Комедия дел Арте - изкуството на импровизацията,висше актьорско майсторство и в съвременния

театър.

Комедия дел арте – комедия на маски, пантомима, танц и песен. Италианското възраждане и
европейската, и световна култура. Италия от ХVIвек- училище за европейския театър. Защо
комедия дел арте е идеал и за съвременния актьор?

Дзани (на италиански: Zanni) е групово наименование на персонажи от италианската комедия дел арте,
обикновено слуги, сред които най-известни са Арлекино, Бригела и от женските характери Коломбина.
Думата « дзани» произхожда от името « Джани» итал-Gianni с венецианско произношение.

1.Комедия дел арте – комедия на маски ,пантомима ,танц и песен.

Комедия дел арте / позната още като комедия на маските / е уличен театър на импровизацията от времето
на италианския Ренесанс, възникнал към средата на 16 век до 18 в и всъщност първия в историята .Тя
произлиза от уличните празнества и карнавали. Персонажите в комедия дел арте са социални образи ,в
които се култивират не индивидуалните , а типични черти.
Уникалността на Комедия дел арте се дължи в основна степен на спецификата на представленията й, в
които всеки член на трупата продължително време изпълнявал една постоянна роля, или “маска”,
импровизирайки неговия или нейния репертоар от речи и сценични поведения за всевъзможни ситуации;
отклонявайки се от предварително начертания “сценарий” - /кановачо/ всеки път, когато бил увлечен от
моментно вдъхновение или усещане за чувствата и желанията на публиката, и връщайки се към основния
сюжет, когато тези настроения отшумявали. Това неспирно импровизиране предполага:
 всяко представление ще се различава от което и да е друго;
 че публиката би могла незабавно да разгадае намеренията на всеки персонаж, без да е
необходимо всеки път да ги установява отново;
 че индивидуалните заложби и таланти, независимо дали певчески, танцови, музикални,
акробатични или реторически, винаги могат да бъдат вплетени в представлението
 Че абсолютно задължително и внимателно се следи партньора
Непринуденост, оживеност и пищност - присъщи на италианския национален характер - са придобили
осезаема форма в колоритността на най-добрите комедийни трупи с международна популярност. Много
актьори се прочули до такава степен, че загубили своята собствена идентичност под образа на своите
“маски”. В основата на комичните ситуации винаги били: Панталоне - венециански търговец, Доторе -
адвокат от Болоня, Бригела и Арлекин, прислужници от Бергамо - единият умен, а другият - тъпак.

Корените на метода на импровизация върху зададен сценарий, включващ носенето на маски от

актьорите за изобразяването на всеки характер могат да бъдат открити в древния град Атела(днешния
Аверса), в римската провинция Кампаня. Там са били представяни импровизационни пиеси, вероятно
измислени от етруските. Тези представления станали много популярни в Рим, като дори затъмнявали
Комедия Ерудита (изтънчения театър на писаните пиеси), и били изпълнявани успоредно с нея, често от
едни и същи трупи.
1) Изпълняването на импровизационни комедии предполагало наличието на компетентност и
интелигентност, изисквало дълга практика, за да получи одобрението на зрителите; дори
самият жанр бил популярен и като “комедия на актьорската гилдия”. Причините такава
забележителна театрална форма да се зароди точно в Италия, особено във Венеция, може би
са свързани с факта, че по това време страната е била разпокъсана на незначителни княжества,
без влиятелен кралски двор, който, чрез своя патронаж, да подпомага развитието на
театъра. Затова и една от особеностите на Комедия дел Арте била способността за бързо
адаптиране към публиката,независимо дали сцената била разположена на селския площад, на
градската пиаца, или в княжеския двор. Навсякъде актьорите очаквали и се настройвали спрямо
нюансите в реакцията на публиката. Свободата на мисълта, породена от новия,
жизнерадостен светоглед на Ренесансовия човек, намирала изказ в тънка ирония на
властта, в намеквания и инсинуации, които да не могат да бъдат уловени от цензурата,
както би се случило при писаните сценарии.Между действията се играели „лази” –
хумористични сценки често с политически или сексуален характер.
Една трупа за Комедия дел Арте обикновено се състояла от 9-12 актьори, всеки от които играел
своя собствен сценичен образ, или маска, и нищо друго. Често характерът се предавал от
поколение на поколение в семейството.За да може да импровизира върху предварителния
сценарий, всеки член на трупата трябвало да изучи много добре ролята си, да запамети
 множество шеги, песни, танци, речи, монолози, които да бъдат приложими за всякакви
възникващи в хода на представлението ситуации. Тези знания формирали неговия
“зибалтон” - сборник на всичко, което би могло да се съотнесе към неговата маска.
Най-често срещаните характери в Комедия дел Арте са:
• Панталоне - стар търговец от Венеция;
• Арлекин/Арлекино - домашен прислужник;
• Бригела - негодник и интригант;
• Доторе - доктор;
• Пулчинела - лакомник;
• Капитано - самохвалко и конте;
• Педролино/Пиеро - млад любовник;
• Кантарина - певица;
• Инамората и Инаморато - двойка влюбени;
• Фиорнета - куртизанка;
• Ла Руфиана - клюкарка;
• Изабела - влюбена жена;
• Каратериста - присмехулник на актьорите;
• Палячи - слаб комедиант.
 Тарталя – испанец, говори лошо италиански
Освен тях са съществували още около 100 по-маловажни персонажи, но те са имали по-кратък
живот и за тях се знае твърде малко.

Комедия дел арте имала два основни центъра – Венеция и Неапол.

В съответствие с това се обособили две групи маски –Северна/ венецианска/ съставена от Доторе,
Панталоне, Бригела и Арлекин, и южна / неаполитанска/ - Ковело ,Пулчинела, Скарамуча и
Тарталя. Изпълнителският стил на венецианската и неаполитанската комедия дел арте също се
различавал.: венецианските маски работели предимно в сатиричния жанр. /Сатира – унищожително
осмиване на предмета на изображението, разкриване на неговата вътрешна
несъстоятелност ,несъответсвията със своето предназначение и природа/, а неаполитанските
използвали повече трикове, груби буфоски шеги пародийна клоунада, опошляване на
традиционните ценности. Ясно е ,че в основата на сценарната схема на буфонадата лежи
комедията на положенията, където комичният ефект се създава от неочакваните обрати в
сюжета. По функционални групи маските може да се разделят на следните категории: старци/
сатиричните образи на Панталоне ,Доторе, Тарталя, Капитан/ , слуги/ комедийните
персонажи – дзани: Бригела, Арлекин, Ковело, Пулчинела и камериерката Смералдина,
Франческа или Коломбина/, влюбените / образи , най- близки до героите на литературната
драма, които се играели само от млади артисти/. За разлика от старците и слугите влюбените не
носили маски, били богато облечени, владеели изискана пластика и тоскански диалект, на
който писал своите сонети Петрарка. Именно актьорите, изпълняващи ролите на
влюбените ,първи се отказали от импровизациите и започнали да записват текстовете на своите
персонажи.
Автори на сценариите преди всичко били главните актьори на трупата / capo commico/.Първият
печатен сборник от сценарии бил пуснат през 1611 г. от актьора Фламинио Скала, който
ръководил най- известната трупа” Джелози”. Други по- известни трупи били”
Конфиденти” и „ Фидели”

Панталоне

Можем да приемем Панталоне за първия герой - старец в комедиите. Най-често той е представян като
търговец, обсебен от мисълта за важността на парите. Ако е женен, то жена му е млада и хубава, и тя
често му изневерява. Ако е влюбен, то неговата страст надхвърля дори алчността му, затова и е лесно да
бъде надхитрен и подигран. Неговите лакеи, Арлекин и Бригела, дъщерите му, Изабела и Розаура(в
някои региони в Италия - Камила и Смералда), както и домашните му прислужнички Фиамета и
Оливета: всички те са способни да го измамят в случай на нужда. В някои сценарии може да бъде беден
и страдащ, в други - богат благородник, но във всички тях си остава скъперник, от този тип хора, които
вземат чирак на работа и го уволняват привечер, само за да си спестят разходите за храната му. В
пиесите Панталоне е представян с кафява маска с много крив нос, понякога носи очила, има редки сиви
мустаци и остра бяла брада. Облечен е в къса червена дреха и прилепнали панталони, традиционното
дълго черно венецианско наметало - “зимара” и турски чехли с дълги вирнати върхове. На главата си
носи черна шапка без периферия, или червена вълнена барета.
Арлекин

Арлекин е ключова фигура в много от сценариите, той е човекът, който насочва симпатиите на
публиката. Заедно със своя другар-лакей Бригела са от Бергамо, чийто диалект и говорят. Това е град,
естествено разделен на две части, едната от които е разположена на върха, а другата - ниско долу. Затова
и двамата другари обясняват разликите в характерите си с различията между двете части на родния им
град. Арлекин е простодушен човек, който се ръководи единствено от моментните си желания. Той
постоянно забърква господаря си във всевъзможни бъркотии, които сам оправя в края на
представленията. Има способността да се появява внезапно, както и да изчезва по същия начин. Знае
репертоар от стари шеги, които използва без каквато и да е злоба.
Арлекин е излизал на сцената с маска с малки цепки за очите от черна кожа. Дяволитите му вежди,
както и брадата му са гъсти и четинести, на бузата си има брадавица. Образът му представлява сложна
смесица от различни черти, което позволява на зрителя да открие в него каквото поиска въображението
му - от сатанинска жестокост до удивление и чувственост.
Костюмът му е своеобразна карикатура от дрипи, с тъмни кръпки, разпилени върху светла материя, и
мека шапка, почти винаги окичена с животинска опашка или сноп пера. През 17 век кръпките вече са се
превърнали в симетрични сини, червени и зелени триъгълници, скрепени заедно с тънък жълт ширит. На
сцената Арлекин винаги носи тояжка или пръчка на шут, която използва, за да развлича публиката в
моментите, когато вдъхновението от представлението спадне.

Бригела
е другата страна на бергамската монета. Той произхожда от горната част на града, където хуморът е
остър и лукавството може да бъде болезнено. Той е крадец с безкрайна находчивост, способен е да
измисли сложни начини за да измами някого. Перчи се пред слабите, но винаги става подмазвач, когато
разговаря с някой силен характер. Държи се нахално с жените, които се страхуват от неговите помисли.
Изпитва силно желание да се сдобие с пари, но единствено за да ги похарчи незабавно за забавления.
Костюмът му през 16 и 17 век се е състоял от бял жакет и дълги бели панталони, украсени с ширити,
които напомнят бегло за ливрея и подсказват за неговата служба у Панталоне. Винаги носи със себе си
голяма кама, която бързо изважда при кавги. Маската е с коса, тъмна (обикновено маслинено зелено), с
черни мустаци и брада.Той е ловък и повратлив, разведен, нагъл, храбър, многословен, по принцип зъл и
безмилостен, но понякога весел и безгрижен. Пред силните на деня е винаги услужлив. Не обича
старците, защото счита, че те пречат на младите да живеят своя живот. Стреми се усилено към щастието.

ДОТОРЕ

Доторе е типичният всезнайко. Философ, дипломат, физик, той е въплъщение на педантичността, но в

същото време е неспособен да цитира някого, без от това да пострада самия автор. Пълното му
невежество не му пречи да се произнася авторитетно по всеки проблем, появил се под слънцето. Доторе
живее в провинцията, където често е посещаван от своя стар приятел Панталоне. Роден е в стария
университетски град Болоня, затова и носи някакво подобие на техните академични роби - дълга черна
пелерина и черна шапка. Представян е на сцената с черна или с телесен цвят маска, скриваща само
челото и носа му, бузите му са намацани в червено, обикновено е с къса заострена брадичка.
Подобаващо за физик, Доторе е склонен към дълги псевдонаучни речи, изпъстрени с нелепи изрази,
повечето от които са без какъвто и да е смисъл.Когато преглежда своите пациенти, той винаги обръща
внимание най-вече на най-интересните части от женската физика, без значение от техните конкретни
болежки. Винаги носи със себе си голяма чанта с инструменти, която се оказва пълна с гигантски клещи
и триони. Често измамниците Арлекин и Бригела се представят за него, стига само да могат да се вредят
да прегледат някоя лейди.

ПУЛЧИНЕЛА

Пулчинела е праотец на английския фолклорен персонаж Пънч. Той е стар ерген, егоист, ексцентрик,
склонен е към лакомия. Дори и увлечен от остроумен дебат, вниманието му лесно може да бъде
откраднато само с една паница макарони. Автор от 1860 година пише, че “само до преди 30 години едва
ли съществуваше и един единствен жител на Неапол, който да няма нещо в характера си, свързващо го с
Пулчинела”.
Облеклото на Пулчинела включвало широка селска фланела, панталони, опасани е тежък кожен колан,
дървен меч, дебел портфейл, както и бяло домашно кепе или сива шапка с обърната периферия. По-късно
във Франция външността му била променена - вече носел червени бричове и зелена, обшита с пъстри
конци дреха; коремът и гърбицата му значително увеличили размера си. В този си вид той се завърнал в
Италия в края на 18 век.
Маската на Пулчинела била изработена от обикновена черна кожа, като най-отличителното в нея бил
големият крив нос.

КАПИТАНО

Капитано е обединяващ образ на всички самохвалковци войници, някога живели на Земята. Първите
персонажи били карикатура на кондотиерите - наемници, които се изхранвали като грабели по селата,
измъчвали и изтезавали без всякаква милост. Ужасеното простолюдие си отмъщавало, неуморно
изобличавайки перченето, горделивостта, страхливостта и малодушието на Капитано. Всичко това ни
дава добро обяснение за голямата популярност на този характер.
В първите си появи на сцената на Комедия дел Арте Капитано носел на главата си шлем. През 16 век в
него се появили повече испански черти - широко жабо, окичена с пера шапка и сложно украсени ботуши.
През 17 век облеклото му вече било в тон с модата във Френския двор. Но независимо от епохата
неминуемо присъствали неговия меч наред с прословутото му самохвалство.
Маската му била с телесен цвят, с гъсти мустаци, придаващи най-свиреп вид на лицето му, в контраст на
малодушната му натура.
Към 1680 година Капитано започнал да става старомоден. Постепенно мястото му в комедиите било
заето от Скарамучи/Скарамуш, който не му отстъпвал в самохвалството си. Скарамуш също бил
Неаполитанец, но той, облечен в черно, уподобявайки италианските земни пчели, внезапно се появявал,
нанасял удара си и се оттеглял.

Педролино
Той е слуга , но не пакостник като Арлекин и Бригела. Млад, красив, вдъхващ доверие, той e в
постоянни любовни връзки с жените, наети за домакинската работа в къщата. Въпреки това той е по-
скоро комичен персонаж. Често неговата чувствителност намира изблик в плач заради неизвършени от
него грехове. Когато бил придумван да изиграе някой номер на своя господар, винаги бил залавян и
наказван за деянието си.
За да може да показва на публиката емоциите на героя си, актьорът изигравал ролята на Педролино без
маска, единствено с помощта на големи количества пудра.

Тарталя
Тарталя Представител е на южния (неаполитанския) квартет заедно с Ковело, Скарамуш и
Пулчинела. Маската на Тарталя се появява в Неапол през 1610 година. Тарталя е испанец, който говори
зле италиански. Той е чиновник на държавна служба, може да бъде аптекар, съдия, полицай. Носи
огромни очила, шапка и стилизиран костюм. Той е старец с голям корем, който заеква.

До 16 век жените в християнския свят не били допускани до театралната сцена, тъй като Църквата се
страхувала от вероятно възкресение на езическите увеселения. Но добре организираните и
професионално обучени комедийни трупи постепенно преодолели тази забрана, което довело до по-
голяма правдивост на представленията.До нас са достигнали описания на няколко женски характери,
използвани в сценариите на италианския театър.
Често срещан персонаж е този на Фиоринета, страстна и образована куртизанка.
Ковело-
Името на маската произхожда от неаполитанското произношение на Яковело Джакометто –
така се наричал един от създателите на тази маска. Слуга – носи описващ тялото костюм , но
понякога може да бъде облечен в обикновени панталони и жилетка, често с меч и палка на
колана, носи шапка с пера.Маската му е червена, с дълъг ,приличащ на клюн нос, често носи
очила.Винаги действа с хитрост, с ловки измислици, с ума си , много гримасничи, танцува и
свири на мандолина или китара.

Коломбина
Кантарина певицата и Балерина
са два образа, често свързвани един с друг главно заради уменията им да танцуват, пеят и свирят на
музикални инструменти. Известни са и под наименованието Франческина.
Инамората (образ на влюбена жена) е известна под различни имена. Често те са наричани по името на
актрисата, която е изпълнявала ролята. Така са били въведени в пиесите Фламина, Изабела и други.

Инамората
Импровизациите се изпълнявани върху предварителен Сценарий/ кановачо/ представляваш написан
груб план на сюжета, обикновено уточняващ къде ще се проведе действието, и определящ в най-общ
смисъл действията и речите на актьорите, оставяйки им свобода да импровизират конкретните
диалози и начин на представяне на своите характери. Освен това в него се указвали местата, в които
да бъдат вмъкнати “лази” - антракти с комични сценки. Тези скечове, изпълнявани от комици, често
нямали нищо общо със сюжета на пиесата. Когато публиката получела подобаваща порция смях, “лазо”
обръщал вниманието й отново към темата на представлението До нас са достигнали около 1000 сценария
на Комедия дел Арте, някои от които доста сложни и заплетени,.
Импровизирането на основата на сценария изисквало спонтанно сработване между актьорите. Затова
спомагали годините, прекарани в странствания из Европа в търсене на публика. Това дълготрайно
принудително съжителство(всяка трупа работила и живеела в интимна близост) развивало силно усещане
за групова принадлежност. В група, в която всеки изразявал своите индивидуални таланти, като
същевременно ги предоставял в полза на колективната изява, чувствителността към намеренията на
другите актьори трябвало да бъдат сравними с ясновидство. При такива условия всяка проява на
егоизъм би застрашила мира и баланс в трупата. По тези причини било прието да се сключват договори,
които да уточняват правата на актьорите. В тях по взаимно съгласие се определял директор на трупата,
занимаващ се основно с организационната дейност, както и със съблюдаването на справедливото
разпределение на приходите и дори на храната, на когото другите били длъжни да се подчиняват.
Често срещано явление в живота на комедийните трупи било сключването на бракове между актьори.
Семейните връзки вътре, както и между различни трупи понякога съществували от няколко поколения.

2. Италианския Ренесанс и европейската и световна култура. Италия от XVI в. – училище за

европейския театър

Ренесансът е културно движение възникнало във Флоренция в края на 13 в.Понятието „Ренесанс” от

френски  Renaissancе - „ прераждане”. Въвежда го през XVI в. Джорджо Вазари - италиански биограф,
живописец, архитект и писател в своята книга „Жизнеописания на най-известните живописци, ваятели и
архитекти“.Епохата на Ренесанса провъзгласява освобождението на разума от средновековните суеверия
и схоластика.
Ренесансът се развива различно в различните и се проявява в разнообразни модификации. Всяка
национална култура в Италия, Франция, Испания, Англия стъпва върху основата на общата хуманна
идеология. Като образец се сочи Италианския Ренесанс, който продължава два века и половина от / от
средата на XIV до втората половина на XVI в/
В областта на театралното изкуство Италия проправяла пътя, по който я следвали и други страни;
комедия дел арте благодарения на постоянните гастроли на италианските артисти - от края на XVI през
целия XVII в. – в Испания, Франция, Англия и Германия , станала за тези страни училище за сценично
изкуство. Влиянието, което Комедия дел Арте е оказала върху развитието на театъра е трудно за
определяне. Основно нейният принос включва съкровищницата от похвати за разгръщане на диалога,
разработени при наличието на свобода за взаимодействие между актьорите и публиката. Този богат
репертоар е бил добре познат на множество драматурзи, оставили трайни дири в развитието на
театралното изкуство, които широко са го прилагали в желанието си да внесат нови елементи в драмата.
Със сигурност Жан-Батист Молиер е бил силно повлиян от комедията - годините на формирането си като
драматург той прекарва в турнета със своята трупа, за която пише сценарии, импровизирани на базата на
стари италиански образци. По този начин е успявал да изкара прехраната си, изнасяйки представления
върху неизползвани тенис кортове, площади в малки градчета и крайселски поляни. За жалост нищо не е
оцеляло от тези негови произведения.
Твърде вероятно е дори Уилям Шекспир да е бил силно повлиян от италианската комедия. Разбира се,
това е невъзможно e да се установи със сигурност, но все пак много от използваните от него интерлюдии
носят белега на комедийните “лази”. 
През 18 век модата на Комедия дел арте бързо отшумява, публиката става все по-претенциозна.
Спонтанността, жизнеността, които преди са били същността на жанра отстъпват място на изтърканите
репетиции и зрителско безразличие.
След периода, последвал смъртта на Луи XIV, френската публика отново започнала да търси хумора и
забавленията в театралните пиеси. През 1716 година една нова италианска комедийна трупа, формирана
от най-добрите актьори от трупата на Пармския дук, под директорството на Луиджи Рикобони,
започнала да дава представления в Париж пред регента на кралството. Последвал кратък период на
просперитет и популярност, но обаянието вече било безвъзвратно загубено; зрителите се оплаквали от
грубостта в италиански език; Панталоне и Арлекин били твърде вулгарни за женската част от
публиката. Били написани няколко пиеси на френски език, които използвали стария характер на
комедията. Към средата на 18 век качеството на импровизациите се влошило; песните и танците
започнали да вземат превес над диалога. Към 1780 година в театърът, въпреки че все още бил наричан
италиански, италианските персонажи в пиесите били изчезнали.
В по-късни години са били правени опити за възстановяване на жанра от тези, които не искали да
изчезване неговата магия. Карло Голдони, драматург от Венеция, се опитал да подмлади традиционните
характери като ги включвал като персонажи в пиеси, съдържащи морални съждения, липсващи в старите
сценарии. Карло Гоци, друг венециански драматург, смъртен враг на Голдони, пробвал да съживи
старите маски, като ги използвал в приказки, негодуващи срещу характерни черти на италианската
народопсихология./ Любовта към трите портокала/ Полемиката между двамата Карловци, която станала
повод за истинска война по улиците на Венеция, била последният случай, в който Комедия дел Арте
имала някакво влияние.

3. Защо комедия дел арте е идеал и за съвременния актьор?

Комедия дел арте притежава три главни особености:

1. сценарий / канава/ вместо пиеса
2. импровизация като най- важния елемент в изкуството на актьора
3. маската като сочеща към основния принцип на комедия дел арте – tipi fissi – едни и същи
персонажи / маски/ участват в различни по съдържание сценарии.
Изкуството на Комедия дел арте изсква много качества от актьора: импровизация, танц, пеене,
пантомима. Предполага голяма концентрация и развито партньорско чувство, голяма обща
култура и познаване на съвременните проблеми във всички области на обществото.
За успешната импровизация се изисквали темперамент, ясна дикция, вледеене на декламацията,
глас, дишане, нужна била добра памет, концентрация и находчивост, изискващи мигновена
реакция, богата фантазия, превъзходно владеене на тялото, акробатична ловкост, умение да
скачаш да се превърташ през глава – пантомимата като език на тялото била равна по внушение на
словото.