Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман

десета част
АТИЛЕ

© автор: Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Валерия Георгиева,
Петя Тодорова, Алпер Мюмюн, Стоян Цветков, Владимир Фриш
предпечат: Христина Шопова
печат: студио „Пиксел“ ООД

http://4eti.me ™ – с помощта на И.Н.

Пловдив, 7523-ва българска година, (2014)

ISBN 2010008782

Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org

 Посвещавам тачи книга на всички воини, които вървят по Пътя на
българското бойно изкуство Да Дао, наследник на древното българско
бойно изкуство „Да".

В романите си "Ятаган и Меч", "Тангра", "Артур" и "България" авторът

разказва живата българска история. Токораз Исто е единственият български
писател, който разкрива в дълбочина истината за древната българска
религия – тангризма. В книгите е описана скритата, премълчавана и често
манипулирана наша история, но не по скучния и недостъпен начин,
използван в училищата и от историческата ни наука. Авторът ни отвежда във
времена на слава и умело успява да ни накара да се влюбим в историята ни.
Петлогията „Ятаган и Меч” е най-голямото изследване на еничарския
корпус правено досега. Еничарите, кои са те? Какви са били българите
еничари? Изследване на считаните за най-добри воини в света. Това е книга
за родовата памет на българите. Книга която, ако прочетете, никога няма да
забравите.
Романът „Тангра“ на Токораз Исто е най-големият исторически проект
писан в България. Той е плод на многогодишни проучвания и изследвания
на автора не само върху българската, а и върху световната история.
Запознайте се с живота на първия български ювиги кан Авитохол. Научете
тайната, която се крие зад името на легендарния владетел Атила, от когото
са се страхували всички народи. Тайна, която е била пазена толкова дълбоко,
че никой не е посмял да произнесе и която има връзка с българите.
В поредицата „Артур“ приключението и животът на Авитохол този път се
пренасят в Британия, по земите на келтите-друиди. Ще научите защо някои
автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите) от владетелския
род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с тиуните и
„хранените хора“ на българските кане, кой е мечът на всички владетели
Ескалибур.

В сагата „България" Токораз Исто проследява отношенията между

българския владетелски род Дуло и останалите родове, предвождани от
Вокил. Разказва за саможертвите и величието на Дуло, заслугите му за
създаване и запазване на България, но и за предателствата, които извършват
спрямо българската кауза. Днес ние малко знаем за лоялността на кавканския
род Вокил, как те заемали престола, но не се възползвали от властта, а чакали
владетеля от Дуло, който отново ще възвърне величието на България.

www.orendabooks.com

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

I ...................................................................................................... 5
II ................................................................................................... 59
III ................................................................................................ 113
IV................................................................................................ 138
V ................................................................................................. 195
VI................................................................................................ 204
VII .............................................................................................. 231
VIII ............................................................................................. 251
IX................................................................................................ 260
X ................................................................................................. 297
XI................................................................................................ 304
XII .............................................................................................. 315
XIII ............................................................................................. 328
XIV ............................................................................................. 330
XV .............................................................................................. 334
XVI ............................................................................................. 344
XVII ........................................................................................... 358
XVIII .......................................................................................... 367
XIX ............................................................................................. 388
XX .............................................................................................. 391
APPENDIX I .............................................................................. 440
APPENDIX II............................................................................. 443

4
 I
Валентиниан крачеше с широка крачка и прекосяваше залите и
коридорите на двореца в Рим, все едно беше платноход, чиито платна бяха
издути от попътен вятър. Вятърът, който опъваше платната му, обаче не
беше нито йонийски, нито средиземноморски. Това беше вятърът на
страстта и сладострастието. Той пореше и разсичаше вълните на някакво
видимо само за него море, а в гърдите му бушуваше буря.
Зад него подтичваха двама души. Единият беше личният му секретар –
Хераклий, който бе свикнал да се движи след императора като кученце.
Така изглеждаше по-раболепно. Хераклий обаче не се оплакваше. Той
нямаше много работа. Мъжът, на когото служеше и който днес носеше
титлата „император на половината християнски свят и август на Рим",
нямаше почти нищо общо със славните си предци. Днес императорът не
властваше, от него никой не се интересуваше. Той по-скоро си живееше
живота и се опитваше да се отдели от тресавището на днешната политика.
Валентиниан се стремеше да остави в нозете си борбата между майка си –
августейшата императрица Гала Плацида, и сенатора Флавий Аеций. В
последно време августата бе започнала да отпада и годините все по-
отчетливо оставяха белег не само върху душата ѝ, но и върху лицето и
тялото ѝ. Не бяха обаче само двамата, които се бореха за властта в
Империята. Беше естествено той да избере майка си, но Флавий Аеций
беше силен. Негови съюзници първоначално бяха хуните, с тяхна помощ
Аеций побеждаваше западните врагове на Рим. По-късно, покрай аферата
с Констанций Стари, „последният римлянин” бе развалил отношенията си с
двора на хуните и днес те бяха непримирими врагове. Това обаче не утежни
положението на двора в Равена. След като вестготите, които бяха останали
най-могъщите съперници на Рим, разбраха, че хуните вече не са съюзници
на Флавий Аеций, заеха тяхното място. Теодосий все по-често провождаше
пратеници в Равена. Немците сториха същото. Те пратиха Рицимер, млад
генерал, който мина в подчинение на Флавий Аеций. Днес Рим може би бе
по-силен отпреди. Това радваше Валентиниан. Флавий Аеций не бе загубил
много от силата си и той, без да вземе страна, наблюдаваше битката между
майка си и него, която в този момент му приличаше на танц.
Хераклий беше човекът, който помагаше на Валентиниан във всяко нещо
и най-вече да се ориентира правилно в сложната обстановка, която цареше
в двора.
Зад тях, облечен в пълно бойно снаряжение на преторианец, подтичваше
префектът на елитните телохранители на императора. Макар да бе накичен
като паун, с червена наметка, той приличаше по-скоро на уличен артист,
5
отколкото на страховит воин. Днес преторианците бяха загубили
своето значение. Някога те отговаряли за живота на императорите. Тъй като
в Рим било немислимо да влизат войски и нито един генерал в дългата
история на Рим не си бе позволил да вкара легионите си в Свещения град,
преторианците – елитната лична гвардия на императора, били истинска
могъща сила. Те не само бранели живота на владетелите, а решавали кой
да седи върху престола, те възкачвали и сваляли от власт същите и ги
убивали, ако се наложело. Преторианският префект тичаше като малко
домашно кученце след двамата мъже, а в съзнанието му изплува името на
най-великия преториански префект – Сеан. Сеан беше служил при трима
велики императори. Тях той бе възкачвал на престола, а след това ги
бе свалял и убивал. Собственоръчно бе убил стотици патриции и сенатори.
Сега неговият гладиус висеше на кръста на префекта на преторианците.
Сеан обаче би се срамувал, ако можеше да види в какво се бяха превърнали
неговите наследници.
Някога, след победоносен поход генералите довеждали легионите си в
близост до Рим, там правели лагер и така войските оставали извън града, а
само офицерите и генералите влизали вътре със своите тържествено
украсени колесници, за да честват постигнатия триумф. Днес столицата
беше в Равена. Преторианците се бяха превърнали от воини и пазачи в
бавачки, прислужници и украса. Днес те бяха обиждани и унизявани.
Префектът обаче знаеше, че те са зависими от волята на Флавий Аеций и
неговите римо-галски легиони, както и от варварските владетели. Днес Рим
не беше онова, което е бил по времето на Сеан.
Изведнъж сякаш мислите на преторианския префект съвпаднаха с тези на
августейшия император, който каза:
– Днес всеки варварски владетел може да влезе в Рим. Най-много това
желаят Гейзерих – вандалът, и Атила – хунът. Но днешните ни съюзници
вестготите и Теодорих също могат да направят това, както и някой от
германските владетели. Може би бургундците, защото са най-близо до нас.
Къде е Флавий Аеций? Къде са легионите на Рим? Къде е нашето
могъщество?
Императорът продължаваше да бърза към покоите си. Някой би
помислили, че той иска отговор, но двамата мъже, които го следваха,
знаеха, че това не е така. След миг Валентиниан мислеше за съвсем друго
нещо. Той застана пред леката ажурна врата на личните си покои. Тя беше
от дърво, красиво украсена и гравирана.
– Ваше величество, да повикам ли личните ви астролози? Тази вечер
желаете ли да ви предскажат съдбата?
Валентиниан бутна вратата с жест, който преди години би изглеждал
величествен, но днес беше по-скоро театрален. Той огледа огромното

6
помещение, застлано с най-нежен мрамор. Жилките в красивия камък се
преливаха и създаваха нещо като картина. Цветовете в тази стая бяха
специално избрани, те бяха меки и топли. Синкавият и сивкав мрамор
бе избегнат и беше даден превес на меките цветове: розово и снежнобяло.
В стаята имаше много скулптури от най-известните ваятели, като някои от
тях бяха много стари. Вестготът Аларих беше превзел Рим, но не го
подложил на разграбване и опожаряване, както би направил всеки
покорител преди него. Глупакът бе влязъл в Рим като в храм. Той може би
е бил подучван от хитрата Гала Плацида.
Погледът на Валентиниан се "хлъзна" по бляскавия под на покоите му.
Там в средата бе поставено огромно легло. Чаршафите му бяха бляскави и
бледорозови, в тон с цвета на мрамора, и бяха купени специално от
Константинопол, но бяха правени някъде далеч на изток.
Леглото на Валентиниан беше от масивен мрамор, голямо колкото
къщите на някои от римляните. Той погледна ефирния воал, който бе
толкова нежен и безплътен, че се движеше дори когато в стаята имаше и
най-лек повей. Но не леглото, чаршафите или балдахинът привлякоха
вниманието на императора. Там в леглото, излегнала се безсрамно гола,
той видя някаква жена. Валентиниан не можеше да си спомни да е канил
жена за вечерта, но гледката определено му хареса. С решителна крачка
той се отправи към нея. Хераклий и префектът на преторианците останаха
на място. С "тънка" усмивка военният каза:
– Мисля, че астролозите ще почакат.
Двамата мъже, като по команда, хванаха своята част от огромната ажурна
врата и като раболепни лакеи я затвориха зад гърба на императора, така че
да останат отвън. Заинтригуваният Хераклий погледна изненадано
префекта и попита:
– Кога императорът си е поръчал жена за вечерта?
Учуденият военен, за да покаже, че нищо не знае, само повдигна рамене.
– Не си ли я уредил ти? – попита Хераклий.
– Не! Мислех, че е по твое разпореждане!
За миг изражението на лицето на Хераклий се промени. Той много добре
знаеше, че ако се случи нещо с императора, това ще бъде сигурна гибел за
него. Хераклий съхраняваше много тайни и щеше да бъде неудобен за всеки
следващ владетел. Вестта за неговата смърт щеше да последва малко
след вестта за гибелта на императора и едва ли някой щеше да ѝ обърне
особено внимание. Личният секретар на императора беше негова сянка и
когато душата на владетеля се отправеше в ада, където ѝ беше мястото, а
онова място бе по-тъмно и от най-мрачната сянка, всички хора-сенки щяха
да го последват. Като потрепери, Хераклий натисна отново вратата и така
двамата с префекта отново се оказаха в спалнята на владетеля.

7
 Валентиниан с бавна крачка вървеше към огромното легло. Макар цялото
да бе покрито с воал, който предпазваше владетеля на Рим от досадните
мухи и комари, той бе толкова прозрачен, че през него се виждаше голото,
като изваяно от най-скъп и красив мрамор, тяло на жената. И както често
става, забулената красота предизвиква повече похот и желание от едно
напълно голо тяло. Валентиниан много добре знаеше това. Прикритата
голота разпалва фантазията на любовника и го кара още по-горещо да
копнее за красотата и голотата. И след като по този начин се увеличи
похотта, после преживяването е много по-пълноценно.
Валентиниан вървеше бавно към леглото, наслаждавайки се на този момент
на прикритост, тайнственост и мистерия, и постепенно отвързваше робата
си. Миг преди да стигне до воала, отметна тежката дреха, която с готовност
се хлъзна по раменете му и падна на пода. Останал гол пред балдахина, той
бе готов за разкритието. Валентиниан не обичаше младите,
крехки, кльощави девойки. Той харесваше зрели, силни жени, с пищни
форми. Жената в леглото беше точно такава. Императорът се взираше през
воала и това, което виждаше, му харесваше. Той наблюдаваше заоблените
ѝ форми, личеше си, че жената се намира в своята зрялост. Ако той,
императорът, олицетворяваше мъжествеността, воините, властта, тя
символизираше всички жени на Рим. Валентиниан потръпна от похот,
защото виждаше съвършените, тежки, обли, но в същото време твърди
гърди. Императорът копнееше за момента на близост, за това да допре
тялото си в голото женско тяло. Ако той символизираше ролята на
Понтифекс максимус, тази жена преди време щеше да представлява
весталките. Сега предстоеше бракът между Мъжа и Жената. Валентиниан
с рязък жест разгърна балдахина и остана очарован от красотата, която
се разкри пред него. Той преглътна в предчувствие на предстоящото
удоволствие. В този момент срещна погледа ѝ, който бе насочен към входа.
Императорът проследи погледа ѝ и с учудване видя двамата мъже, които
стояха там.
Както си беше гол, с неудоволствие и гняв Валентиниан се обърна към
двамата мъже. Те се чудеха накъде да насочат погледа си, отклонявайки го
от императорското му достойнство.
– Какво има? – попита Валентиниан, а в гласа му имаше нотка на
отегчение. – Какво искате?
– Ваше величество, такова... – измънка Хераклий. – Тази жена...
Нетърпеливият император прекъсна мрънкането на своя личен секретар.
– Тази жена?! Какво, не знаете ли какво ще правим с нея?!
Валентиниан знаеше, че на Изток императорите имаха за лични
съветници и секретари скопци. Хераклий не беше такъв, но той все повече

8
се съмняваше в това. Личният му секретар нямаше време за личен живот.
Дали това досажда-не не беше признак на ревност? Императорът се
намръщи и опита да прогони тази мисъл от главата си.
– Не знаем коя е тя и кой я е поканил? – каза смутено секретарят. Личеше
си, че префектът на преторианците също е притеснен.
– Аз ще я разпитам – каза лекомислено Валентиниан и се усмихна
многозначително.
Двамата мъже трябваше да разберат за какъв разпит говори. Те останаха
до вратата, но не намериха думи, с които да предизвикат вниманието
императора. Той се обърна към жената, която се бе излегнала сладострастно
в леглото, и ги игнорира. В този момент мъжете като някакъв механизъм,
като раболепни пажове, отново затвориха вратата пред себе си. За да се
увери, че са ги оставили сами, императорът погледна към вратата и това, че
двамата ги нямаше, му хареса. Сега следваше най-приятната част от
вечерта – свещеното сливане с тази жена. Така, както преди години се бе
провеждал свещеният брак между Понтифекс максимус и весталката.
Някога това бе представлявал свещеният брак между мъжката и женската
сила, между мъжете и жените. Това бе първичната религия на Рим.
Тези двамата бяха представлявали мъжа и жената, бащата и майката на
римския народ. Гледайки този брак, римляните се чувствали спокойни като
деца, чиито родители бдят над тях и им осигуряват дом, сигурност и смисъл
на живота. Не беше ли нарушено всичко това днес? Къде бяха жените? Той
си набавяше жени от съпругите на патрициите и сенаторите. Не беше ли
това жертвоприношение? Валентиниан се зарадва на тези свои съждения.
Всъщност той бе създал нова религия. Никога досега не беше мислил за
това по този начин. Благородническите фамилии на Рим и техните глави му
даваха съпругите си като жертвоприношение, а той с тях осъществяваше
„свещения брак”*. Не беше ли днес папата наследник на Понтифекс
максимус? Валентиниан се намръщи. Папата! До днес папите бяха
свещеници, слаби, страхливи, подвластни на златото и не можеха
да олицетворяват мъжете на Рим. Всъщност защо не? Наистина тези попове
не можеха да представляват древните римляни, но може би бяха точно
съответствие на днешните римляни. Импотентни! Такива ли бяха днес
гражданите на този град и на цялата империя, или това, което бе останало
от нея?
Папата бе създал някакъв женски орден от християнски монахини. Може
би те щяха да са наследници на весталките, да са целомъдрени, чисти и
девствени, но, разбира се, това нямаше да са жрици на Веста, а на Дева
Мария. Валентиниан се усмихна и облиза сладострастно. Представи си
младите, девствени, нови весталки, които щяха да бъдат цел на неговите
атаки. Дори днешният силен папа Лъв I Велики нямаше да посмее да

9
посегне на тях и така те щяха да останат само за него. Императорът се
замисли дали отново да не възроди ордена на весталките, или да постави
тази задача на папата?
Валентиниан щеше да представлява мъжете на Запада. Дали обаче не беше
по-изгодно да остави нещата така? Като не откъсваше поглед от жената,
той се приближи до нея. Подпря се на коляно и се готвеше да скочи върху ѝ,
както див звяр се мята върху нещастната си жертва. С копнеж
следеше сластните ѝ движения, как милва голото си тяло в
лъскавите, нежни завивки. Жената простена тихо. Докато я гледаше.
Валентиниан се сети за жена си Лициния Евдокия, която също бе много
красива. Той се замисли защо не беше устроен като тъста си Теодосий II и
не можеше да му е достатъчна само една жена. През целия си живот
Теодосий бе обичал само една жена, майката на Лициния Евдокия – Елия
Евдокия. Лициния беше много красива, но не му беше достатъчна.
Повечето жени, с които беше, бяха много по-грозни и с нищо не
я превъзхождаха. Лициния обаче си беше негова и той нямаше защо да се
бори за нея. Тя бе престанала да му бъде интересна. Валентиниан си спомни
как се бе справил със сестра си. По примера на тъста си Теодосий II я бе
накарал да му се закълне, че никога няма да се омъжва, да има мъж и деца.
С този обет за безбрачие той я бе обрекъл и на бездетие. След като тя даде
този обет, той я направи августа, което означаваше, че ако с него се случи
нещо, тя можеше да го замести на престола. Това бе единственият
легитимен начин тронът на императора на Рим да бъде наследен от жена.
Това се бе случило около 425 година, когато тя беше съвсем млада.
Сестра му трябваше да остане девствена през целия си живот, такава бе
нейната участ. На Валентиниан не му беше жал за нея. Така преди години
петте сестри на Теодосий, по волята на брат си, се бяха отказали от себе си
и това да имат мъже. Пулхерия ги бе подучила на това. Само като се сети
за мрачната, черна, зловеща жена, императорът потрепери от ужас.
Пет срещу една. Въобще не можеше да се прави сравнение между Рим и
Константинопол. Семейството на Теодосий обаче твърде много се
различаваше от това на Валентиниан, макар всички те да бяха близки
роднини. Теодосий беше верен, моногамен мъж. Гала Плацида бе предала
своята разпасаност и липса на морал на децата си. Разбира се, майка му е
била такава на младини, днес тя беше достолепна, стара матрона. Щом
Валентиниан не можеше да бъде като Теодосий, как можеше да иска сестра
му Хонория да бъде като Пулхерия и нейните сестри? Хонория беше
порочна и това ѝ личеше. Много пъти Валентиниан бе пращал куриоси, да
дебнат сестра му, дори бе повикал такъв от Константинопол, но досега от
това нямаше никаква полза.

10
 Хонория беше най-удачният избор за една бъдеща водачка на весталките.
Тя можеше да стане старша жрица и щеше да му води весталките в леглото.
Тази мисъл го накара да мечтае. Тогава тя щеше да се казва Хонория Амата.
Така обетът щеше да бъде спазен и в същото време тя щеше да му
води жриците, без да му се налага да принуждава най-знатните матрони да
прелюбодействат.
Очите на императора безсрамно се движеха и следваха съвършените меки
извивки на голото тяло на жената, но тя не изпитваше никакъв свян от
своята голота. Понеже обичаше зрели жени. Валентиниан мразеше
престорения свян и лицемерие. Младите жени, без значение дали се
преструваха или наистина бяха свенливи, бяха неопитни, пестеливи на
ласки, егоистични и понякога груби в любовта. Те приличаха на не-
обяздени кобили. Валентиниан нямаше време, за да го губи в напразна,
престорена галантност и ухажване. Той обичаше прямите жени, тези, които
знаеха какво искат и как да го постигнат. Най-много му харесваха жените в
края на своята женственост, когато бързаха, защото осъзнаваха, че
нямат време, че младостта им е преминала. Това притеснение ги караше да
действат отчаяно, да опитват всичко, което можеха да направят мъж и жена,
да се стремят да черпят с пълни шепи от живота и любовта. Тогава те се
любеха страстно и диво, като се отдаваха и раздаваха докрай.
Жената, вместо да го очаква, се изправи на колене и така застана срещу
него. Дъхът на Валентиниан секна от нейната красота и женственост. Той
огледа тежката ѝ гръд, която сега се виждаше много по-добре. Погледът му
се спря върху лицето, после се „хлъзна” по прекрасната дълга коса,
„помилва” облите, твърди, големи, прекрасни гърди, тънкия кръст на
жената, слабите, стройни крака и нежните, изящни ръце, дългата лебедова
шия. Жената, макар и не млада, имаше тяло на девица. Той огледа плоския ѝ
корем. Не! Не можеше тя да е раждала!
На колене тя бавно тръгна към него. Императорът също коленичи. В този
момент вратата отново се отвори и там застана Хераклий. Гневният
Валентиниан го изгледа с невярващ поглед. Този мъж все повече го караше
да се съмнява в неговата сексуална насока.
– Какво искаш! – гневно извика императорът.
– Трябва да обсъдим някои много важни неща – отвърна Хераклий.
Валентиниан направи жест на секретаря си да напусне. Хераклий бе
притеснен, защото не знаеше коя беше тази жена. Императорът също не
знаеше нищо за нея, но реши сам да я разпита. В този момент нямаше нужда
от никого, затова му направи още по-категоричен и настойчив жест да
напусне. Секретарят, макар и с неохота, се подчини и така го остави отново
сам с жената.
Когато затвори вратата. Хераклий каза:

11
 – Исках да кажа на императора за това, което току-що научихме. Той
обаче е твърде зает с тази...
– Коя е тя? – попита изуменият префект. – Кой я е вкарал в покоите на
императора? Как преторианците са допуснали това?
– Не знам – отвърна секретарят. – Трябва нещо да предприемем!
Валентиниан повали жената със сила върху мекото легло и скочи върху
нея. Той бе изчакал достатъчно, даже прекалено. Тя като че се опитваше да
се бори, но той знаеше, че това е само игра. Императорът разтвори
бедрата ѝ, след това силно, без задръжки, я облада. Нещо обаче не беше
както трябва. Тя изпищя, а след това продължи да стене и да се гърчи.
След малко императорът се изправи и погледна надолу. Там имаше кръв.
Валентиниан беше изумен. Приличаше на човек, който не изпитва болка,
но вижда, че е ранен и наблюдава кръвта, бликаща от тялото му, повече с
учудване, отколкото с притеснение или страх от смъртта. Освен по себе
си и по своето достойнство, мъжът виждаше кървавото петно, което се бе
появило върху най-скъпите чаршафи в света.
– Какво е това?
Жената лежеше в краката му. Личеше си, че не е ранена. Той също се
чувстваше добре, тази кръв не беше от него. Валентиниан наблюдаваше
петното. Кръвта беше най-чистата течност в света, може би затова беше
свещена. Императорът не изпита погнуса от нея. Кръвта беше живот. И
когато кръвта изтича от жилите на човек, напуска го и животът. Кръвта
винаги се движеше затворена в човека и не биваше да има досег с нищо
отвън, нито с вода, нито с въздух. И щом тя изтечеше от вените, ставаше
веднага на съсиреци и губеше свещеността си. Водата също беше свещена,
но тя беше кръвта на природата.
– Ти си била девствена!? – каза стъписаният мъж. Този факт изуми
императора повече от твърденията на Хераклий. че жената е влязла сама в
покоите му и може да представлява опасност за живота му. Едва сега той
реши да зададе въпроса, който толкова много вълнуваше неговия
секретар. – Коя си ти? Не си ли твърде зряла, за да си чиста и непорочна?
Кой е мъжът ти? Кой те е изпратил при мен?
След това обаче миризмата на кръв, това, че една толкова красива и зряла
жена може да бъде все още непорочна, че се е пазила толкова време за него,
че той е първият ѝ истински мъж, го възбуди. Какво толкова?! Валентиниан
реши да приеме всичко това като дар на съдбата. Фортуна му
подаряваше този миг. Мъжът поклати глава. Той беше християнин, не
искаше да мисли но този начин. Възбудата му нарасна и той се нахвърли
върху жената. Това беше неговата весталка, неговата награда. Тя може би
имаше болки, но му се отдаде. Двамата се любиха като животни, страстно
и диво. Голите им, потни тела се преплитаха като змии. Потта отми кръвта,

12
а телата им лъщяха, като излети от злато. Валентиниан беше подвластен на
любовния ритъм, а тласъците му ставаха все по-силни и мощни,
заплашвайки да я нарани. Страстта в него бе толкова голяма, че той
желаеше жената отново и отново. Копнееше да я прободе с фалоса си като
с копие. Императорът си припомни младостта си. Тогава беше вършил
всичко това със страст. В последните години обаче се бе успокоил.
Валентиниан не вярваше, че ще доживее тридесетте, затова правеше
всичко отчаяно и страстно, като за последно. Ето, че тези негови
подозрения, подклаждани от астролозите му, не се бяха сбъднали. Тази
непорочна жена бе успяла да разрови и разпали огнището на страстта му и
той отново се почувства млад.
Когато накрая мъжът се отпусна до жената, потните им, изтощени до
краен предел тела дишаха тежко, все едно бяха телата на ранени, изморени
от преследване зверове. Все едно бяха коне, препускали дълго, диво и
необуздано. Телата на двамата любовници лъщяха, осветявани от стотици
те свещи, които горяха в спалнята на императора. След малко
владетелят отново се нахвърли страстно върху нея, този път тя
лежеше омаломощена и нямаше повече сили да участва в този танц, по-
скоро в тази борба. Свещите осветяваха стаята, а сенките на императора,
изкривени до неузнаваемост, се движеха по стените и балдахина все едно
бяха живи рисунки и разказваха някаква история за живота, насилието и
любовта. Силуетът на августейшия владетел бе огромен и черен, като на
сатир, на Пан и обладаваше някаква нещастна купчина, която нямаше
човешки очертания, а като че ли това беше земята.
По някое време мъжът се изтощи до краен предел, отпусна се и легна, но
накара жената да бъде като небе за него.1 Скоро мъжът отхвърли
любовницата си от себе си. Той я метна върху окървавените чаршафи все
едно бе прокъсана, ненужна дрипа. Досега жената не беше виждала толкова
много свещи в една стая и така добре осветено помещение. Докато лежеше
в спалнята, навън беше вечер, а тя имаше усещането, че е ден. Личеше си,
че това е ложето на императора на Рим. Жената седна и бавно заоглежда
помещението. Спалнята на августейшия император бе цялата в мрамор,
излъскан до блясък като от стъкло, приятният розов цвят, който
отразяваше светлината на свещите и излъчваше някакво приятно сияние в
цялата стая. Жената се вгледа в мрамора и сега той ѝ се стори някак
изцъклен, стъклен и прозрачен. Тя виждаше блестящите жилки втъкани в

1
Сексуална поза, в която жената е седяла върху мъжа и е била с гръб към него, а
тялото ѝ е било огънато назад като мост. Тази поза може да се види по египетски
рисунки. По-късно позата с била изменена, като жената е била обърната с лице и се е
навеждала към мъжа.
13
камъка. Стори ѝ се, че това е дело на някоя древна латинска богиня, която
безспорно е отговаряла за красотата и любовта.
Валентиниан се забавляваше да наблюдава жената, коя то се
впечатляваше от нещата около тях. Винаги му доставяше удоволствие да
следи ефекта, който великолепието предизвиква у хората около него. Най-
забавни му бяха варварските владетели и жените на не до там висшите
патриции. Тази тук обаче не принадлежеше на висшата каста на Рим, иначе
не би оглеждала всичко с такова благоговение, в същото време той щеше
да я е виждал някъде. Но такива като нея бяха най-всеотдайни в любовта,
освен това се съгласяваха да са с него за едната чест. Те бяха най-добрите
любовници, много по-добри от разглезените матрони. Валентиниан се
усмихваше на нейната наивност и предчувстваше скорошното им
сливане. Страстта в него отново се надигаше.
– Това ли е ложето на предишните императори? – попита жената, а
светлините на стотиците свещи осветяваха огромните ѝ, наивни очи. – Тук
ли е живял Нерон, това ли е „Златният дворец” построен от него? Това ли е
леглото, в което великите римски императори са любили и умирали?
Този въпрос учуди Валентиниан. В думите на жената имаше някакво
подценяване на настоящето и възхвала на миналото. Тя говореше така, все
едно той не беше император на Рим или не бе достоен да стои редом до
предшествениците си. Валентиниан се сети, че скулптурите, които бе
поръчал, се бавеха. „Трябва да подсетя Хераклий за
императорските торсове!" – помисли си той. След това се обърна към
жената.
– Не знам за кого говориш. Доколкото съм учил, повечето от
императорите на Рим не са починали в леглата си. За дядо ми Теодосий
Велики ли питаш? Той е бил последният, който е владеел цялата територия
на старата империя.
Жената сякаш не разбираше, че го обижда и дразни и чистосърдечно
попита:
– Не! Не! Не за Теодосий и Хонорий говоря, а за Нерон, Калигула,
Елагабал!
Раздразнението в императора нарастваше. Тази тук започваше да го
отегчава. Той беше свикнал да прелъстява жените на патрициите и
сенаторите, но не говореше с тях, защото знаеше, че те са изпратени, за да
изкопчат каквото и да е от неговата уста и всяка думичка, казана пред тях,
все едно той лично нашепваше в ушите на мъжете им. Императорът
знаеше, че жените, които идваха в леглото му, са шпионки. Тази обаче го
разпитваше за нещо толкова далечно от политиката. Тя сякаш се
интересуваше не от политиката, а от историята на Рим. Това беше
нещо изключително, защото всички знаеха, че жените не обичат

14
историята. Смяташе се, че тя и философията са предимно
мъжки занимания, правото, военното дело и политиката също.
– Защо?! Възбужда ли те мисълта, че загуби девствеността си в ложето
на Калигула и Нерон? – мъжът я изгледа и отново се метна върху нея. – В
теб нещо ме възбужда страхотно! – каза императорът, а след това още
веднъж беше като звяр. Двамата крещяха като диви животни и не можеше
да се разбере от страст ли беше, или от болка. По някое време гласът на
жената се извиси до бога.
– Свърши в мен! Искам да имам дете от теб!
В този миг той я отхвърли от себе си. След това, като се изправи и стъпи
върху леглото. Валентиниан я изгледа с презрение и погнуса, все едно тя
беше червей или нещо още по-незначително.
– Семето ми е най-ценното нещо в империята, по-скъпо от златото! То е
скъпо точно толкова, колкото и империята! Аз не го пръскам напразно!
Толкова си прозрачна! Искаш да имаш дете от мен, за да можете ти и
гнусният ти съпруг някой ден да изпълзите от дупките си и да претендирате
за властта и престола на Рим! Ти си изнудвачка! Кой е мъжът ти? Не ми
отговори на въпроса!
След това императорът, като гледаше жената с някакъв странен,
налудничав поглед, се пресегна, повдигна балдахина и взе някаква кама от
красивата масичка до леглото. Свещите осветяваха очите му, които не
примигваха и бяха станали като змийски. Мъжът въртеше прекрасното
оръжие в ръката си и си личеше, че му се наслаждава. Това беше
невероятно скъпа кама. Острието бе полирано и блестящо, а
дръжката беше от злато, отрупана със сапфири, рубини и всякакви други
скъпоценни камъни. Острието и дръжката на камата като че се
съревноваваха кое да блести по-силно. Мъжът въртеше оръжието в ръка, а
отблясъците осветяваха лицето и отнесения му поглед. Той като че бе
изпаднал в транс, предизвикан от тези различни отблясъци.
– Искаш да бъда като Елагабал ли? Искаш да бъда луд? Искаш да си
порочна?
В този момент отблясъците от прекрасно полираното острие спряха да се
движат. Мъжът коленичи над жената, притисна я с бедра и спокойно
насочи острието към гърлото ѝ, заплашвайки във всеки момент да го
прободе. След това, като беше все така отнесен, той започна да движи
острието върху мекото ѝ, копринено тяло. Отначало го прекара по
гърлото ѝ, след това слезе надолу и очерта с кръг първо едната гърда, след
това другата. Отблясъците придаваха някаква особена красота на тялото ѝ.
Върхът на острието оставаше но кожата тънка червена линия. Кръвта изби
тук-там, тя като че допълни светлината на рубините. Мъжът обаче не спря,
а продължи надолу. Острието се движеше произволно по плоския

15
корем, изпъстрен с малки, стегнати хълмчета – мускулите на жената. Тя
беше прекрасна! Кожата ѝ беше мургава и плътна и придаваше стегнат вид
на тялото ѝ.
– Елагабал – мълвяха устните на императора. Той бавно и някак отнесено
спря пътя на острието и го завъртя. Валентиниан явно натисна камата,
защото на това място се появи по-голяма капка кръв. Жената би трябвало
да се уплаши, животът ѝ зависеше от волята на този очевидно луд мъж,
който във всеки момент можеше да натисне острието по-силно и... Тя
обаче го гледаше все така спокойно, все едно животът ѝ не висеше
на косъм. Всяка нормална жена би се стреснала, защото в очите на
Валентиниан се бе появил садистичен блясък, който се подсилваше от
осветяващите го свещи. Така християнските художници рисуваха Сатаната.
Мъжът изглеждаше така все едно в следващия миг ще стисне дръжката на
прекрасното, скъпоценно оръжие и ще го забие в корема на жената до
дръжката.
Той обаче не натисна, а продължи да го движи надолу. Коремът ѝ лъщеше
от пот и това спомагаше острието да се хлъзга и да не навлиза много
дълбоко. Въпреки това то оставяше своята следа там, откъдето минеше.
Мъжът надушваше острата миризма на кръв и следеше петната по
чаршафите, които никога повече нямаше да се докосват до него.
Императорът продължи да движи острието по голия, лъщящ от пот, корем
на жената. Светлините на свещите се отразяваха в него. Кръвта
той надушваше, но не и страха. Това го изведе от вцепенението му. Мъжът
я погледна. Тя би трябвало да е уплашена. Всяка дребна душица се страхува
от смъртта. Той беше бог, а жената под него – нищожество. Защо тя не се
чувстваше застрашена?!
Валентиниан я погледна все едно едва сега открива, че под него има
някого. Тя си лежеше все така просната върху леглото. Изненадан той
отдалечи острието от нея и се изправи, като застана прав над нея. Камата
все още блестеше в ръката му. Той я гледаше изумен, все едно я вижда за
пръв път. Като че ли досега е бил в някакъв сомнамбулен сън и внезапно
се събужда от него. Тази жена не беше страхлива. Тя беше издържала на
болка, стрес, на шока от животинското любене, не беше трепнала и пред
острието. Той наблюдаваше кървавата следа, оставена от върха на камата.
Жената обаче си оставеше все така спокойна, все едно му се подиграваше
и демонстрираше своята сила над него. Мъжът беше сигурен, че след
като го види с камата в ръка, ще изтича с писъци навън. Той беше смятал,
че ще я пречупи, но това не се беше случило. Коя беше тя? Каква беше?
Откъде у нея имаше толкова сила и твърдост? Та той можеше да я убие или
дори да ѝ причини нещо по-лошо за всяка красива жена – да я обезобрази.
Тя обаче си лежеше все така, все едно му вярваше и му се доверяваше и

16
не беше впечатлена от нищо, което можеше да направи. Това го разгневи и
някак панически хвърли ненужната кама настрани. Прекрасното оръжие се
закачи в балдахина и остави малка дупчица в него, а след това издрънча
върху мраморния под. Някакво неистово желание се появи в него. То беше
да властва над тази жена, да я накара да се страхува. Мъжкото в него се
навдигна. Той искаше да я прекърши, да я смачка и унизи, да трепери в
краката му. Откакто се помнеше, той беше император. Не можеше да
допусне тази тук да доминира над него и да не изпитва страх. В същото
време той се наслаждаваше на нейната порочност. Това, че преди малко
беше девствена, а сега беше порочна, го възбуждаше неимоверно.
Императорът изгледа жената, хвана достойнството си и започна да я ръси
със своя "златен дъжд". Не можа да измисли по-добър начин да я унизи.
Тази идея изникна внезапно в главата му и той я изпълни веднага.
"Златният дъжд" се разплискваше по потния ѝ, лъщящ корем, насочи
струята си към гърдите и лицето ѝ. Душата на Валентиниан
ликуваше. Жената започна да се движи. Явно солената течност щипеше по
раните, които преди малко камата бе оставила по тялото ѝ.
– Искаш да съм като Елагабал? – крещеше Валентиниан. Сега той разбра,
че унижението за него е по-приятно от секса. Насилието явно му носеше
по-голямо удоволствие.
Като не я изпускаше от поглед, императорът се наведе и взе отново
камата в ръце. След това я хвана с две ръце, клекна и опря острието в
корема ѝ. Така той я прикова и тя престана да се движи.
– Ще свърша в теб, но след това ще трябва да разпоря корема ти, за да си
взема семето обратно! Ще те изкормя, за да не можеш някой ден да
твърдиш, че от теб се е появил следващият император! Ще те изтърбуша! –
каза той и натисна острието още по-силно.
Колкото и да опитваше, императорът не успя да я прободе. Гневен той се
изправи на крака и посегна към същото онова шкафче, взе един бич и
започна да удря жената. Той щеше да я прекърши. Валентиниан я преби с
омраза. Хищните жила на бича се впиваха в кадифената ѝ кожа, оставяха
кървави белези по нея и като че ли я прогаряха. Сега тя се мяташе и гънеше,
опитвайки се да се спаси от гнева на владетеля.
Императорът нанасяше ударите безмилостно и в същото време стенеше от
удоволствие. Изведнъж той се наведе над изтощената си жертва, сграбчи я
за косата и с едно мощно движение я изхвърли от леглото. Окървавената,
миришеща на лошо жена "полетя" от леглото, оплете се в балдахина и го
изцапа е кръвта си. След това се просна върху мраморния под, като повлече
със себе си и балдахина. Жената се опита да се освободи от воала, който я
бе оплел, и макар и нежен като паяжина, ѝ пречеше да се изправи. Тя
приличаше на някаква кървава какавида, гърчеща се и бореща се за живот.

17
 Разпаленият мъж скочи върху борещата се жена и с камата си разпори
балдахина. След това с ръката, с която държеше оръжието, хвана дългата ѝ
коса и, като я дърпаше, я освободи. Валентиниан скочи върху гърба на
своята жертва, която пълзеше на четири крака, и я яхна все едно е магаре
или някакъв друг скот. С едната ръка, с бича той я шибаше, а другата ръка,
в която държеше камата, я размахваше все едно е меч. Императорът се
смееше и крещеше истерично.
– Коя си ти? Кой е мъжът ги? – викаше владетелят на целия Запад. – Как
така си девствена? Досега не си ли била с мъж? Какво си правила досега? –
като продължаваше да шиба жената и да я язди, Валентиниан крещеше: –
Някога аз преследвах жените! Тогава аз ги избирах! Сега имам усещането,
че мъжете ви сами ви пращат при мен! Това за мен е пълната власт! Аз я
притежавам! С тази власт съм роден! Роден съм да владея душите на
хората!
Много от моите предци са мислили, че властта се изразява в това да
властваш, непритесняван от никого да проявяваш насилие, да покоряваш
цели народи. От един твой жест да зависят хиляди животи. Те са грешали.
Все едно е дали властваш над един, или над милиони. Аз властвам над
хората със секс. Моите предшественици са били пристрастени към кръвта,
получавали са наслада от това да я проливат. Това не го разбирам. Аз също
проливам кръв – каза той и погледна към окървавените чаршафи и
раздрания балдахин, проснат върху пода. Видя кървавата диря, която
жената бе оставила по пода. Личеше си, че императорът я разглежда като
жертва, като нещо, което е победил. Явно за него тя бе неговият „покорен
народ“, от нейното страдание, страх и подчинение той черпеше своя
екстаз. Тя му осигуряваше триумф. Като потръпна и изпръхтя.
Валентиниан каза:
– Не мога да си представя какво ще прави императорът на цялата Римска
империя из мрачните гори на Германия, из замръзналите полета на Панония
или Дакия! – той отново потръпна, като че ли се намираше там, сред
виелиците на местата, които описваше. – Какво да правя там? Не го
разбирам това! Студ, лишения, войни, битки, смърт, по цял ден на седлото,
живот наравно с войниците! Не! Аз смятам, че властта се изразява в това да
спиш с хубави жени! Жените. Ние, мъжете, живеем заради тях, чрез тях
измерваме нашата сила, успеха и властта! Цял живот преследваме само
това! Жените са нашата порта към рая. Ето например, търговецът цял живот
се поти, рискува, проявява инициатива, търгува, сключва договори,
понякога мами, лъже, радва се на печалбите си. Цял живот опитва да
спечели злато. И всичко това прави, за да може неговата жена да харчи
повече пари, да се кичи със злато, да си купува все нови и нови хитони, да
е по-богата от останалите матрони. Търговецът бъхти цял живот, за да може

18
да си позволи и втора жена – държанка или елитна проститутка, когато
неговата матрона се отпусне и застарее. За това е цялото бъхтене. Много от
богатите търговци могат да си позволят няколко държанки или
проститутки, които да работят само за тях. Колкото са повече и по-
изискани, красиви и чисти, толкова по-богат, успял и властен е той.
Според мен мъжът трябва да властва над жени, а не над мъже. Воинът цял
живот рискува живота си в битки, търпи лишения в походи, страда, убива,
бива раняван, за да може след като получи солидите си, да се напие, да
прекара нощта е най-красивата или най-долнопробната проститутка. За
това е всичко и пак до жените опира!
Дори патрициите измерват успеха и властта си според това колко красиви
жени и държанки имат. Всичко в този свят се върти около жените.
Патрициите на Рим имат толкова жени, робини, прислужници, че дори ги
споделят с мен. Аз обаче не мога да бъда с робини и прислужнички и ето,
че те ми пращат жените си. Така те споделят с мен брачното си ложе.
Тронът не е толкова желан, колкото това! – императорът посочи с
властен жест леглото. Сега то нямаше нищо общо с онова легло отпреди
малко и приличаше повече на поруган, полусъборен храм. То бе цялото
окървавено, с изцапани, намачкани чаршафи и разкъсан балдахин. –
Патрициите се стремят към ложето ми. Те копнеят да прекарат поне една
нощ с мен. Изпращат ми матроните си, защото знаят, че харесвам жени, но
всъщност искат тях да обладая. Аз съм Понтифекс максимус, а те са
весталките.
Жената, която досега бе понасяла всичките му гаври с достойнство, без
да трепне, като чу думата "весталки", се развълнува. В този момент
Валентиниан толкова бе зает със собствените си мисли, че не обърна
никакво внимание на това. Той продължаваше да говори и помисли, че
думите му са предизвикали тази реакция у жената. Като се изправи, той
крещеше:
– Аз ги обладавам, а те стенат от удоволствие! Понеже харесвам жени, те
ми предлагат матроните си, ако обаче харесвах мъже, съм сигурен, че
веднага щяха да предложат тлъстите си, гойни задници!
Това, че жените сами се предлагат, не намалява желанието в мен да
пожелая тази, която не иска. В последно време съм харесал жената на
уважавания сенатор Флавий Петроний Максим. Тя не е чак толкова
красива, че да ме е омаяла до такава степен, че да я желая като жена, но
понеже знам колко ревнив е сенаторът и как я стиска като златна монета, с
тази своя ревност той ѝ придава толкова висока стойност, че
ме предизвиква. Не толкова жената, колкото Флавий Петроний Максим
разпалва страстта ми.

19
 При мен ви пращат мъжете ви, но аз не мога да се заблудя и знам, че в
момента не съм с теб, а с твоя мъж. Съпругът ти сигурно е някой престарял
сенатор, по-дебел, гнусен и грозен от Флавий Бас Херкулан. Какво? Да не
би той да е мъжът ти?! – като каза това, мъжът, който все още се намираше
над коленичилата жена, я погледна в очите. Тя обаче не реагира по никакъв
начин и той продължи: – Той явно е неспособен да изпълни съпружеските
си задължения, иначе нямаше още да си девствена? – Валентиниан се
изсмя грозно. – Той знае ли че си тук?
– Не! – твърдо отвърна жената. Не се разбра дали отговаря на въпроса на
императора, или не е доволна от всичко, което ѝ се случи.
– Ти си толкова различна! Направо не знам какво да мисля за теб! В
началото беше девствена. Може наистина да си дошла сама! Отначало за
всички жени мислех така. Днес вече знам, че всички сте изпратени от
мъжете си. Единствено за теб не съм сигурен.
Валентиниан ритна жената и я обърна по гръб. След това се надвеси над
нея, клекна и я притисна. Насочи острието на камата към корема ѝ. Тези
изблици обаче не я притесниха и тя все така безропотно лежеше върху
гладкия мрамор.
– Дали да не опитам да потърся удоволствие в смъртта? Досега никога не
съм убивал. Ако те убия, може да изпитам нещо ново и непознато досега.
Нали искаше да съм като Елагабал? Искаш ли да ти покажа колко извратени
са били императорите, владели преди мен трона на Рим? Помоли ме да
разпоря корема ти! Моли ме да те нараня! Нали искаш да си с императора, с
най-великия владетел на света? Такава е цената!
От одеве жената все така лежеше пред него и не трепваше. Това го
учудваше. Той очакваше тя да се уплаши. Непоколебимостта ѝ обаче го
разгневи. Императорът натисна още малко острието. Той беше хвърлил
бича върху мрамора и сега натискаше оръжието с две ръце. Тъй като
жената продължаваше да не реагира, той бе принуден да натисне острието
още по-силно.
– Не те ли е страх? – попита мъжът.
– Не! – твърдо отвърна жената. Това изуми император Валентиниан. Той
беше виждал силни жени, най-вече майка си Гала Плацида и Пулхерия.
Като се сети за "кучката от Константинопол", отново потрепери. Тази жена
обаче му направи впечатление с волята и смелостта си.
– Коя си ти? – отново попита владетелят. – Мъжът ти е щастливец! Кой е
той?
Изведнъж жената го изненада, като отвърна кокетно.
– Няма да ти кажа!
Гневният Валентиниан отново хвана жената за косата и, като я дърпаше,
я принуди да се завърти и да легне но корем. Тя стегна тялото си. Кой знае,

20
може би мраморът беше студен. Императорът бавно прекара ръка но
гърба ѝ. После помилва малкия ѝ, стегнат задник. Плясна го. Това бяха най-
съвършените сфери на света. Това го възбуди и той продължи да я удря по
ду пето все по-силно и по-силно. Той правеше това, докато задните части
на жената не се зачервиха. Валентиниан продължаваше да я пляска все по-
силно и по-силно, а в същото време теглеше косата ѝ назад и така дупето ѝ
се стягаше и се оформяше още по-възбуждащо. Мъжът си представи, че
жената е лък, който натягаше, а косата ѝ бе като тетива. Точно в този
момент на сладост вратата на стаята отново се отвори и там застана
смаяният Хераклий.
Валентиниан се стъписа за миг, след което веднага се опомни и вдигна
гневен поглед. „Що за наглост!? Колко пъти ще го прекъсват тази нощ?!“
Императорът изгледа свирепо секретаря си. Той не можеше да повярва на
тази наглост. В този момент Хераклий заговори на пресекулки.
– Хонория! Току-що научихме нещо за сестра ви, Ваше величество!
– Остави ме! – извика гневният император. След това по-тихо на себе си
каза: – Тази вечер всички са полудели! Не ме оставят за миг сам!
Хераклий отново излезе. Валентиниан продължаваше да държи жената за
косата и да тегли главата ѝ назад. Той огледа гърба и зачервените ѝ задни
части и остана видимо доволен.
– Коя си ти? Как е името ти? – отново попита той и усети, че там на вратата
отново има някого. За миг дори не се поколеба кой може да е. – Веднага
излез! – извика той.
Този път обаче вратата не се затвори. Хераклий ставаше все по-нахален.
Валентиниан вдигна очи от гледката, която караше лигите му да текат от
сладострастие и похот. – Какво искаш?! – попита той и погледът му се
насочи към вратата, където очакваше да види досадния секретар. Фигурата
обаче, стояща там, не бе на Хераклий, нито на префекта на преторианците.
Там до вратата беше жена му Лициния Евдокия, отпред, загърнати в хитона
и стискащи като колони двете ѝ бедра, стояха двете му дъщери. Зад
Лициния безмълвен се бе изправил стъписаният Хераклий. Чак сега
императорът разбра какво е искал да му съобщи секретарят и защо толкова
бе придирял в последно време.
Валентиниан бе целият в кръв, гол, потен, миришещ на нерез. Той седеше
върху бедрата на жената и все още дърпаше косата ѝ, а достойнството му
почиваше върху двете съвършени, обли, стегнати, вдигнати, розови форми
на жената. Нито за миг обаче той не се притесни от това как го е
заварила съпругата му. Тя нямаше никаква власт над него и нищо
не можеше да му каже. В този момент той се сети, че Хераклий не бе
споменал името на Лициния, а на Хонория. Значи не за жена му е искал да
го предупреди, а за сестра му.

21
 Владетелят се огледа, за да види къде е сестра му, но след като не я откри,
бавно стана от жената и тръгна към леглото. Наведе се и взе тогата, с която
се наметна криво-ляво. Не го притесняваше жена му и Хераклий, а двете
малки, крехки същества, които се гушеха в полите на майка си.
– Какво искаш? Какво правиш тук? Защо си довела двете ни дъщери? –
попита раздразнен той. – Искаш да ме унижиш пред тях ли? Така ли искаш
да ме видят? Защо използваш дъщерите ни като щит пред себе си?
Императорът не знаеше дали децата разбират думите му, но виждаше как
се притискат в бедрата на майка си и го наблюдават с големите си, красиви,
плахи като на кошути очи.
– Защо си довела тук Евдокия Младша и Плацидия Младша? Защо не се
грижиш за тях?
– Защото не им обръщаш достатъчно внимание! –
отвърна императрицата, която сега беше повече майка.
– Не за тях си се притеснила ти и не заради тях си дошла тук! Ако ги
обичаше и държеше на тях, нямаше да ги доведеш и да ме унизиш по този
начин! Ти ги използваш като меч срещу мен! Те са острието, което си
насочила право в гърдите ми! Искаш да ме уязвиш и нараниш! Ти искаш
да бъда само за теб! Ти ме ревнуваш! Искаш да бъда като баща ти! Да съм
само за теб! Аз съм дал на дъщерите си това, от което най-много имат
нужда!
– Ти смяташ, че това е най-важното за тях, но не знаеш от какво всъщност
се нуждаят те! Питал ли си ги някога какво искат? Дали те мислят като
теб? Но какво ти говоря, ти не познаваш любовта! Майка ти, Гала Плацида,
е без сърце! Тя не може да обича! Тя е повече политик и по-малко
майка! Никога не те е обичала! Тя те използва в политическите си игри,
теб и Хонория, но не ви обича! Вие не знаете какво е любов! Плацида не
те обича сега, не те е обичала и като дете! Тя обича само властта и от нея
се интересува! Вие с Хонория сте израсли като сирачета! Затова нито ти,
нито сестра ти можете да обичате! Жал ми е за вас!
– Не говори пред децата лошо за баба им! – с болка в гласа каза
Валентиниан. – Твоята майка Елия Евдокия не е по-добра от Гала Плацида!
– Не смей да говориш за майка ми! – простена Лициния. – Не я докосвай
с мръсните си ръце! Майка ми е светица! Научила ме е на най-важното, как
да обичам близките си, децата си, живота! Майка ми и баща ми са най-
добрите хора на света!
При тези думи Лициния притисна дъщерите към себе си, като че искаше
да ги предпази от думите на баща им. Като ги милваше нежно, тя опитваше
да запуши ушенцата им и да не им позволи да чуят хулните думи на баща
си. Момиченцата обаче недоволни въртяха главичките си и опитваха да

22
чуят това, което родителите им си казват. От очите на децата капеха големи,
чисти и топли сълзи.
Валентиниан, като че не чуваше думите на жена си и не виждаше сълзите
на момичетата, продължаваше да говори:
– Аз съм им дал най-немного нещо, което притежавам и от което имат
нужда! Във вените им тече кръвта на Теодосий Велики и моята кръв! Ние
сме двама от най-великите владетели на света! Ти пък си им предала кръвта
на баща си Теодосий II и Аркадий! Двете са с най-чистата кръв в света! Те
отново обединиха кръвта на Теодосий Велики! Те са принцеси на Рим!
Всеки патриций или варварски принц ще мечтае да ги вземе за жени!
Колкото и да е могъщ той, народът и баща му, ще иска да ми стане зет, да
се венчае за Рим!
Не за себе си и за това, което съм им завещал аз, се притеснявам! От моя
страна те са наследили чиста кръв и разум.
– Варварска кръв! Майка ти е спала с Атаулф и Валия и с кой ли още не –
просъска Лициния.
Валентиниан знаеше, че уязвява жена си, затова, без да се интересува, че
дъщерите му са тук и ги слушат, продължи:
– От твоя страна кръвта на баща ти е безспорна, но майка ти е била
езичница! Ти още имаш езическата кръв у себе си! Но има и по-лошо,
майка ти е изневерителка! Затова баща ти я изгони от Константинопол!
Години наред вашите разправии забавляваха и даваха храна за клюка на
хората по целия свят. Майка ти е пачавра! Баща ти я изгони позорно, след
като тя му изневери с най-добрия му приятел – Павлин. Тя и досега
обикаля Йерусалим и Египет като прогонена кучка. Трябва да се срамуваш
заради нея, а не да водиш децата ни тук!
– Майка ми не обикаля, а е при своята приятелка Нефертари в Египет!
Майка ми е светица!
– Светица?! Затова ли патриархът на Константинопол я низвергна и я
изключи от църквата?2
– Никога не сравнявай моите родители с твоите! Моята кръв е много по-
чиста и добра от твоята! Аз също съм наследничка на Теодосий Велики, но
и на Аркадий – като каза това, в очите ѝ се появи твърд блясък. Този поглед
като че накара само за миг Валентиниан да я обикне. Лициния обаче
продължаваше да говори: – Майка ми е Атинаида и аз се гордея с това,
макар да е била езичница, тя е дъщеря на най-умния човек в света!
– Дядо ти е бил езичник, макар и философ.
– Дядо ми Леонтий е водил Атинската философска школа. Днес един от
най-умните хора на света – Прокъл, е негов ученик. Майка ми е поетеса,

2
Отначало Елия Евдокия наистина е отлъчена от църквата, но в по-късни времена
посмъртно е приета в лоното на църквата и дори е обявена за светица.
23
жена посветена в най-дълбоките тайни на света. Тя познава
християнството по-дълбоко дори от Пулхерия. Майка ми е най-добрият
човек в света. Баща ми Теодосий II е най-великият владетел на света – тя
каза това нарочно, за да жегне мъжа си, да му покаже, че баща ѝ е по-силен
от него. Баща ѝ властваше от прекрасния и най-могъщ град в света
Константинопол, а Валентиниан се крепеше над останките на посърналия
и останал без сила и достойнство Рим. За да нарани още повече мъжа си,
тя посочи към разголените му гърди, където се виждаше медальонът, който
при възцаряването му баща ѝ беше пратил.
– Помни Аспар и Маркиан! – каза тя. С това искаше да му намекне, че
властта си над Рим Валентиниан дължи на баща ѝ и на мечовете на двамата
константинополски генерали.
Тези думи накараха императора да се свие още повече.
– И не забравяй, че Елия Пулхерия е моя леля!
Както винаги ставаше при споменаването на това име, Валентиниан
направи гримаса все едно го боли зъб.
– Точно за Елия Пулхерия ще си мисля сега – гневен отвърна той.
Лициния се изправи гордо, като видя как думите ѝ накараха мъжа ѝ да се
почувства зле. Току-що бе удържала победа, макар да продължаваше да се
чувства заложница в този скапан Рим.
Императорът вече не искаше да слуша жена си. Думите ѝ бяха обидни за
него. Той осъзнаваше, че баща ѝ е по-силен. Спомни си Аспар и Маркиан
и се намръщи. Той наистина зависеше от благоволението на
Константинопол. Единствено Флавий Аеций можеше да му даде
достатъчно мощ и да го направи независим. Само гало-римските легиони
можеха да го откъснат от зависимостта на Константинопол.
– Какво имаше да ми кажеш? – попита той секретаря.
Личеше си, че мъжът е притеснен от думите, които беше чул да изговарят
помежду си цезарят и августейшата. Той си даваше сметка какви колоси
стоят пред него. Не заради това. което представляват, а заради кръвта и
факта, че са наследници на толкова велики мъже и жени. Той, Хераклий,
сравнен с тях беше нищо. Затова, вместо да заговори на висок глас и
да съобщи това, което имаше да казва, като кършеше пръстите на ръцете
си, секретарят каза:
– Ваше величество, това е лична информация!
Валентиниан не желаеше повече присъствието на жена си в покоите си,
но не можеше да я изгони. Като тръгна към изхода, той направи жест на
Хераклий да го последва. Така искаше да намекне на Лициния, че е време
да си ходи и да отведе дъщерите им със себе си.
Когато двамата мъже излязоха, Валентиниан, като погледна косо своя
личен секретар, попита:

24
 – Какво става ? Какво е толкова тайно?
В този момент към тях, без да каже думичка, се приближи префектът на
преторианците. Хераклий, вместо да заговори, направи знак на префекта и
мъжът с червената наметка каза:
– Ваше величество, получихме сведения, че вашата сестра августейшата
Хонория е нарушила обета за целомъдрие, който е дала пред вас! Шпионин
на Хераклий е донесъл тази вест, а моите преторианци са то пазили по пътя!
Думите на преторианския префект разтърсиха императора.
– Как? Какво? Кога? – питаше объркан той, но си личеше, че не очаква
отговор от двамата мъже.
Хераклий се наведе над ухото на владетеля и трескаво заговори, явно
споменавайки подробности около тази вест.

В този момент жената, която доскоро бе лежала гола върху хладния

мраморен под, без никакъв свян се изправи. Така както си беше гола, тя
тръгна към леглото, което приличаше на кораб, който излиза от тежко
сражение, с изцапани с кръв, продрани платна. Тя ходеше пред Лициния и
двете ѝ дъщери, без да се притеснява как изглежда. Императрицата, вместо
да я нападне и прогони, заговори, като си личеше, че е развълнувана.
– Ти! Какво правиш тук? – изумена попита тя.
– Време е да доведеш двете си момиченца при нас! – отвърна жената.
– Не! Още са много малки!
– Не се ли чувстваш обидена той да се държи така с теб? – попита
жената. – Ти си дъщеря на Атинаида?! Майка ти беше една от последните
посветени жрици. Тя беше лична приятелка на великата жрица Таис и днес
е при Нефертари – жрицата на Изида и цял Египет. Ти какво правиш?
Време е ти и милата Хонория да дойдете при мен! Хонория също е
посветена за жрица. Отначало това са направили Таис и Нефертари. После
Аурелия Амата я посвети в тайните на богинята Веста. Тогава при нас
беше и единственият мъж посветен в тайните на всички женски култове.
Дори нашата майка Аурелия Амата беше впечатлена от този жрец.
– Кой е бил този жрец?
– Той беше прикрит под качулка, но Аурелия Амата го разпозна.
– Кой беше той? – попита Лициния.
– Той беше с лицето на Атила – отвърна жената, която вее още стоеше
напълно гола и боса върху бледорозовия мрамор.
– Кой? Атила варваринът ли? – учуди се августата.
– Да! Атила хунът е единственият мъж, посветен в тайните на всички
Богини-майки, кои то всъщност са две.
Августата стоеше като символ на майката и жената. Тя отпусна малко
дъщерите си, които се раздвижиха. Беше ясно, че на голата, окървавена

25
жена, цялата в белези от нож и бич, миришеща на лошо, тя имаше повече
доверие, отколкото на съпруга си.
– Как да открия Аурелия Амата? – попита августата.
– Никой не знае коя е Аурелия Амата. Аз съм само една служителка на
Веста – отговори жената.
– Ти защо си тук и какво правеше мъжът ми с теб? – попита Лициния.
– Получих заповед от сестрите да дойда тук.
– Но нали сте девствени, чисти и непорочни?!
– Така е, но те решиха друго.
– Да не би да искате да заемете моето място, защото имам дъщери, а не
син? – като каза това, майката отново притисна към себе си двете
момиченца, които приличаха на пиленца под квачка.
– Не! Това дори е по-добре за нас! Така Валентиниан може да бъде
наследен от теб. Хонория или тях двете. Ако посветим Евдокия Младша и
Плацидия Младша в култа на богините и Веста, ще стане така, че която и
от вас да наследи Валентиниан, ще бъде жрица!

Валентиниан нахълта в стаята. Личеше си, че е бесен и не е на себе си.

Той се приближи до двете жени и безцеремонно прекъсна разговора им.
Голата жена се сви и се отдалечи към леглото. Той като че ли не
забелязваше двете жени.
– Ще я убия! – крещеше той. – Ти какво правиш още тук? – викаше
императорът, който гледаше към голата жена, все едно я вижда за пръв път
и не може да се сети откъде я познава. – Веднага вън! – извика
Валентиниан и посочи към вратата. Жената обаче не се стъписа, а го
изгледа нагло, гола и безсрамна.
– Ще ме изгониш ли ? – попита тя. Това доведе императора до бяс.
Гневният владетел скочи и я хвана за косата, дръпна главата ѝ назад и ѝ
нанесе няколко шамара по лицето.
– Коя си ти, че ще ми говориш така?! Веднага се обличай и изчезвай от
тук!
Въпреки болката, която изнизваше, жената дръпна косата си и се
освободи, след което изгледа с достойнство владетеля. Стъписаният
Валентиниан се усмихна зловещо.
– Коя беше ти? Кой беше мъжът ти?
– Аз нямам мъж – твърдо отвърна тя.
В точи момент зад гърба си Валентиниан чу някакъв шум откъм вратата.
Той се обърна и погледна натам. Лициния и децата бяха напуснали
спалнята, но там бе застанал Хераклий. Секретарят извика:
– Както се разбрахме, тук е Нейно величество, августата Гала Плацида,
вашата майка!

26
 – Много добре знам коя е майка ми – отвърна Валентиниан.
От устата и носа на голата жена течеше кръв. Императорът искаше тя да
се махне. Тя го бе злепоставила достатъчно пред жена му и децата му, но
явно сега щеше да го направи и пред майка му. Валентиниан погледна към
вратата тъкмо за да посрещне майка си.
– Каква е тази тук? – каза старата августа, като изгледа голата жена. Тя се
приближи към нея и впери поглед в кървящия ѝ нос и устна. Огледа следите
от нож по цялото ѝ тяло, обърна я и видя гърба и задника ѝ, който бе станал
на рана. – Какво се е случило? – попита отново тя.
Без да отговаря на въпроса на майка си и да обръща никакво внимание на
ужасно изглеждащата жена, Валентиниан каза:
– Майко, дъщеря ви е курва! Дъщеря ви е курва! Току-що разбрах, че тя
има любовник! Нарушила е обета за безбрачие, който даде пред мен и пред
вас, майко! Заради това я направих августа! Аз ѝ гласувах доверие, докато
тя, като някаква кучка, е въртяла опашката си!
Гала Плацида едва сдържаше възмущението си, че синът ѝ си позволява
да говори пред непозната за семейните им дела. Всичко това тя успя да
изрази с един поглед само.
– Сигурен ли си в това? – попита майката, опитвайки се да успокои сина
си. – Да не се окаже нещо друго?
– Не я защитавай! – крещеше августейшият император. – Не я защитавай!
Ти сигурно също си знаела! Виждал съм ви как двете си говорите нещо
тайно!
– Ние си говорим за женски работи! Никога не сме говорили за властта
или за теб!
– За какво говорите тогава?
– Преди години една свята жена ни каза някои много важни неща. Това
стана в деня, в който те коронясаха. Тогава ние изчезнахме за няколко
денонощия. В последните години чувам, че друга една жена обикаля и
говори подобни неща. Тя проявявала интерес към Хонория. Затова си
говорим със сестра ти.
– Коя е тази жена? – попита Валентиниан.
– Тя казвала, че иска да възроди предишната слава на Рим и да възвърне
стария орден на весталките. Иначе никой не знае коя е тя, но името ѝ е
Аурелия Амата.
– Аз също си мислех за нещо такова – каза императорът. – Култът към
старите весталки да се обедини с християнството. Тогава трябва да има
някакви девствени „христови невести“, които да служат на пресветата
черква и в същото време да бъдат мои жрици. Значи за това сте си говорили
с Хонория?
– Да, само за това сме си говорили.

27
 – Ако разбера, че ме лъжеш и не е било така, ще стане лошо и за теб, да
знаеш!
– Как смееш да ми говориш така! – възмути се Гала Плацида. – Целия си
живот съм посветила на теб, на това ти, Валентиниан, внукът на славния
Теодосий Велики, наследник на чичо си Хонорий, да станеш император на
Рим! Заради това цял живот търпях всички мъки и унижения! Заради
теб! Пленничеството ми! Да бъда жена на Атаулф и Валия! Да ме разменят
за хляб! Да ме подмятат като пачавра из цяла Европа! Всичко това
изтърпях заради теб! Аз молих Теодосий да ни осигури Аспар и Маркизи!
Благодарение на техните мечове днес ти си император!
– Стига с тези Аспар и Маркиан! – извика Валентиниан.
– Аспар и Маркиан те поставиха на престола. Тогава ти беше твърде
малък, за да разбираш. Не забравяй, че те могат и да те свалят от него, така
че не ми говори по този начин!
– Говориш като Лициния – каза императорът. – и тя ме плаши с Аспар и
Маркиан. Знам, че ако имаш възможност, ще предупредиш Хонория. Тя в
момента е в Равена и се въргаля с любовника си. Ще тръгнем веднага на
път и ще я заловим в топлите ѝ чаршафи. Питам те за последен път, знаеш
ли нещо?
– Не! Кълна се, нищо не знам!
– Това ще проверим заедно! Ти ще дойдеш с мен! След малко тръгваме!
– Но аз не съм готова!
– Нищо. Седни тук и изчакай!
Мъжът посочи към леглото, което имаше жалък вид. След това той
премести ръката си и погледна един великолепен мраморен клинос, който
старата императрица дори не удостои с поглед.
– Седни! – извика императорът.
Гала Плацида с достойнство се насочи към мраморната пейка, която бе в
прекрасен сиво-син цвят. Тя полегна върху нея. Дори в този момент
старата императрица изглеждаше достолепно, така както бяха извайвани
старите римски матрони. Тя се нагласи върху клиноса и понеже беше
сигурна, че синът ѝ я чува и наблюдава, каза:
– Изгони най-накрая тази пачавра! Махни я от тук!
Валентиниан разбра, че голата жена дразни майка му, затова я хвана
отново за косата и я задърпа все по-близо до старша августа. Той я
държеше нарочно пред очите на майка си.
– Хераклий – извика императорът, който гледаше към отворената ажурна
врата. Когато секретарят се появи там, августейшият продължи: – Папата
в Рим ли е?
– Тук е. Ваше величество!
Като продължаваше да бута жената към майка си, той извика:

28
 – Веднага повикайте папата!
– Много е късно – каза Хераклий, но като виждаше сцената, която се
разкриваше пред очите му, беше готов да се обърне.
– Веднага! – изкрещя императорът.

Докато в осветената като ден спалня на императора се случваше всичко

това, навън градът все повече притихваше. Здрачът превземаше Рим като
дива варварска орда. Знойната топлина отстъпваше място на прохладната
нощ. Въпреки това напечените улици на града, сградите от камък и
дворците от мрамор продължаваха да излъчват топлината, която бяха поели
през деня. Рим заспиваше бавно, като стара, болна жена. Това не беше сън,
по-скоро връщане към спомените за едно отминало величие. Тази земя
беше свещена. През последните хиляда години тук бяха живели повече
хора от всякъде другаде по света. Всеки един от тях бе оставил времето,
живота, но и своя дъх в общата душа на града. Рим беше цял един свят. Той
беше светът. Гражданите му обаче не се интересуваха от това. Те се бяха
отдали на града. Техният живот преминаваше изцяло в него и беше свързан
с него. Където и да отидеха, те бяха римляни. Връзката им с
Рим продължаваше винаги и навсякъде, за цял живот. Повечето от тях не
познаваха друг свят освен града. Това бе унищожило Рим. Този град
нямаше нищо общо с останалия свят. Той беше цял отделен свят. В него
животът и времето течаха по различен начин от другия свят. Римляните не
само бяха обичали своя град, те бяха обсебени от него. Градът им
бе достатъчен и те нямаха сили да насочат взора си извън него, и така малко
по малко се бяха отделили от света. Бяха повярвали, че останалият свят не
е важен, че е изостанал и е по-слаб от тях. Те бяха станали жертва на
собствената си пропаганда, бяха се самозаблудили до степен да се
самоунищожат или да бъдат унищожени от тези, които смятаха за
недостойни. Градът беше загинал отвътре. Беше се самоизолирал и
самоубил. Днес тези граждани не бяха като онези, но явно това място
бе заразено със самодоволство, самолюбие и самодостатъчност, защото и
тези граждани отказваха да напуснат града и да погледнат света, реалността
и истината в очите.
В този момент градът се простираше в краката на Валентиниан. Той
стоеше на терасата и го погледна по нов начин. Сега имаше нужда поне от
миг спокойствие. Светлината зад гърба му беше властта – тя
символизираше разкоша и това, че е владетел. Отвън беше истинският свят.
Заради същите тези римляни той трябваше да направи това, което
предстоеше. Дали и те и той не бяха обречени? Владетелят тръсна глава и
погледна към ленивите води на Тибър. Водата беше вечна като света.
Животът и хората бяха мимолетни, славата и властта бяха по-илюзорни и

29
ефимерни и от тях. Реката обаче и хълмовете бяха вечни. Той погледна
натам, накъдето трябваше да се намира Вия Сакра. Видя Колизеума, хълма
Палатин и красивите бели храмове, които приличаха на
лебеди. Валентиниан огледа и останалите хълмове с белите дворци
и огромни вили накацали по тях. Сега, в полумрака, следите
на разрушението не се забелязваха и императорът виждаше Рим такъв,
какъвто го бяха виждали славните му предци. Императорът вдъхна от
въздуха на Града и усети цивилизацията, почувства и пое в себе си душите
на всичките си предци, населявали този град от стотици години.
След малко императорът се върна в помещението и тъмният,
полуразрушен Рим остана зад гърба му. Той силно контрастираше с
блестящата спалня, облицована в най-скъп мрамор. Стотиците свещи
осветяваха мрамора и той искреше, създавайки сияние и по този начин
засилваше светлината.
Помещението изглеждаше великолепно. Когато императорът влезе, видя
прислужниците, които като сенки се опитваха да прикрият следите, които
двамата с жената бяха оставили. Голата непозната все така стоеше до
клиноса на Гала Плацида и не смееше да помръдне. Валентиниан я бе
заплашил, че ще я убие, ако го направи.
Императорът знаеше, че така унизява старата августа, но тя беше майка
и на Хонория и в този момент нямаше кой друг да измъчва, за да отмъсти
за прелюбодейството на дъщеря ѝ.
– Какво е станало с теб? – попита Гала Плацида.
Учуденият Валентиниан изгледа майка си.
– Какво?
– Какво е станало с теб? Каква е тази жена?
– Не си ли чувала, че аз съм имал всички жени в Рим и Равена? Всяка,
която поисквам, става моя!
– Това не е християнско! Многоженството е грях!
– И това ми го казваш ти, която си била жена на Атаулф и Валия. Те
нямаха ли много жени по това време?
Гала Плацида се намръщи и си личеше, че никак не ѝ харесва
собственият ѝ син да ѝ говори по този начин.
– Какво толкова? Какво като имам много жени? Аз съм император!
Лициния не може да ми каже нищо. Варварите имат много повече жени от
мен и то официално, и никой не им казва нищо.
Ти, майко, знаеш това!
Гала Плацида се ядоса много, защото разбра намека на сина си за брака ѝ
с Атаулф – вожда на готите.
– Много години те гледах какво правиш и мълчах. Още преди време
трябваше да поговоря с теб какви трябва да бъдат мъжете. Тогава обаче

30
смятах, че някой мъж трябва да ти даде тези съвети. Ти нямаш баща, може
би Флавий Аеций трябваше да поговори с теб, но това няма да се случи.
Знам. че вече си голям, но дойде време да поговорим и по този въпрос. Сега
слушай!
Варварските владетели са мъже, те са благодетелни и честни хора, с
чувство за чест и достойнство. Ти си перверзник и нямаш нищо общо с тях.
Тези, които наричаш варвари, имат много жени, но не са порочни като теб
и са по-морални от повечето уж цивилизовани римляни. Варваринът
никога не перверзничи с жените си. Той се грижи за тях. Опитва се да бъде
справедлив към всяка една от тях и децата им. Не за перверзия те вземат
жените си, а защото животът в степта, откъдето идват, е суров и много от
жените и децата им измират. Варваринът има много жени, защото е силен
и може да им осигури оцеляване, живот и бъдеще.
Казвам, че си перверзен и порочен, защото твоите подбуди да имаш
много жени са съвсем други. Ти искаш да притежаваш колкото се може
повече, защото си несигурен и незначителен, стремиш се да имаш много,
да подчиняваш и доминираш. Понеже не можеш да имаш истински жените
и те да ти се отдадат докрай и в пълнота, ти се нуждаеш от много от тях,
като си мислиш, че количеството ще замести качеството. Ти грешиш като
мислиш, че многото повърхностни връзки ще ти донесат удовлетворение.
Това никога не може да се случи. Напротив, многото жени стават все по-
еднакви, незадоволителни и си приличат една с друга. Това не е
заради жените, с които си, защото повечето могат да бъдат
толкова дълбоки, че да се удавиш в тях. Ти обаче си слаб и уплашен и се
страхуваш от жените.
– Не от жените се страхувам аз, а от теб – каза Валентиниан, без даже да
прекъсне майка си.
– Такива като теб никога не намират истински жени, а цял живот се
занимават с еднодневки. Те никога не са щастливи, доволни и спокойни.
Такива мъже са обида за останалите мъже и хвърлят петно върху всички
тях. Точно те наричат жените „курви“, „проститутки“, оплакват се, че вече
нямало „истински жени“, но всъщност те са повърхностни и търсят точно
такива обекти на своята страст. Ако попаднат на истинска жена, или не я
разпознават и я подминават, или я превръщат в пачавра. Твоята причина да
искаш много жени няма нищо общо с идеята на "варварите".
Думите на Гала Плацида не се харесаха на императора и като се обърна
отегчено към широко отворената врата, той извика:
– Повикайте Флавий Аеций! – мъжът беше сигурен, че Хераклий се
намира зад нея и го чува. Секретарят веднага се показа на вратата.

31
 – Императоре! – каза той и посочи към голата, окървавена жена, която
трепереше неудържимо. Раболепният мъж намекваше, че е време да я
отпратят.
– Какво ? А, да – каза Валентиниан. – Още ли искаш да имаш дете от
мен? – попита императорът. – Сега разбираш ли какво е да си близо до
владетеля на света? Така живея аз! Така живеем ние, владетелите! Хареса
ли ти? Да си близо до престола е опасно и болезнено. За жените е още по-
трудно, затова всички императрици са били по-зли от вълчици. Виж Гала
Плацида, тя е изключително силна, не гледай, че е стара! Тя е опасна! –
Валентиниан знаеше, че дразни майка си, затова говореше така. След това
той се приближи до жената и съвсем сериозно каза: – Цяла вечер те питам
коя си? Така и не ми отговори. Каква е тази загадъчност?
Изведнъж, за негова изненада, голата жена отговори:
– Мислех, че си силен и горд, че си достоен наследник на старите римски
императори, ти обаче не си такъв! Ти си дребнав, страхлив, объркан и
жалък! Ти си нищожество, горко на тази империя! След теб нищо няма да
остане! Ти си най-жалкият владетел на света...
– А, ето, че си имала зъбки! Покажи ги! – каза Валентиниан и тръгна към
жената. – Ще ги избия! Ще ти смачкам главицата, като на змийче!
Императорът отново я хвана за косата и силно я дръпна назад, като в
същото време я натискаше надолу. Той явно се опитваше да я повали на
колене пред себе си. От очите на жената бликаха сълзи. Гала Плацида
наблюдаваше всичко това безучастно. Всъщност Валентиниан искаше да
направи това с майка си, но засега се въздържаше. Той и нея щеше да
накаже, а как щеше да отмъсти на Хонория?! Само твърденията на
хераклиевия шпионин да се окажеха верни!
– Ти си сянка! – продължаваше да крещи жената. – Бледо подобие на
древните, могъщи владетели на този град! Ти олицетворяваш упадъка на
Рим! Днес Рим е такъв, защото ти си такъв. Ти не си човек, ти си развалина,
морална развалина! Докато ти си император, нищо добро не очаква
този град и империята! Ти не можеш да укрепиш империята и да ѝ върнеш
древната слава! Днес Флавий Аеций – „последният римлянин“, реално
олицетворява империята! Той е по-достоен от теб! Но какво говоря? Ти си
толкова жалък, че всеки е по-достоен от теб! Ти ще пропилееш това, което
предците ти са градили, събирали и защитавали в продължение на
хилядолетия! Ти си малодушен, без капчица смелост и воля! Ти не можеш
да водиш империята към Светлината! С теб Рим е обречен на гибел! Ти си
краят на тази империя!
При тези думи Валентиниан дръпна толкова силно и с омраза косата на
жената, че щеше да смъкне скалпа ѝ.

32
 – Какво, не ти харесва, че говоря така пред майка ти и те унижавам ли? Не
се притеснявай, какво си мислиш, че Гала Плацида не знае кой си и какъв
си, че не вижда как живееш? Сега дърпаш косата ми, защото те боли от
думите ми. Нека разбереш как се чувстват всички жени, които си унижавал!
Цяла вечер се опитваш да ме унижиш и нараниш, да страдам, но не можеш
да го направиш, защото аз съм много по-силна от теб и знам какво искам да
постигна в живота си! Готова съм да загубя дори живота си, за да постигна
мечтите си! Не ме е страх от теб! Твърде малък и незначителен си, за да ме
уплашиш!
Вече не искам дете от теб. В началото мислех, че си достоен да
продължиш рода! Не! Ти трябва да изчезнеш, а с теб и семето, и споменът
за теб! Вече не искам дете от теб! Насила да го направиш, ще го удуша със
собствените си ръце!
Валентиниан беше изумен от това, което чуваше да мълвят устните на
жената. Той я отдалечи от себе си, като че ли да я огледа по-добре. Никой
досега не си бе позволявал да му говори по този начин. Императорът се
чудеше как да накаже жената. Сега той беше благодарен, че нямаше повече
свидетели.
– Коя си ти? – попита той.
– Няма ли да ме попиташ кой е съпругът ми? – подигравателно каза
жената. Тя явно не разбираше колко близо до смъртта се намира.
– Да, кой е? – малко глуповато попита владетелят.
– Не това искам да ти кажа – отвърна жената. – Дошла съм до тук, за да ти
кажа, че ти си човек, който се отнася с пренебрежение и неразбиране към
държавните дела. Теб те интересува само забавлението и лесният живот.
Прекарваш времето си в разврат, разгул и изневери. Непрекъснато си
обграден от своите музиканти, астролози и курви, но не си доволен от това.
Не прощаваш на никоя сенаторска съпруга или патрицианска матрона. Така
ти унижаваш мъжете им. Правиш това не защото си силен, а защото си
малък, слаб и незначителен. Ти осъзнаваш, че по нищо не можеш да
се сравняваш с твоите предшественици. Тази мисъл те изпълва със страх и
омраза.
Ти не си нормален. Постоянно те преследват някакви фобии. Мислиш, че
всички те преследват и искат да те убият. Във всичко виждаш заговор и
предателство.
– Коя си ти? – крещеше императорът и така, както държеше жената, се
опита да я завлече към леглото, където бе оставил камата си. Какво
толкова? Щеше да убие жената и да я обвини в опит за покушение. Какво
щяха да му направят? Той така и не бе разбрал кой е мъжът ѝ. Като я
убиеше, поне щеше да разбере това. Тя се правеше на много смела и
умна. но той щеше да я накаже. Да видим тогава кой е по-умен?

33
 – Това не е сила, а безсилие! – крещеше жената. Този път тя не се остави
да я влачат по гладкия мраморен под, а се съпротивляваше и бореше.
В този момент Хераклий отново влезе в покоите.
– Негово Светейшество папа Лъв I Велики – обяви с висок глас секретарят,
за да може да надвика писъците на двамата. След това по-тихо добави: – С
него са и двама епископи.
Докато Валентиниан успее да пусне жената, на вратата вече бе застанал
папата – духовният водач на целия християнски Запад. Той беше облечен
като че ще води тържествена меса, с висока, красиво везана със сърма
тиара на главата си. За да подчертае своята значимост, този папа Лъв
винаги ходеше така пременен. Злите езици говореха, че той имал и
друг живот, и тогава, облечен като най-обикновен пътник, обикалял виите
на Римската империя. Валентиниан обаче никога не го беше виждал по
този начин. Папата и епископите пристъпиха със ситни стъпчици в
осветените покои, все едно това бе катедрала, а те присъстваха на литургия
и благославяха. Ако не беше в толкова компрометиращо го положение,
императорът сигурно би се изсмял, за да подиграе духовниците, но сега не
му беше до смях. В очите на папата и неговите епископи като в огледало
видя как изглежда и прочете тяхната присъда. Очите на Лъв бяха
разширени от учудване. Той бе повикан посреднощ, а в покоите на
императора бе заварил майка му, излегнала се на клинос, а цезарят
държеше за косата гола, окървавена жена. Все пак като истински
свещеник той излезе от неловката ситуация, като изписа широк
кръстен знак във въздуха, все едно прогонва злите сили, властвали
в сияещото помещение допреди неговото появяване.
– Синко, какво правиш?! – промълвиха устните на висшия духовник.
– Не ме наричай "синко"! Недей да лицемерничиш! – остро отвърна
Валентиниан. Той явно нямаше намерение да изрази уважение към най-
висшия духовник на Запада. – Ти не си духовник! Ти си най-малко светия
епископ на Рим! Ти си повече светски човек, отколкото духовник! Сигурно
в живота си имал повече жени и от мен! – като изгледа стъписания
свещеник, който се чудете защо е тази внезапна и непредизвикана атака,
той продължи: – Но не за това съм ви извикал, „Ваше Светейшество"! –
Валентиниан нарочно подчерта „Ваше Светейшество". за да покаже, че не
смята, че е така. – Не за това ви помолих да ме посетите в този късен час!
Нуждая се от вашата подкрепа! – след това, без никакво забавяне, той каза:
– Сестра ми, тази кучка, простете ми отче, потъпка обета, който даде пред
мен, пред майка ми и Бог! Тя си има любовник. Сега е с него в Равена.
Искам да знам, ако заловя мръсната кучка в леглото, ако я хвана на
местопрестъплението, може ли да разчитам на вас? Искам да я замонаша
незабавно!

34
 Паната погледна надолу, личеше си, че премисля нещо.
– Ваше величество, сестра ви е жена. Ние на запад нямаме такава
практика. Западната вяра досега не е имала женски религиозен орден, но
трябва да помислим върху това. Аз смятам, че едно от най-силните оръжия
на папската институция е даването на разрешение за брак и забраната за
разтрогването му. Аз ще се боря това да бъде разрешавано само от
мен, само от епископа на Рим – поправи се папата. – Трябва да имам
вариант как да действам с жени, които са се отклонили от правия христов
път! Това е много добра идея!
– Значи, ако я заловя, не мога да я замонаша и да я затворя в манастир тук
на Запад? – попита императорът. – Тогава ще я убия – допълни след
малко. – Така вината за нейната смърт ще "легне" върху вас!
– Не искам да отговарям за ничия смърт! – каза свещеникът.
– Ще намерим начин, ако не можем да я замонашим в Рим, да го направим
в Константинопол. Ще изпратим Хонория при вашата сродница Пулхерия,
тя знае как да направи това! Нали със сестрите си живее в манастир на
някакъв остров?
– Тогава да побързаме да заловим Хонория в леглото, как се въргаля в
покоите си със своя нерез! Въдете готов да тръгнем на път още тази вечер!
Искам, когато я изненадам, вие да сте до мен като свидетели! Нека те ви
придружат! Кои са те?
– Това са Милон, епископ на Равена...
– А, чудесно! – възкликна Валентиниан.
– И Лупус – новият епископ на Троа. С мен е и моят секретар Проспер
Аквитански.
– Да! Да! – нетърпеливият император прекъсна думите на папата. –
Четиримата ще дойдете с мен!
– Но аз съм папа, а те са епископи, не можеш да ни заповядваш!
– Попе – остро извика Валентиниан и го изгледа косо. И понеже виждаше
погнусата на свещениците от голата, мръсна жена, като оръжие я бутна
към тях. – Аз знам, че водиш война с мен! Искаш да ме подчиниш! Нали
уж си духовник? Нали трябва да си скромен и примирен? Защо се
наричаш "Велики", не си нито император, нито военачалник? Знам защо
дядо ми са го наричали "Велики", но не мога да разбера защо теб наричат
така?
– Мен хората ме наричат "Велики" – отвърна папата. – Не се наричам аз
така!
– Не забравяй, че в този момент в света има само един човек, който може
да бъде наречен „Велики“ и това съм аз! Разбира се, моят тъст също, но
него го наричат "Млади". Теодосий Млади — повтори на себе си
Валентиниан. „Как ли ще ме наричат някой ден? – зачуди се

35
императорът. – Или може би вече го правят по някакъв недостоен начин?"
Теодосий II го наричаха Млади, защото бе поел властта като дете.
Той също беше млад, когато се възкачи на императорския престол. Дали и
него не го наричаха „Млади“?
– Валентиниан III Млади – тихо каза на себе си, но се намръщи, защото
това нищо не изразяваше. После отново тихо прошепна: – Валентиниан III
Велики – това прозвище явно повече му хареса. – Не забравяй, попе, че
моите предци, още от Константин насам, съвсем съзнателно са избрали
християнството и са допуснали го да стане единствената религия в Европа!
Те са смятали, че сте безопасни, че сте смирени, скромни и безвредни и
никога няма да си позволите да посегнете на властта и престола им! Това,
дето си го намислил, е опасно! Внимавай да не стане като Юлиан, който
опитал, след императорите Константин I Велики и Констанций,
да отхвърли християнството и когото вие сте нарекли "Апостат" или
"Отстъпник"! Не забравяй, че моят пра-пра дядо Валентиниан, на когото
съм кръстен, и неговият брат Валент върнаха християнството на света! Не
забравяй! И всичко това се е случило не чак толкова отдавна, преди
няма... – императорът замълча, за да сметне правилно. – Преди няма
осемдесет и пет години, през триста шестдесет и четвърта. Никой епископ
досега не си е позволявал да се намесва в работите на императора! На
изток, в Константинопол, все още е така.
– Аз трябва да издигна папската институция! Омръзна ми да ни третирате
като ваши слуги!
– Кои са ви третирали като слуги? – строго попита императорът.
– Най-вече ти – смело отвърна папата. – С Гала Плацида и Хонорий, и
особено с Теодосий Велики моите предшественици са се разбирали
прекрасно.
Валентиниан продължи:
– Значи не си доволен от мен? Така ли? Тази вечер всички ме обиждат и
говорят лоши неща за мен! Давай и ти!
От ярост мъжът дръпна косата на жената, но тя сподави вика си.
– Разширявай властта си, но това да не бъде за моя сметка! Нито за миг
не забравяй, че без мен си нищо! Ти се опитваш да ограничиш властта ми,
говориш лоши неща за мен! Сигурно и ти се включваш в хора на дребните
души, които злословят и сеят клюки за мен, но помни, че само аз и
моята сила са гаранция за това в целия Запад въобще да има
християнство! – като изчака известно време, през което
очевидно продължаваше да мисли върху думите на папата, Валентиниан
продължи: – Ще ме ограничиш днес, а утре на моя трон ще седне някой
варварин, какво ще правиш тогава?

36
 – Не се плаша от варварите – учудващо твърдо и откровено отвърна
висшият духовник. – Повечето от тях са християни!
– Те са християни – като каза това, Валентиниан се усмихна зловещо, –
но са ариани. Дали арианите ще слушат теб, или...? – при тези думи
императорът прекара пръста си с много ясен жест през гърлото си,
намеквайки, че евентуалните нови владетели на Рим ще го обезглавят. –
Добре, щом варварите не те плашат, не се ли страхуваш поне от най-дивия
ни и необуздан враг – владетеля на хуните Атила? Скоро той ще бъде тук,
тогава къде ще ходиш?
– Той е Сатаната! — каза папа Лъв с широко отворени очи.
– Той е Сатаната! – потвърди и епископ Лупус.
– Добре, ще те подкрепим – изведнъж поведението на папата се смени.
Самото споменаване на името на Атила го накара да се промени.
– Това исках да чуя – каза Валентиниан.
Изведнъж, учудващо за всички, жената, която императорът държеше в
ръце, заговори:
– Това не е вярно!
Двамата мъже я погледнаха изумени.
– Коя си ти? – понита папата. – Не те ли е срам да стоиш гола пред
наместника на Свети Петър?!
– Ще отговоря на друг въпрос – каза жената.
Валентиниан се намръщи. Голата жена се наведе към ухото на
императора и трескаво му зашепна нещо. Отначало мъжът се поколеба
дали да ѝ разреши, но носле отпусна косата ѝ. Очите на папата се хлъзнаха
по красивото ѝ, макар и мръсно тяло. То го възбуждаше с нещо древно и
първично, не толкова като жена, а като символ. Така изцапано и прикрито
от кръв, пот, мръсотии, следи от насилие и бич по прекрасните и
женствени плешки, той виждаше едно съчетание между блудницата Мария
Магдалина и самия Спасител. Него също го бяха бичували, рязали с
гладиуси и пробождали с копия, и той бе пълзял, унижаван и насилван, по
хлъзгавите, кални склонове на Голгота. Всичките тези мисли страшно
възбудиха папата.
– Цяла вечер ме питаш кой е мъжът ми – шепнеше жената в ухото на
Валентиниан. – Дойде време да ти отговоря. Моят мъж е Понтифекс
максимус. Сега той е тук, но го наричат Понтифекс рекс.3 – като каза това,
с носа си жената посочи към краката на папата.

3
С този термин и до днес се нарича папата. Тази титла иска да покаже, че има пряка
приемственост между Висшия жрец на Рим (Понтифекс максимус) и днешния духовен
глава на Рим папата.
37
 – Какво?! – Валентиниан се опита да отдалечи жената от себе си, за да я
огледа по-добре. – Какво означава това? Весталките са се наричали
„съпруги на Понтифекс максимус”!
Жената отново се наведе над ухото му.
– Да! Аз съм весталка! – прошепна тя в ухото на стъписания владетел.
– Чувал съм, че някаква Аурелия Амата се опитвала да възстанови
весталките.
– Аз съм весталка! Аз съм Аурелия Амата! – извика жената и с всичка
сила се дръпна от ръцете на цезаря, а след това избяга извън стаята.
– Хванете я! – заповяда Валентиниан.
Докато проследяваше с поглед бягащата жена, но която кръвта вече бе
засъхнала, на вратата видя да стоят няколко изумени сенатори. Те бяха
стъписани от гледката на голата, окървавена жена, която профуча покрай
тях. Хераклий предвождаше тази достолепна делегация.
– Кажи на преторианския префект да я залови и задържи! – като се
мръщеше, каза Валентиниан. След това разпери ръце, за да намести
разкривената си, раздърпана роба, и добави: – Патриций Аеций!
Toй се приближи до Флавий Аеций и го прегърна прекалено артистично
и очевидно фалшиво.
– На какво дължа тази чест? – попита цезарят при условие, че много добре
знаеше, че той лично бе издал заповедта сенаторите да се явят при него.
Флавий Аеций знаеше това и въобще не реагира.
Сенаторите влизаха в спалнята на императора един след друг някак
плахо, а духовниците прекръстваха въздуха е кръстен знак. Флавий Аеций
целуна отначало епископските пръстени на Лупус и Милон, а накрая и
папския пръстен.
– С вас се разбрахме! Гответе се! След малко тръгваме! – След това като
се обърна към сенаторите. Валентиниан каза: – Кои са сенаторите с вас?
Флавий Аеций много добре знаеше, че императорът познава мъжете,
които са с него, и че прави това, за да го унижи, но нямаше друг избор,
освен да се съгласи да участва в тази игра.
– С мен е многоуважаваният сенатор Петроний Максим – каза той. За да
подразни императора и защото знаеше колко много се отегчава от
подробностите, продължи: – Той произхожда от знатната патрицианска
фамилия на Аницините.
Валентиниан много добре познаваше Петроний Максим, той бе
"хвърлил" око на съпругата на достолепния сенатор, който бе превалил
петдесетте.
– Петроний Максим е най-уважаваният сенатор – продължаваше да
говори Флавий Аеций. – Той е заемал множество почетни длъжности.
Останалите мъже се размърдаха от неудобство, защото знаеха, че двамата

38
сенатори Флавий Аеций и Петроний Максим са политически противници.
За да дразни императора обаче. Аеций не спираше да говори: – Той е
сенатор още от времето на император Хонорий и по време на вашето
управление. Бил е два пъти преториански префект.
– Сенаторе, как е прекрасната ви съпруга? – язвително попита
императорът.
Петроний Максим явно разбра намека и, без да казва нищо, само се
намръщи.
– Този достоен мъж е Марк Мецилий Флавий Епархий Авит. Той е мой
стар приятел и е магистър милитум на Галия, но е бил и префект на
преторианците. – За да уязви Валентиниан, който не бе предвождал
войските на Рим в нито една битка и за да отмъсти за късното повикване и
унизителната сцена с голата жена, Аеций каза: – Авит много пъти е
предвождал гало-римските легиони и е бил под мое командване. Той е
участвал в успешните кампании срещу Теодорих и неговите вестготи.
Този мъж е Флавий Юлий Валерий Майориан – продължаваше да говори
„последният римлянин“. – Той също произхожда от една от най-старите и
знатни римски фамилии. Той е отличен военен командир и под мое
ръководство е участвал в разбиването на франките в Галия и алеманите при
набега им към Италия.
Флавий Аеций беше на 59 години, Авит – на 45, а Майориан беше мъж в
разцвета на силите си, на 29 години.
– С мен е и Олибрий, който е секретар на сенатор Петроний Максим. Той
е още млад и за пръв път се представя пред Ваше величество.
Тук е и Рицимер от Германия, той със своите немци е неотлъчна част от
моите легиони. Това е Глицерий, той е секретар на Рицимер и също като
Майориан е на двадесет и девет години. Последният човек, който искам да
ви представя, е моят син Гауденций.
От известно време Валентиниан изглеждаше някак разсеян и отегчен. Той
знаеше, че Флавий Аеций се опитва да го подразни, затова му представя
толкова надълго и нашироко всички тези мъже. Повечето от имената той
дори не си даваше зор да запомни. За да подразни „последния
римлянин“, гой реши да внесе разкол в редиците на сенаторите и, като
се обърна към Майориан, опипа силните му ръце и каза:
– Радвам се, че сте избрали да ви придружават повече военни, отколкото
сенатори! Очакват ни решителни дела! Империята е в опасност! –
Валентиниан артистично разтвори ръце, за да покаже уязвимото си сърце. –
Тя се нуждае от бързата ви намеса! Благородни господа, бъдете готови
веднага да тръгнем към Равена!
Сенаторите и военните се разшумяха. Те бяха единствените, които
приеха думите на августа с вдъхновение.

39
 – Ти си много силен, момко – каза Валентиниан и помилва ръката на
Майориан, – я какви силни ръце имаш! Готов ли си да защитиш своя
император?
Младият и силен мъж отривисто кимна с глава, за да покаже готовността
и решимостта си. Личеше си, че е готов да пожертва дори живота си, за да
защити своя владетел.
С очевидното си предпочитание към Майориан императорът искаше да
покаже благосклонността си към старите италийски фамилии пред гало-
римските.
– Бързо по конете! Веднага тръгваме към Равена! Майко! Хераклий при
мен!
Хераклий се приближи до императора.
– Задържахте ли жената? – попита той.
Уплашеният Хераклий не смееше да погледне своя владетел в очите.
– Тя избяга. Ваше величество!
– Какво?! Къде е префектът на преторианците?
– Не смее да се покаже пред вас! Помогна ѝ същият онзи куриос, който
ни предупреди за изневярата на Хонория.
– Как? Кой е той? Веднага да се залови и убие!
– Никой не го познава. Префектът го търси.
– Според мен беше куриос от Константинопол.

Скоро групичката, предвождана лично от императора на Рим, напусна

Вечния град през източната порта на Вия Фламиния. Те препускаха върху
великолепните си коне и представляваха цял конен ескадрон. Отначало
вървяха покрай река Тибър и в мрака виждаха как тъмната сянка на
планината се изправя пред тях. Пред основаната група се движеше неголям
конен отряд, по настояване на самия император, воден лично от Майориан.
Отзад също имаше отряд. Към него се бе присъединила Гала Плацида,
която явно се притесняваше да язди кон на тази възраст.
Групата конници се движеше бързо и не спираше на никоя станция.
Войниците излизаха и гледаха стъписани това чудо невиждано. Всички
римски генерали, за които само бяха чували, яздеха от Рим към Равена.
Беше ясно, че се случва нещо извънредно в империята. Повечето от тях
забелязаха самия император, който яздеше в челото на основния отряд,
като някой древен бог. Мъжете разпознаха в мрака и майката на императора
Гала Плацида.
Императорът настояваше да яздят все по-бързо, без да се забавят. Той
очакваше, че папата и епископите няма да издържат на бързото препускане
и ще се присъединят към майка му, но те яздеха учудващо добре и се
оказаха силни и жилави мъже. Най-трудно беше на сенатор Петроний

40
Максим. Той и старият сенатор Флавий Бас Херкулан под предлог, че ще
правят компания на августата, изостанаха в ариегарда на групата.
Няма смисъл да се споменава, че всички воини бяха вдъхновени и бързаха
най-много. Те сигурно мислеха, че предстои битка, защото непрекъснато
проверяваха въоръжението си в движение.
За два дни групата прекоси планината и тръгна към град Ариминум (днес
Римини). Там свършваше пътят изграден от Гай Фламиний и носещ
неговото име. От тук те тръгнаха по Виа Емилия, пресичаща провинция
Емилия-Романия. Скоро наближиха Равена и се отклониха от този път,
като тръгнаха по дървения път, изграден направо над блатата и водещ
към новата столица на империята. Сега вече конниците почти галопираха.
Тътен се разнесе над блатата около Равена. Най-накрая групичката се
изправи пред затворената порта на новата столица. Императорът бе
изчислил така движението на групата, за да може да са пред стените на
столицата късно вечерта. Ако направеха това през деня, можеха да не
заварят Хонория в леглото със своя любовник. Затова Валентиниан
бързаше, но умно.
– Флавий Аеций, накарайте тези мързеливци да отворят портите пред своя
император!
Флавий Аеций и Авит започнаха да тропат на портата. През това време
Валентиниан с жест повика Хераклий при себе си.
– И казваш, че този, който е донесъл вестта за изневярата на Хонория, е
куриос?
– Да! – просто отвърна секретарят.
– На кого служи този куриос? Твой ли е?
– Не! Нали ви казах, според мен е от Константинопол!
– Значи може да е на Теодосий, моят „любим тъст”?!
– Не знам, Ваше величество.
– Целият съм схванат. Моето любимо кученце Рим страда. Ако куриосът
ни е излъгал, ти ще го отнесеш! Дано не е сторил такава глупост, защото
само с кръв ще мога да измия това унижение пред майка ми, папата и
епископите, най-видните сенатори и генералите на Флавий Аеций! Моли се
наистина сестра ми да е изневерила на обета!
Този същият куриос ли помогна на Аурелия Амата да избяга?
– Това Аурелия Амата ли беше? – попита учуденият и в същото време
впечатлен секретар.
– Дано куриосът или някой друг не ни е изпреварил и не е предупредил
сестра ми! Ако е станало това, отново ти ще страдаш!
– Не вярвам. Ваше величество! Ние бързахме много! Вие ни водихте като
същински Цезар!

41
 – Престани да ме ласкаеш! Това няма да ти помогне, ако Хонория е сама
в леглото си.
– Дори да е опитал да ни изпревари, едва ли е могъл, защото е трябвало
да се погрижи за жената. Тя беше в окаяно състояние.
– Не съм чувал куриосите да са толкова милостиви – подигравателно
подметна императорът. – Ти би ли се доверил на някакъв куриос?
– Ваше величество, осланяме се на куриоси не защото ни харесва или им
имаме доверие, а защото ни се налага. Иначе аз лично никога не бих се
доверил на куриос. Само като ги видя. ме побиват тръпки. Да общуваш с
куриос е все едно да танцуваш със смъртта. Когато си до него и му плащаш,
той е твоето спасение и надежда, когато обаче острието на камата му е
насочено към гърдите ти, той въплъщава ужаса и смъртта в себе си.
– И куриосът какво каза? Кой е човекът, който върши тези мерзки дела
със сестра ми? Спомена ли името му?
– Да! Каза, че любовникът на сестра ви се казва Евгениус.
– Евгениус?! – повтори Валентиниан. – Това име ми е познато отнякъде!
– Оставих преторианския префект да се опита да научи нещо за него. За
да може, ако не ги сварим заедно, да го арестуваме и разпитаме – раболепно
каза Хераклий, който не беше забравил заплахите на императора. –
Префектът закъсня и се включи наскоро в редиците ни. Той каза, че
опитите му да събере информация са завършили безуспешно. Всичките му
информатори изведнъж загубили паметта си и всякакво желание да му
съдействат. Когато ги разпитвал, говорили за този Евгениус все едно е
самият ангел на смъртта. От него се страхували повече, отколкото от
префекта на преторианците. С огромни усилия той успял да откопчи
оскъдна информация за него. Като събрахме всичко, което узнахме за него,
се получи, че той не е човек, а демон някакъв. Някои от историите за него
бяха съвсем противоречиви.
Думите на Хераклий бяха прекъснати от думкането по огромната
заключена порта на Флавий Аеций, Авит и Петроний Максим, който се бе
присъединил към тях. След като Хераклий се убеди, че около портата не
се случва нищо особено, продължи да говори:
– Някои от шпионите ни твърдят, че Евгениус е ням, други, че са
разговаряли с него. От трети се чува, че той живее в Рим и дори е иконом
на Ваше величество...
– Мой иконом?! – учуди се императорът.
– Да! Твърдяха, че са го виждали в обкръжението на най-знатните
сенатори и патриции. Други се кълняха, че живее в Равена и е иконом или
финансов съветник на Хонория. Трети казваха, че са го виждали в
Константинопол и са сигурни, че живее там. Според някои бил сакат. Други
твърдяха, че това е най-известният куриос в света и че живее в „Новия Рим“.

42
Имаше и такива, които бяха чували да е ходил в Персия, Египет и въобще,
че обикалял целия свят. Освен иконом и куриос, твърдяха, че е дипломат и
посланик. Едни казваха, че върши работата си винаги сам, други се
кълняха, че щом Евгениус се появи, никога не е сам, а със себе си винаги
води някакво малко хлапе – негов помощник.
Така ние двамата с префекта на преторианците не можахме да разберем
кой всъщност е този Евгениус.
– Че кога този има време да бъде с Хонория? Може би е бил само веднъж
с нея? Нещата ми изглеждат много подозрителни. Някакъв куриос ни казва,
че Хонория спи с този Евгениус, който най-вероятно ще се окаже също
куриос. Аз не вярвам на един куриос, какво остава, когато в някаква
такава интрига има замесени двама от тях. Не мога да разбера какво става!
Да не би всичко това да е капан? Двама куриоси? Единият да работи срещу
другия! Нищо не разбирам!
В този момент към двамата мъже се приближиха Флавий Аеций и
Петроний Максим, които бяха слезли от конете си и току-що бяха убедили
стражите, пазещи портата на Равена, да я отворят, въпреки късния час.
– Готово е! – каза Флавий Аеций. – За какво си говорите?
– За някакъв си Евгениус – небрежно отвърна императорът. Като чу това
име, "последният римлянин" трепна. Въпреки мрака, събеседниците му
усетиха това. Императорът насочи факлата си към лицето на Петроний
Максим, защото му се стори, че и то се промени.
– Какво има? – попита строго Валентиниан.
Двамата мъже мълчаха като хлапета уловени в момент, в който правят
беля.
– Ако не ми кажете цялата истина, ще обвиня и двама ви в заговор!
– Не говорете толкова високо! – каза Гала Плацида и побутна своя кон
към жребците на мъжете. Единствено Флавий Аеций и Петроний Максим
не бяха върху гърбовете на своите коне. – Нали искаш да я изненадаш, за
какво си говорите толкова високо? – попита августата.
– За Евгениус – каза Валентиниан, като наблюдаваше лицето на майка си.
Императорът беше потресен, явно името на този Евгениус бе известно на
всичките му приближени и всеки един от тях го познаваше. Ето, майка му
също трепна при споменаването на това име. Валентиниан никога досега
не беше виждал едно име само да предизвиква такава реакция.
– Какво, и ти ли?! – почти извика той, но сниши гласа си. – Откъде
познаваш този Евгениус?! Кой е той? Може би ти си го тласнала в ръцете
на Хонория? И ти си в заговор срещу мен! Всички вие познавате този мъж!
Гала Плацида се опита да поизправи гърба си и така доби още по-
величествена осанка.

43
 – Тихо! – каза спокойно августата. – Той има "уши" навсякъде! Най-вече
в императорските дворове в Рим и Константинопол, но Евгениус има хора
и в дворовете на Ктесифон. Александрия, из всички кралски фамилии на
германите, вестготите, въобще из целия свят. Той е най-добрият
наемен убиец в света! Той е куриос и живее в Константинопол, но често
идва и в Рим!
– Ти ползвала ли си услугите му? – попита Валентиниан.
– Никога! – каза Гала Плацида с интонация и изражение, което можеше да
убеди и най-преднамерения човек.
При тези нейни думи Петроний Максим и Флавий Аеций прихнаха.
– Защо се смеете? – попита Валентиниан.
– Августейшата е забравила, че е наемала Евгениус – дипломатично каза
Флавий Аеций.
– Никога не съм говорила с него! – разпалено каза Гала Плацида.
– Той е ням, затова – каза Петроний Максим.
– Не е ням! – твърдо казва Флавий Аеций. – Аз съм го чувал да говори.
– Защо сенаторът е говорил с Евгениус? – ехидно подпита Петроний
Максим.
– Заради Бонифаций, който бе поръчал и платил за смъртта ми. Когато
научих това, повиках Евгениус и му платих повече, за да не ме убива.
Тогава разбрах, че и августейшата му е давала пари, а вие, сенаторе, сте
използвали най-много куриоса.
– Майко, пред вас ням ли беше, или говореше? – попита Валентиниан,
който подозираше някакъв заговор.
– Никога не съм му давала пари, за да убие някого! – каза възмутено Гала
Плацида и погледна студените очи на мъжете, после разбра, че няма да
може да ги заблуди и допълни: – Ням беше!
– Как го повикахте тогава? – попита синът ѝ.
– Когато ти потрябва, той сякаш сам разбира и се появява. Той е като
демон – скрит, потаен и безмилостен. Ходи наметнат винаги с черна
наметка и бръсне главата си.
– Августата не е плащала, защото куриосът понякога е изпратен от
Теодосий II и му е платено предварително или пък убийствата му са
подарък към най-влиятелните владетелски родове – поясни Петроний
Максим. – Това, че не е плащала, не означава, че не е поръчала убийството
на този или онзи – след това сенаторът погледна към Флавий Аеций и
каза: – Ето защо малко след като се чу, че Бонифаций е платил, за да бъдете
убит, той почина при загадъчни обстоятелства. Вие сте платил повече, за
да бъде убит той.
– Това е клевета! – отвърна Флавий Аеций, който се защитаваше без
особен плам и изглеждаше уморен.

44
 – Така е сенаторе, вие имахте пръст в това – намеси се Гала Плацида. –
Чухме, че Евгениус е в Рим по ваша покана – продължи августата. – Дори
разбрахме за какво сте искали да му платите. Само не знаем дали е приел
поръчката.
– Веднага ми разкажете всичко, защото иначе ще обвиня всички вас в
държавна измяна! – каза Валентиниан. След това той вдигна ръка и тихо,
но така, че всички конници да го чуят, каза: – Майориан, бъдете готов да
изпълните всяка моя заповед! Извадете меча си! – след това, като се обърна
към събеседниците си, каза: – Говорете или ще умрете!
– Никога на съм използвал куриос, за да атакувам политическите си
опоненти — каза Аеций. – Аз съм воин и ненавиждам наемните убийци.
Повиках го, за да разбера дали някой от вас двамата не му е платил за мен
или за сина ми Гауденций. Виждам, че вие двамата все повече се
сближавате, а и сте най-влиятелните ми противници. Затова го повиках, но
не съм му плащал за вас.
Валентиниан изумен оглеждаше лицата на хората около него.
– Какво говорите?! Всички вие ли ползвате куриоси и този Евгениус?
Какво се оказва, около мен хората поръчват убийства и се избиват! Това
ли е дворът в Равена и Рим? До тук ли сме стигнали?! Всички вие ли
познавате този Евгениус?!
– Налагало се е – спокойно отвърна Петроний Максим. Той явно никак
не бе развълнуван и бе обръгнал повече от императора в политиката.
– В това има нещо подозрително – каза Валентиниан. – От вашите думи
излиза, че този Евгениус е най-добрият куриос...
– Така е! – тримата поклатиха глави едновременно.
– Защо точно Евгениус е прелъстил сестра ми? Може ли най-опасният
куриос да бъде толкова близък с Хонория? Защо ѝ е на Хонория да спи с
куриоса, ако не за да бъде сигурна, че в критичен момент тя ще може да
наложи мнението и желанието си и той ще избие всичките ѝ опоненти, а
ще пощади нея? Дали този Евгениус обаче не е с Хонория по поръчка на
някого от вас? Дали всичко това не е един много дълбок заговор? Дали е
случайно, че точно куриос е съобщил за измяната на Хонория? Каква е
играта покрай това? Дали това не е направил самият Евгениус? Или може
би друг куриос се опитва да елиминира Евгениус? Дали на другия куриос
не е платил някой от вас, за да премахне с един удар и сестра ми, и
Евгениус? Какво става? Какво сте направили?! Дворът ми е като змиярник,
в него съскат отровни змии! Във всичко това надушвам нечия нечиста
игра. Не бива да изпускаме Евгениус, защото, ако ни се изплъзне, той може
да ме убие. Трябва да го заловя и разпитам. Всички вие обаче сте в заговор
с него и можете да го убиете, за да „затворите устата му“, въпреки че е
ням – като каза това, Валентиниан огледа иронично събеседниците си. –

45
Той ще проговори пред мен и ще ми разкаже всичко, което знае! След това
аз ще съдя всеки един от вас според делата, които е сътворил. Ах как ще
ви съдя само! Мога да приема да използвате куриос един срещу друг, но
не и срещу мен и престола! Аз съм Валентиниан, внук съм на Теодосий
Велики, не мога да повярвам, че някой от вас може да вплете в интрига
сестра ми Хонория и майка ми! Ще ви съдя! Той ще ми разкаже кой
е бутнал Хонория в ръцете му и ако това сте вие, майко, и ако в главата ви
се е мярнала и най-малката мисъл да ме премахнете от престола, ще съдя
и вас! Майко!!!
– Не съм аз! – отвърна Гала Плацида с треперещ глас и си личеше колко
е разстроена и притеснена. – Никога не бих предположила, че Хонория
може да бъде с толкова стар мъж!
– Не е толкова стар – каза Петроний Максим и така потвърди, че го е
виждал. Той явно разбра, че е сгрешил и замълча.
– За да съм сигурен, че няма да предупредите този Евгениус и да
позволите да избяга и поради некадърност на преторианския префект,
който е виновен за това Аурелия Амата да се измъкне и укрие, а също и
допусна да се случи това между Евгениус и Хонория, аз ще го сменя! –
Валентиниан направи знак. – Мили ми Майориан, готов ли сте да се
намесите?
– Да, Ваше величество – отвърна младият мъж и се приближи с изваден
меч в ръка.
– Сега всичко е във вашите ръце, мили ми Майориан. Когато влезем в
града, трябва да бъдем светкавични. Вие ще водите групата и трябва да
направите това тихо, бързо и решително. Знаете ли къде се намира
дворецът на моята сестра?
– Знам го, Ваше величество – отвърна Майориан стегнато като войник.
– Трябва по най-бързия начин да влезем в него...
След това императорът даде указания на младия мъж къде са покоите на
сестра му и как да действат. Когато свърши с наставленията, Валентиниан
скочи от гърба на коня си и с това показа на всички, че трябва да го
последват. След това погледна към Майориан и каза:
– Бъдещето ви зависи от следващите ви действия! Ако сте умен мъж,
можете да спечелите много от всичко това! – след това, като се обърна към
голямата група, която бе слязла от гърбовете на конете и се скупчваше
около него, каза: – Всички извадете мечовете си! Дръжте остриетата им
ниско, за да не предизвикваме вниманието и да не проблясват на
лунната светлина! Няколко мъже да държат факлите, но нека те не
се движат най-отпред! Сега бързо! – каза императорът и се затича към
портата. Цялата група се придвижваше с невероятна бързина и плъзна из
улиците на Равена като огромен черен облак.

46
 – Внимавайте, ако избяга, искам да го заловите жив! Ще държа отговорен
всеки един от вас за действията му – шепнеше императорът, но всички го
чуваха.
Мъжете бяха оставили конете си, за да не тропат копитата им по
застланите с каменни плочи улици на Равена и така да не разбудят града и
да не предупредят Хонория. Те се придвижваха в сенките на дръвчетата,
стените и високите каменни дувари и бяха забулили лицата си с наметала и
качулки или с бойните си платове. Всеки един от тях осъзнаваше,
че участва в събитие, от което зависи съдбата на империята и затова,
особено военните, бяха много решителни. Цялата група се движеше
целенасочено и бързо. Те като че ли изграждаха един общ организъм. Само
Гала Плацида ходеше най-отзад с горда осанка, без да се прикрива. Тя обаче
бе твърде далеч от челото на отряда. Бялата лека туника на августата
сияеше, осветявана от призрачната лунна светлина, но никой от мъжете не
смееше да ѝ направи забележка.
Отрядът отпред се водеше от младия Майориан. Луната тази нощ се бе
"заковала" на небето и нито едно облаче не я прикриваше. Тя осветяваше
смълчаните улици на Равена. Канавките, в които имаше застояла вода и
тиня, леко проблясваха и допълнително осветяваха града. Хората, които
бяха начело, виждаха всичко пред себе си и нямаха нужда от факли. Това
обаче означаваше, че и те могат лесно да бъдат забелязани. Майориан
съжаляваше, че не беше мрак. При тази ситуация тъмнината можеше да им
бъде най-добрият съюзник. В тази нощ обаче те трябваше да използват
бързината. Младият воин разбра това и действаше мълниеносно. Равена,
макар и столица, нямаше нищо общо с Рим. Тя си беше един
малък провинциален град, а за столица бе избрана заради добрата си защита
от блатата. Рим никога не спеше и в него винаги имаше живот. Равена
напротив беше притихнала и спеше. Това ги принуждаваше да бъдат още
по-тихи.
На няколко пъти групичката, предвождана от Майориан, се натъкваше на
постове, които изумени наблюдаваха маскираните, прикрити воини,
тичащи срещу тях. Младият воин ги отминаваше, след като им казваше, че
действат по заповед лично на императора и оставяше с тях да поговори
Флавий Аеций, за да им обясни какво се случва. Обикновено след това
мъжете се присъединяваха към групата или бяха пращани да пазят някоя
улица или кръстовище.
През това време Майориан бързаше и продължаваше своя бяг напред. В
един момент групичката спря, защото бяха стигнали до двореца на
августата Хонория.
Майориан изчака императора и се приближи до него.
– Ваше величество. Хонория има ли телохранител?

47
 Вместо от Валентиниан, Майориан получи отговор от Хонорий.
– Да, един огромен нубиец, казва се Гоар. Около нея винаги се навърта и
личният ѝ секретар и най-доверен човек, евнухът Хиацинт.
Дворецът на Хонория се извисяваше над мъжете. Майориан даде няколко
бързи напътствия най-вече на Рицимер. След това двамата бавно отвориха
портите на двореца с ключа, който императорът им беше дал. Челният
отряд се разливаше като прииждаща вода, която "тича" по току-що
изкопана жадна вада. Той се втурна по коридорите и стълбищата на
двореца. Мъжете тичаха с извадени мечове в ръце, но се опитваха да бъдат
безшумни. Те бавно и внимателно отваряха всяка врата. За миг се забавяха,
но след това с тиха стъпка преодоляваха дългите прави коридори и пак само
за миг се спираха пред следващото препятствие, нова затворена врата,
стълбище или някакви странични ниши и коридори. Всички мъже бяха
тихи и бързи, защото знаеха, че от това зависи успехът на мисията им.
Сега беше време да осмислят цялото това препускане от Рим до тук.
Скоро застанаха на широката площадка пред покоите на Хонория. Само
за миг се спряха, за да си поемат дъх и се спогледаха тревожно. Хубавото
беше, че Гоар не беше тук. Мисията на Майориан свършваше в този
момент. С няколко войника и най-вече с помощта на Рицимер той се втурна
настрани по коридорите, за да търсят Гоар и Хиацинт. Тези двамата
трябваше да бъдат неутрализирани и устите им запушени.
Валентиниан стоеше пред вратата. Той изчака Хераклий, който беше най-
заинтересован в леглото на августата сестра па императора да има двама
души. Ако тя беше сама. Хераклий щеше да стане по-нисък с една глава.
Императорът беше разтворил ръце. Само за миг той изчака, за да види
Флавий Аеций. Гала Плацида я нямаше, тя и папата явно щяха да дойдат
последни. Тук обаче бяха Флавий Нас Херкулан и Петроний Максим.
Валентиниан изчака няколко войника, които тичаха с факли нагоре. След
това, наслаждавайки се на момента, така както си стоеше с артистично
разтворени ръце, той нанесе силен ритник в двукрилата врата. Тя отхвърча
и с трясък се отвори, а той решително пристъпи в спалнята на сестра си.
Няколко преторианци и генералите на Флавий Аеций бързо го последваха.
За да всеят паника и така да дезориентират и ликвидират желанието за всяка
съпротива, те се отправиха към леглото с балдахина. По пътя ритнаха една
ниска масичка. Някакъв меден съд издрънча в мраморния под, а до него се
счупи стъклен съд, отрупан с плодове. Някаква дълга възглавница,
просната върху клинос, изхвърча и се преметна във въздуха, явно ритната
от нечии силен преториански крак. Тя цопна в плиткото басейнче, което се
намираше току пред огромното легло на принцесата. Това ложе по нищо не
отстъпваше на леглото на Валентиниан в двореца в Рим. То беше голямо и
масивно, само че беше от дърво. Отстрани имаше балдахин. Тук в Равена,

48
в средата на блатото, комарите през лятото бяха огромни и балдахинът
беше задължителен. Този обаче бе по-груб и не така прозрачен както
балдахинът в спалнята на императора. Мъжете, водени от Валентиниан, не
спираха и не се забавиха. Затова все още не можеха да видят сама ли беше
Хонория в стаята. Пламъците на факлите, които мъжете носеха, се
отразяваха и така осветиха цялата спалня.
Двамата любовници, изненадани и стъписани, подскочиха в съня си.
Хонория се сепна и инстинктивно прегърна мъжа, който лежеше до нея.
Той беше с бръсната глава. Принцесата явно не разбираше какво се случва.
Мъжът изглеждаше не по-малко стъписан от нея и се оглеждаше с учудено
изражение.
Валентиниан ликуваше. Всичките му притеснения се бяха оказали
напразни. Все пак бе успял да изненада и залови сестра си и така оправда
дългото и изтощително препускане. Императорът се наслаждаваше на мига,
това бе неговият триумф. Той бе изиграл правилно картите си и ето, че се
бе оказал победител. С това пътуване си бе осигурил властта занапред, в
същото време бе елиминирал всички претенции, които Хонория можеше да
има към престола. Той стоеше с разтворени ръце, но този път ги бе свалил
надолу и гледаше "стреснатите гълъбчета". Хонория беше разрошена,
Валентиниан изпита удоволствие от неугледния вид на сестра си. За него
всичко беше ясно. Най-лошите му предположения се бяха сбъднали.
Императорът насочи погледа си към Евгениус, но през полупрозрачния
балдахин не можеше да види добре лицето му. В последно време бе научил
толкова много неща за този мъж. Сега обаче, когато се изправяше пред
него, никак не бе впечатлен от това как изглежда. Факлите, които мъжете
държаха в ръце, се движеха и така по балдахина се различаваха
само мрачни, мятащи се сенки, които не помагаха на Валентиниан да види
по-добре лицето на куриоса.
Освен войниците, в спалнята започнаха да прииждат сенаторите, скоро
към тях се присъединиха и духовниците, и Гала Плацида. Но в стаята
започнаха да се събират и някакви прислужници, явно тези на Хонория.
– Но кой си ти?! – извика Хонория и отблъсна мъжа, който беше с нея в
леглото. Валентиниан щеше да се изхили на театъра, който сестра му
разиграваше. Тя явно бе решила да се прави на учудена и да твърди, че не
познава любовника си, не знае какво прави в леглото ѝ и го вижда за пръв
път. По-глупаво и нагло нещо Валентиниан не можеше да си представи. –
Какво правиш тук? – викаше безсрамната му сестра.
Валентиниан се усмихна. Хонория беше негова сестра и дъщеря на майка
си. Само тяхното семейство можеха да бъдат толкова нагли и дебелооки.
Той също беше такъв. Думите на Хонория го изпълниха и с малко гордост.

49
 Присъстващитe в стаята също се разшумяха. Явно и те бяха впечатлени
от думите на принцесата. Императорът не обърна внимание на мъжа,
лежащ до сестра му. С него щеше да се занимава по-късно. Много отговори
той трябваше да му даде.
– Как смееш да нарушаваш обета, който даде пред мен?! – крещеше той
на сестра си. – Ти трябваше да ме подкрепиш така, както Пулхерия и
сестрите ѝ подкрепят Теодосий II. Ти обаче не го направи! Това е
доказателството! Нарочно те хванах в изневяра, така в леглото не можеш
да отричаш! Ти си една порочна, разгонена кучка и ще умреш!
Хонория се бе окопитила, защото намери сили в себе си да отвърне на
атаката на брат си.
– Аз съм жена! – проплака тя. – Не мога цял живот да стоя без мъж заради
теб! Майко, подкрепи ме! – Хонория явно бе видяла майка си в тълпата,
която обграждаше леглото ѝ.
Гала Плацида обаче остана безучастна и Хонория се разгневи на това.
– Вие сте лицемери! Ти също си порочен, но с лекота оправдаваш
любовните си похождения. В същото време осъждаш моя стремеж да бъда
жена и нормален човек. Вие двамата сте лицемери! Дълбоко покварени сте
и двамата, и ти, майко, си виновна за това!
– Не обиждай майка ни! – извика Валентиниан. – Ти заслужаваш да
умреш!
Императорът все повече се убеждаваше, че майка му не знае за
похожденията на сестра му.
– Не! Не я убивай! По-добре да я ожениш за този и да ѝ отнемеш правото
тя и наследниците ѝ да наследяват престола!
Валентиниан заговори все едно сестра му не е в стаята.
– Това не може да стане. Тя вече е августа и ако е непразна, ще може да
претендира, че детето е заченато още когато е била августа и е имала права
над престола. Аз нямам син, не желая някой ден римляните да предпочетат
нейните деца пред моите!
– Майко, аз винаги съм се учила от твоята решимост, воля и твърдост –
каза Хонория.
– И тя ли е в заговор с теб? – викаше императорът, като се обърна към
майка си. След това обаче продължи да говори на сестра си. – Винаги съм
знаел, че ме считаш за слабохарактерен и безволев, че насъскваш хората
около себе си срещу мен и им внушаваш, че жените в нашия род са по-
силни и достойни от мъжете. Знам, че но примера на решителната ни
майка смяташ, че ще се справиш по-добре от мен на престола. Ти говориш
за мен, че съм глупак, че съм мързелив и страхлив, обаче забравяш своите
недостатъци. Ти обичаш властта, но също като мен не си орел, не си
символ на Рим. По-скоро си суетна сврака, която ще използва властта, за

50
да задоволи порочната си душа. Ще се киприш със злато и коприна, ще
се въргаляш в белите си чаршафи с любовниците си. Ти си не по-малко
порочна и суетна от мен. Никога не си ме обичала искрено. Винаги си ме
гледала надменно. Ти беше по-голямата и смяташе, че престолът е
трябвало да бъде за теб. Ти обаче си жена. Ти си развратница!
– Не съм развратница! – каза Хонория. – Развратник си ти, защото си спал
с много жени и не подбираш! – за да уязви брат си, тя каза: – Сигурно си
бил с жените на повечето присъстващи тук! – При тези думи мъжете в
стаята започнаха да се оглеждат все едно искаха да прочетат на челата си с
кои точно жени е спал владетелят им. – Сигурно не си простил и на
Петроний Максим, и на Флавий Аеций.
При тези думи Петроний Максим подскочи. Хонория знаеше колко
ревнив е той и неслучайно назова неговото име.
– Недей да плюеш отрова, кобро! С този безразсъден глупак Евгениус си
заговорничела и сте замисляли моето убийство! Той е куриос!
При тези думи Хонория погледна към мъжа, лежащ до нея, и учудено
каза:
– Това не е той!
– Това ли измисли?
– Не! Това наистина не е тон!
– Значи не си ми изневерявала само с него! – в първия
момент Валентиниан помисли, че Хонория спи с няколко мъже,
после обаче видя бръсната глава на мъжа и вече беше сигурен, че тя
го прикрива. Сигурно се опитваше да го спаси, а той в момента, в който се
почувстваше свободен, щеше да се опита да го убие и така да спаси своята
любовница. Затова императорът реши да не обръща внимание на думите
на сестра си и продължи да говори:
– Ти си искала да ме убиеш и да узурпираш властта! Носят се слухове, че
си смятала да поставиш този нещастник на престола, а ти зад гърба му да
управляваш чрез него като августа!
В този момент зад гърба си Валентиниан чу шум от борба. Той се обърна.
Там ставаше нещо.
– Запалете свещи! – извика императорът. Факлите отделяха лютив дим,
който дразнеше очите на присъстващите в стаята, освен това светеха така,
че им пречеха да се видят.
Прислужниците на Хонория се размърдаха. Те бяха стъписани от
присъствието на императора, но разбраха, че тази заповед бе от правена към
тях.
В следващия момент свещите започнаха да горят и хората видяха как
Майориан въвежда огромния, по-черен от нощта, нубиец Гоар. Той беше
със завързани ръце, а до пето, също така вързан, вървеше Хиацинт.

51
 – Ще те омъжим за този Евгениус и ще се откажем от теб! – каза Гала
Плацида.
– Не! Аз ще те изпратя в Константинопол – каза императорът, като
продължаваше да гледа Гоар, – там при Пулхерия. Тя ще те заточи на
острова, в манастира, където от години живее в аскеза със своите сестри.
Тогава ще те видя какво ще правиш? Ще затворя греховната ти душа не
само в тялото ти, но и в манастир. Така ще страдаш повече, това ще бъде
наказанието ти! Ще ти дам шанс да спасиш и пречистиш душата си! Това
ще направя за теб!
– Защо ще ме наказваш? Защото съм нормална? Защото съм жена ли? –
сърцераздирателно викаше Хонория, а от очите ѝ течаха сълзи. Тя се
изправи и застана на колене в леглото. Макар да беше в молитвена поза, тя
не се молеше.
– Не! Обвинявам те в измяна! Преди да взема решение, ще разпитам този
Евгениус. Съвсем скоро той ще бъде мъртъв, но преди това ще го
разпитам! Прости се с него!
– Това не е той – каза за пореден път жената.
Валентиниан обаче не обърна внимание на лъжливите думи на сестра си.
Изведнъж някаква сянка се метна към леглото на Хонория. Нещото
преодоля балдахина. То замахна и го разпра. В този момент се видя, че в
ръката си сянката държи кама. Тя се метна върху мъжа с голата глава и го
прониза. Мъжът изхърка. Кръвта плисна от раната му и опръска балдахина
и само за миг той стана непрозрачен. Хората се отдръпнаха назад. Хонория
изпищя. Сянката може би бе наранила и нея.
– Бързо! – викаше Валентиниан. – Бързо, хванете го! Искам Евгениус жив!
Майориан, бързо!
Няколко мъже скочиха към леглото на Хонория. Там обаче завариха само
мъжа с голата глава, с прерязано гърло от ухо до ухо.
– Къде е убиецът? – питаше императорът. Както се оказа, "сянката" бе
изчезнала и никой не бе видял кой е убиецът.
Окървавената Хонория изскочи от леглото, като пищеше:
– Това не е той! Този не е Евгениус!
Кръвта бе напръскала нощницата на Хонория и тялото ѝ се очертаваше
под нея, затова мъжете извръщаха поглед. Преторианците, генералите и
самият император се приближиха към ложето и видяха, че от прерязаното
гърло на любовника кръвта блика като от пълноводен извор. Мъжът се
тресеше, а в очите му бе изписано учудване и недоумение. Смъртта явно го
бе настигнала в момент на силно изумление.
Валентиниан се приближи още малко до леглото и размести кървавите
завеси на балдахина. Мъжът целия се тресеше, но вече беше мъртъв.

52
 – Това не е Евгениус! – Петроний Максим подкрепи думите на Хонория,
без да се съобразява, че по този начин за пореден път признава, че го е
виждал. Думите на сенатора накараха августейшия владетел да се усъмни.
Нима Хонория бе казала истината? Как така в леглото ѝ се бе оказал друг
човек?
– Ти спиш ли с този? И с други ли си мърсувала? – попита императорът,
като гледаше към сестра си.
– Не! Никога не съм го виждала! Само с Евгениус съм била досега!
– Той ли е? – попита императорът, като се обърна към Флавий Аеций,
защото беше сигурен, че той също е виждал куриоса. „Последният
римлянин“ се приближи към потръпващия в конвулсии човек и го огледа.
– Не, не е той!
– Тогава кой е този? – продължаваше да пита августейшият владетел и се
обърна към сестра си.
– Нали ти казах, никога не съм го виждала! Какво прави той в ложето ми?
В този момент Майориан се сети.
– Ваше величество, нека опитам аз – каза той и избута Хиацинт и Гоар
напред.
– Това е някакъв клетник – каза Хиацинт. – Един от прислужниците на
Нейно величество Хонория, но е без коса.
– Твой прислужник ли е? – попита владетелят.
Този път Хонория се приближи до леглото си, вгледа се в него и каза:
– Да това е един от прислужниците ми, но защо е без коса и какво прави
в леглото ми?
– Къде е човекът, който уби този окаяник? – крещеше императорът. – Ще
ви избия! Къде е сигурността ми? Той можеше така да се метне и към мен
или да нарани сестра ми! – Валентиниан като че бе забравил, че той самият
бе заплашвал сестра си със смърт. – Майориан, около мен има само
предатели!
Може би самият Евгениус е убил клетника, за да заличи следите си! Той е
мислил, че аз ще го убия и така ще му осигуря преднина. Но като е чул, че
ще го разпитвам е решил да го убие. Най-опасният куриос може би е още в
тази стая. Животът на вашия владетел е в опасност! Майориан, спасявайте
ме!
В този момент преторианците, водени от Майориан, направиха жив щит
пред императора.
– Ти си виновна! – крещеше гневният Валентиниан към сестра си. – Ще
те убия!
– Нищо не съм направила! – истерично викаше Хонория. Тя изглеждаше
като полудяла. Лицето ѝ бе зачервено, а вените на врата ѝ заплашваха да се
пръснат от напрежение.

53
 – Нищо не съм направила! – виеше жената, а гласът ѝ беше изтънял
дотолкова, все едно се забиваше в главите на мъжете като пирон.
Опитните воини се отдръпнаха стреснати от окаяницата. Допреди малко
те бяха действали като воини, опитвайки се да заловят Хонория като див
звяр. Сега, когато го бяха сторили, виждаха с очите си мъката на
принцесата. Повечето от тях осъзнаваха, че тя ще бъде наказана жестоко
от брат си.
– Ти къде беше, когато имах нужда от теб? Къде беше ти? Всяка вечер
заспивах, плачейки! Къде бяхте вие тогава? Не съм заспивала нормално от
петнадесет години, не съм сънувала нормален сън! Петнадесет години!!!
Толкова продължава този кошмар! Деля живота си на две почти равни
части. Шестнадесет години блянове, мечти, щастие – това беше моят
детски сън, и петнадесет години кошмар. Откакто станах жена и съм с
Евгениус! Тези последните години се подиграха с първите ми – като
погледна право в очите на брат си, тя го попита: – Знаеш ли какво е да се
живее в постоянен страх? Ужасът, че ще бъда заловена! Терзанието, че съм
изрод! Никой от вас няма право да ме съди! – викаше жената и оглеждаше
мъжете. Тя разкъса кървавата си нощница и разголи гърдите си пред тях. –
Къде беше ти? – питаше Хонория и задържа погледа си върху майка си,
когато я откри в множеството. Хората не разбраха дали към нея бе зададен
този въпрос, или към императора. Скоро обаче тя поясни: – Къде бяхте вие
двамата? Къде бяхте, когато се нуждаех от вас? Аз не съм статуя, от плът
и кръв съм! Винаги сме живели на показ, открити за хорските погледи.
Правехме се на образцова фамилия, за да заблуждаваме хората. Опитвахме
се да върнем някакъв дух от старите римски семейства. Всичко това
обаче бе само фасада. Аз винаги съм била най-самотният човек на света!
Мъжът, с когото бях, е Сатаната! Защо не го заловихте?
– Като е Сатана, защо си била с него? Ти си виновна с тези твои стремежи
към окултни знания и всякакви титли и идеи за възстановяване на култа
към Веста! Знам, че си се виждала е Аурелия Амата.
Споменаването на името на старшата весталка стъписа принцесата.
– Ти също вярваш на твоите астролози, в какво ме обвиняваш?
Валентиниан замлъкна.
– Не от любов бях с него, а от страх! – каза Хонория. – От страх! Поне в
началото беше от страх! – Хонория оглеждаше тълпата с нищо невиждащи,
широко отворени очи. – Той ме изнасили! Тогава бях съвсем малка. Къде
бяхте вие тогава, да ме защитите? Къде бяхте?
– Кога стана това? – попита императорът, а гласът му се извиси
заплашително.
– Това стана през четиристотин тридесет и четвърта година, тогава бяха
само на шестнадесет. Защо не ме защитихте тогава? Аз се дърпах, опитвах

54
да се защитя, бях малка, уязвима и уплашена. Исках да бъда жена, да бъда
уважавана и обичана.
– Какво искаш да кажеш, че си с този Евгениус вече повече от петнадесет
години?! Добре, ако в началото си била малка и уплашена, защо, когато
порасна, продължи да си с него'?
– Ние не бяхме заедно през цялото време. Виждахме се от време на време.
Той често изчезваше и се е случвало да не се виждаме по половин година
и повече. Когато обаче се появеше, винаги ме искаше и не търпеше
възражения. Не знаех, че е куриос, но виждах металния блясък в очите му
и знаех, че ако се опитам да предупредя някого, ще ме убие!
– Затова ли остана с него и не можа да прошепнеш името му в ухото ми?
– Отначало той ме изнасили и се страхувах от него, по-късно обаче се
влюбих. Мразех се, че обичам своя насилник, но нищо не можех да
направя. Мислех, че съм луда. Ненавиждах се, но го чаках и копнеех за
него. Когато ме изнасили, той като че ли ме освободи, отпуши порочната
ми душа. Той ме накара да разпъпя и разцъфтя! – очите на Хонория
гледаха в отвъдното. – Той ме обладаваше като демон. Аз треперех
от страх пред него, от страх, но и от погнуса, и в същото време от страст.
През цялото време осъзнавах, че той е единственият ми шанс да бъда жена.
Откакто станах августа, никой друг не би рискувал живота си, за да бъде с
мен. Не мога да кажа, че съм го обичала, но през цялото време копнеех за
него.
– Къде е този нещастник? Ще го убия! – крещеше Валентиниан. – А теб
ще те подложа на публично унижение, ще те осъдя в Рим, а след това ще те
заточа в Константинопол при Пулхерия!
Полуголата Хонория падна на колене пред своя брат. Тя пропълзя напред,
така както си беше на колене и се вкопчи в крака на императора.
– Августейши братко, не го прави! Остави ме в Рим! Знаеш, че Евгениус
живее в Константинопол. Той повече няма да посмее да припари по тези
земи! Ако ме изпратиш в Константинопол, той ще ме намери и ще се
докопа до мен!
– Не ме интересува, нека те убие! Това са си ваши отношения, между
порочни любовници!
– Братко! – молеше се Хонория. – Майко!
Двамата стояха като истукани, а в очите им не се появяваше никакво
съчувствие към молещата се жена.
Валентиниан се обърна към Флавий Аеций и Петроний Максим.
– Уведомете сената и легионите каква е сестра ми! Тя е изменила на
свещения обет, който даде пред мен и вече не може да бъде августейша. –
Отче – каза императорът и се обърна към папата и духовниците, които

55
стояха в една групичка малко по-назад и далеч от леглото, – сестра ми
сигурно ще се покалугери! Разбрахме се да ме подкрепяте!
Майко, дъщеря ти е курва, изменница, клетвопрестъпница и разгулна
кучка, за което аз обвинявам и вас!
– Щом вие ме предавате, така ще постъпя и аз! – каза Хонория.
Валентиниан изгледа сестра си с пренебрежение.
– От този момент нямаш право на повече прислужници, освен този и
този – като каза това, той посочи Гоар и Хиацинт. – Забранявам ти да
напускаш тази стая и само Гоар и Хиацинт имат право да влизат при теб!
Хиацинт е евнух, нали?
– Да! – отвърна Хераклий.
– Гоар е африканец, така че ако решиш да правиш нещо, ще разбера – след
това, като се усмихна широко, Валентиниан каза: – Майориан, справи се
прекрасно!
Оценката на императора явно не бе вярна, защото повечето генерали се
намръщиха. Всъщност, докато Майориан ръководеше мъжете, някой бе
успял да убие човека, лежащ до принцесата. Той бе допуснал може би
самият куриос да вкара в леглото на принцесата жалкия прислужник, а
след това да го убие. Валентиниан явно си бе харесал Майориан и можеше
да каже каквото си иска за него. Това внимание обаче към по-млад и
младши от тях мъж подразни по-старите и заслужили генерали.
Валентиниан се замисли кога точно убиецът бе успял да обръсне главата
на прислужника, за да го представи за себе си. Как бе успял да направи
това? Напил ли бе жалкия човек или пък упоил, завързал ли го беше, или
ударил? Валентиниан не можеше да разбере, а може би всичко това имаше
едно по-просто обяснение. Може би куриосът просто бе платил на клетия
човек, без, разбира се, да му казва, че смята да го убие.
В главата на императора се "блъскаха" няколко различни мисли. По някое
време той се замисли, че трябва да направи младия Майориан префект на
преторианците. Това беше добра идея. В този момент обаче заговори
сестра му.
– Аз не съм курва! – каза Юста Грата Хонория. – Аз съм жрица! Майка
ми може да потвърди това. Още в деня на твоето коронясване ние двете
бяхме посветени в жречество от една гъркиня и една египтянка. Таис и
Нефертари. Тогава ние бяхме посветени в култовете на Богинята майка и
Лилит. По-късно Евгениус твърдеше, че познава Таис и чрез него аз водех
един задочен разговор с нея. Таис ми "каза", че трябва да открия Аурелия
Амата, за да получа цялостното си посвещаване.
– Аз съм виждал Аурелия Амата! – каза изуменият Валентиниан. – Тя
беше при мен съвсем наскоро!

56
 – Това е грях! – каза папа Лъв I. – Трябва да изкореним всеки опит да се
възроди езичеството!
Хонория продължаваше да говори, без да обръща внимание на думите на
никой друг, освен на брат си и майка си. Личеше си, че тя води своя
разговор само с тях двамата.
– Аурелия Амата?! Не вярвам, че я познаваш! Нейното име го знаят много
хора, но не и лицето ѝ. Аз самата така и не разбрах коя от сестрите весталки
е Аурелия Амата. Нейната самоличност е тайна. Освен нейна ученичка, аз
съм ученичка и на Лициния, твоята жена, която е последователка на
майка си Елия Евдокия, която преди това се наричала Атинаида. Тя пък е
била приятелка и ученичка на същата тази Таис. При сестрите весталки се
запознах с двама мъже. Единият от тях беше по-стар и според сестрите и
Аурелия Амата той бил Понтифекс рекс, идвал от Изток и се наричал
Бероес.
– Аз, като върховен духовник и папа на Рим, съм духовният глава на
Запада и единствено аз имам право да нося титлата Понтифекс рекс! – каза
папа Леон.
Без да му обърне внимание. Хонория продължи да говори:
– Освен с Бероес, когото аз така и не видях, там се запознах с единствения
мъж посветен в култа на Богинята майка и Лилит. Той разговаряше с мен
за любовта! – изведнъж принцесата доби отнесено изражение. Тя вече дори
не говореше на майка си и брат си, а на себе си. – Той е най-умният мъж на
света! Той би бил идеалният съпруг! Виждала съм го отблизо, тогава дъхът
ми спря и нещо под лъжичката ме загъделичка. Аз му обещах да се омъжа
за него. – Гала Плацида и Валентиниан се усмихнаха иронично. – Да, аз му
обещах, че ще се омъжа за него! Тогава бях малка и му подарих една свещ,
сега ще му подаря нещо по-ценно.
– Каква свещ? – попита императорът.
– Тя беше с формата на фалос. Поставката ѝ беше от тестиси, но имаше и
криле. Той ще ме спаси.
– Никой не може да те спаси! – каза императорът, а в очите му се забеляза
странен стоманен блясък. Тези, които го познаваха отдавна, се учудиха,
защото никога не бяха виждали Валентиниан в такова състояние.
– Той ще успее! – с твърд глас каза принцесата.
– Кой? "Най-умният мъж" на света ли? – иронично попита Валентиниан.
– Да! Той, освен най-умен, е и най-влиятелният и силен мъж на света!
Засегнатият Валентиниан се изсмя презрително.
– "Най-влиятелният и силен" – императорът имитира сестра си. – И кой е
той?
– Ще видиш! – загадъчно се усмихна голата жена. После добави: – Ще
видиш и ще съжаляваш! Ти не искаш да бъда в едно легло с мъже, аз пък

57
ще вкарам теб в едно ложе с мъж... И то какъв мъж! Да видим тогава кой
ще е жената!
Валентиниан, бесен от гняв, се обърна и с отривисти движения тръгна да
напуска спалнята на Хонория.
– Няма да излизаш от тази стая! – крещеше гневният император.

58
 II
Трима конника препускаха в мрака. Тъмнината наоколо бе толкова гъста,
че поглъщаше всичко около себе си. Тя се пропиваше като мъгла, като
изпарение от земята, която бе по-черна от тъмното небе и така тримата
изглеждаха като безплътни създания, яздещи своите коне из блатата. Те
също бяха облечени така, че да спомагат това усещане, че са
нематериални, невеществени, че са просто по-тъмни силуети в околния
мрак. Тримата бяха наметнати с черни качулки и дълги наметала, които
размиваха очертанията им. Така силуетите им приличаха по-скоро на
гебети и кошмарни призраци, създадени от въображението на спящи и
сънуващи хора с огромен товар на душите си. Отначало те се движеха по
пътя, но скоро кривнаха и поеха направо през блатата около Аквилея.
Меката почва под копитата на подкованите им коне заглушаваше шума
и спомагаше още повече за това да се създаде илюзията, че се носят из
въздуха, все едно конете им не докосват земята. След мъжете препускаше
кон без ездач и огромен звяр.
Силуетите на мъжете можеха да се различат само благодарение на белите
коне, които яздеха. Точно бялата кожа, гривите и опашките на прекрасните
животни помагаха да се забележат конниците. Зад тях препускаше бяла
кобила и, ако някой се взреше, щеше да забележи, че на гърба ѝ има някакъв
товар. Това беше вързоп или може би човек проснат на седлото. Той
приличаше и на денк или навит килим, и можеше да бъде всичко това.
Отначало мъжете се движеха в пълна тишина, но всеки от тях държеше в
ръката си изваден меч. Така те приличаха на конниците на Апокалипсиса.
Скоро спряха, явно опасността бе отминала и прибраха оръжията си.
Единият от ездачите, докато правеше това, каза:
– Как ги избихме само и аз убих няколко!
Но някое време на младежа отвърна единият от по-възрастните мъже.
– Ернах – каза той с насмешка – не знам ти колко хора уби, но конят ти
погуби повече от теб и ни помогна да се измъкнем!
– Ирник се намеси в битката с плам – каза Авитохол, за да подкрепи сина
си.
– Така беше – съгласи се Атила – мен обаче повече ме впечатлиха конете!
Всъщност тримата мъже, макар да не си личеше, току-що бяха извършили
най-голямото зверство в историята на Аквилея, откакто този град
съществуваше. Аквилея бе град, който смяташе, че е видял всичко. Той
беше град-пристанище, в който отсядаше цялата измет, живееща покрай
Средиземно море, и постоянно бе посещаван от моряци, търговци,
измамници и всякаква друга паплач. Тази вечер из неговите улици обаче се
59
бе случило нещо, което гражданите щяха да запомнят завинаги, и то щеше
да доведе до изчезването на Аквилея от картата на Европа и лицето на
света.
Ирник бе наблюдавал неравната битка, която нощната стража водеше с
чичо му и баща му. В опита си да се притече на помощ на най-близките си
хора, той бе изпуснал поводите на конете, които водеше със себе си.
Жребците и "небесната кобила", вместо обаче да се уплашат и избягат, като
кафявата кобила, се бяха втурнали и намесили в битката. Аспа и
Теку, следвани от Мадара, бяха препуснали към биещите се мъже. Тежките
им подковани копита бяха зачаткали по каменните плочи на улицата, като
хвърляха искри. След това, преди още Ирник да успее да се приближи до
биещите се мъже, двата коня се бяха нахвърлили върху нападателите. Те
безпогрешно различавали биещите се едни от други.
Аспа, Теку и Мадара бяха "небесни коне". Те не само по кръв, но и по
обучение бяха български коне и бяха учени на всичко това. Трите коня бяха
увлекли и четвъртия кон. Той също беше много добър. Вилам беше син на
Аспа. В първия момент си личеше, че той не знае какво да прави, но трите
"небесни коня" бяха започнали да общуват с него на някакъв език,
непонятен и незабележим за хората. Не след дълго и Вилам, отначало плахо
и несигурно, а с всеки миг все по-активно, се бе включил в битката. Той
също беше "небесен кон" и бързо бе приел обучението, което получаваха
българските бойни коне. Така и той се развихрил и положението на
аквилейските стражници бе станало още по-лошо.
Атила и Авитохол се биели като демони, пъргави и хищни, с безпогрешни
удари. Двамата променяли ритъма, с който нанасяли ударите, бързо
сменяли местата си. Единият с пелерината си правел така, че другият да е
невидим за своите нападатели и изведнъж той изскачал изпод наметката
от неочаквано за всички място. Двамата мъже се биели с такъв плам и
майсторство, че всеки, и най-неукият наблюдател, би разбрал, че братята са
майстори в битката с меч, че се бият сякаш цял живот са го правели заедно,
все едно са част от един общ организъм. Въпреки това скоро били
притиснати от мъжете. Но помощта на четирите коня дошла тъкмо навреме.
Конете раздавали къчове със силните си задни крака, изправяли се и,
извисявайки се заплашително, нанасяли удари и с предните си копита.
Подковите им спомагали ударите им да бъдат още по-силни и смъртоносни.
Изпод краката на прекрасните бели коне изскачали снопове искри, които
карали сърцата на воините от аквилейската нощна стража да се свиват от
ужас. За пръв път хората виждали същества, които пръскат огнени искри
около себе си. Досега те били чували, че има дракони, които можели да
бълват огън от ноздрите си, и само били чели, че изпод копитата на конете
на Апокалипсиса излизали искри. Сега, като виждали тези коне, разбирали,

60
че това е истина. Животните хапели и ритали и наистина ги засипвали с
искри, земята миришела на кремък и чакмак.
Всеки воин, който бил застигнат от къчовете, се свивал и "излитал" от
бойното поле. Когато не нанасяли удари, конете хапели въоръжената
стража на дука. По някое време Теку захапал единия от стражниците и го
вдигнал във въздуха, като го задържал по този начин с извит нагоре врат.
Нападателите били стъписани от внезапната помощ, която двамата мъже
получили от съвсем неочаквана посока. Скоро те пренесли част от
вниманието си върху конете. Стражниците се опитвали да прободат
развилнелите се животни и да ги убият, но това било невъзможно.
Прекрасните жребци като че летели и около тях се образувало място, в
което никой не можел да припари, без да рискува живота си. Конете били
обезумели. Те приличали на воини, загубили разсъдъка си по време на
битка, забравили от изтощение, страх или болка къде се намират, нанасяли
удари като пощурели по всичко, което се изправело пред тях. Мъжете се
стъписали и за миг забравили за двамата чужденци и се чудели от коя
опасност по-напред да се предпазят. Тези животни не били обикновени,
като че ли не били от този свят. Макар да нямало луна, белите им кожи
сияели с бледа лунна светлина, все едно тези коне не били от земята,
а поръсени с лунен прах, който им придавал това мистично, неземно,
призрачно излъчване. Скоро по бялата им кожа се появила кръв, която се
смесила с пяната от муцуните им. Конете били силни и тежки, а муцуните
им скоро заприличали на кървавите морди на някакви зверове. Сега вече
стражниците виждали битката в съвсем друга светлина. Не знаели срещу
кого са се изправили, но това не били хора. Двамата мъже се биели като
демони, конете им също били някакви дяволски изчадия.
Душите на нападателите замръзнали от ужас и те се отдръпнали. В този
момент мъжете отново ги нападнали. Те се възползвали от намесата на
конете, които успявали да ги предпазят. Неочаквано иззад гърба им се
появил още един мъж. който също бил извадил своя меч. Не това обаче
притеснило стражниците, а воят, който се разнесъл иззад гърба им и
смразил кръвта им. Там зад тях тичало някакво огромно същество. Цербер!
Гигантските му бели зъби „светели“ в мрака. Звярът се движел бавно и
повечето мъже можел и да се закълнат, че виждали в тъмните очни кухини
на звяра да гори огън. Пристигането на звяра прекършило и най-смелите от
тях и повечето си плюли на петите и се разбягали във всички посоки.
Мъжете забравили за добрите постове, които заемали, за спокойствието и
сигурността да са от хората на дука, за златните нумизми. които вземали
като подкупи от търговците, за солидите, които получавали от дука, за това,
че отговаряли не само за реда из улиците на града, но и за живота на
невинно спящите по къщите си граждани. Всъщност при тези зловещи

61
звуци от тази неравна битка, при воя на звяра, който отеквал из най-
закътаните улички на града, едва ли бил останал и един спящ
човек. Сигурно и децата вече се спотайвали в очакване на това, което скоро
щяло да им се случи. Мъжете захвърлили оръжията си, които се оказали
ненужни и не можели да им помогнат в битката с неземната сила, срещу
която се били изправили. Демони! Никой от тях не бил очаквал, че някой
ден ще се изправи срещу съществата описани в най-мрачните книги за
чудовищата на ада. Ето обаче, че това се случило.
Мъжете бягали, повечето от тях се опитвали да извикат, но от устите им
не се отделил дори писък, а само мучене като на твари, безсловесни и
безумни, обречени на гибел и смърт. Това било някакъв кошмар. Те искали
да изчезнат, да ги няма, да не са идвали тук, всичко това да не се е случвало.
Те тичали, но все още не били сигурни, че това е реалността, а можело да
се окаже само някакъв отвратителен кошмар и скоро да се разбудят от него.
В очите им се виждал изписан ужасът на животни, водени на заколение. Те
станали жертва в някаква неравна борба. Вот ги наказал за цялото насилие
и болка, които те причинили по време на мизерния си, бандитски животец.
Макар да били но-скоро биячи и насилници, отколкото пазачи, в този
момент бог им пратил възмездие за стореното на хората. Ужасът от
наказанието обаче многократно превишавало и най-големите страдания,
които те можел и да причинят. Много пъти били убивали, но за пръв път
виждали смъртта да идва по един толкова ужасен и зловещ начин. Мъжете
бягали, но това ги обърквало още повече. Те загубили чувство за
ориентация и в паниката си няколко от зях се насочили право към звяра.
Огромният, космат звяр скачал светкавично към тях и без никакво забавяне,
впивал огромните си зъби в гърлата на бегълците и хищно разтръсквал
огромната си глава. С могъщия си врат удрял телата, които
безжизнено висели като дрипи от устата му. Главите на мъжете се пръскали
като яйца по каменните плочки на града.
Други мъже в паниката си сами се нанизвали на острите мечове на тримата
спътници, а трети попадали под ударите на копитата. Стражниците пищяли
от ужас като жени. Те искали да избягат, но нито един от тях не успял да
направи това. Някои опитвали да изберат от трите вида предложена им
смърт, която да е по-малко ужасна, но това не им помагало особено.
Не след дълго насечените, стъпкани, разкъсани части от телата на
аквилейците димели и се въргаляли върху влажните улици на града.
Последно по улиците се чувал гласът на дука на Аквилея, който крещял с
пълно гърло, приканвайки гражданите да излязат и да подкрепят своите
пазачи. Но хората били толкова уплашени и ужасени, че не предприели
нищо и може би постъпили правилно. Войниците обаче, които все още не
знаели какво се случва и се намирали в по-отдалечени части на града, явно

62
чули гласа на своя началник и започнали да прииждат. Те се стичали към
крайбрежната улица. Атила се приближил към дука, но вместо да го
посече, го хванал с една ръка. Дукът бил силен мъж, но в прегръдката на
Атила изведнъж се видяло колко незначителна е силата му. Хунът, както
държал архонта с една ръка, го обезоръжил, след това го завързал с другата
ръка и като жертвено агне го метнал върху гърба на Мадара. Кобилата все
още не се бе успокоила съвсем и нетърпеливо пристъпяла, като че се
готвела за нова битка.
– Чичо, защо не го убием? – попитал Ирник.
– Ще ни трябва за заложник. Той ще ни осигури защита и възможност да
се измъкнем от града безпрепятствено.
Двамата мъже подчинили конете си само с един жест. Животните току-
що били участвали в битка, но веднага застинали.
– Искам и моят Вилам да бъде обучен но този начин! Трябва да го научите
да се бие и да ми се подчинява така!
Тримата мъже се покачили върху гърбовете на конете. Ирник ги бил
оседлал предварително и сега те веднага ги пришпорили. Атила
предвождал групата. Той явно най-добре познавал града. В този момент
към мястото на битката прииждали все нови и нови, въоръжени до зъби
стражници. Те не знаели какво точно се е случило с техните другари,
затова се движели самонадеяно. Все пак мъжете разпознали шумовете на
битката и се приготвили за тежко сражение. Докато тичали из улиците, в
движение се оформяли в бойни дружини. Когато срещнели препускащите
конници, Авитохол пронизвал някои от воините със стрелите на
българския си лък, други тримата съсичали с мечовете си или падали под
ударите на бялата кобила, която вървяла най-отзад. Последен се движел
огромният звяр.
– Това е Мечът на Марс! – крещял Атила като обезумял и нанасял удари
наляво-надясно. На едно кръстовище бегълците били пресрещнати от група
конници. Явно пазачите били успели да се организират и вече ги чакала
потеря. Те може би очаквали, че мъжете ще опитат да избягат по най-
бързия начин от града. Това обаче не се случило. Тримата конника, както
препускали, без никакво забавяне, без дори да си направят знак, скочили
срещу мъжете, които били много повече от тях. Това като че ли не
направили толкова конниците, колкото конете под тях, които се изправили
едновременно на задните си крака. Така те представлявали величествена
гледка. За мит само и четвърти кон се присъединил към тях.
Изведнъж животните нападнали. Те нанасяли удари по главите на
аквилейските коне, по телата и ездачите. Мъжете падали от седлата и се
въргаляли върху земята. Конете се дърпали назад, подхлъзвали се по
влажните, каменни плочи и падали, затискайки ездачи те под себе си. При

63
всеки удар с подкованите си копита, небесните коне изтръгвали от седлото
следващата си жертва. Най-големият ужас за конниците обаче бил
огромният звяр, който, със смразяващ кръвта вой, се нахвърлял върху
конете им. Той захапал крака на единия от тях с такава сила, че го счупил.
Зловещото пращене от счупването на костта се разнесло из улицата. Това
накарало конят да побеснее, животното паднало и започнало да рита
безпомощно. След това звярът го захапал за врата. В този момент мъжете,
които видели това, се разбягали. Този, който бил върху седлото на горкото
животно, се опитал да избяга, но звярът скочил към него и след миг
той висял мъртъв и като дрипа се подавал от устата му.
Четирите напълно бели коне били много по-силни от конете на
аквилейците и скоро взели пълно надмощие. Подковите правели
смъртоносен всеки удар на лактофаестите.
Тримата мъже не можели да вземат никакво участие в битката, защото за
тях било много трудно да се задържат върху жребците си, докато те се
биели. Сигурно затова като един те скочили от гърбовете им, свалили и
дука и започнали да насичат телата на падналите, мъртви вече или
агонизиращи свои врагове.
– Ще ви избия! – крещял Атила. Фенрир също въртел своето. Скоро върху
влажните каменни плочи на града се натрупали още насечени части от
телата на защитниците на града.
Когато и последният нападател бил съсечен, мъжете се метнали върху
гърбовете на жребците си. След няколко пресечки обаче ги очаквала друга
група конници. С тях мъжете постъпили по същия начин. Това се
повторило още няколко пъти. През цялото това време една „сянка”
наблюдавала безпристрастно всичко, което се случвало. Тя се прокрадвала
в мрачните сенки на влажните аквилейски улици. „Сянката” не се
страхувала от мъжете, но и не се разкрила, и не се намесила в това
сражение.
Тя следвала развилнелите се воини от разстояние и като че ли изучавала
действията им, отстрани изглеждало сякаш брои труповете, които се валяли
из каменните улици на града.
Минало доста време преди тримата степни воини да се отдалечат от
Аквилея. Само „сянката” ги изпратила с поглед. Този град нямал крепостна
стена и те го напуснали необезпокоявани. Гражданите били пазени от
блатата и от това, че били мирни хора и търговци. Всъщност търговията и
парите били най-големият щит на този град. Никой нямал интерес най-
голямото пристанище на Европа да не функционира. Златото, разбира се,
привличало алчните погледи на владетелите, но всеки един от тях знаел, че
ако превземе града, скоро ще стане негова жертва, вместо владетел.

64
 Сега Атила водеше мъжете през блатата. Той се движеше с такава
увереност, че веднага си пролича колко добре познава околностите на
града. Едва на заранта, когато мъжете вече се бяха отдалечили достатъчно,
Авитохол, за свое голямо учудване, забеляза, че се движат на юг, а не на
изток, където се намираше град Тересте. Заобиколиха един огромен залив
и скоро прекосиха някаква река. Мъжете не търсеха брод или някакъв
пристан с лодка, който да използват, а леко пускаха конете в бавните води
на реката. Така, както яздеха върху гърбовете на прекрасните си коне,
прекосиха реката. Мадара ги следваше, а Фенрир плуваше най-отзад.
Скоро се изправиха пред друга река, която бе още по-голяма. Авитохол
знаеше, че се намират някъде в плодородната долина на река По.
– Това По ли е? – попита Авитохол.
Атила, като отново поведе коня през реката, каза:
– Не, това е Адидже. По се намира малко по на юг. Скоро ще стигнем и до
нея.
Тримата конници продължиха на юг. Авитохол знаеше защо не бяха
тръгнали на изток. Атила бе крещял името си из целия град, докато бе
убивал. Ако по петите им вървеше потеря, те със сигурност щяха да поемат
към Тересте. Като се движеха на юг, те заблуждаваха своите преследвачи и
хората, които щяха да тръгнат да спасяват дука.
Авитохол знаеше това, но с учудване разбра, че Атила не просто бе сменил
посоката, той бързаше, все едно има среща и закъснява за нея. На
следващия ден мъжете прекосиха величествената река По. Привечер
наближиха град Ферара, който бе последният град преди столицата на
Римската империя – Равена. Когато го наближиха. Атила рязко намали
скорост и поведе своите спътници, които не задаваха никакви
въпроси, встрани от града. Покрайнините на Ферара бяха осеяни с
множество вили. Личеше си, че това са летните жилища на богатите римски
граждани. Подобни вили Авитохол бе виждал на много места в империята.
Такава бе и вилата на Орест и Татул в подножието на Кендрисийското тепе
край Филипопол.
Докато минаваха по тези места, българинът си помисли, че брат му се
опитва внимателно да заобиколи града. Той знаеше, че Атила познава
много добре Рим, но и неведнъж бе живял в Равена, затова сега беше
сигурен, че той се е насочил точно натам. Защо брат му се движеше към
устата на лъва, Авитохол не знаеше, но по начина, по който го правеше,
ставаше ясно, че е сигурен в решението си. Скоро обаче Авитохол
проумя, че Атила не ги водеше към Равена. Групата им се движеше бавно
между вилите, като хунът се взираше внимателно, все едно търси някакъв
знак. Изведнъж той спря пред портата на някаква вила. В този момент
Авитохол разбра, че пътуването им свършва. Без да слиза от гърба на своя

65
Вилам, брат му надзърташе над високата ѝ ограда и малко след това ловко
я прескочи и се оказа от другата ѝ страна. Авитохол бе помислил, че хунът
отива при някакъв свой приятел, който да ги укрие, или може би римски
патриций, с когото има за вършене някаква работа. Но това прехвърляне
през стената по-скоро искаше да покаже, че Атила търси празна вила, в коя
го да влезе като крадец. Авитохол беше шокиран от това свое откритие.
Скоро Атила отвори портата. Тя беше висока и двамата с Ирник можеха
да преминат през нея, без да слизат от гърбовете на конете си. Въпреки това
те слязоха. Авитохол напипа кожената подвързия на книгата и я помилва.
Това той правеше всеки път, без дори да се замисли. Книгата бе много
важна за него и той непрекъснато я държеше под око.
След като тримата конници влязоха в имението, в което не се забелязваше
присъствието на хора. Атила залости портата отвътре. Мракът се бе
проснал като завивка над покрайнините на Ферара и сега улесняваше
прикритието им. Ирник отведе конете към големия обор на вилата, а
Фенрир легна до самия ѝ вход. Така той контролираше целия двор и пазеше
всички в нея.
Авитохол се учуди на увереността, с която Атила претърсваше сградата.
Скоро му стана ясно, че хунът познава много добре постройката и се
ориентира в нея с увереност. Дали Атила нямаше своя лична вила в
покрайнините на Ферара? Той сигурно я беше взел под прикритието на
някой римски гражданин.
След като запалиха светилниците, Атила отиде и доведе вързания дук,
когото бяха метнали направо на земята пред вилата. Той не беше ял,
повръщаше непрекъснато и изглеждаше наистина зле. Хунът обаче не
прояви никакво съчувствие към него и го остави проснат на земята, без да
отвърже ръцете и краката му и да отпуши устата му.
Мъжете откриха храна и когато Ирник се присъедини към тях, седнаха и
се наядоха. Всичко в тази вила беше странно. Тя изглеждаше така все едно
хората са я напуснали внезапно, преследвани от някакво бедствие или
стихия. Всичко бе останало непокътнато. Въпреки това се създаваше
впечатление че се поддържа, макар да не се виждаше жив човек.
След като хапнаха лека вечеря в триклиниума, тримата мъже излязоха
навън. Влажният въздух им се отрази добре. Едва сега те като че осъзнаха
колко са уморени. Движеха се бавно под перистила, който бе направен от
красиви леки колони от мрамор. Градината беше много добре поддържана.
Тук, в перистила, бяха поставени няколко мраморни клиноса. И тримата
бяха изморени от дългото препускане, затова се отпуснаха тежко върху тях.
Все пак язденето из блатата бе трудно и изморително, дори с прекрасните
жребци, които имаха. В този момент погледна към сина си, който също бе
изморен, но си личеше, че е вдъхновен и готов веднага да се втурне в нови

66
приключения. Авитохол веднага разбра, това беше умората. Той вече беше
стар. Разбира се, не толкова, че да очаква смъртта или да бъде немощен, но
все пак осъзнаваше, че не може да издържа толкова, колкото когато беше
млад.
В този момент до ушите им достигна мученето на дука на Аквилея. На
Авитохол му беше жал за него, затова попита:
– Какво ще правим с дука? Той ще ни тежи и ще ни пречи. Ако се
движехме към Хуния, пак добре, но ние навлизаме все по-дълбоко в
територията на Рим.
Очите на Атила се изпълниха с кръв. Той стана и бавно тръгна към мъжа.
Личеше си, че обмисля какво да прави. Авитохол не желаеше на дука да се
случи нещо лошо, затова тръгна след брат си.
– Какво ще го правиш? – отново попита Авитохол, опитвайки се да
предотврати нещо лошо.
– Ще го убия! – твърдо каза Атила. – Той е безчестен и подъл човек!
Такива са повечето западни владетели! Западът се владее от търговците!
Тук най-големият бог е златото!
Неведнъж Авитохол бе виждал как златото и властта се отразяват на брат
му и не можеше да повярва, че сега същият този Атила обвинява западните
хора за това, че са подвластни на жълтия метал. Като опитен човек обаче,
българинът се бе научил, че хората много често не могат да различат
това, което искат да бъде, някакъв свой идеал, от действителността. Много
пъти двамата бяха разговаряли за златото и властта и сега Атила смяташе,
че това са негови думи. Авитохол осъзна, че той ги бе приел за своя истина
и не можеше да разбере, че те нито бяха негови, нито той живееше по този
начин, с това отношение. Атила всъщност живееше по начина на западните
хора и беше точно толкова пленен от златото и властта, колкото и те и
когато сега чуваше тези думи от него, българинът бе изумен.
– Той е най-обикновен владетел – Авитохол се опита да успокои брат
си. – Нито е по-лош от останалите, нито по-добър! Той пазеше града си!
– Дукът на Аквилея е подкупен човек, той оценява всичко в злато.
Хората, които се кланят на златото, нямат принципи. На тях са им
непознати понятия като чест, достойнство, дълг. Те се отмятал от думата
си, служат на този, който им предложи повече. Такива хора не могат да
бъдат съюзници, защото винаги могат да те предадат. Искам да дам урок
на всички западни владетели!
– Как ще го направиш? – попита Авитохол и веднага съжали, защото
думите му подействаха като подтик към хуна.
– Сега ще видиш! – каза Атила и понечи да съсече пленника, но Авитохол
го задържа.

67
 Авитохол ненавиждаше Чег заради жестокостта му. Той знаеше, че Атила
е също толкова жесток. Българинът винаги много ясно бе разграничавал
палачите от воините. Тази граница за Атила и Чег, а и за мнозина като тях,
не съществуваше.
Накрая Авитохол взе надмощие. Брат му явно не желаеше толкова много
смъртта на дука. Българинът отпуши устата на мъжа и накара Ирник да го
нахрани, след което го завлякоха в обора при конете. Там го завързаха и го
държаха заключен.
След това мъжете зачакаха. Това продължи дълги дни и нощи. Отначало
те си почиваха, но след няколко дни вече не можеха да спят добре.
Случилото се в Аквилея ги преследваше и превръщаше сънищата им в
кошмари. Атила изглеждаше някак напрегнат. Личеше си, че не стоят във
вилата безцелно. Той очакваше нещо да се случи, чакаше човек или
някакъв знак. Дните се точеха лениви и безкрайни. Тримата
използваха времето, за да си починат добре, Ирник се грижеше за конете и
пленника, а Атила и Авитохол дори не разговаряха. Каганът на хуните
изглеждаше изнервен и дали заради случката с дука, или поради друга
причина, не искаше да говори за сериозни неща с Авитохол. Българинът
усети, че брат му го отбягва, затова в дългите дни той все по-често посягаше
към "Книга на българите", разгръщаше страниците и препрочиташе
внимателно написаното в тях. Понякога му се струваше, че този или онзи
текст може да се напише по-друг начин и по-добре.
Една вечер тримата се бяха излегнали на клиносите в перистила. До тях
долиташе музиката на нощта. Чуваше се песента на щурците, цвърченето
на птиците и прилепите, тръгнали на лов, шумовете на околния свят. Около
тях кипеше живот. Тримата се наслаждаваха на спокойствието и огромните
звезди, които от тук изглеждаха така все едно треперят и променят цвета
си. Мъжете бяха вперили поглед към ясното, безоблачно небе, но не
преставаха да се вслушват в шума и дишането на земята. С порите на
кожата си чувстваха повея на вятъра, мириса на блато и зелена, наскоро
окосена трева, усещаха дори вълните и морето. Бяха се слели с нощта,
света и целия този шум и живот.
Авитохол се бе потопил в цялото това море от звуци и беше някак
отнесен. Беше в състояние на спокойствие и блаженство. Той долавяше
шума от невидимите крилца на комарите наоколо, усещаше нежния повей
от крилете на нощните птици, които безшумно разсичаха мрака. Гърците
имаха специално име за такова състояние, то беше много различно от
понятията на изтока, като самадхи и нирвана? Авитохол напрегна паметта
си. Как гърците наричаха състоянието на душевно спокойствие, покой и
пълна задоволеност? Авитохол се раздразни се, че не може да стои и миг,
без да мисли за нещо, че непрекъснато опитва да измисли нещо в

68
дълбочина, да разплете някакъв възел. Повечето хора в този момент щяха
просто да се насладят на момента, но не и той. Той беше свикнал мозъкът
му непрестанно да работи, вече не можеше да изпита удоволствие от
почивка, все трябваше да измисли нещо, да се сети, да направи някаква
връзка. "Как се нарича състоянието на пълно душевно спокойствие при
гърците?" – този въпрос отново се появи в главата му и го накара да се
усмихне. Това беше някаква ирония. Въпросът за пълно душевно
спокойствие при гърците бе разрушил неговото душевно спокойствие.
– Гърците са виновни! – каза Авитохол и се стресна. Не беше очаквал, че
ще произнесе тези думи на глас. След това му стана още по-смешно.
– Гърците са виновни за всичко! – каза Атила и си личеше, че се смее. От
това на българина му стана още по-забавно. Ето как едни мисли пораждаха
думи, които нямаха нищо общо с тях. След малко мъжете можеха да
говорят за работи, които нямаше да имат нищо общо с мислите на
Авитохол. Атила сигурно щеше да се разпали и да обяви война на
Константинопол, да плячкоса Пелопонес и разори Атика и Тесалия, само
заради тези думи.
Авитохол се усмихна, трескавата му мисъл обаче, този враг на неговото
душевно спокойствие, отново го атакува с въпроса. Мъжът се гърчеше пред
него и опитваше да измисли, да се сети за отговора. Той знаеше, че трябва
да опита да се изплъзне от „лапите“ на този натрапчив въпрос, да помисли
за нещо друго, да се абстрахира и съвсем скоро отговорът сам щеше да
изплува в съзнанието му. Въпросът обаче беше опитен противник, не го
оставяше, преследваше го по петите и ставаше все по-натрапчив, като
обсебваше все по-голя-ма част от мисълта му. Този въпрос знаеше, че
трябва да се „набива на очи“, да бъде близо до него, досаден като
конска муха, да не допусне мисълта на човека да се отдели от него. защото
тогава той щеше да разгадае неговата тайна. И точно когато Авитохол се
чудеше какво да направи, усети някакво движение. Това не беше
тревожност, породена от него или предчувствие някакво. Не! Той усети, че
нещо в околните шумове се бе променило. Животните, щурците, дори
комарите като че бяха променили шума, който издаваха. Там, отвън вилата,
в тъмното се случваше нещо. По това, че промяната ставаше бавно и
ненатрапчиво. Авитохол осъзна, че в нея се крие опасност. Той беше
българин и ловец и не можеше да не усети тази напрегнатост и това, че там
в мрака някой се промъкваше и ги дебнеше. Авитохол се повдигна, като
подпря лакът на мраморния клинос. Само за миг изостри сетивата си.
Не му трябваше дълго време да се вслушва, за да получи потвърждение.
Там наистина имаше някой, който ги дебнеше.
– Какво има? – попита Атила небрежно, но си личеше, че също е нащрек.

69
 Без да каже нищо. Авитохол посегна и извади меча от ножницата. Ирник
последва баща си. Той стана от клиноса и също извади оръжието си. Само
за миг двамата от излежаващи се и мързелуващи римски патриции се
превърнаха в степни воини.
– Какво има? – отново попита Атила. Той приличаше на човек, който не
разбира какво се случва. Хунът обаче говореше високо и можеше да издаде,
че са усетили хората, които се промъкват към вилата им. Необичайно бе
Атила да е толкова спокоен, все пак те се намираха в сърцето на Италия,
толкова близо до столицата Равена. Бяха отвлекли дука на Аквилея,
а наоколо сигурно беше пълно с врагове. Атила обаче продължаваше да
пита: "Какво има?" Като че ли не беше наясно какво се случва и защо
двамата му спътници се държаха по този начин.
Авитохол направи недвусмислен жест на брат си да мълчи, по той
продължаваше да шуми и като че ли нарочно говореше високо. Това
поведение на кагана бе необяснимо. Авитохол се разгневи и тръгна към
брат си, искаше да запуши устата му и да го накара да замълчи. Нямаше
смисъл да се опитва да дебне нещото, спотайващо се в мрака, ако Атила
стои до него, вдига шум и непрекъснато задава въпроса "Какво има?"
Тъкмо когато щеше да хване устата на Атила и да я запуши, погледите на
двамата мъже се срещнаха. Това, което Авитохол видя там, го порази. Не
от неопитност или незнание Атила бе питал досега и неслучайно бе вдигал
шум. Той също знаеше, че в мрака има някого или нещо, което се спотайва.
Не! Атила беше вдигал шум, за да го предупреди. Брат му не желаеше те
да изненадат хората отвън. Той искаше да им попречи. Авитохол веднага
проумя това. Вместо да запушва устата на брат си, като шепнеше, той
попита:
– Кой е там?
Атила опита да се направи на изненадан и продължаваше нарочно да
говори:
– Там ли? Не знам!
С още по-решително изражение на лицето си, Авитохол попита:
– Врагове ли са тези, дето се промъкват?
За българина беше ясно, че мъжете или мъжът отвън не са степни воини,
защото бяха твърде шумни и непохватни. Номадските воини не биха
вдигали толкова шум, те щяха да се съобразят с вятъра, животинките и да
нападнат внезапно.
– Не знам. Там няма никого – каза Атила, като опитваше да изглежда
небрежен и да успокои брат си, но Авитохол вече знаеше истината.
Скоро на портата тихо се почука. Това не беше обикновено потропване
на непознат, а сигнал. Хората от другата страна на портата потропаха, след
това изчакаха; последваха още няколко потропвания в определен ред и

70
отново тишина. За Авитохол нямаше никакво съмнение, че това е знак.
Атила очакваше някого и имаше уговорен знак. Неслучайно тримата бяха
дошли до тук. За да го подразни, а и за да си отмъсти, че допреди малко
брат му се опитваше да го направи на глупак, Авитохол каза на висок глас.
– Някой тропа на портата! Отиди да видиш кой е!
Атила го изгледа. Авитохол се усмихна.
– С кого имаш среща? – попита българинът. – Защо не ни каза?
– Нищо не чувам – отвърна Атила, с което съвсем раздразни Авитохол.
– Значи имаш тайна среща – каза българинът – и не искаш да ни кажеш!
Щом е така, аз ще остана тук! След като нямаш среща, значи няма да ти
пречим! Ето, двамата с Ирник ще си седим тук!
Потропването на пората се повтори, пак съшият знак, но Атила се
оглеждаше и се правеше, че не го чува. Авитохол се усмихваше все по-явно.
Брат му не желаеше да признае, че има среща. Защо Атила го лъжеше'?
Какво толкова можеше да крие от него? Тук, в тила на врага, той трябваше
да му се доверява, а не да има тайни от него. Авитохол залагаше живота си,
своя и този на Ирник, и искаше да знае защо са тук. Сега той се ядоса не на
шега.
На вратата отново се потропа с все същия знак. След малко Атила не
издържа и каза:
– Добре, отивам.
Авитохол и Ирник прибраха мечовете си. Беше ясно, че Атила има тайна
среща и това не са нападатели или хора, които можеха да вещаят опасност.
Каганът на хуните отвори внимателно портата и през нея като сенки се
промъкнаха две фигури облечени с роби. Кои бяха двете загадъчни
фигури? Едната беше много но-висока от другата. Атила застана така, че
новодошлите да не виждат Авитохол и Ирник. Мъжете говореха много
добре латински и си личеше, че са римляни.
– Ти ли си Атила? – попита по-високата фигура и отметна робата, която
бе наметнала върху главата си. Кожата на мъжа бе по-черна от нощта. Той
беше нубиец.
– Аз съм – просто отвърна Атила.
Мъжът се огледа и след малко каза:
– Кои са тези там?
– Тези са мои пазачи.
– Чувал съм, че имаш четирима пазачи.
– Така е.
– Искам да видя лицето ти! – каза едрият мъж.
Прели да чуе тайния сигнал, Атила бе махнал качулката, за да се спаси от
задуха на топлата нощ. Докато се приближаваше до портата, той отново я
бе наметнал върху главата си. Авитохол бе направил същото.

71
 – Ти кой си? – попита Атила, докато показваше своето лице.
Нощта беше тъмна и мъжът с черна кожа явно не успя да различи чертите
на Атила, затова каза:
– Може ли да се приближим до перистила да те огледам по-добре? Там,
от външната страна на колонадата, имаше поставена факла, която
осветяваше част от двора. Освен това човекът, който ме прати, каза, ако не
видя лицето ги, да те питам нещо. за да разбера дали наистина си ти.
– Знам кой те изпраща – каза Атила.
– Тя каза да те питам какво ти е подарила при последната ви среща. Ако
не ми кажеш, няма да разговаряме.
– Не искаш ли да видиш лицето ми? – попита хунът.
– Първо отговори на въпроса! – каза нубиецът.
Атила се замисли. Той явно не знаеше отговора. След малко, като се
извини на мъжете, се приближи до Ирник и Авитохол, които все още
седяха върху клиносите.
– Имам нужда от помощ – каза хунът. След това, като не дочака отговор
от тях, продължи: – Авитохол, ти познаваш ли принцесата на Рим, Юста
Грата Хонория?
Българинът се изненада от въпроса.
– Познавам я – каза той – и то много по-добре от теб! Няколко пъти съм
разговарял с нея.
– Можеш ли да ми кажеш какво ти е подарила последния път, в който сте
се виждали?
Изведнъж вниманието на българина се изостри.
– Защо ти е да знаеш всичко това?
– После ще ти кажа – обеща Атила.
Авитохол ясно си спомни последната му среща с Хонория. Тогава тя беше
малко момиченце. Беше му подарила една свещ, която представляваше
фалос с криле, за основа на свещта служеха тестисите му. Всичко това бе
излято от восък и той все още пазеше някъде точи подарък. Тогава
принцесата с детска наивност му бе обещала, че ще се омъжи за него. Това
му се бе случвало толкова много пъти, че вече не обръщаше внимание на
такива детски брътвежи.
Българинът изгледа брат си с подозрение. Защо му беше на Атила да знае
това? Какво правеше тук? Какви бяха тези мъже?
– Подари ми свещ във формата на фалос с криле и обеща да се омъжи за
мен – каза Авитохол.
Отговорът явно зарадва Атила. Той се върна при мъжете и повтори думите
на брат си.

72
 Едва сега мъжете се съгласиха и придружиха Атила до светлината, за да
го разгледат по-внимателно. След като видяха лицето на кагана, двамата
посетители се успокоиха.
– Аз съм Гоар – каза едрият мъж с черна кожа.
Атила остана неподвижен. Той подканваше и другия мъж да се
представи. Скоро мъжът като че проумя това и също отметна своята
качулка.
– Аз съм Хиацинт – каза той. – Изпратени сме при вас със специална
мисия!
Мъжът беше слаб и лек и имаше структура но-скоро на момче. Той се
приближи до Атила и му подаде писмо, навито на руло, и някаква кутийка.
Каганът ги пое в ръцете си, обърна се, вдигна капачето и погледна в
кутийката. Този Хиацинт заговори много тихо, така че околните да не го
чуват. Когато свърши, той се отдалечи от Атила.
– Това е най-важното нещо за мен! – каза каганът. Той говореше латински
подобно на варварите – грубо и гърлено и римлянинът сигурно трудно го
разбираше. Личеше си, че Атила е развълнуван. – Това е по-ценно за мен и
от договор!
Авитохол беше силно впечатлен от това, което ставаше пред очите му.
Какво можеше да има в една толкова малка кутийка, която можеше да се
побере в една шепа? Едва ли вътре имаше злато и скъпоценности. Атила
притежаваше и беше виждал много злато. Договор не можеше да има в
такава кутийка. Сигурно пергаментът който Атила държеше в ръка, беше
договорът. Какво можеше да трогне толкова дълбоко кагана на хуните,
този, от когото трепереше Европа и целият свят?
Без да си кажат повече и дума, двамата "гости" се обърнаха, наметнаха
качулките си и напуснаха двора на вилата. Атила не им обърна повече
внимание. Той се взираше като омагьосан в кутийката. След това я затвори
и погледна двамата, които го очакваха с въпросителни погледи. Той обаче
явно нямаше намерение да им отговаря.
Авитохол „изгаряше” от желание да разбере какво има в кутийката, но
по-младият и любопитен Ирник го изпревари.
– Чичо, какво има в кутийката ?
Атила изглеждаше вдъхновен, в същото време загадъчно каза:
– Това е възможност – каза той. – Не! Още по-лошо за римляните. Това е
възможност да предявя претенции! Да! – на Атила явно му хареса думата
"претенция" и той я повтори още няколко пъти. – Това е претенция!
Претенция за половин Европа!

Тримата посетители на вилата се подготвяха трескаво за път. Атила

настояваше да побързат. Сега явно всичко зависеше от бързината. Те

73
тримата се намираха дълбоко в територията на врага, в близост до неговото
сърце – Равена, и със сигурност бяха най-търсените хора от властите в Рим.
В Аквилея навярно още издирваха и чакаха своя дук.
– Ще го убия! – каза Атила, като гледаше дука, който представляваше
тъжна гледка. Мъжът беше стоял толкова дълго време вързан и със
запушена уста, че не приличаше на човек.
– Не го убивай! – каза Авитохол. – Така той ще ни е по-полезен!
– Ще ни забави! По-добре да го убия!
Авитохол си спомни лекотата, с която Атила убиваше хора, сети се и за
"бавната смърт", която бе причинил на братовчедите си. Това изпълни
душата му с ужас.
– Нека го освободим! – каза българинът, като се опитваше да спаси
живота на човека.
– Тук не бих го пуснал, ще ни издаде!
– Да го отнесем до Аквилея и там да го освободим. Това много ще
успокои аквилейците.
– Мислиш, че заради един освободен ще ни простят стотина убити?! –
учуди се хунът.
– Така мисля – излъга българинът.
– Добре! – съгласи се Атила.
Авитохол бързо метна завързания дук върху гърба на Мадара, преди брат
му да промени решението си. По някое време той се смили над него и
отпуши устата му, мъжът обаче се възползва и започна да крещи:
– Ще ви избия! Ще ви отмъстя!...
Българинът веднага поправи грешката си.
Атила водеше мъжете право на север. Нямаше от къде другаде да се
върнат, освен отново да минат покрай Аквилея. Инстинктивно Авитохол и
Ирник се подготвяха за битка. Мъжете бързаха, но се придвижваха само
вечер, през деня те избираха закътано място, където почиваха. За Атила не
беше присъщо да се "свира като мишка", както той казваше. Но
водачеството, когато наближиха Аквилея, пое Авитохол и добре че стана
така. Българинът беше учен за багатур и се справи много добре. С
премерени ходове той прекара спътниците си покрай разбунената Аквилея,
която още не можеше да се съвземе от онзи нощен кошмар. Градът бе
настръхнал като ранен звяр и нощем не спеше. Сънищата на неговите
граждани, а и на гостите, бяха навестявани от кошмари, страх и ужас.
Това бяха най-честите гости на нощния град. Авитохол беше сигурен, че
тримата могат да преминат с конете и огромния звяр през Аквилея и никой
няма да излезе да ги пресрещне, дори няма да посмеят крайчеца на перде
да повдигнат, за да видят кои са тези конници, които чаткат с подкованите
си коне по влажните, каменни плочи на улиците. Той обаче не рискува,

74
защото не искаше да причинява повече зло на тези хорица. Затова реши да
обиколят града отдалеч. По някое време той освободи дука. Братята го
пуснаха само защото мъжът се държеше като луд и беше ни жив, ни умрял.
Дукът имаше окаян вид и бе преживял толкова кошмарни неща, че едва
ли до края на живота си щеше да успее да подреди в главата си всичко,
което му се бе случило, в някаква логическа връзка.
Отначало мъжът не можеше да повярва, че е жив и не смееше да
помръдне. Едва по-късно тръгна бавно, като вървеше направо през
мочурищата. Дукът бе отпуснал главата си, раменете му висяха, а краката
му се тътреха едва-едва по земята. Той явно знаеше къде се намира или пък
вървеше воден от някакъв инстинкт да бъде по-далеч от тези мъже.
Авитохол продължаваше да гледа окаяника, който се спъваше, падаше,
прекосяваше кални локви, потъваше, измъкваше се пълзешком, после пак,
без никакъв страх, отново влизаше в следващото блато. Този можеше да не
стигне никога до Аквилея. Атила не беше доволен. Той съжаляваше, че не
бе убил декуриона4 на Аквилея.
След няколко дни, когато вече се движеха по-бързо и им беше по-леко,
спътниците обиколиха един голям залив. Така се озоваха на стръмната
страна на един град. Авитохол погледна морето от високия каменен бряг и
не можа да скрие възхищението си.
Градът, към който се приближаваха, се наричаше Тересте (днес Триест).
Това бе последният град в Италия. От тук започваха провинциите и първата
от тях бе Далмация. Този град винаги бе представлявал пазар, в
продължение на хилядолетия това е било основното предназначение на
града. За това голямо значение имаше и близостта до Аквилея. Корабите
акостираха из каналите на Аквилея, след това стоките се пренасяха до
Тересте, откъде то съседни те народи и търговци идваха да ги закупят и
разнесат из територията на цялата северна, западна и източна земя.
Откакто бяха тръгнали на път. Авитохол искаше да попита много неща
Атила, най-вече за това какво имаше в кутийката. Този въпрос не му
даваше мира. Вместо това двамата продължаваха да се взират в червения
слънчев диск, който бе застинал толкова ниско над земята, сякаш се
намираше по-ниско от брега, върху който бяха стъпили, а той бе
отсечен като с меч, висок и каменист. От тук изглеждаше така, все едно
слънцето се търкаля в краката им. Двамата братя като омагьосани
наблюдаваха тази прекрасна гледка, а в душите им се бе загнездило такова
спокойствие и тишина. Авитохол беше умиротворен. Това, че бе успял да
се пребори за живота на декуриона и го бе освободил, също допринасяше
за спокойствието и щастието, което го бе обзело. В този момент се сети

4
декурион – градски управител
75
как гърците наричаха пълното душевно спокойствие – атараксия. Те,
двамата с Атила, се намираха в атараксия и красотата на природата
спомагаше за това. Българинът виждаше сините води на морето и
огромния залив. Те бяха толкова чисти, че цветът им бе светло-зелен и
почти прозрачен. Слънцето беше огненочервено, а отблясъците по
гладката водна повърхност я оцветяваха в толкова красиво
розово. Авитохол наблюдаваше точно онази граница, в която
синьозеленото преливаше в розово. Мина време, в което слънцето видимо
се премести, преди двамата мъже да се размърдат.
– Атараксия – Авитохол прошепна на себе си. Това беше наистина пълно
душевно спокойствие. Един такъв миг го зареждаше с толкова много сила,
че не можеше да няма връзка с орендата. Разбира се, орендата не беше
просто сила и не беше свързана с някакъв мимолетен прилив на енергия.
Тя беше много по-могъща и в същото време деликатна. Авитохол
подозираше, че такива приливи, каквито получаваше сега и бе изпитал в
степта, когато беше туглу и бе стоял пред българската войска, не бяха
истинската оренда и по-скоро го отдалечаваха от истинската сила. Те бяха
като буря, като шамар. В бурята не можеш да доловиш нежния повей на
вятъра, а докато ти удрят шамар, не можеш да усетиш милувката. Тангра
изпращаше своята оренда на българите непрекъснато и ненатрапчиво, той
обичаше своите синове и не се намесваше в делата им, беше деликатен и не
прекъсваше своето благоволение. Моментите на разтърсване се
преследваха по-скоро от тези, които бяха груби и се нуждаеха от силно
разтърсване, а не от насочване. Нечувствителните хора имаха потребност
от тези моменти: понеже не усещаха милувката, се нуждаеха от удар,
юмрук или шамар. Авитохол, особено когато беше млад, също разбираше
само силните прояви на силата, но колкото повече навлизаше в
дълбочината на Тангра и орендата, толкова по-чувствителен ставаше. С
възрастта вече не търсеше някакво избухване или буря, за да види вятъра.
Днес той се наслаждаваше на повея повече, отколкото на бурята. Дори
бе започнал да разбира, че тези изблици са вредни, защото го разделят от
истинската същност на орендата.
Авитохол усещаше присъствието на Ирник. Той знаеше, че синът му е там
и пази гърбовете им, докато те се отдават на атараксията и стоят вперили
поглед към продължителната целувка между слънцето и морето.
Двамата мъже едва откъснаха очи от гледката, която толкова време бе
задържала вниманието им. Те направиха това с усилие. След това се
обърнаха и тръгнаха към града. Авитохол искаше да продължат да
заобикалят римските градове, а Атила настояваше да влязат в града.
Авитохол осъзнаваше, че така по-бързо ще преминат през града, освен това
тримата бяха свършили всички провизии и в последно време гладуваха.

76
Тересте обаче бе първият град на изток от Аквилея и българинът беше
сигурен, че в него ще има съгледвачи, все още издирващи своя дук. Ако
хората бяха разбрали, че Атила е отвлякъл декуриона, най-нормално бе да
го търсят точно в Тересте.
Тримата навлязоха в града с наметнати върху главите си качулки. Така те
приличаха на някаква странна групичка от монаси. Хората, които щяха да
ги търсят обаче, сигурно знаеха, че се представят за монаси и носят качулки
на главите си, така че това прикритие едва ли можеше да ги направи
невидими за дълго и наистина да ги скрие. Мъжете се опитваха да не се
„набиват на очи”, но прекрасните им лактофаести коне, както и огромният
звяр, с нищо не им помагаха. Градът бе изпълнен с живот, а улиците
преизпълнени с хора. Личеше си, че всичките тези хора са дошли тук на
пазар.
Движението из тесните улички на града бе толкова голямо, че скоро на
спътниците им се наложи да слязат от конете си. Беше ранна сутрин и явно
всички бързаха за пазар. Мъже носеха големи денкове на гърбовете си.
Жени държаха провесени заклани гъски в ръцете си. Деца се гонеха и, като
се смееха със звънките си гласчета, прескачаха между каруците теглени от
коне или волове. Около някакъв човек се бяха събрали хора. Множеството
ставаше все по-гъсто и пъстро. Авитохол не можеше да разбере какво
продава или говори този мъж, монах ли бе, отшелник или най-обикновен
продавач, защото въобще не можеше да го види в навалицата от тела. Опита
се да чуе гласа му, за да разбере какво говори, но и това не му се отдаде.
Той така и не успя да разбере какво става, защото картините пред очите му
се движеха бързо и се въртяха като в калейдоскоп. Цветовете на предната
картина се разпадаха за мигове и се сглобяваха в нова картина. Това,
разбира се, ставаше и с миризмите, и с виковете. Докато Авитохол се
опитваше да долови гласа на онзи, който говореше и бе събрал хора около
себе си, изведнъж чу как две жени обсъждаха нещо. Тълпата шумеше, но
вътре в нея се различаваха отделни викове, сподавени смехове,
някакви мъже си викаха и се караха за провалена сделка, там дебел мъж с
мърлява наметка се опитваше да продаде вонящата си риба. Цялата тази
глъчка и суматоха доведе мъжете до стрес. В последно време бяха яздели в
тишина и самота из блатата и бяха избягвали всякакви срещи с хора, а
Авитохол и Ирник бяха прекарали цялата зима в уединението и
спокойствието на манастир високо в планината.
Атила ходеше отпред, като водеше за повода своя Вилам, след него
вървеше Авитохол, отзад се движеше Ирник, който водеше поводите на
Теку и Мадара, следван от огромния звяр. Авитохол избърза и се изравни
с Атила, така че двамата да могат да говорят и да се чуват в шумното
множество.

77
 – Трябва да напуснем града по най-бързия начин! Тук сме много
уязвими – извика на Авитохол, така че брат му да го чуе.
– Напротив, в множеството сме най-добре скрити.
– Бързо, да продължаваме към Хуния! Тук няма какво да направим! – каза
притесненият Авитохол.
– Трябва да вземем нещо за ядене – като каза това. Атила се потупа по
корема. – И за пиене – додаде след малко.
– Няма да вземаш вино! – почти извика Авитохол. – Трябва по най-бързия
начин да напуснем пределите на империята! Ще пиеш после! Сега трябва
да си спокоен и с трезв разсъдък!
– Аз съм спокоен и с трезв разсъдък – отвърна Атила. – За мен няма по-
добро от това да участвам в боен поход и битка. Това е любимото ми време!
Когато съм във война, в тила на врага, отвсякъде обграден от хора, които
желаят смъртта ми, преследван и в опасност, аз се чувствам жив и млад!
Когато участвам в боен поход и трудностите ме сполитат на всяка крачка,
когато опасността дебне от всеки храст и зад всяко дърво, аз се чувствам
силен и пълен с енергия! Опасността и трудностите са храна за моята душа!
Постоянно се питам дали не сгреших, като пожелах да стана каган? Аз съм
роден за воин и да бъда такъв е най-желаното от мен нещо! Аз ще умра в
битка, а не вардейки престола, както квачка пази полога си!
Авитохол си спомни как Атила бе убил Бледа и реши да го попита:
– Гузен ли си, че уби Бледа?
– Аз не убих Бледа – веднага отвърна Атила.
Хунът бе казал, че стрелата е била изпратена от Тангра, но това бяха думи
за наивници и страхливци, които вярват в суеверия и няма да посмеят да
вдигнат глас срещу своя каган. За Авитохол нямаше никакво съмнение кой
бе убил Бледа. Атила обаче явно не изпитваше никакво притеснение от
това. че брат му знае истината, защото го гледаше хладнокръвно. Това
беше поглед на истински убиец. След като бе видял какво направи със
своите братовчеди, с епископа на Маргус и като знаеше какво искаше да
стори на архонта на Аквилея, българинът вече бе сигурен, че Атила беше
убиец, а не воин. Брат му го изгледа нагло и, без да му мигне окото, каза:
– Не, не съм гузен и съвестта ми не ме държи буден вечер. Аз обичам
опасностите. Обичам да рискувам живота си и го залагам върху острието
на меча си, но в същото време имам право да убивам, за да защитя себе си.
Аз обичам, когато светът е черно-бял. Искам да знам кои са приятелите
и кои враговете ми, да знам, че воювам срещу лоши те. Това е моят свят.
Когато съм в поход и около мен има опасности, аз съм мобилизиран. Знам,
че аз съм добрият, зад мен са моите воини, а всички останали са врагове. Аз
обичам, когато пред мен има фронт, ясна граница. Предпочитам да съм
воинът Атила, отколкото каганът Атила!

78
 Авитохол го слушаше внимателно. От одеве той бе забравил за Тересте и
гражданите. Атила не му казваше нещо ново, но както винаги, той го
правеше с толкова много страст и жар и го изричаше толкова цветисто, че
българинът не можеше да не се потопи в разговора.
– Не е ли куриозно – каза Авитохол, – че когато беше Ат, копнееше да
станеш воина Атила, когато стана воин, искаше да станеш съуправител, а
когато и това се случи, вече мечтаеше да си едноличен каган на хуните?
Днес, когато си велик воин и едноличен каган на хуните, когато народите
те възпяват в одите си, когато си известен като Атила, Етцел, Атли,
Туки, Айбат, когато си владетел на голяма част от света, копнееш за това
да бъдеш млад и свободен, да живееш в тила на врага, да си никой,
неизвестен, отново да бъдеш Атиле или Ат!
Двамата мъже бяха "потънали" в някакъв свой си разговор. Ирник
вървеше зад тях и не се приближаваше, за да не им пречи, но беше нащрек.
Той трябваше да пази гърбовете на двамата мъже, които се движеха отпред.
Младият мъж беше притеснен, защото не можеше да им осигури
надеждна защита. Тълпата бе толкова гъста, че постоянно в тях се блъскаха
хора и на него му бе трудно да се движи близо до баща си и чичо си. Освен
това в ръцете си държеше поводите на двата коня, което също затрудняваше
придвижването му.
Въпреки че пазеше гърба на двамата мъже. Ирник не можеше да не обърне
внимание на всичко, което се случваше около него. Той наблюдаваше с
интерес продавачите, тълпата, гостите на града. Градът се бе превърнал в
огромен пазар. Хората търгуваха, купуваха и предлагаха стока направо
на улицата. Ирник наблюдаваше всичко това като омагьосан. От много
време той се бе отделил от Хунград, последната година, заедно с баща си,
бе прекарал в самота, като монах и беглец. В Аквилея за пръв път бе видял
много хора на едно място, но тогава те бяха влезли в града през нощта. Тук
глъчката и тълпата бяха много по-впечатляващи, шумни и внушителни. В
същото време всичко това, което се случваше около него, целият този поток
от хора го изморяваше и го караше да се разсейва.

Мъжът отличаваше без проблем тримата в гъмжилото от хора. Те бяха

облечени с черни наметала и качулки, а това, в пъстрата тълпа, ги
открояваше още по-ясно. Умението да проследява хора в тълпата мъжът
цял живот бе развивал. Беше се упражнявал в най-големия и многолюден
град в света – Константинопол. Във Втория Рим улиците бяха
винаги преизпълнени с народ. Може би затова сега не му бе никак трудно
да следи мъжете пред него. И тримата водеха поводите на конете си, които
бяха прекрасни бели жребци, а момчето дори държеше поводите на два
коня: кобила и жребец. Това бяха най-добрите коне, които той бе виждал.

79
Жребецът беше достоен да бъде кон на Александър Велики и със сигурност
македонецът щеше да избере него пред Буцефал. Колкото до кобилата – тя
беше най-добрата, която бе виждал досега. Той не можеше да сбърка –
такива коне можеха да яздят и притежават само враговете му. Мъжът се
чувстваше уморен. Спомените го върнаха назад във времето, когато на
същото това място, в същия този град той пътуваше в група водена
от единия от тези мъже. Тогава се бе опитал да го убие, но неуспешно. В
онзи момент се представяше за Светоний, което му бе дало възможност да
нанесе удара с камата си в гърдите на най-големия си враг, докато тичаше
напред и се опитваше да избяга от капана, в който бе попаднал. Тогава не
беше успял да убие врага си, макар да бе вкарал камата в гърдите му до
дръжката. Някаква сила пазеше този демон. Днес той съжаляваше, че е
толкова стар. Ах, как искаше тогава да го дебнеше по този начин, това да
се бе случило преди години, когато беше млад и десницата му беше крепка!
Да можеше да бъде по-млад! Сега трябваше да действа. Все още
всичко беше в неговите ръце и беше важно да е бърз и решителен. От
действията му щеше да зависи дали ще изпълни мисията на живота си.
Много хора досега бе убил като куриос. Това той вършеше безупречно и
безстрастно. Сега щеше да убие за удоволствие и това щеше да осмисли
живота му. Ако можеше да убие и тримата наведнъж, с един удар на камите
си само. Ако можеше да ги убие в един миг, с едно движение. Той
внимателно наблюдаваше нищо неподозиращите мъже. Движеше се заедно
с тях на разстояние. Тълпата му служеше за прикритие. Те не бяха успели
да му се изплъзнат. Бяха твърде глупави или самонадеяни. Дълго време ги
беше търсил, след което реши да се спотаи и да чака. Знаеше, че може и да
греши и отдавна да са в степи те. Но ето, че търпението му бе възнаградено.
Дали това, че познаваше мисленето на багатурите и тиуните, му бе
помогнало? Мъжът не можеше да е сигурен. Това сега обаче нямаше
значение.
Евгениус се движеше като дебнещ звяр. Той напипа дръжките на двете си
ками. С тях можеше да убие двама души едновременно. Дълго време се бе
упражнявал за това. Какво обаче щеше да прави с третия? Ако убиеше
двамата, третият щеше да убие него. Тези мъже не бяха обикновени.
Отпред се движеха Атила и Авитохол. Те бяха близнаци или поне
си приличаха много. Момчето зад тях беше Ирник, наричаха го още Ернах
и го смятаха за трети син на Атила. Куриосът обаче не беше сигурен на кого
точно е син момчето. Евгениус не виждаше лицата им, но това и не му бе
нужно. Той беше куриос, можеше да познае хората само по походката
и силуета. Тези тримата той веднага разпозна. Познаваше ги по-добре от
себе си, цял живот ги бе изучавал, знаеше навиците им, предпочитанията
им, познаваше всички рани, които бяха получили, някои от тях им бяха

80
причинени от самия него. Той не можеше да сгреши. За него нямаше
съмнение, че ще ги нападне, само трябваше да измисли как да ги
убие едновременно. Дали Ирник, като види двамата по-възрастни мъже
проводени от камите му, нямаше да се стъписа? А може би първо трябва
него да убие? Младият мъж изоставаше, защото двата коня, които водеше,
и тълпата му пречеха да се придържа плътно до по-възрастните мъже
отпред. Евгениус знаеше, че целите за поразяване бяха двамата мъже
отпред. Това бяха неговите врагове, тях той трябваше да превърне в жертви.
Как обаче да ги нападне едновременно? Единият от тях бе най-омразният
му враг, но и най-опасен противник – Авитохол. Той беше българин, тиун
пратен от тумирите и колобрите на Запад, за да го убие. В същото време
беше достоен противник и имаше опасност да го убие, преди Евгениус да
успее да ги изненада и изпревари. Другият беше не по-малко опасен от
Авитохол, той беше Атила – каганът на хуните, воин легендарен и силен,
прословут с жестокостта и безцеремонността си. Може би това
притеснение и страх накараха куриоса да насочи вниманието си към
момчето, което бе изостанало още малко. Евгениус наметна качулката
върху обръснатата си до кожа глава. Ако с него беше някой от неговите
ученици, може би щяха да убият тримата едновременно. А може би
ученикът щеше да му попречи? Досега той не бе успял да ги убие, въпреки
че много пъти ги бе дебнал с учениците си и най-вече със Селигиус.
Споменът за неговия най-добър ученик накара нещо в корема му да се свие.
Той се ядоса на себе си. Какво му ставаше? Той самият безброй пъти бе
повтарял, че всяка емоция, преди нападение като куриос, е забранена. Нима
се бе размекнал дотолкова, че да допусне такава грешка? Сега това можеше
да коства живота му. Той стисна зъби. Нима обичаше Селигиус толкова
много? Това не беше вярно, цял живот го бе малтретирал и му бе
причинил толкова мъка и болка. Именно затова момчето бе станало
безскрупулен убиец. Въпреки побоите и пребиването до смърт и това, че бе
готов да го убие във всеки един момент, може би все пак го бе обичал? Сега
обаче нямаше време да мисли за това. Евгениус трябваше да действа.
Той бързо се насочи към момчето. Само и отделено от двамата мъже, то
беше слабо и най-естествената жертва. Евгениус знаеше колко бързо се
променят нещата, затова трябваше веднага да действа. Хората го блъскаха
и той трудно се приближи до момчето, което оглеждаше тълпата все едно
за пръв път се намира в град. Авитохол сигурно го учеше, но то беше младо
и наивно и все още не можеше да се сравнява с него. Може би, като убие
Ирник, ще нарани „черния тиун“ повече, от колкото ако го удари с една от
камите си в сърцето.
Евгениус бутна някакъв мъж и се провря зад една жена, която носеше
нещо голямо и обло в ръцете си, може би тава. Тя му послужи за прикритие.

81
Вече беше на една ръка разстояние от момчето. То беше облечено като
християнски монах, с качулка върху главата си. Евгениус погледна белите
коне, които едновременно наостриха уши. Тези животни всяваха ужас в
гърка. Той ги познаваше от много време. Тези български коне не бяха
обикновени, те бяха повече кучета, отколкото коне. Такъв кон някога
имаше и неговият учител Баяр, от него той знаеше, че българите обучаваха
конете си като воини. Куриосът видя и огромния звяр, който се движеше
зад конете. Той беше дори по-голям от Бьор – кучето на Баяр. Тук, в
тълпата, кучето беше почти безвредно, но конете можеха да му попречат.
Те като че ли го бяха надушили. Като избягваше да влиза в обхвата на
жребеца и кобилата, и застана право срещу Ирник, той извади светкавично
едната си кама. Хората се движеха така, че не му позволяваха да
използва едновременно двете ками. Евгениус замахна и нанесе удар
в гърдите на момчето. Това, че то държеше двата повода, много му помогна,
защото гърдите му бяха открити. Макар да не виждаше тялото му, знаеше
къде се намира сърцето му. Острието на камата влезе в гърдите на Ирник
като в бала е вълна, без никаква съпротива. Момчето не разбра какво става
с него и не видя откъде дойде ударът. Всичко стана толкова бързо. На
Евгениус му се стори, че това е най-лесната му мисия. Дали веднага да не
се насочи към двамата мъже отпред? Конете обаче се развълнуваха.
Огромният жребец изцвили и посегна да захапе куриоса, той като че искаше
да предпази момчето. Момчето изпъшка, отслаби хвата си над поводите им
и тежко се отпусна на колене. В този миг Евгениус погледна напред, за да
види как мъжете се обръщат и го забелязват.

Авитохол усети заплашителното присъствие на нещо зловещо зад гърба

си. Какво? Там беше Ирник. Мъжът чу острото изцвилване на Теку, обърна
се и видя конете, но не намери момчето. Авитохол с един жест само
разчисти хората, които го разделяха от сина му. Той бе паднал на колене.
Какво го бе принудило да застане така? Какво се бе случило?
Докато българинът "гризеше" разстоянието между двамата, в него все по-
ясно се оформяше идеята, че със сина му се бе случило нещо лошо.
Неслучайно бе застанал така. Авитохол беше притеснен и разтревожен.
Атила беше зад него и сигурно не бе разбрал какво става. Едва ли можеше
да види Ирник, който бе коленичил. Авитохол тичаше и видя как
монашеската ризница се бе отворила и отдолу се показваше бялата риза.
Там се бе появила малка червена точка. Едва сега забеляза, че върху ризата,
точно там, където бе сърцето, зееше малка дупка. Червената точка растеше
бързо и скоро заприлича на алена роза, която се разпъпваше все повече и
повече и разцъфваше.

82
 В този момент Атила се втурваше към този или онзи, обръщаше го, за да
го разпознае. Хунът беше като обезумял, той сигурно бе видял какво се
случва с племенника му и търсеше да разпознае убиеца по лице. Това обаче
едва ли можеше да се случи в многолюдната тълпа.
Авитохол вече беше сигурен, някой в тълпата бе опитал да убие сина му.
„Алената роза“, която разцъфваше на гърдите му, не можеше да бъде от
нищо друго освен от удар с нож. Ударът бе изключително точен, право в
сърцето. Мъжът разкъса дрехата на сина си като че да се убеди, че ударът е
бил нанесен с изключителна точност и хладнокръвие. Този удар можеше да
бъде изпълнен само от куриос. Авитохол се взираше в гърдите на Ирник, а
в душата му се прокрадваше мрак. Страхът да не би момчето да е смъртно
ранено го накара да не знае какво точно се случва около него. Но друго
нещо го притесни повече и бе причина българинът да забрави, че синът му
може би вече е мъртъв. Това бе яснотата за това кой го бе убил. Спомените
само за миг го пренесоха в младостта му. Тогава с възхищение той бе гледал
изваяното тяло на своя учител Баяр. Баяр беше съвършен, такова бе и
тялото му. По него имаше само едно несъвършенство, а именно белег
точно там, където трябваше да се намира сърцето му. Враговете
на българите разпространяваха лъжите, че Баяр е зъл, защото нямал сърце.
И понеже сърцето му било извадено, затова бил толкова смел, безразсъден
и безпощаден и не познавал болката. С времето обаче Авитохол бе разбрал,
че това е следствие от удара на Евгениус. Някога, преди много години,
куриосът бе опитал да убие Баяр с удар с кама в сърцето.
Но същият Евгениус не бе успял да убие и него предния път. И онзи път
това бе станало тук – близо до Тересте. Тогава мъжът подло го бе ударил в
гърдите и бе избягал. Преди това се бе представял за Светоний – иконом на
имението под Кендрисийското тепе във Филипопол. Тогава той за малко не
бе умрял, но уменията на Анна и Бероес го бяха спасили. Сега мъжът
опитвате да си спомни трескаво какво бяха правили двамата, за да го спасят,
но нищо не можа да си спомни.
Авитохол много добре помнеше онзи белег и сега, когато гледаше раната
на Ирник, беше сигурен, че същата ръка, която бе посегнала на Баяр, бе
опитала да убие и него, а сега и сина му. Авитохол вече беше сигурен,
мъжът, нападнал Ирник, беше куриос и то точно един от тях – Евгениус.
– Търси куриос! Куриос! Бил е куриос! Сигурно е Евгениус или някой от
учениците му! – извика Авитохол към Атила. С гърба си той усещаше, че
брат му се опитва да открие убиеца. Той искаше да го насочи и да му
помогне. Кой знае, можеше Атила да има късмет и да открие убиеца.
Авитохол спомена и разшири кръга на заподозрените с учениците на
Евгениус не защото не беше сигурен, че ударът е изпълнен от ръката на
учителя куриос, а защото щеше да е доволен, ако брат му хване и някого

83
от учениците му. Българинът беше сигурен, че ромеят не е провел сам
нападението. Това, че Евгениус имаше съучастници, го притесни. Дали те
все още не се намираха под прицела на нападателите? Разтревожен
Авитохол се огледа. Атила вече бе разчистил периметър около тях. Хората
все така вървяха като стадо и ги заобикаляха, неразбирайки какво става.
Всъщност от началото на нападението бяха минали само няколко мига.
Сега българинът трескаво се опитваше да запуши раната в гърдите на сина
си. Отчаяният баща крещеше, но от устата му или не излизаше никакъв
звук, или той не чуваше собствения си глас. Качулката му пречеше да види
лицето на Ирник, затова я отметна. След това притисна към себе
си конвулсиращото тяло на сина си. Като воин той много добре знаеше, че
тези рана е смъртоносна. Ирник със сигурност щеше да умре, но Авитохол
отказваше да приеме това. Някакъв лъч на надежда се бе появил в
съзнанието му. Ако някога Евгениус бе нанесъл удар в гърдите на Баяр и
учителят му бе оцелял, можеше това да се повтори и сега. Ако тогава уж
безгрешният куриос бе пропуснал, можеше да е пропуснал и сега.
Евгениус се бе провалил и при неговото нападение. Безумна надежда обзе
Авитохол. Той осъзнаваше, че тя е плод на отчаяние, но в този момент
нищо друго не му оставаше. Авитохол се взираше в очите на Ирник и там
видя да нахлува мрак. Това беше смъртта. Момчето подбели очи. Авитохол
притисна тялото на сина си още по-силно към себе си. Той се бе вкопчил с
такова отчаяние, все едно можеше да задържи отлитащата му душа. След
това грабна тялото и се изправи. Трябваше да предприеме нещо. Авитохол
се втурна към някаква сграда. С един шут само изби дървената врата и
влезе в някакво помещение. Българинът нямаше време да види в дом ли бе
попаднал, не мислеше и за щетите, които нанесе на хората. Атила веднага
го бе последвал и бързо се появи на вратата. В ръка той държеше поводите
на конете. Авитохол бързаше, защото знаеше, че от намесата му зависи
дали синът му ще живее. Всъщност може би вече бе късно за това, но все
пак щеше да се бори. Дори синът му да умре, щеше да направи всичко,
което бе по силите му, за да го спаси. Авитохол трябваше да опита всичко
и нека Тангра реши ще живее ли Ирник, или ще умре. Българинът видя, че
бе избил вратата на някаква страноприемница. Помещението бе пълно с
хора.
– Веднага вън! – извика Авитохол. Хората бяха потресени от мъжа, който
носеше някакъв ранен човек. Той го постави върху една от масите, която
разчисти с един жест само. Авитохол погледна към изхода. Там Атила
изчакваше хората да напуснат но най-бързия начин страноприемницата.
Той беше все още с качулка върху главата си и добре че беше така.
– Погрижи се за конете! – извика Авитохол.
– Нямаш ли нужда от помощ? – попита брат му.

84
 – Имам. Ще ми помогне гостилничарят. Кой тук е гостилничарят? –
извика на латински българинът.
Хората се оглеждаха и побързаха да излязат. В този момент някакъв мъж
се приближи до Авитохол. Той изглеждаше недоволен, личеше си, че се
кани да протестира и да каже нещо. Българинът обаче извика, преди мъжът
да е успял да промълви и думичка.
– Веднага изпрати някой, който да покаже на брат ми къде е конюшнята!
Не може страноприемница да няма конюшня! Ти, веднага донеси топла
вода!
Мъжът стоеше стъписан. Той беше от онези хора, които бяха видели
какво ли не и бяха свикнали да се справят сами с всичко. Тук, в Тересте,
идваха всякакви хора от цяла Европа. Гостилничарят беше дебел човек, с
голямо шкембе и високо самочувствие. Сега той бе шокиран, не беше
свикнал да му заповядват и така да се отнасят с него.
– Какво ме гледаш? – изкрещя Авитохол. – Веднага! Действай!
Мъжът трепна. Той все още не можеше да осъзнае какво се случва. В този
момент Атила се приближи до него. Той замахна и удари гостилничаря,
който отначало не разбра какво става и изглеждаше още по-стъписан. След
това Авитохол хвана дебелия мъж за врата. Изведнъж мъжът се
промени, той като че ли изгуби самоувереността си. Всички хора
бяха напуснали помещението, което си бе немалка кръчма, и той бе
останал сам с тези...
– Веднага повикай семейството си! – бавно на латински заговори Атила.
Мъжът нямаше нужда от подканяне, защото скоро от кухнята излезе една
жена, зад която се наредиха няколко чорлави детски глави. Всичко беше
ясно. Това бе цялата фамилия на гостилничаря. Атила грабна едно дете и
излезе навън. Той явно отиваше да се погрижи за конете. Авитохол следеше
вратата с едно око, за да не би някой да излезе навън и да потърси помощ.
Всичко, което се бе случило на улицата, бе останало незабелязано за
тълпата. В този пазарен град всеки бе толкова зает със себе си и гледаше да
вземе всичко, заради което бе дошъл до тук, че не обръщаше внимание на
нищо друго.
Откакто Атила бе излязъл с момчето, дебелият мъж като че ли възвърна
самочувствието си. Той отново застана пред Авитохол и сложи ръце на
кръста си.
– Какви сте вие? – извика той. – Веднага напуснете кръчмата ми! Вземете
със себе си тази мърша! Не искам да умира тук!
– Ние сме християнски монаси – излъга Авитохол. – Донеси ми вода! Ще
останем тук и ще лекувам сина си!
– Той е мъртъв! – каза мъжът, като надзърна към раната. – Няма човек,
който да оживее след такъв удар. Ударен е право в сърцето.

85
 – Млъкни! – просъска българинът. – Донеси ми вода!
От одеве Авитохол внимателно следеше състоянието на Ирник. Това,
което кръчмарят говореше, не беше вярно. Синът му все още беше жив.
Беше загубил съзнание, но беше жив. Авитохол се наведе и усети лекия му
дъх върху лицето си.
– Донеси ми топла вода! – отново каза Авитохол.
– Веднага вън! – извика мъжът с мръсната дреха, по която можеше да се
разбере какво са яли гостите на кръчмата от доста време насам.
В този момент Авитохол видя, че в голямото помещение влезе момчето,
което бе излязло с Атила. Тересте беше богат град. Близостта му до
Аквилея определяше това. В Аквилея правеха много стъкло, затова дори
тази мърлява кръчма имаше стъклени прозорци; макар да бяха малки и
разкривени, те бяха защитени отвън с дървени кепенци. В този момент
Атила спускаше отвън кепенците на кръчмата. Така хората вътре щяха
да останат изолирани и никой нямаше да им досажда. Когато при-ключ и,
Атила влезе в помещението. Кръчмарят все още отказваше да помогне на
Авитохол, настоявайки мъжете да напуснат имота му. Атила залости
вратата и, без да обръща никакво внимание на мъжа, огледа всеки прозорец.
Провери дали има други изходи и видимо доволен се върна в помещението.
Мъжът все още говореше нещо. Без да го слуша и да му обръща
внимание, Атила го удари и той се сви. Като видяха това, децата, които от
одеве се бяха раздвижили, веднага се затичаха към майка си.
– Какво правиш?! Ще се оплача от вас! Веднага напуснете къщата ми!
– Донеси ми вода! – отново повтори Авитохол, който се опитваше да
вдигне клепача на Ирник и да надзърне в окото му.
– Веднага изпълнявай това, което той ти казва! – извика Атила. – Ако не
го направиш, ще режа от теб парче по парче!
Авитохол се сети кой е Атила и ужасът под формата на тръпка запълзя
по гърба му.
– Веднага бягай, донеси вода! – отново каза Авитохол.
Ирник беше загубил съзнание и това бе по-добре за него.
Борбата за живот можеше да отнеме повече от силата, която щеше да му
е нужна, за да живее.
Атила ритна кръчмаря, който този път се затича. Той от своя страна ритна
жена си и децата си. Скоро едно момченце носеше вода на българина.
Авитохол разкъса расото и оголи тялото на Ирник.
– Кои сте вие? – вайкаше се мъжът, който все още се държеше за корема. –
Какъв е този урод? От кой народ сте? Вие не сте християни!
Личеше си, че кръчмарят се опитва да ги заплаши. В този момент Атила
отново тръгна към него. Авитохол знаеше какво ще му се случи.
– Вие ни държите като заложници! – каза изумен мъжът.

86
 – Да, вие сте наши заложници! Никой да не излиза навън!
Искам да говорите тихо! Никого няма да пусна да влезе! Докато не
излекуваме момчето, няма да ви освободя! Ако не изпълните заповедта ми,
ще ви убия!
След това, за да повярват на думи те му, Атила отново удари мъжа в
корема.
– Вие не сте християни! Християните никога не биха ударили човек!
Авитохол ги заплаши и домакините разбраха, че това не са монаси, а хора
решени на всичко, включително и да ги убият. След това те се подчиняваха
на всяка дума на неканените гости и помагаха на Авитохол. Бащата миеше
и подсушаваше тялото на сина си и опитваше да си спомни дали някога
Баяр му бе разказал за това как се бе излекувал. Въпреки напъните, не успя
да се сети. Той попиваше кръвта на Ирник, която продължаваше да тече от
раната, и се молеше на Тангра синът му да „прескочи трапа”. От устата му
не се появи струйка кръв, нямаше и кървава пяна. Това беше добър знак. За
съжаление нищо повече не можеше да направи. Синът му бе разтърсван от
мощни конвулсии. Очевидно, поради загубата на кръв, му бе студено.
Авитохол накара гостилничаря да запали огън в огнището. Едва когато
направи всичко, което можеше, вече по-спокоен се приближи до единия от
прозорците и през някаква пукнатина в кепенците успя да погледне навън.
На улицата животът продължаваше. Там все още беше пладне. Хората
шумяха и бързаха към пазара. Тук вътре беше тъмно и не се разбираше ден
ли е, или нощ.
Авитохол гледаше към улицата и защото все още очакваше нападение.
След това се отпусна на пейката до огнището. От одеве напрежението го бе
държало на върха на силите му, сега изведнъж то го напусна. В този момент
българинът осъзна, че за Ирник се бе притеснявал повече, отколкото за
себе си. Откакто се помнеше, много пъти бе изпадал в критични, дори на
пръв поглед в безизходни ситуации и винаги се бе измъквал жив. Никога
обаче за себе си не се бе притеснявал толкова, колкото сега за Ирник. Сега
Авитохол разбра какво е да си баща и защо бащиното и майчиното сърце
се плашат като кокошки и винаги с притеснение очакват да се случи най-
лошото на отрочето им. Те искат да го предпазят, а въображението им
чертае най-мрачните картини.
Българинът остана така през цялата нощ. Обземаха го различни пориви,
които се сменяха така внезапно, че го разкъсваха отвътре. Той изпитваше
огромна омраза към Евгениус и искаше да стане, да излезе и да го търси.
Ако не можеше да го открие, щеше да ходи из улиците на Тересте и да го
предизвиква. Скоро обаче сам си призна, че това беше лудост. След това
внезапно българинът изпадаше в апатия и мислеше с огромна любов за
Ирник, молейки се детето му да оцелее.

87
 Сънят бягаше от очите на Авитохол и скоро изпадна в нещо като
бълнуване. Той смяташе, че не е толкова извисен, колкото си бе мислил в
последно време. Беше осъждал Атила заради това, което бе искал да
направи с дука на Аквилея, заради стореното с братовчедите му и епископа
на Маргус. Така преди време бе ненавиждал Чег, наричайки го убиец
и екзекутор. Сега копнееше да направи с Евгениус това, което Атила бе
правил със своите жертви. Представяше си как го залавя, а след това го
предава на брат си. Атила щеше да приложи на куриоса "бавна смърт",
Авитохол щеше да му помага, като прегаря крайниците му, за да е жив
докрай и да се мъчи неистово. Убиецът щеше да преживее най-
голямата болка на света. Не, той сам щеше да го реже парче по
парче. Всички тези мисли радваха Авитохол. Преди време куриоси бяха
убили Баръс. Авитохол имаше да мъсти много и за Таис, и за всички мъки,
които тези му бяха причинили.
Българинът знаеше, че отмъщението е противник в Пътя на воина, но сега
за пръв път той се хранеше от това чувство. А неговото отмъщение бе
насочено към един човек само и той си имаше лице и име. Името на
неговото отмъщение бе Евгениус.

Мъжете останаха много дни в страноприемницата. Те водеха различен

живот от ритъма на града. Страноприемницата остана затворена през
цялото време. На няколко пъти хора идваха и опитваха да влязат в
кръчмата, те явно бяха редовни клиенти. След като разбираха, че и вратите
и прозорците са залостени, изумени си тръгваха и навярно отиваха в други
страноприемници или кръчми. Личеше си, че сърцето на кръчмаря се
късаше, като виждаше как изпуска сребърните солиди на евентуалните си
клиенти и те, вместо в неговата кесия, ще потънат в кесията на друг. Мъжът,
след като няколко пъти бе ударен от Атила, се успокои. Братята
затвориха семейството в някакъв килер, защото в кръчмата
поддържаха много топло заради Ирник и на тях им беше трудно да стоят с
наметки и качулки върху главите си. Освен това знаеха, че ако разкрият
лицата си пред своите домакини, после ще трябваше да ги убият. Мъжете
обаче не забравяха, че са преследвани, затова продължаваха да са
предпазливи. В Тересте сигурно все още имаше хора от Аквилея, които
търсеха Атила. Дано вестта за освободения дук да бе стигнала до тук и това
да ги накара да се изтеглят. Ето нещо добро, което може би бяха постигнали
с това, че освободиха дука, а не го убиха.
Първата нощ бе най-трудна за Ирник, но все пак той доживя утрото. Това
вля нова надежда в изтощената душа на баща му. Момчето беше младо и
силно, а може би и Евгениус отново не бе успял да нанесе смъртоносен
удар. Всъщност Авитохол не смееше да се радва. Това, че Ирник все още

88
беше жив, не означаваше, че ще оживее, но все пак беше добър знак. Бащата
поддържаше топла кръчмата, почистваше раната на сина си и се грижеше
за него. Той не можеше да направи нищо повече, освен да се моли синът му
да се окаже толкова силен, че да оцелее в тази критична ситуация.
Дните се нижеха един след друг. Тук вътре в полумрака беше много
трудно да се определи колко време бе изминало. Ирник все още беше жив.
Това беше радостното. Минаха доста дни преди той да отвори очи. Когато
това се случи, сърцето на Авитохол ликуваше. Той обаче не си позволи да
се радва открито и продължи с грижите за Ирник. Атила също доста се
поуспокои. През деня той излизаше и купуваше от пазара храна за тях и за
семейството на кръчмаря. Един ден Атила попита брат си.
– Кой е бил? Кой си позволи да ни нападне? От Аквилея ли са били?
– Не! – отговори му Авитохол. – Били са куриоси.
– Сигурно за това е виновен дукът на Аквилея, той е пратил куриос след
нас. Той заплаши, че ще ни отмъсти!
– Не! Не е бил дукът. Той не е имал време да наеме куриос и онзи да ни
настигне толкова бързо. Били са куриоси от Константинопол. Техният
водач върши мръсните задачи на Теодосий II и е най-приближеният му
куриос.
– Какво общо имаш ти и Ирник с византиеца?
– Нищо. От много години този Евгениус ни е нарочил да ни убие.
– Значи не са били от Аквилея? – каза Атила.
– Със сигурност в Тересте има хора, които ни дебнат заради Аквилея, но
тези куриоси са други. Те знаят, че сме тук! Внимавай много!
– Колкото се може по-скоро трябва да напуснем града! – каза Атила.
– Ирник е още слаб. Все още не може да язди – отвърна Авитохол.
– Чувствам се като в капан – личеше си, че Атила не е доволен и спокоен
тук.
– Знам – примирен отвърна българинът. – но ако качим Ирник върху
седлото на кон, това ще го убие!
Авитохол осъзнаваше, че Атила е прав и трябва да предприемат нещо. От
известно време се бе сетил нещо и сега реши да действа. Двамата повикаха
гостилничаря.
– Не знам как е името ти – каза Авитохол. – но мога да ви освободя, ако
обещаеш, че няма да кажеш на никого, че сме отседнали в
страноприемницата ти и как сме се отнасяли с вас тези дни! Обещаваш ли?
Тресящият се от ужас мъж поклати глава. Той вече бе разбрал, че тези са
безскрупулни куриоси и смяташе, че нямало ги оставят живи. Без да вижда
очите им, мъжът знаеше, че са убивали много хора и никак не ценят
човешкия живот. Те се отнасяха към тях с презрение и си личеше, че

89
смъртта им изобщо няма да ги трогне. За тях те бяха по-низши от
скотове, годни само за заколение.
– Нас ни преследва Злото! Ако ни издадеш, то ще убие и теб, и цялото ти
семейство! Разбираш ли това?
Мъжът продължаваше да се тресе от ужас и българинът така и не получи
потвърждение.
– Сега искам да ми кажеш дали познаваш Марцелин?
Мъжът започна да клати глава по-начесто и с това явно искаше да покаже,
че го познава. Освен това някакво блясъче на радост се появи в очите му.
Гостилничарят бе много уплашен и споменаването на познато име
вероятно го зарадва и успокои. Това зарадва и Авитохол.
– Искам да намериш Марцелин, да го откриеш и на ухото му да
прошепнеш само три думи: "Злото е тук!" След това го доведи, но нека
никой от околните не разбере къде го водиш! И преди да влезете тук,
изчакайте и се огледайте, за да сте сигурни, че никой не ви следва!
Кръчмарят беше щастлив, че след малко ще напусне страноприемницата
си. Авитохол знаеше, че той не мисли и е готов да предаде семейството си
и да го обрече на мъки и смърт. Българинът беше сигурен, че щом излезе,
той ще се разкрещи за помощ.
– Ако ни издадеш, ще убия децата и жена ти! – каза Авитохол, после се
сети, че това не е достатъчно и като познаваше търгашеските души хора
като този, допълни: – И ще подпаля гостилницата ти! След това ще те
открия и собственоръчно ще прережа гърлото ти! – При тези думи мъжът
отново се разтресе от ужас. – Запомни ли какво трябва да прошепнеш
в ухото на Марцелин?
– Да! Да! Да! – съгласяваше се мъжът. Беше ясно, че иска час по-скоро
излезе навън.
– Какво е го?
Изведнъж кръчмарят се спря. Той доби най-глуповатото изражение на
света. Личеше си, че мъжът с мръсната престилка неистово се опитва да си
спомни думите на българина, но не можеше. Авитохол се отчая. Този беше
най-тъпият човек на света.
– Злото... – опита се той да го подсети. Кръчмарят обаче само повтори:
– Злото – и нищо повече не успя да каже.
На Авитохол му идеше да удари мъжа, който искаше само да избяга и
беше ясно, че дори няма намерение да изпълни задачата.
– Злото е тук! – повтори българинът и видя как в очите на гостилничаря
се появи светлина. Той се беше сетил и повтори:
– Злото е тук! – след това го повтори няколко пъти, за да увери себе си, че
е запомнил: – Злото е тук! Злото е тук!

90
 Авитохол се чудеше как да накара мъжа да изпълни задачата. След малко
той извади камата си и с нея го бодна.
– Тази кама е отровна! Бързай сега! Ако дойдеш навреме, ще ти дам
противоотрова, ако ли не, умираш!
Очите на мъжа се разшириха от ужас. Сега вече българинът беше
сигурен, че той ще изпълни задачата.
– Какво трябваше да прошепнеш в ухото на Марцелин? – попита той.
Този път кръчмарят трепереше толкова силно, че се клатеше като есенен
лист, духан от ледения, бръснещ зимен вятър.
– Бързо! Бързо! Чувствам отровата! Ти ме отрови!
– Какво трябва да прошепнеш в ухото на Марцелин? – попита пак
Авитохол, като се опитваше да спре мъжа от Тересте. Той обаче не го
чуваше и не спираше да повтаря:
– Бързо! Бързо! Умирам!
Авитохол удари шамар на мъжа, който се намираше в истерия. След това
щеше да прихне, защото след ужаса на лицето му се появи същото
глуповато изражение, което показваше, че не може да се сети за думите.
Този наистина беше много глупав, щом не можеше да запомни три думи.
Авитохол още веднъж му припомни думите. Сега му оставаше само да
се моли мъжът да изпълни задачата, макар да нямаше особени надежди.
След това го заведе до вратата и го изблъска на улицата. Заслепеният мъж
остана дълго време пред прага на своя дом. Той не помръдваше и
приличаше на затворник, държан в килия дълго време. Кръчмарят явно не
можеше да повярва, че краката му отново стъпват на улицата и е
свободен, светлината го заслепяваше и не му позволяваше да прекрачи и
крачка. Шумът на пъстрата улица също го бе зашеметил. Накрая мъжът се
раздвижи като риба осъзнала, че отново е във водата, може би се сети за
отровата и „отплува", като се „гмурна” в пъстрата, шумна река от хора.
Миговете на очакване бяха мъчителни. През главите на двамата мъже
преминаваха всякакви варианти, но нито един от тях не бе добър за тях. По
някое време Атила започна да маха към тълпата. Там четирима души,
вървейки напряко на потока хора, пресичаха множеството. Авитохол
веднага разпозна гостилничаря, до него се движеше Марцелин. Зад
тях вървяха мъж на средна възраст и един младеж. Личеше си,
че четиримата не се приближават с лоши намерения към гостилницата. Те
се доближиха до портата и потропаха.
Авитохол застана прав до масата, на която лежеше раненият Ирник, а
Атила, като някой прислужник, отвори вратата на страноприемницата и
остана зад едното крило. По този начин той бе невидим за гостите.
Авитохол се усмихна. Брат му, великият каган на хуните, се държеше като
Казон. Той бе станал вратар. Мъжете, които прекрачваха прага на

91
страноприемницата, дори не му обърнаха внимание. Можеха ли те да знаят,
че най-великия владетел в света лично им отваря вратата?
Четиримата мъже влязоха в помещението и застанаха пред масите.
Марцелин потри ръце все едно бе готов във всеки момент да седне и да си
поръча кана топло вино, а навън е зимна виелица.
– Е, да видим защо ни довлече до тук? – обърна се Марцелин към
гостилничаря, който все още стоеше до него. – Дано да имаш оправдание
за това, което стори!
В този момент мъжът се втурна и падна в краката на Авитохол, като
опитваше да обхване краката му.
– Спаси ме! Веднага ме спаси! Дай ми противоотровата!
Авитохол бе излъгал мъжа. Разбира се, че камата му не бе отровна.
– Излъгах те – каза той, за да го успокои.
– Неее! Не! – говореше мъжът, като го гледаше невярващо и се отдръпна
назад. – Не ме оставяй да умра, господарю! – от очите му се стичаха едри
сълзи, като топъл летен дъжд.
В този момент Авитохол се обърна с гръб, наля малко прокиснало вино в
една дървена чаша и я подаде на кръчмаря. Той пое чашата с треперещи
ръце, отпи от виното, намръщи се и каза:
– Уф, че кисело и горчиво! Гадост!
– Не ти ли хареса? – попита българинът.
– Не! Не! Не! – говореше мъжът, а в очите му се четеше благодарност.
След това, като се обърна към Марцелин, той каза: – Те ще избият
семейството ми и ще запалят къщата ми!
– Кои сте вие? – попита Марцелин, като гледаше мъжа пред себе си, който
надзърташе под дълбоката му качулка. Взираше се така все едно може да
преодолее мрака и да го познае. Българинът обаче си бе поставил и
забралото, за да не може никой да го разпознае. – Вярно ли е, че сте
заплашили този честен човечец?
Авитохол мълчеше. От одеве той се чудеше как да проведе разговора,
така че с най-малко думи да накара префекта на града да му помогне.
– Монаси ли сте? Какви сте?... Разбойници ли?
Изведнъж с отривисто движение българинът се приближи до Марцелин.
Тримата мъже, които бяха влезли в кръчмата, бяха въоръжени с къси
гладиуси, които висяха на кожените им колани. Българинът видя
трепването на ръцете им, те бяха притеснени и бяха готови да посегнат към
оръжията си. Мъжът пред тях обаче беше монах, сигурно не бе въоръжен
и те не извадиха гладиусите си. Те го подцениха. Авитохол се усмихна, ако
искаше, можеше да убие и тримата на мига. Евгениус обаче, като премалял
от глад звяр, дебнеше някъде отвън и те имаха нужда от съюзници. В този
момент Авитохол се замисли. Евгениус не бе успял да убие Баяр, него и

92
Ирник. Те тримата бяха от един род и клан. Дали така той просто не ги
бележеше? Дали куриосът не вярваше в някаква смахната идея, че някой
ден Антихриста или някакъв демоничен звяр ще ги накаже? Може би той
не искаше да ги убие, а само да ги бележи ? Мислите на българина
препускаха. Дали пък така, като бе ранил Ирник, куриосът не си бе уредил
преднина? Не беше ли ранил сина му нарочно, за да ги забави? Предния път
може би бе искал същото. Ако убиеше някого, те бързо можеха да го
погребат и последват, а когато го ранеше, това със сигурност означаваше
спиране, грижи за сериозно ранения, който се явяваше в тежест и
възпираше всяко преследване. Авитохол беше сигурен, че е това, но все пак
не знаеше обстоятелствата, при които Евгениус бе посегнал и нанесъл удар
в гърдите на своя учител Баяр.
Като се приближи до префекта на града, Авитохол наведе глава, така че
устните му се намираха до ухото на Марцелин и само забралото ги
разделяше.
– Марцелин – прошепна той, без да спазва никаква дистанция. –
Марцелин, трябва да ми помогнеш! Дяволът отново е тук! Той отново
нанесе своя удар – като каза това, мъжът с качулката обърна глава и посочи
към масата, на коя го лежеше изпружен някакъв млад мъж.
Марцелин остана неподвижен известно време. Авитохол се отдели от
него и се върна на предишното си място. Мъжът гледаше към очите му.
– Ти ли си? – понита той.
– Аз съм! Злото се върна в Тересте! Удари нас, защото ни преследваше!
Ако не бяхме ние, щеше вас да удари! Ти сега какъв си? Имаш ли власт?
– Власт имам! Аз съм управител на цяла Далмация! На мен дадоха да
владея Далмация (днес Словения, Босна, Херцеговина, Хърватия и част от
Сърбия, понякога в темата Далмация се е включвала и част от Илирия (днес
Черна гора и Албания). Това е най-важното място в Европа. Връзката
между Рим и Константинопол. Тук варварите притискат двете империи и
искат да ги пресекат. Аз обаче съм корав и отстоявам на набезите на
хунските кучета и нещастния им владетел Атила.
В този момент Авитохол видя как Атила посегна към меча си и се
притесни.
– Добре! Добре! – прекъсна го той. – Кои са тези?
– Този – каза Марцелин и посочи към мъжа, който беше горе-долу на
неговата възраст – е Непоциан. Той е женен за сестра ми. Това е неговият
син и мой племенник Юлий.
Авитохол задържа погледа си върху племенника на Марцелин. Той беше
красив млад мъж на около двадесет или малко по-голям. Имаше начупени
коси като тези, каквито българинът бе виждал изсечени на древните
мраморни статуи в Рим. Освен това погледът на младежа бе остър и жив.

93
Юлий приличаше на благородна, хищна птица. Като гледаше
младото момче, което очевидно бе гордост и надежда на фамилията
на Непоциан и Марцелин, сърцето му се свиваше, защото неговата
надежда лежеше смъртно ранена.
– Трябва да ми помогнеш! – повтори Авитохол.
– Кой е този? – попита Марцелин.
– Това е моят син – каза Авитохол. – Той се нуждае от помощ! Злото го
удари в сърцето с кама!
– Злото винаги удря така!
– Трябва да го отведем, да го види лекар!
– Добри лекари има в Аквилея, но тамошните лекуват повече бедняци,
докери и моряци. Те са по-скоро касапи. Истински добрите лекари са в
Равена. Там те се занимават с видните патриции, сенатори и
императорското семейство. Като го гледам обаче, той няма да дочака да
отидем до там и да доведем лекаря. Може би е по-добре да тръгнем натам
с него! Ще стане по-бързо!
Авитохол помисли върху думите на мъжа. Той имаше право.
– Води ни тогава към Равена! – каза българинът и трепна, все едно мъжът
можеше веднага да ги поведе.
– Добре! – каза той. – Аз лично ще ви придружа! Ще оставя преториума
си и тръгвам с вас! Аз никога не забравям доброто, което някой ми е
сторил! Длъжник съм ти! Само че искам да ми кажеш къде е Злото! Дали
не е останало тук, в Тересте? Ако е така, предпочитам да остана и да браня
своите съграждани и тези земи! Тогава ще помоля Непоциан да ви
придружи!
– Аз също искам да дойда! – извика младежът с огнен блясък в очите. Той
бе прекрачил една стъпка напред и се бе хванал за гладиуса си. – Вече съм
голям и съм готов за подвизи! – извика Юлий.
– Неукрепнал си още – каза Марцелин. – Това не е работа за момчета!
Срещу нас е Злото!
– Аз ще победя Злото! – извика младежът и посегна да извади гладиуса
си.
– Не се пали! – каза Марцелин. – Това не е задача за теб! Ти си нашата
гордост, но това е работа за мъже и ветерани!
– Значи така?! Вие сте ме лъгали през цялото време, когато ми казвахте,
че вече съм готов за битки! Сега разбрах, че сте ме заблуждавали, че вече
съм готов да бъда воин!
– За воин си готов. Готов си дори да влезеш в битка, но нещото, срещу
което ще се изправим, е по-страшно от Сатаната! То е облеченото в плът
Зло! Това е някакъв велик демон! Не искам да се изправяш срещу него,
още си много млад!

94
 – Татко?! – почти проплака момчето, а в погледа му имаше молба.
– Марцелине, дали да не го вземем със себе си? Той ще ме пази!
– Никой не може да те опази от Злото! Дори самият Атила и Едекон да се
изправят срещу него, то ще ги победи! Не знаеш какво е то! Ти ще
придружиш тези мъже до Равена и после веднага се прибери! Ако Злото е
тук, ще имам нужда от всеки меч!
– Ако Злото е тук, няма ли да бъде по-опасно за Юлий да остане с теб? –
попита Непоциан.
– Така е – съгласи се Марцелин. – Тогава вие двамата придружете тези
мъже до Равена, а после се върнете с тях! Не бързайте много!
– Не! Искам да остана! – извика Юлий, като разбра, че се улови в капана
на собствените си желания.
– Не! Ще тръгнеш с баща си, някой трябва да пази тези хора и раненото
момче! Виж го, той е почти на твоята възраст!
– Не! Искам да остана! – проплака младежът.
– Решено е – каза Марцелин.
– Така е – твърдо каза Непоциан. Личеше си, че бащата на момчето е корав
мъж и воин и не е свикнал думата му да се оспорва и дели на две.
Младият мъж наведе глава. Той явно се примири. В този момент обаче
заговори Авитохол.
– Мисля, че Злото ще ни последва! То няма да остане в Тересте! Ако ние
си тръгнем от тук, то ще потегли след нас! То ни дебне!
– Тогава няма смисъл да оставам тук – каза Марцелин.
– Така е – съгласи се Авитохол.
Марцелин се огледа, вдигна безпомощно рамене и каза:
– Тогава всичко е ясно. Тримата ще ви съпроводим до Равена.
Непоциан не изглеждаше доволен, че Юлий ще пътува с тях, защото така
излагаха на риск живота му, но нищо не можеше да направи. В стремежа
да предпази младия си син, той сам го бе подтикнал към едно толкова
опасано пътуване.
– Хайде, кога тръгваме? – питаше трескаво Юлий, а лицето му сияеше. –
Вуйчо, какво представлява Злото? Това хунски воини ли са? Защо каза, че
можело да победи Атила и Едекон заедно? Какво представлява това Зло?
Искам да се изправи срещу нас...
На всеки въпрос Марцелин се намръщваше, все едно младият мъж му
удря шамар.
– Трябва да помислим какво да кажем на майка ти! – мърмореше под нос
Непоциан.
– Аз ще ти помогна – каза Марцелин, като се опитваше да успокои шурея
си. – Тя ми е сестра.

95
 На другия ден групичката, водена от Непоциан и Марцелин, напусна
града. Всички мъже яздеха коне. Марцелин намери каруца, в която
натовариха ранения младеж. От известно време състоянието на Ирник бе
престанало да се подобрява. По цели дни той лежеше в несвяст, така беше
и сега. Марцелин не разговаряше с никого и като омагьосан следваше
някакъв план. Странното държание на префекта на Далмация явно
притесни Непоциан и по едно време той го попита:
– Какво става, кои са тези монаси? Откъде ги познаваш?
– Тези са пазители на Доброто! Преди време те спасиха нашата земя от
Злото и приеха ножа му в сърцето си, за да сме живи днес ние!
– Какво говориш?! Какви са тези глупости?! Ние сме Рим! Не може
някакви си монаси да ни спасят от Злото! Каква е гази битка? Религиозна
ли? Никога не си ми говорил за това!
– За това не говоря, защото не искам да си спомням за него! Довери ми се!
Недоволният Непоциан замълча, но думите им поде Юлий, който каза:
– Искам да видя Злото! То има ли образ и тяло? Ще се изправя срещу него
и ще го победя!
Непоциан огледа конете на спътниците им. Мадара и Теку бяха
привързани към каруцата, и каза:
– За пръв път виждам на едно място толкова великолепни коне! И
четирите са лактофаести! Дори в конюшните на император Валентиниан
няма толкова прекрасни коне!
– Така е – съгласи се Марцелин.
Групата не бързаше, а се движеше със скоростта на каруцата. Кочияшът
предварително бе получил наставления от Марцелин и единия от монасите
да кара внимателно и сега той опитваше да не клати Ирник, за да не му
причинява допълнително страдание.

Мъжете се придвижваха бавно и наближаваха Аквилея.

– Дали не сгрешихме, като не тръгнахме към Хуния? – каза Атила на
хунски, като се приближи до Авитохол. – Там нашите шамани щяха да
помогнат, а и Евдоксий е там!
– Не знам дали щяхме да прекосим Дунав достатъчно бързо – отвърна
Авитохол. – Пътят до Хуния е много по-дълъг.
– След като преминехме Истър, аз щях да избързам до Хун град и да пратя
всички лечители да ви пресрещнат.
– Притесних се, защото Евгениус щеше да ни преследва. Сега ние
тръгнахме в посока, която той не очаква. Надявам се бързо да стигнем до
Равена! Ако в Хунград имаме само един лекар наследник на Гален, и това
е Евдоксий, в Равена има много такива. Стори ми се, че там ще е по-добре

96
за Ирник – след малко Авитохол каза по-тихо като на себе си: – Макар че
предният път на мен ми помогнаха Бероес и Анна. Те спасиха живота ми.
– Аз не искам да те карам да променяш мнението си! Знаеш, че съм най-
щастлив, когато отвсякъде съм заобиколен от врагове. Това ме кара да се
чувствам жив! За мен също е добре да отидем до Равена, въпреки че съвсем
наскоро бяхме до Ферара, близо до новата столица. И без това имам работа
в Равена.
– Да, вече три пъти се опитваме да напуснем Италия и все не успяваме!
Дано не ни се случи още нещо лошо!
Каква "работа"? – попита българинът, като нарочно подчерта думата
"работа". Авитохол се учуди каква работа може да има брат му в столицата
на Римската империя.
– Горе-долу тази "работа" имах предвид – отвърна Атила. – Смятам да се
оженя там.
Долната челюст на Авитохол зейна от учудване. Той очакваше всичко от
Атила, но тези негови думи го изненадаха.
– Нали скоро бяхме във Ферара, тогава знаеше ли, че скоро ще се жениш?
– Да! Онези мъже бяха сватовници.
Авитохол беше потресен. Той помисли, че Атила говори просто ей така,
за да се похвали или да се направи на велик. С тези си думи той може би
искаше да го подразни, затова българинът реши да не реагира по никакъв
начин.
– Какво, не вярваш ли? – докачливо попита Атила. Личеше си, че брат му
е засегнат. Авитохол наистина не вярваше, че онази вечер е наблюдавал
среща на сватовници. Онова приличаше по-скоро на завера или тайна
среща. Мълчанието на българина явно подразни Атила, който бръкна в
някакъв таен джоб. От там той извади свитъка, който онези мъже му
бяха дали, разгърна го внимателно и каза:
– Това е писмо, в което ми предлагат сватба, а его го и пръстенът на жена
ми!
– Е как ще се ожениш, без даже да си виждал булката?! – учуди се
Авитохол.
– Виждал съм я, ти също си я виждал!
Авитохол се ядоса на себе си, че въобще обръща внимание на думите на
брат си. Сега той трябваше да мисли за Ирник. а не за глупостите на Атила.
Заради Ирник мъжете изминаваха по-малки разстояния на ден, затова
понякога спираха в нищото и спяха в лагер, който сами построяваха. Тъй
като очакваха нападение, всеки път се подготвяха за среднощно нападение.
За да имат време да приготвят лагера, те спираха по-рано.
Не бяха усетили как и този ден бе преминал. Непоциан и Марцелин бяха
спрели и избраха място на един стръмен бряг. От известно време те се

97
движеха извън пътя и заобикаляха брега на Адриатическо море, което
представляваше един огромен залив. Скоро трябваше да навлязат навътре
в сушата, всъщност това бяха блата, и да проникнат в Аквилея. В блатата
бяха прекарани много водни канали, по които се движеха корабите,
отиващи към доковете на големия град, а по други се връщаха обратно в
морето. Тъй като не можеха да пресекат блатата и тези канали, те знаеха,
че отново ще им се наложи да преминат през Аквилея.
Тази вечер бе последната им покрай морето. Авитохол погледна към
безкрайната водна шир. Тук брегът се извисяваше и от едната страна
лагерът бе защитен от скалите и морето. Само птица можеше да прелети от
този край на лагера. Но не за това мислеше българинът. Той гледаше морето
и не мислеше за нищо. Стоеше като зашеметен. Струваше му се, че може
да види света до неговия край. Изведнъж осъзна къде се намира. Той бе
стигнал до тук, до този край на света. Животът му не бе преминал в степта
и на изток, както бе смятал като дете, а тук, на запад. Авитохол като че се
събуждаше от дълъг сън. Какво правеше тук? От известно време бе влязъл в
една борба, в непрекъснато преследване и дебнене. Кога и как ли щеше да
свърши всичко това?
Изведнъж зад гърба си българинът чу шум от битка. Нима нападението на
Евгениус бе започнало? Авитохол посегна към меча си и веднага се затича
към лагера. Неусетно той се бе отдалечил от своите спътници. Звуците,
които долавяше, не бяха звънтене на железни остриета, а ударите бяха по-
тъпи. Колкото повече се приближаваше, толкова повече разбираше, че това
не беше битка. Гласът на Юлий бе звънтящ и се редуваше с чистите викове
на някой по-възрастен мъж. Личеше си, че това е тренировъчен двубой.
Когато се приближи. Авитохол различи безпогрешно двамата бойци. Това
бяха Юлий и вуйчо му. Те се дуелираха с рудиуси. Момчето, макар и по-
младо, беше много бързо и с добра техника. Личеше си, че кръвта му е
млада и буйна и иска да прилича на онези стари римляни, които са имали
морал и чувство за чест и са покорили половината свят. Момчето нападаше,
а мъжът се бранеше. Отстрани обаче се виждаше, че Марцелин се радва на
успешните атаки на племенника си. Той го оставяше да напада и води
битката. В погледа на момчето гореше огън, който бе подклаждан от
амбициите, от младостта, от стремежа да живее. Авитохол не можеше да не
се усмихне. Точно от такива хора днес имаше нужда Рим.
Днешните римляни бяха преяли, мързеливи и отегчени. Те първо
бяха загубили битката с живота, а след това с хуните и другите варвари.
Това беше разликата, римската кръв се бе уморила и залиняла, а тази на
варварите бликаше и извираше млада, силна, желаеща победи, стремяща се
към живота. Това момче, Юлий, бе едно добро начало за Рим. Ако начело

98
на Западната империя застанеше такъв човек, Рим го очакваха само добри
дела.
Авитохол се опитваше да сравни римските дела с хунските. За него беше
ясно защо хуните щяха да побеждават. Те искаха да владеят света, да
властват над съседните народи. Тяхната кръв беше млада и гладна. Скоро
Европа и светът щяха да им принадлежат.
Българинът дори не се опита да направи съпоставка между момчето и
Атила. Разбира се, не можеше и дума да става за някакво сравнение между
тези двамата. Защо обаче ги сравняваше? Може би трябваше да сравни
бащата на момчето – Непоциан, с Атила, Марцелин може би с Едекон, а
момчето с Елак, Денгизих или може би по-добре с Ирник.
Докато се забавляваше да нарежда хунската армия, изправила се срещу
римските легиони, и разместваше местата на техните водачи, битката
между двамата продължаваше. Момчето ставаше все по-настъпателно. За
Авитохол нямаше никакво съмнение, че Марцелин, макар и по-стар, е
много по-добър боец от племенника си, но той го оставяше да води битката,
за да се учи. Когато му се отдаваше възможност да атакува, той не се
възползваше, а оставяше момчето да води. нарочно пропускайки момента.
Атила също наблюдаваше битката. Авитохол знаеше, че той не бе
забравил обидата, която Марцелин му бе отправил, и не е доволен от
мнението на ромеите и ще ги дебнеше, за да им отмъсти. Затова Авитохол
опитваше да го успокои. Сега те имаха нужда от помощта на едни от най-
влиятелните мъже в Рим. От разговора с Марцелин българинът бе разбрал,
че освен управител на Далмация, той отговаря и за огромния остров
Сицилия. Както самият той се бе изразил, намирал се в непрекъсната
война. Хуните постоянно атакували Далмация и искали да прекъснат
сухопътните връзки между Рим и Константинопол, а вандалите на
Гейзерих нападали крайбрежието на Сицилия и Далмация и опитвали да
стоварят войски по него. Вандалите изградили силна флота, с помощта на
която прехвърлили своите войски и тези на тръгналите с тях алани и
германи на територията на Картаген и Северна Африка. С времето те се
бяха научили да плават и все по-добре водеха корабите си, застрашавайки
корабоплаването в Средиземно море. Всички тези беди се стоварваха
върху главата на Марцелин. Непоциан помагаше на своя роднина, като
водеше легионите му в Далмация, но срещу корабите на
вандалите римският прокуратор още не бе открил противодействие.
– Намираме се във война! – Авитохол си спомни думите, които Марцелин
бе казал. – Целият свят воюва срещу мен! Непрекъснато ме нападат
отвсякъде! В Равена обаче цари безхаберие. Императорът отказва да ми
повярва, че сме във война! Според него в империята цари мир.

99
 – Къде е Флавий Аеций, защо не ти помага? – бе попитал Авитохол, но
веднага бе съжалил, защото с тези въпроси можеше да се издаде.
– Флавий Аеций, Авит, Майориан, Рицимер – всички са се окопали в
Италия и Галия! Те са доволни и не искат и да знаят, че съм в непрекъсната,
безкрайна война! Като че ли не го виждат!
Това ходене до Равена ще ми се отрази добре. Отново ще напомня на
Валентиниан, че съм във война и ще искам помощ! Няма кой да спре Атила
и неговите кучета, освен аз!
Така бе казал Марцелин, който може би беше един от най-влиятелните
хора в света.

Изведнъж това, което ставаше пред очите му, привлече вниманието на

Авитохол. Момчето си бе повярвало, че е по-добро. То се бе вдъхновило,
сигурно от някое свое добро движение, и сега нападаше, но правеше това
безразсъдно, откривайки гърдите си. Кръвта на българина кипна. Личеше
си, че и Атила е напрегнат. Авитохол знаеше, че такива грешки в битка се
наказват със смърт. Момчето откриваше гърдите си, правеше прекалено
голям замах с късия си рудиус и така оставяше дълго време тялото си
незащитено. Всеки опитен фехтовчик щеше да го прободе много пъти.
Марцелин обаче не правеше това. Той явно не искаше да дава урок на
племенника си, а великодушно продължаваше да го оставя да напада,
въпреки грешките си. Владетелят на голяма част от Римската империя явно
беше човек, потиснал достатъчно егото си и достигнал ниво, в което
можеше да обучава. Той беше като някой опитен ланист – човек, обучаващ
гладиаторите. С добрината и спокойствието си той му напомняше за
ланиста Фиробс. Фиробс, разбира се, понякога изостряше ситуацията, но
Авитохол не знаеше дали той не бе правил това, защото предчувстваше
своя край.
Накрая момчето толкова бързо и в същото време грешно „засипа“
Марцелин с удари, че като отстъпваше назад, старият воин бе принуден да
полегне на земята, мачкан от ударите на младия римлянин. Опитният воин
не се спъна, а бе притиснат от по-младия си опонент. Мъжът обаче направи
това с достойнство.
Момчето се вдъхнови и скочи напред. То застана над вуйчо си, който бе
отпуснал върха на своя рудиус, вдигна с две ръце меча си и го спусна със
сила към гърдите му.
– Убит си! – изрева момчето и нанесе удара си в бронята на мъжа.
Макар Марцелин да беше с ризница и броня, той извика и се преви. Явно
ударът на момчето, нанесен с две ръце и подкрепен от масата на цялото
тяло, беше силен и извади въздуха му. Тялото му, притиснато от тежестта
на бронята и ризницата, бе „приковано” към земята и той не можеше да се

100
защити. За Авитохол беше ясно, че това между двамата бе игра. Той беше
сигурен, че Марцелин нарочно не отвръщаше, за да стимулира агресията и
да вдигне самочувствието на младия воин. Той се бе държал като опитен
ланист. Българинът не можеше да прецени дали момчето си бе
повярвало прекалено и бе нанесло удара си нарочно, или се бе увлякло и,
без да иска, бе стоварило върха на дървения си меч с такава сила към
гърдите на вуйчо си.
Атила подскочи и отиде да помага на Марцелин да се изправи. Авитохол
също се втурна към тях. Префектът на Далмация беше добър воин. Той им
трябваше здрав, твърде много щяха да им дойдат двама болни воини в
каруцата.
– Нищо ми няма! Нищо ми няма! Той ме победи – каза Марцелин, докато
Атила и Авитохол му помагаха да се изправи. – Така се учат младите
лъвчета! Понякога трябва да ги оставим да извадят зъбките си!
– Той правеше много грешки – каза Атила. – Не бива младите воини да се
подвеждат по този начин! Така ще бъде убит на второто замахване в една
битка!
Непоциан наблюдаваше всичко, което се случваше пред него, с навъсено
изражение.
Младото момче явно се почувства засегнато от думите на Атила.
– Ти, чужденецо, откъде знаеш какво става в истинска битка? Ти си
някакъв си монах! В живота си не си хващал меч в ръка и сигурно не си
участвал и в една битка! Откъде-накъде ще ми говориш за битки!? Аз съм
най-добрият млад воин! Аз съм племенник на вуйчо ми Марцелин и син на
многоуважаемия ми баща Непоциан! Те двамата са славни генерали!
Ние владеем най-опасните територии на Рим! Това не е случайно! Аз ще
бъда техен достоен заместник! – Личеше си, че момчето бе превъзбудено
от битката. То крещеше и вървеше срещу Атила с дървения си меч в ръка.
Авитохол изтръпна. Той помагаше на Марцелин да се изправи,
изтупваше наметката му от прахта и го опипваше, за да разбере дали няма
някакви други поражения. В същото време Атила се бе изправил и стоеше
срещу Юлий. Българинът знаеше, че брат му е готов да посрещне
нападението на младото момче. Атила беше един от най-силните воини в
света и момчето по никакъв начин не можеше да се мери с него. То щеше
да умре на мига, ако владетелят на хуните решеше това. Атила беше много
по-силен от Юлий, по-пъргав, по-бърз и много по-издръжлив. Той беше и
много, много, много по-опитен. Въпреки думите на момчето, че е
„християнски поп“ и че ще го победи с една ръка само, Юлий нямаше
никаква представа срещу кого се изправя.
– Аз съм най-силният млад воин! – продължаваше да крещи той. – Аз ще
победя и самия император Валентиниан! Мога да победя Флавий Аеций и

101
синовете му Гауденций и Карпелион! Ще надвия и Майориан, и дори
Рицимер – немеца! Всички ще сломя! Аз съм най-добрият! Някой ден
всички тези ще подгъват крак и свеждат глави пред мен! Никой няма да
може да се мери с мен! Дори степните кучета Едекон и Атила ще вият,
молейки пощада!
Авитохол знаеше, че младото момче не осъзнава какво говори. То се бе
опиянило от „славата“ и не разбираше, че това са глупави брътвежи.
Изведнъж, за учудване на Авитохол, вместо да се разгневи, Атила съвсем
спокойно заговори:
– Ти си едно смешно момче, което не знае какво говори. – Авитохол се
притесняваше Атила да не се издаде, но брат му беше съвсем спокоен. – Аз
мога да те победя с едно движение само, но това не е моя работа. Ако някой
ден се наложи, ще го сторя, сега обаче няма смисъл да правя това. Ти си
прекалено млад и самонадеян. Докато се биеше, много отваряше ръката си,
особено при обратните удари. Не биваше да удряш вуйчо си! Ако участваш
в битка, ще бъдеш поразен на мига!
Като чу тези думи, лицето на момчето почервеня, то скочи към Атила и
повдигна дървения си меч. То направи това толкова бързо, че повечето от
мъжете не видяха какво точно стана. Атила, вместо да се отдръпне, остана
на място и много бързо, но в същото време много естествено, изстреля
едната си ръка все едно ще лови муха. Той направи това толкова спокойно
и светкавично, че никой от мъжете не успя да мигне дори. След миг
държеше момчето за гърлото. То изхърка и изглеждаше смешно, водено и
контролирано само от едната ръка на хуна. Ръката на Атила бе
изключително силна, а вратлето на момчето изведнъж се стори на
Авитохол като клонче. В този момент Юлий бе с вдигнат рудиус над
главата си, но болката явно бе толкова силна, че не можеше да се сети да
отпусне острието на дървения си меч или поне да нанесе удар срещу
Атила. Хунът продължаваше да стискаше гърлото му, при което лицето на
момчето стана червено като кръв, а след това мораво, като постепенно
започна да посинява. Личеше си, че Юлий е пред припадък, той отпусна
ръка и меча, който държеше.
– Пусни го! – извика Авитохол. Той не искаше да се кара с Марцелин и
Непоциан, а и не желаеше смъртта на Юлий или двете момчета да лежат
едно до друго в каруцата. – Веднага го пусни! – отново извика българинът.
Атила пусна момчето и то се свлече на земята. За ужас на Авитохол към
Атила се приближи бащата на момчето. На римския воин явно не му хареса
урокът, който Атила даде на сина му. Авитохол знаеше, че Непоциан е
воин. Той беше мълчалив, но когато заговореше, го правеше винаги в
подходящия момент и никога не прекаляваше. В продължение на целия си
живот, благодарение на обиколката си из света и срещите си с воини от най-

102
различни народи, Авитохол бе развил способността по най-малки белези да
разбира как някой човек би изглеждал в битка. Той можеше да „види”
човека и пред очите му се реконструираше цяла една битка. Само по
движенията, жестовете, думите, начинът, по който един човек диша,
можеше да разбере дали той е воин, колко добър е и как се бие. В повечето
случай го правеше с изключителна точност. Това умение не беше лукс за
него, а необходимост, защото от тази преценка можеше да зависи животът
му. Затова Авитохол го развиваше непрекъснато и се гордееше с
него. Според него то беше задължително за всеки воин.
Сега само по движенията на Непоциан, по това как язди, как говори и се
движи, той бе сигурен, че римлянинът е воин. Авитохол бе наблюдавал
римляни да се бият с гладиус. Той си представи Маркиан. Този мъж беше
по-дребен и слаб от византийския генерал, но имаше една римска коравост,
коя го Авитохол бе сигурен, че са притежавали предците му. Мъжът беше
воин и със сигурност щеше да се бие добре и неговата битка нямаше да има
нищо общо с разхвърляните, лекомислени действия на сина му. В същото
време Авитохол много добре знаеше и кой е Атила. Хунът можеше да
победи римлянина и щеше да го направи. Сега обаче това не беше
нужно. Авитохол осъзна, че трябва да направи нещо. Марцелин все още не
се беше окопитил.
Тъкмо когато щеше да се намеси, Непоциан хвана сина си, помогна му да
се изправи и му каза:
– Ти прояви непростима гордост! Напълно съм съгласен с този човек! По
време на битката направи много грешки и аз не знам защо вуйчо ти не ти
даде един добър урок! Той е добър към теб и те оставя да атакуваш, но в
една истинска битка, преди да се научиш да биеш и побеждаваш, трябва да
знаеш как да се защитаваш и губиш! Вземи рудиуса си! Вдигни го от
земята!
Момчето мълчеше и се подчиняваше. Лицето му все още бе зачервено, а
пръстите на Атила се бяха отпечатали по гърлото му.
– Не искам да го наказваш заради мен! – намеси се Марцелин. – Той се
би добре! Това накрая беше случайност!
– Няма да го наказвам! – твърдо отвърна Непоциан. – Ще му спася
живота – след това той каза: – Вдигни меча си срещу мен!
– Но той още не е добре! Изчакай малко! – каза владетелят на Далмация
и Сицилия.
– Няма кой да го чака! В битката нямаш време да се съвземеш. Освен това
никога не влизаш в битката спокоен. Винаги си притеснен, наранен,
уплашен и изтощен... освен това си бягал с тежка ризница на гърба и често,
когато стигнеш до врага, вече си пред припадък – докато говореше това,
Непоциан нанесе първия си удар. Мъжът беше много по-тежък от сина си.

103
Още с първото движение той прекърши момчето и поведе битката. По
всичко си личеше, че мъжът е опитен воин и е участвал в множество битки.
Той се биеше с икономични движения, правеше това премерено, чисто и
прагматично. Бащата не го удряше, но го пресираше. По някое време
Юлий реши да атакува, но веднага бе поразен от дървеното острие на
бащиния рудиус. След малко той пак го "парна" но корема, когато момчето
реши да атакува.
Непоциан се биеше точно така, както Авитохол бе предвидил преди
малко. Това накара българина да се гордее със себе си. По някое време
Непоциан взе пълно надмощие в битката. Той не нападаше прекомерно, а
контролираше действията си, тези на сина си и битката като цяло. Мъжът
нанасяше с лекота удари в незащитените зони на момчето. Сега
действията на Юлий изглеждаха слаби, грешни и нерешителни.
Докато нанасяше своите удари, Непоциан говореше:
– Виждаш ли колко малка е границата между това да си най-добър и да си
мъртъв? От одеве те убих седем пъти, три пъти ти отрязах лявата ръка.
Прободох бедрото ти два пъти. В истинска битка отдавна щеше да си
мъртъв! Трябва да знаеш това! Когато побеждаваш, не крещи, че си най-
силен и не се възгордявай, а благодари на Бог, че те е защитил, че ти е
изпратил противник по-слаб от теб, че е решил точно ти да продължиш
живота си! Крещят слабите и страхливите. Никога не си фантазирай кого
ще победиш! Тези, които ще победиш и убиеш, не трябва да те вълнуват,
защото те засягат само твоето его. Мисли за този, който ще те победи! Той
е по-важен за теб, защото носи твоята смърт в десницата си! Само
глупаците говорят кого са победили, страхливците в кръчмите разказват
смешни неща за битката, те се самоизтъкват и броят жертвите си. Те обаче
са страхливци. Пият, защото ги е страх да останат насаме със себе си и
смъртта. Такива "смелчаци" в легионите с лопата да ги ринеш. Те обаче не
са воини, те са страхливци и убиват от страх. След всяка битка
благодарят, че са оцелели. За страхливците обаче винаги идва
следващата битка и там е стаен техният ужас. Не може да бъде добър
воин този, който се страхува от предстоящата битка. Страхливците са
такива. Във всяка следваща битка те влизат със свити сърца – докато
говореше всичко това, Непоциан продължаваше да нанася своите удари. –
Виждаш ли колко малка е разликата между това да си помислиш, че си
много добър воин, че си победител, че ще властваш над света и това да
бъдеш мъртъв? Гордостта, там е границата! – каза бащата на сина си.
Някакво движение привлече вниманието на Авитохол. Отначало той
насочи погледа си към Атила. Брат му стоеше все така неподвижен. Личеше
си, че се е успокоил. Това беше добре. Явно Непоциан бе застанал на негова
страна и така конфликтът бе потушен. Погледът на българина се

104
"хлъзна" към каруцата. Каквото и да ставаше в стана и при пътуването, една
част от мисълта му винаги бе насочена към Ирник и това как се чувства той.
В този момент Авитохол го видя.
Явно шумът на битката и виковете бяха разбудили младия мъж и той се
бе върнал от света на мъртвите. Ирник се бе повдигнал на лакти и
наблюдаваше битката между Непоциан и Юлий, а очи те му "горяха"
трескаво. Сърцето на Авитохол ликуваше. От много време насам за пръв
път Ирник се бе навдигнал и бе проявил признаци на живот. Той не
знаеше дали синът му вижда и разбира къде се намира, но това беше добър
знак. Авитохол се шурна веднага към каруцата, но преди да пристигне още,
момчето, явно от изтощение, се отпусна назад и отново затвори очи.
Авитохол се надвеси над лицето на Ирник, взе вода и го напръска, след това
изцеди няколко капки в пресъхналата му уста. Синът му щеше да живее и
да се оправи. Бащинското му сърце ликуваше.

Въпреки притесненията на Авитохол, в нито един момент мъжете не

забелязаха признаци, че са преследвани и не последва никакво нападение
над тях. Евгениус или беше изпуснал следите им, или не се интересуваше
от тях и ги бе изоставил веднага след като бе нанесъл удара. А може би ги
преследваше отдалеч и забавяше нападението си.
Така накрая необезпокоявани мъжете се върнаха в Аквилея. Тримата още
не бяха забравили как предния път напуснаха града. Те обаче не можеха да
обяснят какво се бе случило, а и не искаха да спят в блатата, където
комарите и всякакви гадинки ги атакуваха и не само нямаше да ги оставят
да спят, но и щяха да ги изядат.
– Предпочитам да умра в битка с аквилейци, отколкото да бъда сразен и
изяден от комари и змии – каза Атила и така всичко бе решено. В късна
доба групата влезе в Аквилея. Непоциан и Марцелин не можеха да разберат
защо техните спътници настояха да направят това по тъмно, но някак
те успяха да ги убедят.
И така групичката вървеше из мрачните, влажни, миришещи на урина и
гнилоч улици на града. Те се движеха бързо и стегнато. Тримата номади
бяха покрили конете си със стари, прокъсани чулове, за да не си личи
тяхната красота, да не „свети” снежнобялата им кожа в мрака. Градът беше
пълен с множество стражници и постове. Още първият пост ги
спря. Марцелин и Непоциан обаче казаха кои са. Войниците явно ги
разпознаха, защото отдадоха чест. Те обясниха, че наскоро дукът на
Аквилея е бил отвлечен, а след това върнат, но все още не е в състояние да
ги посрещне, а и да направи каквото и да е. След това им описаха
нападението. Авитохол и Атила се бяха свили и снишили, за да не бъдат
разпознати. Скоро групичката бе освободена от словоохотливите стражи и

105
продължи по своя път. За ужас на двамата братя, римляните ги водеха към
крайбрежната улица, всъщност там бяха доковете и се намираше най-
голямата кръчма и страноприемница. Точно натам се бяха насочили
Непоциан и Марцелин. Когато наближиха. Атила и Авитохол се втурнаха
да се погрижат за конете. Те се постараха животните да са в най-
отдалечения и тъмен ъгъл на конюшнята, оставиха Фенрир да ги пачи,
след това внесоха в огромното помещение носилката с Ирник. Младият
мъж отново бе изпаднал в несвяст. Той лежеше целият облян в студена пот.
Когато влязоха в кръчмата, отначало пиещите мъже, които се намираха в
разгара на вечерта, не им обърнаха особено внимание. На тях им направи
впечатление, че римляните бяха облечени в скъпи дрехи с красиви брони,
но тук, в тачи пропаднала на пръв поглед кръчма, често се случваше да
отсядат много богати търговци, принцове и владетели на далечни страни
и понякога дори патриции и сенатори. Затова в първия момент веселящи
се мъже не реагираха. След това обаче влязоха двама мъже с раса и качулки
на главите, които държаха в ръцете си носилка. Някой лежеше там, но той
бе завит през глава. Мъжът явно беше болен или ранен. Защо тези мъже го
бяха завили през глава?
– Добър вечер – поздравяваха Марцелин и Непоциан.
Посетителите на кръчмата бяха спрели да пият и в помещението бе
настъпила абсолютна тишина, като всички бяха насочили погледите си към
новопристигналите. Авитохол и Атила най-много от това се притесняваха.
Те искаха да влязат незабележими и да се смесят с тълпата, да се сврат в
някой ъгъл и така да прекарат цялата нощ. Знаеха, че на това място, в най-
големия хан това не е толкова трудно. Колкото и да бе странно, тук бе по-
лесно да се скриеш, отколкото навсякъде другаде. Нещата обаче не се бяха
развили в тяхна полза. Един от тези мъже, ако можеше да ги разпознае и да
извика: "Ето ги онези, които отвлякоха нашия дук и изтръшкаха нощната ни
стража!", с тях щеше да е свършено. Това обаче не стана.
В този момент един стар войник с мръсна превръзка на едното си око се
изправи от масата и със залитаща походка се приближи до двамата мъже.
Той явно направи това, за да ги огледа по-добре с останалото си читаво
едно око.
– Кои сте вие? – нагло попита войникът. – Не ми приличате на войници!
Непоциан беше нервен, това си пролича по лекото мръдване на дясната
му ръка. Авитохол безпогрешно позна, че мъжът в мислите си обезглави
едноокия.
– Ние сме генерали – отвърна Марцелин.
– Това са двамата най-славни генерали на Рим – на висок глас каза Юлий,
който стоеше отзад и явно пренебрежението и отношението на хората в
кръчмата не му харесваха.

106
 Едноокият се приближи още повече и като огледа двамата мъже, каза
подигравателно.
– Аз съм участвал във всички битки на моя легион, но вас никога не съм
ви виждал!
При тези негови думи цялата кръчма избухна в одобрителни възгласи.
– И аз теб не те помня – просто каза Непоциан.
– Значи не сте генерали! Тук непрекъснато се появяват някакви и всеки
от тях се прави на генерал. Как пък един от вас не беше войник, да застане
до мен в бойния строй!?
– Войнико, ти в кой легион си служил? – стегнато попита Марцелин.
– Войнико, чуваш ли прокуратора на Далмация какво те пита? – каза
троснато Непоциан.
– Как пък един от вас не е обикновен човек? Все сте генерали, все сте
прокуратори. Казваш, ти си генерал, а ти прокуратор на Далмация? – като
каза това, едноокият отново се приближи и огледа двата мъже. В
останалото му единствено око се четеше ехиден блясък.
– Войнико, веднага се приведи в ред и се представи! – извика Непоциан.
Личеше си, че генералът не е свикнал на такова отношение. Той разчиташе,
че всеки легионер е обучен така, че веднага трябва да изпълни заповедта.
Мъжът с едното око обаче не реагира по никакъв начин. Той
продължаваше да се блещи срещу двамата мъже.
– Пък и вика – мърмореше той под всеобщите одобрителни възгласи на
пияната тълпа. – Прави се на важен! Виждате ли ме, аз съм генерал! Все сте
генерали, идвате тук да ни притеснявате! Аз си пия, а пък той генерал. –
Тълпата се заливаше в смях. Тази случка явно им се струваше много
забавна.
През това време Авитохол насочи поглед към най-отдалечената и мрачна
маса. Преди време те вече бяха седели на нея. Тогава до тях се бяха оказали
някакви исаври. Авитохол се опитваше да извлече изгода от това, че
вниманието на всички бе приковано към Непоциан и слепия мъж. Сега
беше важно този конфликт да се задържи, за да имат време двамата с Атила
да отнесат Ирник и да се прикрият в мрака на ъгъла.
– Атила, бързо към онази маса! Там, където бяхме предния път, май е
свободна – Авитохол шепнеше на хунски, така че никой да не го чуе.
– Чакай, може да стане бой! – отвърна Атила и отказа да отнесат Ирник.
В този момент, колкото и да беше невероятно, Авитохол видя, че на онази
маса отново седяха исаврите. Този път обаче начело на масата, на най-
знатното място стоеше някакъв младеж с дълга буйна руса коса. На
външен вид младежът много приличаше на Кодиса, но нямаше как да бъде
той. Кодиса бе станал владетел на исаврите и трябваше да е много по-стар.
Авитохол и Атила също бяха остарели.

107
 – Ти не си войник – извика Непоциан и посегна към меча си.
– Ще те науча аз теб! Такива като теб аз ги разпарям! Отвътре ти ще
миришеш точно толкова зле, колкото и отвън! Лъжец!
– Той е войник – викаха няколко мъже от масите. – Да не смееш да го
докоснеш! Остави бедния човек, не виждаш ли, че е ветеран!
– Или си войник, или си дезертьор.
Непоциан хвана мъжа за мръсната дреха, която висеше на парцали върху
слабите му, изсъхнали гърди. Тя бе пропита от течностите, които мъжът бе
поемал в последно време. Воинът се затрудни да определи дали е бира или
вино, или някаква смесица от двете. Непоциан се намръщи заради
неописуемата смрад, която се носеше от мъжа. Въпреки това той се опита
да придърпа мъжа, за да му иска обяснение, но дрехата се скъса.
– Как смееш да ме биеш?! – крещеше мъжът. – Това доживях аз, старият
ветеран, някакъв лъжец, който никога не е доближавал легиона, да ме бие!
Не виждаш ли, че съм сляп?
Непоциан посегна и нанесе удар в лицето на мъжа с ръката, с която
държеше гладиуса, който вече бе извадил от ножницата. Ударът попадна
точно там, където трябваше да се намира окото на клетника, и прозвуча
някак тъпо. Мъжът се олюля и падна на земята.
– Бият ме! – цивреше той и квичеше като недоклано прасе.
– Бият ме!... Аз, който загубих окото си при битката между Йоан и Аспар!
Аз, който бях в легиона на Маркиан! Аз, който си дадох живота и здравето
за Рим!
– Ти не си войник! Изправи се! – извика Непоциан. – Изправи се, ще те
посека!
Мъжът се изправи.
– Кой си ти? – гласът на гневният генерал се извиси над кръчмата и това
като че успокои тълпата. – Кой си ти? – продължаваше да крещи мъжът.
Авитохол виждаше, че той е извън себе си от ярост.
– Никой! – плачеше мъжът. – Моето име е без значение. Аз съм бедняк.
Името ми е „кална локва”, „прасе“, „кал", „нещастник”, „неудачник",
„измет".
– Никога не си бил войник, нали?
– Никога! Никога!
– И никога не си служил в легион?
– Никога!
– Защо тогава лъжеш хората?
– Защото се смиляват над бедния роб и ме черпят по една чаша вино или
пък прокиснала бира. Затова лъжа вече толкова години.
– Личи ти, че никога не си бил войник! Няма войник, който да се държи
по този начин! Когато станеш легионер, оставаш такъв завинаги! Няма

108
ветеран, който да се държи като теб! Ти би бил срам за всеки легион, но ти
не си легионер!
– Какво ще правите с мен ? – питаше мъжът. Из кръчмата се носеше
ропот. Явно тези, които доскоро бяха пили и черпили мъжа, бяха
потресени от това, което бяха разбрали. Те смятаха, че познават много
добре едноокия, сигурно бяха седели с него на една маса от години, а се бе
оказало, че и представа нямат кой е. Те вече бяха сигурни, че мъжете пред
тях са истински генерали, а защо не единият да е и прокуратор на
Далмация.
– Ако беше войник, щях да те убия тук и на мига, но понеже не си, а и си
призна, ще те пощадя! Но никога повече не лъжи, че си войник и легионер!
Хвани се на работа и изваждай парите си честно! Това е най-долнопробна
просия! Бъди човек с достойнство!
– Ще бъда! – тихо мълвяха устните на нещастника и той запълзя образно
към масата, от която преди малко бе станал.
Там обаче мъжете го ритнаха и изгониха. Явно те не искаха да стоят на
една маса е измамник.
– Сядайте! Сядайте! – извика отнякъде гостилничарят. Авитохол си
отдъхна. Всичко се бе разминало. Наистина Атила бе отказал да се
прикрият и бе рискувал да бъдат разкрити, но нещата се бяха стекли по
добър за тях начин.
Авитохол бързаше да се възползват от любезната покана на кръчмаря. В
този момент обаче от масата на исаврите се изправи младият мъж с
дългата, руса коса. Личеше си, че е чужденец и никак не бе впечатлен от
това, че пред него се намираха генерал и прокураторът на Далмация.
– Не бързайте да сядате! – на чист латински каза младият мъж. Зад него
застанаха няколко от неговите воини.
Непоциан изгледа младия мъж.
– Кой си ти, че ще ми казваш да сядам или не? Аз съм генерал, а това е
прокураторът на Далмация! Нали не искаш след малко и ти да се влачиш
по пода!?
Мъжете, стоящи зад момчето, или не разбраха какво казва генералът, или
бяха "железни" воини и не реагираха по никакъв начин.
– И аз съм владетел! – каза с гордост в гласа русокосото момче.
– Сигурно си амазонка – намеси се Юлий.
– Всички сме владетели – каза Непоциан. Сега той говореше по същия
начин, по който преди малко го бе правил лъжливият войник.
– На коя страна си владетел? – попита Марцелин. – Като гледам русата
ти коса, сигурно си от някой от северните народи.
– Не! Аз съм принц на един далечен народ на изток и юг в Анатолия.
– Кой е този народ?

109
 Принцът с русата коса се бе приближил до тяхната група и българинът
огледа лицето на младото момче. Това лице му приличаше много на
Кодиса.
– Аз съм принц на исаврите. Аз съм Терасикодиса (Терасис син на Кодиса)
Рунсумвладест.
Авитохол за малко щеше да извика от изненада. Атила явно също бе
потресен. Той сигурно помнеше, че Кодиса е брат на първата му жена
Керка. Това означаваше, че това момче е негов племенник.
– Какво като си принц на исаврите? – каза Непоциан. – Ти си принц в
Исаврия, тук си наш гост! Мръдни се!
– Не! Аз идвам от изтока. Там ние бяхме нападнати от лоша и коварна
болест. Ние избягахме, но чумата върви по петите ни. Тази болест е много
коварна и който се разболее от нея, задължително умира!
Там има хора облечени по същия начин, с наметала и качулки, и те отнасят
труповете. Повечето от тях умират от същата тази болест. Мисля, че този
човек е заразен. Вие ще погубите всички нас! Ще донесете гибел на целия
този град!
Думите на исавъра потресоха мъжете в кръчмата. Тук сигурно се бяха
събрали повечето от посетителите в града и имаше хора от всички места
на света.
– Ако заразите всички нас, ще пламне целият свят! – крещеше момчето,
а думите му бяха подети от хората в кръчмата.
– Искаме да видим болния! – викаха различни мъже, насядали покрай
масите.
Непоциан тръгна към Терасикодиса. Исавърът обаче не беше фалшив
войник. Той, макар да беше млад, беше воин. Момчето веднага извади своя
меч и го насочи към гърдите на римския генерал. Неговите мъже, които
приличаха повече на шайка бандити, а не на кралска свита, изръмжаха с
глух стон.
Римският генерал не беше доволен от думите на момчето. Той също
извади своя гладиус, това направиха и Марцелин и Юлий. Атила и
Авитохол сториха същото.
– Остави момчето! Искаме да видим болния! Ако е болен от чума, ще ви
пребием с камъни! – крещяха пияните мъже. които от страх бяха започнали
да изтрезняват. – Исаврите ни защитават – викаха други.
– Няма да ви покажем болния! – твърдо каза Авитохол. Той се
притесняваше това вълнение да не навреди на сина му.
– Нека го покажем! – прошепна Атила. – Ернах не е с белязано лице като
хун. Тези тук не го познават. Нищо няма да стане.
– Покажете го! – настояваха хората.
– Не! – извика Авитохол.

110
 – Искаме да го видим! – каза Терасикодиса и тръгна към носилката с
Ирник. Авитохол искаше да успокои момчето, да му каже, че познава баща
му и майка му, но нямаше време за това. Българинът тъкмо се чудеше как
да спре младия исавър, когато Юлий скочи към него. Двамата се
сборичкаха, но в ръцете си държаха извадените си мечове и във всеки
един момент можеше, дори без да искат, някой да бъде наранен.
– Спрете! – извика Непоциан и се втурна да помогне на сина си.
Марцелин направи същото, както и исаврите.
– Може исаврите да са дошли до тук и те да пренесат коварната болест –
каза Авитохол, но никой не го чу, защото в кръчмата вече бе започнала
битка. Атила и Авитохол бяха в най-неизгодна ситуация. Терасикодиса
успя да удари своя противник, Непоциан се втурна да помогне на сина си
да се изправи по-бързо. В този момент Терасикодиса тръгна към Атила и
Авитохол, които бяха извадили своите еднакви мечове. Без да се прикрива,
наглото момче вървеше към насочените към гърдите си остриета.
Авитохол обаче не нанесе удар, защото това бе синът на Кодиса и Дена и
племенник на Керка.
– Терасис, спри! – викаха неговите хора и очакваха ударът да дойде във
всеки един момент. Нито Атила, нито Авитохол обаче го удариха с по-
дългите си мечове. Явно Атила също бе разбрал кое е момчето.
Русокосият младеж сигурно не разбираше какво става. Той се приближи,
хвана меча на българина и започна да го дърпа към себе си. Авитохол беше
шокиран, той не очакваше това. Ако го дръпнеше, щеше да пореже пръсти
те и ръцете на младия исавърски принц, ако го пуснеше рязко или
натиснеше напред, можеше да го прободе. За да не се случи всичко това,
внимателно пусна ръкохватката на меча.
Авитохол беше потресен. Това, че Терасис взе меча му, за пореден път
доказваше, че у него не е попаднал Мечът на боговете, а този на хората.
Зова силно разочарова българина. Исаврите видяха, че двамата мъже с
качулките не нападнаха техния владетел, те дръпнаха безразсъдния принц
назад. Това подейства на всички и намали напрежението и скоро борбата в
кръчмата утихна. Атила прибра своя меч. Това сториха и останалите мъже.
Юлий беше последният, който направи това.
– Върни ми меча! – каза разочарованият Авитохол.
– Ще го направя – каза Терасикодиса. – Искам обаче да ни покажете
болния! Ако е заразен, ще трябва да продължите пътуването си!
– Не е болен от чума! – каза Атила.
– Никога не бихме разнасяли болен от чума! – каза Марцелин.
– Покажи им го! – каза Авитохол.
Атила се наведе и отметна одеялото, което покриваше лицето и тялото на
момчето. Мъжете се приближиха и дори надвесиха над носилката. Ирник

111
от много време не беше бръснал косата си и тя бе пораснала и никой не
можеше да разбере, че е с хунска или българска прическа. Лицето на
младия мъж беше без нито един белег по него. Терасикодиса се надвеси
над Ирник, разгърна дрехата, която прикриваше гърдите му, и каза:
– Лоша рана има този, приятел! Право в сърцето!
– Не е чума! Ранен е в сърцето – казваха тези, които бяха успели да видят
Ирник.
– Върни ми меча! – каза Авитохол.
Терасикодиса държеше оръжието в ръце и като че му беше трудно да се
раздели с него. Той го огледа като омагьосан.
– Прекрасно оръжие! – каза той. – Достойно за владетел!
В този момент обаче Юлий се приближи до Терасис. Младият мъж явно
не бе простил удара в лицето си. Той изтръгна меча от ръцете на
Терасикодиса и го върна на Авитохол. Младият римлянин се учуди защо
мъжът, на когото подаде меча, изглеждаше толкова отчаян.
Не можеше да има никакво съмнение, това не беше Мечът на боговете.
Ако Терасис беше принц и имаше шанс някога да стане владетел, това
нямаше как да се случи на Юлий, който беше син на Непоциан и те дори не
бяха от династията на Теодосиите. Авитохол вече беше сигурен, че в Атила
бе оръжието, което цял живот бе мечтал да притежава. Атила го наричаше
Меча на Марс. Тангра бе решил Мечът да бъде в ръцете на Атила.
Всъщност Авитохол трябваше да си признае, че това бе по-правилното,
отколкото ако беше обратното. Брат му беше велик каган на хуните, кой
беше той? Човек без самоличност и идентичност.

112
 III
Шестимата отседнаха във вилата покрай Ферара. Съвсем скоро тримата я
бяха напуснали и сега беше невероятно, че отново са тук. Авитохол
очакваше по това време да се намират в Хунград, но ето, че Тангра бе решил
съвсем друго нещо.
Авитохол и Юлий пренесоха Ирник от каруцата в един от кубикулумите
на вилата. Останалите мъже първо се настаниха по стаите и едва тогава се
погрижиха за конете. Вилата отвсякъде бе обградена с високи стени и
представляваше крепост. Въпреки това Атила реши да вземе мерки за
тяхната сигурност и залости огромната двойна порта с дебело дърво.
След като се погрижи за сина си и се увери, че е добре, българинът
потърси Марцелин.
– По най-бързия начин трябва да потърсите лекар, ако може, още утре!
– Да. Утре ще отида до Равена. Обещавам, че ще се върна е лекар, който
ще се погрижи за сина ти!
– Сам ли ще отидеш?
Докато мъжете разговаряха в таблиниума. Авитохол извади своя меч и
започна да го почиства. Той не се бе грижил достатъчно добре за него по
време на пътуването и сега искаше да го изчисти, подсуши, излъска до
блясък, да почисти канията и да му върне безупречния вид, в който винаги
го държеше. През това време към тях се присъединиха и останалите мъже,
които се включиха в разговора.
– Аз ще бъда с него – каза Непоциан, – не бива сам човек да ходи в града!
Двамата ще бъдем много по-добре приети!
– Аз също ще отида с вуйчо и татко – каза пламенният Юлий.
За Авитохол това беше приемливо. Те двамата с Атила щяха да останат
да се грижат за Ирник и да чакат лекаря.
– Аз също трябва да отида до Равена – изненадващо каза Атила.
– Защо? – попита изуменият Авитохол.
– Искам да се видя с император Валентиниан.
Двамата по-стари римляни се учудиха.
– Че как ще се видиш с императора? Той не приема кого да е! Ние самите
не знаем дали ще ни приеме!
– Ще се опитаме – каза Марцелин.
– Може да не стане – отвърна Непоциан. – Въобще не знаем дали
императорът е в Равена.
– Трябва да ни приеме! – каза Марцелин.
– Трябва да ме приеме! – твърдостта на Атила още повече учуди
мъжете. – Можете ли да ми го уредите?
113
 – Ние за себе си не знаем дали ще успеем, как да обещаем за теб? –
отвърна Марцелин.
– Трябва да ме уредите! – настояваше Атила.
– Кой си ти? – учуди се Непоциан. – Императорът не приема всякакви
хора!
– Трябва да говорим с Хераклий! – каза Марцелин.
– Щом не можете да го уредите, ще дойда с вас! – каза Атила.
– Дори да дойдеш, нищо няма да можеш да промениш – с убеденост в
гласа каза Непоциан.
– Ще мога – убедено отвърна Атила.
Авитохол знаеше, че ако Валентиниан или Хераклий видеха водача на
хуните в двореца си в Равена, веднага щяха да го приемат и не само това, а
и да треперят пред него. Римляните обаче приеха това за объркано
бълнуване на човек, решил за себе си, че е повече отколкото представлява.
Те продължиха да говорят с него, като в гласовете им се долавяха нотки
на ирония и пренебрежение. Авитохол не разбра дали Атила не усеща това,
или не му обръща внимание. Хунът знаеше кой е и едва ли мнението на
хора, които той смяташе за много по-нисши от него, можеше да го нарани.

На другия ден всички тръгнаха към Равена, само Авитохол остана да се

грижи за Ирник.
Групата се върна след два дни, със себе си мъжете водеха не един, а двама
лекари. Римляните не бяха успели да си осигурят аудиенция при
императора. Атила беше много недоволен, защото и той не бе успял да
постигне нещо по своето искане. Непоциан и Марцелин обаче бяха
разбрали от Хераклий, че след два дни Валентиниан ще даде голям пир
с прием в чест на новия крал на франките Хилдерих, който бе доведен от
Рицимер в двора на Равена.

Валентиниан седеше в широкия, смешен трон от мрамор, който

приличаше повече на клинос, и му идеше да полегне и да се отдаде на
съзерцание и подигравка с този или онзи сенатор. Зад гърба си усещаше
движението на високата, разкошна завеса. От едната му страна бяха
застанали сенатор Петроний Максим и Бас Херкулан – гласът на разума.
Това бяха двама от най-старите и уважавани сенатори. Днес те щяха да му
бъдат особено полезни.
Императорът седеше и се забавляваше, като си представяше жените на
всеки един от присъстващите в залата. Той се опитваше да си спомни какви
стонове издаваха техните матрони в леглото, как изглеждаха телата им,
начините, по които ги бе обладавал, и на какви места. Тази игра се хареса
много на владетеля. В този момент Рицимер, един от любимците на Флавий

114
Аеций, въведе в огромната зала мъжа, в чест на когото бе цялото това
събиране. Те минаха през завесите, които се вееха свободно и спокойно,
улавящи и най-лекия повей на вятъра. Тази зала бе построена с високи арки
и всяка от тях служеше като врата. Така огромното помещение приличаше
и на перистил, на колонада. Залата не беше вътре в двореца, а беше външна,
хората бяха отделени от външния свят само от колони и завеси. Завесите
бяха закачени и се спускаха от върха на арките, като водопад от коприна,
като служеха за преграда за всякакви летящи твари, които тук в Равена, в
средата на блатото, бяха неизброими. Тази зала беше уникална, стените ѝ се
движеха и завесите създаваха впечатлението, че тя е жива и диша. Когато
си вътре, можеш да усетиш движението на вятъра, да почувстваш
диханието на природата, да си в едно с градината отвън. Това бе най-добре
проветряваното помещение и дори в душните летни дни, когато влагата и
изпаренията от блатата задушаваха гражданите на Равена, тук си
оставаше приятно и прохладно. Вечер осветяваните от светилници дълги
завеси създаваха картини и се движеха така, че всеки, който ги погледнеше,
не можеше да отдели поглед от тях. Това бяха прекрасни водопади от
коприна, които се движеха като вечно спускаща се вода, тяхното шумолене
омайваше сетивата и отвеждаше съзерцаващите ги в света на приказките и
виденията.
Валентиниан се загледа в мъжете, които излизаха изпод завесите, все едно
воалите са призрачна мъгла. В този момент порив на вятъра ги повдигна и
стана така все едно самите завеси сториха път на воините. Тези воали бяха
доставени от Константинопол и бяха по-скъпи от тежестта им в злато,
бяха по-тънки и нежни от паяжина, изтъкани от ръката на изкусен майстор
в далечна страна, там някъде на изток.
Рицимер немецът водеше Хилдерих – новия владетел на някакво диво
племе, живеещо на север в Галия. Това даде възможност на Валентиниан
да огледа младия кониг на франките. Той беше типичен варварин. Висок,
едър, небръснат, с дълга руса коса, която се разстилаше като златен водопад
но раменете и широките му плещи и тук-там бе сплетена на плитки. Макар
да имаше дълга коса, никой не можеше да сбърка франка с жена или
момиче. Косата на мъжа беше много по-буйна, отколкото можеше да бъде
косата на жена. Освен това Хилдерих, макар и млад, с току-що набола руса
брада, беше човек тежък и силен. Докато говореше, той ръкомахаше,
жестовете му бяха властни и завършени. Той жестикулираше все едно
се биеше. Мъжът беше толкова едър и тежък, че когато ходеше, караше
пода да се тресе или поне на Валентиниан така му се струваше. Хилдерих
развяваше широкото си наметало. Личеше си, че изблиците на неговата
мощ му служеха, за да изрази емоциите си, с които да подкрепи своите
думи. Можеше да се каже, че младият Хилдерих говореше както с думи и с

115
уста, така и с мускулите си. Той привличаше събеседниците си в нещо като
вихрушка, гърленият му говор съответстваше напълно на грубостта на
тялото му. Този Хилдерих изглеждаше див, непохватен, безхитростен и
може би точно това придаваше на думите му някаква първична искреност
и простота. Нямаше човек, който, като слуша думите на конига и
вижда жестовете му, да си помисли, че този би могъл да излъже.
Валентиниан искаше да привлече за свои съюзници всички немски
владетели, франките, бургундците и вестготите. От това може би щеше да
зависи бъдещето на Рим. Неслучайно Флавий Аеций държеше Рицимер при
себе си. Той отговаряше за това немските владетели да са на страната на
Рим, а не на хуните. Този Хилдерих щеше да му е нужен. Може би заради
това Валентиниан се насили и бе изключително вежлив, докато двамата
владетели си разменяха обичайните приветствени слова.
Валентиниан наблюдаваше Хилдерих, който се оттегляше към тълпата,
придружаван от Рицимер.
– Това беше първата част от срещата. Ваше величество – каза Хераклий,
като се наведе деликатно към ухото на августа.
– Каква ще бъде втората част на вечерта? – попита Валентиниан, без
особен ентусиазъм. Лицемерниченето с Хилдерих и това да се прави, че
срещата с него му е приятна, го бяха изморили.
– Предстои ви една протоколна среща с прокуратора на Далмация и
Сицилия Марцелин. Дошъл е от Тересте и сигурно отново ще иска военна
помощ. Със себе си води своя шурей Непоциан и сина си Юлий.
– Този Марцелин иска помощ ту от мен, ту от Теодосий. На кого служи,
на Рим или Константинопол? От две цици иска да суче! Щом ще имам
среща с Марцелин и Непоциан, повикай Флавий Аеций!
– Освен шурея и сина си, със себе си води още някакви двама. Единият
от тях искал да постави пред вас някакъв въпрос.
– Да говоря ли с тях? – попита Валентиниан.
– Няма такава практика. Не вярвам да ви е интересно да слушате
глупостите на някакви селяци!
– Те обаче могат да ми кажат нещо, което ти и твоите помощници се
опитвате да скриете от мен! Може историята им да ми е по-интересна от
тези скучни приеми, които ме отегчават до смърт!
Добре, повикай ги да влязат! – каза Валентиниан.
– Какво, и с хората ли ще искате да разговаряте? – попита учуденият
Хераклий. Той съжаляваше, че бе представил нещата по този начин. Сега
личният секретар на Валентиниан се сети, че можеше да измъкне от
селяндурите някаква изгода и за себе си, под формата на кесия със злато.
Марцелин и Непоциан бяха щастливи, че Валентиниан реши да ги приеме.
Хераклий изтъкна сто пъти, че това е благодарение на неговата намеса и

116
усърдие. Той явно си правеше устата за подкуп, но двамата римски
генерали бяха воини и хора на честта и се направиха, че не разбират
намеците на секретаря.
Двамата мъже се представиха на императора. Марцелин тъкмо се готвеше
да поиска помощ и да опише тежкото положение на двете провинции,
намиращи се под негова власт, когато Валентиниан внезапно го прекъсна,
той знаеше какви ще бъдат следващите думи на прокуратора, а вече не му
се слушаха молби.
– Някакви хора си искал да ми представиш?
Марцелин застина със зяпнала уста. Той не можеше да си обясни интереса
на императора към техните придружители.
В този момент Атила, както си беше с качулка на главата, пристъпи
напред. Видът на мъжа учуди Валентиниан. Едва сега той забеляза двамата
мъже с качулки върху главите си, които допреди малко бяха стояли зад
гърба на прокуратора и неговия шурей генерала.
Мъжът с качулката, който пристъпи напред, заговори:
– Ваше величество, моля ви да повикате вашата сестра, августейшата
Юста Грата Хонория!
Когато мъжът спомена факта, че Хонория, неговата сестра, е августа,
Валентиниан се намръщи.
– Нося ѝ подарък – добави мъжът.
Изведнъж любопитството на Валентиниан се изостри. Кой беше този
странник, който бе облечен като християнски монах, но говореше като
варварин? Как така си позволяваше да му заповядва?! Какъв подарък
можеше да носи на Хонория? Дали това нямаше да хвърли някаква
допълнителна светлина върху живота на порочната му сестра?
Валентиниан изпита желание да нарани сестра си, той вече го бе направил,
беше я „ударил” и все още клюката разказваше тази или онази подробност
покрай аферата ѝ с Евгениус. Хорските приказки променяха и
непрекъснато украсяваха истината, като допълваха липсващите знания за
това, което наистина се бе случило. Мълвата е като змей с хиляда глави,
усти и уши. Той е глух и винаги недочува, има богато въображение и си
измисля непрекъснато, в същото време е хлевоуст. Всеки човек си
измисляше нещо, добавяше и доукрасяваше. Така историята на Хонория и
Евгениус порастваше от разказите на всеки човек, през когото минеше и я
преразказваше. Първоначалната мълва се раздели на стотици други и всяка
беше различна. Една част от нея твърдеше, че Валентиниан бил убил
Евгениус, а в друга се казваше, че убитият бил някакъв беден
прислужник. Според трета част от мълвата Евгениус и Валентиниан
били приятели и Евгениус бил финансов министър на Рим. Беше се чуло
също, че августейшият император изпратил Евгениус при Хонория, за да я

117
изпита. Разказваше се и версията, че този не бил любовник, а брат на
Хонория и Валентиниан и син на Гала Плацида. Той се появил наскоро и
пожелал престола, а случилото се било начин да го елиминират и
ликвидират. Слуховете бяха различни и за участта на Хонория. Те варираха
от това, че Хонория била убита на мига или се намирала в затвор в Равена
или Рим, до това, че била заточена в манастир в Бяло море, където живеела
като заложница със сестрите на Пулхерия. Императорът беше чувал всички
тези слухове. Хераклий се грижеше нищо да не остане скрито от ушите на
владетеля. Императорът се забавляваше всяка сутрин да разбере какво ново
е измислила мълвата. Той се опитваше да предположи до къде е стигнало
човешкото въображение, но то винаги успяваше да го изненада.
Валентиниан се бе научил да не се дразни и ядосва. Той, а и неговите
предшественици бяха разбрали, че могат да се борят с всяко нещо, могат да
побеждават всякакви врагове, но с мълвата не могат да се преборят.
Макар в последно време да бе причинил много злини на сестра си, сега
когато беше минало време и колкото по-безопасна ставаше тя за него,
толкова повече той откриваше, че я обича. Императорът искаше да направи
нещо добро за нея, да я зарадва. Дали подаръкът на този мъж нямаше да
изкупи част от вината ѝ и да я накара да се почувства малко по-добре?
Императорът се обърна към Хераклий.
– Хонория тук ли е? – попита той.
– Не, Ваше величество, тя е в Константинопол. Нали я изпратихме при
Пулхерия?
– Сестра ми Хонория не е тук – каза Валентиниан и се огледа, за да види
дали някой от патрициите и римските сановници няма да изрази
съжаление. – Можеш да предадеш подаръка си на Хераклий! Когато сестра
ми се върне в Равена, той ще ѝ го предаде.
Валентиниан очакваше, че с това приемът е свършил. Той не искаше да
остава и миг повече седнал върху мраморния клинос-трон, защото му
ставаше все по-неудобно. Сега беше щастлив, че с хода с монаха бе
прекъснал Марцелин и така си бе спестил за пореден път да слуша
отегчителните молби за военна помощ и описание на апокалиптични
картини. Валентиниан се навдигна да слезе от трона, но в този момент в
залата нахлу Флавий Аеций. Императорът със съжаление се сети, че точно
той бе наредил да доведат Аеций, когото същата тази мълва наричаше
„последният римлянин“, с което искаше да покаже, че Валентиниан, Гала
Плацида и всички сенатори са страхливи плъхове, изменили на идеалите
на древната империя. Не само това обаче подразни Валентиниан. Той
отново се настани върху клиноса. Флавий Аеций, вместо да се представи
първо на него и да изрази почитанията си, се приближи до краля на

118
франките Хилдерих и започна да си говори с него, все едно бяха стари
приятели. Атила и Авитохол го последваха и той ги отведе до конига.
– Този го познавам – по някое време каза Атила. – Пред мен той се прави
на мой съюзник. Добре че сме тук тази вечер. Хубаво е да видя със
собствените си очи какво става при народите, които смятам за съюзници.
Нали доскоро ти отговаряше за двора на франките? Знам, че с Руа бяхте
решили нещо свързано с франките.
– Ваше величество – каза по някое време Флавий Аеций, който се насочи
към подножието на престола. – Ваше величество, франките скоро ще се
превърнат в един от най-ценните ни съюзници! За да сключим договор с
тях и то такъв, какъвто никога няма да бъде нарушен, аз взех едно
решение!
– Какво е това решение? – поинтересува се Валентиниан.
– Реших да осиновя Хилдерих.
Истинските синове на Флавий Аеций: Гауденций и Карпелион, стояха
изправени зад баща си, с това те като че искаха да потвърдят, че застават
зад неговото решение.
Генерал Егидий не се отдели от младия Хилдерих през цялата вечер. Той
непрекъснато му обясняваше това или онова, явно подготвяйки го за
предстоящото осиновяване. Авитохол продължаваше да следи с поглед
Хилдерих и се питаше дали осиновяването означаваше, че младият
германец ще приеме христовата вяра?
– Това беше приятната изненада за вечерта – каза по някое време
Валентиниан. Той явно бе размислил и реши, че осиновяването на
франкския кониг е добра идея.
В този момент изненадващо Хераклий се приближи до императора и каза:
– Тази вечер имаме още една задача. Сега разбрах, че преди малко е
пристигнал пратеник на вандалите. Техният крал Гейзерих е изпратил при
нас своя син Хунерих и някой си дипломат Скиртос.
Докато Валентиниан успее да реагира по какъвто и да е начин пред трона-
клинос застана някакъв млад мъж, който на много добър латински каза:
– Ваше величество, аз съм Хунерих, син на краля на вандалите Гейзерих.
Ние сме пратеничество от Картаген. – Момчето може би знаеше какво
впечатление ще направи на римляните дори самото споменаване на
Картаген, най-опасния и древен враг на Рим, затова нарочно го спомена. –
Нашата делегация се води от Скиртос – като каза това, някакъв не много
висок, дебел мъж пристъпи напред и се поклони пред Валентиниан.
– Е, Скиртос, какво иска вашият крал от мен? – попита Валентиниан.
Вместо Скиртос обаче заговори Хунерих.
– Баща ми ме изпрати тук не за да изявявам някакви претенции, а за да
поискам ръката на дъщеря ви.

119
 – Това не е обикновено пратеничество, ние сме сватовници – добави
Скиртос.
Валентиниан беше учуден, но все пак, за да продължи да се забавлява,
попита:
– Коя от дъщерите ми: Евдокия Младша или Плацидия Младша, искаш
за жена?
– Евдокия Младша – твърдо отговори Хунерих.
– Значи искаш да се ожениш за дъщеря ми? – попита Валентиниан, като
се навдигаше от неудобния трон.
В този момент Хераклий се наведе към ухото на императора и зашепна
трескаво нещо. След малко той се изправи. Валентиниан погледна напред
и каза:
– Доколкото знам, ти вече си се оженил за Матилда – дъщерята на
вестготския крал Теодорих. Както знаеш, кралят на вестготите в Тулон
(Тулуза) е наш съюзник, не желая да влизам в интриги. Не знам какви са
намеренията ти, но аз не искам Теодорих да стане мой враг.
В този момент Хераклий отново се надвеси над ухото на императора и
тихо прошепна:
– Гейзерих се е прицелил във вашия престол. Той иска този Хунерих да
има дете с Евдокия Младша, за да може някой ден да наложи своя внук
като император на Рим.
– Твоят баща непрекъснато напада Сицилия – изведнъж в разговора се
намеси Марцелин. – Аз съм Марцелин, управител на Сицилия! – мъжът
продължи да говори. – Вие сте наши врагове, веднага спрете набезите си!
В този момент Атила се възползва от това, че никой не им обръщаше
внимание, и каза:
– Колко пъти Гейзерих е провождал тайни пратеници при мен, а и аз съм
пращал при него. Дори теб и Есла съм ви пращал в Картаген.
– Тогава бяхме и с лекаря Евдоксий – допълни Авитохол.
– Винаги съм си мислел, че с Гейзерих можем да притиснем Рим и
Константинопол като в клещи и да ги унищожим. Ето обаче какво прави
Гейзерих! Той ме предава! Ще намеря начин да му отмъстя!
Изведнъж, като че ли за да продължи да се забавлява. Валентиниан каза:
– Ако ти дам Евдокия Младша за жена, какво ще правите с Матилда? Чух,
че тя вече е в Картаген.
– Ще я върна на баща ѝ.
Флавий Аеций се приближи и прошепна на императора.
– Можем да имаме изгода от тази интрига.
– Дъщеря ми е само на десет години – каза Валентиниан.

120
 В този момент Гала Плацида изненадващо се приближи до двамата.
Всички знаеха, че тя и „последният римлянин“ са врагове още от 423
година.
– Да не сте посмели да изтъргувате внучката ми! – каза тя. Явно беше чула
всяка дума от разговора между Флавий Аеций и сина си.
Всеки, който знаеше биографията на Гала Плацида, веднага би разбрал
защо тя говореше по този начин. Самата тя в живота си няколко пъти е
била търгувана и явно държеше това да не се случва на децата и внуците ѝ.
– Ти си гледай мавзолея, който си изграждаш в Равена! – грубо отговори
Флавий Аеций.
– Не ми говори по този начин! – каза Гала Плацида. – Няма да ви позволя
да изтъргувате нито Евдокия Младша, нито Плацидия Младша!
– Какво още искаш да ми кажеш, майко? – попита Валентиниан.
– Нещо не ми е добре – каза старата императрица. – Въздухът в блатата
ме задушава! Не се чувствам добре тук!
– Майко, ходи където искаш! Важното е да си добре и да си щастлива!
– Чух, че наскоро си пуснал генерал Бонифаций и Себастиян – каза
императрицата.
– Да! Направих го заради вас, майко! Знам, че те бяха ваши хора и врагове
на сенатор Аеций!
В този момент Валентиниан видя как някаква сянка се появи върху лицето
на майка му. Това го накара да се вгледа по-внимателно. Изведнъж му се
стори, че вижда майка си за пръв път. Той я гледаше и откри колко е
остаряла. Освен стара обаче, тя изглеждаше пречупена и сломена. Може би
едва сега тя проумя, че е загубила битката с Флавий Аеций. Затова
двамата ѝ приближени генерали бяха пуснати. Те вече бяха безвредни. Гала
бе тяхната кауза, тяхното знаме, зад което заставаха. Тя осъзнаваше, че вече
не може да бъде онази сила, зад която някой да застане, и това я сломи така
внезапно.
В този момент се случи нещо немислимо. Мъжът с качулката, с когото
Валентиниан бе говорил преди малко, тръгна напред и заговори. С това
той привлече вниманието на всички присъстващи в залата върху себе си.
– Ваше величество император Валентиниан – каза мъжът. Той все още
беше с качулка, затова никой не знаеше как изглежда. Това бе причина
Валентиниан да се чувства неудобно.
– Защо не свалите качулката си? – попита императорът. – Защо се
притеснявате да разкриете лицата си? Майориан... – императорът се
усмихна на одобрителните възгласи на патрициите и присъстващите в
залата. Авитохол обаче бе виждал хунския двор и знаеше, че тази насмешка
не може да трогне брат му, защото Атила бе виждал какво ли не.
Изведнъж мъжът със странния латински и качулката каза:

121
 – Не свалям качулката си, защото лицето ми е обезобразено и надрано.
Държа го скрито под качулката, за да не се наакате от страх.
Хората в залата бяха възмутени от думите на непознатия.
Това беше неуважение, каквото тези мъже никога не бяха виждали да се
проявява така открито. Как този смееше да говори така с висшия владетел
на половината християнски свят, наследник на Цезар и Август, на Марк
Антоний, Траян, Теодосий Велики и Хонорий?!
Марцелин и Непоциан притеснени се размърдаха. Именно те бяха довели
тези мъже и сега не можеха да повярват на това, което чуваха.
Валентиниан бе не по-малко възмутен от останалите сенатори и
патриции. Този го злепоставяше и то пред владетели от други дворове.
Императорът се поизправи на клиноса-трон и се чудеше как да изрази
възмущението си. Тъкмо се канеше да извика Майориан, защото мъжът
вече съвсем го бе приближил, когато той се закова на място и изпъна
дясната си ръка напред. Дланта му беше свита в юмрук, така че пръстите
му бяха отгоре. Със силен глас той извика така, че всички да го чуят. Това
сигурно направиха и хора, намиращи се далеч от двореца в Равена.
– Атила иска зестрата, която му дължите! Той ни е изпратил, за да си
поиска зестрата, а тя според него е половината ви мизерна империя!
Валентиниан бе толкова шокиран, че не можеше добре да разбере думите,
които мъжът произнасяше.
Всички в залата се разшумяха. Особено шумни бяха мъжете около
Флавий Аеций. До него бяха застанали Авит, Майориан, Рицимер,
синовете му, бъдещият му нов син Хилдерих, генерал Егидий, който не се
разделяше от конига на франките, и други генерали и сенатори.
– Какво стискаш в юмрука си? Какво е това? – попита Валентиниан, когато
възгласите се поуспокоиха.
Двамата римляни, намиращи се най-близо до Атила, а това бяха Непоциан
и Юлий, зашепнаха нещо на Атила, явно опитвайки се да го вразумят.
В този момент Атила с рязък жест отвори ръката си и всички в залата
ахнаха, защото в огромната му корава длан видяха златен пръстен-печат,
който повечето мъже тук много добре познаваха. В тях вече нямаше
никакво съмнение, че думите на този мъж бяха истина. Това беше
пръстенът на Юста Грата Хонория. Нямаше как този мъж да държи златния
пръстен на сестрата на Валентиниан, ако тя самата не му го беше дала, а
щом го бе направила, това означаваше, че наистина му се е врекла да стане
негова съпруга.
За да ги обезоръжи съвсем, мъжът продължи да говори:
– Вие знаете, че пръстенът-печат е доказателство за достоверност. Аз
обаче нося и едно писмо, за да не кажете, че съм крадец на пръстени. В него
пише, че вашата сестра Юста Грата Хонория предлага брак, сърцето и

122
ръката си на нашия владетел. Тя е изпратила това писмо като доказателство,
че доброволно му е дала пръстена-печат, че не е била насилвана да стори
това и пръстенът не е бил откраднат. Аз съм дошъл до тук, за да отведа
съпругата на нашия владетел при него. Идвам да отведа Хонория в Хуния.
При тези думи Гала Плацида проплака. Старата жена явно се сети за
епизод от нейния собствен живот, твърде подобен на този, който се
разиграваше в момента пред очите ѝ.
– Това не е възможно! – каза император Валентиниан. Той подсъзнателно
притегли десет годишната си дъщеря Евдокия Младша към себе си и в този
момент поразително заприлича на жена. Всъщност в скръбта и при
надвиснала опасност над децата им мъжете и жените губеха разликите си и
реагираха като безполово същество. С този жест императорът може
би искаше да покаже на Хунерих, че дъщеря му е твърде млада, за да му я
дава за жена, и в същото време на пратеника на Атила, че няма да даде нищо
свое, включително и сестра си Хонория за жена. Това, че семейството бе
разтърсвано от скандали, че Хонория бе низвергната, нищо не означаваше.
Всичко това бяха техни проблеми, които щяха да си останат в семейството.
Атила или се правете, че не забелязва категоричния жест на императора,
или не го разтълкува правилно, но скрит зад своята качулка той продължи
да говори с категоричен тон.
– Пръстенът-печат е много важен. Той потвърждава автентичността на
всеки публичен документ, включително това писмо. Този пръстен
означава, че Юста Грата Хонория предоставя на мъжа си Атила своите
богатства и наследство като зестра. Ние претендираме за Галия и Иберия.
– Галия и Иберия – извика Валентиниан, все едно това не бяха думи и
имена на обширни владения, а удари, от които го заболя. Той не се стърпя
и се изправи от възмущение, като все още стискаше дъщеря си в обятията
си. Личеше си, че именно в нея търси подкрепа. – Галия и Иберия –
повтори той, а долната му устна трепереше, все едно ще се разплаче във
всеки момент. Той обаче не го направи, но възмущението му бе огромно. –
Вие знаете ли какво са Галия и Иберия, че това е половин Европа? Кои сте
вие?!
Атила, без да се трогне от вълненията на императора, стегнато като
войник, като истински хунски пратеник, отговори:
– Да, Галия и Иберия са почти половината от Европа. Юста Грата
Хонория обаче е ваша сестра и има право на наследството на Хонорий
точно толкова, колкото и вие...
– Кой си ти, че ще се намесваш в нашите работи?! На какъв дял от
империята Хонория има право си е наша работа! Толкова нагъл пратеник
досега не съм виждал! Майориан...

123
 Валентиниан се бе зачервил. Личеше си, че в душата му бушува ураган
от емоции, гняв и възмущение. Повечето хора в залата бяха впечатлени,
защото никога не бяха виждали владетеля толкова вживян в делата по
управление на владенията си. За да го успокои, към него се приближи
Флавий Аеций. Валентиниан обаче като че отказа протегната десница и с
припрян жест показа, че иска към него да се приближи Флавий Бас
Херкулан.
– Къде е Хонория? – попита той.
– Ваше величество, аз бях пратен от вас, за да доведа вашата сестра,
пресветлата августа Юста Гра...
– Да! Да! Да! – нетърпеливо го прекъсна императорът. – Тя вече не е
августа. Защо се наложи да я доведеш обратно в Равена?
Херкулан се отдръпна съвсем незабележимо, като че да види по-добре
мъжа пред себе си. Сенаторът бе изненадан, защото доскоро бе изпълнявал
заповедите на този мъж, а сега той се държеше все едно не си спомня
своите думи и дела. Мъжът наблюдаваше внимателно императора и
разбра, че в думите му няма уловка. Явно под напора на емоциите
императорът наистина бе забравил какво сам бе наредил, затова сенаторът
повтори бавно и внимателно всичко, което се бе случило. Така той
всъщност легитимира собствената си невинност.
– Аз отидох до Константинопол, защото вашият тъст, Негово величество
Теодосий II, настоя да вземете обратно сестра си.
– Сега разбирам защо! Той е знаел какво ще се случи тази вечер!
– И аз така мисля – потвърди Хераклий. – Вашият тъст е разбрал. Самият
многоуважаван сенатор Херкулан ми разправи, че някакъв куриос хванал
Хиацинт и го разпитал. Не знам какво му е признал личният секретар на
Нейно величество – последните думи Хераклий произнесе със
страхотно уважение. Той знаеше, че като изрази уважение към Хиацинт, ще
подчертае колко важни са личните секретари на владетелите и колко много
неща зависят от тях. Така Хераклий всъщност щеше да напомни за
собствената си роля и значение.
Валентиниан като че разбра това и го подкани с жест да говори по-бързо
и по същество.
– Този куриос отвлякъл Хиацинт и го подложил на мъчения. Сигурно от
него е научил какво е станало с пръстена на вашата сестра. Теодосий е
разбрал какво може да се очаква и като не е искал пратениците на Атила да
отидат до него, затова настояваше да върне сестра ви.
Вие пратихте многоуважавания сенатор Флавий Бас Херкулан, в когото
имате пълно доверие, да я прибере.
– Да, да, да – изрази не търпението си Валентиниан, като отново прекъсна
словоизлиянията на Хераклий. – Сега разбирам какво е станало.

124
 – В Константинопол Хиацинт разпознал куриоса, когото наричат
Евгениус, и опитал да го проследи. Евнухът е много зле, но успя да ми
каже, че вместо той да хване куриоса, куриосът го заловил и го измъчвал
жестоко. Хиацинт все още не може да ходи и се наложи да лежи по време
на цялото плаване с кораба.
– Нали е Хонория бях пратил някакъв роб-пазач?
– Гоар – потвърди Хераклий. – Той се грижил за живота на сестра ви и не
се отделял от нея. Те очаквали нападението над бедната принцеса.
Това, че Хераклий нарече Хонория „бедната принцеса”, не се хареса на
Валентиниан и той се намръщи.
– Теодосий II не е искал да ядоса Атила, затова решил да върне Хонория
в Равена. Той предпочита пълчищата на хуна да нахлуят в Германия и
Галия, отколкото в Далмация, Илирик и Тракия – тези думи Валентиниан
каза, като се обърна към Марцелин и Непоциан, явно за да им покаже какъв
съюзник е Теодосий II. – Предател, какво да правя? – попита ядосаният
император. – Атила иска Хонория, доведете ми я! – след това владетелят
се обърна към майка си и с омраза в гласа каза: – Знам, че ти имаш пръст
във всички интриги, които стават в Рим и Равена! Ти си виновна да заловя
Хонория и този Евгениус! Сигурен съм, че си знаела за тях и си
ги насърчила! Цял живот си искала да управляваш точно така! Само ти
може да си измислила това, да управляваш чрез брак между Атила и
Хонория! Ти си решила да дадеш титлата на миризливото псе! Вероятно
си намислила да му дадеш титлата magister militum praesentalis и така той
да поеме властта, да я отнеме от Флавий Аеций и да я даде на теб. Защото
аз не го направих, ти си решила да ме елиминираш.
– Какво говориш?! – възмути се старата императрица и като отстъпи
крачка назад, театрално се хвана за сърцето. А може би това не беше
театрален жест, защото Гала Плацида остана така дълго време.
– Ти си луда! Да вкараш вълк в кошарата ни! – продължаваше да говори
Валентиниан, без дори да вижда майка си.
– Един вълк вече има в кошарата – успя да промълви старата
императрица. – Той е приятел с Атила, а не аз – личеше си неприязънта
между Аеций и Гала Плацида.
– Те се скараха – императорът опита да защити „последния римлянин” –
около аферата с Констанций Стари.
– Атила не е вълк, а куче – каза императрицата, която продължаваше да
се държи за сърцето. – Той ще се справи с вълка. Дори Атила да не прогони
Аеций, ще отнеме част от властта му. Той ще бъде нашият пазач.
– Ти полудя ли?! – крещеше разпаленият Валентиниан. – Това ли
измисли? Да браниш империята с хуните! Атила е луд! Той е най-опасният
човек в света! Това ли измисли?! Знаех си, че е твоя идея! Атила е звяр! Той

125
ще влезе в кошарата ни като агне, благ и добър, но после ще отметне
агнешката кожа. Той ще ни избие и изяде! Ти бъркаш! Атила не е Атаулф и
Валия. Хуните не са готи. Те са диви. Ако смяташ, че ще можеш да ги
контролираш, защо не се опиташ да ги накараш да приемат
християнството? – след това Валентиниан заговори като на себе си. – Ти,
понеже знаеш, че нямам наследник момче, искаш моите две дъщери да
отстъпят властта на мъжкия наследник на Атила и Хонория. Може би
искаш един от дивите наследници, които дори не са от Хонория и
нямат нищо общо с кръвта на Теодосий Велики, да властват?!
В този момент в залата влезе Флавий Бас Херкулан. Преди малко бе
напуснал помещението и явно сега трябваше да води със себе си Хонория,
но нея я нямаше.
– Къде е Хонория? Нали казахте, че е тук? – попита Валентиниан, – Тя
трябва да е тук, за да отговори на наглите хунски пратеници!
– Тя е тук – отвърна твърдо старият сенатор. Може би нарочно не каза
"Ваше величество", за да подчертае, че не изпитва уважение към
владетеля.
– Защо не я доведохте?
– Хонория е изморена от дългото пътуване до тук.
– Не ме интересува, искам я тук! – твърдо отвърна владетелят. – Стига с
тези женски глезотии!
Флавий Бас Херкулан замълча. Личеше си, че се чуди дали да отговори
на владетеля. След малко явно се реши, защото каза:
– Не, Ваше величество, не е тук, понеже се чувства зле, но не от
пътуването, а защото е бременна.
– Бременна?! – изуми се Валентиниан. Гала Плацида също реагира, но не
каза нищо.
– Да! – твърдо отвърна сенаторът Херкулан.
– От Евгениус ли? – попита императорът.
Флавий Бас Херкулан само повдигна рамене, с което искаше да покаже,
че всичко е ясно и няма от кого другиго да бъде.
Лицето на Валентиниан се зачерви. Явно пред очите му се сбъдваха най-
мрачните му очаквания.
– Ще я убия тази кучка! Ще я убия! Това променя всичко!
– Пощади я! – Гала Плацида се намеси. – И тя е мое дете като теб! Прави
я каквото искаш, само не я убивай!
Думите на майката потресоха хората в залата. По това как тя се държеше
всички разбраха, че Валентиниан е готов да убие сестра си и двамата вече
са обсъждали това.
– Това, че е бременна, променя всичко – продължаваше да говори
императорът.

126
 Флавий Бас Херкулан се чувстваше неудобно, Откакто за втори път бе
влязъл в тронната зала. Той опитваше да се отдалечи от владетеля, като
ходеше назад. Валентиниан обаче го видя и каза:
– Флавий Бас Херкулан, ти добре ли опази Хонория, или по пътя си
мърсувал с тази уличница? Да не би детето да е твое?
Очите на стария сенатор за малко щяха да изскочат от орбитите. За да
потърси подкрепа, той се обърна към останалите сенатори и генерали. В
този момент Валентиниан огледа мазния, надиплен врат на плоскоглавия
сенатор. Херкулан беше наследник на онези древни римляни с огромни
гърбави носове, плоски глави, които бяха създали Републиката. Владетелят
изучаваше съсредоточено главата на сенатора, която бе толкова
безформена, че приличаше на грудка.
В този момент, неочаквано за всички присъстващи, заговори мъжът с
качулката. От одеве хората в залата бяха забравили за него.
– Доведете Хонория, моят владетел я иска!
Като го чуха, всички изразиха възмущението си от това нагло искане.
– Това не може да стане! – отвърна Валентиниан. – Хонория не може да
се омъжи за вашия владетел Атила! Тя е бременна и вече е омъжена!
– За кого е омъжена? – попита мъжът с качулката.
Валентиниан се замисли само за миг. Той си спомни мазния врат на
отблъскващия сенатор. Идеята явно му се хареса и той се усмихна
зловещо. Старият сенатор бе най-грозният човек, за когото можеше да се
сети да е виждал. Защо да не нарани сестра си и в същото време да не унизи
всички сенатори? Това щеше да бъде подигравка с цялото съсловие на
надменните мъже и в същото време унижение за сестра му. След малко той
каза:
– Сестра ми е омъжена за сенатор Флавий Бас Херкулан.
Сенаторът подскочи от учудване. Валентиниан го изгледа и в погледа му
се четеше заповед да мълчи.
– Какво, да не би, сенаторе, да имате нещо против да станете мой
роднина!? Мой шурей!?
Флавий Бас Херкулан се замисли и след малко отговори:
– Не! Нямам нищо напротив.
– Това е измама! – извика мъжът с качулката. – Това е лъжа! Моят
господар няма да е доволен!
– Не ме интересува! – каза Валентиниан – Върнете пръстена ми!
– Този пръстен не е твой – отвърна мъжът, – той ми е даден от сестра ти
Юста Грата Хонория, само на нея бих го върнал! Настоявам веднага
съпругата ми да бъде доведена тук! Ако това не се случи, скоро вие ще се
видите с войските ми! Или веднага ми водите Хонория, или скоро вие ще
видите Едекон!

127
 Авитохол изтръпна, защото с последните си думи Атила се бе разгорещил
и се бе издал. Българинът искаше да замести брат си и да се прикрие
отново, но това вече бе невъзможно.
– Кой си ти, та говориш така?! – извика Валентиниан.
В този момент под една от арките на залата се случваше нещо интересно.
Там, под една от дългите завеси, се движеше нещо голямо и черно, което
добиваше все по-ясни очертания. Мъжът явно се опитваше да отметне
завесата и да влезе в тронната зала. Изведнъж се видя огромното черно
тяло на нубиеца Гоар. Хонория крещеше зад гърба му.
– Искам да говоря с майка ми и брат ми, великия император на Рим и на
половината християнски свят – Валентиниан! – Тя някак иронично
подчерта последните си думи, може би за да покаже, че не признава брат
си за такъв.
Гостите на приема извърнаха глави. Атила също погледна към входа на
залата и в този момент видя някакъв преторианец да се приближава към
него, явно по заповед на Валентиниан. Императорът се възползва от
създалата се суматоха и, вместо да обърне внимание на сестра си, като
сочеше към Атила, извика:
– Вземете му пръстена! Той е крадец!
Атила сви юмрука, в който държеше пръстена, в този момент обаче
мъжът хвана ръката му. Той беше красив и млад, едър и силен
преторианец. Скоро към него се присъединиха и други римски гвардейци,
които опитваха да задържат Атила. Той обаче рязко се отдръпна и бързо
извади своя меч. Авитохол с мълниеносна бързина последва брат си. Двата
меча като че имаха връзка помежду си и когато някой от братята вадеше
своето оръжие, другият усещаше това. Мечовете сякаш ревнуваха един от
друг и когато единият излизаше "на свобода", другият веднага даваше
сигнал на мъжа, който го носи, че и той иска да участва в битка.
– Махнете му качулката! – каза Валентиниан. Само за миг вниманието от
Хонория отново се бе прехвърлило върху мъжете с качулките. – Свалете
му качулката! – продължаваше да крещи императорът. – Това май е Атила!
– Познавам тази наметка – изведнъж каза Флавий Аеций. – Този мъж е
един от най-приближените на кагана на хуните. Той е помощник на Есла,
казва се Мена-Саг.
В този момент Майориан, който водеше преторианската гвардия и пръв
бе хванал ръката на кагана, се приближи без-церемонно до Атила и с рязък
жест смъкна качулката му.
Всички мъже едновременно ахнаха. Те не направиха това толкова от
изненада, дори не защото видяха лицето на един от най-великите
владетели на света, изконния враг на Рим и Западния свят, кагана на хуните
Атила. Самото му лице им оказа такова въздействие. Атила стоеше като

128
изсечен от дърво. Той не помръдваше, очите му бяха вперени някъде
напред, но си личеше, че погледът му се рееше някъде безцелно. Той не
гледаше в този свят и римляните разбраха това. Лицето на този мъж –
сурово и грубо, обветрено, наранено и обезобразено, ги караше да
потръпват, а стомасите им да се свиват и преобръщат. Всички
присъстващи се взираха в лицето на хуна и не можеха да откъснат поглед
от него. Този мъж ги хипнотизираше и не той, а те бяха негови жертви.
– Атила! Атила! – мълвяха думите на патрициите. – Това е Атила! –
Военните нищо не казваха, но си личеше, че върху техните стиснати до
бяло устни бе застинало същото възклицание. Наум те си повтаряха същото
това име, което им действаше като хипнотична мантра.
Авитохол се чудеше как да се възползва от мига на стъписване и
застиване, който бе обзел целия двор в Равена. В този момент някакъв мъж
се раздвижи и започна да говори. Това рязко смъкна напрежението и накара
римляните да се размърдат, все едно се пробуждаха от дълъг сън.
Този шумен мъж бе посланикът на Гейзерих. Като викаше, той се
приближи до Атила, прегърна го и като го наричаше „Виктор Скевас
Масхарис”, започна да му говори все едно двамата бяха стари приятели.
Това накара римляните да зяпнат от учудване. Не по-малко изненадан от
тях бе и самият Атила. Той осъзнаваше, че с него се случва нещо странно,
за което вина имаше брат му, но не знаеше как да реагира.
Най-добре от това объркване се възползва Валентиниан, който извика на
Майориан.
– Вземете оръжията им!
Водачът на преторианците се приближи до Авитохол и изтръгна меча от
ръцете му. Българинът изпита съжаление не защото му взеха оръжието, а
защото за пореден път се увери, че мечът, който виси на българския му
боен колан, не е истинският Меч на боговете. Някога Тангра бе отредил
той да получи меча изкован от него и Ковендра. Но мечът на Атила също
бе отнет от същия този Майориан. Авитохол знаеше колко много брат му
държи на Меча на Марс, но явно това, че стискаше в едната си ръка
пръстена на Хонория, му бе попречило да окаже съпротива при отнемането
на оръжието. Най-вероятно брат му бе решил на първо време да
запази пръстена, който му гарантираше половината западен свят, а по-
късно да си върне меча. В този момент Авитохол мислеше за това, че може
би и двата меча не бяха истински. Вероятно и мечът, даден му в Тибет,
също нямаше да се окаже толкова таченият по цял свят Меч на боговете.
– Всичко е ясно – каза Флавий Аеций. – Този е Атила – и той посочи към
Атила, върху чиято глава вече нямаше качулка, – а този е Мена-Саг.
– Много красиви мечове! – Майориан не успя да стърпи възхищението си.
Най-близо до него стоеше Авит и той му подаде едното от оръжията.

129
Двамата мъже, с лица озарени от отблясъците на мечовете, не можеха да
спрат да ги оглеждат и да изразяват възхищението си от лекотата на
остриетата и майсторството, с което бяха изковани.
За Авитохол вече нямаше съмнение, че и двата меча, които цял живот бе
носил със себе си, са фалшиви. Той много добре помнеше легендата, че
само владетели могат да държал в ръка Меча на боговете. Авит беше стар
сенатор, а Майориан беше млад воин. Тези никога нямаше да заемат
престола в Рим. Всичко беше ясно. Изведнъж се сети, че много пъти досега
бе наблюдавал подобни знаци. Някога Кодиса, Маркиан и много други
мъже бяха държали някой от мечовете му, но гой винаги се бе надявал, че
това се случва само с меча изкован от него и Ковендра. Сега обаче виждаше
и двата меча едновременно в ръцете на Авит и Майориан.
Авитохол погледна към младия Юлий, който се намираше най-близо до
него, и попита така, че никой да не чуе.
– Кои са тези?
Юлий явно бе запознат с двора в Равена, защото само с няколко думи му
разказа за Авит и Майориан. В същото време Авитохол различи в един от
воините Рицимер и си спомни за последната им среща в Германия, както и
за още нещо. Скоро щяха да ги обградят, арестуват и оковат. Те се бяха
разкрили, а това в сърцето на Рим бе огромна грешка. Но не за себе си се
притесняваше българинът, а за сина си, когото бе оставил смъртно ранен
във вилата. Да се грижат за него бяха останали само двама римски лекари
и Фенрир. Кучето обаче не можеше да защити сина му. Авитохол нямаше
никакво доверие на лекарите, но нямаше избор и трябваше да придружи
останалите си спътници. Преди да тръгнат, Атила ги бе заплашил и те се
бяха притеснили. Ирник обаче бе оставен на тяхната милост. Авитохол
съжаляваше, че с тях не беше Олджибай, който го бе изоставил и бе заминал
на изток, нито един от пазачите на Атила, нито Деел, защото тяхната гибел
и пленяването им предвещаваше гибелта и на сина му.
В този момент Хонория започна да вика. Тя все още стоеше под едната
арка, току до копринената завеса. Хората можеха да разберат къде е
принцесата по Гоар. Висок, едър и черен, той се извисяваше с една глава
над всички присъстващи в залата.
– Господарю мой – викаше Хонория, – вие сте дошъл да ме вземете!
Освободете ме!
– Дошъл съм за теб – извика Атила.
Майориан бе отнел мечовете и, запленен от тяхната красота и изящество,
бе забравил за пръстена. Сега Атила вдигна свития си юмрук и го разтвори.
Там все още се намираше златният пръстен-печат на Хонория. – Ето
пръстена ти!
– Господарю, помните ли, аз ви казах, че някой ден ще се ожените за мен?

130
 – Така беше! – съгласи се Атила. Авитохол знаеше, че не на брат му
Хонория бе обещала това, но той явно бе решил да се възползва.
– Ще ме отведеш ли от тук, господарю мой? – продължаваше да крещи
мелодраматично принцесата. – Те ще ме убият!
– Ти си полудяла! Стегни се! – извика Валентиниан. – Не можеш да се
омъжиш за Атила! Ти вече си омъжена за достопочтения сенатор Флавий
Бас Херкулан.
– Това е лъжа! – крещеше Хонория. – Това не е вярно! Откога съм
омъжена за най-грозния мъж на света? Той е толкова стар!
Като изпита пълно удоволствие от унижението на сестра си, императорът
каза:
– Това стана малко по-рано тази вечер. Ето тук е папа Лъв I Велики, който
ще потвърди и скрепи вашия брак.
– Аз... За този... – Хонория пелтечеше и гледаше с погнуса стария сенатор,
чиято плоска глава и косата, останала тук-там по олисялото му теме, му
придаваше вид на жаба, а бялата му, почти прозрачна кожа, караше тази
жаба да изглежда мъртва. – Не мога! Не искам! – после, като погледна брат
си в очите, тя извика: – Ти се подиграваш с мен! Омъжил си ме пряко
волята ми! Ти си по-лош от мен! Ти си най-жестокият човек на света!
– По-добре да те омъжа, отколкото да те убия! Майка ни се застъпи за теб.
Никога няма да станеш жена на Атила! Вече си омъжена за нашия най-
голям приятел – Флавий Бас Херкулан.
Хонория отново огледа престарелия сенатор, който я наблюдаваше със
сурово и навъсено изражение, и изпита погнуса. Потта бе попила по тогата
му и най-вече около мазния му, надиплен врат. Всички знаеха, че Херкулан
е строг мъж, свикнал да получава уважение, и беше ясно, че думите на
Хонория не му се нравят.
Авитохол използва това, че вниманието на всички бе насочено към
Хонория, и каза на Юлий.
– Отиди до този Авит и Майориан и ни върни мечовете!
В следващия момент той съжали, защото се сети, че ако Юлий също хване
мечовете, това ще е още едно доказателство, че нито един от тях не е Меча
на боговете. Авитохол беше сигурен, че това момче никога нямаше да стане
император и владетел.
В този момент гласът на Атила се извиси над залата.
– Аз съм Атила – каганът на хуните! Искам да отведа със себе си своята
съпруга Юста Грата Хонория! Веднага ми върнете меча и този на Мена-
Саг!
Атила кимна и в този момент Юлий отне двата меча от ръцете на сенатора
Авит и префекта на преторианците Майориан.

131
 – Не искам да отнемам нищо чуждо – Атила продължаваше да говори. –
Желая само това, което принадлежи на мен и на моята жена! Ако не ми го
дадеш, ще дойда и ще си го взема със сила! Ще взема и повече, защото ще
трябва да си платиш за похода и войната, която ще проведа срещу теб!
Не ме карай да ти взема всичко! Дай ми Хонория и половината си империя!
Моят бог Тенгри ми даде този меч – в този момент Атила поемаше меча си
от ръката на Юлий. Той го огледа, за да се увери, че в ринга е поставен
златният медальон с вълка, след което го вдигна над главата си. В този
миг каганът повтори: – Моят бог Тенгри, като ми даде този меч, ми обеща
цялата тази земя! – докато казваше това, той описа кръг, показвайки
недвусмислено, че говори за цялата земя на Рим и за всички хора, живеещи
върху нея.
Докато погледите бяха вперени в брат му, Авитохол пое своя меч от
Юлий, погледна медальона със сърната, поднесе го към устните си и го
целуна, а след това незабележимо го прибра.
– Отведете тази курва! – извика Валентиниан. Личеше си колко е
раздразнен от случващото се тази вечер и най-вече от заплахата на Атила.
Той погледна към Хераклий и Аполинарий. Императорът очакваше
спокойна вечер, в която да си прекара добре, но нищо такова не се бе
случило. В погледа му имаше обвинение към личния си секретар и към
мъжа. отговарящ за забавленията му.
Майориан се зае да изпълни заповедта на императора.
– Искам да остана! – крещеше Хонория и се бореше с двамата
преторианци, които опитваха да я изведат от залата.
– Оставете жена ми! – извика властно Атила и това накара преторианците
да застинат. Майориан даде знак на подчинените си да продължат, те обаче
не помръдваха. В този момент Гоар изостави Хиацинт, който едва се
държеше на краката си, и се приближи към Хонория. Майориан обаче
извади своя гладиус и за да демонстрира твърдостта си, прободе Гоар
в корема. Огромният нубиец изстена и като се опита да хване меча, все едно
не искаше той да излиза от корема му, се свлече на земята. Така Майориан
остана без оръжие и едва сега като че ли осъзна какво бе направил. Той се
огледа безпомощно, търсейки подкрепа в погледа на императора. Атила
веднага се възползва от момента, смъртта явно не му правеше никакво
впечатление. Той скочи напред и сграбчи Майориан, който не оказа почти
никаква съпротива.
Други преторианци обаче „скочиха” да помогнат на своите другари. Една
част обградиха Атила, който все още държеше командира им в хватката
си, а други помогнаха да изведат Хонория.
– Не ме давай в ръцете им! – крещеше принцесата.

132
 – Сенатор Флавий Бас Херкулан – извика Валентиниан, – укротете
съпругата си и се грижете за нея да не избяга! Заключете я някъде!
Флавий Бас нерешително последва групичката преторианци, които
отвеждаха бясно мятащата се, бореща се и съпротивляваща се, хапеща и
ритаща Хонория.
Рицимер също тръгна към групичката на Атила и каза:
– Атила е мой враг! Веднъж той в Опидум Обиорум (днес град Кьолн) ме
заплаши със стрела! Мен и баща ми! Така той успя да се изплъзне! Сега аз
ще го убия!
– Остави го! – крещеше Флавий Аеций, който знаеше, че хуните, които ще
дойдат след Атила и най-вече Едекон, въобще няма да повярват, че
Рицимер на своя глава е убил техния каган. Да се посегне на Атила сега
беше равностойно на дълга, изтощителна и разорителна война с хуните.
Това можеше да предизвика гибелта на Рим.
Рицимер обаче беше немец и се направи, че не чу предупреждението на
„последния римлянин*’. Той хвана двете ръце на Атила. Хунът се бореше
с двамата мъже и опитваше да ги надвие. След миг Атила държеше
Рицимер. Младият мъж беше изумен, че е станал пленник на хуна. В
гърлото на Атила обаче имаше опряна кама. В борбата Майориан някак бе
успял да се отскубне от Атила и опря върха на камата си в гърлото му.
– Ваше величество, наредете на Майориан да се оттегли! Няма нужда от
кръвопролития!
Гледката очевидно забавляваше Валентиниан, който в този момент
съвсем лекомислено заповяда:
– Майориан, убий кучето, което заплашва твоя император!
– Ваше величество – продължаваше да се моли Флавий Аеций, – това ще
е гибел за Рим!
– Този варварин ме обиди! Майориан трябва да измие обидата!
– Ти не знаеш какво говориш! – викаше Флавий Аеций. –
Твоята обида ще струва скъпо на Рим! Воините на този мъж ще разрушат
града, ще съборят империята съществувала хилядолетия, защото ти си
негоден да управляваш и да вземаш правилни решения!
– Сенатор Аеций, виждам, че все още сте приятели с този Атила!
Флавий Аеций бе разбрал, че е безсмислено да говори на мъжа на трона,
затова се обърна директно към преторианския префект.
– Майориан, някога ти беше мой подчинен, а и все още си такъв. Остави
Атила! Пусни го! Така ще е най-добре за всички нас!
– Императорът ми заповядва – извика Майориан, чувствайки се длъжен
да отговори на бившия си командир.
– Майориан е един от най-верните ми хора! В последно време започвам
да го харесвам все повече и повече – намеси се Валентиниан.

133
 Тези думи накараха Флавий Аеций да се намръщи и с намек в гласа каза:
– Чува се дори, че се харесвате прекалено много!
Валентиниан се беше изправил на крака.
– Атила ме попита кой ще ме наследи! Ето, дойде време да оповестя
своето решение! Мислих дълго над него. – Валентиниан отново придърпа
дъщеря си към себе си. Всички бяха сигурни, че в този момент той ще обяви
дъщерите си или поне по-голямата от тях Евдокия Младша за августа. –
Моите две дъщери: Евдокия Младша и Плацидия Младша, са много малки
за това – като каза това, той помилва нежно главата на момиченцето. –
Едната е на десет, а другата на шест. Не желая да бъдат нещастни като
Теодосий и мен и от малки да чувстват тежестта на престола! Ако направя
едната от тях августа, другата цял живот ще се бори с нея! Освен това
трябва да се обрече на безбрачие. Видяхте как живяхме ние двамата с
Хонория, не искам да причинявам това на дъщерите си!
Ако направя и двете августи, това означава да обрека Рим на гражданска
война. Нека някой ден дъщерите ми се омъжат за синове на владетели и
напуснат двореца в Равена и Рим! Затворничката Хонория няма да бъде моя
наследничка, нито детето ѝ, ако има такова, защото тя опита да узурпира
престола с измама. Майка ми, достопочтената Гала Плацида, вече е много
стара и болна. Флавий Аеций и синовете му няма да ме наследят, въпреки
че виждам домогванията им към престола. Сега той се опитва да задоми
сина си с една от моите дъщери. Той обаче е представител само на една част
от Рим, най-вече гало-римската. Моят наследник трябва да бъде млад
човек, енергичен, умен и красив. Аз дълго мислих и реших да обявя за свой
наследник Майориан!
Тази вест завари всички неподготвени, дори новия престолонаследник.
– Това е безумие! – извика Флавий Аеций. – Да обявите наследника си ей
така е страхотна грешка! Това означава да превърнете двора си в
змиярник!
– Напротив, аз искам да покажа любовта и доверието си към своя млад
префект на преторианците и най-официално го обявявам за свой наследник.
Ти можеш да осиновиш Хилдерих, защо аз да не мога да си избера
наследник! От този момент обявявам младия Флавий Юлий Валерий
Майориан за свой наследник!
В един миг само най-важна новина стана обявяването на Майориан за
наследник на престола в Рим. Пред това бледнееха дори омъжването на
Хонория за Флавий Бас Херкулан и появяването на Атила в двора в Равена.
Та този млад човек до вчера бе напълно непознат. Той наистина
принадлежеше към древен и знатен италийски род, но кой можеше да
очаква, че за една вечер ще бъде обявен за наследник на Валентиниан и ще
стане август?

134
 Всички римляни бяха потресени от внезапността и неочакваността на
случилото се. Едни, защото знаеха кой е Майориан, а други, защото не
знаеха нищо за него. При тези думи Гала Плацида изпищя и се отпусна в
ръцете на прислужниците, които бяха около нея.
Тази вест завари неподготвен и самия Майориан. Той се чудеше какво да
направи и само за миг отхлаби хвата на камата си. Атила усети това и се
възползва от мига на стъписване. Той бързо пусна Рицимер, ритна го в
корема и веднага придърпа незнаещия на кой свят се намира Майориан.
Сега вече Атила държеше един силен коз. Той беше взел за заложник
наследника на Рим.
Авитохол се замисли, че този Майориан беше с длъжността канартикин.
Разбира се, в България никой не можеше да определи ей така кой да стане
наследник на престола. Дори върховният владетел, ювиги канът на
българите, нямаше властта да направи това.
Атила вървеше бавно назад и държеше Майориан пред себе си като жив
щит. Той бе опрял собствената му кама в гърлото му. Авитохол го последва.
Преторианците правеха път на своя началник, който беше заложник.
В този момент заговори Флавий Аеций. Личеше си, че честта на стария
командир и сенатор бе засегната и той не е никак впечатлен от това, че
каганът на хуните отвежда току-що обявения наследник на престола.
– Не може под моето командване да има престолонаследник на Рим! – той
каза "престолонаследник" с ирония.
Атила разбра, че вече почти никой не се интересува от тях затова, преди
да напусне залата, избута Майориан напред. Никой в двореца в Равена не
желаеше гибелта на хуните. Вниманието на всички бе насочено към това,
което се разиграваше в двора. Атила прецени, че ако пусне Майориан, така
ще забави още повече преследвачите им. Двамата мъже се втурнаха
към конете си, метнаха се върху седлата им и пришпориха великолепните
лактофаести в мрака на Равена. Тази вечер крепостта бе оставена отворена,
тъй като непрекъснато влизаха и излизаха пратеници. Двамата мъже с
черни качулки "прелетяха" покрай пазачите, които дори нямаха време да
видят какво става.
Римляните като че ли не забелязаха, че двамата хуни напуснаха залата.
– Настоявам Флавий Юлий Валерий Майориан веднага да напусне
армията! – мрачно говореше Флавий Аеций. Той никога нямаше да прости
на младия си командир, че в критичен момент бе подкрепил императора
вместо него. Така Майориан си спечели един силен противник. Не се
знаеше, ако станеше нещо с Валентиниан, как ще управлява, като срещу
себе си ще има Флавий Аеций. Всички мъже, които имаха поне малко
понятие от политика и дипломация, разбираха, че този ход на Валентиниан
беше гениален. Той нямаше да остави властта в ръцете на Флавий Аеций –

135
най-влиятелния римлянин, и дори след като го няма, щеше да осигури
паритет в двора и неговото присъствие щеше да се усеща.
Авитохол и Атила препускаха мълчаливо из блатата около Равена и
бързаха към вилата във Ферара. Тази вечер се бяха случили толкова много
неща, че мъжете още не можеха да осъзнаят всичко. По някое време
Авитохол се сети, че на приема бе присъствал Скиртос, но той не успя да
размени и една дума със стария си познайник от Картаген. Атила
също мислеше върху целия възел, който се бе заплел около сватбата му с
Хонория.
По някое време той се обърна към светещата в мрака Равена и извика:
– И аз като Цезар ще кажа: Veni! Vidi! Vici! (Дойдох! Видях! Победих!),
но бих допълнил:
Дойдох... бързо!
Видях... безпристрастно!
Победих... честно и завинаги!
Авитохол не разбра добре думите му, но беше ясно, че Атила се смяташе
за победител от това, което се бе случило през вечерта. Той наистина
нямаше да отведе Хонория, но и защо му бе още една жена, и без това си
имаше достатъчно. Атила не беше дошъл до тук, защото обича Хонория,
нито я искаше за жена, това беше ясно на всички. За половината Рим той
беше дошъл до тук, а него можеше да вземе и с върховете на хунските
копия. Сега той беше щастлив и се смяташе за победител, защото тази вечер
бе заявил правото си да властва над част от земите на Рим. Беше видял как
властта в Рим се търкаля в тронната зала. Някакво нещастно момче
бе обявено за наследник на престола. Той, Атила, беше много по-достоен
от него. Щом никой истински мъж не можеше да наследи престола в Рим,
той щеше да го направи. Той имаше повече право да стори това от
стъписания Майориан. Атила предчувстваше огромните разправии, които
щяха да настъпят в Рим. Флавий Аеций, Гала Плацида, сенаторите
нямаше да оставят това така. Те щяха да се борят за властта, а когато две
или повече прегладнели псета се бият, те се изтощават. Те дотолкова са
обсебени от битката, че можеш да се приближиш и под носа им да
измъкнеш цялото стадо от гойни овни. Рим, разбира се, беше мършаво
стадо от изпосталели овце, но с голяма слава. Атила беше вълк. Мъжът
опипа вградения в меча му медальон. Той щеше да отнеме стадото под носа
на кучетата-пазачи. Щеше да се приближи и да чака кучетата толкова да се
изтощят, че когато дойде, да имат сила само да близнат ботуша му. Те щяха
да се разкъсат взаимно, Гала Плацида беше стара и едва ли щеше да дочака
края на битката. Хонория обаче и Флавий Бас Херкулан можеха да
се включат. Сега, когато беше шурей на императора, на стария сенатор
можеше да му се появи желание за престола. Атила знаеше, че трябва да

136
изчака последните две кучета и когато те се изтощят, той да застане пред
тях и да ги разкъса или подчини. Ако се забавеше, последното куче можеше
да се превърне във вълк или дори в още по-опасен звяр, например в мечка.
Кое ще е последното куче, можеше ли това да е Майориан? Атила яздеше
и мислеше за всичко това.

137
 IV
Това, че Атила бе заплашил мъжете, които лекуваха Ирник, явно бе
оказало благотворен ефект върху тях или може би те бяха отговорни хора,
но когато двамата се втурнаха във вилата, те излязоха да ги посрещнат.
Лекарите се бяха грижили непрекъснато за Ирник, два дни и две нощи.
Сега той се чувстваше много по-добре и имаше признаци за оздравяване.
За съжаление лечението му трябваше да се прекъсне. Авитохол благодари
на мъжете, след като внимателно изслуша как трябва да продължи
лечението. Пое внимателно няколко стъкленици, които те му дадоха, като
внимаваше да не ги обърка. Българинът осъзнаваше, че трябва да са
бързи. Преследвачите им сигурно бяха по петите им. Марцелин и Непоциан
със сигурност щяха да покажат на преторианците вилата на префекта, а
може би на Рицимер или пък на Флавий Аеций. Всъщност групата от
преследвачи сигурно беше огромна, както бе голям и броят на желаещите
да ги заловят. Двамата братя не се съмняваха в това. Те бяха бегълци и
трябваше да бързат. В този случай само бързината и нищо друго не можеше
да ги спаси.
Възмутените лекари настояваха Ирник да остане на легло поне още
десетина-двадесет дни. Те твърдяха, че за него ще е фатално да бъде
изправян и местен където и да е било. Авитохол обаче не желаеше да се
разделя със сина си, а Атила не искаше да оставя младия воин за заложник.
Така двамата взеха решение, без да разменят и една дума. Докато
обличаха Ирник с бойната му дреха, той не спираше да стене, явно болката
бе голяма. След това, за ужас на равенските лекари, Атила и Авитохол го
метнаха върху Теку. Ирник беше българин и се вкопчи в седлото и
поводите на коня си. Така, като истински степен воин, израсъл на седло,
той се крепеше на него с небивала ловкост, но изглеждаше все едно във
всеки момент ще се свлече от там. Лекарите започнаха да молят поне да
пренесат пациента с каруца, но братята знаеха, че това ще ги забави твърде
много и ще станат лесни за догонване. Авитохол им плати пребогато и им
благодари. Той се извини, че не може да се съобрази с препоръките им и ги
увери, че ще се грижи много добре за момчето. Авитохол и Атила
очакваха преследвачите им вече да са ги застигнали и не можеха
да разберат защо се бавеха толкова. Сега обаче това не ги интересуваше.
Когато бяха готови и Авитохол провери всичко: мечове, книги, пунгии,
тримата напуснаха вилата. Авитохол водеше след себе си оседланата
Мадара. Следвани от Фенрир, те изчезнаха в нощния мрак. Блатата в тази
безлунна нощ изглеждаха още по-тъмни и излъчваха хлад. Четирите бели
коня потънаха и се разтвориха в този мрак.
138
 Макар да бяха на седло, придвижването им през първата нощ не беше
много по-бързо, отколкото, ако бяха с каруца. Все пак четирите коня бяха
по-гъвкави и не избираха много-много откъде да прекосят блатата. Това
може би бе единственото им предимство. Тримата се движеха в пълна
тишина не защото се налагаше, около тях се шириха безкрайни блата, а
защото нямаше какво да си кажат. Всеки мислеше и премисляше всичко,
което се бе случило. Кой какво беше казал и какво можеше да означава
това. На Авитохол му беше ясно, че преследването им ще започне на
сутринта. Непоциан и Марцелин сигурно вече бяха отвели хората на
Майориан във вилата, но след като разберат от лекарите, че са
тръгнали, преследвачите им, колкото и да бяха глупави, нямаше да
ги последват през нощта, а и не беше нужно. През деня те щяха да ги
открият много по-бързо и лесно.
Понеже знаеха това, тримата не спряха през цялата нощ. Атила водеше
групичката. Ирник се крепеше едва-едва и изглеждаше ни жив, ни умрял.
Според Авитохол той не осъзнаваше какво му се случва.
На сутринта тримата се бяха отдалечили много от Равена и Ферара, затова
Атила реши да не се спотайват през деня.
Явно борбата с преследвачите им щеше да бъде на надпреварване, а не на
дебнене. Авитохол не беше сигурен, че това е печелившият избор, но се
съгласи с брат си. Така следващите дни бяха истински кошмар. Конниците
не спираха нито за миг и не слизаха от седлата. И ако за тях двамата това
беше изпитание, то за Ирник беше почти сигурна смърт. Те не можеха да
разберат това, защото най-младият от тях не даваше никакви признаци и не
контактуваше с тях. Едно беше сигурно, че още беше жив. Това караше
Атила да е по-бърз.
Спътниците минаха покрай Аквилея, но даже не се замислиха да се отбият
и спрат в града. В този момент обаче Атила кривна на север към големия
път, който пресичаше Северна Италия. Той явно имаше план да заблуди
преследвачите. Беше ясно, че те ще ги причакват и ще се опитват да ги
настигнат до Тересте. От там на бегълците им оставаше съвсем малко да
пресекат две по-големи реки и да стигнат до Истър, а когато го направеха,
пред тях вече щеше да бъде Хуния.
Никой нямаше да очаква с ранен човек да изберат по-дългия път. Така,
след като напуснаха блатата, двамата братя поеха на север, пресякоха
големия път и продължиха на изток и север. Атила се стремеше към най-
високата планина в Европа. Тя се извисяваше ден след ден пред очите им,
но като че ли непрекъснато се отдалечаваше и все не можеха да я достигнат.
Тук природата бе много красива, пред очите им се простираше плодородна
низина, притисната от една страна от блата и море, а от другата – от
извисяващата се планина.

139
 Когато стигнаха до планината, мъжете навлязоха в нея и подириха
спасение в нейните дебри. Двамата братя откриха едно закътано място. То
беше в поречието на малко поточе, което се спускаше от планината.
Прозрачната му кристална вода бе толкова студена, че веднага освежи
преуморените, неспали от толкова време мъже. Атила се погрижи за конете
и запали малък огън, а Авитохол насече клони и от тях стъкми за сина си
легло и го настани да легне удобно. Ирник беше жив и това беше цяло чудо.
Младият, силен организъм на сина му се бе вкопчил в живота и не искаше
да го пусне.
През следващите дни и нощи мъжете спаха. Авитохол се събуждаше само
колкото да хапне и да се погрижи за сина си. Кога ставаше Атила, той не
знаеше, но по някои белези разбираше, че брат му се е погрижил за конете
и е хапнал. За българина беше чудно с колко малко можеше да живее
каганът на хуните, този от когото трепереше светът.
Мъжете не можеха да определят колко време прекараха в дебрите на
планината. Авитохол бе събрал всички кожи, наметки и с тях постоянно
завиваше сина си. Колкото повече време минаваше, толкова за по-дълго
българинът оставаше буден. Ирник вече беше доста по-добре, все по-често
отваряше очи и оставаше така за все по-дълго време. Авитохол се
грижеше за него и спазваше стриктно всички предписания на лекарите.
За пръв път от много време двамата братя разговаряха. Атила искаше да
минат през високата планина и така да избегнат преследвачите си, които
никога не биха допуснали, че мъжете пред тях ще минат от тук. Той настоя
да тръгнат, но Авитохол го помоли да останат още известно време, докато
Ирник не укрепне още малко. Съвсем скоро младият българин се почувства
толкова добре, че оставаше седнал за все по-дълго време. Авитохол
мислеше дали да не започне да говори със сина си и да продължи да му
разказва за „Да”. Тези разговори обаче изискваха сила и яснота на мисълта,
а бащата не беше сигурен, че синът му може да се концентрира за нещо
такова. Авитохол се замисли, че колкото и пъти да бе планирал
обучението на Ирник, то винаги се случваше върху седлото. Така стана и
този път. Минаха няколко дни, преди Ирник да започне да пълзи и дори
опитваше да застане прав на краката си.

Тримата мъже яздеха конете си бавно и така отново бащата и синът имаха
възможност да говорят. Атила се движеше малко пред тях, усетил
желанието на Авитохол да говори със сина си. Българинът на няколко пъти
"улови" погледа на брат си. Когато гледаше Ирник, той беше мек и по
бащински топъл. Авитохол знаеше, че в този момент брат му си мисли
за Елак, Денгизих и останалите си синове.

140
 Авитохол заговори, той беше сигурен, че отново е настъпил момент за
обучение на Ирник.
– Ирник, контролирай емоциите си, за да не те контролират те теб!
– Кои те? – не разбра Ирник. – Противниците или емоциите?
– Противниците ти винаги ще могат да те уязвят само чрез емоциите ти!
Там са дупките в твоята защита!
Авитохол се дразнеше, че синът му изглеждаше някак апатичен. Той
осъзнаваше всичко, което Ирник бе преживял, но искаше да му вдъхне
нови сили за борба, затова каза:
– Отчаянието и апатията са най-лошите врагове, които могат да атакуват
един човек. Те са равносилни на старостта, примирението и смъртта.
Младите по дух хора винаги са активни. Те са влюбени в живота,
любопитни, желаещи да видят това или онова. Това е животът. С времето
обаче хората стават апатични. Срам ме е, когато видя млад човек с
отпуснати рамене, отчаян от живота. Това е жалко и тъжно. Такива хора са
обречени да съществуват без да са живи. Живият човек се бори и търси
предизвикателствата. Бъдещето принадлежи на номадските народи, защото
те са млади, гладни, хищни, с хъс за борба и оцеляване. Европа е стара и
изморена. Тя мисли, че побеждава помадите, като ги претопява в себе си,
но греши. Европа губи, защото, макар духът ѝ да се запазва,
нейната същност се променя. В това аз виждам една договорка. Старите
народи на Европа ще изчезнат, а на тяхно място ще останат тези, които днес
са наричани варвари. Някой ден Европа ще принадлежи на варварите.
Европа е хидра, която вече е изсмукала жизнените сили на старите народи,
на римляни, гали, ибери. Те вече са мъртви. Някой ден Европа ще бъде
немска, готска и хунска, както и аланска, и сарматска.
Ирник, ти трябва да се бориш с живота като истински "варварин"! Не бива
да се оплакваш и да се успокояваш, че си ранен! Щом си жив, това означава,
че Тангра го е пожелал и има мисия за теб! Той е отредил за теб още по-
велики дела и ти трябва да си готов за тях! Стягай се по-бързо и се бори с
живота, трудностите, болката! Ти си българин, не бива да изпускаш дори
стон! Ние, българите, никога не разкриваме чувствата си, както и не се
оплакваме! Какво става в нас си е лично наша работа и никой отвън не го
интересува! Дали страдаме или не, тежко ли ни е, ние знаем, че никой не
може да ни помогне. Тогава защо да се оплакваме? Всеки човек живее в
собствения си свят и никой не може да изживее живота на другия. Ако
очакваш помощ от другите хора, значи си много жалък! Такава помощ
никога не можеш да получиш.
Ирник кимна с глава в знак на съгласие. От одеве той се бе поизправил
малко на седлото. Думите на баща му явно го бяха жегнали.

141
 – Аз никога не съм си позволявам да скучая или да се отегчавам! – каза
Авитохол. – В главата си имам толкова много мисли, толкова много неща
съм преследвал цял живот, че не мога да си представя какво трябва да
стане, за да скучая. Мога да стоя сам в една пещера в продължение на
години и никога няма да се почувствам самотен. Днес младото поколение
на Рим е отегчено и скучае. Това е пагубно за него. Скоро Рим ще престане
да съществува точно поради тази причина. Всеки човек, който допусне да
му е скучно и да се отегчи, е обречен на смърт.
– Боли ме! – каза Ирник, който още не се бе съвзел от раната.
– Мен също ме боли – каза Авитохол. – Боли ме кръстът, краката, вече не
съм млад. Не мога да се наведа и често, като го направя, после не мога да
се изправя, но никога не говоря за това и сега не бих го направил, ако не
исках да те науча на нещо!
– Все още не си стар! – каза Ирник.
– Това ме притеснява, още нямам петдесет години, а вече съм развалина!
Чувствам се стар, изтрит и изтощен! Ако сега е така, какво ще стане, когато
наистина остарея?
Ние сме воини. Нас ни боли много и винаги. Още от момента, в който
избрах да бъда воин, аз приех, че болката ще бъде мой неотменен спътник.
Досега с никого не съм споделял, но бях съвсем млад, когато лекарите
започнаха да ме предупреждават и плашат, че ако не престана да участвам
в бойни походи и да се бия, може да остана сакат. Мен ме боли кръстът
много отдавна. Първо изтръпна десният ми крак, после – левият. Аз съм
почти безчувствен от кръста надолу. Но виж. караш ме и аз да започна да
се оплаквам! Болката е мой неизменен спътник и аз съм приел това. Няма
воин, който да не го боли всичко. Нашата болка е толкова голяма, че ако
започнем да говорим за нея, това означава да не говорим за нищо друго.
Поради тази причина ние не говорим за нея. Всички знаем колко много ни
боли, какви душевни терзания имаме, насилието, болката, страхът, смъртта
променят всеки един от нас. Ние сме сериозни хора и никога не говорим за
това. Всички воини сме заклети в един закон на мълчанието и никой от нас
не го нарушава. Ако човекът "плаче" колко го боли това или онова, той не
е воин. Той е като малко дете, което хленчи колко много го боли пръстчето.
Такъв не може да бъде воин. Той е по-скоро лигльо, плачльо, смешник,
насран страхливец.
Ние, воините, се отнасяме с презрение към такива. Нашата болка в
сравнение с тяхната е огромна. Те обаче реват навсякъде, а ние мълчим.
Ако хората ни слушат, ще си помислят, че само тях ги боли, а на нас ни
няма нищо. Това обаче не е така. Истинската болка, терзанията са вътре в
нас. Обидно е когато оставим такъв да ни говори за болката си или да
се оплаква, затова аз не допускам това и отбягвам подобни хора. Тези нямат

142
какво да ми кажат, никоя тяхна тема не ми е интересна и не ме вълнува. Аз
общувам само със сериозни, задълбочени хора, които са воини и спазват
закона на мълчанието.
Човек, който се страхува за здравето и живота си, не може да бъде воин.
Такива хора са страхливци. Знаеш ли колко много страхливци съм срещал
в живота си? Тези са като статуи застинали по Пътя. Много от тях
продължиха да говорят какви воини са, но нямаха сили да прекрачат и не
са нищо повече от страхливци. Ако и ти си такъв, продължавай да говориш
за болката, да се оплакваш, да очакваш от такива като теб съчувствие! Това
можеш да правиш, но тогава няма как да се наречеш мой син!
– Татко, това, което ми описваш, съвсем не е радостно! Ти искаш да
кажеш, че така ще бъде цял живот! Че цял живот ще бъда съпровождан от
опасността да бъда убит, болката, терзанието, страданието ще са мои
неизменни спътници! Заслужава ли си такъв живот?
– Това всеки сам избира за себе си. Ако носиш в себе си душа на воин, ти
ще преглътнеш този горчив хап. Воинът е такъв и не може да живее по
друг начин. Ако рискът ти се струва прекалено голям, това означава, че
просто не си роден за воин. Болката е минимумът, който трябва да си готов
да понесеш, за да бъдеш воин.
– И докога ще продължава това?
– Докато не умреш.
– Не съм съгласен! Не желая да изпитвам болка и да страдам през целия
си живот! Искам да живея, да бъда щастлив!
– Много хора се жалват и казват, че животът е лош, тежък, че е дело на
Сатаната. Аз веднага мога да докажа, че животът е хубав. Ако земята беше
място, където всички страдат, тя щеше да бъде като ад. Тогава всички хора
щяха да искат, колкото се може по-бързо, да се самоубият и да напуснат
този свят, да се разделят с живота си. Болките и страданията щяха да ги
подтикват да направят това. Когато човек реши, че няма смисъл да живее и
да преживява страдание, което няма да има край, той би посегнал на живота
си. Ние обаче не наблюдаваме подобно нещо. Всички хора със зъби и нокти
се борят да останат живи, да поживеят още миг повече, дори тези, които
цял живот се оплакват. А тези, които се самоубиват, правят това с огромно
съжаление. Животът е хубав, затова те така се разделят с него. Това е най-
сигурното доказателство, че земята и този живот са желани, че хората са
повече щастливи тук, отколкото нещастни, че са доволни и това тук е по-
скоро раят, отколкото адът. Най-важният извод от всичко казано дотук е,
че си заслужава да се живее. Какъвто и да е животът – добър, лош, колкото
и болки и страдание да има в него, трябва да го изживееш, да приемеш това,
което съдбата (Бог) ти е предопределила.

143
 Ти казваш, че искаш да си щастлив, но трябва да знаеш, че хората, които
живеят неосъзнато, като някакви идиоти, се стремят към това щастие.
Можеш да бъдеш щастлив само ако си глупак, но това означава, че ще
живееш както всички глупаци, в „матрицата“, неосъзнато. Аз вече съм ти
обяснявал разликата между това да се стремиш да бъдеш щастлив и
да възприемаш щастието като преживяване и това да си щастлив, но като
състояние.
Ти мислил ли си какво е болката? – българинът спря за миг, след което
продължи да говори: – Болката е най-страшното нещо на света. Болката и
страхът са едно и също нещо. Много хора смятат, че ги е страх от смъртта,
но всъщност ги е страх от болката. Страхът изгражда този свят. Този свят,
в който ние можем да съществуваме, е изтъкан от болка или поне ние
така го възприемаме, но всъщност болка няма. Болката е нещо, което ние
преживяваме, но тя няма материално изражение. Човек изпитва болка,
несигурност и страдание, но може и да си внуши това. Ако знаеш, че няма
болка и страдание, можеш да направиш така, че тя да не съществува за теб.
Никога една болка не може да се сравни с друга. Всяка болка е различна.
Всяка следваща болка е по-силна от предишните, които вече си преживял.
Страданието на всеки човек е по-силно, по-страшно и голямо от това на
другите.
Авитохол, за да вдъхне увереност на сина си и да му покаже, че всяко
нещо може да се преживее, без да казва нищо повече, направи рязък жест и
откри гърдите си.
Изуменият Ирник каза:
– И ти имаш белег на сърцето си!? Моят е точно същият!
– Моят учител Баяр носеше същия белег. Това като че ли е нашият знак
за възмъжаване. Това е нашата дамга, ти вече си един от нас!
– Като че ли са направени от един и същи човек?
– Да! Това е точно така!
– Този няма да е добър убиец – подигравателно каза Ирник, но в същото
време в очите му се виждаха последствията от поражението.
– Напротив – отвърна Авитохол. – Казва се Евгениус и всички го смятат
за най-добрия куриос в света. Това е подписът му.
– Като е такъв, как така ни е пропуснал и тримата?!
– Не се възгордявай! Нямаш никакъв принос да си жив в този момент!
Вместо да крещиш и да се гордееш с нещо, за което нищо не си направил,
се смири! Благодари на Тангра, че те е запазил жив! Нас Тангра и орендата
ни пазят, защото имаме мисия! Това е нашето най-голямо оръжие! Това, че
сме живи, не означава, че Евгениус е лош куриос, а показва могъществото
на Тангра, който може да ни спаси, дори когато към сърцето ни е била
насочена кама, държана от ръката на най-добрия убиец в света. Аз така

144
виждам нещата. Най-добрата защита в този свят не е в това да сложиш
ризница или да ходиш с тежки доспехи. Никога не можеш да се
предпазиш от съдбата. Най-добрата защита на българите е да са синове на
Бог и да следват мисията, с която той ги е натоварил. Те правят това, като
се вслушват в гласа му, съобразяват се постоянно с орендата. Тогава ти
ставаш „човек с мисия”. Тангра бди над чедата си с мисия, в това вярват
българите. Иначе, колкото и да пазиш животеца си, колкото и да се
страхуваш и да се опитваш да се предпазиш, колкото и да трепериш, ги
не можеш да го опазиш и той си остава без смисъл и няма значение дали си
жив, или мъртъв. Такъв живот няма стойност нито за теб, нито за околните,
нито за Вселената и Вот. Светът е пълен с хора, живеещи като сенки. Те не
са живи, а само уподобяват живи хора. Когато в личното ти оцеляване те
води егото ти, е безсмислено да останеш жив. В очите на такива хорица се
вижда най-смешния и уплашен поглед, в него има изненада, но и ужас. С
времето те започват да вярват, че могат да запазят жалкото си, безсмислено
съществуване. Някой ден такъв човек ще се изправи пред непреодолимото
могъщество на Бог, което тези хора наричат съдба, и ще
загуби незначителния си животец.
В основата на оцеляването не бива да стои егото. Най-добрият начин да се
„защитиш” в тоя живот и да получиш подкрепа отгоре е да се отречеш от
себе си, да приемеш предопределението си и да превърнеш живота си в
мисия. Тогава ти ще се почувстваш свободен и ще можеш да живееш
като лъв, а няма цял живот да се свираш като мишка. Българинът живее
смело, с чест, достойнство, истински. Много от християните се отричат от
себе си и в безсилието си избягват от живота в пещери или манастири. Не!
Това могат да направят само страхливци и хора, които са безсилни. Не бива
да се отричаш от живота, а да се бориш с него! Когато правиш това, ставаш
българин и висшите сили бдят над теб. Човек трябва да живее с такова
себеотричане и чистота, че да предизвика съчувствието, вниманието и
любовта на Небето, но трябва да прави това не като самоцел, а заради
оцеляването си.
За да направиш всичко това, трябва да си смел. Мнозина смятат, че
смелост е да се изправят в битка, в която могат да загубят живота си. Не!
Много по-голяма смелост се изисква, когато трябва да се събудиш, да се
откопчиш от живота и ноктите на сивотата, на потока, на „матрицата”, от
това което индийците наричат самсара.
– Защо е нужна смелост? – попита учуденият Ирник. – Какво общо тук
има смелостта?
– Смелостта е нужна, защото всяко духовно събуждане е като
преживяване на смърт. Затова е нужно да поговорим за смъртта.

145
 Мнозина смятат, че страхът може да бъде добър и лош. Добър страх
наричат този, който ги кара да се движат, да се борят. Дори са разработили
различни методи, в които да се възползват от този "добър страх". А страха,
който води до застиване и вцепенение, определят като "лош страх".
Всъщност няма добър и лош страх. Всеки страх е лош. Страхът е като
отрова, която разгражда и разлага душата на човек. От момента, в който се
роди, в душата на всеки човек се загнездва ужасът, че си малък и
незначителен, че ще умреш. Всеки човек се бори цял живот със страховете
си. Няма начин да се родиш духовно, ако не воюваш с тях. Съществуват
две мнения по този въпрос. Някои хора смятат, че никога не можеш да
се пребориш със страховете си и самата борба с тях е вече победа. Според
други трябва да се пребориш със страховете.
– Аз смятам така! – извика Атила и се разсмя. – Другото са философиите
на баща ти!
Авитохол се намръщи, личеше си, че не му допадна намесата на брат му,
който обезсмисли всичко, което се опитваше да обясни.
– Страхът и смъртта са солта на живота – каза българинът, – ние живеем
заради тях. Често опитваме да не мислим за зях, но те присъстват в целия
ни живот като тънка нишка. Ние винаги мислим за тях. Те са като мирис,
незабележим, но толкова дълбоко пропил се в нас и живота ни, че макар
вече да не го забелязваме и да сме свикнали с него, той се излъчва от
цялото ни същество. Това е нашата миризма. Дори когато вземаме някои
от най-важните избори в живота си, да имаме деца, да постигнем това или
онова, ние го правим с преклонение пред смъртта. Това са някакви нелепи
опити да победим смъртта.
– Ти какво правиш, татко?
– Аз не се боря със смъртта, не се опитвам да я победя. Също така не
използвам страха от нея, за да стана по-силен воин в този живот. Аз
уважавам смъртта и страха и се уча да живея с тях като с приятели.
– Аз пък живея така, че да преборя смъртта или поне името ми да го
направи! Баща ти много ми помага в тази борба!
Авитохол като че ли не чуваше какво говори Атила. Той водеше на глас
някакъв вътрешен диалог.
– Повечето хора разглеждат живота като непрекъснато задаване на
въпроси и търсене на отговори, като предизвикателства и преодоляването
им. Те смятат, че това е животът. Докато си задават въпроси, ние, борейки
се, откриваме отговорите, кога правилни, кога по-малко. Според тях ние
сме като бойни машини, но никога не виждаме общата картина, нямаме
право на избор или да се откажем от битката.
Ако животът наистина е такъв, смъртта е нещо съвсем отделно и няма
нищо общо с живота и неговите въпроси. Тя е въпрос без отговор. При

146
смъртта е важно какво ще правиш след като осъзнаеш, че няма да има
отговор, че дори да даваш безкрайно "верни" отговори, това нищо няма да
промени. Повечето хора се потискат, когато разберат това.
Тези, които желаят смъртта и се стремят към нея, живеят вечно. Тези,
които искат да живеят вечно и се спотайват и страхуват, умират първи,
когато са в битка, но дори и да оцелеят, никой не се сеща за тях.
Хората се възползват от това, че живеят в „матрицата“, в един измислен
свят, за да забравят, че са смъртни и да потиснат гласа на смъртта. По този
начин те смятат, че са се освободили от страха и смъртта. По колкото
повече се преструват, че не ги забелязват, толкова повече стават техни
роби. Смъртта и страхът се превръщат в огромния отсъстващ и в същото
време вечна константа в техния живот. Те мълчат и ги заобикалят и така ги
правят още по-големи и значими. Това става, докато някой ден те не
завземат цялата им душа и не изтласкат живота от тях. Всеки такъв смелчак,
колкото повече време минава, толкова по-силна криза изпитва. Често това
става преди битка, когато страхът се превръща в ужас – непреодолим звяр,
който раздира душата му, или когато наближи времето да се мре.
Днес обаче животът е такъв. Хората са като малки деца, оглупели от
вдетиняване. Тях ги е страх и това си личи най-малкото по това, че думи
като "страх" и "смърт" въобще не се споменават. Днес хората са обзети от
отчаяние, скръб, самота, безполезност, страх, ужас, болка, безпокойство,
плач, тъга, срам, изкушение, мъка, безнадеждност. Те се опитват да живеят
далеч от смъртта и това още по-ясно разкрива техния комплекс и страх. Те
я разглеждат като игра, опитват се да открият някакъв отговор и полезен
ход, да предадат на живота си по-голям смисъл и значение, отколкото има
в действителност. Живеят като свине, а се опитват да се изкарат
богове. Хората са толкова горди, че дори си внушават, че има прераждане,
говорят за карма, но нищо не разбират. Те са безразсъдни глупаци, които
с лъжа опитват да заглушат писъка на истината. Днес хората толкова много
ги е страх, че не могат да възприемат идеята, че ще умрат и някой ден няма
да ги има. Вместо да се смирят, да осъзнаят реалността и да се доближат до
истината, те повтарят глупашките си лъжи. Вместо да намерят сила и да
изследват откъде се заражда страхът, откъде идва, да изследват причините,
да се борят с него, те се правят на разсеяни и говорят за ад и рай. И когато
някой ден неумолимата смърт дойде, те се потрисат и душата им се
разкъсва. Те живеят като слепи глупаци и умират като такива и нямат сила
да видят Светлината. Вярващите християни смятат, че ще излъжат
смъртта, като живеят един измислен праведен живот. Това те правят, за да
получат вечен живот, а всъщност се надяват да излъжат смъртта и просто
да не умрат. Когато обаче дойде техният ред, те се страхуват не по-малко
от другите хора и смъртта и страхът побеждават вярата.

147
 – Братко, защо говориш така за прераждането? Ти самият си ми разказвал
за него все едно съществува – каза Атила. който очевидно подслушваше
разговора на двамата мъже.
– Не! Не съм говорил все едно съществува, а съм казвал в какво вярват
будистите и индуистите. Аз съм бил там. Моят астрален пътник е бил там.
Там, разбира се, е бил всеки един от нас, но ние не помним това. Аз никога
не забравям, че реалността е една. Тя и затова е реалност, а не фантазия и
въображение. Хората се нуждаят и искат да има прераждане, рай. спасение,
прошка, но аз знам, че те не съществуват. Те настояват за тях, защото се
нуждаят от вяра. Вярата има много измерения и едно от най-високите ѝ
нива е вярата в мечтите.
Мнозина смятат, че проява на такъв страх са и "добрите неща". Така много
неща, които смятаме за добри, като например любознателността, могат да
се окажат повлияни от страха. Ако е така, може ли любознателността да
бъде смятана за истинска, нещо устойчиво, върху което да градиш живота
си?
Хората са обсебени от вечността. Колкото повече разбират
всеобхватността на Вселената, толкова повече се опитват да я запълнят със
своето знание или... незнание. Те претенциозно наричат това Бог. Хората
разбират, че са нищо, една прашинка в необятния свят. След като осъзнаят,
че са незначителни в пространството, решават, че ще оставят следа във
времето. Започват да се питат дали ще оставят следа в този свят,
дали хората ще се интересуват от това как са живели,
страдали, побеждавали и обичали? Твърдението, че хората ще
помнят живота на живите, е измама. Хората не могат да осмислят
и съхранят чужд живот, защото човешката им памет е тленна и невярна.
Някой някога решил да запази думите, като ги запише. Като написах "Книга
на българите", аз направих това, но не знам дали смисълът на думите,
четени от различни хора. в различни времена ще бъде един и същ?! – като
каза това, Авитохол се обърна назад и потупа кожената торба, в
която пазеше книгата, която сам бе написал. – Според мен думите, излезли
от устата на тумир, отлитат като птици, а написаното остава. Когато човек
говори, той е спокоен, защото никой не може да върне казаното. Спомените
на хората са неверни като римска жена. Когато е написано, то е като
заковано.
Най-тъжно е, че тези, които се борят да оставят следи, обикновено няма
какво да оставят и пишат безсмислици и потвърждения на правилата на
социума. Дори да запишат нещата, от тях пак нищо не остава, защото те са
само препотвърдители на „матрицата”. Повечето от тях, макар да
живеят, не са живи и няма как да оставят след себе си нещо различно от
бълнуване.

148
 Авитохол яздеше и мълчеше. Той мислеше върху нещата, които току-що
бе изрекъл. Ирник и Атила също мълчаха и дори нямаха намерение да
казват каквото и да е. След време той продължи:
– В степта всеки човек има лице и име. Ние живеем в свобода.
Истинският воин, освен за привидната, външна свобода се бори и за
вътрешната си свобода. Воинът има силата непрекъснато да общува със
страха и смъртта. Неговият Път е по-силен дори от тези двете. Ние
осъзнаваме, че макар нищо да не изградим и да не оставим след себе си,
ще останат нашите имена. Това, което днес изглежда сигурно и
твърдо: хартията, камъкът, желязото, градовете, империите, е тленно и
един ден от него не ще остане и пепел. Хартията изглежда стабилна и
вечна, но не е. От книгата по-важни са думите, а не това, което ги носи.
Думите, идеите, разказът са по-важни от книгата. Твърдите, сигурните
неща ще изчезнат съвсем, а това, което изглежда носено от вятъра и днес
никой не вижда и не забелязва, ще надживее камъка и меча.
– Кое е това нещо? – попита Ирник.
– Името. Ние, степните воини, знаем, че след нас остава единствено името
и още нещо. Ние сме хора на честта и за нас най-важно е името, което
оставяме, и само това можем да завещаем на своите наследници!
Аз надскочих дори това. Цял живот заставах зад името на чичо ти Атила,
но това не е моето име. Някой ден хората дори няма да подозират, че съм
съществувал, те ще знаят само името на Атила.
– Ти, татко може би разчиташ на другото – каза Ирник.
Авитохол се учуди:
– Какво друго?
– Нали каза, че освен името остава и още нещо.
– Ааа, да – каза Авитохол и се зарадва, че Ирник внимава.
– Какво е другото? – попита Ирник.
– Има нещо, което е по-силно и от името. Това е тишината или празнината.
Трябва да живееш така, че от теб наистина да не остане нищо. Колкото по-
малко те има, толкова по-близо си до вечността. Тишината ще надживее
дори имената ни. Тя е вечна, тя е Бог. Тя е повече от Бог.
Не за това исках да ти говоря сега.
Тези хора – каза Авитохол и направи неопределен жест в кръг около себе
си. Личеше си, че има предвид всички западни хора. – Тези, които се врат
в градовете, хората на Запад, отначало се закрепостяват към земята, а след
това се набутват в градове. Те правят това, за да са защитени. Там обаче те
се обезличават, обречени на анонимност и забрава. Те се страхуват от
своята незначителност, от това, че след тях нищо няма да остане.
Най-страшното откритие за мъртвите духом е когато разберат, че са
безлични и безименни. Това кара мъртвите да приритат за последно в

149
предсмъртната си агония. Някои го наричат „духовно пробуждане”, но не
е. Аз го наричам „просветление в последния момент”. Мнозина смятат, че
получават просветление, когато смъртта им наближи и страхът ги е
обхванал или когато преживеят срив или вътрешна катастрофа. Това е
измама и не е истинско просветление. В такъв момент не може да се тръгне
по Пътя, защото всичко това е от страх. По Пътя можеш да тръгнеш само
когато си в пълно съзнание, когато си в своя апогей и си цялостен, силен и
спокоен. По Пътя трябва да се върви, а не да се чудиш кога да тръгнеш.
Тези, които се колебаят, никога не тръгват, а само си мислят, че могат да го
направят във всеки един момент. В основата на духовното осъзнаване може
да стои само стремеж към духовно пробуждане, вътрешен копнеж да
живееш осъзнато и да бъдеш безупречен в живота, действията и постъпките
си.
Сега искам да се върна към началото на нашия разговор.
– Западният свят умира, защото е презадоволен. Той е обзет от апатия,
незаинтересованост и пресищане. Хората на Запад са станали толкова
зависими от златото, че всичко, целия си живот измерват в злато. Те са
загубили истинските стойности в живота си. Дори щастие искат да
постигнат чрез злато и безсмъртие, а това е невъзможно. Тези хора са се
отделили от земята и орендата, те са стерилни и изкуствени, такива стават
и взаимоотношенията им.
Хората на Запад до такава степен са станали самодоволни и се спират в
собствения си път, че дори правото, което се нарича „римско’’ и отначало
създали, за да има справедливост и да не остане ненаказано престъпление,
с времето се усложнявало все повече и се бюрократизирало. Човек влиза в
съда и става заложник на бюрократи, подкупност и несправедливост.
– Затова римляните не ни дадоха Констанций Стари, а искаха да го съдят
в Рим, за да го оправдаят – каза Атила.
– Западното общество е в разпад, но това не им пречи да се опитват да
наложат техния начин на живот над целия свят – продължи Авитохол. – Аз
се боря срещу това. Сигурен съм. че един ден на тяхно място ще застане
чувството за чест и дълг, както и справедливостта на степните народи. Ние
ще победим и сринем Рим. А тяхната собствена апатия,
незаинтересоваността, бюрокрацията, липсата на амбиция,
несправедливостта, подкупността, пресищането, липсата на желание за
борба, опростачването – това са най-големите врагове на съвременното
западно общество. (APPENDIX I, стр. 440)

Мъжете вървяха през планините. Храната им беше на привършване. От

ден на ден все повече намаляваха дневната си дажба и накрая вече съвсем
гладуваха. В този момент Атола предложи да оставят пътя през планините

150
и да слязат в низината. Там трябваше да се движат покрай Истър, да
минат през няколко селища и да достигнат до така добре познатата на
двамата братя Виндабона. Тримата мъже вече бяха толкова гладни, че
веднага решиха да изпълнят този план. Конете като че ли усетиха
намерението на своите господари да тръгнат към равното, където нямаше
стръмнини и високи гори, които трябва да се пресекат, и веднага се
забързаха.
Като предчувстваха доброто похапване, което ги очакваше във
Виндабона, скоро тримата съвсем се ободриха.
– Виндабона е далеч на север. Сигурен съм, че там никой няма да ни
търси. Вероятно преследвачите ни са решили, че сме минали през Аквилея
и Тересте – каза Атила. В думите му имаше логика и Авитохол смяташе
същото.
След няколко дни привечер наближиха Виндабона. Градът живееше своя
ленив, невзрачен живот. Улиците бяха разкаляни и конете им, с
подкованите си копита, затъваха в рядката кал. Крепостта, изградена от
римски легион, бе направена от набити в меката земя дебели дървени групи.
Те бяха подгизнали и разкривени. Мъжете навлизаха в града, като се
движеха бавно и предпазливо. Въпреки че липсваше заплаха, все пак двама
от тях бяха особено предпазливи. Такива трябваше да са поне в началото.
Тримата бяха наметнали качулки върху главите си. Ирник вече се
чувстваше много по-добре. В последно време той бе започнал да се оправя
съвсем. Вече яздеше и говореше. След последния разговор с баща си,
дори опитваше да бъде по-жизнерадостен. Единственото, което го мъчеше,
бе гладът. Той бе възвърнал голяма част от силите си, макар да не можеше
да се каже, че е съвсем здрав.
За да вижда по-добре, Ирник отметна качулката си. Авитохол се опитваше
да си спомни устройството на Виндабона.
В спомените му натрапчиво се появяваше онзи ден, когато за последен път
бе видял Керка и тя беше негова. Тогава той бе дебнал брат си, същия този,
с когото сега вървяха из града. Атила явно търсеше онази кръчма.
Всъщност търсеше не е точната дума, защото той направо ги водеше
нанякъде. Из тъмните, кални, неприветливи улички не се мяркаха
никакви хора. Тук-там някое прозорче хвърляше разкривена, ленива сянка
и така правеше вида на улицата още по-тъжен. Колкото повече вървяха и
навлизаха в града, толкова по-оживен ставаше той. Отначало мярнаха
няколко човека с факли или свещи в ръце, които бързаха да се приберат,
явно окъснели. После започнаха да срещат групи мъже, събрали се да си
говорят нещо. Групата на тримата привличаше вниманието с прекрасните
си бели коне. Те бяха толкова едри, особено Теку, че караха конниците да
се извисяват над останалите пешеходци.

151
 Накрая изтощените до краен предел и прегладнели мъже видяха ниската,
прихлупена сграда, която явно бе кръчма. Авитохол не си я спомняше по
този начин, а може би паметта му го подвеждаше или кръчмата не беше
същата.
– Авитохол, погрижи се за конете, ние с Ирник ще влезем вътре, да
запазим маса и да поръчаме ядене – заповедта бе казана просто и ясно, като
от командир към подчинен. Друг път Авитохол сигурно би се подразнил,
но този път бе толкова прегладнял, че не реагира по никакъв начин.
Българинът скочи от гърба на коня си. Убеди се, че книгата е с него, след
което опипа денковете и вързопите, всичко, което бе завързано около
седлото на Аспа. Макар да водеха допълнителен кон със себе си, той не
смееше да заказа торбата с книгата на седлото на Мадара, за да не се случи
нещо и да я загуби. Тримата бяха спрели в близост до прозорците на
кръчмата, от която се носеше приглушена глъч. Само през известно време
някой по-силен пиянски вик нарушаваше общия шум. Авитохол се
възползва от светлината, идваща от няколкото отвора, и огледа конете и на
спътниците си. Тъкмо пое поводите на Вилам и Теку, когато по гласовете,
идващи отвътре, разбра, че там се случва нещо. Пред вратата на кръчмата
имате няколко групички от мъже, които си говореха нещо. По вида им си
личеше, че те вече са били в кръчмата и са пили вино или бира. Може би
бяха излезли да обсъдят нещо или да се облекчат. Авитохол беше толкова
прегладнял, че въобще не им обърна внимание.
– Я кого виждам?! – викаше някакъв мъж. Гласът му беше груб и
скандалджийски. Авитохол някъде вече бе чувал този глас. – Наскоро те
видях, приличаше на смъртник, я сега как си се оправил!
– Оставете го! – гласът, който отговори, беше на Атила. Авитохол нямаше
как да го обърка. Той се обърна, за да разбере какво става. В този момент
видя, че двамата му спътници бяха обградени от някакви мъже. Той не
можеше да ги различи, защото повечето от тях бяха с гръб към него и
попадаха в сянка. В следващия момент се случи нещо, което стана толкова
бързо, че Авитохол не успя да реагира. Освен това ръцете му бяха заети с
поводите на конете.
Мъжете извадиха оръжия. Авитохол мярна Ирник, синът му все още се
чувстваше слаб, а и беше немощен от глада. Атила обаче извади своя меч и
се завърза схватка. Авитохол понечи да се включи в сражението, но не
искаше да изпуска поводите на четирите коня. В стремежа си да направи
това по най-бързия начин, той се подхлъзна и падна на коляно в хлъзгавата
кал. Опита се да се изправи, но краката му продължаваха да се хлъзгат. Една
натрапчива мисъл се въртеше в главата му: „Значи все пак преследвачите
успяха да ни настигнат. Откриха ни дори тук, толкова далеч във
Виндабона.”

152
 Конете, усетили шума на битката, изцвилиха, огнената им кръв на
"небесни коне" закипя и се задърпаха, личеше си, че искат да помогнат на
стопаните си. Авитохол мислеше трескаво, но вече на няколко пъти не успя
да се изправи. Когато успя да го стори, видя, че спречкването бе прераснало
в голямо сражение. Всички мъже, намиращи се в този момент
пред кръчмата, участваха в него, като според Авитохол никой не знаеше
срещу кого се бие, а повечето и защо. Ирник стоеше и все още не бе извадил
своя меч. Така той бе обречен и скоро сигурно щеше да бъде промушен.
Авитохол знаеше, че синът му все още не се е съвзел напълно от коварния
удар на куриоса и беше сигурен, че ако в този момент получи още една
рана, тя ще е фатална. Атила беше в разгара на битката. Конете също се бяха
включили. Сега, когато ръцете на Авитохол бяха свободни, той извади своя
меч, само за миг докосна златния скитски медальон със сърната, усети
орендата, видя сиянието на меча и скочи към мъжете, които се намираха
най-близо до него.
От кръчмата продължаваха да излизат подпийнали мъже, привлечени от
шума на битката, както лешояди от разлагащ се труп. Те веднага вадеха
своите оръжия и, без значение на чия страна, се хвърляха в битката. Скоро
цялата кръчма, като че ли целият град се биеше из улиците на Виндабона.
Само един мъж стоеше и безучастно наблюдаваше всичко това. той като че
ли се опитваше да различи някого в цялото това меле. Този мъж стоеше
скрит зад ъгъла на някаква къща с разкривена ограда от редки, прогнили
летви, отблясъците от разкривените прозорци на кръчмата се отразяваха в
калта и локвите, като в черно огледало, а след това и в гладко обръснатата
глава на мъжа.

Тримата яздеха с наведени глави, движенията им изглеждаха забавени,

дори лениви. Приличаха на премръзнали врабчета накацали върху клонка
в студен зимен ден. Никой от тях не беше наранен. Бяха успели да напуснат
Виндабона и славната битка, която гражданите си устроиха под
прикритието на нощта. Въпреки това бяха обзети от отчаяние, защото се
отдалечаваха от славното угощение, за което бяха копнели. Авитохол беше
разочарован, това караше гласът му да трепери от възмущение.
– Какво стана? – попита той. – Не можа ли да не се сбиеш точно преди да
ядем? Да се бяхме наяли пък тогава...
– Тези не бяха обикновени пияни скандалджии.
– Преследвачите от Аквилея ли бяха? – питаше Авитохол при условие, че
знаеше отговора.
– Не! Не бяха преследвачи от Виндабона. Не ни причакваха и хора на
дука на Аквилея. Тези бяха същите онези исаври. Онзи, как се нарече? –

153
след като замълча за кратко, Атила явно се сети за името на техния водач. –
Онзи, сина на Кодиса.
– Терасис – каза Авитохол. – Всички обаче му казват Терасикодиса
Рунсумвладест.
– Да! Да! Този същият. Той разпозна Ернах, беше пиян и се заяде с него.
Не можех да оставя нещата така.
Авитохол осъзна, че несправедливо се сърди на Атила. Самият той едва
ли би реагирал по много по-различен начин. Сега той започна да си
изяснява картината.
– Аз наистина бях малко гладен, а когато съм гладен, съм много
раздразнителен, но въпреки това се опитах да потуша конфликта. Той
обаче не позволи това. Този Терасис не е ли мой племенник? – попита
Атила.
– Така е – каза Авитохол.
– Дори това бях готов да му обясня, само и само да ни остави да се
нахраним, но той не искаше и да чуе. Той и хората му бяха много пияни.
– Накъде ли са тръгнали тези? Дали не са поели към Хунград?
– Смяташ, че може да търсят Керка?! – учуди се Атила. – Само да имат
късмета да се появят в Хунград! – закани се каганът.
Мъжете продължаваха да яздят на юг и се движеха все покрай бреговете
на Истър. Тъй като не пресякоха реката при Виндабона, можеха да направят
това чак при селището, което хуните наричаха Пожон, а римското му име
беше Истрополис (днес Братислава). Те знаеха, че спасението им е от
другата страна на реката, където се намираха земите на хуните или поне на
съюзните им племена. То беше толкова близо и в същото време толкова
далеч. По пътя минаваха покрай имения и селища, които бяха като крепост.
Може би поради близостта им с Хуния, тези поселения бяха много
недружелюбни и не отваряха порти дори през деня. Скоро Атила се убеди,
че няма смисъл да моли за милост и храна. Той разчиташе да срещне някой
хун, който да се смили над тях и да ги нахрани. Особено Ирник имаше
голяма нужда от това. Това обаче не стана и мъжете забързаха към Пожон.
Ирник не го измъчваше само гладът. Той изглеждаше отчаян и скоро
Авитохол разбра какво тегнеше на душата на сина му.
– Аз не поех предизвикателството на битката – каза Ирник. – Някаква
слабост се появи в тялото ми. Държах се като страхливец! – в думите на
момчето имаше притеснение и самообвинение. Неговите рамене се
отпуснаха, а главата му се оброни още повече.
– Ти съвсем наскоро беше ранен, може би затова реагира така. Борбата
със страха се води непрекъснато. Никой не е смел винаги. Такива хора
наричаме безразсъдни и те живеят много кратко, до първата битка.

154
 – Татко, ти ми разказа толкова неща за страха, а аз се държах като
страхливец! – почти проплака Ирник.
– Не е така – каза Авитохол. Той търсеше подкрепа в Атила, който се бе
ободрил, понеже осъзнаваше, че наближава владенията си. Каганът на
хуните бе захапал някаква дълга, жилава тревичка, която дъвчеше с
удоволствие и сякаш опитваше да извлече всички сокове от нея. – Ето, дори
Атила, който понякога е безразсъден, се страхува от време на време!
Авитохол искаше Атила да му помогне и да разкаже нещо от Торе. Брат
му обаче се засмя и каза на шега.
– Да, страх ме е. Страхувам се от Едекон, който може да изяде повече
печено месо от мен! Страхувам се от Берки, който смуче вино като смок,
дори от онзи дявол, едноокия Баракони, той може да ме надпие и надяде!
Притеснявам се какво става с лозите, които насях! Дали тези, които
оставих да се грижат за тях, се справят? Това са Тимор, моят стар
виночерпец и Зинолд, когото взех от Вормс. Страхувам се някой ден Чег да
не трябва да реши как да умра...
Авитохол разбра, че не може да разчита на никаква помощ от брат си,
затова продължи:
– Всеки човек води своите външни битки, сражения и стълкновения.
Воините влизат в открити стълкновения, търговците също участват в битки,
както и земеделците, дори книжниците имат своите битки. През цялото
време обаче всеки един от нас провежда свои вътрешни битки, които са
невидими. Не казвам, че са незабележими, защото често външните битки са
продължение на вътрешните. Вътрешните битки продължават в хората,
докато те не станат воини. Като казвам „воин”, нямам предвид боец или
войник, а духовната категория воин. Воинът на духа не е този, който воюва
със своите същности и несъвършенства, а този, който постига хармония и
омиротворяване на себе си и същностите си, този, който събира частите си
и постига концентрация, цялост и единство.
Вътрешната борба на всеки воин става много по-отчетлива, особено ако
той участва и в голяма външна битка. Затова воините преди битка са
интересни за наблюдение, тогава си проличава тяхното духовно ниво.
Религиите също имат отношения към тези духовни моменти. Има
религии, които обединяват и такива, които разделят. Християнството,
зороастризмът, юдеизмът5 разделят хората на праведни и неправедни,
вярващи и невярващи, на наши и чужди. Чуждите задължително са врагове.
Затова християните наричат другите езичници, недорасли за истината на
Христос, а тези, които доскоро са били техни братя по вяра, отлъчват като
еретици и мразят дори повече от езичниците-неверници.

5
бел. на автора: същото се отнася и за исляма
155
 След тези думи, Авитохол разбра, че се е отнесъл и се върна към
разговора от преди малко.
– Ирник, не се притеснявай, че не влезе в битка! Трябва да знаеш, ако един
човек сгреши веднъж, може да му се прости. Ако го направи два пъти, това
означава, че е непоправим глупак, който не се учи от грешките си. Такъв
ще греши цял живот и трябва да го държиш далеч от себе си. Също така се
пази от човек, който никога не е грешал, защото неговата грешка тепърва
предстои! Патилите хора, тези, които се учат от грешките си, са много по-
ценни, от непогрешимите и глупаците!
Искам да ти кажа още нещо. Всеки човек, когато го провокираш, се опитва
да се защити и действа първосигнално, ръководен от егото си. При повечето
воини това става подсъзнателно. Това е така, защото в този момент той се
чувства слаб и беззащитен. В живота си всеки човек е движен от две
основи – защитна и познавателна. Защитната функция е първична, тя
е първосигнална и винаги е свързана с емоциите. Когато реагираш по
начина, по който съжаляваш, че не си се задействал, ти показваш, че си
неосъзнат. Познавателната основа на човека е тази, която може да го
издигне на ново ниво, за да я проявиш обаче, разумът трябва да вземе връх
над емоциите и чувствата. Това, че не си сработил, е факт. Сега е важно да
използваш това и да превърнеш слабостта си в успех. Приложи
познавателната функция и се опитай да разбереш важни неща за себе си!
Отговори си на следните въпроси. Защо не действа? Каква е причината ?
Кой страх те е накарал да направиш това? Какво представлява
изтощението? Кой си ти? Колко си силен? Доколко имаш контрол над себе
си и доколко това е твоя мечта?
Ирник мълчеше, но си личеше, че едва сега осъзнава, че всъщност воинът
е много по-дълбоко същество, отколкото си е мислил и не защитата на
егото и страхът го направляват в действията му.
– Следващият път аз пръв ще скоча в битка! – каза след време Ирник, а
Авитохол се усмихна.
– Не ме разочаровай! Не това исках да ти кажа! Пътят на воина има някои
дефекти, в основата на всички тях стои егото. Човекът тръгва и воюва чрез
егото си, той постига целите си, но всички те са продиктувани от егото.
Целта е да се преодолее егото, а не да се задоволява, защото, колкото повече
му даваш, толкова по-силно става то. Егото на човек е безкрайно и е голямо,
колкото е голямо въображението му. Истинският воин не служи на егото
си, а го изгражда като противника си и чрез яснотата на своето разбиране
воюва срещу него. Всяка частица от победеното его той превръща в аз. Така
се достига до момента на преодоляване на егото.
Всеки човек има три начина, по които може да се справи с егото и
разделението в себе си.

156
 Пътят на колобъра е, когато противникът се преодолява с
противоположното. На воина се противопоставя добрината и мъдростта. На
силата и агресията се противопоставя любовта. Всъщност думата
"противопоставя" не е съвсем точна.
Пътят на воина е да го преодоляваш със същото. Срещу воина противник
се изправя друг воин.
Пътят на тумир е, когато нещата се изследват и човекът опитва да ги
опише, изведе и осмисли. Пътят на тумир е Пътят на мъдростта.
Истинският българин е човек, който използва и трите подхода
едновременно. В душата на всеки българин живее колобър, тумир и
багатур. Символът, който изразява тази борба и това състояние, се нарича
тангристки кръст.
Помни! Силата идва със смирението! Воинът е смирен! Той знае, че всяка
победа, колкото негова, толкова е и на Бог. Има случаи, когато
победителят го е направил без чест, но в повечето случаи този, който
побеждава, го прави с чест, а другите умират в безчестие!
– Значи силата на воините се определя от правдата? – попита Ирник.
– Не, от Бог! Силата и правдата произлизат от смирението, от липсата на
воина. Когато човек разбере, че е единен, но не само със себе си, а когато
прозре, че е едно с Вселената.
– Татко, разкажи ми за това, което някога ти е разказвал дядо ти!
– За кое?
– За "матрицата".
– Матрицата е нещо, което не съществува. В същото време тя властва над
живота на хората и го определя. Тя пронизва, пропива живота на хората. Тя
е самият живот, поне повечето хора смятат така.
В мравуняците и пчелините има един общ дух, който е наложил своя
отпечатък върху мравките и пчелите. Всички тези общества са подчинени
на този дух и той се нарича „матрица”. „Матрицата” е законът, по който се
самоорганизира едно общество. Това, което се нарича общество или
социум, всъщност е „матрица”. Обучението, възпитанието също е
„матрица”. Много хора, когато научат за „матрицата”, започват да говорят
как ще воюват с нея. „Матрицата” е много агресивна, защото обикновените
хора не приемат това, което не виждат у себе си. Те се страхуват от
непознатото и мразят различните. Хората са като ято или мравуняк, те
веднага прогонват и убиват различните. Различността те третират като
болест.
За да отвърнат на това, хората, научили за „матрицата”, започват да я
наричат с обидни думи, но по този начин само доказват, че не са
преодолели зависимостта си от нея. Те казват: „На меча с меч, на силата
със сила!'’

157
 – Не! – каза пламенно Авитохол. – С „матрицата” не бива да се воюва! На
агресията не трябва да се отвръща! Всички очакват на агресията на социума
да се отвърне с атака, но не, ние се затваряме все повече в себе си и
собствения си път. Това е непонятно за останалите хора, научени да
отвръщат първосигнално и неосъзнато. Те действат по закони те на Стария
завет: „Око за око, зъб за зъб”. Ние трябва да действаме както е проповядвал
Христос.
Ако отвърнеш на агресията на „матрицата”, ставаш част от нея. Тя точно
това иска и търси такава реакция. Ако направиш това, ти вече си загубил.
Ирник, запомни! Не винаги отстъплението е слабост, понякога може да
бъде тактика! Боецът, който не е импулсивен, е по-опасен. Може би нещо
в теб те кара да бъдеш такъв, може това да е орендата? Когато двама воини
се изправят пред своите противници и врагове, безразсъдният прави
две крачки напред, той направо скача срещу врага, смелият прави крачка
напред и влиза в битка. Мъдрият отстъпва назад. Той прави това, за да
премисли, чак след това се хвърля напред. Страхливият просто отстъпва и
от това нищо не произлиза. От теб зависи дали ще излезеш страхливец, или
мъдър воин. Мъдрият човек не е директен и агресивен, ако може, опитва да
избегне конфликта. Той е много опасен, защото, като отстъпва, не знаеш
дали се изтегля, или просто се засилва, за да влезе още по-свирепо в
битката.
Никога не се притеснявай да участваш в битки! Помни! Човек не е само
смъртен, той е внезапносмъртен. Всеки един от нас може да се раздели с
живота си във всеки един момент и винаги трябва да бъде готов за това.
Всяка сутрин, когато се събуждаш, благодари на Тангра, че си отворил очи,
но живей така, все едно това ще бъде последният ти ден! Никога не се
страхувай от това, че този ден може да ти бъде последен! Това е едно от
най-сигурните неща в живота. Този ден все някога ще дойде и няма никакъв
смисъл да мислиш за него, да се изтощаваш физически и духовно. Каквото
и да направим, ние никога не можем да изпреварим смъртта и да
оставим земните си дела завършени и в ред. Когато и да те
застигне смъртта, никога няма да е в подходящ момент. Силните воини са
свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол. Аз цял живот се
опитвам да живея осъзнато, това ми помага да подреждам света около мен.
За мен светът е логичен и подреден, това аз правя със силата на своята воля.
Ние обаче се самозабравяме. Каквото и да правим, както и да
живеем, никога не бива да забравяме, че не контролираме две неща –
нашето раждане и смъртта. Разбира се, можем да сложим край на живота
си, но това ще ни привърже. Ако искаме да сме свободни, не бива да правим
това. Трябва да свикнем с факта, че сме внезапносмъртни. Това е много
трудно за нас.

158
 Ние, степните воини, помним това и никога не го забравяме. Светът не
може да спре своя ход. Стабилността не се състои в това да спреш времето
и да се подготвиш за отвъдното. Най-сигурното и стабилно нещо в света е
движението. Там е стабилността на света, не в застиналото, а в
динамичното равновесие. Всички ние, които сме духовно живи,
участваме в приключението и авантюрата наречена живот, но не бива да се
привързваме и да мислим, че сме вечни на тая земя.
Някога императорите в Рим винаги държали около себе си един човек. Той
стоял най-близо до тях и през цялото време имал само една задача – да
напомня непрекъснато на императора само един факт. В моментите на
триумф и пълно отдаване на забавленията този се навеждал над ухото му
и нашепвал: „Помни, че си смъртен! Помни, че си смъртен!’'
Смятам, че до всеки трябва да има един такъв човек, който да му повтаря
това и да го „приземява”. Според мен не е достатъчно да си спомняме само,
че сме смъртни, а внезапносмъртни.
Тримата спътници наближаваха град Пожон. Според Атила бяха само на
един ден път от града. Вместо да бързат и да продължат обаче, той реши да
се настанят на стан по-отрано. Каганът на хуните явно реши да не допуска
грешката от Виндабона, когато бяха влезли в града без никакво забавяне и
подготовка.
Вечерта мъжете запалиха огън и гладни като кучета се свиха около него.
Както и очакваше, Авитохол не спа добре.
...Залезът беше огненочервен. Той стоеше и беше вперил поглед в
огромното слънце, което трепереше от маранята, която напечената земя
излъчваше. Горещият въздух правеше слънцето да изглежда все едно
танцува. Така той бе виждал да се извиват телата на танцьорките в
Хастинапутра в Индия. Както си седеше, изведнъж се обърна, пред очите
му се появи рохка, миришеща на прясно окосено сено, земя. Усети някаква
тревога, нещо голямо го преследваше. Стрелваше се ту наляво, ту надясно.
В какво животно се бе превърнал? Авитохол вече се бе научил да различава
обикновения си живот като човек от "тъмната земя" на шаманите. В този
свят на видения той всеки път присъстваше като различно животно. Винаги
досега се бе превъплъщавал в някакви могъщи, силни шамански животни. В
последно време беше дракон, бил е орел, гарван, сокол, въобще всички
шамански птици, много пъти е бил сърна. Неговата същност и името му
бяха свързани със Сърната. Сега не беше птица, не беше и змей. В какво
животно се бе превъплътил този път? Авитохол се сети, че някога в
младостта си, преди много години, е бил и саламандър, и риба. Сега какво
беше? В този миг най-важното нещо бе да си отговори на този въпрос. От
това зависеше животът му. Авитохол мислеше и в същото време не можеше
да повярва колко бързо се движеше. Той се шмугваше в някакви треви,

159
подскачаше, преминаваше покрай острите и криви като птичи нокът
шипове на някаква трънка, навираше се в дупки, дръвчета. "Какво животно
беше?" – този въпрос си задаваше с разума, но сърцето блъскаше в
главата му. Там бе стаен някакъв прадревен ужас. Той бягаше от
нещо огромно, космато, свито на топка, което го дебнеше и се промъкваше
светкавично, като истински хищник. Самото Зло. Нещото тичаше след
него, без да се отказва, уловило неговата следа. Втурваше се насам-натам.
Авитохол искаше да организира защитата си. Докато тичаше, опитваше да
се обърне назад, за да види какво го преследва. Изведнъж от мрака изникна
някакво видение. Дълга муцуна с огромни като корабни въжета мустаци.
Той обаче не виждаше нищо друго освен огромните бели зъби. Този звяр
се опитваше да го захапе, да го разкъса със зъбите си. Авитохол тичаше,
ужасът от това, което го преследваше, бе толкова силен, че го заливаше като
огромни вълни на северно море. Той опитваше да разбере няколко неща.
Първо, защо тичаше така и не можеше да спре? Второ, защо не можеше да
се обърне и да се бори? Ужасът обаче го парализираше, той отнемаше
възможността му да мисли, да се бори. Скоро някаква сянка се простря над
него. Сърцето му биеше толкова силно и бързо, че заплашваше да изскочи
от гърдите му. Сянката го накара да се вкамени. Той искаше да избяга, но
разбра, че няма накъде. Каква беше тази сянка? Авитохол понечи да вдигне
глава, за да разбере, но нямаше сила, която да го накара да направи това.
Какво беше това животно, което се ровеше из земята и не можеше да
погледне към небето? Докато мислеше за сянката, валмото мрак, което го
преследваше, го наближи. Той подскочи. Трябваше да бърза. Опасностите
го доближаваха и той разбра, че не бива да подценява никоя от тях. Сянката.
С последно усилие на волята спря, след което се застави да се обърне с лице
към опасността. Личеше си, че шаманското животно никога не е правило
това. Досега то винаги беше бягало. Такава бе същността му. Авитохол
знаеше, че е изключителна рядкост шаман да застави тотемното си животно
да се държи по начин, непривичен за животното. Такива шамани оставаха
в историята на шаманите с имената си.
В този момент той отново видя огромното валмо от сенки и мрак, които
се бяха преплели в нещо като коренище. Това бе Преследвачът. Сега, когато
намери сили в себе си да спре, да се обърне и да даде отпор, той вдигна
взор. Това, което видя, го потресе. Огромно огнено небе. Той помнеше
отнякъде небето. Сам не знаеше кога го беше виждал и къде. Споменът
просто изплува от дълбините на съзнанието му. Небе – спокойно, с чист и
син цвят, а по него "плуват" пухкави облачета, които се разстилат като бяла
пухена завивка. Къде беше виждал това небе, сам не можеше да разбере.
Какъв беше този спомен?

160
 Небето, което сега виждаше над себе си, нямаше нищо общо със
спомените му. То беше кърваво и огнено. Цялото бе оплискано в червен
цвят, синьото прозираше само тук-там. Най-страшното нещо обаче беше
сянката. Това беше гигантска птица, която бе разпростряла огромните си
криле и скриваше почти целия небосвод. Това го караше да изпитва
неописуем ужас. Единият преследвач се бе снишил и се промъкваше
към него. Той вече бе съвсем наблизо. Другият, онзи в небето, бе видимо
по-далеч и сякаш го изпускаше, закъсняваше за него. Той обаче наддаде
крещящ писък, който бе толкова силен, че раздра небесата, разкъса целия
свят, накара го да се разпадне на съставните си части. В този момент той
проумя нещо. Това, че беше спрял, не бе спасение за него, а гибел. Беше
успял да съзре преследвачите си, но това с нищо не му помагаше. Едва
когато забеляза последния враг, вече бе сигурен в какво животно се бе
превърнал. В този момент в мрака, съвсем близо до себе си, видя две
огромни хипнотизиращи очи. Те го наблюдаваха неподвижно и караха
сърцето му да бие съвсем бавно. Тези очи парализираха мисълта му.
Стоеше в мрака и единственото, което виждаше, бяха тези две очи. Те бяха
като човешките слабости, всеки ги вижда, но не може да се измъкне от
властта им. Сега тези очи го стискаха за гушата и спираха притока на
въздух. Гърдите му свиреха. Какво беше това? Осъзнаваше, че е спрял да
мисли за другите си врагове. Това можеше да му коства живота. Очите се
приближаваха към него все по-близо и по-близо. Какъв бе смисълът да
мисли за косматото кълбо и за спускащата се към него птица, когато щеше
да умре от това нещо? То го бе победило, беше стигнало най-близо до него
и скоро щеше да го погълне. Той не виждаше съществото, но чувстваше
дългото, гъвкаво, люспесто тяло, стоящо зад тези хипнотизиращи очи.
Изведнъж забеляза огромна отворена уста и извитите, дълги като саби,
зъби.
За миг само Авитохол разбра какво става. Този път в света на шаманите
неговата душа, астралното му тяло скитник, се бе оказало в тялото на
мишка. Косматото същество, което тичаше след него, беше лисица или
невестулка, от небето го преследваше керкенез, сокол или някаква друга
хищна птица, но в края на краищата най-близо се бе оказала змия, която
го хипнотизираше и съвсем скоро щеше да го погълне. Преди това тя щеше
да го захапе със смъртоносната си захапка.
Авитохол искаше да се бори, душата му се възмущаваше. Някъде, в друг
свят, той беше воин и хищник. Искате да промени нещо. Това беше някакъв
кошмар. Той погледна дългата, космата муцуна, която се протягаше към
него, отправи взор нагоре и видя стоманения клюн на спускащия се към
него сокол, после се обърна към огромната уста, която бе насочила

161
огромните си два зъба-кинжали към него. Какво да прави? Как да оцелее?
Какво беше това?
В този момент получи прозрение. То беше като светкавица, която освети
мрака наоколо. Там някъде той явно беше воин. Досега много пъти в онзи
свят се бе възползвал от това, че освен воин е и шаман. Сега тук той
правеше обратното. Това, че беше воин, помагаше на шамана в него.
Изведнъж Авитохол рязко отскочи встрани. Той направи това в последния
момент, миг преди лисицата, сокола и змията да впият смъртоносните си
зъби в него. В следващия момент настъпи ад. Това бе някаква буря от
пляскащи криле, които вдигаха пепел, извиващо се и гърчещо тяло на змия
и ноктите и зъбите на лисица. Трите животни се вкопчиха в смъртоносна
битка. Тези трите бяха врагове и сега, когато него го нямаше, те се сбиха
помежду си. Те смятаха, че той е жертва и така или иначе им
принадлежи. Лисицата се опитваше да захапе сокола и да оскубе перата му.
В същото време пробваше да захапе змията през устата. Соколът кълвеше
лисицата и искаше да впие острите си нокти в нея. С ноктите си той целеше
да сграбчи и гърчещото се тяло на змията. Змията от своя страна опитваше
да ухапе както птицата, така и лисицата, тя се огъваше около тях и
се стремеше да ги стегне в хватката си. Скоро трите животни се превърнаха
в огромна, биеща се, смъртоносна топка. Всеки искаше да убие, задуши,
захапе или погълне другия. Битката продължаваше, а Авитохол знаеше, че
победител е само той. Воинът в него бе успял да надиграе съществата на
"мрачната земя" на шаманите. Душата му обаче не ликуваше. Сега
той разбираше как се чувстваха хората-жертви. Никога не беше мислил как
изглежда светът за мишките.
Трите животни до него продължаваха своята смъртоносна схватка. Сега
той вече можеше да разсъждава. Какво означаваше този сън? Досега в
повечето му видения бяха присъствали неговите Съюзници. Къде бяха те
сега? Авитохол си спомни, че в света на хората те тримата лежат до огъня,
някъде близо до брега на Истър, до град Пожон. Припомни си, че са гладни,
че Ирник съвсем наскоро бе смъртоносно ранен, но Тангра бе решил да
живее. Атила спеше някъде съвсем близо до него. Авитохол зовеше своите
Съюзници. Ерлик кан в митологията на тюрките беше нещо като Сатаната.
Всъщност той беше Сатаната6. Отново си замисли какво означаваше
това, че неговите Съюзници бяха двама и бяха напълно еднакви? Дали
единият не беше на Атила? От кой момент той се бе присъединил към брат
му и дали през цялото време беше така? Авитохол помнеше времето, когато
и двамата бяха негови и го придружаваха в шаманските му пътешествия.
Ако Ерлик кан беше Сатаната, какво означаваше това за него? Не

6
В средноазиатския ислям и до днес Ерлик кан се смята за Шейтан или Сатаната.
162
показваше ли това, че дяволът му служи, че същността му е
сатанинска? Какво означаваше, че той има не един, а два дявола?
Какво символизираше това за света, че има два дявола? Дали Съюзниците
му не бяха два змея или дракона? Дали единият от Съюзниците или
драконите не се наричаше Добро, а другият Зло? Това, че двамата са
еднакви, какво показваше за Доброто и Злото ? Какво можеше да означава
и това, че двамата с Атила бяха напълно еднакви, че Съюзниците им бяха
еднакви? Че двата дракона са хем еднакви, хем различни? Елбеген и Барадж
бяха в битка, дали това не беше животът? Според българите Земята бе
еманация на размахващия своя меч Тангра. Така българите си представяха
и възприемаха света.
Авитохол призоваваше своя Съюзник и този на Атила. Сега той имаше
нужда от тяхната помощ. Какво означаваше това видение? Защо го бе
получил? Дали нямаше надвиснала опасност над него? В този момент
Авитохол видя Съюзниците си. Те стояха далеч пред него и му махаха.
Българинът виждаше как устите им се отварят, все едно искат да му кажат
нещо, но от там не излизаше нито звук. Веднага разбра, че те са
разтревожени и искат да го предупредят за нещо, но какво?...
На сутринта неспокойното пръхтене на четирите коня разсъни мъжете.
Огънят бе загаснал. Тук, в близост до реката, леденият планински въздух
се усещаше още по-силно, така че тримата мъже потрепериха от
всепроникващия студ. Ирник сигурно се чувстваше най-зле от тях и бе най-
гладен. Авитохол се изправи и каза:
– Трябва да бъдем внимателни! Преди да стигнем Пожон, отново ще
бъдем изправени пред изпитание! Трябва да сме готови за него!
Атила бе впечатлен от думите на брат си.
– Харесвам, когато с нас е шаман – каза той. – Разбира се, бих предпочел
с нас да е Н'Кара. Духовете ли ти говорят?
Като се намръщи, Авитохол каза:
– Ти по-добре се замисли защо не говорят на теб! Може би си прекалено
зает със земните си дела! Сигурен съм, че духовете говорят и на теб! Ти
също си шаман!
– Добре, ти като си толкова духовен, какво ти казаха духовете? – Атила
не беше доволен от това как му отговаряше Авитохол. Той искаше да го
уязви, да подложи на съмнение точността на неговите пророчества.
– Преследвачите ни са тук, но опасност не идва само от тях! Има още две
неща, които ни заплашват.
– Какво означава това? – попита Атила. – Кои са тези опасности?
– Скоро ще разберем – каза спокойно Авитохол, сякаш очакваше
неумолимостта на съдбата.

163
 Авитохол се погрижи за Теку, а след това щеше да стори същото и за своя
жребец и Мадара. Той се готвеше за война. Сложи ризницата върху дрехите
си, притегна колана си, провери оръжията си. Фенрир бе премалял от глад.
Вечер той сигурно ходеше да ловува, защото все още се движеше.
Скоро тримата мъже бяха готови за път. Те се метнаха върху гърбовете на
конете си. Сега, след предупреждението на Авитохол, те се движеха още
по-внимателно.

Малко преди да стигнат до града, в далечината забелязаха няколко

конника. Колкото повече се приближаваха към тях, толкова повече си
личеше, че неслучайно са там. Скоро тримата разбраха, че пътят към града
е заварден и това имаше нещо общо с тях.
– Мини назад и дръж ариегарда ни! – каза Авитохол, като погледна към
сина си. Ирник извади меча и го задържа в ръката си. Козината на гърба на
Фенрир бе настръхнала.
– Ти си наистина много добър шаман – каза Атила. – Дядо ти те е научил
много добре.
Авитохол не каза нищо, само пренебрежително изпръхтя.
– И казваш, опасността ще дойде от три места? – като каза това, Атила
започна да се оглежда, като че очакваше да открие и други хора, които ги
дебнат.
Скоро групичката на тримата се приближи до хората, които им
устройваха засада. Колкото повече ги наближаваха, толкова по-ясно
ставаше всичко. Атила, без да иска, бе излязъл начело, опитвайки се да
овладее тласъците на Вилам да изпревари останалите коне. На фона на
неспокойния си жребец изведнъж Атила заговори учудващо спокойно, все
едно го прави със стари познати.
– Е какво, не успя да издържиш на раздялата ни! Бях решил да ти простя,
но сега няма да го направя! Преследвате ли ни?
– След като избягахте от Виндабона, знаехме, че няма накъде да тръгнете.
Беше ясно, че ще дойдете в Пожон, ние само ви изпреварихме.
– Вие сте гадни бандити, а аз тях ги наказвам по един начин само, с "бавна
смърт" – Авитохол не виждаше лицето на брат си, защото то беше с
качулка, но беше сигурно, че в погледа на хунския каган гори зловещо
пламъче. Не веднъж бе виждал какво следва след това и потрепери.
– Ние не сме бандити – извика младият мъж с буйна руса коса.
– Накъде сте тръгнали? – попита Авитохол, за да разсее нападателите и
ако може, да се размине конфликтът.
– Тръгнали сме към Хунград. Онова куче Атила някога е отвлякъл леля
ми. Баща ми ме зарече да отмъстя за нея. Отивам да търся леля си.
Като чу как го наричат, Атила подскочи и се хвана за меча си.

164
 – Как се казва тази твоя леля? – попита Авитохол само за да се забавлява.
– Керка. Нейното име е Керка.
Момчето явно не знаеше, че Керка е първата жена на Атила, майка на
престолонаследниците Елак и Денгизих.
Младият рус исавър сръчка коня си, който пристъпи напред, и застана
точно пред Атила. Авитохол си спомни, че така някога хунът бе
предизвикан от Кодиса. Нещата явно се повтаряха. Атила все още беше в
апогея на славата си, макар силата му да бе попреминала.
Предизвикателствата обаче явно щяха да продължат, някой ден брат му
нямаше да може да отговори на тях или щеше да загуби. Сега българинът
много ясно видя това. Такова беше бъдещето за Атила, а и за всеки воин,
който живееше единствено в света на предизвикателства и битки.
Племенник и вуйчо се изправиха един срещу друг. Авитохол огледа
младия рус исавър. Някога той беше спътник на баща му, познаваше го
още от Константинопол, после и във Филипопол. Двамата бяха служили в
легиона на Маркиан и заедно бяха носили тежките подковани легионерски
сандали. Още тогава той се бе възхищавал от младия исавър. Сега по-
същия начин оглеждаше този Терасикодиса Рунсумвладест – рус, красив,
с огнен плам в очите.
– Аз съм най-добрият воин в света! – извика Терасис.
– Кръвта вода не става – прошепна Авитохол. Той много добре си
спомняше, че по същия безразсъден начин някога Кодиса бе предизвикал
Атила в сърцето на Хуния. Спомни си колко много го бе ядосал тогава
исавърът. Явно синът бе същият като баща си. Авитохол виждаше
самонадеяните му жестове, самохвалните му погледи, тази
повърхностност и превзетост. Този щеше да бъде жертва. Някога Авитохол
бе предпазил баща му, после бягството го бе спасило.
– Странно – отвърна Атила – пак се срещам с теб. Мислех, че си поумнял
и вече няма да се изпречваш на пътя ми! Ти обаче си като молец, помниш
три секунди и никога не се поучаваш от опита си! Не оценяваш жестовете,
които ти правя! Досега съм те срещал много пъти, теб и такива като
теб! Много пъти съм се бил с "най-добрия воин в света" и винаги съм го
побеждавал. Щом съм убил и победил толкова „най-добри” воини в света,
дали не станах и аз най-накрая „най-добър”? Не! Ето, идваш ти, някакъв
младок с жълто около устата и отново си „най-добър”! В последно време
светът произвежда все по-бързо „най-добри”. Някога времената не
бяха такива. Най-добри бяха Грот и Баяр, без самите те да се смятат за
такива. Тогава ние бяхме деца и ги кичехме с титлата „най-добър”, но те
бяха скромни. Те бяха най-добри години наред. Днес в света има повече
„най-добри” воини, отколкото нормални. Може би затова нормалните и
скромни воини ме впечатлявал повече, но какво говоря. Само като те

165
гледам и в теб виждам баща ти. И той беше като теб, надуваше се
като някаква ципа. И него победих, както победих и теб!
Авитохол се усмихна. Личеше си, че на Атила не му се нравеше лекотата
и плиткоумието на Терасис, както не харесваше надменността, с която
говореше Кодиса, той обаче се ожени за неговата сестра. Дали днес
неговите синове носеха кръвта на същите тези исаври и това семейство?
Този Терасикодиса беше пръв братовчед на синовете му Елак и Денгизих.
Дали в кръвта на престолонаследниците на кагана не бе преминала същата
тази надменност и склонност към перчене и говорене без покритие?
Атила продължаваше да говори, а в думите му имаше много мъдрост.
Авитохол позна някои свои неща в думите на брат си. Това беше един
негов разговор, който бе започнал още с Баяр.
– Момче, запомни – каза Атила – няма "най-добри", няма и непобедими,
има непобедени – след това Атила замълча, личеше си, че мисли, защото
качулката му бе сведена надолу – ...още! Ето сега дойде моментът ти да
бъдеш победен и аз ще изпълня волята на Бог!
В този момент Атила скочи срещу Терасис и двамата кръстосаха оръжията
си. Авитохол също скочи. Качулката и наметката му пречеха да вижда
добре. Останалите исаври с извадени оръжия тръгнаха към него. В битката
обаче се намеси и Ирник. Авитохол му викаше да внимава, защото още
помнеше съня си. Освен това някакво странно предчувствие се бе зародило
в него. Предусещането за надвиснала опасност, за звяр, който обикаля в
гъстите гори наоколо и дебне.
Битката беше кратка. Ездачите с качулките и наметалата удържаха пълна
победа с помощта на своите коне и Фенрир. Скоро исаврите се търкаляха
по земята. Атила бе скочил от коня и се бе изправил пред поваленото тяло
на Терасис, който бе най-зле пострадал.
– Няма да те убия – извика каганът на хуните, – само защото си роднина
на Керка. Ако не беше, щеше да си мъртъв много по-рано. Благодари на
леля си, когато я видиш, но най-добре повече с теб да не се срещаме!
Авитохол се опитваше да възпре Фенрир, който се мъчеше да прегризе
гърлото на някого от падналите исаври. Звярът предизвикваше ужас в
поразените воини. Той бе ръфал някого, защото по козината около
муцуната му се стичаше кръв. Зъбите на огромния звяр също бяха кървави.

Скоро тримата спътници се метнаха върху гърбовете на конете си. Не

далеч пред тях се намираше град Пожон и те вече можеха да го видят, дори
чуваха сподавения шум на селището. Реката влачеше ленивите си води
някъде наблизо. В този момент Авитохол се смъкна от гърба на Лена и
падна на колене.

166
 – Ооо, Тангра!!! – простена той. Това обаче не беше вопъл на ранен воин,
а глас идващ от един отвъден свят. Авитохол беше подбелил очи и бе
насочил невиждащия си взор към Небето. Исаврите се намираха съвсем
наблизо, те все още се търкаляха по земята и се чудеха какво им се бе
случило. Мъжете с татуировки по лицата все още не можеха да
разберат какви бяха тези воини. В битката срещу тях не се изправиха трима
конника, а цяла армия от воюващи коне, мъже размахващи мечовете си и
кучето, което беше не по-малко опасно от тях. Такъв огромен звяр досега
не бяха виждали. Според тях това беше някакъв Цербер.
Авитохол беше паднал на колене съвсем близо до съкрушените исаври. За
него обаче те вече не съществуваха. Той се намираше някъде далеч от тях.
Българинът искаше да разбере какво става. Кой го дебнеше? Имаше
чувството, че това е Евгениус. Не! Той бе напълно сигурен, че е така. В този
момент получи прозрение. Тангра му бе посочил начин, по който да се
изправи срещу своя враг. Мъжът, както беше на колене, извади своя меч,
заби го в земята пред себе си и се облегна на него.
Авитохол искаше да разбере къде е Евгениус. Той трябваше да е някъде
съвсем наблизо. Коленичилият мъж бе осъзнал, че за да разбере къде е
куриосът, трябва да се вживее в образа, живота и дори характера на
Евгениус до такава стенен, че душата му да влече в тялото на ромея. Той
щеше да измести душата му. Авитохол проумя, че досега винаги беше бягал
или бе воювал е Евгениус, сега реши да тръгне към него и да се слее с
него. Трябваше да стане част от него. Авитохол беше разбрал, че за да
победиш врага, трябва да бъдеш като онези актьори, с които го бе запознала
Таис в Египет. Той трябваше да стане Евгениус. да разбере как мисли и
действа, да навлече в дълбочина и да проумее защо убива, дори да изследва
как диша куриосът. Авитохол знаеше, че за да предвиди следващата крачка
на врага, по-важно е да го "види" в света на идеите, отколкото да го открие
в пространството и да разбере къде се намира физически. Само там
българинът можеше да прочете неговите мисли и да "чуе" вътрешния му
глас, а след това да го изпревари, защото, преди да предприеме нещо, човек
първо го оформя като мисъл в главата си. Това става миг преди да последва
действието. Сега той осъзна, че този миг е най-важен за него.
Изведнъж Авитохол "видя" Евгениус. Той не го "видя" като тяло, а като
някакъв безформен силует в този свят, в който хората се доближаваха най-
много до индийската представа за дхарма. Те бяха водовъртежи, в които
имаше части от различните им същности и светове, в които
съществуваха. Авитохол "влезе" в душата на Евгениус, но разбра, че и
куриосът го е усетил. Отначало той бе стъписан, но след това се окопити и
застана срещу него. Авитохол нанесе духовен удар. Куриосът волю или

167
неволю отвори широко очи и така българинът вече можеше да вижда през
тях.
Българинът-шаман мислеше трескаво. Предната нощ бе изминал
шаманско пътешествие. Той много добре помнеше враговете, които го бяха
преследвали в "мрачната земя". Единият враг бе лисица, другият – сокол, а
третият – змия. Авитохол бе решил, че е жизненоважно да се ориентира и
разбере кое животно беше куриосът. За да направи това, трябваше
да определи кое шаманско същество олицетворяваха исаврите.
В точи миг Авитохол разбра, че е станал "ловец на сънища" и така бе успял
да проникне в Евгениус. Така както постъпваше той, "ловците на сънища"
гледаха през очите на сомнамбулите.
Евгениус обаче беше куриос, а не сомнамбул. Той сигурно беше изумен,
че някой си позволява да го "атакува" по този начин, отвътре.
– Това е орендата! – промълви Авитохол. Той знаеше, че в света, в който
се намираше физическата му същност, спътниците му са слезли от
гърбовете на конете и са някъде наблизо.
Душата на Авитохол се бе загнездила в тялото на Евгениус и го
населяваше като празен храм. Изведнъж прочете мислите на Евгениус. С
действията си българинът бе подразнил куриоса, който се чувстваше
осквернен, предизвикан и призован. Коленичилият мъж беше сигурен, че в
този момент куриосът е тръгнал да го търси.
Двамата воини се изправиха един срещу друг. Те бяха сияйни същества.
Това щеше да бъде най-странната битка, в която щеше да участва. В миг
Авитохол престана на гледа очите на мъжа срещу себе си, защото онзи
засия толкова силно, че щеше да го ослепи. Това разстрои българина, той
очакваше в този свят да е по-силното същество. Той беше шаман, колобър,
тумир и багатур в едно, беше туглу, канартикин, кавкан, а може би дори
ювиги кан. Авитохол искаше да победи, но мъжът пред него беше по-силен
и той усещаше това много ясно. Той бе очаквал да е светлото, сияещо
същество, а куриосът да бъде с мрачна душа, но сега виждаше, че беше
обратното. Това го притесни. Той продължаваше да наблюдава мъжа пред
себе си, но се стремеше да не го гледа като враг. Онзи обаче се опитваше
да го изтощи, да го разболее. Авитохол продължи да оглежда нещото пред
него и скоро откритието, което направи, го успокои и накара да ликува. Ами
да! Как не се бе сетил досега? Този срещу него не беше Евгениус. Разбира
се, че беше така! Това беше той. Всъщност погледът му се намираше в
главата на куриоса и той гледаше през неговите очи. Ето защо съществото
пред него сияеше, ето от кого бе заслепен! Този силен противник всъщност
беше той самият. За пръв път Авитохол проумя, че има възможност
да наблюдава себе си безпристрастно, отстрани, през очите на някой друг.

168
Ето как изглеждаше? Всъщност дали беше безпристрастно, все пак
Евгениус искаше да го убие?
В този момент светът се разпадна на съставните си части. Нищо вече не
беше цяло и същото. Светът бе съставен от парчета. Тогава Авитохол
разбра това което винаги бе подозирал, че светът не е изграден нито от
материя, ни то от кал, а от сила, оренда и Светлина. Всичко около него
сияеше и най-вече светещото тяло пред него, а той вече знаеше, че това
е гой. За пръв път се виждаше през очите на друг човек и то не какъв да е
човек, а през очите на най-големия си враг.
Авитохол все така стоеше на колене. Добре, че бе забил меча пред себе си,
за да може да се подпира на него.
Мина много време преди да се изправи.
– Какво стана, татко? – попита Ирник.
– Нищо. Вече се справихме с двама от противниците ни, сега остава
третият!

Мъжете продължиха и скоро навлязоха в Пожон. Там седнаха в първата

кръчма. Тя бе построена от кал, смесена със сено. Някога кръчмата е била
боядисана и сигурно е била нова, но това време отдавна беше минало.
Въпреки излинелия червен цокъл, прокъсаната завеска, която се движеше
от всеки полъх, идващ от реката, те седнаха, поръчаха ядене
и необезпокоявани се нахраниха. Фенрир също получи угощение, не само
от това, което оставаше от тяхната гозба.
Добрата храна вля сили в неукрепналото още тяло на Ирник и той се
почувства много по-добре. Мъжете бяха изтощени от сблъсъка с исаврите,
а Авитохол беше водил битка и с душата на куриоса. Сега те искаха да
поседят малко на пейката и да си починат. В този момент Ирник попита:
– Татко, разкажи ми за оракулите! Искам да знам какво направи! Как
позна, че ще ни пресрещнат? Винаги съм искал да бъда шаман!
Разкажи ми за своята обиколка из прорицалищата и за оракулите!
– Това е твърде лично. Не оракулите са важни, а въпросите.
– Какви въпроси? – попита Ирник.
Авитохол се огледа. Атмосферата бе спокойна, ветрецът, идващ от
Истъра, влачен от мрачните талази на реката, движеше въздуха все едно бе
продължение или съответствие на тези талази. Всичко това, приглушената
светлина, ветрецът, шумовете на града, близостта до земята на хуните,
успокояваше мъжете. Авитохол знаеше, че няма смисъл да бързат. Той бе
смутен единствено от това, че досега обучението винаги бе ставало само
от седлото на кон.
– Най-важните въпроси, върху които съм разсъждавал, произлизат от
въпросите, които оракулите ми зададоха. Може би наистина отначало

169
трябва някой да ти зададе правилните въпроси. Оракулите никога не дават
отговори. Мнозина отиват на врачки и вещерки, посещават оракули,
защото търсят отговори на някои въпроси, които ги вълнуват. Те са
глупаци, защото не знаят, че щом си задаваш въпрос и не знаеш отговора,
никой не може да ти помогне. Всеки сам отговаря на въпросите си.
Истинският оракул не дава отговори, той няма нищо общо с отговорите.
Оракулът помага на човек да си зададе правилните въпроси. Отговорите са
като пътища. Тях ги има, те съществуват. Човек вижда пътищата и по тях
няма какво да пита. Въпросът винаги е само един – „Кой е верният път? По
кой път да поема?”
– Но, татко, ти самият зададе два въпроса – каза Ирник, а очите му се
усмихваха.
– Те звучат като два въпроса, но всъщност са един. И всеки истински
въпрос, дори да звучи по различен начин, в същността си е този въпрос.
Иначе всеки човек може да бъде разбран и описан, ако отговори на
няколко въпроса. Всеки един от тях всъщност дава отговор на това кой е
човекът. Ето основните въпроси: В какво вярваш? От какво се страхуваш ?
Какво обичаш? Какъв искаш да бъдеш? На кого искаш да приличаш? Това
са най-важните въпроси и те са пет. Ти ги чу, но това не е нищо. Всеки човек
трябва да си отговори на тях.
Ако ги задаваш, трябва да знаеш, че когато човек ти отговори в какво
вярва, всъщност той ти казва кой според него е Бог. Не в кой бог вярва, а
какъв е неговият Бог.
Нетърпеливият Ирник прекъсна Авитохол.
– Татко, искам да те попитам за Тангра?
– После – по-старият българин успокои сина си – сега слушай! Когато
обясняваш от какво се страхуваш, ти описваш границите, имаш ли
похлупак, къде са стените ти. Това изяснява с какво са свързани най-
големите ти страхове.
Когато отговаряш на въпроса какво обичаш, ти ще опишеш нещата, които
ти носят удоволствие и удовлетворение. Ще покажеш кой човек обичаш и
защо, кои са най-близките ти хора.
Когато кажеш какъв искаш да бъдеш, всъщност изричаш какво искаш да
ти се случи и дали имаш кумир. Ако попадаш под влияние на авторитети,
това разкрива колко си малък и зависим и кой те е формирал като възгледи,
на кого искаш да приличаш.
Разбираш ли?
Ирник мълчеше, затова Авитохол продължи:
– Това са въпроси, които трябва непрекъснато да си задаваш. Те нямат
правилен отговор. Повечето хора никога не си ги задават. Други се
страхуват от отговорите. Трети се изтощават само като се замислят.

170
 – Татко, разкажи ми за Тангра! – личеше си, че той „изгаря” и иска да
знае това.
– Ти отново бързаш и не внимаваш! Това, което ти казах, е много важно!
Ако ме разбираше добре и осъзнаваше важността на думите ми, трябваше
веднага да си зададеш тези въпроси!
Нека поговорим още малко за страховете, вярата и мечтите. Ти в какво
вярваш? От какво се страхуваш? За какво мечтаеш? Отговорите на тези три
въпроса те определят като социален човек. Социалните хора, каквото и да
правят, стигат до тези три въпроса.
Щом искаш обаче, ще ти разкажа за Тангра. Тангра е толкова могъщ, че
хората не могат да усетят, че цял живот всичко, което правят, не е тяхно, а
сбъдват волята на Всемогъщия. Той е толкова огромен, че те не могат да го
обхванат, толкова велик, че не могат да го усетят дори като полъх, като
сянка, като присъствие.
Бог е в детайла! Не в голямото, не в имането, а в нямането! Него не можеш
да го обозреш и обхванеш, не можеш да го имаш, нито него, нито истината
за него, макар много хора да претендират за това. Всички тези са
измамници или глупци, които не се чуват какво говорят, защото по този
начин предизвикват Бог. Той не може да се побере в теб, по-скоро е
възможно обратното, когато очистиш душата си, в него да остане място за
теб. Когато прочистиш мислите си и махнеш излишното, страховете, егото,
да можеш да намериш място за себе си в Бог. Бог не отваря за нас вратата,
ние трябва да се промушим под прага, там е нашето място, това е отредено
за наши двери. Човек с голямо его, страхове, объркване не може да премине
под вратата, защото той е твърде горд, за да се наведе. Той предизвиква Бог,
крещи, че трябва да му бъде отворена вратата, че животът е несправедлив,
че Бог не го обича, иска уважение или е твърде объркан, страхлив,
самовлюбен, горделив, за да премине под вратата, да се провре, да
стане като тънък пергамент. Такъв е духовният път, да се смачкаш, да
проявиш насилие над себе си. За обикновените хора, които нямат сила да
смелят душата си, няма място в Бог, защото той е оставил много по-малко
място, отколкото те могат да заемат. Бог обича скромните и тихите. Затова
ти казах, че той не е в имането, а в нямането. Бог обича чистите и ясни
души, гънките, фините хора. Тези, които слушат, а не крещят, които улавят
неуловимото, които чуват повея на вятъра от крилото на комар. За тези има
място в Бог. Аз цял живот се опитвам да премахна излишното и
незначителното от себе си, за да остане важното, стойностното, това, което
ми е от Бог, да има място, където да ме има. Цял живот разчиствам нивицата
си с голи ръце. Изтръгвам храсталаци, скубя трева, чупя клони, кърша
диворасляци, за да стигна до земята, да прочистя троскота, който
непрекъснато избуява. Всеки миг, в който съм неосъзнат, цялата тази

171
джунгла избуява. Борбата за себе си е непрекъсната, тя не може да спре и
да прекъсне. Всичко това би било загуба на себе си и борбата. Аз
непрекъснато унищожавам себе си и измамните видения, в които живея и
наричам "живот", за да започна да съществувам, да ме има.
Защото повечето хора изживяват живота си и умират, преди още да
са прогледнали за Светлината и да са се родили.
Някога, дълбоко горе, във висините се намирал Тангра. Той бил толкова
могъщ и всеобхватен, че на нас, хората, не ни било дадено да го виждаме.
И дори само мисълта на Бог за нас е най-голямата сила и ние живеем според
нея и това, което колобрите могат да разберат от нея. Българите са
движени от мисълта на бог Тангра, те наричат това оренда и изпълняват
всичко, което бог иска от тях. Орендата не е просто сила или мисъл-форма,
тя е всичко това, тя е волята на Тангра. Българите са богоизбрани, те са
Тангра на земята.
Когато назоваваш Бог с някакво име, не е важно името, с което го
наричаш, а това, което влагаш в тази дума и така ние, като наричаме бог
Тангра, осъзнаваме, че това е окото на Вселената. Това е най-дълбоката
дълбина, истински всесилният Бог. Бог включващ всички други богове,
това е Той.
С времето аз започнах да наричам Тангра просто Бог, защото най-
сакралното от имената му – Неназовимото, не може да бъде разбрано от
повечето хора. А и името е претенциозно и, вместо да се замислиш за Бог,
да изпаднеш в медитация, започваш да мислиш върху името и се хлъзгаш
по повърхността. Аз го наричам просто "Бог", но зад това име стоят всички
имена на Бог, до които успях да се добера в дългото си духовно
пътешествие. Зад моя „Бог” стои Тангра, първото име, с което наричах Бог,
името дадено му от моите предци, деликатното докосване на колобрите до
божествената същност. Тук стои и името „Тенгри“, така както го наричаха
околните народи. Но аз знам, че бог е имал и много други имена и всяко
едно от тях се включва в това "Бог". Ти можеш да наричаш Тангра "Бог",
но зад това да слагаш различно значение или пък нито да не означава за теб.
Зад моето "Бог" стоят: Тангра, Едфу, Тенгри, Ахура Мазда и Анхра Майшо,
Индра, Шива, Брахма, Кришна, Ел, Яхве, Адонай, Йехова, Адонис, Хор, Ра
и Амон Ра, Мардук, Сабазий и Дионисий, Тракийският Херос, Зевс,
Юпитер, Богът Нула, Бог-Отец, Светата Троица, Богът на Буда и най-
сакралното име на бог, до което успях да достигна – Неназовимото,
Предела, Границата, Тишината, Вселената, Абсолюта, Всичко, Той и всеки
път, когато казвам „Бог” аз произнасям всички тези имена. Изминавам или
преповтарям пътешествието, което извървях в света на духа. Да! Аз през
цялото време, освен пътешествие в търсене на най-добрия воин, освен
борба да запазя народа на българите, изминах и духовно пътешествие,

172
преживях едно духовно търсене, обикалях храмовете, сблъсквах се с
всички религии, понякога твърде дословно, посещавах оракулите
и прорицалищата, защото търсех името на Бог. Това беше моето духовно
търсене. Аз изминах едно дълго пътешествие, което, разбира се, все още
продължава и може би никога няма да свърши. Няма миг, в който да не се
стремя към Бог и да не търся или произнасям неговото име. Това за мен се
превърна в един дълбок джпам. (APPENDIX 2, стр. 443)
Авитохол обясняваше на Ирник, но в същото време не спираше своето
духовно пътуване. Много пъти бе правил това. Като се бе опитвал да
обясни нещо на някого, всъщност изясняваше собствените си възгледи. В
този момент ставаше същото. За българина това бе напълно естествено и
никак не се учудваше от това свое прозрение. Авитохол осъзна, че като по-
млад бе смятал, че името на Бог е много важно. Разбираше, че бе изпитвал
желание и потребност да нарича Бог с името на бога на своите предци,
защото се страхуваше да не се загуби това име, а с него да не изчезне и
паметта за българите. Той наричаше бог Тангра, защото се бе възгордял и
знаеше, че българският бог е много силен и значим. Изпитваше религиозна
гордост, че българите бяха достигнали много по-навътре и дълбоко при
изучаването на Бог от другите народи и името на техният бог отразяваше
това. Колобрите бяха наричали Бог по този начин, затова и той го бе
назовавал с това име, но всичко това беше от горделивост. Той наричаше
Бог Тангра с това уникално име, защото искаше да е различен, екзотичен,
да звучи непознато и недостъпно за другите хора. Сега обаче проумя, че
всичко това са неговите недостатъци, които той бе проектирал в Бог и
неговото име. Те не му помагаха, а му пречеха да съзре истинската
същност на Бог, да го проумее като реалност, като „тук и сега”. А той вече
знаеше, че и най-красивата приказка не може да бъде по-
красива, пленителна и могъща от истината и реалността. Той разбра, че
важно е не как наричаш Бог, а какво влагаш зад името му. Така е с
божествените имена. И много християни могат да го наричат Бог-Отец или
Исус Христос, или Светата Троица и да смятат, че вярват в християнския
Бог, да са уверени, че са християни, но всички те всъщност вярват в нещо
различно.
– През целия си живот аз изследвах себе си, за да разбера Бог. Наричах го
с различни имена според това до каква негова същност бях достигнал.
Правех всичко това не защото вярвах в различни богове, а защото се
опитвах да премахна вярата от себе си. Исках да видя как се променя идеята
за него.
През целия си живот имах възможността да се уверя, че човек се чувства
богоравен само когато създава. Започне ли да търси смисъла на нещо, скоро

173
разбира, че няма да го разбере в рамките на тоя живот и така само осъзнава
своето нищожество пред лицето на Вселената.
Аз научих, че човечеството вече го няма, няма го човека. Ти си Бог. Ти
съществуваш сам за себе си и не се нуждаеш от други хора.
– Това не го разбирам – каза Ирник съвсем искрено.
– Не говори, а слушай! За да познаеш Тангра, не бива да вярваш в него! В
началото, разбира се, има вяра, но тя трябва да се загуби. Вярата в някакъв
бог или идея поражда само и единствено фанатизъм.
Фанатиците са жалки. Те са нещастници, обречени цял живот да бъдат
дъното на обществото и, защото са дъно, всеки ги тъпче. Те се опияняват
от малките си сили и се възхищават от твърдостта на възгледите си, но не
знаят, че това коства живота им. Те нямат душа, затова вярата им е толкова
силна. Те са жертви и зомбита и не притежават собствена мисъл,
изпразвайки душата си за чуждата идея. Фанатизмът изпразва човека от
неговите мисли, емоции, приключения, въобще от неговата същност. Той
го превръща в обвивка без съдържание, от дрехи без човек – дрипи.
Странното е, че начело на фанатиците никога не стоят хора, които да са
фанатици. Тези хора винаги са хитреци и използвачи. Фанатиците са
жертви на хора, които ги водят за носа и ги обричат на това да бъдат цял
живот нещастни. Всеки, който се възползва от фанатизма на хората, е
престъпник. Такъв човек е принуден непрекъснато да лицемерничи и лъже
и е зависим от фанатиците. Фанатизмът на неговите хора му дава власт, но
го приковава към тях и ограничава същността и действията му. Така
водачът им става като тях, но няма тяхната вяра и е много по-нещастен от
тях.
Някой ден ти може би ще ръководиш хора и трябва да знаеш, че не бива
да заставаш начело на фанатици. Знам, че е много примамливо, но ако
искаш да възродиш България, не бива да има фанатици. Сега ще ти кажа и
още нещо, което може да не разбереш.
Всеки човек трябва да има нещо, за което да е готов да умре и то осмисля
живота му и покачва неговата зрялост и стойност. Има хора, които биха се
жертвали за пари, за слава, власт, но те са повърхностни, защото всичко
това е тленно.
Така че кажи ми за какво би умрял, за да ти кажа какъв човек си.
"Спящият" човек се нуждае от племе, за да се огледа в него и така да
разбере кой е. "Будният" човек няма нужда от това.
– Но как така може да съществува човек без племе? Такъв човек го очаква
гибел, а ако успее да оцелее, той е обречен на безсмислено съществуване,
защото, когато е сам, няма да има наследници и не ще може да продължи
рода си.

174
 – Тук по-важната дума е „нужда”. Дори не е важно дали ще имащ племе,
или не, по-важно е дали имаш нужда от това. дали можеш да живееш и без
него?
– Но, татко, това противоречи на всичко, което знам досега!
– Знам. Твоето становище досега е формирано от „матрицата”, но ти не
бива да спираш до тук. Човек, който се задоволява само с обучението,
дадено му от обществото, е обречен винаги да бъде зависим от "матрицата",
истинското обучение е самообучението.
В този момент Авитохол стана и се огледа и едва сега забеляза, че вечерта
бавно настъпваше, а мракът превземаше града. Българинът не искаше да
остават повече на територията на Ромулум, Варварикум го привличаше
неудържимо.
Скоро групичката се отправи към сала. Човекът, който придвижваше
сала, каза, че бил приключил за днес. Атила обаче му даде злато и му каза:
– Ще ти дам толкова злато, че да сбъднеш мечтите си!
– Аз злато и сребро имам достатъчно! Тази службичка ми дава
достатъчно. Сигурност и спокойствие ми трябват, а привечер е опасно да
се пресича реката! Аз съм сбъднал вече всичките си мечти! – отвърна
мъжът.
– Това е така, защото мечтите ги са свързани само със земни, материални
неща. Да постигнеш това, да притежаваш онова, но всичко това е
материално. Защо не надскочиш желанията от този свят?
Пожелай си безсмъртие и в този момент ще започнеш да мечтаеш
истински и да се стремиш към трудно постижими или, както може да се
окаже – Авитохол се усмихна, после продължи: – непостижими цели. Едва
тогава започваш истинския си живот!
Атила се намръщи на думите на брат си, които бяха много философски.
Понеже мъжът се бе запънал като магаре на лед и настояваше, че нищо
на света не може да го накара да рискува живота си и да прекара сала
посред нощ през реката, хунът продължи:
– Ти каза, че имаш службица, аз обаче мога да ти я отнема.
– Това е невъзможно, даже Валентиниан, Марцелин и Теодосий не могат
да ми вземат службицата! Не ме плашиш!
Атила беше много гневен.
– Аз мога да направя така, че вече да не работиш това! Нали знаеш, че за
да си лодкар, трябва да спираш на двата бряга! Какво ще стане, ако
владетелят на единия от брегове те ти попречи? Ако изпрати хора, които
не ти позволят да стъпиш на отсрещния бряг? Как тогава ще превозваш
хора?
– Ти не можеш да направиш това! Нямаш власт! Аз плащам на кмета на
Пожон, плащам и на хунския владетел от другата страна!

175
 – Кой е този владетел? – попита Атила.
– Теб какво те интересува? – троснато отвърна мъжът.
– Аз съм Атила – владетелят на хуните – каза Атила и смъкна качулката
си. – Кажи ми името на хунския велможа, за да му взема живота!
Мъжът бе като онемял. Той явно познаваше или бе виждал Атила, защото
започна да трепери като лист духан от силен вятър и веднага се зае да
подготвя сала за пресичане на реката. Това успокои кагана на хуните и той
отново наметна качулката и скри белязаното си лице. Вече бе толкова
мрачно, че беше сигурен, че никой друг освен мъжа не го е видял.
Мъжът с готовност ги превозваше, той мълчеше раболепно и вършеше
всичко някак трескаво. Атила се притесни да не направи някоя глупост. С
тях не пътуваха други хора. Това беше много добре, защото така никой не
можеше да ги проследи. Авитохол затова бе изчакал последния момент.
– Братко – каза Атила. – кой беше вторият нападател?
– Евгениус – просто отвърна българинът.
– Какво стана с него? Ще ни нападне ли?
– Не! Справих се с него. Сега лежи някъде смъртно болен. Толкова време
опитвах да го нараня физически. Този път нараних друго негово тяло.
Невидимото, онова изградено от Сила. Най-накрая успях. Трябваше по-
рано да се сетя да използвам това. Не знам защо винаги съм подценявал
тази част от себе си. Аз съм шаман, но когато опре до битка, често го
забравям.
– Какви са тези глупости?! Откъде знаеш, че това е реалност, че се е
случило? – учуди се Атила.
– Никой не знае кое е реалност и кое не.
– Стига с тези отвлечени глупости! – избухна Атила.
– Ние се сбихме в света на сенките. Двамата участвахме със сияйните си
същества и аз го победих. Победата в онзи свят се отразява като болест в
този. Разбира се, може да се стигне и до смърт, но не успях да го поразя
толкова сериозно.
Атила беше изумен.
– А кой е тритият ни враг? – попита след време хунът.
Тримата стояха и държаха поводите на конете. Салът се клатеше леко и
прекрасните животни не бяха спокойни. Мъжете наблюдаваха мрачните
талази, които се примесваха под големите трупи, от които бе направен
салът. Сега в сгъстяващия се мрак те изглеждаха още по-мътни.
Атила се усмихна и каза:
– Баща ти може от най-малкия въпрос да изведе цяла философия. Преди
малко така направи с лодкаря. Видя обаче, че моите методи са по-директни
и дават повече резултат.
Авитохол гледаше мътните водовъртежи на реката и по някое време каза:

176
 – Ние, мечтателите, сме най-опасните хора на света. Воините, колкото и
да са силни, убиват само своите врагове. Безумците често посягат и убиват
себе си. Ние, мечтателите, сме едновременно и воини, и безумци. Ние
убиваме не само себе си, но и цели народи водим към гибел. Ние. Ирник,
сме мечтатели! Ние копнеем да създадем империя, да променим
съществуващия свят, а това става само с цената на разрушение и гибел. Не
слушай Атила! Макар да говори така, и той самият е мечтател! Най-
големите убийци в света са най-големите мечтатели! Винаги е било така и
така ще бъде!
– Авитохол, стига си му пълнил главата с празни приказки! Ернах е млад,
сега му е време да преследва момичета!
Ернах, имаш ли приятелка? – попита Атила.
– Не! – твърдо каза младото момче. Личеше си, че му е неприятна темата,
но която говорят.
– Виждал съм около теб да се навърта Емьоке, щерката на Едекон – като
каза това, Атила се усмихна. – Тя е много красива, не е като баща си!
– Атила, спри да говориш глупости на Ирник! Аз искам да му разкажа за
жените! Не му пълни главата с твоите глупости!
– Като гледам колко жени имам, няма да са съвсем глупости – направи се
на обиден хунът.
– Ирник, красивите жени имат нужда да бъдат красиви, защото
обикновено отвътре са празни и грозни. Затова външната красота осмисля
живота им.
Истинският път на красотата е да бъдеш красив отвътре, след което
ставаш красив отвън. Една жена, рисувайки само лицето си, скубейки
вежди, оправяйки косата си, правейки устните си червени, нищо не е
постигнала. Външната красота не прави вътрешната, а е точно обратното.
Когато е постигнала вътрешна красота, жената става красива и отвън.
– Мен това не ме интересува – отвърна Ирник. – Друго нещо ме вълнува.
Ти си ми разказвал за този Евгениус и Баяр. Твърдиш, че куриосът е ученик
на твоя учител. Как така един учител е обучил теб и Евгениус? Дали това
не означава, татко, че ти не си толкова добър?
Авитохол не се обиди от думите на сина си.
– Човек, който не уважава своите учители, няма бъдеще. Той презира
светлата част в душата си. Такъв човек няма чест и не може да има бъдеще.
Евгениус с станал лош, защото се е опитал да се сравнява с Баяр, да го
победи. Когато е разбрал, че не може да го стори, е посегнал към камата.
Това го е накарало да се пречупи, но това е акт на отчаяние. Затова той е
лош, защото се е опитал да бъде повече от учителя си. Повечето винаги
лежи в страната на Мрака. Така е възможно ученик на учител на Светлината
да бъде лош и от страната на Мрака. Не защото учителят му го е учил на

177
това, а защото е бил ненаситен и е искал повече. Защото егото му го е
задушило, а искането на повече винаги е от егото. Няма значение дали
искаш злато, земя, власт или живот.
След това мъжете дълго мълчаха. Явно мислите, които тези думи
породиха, бяха толкова дълбоки, че и тримата изглеждаха някак отнесени.
Не след дълго прекосиха реката. Щом свалиха конете от сала, лодкарят
побърза да отведе сала обратно в мътните талази на реката. Явно от Атила
се страхуваше повече, отколкото от гибелта в черната стихия.
Тази нощ за пръв път мъжете спаха спокойни и се чувстваха в
безопасност. Авитохол вдишваше свежия въздух с широко отворени
ноздри като жребец. Той се бе върнал у дома си.
На другия ден, докато тримата яздеха, Ирник отново попита баща си.
– Татко, каква е разликата между Торе и „Да"?
Авитохол провери дали Атила чува думите му, след което започна да
говори:
– Разликата между Торе и „Да" е такава, каквато е разликата между мен
и Атила – като каза това. Авитохол замълча. Ирник обаче го гледаше
изумен, явно нито не бе разбрал. Бащата тъкмо се готвеше да продължи,
когато Атила заговори:
– Торе изгражда герои. Хора способни да побеждават всеки път, във всяка
битка, всеки противник, срещу когото се изправят.
– Така е – съгласи се Авитохол.
– „Да" не ни ли учи на същото? – попита Ирник.
– Не! Това е само една част от учението на „Да". Тя е най-нисшата част,
но само тя не е достатъчна. С нея учението е непълно, извратено,
отрицание на самото себе си. „Да” започва от тук. Ако Торс изгражда
герои, „Да" създава змейове.
– Не разбирам – каза Ирник.
– В душата на всеки герой се спотайва дебнещ демон.
– Това змеят ли е? – попита момчето.
– Не! Единствено змеят е способен да убие това чудовище, този демон.
Змеят спасява душите на воините. Змеят е хармония, баланс, равновесие.
Той е контролът над яростта, емоциите и неконтролируемата сила. Светът
е пълен с воини-герои, демони и чудовища, змейовете и драконите обаче са
малко. „Да“ изгражда змейове. Само човек-змей може да властва над герои
и воини. Затова „Да“ е най-висшето бойно изкуство. Ако армия от воини се
командва от владетел-воин, тя ще бъде неконтролируема и обречена на
гибел.
Атила явно слушаше много внимателно думите на брат си, защото се
намеси в разговора.
– За хуните и за мен ли говориш? – попита той.

178
 – Говоря за всяка армия, която е ръководена от обикновен воин –
дипломатично отвърна Авитохол. – Хуните са най-дивата и необуздана
армия, за коя то съм чувал и виждал. Дори вандалите са по-смирени от вас.
За да побеждава такава армия, начело ѝ задължително трябва да стои змей –
Елбеген и Барадж.
Но аз говоря на Ирник – каза Авитохол, след това отново се обърна към
сина си. – Воини и герои винаги е имало много, змейовете обаче са били
малко, затова са толкова ценни. Това поставя „Да" на по-високо място от
Горе. „Да" изгражда змейове, а Торе – герои и воини. Един змей може да
оглави и хармонизира армия от стотици, хиляди воини.
Александър, Цезар, Траян, Антонин, Октавиан Август, Ханибал, Ахил,
всички велики военачалници са били змейове. Само змей може да стане
велик владетел! – като погледна към Атила. Авитохол продължи: – Според
мен мечът, който носиш, е мечът на този, който може да стане Световен
владетел. Всеки народ му е давал различно име, то най-често е името на
върховния им бог или богът на войната. Ти го наричаш Меча на Марс, аз –
Меча на Тангра. Александър го е наричал Меча на Арес, най-правилно е
обаче да се назове Меча на Змея или Драконовия меч, защото само змей
може да стане Световен владетел.
Докато мъжете говореха, слънцето бе стигнало до своя заник. Тримата
конници обаче продължаваха да навлизат все по-навътре в територията на
хуните. Откакто бяха прекосили река Истър, те се движеха в самота и не
срещаха никакви хора. Това ги караше да са спокойни. Нямаше за къде да
бързат. Може би затова тази вечер не спряха, а и на никого не му се спираше
и слизаше от седлото на коня. Разговорът явно бе интересен за мъжете.
Конете, усетили настроението на ездачите, също се движеха спокойно.
Тримата яздеха дълго време, без да си кажат и думичка. По някое време
Авитохол реши в разговора да включат и Атила. Той бе забелязал
интереса, с който брат му слушаше това. което двамата с Ирник си
говореха.
– Атила, ти искаш ли да попиташ нещо?
– Знаеш, че най-много обичам да слушам за Херакъл. Разказите за него
са ми любими.
– За Херакъл?! – учуди се българинът. След като помисли малко, започна
да говори: – Херакъл е много интересен герой. Някога мислил ли си колко
много общо има той с Исус?
– Исус?! – виждаше се изумлението изписано на лицето на хуна. – Че
какво общо могат да имат двамата? Херакъл е воин, той се е издигнал до
нивото на бог благодарение на воинските си подвизи. Този образ на
гърците ми харесва най-много и най-добре го разбирам.
– Да, това е нормално. А Исус харесва ли ти?

179
 – Не! Колкото и да ми говориш за него, не мога да го харесам!
– Така е, защото не го разбираш, Атила. Хората не харесват и мразят
нещата, които не разбират и са им далечни. Те са научени в света да търсят
само препотвърждение и знаци на одобрение. Всеки човек в света търси и
разбира себе си, различните той не харесва и иска да унищожи.
Красотата на света обаче се състои в многообразието. Тези импулси
са мрачни за човечеството. Опитай сега да превъзмогнеш
своето неодобрение към Исус и одобрението си към Херакъл и чуй какво
ще ти кажа! – след това Авитохол направи достатъчно дълга пауза и
продължи: – Херакъл и Исус са образи, които могат да бъдат представени
като братя.
Атила бе толкова впечатлен от това твърдение на брат си, че, без да се
усети, изрази учудването си, като изпусна един дълбок възглас:
– Ееееее! Това пък какво е?
Авитохол продължи, без да му обръща внимание.
– Херакъл е полубог, син на Зевс, Деус, Бог и човешка жена – Алкмена.
Исус също е син на Бог и човешка жена (Дева Мария). В античния свят
Исус би бил обявен за получовек-полубог. В онези времена
обожествяването му би било сметнато за нормално, но идеята Исус да бъде
признат за равен на Бог би предизвикала недоумение. Херакъл никога
не може да бъде равен на Бог. Херакъл и Исус са еднакви като статут, но
разкриват различни пътища за постигане и осмисляне на живота. Има и
други познати пътища, например Пътят на Орфей. Въобще древните
митове са изпълнени с много скрити знания.
– Това за Исус и Херакъл не го приемам – каза Атила. – Мислех, че ще
ми разкажеш някоя интересна история.
– Интересна история – повтори Авитохол. – Ако искаш, мога да ти
разкажа за Прометей?
– Никога не съм чувал за Прометей.
– Той е дал огъня на хората. Бил е като нашите колобри и тумир. Той бил
от титаните, син на титана Япет и Темида или Азия. Има спорове коя точно
е майка му. Името му означава "мислещ предварително". Той откраднал
огъня и го подарил на хората. Това е любимият ми образ от всички древни
митове. Той е пример за човек, разбира се, не е човек, който е решен да
споделя. Това е смисълът на неговия живот. Той е готов да страда заради
другите. Това е много важно. Според мен Прометей много прилича на
Исус, който поел греховете на хората върху себе си. Прометей дал на
хората огъня, но това не е само огънят на огнището, с което те да се топлят
и да готвят, а и Светлината. Исус казва, че носи Светлината, но не дава на
хората нищо друго освен храна за душата, а Прометей им дава и огън,
който да им послужи в живота, да се грижи за телата им.

180
 – Какво е станало? Защо каза, че този Прометей страдал?
– След като върховният бог Зевс открил, че той е откраднал огъня, го
прогонил от Олимп и го заточил в Кавказ. Там го приковал към една
огромна отвесна стена. Но гневът на Зевс бил толкова силен, че накарал
един орел всеки ден да долита и да къса парчета месо от живата плът на
Прометей. Така през деня орелът късал от черния дроб на титана, а вечерта
той зараствал. Това причинявало невъобразими страдания на прикования
титан.
Това продължило, докато Херакъл не пробол орела със стрела и не го
убил.
– Че те, гърците, не са много добри стрелци с лък, как е успял да го
убие?! – възкликна Атила.
Ирник се засмя.
– Аз говоря за саможертвата, а ти за гърците какви стрелци са.
Атила усети, че не е на висотата на разговора, погледна Авитохол и каза:
– Всичко разбрах, само исках да кажа, че е цяло чудо, че го е убил. Иначе
всичко разбрах.
След това сконфузеният Атила дълго мълча. Бащата и синът също бяха
"потънали" в собствените си размисли.
Скоро Авитохол и Атила едновременно дръпнаха юздите на своите
жребци и започнаха да приготвят набързо нещо като лагер. Бяха избрали
тук да пренощуват. Накрая запалиха огън. хапнаха леко от храната, която
бяха купили още в Пожон, и се заеха да се приготвят за лягане. Вечерта
вече бе хвърлила своето одеяло, обсипано със звезди, над земята на хуните.
Авитохол чуваше щурчетата, вдишваше от мекия въздух, ухаещ на
отъпкана зелена трева. Той поемаше този еликсир с пълни гърди и имаше
усещането, че се връща у дома.
Атила си легна пръв. Авитохол последва брат си. Преди това той откачи
бойния си колан и провери всички плочки, от които бе съставен. Огледа
меча и напипа златния медальон, който стоеше в ринга на ръкохватката.
Този медальон беше с него почти през целия му съзнателен живот, разбира
се, освен във времето, когато носеше медальона на Атила. Авитохол
отново съжали, че това не е Меча на Дракона. Толкова много хора го бяха
държали, някои от тях никога нямаше да станат владетели. За жалост
Тангра бе решил брат му да носи легендарния меч, но и това не беше съвсем
сигурно. Въпреки това оръжието, което двамата с Ковендра бяха изковали,
бе прекрасно оръжие. Въпреки разочарованието си, Авитохол се грижеше
добре за своя меч. Той със сигурност бе един от най-добрите в света.
Авитохол провери камите си, напипа пунгията със земя от саракта, целуна
медальона с тангристкия кръст, след което огледа торбата с книгата.
Ирник явно следеше действията на баща си, защото изведнъж каза:

181
 – Татко, разкажи ми за тези свои ритуали! Кажи ми нещо за книгата, за
медальона!
Авитохол заговори, без да прекъсва подготовката си за сън. Той се зави,
след това шумно се наместваше, за да му е удобно и каза:
– Това е "Книга на българите", аз я написах. Направих това, което тумир
в продължение на хилядолетия бяха повтаряли, че не бива никога да се
прави.
– Защо тумирите не са искали да се запишат словата на българската
история?
– Това не е просто българската история. Не е история като тези писани за
Персия, Рим или Атина. Това е необикновена история, защото народът на
българите не беше обикновен. Нашият народ имаше мисия. Българите
нямаха история, а Път. Този път беше на изпълнение на мисията, дадена
им от Тангра. И понеже Тангра или Бог винаги присъстваше в техния
живот, историята им всъщност е историята на Бог на Земята. Разбираш ли
защо тази история е толкова особена и ценна? Това писание е свещено,
защото, описвайки българите, всъщност описах Бог. Ако човек чете
внимателно, може да разбере всичко за Бог. Вътре са описани посланията
отправяни от Бог към българите и хората. Ако човек прочете и вникне в
тези думи, може да разбере как да живее праведно и според повелите на
Бог.
В разказите на тумир имаше много философия, много знания за това как
един обикновен човек да стане българин – просветено духовно същество,
как да живее осъзнато. Те разказваха история, която имаше много общо с
митовете на древните народи. В нея имаше много поуки, скрити знания и
кодирани тайни. Думите на тумир бяха свещени. Самите тумир бяха
изключителни хора. Само те можеха да разкажат историята на българите,
единствено те имаха силата да понесат тази история. Обикновените
българи не желаеха да разказват историите, защото се притесняваха, че не
ще могат да понесат тежестта на тези слова.
Тумир не искаха да бъде записана историята, защото не вярваха, че
написаните слова могат да изразят тази истина. Само ако разказвачът е
специален, свещен човек, може да предаде истината. Когато човек остане
с написаното слово, всичко зависи от него и е в неговите ръце. В повечето
случаи човекът чете, защото иска да научи това или онова, но най-вече се
интересува от нещата, които са в главата му, от собствените си мисли. Това
означава, че той все още не е свят човек и няма кой да го предпази, няма
кой да разпръсне Светлина.
– Татко, ти откъде знаеше нещата, за да ги запишеш? Нали само тумир
знаели историята?

182
 – Аз съм тумир – каза Авитохол и се изправи. Нещо стисна гърлото му,
това беше огорчение или силен спомен, който го душеше от толкова много
години. Той искаше да каже, че е първият виждащ тумир, отстъпил от
вековния завет на слепите разказвачи. Може би трябваше да разкаже, че бе
станал тумир, след като бе убил тумир, но не намери сили за това. Напорът
на чувствата го накара да седне. Българинът не беше на себе си, спомените
му го подхвърляха, както талазите на мощна буря си играят с малка
лодчица в бушуващо море. Той седеше, но не го свърташе на едно място,
не можеше и да легне, толкова силни бяха чувствата, които го заляха като
водопад. Трябваше да се разсее от мрачните спомени, затова заговори за
"Книга на българите".
– В тази книга – каза той и потупа кожената чанта, в която я
съхраняваше – пише за българите, за това, че трябва да ги има, че са нужни
на света. Това трябва да бъде мисията ни! Аз като тумир запазих паметта
ни!
– Татко, не знаех, че си бил тумир! Те нали са били слепи?
– Тумир никога не престава да бъде такъв и е тумир завинаги. Аз съм
първият виждащ тумир. Като тумир аз изпълних мисията си и запазих
паметта, поне на това, което научих. Написах тази книга заради теб и
всички живи българи. В нея описах времето, което ти няма как да знаеш.
– Татко, толкова пъти съм искал да живея в миналото и да съм виждал
живи тумир, да се разхождам привечер между палатките на българите, да
се запозная с твоя дядо, той трябва да е мой прадядо, с него да обикаляме
степта, да ме посвети в тайните на шаманите, Баяр да ме обучава за
багатур – Ирник говореше, но си личеше, че отворените му очи. макар да
бяха вперени в звездите, не бяха насочени към това време и небе. Младият
мъж беше там, в степта, в България и може би в саракта.
Авитохол все още не се бе успокоил и не можеше да легне.
– Моят съзнателен живот започна от една вечер, в която двамата с чичо
ти Атила наблюдавахме битката между Грот и Баяр. Това беше моето
раждане – след тези думи мъжът замълча, защото не намери точните думи,
които да изрече.
– И моето – с дълбокия си глас каза Атила. – И аз се родих в онази вечер.
Там някъде в степта, в България.
На Авитохол му беше неудобно да говори с Ирник за българите пред
Атила, но нищо не можеше да направи. Освен това Атила не пречеше на
разговора им. Само понякога показваше, че не е заспал още.
– Аз като тумир изпълних своята мисия! Ти трябва да имаш много деца,
за да запазиш българите като кръв! Трябва да се ожениш за българка, а
всеки жив българин трябва да запази орендата!

183
 Сега искам да ти кажа нещо. Знам, че си ме виждал да изваждам медальона
с тангристкия кръст и да го целувам. Аз се отнасям с уважение към този
символ и за мен той е свещен, но никога не търся упование и не разчитам
подобни знаци да ме закрилят! Аз знам, че това не може да стане в
реалния свят, а във вътрешния свят на човека. Синко, знакът може да те
подкрепи да изградиш себе си като воин, тумир или колобър и така да
станеш българин, да бъдеш могъщ и значим. Това е помощта, която можеш
да получиш от него. Това е силата на тангристкия кръст. Той помага на
твоята същност във всички светове, но не е факла да ти свети, нито магаре
да ти служи. Обикновените хора биха очаквали пряка помощ.
Не! Тангристкият кръст може да те накара да повярваш в силата си. Знакът
ти дава оренда и те мотивира, но няма да ти покаже изход от някоя тежка
ситуация, нито ще те изведе от нея.

През следващите дни мъжете все така навлизаха в територията на Хуния,

без да бързат. Движеха се спокойно и разговаряха. Авитохол обучаваше
Ирник винаги, когато можеше. За съжаление скоро храната, която бяха
купили от Пожон, свърши. Откакто бяха прекосили Истър, не бяха
виждали никакъв човек, нито селище. Авитохол не можеше да се
ориентира къде се намират и разчиташе, че брат му знае накъде вървят.
Все пак реши да го попита:
– Скоро ще стигнем ли до някакво селище? Трябва да вземем нещо за
ядене.
– По-добре да уловим нещо – отвърна Атила. Тези думи бяха достатъчни
за Авитохол, за да разбере, че наблизо няма поселение.
Не след дълго спряха и изградиха лагер. Ирник остана да пази лагера, а
двамата братя се метнаха върху гърбовете на прекрасните си жребци.
Въпреки че бяха едни от най-силните и влиятелни хора в света, те си бяха
същите онези Ат и Тохол. Те отново бяха деца. Двамата тръгнаха из степта
като същински хищници. Съревнователният дух в тях се бе събудил.
Поривите на вятъра бяха толкова мощни и напористи, че огъваха
жилавите стебълца на изсъхналата степна трева. Вятърът духаше от всички
посоки и толкова силно я притискаше към земята, като че искаше да я
стъпче, да я натика в нея. Поривите му бяха толкова променливи, както
духаше, изведнъж вятърът спираше, все едно никога не го е имало. После
внезапно отново се появяваше вездесъщ, като огромен невидим
великан, изтръгваше цели туфи тревата и ги изпращаше към небето.
Отстрани, като погледнеха пустата, можеха да видят невидимите стъпки на
този огромен, тромав, залитащ из степта великан.
Авитохол винаги бе усещал разликата между Великата степ-майка и
пустата, сега в бурята обаче той забрави за тази разлика. Най-

184
разпространеното растение в пустата бе една висока трева, чиито сухи,
еластични стръкове се извисяваха тук-там. Тя почти винаги, освен в
ранната пролет, когато порастваше, изглеждаше суха и мъртва, но
всъщност беше жива. Тази трева се наричаше коило.
Великата степ-майка беше огромна, стотици пъти по-голяма от пустата.
Пустата беше солена и не беше толкова еднообразна и суха като степта.
Тук-там имаше езера, някъде дори пясъчни дюни. Времето обаче беше
непредвидимо, беше връхлитана от внезапни бури, а след малко
слънцето изгряваше. Тук природата умираше и се съживяваше
всяка година. В степта природата също беше сурова, но времето в пустата
се променяше много по-бързо. Тези разлики тук бяха много по-ясно
изразени. Ако в степта природата дишаше, в пустата тя го правеше много
по-отчетливо и дълбоко, все едно се задъхваше, давеше и кашляше.
За хората, които не я познаваха, степта изглеждаше като мъртва, на всички
степни народи обаче бе известно, че тя е жива. Пустата също беше жива и
Авитохол знаеше това. Той беше виждал света от охлюви, мишки, който бе
невидим за хората свикнали да виждат голямото, градовете, цивилизацията.
Този свят беше малък за хора обърнати към себе си. намиращи се близо до
природата. Костенурките захапваха охлювите и ги носеха до водата. Там ги
потапяха и когато ги удавеха, ги измъкваха от черупките им и ги
изяждаха. Още първите години. Откакто се намираше в пустата. Авитохол
сядаше до някое езеро, превръщаше се в част от степта, сливаше се с нея и,
„потъвайки” в съзерцание, по цели дни наблюдаваше всички тези картини.
В малките езерца, които често приличаха на по-големи локви, цъфтяха
прекрасни водни лилии. Това тук беше раят. Част от степта, но с
много повече вода, закътана между планините Карпати и Татри. Западните
народи не ценяха тази земя, защото тя не можеше да ражда културите,
които те желаеха. За тях тя беше твърде сурова, затова я наричаха
"пустиня". Пустата беше единствената пустиня в Европа. Това обаче беше
прекрасно за номадите. Неслучайно хуните се бяха настанили тук. Те се
намираха в сърцето на Европа, в същото време можеха да живеят
на простор, сред тучни поля за конете им.
По някое време Авитохол попита:
– Какво ще ловим?
Вихрушката и бурята бяха отминали така внезапно, както се бяха появили
и мъжете яздеха вече по-спокойни. Всъщност българинът се притесняваше
за Ирник, а не за себе си.
– Каквото срещнем – каза Атила. – Каквото ни се отдаде. Тук, в пустата,
няма много възможности.
Двамата яздеха, а животът около тях след вихрушката се събуди за миг.
Наблизо една калугерица пробяга по брега на малко езерце. Тя ту

185
притичваше, ту потапяше глава във водата, явно ловуваше попови лъжички
или някакви малки рачета. Авитохол я наблюдаваше, но си личеше, че това
не е целта на техния лов, защото Атила дори не ѝ обърна внимание.
До калугерицата Авитохол видя един саблеклюн. Това птиче
предпочиташе повече да ходи, отколкото да лети. То имаше красива малка
главица и дълъг, извит нагоре тънък клюн. Из пустата растяха един вид
храсти, които изсъхваха. Те имаха дълги тръни, като шипове. След като
изсъхнеха, вятърът ги изтръгваше и ги търкаляше из степта,
превръщайки ги в съвършени топки. Така тези почти безплътни топки
подскачаха и се "разхождаха" из цялата степ. Ездачите внимаваха много,
защото те плашеха конете и можеха да ги наранят.
Никой не знаеше променливите пориви на вятъра накъде ще отнесат тези
топки от изсъхнали жилави клонки и опасни, остри, стърчащи във всички
посоки шипове.
Авитохол спря Аспа и наблюдава странна сцена, как един саблеклюн се
върти около една такава топка. Той се суетете около нея и се опитваше да
прилепи телцето си до острите шипове на големия, изсъхнал храст. Мъжът
се зачуди на странното поведение на птичето. Какво правеше то? Не знаеше
ли, че е опасно да се приближава до тази топка, която за него можеше да се
окаже смъртоносна? По някое време птичето се опита да побутне храста и
Авитохол видя острите шипове, които се забиха в телцето му. По някаква
странна, неясна причина то се опитваше да побутне храста, да го премести,
като че да влезе в него. Авитохол искаше да си обясни това
самоубийствено поведение на птичката, затова се приближи до нея. Тя
обаче бе толкова заета и обсебена от това, което правеше, че дори не обърна
внимание на конника.
Едва сега Авитохол започна да разбира какво става. Всъщност скорошната
буря бе довела до тук един такъв храст, който бе застанал точно над
гнездото на саблеклюна. Неговите клонки се бяха закачили за клонките на
гнездото му. В гнездото на птицата сигурно имаше яйца, които сега се
намираха под храста. Той беше толкова ефирен и лек, че не можеше да ги
счупи или нарани, но птичето искаше да се добере до тях, за да ги прикрие
с телцето си от парещите лъчи на слънцето. Ако не направеше това, скоро
горещото слънце щеше да ги свари. Затова птичето, с риск за живота си,
опитваше да влезе в трънливия храст и да запази живота своите бъдещи
рожби.
Авитохол скочи от гърба на коня и отиде да вдигне храста. Птичето не се
уплаши, то като че усети, че човекът ще му помогне. Когато подхвърли
храста, в очите на птичето Авитохол като че ли видя благодарност. Без
повече да обръща внимание на човека, то легна върху яйцата, за да ги
охлади.

186
 След това мъжът бързо се покачи върху седлото на коня, защото мислеше,
че е изостанал от брат си. За негово учудване обаче, Атила бе застинал така,
както си бе върху коня, не много далеч от него. Българинът се приближи
внимателно, защото си личеше, че брат му дебне нещо.
Когато се изравни с него, Атила му направи жест да спре.
– Какво дебнем? – попита Авитохол.
– Спри, че ще го смачкаш, погледни пред себе си!
Авитохол видя някакво дръвче, което преди много години явно бе
паднало и изгнило.
– Виждаш ли го?
Българинът не виждаше нищо, затова се взря. Сигурно това, което
трябваше да види, беше нещо малко, буболечка или гущерче. Авитохол бе
роден ловец, той напрегна зрението си още повече.
– Видя ли го? – отново попита хунът.
– Не! – призна си той.
Тогава Атила му посочи към кората на дървото. На пръв поглед там
нямаше нищо.
– Това е козодой – каза Атила. – Тази птица е толкова добра в
маскировката, че през деня нашите ловци смятали, че тя се зарива под
земята. Тя е нощна птица и лети тихо като бухал. Тя обаче е майстор на
маскировката, като я видя, всеки път се сещам за вашите багатури. Ти си
ми разказвал как те се маскирали и с дни можели да се спотайват в гората
и в тила на врага.
Атила направи някакъв знак и изведнъж кората на дървото оживя. Такава
трансформация българинът досега не беше виждал и искрено се учуди.
Кората всъщност се превърна в голяма птица, която излетя току пред
краката на жребците, които се стреснаха и отстъпиха назад. Аспа дори се
вдигна на задните си крака и Авитохол едва се задържа върху седлото. Едва
сега българинът разбра, че това, което през цялото време бе мислил за кора,
треви, люспи и клони, обрасли с мъх и затрупани с листа, всъщност е било
птица.
Атила вече бе скочил от гърба на Вилам и го завърза за клоните на
дървото. Авитохол направи същото.
– Искаш ли да направим едно състезание? – гладът бе изместен от духа на
съревнование, който се бе разпалил в двамата братя. – Едно от най-добрите
упражнения, с които хуните учат своите деца да са внимателни и
наблюдателни, да развиват ловните си умения, е като ги карат да ловят
козодой. Техният учител ги води в пустата, открива козодой, подплашва го
и вижда къде се скрива. Козодоят е нощна птица и не обича да лети по
светло. Той прелита малко и се маскира. След това по-възрастният мъж
пуска децата да го търсят.

187
 Докато казваше това, Атила вече бе приклекнал и се прокрадваше. Скоро
двамата братя бяха обсебени от лова на козодоя. Всеки искаше да победи
другия, като пръв го открие. Авитохол погледна Атила, брат му се бе
превърнал отново в Ат, в онова дете, с което се бе запознал преди толкова
много години.
Разбира се, Атила намери козодоя много повече пъти от Авитохол. Когато
откриеше птицата, той се радваше, пляскаше с ръце и подскачаше. Беше
странно да се наблюдава как прави това Етцел, Атли, Атила – вождът на
хуните, мъж описан в сагите на повечето народи. Атила се забавляваше
искрено, той бе забравил глада и като че не забелязваше, че в брат му липсва
този ентусиазъм. Големият мъж си играеше като дете. Съвсем честно той
прикриваше очите си с ръце, след това се втурваше, промъкваше се и след
време отново откриваше козодоя, като всичко се повтаряше.
Мина много време преди Атила да се умори. Когато приключиха с играта,
мъжете тръгнаха към мястото, където бяха оставили конете си.
– Така си играят малките хунчета. Тази игра развива вниманието и
наблюдателността им. В същото време се учат как те самите да се маскират.
Тези невинни „победи'’ на Атила го накараха да се изпъчи и да бъде все
по-шумен. Авитохол си спомни как малкият, буен Ат го измъчваше и му се
подиграваше, когато бяха деца.
В същото време се дразнеше на себе си, защото с времето бе загубил
ловните си навици. Без да иска, той сравни този лов с всички, в които бе
участвал, но най-вече с лова в блатата на Ктесифон с Бахрам Гур. Спомни
си как принцът на Персия се преобразяваше, когато беше на лов, той
ставаше мълчалив и решителен. Атила напротив, той беше шумен като
малко дете.
След малко Авитохол се сети и за лова в Свещения лес на бесите, както и
за последния лов в Бургундския лес.
Докато двамата вървяха приведени и дебнеха, Атила му показа една птица
синявица, която се хранеше, като ядеше жаби.
Целия ден братята не уловиха нищо и бяха много гладни. Атила реши, че
като няма нищо друго, ще ловят риба. Езерата тук наистина бяха пълни с
риба. Мъжете прободоха няколко риби с лъковете си. Сега Авитохол бе
равностоен с Атила и това малко го успокои. Докато ловяха, над тях
прелитаха сиви чапли, които също се хранеха с рибата, спокойно плуваща
из езерата. Те имаха пронизителен вик и красиви черни глави.
Атила разказа на смаяния Авитохол как тези езера, покрай които се
движеха, цъфтят два-три дни в годината. Българинът не беше чувал такова
нещо.
– Да! Реката цъфти. Това са ларвите на мухи. Тук мухите са големи
колкото водни кончета. В деня, в който те се излюпват и излитат от водата,

188
е най-красивото нещо, което съм виждал. Мухите са като прашец, но всяка
има крилца и отлита. Това създава усещането, че реката излита и се
разплисква над пустата.
– Какво има тук за ловуване?
– Тук има язовци, които ядат птици и яйца. Те могат да изядат стотици
яйца при един свой набег. Птиците гнездят на островчетата, които се
образуват при пролетното разливане на езерцата из пустата. Ако язовците
се докопат до някое такова островче, унищожават всички яйца на него, а
в това време птиците крещят и ги нападат, опитвайки да бранят гнездата
си.
Тук има много лисици, мишки, птици, яйца, гущерчета, жаби, вълци.
Скоро мъжете се прибраха към мястото, където бяха оставили Ирник.
Щом пристигнаха, веднага се заеха да почистят големите риби и да ги
набучат на клончета, които метнаха над въглените, останали от големите
дървени трупи. Когато вечерята им бе готова, хапнаха набързо и легнаха.
На другия ден станаха и отново тръгнаха на лов.
Този път имаха много по-голям успех. Натъкнаха се на интересна сцена.
Отначало видяха голям глиган-самец. Той беше едър, със сив гръб, който
се извисяваше като хълм с изгорена трева. Авитохол се зарадва, Атила
също потръпваше от вълнение. Българинът посегна към колчана със
сгрели. В този момент братята застинаха, защото забелязаха някаква сива
сянка да се промъква зад гърба на големия глиган, който ровеше нещо със
зурлата си. В следващия момент той усети вълка и побягна. Няколко сенки
се стрелнаха след него. Глиганът бягаше и опитваше да се отскубне от
острите зъби и нокти на озверелите хищници. Скоро три едри вълка го
застигнаха и изпревариха. Сега той търсеше защита в някакви храсти,
въртеше се и мъчеше с острите си глиги да докачи някого от нападателите
си. Старият глиган беше ветеран, сигурно бе оцелявал в много такива
битки.
– Да се намесим! – каза Авитохол.
– Нека оставим вълците да свършат своето, тогава ще се намесим –
отвърна Атила.
Наистина скоро вълците скъсиха дистанцията. Докато единият ръмжеше
в зурлата на глигана, другият се стрелна и го захапа за задния крак.
Глиганът се извърна и опита да насочи острите си като кинжали глиги към
вълка отзад, в този момент обаче другият вълк захапа врата на стария боец.
Той обаче беше много силен, а кожата му яка, защото зъбите на хищника се
хлъзнаха и той не можа да ги впие в плътта. Глиганът се мяташе, той все
още имаше много силно тяло. Вълците също не се отказваха и точно когато
изглеждаше, че глиганът ще вземе надмощие в тази битка, трети вълк се
метна върху гърба му и го захапа върху най-високата част, точно върху

189
"хълма с прегоряла трева". Битката беше дълга и неравна. Скоро огромното
животно подгъна предните си крака. Вълкът върху гърба му отначало се
мяташе като безпомощна дрипа, след това обаче явно взе надмощие.
Глиганът с едно последно предсмъртно усилие успя да се отърси от
нападателите, които висяха на него като пчели върху сочна, кехлибарена
чепка грозде, и побягна. Вълците го преследваха, но вече нямаха тази
хищност и устрем. Защо дивите зверове не го нападаха? Скоро Авитохол
разбра отговора. Животното губеше кръв и бавно силите му го напускаха.
По твърдата му четина кръвта се съсирваше и застиваше като смола по
накълцаната кора на бор. Авитохол настръхна от гледката, която се
разкриваше пред очите им. От одеве и преследвачите и жертвата бяха
толкова погълнати в битката, че не обръщаха внимание на наблюдателите,
които при други обстоятелства биха открили много по-рано.
Вълците със сигурност бяха прегладнели, но все пак, като опитни ловци,
проявиха търпение. Скоро предните крака на глигана се подкосиха и той се
отпусна с тежък стон. Умореното животно сякаш искаше да си почине само
за миг. Вълците обаче не допуснаха това. В този момент те едновременно
се нахвърлиха върху него и го повалиха. След това над потръпващото още
тяло настъпи кървава вакханалия от зъби, ръмжене, хапане, конвулсии,
кървава козина. Свирепите животни изведнъж се сториха на Авитохол едри
колкото самия глиган. Те ръмжаха глухо с подвити под себе си опашки,
кървавите им муцуни се блъскаха, белите остри зъби тракаха, а очите им
оглеждаха наоколо, като че да предупредят, че победата е тяхна и месото
на жертвата им принадлежи.
Мъжете обаче бяха не по-малко опасни от вълците. Атила извади своя
лък и изпрати стрела към единия от тях, той изскимтя жално, скочи, преви
се като луна и падна на земята. Следващата стрела, изстреляна от
българския лък на Авитохол, достигна падналия вълк и го прикова към
земята. Този, който допреди малко беше победител, вече бе жертва, но все
още не знаеше това. Сега лежеше прикован към земята и опитваше да се
освободи. Останалите животни се почудиха за миг какво става. В този
момент видяха двата огромни силуета, които ги нападнаха.
– Внимавай, може да са цяла глутница, да не са само тези трите! – извика
Атила, който бе извадил своя меч.
Мъжете прогониха вълците и те се отдръпнаха с недоволно ръмжене. С
един удар на меча си Атила разпра корема на вълка, след което одра кожата
му. Авитохол отбра най-хубавото месо на убития глиган, като избягваше
местата нахапани от вълците. Скоро братята се оттеглиха, като оставиха
останките от глигана на вълците, които да се възрадват от победата си.
Месото, което Авитохол взе, щеше да им бъде предостатъчно. Този ден
мъжете пируваха с опеченото върху жарта сочно, червено месо на глигана.

190
Атила съжаляваше само, че Зинолд не бе наблизо. Според него това месо
заслужавало хубаво вино, за да може да се оцени по достойнство.
Авитохол въобще не разбираше думите на брат си. Той се затопли
от приятното печено месо и си легна рано-рано.
На другия ден мъжете станаха и продължиха пътуването си към Хунград.
Авитохол се чувстваше в безопасност и бе смъкнал качулката. Откакто бяха
прекосили Истър, Атила също вече яздеше с открито лице. Хубавата, силна
храна помагаше на Ирник да укрепва и да се възстановява от
раната, получена от Евгениус.
Изведнъж Атила каза:
– Трябва да укрепя държавата си! Съвсем скоро римляните, заедно със
своите немски съюзници, ще нападнат от запад. Константинопол няма да
пропусне да се възползва от създалата се възможност и ще нападне от юг.
Това е неизбежно! Ти сам видя как ме предизвика оня немец, Рицимер, и
с каква омраза ме гледаше!
Вие, българите, сте измислили много хитър начин за устройване на
държавата си и всички останали са заимствали това от вас. Как го
наричахте?
– Кое? – попита Авитохол. Той не можеше да разбере какво точно иска
да му каже Атила, затова се бе разсеял и сега не можеше да разбере какво
го пита брат му.
– Вие сте измислили това да разделяте империята си, като в центъра ѝ
оставяте народа на българите, а съюзните си племена нареждате в кръг
около себе си. Така всеки ваш съюзен народ пази земите ви. Когато някой
ви нападне, първо трябва да удари народа, който е в периферията ви и така
вие имате един сигурен съюзник. Докато го отблъсквате. Освен
това винаги воювате на позната територия. Когато
предприемате нападение, вземате народа, който е в посока на удара, и с
негова помощ побеждавате, а след това за награда им давате отвоюваните
нови земи. Как наричахте това?
– Това наричаме Оба. Там, където е центърът, наричаме Бълоба – „Земята
на българите“, а съюзниците ни са в периферията. – От одеве сърцето на
Авитохол се свиваше, защото Атила говореше за българите все едно все
още ги има и са жив народ. – Ние, българите, правехме така. Вътрешният
периметър се заемаше от нас, а нашите съюзници ни обграждаха от всички
страни като жива ограда, плет. В самата Бълоба ние също се разпределяхме
така. Най-важният ни род Дуло се разполагаше в центъра на Бълоба, тази
земя се наричаше Дулоба. Около нея се нареждаха останалите шест
свещени рода.
– Ти към кой род принадлежеше? – попита Атила.

191
 – Вокил. Аз съм от кавканския род, той винаги е бил втори след Дуло.
Нашата земя се наричаше Вокилоба.
Римляните делят света на Ромулум и Варварикум, но и те взеха от нас
тази подредба. Всеки народ, който ги победи или те победят, решават дали
да го допуснат като конфедератен и да го ползват като щит срещу
останалите прииждащи номадски народи. Те наричат тези народи
конфедератни и ги нареждат в периферията на империята си близо до
лимеса (границата). Старият Рим бил метрополия. Италия била външният
двор на метрополията, а провинциите се разстилали във всички посоки.
– А знаеш ли как са изграждали империята си персийците? – попита
Атила.
– Персийците са постъпвали по същия начин. Около Персида и Мидия,
които били малки държавички, от които били династиите на шаховете,
нареждали провинциите. При тях те се наричат сатрапии и се управляват
от сатрапи.
– Разкажи ми още малко за българите!
– Какво да ти кажа, освен че Бълоба винаги се укрепва с валове и се
изгражда граница.
– При вас това не беше трудно. Вие, българите, бяхте малък народ и
държавите ви бяха малки. Как да укрепя нашата Хуноба, като народът ни
е толкова голям? Нашите земи се разпростират от Урал и дори отвъд, до
Персия, Кавказ, цялата степ е наша. Териториите ни стигат на запад до
Истър. Как да укрепя всичко това? В последните години за наши роднини
се смятат и народи с дръпнати очи и хора, които доскоро не познавахме.
Самият аз вече не знам кои са хуните, а съюзниците ни са още повече.
– Така е – отвърна Авитохол, – когато сте силни, всички искат да бъдат
ваши роднини и съюзници и да се бият до вас в бойния строй. Един ден
обаче, когато сте слаби, те първи ще изчезнат като дим в бурна степ. Затова
ние казваме: „Старите приятели са проверени, а новите приятели
проверявай!” или „Няма отскорошни приятели, има отскорошни познати!”
Един ден Аспа, съвсем изненадващо за Авитохол, започна да куца.
Мъжът опипа краката на жребеца, провери подковите му, но не можа да
открие никаква видима причина за това. Затова Авитохол реши този ден
да си почиват. Привечер, докато се грижеше за него, забеляза табун диви
коне. Силуетите на волните животни се очертаваха на фона на кървавия
залез.
– Аспа куца – каза Авитохол.
В този момент Атила се грижеше за кожата на вълка, който бе одрал. Той
я бе оставил цяла, с главата и на Авитохол тя му заприлича на кожите,
които барсеците на Баръс намятаха върху себе си.

192
 – Какво ще правим? – попита Атила. – Ако искаш, аз да избързам напред
и да ти пратя цял отряд?
– Не искам да яздя животното и да го измъчвам. Не е сериозно, но ако
продължа да го яздя, може да го нараня. Не желая и да остана в степта.
Двамата сме много тежки, за да се качим върху гърба на Вилам. Теку е
много силен кон, но Ирник все още не е добре и не искам да го бавя.
Мадара също куца, затова няма да я натоварвам. Пък и с нея превозваме
месото и твоята вълча кожа. Не искам да чакаме с Ирник. Синът ми трябва
да се прибере по-бързо в Хунград, където да се лекува на спокойствие.
– Хрумна ми една идея – каза Атила. – Утре ще ти уловим кон.
– Как така ще го уловим?
В този момент Атила посочи към залеза, където табунът спокойно
скиташе из пустата.
Докато си лягаха. Ирник каза:
– Татко, разкажи ми за Александрия и легендата за Александър и
Клеопатра!
– За какво точно искаш да ти разкажа, за Александър или за Клеопатра?
– За Клеопатра.
– Клеопатра е била владетелка на Египет. Тя управлявала от
Александрия. Била много красива и смела. Въобще египтянките са такива.
В нея се влюбили Гай Юлий Цезар и Марк Антоний.
– Ти бил ли си там, татко?
Авитохол замълча и си спомни знойните вечери и нощи близо до
пустинята. Припомни си русата коса на Таис. Спомените му бяха толкова
ясни и плътни, че той я виждаше пред очите си, все едно беше тук. Горчива
буца заседна в гърлото му.
– Познаваш ли някого там?
– Сега там трябва да е останал префектът на Александрия Орест, с когото
се разделихме като приятели. Той много ми помогна, но вероятно вече е
доста стар. Там сигурно е и Андроник, който днес трябва да е главен
библиотекар на Александрийската библиотека. – По гласа на Авитохол си
личеше, че той се взира в небето с отворени очи. – Там някъде трябва да се
намира Нефертари, която може би вече е Старша жрица на Египет...
– Искам някой ден да отида в Александрия – каза замечтано Ирник.
Авитохол разбра, че и синът му като него лежи с отворени очи, взира се в
небето и мечтае за Египет. Сети се за думите на Аспасий, че който веднъж
е посетил Египет, оставя в тази земя завинаги частица от душата си.
На сутринта Авитохол още не можеше да се отърси от усещането, че се
намира в една древна и прекрасна страна. Примамливите лапи на съня-
мечтание като че ли не искаха да го пуснат да си върви.

193
 След като станаха, двамата братя оседлаха Вилам и Теку Оставиха
Фенрир да пази Ирник, който още се възстановяваше, и се отправиха по
дирята на табуна. В този момент Атила си наметна кожата на вълка, която
още не бе изсъхнала съвсем. Това учуди Авитохол. Той си спомни как като
млади ловяха бойни коне от табуните на българите. Българите държаха
бойните си коне в табуни, които пускаха свободно в степта. Хуните
обединяваха конете си в табуни, но се грижеха за тях. Да срещнеш табун
диви коне в пустата бе изключителна рядкост. Подобни табуни не бяха
диви, а бяха обединили се, избягали, престарели и пуснати на свобода коне,
които опитват да оцелеят и да не бъдат изядени от вълците. Авитохол си
припомни как българите препускаха редом с конете и ги улавяха с ласа.
Този път около стадото обаче имаше кучета. Авитохол веднага разбра,
това съвсем не беше див табун. Това бяха коне пуснати свободно да пасат,
но те бяха на някого и той бе оставил дузина кучета да ги пазят. Кучетата
бяха големи и тежки и много му заприличаха на българските. Авитохол
съжали, че не бяха взели Фенрир с тях. Огромният звяр можеше да влезе в
битка с кучетата и така да им отвлече вниманието, но явно Атила имаше
друга идея.
– Някога ловил ли си кон? – попита той.
Обиденият Авитохол се възмути и каза:
– Аз съм българин.
– Добре. Слушай сега как ще действаме! Ще се престоря на вълк с тази
кожа и кучетата ще ме последват. Ще се метна на гърба на Вилам и ще ги
отведа след себе си. В това време ти ще уловиш някой жребец и сме готови.
По подготовката Авитохол проумя, че Атила предварително бе
разработил този план, това означаваше, че е знаел, че табунът ще бъде
пазен от кучета и е на някого.
– Ти си знаел, че табунът не е от диви коне, че има пазачи.
– Разбира се – каза Атила.
След това капанът на хуните нагласи все още суровата кожа от вълка и
застана така, че вятърът да отнесе миризмата му към табуна. После тръгна
натам, като през цялото време се съобразяваше с вятъра.
Не мина много време и Авитохол дочу воя на кучетата. Той видя Атила,
който тичаше към Вилам. След малко опашката на вълка се вееше във
въздуха. Авитохол пришпори Теку. Жребецът на Ирник беше прекрасен и
притежаваше огромна сила. Мощните задни копита на коня заораха в
меката земя. Това бе най-добрият кон на света. Той бе малко по-добър и
с по-буйна кръв от жребците на Атила и Авитохол. Българинът беше
сигурен, че тези трите бяха най-добрите коне в света.
На другия ден трима конника яздеха из пустата, а единият от тях
водеше два свободни коня, които леко накуцваха.

194
 V
Мъжът в леглото опита да се поизправи, но изстена тъжно и някак
отчаяно. Другият, който се намираше с него в стаята, имаше нужда от
светлина, за да може да го види. Доколкото знаеше, кепенците в тази къща
никога не бяха вдигани и в нея никога не бе влизала светлина. Това може
би бе някаква приумица на този, който сега стенеше.
– Първо ме ухапа онзи звяр. После... Какво стана после?-лежащият
говореше тихо.
– Лежахте болен, примрял. Според мен умирахте, учителю.
– Не мога да умра. Поне не по този начин. Мога да умра само от камата
на куриос. Как ме откри?
– Не си ли спомняте?
– Не.
– Явно преди да припаднете, сте пратил куриер, който ме откри чак тук в
Константинопол. Човекът получи много злато за това.
– И после ти дойде?
– Да, пристигнах по най-бързия начин. Вие лежахте в обора на една
кръчма в Пожон и имахте треска. Ако се бях забавил още ден-два, щяхте
да умрете. Какво стана, учителю?
– Това беше нападение над мен.
– Какво!? Как така нападение?
– Да. Това беше нападение.
– Но вие лежахте в сламата, а по тялото ви нямаше рани.
– Да! Нападнаха ме в съня ми, докато сънувах.
Мъжът премести стола си още по-близо до леглото, но все така не
виждаше лежащия. Помисли си, че учителят му се е смахнал нещо. Беше
сигурен, че старият куриос е пострадал от силната треска, която го бе
повалила за дълго, и не е имало никакво нападение над него.
– Чувствам се стар и изтощен – тихо продължаваше да говори лежащият. –
Може би следващият сблъсък ще ме довърши. Враговете ни стават все по-
силни – като помълча малко, куриосът добави: – За куриос живях твърде
дълго! Душата ми се преизпълни със смърт, страдания и болка.
Макар думите на мъжа да бяха несвързани и отнесени, все пак можеха да
обяснят донякъде това, което се бе случило. След като бе научил за участта
на учителя си, Лъв бе взел лечител от Константинопол и двамата бяха
отишли до Пожон, като бяха прекосили половината империя. Пожон се
намираше далеч на север, на средата на голямата река Петър. Лъв беше
живял дълго време в Тракия, която беше близо до Илирик, Далмация и

195
Панония, затова тези земи му бяха познати и той не се забави преди да
замине.
– Вече винаги трябва да вървим по двама. За пръв път от много време бях
сам. Това ми попречи да изпълня мисията и да убия Атила и Авитохол, а
имах много време за да го сторя.
– Но вие тръгнахте след Хонория. Никой не очакваше, че ще се сблъскате
с тези двамата.
– Точно те ме нападнаха в съня ми. След като усетиха, че ги дебна, те ме
атакуваха.
Лъв реши да премълчи странното твърдение на куриоса и да не го дразни
излишно. Той знаеше колко злопаметен човек е учителят му и как може да
се гневи.
Лекарят наистина бе казал, че тялото на мъжа е в завидно състояние и че
е напълно здрав. „Душата му е болна, нея трябва да лекуваш!" – бяха
думите на лекаря.
Лъв подозираше, че куриосът няма душа. Той знаеше само малка част от
това, което бе извършил учителят му. Още от дете го бе наблюдавал с ужас.
Тогава той бе прислужник на Аспар – един от най-влиятелните мъже в
империята. Аспар не се страхуваше от куриоса, а изпитваше дълбока и
искрена ненавист към него. Може би точно това породи интереса на Лъв
към немия мъж. Чак след това той стана негов ученик, ако това въобще
можеше да се нарече така.
Една нощ, докато се чудеше как да лекува душата на учителя си, видя, че
от устата му излезе някаква мъглица. В този момент куриосът се вдърви.
Той умираше. Тогава Лъв се наведе над него, без сам да знае защо. Някакво
прозрение, невидима сила го подтикна да направи това. Той прие в себе си,
в устата си дъха на умиращия куриос. Отстрани това изглеждаше
като целувка в уста, все едно двамата мъже се обичаха. Лъв вдигна глава,
като през това време държеше устата си затворена. Черната душа на
Евгениус се намираше в него, в устата му, в предверието на неговото тяло,
а той наблюдаваше изпруженото му мъртво тяло. Лъв не искаше да задържа
този мрак, тази душа в себе си. Пред очите му се появяваха и бързо
изчезваха картини на смърт, насилие и мъка. Животът на Евгениус
преминаваше пред очите му. За няколко мига само опозна учителя си
повече от всеки друг човек на света. Той обаче откри, че не иска и не може
да понесе толкова много мрак, болка и страдание. Лъв се уплаши. Не
желаеше да задържи тази душа. Изведнъж осъзна, че трябва да го остави да
умре. Ако само отвореше уста. това щеше да се случи. Той се опита да го
направи, но някаква сила притискаше зъбите му, все едно не душата на
Евгениус, а собствената си душа стискаше в тях. На няколко пъти
отново понечи да отвори уста, но зъбите му все така оставаха стиснати до

196
счупване. В този миг разбра какво трябва да направи. Знанието за това беше
в него. Той се наведе внимателно над мъртвото тяло на куриоса. Леденият
полъх на смъртта го отблъсна и ужаси. Устните му докоснаха сините,
ледени, изопнати каменни устни на мъртвия куриос. Лъв разтвори
своите устни, сега вече успя да направи това, след което внимателно, като
най-нежен любовник, целуна по устата мъртвия Евгениус. Езикът и устните
му докоснаха мъртвото тяло. Тази целувка изпълни душата му с ужас.
Нищо по-страшно досега не беше правил, никога не се бе намирал толкова
близо до смъртта и не беше я чувствал толкова зловеща. Идеше му да
повърне и плюе, докато не престане да усеща устните на мъртвия мъж
върху своите. Лъв знаеше, че ще запомни това докосване, тази целувка за
цял живот. След като върна обратно душата на куриоса, мъжът се замисли
откъде знаеше как да постъпи, но не успя да се сети. В този момент младият
куриос се намираше под въздействието на някаква могъща сила. Това
повечето хора сигурно наричаха Бог. Лъв си спомни, че много пъти
бе усещал тази сила. Като дете той бе отвлечен и държан насила в един
храм-прорицалище, който се намираше в сърцето на най-красивата и
древна планина в света. Тя беше толкова древна, че коренищата на
огромните дървета, които се преплитаха като телата на гигантски борещи
се змии, базилиски някакви, разцепваха скалите и ги превръщаха в
масивни, плоски каменни плочи, от които хората бяха изградили
величествен храм. Това беше прорицалището на Дионисий. Лъв знаеше, че
някой ден трябва да разбере, какво толкова специално бяха видели в него
Манто и Тракархис, че го бяха отвлекли.
Той беше търсил информация за това коя е Манто. Беше попитал дори
императорския библиотекар Приск Панионийски, когото всички почитаха
като най-знаещия и мъдър човек в света. Приск, който бе свидетел на
събитията при Дионисиевото прорицалище, също бе заинтригуван да
разбере коя е Манто и се бе заровил в своите дебели книги. След като беше
минало доста време, един ден библиотекарят отново му обърна внимание.
Разказа му как най-накрая намерил някакъв мъдър мъж, от когото разбрал,
че Манто на гръцки означава "гадателка", тя била дъщеря на тиванския
гадател Тирезий, някога пленена в Тива. Тиванците я изпратили заедно с
част от военната плячка в Делфи. По-късно тя била смятана за делфийската
Сибила.
Лъв беше попитал също и как така са срещнали Манто в друго светилище.
Приск знаеше много за Прорицалището на Сабазий или Дионисий. Оказа
се, че той, освен в Паниони, бил израснал и в имение покрай тракийския
град Филипопол. Това беше най-големият град на Тракия и се намираше
най-близо до светилището. Макар то да беше в сърцето на планината, в
свещения лес на бесите, а Филипопол да се намираше в низината, те

197
всъщност не бяха много далеч. Той твърдеше, че името на Сибилата се
свързвало със светилището на Аполон в Делфи. Онази Манто, разбира се, е
живяла преди много векове. „Тази, която познаваш, едва ли е онази Манто.
Освен ако... – тогава Приск бе мълчал дълго време. После бе казал: – Може
да е била душата на преродената Манто. Може да е същата онази жена,
пренасяща душата си в телата на различни хора. Защо е била в Родопа
планина, не зная. Ти чувал ли си за Миза?"
След това Приск му бе разказал, че Миза било същество, в което двама
души се сливали в едно. Не само духовно, но и физически. Беше минало
време преди Лъв да разбере как се сливат мъж и жена и какво представлява
Миза. Приск свързваше името на Манто с Миза. Манто била женската част
на Миза. Това двуполово същество била женската съставка на Дионисий.
– Значи Дионисий представлява Миза и мъж? – бе попитал тогава Лъв.
– Да! – отговорил Приск, след като дълго мислил.
– Това означава, че Дионисий е двама мъже и една жена. След като в Миза
участват мъж и жена.
Приск Панионийски много мислил и накрая казал:
– Това много ми прилича на нещо, за което преди години ми бе говорил
персийският посланик Ксеркс. Той бе посветен в най-дълбоките тайни на
света. Колкото повече години минават, толкова повече разбирам това.
Докато душата на куриоса беше в него, Лъв прозря нещо, което нямаше
откъде да знае, че някога в миналото един народ можел да носи в себе си
дъха на умрял воин. Тези бръснели главите си и докато правели това, се
наричали "мълчани хора". Докато го носили в себе си, те не разговаряли, не
се хранели и никога не отваряли устите си, за да не го изпуснат. Тези хора
имали навика, докато берат билки или наливат вода, за да ги осветят, да
мълчат и да я наричат "мълчана вода", "мълчани билки".
Така Лъв бе спасил мъжа, който сега лежеше пред него. В същото време
бе разбрал, че като бе спасил Евгениус, душата на по-стария куриос бе
отнела, откраднала от неговата жизнена сила и така силно бе скъсила
живота му. Той знаеше, че някаква сила се бе преляла от неговия живот в
този на учителя му. Лъв не беше сигурен дали иска да даде част от
живота си, но вече беше късно.
– Ти ще заместиш Селигиус! – каза Евгениус. – Искам да те пратя на една
мисия!
Мъжът явно помръдна, защото изстена.
– Кажете, учителю!
– Имаме една много важна задача. Някой трябва да я изпълни. Твоят пост
е много важен за нас, защото така имаме достъп до императора по всяко
време.

198
 Мъжът се бе навдигнал, защото част от лицето му попадаше под един
самотен слънчев лъч, който бе намерил цепнатина в дървените капандури
и единствен проникваше и разсичаше полумрака на стаята. Той обаче се
разсейваше и създаваше впечатление, че в стаята има дим. По зловещия
блясък в очите му, Лъв разбра за какво говори неговият наставник.
– Нима вие твърдите, че искате да съм соматофиларх, за да мога да убия
императора по всяко време, когато вие пожелаете това? Това ли искате?
Но... аз съм призван да пазя живота на василевса, а не да го убивам! Такава
е моята задача!
– Държавата е само привидната част от света. Зад тази фасада винаги има
скрити истини. Повечето от тях са тайни, но са могъщи и силни. Те
обикновено държат властта в ръцете си, стоят в сянка и управляват.
Его, привидно ти си на пост, който изисква от теб да пазиш държавата,
призван си да браниш живота и здравето на василевса. Това са видимите ти
задачи и зависимости. За да правиш това, на теб ти се плаща. Мнозина
казват, че златото е най-важно, но те не са прави. В повечето случаи
скритите зависимости също са свързани със злато. В твоя случай обаче не
е така. Много често страхът, идеологиите и религиите са по-важни за
човека от златото. Златото е важно за тези, които съществуват само в този
свят и не виждат по-далече от материята и привидния свят.
Сега да говорим за теб. Освен че трябва да пазиш живота на Теодосий II,
защото си соматофиларх, в същото време си човек на Аспар. Хората го
знаят и се съобразяват с това. Те си казват: „Лъв е човек на Аспар. Той го
спаси и отгледа. Да бъдем внимателни!” Изведнъж това, че си човек на
Аспар, за теб е по-важно от това, че си соматофиларх. Ако трябва
да избираш между Аспар и Теодосий II, съм сигурен, че ще избереш Аспар.
В теб обаче има още един слой, за който почти никой не подозира. Тук
зависимостите са най-силни. Те са към мен, към нас, „белите тиуни”. Ти си
куриос, който аз съм избрал, а Селигиус изгради. Ако забравиш това, ще
умреш на мига. В теб има три слоя и зависимости към различни хора: към
Теодосий, Аспар и към мен. Аз съм най-дълбоко в теб и ако забравиш това,
ще страдаш, така че ако ти кажа да убиеш Аспар, ще го изпълниш, ако ти
заповядам да направиш това с Теодосий, нищо, че е василевс, също ще го
сториш!
Думите на болния мъж явно не се поправиха на Лъв, защото той се бе
намръщил. За да прекъсне речта на стария човек, той попита:
– Каква е задачата, за която говорите, учителю?
– Една от най-важните задачи, които имаме... всъщност нашата мисия е да
наложим нашите книжници в света. Трябва да направим така, че главният
библиотекар на императора да стане Библиотекаря. Нашите книжници

199
трябва да пишат историята, която ще остане в света. Приск
Панионийски трябва да остане жив, ние ще го пазим.
Магнаурската школа и библиотеката трябва да станат Новата Кула.
Преди години с патриарх Флавиан искахме да издигнем нова Кула на
запад. Взехме решение да направим това заедно със западните християни.
Получихме неоценима помощ от папа Лъв Велики и епископ Лупус.
Решихме да направим това в един манастир, намираш се в планината, в
близост до италианския град Мантуа. В последно време обаче папата, под
въздействието на Августин Блажени, се опитва да отдалечи западното
християнство от източното. Той скоро ще сложи ръка на тази Кула и като
нищо ще си я вземе в Рим (Ватикана) или Равена. Затова ние трябва да
започнем да се готвим за отделянето и съзиждане на Кула в
Константинопол.
– Тези задачи са за мен като соматофиларх.
– Така е, но това вече не касае теб.
– Защо?! – учуди се Лъв.
– След малко ще ти кажа. Сега слушай! Освен че трябва да пазим живота
на Приск Панионийски, ние ще избием всички негови конкуренти.
– Какви противници може да има Библиотекаря?
– Най-опасните от тях се наричат тумир, но те са скрити някъде в дебрите
на най-високите планини в света. А може и вече да няма живи тумир. Аз
съм ги търсил, но не открих нито един от тях. Някой ден може да опитаме
отново.
Защо се смееш?
– Учудвам се, защото никога не съм мислел, че първата ми голяма задача
ще бъде да се занимавам с учените плъхове.
– В Асамус задачата ти също беше голяма.
– Винаги съм мислел, че ние пазим и убиваме само специални,
короновани особи.
– Тази мисия е много по-важна от това да убиеш някой владетел.
– Едва ли един книжен плъх може да даде съпротива, или да бъде пазен
както един владетел!
– Стига си говорил! – изстена омаломощеният Евгениус. – Някой трябва
да отиде до Александрия в Египет. Там живее някой си Андроник. Той е
последният библиотекар на това, което е останало от Александрийската
библиотека. Наследник е на Теон, Хипатия, Аспасий, Давос. Този
Андроник не е добре с главата. Никак няма да бъде трудно да го убием.
– Аз ще тръгна – с плам в очите каза Лъв. – Само преди това трябва да
дам наставления на моите соматофилакти.
– Не!
– Какво не?

200
 – Ти няма да отидеш в Александрия! – каза Евгениус, при което Лъв зяпна
от учудване. – Защото по това време няма да бъдеш вече соматофиларх.
– Но защо? Вие сам казахте, че е много важно да съм командир на
соматофилактите.
– Не! Казах, че е много добре соматофилархът да е наш човек, не съм
казал, че това трябва да си ти.
– Учителю, защо решихте да има толкова много куриоси? Селигиус ми е
говорил, че сте против да има група от куриоси.
– Нашите врагове се опитват да завземат властта. Това е единственият
начин да им се противопоставим.
Ти трябва да вземеш две деца-сирачета! Избери ги добре! Вземи ги от
улицата, заплаши ги! Досега винаги сме ги водили тук на обучение! Този
път нека ги обучаваме направо на улицата!
– Ако не станат, какво ще ги правим?
– Ще ги убием! Или ще станат куриоси, или ще умрат! Ще ги вкараме в
бърлогата, едва когато са готови и сме сигурни, че няма да ни предадат.
Ти ще станеш моята дясна ръка и повече не бива да си в светлината на
факлите. Ще стоиш в сянка. Трябва да ти измислим много добро
прикритие. Какво умееш да правиш?
– Винаги мога да стана касапин отново.
– Касапин. Това е много добре, така ще можеш да упражняваш своите
смъртоносни удари и умения в труповете на убитите животни.
– Не е ли малко прибързано това решение? Да изчакаме малко! Да
помислим! Вие сте изтощен.
– Не говори глупости! – със стоманена нотка в гласа каза лежащият
мъж. – Не съм болен, нито слабоумен. Ти ще станеш касапин! Ще ти дам
злато, за да купиш малко дюкянче, над него ще живеете двамата с Верина.
– Преди време ме накарахте да приема тази жена като своя сестра. Тя има
мъж и дъщеря, с тях какво да правя?
– Вземи ги със себе си!
– Не може ли все пак да остана соматофиларх?
– Не! – твърдо каза куриосът и в очите му се появи блясък, който
показваше, че решението му е категорично и последно. – Лъв, кажи ми кои
са куриосите? Тези, които наричаме „бели тиуни”.
– Вие сте старши куриосът. Аз съм вашата „дясна ръка” – като каза това.
Лъв изпита удоволствие и се наслади на това как звучи. – Преди години аз
подготвих двама куриоси в Асамус. Единият е Арион, той е тракиец като
мен и вече от много години е най-близкият прислужник на кагана на
хуните Атила. Той е близо и до този Авитохол. Засега той „спи“, някой ден
може да бъде „събуден” и да се опита да убие двамата. Другият куриос е

201
Рустикиос. Рустикиос е син на Бигилас-старши преводача на василевса.
Само той ни остана.
– Ти вече обучи двама куриоси. Следващите двама трябва да ги подготви
някой от твоите ученици. Тъй като Арион не може, това ще направи
Рустикиос. Той ще бъде повият соматофиларх. Досега винаги сме
запазвали имената на децата, които сме вземали. На следващите ще
сменим имената, защото те трябва да изчезнат напълно за света. Тези
двамата ще дадат ново начало на „белите тиуни”. Не група ще изградим, а
армия от тиуни, мрежа разпръсната над цялата земя. Тези двамата някой
ден ще водят нашите армии. Нека техните имена бъдат Михаил и Гавраил.
– Много добре сте го измислили да ги наречете на архангелите. Това
означава ли, че новите куриоси ще са ангелчета? – иронично попита Лъв. –
А Рустикиос няма ли да се затрудни едновременно да обучава Михаил и
Гавраил и да бъде соматофиларх?
– Има още един куриос – раздразнен каза старият куриос и не обърна
внимание на въпроса на по-младия си събеседник.
– Кой? – учуди се Лъв.
– Една рижа, дива бургундка.
– Аха – каза Лъв, но си пролича, че тези думи не го интересуват и не вярва,
че въобще може да има жени куриоси.
Евгениус може би усети това и каза:
– Ти ще започнеш да обучаваш дъщерята на „сестра” ти за куриос.
– Но, учителю! – подскочи възмутеният Лъв.
– Да!
– Жени не могат да бъдат куриоси!
– Напротив, могат и са по-добри, търпеливи и опасни от мъжете. Една
жена може да стигне по-далеч от един мъж. Тя много по-лесно може да
спечели доверие. На нея всеки мъж би се доверил. Сега обаче не ми се спори
с теб, нямам сили за това.
Освен това трябва да говориш с Аспар, с василевса и да направиш така, че
точно Рустикиос – синът на Бигилас, да заеме твоето място като
соматофиларх.
Не съм решил още какво да правим, дали отначало да пратим Рустикиос
да изпълни задачата в Александрия и после да го направим соматофиларх,
или да стане веднага соматофиларх, а ти да отидеш в Александрия.
Евгениус замълча. Лъв се надвеси над него, защото му се стори, че
старецът е заспал. След малко обаче той се раздвижи и навдигна, така че
лицето му отново изплува от мрака.
– Ще направим така!
– Как?
Евгениус не отговори.

202
 – Учителю, какво стана с Хонория?
– Нищо.
– Тя опасна ли е?
– Беше. Нашите врагове се опитваха да се докопат до нея. Подлеците
искаха да я използват и да предявят претенции за половината земя на
Западния Рим. Валентиниан обаче се справи добре, ликвидира опасността,
като я омъжи набързо за сенатор Флавий Бас Херкулан.
– Тези дни ще ми е много трудно да идвам до вас, защото в двора се води
същинска борба между Хризафий и патриарх Флавиан.
– Това не е отскоро.
– Да, но тези дни Хризафий иска да отида при него. Може би ще се наложи
да пазим Евтихий.

203
 VI
Когато се прибраха в Хунград, Атила и Авитохол веднага повериха
живота на Ирник в ръцете на Биал, който го лекуваше с билки, баене и
някакви други шамански начини. В същото време за него се грижеше и
Евдоксий, който бе последовател на Гален. Н'Кара също се бе появила.
Шаманката като че бе "видяла", че синът ѝ има нужда от нейната помощ. Тя
го лекуваше в „света на сенките”, където се грижеше за душата на Ирник.
Първата работа на Авитохол бе да се погрижи за сина си, втората да
направи всичко възможно Аспа да спре да куца и това да няма никакви
трайни последствия за него. Затова заведе куцащия кон при жреца Витос.
Този обаче, както всички казваха, живееше предимно в сънищата си.
Авитохол седна пред юртата му и го посети в съня му. Това много изуми
жреца. Когато отвори очи, дълго лежа и устните му
бълнуваха: „Истинският ми живот винаги е бил там. Най-странното
нещо, което ми се е случвало, е Н'Кара да ме навести във виденията ми.
Досега такова нещо не ми се е случвало. Тези двама ме изтръгнаха от
истинския ми свят.” След това Витос стана, а старческото му тяло жално
пукаше. Жрецът бе толкова гърбав, че не можеше да спи по гръб. Той
тръгна уверено към изхода на шатрата, сякаш знаеше, че пред юртата има
някого.
Авитохол, за да има по-лесен достъп и да получава съдействие от всички,
беше с короната на Атила и ходеше гологлав. Сега той се приближи до
човека.
– Владетелю – каза Витос и падна на колене до този, когото смяташе, че е
каганът на хуните – ти си най-великият шаман! Вие двамата с Н'Кара сте
като едно същество!
След това Витос изслуша молбата на Авитохол да се погрижи за белия
жребец. Витос познаваше много добре Аспа и го взе при себе си, в неговата
шаманска юрта.

Когато братята се прибраха в Хунград, разбраха, че е починал чичото на

Атила, последният останал от четиримата братя – Ойбарс. Атила се натъжи
много и тръгна към термата, където предварително се бяха разбрали да се
накиснат и отпуснат. Сега водачът на хуните стоеше мълчаливо в
басейна, а от очите му капеха големи, горещи сълзи. Авитохол също
се киснеше мълчаливо до него. Той знаеше колко много Атила обичаше и
уважаваше Ойбарс, който бе негов учител и винаги заставаше зад него и
решенията му. В този момент Атила посегна към една кама. Българинът
веднага разбра какво се кани да направи. Той виждаше подпухналото му
204
лице. Вените на главата на кагана бяха станали огромни и червени от
топлата вода. Авитохол беше сигурен, че ако брат му пореже лицето си,
ще рукне много кръв. Той знаеше, че в топла вода не е добре да се
нараняваш, защото, без да усетиш болка, можеш да загубиш толкова кръв,
че да се унесеш и припаднеш. Топлата вода пречи на кръвта да се съсири
и така можеш да умреш.
– Не го прави! – извика Авитохол.
Атила го погледна с кръвясалите си очи, личеше си, че нищо не разбира
и дори не го чува. Българинът пелтечеше от възмущение.
– Ни... никога не го прави! Ще се убиеш! Стига вече си плакал с "кървави
сълзи"! Не издържам повече! – след това той продължи да говори тихо на
себе си. – Никога няма да бъда себе си. Това криене няма да престане! Ето,
ти стана каган – върховен владетел! Властваш над половината свят и какво?
Отново трябва да се крия, да търпя! До кога?
Сам се вкарах в капан! Не искам да продължавам повече така, не мога и
да се върна! Безсилен съм! Всичко ме боли! Лицето ми стана като
маймунски задник! Колкото повече плачеш с "кървави сълзи", толкова
повече се отдалечавам от себе си и заприличвам на теб! Вече все по-малко
съм българин и все повече хун! Не желая повече така да живея!
Когато излезе от термата, лицето на Атила бе подпухнало от плач, но по
него нямаше нито един белег. Хуните го гледаха учудени.

В лагера на хуните цареше оживление. Те бяха щастливи, че каганът им

се е върнал при тях, незнайно откъде. Те не знаеха обаче, че почти през
цялото време на трона седеше българинът. Атила не излизаше от покоите
си. Той се опитваше да удави мъката си по загубата на Ойбарс, като
прекарваше повече време с жените и децата си.
Атила бе решил да се опита да предаде на синовете си всичко, което
знаеше за Торе. Той бе видял как Авитохол учи Ирник и искаше да направи
същото с Елак и Денгизих. Освен това Ойбарс вече не бе между живите и
някой друг трябваше да продължи обучението на престолонаследниците.
Хуните изпитваха ужас от огромния звяр, който техният каган доведе със
себе си. Те говореха, че такива имало само в преизподнята и явно Атила се
връщал от там. За да не притеснява воините, Авитохол нареди да се изгради
дървена постройка с висока, плътна ограда, така че никой да не може
да надзърта зад нея, близо до конюшните. В това доста просторно място
Фенрир стоеше затворен. Авитохол ходеше редовно да го храни, защото
никой не желаеше да носи огромните късове месо на страховития звяр.
Понякога се случваше да му хвърли цяла овца. Тогава зловещото пращене
и трошене на костите се чуваше над по-голямата част от хунското
поселение.

205
 Авитохол често яхваше Теку, за да не залинява жребецът на Ирник. Той
посещаваше и Витос, за да разбере как върви възстановяването на жребеца
му.
Арион се зарадва, че Авитохол се прибра. Той подскачаше и се навърташе
все около него. На българина му се стори, че е прекалено щастлив. Арион
беше малко по-малък от Ирник, гой се грижеше най-много за него и по
заповед на Авитохол правеше това непрекъснато.
Пазачите на Атила бяха непрекъснато покрай Авитохол. Един ден Атила
излезе от покоите си и отиде до брат си наметнат с качулка като Мена-Саг.
– Какво става? – попита мъжът с желязната корона.
– Някой ме дебне и нощем влиза в покоите ми. Не знам дали ми се струва,
но понякога вечер виждам някаква сянка, която се прокрадва из коридорите
на северното крило. Кой може да бъде? Покоите ми са почти без охрана.
Скирите на Едекон не смеят да влизат. "Черните конници" на Чег вече
са във войската. Искам си пазачите! Избери си твои пазачи!
Авитохол разбра, че брат му е прав. Той реши в най-скоро време да си
избере своя охрана. Много добре си спомняше времето, когато брат му бе
определил хората, които ще го пазят. Авитохол искаше да си създаде
гвардия от българи, които да обучи като тиуни. Все по-често се връщаше
на идеята да събере всички българи при себе си в Хунград. Като първа
стъпка реши да изиска Бигил от Константинопол. Понякога българинът
стоеше и наблюдаваше медния щит с тангристкия кръст и туга със златния
връх и си припомняше трогателната история на онзи мъж, който тогава бе
начинаещ преводач. Той беше научил, че днес Бигил е старши преводач на
василевса. Бигил вече беше стар и никога не бе живял в България или
поне нищо не си спомняше от нея. Той обаче трябваше да има деца и дано
те бяха синове. Авитохол се обърна към Атила и каза:
– Василевсът се гаври с теб! – каза Авитохол.
Атила не разбра, че тези думи на брат му имат общо с пазачите, които той
настояваше да си избере. Той помисли, че Авитохол е недоволен от нещо,
което се е случило, докато го е замествал на престола.
– Колко пъти вече искаш да ти върнат бегълците хуни и те не го правят!?
Предпочитат да ги убият, но не и да ти ги върнат!
– Може би самите бегълци биха избрали да се самоубият! – каза Атила, а
в погледа му се появи стоманен блясък. – Все пак ми върнаха Мамас и
Атакам.
– Искам да ми върнат един човек! – каза Авитохол.
– Кой? – учуди се Атила.
– Казва се Бигил. В Константинопол го наричат Бигилас.
– Какъв е този Бигилас?
– Преводач на императора.

206
 – Бил ли е някога при нас в Хуния?
– Да! Посещавал ни е – отвърна българинът.
– Но не е бил роб или военнопленник при нас?
– Не!
– Че как да ни го върнат? Нали трябва да е беглец?! Защо го искаш?
– Може да ни бъде полезен и да ни каже много важни неща. Той
присъства при повечето преговори, особено с чужди владетели.
– Това не е никакво основание. Тогава да поискаме Хризафий или Аспар,
или пък самия василевс! Кажи ми истината, защо го искаш този Бигил?
Авитохол наведе глава и каза:
– Защото е последният оцелял българин. Той е бил взет за заложник в
Константинопол, защото е бил от управляващия род на българите. Но там
са се отнасяли с него като към роб. Това е станало след вашата победа. – В
този момент Авитохол се сети още нещо. – Той е като теб, от рода Дуло, но
от българските Дуло. От тях може би не е останал нито един. Ти също си
Дуло.
Авитохол разчиташе, че този довод ще накара Атила да се съгласи. Така
и стана. В същото време обаче българинът мислеше за нещо друго. Той
беше от рода Вокил, който винаги е бил кавкански род на българите. В този
момент се сети, че когато се бе слял с Баяра и тогава като оракул, като
съществото Миза, което е сливане между Манто и Тракархис, той бе казал,
че е от рода Дуло. Българинът знаеше всичко това, но все още не можеше
да го приеме. За себе си той все още си беше Вокил. Някога бе избран за
канартикин, но това бе станало, защото Вокил бяха станали кане.
Мислите на Авитохол подскачаха. Той се сети за една вечер, когато се
срещна тайно с Приск. Тогава библиотекарят му бе казал, че се интересува
от същата онази Миза, която някога той самият бе убил в Дионисиевото
прорицалище. Авитохол със сигурност беше човекът, който най-много
знаеше за нея. Отначало той не беше чувал, че се нарича така. Приск му
беше казал името на това същество, което бе женската част на Дионисий,
която се състоеше от мъж и жена. Сега, като се замисли, осъзна, че те с
Баяра, като се бяха слели пред очите на Ирник, който запомняше и задаваше
въпроси, бяха станали Миза. Една българска Миза.
Авитохол отново върна мислите си към Бигил. Когато той бе избран за
канартикин, Бигил сигурно все още се е намирал при българите. Ако днес
Авитохол събереше всички българи, той вече нямаше да може да се нарече
кан, защото сред тях щеше да бъде Бигил, който принадлежеше към рода
на българските ювиги кане – Дуло. Макар че българската Миза бе казала,
че и той е от канския род Дуло. По това не беше никакво доказателство, пък
и вътрешно той не го приемаше по този начин. Все пак изпитваше известно

207
огорчение, че няма да бъде върховен владетел на бъдещата държава на
българите, както винаги досега бе смятал.
Скоро настъпи денят, в който двамата братя бяха решили да изберат
пазачи на Авитохол. Атила смяташе да представи случая като попълнение
на личната си охрана. Много млади мъже изявиха желание да станат пазачи
на владетеля, да се наредят редом до Уркон, Богар и Ладан.
Въпреки че нямаше търпение да изчака Бигил. Авитохол реши да
подготви изпита. Така се бяха разбрали с Атила. Той реши да го направи по
съшия начин, по който някога се събираха тиуни. Авитохол искаше в
подготовката да му помага Ирник, но синът му беше още много слаб, затова
той взе Деел. Младият хун наскоро бе загубил своя кон и не се чувстваше
добре, но българинът му подари коня, който бе заловил, и така вля нов
живот в сърцето на младежа.
Понеже знаеше, че българските тиуни са онези, които в Тибет наричат
йети, Авитохол реши да облече хората, които ще бъдат избирани, със
специални костюми. Те бяха от кожи, с дълга козина, с високи качулки с
рога. Зяпачите се бяха събрали пред двореца и наблюдаваха това чудо
невиждано. Душите на суеверните хуни се свиваха от ужас, когато пред тях
се изправиха десетина същества. Всички те бяха облечени с качулки и
дълги, развяващи се козини. Тези същества приличаха на демони. Дори
воините ветерани викаха, за да подплашат съществата, които страховито
подрусваха тела, на които висяха хлопки и звънци. Всяко тяхно мръдване
бе съпроводено със страховит тътен. Тези хлопки бяха сложени нарочно, за
да може мъжете, които имаха качулки и почти нищо не виждаха, да не се
сблъскат. Така всяко движение, което те предприемеха, бе съпроводено с
тътен.
Така облечени мъжете, след наставленията на Авитохол и ръчканията на
Деел, отначало танцуваха в кръг. Авитохол представи всичко това като
театрално представление, каквито бе виждал в Египет, и той отново си
спомни за Таис. Когато хуните попитаха какво е това, българинът,
предрешен като Атила, се изправи и каза:
– Една част от тези мъже са силите на природата и земята. Тези, които
загубят, са Злото, другите са силите на Светлината и Небето. Между тях ще
се проведе битка! Тези, които докажат, че са по-добри, ще бъдат моята нова
охрана!
Хуните крещяха от възхищение. Всичко тона ставаше под брезичките
пред двореца, които бяха пораснали и вече приличаха на малка горичка.
Българинът бе изнесъл трона и го бе подпрял на едно дърво с прекрасна
бяла кора.
Мъжете танцуваха дълго и изтощително. Авитохол предварително бе
пробвал дрехите и знаеше колко е трудно да стоиш, а камо ли да се движиш

208
облечен по този начин. Той оценяваше какви усилия изисква цялото това
представление, което наблюдаваше. Сега разбираше какво майсторство
проявяваха Орию и Урвитал, когато носеха кожените дрехи, с които се
предрешаваха като йети. Разбира се, хунските воини не притежаваха онази
бързина, с която се гордееха тиуните.
След като проведоха основния танц, с който трябваше да изпита
издръжливостта на мъжете, Авитохол, като даваше напътствия на Деел, ги
накара да се разделят на две групи. Те изиграха нещо като въображаема
битка един срещу друг. Мъжете се включиха с голямо желание в тази
„битка“. Те се вживяха и сами не усетиха кога се изтощиха толкова.
След като всички бяха изморени до предела на своите възможности, Деел
им даде по една сопа. Те хванаха тоягите и се нахвърлиха един към друг
като в епична битка. Всеки един от тях държеше сопата като меч, сабя или
копие и нанасяше удари по другите. Самите кожи пазеха мъжете от
получаването на тежки поражения. Звънците тежаха и издаваха
движенията им, освен това ги защитаваха. Всеки от мъжете се втурна с
небивал ентусиазъм в битката. Те се налагаха ожесточено, а шумът се
вдигаше до възбог. След това мъжете проведоха битки всеки срещу всеки.
За да гледат зрелището се бяха събрали всички хора, намиращи се в
столицата. Всички бяха насядали по семейства, говореха, викаха,
забавляваха се. Малките деца се плашеха и някои проплакваха. Особено
момчетата хуни бяха избутвани от бащите и дядовците си напред, все по-
близо до страховитите същества, за да свикнат да не се страхуват.
– Владетелю, как се нарича това? – питаха мъжете.
– Това е символ на борбата на воините със злите сили и преборваме със
смъртта. Ще го наречем кукери.
Авитохол знаеше, че българите имаха няколко начина за преклонение
пред Тангра и получаване на орендата. Единият бе пролетният празник-
събор, в който се състояха битките. На есен пък се провеждаха празници, в
които мъжете се обличаха с кожи. Едва сега разбираше защо е било всичко
това. Така мъжете са избирали кои от тях да бъдат тиуни. Този празник
българите наричаха кукери7. Авитохол знаеше, че и бесите имат подобни
празници. Дали това означаваше, че и те имат тиуни, или че от техните
воини също са избрани воини за български тиуни и йети?
Авитохол накара събралите се хора да изберат четирима от мъжете.
Настана истинска суматоха, хората се караха, надвикваха и спореха. Всеки

7
По-късно тези празници били наречени кукери, калушари и русалии, те са запазени
и до днес. Техните водачи отначало се наричали кане. Това продължило до XVIII-XIX
век, когато никой вече не знаел какво означава кан. По-късно ги наричали кисиджии.
Съществува мнение, че кукерските игри може да са смесица от български и тракийски
фестивални празници.
209
имаше свое мнение кой от кукерите е най-достоен да бъде пазач на кагана.
Това, че мъжете бяха облечени с кожи, не позволяваше на хуните да видят
кой стои под тях. Въпреки това те си имаха избраници.
Когато най-накрая, след дълги препирни, бяха избрани четиримата, те
свалиха своите качулки. Лицата на мъжете бяха много потни и зачервени.
– Владетелю, владетелю – извика по някое време едноръкият Баракони, –
нали има традиция от предния път?
– Каква традиция? – учуди се Авитохол.
– Миналия път вие победихте всички воини, които определихте да ви
пазят, в директна битка, искаме и сега!
– Искаме битка! Искаме пак! – крещяха хуните.
Виковете на екзалтираната тълпа се извиха над вечерното небе. Атила,
наметнат с качулката на Мена-Саг, се приближи до него и също викаше:
– Искаме битка! Искаме битка!
Авитохол се изправи бавно. Деел и Богар се втурнаха към него. Те му
помогнаха да навлече дебелите, тежки спарени кожи, току-що свалени от
гърба на един от бойците.
Авитохол опита да се движи, но му беше много трудно. Повечето от
мъжете, които бяха стояли целия ден с тежките премени, едва се държаха
на краката си. Авитохол се сети за всичко, което го бяха учили двамата му
учители. В битките срещу мъжете се опитваше да възпроизведе бързината
на Урвитал. Качулката с големите рога обаче му тежеше и му пречеше да
вижда. Въпреки това той победи с лекота. Българинът се опитваше да не
наранява грохналите от изтощение мъже. Той беше много доволен от тях.
Това хвърли вече опиянените хуни в небивал ентусиазъм. Авитохол беше
много щастлив от това, което бе направил, и че все още владееше
"божествената бързина".

На другия ден четиримата избрани за охрана на кагана бяха изкъпани и

пременени с военни дрехи. Авитохол искаше да отпразнува това. От
сутринта той показа няколко игри на своите нови пазачи. Това бяха древни
военни игри, които българските деца играеха. Така те от най-рано се
обучаваха за воини. Авитохол си припомни времето, когато беше другар с
Тарвил и съперничеството му с Арбат. Той не бе играл на тези игри от най-
ранното си детство, защото беше внук на шаман и малко общуваше с
останалите деца, но по-късно бе наваксал всичко това. Някои от игрите му
бяха показани от Баяр. Старият багатур-багаин много подробно и
внимателно му бе обяснил каква е целта в тези игри, които бяха
предназначени да изграждат воински качества и добродетели. По
сериозността си, с която най-добрият български воин се отнасяше към тези
занимания, момчетата разбираха, че те, макар и игри, са много важни

210
за воинското им развитие. Сега Авитохол изпита неудобство, че споделя
това с хуните. Той им бе разкрил тактиките на българите, "внезапното
нападение", "кръстосани стрели", беше ги учил как да яздят и да изстрелват
стрелите назад, как да се прикриват под корема на коня. На всичко това
беше учил черните конници, още когато бяха водени от Едекон.
При едната игра момчетата се разделяха на два отбора. Момчетата от
първия отбор се подпираха на една бреза, а от втория се мятаха върху
гърбовете им и увисваха, опитвайки се да ги съборят. Момчетата обаче бяха
преплели ръце и се държаха, стремейки се да се задържат на крака. Хуните
много харесаха тази игра. Другата игра беше по-различна. Деел показваше
на децата как да играят. Те забиваха една пръчка, а с друга я целеха, като
се опитваха да я изтръгнат от земята. Тази игра учеше малките деца да
хвърлят копие и аркан и да бъдат точни. Тя ги подготвяше както за война,
така и за лов.
Друга игра представляваше подхвърляне на дърво, което момчетата
целеха с къси пръчки.8
След като си избра пазачи. Авитохол трябваше да започне да ги обучава.
За водач на младата група избра Деел. Отначало Авитохол лично водеше
заниманията им, но времето му все по-често не достигаше и той беше
принуден да остави всичко в ръцете на Богар, който съвсем естествено се
бе наложил като водач на охраната на Атила.

8
Тези игри се запазват в България. Те имат изключително дълъг живот и много от тях
преживяват дори периодите на липса на българската държава и оцеляват до края на XIX
век, когато са описани от големия наш изследовател и етнолог Цани Гинчев. Те поставят
начало на военните игри, описани от него. Той ги нарича с имената: "дълга кобила",
"прескочи кобила", "куцан гражд" и "кленза". Благодарение на тях се съхранили
знанието за българското бойно изкуство и военните умения, дори в моменти на робство
и тежко подтисничество. Авторът на тази книга е използвал такива игри и знания,
запазени за „Да" и древните български бойни изкуства, при създаването на
съвременното българско бойно изкуство – Да Дао. Той стискаше устни и мълчеше
години наред, когато знайни и незнайни "майстори" на бойните изкуства го обвиняваха,
че си измисля, че не са запазени сведения за българските бойни умения. Знанията
всъщност ги има и те са неизчерпаеми, но хората не искат или нямат силата
и прозрението да погледнат в правилната посока. Тази книга, освен всичко друго, е
защита на правото да съществува българското бойно изкуство, защото, когато ние сме
имали елитно бойно изкуство, другите народи още не са съществували. Нашите военни
и бойни умения са послужили за основа и са били доразвити от всички народи, с които
сме били в досег и сме побеждавали в битки. По значимост и древност могат да се
сравняват само с древните индийски и китайски бойни изкуства. Бойните изкуства на
Япония. Корея и Тайланд, както и някои по-млади бойни изкуства на Китай, са като
деца в сравнение с нашето древно сакрално бойно изкуство, описано в тази книга.
211
 Авитохол вече само наблюдаваше обучението на воините. Те щяха да
бъдат една странна смесица между хуните, идеите на Богар, които може би
бяха хунски, и българските тиуни.
Един ден цяла група деца посетиха лежащия, болен Ирник. Водеше ги
Чила. В коридора се разминаха с Авитохол и Чила, мислейки го за Атила,
цялата пламна от смущение. Тя се усмихваше, явно чувствайки се щастлива
да вижда своя любим поне за малко, крадешком. Сред децата бяха вече
порасналите синове на Атила – Елак и Денгизих, които водеха за ръка по-
малките Аладар и Чаба. С тях дойдоха и синовете на Едекон – Хунулф и
Одоакър, синът на Орест – Ромул Август, но най-дейна сред тях беше
Емьоке. Личеше си, че точно тя е в основата на това цялата тази армия да
посети Ирник. Жените винаги бяха по-внимателни от мъжете. Момчетата
се чувстваха зле, те пристъпяха от крак на крак от неудобство. По-малките
Аладар и Чаба питаха от любопитство какво се е случило, къде е бил ранен
батко им Ернах.
Авитохол наблюдаваше това мило посещение и се усмихваше. Беше му
приятно, че момчетата, които бяха приятели на Ирник, засвидетелстваха
уважението и вниманието си. Освен това Емьоке беше радост за очите му.
Тя се бе разпъпила като пролетен цвят. Само мина покрай него и той се
опияни от аромата ѝ на цъфтящо плодно дръвче. Момичето имаше
кестенява коса, тук-там в нея проблясваха косъмчета като ковано злато,
които се оформяха от само себе си в приятни златни кичури. Лицето ѝ беше
одухотворено и излъчваше светлина.
След като посетителите си тръгнаха, Деел и Авитохол продължиха с
обучението на пазачите. В подготовката им, освен Богар, много му
помагаха и другите пазачи на Атила, и особено едрият и добродушен
Ладан. Уркон не харесваше новите пазачи и само глухо ръмжеше, когато
минаваше покрай тях, а на лицето му се изписваше презрение. Ладан ги
мачкаше с огромната си сила и понякога шегите му, груби и недодялани, се
стоварваха над по-младите войници, които искаха да се харесат на старите
воини и не смееха да им възразяват. Деел опитваше да пази новите пазачи.
В последно време Н'Kapa се задържа за по-дълго в Хунград. Отначало тя
се грижеше за Ирник. Авитохол се опита да се сближи с шаман каза, но тя
ясно му показа, че не желае това. Всъщност от много време Авитохол и
Н'Кара не живееха като мъж и жена. Шаманката никога не беше
особено близка с него. Тя си беше такава – студена към него и отдадена на
„света на сенките”. Авитохол искаше Н'Анна да ги навести, тя може би
щеше да стопи леда в сърцето на сестра си. Скоро обаче Н'Кара, без никакво
предупреждение, отново изчезна нанякъде. Българинът отначало съжали,
но после реши, че така е по-добре, поне нямаше да мисли и за нея.

212
 Момчетата и Емьоке, водени от Чила, дойдоха още няколко пъти, след
което спряха да посещават Ирник. Неговото здраве от ден на ден се
подобряваше и силите му укрепваха. Някои от момчетата, особено по-
малките, начело с Чаба, наблюдаваха с интерес обучението на новите
пазачи и се опитваха да повтарят някои от нещата, които виждаха. Те явно
сравняваха обучението, което Атила им предаваше в Торе, и в същото
време това на пазачите, в което имаше повече от идеите на „Да”.
Авитохол се радваше, защото Емьоке единствено продължи да посещава
Ирник и да го разтушва. Той помнеше твърденията на сина си, че младото
момиче идва в двореца заради него и дори в началото странеше от нея. Но
после, като се замисли, реши, че няма как това да е вярно. Сега обаче, като
наблюдаваше младото момиче, постепенно започна да си мисли, че може би
синът му има право. Вероятно му се искаше отново да се почувства млад и
привлекателен и затова привиждаше несъществуващи неща. Затова
намираше в държанието на Емьоке внимание към него. Това го ласкаеше и
го караше да се чувства добре, но той знаеше, че е само игра на егото му.
Мъжът опита да се отърси от заблужденията и да потърси това, което
привличаше интереса на момичето към него.
В последно време неотлъчно с него се движеше Деел. Как можеше да с
толкова сляп?! Разбра се, Емьоке бе привлечена от младия воин, който бе в
разцвета на силите си. Авитохол се усмихна, Деел явно също не беше
безразличен. Спомни си откога го познаваше, припомни си онова момче,
което току-що бе разбрало, че е загубило баща си в същата онази вечер,
когато той за пръв път пристигна в Хунград. Оттогава много пъти бе чувал
майка му да го вика по име. „Деел! Деел!" – отекваше над целия лагер,
когато тя призоваваше калпазанина, който скиташе някъде, да се прибере.
Авитохол харесваше младия хун и, макар със свито сърце, изпита радост за
него. Емьоке беше много красива и Авитохол много я харесваше, но
само като картина, като мраморна скулптура, с която никога няма да можеш
да се сближиш. Тя беше от друго време, а той вече беше старец. Разбира се,
че Емьоке подхождаше много повече на сина му, но би приел и близостта ѝ
с Деел. Ирник отблъскваше младата хунка, може би защото нямаше чувства
към нея или си бе внушил, че ще става воин и трябва да обиколи
света. Самият Авитохол не знаеше как ще реагира Едекон на една такава
близост между техните деца. А и Емьоке може би вече беше влюбена в
Деел, а сърцето човешко е непредвидимо и никой не може да го управлява
и да слага юлар на чувствата си.
Един ден Емьоке отново потропа на портата на южното крило. Съвсем
случайно Авитохол бе наблизо и отвори вратата. Момичето имаше
кестенява коса, която на слънце на места светеше като златна. Дори в
двореца тя сякаш излъчваше светлина. В косата си момичето бе вплело

213
малко, нежно венче от прекрасно миришещи цветя. Авитохол искаше да
се приближи и да вдъхне упойващия аромат от косата ѝ, да отнеме от
уханието, което се излъчваше от нея. Ароматът беше прекрасен и не се
излъчваше само от цветята и кожата ѝ, това бе мирисът на младостта.
– Атила – с преклонение в гласа каза младото момиче. Авитохол се
усмихна.
– Емьоке – просто каза той. Мъжът се обърна и се канеше да я отведе до
леглото на Ирник. Момичето обаче не го последва, а остана на място.
– Владетелю, не съм дошла при Ирник.
Авитохол веднага разбра, явно бе дошла при Деел. Това все някога
трябваше да стане ясно. Синът му от доста време отбягваше дъщерята на
Едекон и може би затова тя се бе насочила към Деел.
– При Деел ли си дошла? – попита съвсем спокойно Авитохол. – Ако
искаш, мога да го повикам. Той винаги е близо до мен. Забелязал съм как
го наблюдаваш.
– Нищо не си видял – остро отвърна момичето. Авитохол беше учуден от
твърдия тон на Емьоке. Тя явно бе засегната от думите му, може би искаше
това да си остане тайна и се притесняваше. Момичето беше младо и това
беше разбираемо. Той съжали, че се бе намесил.
Въпреки това в момента Авитохол се представяше за Атила и не
очакваше жена да говори по този начин с кагана на хуните. Момичето не
се стъписа и не се сви, а продължи да го гледа с твърдост. В този момент
българинът се сети, че тя е дъщеря на Едекон. Понеже беше много красива,
той непрекъснато забравяше това.
– Нищо не разбрах – каза Авитохол. – Да извикам ли Деел?
– Не! – почти извика младото момиче. За миг само тя заприлича на дива
котка. – Не искам да говоря с Деел! Той само ми досажда! Не желая да
говоря с него, а с теб!
– Какво? За какво да говорим? – учуди се Авитохол.
– Искам да се отделим в някоя стая! Искам да поговорим!
– За какво да говорим? – попита Авитохол и се обърна. Той я отведе в една
стая. Тя настоя да влязат в най-вътрешното помещение, в което имаше
огромно легло. Той го бе направил от солидно дърво, да не скърца и да е
здраво, защото някога преди много години в него тримата с Н'Kapa и
Н'Анна се любуваха един на друг. От години вече той спеше сам в
него. Н'Кара от много време бе спряла да го посещава. От тогава той се
чувстваше още по-самотен в огромното легло.
Авитохол запали една факла и две свещи, след което се отпусна на
леглото. Легна само за миг, за да опъне гърба си. Костите му тъжно
изпукаха. Това му донесе облекчение.
– Нали никой няма да ни прекъсне? – попита момичето.

214
 – Тук не влиза никой – каза Авитохол и бавно се изправи. Беше изненадан
от реакцията ѝ и беше любопитен какво имаше да му каже. Българинът
беше сигурен, че е забелязал погледите "хвърлени" от прекрасното младо
момиче към Деел. Какво ставаше? Защо беше тази остра реакция? Дали
Едекон не му пращеше някакво послание?
Авитохол се съсредоточи и се взря в момичето, което все още стоеше до
вратата. В този момент тя се обърна и залости вратата. Вече беше сигурно,
че никой не може да влезе при тях. Това действие на момичето го накара да
бъде нащрек. Само за миг през главата му мина смешната мисъл, че тя може
да е куриос, ученичка на Евгениус. Омразата явно толкова силно го бе
стиснала за гушата, че той не можеше да я забрави дори тук, в ложето си.
Той си зададе въпроса: „Дали тя няма да ме нападне?", и започна да мисли
над това. Авитохол не беше сложил ризницата си, макар на колана му да
висяха мечът и камите.
Момичето обаче не го нападна, а започна да се поклаща и да криви тялото
си. Това още повече изуми мъжа. Всичко друго бе очаквал, но не и това.
Отначало не разбра какво точно прави момичето. Това обаче не беше танц
като тези, които танцуваха индийските танцьорки, византийките или
египетските жрици. Той помнеше танца на Таис тавромахията, който бе по-
скоро жертвоприношение към боговете и сливане на мъжките и женските
сили. Българските танци не бяха съблазнителни. Българите не възприемаха
жените си като съблазнителки. Те ги уважаваха като хора и личности,
смятаха ги за пълноценни същества. Съблазнителен танц можеха да
танцуват само жени робини. Българките изпълняваха шамански танци,
които имаха скрит вътрешен смисъл. Авитохол беше наблюдавал
танцуващи жени, но те никога не му бяха действали съблазнително. За него
беше много странно да гледа как големи мъже се правят на маймуни,
подскачат, клатят се в присъствието на жени. В такива случаи те винаги
бяха пили много вино. Може би заради това той не разбираше танците и те
не му влияеха по никакъв начин. В тези моменти мъжете заприличваха
на жени. Те гледаха жените и се усмихваха "мазно". Това също не го
приемаше. Защо мъжете трябваше да се борят за женската благосклонност?
При българите нещата бяха много по-различни. Те бяха воини и нямаха
нужда от танци. Българските хе (танци) бяха ритуални. Това, което
западните хора изпитваха при танца, българите получаваха като
удоволствие при упражненията и битките. Упражняването на „Да"
осигуряваше удоволствие от това да чувстваш, разбираш и контролираш
всяко свое движение, да си във върхова форма, да можеш да направиш
всичко с тялото си, да си подвижен, гъвкав и бърз.
Българите нямаха нужда да ухажват жените от племето. Българките бяха
горди жени и се смятаха за равни на мъжете. Те бяха воини и майки и искаха

215
отношение като към равни. Българките не мразеха мъжете и не ги
презираха, но изискваха от тях отношение като към мъже. Може би това се
бе сторило странно на гърците, идващи от запад, които бяха нарекли
българките амазонки и ги смятаха за мъжемразки. На запад на жените
винаги се гледаше като на непълноценни същества и може би затова мъжете
ги ухажваха. Това изглеждаше галантно и специално като отношение, но в
същото време показваше, че ромеите и въобще хората на запад
разглеждат жените си като обект на желание, но не и като
пълноценни човешки същества. Те ги ухажваха все едно жените са
безмозъчни и са на изложение, а мъжете трябва да ги избират. Това
отношение беше унизително. Всичко това отвращаваше Авитохол и той не
го одобряваше.
За Авитохол танците имаха смисъл само ако бяха ритуални и имаха за цел
да доведат човека до някакво по-специално състояние (екстаз). Това
сигурно му бе останало от шаманството и от заниманията му с българското
бойно изкуство „Да". Танц заради жена или заради изкушаваме, той не
разбираше и не одобряваше. И ако според индийците Земята е еманация на
Танцуващия бог – Шива, според българите Земята бе еманация на биещия
се Тангра. Така българите възприемаха света.
Изуменият Авитохол наблюдаваше Емьоке, която смешно, някак не на
място, се поклащаше в нещо, което може би трябваше да представлява
съблазнителен танц, но не беше. Той беше виждал майсторки на танца,
каквито бяха индийките, персийките, гъркините и египтянките. Това
момиче не правеше нищо. Но защо въобще го правеше? Авитохол мислеше
трескаво. За него ли бе предназначен този съблазнителен танц? Мъжът
щеше да избухне в бурен смях, ако не се притесняваше, че така ще унижи
девойката. Все пак това, което тя правеше, беше нелепо, неподходящо и
безсмислено.
Момичето беше много красиво, но все още прекалено младо и не
познаваше любовта, сигурно беше чисто и никога не бе докосвано от мъж.
Емьоке не можеше да го съблазни, защото не знаеше какво означава това.
В сравнение с Таис, дори с Нефертари тя беше нескопосана и смешна.
Докато се движеше по този комичен начин, тя бавно и свенливо започна да
се съблича. Да! Нямаше грешка. Очите на българина щяха да изскочат от
почуда. Момичето бавно се събличаше. В жестовете ѝ имаше притеснение,
свян и дори страх. Те изглеждаха някак незавършени и насилени. Тя
правеше нещо, което нито разбираше защо го прави, нито ѝ идваше
отвътре. Като че ли някой ѝ беше казал какво да стори или го бе видяла
и сега го повтаряше, но без разбиране, без страст. Сякаш този някой я бе
накарал насила да се държи по този начин.

216
 Всичко това развесели Авитохол, но в същото време му стана много
неудобно заради положението, в което се поставяше дъщерята на Едекон.
Защо го правеше? В този момент се замисли, дали баща ѝ не я е подучил да
го провокира? Не! Той веднага „изпари“ тази мисъл от главата си.
Момичето явно някъде бе наблюдавала такъв танц. Къде ли бе направила
това? Дали Дена така танцуваше пред Едекон? Опита се да си представи
здравата жена да се поклаща, но бързо отхвърли това видение. Дена беше
българо-готка, едва ли щеше да танцува.
„Танцът“ на Емьоке никак не го впечатли. Той не знаеше как да реагира
и какво да мисли. След тази вечер в него щеше да остане единствено
усещането за неудобство. Българинът знаеше, че това момиче не може да
го впечатли с нищо Тя дори не беше жена. Той беше единственият мъж
жрец на Богинята майка и Лилит. Докато наблюдаваше младото момиче си
спомни времето, когато все още не беше мъж и Патараджигупта и
Сарасвати го учеха на „Кама сутра“, на това какво е любовта и на всички
изкуства свързани с нея. Тогава той беше толкова млад и неопитен.
Разбира се, беше смятал, че прикрива това много добре. Сега, като гледаше
Емьоке, разбра, че не е могъл да го скрие. В очите на двете жени сигурно
е изглеждал също толкова наивен, объркан и жалък, както сега му се
струваше Емьоке. В този момент изпита съчувствие към младото момиче.
Запита се дали не може да стане учител на девойката, да я запознае с
любовта? Момичето обаче продължаваше да се клати смешно и
нескопосано да се опитва да се съблече. Авитохол бе забелязал, че тялото ѝ
бе наляло и беше започнала да прилича на жена. Сигурно беше
много красива, но в същото време той виждаше колко вдървена
и притеснена е. Българинът не желаеше да я измъчва, тя беше толкова мило
същество. Някой ден сигурно щеше да стане много красива, зряла жена.
Вероятно щеше да направи много щастлив някой хунски воин, вожд на
някой народ или друг някой мъж. Тъкмо когато той се канеше да сложи
край на целия този фарс и да ѝ извика да спре, тя заговори.
Отначало думите ѝ звучаха плахо и нестройни, по-скоро като шепот, и той
не разбираше значението им, но все пак се заслуша.
– Ето ме. Това съм аз – шептеше момичето. – Ти ме гледаш, но разбираш
ли коя съм?
Тези думи му бяха някак познати, но не можеше да се сети откъде. Това
бе някакъв далечен спомен, толкова стар, като че идеше от друго време, от
друг живот. Авитохол повтори на ум думите на момичето, като че ли да ги
разгадае по-добре, да ги задържи по-дълго в себе си.
– Ето ме. Това съм аз – Авитохол шепнеше толкова тихо, че беше сигурен,
че от устата му не излиза звук. Той по-скоро мълчаливо повтаряше думите,
а устните му се движеха сякаш някаква невидима, могъща сила ги

217
управлява. Българинът отнякъде знаеше, че не може да произнесе тези
думи само в съзнанието си, трябваше да ги изрече, да ги оформи с устни. –
Ето ме. Това съм аз – изрече още веднъж мъжът. После повтори още по-
високо, така че да чуе сам това, което казва: – Ето ме. Това съм аз – след
това, все едно сега се учеше да говори, произнесе и другите думи, които
момичето му беше казало. – Ти ме гледаш, но разбираш ли коя съм? –
тези думи излизаха от устата му, но той като че ли не ги чуваше
произнесени от него, а от някаква своя същност, която в същото време беше
женска. Авитохол се замисли, винаги бе знаел, че в Адам Кадмон има
женска, Евина същност. Сега обаче мислеше за момичето пред себе си.
Жрица ли беше тя? Можеше ли да е запозната с древните знания на
жриците? Имаше ли сред хунските жени просветени жрици?
Откъде можеше Емьоке да знае тези думи?
Няколко мига двамата стояха неподвижни и мълчаха. Изведнъж
момичето отново се заклати по онзи смешен начин, по който го правеше
от одеве, и заговори, този път по-ясно и с по-силен глас.
– Ето ме. Това съм аз. Ти ме гледаш, но разбираш ли коя съм?
Докато я слушаше. Авитохол разбра, че наистина не я познава. Той
познаваше една Емьоке и си бе изградил представа за нея според това, което
знаеше или си мислеше за нея, но не и според реалността. Никога досега не
си бе позволил да я погледне без тези наслоения и предубеждения. В този
мит се опита да го направи, да разголи момичето, да премахне това, което
смяташе, че знае за нея. „Ето ме. Това съм аз” – казваше момичето и
Авитохол разбра, че с тези думи тя му предлага да я изучи, опознае, да
предприеме едно пътешествие към нея или в нея. Тя се разкриваше пред
него, позволяваше му да влезе в нейния свят, да разбере коя е. Така тя
демонстрираше най-голямото доверие и започваше близостта,
истинската близост, не някаква измислена любов, а близост на две
същества, на техните души. Това, което западните трубадури щяха да
възпеят като "истинска любов".
В първите думи имаше предложение, покана. Те бяха като милувка, като
примамване, като целувка. Душата на Авитохол се подмами и тръгна към
тази на момичето. Никой не можеше да издържи на една толкова искрена
покана. Момичето се разкриваше пред него. Той знаеше, че за това е
нужна голяма смелост и има хора, които цял живот живеят, но не
се познават и никога не са имали такъв момент на близост. Тя се разтваряше
пред него, изчезваше пред очите му, превръщайки се в път. Искаше ли той
да върви по този път? Авитохол още нямаше отговор на този въпрос, когато
откри, че вече бе тръгнал по него. Емьоке бе престанала да е жена, да е
човек, тя се бе снишила пред него, беше добила друга същност, беше се
превърнала в гора, в примамващ път. Това, което ставаше между тях, не

218
беше любов, в него нямаше нищо мерзко, това бе общуване, опознаване,
преплитане. Той не се притесняваше, че прави това с дъщерята на
страховития Едекон, нито че тя е много по-млада от него, защото двамата
нищо лошо не правеха. Това не беше любов, нито имаше физическа
близост, а беше нещо много повече – общуване.
Той осъзна, че първите думи са покана за разговор, за общуване, за
съвместно пътуване и той го прие. В този момент осъзна, че цял живот бе
правил това. Обиколката из света не беше нищо по-различно от опознаване
на нови и все по-нови места и хора. Това всъщност му носеше най-голяма
наслада. От всичките му срещи, от цялото пътешествие най-важното за него
винаги е било общуването със силни и интересни хора. Това разкритие
разтърси Авитохол. Стана му страшно, когато го осъзна. Не физическото,
не емоционалното, не предметите, мечовете, битките, налагането, любовта,
знанието, мисиите, идеите, философиите бяха важни, а
взаимното проникване. Авитохол имаше своя си свят и където и да
отидеше, той проникваше в световете на хората около себе си. Това бе
правил с Баяр, с дядо си, с Бероес, с всички хора, които бе срещал. Той бе
прониквал в техните светове. Всъщност това проникване винаги беше
взаимно.
„Ето ме. Това съм аз.” – беше казало момичето. Толкова просто и ясно. В
тези две кратки изречения бе казано всичко. В първото, освен
предлагането, бе заложен копнежът от очакването, умората от дългото
търсене. Във второто имаше искреност, чистота.
– Ето ме. Това съм аз – отново каза Авитохол. В този момент в съзнанието
му се наби третото изречение, което беше въпрос. „Ти ме гледаш, но
разбираш ли коя съм?” Не! Той не знаеше коя е жената пред него. Изведнъж
чертите на лицето на Емьоке се разкривиха, размиха се, разтвориха се. Той
вече беше чувал тези думи, но на друго място, в друго време и свят. Чии
бяха тези думи? На Емьоке? Не! Емьоке всъщност не беше Емьоке. Тези
думи той бе чувал произнесени от устата на Таис, но те не бяха и нейни.
Българинът разбра, че тези думи бяха на Лилит. Да! Тя използваше телата
на различни жени или жрици. Това откритие го потресе. Винаги
беше смятал Таис за жената на живота си, тази, която бе обичал най-много.
Той, разбира се, беше обичал и Баяра, и Анна, но в Таис беше влюбен най-
силно. „Истина ли е било това?" – запита се Авитохол, а отговорът, който
сам си даде, го потресе. „Не!" Той никога не бе познавал Таис, през цялото
време, чрез нейната уста и тяло, бе общувал с Лилит. Сега отново Лилит
стоеше пред него, наистина този път тя бе похитила тялото на младо
момиче, на дъщерята на Едекон, но това нямаше значение. Авитохол
слушаше думите на момичето, но ясно виждаше, че те бяха произнесени от
един демон, от един сукуб, от едно от най-силните и могъщи същества,

219
древни колкото света и дори по-стари от него. Тя беше прадревната Лилит,
дъщерята, женската същност на Бог, сестрата на Адам Кадмон. Авитохол
винаги се бе опитвал да бъде Адам Кадмон и да открие Ева, а след това и
Лилит, за да се слее с тях и да повтори акта на Сътворение, но наобратно.
Сега обаче разбра, че може би това е било грешка. Може би Лилит не трябва
да му бъде жена и любовница, а сестра. Дали досега не бе грешал, като бе
опитвал да се съвкупи с нея? Може би трябваше да останат чисти един към
друг и затова Лилит му се бе явила в образа на толкова младо момиче.
Той слушаше думите на момичето, все едно ги чува за пръв път, и ги
разбираше в такава дълбочина, която досега не му се бе разкривала.
– Показвам се с цялата си голота пред теб – продължаваше да говори тя. –
Показвам се такава, каквато съм. Мислиш си, че съм красива, но не виждаш
белезите по тялото ми.
Желаеш ме. Искаш ръцете ми, но се пази от ноктите. Искаш устните ми,
но не знаеш за зъбите, които са зад тях. Копнееш за любовта ми, но не
виждаш ли смъртта?
Ето ме.
Това съм аз – говореше момичето и продължаваше смешно да движи
тялото си.
Бурна вълна от мисли заля мъжа, но той ги възпираше, като се опитваше
да слуша думите.
– Казваш, че съм ангел, но бях изхвърлена от Рая.
Казваш, че съм Слънце, но вече не съм такава. Казваш ми, че съм сияйна
звезда, но всъщност съм много повече. Аз съм пътеводителят на звездите.
Аз съм покровителката на нощта.
Ето ме.
Това съм аз.
Черната луна.
Момичето спря да говори, но продължаваше да се поклаща. Авитохол
гледаше към нея, но не я виждаше. Хиляди мисли се блъскаха в главата му
като слепи прилепи и той не знаеше коя от тях да улови. Едно бе сигурно,
че всяка мисъл е за себе си и заминава, а той ги изпуска, защото, докато
мисли за едната, хиляди други отлитат. Така той остана някак странно
вцепенен, без да улови нито една от тях. Стоеше притихнал и
зашеметен. Никога досега тези думи не бяха предизвиквали у него
толкова силно въздействие. Момичето едва ли имаше вина за това.
Той вече бе отговорил на въпроса си откъде бе чувал тези думи. Това бе
„Химнът на Лилит”, който някога Таис му бе мълвяла. Преди години беше
мислил, че Таис е Лилит. Сега това невинно, чисто момиче беше за него
Черната луна. Авитохол все още се чудеше откъде тя знаеше тези думи.

220
 – Спри, приличаш на жена, но си момиче! – каза българинът. Той не
можеше да продължи, защото Емьоке скоро щеше съвсем да се разголи.
Отначало смяташе, че нищо в момичето не може да го впечатли, а ето, че
се бе лъгал. Тя бе успяла не само да го впечатли, а да го доведе до толкова
дълбок размисъл, в какъвто никога не бе изпадал.
– Жена съм! Жена! И то каква! – каза меко девойката. Преди малко това
би го развеселило, но откакто чу химна, сякаш започна да я възприема по
различен начин и дори се страхуваше от нея. Той наистина бе започнал да
различава жената в нея. Зад тези думи българинът видя да прозира
дързостта, волята и силата на Едекон и майка ѝ. Това го разгневи.
– Ти си едно инато, разглезено момиченце, което смята, че всичко може
да постигне и да си позволи – гневно каза Авитохол. Той осъзна, че Едекон
няма да е никак доволен, ако разбере какво се е случило в покоите му.
Освен това Авитохол бе раздразнен, защото момичето отнякъде бе
научило тези стихове. Откъде? Нямаше как да го направи, без да го е
шпионирала.
– Инато да, но не и разглезено – каза опърничавото момиче.
Авитохол осъзна, че от този диалог само губи. Тя успяваше да се сближи
с него. Провокираше го открито и постигаше целите си. Все пак
разговаряше с него. Той искаше да я пита само едно нещо, откъде е научила
стихотворението?
Тя танцуваше все по-предизвикателно. Вече бе смъкнала всичките си
дрехи и се бе разкрила пред него в голотата си. Тялото ѝ наистина бе много
красиво, като изваяно от ръката на най-добрия ваятел, направено от най-
скъп и фин италиански мрамор. Авитохол не можеше да не забележи това.
Той обаче отклоняваше погледа си, макар да искаше да я гали с очи. Като
се взираше в прекрасните ѝ очи, той каза:
– Откъде взе стихотворението?
– Прочетох го в една голяма книга. Аз те обичам! Когато оставах с Ернах
насаме, вместо да стоя само при него, аз докосвах всичко, до което си се
докосвал и ти. Аз те обичам, Атила!
– Не говори глупости! – прекъсна я Авитохол. – Разкажи ми за
стихотворението!
– Не, ти ми разкажи! – каза момичето.
– Първо ти!
– Голямата книга не можех да отнеса, но в нея намерих едно отделно
листче. На него бяха записани тези няколко думи. Много от нашите
прислужници са роби. Баща ми е взел роби от почти всички краища на
света. Много от тях са гърци. Като им дадох листчето, те се втрещиха.
Докато ми превеждаха думите, те се кръстеха и шепнеха молитви на
боговете си. За какво става въпрос в тях?

221
 – Много си малка, за да го разбереш.
– Разкажи ми! Откъде е това стихотворение?
– Това е древен химн. В него е закодирана най-голямата тайна на жените.
Ти обаче си малка и няма как да го разбереш?
Момичето бе усетило, че като рецитира химна, дразни мъжа пред себе си
и нарочно, както си бе гола, като поклащаше бедра, започна отново да
изговаря думите му. Този път нейният "танц" се стори наистина
съблазнителен на Авитохол.
– Ето ме. Това съм аз.
Ти ме гледаш, но разбираш ли коя съм?
Показвам се с цялата си голота пред теб. Показвам се такава, каквато съм.
Мислиш си, че съм красива, но не виждаш белезите по тялото ми.
Желаеш ме. Искаш ръцете ми, но се пази от ноктите. Искаш устните ми,
но не знаеш за зъбите, които са зад тях. Копнееш за любовта ми, но не
виждаш ли смъртта?
Ето ме.
Това съм аз.
Казваш, че съм ангел, но бях изхвърлена от Рая.
Казваш, че съм Слънце, но вече не съм такава. Казваш ми, че съм сияйна
звезда, но всъщност съм много повече. Аз съм пътеводителят на звездите.
Аз съм покровителката на нощта.
Ето ме.
Това съм аз.
Черната луна.
След това момичето спря за миг, а после отново заговори. Изглеждаше
сякаш отново повтаря химна, но тя не го правеше дословно, а нарочно
променяше някои от думите, а така и смисъла му. Авитохол наум си
изговаряше химна и изпитваше удоволствие от това колко хитро, бързо и
съобразително тя тори пред очите му. Девойката обаче не беше на себе
си, тя бе изпаднала в транс. Тялото ѝ сякаш наистина бе похитено от
демона Лилит и тя говореше чрез устата ѝ.
– Ето ме. Това съм аз. Ти ме гледаш, но знаеш ли коя съм? Показвам се
пред теб с цялата си голота. Разкривам се такава, каквато съм, а не каквато
искаш да бъда. Виж ме! Мислиш си, че съм красива и това те привлича към
мен. Но помисли дали това не е наранената ми женска природа, моята
незавършеност според теб? Аз съм наранена и имам белези по тялото си, но
те не са от теб, нито от липсата ти. Такава е моята същност. Не ми липсваш
ти, а баща ти, от него са моите белези.
Желаеш ме. Искаш ръцете ми, но се пази от ноктите! Доброто винаги
върви със зло, но отначало винаги е скрито. Желанието замъглява разума.
Искаш устните ми, но се правиш, че не знаеш за зъбите, които са зад тях.

222
Копнееш за любовта ми, но не виждаш ли, че нося смърт? Ти искаш дете и
да ти донеса живот, но преди това винаги трябва да се заплати с живот.
Ето ме.
Това съм аз.
Казваш, че съм ангел, но бях изхвърлена от Рая и ето днес аз скитам сред
хората.
Казваш, че съм Слънце, но вече не съм такава, защото, Откакто бях
разделена, се превърнах в грешница и имам постоянен копнеж в душата си.
Казваш ми, че съм сияйна звезда, но всъщност съм много повече. Аз съм
пътеводителят на звездите. Аз съм покровителката на нощта.
Ето ме.
Това съм аз.
Черната луна.
– Стига! – извика Авитохол.
– Атила, нали си смел? – каза момичето, а в очите и гореше
пренебрежително пламъче. – Нали си смел, Атила? Ела! Танцувай с мен!
Авитохол се учудваше на дързостта, с която бе надарено това момиче. Тя
граничеше с безразсъдство. Емьоке си позволяваше да говори на кагана на
хуните по начин, по който никой друг не би посмял. Българинът знаеше,
че Атила е убивал хора и цели войни е водил за по-малко. Той се
притесняваше, защото момичето си мислеше, че е пред Атила.
Ако направеше това пред брат му, можеше да стане много лошо. По
някакъв начин трябваше да я предупреди, но как?
– Танцувай, Атила! – каза тя и протегна ръце към него. Той обаче остана
безучастен към призивите ѝ. Не се притесняваше, че тя свързва това с
малодушие и страх.
– Хайде, ела!
Образът на голото момиче се завъртя пред очите му. Всичко беше толкова
лесно. От толкова време не беше имал жена. Това го правеше нещастен.
Сега това прекрасно момиче само му се предлагаше. Тя го зовеше,
предизвикваше го. В нейно присъствие се почувства отново млад. Тя
настина харесваше Атила. Твърдеше, че е влюбена в него. Това не го
засягаше. Без да усети как, Авитохол се изправи. Той застана
пред момичето и се почувства някак не на място. След миг обаче Емьоке се
приближи до него. Той виждаше малките руси косъмчета по тялото ѝ. От
страст или от студ, тялото на танцуващото момиче се бе стегнало още
повече. Тя се приближи още и почти се прилепи към него, така че мъжът
усещаше стегнатите ѝ бедра. Малко по малко той се раздвижи. Движенията
на двамата се сляха. Скоро Авитохол танцуваше някакъв странен танц.
Този танц не беше съблазнителен, а по-скоро български. Душата му не беше
съвсем в света на хората. Движенията на мъжа ставаха все по-уверени. Това

223
бе „Танцът на смъртта”, а той танцуваше като воин пред погледа на
смъртта, все едно това са последните му мигове на тази земя. Все едно след
миг ще се раздели с живота и тънката паяжинена нишка ще се прекъсне.
През цялото време някакъв глас отекваше в главата му. Той го чуваше
като шепот, но го разбираше прекрасно. „Не танцувай! – казваше гласът. –
Красотата ѝ ще те погуби! Тя е магьосница и никой няма да може да те
спаси! И аз няма да мога да го направя! Това момиче е опасно, не забравяй,
че във вените ѝ тече кръвта на Едекон!"
– Нищо не забравям – каза на глас Авитохол.
– Какво има? Уплаши ли се? – тя го гледаше с красивите си очи. Толкова
прекрасни, че караха сърцето му да спира.
– Не мога да се уплаша от едно момиченце – каза той.
– Атила, ей Атила! Танцувай с мен, но истински! Ела по-близо до мен! –
тя продължаваше да го предизвиква и го притегляше все по-настойчиво към
себе си.
Мъжът разбираше за какво говори, но каза:
– Малка си още да танцувам с теб.
– Вземи ме, Атила!
– Ти си луда! – отвърна Авитохол.
– Не съм луда! Обичам те! Досега не съм обичала никого другиго! Обичам
само теб! Ти си първият и единственият! Вземи ме! Искам да бъда твоя
жена!
Авитохол не знаеше какво да прави. Всъщност той много харесваше
Емьоке, макар тя да бе много по-млада от него. Не смееше обаче да
направи каквото и да било, защото тя беше дъщеря на Едекон. Освен това
не знаеше как можеше да му стане жена. Какво щеше да стане, когато
Емьоке разбереше, че говори всичко това на Авитохол, а не на Атила. Тя
всъщност едва ли беше влюбена и в Атила. Момичето със сигурност бе
привлечено от властта и силата. Тя беше влюбена в легендарния воин, в
кагана и нямаше значение дали той се казва Атила, или Авитохол.
– Мъж не мога да ти бъда – каза българинът – Аз съм почти на годините
на баща ти. Избери си някого на твоите години! Винаги можеш да вземеш
Елак, Денгизих, Ирник, Ромул Август...
– Не искам момченца! Аз искам мъж! – безсрамно говореше Емьоке, а в
погледа ѝ Авитохол видя поквара. Там прозираше Лилит. – Ето, аз ще ти
предскажа бъдещето! – каза момичето.
– Ти не си пророчица, че да виждаш в бъдещето – каза Авитохол.
– Пророчица съм. Н'Кара ме обучи. Преди да замине, тя ми заръча да бъда
до теб, да го направя като шаманка. Ето, виждам, че аз съм жената до теб.
Накъдето и да тръгнеш, все аз съм до теб. Винаги сме заедно. Аз съм пред
теб, аз съм до теб.

224
 Авитохол много искаше да попита къде е Н'Кара, но се сдържа.
– Говориш глупости. Н'Кара не те е учила. Това са някакви твои
измишльотини.
Българинът разбираше, че това не е пророчество. Той беше шаман и много
добре знаеше, че момичето лъже, но нямаше смисъл да ѝ го доказва.
В този момент Емьоке доближи главата си до неговата, все едно ще го
целуне. Авитохол усети меката ѝ буза по белязаното си лице. Това му
подейства като мехлем. Българинът почувства как се потапя в мириса на
старо, отлежало сено, на което ухаеше косата ѝ. Този аромат го успокои, в
него имаше нещо меко, приласкаващо, напомняше му за уют и за детството
му. Авитохол искаше да се оттегли, но момичето стоеше предизвикателно
с голите си гърди и преграждаше пътя му към залостената врата.
– Аз съм твоята Лилит, ти си моят Адам Кадамон – каза тя и в първия
момент Авитохол щеше да прихне, защото Емьоке явно не знаеше какво
говори. В следващия момент обаче той проумя, че думите, които момичето
произнасяше, нямаше откъде да научи освен от Н'Кара. Явно тя наистина
бе посветила младото момиче в тайните на жените.
– Адам Кадмон – поправи я Авитохол и се усмихна. – Казва се Адам
Кадмон. Къде отиде Н'Кара?
– Тя каза да ти предам, че тръгва на дълго пътешествие. Каза, че ще
пътува до някакъв остров и повече няма да се върне.
– Какъв остров? – учуди се българинът.
– H'Кара каза, че ти ще разбереш – добави Емьоке. – Тя ми каза: „Той вече
е твой мъж. Грижи се за него! Бъди приятелка на Ирник!" Не знам защо
нарече Ернах Ирник.
Авитохол осъзна, че е глупаво да продължи да пита младото момиче нещо,
което то не знаеше, затова се оттегли в света на сенките.
...Той разгръщаше някакви клони. Всичко около него бе тъмносиво и
черно. Разгръщаше тези клони с усилие, като над целия пущинак се носеше
едно име.
– H'Кара – успя да извика и в този момент усети, че устните му са сухи и
напукани. Почувства се така все едно устата му е пълна с горещ и сух
сахарски пясък. – Н'Кара – отново извика след малко. После се сети, че
всъщност нейното човешко име е Баяра. Като такава бе родена. – Баяра –
повтори той. После веднага се сети, че знае истинското, шаманското име на
жената, на духовното същество, което търси. Това име бе толкова силно.
Име на кръволочещ звяр, на смъртта. Това име беше Морг. – Морг – извика
той. – Морг...
Изведнъж над черния пущинак се разнесе някакво име, отначало го
слушаше, без да го разбира. Едва по-късно проумя думите, които чуваше.
– Моргана. Фата Моргана.

225
 Неочаквано, без никакъв знак, той разбра, че Н'Кара или Баяра бе тръгнала
на дълго шаманско пътешествие. То може би бе към Албиона (Британските
острови), но в същото време към Авалон. Там властваше нейната сестра
Н'Анна или Нимуе...
Той знаеше, че Фата Моргана означава „феята Моргана“. Това бе една от
най-силните феи.
В този миг Авитохол се наведе и пое в силните си ръце леката като перце
Емьоке и внимателно я постави върху одъра.
– Не те искам като жена. Само да те прикрия, виждам, че трепериш – каза
мъжът.
– За мен път назад вече няма – каза тя. – Баща ми и вуйчо ми ще ме убият.
– Какво говориш?! Между нас нищо не се е случило. Те дори няма да
разберат.
– Аз повече няма да се прибера в юртата на баща си. Искам да остана с
теб, тук в двореца.
– Облечи се и се прибери!
– Не, нека остана! Спаси ме!
– Не мога да те спася! – каза Авитохол. От одеве той се бореше с
момичето, което не искаше да се завие с една от кожите.
Изведнъж отнякъде в ръката ѝ се появи кама. Авитохол усети, че тя я бе
отнела от него. Емьоке се оттегли назад и, като застана до стената, опря
върха на камата в гърдите си.
– Ще се убия, но няма да си тръгна от тук! Н’Кара ми завеща да се грижа
за теб!
– Дай ми камата! Върни ми я! Това не е играчка! Остра е!
Авитохол наистина се притесняваше. Представи си само за миг какво ще
трябва да обяснява на Едекон, Чат и Атила, ако с нея се случи нещо, докато
е в покоите му. Момичето наистина искаше да се нарани. Без да се бави
нито миг, той скочи и предотврати това благодарение на бързата си
намеса. Той действаше като багатур, сетивата му се бяха изострили до
краен предел. Мъжът беше бесен заради безразсъдното държане на
момичето. Той изби камата, която отлетя и падна на пода. След това отиде
и я вдигна от земята. Като гледаше момичето, което все още стоеше върху
леглото му, с гръб опрян в стената и приличаше на диво зверче, хванато в
капан, той свали бойния си колан, защото не искаше отново да се добере до
някое от оръжията му.
Емьоке все така гола се сви, като че се смали, стопи се. Тя беше толкова
прелестна. Дали Баяра наистина я бе избрала за своя заместница? Дали
момичето ѝ бе споделило какво изпитва към него? Дали целият двор вече
не знаеше за тези чувства на Емьоке към Атила и само те с брат му бяха в
неведение? Изведнъж му стана тъжно за Емьоке. Та тя беше още дете. Той

226
се приближи до нея и я прегърна. Тя трепереше. Сигурно ѝ беше студено.
Между тях имаше някакъв хлад и той се опитваше да го стопи. В никакъв
случай не искаше да наранява това красиво и нежно цвете. Той искаше да я
предпази, да я защити. В нея имаше нещо непохватно и смешно. Тя му
напомняше жребче, което се опитва да се задържи на въздългите си крачета.
То изглежда несъразмерно и несигурно, току-що застанало на крака и в
същото време в него имаше нещо толкова красиво. Тази непохватност на
Емьоке, това че тя току-що навлизаше в света, събуди в него някакво
желание да ѝ помогне, да я предпази от лошото, да направи така, че дори
да падне, да не се нарани. Той я притисна още по-силно към себе си. Тя
също се притискаше към него с дългите си, нежни ръце...
На другия ден Едекон и Чат, както и останалите мъже, бяха повикани от
Авитохол в тронната зала. Той искаше да им съобщи, че ще изпрати хора в
Константинопол, които да изискат Бигил.
Съвещанието още не бе започнало. Авитохол стана от трона на Атила и
се приближи до Едекон. Българинът се чувстваше гузен, но все пак
трябваше да разбере как се е прибрала Емьоке снощи, какво е казала, дали
не се е издала по някакъв начин. През миналия ден тя бе останала доста
дълго при него. Освен това искаше да намекне на Едекон, че точно той ще
замине с пратеничеството, за да не е изненадан. Тъкмо се канеше да попита
за Емьоке, когато огромният мъж каза:
– Емьоке досажда ли ви? В последно време все по-често идва при Ирник.
Опитвам се да я спра да не ви пречи, но не мога. Тя е вироглава и
опърничава като майка си. Понякога съжалявам, че не се роди мъж. Тогава
сигурно щеше да бъде по-корава от Хунулф и Одоакър.
Тези думи изненадаха Авитохол. Той се усмихна. В характера на Емьоке
наистина имаше нещо много твърдо, но той беше сигурен, че за това вина
има твърдият характер на скиро-хуна, а не на жена му.
Авитохол се чудеше какво да прави с Емьоке. Замисли се дали да не опита
да я направи своя законна жена. Как ли ще реагира тогава Атила? Той и без
това си имаше достатъчно жени. Авитохол се притесняваше да не би брат
му отново да му вземе жената. Това се бе случило вече два пъти – с Керка и
Ерекам. Той знаеше, че в никакъв случай Емьоке не може да му бъде
наложница. Тя беше внучка на Грот и дъщеря на Едекон, не беше някаква
прислужница или робиня. Едекон, Чат, а и братята ѝ нямаше да оставят това
така.
Авитохол се обърна и седна на трона си...

След няколко дни пратеничество, водено от Едекон, тръгна към

Константинопол. С тях пътуваше и Есла. В последния момент към тях се бе
присъединил и Орест – синът на Татул. Керванът се движеше бавно.

227
Авитохол ги изпроводи. Той поязди малко с тях. За пръв път от толкова
време беше върху гърба на Аспа. Конят му бе напълно оздравял. Старият,
гърбав Витос бе свършил прекрасна работа. Аспа не куцаше и по нищо не
си личеше, че е боледувал доскоро. Авитохол насочи белия жребец към
степта. Зад него яздеха Деел и Богар. Авитохол поразходи малко Аспа, без
да го преуморява и само колкото да върне живота и спомените му. След
това отиде да половува. Беше му приятно, защото се бе отдал на лова, но
знаеше, че в двореца, тръпнеща от любов, го очакваше Емьоке.
Преди да се раздели с пратеничеството, той заръча на Есла, освен всички
други неща, да изискат Бигил и да го доведат в Хунград. Едекон трябваше
да разузнае Константинопол, за да може, ако отново някой ден се наложи
да воюват под стените на Втория Рим, да е запознат с мястото и крепостта
отвътре. Всички говореха, че Теодосий е изградил стена за чудо и приказ.
Скиро-хунът трябваше да я огледа подробно и да разучи защитата на града.
Пратеничеството носеше няколко сандъка с дарове за „брата” на кагана на
хуните. Негово величество император Теодосий II Млади. Сред тях имаше
и прекрасен килим, който някога Атила бе взел от Персия. Сандъкът за този
килим беше огромен и красиво инкрустиран.
След като не срещна никакво животно, което да може да бъде преследвано
и отстреляно, Авитохол се прибра в Хунград. Погрижи се сам за Аспа. След
това, за да удължи мига на сладостно очакване, вместо да влезе направо в
покоите си, той седна на престола. Той не го привличаше. Всъщност
Авитохол не го разглеждаше като престол. Той винаги си бе представял, че
може да седи само на един престол – българския. А иначе престолът на
Атила бе масивен, здрав и тежък дървен стол, без почти никаква украса.
Авитохол се замисли. Всъщност той нарочно бе изпратил Едекон до
Константинопол, първо, за да го награди. Наистина трябваше да разучи
града и защитата, но освен това бе направил това, за да е зает Чат с
ръководенето на скирската гвардия и така той да може да се среща по-
спокойно с Емьоке. Атила никъде не излизаше и се занимаваше само с
обучението на Елак и Денгизих, които пък нямаха никакво време да се
виждат с братовчед си Ирник. В последно време синът му се чувстваше все
по-добре и имаше все повече сили, той вече ставаше и се разхождаше.
Мъжът притвори очи и се отпусна на трона. Беше му толкова спокойно,
за никъде не бързаше, тази вечер щеше да се види с Емьоке. В този момент
до него дотича Деел.
– Владетелю, Атила – каза той. Гласът му бе изпълнен с тревога.
– Какво става? – попита Авитохол.
– Ернах го няма.
– Какво?! – Авитохол скочи от трона. – Къде е?
– Не знам – каза хунът.

228
 – Веднага да се намери!
Охраната и скирската гвардия търсиха сина му няколко дни. Колкото и да
бе странно, младият мъж го нямаше никъде. Той като че бе потънал вдън
земята.
Авитохол лично разпита Арион. Момчето бе много притеснено, но явно
не знаеше къде се намира синът му. Младият мъж го нямаше никъде. Дори
Атила излезе от покоите си. Той накара синовете си също да го търсят.
Въпреки всички усилия. Ирник така и не бе открит. Българинът беше
изпаднал в стрес. Той нямаше възможност да се срещне и с Емьоке. Видя
момичето няколко пъти, когато с Чат, който сега предвождаше скирската
гвардия, планираха къде да търсят сина му. Какво бе станало с Ирник? Къде
ли бе отишъл? Как така в сърцето на Хуния можеше да изчезне цял един
човек и то от покоите на кагана? Атила беше бесен и отново постави
короната върху главата си. Той пое разследването в свои ръце.
Веднъж той посети Авитохол в покоите му и каза:
– Ирник не е отвлечен, няма никакви следи от борба. Не смяташ ли, че
може да е тръгнал да обикаля света като теб?
– Не, той беше твърде болен и изтощен.
– Така ти се струва на теб. Кръвта на Ирник обаче е млада. Той иска да
скита. Това сме искали и двамата с теб, когато бяхме млади. Помниш ли
как мечтаехме?
– Не разбирам. Защо е избягал? Къде е отишъл? Защо е напуснал
Хунград, ние двамата сме тук?! Тук е неговата сигурност и защита.
– Защото може би има нашата кръв. Страхувам се да не би същите мисли
да се въртят и в главите на Елак и Денгизих! Притеснявам се, но в същото
време съм щастлив!
– Ти смяташ, че Ирник е избягал от мен? – Авитохол полудя. Досега той
се бе притеснявал, че синът му е отвлечен или е излязъл и от изтощение е
паднал някъде в степта, че се е загубил. За пръв път започна да мисли, че
синът му всъщност бяга от него. Тази мисъл накара сърцето му да се свие. –
Ирник е един от малкото останали българи, единствена моя надежда и
продължение! Сега, когато искам да събера и обединя българите, той
просто изчезна!
– Виждаш ли, това са твои намерения, но в същото време той може да има
свои мечти?! Много често плановете на бащите се разминават с това, което
децата им виждат като свое бъдеще. Авитохол, не ставай лош! Остави сина
си да преживее този миг! Сам да постигне свободата си! Някой ден той ще
се върне! Той не те мрази наистина, нито бяга от теб! Той има нужда да
преживее това! Ти някога не беше ли същият?
– Не! Аз се спасявах след тежко поражение! Борех се за България!

229
 – Борил си се – пренебрежително каза Атила. – Сега говориш така. Когато
си бил млад, сигурно душата ти е ликувала, че ще обиколиш света, че ще
се срещнеш с много и различни хора, че ще кръстосаш меч с воините на
различни народи! Признай си!
– Не! Ирник е само на деветнадесет години! Той е още дете!
– Когато ти тръгна си бил на петнадесет, не си бил по-голям от него.
Според родителите децата им винаги са малки и никога не порастват в
техните очи.
Авитохол не искаше нищо да си признава. Той вече стягаше своя багаж.
– Аз знам къде е. Той е избягал с пратеничеството към Константинопол.
Никой друг не е напускал града в последно време. Само там е бил. Сещам
се къде. В огромния сандък, в който трябваше да е килимът. Улових го. Той
е мой.
Деел, веднага оседлай Аспа!
Атила тъжно се усмихваше.
– Ще тръгна сам, така ще бъда по-бърз – каза Авитохол.
Скоро Авитохол препускаше из степта. Той трябваше да спаси своя син.
В този момент започна да разбира. Ирник наистина сам бе избягал. Той бе
пътешествал малко из света с него. Двамата бяха посетили западните
дворове, бяха скитали из виите на Италия. Той бе възприел баща си като
герой в дворовете на Вормс и Турне и сигурно се гордееше, че му е син.
Беше разбрал, че баща му е положил основата на рицарството и рицарските
двубои, беше го видял като герой. Сигурно в очите на Ирник той бе най-
големият воин в света. По-голям отколкото в очите на Авитохол бе
неговият учител Баяр. Ирник бе видял какво бяха сторили баща му и чичо
му в Аквилея. Момчето му бе заразено и болно, но не от слабост и треска,
а от духа на приключенията. Ирник бе тръгнал да търси свободата си. Да
стане воин и да извоюва възможността, когато някой ден седне пред огъня,
да има какво да разказва на своите внуци. От очите на Авитохол покапаха
сълзи. Българинът се зачуди дали да не обърне своя кон и да се върне в
Хунград. След това обаче пришпори Аспа напред. Преди да бъде мъж на
Емьоке, трябваше да бъде баща на Ирник. Първо трябваше да изпълни
бащинския си дълг.

230
 VII
Корабът бавно акостираше в пристанището на „Перлата на
Средиземноморието". От десния борд се виждаше висока кула, върху която
бяха поставени огледала, светлината, отразена от тях, се виждаше далеч
навътре в морето. Тази кула бе издигната върху остров, намиращ се близо
до града. Гражданите бяха направили голям насип, който свързваше остров
Фарос с града и така се получаваше огромно пристанище, закътано
от вятъра и вълните. Корабът се движеше бавно. Рустикиос, омагьосан от
гледката, наблюдаваше извисяващите се, като самотни изсъхнали дръвчета,
мачти. Корабите, чиито платна бяха спуснати и надути от попътния вятър,
изглеждаха като птици, гордеещи се със своите красиви разноцветни пера.
Платното на всеки кораб бе в различен цвят. Едни бяха яркочервени, други
алени, някои бяха бели, имаше и жълти, но така и не се разбираше
прегорели ли са, или специално са оцветени в жълто. Срещаха се и шарени,
с редуващи се цветове, червено с бяло или окъпани във всички багри на
дъгата. С времето жаркото слънце бе оставило своя отпечатък и много от
платната бяха избледнели. Рустикиос гледаше всичко това и за миг забрави,
че се намира на кораб. Струваше му се, че е на някаква безкрайна поляна,
чиито тревички следваха мокрите вълни на ветреца, а цялата поляна е
отрупана с огромни пеперуди, с великолепни пъстроцветни крила.
Корабът акостираше внимателно. Техният капитан имаше ясна идея къде
да постави кораба. Всички пътници бяха обзети от трескаво очакване и бяха
наизлезли на палубата. Те, разбира се, не се наслаждаваха на великолепната
гледка, която представляваше пристанището на Александрия. Тези мъже
имаха товари и притеснени внимаваха да не се случи нещо с кораба, което
да увреди или намокри стоката им. Сред тях имаше финикийци, които бяха
с тъмен цвят на кожата, и всякакви други хора. Толкова шарени, че някоя
пчела би ги объркала с цветния килим на поляна. Имаше гръцки търговци,
облечени с бели туники, перси, нубийци, сирийци. Хора отвсякъде, от
всички краища на земята. Рустикиос стоеше и не го интересуваше никаква
стока или товар. Той отговаряше единствено за тримата си спътници. Те
бяха странна групичка – две малки деца и един много възрастен мъж.
Когато бордът на кораба „целуна” дървения кей и се настани между други
два кораба, все едно те пазеха място за него, Рустикиос с лека стъпка
отскочи и се приземи на кея. Той погледна назад, за да се увери, че
старецът е прекрачил перилата на кораба. Тъй като корабът все още се
люлееше от вълните, старецът се забави. Малките момчета бяха
натоварени с два кожени самара и очевидно изнемогваха под тежестта им.
Рустикиос въобще не ги удостои с поглед. Той само им подвикна някак
231
безцелно, докато се обръщаше, за да тръгнат след него по тесния път,
проснат между големите тела на корабите.
– Хайде по-бързо – каза той и мина по тесния кей от сковани неравни
летви, изметнати от влагата и прегорени от силното африканско слънце.
С всеки кораб, който акостираше, на пристанището настъпваше
оживление. Хамали с прокъсани чулове, преметнати върху загорелите им,
корави като мешин плещи, се втурваха, за да разтоварят широките като
търбух трюмове. Моряците бързаха да приберат платната и да се погрижат
за такелажа. Търговците внимаваха и уреждаха складове за стоката си,
които се намираха току до пристанището. Рустикиос бързаше, защото
искаше да избегне цялата тази суматоха и суетня. Едва когато стъпи на
твърда земя, той се успокои. Явно не обичаше водата и корабите и това
дълго пътуване от Константинопол до тук бе изцедило силите му.
След като стъпи на кея. Рустикиос изчака стареца, който едва пъплеше зад
него. Момчетата също плъхтяха и не бързаха. Товарът им явно бе тежък.
Когато четиримата се събраха, те се обърнаха с лице един към друг.
Малките момчета се разсейваха, защото всичко около тях бе някак
магическо, цветно, шумно и миришеше на екзотика. Рустикиос им удари
няколко шамара зад вратовете и те му отдадоха цялото си внимание.
– Трябва веднага да изпълним задачата, с която сме натоварени от нашия
господар Хризафий! Трябва да открием патриаршията!
Мъжът извади едно смачкано листче. То бе изписано със странни знаци и
явно бе рисунка на някакви улици. Карта! Да, това беше карта!
В Константинопол Евгениус му бе описал подробно целия град
Александрия, там където щеше да е следващата му задача. Старият куриос
му беше казал да запомни града и разположението на неговите улици, без
да ги рисува. „Куриосът трябва да помни всичко свързано със задачата му
и не бива да оставя никакви доказателства след себе си!” Рустикиос беше
преводач и можеше да запамети цели книги наизуст и да помни какво човек
говори дълго време, а след това дълго да го превежда, без да прекъсва
говорещия. Години наред той бе развивал тези свои умения, но все пак не
се довери на паметта си. Въпреки че обеща на куриоса, че няма да чертае
карта, той го направи веднага, след като стъпи върху клатещата се палуба
на кораба.
Рустикиос знаеше, че никой няма да го попита за задачата. Малките
момчета нямаше да посмеят, а старецът много добре знаеше всичко. Той
трябваше да занесе писмо, което се намираше в една от торбите, освен това
да предаде стареца. Той бе техният най-ценен товар. Тази задача му бе
дадена от Хризафий – Първия съветник на императора, и от самия василевс
Теодосий II. Макар задачата да бе много важна и да бе поставена от най-
висшите хора в света, мъжът имаше и една друга мисия, която бе тайна и

232
много по-важна от това да придружава някакъв старец и да предаде едно
писмо. Но първо трябваше да изпълни по-леката, привидната задача.
Рустикиос огледа картата и я прибра. След това тръгна с уверената стъпка
на човек, живял дълго време тук. Първо зави наляво. Трябваше да
заобиколи огромните помещения, които моряците използваха за складове.
Там отзад щеше да се окаже зад сената и преториума, после да продължи
наляво, да повърви към еврейския квартал, но преди още да стигне до него,
някъде вдясно трябваше да се извисява патриаршията. Той вървеше и се
оглеждаше. Повечето неща бяха точно такива, каквито му ги бе описал
старият куриос. Чувството, че наистина е живял в този град, не го
напускаше.
Рустикиос вървеше напред и не изчакваше спътниците си. Бързаше да се
представи пред патриарха на Александрия. Понеже не можеше да направи
забележка на стареца, той подвикна на момчетата:
– Михаил, Гавраил по-бързо!
Момчетата, като някакви малки магаренца, напрегнаха последни сили.
Странната група бързаше към някаква невидима цел. През известно време
Рустикиос вадеше картата и, без да спира, я поглеждаше, като мърмореше,
че трябва да се направят някои корекции.
Най-накрая спряха. Това, пред което се изправиха, приличаше повече на
манастир, отколкото на черква. Рустикиос беше изненадан. Той потропа на
портата. Мина доста време преди някой от другата страна да ги попита кои
са и какво искат. След като водачът на групата поговори с него,
някакъв човек с вид на монах отвори портата.
– Търсим патриарха на Александрия Диоскор.
– Аз съм архимандрит Варсума. Кой иска да види патриарха на
Александрия?
– Аз съм Рустикиос, нося послание за патриарх Диоскор лично от Негово
величество василевса и от Първия съветник Хризафий.
Колкото повече слушаше новодошлите, толкова повече мъжът с черното
расо повдигаше вежди. Явно имената, които чуваше, го впечатляваха.
Той помоли мъжете да влязат в двора на сградата, която изглежда бе
патриаршия. Изведнъж те попаднаха в един чуден свят, който много се
различаваше от сухите, прашни и разкривени улици на града. Малкото
дворче бе оформено като приказна градина, цялата бе обляна в зеленина,
отрупана в красиви цветя, които разпръсваха омайния си аромат наоколо.
Навън улиците бяха сухи като жадни пресъхнали реки, а тук бе толкова
красиво! Под шарените сенки на дръвчетата бяха поставени каменни пейки.
Старият мъж явно се бе уморил и тръгна да поседне към най-близката
пейка. Михаил и Гавраил го последваха, явно и те бяха изморени. Ще не
ще, Рустикиос също тръгна след тях и седна на пейката. Той изпъна крака,

233
вдъхна от упойващия аромат и се протегна. След това се прозя шумно. Тук
бе толкова красиво, че за миг забрави къде се намира, че има да изпълни
важна дипломатическа задача, че може би в момента участва в написването
на историята на света.
Скоро някакъв мъж, съпроводен от Варсума, се изправи пред тях. Това
явно бе патриарх Диоскор. Той не приличаше на патриарх, беше облечен
в дреха, която по нищо не го различаваше от обикновените духовници.
Беше здрав мъж с гъста брада. Когато непознатият застана пред тях,
Рустикиос се изправи, старецът стори същото. Момчетата си останаха
седнали, за което веднага получиха два бързи шамара по вратовете си.
– Когато при вас има възрастни мъже, трябва да стоите прави от
уважение – каза Рустикиос. След това се обърна към човека, стоящ пред
него.
– Аз съм александрийският патриарх Диоскор – каза мъжът на гръцки. –
Вие кои сте?
– Аз съм пратеник на византийския император Теодосий II и Първия
съветник Хризафий – отвърна Рустикиос.
– По какъв въпрос сте тук? – попита Диоскор.
– По църковен въпрос – каза Рустикиос.
– Въпросът изисква ли секретност? – попита патриархът.
– Не! Но е доста дълъг за обсъждане – мъжът явно намекваше, че преди
да говорят, трябва да починат и хапнат. Патриархът обаче не го разбра и
каза:
– Тогава да поседнем! – като каза това, Диоскор се разположи на каменна
пейка точно срещу тази, на която допреди малко бяха седели четиримата
му гости. До него, но към края на пейката, се настани Варсума. Четиримата
също седнаха. Момчетата нещо се сбутаха и получиха смразяващия поглед
на Рустикиос.
– За какво става въпрос? – попита патриархът.
Рустикиос заговори бавно. Той го правеше тихо, но достатъчно ясно, за
да го чуват мъжете, седящи пред него.
– Вие знаете, че днес патриарх в Константинопол е Флавиан. Той бе
избран да наследи патриаршеския престол на Втория Рим от престарелия
патриарх Прокъл, който пък от своя страна бе ученик на самия Йоан
Златоуст. Първият съветник на императора Хризафий не се обича много с
Флавиан. Той има свой изповедник, който му е и кръстник и се каза
Евтихий. Евтихий не изповядва това, в което вярват тези, които наричат
себе си източноправославни, но в същността си са дифизити. Доколкото
знам и бившият патриарх на Александрия беше дифизит.

234
 – Да. Кирил беше такъв – потвърди Диоскор. Каза го по такъв начин, че
веднага се разбра, че той не е привърженик на това течение в
християнството. – В какво точно вярва този Евтихий?
Рустикиос погледна внимателно стария мъж, който му направи почти
незабележим знак да продължи:
– Евтихий смята, че двете природи на Исус Христос: човешката и
божествената, в същността си са еднакви. Това становище е много подобно
на това на монофизитите. Поради това между Флавиан и Хризафий има
голяма вражда. Мълвата твърди, че за да злепостави Флавиан, когато той
встъпил в длъжност и за да възбуди недоволство към него. Хризафий
подучил императора да му поиска дар, достоен за императорския му сан.
Тогава патриарх Флавиан направил хляб от най-чисто брашно и светена
вода и го изпратил на василевса. Хризафий обаче изхвърлил хляба и въобще
не позволил да бъде предаден на императора. След това казал, че
василевсът е обиден и е очаквал злато.
Флавиан се заинатил и от скъперничество или от глупост отказал да
изпрати злато на императора. Това той прикрил и лицемерно казал:
„Аз нямам злато, защото съм презрял всички богатства на този свят. Нима
трябва да дам нещо от църковните съкровища? Църковното сребро и злато
принадлежат на бога и не бива да се дават на никого, освен на бедните,
което трябва да е добре известно на самия Хризафий!"
Въпреки този отговор, Хризафий настоявал за дар. Той явно знаел какъв
скъперник е новият патриарх. Накрая Флавиан не издържал, събрал
няколко златни потира и златни съда, които взел направо от олтара. Така
искал да посрами Първия съветник. От това действие Хризафий изпаднал в
силен гняв и започнал да настройва императора срещу патриарха. Пулхерия
обаче бранела Флавиан.
В борбата срещу Пулхерия Хризафий решил да използва императрицата
Елия Евдокия. Но някое време те станали толкова близки, че успели да
настроят императора срещу сестра му и тя била заточена на острова, където
обикновено живеела, в манастир. После обаче императрицата изпаднала в
немилост заради това, което станало между нея и Павлин. Тя е някъде тук,
в Египет, но хората все още продължават да настояват, че е била
несправедливо обвинена.
За да се защити и "удари" своите врагове, като видял участта на
императрицата. Флавиан решил през четиристотин четиридесет и осма
година да събере поместен събор в Константинопол. Той призовал Евтихий
да се яви пред него и да изложи своето учение. Това била само външната
изява. Всъщност на всички било ясно, че това ще е религиозна разправа.
Евтихий прекрасно знаел това и въобще не отговорил на тези покани. Всеки
път гой измислял различни предлози, за да защити своето нежелание да

235
напусне манастира си. Ту казвал, че е много стар и болен, ту че е дал обет
да остане в манастира си като в гроб.
Докато Рустикиос говореше, старецът на няколко пъти се намръщи и на
Диоскор му се стори, че иска да се намеси и да каже нещо, но после старият
човек се успокоявате и отново се заслушваше в думите на преводача.
– Патриарх Флавиан обаче не спирал уж да моли, а всъщност да заповядва
на Евтихий да се яви пред него. Той бил решен да го преследва до край.
Голяма ще да е била омразата му към Хризафий и Евтихий.
– Старият патриарх на Александрия беше такъв – каза Диоскор. – Той
сътвори много злини и ги скри под маската за борба с ересите и
езичниците. Та знам за какво говорите.
– Едва след многократни призиви Евтихий се съгласил и то неохотно да
се яви в двореца – продължи Рустикиос. – След като пристигнал в
Константинопол, вместо веднага да се яви в патриаршията пред Флавиан,
първо се отбил в императорския дворец. Там потърсил защита от Теодосий.
Чрез Хризафий той измолил да бъде запазен животът му. Вместо обаче да
бъде пазен от соматофилактите на Лъв, Хризафий решил да
събере специален отряд, предвождан от патриция Флоренций.
Така Евтихий отишъл на събора, пазен от Флоренций, но не влязъл в
патриаршията, а останал пред нея. Вместо него. Флоренций се явил пред
патриарх Флавиан и казал:
– Ние няма да присъстваме на събора и Евтихий няма да пуснем да дойде,
ако не получим обещание, че той ще бъде освободен след събранието!
След като Флавиан и останалите духовници, които се били събрали в
патриаршията, дали дума, че ще изпълнят това, Евтихий се изправил пред
престола на патриарха. Духовниците били прочели книгите, които Евтихий
бил написал, и след дълго съвещаване го накарали да защити устно пред
тях учението си.
Евтихий казал само:
– Изповядвам, че нашият господ Исус Христос, преди своето
въплъщение, имал две естества, но след въплъщението, в него останало
само едно естество.
– Учителю, в това не вярваме ли всички християни? – попита малкото
момче, което наричаха Гавраил.
Шамарът на Рустикиос го посети мигновено.
– Когато по-възрастни говорят, никога не се намесвай в разговора им! Тук
сме четирима по-възрастни и мъдри от теб, как смееш да прекъсваш
разговора ни с незначителните си въпроси?
Шамарът сигурно не беше слаб, защото в очите на момчето се бяха
появили сълзи. От одеве те двамата с Михаил се бяха умълчали и слушаха
и опитваха да разберат това, което говори техният учител. Сега сигурно

236
съжаляваха, че въобще бяха слушали. Рустикиос обаче продължаваше да
говори с наставнически тон на момчетата.
– Внимавайте повече и си отпушете ушите! Когато се говори за религия,
трябва да сте много внимателни, защото нещата много си приличат и дори
изглеждат еднакви, но една дума само може изцяло да промени смисъла и
значението!
Старецът се намеси и с тих глас и каза:
– Това наистина много прилича на монофизитизъм, но вътре има и от
учението на Валентин и Аполинарий.
– Смисълът на тези думи е, че в момента на зачатието двете същности на
Исус Христос: божествената и човешката, имали самостоятелно значение и
били различни, но това било само в един момент, а когато, при
въплъщаването на бога, божественото естество се съединило с човешкото,
последното било погълнато от първото и Христос станал едно естество.
Диоскор се намеси в разговора.
– Старче, бихте ли ми разказал с какво се различават ученията на Евтихий
и Аполинарий, когото ние тук в Египет почитаме много?
Старецът явно бе изтъкнат богослов, защото заговори, без да спира дори
за миг.
– Аполинарий учел, че Христос имал само две части на човешко същество:
тяло и душа, а третата – светия дух, в него заемала Божествения Логос
(Словото). Според него Христос не бил съвършен човек.
Според мен, според Евтихий – поправи се старият мъж – човешкото в
Христа е погълнато от божественото и Христос е само Бог, а не Богочовек
и неговото човечество вече се явява не действително съществуващо, а
въображаемо, а това е твърде близко до Валент, който твърдял, че
човешкото тяло на Христос не било действително, а само призрачно. От
друга страна учението за поглъщането на човешката същност
от божеството много напомня това на Аполинарий, според който висшата
част на човешкото същество в Христос – духът – била заменена от
Божествения Логос.
Старецът явно бе спрял да говори, затова Рустикиос продължи:
– Съборът низвергнал Евтихий. За да защити своя духовен отец, Хризафий
написал писмо – каза Рустикиос и стана, за да предаде свитъка. – Отче, то
е към вас, александрийския епископ Диоскор. Освен това в знак на доверие
ви поверява най-голямото си съкровище.
Като пое писмото, епископът попита:
– Какво съкровище?!
– Самият Евтихий. Той иска от вас да го браните. Хризафий знае за вашето
влечение към монофизитизма. Той смята, че вие ще се грижите добре за
него.

237
 Диоскор се изправи, а след това преклони крак пред стареца и целуна
ръката му. Това действие на александрийския патриарх бе толкова
трогателно, че двете момчета застинаха, мислейки си, че може отново да
ги навестят шамарите на техния наставник, ако мръднат дори.
– Отче – промълвиха устните му. След това той се изправи и отново седна
на мястото си. – Какво трябва да направя? – попита патриархът.
– Трябва да съберем всички епископи, които са наши единомишленици.
Преди това обаче ми кажете как така, патриарше Диоскор, успяхте да
застанете точно вие на мястото на мракобесния Кирил Александрийски?
– Братята в Египет решиха така. Кирил бе остър човек, рязък в действията
и изказванията си. Той беше тиранин. Всички фанатици са тирани. Те
вярват единствено в своята истина, а истината на фанатиците е винаги
ограничена. Те смятат, че в света нямат почти никакви приятели и всички
са им врагове. Колкото по-рязка е границата, толкова по-явни и
ожесточени са враговете. Като истински тиранин Кирил смяташе, че
ще унищожи всичките си врагове и ще остави живи само приятелите си.
Това обаче никога не се случва. Колкото повече искаш да унищожиш
враговете си, толкова по-многобройни стават те и по-ожесточена съпротива
оказват. Победители са хората, които се опитват да правят враговете си
приятели. Тираните мислят, че като потискат народа и изкореняват
инакомислещите, това ще продължи вечно и накрая ще останат само те
и кликата около тях. Това обаче досега не се е случвало и няма как да стане.
Бог държи на многообразието и затова го е създал. Той е готов да изкорени
всички фанатици, но няма да отнеме цвета, музиката и любовта от света. И
колкото по-голям е натискът на тирана, толкова по-кратко е управлението
му.
Аз съм пълна противоположност на Кирил. Той беше груб и зъл човек,
дифизит, боец срещу ересите и езичниците и зад тези лозунги сътвори
много насилие и несправедливост. Аз съм привърженик на Аполинарий,
обичам да изучавам съчиненията на гностиците, аз съм широко скроен
човек. Ето, вие не вярвате точно в това, в което аз вярвам, но ще ви приема
и то с преголяма радост и смирение! За мен да общувам с човек като вас,
отче Евтихие, е цяло богатство!
Какво трябва да направя, освен да ви приема, което аз ще сторя с най-
голяма радост?
– Императорът ви е написал писмо, в което ви обещава власт и блага.
– Това за мен не е важно! Вашето присъствие тук е най-голямата награда
за мен!
– Императорът иска да съберем всички наши привърженици, всички
епископи и да отидем до Ефес. Там ще се проведе църковен събор.
– Мои приятели са десетимата египетски епископи.

238
 – Как успяхте да се преборите с параболаните на Кирил?
– Не знам, попитайте моя приятел и помощник архимандрит Варсума!
– Как се справихте с параболаните, архимандрите? – попита Евтихий.
– На силата и нискочелието можеше да се отвърне само с такова.
Патриарх Диоскор е твърде духовен и аз поех удара на параболаните. Зад
мен застанаха хиляда монаха, които се справиха с тях.
– Течи мъже ще са ни много полезни. Щом са надвили параболаните, ще
се справят и с привържениците на константинополския патриарх Флавиан.
– Аз трябва да напиша на моя приятел солунския епископ Атанасий. Той
е много стар и сигурно ще прати в Ефес Квинкил Ираклийски. Мои
приятели са още Ювенал Йерусалимски и Петър Коринтски.
– Вие, отче Диоскор, ще имате още една роля и тя е много важна. Вие ще
председателствате събора в Ефес. Там е отседнала войсковата част на
Елпидий. Той има заповед да не допуска до събора епископите, които с
Флавиан се подписаха под грамотата за това да бъда низвергнат – каза
Евтихий.
– Да действаме! – каза Диоскор. – Архимандрите, вие също се погрижете
да бъдат готови монасите! Аз отивам да пиша писма.
Отче, вие ще ме придружите ли, ще ви настаня до моите покои?
Вас къде да настаня? – попита Диоскор, но си личеше, че говори на себе
си.
– Ние няма да останем тук – каза Рустикиос и с това изненада патриарха
на Александрия.
– Какво? С децата? Къде ще ходите? Не е нужно да отсядате в някой
ксенон, тук има достатъчно място.
– Не! Ние не можем да останем тук. Изпълнихме своята задача. Предадох
ви писмото на Хризафий и ви доведох Евтихий жив и здрав. Сега имам
други задачи.
– Добре, щом така желаете.

В късния следобед Рустикиос, следван от двете момчета, все така

натоварени с тежките самари и подтичващи след него, минаваха покрай
агората, която се намираше вдясно от тях. Отначало преминаха покрай
сената, който в същото време беше и преториум. Момчетата бяха
впечатлени от града. Те бяха живели в столицата, но мирисът, шумът,
глъчката, цветовете на Александрия бяха по-различни, пищни, остри и
екзотични от тези на Константинопол. Те гледаха омаяни всичко това. Зад
агората се намираше пристанището, а зад всичко това се виждаше
извисяващият се над града и морето фар.
Понеже се отплеснаха и забавиха крачка, получиха няколко ритника и
продължиха. Михаил леко куцаше. Прахът, вдигнат от краката на хората,

239
полепваше по тях, като се смесваше с потта, избила по лицата им. По
мръсните им, прокъсани дрехи се бяха появили големи черни петна, по
които полепваше прахолякът и се превръщаше в кал. Този град, в разгара
на ранния следобед, се бе превърнал в пещ, а момчетата страдаха от жегата.
Тук, в Африка, времето явно бе много по-топло и те се питаха как ще
оцелеят. Момчетата плъхтяха като някакви птици и едва вдишваха от
нагорещения до бяло въздух на Александрия. В Константинопол никога не
ставаше толкова горещо, там водите на Босфора и Златния рог охлаждаха
града.
Не към агората и пристанището гледаше Рустикиос и не към облата
фасада на театъра. Той не търсеше ксенон и място, където да пренощуват.
Явно не бързаше и да се връща, иначе би търсил кораб на пристанището
или би вървял по хептастадиона – дълъг каменен насип, който свързваше
остров Фарос с града и така заграждаше огромното александрийско
пристанище. Той гледаше в обратна посока, навътре към сушата.
Там имаше висок диг, най-отгоре на града се намираха полуразрушеният
серапинеум и библиотеката. До тях водеха дълги стълби, които блестяха,
осветявани от бялото африканско слънце. Там някъде, според картата на
Рустикиос, трябваше да се намира огромното езеро Мареотис, но преди
това беше реката.
На едно място тримата завиха и се отдалечиха от агората. Колкото по-
нагоре вървяха, толкова уличките ставаха по-тесни и мръсни. Все по-рядко
срещаха хора. Рустикиос все по-често поглеждаше картата, защото
ориентирането в този лабиринт бе невъзможно. Мина много време и доста
пъти се връщаха назад, преди мъжът да изведе двете „товарни магаренца”
на стълбите, които водеха към една висока постройка от бял камък. Тя
се извисяваше над града като крепост, но не беше такава.
– Седнете! – каза милостиво Рустикиос и двете момчета тежко отпуснаха
самарите и се проснаха до тях. Те лежаха направо върху каменните стълби,
а по лицата им потта чертаеше вадички. Окъсаните ризи на децата бяха
целите мокри и неприятно лепнеха по телцата им.
Гавраил повдигна взор и видя стълбите, които водеха като стрела право
към небето. На момчето му премаля като си помисли, че ще трябва да
изкачи всички тези стъпала. Май това, което им изглеждаше като крепост,
наистина бе тяхната цел.
– Там ли ще се качим? – попита с немощен глас детето.
– Да! Освен задачата, която изпълнихме, ние сме натоварени и с тайна
мисия – отвърна Рустикиос.
– Каква е тя? – лекомислено и без да се замисля попита момчето.
Отговорът беше мигновен, под формата на няколко бързи шамара.
– Ще видиш!

240
 След това Гавраил и Михаил бяха принудени да станат и да продължат.
Михаил явно не бе доволен от любопитството на Гавраил, което им
попречи да починат още малко. Рустикиос вървеше и зад себе си чу шум от
борба. Обърна се и видя, че момчетата бяха захвърлили тежките, кожени
самари и си нанасяха удари, а след миг се вкопчиха и затъркаляха надолу по
стълбите. Без да им обръща никакво внимание, Рустикиос се обърна и
продължи нагоре.
Той поспря на няколко пъти, за да види как двете момчета, мачкани от
непосилния товар на самарите, пълзят нагоре. От носовете им все още
течеше кръв, а Михаил куцаше още повече. Момчетата бяха толкова
изтощени, че дори нямаха сили да говорят.
Въпреки честите почивки, когато Рустикиос спря и потропа на широките,
високи порти на библиотеката, сърцето му щеше да изскочи от дългото
изкачване. Мъжът изчака най-вече, за да се съвземе и отново потропа още
по-силно. Късният следобед бавно преминаваше в привечер. Оттук
красотата на залеза се виждаше най-добре. В него се криеше нещо
магическо. Човек оставаше с впечатление, че небето и морето са се слели в
една обща амалгама. В библиотеката беше толкова тихо. Дали въобще
имаше някого зад стените ѝ? Евгениус му бе казал, че вътре трябва да има
хора или поне един човек.
Рустикиос потропа още по-силно. Този път в действията му се
наблюдаваше някакво отчаяние. Ако никой не им отвореше, задачата му
се обезсмисляше. Докато слязат по стълбите, щеше да стане вечер и трудно
щяха да открият ксенон, в който да отседнат. Но и да се настаняха в ксенон,
това нямаше да им помогне. Рустикиос трябваше да влече в
библиотеката. Той блъскаше портата с всичка сила и с все по-голямо
отчаяние. Мина време преди да чуе някакви съвсем леки стъпки. Там
имаше някого. Мъжът удари няколко шамара на момчетата, които току-що
се бяха качили и плъхтяха шумно до него.
– Кой е? – попита тихо гласът отвътре.
Рустикиос мълчеше, защото не знаеше какво да отвърне. Вместо да се
представи, той каза:
– Търся Андроник.
– Кой търси Андроник? – попита отново човекът.
– Аз съм Рустикиос, син съм на императорския преводач Бигилас.
– Не ме интересува кой е баща ти!
– Аз съм Рустикиос и също съм преводач. Изпратен съм от братята от
Константинопол.
– Аз братя в Константинопол нямам – отвърна мъжът от другата страна
на портата.

241
 – Търся Андроник или неговият заместник – повтори Рустикиос, а в гласа
му се долови раздразнение.
– Нямам заместник. Аз съм единствен.
– Андроник, отвори! Искам да си поговорим!
– Няма да отворя! Нямам какво да си говоря с теб!
– Водя със себе си още две момчета.
– Не ме интересува! Ако исках нещо от теб, щях да дойда и аз да тропам
на портата ти! От теб нищо не искам и няма да те пусна!
– Отвори, нека ти обясня очи в очи! Така не ми е удобно да говорим през
залостена порта!
– На мен пък ми е много удобно!
Гласът на Рустикиос ставаше все по-раздразнителен. Той не можеше да
повярва, че получава такава съпротива. Не я бе очаквал. Смяташе, че ще
има трудност да открие този Андроник, но не мислеше, че след това той
ще откаже да го види.
– Отвори! Ако ме приемеш, мога да ти бъда много полезен! Аз съм много
добър преводач! Ще работя безплатно!
– Книгите са написани на езика, на който трябва да "говорят". Не съм
пускал в библиотеката хора. Откакто я възстановихме.
– От толкова години сам ли живееш тук?
– Сам – каза Андроник. После започна да мълви някакви несвързани
неща. Той говореше на себе си, като някой луд. Рустикиос разбираше
някои от думите само защото беше преводач, тъй като мъжът смесваше
различни езици. Явно Андроник знаеше много езици, но от самота в
библиотеката се бе смахнал. – Няма да ви пусна!
– Дар ти нося, много книги – константинополският преводач се опита да
го примами.
– Ти с книги ли ме примамваш? – попита мъжът отвътре.
Тактиките, които Евгениус, Лъв и Рустикиос бяха разработили, се
прекършваха една след друга.
– Не събираш ли ценни книги? Не искаш ли да ги преведеш?
– Не! Книги си имам достатъчно, повече не ми трябват! Аз съм хранител!
Пазя тези, които имам!
Рустикиос опитваше да прилъже библиотекаря по различни начини, но
винаги "удряше на камък". Какво да прави? Беше ясно, че мъжът е луд,
мнителен и параноичен.
– Излизаш ли понякога? – с надежда в гласа попита Рустикиос.
– Не! Не съм излизал от години! Нямам нужда от хора! Не искам да
виждам никого! Горе в музеума съм си засадил зеленчуци, имам козичка и
персийски птици и така си живея! Не съм отварял тази врата от години!

242
 Отчаяние обзе Рустикиос. Ако мъжът не отвореше вратата, той нямаше
да може да изпълни мисията си.
– Ако ми отвориш, аз ще работя безплатно, а момчетата ще помагат, те
могат да рият, да носят, да вършат мръсна работа. Освен това ще ядем
малко.
– Не ме изкушавай! Ти от кой народ си, Рустикиос?
– Аз съм българин. Баща ми е от един велик род, Бигил от Дуло.
В този момент Рустикиос реши да използва предпоследния си коз. Той
му бе даден от Евгениус, ако не успее да накара мъжа да се срещне с него.
От одеве му се струваше, че мъжът го използва малко да си поговорят, но
няма никакво намерение да отвори портите.
– Андроник, приближи се до портата, искам да ти кажа нещо, което не е
за чужди уши!
– Говори! – извика мъжът отвътре.
– Изпратен съм от братята от Константинопол. Знам, че в момента ти си
един от най-важните хора в света. Ти си наследник на Теон, Хипатия,
Аспасий и Давос. Ти си Библиотекарят. Тук в момента се намира най-
голямата библиотека в света. Знаеш обаче, че в последно време на няколко
места в света се прави опит да се събере библиотека, която да стане по-
голяма от Александрийската. Такива опити има в град Мантуа, там папа
Лъв I Велики и патриархът на Константинопол Флавиан се опитват да
съберат знанията на целия западен свят.9
– Западният свят е една малка част от света. Нашите книги са от цяла
Елада, Персия, Индия, Син (Китай). Освен това тук има книги събирани от
хилядолетия. Този Лъв не ме притеснява. Атила също събира библиотека.10
Рустикиос разказа всички тайни на Андроник. Момчетата притихнали
слушаха неговия разказ. Залезът осветяваше облаците, които, като лек
пухен юрган, се бяха заметнали над целия град. Въпреки че се движеха
бързо, все едно летят, те не се променяха и разкъсваха. От светли те
станаха жълти, розови, алени, а накрая започнаха да потъмняват и от
сини станаха тъмносини, сиви, кафяви и черни. Всепроникващият мрак се
бе превърнал в господар на града и всичко заобикалящо го. В цялата тази
тъма само фарът продължаваше да просветва като някаква светулка,
опитваща се да свърже тежкия, сив похлупак на небето с клокочещия
казан, който градът представляваше.
– Това какво ме интересува? – попита Андроник. – Не ме е грижа дали
тази библиотека е най-голяма, или не!

9
Тази библиотека по-късно става основа на Ватиканската библиотека.
10
Тази библиотека в по-късни времена става известна като Будинска. Тя е втора по
големина в света, след Ватиканската. Пренесена е в Истанбул (Константинопол), след
превземането на град Буда (Будин) от Сюлейман Законодателя.
243
 Рустикиос разбра, че трябва да прибегне до последното средство. Ако и
то не подействаше, нищо не можеше да му помогне. Той огледа високите
като крепост стени на библиотеката и разбра, че цялата мисия е заложена
на този последен опит.
– Андронике, приближи се до портата! Искам да ти кажа нещо последно!
– Кажи! – чу се гласът отвътре. – Ако не ме убедиш да ти отворя, ще ходя
да си лягам, че виж кое време стана! Нямам повече време за губене!
Поговорихме си вече достатъчно.
– Приближи ли се?
– Говори! – каза лудият библиотекар.
– Пратен съм при теб от тумир – каза Рустикиос, който осъзнаваше, че
това е последната му възможност. Затова се отнесе към този свой опит
толкова сериозно.
– Кой? Кой? – попита Андроник, а Рустикиос си го представи от другата
страна опрял ухо на портата. Той се опитваше да го мерне през някоя
цепнатинка в портата. Дали да не опита да го промуши в ухото направо
през портата? Тогава нямаше да има смисъл да влиза вътре. Рустикиос
посегна и извади камата си. Само да го мерне! Само да го мерне!
– Кой казваш те е пратил? – понита Андроник. Рустикиос дишаше като
дебнещ звяр. Той бе като лисица, която усеща движение то на мишката
дори под дебел дюшек от сняг.
– Тумир. Тумир ме пратиха.
По шума от другата страна на портата Рустикиос си помисли, че
библиотекарят сигурно тръгваше да се прибира. За куриоса беше ясно, че с
всяка крачка, с която старецът се отдалечава от портата, се отдалечава от
смъртта, а това пък него – от изпълнение на мисията му. Той не можеше да
се откаже. Трябваше да изпълни мисията, без това нямаше смисъл да
се връща. Рустикиос знаеше, че наказанието ще е смърт. Кой ли щеше да го
изпълни? Дали това щеше да е самият Евгениус – мъжът убил най-много
хора в света, или той щеше да предостави това на Лъв, който бе известен
като жесток и коравосърдечен касап ? Мъжът се обърна и в омразата си
ритна Михаил и Гавраил. Беше загубен. Той беше мъртъв. Където и да
ходеше, каквото и да правеше, дългата кама на куриосите щеше да
го настигне. Тези двамата също щяха да умрат с него. Те трябваше да са
ново начало. Евгениус му бе казал, ако се наложи, да ги убие без колебание.
Той щеше да ги заколи, за да не му пречат, да не го издадат. Сега трябваше
да реши накъде да тръгне. Намираше се доста далеч от Константинопол.
Може би трябваше да поеме на изток към Персия. Там сега имаше
такъв мор, че малко хора щяха да рискуват да тръгнат след него.
Рустикиос седна на последното стъпало преди библиотеката. Погледна
към града, но не го виждаше. Мъжът бе подпрял глава с ръцете си и

244
изглеждаше отчаян. В този момент откъм портата се чу шум. Там имаше
някакво раздвижване. Обнадежден мъжът подскочи. Той се приближи до
вратата и чу шум от превъртане на ключ в ключалка. След това се чу
скърцане на желязно резе, последва някакво тропане. Накрая портата се
отвори с толкова силно, зловещо скърцане, че сигурно се чу от целия град.
Тя наистина не бе отваряна от много време. Рустикиос не можеше да
повярва на това, което се случваше. Думата "тумир" бе свършила чудо.
Душата му ликуваше. В този момент на прага на портата се показа някакъв
жалък човек, облечен в сиви дрипи, които някога може би са били дрехи.
Мъжът миришеше отвратително. Рустикиос се намръщи. Този жалък човек,
тази отрепка, заради него бе изминал целия път от Константинопол до тук.
Заслужаваше ли си? Защо трябваше да го убива? Защо Евгениус бе казал,
че това е най-важната мисия на всички "бели тиуни"? Рустикиос не можеше
да повярва. Той знаеше колко хора бе убил учителят му и каква е
репутацията му. Сам бе участвал в някои от мисиите. Те бяха куриоси и
убиваха важни, значими хора, не бяха някакви помияри от ниско ниво,
които приемат всякакви поръчки. Те бяха специални. Така изпълняваха
задачите си, че никога не грешаха и всеки път убиваха.
Евгениус го бе разколебал и го бе накарал да се замисли, като му бе
признал, че е пропуснал само три пъти в живота си. Три пъти? Това не беше
никак малко. Кои ли бяха тези хора? Дали се чувстваха щастливи, че все
още са живи? Рустикиос познаваше учителя си, сигурно, след като ги бе
пропуснал, той ги бе преследвал и убил. Мъжът искаше да научи това,
но нямаше откъде. Евгениус никога не говореше за нещо, което нямаше
връзка със следващата задача.
Допреди малко той също мислеше, че ще се провали. Сега обаче
ликуваше. Изпита само леко разочарование, понеже не можеше да разбере
защо е толкова важен този човек. Той не беше воин, нямаше злато, от него
не зависеше съдбата на никой народ, не притежаваше власт, едва ли имаше
врагове. Този беше луд и безопасен, напълно безвреден. Кой би пожелал
смъртта му?
Мъжът се обърна и направи знак на децата да го последват. Той все още
държеше камата в ръка и от одеве се чудеше в кой момент да нанесе удара.
Какво можеше да му даде този старец? Преди малко той му бе разказал
всичко, защото знаеше, че до вечерта библиотекарят ще е мъртъв. Какво
да прави? Реши да го последва. Дворът на библиотеката бе огромен и
застлан с големи камъни. Нощта вече бе настъпила и луната осветяваше
широкия каменен двор с призрачна светлина. Този двор някога е бил
великолепен, сега разрухата бе оставила своя отпечатък върху него.

245
 Мъжът беше прегърбен и се движеше бавно и мъчително, като се
подпираше на една крива, суха тояга. Този беше пътник, мъртвец. Защо да
го убива? На кого може да навреди?
Той живееше напълно сам. Смъртта скоро сама щеше да го посети. Дори
да умреше тук, самотен и изолиран от света, едва ли някой щеше да
разбере. С него щяха да загинат и козичката, и кокошките. Или пък можеха
да оцелеят?! Нямаше как да знае това. Михаил и Гавраил влачеха самарите
отзад.
– И казваш, тумир ви пратиха при мен? Какво ми носиш?
Старецът вървеше към сградата, която имаше вид на античен храм с
високи колони отпред, които подпираха триъгълния ѝ покрив.
Рустикиос остави портата открехната, но старецът се върна, за да
заключи. Личеше си педантичността, с която се отнесе към това. Куриосът
следеше внимателно всичко, което гърбавият правеше. Не искаше, след
като го убие, да се окаже заключен в библиотеката, без да може да я
напусне. Видя огромния железен ключ. Трябваше да го запомни.
Куриосът осъзна, че трябва да бърза.
– Тези ли са малките? – попита Андроник.
– Тези мулета.
– Как се казват?
– Михаил и Гавраил.
Мъжът се сепна.
– Нарекъл си ги на архангелите?! Защо?
Рустикиос нищо не отвърна.
– Я да видя какво сте ми донесли?
Старецът ги водеше към сградата, но минаха отстрани и стигнаха зад
храма. Там отвори малка вратичка в стената. Като прекрачиха прага се
оказаха в по-малко дворче. Тук обаче имаше градина и старецът бе засадил
разни неща. Тук сигурно имаше вода, защото си личеше, че наскоро е
поливано. Куриосът видя козичката и кокошките, които свободно
се разхождаха из двора на музеума.
– Трябва да видя къде да ви настаня – каза старецът. – Искам да ми дадете
книгите! Да видим какво ми носите! Да ми предадете какво казаха тумир!
Рустикиос не знаеше кога точно да нанесе удара. Притесняваше се, че
мъжът ще го разкрие. Носеше достатъчно книги, но не знаеше какво
послание да предаде. Може би трябваше да го убие на мига. Защо да чака?!
Той се бе добрал вече до стареца. Можеше да го убие по всяко време. Сега
само трябваше да избере подходящ момент.
– Имаш ли нещо за ядене? – попита куриосът.
– Не! Нищо нямам! Аз вечер не се храня. Ям само на обяд. Не знаех, че ще
дойдете, иначе щях да измисля нещо!

246
 Това силно скъси живота на човека. Ако можеше да им предложи храна,
Рустикиос би изчакал да се нахранят, но сега.
– Ще ви въведа в музеума и нищо да не сте пипнали! – каза старецът, като
се обърна към децата, които в този момент нещо се подритваха. Всъщност
Гавраил риташе Михаил, понеже онзи куцаше и не можеше да се защити.
Пакостникът се целеше точно в болното място и когато сполучеше да
удари, Михаил простенваше и това караше Гавраил да ликува.
Старецът ги въведе в едно помещение. То беше обширно, от лявата
страна имаше много скамейки, а срещу тях като трон бе поставен един
стол.
– На този стол са седели Теон и Хипатия. От тук те са водели лекциите си.
Сега аз живея тук.
Библиотекарят седна на единия край на първата банка. Явно това бе
мястото, където се хранеше. Личеше си къде пише. Това бе на друго едно
място в средата на помещението, където бяха натрупани много книги. Там
имаше навити на руло папируси, пергаменти и стъкленица с мастило.
Мъжът запали няколко свещи, които съвсем леко разпръснаха мрака в
музеума.
– Само от свещи имам нужда. Добре че ми бяха оставили толкова много.
Дайте да видя книгите, които ми носите!
– А мастило? – попита Рустикиос.
– Правя си го от сажди, мляко и други неща слагам вътре...
Двете хлапета изсулиха торбите и извадиха товара, който бяха влачили
толкова дълго време. Старецът седна и започна да разглежда книгите.
Когато свърши и остави и последната книга, повдигна глава.
– Книгите са интересни. Сега да чуя какво тумир са казали да ми
предадеш.
Двете момчета бяха седнали на първата скамейка. Те се ръчкаха нещо и
гледаха към стола, който им приличаше на трон, въпреки жалкия вид,
който имаше. Рустикиос отиде и седна на стола.
– И казваш, на този стол е седяла Хипатия?
Старецът стана. Мракът в помещението дотолкова се бе сгъстил, че вече
почти нищо не се виждаше. Навън луната бе толкова силна, когато
прозираше през черните облаци, тя обливаше в светлина двора, но тук тя
не достигаше.
– Какво казаха тумир? – попита той и тръгна към стола. Личеше си, че
мъжът е недоволен, че Рустикиос бе седнал на стола. – На този стол са
седели само водачите на катедрата по философия. Това са били водачите на
Библиотеката.

247
 Старецът се приближи до Рустикиос, който се изправи и, без да промени
изражението си, насочи камата към сухите гърди на мъжа. Библиотекарят
гледаше изумен. Той не можеше да повярва на случващото се.
– Това е моето послание – каза Рустикиос и забоде острието в гърдите му.
В този момент куриосът не изпита никаква жал. Този и без това скоро щеше
да умре. Животът му нямаше никакъв смисъл. Ако не го убиеше, един ден
щяха да го открият умрял и обезобразен, с тяло наръфано от плъховете.
След това хората щяха да отворят библиотеката, за да вземат книги, които
да горят в огъня, щяха да отглеждат животни из тези помещения и двора.
Животът на този човек щеше да загуби своя смисъл; той и това, което
смяташе за своя мисия, бяха обречени. Човечеството беше диво и
безпросветно. Джунглата бе по-силна от реда и цивилизацията. За да има
Светлина в хората, се изисква непрекъснато усилие. В момента, в който
това усилие намалее, хората подивя ват и джунглата превзема света.
Сега моментът отново бе такъв. „В тази битка между Светлината и Мрака
на коя страна съм аз?“ – питаше се Рустикиос. Той беше преводач, човек на
словото и думата, човек на книгата. Защо трябваше да убие този, който се
бореше за същото? Явно Светлината трябваше да се премести от
Александрия в Константинопол, това бе Градът, той щеше да властва над
света и цялото човечество. Там трябваше да бъде изградена новата
библиотека, не тази езическата, а праведната – християнската. Този
Андроник бе единствената преграда за това. Твърде крехка преграда, както
се бе оказало. Рустикиос си мислеше така, но си спомни как преди малко,
когато бяха стояли пред портите на библиотеката, сърцето му се бе свивало,
защото, ако Андроник не ги бе пуснал, щеше да провали мисията му. Какво
беше убило Андроник? Любопитството?! Така бе казал Евгениус, преди да
му разкрие замисъла си как да накара Андроник да отвори портите. „Всеки
човек си има нещо, което го убива. Жените ги убива любовта, обикновените
хора – глупостта, търговците – скъперничеството, воините – славата,
владетелите – властта, а учените – любопитството. Това, което прави хората
велики, всъщност ги погубва. Това е тяхната силна страна, но и
тяхната слабост също се крие там. Куриосът трябва да се научи първо да
използва слабостите на хората, да вижда слабите им страни, а след това да
ги убива, като се възползва от тях.”
Момчетата отначало не разбраха какво точно става. Ударът на учителя им
остана скрит за очите им. Старецът стоеше на краката си и все така гледаше
с недоумяващ поглед. Той явно не осъзнаваше, че вече е мъртъв.
Скоро децата разбраха какво става и изпищяха. Може би за пръв път
виждаха убийство.
– Да не сте проплакали дори, защото и вас ще убия! – каза Рустикиос с
твърд глас. След това ритна стареца в гърдите. Този не искаше да падне.

248
 Андроник се просна като мръсна, прашна дрипа на пода в музеума. Той
падна леко, явно гладът и мизерията бяха изсушили тялото му приживе
още.
– Ставайте веднага! – каза куриосът.
След като намери лопата, мъжът постави задача на двете момчета да
изкопаят гроб. В градината те изровиха достатъчно голяма дупка, за да
побере последния александрийски библиотекар. Направиха я в близост до
един друг гроб. Кой ли бе клетникът заровен тук? Дали беше щастлив, че
спи вечния си сън в този храм на знанието и мъдростта? Когато Рустикиос
се убеди, че гробът е готов, заедно е двете момчета, които бяха на предела
на силите си, довлякоха трупа на стареца, хвърлиха го в ямата и го заровиха.
Преди да го направят обаче, куриосът предвидливо пребърка мъртвия
библиотекар за ключа от портата, за да не се налага после да го изравял.
След като заровиха трупа, понеже бяха много гладни, Рустикиос заколи
козата и я свариха в един малък котел. Голяма част от месото просто
изхвърлиха. Децата бяха много уплашени и пищяха, докато учителят им
колеше козата, после обаче ядоха с голям апетит. Когато се засити,
Рустикиос се почувства уморен. Макар да беше куриос, той беше преводач
и бе общувал с най-умните учени и най-големите владели на света. Той
знаеше много за това място. Александрийската библиотека бе легендарна.
Тук бяха живели най-умните хора въобще някога раждали се на
земята. Около него се намираше цяла съкровищница от книги, знания и
мъдрост. Това място бе специално. То обаче трябваше да загине. Мечът или
по-точно камата се бе оказала по-силна от перото. Константинопол или
Мантуа трябваше да станат новите сборища, в които да се събира знанието.
Той беше сигурен, че бъдещето принадлежи на Града на василевса. Този,
който владее книгите, винаги притежава власт, защото знанието е
Сила. Рустикиос знаеше това от най-ранно детство.
Куриосът мислеше за всичко това, докато бе излязъл в двора на музеума.
Преди това той сложи двете деца да спят. Те не искаха да остават сами в
помещението, в което огромната локва кръв и дирята от влачения труп на
Андроник още стояха. Сега Рустикиос гледаше към небето, по което
облаците се движеха и по някое време прозираше луната. Той
държеше ключовете в ръце. Небето над това място бе специално, под него
бяха минали най-умните хора в света. Тук като на арена се бяха сблъсквали
различните течения в математиката, философията, може би и религията,
точно от тук Хипатия бе насочвала своя секстант към слънцето и сигурно и
други, неизвестни за него уреди, към звездите. Тук бяха
работили астрономи и създавали небесни атласи.

249
 Късно през нощта Рустикиос влезе в музеума. Той погледа двете момчета.
Те се стряскаха в съня си, явно впечатлени от това, на което тази вечер бяха
станали свидетели.
Рустикиос не можа да мигне. Той обикаляше помещенията на
библиотеката, оглеждаше безкрайните рафтове с книги и свитъци. Тук
всичко приличаше на гробница. Тези книги бяха погребани тук.
На сутринта момчетата бяха събудени с по един шут. За тяхно съжаление
книгите, които бяха донесли, отново натовариха в самарите. Те се бяха
надявали да ги оставят тук. Приск обаче бе казал, че си ги иска. Ако
зависеше от него, той щеше да иска всички книги от това място да заминат
за Града на Босфора, но това нямаше как да стане, защото тукашният
патриарх Диоскор беше монофизит и нямаше да предаде книгите на
Константинопол.
Рустикиос взе няколко книги, които му се сториха интересни. Това щеше
да бъде неговият подарък за Приск Панионийски, който трябваше да стане
новият Библиотекар и може би заради него бе убит Андроник, макар че
Рустикиос не виждаше с какво жалкият старец можеше да бъде заплаха.
Ако зависеше от него, той би го оставил да си умре от старост в тази
мизерия.
Куриосът огледа двора на библиотеката. Сутрин, окъпан от лъчите на
изгряващото слънце, той изглеждаше много по-голям и впечатляващ. Щом
отвори портата, мъжът се успокои. След това тримата излязоха. Товарът на
момчетата се бе увеличил и на тях им беше много тежко.
В същия точи ден Рустикиос предаде ключовете от библиотеката на
александрийския патриарх Диоскор. Мъжът искрено се учуди как
ключовете са попаднали в този човек. Рустикиос го излъга, че тя е била
празна и в нея е открил два гроба. Момчетата се свиваха зад него и не
посмяха нищо да кажат.
– Ще преместя книгите от онова езическо, проклето от бога място! Чувал
съм, че в него има много гностически евангелия, вярно ли е?
– Не знам. Когато бях там, беше нощ.
– Как успя да влезеш вътре? В нея се бе барикадирал някакъв луд, който
не излизаше и никого не пускаше вътре. Как успя да влезеш?
– Няма значение.
– Кирил също смяташе, че онова място е обсебено от зли духове. В това с
него бяхме на едно мнение.
Още докато беше в двора на патриаршията, Диоскор заповяда монасите
на Варсума да пренесат книгите в патриаршеската черква.11

11
Александрийската библиотека ще стане Патриаршеска библиотека на
Александрийския патриарх. По-голяма част от книгите са пренесени и днес се намират
в Кайро, където е седалището на християнския епископ на Александрия и Египет.
250
 VIII
Двамата мъже се разхождаха, въпреки това движенията им бяха остри и
отсечени. Те бяха едри и на вид недодялани. Всеки, който видеше тъмните
им силуети, би могъл да каже, че са воини. Скоро потънаха в съвсем
неосветен коридор и се разтвориха в гъстия мрак, все едно изчезнаха. След
миг обаче някаква врата се отвори и прогони мрака. Нищото изчезна и на
негово място се появи огромната огнена паст на двукрилата врата. Така би
трябвало да изглеждат райските двери. Те разцепиха тъмнината тук, както
огромните светещи мечове на архангелите разцепваха мрака на земята на
стенанията.
Черните силуети на двамата мъже се очертаха на фона на светлината. Ако
в този момент някой ги видеше, дълго време след това, само като затвореше
очи, те щяха да се появяват като видения пред него. След това вратата се
затвори отново така внезапно, както и се бе отворила. Всъщност на
всеки наблюдател можеше да се стори, че това не бе обикновена врата, а
огромен пропилей. И това още повече би затвърдило мнението му, че тази
порта е границата между рая и ада. Светлината и Мрака. В коридора отново
се възцари мрак. Този обаче, който би имал възможност да зърне
огромното помещение, в което имаха привилегията да влязат двамата, би
забелязал, че то по-скоро беше нещо като храм. Това се потвърждаваше и
от самата врата помещението. Пропилеите бяха огромни порти, те
обикновено бяха масивни, монументални врати, изсечени от камък, често с
украси или цели каменни скулптури и показваха, че се влиза в дворец,
светилище или храм. По украсата и мащаба на пропилея можеше да се съди
за големината и значимостта на постройката. В най-големите сгради,
дворци и храмове понякога таваните се извисяваха толкова високо, че
основното впечатление, което сградата оставяше в посетителите си, бе от
самите пропилей. Този, който би влязъл с двамата мъже, ако се обърнеше
към пропилея, би разбрал, че той не е украсен специално, макар да
изглеждаше красив, с изчистени фризове и кантове.
Помещението, в което мъжете попаднаха, можеше да се оприличи на
превисока базилика. Единственото, което би смутило някой наблюдател,
би било това, че цялото помещение бе изпълнено от една огромна
скулптура на върховния бог на езичниците – Зевс. Тази скулптура бе
изваяна от най-великия скулптор на всички времена Фидий и бе едно
от чудесата на света. Цялата утроба, в която бе поместено това чудо на
света, бе осветена от множество факли. Помещението нямаше прозорци и
така никой не можеше да разбере, че тук през деня цари мрак, а през нощта
е светло като ден. Точно този контраст се харесваше на единия от тези
251
мъже. И сега този, който би могъл да проследи двамата мъже, ако
имаше възможност по-внимателно да ги огледа, веднага би разбрал в каква
заблуда е изпаднал. Досег а в мрака той би сметнал, че двамата мъже са
приятели, генерали или легионерски командири. В този миг, ако се взреше
в лицата им, ако можеше да анализира по-подробно походките им, би
разбрал, че се е заблуждавал. Тук в рая, при светлината той би разбрал, че
това не са равнопоставени хора. Единият от тях, макар да беше едър,
имаше меки черти и леко флегматични движения. Той не беше и не
можеше да бъде воин. Другият също не беше военен, макар на кръста му
да висеше гладиус и кама.
– Е, соматофиларше Лъв, и казваш на Острова на калая (Британия) има
големи вълнения?
Соматофилархът, който доскоро бе комит на гвардията, явно докладваше
на мъжа неща свързани с политиката.
– Да, Ваше величество.
– За това не трябваше ли Хризафий да ме уведоми? Обикновено той ми
казва нещата, които пристигат в канцеларията, или Приск също ми
съобщава някои неща, особено ако с тях е свързана някаква история.
Повикай ги!
Лъв направи почти невидим жест към своите подчинени и няколко
соматофилакта веднага изчезнаха, за да изпълнят заповедта му.
Лъв нямаше как да разкрие, че има информация, защото е куриос и стои
начело на една мрежа, оглавявана от самия Евгениус. Те имаха
информация за всичко. Беше очевидно, че гой неслучайно говори на
императора за острова, който още наричаха Албион.
– Някой ден голяма част от историята ще се пише там. Някога този остров
бил превзет от император Клавдий, който изтласкал дивите брити и гали.
По-късно там бил изграден Адриановия вал, който разделил острова на две
части – цивилизована римска и дива, варварска. През 407 година римските
войски се оттеглили от Британия, понеже се налагало да защитават Рим.
Рим изоставил Британия, защото избрал да съхрани себе си. Той предпочел
града, метрополията пред империята. Тогава Британските острови
преминали отново към самоуправление, след триела години римско
господство, след векове на просвещение и богатство. Това е станало
една година преди Ваше величество да заеме престола.
– Реалната власт тогава бе в ръцете на сестра ми – прекъсна го
императорът.
Лъв остави думите на императора да минат покрай него.
– След това в 411 година самопровъзгласилият се император Константин,
който отцепил за кратко Британия, Галия и Иберия, бил пленен при Арл в

252
Галия, на река Рона и бил екзекутиран край Равена – Лъв продължаваше да
говори.
В този момент вратата се отвори и в помещението влязоха Приск и
Хризафий. Те като че бяха стояли зад пропилея и бяха чакали да бъдат
повикани. Двамата се приближиха до Теодосий, който се движеше бавно в
кръг и милваше с ръка статуята на Зевс. Личеше си, че василевсът е някак
отнесен. Който го познаваше, веднага щеше да разбере, че той е в онова
състояние, което сам наричаше атараксия и което се изразяваше в
постигането на пълно душевно спокойствие.
– За какво говорите? – попита Приск.
– За четиристотин и единадесета – отвърна василевсът. – Какво е станало
тогава?
Приск се замисли за миг.
– Тогава аскетът Пеласгий, който живеел на Британските острови,
отишъл в Хипон Регий (Алжир), за да се срещне с Августин. Той бил чел
много от книгите му, но не бил съгласен с неговите становища. Пеласгий
предизвикал епископ Августин на диспут, но той отказал.
– Вижте – каза императорът – как всеки се интересува от различни неща
и запомня това, което му е угодно! Приск, това се отнася за теб!
Приск не разбра укора на императора.
– Чух, че искате да ме посетите – продължи владетелят.
– Да, Ваше величество – заговори Хризафий, – искам да ви съобщя нещо,
което стана преди малко! Знам, че не обичате да прекъсват нощните ви
бдения, но това е важно!
– Добре, добре, нещата винаги са важни и неотложни! Нека
соматофилархът Лъв продължи своя разказ, след това ще поговорим!
Лъв се огледа, изкашля си и каза:
– През 411 година един немски народ се прехвърлил на остров Британия.
Там, след оттеглянето на римските легиони, бързо настъпили черни
времена, хората забравили парите, всеки търгувал със стока. Хората
заживели в руини. Всеки нападал другите, пътищата започнали да се рушат,
дори самият Адрианов вал рухнал на места. Всички британци искали да се
възцари ред и някой владетел да застане начело!
Пет години по-късно британците за последен път изпратили трогателно
писмо до Рим, в което молели император Валентиниан II да ги защити от
нашествието на новите варвари. Те принадлежали към немското племе
сакси, които, принудени от хуните, напуснали Германия. Макар самите те
да били страховити воини, не издържали на напора на
прииждащите хунски пълчища и били изтласкани към морето,
прекосили го и се оказали в Британия. Тези саксонци били по-лоши

253
от бритите, които били част от галите. Сега едни срещу други са застанали
англи и сакси срещу гали.
– Как ще им помогне Валентиниан, той едва се справя със своите земи?!
– Той така и им отговорил, да се оправят сами. Чувам, че англите и
саксите се опитват да сключат договор. Те се договарят никога повече да
не приемат римляните на своя земя. Ние можем да се намесим. Ваше
величество. Имаме наши куриоси там. Можем да откъснем това парче земя
за нас. Там властта се търкаля по земята, трябва само да се наведем и да я
вземем.
– Съжалявам, че този остров е толкова далеч от моите земи. Валентиниан
няма ли да се разсърди? Доскоро тази земя беше негова?
– Той сам я е изоставил. И без това Рим за триста години не успя да
превземе целия остров.
– Хризафий, ти какво ще кажеш?
– Британия е много далеч от Константинопол, но можем да опитаме.
– Добре, действайте! Защо Британия да не бъде моя? Някой ден може
Римската империя да бъде отново единна, но столицата този път ще бъде в
Града на Константин.
Хризафий, ти какво искаше да ми съобщиш?
– Ваше величество, късно тази вечер пристигна пратеничество от хуните.
– Откъде знаем, че е пратеничество. В последно време имам чувството,
че всички хуни ми бяха пратени тук, като че ли да ги разхождам из града
и да ги храня. Все едно Атила им е обещал пир за моя сметка.
– Те може би наистина идват да огледат града. Ваше величество, те се
готвят за война. Всички тези посещения не са случайни. Казвам ви, този
Атила се готви за война. Това не са пратеници, а шпиони, куриоси дошли
да огледат мястото, където смятат скоро да воюват – каза Лъв. Личеше си,
че той разсъждава от позицията на човек, познаващ
стратегията. Императорът се сети какво бе постигнал същият този Лъв
в град Асамус, когато с няколко граждани и прислужници бе успял да спре
хунското нашествие в цяла Мизия.
– Настанете ги в някоя страноприемница и не им разрешавайте достъп до
двореца, и никакво поене и хранене! Аз не съм гостилничар! Нека знаят,
че Константинопол е негостоприемен!
– Мисля, че няма да е възможно. Ваше величество. Тези пратеници са
специални. Дори мисля, че трябва да ги настаним в новия дворец, който
построихте наскоро, и да им да дете специален прием.
– Това няма да стане! Ако ще самият Атила да е дошъл, няма да го
приема! Златото, което трябва да му дам, неговите пратеници изядоха и
изпиха! Това все някога трябва да се прекрати!

254
 – Той ви ги праща като че ли да ви подсеща, че имате да му давате данък –
каза Хризафий.
– Това няма да продължи! Не! Настанете ги в някоя конюшня! Там при
конете е мястото им!
– Точно това искам да ви кажа. Единият от пратениците поиска да бъде
настанен в юрта, шатра или палатка. Той не иска да спи в дворец.
– Варвари! – просъска Теодосий. – В никакъв случай да не му се вдига
палатка! Като е дошъл на гости при нас, ще се научи да живее като нас!
– Ваше величество, не е така – опитваше се да го успокои Хризафий. –
Ако вие отидете при хуните, няма да ви е приятно да ви сложат да спите
във вонящите им юрти!
– Аз никога няма да отида при хуните! Какво ще правя там? Хризафий,
какви глупости ми говориш?
– Кажете ми какво да правя?
Разговорът между Първия съветник и василевса бе толкова напрегнат, че
от одеве Приск и Лъв се бяха оттеглили.
– Не смея да му кажа такива неща. Ваше величество!
– Какво?! – императорът беше много гневен. Вените на врата му
заплашваха да се пръснат от напрежение. – Страх те е от варварите повече,
отколкото от мен?! Хризафий!!!
– Страх ме е, Ваше величество! Аз, който съм дипломат от толкова време,
започнах да пелтеча в присъствието на единия от пратениците. Той е като
животно, като някой звяр. С другия се разбрах много добре, него го
познавам, но първият ме изненада. Дори Марпалий се разтрепери от него.
Сигурен съм, че сърцата на Аспар и Маркиан също ще се свият от страх.
– Какви глупости говориш? Вестархите (евнусите) сте странни хора,
тона, че теб те е страх и душата ти е повече на жена, отколкото на мъж, не
означава, че трябва да обиждаш и генералите ми!
– Страх ме е. Ваше величество! – проплака Първият съветник.
– Какви са тези пратеници? – попита възмутеният Теодосий и вече бе
толкова далеч от атараксията. От виковете му половината дворец сигурно
се бе разбудил. Соматофилактите се раздвижиха, за да видят по-добре
какво е предизвикало гнева на техния владетел и дали има някаква
опасност за живота му. След като се убедиха, че всичко е наред и Лъв е
съвсем близо до василевса, те отново се скриха в сенките зад
колоните. Дворцовата охрана на палатина сигурно също се раздвижи.
– Единият е главният съветник на Атила – Есла – каза Хризафий.
– Есла, чувал съм за него.
– Другият се казва Едекон.
Името на хуна явно впечатли Теодосий.
– Този също го знам. Нима Едекон е тук?

255
 – Той отказа да влезе в двореца. Каза, че иска да му разпънем юрта.
– Дивак! – извика Теодосий. – Да не се разпъва никаква шатра! Този е
дивак, но когато дойде тук, в Града на василевсите, ще живее като човек!
Няма да допусна диваците да налагат начина си на живот в моя град!
Щом е толкова див, дали да не се опитаме да го подкупим? Такива
елементарни същества няма да е лошо да омаем и да ги направим свои роби.
Ще им обещаеш нещо, ти, Хризафий, ще го омаеш!
Иначе какво искат пратениците?
– Дошли са да вземат данъка. Освен това искат някакви бегълци, като
поименно споменаха някой си Бигил.
– Кой е този Бигил? – попита императорът. – Веднага разберете кой е този
Бигил! Защо е толкова специален, че Атила го иска? Приск, ти знаеш ли?
– Нещо ми е познато – каза Приск, – но не мога да се сетя.
– Как така не можеш да се сетиш? Ти трябва да знаеш всичко и да ми го
казваш, когато ми е нужно! Бягай от тук! Веднага искам да разбера кой е
този Бигил! Може би при нас има много важен хун, а ние дори не знаем
това!
Приск Панионийски само повдигна засрамено рамене.
– Аз исках да говоря с Хризафий и да те направя свой личен секретар –
мистик, а ти ме разочароваш! Веднага, махай се от тук, отиди и разбери кой
е този Бигил!
Посраменият Приск напусна залата, в която за вечни времена бе поставена
статуята на Зевс Олимпийски.

Хризафий се приближи към императора и двамата уточниха как точно да

действат с двамата пратеници, какво да им каже. След това той тръгна да
изпълнява заръките на василевса. Личеше, че не е никак доволен, че тази
нощ отново трябва да се среща с Едекон, но като се прекръсти.
Първият съветник тръгна. Теодосий пък се сети за своя духовен кръстник,
стария Евтихий.
След като приключи с Хризафий, василевсът остана насаме със
соматофиларха, който се приближи до него. Императорът ставаше все по-
раздразнителен. Той не обичаше да върши дневната си работа през нощта.
През деня той беше василевс и управляваше най-могъщата държава в
света. Това бе негово задължение. Властта бе получил твърде млад и
никога не я беше искал. Все пак понасяше тежестта на короната, защото тя
му даде много красива жена, каквато бе Елия Евдокия. Женската природа
обаче бе измамна. Освен това тронът му осигуряваше през нощта да сбъдва
мечтите си. Да се стреми към атараксия, да бъде себе си, да бъде учен, да
се радва на красотата, да бъде калиграф. Това осмисляше живота на
императора. Затова той не обичаше денят да навлиза и ограбва нощните

256
му занимания, които бяха неговата награда. Повечето владетели смятаха
властта за награда на своята борба и живот. За него не беше така. Неговото
истинско време бе нощта. Той вече беше започнал да разбира, че тази
нощ ще е една от щурите нощи, в които не може да бъде себе си, да се
вглъби и да работи, да изпадне в състояние на покой и пълна радост на
душата.
– Лъв, това, което ми разказа за положението в Британия, дали е вярно?
– Вярно е, Ваше величество! Искам обаче да ви кажа още нещо.
– Не може ли да го направиш през деня?
– То не е за през деня. Трябва да сме насаме. Не искам Хризафий,
Марпалий или някой друг да е наблизо.
– Кажи! – василевсът вече се бе примирил, че тази нощ няма да може да
пише своите книги. Поне нека реши всички въпроси, за да може утре вечер
да е сам и да остане с любимите си книги. Може би трябва да покани някой
учен, с кого-го да проведат извисяващ душата разговор.
– Владетелю, аз искам да се оттегля от двореца! Много се изморих от
високия пост, който заемам! Искам да се оттегля! Жена ми постоянно
мърмори, както всяка жена! Иска ме повече в къщи, а аз почти не се
прибирам вечер у дома! Тази работа, да бдя над живота на Ваше
величество, е за по-млади хора! За млади воини, готови да ѝ се отдадат
изцяло! Аз бях месар и пак такъв ще стана!
Теодосий вдигна рамене. Той знаеше, че има хора готови да убият, за да
заемат мястото на соматофиларха Лъв. На него му бе напълно безразлично,
кой ще го пази. Той погледна Лъв и каза:
– Не бяхте ли твърде кратко соматофиларх, за да сте толкова уморен? Но
щом така сте решили. Жена ви сигурно е много зла.
– Така е, Верина има остър език и го използва като кинжал.
– Вие се справихте много добре. Чувал съм какво сте направил в Асамус,
знам, че сте прекрасен оратор и умеете да владеете душите на хората, които
ви слушат. Аз не искам да се разделям с вас. Смятам да ви направя началник
на съсловието на месарите. Така, когато имате представление на
хиподрума, ще мога да ви наблюдавам и да слушам речите ви. Преди това
ще ви казвам за какво да говорите.
Доволен ли си, Лъв Малала (Лъв Месаря)?
– Доволен съм, Ваше величество, но искам да ви кажа още нещо!
Императорът не каза нищо, което означаваше, че слуша внимателно.
– Аз искам да посоча своя заместник.
– Това е много добре – каза василевсът – Кого сте избрали за свой
заместник?
– Той се казва Рустикиос, сериозен човек, преводач. Син е на Бигилас –
вашия най-старши преводач.

257
 – Бигилас – повтори Теодосий и се замисли. – Това име ми напомня нещо.
Дали не става дума за същия този Бигил, за когото говореше Приск?!

След като напусна залата със Зевс Олимпийски, посраменият Приск

крачеше бързо из мрачните коридори на двореца. Той искаше да се добере
до кабинета си, там имаше много книги. Той трябваше да попита своите
асикрити (секретари) и подчинени: „Кой е този Бигил?” Може би защото бе
твърде зает с мислите си, той не обърна внимание на сянката, която се
плъзгаше след него.
Изведнъж в тъмната градина сянката се метна към него, той и това не
забеляза, но чу гласа.
– Приск! Приск! – зовеше го сянката. Библиотекарят се стресна и спря на
място. Обърна се към сянката, която се приближаваше към него като
безплътен гебет.
– Всеки път, когато чуя гласа ви, се стряскам – каза Приск с облекчение в
гласа. – Странно е да чуеш гласа на ням човек. Когато сте в двореца, за мен
сте немият Евгениус, а тук все едно сте друг човек. Нямаше ви дълго време,
къде бяхте?
Гебетът се приближи. Той отметна качулката и заради лунната светлина
или защото бе истина, лицето на куриоса му се стори бледо, изпито и
болнаво.
– Бях в Западна Европа и наскоро се върнах от там.
Приск, от чисто професионално любопитство, попита:
– Какво стана там?
– Беше убит бургундският владетел Зигфрид. Всички говорят, че виновен
за това е Атила, когото там наричат Етцел, но не е така. Аз видях, че го уби
Хаген, а го подучи Гернот. Реших да обуча куриоси. Подучих Кримхилда
да убие Гернот, за да защити невръстния си син и направих така, че
да обвинят отново Атила за това.
– Кои са те? – попита Приск и разбра, че е прекрачил границата. Евгениус
никога не говореше за тези неща. Дали това нямаше да коства живота му?
Вместо да отговори на нелепия въпрос, той каза:
– Край Мантуа манастирът вече събира много книги, само че ми се
струва, че скоро папа Лъв I Велики и епископ Лупус ще дръпнат манастира
към себе си. Не биваше да се съгласяваме да правим Кулата в Мантуа
толкова близо до Рим и Равена! Може би трябваше да изберем по-
неутрална територия!
– Чух за някаква афера между Хонория и вас! Вие ли сте онзи Евгениус?
– Някой път ще ти разкажа цялата история, а ти ще напишеш истината.
– Учителю, сега трябва да бързам! – каза Приск. Личеше му, че е
притеснен.

258
 – Защо беше толкова омърлушен? – попита Евгениус.
– Василевсът ме натири, защото не знаех кой е Бигил. Атила е изпратил
пратеници, които са изискали този Бигил.
– Бигил – повтори старият куриос. – На гръцки трябва да звучи като
Бигилас. Бигилас е старшият преводач на василевса.
– Той ли е?
– Да! Има двама синове единият е Рустикиос, другият се казва Окорс.
– Окорс, що за име е това? Че защо Атила ще иска Бигилас? Той,
Доколкото помня и знам, винаги е живял в Константинопол.
– Не е така. Той не е грък.
– Помня аз, че не е грък, но не се сещам откъде. Май един път ни
разказваше нещо, когато бях с персийския посланик Ксеркс. Това бе
толкова отдавна. Да не е хун? Това име Окорс хунско ли е?
– Не, не е хун. Българин е. Ако не знаех кои са българите, щях да помисля,
че го иска, за да го екзекутира. Хуните избиха българите и може да го иска,
за да го убие, а може би се опитва отново да събере българите. Аз за това
взех сина му Рустикиос и го направих куриос, за да не може някой
ден Атила или Авитохол да се опитат да съберат българите.
Евгениус се замисли, че ако Атила иска Бигилас, може би ще поиска и
Рустикиос. Това щеше да е много добре. Там той можеше да се свърже с
Арион. Може би бе време да атакувал. Трябваше да се види веднага със
соматофиларха Лъв.
– Аз също искам да отида в Хуния, трябва да видя света и този Атила!
Толкова много съм чувал за него!
Евгениус се обърна и тръгна към залата със Зевс. Трябваше да спре Лъв,
който щеше да предложи Рустикиос за следващ соматофиларх. Беше време
Рустикиос да се върне от Александрия, където трябваше да е убил
лъжливия библиотекар на Александрия Андроник.
Приск вървеше след него. Той бързаше да се подмаже на василевса и да
му разкаже кой е този Бигил.

259
 IX
Хризафий и Теодосий седяха така, както трябва, като владетел и роб. Това
усещане изпълваше императора с радост. Напук на думите на тълпата, че
империята се управлява от вестарсите (евнусите) му. Теодосий, както и
неговите предшественици, се опираха на тази традиция. Тя не беше
гръцка и не идеше от запада. Твърдеше се, че винаги източните дворове са
се управлявали от евнуси. Това беше най-характерно за Персия. Там всички
Първи министри, всички мъже, грижещи се за това империята да
функционира правилно, цялата канцелария била съставена от евнуси.
Някога евнусите в двора на шахиншаха били стотици. Почти целият двор
на персийския владетел били скопци.
Такъв беше и първият му наставник Антиох. От него знаеше, че персите
заимствали тази традиция от Индия. Там евнусите били дебели и разплути
и страшно се потели. В същото време не разполагали с кой знае какво
влияние. Но в основата на това, евнусите да вземат участие в управлението,
стояла държавата Син. Това била огромна империя, обградена със стена,
откъдето идваха най-фините и прекрасни платове, някои подправки и
храни, които Теодосий бе опитал, но не харесваше. Там имало цял град от
евнуси. Не просто дворът, а отделен град. Императорът живеел обграден
отвсякъде от тях. Дори генералите на тамошния василевс били от „третия
пол”.
Историята на константинополските скопци беше дълга и свързана с
изтока. Колкото и гърците и латините да мразеха евнусите, последните
императори се бяха научили да им се доверяват. След Константин,
владетелите на Рим и Константинопол се чувстваха смазани под бремето
на властта и искаха да прехвърлят тази тежест на някого. Генералите не
бяха удобни за това, защото във всеки един момент някой от тях. носен на
щитовете на своите войници, можеше да бъде издигнат за император.
Затова на помощ идваха евнусите. Нямаше как те да станат императори,
защото не можеха да имат деца и никой не би ги избрал. Поради тази
причина те бяха поставяни на най-високите постове в държавата. Освен
това можеха да се срещат с императрицата и да се грижат за женските
покои, без да има опасност да се окажат бащи на някои от бъдещите
императори. Поради тази причина владетелите все повече разчитаха на тях.
Първоначално това било практика в Константинопол, но постепенно било
възприето и в Рим.
Във всеки императорски двор съществуваше баланс между евнусите,
генералите и патрициите, като отделните центрове взаимно се балансираха.

260
 Теодосий знаеше това и се опитваше да го спазва. Повечето от евнусите
бяха бивши роби и това се помнеше. Те бяха презирани от всички: от
народа, от военните, от патрициите и сенаторите и дори от останалите роби,
които им завиждаха. Само учените им симпатизираха и то може би защото
голяма част от евнусите работеха в канцелариите и произлизаха от тези
среди. Това, че всички мразеха вестарсите, ги правеше верни на
императорите.
Теодосий знаеше, че трябваше да има баланс между Аспар и Маркиан и
Хризафий и Марпалий. Между военната мощ, хората, които искат война, и
тези, които са готови да плащат в злато за мир. Те и четиримата биха се
кандидатирали за императори, но Аспар беше гот и арианин, другите двама
бяха от „третия пол“. Духовниците също не харесваха евнусите, може би
защото тяхното същество бе богообидно. Сигурно затова беше тази
огромна вражда между новия патриарх на Константинопол Флавиан и
Пулхерия и Хризафий. А може би причината бе в това, че Хризафий беше
ученик на Евтихий. В този момент Теодосий се сети за любимата си жена
Елия Евдокия. Тя бе светлината на живота му и го бе подкрепяла в тази
борба с евнуха, който сега, като верен роб, стоеше под трона му.
Всички тези обстоятелства бяха способствали превръщането на евнуси те
от управители на императорския кубикулус в първи съветници. Титлата
prepositus sacri cubiculi и днес в Рим и Константинопол бе смятана за равна
на Пръв министър.
Теодосий II погледна към Приск. Той беше доволен, защото
библиотекарят бе успял да му каже кой е Бигил. Сега той седеше на трона,
държеше в ръка акакията, но беше все още рано за приема. Присъствието
на хунските пратеници бе обида за императора и той искаше да не мисли за
това и за унизителното положение, в което бе поставен – да
приема непрекъснато пратеници на варварина Атила. Той се бе превърнал
в ханджия, а дворецът му – в ксенон.
За да се разсее, василевсът повика Приск и му каза:
– Разкажи ми за историята на евнусите в моя дворец! – той зададе въпроса
все едно отмъщаваше на някого. Всъщност това беше една борба, която се
развихряше в него. Война между деня и нощта. Обикновено денят и
задълженията му на владетел на Втория Рим се намесваха и го лишаваха
от приятните нощи, които той отделяше на себе си и любимите си
занимания. Сега, когато му се бе отдал случай, искаше да се възползва от
възможността да вмъкне малко от нощните си занимания, когато обичаше
да беседва с хора на науката и изкуството, между задълженията му на
владетел. Теодосий се ограждаше с умни хора и те му служеха като щит,
който да го брани от грубия, озъбен живот на ежедневието. Това
беше денят. Василевсът обожаваше нощта, тя беше мека, лична, интимна.

261
Тогава той живееше истински. Неговата душа беше на учен, а окото му бе
на естет и ценител. Знанието, мъдростта, любознателността, красотата бяха
неговата храна.
Приск не разбра от какво е продиктувано желанието на императора, но
още помнеше предната вечер, когато той го изгони, затова веднага
заговори, като ученик добре научил урока си.
– Първият известен евнух, назначен на този пост от император
Констанций II, е Евзебий или Еузебиус. Той имал огромно влияние над
императора, казвал му какво да прави и често бил воден от своите амбиции.
Но това коствало живота му.
Теодосий II не си спомняше добре тази история, затова попита:
– Какво е станало?
– Това за малко не довело до премахване и унищожаване на
християнството в твърде ранна фаза. Точно заради него днес за
християнството може да се говори само като за кратък неуспешен период в
историята на Рим.
Констанций II, подучван от Евзебий, се опитал да наложи със сила вярата
над всичко. Християнските проповедници станали твърде силни и нагли.
Императорът избил всичките си роднини и оставил само двамата си
братовчеди Юлиан и Констанций Гал. За пръв път обаче евнух стоял зад
владетеля и направлявал всяка негова стъпка. Това не се харесвало
на западните хора, които свързвали евнусите с Персия и ги наблюдавали
твърде ревниво и подозрително. Всички несправедливости били
приписвани на същия този Евзебий.
Този, който по-късно щял да ликвидира християнството, видял с очите си
как цялото му семейство, освен брат му, било унищожено от първия му
братовчед Констанций II. Той и брат му били пратени в имението Мацелиус
в Кападокия, където били възпитани като пламенни християни. По-късно
обаче Юлиан продължил образованието си в същата тази философска
школа, на която бащата на вашата съпруга, Леонтий, беше водач. Там
Юлиан се срещнал с Григорий Богослов и Василий Велики. Отначало те
били приятели. Констанций назначил братовчедите си за управители на
големи области, но двамата с Евзебий продължили да управляват.
Ненадейно Констанций II загинал при Киликия. Тогава Юлиан се обявил за
император. Когато влязъл в Константинопол, той наредил да се
премахне християнството като официална религия. От този момент
започнал да носи името Апостат, наричан така от християните, което
означава Отстъпник. Освен това срещу него се изправили приятелите му от
Атинската школа Григорий Богослов и Василий Велики, които защитавали
вярата. Въпреки писанията се знае, че Юлиан бил изключително начетен

262
човек, отличаващ се с дълбока, ясна и философска мисъл. Той бил
неоплатоник и вярвал в персийското божество Митра (Светлината).
След него евнусите се върнали със страшна сила. Евнухът Евторпий
подготвил женитбата на император Аркадий, вашият преуважаван баща, за
Нейно величество Евдоксия, вашата преуважавана майка. Тя била дъщеря
на франкския генерал Бауто. Той успял да свали от власт префекта на
Източния преториум Руфин. Евторпий бил много организиран човек и
събрал голямо богатство, освен това в аналите пише, че се оказал добър
военачалник и успял да прогони азиатските хуни към Армения. Въпреки
това, понеже бил презрян роб, сенатът отказал да го назначи за консул. През
юни 399 година обаче, по настояване на вашата майка, бил екзекутиран.
Приск искаше да добави как същият този Евторпий, въпреки че дал
цялата власт на Елия Евдоксия, бил убит от нея, без дори капчица
благодарност, но си замълча.
– Тогава само Йоан Хризостом, когото той бил назначил за патриарх, се
възпротивил.
Евнуха Антиох, когото шахиншахът на Персия Яздегерд изпрати тук,
защото бе определен от баща ви за ваш настойник, вие познавате много
добре.
Теодосий нарочно бе накарал Приск да разкаже това. Той знаеше, че
мъжът, който стоеше в основата на трона му, е чул всяка негова дума. Той
искаше да напомни на Хризафий кой е владетелят и кой робът. Искаше да
му припомни за това кой властва. Може би евнухът нямаше как да разбере
думите му, защото от всяка дума на Приск се процеждаше
неблагодарността на императора към верните му слуги.
– Ти, Хризафий, освен че си началник на кубикулума, си и
протоспатарий. Това означава, че ръководиш спатариите, гвардията от
евнуси, въоръжени с дълги мечове, чиято задача е да ме пазите. Е, дойде
време за това! Не само да чешете гърбовете си с дългите остриета, а да
запазите своя владетел!
– Готов съм, Ваше величество!
– Ние трябва да премахнем този Атила. Крайно време е. Той се е настанил
в Панония и смята, че империята ни е златна река, която трябва да потъва в
алчното му гърло. При нас е изпратил трима от най-влиятелните си хора.
Цяла нощ аз, Приск и Лъв измисляхме план и решихме да убием
пратеника. Ти трябва да проведеш всичко.
– Защо аз? – каза евнухът и се сви. Той все още помнеше разказа за
несправедливата участ на Евторпий. Евнухът бе сигурен, че някой се е
прицелил в богатството му и е завидял на влиянието му.

263
 – Ти си протоспатарий, а освен това изглеждаш най-невинен. Този
Едекон ще се усъмни, ако друг води преговорите и се изправи срещу него.
Той би се стреснал от Аспар или Маркиан.
– Едва ли, Ваше величество. Вие не сте виждал този Едекон. Мисля, че
той няма да се притесни и от преизподнята. Изглежда като човек, който
там спи за по-топло. Сигурно Сатаната ще потрепери от него и ако го
изпуснат в ада, скоро ще го ръководи. Този е наистина страховит.
– Чак толкова страховит не е и не богохулствай!
– Трябва да ви кажа, че в града снощи е влязъл синът на един ваш стар
познайник. Той е дошъл с цяла група шумни исаври, които искат да
постъпят на служба при вас.
– Как се казва?
– Неговото име е Терасис, но понеже е син на Кодиса, го наричат
Терасикодиса Рунсумвладест.
– Този Кодиса не беше ли брат на Керка – първата жена на Атила, майката
на престолонаследниците Елак, Денгизих и Ернах? Как да се възползваме
от всичко това? Дали този Терасис също не е изпратен от Атила?
– Не вярвам, Ваше величество. Кодиса беше прогонен от Хуния, а сестра
му бе задържана насила. Това най-добре знае Лъв, вашият соматофиларх.
– Лъв, при мен! – не много високо каза императорът, но неговият
охранител веднага се появи като сянка и се наведе над ухото му.
– Кой беше Кодиса? – попита василевсът.
– Кодиса бе прогонен от Хуния, те със сестра му са били заложници в
хунския двор.
– Какво знаеш за сина му?
– Чух, че са избягали от чумата. Дълго време той и една банда пиеха в
кръчмите на Аквилея. По-късно започнаха да разправят, че ще посетят
Хуния. Той искаше да види Атила.
– Той е тук. Дошъл е в Града. Проучи дали не е пратен от Атила! Може
да е хунски шпионин.
– Не вярвам. Терасикодиса и неговите исаври са толкова шумни. Сигурно
цяла Европа знаят къде се намират. Тези не стават за куриоси. Те пият през
цялото време и непрекъснато се замесват в скандали. Не вярвам да са
шпиони. Мисля, че въобще не са били при Атила.
– Все пак проучи! Те искат да постъпят на служба при мен. Помисли дали
можем да ги използваме. Исаврите му добри бойци ли са? Ти си човек на
Аспар и Маркиан, помисли дали не можем да им намерим някаква служба.
– Ваше величество, искам да говоря с вас.
– Кажи!
– Може ли насаме?
– Снощи ми отне цялата нощ, казвай!

264
 – Нали говорихме за Рустикиос да стане соматофиларх на мое място.
Може ли да не го правите соматофиларх?
– Въобще не те слушам! Снощи искаш едно, днес друго! Ако този
Терасикодиса не е шпионин и ако Аспар не го иска, ще го направя
соматофиларх на твое място.
– Той е толкова буен, че ще се видите в чудо.
– Може би такъв ми трябва, за да спре малко готите! Сега повикай
Пулхерия и Аспар!
След малко Аспар и Пулхерия се представиха пред василевса.
– Какво има, братко? – попита Пулхерия.
– Хуните са тук. Искам да попитам Аспар, можем ли да им се
противопоставим?
– Доколкото знам, това са само пратеници, Ваше величество.
– Отговори на въпроса ми! Можем ли да победим хуните?
– Не! Мисля, че дори да съберем всичките си войски, всичките си
легиони, не можем да победим Атила и хуните в открита битка. Ако се
опитаме да направим това, дори да успеем, загубите ни ще бъдат такива,
че това ще бъде Пирова победа. Знам, че нашите воини искат да се бием,
но това ще е пагубно за нас! Това ще е последната ни битка! Дори да
приемем, че го победим, на негово място веднага ще се появят десет като
него.
– Чак като него едва ли ще бъдат! Това искам да го кажете на вашата
партия! Не желая утре хората да говорят, че съм страхлив и избирам
дипломацията пред битката!
Евгениус ми предлага да убием Атила – каза Теодосий.
– Това е добре – просъска Пулхерия.
– Аз съм против! – каза Аспар. – Атила е воин, не бива воини да се убиват
с куриоси! Аз бих се изправил в битка срещу него, но не бих пратил
куриос. Аз съм воин, ние не признаваме подобни методи.
– Добре, това аз ще реша.
– Чувам много странни слухове за Атила – продължи Аспар. – Говори се,
че носел някакъв специален меч, с който щял да отсече главата на римския
орел, че са го виждали на различни места по едно и също време, че можел
да бъде с няколко жени едновременно на различни места, че имал над сто
жени и толкова много деца, че можел да създаде собствен народ.
– Сатана!!! Нечестивци!!! – просъска Пулхерия.
– Да изпратя ли пратеник? – попита Теодосий.
– Само не пращайте шпионин, защото има опасност той наистина да се
поклони пред Атила, но само главата му, а тялото му да остане при първия
хунски воин, който разбере, че е такъв. Нали не искате главата на пратеника
ви да се търкаля в краката на Атила?

265
 Теодосий се намръщи. Той не беше никак доволен.
– Ще обсъдя това с Хризафий – каза той и махна с ръка. Този знак
означаваше, че двамата са свободни.
Императорът не беше щастлив, защото дневният му живот все по-
агресивно превземаше нощите му и го отдалечаваше от нещата, които го
успокояваха и му носеха удоволствие.

Орест и Есла се събудиха първи в тази великолепна константинополска

утрин. Хладният ветрец движеше завесите. Те бяха настанени в някакъв
голям току-що построен дворец. Той беше от поредица дворци, които се
издигаха и гледаха към Златния рог. Градът на василевса бе изграден на
най-специалното място. Тук единствено в света се сливаха две огромни
морета – Средиземно и Евксински понт. Това ставаше чрез Пропонтида и
Босфора. Мраморно море беше малко и вътрешно. Тук, на брега на
Босфора, от европейската част, бе изграден градът на василевса. Той
представляваше огромна територия, която бе с формата на трапец, и някои
привиждаха във формата глава на орел, а основата му бяха крепостните
стени, които свързваха Мраморно море със Златния рог. Константинопол
бе защитен от три стени. Най-вътрешната вече не се виждаше. Тя е
била построена някога от Константин, но като някоя змия градът се бе
разраствал и кожата му всеки път бе ставала тясна, и той бе излизал извън
крепостните си стени. Сега те стояха в него и го разделяха. Последната,
най-величествена и непревземаема стена, бе изградена от сегашния
император Теодосий. Тя така и се наричаше – Теодосиева стена.
Основата на трапеца бе защитната стена откъм сушата, а другите две бяха
защитени от едната страна от Босфора, а от другата – от залива Златния рог.
Колкото по-близо се намираше някоя сграда до крепостните стени, толкова
по-малка беше тя. Към късата страна на този трапец къщите и дворците
ставаха все по-големи, а по средата им се намираше Дворецът на василевса,
църквата "Света София" и хиподрумът. (виж карта Константинопол, стр.
607)
Това, в което бяха настанени пратениците на Атила, бе наистина
великолепен дворец. Орест излезе на терасата и вдъхна от влажния
константинополски въздух. Той погледна към Златния рог и се обърна към
Есла.
– Обиколил съм целия свят, но Константинопол наистина е Градът на
градовете! Чуй само този шум! Това е Градът! В Африка градовете са
твърде шумни и екзотични, миришат прекалено силно и остро на
подправки, животни, помия и нечистотии, но най-много като че ли с
миризмата на пот и всичко това се смесва в едно.

266
 Западните градове са обсебени от разруха. Всеки път, когато вляза в Рим,
ми става тъжно, защото той прилича на оглозган скелет на отдавна мъртво
животно. Равена е в блатата и мирише лошо. Константинопол е
единственият истински, жив, млад и силен град. Той е в своя разцвет. Дори
след чумата, той успя да се съвземе толкова бързо.
– Това е така, защото е пренаселен. От тези и половината да измрат, пак
ще е малко.
Орест гледаше множеството долу. Той чуваше гласовете, под-викванията,
глъчката. В нея като в порой се претопяваха всички езици и се получаваше
една река от глъчка и различни говори.
Орест и Есла бяха настанени в една стая. В съседната спяха Скила и
Онегез. Скоро в съседното помещение хората се разсъниха.
– Каква е твоята задача? – попита Есла. – Включи се в последния момент
при нас.
– Това е така, защото помолих нашия каган. Той ме изпрати. Аз съм
израсъл в този град и във Филипопол, живял съм и в Рим.
– Най-много обаче си живял в Хунград.
– Така е.
– Моят брат Констанций иска да се ожени, но не може да си хареса хунка.
Той иска жена му да е християнка и смята, че Константинопол е най-
доброто място да си намери жена. Атила обаче не ни пусна двамата, не
знам защо, или вместо да пусне само Констанций, изпрати мен. Сега аз
имам трудната задача да харесам жена за брат си.
– Сигурно ви няма доверие и го е страх да не избягате – каза Есла, като
се смееше. Всъщност от лицето му най-много се смееха очите му.
– Защо да го е страх? – засегна се Орест. – Аз сам, доброволно реших да
остана в Хуния и да бъда близо до нашия владетел. Досега двамата с брат
ми много пъти сме имали възможност да избягаме. Не веднъж Атила ни е
пращал в Рим и на други места. Вие самият сте отсядали във вилата ни
в Рим и Филипопол.
– Знаеш, че след онова, което се случи с Констанций Стари, каганът е
станал малко по-подозрителен към ромеите, които живеят сред нас.
– Може би има основание, макар никога да не съм усещал това. А и как
да избягам, къде да ида, като синът ми Ромул Август расте в двора в
Хунград наред с децата на Атила, Едекон, Чат и останалите най-
приближени хора на кагана? Жена ми пък е една от най-приближените
придворни дами на Керка.
– Може би затова каганът е пуснал теб, а не брат ти.
– Нали ако той побегне, ще изостави мен, а и защо да бяга, когато може
да си тръгне по всяко време? – след тези думи настъпи мълчание. След

267
малко Орест каза: – Дано Теодосий II даде прием в наша чест, за да мога
да огледам местните девойки. Иска ми се да е от по-знатен произход.
– Защо? – попита Есла. – Какво общо има произходът?
– Ние двамата сме от стар род. Трябва и жените ни да са от род стар поне
колкото нашия. Така двамата ще са равнопоставени.
– Как така ще ожениш брат си, без той да е виждал булката? Представяш
ли си тя как ще се почувства, да се омъжи за някого, когото не е виждала?
От Константинопол да отиде в Хунград? Сигурен съм, че няма да иска.
– Вие, Есла, сте дипломат, това ще бъде дипломатически брак.
– По-скоро ще е добър начин да унизим ромеите. Ще ги принудим да
дадат една от девиците си на наш воин, в това има много символика – каза
Есла и се намръщи, явно някаква мисъл помрачи ведрата идея. – Всъщност
Констанций не е съвсем хун и не е воин, но все пак това ще ги подразни.
Момичето ще реве и ще дразни всички девойки, бащи и майки. Това ще
стане клюка, която ще обиколи Града и империята. Харесва ми! – след
последните думи Есла потърка сухите си длани с доволно изражение, все
едно той ще се жени за млада константинополска девойка, а не
Констанций. – Къде е победителят от Аксиопол? – с лека ирония попита
Есла.
– Той и в Хунград отказва да си построи дворец и живее в юрта. Снощи
изнерви този Хризафий и отиде да спи в конюшните, на топло при конете.
Ромеят бе отворил ето такива очи – каза Орест, като показваше с ръце и
неистово се смееше.
В този момент на вратата се потропа. Орест сниши глас, защото осъзна,
че Едекон може да е от другата страна на вратата и няма да е доволен от
начина, по който го обсъждат.
Мъжете извикаха на човека да влезе, вратата се отвори и там се появиха
двама души. Единият бе младият воин Скила, определен да придружава
вождовете и да им помага. Той бе с грижливо вчесана прическа и ведро
излъчване. Другият мъж беше с размъкната коса и имаше вид на човек
прекарал тежка нощ, това беше Онегез.
Четиримата мъже се събраха в средата на стаята. Есла им направи знак да
направят това.
– Тук и стените имат уши – каза той – и те са с формата на ушите на
Хризафий или Марпалий. Сега трябва да уточним всеки един от нас каква
задача има! Скила, започни ти!
Младият мъж се огледа, като че очакваше разрешение и от другите мъже,
и каза:
– Аз отговарям за даровете и трябва да ви помагам, ако имате нужда от
нещо.

268
 – Тогава отиди да видиш даровете! Всичко трябва да е готово, за да може,
когато Теодосий ни приеме, да му ги поднесем! Виж нещо да не се е
наранило при пътуването! Събуди и Едекон!
Скила се обърна като войник и излезе. Всички знаеха, че отива да
изпълни задачата.
– Вече разбрах, че Орест ще търси жена за брат си – каза Есла.
Изражението му беше сериозно, но очите му все така се смееха.
– За това ли си тук? – попита Онегез, като не се стърпя и се усмихна. – Аз
съм тук, за да поискам златото, което ни се дължи! В последните години
Хризафий и Теодосий отново се ослушват нещо. От две години
императорът не е плащал дължимото, а то всяка година е хиляда и
четиристотин либри злато. Това са над сто и петдесет хиляди цолдоса
(солида). Аз трябва да преброя това злато и да отговарям за него. Скила
е определен за мой помощник.
Понеже Онегез беше брат на главния ковчежник на кагана Скот, на
всички бе ясно, че задачата му е точно такава.
– Аз съм определен да водя пратеничеството – каза Есла. Това също бе
напълно разбираемо. Есла знаеше много добре латински. Някои по-стари
мъже казваха, че някога той прекарал младостта си в империята на
християните и затова толкова добре разбирал езика им. Освен това Есла бе
обиколил света, той познаваше всички владетелски дворове на Европа и
имаше познати във всеки един от тях. – Ти трябва да изискаш златото, аз
пък отново ще настоявам да ни бъдат върнати всички хунски бегълци.
Поименно трябва да изискам някой си Бигил.
– Кой е този Бигил? – попита Онегез.
– Не знам, сигурно е някой от бегълците. Не съм чувал да е от рода на
кагана. Освен това ще настоявам императорът да определи една полоса от
сто и петдесет стадия (малко над сто километра) от южната страна на
Истър. Тя трябва да започне от Нове (днес Свищов) и да завърши на север
от Виндабона (днес Виена). Преди време нашият каган я изпепели и
прочисти от ромеите. В последните години обаче те започнаха да
се връщат и да опитват отново да обработват земите си. Атила иска да
предупреди Теодосий, че тази земя ще бъде изпепелявана при всеки опит
да бъде съживена. Там не трябва да се заселват ромеи. Каганът иска да
държи тази мъртва земя между нас и ромеите, за да им напомня какво ще
се случи с тях, ако не си плащат данъците и не изпълняват договорите си.
Освен това тази земя ще бъде новата граница и така тя вече няма да бъде
по Негър и ние свободно ще можем да преминаваме реката, където си
поискаме. Така вече ще стъпим в Европа.
– Така още повече ще изтъним връзката между двете империи в
Далмация – вметна Онегез.

269
 – Така е. Атила е решил да остави Чег и неговите "черни конници" от тази
страна на Истъра. Те ще екзекутират всеки селянин, дръзнал да обработва
земята, и всеки гражданин, позволил си да се засели в тази зона. Освен това
трябва да договоря с Теодосий тържищата от реката да се изместят
на петстотин стадия навътре в негова територия. Реката вече няма да бъде
лимеса – каза Орест. – Добре го е измислил.
– Измислил е и още нещо, как да всее страх в душите на ромеите. Той е
решил най-голямото тържище да бъде в град Нейсос. Този град е призрак,
защото, Откакто го разрушихме, там никой не живее. Сега Атила иска да
съживи града и там да премести пазара. Така всеки път търговците ромеи
ще идват на пазар със свито сърце, като виждат извисяващите се руини от
разрушената крепостна стена и ще знаят какво ги чака, ако се опитат да
мамят или да не изпълняват договорите си.
– И за друго може да е избрал Нейсос, в него е роден един от великите
императори на Рим – Константин Велики.
– За какво ли е дошъл Едекон? Каква ли задача му е поставена? – каза
Есла, а очите му все така се смееха. Тази усмивка за всички присъстващи
бе толкова ясна. Едекон можеше да е пратен само за едно нещо, да огледа
мястото, където скоро ще воюва хунската армия. Тази усмивка развесели
останалите мъже, тя бе толкова ясна и недвусмислена, както жестът на
проститутката, която отмята полата си нагоре и показва бедрата си, а и по-
нагоре.
– Не е тук, за да търси жена за брат си – каза Есла шеговито.
Двамата мъже се засмяха с глас, като Орест се смееше наравно с другите.
– Императорът и Хризафий май се опитват да ни впечатлят, като ни
настаниха в този палатиум – каза Есла.
– Това е най-добрият дворец, който съм виждал! Целият е от мрамор!
Виж, излъскан е до блясък, навсякъде има скулптури, огромни прозорци,
широки тераси! Разкош!
– Вярно, дворецът е много впечатляващ, красив и блестящ – съгласи се
Есла. – Орест, ти живял ли си в някой дворец тук, в Константинопол?
– Да, преди години за малко щях да лежа в затвора тук. Тогава
придружавах персийския дипломат Ксеркс и ни настаниха в палатиум,
който, в сравнение с този, бледнее.
– Онегез, ти не си особено впечатлен от двореца, както виждам. Твоят
дворец и на брат ти Скот са най-близки до големия дворец и измерват снага
с него. Няма човек, който да е дошъл в Хунград, и да не се е възхитил от
размерите на вашите палати.
– Аз мисля, че не е така – каза Орест – Човек, който си е издигнал дворец,
със сигурност се впечатлява от палатиуми. Това, че Онегез и брат му си
издигнаха толкова впечатляващи дворци, които се съревновават с двореца

270
на кагана, не означава, че не могат да се впечатлят от дворец, а даже
напротив. И ако дворецът на кагана е построен, за да накара нашите гости
и врагове да разберат кой е най-великият владетел на света, техните дворци
са издигнати най-вече да впечатлят самите тях.
– Сигурен съм, че Едекон не би се впечатлил от палати и дворци – каза
Есла. – Единственият път, в който го видях трогнат от нещо, беше от
някаква пръст, която Авитохол му подаде.
– Вярно, само плачът с кървави сълзи и онази земя са го трогвали досега.
Едекон е тук не за да оглежда дворците, а крепостните стени. Когато
минавахме покрай Теодосиевата стена, видях какво впечатление
предизвика у него. Той беше потресен, но и гневен. Усетих желанието му
да разруши тази стена и да изтърбуши града. Сигурен съм, че Едекон няма
да иска да стоим тук, а да се разхождаме из улиците на града, за да може да
разузнава.
В този момент, без да се потропа, с шут на вратата в стаята влязоха двама
мъже. Отзад вървеше Скила, който видимо изглеждаше много притеснен.
Все пак той не посмя да каже нищо в присъствието на Едекон.
– Гладен съм! – гръмогласно извика най-прославеният хунски генерал. –
Нека излезем да се разходим из града – като каза това, той се огледа.
Изражението на лицето му бе учудено, защото тримата му спътници се
превиваха от смях. Той не можеше да разбере какво толкова смешно бе
казал.
– Какво има? – Есла се обърна към Скила. Старият, опитен дипломат не
бе пропуснал да забележи, че е много притеснен.
– Някой е откраднал килима! Той... няма го... – каза развълнуваният
Скила.
– Спокойно! Успокой се! – каза Есла – Какво е станало?
– Сандъкът с прекрасния персийски килим е празен.
– Какво е станало? Как е изчезнал? – попита Есла. – Едекон, ти нали спа
в конюшнята?
– Да! – каза изуменият Едекон.
– Някой да е пипал подаръците?
– Не! Кой би посмял да ги докосне? Нали аз бях там?
– Сандъкът е там, но килима го няма – каза Скила.
– Как така някой ще открадне огромния килим и то без сандъка?
Хуните стояха и не можеха да си отговорят на тези въпроси.
В този момент на вратата се потропа. Преди още хуните да успеят да
извикат, тя се отвори и в стаята надзърна Марпалий. Той отвори широко
портата и така в стаята влязоха четирима ромеи, най-важният от тях
очевидно бе Хризафий. Протовестиарият Марпалий с мазна усмивка ги
попита как са спали, добре ли се чувстват. Той насочи въпроса си към Есла

271
и се виждаше, че се притеснява и по всякакъв начин отбягва огромния
Едекон.
Думите между хуните и ромеите превеждаше един мъж. Само Хризафий
знаеше, че този преводач е същият този Бигил, когото хуните искаха да
вземат със себе си. Тримата, с императора и Приск, решиха да изпратят
точно него, за да видят дали хуните ще го разпознаят. До този момент
никой от гостите не показа такива признаци. Но дори да искаха да назначат
друг преводач, надали щяха да намерят по-добър. Бигилас беше българин
и най-добре разбираше хунския и останалите номадски езици.
Хризафий изпита раздразнение. Тези искаха Бигилас, но никой от тях не
го познаваше. Личеше си, че и преводачът на императора не ги познава.
Какво ставаше тук? Защо Атила искаше Бигилас? Какво можеше да иска от
него? С какво този мъж можеше да е толкова ценен, че името му бе
споменато изрично? Тези въпроси подразниха Хризафий. Той бе свикнал
да знае всичко и да е информиран и ориентиран.
Протоспатарият наблюдаваше групичката от петима хуни. Той се чудеше
как да завърти интригата така, че да изпълни задачата, поставена му от
императора. Той трябваше да раздели тези мъже. Най-добре се разбираше
с Есла, който беше дипломат като него и по мисленето си бе почти ромей.
Хризафий стоеше гордо изправен пред ромеите. Той знаеше и ясно
осъзнаваше, че без него империята бе обречена на гибел. Теодосий, макар
умен и задълбочен в нощните си занимания, към дневните бе небрежен и
проявяваше потресаваща недалновидност в политиката. Това беше
причината Хризафий да е жив. Соматофилактите го пазеха така, както
пазеха самия василевс. Защо? Защото беше също толкова важен за
империята.
Той беше презрян роб, беше евнух, смяташе се за безопасен както за
трона, така и за кубикулума. Защото не беше мъж, императорът допускаше
да бъде приятел с императрицата и той беше. Тя бе чувствителна, умна и
много красива, не като външност, а като ум и мислене. Може би и като
жена беше красива, но това той не разбираше, а и не го интересуваше. С
нея се чувстваше толкова добре. Двамата станаха най-естествените
съюзници. Той, Хризафий, не можеше да се наслаждава на женската
красота, но с времето се пристрасти към лукса и разкоша. Защо му бяха
жени? Удоволствието от тях бе мимолетно. Хризафий не го интересуваха
наслади, които бяха свързани с друг човек. Така мъжете винаги трябва да
търсят жени, да търпят и да се примиряват с техните капризи, за да може
накрая, поне за малко, да получат наслада. Луксът, разкошът, добрата
храна, изкуството, красивата музика, увлекателното четиво, за да им се
наслади, Хризафий не се нуждаеше от никого и не бе зависим от някаква
празноглава гугутка. Той живееше във великолепие, отвсякъде бе обграден

272
от изкуство, разкош и красота. Хризафий беше запознат с идеята на Елия
Евдокия и Теодосий за атараксията – пълното душевно спокойствие. До
голяма степен той им бе помогнал да изградят тази епикурейска идея за
съзерцанието и наслаждаване от храната, живота, изкуствата, самотата.
Хризафий спасяваше империята със своя дипломатически гений и
благодарение на него цареше мир. Откакто бе на поста Първи съветник,
евнухът настояваше пред императора, че е по-добре да плаща на хуните,
отколкото да има разорителна война. Именно хилядите либри злато,
изплащани на хунските владетели, правеха възможно съществуването на
империята. Теодосий II обаче непрекъснато бе насъскван от Пулхерия,
която смяташе, че това положение е унизително. Тя и генералите искаха
война с хуните. Самият Теодосий не беше войнолюбив и с времето бе
разбрал, че империята му няма сили да се изправи срещу хунската сган.
Първият съветник също искаше победоносните войски на Аспар да могат
да разгромят хуните и империята да не се обезкървява, но сега времената
не бяха такива. Той добре знаеше, че мощта на империята не е в нейната
сила. Силата всъщност измамно и подвеждащо приличаше на сигурност, но
ако се използва, тя ставаше мишена, към която всички насочват
своите атаки. Така империята, която разчита само на нея, се обрича
на гибел. Силата и големината на една държава намаляват нейната
гъвкавост, възможността да лавира, а това я правеше слаба. Колкото и да е
абсурдно, това бяха нейните основни слабости, които вещаеха нейната
смърт. Хризафий осигуряваше именно гъвкавостта на Източната империя.
Той спираше хуните повече, отколкото всички легиони на Аспар заедно с
генералите му. Той бе старшият дипломат и трябваше да направи така,
че империята да оцелява и побеждава в тези трудни времена и то именно
чрез възможността да се огъва и лавира.
Плащането на данък на хуните, въпреки че изглеждаше унизително и
дразнеше военните, всъщност бе по-добро от война. То излизаше по-евтино
от набег срещу хуните, който на всичкото отгоре имаше голяма вероятност
да бъде загубен. Всяка такава загуба разклащаше империята и, макар
Константинопол да изглеждаше непоклатим, скрит зад непревземаемите
си тройни стени, можеше да доведе до това да загубят всичко.
Хризафий представяше всичко това като финансова помощ на варварите
хуни, но това не можеше никого да заблуди. Хуните се бяха оказали алчни,
техният владетел непрекъснато увеличаваше данъка, а хазната
изнемогваше. Този демон Атила с безпогрешна точност научаваше какви
са приходите на държавата и искаше толкова злато, колкото е събрано. Така
империята се давеше и едва подаваше глава над водата, само колкото
да вдиша и да е полужива. Във воините и населението
назряваше недоволство от Атила и варварите, което се прехвърляше

273
към Хризафий. Все по-често се чуваха гласове веднага да се
спрат плащанията. Те и без това не плащаха чак толкова редовно.
Вече няколко десетилетия първият министър избягваше решителния
сблъсък с този изверг Атила. Със свито сърце очакваше ежегодните
искания на данъка, който в последните години се бе покачил от триста и
петдесет либри злато по времето на Руа на седемстотин, когато управляваха
Бледа и Атила, до днес, когато бе станал над две хиляди либри злато, което
беше над сто и петдесет хиляди солида годишно. За да изплатят шестте
хиляди либри, които хуните бяха поискали, за да спрат войната през 447
година, на гражданите се бе наложило да гладуват, много от тях измряха от
глад, дори на търговците и сенаторите им се наложи да се разделят
със златните и сребърни пръстени, а техните жени се лишиха от накитите
си, които бяха претопени. Жените плачеха, имаше отчаяние, скръб, дори
самоубийства.
В този момент се случи нещо неочаквано. Приск и Орест се прегърнаха
горещо.
– Орест, братовчеде!
Хуните не бяха толкова изненадани, но Хризафий щеше да седне от тази
проява на Приск. Нужно ме беше време, за да се сети, че този Орест е син
на Татул. Той имаше имение някъде около Филипопол.
– Какво правиш тук?
– Дошъл съм да потърся съпруга на Констанций. Той иска за жена
ромейка, хунка не иска.
– Ще ти помогна! Ще открием съпруга на Констанций! Как си ти, как
живееш!?
Двамата се отдръпнаха назад и тихичко си говореха, явно имаха да си
споделят толкова много неща.
Неочаквано страшният хун, от когото Хризафий се отвращаваше, се
обърна към него. Евнухът ненавиждаше грубите хора, простаците. Светът
бе пълен с груби, недодялани хора, заради жените те бяха такива. Той ги
презираше, както мразеше грубите, пияни проститутки. Сексът бе виновен
за всичко това. Ако зависеше от него, той би кастрирал всички, и без това
най-много мразеше децата.
– Кога ще ни приеме императорът? – попита хунът с грозното, надрано
лице.
– Той е много зает – Хризафий, разбира се, знаеше, че Теодосий нито
беше зает, нито можеше да има по-важно нещо за него и за всеки ромей,
когато делегацията на страховитите хуни се намираше в метрополията. Те
обаче бяха решили да дадат време на Хризафий, за да може той да
осъществи предварително набелязания план да вербува някого от
посланиците.

274
 – Ние сме пратеници на кагана Атила, най-великият владетел в света –
каза Едекон.
Веднага се разбра, че хунът не е дипломат. Есла никога не би произнесъл
такива думи. Тези думи не се харесаха на Хризафий, който искаше да
говори с Есла, а не с този Едекон. Евнухът не знаеше как да се държи с
него. Огромният, заплашително изглеждащ хун продължаваше да говори:
– Не искам повече да стоя между тези стени! Тук се задушавам! Не съм
свикнал да съм толкова дълго затворен между четири стени! Искам да се
разходя из града, да го разгледам! Като не ни приема толкова заетият ви
император, поне да разгледаме града! Моят владетел ми е поставил задача,
да се преклоня на стената, там където преди години неговият кон Шельо
умря!
Внезапно Хризафий каза:
– Да тръгваме тогава!
Теодосий му бе казал да вербува и подкупи двама души, които да убият
Атила. Той се почуди кого да избере и как да стори това. Може би Есла, но
той бе главен дипломат, беше хитър и най-приближен до Атила. Онегез
беше лаком и елинизиран. Той обаче бе подозрително добронамерен, което
беше много съмнително. Скила беше с много нисък ранг и едва ли имаше
достъп до кагана на хуните. Оставаше този Едекон. Той беше див,
поведението му излъчваше заплаха и приличаше на най-обикновен
престъпник. Престъпник, но облечен във власт. Иначе на пръв поглед той
изглеждаше малоумен, да го подкупи сигурно щеше да е изключително
лесно. На Хризафий много пъти му се бе случвало да манипулира такива
хора и да всява разкол в редиците на воините. Макар на пръв поглед те да
изглеждаха страховити и твърди, отвътре бяха с душички, проядени от
лакомия, страх, завист и поквара. Затова той предчувстваше, че огромният
хун ще стане лесна жертва на плановете му. Воините, макар и огромни, бяха
наивни като деца и не бяха майстори на интригата. Евнухът премлясна
от удоволствие от предстоящата игра. Щеше да му е приятно да прекърши
този огромен хун, приличащ на див звяр, и да метне кожата му на колана
си. Той предчувстваше насладата този легендарен воин скоро да се гъне в
ръцете му. Протоспатарият знаеше, че острият ум и интригата са много по-
силни от привидната, груба сила, от страховития вид. Той беше
подчинил много воини, щеше да подчини и този. Така хунът щеше да е едно
от достиженията, с които да се гордее. Трофей. Задачата, поставена му от
императора, вече не му се струваше толкова непостижима. Хуните и този
Едекон изглеждаха страшни, но само на външен вид. Те обаче бяха чисти и
наивни като деца, които молят да бъдат излъгани. Тази тяхна наивност му
заприлича на захаросана ябълка, набучена на клечка. Хризафий щеше да се
приближи до децата и да открадне лакомството им. Те щяха да плачат и

275
горко да страдат. Тази мисъл го зарадва и той се усмихна зловещо, в
погледа му блесна сатанински блясък. Да, тази задача не беше толкова
трудна, както си мислеше снощи, тя дори щеше да му донесе наслада.
Хризафий и Теодосий бяха решили да подкупят двама хуни, които да
опитат да убият кагана на хуните, това щеше да излезе по-евтино от война.
Сега протоспатарият помисли, че може да наемат хун и ромей, тъй като те
бяха решили да проводят пратеници до Атила. Тази мисъл се хареса на
евнуха.
– Веднага отивам да оседлая коня си – каза Едекон.
Предната вечер Хризафий бе видял Едекон да язди огромен черен кон и
му се бе сторило, че това е един от конниците от Апокалипсиса. Ромеят не
искаше гражданите да стават свидетели на тази гледка. Това щеше да бъде
унижение за всички ромеи, а и щеше да всее страх в душите им.
– Не може да обикаляте улиците на града на кон – каза Хризафий.
– Аз съм воин! – Едекон се изхили. – Аз съм владетел и господар, не съм
като вас – роб! Вие сте роби на града, зависими от цивилизацията! Вие сте
стадо тревопасни, аз съм вашият пастир!
Хризафий се прекръсти.
– Наш пастир може да бъде само нашият Бог Исус Христос.
– Добре де, не искам да ме сравнявате с мършавия ви бог, аз съм вашата
смърт! Аз трябва да ви гледам отгоре, защото в света така сме създадени,
аз да властвам над вас!
Сърцето на Хризафий се свиваше от думите на този мъж. За да го
омилостиви, той заговори с най-мазния си глас.
– Кир Едеко – каза той, – аз не подлагам на съмнение това, че сте велик
генерал!
– Не ми говори глупости! – каза Едекон и изгледа така Хризафий, че този
разбра защо досега никой не бе побеждавал този варварин. – Въобще не
ми говори!
– Въпреки това не може да яздите кон по улиците на Константинопол.
Улиците на града ни са много тесни и претъпкани с народ, освен това
камъните са износени и излъскани и няма да можете да яздете из тях.
Хризафий си спомни огромните копита на коня на Едекон, които бяха
обрасли с дълги косми, и как на няколко пъти в тъмното бе забелязал, че
от тях излизат искри и огън.
– Аз съм воин и за мен е унижение и обида да ходя сред простосмъртните
ромеи! Свикнал съм да се извисявам над хората, да ги гледам отгоре!
Първият съветник се сети за мълвата, която се носеше за хуните, че са
толкова кривокраки, че не могат да ходят, че нямат крака и са сраснали с
гърба на конете си. Дали в това нямаше частица истина?

276
 Едекон наистина бе забелязал, че камъните на константинополските
улици бяха толкова излъскани, че подковите на коня му се подхлъзваха.
Подковите пазеха копитата на коня, но в същото време, когато ходеше
върху камъни, го подхлъзваха. Едекон не искаше да измъчва жребеца си.
Не желаеше и да издава това, че е подкован. В същото време се
притесняваше да се отдалечи от него.
Онегез като че ли отгатна мислите му. Той се разсмя и каза:
– Едекон го е страх да не откраднат коня му.
Бигил преведе думите му.
– Кир Едеко, няма защо да се притеснявате, ще назнача хора да го пазят!
– Той точно от вас се страхува – продължаваше да се хили Онегез.
– Скила ще остане да пази конете и даровете! – каза огромният хун.
– Ако не желаете да ходите пеша, може би ще се съгласите да ви отделя
лектика, с която да ви носят!?
– Виждал съм лектика – каза Едекон. – трябва да ми дадете лектика с осем
човека, които да ме носят. Тези вашите с четири човека няма да могат дори
да ме вдигнат. За мен е унизително да ме носят с лектика! Нито съм жена,
нито съм болен! Дори когато съм бил ранен, не съм позволявал да ме
носят! За мен е унизително млади, здрави мъже да ме носят! Аз не се
докосвам до роби! Не мога да си представя, че свободен и млад човек може
да живее като роб! Мен ме е гнус от робите! Ще ходя със собствените си
крака!
Хризафий се намръщи, защо то след тези думи и той нямаше да може да
се вози в лектика и трябваше да ходи пеша до него.

Скоро групата, водена от Едекон и Хризафий, се разхождаше из

претъпканите константинополски улици. Едекон, гордо изправен,
стърчеше с една глава над гражданите и така или иначе се забелязваше. Той
привличаше погледите на хората отдалеч, те го наблюдаваха с
любопитство, но когато се приближеше и видеха лицето му, те се чудеха
какво да правят. Повечето от тях извръщаха поглед от страх или погнуса,
но някои продължаваха да го зяпат нахално, не можейки да отделят погледа
си от него. Той като че не забелязваше тези реакции и не знаеше, че лицето
му е надрано и белязано, ходеше гордо изправил глава, все едно е господар,
а всички тези са му роби. Едекон се държеше така, сякаш ще купува града
и го оглежда преди това. Хризафий се въртеше около него, но постоянно
изоставаше. Проклетите хуни не само можеха да ходят, но бяха и много
издръжливи. Този Едекон беше като скала, в която градската тълпа се
разбива като прибой. Той всяваше респект и хората пред него се разтваряха
като вълните на Червено море пред Мойсей. Този, който не направеше това
и се приближеше повече до него, бе удостояван с такъв поглед, че клетият

277
човечец като че се извиняваше и бягаше далеч от огромния хун. Хризафий
беше развеждал много делегации из Константинопол, но за пръв път
виждаше човек, който гази из тълпата, все едно е плитка река, и за да
сториш това, е достатъчно само да запретнеш крачолите си.
Отстрани евнухът приличаше на конска муха, която непрекъснато се
върти около задницата на огромен черен кон, на какъвто приличаше Едекон
с тъмната си, изпечена на слънцето кожа, и понякога бива шибван от
опашката му с някоя дума или поглед. Едекон говореше гръцки като
варварин, но от тези най-дивите. Въпреки това Хризафий разбираше, когато
се опитваше да го обиди. Протоспатарият беше като пале, което не може да
се отдели от майка си и непрекъснато припка след нея. Той постоянно
повтаряше: „Кир Едеко! Кир Едеко!"
По едно време мъжете спряха на някакво малко площадче. Те бяха
тръгнали от техния дворец, който се намираше в близост до Големият
дворец на императора, който приличаше повече на крепост, отколкото на
дворец. После бяха поели по най-главната улица на Константинопол, тя се
наричаше Меса.
– Целият този мрамор, с който е застлана улицата и е облицован градът,
е от Троада – каза Хризафий, но това никак не заинтригува Едекон.
Меса – „Средната улица” в Константинопол, не беше една, а след форума
на Тавър се разделяше на две. Снощи те бяха преминали по едната ѝ част,
тази, която започваше от Златната порта и квартала Кикловий, а днес
решиха да вървят по другата. На тази улица съжителстваха хора от
всякакви професии, народи, цвят на кожата. Това бе пъстра и пренаселена
улица, на която обаче липсваха колоритът, ароматите и екзотиката на
улиците на Александрия, Индия или другите по-екзотични градове. Едекон
беше впечатлен, защото на тези улици съжителстваха проститутки, крадци,
потни хамали, търговци пропити с уханието на това, което
продаваха, гостилничари вмирисани на манджа и дим. Учудваше се,
че редом ходят просяци и хроми с епископи и патриции.
Снощи Едекон беше внимавал и бе запомнил всичко най-подробно. Днес
той трябваше да опита да опознае колкото се може по-голяма част от града.
Отначало мъжете минаха покрай хиподрума, тук можеха да бъдат побрани
60 000 човека, което показваше колко голям е градът. Едекон
например знаеше, че Филипопол – най-големият град в Тракия, може да
побере на стадиона си 30 000 човека, което означаваше, че е поне два пъти
по-малък от Константинопол. След „Света София”, която Едекон не
удостои дори с поглед, и хиподрума, който предизвика повече вниманието
му, групичката тръгна по широка улица, която явно бе използвана за
тържества и паради. Тази част от града се наричаше Аргиропратия.
Скоро мъжете стигнаха до кръгъл форум. Римските градове имаха един или

278
няколко форума (площади), Рим имаше няколко, а в Константинопол сякаш
бяха безброй. Първият голям форум беше с кръгла форма. Тук множеството
започваше да се сгъстява. Или хората се разбуждаха и тръгваха из града,
или това беше така, защото от кварталите с дворците постепенно
преминаваха към кварталите на търговците и занаятчиите, които бяха
много по-многолюдни, пъстри и шумни.
Както вървяха, пред тях видяха хората, оформени в кръг, които
наблюдаваха някакво представление. Цирковите артисти бяха облечени с
пищни дрехи. Те се премятаха, танцуваха, правеха различни номера.
Смаяният Едекон сиря и като малко дете отвори невярващите си очи.
Личеше си, че огромният хун е искрено впечатлен. Той или никога не бе
виждал подобно нещо, или не очакваше, че тук, в Града, тези хора
са просто на улицата.
– Това е пътуваща трупа артисти, акробати и танцьори – каза Хризафий.
Едекон гледаше това, което акробатите правеха, и не можеше да откъсне
поглед от тях. На лицето му бе застинало изражение на дълбоко учудване
и възхита. Той остана така дълго време и или не чу думите на Хризафий,
или не им обърна никакво внимание. Той просто наблюдаваше телата на
акробатите, които се огъваха и движеха така, както малцина можеха да го
сторят. Мъжете и жените се превъртаха през глава, премятаха се във
въздуха и като котки винаги падаха на краката си. Едекон беше виждал
акробати, но тези правеха така, че вътрешностите му се свиваха при всеки
техен висок отскок. Всеки път, когато видеше разпънатите им тела,
които се премятаха във въздуха, на него му се струваше, че този път те
няма как да се превъртят и ще се размажат в земята. Мъжете и жените
обаче се справяха успешно. Тези бяха най-добрите, които беше виждал.
Едекон гледаше представлението прехласнат като дете. Всъщност той
детство никога не беше имал. Откакто се помнеше, беше обучаван да бъде
воин. Отначало баща му Грот го беше учил и бе изисквал от него да
бъде сериозен. Той беше суров човек, на това учеше и Едекон, който бе
съвсем млад, когато го загуби. Мъжът се сети за това и докосна пунгията
със специална пръст, която висеше на врата му. Едекон обаче не само се
наслаждаваше на възможностите, които човешкото тяло имаше. Като воин
той изследваше движенията на акробатите и се опитваше да измисли как
някое от тях може да се включи в битка. Преди години в Ктесифон той бе
видял няколко воини с тъмен цвят на кожата, вероятно индийци, които се
биеха, като използваха движения, подобни на акробатите. Едекон не
можеше да си представи, как той може да направи това. Той беше огромен,
тежък и висок и никога нямаше да може да се огъне така. Въпреки това той
мислеше за Авитохол – двойника на Атила и един от най-
опасните противници, който се биеше като индийско или тибетско

279
божество с хиляда лица. Той много пъти се бе изправял срещу Авитохол и
знаеше, че е непредвидим. Както се биеше, изведнъж можеше изцяло да
промени начина, по който го правеше. Можеше да затвори очи и да се бие
като Баяр, на когото беше ученик, да се удря като българин или хун или да
започне да подскача като акробат и да нанася удари, докато се
превърта във въздуха; можеше да се прави на животно, да се бие
като китаец, такива също бе виждал в Ктесифон; можеше да се бие в
несвяст, все едно е пил от напитките на Изтока. Едекон познаваше почти
всички лица на бога на войната на Авитохол и затова сега внимаваше, за
да види нещо ново, с което може да изненада двойника на Атила, ако се
спречкат отново.
– Зная – каза Едекон, без да откъсва поглед от представлението.
За Хризафий беше ясно, че тълпата наблюдава такива зрелища най-вече
заради младите, гъвкави полуголи танцьорки, които възбуждаха страстта
им. В момента наблюдаваха няколко танцьорки, които вършеха чудеса с
телата си. Те така се огъваха, все едно бяха гъвкави върбови пръчки. Едната
от тях се огъна назад и допря челото си с върха на пръстите си. Тя
приличаше на змия, захапала опашката си. След това се прегъна и стана
като знака за безкрайност. Повечето от мъжете копнееха да бъдат с жена,
която може да направи това с тялото си. Тайничко всеки от тях се опитваше
да си представи какво би направил с такава в леглото. Евнухът обаче
изпитваше погнуса от това. Той забеляза, че вниманието на Едекон също не
бе привлечено от жените. Този може би не беше мъж.
Той погледна тялото му, то приличаше повече на животинско. Хризафий
не знаеше дали Едекон има жена и деца. Трябваше да попита Приск, защото
това бе един от начините да привлече някого и да го направи зависим.
Жените, златото и властта бяха най-силните примамки. Този явно не се
впечатляваше от жените. Дали и той не бе от "третия пол" като него?
Евнухът отново го погледна, после поклати глава. Едва ли.
На рогозка, която бе постлана направо на улицата, отначало излязоха
някакви мъже. Те се биеха с дървени палки, които имаха топки накрая. В
другата си ръка държаха малко кръгло щитче.
– Какви са тези? – попита Едекон.
– Това са хистриони – отвърна Хризафий. – Това са улични бойци-
акробати. Някога тук е имало гладиатори. Днес хистрионите са техни
наследници, но битките вече не са кървави, защото ние не сме варвари и
не проливаме безсмислено кръв.
– Дечица – пренебрежително каза Едекон, който в същото време изгледа
лошо евнуха. – Играещи си дечица! Нашите хунчета ще ги разкъсат на
парчета!

280
 Когато хистрионите свършиха своята битка-представление, те се
поклониха и изтеглиха назад. Вниманието на хунския генерал бе
привлечено отново от рогозката, защото там бе излязъл човек, който изцяло
погълна интереса на огромния хун. Този мъж беше с качулка на главата си
и изпълняваше някакви странни движения. Това беше танц, но не от
тези. които съблазняват, а такъв, който е близо до битката. Този боен танц
мъжът изпълняваше с огромно вдъхновение. Той размахваше ръце и крака,
после спираше за миг и започваше да прави движения от друг тип, все едно
слагаше пред лицето си различни маски. Той коренно променяше
движенията си. Хризафий нищо не разбираше, но огромният хун явно
бе впечатлен от това, което наблюдаваше.
Евнухът отново се убеждаваше колко наивни са хуните. Той се замисли за
това колко лесно ще бъде да излъже тези страховити на пръв поглед мъже
и да вербува този гигант.
Смаяният хун не изпускаше от очи мъжа, който изпълняваше странния
боен танц без оръжие. Той беше виждал такъв танц. Преди малко си
мислеше за него. Този мъж поразяващо много му приличаше на Авитохол.
Авитохол обаче беше по-висок и тежък. Това не можеше да бъде той.
Освен това Авитохол и Атила бяха останали в Хуния. Кой беше този мъж?
Откъде можеше да повтори толкова точно движенията на двойника на
Атила? Дали това не беше някакво необикновено бойно изкуство, което
много хора знаеха и само той не бе чувал нищо за него? Тези въпроси
караха Едекон да следи внимателно движенията на мъжа с качулка, който
продължаваше бойния си танц със смяна на начините на движение.
Хризафий отново погледна към Едекон, който беше все така
съсредоточен. После забеляза, че и Есла наблюдава зрелището със зяпнала
уста. Протоспатарият се усмихна, защото вече бе сигурен, че и с него ще
успее. Той можеше да вербува и двамата, Есла и Едекон, а и Орест бяха
най-близките хора до Атила. Какво по-хубаво, ако можеше да вербува и
тримата?! Орест обаче никак не бе впечатлен от трупата. Той се бе отделил
най-отзад и разговаряше с братовчед си Приск. Там, зад тях, Хризафий видя
соматофилактиге на Лъв, които охраняваха него и делегацията на хуните.
Лъв, също като Едекон, като че бе впечатлен от това, което правеше мъжът
върху рогозката и, нарушавайки правилата на соматофилактите, се
придвижи и направи така, че да вижда по-добре. Воините му обаче все така
останаха прикрити и невидими, но евнухът беше сигурен, че следят всяко
тяхно движение и бдят над живота им. Добре, дори двамата да успееше да
привлече към задачата, пак щеше да бъде добре. Те така и се бяха разбрали с
Теодосий, да убедят двама от делегацията.
Евнухът си спомни късната нощ, в която обикаляше скулптурата на Зевс
Олимпийски и разговаряха с императора. Тогава Теодосий бе казал:

281
 „Тези са диваци, с дрънкулки и близалки ще можеш да ги примамиш!
Купи ги колкото се може по-евтино! Използвай града, той ще ги омае и
зашемети! Изведи ги на разходка! Излъжи ги! Накарай ги да мечтаят! После
ги подмами с дрънкулки! Те не са виждали такъв град. Те въобще град
сигурно не са виждали, освен руини. Те знаят да рушат, но вероятно ще
могат и да се възхищават на постройките. Константинопол ще ги покори.
Той е покорил, претопил, а и унищожил хиляди, дори милиони. Справил се
е с хора, живели в цивилизация и родени в Рим, Ефес, Тесалоники,
Александрия, Филипопол и Адрианопол. Онези са били граждани и пак са
попаднали под влияние на Града. Този град е подчинил толкова
много цивилизовани граждани, та тези диваци ли няма да покори?!
Сигурен съм, че всеки варварин ще се продаде! Повечето от тях дори
правят това, без да се налага да им даваме пари, а само срещу обещанието
да имат привилегията да живеят в нашия град, да черпят от благата на
цивилизацията.“
Хризафий погледна отново към Едекон. Мъжът, който току-що бе
завършил бойния си танц, се бе скрил в тълпата и хунът сякаш искаше да
го последва. На негово място обаче бе излязъл мъж, който извика:
– Дами и господа, сега ще видите градеж като пирамидите в Египет, само
че от човешки тела.
Огромният хун изведнъж загуби интерес към представлението и
делегацията продължи нататък. Вдясно мъжете видяха величествения
акведукт, построен някога от император Валент. Хуните слушаха разсеяно
вдъхновените думи на Хризафий за цивилизацията и водата. По някое
време Едекон се протегна като отегчено дете, на което му се спи, и каза:
– Умирам от глад.
Хризафий поиска да се върнат в двореца, където според думите му ги
очаквал пир. Докато говореше това, той огледа хората на Лъв, които ги бяха
обградили отдалеч и не им пречеха да се чувстват свободни.
Този Лъв беше човек на Аспар, но Хризафий го харесваше, защото беше
схватлив, владееше интригата, предчувстваше намеренията му. Беше
чувал, че е жесток човек, но това не интересуваше евнуха. Говореше се
също, че е пламенен оратор, който можел да владее тълпата. Той явно
разполагаше с мрежа от куриоси и шпиони и предварително знаеше
намеренията на всеки човек, влизащ в палатиума на василевса. Този мъж
не беше просто пазач, а предвиждаше действията на евентуалните
нападатели. Хризафий бе респектиран от неговата воля и организацията и
дисциплината, която бе въвел между соматофилактите.
Бурният Едекон, към когото Хризафий изпитваше все по-голяма
неприязън и пренебрежение, като жестикулираше, говореше толкова
високо, че всички на форума го чуваха:

282
 – Гладен съм като вълк през зимата! Нямам сили да ходя до някакъв
дворец! Ето тази хубава кръчма, виж колко хора има в нея! Щом са тук и се
веселят така, значи храната е изобилна, а виното е добро – като каза това.
Едекон се насочи към кръчмата, чиято врата зееше отворена. Вътре се
виждаха няколко грубо сковани маси с дълги пейки покрай тях. На
тях седяха всякакви хора. – Дворецът е много далеч! Не искам да се
връщаме! Трябва да отида до гроба на Шельо!
Делегацията на хуните тръгна към кръчмата. Соматофилактите се
разтичаха, за да осигурят тяхната сигурност и тази на Първия съветник.
Приск и Орест вървяха последни и като че ли не бяха особено ангажирани
с това, което се случваше с групата. Те се бяха вглъбили в някакъв техен
разговор.
Едекон влезе в кръчмата и видя една огромна, дълга маса, около която
седяха няколко мъже.
– Искам тук! – извика Едекон.
Соматофилактите на Лъв започнаха да местят групичката, която допреди
малко бе седяла на масата. Мъжете бяха пияни и шумно изразяваха своето
недоволство. На пазачите им се наложи да прилагат сила, криейки се зад
име то на Хризафий и императора.
Най-шумният от всички бе някакъв мъж, който имаше буйна руса коса.
Едекон седна начело на масата. Той изгледа хората в кръчмата, все едно
бе същински владетел и току-що бе удържал победа над тях. Хризафий
виждаше победоносното изражение на грозния, страховит мъж и изпита
истински ужас. Той вече знаеше как изглежда този, за когото се говореха
всякакви ужасии, дори че се хранел с живи християнски деца, и все още се
носеха легенди какви зверства бе причинил на мирните граждани на Тибет.
Кръчмарят не познаваше тези мъже, но като видя Лъв и неговите
соматофилакти, разбра, че са много важни люде. Тези воини бяха облечени
с еднакви дрехи, бяха дисциплинирани, въоръжени с красиви скъпи оръжия
и доспехи, освен това движенията им бяха като на елитни войници.
Кръчмарят беше наблюдавал воини на парадите, както на площада, на
който бе кръчмата му – Амастрианския форум, така и на форума Таврий, а
тези изглеждаха като най-елитните, които беше виждал.
Кръчмарят беше сигурен, че ромеят, който водеше хората, беше наистина
много знатна особа, това си личеше по начина, по който се държеше и беше
облечен и обут. С него очевидно имаше някакви груби, шумни варвари.
Единият изглеждаше страховито, беше огромен, с грозно, надрано лице,
останалите варвари също имаха такива лица. Мъжът имаше малки свински
очички и кръчмарят щеше да се изпусне от ужас, когато онзи задържа
поглед върху него. Кръчмарят беше виждал всякакви варвари, но не и
такъв. Веднага се досети, че тези са хуни. Той бе потресен и от още нещо,

283
в кръчмата винаги миришеше на вино, пот и мръсно, но когато се
приближи до огромния хун, разбра, че той вони ужасно. Той миришеше
на животно и тор. Този или беше вожд на диво племе, или водач на някаква
гилдия, на крадците или разбойниците. Дрехите им издаваха, че са по-
скоро варвари. Кръчмарят се отдалечи и се взря в лицето му. Не! Този едва
ли беше човек. Той бе някакво същество от преизподнята. Мъжът се
прекръсти. Воините от ада бяха дошли на земята и бяха отседнали точно в
неговата кръчма. Що за късмет?! Той се прекръсти още веднъж и отиде да
се погрижи за знатната особа и пасмината с него, все едно се доближаваше
до смъртта си.
– Нашият домакин черпи – извика Едекон.
Онегез, Орест и Есла като че ли чакаха само това, те се нахвърлиха върху
виното, което мъжът донесе. Те искаха все повече и повече хидрии пълни с
вино. Групата на хуните ставаше все по-шумна. Едекон не пиеше вино. Той
беше гладен и искаше да яде. Хунът не обичаше вино, освен това знаеше,
че когато човек пие на гладно, после върши глупости. Той имаше мисия,
трябваше да разузнае града и не биваше да се напива.
По някое време разгорещеният Орест се изправи на крака и извика така,
че всички в кръчмата да го чуят:
– В живота си съм изпил толкова хидрии с вино, но накрая хидрията ще
ме пресуши!
Като чуха това, всички мъже в кръчмата се разсмяха.
Орест продължи:
– Цял живот съм подслонявал хидрии в корема си, най-накрая хидрия ще
ме подслони!
Тези думи предизвикаха буря от възгласи. Едекон нищо не разбираше,
затова попита:
– Какво означава това?
– Хидрията и ритоните са най-много употребяваните от нас съдове. От
тях ние, ромеите, пием вино. В тях най-често се съхранява прахът на
мъртвите ромеи – поясни му Приск, който се опитваше да избира прости
думи, за да може Едекон да го разбере. От известно време Приск говореше
с Орест, но скрито следеше Едекон. Той му беше интересен, този мъж бе
творил историята, която Приск записваше. Библиотекарят имаше желание
да говори с хуна за много неща. За него беше истинско преживяване да се
изправи лице в лице с този, за когото бе чувал толкова много неща.
– Сега разбрах – каза огромният мъж.
Онегез скъпернически оглеждаше кръчмата и както се стори на Едекон,
пресмяташе колко цолдоса ще струва тази почерпка.
След малко Орест отново се изправи и извика:

284
 – Кръчмарю, вино за всички тези достойни мъже, които са днешни гости
на кръчмата ви! Вино за всеки, черпи протоспатарият Хризафий!
Мъжете ликуваха. Някои от тях не разбраха вмятането му за Хризафий
подигравка ли бе, или някаква закачка. Из помещението се чуха думи във
възхвала на Хризафий и викове срещу него. Мъжете обаче явно не
подозираха, че самият Хризафий се намира в кръчмата и чува всичко това.
В този момент мъжът с русата коса се приближи до Орест и го прегърна
приятелски и пиянски. Орест беше нащрек, имаше чувство, че го познава
отнякъде, но не можеше да се сети откъде. Мъжът, като остави ръката си
върху раменете му, се обърна към цялата кръчма.
– Това бяха най-умните думи, които съм чувал в последно време! Пил съм
в почти всички кръчми в Европа, но това беше най-умното нещо! – мъжът
очевидно беше пиян и завалваше думите. Той държеше в ръка една амфора
от керамика и се опитваше да насочи струята към гърлото си, но
не успяваше и се оливаше целият.
Мъжете в кръчмата продължиха да пият. Това беше кръчмарска
вакханалия. Гласовете им се извисяваха и стигнаха до писъци и крясъци.
Едекон крещеше, че иска да му донесат на масата всичката храна,
намираща се в хана. Кръчмарят извади някакъв бут, който все още не бе
опушен добре. Той щеше да го предлага с месеци като мезе на
посетителите на кръчмата. Едекон обаче вдигна тежкия бут, огледа го
доволно и загриза направо от него. От кървавото месо се стекоха червени
вадички по лицето на огромния хун. Костите, които Едекон захапваше и
чупеше, пращяха, все едно се хранеше вълк. Това накара всички
посетители да притихнат и да се заслушат в сумтенето на хуна,
наподобяващо див звяр. Мъжете в кръчмата бяха впечатлени от това, което
виждаха. Този наистина беше звяр. Едекон повдигна чашата си и, въпреки
че не я докосна до устните си, подкани веселбата да продължи и всички
да пият. Това беше като заповед. Отново настъпи шумотевица и мъжете се
заеха с ядене и пиене. Прислужниците и кръчмарят едва смогваха да
пренесат храната и виното. По някое време притесненият кръчмар отиде
до Хризафий и каза:
– Храната след малко ще свърши, ще я изядат, особено този огромният
яде като за десетима! Виното също започна да привършва! То беше за
цялата зима. Има ли злато достопочтеният кир? Искам да ми платите, иначе
ще ме обречете на гибел! Ако може, веднага!
Хризафий гледаше кръчмаря с изражение все едно го боли зъб, защото
сам осъзнаваше колко ще струва цялата тази вакханалия. Той огледа бавно
кръчмата, която приличаше повече на бойно поле. Мъжете се тъпчеха с
храна и преди още да са я преглътнали, наливаха вино в устите си. Всички
говореха нещо или крещяха и се държаха все едно са луди.

285
Хризафий запуши уши и шумът спря, но продължи да гледа мъжете. Ако
можеше да изведе един от пиещите мъже навън и там да стори това, което
правеше в кръчмата, всички щяха да го помислят за луд. Евнухът отново
отпуши уши и шумът нахлу в главата му. После отново запуши уши. Така
продължи да си играе. Само виното можеше да обясни поведението на
тези тук и да оправдае налудничавото им поведение.
– Добре ли сте? – чу той думите на кръчмаря в момента, когато отпуши
ушите си. Той погледна и видя притеснения поглед на кръчмаря. Хризафий
искаше с жест да потвърди, че е добре, но после се сети, че не това
интересува кръчмаря и просто каза:
– Ще платя!
Първият съветник беше чувал и виждал пияни готи, но на такова нещо не
бе присъствал. Пияните хуни представляваха страховита гледка. Той се
стресна, защото опита тези да си ги представи срещу себе си, как с извадени
мечове и саби го атакуват. Сега започваше да разбира какво представляват
хуните и защо Аспар, Маркиан и Арнегисклус имаха толкова малко победи
и толкова много поражения от тях.
Хризафий се чувстваше неудобно и не на мястото си. За него и неговия
сан бе унизително да седи на маса в някаква си кръчма, сред простолюдието
тук, в клоаката на Константинопол. Той не познаваше тази част на града,
никога не се бе докосвал до нея, презираше я и досега не се бе смесвал с
тази паплач. Знаеше, разбира се, че съществува, виждаше я, но се държеше
далеч от нея. Той живееше в двореца си, по-голямата част от времето си
прекарваше в палатиума на василевса.
Скоро евнухът стана и се приближи до Едекон. Той забеляза, че кожата
на хуна, въпреки че беше тъмна и груба от слънцето и вятъра, е зачервена.
Хунът държеше в ръцете си останките от полуизядения, нагризан бут и
продължаваше да ръфа на големи хапки месо от него. Той мляскаше и
шумно изразяваше одобрението си, като се хилеше и викаше, а от устата
му хвърчаха плюнки и несдъвкани парчета месо. Докато гледаше хуна, на
Хризафий му се догади.
– Кир Едеко, да си ходим! – евнухът извика на огромния мъж. Той не
посмя да се приближи до него от притеснение да не бъде захапан от
полузвяра-получовек. – Изядохме всичката храна на човека, скоро и
виното ще свърши!
– Какво?! – разгневеният Едекон го изгледа с цялото презрение, на което
бе способен. – Я сядай! Ние все още не сме започнали да се забавляваме!
Отчаяният Хризафий се върна на мястото си. Той проклинаше участта си.
Работата му не беше лоша, но сигурно трябваше да преживее и такова
нещо. Той се примири и си помисли, че по-лошо от това не може да стане,

286
но скоро се убеди колко много греши. Колкото повече вино се
изпиваше, толкова по-шумно ставаше в кръчмата.
Мъжът с русата коса, въпреки че преди малко прегръщаше Орест, през
цялото време шумно бе изразявал недоволството си. че ги бяха изхвърлили
от масата им. Накрая той не се стърпя, избухна и двамата с Едекон се
скараха. Хунът беше с две глави по-висок и два-три пъти по-тежък. Мъжът
с русата коса обикаляше около Едекон, който изглеждаше безучастен и
крещеше:
– Вониш! Вониш!...
– Терасис! Терасис! – викаха хората на русия мъж. Те трябваше да са
много по-пияни, защото бяха в кръчмата по-отрано, хуните обаче бяха
наваксали с количеството.
Лъв се вгледа в мъжа. Този беше Терасикодиса. Името направи
впечатление и на Приск.
– Вино и злато – крещеше Орест, защото в ръката му бе попаднал някакъв
златен ритон, достоен за императорска трапеза. От този ритон отпиваше
Хризафий.
Приск се чувстваше неудобно. Той бе решил да остане само заради
хуните, за да ги види по-отблизо. Тези бяха истински диви хора и със себе
си носеха духа на степта. Тя дотолкова се бе пропила в същността им, че не
ги напускаше дори тук, в сърцето на града. Воините от другите
народи загубваха своя дух и мигновено се цивилизоваха, когато стъпеха в
Константинопол. Тези мъже обаче бяха различни. От тях се носеше
мирисът и духът на местата, откъдето идваха. Приск беше впечатлен от тях.
Те можеха да му бъдат много полезни. Двамата с Евгениус наскоро бяха
говорили за това дали той да не придружи пратеничеството до Атила,
което ромеите трябваше да върнат. Приск много искаше и сега
се възползваше предварително да се запознае с нрава и обичаите на хуните,
за да е по-подготвен. Той знаеше нещо от книгите, но никога не би могъл
да си представи това, което сега се случваше пред очите му. Тези пиеха по
неподражаем начин. Това беше еманация на варварството.
Библиотекарят имаше още една причина да пътува с хуните, сред тях беше
Орест, който бе израснал в йерархията на хуните. Там щеше да срещне и
другия си братовчед Констанций, когото не бе виждал от много години.
Привлечен от врявата и напрежението от предстоящата битка, в кръчмата
се промъкна някакъв мъж, наметнат с качулка върху главата си. Той изгледа
русия исавър, когото хората му наричаха Терасикодиса, и веднага го позна.
После погледна невъзмутимия Едекон. Очите му обаче търсеха някого
другиго. След като огледа всички, отново отмести погледа си върху
двамата, тъкмо за да види как се засилват един срещу друг. Много добре
знаеше какъв ще бъде изходът от битката, затова се обърна и тръгна да

287
излиза. С периферното зрение обаче забеляза някакъв познат силует. Едва
сега видя, че там беше Приск, а също и онзи, който бе водил отбраната на
Асамус. Позна го, макар да бе облечен в доспехи. Този мъж трябваше да е
онова дете, което бе спасил от рушащия се Дионисиев храм.
Докато гледаше Лъв, в кръчмата настъпи истинско сбива-не. За съжаление
двете групи, хуните и исаврите, бяха въоръжени и скоро всички извадиха
оръжията си. Той също извади своя меч. В този момент се намеси Лъв със
своите соматофилакти. Те не можеха да спрат битката, но се опитаха
да накарат воините да приберат оръжията си, за да няма жертви.
Авитохол не желаеше да се бие. Беше извадил меча си но навик, само за
да се отбранява, въпреки че оръжието като че пееше в ръката му,
предчувствайки кръвта, която скоро щеше да се лее. Лъв, който се
намираше най-близо до него, стъпи напред и с едно бързо движение отне
оръжието му. Авитохол стоеше изумен и се чудеше как бе станало това.
Всъщност той беше разсеян, защото през цялото време търсеше
Ирник. Лъв, както държеше меча на българина, се приближи до
Терасикодиса, защото трябваше да отнеме и неговото оръжие. Но докато
правеше това. Терасикодиса отне меча на Авитохол и го хвана в ръка.
– Веднага приберете оръжията! – извика Лъв с глас, който накара всички
да му се подчинят. Терасикодиса върна отнетия меч на Лъв, който от своя
страна го върна на своя притежател. Само за миг Авитохол беше станал
център на внимание. Той не искаше това. Докато прибираше оръжието в
канията и като мислеше, че със сигурност това не е Драконовият меч, той
напусна кръчмата.
Хризафий също бе разбрал, че мъжът с русата коса е синът на Кодиса. Той
се опитваше да направи знак на Лъв да разтърве яко налагащите се мъже.
След като бяха прибрали оръжията си, с видима радост хуни и исаври бяха
влезли в юмручна битка. Лъв и соматофилактите се подчиниха на заповедта
на Хризафий и се втурнаха да разделят двете групи, но само допринесоха
за още по-голямата суматоха, която настана в кръчмата.
Въодушевеният Едекон крещеше нещо несвързано и като вихрушка
разхвърляше хората около себе си, без значение кой какъв е. Той водеше
някаква лична своя битка срещу всички. Случваше се и хун да пострада от
ритниците и ударите на огромния му юмрук. Скоро в употреба започнаха
да влизат и счупени крака на маси, столове, цели пейки, ритони и хидрии,
които се трошаха в дебелите, твърди глави на исаври и хуни все едно са от
пепел.
Изведнъж Хризафий побягна навън. Той не можеше да остане повече
вътре. Това беше нещо невиждано. Лъв го последва. Вътре неговите воини
бяха безполезни, затова ги организира отвън, а и животът на протоспатария

288
бе най-важен. Какво да пази Едекон, той достатъчно добре се бранеше и
сам. Другите трябваше да защитават от него, а не да бдят над живота му.
Докато почиваха и оправяха своето снаряжение, от кръчмата излезе
огромният хун, който бе прегърнал Терасикодиса. Тази гледка изуми
всички. Само преди миг тези бяха най-яростните противници. Така беше в
пиянските сбивания, приятели се сбиваха за миг, а след малко отново бяха
"приятели", все едно нищо не се е случило.
– Много ми е приятно – бърбореше Едекон с подути устни. Хризафий
не го бе видял да пие, но сигурно по време на битката бе успял да погълне
вино. Въобще тези животни бяха някаква напаст. – Толкова ми е приятно!
Аз много те уважавам! – говореше Едекон и се наведе и целуна русата коса
на исавъра отгоре на темето. – И казваш, сте исаври?
– Ъъхъъ....
– Щом сте исаври, тъй да бъде – Едекон продължаваше да говори. – Ние,
хуните, обичаме хора, с които да се забавляваме – като погледна към
Хризафий и постави пръст пред устните си, той се наведе над ухото на
Терасис, но го каза толкова високо, че всички го чуха. – Ромеите не стават,
но не им казвай!
Едекон се преструваше на много пиян. Той правеше така, че лицето му да
прилича на човек, изпил много вино. Мъжът явно не веднъж се бе напивал
и много добре имитираше изражението и поведението на пияница и сега
лицето му изглеждаше размазано. Всичко това изпълваше евнуха с погнуса,
само едно нещо сгряваше сърцето му, той щеше да го подкупи, да го
вербува, да накара този звероподобен мъж да пълзи в нозете му. Той беше
човек, а хунът – животно, Хризафий щеше да го превърне в свой роб, своя
маша. Този тъп изрод щеше да свърши най-голямата услуга на
империята, той щеше да направи това, което всичките воини на Аспар
не можеха да сторят. Точно този, който сега говореше така за тях и ги
унизяваше в сърцето на империята им, някой ден щеше горко да съжалява.
Той щеше да убие Атила.
В този момент, само с кимване на главата, Хризафий подсказа какво да се
направи. Соматофилактите веднага отделиха хуна от исавъра. Лъв отведе
Терасикодиса. Той имаше планове за неговите исаври. Протоспатарият пък
отведе Едекон. Те тръгнаха по пътя към някакъв форум. Пред тях се
виждаше първата и най-стара крепостна стена на града, тази построена от
Константин. Акведуктът все така се извисяваше от дясната им страна. Там
се намираше кварталът Платея, а отляво – Константиниана.
Мъжете вървяха бавно и някак тържествено. Едекон за миг като че
изтрезня и от битката се включи в разговора, който Хризафий смяташе, че
е време да проведат.

289
 – Кир Едеко – каза евнухът с най-мазния си глас. – Искам да ти дам в дар
злато!
– Злато! Златото трябва да дадете на Онегез, той е изпратен за това!
– Не, аз искам да дам злато на вас лично!
– Лично на мен? – изуми се Едекон, след това отговори: – Аз съм дошъл
до тук да взема златото, което вие дължите на моя каган. Даже да ми дадете
злато лично на мен, аз трябва да го сложа към това на кагана.
Това, че хунът не можеше да разбере какво му говори, още повече зарадва
опитния интригант. Този бе толкова наивен, че не можеше един подкуп да
вземе като хората.
– Приготвил съм ви петдесет либри злато лично за вас – каза
протоспатарият.
– Дори да е за мен, когато разбере, че съм взел злато за себе си, Атила ще
ми го вземе! Нали ще се досети, че е от подкуп!
– Когато влизате там, където живеете, златото няма да е у вас. През това
време то ще е у един мой доверен човек. Едва когато се настаните, той ще
ви го даде.
Едекон се намръщи и каза:
– Градът ни се нарича Хунград.
– Добре, ще ви го донесе в Хунград, във вашия дворец. Вие сте един от
най-изтъкнатите генерали, надявам се имате дворец!?
Хризафий каза това нарочно. Той много добре знаеше, че скиро-хунът не
може да има дворец. Освен това си спомняше, че той бе настоял да спи в
обора при конете, като най-презрян прислужник или роб.
– Не! Нямам дворец! – чистосърдечно си призна огромният мъж. Той
изглеждаше тъжен и сломен и бе навел бичата си глава напред. – Аз живея
в юрта.
Двамата мъже продължиха своята разходка из града. Едекон все така
любопитен оглеждаше тълпата. Тук тя бе най-пъстра, многолика и шумна.
Тълпата му се струваше грозна, недодялана, виждаше еднооки хора, куци,
хроми.
– Това следствие от чумата ли е? – попита хунът.
– Не! – отвърна първият съветник. – Градът е като машина, тя смила
хората. Чумата изби голяма част от гражданите. Понеже никой не се спаси
от лапите ѝ, от нея не останаха белези. Тези тук може да са ветерани. Онзи
може да го е прегазила каруца и затова да куца, а окото на този да е извадено
при пиянско сбиване или да се е инфектирало от нещо. Аз също често мисля
защо в Константинопол има толкова много изроди и сакати. Стигнах до
извода, че градът наранява хората, освен това тук животът е лесен и такива
могат да оцеляват, затова живеят толкова дълго, а други се стичат насам.

290
 На форума се извисяваше голяма църква, която носеше името „Свети
Апостоли”. Зад нея имаше пазар с много хора, всеки викаше и предлагаше
собствената си стока. Докато минаваха и оглеждаха това, което се
предлагаше, Едекон забеляза някакъв римски патриций, който явно бе
изпаднал в тежко състояние. Въпреки че бе прокъсана и мръсна, тогата му
със син кант подсказваше, че е от знатен произход. Мъжът предлагаше
великолепен дървен стол, целият в дърворезби. На единия подлакътник на
стола имаше гравирана сърна, а под другия – вълк. Хризафий се загледа в
стола само за миг. Това бе стара изработка, сега такива мебели не се
правеха. За съжаление сега не беше време за покупки.
Едекон също огледа стола.
– Сега няма къде да го сложа, а в юртата също ще стои смешно – каза
огромният хун.
Като изгледа внимателно хуна, евнухът каза:
– Градът има много лоши страни: шумът, насилието, пренаселеността, тук
смъртта дебне от всеки ъгъл и не можеш да я усетиш, но в същото време
тук е събрано цялото богатство на света. Градът е притегателен център за
най-умните хора в света, тук са всички учени, писатели, най-добрите
занаятчии, политици, най-богатите търговци, тук има много разкош.
Има хора, които не познават града. Може цял живот да живеят в палатиум,
без въобще да общуват с тази паплач. Животът тук е прекрасен и лесен. Бих
дал живота си, но не бих напуснал този град! Не мога да живея никъде
другаде освен тук!
Кир Едеко, ти искаш ли да живееш в този град? Да имаш собствен дворец?
Да прекарваш дните си в разкош, да изяждаш всеки ден по една плешка или
бут? – докато говореше, Хризафий си спомни как хунът бе ръфал бута и се
намръщи. – Личи си, че ти си изискан човек, културен, ценител на
красотата – евнухът явно много сериозно огъна своята съвест, за да каже
тези неща, – че не си роден да живееш сред дивите хуни! Ти си патриций. –
Той си спомни, че Едекон бе спал в конюшнята, в сламата при конете. Като
се опитваше да не се намръщи, той добави: – Ти си роден да спиш в
сатенени чаршафи! Вечерите при теб да спят най-красивите жени!
Всички да те желаят и да ти казват: „Кир Едеко! Кир Едеко!”
Хунът едва не се захили. Той сам бе предпочел юртата пред двореца. За
да излъже евнуха, той каза:
– Майка ми е скирска принцеса. Личи ли ми, че хуните не са от моята
класа? – той се наведе към евнуха и му подшушна: – Ще ти кажа нещо под
секрет, не им го казвай, но те малко вонят!
В този момент зловонният дъх на Едекон едва не повали Хризафий на
земята.

291
 – Ти ми предлагаш дворец чук, в Константинопол? – попита учуденият
Едекон, а очичките му се смалиха още повече и станаха хладни и
пресметливи.
– Да! Същият като онзи, в който сега живееш.
– Дворец като този, в който живеем?! Целият от гладък блестящ мрамор,
застлан с дебел, мек килим?! – Едекон нарочно се правеше на малоумен. –
Искам дворецът ми да има килим, за да може конят ми да не се подхлъзва!
Хризафий се намръщи. Този варварин... Той мислеше да вкара коня си в
двореца! Килим... Килим...
Евнухът осъзна, че възприема вонящия хун като малко дете, което не е
съвсем наред с ума. Хризафий за пореден път се увери колко прав бе
василевсът, като смяташе, че само с дрънкулки и близалки ще успее да
подкупи тези хора. Тази задача се бе оказала най-лесната за него, а в
началото бе смятал, че ще е много трудна. Как да не е лесна, щом този
не мислеше за златото и двореца, а за килима?
Изведнъж обаче, като стана съвсем сериозен, Едекон каза:
– Искам да живея в същия дворец!
– В този дворец не може! Той е на императора!
– Искам точно този дворец! Кой знае какъв дворец ще ми дадете! Или
този, или не искам друг! – докато говореше, Едекон заприлича на огромно
хлапе с грозно, надрано лице. Хризафий беше доволен, защото бе успял да
вкара отрова в душата на страховития воин. В първия момент евнухът се
притесни, защото наистина не можеше да обещае, че ще даде двореца на
василевса на Едекон. После обаче той си даде сметка, че това желание
никога няма да бъде изпълнено. Защо да не обещае, след като знае, че
никога няма да му се наложи да изпълни това обещание?
– Добре, ще получиш същия дворец – каза примирено Хризафий.
Евнухът се забавляваше вътрешно, като си представяше подобния на
чудовище Едекон в присъствието на благородните патриции. Как ли щяха
да приемат обезобразения до неузнаваемост изрод като равен на тях? Той
бе толкова грозен, че сигурно дори готите щяха да го избягват.
– Ще получиш същия дворец, но и ти трябва да направиш нещо за мен!
Искам нещо в замяна!
– Какво? – попита Едекон, но му личеше, че е разсеян. Той се заглеждаше
по тълпата.
– Трябва да убиеш Атила! – каза евнухът, като беше сигурен, че това ще
предизвика вниманието на хуна.
Светът пред очите на Едекон се сви до точка. Той заговори, но чуваше
гласа си някак отдалеч.
– Това е нечувано! Глупост! – Едекон не можеше да каже и една дума на
гръцки. Само за миг той се превърна в звяр. Ноздрите му се разшириха, от

292
очите му излизаха светкавици. Мина време преди да овладее залелите го
емоции. Той бе очаквал да го подкупят и вербуват, но не мислеше, че така
директно и толкова бързо ще получи такова предложение. Явно този
го смяташе за съвсем тъп.
Едекон пак си сложи маската на глупак и за да успокои Хризафий,
попита:
– Как ще живея в двореца, как ще се радвам на моя килим, след като ще
бъда мъртъв?!
– Ти нали си скир? Чувал съм, че твоята гвардия пази презрения Атила.
Не искаш ли да заемеш трона на вашия император?
– На кой император? – попита с надежда в гласа Едекон.
– Там на вашия владетел, каквато е длъжността му.
– За кагана Атила ли говориш?
Хризафий направи пренебрежителен жест, все едно не го интересува и
дори го е гнус да произнесе името на Атила.
Авитохол се бе приближил до двамата говорещи, като бе използвал най-
доброто прикритие – тълпата. На българина му се наложи да използва
всички неща, които бе научил като български багатур. След като чу част от
разговора, разбра, че ромеят прави всичко това, за да унизи Атила, да го
опише като жертва и същество, което не е човек. Така правеха
куриосите, преди да убият някого, си внушаваха, че той не е човек. За Атила
това не беше особено трудно. Тази идея всички ромеи повтаряха от години.
Авитохол беше сигурен, че зад предложението на Хризафий, отправено към
Едекон, стои Евгениус.
От одеве той наблюдаваше поведението на Едекон, който се държеше
гузно. Това не беше характерно за огромния хун. Авитохол беше изумен
от държането му. Едва когато дочу какво си говорят двамата, разбра, че
Едекон наистина е гузен. Българинът не можеше да повярва, но братът на
Чат май заговорничеше срещу Атила, а по този начин и срещу него.
Изуменият българин се отдалечи, беше чул достатъчно и не желаеше
да издава това, което беше научил. То със сигурност бе най-важната част
от разговора между двамата. Вярно, че беше важно да научи кога и как е
планирано нападението, но в тълпата му бе много трудно да подслушва,
затова предпочете да се отдалечи.
– Не! Не искам да владея Хуния! – каза Едекон. – Нито да живея там, в
конските фъшкии, където всичко мирише на тор!
– Ти също миришеш лошо! – каза Хризафий. – Трябва да те изкъпем!
Трябва да посетим терма! – докато говореше, евнухът гнусливо запуши
носа си.
След това Хризафий отведе огромния хун в най-близката терма. Той
искаше да останат насаме с Едекон, но в термата имаше доста хора. Лъв бе

293
останал пред кръчмата, за да отведе Терасикодиса и да разтърве биещите
се. Всъщност той едва ли щеше да се намеси, но поне щеше да изчака
всичко да утихне.
Първият съветник изпитваше погнуса да ползва обща терма. Той си имаше
негова собствена в двореца и дори във всичките си имения. Този хун обаче
бе толкова мръсен и вонящ, че щеше да го е гнус да го покани да се изкъпе
в личната му терма. Затова предпочете да влязат в обща терма. Той
обаче дори не се съблече. Хризафий отведе огромния хун в средната част
на термата, която се казваше тебитариум. В това помещение имаше голям
мраморен клинос, върху който мъже или жени правеха масажи на къпещите
се.
Едекон смъкна кожените дрехи от себе си и остана както майка го е
родила. Той небрежно хвърли дрехите си върху клиноса. Хуно-скирът
представляваше страховита гледка. Този бе наистина много силен.
Мускулите обгръщаха тялото му като могъщи преплетени коренища. Това
беше най-силният човек, когото Хризафий бе виждал. Херкулес със
сигурност беше по-слаб от него. Макар и огромен, той нямаше грам
мазнина по себе си. Маркиан в сравнение с него приличаше на малко дете,
дребен, невзрачен и пухкав. Той явно направи впечатление и на останалите
хора, които се намираха в помещението. Един след друг притеснени те
започнаха да напускат термата, като се кръстеха. Явно огромният хун
ги смущаваше и плашеше. Като огледа тялото на хуна, дъхът на Хризафий
секна. Никога не си беше представял, че съществува толкова силен човек
в света. Хризафий оглеждаше тялото му все едно го изследва. Повечето
хора говореха мръсотии за евнусите и твърдяха, че обслужвали мъже, но
не беше така. Хризафий никога не беше спал нито с жена, нито с мъж.
Затова огледа торса му от чието любопитство, после хлъзна погледа си
надолу. Този явно плашеше не само мъжете, но и жените. Навсякъде той
беше огромен и страховит. Толкова надарен човек досега евнухът не беше
виждал. Беше чувал, че умствено изостаналите хора са по-надарени от
другите. Това явно беше истина. Евнухът се опита да си представи как този
би се сношавал с жена. Това щеше да бъде насилие. Тази мисъл го накара
да се намръщи от отвращение. Хуните сигурно се сношаваха като
животни. Той си го представи не като любов, а като насилие. Всичко това
направи така, че през евнуха да премине гореща вълна и той се изпоти.
– Аз ще изляза за малко – каза евнухът и изхвърча навън. Мъжът дишаше
тежко. Той вдишваше от миризливия константинополски въздух, но сега
той му се струваше освежителен и чист. След като посети пазара на форума
и купи най-скъпата роба, отново се върна в термата. Разходката до пазара го
бе откъснала за малко от натрапчивия образ на голия хун. За съжаление,
когато отново влезе в термата, видя, че Едекон все така си стърчеше гол и

294
надарен насред помещението. Хризафий седна на клиноса, а Едекон тръгна
към басейнчето.
След като се потопи за кратко в топлата вода, Едекон излезе, седна на
клиноса и каза:
– Не! Повече не искам да живея в степта! – хунът се огледа като
омагьосан. – Този град много ми харесва, топлата вода също! Искам да бъда
обграждан от стени, за да се чувствам сигурен, да яздя своя кон върху
килима! Искам много храна, разкош, да преживея старините си на
спокойствие! Не искам да си тръгвам от тук! – вътрешно Едекон ликуваше
и се смееше. Той знаеше, че глупавият Хризафий се е „вързал” на ролята
му. Ромеят смяташе, че един дивак ще се впечатли от тези неща, които за
Едекон не означаваха нищо. Но евнухът допускаше същата грешка, както
всички владетели, дипломати и воини, а може би и всички хора. Те съдеха
за човека отсреща и за своя противник по себе си. И понеже Хризафий се
впечатляваше от тези неща, дори не можеше да допусне, че те може да не
означават нищо за Едекон. За хуна това, което се намираше в пунгията, бе
по-ценно от този град, от цялата империя и от собствения му живот.
Ромеите съдеха за останалите по собствената си ценностна система и
смятаха, че хората са такива, каквито ги рисуват в главите си. Те
опростяваха образите, изкарваха враговете си елементарни като животни,
глупави и ограничени. Това беше капан, в който те самите се вкарваха.
Хризафий се притесни.
– Все пак не забравяй, че преди да заживееш тук, трябва да отидеш в
Хуния и да изпълниш задачата си!
– Не искам! – като малко дете отвърна Едекон:
Огромният воин много добре осъзнаваше, че Хризафий се опитва да го
подкупи, за да убие Атила. Той продължи да говори с него само за да може
да разкрие още някаква подробност около заговора. Едекон беше сигурен,
че в този момент на друго място друг ромей се опитва да уговори за
същото нещо Онегез или Есла. Щом Хризафий и Теодосий искаха да убият
Атила, едва ли щяха да разчитат само на един убиец. Със сигурност щяха
да опитат да подкупят и друг, за да може, ако единият бъде заловен или се
откаже, вторият да свърши работата. Трябваше да разбере на кой друг бяха
предложили и какви са плановете им. След малко той каза:
– Сам може да не се справя! Може ли да ми дадете още един човек? Не е
толкова лесна работа да се убие Атила!
В този момент се сети, че някакъв щеше да му даде злато, може би той
щеше да бъде помощникът му. Той обаче едва ли щеше да бъде вторият
убиец. Сърцето на Едекон се сви. Ромеите явно бяха изтъкали цяла мрежа
около кагана Атила.

295
 Хризафий подаде на скиро-хуна тога. Тя беше от бял мек памучен плат
от Египет. В нея бяха втъкани златни нишки. Евнухът му беше купил тога,
защото искаше да го облагороди, да го накара да се почувства повече
ромей. А и какъв смисъл щеше да има да се къпе, след като отново щеше
да навлече вонящите си дрехи. Едекон облече тогата. Черната му, корава
кожа странно контрастираше с бялата, пухкава тога, която бе подплатена
със скъпоценна хермелинова кожа, достойна за патриций. Това обаче не
накара Едекон да започне да изглежда по-благороден и достолепен.
Скъпата тога сякаш още повече подчертаваше неговата грубост. Дрехата
на римлянин и същността на хун бяха несъвместими. Тази тога го караше
да изглежда нелепо и гротескно и подчертаваше неговия жалък и неудачен
опит да бъде ромей.
– Как изглеждам ? – попита Едекон, като се кипреше. Той се приближи
до басейнчето и опита да се огледа в неговата гладка повърхност.
– Кир Едеко, изглеждате толкова благородно! Вие сте прероден
римлянин! Тази тога подчертава вашето интелигентно излъчване, което
досега не бях забелязал!
– Наистина ли? – попита наивно Едекон. Той с нищо не показа, че разбира
присмеха и обидата в думите на патриция и продължи да се оглежда.
– Да! Видът ви е достоен за патриций! Така облечен вие ще бъдете приет
във всеки палатиум и ще бедете желан гост на патрициите и сенаторите, а
и на самия василевс! Не мога да ви позная, толкова много сте се променили!
Едекон се усмихна.
– Все пак запазете дрехите ми.

296
 X
Авитохол яздеше Аспа, но не искаше да преуморява коня си. Витос бе
свършил много добра работа с жребеца му, но българинът знаеше, че трябва
да внимава с конете, защото те са много чувствителни. Затова сега не
бързаше, яздеше бавно и опитваше да не преумори великолепния ат. При
друг случай той щеше да настигне пратеничеството, но сега не успя. Той
мина покрай Филипопол и не си позволи да остане по-дълго време. После
мина покрай Адрианопол и едва привечер, на последния ден от пътуването
на пратениците, успя да ги настигне. Авитохол приближаваше стените на
Константинопол и изпита респект. Той вече се бе изправял пред тях,
но тогава те бяха току-що издигнати. Освен това валеше дъжд и не бе успял
добре да ги огледа. Сега те се извисяваха пред него оцветени в червено,
осветявани от залязващото слънце, и изглеждаше все едно са направени от
мед. Тук стените бяха три и всяка беше по-висока от другите. Така, вместо
един ред стрелци, можеха да се наредят стъпаловидно три реда, които да
стрелят без да си пречат. Авитохол беше виждал много крепости и стени,
но за пръв път наблюдаваше нещо толкова здраво и добре измислено.
Хората пред него не минаха през Харисийската порта, а слязоха на юг.
Най-южната порта на града бе най-голяма. Тя бе оформена като кръг, който
се вдава в крепостната стена. Там имаше три порти. За да стигнеш до тях,
трябваше да минеш покрай високите стени, откъдето те наблюдаваха
воини. Златната порта имаше три входа. Това бяха три високи арки, все пак
средната от тях бе най-висока. Огромните порти бяха направени от цели
дървета, обковани с желязо, които се държаха от преголеми гвоздеи, чиито
глави чернееха и се виждаха отдалече. Върху всяка една от портите имаше
внушителен бронзов релеф. Златната порта бе най-голямата в
Константинопол, а може би и в света, но в същото време беше най-добре
пазената. Авитохол я оглеждаше внимателно. Тя беше смъртоносен капан.
Който решеше в битка да мине от тук, отначало трябваше да преодолее
стрелците с лъкове от крепостната стена, след това да попадне в кръга и да
бъде уязвим отвсякъде. Така стрелците щяха да го стрелят не само отпред,
а и отстрани и отзад, в гърба. Ако можеше да стигне до някоя от трите
порти, щеше да попадне в още по-лош и смъртоносен капан. Преди портата,
а и след това, воинът щеше да се окаже в дълъг коридор, чиито гладки стени
и тавани бяха с многобройни амбразури. През тях защитниците на града
можеха да изстрелват стрели и да изливат разтопено олово или нажежено
олио. Крепостните стени изглеждаха като непристъпна планинска верига,
която се извисяваше над воина, решил да ги атакува. След земетресението,
стената бе издигната наново и бе станала още по-непристъпна.
297
 Златната порта и цялото това съоръжение се наричаше Кикловий, което
означаваше „кръг”. Така се наричаше и кварталът от вътрешната страна на
града. След това Авитохол, като следваше от разстояние пратеничеството,
тръгна по Главната улица на града, така наречената Средна улица – Меса.
Тази улица бе много широка и по-впечатляваща от Вия Сакра в Рим. Той
яздеше Аспа по павираните улици. Камъните обаче бяха с толкова
излъскани повърхности, че подковите не помагаха и конят едва се
задържаше. На няколко пъти Аспа се притесни и зачатка с подковите по
камъните, а изпод копитата му излизаха искри. Българинът видя
учудването, което това предизвика у гражданите. Колкото по-
тъмно ставаше, толкова по-ясно се виждаха искрите.
Тези улици много му заприличаха на филипополските, които бяха
покрити от двете страни с аркади. Тук те също имаха навеси, но от мрамор.
Те бяха подпрени от предната си страна с много по-леки колони, отгоре на
които имаше капители и украси от каменни лиани и бръшлян. Разстоянието
под колоните и навеса беше по-дълбоко, за да може там да се движат повече
хора, а в дъното на тази колонада имаше магазини.
Авитохол вървеше по Меса. Скоро премина през форума на Аркадий. Той
следваше внимателно хуните. Добре че те бяха с каруци и не можеха да
останат невидими. Вече по тъмно гостите пресякоха река Лик, малко преди
да излязат и пресекат форума на Бик. След доста време преминаха през
форума Тавър. Следващият форум бе най-големият в града, този
който носеше името на Константин. Там Авитохол видя Хиподрума. Те
продължиха, но не отидоха в двореца на Теодосий, а в някакъв друг
палатиум, който се намираше след акропола и срещу църквата "Свети
Димитър". Това беше най-богатият квартал в града. Той се намираше между
акропола и форума на Теодосий. Всички сгради тук бяха палатиуми. В тази
част на града не живееха търговци, нямаше шумотевица и
суматоха. Улиците не бяха по-тесни от останалите в града, но по тях не се
движеше почти никой. Пред много от палатиумите стояха въоръжени мъже,
които ги пазеха.
След като видя в кой палатиум са настанени делегатите от хунското
пратеничество, той се замисли къде да се скрие и да прекара времето си,
докато е в Града. Доколкото можа да види, този дворец беше съвсем нов,
явно построен наскоро. Беше много пищен и богат. Спомняше си
пребиваването си тук първия път. След това още няколко пъти бе
посещавал града на василевса. Сега обаче трябваше да помисли за това къде
да преспи. Българинът искаше да си намери място, което да е близо до този
палатиум. Затова огледа съседния дворец, който имаше окаян вид. Личеше
си, че неговото великолепие отдавна е отминало. Той беше голям, но
изглеждаше запуснат и изоставен. Боята му бе излиняла, побеляла от

298
слънцето. Всичко това обаче бе много подходящо за него. По-добър не
можеше да намери. Авитохол не искаше да спи в страноприемница, защото
всички те се намираха далеч от тук и нямаше да може да следи отблизо
какво се случва с хората, които следеше. Там между тях се надяваше да
открие сина си. Заради него бе дошъл до тук.
Разбира се, синът му не беше сред мъжете, които бе видял в последния
момент, преди да влязат в града.
Авитохол потропа на портата на двореца, но не чу кучешки лай. Макар и
западнал, личеше си, че в него живее някой. Авитохол потупа Аспа. От тук
той виждаше конюшнята на палатиума. Там щеше да бъде много удобно за
жребеца. Освен това пред двореца имаше място, което някога явно е било
градина, но сега тя бе запусната, тревясала и буренясала и конят щеше да
се разхожда спокойно, без да предизвиква вниманието на гражданите.
Скоро портата се отвори и там застана някакъв мъж, в ръката си той
държеше свещ.
– Кой си ти? – попита мъжът.
– Пътник съм. Търся място да преспя.
– Това не е хан. Това е почтеният дом на патриция Теренций.
– Аз също съм благородник и не искам да спя в хан. Затова търся
палатиум, почтен дом, където да бъда посрещнат като гост. Искам да
говоря с господаря Теренций!
– Какво можеш да дадеш? – попита мъжът, на когото му личеше, че
допреди малко е спал или поне току-що ставаше от леглото си.
Авитохол беше взел голяма торба, пълна догоре с цолдоси. Той се беше
сетил, че ще му е трудно да следва пратеничеството отдалеч, без да
разполага със злато и сребро. Сега се радваше, че тогава бе проявил
прозорливост.
Българинът извади няколко цолдоса, които тук наричаха солиди, и ги
мушна в ръката на мъжа. Той се усмихна и веднага го покани да влезе.
– Сам ли е, ваше високоблагородие?
– Сам съм.
Това още повече успокои мъжа.
– Заповядайте! Ще ви настаня, ще ви нахраня с нещо! За тази вечер
нямаме кой знае какво, но утре ще купя и ще ви сготвя нещо! Не аз, а моята
жена.
– А може ли да се срещна с домакина?
– С кого, с Теренций ли?
– Да!
– Не! Господарят почина преди няколко месеца. Сега всичко това е на
неговата съпруга. Тя, горката, не е на себе си! Светица е тя!

299
 Докато говореше, мъжът посегна да поеме поводите на Аспа и да се
погрижи за него. Авитохол обаче отдръпна ръката си и не позволи това. Той
сам отведе Аспа в обора за животни и след като подсуши гърба на коня с
наръч суха слама, сложи му малко сено и ведро с вода и влезе в
двореца. Там човекът, който явно бе иконом или прислужник, вече
го чакаше в кухнята. Авитохол седна на масата и хапна някакъв сух комат
хляб и нещо, което приличаше да е направено от мляко, но всъщност не
можа да разбере какво е. Мъжът му наля чаша с вино, но Авитохол му го
побутна обратно, което много учуди римлянина. Изказването на Авитохол,
че не обича вино и никога не е пил, предизвика шок в мъжа. Той твърдеше,
че досега не е чувал и виждал мъж, който никога в живота си да не е пил
вино. Всичко това накара прислужника да го сметне за луд и да го гледа
подозрително.
За да сменят темата. Авитохол попита:
– Как почина господаря ти? От какво?
– Беше убит от куриос. Откриха го с кама в гърдите.
– Къде стана това?
– Тук в двореца.
Авитохол беше потресен от това, което току-що бе научил. Господарят
на този палатиум бе убит от куриос и това бе станало на това място. Това
означаваше, че и неговата сигурност не бе гарантирана.
– Ти какъв си? – попита прислужникът. – Защо не сваляш качулката от
главата си?
– Някога бях болен и лицето ми остана белязано – отвърна Авитохол.
– А как е името ти?
Авитохол беше очаквал въпроса, но още не бе рошил с какво име да се
представи. След известно забавяне, той отговори:
– Името ми е Орест. Син съм на Татул.
Авитохол знаеше почти всичко за Орест и нямаше да му е трудно да се
представя за него. Повече се притесняваше, че ако сега излъже, после дълго
време трябва да го прави и имаше опасност да се оплете в лъжите си.
Икономът го настани в една малка стая с дървен нар. Авитохол се
чувстваше много изморен. Залости прозорците и вратата, след което
провери въоръжението си. Просна ризницата си на един стол, който бе
поставен до леглото му. Провери меча си, извади го бързо няколко пъти,
след това поряза леко пръста си, за да му даде да пие кръв и си легна, като
го държеше под ръка. Мисълта, че куриос се е разхождал съвсем свободно
из тези коридори и стаи, не му даваше мира.
Авитохол се отпусна тежко върху твърдото, дървено легло. За миг затвори
очи. Чувстваше се много изморен, но не знаеше дали е време да спи. Сега
може би трябваше да стане и да се промъкне до палатиума, в който бе

300
настанена делегацията. Трябваше да огледа всички легла, за да види да не
би Ирник да е с тях. Синът му можеше да се е мушнал някъде в каруцата с
даровете и така да е напуснал лагера на хуните, незабелязан от никого.
Хуните бяха воини и първата нощ сигурно щяха да са нащрек. Те, разбира
се, нямаше да се пазят от него, а от воините на василевса или кой знае, може
би от неговите куриоси. Както и да е. Тази нощ щеше да е много трудно и
рисковано да проникне в палатиума. Освен това делегацията със
сигурност щеше да бъде охранявана от някакви воини. Палатина никога не
напускаше двореца на василевса, тя пазеше там на място. Те не биха дошли
тук, за да пазят. Те дори не пазеха василевса, а двореца. Техният началник
се наричаше напий. За охраната на императора отговаряха
соматофилактите, които бяха негови лични телохранители и го
придружаваха навсякъде. Етерията – наемната гвардия от чужденци, която
сега се състоеше само от готи, пазеше василевса от самите ромеи, патриции
и соматофилактите. Колкото и да бе странно, чужденците имаха изгода
Теодосий да е жив, повече от ромеите. Най-приближените до владетеля
винаги бяха и най-голямата заплаха за него, защото всеки от тях се
опитваше да се докопа до престола и да седне на него. Понякога владетелят
имаше лични келиоти – телохранители. Говореше се, че най-често това
били куриоси, които той наемал само за да не бъдат наети срещу него. Той
ползвал тези келиоти, но в същото време се боял от тях, защото преди
всичко те били убийци. Владетелят обаче, когато ги наемал, се водил от две
максими. Едната е, че по-добре най-големите си врагове да държиш
близо до себе си, за да знаеш къде са и какво ти готвят. Другата е. че
наемният убиец може да бъде спрян само от друг наемен убиец. И така,
понеже тези келиоти бяха до голяма степен куриоси, те можели да възпрат
други куриоси.
Владетелят, разбира се, имаше и пазител на личните му покои – китонит.
Той обикновено беше евнух, за да е безопасен за императрицата и спеше в
стая специално отредена за него, точно до покоите на владетеля. Той
носеше длъжността кувикуларий и имаше за задача да действа вечер, по
всяко време, когато се наложи. Този пост бил въведен, тъй като много от
римските императори бяха проводени в съня си от меч или задушени.
Авитохол знаеше всичко това, но не беше сигурен кой точно ще охранява
хуните. Това едва ли щяха да бъдат соматофилактите, защото те отговаряха
за сигурността на императора и няколко от най-знатните велможи. Малко
вероятно бе да ангажират и етерията. Те бяха готи и ромеите биха се
притеснили да не се договорят с хуните. Кои ли бяха пазачите тази нощ?
Докато мислеше върху всичко това, затвори очи. За миг му се стори, че още
е върху гърба на коня и язди в някаква житна нива, а Филипопол с белите
си стени се извисяваше от лявата му страна. Авитохол гледаше напред, но

301
виждаше тепетата, отрупани с бели сгради, които излъчваха светлина. За
миг дори му се стори, че се полюлява като в лодка.
На сутринта стана още при пукването на зората. Неговата стая се
намираше на първия етаж, затова не успя да види изгрева. Освен това
прозорците му бяха обковани с дебели дъски и през тях не можеше да се
погледне.
Без да се бави, българинът се отправи към кухнята. Там на масата седеше
мъжът от снощи, до него явно бе жена му. Тя беше ниска и трътлеста, с
голям разплут бюст. Жената беше грозна, с намусено изражение. Личеше
си, че никак не е доволна от присъствието на среднощния им посетител.
Тя го изгледа все едно е крадец. Българинът беше сигурен, че храната пред
тях е купена с неговото злато, но нищо не каза. И без това не искаше да се
бави.
– Искам да видя лицето ти! – изграчи жената с грозния си, дрезгав глас.
Авитохол не желаеше да разкрива лицето си. Макар да беше сигурен, че
тези няма откъде да познават Атила, все пак предпочиташе никой да не го
е виждал.
Жената се изправи и каза:
– Ако не видя лицето ти, си стягай багажа и си тръгвай!
– Лицето ми е грозно и наранено – каза Авитохол. – Не искам да ви го
причинявам!
– Много говориш и само глупости. Ти не ме баламосвай! Дай да видя как
изглеждаш, ако си болен, си тръгвай!
– Не съм болен! Здрав съм!
Жената, с огромните си разплути форми, застана пред него с ръце на
кръста и го побутна с гърдите си.
– Дай да видя! – каза заядливо тя.
Авитохол нямаше време за губене. Той се притесняваше да не изпусне
пратениците и Ирник, затова напусна кухнята и с това прекрати спора.
Преди да напусне двореца, провери дали конят му е добре и дали има нужда
от вода и сено. След това отиде да дебне покрай оградата ма палатиума, в
който бе настанена хунската делегация.
За негов късмет не му се наложи да чака дълго. Скоро видя Едекон, който
излезе на улицата, следван от Хризафий. След него вървяха Онегез – братът
на Скот, и Есла. Беше видно, че той не е Ирник. Най-отзад се движеха Орест
и братовчед му Приск. Авитохол веднага разпозна Хризафий, а Приск
почти не се бе променил. Българинът беше забелязал, че хората, които се
занимаваха с книги, остаряваха красиво, някак благородно. Четенето и
писането оставяха върху тях благороден отпечатък. От другата страна бяха
воините, чиито лица изразяваха цялата грозота на битките и войните, през
които са преминали. Смъртта, насилието и скръбта врязваха бръчките им

302
по-дълбоко и караха лицата им да изглеждат все по-волеви; техните очи все
по-често се взираха в мрака на отвъдното, тъй като бяха вперени в смъртта.
Така остаряваха воините. Лицата им ставаха грозни и зловещи и караха
сърцата на обикновените хора да се свиват от ужас. Докато лицата
на духовниците бяха гладки и чисти, молитвите, постите и отдадеността ги
караха да изглеждат като детски, а в движенията и погледа им имаше
някаква мекота и благост.
Всички хора остаряваха по различен начин. Търговците все повече
заприличваха на невестулки. Владетелите остаряваха като лъвове. С
времето всеки от тях засилваше чертите, които в младостта си бе развил в
себе си. При тях златото и властта действаха като увеличително стъкло и
всеки недостатък изпъкваше и се виждаше по-ясно, защото през
цялото време владетелите бяха пред очите на хората.
Приск беше остарял като учен. В косите му тук-там се бяха появили
сребърни косми, но те само още повече засилваха усещането, което се
излъчваше от цялостното му поведение, за начетеност и благородство.
Приск беше изискан, с отношение към красотата и културата. Той беше
граматик. Хризафий също имаше отношение към красотата, но при него
тя бе за консумация. Личеше си, че протоспатарият обича лукса и разкоша,
че се обгражда с красота, че харесва красивите картини, сигурно слушаше
музика и псалми, четеше книги, хранеше се с изискани блюда, вероятно
имаше изящни скулптури в палатиума си. Той обаче не създаваше красота,
а само я употребяваше. Неговият живот се нуждаеше от
изискани преживявания и изкуството и културата му ги доставяха. Все пак
всичко това беше само за отделяне от озъбената, грозна реалност.
Хризафий се хранеше, обличаше и защитаваше е изкуството, а Приск го
твореше и това ги различаваше.
Авитохол огледа внимателно мъжете, Ирник със сигурност не беше сред
тях. Тези тук или не подозираха, че синът му е избягал с тях, или го бяха
оставили в палатиума, да си почине. В този момент видя хората, които
отговаряха за тяхната сигурност. Те стояха встрани, незабележими. Все пак
може би бяха соматофилактите. Ако бяха преторианци, щяха да обградят
делегацията и да ги водят все едно са арестувани. Авитохол си спомни
първия път, в който се сблъска с преторианците на Маркиан. Тогава той
беше техен префект; кой ли ги водеше сега?

303
 XI
Групата на хуните, предвождана от Хризафий, не тръгна към двореца,
явно Теодосий нямаше да ги приеме тази сутрин. Те минаха покрай
Хиподрума, прекосиха огромния кръгъл площад, който носеше името на
Константин, след което продължиха по Меса. Те вървяха към форума
Тавър. Предната вечер Авитохол бе огледал града много внимателно и бе
установил, че в него има няколко главни улици. Всички римски градове се
строяха по един и същи начин. Само местният релеф караше архитектите
да променят някои малки детайли. По правило римските градове се
изграждаха на някакъв път, или пътят водеше до града. Така всеки град
беше част от някоя голяма вия (път). Най-голямата вия според Авитохол бе
Вия Милитарис12, която свързваше Рим с Константинопол. На нея бяха
построени градовете Аквилея, Тересте, Нейсос, Сердика, Филипопол,
Адрианопол, Аркадиопол. Всеки римски град се изграждаше около една
главна улица кардо, която беше ориентирана север-юг. Константинопол бе
изграден на полуостров, от едната страна на който го миеха водите на
Мраморно море, от другата страна бе Златният рог, а срещу двореца и
"Света София" течаха дълбоките води на пролива, който се
наричаше Босфор. Тук кардото нямаше как да е разположено от север на
юг. Така бе построена крепостната стена и нямаше да има никаква нужда
от улица, свързваща тесните части. Затова кардото13 тук, наречено Меса, се
простираше по цялата дължина на града от императорския дворец и късата
страна на трапеца до тройната крепостна стена на Теодосий, която беше
дългата страна на трапеца. И тъй като градът беше като трапец и
се разширяваше, след форума Тавър, Меса се разделяше на две части.
Едната водеше на север и свързваше Харисийската порта, тази, която
продължаваше към Адрианопол и Филипопол по Вия Милитарис, а другата
част от Меса пресичаше града на юг и вървеше към Златните врати.
Снощи Авитохол бе последвал хунската делегация по южната Меса. Сега
се чудеше накъде да поеме. Той беше сигурен, че Едекон е тук, за да
разузнае града. Беше убеден, че днес той ще пожелае да премине през
северната Меса.
Форумът Тавър отново порази Авитохол с размерите си. Той следеше
делегацията отдалеч, което в многолюдния и претъпкан Константинопол не
беше особено трудно.

12
В по-късни времена Вия Милитарис е била наречена Цариградски път или
Цариградско шосе.
13
кардо – главна улица в римските градове, обикновено разделяща града на две и
насочена в посока север-юг
304
 След Тавър делегацията продължи своята разходка из града. Авитохол
трудно виждаше Едекон и Хризафий, които се движеха в челото на групата.
За него беше странно, че евнухът не търси компанията на Есла. Те двамата
имаха много по-сходни интереси. Едекон беше воин, нима той бе определен
за водач на делегацията? Ако Атила му бе поставил задача да огледа
стените на Константинопол, едва ли би го избрал да води групата. А и той
помнеше, че за водач беше определен Есла.
Едекон и Хризафий ходеха през цялото време един до друг и разговаряха
оживено. Есла и Онегез оглеждаха града, най-отзад вървяха Орест и Приск,
двамата братовчеди бяха "потънали" в някакъв техен си разговор или
спомени и почти не обръщаха внимание на случващото се около тях.
Колкото повече следваше групата, толкова повече разбираше кой е
водачът на соматофилактите. В чертите на този мъж като че откри нещо
познато. После се сети. Това бе същият онзи, който преди години бе
застанал срещу него и бе успял да го спре при Асамус. Авитохол разпозна
в соматофиларха Лъв – онова момче, което бе успял да спаси заедно с
Нефертари от руините на рушащия се Дионисиев храм. Авитохол беше
обзет от гняв. Той искаше мъст заради онези две лета и зими.

На Амастрианския форум групата спря. Там те гледаха някакво цирково

представление, в което участваше пътуваща трупа артисти направо върху
рогозка, метната на земята. Авитохол опита да се приближи, но около
цирковите артисти тълпата зяпачи толкова се бе сгъстила, че той не успя да
пробие. По някое време забеляза лицето на Едекон, което промени
изражението си. Там пред очите му ставаше нещо. Веднага трябваше да
разбере какво бе впечатлило скиро-хуна толкова много, затова в следващия
момент Авитохол си проправяше път, като разбутваше хората с лакти и
опитваше да бъде колкото се може по-незабележим. Мечът обаче
му пречеше, а и ризницата му тежеше. Българинът знаеше колко опасни
могат да бъдат големите градове и особено Константинопол, затова беше в
пълно бойно снаряжение.
Когато наближи до рогозката, видя пирамида от тела, която акробатите
градяха. Тя се извиси над тълпата. Скоро мъжете, които преследваше,
тръгнаха. Те не отидоха далеч, а влязоха в някаква кръчма. Авитохол се
поколеба, но реши да не влиза вътре. В тясното помещение щеше да му
бъде много трудно да се прикрие. Хуните много добре познаваха наметката
и силуета на Мена-Саг и самото му влизане веднага щеше да привлече
вниманието към него. Той се папани зад един ъгъл и прикрит наблюдаваше
входа на кръчмата, но го правеше някак разсеяно, а с едното око
наблюдаваше пъстрата, многолика константинополска тълпа. Нито за миг
българинът не забравяше, че в този град живееха най-големите му

305
врагове. Тези, които цял живот го бяха дебнали и бяха причинили толкова
скръб на Таис, на него и Ирник. Като се сети за любимите си същества,
сърцето му се сви. Къде беше сега Ирник? Дали не бе станал жертва на
някой куриос?
Отново насочи вниманието си към кръчмата. За него беше ясно, че синът
му със сигурност не е вътре, но все пак мъжете от делегацията бяха
спасителната връв, която можеше да го отведе до него. Той се бе вкопчил в
този край и не смееше да го изпусне. Изведнъж пред кръчмата настана
някакво оживление. За съжаление мислите на българина го бяха
разсеяли. Какво ставаше? Авитохол вида, че всички пазачи като по заповед
напуснаха местата, които бяха заели, и влязоха вътре. Инстинктивно той
тръгна към входа. Там ставаше нещо. Като премина през вратата на
кръчмата. Авитохол сякаш попадна в друг свят. Тук се вихреше битка.
Доколкото видя, всички бяха наизвадили оръжия. Трябваше да разбере
дали Ирник не беше тук. Авитохол също извади оръжието си. Той не
желаеше никого да напада, нито знаеше в каква битка се включва.
Само искаше да спаси Ирник, ако синът му се бе забъркал в някакви
неприятности. В този момент към него рязко се приближи онзи същият Лъв,
който според него водеше охраната. Той посегна и взе меча от ръцете му.
Авитохол бе толкова неориентиран, че сам отпусна дръжката на меча.
Мъжът, както държеше оръжието му, се загледа в него. Авитохол си
спомни, че преди години, когато Лъв беше още дете, го бе видял да държи
в ръце двата му меча. Тогава той се бе оправдал, че искал да ги почисти.
Това бе разстроило много Авитохол, защото доказваше, че нито един от
двата меча не е Драконовият меч. В този момент Лъв се приближи до
Терасикодиса и понечи да вземе и неговия меч. Ловкият млад исавър обаче
отне меча на Авитохол, докато Лъв поемаше неговия собствен меч.
Учуденият българин наблюдаваше как мечът му премина през ръцете на
двамата мъже. Преди години това би го потресло, тогава обаче той все още
не знаеше кой от двата меча е този на боговете и дали дори единият от тях
е най-свещеният меч на света. Сега беше сигурен, че мечът му не е
предназначен само за владетелски ръце, защото го бяха държали
всякакви хора и дори последно Юлий в Равена. Може би затова
сега Авитохол не се разстрои толкова. Той знаеше, че трябва да напусне
това място колкото се може по-бързо, но не можеше да го стори без
оръжието си. Хуните бяха твърде заети с исаврите и все още никой не му
бе обърнал внимание и не го бе забелязал. Освен това той стоеше на прага,
а светлината идваше зад него и сигурно хората в полутъмната кръчма
виждаха само един тъмен, изрязан силует от него.
Изведнъж Лъв се намеси и с властен глас нареди да приберат оръжията.
Напрежението в кръчмата рязко спадна. Мъжете започнаха да прибират

306
мечовете, но въпреки това оставаха наежени един към друг. За Авитохол
беше ясно, че пияните хуни няма да оставят нещата така. Те нямаше да
се лишат от едно добро сбиване, което да осмисли изпиването на толкова
вино. За тях тази битка щеше да бъде веселба, която те заслужаваха, и никой
не можеше да я предотврати. Авитохол знаеше, че на хунските пирове
непрекъснато възникваха спречквания и битки, които като че ли още
повече сплотяваха пиещите и веселящи се хуни. Той не разбираше това, но
и не се опитваше.
За негова голяма изненада Лъв даде обратно меча на Терасикодиса, който
чинно, без никакво възражение, пък върна меча на Авитохол в ръцете на
Лъв, който пък дойде при него и му върна оръжието обратно. От одеве
Авитохол мислеше, че е попаднал в клопка и Лъв го е разпознал. Той бе
решил, че отнемането на меча му не е случайно. В този момент той чу,
че битката с голи ръце – веселбата, започва. Авитохол вдигна поглед и видя
как Едекон и Терасикодиса се засилват един срещу друг. Те бяха
подготвили голите си юмруци за битка. Гледката, на която ставаше
свидетел, не възбуди никакъв интерес в него, защото много добре знаеше
как ще завърши всичко това, затова се обърна и по най-бързия начин
напусна помещението.
Отвън напичаше топло слънце. Това бе един от онези дни, които
българинът много харесваше. Малко след края на лятото и началото на
есента, за няколко дни лятото се връщаше, но слънцето вече не напичаше
така прежурящо, а бе някак по-меко, убито. Тогава природата сякаш се
успокояваше. Покой завладяваше душата и на българина. Сега той, макар
да се намираше в Града на градовете, усети това спокойствие, почувства
топлещите през наметката и ризницата лъчи на слънцето. Душата му се
успокои. За миг му се стори, че шумът на битката, която идваше от
кръчмата, е някак далечен, мек и незначителен. Хуните и исаврите се биеха,
какво толкова? Исаврите пиеха от месеци. Тази пияна дружина бе
обиколила половин Европа и сигурно бе пила и се бе била в повечето по-
големи градове. Хуните също се веселяха юнашки. Това нямаше никакво
значение, то не можеше да го изведе от спокойствието, което го бе обзело.
Скоро Лъв и неговите пазачи напуснаха един по един кръчмата. Те
застанаха като стена пред нея, като оправяха дрехите си. Явно повечето от
тях бяха станали неволни участници в битката. След малко от кръчмата
излезе огромният Едекон, който бе прегърнал през раменете доста по-
ниския от него исавър с буйната руса коса.
Едекон и Терасикодиса не се биеха, а нещо разговаряха. Това беше
странно, но Авитохол бе престанал да се учудва. Той много добре знаеше,
че когато се биеха, хуните бяха толкова пияни, че сцените на приятелски
прегръдки и умилителни погледи само за миг се сменяха с удари и порои

307
от ругатни и заплахи. Не беше рядкост двама хуни да се бият, после да се
прегърнат и да започнат да си говорят някакви умилителни до просълзяване
неща. В този момент всеки нормален човек би си помислил, че се извиняват
и разкайват заради ударите, които са си разменили. След това внезапно
същите тези "приятели" отново започваха да се налагат, после пак се
прегръщаха и си говореха мили думи на гъгнещия си език, с избити зъби и
надебелели езици. И така отново и отново. Това представляваше Хунският
пир. Сега Едекон бе прегърнал Терасикодиса. Авитохол знаеше, че както
си говорят двамата, огромният хун може да го удари. Авитохол беше
виждал Едекон пиян един единствен път. Сега обаче той изглеждаше точно
такъв. Хризафий явно също знаеше за обичая на хуните да удрят внезапно,
както си говорят, защото заповедта му да ги разтърват веднага бе изпълнена
от Лъв и хората му. Миг след това Хризафий отведе Едекон надолу по
форума. Двамата мъже вървяха бавно и. Доколкото българинът видя,
след тях не тръгна нито един пазач. Лъв и неговите хора отведоха исавъра
настрана и останаха да чакат кавгата вътре да се успокои и приключи от
само себе си. Пазачите изчакваха всеки мъж, който излезе по някаква
причина, и веднага го отвеждаха встрани. Те не желаеха битката да излезе
извън кръчмата и да обхване целия форум.
Авитохол знаеше, че в кръчмата няма да се случи нищо по-различно от
това, което бе виждал стотици пъти. Тук вече нямаше нищо интересно за
него, затова се промъкна през тълпата и отдалече следваше двамата
говорещи си мъже. Едекон се бе променил като с магическа пръчка. Той
нито се клатеше, нито жестикулираше. Огромният хун ходеше до
Хризафий като опитен дипломат и като че премисляше всяка своя стъпка и
дума. За българина бе пределно ясно, че Едекон не беше пиян.
Гъстата тълпа на форума и това, че палачите бяха останали до кръчмата,
му позволи да се приближи все по-близо до двамата мъже. Единственото,
което му пречеше, бяха хората, които вървяха насреща му. Над целия
форум се носеше шумът от битката в кръчмата и много любопитни зяпачи
се бяха насочили натам, за да видят какво става.
Тази част от форума се поизпразни малко. Това, сред което се движеха,
обаче беше пазар. Хората бяха поставили нещата, които продаваха, направо
върху рогозки на земята. Всъщност това не беше типичен пазар за плодове
и храна. Тук всеки бе изнесъл нещо свое си, лично, с което бе решил да се
раздели. На повечето от окаяните продавачи им личеше, че това
е последната им ценност или е нещо намерено или откраднато. Много от
мъжете приличаха на хора, които някога са имали богатство и власт.
Авитохол примижа, защото един лъч от късното следобедно слънце някак
успя да пробие през мрака на качулката и освети само за миг очите му. В
този момент българинът се прикри зад някаква жена, която продаваше

308
хитона си, и видя, че Едекон и Хризафий също бяха спрели пред някакъв
човек. Този приличаше на патриций, който доскоро е живял в разкош и е
притежавал богатство. Не само осанката на мъжа бе господарска, но и
дрехата му, която имаше син кант. Макар изцапана и окъсана, личеше си,
че е от скъп плат.
След малко Едекон и Хризафий отминаха. Авитохол се приближи до
мъжа, който предлагаше за продан някакъв стол. Всъщност това не беше
обикновен стол. Колкото повече се приближаваше към него, толкова
повече се убеждаваше в това. Този стол имаше великолепни дърворезби,
беше много красив и изящен, явно излязъл изпод ръката на опитен
майстор. Нещо повече, този стол може би бе по-достойно да бъде наричан
трон, имаше нещо, което веднага привлече вниманието на мъжа с
качулката. Единият подлакътник на трона бе оформен като сърна, а
другият – като вълк. Това моментално напомни на Авитохол за тях двамата
с Атила. Този трон беше достоен за тях. В него се съдържаха символи,
които те двамата щяха да разпознават непрекъснато. Авитохол се
приближи.
– Харесва ли ти? – попита мъжът. Той говореше изискан гръцки.
Авитохол беше сигурен, че продавачът свободно може да говори и на
латински. Българинът се запита каква ли житейска драма бе изпратила този
мъж тук, сред най-ниските слоеве на населението?
– Много! – отвърна Авитохол. – Какъв е този стол? Откъде е? Защо го
продавате?
– Това е много стара семейна вещ. Правен е в Италия по времето, когато
Рим е бил истинска република. В най-голямото величие на империята ни.
Той самият е величествен.
– Така е – съгласи се Авитохол. – Достоен е за трон!
Мъжът изгледа внимателно човека с качулката. Той явно предусети, че у
този мъж има интерес, а не е само някакъв зяпач.
– Искаш ли да го купиш? – с надежда в гласа каза бившият патриций.
Авитохол вече бе напълно сигурен, че пред него стои точно такъв.
– Как се казваш? – попита българинът.
– Виждаш ли защо го продавам? Преди години ти щеше да ме познаваш
и нямаше как да разговаряш с мен. Днес обаче гнусните хуни ме доведоха
до това състояние. Моето име е Квинт Нумерий.
– Квинт Нумерий – Авитохол повтори името на мъжа и вече бе напълно
сигурен, че този е бил патриций. – За колко го продаваш този стол“?
– Десет солида – мъжът веднага отвърна.
– Десет солида! – Авитохол бе толкова изумен, че за малко щеше да каже
на солида цолдос, както го наричаха хуните. – Десет солида е страшно
много!

309
 – Ти самият каза, че столът е трон, достоен за владетели. Ти нямаш вид на
такъв, но щом питаш, сигурно имаш злато у себе си.
Авитохол наистина беше взел много злато със себе си. Десет цолдоса
обаче за този стол бяха много пари.
– Давам ти най-много два солида? – каза той.
Мъжът с робата със син кант отстъпи невярващо. Той или беше много
добър актьор, или наистина бе потресен от цената, която Авитохол
предложи.
– Десет солида – твърдо каза той.
– Добре, ще ти дам три солида – Авитохол продължи пазарлъка.
– Не! Не мога да го продам за толкова! По-добре ме убий! – патрицият
явно беше вещ в пазарлъка и търговията. – Девет солида и го вземи
веднага! Сърцето ми се къса! В по-спокойни времена сигурно щях да го
продам за двадесет солида. Всъщност тогава не бих се разделил с него за
нищо на света.
– Четири солида – изненадващо каза Авитохол.
– Осем солида – отвърна Квинт Нумерий.
– Пет солида!
– Седем солида!
Всичко показваше, че двамата ще си стиснат ръцете на шест солида,
когато изведнъж, без никакво предупреждение, Авитохол се обърна и си
тръгна. Той забеляза, че Едекон и Хризафий започнаха оживено да
разговарят и, като се прикри в тълпата, се доближи достатъчно, за да чуе
отделни думи. Все пак успя да разбере, че ромеите предлагаха подкуп
на хунския генерал. Така с помощта на злато и пари се опитваха да вкарат
клин между хуните и да разцепят властта в държавата им. Говорещите бяха
поспрели пред някаква сграда. След малко те влязоха в нея. Авитохол ги
последва. Търговията можеше да почака. Този Квинт Нумерий искаше
толкова много злато за този стол, че нямаше опасност някой да го купи.
Авитохол се приближи до сградата и усети някаква специфична миризма и
кълбета пара, излизащи от нея. Това беше терма. Едекон и Хризафий бяха
влезли в терма. Българинът знаеше, че няма как да последва двамата мъже,
макар тялото му да копнеете за топла вода и басейн. Той постоя малко пред
банята и се повъртя наоколо. По някое време Хризафий излетя от сградата.
Лицето му изглеждаше зачервено и потно. Евнухът бе развълнуван, а
движенията му бяха припрени. Какво ли толкова го бе разтревожило? Той
се разходи до пазара на форума и не след дълго протоспатарият се
приближи до една богата сергия и от нея купи най-скъпата тога. След това
отново се върна в термата. Тази тога явно бе за Едекон. Авитохол се
опитваше да си представи Едекон с тога. Той имаше огромно, жилаво, сухо
и безформено, възлесто тяло, изтъкано от мускули като коренището на

310
дърво. Как ли щеше да изглежда облечено с тога? Авитохол се замисли,
че вече нямаше работа тук. Едекон и Хризафий сигурно щяха да се
позабавят доста, после щяха да излязат и Едекон щеше да е пременен с
тогата. За миг българинът се зачуди дали да не остане да види това зрелище
и да се посмее, но после реши, че не си струва. Денят преваляше и може би
това щеше да бъде последната спирка от тяхната разходка, след което
щяха да се приберат в палатиума.
Авитохол бе свършил работата си за днес. Той се бе убедил, че Ирник не
е с пратеничеството. Беше разбрал, че василевсът не прие Есла и хунските
дипломати днес. Бе видял как Хризафий опитва да подкупи някои от
делегатите. Какво повече можеше да научи, освен да гледа разбитите
носове на щастливите хуни, участвали в битката, или да види Едекон чист
и изкъпан? Всичко това обаче не го интересуваше. Той се обърна. Мракът
бе започнал бавно да се спуска над града. Авитохол се приближи до мъжа
отзад и каза:
– Е, Квинт Нумерий, помисли ли над предложението ми?
Мъжът се стресна. Той отново огледа мъжа с качулката. Този явно имаше
сериозни намерения. Слънцето вървеше към своя заник. Беше ясно, че днес
повече никой няма да се поинтересува от стола. Всъщност той го
продаваше от толкова много време, че вече ножът бе опрял до кокал.
– Съгласен съм – каза мъжът. – Даваш пет солила и вземаш това
произведение на изкуството.
– Не! Имам за теб ново предложение – каза Авитохол. Той много пъти бе
виждал търговци евреи, перси, индийци и от тях се бе научил да търгува,
макар това да не му харесваше, защото той беше воин, а не търговец. Това
за него бяха по-скоро преговори, както се водят между две държави.
„Да” показваше на българина, че ромеят е притиснат, че е губещ. Той се
нуждаеше от това злато. – Един солид – каза Авитохол. Квинт Нумерий
гледаше със зяпнала от изумление уста. – Трябваше да се съгласиш на
петте солида преди малко. Сега ти предлагам един солид.
– Това е обир! Това е нечувано!...

Авитохол се прибираше към палатиума, ако въобще можеше да се нарече

така запуснатата сграда, в която бе уредил да преспива и носеше
прекрасния стол-трон, който бе успял да купи от Квинт Нумерий само
срещу два цолдоса. Той носеше масивния, тъмен, прекрасно инкрустиран
стол, а душата му ликуваше. Това наистина можеше да е достоен трон за
тях двамата. Някога Авитохол бе смятал, че брат му ще му даде трона на
Бледа, но Атила го бе насякъл и изгорил. От тогава двамата седяха на трона
на Атила. Всеки път, когато на българина му се налагаше да се представя
за Атила и да заема мястото му, в душата му настъпваше смут и обида. Той

311
си спомняше, че носи лицето на Атила и се чувстваше все едно е крадец.
Този стол щеше да символизира единството на двамата. Той беше
прекрасен символ, сякаш някога някой е знаел, че ще им послужи. Душата
му ликуваше от добрата покупка, която бе направил, а и го беше взел на
добра цена. Този Квинт Нумерий явно беше много отчаян. Като
проклинаше хуните, той се бе съгласил да продаде стола на предците си, но
беше очевидно, че обвинява за слабостта си повече тях, отколкото мъжа с
качулката. Колко ли би се изумил, ако разбереше на кого продава семейната
реликва?
Все още бе ранна вечер, когато българинът се промъкна и пресече
запуснатия двор. Той внесе стола в стаята си. Макар вече да се стъмваше,
мъжът и жената явно го бяха видели и когато Авитохол отиде в кухнята,
те изразиха възхищението си.
– За колко солида купихте това нещо? – попита икономът. Жена му, с
пищните форми, изглеждате успокоена. Тя явно бе проумяла, че техният
гостенин има злато и се радваше, че ще могат да го „издоят'“.
Авитохол беше гладен, защото през целия ден не беше ял.
– Откъде купихте това великолепие? – продължи да пита мъжът.
Жената небрежно хвърли някакви дървени чинии на масата и пльосна
някаква каша в тях.
– От Амастрианския форум. Там имаше нещо като пазар за стари вещи.
Авитохол бе хапнал едва няколко залъка, когато припряната жена започна
да отсервира чиниите. Това накара българина да изсипе кашата върху един
корав комат хляб. След това продължи да яде.
В този момент в стаята се появи нещо като видение. При тях влезе жена
с толкова бледо и трагично изражение на лицето, че приличаше повече на
маска. Бледото лице правеше високата, слаба жена да изглежда като
призрак. Тя погледна към тях, но нищо не каза. Невиждащият ѝ взор мина
през Авитохол, жената на иконома скочи да ѝ помогне. Това явно бе
господарката на двореца. Личеше си, че или е болна, или е отнесена, но
мислите ѝ не бяха в този свят.
– Госпожо! – каза жената и я отведе нанякъде.
Стъписаният Авитохол очакваше да го представят на старата госпожа.
Всъщност тя можеше и да не е толкова възрастна. Просто скръбта бе
оставила дълбок отпечатък върху лицето ѝ. Кожата ѝ може до вчера да е
била изпъната, жива и млада, но днес изглеждаше сива, безцветна и
набръчкана. Това беше лицето на преждевременно състарена жена.
– Какво се е случило? – попита Авитохол. Той вече знаеше, че жената е
вдовица и мъжът ѝ е станал жертва на куриос, но не и, че тя не е на себе си.

312
 Мъжът, който седеше от другата страна на масата, на пейка точно като
неговата, се облегна напред, така че подпря брадичката на свитите си
юмруци и бавно заговори:
– Господарката го обичаше толкова много, а той беше лъжец и измамник
и водеше безпътен живот. Изневеряваше ѝ, обиждаше я. Той беше
безпощаден и лош човек, по-скоро чудовище, отколкото обичащ мъж.
Душата му бе изгаряна от презряна похот и дори не прикриваше тези свои
изневери. Той водеше своя презрян живот в похот и безпътица, но тя го
обичаше и дълбоко страдаше, като виждаше как изпада все повече и повече
в срамната си поквара. И за да избяга от болката и страданието, което той ѝ
причиняваше, тя си внуши, че той е състрадателен, великодушен и добър
човек и велик мъж. Този негов образ тя поддържаше с всички
сили, отказвайки да приеме действителността. Тя го оправдаваше и беше
най-искреният негов защитник. Тя беше като майката, която, каквото и да
чуе за сина си, не може да повярва, че е вярно. Няма майка, която да признае
пред себе си и пред другите, че синът ѝ е убиец. Ако ще целият свят да го
твърди и ангелите от небето да слязат и да свидетелстват, тя ще откаже да
повярва и ще оправдае детето си при всички случаи. Тази жена имаше
толкова големи морални сили, че не мислеше за себе си и за здравето си, а
защитаваше мерзкото същество, нейния съпруг. Тя беше светица, по-чиста
от Дева Мария.
Това самовнушение, този измислен образ ѝ носеше духовен покой, той бе
като мехлем за наранената ѝ душа. Един ден обаче всичко това, което бе
градила с огромни усилия, целият този измислен свят и пиедестала, на
който бе поставила мъжа си, се срина. Тогава тя бе принудена да види
реалността, да признае пред себе си истината. Тази жестока
действителност изведнъж прекърши крехкото равновесие на нейната душа.
До точи момент волята я бе държала, но изведнъж я напусна. Ударът бе
толкова жесток, че тя не успя да го понесе.
– Какво означава всичко това?
– Госпожата... полудя, смахна се, чална се. От този ден тя вече не разбира
нищо от това, което се случва покрай нея, така и не пожела да се върне в
света на реалността. Там, в онзи неин свят, на нея ѝ е по-добре. Тя си замина
заедно с мъжа си. Тя го обичаше толкова много, че не желаеше да живее
без него, затова се отказа от живота. Любовта е по-жестока от смъртта! Той
я завлече със себе си. Докато беше жив, ѝ отне живота, но не я освободи
дори след смъртта си. Той бе нейният демон и ѝ причини най-много зло,
той бе нейната смърт. Той твори зло за нея дори изпод земята.
Тази нощ Авитохол си легна, но вместо да разсъждава за Едекон, Есла или
Ирник, мислите му неминуемо бягаха към безплътния образ на жената. Тя

313
бе превзела въображението му. Тя присъстваше в този свят, но беше по-
скоро сянка, отколкото човек.
През следващите дни Авитохол продължи да обикаля из града, но никъде
не откри и следа от Ирник. Той следеше и програмата на хуните. Те общо
взето не правеха нищо. Някои дни се разхождаха, други през цялото време
оставаха в двореца си.
След няколко дни той чу, че василевсът ще даде голямо представление на
Хиподрума в чест на гостите си от Хуния. Изведнъж над града застина
някакво напрежение. Всички граждани негласно започнаха подготовката за
предстоящия празник.

314
 XII
Ирник стенеше от болка. Това пътуване се оказа много по-трудно и
болезнено, отколкото си го бе представял. Той лежеше изтощен и
полумъртъв в огромния сандък, в който Атила бе пратил дар на василевса.
Той обаче изнесе тайно килима още в Хунград. После го скри в покоите на
баща си. Дали Авитохол бе открил килима? Сигурно се бе сетил какво е
направил. Дали баща му го съдеше? Той самият прокле сто пъти това свое
решение. Никога не си бе представял своето пътуване към свободата по
този начин. Той се виждаше яздещ своя Теку, как прекосява степта, изправя
се пред портите на някой град и го предизвиква, а след това побеждава
наведнъж всички воини, които са вътре, или се бие в турнир, подобен на
онзи, в който бе видял баща му да побеждава. Въобще през цялото време
Ирник си представяше как върви по стъпките на баща си, но фантазиите
му се разминаваха с действителността. Някога пътуването на баща му бе
започнало от България във времената, в които все още е имало такава
държава. Той започваше своето пътуване като крадец и плъх, сврян в
някакъв миризлив сандък. Това го караше да се чувства много зле, но в
същото време душата му ликуваше, защото най-накрая бе предприел
решителната крачка в своя живот – беше тръгнал на бойното си
пътешествие. За това цял живот бе копнял. Скоро разбра, че се намират в
Империята на християните. Наближаваха Втория Рим и вече бе свободен.
Той щеше да обиколи света, да се сблъска с трудности и с най-добрите
воини. Той, Ирник, щеше да ги победи, да обвие името си в слава. Щеше да
повтори това, което някога баща му бе успял да направи. Баща му наистина
не бе прославил собственото си име, а бе застанал зад името на брат си, но
Ирник го бе виждал като победител и истински триумфатор и много се
гордееше с това. Някой ден и той щеше да накара баща си да се гордее
с него. Нямаше да се върне обратно, докато не прославеше името си и
легендите за подвизите му не стигнат до ушите на баща му. Едва тогава
щеше да се завърне и да приключи своето пътешествие. Кога ли щеше да
настъпи това време? Изведнъж се натъжи. Майка си той не беше свикнал
да вижда. Тя не беше истинска майка, като всички други майки. Ирник дори
не знаеше дали тя го обича. Майка му бе специална жена, тя
малко пребиваваше в света на хората. Баща си обичаше и се гордееше с
него. Той също беше специален човек. Сълзи потекоха по бузите на
българина. Той се ядоса на себе си. Що за воин беше? Няколко дни се бе
отделил от баща си и вече цивреше. Някой ден дали щеше да посмее да
разказва за това? Той трябваше да се стегне и да мисли. Наистина, началото
на пътуването бе малко срамно, но важното беше да се добере жив и здрав
315
до Втория Рим. Там щеше да започне неговата легенда. Името му щеше да
се носи от уста на уста и нямаше да има воин, който да не е чувал за него.
Добре че сандъкът бе достатъчно голям, та не се задушаваше. Пътуването
през деня бе свързано с големи мъки. Каруцата, върху която бе поставен
сандъкът, подскачаше и го подхвърляше. Всичко това бе съпроводено с
болка. Скоро разбра, че раната на гърдите му не е заздравяла съвсем. Когато
бе лежал в покоите в Хунград, беше помислил, че се е отървал от болката и
раната е заздравяла напълно. Сега в сандъка болката отново се завърна. Тя
беше постоянна и неумолима.
Голямо облекчение настъпваше за него привечер, когато внимателно
отваряше сандъка и се измъкваше от него. След това отиваше по нужда.
Коремът отначало много го болеше, но след ден-два, тъй като почти
нямаше какво да яде, престана да страда толкова. През нощта се
разхождаше и раздвижваше натъртеното и схванато тяло, което го болеше
неистово. Когато можеше, българинът се промъкваше и се опитваше
да открадне нещо, останало на софрата на хуните. Ако намереше коричка
сух хляб или кокал, той го оглозгваше и благодареше, че с пратеничеството
не бе тръгнало някое куче, защото то щеше да го издаде и надали щеше да
остава нещо за ядене.
Ирник едва дочака пристигането на делегацията в Константинопол. От
дългия престой в тъмния, тесен сандък изпадна в някакво състояние, в
което не беше на себе си. Чувстваше се все едно има треска. Постоянно
повтаряше някакви думи. пред очите му минаваха откъслечни мисли,
фрази, образи. Не знаеше кой е, къде се намира, накъде е тръгнал. Разбра,
че пътешествието свършва, когато през открехнатия процеп на сандъка,
който оставяше, за да може да диша, видя високи като планини крепостни
стени. Те бяха дори по-високи от планина, защото се извисяваха отвесно
нагоре. Беше привечер и Ирник отвори още малко капака и така се наслади
на гледката на извисяващите се над него стени на Града. Каруцата
дрънчеше и подскачаше по калдъръмените улици на града. Това продължи
дълго. Накрая грубо го хвърлиха на земята. Едвам се стърпя да не извика
от болка. Сега трябваше да е много внимателен. Беше стигнал до тук с
цената на големи лишения, болка и страдание, трябваше да потърпи още
малко. Когато отвори капака на сандъка, до себе си чу страховито
ръмжене. Значи все пак в двореца или в страноприемницата, в която хуните
бяха настанени, имаше куче. Той се ослуша и скоро разбра откъде идва това
ръмжене. То беше като от две давещи се кучета. Колкото и да бе странно,
този страховит шум излизаше от едно гърло. Скоро откри, че това е Едекон,
който спи зарит в сламата до него. Той се бе заровил в една огромна
купа сено. Ирник с учудване видя, че се намират в огромен обор. В него
имаше места за над двадесет коня. Защо Едекон спеше тук, като натирен?

316
После се сети, че и в Хунград огромният мъж отказваше да си построи
дворец и спеше в юрта. Ирник затвори капака на сандъка. Не му се
налагаше да пази особена тишина, защото хъркането на Едекон бе толкова
силно, че той не можеше да се чуе сам даже да кажеше нещо.
След това излезе от обора и огледа палатиума на лунна светлина.
Дворецът бе прекрасен, построен от излъскан като стъкло красив мрамор.
Младият мъж се прехвърли през една висока ограда и като че се пренесе в
друг свят. От чистия двор, с грижливо поддържана градина, с окосена
трева, попадна в двор, в който си личете разрухата. Той бе обрасъл с гъсти
храсти, големи клони се бяха откъртили и опираха земята. Това място бе
труднопроходимо, но пък много добре го прикри. Ирник, като се
промъкваше, наближи някаква постройка, която можеше да бъде само обор.
Когато минаваше покрай него, някакъв кон изцвили с ясен и чист глас. Този
зов развълнува сърцето на българина. Това цвилене му се стори познато.
Ирник се сети за своя другар, най-прекрасният и силен кон на света Теку, и
му стана тъжно. Винаги си бе представял, че бойното си пътешествие ще
предприеме на кон и верният Теку ще е с него, но ето, че се бе наложило да
бяга от Хунград като крадец.
Ирник се промъкваше из улиците на града. Той не беше взел меч със себе
си и сега се чудеше откъде и как да се въоръжи. Градът изглеждаше пуст.
Българинът бе подготвян от баща си за багатур. Той се прокрадваше покрай
стените на къщите, в сенките на стените и високите каменни и тухлени
огради. Този град беше като лабиринт. Улиците му представляваха
толкова сложна плетеница, че трябваше да имаш водач, за да не се загубиш.
Ирник нямаше водач, не познаваше града, дори никога не го бе виждал
начертан на карта. Освен това тъмнината и светлосенките от луната
променяха чувството за разстояние. Скоро осъзна, че се е загубил и се лута
без посока.
Ирник се спотайваше в тъмното. Опитваше се да се ориентира. Там в
мрака нещо потрепваше, усети някакво раздвижване в мрака. Човек или
животно имаше там? Това, че нещото се спотайваше в тъмното и не
излизаше на светло, го притесняваше и затвърждаваше усещането, че го
дебнат.
– Кой си ти? – опита се спокойно да попита Ирник. Той цял живот беше
учил ромейски. Така хуните наричаха гръцкия език, а латинския наричаха
римски. През целия път се бе упражнявал да произнася правилно думите
на поне единия език, за който знаеше, че се говори в империята. Ирник бе
израснал заедно с Ромул Август, сина на Орест. Орест говореше със сина
си на латински и гръцки от дете. Той го готвеше за някаква мисия, затова
смяташе, че синът му трябва да говори двата езика перфектно. Двете
момчета учеха езика от деца. Това сега можеше много да му помогне.

317
 – Какво значение има кой съм?
Ирник изпита облекчение. Голяма част от неизвестните изчезнаха. След
тези думи на българина му стана ясно, че там в мрака се спотайва човек, а
не някакъв демон. По говора той разбра, че е мъж и не е много стар.
– Искам да знам как да те наричам.
– Какво значение има как ще ме наричаш, след като след малко ще си
мъртъв?
– Защо мъртъв? – попита Ирник.
– Казвай какво искаш? — попита мъжът отсреща.
Ирник внимаваше, защото не беше сигурен, че разбира добре думите.
Ето, преди малко като че ли този го заплашваше със смърт, но можеше
само така да му се е сторило.
– Искам оръжие, кама или меч!
– Какво предлагаш?
– Имам дрехи, може да ги сменя за дрипи. Освен това мога да дам един
цолдос.
– Какво е цолдос? – попита гласът отсреща.
Ирник се замисли.
– Солид.
– Имаш солид?! – каза мъжът.
– Защо не излезеш на светлото? – попита българинът.
– Ще изляза. Ти само свали дрехите си! Готов съм за размяната.
Ирник беше доволен. Тези думи го зарадваха. Всичко ставаше много по-
лесно, отколкото бе очаквал. И преди това бе посещавал големи градове в
Европа, но почти винаги придружаван от баща си и чичо си, а те бяха
страховити воини. Той знаеше колко опасни могат да бъдат тези градове.
Колкото по-голям беше полисът, толкова повече човешка измет се стичаше
в него.
Сега се нуждаеше от оръжие, в същото време искаше да се раздели с
хунските кожени дрехи, които щяха да го издават в тълпата. Изправи се и
бавно започна да съблича дрехите си. Със свалянето на всяка дреха той
като че късаше връзката си със степта и се разделяше с идеята, че е номад.
През това време продължаваше да поддържа контакт с човека, който
все още се спотайваше в сянката.
– Дрехите ми са много хубави – бърбореше Ирник. – Ще ти ги подаря, в
тяхна замяна искам някакви ромейски дрипи! Истинска кожа! Много
топлят и без това идва зима!
Та как беше името ти? – продължаваше да пита българинът.
– Марциалос – изръмжа мъжът в сянката.
– Е, Марциалос, кой си ти? Хубаво ли е оръжието, което ще ми дадеш?
Искам меч или кама с добро качество, да не е някакъв боклук?

318
 Докато говореше, Ирник повдигна кожената си дреха. За момент
престана да вижда сянката, тъй като дрехата бе вече на главата му. След
миг щеше да застане почти гол на ъгъла на тази улица, някъде в
Константинопол.
– Аз съм куриос! — извика мъжът от сянката и се засили към него. Ирник
не чу много добре, защото в този момент дрехата му пречеше. – Ще ти дам
най-добрата кама, но в сърцето!
Все пак българинът долови думата "куриос". Не веднъж я бе чувал.
„Куриос?" „Куриос?" Какво означаваше? Баща му често я бе използвал.
Споменът го порази като светкавица. „Куриос" означаваше убиец. Ирник
опита да отметне дрехата по-бързо от главата си, ръкавите обаче бяха тесни
и за миг само го забавиха. Мъжът, който допреди малко се бе спотайвал,
сигурно вече го атакуваше и тичаше към него. Ирник осъзна, че е жертва и
представлява прекрасна мишена. Той се гневеше на себе си, как бе
допуснал да остане пред куриоса полугол с панталони около глезените и с
кожена дреха на главата. По-добра жертва сигурно нямаше в
Константинопол, той щеше да бъде най-лесната жертва на наемния убиец.
Този мъж наистина можеше да е куриос. Ето защо така спокойно се бе
съгласил и охотно бе изчакал. Той бе решил да го нападне и убие. Защо да
не му каже как се казва, след като знаеше, че след малко ще го убие? Какво
значение имаше какво щеше да му каже и дали ще му сподели истината,
след като щеше да го превърне в труп? Ирник разбра това светкавично.
Веднага взе решение да падне нарочно сам върху каменните
плочи, застилащи улицата. Сега краката и ръцете му бяха по-свободни. По
стъпките чуваше, че онзи е надвесен над него. Ирник си представяше горе-
долу къде е противникът. Опита се да го ритне и в същото време да
освободи краката си. Панталонът обаче се бе увил около глезените му и
ограничаваше движенията му. Ирник побърза да отметне дрехата от главата
си и да освободи поне ръцете си, за да може да вижда. В момента, в който
го направи, видя, че нападателят се е надвесил над него. Той държеше нож
в ръката си и опитваше да го намушка. Само за миг Ирник разбра, че мъжът
е слаб и костелив. Дрехите му висяха на него като на плашило. Той се
опитваше да го намушка с нелепи движения. От баща си Ирник знаеше, че
куриосите са наемни убийци. Те бяха най-големите им врагове. Най-
добрият измежду тях – Евгениус, цял живот бе преследвал него и баща му.
Той го бе пробол на една улица в Тересте и Ирник едва бе оживял. Като се
сети за Евгениус и куриосите, болката в гърдите му оживя. Лъжекуриосът
нанесе няколко нескопосани удара във въздуха, което го забави. В този
момент Ирник отхвърли горната дреха, сега вече със свободна ръка
освободи глезените си и скочи на крака. Мъжът стоеше и го гледаше, а
очите му се бяха разширили. Сигурно бе учуден от това, че не бе успял да

319
прободе и убие жертвата си. Сега очакваше мъжът да избяга или вика,
вместо това той явно искаше да се отбранява. Реши да довърши
започнатото и замахна с всичка сила с намерение да го убие.
Движението му обаче беше бавно и нескопосано. Ирник беше обучаван в
„Да” и Торе. Той скочи към ръката, насочи цялата сила в движението си.
Само след миг ръката на нападателя изпратя като сух кол и се прекърши на
две. Мъжът се просна на земята и се замята, а след това започна да
потреперва. Ирник се наведе и потърси падналото на земята оръжие. Беше
чул как то издрънча върху каменните плочи на улицата. След като го откри,
съблече мъжа, който не беше мъртъв, но явно силната болка го бе довела
до припадък, хвърли дрехите си върху него и се зае да се облича.
Можеше да задържи хунските си дрехи, но в града вече нямаше да се
нуждае от тях, а и щяха да са му в тежест.
Докато навличаше дрехите на мизерника, който още лежеше в несвяст
пред нозете му, той се намръщи. Не че неговите дрехи не миришеха. През
дългото пътуване в сандъка се бе потил и не се бе къпал, както му се
струваше, от цяла вечност. Дрехите на този обаче воняха много по-
отвратително. Ирник настръхна от погнуса.
– Много добре се биеш! – каза някакъв глас, който идеше от тъмното.
Ирник се обърна натам. Този път в ръката си държеше камата, всъщност
това бе прост нож, с груба напукана дървена дръжка. Трудно можеше да се
определи дали беше кама, или нож, толкова ръждиво, криво и некачествено
бе това оръжие. То нямаше нищо общо с тези, които Ирник бе свикнал
да държи – с тиунските ками. Дори не беше достойно да режеш хляба си с
него и всеки хун би го изхвърлил на мига. Той обаче нямаше избор.
Гласът явно беше човешки. Може би нападателите са били двама. Ирник
съжаляваше за лековерието, с което предния път бе допуснал да бъде
нападнат.
– Защо правиш това?
Понеже не виждаше говорещия, за да се ориентира по-добре и да реши
как да действа, реши да отговори с въпрос.
– Какво правя? Той ме нападна.
– Не! Не за нападението. Защо му даваш дрехите си?
– Не ми трябват.
В този момент някакъв стар, кльощав мъж се подаде от друга една сянка.
Отиде до лежащия в несвяст мъж и със сухите си ръце взе кожените дрехи,
които допреди малко бяха принадлежали на Ирник. След това ги притисна
до гърдите си и доволен се обърна към младия мъж, като каза:
– Аз ще ги взема! Този е губещ, той скоро ще умре, за какво са му? – после
остана в очакване, загледан в младия мъж.

320
 Освен да го следи внимателно, Ирник бе зает и с друго нещо. Той се
помириса, скоро тялото му явно попи миризмата на прокиснато, пот и
помия и тя стана негова, защото вече не можеше да я усети така остро.
– Къде си се научил да се биеш така?
– Никъде – каза Ирник.
– Тия ги разправяй на някой друг. Аз съм бивш легионер – като каза това,
мъжът повдигна ръката си и Ирник видя, че тя не завършва с длан, а бе
отрязана и там малко под лакътя имаше чуканче. – Много добре различавам
самоуките бойци от обучените. Начинът, по който се биеш, не ми е познат.
Никога не съм виждал друг мъж да се бие така.
Като чу, че мъжът е легионер, сърцето на Ирник трепна. Предният път се
бе доверил на онзи, който лежеше върху каменните плочи на улицата пред
нозете му и бе сгрешил. Дали отново не допускаше грешка?
– Ти кой си? – попита Ирник.
– Моето име няма значение. Моят живот вече е към края си – като каза
това, той отново показа чуканчето си. – Сега ти си важният, аз само
доживявам живота си! Как се казваш?
Този път българинът имаше подготвено име. Той не знаеше дали мъжът
бе подслушвал предишния му разговор, но уверено каза:
– Марциалос.
– Е, Марциалос, имаш здрава ръка, достойна да държи гладиус.
– Това е моята мечта – вметна Ирник. Откакто бе разбрал, че мъжът пред
него е бивш легионер, той беше изработил план. Мъжът можеше да му
помогне да влезе в един от легионите. Той сигурно все още познаваше
някой центурион. Сега легионите на Теодосий воюваха в Персия. Защо да
не отиде до Персия или Армения, някога баща му също бе посетил тази
велика империя? Ирник потръпваше от удоволствие. Това щеше да бъде
истинско приключение. Той знаеше, че баща му е бил в Хастинапутра в
Индия, Ктесифон в Персия. Константинопол, Александрия в Египет и във
Филипопол в Тракия. Това са били най-важните места при пътешествието
му в младостта. Той бе минал покрай Филипопол, сега се намираше в
столицата на василевса, ако отидеше до Персия, щеше да е
изминал половината от пътя на баща си. Мисълта да постъпи в легион все
повече му допадаше. Някога баща му също бе служил в легион и дори бе
станал центурион. Той щеше да върви по неговия път, макар и в друга
последователност.
Мъжът продължаваше да говори, без да обръща внимание на думите на
българина, все едно не го чу.
– Какво правиш тук?
– Търся какво да правя. Сега нямам никаква работа.
– А търсиш ли?

321
 – Да!
– Разбираш ли от коне?
– Да! Разбирам от коне – каза Ирник. Той беше готов да се съгласи с
всичко.
– Говориш странен гръцки, от кой народ си?
– Гот съм – отвърна веднага Ирник. Предварително бе решил да каже
това, после обаче съжали. Повечето легионери бяха готи и този, ако беше
гот, можеше веднага да разбере, че лъже. Мъжът обаче сякаш не разбра
нищо или не обърна внимание.
– Готите не са добри ездачи, но пък можеш да чистиш конюшни,
изглеждаш ми здрав. Ако си търсиш работа, аз имам няколко познати в
партиите.
Ирник не знаеше какво е партии.
– Искам да стана легионер – каза той.
– За това трябва време.
След това мъжът поведе българина. Двамата тръгнаха към мястото,
откъдето самият той бе дошъл, към форума на Константин. Там се
извисяваше огромната сграда на Хиподрума. Той бе по-нисък, но с много
по-голяма площ от Колизеума в Рим.
Тъй като беше късна нощ, те останаха на форума. Тук видяха някакви
разпънати палатки. Това бяха скитници или номади в града. Тези хора бяха
странен сбор. Въпреки късния час, няколко мъже стояха покрай огъня. Те
поздравиха мъжа с едната ръка, който водеше Ирник.
– Кого водиш със себе си? – попита единият мъж. Ирник огледа телата на
спящите, някои налягали безразборно върху една огромна мека рогозка.
– Бие се много добре – каза сакатия.
– Къде го водиш? – попитаха мъжете, без да показват, че
са заинтересувани особено.
– Ще го водя на Хиподрума, но сега е затворен. Искаме да преспим тук.
– Наистина ли се бие добре? – попита същият мъж.
– Да!
– А дали ще може да победи Арктос или някой от хистрионите? – в
погледа на мъжете се появиха искрички.
– Той, Арктос, нали предизвиква мъжете и ги побеждава с оръжие или
голи ръце?
– Да! Този, ако се бие много добре, може да го победи.
– Сигурно ще може.
– Арктос, ей Арктос14 – извика единият от мъжете. Там някъде се чуваше
силно хъркане. Мъжът стана и отиде да разбуди спящия човек. От там се

Арктос – името на латински означава мечка. От него се смята, че произлиза името

14

Артур.
322
чуха недоволни възгласи и скоро мъжът се върна, със себе си водеше едър
космат мъж с огромно шкембе. Името на този напълно съответстваше на
вида му. – Повикайте и хистрионите!
Мъжът с колосалните размери се намести до огъня, а дебелите му, като
диреци, ръце се кръстосаха върху огромния му тумбак, който се издуваше
под разкъсаната роба. Тя бе толкова прокъсана, че приличаше на дрипа.
Именно благодарение на това телесата му се виждаха.
Косматият мъж изгледа хората, насядали около огъня, личеше си, че е
раздразнен и недоволен от внезапното събуждане по никое време. Особено
внимателно той огледа Ирник.
– Сакатият, кой е този?
– Бие се много добре.
– Много хора се бият много добре – изръмжа недоволният мъж. –
Прекършил съм много такива гръбнаци.
– Ти какъв си? Дребноват ми се виждаш. Много си хърбав и гърчав, болнав
ли си нещо?
Самочувствието на Ирник бе наранено. Той изгледа запуснатия,
занемарен човек, както и мъжете, които един след друг се появяваха зад
него. Явно това бяха хистрионите.
– Аз съм...
– Кой си ти?
Ирник се поколеба, защото за миг забрави името, с което се представяше
пред тези мъже. Виновен за това бе късният час.
– Марциалос – отговори Ирник.
– Марциалос, ще ти прекърша гръбнака!
– Покажи какво знаеш! – каза единият от мъжете. По уважението, което
другите изпитваха, Ирник разбра, че това може би бе водачът на цялата тази
група.
Ирник стана, извади ножа, а след това започна да имитира битка с
различни противници, демонстрира всички начини, по които можеше да се
бие. Показа стила на своя баща, на „Да”, след това на Торе, на което бе
учен заедно с Елак и Денгизих; също показа как се бият рицарите и въобще
всичко, което знаеше за работата с оръжие.
– Това е интересно – каза водачът на мъжете.
– Истински майстор! – възхитен добави едноръкият.
Няколко от хистрионите заклатиха глави.
– Такова нещо не сме виждали – говореха те. – Този прави нещо като нас,
но е много по-различно. Откъде го е научил?
– Виждал съм много по-добри майстори на меча, виждал съм Юксеус,
Фиробс, Виктор Скевас, Пинас! Това бяха майстори! Ние, бойците в
цирковете, сме последните наследници на гладиаторите! Останахме малко

323
и сме много ценни! Преди години съм виждал мъж, който да се бие по
подобен начин – каза мъжът с голямото шкембе.
– Можем да го включим да демонстрира този боен танц. Ако е с по-дълъг
меч, това ще е достойно за представление пред императора! Може да се
включи в нашата трупа на хистрионите. Трябва да го понаучим само на
някои неща. Като го гледам обаче, това ще стане много бързо. Той също
може да ни покаже това-онова.
– Това са глупости – отвърна раздразненият Арктос. – Ще ти прекърша
гръбнака! – извика все още съненият мъж. Той изглеждаше така, все едно е
пил до късно и още не беше съвсем на себе си.
Ирник не искаше да дразни грозния, мърляв мъж. Доколкото му се стори,
този Арктос бе споменал името на баща му, както го бяха наричали, когато
се беше бил като гладиатор. Това бе една от любимите му истории като
дете. Разбира се, знаеше за нея повече от Олджибай и Орест, отколкото от
самия Авитохол.
– Бийте се без оръжие! – извика сакатият.
– Ще те пратя в ада! – извика огромният Арктос. – Аз съм последният
гладиатор, но ще те победя и с голи ръце. – Мъжът беше силен и висок,
космат като мечка, но за разлика от това животно, беше бавен и тромав. Той
замахна с широко движение и насочи първия си удар право към брадичката
на Ирник. Ирник не искаше да се бие, но нямаше избор. Миг преди да се
задейства, той се запита дали някой ден тази битка ще се разказва като
легенда. Самият той обаче не вярваше, че въобще някой някога ще научи за
тази среднощна битка тук, в подножието на Хиподрума.
Макар да бе много по-нисък и лек от озверелия Арктос. Ирник майсторски
спря силния удар. Мъжът с вид на разбойник не се стъписа. Той се наведе,
рязко сграбчи Ирник за мърлявата дреха и го притегли към себе си. Ако
беше със старите си дрехи, сигурно щеше да загуби, защото много по-якият,
висок и тежък мъж щеше да го контролира. Арктос дръпна силно дрехата
на Ирник, тя обаче се прокъса и той остана на място. Този път мъжът се
наведе още по-ниско, хвана българина през кръста и опита да го повдигне.
Ирник не остана длъжен. Той се бореше и опитваше да се откопчи от хвата
на едрия мъж.
Скоро и двамата се задъхаха. Едрият мъж току-що бе станал от сън и явно
рязката промяна го караше да диша толкова тежко. Освен това той беше
много тежък, с огромно шкембе, което сега бе притиснато от двамата. Не
след дълго Ирник разбра, че притежава повече умения от едрия мъж и
скоро успя да направи така, че да се изплъзне от мечешкия му
хват. Младежът отстъпи крачка назад, после рязко "изстреля" ръката си
напред и заби юмрука си в мекия търбух на гиганта. Мъжът издиша шумно.
Ясно бе, че българинът е успял да го уцели точно в момента, в който той

324
вдишваше. Мъжът застина само за миг и се преви леко. Точно толкова,
колкото главата му да дойде на височината на Ирник, който бързо
нанесе няколко юмручни удара в нея. От това двете очи на гиганта се
затвориха и подуха почти мигновено. Българинът знаеше, че от гиганта
може да очаква всякакви мръсни номера. Той ръмжеше глухо и беше ясно,
че желае мъст.
За да провери дали противникът му все още вижда. Ирник бавно замахна
с дясната си ръка. Той не искаше да го удря повече. Онзи обаче явно все
още виждаше, защото, за да се предпази, се дръпна назад, така обаче откри
диафрагмата си. Ирник реши да го довърши, той събра цялата сила, на
която бе способен в лявата си ръка, и мълниеносно го удари в корема.
Мъжът издиша, тежко се свлече на колене, а след това се просна на земята,
като се превиваше. Ирник скочи над него. Беше се подал на бойния плам и
изведнъж реагира като истински хун. Младият воин нанесе няколко бързи
удара в челюстта на безпомощно лежащия мъж, хвана едната му ръка и така
я стисна, че лакътят изпращя и остана в някакво неестествено положение.
Мъжът виеше от болка. И ако досега шумът на битката не бе разсънил
спящите наоколо, сега всички те се размърдаха. Като се прозяваха, триеха
очите си, те се приближаваха към огъня. Ирник се почувства в капан. Той
бе наранил лошо мъжа, а тези хора бяха много.
В този момент някакъв мъж направи жест и няколко от хистрионите
отведоха продължаващия да сипе ругатни и заплахи гигант. Това явно бе
техният водач.
– Наистина се биеш много смело! – каза водачът. – Сега трябва да
заместиш Арктос, защото, като го гледам, скоро няма да може нищо да
прави. Ако желаеш, можеш да се включиш и в групата на хистрионите.
Виждам, че те са впечатлени от танца с оръжие, който демонстрира.
Скоро хората се успокоиха и си легнаха.
– Какви са тези? – попита Ирник.
– Те са циркова трупа. Сред тях има акробати, танцьорки, гимнастици,
хистриони. Има и бойци. Ти току-що ги лиши от боеца им.
Ирник се опитваше да прикрие гърдите си, защото "новата премяна", с
която тази нощ се бе сдобил, бе разкъсана. Вече съжаляваше, че бе подарил
дрехите си. Есента напредваше и вечерите ставаха все по-мразовити.
Въпреки това той не пожела да легне на рогозката, на която явно през деня
акробатите изпълняваха представленията си, а през нощта спяха. Вместо
това се сви като куче близо до нея, като в ръката си стискаше ножа и
използва една бъчва да пази гърба му. Ма сутринта Ирник и сакатият
напуснаха групичката акробати. Ирник обеща, че ще замества лошо
пострадалия огромен мъж. Трупата се движеше по вията, която тук се
наричаше Меса и бе главната улица на Константинопол. Те

325
изнасяха представления на всички форуми, като се започне от този
на Константин, форума Тавър, Амастрианския форум, на който бе
построена черквата на „Светите Апостоли".
Мъжът наистина уреди Ирник да работи за една от партиите. Партиите
бяха отбори. Тук в столицата на християните най-популярният спорт бе
надбягването с колесници. Всяка партия си имаше собствен отбор,
колесници и ездачи. Основната работа за Ирник бе вечер да чисти и
подсушава конете, а сутрин да рине оборите. През деня той следеше
тренировките. Докато наблюдаваше обучението на конете, младежът
си мислеше за своя великолепен жребец. Християните наивно смятаха, че
техните коне са най-добрите в света. Всяка колесница беше теглена от два
или четири коня. Ирник даже не можеше да си представи да сравни тези
коне с неговия, с Аспа на баща му или с Вилам на чичо му. Техните коне
бяха „небесни”, от древните български коне, онези пратени от самия
Тангра. Ако можеше да се впрегнат Теку, Вилам и Аспа в една колесница,
тя би била най-бързата и би направила тези коне да изглеждат смешни.
Понякога през деня Ирник се присъединяваше към трупата и там
танцуваше своя танц с оръжие. От трупата му дадоха един меч, с който
изпълняваше боя с въображаем противник. Включваше се и в заниманията
на хистрионите. Тези мъже всъщност бяха наследници на гладиаторите. Те
обаче се биеха с дървена пръчка с топка на края. Мъжете се биеха с
голяма ловкост. Ирник, който беше учен на „Да” и Торе, веднага оцени
техните бойни умения. Хистрионите бяха нелоши бойци. Бойното им
изкуство наблягаше много на движенията. Може би за да се виждат
отдалече, движенията се изпълняваха с удължена траектория. Понеже се
биеха без мечове, техниките им бяха подчертани и демонстративни.
Хистрионите използваха непрекъснато придвижвания напред-назад, за да
увеличат силата на удара. Така те увеличаваха разстоянието между себе си
и ударите им ставаха по-амплитудни. Вместо да защитават на място, да се
вкореняват и да поемат ударите и битката, както са превели това
гладиаторите и особено секуторите, тежките гладиатори, те се биеха но-
скоро като леки гладиатори, като траки. Ирник знаеше всичко това от
разказите на баща си. Авитохол му бе разказвал, че неговото име като
гладиатор е било Виктор Скевас Масхарис, а методът, по който се е биел,
се наричал трак ди махейрос. Тези хистриони се биеха като траки. Те се
движеха много, защитите, с малките им, обли щитове, бяха съпроводени с
излизания от линията на атаката. Както защитите, така и ударите бяха
съпроводени с много въртеливи движения. Тези движения около точка бяха
ефектни и зрелищни и явно предизвикваха възхищението на тълпата,
защото мъжете с палките ги използваха непрекъснато.

326
 Този начин на провеждане на битка бе непривичен за Ирник и отначало
често биваше поразяван от тежката топка на палката на своя противник.
Българинът обаче усвояваше бързо. Това бе най-важното нещо, на което
баща му бе успял да го научи – да не бъде пристрастен към този или онзи
метод и начин за водене на бой. Авитохол го беше учил да прави това по
време на битка. Сега Ирник осъзна колко важни неща бе успял да му
предаде баща му. Не след дълго той стана един от най-добрите и започна
да се върти и да нанася изненадващи, мълниеносни удари. Скоро тълпата
започна да го приветства все по-шумно и да вика името му.
През първия ден с трупата на един от форумите, след като участва в
представлението на хистрионите, той застана пред тълпата и започна да
играе своя танц с меч. Докато правеше това, наблюдаваше лицата на хората
и следеше за техните реакции. В един момент различи лицето на Едекон,
зад него стояха Есла и Онегез. Това притесни българина и той побърза да
съкрати номера си, да се оттегли и скрие в тълпата.
Водачът на групата бе решил да не пуска новия си боец да се бие с хора
от тълпата. Знаеше, че видът му ще изкуши мнозина да премерят сили с
него, но като видя какво се случи с Арктос, не искаше да рискува и да
предизвиква вниманието на пазачите на града върху себе си. Освен това
повечето от хората, които биха пробвали късмета си срещу Марциалос,
щяха да са крадци, бивши легионери, побойници или просто бандити – тат.
Всички тези бяха отмъстителни и можеха да създадат главоболия.
След това излязоха няколко силни акробати. Те вкопчиха силните си ръце
и разтвориха крака. Появиха се и по-леки момчета. Те стъпиха отначало
върху краката на мъжете, после пъргаво се покатериха по тях и накрая
внимателно се изправиха върху раменете им. Изведнъж мъжете отдолу
мръднаха, явно тежестта на момчетата не беше малка и цялата конструкция
от тела се разклати. Това предизвика въздишка у множеството хора, които
бяха спрели и наблюдаваха уличното представление. Щом всичко се
успокои, други едни момчета се покатериха по купчината от тела. Когато и
те стъпиха върху раменете на другарите си и цялата фигура се
извиси, хората, примижавайки срещу слънцето, не можеха да спрат да се
възхищават. Всички обсъждаха колко висока е пирамидата от тела. Някой
твърдеше, че бил чувал за човек, паднал от толкова високо и оцелял, но
хората около него не вярваха това да е истина. Накрая едно дете, малко и
леко, запълзя по телата на акробатите към слънцето. Майките се опитваха
да затворят очите на децата си, притеснявайки се някое от тях да не опита
да повтори нещо подобно и да се покатери на дърво или по покрива на
къща. Децата обаче се бореха да видят какво ще стане. Всички присъстващи
шумяха и обсъждаха.

327
 XIII
Протоспатарият бе доволен от себе си. Бе обещавал палатиуми, злато,
власт, бе показал на този варварин какво е терма и колко лек и приятен е
животът в цивилизацията, а глупавият хун се впечатляваше като дете. След
като сметна, че е постигнал целта си. Хризафий вече бе загубил всякакъв
интерес.
– Да продължим! – каза той. – Къде искате да се разходим?
– Имам задача да посетя гроба на Шельо.
– Кой е този Шельо и къде е гробът му? В кое гробище е погребан?
– Гробът му е в основата на крепостната стена.
– Коя крепостна стена?
– Теодосиевата.
– Този е умрял извън града! Какво е правил там?
– Той не е човек. Това бе любимият кон на великия ни владетел. Той
почина в основата на стената, когато Атила удари гърдите му в стената, за
да я разруши.
– Що за глупост?! – не се стърпя и възкликна Хризафий и мълниеносно бе
надарен с най-злобния поглед на Едекон.
Евнухът осъзна, че реакцията му не беше много дипломатична и замълча.
– Шельо умря там, където река Лик влиза в Константинопол. Там между
Лик и Харисийската врата има една порта.
– Знам я – каза Хризафий. – Ако преминем през цялата Меса, ще стигнем
до Харисийската порта, която води до град Адрианопол и Тракия. Можем
да минем и през квартала Ливадия.
– Искам да минем по Меса! – каза Едекон. Той не бе забравил боеца, който
бе танцувал преди малко и привлече вниманието му, и искаше да разучи
тази работа. Докато минаваше, се загледа в лицата на танцьорите. Едекон
осъзнаваше, че сега, когато бе център на внимание, не може да
проведе собствено разследване. Това беше нещо, към което щеше да насочи
вниманието си, когато имаше повече време и можеше да остане сам. Сега
той продължи по улицата, която носеше името Артополия.
Множеството ставаше все по-шумно, а тълпата се сгъстяваше. Не след
дълго делегацията излезе на огромен правоъгълен форум. Това бе най-
големият площад на Константинопол. На него се провеждаха паради,
строяваха се войските и се провеждаха маневри. Площадът бе наистина
огромен.
Едекон вдиша дълбоко въздух. Тесните улици на града го задушаваха.
Едва сега той като че ли намери сили да вдигне поглед към небето.
– Това е форумът Тавър.

328
 Групата прекоси Тавър и тръгна по улицата, която беше част от Меса.
Това място, където се свързваше форумът Тавър с Амастрианския форум,
се наричаше Филаделфий.
Едекон все така вървеше като кораб, който пори вълните от граждани.
Хризафий обикаляше около него, ухажваше го и продължаваше да го
нарича „кир Едеко”. Той пък се държеше като малоумен, като малко дете.
Това предизвика учудването на Есла и Онегез. Едекон обаче им отправи
такъв смразяващ поглед, че двамата разбраха, че не бива да се месят и го
оставиха, без по никакъв начин да реагират на думите му.

329
 XIV
Ирник получаваше дребни пари за работата, която вършеше през деня,
най-много по два-три фолиса. Акробатите също му даваха по някой
сребърник, припечелен от подхвърлените им монети. Среброто обаче не го
вълнуваше, той беше казал на сакатия мъж да не спира с опитите да го
уреди в някой от легионите. Той научи, че единият от синовете на магистър
милитум Аспар – Патрокъл, сформирал легион, който щял да има
специална задача и да се отправи на далечен поход към изгрева на слънцето.
Ирник помнеше, че баща му бе служил под фашията на Аспар и Маркиан и
мисълта, че ще воюва под орела на Патрокъл, го зарадва. Той настояваше
мъжът да продължи да действа в тази насока. В замяна му обеща цялото
злато, което носеше със себе си, и всички сребърни монети, които щеше
да спечели. Българинът разглеждаше престоя си в Константинопол само
като част от пътешествието си, като първа стъпка. С всеки изминал ден
обаче започваше да чувства пребиваването си тук като котва и преграда към
истинското бойно приключение.
Ирник служеше на партията на сините, които се наричаха венети.
Партиите възникнали около времето, в което се родил Христос. Те били
създадени в Антиохия и оттогава носеха сирийските си наименования. Тук
в Константинопол партиите бяха получили своето развитие и разцвет. Те
имаха свои каси, в които пари внасяше дори самият василевс. Той
плащаше на всички партии. Така хората, вместо да насочват гнева си срещу
него, патрициите и господарите канализираха енергията си в надбягването
с колесници. Партиите имаха конюшни, колесници, коне, много хора
работеха за тях. Управителят на всяка партия се казваше простат. Ирник не
беше виждал нито едно състезание с колесници, но неговите съпартийци му
обясниха всичко. Те бяха изумени, че на света има човек, който да не знае
нищо за партиите и да не е присъствал на състезание с колесници. Срещу
специалната трибуна на василевса, която се наричаше кафисма, и на нея бе
поставян трон, се настаняваха привържениците на многобройните партии.
Те сядаха по строго определен начин, на определени места. Отдясно бяха
венетите (сините), от ляво – прасините (зелените), места имаше за левкити
(белите) и за русините (червените).
Един ден Ирник помогна на хората, които отговаряха за конете, и им даде
няколко съвета за това как да се грижат за тях, как да ги хранят. В този
момент към него се приближи някакъв мъж, който имаше лице на
възрастен, а тяло на дете. Той бе нисък и лек, но бузите му бяха обрасли с
брада.
– Кой си ти? – попита го мъжът.
330
 – Марциалос – отвърна Ирник.
– Какъв си?
– Рия тор в обора.
– Защо тогава не си гледаш торта, а идваш да ни даваш съвети? – попита
мъжът, който явно бе някакъв началник.
Ирник не беше виждал водача на венетите и реши, че това е простатът на
партията. Мъжът обаче се оказа един от любимците на привържениците на
синята партия. Това бе един от най-известните водачи на колесници, които
се наричаха иниохи. Иниохът продължи да говори с него. Той го питаше за
това или онова. По някое време изгони някакви хора, които му говореха,
че колесницата е готова за тренировка. Ирник явно бе събудил неговия
интерес.
– И казваш, ти си виждал много по-едри, силни и бързи от тези коне?!
– Да! – просто отвърна Ирник.
– Ти или нищо не разбираш от коне, или си се побъркал! Това са най-
добрите коне в света!
Ирник щеше да прихне. Той беше виждал българските коне в битка, беше
чувал, че шаманите говорят с тях, знаеше, че майка му и баща му също
можеха да разговарят с коне. От баща си знаеше историята как той успял
да отнеме "Небесната кобила" от кагана на хуните Руа, как бе говорил с
нея и научил шаманското ѝ име – Мадара. Момчето вярваше на баща си.
– Виждал съм много по-добри коне! Те са шамански и могат да разговарят
с определени хора. Не разрешават да бъдат яздени от други хора. Те се
бият като хора и могат да изминат два пъти по-дълго разстояние от другите
коне.
– Тези коне тук са от шахиншаха на Персия Бахрам Тур. Те са расли в
пустинята и са най-бързите коне в света! Ако ти твърдиш обратното, значи
нищо не разбираш от коне! Другите фантасмагории въобще няма да
коментирам!
Обиденият Ирник каза:
– Това е истина!
– Къде си ги виждал такива коне? Ако трябва да отидем и да си вземем!
– Трудно ще е – каза Ирник и се изсмя. Иниохът въобще нямаше
представа за какво говори.
– Къде си виждал такива коне?
– В един народ, но той отдавна е изчезнал. – Ирник нямаше как да разкаже
за българите.
– Да! Да! – нетърпеливо го прекъсна иниохът. – Това са легенди.
Легендите не теглят колесници. Тези коне са се доказали и носят нашите
победи. Ти знаеш много за конете, искаш ли да ми помагаш? Можеш ли да
яздиш?

331
 – Мога! – просто отвърна българинът.
– Доведете кон!
Веднага бе доведен кон. Той обаче не бе обязден с високо седло, с каквито
яздеха хуните и българите, а с ниско, плоско, широко седло, което караше
човека, седнал върху него, да подскача като чувал. Освен това нямаше
стремена, върху които да се изправи и да стои във въздуха. Ирник копнеше
да поязди. Той го подкара и жребецът веднага му се подчини. Душата
му ликуваше. Този кон обаче не можеше да се сравни с Теку.
Друг недостатък бе, конят не беше подкован. Ирник никак не беше доволен.
Болката в гърдите му отново се възобнови. Все още не бе успял да се
възстанови напълно от този удар. А може би тази болка не бе от раната, а
душата му бе наранена. Тази мисъл накара сърцето му да се свие от
притеснение. Това, от което най-много се страхуваше, бе да не допусне
страх в душата и сърцето си. Тази рана наистина го притесняваше, тя сякаш
бе повече в душата му, отколкото в гърдите. През нея в него навлизаше
тъмният мрак на страха. Ирник знаеше как да се пребори със страха. Баща
му го беше учил на това. Срещу страха можеш да се бориш, като се
изправяш срещу него, нямаше друг начин. Никога няма да го победиш и да
го забравиш, но самото предизвикване на страха, преодоляването му бе
победа над него.
Като направи няколко обиколки на алая, Ирник накара коня да танцува,
после го пусна във вихрен галоп. Българинът си спомни всичко, което баща
му му бе разказвал за обучението на българските коне. Той не само яздеше,
но и обучаваше коня. По някое време започна да управлява коня все едно
се бие от гърба му с меч. Така обаче му беше трудно. Той извади меча,
който въртеше в трупата, и започна да води битка с въображаем противник
от кон. Това накара кръвта на коня да кипне. Той обаче не беше подкован и
не можеше да изпълни желаните от него маневри.
Когато Ирник скочи от гърба на животното, иниохът пляскаше с ръце и
се радваше като малко дете.
– Ти си страхотен! Най-добрият ездач, който съм виждал!
– Конят не е добър – каза Ирник. Всъщност искаше да каже, че съжалява,
че конят не е подкован, но нямаше как обясни това на иниоха. – И седлото
не е добро – добави след малко, но в действителност искаше да каже, че
няма стремена.
– И казваш, си виждал по-добри коне от тези? – мъжът вече се обръщаше
по-внимателно към думите на българина, след като го бе видял как язди.
Той явно разбра, че младият мъж наистина разбира от коне, след като
яздеше по този божествен начин. – Искам да ми помагаш! А можеш ли да
водиш колесница? Ако водиш колесница по начина, по който
яздиш, веднага можеш да станеш един от най-добрите иниохи!

332
 – Не! Колесница никога не съм водил.
Въпреки този от говор, иниохът настоя той да му помага.
– След няколко дни ще има голямо представление и парад. Искам да
участваш!
Ирник се съгласи. Той се опитваше да се навира навсякъде. Търсеше и
провокираше съдбата, а Тангра щеше да му определи славен път.
Разчиташе на това, че орендата ще го изведе към слава и истинско
легендарно пътуване.
Така Ирник се включи в партията на венетите (сините). Той искаше да
направи това не само спортно, но и да разбере политиката и идеологията на
венетите. Така научи, че партията на венетите е подкрепяна и подкрепяше
самата Пулхерия. В нея членуваше и Маркиан. Те бяха изразители на
политиката на тази партия в двореца. Сините мразеха хуните и желаеха
битка срещу тях. Те искаха империята с цялата си мощ да се изправи срещу
Атила и „да смачка главата на хунската змия”. Като свои съюзници, те
виждаха Рим и Флавий Аеций.
Ирник разбра, че партията на прасините (зелените) например се водеше от
Хризафий, който беше за по-умерена политика срещу хуните. Той искаше
мир и смяташе, че легионите на Аспар и Маркиан няма да могат да се
справят с Атила и неговите воини. Затова Хризафий предпочиташе да
плаща, за да има мир.

333
 XV
Едекон се отърси от сламата. Той се изправи бавно, а след това се протегна
толкова силно, че костите му изпращяха зловещо, все едно заплашваха да
се прекършат. В същото време изпита остра болка. Цялото тяло го болеше.
Мъжът се опита да възвърне паметта си от предната нощ. След известно
забавяне причината за болката изплува в съзнанието му. Опипа тялото си,
то цялото бе натъртено от стотиците удари. Тази болка обаче бе благородна
и той изпитваше радост от нея, защото показваше, че е жив. Огромният мъж
се наведе и опипа краката си, те го боляха най-много. Снощи неведнъж бе
ритал с тях, бе посрещнал и тежкия удар на една пейка. Споменът за това
го изпълни с възторг. Славно си бе прекарал в кръчмата.
Скуката и градът изнервяше огромния воин. Вечер той излизаше и
обикаляше по цели нощи. Градът вече не го привличаше. Нощем
посещаваше кръчмите, местните ксеносиони15 не за да пие или да се храни,
а защото търсеше забавление. Пияните хора бяха раздразнителни, а и доста
глупави и често се случваше някой от тях да се заяде със скиро-хуна.
Едекон само това и чакаше.
Снощи той се бе скарал с някакъв просяк, който твърдеше, че в града се
намира някой си Арктос, който можел да го победи. Той, разбира се, не
знаеше, че пред него стои прославеният хунски вожд.
– Арктос е много по-голям от него и ще го победи с лекота – мъжът
обсъждаше Едекон, все едно него го няма в кръчмата или е глух и не чува
това, което мъжете си говореха. – Той твърди, че е последният останал
гладиатор. Нарича себе си с имената на всички най-известни гладиатори.
– Този също е много силен и едър – казваха другите мъже. Просякът
обаче отказваше и да чуе, че той може да победи Арктос. Едекон искаше
да срещне въпросния Арктос, но въобще не знаеше дали изобщо
съществува. Както се казва, по-добре малката рибка в ръката, отколкото
голяма риба в морето. Едекон знаеше, че да търси Арктос е загуба на време.
Затова бе ударил мъжа в корема, а онзи се бе превил.
– Кой е най-добрият боец в света?! Кой е най-силният воин? – крещял
Едекон и свирепо изгледал тълпата, която за миг се стъписала. След това
обаче половината от нея викала от радост, а другата – от ярост. Едекон бе
целял точно това.
– Кажи, кой е най-добрият воин? – отново извикал хуно-скирът като и
гледал към падналия на колене просяк.

ксеносион – кръчма, страноприемница, когато се намирали извън града, често били

15

към някой манастир. Понякога ги наричали ксенони.

334
 – Не знам! Не знам! – опитвал да се измъкне нараненият мъж. Повечето
от мъжете в кръчмата трябваше да държат за него, но те бяха тълпа и с
присъщата на всяка тълпа жестокост, искаха да видят другаря си наранен.
Когато хората са много, започваха да действат като стадо и ставаха
подвластни на инстинкти и жестокост, неприсъща им отделно.
Повечето бяха доволни, че точно мъжът е станал мишена на нападението
на огромния мъж. Така тях никой не ги закачаше, а и този явно бе най-
слабият, това ги задоволяваше.
– Удари го! Удари го! – крещели мъжете.
Върху грозното белязано лице на огромния мъж се бе появила гримаса,
от която християните бяха настръхнали. Те били сигурни, че този варварин
не е човек, а демон. Из кръчмите вече се носела мълвата, че този обикалял
нощните улици на града. Хората не смеели да скитат много, а и скитниците
се притеснявали и вечер се събирали на групи.
– Ти знаеш истината, но зъбите ти са преграда пред нея. Като ги строша,
ще помогна истината по-бързо да излезе!
След това хунът нанесъл такъв удар в лицето на просяка, че избил и
последните му останали зъби. С кървава уста мъжът започнал да вие от
болка, но все пак се разбирало, че крещял:
– Ти си най-силният! Ти си най-силният!...
– Нали ти казах!
След това настанало меле, всеки се биел срещу всички, ударите се сипели
от всички посоки. Едекон раздавал удари и ритници безразборно, нямало
някого, когото да пази, затова гигантът с радост се включил в битката.
Славно си прекарваше хуно-скирът в Константинопол. Така поне
разнообразяваше престоя си. И ако нощите бяха славни, дните не можеха
да го радват, по цял ден той правеше все едно и също: ядеше, пиеше,
разхождаше се и се правеше на глупак. Тази роля го гнетеше, колкото
повече се правеше на глупак, толкова по-глупав ставаше. Той приемаше да
я играе само за да е по-убедителен. Този Хризафий очакваше от него да е
глупак, наивен като малко дете. Щом го искаше, той така и се представяше,
но не му беше лесно. Обидно му беше не защото го мислеха за глупак, а
защото ромеите смятаха хуните за малоумни. Той виждаше представата,
която християните имаха за тях, и от това му ставаше обидно. Те не
ги познаваха и поради това запълваха това незнание с най-различни, техни
наивни представи и с глупости.
Отначало му беше забавно да се прави на глупак, защото виждаше, че му
вярват. С времето обаче започваше да му дотяга. Чувстваше се като
пеперуда, набутана в какавида. Той имаше прекрасна, волна душа на воин,
но трябваше да се прави на глупак и да пълзи като червей. Едекон все по-
често копнееше отново да язди в степта, да чувства как конят му загребва

335
от степта, да лети, да бъде волен. Отново да бъде себе си. Едекон –
страшилището, воинът. Едекон – легендата, победителят.
Едекон вече бе отхвърлил тогата. Беше му достатъчно, че бе минал през
целия град облечен с нея. Всички го бяха оглеждали все едно е малоумен
изрод, някакво рядко животно, което разхождат из града и хората му се
чудят и дивят. В тези дни Едекон отново бе облякъл хунската си дреха, с
нея излизаше из града и я носеше, когато се виждаше с другарите си.
С неохота обличаше тогата само когато се срещаше с Хризафий и
продължаваше пред него да играе ролята на човек със забавено умствено
развитие. Той приемаше да играе тази роля, да участва в цялото това
представление само защото искаше да стигне докрай в разгадаването на
подлия заговор. Хризафий му бе обещал много злато, ако посегне на живота
на кагана на хуните. Ромеите обаче бяха подли, те нямаше да се
задоволят да подкупят само един човек. Едекон трябваше да разбере кой е
другият човек, на когото биха предложили пари, за да убие Атила. А може
би хората бяха няколко. Скоро се примири, че ще трябва да играе тази роля
през целия им престой тук.
Едекон не се намираше тук случайно и не беше включен в делегацията, за
да се разходи до Града на василевса, да види чудесата му и да похапне. Той
имаше поставена задача от Атила. Мъжът вече я бе изпълнил, но
продължаваше да се оглежда и разузнава.

Огромният мъж бе все още сънен, но се погрижи за своя кон. Той направи
това по навик. Всяка сутрин, след като се събудеха, хуните отиваха при
конете си и проверяваха дали всичко е наред, добре ли са прекарали нощта
животните. Сега той потърка сухия гръб на своя жребец. После
отвори портата. На двора обаче, вместо да бъде ден и да го „окъпе”’ ярката
светлина на изгряващото слънце, цареше мрак. Да! Едекон откри, че през
нощта му е по-приятно да се разхожда из притихналите улици на града.
Сега погледна към Босфора. Там, на другия бряг, видя светлините на
Хризофолис. Отправи взор към Златния рог, зад генуезкия квартал видя
Галата и църквата „Свети Петър” и извисяващата се кула на Христа.
После огромният хунски военачалник се обърна към сияещия, облян в
меката лунна светлина дворец. Той не можеше да не се възхити на чудното
видение, което представляваше този великолепен палатиум. Всъщност този
дворец можеше да му принадлежи, ако се съгласеше да направи това, което
Хризафий искаше. Само преминаването на тази мисъл през главата му го
стресна. Не! Едекон дори не си позволяваше да мисли за това, че може да
живее тук, в претъпкания с християни град, пък макар и в този дворец. В
този град той можеше да притежава всичко, дори този дворец, но нямаше
да има едно нещо. Заради него цял живот се бе борил. Тези тук никога

336
нямаше да го уважават. Той бе живял достойно, според разбиранията си, но
през цялото време бе изпитвал уважението на околните. Това крепеше
Едекон. Той знаеше, че е за малко на този свят, само името и делата му щяха
да останат след него. Хората, които живееха обикновен живот, нямаше как
да разберат това. Те винаги биха избрали златото, двореца, и... килима.
Едекон се опита да се усмихне. Дали не бе започнало да му харесва да
се преструва на глупак, щом правеше това и когато останеше сам?
За миг се замисли колко му тежи да играе тази роля и да се прави на такъв,
какъвто не е. Как ли се чувстваше Авитохол, който вече толкова години се
преструваше, че е Атила? Едекон не можеше да си представи това. Как ли
издържаше българинът? Без да иска се сети за българите, а след това
веднага за Баяр, когото никога не бе виждал, и за баща си Грот. Стана му
болно и си спомни каква омраза бе изпитвал към българите. Той не им бе
простил и им бе причинил огромни страдания. Беше ги избил, изтребил до
крак. Смъртта на баща му бе отмъстена. След това обаче се бе запознал с
Авитохол. Него не го мразеше, а напротив, изпитваше респект към
двойника на Атила. Макар да се бе случвало така, че българинът го
бе побеждавал, той не таеше омраза към него и не искаше да се съревновава
с него. Българинът го караше да се чувства спокоен и добре. Беше му
подарил тази пунгия. Едекон посегна и докосна малката кожена торбичка,
която висеше на гърдите му. Откакто Авитохол го бе запознал с другата
гледна точка, тази на българите, разказал му бе как е умрял баща му и
разбра за уважението, което българите бяха изнизали към него, той
съжаляваше. Да! Той съжаляваше, че се бе отнесъл толкова жестоко с тях.
Сега тъгуваше за това, което бе сторил на тези достойни мъже. Искаше да
върне времето и да ги спаси, но това бе едно от малкото неща, които не
можеше да направи. Тази горчилка стоеше в неговото сърце и понякога,
когато останеше сам и размишляваше, тя се качваше към гърлото му и го
давеше. Правеше така, че каквато и храна да хапнеше, да му горчи. За да се
разсее, огромният хун се опита да се върне към реалността и да не мисли за
миналото.
Едекон не можеше да си представи да остане тук за по-дълго време. Той
беше воин, неговият живот беше там, в степта. Той беше конник, обичаше
животните и свободата. Мъжът искаше да се върне при синовете си Хунулф
и Одоакър, при своята скирска гвардия. Не желаеше да живее тук, в този
мръсен, претъпкан град, ограден от каменни зидове, скрит зад високите
крепостни стени на Теодосий, като някакъв страхливец.
След като обиколи целия град, Едекон огледа портите една по една.
Особено внимание обърна на Златната порта. Под предлог, че търси
мястото, където Атила засилил и ударил своя кон Шельо, с което го убил
на място, разучи и външната част на крепостните стени, стъпка по стъпка.

337
Той се движеше по мястото, което се наричаше периволос. Това бе земята
между крепостната стена и рова. Едекон знаеше, че след тази случка, конят
на Атила бе отнесен и с почести бе погребан във Филипопол Той обаче
търсеше мястото на удара като предлог. Атила твърдеше, че при удара бе
видял Тенгри.
Това според него беше знак, че точно там е слабото място на
Константинопол. Едекон не разбираше всички тези бръщолевения, но все
пак изпълняваше заръката на своя каган. Той не можеше да не признае, че
градът е едно от новите чудеса на света. Стените му бяха непревзимаеми.
На всяка армия щеше да е много трудно да го превземе с открита атака.
Тогава му хрумна мисълта, че през нощта може да забележи неща, някаква
слабост, която не може да види през деня. Така започна вечер да се
разхожда. Оплакваше се, че през деня тълпата му пречи да разглежда града
и искаше да прави това през нощта. Хризафий беше сигурен, че е глупак,
че вече го е подкупил да убие Атила и не се притесняваше от нощните му
разходки. Той прие това за поредната негова глупава екстравагантност.
Едекон се чувстваше като разузнавач, но никога нямаше да стане
предател. Не! Не респектът от Атила го караше да бъде лоялен. Едекон не
се страхуваше от Атила, от никого не се боеше! Не от страх нямаше да
предаде кагана на хуните, а от уважение не толкова към Атила, колкото към
баща си Грот. Той дължеше лоялност на хуните – народът на баща му, и на
кръвта, която течеше във вените му. Грот! Самото име на баща му накара
гърдите му да се изпълнят. То го изпълваше отвътре. Сянката на Грот бе
проснала своята снага върху живота му. Разбира се, че Едекон никога
нямаше да предаде хуните, той имаше чест, имаше дълг към кръвта на баща
си.
Едекон отново насочи взора си към двореца. Този път той му се стори
далечен и чужд. Мъжът влезе в него, изкачи се по великолепното широко
стълбище от излъскан като стъкло мрамор. Страховитият воин прекара
огромната си, суха длан по широкото мраморно перило, все едно милваше
двореца. Той признаваше и почиташе тази красота.
Хунът вървеше към стаите на своите спътници, които все по-рядко
виждаше. В последно време неговите сутрини бяха станали техни вечери,
а дните му – техни нощи. Мъжът потропа, след това, още преди да е
получил отговор, натисна крилата на вратата и влезе в осветената от свещи
стая. Четиримата хуни го погледнаха.
– Ааа, кир Едеко – каза Онегез, като имитираше съскащия начин, по
който Хризафий произнасяше името на Едекон, – вие вече сте станал!
– Станах – изръмжа скиро-хунът.
– Утре ще има голямо представление в наша чест. Ще се проведе на
Хиподрума.

338
 – Знам го Хиподрума.
Есла очевидно водеше заседанието на хуните. Той огледа мъжете и каза:
– Тези дни само ядем. Преди да си легна тази вечер, ще се разходя малко
из двора. Ти какво направи, изглеждаш ми щастлив? — попита той и
насочи въпроса си към Орест.
– Щастлив съм, защото може би на това събиране ще успея да открия
съпруга за брат си. Там ще се съберат всички сенатори и
константинополски фамилии и техните щерки.
– Добре, време е за лягане! – каза Есла, след което се изправи и тръгна
към портата на стаята. Когато излезе обаче, той тръгна надолу, явно
искаше да се разходи. Едекон го последва. Той също излезе в двора, но не
се прибираше да спи, а да започне поредната си разходка-разузнаване из
улиците на Константинопол. Преди да се разделят двамата, Есла погледна
към отдалечаващия се в мрака вожд на скирите.
– Едекон, чух, че снощи си се сбил в някаква кръчма. През целия ден се
носеха слухове за това какво си направил. Хората твърдяха, че си демон и
дявол, че си Изкусителят (Сатаната), че си ги предизвикал и си бил
подстрекател на цялата битка.
– Да говорят каквото си щат! – отвърна Едекон, който никак не
изглеждаше доволен от разговора.
– Чух, че си потрошил цялата кръчма, че си се бил със стотина души.
Какво стана?
– Изнервям се тук, затворен между тези стени! Тук въздухът е зловонен и
носи зарази, не чувствам повея на вятъра!
Не съм щастлив! Омръзна ми да се правя на глупак!
– Виждам, че Хризафий те ухажва, какво ти говори?
– Нищо! – отвърна Едекон, като знаеше много добре, че лъже. Той не
желаеше да казва какво предложение му е отправил Хризафий, защото
искаше да разбере кого още е подкупил. Дали това не беше Есла и сега
първият дипломат не го проучваше, за да види дали ще се издаде? Едекон
се обърна и погледна Есла, който вървеше към една от високите стени на
двореца. Там, от другата страна, се виждаха наведени кичести големи
клони. Явно в другия двор растителността бе избуяла и не бе поддържана.
– Малко остана, Едекон, когато мине официалната част и вземем златото,
бегълците и булката на Констанций, веднага си тръгваме!
– Очаквам го – каза Едекон и се обърна.
Есла огледа луната, която бе огромна и кръгла, и все едно висеше над
града и Босфора като закачена на връв. Тъмните облаци преминаваха пред
нея съвсем бързо и само за миг сянката им се просваше над палатиума. Есла
задържа погледа си нагоре. Небето над града изглеждаше някак по-
цивилизовано. Като се намираш тук, в Града на градовете, забравяш, че има

339
друг свят, който е извън този град. Първото нещо, което Константинопол
правеше, бе да открадне очите на човека, посетил го. Така неговият взор
оставаше завинаги насочен навътре към града. Есла беше убеден, че хората,
живеещи тук, дори не се сещат, че извън крепостните стени има друг свят
и може да има и друг живот. Този град бе толкова силен и притегателен, че
сигурно имаше своя гравитация.
Есла се разхождаше бавно. Едекон отдавна бе напуснал двора на
палатиума и той бе останал напълно сам. Друго интересно нещо беше това,
че в сърцето на този град, на този мравуняк от хора, човек можеше да се
почувства сам. Той само трябваше да вдигне погледа си, за да остане сам.
Само той и небето. Това беше много интересно за него. Той се огледа.
Градът бавно заспиваше. Светлинните му една след друга изгасваха.
Хората си лягаха и заспиваха, а градът притихваше. Есла се отпусна и
вдиша свободно.
– Есла, ей, Есла – чу някакъв странен глас. Той се огледа. Беше съвсем
сам. Точно в този момент луната се бе освободила от оковите на облаците
и огряваше с мека светлина двора и палатиума. Наоколо нямаше жив
човек. Мъжът огледа внимателно двора. Не! Не грешеше! Носле насочи
погледа си към дръвчетата, чиито клони се надвесваха над двора. Техните
стволове бяха от другата страна на оградата.
– Да! Да! Тук съм! Приближи се!
Есла отначало си бе помисли, че гласът, който чува, е на дух или на някой
от предците му, който иска да разговаря с него. Сега беше сигурен, че е
глас на човек и то на такъв, с когото бе разговарял много пъти.
Смущението обаче му пречеше да определи на кого точно беше.
– Кой си ти? – попита дипломатът.
– Приближи се още малко до стената, не искам да викам!
Мъжът говореше хунски като хун и за Есла нямаше никакво съмнение,
че е негов сънародник. Есла тръгна бавно и предпазливо към стената.
– Къде се намираш?
– Аз съм тук върху стената. Приближи се! Трябва да ти кажа нещо!
Когато българинът прецени, че Есла се е приближил достатъчно, той
заговори:
– Есла, аз съм Авитохол.
– Авитохол?! Какво правиш тук?!
– Тръгнах след вас, защото Ернах ви последва. Той избяга заедно с вас.
Него съм тръгнал да търся, но не ме разкривай, защото, ако ме види, отново
ще побегне!
– Не е вярно! Аз знам всички, които сме тук, Ернах не е сред нас!
– Не знам как го е направил, по изчезна с вас. Не го открихме никъде. Само
с вас може да е.

340
 Кела се замисли и след малко каза:
– Сега разбирам. Наскоро открихме, че единият сандък, в който трябваше
да се намира един огромен персийски килим, дар за Теодосий, е празен и
килимът го няма.
– Изхвърлил е килима и така е станал невидим за хунските постове. Ето
как е стигнал до тук. Значи е в града. Той все още не е съвсем здрав. Раната
в гърдите му не е заздравяла съвсем.
– Звучиш ми като разтревожен родител. Според тях детето им никога не
е здраво, не е укрепнало да застане на краката си. Защо не го оставиш?
– Къде да го оставя? Той е последната ми надежда.
Авитохол беше доволен, че в двора цари пълен мрак. Така двамата мъже
оставаха прикрити. Това обаче им пречеше да виждат двора. Кой обаче
можеше да прави нещо тук в този късен час? Двамата се бяха увлекли в
разговора, когато до себе си дочуха друг глас.
– Есла, с кого говориш? – гласът заговори съвсем близо. Той явно бе на
някой хун.
– С никого – отвърна Есла.
– Този глас ми е познат. Не е ли на Авитохол? Авитохол, ти ли си? Какво
правиш тук? – Орест явно разпозна приятеля си.
– По-тихо, Орест! – каза българинът. – Търся Ернах! Избягал е! Дошъл е
до тук, като се е криел в сандъка. Изхвърлил е килима.
– Цял бащичко! – Орест се разсмя тихо. – И защо си дошъл до чук?
Момчето иска да пътешества!
– Смееш се, но ти как би реагирал, ако Ромул Август избяга? Той е много
малък, неукрепнал още.
Есла се разсмя:
– Чуйте се, приличате на бабички!
Орест обаче мълчеше тревожно. Той явно мислеше за нещо свое си. По
някое време каза:
– Сам ли е избягал? – в гласа му веднага се почувства бащинската
загриженост за сина му.
– Сам е! Сам е!
Изведнъж откъм стената се промъкна някаква сянка. Макар да се
промъкваше, той бе толкова голям, че изглеждаше непохватен. Мъжете
замълчаха и се снишиха. Те задебнаха "сянката". Изведнъж мъжът се
изправи и каза:
– Кой е там?
Веднага разпознаха гласа на човека. Това беше Едекон.
Авитохол разбра, че е разкрит и няма смисъл да се крие.
– Ние сме, Едекон. Ти какво правиш тук?

341
 – Излязох да се разходя из града, но нещо краката ме болят от снощната
битка и реших да се прибера. Кои сте вие?
– Ние сме Есла, Орест и Авитохол.
– Авитохол?! Какво правиш тук?
Едекон веднага се замисли. Авитохол беше българин, двойник на Атила.
Каганът сигурно бе пратил тук мъжа, който обикновено носеше качулка,
да им предаде някакво послание. После обаче се сети за нещо друго. Дали
това нямаше връзка с факта, че Хризафий търсеше друг човек, който
да посегне на Атила? Дали Авитохол не бе продал душата си на евнуха?
Дори да го бе направил, защо трябваше да идва до тук? Едекон се замисли
дали да не убие двойника на Атила пред очите на Хризафий и Теодосий?
Така той щеше да ги заблуди, че е изпълнил поръчението и щеше да вземе
златото. С какво обаче това щеше да помогне? Едекон не беше много добър
в интригите. Той харесваше Авитохол повече, отколкото Атила. Дали
наистина да не убие Атила и да помоли Авитохол да се представи за кагана
на хуните? Това също не променяше нещата. Едекон поклати глава и
изпръхтя като бик.
– Ернах избяга от Хунград. Дошъл е тук, в Константинопол – каза
българинът.
– Това е добре – каза скиро-хунът, който отново мислеше какво общо има
Ернах със заговора срещу Атила, но така и не можа да го измисли. Все пак
попита: – Защо е избягал, да не е отвлечен?
– Не е отвлечен – намеси се Есла. – бил е в онзи, празния сандък.
– Аха – каза Едекон.
– Защо! Защо! Защото е млад, в главата му е влязъл някакъв бръмбар да
обикаля света, да се бие, да побеждава!
– Всеки млад воин мечтае за това.
– Ако твоите синове избягат, какво ще направиш? – попита Авитохол.
– Ще се радвам! Нека обикалят и видят света, нека кръстосат мечове с
воини от различни народи, това е най-доброто училище!
Ти, Авитохол, какво се притесняваш? – той огледа мъжете.
– Нали всички от тук присъстващите знаят тайната ви с Атила?
– Само Есла не знае тайната ни докрай, но аз ще го посветя по-късно.
Сигурен съм, че Атила ще одобри.
– Ернах е като теб. Не се ли срещнахме с теб в Ктесифон? – каза Едекон.
– Това е като наше тайно съвещание – каза Есла. – Искам да ви споделя
нещо!
Едекон очакваше дипломатът да каже, че Хризафий е предложил и на
него пари, за да убие Атила.
– Авитохол, ти си ми като дар. Помниш ли твоя приятел Скиртос? Онзи
от Картаген?

342
 Българинът много добре си спомняше големия мърляв мъж, на когото бе
дал име и който по някое време наричаше себе си „Виктор Скевас
Масхарис", а по-късно се появяваше като дипломат на Гейзерих.
– Утре имам среща с него. Атила и Гейзерих са се договорили да
преговарят и преговорите трябва да проведем точно с този Скиртос. Той
отдавна е в града под някакво прикритие. Двамата с теб ще се справим
много добре. Знам колко добър дипломат си. Чак сега разбирам някои
неща, които винаги са ме учудвали в Атила.
– Добре – просто отвърна Авитохол.
– Утре по някое време, още сутринта вие ще ми направите прикритие. Не
знам как ще успея да се откопча, без Хризафий да разбере. Вкопчил се е в
нас... добре че е Едекон – каза Есла и погледна към Едекон и Орест. – Нито
ще оглеждате града и укрепленията му, нито ще обикаляте кръчмите
под предлог, че търсите съпруга на брат си.
– Аз не оглеждам укрепленията – гузно отвърна Едекон, с което още
повече затвърди, че думите на дипломата са истина.
– Ще го направим – след малко казаха двамата. – Аз ще отвлека
вниманието на Хризафий – допълни едрият хун.
– На обед василевсът ще даде голям празник в наша чест. Това ще стане
на Хиподрума. Дотогава трябва да сме провели срещата със Скиртос. Сега
да лягаме, защото утре трябва да ставаме рано!
– Авитохол, ти къде си се настанил? Има ли къде да спиш?
– Да! Не искам да идвам при вас, защото ще стана видим и Ернах може
по-лесно да ме забележи, когато съм с вас. Разчитам, че ако той се навърта
наоколо, аз ще го видя.
– Така е – съгласи се Есла. – И за нас да имаме съюзник-сянка е по-добре.
Така тайната среща на четиримата за тази вечер приключи. Те се
разотидоха по стаите си и веднага се навряха в леглата, опитвайки се по
най-бързия начин да заспят.

343
 XVI
На друго място в Града на градовете обаче двама мъже не спяха. Те не
бяха само двама, разбира се, но тези единствено скитаха из безлюдните
коридори на двореца. Те вървяха към огромната зала, в която се намираше
скулптурата на Зевс Олимпийски. Това бяха владетелят на половината
християнски свят – Теодосий II, наричан още Млади или Калиграф,
и неговият най-приближен човек, библиотекарят Приск. Разбира се, Приск
беше най-приближеният човек само в нощния живот на императора. В
дневния живот на владетеля Приск беше историк и библиотекар, той
мечтаеше да напише хронограф16, затова запомняше и записваше думите и
делата на владетеля. Той искаше да знае всичко, което се случва в двора и
с императора. В късните часове на нощта обаче Приск се превръщаше
в любимия човек, с когото василевсът-учен обичаше да беседва.
Тук, в тази зала, Теодосий беше по-щастлив, отколкото неговите предци
са се чувствали в идика. Той знаеше, че много от тях бяха посещавали
огромната зала, в която се пазеше императорското съкровище. Там те
прекарвали част от времето си, опиянявайки се от златото и властта, която
то им давало. Там, в идика, имаше много красиви неща и скъпоценности от
всички времена и епохи. От златото на Египет, през месопотамските
съкровища, до гръцко, тракийски, злато от Галия. Те обаче не бяха ходили
там, не се бяха къпали в злато и не бяха стояли с дни, за да се наслаждават
на красотата на короните, диадемите и монетите, нито за да разсъждават
за вечността на този изумителен метал – златото. Не! Те се бяха опивали от
властта и мощта, който жълтият метал и скъпоценните камъни им даваха в
този свят, в този живот.
Императорът беше вглъбен човек. Той знаеше, че колкото по-шумен е
някой, толкова по-отчайващо се бори за внимание. Всички шумни хора
бяха жалки в същността си, те бяха малки и наранени, крещяха, за да
компенсират собствената си незначителност. Това много добре си личеше,
когато се напиеха. Колкото по-малки бяха, толкова повече виното и
собствената им незначителност ги караше да викат, крещят, да плачат и
вият. Всичко това те правеха само и само да предизвикат внимание, да
изпълнят отвътре своята незавършеност.
Теодосий не беше такъв. Той обичаше тишината. Където и да ходеше, той
искаше да чува собствените си мисли. В двора имаше определен специален
човек, който да върви пред него и да въдворява тишина. Този човек се
наричаше силенсиарий. Императорът трябваше да ходи сред хората не

16
хронограф – летопис
344
като сред равни. Всеки трябваше да е приковал поглед в него и да го слуша.
Неговата власт бе толкова голяма, че не биваше да му се налага да се
надвиква с останалите хора. Неговият шепот трябваше да бъде по-силен от
техния рев. Теодосий знаеше, че силенсиарият прави същото, което другите
постигаха чрез викане и плач. Силенсиарият трябваше механично да
предизвика вниманието и уважението към василевса. Той не харесваше
силенсиария, не обичаше да ходи сред тълпата, да се смесва с нея.
Императорът знаеше, че на този свят му е отредено още малко време. За
съжаление по-голямата част от времето му вече бе преминало. Той нямаше
нужда да се бута в тълпата, да привлича вниманието ѝ върху своята особа.
Той обичаше тишината, уединението. Вечерите тук му харесваха, защото
цареше тишина, без пред него да ходи силенсиарий, без да е придружен от
пазачи от всякакъв вид. Тук той беше сам и само соматофилактите можеха
да смутят уединението му, но те внимаваха много. Те бяха деликатни, като
сенки, невидими се грижеха за неговия живот.
Без да говори, Теодосий се движеше около величествената, огромна,
великолепна скулптура на Зевс Олимпийски и нежно я милваше с ръка.
Този допир винаги му носеше покой. Зевс – предишният владетел на света
и Вселената според хората. Наскоро, а според космическите мерки вчера,
човечеството бе решило, че вече не Олимпийският Зевс е Създателят,
Бащата, Сътворителят на света. Той не можеше да е върховен Бог. Те бяха
сменили имената, но можеха ли да сменят идеята? Имаха ли общо имената
с идеите? Хората имаха нужда от нов бог, от такъв, който да задоволи
новото им духовно ниво. Дали обаче новият бог носеше по-висока идея
и доближаваше човечеството до Истината? Дали новият човек, приемащ
юдеохристиянския старозаветен бог, е по-възвишен от античния човек?
Дали се намира по-близо до Светлината? Дали хората не регресираха и
новия бог не бе по-нисш и не отразяваше по-ограниченото разбиране на
тези, новите хора?
Теодосий знаеше, че Бог е толкова всеобхватен, сложен и невъзможен за
възприемане, че не може едно божество да разкрие в пълнота природата му.
Василевсът, освен че обичаше нощем да се занимава с изкуства, беше и
учен. Той обожаваше задълбочените философски разговори за природата
на мирозданието с най-умните и учени хора в света. Приск беше сред
любимите му учени, с които дискутираше. Теодосий обичаше да разговаря
на такива теми и с жена си, прекрасната Атинаида. Като се сети за нея,
сърцето му се сви от мъка. Преди да стане Елия Евдокия и християнка,
Атинаида беше езическа жрица, дъщеря на Леонтий – водача на
атинската философска школа, създадена от самия Платон. Понеже Евдокия,
преди да приеме християнството, беше жрица и философ, тя не стана
обикновен последовател на християнството, а негов изпитател и

345
изследовател. Като интелигентен човек, тя носеше в себе си един изначален
скепсис и никога не приемаше нещата на доверие или вяра. А този
скепсис ѝ пречеше да стане сляпа последователка на Христос.
Скептицизмът, стремежът да мислиш, да се задълбочаваш бяха врагове
на вярата. Затова може би Елия Евдокия и Теодосий не бяха вярващи, както
останалите християни. Теодосий още помнеше времето, в което неговите
предшественици бяха обожествявани. Всички императори се бяха
самопровъзгласявали за божества равни на Юпитер (Зевс). В по-късни
времена те бяха сливали обратите си с бога Солей (Слънце) и всеки от
тях смяташе, че е император-слънце. Елагабал, най-лудият от всички тях,
дори си бе измислил собствено божество – двуполово. Той всяка сутрин,
според това как се чувствал и събуждал, решавал дали жреците на
Хелиогабал, неговото лично божество, да обличат огромните му скулптури
в мъжки или женски дрехи. Затова може би Теодосий с такава лекота
размишляваше върху природата на Бог. Той правеше това, защото мислеше
за себе си почти като равен с бог. Той до голяма степен бе волята и ръката
на бог в света на хората.
Някога Елия Евдокия му бе разказвала за богините. Тя му беше внушила
идеята, че божествата винаги отразяват само някаква малка, ограничена
част от Бог. Тя му бе разкрила женската същност на божествата, за която
обикновените хора и християни нищо не знаеха. Чак Несторий и Кирил
Александрийски бяха заговорили за пръв път за Дева Мария, майката на
Исус, и бяха разкрили на християните част от тази божествена същност.
Това беше повод за спор, който Несторий загуби, въпреки че Теодосий го
бе подкрепил. Той и Елия Евдокия винаги заемаха позицията на
изследователи и скептици. По-късно тази позиция се бе оказала еретична,
но никой не смееше да нарича императора еретик.
Божеството на Елия Евдокия, Теодосий и Хризафий обаче не беше нито
Йехова, нито Адонай или Зевс. Техният бог беше красотата. Той не
харесваше Хера, която бе пренесена в християнството като Богородица. Тя
беше разумна, хладна, строга и твърде много му напомняше за сестра му
Пулхерия. Той предпочиташе жизнеността и богинята на красотата, може
би Афродита. Афродита обаче бе леконравна, прекалено жива и първична.
Тя беше млада жена. Може би той харесваше Атина и нея виждаше като
Дева Мария. Богинята на разума и мъдростта, тя беше воин и в същото
време красива, но не с жизнената красота и първичност на момиче, а
красива в одухотвореността и целомъдрието си. И ако Афродита бяха
жизнените, млади жени, Атина бяха зрелите, умни, улегнали матрони. Това
беше жената според Теодосий, точно такава бе Евдокия. Само веднъж тя се
бе държала лекомислено като Афродита и това бе коствало брака им. Едва

346
сега василевсът разбра защо мрази Афродита. Той подири с поглед
скулптурата ѝ.
Досега за него красотата ѝ бе нещото, което му даваше сила да продължи
да живее. Дори след като бе прокудил Евдокия, всеки път, като се сетеше
за нея, сърцето му спираше за миг. Той не можеше да я забрави, нито да
спре да я обича... и в същото време да я мрази. Тя го бе предала, беше
нанесла рана в сърцето му, която никога нямаше да зарасне. Той искаше да
си я върне, но не можеше. Теодосий бе започнал да разбира, че не само я бе
обичал, той ѝ беше вярвал, беше ѝ се доверявал в най-дълбоките дебри на
същността си. Той я бе превърнал в част от себе си, беше я допуснал до най-
съкровените кътчета на душата си. Това предателство бе толкова лично, все
едно част от него бе излъгала друга част. Той не знаеше какво да направи.
Неговата женска същност бе предала доверието на мъжката му същност.
Той не я мразеше, беше притеснен за себе си, защото сам себе си бе предал.
Омразата към Евдокия той бе насочил към себе си. Това беше притеснение,
неразбиране. Не я бе прогонил от ревност или заради егото си. Не! Беше се
разделил с нея като етап от духовното си израстване, като лишаване от една
своя слабост, едно противоречие, неяснота, която се бе породила в него.
Сега Теодосий прекарваше ръка по великолепната скулптура на Зевс, но
не изпитваше онова антично преклонение пред нея. Той не се впечатляваше
от размерите на изображението ѝ, нито от могъществото на Зевс, защото
той му беше равен. Тази скулптура освен това не можеше да го накара да
се почувства слаб или незначителен. При нея внушението бе прекалено
директно. Фидий я бе направил огромна, за да се чувстват малките и слаби
хора като мравки, да осъзнаят собствената си незначителност. Той,
Теодосий, не беше нито малък, нито незначителен. Фидий, разбира се, беше
най-известният и добър скулптор според мнозина, който е живял на тази
земя. Както си ходеше, Теодосий се отдели от Зевс и тръгна по една
галерия, която обграждаше огромната централна фигура. Тази галерия бе
образувана от наредени много по-малки мраморни ваяния. Всички те бяха
на богове и богини. Повечето от тях бяха по-големи от човешки ръст.
Разбира се, никой дори не се доближаваше по размери до Зевс. Тези статуи
обграждаха отвсякъде огромната скулптура и бяха поставени тук сякаш да
правят компания на Зевс, най-силния и могъщ сред боговете. Все едно са
армия, която му се подчинява или са негови компаньони. Зевс и всички тези
богове всъщност представляваха Олимп. Да! Олимп в момента се
намираше в това огромно помещение, в този храм на античността, който се
помещаваше в двореца на василевса.
Фидий бе изваял Зевс съвършено, но останалите божества от галерията
бяха не по-малко прекрасни от него. Тук бяха Атина, Афродита, Аполон,
Хермес, Херакъл. Всички те бяха събрани и донесени тук. Някои от тях

347
след Гърция бяха посетили и красили форумите на Рим, а сега в тази зала в
Константинопол бе завършило тяхното пътешествие по света. Това беше
тяхната гробница, техният край. Тук те щяха да посрещнат вечността. Като
бе прибрал и скрил тези произведения на изкуството, той ги бе спасил от
ревнивите ръце на вярващите християни, които иначе щяха да ги
унищожат. Всички тези скулптури бяха излезли изпод ръцете на най-
известните ваятели в продължение на векове. Те носеха същността на
божествата, но това, което впечатляваше Теодосий, бе, че в тях се
намираше частица от душата на майсторите, които ги бяха ваяли.
Обикновените хора бяха виждали божествата в тези скулптори, той обаче,
тъй като се прекланяше пред красотата, съзираше майсторите-ваятели и
зрънцето светлина и гениалност, която бяха вложили във всяко едно свое
творение. Ето как едно и също парче камък можеше да предизвика
преклонение, но поради съвсем различни причини. Много пъти той се
разхождаше сред по-малките скулптури и не само се опитваше да си
припомни всичко, което знаеше за всяко едно от изобразяваните божества,
но и се възхищаваше на изяществото и красотата им. Често те го вълнуваха
повече, дърпаха по-вярна струна в душата му от огромната скулптура-
планина на Зевс. Те, макар и не толкова внушителни, притежаваха повече
красота и Светлина в себе си. Тяхното съвършенство и изящество бяха не
по-малки от тези на произведението на Фидий. Теодосий не се прекланяше
само пред красотата и съвършенството, които тези скулптури притежаваха,
а пред силата скрита в тях.
Сега той дори не погледна към изящните мъжки и женски фигури. Мина
покрай прекрасните бюстове, изваяните рамене и бедра, красивите глави,
деликатните ръце. Не тази красота го вълнуваше тази нощ. Теодосий
отмина всички тези скулптури и спря пред една невзрачна фигура, изваяна
от камък.
През цялото време Приск следваше василевса. Тази скулптура беше
антипод на всичко, което се съдържаше в тази зала. Библиотекарят знаеше
за влечението и отношението на Теодосий към красотата. Той неведнъж бе
ставал свидетел на среднощните му разсъждения и мнението на Теодосий
до голяма степен съвпадаше с неговото. Но кое божество
олицетворяваше тази скулптура? Приск я гледаше и не можеше да се
досети. Тя приличаше на някакво грозно същество, но не беше сатир
или демон. Не! То беше с тялото на обикновена стара жена, чиито телеса
висяха, кожата ѝ бе набръчкана, стара и увиснала. Приск задържа погледа
си върху лицето на старицата. То беше страшно и грозно, цялото
просечено от дълбоки бръчки. Жената бе напълно гола, но тази голота го
отблъскваше, отвращаваше го. Тя нямаше нищо общо с голотата на
богините, които предизвикваха похот и възхищение със съвършените си

348
форми. В лицето на тази жена отражение бе оставила смъртта, тази
близост до смъртта накара мъжа, роден в Панийони, да потрепери.
– Младостта е красива, а старостта грозна! – каза той.
– Какво?! – сепна се императорът, който явно бе изпаднал в дълбок
размисъл. – Защо се мръщиш, Приск? – каза императорът и се засмя.
– Тази скулптура... – каза обърканият библиотекар. Той самият не бе
наясно защо това изваяно парче мрамор го притесняваше.
– Това не са само скулптури – каза Теодосий и се усмихна с тънка
ирония. – Това са божества – василевсът видя гримасата, която направи
неговият личен съветник и секретар. С времето Приск бе станал много
близък до императора, който се възхищаваше от способността му да помни,
да мисли и анализира и непрекъснато се съвещаваше с него.
Теодосий смяташе, че ако има човек достоен да носи титлата мистик
в неговия дворец, това беше Приск. Мистик бе личният секретар и съветник
на императора. Той бе неговата памет и съвест.
Теодосий знаеше, че като кани Приск с него в тези нощни разходки, той
подлага на изпитание вярата на библиотекаря. Тези скулптури го караха да
се разкъсва между вярата и преклонението му пред красотата. За да го
успокои, той каза:
– Тук съм събрал оригиналите на почти всички гръцки и римски
божества. Някои от скулптурите са точни копия на творбите на най-
великите ваятели.
– Това го разбирам – каза Приск, като посочи фигурите около себе си, –
но не и това!
– Какво, не си ли я виждал? Тя е толкова различна, трябва да си я
забелязал!
– Виждал съм тази грозотия, но не мога да си обясня защо е тук.
– Ти явно нямаш против майсторството на ваянието, защото тя е
направена с невероятно майсторство и по нищо не отстъпва на всички тези.
Виж тези гънки, колко майсторски са изваяни! – като каза това, той помилва
гънките на корема, образувани от увисналите телеса и кожа на жената. Като
видя този жест, на Приск му се догади. – Ти сигурно недоволстваш от това,
което е изобразено. Не от формата си възмутен, а от съдържанието на това
произведение. – Теодосий се усмихна на реакцията на своя мистик. –
Смяташ не е достойна за цялото това великолепие и красота – василевсът
прекара ръка и по рамото на жената през провисналите, спружени,
пресъхнали гърди и отново по увисналия, набръчкан корем и заговори на
скулптурата, все едно бе жива и слушаше. – Не го слушай, мила! Той е
млад, глупав и повърхностен и не вижда по-далеч от носа си! – докато
говореше, мъжът помилва хлътналата, набръчкана буза на жената. Тя бе
изваяна с такова съвършенство, че под кожата и бръчките бяха изпипани

349
дори капилярите на жената. После изведнъж той рязко се обърна и каза: –
Трябва да те науча как да гледаш скулптурите! – после помълча известно
време, като че ли търсеше кои думи да произнесе първо и откъде да започне.
След малко той попита, явно бе решил да започне разговора с въпрос. –
Кажи ми какво виждаш?
Изненаданият Приск помълча, за да избере правилните думи, а след това
каза:
– Това е една просташка скулптура. Прекалено реалистична, не е
божество, а пресъздава най-обикновен човек и то по най-отблъскващ
начин. Не мога да разбера защо ваятелят, ако въобще може да се нарече
така, е изобразил една стара, грозна жена? Наистина не мога да проумея
защо е направил това. Кому е нужно да пресъздава умората, отчаянието,
старостта? Светът и без това е прекалено грозен, защо е нужно да
се увеличава грозотата в него? Знаете ли кой е авторът на това нещо? Каква
е била тази дързост, която го е накарала да извае нечия баба съвсем гола?
Проява на прекалено лош вкус е да покажеш и увековечиш нещо такова!
Не е хубаво, в стремежа да бъдеш забелязан и да провокираш хората, да
стигаш до тук! Това е проява на висша горделивост и светотатство!
– Това тук – каза Теодосий и с широк жест посочи всички скулптури – е
красота!
Така смятат хората, те винаги са се стремили към тези скулптури. Искали
са да ги видят, да се докоснат до тях, да ги измерват, да ги милват и говорят
с тях. Те са ги оглеждали, възхищавали са се. Правели са това, защото са
откривали в тях част от себе си, съвършената част от своето същество. Този
досег ги е извисявал. Малцина обаче са правели това не за да се въздигнат,
а за да си докажат, че са по-умни, живи и красиви от тях. – Той отново
посочи скулптурите. – Но това е илюзия, защото много от тези фигури са
много но-живи от повечето хора – каза василевсът и един вид пое
репликата на своя мистик. Личеше си, че този разговор му харесва,
този вид словесен двубой му допада, това поемане и предаване на реплики
го караше да бъде щастлив.
– Тази скулптура обаче е различна – каза Приск. – Тук ваятелят е събрал
пошлостта, неуместността, грозотата. Защо му е било нужно да го прави?
– Ти смяташ, че тази скулптура е нелепа, така ли да го разбирам?
– Да!
– Отначало и аз мислех като теб. Когато за пръв път видях това
произведение на изкуството, помислих, че е най-ужасното нещо, което съм
виждал. Но колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно съзирах, че
това е едно от най-прекрасните неща, които са били извайвани. Човек
трябва да култивира своя вкус и да развива дълбочината на разбирането си.
Така самият човек става задълбочен. Най-важното нещо, изказано

350
безмълвно, чрез този къс мрамор, е това, че както хората откриват себе си
в образите на богини и богове, така виждат себе си и в тленното, и докато
съвършеното е божествено, тленното е човешко, а е нормално то да е много
по-близо до хората. Така че в тази скулптура хората откриват себе си. Тя им
е близка. Не ги кара да се стремят към някакво съвършенство, не поражда
напрежение в тях. И ако красивите скулптури пораждат стремеж към
съвършенство и самоусъвършенстване, тази скулптура ни учи как да се
изследваме, показва ни как изглеждаме отстрани, но без заблуди и емоции,
прави ни наблюдатели на сами те нас. Тя ни настройва към себепознание и
но този начин е по-близо до духовния ни Път.
Скулпторът вижда хубавото момиче и може да я състари във
въображението си и да я извае като старицата, в която ще се превърне след
време. Задълбоченият скулптор може да обърне времето, да наблюдава
една старица и да види хубавицата, която тя е била в младостта си.
Талантливият художник вижда старата жена и я изобразява такава, каквато
е, но всеки, който я погледне, съзира най-красивата жена, която някога
е срещал. Някои я виждат млада, други – зряла, трети – стара. Тези, които
цял живот са обичали една жена, разпознават нея, но все едно я гледат във
времето, всеки ден.
Този, който не е срещнал любовта в живота си, остава с усещането, че в
съсухреното, сбръчкано тяло е скрита, окована една хубавица и тя е
неговата любима.
Като наблюдаваш тази скулптура, тя те кара да преживееш една безкрайна
трагедия на това, че животът е краен, а материята – тленна, че старостта,
грозотата и самотата са част от нашето бъдеще, за тези, които имат шанс да
ги доживеят. За такива смъртта не е наказание и ужас, а привилегия.
Тази скулптура притежава нещо, от което се страхуват и самите богове.
Огледай ги! Всички те са изобразени в разцвета на силите си, в своята
младост. Те са вечни и не остаряват. Те са вечно млади. Попитай се! Такъв
ли е животът наистина? Не! Нашият живот не е такъв. Такава е нашата
мечта. Пред живота и времето обаче мечтите се стопяват, остаряват,
излиняват и изчезват. В същото време само те могат да надделеят над тези.
В тази зала ти виждаш една битка между младостта, красотата и вечността
от една страна и обикновения, реалния живот от друга. Всички те – каза
Теодосий и посочи скулптурите в кръг – са от едната армия, а от другата
самотна остава тя. Тя самата олицетворява старостта, грозотата,
тленността.
Тя сме ние. Те са това, което искаме да бъдем. Познай кой ще победи? –
Приск се чудеше дали да отговори и въобще въпрос ли бе това, когато
Теодосий продължи: – Тя сме ние! Ние ще загубим живота си, ще
боледуваме, ще остареем, ще умрем, ще изчезнем, ще загубим вечността,

351
но ще спечелим реалността! Да! Когато загубим илюзиите си, своите
надежди, ние ще спечелим живота си! Тази скулптура разказва за човека,
достигнал до този етап от живота си. За живеещия човек. Не за този, който
мечтае и се стреми към това да бъде бог, не за този, който е млад и смята,
че животът е прекрасен и ще има шанса да го изживее лекомислено, както
боговете. Не! Тази скулптура показва истинския, зрелия, осъзнатия,
примирения човек.
Вгледай се в нея, Приск! Тя изобразява човека, нашите ужаси и страхове
са нейното щастие! Това, което прави нас щастливи, нея ужасява!
Старостта и възрастта са нещо страшно за нас. Ние сме подвластни на
времето, но не и тя. Погледни я! С времето тя става все по-ценна и
меродавна! Тя е вечна! Тя изглежда много по-здрава от нас. Направена е
от мрамор. Ние сме меки, разболяваме се, остаряваме и умираме. Ние обаче
можем да надживеем скулптурата и дори божествата чрез делата си. Имаме
и още едно предимство, че сме живи. Ти ще кажеш, че това е най-важното.
Сложих го на последно място, защото ние сме живи за много кратко време.
Парчетата мрамор, от които е изваяно красивото, младо, стегнато тяло за
мен не са толкова интересни. Скулпторът е търсил красотата в тях,
подходил е първосигнално и я е открил. Той е направил това заради другите
хора, които предпочитат да виждат младостта и красотата, да се обграждат
с нея. Това е елементарно разбиране, опростен вкус.
Сега си представи как се е чувствал скулпторът, дръзнал да извае един
обикновен човек и то не подобен на божествата, с красиво, стегнато, младо
тяло. Той не само е изваял човек, но и грозен. Той е отпечатал в това парче
мрамор своята идея, а тя не е служила за някаква елементарна,
художествена наслада.
Защо тогава ваятелят е искал да изобрази старостта, зрелостта, да
надзърне в празните очи на смъртта? Това той е направил в момент на най-
голяма искреност. Това е истината, затова тя е толкова красива, защото
няма грим, не е важна плътта. Той е изобразил същността на жената и
въобще на човека. Тази скулптура е само една, но тя е фокус. Искреността
е нейната сила, тя я прави привлекателна. От този камък е трябвало да бъде
изваяна тази старица, това усещам аз. Тя е била застинала в него,
прегърбена, ниска, съсухрена. Стояла е затворена в него милиони години и
само любовта и геният на художника са я освободили. Сътворили са я.
Любовта е била длетото, което е търсило очертанието на тази жена. Тя
сигурно е олицетворявала неговата любима жена. Ръката на каменоделеца
е била толкова деликатна, че никъде не е навлязла в плътта.
Ръката на Теодосий продължаваше да милва скулптурата и преминаваше
от гънка на гънка.

352
 – Тази жена е била окована в камъка! Ваятелят я е освободил! Той не е
бил млад... и лекомислен. Млад мъж не може да се влюби в тази жена и да
я извае. Те са живели дълго или дълго я е копнял и носил в себе си. Между
тях аз виждам един дълъг живот, любов, нежност, доброта, обич,
приемане, примирение. Той я пресъздал в старостта ѝ, колко нежност
и интимна близост има в това! Лесно е да обичаш млада, красива жена в
нейния разцвет, да я боготвориш! Трудно е да обичаш така, след като си
бил цял живот с някого! В това аз виждам повече любов, отколкото в
младата греховна похот! Той я е изваял така, че дори днес тя е жива,
открила е своя аз!
– Това е светотатство! – каза Приск.
– Всяко пресъздаване на Бог е светотатство. В черквите всяко разпятие е
светотатство, но това не е съвсем вярно. Повечето каменни скулптури на
кръстове и висящия на тях Исус Христос са нелепи и грозни. Хората обаче
не се интересуват от техните недостатъци, те виждат символа, точно той ги
разтърсва и им въздейства. За тях това е символ на страданието, старостта
и саможертвата на Исус. Това не превръща хората в слепи.
Този символ е съвсем друг. Тази жена за мен е по-красива от разпятие.
Разтревоженият Приск се огледа. Теодосий продължи да говори:
– Омръзна ми да гледам захаросана красота, млада, пращяща от здраве и
живот, вечни, безсмъртни богове! Това е истината! Това е красотата!
Горката жена е рухнала под възрастта, съсипана от годините и това е
изсечено във вечния мрамор! Стара, грохнала „богиня”, много по-близо до
смъртта и вечността от тези тук! – Теодосий направи жест. – Тя е символ
на всяка жена и мъж, поели тежестта на живота, борили се с него, носили
твърде тежкото му бреме!
Тази скулптура за мен, освен истината, олицетворява и победата. Това е
победата на нашия живот над смъртта. Това е Нике много повече от онази
дръзка богиня, разгърдена със стегнати гърди, държаща меч в едната си
ръка. Онази е млада, повърхностна, нейните победи са мимолетни, тя е
Нике на глупаците, на малките победи, на младостта. Когато си млад е
лесно да побеждаваш, да се изправяш пред измислени противници. Тази е
богинята на истинските хора, тя се бори с големите, реалните противници:
старостта, страха, изтощението и смъртта.
– Нике ли? – учудено попита Приск.
– Да, Нике в загубата от живота, в поражението, в смъртта. Това е най-
възвишеното, защото тя не се е предала, жива е. Той я е изваял на границата
на живота и смъртта, но все още е жива. Тя символизира мъжа, който умира
от глад, но за да даде живот на децата си, им носи още един, пък макар и
сух, комат хляб. Тя е жената разяждана от коварна болест, поднасяща
сухата си гръд на детето си. Тя е сестричката, която се грижи за братчетата

353
си и бърше техните сълзи с косичката си, защото „мама е в рая". Тя е
всичките обикновени, не бляскави, не възпети герои, които знаят, че ще
загубят битката с живота, със старостта, с болестите и смъртта, но не се
предават. Те не допускат отчаянието, болката, скръбта, глада, страха и
страданието да ги прекършат. Те са истинските герои, а тя е тяхната Нике.
Онези там бляскави горделивци, описани в поемите и епосите, не са герои,
те са жалки страхливци, опитващи се да увековечат егото си. Не облечените
в доспехи и злато, а тази старица тук, тя е истинската победителка. Не
владетелите и воините, а хората, те винаги побеждават, макар привидно да
не изглежда така.
Омръзна ми! Тези тук се опитват да ме накарат да се почувствам смъртен
и незначителен. Какви богове може да са това? Те служат за пример, но са
толкова съвършени, че всъщност потискат хората, карат ги да се чувстват
смъртни, жалки, с кратък живот и мигновена, глуповато
пропиляна младост. Тя не ме потиска, кара ме да бъда спокоен, уверен пред
старостта. Само тя ме довежда до състояние на пълно душевно
спокойствие – атараксия.
Разбираш ли сега за какво ти говоря?
– Сега, след като знам всичко това, след като ми казахте всички тези
думи, започнах да виждам нещата по нов начин, като през вашите очи,
Ваше величество!
– Стига с това „Ваше величество'”! Тази скулптура съдържа толкова много
значения и такава дълбочина и сила в себе си, че няма да ми стигне времето
да говоря за нея! Мога да правя това докато умра! Това е нейният смисъл,
че винаги има над какво да размишляваш, когато си до нея. Всеки път, щом
я погледна, потъвам в дълбок размисъл, толкова дълбок, че ме отвежда до
най-скритите, сакрални същности на битието, Вселената. Бог и себе си. Тя
ме подтиква да се отдам на съзерцание всеки път щом само си помисля за
нея. Тя е гениална! Мога без всички тези, но не и без нея. Тя съдържа в себе
си всички тях, но и много повече. Тя е тяхно отрицание и в същото време
те са малка част от нея. Разбираш ли?
Приск осъзнаваше, че ако даде обикновения отговор „Разбирам!”, ще
заприлича на пълен глупак, който нищо не е проумял, затова само кимна и
дълбокомислено замълча.
Императорът стоеше пред скулптурата на прегърбената жена и също
мълчеше. Приск бе обзет от разбирането за това какво е атараксия.
Докато двамата мъже мълчаха, нощта напредваше. Навън, над Босфора,
започна да се развиделява.
По някое време императорът се размърда.
– Приск, за друго нещо съм те повикал. Наскоро от Града ще тръгне
пратеничество. Знам, че мечтаеш да станеш като Херодот, да обиколиш

354
света, да видиш тези, за които знаеш толкова много. Ще изпратя делегация
в двора на този Атила.
Очите на Приск щяха да изскочат от вълнение и радост.
– Какво!?
– Да, ще изпратя делегация начело е един от сенаторите. Той се казва
Максимин и ще отговаря за официалната част на пратеничеството. Той
обаче е твърде честен и наивен, макар понякога да е груб. Максимин не
става за оръжие, както и за шпионин, но ти ставаш. Ти ще имаш много
важна и сложна мисия.
– Защо да шпионирам? – попита Приск.
– Добре, наречи го както искаш, но когато си на територията на врага и го
изучаваш, и когато след това се върнеш при мен и ми кажеш какво си видял,
аз наричам това шпиониране.
Тези хуни също са шпиони. Едекон защо мислиш, че обикаля града?
Според теб той не е шпионин, така ли? Вярно, казват, че изглеждал твърде
тъп. Дори да е тъп, все пак вижда нещо. Мислиш ли, че Есла не е шпионин,
или онзи Онегез? Казват, че очите им били лукави или пък Орест? Всички
те са шпиони. Ти също ще бъдеш.
– Есла е шпионин – твърдо каза Приск. – Орест обаче не може да е.
– Дори да е така, не можем да го докажем – василевсът продължи да
говори, без дори да чуе последните думи на библиотекаря. – Обикновено
водачите на делегации са прикрити шпиони, а не открити, за да не могат да
бъдат уличени.
Ти обаче ще бъдеш моето истинско оръжие. Ще те включим като съвсем
обикновен дипломат. Всички ще мислят, че си търговец, може би воин,
дори за шпионин могат да те помисля. Ти обаче ще си моето най-силно
оръжие, много повече от това. Ти ще отговаряш за тайната част от мисията.
Твоята функция ще бъде по-важна от задачите на всички останали, които
ще изпратя в страната на Атила.
– Ще ме изпратите ли!?
– Да! Искам да отидеш при варварите. Ти знаеш много неща за тях, но
искам да научиш още повече. Искам да разучиш душите им. Не само да
броиш воините им, да огледаш конете им, да видиш оръжията им, да
разучиш как се бият, каква тактика използват в битките. Трябва да видиш
всичко, което може да бъде полезно на нашите генерали. Но това ще бъде
само много малка част от това, което искам да направиш през това
пътешествие. Изпращам теб, защото си най-умният и знаещ човек в
империята, а някои твърдят и в целия свят. Искам ти да направиш
задълбочен анализ на всичко, което представляват хуните. Ти знаеш много
неща за помадите, искам да влезеш в техните глави и сърца, в душите им.

355
 – Нали ние твърдяхме, че те нямат души, че не са хора, създадени от бог в
деня на сътворението?
Теодосий не удостои това негово вметване, защото много добре
помнеше, че това бяха мисли на Приск и братовчед му Теодор Кирски.
– Искам да разбереш как мислят хуните! Какво ги кара да се движат на
запад? Защо ни нападат с такава стръв? Искам да видиш Атила с очите си,
да го чуеш как говори. Казват, че бил див и необуздан, че е най-големият
варварин сред варварите. Виж го, чуй, го, разбери го! Искам да видиш
слабостите в неговото мислене! Когато се върнеш, ще трябва да ми кажеш
как можем да се справим с него! Как да използваме неговите слабости
срещу него! Разбра ли?
Искам да направиш и още нещо. Не само да проучваш и шпионираш, ти
ще имаш още по-важна и сложна мисия. Ще трябва да ограмотиш,
цивилизоваш и очовечиш тези хуни. Цивилизацията е нашето най-голямо
оръжие. Тя опустошава душите на хората от степта, на варварите.
– За нас не е ли опасна? – учуди се Приск. – Това, владетелю, не означава
ли, че нашите души са опустошени?
– Не! За нас тя не е опасна. Ние сме родени цивилизовани. За нас е
нормално да сме такива. Цивилизацията е опасна за диваците. Те не
разбират нейните механизми, а я виждат само като лъжливи придобивки.
Този Атила е някакъв варварин. Ти трябва да го ограмотиш и
цивилизоваш, да вкараш в него "отровата" на цивилизацията, да го заразиш!
Опитай се да го ромеизираш! Хризафий успява с Едекон, ти ще трябва да
направиш това със самия Атила. Вкарай "отровата" дълбоко в душата на
варварина! Накарай го да мечтае, да иска да бъде ромей или римлянин,
покажи му колко по-висша е нашата цивилизация от гърчавите му
напъни да владее света! Колко древни са нашите империи в сравнение с
неговия порив да властва! Накарай го да се отчае! Да
осъзнае незначителността на собственото си същество!
Приск беше толкова щастлив. От одеве двамата мъже се движеха из
коридорите. Те бяха напуснали залата със скулптурите и изведнъж
излязоха на широка тераса. Светлината и огненият изгрев ги накараха да
се спрат и стъписат. Двамата се бяха откъснали от света. Тези разговори те
бяха провели извън пространството и времето. Сега мъжете бяха
изненадани, че нощта неусетно бе преминала и навън се бе сипнала
зората. Денят бе настъпил, без да са успели да мигнат. Стояха и
наблюдаваха изгрева. Тук той бе толкова красив! Градът вече се бе
събудил, но не се бе разсънил напълно и като ленив звяр се раздвижваше
бавно. Мъжете виждаха платната на лодките, които бавно се вдигаха. Те
сякаш им махаха за поздрав.
– Аз да се готвя? – каза Приск.

356
 – Не бързай! Днес на Хиподрума ще приема официално делегацията на
хуните. Ела, трябва да ги опознаеш! Ще пътуваш с тях.
– Аз вече ги познавам – каза Приск. – Сред тях е братовчед ми Орест. Той
и Констанций са в двора на този Атила. Чувал съм и зная от разкази много
неща за него.
Императорът беше изненадан.
– Ти да не си шпионин на хуните? – каза той, а после шумно се разсмя.
– Не! Ще ми бъде много приятно и полезно да пътувам с тях.
– Кои са хунските пратеници? – попита Теодосий II само за да провери
неговата осведоменост и да опресни знанията си, да се подготви да
предстоящата среща.
– Водач е Есла, с тях е Едекон – най-известният им генерал, Онегез, който
е брат на Скот – ковчежникът на Атила, сред тях е Орест, който е дошъл
да търси жена за брат си Констанций.
– Има ли други?
– Да някакъв млад хун, казва се Скила.
– Добре, приготвяй се! То се е видяло, че пропуснахме съня си тази нощ.
На обяд те искам в кафисмата ми.
– Да, Ваше величество – каза Приск и се поклони ниско, докато напускаше
широката тераса.

357
 XVII
На сутринта Едекон се опитваше по всякакъв начин да привлече
вниманието на Хризафий. Марпалий се появи само за миг и обясни на Есла
всичко, което трябваше да знае за това, което щеше да се случи на обяд.
Той му нарисува Хиподрума и му поясни къде е императорската кафисма.
После побърза да изчезне, защото, както каза, „всички очакват него”.
Тъкмо бяха хапнали, когато някакъв мъж с качулка нападна стражите в
двореца, после побягна надолу по улицата. Едекон и Хризафий
преследваха мъжа заедно със стражите. За жалост многолюдната тълпа им
попречи и скоро го изгубиха от поглед. Мъжът сякаш се разтвори в
претъпканите константинополски улици. Хризафий спря задъхан.
– Това беше нападение над нас – каза Едекон.
Орест дотича след малко и каза:
– Есла също тичаше насам, къде отиде?
– Не сме го видели – отвърна евнухът. В този момент Онегез също се
появи отнякъде.

В същото това време Авитохол незабележимо прескочи стената и се оказа

в джунгла от преплетени клони, високи треви и тръни. В това се бе
превърнал дворът на съседния палатиум. Есла изчака още малко.
Изведнъж чу чупене на клони. Там, зад гърба му, имаше някого. Той
дишаше тежко.
– Авитохол?! – колебливо попита дипломатът.
– Есла, аз съм – каза българинът. Той все още дишаше тежко, но бе успял
да увлече охраната на палатиума и хунските пратеници, с което бе открил
възможност на Есла да прескочи оградата, без да бъде забелязан. Двамата
мъже бяха уточнили всичко това предварително. Едекон и Орест също
имаха свои задачи в този план. Те трябваше да попречат и
забавят Хризафий, ако той се опита да открие къде е отишъл Есла.
Без да кажат нито дума повече, двамата мъже излязоха на улицата и
тръгнаха към Хиподрума. Някъде там те имаха среща със Скиртос. Есла не
беше казал на Авитохол къде точно, но и какво значение имаше това. Той
щеше да го отведе до там. Мъжете вървяха предпазливо, сливаха се с
тълпата и наблюдаваха всичко, случващо се около тях. Скоро
минаха покрай „Света София”, двореца на императора и августеона. Там
видяха някакъв катун.
– Тук някъде е – каза Есла.
Това беше трупа от скитащи артисти. Можеше ли този Скиртос да се е
скрил сред тях? Авитохол се сети, че мърлявият мъж с голямото шкембе
358
бе живял във Филипопол и сигурно и в Константинопол, тогава той бе най-
обикновен крадец. Навярно бе живял точно сред такива скитници.
– Кого търсите? – чуха дрезгав глас на мъж и пред тях се появи човек с
една ръка. Другата му ръка бе отсечена в областта на китката.
– Търсим някой си Арктос – каза Есла и изгледа мъжа.
Авитохол също го наблюдаваше. Този, макар и без ръка имаше стоманен
блясък в очите. Личеше си, че някога бе стискал дръжката на меч с дланта,
която липсваше, или с другата. Авитохол гледаше сериозно, но очите му се
разсмяха. Този Скиртос непрекъснато се представяше все с различни
имена. Той самият сигурно вече не помнеше как го бе наричала майка му.
Това беше човек хамелеон, който постоянно сменяше имената си. Точно
Авитохол бе измислил името, с което официално се наричаше сега. Все пак
българинът не можеше да не признае, че името Арктос (мечка) е много
подходящо за него. Скиртос беше огромен, мърляв, шкембето му
винаги висеше изпод горната му дреха, той миришеше лошо и беше доста
космат. Наистина животното, на което най-лесно можеше да се оприличи,
бе мечката. Българинът се замисли, че според шаманите във всеки човек
има скрито някакво животно. Неговото шаманско животно бе сърната. Тя
определяше произхода му. Колкото и да бе странно, той се бе
превъплъщавал във всички шамански птици. Иначе животното, в което
се превръщаше, когато изпаднеше в шаманско умопомрачение, бе
драконът. Авитохол имаше двама Съюзници, които заедно изграждаха най-
могъщото същество, способно да помага на човек, а именно Ерлик кан.
Авитохол вече не мислеше за Скиртос, а за себе си. Когато беше млад,
тялото му бе издължено и той бе по-скоро висок и слаб. В последните
години все по-бързо напълняваше и натежаваше. Гъвкавостта като
че напусна тялото му. Разбира се, сега бе два пъти по-тежък от младостта
си и беше и толкова по-силен в сравнение с тогава. Авитохол не бе усетил
как от слаб и лек, което в младежките си години той смяташе за недостатък,
се бе превърнал в тежък и по-трудно повратлив. В кой ли момент точно е
бил съвършен? Той не можеше да си спомни това време.
Скиртос бе нарекъл себе си Арктос. Дали бъдещето на Авитохол не беше
същото? Той ставаше все по-тежък и някой ден може би същото това
животно най-пълно и точно щеше да изразява същността му. Спомни си,
че беше чувал това име, освен като Арктос, и като Арктур или Артур.
Хареса му идеята някой ден, ако отиде на запад и север, да се представи с
това име.
– Може ли да го повикаш? – каза Есла.
– Той не може да дойде – каза сакатият. – Ако искате, да ви отведа? Той
лежи там, в онази палатка.

359
 – Не, ние сами ще отидем при него – отвърнаха мъжете и тръгнаха сред
догарящите от нощта огньове.
Днес беше специален ден. Василевсът даваше голямо представление в
чест на хунските пратеници. Той явно искаше да ги смае, защото
приготовленията бяха грандиозни. Празненството след това сигурно щеше
да продължи няколко денонощия. Артистите знаеха, че по това време в
града ще се стекат много хора. Всички гилдии щяха да участват в
представянето си пред императора. Те щяха да преминат под кафисмата му
и да го приветстват, след което да изпълнят в негова чест някакво кратко
представление, а василевсът щеше да ги поздрави и да им хвърля злато и
сребро.
Артистите знаеха, че от всичко това те също ще спечелят полагащата им
се част. Те печелеха от всякакво движение на хората към града и в самия
град. Тази сутрин те се размърдваха весело, предчувствайки това, което
щеше да се случи през деня. Сигурно представленията им щяха да бъдат
много повече и да получат много повече сребърни монети за тях. А пък кой
знае, можеше водачът им или едноръкият, който познаваше толкова
влиятелни и важни хора в града, да им е осигурил възможността да
преминат през Хиподрума и да изиграят представлението си пред самия
император или Хризафий. Този ден бе много важен за тях и от него
безспорно щяха да спечелят много златни солиди. Трупата
изглеждаше като армия, която се готви за битка. Всеки се движете
със съсредоточено изражение на лицето.
Мъжете се изправиха пред палатка от груб плат. Тя беше по-ниска от
кръста им и бе голяма само толкова, колкото един по-едър мъж или двама
по-леки да пропълзят вътре.
– Арктос! Арктос! – шепнеше Есла. – Тук ли си?
– Кои сте вие? Какво търсите? — чу се гневен силен глас отвътре. –
Оставете бедния човек да си почине! Арктос! Арктос! Все се намира някой
да иска нещо от бедния Арктос!
– Излез! – прошепна Есла, но така че да накара мъжа да излезе.
– Не мога да изляза – отвърна мъжът отвътре.
Това видимо много разгневи Есла.
– Кои сте вие и кой ви праща? Няма да изляза, може да сте куриоси.
Кажете кои сте и какво искате от мен?
Тази непредвидена трудност и отказът на Скиртос да излезе разгневяваше
все повече хунския дипломат. Той, разбира се, не можеше да говори за
това, което искаше, и в същото време не успяваше да накара мъжа да излезе
извън палатката. Може би нямаше да има нужда да му казва каквото и да
било, ако той сам видеше двамата си стари познайници от Карта-ген. Есла

360
си беше все същият, а и Авитохол беше с наметката и качулката, с които
бе в столицата на Гейзерих.
– Няма да изляза! Боли ме! Не искам да говоря с никого!
От одеве Авитохол слушаше това безсмислено препиране.
Той знаеше колко инат, тъп и проклет мъж бе Скиртос. Колкото повече
стояха пред прокъсаната купчина плат, в която се бе зарил мъжът, толкова
повече се оплиташе възелът. Тогава той се сети за възела на владетеля
Гордий, който Александър разсякъл с един удар. От одеве на няколко пъти
бе мярнал прокъсаните парцаливи чорапи на мъжа вътре. Тази
палатка явно му бе малка и той лежеше с крака към изхода ѝ. Авитохол не
се поколеба нито за миг. Като същий Александър, той се наведе. В
полуздрача сграбчи мръсните крака на Скиртос и го задърпа към изхода.
Мъжът беше много тежък, освен това се съпротивляваше. Той се опитваше
да ритне и да се откопчи от хвата на българина. Авитохол обаче го бе
захапал, като куче голяма плешка, и го влачеше към изхода.
– Пусни ме! Пусни ме! Боли! Помощ! – крещеше мъжът, а гласът му все
повече изтъняваше.
В съседните палатки настъпи оживление. Хората наизлизаха, за да
разберат какво става. Авитохол осъзна, че ако този се противи още и
продължава да вика, скоро върху тях ще да се стовари огромна тълпа от
хора, размахващи оръжия и юмруци. Затова сега трябваше да бъде бърз. С
последно усилие той изскубна огромния търбух на мъжа и се надвеси над
него.
– Скиртос, ние сме! Кажи на твоите хора, че всичко е наред!
Мъжът обаче, явно заслепен от болката, не виждаше и не чуваше нищо, а
само продължаваше да вие.
– Какво правите? – извикаха няколко гласа и тръгнаха към тях.
Авитохол искаше да удари Скиртос, за да се окопити по-бързо, но знаеше,
че това ще се изтълкува като нападение.
– Скиртос, Гейзерих ни праща при теб! – каза отново Авитохол.
Тези думи успяха да върнат мъжа в реалността. Като чу името на
вандалския владетел, той се успокои. Явно се сети, че е таен пратеник на
владетеля от Картаген. Авитохол видя как мъжът се опита да се овладее.
Той седна и извика:
– Няма нищо. Всичко е наред. Това са едни приятели.
Едва сега той огледа мъжете.
– Но аз... таковата... вие не сте пратеници на Гейзерих! Вие сте Есла и
Виктор Скевас Масхарис! Самият Атила! Толкова се радвам да ви видя!
– Скиртос, трябва да поговорим! – каза Есла. Мъжът шепнеше. Хората
наоколо, като видяха, че тримата разговарят, се успокоиха и започнаха да
се прибират по палатките си или се заеха с ежедневните си занимания.

361
 – Да се разходим някъде! – каза Авитохол.
– Да се разходим – съгласи се мъжът. – Само че ръката ми е счупена.
– Какво стана? – попита Есла.
– Преди няколко дни в лагера ни се появи някакво момче, високо и слабо,
то се би с мен. Малкият дявол беше много добър и счупи ръката ми.
– Скиртос, ти никога не си бил добър боец – каза Авитохол, а очите му се
смееха.
– Това ти го казваш. От няколко месеца вече съм в Града на градовете. Аз
съм най-добрият боец тук. Моята слава на уличен бияч е по-голяма от
славата на Юксеус, Пинас и дори от твоята, Виктор Скевас Масхарис! Аз
съм Арктос и победих стотици желаещи да премерят сили с мен!
– Ти наистина си станал доста тежък, но никога не си бил добър воин и
боец. Сигурно ги побеждаваш, защото си по-страшен и едър от другите.
Думите на българина явно засегнаха Скиртос, защото той го гледаше така,
все едно би скочил да защити честта си, ако не бе счупена ръката му, а в
погледа му имаше обида. Като придържаше със здравата си ръка другата,
огромният мъж тръгна и тримата се отдалечиха от лагера на
акробатите. Вървяха към Хиподрума, тук тълпата ставаше все по-шумна, а
хората – все по-нагъсто. Блъсканицата беше много удобно място да се
скриеш, но не беше възможно да разговаряш. Може би затова Есла поведе
мъжете настрани към черквата „Свети Анастасий”, която се извисяваше до
Хиподрума откъм овалната му част, тази която бе откъм Мраморно
море. Тук се намираше огромен залив, врязал се в сушата. Това пристанище
бе наречено на името на Юлиан. То беше едно от най-големите пристанища
на града от страната на Босфора. Понеже се намираше най-близо до
двореца, на него спираха само специални кораби.
След като тримата се отдалечиха достатъчно от Хиподрума, вече бе
възможно да се чуват какво говорят. От пристанището непрекъснато
прииждаха хора, това бяха моряци, обикновени граждани, навикуларии17.
Всички те се смесваха с гражданите и образуваха шумна, многолика и
пъстра тълпа.
Мъжете се отделиха под едно дърво и се обърнаха един към друг, така че
всеки един от тях бе като стена, която ограничаваше тримата от останалия
свят. Освен това така всеки можеше да гледа зад гърба на другите и да
следи всичко, което става около тях.
– Скиртос, дошъл съм лично да поговоря с теб, защото знам, че си
шпионин и пратеник на Гейзерих. Кажи каквото имаш да казваш!
– Знам, че е така, но ръката ме болеше много и не можех да мисля.
– Кажи, какво стана във вашия двор? Чу се из цяла Европа – каза Есла.

17
навикуларии – морски търговци
362
 Скиртос се огледа, след това, като продължаваше да придържа счупената
си ръка и като правеше гримаси, с които да покаже, че изпитва силна
болка, заговори:
– Двамата най-силни хора на Запада: Теодорих – владетелят на вестготите,
и Гейзерих – владетелят на вандалите, се дебнат, откакто са на престола.
Двата силни народа, които имат много близък произход, трябваше да са
приятели и да сключат съюз. Вместо да са най-силните в Европа, те са
подозрителни едни към други, може би защото са силни. Някога, разбира
се, вестготите приеха вандалите, които минаха през техните земи. Те се
заселиха за известно време и в Иберия, земи, които бяха вестготски.
Гейзерих сигурно не остана доволен, че вестготите не приеха да се съюзят
с тях и заедно да се опълчат срещу вас. През това време недоверието между
двамата назряваше. Теодорих винаги е смятал, че е по-силен от Гейзерих и
е гледал на него с пренебрежение и надменност. Неведнъж му се
е подигравал за това, че е куц и недъгав, че го е страх от хуните, без да
осъзнава, че вандалите на същия този Гейзерих са щит пред неговите хора.
Точно вандалите предпазваха дълго време вестготите от Октар, Руа, Бледа
и Атила. Чак когато ние бяхме принудени да преминем Херкулесовите
стълбове, Теодорих осъзна каква заплаха за него и Европа са пълчищата на
хуните – като каза това, Скиртос се извини с поглед. Личеше си, че мъжът
говори това, което смята или му е казано от неговия владетел. Есла и
Авитохол не обръщаха внимание на това. Те слушаха внимателно, в същото
време следяха с едно око това, което се случва около тях. Вандалският
пратеник продължаваше да говори: – Скоро и надменният Теодорих
започна да куца, ударен от стрела, докато обсаждал град Арл. Казват,
че тогава ти, Атила, си пратил стрела към небето. Тя се спуснала над
Теодорих от самото небе, от нищото, като хищен сокол, и го пробола в
бедрото. От този момент той започнал да куца. Така съдбата го наказала,
защото се подигравал на Гейзерих и го наричал „куц дявол”.
Като чу тези думи, Авитохол трепна, защото не Атила, а точно той бе
ударил Теодорих в крака. Тогава за пръв път бе изпитал истинската сила
на българския лък, който сам бе направил.
– След раняването, надменността на Теодорих се смекчи. Той осъзна
силата ви и започна да търси съюзник. Всички германци обаче са още
слаби. Така той опря до нас, вандалите. – Скиртос нарече себе си вандал не
защото беше такъв по произход, а защото бе техен дипломат и живееше при
тях. – Гейзерих също бе притеснен не само от хуните, а и от ромеите. Той
нямаше нито един съюзник в Европа. Видя, че и на теб, владетелю Атила,
не може да разчита. Вие участвахте тогава в битката при Александрия и
бяхте обещали, че в същото време хуните ще ударят от север, но не го
направихте. Тогава Гейзерих реши да помири двата народа, които

363
от толкова време бяха противници. Гейзерих принуди сина си да се ожени
за вестготската принцеса Берта – дъщерята на Теодорих. Скоро след това
самият Валентиниан предложи на Гейзерих дъщеря си за съпруга на
неговия син.
Авитохол си спомни онази среща в Равена, тогава той друго бе чул и
видял, но нищо не каза. Скиртос продължи своя разказ.
– Тъй като Валентиниан няма синове, това откри страхотна възможност
синът на Гейзерих да наследи престола в Рим. Това е нещо, за което мечтае
всеки владетел. Гейзерих се сети колко пренебрежително отношение имаха
преди това вестготите към тях. Те се смятали за по-цивилизовани от
вандалите само защото някога бабата на римската принцеса – Гала
Плацида, е била съпруга на вестгота Атаулф. Нашият крал осъзна колко
ще се отличи в Европа с един такъв брак. Това щеше да издигне статута на
всички вандали. Валентиниан ни предложи дъщеря си не защото ни цени, а
защото нашите кораби непрекъснато нападаха средиземноморските
пристанища и Сицилия. Така Гейзерих най-накрая реши да върне
вестготската принцеса на баща ѝ. Гордите вестготи обаче отказаха да я
приемат обратно и твърдяха, че бракът е консумиран. Те смятаха, че Берта
е опозорена. Това, разбира се, не беше вярно, защото тя беше още дете. Така
клетото дете стана жертва на политиката и алчните стремежи на двама
владетели: баща си и свекъра си.
Есла отдръпна назад главата си, като че да види по-добре Скиртос. На
лицето му бе изписано учудване. За хунския дипломат явно бе странен
начинът, по който говореше пратеникът на вандалите.
– Теодорих отново върна Берта в Картаген. Гейзерих не виждаше изход от
създалата се ситуация. Дъщерята на Валентиниан е християнка и нашият
владетел знаеше, че тя няма да приеме мъжът ѝ да има и друга жена. Една
вечер Гейзерих се напи и заповяда на двамата си пазачи да доведат
момичето. Единият от тях бе черен като смъртта нубиец, за него говореха,
че предците му се хранели с човешко месо; другият беше жесток вандал,
рус и едър. Хората бяха виждали в него да се забиват ками, мечове и бойни
брадви, без да му направят впечатление. Пазачите опитваха да го успокоят,
но той бе станал заядлив, а и болката в крака го мъчеше. Двамата се
притесняваха, че той ще я убие и дълго време отказваха да я заведат при
владетеля. Тогава той заповяда на мен и аз му заведох момичето. От
тогава нямам здрав сън и се проклинам заради малодушието си.
Пред момичето гневният Гейзерих започна да обижда вестготите и баща ѝ
Теодорих. Наричаше го "куц изрод", така както някога вестготът бе наричал
него. В един момент пияният, ръсещ обиди Гейзерих, се приближи до Берта
и извади една кама.

364
 Без да трепне, докато разберем какво става. Гейзерих отряза двете уши и
носа на момиченцето. Той я обезобрази. Още на другата сутрин върнахме
клетото дете на баща му. Това, което Гейзерих направи, е най-лошото нещо.
Някой ден Берта ще стане жена, а нашият крал сложи клеймо върху
лицето и живота ѝ. Той я обезчести за цял живот. Тя завинаги ще си остане
изрод. Никой няма да иска да бъде с нея, а и да го направи, ще сънува
кошмари. По-добре беше да убие детето.
Като чу какво бе направил владетелят на вандалите, коравият хунски
дипломат се намръщи. Това бе толкова жестоко, че впечатли дори един от
тези, които сами нараняваха лицата на децата си.
– След това ужасеният Гейзерих хвърли камата на земята и повече не
пожела да се докосне до нея. Аз изпълзях и я взех.
Авитохол много добре си спомняше тази кама, някога тя бе негова, а
преди това бе принадлежала на Евгениус. При раздялата си с Гейзерих,
владетелят му бе дал своята кама, която бе трофейна и някога бе
принадлежала на римския военачалник Авзоний. Така българинът бе
принуден почти насила да се раздели с камата на Евгениус.
Авитохол „хлъзна” погледа си по огромния объл и космат корем на
Скиртос и видя камата втъкната в пояса, почти скрита под шкембето на
мъжа.
– От този момент вестготите и Теодорих са най-страшните врагове на
вандалите – каза Скиртос. – Сънят на Гейзерих непрекъснато е смущаван
от кошмари. Той сънува как Теодорих си отмъщава. Сигурен е, че
вестготите се канят да отмъстят, като го отровят. Гейзерих знае за
враждата между теб и Теодорих. „Врагът на нашия най-голям враг е наш
приятел” – така каза Гейзерих и ме прати при вас.
– Това не значи, че утре, когато сломим Теодорих, Гейзерих няма да
търси приятели сред нашите врагове – каза Авитохол.
– Никой не знае какво ще стане утре. Днес Гейзерих търси съюз с теб,
Атила. Той желае двамата да се съюзите срещу вестготите и Теодорих.
В този момент Авитохол посегна и хвана камата, втъкната в пояса на
Скиртос. Мъжът понечи да задържи ръката му, но силата на българина бе
толкова голяма, че мъжът едва успяваше да се съпротивлява с
единствената си, останала здрава ръка.
– Тази кама е моя – каза Авитохол.
– Аз си я взех. Сега е моя – каза задъханият вандалски "дипломат", който
все пак се притесняваше, че му се налага да държи едно оръжие с Атила,
най-могъщия владетел в света.
– Тя носи лош късмет на този, който я носи! Нали не искаш и ти да
полудееш някой ден?

365
 В този момент натискът на Скиртос отслабна. Както всеки човек със слаб
ум, той явно бе суеверен.
– Има нещо такова – каза той. – Ето, този Марциалос може би затова ме
победи?!
Така, без да каже повече и дума, се разбра, че Скиртос предава камата на
мъжа с качулката. Той я прибра до другата своя кама, която бе същата като
тази и която една нощ бе отнел от ръката на Арион. След това тримата се
върнаха към Хиподрума. Времето бе напреднало и скоро щеше да настъпи
пладне. Есла помогна на Авитохол да влезе в Хиподрума. Той самият се
насочи към кафисмата, където бе решил да изчака останалите хуни от
делегацията. Авитохол се смеси с тълпата. Той също щеше да се намира
наблизо, но не можеше да влезе в кафисмата – централната трибуна, върху
която бе поставен трон за василевса. Около него обикновено заставаха
всичките му приближени, най-висшите сановници на империята.

366
 XVIII
Теодосий вървеше бавно през галерията, която бе прекарана специално за
него от Големия дворец до кафисмата му на Хиподрума. Императорът,
колкото и да бе вглъбен, все пак трябваше да общува някъде с народа си.
Неговите предци в Рим използвали за тази цел Колизеума. Той бе решил да
прави това на Хиподрума, където се събираше цялото гражданство, всички
партии и дими. Там той можеше да обясни това или онова свое решение.
Там виждаше със собствените си очи това, което вълнуваше гражданите на
Константинопол, а това трябваше да са състезанията. Теодосий знаеше
древната максима от Рим. Народът, за да не се обръща срещу императора,
трябва да бъде задоволяван с храна и в същото време развличан със
зрелища. Някога зрелищата са били гладиаторските борби, днес тези
варварски игри бяха забранени от църквата, затова бяха заменени от
надпреварването с колесници и циркови представления. Хората бяха
приели новата религия, но никак не се бяха променили. Техните низки
страсти дори избуяха. Това, че бяха станали християни, не ги бе направило
по-възвишени или различни хора. Те си бяха все същите и трябваше да се
управляват по същите закони, както са го правили владетелите преди
хилядолетия. Това, че циркът и надпреварата с колесници бяха сменили
гладиаторските борби, не променяше нищо, а и в самите циркови
представления участие вземаха акробати хистриони. Те имитираха битката
между гладиатори, но с дървени пръчки, на края на които имаше завързана
дървена топка. Това оръжие също можеше да нанесе жестоки рани, да
счупи кост и да нарани сериозно. Разликата със сиката и гладиуса бе тази,
че не течеше кръв и не можеше да убие.
Теодосий вървеше по галерията, а около него се движеше цяла свита.
Предната нощ той не беше спал. Мислеше за пратеничеството, което
трябваше да върне на този Атила. Теодосий си представяше Европа като
пепелище. Тук-там в нея стояха някакви хора, всеки един от тях бе с
различни размери, защото зад него стоеше различен народ и армия. Той,
Теодосий, бе най-великият от всички владетели. Въпреки това не можеше
да се справи с тези хуни. Дали Хризафий с неговите идеи да се плаща на
хуните не бе виновен за това? Дали да не се довери на Аспар и Маркиан,
които от много време настояваха да се даде голямо сражение на хуните?
Те обаче губеха почти всяко сражение. Как да им се довери, че ще
спечелят голямата битка? Теодосий махна с глава. Сега най-
доброто решение бе да се изчака. Да съберат още информация от първа
ръка, да помислят добре и тогава да планират следващите си действия.
Този Атила бе започнал все повече и повече да извисява ръст до неговия.
367
Изведнъж Марпалий, който се движеше близо до Теодосий, се приближи
още повече.
– Ваше величество – каза протовестиарият, – един от хунската делегация
ме предупреди, че търси жена, но не за себе си, а за брат си. Какво да
правим?
Василевсът се разгневи вътрешно. Той също бе чул нещо такова. В този
момент обаче трябваше да измисли целта на пратеничеството, да реши кой
ще замине. Вече бе подготвил човек, когото бе натоварил с най-важната
мисия, да разучи и разузнае хуните, но не като военен, а като учен и
историк. Приск щеше да бъде неговото тайно оръжие. Хризафий трябваше
да подготви явното оръжие. Гърците винаги се бяха отличавали с
вероломство и коварство. Те бяха майстори на задкулисните игри и
заговорите. Теодосий много добре знаеше това. Откакто метрополията се
бе преместила тук, близо до Гърция, и в Константинопол се бяха заселили
много гърци, животът и на императорите се бе променил. В тази среда
на интриги и заговор можеш да оцелееш само ако владееш това изкуство.
Теодосий не беше много добър в това. Той предпочиташе уединението и
атараксията. Всичките му приближени обаче бяха интриганти. Василевсът
бе поставил задача на Хризафий да подкупи няколко от хуните и да
подготви заговор, който да доведе до смъртта на Атила. След това който
и да застанеше на престола, щеше да е уплашен и да отстъпи. Този Атила
се бе оказал най-лошият им враг. Той заплашваше не само Константинопол,
но и Рим. Огромна бе жестокостта му. Той бе направил хуните още по-
силни и опасни, но най-страшното нещо беше, че Атила беше луд.
Теодосий бе поставил задача и на Евгениус да изпрати някого от
своите куриоси, които да убият Атила. Така в сърцето на хуна щяха да са
насочени камите и на хората, подкупени от Хризафий, и на куриосите на
Евгениус. Теодосий бе сигурен, че този път на хуна нямаше да му се
размине. Той дори се питаше, кои щяха да изпреварят и да победят в това
начинание? Това за него бе като състезание, но по-интересно дори от
надпреварването с колесници. Той тръпнеше от очакване, за да
разбере изхода от тази надпревара. За него наградата щеше да бъде най-
голямата, която можеше да си представи.
Всъщност Теодосий не харесваше и не разбираше какво толкова хората
намираха в това изпреварване, лашкане, препускане, тропот, шум; в цялата
тази суматоха, шум, ревове. Не го привличаше и надпреварата с колесници.
Василевсът съжаляваше, че театърът и представленията не можеха
да заместят това просташко занимание. Тълпата обаче искаше зрелища. Тя
не разбираше изкуствата, театъра, красотата. Хората бяха елементарни и
първични и спортът им беше по-близък от изкуствата. В този спор между

368
двете, между първичната природа, превръщаща всичко в съревнование и
борба, и светлата част, той избираше светлата.
Теодосий се замисли. Разрушителният порив в човека водеше до това да
воюва, да убива, да се радва на чуждото нещастие и така да проектира
своята победа като щастие. Повечето хора в тълпата сред партиите 18 бяха
елементарни и ограничени хора. Понеже нямаха истинска кауза, заради
която да живеят, те се присламчваха към измислената кауза на партията,
отбора, колесницата. Те фиксираха мислите си върху това и така
съпреживяваха нещо, което малко приличаше на армия, със свой строй и
йерархия, със свои смешни, измислени правила. Тези хора бяха жалки,
ограничени и елементарни и подтиците им да направят това или онова бяха
обречени на нещастие. Те се нуждаеха от отбора като от семейство,
събираха се на групички и фракции. Те ненавиждаха своя опонент, но в
същото време не се различаваха от него по нищо. Жалките граждани така
преживяваха нещо като надмощие над останалите. В същото време те се
нуждаеха от врагове и противници. Партиите бяха части от едно цяло.
Василевсът ги ненавиждаше. Той обаче знаеше, че всеки от неговите
сановници плащаше на партиите, за да има привърженици на Хиподрума,
защото Хиподрумът бе Константинопол. Теодосий също бе принуден да
плаща на всички партии. Беше нужно да ги има всички тях, за да се
контролират взаимно.
В основата на партиите стояха всички разрушителни и принизяващи
човека страсти. В човека винаги бе имало енергия, която кара емоциите и
чувствата му да бушуват. Тази част от него според Теодосий беше черната,
неосъзната част. Понеже тя беше по-голямата част от хората, траките я
бяха признали. Този древен народ бе успял да включи в култ тази човешка
същност. Те се бяха опитали, без да я овладяват, без да се противопоставят
и борят с нея, да я превърнат в духовност. Така се бяха получили всички
оргистични, хедонистични и екстатични култове. Тази същност, този път
накратко можеше да се нарече дионисиев. Траките бяха оформили и извели
тази дионисиева същност във всеки човек. Това, което се случваше на
Хиподрума, бе необуздано, то засягаше тази част от човека, която траките
бяха засегнали в техните дионисиеви култове. Тези култове се родееха с
техните екстатични шествия, с празниците, с дивата сила на природата, с
необузданото, с масовите шествия, пиенето, оргиите. Императорът се
замисли как да изчистят още малко всичко това? Как от чист спорт да стане
нещо като тракийските религиозни празненства? Марпалий можеше да му
помогне в това. Те двамата трябваше да измислят начин да овладеят тази
дионисиева вакханалия и да я направят повече аполонова.

18
Някога партиите са били аналог на съвременните футболни агитки.
369
 Преди време императорът бе изумил тълпата на Хиподрума, когато
веднъж, вместо да пусне колесниците, той бе представил на тълпата
безкрайно произведение от музика, стихотворения и танци. Той се бе
опитал да смеси всички изкуства и да ги представи пред смаяните погледи
на гражданите. Хората обаче се бяха отегчили до смърт и само острите
копия на ланциариите предотвратиха бунт и ругателство срещу василевса.
Сега Теодосий осъзнаваше, че бе направил грешка, като бе опитал да
вкара театъра в Хиподрума. Култът към Аполон, Светлината, изкуствата
да подчини на Дионисий или Бакхус. Това бе обречено на провал. Може
би опитът да подменят най-низките страсти – спортните, с тези на
шествията бе добър начин да се овладее дионисиевото начало. Тази идея
се хареса на василевса.
– Днес не искам да има надпреварване с колесници. Искам пред мен и пред
делегацията на хуните да премине шествие. Нека всички дими, партии и
гилдии да се представят пред мен! Нека всяко съсловие да демонстрира с
какво се занимава!
Марпалий се ококори. Той бе заговорил за нещо съвсем различно на
василевса. Той обаче знаеше, че владетелят понякога е отнесен и
несъсредоточен върху държавните дела. Неговият вътрешен свят често
вземаше надмощие над държавника. Марпалий, а и Хризафий се бяха
научили да се отнасят към василевса като към много пораснало, малко
дете. Те умееха с наставнически тон да насочват мислите му така. че да
постигат желаното от тях, но, разбира се, за всичко това трябваше да се
проявява голямо търпение.
– Искате да впечатлите пратениците ли, Ваше величество? – попита
протовестиарият.
Теодосий погледна Марпалий все едно сега открива, че е до него.
Василевсът не можеше да го направи съпричастен на своите мисли. Много
добре знаеше, че всичките му подчинени го смятаха за глупак, той обаче
нямаше никакво намерение да се доказва пред тях и да им обяснява
каквото и да било. Като се обърна, той продължи своите размисли.
Това явно даде криле на Марпалий, който за пореден път си доказа, че
мисълта на василевса е като тънка нишка от паяк, тя се заплита, накъсва,
лепне за различни неща.
– Ваше величество, какво ще правим с хунския пратеник?
Раздразнението отново се завърна у Теодосий.
– Християнка не може да се омъжи за тези... изроди! – каза василевсът.
– Той не бил варварин. Бил кръстен в правата вяра. Той бил римлянин,
както мен и вас. Освен това произлиза от знатен род.
– Какво прави тогава при хуните? – с презрение попита василевсът. –
Повикай Лъв!

370
 – Лъв вече не ви е соматофиларх.
– Защо?! – учуди се василевсът.
– Той се отказа. Казаха, че искал да прекарва повече време с жена си
Верина.
– Заради жена ли?
– Да! Но сега той е водач на месарите и може би днес ще се представи
пред вас. Знаете, че водачът на месарите танцува пред вас специален танц.
Исках да ви го кажа, за да не се изненадате!
– Вярно, че той ми говореше нещо за това. Веднага го доведете! Кой е
сега новият соматофиларх?
– От два дни е Рустикиос. Той наскоро се върна от Александрия.
Докато говореха това, императорът и свитата му излязоха на кафисмата.
Това бе цяла трибуна, специално построена за василевса. Тя беше пищно
украсена. Дървените дъски бяха лъснати и гладки. Върху тях бяха
поставени прекрасни столове от скъпо дърво с украси и Марпалий се
грижеше за това всеки сановник да заеме точното си място. Този път
столовете бяха наредени по странен начин. От едната страна
бяха поставени тези за ромеите и тяхната свита, от другата – за варварите,
а тронът на Теодосий бе по средата.
В този момент в кафисмата се появи Лъв, водеше го самият Рустикиос,
който бе отишъл да го потърси.
Василевсът изгледа двамата мъже. Този Рустикиос беше син на главния
му преводач Бигилас. За всички бе ясно, че Лъв се отличава с огромна
жестокост и решителност. Можеше ли синът на преводача, този, който сам
бе преводач, да замести момчето, което бе израснало пред очите му
като храненик на Аспар? Теодосий знаеше цялата история на този Лъв,
преди години Аспар го намерил в някакъв храм в Тракия, където бил
затворен полумъртъв в някакво подземие. Аспар го бе спасил и отгледал.
Затова на Лъв казваха Бес или Тракиец. По-късно именно този Лъв бе
спасил град Асамус в Мизия, като се бе противопоставил на хунските
пълчища. В този момент неговият духовен баща и пръв другар Арнегисклус
търпеше поражение след поражение.
Без да обръща внимание на Рустикиос, Теодосий каза:
– Рустикиос ще се справи ли? Ще може ли да контролира воините
соматофилакти? Той не е воин. От преводач ще стане ли соматофиларх?
– Той не е само преводач, Ваше величество. Той е мой ученик. Освен
това, за да ви пазят добре, трябва много мисъл, човекът трябва да може да
прави прогнози, да разбира хората, да вижда техните подбуди. Хубаво е да
знае и много езици. Рустикиос ще се справи много добре. Ваше
величество!
– Рустикиос, остави ни за малко сами!

371
 Без повече да промълви дума, новият соматофиларх отстъпи назад.
– Лъв, припомни ми кой е Бигил!
– Бигилас е баща на Рустикиос.
– Да, затова го помолих да се отдалечи.
– Бигилас е бивш роб. Отначало е бил езичник. След това е приел
християнството. Той е ученик на Теофил, но е бил и роб на Максиминос.
Работи като преводач. Всъщност той е вашият старши преводач. Синът му
Рустикиос също работеше като преводач. Доскоро той бе под
ръководството на Приск, вашия старши библиотекар. Бигилас, понеже е
чужденец, знае много от езиците на варварите, идващи от степта като вълни
една след друга.
Бигилас има малък син, който се нарича Окорс.
– Какво е това име Окорс? От кой народ произлиза Бигилас? Хун ли е?
– Не! Знае хунски много добре, но не е хун. Мисля, че е българин. А те,
българите, бяха избити от хуните. Може би затова Атила го иска, вероятно
смята да го убие. Хуните гонят до дупка. Аланите и вандалите още ги
побиват тръпки.
– Значи го искат, за да го убият?
– Да, мисля, че затова.
– Дали моят соматофиларх също е в опасност? – каза василевсът. След
това, като се обърна към Хризафий, го повика. – Хризафий, знаеш ли, че
Атила иска Бигилас, за да го убие?
– Да, Ваше величество.
– Какво ще правим?
– Аз съм измислил начин.
– Какъв?
– Атила иска да му пратите Бигилас и вие ще го направите. Аз направих
експеримент и разбрах, че нито един от хуните не познава Бигилас. Атила
го иска, защото е последният останал българин. Ние няма да дадем
Бигилас, дори само за да подразним Атила. Вие ще го изпратите като
преводач, той ще свърши работата си и след няколко дни пратеничеството
ще се върне. Когато Атила попита къде е Бигилас, вие ще отвърнете, че сте
го изпратили, но той го е върнал и не го е задържал.
– Много хитро! – с възхищение в гласа каза Лъв.
– Много подло! – каза василевсът. – Лъв, ти знаеш ли, че моят
библиотекар Приск Панионийски има първи братовчеди, които живеят при
хуните? – като се обърна към Марпалий, той продължи: – Този, който иска
да се жени, да не е братовчедът на Приск?
– Така е. Ваше величество, казва се Констанций, наричат го още Млади.
Лъв погледна Приск, който току-що се бе присъединил към тях.
– Може да знам, но съм забравил.

372
 – И ти приемаш това толкова спокойно? Вярно, че ти вече не си
соматофиларх. Може би трябва да питам Рустикиос?
– Как се казва братовчед ви? — попита Лъв.
– Орест, син на Татул.
– Как? Онзи Орест ли? – попита Лъв.
– Да! Онзи.
– Какво си говорите? – попита василевсът.
– Братът на този, когото наричат Констанций Млади?
– Да!
– Какво става? – василевсът ставаше все по-нетърпелив.
– Орест е един от най-близките хора на Атила. – Лъв заговори, като се
обърна към императора. – Те с Едекон са от най-известните хунски
генерали. Неговият брат е виновен за това хуните да могат да превземат и
разрушават нашите крепости. Те са причината днес Нейсос да е град-
призрак, а Рациария да е заличена от лицето на земята.
– Но, Приск, ти си ми толкова близък! Не може братовчед ти да ни е враг!
В този момент напред излезе Марпалий и каза:
– Ваше величество, хунската делегация.
Теодосий не беше доволен, че го прекъснаха. Той се обърна към мъжете,
които стъпваха на кафисмата. Протовестиарият им посочваше къде трябва
да седнат, след като бъдат представени на владетеля.
– Това е Есла, той е водач на хунската делегация, пратена при вас от
техния владетел Атила. Есла е външен министър. – След тези думи, Есла
подгъна крак пред василевса. Теодосий наблюдаваше лицето на хуна.
Макар одрано и наранено, то не го караше да се притеснява. Спомни си, че
го е виждал и преди.
Следващият мъж обаче накара вътрешностите му да се преобърнат, а
краката му се подкосиха. Теодосий отстъпи назад и седна на трона. Той не
искаше да се разбере, че това е от слабост. Може би селенциарият мушна в
ръката му акакията. Той обаче отблъсна торбичката с пръст. Сега не се
нуждаеше от нещо, което да му напомня, че е тленен, смъртен и слаб.
Мъжът, който предизвика в него такава реакция, бе огромен, с груба
черна кожа, като на бик. Той така и изглеждаше. Този човек приличаше на
чудовището, живеещо в лабиринта на остров Крит – Минотавъра. Мъжът
го изгледа с малките си, зли очички. Веждите му, гъсти и извити, също
приличаха на бичешки. Такива бяха и ноздрите му, широки и
плоски. Носът му бе сплескан, сякаш бе ударен с летва. Ако имаше и халка
през него, съвсем щеше да заприлича на бик.
– Това е Едекон – генералът на хуните – каза Марпалий. Огромният хун
не трепна, нито показа, че има намерение да подгъне крак или по какъвто
и да е начин да изрази уважението си към престола и владетеля. Едекон

373
изгледа сановниците и всички те застинаха от ужас. Повечето от тях даже
не се сетиха, че мъжът се държи неучтиво. Те бяха щастливи, че това, в
което участват, не е битка и че са живи.
– Това е Орест – каза ромеят. Императорът огледа мъжа, беше го виждал
някъде, но не можеше да си спомни къде, явно е било преди много години.
Василевсът помъчи да се сети кога се бе случило това.
За да покаже, че внимава, владетелят каза:
– Това ли е братът на Констанций и син на Татул?
Орест повдигна вежди от учудване.
– Да, Ваше величество! – отговори протовестиарият. След малко
продължи: – Това е Онегез, той е ковчежник на Атила.
Мъжът, който превеждаше, предаде думите на мъжа, а той отговори.
– Какво каза? – попита нетърпеливо василевсът.
– Той отговори, че брат му Скот е ковчежник, а той е само негов
помощник.
Четиримата хуни седнаха на столовете, след като василевсът им направи
жест, а Марпалий раболепно ги подканяше с недвусмислени жестове.
Скила застана зад тях.
След това мъжете започнаха да разговарят. Есла се подготви да излага
пред василевса всички искания, които Атила бе предявил, но той го
прекъсна. Като беше сигурен, че Едекон не може да чете и за да го уязви,
владетелят каза:
– Нека този мъж прочете писмото от „моя брат” Атила!
Едекон пое писмото и равно, и с дълбок глас зачете написаните думи. Той
четеше бавно, като спираше където трябва. Там, където текстът бе
заплашителен, той правеше многозначителна пауза и изглеждаше по-
продължително василевса и Хризафий. Той прочете и за зоната, и за мира,
и за Бигил, и за пленниците. Когато спомена името на Бигил, гласът на
преводача странно трепна, а водачът на охраната на василевса се хвана за
дръжката на меча си. Накрая от себе си Едекон каза:
– За да ви докаже добрите си намерения, нашият владетел Атила дори е
готов да преговаря с вас в град Сердика (днес София). Той е готов да
напусне майката-степ и да дойде на крака, за да говори с вас на ваша земя.
Като чуха предложението преговорите да се водят в Сердика, Хризафий и
Теодосий разбраха, че Атила вече смята земите до Сердика за свои. Той
никога нямаше да дойде и да говори с тях на тяхна територия. Щом
предлагаше да водят преговорите в любимия град на император
Константин Велики, това означаваше, че е в състояние да превърне този
град в свой. Преди това той много пъти бе отказвал това, явно сега нещата
се бяха променили.

374
 След Едекон заговори Онегез. Той поиска веднага да бъде изплатено
дължимото злато. Теодосий изслуша искането и не реагира по никакъв
начин, той обаче ставаше все по-гневен. За да унизи огромния хун, който
го плашеше до смърт, той се обърна към Едекон и каза:
– Вие, освен да прочетете този лист, с каква цел сте изпратен при нас?
Хунът не каза нищо, а само изгледа василевса. В присъствието на
огромния воин на Теодосий му ставаше горещо и започваше да се задушава.
Неговото лице бе белязано като това на останалите хуни, но все пак си
личеше, че е най-жестоко и грозно. Едекон беше отблъскващ с вида си, а
когато започнеше да се пули и взира, изглеждаше още по-заплашително и
зловещо.
Понеже разбра, че Едекон няма намерение да отговори и за да не
предизвика дипломатически скандал, заговори Хризафий.
– Прославеният генерал прекарва времето си в размисъл и запознаване със
забележителностите наоколо. Кир Едекон използва всеки миг, за да изрази
впечатленията си и е искрено възхитен от Града на градовете.
По молба на хуна преводачът превеждаше думите на евнуха. На няколко
пъти Едекон щеше да се изхили. Той наистина си бе прекарал славно в
Константинопол.
Изведнъж, за да покаже, че въобще не следи думите на Хризафий и не го
интересуват, той заговори за съвсем други неща.
– И между другото, каганът Атила иска да бъде избран за magister militum
на вашата империя. Той иска допълнително да уговорите заплатата му.
Теодосий зяпна от учудване. Това беше чисто изнудване. Той плащаше
данък на Атила и хуните, а сега и това. Атила едва ли желаеше да бъде
водач на войските на империята, която се състоеше предимно от готи. Това
просто бе скрит начин за увеличаване на данъка.
– Ние вече имаме magister militum и той е Аспар.
Едекон усети притеснението на василевса и това го зарадва.
– Ваше величество – заговори Орест, – аз съм дошъл в метрополията с
една много деликатна молба. Моят брат и аз живеем в двора на Атила, но
разбрах, че вие знаете това. Сигурно ви го е казал Приск – нашият
братовчед. Моят брат ме помоли да му харесам жена. Той не иска да се
жени за не християнка и хунка. Знам, че в Града има жени от всички страни
на света. Говори се, че тук са събрани най-красивите жени. Аз се оглеждах
и преди малко я срещнах. Ваше величество, може ли да ви помоля да
повикате сенатора Сатурний? Днес, докато се разхождахме с братовчед ми,
видяхме неговата дъщеря, която е чудна красавица. Мисля, че Констанций
много ще се зарадва да я види и да я приеме за жена.
– Защо брат ти не дойде сам да си хареса жена?
– Нашият каган няма да го пусне – отвърна Орест.

375
 Докато делегацията на хуните разговаряше, тълпата започна да изпълва
хиподрума. Всички бяха чули за голямото представление, което щеше да
има днес. Гражданите разговаряха, цели фамилии пристигаха и сядаха на
трибуните. Децата се гонеха и си играеха. Знатните патриции и богатите
търговци използваха случая, че всички са тук и бързаха да се видят с този
или онзи.
Авитохол, наметнат с качулка, се бе приближил и с помощта на Есла бе
застанал под кафисмата, току зад гърбовете на хунската делегация. От тук
той успяваше да вижда много добре всичко, което се случваше, а и ги
чуваше ясно. Българинът се бе прикрил и се криеше повече от Онегез и
Скила, които единствени от делегацията не знаеха за неговото присъствие.
– Ваше величество, сенатор Сатурний – каза Марпалий.
Теодосий II не понасяше тълпата, не обичаше да се занимава с политика.
Той предчувстваше предстоящото забавление, но в същото време имаше
възможност да се възползва от случая, че всички граждани са събрани на
хиподрума, за да реши някои държавни дела.
– Сенаторе! – поздрави го Теодосий. Върху главата си той бе сложил
златна диадема. Диадемата беше като лека корона, украсена от златни
листенца, изковани с небивало майсторство. Тя се наричаше кесарикия и
заместваше короните, които владетелите на другите държави и империи
непрекъснато носеха на главите си. Листата правеха кесарикията да
прилича на златна клонка, по която висяха няколко златни жълъдчета.
Беше доволен, че е избрал по-леката корона.
– Сенатор Сатурний, този пратеник иска да ви каже нещо.
Сатурний беше достолепен човек, облечен в бялата си тога. Той бавно и
величествено се обърна към хуните.
В този момент на кафисмата се качи друг сенатор.
– Ваше величество, както заповядахте, повикал съм и сенатор
Максиминос.
Максиминос беше едър и отпуснат, с врат, чиито мазнини отзад го
правеха да изглежда гърбав, но не беше. Той не беше прекалено пълен, а
просто отпуснат. Сенаторът, понеже не разбираше какво става, застана до
Сатурний.
– Сенатор Сатурний, моят брат ме изпрати до тук, за да открия жена за
него. Аз видях вашата дъщеря и много я харесах.
Сатурний не можеше да повярва на ушите си. Той се бе зарадвал, че
василевсът го е забелязал. Сигурно се бе надявал да получи някакво
благоволение или пост, а може би задача, но никога не бе очаквал, че хун
ще поиска дъщеря му за жена и то на брат си.
– Не може! Няма да я дам на хун! – каза Сатурний.
– Брат ми, а и аз не сме хуни. Ние сме от знатен род.

376
 – Дъщеря мие християнка – опита се да се измъкне сенаторът.
– Ние също сме християни – преследваше го с отговорите си Орест.
– Няма да пусна дъщеря си да живее при хуните! Това ще убие майка ѝ!
– Брат ми има имения във Филипопол и Рим. Ако трябва, тя ще живее в
тези два града.
В този момент в разговора се намеси Теодосий. През цялото време той бе
недоволен, че бе изключен от разговора.
– Сатурний, ти не искаш да даваш дъщеря си за жена на тези! Така ли да
го разбирам?
– Да, Ваше величество!
Като се обърна към Орест, все едно той не бе чул разговора на двамата и
не познаваше езика им, Теодосий го излъга, като го гледаше право в очите.
– Сенаторът каза, че дъщеря му не може да се омъжи за брат ти, защото е
сгодена.
Орест зина от възмущение от наглата лъжа, произнесена с такова
спокойствие и хладнокръвие. Синът на Татул искаше да извика, да обвини
василевса, че е лъжец, да изрази възмущението си, но нищо не каза, а само
преглътна. Самият той много добре знаеше порядките в двора.
Сатурний беше на другия полюс на своята емоция. Той беше щастлив.
Идеше му да прегърне и разцелува василевса, който току-що се бе застъпил
за него и дъщеря му и я бе спасил, а така бе спасил и жена му от смърт,
защото тя щеше да се самоубие.
– Благодаря ви, Ваше величество! – с възторг в гласа каза Сатурний. След
знак, даден от императора, той се обърна и щастлив напусна кафисмата.
– Сенатор Максиминос, решил съм да проводя делегация при моя брат,
владетеля на хуните, Атила. Вие ще водите пратеничеството. С вас ще бъде
моят преводач и още няколко човека. Приск също ще дойде с вас.
Като чу това, Авитохол се замисли. Той много добре помнеше един
разговор между себе си и Атила, в който брат му искаше да притежава
историци, които да напишат историята на хуните, а и на света, по начин,
който той би искал. Тогава хунът негодуваше, че ромеите и римляните
пишат историята както си искат, че лъжат и тълкуват събитията превратно.
Авитохол знаеше, че е много трудно да се създадат историци. Приск обаче
вече бе завършен историк, той знаеше много. Дали ако бъде манипулиран
успешно, нямаше да напише това, което Атила искаше? Приск можеше да
изпълни тази задача. Българинът беше сигурен, че Теодосий и Хризафий го
изпращат именно е такава цел в Хуния. Авитохол прецени, че двамата с
Атила могат да се възползват от този "хитър" ход на василевса.
В този момент Едекон изпръхтя нещо. Хунският генерал, след като
разбра, че братовчедът на Орест – Приск, ще то придружава до Хуния, вече
беше сигурен, че вторият човек, когото Хризафий е подкупил, е именно

377
Орест. Явно затова Приск щеше да пътува с него, за да го контролира.
Едекон се изправи и каза:
– Нашият владетел каза още нещо. Той ви моли следващия път, в който
му пращате пратеници, те да не бъдат разни бедняци само с по една тога, а
такива, които са измежду първенците на вашата държава, сенатори или най-
малко консули!
Теодосий се намръщи. Едекон каза тези думи с такъв тон, все едно
василевсът бе роб на този Атила и онзи му заповядва. Освен това не
Теодосий, а Атила провождаше като пратеници всякакви бедняци, гладна
паплач, които идваха в метрополията и върлуваха из нея все едно им е
бащиния. Самият Едекон беше мръсен, беден, невъзпитан, лаком и бе
върлувал, пил и се беше бил като някой дивак или хамалин, и когато този
му правеше забележки, Теодосий се възмути.
Всъщност император Теодосий и началникът на имперските служби и
пръв съветник на василевса, с ранг на Първи министър – Хризафий, бяха
решили, чрез внезапното пратеничество да се противопоставят на
нахалството и неприемливите искания на този Атила. Те искаха да пратят
делегация, защото в очите много по-трудно се казват някои
неща, отколкото в писмо. Освен това бяха поставили тайни задачи на
някои от участниците.
– Ваше величество, аз съм вече стар! – личеше си, че Максиминос никак
не е доволен.
Това неочаквано изразяване на мнение разгневи императора. Този ход
беше важен за тях. Пред себе си императорът си представяше, че има
невидимо поле за шах и фигури, кои-го той и хуните движеха. Изведнъж
пешката, хайде да не е пешката, но един от офицерите отказваше да
направи ход в посоката, в която той искаше. Теодосий беше сигурен, че
ако предложи на Сатурний да отиде до Хуния, благодарният баща никога
нямаше да откаже. Той обаче вече беше взел решение. Без да каже дума,
само като изгледа Максиминос. Теодосий съобщи на сенатора, че това му
решение е окончателно.
– Това е голяма чест за мен – каза Максиминос.
– След няколко дни тръгвате.
Бигилас преведе разговора на Есла, който одобрително поклати глава.
Докато Хризафий отвеждаше Максиминос, започна да му говори за
пътуването.
– Сенаторе, тази вечер трябва да дойдете в Големия дворец, за да ви дам
последни напътствия! Запомнете, никога не се обръщайте към преводача
Бигилас по име!
Максиминос, разочарован и замислен, също се обърна и тръгна да напуска
кафисмата.

378
 В този момент над хиподрума се разнесе музика.
– Ваше величество, трябва да тръгвам! – каза Лъв. – Хората ми ме чакат!
След малко ще се представим пред Ваше величество!
Изведнъж хората в хиподрума се умълчаха. Теодосий не беше доволен, че
го прекъснаха, но нищо не можеше да направи. Хуните се обърнаха към
арената. Беше ясно, че тях не ги интересува разговора и сега очакваха да
видят някакво зрелище.
Марпалий се бе изправил между двете групи и говореше на висок глас,
така че да го чуват всички на хиподрума. Авитохол също чуваше. Теодосий
бе седнал на престола, в едната си ръка държеше акакията и изглеждаше
като изсечен от дърво. Той знаеше, че това много се харесва на
простолюдието.
– През известно време, по заповед на нашия василевс, няколко пъти в
година, обикновено на големи църковни празници, пред него дефилират
всички партии, дими и съсловия.
Те се представят пред очите на василевса и засвидетелстват своята любов
и лоялност. Във ваша чест нашият владетел реши да направи шествие, но
без да има след това надпревара с колесници. Музиката, която чувате, е
специална. Тя не е християнска църковна музика, а е от по-стари времена.
В този миг на арената излезе някакъв мъж. Той правеше странни бойни
движения. Музиката свиреше в ритъма на танца.
– Този боен танц е много древен – говореше Марпалий. – Той идва от
античната древност. Музиката, която чувате, е специална и се нарича
оркестрика19. Танцът, който младежът изпълнява, се нарича дромос.
Авитохол бе провел бойната си обиколка, за да се запознае с всички бойни
изкуства в света. Той много пъти бе чувал за панкратиона и бойните
изкуства на елините, част от тях се бе съхранила дори в Централна Азия, в
Бактрия, откъдето преди толкова години бе преминал Александър
Македонски. За пръв път обаче чуваше за оркестриката и дромоса.
Танцът, който младият мъж изпълняваше, му се стори много познат. Зад
боеца се движеше момиче, облечено в красива хламида. Тя сигурно беше
актриса, която трябваше да олицетворява скромността и женските
доблести.
Мъжът започна да забързва своя танц. Той следваше оркестриката, която
ставаше все по-бърза. По някое време тя започна да се доближава до тътена
на препускащи в степта коне. Танцьорът се движеше, без да се задъхва. Той
изпълняваше отклони, въртеше се като вихрушка, правеше високи скокове.
Ритъмът ставаше все по-бърз. Накрая, когато вече всички очакваха, че
младият воин няма да успее да следва ритъма, че ще изостане и прекъсне

19
от тук идва думата оркестър
379
танца си, музиката рязко спря, а с нея и мъжът се закова на място.
Публиката явно бе очаквала това със затаен дъх, защото мигновено избухна
във викове и ръкопляскалия. Към младежа и девойката полетяха цветя.
Танцьорът все така стоеше неподвижно, а гърдите му се повдигаха. Той бе
като изваян от скулптор млад гръцки бог.
Авитохол се взираше, той искаше да види лицето на току-що танцувалия
човек, но не можеше, защото онзи бе на другия край на арената. Нещо в
движенията на този мъж му бе познато, макар да изпълняваше танц, който
за пръв път виждаше.
Около танцьора се бяха появили няколко мъже, които държаха в ръцете
си дървени пръчки с топки накрая. В едната си ръка те имаха по една палка,
а в другата – малък кръгъл щит.
– Това са акробати-хистриони – каза Марпалий. – Те са наследници на
гладиаторите. Наскоро гладиаторските битки бяха отменени и забранени, а
това са техните наследници.
Авитохол наостри своя слух. Той пипна трите ками и меча. Отскоро
отново притежаваше камата на Евгениус, а нямаше време да я разгледа, да
я подържи в ръка. Българинът насочи вниманието си към това, което
ставаше на арената. Той беше Виктор Скевас Масхарис, последният
гладиатор, и бе участвал в последната официална гладиаторска битка и в
последния турнир. Сега това, което мъжете с палките правеха, нямаше
почти нищо общо с гладиаторските битки. То много приличаше на танц20.
Ако трябваше да се оприличи на гладиаторски стил, те приличаха най-
много на траки, но и много се различаваха. Битките бяха с предварително
заучени комбинации. Авитохол не отделяше погледа си от мъжа, който се
бе включил и в представлението на хистрионите. Той се биеше срещу един
хистрион и скоро го удари така, че мъжът, куцайки, отстъпи. Тогава
си избра друг противник, който също победи. Това се случи и с останалите.
Авитохол съжаляваше, че с времето зрението му бе отслабнало и не
можеше вече да вижда така добре, както на младини. Мъжът вече изцяло
обсебваше вниманието му. Явно това бе станало не само с него. Скоро
целият хиподрум приветстваше уменията на този млад мъж, когото те
наричаха с името Марциалос. Той се биеше с много и различни похвати и
се оказа много по-подготвен и добър от неговите противници.
Накрая Марциалос се изправи срещу последния хистрион. Понеже остана

20
В по-късни времена от този боен танц бил изведен танцът сиртаки, който в
първоначалния си вид бил боен танц. Такива в по-голямата си част, разбира се, били и
българските танци. Днес по тях може да се съди за разликата между българските бойни
умения от древността и тези на останалите народи. Очевидна е скоростта, сложността,
виртуозността, широтата и изключително високото ниво на българските бойни умения.
380
само една последна двойка, вниманието на целия стадион бе насочено
натам, за да разберат какво щеше да се случи.
За учудване на цялата публика, Марциалос свали щита от едната си ръка
и взе още една палка. Така той беше с две палки, но нямаше никаква защита.
По този начин изглеждаше все едно е въоръжен с две сики или махейри.
Авитохол бавно си припомняше всичко за гладиаторските борби. Той
помнеше ромфея, дългото тракийско полукопие-полусабя на бесите,
помнеше махейрата, която бе кръстена на елинската дума за битка махе.
Гърдите на българина се разшириха и той вдъхна от въздуха, който бе
увиснал над хиподрума. Тялото му беше тук, в Константинопол, а душата
му в миналото, във Филипопол.
Марциалос, като истински трак ди махейрос, се биеше с две палки срещу
последния останал хистрион. Авитохол разпозна в него своя стил, това, на
което го бе учил Фиробс. Накрая Марциалос затрупа последния си
противник с толкова много удари, които изпълняваше с такава бързина, че
той се прекърши. Горкият мъж получи няколко мълниеносни удара и
рухна. Марциалос остана сам на арената. Тълпата крещеше името му. Това,
което мъжът бе направил, беше много близко до нещата, които гражданите
ценяха в представленията на хистрионите и явно им допадаше.
– Марциалос! Марциалос! Марциалос! – крещяха те.
Марциалос се поклони и се прибра. След това на арената излязоха някакви
готи. Те танцуваха така наречения „готски танц”. Това беше боен танц с
оръжия. Той се отличаваше с груба сила. Готите нанасяха удари със своите
големи мечове. Авитохол обаче отчете, че в действията им нямаше
дълбочина, осъзната работа, прецизност и фина техника. Те бяха груби,
пръскаха силата си, имаха големи пробойни в това, което правеха.
Въпреки това готите бяха изпратени с бурни възгласи, сред които имаше
и присмех, и неодобрение. Гражданите се радваха, но в същото време
роптаеха, защото знаеха, че това са единствените им защитници.
– Какво ще правите с Марциалос? – чуха се отделни гласове.
В този момент на арената излезе Лъв. В ръката си държеше огромен нож,
който поразително приличаше на касапски.
– Това е най-важният танц в празненството. Той се нарича макеларион.
Той се танцува от водача на гилдията на касапите. Мъжът, който танцува,
е един от най-добрите бойци в империята. Доскоро той беше
соматофиларх – каза Марпалий. – Името му е Лъв.
Лъв, под съпровода на музика, вече показваше уменията си с ножа, който
бе толкова голям и дълъг, че приличаше повече на меч. Той наистина беше
много по-виртуозен с оръжието си, отколкото готите. Мъжът се движеше
като танцуваше и в същото време боравеше с оръжието все едно се намира
в касапница и разрязва огромните трупове на висящи на куката пред него

381
животни. Той показваше майсторски прихвати, подхвърляше огромния
нож, а после с виртуозност го улавяше. Хората възкликваха, после
въздишаха с облекчение, когато Лъв успееше да улови ножа.
– Този мъж го познавам – каза Едекон. – Той воин ли е, или колач на
животни? Не знаех, че през цялото време ни е пазил някакъв си касап –
думите на хунския генерал бяха отправени към Хризафий.
Протоспатарият се обиди.
– Лъв не е касап, отскоро е такъв. Той е воин. Всъщност и преди това е
бил касап.
Евнухът се обърка и това още повече го ядоса.
– Може ли да се бие? – попита Едекон.
Лъв тъкмо бе свършил своя танц макеларион и се готвеше да се оттегли.
Шествието продължи. Всички гилдии една след друга се представиха пред
василевса и хунските пратеници. Всяка от тях изпълняваше нещо различно,
което я отличаваше от останалите. Теодосий беше доволен, защото така
едновременно оказваше почит към хунските пратеници и в същото време
не оставаше насаме с тях. Те не му харесваха, лицата им го ужасяваха.
Щеше да му е неприятно да им дава пир в тронната зала. Той беше доволен
от Марпалий, който бе измислил така да посрещнат хуните.
През цялото време Марпалий обясняваше различни неща и така
занимаваше гостите. Хуните проявяваха любопитство, което явно бе
характерно за народа им. Те се държаха като малки деца и неприкрито
изразяваха това, което ги вълнуваше. Теодосий погледна хунската
делегация. В сравнение с тях ромеите бяха улегнали, умни, видели много
повече неща, но и преситени от живота и зрелищата, които им предлагаше
големият град.
Когато най-накрая шествието свърши, а над хиподрума здрачът бе
започнал да се сгъстява, публиката започна да скандира две имена.
– Искаме Марциалос! Искаме Лъв!
Авитохол не можеше да разбере дали хората се бяха разделили на две, или
всеки викаше имената и на двамата, а може би всяка партия си бе харесала
боец.
Теодосий тръпнеше от очакване всичко това да свърши и да се прибере в
двореца. Предната нощ въобще не беше мигнал и вече се чувстваше много
изморен. Тълпата обаче явно не искаше да се прибира по домовете си. Те
искаха да видят своите любимци.
Пръв на сцената се появи Лъв.
– Лъв! Лъв! Лъв! – изригна тълпата.
– Аз ще се изправя срещу този Марциалос. Искам да докажа, че
макеларион не е само танц на касапи, а истинско оръжие. Ние, касапите, и
обикновените хора на Константинопол сме истински воини. Ние страдаме

382
най-много, когато има войни и извличаме тежестта, разорението. Ние сами
сме водили битки и сме побеждавали дори хуните, мрачните талази на
Атила.
С това изказване Лъв подразни своя опекун Аспар. Това
противопоставяне на воини и граждани, изтъквайки предимствата на
гражданите, нямаше да се хареса не само на Аспар и Маркиан, но и на
всички воини и готи. Освен това по този начин Лъв се самоизтъкваше,
защото всички знаеха, че той е спасителят на Асамус. В този момент
Марпалий каза на хуните, че освен с всичко останало, Лъв се слави и с дар
слово и може да увлича тълпите с изказванията си. Бигилас се зачуди как
да преведе думите за хуните, които Лъв току-що бе произнесъл.
Думите на Лъв обаче предизвикаха екстаз сред тълпата. Вече почти не се
чуваше името на Марциалос.
– Какво иска тълпата? – попита недоволният Теодосий.
– Искат да видят двамата си любимци един срещу друг – отвърна
Марпалий.
– Аз съм Лъв – извика този, който доскоро бе водач на соматофилактите.
Някой от привържениците на Марциалос или такъв, който бе пострадал
от действията на мъжа, извика:
– Ние знаем, че ти си касап от вчера. За никого не е тайна, че си човек на
Аспар и доскоро беше соматофиларх. Хората още пищят от твоята
жестокост – явно прикрити от анонимността, някои си позволяваха да
говорят неща, които не биха посмели да изрекат в очите на Лъв.
В този момент генералът се качи на кафисмата. Той, макар и не много
висок, беше силен и тежък воин. Императорът се разсея за миг и го
погледна.
– Магистър милитум Аспар, защо закъсняхте?
– Ваше величество – каза Аспар, – синът ми Патрициол Ардабир е
сформирал легион от доброволци, който да тръгне по следите на
Изчезналия легион. Досега съм говорил с него. Той иска да замине още
тази вечер.
– Какъв е този Изчезнал легион? – попита Теодосий.
– Има една легенда, че преди столетия един от легионите тръгнал на изток
по пътя на Александър Велики. Той прекосил Анатолик, после Персия,
Бактрия, Индия. Смята се, че те стигнали до най-далечната източна страна
и останали да живеят там. Там те открили страната на вечното блаженство.
Патрициол е закърмен от малък с тази идея. Сега той иска да тръгне да
търси фашията на легиона, да открие оцелелите им наследници и да ги
върне в родината им. Ние, легионерите, никога не изоставяме нашите
другари.

383
 – Това е много похвално! – каза Теодосий. – Това е връщане към стария
римски дух! Мислех обаче, че е само легенда!
По настояване на Онегез и Едекон, преводачът обясняваше това, което
Аспар и императорът си говореха.
– Мнозина смятат, че е легенда, макар че Приск най-добре може да каже.
Според Патрициол това не е легенда. Той иска да стигне до края на света.
От ваше име да подмине Александър Македонеца и да разнесе славата ви
из целия свят.
Теодосий се разтапяше от удоволствие, като слушаше тези думи.
Изречени пред хунската делегация, бяха като мехлем за душата му.
Като погледна към Бигилас, за да не превежда думите му, Теодосий каза:
– Този легион ще ни е по-полезен срещу хуните – в момента, в който рече
това, той се сети, че този Орест щеше да го разбере.
– Нека доведат този Марциалос – каза василевсът, явно обзет от някакъв
боен порив. – Искаме да гледаме отново гладиаторски двубой! Нека Лъв и
Марциалос се изправят един срещу друг!
Марпалий излезе напред в кафисмата, така че всички да го чуват, и
извика:
– Нека Марциалос и Лъв се изправят един срещу друг!
Тези думи бяха посрещнати с бурен рев и овации от тълпата.
– Аз ще се бия с Марциалос! – извика Лъв. – Нека Исус, Господа наш ме
подкрепя! Аз съм Лъв или Леон, наричат ме Трак или Бес. В последно
време ме наричат Малала, което означава Касапът или Месарят, но не
защото съм ръководител на гилдията на месарите и днес играх танца
макеларион. Знам, че ме наричат така, защото съм горд и неотстъпчив!
– Защото си жесток и груб – отново извика някой от тълпата, а всички се
разсмяха.
В този момент на арената, съпровождан от няколко соматофилакти и
лично от техния водач Рустикиос, излезе Марциалос.
– Марциалос, кажи кой си ти? Откъде се появи? – извика Лъв, така че
всички да го чуват.
– Аз не съм Марциалос – извика мъжът, а хиподрумът се разшумя. – Аз
съм син на Виктор Скевас Масхарис – като чу това, сърцето на Авитохол
трепна. Българинът се навеждаше все повече напред в желанието си да се
увери, че това, което чува, е вярно. Той бе застанал така, че заплашваше
да падне напред. Не вярваше на ушите си, в същото време се дразнеше,
защото не бе успял по-рано да разбере очевидното, че младият мъж, който
танцуваше уж древния елински танц дромос, всъщност бе Ирник.
Тълпата се разшумя. Тя ставаше свидетел на нещо, което не разбираше
добре, но беше ясно, че ще има развитие.

384
 Авитохол наблюдаваше Ирник и се преизпълваше с гордост. Едва сега той
сякаш виждаше колко силен е станал синът му. Той беше в разцвета си.
Нито беше толкова млад, колкото му се струваше, нито толкова слаб и
беззащитен. Авитохол се замисли, че когато за пръв път бе пристигнал тук,
в Константинопол, той беше на същата възраст, на която сега бе синът му –
около двадесет години. Тогава той бе смятал, че е в състояние да покори
света. Неговите пътешествия из Тибет, Индия, Персия и Египет вече бяха
зад гърба му. Синът му беше не по-слаб от него, а дори може би по-силен,
изобретателен и достоен. Авитохол си спомни как при първото им
посещение в Града на градовете за малко не бяха лежали в затвора, как
непрекъснато се случваха неща, заплашващи живота им. Да не би той
да беше по-мъдър и спокоен от Ирник? Не! Защо тогава искаше да го спре?
Авитохол не отговори на въпроса си.
Сега, когато вече знаеше кой е бил мъжът, изиграл танца дромос и
победил хистрионите, осмисли видяното по различен начин. Ирник беше
достоен ученик на „Да”. Чрез него българският дух все още беше жив. Той
щеше да успее да предаде знанията и уменията на предците им и то по
един много достоен начин. Авитохол не можеше да не се гордее с Ирник.
Той беше един от най-добрите хистриони. Тълпата на Константинопол
през цялото време крещеше името Марциалос. Отначало това го подразни,
но после се сети, че той самият също се наричаше с различни имена, а и до
днес никой не го познаваше с българското му име. Авитохол бе
застанал напред и вече виждаше красивото лице на Ирник. Той се радваше,
че не бе постъпил като хуните и не бе надрал и наранил лицето на сина си.
Сега той можеше да се смесва с всяка тълпа, без да бъде забелязан и да
разкрие, че е хун.
– Няма значение на кого си син – извика Рустикиос. – Аз също ще се бия
с теб! Лъв е мой учител, не мога да оставя той да се бие с теб! Ако
предизвикаш него, все едно предизвикваш мен!
Марциалос или синът на Виктор Скевас Масхарис беше притиснат. Той
трябваше да отговори по някакъв начин.
– Ще се бия и с двама ви! – отговори той с достойнство. – Само че искам
два меча!
Рустикиос подаде два гладиуса на Ирник, той обаче ги отблъсна.
– Не искам детски играчки, а истински мечове!
Гневният соматофиларх донесе два дълги меча. Такива същите той
носеше и за тях двамата с Лъв, защото нямаше да е честно този Марциалос
да се бие срещу тях с мечове с по-дълги остриета.
– Аз ще ви победя с трак ди махейрос – извика Ирник.
Като чу това, очите на Авитохол се просълзиха. Той си спомни, че беше
учил сина си на изкуството, което му бе предал неговият учител Фиробс.

385
Ирник обожаваше да слуша разказите му за Филипопол и времето, в което
е бил гладиатор. Той дълго време работеше техниките с два меча във
въздуха и в квинтен21. Сега той бе решил да направи нещо, което беше
много рисковано.
– Това разрешено ли е? – попита императорът.
– Да, Ваше величество – започна да обяснява Марпалий, – в съчинението
„Сказание за Дигенис Акрит” се говори за това, че Дигенис се е бил с
няколко противника, това станало по-скоро като състезание, отколкото
като бой. Там пише, че с бойна тояга и щит той се противопоставил на
трима умели воини. Отначало победил първия воин, който го атакувал, а
след това се разправил и с другите двама, които го нападнали
едновременно.
Ирник развъртя двата меча, за да усети остриетата. Той не се подведе от
аплодисментите на тълпата, а веднага забеляза някои грешки.
В този момент, за да стане драмата пълна, на арената излезе някакъв мъж.
Стъписаните соматофилакти се чудеха какво да направят. Те все още бяха
на арената. Може би преторианците трябваше да спрат мъжа, но тях ги
нямаше никакви. Той беше едър и извика:
– Аз съм Арктос, познавам лично Виктор Скевас Масхарис, както и
неговия учител Фиробс, познавах Юксеус, Пинас, Петроний Тал. Аз
познавах най-великите гладиатори в света. Този младеж ме нарани преди
няколко дни. Тогава аз не знаех на кого е син. През цялото време желаех
мъст. Сега искам да изляза, да го защитя. За съжаление ръката ми е счупена
и не мога да държа меч.
Някои от хората може би познаваха Арктос, защото скоро започнаха да
скандират името му, макар и плахо.
– Аз знам, че Виктор Скевас Масхарис е в Константинопол. Моля го, ако
е тук, да излезе и защити сина си! Не е редно двама души да се бият срещу
един!
Честолюбието на Ирник явно бе наранено. Той се разгневи и каза:
– Кой си ти? Нямам нужда от бавачка! – Ирник беше ядосан на този
Арктос. В същото време много ясно беше чул, че баща му е тук, в града, а
това най-много го притесни. Авитохол го бе проследил и бе дошъл до тук,
за да го върне в Хунград. Той обаче току-що бе разбрал от мъжа с едната
ръка, че Патрициол – синът на Аспар, се готви да тръгне още тази вечер на
поход с легион, сформиран от доброволци, и щеше да се възползва от това.
Някога баща му бе служил под орела и фашиите на Аспар, сега той щеше
да е част от легиона на сина му.

21
квинтен – тренировъчен уред в гладиаторските школи (палестри). Той представлявал
щит с боздуган или меч от другата страна и когато го удариш, „отвръщал” на удара. По-
късно рицарите също използвали квинтен.
386
 Не по-малко гневен от Ирник беше баща му. Той се ядосваше, че Скиртос
се бе намесил в неща, които не го засягаха. С някакъв драматизъм той го
заставяше да се разкрие. Отначало това дори му се стори като
предварително подготвен капан.
Авитохол погледна към кафисмата. Там няколко човека бяха трепнали
при споменаването на това, че Виктор Скевас е в града. Това бяха Аспар и
Маркиан. Евгениус сигурно също би се разтревожил, ако се намираше на
хиподрума. Приск също изрази учудването си. Когато погледна към
кафисмата обаче, не погледите на Аспар и Маркиан го привлякоха, а този
на Орест. Очите на ромея щяха да изскочат от орбитите им. Той искаше да
му каже нещо, но сега той бе толкова зает, че нямаше време да разбере
какво беше то.
Лъв също бе потресен. Както държеше меча си, той го свали и каза:
– Наскоро ми се стори, че мярнах Виктор Скевас или поне познах меча му.
Той може би наистина е тук. Някога баща ти ме спаси и аз не мога да вдигна
ръка срещу теб.
Ирник беше шокиран колко много хора познаваха баща му и колко
известен беше тук, в Града на Константин. Теодосий също беше учуден,
но и гневен.
– Кой е този Виктор Скевас Масхарис, когото всички познават, а аз дори
не съм чувал за него? Приск, какво става? Всички явно сте виждали този
човек, защо аз не го познавам?
– Вие също сте го виждал, Ваше величество. Някога той се представи
пред вас като апокрисиарий, посланик на персийския шахиншах Бахрам
Гур. Тогава той нарече себе си Ксеркс. После във Филипопол участва в
последните гладиаторски битки. В онзи момент той бе отседнал във вилата
на братовчед ми Орест под Кендрисийското тепе. Ние като деца сме
отраснали там. Генерал Аспар и Маркиан го спасиха от явна гибел, на
която щеше да го подложи Кирил Александрийски и неговите параболани.
– Така е! – кимнаха в знак на съгласие Аспар и Маркиан.
– Той дори стана центурион и води един центур в битката срещу
самозванеца Йоан, който бе узурпирал престола в Равена. Във Филипопол
той спаси Лъв и го даде на Аспар.
– Така е! – отново потвърди магистър милитумът.
– Този Ксеркс или Виктор Скевас Масхарис беше най-умният, знаещ и
мъдър човек, когото съм срещал. Той знаеше повече от всеки друг човек.

Ирник умело се възползва от създалата се ситуация, различни хора да

говорят един през друг и вниманието на цялата публика се местеше от един
човек на друг. Той се приближи до една врата, като се преструваше, че

387
загрява, шмугна се през нея и изчезна. Никой от хората на хиподрума дори
не забеляза, че го няма. Сега той трябваше да бърза. Не биваше да се губи
в подземията на Хиподрума. Изведнъж усети нечия ръка, която го дръпна.
Това бе същият онзи мъж с едната ръка. В този момент Арктос влезе през
вратичката.
– Бързо, тичайте! – извика той. – Аз ще отвлека вниманието им!
Скиртос продължи да крещи и да призовава Виктор Скевас да защити сина
си. Авитохол се чудеше какво да прави. Дали да слезе долу и да застане
рамо до рамо със сина си? Това щеше да бъде велик момент за тях двамата,
баща и син един до друг. Орест явно настояваше да направи точно това.
Той смяташе, че като излезе, ще защити сина си. В същото време можеше
да е последната им битка. Българинът се изкушаваше отново да усети
мириса на пясък и кръв, който толкова го примамваше и през целия си
живот бе копнял за него.
Авитохол мислеше трескаво. Той имаше и още един ход – да смъкне
качулката си. Ромеите щяха да се стъписат, ако видят, че лично Атила е
влязъл инкогнито в сърцето на тяхната метрополия. Докато мислеше какво
да направи, погледна към арената и с учудване видя, че Ирник бе изчезнал.
Това го накара да се обърне и да побегне. Синът му отново бе избягал.
Той трябваше да го залови. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

XIX
Хризафий водеше оживен разговор с Максиминос. След няколко дни
сенаторът щеше да поведе пратеничество до хунския двор. Те току-що бяха
уточнили всички подробности. Първият министър му даде подробни
наставления, постави му задачи, каза му какво не бива да казва и да допуска
да бъде извоювано от хуните, дори му препоръча как да се държи.
Те щяха да използват връщащите се хунски дипломати, ако въобще
можеше да се нарекат такива, и в безопасност да стигнат до двореца на
Атила. Всъщност Хризафий въобще не вярваше хуните да имат град и
дворец. Той неведнъж бе слушал думите на Приск за големия дървен
дворец и за дворците на останалите хунски велможи, особено Скот и
Онегез, но някак не можеше да си представи какво ще е това чудо, дворец
по средата на нищото. Евнухът знаеше, че хуните са диваци, които спят под
открито небе и живеят върху конете си. Сега Приск щеше да отиде да види
с очите си всичко за тях. Всъщност той знаеше, че това е безсмислено,
защото скоро Атила щеше да бъде мъртъв, а с него щеше да рухне и
империята му. Номадите и диваците правеха империи само когато
владетелят им бе силен и волеви човек. Рим и Константинопол не бяха
такива. В тях владетелите ставаха велики покрай империята.
388
 Хризафий отпрати Максиминос и продължи да гледа движението на
тогата на сенатора, докато той се отдалечаваше. Стар и опитен сенатор
беше Максиминос. Той беше доблестен и се отнасяше с умерено презрение
към варварите. Това беше добре. Не биваше да има симпатии или силна
омраза, защото тогава можеше да се сътвори гаф и така да се предизвикат
вълнения и дори война. Затова именно Максиминос щеше да води
пратеничеството, но не биваше да знае за многото тайни, които то носеше.
Той нямаше да знае за истинската причина, поради която Приск пътуваше
с тях. Това беше по-скоро отвличащ вниманието ход. Когато варварите
разберяха кой е Приск, щяха да мислят, че е пратен да ги шпионира, а
неговият братовчед Орест сигурно щеше да ги предупреди. Такъв беше
планът. Хризафий бе подкупил Едекон – огромния, неприятен хун, който
срещу празни обещания се бе съгласил да убие своя владетел.
Протоспатарият бе опознал хуните. Те бяха най-дивите, отблъскващи и зли
същества, които беше виждал. Преди да ги види с очите си, не би могъл да
си представи какво представляват, защото и в най-лошите си кошмари не
би допуснал, че на света може да има такива хора. Той всеки път си
представяше как огромният хун разбива главата на своя владетел и беше
сигурен, че ще го стори, без да изпита капчица съжаление и никакви
скрупули. Тези хуни бяха като бесни животни, не, те дори не бяха животни,
а нещо още по-лошо и неконтролируемо. Животното, колкото и да е зло,
разбира от камшик, от глад, от добра дума. Хуните не разбираха от нищо.
Добре че бяха наивни. Едекон бе повярвал, че когато убие Атила, ще се
върне и ще остане да живее в града, ще получи двореца, в който бяха
настанени, ще му дадат дебел персийски килим. Наивник! Като се върнеше,
той щеше да получи единствено кама на куриос между ребрата или чаша с
отрова. Хризафий се усмихна. Така те щяха да се подмажат на следващия
хунски каган.
Освен всички тези, Хризафий беше сигурен, че Теодосий е говорил с
куриоса на всички куриоси – Евгениус. Така немият щеше да изпрати
някого от хората си, за да участва в делегацията и да убие Атила. Това,
разбира се, беше тайна дори за него и така трябваше да бъде. Хризафий
знаеше колко ревниво се отнася немият Евгениус към своите дела.
– Протоспатарий Хризафий, може ли да поговорим? – каза нечий глас от
мрака. Той като че излизаше от преизподнята. Отначало първият министър
се стресна, защото не очакваше в мрака да има човек, който да говори. В
сенките обикновено се спотайваха соматофилактите.
Хризафий веднага различи гласа на мъжа. Той му бе много добре познат.
Той беше на Рустикиос – новия соматофиларх.
– Какво има, Рустикиос? – каза той. Евнухът бе харесвал Лъв, но
усещаше, че и с този мъж ще се разбере. Той изглеждаше разсъдлив и не

389
по-малко деен от Лъв. Рова беше добър знак. Лъв беше сирак и човек на
Аспар. Този Рустикиос беше син на Бигилас, когото Хризафий познаваше
много добре, наистина него пък го смятаха за човек на Лъв. Така беше в
двореца, всеки беше човек на някого и враг на всички останали.
– Искам да бъда включен в делегацията ни! И без това трябва да има
водач на групата воини, които ще охраняват нашите дипломати и сенатор
Максиминос. Нека бъда аз. Знам колко мъдър план сте измислили за това
как да спасите баща ми. Не знам защо този варварин Атила го иска.
Сигурен съм обаче, че е намислил нещо лошо и ще се опита да стори зло на
баща ми. Мой синовен дълг е да бъда до него, да го пазя и защитавам! Моля
ви, помогнете ми!
– Разбирам, че подбудите ти са благородни – отвърна Хризафий. – Трябва
обаче да говоря с василевса. Той беше много разочарован от това, че Лъв
го напусна. Сега, както се вижда, и ти искаш да заминеш.
– Аз не искам да напускам поста на соматофиларх. Ще отида в Хуния и
веднага ще се върна! След това няма да се отделям от василевса години
наред, обещавам!
– Ще говоря с Негово величество!
Сега ми кажи, какво стана с този... сина на Виктор Скевас Масхарис?
Какво стана с него? Къде потъна?
– Търсим го. Мисля, че е тръгнал с легиона на Патрициол Ардабир към
Никомидия.

390
 XX
Още вечерта легионерите бяха превозени с кораби през Босфора. Ирник
се метна на последния кораб в последния момент. Авитохол го последва,
като отряза въжето на една лодка. Направи това с камата на Авзоний,
защото пазеше камите на Евгениус и Арион. В себе си той имаше две
напълно еднакви куриоски ками. Сега нямаше време да мисли, но все пак
се запита откъде у Арион имаше такава кама? След това загреба с всичка
сила с веслата. Течението на пролива обаче беше силно и го отнасяше.
Авитохол се задържа близо до кораба само благодарение на невероятната
си сила и воля. Когато върхът на лодката се удари в каменистия бряг
отсреща, той нямаше сила да вдигне глава и да огледа светлините
на нощния Константинопол. Празненството на Хиподрума продължаваше,
но се виждаше светлината около внушителната сграда. От тук тя
изглеждаше като огромен светилник, който осветява половината град.
Мрачната снага на Големия дворец и „Света София" се извисяваха вдясно
от него.
Авитохол съжаляваше, че тръгна така внезапно, защото не успя да се
сбогува с Аспа. Освен това не беше казал на домакина на двореца да пази
коня му и да се грижи добре за него. Онзи като нищо можеше да продаде
жребеца или да го нарани.
Българинът знаеше колко проклет може да бъде конят му, освен това той
не се подчиняваше на никого другиго и сигурно щеше да откаже да се
храни. Изпита желание веднага да се върне. Ако преследването на Ирник
се проточеше, това можеше да струва живота на коня му.
Не се поколеба да последва сина си, защото знаеше, че ако се забави и за
миг, ще изпусне следите на беглеца, а това щеше да е фатално. Беше
разбрал, че легионът, това всъщност не беше легион, а много по-малко
воинско формирование, бе тръгнало на Изток. Това бе опасно за Ирник. От
такова дълго пътешествие той можеше да не се завърне или да се завърне
като герой. Сега българинът не мислеше за това. Ирник трябваше да е до
него и жив. Той не желаеше синът му да облича името си в никаква слава.
Авитохол видя тичащи хора с факли там, от другата страна на Босфора.
Те търсеха сина му. Ирник обаче бе успял да се измъкне.
Авитохол веднага откри легионерите. Те все още не бяха въоръжени, а по-
скоро тълпа: така и се движеха, не в боен строй, а на групички. Понеже
нямаха въоръжение, доспехи и оръжие, се придвижваха по-бързо. Той се
включи в техните редици и скоро разбра, че вървят към Никомидия. Там
щяха да се групират, въоръжат и да се превърнат в легион. Там Патрициол
щеше да се присъедини към тях. След това щяха да вървят към Анкира
391
(Ангора, днес Анкара), после към Кесария, но не онази в Палестина, не и
Неокесария, която се намираше на север в Понт Паламона, а тази Кесария,
която беше в Кападокия. После щяха да продължат към Амида (днес
Диарбекир) и от там да навлязат в Персия.
При тези планове сърцето на Авитохол се свиваше. Той се учудваше от
себе си, като че ли не беше той човекът, който преди малко повече от
двадесет години бе дошъл именно от там. Сега обаче това го хвърляше в
ужас. В същото време беше сигурен, че сърцето на Ирник пърха от щастие
при споменаването на тези планове.
Групата вървя през цялата вечер и нощ. Няколко човека носеха разпалени
факли. Чак призори мъжете разпънаха няколко палатки и се навъргаляха в
тях. Авитохол се прикриваше зад качулката си. Всъщност много от мъжете
бяха облечени със зейри. Това бяха груби наметки с качулки и повечето
също бяха наметнали своите качулки. Това затрудни Авитохол да открие
Ирник, но все пак скоро го мярна. Когато мъжете се натъркаляха върху пода
на палатките и заспаха, той се промъкна до палатката на Ирник. Издебна
сина си, запуши устата му и насила го изведе навън. Момчето току-що бе
заспало и се опита да се съпротивлява, но Авитохол бе решен на всичко и го
стисна толкова силно, че го остави без дъх. Скоро тичаше с Ирник на рамо,
както вълчица носи своите малки в устата си. Бащата носеше припадналия
си син. Нямаше как да се върне, защото вероятно щеше да се сблъска с
потерята преследвачи. Това може би щеше да бъде личната гвардия на
василевса. Не искаше да ходи и направо към Никомидия, затова
българинът се отправи на юг към морето. Той си представяше, че тук
трябваше да има залив. Авитохол беше щастлив, че бе използвал първата
отдала му се възможност. Всъщност дори не му се бе отдала възможност, а
той сам си я бе създал. Беше използвал това, че всички бяха още спокойни.
Те бяха новосформирана част от доброволци, дори някой да изчезнеше,
никой нямаше да забележи. Всеки спираше и си говореше с останалите,
защото още не се познаваха. Освен това Ирник явно бе изтощен от това,
което му се бе случило през целия ден.
По-някое време момчето се размърда.
– Какво става? Боли ме главата! Татко, къде сме?
– Трябва да тичаме, сега от това зависи животът ни.
– Какво стана? Аз нали вървях към Никомидия?
– Няма да те оставя да ходиш никъде. Куриосите сигурно са по петите ти,
а и по моите. Не искам да те видя отново с пронизани гърди.
– Но аз искам името ми да е окъпано в слава! – каза младият мъж, който
седеше на земята и държеше главата си с две ръце.
– Никакво име няма да видиш в слава, а гроба си! Сега е важно да оцелеем.
Трябва да стигнем до Константинопол, за да взема Аспа и да бягаме. Утре

392
пратеничеството ще тръгне и ние трябва да го изпреварим. Освен това
имаме още работа за вършене.
Задачите, които Авитохол поставяше, бяха изстрелвани една след друга с
такава бързина, че скоро Ирник забрави, че бе решил да участва в легиона
на Патрициол Ардабир, че искаше да открие хората от Загубения легион.
Двамата мъже тичаха към брега. Там откриха стара хижа и започнаха да
тропат по вратата. Тя бе толкова паянтова, че имаше опасност да я съборят.
От вътрешността на рибарската хижа се чуваха шумове, което показваше,
че в нея живеят хора. Със сигурност имаше и деца. След дълги
увещания Авитохол успя да накара мъжа да излезе навън в мрака.
Той обеща на рибаря баснословна сума в златни нумизми, за да се съгласи
да го прекара до Константинопол.
Лодката имаше платно, вятърът бе попътен и към обяд двамата мъже
скочиха върху дървения кей на пристанището на Теодосий. Този пристан
бе защитен от огромен полуостров, който бе незастроен и див. Там се скри
Ирник, а Авитохол тръгна към двореца. Домакините бяха изненадани
от внезапното му заминаване. Жената съжаляваше, че не бе разбрала по-
рано, че ще си тръгва, за да може да му вземе повече злато. Българинът
изведе Аспа от обора и го оседла. Конят беше щастлив, като че ли знаеше
какви мисли бяха вълнували стопанина му снощи. След като плати на
хората и се сбогува с тях, Авитохол тръгна из уличките на Константинопол
към мястото, където трябваше да е скрит Ирник. За миг сърцето му се сви.
Ами ако синът му отново бе решил да избяга?
Преди да напусне запуснатия палатиум, Авитохол бе надзърнал през
оградата, там бе видял Есла. Старият дипломат му бе казал, че тръгват на
другия ден. Двамата се уговориха какво да правят.
– С нас ще пътува Рустикиос – бе казал Есла.
Авитохол го знаеше. Рустикиос беше син на Бигил. Той ги бе поискал,
защото бяха българи. Той трябваше да събере всички българи.
Когато стигна до мястото, където Ирник трябваше да го чака, Авитохол
се успокои. Бащата бе доволен, че синът му не бе постъпил отново
безразсъдно.
– Какво ще правим? – попита разтревоженият Ирник.
– Ти си нужен на България! Искам да събера всички българи! Останали
сме малцина! Българи са Бигил и синовете му Рустикиос и Окорс. Аспар
също е българин, макар да се преструва на гот, както и синовете му
Ардибур и Патрициол.
– Искаш да кажеш, че щях да пътувам с легиона на българин?
– Да. Мисля, че този поход има някаква друга, много по-дълбоко скрита
причина. Много прилича на задача, поставена от тумир и колобрите, но не
мога да съм сигурен.

393
 – Татко, искам да участвам!
– Много по-нужен си ми в Хуния, Ирник, ние сме воини и не винаги
можем да правим това, което обичаме или ни е приятно. Ние не
принадлежим на себе си, а на орендата. Трябва да сме готови да отидем
там, където орендата ни изпрати.
– Защо тогава орендата позволи на теб да направиш бойно пътешествие,
а на мен не ми позволява?
– За да имаш право да се наречеш човек на орендата, трябва да си
примирен и скромен! Да си готов да смачкаш себе си и да се втурнеш по
пътеки, които са ти непознати и не знаеш къде ще те отведат.
Ирник се примири, но не беше щастлив и това си личеше. Сега обаче
нямаха време за това, двамата трябваше са открият сакатия мъж. Когато го
откриха. Авитохол говори със Скиртос и се уговориха нещо.
Беше вече късна нощ, когато откриха дома на Бигилас. Двамата влязоха
като багатури. Авитохол учеше сина си в движение на това как да се
промъква, да дебне, как да се слива с природата и да се „разтваря” в сенките.
На Ирник му беше много интересно и това си личеше.
След като отвлякоха Окорс, тримата се отправиха към палатиума, в който
бяха настанени хуните. Там мушнаха момчето в сандъка, в който на идване
се бе крил Ирник. Момчето бе много по-малко от Ирник и вътре дори
щеше да му е широко.
– Къде ме водите? – попита притесненото момче.
– Ще те скрием тук. Ние сме приятели на баща ти и брат ти. Ако искаш да
си с тях, ще влезеш тук и ще пазиш тишина!
След това Ирник и Авитохол, с качулки на главите си, се включиха към
хунската делегация. Така успяха да напуснат града през Херасийската
порта.
Пратеничеството се състоеше от Есла, Едекон, Мена-Саг – така наричаха
Авитохол, Онегез, Орест, Скила и Ирник, към когото се отнасяха все едно
няма име. Водач на ромейската делегация беше сенатор Максиминос. За
преводач му бе назначен Бигилас. Докато яздеше, Авитохол си спомни
цялата история, която преди години Бигил му бе разказал, докато седяха на
една маса в двореца. Тогава имаше пир и Приск, той и Бигил си говореха.
С тях беше и Леонтий, бащата на Елия Евдокия, а също и Прокъл22, който
бе негов ученик. Тогава той му бе разказал, че е бил роб при Максиминос,
който се отнесъл много лошо с него. Спомни си и как децата на
Максиминос измъчвали Бигил. Тези истории Авитохол никога нямаше да
забрави. Сега се радваше, че вижда Бигил. Рустикиос беше негов син и в
същото време соматофиларх, точно на него бе поверено да пази

22
Прокъл става последният водач на Атинската философска школа, създадена от
Платон.
394
делегацията от ромейска страна. Може би заради това, което някога
Максиминос бе причинил на баща му, сега Рустикиос се отнасяше твърдо
и дори грубо със сенатора. Тук беше и Приск, когото Авитохол много добре
познаваше. Той следеше израстването на императорския библиотекар
отблизо.
Приск бе написал отговор на онова писмо, което Есла бе дал на Теодосий,
но всъщност Едекон прочете. В писмото, което носеше, бе изразена молба
и надежда Атила да не позволява на народите си да нахлуват в империята
и да не повежда сам войските на хуните, които да преминават лимеса
(границата).
Рустикиос и неговите воини водеха седемнадесет бегълци, които
Теодосий II връщаше на хуните, за да „измият очите им". Бигил, който бе
споменат изрично в писмото, водеха като преводач. Авитохол
предполагаше, че ромеите не смятат да го предадат, а може би само да го
накарат да се представи. Рустикиос със сигурност нямаше да позволи баща
му да бъде задържан. Ромеите сигурно се надяваха да е станала някаква
грешка. Авитохол обаче разбра, че преди години Бигил бе посещавал
Хунград като преводач с някаква делегация. Явно ромеите смятаха, че
тогава се е случило нещо и затова Атила сега настоява Бигилас да се яви
пред него.
Делегацията на хуните и ромеите се придвижваше бавно. Ромеите не
бързаха, но хуните се дразнеха от бавното придвижване. Един ден Едекон
не издържа и каза:
– Влачите се! Понеже сте мудни, носите много храна, което ви забавя още
повече! А преди това трябва да вземете още мулета и роби, което ви прави
още по-бавни! Цяло чудо е, че въобще тръгнахме! Това е безобразие!
Едекон изразяваше недоволството и раздразнението си. Личеше си, че е
свикнал да стои начело на армия и боен поход и мудността на цивилните
ромеи го дразни.
Една вечер, след като пратеничеството напусна Града, две фигури с дълги
черни наметала напуснаха лагера и се отправиха назад към Теодосиевите
крепостни стени. Те направиха така, че призори да се присъединят отново
към делегацията, а зад тях над Константинопол се извисиха огнени
пламъци към заревото на развиделяващото се синьо небе. Делегацията
обаче бързаше и никой не поглеждаше назад и не обърна внимание на това.
Скоро групата премина през Адрианопол. Когато минаха през
Филипопол, спряха, за да починат няколко дни. Авитохол беше потресен от
разрухата, която цареше в този град. Някога той беше град на Светлината,
улиците му бяха многолюдни, живи и препълнени. Днес бурените го бяха
превзели. Улиците бяха пусти, нямаше я вече многолюдната филипополска
тълпа. Аркадите на улиците като че бяха станали потъмни, те бяха обрасли

395
с висока трева и някои от тях бяха станали непроходими. Вездесъщата
трева бе обрасла дори по виите, по които преди се движеха коне, добитък и
каруци. Авитохол вървеше из улиците на града все едно бе негов господар,
той не се съобразяваше с никого и нищо, но това вече не беше онзи град,
който помнеше, а гробище. Да, Филипопол се бе превърнал в гробище,
опустелите му къщи с изпочупени прозорци, изкъртени врати и разкривени
капандури приличаха на гробници, а полуразрушените стени –
на надгробни плочи. Насилието и войните, наглите грабители все пак бяха
успели да прекършат този град. Това място, на което от хилядолетия бяха
живели хора от всички краища на света, бе осиротяло. Авитохол изпита
болка, той бе оставил част от душата си в този град и тя винаги живееше в
него. Друго такова място беше Египет и майката-степ.
Докато се движеха из улиците на града, Авитохол разказваше на Ирник на
кое място какво му се бе случило. По негово настояване двамата влязоха в
пустия Римски стадион. Младият българин искаше да посетят и подземията
на палестрите, но не го направиха, защото Авитохол се притесняваше да
не рухнат. Все пак отидоха в палестрата на Фиробс и се поклониха на
гробовете на гладиаторите.
По заръка на Атила, Едекон и Авитохол посетиха една обезлюдена сграда,
защото в нейните основи бе погребан конят на Атила Шельо. Това бе стара
тракийска традиция. Едекон водеше със себе си своя кон, а Авитохол
стискаше повода на Аспа.
След това Орест, Приск, Авитохол и Ирник се отправиха към имението
под Кендрисийското тепе. Придружаваше ги и Рустикиос. Докато вървяха,
сърцето на Авитохол плачеше, защото цялото това плодородно поле бе
опустяло и из него се гонеха изкоренени храсти, виждаха се прекършени от
бурите дръвчета, буренясали ниви и занемарени имения. Разрухата
се чувстваше навсякъде. Най-тъжно обаче му стана, когато минаха покрай
единия от високите акведукти, които носеха вода на Филипопол от Родопа
планина, и видя, че е полуразрушен и на места водата го обливаше и се
спускаше като водопад от него.
Докато влизаше в имението на Татул, Авитохол се питаше как ли се
чувства Орест, като вижда в какво бяха превърнали хуните и той самият
тази земя? Някога тя бе прекрасна, това беше райската градина. Днес бе
останала бледа сянка от нея. Авитохол се поклони на гроба на Таис и на
всички гладиатори, които бяха погребани тук. След това показа къде се бе
упражнявал в трак ди махейрос, къде Фиробс бе забил квинтена. Приск и
Орест се бяха отделили и си разказваха някакви техни си спомени.
Авитохол не се чувстваше удобно в присъствието на Рустикиос. Той
искаше да говори с Ирник на български, за да не може никой да ги
подслушва. Рустикиос обаче можеше да знае български, понеже беше

396
българин от Дуло, и да разбере това, което си казват. За да не рискуват да
бъдат разкрити, че са българи, двамата бяха принудени да говорят на
хунски.
Авитохол му разказваше разпалено всички неща, които в онези дни му се
бяха случили на това място. Ирник го гледаше с широко отворени очи, а в
тях гореше пламък. Той бе чувал повечето от тези истории, но сега имаше
възможност в действителност да види местата, където се бяха
развивали случките. Момчето гледаше розовото небе, което го
омагьосваше. Това място наистина беше магическо.
През цялото време Ирник беше принуден като Авитохол да ходи с
качулка, защото ромеите го познаваха от Константинопол като Марциалос.
Те го бяха търсили и Авитохол се притесняваше, че ако Рустикиос го види,
ще поиска да го задържи.
Авитохол настоя да останат няколко дни в имението. Скоро обаче се
наложи да продължат. Те поеха по Виа Милитарис. Прекосиха река Хебър
(Хеброс, Еврос) по висок каменен мост, който също бе ужасно занемарен.
Личеше си, че някой се бе опитвал да го разруши и между камъните му се
виждаха застрашителни пукнатини. На някои места мостът може би бе
разрушаван, но местните хора бяха успели с подръчни материали да го
възстановят.
Като се приближи до Орест, Авитохол тихо каза:
– Този мост дали е разрушен от Констанций и хората му?
– Не знам, когато е война, възприемам тези земи по друг начин. Тогава те
са бойно поле и не мисля, че съм израсъл по тези места. Тогава ги
разрушаваме и изпепеляваме като чужди. Сега ме боли, като виждам какво
сме причинили на тази земя, в какво сме я превърнали! – отвърна Орест.
– И с мен е така – каза Авитохол. – Много добре го каза, Орест.
На едно място, като се обърнаха и видяха града върху тепетата,
Максиминос каза тихо на Приск.
– Трябва да се накажат хуните, причинили това!
Приск кимна. Авитохол обаче се засегна. Той обичаше този град не по-
малко от ромеите. Те държаха на града, защото го възприемаха като нещо,
което притежават и го разглеждаха от материална гледна точка. Авитохол
беше влюбен в духа на този град. Той бе живял в неговата душа, беше
умирал не само идейно, но и физически в него. Една част от душата
му завинаги бе останала във Филипопол.
– Не хуните, а ромеите са причина за разрухата на града. Няма кого да
наказвате. Аз лично съм спасявал този град. Ако не бях аз, днес той щеше
да бъде само спомен като Рациария или град призрак като Нейсос –
Авитохол се подразни много от думите на Максиминос, гърдите му се
повдигаха от възмущение, в същото време в цялата тази защита прозираше

397
гузната му съвест и българинът си даде сметка за това. На него също не му
харесваше да свързват името му с разруха, насилие и смърт. – Аз обичам
тези земи. Тракия е прекрасна, а Филипопол е най-красивият град на света.
Тук е раят! Обичам тази земя! – викаше Авитохол, а всички ромеи,
стъписани от гласа му и твърдите нотки в него, не смееха да вдигнат глава.

Скоро започнаха да се изкачват по някакви хълмове, вляво се извисяваше

планината Донат (Рила), а вдясно – Хемус (Стара планина). Те обаче
продължиха леко на север и скоро достигнаха прохода Суки (Траянови
врата) и стигнаха до Сердика, после продължиха по Виа Милитарис. След
това дълго пътешестваха из земите, които бяха станали ничии. Това тук
беше бойно поле и всичко показваше това. Една вечер достигнаха
долината на река Нишава, точно срещу руините на града призрак
Нейсос. Решиха да разположат лагера си в едно поле по-далеч от
града, защото този град бе толкова разрушен, че имаше опасност във всеки
момент някои стърчащи стени на сгради или огради на къщи да рухнат и
да затрупат някого под себе си.
– Как ще се премести пазарът тук? – попита Есла. – Този град е опасен!
– Щом Атила иска пазарът да бъде преместен тук, ще бъде! – отвърна
Едекон.
Тримата стояха и оглеждаха мястото, където преди години бяха водили
войските си. Едекон показваше къде бе атакувал града със своите воини.
– Тук някъде се проведе една от битките – каза той.
След малко, сякаш за да потвърди думите му, до тях достигна писък.
Тримата се обърнаха и видяха един от помощниците на Максиминос да
държи нещо в ръката си. Този прислужник или роб се наричаше Цета.
Потресеният Цета държеше в ръката си някакъв клон, който бе оцапан с
кал.
– Какво е това, Цета? Защо пищиш като някоя жена? – попита неговият
господар.
– Исках да завържа въжето на шатрата ви за този клон. Там има едно
коренище. Опитвах да завържа въжето за някой от клоните, но всички те
се прекършваха. Отначало помислих, че коренището е гнило, по-късно
разбрах, че това е кост, човешка кост!
– Хвърли я, това е кост на християнин! Не върши светотатство!
Цета с обезумял поглед се оглеждаше наоколо.
– Всичко тук – каза той и натисна с крак влажната земя, която потъваше
под крака му и от натиска се отреждаше вода, – всичко това, върху което
ходим, не е само мочурище. Това са кости! Ето, това не е камък! – Той
повдигна един объл бял камък, обрасъл с мъх от едната си страна. – Това
не е камък, а череп! – като каза това, Цета обърна двете дупки така,

398
че празните кухини се взряха в потресения Максиминос, който се кръстеше
припряно. – Това не е дърво! – каза Цета и с погнуса подритна друга кост. –
Ние стоим върху костите на избити от хуните християни! Не искам да
оставам тук и миг повече! Не мога да спя на това място!
Виковете на Цета ставаха все по-силни и истерични.
– Защо не разпъвате лагера, ромеи? – попита строго Едекон.
– Тук навсякъде има кости – отвърна Максиминос.
– Какво си се развикал – изръмжа разгневеният Едекон, като се обърна
към Цета. – Какво викаш? Цялата земя е застлана с костите на нашите
предци. Ние непрекъснато ходим по тях, вдишваме праха, пием соковете
им, влели се след смъртта им, в недрата на земята. Някои наши сокове и то
не много добри отделяме в земята, а от там във водата и храната и приживе
още те отново пак се вливат в нас. Какво толкова е станало? Какво сте се
развикали?!
– Не мога да остана тук – викаше Цета и се извърташе страхливо. Ужасен
той хвърли костта, която все още държеше, с погнуса на земята. – Може
би трябва да погребем всичките тези кости!
– Да, ще погребеш земята в земя, ще затрупаш костите с разложената
плът – каза Едекон.
– Тук сигурно има призраци. Душите на всички тези скитат из това поле –
докато говореше, Цета махаше с ръце все едно виждаше призраците около
себе си и се бранеше от тях.
– Няма призраци – каза Авитохол. – Душите на воините не могат да
живеят в този свят. Те са на специално място.
Българинът гледаше това бойно поле. Дали сарактът не изглеждаше по
такъв начин? Не! Земята на Тангра не беше просто гробище. Тя беше
свещена. Дали пръстта, която той бе успял да пренесе, не бе просто прах,
съдържащ частици от загиналите отдавна воини? Не? Авитохол отхвърли
тази мисъл. Сарактът не беше само гробище на древните, а и на новите
български воини. То не беше курган, сарактът бе свещена земя. В него не
се съхраняваха тленните останки от българските воини, не прахта, костите,
косите или оръжията им. Всичко това беше прах, материя, тленно. В
саракта се пазеха невидими, нетленни, безтелесни, вечни части на
българските воини. Това беше друго място, което не бе изградено от
материя. Авитохол се усмихна, зарадва се, че бе разбрал още нещо за
саракта.
Едекон се движеше сред страшно белеещите се в мрака кости, разровени
от мъжете, опитващи се да открият за какво да завържат въжетата на
палатките си. Мъжът не беше доволен от тази истерия и ядно риташе тези
кости. Личеше си, че много добре е знаел върху какво ходят и къде се бяха
канели да спят.

399
 – Има ли въобще място, където няма избити хора? – попита Максиминос,
без да обръща внимание на истеричните викове на Цета, че не може да спи
на това място.
– Битки се водиха там, там и там – Едекон посочи почти всички земи
наоколо. От думите му стана ясно, че няма място, на което да отседнат, без
да ходят върху тленните останки на избитите. Едекон посочваше местата
на битките, без срам, разкаяние и гордост. Той говореше така, все едно не
беше взел участие в тази битка, а само бе регистрирал местата, където бе
имало кланета.
– Вдигаме лагера! – извика Максиминос. – Няма да спим тук!
За кратко време целият керван бе натоварен по конете и отново потеглиха.
Тази вечер не спряха да пренощуват. Идва когато се увериха, че стъпват
върху твърда земя и са напуснали долината на смъртта, те се успокоиха и
направиха лагер, в който останаха няколко дни, понеже бяха твърде
изтощени и гневни от случката покрай Нейсос.
Максиминос реши да удави мъката на своите сънародници във вино. Той
отдели няколко нумизми от своите, макар никак да не му се искаше, и
поръча няколко кратера е вино. Самият Максиминос пиеше рядко и съвсем
малко вино и никой не го бе виждал пиян или да залита и да се клати. Тази
вечер обаче и той пи, всички се чувстваха много добре. Ромеите пиеха и
давеха мъката и спомените си във вино. Цета се държеше все едно е
нападнат от рояк оси. Той постоянно махаше с ръце, все едно се брани от
натрапчиви мисли, които иска да забрави. Този тик се бе появил у него
след Нейсос. Въпреки че момчето бе най-зле, Максиминос не му разреши
да се напие, а само да пийне малко вино, за сгряване и успокоение.
– Никога не съм виждал толкова много кости на едно място – каза
Максиминос. – Вие осквернявате земята! – тези думи той насочи към
Едекон.
– Не! Аз съм виждал много такива полета. На земята има много такива
места. За много от тях съм отговорен аз и моите хуни. Такива полета съм
оставил на не едно място в степта.
Авитохол се сети, че едно такова поле се намираше на мястото, където се
бяха сблъскали българите и хуните. Сърцето му трепна и прескочи в
гърдите му.
– В Тибет също съм оставил такива полета.
Изведнъж думата взе Авитохол.
– Всяка такава битка през деня е бойно поле, върху което се изразяват
страсти, проявява се воля и войнска доблест. Нещата, случващи се през
деня, са достойни да бъдат възпети от рапсоди. Тогава враговете са от
двете страни. Вечер обаче всяка битка притихва. Труповете лежат еднакви
един до друг. През деня те са били от различни лагери, молели са се на

400
различни богове, крещели са имената на своите военачалници, а вечер
лежат един до друг като приятели. Забелязал съм, че всички ранени, макар
да не говорят на един език, да се наричат с различни имена, стенат по един
и същи начин. Болката, страхът, гладът, смъртта ги уеднаквява. След
няколко години всички те стават все по-еднакви и достигат до първичното
си състояние. А първичното състояние, това, което е първично в нас, е че
сме тленни, че някога Бог ни е сътворил от кал и пак в калта ще се върнем.
Каквото и да мислим за себе си, каквито и страсти, заблуди и илюзии да
имаме по време на живота си, колкото и да се опитваме да забравим, че сме
смъртни, това ни очаква и то е най-неумолимото нещо на света. Смъртта е
само една от крачките на тази неумолимост. Един ден всички ние ще се
превърнем в част от тази земя, ще се слеем един с друг и с Бог. Това е най-
древната истина. Цялата земя е едно такова поле. Хората си спомнят за
славата след битката, разказват за славните действия на този или онзи
народ или военачалник, но никога не се сещат за мъката, скръбта, за
смъртта. Винаги, когато чуете разговор за този или онзи славен водач, за
славата на този или онзи народ, помнете, че тези думи се крепят върху
такива полета, че славата на този или онзи военачалник се гради върху
страха, гибелта, ужаса на хиляди воини, еднакви, сиви, мъртви, топящи се
в земята! На неговите и чуждите!
– Това не е така – опита да се оправдае Приск, но се замисли и замълча,
защото може би се съгласи с думите на българина.
– Да почиват костите в земята не е противоестествено – каза Едекон. Той
като че не разбра, че думите на мъжа с качулката бяха отправени най-вече
към него. – Откакто сте християни, вие самите настоявате телата да се
заравят в земята! Какво значение има дали е в отделна дупка, или в
обща? Това не променя нещата!
– Но това означава, че са умрели след насилие! – възрази Максиминос.
– Какво значение има как са умрели?! Умирането е само миг, смъртта е
цяла вечност! Животът е блясък! Може би по-важно от това как умираме е
това как сме живели, а смъртта, тя е всичко останало! Тя е вечността, тя е
толкова по-голяма от живота, че той става пренебрежимо малък,
незначителен, него го няма! – каза Авитохол.
Едекон явно не хареса сложните думи на Авитохол. Той се намръщи и
каза:
– Ние не нараняваме земята, вие дерете нейната повърхност като я
обработвате! Бог е създал земята и я е направил да ражда достатъчно! Не
е нормално да я чоплите и да наранявате повърхността ѝ!
– Това е спор, заложен още в Библията – каза Приск. – Там е казано, че
Авел бил пастир, той бил като днешните номади. Той гледал животни и не
наранявал земята. Така той живеел, съобразявайки се с волята на Бог. Каин

401
бил първият земеделец. Като разрешил на Каин да убие Авел, Бог всъщност
показал, че е богоугодно земята да бъде обработвана. Бог попитал: „Какво
си сторил? Гласът на братовата ти кръв вика към мен от земята. И сега
проклет да си от земята, която отвори устата си да приеме кръвта на брат
ти от твоята ръка. Когато работиш земята, тя вече няма да ти дава силата
си. Бежанец и скитник ще бъдеш на земята.” Така той проклел Каин да се
труди, без да изпитва радост, природата всяка година да разполага с
труда му. Стоката му да бъде нападана от суша, напасти,
скакалци, наводнения. Земеделците с нищо не са по-лоши от номадите.
Приск и Максиминос защитиха достойно всички земеделци.
Едекон обаче беше все още на стария разговор, но тъй като всички пиеха,
едва ли някой обръщаше внимание на това. Огънят гореше, съчките
пращяха весело, а виното в стомасите им сгряваше душите им. По някое
време Едекон не издържа и каза:
– Вие сте лицемери! Ние, хуните, сме оставили много по-малко такива
полета от римляните. Вие сте направили това почти навсякъде в земите си.
Няма земя, която да не е отвоювана от римляните с кръв.
– Така е – съгласи се Авитохол. – Вие сте покорили земята си не с
цивилизация, а със силата на своя меч и навсякъде сте оставили такива
гюлета. Всичко, което сега говорите, е лицемерие!
Приск, който наскоро бе имал разговор с Теодосий точно за това, реши
да възрази:
– Това е било преди. Някога светът е бил див и варварски, ние сме били
същите. Тогава сме победили, защото сме били по-силни и жестоки от
останалите. Днес вече не сме такива. Днес разчитаме на интелекта, на
цивилизоваността си.
Тези думи накараха Авитохол да се замисли, Едекон обаче изригна:
– Това са пълни глупости! Никой не може да победи друг чрез
цивилизованост! Това винаги става само със силата на оръжието!
– Може – каза Приск. Той беше много доволен, защото след тези
разговори му ставаше все по-ясно какво трябва да направи, каква е най-
тайната мисия, която Теодосий му бе поставил.
Виното бе започнало да замайва главите на всички, а мислите им се редяха
в нестройни вериги, които се огъваха и внезапно прекъсваха. Трезви бяха
само Приск, който почти не пиеше, Едекон и Авитохол също не пиеха,
както и Ирник, защото зоркият поглед на баща му го следеше.
Ромеите пиеха много и се молеха и кръстеха през цялото време.
Действията им обаче ставаха все по-уверени и те все повече се
отдалечаваха от кошмарите. Когато се напиха, хуните започнаха да се
хвалят за това, което Атила бе успял да постигне. Понеже няколко пъти
ромеите и особено Максиминос и Бигилас бяха подчертали колко велик

402
град е Константинопол, хуните отвърнаха, че Хунград е огромен град.
Според тях той се бил разпрострял над голяма част от пустата. Това бил
град, в който имало хора от всички народи, участващи в империята на
хуните.
– Някой ден нашият град ще е по-голям от вашия прехвален
Константинопол!
– Само преди сто-двеста години Константинопол е бил малко градче на
тракийското племе бизанти – каза Авитохол и това накара хуните да се
гордеят, че са отговорили достойно.
– Така е било – съгласи се Есла. – Някой ден Хунград ще бъде по-голям
от Константинопол! Може би трябва да го наречем Атилапопол!
– Той, Мена-Саг, предложи да построим града още по времето на Руа –
каза Едекон.
– Така беше – съгласи се Есла, – но нашият сегашен владетел го направи
град метрополия, в който има хора от всички народи. Преди това беше град
само на хуни.
– Вашият град е в нищото! – каза подпийналият Максиминос. –
Светотатство е да сравнявате града на Босфора и Златния рог, града между
Европа и Азия с нещо в нищото! Вашият град е от кожи, ако утре завали
дъжд, от него няма да остане нищо и никой няма да знае, че е съществувал!
Този достоен отговор накара ромеите да крещят от радост. Хуните бяха
необуздани в реакциите си и за да ги забележат и чуят, трябваше да бъдат
шумни почти колкото тях. Без да го слушат, те продължаваха да се хвалят
с огромния си град, с могъществото на владетеля си, който не познавал
страх, алчност, притворство, той не бил нормален човек и владетел, а бог.
Атила можел да се размножава, да бъде на няколко места едновременно,
да бъде в харема си и в същото време начело на войската си. Самият той
живеел скромно, но се бил посветил на своите воини, за да могат те да
живеят богато и спокойно. Биел се храбро, за да осигури защитата на
жените и децата си, бил безпощаден към враговете и справедлив към
своите.
– Нека пием за двамата ни царе! – извика Онегез, който говореше
прекрасно на гръцки.
Всички, и хуни и ромеи, вдигнаха чаши и изкрещяха:
– За нашите владетели!
Бигил цяла нощ пиеше, а на лицето му се бе появило някакво мрачно
изражение. Той може би бе притеснен от неясното си бъдеще. Сигурно
въпросът „Защо Атила ме иска в двореца си и ме е споменал изрично на
първо място?" не му даваше мира. Ромеите отначало не му обръщаха
внимание, но тези, които го познаваха, бяха твърде учудени от това как
изглеждаше преводачът.

403
 На всички направи впечатление колко много вино изпи той. На
последния тост обаче той отказа да вдигне чашата си и направи това
подчертано и демонстративно. Дори Авитохол, Едекон, Ирник и Цета
повдигнаха чашите си с вино и отпиха от тях. Авитохол само се престори,
че го прави.
– Ти няма ли да пиеш за двамата ни владетели? – каза строго Едекон, като
гледаше преводача, все едно е гнида.
– Ще пия само за Атила – каза Бигил и с това учуди всички мъже.
Максиминос се канеше да попита какво става с него, когато той
продължи: – После ще пия за Негово величество Теодосий II, но не мога да
пия за двамата едновременно! Не е нормално двамата да се споменават
едновременно! За мен е светотатство да вдигам тост за двамата, защото
всички знаят, че Атила е обикновен човек, а нашият василевс е бог!
Такива са били всичките му предтечи!
Всички императори са били почитани като живи богове. Теодосий също е
наследник на Бог. Неговото родословие може да се проследи до Адам и
Ева.23
Всички замълчаха. Тези думи на Бигил бяха обида за всички хуни. Едекон
се взираше в преводача и си личеше, че е готов да извади меча си и на мига
да го съсече. За да го спаси, заговори Авитохол.
– Ти говориш като езичник. Нали откакто сте християни, вече не почитате
василевса като бог? Това са правили езичниците!
– Така е – съгласи се Максиминос. За да тушира напрежението, той каза: –
Той, преводачът, не е ромей, и римлянин не е. Той си беше езичник и роб и
такъв си остана.
Рустикиос се изправи и застана зад баща си. Не беше ясно как точно
можеше да го защити. Бигил обаче продължи да говори:
– Не може да се говори, че една миризлива палатка, издигната в степта, е
равна на палатиум в Константинопол! Това е светотатство! Само безумец
може да твърди подобно нещо! Не може да се сравнява Константинопол и
Рим с този ваш, как го наричате там... Хунград!
– Ти обиждаш нашия владетел Атила и всички нас! – извика Едекон.

23
В християнските държави е съществувала традиция, в която всеки владетел е можел
да проследи родословието си от Адам и деня на Сътворението. Това било считано за
доказателство за произход и чистота на кръвната линия и било изтъквано като
претенция и право на престола в западния свят. Изследователите на това били
придворните учени. Тези родословни схеми били изготвяни твърде фриволно и
тенденциозно. След приемането на християнството, тази традиция била приета и от
българските владетели, които започнали да претендират, че са не по-малко свещени и
древни от византийските. Те твърдели, че са синове на Сит и от там извеждали
своето родословие. Почти винаги те се разграничавали от византийците и
техния произход, за да подчертаят, че ромеите нямат права над престола им.
404
 Авитохол знаеше какви бяха възгледите на Приск, затова не се учуди,
когато той каза:
– Всички хора са синове Божи и Христос е умрял заради тях на кръста, но
хуните сте единствените, които не сте създадени в дните на Сътворението.
Вие сте по-нови, дори животни не сте.
Едекон изръмжа глухо като ранен звяр и се метна към ромеите. Само
бързата намеса на другарите му го възпря.
– Не искам да обиждам никого, само искам да кажа, че никой нормален
човек не може да се сравнява с императорите на Рим и Новия Рим! Хората
са смъртни, а императорът има божествена същност!
Всички хуни, които разбираха какво казват ромеите, наскачаха и извадиха
оръжията си. Ромеите също станаха, но те имаха само ножове, с които да
режат храната си. А Максими-нос дори нож не носеше.
Авитохол осъзна, че ще стане лошо и опита да успокои хуните. Мина
време преди те да седнат отново. Едекон и Есла помогнаха много за това.
Българинът знаеше, че Бигил е българин, затова заговори:
– Не са ли всички хора еднакви? Не са ли те деца на Бог? Не произходът
и това как сме родени ни превръща в синове на Бог, а нашите дела! Само
творящият човек има силата да застане редом до бог и да се сметне за негов
син! Само той познава божественото състояние, а то е да твори! Ние,
номадите, всички сме творци! Ние и майките!
– Какво творите вие? Вие не сте нито учени, нито писатели, нито
рисувачи, дори грънчари и дърводелци не сте. Всеки константинополски
занаятчия и в най-бедната работилничка във Втория Рим е повече творец
от вас, защото той съзижда, създава! Той е творец! Вие сте рушители!
Какво точно творите вие, хуните? – попита Максиминос.
– Ние творим живота си – отвърна Авитохол и така отне възможността на
ромеите да кажат каквото и да е. – Ние, номадите, се опитваме да живеем,
осъзнавайки всяко свое действие! – Авитохол искаше да каже, "ние,
българите". – Затова ние всички можем да се наречем синове на Бог! –
всъщност той копнееше да каже "синове на Тангра". Българинът искаше
да разкаже на тези за орендата, Тангра и българите, но не смееше.
Не мина много време и ромеите започнаха да се извиняват, а хуните
приеха извиненията им. Така, без повече дрязги, завърши тази нощ, в която
виното помогна на тези, които се държаха приятелски, да изразят
истинското си мнение и да си нанесат обиди.
Скоро пратеничеството стигна величествената река Истър и конете им се
напиха от ленивите ѝ води. Недалеч от реката мъжете откриха някакво
бедно селце. Тукашните хора не знаеха към кой народ принадлежат, но
наричаха себе си „водни хора”. Те натовариха пратеничеството на малки
продънени лодки, в които водата се процеждаше през пролуки и дупки и

405
заплашваше да ги потопи. Затова те трябваше да изтребват повече вода,
отколкото гребяха с веслата на лодките. Хуните не харесваха и се плашеха
от водата, но всички гребяха с мрачна решителност и се стремяха към
отсрещния бряг. През това време християните се бяха накачили на
бордовете на лодките като птици и се молеха на своя бог.
Когато прекосиха реката, пътят им към Хуния бе открит. В този момент
пред тях се ширна безкрайна равнина. Всъщност те вече бяха в земята на
хуните.
Още същата вечер Едекон, като взе със себе си Скила и Окорс, когото
извадиха от сандъка, отпраши към Хунград. Той бързаше и отведе детето
със себе си. Въпреки че вече се намираха в земите на Атила, всичко това бе
направено в тайна. Орест, Есла, Ирник и Авитохол изпратиха тримата
конници.
Необезпокоявана от нищо, групата напредваше бавно и спокойно към
Хунград. Един ден обаче, както си яздеха в нищото, покрай пътя видяха
набити на колове воини. Смрадта, която се носеше от разлагащите се
трупове, бе непоносима.
– Що за варварство?! – възмути се Приск и запуши носа си с пръсти.
Авитохол се сети колко зле се бе почувствал първия път, когато бе видял
деянията на Чег. – Кой ли е направил това? – библиотекарят продължаваше
да мърмори. Максиминос понесе гледката, без да покаже емоции. Той бе
обикалял много и явно бе виждал какви ли не неща.
– Подозирам кой може да е побил на кол тези хора – каза Авитохол.
– Дали не са ромеи и така да се опитвате да ни заплашите? – попита
Приск.
– Хуни са били – отвърна Авитохол. Той не желаеше да води този
разговор, но искаше да успокои ромеите.
– Защо са ги убили, Мена-Саг? – попита Приск.
– Сигурно са се опитвали да избягат и пресекат реката.
– Това е варварство! Какво като избягат?
– Нашият владетел смята това за дезертьорство. Бягството означава, че
човекът се отрича от честта си. Така той става ренегат, предател, а след като
е предал родината, семейството си, той може да продаде и предаде всекиго.
Затова нашият владетел ги убива по този начин, за да накара ромеите и
бегълците да се стреснат. – След малко Авитохол добави: – Понякога прави
това собственоръчно.
При тези думи Орест, Есла. Онегез и останалите хуни, които разбираха
гръцки, се изсмяха.
– Това са глупости, един владетел никога не би се унизил да избива
пленници или дезертьори! Вие малко преувеличавате, Мена-Саг! Сигурно
искате да ни стреснете, да ни накарате да се страхуваме от този ваш Атила!

406
 – Добре, щом искате да мислите така, аз не ви преча – продължи
Авитохол. – Мислете за Атила каквото си искате, но само внимавайте!
Щом смятате, че не може да убие човек и да екзекутира някого, това си е
ваша работа! Само внимавайте! – последните думи мъжът с качулката бе
произнесъл толкова бавно и зловещо, че ромеите едва преглъщаха на
сухо. Той бе вдигнал пръст, но не назидателно или заплашително, а като
жест. Ромеите обаче го изтълкуваха като заплаха.
– Преувеличавате малко – каза Приск, като се опитваше да разведри
обстановката. Той наистина отказваше да повярва, че Атила може да бъде
толкова жесток.
При тези думи хуните се изхилиха толкова силно, че някои от тях паднаха
от конете си от смях. Приск и Максиминос стояха, гледаха всички тези
муцуни и не знаеха какво да мислят. Тези лица не бяха като другите, от
смях те се разливаха, мачкаха се, все едно хунските глави нямаха кости.
Хуните се хилеха, давеха и забавляваха по свой неподражаем начин. Приск
и Максиминос, колкото повече наблюдаваха това, толкова повече се
чувстваха като глупаци. Доскоро бяха ставали свидетели как Хризафий се
забавлява с малоумния Едекон, сега те осъзнаха, че са на мястото на хуна.
– Атила, Атила не може да убие човек – задъхваше се единият от хуните,
чието лице заплашително се бе зачервило. Той бършеше носа и сълзите си
и се опитваше да вкара крак в стремето, за да се покачи върху гърба на коня.
Но тъкмо наместваше крака в стремето и като че се присещаше за думите на
Приск, се превиваше, после отново се изсулваше на земята, започваше да
се хили, като се гърчеше, все едно го боли корем, и продължаваше да го
сочи. Само кръгъл идиот не би разбрал, че всички тези мъже се присмиваха
на наивността на Приск, а може би и на всички ромеи. До търкалящия се по
земята мъж постоянно падаха и други хуни, които също се хилеха и
забавляваха за сметка на наивността на ромеите. Тези мъже заприличаха на
Приск на пчели, опиянени от сладкия сок на гроздето. И те така падаха
пияни, въргаляха се в прахта и се гърчеха, като се опитваха да ужилят
някого.
Това присмиване стресна Максиминос и Приск повече, отколкото ако
хуните ги бяха заплашили открито. Тези им се подиграваха и сякаш искаха
да кажат: „Луди бяхте, че дойдохте до тук! Сега какво ще правите? Как ще
се върнете? За вас всичко е загубено!”
Християните бяха потресени. Те гледаха страховитата гледка, мъже
набучени върху колове и хилещите се наоколо хуни. Този контраст ги
втрещяваше повече от всичко друго. За хуните явно нямаше свещени неща.
Те не се притесняваха от смъртта и от разлагащите се трупове. Тези
наистина не бяха хора, и животни не бяха. Те нямаха чувства. Тези
бяха творения от кал, но без душа. Материя без огън.

407
 – Това е варварство! – отново каза Приск.
– Преди да съдите нас – каза Авитохол, – почитаеми Приск, си спомнете
дали и вие не сте правили нещо такова?! Дали и вашите предци, римляните,
не са били варвари, когато са разпвали на кръст всякакви хора, дали не са
се отнасяли така с робите си и със своите врагове? Те не са правили това
само в провинциите, а и в Италия. Спомнете си въстанието на Спартак,
когато в протежение на цялата Виа Апия били наредени кръстове,
върху които императорът разпнал робите-въстаници! Нима децимацията не
е варварски акт, когато се убива всеки десети от легионерите, без значение
има ли вина, или не?
Тези думи накараха Приск да замълчи.
Мина доста време преди всички да се покачат върху гърбовете на конете
си. На едно място над едни хълмове те видяха да се вият черни птици.
– Какво става? – попита Приск.
– На онзи хълм Чег се е погрижил да ви приветства. Там той е изразил
уважението си към вас. Там вече са разпнати християни. Може би са ромеи.
Приск нищо не разбра, но хуните наоколо се смееха истерично.
– Какво става? – попита той.
– Там са разпнати бегълци-християни, може би ромеи.
– Как ги разпват? – библиотекарят продължаваше притеснено да
разпитва.
– По начина, по който преди години бил разпнат вашият бог – отвърна
Авитохол.
– Това е светотатство! – каза Приск, като се прекръсти.
В този момент Авитохол се замисли за това, че кръстът в християнството
бе символ на Световното дърво, дървото на шаманите. Българинът се сети,
че Один в скандинавската митология виси на тяхното Световно дърво, но с
главата надолу. Какво можеше да означава това?

След три седмици групата навлезе в първото хунско селище. Ромеите се

отнасяха пренебрежително към хуните и твърдяха, че този палатков лагер
не може да се нарече град.
Вечерта Максиминос, който смяташе себе си за много умен, каза:
– Не може палатките да бъдат град.
– Ние сме закърмени със свободата – каза Авитохол. – Нашите хора не са
свикнали да живеят между стени! Животът на западните хора минава
винаги между затворени стени. Стени, коридори, покриви, стени. Вие
никога не гледате към небето. Като плъхове сте. Няма как да разберете
стремежа към свобода на моите сънародници.
– Те просто са варвари и не могат да строят къщи от камък или дръвчета!

408
 Бигил не преведе неучтивите думи на сенатора. Авитохол естествено
разбра всичко. Орест също.
– Къщите свързват хората с едно и също място. Те са дом и крепост, но в
същото време са пирон, който те държи прикован към земята и към едно
място, но те отдалечава от небето – каза Авитохол. – Ние не живеем в къщи
и заради философията, която изповядваме, а тя е да бъдем колкото се
може по-близо до земята, природата, вятъра, звездите, небето. Ние дори се
сливаме със степта – Авитохол си спомни времето, когато като дете летеше
над степта и крещеше с пълно гърло: „Степта е жива! Степта е жива!” Това
беше нещо, което нямаше как да разкаже на тези мъже.
– Орест, на този какво му има на лицето, защо винаги ходи с качулка? –
попита Максиминос.
– Това е Мена-Саг. Той е бил в Индия и там се е разболял от проказа –
отвърна Орест и погледна Бигил, който трябваше да преведе думите му. –
Той е наш голям владетел и кажи на Максиминос да не му говори
неуважително! Освен това Мена-Саг е човекът, който знае най-много езици
от всички хора в света!
Тези думи подразниха професионалното любопитство на Бигил.
– Колко езика знаете, Мена-Саг?
– Не съм ги броил. Знам много, но разбирам още повече, защото много от
езиците са сходни и близки.
Бигил беше възхитен и цяла вечер, докато стояха около огъня,
разпитваше за този или онзи език. Авитохол знаеше всички езици, за които
преводачът го питаше. С всеки следващ отговор изумлението му
нарастваше все повече и повече. Накрая той се изправи и, като обикаляше
около огъня, повтаряше:
– Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! Мена-Саг наистина знае
всички езици на света, за които съм чувал! Той не е човек! Това не може да
се научи в един живот!
За да го довърши, Орест излъга:
– Той не само знае езиците, а е посетил всички тези държави и народи.
Сега вече удивлението на Бигил бе пълно. Към него обаче се присъедини
Приск Панионийски, който каза:
– Моята мечта винаги е била да обикалям света!
– И моята – с обида в гласа вметна Ирник, без да прекъсва библиотекаря.
– Къде сте обикалял?
– Навсякъде е обикалял – каза Орест, като се смееше. Той внимаваше да
не се издаде, че всъщност Приск познава Мена-Саг, но като Ксеркс и
Виктор Скевас Масхарис.

След няколко дни Ирник се доближи до баща си и тихо каза:

409
 – Не мога да разбера как издържаш толкова време да ходиш с качулка на
главата си?! Искам да избързам, да се прибера и да сваля качулката си!
– Добре, избързай! – каза Авитохол.
На другия ден Ирник беше готов да тръгне.
– Само внимавай да не побегнеш пак! – докато се смееше, каза Авитохол.
В този момент в далечината съзряха трима конници. След тях се вдигаше
голяма пушилка, което означаваше, че са следвани от стадо или конница.
Авитохол беше сигурен, че са воини. Пратеничеството спеше в ромейски
палатки, които бяха големи и шарени и се виждаха отдалече.
Тримата конника спряха недалеч от лагера. Максиминос, Приск и
Рустикиос излязоха напред, за да ги приветстват. Тяхното разочарование бе
огромно, когато в единия от конниците разпознаха Едекон. Ромейските
пратеници сигурно бяха очаквали, че ще ги посрещне самият Атила. Това,
разбира се, не се случи.
Вътрешностите на Авитохол се свиха, когато видя, че единият конник е
Чег. Сети се за изключителната жестокост на този мъж. След Едекон, той
бе станал командир на "черните конници". Сега те, или поне някаква част
от тях, яздеха зад него. Самият Едекон не бе застанал най-отпред и в
средата, както му подхождате, а от другата страна. Зад него се виждаше
скирската гвардия, която в момента изпълняваше ролята на тиуни. Мъжът,
който се намираше в средата и явно бе избран за техен водач, беше братът
на Едекон – Чат. Зад тримата воини се бяха разтворили като огромни криле
техните гвардии.
Двете пратеничества се наблюдаваха. Едекон беше срещу Приск,
Рустикиос – срещу Чег, а Максиминос – срещу Чат. Максиминос явно не
разбираше какво става и се движеше нервно.
Авитохол знаеше, че присъствието на Чег винаги е свързано със смърт,
жестокости и екзекуции. Дали Атила не бе решил нещо такова? Той го бе
оставил за известно време и не се знаеше какви мисли бушуват в момента
в главата му. Авитохол реши да избърза и да опита да говори с брат
си, преди той да приеме пратениците. Даже бе мислил, че ще е по-добре да
се представи за него. С преводача Бигил, а и с Рустикиос той имаше лична
работа.
Изведнъж Чат заговори остро и сопнато.
– Какво ви води при нас? – директно попита той.
Бигил бе застанал отстрани и превеждаше.
– Нашият император ни прати при вашия княз, затова сме длъжни да
говорим само с него – надуто и някак превзето отвърна Максиминос. В
сравнение с поведението на хуните, той се държеше някак подчертано
официално, все едно искаше да изтъкне кой е и така да си придаде важност.
Думите и държанието му явно разгневиха Чат, който каза:

410
 – Да не си мислите, че сме били път до тук за свое удоволствие!? Не съм
дошъл, за да се правя на важен и да се надувам пред някакви гниди като
вас! Ние с брат ми Едекон сме владетели сред народа на майка ни! Нашият
княз ни изпрати, за да ви зададем този въпрос – Чат говореше високо и ясно.
Авитохол не го бе срещал отдавна и сега му се стори, че го вижда за пръв
път. Той наблюдаваше фигурата му, която сякаш малко се бе свила и
съсухрила от преди години, но беше все така набита и силна. На якия му
врат висеше дебел златен синджир. Движенията му бяха все така ъгловати,
но излъчващи сила. Животът на Чат се бе развил така, че той да
понесе основните поражения за хуните. Някои от тях бяха планирани, а
други непреднамерени, но всички тях братът на Едекон бе посрещнал с
достойнство.
Чат явно не осъзнаваше, че титлата „княз”, с която Максиминос бе
нарекъл Атила, е по-ниска от император. И като наричаше Атила княз, той
го поставяше в по-ниско положение спрямо Теодосий и така всъщност го
обиждаше.
Изведнъж хунската делегация се обърна и се върнаха откъдето бяха
дошли.
– Странно – каза Максиминос, когато хуните се отдалечиха. – Приск,
запомняш ли всичко? Запиши тези думи! – личеше си, че сенаторът се
пръска от яд. – И какво ще правим сега?
– Може би трябва да се върнем обратно – каза Бигилас.
– Ако Атила не пожелае да ни приеме, не ни остава нищо друго – съгласи
се Максиминос, който бе посинял от гняв. – Това е неуважение!
– Дали все пак да не им предадем писмото, което носим у себе си? – каза
Приск.
– Писмото можем да предадем и на Есла, и на Онегез, и на онзи Мена-
Саг – отвърна сенаторът и погледна към Авитохол, който вече бе забравил
за плановете Ирник да тръгне по-рано.
– Някакво странно движение има, татко – каза Ирник. – Не е ли по-добре
да изчакаме?
Авитохол се съгласи.
– Това посещение беше много странно. Тези тримата дори не погледнаха
своите, а и те се държаха особено.
– Кой беше този в средата?
Бигил беше спрял да превежда, но Авитохол, Ирник, Орест, а и Есла
разбираха всичко.
Приск повдигна рамене.
– Нарече се брат на Едекон – каза библиотекарят. – Едекон наистина има
брат, който се казва Чат. Това май беше той.
– Приск, добре си се подготвил – каза видимо доволният Максиминос.

411
 Ромеите, като повдигаха краищата на робите си, за да не се закачат по
трънаците и високите треви, тръгнаха към палатките си. Явно за днес
всичко бе свършило. Сега беше време да осмислят думите на хуна и да
измислят какво да правят и накъде да поемат. Всички бяха разочаровани.
Това пратеничество, за което се бяха готвили и го бяха чакали
толкова време, заплашваше да се провали преди да е започнало.
Максиминос беше най-малко разочарован, но на лицето на Бигил и
особено на Приск им личеше, че огорчението бе голямо.
– Мисля, че Атила изпрати тези пратеници само заради ниския си
варварски ум, а и те може би не са го разбрали добре, затова се държаха
толкоз лошо с нас. Сега, като размислят, ще проумеят величието и славата
на нашия василевс, ще се върнат и ще се отнесат по-добре с нас.
Авитохол стоеше близо до ромеите и слушаше техния разговор. Скрит
зад качулката, той се усмихваше на наивните им разсъждения.
– Не искам да се връщам в Константинопол с празни ръце! – каза
Бигилас. – Предния път, когато бях тук, взех много неща, които после
продадох или подарих, а най-красивите запазих за себе си и с тях украсих
дома си. Малкият ми син толкова много обича да си играе с тях.
– Така е – съгласи се Рустикиос.
– Атила сигурно ме помни от предния път – каза Бигилас – затова иска да
ме види.
– Аз също искам да посетя този Атила! Искам да го видя! Не желая да се
връщаме! – каза Приск.
Мъжете говореха дълго, препираха се и често разговорът им ескалираше
до викове и карания. Едва привечер взеха решение да се връщат. Приск бе
ужасно разочарован. Ромеите се заеха да прибират шатрите си. По някое
време обаче от степта "долетя" нов конник. Това беше Деел. Авитохол се
зарадва да види мъжа. Деел извика отдалеч.
– Нашият крал не позволява да тръгнете нощем!
Авитохол се учуди, че Деел нарече Атила крал, а не каган, но може би го
стори за пред ромеите. Чат явно се бе допитал и бе разбрал обидното в това
да нарича Атила княз.
След тези думи ромеите започнаха да разтоварват шатрите си, които току-
що бяха натоварили върху каруците. Скоро Деел докара един вол и една
каруца пълна с риба. Всички в лагера се съживиха, защото от много време
не бяха яли хубава, прясна храна и особено месо.
Деел се приближи до Авитохол.
– Господарю Мена-Саг, радвам се да ви видя! – каза той, но така че да не
си личи, че говори с него. Той стоеше така все едно безучастно наблюдава
това, което правеше мъжът с качулката. – Другият човек под качулката,
господарят Ернах ли е?

412
 – Да – отвърна Авитохол. – Той иска да се прибира към Хунград.
– По-добре да остане. Господарят Атила иска да останете с ромеите и да
слушате всичко, което си говорят. След това той смята да ви предостави
да водите преговорите с тях и да посрещнете пратеничеството. Затова моли
да останете с тях колкото се може по-дълго. Есла, Онегез и Скила също ще
са тук, за да ви прикриват.
– Разбрах! – каза Авитохол и се отдалечи. Сега всичко му беше ясно. Това,
което Атила искаше да направи, бе много логично. Българинът осъзна, че
най-добре беше да остане и да се движи заедно с делегацията, а в последния
момент да ги изпревари и да заеме мястото на Атила. Тогава той щеше да
знае всичко за тях и да има голямо предимство при преговорите.
След обилната вечеря, в която всички ръфаха печеното волско месо и
рибата като зверове, а виното се лееше като из ведро, ромеите, замаяни и
преяли, се натръшкаха по леглата си.
Авитохол обикаляше между палатките, за да се порадва на красивото
небе, което тук над пустата бе неописуемо, да подиша чист въздух, за да му
олекне малко и ако може, да подслуша някой разговор. Макар да не беше
много късно, само две шатрите светеха. Авитохол се приближи до едната и
внимателно надзърна вътре. Това бе палатката на Приск. В средата ѝ имаше
поставена голяма дървена маса, скована от дебели летви. На масата бе
поставен светилник, а Приск, приведен над някакви пергаменти, грижливо
записваше нещо. Историкът явно старателно си отбелязваше всичко, което
се бе случило през деня. Авитохол погледа мъжа, но скоро се отегчи. Щеше
да е интересно да види какво записва, как преразказва и интерпретира
случките, на които бе станал свидетел при пътуването им.
След като се отдалечи от шатрата на библиотекаря, българинът се
приближи до централната палатка. В нея трябваше да спи Максиминос,
един огромен нубиец, който носеше името Нигро и му бе прислужник,
както и малко момче на име Цета.
Българинът не надзърташе, защото този Цета бе пъргаво дете и можеше
да изскочи във всеки един момент от там. Нигро пък беше много здрав и
силен и можеше да отнесе от него някой удар в тъмното. Той се приближи
и, като гледаше към звездите, отрупали небето, си представи всичко,
което се случва в шатрата. Така успя да подслуша разговора вътре.
Максиминос тежко се обърна и изпръхтя, като воден кон във водите на
Нил. След малко той отново се завъртя, изстена и дълбоко въздъхна.
– Какво ви е, господарю, да не ви боли нещо? – попита Цета с тънкото си
гласче. Авитохол не можа да разбере дали Нигро спеше вътре, или бе
легнал някъде другаде, но гласът му не се чу и той по никакъв начин не
издаде присъствието си.

413
 – Спи! – изохка сенаторът. – Нищо не ме боли! Измъчва ме срамът, че
някакъв си варварин, човек по-нисш от тревата, се държи така с нас!
– Господарю, вие сте мъдър човек, не мислите ли, че има някаква причина
за поведението на този Атила? Може той да не е толкова глупав, колкото
всички го смятате. Може да е хитрец и да иска да ви дразни. Чувал съм, че
е лош човек, че бил изрод, че отхапвал главите на малките деца,
изпивал кръвта им, а главите им изяждал.
– Стига си говорил глупости! – сгълча го Максиминос. – Само глупости
слушаш при тези прислужници! Цяла вечер сега ще сънувам ужасии!
– Не се ли страхувате, господарю, да се изправите пред този Атила?
– От никого не ме е страх!
– Господарю, онази вечер, когато се напихте, говорехте за Атила лоши
неща и го наричахте с грозни имена.
– Аз не съм правил това!
– Така е, но Бигилас говореше за Атила, че е куче, че не го уважава и ще
го научи на обноски. Хуните слушаха, а веждите им се вдигаха от
учудване. Някои от тях разбират езика ни, господарю.
– Те, хуните, като се напият в нашите кръчми, не знаеш какво говорят, но
после нищо не помнят. Сигурен съм, че и тогава на сутринта никой нищо
не си е спомнял.
Цета каза:
– Господарят Бигилас, който вече веднъж е виждал Атила, каза, че не
бива да се споменават на един дъх името на Атила и на бог. С това той
искаше да каже, че никой човек не е достоен да се нареди до Бог и дори
Исус Христос не е обикновен човек, а Син Божи.
– Бигилас не е господар, той някога беше мой роб, каквито сте вие
двамата с Нигро – прекъсна го Максиминос. Цета обаче продължи:
– Знаех, че той обсъждаше мнението на онзи Мена-Саг. Тръпки ме
побиват от него. Той и онзи другият винаги ходят наметнати с тези
качулки. Всеки път щом се доближат, се взирам в лицата им, но там
виждам само някакъв метален блясък. Тръпки ме побиват, като правя това!
Започвам да си мисля, че под качулката и наметката няма лице и тяло, а е
гебет някакъв.
– Какво е казал този Мена-Саг?
– Че богът и човекът имали еднаква природа. Че всеки човек съдържал
бог в себе си, защото Бог бил безграничен и било смешно да се смята, че
човекът ограничава Бог и има природа, различна от неговата. Според него,
ако ние сме твърдели това, означавало да признаем, че човекът не е
творение на Бог и е по-висш от него, защото има нещо повече от него.

414
 – Този спор и тези думи са ми убягнали – каза сенаторът и отново
изпъшка, явно този философски разговор не му се нравеше след
преяждането.
– Този Мена-Саг говореше логично и много добре, но от устата му
излизаха думите на Сатаната. Той каза, че двамата владетели са синове
божи и са равни, и по никакъв случай нашият владетел не може да е по-
висш от владетеля на хуните.
– Такъв е бил Сатаната – каза Максиминос, като с тона си намекваше, че
му се спи и не желае повече да разговарят.
– Едекон, Мена-Саг и другият мъж с качулката не пийнаха нито капка.
– Мълчи! – простена сенаторът, явно бъбривостта на момчето му идваше
в повече.
– Бигилас беше пиян и всички могат да потвърдят това. Когато опита да
се изправи, той дори се клатушкаше.
Господарю, не ви ли прави впечатление – продължи бъбривото хлапе, –
че онзи, огромният хун изведнъж много се промени?
– Така е. Приск също е изумен. В Константинопол Едекон приличаше на
непохватен идиот. Може би Хризафий го караше да изглежда така. Там той
се държеше като малоумен. Тук обаче е като звяр. Започна да говори рязко
и отсечено, дава заповеди, гледа строго. Стана друг човек, вече не е
онзи добродушен идиот.
– Аз мисля, че това, което правят хуните, е заради думите, които Бигилас
каза. Хуните са ги изтълкували, че Атила не е достоен човек.
– Но, Бигилас не каза нищо такова! Атила обаче не е бог, нали? Това е
ясно на всички!
– Не знам дали е ясно – каза Цета. – Някога нашите владетели също са се
смятали за богове. Може би хуните все още го правят, те не са се срещали
с истинската вяра и не познават още истината на нашия бог Исус Христос.
Авитохол щеше да се изсмее. Тези двамата твърдяха, че човек не може да
бъде бог, че Атила не е бог, а в същото време се кълняха в името на някакъв
ханаански дърводелец, когото смятаха за Бог. В цялата тази ситуация
имаше толкова пристрастие и лицемерие, че той не знаеше как тези мъже
не забелязват това.
Този Цета обаче явно бе доста будно хлапе.
– Цета, ти откъде знаеш толкова много неща? Вместо да се грижиш за
мен, явно пак си говорил с Приск Тракиеца!24
– Приск е най-умният човек в света, господарю! – каза Цета, но се сети,
че това може да обиди господаря му, затова замълча. Максиминос не каза
нищо, само отново изстена.

Едно от имената на Приск било Тракиец не само защото бил роден в тракийския град
24

Панийони, а и може би защото често посещавал Тракия и Филипопол.

415
 – И смяташ, че това е причината да поискат да се върнем?!
– Така мисля, господарю.
– Но нали после Бигилас им се извини и те приеха думите му?
– Това не означава, че не са ги предали на своя владетел. Не забелязахте
ли, че Едекон веднага се отдели от нас? Той сигурно е избързал, за да
предупреди Атила за всичко, което се е случило в престолнината на
василевса.
Авитохол почака още малко, но явно мъжете вътре заспаха и скоро се
отдалечи от главната шатра.

На това място делегацията остана няколко дни. Мъжете се хранеха по цял

ден, те сядаха сутринта и не ставаха от масите, докато звездите не изгрееха.
Понякога някой от тях излизаше на слънчице, за да напече костите си и да
раздвижи схванатите си телеса.
В последно време Авитохол забелязваше засилен интерес към самия него.
Бигилас непрекъснато търсеше компанията му. В Авитохол оставаше
натрапчивото усещане, че той го използва. Преводачът постоянно го
питаше за тази или онази дума от този или онзи език. След това той
записваше това, което му бе казал. Вниманието на Авитохол пък бе
привлечено от Цета, който бе прислужник на Максиминос. Това момче му
се бе сторило интересно.
В този ден, като излезе от шатрата, той видя върху една полянка, върху
свежата зелена тревичка, току-що поникнала и готвеща се за презимуване,
излегнати няколко мъже. От вежливост той се приближи до тях и забеляза,
че това са Приск, Бигил, синът му Рустикиос и малкият Цета. Бигил
веднага го покани при тях, като му помаха с ръка.
– Мена-Саг, елате при нас! – каза Бигил.
От известно време Авитохол искаше да поговори с него насаме и отново
да го пита за миналото му. Трябваше да си припомни от кой род е.
Струваше му се, че преди много години преводачът му бе казал, че е от
Дуло, но той искаше отново да се увери в това. Авитохол дебнеше времето,
за да проведе такъв един разговор. Трябваше да го обмисли добре, за да не
бъде разкрит кой е. Колкото пъти обаче останеха насаме, толкова пъти
Бигил започваше да пита за езиците и не им оставеше време за нищо друго.
– Този младеж – каза този път Бигил, – е много любознателен.
– Да, забелязал съм – потвърди Авитохол.
– Той иска да се научи да говори хунски, за да е в помощ на господаря си
Максиминос.
– Това е добре, но нали вие сте преводач?

416
 – Вие сте много по-добър от мен в този език. Аз го говоря като чужденец –
каза Бигил. – Хунският е много труден език. Той трябва да бъде преподаван
от човек, който е израсъл с него.
Лъч на надежда се появи в Авитохол. Сега му се бе отдала възможност да
пита.
– Защо да сте чужденец? Вие не сте ли хун?
– Не – отвърна бързо Бигил и не пожела повече да се върне на тази тема.
– Мена-Саг, според моя учител – каза Цета – вие сте човекът, който знае
най-много езици в света. Той смята, че сте като Вавилонската кула, събрал
в себе си езиците на всички народи.
– Помислих, че ще кажеш, че съм събрал мъдростта и знанията на всички
народи – каза Авитохол, като се усмихна. Мъжете не можеха да видят
лицето и усмивката му, но я усетиха по говора.
– Мена-Саг, може ли да произнесете някоя дума, за да може Цета да чуе
как звучи тя?
Авитохол се замисли. Като показа към горната връхна дреха на
Рустикиос, той попита:
– Как е палто на хунски?
– „Кепеньек” – уверено отговори Цета.
– „Кепеньок – поправи го Бигил.
– Хунският е много труден за изговаряне. Не е нито „кепеньек” нито
„кепеньок”, ами „кьопьонегь” – след това Авитохол се засмя, това
направиха и останалите мъже. Всички те признаваха, че езикът на хуните е
много труден за учене и говорене. Бигил не се сърдеше, че Авитохол го
поправяше и приемаше това спокойно.
Понеже искаше да говорят за нещо друго и да стигне до рода на
преводача, Авитохол поведе разговора в друга посока. Скоро обаче
бъбривият Цета взе думата и, вместо Авитохол и Бигил, той стана център
на внимание. В присъствието на по-възрастни от него това бе невъзпитано,
но мъжете явно се забавляваха и не го прекъсваха.
– Аз имам влечение към историята и въпреки че моят господар никак не
е доволен, ходя и слушам Приск за всичко, което ми разказва. Историята
ме кара да мечтая!
– Но за да си историк – каза Приск, – трябва да знаеш много езици и да
обикаляш земите на народите. Аз искам да разбирам хуните.
– Само затова ли си тук? – понита Бигил.
– Не само. Аз си водя записки. Някой ден, когато се върна, може да нямам
много пари – каза Цета.
– Предвид колко стиснат е Максиминос – каза Бигил, – няма да си особено
богат!

417
 Цета се стъписа само за миг, защото се сети, че някога този мъж е бил на
неговото място, като прислужник и роб на господаря му. След малко обаче
продължи:
– Може да нямам пари, но понеже ще знам интересни истории,
непременно ще бъда чест гост на различни празненства. Там ще се храня
до насита, без да плащам, ще разказвам на госпожиците приключенията и
кой знае, може някой ден да се оженя за някоя господарска щерка!
– Я къде се бил прицелил нашият Цета! – каза Рустикиос, като се смееше.
– Умен е той, умен – каза Бигил.
– Но-скоро е хитър. Хитрец е нашият Цета.
Мъжете се шегуваха с момчето.
В този момент навън излезе Максиминос. Той се приближи до
налягалите, препичащи се на слънце мъже, и ги изгледа навъсено. Цета
веднага отиде до него, изразявайки своето покорство като кученце,
навъртайки се около краката на господаря си.
– Трябва да сме много внимателни! – после, като се обърна към Бигил,
продължи. – Онзи ден, като се напи, ти обиди владетеля на хуните. Сега
стоим тук и чакаме той да забрави тази обида.
– Разбрах, че думите ми могат да се изтълкуват повратно, но вече беше
късно.
– Внимавай как пиеш и най-вече какво говориш! – каза сенаторът. –
Хризафий ни е натоварил със специална мисия! Ние сме тук и почти никой
не знае за това пратеничество!
– Хризафий се срамува от това, че търгува мира на империята! Той прави
това почти тайно, нали?
– Това теб не те интересува!
– Не се сърди, Максиминос. Аз също смятам, че не ни е нужна война. Аз
съм на страната на Първия министър.
В този момент обаче заговори наивният Цета, който не се усещаше, че е
по-добре да мълчи, отколкото да плещи непрекъснато глупости.
– Хората в метрополията не са щастливи, че се налага да даваме злато, за
да откупваме свободата си. Всеки ромей би искал нашите славни легиони,
начело с Аспар и Маркиан, да се изправят и да победят хуните. Да им
смачкаме главите! Да ги разбием! Ние сме най-великата империя в света,
за нас е унизително да отделяме от златото си и да го даваме на варварите! –
момчето се бе разпалило. Личеше си, че тези думи не са негови, а са чути
на някой константинополски форум, произнесени от опитен оратор.
Като се смееше, Максиминос каза:
– Цета, говориш като ритор, сякаш си от партията на венетите (сините) и
си привърженик на Пулхерия и Маркиан!

418
 Изведнъж сякаш Цета излезе от вцепенението и се огледа. Едва сега явно
осъзна, че всички мъже около него бяха привърженици на прасините
(зелените), които бяха водени от Хризафий. Всъщност всички те бяха
избрани за тази мисия лично от протоспатария. Мена-Саг пък беше хун.
– Това чух да казва Лъв Бес – оправда се сконфузеното момче.
След тези думи, то замълча и с това приключи и разговорът като цяло.
Авитохол така и не успя да се добере до Бигил, за да разбере това, което го
интересуваше.
Пиршеството продължи, докато делегациите не изядоха рибата и не
оглозгаха и последните костици от печения вол. Когато това се случи,
отново тръгнаха. Придвижваха се бавно, явно за никъде не бързаха.
Една вечер небето се бе прихлупило над степта като похлупак. Отстрани
то все още светлееше, създавайки интересна гледка. Не след дълго стигнаха
до малко езеро. Наоколо не се виждаха дървета с изключение на едно
изкривено и кухо дърво, стърчащо на брега на езерото. Авитохол се загледа
в изсъхналото дърво, останало без кора. То изглеждаше гладко като
скулптура. Той си спомни, че в Константинопол тамошните архитекти се
опитваха да изсекат камъка така, че той да заприлича на дърво, а тук
дървото бе заприличало на каменна скулптура.
Езерото не беше голямо, то можеше да бъде преплувано дори от дете.
Следите от конски копита по полегатия му бряг показваха, че е добро за
водопой.
Точно тук Есла и Максиминос решиха да разпънат шатрите. Ирник и
Авитохол нямаха собствена шатра, защото към Константинопол Ирник бе
пътувал в сандък, а Авитохол, понеже бързаше след тях, не беше имал
време да вземе юрта. Затова всеки път двамата спяха в различни шатри, но
най-често бяха гости в шатрата на Есла, където щяха да бъдат и сега.
Авитохол стоеше и наблюдаваше как тъмните облаци притискаха
светлината към мрачната черна земя. Светлата част по-средата имаше в
себе си жълто, червено, розово и бяло. Изведнъж в нея се появи искричка,
която нарасна и я разцепи. Това беше светкавица, тя бе толкова далеч, че
българинът не чу дали е последвана от гръм. Той стоеше изправен
като истукан. Лек повей на вятъра, който полъхна по земята, влезе под
качулката му и помилва бузата му. Авитохол се усмихна. Степта беше жива
и той усещаше това с цялото си същество. Българинът нямаше нужда някой
да му казва това, както и не желаеше да го доказва на някого.
В този момент видя как гладката като огледало повърхност на езерцето
започна да подскача. Отначало това ставаше по-рядко. Няколко малки,
обли стълбчета се устремиха нагоре. Около тях се появиха концентрични
кръгчета, които ставаха все повече и повече. Езерото за миг оживя и
започна да танцува. Повърхността на водата вече не беше като стъкло.

419
Авитохол стоеше и гледаше тази магическа гледка, все едно отсъства. Той
бе наблюдател на всичко това, но него го нямаше.
Отначало около него всичко бе тихо и спокойно. Той дори не чуваше
капчиците дъжд, които се спускаха някак безтелесни от небето. Постепенно
капките ставаха все по-големи и падаха все по-често. Вятърът го лъхна.
Този вятър, който преди малко бе като милувка, сега бе остър и бръснещ
като шамар. Поривът бе толкова силен, че за малко не го повали на колене
и не го преобърна назад. Авитохол обаче бе като това дърво, под което
стоеше изправен. Той се бе слял със степта, с това място, с цялата природа.
В този момент осъзна, че досега винаги бе възприемал Тангра като бог,
като нещо извън него. Той знаеше, че бог е Всичко, той е както извън него,
така и в него, а Авитохол бе само една ципа. Това беше егото му. Неговото
его отделяше част от Тангра и го ограничаваше. Той знаеше всичко това,
но сега за пръв път разбра как можеше да общува с Бог. Само трябваше да
си пожелае нещо, да го направи искрено и силно. Понеже Бог беше в него,
той можеше да му въздейства. Богът в него и онзи отвън бяха един и същи
Бог. В този момент тук, стоящ под дървото и пред езерото, в средата
на бурята, той разбра как да изравни потенциалите на двата бога – външния
и вътрешния. Всичко започваше отвътре. Авитохол сля двата бога и получи
единение. Неговата същност се разтвори в тази на Бог. Бурята и времето
бяха нещо малко, незначително. Той бе оста, около която се движеше
целият свят, той беше бог. Той бе Световното дърво. Той беше
тугът, връзката между земята и небето. Изведнъж осъзна, че
отново трябваше да направи свещен туг, за да се осъществи връзката между
него и Тангра. Всичко това, което се случваше пред очите му, беше
поличба. Онзи, старият, бе останал някъде в Пещерата на Тангра. Другият,
златният, който с Едекон бяха подарили на Атила, през повечето време
стоеше в Хунград с щита „Медно гумно”. Затова трябваше да направи нов
туг.
В този момент той беше шаман. Беше престанал да бъде себе си и беше
дъждът, вятърът, небето, земята, сухото дърво, езерото. Авитохол посегна
да извади меча си. Отначало му се стори, че това е уместно. Мъжът не беше
на себе си и действаше под напора на орендата. Той посегна към меча, но
мощен порив на вятъра изтръгна оръжието от ръката му и, като го превъртя,
го запрати в езерото. Авитохол беше изумен. Тангра и орендата бяха отнели
меча му. Каква поличба бе това? Той искаше да разбере, но не можеше да
контролира мислите си.
Качулката бе паднала от главата му, но това вече не го притесняваше. В
тази буря нямаше кой да го види. Авитохол отвори очи и видя меча, който
стърчеше над водата. Езерото бе плитко и може би поради това цялото бе
набраздено от вълничките. Като се вгледа в блестящото острие на меча,

420
му се стори, че то разсича вълничките, които се движеха около него.
Авитохол се взираше в меча като обсебен. Пред очите му се създаде илюзия
все едно мечът летеше и разсичаше някакъв ефирен, нежен плат, на какъвто
бе заприличала водната повърхност. Илюзията бе толкова пълна, че
българинът забрави, че се намира в Хуния, на брега на езерото. Неговият
дух летеше и следваше меча пред него. Орендата бе изтръгнала оръжието
от ръката му, но защо? Дали Тангра не желаеше да се раздели с меча? Кой
от мечовете беше този? Неведнъж се бе уверявал, че това не е Драконовият
меч, Мечът на боговете. Той носеше меч, изкован от него самия и
Ковендра – най-добрия майстор-ковач в света, който всъщност бе
прекрасно оръжие. Продължаваше да се взира в острието и се питаше дали
това не беше знак, че трябва да остави меча в дар на Господарката на
езерото? Авитохол се сети, че така в келтската митология наричаха висшата
богиня. Господарката на езерото се наричаше още Нимуе или Нимю и днес
това бе Анна. Тя беше господарка на Авалон, който бе разположен сред
мъглите на езерото. Затова богинята на келтите се наричаше Господарката
на езерото. Дали тази поличба не означаваше, че трябва да предаде меча си
на Анна? Той имаше син от нея, който се наричаше Ланселот, но не го бе
виждал от дете. Синът му беше роден в град Лугдунум (днес Лион), в Галия.
Къде ли се намираше сега? Авитохол имаше син и от Баяра, която хуните
наричаха Н'Кара. Тя обаче имаше и друго име, шаманско, и то беше Морг
или Моргана. Винаги досега бе смятал Ирник за свой наследник. Ланселот
в момента трябваше да е на осемнадесет-деветнадесет години. Авитохол се
замисли колко много трябва да е пораснал. Това, че поривът на вятъра
отнесе меча му в езерото и го поби там с дръжката надолу, не означаваше
ли, че трябва да предаде меча си, своето наследство, на сина на Нимуе –
Ланселот?
Авитохол наблюдаваше острието на меча, когато изведнъж някаква
невидима сила започна да вдига водата от езерото и я оформи в огромна
водна вихрушка. Ако се намираше в света на хората, българинът сигурно
щеше да се възхити на гледката, която се разкриваше пред очите му. Очите
му обаче бяха обърнати така, че в тях се виждаше само бялото и мъжът
нищо не виждаше.
Когато се върна в света на хората, видя как някаква шатра, носена от
силните пориви на вятъра, „прелетя” през езерото. След нея припкаха
няколко мъже. Българинът отново наметна качулката си.
– Татко – чу до ухото си гласа на Ирник, – какво правиш тук?
Небето бе раздирано от светкавица след светкавица. Авитохол не знаеше
какво да обясни, а и тътените наоколо му пречеха да каже каквото и да е.
Земята се тресеше от грохота на мълниите. Поривите на вятъра бяха
толкова силни, че събаряха хора и ги запокитваха в езерото. Тези, които

421
нагазиха, за да извадят шатрите, бяха натискани към водата и вятърът
заплашваше да ги удави. Изведнъж небето сякаш се раздра. Силно, ярко
сияние освети небосвода. Авитохол много пъти бе виждал мълния. Той си
спомни онази нощ, когато Атила получи „Меча на Марс” и двамата едва не
оглушаха. Сега обаче това не беше мълния, нямаше и грохот. Черното небе
се разкъса, облаците за миг като че се пръснаха и изчезнаха. Както
беше нощ, изведнъж настана ден. Авитохол погледна изумен нагоре и видя
огромно огнено кълбо, което се движеше и осветяваше всичко наоколо.
Никога досега не бе чувал за такова нещо. Дори Витлеемската звезда, която
тумир бяха проследили, за да открият родения току-що Христос, не е била
такава. Тя е била комета, звезда с опашка, която е стояла като закована
върху небето. Това тук бе огромно огнено кълбо, което летеше право към
тях. То променяше толкова бързо положението си, че той виждаше сенките
на мъжете, които се въртяха около него. Всички мъже стояха като
вцепенени и наблюдаваха това изключително явление. Авитохол ги
погледна за миг и те му заприличаха на долмени. Огнената топка свистеше
и се спускаше все повече. Изведнъж се чу силен гръм. Това не беше тътен,
а взрив. Земята под краката му подскочи като див кон и той отлетя, а после
тежко падна върху нея. Всичко стана толкова бързо, че изтръгна въздуха от
гърдите му. Ударът бе толкова силен, че в първия момент помисли, че е
мъртъв. Авитохол лежеше върху земята и не можеше да разбере жив ли е,
или носи със себе си спомен от света на сенките.
Внезапно огненото кълбо се изви и падна в езерото. Чу се силно съскане.
Стена от вода и кал се вдигна от езерото и заплашваше да залее мъжете.
Съскането продължаваше, а зад стената, която заплашително се
приближаваше към тях, се вдигна огромен стълб от пара, който се извиси
към небето. Българинът стоеше и не можеше да помръдне. Там някъде пред
него бе мечът му. В този напрегнат момент, който приличаше на сцена от
Апокалипсиса на Йоан, Авитохол не мислеше за нищо друго, освен за меча
си.
Мъжът отново насочи вниманието си към стената от вода и кал, която се
движеше срещу него, и забеляза колко бързо тя се смалява. Когато го заля,
му направи впечатление, че водата беше топла. Там, в средата на езерото,
се бе получил голям кратер, който бързо се засипваше с вода и кал.
Авитохол наблюдаваше внимателно всичко около себе си, защото беше
сигурен, че никога повече в живота си няма да види такова нещо. Изведнъж
нещо твърдо се удари в краката му. Погледна надолу. Това бе мечът му.
Мъжът се наведе и спокойно го взе. След това, което току-що бе видял,
спускащият се от небето огнен болид, вече нищо не можеше да го учуди.
Повечето суеверни хуни се бяха пръснали из степта, опитвайки да избягат
от това, което заплашваше да се превърне в огнен ад. Всъщност Авитохол

422
си бе представял ада точно така – огнени мълнии, черни хора, които стоят
пред езеро, в което се потапя огромно огнено кълбо.
Авитохол стоеше близо до ромеите и слушаше техния разговор. Скрит зад
качулката, той се усмихваше на наивните им думи. Ромеите се молеха и
бяха сигурни, че това е било поличба от техния Бог. Максиминос, който
доскоро се бе въргалял в калната земя, изглеждаше така, все едно очаква
огнената мълния да е избила неверниците варвари. След огнения ад обаче,
върху главата им се стовари потопът. Дъждът се лееше като из ведро.
Българинът не знаеше дали огненото кълбо, което продължаваше да съска
и да изпарява грамаден стълб от пара към небето, бе причината за този
дъжд, но досега не беше виждал такава буря и дъжд. Капките бяха огромни
и като че ли също бяха по-топли от обикновено.
През цялото време Авитохол знаеше, че огненото кълбо бе ударило
центъра на езерото и бе направило кратер, стените на който сигурно се
спускаха отвесно надолу. Може би това беше бездна към отвъдното, към
шеола, ада. Дъждът и вятърът заплашваха да ги запокитят натам. Може би
денят на Апокалипсиса, по-скоро нощта бе настъпила и от там щяха да
наизскачат всякакви чудовища, дракони, демони и конници. Авитохол не
искаше да се намира близо до гърлото на ада.
Всички тичаха в различни посоки. Нощта бе тъмна като в рог, дъждът
заплашваше да ги удави. Поривите на вятъра ставаха все по-силни.
– Ирник, върви след мен! – извика той и погледна меча, който сияеше и
осветяваше пътя пред него. Това бе съвсем бледа, магическа светлина, но
му помагаше да се ориентира. Така, както си вървеше напред, пред очите
си видя бялата козина на Аспа, гривата, развявана от вятъра, и дългата му
опашка. Стори му се. че конят му също свети с магическа светлина или
отразява тази на меча. Авитохол пое поводите на животното. Беше
сигурен, че орендата ще го запази и спаси, ще го насочи в
правилната посока. Мълниите продължаваха да раздират небето. Бурята
се бе развихрила дотолкова, че на Авитохол му се струваше, че е кораб,
който пори бурните вълни на океан. Беше толкова мокър, все едно гази в
река, а не върви в пустата. Макар да бе ужасно уморен и изумен от това,
което току-що бе наблюдавал, не беше притеснен. Душата му беше
спокойна. Тази буря и всичко, което се бе случило, го бе доближило до
Тангра. Той вървеше, но знаеше, че не е напосоки. Той беше българин и
знаеше, че орендата го водеше нанякъде. Скоро се убеди, че е точно така.
При проблясването на поредната светкавица видя пред очите си
дървени къщи. Те бяха със сламени покриви, но много по-устойчиви
на бурите и талазите вода.
– Ирник, върви и доведи ромеите и нашите хора! Тук има селище!

423
 Момчето нямаше нужда да му се повтаря. То побягна назад, като крещеше
с всичка сила, но гласът му скоро се разтопи в грохота на бурята,
плющенето на дъжда, тътена на гръмотевиците и поривите на вятъра.
Авитохол, като водеше Аспа за поводите, се приближи до първата къща.
Изведнъж го нападнаха няколко огромни кучета. Те лаеха силно, но бурята
бе толкова оглушителна, че той ги чуваше някак отдалече. В този момент
Аспа започна да бие къчове и така заплашваше да засегне и него.
– Помощ! Помощ! – Авитохол крещеше с пълно гърло. Кучетата го
нападаха стръвно и сигурно скоро някое от тях щеше да го ухапе.
Неочаквано обаче кучетата побягнаха нанякъде, като продължаваха да
лаят заплашително, но той вече почти не ги чуваше, защото бурята все още
бушуваше. Скоро българинът разбра къде бяха отишли. Те нападаха
Ирник и пратениците, които той водеше със себе си.
– Помощ! Има ли някой тук? – викаше Авитохол и влече между къщите.
Едва сега хората тук го чуха и гласът му надви над шума на бурята. От
една от къщите се подаде главата на някакъв мъж с факла, който извика на
хунски.
– Кои сте вие? Какво търсите тук но това време?
– Ние сме хуни и ромеи! Делегация сме! Нуждаем се от помощ! Дайте ни
подслон! Шатрите ни бяха отнесени от бурята в езерото!
Докато Авитохол говореше с мъжа, от много къщи наизлизаха хора, които
също носеха факли. Това беше малко хунско селище. Не след дълго хората
прогониха злите кучета и помогнаха на окаяните мъже да се доберат до
къщите им.
Авитохол и по-знатните мъже от делегациите бяха поканени в най-
голямата къща, намираща се в центъра на селото. Тя явно бе на първенеца
на това село. В нея обаче не живееше голямо семейство. Мъжете се
настаниха в огромната стая, която сигурно служеше и за събиране на
мъжете на селището на съвет. Есла седна на една пейка, а до него се
наредиха Орест, Онегез, Скила и Ирник, който все така бе с качулка
на главата си. Ромеите застанаха до вратата все едно са на пост. Всички се
чувстваха неудобно, защото от тях течеше вода, която се събираше на
локвички под тях. Така те мокреха пода и чергите, проснати върху него.
Максиминос едва стоеше на краката си от изтощение. Цета му помагаше
да се крепи. Сенаторът седна на друга пейка, поставена срещу първата. До
него не настаниха ромеите. От главата на Бигил течеше кръв и Рустикиос и
Цета, след като помогна на своя господар, се втурнаха да помагат на
преводача.
По някое време в стаята се втурнаха някакви мъже. Те поставиха една
пейка така, че да бъде между пейките на двете групи. След малко в

424
помещението влезе жена, която явно бе господарката на това място. Един
мъж огледа изумен неканените и нечакани гости и предпазливо попита:
– Търговци ли сте? От Рим ли идвате, или от Константинопол?
– Не сме търговци, дипломати сме.
Авитохол се вторачи в мъжа. Той му бе познат. След малко се сети. Той
беше прислужник на една от жените на Бледа – Алиде. Мъжът се казваше
Задан. Авитохол си спомни, че в онзи грозен ден, в който Атила преби до
смърт Зеркон, той пощади вдовиците на брат си и им даде земя и няколко
селища, които да владеят, за да не изпаднат в нищета и да не живеят в
мизерия.
Задан огледа мръсните, мокри ромеи, които трепереха от студ и
изтощение. В първия момент това го зарадва, но след това човечността у
него взе връх и той накара на всеки един от тях да бъде дадено сухо, топло
одеяло.
– Слава на бога Исуса Христа! – извика Максиминос и пое одеялото, като
се зави с него. В следващия момент поставиха в ръцете на делегатите по
една чаша топло вино. В помещението веднага се разнесе ароматът на
топлата напитка, който стегна гърлото на Авитохол и му пречеше да диша.
Тази миризма му се стори много неприятна.
Този път Максиминос не успя да намери думи, с които да изрази добрите
си чувства, и само вдигна поглед нагоре, изпълнен с благодарност.
Задан нареди на своите хора да настанят ромеите в една дървена къща.
Преди да успеят да тръгнат, се обърна към хуните, погледна първия от тях
и падна на колене пред него.
– Господарю, Есла, не ви видях! Тези ромеи привлякоха вниманието ми. –
Задан огледа Едекон и се поклони и пред него. След това се поклони пред
Орест, а най-накрая и пред Авитохол. – Господарю, Мена-Саг – каза той, а
това впечатли всички ромеи. С пътуването и времето, което прекарваха
заедно, с това, че ги бяха правили на глупаци, особено единия от тях, те
бяха свикнали с хуните и като че бяха забравили, че всички те са сановници
на Атила и из техните земи са господари и владетели.
Тази вечер всички спаха непробудно, защото бяха ужасно изтощени.
Авитохол извади двете еднакви ками и ги сложи една до друга. Макар да
бяха напълно еднакви, той можеше да различи двете оръжия, кое беше на
Арион и кое на Евгениус. Отново се запита откъде у Арион бе попаднала
тази тиунска кама? След това отгоре им постави камата на
Авзоний. Погрижи се и за меча. Ирник го гледаше учудено.
Авитохол искаше да му обясни за камата на Евгениус, но виждаше колко
уморен е синът му, а след преживяното покрай езерото и той не се
чувстваше добре, тялото му бе изтощено до краен предел, а духът му бе
зареден от общуването с могъщата стихия, с която се бяха сблъскали.

425
 На другата сутрин хуните и ромеите се върнаха край брега на езерото. То
се стелеше пред тях с гладка повърхност, все едно не се бе случило нищо
особено. Авитохол изгледа измамната вода. Днес тя бе по-гладка от
сребърно огледало и в съвършената повърхност се отразяваше небето. Като
се вгледа в нея, му се стори, че надзърта в дупка в земята, а там се вижда
второ небе, с пълзящи по него облаци.
Авитохол обиколи езерото. По някое време видя кривото, извисяващо се
над степта, сухо дърво. В този контраст между живото езеро и сухото дърво
с гърчави, възлести клони имаше нещо съвършено. Те двете представляваха
единство.
Докато стоеше загледан в езерото, към българина се приближи Приск.
– Това, което видяхме снощи, беше нещо изключително! Аз видях ангел!
Това бе паднал ангел, който е бил прогонен от рая!
Авитохол се усмихна, но мъжът нямаше как да го разбере. За да
предизвика в него изумление, той каза:
– Така някога Адам и Ева били прогонени от Едем. Легендата разказва,
че те били свалени на земята невредими от някакъв ангел. При слизането
обаче неговите криле обгорели. Тази легенда, която аз знам, твърди, че
това е Сатаната.25
– Това е много интересно – каза изуменият Приск. – Никога не съм чувал
тази легенда! Не знаех, че хуните разбирате от християнство! Снощи това
беше нов падащ ангел! С всеки такъв ангел е настъпвала някаква промяна
в света, започвала е нова епоха!
Авитохол се ядоса на себе си, че сам не се бе сетил. Разбира се. Той си
спомни стърчащия от езерото меч, неговото острие, което сияеше и сочеше
нагоре към небето, и ангела с горящи криле, който се бе забил в езерото.
Спомни си съскането и парата, които се извисяваха към небето. Тази гледка
беше извън този свят. Това бе божие знамение. Досега не беше чувал за по-
явен божи знак. Това не беше обикновена поличба, това беше вик! Рев! Бог
крещеше на човечеството! Авитохол се разгневи на себе си. Колко заспал е
бил, щом не можа сам да се сети. Отново си спомни острието на меча, който
сочеше към небето, спускащото се огнено кълбо и парата, издигаща се като
величествен стълб нагоре. Този знак беше за него, а той се нуждаеше от
думите на някакъв си библиотекар, за да се сети. Сега само за миг той като
че прочисти очите си, провидя нещо, което му се струваше очевидно.
През целия си живот, по време на обиколката си по света, той бе преживял
едно духовно пътешествие. То беше изследване на религиите. Най-важното

25
В исляма се смята, че камъкът, с който Адам и Ева (Адем и Хавва) слезли на земята,
е този, който днес се съхранява в храма Кааба в Мека.
Едно от имената на Приск било Тракиец не само защото бил роден в тракийския град
Панийони, а и може би защото често посещавал Тракия и Филипопол.
426
му постижение беше, че с времето бе започнал да видоизменя тангризма, в
който вярваше. Авитохол беше навлизал в Тангра непрекъснато и това
щеше да продължи до пълното му самоунищожение. Той бе разбрал, че
бъдещето на човечеството е в това всеки човек да живее осъзнато,
непрекъснато да се бори за своето духовно израстване, никога да не спира
да анализира себе си, същностите си, комплексите си. Така вярата трябваше
да изчезне. Бъдещето бе такова. След време в света нямаше да има общи
религии, в които да вярват хиляди и милиони. Всеки човек щеше да вярва
в своя религия, която сам щеше да изведе, и нямаше да нарича Бог с други
имена, щеше да изчисти името му от всички наслоения и да го
нарича просто „Бог“. Авитохол не знаеше как да нарече тази религия.
Всъщност тя дори нямаше да бъде религия. Това щеше да бъде лично
духовно учение. Всеки човек щеше да се намира в собственото си ниво, да
има собствен Път. Самият напън да даде име на тази своя идея, да я оформи
като религия, го обземаше всеки път, когато загубеше своята духовна
будност и ниво. Той знаеше, че ако нарече тази своя религия тангризъм или
по някакъв друг начин, това ще унищожи самата идея. Това
противоречеше на нейната същност. Така той бе извел учение, което дори
не можеше да нарече, не можеше да определи неговите постулати, защото
най-важното за него бе свободата и осъзнатостта. Това бе път на
самоусъвършенстване и себепознание, непрекъсната борба за ориентиране,
духовна будност, анализиране на всяка ситуация. Тази борба не беше по
силите на всички хора. Днес тя бе невъзможна и изглеждаше химера. Той
обаче знаеше, че това е бъдещето. Дали ангелът, който падаше, не искаше
да го посочи не просто като следващия пророк, дори не като сина
Божи? Той беше нещо повече, какво обаче? Не беше пророк, нито
Син Божи. Може би бе посочен в Библията като Антихриста, като нещо,
което щеше да доведе до края на света.
Авитохол стоеше и наблюдаваше небето, по което пълзяха дебели
разноцветни облаци. Днес времето бе студено и духаше вятър, слънцето не
успяваше да пробие през облаците. Всичко около тях бе влажно и свежо.
Личеше си, че снощи се бе разразила буря, защото на места краката им
затъваха в дълбоки локви. Авитохол погледна Приск. Ромеят
размишляваше за някакви свои си работи. Като малко дете, което с
любопитство опознава света, той бе способен най-много да анализира
някой текст или постановка на Библията. Дълбочината, до която стигаше
Авитохол, бе недостижима за този християнин. Колко ли щеше да се учуди
Приск Панионийски, ако можеше да надзърне в главата му и да разбере
какви мисли го вълнуват? Авитохол си представи кръстещия се и тичащ от
ужас ромей и се усмихна.

427
 Българинът се огледа наоколо. Някои от шатрите още плуваха из езерото.
В този момент ромеите нагазиха в езерото и нарушиха неговото
съвършенство. Някои от конете се бяха разбягали из равнината и хуните ги
събираха.
Ромеите бяха много притеснени да не са загубили даровете, които носеха
за Атила. Хуните им помагаха и когато всичко бе събрано и проверено, с
учудване откриха, че нищо не липсва. Тогава те започнаха да благодарят
на хуните.
– Посещавал съм много страни, но никога досега не съм срещал толкова
честен народ – каза Максиминос. После се обърна към Приск и каза: –
Макар да изглеждат страховито, все повече ми се струва, че хуните, когато
не са във война, са като агнета, чисти и невинни.
След това сенаторът накара Цета да извади една от най-празничните му
тоги, тази, с която мислеше да се представи пред Атила. В това време
Нигро събираше багажа на сенатора, който бе най-голям.
– Смятам да изразя благодарността си към господарката на селото! – каза
сенаторът.
– Тя е вдовица на брата на Атила, Бледа – каза Есла. – Казва се Алиде.
Максиминос, пременен и следван от Бигилас, Рустикиос и Приск, а накрая
и от Цета, вървеше по влажната степ. Краката му потъваха в меката кал и
ходеше с усилия, но продължи, защото пред благодарността не трябваше
да съществува преграда. Есла, Онегез, Авитохол, Орест и Ирник също ги
придружаваха. Когато наближиха селището, Авитохол забеляза, че между
дървените къщи и юртите от предната вечер се издигаше нова шатра. Тя
беше огромната, с масивна сребърна топка на върха ѝ и знаме, което той
много добре познаваше. На това знаме имаше червена ръка, която стоеше
като отсечена и държеше кървав меч. Това бе шатрата на Чат или
Едекон. Някой от братята, а може би и двамата, се намираха тук.
Групичката, с гордо вдигнати глави, влезе в къщата, в която снощи Задан
ги бе посрещнал и приютил. Алиде, като истинска кралица, седеше върху
красив дървен стол с висока облегалка и множество дървени инкрустации.
Лицето ѝ излъчваше достолепие и достойнство, личеше си, че е
вдовстваща императрица. Сенаторът изрази своите най-дълбоки почитания
и благодарност. Алиде изгледа Максиминос и направи жест, с който посочи
къде трябва да седнат ромеите. За тях бе отредена отделна маса. След това
хуните се представиха пред вдовицата на Бледа. Тя изразяваше уважението
си като пред равни. Тъкмо хуните сядаха, когато в стаята влязоха
двама мъже, които всички познаваха. Това бяха Едекон и Чат. Алиде не
можа да се стърпи и се изправи в присъствието на Едекон. Огромният
генерал огледа просторната стая и като че ли остана доволен. След това зае
най-важното място на хунската маса. Есла му отстъпи първенството на

428
масата без никакви уговорки. Чат седна до него. В този момент
прислужниците на Алиде започнаха да внасят различни храни и вино. Те
бяха опекли някакво голямо животно. Ромеите питаха за всяко нещо, преди
да хапнат. Те бяха научили, че понякога хуните ядат конско месо и явно се
бяха притеснили от това.
Скоро започна пиршество. Този път обаче всичко бе в границите на
нормалното. Хуните пиеха, но не прекалено. Може би притеснени от
императрицата-вдовица, те не се нахвърляха върху храната като гладни
лешояди, а ядяха бавно и спокойно. Това продължи до вечерта. Когато
хората на Алиде запалиха факли, се проведе някакъв спор, но и той беше
нормален.
По някое време подпийналият Орест, като се изправи, поздрави масата на
ромеите. Този път Приск и той бяха на различни маси.
– Пийте! Това вино е хунско. Нашият владетел не само властва над
народите, но и над природата. В безплодната степ той отглежда лози, на
които могат да завидят всички народи. От тях правим това вино, то е по-
добро от виното, което се пие в Константинопол.
Приск явно се засегна и се изправи. Той заговори, готов да отвърне на
предизвикателството.
– Орест, ти знаеш, че в Константинопол не се пие само едно вино. В най-
големия град в света се пие вино от всички краища на света. Ние пием вино
от близка Тракия, там, в плодородната низина на река Еврос, която
поновому наричаме Хебър, има чудесни лози, в ската на планината Родопи
се прави невероятно вино, гъсто и силно; в Родопите има вино, което
дори според теб е най-доброто. Ние пием вино от Персия, от Кипър, което
мнозина смятат за най-доброто в света, пием вино от Крит, дори понякога
от Бургундия и Западна Европа.
– Но хунско вино не сте пили – извика Орест.
– Хубаво е – съгласи се Приск.
– Аз съм участвал в неговото създаване. Нашият владетел, където и да
отиде, събира лози и опитва виното. Той иска да награждава своите воини
с най-доброто вино.
– Готите пият най-много вино в света. Остготите обожават тракийското
вино, а вестготите правят свое вино в Галия и пият от бургундското.
– Е да, то и италийското вино не е лошо, но тракийското и хунското са
най-добри!
Това бяха единствените по-остри думи. Двете маси продължиха да спорят,
но правеха това възпитано и на не много висок глас. Те изглеждаха все едно
се намират в сената. Всеки един от тях, когато искаше да защити тезата си,
се изправяше с чаша в ръка и бавно изричаше доводите си, а другите го
изслушваха културно и вежливо, клатеха глави и когато са доволни, и

429
когато не са съгласни. Приск търкаше очи и не можеше да повярва, че това
са същите онези хуни, които бе виждал преди няколко дни в кръчмите на
Константинопол. Най-променен, разбира се, беше Едекон, който сякаш бе
станал друг човек. Едва сега библиотекарят виждаше колко много са
респектирани хуните от него.
Нощта все още не бе напреднала, когато Алиде стана и с това показа, че
иска да се оттегли. В този момент всички мъже в стаята също си тръгнаха.
Тази жена ли бе виновна за странното поведение на мъжете? Приск мисли
върху това цяла нощ, преди да заспи.
Авитохол пък се зарадва на Деел, който отново се бе върнал с Едекон.
– Защо си тук? – попита Авитохол, докато двамата с Ирник вървяха към
къщата си.
– Дошъл съм тук, за да ви пазя – отвърна той.
Празненството продължи и през следващите дни и нощи, но все така под
контрол. Приск и Максиминос все повече се учудваха на метаморфозата,
която бе настъпила в поведението на Едекон. Той бе станал друг човек, не
пиеше, не се държеше като глупак. Приличаше на чапла, която
съсредоточено дебне жабка. Сенаторът настръхваше, защото знаеше, че
тази жабка са те. Този Едекон бе успял да ги заблуди, че е глупав и наивен.
Сега те осъзнаваха тази своя грешка. Максиминос не бе посветен в тайните
на Хризафий и не виждаше с какво хунският генерал може да навреди на
мисията, но тези, които бяха наясно с тайните мисии, сигурно имаха
основание за огромно притеснение. Приск беше много разтревожен,
Рустикиос и Бигилас също.

В следващите дни към пируващите хуни и ромеи се присъедини

делегация. Тя пристигнаха, докато мъжете седяха на масата. Всъщност те
правеха това през по-голямата част от времето. Някакъв викач, когото
всички наричаха Казон, обяви, че е пристигнала делегация от Рим. Той
неизменно стоеше до вратата и носеше на кръста си огромен рог от слон.
Вдовицата на Бледа стана и ги приветства. Отначало ромеите не
разбраха какво става. Едва когато чуха ромейска реч, се оживиха.
– Аз съм комес Ромул – говореше мъжът, който явно предвождаше
римската делегация. – Изпратен съм при Атила и пътувам към неговото
селище.
Мъжът, който превеждаше, се представи втори.
– Аз съм Промот, управител съм на провинцията Норик26 – каза мъжът.

26
Норик – римска провинция, намираща се между реките Драва и Дунав.
430
 Понеже това бе най-близката до Хуния римска провинция, явно нейният
управител знаеше горе-долу хунски. Той се представяше пред Алиде и
нямаше възможност да се огледа. След това се обърна и каза:
– Това е генерал Роман.
Изведнъж, за общо учудване на всички, Орест се изправи и, като
прегърна четвъртия мъж, заговори на римски.
– Татко! Татко!
Всички присъстващи наблюдаваха това изумени. От другата маса се
изправи Приск и каза:
– Чичо! – и се поклони. След това двамата мъже се прегърнаха. Това
предизвика още по-голямо недоумение у хората.
Когато Приск се освободи от прегръдката на стария мъж, Максиминос го
попита:
– Какво става?
– Това е Татул, бащата на Орест и Констанций, той е мой чичо.
– Значи ти живееш в Константинопол и участваш в нашата делегация,
Татул е в Рим или Равена и участва в делегацията на Западния Рим,
Констанций е секретар на Атила, а Орест е един от най-прославените му
генерали и влиятелни хора в държавата на хуните.
– Така е – каза Приск.
– Вие сте се оплели като свински черва – каза сенаторът. — Скоро с
вашия род сигурно ще превземете света!
– Това е Татул – каза управителят на Норик.
Алиде се изправи. Тя изглеждаше като кралица, все още не бе раждала и
тялото ѝ бе запазено.
В този момент заговори комес Ромул.
– Ваше величество – каза той, а Промот превеждаше, – преди няколко
нощи ни застигна буря. Тя ни нанесе тежки щети и непоправими
поражения, ние търсим помощ!
– Ще я получите – каза Алиде.
– Защо сте тръгнали към Атила? – попита изведнъж Максиминос.
Ромул погледна константинополския пратеник и каза:
– Вие кой сте?
– Аз съм Максиминос и съм началник на пратеничеството на Негово
величество Теодосий II до Атила.
– Ние също сме пратеничество, но на Негово величество Валентиниан III
до Атила.
В този момент Татул, Приск и Орест седнаха на масата на хуните, точно
до Авитохол, и си зашепнаха.
– Защо пътувате към Хунград? – попита Орест своя баща.

431
 – Атила поиска и Флавий Аеций бе принуден да го направи magister
militum. Той си определи такава заплата, че всъщност това си е вид скрит
данък. Ние носим заплатата му за последните месеци. Атила каза, че не
иска вече да му я събираме, а всеки месец да му изплащаме заплатата.
– Ти какво правиш тук? – Татул се обърна към Приск.
– Василевсът ме изпрати тук със задачата да записвам всичко, което се
случи с пратеничеството на Максиминос. Теодор Кирски и аз смятаме, че
хуните са краят на света, че те са последното предупреждение, което Бог
ни праща. Те са народите на Гог и Магог.
Авитохол беше чувал много подобни мнения. Той бе забелязал, че
колкото по-прост е един човек, толкова по-голяма е неговата убеденост, че
краят на света е близко и причината за това се крие в хората около него.
Българинът би се изхилил, но не искаше да издава, че чува разговора
между тримата и му е толкова интересен. От одеве всъщност той бе
престанал да следи това, което ставаше в стаята, защото думите
между тримата му казваха много повече.
– Защо точно теб изпратиха? – попита Татул.
– Аз съм оръжие. Теодосий II загуби вяра в това, че западът ще му
помогне. Докато Атила разоряваше Мизия и разруши Рациария, докато
обезлюди Нейсос и Маркианопол гореше, докато обричаше Филипопол на
разруха и забвение, Флавий Аеций си седеше в Рим и наблюдаваше всичко
това. Теодосий е решил, че ние с Максиминос можем да манипулираме
и променим мирогледа на хуните и Атила.
– Това е смешно! – каза Орест. – Ти въобще не знаеш кой е Атила.
– Знам, той е демон!
– Дори не знаеш какъв демон е! – отвърна Орест. – И как ще го
манипулирате?
– Като му напомним колко века Рим е издържал на военния и всякакъв
друг натиск на целия свят. Колко гръбнаци на вождове на диваци сме
прекършили.
– Вие и мисията ви сте обречени!
– Искам да попитам още нещо. Този Едекон какъв е? Отначало в
Константинопол го смятах за малоумен, тук изведнъж се промени, стана
надменен. Държи се така и явно иска да се разбере, че смята хуните за по-
достойни и стойностни хора от нас – ромеите. Той показва, че за него само
воинските качества са критерий за това и всеки хун е десет пъти по-
достоен от който и да било римлянин и ромей.
– Така е. Едекон смята точно това. Ти си мислиш, че го познаваш, защото
го видя във Втория Рим. Сега го виждаш тук. Искам да ти кажа, че Атила е
много по-страшен от Едекон. Докато в Едекон има човешки качества и

432
черти и понякога можеш да откриеш състрадание, търпение, дори
притворство, Атила е демон. Там такова нещо не очаквай!
Приск замълча явно притеснен от думите на братовчед си. Ако му бяха
казани от някого другиго, той би могъл да се усъмни и да реши, че се
опитват да го манипулират. Но защо му бе на Орест да го плаши или лъже?

Максиминос реши да останат още няколко дни като гости на вдовицата на

Бледа. В това време хората се опитваха да поправят щетите от бурята.
Прислужниците шиеха палатки, сушаха дрехи, кожи, всичко, което беше
мокро, а то нищо сухо не бе останало. Приск събираше пергаменти и
папируси пръснати навсякъде около езерото и в него, а неговите хора му
помагаха и ги сушаха все едно бяха дрехи.
Един ден Авитохол забеляза, че Приск и група хуни, които бяха
отседнали на лагер близо до селището и помагаха за събиране на конете,
се карат. Той се приближи и видя, че хуните, също като Приск, бяха
събирали листи, папируси и книги, но за разлика от него, бяха наклали с
тях огън. Библиотекарят беше ужасен, защото мъжете хвърляха в огъня
стари книги и пергаменти, но най-много се радваха на папирусите, които
най-добре горяха.
– Това е светотатство! Да гориш книги е по-лошо, отколкото да
богохулстваш!
– Това са книги – спокойно отвърнаха хуните. Личеше си, че те не умеят
да четат. – Те са ненужни!
– Но как?! В тях е описано хилядолетното знание и история! Това е
паметта на света!
Едекон също бе наблизо и приклекна до огъня, за да се сгрее. Като чу
разговора, той каза:
– Няма значение какво пише в тях, защото са излезли от ръката на
лъжовен граматик като теб. Вие винаги твърдите, че сте ни побеждавали.
Аз съм виждал някои от нещата, които вие, западните граматици, вписвате.
Всичко, написано от вас, е лъжа! Аз познавам света на действието, това,
което се случва в него, е различно от това, което вие пишете. Ето, ти сега
си с нас. Нашият владетел е най-силният в света. Сигурен съм обаче, че ти
ще напишеш, че василевсът е най-могъщият владетел, че ние сме диваци и
варвари, че можете да ни победите, когато си поискате. След като пишете
лъжи, как може написаното да е свещено?! Кой е истинският свят, този, в
който живеем и ние ви побеждаваме, или описаният от теб?
– Престанете! Дайте ми книгите! – викаше Приск и се опитваше да си
върне всички книги и листове. Хуните не бяха доволни, но нито му пречеха,
нито му помагаха. Едекон бе забил копието си до огъня. При хуните то

433
можеше да се нарече туг. Копието на Едекон беше с разноцветни ресни и
голяма сребърна топка на върха.
Авитохол се приближи, повика Едекон и каза:
– Едекон, погрижи се повече никой да не гори книгите на ромея!
Понеже знаеше тайната на Авитохол и Атила, Едекон само кимна и това
означаваше, че заповедта ще бъде изпълнена.
– Изпрати един от твоите скири да доведе Ладан!
Едекон отново кимна.
След това Авитохол накара Деел и Ирник да помогнат на гневния Приск.

След няколко дни пред Авитохол се представи огромният Ладан. От

бездействие или от нещо друго, той бе наедрял още.
– Викал сте ме, господарю Мена-Саг – каза мъжът.
– Да! – отвърна Авитохол, като се изправи тежко.
Навън все още бе заран. Ладан явно не бе мигнал и бе яздил през цялата
нощ. Авитохол се изправи, побутна Ирник, който едва ли спеше.
Нахълтването на едрия хун не можеше да не го е разсънило, но, разбира
се, синът му тактично лежеше, без да помръдва, за да не пречи на разговора
на двамата мъже.
– Ернах, ставай! – каза Авитохол, като се обърна към сина си с хунското
му име заради Ладан. Младежът стана и си личеше, че отдавна е буден. –
Елате!
Авитохол накара Деел, който стоеше пред вратата, да се погрижи за коня
на Ладан. Добичето сигурно се бе измъчило, препускайки в меката кал, под
тежестта на своя господар.
После българинът отведе сина си и Ладан в малка сграда, която се
намираше в единия край на селището. Това бе правоъгълна постройка,
цялата изградена от дебели дървени трупи. Едната ѝ стена бе направена
така, че да се откача и сваля. Ладан плесна доволен с дебелите си, сухи
длани. Той предчувстваше нещо хубаво.
Ирник се зае да запали огнището. Скоро ковачницата весело димеше, а
щастливият Ладан подвикваше на Ирник да носи дърва и го учеше как да
духа с кожения мях, за да разпалва огъня. Скоро над селището се разнесе
звънът на чука, удрящ по наковалнята.
Авитохол бе решил да изпълни нещо, за което мислеше от много време.
Те тримата отново щяха да изковат туг. Той бе извел идеята за Велика
България. Дори да нямаше истинска държава България, дори тя да нямаше
армия, след като имаше и един българин, той имаше нужда от оренда, а
това означаваше, че отново трябваше да има туг. Те вече имаха един туг,
направен в Константинопол, но трябваше да имат и други. Скоро щеше да
има отново България и тя щеше да се нуждае от повече свещени копия.

434
Авитохол беше вдъхновен. Всичко това беше младост, надежда за народа
му и вещаеше възраждане на българите. Не след дълго неговата
невидима, духовна държава щеше да си има още едно знаме и то щеше да
бъде като древното знаме на българите.
Така Ладан и Авитохол, с помощта на Ирник, ковяха върха на туга. За
съжаление скоро Авитохол се измори и трябваше да го замести Ирник, а
той отиде на мяха. Авитохол искаше със сина му да участват при
изковаването на туга, за да има в него частица от българската им душа.
Онзи, първият туг, бе ромейски, този щеше да бъде много повече
български.
Макар Ладан да не бе ковал от много време, той не бе забравил как се
прави. Хунът твърдеше, че след като си ковал дори веднъж, това знание
остава в теб, в костите ти, завинаги.
Мъжете не бързаха. Авитохол бе решил, дори Максиминос да поиска да
продължат, той да остане тук, докато не изковат туга. Така тримата
заживяха отделно от другите мъже.
Един ден, докато си почиваха и лежаха в една купа слама, която се
намираше вътре в ковачницата. Авитохол извади двете еднакви ками. Той
беше потен и мокър от водата, с която се обливаше.
– Ирник – каза той. Ладан беше излязъл навън да се облекчи. – Трябва да
ти кажа нещо! – Ирник се поизправи. Те току-що бяха хапнали на обяд,
след като цяла сутрин бяха ковали острието. То беше много сложно,
защото не беше плоско като останалите копия, а беше с четири ръба и във
формата на обтегнато листо. – Тази кама – каза Авитохол и показа една
от камите си, – я отнех от Евгениус преди много време. Тя бе първата ми
кама, после я дадох на вандалския крал Гейзерих, но наскоро отново си я
върнах.
– Татко, за теб не е ли болезнено да държиш в себе си камата на твоя враг?
– Болезнено е. Той причини много мъка на теб, на Таис, на мен, а и на
моя учител. Евгениус и хората му ме преследват през целия ми живот. Те
ме нападнаха в Бехдет в Египет, във Филипопол, в Тересте. Тези са нашата
прокоба. Трудно ми е да държа камата у себе си, защото тя ми напомня, че
те все още са живи, че Таис и Баръс останаха неотмъстени. Знам, че тази
кама не е същата, с която те нападна, но и твоето нападение остана без
ответ, засега.
– Но нали Баръс уби онзи Селигиус?! – попита Ирник.
– Баръс уби Селигиус, но аз не се чувствам отмъстен, докато на тази земя
е жив Евгениус, докато двамата с него дишаме един и същ въздух, аз няма
да бъда щастлив! Тази кама е точно копие на тиунските ками, с които
служеха българските елитни воини. Личната гвардия, тези, които като орли
бдяха над живота на кана ювиги. Скоро ще създам нов корпус от елитни

435
пазачи, който ще нарека балтавари. Ще направя това тук, в Хуния. Всеки
един от балтаварите, освен останалите си оръжия, ще носи по една такава
кама. А първенецът сред балтаварите ще има право да носи две ками. Тази
кама е наследничка на най-старите ками в света. Тази форма на меча и
камите ни е била дадена от Заигра – като каза това и за потвърждение,
Авитохол извади меча, който висеше на колана му, и го показа на
Ирник. Младият мъж се убеди, че формата на двете оръжия бе
напълно еднаква. – Предполагам, че тази кама Евгениус я е взел от
българите. Тя е от нашите, тиунските ками. Сигурен съм, че лично Баяр му
я е дал, докато го е обучавал. Сега тя отново е при мен.
Тангра пожела да си я върна. Той иска ние да победим, затова трябва да
издирим всички куриоси и да ги избием!
Авитохол не искаше да разказва как си бе върнал камата, съвсем
безславно, от Скиртос, а и това Ирник не го интересуваше.
– Това беше знак, поличба. Тангра отново събира българските инсигнии,
нашите свещени предмети! Щом прави това с предметите, значи ще го
направи и с хората! Ние водим със себе си трима българи, с нас двамата
ставаме петима.
Това е третата ми кама – добави той след малко. – Някога кралят на
вандалите Гейзерих ми я подари и ме принуди да му подаря камата на
Евгениус. След това обаче орендата ми я предостави на тепсия.
– Как става това, татко? Как действа орендата?
– Донесе ми я със специален приносител. Орендата, сине, прави нещата
да се случват така все едно са неумолими и не могат да станат по друг
начин. Така действа орендата и по този начин я разбираме. В същото време
тя е толкова деликатна, че никога не си сигурен това, което се случва,
случайно ли е, или е желание на Тангра. Орендата е странна и иска
чувствителност, за да я разбереш. Най-лесно можеш да я видиш, след като
е минало време. Тогава обаче често е късно.
Тази кама не беше на Гейзерих, тя беше трофейна. Той я държеше, за да
му напомня за враговете му, за Авзоний, от когото я бе отнел след битка.
Тя го караше да не забравя, че Рим е главният му враг. Сега тя напомня за
това на мен. Камата на Евгениус пък ме подсеща, че куриосите все още
са живи и като вълци единаци обикалят около нас. А кой знае, Евгениус
може вече да е събрал глутница.
– А тази, другата кама, от кого е? – попита Ирник.
– Една вечер се стреснах в съня си и видях милия Арион с тази кама в
ръцете си да бди над леглото ми. Отнех му я, защото можеше да се
самонарани. Откъде я е взел, не знам. Някой ден ще го разпитам. Дано се
сети, защото от тогава мина доста време.

436
 Ела ще ти покажа още нещо! – като каза това. Авитохол се обърна и
поведе Ирник извън ковачницата. Той знаеше, че Ладан е наблизо. Двамата
отидоха в дървената къща, в която бяха настанени. Там, върху нещо, което
много приличаше на стол, но целият увит в кожа, той бе сложил дрехи, а
вечер намяташе дрехите, които бе свалил от себе си, на него закачаше и
българския си боен колан.
– Забелязах това нещо – каза Ирник. – Какво е то? Прилича на стол.
Като го разкриваше бавно пред смаяните очи на сина си, Авитохол
разопакова стола.
– Може да се нарече и стол, но това име няма да е достойно за тази
красота! Виж!
Ирник не можеше да скрие възхищението си от прекрасните дърворезби.
Той бавно прокарваше ръката си, която от дългото коване бе загрубяла, и
милваше гладките извивки на стола. Те бяха лъскави, като полиран
мрамор. В този стол имаше вложени много видове дърво. Със сигурност
имаше черен абанос от Африка, махагон, други благородни видове
дървесина, а най-фините части, тези, които бяха най-красиви, бяха от бяла
дървесина, която беше от чемшир. Столът не можеше да не предизвика
възхищение у всеки, който го наблюдава.
– Прекрасен е! – каза Ирник, който мечтаеше с отворени очи.
– Това е трон – каза Авитохол.
– Достоен е за трон! Толкова е красив! – съгласи се Ирник.

След няколко дни тугът бе готов. Авитохол избра една дълга, груба и
силна върлина, която преди това не бе използвана за копие и не бе
принадлежала на хунски воин. Мъжът я изпече на огъня и се отнасяше с
нея все едно бе метал, който скоро ще коват. Той я изпече така, както
българите печаха копията си. Скоро острието на туга бе набито като връх
на върлината. След това Авитохол отиде и се чудеше дали да отреже кичур
от опашката на Асма. Той бе решил да вземе бели косми и от опашката
на Теку, съжаляваше, че не бе запазил косми от Чжамлин-нин-кора и
Парвати. Нямаше обаче да пропусне да вземе кичур от опашката на Вилам.
Сети се и за Шельо, чието тяло бе погребано под сградата във Филипопол,
а сега те носеха част от него.
В следващите няколко дни тримата изковаха седем еднакви
ками, доколкото Ладан можеше да го постигне. Всички те
бяха копие на камите на Евгениус и Арион.
В същия ден, в който камите на балтаварите бяха готови, Максиминос
реши да тръгнат към Хунград. Българинът беше сигурен, че Тангра бе
одобрил изковаването на камите и туга.

437
 Авитохол бързаше да се прибере, за да види къде е медният му щит с
тангристкия кръст върху него. Искаше да сравни и двата туга, златния и
железния. Малко по малко той събираше свещените предмети на българите
и дори допълваше по нещо към тях.

Авитохол яздеше, а до него се движеше Ирник. Двамата се намираха най-

отпред в строя. Авитохол не искаше да изостава. На десния си крак той бе
подпрял копието с дългата дръжка и бялата опашка. Мъжът погледна към
върха на копието и се взря в небето над себе си. Мощен прилив на сила го
накара да застине. Мислите му като птица отлетяха в младостта му.
Това обаче не беше плавният полет на крилете на птица, а стремглавото
спускане на сокол. Дори чу силния крясък на птицата в ушите си. Беше
сигурен, че този писък не е в света на хората, а идва от други светове. Как
щеше да ги нарече, саракт или „страната на сенките”, на шаманите, нямаше
значение.
Авитохол отново беше младеж и стоеше пред българския боен саракт. Той
наблюдаваше лицата на българските воини, а сърцето му се преизпълваше
с любов. Той не съжаляваше за тях, макар те отдавна вече да не населяваха
този свят. Авитохол повдигна туга и в главата му отекнаха виковете на
всички онези мъже. Ако хората са живи, когато и един жив си спомня за
тях, това означаваше, че всички българи са живи, че орендата, България,
саракта и Тангра са живи.
Мъжът препусна напред. Ирник се устреми след него. Неговият кон дори
бе по-бърз от Аспа, но младият българин не изпревари баща си. Ладан и
Деел препуснаха след българите, но постепенно изостанаха. Те сякаш
разбраха, че двамата трябваше да останат сами. Някаква сила като че ги
подчини на волята си.
Като препускаше, Авитохол крещеше:
– Авитохол, ей Авитохол, степта е жива! Степта е жива! Животът е
прекрасен! Да живее България! Ооо Тангра, смирено призовавам духовете
на отдавна починалите ни предци! Тангра, благодаря за орендата, която
спускаш над нас! Отново имаме свещен туг, който е стълба между средния
свят и този, в който са подслонени душите на всички наши
могъщи български воини и предци! Това е оста на Вселената, на всички
светове! Тугът е гръбнакът на България! – В този момент той си спомни
една магическа нощ, когато стоеше пред знак. който се намираше зад гърба
и трона на българския кан ювиги. Като продължи да препуска, той
крещеше, но вече толкова се бе отдалечил от групата, че едва ли някой
можеше да го чуе, а и да го направеше, нищо нямаше да разбере.
– Да живее Тангра! Да живее България! Да живее Велика България!

438
 После изведнъж спря. Той беше щастлив, защото бе доживял нещо, за
което цял живот бе копнял. Той бе изстрадал този миг. Авитохол бе от
онези щастливци, които доживяват да видят най-съкровената си мечта
сбъдната. По бузите му се стичаха сълзи, но те не бяха от срам или мъка, за
да се смущава от тях, а от щастие или може би това бе от въздуха, който при
препускането бе влизал в очите му.
Авитохол стоеше върху гърба на Аспа като изсечен от камък. Той
наблюдаваше безбрежната степ и прошепна така, че никой да не го чуе,
може би единствено Тангра:
– Дори мен да ме няма, да живее България!!! Да живее България!!! Да
живее България!!!

край на десета част

439
 APPENDIX I
Тези думи се отнасят в пълна мярка и за България. Днес ние сме
превърнати в типична западна "цивилизована" държава.
Някога "матрицата" отнемала живота на хората. Днес тя е толкова
префинена, че прави това с бъдещето. Ние все повече сме притиснати от
"матрицата". Един човек, когато е зависим от кредити, може да направи
много малко свободни избори в живота си. Той трябва да бъде закрепостен,
за да може да работи до пълно себеотдаване. "Матрицата" изсмуква
жизнените му сокове. Цялото общество застава зад "матрицата".
Излишеството, златото и богатството са най-добрият начин да се разбере
липсата на духовност и задълбоченост в живота. Когато хората са бедни, те
са свити и не могат да разгърнат комплексите си, но почувстват ли се
богати, веднага дават изява на низките си страсти и тогава се вижда какви
са те и то в най-лошата им светлина.
Днес България я няма. Тя умира! Дори физически ние сме най-бързо
умиращата и изчезваща нация в света. Българите изчезваме и измираме, но
дори това не е важно, а дали сме обречени. Тъжно е да се наблюдава това.
Ние сме загубили своите инстинкти да се борим и оживеем. От толкова
много оцеляване и борба за живот ние загубихме най-важните неща за
всеки българин: духовността, самоосъзнаването и душата си. Ако и този
път оцелеем, от нас ще остане само нашият труп, без душата ни. Този труп
ще се нарича България, но той няма да бъде нищо повече от мъртва черупка
на едно отдавна умряло и разложило се същество.
Българите са един от най-древните народи и ако не се събудят, ще бъдат
следващият изчезнал народ. Не говоря само за физическо оцеляване. Ние
сме до стената. Или ще оживеем наистина, запазвайки българската си душа
и мисия, или ще бъдем други. Днес българите дотолкова се цивилизоваха
и европеизираха, че вече нямат сили да се борят. Ние сме заразени от вируса
на Европа, но Европа има изграден имунитет, а ние сме като някои диваци,
които ще умрат от "цивилизацията", преди още да са я опитали.
Цивилизацията означава фалш и лицемерие. Тя е причина да се загуби
човешкото общуване и неимоверно отдалечава човека от природата.
Ние загубихме своята идентичност и приехме европейската, защото не
знаем кои сме. Днес ние сме най-голямата жертва на Европа. Така е било с
всички народи, които изчезнали, докато са се взирали в себе си, вярвали са
в собственото си безсмъртие и мечтаели за Европа. Ние също се успахме и
забравихме, че се борим за оцеляване, че сме във война. В Европа днес
се води жестока борба за оцеляване и идентичност, а ние дори не знаем за
това. Няма кой да бие камбаната за опасност. Нашите политици отсъстват,
440
те са твърде заети със себе си, за да мислят за България. Те самите не знаят
за какво става въпрос и са повече европейци, отколкото българи. Ние сме
жертви в тази война. Нашите политици не проумяват какво трябва
да направят. Те или са платени и корумпирани, или малоумни и жалки.
Днес вече няма политици и провидалци от ранга на Стефан Стамболов и
Апостола.
Българският национализъм днес е толкова жалък. Всъщност това не е
истински национализъм, а ксенофобия, защото се гради върху омразата и
недооценяването на други етноси и народи. Не са ни виновни нито
циганите, нито арменците, нито гърците или турците, а сами сме си
виновни. Нашето спасение е в изграждането на българи и българска
доктрина. Да мразиш обаче е много по-лесно, по-ясно и не изисква усилия
от мразещия. Днес ние сме жертва точно на такива елементарни идеи и
привидно прости решения. Национализмът ни не е български, защото
нашите националисти са най-обикновени национал-социалисти, фашисти,
западни, европейски, американски, френски, немски, английски или
руски мекерета. Те не знаят какво е България и се опитват да внесат някакви
нелепи националистически модели от други държави. Нашите
националисти са тесногръди, жалки и обречени и с нищо не се различават
от националистите на Сърбия, Турция, Гърция, Унгария, Германия,
Англия, Украйна, Русия... Те не са български националисти, а просто
националисти.
Книгата „Тангра” е опит да се създаде един български национализъм от
нов вид: интелигентен, широк, духовен, сложен, който се гради върху
налагане на българския дух, върху духовни същества, които ще живеят
осъзнато и ще изповядват лични религии, не върху омразата и Мрака, а
върху Светлината. Ние ще наложим и представим на света най-
новия духовен портал: Епохата на Водолея! Аз вярвам, че българите имат
сили за това, че това е нашата мисия в световен план!
Този интелигентен патриотизъм не се гради върху омразата, а върху
любовта. Той е позитивен и толерантен към останалите народи. Това е
национализъм, който не мрази различните, не обижда хората с друг цвят на
кожата, сексуалност или религия. Българският национализъм се гради
върху това да обичаш хората, да се опитваш да им помогнеш, да имаш
такава духовност, че да си готов да се раздаваш, дори на чужди за теб хора,
да сееш Светлина и просвещение. Книгата „Тангра” е опит да се опише
един такъв патриотизъм и национализъм, който е много далеч от
ксенофобията и нискочелите призиви за насилие и омраза на днешните
националисти. За да се осъществи това, най-важното нещо е духовното
израстване. Превъзходство може да има само човек, който се е издигнал над
другите, който е проумял „матрицата” и се бори с нея и със собствените си

441
духовни врагове. Ако опитваш да наложиш превъзходството си над низши
духом, ти си жалък, ако си внушиш, че си по-висш от другите, но като ги
принизиш и обиждаш, ти си още по-жалък и си човек на омразата, а
не патриот и българин.
Според мен това, което ние днес наричаме България, умира и от нейния
разлагащ се труп ще се появи много мърша, но освен нея ще израсне и едно
малко, крехко, но много красиво цвете. Това цвете аз наричам „Велика
България". Тя не е велика, защото ще бъде голяма по територия или ще бъде
империя, а защото всеки човек в нея ще бъде истински българин – свободно
духовно същество. Моята мисия е да подпомогна зараждането на „Велика
България”, да подкрепя всеки осъзнат, духовно жив човек, да създам
саракта и в него да чакам българите. Аз съм колобър. Искам да предупредя,
че няма да позволя профанизиране и опошляване на идеята за саракта и ще
се разграничавам от всякакви самозванци и нискочели примитиви.
Аз съм човек на духа и политиката не ме интересува. Аз съществувам в
друг свят и този свят на боричкане, власт и пари не ме интересува.
Днес вече няма нужда от онази България, която имахме досега. Старата
България бе антипод на истинската България, това бе една европеизирана.
„цивилизована” България, която беше обречена и погина. Днес аз
възвестявам смъртта на България. Да! За тези, които все още не са разбрали,
онази България е мъртва! Да живее България! Смъртта ѝ бе заложена
в нейните корени. Там бяха вплетени нейните комплекси, на нас ни бе
вменено да сме такива, каквито не сме. Да сме европейци, да сме
материални и социални. Ние очевидно не сме такива.
Днес има нужда само от Велика България и това е моята мисия. Аз като
тумир се опитвам да разкажа истинската история на България, за да се
проследи пътя, който доведе до създаването на Велика България. Тази
история винаги я е имало, но историците и хора, които не са посветни,
дори не подозират за нейното съществуване. Без нея обаче нашата история
е непълна и не може да се обясни месианството на българите и нашата
есхатология.
Като багатур и тиун аз създадох българско бойно изкуство, което се
нарича Да Дао.
Днес България е държавата на пропилените животи. Млади хора седят
по заведенията и по цял ден пият, пушат и плюскат. Оплакват се, че нямат
пари, че са аутсайдери. Всъщност повечето от тях се смятат за лидери.
Ние сме държавата, в която всеки е лидер. Всички тези не работят, не се
борят, пропиляват живота си, като водят безсмислен начин на
съществуване, мислят се за голяма работа и преуспели или пък се смятат
за недооценени. Целият наш народ страда от комплекс за непълноценност.

442
 APPENDIX II
Джпам е духовна практика, при която човек осъзнава, че молитвата не е
молба за нещо и не бива да се произнася само когато искаш или просиш
нещо от Бог. Джпам е, когато някаква религиозна, словесна формула се
повтаря непрекъснато. Будистите и индуистите правят това с мантри. Но
най-сакралните джпам са, когато непрекъснато се произнасят имената на
Бог. Това обаче не бива да се прави механично. Джпам означава хигиена и
чистота на мисълта, както и сила, дълбочина на молитвата. То не е просто
повтаряне на молитвата, мантрата или имената на Бог, а е свързано и с
изясняване на това как трябва да общуваш с Бог, какво да търсиш и
искаш. Аз практикувам джпам, Откакто водя духовен живот, вече повече
от тридесет и пет години. Най-висшето ниво на джпам, до което съм
достигнал, е когато думите секнат и започнеш да изричаш имената на Бог
безмълвно. Когато думите изчезнат и от джпам вече няма нужда, и престане
да съществува и гой, и Бог, и неговите имена. Когато останат само
тишината и Нищото. Този безмълвен джпам аз наричам Неназовимото или
Тишина, или просто "Бог", или не мога да го назова. Този Бог обаче няма
нищо общо с бог на религиозните и вярващите, с бог на тази или онази
религия, с бог, в който вярват обикновените, неосъзнати хора. Някога
българите решили да го наричат "Бог", за да скрият голямата истина,
истинския път зад очевидното. Да не може човек, в стремежа си да
се направи на велик, интересен, богоизбран или по-духовен от другите, да
нарича бог например "Тангра" и да реши, че неговият Тангра е по-велик,
задълбочен и сакрален от другите богове, защото някога колобрите са го
наричали така. Не името на Бог превръща човек в задълбочен и духовен, а
това, което той влага в него. Това, че нашите предци са имали такова
дълбоко, сакрално знание, не означава, че всички са били такива. Разбира
се, и сред българите е имало духовни прасета, такива сме повечето и днес.
Аз знам, че ще има много хора, които, като прочетат книгата, ще решат за
себе си, че са тангристи и за да се правят на интересни, ще казват, че това е
техният бог, че вярват в Тангра – богът на дедите им. Тези обаче ще са
вярващи, както всички християни и мюсюлмани, и по нищо няма да се
различават от тях. Точно такива ще искат да възродят вярата в Тангра и
отново да създадат религия тангризъм, но това ще върне учението назад. И
днес много от тях идват при мен и ме молят да направя това, наричат ме
свой учител, но нищо не разбират от това, за което говоря, защото са
низши духом. Те нямат силата, волята и чистотата да прозрат това. което
говоря, те не познават орендата, не разбират Епохата на Водолея, не
схващат идеята за осъзнатия живот, за чистота и безупречност. Те не могат
443
да следват истинското учение на Тангра, което е в изследване на Бог, в това
да приемеш един вечно променящ се, жив Бог, да нямаш вяра, да си винаги
безупречен и осъзнат, да си духовен и да излъчваш Светлината. Само тези,
които успеят да направят това, могат да се нарекат българи. За да си такъв,
преди това трябва да си чист, да не си подвластен на пороци. Аз смятам, че
не може човек да е матричен, объркан, страхлив, неосъзнат, да живее
живота си като краден или чужд, в главата му да е неподредена джунгла, да
е незначителен и мрънкащ, жалък и оплакващ се, сива мишка, груб и
бездуховен, да пие и пуши, да се дрогира, да не е чист духовно и да
изповядва тангризма, за който говоря. Разделянето на българи и тангристи
няма да стане по това кой как нарича своя бог, а по това дали човекът е
истинско духовно същество, осъзнат ли е, мислите му и
разговорите змейски ли са, той човек-дракон ли е, или не. И колкото
и нашите сънародници да се кичат с розетки, знаци на Тангра и да смятат,
че са тангристи, те ще са просто вярващи, а когато си вярващ, няма значение
в кой точно бог вярваш – в Исус, Аллах, Йехова, Ахура Мазда или Тангра.
Всъщност важно е какъв човек си, доколко можеш да преминеш под
вратата, да изпълниш думата "Бог" със съдържание и дух.
Покрай поредицата "Тангра" много хора, които не са я чели, възбудиха
един безсмислен спор. Те започнаха да спорят Тангра ли е било истинското
име на древния български бог, или не. Разбира се, този спор се води от
много време, още след Освобождението. Аз отказвах да се включа в тази
полемика, защото тези хора очевидно не бяха чели книгите ми и едва
ли могат да вникнат в идеята ми. Те не са духовни същества,
а псевдоисторици. Наричам ги псевдоисторици и учени, защото според мен
българите, които са били месиански народ, светли, духовни същества,
истински могат да бъдат изучени само от духовен човек и с
интердисциплинарни методи. За съжаление българската история остава
скрита за такива "учени". Те броят грънци, четат текстове, зазубрят имена
на битки и сражения, на владетели, но за тях историята ни остава непозната.
Те не познават живата българска история. В романите си „Ятаган и Меч",
„Тангра", „Артур", „България" и „Покръстването" аз като тумир опитвам да
разкажа живата българска история. Да предам разбирането за Тангра, Бог и
орендата, да представя саракта такъв, какъвто е. Моите книги са за
повдигане на духа и посвещаване. С тях опитвам да съживя нашата
история, да я пресътворят, да разкрия българите и нашите владетели
като сложни и противоречиви личности, не двуизмерни и праволинейни.
Това ще събуди интереса към нашата история. Наскоро чух, че книгите ми
са философски. Това не е вярно. Те са много повече. Аз опитвам да покажа
как от философията може да се сътвори описание на света, път, парадигма.
Моите романи са за тези, които копнеят да извисят духа си, да вникнат в

444
дълбочината на българщината и света, да разберат кои сме, откъде идваме,
защо сме такива, добри ли сме, или лоши, защо нещо, което можем да
използваме като предимство, смятаме за недостатък. Моите книги са за
хората на ръба, които са достигнали до момента, в който се нуждаят от
прекрачване. До тези, които са се самоосъзнали като българи.
На "историците", хейтърите, на тези, които са чели две-три книжлета и
смятат, че знаят истината, на тези, които разглеждат историята като мъртва
наука, аз нямам какво да кажа и не е нужно да се оправдавам или обяснявам.
Техните спорове са жалки и безпочвени. Зад тях се крият комплексите на
хората, които държат да наложат своето мнение над останалите. Аз не
искам да вземам страна в този спор. Разбира се, имам мнение, но знам, че
тези дори няма да се вслушат в думите и аргументите ми. Фанатиците не
чуват друг глас освен собствения си и да спориш с такива хора или да се
опитваш да им обясниш нещо, е чиста загуба на време, а аз нямам време
да се занимавам с такива хора. Моята мисия ме движи напред.
В последно време някои "учени" опитват да докажат, че българите сме
били зороастрийци, а не тангристи. Те твърдят, че в пределите на Плиска
са намерили храм, който е зороастрийски. Доказателствата за това са по-
малко, отколкото в полза на това, че нашият бог се е наричал Тангра.
Погребалните церемонии на зороастрийците са твърде различни от тези,
намерени в нашите земи. Например, не е открита нито една дакмар и няма
сведения да сме се отнасяли така с нашите мъртъвци. Знае се, че
зороастрийските гробари населар приковавали труповете на своите
мъртъвци и оставяли птиците да изкълват месата им. Този екзотичен начин
сигурно щеше да предизвика интереса на летописците от онези времена и
те поне на едно място в писанията си щяха да ни заклеймят
като огнепоклонници.
В българската история винаги е имало различни тенденции. Едните са
твърдели, че сме славяни и едва ли не Перун, Даждабог, Волос са били
наши богове. Наистина има някои топоними свързани с Перун (Пирин,
Перник), което означава, че по нашите земи наистина са живели славяни,
но това не означава, че ние сме такива. От това, че Мусала носи турско име,
не следва, че по тези земи винаги са живели само турци или че днес тук е
Турция.
След Освобождението и особено по време на комунизма тази група,
съставена преди всичко от русофили, е била много силна. Знае се обаче, че
българите винаги са се разграничавали от славяните. Те са били
подозрителни към тях и дори са воювали с тях. Има сведения за битки
между кан Маламир и славяните, за преселения и репресии, които кан Крум
и други български владетели са извършвали над тях.
Русофобите са били готови да приемат, че сме тюрки, но не и славяни.

445
 В последните години все повече са разкритията на древната тракийска
история по нашите земи. Повечето съкровища, които се намират, са
тракийски. Това е причина някои учени да опитват да докажат, че траките
имат голям дял във формирането на нашата народност и да възродят култа
към Орфей. Те многократно завишават тяхната роля и численост,
както мнозина принизяват българския компонент при сформиране на
нацията ни. Дори стигнаха до там, че да твърдят, че българите сме били 10
000. Според мен остготите имат по-голям принос в сформирането на
нашата нация, както и куманите.
Тюркофобите в България винаги са били много активни. Аз никъде не
твърдя, че сме тюрки, нито, че има голяма прилика между нашите вярвания
и тези на тюрките. Но тези хора, заслепени от омраза, без дори да са чели
някоя от моите книги, ме атакуват, че съм нарекъл романа си „Тангра“. Все
пак трябва да отбележа, че българските владетелски титли, както и някои
думи очевидно са най-близки до тюркските. Ние сме участвали в някои от
тюркутските каганати. Българите са изминали своите седем свещени
стъпки по земята, за които пиша в романа си „Тангра”, и е възможно да
имаме сарматски, северно-ирански, шумерски, арийски, скитски,
тюркски, славянски и дори тракийски заемки. На въпроса кой на кого
е повлиял, аз давам много ясен отговор в поредицата „Тангра“.
Разбирам, че веднага след Освобождението на България е било рисковано
да се признае, че нашият бог е имал име, толкова близко до името на
тюркския бог. Днес хората в омразата си също се опитват да докажат едно
или друго.
Истината е, че всички тези клики се борят и опитват да наложат тезите си,
но нито едни от тях не са прави. Не може да се нарече учен човек, който
предварително е решил какво трябва да докаже. Смешни, жалки и нелепи
са опитите на някои мастити учени да докажат, че първите български
канове по тези земи са били християни. Това те съдят по някакъв кръст,
намерен в този или онзи гроб. Първо, кръстът не е само християнски
символ, а е много по-древен от християнството. Соларните кръстове са
познати още от най-дълбока древност. Нашите съвременници смятат, че
някога хората са били ограничени, че не са изминавали големи
разстояния. Трябва да се знае, че обмена между народите от онези времена
е бил не по-малко интензивен, отколкото днес. Разбира се, всичко е ставало
много по-бавно. Това, че някой е носил коприна, не го прави китаец, както,
ако при погребението му златните съдове са от скитски произход, това не
означава, че той е скит. Откритият християнски кръст в нечий гроб не
е доказателство, че това е християнско погребение. След 1990 година някои
учени започнаха да твърдят, че Кубрат може би е бил християнин, но
синовете му със сигурност са били тангристи. По-късно започнаха да

446
говорят, че Кубрат със сигурност е бил християнин. След това, че някои от
синовете му може би са били християни, докато не стигнаха до тезата,
че синовете му със сигурност са били християни. Днес дори в учебниците
тези измамници твърдят, че първите български кане са били християни, при
условие, че през това време не е открито нищо, което да промени
възгледите ни относно вярата на българите от Първото българско канство.
Освен това, ако владетелите на българите са били християни, как така по-
късно Борис се е покръстил? Как християнинът Борис се е покръстил и е
приел християнското име Михаил? Защо е бил наричан въобще Борис?
Всичко това е много добре и подробно описано в аналите. Когато спориш
с такива „учени”, те отговарят, че е по-добре първите български кане да са
били християни, защото християнството било запазило българите. Това не
е съвсем вярно. Християнството не само не е запазило българите и
българщината, то е виновно за това ние да отсечем първите си корени. Това
е първото обезглавяване на българския елит, чрез избиване на петдесет и
два български рода, възроптали мирно срещу покръстването. То е и
първото национално предателство, първата българска катастрофа
и геноцид срещу българския народ, което съм описал в книгата си
„Покръстването". Там аз давам оценка от гледна точка на тангризма.
Според мен приемането на християнството е една от най-големите грешки
и на колобрите, и на тумир. Те е трябвало да заемат твърда позиция срещу
това и да се противопоставят на владетеля. В романа съм описал как тези
две групи застават зад християнството и прикриват тангризма и в кои
текстове прозира това. Българската апокрифна книжнина може да се чете
по няколко начина и има скрити послания и знания, вложени в нея. Тя е не
по-малко свещена от еврейските свещени послания и съдържа своята
кабала.
Още няколко пъти християнството е заплашвало нашето съществуване.
То ни принуждава да се отречем от корена, произхода и вярата си. Само
няколко години след като сме приели християнството, то ни кара да
наричаме канете, багатурите, нашите смели и доблестни воини и предци
"варвари" и "езичници”. В първите християнски писания за българите се
говори като за синове на Сатаната. Те са представени като диви и
безпросветни. Това, разбира се, е християнска пропаганда на хора без чест
и достойнство, ренегати способни да обиждат родителите и дедите си. От
тогава започва покварата и липсата на уважение сред българите. Това е
предателство към българите. И ако с избиването на родовете се
обезглавява най-бедната част от българите, християнската пропаганда
е опит да се измени на българското, да бъдем накарани да се отречем от
себе си, от славното ни минало, да се принизим, да се опишем като един от
всички народи, поредните сиви мишки, да се отнеме ореола ни, нашата

447
различност, душата ни, да се накарат българите да се срамуват от себе си.
Всичко това не ви ли прилича на процесите, което протичат днес в
България?
Това, разбира се, на тези „професори” не може да се обясни.
Християнството винаги е работило срещу българите и народа ни и е
поставяло себе си и вярата пред народността. Това е съвсем нормално.
Българите християни са били длъжни да се отрекат от своето езическо
минало, все едно то е било проказа. Преди време, а и днес, е същото. В
стремежа си да бъдем европейци, ние се отричаме от това, че сме
българи. Нашата страна се изпразни от безродници, „хора на света”. Те са
скитници в душата си, хора, които не знаят кои са. Днес човек може да се
намира където си иска и да бъде българин, а може да живее в София и да
не знае какво е България. Преди време бяхме принудени да се отричаме от
това, че сме българи, за да докажем, че сме комунисти. Не правя никаква
разлика между убиеца Борис и неговото насилствено
покръстване, комунистите и днешните пишман европейци и
американци. Всички те са безродници и не са българи.
На хората, които твърдят, че нашият бог не се е наричал Тангра, искам да
кажа, че разбирам неистовия им стремеж да го докажат и знам, че за това
ги подтиква омразата им към Турция. Въпреки че изворите не са много и са
несигурни, все пак е възможно нашият бог да се е наричал така. Те
сигурно искат да докажат, че и владетелите ни не са били кане, защото това
също е близко до тюркската традиция. Да, но във всички писмени
източници нашите владетели се наричат кане. Омуртаг навсякъде се нарича
„кан ивиги” или „кан ювиги”, ето някои източници:
„Кан ивиги Омуртаг. Коланът Окорс беше мой хранен човек и като отиде
във войската, удави се в реката Днепър. Той беше от рода Чакарар.”
„Кан ивиги Омуртаг. Зера-тарканът... Онегавон беше мой хранен човек и
като отиде във войската, удави се в реката Тиса. Той беше от рода Кувиар.”
„Кан ивиги Омуртаг. Жупан-тарканът Охсун беше мой хранен човек и
умря във войската. А родът му беше Киригир.” „Кан ивиги Омуртаг в
земята, гдето се родил, е от бога владетел. Оставайки в Плиска, направи
дворец на Туча и премести войската си срещу гърците и славяните, и
направи изкусно мост над Туча заедно с двореца и постави в същия дворец
четири стълба, а върху стълбовете постави два лъва...” От тези източници
става ясно, че българите нито са се смесвали със славяните, нито са били
съюзници. Наши кане винаги са се отнасяли подозрително към славяните,
по-голямата част от които били християнизирани и те се съмнявали, че са
шпиони на Константинопол. Дали щяха да се отнасят с тях така, ако самите
те бяха християни?

448
 Искам да ви обърна внимание на още нещо. Формулата, с която
българските владетели се наричат и претендират, че имат право да властват,
много се различава от традицията при християнските владетели. Нашите
владетели казват: „от бога владетел”, като не указват за кой бог всъщност
става въпрос. Те го произнасят все едно е ясно и няма смисъл да се пояснява
конкретното име на бог. Тази формула е използвана от канете и владетелите
преди покръстването, но подозрително, след приемането на
християнството, не се променя. Отново се казва: „от бога владетел”, и не се
указва кой точно е богът повелил властта в ръцете на нашите владетели.
Ето още някои примери. В единия Омуртаг казва: „Кан ивиги Омуртаг
в земята, гдето се родил, е от бога владетел...”
„Кан ивиги Маламир от бога владетел. Старият негов боил кавканът
Исбул направи този водоскок и го даде на владетеля и владетелят много
пъти даде на българите да ядат и пият и на боилите и багаините даде големи
дарове. Бог да удостои владетеля от бог сто години заедно с кавкана
Исбул.”
В книгата, която четете, аз описвам как търсенията на Авитохол довеждат
до това той да нарича Тангра или Едфу просто „Бог” и това според мен е
действителен път, който са изминали българите.
„Кан ивиги Маламир от бога владетел. Моят дядо Крум воюва срещу
гърците... и баща ми Омуртаг, като направи 30 годишен мир и добре живя
с гърците, и аз някога добре живях с тях, но гърците опустошиха моята
страна и владетеля Маламир, като управляваше с кавкана Исбул, с войска
дойде срещу гърците../
Ето най-ясното описание на българския бог, независимо дали той е бил
Тангра или просто Бог. Този надпис е свидетелство.
„Ако някой търси истината, бог вижда и ако някой лъже, бог вижда.
Българите сториха много добрини на християните (ромеите), а християните
забравиха. Но бог вижда.”
Ето това е българският бог. Дали се е наричал Тангра, или не, това няма
значение. При пътуванията ни по света името на нашия бог може да се е
променяло, но по-важно е какво е стояло зад него. Едно е сигурно, че
нашият бог не е бил християнският, защото това говорят източниците.
Според мен, след приемането на християнството, богът на българите не е
бил променен. Те отново го наричат просто "Бог" и не го бъркат или
смесват с християнския бог. Надписът от Балши (днес Албания) е
доказателство за това:
„....Покръсти се от бога владетел на България Борис, преименува се на
Михаил, с дадения му от бога народ, година 6374 (865)".
Този текст е ясен като сълза. От него се разбира, че Борис не е владетел на
българите по волята на Христос, защото тогава той още не е бил

449
християнин. Само един бог може да му е повелил да властва над народа и
това е „Българският Бог". И ясно е казано: „Покръсти се от бога владетел
на България Борис..." Очевидно е, че този бог е българският. Освен
това, след като народът е станал християнски, отново се
казва:„.... преименува се на Михаил, с дадения му от бога народ..." От този
източник става ясно, че преди покръстването и след това формулата за
право на властване не се променя. Ето какво е изписано за Симеон в
надписа от Наръш (Солунско), за когото със сигурност се знае, че е бил
християнин.
„Годината на сътворението на света 6412(7), индиктион 7, година на
ромеи и българи при Симеон от бога владетеля на българите, при
олгутаркана Теодор, при комита Дристър.”
Виждаме, че промяна във владетелската формула няма. Аз смятам, че това
е така, защото българските колобри и тумир са поставили бога, в който
вярвали, зад християнския и така запазили вярата в него.
Според мен най-вероятно е българите да са наричали своя бог просто
"Бог", така той е изписван и в писмените източници. Не мога да съм
сигурен, че е наричан Тангра, но ми се струва вероятно. В книгата искам да
обясня защо името на бог не е важно. То има значение само за тези, които
се борят за някаква малка правда или изгода в този свят. Мен това не ме
интересува, важно е кой си и какво влагаш в името на Бог, а не как го
наричаш.

450
451
 Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман
Десета част

АТИЛЕ

поредица ТАНГРА,
книга девета АТИЛЕ
© автор: Токораз Исто
© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Валерия Георгиева, Алпер Мюмюн,
Стоян Цветков, Владимир Фриш, Петя Тодорова
предпечат: Христина Шопова
печат: студио „Пиксел“ ООД

http://4eti.me ™

ISBN 5854797875256

Издателство "Оренда", Пловдив

7523-ва българска година,(2014)

452