ: И сега търсите справедливост, Клер Заханасян?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Мога да си я позволя. Един милиард за
Гюлен, ако някой убие Алфред Ил.
ГОСПОЖА ИЛ (хвърля се върху Ил, прегръща го): Фреди!
ИЛ: Феичке! Не можеш да искаш такова нещо! Животът
отдавна си върви своя ход!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Животът си върви своя ход, но аз нищо
не съм забравила, Ил. Нито Конрадсвайлеровата гора,
нито Петеровия плевник, нито спалнята на вдовицата
Бол, нито твоето предателство. Ето че остаряхме и
двамата, ти си изпаднал, аз съм накълцана от хирургически
ножове, искам сега да си разчистим сметките, ние двама-
та: ти си избра твоя живот и ми наложи моя. Ти пожела
да се върне времето назад, току-що, в гората на нашата
младост, изпълнена с преходност. Ето че аз го върнах
назад и искам сега справедливост за един милиард.
Кметът става, блед, с достойнство.
КМЕТЪТ: Госпожо Заханасян, все още сме в Европа, все още не
сме безбожници. От името на град Гюлен отхвърлям ва-
134
шето предложение. В името на човечността. По-добре

да останем бедни, отколкото опръскани с кръв.
Възторжени ръкопляскания.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Аз ще почакам.
Градчето, само загатнато. В дъното хотелът „Златният

апостол“ отвън. Oлющена фасада в югендстил. Балкон. Отдясно
табела: „Алфред Ил, магазин“. Под нея мръсен тезгях, отзад лавица
със стари стоки. Когато някой влиза през въображаемата врата на
магазина, звънва тънко звънче. Отляво табела: „Полиция.“ Под
нея дървена маса с телефон. Два стола. Сутрин е. Роби и Тоби,
дъвчейки дъвка, пренасят отляво назад към хотела венци и цветя
като за погребение. Ил ги наблюдава през прозореца. Дъщеря му мие
пода, коленичила. Синът му пъха цигара в устата си.
ИЛ: Венци.
СИНЪТ: Всяка сутрин ги носят от гарата.
ИЛ: За празния ковчег в „Златният апостол“.
СИНЪТ: Никого не стряска.
ИЛ: Градчето е на моя страна.
Синът си запалва цигара.
Ще дойде ли майка ви на закуска?
ДЪЩЕРЯТА: Щяла да остане горе. Уморена била.
ИЛ: Добра майка имате, деца. Така да знаете. Добра майка.
Нека си седи горе, нека почива. Тогава н и е ще си закусим
заедно. Отдавна не сме го правили. Аз черпя с яйца и
консерва американска шунка. Нека си отпуснем душата.
Като в добрите стари времена, когато процъфтяваше
металодобивната фабрика „Място под слънцето“.
СИНЪТ: Трябва да ме извиниш. (Угасява цигарата.)
ИЛ: Няма ли да хапнеш с нас, Карл?
135
СИНЪТ: Отивам на гарата. Един от работниците е болен.

Сигурно ще им трябва заместник.
ИЛ: Да се бъхти на гарата в тоя пек, това не е работа за моето
момче.
СИНЪТ: По-добре нещо, отколкото нищо. (Излиза.)
ДЪЩЕРЯТА (става): И аз излизам, татко.
ИЛ: И ти ли? Добре. И къде, ако смея да запитам госпожица
дъщерята?
ДЪЩЕРЯТА: В службата за безработни. Може да има някое
място. (Излиза.)
ИЛ (трогнат, киха в носната си кърпа)
Добри деца, свестни деца.
От балкона се разнасят няколко такта на китара.
ГЛАСЪТ НА КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Подай ми левия крак,
Боби.
ГЛАСЪТ НА ИКОНОМА: Не мога да го намеря.
ГЛАСЪТ НА КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Зад годежните цветя върху
шкафа.
При Ил идва първият клиент (Първият).
ИЛ: Добър ден, Хофбауер.
ПЪРВИЯТ: Едни цигари.
ИЛ: Както всяка сутрин.
ПЪРВИЯТ: Не тези, искам от зелените.
ИЛ: По-скъпи.
ПЪРВИЯТ: Запишете ми ги.
ИЛ: Като за вас, Хофбауер, и понеже трябва да се поддържаме.
ПЪРВИЯТ: Там някой свири на китара.
ИЛ: Един от гангстерите от „Синг Синг“.
От хотела излизат двамата слепци, носят въдици и други при-
надлежности за риболов.
ДВАМАТА: Добро утро, Алфред, добро утро.
ИЛ: Вървете по дяволите.
ДВАМАТА: Отиваме за риба, отиваме за риба. (Отминават
наляво.)
136
ПЪРВИЯТ: Отиват на Гюленския поток.

ИЛ: С въдиците на седмия є мъж.
ПЪРВИЯТ: Загубил бил тютюневите си плантации.
ИЛ: И те принадлежат на милиардерката.
ПЪРВИЯТ: Затова пък ще вдигне страхотна сватба с нейния
осми. Вчера отпразнуваха годежа.
На балкона в дъното излиза Клер Заханасян по халат. Раздвижва
дясната си ръка и левия си крак. Към това може би отделни акорди
на китара, които занапред придружават тази балконска сцена,
малко като при речитатив на опера, според смисъла на текста –
ту валс, ту откъси от различни национални химни и т.н.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Отново съм сглобена. Арменската на-

родна песен, Роби.
Мелодия на китара.
Любимата мелодия на Заханасян. Все нея искаше да слуша.
Всяка сутрин. Той беше класически мъж, старият финансов
магнат с необозримата си нефтена флотилия и състезател-
ните си коне, а имаше и милиарди: този брак поне си заслу-
жаваше. Беше голям учител и майстор на танците, знаеше
хиляди дяволъци, всичките съм ги научила от него.
Влизат две жени. Подават на Ил котлета за мляко.
ПЪРВАТА ЖЕНА: Мляко, господин Ил.

ВТОРАТА ЖЕНА: Моето котле, господин Ил.
ИЛ: Добро утро. По литър за всяка от дамите. (Отваря един
гюм с мляко и се кани да отсипе.)
ПЪРВАТА ЖЕНА: Пълномаслено, господин Ил.
ВТОРАТА ЖЕНА: Два литра пълномаслено мляко, господин Ил.
ИЛ: Пълномаслено. (Отваря друг гюм и налива мляко.)
Клер Заханасян наблюдава утрото през лорнета си.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Хубаво есенно утро. Лека мъгла по уличките,
сребрист пушек, а над него теменуженосиньо небе, както
137
го рисуваше граф Холк, моят трети, външният министър.

Занимаваше се с живопис през ваканциите. Отвратителна
живопис. (Сяда трудно.) Целият граф беше отвратителен.
ПЪРВАТА ЖЕНА: И масло. Двеста грама.

ВТОРАТА ЖЕНА: И бял хляб. Две кила.
ИЛ: Много са се опаричили дамите, много.
ДВЕТЕ ЖЕНИ: Запишете го.
ИЛ: Всички за един, един за всички.
ПЪРВАТА ЖЕНА: И шоколад за два и двайсет.
ВТОРАТА ЖЕНА: Четири и четирийсет.
ИЛ: И него ли да запиша?
ПЪРВАТА ЖЕНА: И него.
ВТОРАТА ЖЕНА: Него ще го хапнем тука, господин Ил.
ПЪРВАТА ЖЕНА: При вас е най-хубаво, господин Ил.
Те сядат в дъното на магазина и ядат шоколада.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Една „Уинстън“. Искам да опитам

веднъж и марката на седмия ми съпруг, сега, когато сме
разведени, бедният Моби, с неговата страст към рибо-
лова. Сигурно седи тъжен в бързия влак за Португалия.
От Лисабон един от моите нефтени танкери ще го
откара в Бразилия.
Икономът є поднася една пура, подава є огън.
ПЪРВИЯТ: Седи си там на балкона и си пафка пури.

ИЛ: И все безбожно скъпи марки.
ПЪРВИЯТ: Разсипия. Би трябвало да се засрами при вида на
това обедняло човечество.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН (пушейки): Странно. Прилична е на вкус.
ИЛ: Криви са є сметките. Аз съм стар грешник, Хофбауер, но

кой ли не е. Гаден хлапашки номер є скроих навремето,
но сега, като отхвърлиха предложението единодушно,
138
всички гюленчани в „Златният апостол“, напук на цялата

мизерия, това бе най-щастливият миг в живота ми.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Уиски, Боби. Чисто.
Идва втори клиент, беден и одърпан като всички (Вторият).

ВТОРИЯТ: Добро утро. Днес ще стане горещо.
ПЪРВИЯТ: Хубавото време се задържа.
ИЛ: Ама една клиентела имам тази сутрин. Друг път жив човек
не стъпва, а сега, както е тръгнало от няколко дена...
ПЪРВИЯТ: Ние сме с вас. С нашия Ил. Непоклатимо.
ЖЕНИТЕ (ядат шоколада): Непоклатимо, господин Ил, не-
поклатимо.
ВТОРИЯТ: Ти сега си най-популярната личност.
ПЪРВИЯТ: Най-важната.
ВТОРИЯТ: През пролетта ще те изберат за кмет.
ПЪРВИЯТ: Не ще и дума.
ЖЕНИТЕ (ядат шоколада): Не ще и дума, господин Ил, не ще
и дума.
ВТОРИЯТ: Една ракия.
Ил посяга към лавицата.
Икономът сервира уиски.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Събуди новия. Не понасям, когато мъ-

жете ми са поспаливи.
ИЛ: Три и десет.

ВТОРИЯТ: Не от тази.
ИЛ: Нали все от нея пиеш.
ВТОРИЯТ: Коняк.
ИЛ: Струва двайсет и трийсет и пет. Никой не може да
си го позволи.
ВТОРИЯТ: Трябва нещо за душата.
По сцената пробягва полуголо момиче, Тоби след него.
139
ПЪРВАТА ЖЕНА (яде шоколада.): Възмутително, какви ги

върши Луиза.
ВТОРАТА ЖЕНА (яде шоколада): При това е сгодена за русия
музикант от „Бертолд Шварц щрасе“.
Ил сваля коняка.
ИЛ: Заповядай.
ВТОРИЯТ: И тютюн. За лулата.
ИЛ: Добре.
ВТОРИЯТ: Вносен.
Ил прави сметката.
На балкона излиза съпруг VIII, филмов артист, висок, строен, с

рижи мустаци, по халат. Може да се играе от същия изпълнител
като съпруг VII.
СЪПРУГ VIII: Хопси, не е ли прелестно: нашата първа закуска

като току-що сгодени. Сякаш е сън. Малко балконче,
шумоляща липа, пред кметството ромоли фонтан,
няколко кокошки притичват по паважа, някъде бъбрят
домакини, споделят малките си грижи, а зад покривите
църковната камбанария.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Седни, Хоби, не говори. Пейзажа и сама
го виждам, а мислите не са твоята стихия.
ВТОРИЯТ: Сега и съпругът седна там горе.

ПЪРВАТА ЖЕНА (яде шоколада): Осмият.
ВТОРАТА ЖЕНА (яде шоколада): Хубав мъж, филмов артист. Дъще-
рята го е гледала като бракониер в един филм на Гангхофер.
ПЪРВАТА ЖЕНА: Аз пък като свещеник в един филм по Греъм
Грийн.
Съпруг VIII целува Клер Заханасян. Акорд на китара.
ВТОРИЯТ: С пари всичко може. (Плюе.)

ПЪРВИЯТ: Не и при нас. (Удря с юмрук по масата.)
ИЛ: Трийсет и два и осемдесет.
140
ВТОРИЯТ: Запиши ми ги.

ИЛ: Тази седмица ще направя едно изключение, но да ми платиш
на първи, като ти дадат помощта за безработни.
Вторият отива към вратата.
Хелмесбергер!
Той спира. Ил отива при него.
Ти имаш нови обувки. Нови жълти обувки.
ВТОРИЯТ: И какво?
ИЛ (гледа към краката на първия): И ти, Хофбауер. И ти имаш
нови обувки. (Поглежда към жените, отива при тях, бавно,
потресен.) И вие също. Нови жълти обувки. Нови жълти
обувки.
ПЪРВИЯТ: Не виждам какво те смущава това.
ВТОРИЯТ: Човек не може да ходи все със стари обувки.
ИЛ: Нови обувки. Как сте могли да си купите нови обувки?
ЖЕНИТЕ: На вересия, господин Ил, на вересия.
ИЛ: Купувате на вересия. И при мен вземате на вересия.
По-хубав тютюн, по-хубаво мляко, коняк. Как така
изведнъж ви дават на вересия в магазините?
ВТОРИЯТ: Но ти също ни даваш на вересия.
ИЛ: С какво ще платите?
Мълчание. Ил започва да замеря клиентите със стоки. Всички се
разбягват.
С какво ще платите? С какво ще платите? С какво? С
какво? (Втурва се назад.)
СЪПРУГ VIII: Олелия в градчето.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Животът в малкия град.
СЪПРУГ VIII: Май става нещо в магазина, там долу.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Сигурно се карат за цената на месото.
Силен акорд на китара. Съпруг VIII скача ужасен.
СЪПРУГ VIII: За Бога, Хопси! Чу ли?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Черната пантера. Тя изсъска.
СЪПРУГ VIII (учуден): Черната пантера ли?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: От пашата на Маракеш. Подарък. Обика-
ля долу в салона. Голямо, лошо котенце с искрящи очи.
141
На масата вляво сяда полицаят. Пие бира. Говори бавно, умислено.

Отзад идва Ил.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Може да сервираш, Боби.
ПОЛИЦАЯТ: Какво има, Ил? Седнете.

Ил спира.
Вие треперите.
ИЛ: Настоявам да се арестува Клер Заханасян.
ПОЛИЦАЯТ (натъпква си една лула, запалва я спокойно): Стран-
но. Много странно.
Икономът сервира закуската, донася пощата.
ИЛ: Настоявам като бъдещ кмет.

ПОЛИЦАЯТ (пафка облаци дим): Изборите още не са прове-
дени.
ИЛ: Арестувайте дамата незабавно.
ПОЛИЦАЯТ: С други думи, искате да направите донесение
срещу дамата. Дали тя ще бъде арестувана или не, това
решава полицията. Провинила ли се е в нещо?
ИЛ: Подстрекава жителите на града да ме убият.
ПОЛИЦАЯТ: И аз просто да взема да я арестувам. (Налива
си бира.)
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Пощата. Айк пише. Неру. Честитят ни.
ИЛ: Това е ваш дълг.

ПОЛИЦАЯТ: Странно. Много странно. (Пие бира.)
ИЛ: Най-естественото нещо на света.
ПОЛИЦАЯТ: Не е чак толкова естествено, драги Ил. Да
разгледаме случая трезво. Дамата направи на град Гюлен
предложение срещу един милиард да ви… знаете какво
имам предвид. Това е вярно, и аз бях там. Но това за
полицията още не е достатъчно основание да предпри-
еме мерки срещу госпожа Заханасян. В края на краищата
142
трябва да се придържаме към закона.

ИЛ: Подстрекателство към убийство.
ПОЛИЦАЯТ: Вижте какво, Ил, подстрекателство към
убийство е налице, когато предложението да ви убият
се приема сериозно. Това е повече от ясно.
ИЛ: И аз това казвам.
ПОЛИЦАЯТ: Именно. Но това предложение не може да се прие-
ме сериозно, тъй като възнаграждението от един милард е
прекалено високо, трябва да се съгласите с това, за такова
нещо се предлагат хиляда или, да речем, две хиляди, но не
и повече, в това мога да ви уверя, което от своя страна
доказва, че предложението не е направено сериозно и сле-
дователно полицията не може да гледа на дамата сериозно,
тъй като тя следователно е побъркана. Разбрахме ли ме?
ИЛ: Предложението з а п л а ш в а мене, полицейски вахмис-
тре, независимо дали дамата е побъркана или не. Това е
съвсем логично.
ПОЛИЦАЯТ: Не е логично. Не може да ви заплашва някакво
предложение, а само изпълнението на това предложение.
Покажете ми един сериозен опит да се изпълни това
предложение, например някой мъж да е насочил към вас
оръжие, и аз ще долетя начаса. Но точно това предло-
жение не желае да изпълни никой, напротив. Събранието
в „Златният апостол“ беше много внушително. Трябва
със закъснение да ви поздравя. (Пие бира.)
ИЛ: Не съм чак толкова сигурен, полицейски вахмистре.
ПОЛИЦАЯТ: Не сте сигурен ли?
ИЛ: Моите клиенти купуват по-хубаво мляко, по-хубав хляб,
по-хубави цигари.
ПОЛИЦАЯТ: Ами, радвайте се тогава! Значи търговията е
потръгнала. (Пие бира.)
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Кажи да откупят акциите на „Дюпон“,

Боби.
ИЛ: Коняк си купи Хелмесбергер от мен. При това не печели
от години и се прехранва от кухнята за бедни.
143
ПОЛИЦАЯТ: Коняка ще го опитам тази вечер. Канен съм у

Хелмесбергер. (Пие бира.)
ИЛ: Всички носят нови обувки. Нови жълти обувки.
ПОЛИЦАЯТ: И какво имате против новите обувки? И аз, ако
погледнем, също съм с нови обувки. (Показва си краката.)
ИЛ: Вие също.
ПОЛИЦАЯТ: Виждате ли.
ИЛ: Пак жълти. И пиете пилзенска бира.
ПОЛИЦАЯТ: Хубава е.
ИЛ: Преди пиехте нашенска.
ПОЛИЦАЯТ: Беше отвратителна.
Музика от радиото.
ИЛ: Чувате ли?
ПОЛИЦАЯТ: Е, и?
ИЛ: Музика.
ПОЛИЦАЯТ: „Веселата вдовица“.
ИЛ: Радио.
ПОЛИЦАЯТ: У Хагхолцер в съседство. Би трябвало да си
затвори прозореца. (Отбелязва си в бележника.)
ИЛ: Как е могъл да си купи Хагхолцер радио?
ПОЛИЦАЯТ: Негова работа.
ИЛ: А вие, господин вахмистре, вие с какво ще си платите
пилзенската бира и новите обувки?
ПОЛИЦАЯТ: Моя си работа. (Телефонът на масата звъни. По-
лицаят вдига слушалката.) Полицейски участък Гюлен.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Обади се на руснака, Боби, че съм съгласна

с неговото предложение.
ПОЛИЦАЯТ: Разбрано. (Затваря телефона.)

ИЛ: А моите клиенти, те с какво ще платят?
ПОЛИЦАЯТ: Това не засяга полицията. (Става и взема пуш-
ката от облегалката на стола.)
ИЛ: Но засяга мене. Защото с мене ще плащат.
ПОЛИЦАЯТ: Никой не ви заплашва. (Започва да зарежда
пушката.)
144
ИЛ: Градът прави дългове. С дълговете расте благосъстояни-

ето. С благосъстоянието необходимостта да ме убият.
Така че дамата може само да си седи на балкона, да си пие
кафето, да си пафка пури и да чака. Само да чака.
ПОЛИЦАЯТ: Фантазирате.
ИЛ: Всички вие чакате. (Удря по масата.)
ПОЛИЦАЯТ: Пили сте повечко ракия. (Оправя нещо по пушка-
та.) Така, сега вече е заредена. Можете да бъдете спокоен.
Полицията е за това да създава респект към закона, да се
грижи за реда, да закриля гражданите. Тя знае своя дълг.
Ако отнякъде, от някоя страна се покаже и най-лекото
подозрение за заплаха, тя ще се намеси, господин Ил, в
това можете да бъдете сигурен.
ИЛ (тихо): Защо имате златен зъб в устата си, полицейски
вахмистър?
ПОЛИЦАЯТ: Какво?
ИЛ: Нов-новеничък блестящ златен зъб.
ПОЛИЦАЯТ: Да не сте полудели?
Сега Ил забелязва, че цевта на пушката е насочена към него и
бавно вдига ръце.
Нямам време да се разправям с вашите фантасмагории,
човече. Трябва да вървя. На смахнатата милиардерка є е
избягало кученцето. Черната пантера. Трябва да я преслед-
вам. Цялото градче трябва да я преследва. (Излиза отзад.)
ИЛ: Мене преследвате, мене.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН (чете едно писмо): И той ще дойде, модният

дизайнер. Петият ми мъж, моят най-красив мъж. По негови
модели са всичките ми сватбени рокли. Менует, Роби.
Чува се менует на китара.
СЪПРУГ VII: Нали петият беше хирург.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Шестият. (Отваря друго писмо.) От
собственика на „Уестърн Рейлуей“.
СЪПРУГ VIII (учуден): За него изобщо не знам.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Моят четвърти. Разори се. Неговите
акции ми принадлежат. Съблазних го в Бъкингамския
145
дворец. В светлината на пълната луна.

СЪПРУГ VIII: Нали това беше лорд Измаел.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Вярно. Имаш право, Хоби. Съвсем го бях
забравила с двореца му в Йоркшир. Тогава този, който
ми пише, е вторият. Запознахме се в Кайро. Целунахме
се под сфинкса. Беше забележителна вечер. Пак по пълно-
луние. Странно: винаги грееше пълната луна.
Вдясно смяна на картината. Спуска се табела „Кметство“. Влиза
Третият, изнася касата на магазина, премества тезгяха, който
сега може да бъде използван като пулт. Влиза кметът. Оставя един
револвер на пулта, сяда. Отляво влиза Ил. На стената е окачен
строителен план.
ИЛ: Трябва да поговоря с вас, кмете.

КМЕТЪТ: Седнете.
ИЛ: Като мъж с мъж. Като ваш приемник.
КМЕТЪТ: Слушам ви.
Ил остава прав, поглежда към револвера.
Пантерата на госпожа Заханасян е избягала. Катери се
из катедралата. Човек трябва да е въоръжен.
ИЛ: Естествено.
КМЕТЪТ: Събрах мъжете, които притежават оръжие. Деца-
та няма да напускат училищната сграда.
ИЛ (недоверчиво): Малко прекалено усърдие.
КМЕТЪТ: Преследваме див звяр.
Влиза икономът.
ИКОНОМЪТ: Президентът на Световната банка, уважаема гос-
пожо, току-що е пристигнал със самолет от Ню Йорк.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Не приемам в момента. Да се върне
обратно.
КМЕТЪТ: Какво ви тежи на сърцето? Излейте си мъката,

та да ви олекне.
ИЛ (недоверчиво): Хубава марка пушите.
КМЕТЪТ: „Рус пегас“.
146
ИЛ: Доста скъпички.

КМЕТЪТ: Затова пък прилични.
ИЛ: Преди господин кметът пушеше други.
КМЕТЪТ: „Рьосли пет“.
ИЛ: По-евтини.
КМЕТЪТ: Прекалено силен тютюн.
ИЛ: Нова вратовръзка?
КМЕТЪТ: Коприна.
ИЛ: И обувки сигурно сте си купили?
КМЕТЪТ: Изписах ги от Калберщат. Странно, откъде знаете?
ИЛ: Затова съм и дошъл.
КМЕТЪТ: Но какво става с вас? Изглеждате блед. Болен ли сте?
ИЛ: Страхувам се.
КМЕТЪТ: Страхувате се?
ИЛ: Благополучието расте.
КМЕТЪТ: Това вече е новина. Хубаво би било.
ИЛ: Настоявам за закрила от властите.
КМЕТЪТ: О! И защо?
ИЛ: Господин кметът много добре знае.
КМЕТЪТ: Нямате доверие?
ИЛ: За главата ми е обявен милиард.
КМЕТЪТ: Обърнете се към полицията.
ИЛ: Бях в полицията.
КМЕТЪТ: Сигурно това ви е успокоило.
ИЛ: В устата на полицейския вахмистър блести нов златен
зъб.
КМЕТЪТ: Забравяте, че се намирате в Гюлен. В един град с
хуманистични традиции. Гьоте е нощувал тук. Брамс е
композирал един квартет. Тези стойности задължават.
Отляво влиза мъж с пишеща машина (Третият).
МЪЖЪТ: Новата пишеща машина, господин кмете. „Реминг-

тън“.
КМЕТЪТ: Занесете я в канцеларията.
147
Мъжът излиза отдясно.

Не сме заслужили тази неблагодарност. Ако не желаете
да проявите доверие към нашата община, много съжа-
лявам. Не съм очаквал тази нихилистична черта. В края
на краищата живеем в правова държава.
Отляво влизат, хванати за ръка, двамата слепци с въдиците.

ДВАМАТА: Пантерата е на свобода, пантерата е на свобода!
(Подскачат.) Чухме я да ръмжи, чухме я да ръмжи! (С под-
скоци влизат в „Златният апостол“.) Отиваме при Хоби
и Боби, при Тоби и Роби. (Излизат отзад в средата.)
ИЛ: Тогава арестувайте дамата.

КМЕТЪТ: Странно. Много странно.
ИЛ: И полицейският вахмистър така каза.
КМЕТЪТ: Боже мой, постъпката на дамата не е чак толкова
необяснима. В края на краищата подтикнали сте две
момчета към лъжесвидетелство, а едно момиче сте
обрекли на жестока мизерия.
ИЛ: Тази жестока мизерия все пак означава няколко милиарда,
кмете.
Мълчание.
КМЕТЪТ: Да говорим открито.
ИЛ: Такава е молбата ми.
КМЕТЪТ: Като мъже, нали така искахте. Вие нямате морал-
ното право да изисквате задържането на дамата, а да
станете кмет и дума не може да става. Съжалявам, че
трябваше да ви го кажа.
ИЛ: Официално ли?
КМЕТЪТ: По поръчение на партиите.
ИЛ: Разбирам.
Отива бавно наляво към прозореца, обръща гръб на кмета, от-
правил поглед навън.
КМЕТЪТ: Това, че осъждаме предложението на дамата, не
означава, че одобряваме престъплението, което е довело
до това предложение. Към кметския пост се предявя-
148
ват известни изисквания от нравствен характер, на

които вие вече не отговаряте, трябва да се съгласите
с това. Естествено, ние и занапред ще проявяваме към
вас същото уважение и приятелство.
Отляво Роби и Тоби отново разнасят венци и цветя по сцената,

влизат в „Златният апостол“.
По-добре да не говорим повече за това. Помолих и „На-
роден глас“ да не публикува нищо по случая.
ИЛ (обръща се): Вече ми украсяват ковчега, кмете! Прекалено
опасно е за мен да се мълчи.
КМЕТЪТ: Ама как така, драги Ил? Трябва да сте благодарен, че
хвърляме булото на забравата върху тази тъмна афера.
ИЛ: Ако говоря, все още имам шанс да се спася.
КМЕТЪТ: Това вече е върхът! Та кой ви заплашва?
ИЛ: Един от вас.
КМЕТЪТ (става): Кого подозирате! Назовете ми име и аз ще
разследвам случая. Без никакво снизхождение.
ИЛ: Всеки един от вас.
КМЕТЪТ: Срещу тази клевета протестирам най-категорич-
но от името на града.
ИЛ: Никой не иска да ме убие, всеки се надява, че някой друг
ще го стори, така че все някой някога ще го направи.
КМЕТЪТ: Виждате призраци.
ИЛ: Виждам един план на стената. Новото кметство? (По-
чуква с пръст върху плана.)
КМЕТЪТ: За Бога, нямаме ли право да планираме!
ИЛ: Вие спекулирате вече с моята смърт!
КМЕТЪТ: Драги човече, ако аз като политик нямах правото
да вярвам в едно по-добро бъдеще, без непременно да
го свързвам с престъпления, веднага щях да си подам
оставката, в това можете да бъдете сигурен.
ИЛ: Вие вече сте ме осъдили на смърт.
КМЕТЪТ: Господин Ил!
ИЛ (тихо): Планът го доказва! Доказва го!
149
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Онасис ще дойде. Херцогът и херцоги-

нята. Ага.
СЪПРУГ VIII: Али?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Цялата сбирщина от Ривиерата.
СЪПРУГ VIII: И журналисти?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: От цял свят. Където се женя, там е и
цялата преса. Аз съм є нужна и тя ми е нужна. (Отваря
друго писмо.) От граф Холк.
СЪПРУГ VIII: Ама, Хопси, трябва ли наистина по време на
нашата първа обща закуска да четеш писмата на би-
вшите си съпрузи?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Трябва да знам какво става.
СЪПРУГ VIII (болезнено): Но аз също си имам проблеми. (Става,
гледа надолу към градчето.)
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Пїршето ли не върви?
СЪПРУГ VIII: Това малко градче ме потиска. Е, добре, липата
шумоляла, птиците пеели, фонтанът ромолел, но също-
то беше и преди половин час. Нищо не става тук, нито
с природата, нито с жителите, всичко е потънало в
дълбок, безметежен покой, ситост, доволство. Никакво
величие, никакъв трагизъм. Тук липсва моралнaтa пре-
допределенoст на едно велико време
Отляво идва пасторът с пушка на рамо. Застила масата, на ко-

ято преди е седял полицаят, с бяла покривка с черен кръст, оставя
пушката до стената на хотела. Клисарят му помага да си сложи
расото. Тъмнина.
ПАСТОРЪТ: Влезте в сакристията, Ил.

Ил влиза отляво.
Тъмно е тук, но е прохладно.
ИЛ: Не искам да ви преча, господин пасторе.
ПАСТОРЪТ: Божията обител е отворена за всички. (Забелязва
погледа на Ил, който пада върху пушката.) Не се учудвайте
на оръжието. Черната пантера на госпожа Заханасян
дебне наоколо. Преди малко тук, на тавана, после в Кон-
150
радсвайлеровата гора, а сега и в Петеровия плевник.

ИЛ: Търся помощ.
ПАСТОРЪТ: За какво?
ИЛ: Страхувам се.
ПАСТОРЪТ: Страхувате се? От кого?
ИЛ: От хората.
ПАСТОРЪТ: Да не би хората да ви убият ли, Ил?
ИЛ: Преследват ме като див звяр.
ПАСТОРЪТ: Не трябва да се боите от хората, а от Бога,
не от смъртта на тялото, а на душата. Закопчай ми
отзад расото, клисарю.
Навсякъде покрай стените на сцената се появяват гюленчани, първо

полицаят, после кметът, четиримата, художникът, учителят,
дебнат със заредени пушки, промъкват се наоколо.
ИЛ: Става дума за живота ми.

ПАСТОРЪТ: За вашия вечен живот.
ИЛ: Благосъстоянието се повдига.
ПАСТОРЪТ: Призракът на вашата съвест.
ИЛ: Хората са весели. Момичетата се докарват. Момчета-
та носят шарени ризи. Градът се готви за празника на
моето убийство, а аз умирам от ужас.
ПАСТОРЪТ: Положително, всичко, което преживявате, е
положително.
ИЛ: Това е адът.
ПАСТОРЪТ: Адът е вътре във вас. Вие сте по-възрастен от мен
и си мислите, че познавате хората, но човек познава само
себе си. Предали сте едно момиче заради пари, някога, преди
много години, и си въобразявате, че сега и хората ще ви пре-
дадат за пари. Съдите за другите, изхождайки от себе си.
Съвсем естествено. Изворът на страховете ни е в нашето
сърце, в нашия грях: осъзнаете ли го, ще победите онова,
което ви мъчи, ще получите оръжие да го надмогнете.
ИЛ: Зиметхоферови са си купили перална машина.
ПАСТОРЪТ: Това да не ви е грижа.
151
ИЛ: На кредит.
ПАСТОРЪТ: Погрижете се за безсмъртието на душата си.
ИЛ: А Щокерови – телевизор.
ПАСТОРЪТ: Молете се. Клисарю, якичката.
Клисарят завързва бялата якичка на пастора.
Изпитайте вашата съвест. Поемете пътя на разкаяние-
то, иначе светът ще разпалва вашите страхове отново и
отново. Друг изход няма. Само това е в нашата власт.
Мълчание. Мъжете с пушките отново изчезват. Сенки по края на
сцената. Пожарната камбана започва да бие.
Сега трябва да се върна отново към своите задължения,
Ил, имам едно кръщене. Библията, клисарю, требника,
псалтира. Детенцето се разплаква, трябва да го прию-
тим на сигурно място, в единствения блясък, който
озарява нашия свят.
И втора камбана започва да бие.
ИЛ: Втора камбана?
ПАСТОРЪТ: Тонът е прекрасен. Нали? Плътен и силен. Поло-
жително, само положително.
ИЛ (изкрещява): И вие ли, отче! И вие ли!
ПАСТОРЪТ (хвърля се срещу Ил и го прегръща): Бягай! Ние сме
слаби – и християни, и безбожници. Бягай, камбаната
ехти в Гюлен, камбаната на предателството. Бягай, не
ни въвеждай в изкушение, като стоиш тук.
Чуват се два изстрела. Ил се свлича на земята, пасторът се на-
вежда над него.
Бягай! Бягай!
Ил става, взема пушката на пасторa, излиза отляво.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Боби, стреля се.

ИКОНОМЪТ: Наистина, уважаема госпожо.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: И защо?
ИКОНОМЪТ: Пантерата е избягала.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Улучиха ли я?
ИКОНОМЪТ: Просната е мъртва пред магазина на Ил.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Горката животинка. Траурен марш,
152
Роби.
Траурен марш, изсвирен на китара.
ИКОНОМЪТ: Гюленчани се събират да ви изкажат своите
съболезнования, уважаема госпожо.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Нека го направят.
Икономът излиза. Отдясно влиза учителят със смесения хор.

УЧИТЕЛЯТ: Уважаема, милостива госпожо...
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Какво желаете, учителю на Гюлен?
УЧИТЕЛЯТ: Избавени сме от голяма опасност. Черната
пантера дебнеше злокобно по нашите улици. Но макар
да въздъхваме с облекчение, ние все пак оплакваме смърт-
та на една такава скъпоценна зоологическа рядкост.
Светът на животните обеднява там, където живеят
хора, ние съвсем не сме забравили тази трагическа дилема.
Затова искаме да изпеем един хорал. Траурна ода, уважа-
ема госпожо. Композирана от Хайнрих Шуц.
Учителят започва да дирижира. Отдясно влиза Ил с пушка.
ИЛ: Млъкнете!
Гюленчани млъкват уплашени.
Тези траурни песнопения! Защо сте запели тези траурни
песнопения?
УЧИТЕЛЯТ: Но, господин Ил, предвид смъртта на черната
пантера...
ИЛ: За моята смърт упражнявате тази песен, за моята
смърт!
КМЕТЪТ: Господин Ил, много ви моля.
ИЛ: Изчезвайте оттук! Разкарайте се вкъщи!
Гюленчани се оттеглят.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Поразходи се малко с пїршето, Хоби.

СЪПРУГ VIII: Но, Хопси...
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Изчезвай!
153
Съпругът излиза.
ИЛ: Клара!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Алфред! Защо смущаваш тези хорица?
ИЛ: Страхувам се, Клара.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Все пак много мило от твоя страна. Не
мога да понасям тези нескончаеми песнопения. Още в
училище ги ненавиждах. Помниш ли, Алфред, как двамата
бягахме в Конрадсвайлеровата гора, когато смесеният
хор се строяваше да репетира на площада пред кмет-
ството, a също и духовата музика?
ИЛ: Клара, кажи, че разиграваш комедии, че всичко това, за
което настояваш, не е истина. Кажи, моля те!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Колко странно, Алфред. Тези спомени. Аз
пак стоях на балкона, когато се видяхме за първи път,
беше есенна вечер като тази, въздухът беше неподвижен,
само от време на време прошумоляваха дървета в град-
ската градина, горещо, както може би и сега е горещо,
но мен непрекъснато ме тресе в последно време. А ти
стоеше там и гледаше нагоре към мен, неотклонно. Аз
бях смутена и не знаех какво да правя. Исках да се прибера
вътре в тъмната стая, но не можех да се помръдна.
ИЛ: Отчаян съм. Готов съм на всичко. Предупреждавам те,
Клара. Решен съм на всичко, ако сега не кажеш, че това е
само шега, една жестока шега. (Насочва пушката към нея.)
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Но ти не си тръгваше, стоеше долу на
улицата. Гледаше ме втренчено, малко мрачно, малко
сърдито, като че ли искаше да ми сториш зло, но очите
ти бяха пълни с любов.
Ил отпуска оръжието.
И две момчета стояха до теб, Коби и Лоби. Те се хилеха,
тъй като виждаха как ме бе зяпнал. Тогава аз се прибрах
от балкона и слязох долу при тебе. Ти не ме поздрави,
не каза нито дума, но ме хвана за ръка и така излязохме
от градчето, тръгнахме из полята, а след нас – като
две кучета – Коби и Лоби. И тогава ти взе камъни от
154
земята и ги замери, и те, квичейки, хукнаха към града, а

ние останахме сами.
Отпред отдясно влиза икономът.
Отведи ме в стаята, Боби. Имам да ти диктувам. Нали
трябва да преведа един милиард.
Икономът я отвежда в стаята. Отзад идват, подскачайки, Коби

и Лоби.
ДВАМАТА: Черната пантера е мъртва, черната пантера е
мъртва.
Балконът изчезва. Звън на камбана. Сцената е като в началото на

първо действие. Гарата. Само разписанието на стената е ново, цяло и
някъде е залепен голям плакат със сияйно жълто слънце: „Пътувайте на
юг“. Освен това: „Посетете представянето на Христовите страсти в
Оберамергау“. В дъното се забелязват и няколко строителни крана между
къщите, както и няколко нови покрива. Проглушителен тътнещ шум
от преминаващ експресен влак. Пред гарата началник-гарата отдава
чест. От дъното идва Ил с куфарче в ръка, оглежда се. Бавно, сякаш слу-
чайно прииждат от всички страни гюленчани. Ил се колебае, спира.
КМЕТЪТ: Здравейте, Ил.

ВСИЧКИ: Здравейте!
ИЛ (колебливо): Здравейте.
УЧИТЕЛЯТ: Накъде с този куфар?
ВСИЧКИ: Накъде така?
ИЛ: Към гарата.
КМЕТЪТ: Ще ви изпратим!
ПЪРВИЯТ: Ще ви изпратим!
ВТОРИЯТ: Ще ви изпратим!
Все повече гюленчани се появяват.
ИЛ: Няма нужда, наистина не е нужно. Не си струва трудът.
КМЕТЪТ: Вие заминавате, Ил?
ИЛ: Заминавам.
ПОЛИЦАЯТ: И къде?
155
ИЛ: Не знам. В Калберщат, после нататък...

УЧИТЕЛЯТ: Така – и после нататък.
ИЛ: Най-добре в Австралия. Все някак ще намеря пари. (От-
ново се запътва към гарата.)
ТРЕТИЯТ: В Австралия!
ЧЕТВЪРТИЯТ: В Австралия!
ХУДОЖНИКЪТ: И защо така?
ИЛ (смутен): Човек не може да живее все на едно и също място
години наред.
Затичва се. Стига до гарата. Останалите бавно прииждат,
заобикалят го.
КМЕТЪТ: Да се изселите в Австралия. Та това е смешно.
ЛЕКАРЯТ: И крайно опасно за вас.
УЧИТЕЛЯТ: Един от двамата малки евнуси май също се беше
изселил навремето в Австралия.
ПОЛИЦАЯТ: Тук сте на сигурно място.
ВСИЧКИ: На абсолютно сигурно, на абсолютно сигурно.
Ил се оглежда страхливо, като подплашено животно.
ИЛ (тихо): Писах на правителствения наместник в Кафиген.
КМЕТЪТ: Е, и?
ИЛ: Никакъв отговор.
ЛЕКАРЯТ: Вашето недоверие е непонятно.
УЧИТЕЛЯТ: Никой не се кани да ви убива.
ВСИЧКИ: Никой, никой.
ИЛ: Пощата не е придвижила писмото.
ХУДОЖНИКЪТ: Изключено.
КМЕТЪТ: Пощенският служител е член на градския съвет.
УЧИТЕЛЯТ: Човек на честта!
ПЪРВИЯТ: Човек на честта!
ВТОРИЯТ: Човек на честта!
ИЛ: Ето. Плакат: „Пътувайте на юг“.
ЛЕКАРЯТ: Е, и?
ИЛ: „Посетете представянето на Христовите страсти в
Оберамергау“.
УЧИТЕЛЯТ: Е, и?
ИЛ: Строи се.
156
ИЛ: Все по-богати ставате, все по-заможни!
ВСИЧКИ: Е, и?
УЧИТЕЛЯТ: Не виждате ли колко много ви обичат.
КМЕТЪТ: Цялото градче ще ви изпраща.
ТРЕТИЯТ: Цялото градче!
ЧЕТВЪРТИЯТ: Цялото градче!
ИЛ: Не съм ви викал.
ВТОРИЯТ: Нямаме ли право да се сбогуваме с теб?
КМЕТЪТ: Като стари приятели.
ВСИЧКИ: Като стари приятели! Като стари приятели!
Шум от влак. Началник-гарата взема сигналния диск. Отляво се

появява кондукторът, сякаш току-що е скочил от влака.
КОНДУКТОРЪТ (с провлачен вик): Гюлен!

КМЕТЪТ: Това е вашият влак.
ВСИЧКИ: Вашият влак! Вашият влак!
КМЕТЪТ: Е, хайде, Ил, желая ви на добър път.
ВСИЧКИ: На добър път, на добър път!
ЛЕКАРЯТ: И всичко най-добро за новия живот!
ВСИЧКИ: И всичко най-добро за новия живот!
Гюленчани се струпват около Ил.
КМЕТЪТ: Време е. Хайде, качвайте се, за Бога, в пътническия
влак за Калберщат.
ПОЛИЦАЯТ: И на добър час в Австралия!
ВСИЧКИ: На добър час, на добър час!
Ил стои неподвижен, вперил поглед в своите съграждани.
ИЛ (тихо): Защо сте дошли всички тук?
ПОЛИЦАЯТ: Какво чакате още?
НАЧАЛНИК-ГАРАТА: Пътниците да се качват!
ИЛ: Какво сте се струпали около мене?
КМЕТЪТ: Въобще не сме се струпали около вас.
ИЛ: Сторете път!
УЧИТЕЛЯТ: Но ние сме сторили път.
157
ВСИЧКИ: Сторили сме път, сторили сме път!

ИЛ: Някой ще ме задържи.
ПОЛИЦАЯТ: Глупости. Трябва само да се качите във влака,
за да видите, че това са глупости.
ИЛ: Махнете се!
Никой не се помръдва. Някои стоят с ръце в джобовете.
КМЕТЪТ: Не знам какво още чакате. От вас зависи да зами-
нете. Хайде, качвайте се във влака.
ИЛ: Махнете се!
УЧИТЕЛЯТ: Вашият страх е просто смешен.
Ил пада на колене.
ИЛ: Защо сте толкова близо до мене!
ЛЕКАРЯТ: Този човек е полудял.
ИЛ: Искате да ме задържите.
КМЕТЪТ: Хайде, качвайте се!
ВСИЧКИ: Хайде, качвайте се! Хайде, качвайте се!
Мълчание.
ИЛ (тихо): Някой ще ме задържи, ако се кача във влака.
ВСИЧКИ (го уверяват): Никой! Никой!
ИЛ: Знам го.
ПОЛИЦАЯТ: Крайно време е.
УЧИТЕЛЯТ: Качвайте се най-после, добри човече.
ИЛ: Знам го! Някой ще ме задържи! Някой ще ме задържи!
НАЧАЛНИК-ГАРАТА: Потегля!
Вдига сигналния диск, кондукторът се прави, че скача, а Ил, сломен,
заобиколен от гюленчани, захлупва лицето си с ръце.
ПОЛИЦАЯТ: Видяхте ли! Изниза се под носа ви!
Всички изоставят сломения Ил, тръгват назад, бавно, скриват се.
ИЛ: Загубен съм!
158
Петеровият плевник. Вляво седи Клер Заханасян в своята лектика,

неподвижна, в сватбена рокля, бяла, с воал и т.н. Най-вляво стълба,
а още каруца за сено, стар файтон, сено, в средата малко буренце.
Отгоре висят парцали, прогнили чували, огромни паяжини са се
опнали. Икономът идва от дъното.
ИКОНОМЪТ: Лекарят и учителят.

КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Да влязат.
Появяват се лекарят и учителят, пристъпват пипнешком в тъмно-

то, накрая намират милиардерката, покланят се. Сега и двамата
са в хубави, солидни, изискани дрехи, всъщност почти елегантни.
ДВАМАТА: Милостива госпожо.

КЛЕР ЗАХАНАСЯН (оглежда двамата през лорнета си): Изглеж-
дате напрашени, господа.
Двамата си изтупват прахта.
УЧИТЕЛЯТ: Извинете. Трябваше да се изкатерим по един
стар файтон.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Оттеглих се в Петеровия плевник. Тряб-
ва ми спокойствие. Сватбата преди малко в Гюленската
катедрала беше уморителна. Не съм първа младост в
края на краищата. Седнете на бурето.
УЧИТЕЛЯТ: Благодаря.
Сяда. Лекарят остава прав.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Горещо е тук. Направо задушаващо. Но аз
обичам този плевник, мириса на сено, слама, грес. Спомени.
Всички тези инструменти, вилата за тор, файтона, счупе-
ната каруца за слама, те бяха тук още в моята младост.
УЧИТЕЛЯТ: Място за размисъл. (Избърсва си потта.)
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Проповедта на пастора беше възвися-
ваща.
УЧИТЕЛЯТ: Първо послание до Коринтяните, глава три-
найсет.
159
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: И вие свършихте добра работа със смесе-

ния хор, господин учителю. Звучеше много тържествено.
УЧИТЕЛЯТ: Бах. От „Матеус пасион“. Все още съм напълно
замаян. Цялото светско общество беше там, финансо-
вият свят, филмовият свят…
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Световете отшумяха за столицата със
своите кадилаци. На сватбен обяд.
УЧИТЕЛЯТ: Милостива госпожо... Не бихме искали да отне-
маме от ценното ви време повече, отколкото е необхо-
димо. Вашият съпруг сигурно ви очаква с нетърпение.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Хоби ли? Изпратих го обратно в Гайзел-
гащайг с неговото порше.
ЛЕКАРЯТ (объркан): В Гайзелгащайг?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Моите адвокати вече са задвижили
развода.
УЧИТЕЛЯТ: Ами сватбарите, милостива госпожо?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Те са свикнали. Това е почти най-кратки-
ят ми брак. Само с лорд Измаел бях още по-бърза. Какво
ви води при мен?
УЧИТЕЛЯТ: Идваме по въпроса на господин Ил.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: О, да не е починал?
УЧИТЕЛЯТ: Милостива госпожо! В края на краищата ние
имаме нашите европейски принципи.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Какво искате тогава?
УЧИТЕЛЯТ: Гюленчани за съжаление, да, за голямо съжаление,
са си накупили най-различни неща.
ЛЕКАРЯТ: Доста много.
Двамата си избърсват потта.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Задлъжнели са?
УЧИТЕЛЯТ: Безнадеждно.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Въпреки принципите.
УЧИТЕЛЯТ: Ние сме само хора.
ЛЕКАРЯТ: И трябва сега да си платим дълговете.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Знаете как следва да се постъпи.
УЧИТЕЛЯТ (смело): Госпожо Заханасян... Да говорим открито.
Поставете сe в нашето незавидно положение. От двайсет
160
години отглеждаме в тази разорена община нежните къл-

нове на хуманността, градският лекар снове със стария си
мерцедес между туберкулозни и рахитични пациенти. И за
какво бяха тези окаяни жертви? Заради парите? Едва ли.
Нашето заплащане е минимално, назначение в калберщат-
ската гимназия решително отхвърлих, лекарят – покана
да преподава в университета в Ерланген. За едното чо-
веколюбие? И това би било пресилено да се каже. Не, ние
устояхме през всичките тези безкрайни години, а с нас и
цялото градче, защото имахме надежда, надеждата да се
възкреси старото величие на Гюлен, надеждата отново да
бъдат използвани възможностите, които нашият роден
край предлага в такова изобилие. Има нефт в падината
Пюкенрид, руда под Конрадсвайлеровата гора. Ние не сме
бедни, мадам, само забравени. Трябват ни заеми, доверие,
поръчки и нашето стопанство, нашата култура ще про-
цъфтят. Гюлен има какво да предложи: металургичната
фабрика „Място под слънцето“.
ЛЕКАРЯТ: Бокман.
УЧИТЕЛЯТ: Вагнеровите заводи. Купете ги, реконструи-
райте ги и Гюлен ще преуспее. Сто милиона могат да
се вложат планомерно, рентабилно, а не да се прахосва
цял милиард!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Аз имам още два.
УЧИТЕЛЯТ: Не ни карайте да проумеем, че цял живот сме
се блъскали напразно. Ние не молим за милостиня, ние
предлагаме сделка.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Действително. Сделката не би била
никак лоша.
УЧИТЕЛЯТ: Милостива госпожо! Знаех си аз, че няма да ни
изоставите!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Само че е неосъществима. Аз не мога да
купя металургичната фабрика „Място под слънцето“,
защото тя вече е моя.
УЧИТЕЛЯТ: Ваша?
ЛЕКАРЯТ: А Бокман?
161
УЧИТЕЛЯТ: А Вагнеровите заводи?

КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Също са мои. Фабриките, падината Пю-
кенрид, Петровият плевник, градчето, улица по улица,
къща по къща. Всички вехтории са закупени чрез моите
агенти, а заводите спрени. Вашите надежди са били едно
безумие, вашето търпение безсмислено, вашите жертви
глупост, целият ви живот е отишъл напразно.
Тишина.
УЧИТЕЛЯТ: Но това е чудовищно.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Беше зима някога, когато напуснах това
градче, по моряшко костюмче, с рижи плитки, в напредна-
ла бременност, жителите се подхилкваха подире ми. Тре-
переща от студ, седях в бързия влак за Хамбург, но когато
зад ледените прозорци се скри силуетът на Петеровия
плевник, реших, че един ден ще се върна. И ето ме сега
тук. Сега аз поставям условията, аз диктувам сделката.
(Високо.) Роби и Тоби, в „Златният апостол“. Съпруг номер
девет е пристигнал със своите книги и ръкописи.
Двете чудовища идват от дъното и вдигат лектиката.
УЧИТЕЛЯТ: Госпожо Заханасян! Вие сте една уязвена любяща

жена. Искате абсолютна справедливост. Приличате
ми на героиня от антична трагедия, на една Медея. Но
тъкмо защото така дълбоко ви разбираме, вие ни на-
сърчавате да изискваме повече от вас: откажете се от
тази пагубна мисъл за мъст, не ни карайте да стигаме
до крайности, помогнете на бедните, слаби, но почтени
хора да заживеят един малко по-достоен живот, издиг-
нете се до една чиста човечност!
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Човечността, господа, е създадена за
кесията на милионерите, с моята финансова сила мога
да си позволя световен ред. Светът ме превърна в улич-
ница, сега аз ще го превърна в публичен дом. Който не
го бие парата, трябва да си заложи главата, ако иска да
остане в играта. А вие искате да сте вътре в играта.
162
Порядъчен е само този, който плаща, а аз плащам. Гюлен

за една смърт, конюнктура за един труп. Тръгвайте, вие
двамата. (Изнасят я назад.)
ЛЕКАРЯТ: Боже Господи, какво ще правим?
УЧИТЕЛЯТ: Каквото ни диктува съвестта, доктор Нюслин.
Отпред вдясно се появява магазинът на Ил. Нова фирма. Нов

лъскав тезгях, нова каса, луксозни стоки. Щом някой влезе през
въображаемата врата: помпозен звън. Зад тезгяха госпожа Ил.
Отляво влиза Първият като преуспяващ месар, няколко пръски
кръв по новата престилка.
ПЪРВИЯТ: Ама че празненство беше. Цял Гюлен се събра да

гледа на площада пред катедралата.
ГОСПОЖА ИЛ: Кларичка заслужава това щастие след цялата
тази мизерия.
ПЪРВИЯТ: Филмови артистки бяха шаферки. С такива
гърди.
ГОСПОЖА ИЛ: Днес е модно.
ПЪРВИЯТ: Цигари.
ГОСПОЖА ИЛ: От зелените?
ПЪРВИЯТ: „Кемъл“. И един сатър.
ГОСПОЖА ИЛ: Сатър за клане?
ПЪРВИЯТ: Точно така.
ГОСПОЖА ИЛ: Заповядайте, Хофбауер.
ПЪРВИЯТ: Хубава стока.
ГОСПОЖА ИЛ: Как върви търговията?
ПЪРВИЯТ: Наех персонал.
ГОСПОЖА ИЛ: И аз назначавам от първи.
Първият взема сатъра. Вторият, изискан търговец, влиза.
ГОСПОЖА ИЛ: Здравейте, господин Хелмесбергер.

Госпожица Луиза минава, елегантно облечена.
ПЪРВИЯТ: Какво си въобразява тази да ходи така наконтена.
ГОСПОЖА ИЛ: Безсрамие.
163
ПЪРВИЯТ: „Саридон“. Цяла нощ откарахме у Щокерови.

Госпожа Ил подава на Първия чаша вода и лекарството.
Пълно е с журналисти.
ВТОРИЯТ: Слухтят из градчето.
ПЪРВИЯТ: И тук ще наминат.
ГОСПОЖА ИЛ: Ние сме прости хора, господин Хофбауер.
При нас няма какво да търсят.
ВТОРИЯТ: Разпитват всички.
ПЪРВИЯТ: В момента вземат интервю от пастора.
ВТОРИЯТ: Той ще мълчи, винаги е бил милостив към нас,
бедните хорица. „Честърфийлд“.
ГОСПОЖА ИЛ: Да го запиша ли?
ПЪРВИЯТ: Запишете го. Мъжът ви, госпожо Ил? Отдавна
не съм го виждал.
ГОСПОЖА ИЛ: Горе е. Крачи из стаята. Вече дни наред.
ПЪРВИЯТ: Нечистата съвест. Лошо е постъпил с бедната
госпожа Заханасян.
ГОСПОЖА ИЛ: И аз страдам от това.
ВТОРИЯТ: Да вкара едно момиче в беда. Дявол да го вземе.
(Решително.) Госпожо Ил, надявам се, че мъжът ви няма
да се раздрънка, като дойдат журналистите.
ГОСПОЖА ИЛ: Изключено.
ПЪРВИЯТ: С неговия характер.
ГОСПОЖА ИЛ: Не ми е лесно, господин Хофбауер.
ПЪРВИЯТ: Ако седне да изобличава Клара, да разправя разни
лъжи, че била предложила нещо за смъртта му и други
такива, което всъщност е само израз на безкрайната є
мъка, ще трябва да се намесим.
ВТОРИЯТ: Не заради милиарда.
ПЪРВИЯТ: Гневът на народа. Бедната госпожа Заханасян е
трябвало Бог знае какво да претегли заради него. (Оглежда
се.) Оттук стига ли се горе до жилището?
ГОСПОЖА ИЛ: Единственият вход. Не е практично. На-
пролет ще правим ремонт.
ПЪРВИЯТ: Тогава ей тука ще се разположа.
164
Първият застава най-вдясно, със скръстени ръце, със сатъра, спокоен

като пазач. Влиза учителят.
ГОСПОЖА ИЛ: Здравейте, господин учителю. Хубаво, че

наминавате край нас.
УЧИТЕЛЯТ: Трябва да пийна нещо по-якичко.
ГОСПОЖА ИЛ: „Щайнхегер“?
УЧИТЕЛЯТ: Една чашка.
ГОСПОЖА ИЛ: И за вас ли, господин Хофбауер?
ПЪРВИЯТ: Не, благодаря. Трябва да ходя до Кафиген с фолкс-
вагена. Ще купувам прасета.
ГОСПОЖА ИЛ: А вие, господин Хелмесбергер?
ВТОРИЯТ: Преди тези проклети журналисти да са напуснали
градчето, няма да сложа капка в устата си.
Госпожа Ил налива на учителя.
УЧИТЕЛЯТ: Благодаря. (Обръща ракията.)
ГОСПОЖА ИЛ: Вие треперите, господин учителю.
УЧИТЕЛЯТ: Пия прекалено много в последно време. Пък и то-
ку-що в „Златният апостол“ имаше доста голяма запивка,
направо алкохолна оргия. Дано не ви смущава дъхът ми.
ГОСПОЖА ИЛ: Още една няма да ви навреди. (Пак му налива.)
УЧИТЕЛЯТ: А мъжът ви?
ГОСПОЖА ИЛ: Горе е. Крачи напред-назад.
УЧИТЕЛЯТ: Още една чашка. Последно. (Сам си налива.)
Художникът идва отляво. Нов костюм „Манчестър“, пъстро шалче,

черно таке.
ХУДОЖНИКЪТ: Внимание. Двама журналисти ме попитаха

за този магазин.
ПЪРВИЯТ: Подозрително.
ХУДОЖНИКЪТ: Аз се направих, че нищо не знам.
ВТОРИЯТ: Разумно.
ХУДОЖНИКЪТ: Дано дойдат в моето ателие. Нарисувах
един Христос.
165
Учителят пак си налива. Отвън минават двете жени от второ

действие, елегантно облечени, разглеждат стоките на въобража-
емата витрина.
ПЪРВИЯТ: Ах, тези жени.

ВТОРИЯТ: Отиват в новото кино посред бял ден.
Отляво идва Третият.
ТРЕТИЯТ: Пресата.
ВТОРИЯТ: Нито дума.
ХУДОЖНИКЪТ: Внимавайте да не слезе.
ПЪРВИЯТ: Ще се погрижим.
Гюленчани се нареждат отдясно. Учителят почти е изпразнил

бутилката, остава прав пред тезгяха. Двама журналисти влизат
с фотоапарати. Зад тях се появява Четвъртият гюленчанин.
ЖУРНАЛИСТ I: Добър вечер, добри хора.

ГЮЛЕНЧАНИ: Здравейте.
ЖУРНАЛИСТ I: Въпрос номер едно: как се чувствате, най-
общо казано?
ПЪРВИЯТ (смутено): Ние, естествено, сме много зарадвани
от посещението на госпожа Заханасян.
ТРЕТИЯТ: Зарадвани.
ХУДОЖНИКЪТ: Трогнати.
ВТОРИЯТ: Горди.
ЖУРНАЛИСТ I: Горди.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Та Клери е наш човек.
ЖУРНАЛИСТ I: Въпрос номер две към госпожата зад тез-
гяха: казват, че мъжът ви е предпочел вас пред Клер
Заханасян.
Тишина.
ПЪРВИЯТ: Кой го казва?
ЖУРНАЛИСТ I: Двамата малки дебеланковци, слепите чич-
ковци на госпожа Заханасян.
Тишина.
ЧЕТВЪРТИЯТ (колебливо): И какво разправят тия чичковци?
166
ЖУРНАЛИСТ II: Всичко.

ХУДОЖНИКЪТ: По дяволите.
Тишина.
ЖУРНАЛИСТ II: Клер Заханасян и собственикът на този
магазин преди повече от четиридесет години за малко
не се оженили. Вярно ли е?
Мълчание.
ГОСПОЖА ИЛ: Вярно е.
ЖУРНАЛИСТ II: Господин Ил?
ГОСПОЖА ИЛ: В Калберщат е.
ВСИЧКИ: В Калберщат е.
ЖУРНАЛИСТ I: Можем да си представим този романс: госпо-
дин Ил и Клер Заханасян растат заедно, може би живеят в
съседство, ходят заедно на училище, разходки в гората, пър-
ви целувки и така нататък, докато господин Ил опознава
чрез вас, добра жено, новото, необичайното, страстта.
ГОСПОЖА ИЛ: Точно така стана, както го казвате.
ЖУРНАЛИСТ I: Клер Заханасян научава, оттегля се тихо,
благородно, както само тя умее, и вие се жените...
ГОСПОЖА ИЛ: По любов.
ОСТАНАЛИТЕ ГЮЛЕНЧАНИ (с облекчение): По любов.
ЖУРНАЛИСТ I: По любов.
Двамата журналисти записват равнодушно в бележниците си.

Отдясно идват двамата евнуси, водени от Роби за ушите.
ДВАМАТА (хленчат): Няма да разказваме повече, няма да раз-

казваме повече.
Извеждат ги назад, където ги очаква Тоби с камшик.
ДВАМАТА: Само не при Тоби, само не при Тоби!

ЖУРНАЛИСТ II: Вашият мъж, госпожо Ил, понякога не е
ли, искам да кажа, в края на краищата човешко е, ако
понякога е съжалявал.
ГОСПОЖА ИЛ: Само парите не правят човека щастлив.
167
ЖУРНАЛИСТ II: Не правят щастлив.
Синът идва отляво. С велурено яке.
ГОСПОЖА ИЛ: Нашият син Карл.

ЖУРНАЛИСТ I: Чудесен младеж.
ЖУРНАЛИСТ II: Знае ли той за връзката…
ГОСПОЖА ИЛ: Ние нямаме тайни в нашето семейство.
Мъжът ми казва: каквото Бог знае, трябва да го знаят
и нашите деца.
ЖУРНАЛИСТ I: Бог знае.
ЖУРНАЛИСТ II: Децата знаят.
Дъщерята влиза в магазина в костюм за тенис и с ракета в
ръка.
ГОСПОЖА ИЛ: Нашата дъщеря Отилие.

ЖУРНАЛИСТ II: Очарователна.
Сега учителят пак се съвзема.
УЧИТЕЛЯТ: Гюленчани... Аз съм вашият стар учител. Тихо
и кротко си пих ракийката и си мълчах през цялото
време. Но сега искам да дръпна една реч за посещението
на старата дама в Гюлен. (Покатерва се на буренцето,
останало още от Петеровия плевник.)
ПЪРВИЯТ: Да не е полудял?
ВТОРИЯТ: Спрете.
ТРЕТИЯТ: Слезте от бурето!
УЧИТЕЛЯТ: Гюленчани! Искам да кажа истината, пък ако ще
нашата бедност да продължи вечно!
ГОСПОЖА ИЛ: Вие сте пиян, господин учителю. Засрамете
се!
УЧИТЕЛЯТ: Да се засрамя? Ти трябва да се засрамиш, жено,
защото се каниш да предадеш съпруга си!
СИНЪТ: Затваряй си устата!
ЧЕТВЪРТИЯТ: Вън!
УЧИТЕЛЯТ: Злата участ вече фатално е взела ход. Като при
Едип: набъбва като жаба.
168
ДЪЩЕРЯТА (умолително): Господин учителю!

УЧИТЕЛЯТ: Разочароваш ме, дъще. Твой дълг е да говориш,
а ето че сега трябва да го стори твоят стар учител
с гръмовен глас!
ХУДОЖНИКЪТ (смъква го от бурето): Май искаш да ми про-
играеш творческия шанс! Христос съм нарисувал, и то
какъв Христос!
УЧИТЕЛЯТ: Протестирам! Пред лицето на световната
общественост! Чудовищни неща се готвят в Гюлен!
Гюленчани се нахвърлят върху него, но в този момент отдясно влиза

Ил в стари, износени дрехи.
ИЛ: Какво става в моя магазин?
Гюленчани оставят учителя и гледат стреснато Ил. Мъртва
тишина.
УЧИТЕЛЯТ: Истината, Ил. Kазвам на господата от пресата
истината. Като архангел я оповестявам, със звучен глас.
(Залита.) Защото аз съм хуманист, приятел на старите
гърци, почитател на Платон.
ИЛ: Млъкнете.
УЧИТЕЛЯТ: Но човечността...
ИЛ: Седнете.
Мълчание.
УЧИТЕЛЯТ (изтрезнял): Сядам. Човечността трябва да
седне. Моля – щом и вие предавате истината. (Сяда,
олюлявайки се, на бурето.)
ИЛ: Извинете. Човекът е пиян.
ЖУРНАЛИСТ I: Господин Ил?
ИЛ: Какво искате от мен?
ЖУРНАЛИСТ I: Щастливи сме, че все пак се срещнахме с вас.
Трябват ни няколко снимки. Ще позволите ли? (Оглежда
се.) Хранителни стоки, домакински уреди, железарски
материали... най-добре: вие продавате сатъра.
ИЛ (колебливо): Сатъра ли?
ЖУРНАЛИСТ I: На месаря. Той и без това вече го държи в
ръка. Я ми дайте инструмента за убийство, добри чове-
169
че. (Взема сатъра от ръката на Първия. Показва.) Вземате

сатъра, претегляте го в ръка, правите замислена физи-
ономия, вижте, ето така; а вие, господин Ил, се навеж-
дате над тезгяха, уговаряте месаря. Моля ви. (Аранжира
сцената.) По-естествено, господа, по-непринудено.
Журналистите снимат.
Добре, много добре.
ЖУРНАЛИСТ II: Ако обичате, ръката на рамото на съпруга-
та. Синът отляво, дъщеричката отдясно. А сега, моля,
сияете от щастие, сияете, сияете, доволни, озарени, с
кротка радостна усмивка, сияете.
ЖУРНАЛИСТ I: Страхотно сияхте.
ЖУРНАЛИСТ II: Умряхте.
Отляво няколко фотографи притичват назад вляво през сцената.
Един извиква в магазина.
ФОТОГРАФЪТ: Заханасян си има нов. Отиват на разходка в
Конрадсвайлеровата гора.
ЖУРНАЛИСТ II: Нов!
ЖУРНАЛИСТ I: От това става заглавна страница за „Лайф“.
Двамата журналисти хукват от магазина. Тишина. Първият все
още държи сатъра в ръка.
ПЪРВИЯТ (с облекчение): Имахме късмет.
ХУДОЖНИКЪТ: Да ме прощаваш, даскале. Ако искаме да
уредим тази работа с добро, пресата не бива да научи
нищо. Загряваш ли?
Излиза. Вторият го следва, спира обаче за малко пред Ил, преди
да излезе.
ВТОРИЯТ: Разумно, крайно разумно, да не дрънкате никакви
глупости.
ТРЕТИЯТ: На мерзавец като тебе то кой ли ще седне да
вярва. (Излиза)
Четвъртият плюе, също излиза.
170
ПЪРВИЯТ: Сега и в списанията ще ни изтипосат, Ил.

ИЛ: Именно.
ПЪРВИЯТ: Ще се прочуем.
ИЛ: Така да се каже.
ПЪРВИЯТ: Една „Партагас“.
ИЛ: Моля.
ПЪРВИЯТ: Запишете ми я.
ИЛ: Естествено.
ПЪРВИЯТ: Откровено казано: това, което сте причинили
на Клерхен, може да го стори само един негодник. (Кани
се да излезе.)
ИЛ: Сатъра, Хофбауер.
Първият се колебае, после му връща сатъра, излиза. В магазина
настъпва мълчание. Учителят още седи на своето буре.
УЧИТЕЛЯТ: Трябва да ме извините. Обърнах няколко ракий-

ки, две-три само.
ИЛ: Няма нищо.
Семейството излиза отдясно.
УЧИТЕЛЯТ: Исках да ви помогна. Но ме повалиха, а и вие не

пожелахте. Ах, Ил. Какви хора сме. Позорният милиард
пђри сърцата ни. Действайте, борете се за живота си,
свържете се с пресата, нямате време за губене.
ИЛ: Вече не се боря.
УЧИТЕЛЯТ (учуден): Я ми кажете, вие да не би съвсем да сте
си изгубили ума от страх?
ИЛ: Вече разбрах, че нямам никакво право.
УЧИТЕЛЯТ: Никакво право ли? Спрямо тази проклета стара
дама ли, тази световна курва, която сменя мъжете си
като носни кърпи пред очите ни, най-безсрамно, и която
прибира душите ни?
ИЛ: В края на краищата аз съм виновен за всичко.
УЧИТЕЛЯТ: Виновен ли?
ИЛ: Аз направих Клара това, което е, а себе си това, което
171
съм, един омазнен, изкуфял бакалин. Какво да правя, учи-

телю на Гюлен? Да се преструвам на невинен? Всичко е
мое дело, евнусите, икономът, ковчегът, милиардите.
Вече не мога да помогна нито на себе си, нито на вас.
Учителят става едва-едва, олюлява се.
УЧИТЕЛЯТ: Изтрезнях. Отведнъж. (Олюлявайки се, отива при
Ил.) Прав сте. Напълно. Вие сте виновен за всичко. А
сега искам да ви кажа нещо, Алфред Ил, нещо принципно.
(Застава съвсем изправен пред Ил, само леко се олюлява.) Ще ви
убият. Знам го от самото начало, и вие го знаете отдав-
на, макар никой в Гюлен да не иска да го признае. Изкуше-
нието е прекалено голямо, а нашата бедност прекалено
горчива. Но знам и друго. И аз ще участвам. Усещам как
бавно се превръщам в убиец. Моята вяра в хуманността
е безсилна. И понеже го знам, аз се пропих. Страхувам се,
Ил, така както и вие се страхувате. Знам също, че и при
нас някога ще дойде една стара дама, един прекрасен ден,
и че с нас ще стане същото, каквото става сега с вас, но
скоро, само след няколко часа може би, няма да го знам
повече. (Мълчание.) Още една бутилка „Щайнхегер“.
Ил поставя една бутилка, учителят се колебае, после грабва реши-
телно бутилката.
Запишете ми я. (Излиза бавно.)
Семейството се връща. Ил се оглежда като в унес в магазина.
ИЛ: Всичко ново. Модерно изглежда сега всичко при нас. Чис-
то, приятно. Винаги съм мечтал за такъв един магазин.
(Взема ракетата от дъщеря си.) Тенис ли играеш?
ДЪЩЕРЯТА: Взех няколко урока.
ИЛ: Сутрин рано, нали? Вместо да ходиш в службата за
безработни?
ДЪЩЕРЯТА: Всички мои приятелки играят тенис.
Мълчание.
ИЛ: Видях те в една кола, Карл, от стаята.
СИНЪТ: Само „Опел Олимпия“, те не са толкова скъпи.
172
ИЛ: Кога се научи да караш?

Мълчание.
Вместо да търсиш работа на гарата в тоя пек?
СИНЪТ: Понякога. (Синът, смутен, изнася вдясно малкото буре,
на което е седял учителят.)
ИЛ: Търсих си официалните дрехи. А намерих това кожено
палто.
ГОСПОЖА ИЛ: За оглед.
Мълчание.
Всички правят дългове, Фреди. Само ти изпадаш в
истерия. Твоят страх е просто смешен. Ясно е, че не-
щата ще се оправят мирно и тихо, без косъм да падне
от главата ти. Клерхен няма да стигне до крайности,
познавам я, тя има прекалено добро сърце.
ДЪЩЕРЯТА: Положително, татко.
СИНЪТ: Трябва да разбереш това.
Мълчание.
ИЛ (бавно): Събота е. Искам да се разходя с твоята кола, Карл,
един-единствен път. С н а ш а т а кола.
СИНЪТ (неуверено): Наистина ли?
ИЛ: Облечете си новите дрехи. Ще се разходим всички заедно.
ГОСПОЖА ИЛ (несигурно): И аз ли да дойда? Не е много
прилично.
ИЛ: Защо да не е прилично? Облечи си коженото палто, ето
случай да го сефтосаш. Аз в това време ще приключа
касата.
Жената и дъщерята излизат отдясно, синът отляво, Ил се зани-

мава с касата. Отляво влиза кметът с пушка.
КМЕТЪТ: Добър вечер, Ил. Не се притеснявайте. Само ми-

навам така при вас.
ИЛ: Моля, заповядайте.
Мълчание.
КМЕТЪТ: Нося една пушка.
ИЛ: Благодаря.
173
КМЕТЪТ: Заредена е.
ИЛ: Не ми трябва.
Кметът обляга пушката на тезгяха.
КМЕТЪТ: Тази вечер има общинско събрание. В „Златният
апостол“. В театралната зала.
ИЛ: Ще дойда.
КМЕТЪТ: Всички ще дойдат. Ще разглеждаме вашия случай.
Ние сме, така да се каже, в безизходица.
ИЛ: И аз така мисля.
КМЕТЪТ: Ще отхвърлят предложението.
ИЛ: Възможно е.
КМЕТЪТ: Разбира се. А може и да се лъжа.
ИЛ: Разбира се.
Мълчание.
КМЕТЪТ (внимателно)
В такъв случай бихте ли приели присъдата, Ил? Защото
и пресата ще присъства.
ИЛ: Пресата?
КМЕТЪТ: А също и радиото, телевизията, кинопрегледът.
Деликатна ситуация, и за нас също, повярвайте ми. Като
роден град на дамата и чрез нейната сватба в катедра-
лата ние така се прочухме, че ще правят репортаж за
нашите стари демократични институции.
ИЛ (занимава се с касата): И няма да оповестите публично
предложението на дамата?
КМЕТЪТ: Не открито – само посветените ще разберат
смисъла на обсъждането.
ИЛ: Че става дума за живота ми.
Мълчание.
КМЕТЪТ: Ще ориентирам пресата в смисъл, че – по всяка
вероятност – госпожа Заханасян възнамерява да основе
фондация и вие, Ил, като неин приятел от младини, сте
съдействали за това. А че сте били неин приятел, това
вече се е разчуло. Така поне външно вие сте оправдан,
каквото и да се случи.
ИЛ: Много мило от ваша страна.
174
КМЕТЪТ: Направих го не заради вас, а заради вашето поря-

дъчно, честно семейство, откровено казано.
КМЕТЪТ: Играем почтено, това поне не можете да отречете.
Досега мълчахте. Добре. Но ще мълчите ли и занапред?
Ако решите да говорите, тогава ще бъдем принудени да
свършим цялата работа без общинско събрание.
ИЛ: Радвам се да чуя една открита заплаха.
КМЕТЪТ: Аз не ви заплашвам, Ил, вие ни заплашвате. Ако
проговорите, тогава просто ще сме принудени да
действаме. Предварително.
ИЛ: Ще мълча.
КМЕТЪТ: Каквото и да бъде решението на събранието?
ИЛ: Ще го приема.
КМЕТЪТ: Хубаво.
Мълчание.
КМЕТЪТ: Това, че ще се изправите пред общинския съд, ме
радва, Ил. Известно чувство за чест все още тлее във
вас. Но няма ли да е по-добре, ако изобщо не става нужда
да свикваме този общински съд?
ИЛ: Какво искате да кажете?
КМЕТЪТ: Казахте преди малко, че пушката не ви трябва.
Може пък все пак да ви потрябва.
Мълчание.
КМЕТЪТ: Тогава бихме могли да кажем на дамата, че сме ви
осъдили, и пак ще получим парите. Много безсънни нощи
прекарах, докато ви направя това предложение, можете
да ми вярвате. Всъщност би трябвало да го приемете
за ваш дълг и да сложите край на живота си, като човек
на честта да понесете последствията, не мислите ли?
Дори само от чувство за граждански дълг, от любов
към родния град. Та вие виждате нашата тежка неволя,
мизерията, гладуващите деца…
ИЛ: Сега си живеете много добре.
175
КМЕТЪТ: Ил!
ИЛ: Кмете! Аз минах през ада. Гледах как трупате дългове,
чувствах при всеки признак на благосъстояние как смърт-
та се примъква все по-близо. Ако ми бяхте спестили тези
страхове, това ужасно треперене, ако нещата бяха станали
по друг начин, щяхме сега да разговаряме по друг начин, то-
гава щях да взема пушката. Заради вас. Но аз се затворих и
победих моя страх. Сам. Беше тежко, но вече е свършено.
Връщане назад няма. Вие сте длъжни да бъдете мои съдници.
Аз ще приема вашата присъда, каквато и да е тя. За мен
това е справедливост, за вас какво е – не знам. Да даде Господ
да се покажете достойни за вашата присъда. Вие можете
да ме убиете, няма да се оплача, няма да протестирам, няма
да се браня, но действията няма да ви спестя.
КМЕТЪТ (отново взема пушката): Жалко. Изпускате шанса да
измиете срама си, да станете донякъде порядъчен човек.
Но това не може и да се очаква от вас.
ИЛ: Огънче, господин кмете. (Запалва му цигарата.)
Кметът излиза.
Жена му влиза с коженото палто, дъщерята в червена рокля.
ИЛ: Много изискано изглеждаш, Матилде.

ГОСПОЖА ИЛ: Астраган.
ИЛ: Като истинска дама.
ГОСПОЖА ИЛ: Малко скъпичко.
ИЛ: Хубава рокля, Отилие. Но прекалено екстравагантна,
не намираш ли?
ДЪЩЕРЯТА: Моля ти се, татко. Ако знаеш само каква е
вечерната ми рокля.
Магазинът изчезва. Синът поставя четири стола на празната сцена.
ИЛ: Хубава кола. Цял живот се блъсках да събера малко със-
тояние, да създам някакви удобства, да купя такава кола
например, и ето сега, когато и това стана, иска ми се да
разбера как се чувства човек тогава. Ти ела с мен отзад,
176
Матилде, а Отилие ще седне до Карл.

Сядат на столовете, правят се, че карат кола.
СИНЪТ: Сто и двайсет вдига.
ИЛ: Не бързай толкова. Искам да погледам природата, градчето,
където съм живял почти седемдесет години. Чисти са ста-
рите улички, много нещо вече е ремонтирано. Сив пушек над
комините, мушката по прозорците, слънчогледи, рози в гра-
дините при Гьотевата порта, детски смях, влюбени двойки
навсякъде. Модерна е тази нова сграда на „Брамсплац“.
ГОСПОЖА ИЛ: Кафене „Ходел“ строи.
ДЪЩЕРЯТА: Лекарят с неговия „Мерцедес 300“.
ИЛ: Равнината, възвишенията отвъд, днес са като позлатени.
Величави сенките, в които се потопяваме, а после пак
светлина. Като исполини се възправят крановете на Ваг-
неровите заводи на хоризонта и комините на Бокман.
СИНЪТ: Градът иска да ги купи.
ИЛ: Какво?
СИНЪТ (по-високо): Градът иска да ги купи. (Бибипка.)
ГОСПОЖА ИЛ: Странни коли.
СИНЪТ: Месершмит. Всеки чирак трябва да се снабди с
такова нещо.
ДЪЩЕРЯТА: С’est terrible1.
ГОСПОЖА ИЛ: Отилие ходи на курсове по френски и ан-
глийски.
ИЛ: Практично. Кръчмата на Кюблер. Отдавна не бях идвал
насам.
СИНЪТ: Ще става луксозен ресторант.
ИЛ: Говори по-високо при тази скорост.
СИНЪТ (по-високо): Ще става луксозен ресторант. Щокер, кой
друг. Задминава всичко живо с буика.
ДЪЩЕРЯТА: Новобогаташ.
ИЛ: Мини сега през падината Пюкенрид. Покрай блатото и
после по алеята с тополите около ловния дворец на кур-
фюрст Хасо. Страховити облаци на небето, струпали са
1
Това е ужасно (фр.). – Б. р.
177
се като през лятото. Хубав край, потопен във вечерна

светлина. Виждам го днес като за първи път.
ДЪЩЕРЯТА: Настроение като при Адалберт Щифтер.
ИЛ: Като при кого?
ГОСПОЖА ИЛ: Отилие изучава и литература.
ИЛ: Изискано.
СИНЪТ: Хофбауер с фолксвагена. Връща се от Кафиген.
ДЪЩЕРЯТА: С прасетата.
ГОСПОЖА ИЛ: Карл кара уверено. Как елегантно реже сега
завоя. Няма защо да се страхуваме.
СИНЪТ: Първа скорост. Нанагорнище.
ИЛ: Без дъх оставах, като го изкачвах.
ГОСПОЖА ИЛ: Добре, че си взех коженото палто. Захладнява.
ИЛ: Обърка пътя. Оттук се отива за Байзенбах. Трябва да се
върнеш и после наляво през Конрадсвайлеровата гора.
Влизат четиримата с дървената пейка, сега във фракове, изобра-

зяват дървета.
ПЪРВИЯТ: Пак сме буки и елхици.

ВТОРИЯТ: Сърни плахи, кукувици.
ТРЕТИЯТ: Мрачен храм в бръшлян и плесен.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Древен дух така възпяван.
Синът бибипка.
СИНЪТ: Пак сърна. Не ще и да мръдне от пътя, това жи-
вотно.
Третият пробягва.
ДЪЩЕРЯТА: Доверчиво е. Не се ловува вече.
ИЛ: Спри под тези дървета.
СИНЪТ: Готово.
ГОСПОЖА ИЛ: Какво ще правиш?
ИЛ: Ще се поразходя из гората. (Става.) Как хубаво бият
камбаните на Гюлен. Край на работното време.
СИНЪТ: Четири камбани. Едва сега звучат задушевно.
ИЛ: Всичко е пожълтяло, ето че есента наистина дойде. По
земята шума като купища злато. (Крачи из гората.)
178
СИНЪТ: Ще почакаме долу под Гюленския мост.

ИЛ: Няма нужда. Ще отида в градчето през гората. На об-
щинското събрание.
ГОСПОЖА ИЛ: Тогава да отскочим до Калберщат, Фреди,
на някой филм.
ДЪЩЕРЯТА: So long, Daddy1!
ГОСПОЖА ИЛ: До скоро! До скоро!
Семейството излиза със столовете. Ил гледа след тях. Сяда на

дървената пейка вляво.
Шумолене на вятър. Отдясно идват Роби и Тоби с лектиката, в

която седи Клер Заханасян в обичайната си рокля. Роби носи кита-
ра на гръб. До тях крачи съпруг IX, носител на Нобелова награда,
висок, строен, с прошарени коси и мустаци. (Може да играе все един
и същи актьор.) След тях икономът.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Конрадсвайлеровата гора, Роби и Тоби,

я спрете.
Клер Заханасян слиза от носилката, оглежда гората през лорнета
си, гали първия по гърба.
Короядът. Дървото умира. (Забелязва Ил.) Алфред! Рад-
вам се да те видя. Дойдох за малко в моята гора.
ИЛ: И Конрадсвайлеровата гора ли ти принадлежи?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: И тя. Може ли да поседна при тебе?
ИЛ: Заповядай. Току-що се сбогувах със семейството. Оти-
доха на кино. Карл си е купил кола.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Напредък. (Сяда вдясно до Ил.): ИЛ:
Отилие посещава курс по литература. Освен това по
английски и френски.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Виждаш ли, все пак се сдобиха с идеали.
Ела, Цоби, поклони се. Моят девети мъж. Носител на
Нобелова награда.
ИЛ: Много ми е приятно.
1
Довиждане, татко (англ.). – Б. р.
179
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Той е много особен, когато не мисли. Я

спри да мислиш, Цоби.
СЪПРУГ IX: Но, мила…
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Не се занасяй.
СЪПРУГ IX: Е, добре. (Не мисли.)
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Виждаш ли, сега прилича на дипломат.
Напомня ми граф Холк, само дето онзи не пишеше книги.
Възнамерява да се оттегли, да си пише мемоарите и да
управлява моето състояние.
ИЛ: Честито.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Имам недобро чувство. Мъж се взема
за показ, не за да се използва. Иди да проучваш, Цоби,
историческата развалина ще намериш вляво.
Съпруг IX отива да проучва. Ил се оглежда.
ИЛ: А двамата евнуси?

КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Разбъбриха се. Заповядах да ги изпратят
в Банкок, в една от моите пещери за опиум. Там могат
да си пушат и да мечтаят. Скоро и камериерът ще ги
последва. И той няма да ми е нужен повече. Една „Ромео
и Жулиета“, Боби.
Икономът идва от дъното, подава є табакера с цигари.
Искаш ли и ти една, Алфред?

ИЛ: С удоволствие.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Вземи си. Дай ни огън, Боби.
Пушат.
Хубаво мирише.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: В тази гора често сме пушили заедно,
помниш ли? Цигари, които ти купуваше при Матилдхен.
Или крадени.
Първият чука с ключа по лулата.
Отново кълвач.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Ку-ку! Ку-ку!
180
ИЛ: И кукувицата.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Да ти посвири ли Роби на китара?
ИЛ: Добре.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Хубаво свири този помилван крадец и
убиец, трябва ми в моменти на размисъл. Мразя грамо-
фони и радио.
ИЛ: „В африканската клисура марширува батальон“.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Любимата ти песен. Накарах го да я научи.
Мълчание. Пушат. Кукувица и т.н. Шумоленето на гората. Роби
свири баладата.
ИЛ: Ти си имала... искам да кажа, ние сме имали дете?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Да.
ИЛ: Момченце или момиченце?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Момиченце.
ИЛ: И как го кръсти?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Жонвиев.
ИЛ: Хубаво име.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Видях го само веднъж. При раждането.
После го взеха. От християнските социални грижи.
ИЛ: Очите?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Още не му се бяха отворили!
ИЛ: Косата?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Черна, струва ми се, но така е често
при новородените.
ИЛ: Сигурно е така.
Мълчание. Пушат. Китара.
При кого е починало?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: При едни хора. Забравила съм имената.
ИЛ: От какво?
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Възпаление на мозъчната кора. Може и
от нещо друго. Получих картичка от властите.
ИЛ: При смъртен случай може да се разчита на тях.
Мълчание.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Аз ти разказах за нашето момиченце.
Разкажи ми сега ти за мене.
ИЛ: За тебе ли?
181
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Каква бях, когато бях на седемнайсет,

когато ме обичаше.
ИЛ: Веднъж трябваше дълго да те търся в Петеровия плев-
ник, намерих те във файтона само по риза с една дълга
сламка между устните.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ти беше силен и смел. Би се с железнича-
ря, който се влачеше подире ми. Аз избърсах кръвта от
лицето ти с червената си фуста.
Китарата замлъква.
Баладата свърши.
ИЛ: Сега „О, родино дивна, мила“.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Роби и нея знае.
Отново засвирва китарата.
ИЛ: Ето че дойде моментът. Седим за последен път в наша-
та лоша гора, пълна с кукувици и шумолене на вятъра.
Дърветата движат клоните си.
Тази вечер се събира общината. Ще ме осъдят на смърт
и някой ще ме убие. Не зная кой ще бъде и къде ще стане,
знам само, че завършвам един безсмислен живот.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Аз те обичах. Ти ме предаде. Но мечтата
за живот, за любов, за доверие, този някога истински
блян не съм забравила. Искам пак да го възстановя с мои-
те милиарди, да променя миналото, като го унищожа.
ИЛ: Благодаря ти за венците, за хризантемите и розите.
Отново шумолене на вятъра.
Хубаво изглеждат върху ковчега в „Златният апостол“.
Изискано.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Ще те закарам с ковчега в Капри. По-
строила съм мавзолей в парка на моя дворец. Ограден с
кипариси. С изглед към Средиземно море.
ИЛ: Виждал съм го само на снимки.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Тъмносиньо. Грандиозна панорама. Там
ще останеш. При мене.
ИЛ: Ето че и „О, родино дивна, мила“ свърши.
Съпруг IX се връща.
182
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Нобеловият лауреат. Връща се от сво-

ята развалина. Е, Цоби?
СЪПРУГ IX: Раннохристиянска. Разрушена от хуните.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Жалко. Ръката ти. Лектиката, Роби
и Тоби.
Качва се на лектиката.
Сбогом, Алфред.
ИЛ: Сбогом, Клара.
Изнасят лектиката назад, Ил седи на пейката. Дърветата оста-

вят клоните си. Отгоре се спуска театрален портал с обичайните
завеси и драперии, надпис „Животът е сериозен, изкуството е весело“.
От дъното влиза полицаят в нова разкошна униформа, сяда при
Ил. Идва радиорепортер, започва да говори на микрофона, докато
гюленчани се събират. Всички в нови официални дрехи, всички с фра-
кове. Навсякъде фоторепортери, журналисти, филмови камери.
РАДИОРЕПОРТЕР: Дами и господа, след снимките в род-

ната къща и разговора с пастора сега присъствамe
на общинско събрание. Стигаме до кулминацията от
посещението на госпожа Заханасян в нейното симпа-
тично, китно родно градче. Макар и прочутата дама
да не присъства, кметът ще направи от нейно име едно
важно изявление. Намираме се в театралната зала на
„Златният апостол“, онзи хотел, в който е нощувал
Гьоте. На сцената, която иначе служи за вечери на дру-
жествата и за гастроли на калберщатския театър, сега
се събират мъжете. По стар обичай – както току-що ни
информира кметът. Жените се намират в зрителната
зала – това също е традиция. Тържествена атмосфера,
напрежението е изключително, дошли са различните
кинопрегледи, колегите от телевизията, репортери от
цял свят, а сега кметът започва речта си.
Репортерът отива с микрофона при кмета, който стои в средата
на сцената, мъжете от Гюлен в полукръг около него.
КМЕТЪТ: Поздравявам гражданите на община Гюлен с добре
183
дошли. Откривам събранието. Дневен ред: една-единстве-

на точка. Имам честта да ви съобщя, че госпожа Клер
Заханасян, дъщерята на нашия забележителен съгражданин,
архитекта Готфрид Вешер, ни подарява един милиард.
Шепот сред пресата.
Петстотин милиона на града, петстотин милиона на
всички граждани.
Тишина.
РАДИОРЕПОРТЕР (приглушено): Драги слушателки и слуша-
тели! Невероятна сензация. Дарение, което с един удар
превръща жителите на градчето в заможни хора и заедно
с това представлява един от най-големите социални
експерименти в нашата епоха. Общината също е като
зашеметена. Мъртвешка тишина. Затрогнатост по
всички лица.
Радиорепортерът се приближава с микрофона до учителя.
УЧИТЕЛЯТ: Гюленчани, трябва да бъдем наясно, че с това
дарение госпожа Заханасян преследва една определена цел.
Каква е тази цел? Нима иска да ни ощастливи с пари,
да ни засипе със злато, да реконструира Вагнеровите
заводи, металургичната фабрика „Място под слънцето“,
Бокман? Знаете, че това не е така. Госпожа Заханасян
преследва една по-висша цел. Тя иска срещу своя мили-
ард справедливост, определена справедливост. Тя иска
нашата социална общност да стане справедлива. Това
изискване ни привежда в изумление. Нима не сме били
досега справедлива социална общност?
ПЪРВИЯТ: Никога!
ВТОРИЯТ: Търпели сме едно престъпление!
ТРЕТИЯТ: Грешна присъда!
ЧЕТВЪРТИЯТ: Лъжесвидетелство!
ЖЕНСКИ ГЛАС: Един негодник!
ДРУГИ ГЛАСОВЕ: Съвсем правилно!
УЧИТЕЛЯТ: Община Гюлен! Ето и горчивите факти: ние сме
търпели една несправедливост. Сега напълно осъзнавам
материалните възможности, които този милиард ни
184
предлага; в никакъв случай аз не забравям, че бедността е

причина за толкова зло, за толкова беди, и все пак: тук не
става дума за пари! (Бурни аплодисменти.) Не става дума за
благосъстояние и добър живот, нито за лукс, тук става
дума за това дали искаме да възстановим справедливостта,
и не само нея, но и всички онези идеали, за които нашите
предци са живели и са се борили, за които са умирали, кои-
то са смисълът на нашата европейска цивилизация! (Бурни
аплодисменти.) Свободата е заложена на карта, когато се
оскърбява любовта към ближния, пренебрегва се повелята
да се защитават слабите, низвергва се бракът, мами се един
съд, млада майка се обрича на бедност. (Викове ууу.) Трябва
сега в името на Бога да погледнем с цялата сериозност на
нашите идеали, с най-кървава сериозност. (Бурни аплодисмен-
ти.) Богатството има смисъл само тогава, когато поражда
богатство от милост: но милост заслужава само онзи,
който жадува за милост. Изпитвате ли вие такава жажда,
гюленчани, тази жажда на духа, а не само онази нисша жажда
на тялото? Това е въпросът, който аз като директор на
гимназията искам да поставя. Само ако не понасяте злото,
само ако при никакви обстоятелства не можете да живе-
ете повече в един свят на несправедливост, само тогава
имате право да приемете милиарда на госпожа Заханасян и
да изпълните условието, което е свързано с това дарение.
Върху това, гюленчани, ви моля да размислите.
Нестихващи аплодисменти.
РАДИОРЕПОРТЕРЪТ: Чухте аплодисментите, дами и гос-
пода. Аз съм потресен. Речта на директора показа една
морална извисеност, която днес – за съжаление – не се
среща толкова често. Смело бе обърнато внимание на
някои неуредици от общ порядък, върху несправедливо-
сти, които се срещат във всяка една община, навсякъде,
където живеят хора.
КМЕТЪТ: Алфред Ил...
РАДИОРЕПОРТЕРЪТ: Кметът отново взема думата.
КМЕТЪТ: Алфред Ил, искам да ви задам един въпрос.
185
Полицаят побутва Ил. Той става. Радиорепортерът отива с

микрофона при него.
РАДИОРЕПОРТЕРЪТ: А сега гласът на човека, по чието предло-
жение е основана фондацията „Заханасян“, гласът на Алфред
Ил, приятелят от младини на дарителката. Алфред Ил е
запазен мъж на около седемдесет години, почтен гюленча-
нин, от старата школа, естествено, развълнуван, изпълнен
с благодарност, изпълнен с тихо удовлетворение.
Ил казва тихо нещо.
Говорете по-силно, добри човече, за да могат и нашите
слушателки и слушатели да ви чуят.
ИЛ: Да.
КМЕТЪТ: Ще приемете ли нашето решение относно при-
емането или отхвърлянето на фондацията „Клер
Заханасян“?
ИЛ: Приемам го.
КМЕТЪТ: Има ли някой въпроси към Алфред Ил?
Мълчание.
Има ли някой забележки към дарението на госпожа Захана-
сян?
Мълчание.
Господин пасторе?
Мълчание.
Градският лекар?
Мълчание.
Полицията?
Мълчание.
Политическата опозиция?
Мълчание.
Преминавам към гласуване.
Тишина. Само жужене на камери и проблясване на светкавици.
Който с чисто сърце желае да възтържествува справед-
ливостта, да си вдигне ръката.
Всички освен Ил вдигат ръка.
РАДИОРЕПОРТЕРЪТ: Благоговейна тишина в театралната
зала. Огромно море от вдигнати ръце като велико съза-
186
клятие за един по-добър, по-справедлив свят. Само ста-

рият човек седи неподвижен, разчувстван от радост.
Целта му е постигната, благодарение на милосърдната
му приятелка от младини фондацията е основана.
КМЕТЪТ: Дарението на Клер Заханасян е прието. Единодуш-
но. Не заради парите...
ОБЩИНАТА: Не заради парите...
КМЕТЪТ: А заради справедливостта...
ОБЩИНАТА: А заради справедливостта.
КМЕТЪТ: И под строгия съд на съвестта.
ОБЩИНАТА: И под строгия съд на съвестта.
КМЕТЪТ: Защото не бихме могли да живеем, ако търпим сред
нас едно престъпление...
ОБЩИНАТА: Защото не бихме могли да живеем, ако търпим
между нас едно престъпление...
КМЕТЪТ: Което трябва да изкореним...
ОБШИНАТА: Което трябва да изкореним...
КМЕТЪТ: За да не страдат душите ни...
ОБЩИНАТА: За да не страдат душите ни...
КМЕТЪТ: … и нашите пресвети...
ОБЩИНАТА: … и нашите пресвети...
ИЛ (изкрещява): О, Господи!
Всички стоят тържествено с вдигнати ръце, но камерата на
филмовия преглед нещо се поврежда.
ОПЕРАТОРЪТ: Много съжалявам, господин кмете. Осветле-
нието отказа. Моля ви да повторите заключителното
гласуване.
КМЕТЪТ: Да го повторим ли?
ОПЕРАТОРЪТ: За кинопрегледа.
КМЕТЪТ: Ама, разбира се.
ОПЕРАТОРЪТ: Прожекторът наред ли е?
ГЛАС: Наред.
ОПЕРАТОРЪТ: Тогава старт.
Кметът заема поза.
КМЕТЪТ: Който с чисто сърце и по съвест желае справедли-
востта да възтържествува, да вдигне ръка.
187
Всички вдигат ръка.

Дарението на Клер Заханасян е прието. Единодушно.
Не заради парите...
ОБЩИНАТА: Не заради парите...
КМЕТЪТ: А заради справедливостта...
ОБЩИНАТА: А заради справедливостта...
КМЕТЪТ: И под строгия съд на съвестта.
ОБЩИНАТА: И под строгия съд на съвестта.
КМЕТЪТ: Защото не бихме моли да живеем, ако търпим сред
нас едно престъпление...
ОБЩИНАТА: Защото не бихме могли да живеем, ако търпим
сред нас едно престъпление...
КМЕТЪТ: Което трябва да изкореним...
ОБЩИНАТА: Което трябва да изкореним...
КМЕТЪТ: За да не страдат душите ни...
ОБЩИНАТА: За да не страдат душите ни...
КМЕТЪТ: И нашите пресвети идеали.
ОБЩИНАТА: И нашите пресвети идеали.
Тишина.
ОПЕРАТОРЪТ (тихо): Ил! Хайде!
Тишина.
(Разочарован.) Е, добре. Колко жалко, че не последва радостни-
ят възглас „О, Господи!“, той беше особено впечатляващ.
КМЕТЪТ: Господата от пресата, от радиото и киното са
поканени на закуска. В ресторанта. Най-добре да напус-
нат залата през изхода на сцената. За жените е сервиран
чай в градината на „Златният апостол“.
Хората от пресата, радиото и киното излизат отзад вдясно. Мъжете

остават неподвижни на сцената. Ил става, кани се да си тръгне.
ПОЛИЦАЯТ: Остани! (Бута го да седне на пейката.)

ИЛ: Искате да го сторите още днес?
ПОЛИЦАЯТ: Естествено.
ИЛ: Мислех си, че ще бъде най-добре да стане у дома.
ПОЛИЦАЯТ: Ще стане тук.
188
КМЕТЪТ: Има ли още някой в залата?

Третият и Четвъртият поглеждат надолу.
ТРЕТИЯТ: Никой.
КМЕТЪТ: На балкона?
ЧЕТВЪРТИЯТ: Празен е.
КМЕТЪТ: Затворете вратите. Никой да не влиза в залата.
Двамата отиват в зрителната зала.
ТРЕТИЯТ: Затворено е.
ЧЕТВЪРТИЯТ: Затворено е.
КМЕТЪТ: Изгасете осветлението. Пълната луна свети през
прозорците на балкона. Това стига.
Сцената се затъмнява. На слабата лунна светлина хората едва
се различават.
КМЕТЪТ: Образувайте шпалир.
Гюленчани образуват тесен шпалир, в чийто край стои гимнасти-
кът, сега в елегантен бял панталон и червено шалче върху фланел-
ката!
Господин пасторе, ако обичате.
Пасторът отива бавно при Ил, сяда до него.
ПАСТОРЪТ: Е, Ил, настъпи вашият тежък час.
ИЛ: Една цигара.
ПАСТОРЪТ: Една цигара, господин кмете.
КМЕТЪТ (с топлота): Разбира се. Специална.
Подава кутията на пастора, който я подава на Ил. Той взема
една цигара, полицаят му подава огън, пасторът връща кутията
на кмета.
ПАСТОРЪТ: Както още пророк Амос е казал...
ИЛ: Моля ви, оставете. (Пуши.)
ПАСТОРЪТ: Не се ли боите?
ИЛ: Вече не особено. (Пуши.)
ПАСТОРЪТ (безпомощно): Ще се моля за вас.
ИЛ: Молете се за Гюлен.
Ил пуши. Пасторът става бавно.
ПАСТОРЪТ: Господ да се смили над нас.
Пасторът отива бавно в редиците на другите.
189
КМЕТЪТ: Станете, Алфред Ил.

Ил се колебае.
ПОЛИЦАЯТ: Ставай, свиня такава. (Дръпва го нагоре.)
КМЕТЪТ: Полицейски вахмистре, овладейте се.
ПОЛИЦАЯТ: Извинете. Просто ми се изплъзна.
КМЕТЪТ: Елате, Алфред Ил.
Ил хвърля цигарата, натиска я с крак. После отива бавно в средата
на сцената, обръща се с гръб към публиката.
Минете през шпалира.
Ил се колебае.
ПОЛИЦАЯТ: Хайде, тръгвай.
Ил тръгва бавно през шпалира от смълчани мъже. Най-отзад пред

него се изпречва гимнастикът. Ил спира, обръща се, вижда как
шпалирът безмилостно се затваря, пада на колене. Шпалирът
се превръща в кълбо от хора, безшумно, което се свива и бавно се
снишава. Тишина. Отляво отпред идват журналисти. Светва.
ЖУРНАЛИСТ I: Какво става тук?

Човешкото кълбо се разпуска. Мъжете се събират в дъното, безмълвни.
Остава само лекарят, клекнал до труп, закрит с карирана покривка,
каквито има по кръчмите. Лекарят става. Сваля слушалките.
ЛЕКАРЯТ: Сърдечен удар.
Тишина.
КМЕТЪТ: Смърт от радост.
ЖУРНАЛИСТ I: Смърт от радост.
ЖУРНАЛИСТ II: Животът съчинява най-хубавите истории.
ЖУРНАЛИСТ I: На работа.
Журналистите се втурват назад вдясно. Отляво влиза Клер Заха-

насян, следвана от иконома. Вижда трупа, спира, после бавно отива
в средата на сцената, обръща се към публиката.
КЛЕР ЗАХАНАСЯН: Донесете го тук.
Роби и Тоби пристигат с една болнична носилка, полагат Ил в нея
и го занасят в краката на Клер Заханасян.
(Неподвижно.) Открий го, Боби.
190
Икономът открива лицето на Ил. Тя го гледа непдовижно, дълго.
Пак е такъв, какъвто беше преди много време, черната

пантера. Закрий го.
Икономът закрива отново лицето му.
Положете го в ковчега.
Роби и Тоби отнасят трупа назад вляво.
Отведи ме в стаята ми, Боби. Кажи да стегнат куфа-
рите. Заминаваме за Капри.
Икономът є подава ръка, тя тръгва бавно наляво, спира.
Кмете.
Отзад, от редиците на смълчаните мъже, бавно се отделя кметът
и излиза напред.
Чекът. (Тя му подава една хартийка и излиза с иконома.)
Ако все по-хубавите дрехи са изразявали нарастващото благосъсто-

яние – дискретно, ненатрапчиво, но все по-отчетливо, и ако сценич-
ното пространство е ставало все по-привлекателно, променяло се е,
изкачвало се е по социалната стълбица, сякаш незабелязано хората
са се преселвали от един бедняшки квартал в някой модерен, благо-
състоятелен град, ако то се е обогатявало, сега, в заключителната
сцена, тази градация достига своя апотеоз. Сивият някога свят се
е преобразил в нещо технически бляскаво, в богатство, завършва в
един световен хепиенд. Знамена, гирлянди, плакати, неонови свет-
лини украсяват реконструираната гара, а гюленчани, жени и мъже
във вечерни рокли и фракове, образуват два хора, които напомнят
онези от старогръцките трагедии, не случайно, а за да се определи
местонахождението, сякаш кораб, претърпял крушение, завлечен
далеко, дава последни сигнали.
ХОР I: Страхотии има много,

земетресения мощни,
бълващи огън вулкани, водни стихии,
а също войни, танкове, трещящи
през житни полета,
слънцеобразната гъба на атомната бомба.
191
ХОР II: Но няма по-страшно от

бедността.
Тя не познава приключения,
безутешно обхваща човешкия род.
Реди
ден след ден пустота.
ЖЕНИТЕ: Безпомощно гледат майките
мило на сърцата им как чезне.
МЪЖЕТЕ: Мъжът обаче
замисля бунт,
крои предателство.
ПЪРВИЯТ: В лоши обувки броди.
ТРЕТИЯТ: С лютив тютюн в устата.
ХОР I: Защото работните места,
хляб давали ни някога,
са празни.
ХОР II: И летящите влакове подминават градчето.
ВСИЧКИ: Блазе нам...
ГОСПОЖА ИЛ: На които щастливата участ...
ВСИЧКИ: Всичко това отмени.
ЖЕНИТЕ: Подобаващи дрехи обгръщат
тялото нежно сега.
СИНЪТ: Младежът препуска със спортна кола.
МЪЖЕТЕ: Търговецът – с лимузина.
МОМИЧЕТО: Момичето гони топката
по червения корд.
ЛЕКАРЯТ: В нова операционна зала, облицована в зелено,
оперира радостно лекарят.
ВСИЧКИ: Вечерята
ухае апетитно вкъщи. Доволен и
добре обут
всеки пафка по-хубав тютюн.
УЧИТЕЛЯТ: Ученолюбиво учат ученолюбивите.
ВТОРИЯТ: Съкровища трупа
усърдният индустриалец.
ВСИЧКИ: Рембранд върху Рубенс.
192
ХУДОЖНИКЪТ: Изкуството храни художника

изцяло.
ПАСТОРЪТ: Пръска се по Коледа, Великден и
Петдесетница
от наплива на християни храмът.
ВСИЧКИ: И влакове,
блестящи, стоманени
летящи по железните линии
от съседен град към съседен град, свързващи хората,
спират отново.
Отляво влиза кондукторът.
КОНДУКТОРЪТ: Гюлен.
НАЧАЛНИК-ГАРАТА: Бързият влак Гюлен – Рим, заемете
местата си, салон-вагонът отпред!
От дъното влиза Клер Заханасян в своята лектика, неподвижна,

като старо каменно изображение на божество, застава между
двата хора отпред, съпроводена от свитата си.
КМЕТЪТ: Отива си
ВСИЧКИ: Таз, която дари ни богато
ДЪЩЕРЯТА: Благодетелка
ВСИЧКИ: С благородната си свита!
Клер Заханасян излиза вдясно, накрая прислугата изнася ковчега,

като минава по дълъг път.
КМЕТЪТ: Да е жива и здрава.

ВСИЧКИ: Скъпо отнася със себе си, поверено є да съхранява.
НАЧАЛНИК-ГАРАТА: Потегля!
ВСИЧКИ: Дано обаче запази ни
ПАСТОРЪТ: Един Господ
ВСИЧКИ: В това грохотно, бясно прелитащо време...
КМЕТЪТ: Благосъстоянието...
193
ВСИЧКИ: Да ни опази светите идеали, да ни опази

мира,
да ни опази свободата
Нощта да остане далеко.
Никога да не пада повече мрак над нашия град
възроден и прекрасен,
за да се радваме на щастието щастливи.
194
ПРИЛОЖЕНИЕ
БЕЛЕЖКИ В ПОЛЕТО, ПОДРЕДЕНИ
ПО АЗБУЧЕН РЕД
Автор писал е като съвиновник.
Алюзии за съвременния свят не се правят алюзии, съвре-

менността не ни оставя обаче никакви илюзии.
Байзенбах селище между Брунхюбел и Лойтенау.
Борсаджията бърз влак, ежедневна връзка между Хамбург и

Цюрих.
Вешер Готфрид, баща на Клара (Клер), архитект.

Построил сградата, която зрителят вижда
в първо действие веднага отляво (гледано от
него). Починал през 1911 г.
Гюлен име на град между Кафиген и Калберщат.

Разположен в края на Конрадсвайлеровата
гора (виж там) и падината Пюкенрид. Основан
от Хасо Благородни (1111 г.), 5056 жители
(52% протестанти, 42% католици, 3% други).
Готическа катедрала с прочут портал, изобра-
зяващ Страшния съд, кметство, хотел „Злат-
ният апостол“, гимназия. Промишленост: Вагне-
рови заводи, Бокман, металургична фабрика
„Място под слънцето“. Сега връзка с бърз влак.
Името на града по подписка на гражданите с
право на глас ще се преименува в Гюлден1. Култура:
театрална зала. Известна духова музика.
1
Златен (нем. остар.). – Б. р.
195
Гюленчани жители на Гюлен. Появяват се и типизирани

образи. Кметът, учителят и т.н. Съвсем не
злонамерени хора, а изпаднали в затруднение.
Развиват в нарастваща степен идеализъм.
Дюренмат Фридрих, роден 5 януари 1921 г. Живее в

Ньошател (виж страх, автор, критици).
Заханасян Клер, по баща Вешер, родена през 1892 г. (виж

съпрузи). Име, съставено от Захаров, Онасис,
Гулбенкян (последният погребан в Цюрих).
Дама, занимаваща се с благотворителност.
Ил Алфред (виж любовна двойка) – търговец, роден 1889 г.
Комедия (модерна) форма на драматичното изкуство,

която предпоставя, че общността няма право
да подема тържествен хор. Общността се
разглежда критично (виж трагедия).
Конрадсвайлеро- богата на дивеч.

вата гора
Критици (виж под Х)
Локен махала между Брунхюбел и Калберщат.
Лойтенау селище между Брунхюбел и Гюлен.
Любовна двойка Клер Заханасян (виж там) и Алфред Ил са

класическа любовна двойка с някои откло-
нения. Почти митични.
Пантера среща се като галено име и в действителност

(случай за психоаналитици).
Пари важни.
196
Полицай (виж страх) „Полицията има за задача да създава

респект към закона, да следи за реда, да закриля
гражданите.“
Положителни неща театралният зрител желае да му се поднесат

на тепсия. Но ако човек се позамисли малко,
всъщност може да се намерят във всяка пиеса.
Репортери наред с действителния свят изграждат един

мним свят. Днес тези два свята често се
смесват.
Силна конюнктура комедия на силната конюнктура: предишно

подзаглавие на пиесата.
Софокъл не се осмива. Авторът го уважава дълбоко

(виж хор).
Страх тук не е метафизична величина, а измерима,

присъща на предметите. Поради това Дюрен-
мат (виж там) не го възприема така дълбоко
като екзистенциалистите. Той не го отрича,
но често сам е отричан от критиците (виж
там). Отрицанието се появява във вид на
златен зъб (виж полицай).
Съвремие каменоломна, откъдето изкъртвам блоковете

за моите комедии.
Съпрузи женени за старата дама (виж Заханасян).

Номерацията се колебае.
Трагедия (антична) форма на драматичното изкуство,

която предпоставя, че общността има право
да подема тържествен хор. Общността се
идеализира.
197
У (виж критици).
Хор (накрая) „За да се определи местоположението,

сякаш кораб, претърпял крушение, дава своите
последни сигнали.“ Публиката трябва да го
слуша с известна тъга.
Хрумвания „Непрекъснато чувам, че съм бил човек с не-

обуздани хрумвания, който пише без мярка и ред.
Но какво всъщност е хрумването? Много хора
си блъскат главата над това. Напълно понятно.
За тях литературата възниква от литература,
театърът от театър… Моето изкуство,
напротив, възниква предимно не от изкуство –
без да отричам влиянието, което имат върху
мен други писатели, – а от света, от преживя-
ванията, от размисъла за света, и точно там,
където светът сякаш преминава в изкуство,
възниква хрумването: тъй като светът със
своите събития нахлува в мене (често както
враг в крепост), възниква един контрасвят,
един самостоятелен свят като контраатака,
като самоутвърждаване.“
Ц (виж У).
Щифтер Адалберт, австрийски писател 1805–1868 г.

(виж Софокъл).
Написано 1955 г. за програмата на

първата постановка в „Шаушпилхаус Цюрих“.
198
БЕЛЕЖКИ I
„Посещението на старата дама“ е история, която става

някъде в Средна Европа, в един малък град, написана от човек, кой-
то съвсем не се разграничава от тези хора и който не е толкова
сигурен, че би постъпил по друг начин: това, което тази история
представлява още, няма защо тук нито да се казва, нито да се
поставя в театъра. Същото се отнася и за края. Наистина хора-
та стават по-тържествени, отколкото в действителност би
било естествено, малко повече в посока на това, което се нарича
поезия, художествен език, но само поради факта, че гюленчани са
забогатели и като заможни хора говорят по-изискано.
Описвам хора, не марионетки, действие, а не алегория,
създавам един свят, не морал, както понякога ми приписват,
та аз дори не се опитвам да противопоставям моята пиеса на
света, тъй като това става естественo от само себе си, докол-
кото към театъра принадлежи и публиката. Eдна пиеса за мен
се разиграва според възможностите на сцената, не под формата
на някакъв стил. Когато гюленчани играят дървета, то не е от
сюрреализъм, а за да вместят малко неловката любовна история,
която се разиграва в тази гора, опитите за сближаване на един
възрастен мъж с една възрастна жена в едно поетично сценично
пространство и така да я направят по-приемлива.
Пиша с присъщото ми доверие към театъра, към актьо-
ра. Това е главният ми подтик. Материалът ме изкушава. На
актьора му трябва много малко, за да изобрази човек, само най-
външната обвивка, а именно текстът, който, естествено,
трябва да е точен. Искам да кажа: така както един организъм
се затваря в себе си, като образува кожа, нещо крайно, така
една пиеса се обвива в езика. Драматургът създава само него.
Езикът е неговият краен продукт. Затова не може да се работи
върху езика като такъв, а само върху това, което съставлява
езика, върху мисълта или върху действието например; върху
езика като такъв, върху стила сам по себе си, работят само
дилетантите. Задачата на актьора, струва ми се, е в това да
199
постигне този краен продукт отново. Изкуството трябва да

се прояви сега като природа. Нека текстът, който давам, да се
играе правилно, подтекстът ще дойде от само себе си.
Не се причислявам към днешния авангард, естествено, и аз
си имам своя теория за изкуството, какво ли не прави човек за
развлечение, но предпочитам да си я пазя като свое лично мнение
(иначе би трябвало да се придържам изцяло към нея) и предпочитам
да минавам за малко чалнато, недодялано момче с недостатъчен
усет за формата. Да ме поставят в духа на народните пиеси, да
ме приемат за един вид съзнателен Нестрой, така ще стигнат
възможно най-далече. Да останат при моите хрумвания, да се отка-
жат от дълбокомислието, да внимават за смяна на картините без
пауза и завеса, дори сцената с колата да се играе просто, най-добре
с четири стола. (Тази сцена няма нищо общо с Уайлдър – откъде
накъде? Диалектическо упражнение за критици.)
Клер Заханасян не изобразява нито справедливостта, нито
плана „Маршал“ или пък апокалипсиса, нека бъде само това, кое-
то е, най-богатата жена на света, и поради своето богатство в
състояние да постъпва като героиня от старогръцка трагедия,
крайна, жестока, нещо като Медея. Тя може да си го позволи.
Дамата има чувство за хумор, това не може да се отрече, тъй
като се държи на разстояние от хората, като със стока, която
може да се купи, на разстояние и от себе си, освен това с една
странна грация, с едно злостно очарование. Но тъй като се
движи извън човешкия ред, тя е нещо неотменимо, застинало,
неподлежащо повече на развитие освен към вкаменяване, към
превръщане в изображение на божество. Тя е художествена
измислица, както и нейната свита, дори евнусите, които не
бива да се играят натуралистично отблъскващо с гласове на
кастрати, а нереално, приказно, тихо, призрачно в тяхното
биологично щастие, жертва на едно тотално отмъщение,
логично като законодателството на праисторическата епоха.
(За да се улеснят ролите, може двамата да говорят на смени,
вместо заедно, но тогава, без да повтарят изреченията.)
Ако Клер Заханасян не търпи развитие, ако е героиня още
от самото начало, то някогашният є любим предстои тепърва
да се превърне в герой. Омазан бакалин, отначало става неволно
нейна жертва, виновен, той е на мнение, че животът от само
себе си заличава всяка вина, един мъж без мисъл, един прост човек,
200
който постепенно проумява нещо – чрез страх, чрез ужас, – нещо

извънредно лично. Върху себе си трябва да изпита справедливост-
та и тъй като съзнава вината си, той се възвисява чрез смъртта
си (неговата смърт не е лишена от известна монументалност).
Неговата смърт едновременно има и няма смисъл. Би имала сми-
съл единствено в митичното царство на античния полис, тази
история обаче се разиграва в Гюлен. В наши дни.
Освен героите се появяват и гюленчани, хора като всички
нас. Те не бива да се изобразяват лоши, съвсем не, отначало са
решени да отхвърлят предложението, започват да правят
дългове, но не преднамерено, за да убият Ил, а от лекомислие,
от едно чувство, че все някак си всичко ще се уреди. Така тряб-
ва да се постави второ действие. Също и сцената на гарата.
Страх изпитва само Ил, който разбира своето положение, още
не е казана нито една лоша дума, чак при сцената в Петеровия
плевник настъпва обратът. Катастрофата вече не може да се
отмени. Оттук нататък гюленчани постепенно се подгот-
вят за убийството, възмущават се от вината на Ил и т.н.
Единствено семейството до края си внушава, че всичко ще се
уреди, то също не е лошо, само слабо като всички останали.
Това е община, която бавно отстъпва пред изкушението, също
като учителя, но това отстъпление трябва да бъде разбираемо.
Изкушението е прекалено голямо, бедността прекалено горчива.
„Старата дама“ е зла пиеса, но именно затова не бива да се играе
злостно, а колкото е възможно по-хуманно, с тъга, не с гняв, но и
с хумор, защото нищо не би навредило повече на тази комедия,
която завършва трагично, от абсолютната сериозност.
Написано 1956 г. за първото издание,

„Ферлаг дер Архе“, Цюрих 1956 г.
201
БЕЛЕЖКИ II
„Посещението на старата дама“ има две редакции. През

1959 г. „Ателиетеатър“ ме помоли да поставя моята комедия в
чест на неговия директор Паул Алстер, който преди 25 години
бе дошъл като емигрант в Берн, Старата дама трябваше да се
играе от Хилде Хилдебранд, а Ил – от Алстер.
Аз огледах сцената. За сценограф ми бе предложен Ари
Йокслин, който на моите съмнения отговори бързо, че на
всяка сцена може да се направи всичко. Въпреки това бях доста
отчаян, след като видях малката сцена: тя се намираше в едно
мазе и нямаше нито странична, нито задна сцена, затова пък
разполагаше с голям трап; той бе в средата на сцената и в
съотношение с нея – огромен. После веднага се съгласих. Вече
знаех как трябва да поставя пиесата: Клер Заханасян щеше да
се появи отдолу, сякаш идва от някакъв подлез под перона на
гарата, както е при много гари.
Трябваше да намаля действащите лица, промених и второ
действие, за него написах сцената, в която Ил заплашва Старата
дама с пушката, останалите балконски сцени премахнах, в трето
действие опростих сцената в магазина. Тук съм я включил
отново.
Впрочем Хилде Хилдебранд се оказа една от най-добрите
стари дами, които някога съм гледал, една от най-достоверните:
можеше човек да повярва в съдбата є. След премиерата градът
даде голям прием, председателят на градския съвет, който
в ролята си на градски съветник оглавяваше полицията,
прочете тържествено провиненията на Алстер, насъбрали се
в наказателния регистър за двайсет и пет години емигрантски
живот, след което той бе обявен за бернски гражданин.
Написано 1980 г. за настоящото издание. – Б. а.
202
Сцена: Магазинът на Ил
Редакция: „Ателие театър Берн“
Завеса или смяна на картината. Магазинът на Ил. Декорите

загатват новия магазин. Нова фирма. Нов лъскав тезгях в средата,
нова каса, луксозни стоки. Щом някой влезе през въображаемата вра-
та: помпозен звън. Зад тезгяха госпожа Ил. Отляво влиза Вторият
като преуспяващ месар, няколко пръски кръв по новата престилка.
ВТОРИЯТ: Ама че празненство беше. Цял Гюлен се събра да

гледа на площада пред катедралата.
ГОСПОЖА ИЛ: Клерхен заслужава това щастие след цялата
мизерия.
ВТОРИЯТ: Филмови артистки бяха шаферки. С такива
гърди.
ГОСПОЖА ИЛ: Днес е модно.
ВТОРИЯТ: От цял свят са дошли журналисти.
ГОСПОЖА ИЛ: Ние сме прости хора, господин Хелмесбергер.
При нас няма какво да търсят.
ВТОРИЯТ: Цигари.
ГОСПОЖА ИЛ: От зелените?
ВТОРИЯТ: „Кемъл“.
ГОСПОЖА ИЛ: Да ги запиша ли?
ВТОРИЯТ: Запишете ги. И един сатър.
ГОСПОЖА ИЛ: Сатър за клане?
ВТОРИЯТ: Точно така.
ГОСПОЖА ИЛ: Заповядайте, Хелмесбергер.
ВТОРИЯТ: Хубава стока. Как върви търговията?
ГОСПОЖА ИЛ: Бива си я.
ВТОРИЯТ: И аз не мога да се оплача. Наех персонал.
ГОСПОЖА ИЛ: И аз назначавам от първи.
ВТОРИЯТ: Запишете сатъра, госпожо Ил. (Прибира сатъра.)
Първият, изискан търговец, влиза. Поздравява.
203
ГОСПОЖА ИЛ: Здравейте, господин Хофбауер.

Минава жена – Първа или Втора жена – елегантно облечена, Пър-
вият, още на вратата на магазина, гледа след нея.
ПЪРВИЯТ: Какво си въобразява тази да ходи така
наконтена.
ГОСПОЖА ИЛ: Безсрамие!
ПЪРВИЯТ: Сигурно си мисли, че високата конюнктура е на
прага. „Саридон“. Цяла нощ откарахме у Щокерови.
Госпожа Ил подава на Първия чаша вода и лекарството.
ПЪРВИЯТ: Пълно е с журналисти.
ВТОРИЯТ: Слухтят из градчето.
ПЪРВИЯТ: В момента вземат интервю от пастора.
ВТОРИЯТ: Той ще мълчи, винаги е бил милостив към нас,
бедните хорица.
ПЪРВИЯТ: „Честърфийлд“.
ГОСПОЖА ИЛ: Да ги запиша ли?
ПЪРВИЯТ: Запишете ги. Къде е мъжът ви, госпожо Ил?
Отдавна не съм го виждал.
ГОСПОЖА ИЛ: Горе е.
Всички се ослушват нагоре.
ВТОРИЯТ: Крачи.
ГОСПОЖА ИЛ: Не знам какво му е на този човек. Крачи
из стаята. Вече дни наред. Сърцето ми се свива заради
него.
ПЪРВИЯТ: Нечистата съвест.
ВТОРИЯТ: И в Австралия искал да се изселва.
ПЪРВИЯТ: Като че ли сме същински убийци. Огънче, госпожо
Ил.
ГОСПОЖА ИЛ: Заповядайте.
ПЪРВИЯТ (пуши): Лошо е постъпил с бедната госпожа
Заханасян.
ПЪРВИЯТ: Да вкара момичето в беда, дявол да го вземе.
Влиза учителят. Той е пиян, но все още се владее.
ГОСПОЖА ИЛ: Здравейте, господин учителю.
204
УЧИТЕЛЯТ: Не ми е по природа, но трябва да пийна нещо

по-якичко.
ГОСПОЖА ИЛ: Имам нов „Щайнхегер“.
УЧИТЕЛЯТ: Една чашка.
ГОСПОЖА ИЛ: И за вас ли, господин Хелмесбергер?
ПЪРВИЯТ: Не, благодаря. Трябва да ходя до Кафиген с новия
фолксваген. Ще купувам прасета.
ГОСПОЖА ИЛ: А вие, господин Хофбауер?
ВТОРИЯТ: Преди тези проклети журналисти да са напуснали
градчето, няма да сложа капка в устата си.
ГОСПОЖА ИЛ: Но вие треперите, господин учителю.
УЧИТЕЛЯТ: Пия прекалено много в последно време. Пък и
току-що в „Златният апостол“ имаше доста здрава
запивка, направо алкохолна оргия. Дано не ви смущава
дъхът ми.
ГОСПОЖА ИЛ: Още една няма да ви навреди. (Пак му
налива.)
УЧИТЕЛЯТ: Мъжът ви ли е? (Ослушва се нагоре.)
ГОСПОЖА ИЛ: Крачи напред-назад.
УЧИТЕЛЯТ: Още една чашка. Последно. (Сам си налива.)
ГОСПОЖА ИЛ: Ама, разбира се.
УЧИТЕЛЯТ: Това крачене. Това непрекъснато крачене.
ВТОРИЯТ: Госпожо Ил, надявам се, че мъжът ви няма да се
раздрънка, като дойдат журналистите.
ГОСПОЖА ИЛ: Няма, разбира се.
ПЪРВИЯТ: С неговия характер?
ГОСПОЖА ИЛ: Не ми е лесно, господин Хофбауер.
ВТОРИЯТ: Ако седне да изобличава Клара, да разправя разни
лъжи, че била предложила нещо за смъртта му и други
такива, което всъщност е само израз на безкрайната є
мъка, ще трябва да се намесим.
ПЪРВИЯТ: Не заради милиарда (плюе), а заради гнева на народа.
Бедната госпожа Заханасян е трябвало Господ знае какво
да претегли заради него.
УЧИТЕЛЯТ: Хофбауер, аз съм твоят стар учител. Тихо и
кротко си пих ракийката и си мълчах през цялото време.
205
Но сега е мой дълг да изпълня човешкия си дълг. (Става

с усилие.) Очите на всички приятели на човечеството
и на философите от древността са отправени към
мен. Искам да бъда достоен за тях. Ще отида при
журналистите и ще им разкажа за посещението на
старата дама в нашия град.
ГОСПОЖА ИЛ: Господин учителю!
ВТОРИЯТ: Какво значи това?
УЧИТЕЛЯТ: Ще кажа на пресата цялата истина. (Втурва се
към вратата.)
ПЪРВИЯТ: Няма да прекрачиш прага, предател такъв!
УЧИТЕЛЯТ: Като архангел ще оповестя гръмовно истината
на целия свят.
Вторият идва със сатъра и застава пред учителя.
ВТОРИЯТ: Учителю, на мене ми умря момчето, защото не можах
да му купя лекарства. Децата ни станаха общи работници,
защото и образованието ни стана прекалено скъпо.
Живеехме като скотове. Никаква радост, никакъв лукс,
само нищета и скука, лоша храна и лоша ракия. И сега, като
се поокопитихме, искаш пак да ни хвърлиш в мизерията? Аз
обаче не желая да се върна в мрака, учителю. Чуй ме добре.
Сега с този сатър отивам при Алфред Ил.
ГОСПОЖА ИЛ: Господин Хелмесбергер!
ВТОРИЯТ: Ще го убия. Много добре знаеш, че друг изход няма.
Или ще пукне един, или ще пукнат всички.
Кани се да хукне вдясно по стълбите, но в този миг насреща му се

появява спокойно Ил.
ИЛ: Какво става в моя магазин?

Мъртвешка тишина от ужас.
Какво правиш с този сатър, Хелмесбергер?
ВТОРИЯТ: Канех се да купя този сатър, Ил. Но мисля, че в
Кафиген ще намеря по-добър. (Връща, треперейки, сатъра
на Ил.)
ИЛ: Разбирам. Там има и по-голям избор.
206
УЧИТЕЛЯТ: Алфред Ил, аз съм приятел на старите гърци,

почитател на Платон. Човечността ми повелява да
ти изкрещя: градчето е пълно с журналисти от цял
свят. Обърни се към пресата и общественият скандал
ще те спаси!
ИЛ: Глупости, учителю. Не ми е нужна пресата. Седнете.
УЧИТЕЛЯТ: Сядам. Човечността трябва да седне. (Сяда с
усилие.) Моля – ако и вие предавате истината.
Всички стоят малко смутени пред Ил.
ВТОРИЯТ: Една „Партагас“.
ИЛ: Заповядайте.
ВТОРИЯТ: Запиши ми я.
ИЛ: Разбира се.
ВТОРИЯТ: Разумно бе да не дрънкаш. На мерзавец като тебе
то кой ли ще седне да вярва. (Излиза.)
ПЪРВИЯТ: Откровено казано: това, което сте причинили
на Клерхен, може да го стори само един негодник.
(Излиза.)
ИЛ (оглежда се замечтано в магазина): Всичко ново. Модерно
изглежда сега всичко при нас. Чисто, приятно. Винаги
съм мечтал за такъв един магазин. Къде са децата?
ГОСПОЖА ИЛ: На тенискортовете.
ИЛ: Иди ги доведи. Тази вечер искам всички да сте при мен.
Госпожа Ил излиза отляво, учителят все още е там.
УЧИТЕЛЯТ: Трябва да ме извините. Обърнах няколко ракийки,

две-три, така.
ИЛ: Няма нищо.
УЧИТЕЛЯТ: Ах, Ил, какви хора сме. Трябваше да избягате
тогава, на гарата. Ние щяхме да ви оставим да си
тръгнете, още не бяхме готови за действие. Но сега?
Позорният милиард изгаря сърцата ни. Чувствам как
бавно се превръщам в убиец. Само преди минути исках
да разкажа всичко на журналистите, но сега нямам вече
сили. Моята вяра в човечността е безсилна. (Пак си
207
налива и пие.) Я се стегнете, Ил, борете се за живота

си, нямате никакво време за губене.
ИЛ: Вече не се боря.
Учителят пак си налива и пие.
УЧИТЕЛЯТ: Трябва да се борите, Ил. Иначе сте загубен. И
ние също.
ИЛ: Разбрах, че вече нямам никакво право. Не мога да изисквам
от вас това, което на времето сам не съм направил.
УЧИТЕЛЯТ: Нямате право ли? Спрямо тази проклета стара
дама, тази непристойна пародия на справедливостта,
тази световна курва, която сменя мъжете си като
носни кърпи пред очите ни, най-безсрамно, и която
прибира душите ни?
ИЛ: В края на краищата аз съм виновен за всичко.
УЧИТЕЛЯТ: Виновен ли?
ИЛ: Аз направих Клара това, което е, а себе си това, което
съм, един омазнен, изкуфял бакалин. Какво да правя,
учителю на Гюлен? Да се преструвам на невинен? Всичко
е мое дело – евнусите, икономът, ковчегът, милиардите.
Вече не мога да помогна нито на себе си, нито на вас.
УЧИТЕЛЯТ: Изтрезнях. Отведнъж. (Олюлявайки се, отива при
Ил.) Прав сте. Напълно. Вие сте виновен за всичко. А
сега искам да ви кажа нещо, Алфред Ил, нещо принципно.
(Застава съвсем изправен пред Ил, само леко се олюлява.) Вие
сте негодник, Ил, нищо повече. А сега ми дайте още една
бутилка „Щайнхегер“.
Ил поставя една бутилка, учителят я взема.
УЧИТЕЛЯТ: Запишете ми я.
Излиза бавно. Семейството идва. Дъщерята в костюм за тенис.
208
ФИЗИЦИ
ФИЗИЦИ
Комедия в две действия
На Терезе Гизе
209
Госпожица доктор
Матилде фон Цанд психиатър
Марта Бол старша сестра
Моника Щетлер медицинска сестра
Уве Зиверс старши болногледач
Макартър болногледач
Мурильо болногледач
Херберт Георг Бойтлер,
наричан Нютон пациент
Ернст Хайнрих Ернести,
наричан Айнщайн пациент
Йохан Вилхелм Мьобиус пациент
Мисионер Оскар Розе
Госпожа мисионершата Лина Розе
Адолф-Фридрих
Вилфрид-Каспар техни синове
Йорг-Лукас
Рихард Фо криминален инспектор
Гул полицай
Блохер полицай
съдебен лекар
Написана през 1961 г.

Премиера в „Шаушпилхаус Цюрих“, 20 февруари 1962 г.
210
ФИЗИЦИ
Място на действието: салон в една удобна, макар и малко

занемарена вила на частния санаториум „Черешова градина“.
Близката околност: Отначало естествен, после укрепен бряг
на езеро, по-нататък средно голямо, по-скоро малко градче.
Някога китното живописно селище със замък и старинна част
сега е украсено с отвратителните сгради на застрахователните дру-
жества и се изхранва главно от един скромен университет с разширен
теологичен факултет и летни езикови курсове, а също така от едно
търговско и едно зъботехническо училище, както и от девически панси-
они и от една почти незначителна лека промишленост, поради което
само по себе си е далеч от всяко житейско оживление. Отгоре на всичко
дори самата природа действа успокояващо на нервите, във всеки случай
налице са сини планински хребети, хуманно залесени хълмове, има и едно
доста голямо езеро, а в непосредствена близост – и широка, димяща вечер
равнина, някога мрачно мочурище, сега набраздена от канали, плодо-
родна, някъде сред нея затвор с принадлежащото към него голямо селско
стопанство, така че навсякъде се виждат мълчаливи призрачни групи
и групички от престъпници, които копаят и прекопават наоколо.
Всъщност местните дадености изобщо не са от значение, споменаваме
ги тук само за по-голяма изчерпателност, тъй като изобщо няма да
напускаме сградата на лудницата (ето че все пак го казахме), или по-
точно: дори и салона няма да напускаме, нали сме решили строго да
спазваме единството на време, място и действие. На действие, което
се разиграва между луди, подобава само класическата форма.
Но на въпроса. Що се отнася до вилата, то в нея някога са били
настанени множество пациенти на основателката на това заведение,
госпожица доктор хонорис кауза, доктор на медицинските науки Ма-
тилде фон Цанд: изкуфели аристократи, склерозирали политици – ако
не са още на власт, – дебилни милионери, шизофренични писатели, едри
индустриалци с маниакални депресии и т.н., накратко – целият духов-
211
но побъркан елит на половин Западна Европа, тъй като госпожица

доктор е известна не само защото гърбавата стара мома с неизмен-
ната си лекарска престилка произхожда от влиятелен старинен род
и е последната му значителна издънка, но и защото е човеколюбива
и прочут психиатър, може дори да се каже световно прочут (току-що
излезе кореспонденцията є с К. Г. Юнг). Но сега високопоставените и
невинаги приятни пациенти отдавна са се преселили в елегантната
светла нова сграда, където за неимоверни цени и най-злокачественото
минало се превръща в истинско удоволствие. Новата сграда се разпрос-
тира в южната част на просторния парк в различни павилиони (със
стъклописи от Ерни в параклиса) с изглед към равнината, докато
от вилата към езерото се спуска морава, украсена с огромни дървета.
Край брега се издига каменен зид.
В салона на вече слабо населената вила обикновено седят трима
пациенти, случайно физици, или може би недотам случайно, тук се
прилагат хуманни принципи и не се дели туй, що си принадлежи. Всеки
от тях живее затворен в себе си, потънал в свой въображаем свят,
хранят се заедно в салона, дискутират понякога по своята наука или
седят с тихо зареян поглед, безобидни, мили луди, податливи, лесни за
лекуване, непридирчиви. С една дума, наистина образцови пациенти,
ако в последно време не се бяха случили някои странни, направо ужасни
неща: един от тях удуши преди три месеца една медицинска сестра
и ето че случаят сега се повтаря. Така че пак е дошла полицията.
Затова салонът е по-оживен от обикновено. Медицинската сестра
лежи на пода в трагична и окончателна поза, на по-заден план, за
да не се плаши излишно публиката. Но ясно личи, че е имало борба.
Мебелите са доста разместени. Един лампион и две кресла са прека-
турени на пода, а отпред вляво е преобърната и една кръгла маса, и
то така, че сега краката є стърчат към зрителите.
Впрочем преустройството на вилата в лудница (преди това
тя е била лятната резиденция на Цанд) е оставило болезнени следи
в салона. На височина един човешки ръст стените са боядисани с
хигиенична лакова боя и едва над нея започва гипсът с отчасти
запазени орнаменти. Трите врати в дъното, които от един малък
коридор водят към стаите на физиците, са тапицирани с черна
кожа. Освен това те са номерирани от едно до три. Вляво до ве-
212
ФИЗИЦИ
стибюла е поставен отвратителен радиатор за парно отопление,

вдясно – мивка с кърпи за ръце на металическа пръчка.
От стая номер две (средната стая) се разнася звукът на
цигулка в съпровод на пиано. Бетховен. „Кройцеровата соната“.
Отляво е фасадата към парка, прозорците са високи и стигат
до паркета, който е покрит с линолеум. Отляво и отдясно на
стената с прозорците – тежки завеси. Двукрила врата води към
тераса с каменен парапет, който се откроява върху фона на парка
и на сравнително слънчевото ноемврийско време. Минава четири и
половина следобед. Вдясно над една безполезна камина, пред която
е поставена решетка, виси портрет на възрастен мъж с остра бра-
дичка в тежка златна рамка. Вдясно отпред тежка дъбова врата.
От кафявия касетъчен таван виси тежък полилей. Мебелите: до
кръглата маса – когато салонът е подреден – стоят три стола, бо-
ядисани в бяло като масата. Останалите мебели са леко извехтели,
от различни епохи. Вдясно отпред канапе с масичка, отстрани две
кресла. Мястото на лампиона е всъщност зад канапето, така че
стаята съвсем не е претрупана: за оформлението на сцена, върху
която, за разлика от древните пиеси, сатировата игра предхожда
трагедията, не трябва много. Можем да започваме.
С трупа се занимават криминални служители в цивилни кос-
тюми, невъзмутими, кротки момчета, които вече са си пийнали
порцията бяло вино и съответно миришат така. Те мерят, вземат
отпечатъци, очертават с тебешир контурите на трупа и т.н.
В средата на салона стои криминалният инспектор Рихард Фос
с шапка и палто, отляво – старшата сестра Марта Бол, която
изглежда толкова властна, колкото звучи името є и каквато всъщ-
ност си е. На креслото вдясно отвън седи полицай и стенографира.
Криминалният инспектор взема пура от една кафява табакера.
ИНСПЕКТОРЪТ: Тук се пуши, нали?

СТАРШАТА СЕСТРА: Обикновено не.
ИНСПЕКТОРЪТ: Пардон. (Връща пурата.)
СТАРШАТА СЕСТРА: Чаша чай?
ИНСПЕКТОРЪТ: Предпочитам ракия.
СТАРШАТА СЕСТРА: Намирате се в лечебно заведение.
213
ИНСПЕКТОРЪТ: Тогава нищо. Блохер, може да снимаш.

БЛОХЕР: Слушам, господин инспектор.
Правят снимки. Светкавици.
ИНСПЕКТОРЪТ: Как се казваше сестрата?
СТАРШАТА СЕСТРА: Ирене Щрауб.
ИНСПЕКТОРЪТ: Възраст?
СТАРШАТА СЕСТРА: Двайсет и две. От Колванг.
ИНСПЕКТОРЪТ: Близки?
СТАРШАТА СЕСТРА: Един брат в Източна Швейцария.
ИНСПЕКТОРЪТ: Уведомен ли е?
СТАРШАТА СЕСТРА: По телефона.
ИНСПЕКТОРЪТ: Убиецът?
СТАРШАТА СЕСТРА: Моля ви, господин инспектор, бедният
човек е болен.
ИНСПЕКТОРЪТ: Добре де: извършителят?
СТАРШАТА СЕСТРА: Ернст Хайнрих Ернести. Наричаме го
Айнщайн.
ИНСПЕКТОРЪТ: Защо?
СТАРШАТА СЕСТРА: Защото се смята за Айнщайн.
ИНСПЕКТОРЪТ: Така значи. (Обръща се към стенографиращия
полицай.) Записахте ли показанията на старшата сес-
тра, Гул?
ГУЛ: Тъй вярно, господин инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ: Пак ли удушена, докторе?
СЪДЕБНИЯТ ЛЕКАР: Безусловно. С шнура на лампиона. Тези
луди развиват често гигантска сила. В това има нещо
величаво.
ИНСПЕКТОРЪТ: Така ли? Намирате ли? Аз пък мисля, че е
безотговорно тези луди да се оставят на грижите на
сестри. Това вече е второто убийство…
СТАРШАТА СЕСТРА: Моля ви, господин инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ: …вторият нещастен случай за три месеца
в санаториума „Черешова градина“. (Изважда бележник.)
На дванайсети август някой си Херберт Георг Бойт-
лер, който се смята за великия физик Нютон, удуши
медицинската сестра Доротея Мозер. (Отново прибира
214
ФИЗИЦИ
бележника.) Пак в този салон. С болногледачи това никога

нямаше да се случи.
СТАРШАТА СЕСТРА: Смятате ли? Сестра Доротея Мозер
беше член на женското дружество по борба, а сестра
Ирене Щрауб беше шампионка на националната федера-
ция по джудо.
ИНСПЕКТОРЪТ: А вие?
СТАРШАТА СЕСТРА: Аз вдигам тежести.
ИНСПЕКТОРЪТ: Може ли сега да видя убиеца…
СТАРШАТА СЕСТРА: Моля ви, господин инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ: …извършителя?
СТАРШАТА СЕСТРА: Той свири на цигулка.
ИНСПЕКТОРЪТ: Какво значи: той свири?
СТАРШАТА СЕСТРА: Нали чувате.
ИНСПЕКТОРЪТ: Тогава, ако обича, да спре. (Тъй като старша-
та сестра не реагира.) Трябва да го разпитам.
СТАРШАТА СЕСТРА: Не може.
ИНСПЕКТОРЪТ: Защо да не може?
СТАРШАТА СЕСТРА: От медицинска гледна точка е недопус-
тимо. Господин Ернести трябва сега да свири.
ИНСПЕКТОРЪТ: Но този тип е удушил една медицинска
сестра!
СТАРШАТА СЕСТРА: Господин инспекторе, тук не става
дума за някакъв тип, а за болен човек, който трябва да
се успокои. И тъй като се смята за Айнщайн, успокоява
се само когато свири на цигулка.
ИНСПЕКТОРЪТ: Да не би аз да съм луд?
СТАРШАТА СЕСТРА: Не сте.
ИНСПЕКТОРЪТ: Човек съвсем се обърква. (Избърсва си потта.)
Горещо е тук.
СТАРШАТА СЕСТРА: Съвсем не.
ИНСПЕКТОРЪТ: Сестра Марта... Извикайте, моля ви,
главната лекарка.
СТАРШАТА СЕСТРА: И това не става. Госпожица докторката
съпровожда Айнщайн на пианото. Айнщайн се успокоява
само когато госпожица докторката му акомпанира.
215
ИНСПЕКТОРЪТ: А преди три месеца госпожица докторката

трябваше да играе шах с Нютон, за да може и той да се
успокои. Тези вече не минават, сестра Марта. Просто
трябва да говоря с главната лекарка.
СТАРШАТА СЕСТРА: Моля. Тогава ще почакате.
ИНСПЕКТОРЪТ: Още колко ще продължава това скрибуцане?
СТАРШАТА СЕСТРА: Петнайсет минути, час. Зависи.
ИНСПЕКТОРЪТ (овладява се): Хубаво. Ще чакам. (Изкрещява.)

Ще чакам!
БЛОХЕР: Ние привършихме, господин инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ (мрачно) А мене ме довършиха.
Тишина. Инспекторът избърсва потта си.
Може да изнесете трупа.
БЛОХЕР: Слушам, господин инспекторе.
СТАРШАТА СЕСТРА: Ще покажа на господата пътя през
парка към параклиса.
Тя отваря двукрилата врата. Изнасят трупа. Също и инструмен-

тите. Инспекторът си сваля шапката, сяда уморен на креслото
вляво от канапето. Все още свирене на цигулка в съпровод на пиано.
От стая номер три излиза Херберт Георг Бойтлер в костюм от
началото на осемнайсети век и перука.
НЮТОН: Сър Исак Нютон.

ИНСПЕКТОРЪТ: Криминален инспектор Рихард Фос. (Остава
седнал.)
НЮТОН: Радвам се. Много се радвам. Наистина. Чух тро-
полене, стенания, хриптене, после да влизат и излизат
хора. Може ли да запитам какво става тук?
ИНСПЕКТОРЪТ: Сестра Ирене Щрауб е удушена.
НЮТОН: Шампионката на националната федерация по
джудо ли?
ИНСПЕКТОРЪТ: Шампионката.
НЮТОН: Ужасно.
ИНСПЕКТОРЪТ: От Ернст Хайнрих Ернести.
216
ФИЗИЦИ
НЮТОН: Но той още свири на цигулка.

ИНСПЕКТОРЪТ: Трябва да се успокои.
НЮТОН: Сигурно борбата доста го е напрегнала. И без това
е слабоват. С какво я е…?
ИНСПЕКТОРЪТ: С шнура от лампиона.
НЮТОН: С шнура от лампиона. И така става. Този Ернести.
Много съжалявам. Извънредно. И за шампионката по
джудо също. Трябва да подредя малко.
ИНСПЕКТОРЪТ: Моля. Огледът е направен.
Нютон изправя масата, после столовете.
НЮТОН: Не понасям безпорядък. Всъщност станах физик
от любов към реда. (Поставя лампиона.) За да сведа при-
видния хаос в природата до един по-висш ред. (Запалва
си цигара.) Ще ви преча ли, ако пуша?
ИНСПЕКТОРЪТ (радостно): Напротив, аз… (Кани се да вземе
пура от табакерата.)
НЮТОН: Извинете, но тъй като стана дума за ред: тук мо-
гат да пушат само пациентите, но не и посетителите.
Иначе целият салон веднага ще се усмърди.
ИНСПЕКТОРЪТ: Разбирам. (Пак прибира табакерата си.)
НЮТОН: Ще ви пречи ли, ако пийна чашка коняк?
ИНСПЕКТОРЪТ: Съвсем не.
Нютон изважда иззад решетката на камината шише коняк и
една чаша.
НЮТОН: Този Ернести. Съвсем съм объркан. Как може човек
да удуши една медицинска сестра! (Сяда на канапето,
налива си коняк.)
ИНСПЕКТОРЪТ: Впрочем вие също сте удушили една меди-
цинска сестра.
НЮТОН: Аз?
ИНСПЕКТОРЪТ: Сестра Доротея Мозер.
НЮТОН: Боркинята?
ИНСПЕКТОРЪТ: На дванайсети август. С шнура от завесата.
НЮТОН: Но това е нещо съвсем друго, господин инспекторе.
В края на краищата аз не съм луд. За ваше здраве.
ИНСПЕКТОРЪТ: И за ваше.
217
Нютон пие.
НЮТОН: Сестра Доротея Мозер. Само като си помисля.
Сламеноруса. Неимоверно силна. Гъвкава въпреки пълно-
тата си. Тя ме обичаше и аз я обичах. Тази дилема можеше
да се разреши само с шнура от завесата.
ИНСПЕКТОРЪТ: Дилема?
НЮТОН: Моята задача е да размишлявам върху гравитаци-
ята, а не да обичам жена.
ИНСПЕКТОРЪТ: Разбирам.
НЮТОН: Пък и огромната разлика във възрастта.
ИНСПЕКТОРЪТ: Естествено. Вие трябва отдавна да сте
попрехвърлили двестате.
НЮТОН (гледа го учудено): Как така?
ИНСПЕКТОРЪТ: Ами, като Нютон…
НЮТОН: Вие да не сте превъртели, господин инспекторе,
или само така се преструвате?
ИНСПЕКТОРЪТ: Вижте какво…
НЮТОН: Наистина ли вярвате, че аз съм Нютон?
ИНСПЕКТОРЪТ: Нали вие го вярвате.
Нютон се оглежда подозрително.
НЮТОН: Мога ли да ви поверя една тайна, господин инспек-
торе?
ИНСПЕКТОРЪТ: Разбира се.
НЮТОН: Аз не съм сър Исак. Само се представям за Нютон.
ИНСПЕКТОРЪТ: И защо?
НЮТОН: За да не обърквам Ернести.
ИНСПЕКТОРЪТ: Не разбирам.
НЮТОН: За разлика от мен Ернести е наистина болен. Той
си въобразява, че е Алберт Айнщайн.
ИНСПЕКТОРЪТ: И какво общо има това с вас?
НЮТОН: Ако Ернести разбере, че в действителност аз съм
Алберт Айнщайн, ще стане една...
ИНСПЕКТОРЪТ: Искате да кажете, че…
НЮТОН: Точно така. Известният физик, основателят на
теорията на относителността, това съм аз. Роден на
14 април 1879-а в Улм.
218
ФИЗИЦИ
Инспекторът се изправя, леко объркан.

ИНСПЕКТОРЪТ: Много ми е приятно.
Нютон също става.
НЮТОН: Наричайте ме просто Алберт.
ИНСПЕКТОРЪТ: А вие мене Рихард.
Стискат си ръцете.
НЮТОН: Мога да ви уверя, че бих изкарал „Кройцеровата со-
ната“ с далеч по-голям замах от Ернст Хайнрих Ернести.
Андантето го свири направо безобразно.
ИНСПЕКТОРЪТ: Нищо не разбирам от музика.
НЮТОН: Да седнем.
Притегля го на канапето. Нютон слага ръка върху рамото на
инспектора.
НЮТОН: Рихард.
ИНСПЕКТОРЪТ: Алберт?
НЮТОН: Яд ви е, че не можете да ме арестувате, нали
така?
ИНСПЕКТОРЪТ: Но, Алберт...
НЮТОН: Искате да ме арестувате, загдето удуших меди-
цинската сестра или защото спомогнах за създаването
на атомната бомба?
ИНСПЕКТОРЪТ: Но, Алберт...
НЮТОН: Ако там, до вратата, завъртите ключа, какво ще
стане, Рихард?
ИНСПЕКТОРЪТ: Ще светне.
НЮТОН: Ще създадете електрически контакт. Разбирате
ли нещо от електричество, Рихард?
ИНСПЕКТОРЪТ: Не съм физик.
НЮТОН: И аз почти нищо не разбирам. Само създавам една
теория въз основа на природонаучни наблюдения. Запис-
вам тази теория с езика на математиката и получавам
множество формули. После идват техниците. Те се
грижат само за формулите. Отнасят се с електричест-
вото както сводник с проститутка. Използват го.
Произвеждат машини, а една машина има приложение
само когато е станала независима от познанието, довело
219
до нейното изобретяване. Така че днес всяко магаре може

да накара една крушка да светне или една атомна бомба
да избухне. (Потупва инспектора по рамото.) А вие искате
да ме арестувате за това, Рихард. Не е честно.
ИНСПЕКТОРЪТ: Изобщо не искам да ви арестувам, Ал-
берт.
НЮТОН: Само защото ме смятате за луд. Но защо не отказ-
вате да запалите светлината, след като нищо не разби-
рате от електричество? Вие тук сте престъпникът,
Рихард. А сега трябва да скрия коняка, че старшата сес-
тра Марта Бол ще побеснее. (Нютон скрива коняка отново
зад паравана на камината, но оставя чашата.) Сбогом.
ИНСПЕКТОРЪТ: Сбогом, Алберт.
НЮТОН: Би трябвало сам да се арестувате, Рихард! (Прибира
се отново в стая номер 3.)
ИНСПЕКТОРЪТ: Сега вече ще запаля.
Изважда решително една пура от табакерата си, запалва я, пуши.

През двукрилата врата влиза Блохер.
БЛОХЕР: Готови сме за тръгване, господин инспекторе.

Инспекторът тропва с крак.
ИНСПЕКТОРЪТ: Ще чакам! Главната лекарка!
БЛОХЕР: Тъй вярно, господин инспекторе.
Инспекторът се успокоява, сумти.
ИНСПЕКТОРЪТ: Върни се с хората в града, Блохер. Аз ще
дойда малко по-късно.
БЛОХЕР: Слушам, господин инспекторе. (Излиза.)
Инспекторът пуши, става, крачи упорито напред-назад из салона,

спира пред портрета над камината, разглежда го. Вратата на
стая номер 2 се отваря и госпожица доктор Матилде фон Цанд
излиза от нея. Гърбава, около петдесет и пет годишна, с бяла ле-
карска престилка и слушалки.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Баща ми, тайният съветник
Аугуст фон Цанд. Той обитаваше тази вила, преди да
220
ФИЗИЦИ
я превърна в санаториум. Велик човек беше, истински

човек. Аз съм единственото му дете. Мразеше ме до
смърт, той мразеше изобщо всички хора до смърт.
Може би с право. Като стопански ръководител той
бе изправен пред пропасти на човешката душа, които
за нас, психиатрите, ще останат навеки затворени.
Ние, специалистите по душевни болести, си оставаме
безнадеждно романтични филантропи.
ИНСПЕКТОРЪТ: Преди три месеца тук висеше друг порт-
рет.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Моят чичо, политикът. Канцлер
Йоахим фон Цанд. (Тя оставя партитурата на масичката
пред канапето.) Така. Ернести се успокои. Хвърли се на
леглото и заспа. Като щастливо момченце. Мога отново
да си отдъхна. Вече се опасявах, че ще изсвири и третата
Брамсова соната. (Сяда на креслото вляво от канапето.)
ИНСПЕКТОРЪТ: Извинете, госпожице доктор Фон Цанд,
че пуша тук въпреки забраната, но…
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Пушете си спокойно, инспекторе.
И аз трябва да запаля веднага една цигара, старша сестра
Марта да си гледа работата. Дайте ми огън.
Той є подава огън, тя пуши.
Ужасно. Бедната сестра Ирене. Такова ангелски невинно
младо създание. (Забелязва чашата.) Нютон?
ИНСПЕКТОРЪТ: Имах удоволствието.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Я по-добре да прибера чашата.
Инспекторът я изпреварва и поставя чашата зад решетката на
камината.
Заради старшата сестра.
ИНСПЕКТОРЪТ: Разбирам.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Разговаряли сте с Нютон?
ИНСПЕКТОРЪТ: Открих нещо. (Сяда на канапето.)
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Поздравления.
ИНСПЕКТОРЪТ: Нютон в действителност също се смята
за Айнщайн.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Това го разправя на всеки. Но всъщ-
221
ност се смята за Нютон.

ИНСПЕКТОРЪТ (удивен): Сигурна ли сте?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: За кого ще се смятат моите па-
циенти определям аз. Аз ги познавам много по-добре,
отколкото те самите.
ИНСПЕКТОРЪТ: Възможно е. Но тогава би трябвало да по-
могнете и на нас, госпожице доктор. Правителството
повдига възражения.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Прокурорът?
ИНСПЕКТОРЪТ: Беснее.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Toва да не би да е моя грижа, Фос.
ИНСПЕКТОРЪТ: Две убийства…
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Моля ви, инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ: Два нещастни случая. За три месеца. Тряб-
ва да признаете, че мерките за сигурност във вашето
заведение са незадоволителни.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Как си ги представяте тези мер-
ки за сигурност, инспекторе? Аз ръководя болнично
заведение, а не тъмничен затвор. И вие не можете да
затваряте убийците, преди да са убили.
ИНСПЕКТОРЪТ: Става дума не за убийци, а за луди, а те
могат да убиват по всяко време.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Здравите също, и то много по-чес-
то. Само като се сетя за дядо ми Леонидас фон Цанд,
генерал-фелдмаршала с неговата загубена война. Но в
кой век живеем? Има ли напредък медицината или не?
Разполагаме ли с нови средства, или не, опиати, които
превръщат и най-бесните луди в кротки агънца? Трябва
ли пак да затворим болните в единични килии или пък
в мрежи с боксови ръкавици, както преди? Като че ли
не сме в състояние да правим разлика между опасни и
безопасни пациенти.
ИНСПЕКТОРЪТ: При Бойтлер и Ернести това умение във
всеки случай претърпя пълен провал.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: За съжаление. Това тревожи мен, а
не вашия беснеещ прокурор.
222
ФИЗИЦИ
От стая номер две излиза Айнщайн със своята цигулка. Слаб, с

дълги снежнобели коси, с мустаци.
АЙНЩАЙН: Събудих се.

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Но, професоре.
АЙНЩАЙН: Добре ли свирих?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Чудесно, професоре.
АЙНЩАЙН: Сестра Ирене Щрауб дали…
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Не мислете повече за това, про-
фесоре.
АЙНЩАЙН: Отивам пак да си легна.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Много мило, професоре.
Айнщайн отново се оттегля в стаята си. Инспекторът скача.
ИНСПЕКТОРЪТ: Това беше значи той!

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Ернст Хайнрих Ернести.
ИНСПЕКТОРЪТ: Убиецът…
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Моля ви, инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ: Извършителят, който се смята за Айн-
щайн. Кога постъпи тук?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Преди две години.
ИНСПЕКТОРЪТ: А Нютон?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Преди година. И двамата неизле-
чими. За Бога, Фос, аз не съм начинаеща в моята област,
това ви е известно, на прокурора също, той винаги е
ценял експертизите ми. Моят санаториум е светов-
ноизвестен и на съответните цени. Грешки не мога
да си позволявам, да не говорим за инциденти, които
ми докарват тук полицията. Ако някой тука се е про-
валил, това е медицината, не аз. Тези нещастни случаи
бяха непредвидими, със същата вероятност и ние с вас
бихте могли да удушим някоя сестра. Няма медицинско
обяснение за случилото се. Освен ако…
Взела е нова цигара. Инспекторът є подава огън.
Инспекторе. Да забелязвате нещо?
223
ИНСПЕКТОРЪТ: В какъв смисъл?

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Помислете за двамата болни.
ИНСПЕКТОРЪТ: Е, и?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: И двамата са физици. Ядрени
физици.
ИНСПЕКТОРЪТ: И какво от това?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Вие наистина не страдате от
излишна подозрителност, инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ (замисля се): Госпожице доктор.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Да, Фос?
ИНСПЕКТОРЪТ: Вие смятате…?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: И двамата са изследвали радиоак-
тивни вещества.
ИНСПЕКТОРЪТ: Допускате, че има някаква връзка?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Само констатирам, това е всичко.
И двамата полудяват, и при двамата болестта се вло-
шава, и двамата стават общественоопасни, и двамата
удушават медицински сестри.
ИНСПЕКТОРЪТ: Вие допускате... изменение на мозъка вслед-
ствие радиоактивност ли?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: За съжаление трябва да допусна и
тази възможност.
ИНСПЕКТОРЪТ (оглежда се): Накъде води тези врата?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Към вестибюла, в зеления салон,
към горния етаж.
ИНСПЕКТОРЪТ: Колко пациенти има още тук?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Трима.
ИНСПЕКТОРЪТ: Само?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Останалите бяха преместени в
новата сграда веднага след първия нещастен случай. За
щастие можах да си позволя навреме това разширение.
Някои богати пациенти, а и моите роднини ме подпо-
могнаха. Като измряха. Повечето от тях тук. Тогава
аз останах единствена наследница. Съдба, Фос. Винаги
съм единствена наследница. Семейството ми е толкова
старо, че почти трябва да се смята за малко медицинско
224
ФИЗИЦИ
чудо, ако мога да минавам за сравнително нормална, искам

да кажа, що се отнася до душевното ми състояние.
ИНСПЕКТОРЪТ (размишлява): А третият пациент?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Също е физик.
ИНСПЕКТОРЪТ: Странно. Не смятате ли?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Изобщо не смятам. Аз сортирам.
Писателите при писателите, едрите индустриалци при
едрите индустриалци, милионерките при милионерките
и физиците при физиците.
ИНСПЕКТОРЪТ: Име?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Йохан Вилхелм Мьобиус.
ИНСПЕКТОРЪТ: И той ли се е занимавал с радиоактивност?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Не.
ИНСПЕКТОРЪТ: Би ли могъл и той…?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: От петнайсет години е тук, без-
обиден е и състоянието му не се променя.
ИНСПЕКТОРЪТ: Госпожице доктор... Няма да ви се размине.
Прокурорът настоява категорично да вземете болно-
гледачи за вашите физици.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Ще ги има.
ИНСПЕКТОРЪТ (взема си шапката): Добре, радвам се, че
проявихте разбиране. Вече два пъти идвам в „Черешова
градина“, госпожице доктор Фон Цанд. Надявам се, че
няма да се появявам още веднъж.
Слага си шапката, излиза отляво през двукрилата врата на тера-

сата и се отдалечава през парка. Госпожица доктор Матилде фон
Цанд гледа след него замислено. Отдясно влиза старшата сестра
Марта Бол, чуди се, души въздуха. Държи едно досие.
СТАРШАТА СЕСТРА: Моля ви, госпожице доктор…

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: О, извинете. (Изгася цигарата.)
Положиха ли сестра Ирене Щрауб в параклиса?
СТАРШАТА СЕСТРА: Под органа.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Поставете свещи около нея и
венци.
225
СТАРШАТА СЕСТРА: Обадих се вече на цветаря Фойц.

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Как е леля ми Сента?
СТАРШАТА СЕСТРА: Неспокойна е.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Удвоете дозата. А братовчедът
Улрих?
СТАРШАТА СЕСТРА: Все така.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Старша сестро Марта Бол, за
съжаление трябва да сложа край на една традиция в
„Черешова градина“. Досега назначавах само медицински
сестри, от утре вилата поемат болногледачи.
СТАРШАТА СЕСТРА: Госпожице доктор Матилде фон Цанд,
няма да позволя да ми отнемат тримата физици. Те са
най-интересните ми случаи.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Решението ми е окончателно.
СТАРШАТА СЕСТРА: Любопитна съм само откъде ще вземете
болногледачи. При днешната липса на работна ръка.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Оставете това на мен. Дойде ли
жената на Мьобиус?
СТАРШАТА СЕСТРА: Чака в зеления салон.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Поканете я.
СТАРШАТА СЕСТРА: Историята на заболяването на Мьо-
биус.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Благодаря.
Старшата сестра є подава досието, после излиза през вратата

вдясно, но преди това се обръща още веднъж.
СТАРШАТА СЕСТРА: Но…

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Моля ви, старша сестро Марта,
моля ви.
Старшата сестра излиза. Доктор Фон Цанд отваря досието,

изучава го на кръглата маса. Отдясно старшата сестра въвежда
госпожа Розе, както и три момчета на четиринайсет, петнайсет
и шестнайсет години. Най-голямото носи чанта. Най-отзад върви
мисионерът Розе. Госпожица докторката става.
226
ФИЗИЦИ
Мила госпожо Мьобиус…

ГОСПОЖА РОЗЕ: Розе. Госпожа мисионерша Розе. Трябва
жестоко да ви изненадам, госпожице доктор, но преди
три седмици се омъжих за мисионера Розе. Може би
малко прибързано, запознахме се през септември на една
конференция. (Тя се изчервява и малко неловко сочи новия си
мъж.) Оскар беше вдовец.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР (стиска є ръката): Честито, госпожо
Розе, честитя ви от цялото си сърце. И на вас, господин
мисионер, всичко добро. (Кима му.)
ГОСПОЖА РОЗЕ: Нали разбирате нашата стъпка?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Естествено, госпожо Розе. Живо-
тът трябва да цъфти и занапред.
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: Колко е тихо тук! Колко приветливо.
Истински Божи мир цари в този дом, точно според
псалма: „Защото Господ слуша бедните и не пренебрегва
Своите затворници.“1
ГОСПОЖА РОЗЕ: Оскар е много добър проповедник, госпо-
жице доктор. (Тя се изчервява.) Моите момчета.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Здравейте, момчета.
ТРИТЕ МОМЧЕТА: Здравейте, госпожице доктор.
Най-малкото вдига нещо от земята.
ЙОРГ-ЛУКАС: Шнур от лампа, госпожице доктор. Беше на
пода.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Благодаря, момчето ми. Прекрасни
момчета, госпожо Розе. Може спокойно да гледате в
бъдещето.
Госпожа мисионершата Розе сяда на канапето вдясно, госпожица
доктор до масата вляво. Зад канапето застават трите момчета,
на креслото вдясно отвън мисионерът Розе.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Госпожице доктор, не съм довела момче-
тата без причина. Оскар поема мисионерската служба
на Марианските острови.
1
Свещено писание, Старий Завет, псалтир (Книга на Хваленията), пс. 68,
издание на Светия Синод на Българската църква, София 1992 – Б. пр.
227
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: В Тихия океан.

ГОСПОЖА РОЗЕ: Смятам, че благоприличието изисква
моите момчета преди заминаването да се запознаят с
баща си. За пръв и последен път. Нали бяха още малки,
когато той се разболя, и сега трябва да се сбогуват с
него може би завинаги.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Госпожо Розе, от медицинска гледна
точка биха възникнали някои възражения, но човешки
погледнато, намирам вашето желание за обяснимо и на
драго сърце разрешавам тази семейна среща.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Как е моят Йохан Вилхелмчо?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР (разлиства досието): Нашият добър
Мьобиус нито се подобрява, нито се влошава, госпожо
Розе. Затворил се е в свой собствен свят.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Все още ли твърди, че му се явява цар
Соломон?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Да, все още.
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: Тъжна, достойна за съжаление обър-
каност.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Вашата строга присъда ме учудва
малко, господин мисионер Розе. Като теолог би тряб-
вало все пак да очаквате, че е възможно чудо.
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: Естествено – но не и при душевно-
болен.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Дали явленията, които душев-
ноболните възприемат, са истински или не, за това
психиатрията, драги мисионер Розе, няма право да съди.
Тя трябва да се грижи изключително за състоянието на
душата и на нервите, а там положението при нашия
добър Мьобиус е достатъчно плачевно, макар и заболява-
нето да протича сравнително леко. Да се помогне? Боже
мой! Едно ново инсулиново лечение би било уместно,
признавам, но тъй като другите процедури останаха
безполезни, аз се отказах. За съжаление не съм чудотворец,
госпожо Розе, не мога да оправя здравето на нашия добър
Мьобиус, но не искам и да го мъча.
228
ФИЗИЦИ
ГОСПОЖА РОЗЕ: Знае ли, че съм се... искам да кажа, знае ли

за развода?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Информиран е.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Разбра ли?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Той почти не се интересува вече
от външния свят.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Госпожице доктор... Разберете ме правил-
но. Запознахме се, когато той беше петнайсетгодишен
гимназист, в дома на баща ми, където бе наел една ман-
сарда. Беше сирак и крайно беден. Аз му дадох възмож-
ност да завърши гимназия, а по-късно и да следва физика.
Оженихме се, когато навърши двайсет, на рождения му
ден. Против волята на моите родители. Работехме ден
и нощ. Той пишеше дисертацията си, а аз постъпих в
една транспортна фирма. След четири години се роди
Адолф-Фридрих, най-големият ни син, нашият първоро-
ден, а после и другите момчета. Най-после се заговори и за
професура, мислехме, че ще си отдъхнем, но ето че Йохан-
Вилхелм се разболя и страданието му погълна огромни
суми. Започнах работа в една шоколадова фабрика, за да
издържам семейството. При Тоблер. (Тя кротко избърсва
една сълза.) Цял живот съм се блъскала.
Всички са трогнати.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Госпожо Розе, вие сте смела жена.
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: И добра майка.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Госпожице доктор... Досега аз плащах прес-
тоя на Йохан Вилхелм във вашия санаториум. Разноски-
те далеч надминаваха моите възможности, но Господ ми
помагаше. Сега обаче съм финансово изчерпана. Не мога
повече да подсигурявам допълнителните средства.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Разбирам, госпожо Розе.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Страхувам се да не си помислите сега, че съм
се омъжила за Оскар само за да не издържам Йохан Вилхелм,
госпожице доктор. Но това не е вярно. Сега ми е още по-
тежко. Оскар довежда шест момчета в брака.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Шест?
229
ГОСПОЖА РОЗЕ: Шест. Оскар е много страстен баща. Сега

обаче трябва да се изхранват девет деца, а Оскар съвсем
не е як и заплатата му е мизерна. (Тя плаче.)
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Недейте, госпожо Розе, недейте.
Без сълзи.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Жестоко се упреквам, че съм изоставила
моя беден Йохан Вилхелмчо на произвола.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Госпожо Розе! Няма защо да се
тревожите.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Йохан Вилхелмчо сега сигурно ще бъде
преместен в държавна лечебница.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Съвсем не, госпожo Розе. Нашият
добър Мьобиус ще си остане тук във вилата. Честна
дума. Той свикна с живота тук и намери мили, приятни
колеги. В края на краищата аз не съм чудовище.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Толкова сте добра към мен, госпожице
доктор.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Съвсем не, госпожо Розе, съвсем
не. Просто има фондации. Фондът на „Опел“ за болни
научни работници, фондацията „Доктор Щайнеман“.
Пари с лопата да ги ринеш и мой дълг е като лекарка да
гребна малко за вашия Йохан Вилхелмчо. Трябва с чиста
съвест да отплавате за Марианските острови. Но хайде
сега да доведем нашия добър Мьобиус.
Тя отива в дъното и отваря врата номер 1. Госпожа Розе става,
развълнувана.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Драги Мьобиус, имате посещение.
Оставете вашата физична килия и елате при нас.
От стая номер 1 излиза Йохан Вилхелм Мьобиус, четирийсетго-

дишен, малко непохватен човек. Озърта се плахо в салона, оглежда
госпожа Розе, после момчетата и накрая господин мисионера Розе,
но изглежда, че не разбира нищо, мълчи.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Йохан Вилхелм.

МОМЧЕТАТА: Татко.
230
ФИЗИЦИ
Мьобиус мълчи.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Драги Мьобиус, ще познаете ваша-
та съпруга, надявам се.
МЬОБИУС (гледа втренчено госпожа Розе): Лина?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Ето, че ви просветва, Мьобиус.
Разбира се, че това е вашата Лина.
МЬОБИУС: Здравей, Лина.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Йохан Вилхелмчо, мой мили, мили Йохан
Вилхелмчо!
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Така. Ето че успяхме. Госпожо Розе,
господин мисионер, ако желаете да поговорите с мен,
аз съм на ваше разположение оттатък в новата сграда.
(Излиза отляво през летящата врата.)
ГОСПОЖА РОЗЕ: Твоите момчета, Йохан Вилхелм.
МЬОБИУС (учуден): Три?
ГОСПОЖА РОЗЕ: Ами естествено, Йохан Вилхелм. Три.
(Тя му представя момчетата.) Адолф-Фридрих, твоят
първороден.
Мьобиус му подава ръка.
МЬОБИУС: Радвам се, Адолф-Фридрих, първородни мой.
АДОЛФ-ФРИДРИХ: Здравей, татко.
МЬОБИУС: На колко си години, Адолф-Фридрих?
АДОЛФ-ФРИДРИХ: На шестнайсет, татко.
МЬОБИУС: Какъв искаш да станеш?
АДОЛФ-ФРИДРИХ: Свещеник, татко.
МЬОБИУС: Спомням си. Веднъж те водех за ръка по пло-
щад „Санкт Йозеф“. Слънцето грееше ярко и сенките
бяха като начертани. (Обръща се към другия.) А ти...
ти си?
ВИЛФРИД-КАСПАР: Аз се казвам Вилфрид-Каспар, татко.
МЬОБИУС: На четиринайсет?
ВИЛФРИД-КАСПАР: Петнайсет. Искам да следвам фило-
софия.
МЬОБИУС: Философия?
ГОСПОЖА РОЗЕ: Преждевременно зряло дете.
ВИЛФРИД-КАСПАР: Чел съм Шопенхауер и Ницше.
231
ГОСПОЖА РОЗЕ: Най-малкият ти син, Йорг-Лукас. На

четиринайсет.
ЙОРГ-ЛУКАС: Здравей, татко.
МЬОБИУС: Здравей, Йорг-Лукас, малък мой.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Той най-много прилича на тебе.
ЙОРГ-ЛУКАС: Искам да стана физик, татко.
МЬОБИУС (вперва уплашен поглед в най-малкия си син): Физик ли?
ЙОРГ-ЛУКАС: Да, татко.
МЬОБИУС: Не може, Йорг-Лукас. В никакъв случай. Избий си
това от главата. Аз... аз ти забранявам.
ЙОРГ-ЛУКАС (объркан): Но нали и ти си станал физик,
татко…
МЬОБИУС: Изобщо не биваше да ставам, Йорг-Лукас. Никога.
Сега нямаше да съм в лудница.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Но Йохан Вилхелм, това е заблуда. Ти си
в санаториум, а не в лудница. Просто нервите ти са
разбити, това е всичко.
МЬОБИУС (клати глава): Не, Лина. Смятат ме за луд. Всички.
Ти също. И момчетата също. Защото ми се явява цар
Соломон.
Всички мълчат смутени. Госпожа Розе представя мисионера Розе.
РОЗЕ: Представям ти Оскар Розе, Йохан Вилхелм. Мъжът
ми. Той е мисионер.
МЬОБИУС: Мъжът ти ли? Нали аз съм ти мъж?
ГОСПОЖА РОЗЕ: Вече не си, Йохан Вилхелм. (Изчервява се.)
Нали сме разведени.
МЬОБИУС: Разведени ли?
ГОСПОЖА РОЗЕ: Много добре знаеш.
МЬОБИУС: Не, не знам.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Госпожица доктор Фон Цанд ти го е
съобщила. Положително.
МЬОБИУС: Възможно е.
ГОСПОЖА РОЗЕ: И после се омъжих за Оскар. Той има шест
момчета. Беше пастор в Гутанен, а сега получи назначе-
ние на Марианските острови.
232
ФИЗИЦИ
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: В Тихия океан.

Мьобиус мълчи, останалите са смутени.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Да. Какво да се прави.
МЬОБИУС (кима на мисионера Розе): Радвам се да се запозная с
новия баща на моите момчета, господин мисионер.
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: Обикнал съм ги с цялата си душа,
господин Мьобиус, и тримата. Господ ще ни помогне,
както е казано в псалма: „Господ е Пастир мой, от нищо
не ще се нуждая.“1
ГОСПОЖА РОЗЕ: Оскар знае всички псалми наизуст. Псал-
мите на Давид, псалмите на Соломон.
МЬОБИУС: Радвам се, че момчетата ще имат такъв способен
баща. Аз не бях добър баща.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Но, Йохан Вилхелмчо...
МЬОБИУС: Честитя ви от все сърце.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Трябва скоро да тръгваме.
МЬОБИУС: За Марианските острови.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Да си вземем сбогом.
МЬОБИУС: Завинаги.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Твоите момчета са изключително му-
зикални, Йохан Вилхелм. Свирят много талантливо
на блокфлейта. Изсвирете за раздяла нещо на татко,
момчета.
МОМЧЕТАТА: Добре, мамо.
Адолф-Фридрих отваря чантата, раздава блокфлейтите.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Седни, Йохан Вилхелмчо.
Мьобиус сяда до кръглата маса. Госпожа Розе и мисионерът Розе
сядат на канапето. Момчетата застават в средата на салона.
ЙОРГ-ЛУКАС: Нещо от Букстехуде.
АДОЛФ-ФРИДРИХ: Едно, две, три.
Момчетата свирят на блокфлейта.
ГОСПОЖА РОЗЕ: По-задушевно, момчета, по-задушевно.
Момчетата свирят по-задушевно. Мьобиус скача.
МЬОБИУС: По-добре недейте! Моля ви, по-добре недейте!
1
Пак там, пс. 22. – Б. пр.
233
Момчетата спират, объркани.

Престанете, моля ви. В името на Соломон. Престанете
да свирите.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Но, Йохан Вилхелм!
МЬОБИУС: Моля ви, спрете. Моля ви, спрете. Моля ви,
моля ви!
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: Господин Мьобиус... Тъкмо цар Со-
ломон би се радвал на изпълнението на тези невинни
момчета. Помислете само: Соломон, псалмописецът,
Соломон, певецът на Песен на песните!
МЬОБИУС: Господин мисионер, аз познавам Соломон лично.
Той вече не е великият златен цар, който възпява Сулами-
та и близнаците сърнета, дето си пасат под розовите
храсти, той е смъкнал вече пурпурната си мантия…
Изведнъж Мьобиус се втурва покрай изплашеното семейство назад
към стаята си и отваря широко вратата.
... гол и вонящ се е свил в моята стая като бедния цар на
истината, а псалмите му са ужасни. Слушайте хубаво,
мисионере, вие обичате словото на псалмите, всичките
ги знаете наизуст, научете и този:
Отишъл е до кръглата маса вляво, обръща я, влиза вътре, сяда.
Псалм на Соломон, да се пее на космонавтите.
Забягнахме в Космоса.
В лунните пустини. Потънахме в техния прах.
Без да гъкнат, пукнаха
някои още там. Но повечето се свариха
в оловните пари на Меркурий, разтвориха се
в нефтените локви на Венера и
дори на Марс ни погълна Слънцето,
гърмящо, радиоактивно, жълто.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Но, Йохан Вилхелмчо…
МЬОБИУС: Юпитер вонеше,
светкавично ротираща метанова каша,
така властно надвиснала върху ни,
че се изповръщахме на Ганимед.
МИСИОНЕРЪТ РОЗЕ: Господин Мьобиус…
234
ФИЗИЦИ
МЬОБИУС: Сатурн почетохме само с псувни.

За после няма какво да говорим:
Уран, Нептун
сиво-зелени замръзнали,
за Плутон и Трансплутон бяха последните
непристойни вицове.
МОМЧЕТАТА: Татко…
МЬОБИУС: Сбъркали бяхме отдавна
Слънцето със Сириус,
Сириус с Канопус,
отнесени се понесохме нагоре в дълбините
към няколко бели звезди,
които така и не стигнахме...
ГОСПОЖА РОЗЕ: Йохан Вилхелмчо! Мой мили Йохан Вил-
хелмчо!
МЬОБИУС: Отдавна вече мумии в нашите кораби,
покрити с кора мръсотия:
Старшата сестра влиза със сестра Моника отдясно.
СТАРШАТА СЕСТРА: Но, господин Мьобиус.

МЬОБИУС: В главите няма и спомен
за диханната земя.
Той седи вцепенен в обърнатата маса, лицето му прилича на маска.
ГОСПОЖА РОЗЕ: Йохан Вилхелмчо...
МЬОБИУС: А сега се пръждосвайте на Марианските острови!
МОМЧЕТАТА: Татко…
МЬОБИУС: Пръждосвайте се! Незабавно! На Марианските
острови! (Става заплашително.)
Семейство Розе е объркано.
СТАРШАТА СЕСТРА: Елате, госпожо Розе, елате, момчета,
и вие, господин мисионер. Той трябва да се успокои,
МЬОБИУС: Изчезвайте! Вън!
СТАРШАТА СЕСТРА: Лек пристъп. Сестра Моника ще оста-
не при него, ще го успокои. Лек пристъп.
235
МЬОБИУС: Омитайте се! Завинаги! Към Тихия океан!

ЙОРГ-ЛУКАС: Сбогом, татко! Сбогом!
Старшата сестра извежда изуменото и плачещо семейство отдясно.

Мьобиус крещи след тях необуздано.
МЬОБИУС: Не искам да ви виждам повече! Вие оскърбихте

цар Соломон! Проклети да сте! Дано се удавите заедно
с Марианите в Марианската падина! Единайсет хиляди
метра дълбочина. В най-черната дупка на морето да
изгниете дано, забравени от Бога и от хората!
СЕСТРА МОНИКА: Сами сме. Семейството вече не ви чува.
Мьобиус се взира озадачен в сестра Моника, изглежда, най-сетне
се опомня.
МЬОБИУС: А, така ли, разбира се.
Сестра Моника мълчи. Той е малко смутен.
Аз май малко се разгорещих?
СЕСТРА МОНИКА: Доста.
МЬОБИУС: Трябваше да кажа истината.
СЕСТРА МОНИКА: Очевидно.
МЬОБИУС: Ядосах се.
СЕСТРА МОНИКА: Преструвахте се.
МЬОБИУС: Вие ме прозряхте?
СЕСТРА МОНИКА: Грижа се за вас от две години.
МЬОБИУС (крачи напред-назад, после спира): Добре де. Призна-
вам. Преструвах се на безумен.
СЕСТРА МОНИКА: Защо?
МЬОБИУС: За да се сбогувам с жена ми и момчетата. Сбогом
завинаги.
СЕСТРА МОНИКА: По този ужасен начин?
МЬОБИУС: По този хуманен начин. Миналото се заличава
най-добре с безумно поведение, след като и бездруго си
в лудница: сега семейството ми може да ме забрави с
чиста съвест. Моето изпълнение уби у тях всякакво же-
лание да ме посещават повече. Последиците за мен не са
важни, само животът извън санаториума има значение.
236
ФИЗИЦИ
Лудостта си иска своето. Петнайсет години моята

Лина плащаше чудовищни суми, крайно време беше да
се тегли черта. Моментът беше удобен. Соломон ми
довери каквото имаше да ми доверява, системата на
всички възможни изобретения е завършена, последните
страници са издиктувани, а жена ми си е намерила нов
съпруг, достопочтения мисионер Розе, можете да сте
спокойна, сестра Моника, сега вече всичко е наред. (Кани
се да излезе.)
СЕСТРА МОНИКА: Вие действате планомерно.
МЬОБИУС: Аз съм физик. (Насочва се към стаята си.)
СЕСТРА МОНИКА: Господин Мьобиус.
МЬОБИУС (спира): Да, сестра Моника?
СЕСТРА МОНИКА: Трябва да говоря с вас.
МЬОБИУС: Заповядайте.
СЕСТРА МОНИКА: Става дума за нас двамата.
МЬОБИУС: Да седнем.
Сядат. Тя на канапето, той на креслото вляво.
СЕСТРА МОНИКА: Ние също трябва да се сбогуваме. Също
завинаги.
МЬОБИУС (сепва се): Вие ме напускате?
СЕСТРА МОНИКА: Заповед.
МЬОБИУС: Какво се е случило?
СЕСТРА МОНИКА: Местят ме в главната сграда. От утре
надзора тук поемат болногледачи. Медицинска сестра
не бива да стъпва повече в тази вила.
МЬОБИУС: Заради Нютон и Айнщайн?
СЕСТРА МОНИКА: По искане на прокурора. Главната лекарка
се страхува от неприятности и отстъпи.
Мълчание.
МЬОБИУС (съкрушен): Сестра Моника, аз съм непохватен.
Забравил съм как се изразяват чувства. Дрънкането на
специални теми с двамата болни, между които живея,
едва ли може да се нарече разговор. Аз съм онемял, опася-
вам се, дори вътрешно. Но трябва да знаете, че за мен
всичко се промени, откакто ви познавам. Стана по-по-
237
носимо. А сега и това време отмина. Две години, през

които бях малко по-щастлив от обикновено. Защото
благодарение на вас, сестра Моника, намерих смелост да
приема моята изолация и моята съдба… на луд. Сбогом.
(Той става, иска да є подаде ръка.)
СЕСТРА МОНИКА: Господин Мьобиус, аз не ви смятам за…
луд
МЬОБИУС (смее се, сяда отново): Аз себе си също. Но това не
променя моето положение. Имам нещастието да ми се
явява цар Соломон. Защото няма нищо по-скандално от
едно чудо в царството на науката.
СЕСТРА МОНИКА: Господин Мьобиус, аз вярвам в това чудо.
МЬОБИУС (гледа я изумен): Вие вярвате?
СЕСТРА МОНИКА: В цар Соломон.
МЬОБИУС: Че ми се явява?
СЕСТРА МОНИКА: Че ви се явява.
МЬОБИУС : Всеки ден, всяка нощ?
СЕСТРА МОНИКА: Всеки ден, всяка нощ.
МЬОБИУС: Че ми диктува тайните на природата? Взаи-
мовръзката на всички явления. Системата на всички
възможни изобретения?
СЕСТРА МОНИКА: Вярвам в това. Дори да кажехте, че ви
се явява и цар Давид с цялата си свита, пак щях да го
вярвам. Просто знам, че не сте болен. Чувствам го.
Тишина. После Мьобиус скача.
МЬОБИУС: Сестра Моника! Вървете си!
СЕСТРА МОНИКА (остава седнала): Оставам.
МЬОБИУС: Не искам да ви виждам повече.
СЕСТРА МОНИКА: Вие имате нужда от мен. Нямате вече
никого на този свят. Нито една душа.
МЬОБИУС: Смъртоносно е да се вярва в цар Соломон.
СЕСТРА МОНИКА: Обичам ви.
Мьобиус гледа сестра Моника неотклонно, безпомощно, пак сяда,
тишина.
МЬОБИУС (тихо, сломен): Устремявате се към собствената
си гибел.
238
ФИЗИЦИ
СЕСТРА МОНИКА: Не се страхувам за себе си, страхувам се

за вас. Нютон и Айнщайн са опасни.
МЬОБИУС: Добре се разбирам с тях.
СЕСТРА МОНИКА: И сестра Доротея, и сестра Ирене се
разбираха с тях. А после загинаха.
МЬОБИУС: Сестра Моника... Вие ми признахте вярата и
любовта си. Принуждавате ме сега и аз да ви кажа ис-
тината. Аз също ви обичам, Моника.
Тя се взира в него.
Повече от живота си. И затова сте в опасност. Защо-
то се обичаме.
От стая номер 2 излиза Айнащайн, пуши лула.
АЙНЩАЙН: Пак се събудих.

СЕСТРА МОНИКА: Но, господин професоре...
АЙНЩАЙН: Изведнъж си спомних.
СЕСТРА МОНИКА: Но, господин професоре...
АЙНЩАЙН: Аз удуших сестра Ирене.
СЕСТРА МОНИКА: Не мислете повече за това, господин
професоре.
АЙНЩАЙН (гледа ръцете си): Дали някога ще мога пак да
свиря на цигулка?
Мьобиус става, сякаш да предпази Моника.
МЬОБИУС: Та вие вече свирихте.
АЙНЩАЙН: Сносно?
МЬОБИУС: „Кройцеровата соната“. Докато полицията
беше тук.
АЙНЩАЙН: „Кройцеровата соната“. Слава Богу! (Лицето
му се прояснява, но после пак помръква.) При това изобщо
не обичам да свиря, и лулата не обичам. Отвратителна
е на вкус.
МЬОБИУС: Тогава зарежете я.
АЙНЩАЙН: Не мога. Като Алберт Айнщайн. (Оглежда два-
мата изпитателно.) Вие се обичате?
СЕСТРА МОНИКА: Обичаме се.
239
Айнщайн отива замислено към дъното, където е лежала убитата

сестра, оглежда очертанията с тебешир.
АЙНЩАЙН: И ние със сестра Ирене се обичахме. Тя бе
готова да направи всичко за мен, сестра Ирене. Пре-
дупреждавах я. Крещях є. Държах се с нея като с куче.
Умолявах я да избяга. Напразно. Тя остана. Искаше да се
преместим заедно на село. В Колванг. Искаше да се омъжи
за мен. Дори вече беше взела разрешение. От госпожица
доктор Фон Цанд. Тогава аз я удуших. Бедната сестра
Ирене... Няма нищо по-безсмислено на този свят от
безумието, с което се жертват жените.
СЕСТРА МОНИКА (отива при него): Легнете си пак, профе-
соре.
АЙНЩАЙН: Можете да ми казвате Алберт.
СЕСТРА МОНИКА: Бъдете разумен, Алберт.
АЙНЩАЙН: Бъдете разумна, сестра Моника. Послушайте
вашия любим и бягайте! Иначе сте загубена. (Отново се
насочва към стая номер 2.) Пак лягам да спя. (Прибира се
в номер 2.)
СЕСТРА МОНИКА: Бедният луд човек!
МЬОБИУС: Трябва най-после да ви е убедил, че не е възможно
да ме обичате.
СЕСТРА МОНИКА: Вие не сте луд.
МЬОБИУС: По-разумно щеше да е, ако ме смятахте за луд.
Бягайте! Махнете се оттук! Изчезвайте! Иначе и аз ще
трябва да се отнасям с вас като с куче.
СЕСТРА МОНИКА: По-добре се отнасяйте с мен като с
любима.
МЬОБИУС: Елате, Моника. (Отвежда я до едно кресло, сяда
срещу нея, взема ръцете є.) Чуйте ме. Допуснах голяма
грешка. Издадох тайната си, не премълчах, че ми се явява
Соломон. Затова той ме наказва. До края на дните ми.
Правилно. Но не трябва и вие да бъдете наказана за това.
В очите на хората вие обичате един душевноболен. Ще
си докарате само нещастия. Напуснете санаториума,
забравете ме. Така ще е най-добре и за двама ни.
240
ФИЗИЦИ
СЕСТРА МОНИКА: Желаете ли ме?

МЬОБИУС: Защо говорите така с мен?
СЕСТРА МОНИКА: Искам да спя с вас, искам да имам деца от
вас. Зная, говоря безсрамно. Но защо не ме поглеждате?
Не ви ли харесвам? Признавам, медицинската униформа е
отвратителна. (Тя смъква касинката от косите си.) Мразя
тази професия! Пет години гледам болни в името на
любовта към ближния. Никога не отвърнах лицето си,
служех на всички, жертвах се. Но сега искам да се жерт-
вам само за един човек, да служа само на един, не все на
другите. Искам да служа на моя любим. На вас. Искам да
направя всичко, каквото пожелаете от мен, да работя за
вас ден и нощ, само не ме отпращайте! И аз нямам вече
никого на този свят освен вас! Аз също съм сама!
МЬОБИУС: Моника... Трябва да ви отпратя.
СЕСТРА МОНИКА (отчаяно): Никак ли не ме обичаш?
МЬОБИУС: Обичам те, Моника. Боже мой, обичам те, това
е най-безумното.
СЕСТРА МОНИКА: Защо ме предаваш тогава? И не само мен.
Твърдиш, че ти се явявал цар Соломон. Защо предаваш
и него?
МЬОБИУС (невероятно възбуден, сграбчва я): Моника! Можеш
да мислиш за мен всичко, да ме смяташ за малодушен.
Твое право. Аз съм недостоен за твоята любов. Но на
Соломон останах верен. Той се втурна в живота ми
изведнъж, без да съм го викал, той ме съсипа, разруши
живота ми, но аз не го предадох.
СЕСТРА МОНИКА: Сигурен ли си?
МЬОБИУС: Ти се съмняваш?
СЕСТРА МОНИКА: Мислиш, че трябва да изкупиш греха си,
загдето не си запазил явяването му в тайна. Но може би си
наказан, защото не се бориш за неговото откровение.
МЬОБИУС (пуска я): Аз… не те разбирам.
СЕСТРА МОНИКА: Той ти диктува системата на всички
възможни изобретения. Бориш ли се тя да бъде при-
зната?
241
МЬОБИУС: Но нали ме смятат за луд.

СЕСТРА МОНИКА: Защо си толкова боязлив?
МЬОБИУС: Смелостта в моя случай е престъпление.
СЕСТРА МОНИКА: Йохан Вилхелм... Аз говорих с госпожица
доктор Фон Цанд.
МЬОБИУС (гледа я): Говорила си?
СЕСТРА МОНИКА: Ти си свободен.
МЬОБИУС: Свободен?
СЕСТРА МОНИКА: Можем да се оженим.
МЬОБИУС: Боже мой!
СЕСТРА МОНИКА: Госпожица доктор Фон Цанд е уредила
вече всичко. Тя наистина те смята за болен, но безопасен.
И за наследствено необременен. Тя самата била по-луда
от тебе, така заяви и се засмя.
МЬОБИУС: Много мило от нейна страна.
СЕСТРА МОНИКА: Не е ли прекрасен човек?
МЬОБИУС: Абсолютно.
СЕСТРА МОНИКА: Йохан Вилхелм! Приех мястото на об-
щинска сестра в Блуменщайн. Имам спестявания. Няма
защо да се тревожим. Трябва само да се обичаме.
Мьобиус става. В стаята постепенно се смрачава.
Не е ли чудесно?
МЬОБИУС: Естествено.
СЕСТРА МОНИКА: Ти не се радваш.
МЬОБИУС: Идва толкова неочаквано.
СЕСТРА МОНИКА: Направила съм дори нещо повече.
МЬОБИУС: И какво?
СЕСТРА МОНИКА: Говорих с известния физик професор
Шерберт.
МЬОБИУС: Той беше мой учител.
СЕСТРА МОНИКА: Много добре те помни. Бил си най-до-
брият му ученик.
МЬОБИУС: И за какво говорихте?
СЕСТРА МОНИКА: Обеща ми безпристрастно да прегледа
ръкописите ти.
МЬОБИУС: Обясни ли му също, че те идат от Соломон?
242
ФИЗИЦИ
СЕСТРА МОНИКА: Разбира се.

МЬОБИУС: И?
СЕСТРА МОНИКА: Той се разсмя. Каза, че винаги си бил го-
лям шегобиец. Йохан Вилхелм! Нямаме право да мислим
само за себе си. Ти си избраник. Соломон ти се е явил,
открил ти се е в целия си блясък, небето те е осенило
с мъдростта си. Сега трябва да следваш пътя, който
чудото ти повелява, неотклонно, дори този път да
минава през подигравки и присмех, през неверие и съм-
нение. Но той води навън от този санаториум. Йохан
Вилхелм, той води към обществото, не към самота,
той води към борба. Аз съм тук, за да ти помагам, да се
боря заедно с теб, небето, което ти изпрати Соломон,
ти изпрати и мен.
Мьобиус се е загледал през прозореца.
Любими...
МЬОБИУС: Любима?
СЕСТРА МОНИКА: Не се ли радваш?
МЬОБИУС: Радвам се много.
СЕСТРА МОНИКА: Сега трябва да стегнем куфарите ти.
В осем и двайсет е влакът. За Блуменщайн. (Тя отива в
стая номер 1.)
МЬОБИУС (сам): Няма много за стягане.
От стая номер 1 излиза Моника с куп ръкописи.
СЕСТРА МОНИКА: Твоите ръкописи. (Поставя ги на масата.)

Вече се стъмни.
МЬОБИУС: Сега нощта се спуска рано.
СЕСТРА МОНИКА: Ще светна лампата. После ще ти стегна
куфара.
МЬОБИУС: Почакай. Ела при мен.
Тя отива при него. Виждат се само двата силуета.
СЕСТРА МОНИКА: Имаш сълзи в очите.
МЬОБИУС: Ти също.
СЕСТРА МОНИКА: От щастие.
243
Той смъква рязко завесата над нея. Кратка борба. Силуетите вече
не се виждат. После тишина. Вратата на стая номер 3 се отваря.
Лъч светлина прониква в помещението. Нютон застава на вра-
тата в костюм от своя век. Мьобиус отива до масата, прибира
ръкописите си.
НЮТОН: Какво се е случило?

МЬОБИУС (прибира се в стаята си): Удуших сестра Моника
Щетлер.
От стая номер 2 се чува как Айнщайн свири.
НЮТОН: Айнщайн пак се разсвири. Крайслер. „Прекрасният
розмарин“. (Отива до камината, изважда коняка.)
244
ФИЗИЦИ
Час по-късно, същото помещение. Навън е нощ. Отново полиция.

Отново мерят, записват, фотографират. Само дето сега изглежда,
че невидимият за публиката труп на Моника Щетлер е вдясно отзад
под прозореца. Салонът е осветен. Полилеят е запален, лампионът
също. На канапето седи госпожица доктор Матилде фон Цанд,
мрачна, потънала в мисли. На малката масичка пред нея кутия с
пури, на креслото вдясно отвън Гул със стенографски блок. Инспектор
Фос с шлифер и шапка се отделя от трупа и идва напред.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Една хаванска?

ИНСПЕКТОРЪТ: Не, благодаря.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Ракия?
ИНСПЕКТОРЪТ: После.
Мълчание.
ИНСПЕКТОРЪТ: Блохер, сега можеш да снимаш.
БЛОХЕР: Слушам, господин инспекторе.
Снимки. Светкавици.
ИНСПЕКТОРЪТ: Как се казваше сестрата?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Моника Щетлер.
ИНСПЕКТОРЪТ: Години?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Двайсет и пет. От Блуменщайн.
ИНСПЕКТОРЪТ: Близки?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Няма.
ИНСПЕКТОРЪТ: Взехте ли показанията, Гул?
ГУЛ: Тъй вярно, господин инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ: Пак ли удушена, докторе?
СЪДЕБНИЯТ ЛЕКАР: Безусловно. Пак с гигантска сила. Само
че този път с шнура от завесата.
ИНСПЕКТОРЪТ: Както преди три месеца. (Сяда уморен на
креслото вдясно отпред.)
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Искате ли сега да видите уби-
еца…
ИНСПЕКТОРЪТ: Моля ви, госпожице доктор.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Искам да кажа извършителя.
245
ИНСПЕКТОРЪТ: Нямам такива намерения.

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Но…
ИНСПЕКТОРЪТ: Госпожице доктор Фон Цанд... Аз си из-
пълнявам задълженията, съставям протокола, оглеждам
трупа, нареждат да го снимат и съдебният лекар да
състави експертизата, но Мьобиус няма какво да оглеж-
дам. Предоставям го на вас. Окончателно. С другите
радиоактивни физици.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: А прокурорът?
ИНСПЕКТОРЪТ: Дори вече не беснее. Размишлява.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР (избърсва си потта): Горещо е тук.
ИНСПЕКТОРЪТ: Съвсем не.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Това трето убийство…
ИНСПЕКТОРЪТ: Моля ви, госпожице доктор.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Този трети нещастен случай,
само той ми липсваше в „Черешова градина“. Мога да
си подам оставката. Моника Щетлер беше най-добрата
ми болногледачка. Тя разбираше болните. Вживяваше
се в тяхното страдание. Обичах я като дъщеря. Но
смъртта є не е най-лошото. Лекарската ми репутация
е съсипана.
ИНСПЕКТОРЪТ: Пак ще се възстанови. Блохер, направи още
една снимка отгоре.
БЛОХЕР: Слушам, господин инспектор.
Отдясно двама огромни болногледачи вкарват количка със съдове

и храна. Единият от болногледачите е негър. Придружава ги също
така огромен старши болногледач.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Вечерята за нашите мили болни,

госпожице доктор.
ИНСПЕКТОРЪТ (скача): Уве Зиверс!
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Правилно, господин инспекторе.
Уве Зиверс. Бивш европейски шампион по бокс, тежка
категория. Сега старши болногледач в „Черешова гра-
дина“.
246
ФИЗИЦИ
ИНСПЕКТОРЪТ: А другите две грамади?

СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Мурильо, шампион на Южна
Америка, също тежка категория, и Макартър (посочва
негъра) – шампион на Северна Америка, средна категория.
Сложи масата, Макартър.
Макартър слага масата.
Покривката, Мурильо.
Мурильо постила бяла покривка на масата.
Майсенския порцелан, Макартър.
Мурильо слага съдовете.
Сребърните прибори, Мурильо.
Мурильо нарежда приборите.
Супника в средата, Макартър.
Макартър слага супника на масата.
ИНСПЕКТОРЪТ: И какво ще има за нашите мили болни? (Пов-
дига капака на супника.) Супа с кнедли от черен дроб.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Пуле ала брош, кордонбльо.
ИНСПЕКТОРЪТ: Фантастично.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Първа класа.
ИНСПЕКТОРЪТ: Аз съм чиновник четиринайсети клас, у
дома кулинарията не е на такава висота.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Масата е сложена, госпожице
доктор.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Свободен сте, Зиверс. Пациенти-
те ще се обслужат сами.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Господин инспекторе, за нас беше
чест.
Тримата се покланят и излизат отзад вдясно.
ИНСПЕКТОРЪТ (гледа след тях): Бива си ги.

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Доволен ли сте?
ИНСПЕКТОРЪТ: Завиждам ви. Де да бяха при нас в полици-
ята…
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Надниците са астрономически.
ИНСПЕКТОРЪТ: С вашите фабриканти и мултимилионери
247
можете да си го позволите. Тия момчета най-после ще

успокоят прокурора. Никой не може да им се изплъзне.
От стая номер 2 се чува как Айнщайн свири.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Пак „Кройцеровата соната“.
ИНСПЕКТОРЪТ: Знам. Андантето.
БЛОХЕР: Привършихме, господин инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ: Изкарайте сега и този труп.
Двама полицаи вдигат трупа. Мьобиус изскача от стая номер 1.
МЬОБИУС: Моника! Любима моя!

Полицаите с трупа спират, госпожица докторката става вели-
чествено.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Мьобиус! Как можахте да стори-
те това? Убихте най-добрата ми медицинска сестра,
най-милата ми медицинска сестра, най-сладката ми
медицинска сестра!
МЬОБИУС: Толкова съжалявам, госпожице доктор!
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Съжалявате...
МЬОБИУС: Цар Соломон така заповяда.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Цар Соломон… (Пак сяда. Отпус-
нато. Бледа е.) Негово Величество наредил това убий-
ство.
МЬОБИУС: Стоях до прозореца и гледах навън във вечер-
ния мрак. Тогава царят долетя от парка над терасата,
приближи се до мене и ми прошепна тази заповед през
стъклото.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Извинете, Фос. Нервите ми.
ИНСПЕКТОРЪТ: Няма проблем.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Такова едно лечебно заведение е
изтощително.
ИНСПЕКТОРЪТ: Мога да си представя.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Ще се оттегля. (Става.) Господин
инспектор Фос, предайте на прокурора моите съжаления
за инцидентите в моя санаториум. Уверете го, че сега
вече всичко е наред. Господин съдебен лекар, господа, за мен
248
ФИЗИЦИ
беше чест. (Тя отива първо назад вляво, покланя се пред трупа
тържествено, после поглежда Мьобиус и излиза отдясно.)
ИНСПЕКТОРЪТ: Така. Сега можете окончателно да отне-
сете трупа в параклиса. При сестра Ирене.
МЬОБИУС: Моника!
Двамата полицаи изнасят трупа, останалите с апаратите изли-

зат през вратата на парка. Съдебният лекар ги следва.
МЬОБИУС: Моя любима Моника...

ИНСПЕКТОРЪТ (отива при малката масичка до канапето.):
Сега вече наистина ми трябва една хаванска. Заслужих
си я. (Взема една огромна пура от кутията, оглежда я.)
Страхотна е. (Отхапва края є. Запалва я.) Мой драги
Мьобиус, зад решетката на камината е скрит конякът
на сър Исак Нютон.
МЬОБИУС: Заповядайте, господин инспекторе.
Инспекторът пуши, докато Мьобиус изважда бутилката с коняка
и чашата.
Мога ли да ви налея?
ИНСПЕКТОРЪТ: Можете. (Взема чашата, пие.)
МЬОБИУС: Още една?
ИНСПЕКТОРЪТ: Още една.
МЬОБИУС (пак налива): Господин инспекторе, трябва да ви
помоля да ме арестувате.
ИНСПЕКТОРЪТ
Но защо, мой драги Мьобиус?
МЬОБИУС: Ами нали защото сестра Моника…
ИНСПЕКТОРЪТ: Според вашето признание вие сте действа-
ли по заповед на цар Соломон. Докато не съм в състояние
да го арестувам, вие сте свободен.
МЬОБИУС: И все пак…
ИНСПЕКТОРЪТ: Няма все пак. Я ми налейте още една.
МЬОБИУС: Заповядайте, господин инспекторе.
ИНСПЕКТОРЪТ: А сега приберете коняка обратно, че бол-
ногледачите ще му видят сметката.
249
МЬОБИУС: Слушам, господин инспекторе. (Прибира ко-

няка.)
ИНСПЕКТОРЪТ: Седнете.
МЬОБИУС: Слушам, господин инспекторе. (Сяда на стола.)
ИНСПЕКТОРЪТ: Тука. (Посочва канапето.)
МЬОБИУС: Слушам, господин инспекторе. (Сяда на кана-
пето.)
ИНСПЕКТОРЪТ: Вижте какво, всяка година в градчето и
околността арестувам по няколко убийци. Не са много.
Има няма пет-шест. Някои ги арестувам с удоволствие,
за други ми е жал. Но въпреки това трябва да ги арес-
тувам. Справедливостта си е справедливост. А ето
че се появявате вие с вашите двама колеги. Отначало
се ядосах, че не мога да се намеся, но сега? Изведнъж ми
стана приятно. Иде ми да крещя от радост. Наме-
рих трима убийци, които с чиста съвест мога да не
арестувам. Справедливостта за първи път е в отпуск
– грандиозно чувство. Справедливостта, приятелю, е
крайно уморителна, който є служи, направо се съсипва
и здравословно, и морално, трябва ми просто почивка.
И това удоволствие, драги мой, дължа на вас. Сбогом.
Много поздрави на Нютон и на Айнщайн от мене и
предайте моите почитания на Соломон.
МЬОБИУС: Слушам, господин инспекторе.
Инспекторът излиза. Мьобиус остава сам. Сяда на канапето,

притиска с ръце слепоочията си. От стая номер 3 излиза Нютон.
НЮТОН: Какво има днес?

(Повдига капака.) Супа с кнедли от черен дроб. (Открехва и
другите ястия на количката.) Пуле ала брош и кордонбльо.
Странно. Друг път ни дават за вечеря обикновено нещо
леко. И скромно. Откакто другите пациенти са в прис-
тройката. (Сипва си супа.) Не сте ли гладен?
250
ФИЗИЦИ
Разбирам. След моята сестра и аз загубих апетит.

Сяда и започва да яде супата с кнедли. Мьобиус става и се кани да
се прибере в стаята си.
Останете.
МЬОБИУС: Сър Исак?
НЮТОН: Трябва да говоря с вас, Мьобиус.
МЬОБИУС (остава прав): Е, и?
НЮТОН (посочва храната): Не искате ли все пак да опитате
супата? Превъзходна е.
МЬОБИУС: Не.
НЮТОН: Драги мой Мьобиус, за нас вече няма да се грижат
медицински сестри, ще ни надзирават болногледачи.
Момчета гиганти.
МЬОБИУС: Няма никакво значение.
НЮТОН: За вас може би не, Мьобиус. Вие явно желаете да
прекарате целия си живот в лудницата. Но за мен има.
Защото аз искам да изляза. (Изял е супата.) Така. Да преми-
нем сега към пуле ала брош. (Сервира си.) Болногледачите
ме принуждават да действам. Още днес.
МЬОБИУС: Ваша работа.
НЮТОН: Не съвсем. Ще ви призная нещо, Мьобиус: аз не
съм луд.
МЬОБИУС: Естествено, че не сте, сър Исак.
НЮТОН: Аз не съм сър Исак Нютон.
МЬОБИУС: Знам. Алберт Айнщайн.
НЮТОН: Глупости. Не съм и Херберт Георг Бойтлер, както
си мислят тука. Истинското ми име е Килтън, мом-
чето ми.
МЬОБИУС (гледа го уплашено): Алек Джаспър Килтън?
НЮТОН: Точно така.
МЬОБИУС: Основателят на теорията на аналогията?
НЮТОН: Същият.
МЬОБИУС (идва до масата): Промъкнали сте се тук?
НЮТОН: Като се престорих на луд.
МЬОБИУС: За да ме… шпионирате?
НЮТОН: За да разбера причините за вашата лудост. Моя
251
безупречен немски ми го набиха в лагера на нашите тайни

служби, къртовска работа.
МЬОБИУС: И тъй като бедната сестра Доротея е разбрала
истината, вие сте я…
НЮТОН: Да. Безкрайно съжалявам за случилото се.
МЬОБИУС: Разбирам.
НЮТОН: Заповедта си е заповед.
НЮТОН: Нямах право да действам по друг начин.
МЬОБИУС: Разбира се, че не.
НЮТОН: Мисията ми бе застрашена, най-секретната опера-
ция на нашите тайни служби. Трябваше да убивам, ако
исках да избегна всяко подозрение. Сестра Доротея не ме
смяташе повече за луд, главната лекарка – само за умерено
болен, трябваше окончателно да докажа лудостта си
чрез убийство. Вижте, това пуле ала брош е наистина
превъзходно.
От стая номер 2 се чува как Айнщайн свири на цигулка.
МЬОБИУС: Айнщайн пак се разсвири.
НЮТОН: Гавота от Бах.
МЬОБИУС: Ще му изстине яденето.
НЮТОН: Оставете спокойно лудия да си свири.
МЬОБИУС: Заплашвате ли ме?
НЮТОН: Уважавам ви безкрайно. Много ще съжалявам, ако
трябва да премина към енергични действия.
МЬОБИУС: Имате заповед да ме отвлечете?
НЮТОН: В случай че подозренията на тайните ни служби
наистина се потвърдят.
МЬОБИУС: А те са?
НЮТОН: Случайно ви смятат за най-гениалния физик на
нашето време.
МЬОБИУС: Аз съм един нервноболен човек, Килтън, нищо
повече.
НЮТОН: Нашите тайни служби са на друго мнение.
МЬОБИУС: А вие за какъв ме смятате?
НЮТОН: Смятам ви просто за най-великия физик на всички
252
ФИЗИЦИ
времена.
МЬОБИУС: Kак вашите тайни служби попаднаха на следите
ми?
НЮТОН: Чрез мен. Случайно прочетох вашата дисертация
за основите на една нова физика. Отначало сметнах
разработките ви за празна работа. После изведнъж ми
просветна. Пред мен беше най-гениалният документ на
съвременната физика. Започнах да издирвам автора, но
не ми провървя. После информирах тайните служби и
на тях им провъря.
АЙНЩАЙН: Вие не сте единственият читател на дисерта-
цията, Килтън. (Той незабелязано е излязъл от стая номер 2
с цигулка под мишница и с лъка.) Работата е, че и аз не съм
луд. Може ли да ви се представя? Аз също съм физик. Член
на други тайните служби. Доста по-различни. Името
ми е Йозеф Айслер.
МЬОБИУС: Откривателят на Айслеровия ефект?
АЙНЩАЙН: Същият.
НЮТОН: Изчезнал безследно през 1959 г.
АЙНЩАЙН: Доброволно.
НЮТОН (изведнъж държи револвер в ръка): Може ли да ви помоля,
Айслер, да застанете с лице към стената?
АЙНЩАЙН: Разбира се. (Отива спокойно до камината, поста-
вя цигулката върху перваза на камината, после внезапно се
обръща, с револвер в ръка.) Любезни Килтън... Тъй като и
двамата, както предполагам, умеем да боравим с оръжие,
най-добре ще е да избегнем дуела, не мислите ли? С удо-
волствие ще оставя моя браунинг, ако и вие оставите
вашия колт…
НЮТОН: Съгласен.
АЙНЩАЙН: Зад решетката на камината, при коняка. В
случай че внезапно влязат болногледачите.
НЮТОН: Добре.
И двамата оставят револверите си зад решетката на камината.
АЙНЩАЙН: Вие объркахте плановете ми, Килтън, вас
наистина ви смятах за луд.
253
НЮТОН: Успокойте се: и аз вас.

АЙНЩАЙН: Изобщо някои неща се оплетоха. Тая работа
със сестра Ирене например днес следобед. Тя беше запо-
дозряла нещо и с това подписа смъртната си присъда.
Ужасно съжалявам за случилото се.
МЬОБИУС: Разбирам.
АЙНЩАЙН: Заповедта си е заповед.
АЙНЩАЙН: Не можех да постъпя по друг начин.
МЬОБИУС: Разбира се, че не.
АЙНЩАЙН: Моята мисия също бе поставена на карта,
най-секретната операция на моите тайни служби. Да
седнем?
НЮТОН: Да седнем.
Той сяда отляво на масата, Айнщайн отдясно.
МЬОБИУС: Предполагам, Айслер, че и вие искате сега да ме
принудите…
АЙНЩАЙН: Но, Мьобиус...
МЬОБИУС: … да ме убедите да посетя вашата страна.
АЙНЩАЙН: Ние също ви считаме за най-великия от всички
физици. Я сега да видим какво има за вечеря. Същинско
ядене преди екзекуцията. (Сипва си супа.) Все още ли ня-
мате апетит, Мьобиус?
МЬОБИУС: Напротив. Изведнъж огладнях. Сега, когато
всичко сте разкрили. (Сяда между двамата на масата,
също си сипва супа.)
НЮТОН: Бургундско, Мьобиус?
МЬОБИУС: Налейте.
НЮТОН (налива): Аз ще се заема с кордонбльото.
МЬОБИУС: Не се притеснявайте.
НЮТОН: Добър апетит.
АЙНЩАЙН: Добър апетит.
МЬОБИУС: Добър апетит.
Хранят се. Отдясно влизат тримата болногледачи, старшият

болногледач държи бележник.
254
ФИЗИЦИ
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Пациент Бойтлер!

НЮТОН: Тук.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Пациент Ернести!
АЙНЩАЙН: Тук.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Пациент Мьобиус!
МЬОБИУС: Тук.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Старши болногледач Зиверс, бол-
ногледач Мурильо, болногледач Макартър. (Пак прибира
бележника си.) По препоръка на властите трябва да се
вземат известни мерки за сигурност. Мурильо, спусни
решетките.
Мурильо спуска една решетка на прозореца. Помещението запри-
личва малко на затвор.
Макартър, заключи.
Макартър заключва решетката.
Имат ли господата още някакво желание за през нощта?
Пациент Бойтлер?
НЮТОН: Не.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Пациент Ернести?
АЙНЩАЙН: Не.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Пациент Мьобиус?
МЬОБИУС: Не.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Господа, нашите почитания.
Лека нощ.
Тримата болногледачи излизат. Тишина.
АЙНЩАЙН: Чудовища.
НЮТОН: В парка дебнат и други горили. Отдавна ги наблю-
давах от моя прозорец.
АЙНЩАЙН (става и разглежда решетката): Солидна. Със
секретна брава.
НЮТОН (отива при своята врата, отваря я, поглежда вътре):
И пред моя прозорец изведнъж се е появила решетка.
Като с магическа пръчка.
Отваря и другите две врати в дъното.
255
И при Айслер. И при Мьобиус. (Отива към вратата вляво.)

Заключено.
Отново сяда. Айнщайн също.
АЙНЩАЙН: Затворници.
НЮТОН: Логично. С нашите медицински сестри.
АЙНЩАЙН: Сега можем да излезем от лудницата само ако
действаме обединено.
МЬОБИУС: Че аз изобщо не искам да бягам.
АЙНЩАЙН: Мьобиус…
МЬОБИУС: Не виждам ни най-малко основание за това. На-
против. Аз съм доволен от съдбата си.
Мълчание.
НЮТОН: Аз обаче не съм доволен, а това е доста решаващо
обстоятелство, не намирате ли? Моите уважения към
личните ви чувства, но вие сте гений и като такъв –
обществено достояние. Вие сте проникнали в нови
области на физиката. Но науката не е ваш монопол.
Ваш дълг е да отворите вратите и за нас, негениалните.
Елате с мен, след една година ще ви облечем във фрак и
ще ви закараме в Стокхолм да си получите Нобеловата
награда.
МЬОБИУС: Вашите тайни служби са безкористни.
НЮТОН: Признавам, Мьобиус, че те са впечатлени преди
всичко от мисълта, че сте решили проблема с грави-
тацията.
МЬОБИУС: Вярно е.
Тишина.
АЙНЩАЙН: И го казвате така спокойно?
МЬОБИУС: А как да го кажа?
АЙНЩАЙН: Моите тайни служби вярваха, че единната
теория на елементарните частици...
МЬОБИУС: И вашите тайни служби мога да успокоя. От-
крита е единна теория на полетата.
НЮТОН (избърсва със салфетка потта от челото си): Светов-
ната формула.
АЙНЩАЙН: Това е смешно. Цели пълчища добре платени
256
ФИЗИЦИ
физици в огромни държавни лаборатории от години

напразно се опитват да напреднат във физиката, а
вие го успявате така, между другото, на бюрото си
в лудницата. (Той също избърсва със салфетка потта от
челото си.)
НЮТОН: А системата на всички възможни изобретения,
Мьобиус?
МЬОБИУС: И тя съществува. Построих я от любопитство
като практическо ръководство към теоретичните ми
разработки. На невинен ли да се правя? Това, което ми-
слим, си има своите последици. Мой дълг беше да изслед-
вам последствията, които теорията ми за полето и
моето учение за гравитацията биха имали. Резултатът е
опустошителен. Биха се освободили нови, невъобразими
енергии, би възникнала нова техника, която надхвърля
рамките на всякаква фантазия, в случай че моите разра-
ботки попаднат в ръцете на хората.
АЙНЩАЙН: Едва ли това може да се предотврати.
НЮТОН: Въпросът е само кой пръв ще се добере до тях.
МЬОБИУС (смее се): Вие сигурно желаете този късмет на
вашите тайни служби, Килтън, и на генералния щаб,
който стои зад тях?
НЮТОН: Защо не? За да върна най-великия физик на всички
времена в общността на физиците, всеки генерален щаб
е еднакво добър за мене.
АЙНЩАЙН: За мене само моят генерален щаб е свят. Ние
предоставяме на човечеството огромни средства за
власт. Това ни дава правото да поставяме условия.
Трябва да решим в чия полза да прилагаме нашата наука
и аз за себе си съм решил.
НЮТОН: Глупости, Айслер! Става дума само за свободата на
нашата наука и за нищо друго. Ние трябва да вършим
пионерска работа, това е всичко. Дали човечеството
ще съумее да измине пътя, който ние му прокарваме,
това си е негова работа, не наша.
АЙНЩАЙН: Вие сте един жалък естет, Килтън. Защо не
257
дойдете при нас, щом ви интересува само свободата на

науката? И ние отдавна вече не можем да си позволим да
държим под попечителство физиците. На нас също ни
трябват резултати. И нашата политическа система е
в ръцете на науката.
НЮТОН: Нашите две политически системи, Айслер, сега
преди всичко са в ръцете на Мьобиус.
АЙНЩАЙН: Напротив. Той ще трябва да ни се подчини.
Ние и двамата го държим в шах.
НЮТОН: Наистина ли? Ние двамата май по-скоро държим
себе си в шах. За съжаление нашите тайни служби са
стигнали до една и съща идея. Ако Мьобиус тръгне с вас,
не мога да сторя нищо, защото вие ще ми попречите.
А и вие сте безпомощен, ако Мьобиус вземе решение в
моя полза. Той е този, който избира, не ние.
АЙНЩАЙН (става тържествено): Да извадим пистолетите.
НЮТОН (също става): Да се дуелираме.
Нютон изважда двата револвера иззад решетката на камината
и дава на Айнщайн неговото оръжие.
АЙНЩАЙН: Съжалявам, че работата ще вземе кървав край.
Но трябва да стреляме. Един срещу друг, а срещу паза-
чите така или иначе. В краен случай и срещу Мьобиус.
Може да е най-важният човек на света, но ръкописите
му са още по-важни.
МЬОБИУС: Моите ръкописи ли? Аз ги изгорих.
АЙНЩАЙН: Изгорили сте ги?
МЬОБИУС (смутен): Преди малко. Преди да се върне полици-
ята. За по-сигурно.
АЙНЩАЙН (избухва в отчаян смях): Изгорил ги.
НЮТОН (изкрещява разярен): Петнайсетгодишен труд.
АЙНЩАЙН: Да полудее човек.
НЮТОН: Официално вече сме.
Прибират револверите и сядат съкрушени на канапето.
АЙНЩАЙН: Сега окончателно сме в ръцете ви, Мьобиус.
НЮТОН: И затова трябваше да удуша една медицинска
258
ФИЗИЦИ
сестра и да уча немски.

АЙНЩАЙН: Докато мен ме учеха да свиря на цигулка: ис-
тинско мъчение за един музикален инвалид.
МЬОБИУС: Няма ли да ядем повече?
НЮТОН: Загубих апетит.
АЙНЩАЙН: Жалко за кордонбльото.
МЬОБИУС (става): Ние сме трима физици. Решението, което
трябва да вземем, е решение между физици. Длъжни сме
да подходим научно. Не бива да се ръководим от мне-
ния, а от логически заключения. Трябва да се опитаме да
намерим най-разумния изход. Нямаме право на никаква ло-
гическа грешка, защото едно погрешно заключение може
да доведе до катастрофа. Отправната точка е ясна. И
тримата преследваме една и съща цел, но тактиката
ни е различна. Целта е напредъкът на физиката. Вие
искате да є запазите свободата, Килтън, а є отнемате
отговорността. Вие, Айслер, обратното, в името на
отговорността обвързвате физиката с политиката
от позицията на сила на една определена страна. Какво
обаче става в действителност? Това искам да знам, щом
трябва да взема решение.
НЮТОН: Едни от най-известните физици ви очакват. За-
плата и жилище идеални, природата е убийствена, но
климатичната инсталация – отлична.
МЬОБИУС: Тези физици свободни ли са?
НЮТОН: Драги Мьобиус... Тези физици изявяват готовност
да разрешават научни проблеми, които са решаващи
за отбраната на страната. Ето защо трябва да раз-
берете…
МЬОБИУС: Значи не са свободни. (Обръща се към Айнщайн.)
Йозеф Айслер... Вие водите политика от позиция на
силата. За това трябва власт. Имате ли я?
АЙНЩАЙН: Не сте ме разбрали, Мьобиус. Моята политика
от позиция на силата се състои точно в това, че в име-
то на една партия аз съм се отказал от своята власт.
МЬОБИУС: Можете ли да управлявате партията според
259
вашето чувство за отговорност, или рискувате пар-

тията вас да управлява?
АЙНЩАЙН: Мьобиус! Но това е смешно. Аз, естествено,
мога само да се надявам, че партията ще следва моите
съвети, нищо повече. Без надежда просто не съществува
политическа позиция.
МЬОБИУС: Вашите физици поне свободни ли са?
АЙНЩАЙН: Тъй като и те са за отбраната на страна-
та…
МЬОБИУС : Странно. Всеки ми хвали различни теории,
но действителността, която ми се предлага, е една и
съща: затвор. Тогава си предпочитам моята лудница.
Поне ми дава сигурността, че не съм използван от
политиците.
АЙНЩАЙН: Известни рискове все пак трябва да се пое-
мат.
МЬОБИУС: Има рискове, които никога не бива да се пое-
мат. Гибелта на човечеството например. Какво прави
светът с оръжията, които притежава, вече знаем, но
какво би направил с тези, които аз ще му дам, можем
да си представим. На това прозрение подчиних моите
действия. Бях беден. Имах жена и три деца. В универси-
тета ме очакваше слава, в промишлеността – пари. И
двата пътя бяха твърде опасни. Трябваше да публикувам
трудовете си и последствията щяха да бъдат коренно
преобразование в науката и рухване на стопанските
структури. Отговорността ми наложи друг път.
Изоставих академичната си кариера, презрях промиш-
леността, а семейството си оставих на произвола на
съдбата. Избрах шутовската шапка. Казах, че ми се явява
цар Соломон, и веднага ме затвориха в лудницата.
НЮТОН: Но това не е бил никакъв изход!
МЬОБИУС: Разумът налагаше тази стъпка. В нашата наука
сме стигнали границите на познанието. Знаем няколко
точно установени закона, няколко основни зависимости
между непонятни явления, това е всичко, необятното
260
ФИЗИЦИ
отвъд си остава тайна, недостъпна за разума. Ние

достигнахме края на своя път. Но човечеството още
не е готово. С борба вървяхме напред, но никой не ни
последва, усилията ни се оказаха безполезни. Нашата
наука стана ужасна, изследванията ни опасни, познания-
та смъртоносни. На нас, физиците, не ни остава нищо
друго, освен да капитулираме пред действителността.
Тя не е достигнала нашата висота. Тя е обречена от нас
на гибел. Длъжни сме да оттеглим нашето познание и аз
го оттеглих. Няма друг изход, за вас също.
АЙНЩАЙН: Какво искате да кажете?
МЬОБИУС: Имате тайни предаватели, нали?
АЙНЩАЙН: Е, и?
МЬОБИУС: Ще осведомите вашите началници. Че сте се
заблудили. Че наистина съм луд.
АЙНЩАЙН: И да ни затворят тук до живот.
МЬОБИУС: Положително.
АЙНЩАЙН: За провалените шпиони никой не го е грижа.
МЬОБИУС: Именно.
НЮТОН: Е, и?
МЬОБИУС: Трябва да останете при мен в лудницата.
НЮТОН: Ние?
МЬОБИУС: Вие двамата.
Мълчание.
НЮТОН: Мьобиус! Но вие не можете да изисквате от нас
вечно да…
МЬОБИУС: Единственият ми шанс да не ме открият.
Само в лудницата сме още свободни. Само в лудницата
можем все още да мислим. На свобода нашите мисли са
взривоопасни.
НЮТОН: Но ние не сме луди.
МЬОБИУС: Обаче убийци.
Те се взират в него озадачени.
НЮТОН: Протестирам!
АЙНЩАЙН: Не биваше да го казвате, Мьобиус!
МЬОБИУС: Който убива, е убиец, а ние убихме. Всеки от
261
нас имаше поръчение, което го е довело в този сана-

ториум. Всеки от нас уби своята медицинска сестра
с определена цел. Вие, за да не застрашите тайните си
мисии, аз, защото сестра Моника вярваше в мене. Тя
ме смяташе за непризнат гений. Не можа да разбере, че
дълг на гения днес е да остане непризнат. Убийството
е нещо ужасно. Аз убих, за да не се надигне вълна от още
по-страшни убийства. Но се появихте вие. Вас не мога
да ви отстраня, възможно е обаче да ви убедя. Нима
нашите убийства ще се окажат безполезни? Или сме ги
принасяли в жертва, или сме убивали. Или оставаме в
лудницата, или светът ще се превърне в лудница. Или
ще се изтрием от паметта на човечеството, или чо-
вечеството ще се затрие.
Мълчание.
НЮТОН: Мьобиус!
МЬОБИУС: Какво, Килтън?
НЮТОН: Това заведение. Тези ужасни болногледачи. Тази
гърбава лекарка!
МЬОБИУС: Е?
АЙНЩАЙН: Затварят ни като диви зверове!
МЬОБИУС: Ние сме диви зверове. Не бива да ни насъскват
срещу човечеството.
Мълчание.
НЮТОН: Наистина ли няма друг изход?
МЬОБИУС: Няма.
Мълчание.
АЙНЩАЙН: Йохан Вилхелм Мьобиус... Аз съм порядъчен
човек. Аз оставам.
Мълчание.
НЮТОН: И аз оставам. Завинаги.
Мълчание.
МЬОБИУС: Благодаря ви. Заради малкия шанс, който все пак
остава на света да се спаси. (Вдига чашата си.) За нашите
медицински сестри!
Стават тържествено.
262
ФИЗИЦИ
НЮТОН: Пия за Доротея Мозер.

ДВАМАТА ДРУГИ: За сестра Доротея!
НЮТОН: Доротея! Трябваше да те пожертвам. На любо-
вта ти отвърнах със смърт! Сега искам да се покажа
достоен за теб.
АЙНЩАЙН: Пия за Ирене Щрауб.
ДВАМАТА ДРУГИ: За сестра Ирене!
АЙНЩАЙН: Ирене! Трябваше да те пожертвам. За да пребъде
славата ти и твоята всеотдайност, искам да постъпя
разумно.
МЬОБИУС : Пия за Моника Щетлер.
ДВАМАТА ДРУГИ: За сестра Моника!
МЬОБИУС: Моника! Трябваше да те пожертвам. Нека лю-
бовта ти благослови дружбата, която ние, тримата
физици, сключихме в твое име. Дай ни сила като луди
да пазим вярно тайната на нашата наука.
Пият, оставят чашите на масата.
НЮТОН: Да се превърнем пак в побъркани. Да бродим при-
зрачно като Нютон.
АЙНЩАЙН: Да свирим пак Крайслер и Бетховен.
МЬОБИУС: Да ни се явява пак Соломон.
НЮТОН: Луди, но мъдри.
АЙНЩАЙН: Затворени, но свободни.
МЬОБИУС: Физици, но невинни.
Тримата си махат с ръка и се прибират в стаите си. Помещението

е празно. Отдясно влизат Макартър и Мурильо. Сега и двамата
носят черна униформа с фуражка и пистолет. Разчистват масата.
Мурильо поставя пред прозореца вдясно кръглата масичка, върху нея
обърнатите столове, както се разчиства кръчма. Излиза Макар-
тър. После и Мурильо излиза отдясно. Помещението пак е празно.
Отдясно влиза доктор Матилде фон Цанд. Както винаги, с бяла
лекарска престилка и слушалки. Оглежда се. Накрая идва и Зиверс,
също в черна униформа.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Шефе.
263
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Зиверс, портрета.
Макартър и Мурильо внасят един голям портрет в тежка златна

рамка, на който е изобразен генералът. Зиверс сваля стария порт-
рет и окачва новия.
На генерал Леонидас фон Цанд тук му е по-добре, откол-

кото сред жените. Все още изглежда великолепно, този
стар юначага, въпреки базеда си. Той обичаше героич-
ната смърт, а нещо подобно се разигра и в този дом.
(Гледа портрета на баща си.) Затова тайният съветник
ще отиде в женското отделение при милионерките.
Оставете го временно в коридора.
Макартър и Мурильо изнасят портрета отдясно.
Дойде ли генералният директор Фрьобен с героите си?
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Чакат в зеления салон. Да при-
готвя ли шампанско и хайвер?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Корифеите не са дошли да гуляят,
а да работят.
Тя сяда на канапето. Макартър и Мурильо излизат отдясно.
Доведете ги и тримата, Зиверс.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Слушам, шефе. (Отива до стая
номер 1, отваря вратата. ) Мьобиус, излезте!
Макартър и Мурильо отварят врати 2 и 3.
МУРИЛЬО: Излезте, Нютон!
МАКАРТЪР: Излезте, Айнщайн!
Нютон, Айнщайн и Мьобиус излизат. И тримата сияят.
НЮТОН: Тайна нощ. Безкрайна и възвишена. През решет-

ките на моя прозорец проблясват Юпитер и Сатурн,
разкриват законите на Вселената.
АЙНЩАЙН: Честита нощ. Утешна и добра. Загадките
мълчат, въпросите са онемели. Иска ми се да свиря и
никога да не преставам.
МЬОБИУС: Света нощ. Тъмносиня и смирена. Нощта на
264
ФИЗИЦИ
великия цар. Бялата му сянка се отделя от стената.

Очите му блестят.
Мълчание.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Мьобиус... По нареждане на държав-
ния прокурор мога да говоря с вас само в присъствието
на болногледач.
МЬОБИУС: Разбирам, госпожице доктор.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Но това, което искам да ви кажа,
засяга и вашите колеги Алек Джаспър Килтън и Йозеф
Айслер.
Двамата я поглеждат учудено.
НЮТОН: Вие… знаете?
Двамата се канят да извадят револверите си, но Мурильо и Ма-
картър ги обезоръжават.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Вашият разговор, господа, беше
подслушван, аз отдавна подозирах. Макартър и Мурильо,
донесете тайните предаватели на Килтън и Айслер.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Ръцете на тила, вие тримата!
Мьобиус, Айнщайн и Нютон слагат ръце на тила си, Макартър
и Мурильо отиват в стаи 2 и 3.
НЮТОН: Забавно. (Смее се. Сам. Призрачно.)
АЙНЩАЙН: Не зная…
НЮТОН: Смешно! (Продължава да се смее. Замлъква.)
Макартър и Мурильо се връщат с тайните предаватели.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Долу ръцете.
Физиците се подчиняват. Мълчание.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Прожекторите, Зиверс.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Окей, шефе.
Той вдига ръка. Отвън прожектори потопяват физиците в ослепи-
телна светлина. Същевременно Зиверс угасява лампите вътре.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Вилата е обкръжена от пазачи.
Всеки опит за бягство е безсмислен. (Към болногледачите)
И тримата, вън!
Тримата болногледачи напускат салона, изнасят оръжията и

предавателите. Мълчание.
265
Само вие трябва да чуете моята тайна. Тъй като няма

повече никакво значение дали я знаете, или не.
Мълчание.
(Тържествено.) И на мен ми се явяваше златният цар
Соломон.
Тримата я поглеждат изумено.
МЬОБИУС: Соломон ли?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: През всичките тези години.
Нютон се смее тихо.
(Невъзмутимо.) Първо в кабинета ми. Една лятна вечер.
Навън още грееше слънце, а в парка почукваше кълвач,
когато изведнъж златният цар Соломон долетя. Като
огромен ангел.
АЙНЩАЙН: Тя се е побъркала.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Погледът му се спря върху мен. Уст-
ните му се открехнаха. Заговори на своята слугиня. Беше
възкръснал от мъртвите, искаше пак да завземе властта,
която някога е имал на земята, бе разкрил мъдростта
си – Мьобиус да властва от негово име на земята.
АЙНЩАЙН: Трябва да я затворят. Мястото є е в лудни-
цата.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Но Мьобиус го предаде. Опита се да
премълчи това, което не може да бъде премълчано. Защо-
то онова, което веднъж му е открито, вече не е тайна.
Тъй като вече е мислимо. Всичко, което е мислимо, някога
ще бъде помислено. Сега или в бъдеще. Каквото е открил
Соломон, може някога и друг да открие, но то трябва
да остане дело на златния цар Соломон, средство за
неговото свещено господство над света, ето защо той
потърси мене, своята недостойна рабиня.
АЙНЩАЙН (настоятелно): Тя е луда. Слушайте, вие сте
луда!
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Златният цар ми заповяда да
сваля Мьобиус и аз да властвам на негово място. Аз се
подчиних. Бях лекарка, а Мьобиус мой пациент. Можех
да правя с него каквото си поискам. Упойвах го години
266
ФИЗИЦИ
наред непрекъснато и фотокопирах записките на Со-

ломон, докато и последната страница не стана мое
притежание.
НЮТОН: Вие сте откачили! Напълно! Разберете най-после!
(Тихо.) Ние всички сме откачили.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Действах внимателно. Отначало
внедрих само някои изобретения, за да събера необходи-
мия капитал. После построих огромни заводи, купувах
фабрика след фабрика и създадох могъщ тръст. Аз ще
експлоатирам системата на всички възможни изобре-
тения, господа.
МЬОБИУС (настоятелно): Госпожице доктор Матилде фон
Цанд, вие сте болна. Соломон не съществува. Никога не
ми се е явявал.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Лъжете.
МЬОБИУС: Измислих го само за да пазя в тайна моите от-
крития.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Вие се отричате от него.
МЬОБИУС: Вразумете се! Разберете, че сте луда.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Не повече от вас.
МЬОБИУС: Тогава трябва да изкрещя истината в лицето на
света. През всичките тези години вие сте ме използвали.
Най-безсрамно. Карахте отгоре на всичко бедната ми
жена да плаща.
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Вие сте безсилен, Мьобиус. Дори
гласът ви да стигне до света, никой няма да ви повярва.
За обществото вие не сте нищо друго освен опасен луд.
Заради извършеното от вас убийство.
Тримата разбират истината.
МЬОБИУС: Моника?
АЙНЩАЙН: Ирене?
НЮТОН: Доротея?
ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Само се възползвах от случая. Зна-
нието на Соломон трябваше да бъде съхранено, а вашето
предателство наказано. Трябваше да ви обезвредя. Чрез
вашите убийства. Пуснах ви трите сестри. Действи-
267
ята ви можеха да се предвидят. Бяхте управляеми като

автомати и убивахте като палачи.
Мьобиус понечва да се нахвърли върху нея. Айнщайн го възпира.
Безсмислено е да се нахвърляте върху ми, Мьобиус. Както
беше безсмислено да изгаряте и ръкописите си, които
вече притежавах.
Мьобиус се извръща.
Вече не сте между стените на болнично заведение. Този
дом е съкровищницата на моя тръст. В него са затво-
рени трима физици, които единствени освен мен знаят
истината. Тези, които ви пазят, не са болногледачи:
Зиверс е шеф на моята заводска полиция. Вие избягахте
в собствения си затвор. Соломон мислеше чрез вас,
действаше чрез вас и сега ви унищожава. Чрез мен.
Мълчание. Госпожица доктор говори тихо и смирено.
Аз обаче поемам неговата власт. Не се страхувам. Сана-
ториумът ми е пълен с побъркани роднини, обсипани с
бижута и ордени. Аз съм последната нормална от моето
семейство. Краят. Безплодна, способна само на любов
към ближния. И Соломон се смили над мен. Той, който
притежава хиляди жени, избра мен. И сега аз ще стана
по-могъща от дедите си. Моят тръст ще властва, ще
завладее страните, континентите, ще експлоатира
Слънчевата система, ще замине за мъглявината Анд-
ромеда. Сметката излезе вярна. Не в полза на света, а
в полза на една гърбава стара мома. (Позвънява с малка
камбанка.)
Отдясно влиза старши болногледачът.
СТАРШИ БОЛНОГЛЕДАЧ: Шефе?

ГОСПОЖИЦА ДОКТОР: Да вървим, Зиверс. Управителният
съвет чака. Световното предприятие започва работа,
производството е задействано. (Излиза със старши бол-
ногледача отдясно.)
268
ФИЗИЦИ
Тримата физици остават сами. Тишина. Играта е приключена.

Мълчание.
НЮТОН: Край. (Сяда на канапето.)

АЙНЩАЙН: Светът е в ръцете на една смахната психиа-
търка. (Сяда до Нютон.)
МЬОБИУС: Което веднъж е помислено, не може да бъде вър-
нато назад. (Сяда на креслото вляво от канапето.)
Мълчание. Седят, зареяли поглед в пространството. После за-
говарят съвсем спокойно, естествено, просто се представят на
публиката.
НЮТОН: Аз съм Нютон. Сър Исак Нютон. Роден на 4 януари
1643 година в Улсторп край Грантъм. Президент съм на
Кралското научно дружество. Но няма защо да ставате.
Написал съм: „Математически принципи на натурфило-
софията“. Заявих: „Hypotheses non fingo“1. Постижени-
ята ми в експерименталната оптика, теоретичната
механика и висшата математика са значителни, но
въпроса за земното притегляне трябваше да оставя
открит. Написал съм и теологични трудове. Книга
на пророк Даниил и за Откровението на Йоан. Аз съм
Нютон. Сър Исак Нютон. Президент на Кралското
научно дружество. (Става и се прибира в стаята си.)
АЙНЩАЙН: Аз съм Айнщайн. Професор Алберт Айнщайн.
Роден на 14 март 1879 година в Улм. През 1902 година
станах експерт към Федералната патентна служба в
Берн. Там създадох моята специална теория на отно-
сителността, която промени физиката. После станах
член на Пруската академия на науките. По-късно емигри-
рах. Защото съм евреин. Моя е формулата Е=mc2, клю-
чът за превръщането на материята в енергия. Обичам
хората, обичам и моята цигулка, но по моя препоръка
създадоха атомната бомба. Аз съм Айнщайн. Професор
Алберт Айнщайн. Роден на 14 март 1879 година в Улм.
1
Аз не измислям хипотези (лат.). – Б. пр.
269
(Става и се прибира в стаята си. Чува се как свири на цигулка.

Крайслер. „Любовна песен“.)
МЬОБИУС: Аз съм Соломон. Аз съм бедният цар Соломон.
Някога бях неимоверно богат, мъдър и богобоязлив.
Силните трепереха пред моята власт. Бях властелин на
мира и справедливостта. Но мъдростта ми унищожи
моята богобоязливост, а след като престанах да се боя
от Бога, тя унищожи и моето богатство. Мъртви са
сега градовете, над които властвах, пусто царството,
което ми бе поверено, пустиня, проблясваща в синя
светлина, а някъде около една малка, жълта, безименна
звезда кръжи безсмислено и неотклонно радиоактивната
Земя. Аз съм Соломон, аз съм Соломон, аз съм бедният
цар Соломон. (Отива в стаята си.)
Сега салонът е празен. Чува се само цигулката на Айнщайн.
КРАЙ
270
ФИЗИЦИ
21 ТОЧКИ КЪМ „ФИЗИЦИ“
1. Аз не изхождам от една теза, а от една история.

2. Ако се изхожда от история, тя трябва да бъде домислена
докрай.
3. Една история е домислена докрай, когато взема възможно
най-лошия обрат.
4. Възможно най-лошият обрат не може да бъде предвиден.
Той настъпва с намесата на случая.
Изкуството на драматурга се състои в това да вмъкне
случая в едно действие възможно най-резултатно.
6. Носители на драматичното действие са хората.
7. Случаят в едно драматично действие се състои в това
кога и къде кой кого ще срещне случайно.
8. Колкото по-планомерно действат хората, толкова по-
въздействащо може да ги засегне случаят.
9. Хората, които действат планомерно, искат да постиг-
нат определена цел. Случаят ги засяга най-лошо, когато
чрез него постигат обратното на своята цел: това,
от което се страхуват, това, което се опитват да
избегнат (например Едип).
10. Такава една история е гротескна, но не абсурдна (про-
тивна на здравия разум).
11. Тя е парадоксална.
12. Както логиците, така и драматурзите не могат да
избегнат парадоксите.
13. Както логиците, така и физиците не могат да избегнат
парадоксите.
14. Една драма за физици трябва да бъде парадоксална.
15. Тя не може да има за цел съдържанието на физиката, а
само нейните последствия.
271
16. Съдържанието на физиката засяга физиците, нейните

последствия – всички хора.
17. Което засяга всички, може да бъде решено само от всички.
18. Всеки опит на отделната личност да разреши за себе
си това, което засяга всички, е обречен на провал.
19. В парадоксалното се разкрива действителността.
20. Който е изправен пред парадоксалното, се излага на
действителността.
21. Драматургията може да надхитри зрителя и да го накара
да се изложи на действителността, но не може да го
принуди да є устои и още по-малко да се справи с нея.
Написано за сборника „Комедии II“,

издателство „Архе“, Цюрих 1962 г.
272
МЕТЕОР
МЕТЕОР
Комедия в две действия
Виенска редакция 1978 г.
На Леонард Щекел
273
Волфганг Швитер лауреат на Нобелова награда

Олга негова жена
Йохен негов син
Карл Конрад Копе негов издател
Фридрих Георген известен критик
Хуго Нифеншвандер художник
Аугусте негова жена
Емануел Луц пастор
Великият Мухайм предприемач
Професор Шлатер хирург
Госпожа Номзен делова жена
Глаузер портиер
Майор Фридли от Армията на спасението
Шафрот полицейски инспектор
Критици, издатели, полицаи, служители от Армията на спа-

сението
Написана 1964 г. Първа постановка 20 януари 1966 г.

в „Шаушпилхаус Цюрих“
Първа постановка 20 януари 1966 г.

в „Шаушпилхаус Цюрих“
274
МЕТЕОР
Мебелирано ателие. Отляво и отдясно в дъното големи ниши

със скосени мансардни прозорци, които се отварят нагоре. Зад левия
прозорец – връх на църковна камбанария, зад десния – строителни
кранове, небе. Лято е, най-дългият ден, следобед, тежко, душно. Пред
лявата ниша – статив, в нишата – етажерки с бои, четки, съдове и
т н. В средата между нишите – врата; следователно единствената
възможност за поява на действащите лица. Зад вратата малък
коридор, после стръмна стълба. При отворена врата се вижда как
хората се качват. Вдясно до вратата в нишата – скрин. Отляво
до вратата - мивка с чешма, примитивни условия за готвене. Най-
вляво отпред, до лявата странична стена – актова картина. До
дясната странична стена - легло, поставено паралелно на рампата,
вляво и вдясно откъм горната му страна – два стари стола,
зад леглото – параван, зад него – близначетата в кош за пране.
Наоколо висят или са подпрени актови картини. Вляво и вдясно -
две чугунени печки с удивителен кюнец, който след няколко извивки
в средата на ателието изчезва в тавана над вратата. Опънати
са и въжета с пелени. Пред лявата печка – старо разнебитено
кресло, до него – кръгла стара, малко крива маса. Пред статива по
бански костюм работи върху един акт художникът Нифеншвандер.
Моделът, Аугусте Нифеншвандер, неговата жена, лежи на леглото
гола, с гръб към публиката. Вратата към стълбището е широко
отворена. Вдясно до вратата на една поличка - малко радио:
класическа музика.
НИФЕНШВАНДЕР: Не мърдай, Аугусте!

Музиката спира. Текст на говорителя: „По повод смъртта на лауре-
ата на Нобелова награда за литература Волфганг Швитер чухте
вариация за флейта и чембало по хорала „Зарево на вечността“ от
Кристоф Емануел Бах. Сега слово ще произнесе Фридрих Георген.“
275
ФРИДРИХ ГЕОРГЕН: Приятели, Волфганг Швитер не е вече

между нас. С нас скърби цялата нация, целият свят.
Защото светът обеднява, загубвайки човек, който го
е направил по-богат. Вдругиден…
Швитер се качва по стълбите, влиза в ателието. Небръснат. В

скъпо кожено палто въпреки адската жега. Джобовете му са натъп-
кани с ръкописи. Носи два препълнени куфара. Под лявата мишница
стиска две огромни свещи. Озърта се внимателно. Нифеншвандер
продължава да рисува. Аугусте сяда, сграбчва чаршафа.
ШВИТЕР: Спрете го.

Аугусте, увита в чаршафа, отива до радиото и го спира.
НИФЕНШВАНДЕР: Не мърдай, Аугусте!
ШВИТЕР: Четиридесет години този литературен
супердърдорко ме разнищва. Негово си право, но некролога
за собствената ми смърт няма да му слушам.
НИФЕНШВАНДЕР (едва сега забелязва Швитер)
Но…
АУГУСТЕ (пак е седнала на ръба на леглото): Значи вие сте...
(От изненада изпуска чаршафа.)
ШВИТЕР: Аз съм Волфганг Швитер.
АУГУСТЕ: Но по радиото току-що…
ШВИТЕР: Събщиха, че съм хвърлил топа – мога да си
представя, знам ги тия приятелчета.
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер…
ШВИТЕР: Може ли да ви помоля, свещите…
НИФЕНШВАНДЕР: Естествено, господин Швитер. (Поема
свещите.) Куфарите…
ШВИТЕР: Да не сте посмели!
НИФЕНШВАНДЕР: Извинете, господин Швитер.
ШВИТЕР: Затворете прозореца! Хубаво лято, рядко се е
случвало такова лято, при това най-дългият ден, но
мене ме тресе.
НИФЕНШВАНДЕР: Разбира се, господин Швитер. (Затваря
прозореца, после вратата.)
276
МЕТЕОР
ШВИТЕР: Вестниците са пълни с трогателни сцени:

Нобеловият лауреат в болницата. Нобеловият
лауреат под кислородния апарат, Нобеловият лауреат
на операционната маса, Нобеловият лауреат в кома.
Моята болест е световноизвестна, умирането ми
е обществено достояние, но аз избягах. Качих се на
градския автобус и ето ме тук. (Залита.) Трябва да седна.
Напрежението... (Сяда на единия куфар.)
НИФЕНШВАНДЕР: Мога ли…
ШВИТЕР: Не ме докосвайте. Долу ръцете от един умиращ.
(Не сваля поглед от жената.) Странно. Знаеш, че броени
минути те делят от смъртта, а изведнъж се озоваваш
пред гола жена, гледаш златни бедра, златен корем,
златни гърди…
НИФЕНШВАНДЕР: Жена ми.
ШВИТЕР: Хубава жена. Господи, още веднъж да прегърна
такова едно тяло. (Пак става.)
НИФЕНШВАНДЕР: Аугусте, облечи се.
Тя изчезва зад паравана в дъното вдясно.
ШВИТЕР: Аз съм в еуфория, драги... как се казвате
всъщност?
НИФЕНШВАНДЕР: Нифеншвандер. Хуго Нифеншвандер.
ШВИТЕР: Нищо не ми говори. (Пак се оглежда.) Никаква
промяна. Преди четиридесет години живеех тука и също
рисувах. После изгорих всичките си картини в печката
и започнах да пиша. (Сяда в креслото.) Все същото ужасно
разнебитено кресло. (Изхриптява.)
НИФЕНШВАНДЕР (изплашен): Господин Швитер…
ШВИТЕР: Часът удари.
НИФЕНШВАНДЕР: Аугусте! Вода!
Иззад паравана Аугусте по халат изтичва към чешмата.
ШВИТЕР: В умирането няма нищо трагично.
НИФЕНШВАНДЕР: Побързай!
ШВИТЕР: Още малко остана.
НИФЕНШВАНДЕР: Би трябвало да се върнете в клиниката,
господин Швитер.
277
ШВИТЕР: Глупости. (Поема дълбоко дъх.) Искам да наема това

ателие.
НИФЕНШВАНДЕР: Това ателие?
ШВИТЕР: За десет минути. Искам тука да умра.
НИФЕНШВАНДЕР: Тука?
ШВИТЕР: По дяволите, нали тъкмо за това съм дошъл.
Аугусте идва с чаша вода.
АУГУСТЕ: Вода, господин Швитер.
ШВИТЕР: Никога не пия вода. (Гледа я втренчено.) И с дрехи
сте хубава жена. Ще ми се сърдите ли, ако ви казвам
Аугусте?
АУГУСТЕ: Съвсем не, господин Швитер. (Поставя чашата с
вода на кръглата масичка до креслото.)
ШВИТЕР: Ако не берях душа, щях да ви направя своя любовница.
Извинете ме за тези думи, но пред прага на вечността…
АУГУСТЕ: Ама, разбира се, господин Швитер.
ШВИТЕР: Краката ми вече са безчувствени. Ей, Нифеншвандер,
умирането било страхотна работа, и вие трябва да
опитате някой път! Какви мисли ти идват само, какви
прозрения те осеняват, всякакви задръжки отпадат.
Направо страхотно. Но не искам да ви преча повече.
Оставяте ме за петнайсетина минути и като се
върнете, ще съм свършил. (Бърка в коженото палто, дава
на Нифеншвандер една банкнота.) Стотачка.
НИФЕНШВАНДЕР: Много ви благодаря, господин
Швитер.
ШВИТЕР: Безпаричие?
НИФЕНШВАНДЕР: Ами, като революционер в изкуството…
ШВИТЕР: В това ателие и аз много съм теглил. На бездарен
художник, който захвърля четката, за да стане писател,
кой луд ще му даде заем. Трябваше да си пробивам път
с мошеничество, Нифеншвандер, с мошеничество!
(Разкопчава коженото палто.) Задушавам се.
НИФЕНШВАНДЕР: Дали все пак да не се обадя в клиниката…
ШВИТЕР: Трябва да легна.
АУГУСТЕ: Сега ще застеля, господин Швитер.
278
МЕТЕОР
ШВИТЕР: Защо? Ще издъхна във вашите чаршафи, Аугусте,

топли още от вашето тяло. (Става, слага още една
банкнота на масата.) Още сто. Малко преди края човек
се отпуска. (Изважда ръкописите от джоба си и ги подава
на Нифеншвандер.) Последните ми ръкописи.
НИФЕНШВАНДЕР: Да ги предам ли на вашия издател…
ШВИТЕР: В печката.
НИФЕНШВАНДЕР: Веднага, господин Швитер. (Натъпква
ги в печката вляво.)
ШВИТЕР: Запалете я!
НИФЕНШВАНДЕР: Както обичате, господин Швитер.
(Запалва я.)
Швитер съблича коженото палто, оставя го внимателно на кресло-
то, събува си обувките, поставя ги също старателно до креслото,
остава по пижама с пристегнати крачоли.
Запалена е.
ШВИТЕР: Ще си легна. Може би е въпрос само на минути.
Аугусте иска да го отведе.
Оставете ме, Аугусте. Искам в последните си мигове да
мисля за нещо по-съществено, отколкото за една хубава
жена. (Клатушка се към леглото.) Не искам да мисля за нищо.
(Ляга в леглото.) Просто да се унеса. (Лежи неподвижен.)
Старото ми легло. Все същият стар дюшек, няма
скъсване, дори пукнатината на тавана е същата и тези
отвратителни кюнци са запазили посоката си. Аугусте!
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер?
ШВИТЕР: Завийте ме.
АУГУСТЕ: Дoбре, господин Швитер. (Завива го.)
ШВИТЕР: Поставете свещите, Нифеншвандер! На умиране
се полага известна тържественост все пак. Когато удари
последният час, всички ставаме сантиментални.
НИФЕНШВАНДЕР: С удоволствие, господин Швитер.
(Поставя свещите на двата стола до леглото.)
ШВИТЕР: Запалете ги.
НИФЕНШВАНДЕР: Веднага, господин Швитер. (Запалва
свещите.)
279
ШВИТЕР: Спуснете пердетата, Аугусте!

АУГУСТЕ: Дoбре, господин Швитер. (Спуска черни пердета. В
ателието става тъмно, само свещите хвърлят светлина.)
НИФЕНШВАНДЕР: Доволен ли сте?
АУГУСТЕ: Почти като на Коледа.
Художникът и жена му застават в благоговеен унес. Тишина. Шви-
тер лежи неподвижен. Аугусте се навежда над него.
Хуго…
НИФЕНШВАНДЕР: Да, Аугусте?
АУГУСТЕ: Той не диша.
НИФЕНШВАНДЕР: Свършил е.
АУГУСТЕ: Боже мой!
НИФЕНШВАНДЕР: Окончателно.
АУГУСТЕ: Какво ще правим сега?
НИФЕНШВАНДЕР: Не знам.
АУГУСТЕ: Дали да не извикаме портиера...
НИФЕНШВАНДЕР: Ужасна ситуация.
Тишина.
АУГУСТЕ: Хуго...
НИФЕНШВАНДЕР: Аугусте?
АУГУСТЕ: Той си отваря очите.
НИФЕНШВАНДЕР: Какво?
ШВИТЕР (тихо): Само актове. Не рисувате ли нещо друго
освен вашата гола жена?
НИФЕНШВАНДЕР: Опитвам се, господин Швитер.
ШВИТЕР: Тръгвайте!
АУГУСТЕ: Ей сега, господин Швитер. Само да изведа и
близначетата.
ШВИТЕР: Близначетата ли?
АУГУСТЕ: Ирма и Рита. На шест месеца.
ШВИТЕР: Оставете ги тука.
АУГУСТЕ: Но пелените...
ШВИТЕР: Не пречат.
АУГУСТЕ: Те още капят.
ШВИТЕР: Няма значение.
НИФЕНШВАНДЕР: Хайде, Аугусте!
280
МЕТЕОР
АУГУСТЕ: Господин Швитер, аз съм пред вратата, ако ви

трябва нещо.
ШВИТЕР: Вие сте прекрасна, Аугусте.
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер.
Той є помахва леко за сбогом. Аугусте излиза. Нифеншвандер взема
банкнотата от масата и тръгва към вратата.
ШВИТЕР: Нифеншвандер...
НИФЕНШВАНДЕР: Да, господин Швитер?
ШВИТЕР: Приличате на белгийски министър.
НИФЕНШВАНДЕР (объркан): Да, господин Швитер. (Напуска
ателието.)
Швитер е сам. Лежи неподвижно със сплетени ръце, а когато изглежда,

че вече е умрял, изведнъж скача от леглото, отваря един от куфарите и
започва клекнал по пижама да тъпче съдържанието му в печката.
Влиза пастор Емануел Луц. Дружелюбен, с почти детински вид, за-
дъхан. Той е на четиридесет, слабоват, рус, със златни очила, облечен
в тъмни дрехи, в лявата ръка държи черна широкопола шапка.
ПАСТОР ЛУЦ: Господин Швитер!

ШВИТЕР: Вън!
ПАСТОР ЛУЦ: Слава на всевишния Господ. Той е възкресението
и животът.
ШВИТЕР: Не ми трябват приказки. Разкарайте се.
ПАСТОР ЛУЦ: Аз съм пастор Емануел Луц от енорията
„Свети Яков“ и идвам направо от клиниката.
ШВИТЕР: Не ми трябват духовници. (Отново запалва огън в
печката отдясно.)
ПАСТОР ЛУЦ: Вашата съпруга ме призова на болничния ви
одър.
ШВИТЕР: Напълно в неин стил.
ПАСТОР ЛУЦ: На мене ми беше неловко. Вие сте
световноизвестен писател, а аз обикновен пастор без
отношение към модерната литература.
ШВИТЕР: Печката тегли. (Ръчка в нея.)
ПАСТОР ЛУЦ: Мога ли да ви помогна?
281
ШВИТЕР: Ако искате да ми подавате хартиите...

ПАСТОР ЛУЦ: Ама, разбира се. (Оставя шапката на масата и
му подава хартиите от куфара.) Вие лежахте в безсъзнание
в леглото, а аз се молех с осемдесет и деветия псалм:
Господи, Ти си нам прибежище от род в род.1
ШВИТЕР: Пламна.
ПАСТОР ЛУЦ: Ти връщаш човека в тлението и казваш: върнете
се, синове човечески! Стана горещо! (Избърсва си потта.)
ШВИТЕР: Хубаво гори.
През вратата наднича Аугусте.
АУГУСТЕ: Господин Швитер?

ШВИТЕР: Още съм жив.
АУГУСТЕ: Добре, господин Швитер. (Скрива се.)
ШВИТЕР: Да продължим с изгарянето.
ПАСТОР ЛУЦ (подава му банкноти): Моля.
ШВИТЕР: Чудя се само как ме открихте.
ПАСТОР ЛУЦ: Чрез старшата сестра. Заявили сте в треска,
че възнамерявате да посетите старото си ателие. (Чуди
се.) Господин Швитер…
ШВИТЕР: Какво?
ПАСТОР ЛУЦ: Но това са… но това са… но това са банкноти,
дето ги горим…
ШВИТЕР: Е, и?
ПАСТОР ЛУЦ: Хилядарки.
ШВИТЕР: Да.
ПАСТОР ЛУЦ: Цяло състояние.
ШВИТЕР: Милион и половина.
ПАСТОР ЛУЦ (изумен): Милион и половина…
ШВИТЕР: Изкарани с писане.
ПАСТОР ЛУЦ: Милион и половина! Ами вашите наследници,
господин Швитер, вашите наследници…
ШВИТЕР: Все ми е тая.
1
Пак там.
282
МЕТЕОР
ПАСТОР ЛУЦ: Огромна сума. С нея биха могли да се изхранят деца,

да се обучат медицински сестри... а вие изгаряте всичко.
ШВИТЕР: Изпепелени.
ПАСТОР ЛУЦ: Ако можех поне тази хилядарка за фонд
приюти…
ШВИТЕР: Изключено.
ПАСТОР ЛУЦ: Или за мохамеданската мисия…
ШВИТЕР: И дума да не става. Бях беден, когато живеех в
това ателие, и беден искам да си умра в него. (Продължава
да гори.)
ПАСТОР ЛУЦ: Да умрете? Вие?
ШВИТЕР: Щом моето състояние изгори, ще легна и ще
предам Богу дух.
ПАСТОР ЛУЦ: Но, господин Швитер, вие не можете да
предадете Богу дух. Вие… та вие вече умряхте, господин
Швитер.
ШВИТЕР: Умрял ли съм? (Гледа втренчено пастора.)
ПАСТОР ЛУЦ: Като четях осемдесет и деветия псалм,
внезапно се изправихте и после издъхнахте.
Мълчание.
Беше покъртително.
Швитер продължава да тъпче банкноти в печката и крещи.
ШВИТЕР: Аугусте!
На вратата се появява Аугусте.

ШВИТЕР: Коняк! Хайде, живо! Цяла бутилка!
АУГУСТЕ: Добре, господин Швитер. (Излиза.)
ШВИТЕР: Помогнете ми да си облека коженото палто.
(Пасторът му помага.) Умрял!
ПАСТОР ЛУЦ: Господ ви прибра.
ШВИТЕР: Смешно. Бях припаднал и като се свестих,
лежах сам в една болнична стая. Брадичката ми беше
превързана.
ПАСТОР ЛУЦ: Така се прави, когато трупът е пресен.
283
ШВИТЕР: Върху завивката – море от цветя, горяха свещи.

ПАСТОР ЛУЦ: Виждате ли!
ШВИТЕР: Измъкнах се изпод венците от правителството
и от Нобеловия комитет и дойдох в ателието си,
ПАСТОР ЛУЦ: Това не е всичко.
ШВИТЕР: Факт.
ПАСТОР ЛУЦ: Факт е, че професор Шлатер лично установи
смъртта ви. В единайсет и петдесет.
ШВИТЕР: Погрешна диагноза.
ПАСТОР ЛУЦ: Професор Шлатер е капацитет…
ШВИТЕР: Всеки капацитет може да се заблуди.
ПАСТОР ЛУЦ: Не и професор Шлатер.
ШВИТЕР: Нали съм още жив. (Опипва се неволно.)
ПАСТОР ЛУЦ: Отново жив. Вие сте възкръснали от
мъртвите. Това научно не може да се оспори. В
клиниката настана хаос. Твърдината на неверието се
разклати. Аз съм зашеметен от радост. Ако може за
малко да поседна. Само за минутка.
ШВИТЕР: Моля.
Пастор Луц сяда на кръглата маса.
ПАСТОР ЛУЦ: Трябва да ме извините. Чудото, вълнението,
непосредствената близост на Всевишния. Направо не
съм на себе си. Сякаш небето се отвори, сякаш неговата
благодат ни обгърна. Ще позволите ли да си разхлабя
малко яката?
ШВИТЕР: Не се притеснявайте. (Отваря другия куфар, тъпче
банкноти в печката отляво.)
Възкръснал! Аз! От мъртвите! Ама че виц!
ПАСТОР ЛУЦ: Свят, пресвят е Бог Саваот!
ШВИТЕР: Престанете най-после с тия псалми.
ПАСТОР ЛУЦ: Бог ви е избрал, господин Швитер, за да
прогледнат слепите и да повярват неверниците.
ШВИТЕР: Не ставайте примитивен. (Продължава да изгаря.)
ПАСТОР ЛУЦ: Но вашата душа…
ШВИТЕР: Аз нямам душа, нямах време за такива работи.
284
МЕТЕОР
Пишѓте и вие по една пиеса на година и на бърза ръка ще

се откажете от душевен живот. Ама и вие ги дрънкате
едни, пастор Луц. Вярно, това ви е професия. И все
пак. Човек се разпада на съставните си части, на вода,
мазнини и минерали, а вие ми излизате с Господа и с разни
чудеса. И защо? За да се смятам оръдие Господне? За да
потвърждавам вашата вяра? Искам да си умра честно
и почтено, без измислици и без литература. Искам само
още веднъж да почувствам абсолютното време, как
тихо излита… Искам само още веднъж да преживея една
минута като действителност, една-единствена секунда,
изпълнена с настояще. Моето състояние е изгорено.
На вратата се появява Аугусте, диша тежко.
АУГУСТЕ: Конякът, господин Швитер.

ШВИТЕР: Дайте го насам.
АУГУСТЕ: Ето, господин Швитер. (Донася бутилката.)
ШВИТЕР: Изчезвайте! Хайде, живо!
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер (Изчезва.)
Той гледа след нея.
ШВИТЕР: Сладурана. (Сяда на креслото, отваря бутилката, пие.)

Добре действа. (Взема шапката от масата и я подава на
пастора.) Шапката ви.
ПАСТОР ЛУЦ: Благодаря. (Взема я, но остава.)
ШВИТЕР: Много мило, че ми помогнахте да изгоря моя
милион и половина…
ПАСТОР ЛУЦ: Това беше съвсем естествено.
ШВИТЕР: Сега обаче да ви няма.
Пастор Луц отива до вратата, спира.
ПАСТОР ЛУЦ: Господин Швитер... Аз съм едва на четирийсет,
но здравето ми е разклатено. Аз съм в Божиите ръце.
Отдавна трябваше да съм в пасторството, а и
вечерната служба още не съм подготвил. Но изведнъж
285
се почувствах така безсилен, така отпаднал, така

безкрайно уморен... ако позволите да полегна... само за
секунда… (Олюлява се към леглото, сяда.)
ШВИТЕР: Моля. (Пие.) Аз и без това не мога да мръдна вече.
ПАСТОР ЛУЦ: Вълнението беше прекалено голямо. Май ще
е най-добре да си събуя и обувките. (Започва да си събува
обувките.) Само за минутка. Само докато ми се оправи
малко кръвното...
ШВИТЕР: Чувствайте се като у дома си. (Притиска ръце до
гърдите си.) Сърцето ми прескача.
ПАСТОР ЛУЦ: Само спокойно. (Ляга на леглото.)
ШВИТЕР: Задухът не е шега работа.
ПАСТОР ЛУЦ: Отче наш, който си…
ШВИТЕР (изсъсква): Стига молитви!
ПАСТОР ЛУЦ (уплашен): Извинете.
ШВИТЕР: Умирам. (Пие от бутилката.) Не толкова
тържествено, както беше запланувано, ами в това
отвратително кресло. (Пие от бутилката.) Жал ми е за
вас, пасторе, от моето възкресение нищо не излезе. (Смее
се.) Веднъж един пастор беше дошъл при мене и за него
също ми дожаля. Когато се самоуби втората ми жена,
дъщеря на едър индустриалец. Погълнала беше половин
кило приспивателно, струва ми се; бракът ни беше цяло
мъчение – е, на мен ми трябваха пари, а тя ги имаше, не
искам сега да се оплаквам – тя можеше да подлуди човек,
– и както си лежеше така, бледа и занемяла, пасторът бе
затрогнат. Той дойде, докато лекарят се занимаваше с
трупа, а прокурорът още не беше цъфнал. Облечен беше
в черно като вас, пастор Луц, и беше на вашите години.
Стоеше до леглото и зяпаше моята покойница, а после
седеше в хола. Със сплетени ръце. Изглежда, искаше да
каже нещо, може би нещо от Библията, но накрая все пак
не продума, а пък аз след осмия коняк се качих в стаята
си и написах как един клас в едно селско училище пребива
до смърт своя млад учител идеалист и как един селянин
прегазва учителя с трактора си и потулва случая. Насред
286
МЕТЕОР
селото. Пред училището. И всички гледат. Полицаят

също. Мисля, че се получи най-хубавата ми проза. (Пие
от шишето.) И когато призори, олюлявайки се, слязох в
хола, уморен до смърт, пастора вече го нямаше. Жалко.
Оказа се безпомощен пастор. (Пие.)
ПАСТОР ЛУЦ: И мене за нищо не ме бива. Като проповядвам,
енорията заспива. (Трепери.)
ШВИТЕР: А може изобщо да не е бил пастор. Може да е бил
любовник на втората ми жена. Може и да е имала много
любовници. Странно, че досега не бях помислял за тази
възможност. (Пие.)
ПАСТОР ЛУЦ: Изведнъж стана адски студено.
ШВИТЕР: И мене малко ме тресе.
ПАСТОР ЛУЦ: Господ беше близо, а сега пак се отдалечи.
ШВИТЕР: Възнамерявах да се оттегля с известно човешко
величие, а взех, че се натрясках. (Пие.)
ПАСТОР ЛУЦ: Вие не вярвате в своето възкресение.
ШВИТЕР: Бил съм в мнима смърт.
ПАСТОР ЛУЦ: Искате да умрете.
ШВИТЕР: Трябва. (Пие.)
Той стоварва бутилката на масата, пак се отпуска в креслото.
ПАСТОР ЛУЦ: Бог да се смили над вас.
Мълчание. Пастор Луц сплита ръце.
Вярвам във вашето възкресение. Вярвам, че Бог сътвори
чудо. Вярвам, че ще живеете. Всевишният познава сърцето
ми. Трудно е да проповядваш Евангелието за мъченическата
смърт и възкресението Христово и да нямаш никакво
друго доказателство освен едната вяра. На апостолите
едно време им е било лесно, моите уважения, но така си
е. Господ е живял сред тях. Творил е пред очите им чудо
след чудо. Лекувал е слепи, сакати и прокажени. Ходел
е по водата и съживявал мъртвите. А когато Синът
человечески възкръснал, Тома, който все още се съмнявал,
можел да сложи ръка на раната му. Така че никак не е било
трудно да вярваш. Но това е било някога. Царството
небесно, което ни бе обещано, никога не настъпи. Живеехме
287
в мрак с едната гола надежда. Само тя крепеше нашата

вяра. А това не беше достатъчно, Господи. Но ето че ти
се смили над мене. Аз видях светлината ти. Смили се сега
и над тези, които не могат да видят твоята благодат,
защото твоята потайност ги е ослепила.
Тишина. Вратата се отваря бавно. Аугусте наднича.
АУГУСТЕ (тихо): Господин Швитер?

Тишина.
(Малко по-високо.) Господин Швитер...
Тишина. Аугусте влиза в ателието. През вратата наднича Ни-
феншвандер.
(Високо.) Господин Швитер!
НИФЕНШВАНДЕР: Е?
АУГУСТЕ: Не отговаря.
НИФЕНШВАНДЕР: Я провери.
Аугусте отива до креслото, навежда се над Швитер. На вратата

се появява портиерът Глаузер, дебел, благ, потящ се човек.
ГЛАУЗЕР: Е?
НИФЕНШВАНДЕР: Жена ми проверява.
ГЛАУЗЕР: Видях този човек да се качва нагоре, Нифеншвандер.
Веднага ми се стори подозрителен. С кожено палто,
моля ви се, въпреки жегата, и с две свещи под мишница.
Трябваше да се обадите в полицията.
Аугусте се изправя.
АУГУСТЕ: Хуго.
НИФЕНШВАНДЕР: Умрял ли е?
Аугусте докосва бързо Швитер.
АУГУСТЕ: Така мисля.
НИФЕНШВАНДЕР: Най-после.
Нифеншвандер и Глаузер дърпат пердетата. Глаузер духа свещите
и съзира пастор Луц.
ГЛАУЗЕР: Тук лежи още един.
288
МЕТЕОР
Нифеншвандер и Аугусте отиват до леглото.

НИФЕНШВАНДЕР: Още един?
ГЛАУЗЕР: Нифеншвандер, озадачен съм.
АУГУСТЕ: Пастор Луц!
НИФЕНШВАНДЕР: И той е свършил.
ГЛАУЗЕР: Крайно съм озадачен. Аз съм портиер, трябва да следя
за реда, а намирам два чужди трупа във вашето ателие.
Швитер отваря очи в креслото.
ШВИТЕР: Белгийският министър в свободното си време
също рисуваше. (Става.) Това кресло не е много удобно
за умиране.
АУГУСТЕ: Господин Швитер… (Гледа го втренчено.)
ШВИТЕР: Сложете ме в леглото, Аугусте! Хайде, живо!
Мълчание.
АУГУСТЕ (смутено): Не може, господин Швитер.
ШВИТЕР: Защо не може?
АУГУСТЕ: Защото… защото пасторът, господин Швитер…
защото пасторът е починал.
Мълчание. Швитер отива до леглото, гледа пастора мрачно.
ШВИТЕР: Действително. (Връща се при креслото, пак сяда.)
Изнесете трупа.
Мълчание.
ГЛАУЗЕР: Вие…
ШВИТЕР: Кой сте вие?
ГЛАУЗЕР: Портиерът. Първо трябва полицията…
ШВИТЕР: Аз издъхвам.
ГЛАУЗЕР: Смъртните случаи са в компетенциите на
властите.
ШВИТЕР: Аз имам право да лежа в леглото, не трупът.
ГЛАУЗЕР: Аз пък може да си загубя мястото, господине.
ШВИТЕР: Все ми е тая. Аз съм наел леглото. Аз съм Нобелов
лауреат.
Мълчание.
ГЛАУЗЕР: Хубаво. На ваша отговорност. Да изнесем пастора
в коридора.
НИФЕНШВАНДЕР: Хвани и ти, Аугусте.
289
Тримата се мъчат напразно.

ГЛАУЗЕР: О, небеса!
НИФЕНШВАНДЕР: Наистина не става.
АУГУСТЕ: Прекалено е тежък.
ГЛАУЗЕР: Но ако и вие помогнете малко, господин Нобелов
лауреат…
НИФЕНШВАНДЕР: Четиримата ще успеем.
Мълчание.
ШВИТЕР (решително): Пастора не пипам.
НИФЕНШВАНДЕР: Тогава недейте.
ГЛАУЗЕР: Тогава ще трябва все пак полицията…
ШВИТЕР: Ще помогна. (Става.)
ГЛАУЗЕР: Вие хванете с жената отдолу, господин Нобелов
лауреат, а ние - отгоре. Готови?
НИФЕНШВАНДЕР: Готови.
АУГУСТЕ: Готови.
ШВИТЕР: Готови.
Носят пастора.
АУГУСТЕ: Внимателно.
НИФЕНШВАНДЕР: Само спокойно.
ГЛАУЗЕР: Да го положим пред вратата.
Ателието е празно. Аугусте води Швитер обратно.
АУГУСТЕ: Така, господин Швитер, така. Леглото пак е
свободно. Да сменя ли набързо чаршафите…
ШВИТЕР: Не.
АУГУСТЕ: Няма ли да си съблечете палтото…
ШВИТЕР: Не. (Хвърля се с коженото палто в леглото.)
Изчезвайте.
АУГУСТЕ: Но близначетата… би трябвало…
ШВИТЕР: Вън!
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер. (Завива го.)
ШВИТЕР: Аугусте, вие все повече ми харесвате.
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер. (Излиза.)
Швитер лежи със сплетени ръце, неподвижен, изведнъж скача от

леглото.
290
МЕТЕОР
ШВИТЕР: Проклети картини.

Обръща акта на статива, после и други картини. От стълбището
се чува глас.
МУХАЙМ: Ало! Има ли някой?
Швитер се покатерва от креслото върху скрина вдясно от вратата,
опитва се да обърне огромния акт, който виси над него.
Странно. Винаги, когато идвам тук, няма никой.
Вратата се отваря. Мухайм прекрачва трупа, чиито крака се

подават, стъпва вътре, осемдесетгодишен, жизнен, посредник на
недвижими имоти, строителен предприемач, собственик на сгради.
Ало! Пред вратата има труп.

ШВИТЕР: Знам.
Мухайм съзира Швитер върху скрина.
МУХАЙМ: Ваш ли е?
ШВИТЕР: Не. (Опитва се да обърне още картини.)
МУХАЙМ: Как се е озовал тогава пред вашата врата?
ШВИТЕР: Беше в леглото, а то ми трябва.
МУХАЙМ: Може ли скромно да ви помоля за обяснение…
(Избухва.) Господи Боже мой, чий е този труп?
Аугусте и Нифеншвандер надничат през вратата.
ШВИТЕР: Пасторът от енорията „Свети Яков“. Почина

от вълнение.
МУХАЙМ: Леле, и на мене може да ми се случи.
ШВИТЕР: Моля ви, недейте. (Слиза от скрина.) Не може.
(Познава Мухайм.) Великият Мухайм, собственикът на
този казармен бордей, притежателят на това жалко
ателие, на тези въшливи мебели и на това окаяно легло,
само великият Мухайм ми липсваше.
Аугусте и Нифеншвандер затварят внимателно вратата.

Швитер съблича коженото си палто и сяда до палтото на леглото.
МУХАЙМ (учуден): Ама вие ме познавате?
291
ШВИТЕР: Преди четирийсет години обитавах това ателие

с първата ми жена. Тя беше яка, чувствена, червенокоса
и необразована.
МУХАЙМ: Не си спомням. (Той отново обръща картините.)
ШВИТЕР: Бяхме бедни, велики Мухайме.
МУХАЙМ: Жена ми обичаше изкуството, аз не.
ШВИТЕР: Обичаше хората на изкуството.
Мълчание.
МУХАЙМ: Момент, драги, момент. (Взема стола зад масата и
сяда по средата на ателието.) Какво искате да кажете?
ШВИТЕР: Нищо.
МУХАЙМ: Хайде, говорете!
ШВИТЕР: На всяко първо число от месеца носех на жена
ви наема, лягахме в леглото и стотачката ми се
опрощаваше.
Мълчание.
МУХАЙМ: Стотачка.
Аугусте и Нифеншвандер пак надничат в ателието.
ШВИТЕР: Стотачка.
Мълчание.
МУХАЙМ: Колко време?
ШВИТЕР: Две години.
МУХАЙМ: Всеки месец?
ШВИТЕР: Всеки.
МУХАЙМ: Жена ми почина преди петнайсет години.
ШВИТЕР: Моите съболезнования. (Изважда чекова книжка от
коженото палто, пише.) Чек за десет хиляди.
НИФЕНШВАНДЕР: Десет хиляди!
ШВИТЕР: За всичките ви картини!
НИФЕНШВАНДЕР: Десет хиляди! Аугусте! Тичам в банката.
Десет хиляди!
Изтичва навън. Аугусте в рамката на вратата.

ШВИТЕР (става): Портиер!
292
МЕТЕОР
АУГУСТЕ: Господин Глаузер!

ГЛАУЗЕР (изкачва се по стълбите): Господин Нобелов лауреат?
ШВИТЕР: Свалете картините на двора, залейте ги с бензин
и ги запалете!
ГЛАУЗЕР: Слушам, господин Нобелов. (Взема картините, хвърля
ги на Аугусте.)
МУХАЙМ: Две години сте спали с жена ми. Всеки месец на
първи.
ШВИТЕР: В десет и половина.
МУХАЙМ: В пет и половина вече бях на строежа. Всеки ден
в пет и половина бях на строежа.
ШВИТЕР: Ранобудник!
ГЛАУЗЕР: Важното е мангизите да падат, госпожо Аугусте.
(Подхвърля є картини.)
МУХАЙМ: Жени трудно се рисуват.
ШВИТЕР: Моля ви, другите също.
МУХАЙМ: Леле! Истина ли казвате!
ШВИТЕР: Защо да лъжа?
Аугусте и Глаузер излизат. Швитер затваря вратата, отново се

хвърля в леглото.
МУХАЙМ: Кой сте вие?

ШВИТЕР: Волфганг Швитер.
МУХАЙМ (учуден): Нобеловият лауреат?
ШВИТЕР: Същият.
МУХАЙМ: Но в новините на обед съобщиха…
ШВИТЕР: Прибързано съобщение.
МУХАЙМ: После цял час класическа музика.
ШВИТЕР: Съжалявам.
МУХАЙМ: Но как така?
ШВИТЕР: Избягах от клиниката, за да умра тук.
МУХАЙМ: Тук, значи… (Оглежда се.) Трябва да пийна. (Взема
чашата с вода от масата, отива до мивката, излива я, връща
се с чашата, напълва я с коняк.) Да не беше всичко толкова
банално. (Гледа унесено пред себе си.) Всеки месец.
293
ШВИТЕР: Иначе направо щяхме да умрем от глад.

МУХАЙМ: За стотачка.
ШВИТЕР: Вие никога не бихте ми я опростили.
МУХАЙМ: Аз не опрощавам никому нищо. (Пие.)
ШВИТЕР: Жена ми усети, мръсницата. Тя пък ми изневеряваше
с един месар, а аз похапвах най-хубавите филета в живота
си. (Смее се.) После се жених още три пъти. За все по-
изискани жени. Това се оказа голяма заблуда, Мухайм.
Накрая си взех една колгърл. Тя излезе най-добрата.
МУХАЙМ: Още три пъти. (Пие.)
ШВИТЕР: Изчезвайте най-после. Усмърдяхте ателието.
Вашето присъствие ми удължава живота.
МУХАЙМ: Голяма работа. (Пие.) Швитер, аз съм на
осемдесет.
ШВИТЕР: Поздравления.
МУХАЙМ: Здрав като бик.
ШВИТЕР: Мога да си представя.
МУХАЙМ: Започнах от нула. Баща ми беше амбулантен
търговец. И аз трябваше да се мъкна с него. Продавах
връзки за обувки, Швитер, връзки за обувки, преди да
попадна в разчистването на терени и по-късно сам
да основа строителна фирма. Прекроявам целия град.
Виждате ли строителните кранове?
ШВИТЕР: Разваляте ми леталния изход.
МУХАЙМ: Никога не съм бил мекушав, признавам. Но в края на
краищата не съм имал и такива намерения – да се изявявам
като социален апостол. Сега съм на върха. Партиите
са ми в джоба. Враговете ми се страхуват от мене, а аз
имам много врагове. Но личният ми живот… (Взема една
пура.) Без щастлив брак няма наистина гигантски сделки,
без нежност само баламосваш живота, без топлина
свършваш в канавката. (Иска да си запали пурата.)
ШВИТЕР: Пушенето забранено, докато умирам.
МУХАЙМ: Пардон. Разбира се. (Пак прибира пурата.)
ШВИТЕР: По-добре ми запалете двете свещи.
МУХАЙМ: С удоволствие. (Запалва свещите.) А жените направо
294
МЕТЕОР
ми се хвърляха на врата, но никоя не можа да я огрее. Аз бях

верен на жена си дори след смъртта є, честна дума.
ШВИТЕР: Спуснете пердетата.
МУХАЙМ: Дадено. (Спуска пердетата. Тъмно. Само светлината
на свещите.) Но бих я убил, ако знаех това, което знам
сега, и вас също Швитер, ако… а и сега също… ако не
бяхте… (Застава в долния край на леглото, заглежда се в
Швитер.) Умиращият е неприкосновен.
ШВИТЕР: Не се притеснявайте.
МУХАЙМ: Бих ви разкъсал.
ШВИТЕР: На ваше разположение съм.
МУХАЙМ: Смачкал.
ШВИТЕР: Можете спокойно да посегнете.
Мухайм отива до креслото.
МУХАЙМ: Боже мой, колко ли пъти още ми е изневерявала?
(Сяда.)
ШВИТЕР: Няколко десетки любовници трябва да е имала.
Мухайм гледа втренчено пред себе си.
МУХАЙМ: Трябва да е била ненаситна.
Влиза Олга, деветнайсетгодишна, красива, облечена в тъмно, задъхана,

четвъртата жена на Швитер. Швитер сяда в леглото, уплашен.
ШВИТЕР: Моята колгърла.

ОЛГА: Волфганг!
ШВИТЕР: Всичко върви наопаки.
Зад нея наднича Аугусте.
ОЛГА: Ти си жив…
ШВИТЕР: Възможно е.
ОЛГА (тихо): Ти си жив…
ШВИТЕР: Знам, започва вече да става неудобно.
Олга усеща Аугусте, затваря вратата, остава на прага.
ОЛГА: Пред вратата… пасторът…
ШВИТЕР: Старшата сестра го изпратила тук.
ОЛГА: Той е мъртъв.
ШВИТЕР: Сърдечен удар.
295
ОЛГА: А ти си жив…
ШВИТЕР: Упрекваш ме вече трети път.
ОЛГА: В клиниката аз ти затворих очите.
ШВИТЕР: Любезно.
ОЛГА: Сплетох ти ръцете.
ШВИТЕР: Трогателно.
ОЛГА: Подредих цветята и венците.
ШВИТЕР: Като се събудих, разгледах аранжировката.
ОЛГА: Целунах те за сбогом.
ШВИТЕР: Мило.
Мълчание.
ОЛГА: А сега?
ШВИТЕР: Добре се подредихме.
Тя колебливо отива при него.
ОЛГА: Прости ми, че едва сега… аз… аз припаднах, когато се
върнах в клиниката и ти изведнъж не беше вече…
ШВИТЕР: Мога да си представя.
ОЛГА: Професор Шлатер вече нищо не разбира.
ШВИТЕР: Знам, сега трябваше да лежа на масата му за
аутопсии.
Олга се хвърля върху него, плаче.
ШВИТЕР: Хайде сега, и това.
ОЛГА: Сега всичко е наред.
ШВИТЕР: Театърът започва отначало.
ОЛГА: Оставам при тебе.
ШВИТЕР: Моя уважаема Олга... От една година аз съм на смъртно
легло. От една година все ме спасяват в последния момент.
Стига вече, без мене. Скрих се на сигурно място от стадо
тъпи доктори. Искам най-после да умра на спокойствие,
без термометър в устата, без да съм включен в някакъв
апарат, без хора, които се мотаят наоколо. Затова върви
си! Ние отдавна сме се сбогували, десетки пъти, започва да
става смешно. Бъди разумна, моля те, и си обирай крушите!
Чао! (Завива се с чаршафа през глава.)
Мухайм става.
МУХАЙМ: Аз си тръгвам. (Покланя се на Олга.) Мухайм.
296
МЕТЕОР
Великият Мухайм.
Олга става.
Бих могъл да го убия. (Отива до вратата.) Но смъртта
за мен е свята. (Излиза.)
Мълчание. Швитер пак се подава изпод чаршафа.
ШВИТЕР (бесен): Още ли си тук?
ОЛГА: Аз съм твоя жена.
ШВИТЕР: Моя вдовица. (Сяда.) Не мога да понасям повече
тази тържественост. Дръпни пердетата.
Тя изпълнява. Ателието отново е обляно в ярка слънчева светлина.
Отвори прозорците.
Тя изпълнява.
Обувките на пастора! (Става от леглото, взема обувките
на пастора пред леглото и шапката му от масата.) Шапката
на пастора! (Изхвърля шапката и обувките през вратата.)
Пасторът си е разхвърлял нещата. (Затръшва вратата.)
Изгаси тези проклети свещи.
Тя изпълнява.
Това предвзето черковно настроение отгоре на всичко
ми действа лечебно! Трябва ми слънце, за да умра. Трябва
да се задуша в неговия зной. Трябва да бъда изпепелен.
Трябва да изсъхна. В мене има още прекалено много
живот. (Кани се да седне на креслото, вижда обувките си.)
Обувките ми. И те не ми трябват вече! (Захвърля ги зад
паравана, сяда на креслото.)
Близначетата се разплакват.
Смешна работа. Все до това кресло стигам! (Понечва да пие.)
Празна. (Оставя бутилката отново на масата.) Аугусте!
На вратата се появява Аугусте.

ШВИТЕР: Близначетата реват. Живо!
АУГУСТЕ: Веднага, господин Швитер. (Изнася панера с
близначетата.)
Глаузер се качва по стълбите.
297
ГЛАУЗЕР: Господин Нобелов лауреат, картините горят.

АУГУСТЕ: Тихо, Ирма, тихо, Рита. (Спира на вратата.) Да
взема ли и пелените…
ШВИТЕР: Вън! И коняк! Още една бутилка!
Тя излиза. Глаузер също.
ОЛГА: Да ти подам ли палтото?

ШВИТЕР: Не.
ОЛГА: Имаш ли болки?
ШВИТЕР: Не.
ОЛГА: Това беше лош сън. Не биваше да вярвам на лекарите.
ШВИТЕР: Какво друго ти оставаше!
ОЛГА: Още преди година ми казаха, че си щял да умреш.
ШВИТЕР: Междувременно и аз го проумях.
ОЛГА: И на сина ти са казали, той го разказваше на всяка
бардама. Навсякъде се говореше за твоята смърт,
докато ти все още се надяваше, а и с мен се държаха, все
едно че си вече покойник, пускаха ми се като на курва…
ШВИТЕР: Е, нали си бивша…
Мълчание.
Твоето проклето смирение ще ме довърши.
ОЛГА: Прости ми!
ШВИТЕР: Не вярвам някой от моите приятели да е останал
неощастливен поради фалшиви скрупули спрямо мене.
ОЛГА: Никого не съм ощастливявала.
ШВИТЕР: Твой дълг не е било да ми бъдеш вярна. Твой дълг
беше да ми казваш истината.
ОЛГА: Страхувах се.
Пада отчаяно на колене пред него, той я прегръща.
ШВИТЕР: Аз също се страхувах. Този проклет страх! Не знаех
истината, защото от страх не исках да я знам, иначе
щях да се досетя, сега я знам, защото повече не може да
се скрива, тялото ми вони до небето.
ОЛГА: Не можех да ти помогна. Виждах как все повече
отпадаш. Виждах как те мъчат лекарите. Не можех да
298
МЕТЕОР
се намеся. Бях като скована. Всичко беше поело своя ход.

Когато тази сутрин стоях до леглото ти и пасторът
се молеше и после когато професорът се наведе над тебе
и те преслуша, изправи се и каза, че си мъртъв, аз дори
не се разплаках. Бях смела, защото ти беше смел. Но ето
че ти пак си жив.
ШВИТЕР: Само не почвай пак с тези глупости!
Отблъсква я от себе си.
ОЛГА (тихо): Ако трябва още веднъж да те загубя, няма да
го преживея.
На вратата се появява задъхана Аугусте.
АУГУСТЕ: Конякът, господин Швитер.
ШВИТЕР: Крайно време беше.
Олга остава.
ШВИТЕР: Налей!
АУГУСТЕ: Да донеса ли чиста чаша…
ШВИТЕР: Глупости!
ШВИТЕР: Догоре.
ШВИТЕР: И да те няма! Живо!
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер. (Излиза.)
ШВИТЕР: Единственото същество, което още мога да
понасям… (Пие.) Изчезвай най-после!
ОЛГА: Оставам.
ШВИТЕР: Ставаш досадна. (Пие.)
ОЛГА: Моля те, не пий толкова!
ШВИТЕР: Къркането е здравословно за умирачката.
На вратата се появява в униформа Фридли, майор от Армията

на спасението, гледа втренчено Швитер.
МАЙОР ФРИДЛИ: Той е жив! Жив е! Жив е! (Запява.)
Зарево на вечността,
светлина от несътворима светлина.
299
ШВИТЕР: Престанете! Какво ви става!

МАЙОР ФРИДЛИ: Той е жив! Жив е! Жив е! (Пак излиза.)
ШВИТЕР: Побъркан!
ОЛГА: Хайде да си вървим у дома! (Взема палтото на Швитер.)
Ужасната клиника, това злокобно ателие, мъртвият
пастор... моля те, хайде да си вървим у дома.
ШВИТЕР: За умиране тук съм си у дома.
ОЛГА: Няма да умираш. Не знам какво е станало, но ти ще
живееш.
ШВИТЕР: Животът ме отвращава. (Става.) Бях безгрижен,
когато започнах да пиша. В главата ми само моите идеи,
бях се пропил, бях асоциален. После дойдоха успехът,
наградите, почестите, парите и луксът. Маниерите ми
ставаха все по-добри. Започнах да си пиля ноктите и
стила. Докато първата ми жена се отдаде на един шивач,
за да ми осигури син костюм, следващите две се отдаваха
само на литературата, организираха моята слава и моя
антураж, докато аз се блъсках да стана окончателно
класик. Нобеловата награда свърши останалото. Писател,
когото нашето общество е прегърнало в обятията си,
е корумпиран за вечни времена. Затова забрах тебе. От
яд. (Притиска Олга към себе си.) Яд ме беше на себе си, яд ме
беше на целия свят. Бях един дъртак, който още веднъж
иска да се разбунтува. Ти беше дяволски способна. За
няколко седмици ме вдигна на крака, беше чудесно, после
се озовах на смъртния одър с гръм и трясък. Край. (Хвърля
Олга на леглото.) Може да си вдигаш партакешите. Имаш
възможно най-почтената професия на света, ти беше
най-хубавата и най-способната колгърла в целия град,
върни се пак към своя занаят, направи ми тази услуга.
(Хвърля се върху нея.) Чрез нашия брак ти се прочу, ликът
ти се появи по всички вестници, твои актови снимки се
разпространяват, цената ти се е покачила фантастично.
Ти си подаръкът, който завещавам на обществеността;
Цезар е дарил своите градини, аз - една уличница!
300
МЕТЕОР
Йохен Швитер, четирийсетгодишен, великан, тлъст, с дълга коса,

влиза в ателието.
ЙОХЕН: Татко! Я гледай ти!

Вижда радиото, пуска го. Джазова музика по мотива “Зарево на
вечността“.
Възкръснал.
ОЛГА (смъмря го): Йохен!
ЙОХЕН: Здрасти, четвърта майчице. Каква мила среща!
ШВИТЕР: Какво търсиш тука?
ЙОХЕН (с превъзходство): Моя милион и половина.
ШВИТЕР: Твоя ли?
ЙОХЕН: Аз съм твоят наследник.
ЙОХЕН: Законен, старче.
ШВИТЕР: Е, ти най-добре знаеш.
ЙОХЕН: Нали съм учил два семестъра право.
ШВИТЕР: Браво.
ЙОХЕН: Е? Къде са парите?
ШВИТЕР: В банката.
ЙОХЕН: Лъжеш.
Мълчание.
Засрами се. Пред лицето на смъртта.
Мълчание.
Идвам от банката. Прибрал си парите в клиниката, но
и там вече ги няма.
Мълчание.
Не ме очакваше, а?
ШВИТЕР: Бързак.
ЙОХЕН: Майка ми заради тебе си отиде, сега пък парите ти
с твоя помощ идват при мене.
ШВИТЕР: Сигурен ли си?
ЙОХЕН: Сигурен съм. (Взема една цигара.)
ОЛГА: Йохен, не бива да пушиш тук.
ЙОХЕН: Успокой се, четвърта майчице, твоето мъжле
ще го понесе някак си. (Запалва си цигарата.) Е? Къде са
301
мангизите? (Духа пушек в лицето на Швитер.)

ШВИТЕР: В куфарите. (Пие.)
ЙОХЕН: Виждаш ли как слушка доброто момче! (Поставя единия
куфар на леглото.) Незаключен. Лекомислено, Крезе мой.
(Отваря го, учуден.) Празен. (Отива при другия куфар, поставя
го на масата, отваря го.) Празен. (Грабва бутилката.)
ШВИТЕР: Бутилката също.
Йохен запраща бутилката назад.
ЙОХЕН: Хубаво. Значи играта загрубява. Твоето курве е
скатало моите милион и половина. (Отива към Олга.)
ШВИТЕР: Така ли мислиш?
ЙОХЕН: Така мисля. (Кани се да я удари.)
ШВИТЕР: Аз бих погледнал в печката.
Йохен изтичва към дясната, после към лявата печка и рови в пепелта.
ЙОХЕН: Изгорена хартия.
ШВИТЕР: Последните ми ръкописи и моят милион и
половина.
ЙОХЕН: Пепел. (Рови яростно в пепелта.)
ШВИТЕР: Отивам окончателно да умирам. (Олюлява се към средата.)
Фантастично. Аз съм направо в блестяща форма.
ЙОХЕН: Само малко жарава.
Глаузер влиза в ателието.
ГЛАУЗЕР: Господин Нобелов лауреат, полицията вече откара

пастора.
ШВИТЕР: Здравата се натрясках!
ГЛАУЗЕР: Полицаите окончателно отнесоха трупа на
пастора!
ШВИТЕР: Чупка!
ГЛАУЗЕР: Тъй вярно, господин Нобелов лауреат! (Страхливо
излиза.)
ШВИТЕР: Долу тия пелени! Долу! Долу!
Йохен изтичва до дясната печка. Швитер скача на леглото и
смъква пелените.
Долу! Те ми напомнят за живот, за съвкупление, за
302
МЕТЕОР
раждащи утроби! Долу тези парцали! Не мога да понасям

миризмата на влажни бебешки дупета и на ако. Искам
разложение, искам гробен въздух, искам изпарения на
вечността! (Слиза от леглото и отива към креслото.)
ЙОХЕН: Изгорени. (Става, ръцете му пълни с пепел.) Милион
и половина.
ШВИТЕР: Весело горяха.
ЙОХЕН: Защо ги унищожи?
ШВИТЕР: Не знам.
ЙОХЕН: Трябва да си имал някаква причина.
ШВИТЕР: Просто каприз.
ЙОХЕН: Имам дългове.
ШВИТЕР: Луксозните курви са скъпички.
ЙОХЕН: Загрях.
Мълчание.
Голям номер. Разчитах на твоето състояние.
ШВИТЕР: Криви сметки.
ЙОХЕН: Ти дори не ме мразеше. Аз съм ти просто безразличен.
Така че ти е безразлично дали ще ида по дяволите.
ШВИТЕР: Нали и аз отивам по дяволите.
ЙОХЕН: Ти с и безчовечен.
ШВИТЕР: Да мреш е безчовечно.
ЙОХЕН: Тогава пукни най-после! (Тръгва към вратата.) Направи ми
тази услуга. Поне един път в живота си бъди мил, старче,
пукни най-после! Тогава ще заживея, когато тебе те няма. И
ще стана момче на място, казвам ти, момче един път.
ШВИТЕР: Сега заминавай!
ЙОХЕН: В бара. (Смее се.) Впрочем остават ми авторските.
(Излиза.)
Швитер се олюлява към вратата, затваря я, обляга се с гръб на нея.
Олга спира радиото.
ШВИТЕР: Още ли си тука?

ОЛГА: Отивам си.
ШВИТЕР: Май бях… (Замисля се.) Много ли…?
ОЛГА: Две бутилки коняк.
303
ШВИТЕР (сияе): Браво. (Гледа Олга замислено.) Лош ли бях?

ОЛГА: Не.
ШВИТЕР: Значи лош.
Мълчание.
Защото умирам.
ОЛГА: Защото си жив.
ШВИТЕР: Трябва да се поогледаш, мойто момиче. (Смее се.)
Състоянието ми изчезна в пламъците.
ОЛГА: Имам нещо настрана.
ШВИТЕР: Не се и съмнявам. (Смее се.) Хубаво ни беше, мойто
момиче. Някоя и друга седмица.
ОЛГА: О, да.
ШВИТЕР: Смеехме се, та чак стените трепереха.
ОЛГА: И още как!
ШВИТЕР: Къркахме, та чак гредите пращяха.
ОЛГА: И то как!
ШВИТЕР: Любехме се, та земята се тресеше.
ОЛГА: С тебе беше чудесно. (Излиза.)
Швитер рухва, лежи като мъртъв. Зад вратата наднича Аугусте.

Тишина.
(По-силно.) Господин Швитер?
ШВИТЕР: Аугусте...
АУГУСТЕ: Пелените са на пода.
АУГУСТЕ: Няма нищо, господин Швитер.
Изважда зад паравана един кош и събира пелените. Швитер става.
Хубава жена имате, господин Швитер.
ШВИТЕР: Имах.
АУГУСТЕ: Слизаше по стълбите и плачеше.
ШВИТЕР: Тя е още съвсем млада. (Ляга в леглото.)
АУГУСТЕ: Може ли да ви попитам нещо, господин Швитер?
ШВИТЕР: Питай!
АУГУСТЕ: Хуго май няма много талант на художник?
304
МЕТЕОР
ШВИТЕР: Няма.
Аугусте поставя коша на масата.
АУГУСТЕ: Пелените са събрани.
ШВИТЕР: Пусни резето! Хайде, живо!
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер. (Пуска резето на вратата)
Пуснато е.
Той се заглежда към прозореца.
ШВИТЕР: Спусни пердетата.
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер. (Изпълнява.)
ШВИТЕР: Ела тука!
АУГУСТЕ: Да, господин Швитер. (Отива спокойно при него.)
Навън Нифеншвандер започва да натиска бравата.
НИФЕНШВАНДЕР: Аугусте!
ШВИТЕР: По-близо.
Нифеншвандер чука.
НИФЕНШВАНДЕР: Аугусте, отвори!
ШВИТЕР: Студено ми е.
АУГУСТЕ: Да ви дам ли коженото…
ШВИТЕР: Съблечи се!
НИФЕНШВАНДЕР: Отвори, Аугусте! Отвори! (Думка по
вратата.)
ШВИТЕР: Легни при мене!
Докато тя се съблича, Нифеншвандер тропа и блъска по вратата.
НИФЕНШВАНДЕР: Отворете! Отворете! Чекът няма
покритие.
Затъмнение.
Завеса.
305
Ателието на Нифеншвандер час по-късно. На леглото Швитер,

покрит с венци, най-после издъхнал. Около леглото мъже, облечени в черно,
между тях известният критик Фридрих Георген. Отляво в креслото
Карл Конрад Копе, издателят на Швитер, шейсет и пет годишен, гладко
избръснат, елегантен. В дъното Нифеншвандер и Глаузер. Аугусте,
отначало до смъртния одър, е изтласкана от новодошлите назад. В ателието
се навъртат още няколко журналисти, които снимат със светкавици.
Завесите пред нишите отново са спуснати, свещите пак са запалени.
Един от опечалените пуска касетка с траурна музика. Хоралът
„Зарево на вечността“. Когато музиката свършва, Фридрих Георген
подема траурната си реч.
(Опечалените са измъчвани от лятната жега. Един след друг
се разотиват по време на речта, като се покланят пред мъртвия
Швитер.)
ФРИДРИХ ГЕОРГЕН: Приятели, Волфганг Швитер не е вече

между нас. Заедно с нас скърби цялата нация, целият свят.
Защото светът обеднява, загубвайки човек, който го е
направил по-богат. Неговите тленни останки почиват на
този одър, под тези венци. Вдругиден те ще бъдат положени
в гроба с онази тържественост, която подобава на един
Нобелов лауреат. Но ние, неговите приятели, трябва да
скърбим по-скромно, по-сдържано, по-тихо. Нам се полагат
не евтини венцехваления, не безкритично възхищение, ние
трябва да се ръководим от знание и любов. Само така ще
отдадем заслуженото на великия покойник. Той завърши
земния си път. Неговата смърт беше потресаваща и
това, че се намираме в ателието му, също го доказва. Не
духът му, неговата жизненост се съпротивляваше. Нему,
който отричаше трагизма, бе отреден трагичен край. В
тази мрачна светлина трябва да видим в негово лице за
първи път може би с такава неумолима яснота последния
отчаян свидетел на една епоха, която се готви да преодолее
отчаянието. За него не съществуваше нищо друго освен
306
МЕТЕОР
голата действителност. Но тъкмо затова той жадуваше

за справедливост, копнееше за братство. Напразно. Само
този, който вярва в светлия промисъл на тъмните дела,
вижда несправедливостта на този свят като неотменима,
прекратява безсмислената борба, примирява се. Швитер
остана непримирим. Липсваше му вярата, следователно и
вярата в човечеството. Той бе моралист от нихилизъм.
Остана бунтар, бунтар в безвъздушно пространство.
Неговото творчество бе израз на вътрешна безизходица,
а не отражение на действителността: неговият театър
е гротесков, не реалността. Тук са и границите му.
Швитер остана по един тържествено великолепен начин
субективен, изкуството му не лекуваше, то нараняваше.
Ние, които го обичахме и се възхищавахме от неговото
творчество, сега обаче трябва да го преодолеем, за да се
превърне то в необходимо стъпало към утвърждаването
на един свят, който нашият беден приятел отричаше и
в чиято възвишеност и хармония той вече се пресели.
Копе става и стиска ръката на Георген.
КОПЕ: Фридрих Георген, благодаря ви.
Малкото останали се покланят пред смъртния одър, отдалечават се,
в това време непрекъснато щракат светкавици на фотоапарати.
ГЕОРГЕН: Вие сте неговият издател, Копе. Моите
съболезнования. (Покланя се.)
КОПЕ: Речта ви ще излезе ли в утрешния вестник?
ГЕОРГЕН: Още във вечерния.
КОПЕ: Ще предизвика голям фурор. Той бе моралист от
нихилизъм. Бунтар в безвъздушно пространство.
Неговият театър е гротесков, не реалността. Блестящо
формулирано и злостно казано.
ГЕОРГЕН: Но не и злонамерено, Копе.
КОПЕ: Крайно злонамерено, Георген. (Слага ръка на рамото
му.) Вашето безсрамие беше грандиозно. Сринахте със
земята нашия добър Швитер, и то най-смирено пред
смъртния му одър. Впечатляващо. Като писател този
човек е свършен, още едно изданийце с меки корици и той
307
е забравен. Жалко. Той беше по-истински, отколкото си

мислите, и още нещо, но между нас да си остане: моите
уважения към вашето дълбокомислие, Георген, но речта ви
по същество беше една дрънканица. Швитер никога не е
бил отчаян, трябваше само да му се постави една пържола
под носа и прилично винце и той бе щастлив. Да вървим.
Това място е зловещо. Трябва да свикам семейството на
Швитер, надушвам, че нещо е станало.
Двамата излизат, журналистите също. Аугусте, Нифеншвандер

и портиерът остават.
ГЛАУЗЕР: И това мина. Въздух! (Дърпа пердетата, отваря

прозорците, навън все още е ясен ден. Угасява свещите.) Колко
ви дадоха, Нифеншвандер, за умирачката?
НИФЕНШВАНДЕР: Двеста и издателят двайсет.
ГЛАУЗЕР: Нищо работа. Всичко добро, госпожа Аугусте.
Скоро вашето ателие отново ще бъде наред. В тази
жега труповете бързо ги прибират. (Излиза.)
НИФЕНШВАНДЕР: Ама че късмет! Веднъж най-после и при
мен да се качат критици и издатели... за да се зверят
на един труп... а аз да нямам нито една картина. Човек
работи с години... Аугусте! (Гледа смъртното ложе.) Съблечи
се! Ще те нарисувам пред смъртното ложе. Животът и
смъртта. Едно дишащо тяло и погребални венци.
АУГУСТЕ: Не.
НИФЕНШВАНДЕР: Аугусте… (Зяпа я удивен.)
АУГУСТЕ (спокойно): Не желая. (Започва да си събира багажа.)
НИФЕНШВАНДЕР: Аугусте, за първи път ми отказваш да
позираш.
АУГУСТЕ: Край.
Мълчание.
НИФЕНШВАНДЕР: Но животът, Аугусте... та аз искам само
да изобразя живота, нечувания, страхотния, грандиозния
живот…
АУГУСТЕ: Знам.
308
МЕТЕОР
НИФЕНШВАНДЕР (боязливо): Аугусте, половин час думках

на вратата, а ти не отваряше.
НИФЕНШВАНДЕР: Вратата беше заключена.
НИФЕНШВАНДЕР: И когато най-после отвори, той беше
мъртъв.
АУГУСТЕ (равнодушно): Той умря в прегръдките ми и аз
трябваше да се облека. Спах с него, преди да умре.
Мълчание.
НИФЕНШВАНДЕР: Но…
Аугусте гледа трупа.
АУГУСТЕ: Горда съм, че бях последната му любовница.
(Продължава да прибира.)
НИФЕНШВАНДЕР: Как можа да го направиш, Аугусте, как
можа!
АУГУСТЕ: Можах.
НИФЕНШВАНДЕР: С един умиращ!
АУГУСТЕ: Той беше мъж.
НИФЕНШВАНДЕР: Не се ли срамуваш?
АУГУСТЕ: Не.
НИФЕНШВАНДЕР: Той накара да ми изгорят картините,
цялото ми творчество.
АУГУСТЕ: Е, и?
НИФЕНШВАНДЕР (крещи): Но аз изобразявах само
живота!
АУГУСТЕ: До гуша ми дойде от твоята живопис.
НИФЕНШВАНДЕР: Но ти вярваше в мен, Аугусте,
единствена на тоя свят ти вярваше в мен, ние държахме
един на друг, каквото и да се случеше…
АУГУСТЕ: За тебе аз бях само един модел. (Събрала е багажа
си.) Между нас всичко е свършено.
НИФЕНШВАНДЕР: Но това е невъзможно!
АУГУСТЕ.: Отивам си.
НИФЕНШВАНДЕР: А децата ни…
АУГУСТЕ: Вземам ги с мен. (Спира за миг пред смъртното ложе.)
309
НИФЕНШВАНДЕР: Не бива, Аугусте.

АУГУСТЕ: Сбогом. (Излиза.)
НИФЕНШВАНДЕР: Аугусте! (Тича след нея надолу по стълбите.)
Върни се, Аугусте! Прощавам ти.
Швитер се изправя в леглото. В тържествена погребална риза. С
превръзка на брадата. С погребален венец около шията. Сваля си
превръзката. Нифеншвандер се връща.
НИФЕНШВАНДЕР: Но това е безумие, Аугусте! Та ти не
можеш да ме изоставиш! Заради един мъртвец!
ШВИТЕР: Леглото не си е на мястото. (Оглежда ателието.)
НИФЕНШВАНДЕР: Вие… вие… (Гледа зяпнал Швитер.)
ШВИТЕР: Леглото беше там, където сега е масата, а масата
стоеше там, където сега се намира леглото. (Опъва
крака извън леглото.) Затова не мога да умра. (Изнизва
венеца през главата си.) Пак погребални венци. Направо
се търкалят подире ми. (Става от леглото.) На работа!
Леглото трябва да се премести.
Нифеншвандер зяпнал, неподвижен.
Първо ще отместим стола и масата настрана.
НИФЕНШВАНДЕР (отчаян): Вие сте спали с жена ми.
ШВИТЕР: И белгийският министър спа с третата ми жена.
НИФЕНШВАНДЕР: Какво общо имам с тоя ваш белгийски
министър?
ШВИТЕР: Приличате си. Хванете!
Отнася масата в дъното, Нифеншвандер неволно му помага.
НИФЕНШВАНДЕР: Вашето умиране е било само предлог!
Швитер посочва креслото.
Рафинирана измама. (Отнася креслото назад.) Коварна
комедия! Пъклен капан!
ШВИТЕР: Дръжте! (Хвърля на Нифеншвандер стола.)
НИФЕНШВАНДЕР: Изгорихте ми картините.
ШВИТЕР: Аз и моите изгорих.
НИФЕНШВАНДЕР: Вие не сте художник.
ШВИТЕР: Вие също.
НИФЕНШВАНДЕР: Чекът ви нямаше покритие.
310
МЕТЕОР
ШВИТЕР: Който умира, не го е грижа за финансите. А сега

леглото.
НИФЕНШВАНДЕР: Разрушихте брака ми!
Швитер отива до горния край на леглото.
ШВИТЕР: Вие теглете отпред, аз ще бутам отзад.
НИФЕНШВАНДЕР: Тя ме напусна!
ШВИТЕР: Това няма никакво значение.
НИФЕНШВАНДЕР: За мене има.
ШВИТЕР: Нифеншвандер, да ви имам грижите. Непрекъснато
умирам, минута след минута седя и чакам в тая
убийствена жега една достойна кончина и преселение в
небитието, отчаян съм, че все не се получава, а вие сте
седнали да ме занимавате с дреболии.
НИФЕНШВАНДЕР (буйно): Аз не умирам. (Хвърля един венец
на леглото.)
ШВИТЕР: Затова пък аз. (Хвърля един венец на леглото.)
НИФЕНШВАНДЕР: На смъртния одър не се съблазняват
жени, четат се молитви.
ШВИТЕР: Нифеншвандер, ако някой трябва да се моли,
това сте вие. Да бъдете спасен от вашата живопис.
Картините ви цял следобед ми тровиха умирането.
Искате да изобразявате живота, а рисувате жена си
така, че човек да се изчерви от срам.
НИФЕНШВАНДЕР: Рисувам жена си така, както я виждам.
ШВИТЕР: Тогава имате явно тотална слепота. Собствената ви
жена, Нифеншвандер! Видях я гола, когато едва бях стъпил в
ателието, и после, когато легна до мен. Доброволно. Нито
следа от съблазняване. Тя се отдаде от човеколюбие, по
една великодушна прищявка. Усети какво е нужно на един
умиращ. Помогнете ми да преместим леглото там. (Бута
леглото, Нифеншвандер тегли.) Жена ви лежеше в обятията
ми. Тя трепереше, извиваше се, прегръщаше ме, крещеше.
Това беше животът. Във вашите картини няма и следа
от него. Теглете, Нифеншвандер, теглете. Така. Вече е на
мястото си. Сега да преместим масата.
Отнасят масата.
311
Вашето цапотене е чисто губене на време.

НИФЕНШВАНДЕР: Моето изкуство е свято за мене.
ШВИТЕР: Изкуството е свято само за мазачите. Те се забиват в
някаква теория, защото са некадърни. Жена ви беше мъртва
във вашите прегръдки, както е мъртва и в картините ви.
Жена ви ви напусна с право. А сега креслото.
Отнасят креслото отпред вдясно.
НИФЕНШВАНДЕР: Бих ви разкъсал.
ШВИТЕР: На ваше разположение съм.
НИФЕНШВАНДЕР: Бих ви смачкал.
ШВИТЕР: Можете спокойно да посегнете. (Подхвърля му стола.)
Дръжте! (Оглежда се.) Моето ателие. Пак си е същото.
Най-после мога да умра. На спокойствие, с достойнство,
в пълна духовна концентрация. (Отива до леглото, ляга върху
венците.) Само заради мебелите така стана. Грандиозно,
Нифеншвандер! Смъртта препуска към мен като локомотив,
вечността свисти в ушите ми, творения надават вой и
се сгромолясват, огромна злополука, цялото…
НИФЕНШВАНДЕР: Умиране! Все се каните да мрете и все не
умирате! (Отива назад, извън себе си от яд, връща се с ръжена.)
Влиза Мухайм.
НИФЕНШВАНДЕР: Молете се!
ШВИТЕР: Нямам такива намерения.
НИФЕНШВАНДЕР: Ще си разчистим сметките.
ШВИТЕР: Моля.
НИФЕНШВАНДЕР: Ще ви убия.
ШВИТЕР: Аз и без това умирам.
НИФЕНШВАНДЕР: Ще удрям.
ШВИТЕР: Нямам нищо против.
МУХАЙМ (гръмовно): Долу ръцете от един умиращ!
НИФЕНШВАНДЕР: Тоя спа с жена ми, докато аз отвън удрях
по вратата.
МУХАЙМ (спокойно): Дайте.
Нифеншвандер покорно дава ръжена.
(Спокойно.) Аз единствен имам право да убия Швитер.
312
МЕТЕОР
(Захвърля ръжена назад.) Но няма да го убия. (Сграбчва

Нифеншвандер за гърдите, блъска го напред. Овладява се.) Спал с
жена ви, докато сте блъскали по вратата. Не сте си правили
никакви илюзии. А аз живеех с илюзии. Четирийсет години
обичах една жена, аз, великият Мухайм, строителният
магнат, едва не се поболях, когато тя почина.
НИФЕНШВАНДЕР: Господин Мухайм…
МУХАЙМ: Аз я обичах. Вие не знаете какво означава това,
но аз, аз на моите осемдесет години, аз, аз знам.
МУХАЙМ: Животът е власт, борба, победи, унижения
и престъпления. Аз трябваше да си цапам ръцете,
конкурентната борба не знае милост, най-подлият
побеждава, а аз винаги съм бил най-подлият и успявах
само защото обичах някого до безумие, безкрайно, някого,
за когото си струваше да се валяш в калта, а сега се
оказва, че всичко е било лъжа! Знаете ли какво съм аз?
ШВИТЕР: Нещо тука още не е както трябва.
МУХАЙМ: Едно посмешище!
НИФЕНШВАНДЕР: Недейте, господин Мухайм...
МУХАЙМ: Защо не ми се смеете? Смейте се, де! Смейте се!
НИФЕНШВАНДЕР: Та аз се смея, господин Мухайм, смея се!
МУХАЙМ: А вие ми се перчите с вашата гордост на творец
и търсите мъст!
МУХАЙМ: Това великият Мухайм няма да позволи, жестоко
се лъжете, великият Мухайм не се шегува. Засегната е
само вашата суета, а аз съм свършен, затрит, стъпкан,
опозорен, окалян!
Той го изблъсква през вратата в коридора.
МУХАЙМ: Хайде надолу!
НИФЕНШВАНДЕР: Помощ! Господин Мухайм! Помощ!
МУХАЙМ: Надолу!
Трополене. Вик. Тишина. Мухайм се връща бавно, диша тежко, вра-
тата остава отворена.
313
МУХАЙМ: Засилих тая гнида надолу по стълбите. (Разкопчава

си яката.) Ужасна жега!
Швитер пак става от леглото.
ШВИТЕР: Сега знам какво ми пречи. (Грабва един венец.)
Хвърлете венците пред вратата. (Подхвърля го на Мухайм.)
От ПЕН клуба.
Мухайм го улавя.
МУХАЙМ: След гнидата. (Изхвърля венеца през вратата.)
ШВИТЕР: От правителството. „Благодарната родина на своя
велик син.“ (Подхвърля на Мухайм и други венци, които биват
запращани през вратата.) От кмета на града, от Нобеловия
комитет, от ЮНЕСКО, от Съюза на писателите, от
Националния театър, от Съюза на издателите, от
Съдружието на театрите, от филмовите продуценти,
от Клуба на приятелите на книгата.
МУХАЙМ: Разчистихме.
Швитер се оглежда.
ШВИТЕР: Леглото – малко пї до стената. Масата – малко
пї към средата. Двата стари стола… креслото.
(Пренарежда мебелите.)
МУХАЙМ: Швитер... Препусках с моя кадилак из града.
Минавах все на червено. Сега ще завалят глоби. Ако
не бях великият Мухайм, книжката ми досега да е в
полицията. Но аз съм великият Мухайм. Върнах се да
ви позяпам трупа. Часове наред възнамерявах да зяпам
трупа ви. В очакването за една по-висша справедливост,
с чувството, че там горе има Господ.
МУХАЙМ: Жилав сте.
ШВИТЕР: Аз самият съм шашнат.
Мухайм сяда изморен на креслото.
МУХАЙМ: За първи път да почувствам моите осемдесет
години.
ШВИТЕР (доволен): Сега вече нищо не ми пречи. Лягам в
леглото и няма мърдане, ще се мре.
МУХАЙМ: Ами да се надяваме.
314
МЕТЕОР
Швитер ляга и се завива.

ШВИТЕР: Крайно време е.
МУХАЙМ: И още как.
Швитер отново се оглежда.
ШВИТЕР: Не знам…
МУХАЙМ: Липсва ли ви нещо?
ШВИТЕР: Трябва ми тържественост. Ако сте така любезен
да ми поставите двете свещи до леглото…
МУХАЙМ: Разбира се. (Поставя двете свещи на столовете до
леглото.) Да ги запаля ли?
ШВИТЕР: И пуснете пердетата!
МУХАЙМ: Дадено. (Запалва свещите, пуска пердетата. Отново
става тържествено в ателието.) Наред ли е?
ШВИТЕР: Доволен съм.
Мухайм отново сяда в креслото.
МУХАЙМ: Е, хайде тогава!
ШВИТЕР: Само търпение.
Мълчание.
МУХАЙМ: Е?
ШВИТЕР: Какво има, Мухайм?
МУХАЙМ: Хайде, умирайте де!
ШВИТЕР: Старая се.
МУХАЙМ: Чакам.
ШВИТЕР: Всъщност чувствам се много добре.
МУХАЙМ (уплашен): По дяволите!
ШВИТЕР: Но пулсът… (Мери го.)
МУХАЙМ: Как е?
ШВИТЕР: Позабавен е.
МУХАЙМ: Слава Богу!
ШВИТЕР: Само търпение.
МУХАЙМ: Имате ли нещо за къркане?
ШВИТЕР: Аугусте!
Тишина.
Аугусте! Живо!
Тишина.
(Разочарован.) Няма никого.
315
МУХАЙМ: Жената на художника заряза гнидата. (Понечва да

си запали пура, сепва се.) Извинете, прощавайте.
ШВИТЕР: Пушете спокойно!
МУХАЙМ: Не и при един умиращ.
ШВИТЕР: И аз бих изпушил една.
МУХАЙМ: Разбира се!
ШВИТЕР: За последен път.
МУХАЙМ: Разбирам. (Подава му табакерата.) Хавански.
ШВИТЕР: Все по-трудно се намират.
МУХАЙМ: Огън.
ШВИТЕР: Благодаря.
МУХАЙМ: Още един венец.
Отива до вратата, изхвърля го навън, затваря вратата, отива
до креслото, сяда, запалва пурата.
Швитер, аз бях щастлив с жена си. Че била спала с вас, какво
значение има вече... (Пафка.) Тя е мъртва. Пък и въобще.
Кой ли не кръшка! Кой ли не изневерява и на кого ли не му
изневеряват! И все пак. Има значение. Че бях верен на жена
си и вярвах, че и тя ми е вярна... тази капчица почтеност
в моя живот... великият Мухайм е строил върху пясък,
основите пропадат. (Скача, запраща пурата към печката.)
Не знам истината, Швитер, това ме измъчва до смърт. С
кого ли още е спала? С градските съветници? С членовете
на строителната комисия? С моите адвокати? С нейните
лекари? С господата от голфа или с онези от клуба по езда
„Червено и бяло“? С кои ли други художници? Тя ги познаваше
всички. И защо у дома често имаше италианци работници?
Защо? Боже мой, с кого ли още е спала Елфриде?
ШВИТЕР: Елфриде ли?
МУХАЙМ: Елфриде.
ШВИТЕР: Но нали жена ви се казваше Мари.
МУХАЙМ (учуден): Я стига!
ШВИТЕР: Живеехте на „Амалиенщрасе“.
МУХАЙМ (хладно): Ами! От петдесет години живея в една
вила на „Ораниенале“ и жена ми се казваше Елфриде.
ШВИТЕР: Сигурен ли сте?
316
МЕТЕОР
МУХАЙМ: Не съм чак толкова изкуфял.

ШВИТЕР: Ама че работа! (Пафка.) Мухайм, никога не съм
познавал някаква Елфриде. Очевидно съм объркал жена
ви със съпругата на собственика на кооперацията на
„Бертолдгасе“, където живеех по-късно.
МУХАЙМ: Май се подигравате с мен?
ШВИТЕР: Вашата жена ви е била вярна.
МУХАЙМ: Гръм и мълнии!
ШВИТЕР (замислено): Но всъщност... тя и Мари не се
казваше… (Сяда и продължава да пуши.) В агонията всичко
ми се обърка. (Провисва крака от леглото.) Мухайм, май
наистина беше вашата съпруга Ирмгард...
МУХАЙМ: Елфриде!
ШВИТЕР: Във всеки случай спомням си още два каменни лъва
пред вашата къща на „Ораниенале“.
МУХАЙМ (упорито): Аз нямам лъвове.
ШВИТЕР: Нямате ли? Странно.
Професор Шлатер с лекарско куфарче и папка с рентгенови снимки

отваря вратата.
ШЛАТЕР: Швитер!
ШВИТЕР: Шлатер?
ШЛАТЕР: Нямам думи.
ШВИТЕР: Още съм жив.
ШЛАТЕР: Като лекар изобщо не намирам този факт за чак
толкова забавен. На два пъти установявам смъртта
ви, а вие си пафкате пура.
МУХАЙМ (реве): Никога не съм имал лъвове.
В ателието влиза криминалният инспектор Шафрот, следван от два-

ма полицаи и Глаузер, тримата с венците, изхвърлени от Мухайм.
ГЛАУЗЕР: Господин Нобелов лауреат, долу на стълбището

пак лежи човек.
ШВИТЕР: Е, и?
317
ИНСПЕКТОРЪТ: Художникът Хуго Нифеншвандер. Женен.

Баща на две деца.
Мълчание. Мухайм се обръща към инспектора.
МУХАЙМ: Мухайм. Великият Мухайм.
ИНСПЕКТОРЪТ: Господин Мухайм?
МУХАЙМ: Аз запратих гнидата надолу по стълбите.
Мълчание.
ГЛАУЗЕР: Боже мили, Боже мили!
Мълчание.
ИНСПЕКТОРЪТ: Поставете венците до стената.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ: Слушам, господин инспекторе.
ГЛАУЗЕР: Господин Швитер пак се съживи.
Поставя с двамата полицаи венците до стената.
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ: Поставени до стената, господин
инспекторе.
ИНСПЕКТОР ЪТ: Инспектор Шафрот от градската
криминална полиция. Трябва да ви помоля да ме придружите.
Най-добре да вземем вашата кола, господин Мухайм.
МУХАЙМ: Защо?
Мълчание.
ШЛАТЕР: Професор Шлатер от градската клиника, господин
Мухайм.
МУХАЙМ: Е?
Мълчание.
ШЛАТЕР: Човекът е мъртъв.
Мълчание.
МУХАЙМ (объркан): Но аз само съвсем лекичко го...
Мълчание.
МУХАЙМ (тихо): Издъхнал.
ГЛАУЗЕР: Вече вторият този следобед, господин Мухайм.
Мухайм се обръща бавно към Швитер, който продължава да пуши.
МУХАЙМ (безпомощно): Швитер, аз убих човек.
Инспекторът дава знак и двамата полицаи застават до Мухайм.
Швитер... Вие се борите със смъртта. Духът ви витае
в други сфери. Ние сме ви безразлични. И все пак... Трябва
да съм сигурен. Дали моята… дали жена ми и вие…
318
МЕТЕОР
Швитер пуши спокойно.

ШВИТЕР: Не знам.
МУХАЙМ: Швитер... Мога да понеса какво ли не. Но... да съм
убил напразно…
ШВИТЕР: Истината…
МУХАЙМ: Трябва да знам истината.
ШВИТЕР: Мухайм! (Сияе.) Спомних си! (Смее се.) Тази история
е измислена, Мухайм.
МУХАЙМ (стъписан): Измислена ли?
ШВИТЕР: Въображение в схватка със смъртта. Просто
невероятно, сметнал съм една от моите новели за
истина. Фантазирал съм, Мухайм, фантазирал съм, най-
редовно си плащах стотачката по пощата и никога не
съм лягал с вашата съпруга.
МУХАЙМ (недоумяващ): Никога…
ШВИТЕР: Само историята с първата ми жена и търговеца
на вино е вярна.
МУХАЙМ: Говорехте за месар.
ШВИТЕР: Месар ли? Възможно е.
МУХАЙМ: Лъжа и измама!
ШВИТЕР: Да умреш от смях!
Мухайм се разфучава.
МУХАЙМ: Ръжена! Ръжена!
Полицаите го усмиряват. Мухайм изведнъж се успокоява и се изпълва
с достойнство.
Извинете. Бях извън себе си.
ИНСПЕКТОРЪТ: Моля.
МУХАЙМ: Швитер...
ШВИТЕР: Велики Мухайм!
МУХАЙМ: Защо ме съсипахте?
ШВИТЕР: Случайно.
МУХАЙМ (безпомощно): Аз... та аз нищо не съм ви сторил.
ШВИТЕР: Случихте се тука, докато бера душа.
Мълчание.
МУХАЙМ: Великият Мухайм е стар. Престар.
ИНСПЕКТОРЪТ: Да вървим.
319
МУХАЙМ: Да вървим.
Отвеждат го.
Глаузер и Шлатер остават.
ШЛАТЕР: Портиер, въздух и светлина в тази бърлога!
Глаузер дърпа пердетата, отваря прозореца, угасява свещите.
ГЛАУЗЕР: Господин Нобеловия лауреат и вие не можете да
го вкарате в гроба, господин професоре.
ШЛАТЕР: Нямате понятие от модерна медицина, драги.
Глаузер излиза.
ШВИТЕР: Аз не съм виновен за вашите погрешни диагнози.

ШЛАТЕР: Погрешни диагнози. (Отваря чантата.) Във вашия
случай не съм поставял погрешни диагнози, драги мой.
ШВИТЕР: Но аз все пак не съм мъртъв.
ШЛАТЕР: Вече не.
ШВИТЕР: Само не ме убеждавайте, че съм възкръснал.
ШЛАТЕР: С положителност няма да ви сервирам теологически
доводи.
ШВИТЕР: Какво безобразие, че съм още жив!
ШЛАТЕР: Може и така да се каже, драги. (Изважда от чантата
слушалки, сяда на масата.) Хайде пак да ви прегледаме.
Елате тук.
Швитер оставя пурата на печката отляво и застава пред Шлатер.
Първо пулса.
ШВИТЕР: Преди малко беше съвсем забавен.
ШЛАТЕР: Шът! (Хваща му ръката.) Като на момченце. (Гледа
недоумяващо.) Съблечете се! (Преслушва го. Първо сърцето.)
Дишайте. Не дишайте. Дишайте. (Преслушва дробовете,
гърба.) Дишайте дълбоко. Дълбоко. Кашляйте. (Швитер
изпълнява всички заповеди.) По дяволите! (Гледа отново
недоумяващо.) Седнете. (Швитер сяда в креслото.) Любопитен
съм да видя кръвното. (Слага му апарата, мери.) Свети
Ескулапе! (Мери.) Студена пот ме избива. (Зареял поглед.)
ШВИТЕР: Прегледан ли съм?
320
МЕТЕОР
ШЛАТЕР: Прегледан сте. (Прибира апарата за мерене на

кръвното и слушалките в чантата.)
Швитер става.
ШЛАТЕР: Ама че жега! (Почиства си очилата.) Като че ли
слънцето изобщо няма да залезе.
ШВИТЕР: Най-дългият ден.
ШЛАТЕР: Денят на Страшния съд. (Слага си отново очилата.)
Поне за нас, медиците. Приятелче, аз дойдох всъщност
да прибера драгоценния ви труп.
ШВИТЕР: Предполагам.
ШЛАТЕР: Не му е дошло времето.
ШВИТЕР: Най-после и вие губите търпение.
ШЛАТЕР: Драги мой, медицината преживя най-тежкото
поражение за века. Вашите сърдечни тонове и шумовете
в белия дроб са абсолютно в ред.
Мълчание.
Аз съм безутешен.
Мълчание.
Направо гадост. (Става.) И кръвното налягане е почти
идеално.
ШВИТЕР: Това не е вярно. Аз гния, аз се разлагам! Аз бера
душа!
ШЛАТЕР: Състоянието ви е отлично.
ШВИТЕР: Лъжете!
ШЛАТЕР: Уважаеми маестро, ако сега не ми вярвате…
ШВИТЕР: Винаги сте лъгали.
ШЛАТЕР: Аз съм хирург.
ШВИТЕР: Още една операцийка, драги, и ще прескочим трапа,
още една интервенцийка, уважаеми маестро, и сме
загърбили най-лошото, още една процедурка, любезни,
и отново сме на крак.
ШЛАТЕР: Да ви баламосвам при вашето безнадеждно
състояние беше просто хуманен дълг.
ШВИТЕР: Не ви вярвам нито дума.
ШЛАТЕР: Да ви заблуждавам повече не съществуват морални
съображения.
321
ШВИТЕР (крещи): Аз ще умра!

ШЛАТЕР: Все някой ден.
ШВИТЕР: Сега!
Мълчание.
Часове наред чакам смъртта си!
ШЛАТЕР: Аз пък цели месеци, а сега дори и перисталтиката
ви се е подобрила.
Издателят Копе влиза в ателието с венец и се стъписва.
КОПЕ: А, стига! Швитер!
Швитер скача в леглото.
Професор Шлатер! Той пак се е съживил!
ШЛАТЕР: И още как!
КОПЕ: Да му се не види! Можете ли да ми обясните…
ШЛАТЕР: Няма нищо за обяснение.
КОПЕ: Но нали вие установихте смъртта му!
ШЛАТЕР: Така е.
КОПЕ: За втори път. В мое присъствие.
ШЛАТЕР: Ами за втори път беше умрял.
Той окача рентгеновите снимки на въжето, на което са висели пелените.
КОПЕ: Направо гениално.
ШВИТЕР: Съвсем не го намирам гениално. Намирам го адски
подло.
КОПЕ: Страшно бързам! Отскочих само за малко. Бог ми е
свидетел, свикнал съм моите автори да ми поднасят какви
ли не изненади, но това, което си позволяваш, Волфганг,
надминава моите представи. Как го правиш всъщност?
ШВИТЕР: Нямам понятие.
КОПЕ: Позволи ми да приседна до теб. (Оставя венеца до печката
вляво.) От мене. Лично. (Сяда до Швитер на ръба на леглото.)
Само да си поема дъх. Трябва веднага да продължа. Банкет
на издателите, сдружението на театрите, фондацията
„Готфрид Келер“... И си пушиш, отгоре на всичко.
ШВИТЕР: Последната ми пура.
КОПЕ: Направо гениално! Като си помисля само, че в това
ателие ти затворих очите!
322
МЕТЕОР
ШВИТЕР: Любезно.
КОПЕ: Сплетох ти ръцете.
ШВИТЕР: Трогателно.
КОПЕ: Подредих цветята и венците.
ШВИТЕР: Мило.
КОПЕ: Я ми кажи, ти сам ли пренареди мебелите?
ШВИТЕР: Сам.
КОПЕ: Фантастично! Току-що срещнах в бара сина ти.
Твърдеше, че си изгорил последните си ръкописи.
ШВИТЕР: Нищо не струваха.
КОПЕ: Милион и половина също са станали на пепел.
ШВИТЕР: Студено ми беше.
КОПЕ: Направо гениално!
ШВИТЕР: Триста хиляди от тях бяха твои.
КОПЕ: Петстотин хиляди. Великолепно! Моето издателство,
така да се каже, също изчезна яко дим.
ШВИТЕР: Фалит?
КОПЕ: Съвършен.
ШВИТЕР: Затова ли дойде?
КОПЕ: Драги мой, откъде можех да допусна, че ще разговарям
с тебе още веднъж на този свят. Исках да помълча една
минута при моя покоен приятел, това бе всичко. Но
трябва да тичам. Волфганг, за последен път ти стискам
ръката. Ще мреш ли наистина?
ШВИТЕР: Наистина.
КОПЕ: Сигурен ли си?
ШВИТЕР: Абсолютно.
КОПЕ: Иначе можеше да ти се направи някоя нова християнска
интерпретация и издателството ми щеше да бъде
спасено.
ШВИТЕР: Няма как.
КОПЕ: Да изчакаме. (Става.) На твое място щях да стана
подозрителен. Умирането при теб е станало направо
състояние на духа, ти с такава енергия се хвърляш
да мреш, че никой не може да ти излезе насреща. А си
напълно жив и здрав, това не ти ли се струва зловещо?
323
Пак би трябвало да се пробваш в живота, Волфганг,

поне докато си още жив. Но хайде да излитам. И то
светкавично! Професоре, тръпки ме побиват от вас.
Моите уважения към вашето изкуство, но този път
май сте изпаднали в крайно фатални заблуждения.
Копе излиза.
Швитер става, хвърля пурата в печката вляво.
ШВИТЕР: Да сложим край.

Запретва левия ръкав на пижамата, отива при Шлатер.
ШЛАТЕР: Да, драги мой, това е ваш морален и медицински
дълг. Белият ви дроб е развалина. (Посочва рентгеновите
снимки.) Бъбреците ви са купчина отломки, сърцето ви е
Христова нива, разорана от безброй инфаркти. Мозъкът
ви – варовиково напластяване, а простатата ви…
ШВИТЕР: За окайване съм. Сложете ми една инжекция.
Шлатер блъска Швитер обратно в леглото.
ШЛАТЕР: Ех, да имах! Само да имах! Безброй пъти съм бил
близо до мисълта, драги, от чисто милосърдие да ви
сложа една смъртоносна доза. Никой нямаше да ме
упрекне. Вие бяхте най-хубавият безнадежден случай,
който някога съм имал. Но вместо да ви оставя да си
издъхнете, седнал съм да дърпам дявола за опашката и да
се боря за живота ви. Ден и нощ не съм мигвал. Сложих
ви на изкуствен бъбрек. Присадих ви пластмасови черва
в корема, напомпах белите ви дробове с отровен газ.
Заразих ви с радиоактивни елементи. Без да вярвам
във вашето изцеление, това е трагичното. Яростно
се съпротивлявах на вашия летален изход, всеки млад
лекар, който би ви дал и минимален шанс за живот,
собственоръчно бих го изхвърлил от клиниката!
ШВИТЕР: Бийте ми най-после инжекцията!
ШЛАТЕР: Вие май сте се побъркали.
ШВИТЕР: Умолявам ви!
ШЛАТЕР: Невъзможно.
324
МЕТЕОР
ШВИТЕР: Вашите скрупули са ми непонятни.

ШЛАТЕР: Скрупули? Многоуважаеми, вие бяхте така безсрамен
да не умрете, бъдете сега поне така почтен да се
поставите на мое място! Ако ви бях сложил инжекция в
клиниката, отдавна да сте в гроба, ако ви я сложа сега,
прокурорът м е н е ще вкара в гроба. Не разбирате
ли моето положение? (Беснее.) Каква гадост! Мислещият
свят е убеден в моята некадърност, а вярващият - във
вашето възкресение, човече мили, т о в а е катастрофа!
За едните аз съм изкукуригал, а за другите – подигран
от Бога, но така или иначе аз съм опозорен. (Сяда на
масата.) Точно един Нобелов лауреат ли трябваше да ми
възкръсне! Министърът на здравеопазването ме накастри
по телефона, министъра на културата можах да успокоя
само като най-тържествено му обещах вашата смърт за
днес следобед: ето че и той седи сега на сухо с речта си
и с държавното си погребение. Скандалът е грандиозен.
Всичко се стоварва върху мене. При това съм дал на света
Шлатеровите щипци, подобрих триона за кости! Вземете
си палтото.
ШВИТЕР: Защо?
ШЛАТЕР: Връщате се с мен stante pede1 в клиниката.
ШВИТЕР: В клиниката ли?
ШЛАТЕР: Добре чухте, драги.
ШВИТЕР: И какво ще правя там?
ШЛАТЕР: Така ще ви разглобя клинически, че свят ще ви се завие.
Хубавичко ще ги проуча аз тези възкресения. Обзалагам се, че
това, дето сте жив, е един чисто невротичен феномен.
ШВИТЕР: Циркът ще започне отначало.
ШЛАТЕР: Няма друг начин да бъда реабилитиран. Отдавна
ми кроят шапката. Ако не докажа неоспоримо, че на
два пъти сте умрели, няма да си намеря място дори при
недоразвитите.
ШВИТЕР: Работата става все по-нечиста.
1
Начаса, букв. на крака (лат.). – Б. р.
325
ШЛАТЕР: Да потегляме!
ШВИТЕР: За да продължите да ме изтезавате!
ШЛАТЕР: За да ви излекувам най-после! (Сяда при Швитер на
леглото, държи се бащински.) Окончателно! Не си правете
никакви илюзии! Общото ви състояние можем да го
превъзнасяме, но иначе! Стомахът ви трябва да се
извади, винаги съм го казвал. Свърже ли се хранопроводът
директно с тънкото черво, възможно е не само моментно,
но и трайно подобрение. Кураж, уважаеми маестро, тъкмо
сега не унивайте. Дори а з съм оптимист.
Мълчание.
ШВИТЕР: Не.
ШЛАТЕР: Швитер!
ШВИТЕР: Не искам пак да се надявам.
ШЛАТЕР: Човече Божи, вие м о ж е т е пак да се надявате!
ШВИТЕР: Достатъчно съм се надявал. Плюя на надеждата.
Мълчание.
ШЛАТЕР: Означава ли това... (Става.) Уважаеми маестро,
аз съм като паднал от небето. Вие отказвате да ме
придружите?
ШВИТЕР: Оставете ме сам! (Завива се.)
ШЛАТЕР: Студени тръпки ме побиват. Аз се боря за живота
ви, а вие ме изоставяте.
ШВИТЕР: В и е мене изоставяте.
ШЛАТЕР: Господин Швитер... (Отива до креслото.) Не може
така да ме изгоните.
ШВИТЕР: Веднага се пръждосвайте!
ШЛАТЕР: Аз съм лекар. Аз загубих доверието на моите
пациенти. Дайте ми още един шанс.
ШВИТЕР: И двамата нямаме повече никакъв шанс!
ШЛАТЕР: Вие ме унищожавате.
ШВИТЕР: Може би.
ШЛАТЕР: Това унижение няма да го понеса.
ШЛАТЕР: Ще сложа край на живота си.
ШВИТЕР: И така става.
326
МЕТЕОР
ШЛАТЕР: Ще се самоубия.
ШВИТЕР: Вашият егоизъм взема гигантски размери.
ШЛАТЕР: Умолявам ви.
ШВИТЕР: Последните си минути искам да преживея без
вашата физиономия.
Мълчание.
ШЛАТЕР: Вашата смъртна бесовица ще погуби и мене.
На вратата се появява госпожа Номзен, дебела, корава, с тъмна

рокля, с шапка, с бели карамфили в ръце.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Велики Боже!

ШВИТЕР: Вие пък коя сте?
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Я, господин Швитер! Много съм смутена.
Това е гръм от ясно небе. Господата да ме прощават,
но трябва да седна, аз съм стара жена, с единия крак в
гроба, даже с двата, умората от стълбите, изненадата...
(Затътря се напред.) Обичам да седя на твърдо и в хотел
„Белвю“ седя на твърдо. (Сяда.) Там съм в тоалетните,
господин Швитер, и затова ви познавам. От моето място
наблюдавам и женското, и мъжкото отделение. Велики
Боже, краката ми... Отекли са. (Масажира си краката.)
ШЛАТЕР: Това е краят. (Излиза, залитайки.)
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Това беше професор Шлатер. И него
го познавам.
ШВИТЕР: Изчезвайте или ще почна да бия!
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Нося цветя.
ШВИТЕР: Няма потребност.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Вземете ги, не се притеснявайте.
Нищо не ми струват. Вземам ги от един гробар, а
той ги краде пресни от гробовете. Исках да положа
карамфилите на смъртния ви одър, господин Швитер,
душа давам да гледам трупове, ама вие съвсем не сте
умрели. Напротив. Приличате на младенец. Пращите
от здраве, това е точната дума. Като ви видях
последния път в „Белвю“, изглеждахте блед и подпухнал,
327
е, наистина, осветлението е мъждиво. Заповядайте!

(Подава му възмутена цветята.)
ШВИТЕР (ядосан): Не допускам, че сте дошли като
почитателка на моето творчество.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Напротив, господин Швитер,
напротив. Във всеки случай ходя от време на време на
дневните представления и намирам вашите пиеси за
много талантливи.
ШВИТЕР (грубо): Хвърлете тоя зарзават при венците и си
вървете!
Тя хвърля цветята на леглото.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Аз съм госпожа Номзен. Госпожа Вилхелмине
Номзен, майката на Олга. Вие ми се падате зет.
ШВИТЕР: Малката никога не ми е разказвала за вас.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Надявам се. Изрично є бях забранила.
Майка, работеща в тоалетните, би навредила на
кариерата є, мъжете са много чувствителни в това
отношение, особено пък един Нобелов лауреат – не,
господин Швитер, не можеше да изискваме това от вас,
предпочитах да ви се възхищавам тайно – значи, направо
съм учудена колко добре изглеждате. Цъфтите. А пък
Олга си мислеше, че умирате.
ШВИТЕР: Жестоко се лъжете. (Сяда.) Ако искате да
изпълните последното желание на един умиращ, запалете
свещите, преди да си тръгнете, и пуснете пердетата!
ГОСПОЖА НОМЗЕН: С удоволствие, господин Швитер, с
удоволствие. Само да стана, господин Швитер, така,
като съм седнала... не. Аз съм една стара, болна жена, сам
виждате как се задъхвам. (Диша тежко.)
ШВИТЕР: Е, хубаво. Тогава ще си изпълня последното желание
сам. (Става, пуска пердетата, отива до свещите.)
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Причината, господин Швитер,
поради която съм тук: Олга се спомина.
Мълчание.
ШВИТЕР: Олга ли?
Запалва свещите. В ателието отново става тържествено.
328
МЕТЕОР
ГОСПОЖА НОМЗЕН (делово): Детето ми взело в моето

жилище отрова, господине, навремето познавала някакъв
аптекар, преди брака си с вас, естествено.
Швитер сяда бавно на ръба на леглото.
ШВИТЕР: Това е неочаквано за мен.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Трябва да е починала моментално. В
чантата є намерих адреса на това ателие.
ШВИТЕР: Съжалявам, госпожо…
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Номзен. Баща ми беше французин,
казваше се дьо, дьо... във всеки случай французко име, и
бащата на Олга беше французин, ама как се казваше, не
помня, а също и бащите на Инге и Валдемар, аз имам
още две деца. Роднинството в едно семейство трябва
да бъде логично скроено, а не да е някаква фантастична
смесица. (Задъхва се.) Сърцето ми. Ами да, въздухът в
„Белвю“ не е идеален въпреки климатичната инсталация.
Не ме бива вече. (Отваря дамската си чанта.) Не си
правете труда! Обаче сега трябва да взема едно хапче.
ШВИТЕР: Разбира се.
Отива в дъното, връща се с чаша вода.
Заповядайте.
Госпожа Номзен взема едно хапче, пие.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Инге също я познавате.
ШВИТЕР: Не се сещам.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Играе под името Инге фон Бюлов.
ШВИТЕР: Смътно си спомням това име.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Смътно си спомняте не името, а
страхотните є гърди. Инге е стриптийзьорка и има
международен престиж. И Валдемар е добре сложен.
Беше мило дете, малко тихо и замечтано, ама и аз бях
такава, дадох да го възпитават особено старателно,
основно училище, търговска гимназия, а той да вземе
да злоупотребява при „Хефлигер и компания“. Не че
имам нещо против криминалните, то и майка ми беше
такава, че и баща ми е бил от бранша, ама за това не
се иска образование, здрав разум е напълно достатъчен.
329
Образование трябва, за да се въртят с минимален риск

по-големи сделки, отколкото по криминален път изобщо
е възможно. Ама нейсе. Четирите години скоро ще
минат. През септември, а и войник няма да ходи, слава
Богу, не вземат криминално проявени.
ШВИТЕР: Любезна госпожо Момзен…
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Номзен, не Момзен. Странно. Много
хора ми казват Момзен. Директорът на „Белвю“, и той
все ми вика Момзен. Често се сбърква и идва при мен
долу, въпреки че си има лични удобства... велики Боже,
гърбът ми. Заседналият живот, течението, влагата...
в „Белвю“ долу наистина всичко е изолирано, обаче от
вечното пускане на водата всяко санитарно заведение
с времето овлажнява... я по-добре да седна на креслото.
(Става едва-едва, Швитер също.)
ШВИТЕР: Да ви помогна…
ГОСПОЖА НОМЗЕН: По-добре недейте. Вие сте Нобелов
лауреат, аз съм жена от тоалетните, светове ни делят,
дистанцията трябва да се спазва. (Довлича се до креслото,
сяда, сплита ръце и се задъхва, затваря очи.)
ШВИТЕР: Пречат ли ви свещите?
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Оставете ги да горят! Осветлението
е като в „Белвю“ долу преди ремонта.
ШВИТЕР: Душно е.
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Мене ме тресе.
Швитер покрива краката є с коженото палто, взема от леглото
една възглавница, пъха я зад гърба є, поставя карамфилите в
гарафа с вода на масата.
(Облегната назад, сякаш в небитието.) Господин Швитер,
искам още веднъж да подчертая, че само фалшивата
вест за вашата смърт е виновна за тази наша фатална
среща. Но белята вече е станала и аз трябва да ви кажа
пет приказки.
Швитер отново сяда на леглото.
(Тържествено.) Подготвих Олга най-старателно за нейната
професия. По-леко є беше, отколкото на мене, спестени є бяха
330
МЕТЕОР
несгодите на обичайната улица, аз трябваше да се издигам с

труд и ако на моята възраст все още работя в тоалетните,
то е само защото спецификата на бизнеса налага известни
промени в тактиката: живея от адресите, които господата
получават от мене, като слизат долу в „Белвю“, двайсет
процента за портиера, трийсет за момичетата. Както
виждате, при мене има социална справедливост. Ами Олга?
На детето си давах осемдесет процента, портиерът,
естествено, не получаваше нищо, имаше си хубаво жилище,
а тая мръсница да вземе да се омъжи!
Швитер се опитва да каже нещо, но госпожа Номзен строго и
неумолимо не го оставя да вземе думата.
Знам, бяхте щастлив с нея. Забавлявахте се, но на нея
това є беше работата. Що є трябваше брак? Ами докъде
щях да стигна аз, господин Швитер, ако се бях омъжила?
Да ви кажа, страх ме е дори да си помисля. А сега? Имам
две вили в английския квартал и една административна
сграда в центъра. Не, господин Швитер, нашего брата
остарява с достойнство, но не се жени. Или имаш малко
гордост, или си загубен. Ето го на сега потвърждението.
Да оплакваме детето ми. И знаете ли защо? Защото Олга
си позволи да има чувства, винаги съм я предупреждавала,
но майчините съвети пет пари не струват. Вие, като
писател, позволявате ли си вие чувства във вашата
професия? Виждате ли! Чувствата са не да ги изпитваме,
те са да ги предизвикваме. Ако клиентът пожелае.
Чувствата нямат място в бизнеса, освен ако не са част
от него. Моето дете направи дяволски лош бизнес.
(Отново взема хапче, Швитер пак є донася чаша вода.)
ШВИТЕР: Госпожо Номзен…
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Това трябваше да си го кажем,
господин Швитер.
ШВИТЕР: Многоуважема госпожо тъща...
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Госпожа Номзен, моля...
ШВИТЕР: Многоуважаема, госпожо Номзен…
ГОСПОЖА НОМЗЕН: Господин Швитер, аз нямам вашето
331
цъфтящо здраве. Цяло чудо е, че съм още жива. Правя го

само заради Валдемар. Трябва да му поддържам жилището
чисто и да му го предам в изправност, като се върне, сега,
когато Инге работи в Съединените щати. Момчето не
може да си прави повече илюзии. Да се научи да бъде богат
човек и нищо повече, това му набивам в главата. Да си
живее от лихвите и толкова. Знам си го аз. Заработи ли,
веднага му влизат едни мухи и хайде в пандиза. Децата
ни имат право да бъдат по-неспособни от нас, господин
Швитер. Смъртта на Олга за мен е жестока поука! Исках
прекалено високо да се издигне в професията. Но тя не
беше дорасла за този бизнес и се хвърли в прегръдките ви.
В прегръдките на един Нобелов лауреат.
Мълчание.
ШВИТЕР: Благодаря ви, уважаема госпожо Номзен, че се
изкачихте при мен. Най-после мога да разговарям с някого.
Вие сте ми безкрайно симпатична. Вие продавате плът за
пари, почтена търговия. Завиждам ви. Занимавали сте се с
проституция, а аз само с литература. Наистина, стараех
се да остана порядъчен. Пишех само за да припечелвам. Не
съм раздавал морал и житейски премъдрости. Измислях
истории, нищо повече. Занимавах фантазията на тези,
които купуваха моите истории, срещу това имах правото
да им прибирам парите и аз ги прибирах. С известна
гордост, госпожо Номзен, мога сега впоследствие дори да
отбележа: в търговско и морално отношение не стоя по-
долу от вас. (Става.) Но на въпроса. Малката е починала.
Не искам нито да се оправдавам, нито да се обвинявам,
такива безвкусици не очаквайте от мен. Престъпление,
разкаяние, справедливост, свобода, милост, любов,
отказвам се от тези възвишени оправдания и доводи,
които човек ползва за своите категоризации или за да
предприема грабителски походи. Животът е жесток,
сляп и преходен. Зависи от случая. Едно неразположение
в определен момент и никога нямаше да срещна Олга.
Нямахме късмет един с друг, това е всичко…
332
МЕТЕОР
Мълчание.
Вие мълчите, госпожо Номзен. За вас животът все още
има смисъл. Аз не можех да понасям дори себе си. Докато
се хранех, размишлявах как едно действащо лице да влезе,
а докато се любех, как да излезе. Пред чудовищния хаос на
нещата аз се затварях в едни умозрения от логика и разум.
Заобикалях се с измислени създания, защото не успявах
да се занимавам с истинските, но действителността
не може да се улови на писалището, госпожо Номзен, тя
се появява само във вашия син фаянсов подземен свят.
Моят живот не заслужаваше да се живее.
Мълчание.
Защото дойдоха болките, госпожо Номзен, дойдоха
инжекциите, дойде ножът. Дойде познанието, мъдростта.
Нямаше вече бягство във фантазиите. Литературата ме
изостави. Не остана нищо друго освен моето старо,
затлъстяло, гангренясало тяло. Нищо освен ужасът.
Мълчание.
И аз се оставих да падам. Падах, и падах, и падах. Нищо
вече нямаше тежест, нищо нямаше стойност, нищо
нямаше смисъл. Единствено смъртта е действителна,
госпожо Номзен, единственото тя е непреходна. Вече
не се страхувам. (Сепнато.) Госпожо Номзен!
Мълчание.
Госпожо Номзен! (Гледа я втренчено.) Кажете нещо,
госпожо Номзен! (Отива при нея, докосва челото є.) Госпожо
Ном... (Обзема го ужас.) Аугусте!
Мълчание.
Избягала е! Портиер! (Дърпа едното перде.) Проклето
слънце! И то не ще да залезе! (Изтичва до вратата, отваря
я широко.) Портиер!
На вратата застава Йохен.
ЙОХЕН: И с авторските нищо не излезе.

Швитер се свива на леглото. Йохен пуска радиото.
333
Идвам от бара. Копе ме открехна. Не си вече на мода,

старче. Книгите ти събират прах по библиотеките,
пиесите ти са забравени. Светът иска необорими
факти, а не измислени историйки. Документи, не
легенди. Поучение, не забавление.
Швитер става и покрива госпожа Номзен с коженото палто. Пак
сяда на леглото.
Писателят или се ангажира, или става излишен.
ШВИТЕР: Ела тук!
ЙОХЕН: Дойдох да пусна няколко богохулствени ругатни
пред трупа ти. (Гледа покритата фигура.) Кой, по
дяволите…
ШВИТЕР: Не питай. Смъртта си е смърт! Седни тука!
Йохен се подчинява.
По-близо! Страх ме е.
ЙОХЕН: От какво?
ШВИТЕР: Че пак ще трябва да живея.
ЙОХЕН: Глупости.
ШВИТЕР: Да живея вечно.
ЙОХЕН: Никой не е вечен.
ШВИТЕР: Аз непрекъснато възкръсвам.
ЙОХЕН: И ти ще се справиш.
ШВИТЕР: Вече не вярвам. Всички се споминаха в това
проклето ателие - пасторът, художникът, великият
Мухайм, Олга, лекарят и ужасната госпожа Номзен, само
аз съм все още жив.
ЙОХЕН: Не е вярно, старче, а мене къде ме броиш? И аз съм
още жив. Не излязох мъжко момче. Трябва да намеря
няколко попреминали жени да ме издържат. Жалко.
Не исках много. Само твоето състояние. Парите не
миришат. Милионът и половина беше единственото
порядъчно нещо в тебе. Исках с него да заживея честно,
както ти си живееше с твоите писателски шашарми и
с твоя дух, исках да бъда свободен и да избълвам твоята
слава, но с няколко кибритени клечки ти ме довърши.
Йохен спира радиото.
334
МЕТЕОР
Край на швитерството.
Той рухва и се свлича върху облегнатите венци. В същото време от
високоговорителите се разнася песен, изпълнявана от сопран. Двете
завеси се отварят бавно. Зад тях, извън прозорците на ателието,
недействителни, сякаш от небето, се появяват служители от
Армията на спасението. По стълбите се качва бавно майорът от
Армията на спасението Фридли. Влиза в ателието.
СОПРАН: Зарево на вечността

Светлина от лъч безценен.
Изпрати нам в утринта
Твоя плам неземен.
МАЙОР ФРИДЛИ: Аз съм майор Фридли от Армията на
спасението.
АРМИЯТА НА СПАСЕНИЕТО (към музиката на Хенделовата
оратория „Месия“): Алилуя!
ШВИТЕР: Вън! Изчезвайте!
МАЙОР ФРИДЛИ (невъзмутимо): Бъди добре дошъл ти,
когото Исус Христос прослави!
АРМИЯТА НА СПАСЕНИЕТО: Алилуя!
ШВИТЕР: Сбъркали сте заведението. Тук не се проповядва,
тук се мре!
МАЙОР ФРИДЛИ: Слава тебе, от мъртвите възнесъл се!
АРМИЯТА НА СПАСЕНИЕТО: Алилуя!
МАЙОР ФРИДЛИ: Всекиму според вярата! Отреден ти е
вечен живот!
ШВИТЕР: Отредено ми е да умра, само смъртта е вечна.
Животът е гавра безподобна на природата, цинична
заблуда на въглерода, злокачествено образувание на
земната повърхност, неизлечим струпей. От мъртвото
сътворени, разпадаме се на мъртвото.
Започва кратко интермецо на тромпет.
(Става.) Разкъсайте ме, небесни барабанчици!
АРМИЯТА НА СПАСЕНИЕТО: Алилуя! Алилуя!
ШВИТЕР: Стъпчете ме, о, братя с латерни!
335
ШВИТЕР: Хвърлете ме по стълбите, псалмопейци!

ШВИТЕР: Бъдете милостиви, християни!
ШВИТЕР (отива при Фридли и го удушава): Пребийте ме до
смърт с вашите китари и тромпети!
АРМИЯТА НА СПАСЕНИЕТО (за последен път провлачено):
А л и л у я!
Фридли се свлича.
ШВИТЕР: Кога ще пукна най-после! (Обръща се назад.) Кога ще
пукна най-после! (Тича по стълбите надолу.) Кога ще пукна
най-после! Кога ще пукна най-после!
Хорът запява тържествено.
ХОР: Прогони чрез твоята мощ
Затъмнение.
ХОР: Нашата нощ.
Завеса
336

Dürrenmatt Piesi Pechat

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Dürrenmatt Piesi Pechat

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

РОМУЛ ВЕЛИКИ

Издаването на това произведение е подкрепено от

Çà êî èöàòà å èçïîëçâàíà òâî áàòà

Общи бележки към окончателната редакция

За разлика от рaзличните редакции, които са публи-

Големият трик да приемаме малки отклонения от исти-

Ромул Август император на Западната Римска империя

Време: от сутринта на 15 до сутринта на 16 март 467 сл.Хр.

Написана зимата на 1948/1949 г.

Наброяваме лето 476-о, когато в едно ранно мартенско утро

СПУРИЙ ТИТ МАМА: Хей! Хей!

Мълчание. Най-после началникът на конницата забелязва от

СПУРИЙ ТИТ МАМА: Хей! Хей!

ПИРАМ: Лоши новини от Павия.

Втурва се отчаяно наляво, излиза, двамата отново се вкаменяват.

АХИЛ: Потресен установявам, че колкото повече нашето сто-

През вратата между двамата камериери влиза император Ромул

ПИРАМ и АХИЛ: Салве, цезаре.

ПИРАМ и АХИЛ: На вашите заповеди, о, императоре.

за него. Искам го тази вечер пълнен с кестени на моята

Отляво се втурва министърът на вътрешните работи Тулий

ТУЛИЙ РОТУНД: Ваше Величество!

съм ти плащал надницата и днес, когато възнамерявах

Тулий Ротунд се покланя объркан и излиза отляво. Пирам поднася

АХИЛ: Търговецът на художествени предмети Аполион.

Търговецът на художествени предмети Аполион влиза отляво,

АПОЛИОН: Ваше Величество.

Ахил подава на търговеца малка стълба, гъркът се качва по нея,

за да огледа бюстовете; докато се води следващият разговор, той

причина положението ми в световната история е

Отдясно влиза принцеса Рея.

РЕЯ: Добър ден, татко.

АХИЛ: Военният министър Мар моли Негово Величество

Ахил се покланя и излиза отляво. Негово Величество си избърсва

РОМУЛ: Ти пак си прекалено войнствена, мила жено.

Военният министър влиза отляво, покланя се.

МАР: Ваше Величество.

се жертват, а ти непрекъснато говориш за твоите

Мар се покланя мълчаливо и излиза отляво.

ЮЛИЯ: Трябва да направиш нещо, Ромуле, трябва веднага да

РОМУЛ: Не можеш да искаш от мен нещо повече от това

ТУЛИЙ РОТУНД: Ваше Величество!

РОМУЛ: И къде е сега?

Отляво се втурва император Зенон Исавър, облечен значително

ЗЕНОН: Здравей, мой знатни брате императоре.

Сяда облекчен на една маса, но в този момент се втурват неговите

ДВАМАТА: Ваше Величество!

МАР: Императоре мой?

ФОСФОРИД: Най-тържествено и енергично!

Най-после Мар ги изблъсква през вратата навън.

ЗЕНОН: Слава Богу, най-после ковчежниците са навън.

син от императорския трон, доколкото съм информиран

да се въздигнем, Ромуле, да си припомним старото вели-

Мар се втурва отляво. Той е извън себе си.

МАР: Германите настъпват към Рим.

МАР: Ваше Величество, тези петдесет души отдавна са

Отдава чест и излиза отляво.

АПОЛИОН: За всички тия боклуци давам десет жълтици.

верен, драги Аполионе. Там притежавам множество

Покланя се още веднъж и излиза отляво. Императорът на Източен

ЗЕНОН: Не знам, Ромуле, от години вече не съм получавал

Отляво влиза вътрешният министър Тулий Ротунд.

ТУЛИЙ РОТУНД: Ваше Величество!

ТУЛИЙ РОТУНД: Фабрикант на панталони. Производител