Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман

седма част

ЕТЦЕЛ

© автор: Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Валерия Георгиева,
Алпер Мюмюн, Стоян Цветков
предпечат: Христина Шопова
печат: студио „Пиксел“ ООД

http://4eti.me ™

Пловдив, 7522-ва българска година, (2013)

ISBN 5854797875256

Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org

2
 Издателство „Оренда” е специализирано в областта на бойните
изкуства, медитативните и духовни практики. Освен издаването на книги
за бойни изкуства то си поставя за цел да популяризира бойните традиции
на българите. Именно затова е наречено „Оренда”.
Оренда се е наричала магическата сила, осъществявала една духовна
територия (саракт), върху която се съхранявал и развивал българският
боен дух. Прабългарските воини чрез определени практики култивирали
тази божествена сила. Воините ветерани, жреците на Тангра и особено
канът били средоточие на тази сила и знаели тайните за нейното
култивиране и управление.
Древните българи вярвали, че притежават най-мощната и истинска
вътрешна сила. Чрез нея Тангра ги отличил от останалите племена и ги
предопределил да побеждават и да изпълняват специалната мисия, с
която ги натоварил. Бойното умение на прабългарите „Да”, също било
дарено от Тангра в неразривна връзка с магическата сила (оренда).
Българското бойно изкуство Да Дао е наследник на прабългарските
бойни традиции. Стилът си поставя за цел да възроди българския боен дух
и да възвърне самочувствието на българите като едни от най-добрите
бойци в света.
Духовната сила на прабългарите, въпреки че на пръв поглед изглежда
сходна с някои източни идеи, е много по-различна от тях. Орендата на
прабългарите е безспорно по-мощна, по-реална и прагматична,
присъствайки осезаемо в живота и бойната практика на воините и
оказвайки влияние на техниките и цялостното воинско умение. Тази сила и
знанието за нея достигат до нас — съвременните българи, предавайки се
от поколение на поколение.

www.orendabooks.com
Токораз Исто

3
 Бавно и спокойно пратеничеството на хуните, което беше тръгнало към
двора на бургундските кониги, се придвижваше на запад. То беше водено
от Атила, Есла, Октар и Авитохол. С тях се движеше и пророчицата
Н'Анна, сестрата на Н'Кара. От много време групата се точеше из
безкрайните гори на Германия. Лесът беше от еднакви дръвчета, които все
едно бяха посадени от човешка ръка. По някое време те рязко промениха
посоката си на движение и тръгнаха на юг, прекосиха две големи реки и
след няколко дни се изправиха пред каменния град Вормс, чиито стени и
бойни кули се извисяваха над река Рейн. Душата на Авитохол беше
смутена. Днес той беше с желязната корона на глава и се представяше за
Атила. За това беше настоял той самият. Атила също искаше да бъде с
короната, той твърдеше, че иска да поздрави и прегърне сестра си, но
Авитохол не го остави, защото много добре помнеше бойните изблици на
Атила и не му позволи да наложи короната върху главата си. Освен това
българинът беше сигурен, че през целия си живот Атила и Лебед не
бяха говорили толкова, колкото той за една-две срещи. Така че сега начело
на процесията на хуните, която влизаше в славния град Вормс, беше
Авитохол, а след него гордо изправен на седлото яздеше Есла. Атила с
наметката беше трети по ред и Авитохол беше сигурен, че това никак не му
се нрави.
Авитохол много искаше до него да язди Н'Анна. Тя беше едно
изключително деликатно, прелестно създание. Нещо в нейното поведение
му напомняше на кошута. Отначало си помисли, че в тази девойка има
нещо, което го кара да я чувства много близка. После се сети, че беше чувал
Н'Кара да говори на български. В съзнанието му изплува смътен спомен, че
и преди това отнякъде бе чул за това. Скоро Авитохол вече беше сигурен,
че Н'Кара и Н'Анна са българки. Като знаеше това, изведнъж той промени
отношението си и започна да се отнася още по-внимателно с нея. На
няколко пъти се опита да я заговори на български, девойката обаче само
свенливо се усмихваше и с нищо не показваше, че разбира това, което ѝ
казва.
Авитохол толкова много хареса момичето, че на няколко пъти се питаше
дали да не започне да я обучава и да я посвети в тайните на Богинята майка.
Той знаеше, че девойката има пророчески дарби и е специална. Тя щеше да
има живот твърде различен от живота на обикновените хунски
жени. Българинът беше сигурен в това. Освен всичко останало, тя щеше да
има възможност да въздейства върху хунския двор. Авитохол се
изкушаваше да започне да говори с девойката и да я посвети в култа към

4
богините. По време на пътуването двамата имаха много време и
възможности да проведат сериозни разговори. Обаче колкото пъти се
приближеше до нея, толкова пъти някаква невидима сила го възпираше.
Н'Анна беше българка. Българките и българите не почитаха
женските богини. Те не познаваха култа към плодородието и женската сила.
Тангра нямаше жена и майка, нямаше и дъщеря. Българите познаваха само
мъжкия бог. Дали беше отредено на една българка да изповядва култа към
Богинята майка? В същото време българките бяха най-красивите и силни
жени, които Авитохол беше срещал при обиколката си из света. Така
или иначе Авитохол не говори с Н'Анна. Няколко пъти тръгна към младата
и изключително красива българка, но всеки път се възпираше и си оставаше
само с дълги размишления.
В групата им имаше още една българка — Мара. Нея обаче Авитохол
дори не можеше да заговори, защото тя беше обсебена от Орест, който
непрекъснато се навърташе около нея.
Авитохол гледаше хората, които бяха наизлезли да ги посрещнат. Тези
хора обаче не ги приветстваха и не им се радваха, а бяха дошли по скоро от
любопитство. Не след дълго Авитохол разбра, те бяха дошли да видят
изродите или чудовищата. Българинът забеляза извърнатите погледи от
погнуса и страх. Личеше си, че бургундците презират хуните,
изпитват погнуса и се страхуват от драните им, наранени и
обезобразени лица. Авитохол беше сигурен, че бургундците плашат
децата си с хуните, може би затова децата бяха най-голямата част
от тълпата и страхливо се прикриваха зад полите па майките си.
Авитохол наблюдаваше немците открито, с високо вдигната глава. Той не
се срамуваше и притесняваше от лицето си, както не би се притеснявал
Атила, и изпитваше дори удоволствие от реакцията, която виждаше, че
предизвиква у немците. Какво ставаше? Тази Европа беше като проказа.
Всеки, който се докоснеше до нея, се заразяваше от високомерие и от това
да счита себе си за повече от другите. Ето, немците бяха заели тези земи
съвсем скоро, а вече гледаха на останалите народи с високомерие,
характерно за римляните. Те се подиграваха на хуните с онази омраза, с
която народ, който е бил презиран твърде дълго, се смята за повече от всеки
друг народ, който счита за по-нискостоящ от себе си. Доскорошните
варвари се опитваха да докажат на себе си и на римляните, мъчителите си,
че вече са римляни и презираха останалите, които на свой ред наричаха
варвари. Това би било нормално, ако ситуацията не бе извратена, защото
днес вече почти нямаше римляни. Империята на Рим се разпадаше. Те бяха
изчезнали, но високомерието и презрението им бяха останали и бяха
заразили други народи. Римляните бяха отровили тази земя. Тях винаги
щеше да ги има. Винаги щеше да има народ, който да се смята за повече от

5
останалите и да подържа техния дух. И колкото народът е по-нисш и има
по-малко народи под него, толкова по-жесток щеше да бъде към народите
под него. Авитохол видя това кристално ясно. Той го прочете в очите на
бургундските деца.
Скоро кавалкадата стигна до голяма сграда, която се намираше на центъра
на града. Там отпред ги очакваше група на бургундите, водена от конига
Данкрат, до него стоеше жена му Ута. До тях бяха застанали Гундахар и
Лебед. Лебед беше достойна да бъде кралица. Авитохол я погледна и не
можа да свали поглед от нея. Зад двете царствени двойки се бяха наредили
няколко мъже. Авитохол вече беше виждал Хаген, Пела му беше разкатал
за синовете на конига. Те бяха още млади, но вече се перчеха с късите си
мечове, които висяха на коланите им. Авитохол се усмихна. Той поздрави
конига и жена му. Много по-сдържано поздрави Гундахар, а Лебед дари
с най-красивата си усмивка, доколкото това, което се появи
на обезобразеното му лице, можеше въобще да се нарече усмивка, защото
беше по скоро някаква изродска гримаса.
След това Авитохол се запозна с братята, Гернот беше вторият син на
Данкрат, а Гизелхер — третият. Накрая в редицата, облечено като
принцеса, се бе наредило момиченце, което не беше на повече от две-три
годинки. До нея стоеше бавачка, но си личеше, че момиченцето само е
искало да се представи пред Авитохол. Когато стигна до него, Авитохол
беше поразен. Косата му беше огненочервена. Такива бяха косите на Керка
и Теодора. Авитохол не знаеше какво означава това, но беше поразен от
това как изглежда момиченцето. Беше сигурен, че това ще направи
впечатление и на Атила.
Когато Авитохол се изправи пред момиченцето, то заговори нещо.
– Какво каза? — попита българинът. Мъжът, който го запознаваше с
бургундския двор, се казваше Ортвин. Той беше главен съветник и
виночерпец на краля. Мъжът беше син на сестрата на Данкрат. Това бе
успял да му прошепне Есла. Тази информация едва ли щеше да му бъде
полезна, но той беше благодарен и за пореден път си даде сметка колко
ценно нещо е знанието. То беше оръжие и който знаеше повече за
другия, можеше да го победи. Освен това Авитохол отново осъзна колко
важни са дипломатите и канцеларията за всеки двор.
Авитохол стоеше пред момичето.
– Орест — с властен глас извика той, като в същото време направи жест на
владетел, който не търпи забавяне и възражение.
Орест веднага се появи и застана до него.
Авитохол искаше да има повече дипломати като Есла. Бела беше предан
на Руа. Той и Атила скоро щяха да имат нужда от хора, които са им
предани. Затова повика Орест. Приятелят му беше чезнал твърде дълго и

6
беше бягал в компанията на Мара. Сега беше време да свърши работата си.
– Какво казва тя? — попита Авитохол. Той направи това, защото от одеве
чуваше момиченцето да говори, но смаяният Ортвин не превеждаше нищо,
а и братята ѝ, като чуха какво говори, започнаха да я гледат изумени.
– Тя пита, Ваше височество, на колко години сте? — преведе Орест.
Авитохол се замисли. Той беше роден в четиристотната година. Сега беше
427 християнска година, това означаваше, че е на двадесет и седем години.
– На двадесет и седем години съм — каза Авитохол, а Орест преведе. За
да върне жеста и както беше виждал често българите да правят, Авитохол
попита: — Ти на колко години си?
След като ромеят преведе, момиченцето се усмихна и показа четирите си
пръстчета.
– Тя е на четири години — каза Орест. Авитохол разбра това и без да му
бъде обяснявано. В този момент той дочу и още един глас, който реши да
му обясни, като че ли беше малоумен.
– Тя е родена през 423 година и е на четири години.
Този глас беше на Есла. Авитохол би се разгневил или би прихнал да се
смее, ако всичко не беше толкова официално .
– И как се казваш? — попита Авитохол, както бе виждал хората от всички
народи да питат малките деца.
– Кримхилда — отвърна момиченцето. Тъкмо когато Авитохол се канеше
да продължи представянето на двора, детето каза:
– Една част от моето име означава „борба”.
Авитохол вече мислеше за следващия човек, но явно трябваше да върне
мислите си към момиченцето с рижата коса.
– Така ли? — попита той. — И коя част от името ти означава „борба”?
– Хилда означава „борба”.
Авитохол не виждаше какво можеше да отговори на тези думи и се
приготви да отмине. Момичето обаче продължаваше да му говори нещо и
беше принуден да се върне, за да не изглежда невежлив. Авитохол знаеше,
че децата не разбират от етикет и уважение. Детето бъбреше някакви свои
си неща, той обаче не искаше да изглежда груб и безчувствен.
– Какво казва? — попита той Орест.
– Тя те пита, като си на двадесет и седем години, женен ли си?
Авитохол се усмихна.
– Не съм женен — каза той съвсем машинално. Само миг след като го
произнесе, се сети, че в момента играеше ролята на Атила, а брат му съвсем
наскоро се бе оженил. — Женен съм! Женен съм! — опита да се поправи
той. Това предизвика усмивките на хората, които го чуха и си помислиха,
че Атила е забравил, че е женен за Керка. Авитохол беше изумен, защото
очакваше обезобразеното му лице и видът му да уплаши момиченцето, но

7
то явно беше много смело.
– Тя каза, че някой ден ще се ожени за теб — каза Орест.
Авитохол се ококори. Същото направиха и братята на Кримхилда. От
одеве Данкрат се чудеше какво става и се бе приближил да види какво
спира Атила да му бъде представен двора. Това бе формална церемония,
която трябваше да премине за няколко мига, а ето, че се бе проточила.
Данкрат и Ута се приближиха тъкмо навреме, за да чуят последните думи
на малката си дъщеря. След това, по заповед на конига, дойката
дръпна ръчичката на момиченцето и го отведе нанякъде.
– Аз ще се оженя за теб! — извика то.
На Авитохол му стана неудобно, така се чувстваха и останалите, които
бяха чули тези думи. Всички те знаеха колко абсурдни бяха те. Думите на
Кримхилда бяха детски бръщолевения. Тя беше още дете и едва ли си
даваше сметка какво точно говори.
Авитохол стоеше на издигната каменна площадка пред двореца.
Представянето на бургундския кралски двор приключи бързо. Площадът
пред двореца се изпълваше с все повече хора. Авитохол виждаше черните
им, мръсни глави. Колко различна беше тази тълпа от шумната, шарена,
многолюдна и пъстра тълпа на индийските градове. Тези хора
изглеждаха гладни, мръсни и нещастни. Те газеха кал през по-голямата част
от годината и изглеждаха като хора, които непрекъснато се борят за
оцеляването си и за това да напълнят търбусите си. Лошото време, дъждът,
гъстите сенки на вековните гори наоколо като че бяха отнели цветовете от
дрехите и лицата на тези хора и те изглеждаха мърляви и безрадостни.
Авитохол стоеше, от двете му страни се намираха Орест и Есла. Зад него
бе застанал Олджибай и пазачите му, а до тях стоеше истинският Атила.
Зад него бяха Мара и Н'Анна.
Данкрат и Ута и всичките им синове стояха срещу хунската делегация.
Авитохол осъзнаваше, че участва в представление, в което поданиците на
Данкрат бяха само безмълвни зрители.
– Много поздрави от моя чичо, великия каган на хуните Руа — каза
Авитохол.
– Много поздрави и от нас — отвърна Данкрат.
– Каганът ни е проводил, за да участваме в празненствата по случай
сватбата на племенницата му Лебед и вашия син, принц Гундахар.
– Ние наричаме Гундахар Гунтер — каза Данкрат. Той произнесе думите
си така, като че задължаваше и пратениците да го наричат по този начин.
Авитохол знаеше, че ако Атила беше на неговото място, веднага би
възроптал и повече никога не би нарекъл бургундския принц по друг начин
освен Гундахар. Той обаче беше дипломат, беше се научил да се съобразява
с порядките на всеки двор, в който беше пребивавал. Авитохол си

8
спомняше много по-тежки ситуации, в които се бе намирал, например
в двора на Кумарагупта, Яздегерд или на Теодосий II. В сравнение с тях
това, да нарича младоженеца Гунтер, беше нищо.
– Предайте много поздрави на вашия велик каган — каза Данкрат.
– И вие приемете неговите поздрави.
След тези думи Данкрат остана неподвижен. По всичко си личеше, че
очаква нещо. Авитохол не знаеше какво е то. Той също остана неподвижен
известно време. След това свитата на Данкрат се раздвижи. До мъжа се
приближи някакъв сух, костелив мъж, той не беше облечен в доспехи като
воин, а по скоро изглеждаше като богат търговец.
– Кой е този? — прошепна Авитохол така, че да не си личи, че говори.
– Този май е кралският ковчежник Хунолд.
– Какво чакаме? Защо не ни канят вътре? — продължи да пита Авитохол.
– Те искат... Очакват от вас да им предадете... — опитваше се да прошепне
Есла. — Този Хунолд изпълнява функцията на Скот.
Есла искаше да каже нещо, но Авитохол не го чуваше добре и не можеше
да го разбере.
– Нашият приятел и сродник каганът Руа не е ли приготвил някакъв
подарък, зестра някаква? — каза Данкрат. Чак сега Авитохол разбра. От
одеве конигът очакваше подарък от Руа, затова беше цялото това мълчание
и стоене пред прага на двореца. Авитохол веднага направи знак на
Олджибай, който пък отправи своите заповеди. Скоро тълпата се размести
и пред стълбите бе доведена каруцата, която през цялото време бе
съпътствала пратеничеството.
– Този дар е подарък и зестра за Ваше величество — извика Авитохол
така, че цялото събрало се множество да го чуе.
Авитохол направи жест и войниците се заеха да развързват въжето, с
което бе завързано платнището, което предпазваше намиращото се отдолу
от любопитните погледи на хората.
– Всъщност това е откупът, който плащаме, за да не предявяват
бургундците никога претенции над хунския престол. С този жест хуните
казваме, че няма да посягаме към бургундския престол. С него признаваме,
че детето на Гундахар и Лебед ще бъде бургундски крал — тихо каза Бела,
така че само Авитохол и Орест да го чуят.
Най-накрая огромният къс злато бе разопакован и с един жест войниците
разкриха намиращото се под платнището. Впечатлението, което
съкровището предизвика сред жителите на Вормс, беше такова, че
въздишката на възхищение, която се разнесе, прозвуча над целия град.
Личеше си, че тези хора не са виждали нещо по-впечатляващо и никога не
са си представяли толкова много злато на едно място.
Кралят на Бургундия обаче не беше впечатлен.

9
 – Какво е това? — попита той все едно не вижда или не разбира колко
много чисто злато лежи в нозете му.
– Това, Ваше величество, е най-големият къс самородно злато в
света — каза Авитохол.
– Злато! — с пренебрежение каза Данкрат. Това разгневи Авитохол,
защото много повече би се впечатлил, ако видеше огромно съкровище от
златни индийски накити. Персите бяха богат народ, но те носеха тежки,
масивни златни украшения. Индийските златари бяха най-добрите в света.
Те правеха от златото произведения на изкуството. В Индия Авитохол беше
видял най-красивите златни накити в света. Така, като огромна буца,
златото не го трогваше, но все пак това беше злато. Разбира се, най-много
Авитохол би се зарадвал, ако вместо злато водеха сто-двеста български
воини. Това би го впечатлило най-много. Ако това злато беше негово, не би
се поколебал нито за миг, да го замени за сто български воини. Какво щеше
да стане, ако можеше да съживи сто български багатури? Авитохол вече не
беше в този свят. Душата му на български воин се беше пренесла в саракта.
– Само това ли ни е проводил нашият нов сродник? — нагло попита
Данкрат. Авитохол виждаше, че кралят на Бургундия не е доволен. Данкрат
знаеше, че Бела и Авитохол ще предадат думите му на Руа, но въпреки това
си позволяваше да ги произнесе, Бургундците бяха беден народ и Авитохол
беше сигурен, че никога не са виждали толкова злато накуп. Сигурно
цялото злато, което бяха притежавали досега, не беше толкова, колкото
това, което сега им носеха. Защо Данкрат говореше така? — Голям е
наистина — конигът продължаваше да говори, — не съм виждал по-голям,
но съм чувал за огромните богатства на Рим и Константинопол.
Авитохол се замисли. Мисълта му се мяташе трескаво. Той си
представяше всички възможности, за да говори Данкрат всички тези
неща — от предателство и клопка, до глупост.
– Това, което нашият каган ви изпраща, не е просто злато — каза
българинът. Само за миг той бе измислил какво да отговори на наглия
кониг. — Това не е просто един огромен и много ценен къс самородно
злато, а е чудо.
Авитохол погледна към Есла, който спокойно следеше думите му и си
личеше, че първият дипломат на Руа му има пълно доверие. Той беше
сигурен, че младият престолонаследник ще измисли някакъв изход от
създалата се ситуация и дори му бе интересно да разбере какъв. Октар
обаче не беше спокоен. От одеве той стоеше срещу Хаген и двамата се
гледаха намръщени, като буреносни облаци. Октар беше стиснал
юмруците си до бяло. Юмруците на Хаген също бяха стиснати, но те бяха в
ръкавици. Двамата мъже изглеждаха така, все едно всеки момент ще скочат
да се бият с голи ръце един срещу друг.

10
 – Да, наистина е голям, но чак пък чудо — каза Данкрат.
Авитохол виждаше отношението на бургундците и знаеше, че в момента
те отмъщават заради униженията, които бяха преживели в хунския двор.
Българинът трябва да отвърне по някакъв начин. Ако преглътнеше и
премълчеше, това щеше да означава да остави безпомощната Лебед в
ръцете на хора, които щяха да издевателстват над нея.
Мъжът с качулката се приближи до Авитохол и просъска:
– Дай ми короната! Дай ми короната!
– Защо? — тихо попита Авитохол.
– Те се подиграват с нас! Ще ги избия всичките!
Авитохол знаеше, че ако Атила беше на неговото място, отдавна вече
няколко човека щяха да бъдат мъртви. За съжаление сред тях може би щяха
да бъдат всички хуни от пратеничеството на Руа. Дали това не беше целта
на Данкрат?
Със сила Авитохол отмести Атила настрани.
– Не в това е чудото — каза той. — Знаем, че на света има повече злато,
отколкото има нашият каган. Макар най-много злато в света да има нашият
двор — още докато говореше, Авитохол знаеше, че не е така. Със сигурност
и в Индия, и в Персия имаше повече злато, отколкото в двора на Руа, но
той искаше да впечатли бургундците, а и знаеше, че те познават само света
на двете християнски империи. Освен това в западната част на света това
негово изказване беше валидно. От много години хуните получаваха всяка
година дан в злато от Константинопол, а може би и от Рим. Това беше
почти цялото злато, което империите можеха да съберат за една
година. Така че може би дворът на Руа наистина беше най-богатият от
всички в западния свят. — Не в златото е въпросът и не в това е
чудото. — продължаваше да говори Авитохол. — Този огромен къс
злато — той подчерта нарочно „огромен” — е знак. Това е знак на силата и
могъществото на кагана Руа. Този къс злато стигна до тук придружаван
единствено и само от нас. Ние сме няколко воина и две жени. Това е най-
силното доказателство колко силен и могъщ всъщност е нашият каган. Той
въведе ред, прочисти степта от своите врагове. Тези, които не са сред
приятелите на кагана Руа и хуните, не са сред живите. Други като аланите и
вандалите, които си позволиха да ни предадат и да се опълчат срещу нас,
бяха принудени само от славата на кагана да напуснат Европа. Чуваме, че
те искали да преминат в Африка. — Авитохол знаеше, че думите му плашат
бургундците. Беше му приятно да вижда как тези, които допреди малко се
бяха държали нагло, сега притеснено помръдваха ту ръка, ту крак.
– Вие направихте правилния избор, като приехте нашата принцеса Лебед и
с това ставате не само наши приятели, но и роднини. Във вените на
бъдещия бургундски крал ще тече и нашата кръв, кръвта на владетелския

11
род Дуло!
Авитохол знаеше колко странно е тези думи да бъдат произнесени от него.
Въпреки това осъзнаваше, че само по този начин може да направи така, че
бургундците да уважават Лебед и да се отнасят добре с нея, дори след като
пратеничеството напусне бургундския двор.
Авитохол беше искрен чак накрая на изказването си, когато заговори за
рода Дуло.
Бургундците не бяха доволни от това, което чуха. Те би трябвало да си го
знаят, но явно не им хареса чужд пратеник да им напомня какъв ще бъде
следващият владетел на Бургундия. Данкрат беше недоволен, Гунтер също.
Те обаче бяха пожелали така. Всичките им поданици да слушат това, което
става. „Нека!” — помисли си Авитохол. За да смекчи впечатлението и да
кове желязото докато е топло, Авитохол продължаваше да говори:
– Руа успя да прочисти степта и земите си от своите врагове. Той наложи
мир, ред и справедливост над народите, които владее. Наложи ред и сред
приятелските си народи. Дори няколкото останали бандити не смеят да
нападнат толкова много злато, пазено от толкова малко хора, и да вдигнат
ръка срещу кагана. Дори когато е далеч, Руа кара кръвта в жилите
на враговете си да се смразява. Това е доказателство за неговата сила и
мощ — като каза това, Авитохол посочи към огромния къс злато. В този
момент погледът му попадна върху Есла, който доволно се усмихваше.
– Ще приемем дара на Руа най-смирено — отвърна Данкрат, но сега вече
гласът му звучеше по друг начин — и ще благодарим на нашите нови
приятели — хуните, които ние много ценим и уважаваме!
След това цялата група бе поканена и настанена в едно крило на двореца.
Авитохол заповяда на Олджибай да организира защита на крилото.
Българинът и Атила бяха настанени в една стая. Авитохол не желаеше да
слиза вечерта за пира, който Данкрат даваше в тяхна чест, но не искаше да
изпраща и Атила. От одеве хунът вървеше като хищник из стаята и
не можеше да се успокои, да седне и да почине. Авитохол беше сигурен
какво ще стане, ако остави брат си да сложи короната. Затова сега се
приготвяше за пира. Атила отново поиска короната, но Авитохол не му я
даде.
– Ще ни вкараш в беля — каза Авитохол.
– Напротив, ще защитя честта на хуните, нещо което не знам дали ти ще
направиш!

Авитохол седеше до конига на Бургундия. От одеве той искаше да остане

насаме с Лебед, но не успяваше. Тъжна обаче му изглеждаше сестрата на
Атила. Искаше да разбере защо са толкова тъжни очите ѝ.
Вечерта Авитохол се прибра в покоите си. Той взе Атила със себе си,

12
защото не искаше да оставя брат си сам в присъствието на толкова много
чужденци и вино. Тази комбинация щеше да доведе до битка и Авитохол
беше сигурен в това.
На другия ден целият град бе обзет от някаква трескавост и за това бе
виновна подготовката за сватбата. След като си починаха добре, Авитохол
и Атила се разходиха из двореца. Когато тръгнаха да се прибират, срещнаха
Н'Анна.
– Какво правиш? — попита Авитохол.
– Скучно ми е. Няма какво да правя. Мара е при Лебед, но аз не познавам
принцесата и стоя цял ден сама в стаята си.
Атила също искаше да излезе и да бъде себе си. Авитохол реши, че това е
удачно. Обърна се към Олджибай. Беше сигурен, че монголецът ще го
придружи и ще се опита да го предпази. Авитохол каза на Н'Анна да го
последва. Когато стигнаха да покоите, каза на мъжа с качулката да влезе
вътре. Там даде на Атила короната, а сам остана вътре. След това Авитохол
каза на Н'Анна да влезе при него. Атила използва момента и се изплъзна
навън, където го чакаше Олджибай.
Атила щеше да се разходи из града като себе си. През това време
Авитохол щеше да си поговори с H'Анна.
Двамата седнаха и заговориха:
– H'Анна, ти българка ли си? — попита Авитохол.
– Да, господарю — отвърна красивата българка.
– Знам, че Н'Кара е българка. Ти истинска сестра ли си ѝ?
– Да, господарю Атила.
– Не ми казвай „господарю Атила”, казвай ми Атила! Знаеш ли нещо за
българите? — попита Авитохол.
– Малко. Каквото Н'Кара ми е разказвала. Знам, че са били доблестни
воини, но явно не са били по-добри от хуните, защото, както знаете,
господарю, точно хуните са победили нашия народ. Всъщност знам от
Н'Кара, че вие сте водил една от хунските армии, разгромили моите
сънародници.
– Българите бяха велик народ — някак отнесен каза Авитохол.
– Това ви прави чест, господарю. Да говорите добри думи за вашите
врагове и за тези, които сте избили.
Авитохол се стресна от обвинението, което почувства в думите на
пророчицата. Той беше българин и беше човекът, който най-малко
заслужава този упрек.
– Н'Анна, ти имаш ли пророчески дарби?
– Имам — отвърна жената срещу него.
– Какво виждаш, като ме погледнеш? — попита Авитохол.
– Аз винаги съм те познавала. Цял живот те чаках да дойдеш. Ние с теб

13
сме свързани, макар да не знам точно как.
– Какво говориш? — попита Авитохол.
– Сестра ми ми е говорила за теб, откакто се познавам. Тя те чакаше и
дори пращаше хунски воини, които да те доведат. Аз знам всичко за теб.
Авитохол щеше да се изсмее на смешната убеденост на красивата
българка, стояща пред него. Той беше много сложна личност. Тази жена
едва ли знаеше какво говори. Освен това той си спомняше как хуните
искаха да го хванат, едва ли с намерението да го върнат.
– Какво знаеш за мен? — попита на шега Авитохол.
– Ще ти отговоря на въпроса, но ще направя това малко по-отдалеч.
Н'Кара е ученичка на един твой познат.
Авитохол се усмихна. Той много добре си спомняше Динадан, когото
Бероес бе пратил при него. Българинът беше сигурен, че магът е говорил
нещо и на Н'Кара за него.
– Знам за кого говориш — отвърна Авитохол с твърдата убеденост, че
всичко му е ясно. Младата жена знаеше за него, защото може би Бероес им
беше разказал. Кога беше станало това, Авитохол не можеше да каже.
– Знаеш ли? — учуди се момичето.
– Да! — убедено отвърна Авитохол. — Не знам под кое име го познава
сестра ти.
– Какво значение има името? — изумено отвърна момичето.
– Не знам дали го познавате като Бероес, а може би като Мерлин?
– Не разбирам какво говориш — каза момичето.
Авитохол седеше изумен. Той също не разбра последните ѝ думи.
– Ако не те виждах, щях да си помисля, че нещо бъркам — каза момичето.
– Какво виждаш? — изумен попита Авитохол.
– Подай ми ръцете си! — каза момичето и протегна изящните си ръце.
Авитохол гледаше красивите ѝ дълги пръсти. Такива ръце беше виждал
преди много години в България, но не можеше да се сети къде. Сега
гледаше Н'Анна и знаеше какво да направи. Най-накрая бавно и
нерешително подаде ръцете си и ги постави в дланите на красивото момиче
пред него. В следващия момент му се стори, че потъва.
...Последва удар. Намираше се върху гърба на някаква птица, която
разтвори огромните си криле и загреба въздуха с мощен замах. Перата на
птицата се огънаха от гъстия въздух. Силен, остър птичи писък разцепи
тишината. Той се приведе и се допря до твърдите пера на птицата. От
много време не беше летял около Световното дърво. Кое беше това дърво,
хунското Бой Терек или българското шаманско дърво, или може би нечие
чуждо шаманско дърво?
Авитохол погледна напред и там видя огромна птица. Искаше да провери
каква е тя. Той знаеше за трите свещени шамански птици. За пръв път

14
виждаше чужда птица, но не можеше да различи каква е: гарван, сокол или
орел.
Ако виждаше птица, това означаваше, че в момента е в саракта с друг
шаман. Авитохол се опитваше да прогледне, но не можеше. Когато
насочеше взор към птицата, изведнъж очите му се затваряха. Клепачите му
натежаваха, все едно цялата умора на света ги притискаше надолу.
Авитохол се притесняваше да лети със затворени очи, въпреки че в
този момент се сети за всичко, на което го бе учил тумир. Сега насочи
вътрешния си взор към птицата пред себе си. Пред очите му се разкри
чудна картина. Това беше най-красивото, сияйно същество, което беше
виждал. То разтвори криле и литна пред него. Това не беше човешко
същество, а по скоро пеперуда. Човекът пред него беше шаман и то велик...
Авитохол отвори очи и видя красивите очи на българката. Ръцете му все
още лежаха положени върху нежните ръце на Н’Анна.
– Видях съюзниците ти близнаци — каза момичето. Тези думи стреснаха
Авитохол. Откъде момичето знаеше за съюзниците и че той има съюзници
близнаци?
– Искаш ли да ти кажа на кого е ученичка сестра ми? Не се ли сещаш?
Авитохол разбра, че предният път бе допуснал грешка. Беше подценил
момичето. Сега Авитохол мълчеше.
– Кажи, кой е бил учител на сестра ти?! — сега много по-смирено попита
Авитохол.
– Той е и мой учител, защото аз съм ученичка на Н'Кара.
– Кой е той? — попита българинът.
– Не се ли сещаш? Ние с Н'Кара сме шаманки. Нашият учител е твоят
дядо.
– Какво!?! — Авитохол щеше да загуби свяст от вълнение. — Какво
говориш!?!
– Да! Преди години Н'Кара е била учена от дядо ти да бъде шаманка.
– Това е невъзможно! Моят дядо наистина беше шаман, но няма как да е
учил Н'Кара! Аз познавах дядо ми. Живеех с него, няма как да е учил
някого, без да разбера.
– Ела! — каза момичето и отново протегна ръце към него. Авитохол обаче
се чувстваше уморен и не искаше да се слива с H'Анна и да влиза с нея в
саракта. Това ли беше станало преди малко? Нима онова светещо, сияйно
същество беше Н'Анна?
Авитохол протегна ръце. Българката му предлагаше нещо, което той не
можеше добре да разбере.
Сияйното същество пред него трептеше във всичките цветове на дъгата.
То беше огромно. Авитохол не можеше да види сам себе си, но чувстваше,
че той също не е в човешката си форма. Замисли се. Всъщност можеше ли

15
човек да присъства в саракта с човешката си форма? Опита се да си спомни
всичките си пътувания до света на сенките, но не успяваше. Нещото
пред него се движеше, огъваше, танцуваше, но това не беше шаманският
танц на дядо му, а по скоро приличаше на кръшното тяло на индийска
танцьорка. Авитохол наблюдаваше тези движения и у него незнайно защо
се породи усещането, че наблюдава кръшния ханш на такава танцьорка.
Изведнъж съществото пред него се разпукна и разцъфтя като чудно красив
цвят.
Той не знаеше какво да прави. Съществото пред него се разрастваше и
ставаше все по-голямо и по-голямо. Някакъв зов излъчваше целият този
танц, но в същото време някъде вътре в главата си чуваше примамващ
шепот. Думи обаче не можеше да разграничи, но посланието някак си му
ставаше ясно. Съществото пред него го желаеше, то беше копняло за него,
сега го молеше да се разтвори, да го приеме, двамата да се слеят. Авитохол
не мислеше. Той не си задаваше въпрос дали съществото пред него е
Н'Анна. Без да знае как да го направи, той разтвори съществото си. Усети
как съществото му се пръсна. Чуваше пукането на кожата си като
разпукване на шевове, все едно някой разпаря ризата на гърба му. Авитохол
беше готов, сам не знаеше за какво, но беше готов да се впусне в това
пътешествие. Той не искаше да мисли. Не знаеше какво прави тялото му в
света на хората и дали двамата с българката не се сливат. В този момент
проумя колко малка и незначителна част от неговото същество е тялото му.
То беше по скоро затвор и окови, отколкото хранилище на духа му.
Авитохол усещаше себе си много по-голям от това, което досега си бе
представял.
Когато разтвори и разгърна същността си, съществото пред него трепна.
То като че ли едва сега го забеляза. След това заискри с всички цветове на
дъгата. Цветовете му трепереха и вибрираха, те го примамваха. Той скочи
напред. Двете същества затанцуваха и се завъртяха във вихрен танц. Те
летяха, втурваха се в някаква посока, спираха, после пак политаха,
преплитаха се, преливаха от едно в друго. След миг отново летяха. В това,
което се случваше, нямаше предварителни стъпки, но той знаеше какво ще
се случи във всеки следващ момент. Авитохол, ако това въобще беше той,
някак си знаеше какво трябва да прави. Това беше като инстинкт заложен в
него. Никога досега не беше мислил, че това ще му се случи. Какво
всъщност се случваше? Всеки опит да го определи го караше да се разсейва
и да пропуска това, което ставаше с него. Авитохол се ядоса на себе си и
отново се върна в танца, който все повече приличаше на любов. Това
обаче беше някаква странна любов. Авитохол си спомняше това, което
двамата със Сарасвати правеха под ръководството на Патараджигупта.
Тогава те се опитваха да слеят двете си същества и да свържат меридианите

16
и каналите, по които тече енергията им, в едно същество. Сега това ставаше
без никакви схеми, рисунки, премествания на ръце. Двамата просто
се вляха един в друг. Това не беше смесване, не беше допълване на две
наранени същества. Те двамата се сляха. Авитохол искаше да знае дали и
телата им, захвърлени в стаята на каменния дворец във Вормс, седящи пред
голямата каменна камина, са се слели, но не можеше.
Двете същества танцуваха, преливаха се от едно в друго, извиваха се в
сладострастен танц. В същото време се носеха над най-красивото място на
света. Това бяха гори с вековни дървета. Авитохол надуши миризмата на
смола, на планински поток, на вековната кора на дърветата. Той долавяше
мириса на стъпканата трева, леко горчаща, но в същото време пропита с
живот. Сокът на живота. Авитохол погледна надолу. Освен горите, тук
имаше поляни, огрени от слънцето, те искряха в цветове и пръскаха
аромати. Поляните бяха оцветени в зелено от тревата, а върху тях бяха
разцъфнали хиляди цветчета във всички възможни багри. Авитохол
гледаше като омагьосан тази картина. Такава красота! В един момент в
главата му се появи странна мисъл. Дали всичко това не си го представя?
Дали не е само в неговата глава? Дали не е ефимерен сън? H'Анна беше
могъща шаманка. Дали това не беше видение, развиващо се пред очите му,
а през това време тялото му да бе станало заложник на българката, а може
би на някакви чужди воини? Сега това не го интересуваше, и без това нищо
не можеше да направи. Веднага отблъсна подозренията и отново се отдаде
на опиянението. Той летеше. Те летяха. Всичко беше толкова красиво. Това
не беше ли същият онзи саракт, който толкова пъти бе посещавал?
Но тогава всеки път „земята на Тангра” му се беше струвала сиво, безлюдно
място, без живот в него. Нима същата тази земя сега, когато беше в танца,
му изглеждаше по този начин? В този момент Авитохол се сети за
красивите рисунки мандала, които беше виждал да правят будистките
монаси.
„Не беше ли това йога? Истинското сливане. Онова беше сливане с Бог.
Това също беше сливане с Бог. Двамата се сливаха, но това не беше
човешка любов. Това беше любов в някаква божествена същност. Не беше
ли това нирвана?” — тези въпроси си задаваше Авитохол, но не търсеше
техния отговор. Просто в огромната му сияйна същност имаше много място
и докато с една част от себе си той усещаше, с друга се сливаше, имаше
част от него, която непрекъснато наблюдаваше това, което се случва, и го
обмисляше.
Тогава Авитохол се беше питал какъв е сарактът, така както българите си
го представят или както го рисуват будистите. След това беше помислил, че
пещерата на Тангра е сарактът. Сега знаеше, сарактът не се намираше в
този свят. Той беше духовна територия.

17
 Авитохол знаеше, че сарактът е красив. Поне сега така му се струваше.
Беше сигурен, че това, което наблюдава, няма как да е плод на неговото
въображение, защото толкова много красота той не можеше да си
представи. Това беше по-красиво от всичко, което беше виждал и можеше
да роди въображението му.
„Какво беше това, което се случва?” — се питаше една част от
него. — Как можеше да се нарече?” След малко отговорът сам се появи.
Това можеше да се нарече „шаманска любов“. В материалния свят това
беше най-точният начин да се назове. В света на сияйните същества то
нямаше нужда да бъде наричано по какъвто и да е начин.

Атила се прибра късно от обиколката. Когато отвори вратата, усети

топлината на стаята. Олджибай остана пред вратата на пост, въпреки че
беше обикалял през цялото време с него и сигурно беше не по-малко
уморен. Хунът знаеше, че монголецът ще повика Уркон или някого от
пазачите му, за да го пази през нощта. Атила се чувстваше уморен. В
последно време Авитохол твърде рядко му предоставяше възможност да
бъде себе си. Все по-често той трябваше да слага наметката от кожа на
„речен кон”. Не така си представяше съвместния им живот. Не беше
очаквал, че Авитохол ще го измести и толкова време ще се представя за
него. Отначало мислеше, че това ще става много рядко, само когато в двора
на Руа пристигнат някакви пратеници. Тогава Атила мислеше, че ще
прекарва много повече време в двора на Руа. Ето, че не ставаше така.
Авитохол все по-често беше изпращан по задачи.
Атила се чувстваше уморен и искаше да се изпъне на леглото. Зарадва се,
че в стаята беше топло, но се учуди и изненада неприятно от картината,
която се разкри пред него. Авитохол и Н'Анна седяха един срещу друг. Те
бяха седнали пред камината и отблясващите огнени езичета
танцуваха върху дрехите и кожата им.
Атила се почуди още малко какво да прави. Двамата бяха като обсебени.
Те бяха изпаднали в някакво състояние на вцепенение и транс, все едно
спяха седнали. Хунът не разбираше какво става, но му беше ясно, че не
бива да докосва телата на двамата. Н'Анна беше сестра на Н'Кара и също
като нея беше пророчица. Атила не обичаше тези неща и
изпитваше притеснение от такива хора. Сега той се съблече и легна
в леглото си, зави се с кожата и заспа.

Двамата не само преплитаха и сливаха огнените си сияйни тела, но и

общуваха. Авитохол разказваше на Н'Анна всичко за Богинята майка и
Лилит. Разказът обаче беше много по-различен, отколкото, ако го бе
направил с думи. „Думите са линейни.” — някога му беше казал Тумир.

18
Сега Авитохол разбираше колко ограничаваха думите и писаните слова.
Двамата с шаманката общуваха с всичките си сетива, с целите си същности,
е всичко, което представляваха. На няколко пъти Авитохол се спираше,
защото изпитваше несигурност. Дали успяваше да предаде достатъчно
точно и вярно нещата на момичето? Но след това се успокояваше. Ако не
беше успял да го направи както трябва, винаги можеше да ѝ го разясни
с думи. Този начин на общуване беше много странен. Понякога по скоро
инстинктивно и интуитивно той ѝ предаваше идеите и тя реагираше според
това, което бе успяла да разбере, но той не можеше да е сигурен дали точно
бе успял да ѝ обясни и как тя го бе разбрала. Това беше така, защото, без да
иска, наблюдателят в него се изместваше в материалното му тяло.
– Как е истинското ти име? — попита момичето или поне това, което
стоеше срещу него.
– Авитохол — отвърна българинът.
– Авитохол е името ти в света на материята. Имаш ли си истинско
шаманско име? — продължаваше да пита нещото срещу него.
– Това е истинското ми име. Получих го във видение. Цял живот съм се
наричал така. Дядо ми, старият шаман, винаги е знаел, че това е името ми.
Моят учител Баяр също знаеше, че така ще се наричам.
– Чувала съм за Баяр — каза нещото и промени цвета си. — Като спомена
за Баяр, промени цвета си.
Авитохол се учуди, защото смяташе, че тя промени цвета си, но скоро
разбра, че те бяха слети и той може би виждаше себе си в нея.
– Твоето име как е? — попита той.
– Хуните ми казват H'Анна, а сестра ми ме нарича Анна.
– Знаеш ли какво означава името ти?
– Не — призна момичето.
– Името ти е едно от най-сакралните имена на Богинята майка. То е
свещено и балансирано. Откъдето и да се чете, се произнася по един и същ
начин. С това древните искали да покажат, че женската природа е
симетрична и богинята е съвършена. Това разкривало, че откъдето и да се
опиташ да вникнеш в нея, откъдето и да я четеш, тя винаги е една и съща.
Това име означавало не само Богинята майка, а и нейното отрицание,
защото от едната страна е „ан”, а от другата обратното на „ан” — „на”. То
показвало всички същности на женската природа, която е противоречива.
Това име разкрива не само Евината природа на жената, не само жената-
майка, но и другата природа на жената — Лилит.
– Това го разбирам — каза момичето. — Анна означава Ева и Лилит в
едно. Кое е „ан” и кое „на”?
– Дори това няма значение. Единият път „ан” може да бъда Ева, а другият
път Лилит, зависи откъде разглеждаш нещата.

19
 – Разбрах — каза момичето.
– Ти ме попита за името ми. Моето име е Адам, но не онзи Адам, от
когото извадили ребро и създали Ева. Онзи Адам е наранен. Аз съм първият
Адам, онзи когото евреите наричат Адам Кадмон1. Онзи Адам, който е с
всичките си ребра и кости. Онзи цялостният, завършеният, който не общува
с жените на ниво Ева, а на по-високо ниво — Лилит. Онзи Адам е първият
Адам. Когато Бог се разделил на две, той създал онзи Адам и Лилит. Аз съм
онзи Адам. Когато общувам с жени, аз не търся тяхната Ева, а Лилит.
Когато търсиш Лилит, ти получаваш, разбира се, и Ева, и така се създава
съвършеното същество. Това, което двамата с теб правим, много
прилича на това, което искам да постигна с жените. Имам една идея, която
винаги съм преследвал — след малко Авитохол допълни: — Тя е моя и на
малеке на Персия Шушандук. Нашата идея беше да се съберат на едно
място истински Адам — Адам Кадмон, Ева и Лилит и отново да се слеят, за
да се съберат всички части, на които първоначално се разделил
Бог. — Авитохол се замисли за миг и на себе си
допълни: — Всъщност Лилит се състои от две Еви — след това продължи
да „говори“ на Анна. — Сега обаче разбирам, че съм разглеждал
това твърде механично. Не се бях замислял дали като събера всички
съставни части, ще се върне обратно магията. Сега с теб разбирам, че освен
това трябва да сме в състояние, в което отново да създадем Бог, и то не е
нормално, а шаманско.
Докато говореше, Авитохол се сети, че костичката, която носеше със себе
си, може би бе онова ребро, което различава Адам от Адам Кадмон. Може
би костта само бе наречена ребро. Някой ден трябваше да провери това.
– Защо е нужно всичко това? — попита шаманката.
– Някога, когато Бог се разделил, го направил, защото искал да изпита
нови неща. Да има Наблюдател и да създаде света. Днес обаче дори той не
може да върне нещата назад. Днес ние сме разделението на Бог. Въпреки
това всеки един от нас в себе си има заложена онази първоначална искрица
и стремеж отново да върнем Бог в онова единно, истинско
божествено състояние. Тази искрица е част от нас. Мнозина биха казали, че
това е най-свещената част от нас. Именно тази искрица ни кара да се
стремим толкова неистово към Бог, да изследваме неговата природа, да
копнеем да се слеем с него. Разбира се, много от хората използват този
стремеж за сливане, който се нарича „любов“, в неправилна посока и се
сливат помежду си. Те не тълкуват правилно подтиците си, а го правят като
плътско привличане между хората. Плътската любов е отрицание на
божествената, но в основата ѝ стои стремежът към сливане с Бог. Всеки
път, когато мъж и жена са заедно, дори да не го осъзнават и да не искат да
1
Този Адам мюсюлманите наричат Адам Рухани. (бел. авт)
20
си го признаят, те се стремят към Бог. Любовта е най-дълбоката и сакрална
молитва. Любовта между мъж и жена е жертвоприношение, което хората
правят пред Бог. Разбира се, повечето дори не знаят за това, защото го
тълкуват погрешно и го насочват неправилно. Те не успяват и губят Бог,
като налагат егото си, но без да знаят подаряват рожбите си на бъдещето,
на Висшата сила, с надеждата, че следващото поколение ще успее да
постигне това, което Висшето същество желае. Бог не иска това от тях, той
иска себе си, но приема това жертвоприношение и надеждата. Бог иска
хората отново да го постигнат. Нагонът, който мъжете и жените изпитват
един към друг, с стремежът на Бог да го има в онова първично състояние.
Това, до което аз и Шушандук достигнахме, е най-върховното нещо в света
на хората, това е стремеж да се създаде отново онзи Бог, преди разделянето
на Адам Кадмон и Лилит. Сега все по-ясно разбирам как трябва да стане
това. Не само, че трябва да бъдат две жени и един мъж, не само, че трябва
да има Ева и Лилит и Адам, но в същото време всичко това трябва да стане
в шаманско състояние.
– Това е много интересно — отвърна момичето. Авитохол се чувстваше
много добре. Той продължи да разказва на шаманката за Ева и Лилит и
отново се потопи в блаженство.

На другия ден беше сватбата. Атила отвори очи късно. Добре че Авитохол
и Н'Анна сами се размърдаха, иначе той не знаеше какво да прави с тях.
Двамата станаха, без да кажат нищо, все едно не се познаваха. Атила
побърза да се наметне с качулката, за да се прикрие, но сестрата на Н'Кара
не му обърна никакво внимание. Тя въобще не го забеляза, все едно го
нямаше, и безмълвна се обърна и напусна стаята. Авитохол се изправи и
седна на леглото си. И двамата изглеждаха като хора, които ходят на сън и
не са съвсем с всичкия си. Атила не обичаше такива неща и космите по
цялото му тяло настръхнаха. Той се притесни. Как снощи беше легнал и бе
заспал, тези двамата бяха обсебени, ами ако се бяха стреснали и го бяха
убили? Чак сега проумя колко глупаво бе постъпил, но вече беше късно.
Навън се чуваше зовът на рог. Сватбата на Лебед и Гундахар започваше.

Авитохол и Атила отново се сдърпаха за короната. Атила искаше да бъде

себе си поне в деня на сватбата. Но Авитохол знаеше, че в този ден много
вино ще се изпие и много хора ще го гледат в очите. Всяка неправилно
произнесена дума можеше да доведе до война. Скоро самият Атила се
съгласи, че това не е неговият ден. Той по скоро щеше да бъде като прием
на пратеници, отколкото като пир. Атила отстъпи правото на брат си
да носи короната и примирен наметна качулката. Вчера беше носил
короната. Авитохол му обеща, че на другия ден ще му даде отново да я

21
поноси. Атила се съгласи, че така е най-разумно.
Скоро двамата напуснаха стаята.
Сватбата беше пищна. За Авитохол обаче тя беше по скоро изтощителна.
Цял ден женихите обикаляха и изпълняваха различни ритуали.
По някое време се случи нещо странно. Докато протичаше някаква
церемония, която сигурно беше за плодородие, жриците се раздвижиха. Те
се спогледаха. Жените бяха в транс. Изведнъж започнаха да се държат като
луди, мятаха телата си като риби, хвърляха се наляво и надясно.
– Какво става? — попита Авитохол. — Какво крещят? — българинът
следеше внимателно всичко, което се случваше пред него. Като единствен
жрец на Богинята майка и Лилит, той искаше да разбере кой култ стои в
основата на немските вярвания.
– Жриците твърдят, че сред нас, сред делегацията, има две жрици, които
са по-силни от тях. Те не могат да продължат да водят церемонията, докато
те не се включат в нея — каза Есла.
Авитохол веднага разбра кои са двете жрици. Той беше сигурен, че в
транса си немските жрици виждаха него и Н'Анна. Той самият вече се бе
убедил, че българката е много силна шаманка. Това беше наистина
впечатляващо. В света на хората тя беше красиво и дори крехко на пръв
поглед момиче, беше кротка и деликатна, но в света на шаманите беше
велик воин.
– Кои са тези жени? — попита Авитохол нарочно, за да заблуди Есла и
Орест, които се намираха най-близо до него. В главата на българина се бе
появил светкавичен план.
– Ние водим само две жени със себе си, Н'Анна и Мара.
– Изведете тогава двете! — каза Авитохол. Така той беше решил да запази
себе си в тайна.
Есла веднага се зае да изпълни задачата, поставена му от Атила.
Н'Анна бавно пристъпи към жриците. Те паднаха на колене и ниско се
поклониха, като я наричаха с името Нимуе. Когато Есла почти насила
избута съпротивляваща се, стъписана Мара, жриците я гледаха учудено. Те
погледнаха към Авитохол, но българинът вече не беше на мястото си.
Така церемонията продължи.
През целия ден Авитохол си спомняше откъслечни неща от предната нощ.
Имаше нещо, което Н'Анна му беше казала още в началото. То беше много
важно. Авитохол се оттегли и започна да мисли. Какво беше? Скоро се
сети. Н'Анна беше казала, че тя и сестра ѝ са ученички на дядо му. Можеше
ли това да е вярно? Авитохол напрегна мисълта си. Спомените му
препускаха към онази земя, към онези времена. Можеше ли дядо му да е
имал ученичка, без той да е знаел? Имаше нещо, което се въртеше в главата
му, но не можеше да улови тази мисъл. Нещо му убягваше. Тя беше като

22
риба. Авитохол я държеше в ръцете си, но тя беше слузеста и хлъзгава и
той не успяваше да я извади наяве и да си я изясни.

Следобед, освен сватбата, имаше церемония по връчване на рицарски

звания. Това беше чисто немска традиция, която обаче немците бяха
направили като римска и така я представяха. Всеки немски благороден
младеж, когато станеше на определена възраст: 12,15 или 19 години,
трябваше да премине през тази церемония. Данкрат използва това, че
всички старейшини на бургундците бяха на сватбата. Младежите бяха
строени. След това заедно произнесоха клетва за вярност (per sacramentum
fidelitas promittium). Сред младежите беше най-малкият син на
Данкрат — Гизелхер, когото всички хвалеха като най-бързия воин в света, с
най-бърз меч. Може би затова интересът към тази церемония беше толкова
голям. Авитохол се приближи да наблюдава церемонията по-отблизо. Това
подейства страхотно на всички младежи, те настръхнаха и започнаха да
крещят нещо и да се държат враждебно.
Атила се намираше зад Авитохол и българинът го чу как просъсква нещо.
– Какво става? — питаше Авитохол. Въпроса си той зададе към Есла.
– Тези казват, че снощи сте ги нападнал и победил. Те твърдят, че сте ги
унижили и искат реванш.
Авитохол веднага се сети, че снощи Атила се бе разхождал из града. Есла
му каза, че момчетата, които на другия ден ще бъдат посвещавани в
рицарско звание, имали обичай, който се наричал „нощна стража” (veillee
des armes). В навечерието на посвещаването те обикаляли града и го пазели
от духове и зли сили. Така доказвали своята бойна зрялост. При това,
разбира се, младежите си позволявали да пият вино. И точно по време на
нощната стража снощи Атила бе попаднал на тях. Авитохол погледна към
качулката. Атила не помръдваше, това беше сигурен знак, че обвиненията
не са несправедливи.
Авитохол насочи поглед към Олджибай, който гледаше, без да трепне
нито мускулче по лицето му. Всичко беше ясно. Гневът на младежите бе
насочен срещу него. Само намесата на Хаген и Данкрат можеше да
предотврати сблъсък.
Тази церемония продължи с поставяне на воинския пояс на всеки бъдещ
рицар. Това направи лично Данкрат. Този ритуал също беше немски, но
беше ромеизиран и бургундците го бяха нарекли cingulum militare.
След препасването на бойния колан, всеки млад рицар получи своя боен
меч лично от ръката на конига.
Всичко това напомни на Авитохол за времето, когато младите
четиринадесетгодишни български момчета бяха приемани в редовете на
българския саракт. Спомни си всичките си тогавашни вълнения, битката му

23
с Арбат срещу Урвитал и Орию. Колко млад, наивен и глупав е бил тогава!
Докато се провеждаше церемонията по връчване на мечовете, един мъж
произнасяше какви качества трябва да притежава всеки рицар. Всеки рицар
трябваше да бъде великодушен (magnanimus), свободнороден (ingenuus),
щедър (largifluus), доблестен (agregius) и войнствен (strenuus). Авитохол
попита откъде бургундците знаят тази церемония. Те отвърнаха, че са я
научили съвсем наскоро от франките. Динадан вече беше свършил своята
работа. Бургундците признаха, че за пръв път видели рицарски двубои в
двора на хуните, а след това Динадан ги запознал с останалите неща, важни
за рицарите. Всички немци много харесали тези церемонии.
Авитохол се увери, че Динадан изпълняваше много добре мисията си. Той
обикаляше всички немски кралски дворове и ги учеше на новите неща за
Пътя на воина, с които го бе запознал Авитохол. Българинът не знаеше
дали Мерлин все още го подкрепяше в тази му мисия. Мерлин беше научил
Авитохол да тълкува поличбите и знаците на Тангра и да разбира мисията
си. Сега Бероес се беше насочил към друг човек. Само за миг Авитохол
изпита ревност, защото смяташе, че Бероес е само негов учител. Сега обаче
допусна мисълта, че може би истинската мисия на Бероес е била тази на
Динадан.
След това момчетата се заклеха във вярност на Данкрат. Всеки един от тях
обещаваше, че ще проявява мъжество (pronees) и вярност (loyaute) към своя
суверен. Те се заклеха, че ще проявяват щедрост (langesse) към бедните и
слабите, че ще бъдат благоразумни в смисъла на умерен (le sene), че
ще бъдат изтънчени (curtoise) и ще оставят винаги чувството им за чест
(horneur) да ги води.
Най-накрая всички млади момчета бяха посветени в рицарско звание.
Вечерта на пира те представляваха най-шумната група. Старите бургундски
воини се усмихваха на техния плам и жар. По някое време момчетата
насочиха гневните си погледи към Авитохол. Той се чувстваше неудобно и
като се извини на Данкрат, се оттегли в покоите си, понеже не искаше да
провокира бургундците и особено по-младите от тях. По лицата си
момчетата все още имаха синини и следи от това, което снощи Атила им бе
причинил. Авитохол беше благодарен, че брат му не беше извършил нещо
по-сериозно, за което всички да съжаляват.
Когато тръгна да се прибира към покоите им, Авитохол настояваше Атила
да го придружи. Той беше гневен. След това накара хуна да си легне. Атила
се подчини. Авитохол наметна качулката и излезе от стаята.
– Пази Атила и не го оставяй да излезе! — каза той на Олджибай. След
това българинът тръгна към стаята на Мара и H'Анна. През целия ден се
усмихваше всеки път щом си спомнеше за това, което бяха преживели
снощи с българката. Това беше нещо невероятно. Никога не бе мислил, че

24
между мъж и жена можеше да има нещо такова. Това беше някаква
странна любов, пълно проникване и сливане на сияйните им същества, това
беше онази любов, към която се стремяха всички влюбени.
Авитохол потропа на вратата. Н'Анна отвори и го покани да влезе вътре.
След малко двамата запалиха камината. Българинът разбра, че Мара нямало
да се прибере тази вечер. Щяла да остане в предверието на спалнята на
Лебед и да я пази. Там щяха да бъдат и новите бургундски рицари.
Орест също щеше да е там, защото ромеят не на шега се бе притеснил да не
би някой от младите бургундци да се опита да се бори за чувствата на
Мара.
Не след дълго Авитохол и Н'Анна, без да си кажат нито дума, застанаха
един срещу друг и хванаха ръцете си по същия начин, както предната
вечер. Двамата се сляха отново, но този път това стана много по-бързо.
Вече знаеха много по-добре какво да правят и се нагаждаха един към друг с
лекота.
Двамата се извисяваха все по-нагоре и нагоре. Те летяха към слънцето, но
тук слънце нямаше. След това се спуснаха с огромна скорост надолу. Това
не беше спускане и пропадане, а някакъв свист. Авитохол се сети, че така се
спуска надолу Великият сокол. Двамата летяха надолу като камък и от
тях бе останал само духът им. После изведнъж Авитохол осъзна, че не се
движат, а бяха спрели. Вече не бяха сокол, а орел и оглеждаха това под тях.
Те летяха над бряг. Отвисоко виждаше пяната от разбиващите се в скалите
води. Вълните прииждаха една след друга. Този път Авитохол не беше
върху гърба на шаманската си птица, а двамата с Н'Анна се бяха слели
и представляваха шаманска птица. Едновременно бяха слети и бяха едно и
в същото време бяха разделени.
Изведнъж Авитохол рязко сви криле и се спусна към водата. Знаеше, че
при обикновен сън ще се събуди. Много пъти беше сънувал как пада, но в
съня си човек е защитен и не може да сънува сблъсъка и смъртта си. Тогава
той или се събужда, или започва да сънува нещо друго.
Сега обаче не стана така. Двамата се удариха във водата и потънаха. Вече
не бяха птица, а вода. Разтвориха се във водата и поеха целия океан в себе
си. Те станаха океан. Те бяха вълните. Той беше водата, а тя — брегът.
Авитохол чувстваше някакъв странен допир. До него, някъде далеч, се
докосваше нечие голо, меко, топло, нежно човешко тяло. Не знаеше
кога Н'Анна се бе съблякла. Той сигурно също беше гол, защото усещаше
допира на кожата на шаманката по цялото си тяло. Всъщност той не знаеше
дали това беше H'Анна, дали въобще двамата се докосваха с телата си, или
това беше нещо друго.
Той беше водата, вълните, които прииждаха една след друга. Той я
прегръщаше и милваше. Ласките му се разбиваха на лека, нежна пяна.

25
Когато я докоснеха, ставаха толкова нежни. Тя беше брегът, който
копнееше и съществуването му се осмисляше от водата и вълните. Тя го
очакваше и зовеше. Нейната страст го караше да се разбива в нея. Той беше
нежен. Колкото по-леко я докосваше, толкова по-разтърсващ бе всеки негов
жест. С всяко следващо движение продължаваше да я залива. И като вълни
тласъците му следваха един след друг и ставаха все по-силни и по-силни.
По някое време морето се навдигна като буря. Като щорм. Все едно се
опитваше да унищожи, да разруши брега, да го залее. В този момент чу
вик, който разцепи всички светове. Какво беше това?
Брегът отговори с пълно подчинение и отдаване...

Авитохол не знаеше колко време продължи всичко това. Той дори не

знаеше дали е истина, или му се беше сторило. На сутринта двамата с
шаманката лежаха голи, проснати върху една мечешка кожа пред камината.
Авитохол се облече. Не искаше да знае какво се беше случило. Н’Анна се
размърда. Тя беше много красива, нежна и женствена.
– Защо жриците те наричаха Нимуе? — попита той.
– Така знаят името ми.
– За пръв път ли беше с мъж? — попита Авитохол, без въобще да знае
двамата били ли са заедно.
Н'Анна не каза нищо, но свенливо наведе глава.
– Защо си с мен? — попита Авитохол.
– Винаги съм знаела, че ще бъдем заедно. Цял живот съм те очаквала. Ти
си най-силният шаман, за когото съм чувала. С теб ми е толкова хубаво. Ти
си посветен и ми е много интересно с теб. Това, което ми разкри, според
мен е най-голямата тайна, до която могат да достигнат хората.
Никога не съм знаела, че това ще бъдеш ти, Атила, или Авитохол, или
който си. Ти си човек с две лица. Имаш два образа. Толкова е странно
всичко. Сестра ми иска да те види. Тя твърди, че когато те види, ще разбере
всичко.
– Добре! — съгласи се Авитохол.
– Ти ме привличаш с такава сила, че не мога да се откъсна от теб. В
същото време ме е страх, защото знам, че си много силен, че си като пожар.
Ти обаче си моят огън. Ти си единственото нещо, в което мога да се стопля
и само ти можеш да ме приютиш.
Ние с теб сме се срещали и преди, но тогава ти не си ме забелязал.

Навън се беше развиделило. Авитохол бързо се прибра в стаята си. Когато

наближи вратата, пред която на пост стоеше Олджибай, наметна качулката
на главата си.
Когато влезе вътре, видя Атила да седи все още сънен върху леглото си.

26
 – Какво става? — попита той.
– Не знам. Навън е много шумно. Нещо странно се случва.
– Искам да отида да видя! Вчера ми обеща, че днес аз ще бъда Атила. Дай
ми короната! — Докато говореше, Атила вече се беше изправил и се
приготвяше да излезе. Той намъкваше някаква ризница.
– Този шум ми прилича повече на подготовка за битка, отколкото на
продължение на пира и сватбата.
Скоро двамата, придружавани от Олджибай и останалите пазачи, излязоха
в двора. Пред двореца се намираше големият каменен площад. Авитохол
беше наметнат с качулката, а Атила беше с короната. Авитохол, подобно на
Атила, си беше сложил персийската ризница. Беше взел и забралото,
което държеше под наметката. На колана си бе препасал двата меча.
Атила спря. Скоро към тяхната група се присъединиха Октар и Есла.
Орест и Мара ги нямаше.
– Чичо — неопределено каза Атила. — Какво става?
– Не знам — отвърна учуденият Октар. — Чувам бойни рогове. Имам
чувството, че някъде извън пределите на града ще се провежда битка.
– И аз мисля така — отвърна Атила.
– Господарю — каза Авитохол и се приближи до двамата
владетели. — Вижте, всички хора вървят натам! Да ги последваме!
Наистина, от място, на което бяха спрели, се виждаше как всички хора,
като някакви потоци, се вливат и движат в една посока. Явно целият град
напускаше пределите на крепостта.
Атила и Октар нямаха нужда от повече подканяне. Скоро те и цялата им
група се вляха в потока на гражданите на Вормс.
Групата излезе извън града и там, върху една огромна поляна, бе издигнат
навес, под който бяха поставени троновете на краля и кралицата. До тях
седяха синовете им, а зад тях се намираха всички най-знатни гости на
сватбата.
Атила, Авитохол, Октар и Есла бяха в тълпата. Гражданите на Вормс се
бяха събрали и отвсякъде обградиха огромното, издължено пространство,
което приличаше на алай или хиподрум.
– Защо не са ни поканили? — попита Атила. Разбира се, той отправи
въпроса си неправилно към чичо си и Есла, които нямаше как да знаят
отговора.
Двамата мъже, в знак на отговор, просто повдигнаха рамене.
– Граждани на Вормс — извика кониг Данкрат и се изправи. Той беше
облечен в най-скъпите си дрехи. Върху главата си бе поставил корона. Тя
нямаше нищо общо с огромните златни корони на персийските
шахиншахове, нито с пищните, изящни корони на индийските махараджи,
нито бе отрупана със скъпоценни камъни, както короната на византийските

27
василевси. Короната върху главата на Данкрат беше по скоро невзрачна
и приличаше повече на леката корона, която в момента се намираше върху
главата на Атила, но беше от злато. — Вчера принц Гунтер и принцеса
Лебед сключиха брак пред нас и пред Бог. Днес в тяхна чест нашите воини
ще проведат няколко битки. Тук са се събрали най-славните рицари на
Бургундия. Ние винаги сме провеждали битки след нашите празненства, но
тази година за пръв път ще ги проведем така, както вече го
правят останалите ни събратя и най-вече франките.
В следващия момент някакъв друг глас започна да представя „най-
славните” рицари на Бургундия.
Атила слушаше, а чертите на лицето му се бяха обтегнали — Авитохол го
наблюдаваше скрито и разбра, че това няма да свърши добре. Той се
приближи до брат си и се опита да го успокои.
– Атила, успокой се! — каза той.
– Те се подиграват с нас. Защо не ни поканиха?
Авитохол също не можеше да отговори на този въпрос.
– Само спокойно! Не излагай на риск себе си и нас!
– Какъв риск?
Докато двамата братя разговаряха, обявяването на „най-добрите” рицари
бе приключило. Първата битка щеше да се проведе между Хаген и някакъв
неопитен младеж от тези, дето вчера бяха станали рицари.
Всеки от рицарите имаше по двама прислужници, които доведоха конете
им. Те помогнаха на тежко въоръжените си господари да се покачат върху
гърбовете на животните. И двамата бяха облечени в най-тежките си
доспехи, явно за да се предпазят от удара с копие. Възседнали вече конете,
в ръцете си държаха дълги копия, които, вместо връх, имаха конски
опашки.
Приготовлението за битка стана в едната част на алая, където бяха
разпънати няколко палатки, украсени с шарени знамена. Всеки рицар явно
имаше собствена палатката. След това двамата се раздалечиха. Хаген
остана в близкия край на арената, а младият рицар отиде и се приготви в
другия край. След това Данкрат даде знак с ръка и двамата се засилиха един
срещу друг.
Авитохол наблюдаваше с интерес това, което се разиграваше пред очите
му. Това беше двубоят, който той бе измислил. Динадан го бе описал или
възпял, а бургундците го бяха заимствали, без никаква промяна. Битката
протече на три етапа. Първо сблъсък на копия, след това битка с меч от
седлото на кон и третата битка беше дуелиране с меч, но вече от земя.
– Ти си най-добрият в това — каза Атила на Авитохол. — Нали ти го
измисли? Вие, българите, винаги измисляте нещо ново. Дори когато ви
няма, успявате за излеете отровата си в народите и те да продължат да

28
сбъдват вашите идеи и мечти.
Кажи какво трябва да правя, за да стана добър.
– Какво да ти кажа? — учуди се Авитохол.
– Кажи какво да правя.
Докато двамата говореха, Данкрат обяви Хаген за победител, което беше
посрещнато от всички с бурни овации и викове. Гражданите на Вормс бяха
щастливи от зрелището. Авитохол не знаеше как бургундците бяха
провеждали битките си преди, но беше очевидно, че новият начин много
повече се харесва на немците.
Хаген все още беше обърнат към трибуната и поздравяваше кралското
семейство, когато Атила излезе пред тълпата и извика с всичка сила, така че
всички да го чуят. Той говореше на някаква смесица от немски и готски.
– Вие се отнесохте неуважително с нас. Не ни поканихте да наблюдаваме
боевете. Направихте това, защото се страхувате от нас. Вие знаете, че ние
сме най-добрите воини в света. Освен това представихте бойците си като
„най-добрите”, което също е обида. Вие сте забравили какво се случи в
двора на великия каган Руа, но аз съм тук, за да ви го припомня!
Авитохол изстена все едно някой го бе ритнал в слабините. Той тъкмо се
канеше да обясни на брат си тънкостите в различните видове битка.
Българинът предполагаше, че Атила иска да ги научи, за да влезе в битка,
но не очакваше, че ще направи това толкова бързо, без да изслуша дори
една негова дума.
Авитохол искаше да спре Атила, да го накара да се върне, но вече беше
твърде късно. Сега съжаляваше, че не бе направил това миг преди хунът да
излезе пред тълпата.
Като видяха Атила, всички, които бяха насядали на трибуната, или поне
мъжете, настръхнаха. Най-активни бяха младите рицари, които бяха
посветени в рицарство предишния ден. Те все още носеха белезите на
позора върху лицата си, крещяха срещу Атила и искаха мъст. Ако по-
възрастните не ги възпираха, младежите сигурно на мига щяха да го
нападнат.
Атила се изправи пред трибуната. Авитохол го наблюдаваше в гръб, но по
позата си личеше, че хунът предизвиква бургундците. Той не обърна
никакво внимание на младежите, които се нахвърляха към него като
глутница освирепели от глад кучета. Между него и тях обаче имаше
някаква невидима ограда.
– Твърде дълго търпя отношението ви! — извика Атила.
– Да го убием! Ние ще се бием с него! — крещяха бургундците. — Той ни
предизвиква! Той обижда всички наши воини!
– Твърде дълго търпях унизителното ви поведение! Аз не съм свикнал
така! Аз съм Атила!

29
 – Етцел! Етцел! — повтори тълпата зад гърба на Авитохол. Явно
бургундците отзад не виждаха какво става пред трибуната на техния
владетел. Така името на Атила отекна над гражданите на смълчания град.
– Предизвиквам всички ви! — крещеше Атила срещу тях. Авитохол
познаваше Атила. Той беше в състояние да се изправи срещу всички тези
мъже.
– Готви се за битка! — извика Данкрат.
– Тези двамата ще ми помагат — каза Атила и посочи към Авитохол и
Олджибай.
– Приготвяй се! Доведете коне, с които ще се биете!
Атила тръгна към една от палатките. Натам го водеше някакъв мъж.
Олджибай нареди на Уркон и Ладан да приготвят Шельо.
– Кажи им да доведат и Аспа — каза Авитохол.
– Защо?
– Можем да направим онзи номер, който направихме срещу Едекон. Да се
сменяме.
– Не искам да ме сменяш! — каза Атила.
Авитохол не се чувстваше много отпочинал. Цяла вечер бе прекарал в
стаята на Н'Анна. Не беше сигурен дали бяха правили любов с
физическите, или само с шаманските си тела, но все пак не беше спал и не
се чувстваше отпочинал и готов за битка. Той знаеше, че преди битка
трябва да спиш добре, защото и най-малката умора прави краката меки, а
движенията бавни. Любовта преди битка отнема силата от тялото ти и те
прави слаб. Знаеше това, но нищо не можеше да направи. Атила, вместо да
премълчи, бе предизвикал целия бургундски двор.
Скоро двамата влязоха в палатката. Олджибай изпрати Богар да донесе
шлема на Атила, оня черния.
Скоро двамата доведоха Шельо и Аспа. Авитохол провери подковите.
Атила се приготвяше за битка. Олджибай беше отишъл да получи копие.
Авитохол закачи забралото пред лицето му, а след това постави шлема на
главата му. Когато хунът беше готов за битка, Авитохол се отправи към
навеса и застана пред него.
– Кой ще се изправи срещу Атила — вожда на хуните? — питаше
Данкрат.
– Още не съм вожд на народа ни. Нашият владетел е каганът Руа, моят
чичо, аз съм обикновен командир на хуните.
– Славата за твоята решителност и жестокост достигна до нас.
– Ние ще се бием с него! — крещяха младите бургундци.
– Не, аз ще се бия с него — каза Хаген.
– Хаген е уморен. Той се би току-що. Не е редно срещу един от най-
добрите хунски воини да изправяме неопитните още наши

30
рицари — говореше Гунтер...
– Ние не сме неопитни — извика най-малкият син на Данкрат — Гизелхер,
този който преди две нощи беше набит от Атила. Погледът му гореше.
Момчето беше младо и беше готово във всеки момент да скочи срещу хуна.
Авитохол го гледаше и си спомни, че всички го величаеха като най-бързото
в света. Той си спомни за Урвитал и Орию, за Баяр, който също беше много
бърз. Години наред беше тренирал и мислил върху „божествена бързина”.
По пътя му много неща го бяха учили на това да е много бърз.
Благодарение на нея бе побеждавал много воини. На това го беше учил и
тумир. Сега обаче не той щеше да се бие.
– Не можем да пуснем младите ни воини срещу Атила. Освен това само аз
и Хаген сме го виждали как се бие. Мисля, че аз трябва да се изправя срещу
него.
Тези думи на Гунтер бяха посрещнати с бурни възгласи на одобрение от
бургундската тълпа.
Атила много добре знаеше, че принцът държи да го наричат Гунтер,
затова каза:
– Гундахар е прав. Той видя каква е силата ми, затова се уплаши. Добре че
вразуми неразумните палета, защото иначе кръвта им щеше да се стича по
земята пред нозете ми!
При тези думи Гунтер полудя. Доскоро той бе възпирал Гизелхер, а сега
сам опитваше да прескочи дървения парапет и на мига да кръстоса меч с
наглия Атила.
– Аз. Аз ще се бия с него — извика Данкрат.
Всички погледи на тълпата се насочиха към владетеля на Вормс и кониг
на всички бургундци.
Докато хората гледаха своя крал, Авитохол наблюдаваше малката
Кримхилда. Тя имаше очите на плашлива сърна. Момичето беше малко и
едва ли разбираше какво се случва и защо всички тези мъже крещят така
около нея. Въпреки това, при последните думи на баща си, малкото
момиченце като че ли усети, че се случва нещо лошо, намръщи се и се
разплака.
– Татко, кралю, не се изправяйте срещу Атила! Той е много добър воин! В
един ден победи няколко воина и се справи с Хаген — крещеше Гунтер.
При тези думи Хаген се развика:
– Няма да допусна от главата на кониг Данкрат да падне и един косъм! Аз
ще се бия с Атила!
– Страхливци! — извика Атила. — Уплашихте ли се? Не се преструвайте,
че всички искате да се изправите срещу мен! Първият, който застане срещу
мен, само след миг ще лежи студен и бездиханен върху яловата ви земя!
Черната земя ще го погълне по-бързо, отколкото дъхът може да излезе от

31
устата ви! Кой е първият? Искам първия!...
Данкрат стана и започна да се приготвя за битка.
– Такава обида никога не е била отправяна в лицето ни! Никой досега не
се е осмелявал така да обиди мен и целия народ на гордите бургундци!
Само аз мога да измия тази обида. Ако не го направя, ще ме е срам през
целия ми живот!
– Съпруже, моля ви! Умолявам ви! — кралица Ута падна на колене, като
се опитваше да задържи краля. Той обаче беше решен да защити честта на
сънародниците си. Сега вече всички чуха малката Кримхилда, която
плачеше до майка си.
Атила се обърна и се насочи към палатката си. Авитохол и Олджибай
застанаха до него.
– Бързо, казвай какво да направя?
– Не е толкова лесно. Дай да се сменим.
– Не, аз ще се бия и ще се изправя срещу конига. Аз съм от владетелския
род на хуните.
Атила не завърши изречението си, но разбра, че то обижда Авитохол.
Скоро Данкрат беше готов за битката. Двамата с Атила се засилиха един
срещу друг. Атила не беше добър. Авитохол виждаше как, докато препуска
върху гърба на Шельо, върхът на копието му се движи. Все пак обаче Атила
беше много по-млад от краля на бургундите, много по-силен и бе отраснал
върху седлото. Освен това Шельо беше подкован. Сблъсъкът на двамата
воини беше оглушителен. Авитохол видя много грешки и в двамата, но все
пак Атила успя да повали краля на земята. Данкрат падна и не можа да се
изправи сам, наложи се воините му да го сторят. Конигът се бе ударил
лошо и не успя да се задържи на краката си. Затова беше пренесен до трона
от своите васали, където седна и догледа битките. В битката веднага го
замести Гунтер.
Двамата принцове се засилиха един срещу друг. Ударът беше страховит,
този път и двамата обаче се оказаха на земята. Атила веднага скочи. Той
извади своя меч и изчака Гунтер, който се изправи след време. След това
двамата започнаха да си нанасят удари. Двамата се биха дълго и
изтощително. Скоро кръвта им покапа по земята. Ударите се сипеха един
след друг и двамата доблестни воини се биеха като тигри. Гунтер не се
предаваше, понеже се биеше пред очите на всички бургундци. Немският
принц знаеше, че единственият начин да бъде уважаван е да го отвоюва и
сега беше времето да стори това. Той искаше да заслужи уважението си.
Атила се биеше, защото така бе живял, такава бе природата му, цял
живот беше правил това. Авитохол знаеше, че брат му се бие и заради
Лебед, въпреки че в този момент не мислеше за това.
Мина много време преди Гунтер да се просне върху земята от изтощение

32
и повече не успя да стане.
– Гундахар, ставай! Гундахар! — крещеше Атила и като се подпираше на
меча си, все едно беше жезъл или пръчка, се приближи до лежащия върху
земята воин.
Може би, за да спаси живота на престолонаследника на бургундския
престол, човекът, който говореше, докато се провеждаха битките, извика:
– Победител е Етцел!
– Аз го предизвиквам! — извика младият Гизелхер.
– Ти си дете — извика Атила.
– Ще те победя! — крещеше най-малкият син на Данкрат. — Ще отмъстя
заради брат си и баща си! Аз съм най-бързият воин! Ти си уморен! Вече
няма спасение за теб!
Този път никой не се опита да възпре Гизелхер. Всички бургундци
признаваха, че в думите на младия воин има много мъдрост. Те бяха чували
за бързината на най-младия принц.
Гизелхер се оттегли към една от палатките. В този момент Авитохол видя
Атила, който изтощен се влачеше към тях, и се втурна да го пресрещне.
Когато влязоха в палатката, Атила се отпусна върху един дървен пън.
– Много ли си изморен? — попита Авитохол. — Аз ще те заместя!
– Те се опитват да победят нечестно — каза Атила.
– Ние също ще ги излъжем.
След това двамата изгониха Олджибай и останалите пазачи. Авитохол им
повери Аспа. Двамата с Атила си смениха дрехите. Българинът взе
забралото и постави шлема върху главата си. След това излезе и се метна
върху гърба на своя кон. Гизелхер беше много по-лек от него. Той беше по-
млад и неопитен, досега едва ли се беше бил по този начин. Освен това
конят му не беше подкован. Авитохол успя да свали младия принц още с
първия удар на копието си. След това принцът се изправи и се опита да
изпревари Авитохол, но това не стана. Авитохол беше много по-бърз от
него. Той призова всичките си учители за свидетели и победи Гизелхер
по всякакви начини. Изпреварваше го във всяко движение. Бургундците
признаха неговото майсторство и бързина. Всички стари рицари цъкаха с
език и клатеха глави. След това Авитохол победи и втория син на
Данкрат — Гернот.
Накрая Хаген го призова на двубой — двамата отново се смениха. Така в
един ден този, когото бургундците смятаха за Атила, победи всички
рицари, които се изправиха срещу него. Едни той побеждаваше с
майсторство, прецизни движения и бързина, други — с груба сила и такъв
плам, че всички бургундци бяха онемели. Никой не беше виждал такова
нещо. Атила се би през целия ден. Такава нечовешка сила никой не
беше виждал, нито беше чувал за подобна мощ и издръжливост.

33
 Привечер, когато Атила подложи на унижение и поредния рицар, който се
бе осмелил да го предизвика, срещу него се изправи Данкрат. Той успокои
всички, като каза:
– Преди битките да продължат, нека Атила покаже лицето си! Да вдигне
забралото! Не може човек да се бие с толкова сила през целия ден. Имам
чувството, че той ни мами. Ето, сега той е сложил шлема и забрало и ние не
виждаме лицето му. От известно време ми се струва, че не той е под
ризницата и шлема. Нека всеки път преди всяка битка да разкрива лицето
си.
След това бяха запалени огньове. Битките продължиха до късно посред
нощ. Атила и Авитохол продължиха да се сменят. Преди всяка битка
решаваха кой ще е най-добре да се бие. Те преценяха това според това кой
бе врагът и колко уморени се чувстваха двамата.
Преди всяка битка Авитохол и Атила показваха лицата си, за да докажат,
че не се сменят. Те правеха това, като повдигаха забралото на шлема си.
Другият рицар, в знак на уважение, също показваше лицето си. 2 Учудването
на бургундците бе толкова голямо, че след всяка битка те възклицаваха
все по-силно, освен това не си тръгваха, а всички останаха до последната
битка, която се проведе под огромния диск на изгряващото слънце.
Когато се прибираха, Авитохол и Атила бяха напълно изтощени, конете
им също. Двамата хапнаха малко и легнаха. На другия ден въобще не
станаха. Когато се събудиха, беше привечер. Атила отиде на приема на
Данкрат. Това беше прощалната вечер. Бургундците бяха претърпели
унизително поражение и намекваха, че не желаят повече хуните да останат
при тях.
В тази нощ Авитохол отново посети Н'Анна. Младата шаманка го прие в
стаята си.
Късно през нощта, малко след като българинът напусна женските покои,
Мара се върна. Тя беше прекарала нощта е Лебед. Двете приятелки си бяха
говорили и бяха обсъждали това, което се бе случило през деня. На
сутринта Мара влезе и като видя блясъка в погледа на Н'Анна, каза:
– Какво става тук? Кой беше той?
Младата българка свенливо наведе глава.
– Чакай да позная. Бил е някой от хунската делегация. Ти не би посмяла да
прекараш нощта с бургундец, нали?
2
По-късно този жест на рицарите е преминал в съвременните армии. Днешните
военни и полицаи отдават чест, като повтарят жеста на древните рицари, всичко това е
започнало от онези времена и от тази случка конкретно. Козируването означава, че си
рицар, че признаваш човека срещу теб за воин и му отдаваш нужното уважение, че си
чист и честен в намеренията си. По-късно рицарите се поздравявали, като
показвали лицата си, не само по време на битка, а и когато се срещнели и така
се разпознавали и си отдавали чест.
34
 Шаманката нищо не каза, но това беше достатъчно.
– Ухажорът ти войник ли е?
Н'Анна поклати отрицателно глава.
– Някой от пазачите на Атила?
Тъй като шаманката не каза нищо, тя започна да налучква.
– Богар. Той е малко старичък за теб, но е най-нормален от пазачите на
Атила.
– Не! — каза красивото момиче.
– Ладан? Не може да бъде, той е много голям за теб. Уркон?
– Не! — отново каза момичето.
– Не е и монголецът. Не може да е Есла, той е много стар. Не е Октар, той
също е стар. Нали съм права?
– Да!
– Ами то, кой остана? Не ми казвай, те останаха двама, Прокаженият и
моят Орест. Кой от тях е бил през нощта е теб? Не е бил Орест, защото той
стоя цяла нощ пред вратата на покоите на Лебед. Да не си била с
Прокажения? Не ми казвай, че си била с Прокажения!? Това е страшно!
– Не! Не съм била с него — опита се да я успокои Н'Анна.
– Кой остана? — изуми се Мара.
Н'Анна се бе изчервила. Тя се срамуваше от разпита, на който я подлагаше
по-голямата от нея жена.
– Няма да ти кажа кой е той — настояваше тя.
– Да не е Атила!? Не! Не може да бъде! Всички знаят колко е влюбен в
Керка.
Жената гледаше шаманката в очите. Тя като че ли искаше там да види, да
надзърне в зениците ѝ, където се е отпечатал образът на човека, с когото бе
прекарала нощта.
– Всеки път, когато съм близо до него, се чувствам жива. Когато съм с
него, преживявам нещо като битка, живот, нежност, омраза, топлина и студ,
борба. Понякога се задъхвам от чувства, задушавам се, те са толкова силни
и така бушуват в гърдите ми, че не мога да дишам. Когато съм с него, се
чувствам все едно съм в степта. Двамата препускаме, после сме в покой и
отново препускаме в шеметен бяг. Всеки път, в който съм с него, е като
един живот. Все едно започвам живота си отново и отново и всеки път това
завършва със смърт. Една огромна всепоглъщаща смърт.
Когато ме погледне, се чувствам като жертва. Искам да избягам, но не
мога. Той е ловец, а аз съм неговият улов, аз съм жертва. Чувствам се като
сърна, преследвана от вълк.
– Това е Атила! — изумена извика Мара.
– Не! Не е! — Н'Анна опита да се защити.
– Ти си влюбена! — извика Мара, като се смееше. — H'Анна, ти си

35
влюбена!
– Не! Всичко е много различно. Ние правим нещо много странно, което
няма как да ти разкажа. Ти не можеш да го разбереш. Ти живееш и
познаваш само този свят.
– Тия не ми ги говори на мен. Тоя свят, оня свят. Любовта е еднаква във
всички светове. Ти кажи, беше ли с него? Той те изпраща в друг свят, нали!
– Не знам! — каза H'Анна.
– Момичеее, момиче! „Не знам!” Как може да не знаеш?
– То е много странно.
– Странно е — каза Мара и погледна Н'Анна закачливо. H'Анна обаче
явно нищо не разбираше и не можеше да оцени иронията в погледа на по-
голямата от нея жена.
След това двете си легнаха. Малко време оставаше до заранта, но и двете
искаха да си починат. Утре ги очакваше тежък ден. Н'Анна обаче не заспа.
Остър звук разсече мрака около нея.
„Чашата! Намери чашата! — някакъв глас отекваше в нея. — Чашата!”
На другия ден пратениците на Руа трябваше да напуснат Вормс. Авитохол
си спомняше думите на Есла, че са натоварени от кагана да обиколят
всички немски народи. Българинът се чувстваше уморен. Искаше да
подремне малко, преди да ги събудят и да се наложи цяла нощ да яздят.
Авитохол затвори очи, но не можа да заспи. Повъртя се още малко. По
някое време в просъница до ушите му достигна пронизителен писък. Това
беше крясъкът на птица. Вече беше чувал този звук, това не беше
крещенето на обикновена, а на шаманска птица. Авитохол почувства
вятъра, който дереше лицето му, чуваше плясъка на крилете и усети
тласъците на птицата под него. Някакъв глас пронизваше мрака около него.
Той беше тих, но натрапчив и непрекъснато звучеше някак в главата
му. Скоро започна да различава думите, но те все още нищо не му говореха.
Разбираше думите, но не знаеше какво означават, какъв е смисълът им.
Гласът продължаваше да отеква в главата му.
– Следвай чашата! Следвай чашата! Следвай чашата!...

Атила спеше дълбоко. Авитохол облече ризницата си, препаса двата меча
и закачи чашата на бойния си колан. „Това ли беше чашата?” Не можеше да
разбере. След като взе всичко най-ценно със себе си, българинът излезе от
стаята.
– Твой не може спи — каза Олджибай, който стоеше на пост пред
вратата. — Или може би отново отива при жена? Твой, жена много мъже
изтощил до край! Внимавай, твой!
Монголецът явно реши, че Авитохол отново отива при Н'Анна. Олджибай
беше отчел, че Прокаженият се беше прибрал преди малко.

36
 Авитохол отиде до конюшните. Някаква сила го караше да се движи като
сомнамбул. Тази сила го дърпаше и тласкаше. Тя не му даваше мира. Той ѝ
беше подчинен. Авитохол беше българин. Българите бяха подвластни на
орендата. Той знаеше това и не се съпротивляваше, той беше човек с мисия,
а хората с мисия трябваше да се научат на най-важното нещо: да
подчиняват себе си, желанията и волята си на голямата Сила. Голямата
Сила принадлежи на Бог. Авитохол, както всички българи, се бе научил да
освобождава тялото си и да го преотстъпва на орендата, на божествената
сила. Така тялото му ставаше капище на Тангра. Затова сега не му беше
трудно да следва Силата.
Преди да влезе в кралските конюшни, видя някаква жена, видение
някакво. Тя беше много красива и му беше позната отнякъде. Жената беше
яхнала Парвати. Авитохол веднага разбра, че това е неговата кобила, но не
се учуди, че момичето я язди. Това му се стори нормално. Жената подкара
коня към външната порта на Вормс. Авитохол знаеше, че портата на града
няма да е отворена и мостът няма да е спуснат над рова преди
изгрев слънце, затова не бързаше. След като жената се скри от погледа му,
Авитохол отиде в конюшнята, където на пост стояха няколко от войните-
хуни. Ладан също беше тук. Воините бяха оставени, за да не позволяват на
бургундците да се доближават до конете. Те трябваше да пазят тайната на
подковите.
– Какво става? — попита Ладан.
– Оседлай ми Аспа! — каза Авитохол.
– Къде ще ходиш? — отново попита Ладан.
– Ще се разходя малко.
– Не е ли раничко?
В този момент Авитохол реши да попита за Н'Анна. Защото момичето,
което видя да язди Парвати, беше точно тя. След като Ладан го бе разпитал
толкова подробно, сигурно така бе постъпил и с Н'Анна.
– За мен е раничко, а къде отиде Н'Анна?
– Каква Н'Анна? — попита учуденият Ладан.
– Шаманката — каза Авитохол, като се сети, че може би Ладан не знае
името ѝ.
– Шаманката не е идвала тук — напълно убедено каза Ладан.
Авитохол беше изумен. Не можеше да бъде.
– Преди малко видях шаманката да язди моята кобила — каза той.
– Не може да бъде! Бяхме тук през цялата нощ! Никой не е идвал!
Авитохол беше сигурен в това, което бе видял. Изведнъж се спря. Това му
напомняше на нещо, което бе преживял. Тази случка вече му се бе
случвала, но не можеше да се сети кога и къде. Опитваше се да си спомни и
в един момент се сети. Спомни си времето, когато беше млад български

37
тиун и стоеше на пост пред юртата на кана ювиги. Тогава канът колобър бе
влязъл при кана, без никой друг освен него да го види. Дали сега не беше
станало същото? Авитохол беше сигурен, че е видял Н'Анна, защото, когато
погледна към отделението, където трябваше да бъде Парвати, видя, че я
няма.
– Къде е Парвати? — попита Авитохол.
Изуменият Ладан отиде да провери и застана пред празното място на
Парвати. Той се оглеждаше, недоумявайки какво се бе случило.
Авитохол се метна върху гърба на коня. Аспа беше доволен, че отново ще
препуска из друмищата. Той сигурно беше забелязал, че Парвати беше
тръгнала без него и сега беше доволен, че ще я последва. Авитохол вече
беше сигурен, че чашата има някаква връзка с Н'Анна и че трябва да я
последва. Това му подсказваше логиката, но орендата направо
крещеше същото в лицето му. Авитохол пришпори Аспа към
външната порта на града. Макар да беше тъмно, вратата на Вормс
бе отворена, а подвижният мост бе спуснат над рова. Пазачите го огледаха
недоумяващо. Те бяха объркани и не реагираха адекватно. Явно шаманката
бе използвала магия, за да ги накара да спуснат моста и да отворят портата
и те все още не бяха разбрали какво точно се случва или може би Н'Анна
бе направила така магията, че Авитохол да я последва. Вероятно тя бе
накарала пазачите да изчакат втория препускащ конник. Авитохол
„прелетя“ над спуснатия мост и скоро препускаше из пътищата на
Бургундия. С някаква странна убеденост знаеше накъде е тръгнала Н'Анна.
Той беше сигурен, че и двамата ги води орендата, затова не му беше трудно
да я следва.
Авитохол препуска през целия ден. Той се движеше на север и малко на
запад. Силата го водеше натам. За пръв път от много време беше сам. Това
не се беше случвало от времето, когато беше тръгнал да си търси име. От
тогава винаги някой се намираше до него, водеше го или го пазеше.
Олджибай сигурно е опитал да го последва, но е бил спрян от пазачите
на портата. Този ден бе най-щастливият в живота му. Чувстваше се
свободен и „летеше” върху гърба на Аспа. Беше свободен, силен, здрав и
млад. Всичко, от което се нуждаеше, беше с него. Освен това отново беше
воден от мисията си, а до себе си усещаше препускащия огромен кон на
Тангра. Авитохол беше истински щастлив.
Вечерта осъзна, че трябва да спре да язди, ако не искаше да умори Аспа.
Той навлезе в някаква гора. Изведнъж силен вой накара кръвта му да
замръзне от ужас. Пред него имаше вълк. От много време българинът не
беше виждал вълк. Едва сега осъзна, че трябваше по-рано да спре и да
почине. Той обаче искаше да направи това, след като настигне българката и
разбере накъде е тръгнала. Чак след като ѝ осигури защита. Това обаче все

38
не ставаше. Авитохол отминаваше град след град, гостилница след
гостилница и за негова изненада
Н'Анна не бе отседнала в нито една от тях. От хората научаваше, че
шаманката, е великолепната си бяла кобила, се намира точно пред него.
Сега в гората той осъзна, че може би вълкът се намира пред H'Анна или
между него и шаманката. Скоро към вълчия вой се присъедини още един,
след това още един и още един. Авитохол разбра, че в гората пред него
имаше цяла глутница вълци. Това му се стори странно. Той знаеше, че през
лятото, когато вълците са нахранени, не са много опасни и само
в изключителни случаи нападат хора. А може би тук вълците не бяха като
степните си събратя?
Аспа започна да „танцува” на място и да става нетърпелив. Конят
усещаше, че зверовете сключват кръг около него. Авитохол притисна коня
да остане на място. Той опипа дръжките на мечовете.
Вълците стесняваха кръга. Авитохол ги чуваше от всички страни. Той се
придвижваше бавно напред, като вървеше предпазливо. Държеше поводите
на коня на малкия си пръст на едната ръка. Спомни си как Баяр го беше
учил да води коня си само с най-малкото мръдване на малките си
пръстчета. Сега беше доволен от това, че като млад бе научил толкова
много неща. Българинът беше готов във всеки един момент да
извади мечовете си. В гората вече бе станало тъмно, но той като че откри
това едва сега. Съжали, че Аспа беше бял, това означаваше, че се вижда в
тъмното. Всъщност вълците имаха толкова силно обоняние, че едва ли
щяха да разчитат на зрението си. Авитохол чуваше хищниците пред себе
си. Изведнъж пред него се разкри някакво по-широко място. Пътят, както
пресичаше гората, изведнъж излизаше на някаква неголяма поляна, която
беше с почти правилна кръгла форма. Тук дръвчета не сплитаха клони над
пътя, а се бяха отдръпнали и, макар и тъмно, беше много по-светло,
отколкото над пътя, който пресичаше гората. Авитохол застина. Съвсем
близо до себе си чу вълчия вой. След това българинът почувства движение
встрани в един гъст храст. Вълкът беше там. Авитохол скочи от гърба
на коня и се опита, доколкото му бе възможно, да го направи тихо. След
това пусна поводите на коня. Не искаше да привързва Аспа, защото така
щеше да обрече великолепния жребец на сигурна гибел. Като го пусна
свободен, той знаеше, че Аспа ще се спаси, дори вълците да успеят да го
победят и разкъсат.
Вече свободен Авитохол се приближи до храста, от който дочу воя. Ако
вълкът се намираше там, скоро можеше да очаква да го нападне. В този
момент го видя. Той беше обърнат с гръб към него. Вълкът гледаше в друга
посока. Само за миг Авитохол се ориентира. Вълкът беше огромен,
приличаше повече на голямо магаре, отколкото на вълк. Авитохол извади

39
меча си. В този момент се случи нещо странно. Вълкът се изправи
на задните си крака и застана като човек. Такова нещо виждаше за пръв
път. Дори не беше чувал за нещо подобно. Изведнъж Авитохол промени
замисъла си. Досега мислеше да скочи и да нападне вълка като вълк, сега
обаче планира нападението все едно напада човек. Без повече да се бави,
той скочи върху звяра. С лявата си ръка стисна косматото гърло на
огромното животно, а с другата, с която държеше меча, прободе тялото му
в долната част на гърба. Вълкът изхърка. Нападението го
завари неподготвен. Това учуди българина. Много пъти беше
виждал вълци, но никога досега не бе срещал толкова голям и в същото
време толкова неориентиран вълк. Вълците бяха зверове с много остри
сетива, обоняние и слух. Авитохол никога не би повярвал, че може да
изненада вълк, но ето, че го бе направил.
След като прободе вълка, отпусна тялото му и вълкът, досущ като човек,
се просна по очи върху тъмната земя. Авитохол обаче не го остави, защото
се притесняваше да не би животното да се преструва.
Докато беше наблюдавал вълка, изправен на задните си крака, това много
заприлича на Авитохол на нещо. В първия момент не можа да се сети на
какво. Сега, когато имаше малко повече време да помисли, веднага се сети.
Изправеният на задни крака вълк малко му заприлича на йети. Само че йети
приличаха на големи човекоподобни маймуни, а това тук беше вълк.
Козината на йети беше по-дълга и буйна и самите „снежни хора“ бяха по-
високи и едри, но иначе двете животни много си приличаха. Всъщност
Авитохол беше един от малцината, които знаеха тайната на снежните хора.
А тя беше, че те не бяха зверове, а хора, облечени с кожи и маски. Така в
главата му се породи следващият въпрос. „Не беше ли вълкът пред него
човек, облечен във вълча кожа?“
Авитохол ритна вълка с крак и за малко щеше да извика от почуда. Това,
което лежеше под него и бе пробол смъртоносно в гърба, не беше вълк, а
човек. Лицето на мъжа бе намазано с нещо черно. Това, което го бе
заблудило, бе вълчата кожа, която мъжът бе наметнал върху себе си. Върху
главата му имаше огромната вълча глава с дълги бели зъби.
Всичко това го бе заблудило и той бе помислил, че напада вълк. Сега
гледаше изцъклените очи на мъртвия човек. Тъй като лицето му беше
черно, очите му „го гледаха“ още по-зловещо с мътния си мъртвешки
блясък.
Сега вече Авитохол насочи погледа си напред, натам, накъдето допреди
малко бе гледал „вълкът”. Там пред очите му се разкри необикновена
картина. Тя накара корема на българина да се свие. Той гледаше към
поляната, която като малко по-светъл кръг се очертаваше пред очите му. От
там дочуваше още вълчи вой. Авитохол се чудеше дали вълците,

40
които чува, са истински, или са като вълка, който лежеше мъртъв под него.
Българинът напрегна погледа си, за да различи какво става на полянката
пред него. Изведнъж от храстите излезе човек, наметнат с вълча кожа,
същата като на мъжа лежащ под него. Той обаче в ръката си носеше факла.
Че беше човек, нямаше никакво съмнение. Авитохол знаеше, че
вълците никога не ходят на два крака. Освен това дивите зверове
се страхуват от огъня и нямаше как да стоят в близост до факла.
Воят на вълците стана още по-силен и зловещ. Преди години в степта
Авитохол бе чувал Баръс да издава такъв вой.
Сега вече не се страхуваше. Отначало си мислеше, че пред себе си има
истински вълци. Понеже не познаваше нравите на тукашните зверове, се
притесняваше. По-късно, като видя вълка на два крака, си помисли, че той е
някакъв демон. Вече беше почти сигурен, че сенките, които обграждаха
пътника, са хора. Всички те бяха с лица, прикрити с черна боя, и с вълчи
кожи, наметнати върху гърба си, а върху главите си носеха вълчи глави с
огромни светещи бели зъби.
Авитохол се загледа в човека, когото вълците обграждаха. Това беше
Н'Анна, която седеше върху гърба на Парвати. Тя беше облечена в ефирна
дълга бяла рокля, която се вееше при всяко нейно движение. Изглеждаше
така все едно бялата кобила и жената върху гърба ѝ светеха. Не можеше да
има грешка. Авитохол беше сигурен, че пред себе си вижда Парвати
и H'Анна. Ето, че най-сетне бе успял да ги настигне. Авитохол трябваше да
се притече на помощ на българката. Освен това щеше да спаси Парвати,
която си бе негова, и нямаше да допусне тези бандити да я наранят или да
му я отнемат.
Изведнъж в ръцете на мъжете, които продължаваха да обграждат
шаманката, една след друга започнаха да лумват факли. Те вземаха огън
един от друг. Хората продължаваха да вият като вълци, но това не стресна
Парвати, а те явно искаха точно това. Авитохол изпита гордост от
спокойствието, което проявяваше неговата кобила. Той имаше принос, за да
е обучена така.
– Коя си ти? — питаше най-старият вълк. Авитохол го виждаше. Той беше
с най-голямата и най-сива козина. Това явно беше водачът на „глутницата”.
Мъжът говореше на немски, но доста неразбираем и Авитохол трудно
различаваше думите му, но все пак го разбираше.
– Аз съм пътничка — отвърна H'Анна.
– Какво правиш из тези гори толкова късно? — продължаваше да пита
мъжът. А останалите „вълци”, които бяха около дузина, с факли в ръце, не
спираха да се приближават и да стесняват кръга около жената, осветявайки
я.
– Аз имах видение и преследвах мисията си — отвърна жената.

41
 Авитохол я разбра много добре, но не знаеше дали немските бандити ще
приемат това обяснение. За тези мъже, които очевидно бяха разбойници и
чиято основна работа беше да обират пътниците и да убиват, думи като
„мисия” и „видение” едва ли значеха нещо.
– Ти си имала видение?! А не видя ли и нас в това видение? — попита
мъжът.
– Видях ви — твърдо отвърна Н'Анна.
– И не се ли страхуваш? — като каза това, мъжът се изсмя, останалите
вълци направиха същото. Този смях сигурно би звучал зловещо в ушите на
обикновените хора, но на Авитохол се стори като детски смях. Българинът
още помнеше какъв смях беше чувал в хунския двор. В сравнение с
него, това тук бе по скоро като беззвучно усмихване.
– Не се страхувам! — отвърна момичето и с това развали удоволствието
на мъжете.
– Как? Защо? — питаха те. Личеше си, че са стъписани.
– Знам, че няма да ме нараните. Аз имам най-добрият воин-пазач в света.
Освен това вие не сте лоши.
„Вълците” завикаха, все едно бяха ранени в сърцето. Думите на момичето
ги обиждаха и разгневиха.
– Ти си много смело момиче — каза водачът. — Защо си толкова смела?
– Защото има пазач. Да проверим дали с нея няма някой? — каза един от
мъжете.
– Проверете! — каза водачът на „вълците”.
Авитохол мислеше трескаво. Не можеше да остане дълго време скрит.
Скоро „вълците” щяха да открият, че другарят им го няма. Щяха да го
търсят и да го открият. Тогава той щеше да бъде обречен. Решението се
появи веднага в главата му. Авитохол бързо свали кожата от мъжа, когото
преди малко бе убил, и я наметна върху гърба си. Нямаше с какво да
намаже лицето си, затова се опита да изтърка колкото се може повече боя
от лицето на мъртвия вече мъж и да я натрие върху собственото си лице.
Внимателно закрепи вълчата глава върху своята и се почувства прикрит.
След това, без да бърза, внимателно и тихо напусна храста. Докато се
приближаваше към групата, продължаваше да слуша това, което си
говореха двамата.
– От кой народ си ти? Не говориш много добър немски?
– Аз съм хунка — отвърна H'Анна. След това се поправи: — Българка
съм!
– Българка!? — почти извика от изумление „вълкът”.
– Като си българка, към кой род принадлежиш? — попита „вълкът”. Това
той каза на много чист български език, който изуми Авитохол. Откъде този
мъж можеше да знае български?

42
 Н'Анна обаче не знаеше български. Авитохол много пъти се бе убеждавал
в това. Тя стоеше без да помръдва.
– Не си българка — каза мъжът.
Докато всичко това ставаше, вниманието на всички „вълци” бе насочено
към разговора. Авитохол не успя да разбере дали и те разбираха български.
Така или иначе той успя да се приближи съвсем близо до групата, без да
предизвика никакво внимание. Най-накрая прецени, че се бе приближил
достатъчно. Сега трябваше да действа бързо и да се възползва от
изненадата и от това, че вниманието на всички все още бе насочено към
това, което ставаше между момичето и техния водач. Авитохол
се приближи до един от хората и извади двата меча. В мрака му се стори, че
остриетата засияха с приятна синкава светлина. След това, едновременно с
двете остриета, прободе най-близкия мъж. Човекът изстена и се строполи
върху твърдата земя. Преди още останалите да разберат какво става, той
измъкна остриетата от умиращия и прониза още няколко от най-близките
хора. След това всичко пред очите на Авитохол се завъртя във
вихрен мъртвешки танц. Той убиваше всеки, който се изпречеше пред него.
За няколко мига само уби неколцина барсеци. Скоро обаче „вълците” се
окопитиха. Отначало не можеха да разберат какво става. Те не можеха да
различат кой точно от „вълците” е Авитохол. Той действаше с онази
магическа бързина, на която го бяха учили неговите учители в корпуса на
багатурите. „Вълците” бяха объркани, но скоро успяха да го обградят. Това,
разбира се, стана едва след като българинът положи половината от
тях мъртви. След това „вълците” започнаха да вият много по-страховито
отпреди. Авитохол разбра, че гибелта му беше близка. Обграден от всички
страни, той бе рискувал и бе загубил. Гибелта му беше скорошна.
Момичето не можеше да му помогне. Дори да избягаше, нямаше да може да
доведе помощ навреме. Най-близките хора, които можеха да му помогнат,
се намираха в замъка Вормс. Авитохол осъзна, че няма да оцелее.
– Н'Анна, бягай! — викаше той. Така или иначе той беше мъртъв, поне да
се опита да запази момичето. Авитохол искаше да накара Н'Анна да
пришпори Парвати, но не успя. Тогава той, така както си беше с двата меча
в ръце и отвръщаше на ударите на „вълците”, се оттегли в шаманско
състояние и заговори на Парвати. Беше ясно, че H'Анна няма да се
отърве от вцепенението, в което бе изпаднала.
– Парвати! Парвати, тичай! Отведи Н'Анна на безопасно място — каза
Авитохол. Сега Парвати не беше толкова тъжна, колкото си я спомняше от
Тибет.
– Тук е най-безопасното място за H'Анна — за негово учудване отвърна
кобилата и отказа да побегне. Авитохол напусна шаманското състояние.
Явно участта на кобилата и момичето бе такава. Те трябваше да загинат

43
заедно с него. Авитохол се „върна” в битката. „Вълците” бяха извадили
своите оръжия. Те не бяха мечове, а огромни брадви, с дълги дървени
дръжки от много твърдо дърво. Авитохол знаеше това, защото на няколко
пъти се бе опитал да отсече дръжките, но дървото, от което бяха направени,
беше толкова твърдо и силно, че нищо не бе успял да постигне. Сега
Авитохол се опитваше с двата си меча да отвръща на силните удари на
„вълците”. Той беше на предела на своите сили. Не успяваше да
преброи колко „вълка” се бият срещу него, но му направи
впечатление яростта, с която те го атакуват. Преди всяка атака
вълците вдигаха своите оръжия и скачаха срещу него. На Авитохол му
беше много трудно. Макар да не се отличаваха с някаква особена бойна
система, те бяха много силни, но най-много го затрудняваха с това, че бяха
готови да се жертват във всеки един момент. Авитохол беше наистина
притиснат. Никога досега не се беше чувствал толкова притеснен по време
на битка. Той прибягваше до всичко, което бе научил през годините.
Съчетаваше индийските удари и отклони с гладиаторски удари. Някои от
ударите правеше като китаец, други — като българин. По някое време се
опита да включи в битката дори техники от персийските „безсмъртни”.
Авитохол се биеше, но беше сигурен, че срещу толкова много врагове
е обречен. Те не бяха обикновени противници. Вече знаеше, че не беше
способен да ги изплаши. Явно трябваше да воюва, за да положи колкото се
може повече мъртви противници. След това щеше да започне да се
изморява и да получи рана, която да го изтощава все повече. С изтичащата
от него кръв щеше да изтича и времето му. Авитохол вече виждаше своя
край. Това, разбира се, не го притесняваше, нито го плашеше или водеше до
отчаяние. Сега беше щастлив, защото тези мъже все пак му осигуряваха
възможността да умре като воин, да загуби живота си в битка. Това щеше
да го изпрати в саракта при Тангра. Много пъти досега беше мислил за това
как ли ще загуби живота си, къде ли ще напусне този свят? Никога не си бе
представял, че това ще стане в тази вековна гора, в сърцето на Бургундия,
от ръцете на мъже, наметнати с вълчи кожи. Какво да се прави? Участта му
явно е била такава.
Авитохол беше благодарен, че е въоръжен с два меча, защото с един
нямаше да устои срещу силните удари с тежката двувърха брадва. Тези
мъже трябваше да са от немското племе на саксите. Авитохол си спомни
това, което Есла му бе разказал. Саксите бяха немско племе, което живееше
на север. Те носеха дълги бойни брадви „акс“ и на тях бяха наречени сакси.
Помогна му и това, че беше свикнал да носи наметка върху себе си. Може
би затова сега вълчата кожа не го дразнеше толкова и не му пречеше.
Качулката, която стоеше непрекъснато върху главата му, докато играеше
ролята на прокажен, ограничаваше зрителното му поле, затова сега, когато

44
вълчата глава му пречеше, не му правеше особено впечатление.
Авитохол се биеше добре само защото беше свикнал да носи върху себе си
наметка и качулка. Това може би изненадваше останалите „вълци”. По
някое време в битката Авитохол успя да отметне вълчата кожа и тя падна
на земята. Сега той беше по-видим за своите нападатели, но затова пък му
стана по-леко и движенията му бяха много по-свободни. Авитохол скочи и
развъртя двата меча още по-бързо. Той беше лек и подвижен. Като някаква
хищна птица се нахвърли върху нападателите си. Те бяха учудени и
стъписани от това, явно не бяха свикнали да ги нападат. В първия момент
се отдръпнаха назад. Един от мъжете се препъна в трупа на някакъв мъртъв
свой събрат, при което политна и падна назад. Дългата дръжка на
бойния му топор излетя от ръцете му. Авитохол се възползва от това, скочи
и още във въздуха заби двете остриета на мечовете си в тялото му. Мъжът
изхърка, от устата му излетя фонтан от кръв, която напръска Авитохол.
„Вълците” бяха стъписани. Те започнаха да крещят от ярост. Явно бяха
толкова разгневени, че забравиха да вият. Всеки един от тях бързаше да се
докопа до българина. Авитохол веднага извади двете остриета
от умиращия. С последни усилия обаче той се вкопчи в крака му. Авитохол
изтръпна. За миг се почувства все едно костеливата ръка на смъртта го бе
хванала за крака. Авитохол се опитваше да се освободи от хвата на „вълка”,
като риташе надолу, в същото време отвръщаше на смазващите удари на
брадвите. Битката беше тежка и към своя край. Изведнъж пред всички мъже
излезе техният водач — най-силният вълк. Всъщност Авитохол не знаеше
дали е най-силният. Може би това беше най-старият от „вълците”.
Авитохол не си спомняше досега да се е бил срещу него. Явно до този
момент си бе почивал и сега се включваше със свежи сили в битката. Това
беше бойна хитрост и Авитохол веднага я разгада.
Като видяха това, останалите „вълци” се отдръпнаха. Сега беше техен ред
да отдъхнат. Освен това, докато се водеше битката между водача им и него,
те щяха да видят как се бие противникът им и ако водачът им не успееше да
се справи с него, те щяха да го сторят след малко. Авитохол знаеше, че
водачът цели точно това, но нищо не можеше да направи. „Вълците“ бяха
останали пет-шест. Те се оттеглиха в тъмното. Авитохол знаеше, че може
да го нападнат от мрака и да го ударят с тежките си брадви, но нямаше друг
изход. За него в един миг остана само един враг и това беше водачът на
глутницата. Мъжът срещу него беше въоръжен само с един меч, но явно
беше много добър майстор на меча. Той нападна Авитохол с такава сила
и ярост, че за малко единият от мечовете да отлети от ръката му. Авитохол
успя да го задържи в пръстите си с последни усилия. Мъжът не го оставяше
да се окопити и не спираше да го атакува. Докато Авитохол се бранеше,
отново благодари, че има два меча. Защитите с два меча бяха много по-

45
добри, отколкото е един. Той можеше да защити по-бързо, според това кое
острие се намира по-близо до удара. Авитохол се бранеше успешно и
с всеки защитен удар усещаше как силата и убедеността на противника му
намалява. В един момент „старият вълк със сивата козина” спря. Авитохол
също застина. Мъжът като че ли се бе отказал да го напада. Той стоеше
стъписан. Авитохол разбра, че е „прекършил” волята или убедеността на
водача. В следващия миг той скочи и започна да нанася удари срещу врага
си. След като го бе накарал да се замисли, сега беше време да се възползва.
Мъжът обаче се бранеше много добре. Той май не беше толкова
„прекършен”, колкото си бе помислил Авитохол. След малко водачът
отново започна да атакува.
Ударите на мъжа му бяха много познати. Почти можеше да се закълне, че
вече се е изправял срещу този мъж или поне срещу воин, който се бие по
същия начин. „Кой народ се бие така?” — питаше си Авитохол. Докато
нанасяше удари и се отбраняваше, българинът се опитваше да си спомни
откъде можеше да познава начина за водене на бой на този човек. В
следващия момент се сети. Това прозрение го порази. Да! Не можеше да
има грешка. Мъжът пред него се биеше като... българин. Авитохол беше
сигурен в това. За да си го докаже, нанесе няколко специфични български
удара с мечовете си, мъжът пред него реагира без забавяне, като по
учебник, с български защити. Авитохол беше потресен. Този мъж
беше българин или поне бе учен да се бие като такъв. В това не можеше да
има грешка. Авитохол можеше да разпознае начина на битка на всеки човек
по-сигурно, отколкото лицето му. Така както хората се запомнят според
чертите на лицето, така Авитохол, а и всички воини, помнеха хората и
според движенията на тялото им. Авитохол беше забелязал, че когато се
упражнява с някого, запомня всичките му движения. Още като дете знаеше
всяка грешка на своите другари. На някои от тях не знаеше имената, но
само по това как ходеха и как се държаха в тълпата, можеше да ги
разпознае. Освен това можеше да каже какви са грешките им. Сега
безпогрешно разпозна българския начин на битка, той дори бе готов да се
закълне, че някъде е виждал този начин за водене на бой, но къде?
Изведнъж мъжът скочи срещу него. Авитохол защити с двата меча, като
ги кръстоса над главата си. По звука, който чу на приплъзващи се едно в
друго остриета, разбра, че бе „уловил” меча на водача. Силата на натиска
обаче бе толкова голяма, че той не удържа и рухна на земята. Мъжът
продължаваше да натиска и да го държи така. Авитохол не
се притесняваше, защото знаеше, че мъжът няма свободно оръжие, с което
да го атакува. Сега опасността можеше да дойде единствено отстрани,
където дебнеха останалите вълци с дългите си брадви.
– Кой си ти? Кой си ти? — крещеше мъжът на немски.

46
 – Ти кой си? — отвърна на въпроса му Авитохол, като говореше на
хунски.
– Ние сме барсеци — отвърна нападателят му.
Авитохол вече беше сигурен в едно, този мъж имаше някаква връзка с
българите, освен това се сети, че именно на български мъжът беше питал
Н'Анна. Сега вече беше сигурен.
– Българин ли си? — много по-спокойно на български попита Авитохол.
Очите на мъжа щяха да изскочат от орбитите им. Авитохол гледаше
обезобразеното от усилие лице на мъжа пред себе си. Той все още
продължаваше да го натиска надолу и така не му позволяваше да се
изправи.
Скоро мъжът намали своя натиск. Той беше изумен.
– Как?! Кой? Вече няма живи българи!
След като мина известно време, на чист български той попита:
– Ти кой си?!
Авитохол вече беше сигурен, че мъжът е българин. Той говореше на
много добър български. Така говореха само тези, които бяха родени
българи и бяха от седемте свещени рода.
– Аз съм българин — потвърди той.
– От кой род си?
Мъжът бе попитал същото Н'Анна, но тя не бе успяла да му отговори.
– Аз съм Вокил — каза Авитохол. Това накара водача да изпусне меча си.
В този момент мъжете наоколо се втурнаха да му помогнат. Те не разбираха
какво става. Явно от всички тези само водачът им беше българин.
Мъжът обаче им направи жест и ги възпря. Той стоеше и гледаше към
Авитохол. Авитохол се взираше в намазаното му с боя лице и не можеше да
разпознае чертите му.
– Как е името ти, воине от Вокил?
– Моето име е Авитохол — опита да го произнесе гордо Авитохол, който
се възползва от това, което се случваше, и понечи да се изправи на нозете
си.
Като чу името му, мъжът се отпусна и седна на земята.
Вълчата кожа и опашката се подгънаха под него и мъжът седна на меко.
– Авитохол — мълвяха устните му. — Канартикинът Авитохол.
Авитохол беше успял да се изправи. Почисти мечовете си и беше готов за
битка, но нямаше с кого. „Вълците” отново се бяха оттеглили в мрака и не
се намесваха. Водачът им беше седнал пред него, без оръжие в ръка, освен
това беше българин и го познаваше. Той явно бе участвал в последната
битка на българите с хуните, иначе нямаше откъде да знае, че е канартикин.
– Много се радвам да видя жив българин — каза Авитохол.
– Аз също. Аз също... — повтаряше мъжът и го гледаше така все едно

47
вижда привидение.
– Дай да те видя! — каза мъжът. След това извика на останалите барсеци
да се приближат. В ръцете си те отново взеха факлите, голяма част от които
се въргаляха по земята. Мъжете-вълци се приближиха. Водачът намери
сили в себе си и се изправи. — Осветете лицето му — каза мъжът.
Мъжете се приближиха и осветиха лицето на Авитохол.
– Но ти си хун! Ти не си българин! Ти не си Авитохол! Защо
лъжеш? — водачът крещеше срещу него и се готвеше за битка. Личеше си,
че осъзнава, че е бил излъган.
Авитохол се чудеше какво да каже.
– Аз съм Авитохол — каза той.
– Аз познавах Авитохол, а теб не те познавам — произнесе твърдо
водачът.
Авитохол стоеше и не знаеше какво да прави.
– Аз съм Авитохол — само повтори той.
– Ти си хун.
– Да! Аз съм с хунска прическа — каза българинът.
– И лицето ти е хунско. Българите нямат такива лица.
– Така е — съгласи се Авитохол. Чак сега той се сети, че лицето му беше
точно копие на това на Атила. Наистина, той не приличаше на българин и
на себе си. Сега върху лицето му бяха „изрисувани” белезите на брат му.
Ако този мъж го беше виждал някога, когато беше канартикинът Авитохол,
нямаше как да го разпознае сега.
Авитохол се опитваше да измисли нещо и скоро реши да предложи.
– Ти твърдиш, че си познавал Авитохол, а той теб познаваше ли
те? — реши да попита той.
– Разбира се, че ме познаваше! Що за глупав въпрос? — отвърна мъжът.
– Ако Авитохол те е познавал, аз ще ти докажа, че съм Авитохол — каза
българинът, но в себе си беше сигурен, че никога не е виждал този
мъж. — Попитай ме нещо, което е можел да знае само Авитохол! Аз ще ти
отговоря, ако съм те познавал.
Авитохол беше сигурен, че сега мъжът ще си признае, че двамата не са се
познавали. По онова време живееше при българите изолирано и познаваше
най-много десетина-два-десет от тях. Беше сигурен, че не е познавал този
мъж.
– Ще те питам — каза мъжът, за негова голяма изненада — нещо, което
ще ме нарани. Ако не си Авитохол, не се шегувай с мен и не ме карай да
разравям огнището на миналото, защото, ако го направя и ти не си
Авитохол, после ще бъда много гневен и ще те накажа! А наказанието ми
може да бъде само едно — като каза това, водачът на барсеците повдигна
своята брадва в недвусмислен жест.

48
 Мъжът не се отказа и това озадачи воина с двата меча.
– Искам да те питам. Преди години Авитохол попадна при едно
семейство, което живееше в степта. Тогава беше тръгнал на пътешествие, за
да получи воинското си име. Там, в къщата, живееха няколко деца, кои бяха
те? — мъжът говореше бавно и тихо. Личеше си, че силни чувства го
заливат и те стискаха гърлото му, а гласът му звучеше глух и сух.
Авитохол веднага се сети. Това беше къщата на Баръс. Там живееше той,
жена му и децата му. Авитохол сбръчка вежди, защото се сети за
нещастието, което бе сполетяло дома на Баръс. Защо този мъж го питаше за
това? Този въпрос беше като сол в раната на Авитохол. Въпреки това, той
реши да заговори:
– Баръс живееше с жена си и трите си деца. Помня, когато аз ги посетих,
три бяха живи. Едно от тях беше много живо дете, което почина в ръцете
ми, казваше се Айяр. С него се сприятелихме. Все още понякога си мисля за
него. Братчето му се казваше Охсун. Малката му дъщеричка се
наричаше Ия. Това е една много тъжна история! — сърцето на Авитохол се
натъжи като си спомни за нещастието, което се беше случило на Баръс. Той
си спомни, как след това беше видял българина, но той вече бе променен.
Авитохол погледна към човека-вълк и видя колко много го е развълнувал
отговорът му. Кожата на вълка се движеше, раменете му се тресяха.
Авитохол не можеше да разбере, но му се струваше, че по черните му бузи
видя да текат прозрачни, безцветни сълзи. Мъжът се беше развълнувал, но
защо?
– Авитохол! — промълвиха устните на „вълка”. — Авитохол!
Мъжът стана и се приближи до българина. Това сигурно беше Баръс, но
Авитохол също не го разпознаваше. Когато се приближи, усети острата
миризма на вълк. Мъжът го прегърна.
– Авитохол, жив си! Какво правиш тук? Защо си наранил лицето си като
хун?
После изведнъж мъжът го отблъсна от себе си.
– Да не би да си демон, обсебил душата на нашия канартикин? Хунски
демон.
– Не съм демон — опитваше се да се оправдае българинът. — Авитохол
съм.
Баръс обаче не го приближи повече. Той нареди на останалите барсеци да
изкопаят дупка и да погребат телата на мъртвите си другари. Авитохол се
приближи до Н'Анна.
– H'Анна — каза той, — накъде си тръгнала?
– Имах видение — просто каза тя и Авитохол разбра всичко.
– Елате и разказвайте! — повика ги Баръс при себе си. Той беше наредил
на мъжете да запалят огън.

49
 – Трябва да си взема коня — каза Авитохол. След това той се отдалечи в
посоката, в която бе оставил Аспа. Повика жребеца си и скоро се
присъедини към Баръс и Н'Анна.
– Там в храстите има още един от хората ти — каза той.
Баръс вече бе почистил лицето си, беше махнал вълчата кожа от гърба си
и сега Авитохол го разпозна.
Авитохол също изми лицето си, но Баръс все още го гледаше с недоверие.
Явно не можеше да повярва, че пред него стои онзи младеж, който бе видял
преди толкова много години в степта.
Баръс извика нещо на хората си, които тръгнаха към храста, където
допреди малко бе стоял Авитохол.
– Разказвай, Баръс — каза Авитохол, — как така стигна до тук?
– Все още не мога да повярвам, че си Авитохол — каза той.
– Питай ме нещо друго.
– Какво да те питам? Дори да си друг човек, ти ще знаеш за Баяр...
Като чу името на Баяр, Н'Анна се заслуша в думите на двамата.
– Преди да се проведе битката, един човек изчезна от лагера на българите.
Двама добри воини тръгнаха да го търсят. Кой беше той?
Авитохол се замисли. После се сети. Баяра беше напуснала лагера, а
двамата, Арбат и Тарвил, бяха тръгнали да я търсят.
– За Баяра ли говориш?
Като чу името на Баяра, Н'Анна се изправи на крака и тръгна наляво,
после надясно.
– Баяра! — повтори името тя. — Баяра!
Авитохол познаваше този поглед.
– Какво става? — попита Баръс.
– Нищо. Тя е пророчица. Двете със сестра ѝ са пророчици в хунския двор.
– Но тя каза, че е българка! — учуди се Баръс.
– Така казва, но не знам защо. Тя не разбира езика ни.
– Коя е тя? — попита Баръс.
– Името ѝ е Н'Анна.
– Не съм я чувал. А как е името на сестра ѝ?
– Н'Кара.
Като чу името на сестрата на Н'Анна, Баръс скочи.
– Н'Кара е виновна за нашата загуба. Сред нашите воини се говореше, че
точно тя разкрила на хуните как да ни нападнат, за да ни победят. Тя била
българка и твърдяла, че българите трябва да загинат, за да започне родът ни
отначало. Това Н'Кара изрекла в транс пред Руа и останалите
хунски вождове. Не знам дали е вярно, но ще я убия! Тя е виновна за това,
което се случи на нашия народ!
– Какво говориш?! — учуди се Авитохол.

50
 Баръс се бе изправил. Той се приближи до момичето, хвана го за гърлото и
с една ръка само го повали на земята. Авитохол наблюдаваше всичко това,
без да помръдне. Той не знаеше дали това, което Баръс говори, е вярно.
Колко много се бяха променили нещата. Преди малко старият му
познайник бе нападнал Н'Анна. Тогава Авитохол беше сигурен, че е на
страната на шаманката. Ако това обаче, което говореше Баръс, беше вярно,
вече не беше убеден, че трябва да помогне на пророчицата. Можеше ли
това да е вярно и H'Кара да е виновна за гибелта на българите? Авитохол не
знаеше. Все пак реши да помогне на момичето, което се задушаваше.
Много добре си спомняше с колко сила и твърдост бе надарен Баръс и
знаеше, че ще я задуши, ако не ѝ помогне. Авитохол се втурна и се опита да
откопчи ръката на Баръс от гърлото на задушаващата се пророчица.
Едва успя да спаси момичето, което се гърчеше на земята и се опитваше
да вдиша.
– Защо ме спря? — питаше Баръс. Авитохол виждаше отнесения му
поглед. Такъв поглед той вече беше виждал. Така беше гледал Баяр, когато
уби Грот. Баръс беше отишъл в земята на Тангра и искаше да завлече
душата на пророчицата там.
– Кажи сега ти, Авитохол, защо си обезобразил така лицето си?
– Това направих заради българите — каза Авитохол, но още Докато го
изговаряше, осъзна колко неубедително звучи.
– Заради българите се направи на хун? — невярващо попита Баръс. — Ако
не те познавах, бих си помислил, че си се уплашил и си постъпил така, за да
се спасиш!
Авитохол не каза нищо, но се замисли. Не беше ли постъпил точно така?
Не беше ли прав Баръс? Не беше ли предал българите, като бе разкрил
тайните им на хуните? Не беше ли той човекът, който запозна хуните с
„кръстосаните стрели”, не им ли разкри той тайните на подковата?
Авитохол се срамуваше от себе си. Той беше застанал зад хуните,
беше предал българите. Баръс беше прав. Откъде можеше да знае, че има
живи българи.
– Баръс, срещал ли си други българи? — попита Авитохол. Ако Баръс
отговореше положително, Авитохол щеше да се почувства много зле.
Коравият воин обаче поклати глава и каза:
– След голямото поражение се скитах като луд. Хуните не само ни
разбиха, те ни избиха. От тогава не съм срещал българи. Ти си първият,
когото виждам. Виждал съм и съм чувал за българки. Някои от тях хуните
взеха в плен, а после продадоха на други народи, макар повечето да
задържаха за себе си.
Тези думи успокоиха Авитохол. Поне не се почувства предател.
– Какво стана с теб, Баръс?

51
 – След като загубихме, се скитах из степта. Тогава все още жалех децата и
жена си, а след това и целия български народ. Исках да помогна на
българите, но не можех. Бях ранен на много места. Едва оцелях. Чувствах
се много зле. Целият ми живот беше едно непрекъснато страдание. Така
сме научени ние, българите, цял живот да страдаме...
Авитохол нищо не каза, а само поклати глава. Беше съгласен с Баръс, и
неговата душа непрекъснато се терзаеше.
– След това се скитах из света. Ходех като луд. Живеех в гората, ядях
каквото уловях, скитах се бездомен, но това не ме притесняваше. Българите
вече ги нямаше на света, какво значение имаше кога щях и аз да умра. Аз
бях напълно сам. Близките ми ги нямаше, народът ми беше унижен и
унищожен. Аз бях ненужно парче, отломка. Съдбата ме подмяташе, но
това вече не можеше да ме нарани. Аз бях кух отвътре, като коруба на
мъртва костенурка. Всичко продължи, докато не отидох при германите.
Това стана съвсем случайно. Вече не вярвам, че Тангра ни води в нашия
път. В това вярвах, когато бях млад. Днес вече съм сигурен, че няма Тангра.
Съдбата е сляпа и безчувствена. Тя е като стихия, подмята ни наляво-
надясно.
Авитохол се уплаши от думите на Баръс. Той понечи да каже нещо за
Тангра, за силата оренда, за предопределението и мисията, но не можа.
– Виждам, че ти още вярваш в Тангра — каза Баръс. — Сигурно все още
вярваш, че Тангра е жив, че всичко това е неговият промисъл.
– Но как може Тангра да не е жив?! — изуми се Авитохол. — Тангра е
Бог. Той е Всичко. Тангра не може да е мъртъв. Може би волята на Тангра е
била такава!
– Не искам да спорим — каза Баръс. — Ти вярваш, че Тангра е жив и е
бог, че той е поискал българите да са мъртви. А не си ли помисли, че може
би Тангра е по-слаб от останалите богове и затова ние сме загубили? Може
би Тангра също като българите вече не е жив!
– Това е невъзможно! — извика Авитохол. Тъй като не желаеше повече да
слуша такива неща, скоро той каза: — Какво стана после с теб, учителю?
– При германите срещнах хора, които много приличаха на мен. Немците
имат едно съсловие, което е нещо средно между шамани и воини. Това са
барсеците. Техните брадви са познати от стотици години на целия западен
свят. Още римляните, когато превземали тези земи, се изумили, когато из
горите били нападани от елитни воини, облечени с кожи. Барсеците се
изправяли пред римските легиони, вдигали оръжията си, предизвиквали ги
и се хвърляли срещу тях. За тях вълкът е тотемно животно и те вярват, че в
тях живее духът му и че той и кожата му, с която се намятат, ги правят
неуязвими. Барсеците са най-елитните немски воини. Те са много опасни и
смъртоносни. При тях попаднах аз. Отначало те ме атакуваха, но и аз ги

52
нападнах с воя на вълка. След това разбраха, че съм техен брат и ме приеха.
После започнах да ги уча на нашето бойно изкуство и как да призовават
духа на вълка. Днес аз съм най-старшият барсек и съм техен водач. Аз ги
уча и побългарявам и те стават все по-добри. Тъй като знаех, че българите
вече ги няма, реших поне да запазя част от българското бойно изкуство.
Така застанах зад германите. Ако българите са мъртви, поне нашият дух да
остане жив в света.
– Аз реших същото, учителю, но застанах зад хуните — с облекчение каза
Авитохол.
Докато двамата мъже говореха, Н'Анна беше седнала до тях. Тя се бе
успокоила след нападението на Баръс. Беше се натоплила и се бе отпуснала
върху рамото на Авитохол. Скоро той усети, че момичето спеше. Тялото ѝ
подскачаше леко, като на подплашена сърна. Авитохол се усмихна.
– Н'Анна заспа — каза той.
Скоро барсеците дойдоха и казаха, че са готови с поставената им задача.
– Накъде сте тръгнали? — попита Баръс.
– Н'Анна имаше видение, а аз я последвах. Баръс, искам да те попитам
нещо — каза Авитохол.
– Кажи, канартикине!
– Ти би ли дошъл с нас?
Баръс се замисли.
– От толкова много време се нуждая от пазач, а досега не съм срещал
българин. Доскоро имах хора, които да ме пазят, но те ме
напуснаха — продължи Авитохол.
– Ти си канартикин, всяко твое желание е заповед за мен — отвърна
Баръс.
Скоро след това Баръс повика своите барсеци и се сбогува с тях. Мъжете
се натъжиха, но Баръс вече беше взел своето решение.

Двата коня с трима ездачи върху тях продължиха по пътя си. Баръс яздеше
Парвати и придържаше спящата Н’Анна. Авитохол беше спокоен, защото
знаеше колко много Баръс обичаше децата си. Н'Анна сигурно напомняше
на доскорошния барсек за дъщеря му Ия.
Късно среднощ тримата спътници се изправиха пред крепостните стени на
някакъв град. Там спряха и изчакаха до сутринта, когато портите се
отвориха. След това влязоха в града и се отправиха към някаква
страноприемница. Баръс беше почистил лицето си напълно. Той уреди стая,
в която тримата да си починат. Н'Анна спеше през цялото време. Най-после
тримата легнаха по леглата. Авитохол се чувстваше много уморен. След
като се погрижи за двата коня, взе седлата им със себе си горе в стаята,
залости вратата, легна, затвори очи и заспа дълбоко, но неспокойно. През

53
цялото време сънуваше сънища, всички те бяха като истински. По някое
време в главата му се появи глас, който повтаряше, без да спира: „Следвай
чашата! Следвай чашата!...”
Авитохол отвори очи. Навън бе започнало да се смрачава. Той помнеше
много ясно съня си. Какво означаваше това „Следвай чашата!”? Нещо
подобно бе сънувал преди да тръгне след Н'Анна. Тук ли беше българката?
Авитохол отвори очи и я видя. Тя спеше с най-невинното изражение на
лицето си. В този момент Н'Анна му заприлича на дете.
След малко погледът му бе привлечен от Баръс, който вече се бе изправил.
Баръс беше български воин и спеше като котка пред врата. Беше готов да
стане веднага, спеше с едното око и ухо, а с другото непрекъснато следеше
какво се случва около него. Авитохол се усмихна. За пръв път от толкова
много време беше с българи. Чак сега се замисли. И тримата бяха българи.
Сам не знаеше от колко време толкова българи не се бяха събирали на едно
място. Дали това не беше началото на създаването на нова България? Може
би двамата с Баръс трябваше да започнат да обикалят света и да търсят още
българи? Авитохол знаеше, че ще бъде много по-лесно да намерят
българки. Дали това не беше истинската му мисия? Дали първата му
обиколка из света не е била грешна? Авитохол се замисли. Всъщност не
можеше да каже, че е грешна. В главата му отново се появи споменът за
съня. Какво означаваше това „Следвай чашата!”? Това, че тримата бяха
живи и здрави, го бе успокоило и го бе накарало да спре да мисли за
съня. Авитохол се изправи и навлече ризницата върху гърба си.
– Приготвяйте се за тръгване! Дали не трябва да обикаляме света и да
търсим още оцелели българи? — каза той на Баръс. — Сега, когато двамата
се събрахме, може би трябва да потърсим още наши събратя и отново да
възстановим народа ни!
– Накъде смяташ да тръгнем, канартикине? — попита Баръс.
– Юк-боиле, — каза Авитохол, а в душата му се разля мед. Авитохол се
чувстваше толкова приятно, че е сред българи и отново може да използва
българските титли. Обръщението на Баръс го накара да се разтопи от
удоволствие. Затвори очи и си представи, че е сред български шатри, че
всички се обръщат към него с „канартикин”, а може би и с „кане ювиги”.
В него вече нямаше никакво съмнение, че трябва да стори това, че само
това би го направило истински щастлив. — Трябва да се приготвяте за път!
Баръс не чакаше повече подканяне.
– Аз имах видение — каза Н'Анна. — Един глас в съня ми говореше и ми
каза...
В този момент Авитохол извика от изненада. Той вече бе облякъл
ризницата, беше препасал българския си боен колан, на който бяха
закачени двата меча. На колана обаче трябваше да виси и чашата му. Тя му

54
бе подарена от Баян, който беше настоял да я вземе със себе си. Сега обаче
чашата я нямаше. Беше изчезнала. Авитохол извика от изненада и се зае да
я търси.
– Чашата, къде е чашата?! — говореше по скоро на себе си канартикинът.
В този момент се сети за думите от съня си. Какви бяха те? Авитохол
напрегна мисълта си да си спомни точно как звучаха. „Следвай чашата!
Следвай чашата!” — това бе казал гласът в главата му. Какво означаваше
това? Опита се да си спомни дали снощи, когато си беше лягал, чашата
беше у него. Дали не я беше загубил при идването си до тук, или пък още
при нападението на барсеците? Авитохол беше притеснен, не се беше
разделял с чашата си от много време. Тя беше специална. Спомни си с
какво благоговение я бяха използвали магите в своите церемонии. После
през цялото време бе усещал вниманието на всички посветени към чашата.
Дори се сети за идеята, че тя е Светият граал. Авитохол все още не бе
разбрал напълно какво точно е граалът, но не забравяше и тези намеци.
Сега чашата я нямаше. Припомни си как точно чашата го бе спасила от
сигурна гибел в зандана във Филипопол, когато в нея събираше вода, капка
по капка.
Авитохол отказваше да приеме, че чашата я няма или че я е загубил. Не
можеше да направи такава грешка. „Следвай чашата!” — бе казал гласът.
Какво означаваше това? Авитохол се приближи до вратата. Тя си беше все
така залостена. Какво беше станало? Явно никой не беше влизал в стаята.
Авитохол излезе навън. Той повика Баръс.
– Питай ханджията дали някой ни е търсил! — каза му той. Юк-боилът го
гледаше с учудване.
– Кой ще ни търси тук? — учуди се Баръс.
– Попитай! — като заповед повтори думите си Авитохол.
Баръс повика ханджията и го попита:
– Някой търсил ли ни е?
Авитохол нарочно накара Баръс да пита. И той можеше да го направи, но
Баръс говореше много по-добре немски и искаше по-старият от него мъж да
разбере по-ясно това, което щеше да каже мъжът. Това, което отговори
ханджията обаче, и той сам превъзходно разбра.
– Да, един мъж с расо и качулка ви търсеше, той или беше друид, или
християнски монах. Той пита за вас и аз си помислих, че ви е открил.
Когато излизаше, в ръката си държеше дървена чаша и ми я показа.
Помислих, че вие сте му я дали. Не ми казвайте, че е бил крадец!?
Авитохол се обърна. Предположението му се оправдаваше. Някой беше
влязъл в помещението, в което спяха, и бе откраднал чашата. Кой беше
направил това? Ханджията беше казал, че приличал на християнски монах
или друид.

55
 – Какво става? Как разбра, че ханджията ще знае? — учуди се Баръс.
Двамата се качиха в стаята и започнаха да се приготвят за тръгване.
Преди да излязат, хапнаха набързо. Авитохол вече знаеше накъде трябва
да се отправят. Доскоро той мислеше, че е време да поеме по пътя на
истинската си мисия и двамата с Баръс да тръгнат да търсят оцелели
българи. Канартикинът знаеше, че Н'Анна едва ли ще поиска да ги
последва. Тя сигурно щеше да се прибере в двора на хуните, където бе
отраснала. Сега обаче той разбра думите, които беше чул в съня си,
вече знаеше какво означава „Следвай чашата!”. Той трябваше да тръгне
след мъжа, който си бе позволил да открадне чашата. Кой беше той?
Накъде щеше да ги отведе? Авитохол не беше доволен, че провидението се
намесваше в мисията му и определяше накъде да вървят. Не беше ли обаче
същото нещо орендата, а може би Тангра го водеше по този начин?
Авитохол оседлаваше коня си, но в него нямаше притеснение, че е загубил
чашата. Някакво странно спокойствие и сигурност го бе обзело, че чашата
все още му принадлежи и липсата ѝ е само временна. Като че случката само
го караше да промени посоката си на движение, а не да се раздели с ценната
си вещ.
В следващите дни групата, която представляваха тримата, се движеше на
запад. Мъжът, откраднал чашата, се вървеше пред тях. Той правеше това
твърде открито и за тях не беше проблем да го следват. На Авитохол дори
му се струваше, че той желае да го следват. Навсякъде той не само се
представяше, но и показваше чашата. Авитохол имаше усещането,
че участва в някакво странно представление, в надпревара, чиято цел не му
е известна. Той се притесняваше да не би мъжът да им устрои засада, но
нищо не можеше да направи.
Тримата пресичаха земята на галите. По тези земи трябваше да има
друиди. Авитохол знаеше много за келтите, които тук се наричаха гали.
Почти през цялото си пътешествие из света той беше вървял по стъпките на
този народ, разбира се, извървени много столетия преди него. Сега той
пресичаше земята им. Тя беше хълмиста, но без високи планини. На
едно място пътят се издигаше нагоре и те излязоха върху красиво плато.
Пътят се виеше из пусти, непристъпни земи. Изведнъж пред себе си видяха
черна фигура. Там в далечината имаше някакъв човек. Той не беше конник.
Баръс дръпна поводите на коня си и успокои хода на Парвати. През цялото
пътешествие Баръс и H'Анна яздеха Парвати. Баръс не беше тежък,
шаманката също беше лека и кобилата не се затрудняваше
особено. Въпреки това майсторското яздене на Баръс помагаше на
кобилата. Авитохол с удоволствие наблюдаваше как българинът караше
Парвати да се движи в аян — „вълчи ход”, и така да не се изморява. Той си
спомни, че когато за пръв път видя Баръс, той се занимаваше с

56
отглеждането на коне, а и беше българин. Сигурно беше нормално да язди
много добре.
Сега Баръс забави хода на Парвати. Авитохол направи същото. Той опипа
дръжките на мечовете и ги дръпна леко, само за да се увери, че излизат
нормално и при нужда ще успее веднага да ги използва.
Мъжът, който стоеше на пътя пред тях, не помръдваше. Колкото повече се
приближаваха към него, толкова по-ясни ставаха неговите очертания. Той
беше облечен в дълго расо с качулка на главата си. Сърцето на Авитохол
трепна от вълнение. Така бяха описвали всички хора мъжа, след
когото вървяха и който бе похитил чашата му. Българинът още се питаше
как мъжът бе успял да влезе през залостената врата и да вземе чашата му.
Това го караше да се гневи на безпомощността си. Щом някой бе способен
да вземе чашата, можеше да направи много други неща и дори да го убие.
Така притеснен Авитохол се беше чувствал още няколко пъти. Той си
припомни онази случка, когато канът колобър беше влязъл при кана ювиги.
Тогава той беше млад багатур. За още един случай се сети, когато в
Александрия беше комендант на Александрийската библиотека. Тогава
някой бе влязъл в стаята, докато той беше правил любов с Таис, и бе
откраднал единия от мечовете му, след това го бе забил в гърдите на
Аспасий. Тогава беше станало същото. Последно Н'Анна така беше яхнала
Парвати и бе напуснала крепостта Вормс. Авитохол инстинктивно посегна
и напипа ръкохватките на мечовете, като че да провери отново дали са на
местата си.
Колкото повече се приближаваха, толкова учудването на Авитохол
ставаше по-голямо. Все по-добре можеше да огледа фигурата на човека,
стоящ на пътя им. Първото нещо, което разбра, е, че това не беше нито
друид, нито християнски монах, мъжът беше облечен в наметало, каквото
той много пъти беше виждал. Това беше одеждата на
зороастрийските магове. Той беше виждал точно тази дреха, защото тя
принадлежеше на Бероес. Колкото повече се приближаваха към странника,
толкова повече Авитохол се убеждаваше, че това е неговият стар познат и
учител Бероес.
Когато се приближиха, Авитохол скочи от гърба на коня, приближи се до
човека и го прегърна.
– Учителю Бероес — каза Авитохол.
– Как е сега името ти? — попита магът.
– Може да ми казвате Авитохол. Чувам, че вие имате ново име.
– Кое, Мерлин ли? Аз ти казах за него.
Чак сега Авитохол се сети, че когато се разделяха, Бероес му беше
разказал за това, че келтите и в Албиона го наричат Мерлин.
– Какво правите сред келтите? — попита Авитохол.

57
 – Имаме важна задача и ти ще си ми нужен! Твоите умения ще са ми
необходими!
– Да ви запозная с моите спътници — каза българинът.
– Познавам ли някого от тях?
– Не, учителю.
Авитохол искаше да попита за чашата, дали Бероес я е взел. Освен това му
беше интересно да разбере защо му беше изпратил Динадан.
Баръс и Н'Анна вече бяха слезли от гърба на Парвати. Баръс свали
шапката си и остана по чамбас.
– Той е българин!? — учуден каза Бероес.
– Да, учителю. Това е един славен български воин, казва се Баръс.
– Чувал съм за Баръс.
Баръс не каза нищо. Магът го приближи и каза:
– Вие ли сте човекът, който възроди традицията на барсеците и им даде
нова сила и ново начало?
– Аз съм — стегнато и остро отвърна юк-боилът.
– Това е Н'Анна — каза Авитохол и посочи момичето.
– Знам коя е — за негово учудване каза Бероес. — Господарке — каза той
и се поклони ниско. — Ние я чакаме от много време. Тя е очаквана от
всички келти, както и сестра ѝ. Всички келтски легенди разказват за
тяхното идване. Само че келтите я познават като Нимуе.
Тя също ще ми е нужна!
След това всички тръгнаха по пътя. Мъжете ходеха, като Авитохол и
Баръс водеха поводите на конете. Само Н'Анна беше върху гърба на
Парвати.
– Накъде сме тръгнали, учителю? — попита Авитохол.
– Трябва да нападнем едни бандити. Баръс може ли да ни помогне?
Авитохол поговори с Баръс, който след това се метна върху гърба на
Парвати и се върна по пътя, за да доведе своите барсеци. Преди това се
разбраха къде и след колко време да се срещнат.
Авитохол, Бероес и Н'Анна се спуснаха от платото. Те навлизаха във
вековна дъбова гора. Авитохол си спомни, че дървото на друидите е дъбът.
– Учителю, къде ни водите?
Без да каже нищо, Бероес водеше Авитохол и H'Анна, която сега се
намираше върху гърба на Аспа, все по-навътре в гората. Скоро групата
продължи да се движи на запад, отначало покрай една река с ниски брегове.
Вечерта тримата преспаха направо под звездите. Авитохол и Бероес си
говореха.
– Учителю, много се радвам да ви видя. Липсвахте ми.
– И ти ми липсваше, Авитохол.
За пореден път Авитохол се учуди на това колко бързо Бероес започва да

58
го нарича с новото му име.
– Аз започнах да разбирам каква е мисията ми — каза по някое време
Авитохол.
– Това е много добре.
– Искате ли да ви кажа според мен каква е мисията ми?
– Не! Човек никога не може да формулира мисията си. Тя е нещо
изключително деликатно, което можеш само да усещаш, но не и да
оформиш като цел. Оформил ли си я като мисъл, като това, което трябва да
направиш, значи си се намесил в нея. Това е много опасно, защото
означава, че се бъркаш в промисъла на Бог. Човек никога не бива да се
опитва да си обясни или изясни накъде го води Бог. Когато следваш своята
мисия, трябва да правиш това с благоговение, не бива да крещиш и дори
шепнешком да произнасяш пътя, по който те води Бог. Когато споменаваш
на другите за намеренията на Бог, не бива да го правиш с убеденост или с
категоричност. Ако той ти е доверил чрез видения, поличби и всякакви
други знаци какви са неговите намерения, не трябва да ги разгласяваш и да
ги споделяш на другите хора. Това, което ти е дадено, е само за теб и не
бива да го споделяш. Ако Бог искаше да го знаят и други хора, щеше да го
направи директно, а нямаше да използва теб. В историята е имало много
хора, които са мислели, че мисията им е да са проводник на божиите слова.
Те са крещели на тълпите и са мислели, че чрез устата им говори Бог.
Повечето от тях са били в грешка. Личната си мисия те са се опитвали да
представят и наложат като Път на човечеството. Понеже са били слаби,
страхливи и прекалени егоисти, не са разбрали, че шепотът на Бог е бил
лично за тях. Те са се заблудили, защото били с голямо его и не могли да
различат себе си от човечеството. Такива смятат, че те са всички хора, че са
човечеството. Оттам се поражда големият изврат понякога.
Така че не искам да ми казваш каква е мисията ти според теб — Бероес
подчерта последните си думи „според теб”, с което ентусиазмът на
Авитохол бе попарен. — Ако си умен, това, което искаш да ми разкажеш,
даже няма да посмееш да прошепнеш насаме.
– Е, и сега какво?! — учуди се Авитохол. Той си беше наумил да си
поговори с Бероес за това. Знаеше колко умен е магът и искаше той да му
помогне.
Двамата останаха мълчаливи дълго време. Думите на мага накараха
българина да спре да говори и да не може да произнесе и думичка.
– Учителю, вие ли взехте чашата ми? — попита по някое време Авитохол.
– Да!
– Ще ми я върнете ли?
– Тази чаша не е за теб. Ти беше само неин приносител.
– Вие откъде знаете, че е така? Тя ми беше дадена от един свят човек.

59
Щом я е дал на мен, това означава, че трябва да е в мен.
Авитохол не беше доволен от думите на Бероес. Не му хареса, че магът
сам реши, че чашата вече не му е нужна.
– Учителю, защо не ми казахте? Защо беше нужно всичко това?
– Не исках никой да ни вижда заедно. Из тази пустош скитат хора, които
веднага ще разкажат, ако ме видят с някой друг.
Скоро Авитохол каза:
– Искам си чашата!
Бероес не беше доволен. Той бръкна в някоя от диплите на робата си и от
там извади чашата, върна я на българина, без да каже нито думичка.
Авитохол взе чашата, помилва топлото дърво и това го успокои. След това
я закачи на бойния си колан, където бе стояла толкова много време.
– Това е най-ценната чаша! — каза Бероес след малко. — Тя е участвала в
церемониите на всички народи. Тя е била позната на скитите. Те смятали,
че в нея техният бог им изпраща благодатта си. Тази чаша е вземала
участие в церемониите на шумери, вавилонци, халдейци, египтяни, още от
най-ранните дни на света. Тя е била почитана в Елада и Тракия. Това
е чашата на боговете. Същата чаша е била пратена на Христос.
Изведнъж Авитохол започна да се сеща за разни неща, които беше научил
по време на пътуването си. Спомни си погледите, отправени към чашата,
молитвите на рад-мага и погледите на първожреца на Египет.
– Това ли е Чашата? — попита той.
– Да! — кимна магът.
– Може ли чашата да е дадена на Христос от тримата влъхви, които го
посещават?
– Да! — каза магът.
Авитохол вече знаеше, че тримата влъхви не са били нито персийци, както
смятаха повечето, нито са били от различни народи. Тримата влъхви бяха
колобри или тумир. Те бяха българи. Посветени. Точно те бяха занесли
чашата на Христос. Четиристотин години по-късно бяха дали чашата на
него. Не беше ли това знак? Авитохол вече беше сигурен, че това е Чашата.
– Тази чаша е присъствала на тайната вечеря, от нея пиели вино
апостолите и самият Исус — каза магът. В нея по-късно Йосиф
Ариматейски събира кръвта на разпнатия, умиращ Исус, когато той е
прободен от Касий Лонгин на кръста. Това е граалът или както тук го
наричат сангреал — Светия граал.
Това обаче не е цялата истина. Тази чаша има много по-дълбок смисъл. Тя
символизира идеята, че в света има един род, който е специално избран от
Бог. Този род е свещен и трябва да бъде пазен от хората, като тяхно
съкровище.
– Аз знам кой е този род — каза Авитохол.

60
 Бероес го погледна изумен. Откъде Авитохол можеше да знае? Магът не
беше сигурен в нищо, защото много пъти този, който сега се наричаше
Авитохол, го беше карал да се чуди на острия му ум и знанията му.
– Този род се нарича Дуло. Това е родът на българските владетели. Той е
един от седемте свещени български рода.
Бероес се усмихна.
– Именно с чашата, която носиш, е свързана нашата задача — каза магът.
Авитохол мълчеше.
– Тази част от историята, свързана с чашата, е само материалната, но тази
легенда има още много страни. Има духовна част, философска и част, в
която се разказва за демоните. Аз обаче искам да ти разкажа за една друга
част от легендата за Светия граал. В християнската черква се говори, че той
е бил потир. Във всеки християнски храм има такава чаша, с която се
извършват церемониите. Черквата или не знае истината, или се опитва да я
скрие.
Освен всички други начини, по които може да се разгледа Светият граал,
има и още един и това е начинът на поколенията. Ти вече знаеш, че Исус и
Мария Магдалина са били заедно.
Авитохол беше разбрал това в Египет. Давос го бе запознал с
гностическите евангелия и особено с „Евангелието на Мария Магдалина”.
Освен това Авитохол беше жрец на Богинята майка. Той сам бе стигнал до
извода, че в християнството богинята майка е изразена чрез Мария,
Богородица. Именно тя олицетворяваше майчината любов. Лилит
също имаше изява в християнството, това беше Мария Магдалина.
Като чу за Мария Магдалина, Авитохол наостри своя слух.
– След като Христос е разпнат на кръста, Мария се оттегля. Няколко
човека застават зад нея и я извеждат от пределите на Юдея и Галилея.
Авитохол слушаше внимателно.
– Тези хора юдеи ли са били? — попита той.
– Не! — каза Бероес. Авитохол не питаше случайно. Някаква идея
назряваше в него.
– Може ли тези, които са извели Мария Магдалина, да са били като онези,
които са му дали чашата?
– Да, мисля, че са били същите хора.
– Ха! — извика Авитохол и се изправи на крака.
От одеве двамата, Авитохол и Бероес, говореха на персийски и Н'Анна не
разбираше нищо. На българина му беше малко трудно да говори езика на
Бероес, но му бе приятно да го упражнява. Н'Анна не разбираше нищо и се
учуди на реакцията на Авитохол, който говореше припряно.
– Значи са били влъхвите. Сещам се кои са били.
Авитохол беше сигурен, че хората, извели и спасили Мария Магдалина, са

61
били българи. Те са били тиуни. Едва ли слепите тумири или колобрите са
можели за запазят Мария. Българинът беше сигурен, но нищо не каза. Той
не знаеше дали Бероес подозира, че е свързал нещата по този начин.
– Мария била бременна. В себе си тя носела дете, то било от Исус. Тази
част от историята за граала разказва, че именно Мария Магдалина е
Светият граал. Светата кръв в нея е кръвта на Спасителя. Корабът с
Пазителите и Мария акостирал на южния бряг на Галия, някъде в Лионския
залив. След време Мария Магдалина родила момиченце. Именно братята на
Исус и Мария Магдалина и дъщеря ѝ можели да претендират за това да са
наследници и да познават в най-голяма точност учението на Исус. Черквата
обаче ги унищожила и никъде не ги споменава. Днес граалът е една от най-
строго пазените тайни. От този момент родът на Христос и Мария
имали само по една дъщеря. Те се женели за Пазителите. С
времето пазителите намалявали. От известно време тази тънка нишка е
заплашена да бъде прекъсната.
– Жива ли е наследничката на Исус и Мария? Имат ли още наследнички
днес? — попита Авитохол, като почти извика.
– Да! Наскоро за съжаление някакви бандити са нападнали пазителите и
семейството ѝ и са ги избили. Тук трябва да се намесим ние. Трябва да
спасим момиченцето и да го запазим живо. Тя е граалът. Тази чаша е за нея,
тя е единственото, което е останало от нейните родители. Тази чаша
символизира нея. Тя е Светият граал и носи свещената кръв на Христос.
През цялото време Авитохол искаше да попита Бероес откъде знае
толкова много неща за християнството, но не посмя.
– Учителю Бероес — каза той.
– Наричай ме Мерлин, тук така ми казват!
– Мерлин — каза Авитохол. На него съвсем не му беше така лесно да го
нарича Мерлин. Той имаше чувство, че магът не е същият, когато го
наричаше Мерлин. Въпреки това се съобрази с желанието на мъжа с
качулката. — Мерлин — повтори той, — вие защо се намесвате в тази
объркана история?
– Нишката е много изтънена. Има опасност във всеки момент да се скъса.
Ако това стане, ще се изгуби голяма част от историята и то безвъзвратно.
След това ще бъде късно и каквото и да правим, ще бъде невъзможно да
възстановим унищоженото. Затова се намесвам.
Аз неслучайно съм в тази част на света, бях пратен тук от Силата. Тя ме
насочва натам, където от мен има нужда. Сега съм изпратен при келтите
(галите). Аз непрекъснато посещавам Острова, който келтите, които живеят
на него, наричат Албиона. Онези келти се наричат брити. Аз обаче идвам и
при келтите на континента. Грижа се за всички тях. В тази част на света
християните остро атакуват всички религии и особено

62
друидите — келтските жреци, и се опитват да ги унищожат. В Британия и
Галия се опитвам да предпазя старата религия и друидите. Ти знаеш, че
моята цел е да защитя колкото се може повече религии от християнството.
Аз имам мисия да запазя многообразието.
– Учителю Мерлин, нали казахте да не формулирам мисията си.
Бероес се усмихна на думите на Авитохол.
– Освен келтите и тяхната религия обаче, е застрашен и животът на
Мириам.
– Мириам! Коя е Мириам? — попита българинът.
– Мириам е наследничката на Христос и Мария Магдалина. Наречена е на
прабаба си.
– Мириам — повтори Авитохол и се усмихна. — Кой би искал да нарани
наследничката на Христос? В тази част на света има много християни,
които ще я защитят.
– Това не е така. Мириам е застрашена от много посоки.
– Вие мислите, че бандитите знаят, че са нападнали наследничката на
Христос, така ли е, отче?
– Не знам — каза Бероес и тежко въздъхна.
– Защо християните няма да я спасят?
– Защото христовата черква отрича съществуването на братята на
Христос, както и това, че Мария Магдалина и Христос са се познавали в
библейски смисъл. Светата христова черква е ревнива. Тя никога няма да
признае съществуването на наследници на Христос, защото сама
претендира за това. Ако Мириам попадне в ръцете им, е обречена. Те ще я
убият или поне ще я отвлекат, ще я държат в манастир и няма да допуснат
да има наследници. Черквата се страхува от Мириам, защото
съществуването ѝ е заплаха за Светата черква. Ако истината излезе наяве,
това ще постави под въпрос много неща и една парадигма, която черквата
подкрепя от толкова много години. Това малко и крехко момиче е най-
голямата опасност за цялата черква, защото днешните християни са крадци,
те са похитили учението на нейния прадядо.
Авитохол се замисли. Черквата беше една от най-богатите институции в
света. Тя беше нещо като държава, като работилница, която печели много.
Хиляди хора живееха от вярата на милиони. Тези хора биха убили и за
много по-малко. Авитохол потрепери. Той си спомни параболаните на
Кирил Александрийски. Те бяха убили Хипатия, защо да не убият Мириам?
Хипатия беше олицетворявала Светлината, античната наука. Те я бяха
убили, защото беше езичница. Авитохол знаеше, че християните мразеха
езичниците и воюваха срещу тях. Според воините на Христа светът
трябваше да стане изцяло християнски. Те бяха направили войната
религиозна. За тях народите вече нямаха такова голямо значение, колкото

63
вярата. Християните водеха една непрекъсната религиозна война. Повече
от езичниците обаче те мразеха еретиците. Това бяха хора, вярващи в
Христа, но изповядващи някакво друго учение. И ако Хипатия за
християните беше езичница, Мириам щеше да бъде еретичка, жена, чието
съществуване можеше да промени догмата на вярата. Авитохол вече
беше сигурен, че Бероес е прав. Ако християните се докопаха до Мириам,
тя щеше да бъде мъртва. Авитохол стана.
– Да спасим момичето! — каза той.
– Да! Хората на Баръс ще ни догонят. Твоят приятел е много известен в
Галия. Само че тук го наричат Барс. Сър Барс.
– Сър Барс — повтори Авитохол. Той вече знаеше какво беше направил
Баръс с немците, същото което и той с хуните. — Сър Барс — повтори пак.
Разбрахте ли какво казах на Динадан?
– Разбрах — каза Бероес. — Бях сигурен, че ще му кажеш нещо ценно.
Разбра ли какво направи той с твоите идеи?
– Да, много бързо ги разпространи из всички немски народи.
– Не! Всички европейски народи ги възприеха много бързо. Вече за
рицарите говорят в цяла Европа. Това е новото нещо. В Галия ги наричат
кавалери, в Иберия — кабалерос, но навсякъде те следват това, което ти си
предал на Динадан. Те спазват правилата на рицарите.

На другия ден тримата продължиха пътуването си. През цялото време се

движеха в гъстата гора, по крайбрежието на реката, която все повече
заприличваше на планинско поточе. На места гората беше много гъста,
преплетените клони на дръвчетата им пречеха да яздят спокойно и като
сухи пръсти ги дърпаха, задържаха и се опитваха да ги свалят от седлата на
конете. На тези места H'Анна слизаше от седлото на коня и тримата
напредваха още по-бавно.
– Учителю Мерлин — каза Авитохол по някое време, — къде отиваме?
– Пътуваме към главния храм на друидите в Галия.
След доста време спътниците прекосиха реката. Тук някаква друга река се
вливаше в тази, по която се бяха движили. Реките не бяха големи и не
можеха да възпрат човек. Авитохол виждаше големите обли камъни,
обрасли с гъст мъх. Този мъх бе обхванал всичко и го караше да изглежда
все едно над камъните и дръвчетата е застлан дебел килим, като тези,
дето беше виждал в Индия и Персия.
По това, че спряха Авитохол се досети, че явно бяха стигнали до храма.
Храм, а и каквато и да е сграда, не се виждаше. На равно разстояние от
двата бряга на вливащите се една в друга реки, но не много далеч, имаше
няколко девташлара. Това бяха три камъка, два поставени като стени и един
отгоре като покрив. Явно това беше светилището на друидите. В едната

64
част на полянката се извисяваше огромно вековно дърво — дъб, цялото
окичено в различни цветни парцалчета. Авитохол се приближи до единия
девташлар. В степта той много пъти беше виждал такива камъни. Те бяха
побивани в земята от различни народи. Още древните бяха започнали да ги
поставят. Тези камъни символизираха дома, вратата и влагалището на
Богинята майка. Когато човек останеше в девташлара и преживееше
духовно израстване, той все едно се раждаше, само че духовно.
Девташларите бяха смятани за духовни утроби и всеки, пребивавал в тях, се
раждаше отново, пречистен, но този път на ново духовно ниво, готов
за възприемане на света по нов начин.
Като мислеше за всичко това, Авитохол седна в един от девташларите. В
него беше топло, приятно и сухо. Самите камъни излъчваха някаква
приятна топлина. Н'Анна седна в друг един девташлар близо до него.
Доколкото Авитохол успя да види, Мерлин също седна в един от тях.
Авитохол седеше и се чувстваше удобно и спокойно. Спомените му го
отведоха в степта, когато старият шаман удряше дайрето и танцуваше
около него. Замисли се, че вече все по-рядко се сещаше за стареца. Дали
това не беше така, защото дядо му отдавна вече беше мъртъв? А мъртъв ли
беше старият шаман? Авитохол не знаеше. Не го беше виждал мъртъв. Той
знаеше, че човек е жив, докато е жив в спомените дори на един човек. Не
обричаше ли дядо си на гибел, като не се сещаше за него? Изведнъж до
ушите му достигна тихият напев на дядо му и леките и дълбоки удари на
дайрето.
– Мерлин, това ли е главният храм на друидите?
– Това е свещената земя на друидите — каза магът. — Тук драконът е
съсредоточил своите сили. Друидите нямат главен храм. Те живеят и се
молят на природата. Свещеният лес е техният главен храм.
Авитохол се сети, че бесите в Родопите имаха свещен лес и точно там бе
разположено светилището — прорицалище на Дионисий. Спомни си, че
някога келтите бяха минали през земите на траките. Кой от кого бе
заимствал идеята на свещения лес, Авитохол не можеше да каже. А може
би двата народа, независимо един от друг, бяха стигнали до тази идея.
Думите на Мерлин, че друидите боготворят природата, върнаха Авитохол
в детството. Българите също се прекланяха пред природата. Спомни си как
неговият учител и дядо му го караха да се слива с природата и как
препускаше над степта и си повтаряше: „Степта е жива! Степта е жива!”
Всички тези мисли го накараха да се отнесе в спомените си. Гъста мъгла се
спусна над него и той не можеше да определи дали това е мъгла в света на
хората, или е само в неговото съзнание.
Авитохол притвори очи или може би вече ги бе притворил. Мислите му се
рееха или това не бяха мисли, а той наистина се носеше над тази местност.

65
Мъглата ставаше все по-гъста и накрая българинът престана да вижда
каквото и да е. Около себе си обаче чувстваше своите спътници.
– Мерлин. Мерлин — извика той. Не знаеше дали произнася новото име
на Бероес, или го промълвява в мислите си, но беше сигурен, че магът го
чува.
– Кажи, Авитохол — дочу скоро думите на върховния друидски жрец, но
не можеше да разбере с вътрешното си ухо ли ги чува, или Мерлин
наистина ги произнася.
– Къде е свещеното място на келтите?
– Свещеното място на друидите не се намира в този свят. То е един
остров, който се нарича Авалон. Той е невидим, омагьосан остров. Никой
не знае точно къде се намира. Там пребивават душите на всички друиди и
келти. Това е земята на блажените.
Всичко това много напомни на Авитохол за саракта.
Изведнъж, докато слушаше думите на мага, на Авитохол му се стори, че
чува леко проскърцване. Мъглата обаче беше толкова гъста, че той не
можеше да определи откъде идва този звук. Авитохол се опитваше да
прониже с погледа си гъстата мъгла, но не успяваше. Скърцането
продължаваше да се чува съвсем близо до него, то беше методично, през
равни интервали. Все едно някаква дървена врата, движена от вятъра, се
отваря и затваря, отваря и затваря, отваря и затваря... Изведнъж огромно
валмо мъгла се прокъса и той успя да види нещо, което го изненада.
Тримата — Мерлин, Н'Анна и той, седяха в някаква малка лодка без
платно. Тя приличаше на черупка. Лодката обаче нямаше и весла, макар
това, което чуваше, да приличаше най-много на методичното загребване на
весла. Авитохол се огледа и видя, че лодката се движи из планинската река.
Как бе станало това? Допреди малко тримата бяха седели в девташларите
си. Как се бяха оказали върху борда на лодчицата? За всичко това може би
бе виновна мъглата. Как лодката се движеше по тази плитка рекичка,
по този планински поток, чиято кристално чиста вода подскачаше от
камъче на камъче, също не можеше да си обясни. Мъглата отново ги
обгърна, този път тя бе дори по-плътна от преди. Авитохол вече нищо не
виждаше, нито чувстваше. Някакъв далечен шум достигна до него, но бе
разсеян и приглушен от гъстата мъгла. Българинът вдигна поглед
нагоре. Слънце не се виждаше. Изведнъж мъглата се разреди.
– Къде сме? — попита Авитохол. — Какво става?
– Погледни! — дочу гласа на Мерлин, идващ някъде отдалече. Авитохол
погледна и разбра, че това, което виждаше през цялото време, е било пред
очите му. Мъглата се бе прокъсала и сега лодката, която се движеше
самоуверено и пореше малките вълнички, се приближаваше до някакъв
остров, който бе обрасъл с гъста дъбова гора. Авитохол дори не намери

66
за нужно да пита. Той вече знаеше — това беше Авалон.
– Как се движи лодката? — попита той.
– С магия — отвърна просто Мерлин.
– Вие ли ни водите, учителю?
– Не! Всички друиди от много време очакват своята върховна жрица. Най-
върховното същество в религията им. Тя е тяхната Богиня майка, но и
много повече.
– Коя е тя? — попита младият българин.
– Ти я познаваш като H'Анна, но друидите я наричат с различни имена,
бритите от Албиона ѝ казват Нимуе, а келтите от Галия я наричат Нимю. Тя
с Господарката на езерото. Тя е владетелката на Авалон. Всички друиди,
магически същества, феи, я приветстват. Чуваш ли?
Авитохол се вслуша и започна да чува. Островът явно бе населен с птици,
защото над мъглата на езерото се носеха хилядите гласове на птици.
Красивите трели се извиваха в песен, която бе достойна за небесния хор на
ангелите.
– Това са птици.
– Чуваш само птиците, защото си настроил слуха си така. Ти очакваш да
чуеш това. Опитай се да чуеш нимфите и феите.
Авитохол се отпусна и опита да се откопчи от ноктите на видимия свят.
Душата му на шаман се отскубна от лапите на воина. Духът му се извиси.
Сега вече започна да чува и песните на феите, магическите мелодии,
нежните гласчета, шепот, нежни думи, триене на криле на мушица или
милувка. Какафонията от птичи викове се сля в една неземна мелодия, тя
беше много по-нежна и деликатна, почти несъществуваща за ушите. Н'Анна
се прибираше в своята земя и всички същества я приветстваха. Тя обаче
беше българка или поне така твърдеше. Можеше ли земята на Авалон да
има за господарка българка? Не беше ли това българският саракт? Каква
беше връзката на келтите с българите? Каква беше връзката на колобрите и
друидите?
Най-накрая лодката опря в каменния бряг. Тримата скочиха върху
твърдата земя на острова. Авитохол вървеше и наблюдаваше всичко около
него като омагьосан. Той държеше слуха и взора си в състояние да чува и
вижда света на обитателите на Авалон. А тук живееха всякакви
магически същества. За някои от тях беше чувал само от приказките
на различните народи. Целият остров беше жив и беше тук, за да ги
посрещне. Авитохол знаеше, че не него идват да приветстват съществата, а
своята владетелка Нимуе. Това не го притесняваше, а дори му беше още по-
приятно, че няма да бъде център на внимание.
– Канартикине — Авитохол дочу някакъв далечен глас. След малко
отново чу този глас, който го зовеше: — Канартикине.

67
 Кой можеше да бъде? Кой ги търсеше в тази толкова далечна и омагьосана
земя? Кой тук можеше да знае за неговото съществуване? „Канартикине,
къде си?” — отново долови гласа на човека някак отдалече. Този глас му бе
познат. Кой го зовеше? Авитохол се огледа. Виждаше съществата,
които приветстваха Нимуе.
– Канартикине — гласът вече беше много по-близо и по-ясно го
различаваше. Той не беше измама, а беше истински.
Авитохол се вслуша в гласа.
– Къде сте, канартикине? Ето това е Аспа. Някъде наблизо са.
Гласът му бе познат, но на кого беше?! Изведнъж се сети.
Това беше гласът на Баръс. Баръс. Те го бяха изпратили да вземе своите
барсеци със себе си и да ги доведе.
Авитохол се опита да се размърда.
– Баръс — прошепна той. — Тук съм, Баръс!
Авитохол опита да се изправи, но удари главата си в нещо твърдо.
Изведнъж пред погледа му всичко стана бяло, ярко като небето при
светкавица, а след това настъпи мрак. Авитохол се размърда. Сега вече
разбра всичко. Той седеше в девташлара и като се бе опитал да се изправи,
се бе ударил в камъка отгоре. Вече много по-внимателно българинът
се изправи, като опипваше темето си.
Баръс все още беше върху гърба на Парвати. След него се виждаше гора
от бойни брадви. Тъй като беше върху гърба на кон, юк-боилът веднага го
видя.
– Канартикине, къде бяхте? — попита той и скочи от гърба на коня.
Авитохол беше сигурен, че Мерлин и Нимуе все още са в Авалон, затова
каза:
– Нареди на своите барсеци да спрат и да си починат там — и посочи едно
усое до поляната. Той знаеше, че това е свещената поляна на друидите и
искаше да държи барсеците по-далеч от девташларите, поляната и
Свещения дъб.
Баръс отдаде своите команди. Барсеците дори не запалиха огън, а
постлаха вълчите кожи под себе си и налягаха направо върху студената
земя в усоето.
Баръс остана при Авитохол.
– Канартикине, може ли да ви попитам нещо? — каза Баръс.
– Кажи юк-боиле.
– Тази кобила, която ми дадохте. Това е най-великолепният кон, който съм
виждал. Той е от българските „небесни коне”, нали?
– Така е! — съгласи се Авитохол, понеже му се стори много дълго за
обяснение, че не е от българските коне, а от Тибет.
– Това е най-бързият и в същото време най-издръжливият кон, който съм

68
яздил. На копитата си има някакви железа. Каква е тайната на този кон,
канартикине?
Авитохол не знаеше дали да му разкаже за подковите. Накрая му разкри
тайната, но го закле да не казва на никого. Баръс обеща, че ще пази тайната.
Докато двамата си говореха, към тях се присъединиха Мерлин и Н'Анна.
Личеше им, че се връщат от дълго магическо „пътешествие”. Тази вечер
всички си легнаха рано. Авитохол потискаше въпросите, които се въртяха в
главата му. Той искаше да пита истинско ли е било пътуването им до
Авалон. Искаше да знае дали другите бяха пътували заедно с него, но не се
реши, а си легна и се опита да заспи.
На сутринта Мерлин поведе барсеците на Баръс. Авитохол очакваше да
нападнат бандитите още в този ден, но това не стана. Походът на барсеците
всъщност се проточи. През деня хората-вълци избягваха главните пътища и
се движеха из гората, но това им пречеше да се придвижват бързо.
Още няколко дни хората на Баръс като вълци преследваха своята жертва.
Бандитите обаче също не стояха на място. Мерлин имаше свои хора
навсякъде. Неговите друиди или шпионите му постоянно казваха накъде са
отишли похитителите на Мириам.
Най-накрая Мерлин стана много внимателен. Той накара Баръс да каже на
барсеците да се оформят в плътно ядро. Явно бяха наближили
похитителите. Един ден, след като се събудиха, групичката тръгна много
бързо. Барсеците почти тичаха. Скоро настигнаха бандитите. Мерлин бе
напълно сигурен, че това са хората, които преследваха. Барсеците
ги нападнаха от движение. Авитохол взе участие в битката. Той положи
мъртви няколко от нападателите. Битката не беше дълга. Барсеците бяха
много добри и смели воини. Барсеците вярваха, че вълчата кожа и духът на
вълка ги пазят от оръжията на враговете им. Те се биеха смело и не
отстъпваха в битката. Именно тази безразсъдна смелост и изненадата
бяха причината да избият толкова бързо нападателите на момичето, че те да
нямат време да я използват за заложник. Авитохол също ги настърви. Като
видяха българина с двата меча да „вършее” враговете, те скочиха, за да му
докажат, че са по-добри от него.
Мерлин и Н'Анна водеха едно момиче със себе си. Това дете беше Чашата.
Авитохол искаше да го види. Приближи се и го огледа. Мириам беше млада
девойка. Тя беше с тъмна кожа, веждите ѝ бяха тъмни и гъсти, както и
косата ѝ. Момичето беше на възрастта на Н'Анна, но беше много по-
невзрачно от нея. Авитохол я гледаше и не можеше да повярва, че това дете
е толкова важно. Той си спомни, че в Тибет имаше едно дете, което месните
хора смятаха за преродена жива богиня, наричаха го Кумари дева.
Момичето не изглеждаше притеснено или уплашено.
– Мириам — каза Мерлин.

69
 Момичето нищо не отвърна.
След това Мерлин заговори на еврейски и девойката се оживи. Авитохол
го разбираше, това бе езикът на Шушандук. Бероес я попита знае ли галски
и тя си призна, че го разбира, но си личеше, че предпочита да си говорят на
езика на майка ѝ.
– Мириам, ти остана сама.
Момичето не трепна. То явно бе осъзнало това. Мерлин продължи да
говори. Около момичето от четирите ѝ посоки като стени седяха те.
Мерлин беше седнал пред нея, от едната ѝ страна седеше Авитохол, от
другата — H'Анна, а отзад като неин гръб, като стена, седна Баръс.
– Мириам, ние те спасихме от мъжете, които избиха близките ти. Сега
вече си свободна. Страхуваш ли се?
– Не! Не ме е страх! — просто отвърна момичето. — Преди се страхувах.
Думите на девойката предизвикаха любопитството на Бероес.
– Защо каза, че преди си се страхувала?
– Преди той беше тук. Той е най-страшният! — като каза това, момичето
явно се развълнува.
– Кой е той? — магът питаше настоятелно. Момичето обаче се развълнува
и от очите му потекоха сълзи. — Кой е той? — продължаваше да пита
Бероес.
Авитохол застана нащрек. Нещо интересно ставаше. Момичето искаше да
им каже нещо, не с думи, а по скоро с това, което премълчаваше или не
можеше да изрече. Бероес обаче не разбра това и продължи разговора в
друга посока. Той видя колко силно се развълнува и явно искаше да го
отклони от тежкия за него разговор.
– Мириам, ти знаеш ли коя си? Кои са твоите предци? Знаеш ли защо
беше нападната и не беше убита, а се опитаха да те отвлекат?
Момичето явно не знаеше, защото само повдигна рамене.
– Чувала ли си за Христос? — попита Мерлин.
Мириам нищо не каза, но бръкна в пазвата си и извади едно малко
дървено кръстче. Тя беше християнка. В първия момент Авитохол се учуди,
а после се замисли, че това е най-нормалното. Откакто обаче магът му бе
обяснил колко много основания имат християните да искат смъртта на
момичето, беше започнал да мисли, че тя няма как да е християнка. Затова
сега това, че носеше кръстче, го учуди.
– Някога Христос живял в своята страна. Той имал дъщеря.
– Това не го знам — каза момичето.
– Не го знаеш и никъде другаде няма да го чуеш. Никой друг няма да ти го
каже. Но сега ме слушай внимателно! Дъщерята на Спасителя е била твоя
прабаба. Ти си негова наследница.
Момичето с нищо не показа, че разбира това, което върховният друид ѝ

70
говори, че осъзнава сериозността на думите и това, което следваше от тях.
– Ти си граалът — каза по някое време Мерлин. — Ти съдържаш в себе си
свещената кръв на Исус. Ти си най-съкровеното и пазено в тайна нещо в
християнството. Ти си Чашата.
Сега ще ти разкажа за тази чаша...
Авитохол слушаше разказа на Бероес за граала, но през това време
мислеше за нещо друго.
По някое време Мерлин каза:
– Ти можеш да се омъжиш само за човек от един род.
Точно за това си мислеше Авитохол и за още нещо. Мерлин му беше
разказал за Пазителите. Авитохол беше сигурен, че пазителите са българи.
Те можеха да бъдат само български тиуни. Той вече знаеше със сигурност,
че пазителите на Шамбала, на Пещерата на Тангра, бяха българи. Именно
тиуните се обличаха като йети. Тиуните пазеха тумир, те със сигурност
бяха тези, които някога бяха пазили Вавилонската кула, днес те охраняваха
всички библиотеки и свещени места. Тиуните бяха Пазителите, Авитохол
беше сигурен в това. Мерлин му беше казал, че наследничките на Исус се
бяха омъжвали винаги само за Пазителите. Ако това беше вярно, то във
вените на Мириам течеше само два вида кръв. Най-много в нея беше
българската кръв и имаше кръв от Исус.
Авитохол вече знаеше кой е родът, с който можеше да се смеси кръвта на
Мириам. Тя трябваше да се омъжи за мъж от рода Дуло. Дуло обаче вече ги
нямаше. Авитохол беше познавал последния кан от рода Дуло. Може би
наследниците на Руа бяха Дуло, но не бяха от свещения клон на
рода — българския.
Авитохол не мислеше за Дуло обаче. Неговата мисъл се бе насочила в
друга посока. Той се питаше, не беше ли Христос рожба на влъхвите? Те
бяха бдели над него. Не бяха ли влъхвите тиуни, или бяха колобри? Знаеше
се, че не са били слепи, така че не са били тумир. Иначе най-вероятно
беше именно те да са посетили току-що родения младенец.
Мерлин продължаваше да разказва на момичето за Светия граал. В този
момент Авитохол взе спонтанно решение. Той откачи от българския си
боен колан чашата и я подаде на слисаното момиче.
– Това е чашата, за която ти говорех — каза той.
Мириам взе простата дървена чаша и я прегърна.
– Ето, Авитохол ти я дава!
На Авитохол не му беше приятно. Едва сега разбираше, че е бил само
приносител на Чашата. Той се питаше защо Баян му я беше дал. Не
означаваше ли това, че той трябва да се грижи за момичето, че това е негова
грижа? А може би той трябваше да изпълни чашата със съдържание и
двамата да имат дете?

71
 – Това е единственото нещо, което със сигурност е останало от прадядо ти
и от твоите предци — каза магът, но момичето едва ли разбираше думите
му. — Какво ще правим? — попита магът след малко. Никой от хората,
обградили Мириам, не почувства въпроса, зададен към него, но той
очевидно бе отправен към всички тях.
– Не трябва ли да я вземем с нас? — попита Авитохол.
– Животът, който водим, и пътят, който следваме, не е за млади жени. И
четиримата имаме своя мисия и животът ни е изпълнен с рискове и
опасности. Едно момиче няма да бъде в безопасност с нас.
Авитохол искаше да каже, че Мириам е на годините на Анна, но не успя,
защото Бероес продължаваше да говори:
– Освен това, ако я взема, тя ще бъде въвлечена в една борба срещу
християнството. Аз ще взема с мен Анна или Нимуе. Двамата с нея сме
призвани да дадем отпор на християнството, нещо което няма да е
нормално за Мириам. Тя не бива да бъде въвеждана в религиозна среда и то
в религия, която се бори с тази на прадедите ѝ.
Авитохол се съгласи.
– Какво да правим тогава? — попита той. След малко се сети и каза: — На
изток трябва да се намира дворът на франките.
– Да! — каза Мерлин. — Това е много добра идея. Да оставим Мириам
при Теодомер. Франките са малък, но смел народ. Те ще я пазят. Теодомер
и Хлодио ще се грижат за нея.
Изведнъж Авитохол се сети нещо. Ако всичките прадеди на Мириам бяха
Пазители, тя трябваше не само да има българска кръв, но и да знае езика.
– Мириам — каза спокойно и бавно Авитохол, — как си, добре ли си?
– Да! — съвсем естествено отвърна момичето. Тази единствена дума
обясни на Авитохол повече от дълги часове разговор. Всичко беше ясно.
Мириам знаеше български и го говореше съвсем свободно. Ако еврейският
език беше на майка ѝ, бащиният ѝ език беше български. Пазителите бяха
български тиуни и в това не можеше да има никакво съмнение. Авитохол
обаче мислеше за нещо друго и искаше да открие потвърждение за
подозренията си.
– Искам да те питам още нещо — каза българинът.
Момичето го гледаше изпитателно. Авитохол помълча, защото можеше да
зададе въпросите си по много начини, но понеже искаше да разбере
колкото се може повече, трябваше внимателно да ги подбере. Най-накрая
реши и каза:
– Този, който водеше нападението над семейството ти и твоите пазители,
вече не е тук, нали?
Като го гледаше внимателно с големите си очи, тя само кимна.
– Той избяга, нали?

72
 Този път тя не кимна и не потвърди. Този въпрос обаче не беше важен за
него. Българинът продължаваше да я гледа, без да откъсва поглед от
тъжните ѝ очи.
– Той беше без коса, нали?
Тя поклати глава, като го гледаше изумена.
– Ти чу ли другите да го наричат по определен начин? Чу ли да го наричат
Евгениус?
Момичето остана с безизразно лице. Останалите спътници наблюдаваха
Авитохол изумени, защото българинът бе започнал да се държи странно и
ги изненадаха въпросите, които той задаваше. Той обаче знаеше защо пита
точно това. Тази мисъл като досадна муха от одеве се въртеше в главата му.
Евгениус го преследваше от Египет. Беше опитал да убие Таис. Той беше
Злото. Явно не преследваше само атинянката, а и него. Ако обаче Евгениус
беше в основата на това нападение, можеше да означава, че той го
преследва като българин и избива тиуните, или император Теодосий II е
научил за съществуването на Мириам. Авитохол искаше да разбере кое
от двете беше вярно.
– Той сам ги изби всичките. Тези никого не убиха — като каза това,
момичето посочи към труповете, които се въргаляха по земята.
След тези думи Авитохол вече беше сигурен, че всичко това е било
планирано от Евгениус. Само той можеше да избие тиуните и близките на
Мириам. И в Египет той бе използвал местни бандити, но стоеше в
основата на всичко. Тук бе постъпил по същия начин. Авитохол разбра, че
ако задържи Мириам при себе си, ще улесни убиеца, затова взе бързо
решение. Авитохол и Баръс погребаха телата на местните разбойници,
които, както се разбра, бяха невинни. Авитохол Искрено съжаляваше, че не
беше изпреварил Евгениус. Доскоро в Западните земи беше имало живи
тиуни. Сега можеше да стои начело на малък отряд от българи. Той,
тиуните и Баръс щяха да възстановят българския саракт. Авитохол
каза това на Баръс. Младият мъж извади своите мечове и призова Тангра за
свидетел на борбата си, а Баръс до него виеше като вълк. Мириам не беше
виждала такова нещо и се сгуши в полите на наметката на Бероес.
Скоро групичката се насочи към земите на франките. По някое време,
когато влязоха в територията, която франките владееха, барсеците поискаха
от Баръс да ги освободи и той го направи. Те се сбогуваха с него, но този
път бяха много по-спокойни, защото знаеха, че скоро пак може да се видят.
След като барсеците се отделиха, групата остана много по-малка.
Теодомер се зарадва на гостите. Най-много от всички обаче се радваше
Хлодио. Той прегърна Авитохол и почти не се интересуваше от Баръс.
Динадан обаче се зарадва на спътника на Авитохол.
– Етцел — каза Хлодио, — ти си най-добрият воин!

73
 Авитохол се притесни на това как ще реагира Баръс, когато чуе името
Етцел, но мъжът не показа, че е изненадан от начина, по който го нарече
франкът.
– Ваше величество — каза Мерлин, — водим ви една девойка, която е
много специална! Искаме да ѝ осигурите защита, да я пазите от всякакви
злосторници!
– Това ли е момичето? — попита Теодомер. — Коя е тя?
– Тя е бедно сираче. Наскоро загуби родителите си.
Теодомер се съгласи да вземе Мириам в двора. Той обеща да се грижи за
нея като за свое дете. Мерлин не каза обаче коя в действителност е
Мириам.
Динадан и Хлодио останаха цяла вечер с Авитохол, който им разказваше
за багатурите и България. Двамата бяха вдъхновени.
Хлодио разказа на Авитохол, че народът на франките някога също
населявал степите. Те живели в Причерноморието, на север от Черно море.
Преди сто години, през 335 година, император Юлиан им дал територия в
северните земи на галите (днес Белгия и Холандия) и ги направил федерати.
Особено вдъхновен беше Хлодио, докато Авитохол му обясняваше за
орендата и прическите на българите.
– Атила, ти ми разказваш за прическите, но не си нито с плитка на темето,
нито с три плитки на тила, нито с голяма плитка, в която са вплетени трите
плитки отзад. Защо е така? Какво означават тези странни плитки, с които
си?
Българинът нямаше как да разкаже, че е принуден да носи хунска
прическа и затова смънка нещо. После обаче се замисли, дали не беше
време да премахне хунската си прическа и отново да си върне тиунската?
Имаше смисъл да си остави хунската само ако смяташе да се върне в двора
на хуните. Но за съжаление не знаеше какво ще бъде бъдещето му.
– Принц Етцел, тази прическа има ли скрит смисъл?
– Да, има — отвърна Авитохол. — Всяка прическа има скрито значение и
помага на човека да приеме Силата.
– Аз искам да си оставя коса, както са правели владетелите ви. Въпреки че
ние не забелязахме хунските владетели да имат дълга коса.
Авитохол усети, че могат да го разкрият и каза, че Руа просто нямал коса,
която да остави да му расте свободно.
– Ние обаче ще оставяме косата ни да расте свободно и чрез нея ще
получаваме сила. Тази прическа при нас се нарича „мунд”.
На другия ден Авитохол се раздели с Хлодио като с най-добър приятел.
Динадан също беше много щастлив от срещата им. Той показа това, което
беше написал по думите на българина. Мерлин и Теодомер също се
разделиха като приятели. Кралят на франките беше много доволен, че е бил

74
посетен лично от върховния жрец на всички друиди — Мерлин.
За изненада на Авитохол, Баръс пожела да остане и да пази Мириам. Това
много зарадва Мерлин. Авитохол обаче се натъжи, защото друга участ бе
отредил на българския юк-боил. Искаше двамата с него да възродят
българската армия и България. Все пак Авитохол не можеше да откаже на
Баръс да остане. Той си спомняше любовта му към децата си и към Ия. Сега
беше спокоен, Мириам щеше да бъде в сигурни ръце. Освен това тя скоро
щеше да порасне и да може да се грижи сама за себе си. Може би мисията
на двамата не се отменяше, а само временно се отлагаше. Наистина, на
него му беше странно, че Баръс, който беше тангрист и нищо не знаеше за
християнството, щеше да пази Мириам. Освен това беше добре, че и
двамата знаеха български и щяха да се разбират. Всъщност досега Мириам
основно беше пазена от тангристи, от тиуни, затова нямаше да ѝ бъде
толкова странно. След погрома на българите, вече нямаше откъде да се
появят тиуни, които да я бранят, затова той и Баръс бяха последният шанс
Мириам да бъде добре защитена.
– Пази я по-добре от зеницата на окото си! — каза
Авитохол. — Заповядвам ти го като български канартикин! Това момиче е
по-важно за България, отколкото всичко останало!
Авитохол вече беше сигурен, че Мириам можеше да се използва като
оръжие срещу християните. Щом Евгениус я преследваше, значи беше
много важна. За миг се поколеба дали да не разкаже на Баръс всичко, което
знаеше, но реши, че е казал достатъчно. А и той самият не беше сигурен,
че знае всичко, затова замълча.
След това Авитохол се загледа в щита, на който имаше изобразени три
жаби, и си помисли, че трябва да промени герба на Хлодио и на целия им
род. Вече имаше идея какъв трябва да бъде гербът на франките. Те бяха
пазители на граала, на голямата тайна за Лилит, защото Мириам може би
беше най-истинската Лилит. Авитохол се замисли дали мисията му не е да
обучи Мириам в тайните, които му бяха разкрили жриците във Вавилон?
Сега обаче беше рано, момичето беше още много малко. Ако беше съдено,
някой ден щеше да опита да направи това с Мириам.
В последно време на Авитохол все повече му липсваше чашата. През
годините, в които бе висяла на кръста му, много беше свикнал с нея.
Авитохол искаше да си вземе нова чаша, все с нещо трябваше да пие вода.
Спомни си как Чашата го бе спасила в зандана във Филипопол. В този
момент го видя Бероес.
– Какво търсиш? — попита той.
– Липсва ми Чашата — откровено отвърна Авитохол.
– Ще ти я дам. При теб тя ще е на по-сигурно място. Все още е рано да
посвещаваме владетелите на франките в тайната на Светия граал, затова

75
трябва да я задържиш още малко при себе си.
След тези думи Бероес се обърна. Авитохол знаеше накъде е тръгнал
магът. Последно беше дал Чашата на Мириам. Сега Авитохол не искаше да
си върне точно онази чаша, макар да му беше мила, и опита да възпре мага.
– Не държа точно на онази чаша — каза той.
– Точно тя ти липсва! — отвърна Бероес, все едно той бе по-наясно какво
иска българинът и от какво се нуждае.
Авитохол се почувства обиден и искаше да възроптае, но знаеше, че при
хората с мисия нищо не беше случайно. Скоро магът донесе чашата и
просто му я подаде. Авитохол я прие с благодарност. Той знаеше, че така
символично приема мисията да пази Мириам, която беше граалът и
носителят на Светата христова кръв.
Авитохол закачи чашата на българския си боен колан и тъкмо се чудеше
какво да прави, когато при него дойде Н'Анна и му каза:
– Атила, аз не смятам да се връщам в хунския двор. Изпрати горещите ми
поздрави на Н'Кара.
– Но, аз...
Авитохол не знаеше какво да каже. Не беше решил накъде да тръгне.
Тайно се надяваше, че сега, когато отново беше срещнал мага, той ще му
подскаже накъде да поеме. Мерлин обаче се присъедини към тях и каза:
– Атила, дойде време отново да се разделим.
– Но, учителю... — опита се да възроптае Авитохол, но разбра, че беше
дошло време да продължи сам. Единствената посока, в която можеше да
тръгне, беше към Хуния. Колкото и да не искаше да си признае, единствено
в Хуния имаше хора, които го очакваха.
Авитохол се сбогува с Мерлин и Н'Анна, обърна се и си тръгна сам. За
пръв път сам. Нимуе му беше дала поводите на Парвати и така той се
връщаше сам с двата коня. Вместо да се върне обаче направо към Хунград,
реши да обиколи дворовете на всички немски племена. Навсякъде, където
се появеше, предизвикваше смут. Всички дворове още бяха шокирани
от обиколката на Есла, Орест и Атила и помнеха бурния хунски принц.
Атила беше обидил почти всички дворове, през които беше минал.
Авитохол не се чувстваше добре. Повечето немски владетели смятаха, че
Хунският принц по някаква си негова причина се е върнал и настръхваха
веднага щом го видеха.
Авитохол посети дворовете на алеманите, саксите, на север беше в двора
на англите и достигна до земите на датчаните. След това, понеже
наближаваше късната есен, се спусна на юг. Влезе в територията на ругите
и най-накрая се прибра в земите на хуните. Тук започна да се движи по-
внимателно. Криеше се и се предвиждаше преди всичко вечер.
Авитохол знаеше, че само преди няколко седмици Атила беше минал оттук

76
и не искаше да възникват излишни въпроси, затова се прикриваше. Това
обаче много го забави. Времето ставаше все по-студено. Когато наближи
Хунград, вече прехвърчаше сняг. Авитохол мръзнеше, не искаше да
измъчва конете си. Една вечер той се прибра в двореца на Руа, който бе
построен от Атила. Брат му беше измислил двореца много добре и
беше оставил тайни входове, затова не му беше трудно да влезе в покоите
си в северното крило.

Зимата на 427-428 година Авитохол и Атила прекараха в Хунград. Атила

отделяше голямо внимание на Керка и сина си и Авитохол имаше
достатъчно време да се появява в двора на хуните.
На няколко пъти Авитохол влизаше в покоите на Атила и си играеше с
Елак. Искаше да разбере дали Керка ще го разпознае. Тя обаче не го
различаваше от Атила. Авитохол правеше това, за да е близо до исавърката.
Разбира се, когато се правеше на Атила, той нито веднъж не си позволи
близост с Керка. Българинът не можеше да използва такава измама и да се
възползва от това, че се представя за Атила, за да бъде близо с Керка.
Въпреки всички положени усилия от братята да запазят тайната си, из
Хуния се носеха слухове. Вечер пред огнищата хуните започнаха да
мълвят, че Атила не е обикновен човек, че е магьосник, че са го виждали
едновременно на две места, и те били доста отдалечени едно от друго.
Хората говореха, че можел да изчезва, да се появява от нищото, да се
„разтваря” във въздуха, че имал нечовешка сила, която граничела с
божествената. Някои дори го набедиха, че е шаман на гарвана. Хората
твърдяха, че не можел да бъде убит, че не бил човек. Когато децата си
легнеха, мъжете говореха, като се смееха, че една част от Атила
непрекъснато била с жени и в покоите му имало десетки жени, които той
правел щастливи, докато другата му същност — тази на воин, си вършела
работата.
Тези слухове достигнаха и до Атила и той не беше доволен, че на него бе
отредена ролята на любовник и баща, а Авитохол трябва да бъде воинът.

Скоро Елак, първородният син на Атила, стана на две годинки. Той беше
много сладко дете. Беше сериозен, намръщен и много умен. В този момент
на Керка все повече започна да ѝ личи, че е бременна. Напролет тя роди
втория син на Атила, който беше наречен Денгизих.

Авитохол почти всеки ден посещаваше голямата тронна зала на двореца.

С Атила разработиха система. Сутрин Авитохол вземаше короната и
отиваше на посещение при Руа.
Там Есла и Орест го запознаваха с това, което беше станало по света. Това

77
беше идея на Авитохол, по примера на персийската канцелария. Руа
отначало не разбра защо трябваше да се прави това, но скоро много му
хареса. Всеки път, когато съветниците и секретарите на Руа му докладваха
какво се случва по света, Авитохол присъстваше.

78
 Така Авитохол научаваше какво става по света. Той разбра, когато старият
патриарх на Константинопол Атик почина и на негово място за патриарх на
Втория Рим бе избран Сисиний, а година по-късно неговото мястото зае
Несторий. Авитохол много добре познаваше новия константинополски
патриарх. Той знаеше, че преди да бъде избран за патриарх, е имало
огромни интриги. Много добре помнеше колко много Кирил
мразеше Несторий, а Кирил имаше свои хора в двора на Теодосий II.

Когато научи за възкачването на Несторий на патриаршеския престол,

Авитохол изпита някаква радост. Не знаеше как ставаше така, но животът
му го беше срещнал с едни от най-великите хора в света. Повечето, когато
се запознаваше с тях, не бяха важни личности, а едва след това ставаха
значими хора. Така беше станало и с Бахрам, и с Несторий.
В същото време от Константинопол дойде вестта, че неговият стар
познайник Аспар е създал нова гвардия, която се състояла само от готи. Тя
се наричала „бяла гвардия“3 и била най-елитната част, призвана да пази
императора и неговите интереси. Според шпионите била създадена до
голяма степен заради хуните.
След няколко месеца в хунския двор пристигна новина, която разтревожи
Авитохол. Есла докладва, че в двора на франките имало промяна. Старият
крал Теодомер починал и на негово място се беше възкачил неговият
наследник принц Хлодио, когото франките бяха започнали да наричат
Дългокосия. Авитохол се притесни за участта на Мириам, но знаеше, че
близо до нея е Баръс, който с цената на живота си ще я брани. Освен това
Мерлин и Нимуе, макар да не бяха в двора на франките, сигурно бяха
наблизо и контролираха нещата изкъсо. Ако се наложеше, Хлодио и Баръс
можеха да съберат голяма армия, а Мерлин и Нимуе, чрез своите друиди,
също щяха да бранят беззащитния Свети граал.
През пролетта на 428 година Руа поиска аланите, които той смяташе за
предатели, да му бъдат предадени. Някога аланите били верни съюзници на
хуните и заедно били тръгнали от дълбините на степите, но по-късно, през
407 година, водени от своя вожд Гоар, се обединили със свевите — най-
голямото германско племе, и вандалите.
Руа отправи заплахи и направи това чрез Есла, който отиде на
пратеничеството при Гейзерих.
Авитохол насърчаваше Руа да проведе поход на запад. Българинът беше
3
Това название е достигнало чак до царска Русия. Русия винаги е настоявала, че е
наследник на Византия. Неслучайно нейният герб е двуглавият орел. Белогвардейци
били наричани военните части, лоялни на царската власт, а червеноармейци се
нарекли частите, защитаващи революцията от 1917 година. Всичко това станало по
примера на византийските партии левки и русини и като продължение на „бялата
гвардия", създадена от Аспар.
79
решил, че е настъпил моментът хуните да наложат властта си над Европа.
Беше време подковата да се наложи над света. Хуните обаче мислеха, че
Атила подстрекава кагана да тръгне на боен поход срещу Гейзерих. Те
го харесваха заради това.
Предсказанието на Ковендра трябваше да се сбъдне. Цяла Европа бе
притеснена. Походът обаче пропадна. След няколко месеца се чу, че
вестготският крал Гейзерих, който беше куц от дете, е повел над 80 000
вандали, които през Херкулесовите стълбове са прекосили морето и са се
прехвърлили от Европа в Северна Африка. С вандалите на Африканския
бряг се бяха прехвърлили аланите и свевите.

Авитохол почти не се сещаше за Таис, Нефертари и Теодора. Струваше му

се, че е познавал тези жени в някакъв друг свят, във време, което не е
истинско. Понякога имаше усещането, че цялото му пътешествие е било
един сън, нещо, което не му се беше случило наистина. Отдавна вече не
мислеше за това, което му бе завещала Шушандук. През годините беше
мислил много за Лилит и толкова пъти беше търсил изход и развитие на
легендата за Богинята майка и за това как мъжът и жената могат да
повторят и пресътворят акта на Сътворението или може би да изминат този
път, но наобратно, че вече сам не знаеше какво точно му бе разкрила
персийската малеке. Българинът вече не можеше да разграничи знанията,
които бе получил от персийската царица, от това, което му бяха разкрили
вавилонските и урските, а и египетските жреци. Той сам не можеше да
различи коя част от знанията бяха негови интерпретации и достижения и
кое беше наследил от идеите на древните.
Една вечер Атила посети покоите на Авитохол. Това се случваше много
рядко. Атила обичаше да се затваря в покоите си и не излизаше често.
Когато обаче излезеше, винаги объркваше всичко, което българинът беше
постигнал.
– Искам да се оженя — каза Атила.
– Защо? — попита е надежда в гласа Авитохол. — Не ти ли харесва вече
Керка?
– Не! Керка много ми харесва, но всички посланици настояват да се оженя
за някоя принцеса от народа им. Ето, готите от много време вече настояват
да взема за жена една готска принцеса от рода на Амаликите.
Авитохол се сети за тримата братя от рода на Амаликите (Съвършените).
Спомни си как се бе запознал с тях, когато те го бяха изпреварили при
посещението при византийския император.
– Не исках, но чичо ми ме принуждава да се оженя по политически
причини.
Авитохол мълчеше. Той изглеждаше развълнуван.

80
 – Ти, Авитохол, как си с жените? Откога не си бил с жена?
Този въпрос веднага накара българина да се сети за H'Анна.
Той сам не можеше да определи това, което се беше случило между тях,
любов ли беше, бяха ли се слели в материалния свят, или това беше някакво
странно шаманско приключение между мъж и жена шаман.
Българинът усети, че в стаята цари тишина. Атила явно очакваше отговор.
В първия момент Авитохол се опита да си спомни какъв бе въпросът, след
малко се сети и каза:
– Аз самият не мога да реша последния път какво беше точно.
На лицето на Атила се появи хитра усмивка.
– Нищо, не е срамно да си признаеш, че от много време не си бил с жена.
– Но аз бях — Авитохол опита да се защити.
– Да де, бил си, но не знаеш какво е станало. И при мен в началото беше
така. Вярно, че тогава аз бях съвсем малък.
– Не, наистина наскоро бях с жена, но по някакъв странен начин...
Авитохол говореше, но Атила вече си бе съставил мнение и почти не го
слушаше. Той беше сигурен, че брат му се опитва да запази честта си и да
не покаже от колко време всъщност не е бил с жена. Атила знаеше, че
Авитохол сигурно е самотен.
– Това да лежиш до жена, пък била тя и гола, не е същото. Скоро трябва да
си вземеш жена, че ще полудееш. Знаеш, че не е добре за мъжа дълго време
да бъде без жена. И колкото по-велик воин е, от толкова повече жени има
нужда. Аз трябва да измисля нещо, за да ти помогна — след тези думи,
Атила напусна покоите на Авитохол.
Този разговор накара Авитохол да се замисли за Н'Анна. Сети се какво ѝ
беше обещал, когато се върне, да се свърже със сестра ѝ Н'Кара и да ѝ
разкрие какво е станало с по-малката ѝ сестра и къде се намира. Авитохол
се опита на няколко пъти да издири българската пророчица. Това обаче не
беше лесно. Както всички шамани, Н'Кара не се свърташе на едно място. Тя
пребиваваше в света на духовете повече време, отколкото в света на хората.
Авитохол много пъти потърси Н'Кара, но тя нито веднъж не си беше в
юртата. Когато разпиташе за нея, всички безпомощно повдигаха рамене.
Явно хуните не знаеха много за шаманката, но си личеше и че се
притесняват от нея.
За Авитохол нямаше никакъв проблем да се движи сред хуните. Той все
по-спокойно и убедително се представяше за Атила. С времето дотолкова
се вживя в ролята на брат си, че без да иска започна да го имитира дори
когато беше сам и това не се налагаше. Всичко това не му допадаше
особено, но нямаше друг избор. Един ден българинът си даде сметка, че ще
бъде голямо изпитание да запази себе си. Авитохол възприе това като
духовно упражнение. Това беше прекрасен начин да наложи контрол над

81
себе си, над постъпките, думите и поведението си. Той използва това, че се
преструваше непрекъснато на Атила и като начин да контролира и мислите
си. От този момент престана да се страхува да не загуби идентичността си и
започна да го възприема като предизвикателство. Това го накара дори да му
харесва да се прави на Атила. Авитохол се усмихваше. Той сам се
учудваше на думите, които беше чувал като дете, че светът на човека
е определящ, че всеки човек живее в един свой свят, който поддържа със
силата на мисълта си. Сега беше изумен как едно и също нещо можеше да
изглежда застрашително и да го чувства като неприятно задължение, а в
следващия момент, само защото гледа на него по различен начин, да го
използва като духовно упражнение и да му се струва приятно.
Скоро из лагера на хуните се разнесе мълвата, че Орест и Мара ще се
женят. Авитохол се радваше за двамата. Те се бяха залюбили още при
пътуването до бургундския двор. Орест покани Авитохол за най-скъп от
гостите на сватбата си. Авитохол прие. Атила отстъпи правото на
българина да бъде с короната на сватбата на ромея.
Вечерта преди сватбата Авитохол посети Орест. Двамата с умиление си
спомняха за времето, когато заедно бяха обикаляли света. Припомниха си
вечерите в Тибет, когато бяха останали дълго време в подножието на
Шамбала. После спомените ги отнесоха във Вавилон.
– Радвам се, че те виждам влюбен — каза Авитохол. — Вече съм те
виждал такъв.
Орест се усмихна.
– Да, помня как беше полудял по Таис.
– Така е — съгласи се Орест. — Във Вавилон има някаква магия. Никога
няма да забравя душните вавилонски нощи, горящите светилници, двора в
храма на Ищар, гърчещите се тела на жените.
– Готов ли си да замениш всичко това е Мара? — попита Авитохол.
– Готов съм! Всички тези неща бяха като екзотичен, вкусен плод, изпълва
устата ти със слюнка, приятен е и те привлича, но не можеш да го ядеш
всеки ден, не може да те нахрани.
Таис беше недостижима за мен, Атила. Не заради поста ми или заради
нейната красота. Таис търсеше дълбочина във всичко, тя беше за теб.
В погледа на Орест имаше нещо като обвинение за това, че той беше
изоставил Таис и се бе оженил за Керка. Авитохол обаче знаеше, че това е
по скоро тъга по младостта, по загубената свобода и волност.
– Ти направи същото, остави Таис и избра Керка. Виждаш, че е жени като
Таис е лесно да бъдеш приятел, но е трудно да ги направиш свои жени.
Някога затова съществували храмовете и имало хетери, защото мъжете се
нуждаели от женско внимание, изпитвали нужда да се наслаждават на
женска компания, на песните, стихотворенията, красотата, ума и

82
философията им, но не можели да имат такива жени за майки на децата си.
Мъжете винаги са разделяли жените на две категории.
Авитохол беше изненадан. Без да спомене и думичка пред Орест, той сам
бе стигнал до деленето на жените на Еви и Лилит. Разбира се, беше го извел
много грубо и по скоро налучкваше, но въпреки това Авитохол беше
изумен. Двамата мъже поговориха още известно време, след което
Авитохол стана, прегърна горещо своя приятел, с когото през времето се
бяха сближили, и си тръгна.
Малко след като Орест и Мара се ожениха, заминаха за Рим. Те бяха
придружавани от брата на Орест — Констанций Млади. Младоженците
отидоха да се представят на бащата на ромея Татул. Докато ги изпращаше,
Авитохол се сети за къщата на Орест под Кендрисийския хълм във
Филипопол. Той беше разбрал, че в имението живеят Кодиса и Дена.
Дали Таис и Нефертари все още го чакаха там, както се бяха разбрали?
Авитохол се зачуди, но после отхвърли тази мисъл. Таис искаше да посети
Атина. Двете жени копнееха за южното слънце и топлината. Сигурно
отдавна бяха заминали за Египет, където египетските жреци, цялото
оцеляло съсловие, очакваха Нефертари, за да възроди култа към Изида.

Един ден, както търсеше Н'Кара, Авитохол попадна в онази част на

хунския град, където живееха всички шамани на хуните. Всички те се
намираха в единия край на града, около по-светлата юрта на слепия
първожрец Кама. Авитохол разпитваше останалите шамани за Н'Кара, но
разбираше, че те също страняха от нея.
Така съвсем случайно Авитохол попадна в палатката на един от
шаманите — Ескам. За какво точно отговаряше хунът, Авитохол не знаеше.
Ескам го прие добре и каза:
– За нас е част да ви видим, Атила, в нашата юрта.
– Шамане Ескам — каза Авитохол, — къде може да е Н'Кара? Вече много
пъти я търся, а нея все я няма!
– Обещавам ви, че следващият път, в който я видя, ще ви се обадя! — каза
Ескам. — Защо ви е Н'Кара, принце? Да не би да търсите шаманка?
– Да, нещо такова — уклончиво отвърна Авитохол.
– Моята дъщеря също е шаманка — като каза това, пред Авитохол се
появи прелестно създание. Тя беше млада и красива. Косата ѝ не беше като
на останалите хунки, а по-светлокафява. Момичето имаше красиви черти,
беше нежна и имаше бяла кожа. — Името ѝ е Ерекам, принце.
Авитохол гледаше момичето със зяпнала уста. То беше наистина много
красиво. В последно време го привличаха жени, които бяха шаманки, може
би защото беше разбрал, че освен Ева и Лилит, трябва да постигне и
шаманско състояние с тях. Той не можеше да разбере защо беше така, но

83
някаква прокоба тегнеше над него. Която и жена да харесаше, изчезваше от
живота му, заминаваше някъде далеч или се омъжваше и това да бъде с нея
ставаше невъзможно. Авитохол се сети за Н'Анна. Тъкмо беше харесал
младата шаманка и тя бе решила да остане с Бероес. Дали можеше това
момиче да я замести? Беше ли възможно и с нея да направи онова
шаманско общуване? Отначало Авитохол беше мислил за Н'Кара, но тя му
се беше сторила грозна и луда. Това момиче беше много по-красиво.
Авитохол гледаше момичето, сигурно доста се бе зазяпал, защото, когато
се усети, на лицето на домакина си видя „мазна” усмивка. Ескам беше
доволен, че принцът беше гледал така дъщеря му.
Отначало Авитохол беше решил да каже, че му трябва само Н'Кара, но
като видя колко красива е младата шаманка пред него, промени
намерението си.
– Ескам, може ли утре да пратиш Ерекам в двореца да си поговорим?
– Тя е почтена девойка — каза шаманът.
– Ела и ти тогава — каза Авитохол. От одеве той сякаш бе загубил ума си,
гледаше Ерекам и тя все повече му харесваше. — И ако видиш Н'Кара, ми
кажи, а на нея предай, че съм я търсил!
Авитохол се прибра в покоите си. На другия ден чака Ерекам през целия
ден, но младата шаманка не се появи. Не направи това и през останалите
дни. Авитохол вече беше забравил за нея, когато един ден Атила дойде при
него.
– Какво става с жените ти? — попита той.
– Нямам голям успех — призна си Авитохол.
– Аз съм решил да се женя за втори път — каза щастливият Атила.
– Коя е избраничката ти? Готска принцеса или принцеса от херулите?
– Не! Отново реших да разочаровам чичо ми. Първият път той искаше да
взема за жена хунка, тогава взех исавърка. Сега той очаква, че ще е готка
или херулка, аз обаче реших да взема хунка.
Авитохол беше учуден.
– И коя е избраничката? — Авитохол беше почти сигурен, че Атила
говори за Чила — сестрата на Едекон и Чат. Явно брат му най-накрая бе
забелязал това, което за всички останали беше ясно, че Чила е влюбена в
него. Вместо това той каза:
– Смятам да се оженя за Ерекам. Вече няколко пъти тя и баща ѝ Ескам
идват при мен. Отначало говореха странни неща, но Ерекам е много хубава.
Освен това още от името ѝ можеш да разбереш, че тя и баща ѝ са
шамани.4 Хубаво е жена ти да е магьосница. Така може да те предпазва и да
ти осигурява винаги хубави пророчества.

4
Приставката „кам“ в имената Ерекам и Ескам говори затова, че баща и дъщеря са
били посветени в шаманството.
84
 Чак сега Авитохол разбра какво бе направил. Той беше казал на Ескам да
го посети в покоите му. В този момент обаче той се бе представял за Атила.
Може би още на другия ден Ескам и Ерекам бяха отишли в покоите на
Атила. Двамата сигурно се бяха харесали. Авитохол стискаше устни,
докато от тях не потече кръв.
– Какво ти става? — попита Атила.
Авитохол го беше яд на себе си. За втори път щеше да се случи Атила да
се ожени за жена, която той харесва. Каква беше тази орис? На никого не
можеше да се сърди. Този път Атила не беше направил нищо. Като глупак
се бе държал Авитохол и не бе помислил добре. Сега много съжаляваше, но
с нищо не можеше да промени това, че сам бе сложил Ерекам в ръцете на
брат си.
Скоро беше сватбата на Атила и Ерекам. Авитохол участва в
празненството, прикрит с качулката. Като наблюдаваше красивата
шаманка, сърцето му се късаше. Беше недоволен, но нямаше на кого да се
сърди. Керка също беше тук. Исавърката вече имаше две деца, но беше все
така огнена.
Атила имаше две много хубави жени. Отначало Авитохол мислеше, че
Керка е Лилит, сега обаче не беше сигурен в това. Тя наистина
притежаваше огнена същност, но в същото време беше родила две деца на
брат му. Това може би означаваше, че е Ева. Ако Керка беше Ева, можеше
ли Ерекам да е Лилит? Тя беше шаманка. В този момент Есла се приближи
до него.
– Как сте, Авитохол? — попита старият дипломат.
– Знаете ли какво става с Орест? — попита българинът. От обиколката на
света той чувстваше ромея близък.
– Да. Наскоро до нас достигна вест. В Рим Мара, която беше от българите,
приела християнството и започнали да я наричат Мария.
– Мара е приела християнството? — учуди се Авитохол.
– Орест е християнин — каза Есла. — Знаеш, че християните, особено
западните, не се женят за жени, които не са християнки. Може би това е
била причината.
Авитохол се опита да се отдаде на празненството, но то скоро беше
развалено. Отнякъде се появи Н'Кара. Жената имаше ужасен вид. Лицето ѝ
бе изписано с най-различни цветове. Всъщност Авитохол не разбра дали
това бяха цветове, или мръсотия и различни рани, белези и отоци по
лицето ѝ. Шаманката беше като обезумяла. Авитохол виждаше тревожния ѝ
поглед. Тя бавно оглеждаше лицата на хората, пред които се изправяше.
Изглеждаше така все едно лицата пред нея изплуваха от някаква гъста
мъгла и тя ги виждаше в последния момент и не ги разпознаваше. В същото
време Н'Кара приличаше на човек, който търси някого.

85
 Сватбата, както и предната, се провеждаше в голямата тронна зала на
големия хунски дървен дворец. Като видя Н'Кара, Атила явно осъзна, че тя
ще развали и това празненство. Преди да се случи това, той даде знак на
пазачите си да изгонят шаманката от залата. Ладан и Уркон се втурнаха
веднага да я заловят и изхвърлят. Тя изглеждаше слаба, трескава и болнава.
От дългото скитане тялото и лицето ѝ бяха одрани и изранени, от глада бе
станала още по-хърбава. Изглеждаше зле, със слама и клонки в
сплъстената, мръсна, чорлава коса. Авитохол гледаше Н'Кара и си спомни
красивото, младо, стегнато голо тяло на сестра ѝ H'Анна. Само при спомена
за него, Авитохол се преизпълни с живот. Въпреки че изглеждаше много
зле, Н'Кара със завидна бързина и пъргавост се „гмурна” под ръцете на
двамата едри и силни мъже. Това предизвика неистов смях в групата на
Бледа. Зеркон пляскаше с късите си ръчички, като изродски крила с орязани
пера, и крещеше от смях. Уркон и Ладан се изчервиха от срам. Целият двор
се смееше на тяхното неумение. Двамата се втурнаха с още по-голяма сила,
за да поправят лошото впечатление, което бяха създали в гостите на
сватбата. Н'Кара обаче все им се изплъзваше. Жената очевидно беше
много жилава и пъргава. Тя успяваше да се измъкне на косъм от ръцете на
атиловите пазачи, които се опитваха да я докопат. Изведнъж мъжете
станаха зли. Цялата сватба им се подиграваше. Хуните бяха най-
необузданите хора на света. Авитохол вече неведнъж ги беше виждал как се
забавляват и могат да се подиграват. Сега обаче те бяха пили много вино и
се търкаляха по земята като бъчви. Хуните се хилеха и заплашваха някой от
тях да умре от задушаване или задавяне. Авитохол оглеждаше лицата им,
които отначало ставаха червени, а някои бяха морави и дори лилави.
Това, че Н'Кара им се изплъзва разгневи пазачите на Атила още повече.
Ладан като видя, че не може да хване пъргавата шаманка, посегна да я
ритне. Тя обаче се отмести изведнъж и за учудване на всички не само не се
опита да се предпази, а като див звяр скочи върху лицето на едрия мъж.
Ладан не беше готов за това. Авитохол всъщност не знаеше дали той бе
посегнал сериозно да я ритне. Може би беше направил това само за пред
хората. Българинът знаеше колко са суеверни хуните и не вярваше, че
Ладан е искал наистина да ритне шаманката.
Н'Кара като дива котка се беше метнала върху главата на Ладан. Това
предизвика най-дивия вой, който бе чувал. Досега Авитохол мислеше, че е
виждал необуздания начин на радост на хуните, но сега му предстоеше
тепърва да стане свидетел на това какво означава вой, шум и суматоха.
Всички хуни скочиха. Всеки от тях крещеше нещо неразбираемо.
Българинът не можеше да разбере дали насърчаваха шаманката, или искаха
смъртта ѝ. Някои от тях се качиха върху масите, други се изсулиха и се
превиваха по земята от смях. Хуните, които все още можеха да стоят на

86
краката си, тъпчеха своите другари, търкалящи се по земята. Те се държаха
за коремите и ходеха като моряци, които тичат към перилата, за да
повръщат от тях. Лицата на гостите бяха във всички цветове на дъгата.
Някои бяха морави, други жълти до зелени, но най-много бяха червени и
издути от смеха, който ги напушваше. Онези от тях, които лежаха, търпяха
правите да ходят по главите им и не обръщаха внимание на това. Всички
тези мъже заприличаха на българина на воини, готови във всеки един
момент да се хвърлят в битка. Авитохол търсеше Атила. Брат му обаче
беше сред първите, отишли да крещят. Атила трябваше да спре битката.
Авитохол се промъкваше напред към него, това обаче беше много трудно.
Всички мъже опитваха да направят същото като него. Освен това
наметалото му пречеше. В този момент усети нещо да се провира между
краката на хората, това беше Зеркон. Мъничкият шут напредваше към
разиграващата се сцена. Той цял живот беше правил това и беше много по-
чевръст от останалите, въргалящи се и пълзящи хуни. Авитохол тръгна след
него. Съвсем скоро двамата бяха в първия ред на хората, които крещяха и
даваха съвети на Ладан или насърчаваха Н'Кара. Авитохол тъкмо се опита
да се огледа, когато видя един крак, обут с ботуш, който с всичка сила
ритна Зеркон. Дребният мъж с черна кожа измуча, лицето му, макар и
черно, пребледня, кръвта се източи от него, тялото му се разклати и се
свлече на земята. Краката на мъжа е ботушите започнаха да го тъпчат
безцеремонно. Този крак не беше ритнал Зеркон случайно. Авитохол се
сети, че така винаги правеше Атила. Той повдигна поглед и видя брат си,
който продължаваше да гази рухналия на земята шут. В същото време
Хунският принц крещеше нещо, но гласът му се претопяваше в общия вой
на хуните. Личеше си, че той триумфира и не е на себе си.
Авитохол се приближи до брат си и изкрещя в ухото му.
– Спри битката! Н'Кара не бива да пострада!
Авитохол сам не чу гласа си. Атила също не го чу и явно не го разбра,
затова българинът извика още няколко пъти. През това време брат му
продължаваше да мачка с краката си уродливото телце на Зеркон, от чиито
нос течеше кръв.
Н'Кара вече бе повалила Ладан на земята. Уркон се беше изправил и хвана
жената. В този момент стана нещо странно. Н'Кара посегна и извади
някакъв нож, който беше втъкнат в колана на Уркон. Всъщност Авитохол
не успя да види дали това бе единственото му оръжие. Шаманката държеше
ножа опрян в гърлото на мургавия хун и крещеше нещо в лицето му. Това
го накара да застине на място.
Изведнъж хората осъзнаха, че нещата бяха станали сериозни. Повечето от
мъжете се умълчаха, макар че имаше такива, които насърчаваха Н'Кара да
отреже главата на Уркон. За тях най-важното нещо бе да има зрелище.

87
 Мина много време преди всички да се умълчат. През цялото това време
Н'Кара продължаваше да притиска острието във врата на Уркон, където то
бе оставило дълбок белег.
Скоро около шаманката се образува кръг, а първите мъже в него бяха
тримата лични телохранители на Атила. Н'Кара все така държеше Уркон
като заложник е опрян в гърлото нож.
Авитохол се приближи към Атила и просъска в ухото му.
– Дай ми короната!
Атила се направи, че не го чува. Авитохол повтори думите си, но хунът се
опита да се отдалечи от него. В този момент обаче Н'Кара ги видя и, като ги
сочеше, започна да крещи:
– Кръв! Смърт! Злото е сред нас! Всичко ще потъне в кръв!...
Хуните бяха свикнали е лошите ѝ предзнаменования, но този път
помислиха, че това са несвързани думи и бълнувания на жената, насочени
към мъжа, когото държеше за заложник.
– Престанете! — извика Атила и пристъпи напред. Той хвана ръката на
стъписаната Н'Кара. Не по-малко учудени бяха хуните. Никой не бе
очаквал точно Атила да спре нападението. Всички знаеха колко много
харесва битките и насилието. Сега те се питаха дали Атила не се опитваше
да спаси живота на един от пазачите си. Това беше обидно най-вече за
Уркон.
– Владетелю Атила — извика Уркон, — не се намесвайте! Оставете ме да
умра с чест!
Н'Кара натисна острието и от гърлото на Уркон потече тънка струйка
кръв. Тя заплашваше веднага да изпълни молбата на мъжа.
Атила разбра какво става и отстъпи назад.
– Исках да поздравя една сестра — каза Н'Кара — и да ви предупредя, че
Злото е вече сред нас! Най-голямото зло! Не двуглавият орел е опасен за
хуните, а двуглавият змей! Елбеген! Той е Злото! Той ще прогони
двуглавия орел! Всички , знаци говорят, че трябва да се пазиш, владетелю
Руа! Пази се!
Н'Кара гледаше към Ерекам и се провикна:
– Сестрице, двете с теб ще бъдем едно.
Атила погледна с безпомощен поглед към Авитохол. Той като че ли
питаше: „Какво да правя? Как да накарам двамата да се разтърват?” След
малко каза:
– Уркон, пусни я!
Уркон, за да покаже, че нищо не прави, разтвори демонстративно ръцете
си.
– Пусни я! — настояваше Атила. Той говореше на Уркон, но всъщност
искаше да въздейства на Н'Кара. Атила не виждаше как можеше да

88
заповядва на шаманката, затова говореше на силния мъж с тъмната кожа.
В този момент се намеси Авитохол. Той затвори очи.
...Мощен удар го шибна в лицето. Ударът беше силен, но в същото време
мек. Това не беше юмрук, оръжие или нещо друго твърдо, а нещо меко.
Скоро разбра какво е. Това бяха криле. Да, това, което го беше пернало през
лицето, бяха перата на някакви огромни криле.
Какви бяха тези криле? Какво ставаше? Силен писък разцепи тишината.
Това не беше писък, а по скоро гръмотевица. Последва още един удар.
Авитохол опита да се защити, но не успя. Той нямаше ръце. Пробва да се
обърне, но не можа. Изведнъж нещо го удари в гърдите. Вятърът свиреше
около ушите му. Посегна да нанесе удар, но видя само нечии криле, които
го удряха. Какво ставаше? Авитохол искаше да разбере, но не можеше.
Само писъкът още отекваше в ушите му.
Отново получи удар. Нещо го парна в корема. Погледна натам. Какво
беше това? В този момент видя клюна, който като стоманено острие се
беше впил в корема му.
Чак сега разбра. Той беше птица, която се биеше с друга птица. Двете
птици се бяха вкопчили в смъртна схватка и пропадаха надолу. Битката се
водеше във въздуха, а там долу беше сигурната гибел. Там се намираше
смъртта. Авитохол разбра това веднага и се опита да се откопчи от битката.
След това нанесе силен удар с крилото си. Двете птици се извиваха и се
биеха. Авитохол се спря. Другата птица също разпери широко криле.
Авитохол виждаше перата на птицата, които се бяха огънали. Схватката
между тях продължи. „Коя беше тази птица?” — питаше се Авитохол. Това
беше шаманска птица. Около двамата хвърчаха пера. Битката беше
ожесточена.
– Кой си ти? — попита Авитохол, като използва шаманския си глас, с
който говореше на конете, когато беше малък. Спомни си за дядо си и
сякаш отново усети миризмата на стария мъж. За миг само забрави, че онзи
свят от неговото детство и дядо му отдавна вече ги няма. Всъщност можеше
ли да ги няма? Не бяха ли българите безсмъртни? Не беше ли точно това,
което ги различаваше от другите хора и народи? Българите не бяха хора,
както всички останали. Те бяха безсмъртни, защото, дори когато напуснеха
този свят, продължаваха да съществуват, но не само като спомен. В
останалите религии обещаваха безсмъртие на хората, но това беше лъжа.
Авитохол знаеше, че няма рай и ад, няма парадиз и хел, няма прераждане.
Всичко това беше лъжа за слабите, за тези, които не можеха да се справят с
живота. Повечето хора в света, независимо от кой народ са и от коя
религия, не живеят и не познават реалността и Бог. Те са далеч от „тук и
сега”. Тези хора не се справят с живота, не могат да се събудят и са духовно
мъртви. За да се оправдаят, да се успокоят, те са измислили рая, ада, вечния

89
живот, прераждането... Авитохол знаеше, че това е измама, самозаблуда.
Българите знаеха истината, те бяха хора, които имаха сила да я понесат. Те
притежаваха стари, древни души. Истината беше, че хората трябва да
живеят, а не да сънуват. Тези, които са духовно будни, просветени,
силните духом, са живи, те са безсмъртни, но няма да станат някога, а са
безсмъртни винаги. Най-лесният начин да провериш дали си българин е
като разбереш дали си безсмъртен. Не всички хора, които бяха родени
българи, бяха наистина такива. Този, който беше българин, беше
безсмъртен, а безсмъртните хора, или както българите ги наричаха змейове,
не живееха като обикновените, те не се страхуваха, имаха мисия, водеха
духовна борба. Българите пребиваваха в саракта приживе. Когато телата им
умираха, те просто продължаваха да съществуват в саракта. Българите не
познаваха смъртта, както останалите хора, те не можеха да умрат, защото
бяха безсмъртни. Авитохол разбра, че е безсмъртен, не защото никога
нямаше да умре, а защото не съществуваше само в този свят, а и в саракта,
защото беше българин и воин. Там той можеше да срещне българите,
където те пребиваваха непрекъснато. Как тогава си бе позволил да мисли,
че българите ги няма, че България не съществува? България не беше земята,
нито хората, България беше сарактът, това беше вечната България.
Птицата отсреща беше именно на неговия дядо и по някакъв странен
начин Авитохол знаеше това.
– Дядо — промълви той.
В този момент Авитохол се сети. Това пред него не можеше да е
шаманската птица на дядо му. Там трябваше да бъде птицата на Н'Kapa.
– Н'Кара. Н'Кара — прошепна Авитохол.
– Това не е истинското ми име. Аз си имам шаманско име — отвърна
Н'Кара с шамански глас.
– Как е шаманското ти име? — попита Авитохол.
– Ти го кажи.
Авитохол се замисли. Пред очите му се движеше тъмна пелена. Представи
си някаква колона от оковани хора. Тези роби се движеха из безкраен
разкалян път. Такива пътища Авитохол беше виждал из пустата. Изведнъж
робите започнаха да умират като покосени от коса. Изведнъж видя някакво
чудовище. Това беше смъртта. Авитохол не можеше да разбере какво става.
Пред себе си видя някаква малка, неясна фигурка. Той насочи погледа си
към нея, но не успяваше да различи чертите на лицето на човека пред него.
Това може би беше шаманът. В този момент Авитохол се сети къде се
намираше. Всичко това, което му се случваше, беше заради една шаманка в
двора на кагана Руа. Той искаше само да прошепне в ухото ѝ да пусне
единия от пазачите на Атила. Авитохол знаеше, че времето в света на
шаманите течеше по друг начин. Няколко мига в този свят можеха да

90
продължат няколко дни в света на обикновените хора.
Авитохол стоеше и гледаше дребната фигурка, изведнъж вдигна поглед и
видя някаква чудна картина. Зад фигурата стоеше огромен човек. Веднага
разбра, че това беше Съюзникът на шамана. Авитохол тръгна напред.
Когато стигна до фигурата, видя, че тя не гледаше напред, а към неговия
съюзник. След това двамата Съюзници се сбиха. Съюзникът на Авитохол
беше по-голям и силен от Съюзника на шамана пред него.
Двамата съюзници се биеха е огромно ожесточение. Авитохол знаеше
името на своя Съюзник, той се казваше Ерлик кан, най-силният Съюзник в
световете. Изведнъж шаманът пред него извика. В този момент от писъка
разбра, че това не беше шаман, а шаманка. Не беше ли същата онази
шаманка, с която искаше да говори в двора на Руа? Авитохол извика:
– Пусни го! Пусни Уркон!
В този миг Авитохол се отдръпна назад. Двамата с шаманката
направляваха своите Съюзници. Изведнъж се случи нещо, което учуди
Съюзника на шаманката, както ѝ нея. Към двамата биещи се съюзници се
присъедини още един Съюзник. Той беше същият като Ерлик кан.
Авитохол веднага разбра. Това беше неговата голяма тайна. Той имаше
двама Съюзници. Някога това беше учудило много дядо му. Сега
шаманката и нейният Съюзник също бяха изненадани.
Изведнъж шаманката стана и се опита с черна мъгла да убие двамата
му Съюзници. В този момент някакво име се заби в главата на Авитохол.
Това бе име на звяр някакъв, на чудовище. Името му беше Морг.
Българинът веднага разбра какво трябваше да направи. Той се обърна към
шаманката и каза:
– Морг, пусни Уркон!
Авитохол знаеше каква власт добива шаманът, който знае истинското име
на някой човек и особено на друг шаман.
Виковете около него станаха нетърпими. Българинът отвори очи.
Качулката му пречеше да проследи всичко, което се случваше наоколо. Все
пак успя да види, че Н'Кара бе пуснала Уркон и беше махнала острието от
гърлото му. Пазачите на Атила се втурнаха и веднага се опитаха да изведат
жената. Авитохол искаше да ги предпази и да им каже колко опасно
е всичко това. Той знаеше истинското име на жената, а то беше подобно на
името на смъртта. Всички хуни се бяха успокоили. Те мислеха, че
интересното свърши, но грешаха. Изведнъж единият от пазачите литна във
въздуха. Авитохол не успя да види кой беше той. Колкото и да бе странно,
жената разхвърли мъжете, които държаха ръцете ѝ. Изведнъж
хуните видяха с каква огромна сила е надарена жената. Българинът знаеше
произхода на тази сила. Жената пред него беше шаманка. Нейният Съюзник
я бранеше. Той пренасяше силата си в света на хората. Освен това тя беше

91
българка, това означаваше, че имаше оренда. Авитохол много добре
познаваше произхода и проявленията на орендата и беше сигурен,
че жената, макар слаба и изхърбавяла, можеше да победи мъжете. Така и
стана. Този път без оръжие тя удряше или риташе мъжете и те се въргаляха
по земята. Хуните отново крещяха. Те бяха толкова щастливи. Това беше
чудо невиждано, жена някаква риташе и се бореше като мъж.
Авитохол наблюдаваше жената. Тя се биеше като майстор в „Да”.
Авитохол вече знаеше, че „Да” можеше да се използва и от жени.
Българките се занимаваха с „Да” като малки, но някои от тях продължаваха
да го правят цял живот. Тази жена беше много добра и нещо в стила ѝ
напомняше на неговия собствен стил. Да, тя като че ли беше негова
ученичка. Да! В това, което тя правеше, в това как използваше някои удари,
той откриваше някои изцяло свои открития в областта на „Да”. Това дори
не беше стилът на Баяр. В този стил имаше много подобни на неговите
неща. Но в него можеха да се различат и техники, които преди години беше
виждал да изпълняват Тарвил и Арбат. Откъде тази жена знаеше всичко
това? Познаваше ли учителя на всички тези мъже, чиито
стилове имитираше? Как някаква жена можеше да познава всички тези
мъже? Авитохол не можеше да разбера какво става.
Той отново се върна в онова състояние отпреди малко и каза с шаманския
си глас.
– Морг, остави тези мъже! Не ги наранявай!
Колкото и да бе странно, българинът беше убеден, че спасява здравето и
дори живота на мъжете. Дори Олджибай, който беше много силен воин, бе
застрашен. Тази жена притежаваше наистина огромна Сила и в същото
време отлични бойни умения. Тя беше много опасна.
– Но аз мога да ги победя — каза тя. — Ако ги оставя, те отново ще ме
атакуват.
– Остави ги! — заповяда Авитохол.
Двамата разговаряха с вътрешните си гласове. Жената се подчини, в
безсилието си тя се обърна срещу мъжете и извика, издаде толкова
пронизителен писък, че всички те паднаха на земята и започнаха да се
въргалят. Хуните бяха запушили ушите си, а крясъкът на жената имаше
толкова много Сила в себе си, че разцепи различните светове. Той можеше
да убие човек. Мина много време преди жената да спре да издава
своя писък. Освен че нарани ушите, той вцепени и смрази душите на
хуните. Те бяха суеверни и се страхуваха от същества, които не бяха само
от този свят. Те и без това се притесняваха от Н'Кара, а сега изпитваха
истински ужас.
След малко тя беше изведена от помещението. Мина доста време, докато
присъстващите се успокоят. Този път те бяха Искрено развълнувани.

92
Хуните бяха суеверни и плашливи, при досега с някакви сили, които не
можеха да си обяснят, изпадаха във вцепенение. Сега бяха видели какви
способности притежава тази жена и осъзнаваха колко жалка е тяхната сила.
Авитохол беше объркан. От всичко, което се бе случило преди малко, у
него бяха възникнали много въпроси, чиито отговори не можеше да
намери. Сега имаше нужда от спокойствие и тишина, за да разбере какво
точно бе станало.
На всички присъстващи в залата беше нужно време, за да се върнат към
сватбата на Атила с Ерекам и нормалното веселие. Авитохол се оттегли в
покоите си. Бавно отвори вратата и прекрачи прага. Изведнъж почувства
нечие силно присъствие. Същото нещо беше усещал, когато в близост до
него имаше тумир. Нима в случая беше така? Авитохол се зарадва, защото,
където имаше тумир, наоколо беше и Бероес. Българинът се приближи до
огнището и разпали огъня. След това взе борина от огнището и поднесе
пламъка ѝ към една голяма свещ, донесена от Румелия. Свещта освети
стаята. Авитохол не виждаше своя посетител, но заговори. Той правеше
това спокойно, без да се притеснява.
– Какво правиш в този късен час?
– Дошла съм при теб — отвърна женски глас. Гласът говореше на
български. Авитохол трепна. Нима имаше жени Тумир? Българинът се
опита да различи очертанията на жената в мрака.
– Искаш ли да дойдеш с мен? — каза жената.
– Къде? — попита Авитохол.
– Искам да се изкъпя — каза тя.
Някога Атила, по молба на Авитохол, беше прекарал таен проход под
земята, който отвеждаше от покоите на двореца от северното крило до
термата. Тази терма беше построил самият Авитохол. В нея той бе събрал
всички знания от терми, които беше посетил, когато беше живял в
Константинопол, Филипопол и Сердика.
Авитохол се съгласи. В този момент тя се раздвижи и той я видя. Тя се
беше сгушила в единия от мрачните ъгли на стаята му. Авитохол я освети,
за да се убеди в това, което вече знаеше. В стаята му не беше влязъл
никакъв тумир. Това беше Н'Кара. Как шаманката бе успяла да се върне в
двореца и да влезе в покоите му, след като телохранителите на Атила я бяха
изхвърлили от тронната зала?
Българинът взе свещта, отведе Н'Кара до тайния вход, след това двамата
преминаха по тесния каменен коридор, докато достигнат до термата. Тя
беше построена по подобие на голямата терма във Филипопол. Нея
Авитохол беше опознал най-добре и Флавий Мантан му бе описал най-
подробно как действа. Под цялата терма имаше огнище и гореше огън,
който поддържаше топла водата в големия басейн, но топлеше и камъка на

93
пода. Във Филипопол този камък беше мрамор, а тук бе гранит. За
построяването на тази терма беше използван камък, донесен от далечната
планина Учули (Карпатите).
Авитохол отведе Н'Кара до големия кръгъл басейн. След това започна да
наблюдава как жената смъкна мръсните, прокъсани дрехи от тялото си. Те
повече приличаха на дрипи. Жената като че ли не изпита никакъв срам от
Авитохол. Той обаче се притесни и извърна поглед. Тя беше толкова
грозна, че не искаше да я погледне. Не желаеше да си причини това. Докато
се обръщаше, той измънка нещо.
– Къде отиваш? — попита жената.
– Ще ти донеса нови дрехи — отвърна Авитохол.
Жената нищо не каза. Авитохол се обърна и излезе от термата. Той също
имаше нужда да се потопи в топлата вода. Мускулите му, душата му се
нуждаеше от покой и отпускане. Тази сватба го беше уморила, беше
натоварила мислите му. На нея се бяха случили толкова много неща.
Авитохол желаеше да си почине, да се отърси от мислите и напрежението,
което го бе обзело. Искаше да забрави за това, че сам бе набутал Ерекам в
ръцете на Атила. Преди това беше изпуснал Керка. Освен това Авитохол
имаше нужда от време, за да разбере какво точно ставаше с H'Кара, чието
истинско име беше Морг.
Скоро се върна с някакви дрехи в ръце. Беше ги взел от една от
прислужничките на Керка. Двете жени бяха е подобна височина. Докато
вървеше по тъмния коридор, Авитохол се сети, че бе обещал на Н'Анна да
говори с Н'Кара. Ето сега имаше възможност за това.
Когато влезе в термата, Н'Кара стенеше от удоволствие. Българинът също
искаше да се изкъпе. Той смъкна качулката си, очакваше H'Кара да се
стресне и да скочи. Тя сигурно щеше да изпита ужас като разбере, че пред
нея стои Атила. Вероятно си мислеше, че той е някой друг. Н'Кара обаче
явно не го наблюдаваше. Ако тя беше истинска пророчица, трябваше да
знае за тях двамата. Авитохол се сети, че тя на няколко пъти бе предричала
появяването им. Дали шаманката знаеше истината?
– Може ли да вляза при теб? — попита българинът. Той се взря в очите на
шаманката и там видя ужас. Тя го беше разпознала. Вече беше разбрала, че
срещу нея стои Атила.
Авитохол не можеше да разбере дали шаманката изпитва ужас, понеже е
Атила, или защото е прокажен и иска да влезе в басейнчето при нея.
– Влез! — каза шаманката.
– Не съм прокажен — каза Авитохол и се усмихна.
– Знам, но не си и Атила.
Тези думи искрено учудиха Авитохол. Без никакъв свян, той свлече
дрехите от себе си. Беше на двадесет и осем години, тялото му беше силно

94
и гъвкаво, за съжаление през повечето време му се налагаше да ходи
прегърбен и под наметало. Сега, когато се изправи, той се изпъна.
Приличаше на пеперуда, която излиза от какавидата, в която бе скривала
великолепните си криле. Авитохол осъзнаваше, че се намира в разцвета на
силата си, в своя апогей. Сега беше времето, в което трябваше да направи
нещо запомнящо се, да сътвори нещо велико, да бъде воин, владетел и мъж,
а не да се прегърбва като прокажен и да се крие. Българинът повдигна
изпънатите си ръце, за миг забрави, че е в термата на Хунград, той се
намираше в стадиона във Филипопол и отново беше последният гладиатор.
Авитохол се приближи до водата в термата и се огледа в нея. Това, което
видя, му хареса. Тялото му много приличаше на това на Баяр. Може би
заради ,Да”, пътешествието из света или това, че цял живот се бе стремял да
му подражава, но беше заприличал на Баяр. Това го накара да се почувства
добре. Какво като беше Атила, важното е, че е жив, млад, здрав и силен.
Какво повече можеше да иска? Много хора можеха да му завиждат.
Бавно навлезе във водата и тя го обгърна с невидимите си, могъщи ръце.
Тя беше толкова гореща, че за миг сърцето му спря. Той обожаваше
термите още от времето, когато беше обикнал горещите бани във
Филипопол. Атила също много харесваше да се къпе в горещата баня. Той
бе открил това удоволствие при престоя си в Рим. Явно брат му бе
наредил термата да бъде затоплена добре, за да може двамата с Ерекам да я
посетят след сватбата.
Авитохол се приближи до жената, от която се виждаше само главата ѝ.
– Ти коя си? — направо попита Авитохол.
– Аз съм Н'Кара — отвърна жената. Авитохол гледаше лицето ѝ. За негова
голяма изненада, измито от мръсотията и боите, то изглеждаше много
различно. Досега той беше виждал пророчицата няколко пъти и всеки път я
възприемаше като някаква грозна старица. Всъщност, като се замисли, не
можеше старица да има толкова гъвкаво тяло и такава сила. Сега обаче
за пръв път си даде сметка, че Н'Кара не е по-възрастна от него, а е по-
млада, а и нямаше как да бъде. Нейната сестра Н'Анна беше много по-малка
от Авитохол. Друго порази българина. Нещо в лицето на Н'Кара му се
стори познато. То го караше да се сеща за детството. Като че ли беше
виждал това лице и по-рано. В един момент Авитохол се замисли. Не
смесваше ли чертите на Н'Анна с тези на Н'Кара? Не беше ли това
познатото нещо, което откриваше сега в лицето на пророчицата?
За да я изненада, Авитохол каза:
– Аз знам истинското ти шаманско име.
– Знам — просто отвърна жената. Тя направи това толкова естествено и
без никаква следа от притеснение и страх. Авитохол беше изумен. От дете
той беше учен, че това е едно от най-страшните неща за всеки шаман. Сега

95
обаче Н'Кара не реагира по никакъв начин. Тя явно не знаеше колко е
важно това и какви възможности дава на шамана пред теб. — Най-
нормалното нещо беше да научиш шаманското ми име — каза Н'Кара, явно
без да осъзнава каква опасност представляваше това за нея. — Аз също
знам твоето истинско име — отвърна жената.
Авитохол се изуми. Беше очаквал да чуе всичко друго, но не и това. За
малко не извика от изненада. Беше сигурен, че жената лъже. Тя беше
шаманка, но той винаги бе пазил в тайна името си. Само няколко души в
света знаеха как се казва наистина. Това бяха Баяр, дядо му и още един-
двама, сред които може би и Бероес. Повечето от тези мъже бяха българи и
вече не бяха сред живите. Откъде Н'Кара можеше да знае истинското му
име?
– Няма как да го знаеш — убедено отвърна Авитохол.
– Това няма значение — отвърна жената. Тези нейни думи още повече
подразниха българина. Ако тя се беше заяла с него, той щеше да отчете
това като несигурност, но сега тя някак великодушно сменяше темата, като
че ли да остави Авитохол да живее в заблудата си. Това много го ядоса.
Освен това той беше сигурен, че тя наистина не знае името му.
– Не знаеш името ми — много по-твърдо каза той.
– Това няма значение — отвърна главата, която се подаваше над топлата
вода, и това хвърли Авитохол в бяс. Тя му се подиграваше. Държеше се с
него все едно наистина знаеше името му. Шаманката се опитваше да му
отмъсти и може би да го уязви. Само че той наистина знаеше името ѝ. Беше
го научил в шаманско състояние, а тя нямаше как да го знае.
– Какво е името ми? — отвърна Авитохол. Той очакваше, че жената ще
каже „Атила”, за негова изненада тя отвърна:
– Това е тайна! Никой шаман не бива да позволява на друг да научава
името му. Този, който знае името на друг шаман, не бива да злоупотребява
с него — изрецитира H'Кара думи, които той бе чувал от дете. В първия
момент Авитохол се сепна. Точно тези думи, без никаква промяна, беше
чувал произнесени от устата на дядо си. Откъде Н'Кара знаеше за тях? Не
само това. Тя ги произнесе със същия онзи хитър и „мазен” глас, с който ги
изричаше дядо му. Авитохол вече беше сигурен, Н'Кара някога беше
виждала или поне беше чувала дядо му.
В същото време той беше убеден, че младата жена го бърка с Атила и
дори не знае, че той е българин и се казва Авитохол.
– Ти коя си? — сепнато попита Авитохол.
– Няма да те мъча повече — каза Н'Кара. — Аз те познавам от много
години. Знам всичко за теб. Разбира се, че знам истинското ти име. То ми
беше казано.
– Ти си българка — каза Авитохол, — а аз съм хун.

96
 Жената се усмихна. Изведнъж лицето ѝ стана меко и толкова познато. Не!
То не му беше познато от Н'Анна, а отнякъде другаде. Откъде?
– „Сине на сърна”, „Сине на сърна” — каза жената, а Авитохол изтръпна.
Това беше истинското му име. Авитохол — Синът на Сърната. Тя наистина
знаеше! Авитохол беше сломен. Всички думи, които беше казал, не
струваха и пукната пара. Наистина се бе оказало, че шаманката знае
истинското му име. Това означаваше, че тя можеше да общува с него в
света на духовете, както и да му въздейства, но не това притесни Авитохол,
а това, че знаеше.
– Коя си ти?! — извика изуменият Авитохол. — Откъде знаеш всичко
това?
– Успокой се! — каза жената. — Аз съм пророчица.
– Пророчицата не може да знае за останалите светове. Пророчицата знае
за нещата, които ще се случат в света на хората.
Жената се бе приближила съвсем близо до българина. Ако искаше, той
можеше да огледа красивото ѝ, младо и силно тяло, което се виждаше през
прозрачната вода. Той обаче беше толкова обсебен от разговора, че въобще
беше забравил за света на хората и за това, че двамата с Н'Кара се
намираха съвсем голи в басейна на термата, толкова близо един до друг.
– Коя си ти? — мъжът повтори въпроса си, но този път той прозвуча дори
заплашително. Българинът вече беше сигурен, че жената знаеше много за
него. Най-малкото, че не е Атила и е българин, а той не знаеше нищо за нея.
Авитохол не беше свикнал да се чувства глупаво, да бъде неориентиран и
да знае по-малко от човека пред него. Като български воин винаги се
опитваше да е информиран за хората, а те да не знаят много за него. Сега
беше станало точно обратното и то дори не от воин, а от някаква презряна
шаманка.
– Аз те познавам от дете — каза жената.
– Това не е възможно! — отвърна той и беше искрено възмутен. — Няма
как да ме познаваш от дете!
– Познавам те, Тохол.
Името, което Н'Кара изрече, му подейства по-силно от шамар в лицето.
Това, че шаманката знаеше истинското му име, вече бе преглътнал, но че
знаеше името, с което го бяха наричали от дете, го хвърли в паника.
– Коя си ти? — продължи да шепне „прекършеният” Авитохол. — Коя си
ти?
– Аз бях близо до теб. Винаги съм те обичала и съм те чакала. Винаги съм
знаела, че някой ден ще се върнеш при мен. Ти си тази част от мен, която
винаги съм чакала и съм копняла за нея. Аз те чаках, Авитохол.
Авитохол се чувстваше наистина много зле. Ставаше му лошо. Не знаеше
дали беше от топлата вода, или от нещата, които научаваше в последно

97
време. Каквото и да станеше, той завинаги щеше да запомни сватбата на
брат си с Ерекам. Толкова зле не се беше чувствал от много време. Н'Кара
знаеше кой е. Това означаваше, че тайната им с Атила бе разкрита.
Ето какво бяха означавали думите на Н'Кара и пророчествата ѝ. Тя се бе
опитала на няколко пъти да предупреди Руа за тях двамата. Чак сега
Авитохол си даде сметка колко опасно е всичко, което Н'Кара знаеше. Тя
наистина бе разгадала тайната им и във всеки следващ момент можеше да
ги разобличи. Ако Руа научеше за двамата братя, разплатата му щеше да
бъде жестока. Авитохол знаеше от колко много време различни
пророчества и легенди смущаваха съня на кагана и той очакваше братята.
Атила му беше казвал, че каганът не знае за кои братя точно става въпрос.
Ето, че сега Едекон и Н'Кара знаеха тайната им. Българинът се почувства
застрашен. Той стисна юмруците си под водата. Сам бе видял колко добра в
„Да” е Н'Кара, но знаеше, че него нямаше да може да спре. Авитохол
можеше да я убие на мига, какво обаче щеше да прави е Едекон?
Българинът направи крачка напред, за да е по-близо до Н'Кара. Някаква
странна решителност бе изписана на лицето му. В този момент обаче
шаманката също направи крачка напред. Двете голи тела, на мъжа и жената,
се опряха в цялата си дължина. Авитохол се стресна, той имаше намерение
да убие жената, чудеше се само по какъв начин да го направи, дали да ѝ
стисне силно врата, докато тя не издъхне, или да я удави, като я натиска
под водата. Тъкмо обмисляше начините, по които да я убие, когато тя го
изненада. Шаманката повдигна краката си и ги преплете около него.
Авитохол стоеше неподвижен и не смееше да помръдне. Странно
блаженство се разля по тялото му. Топлата вода и нежният допир го караха
да се почувства много добре. Опита да се откъсне от нея, но не направи
това достатъчно категорично. Без да промени изражението си, Н'Кара го
задържа притиснат към себе си. Българинът беше тръгнал напред с
намерение да нарани Н'Кара, а сега се беше оказал в съвсем
друго положение. Само за миг той забрави за лошите си помисли и
се отдаде на удоволствието от допира на мекото женското тяло.
След миг, за да задържи нейното тяло, той я прегърна през кръста и така
двамата останаха притиснати един към друг. Жената също го прегърна през
силните плешки.
– Авитохол — мълвяха устните ѝ.
– Откъде ме познаваш? — питаше Авитохол.
– Мога да ти кажа името, е което ме познаваше, и то ще ти обясни повече,
отколкото, ако ти говоря цяла вечер — отвърна шаманката.
– Кое е името, е което съм те познавал? — попита Авитохол. Той питаше
просто ей така, за да поддържа разговора, но вътре в себе си се опитваше да
разгадае тайната на тази жена, да отговори на всички въпроси, които го

98
изгаряха отвътре.
– Името, с което ме познаваше, беше Баяра — съвсем просто каза жената.
В първия момент Авитохол не разбра думите ѝ и му трябваше време, за да
ги проумее.
– Какво?! — стъписано извика той.
– Да! Аз съм Баяра. Хуните обаче ме наричат Н'Кара.
– Какво? — отново повтори Авитохол. След това невярващите му устни
промълвиха името на жената. — Баяра!
– Да! Аз съм Баяра.
– Ти ли си, Баяра?!
– Да, Авитохол, аз съм!
– Какво правиш тук? — несъзнателно ръцете му започнаха да притискат
тялото на жената към неговото. Той усещаше меките извивки на тялото ѝ,
но изпитваше някаква потребност да я притиска все по-силно към себе си,
като че ли се страхуваше да не я изтърве. — Какво правиш тук?
– Винаги съм те обичала! — каза Баяра.
В този момент Авитохол се сети.
– Ти ме изостави заради Арбат.
– Това не е вярно! Винаги съм обичала и искала само теб! Съжалявам, че
тогава бях толкова малка, наивна, срамежлива и глупава.
– Но тогава аз ви видях, двамата.
– Какво си видял? Двамата ходехме да се упражняваме. Когато теб те
нямаше, Арбат и Тарвил ме учеха на „Да”.
– Виждам, че и досега го владееш.
– Тогава ти защо ме отбягваше? — питаше жената, а в очите ѝ имаше
копнеж. Тя се притискаше към тялото на Авитохол. Той усещаше нейната
мекота.
– Тогава исках да обиколя света, да стана воин — каза той. — Мислех, че
ще ми попречиш.
Авитохол се притесни от откровеността си. Не искаше да наранява Баяра.
Той гледаше жената пред себе си от упор и чак сега започна да открива в
нея чертите на онова красиво момиче, което познаваше от толкова много
години. Баяра — сестрата на Тарвил.
Авитохол се сети, че за пръв път в живота си в гърдите му бе трепнало
някакво чувство, когато беше видял майка ѝ. Сега, като гледаше момичето,
той усещаше дългите чувствителни пръсти. Тези ръце, но майчините ѝ, го
бяха разпалили като съвсем малък. Тогава, още преди да забележи Баяра, бе
харесал майка ѝ. Авитохол се питаше дали да ѝ каже това, но реши
да замълчи. Н'Кара беше Баяра — все още не можеше да го повярва. Какво
беше чул последно за нея? Тя беше заминала на шаманско пътешествие и
не се бе върнала. Тарвил и Арбат бяха тръгнали да я търсят, но не след

99
дълго Арбат се беше върнал.
– Къде изчезна тогава? — попита Авитохол.
– Предприех шаманско пътешествие, но в степта ме откриха хуните и ме
взеха с тях. Отначало искаха да ме убият, но скоро ми повярваха, че съм
шаманка. Ако все още съм жива, то е, защото те се страхуват от мен. Не им
харесваше това, което им предсказвах, но всеки път то се сбъдваше, затова
ми вярват.
– Тогава какво стана? Арбат и Тарвил тръгнаха да те търсят. Защо Арбат е
тръгнал да те търси, ако не сте били сгодени? — попита Авитохол и усети,
че онези отдавна забравени и изпепелени чувства отново се разгарят в
гърдите му. Той ревнуваше Баяра, не Н'Кара. Към тази Н'Кара той
нямаше чувства, но онази Баяра все още обичаше. Явно раната в душата му
си бе останала.
– Арбат може би е тръгнал да ме търси, защото е истински приятел — тя
го каза с упрек в гласа и Авитохол усети това. Жената го обвиняваше, че
тогава той не бе сторил същото. Авитохол искаше да каже нещо в своя
защита, но не намери правилните думи да се оправдае за нещо, което се бе
случило толкова отдавна.
Изведнъж Авитохол нареди всичко, което знаеше за Н'Кара, и намери
отговори на въпросите, които от одеве го измъчваха. Ето откъде Н'Кара
знаеше истинското му име? Дядо му или някой друг ѝ го беше казал. Или
пък тя сама бе стигнала до него? Авитохол си обясни откъде Н'Кара знаеше
„Да”. Самият той я бе учил, както и Тарвил и Арбат. Може би и баща ѝ
я беше обучавал. Тя говореше български и това разбра откъде беше.
Шаманката повтаряше думите на дядо му, защото беше негова ученичка.
Да, Баяра беше ученичка на дядо му. Те двамата често бяха излизали из
степта. Авитохол беше изумен, защо не се бе сетил по-рано? Той знаеше
всичко това предварително, много пъти го беше чувал. Тогава обаче пред
очите му имаше някаква мътна пелена, която му пречеше да види всичко
така ясно, както сега. Беше ли истина това?
В следващия момент се сети, че Н'Анна бе твърдяла, че е сестра на Н'Кара.
– H'Анна сестра ли ти е?
– Да — просто отвърна Баяра. — Тя се роди малко преди битката. Тогава
ти беше на пътешествие. По време на битката тя беше съвсем малка. Когато
тръгнах на своето пътешествие, тя беше още бебе.
– Как така е с теб?
– Тя не е с мен. Изчезна някъде.
– Аз ще ти кажа къде е. Ти ми разкажи за тогава!
– Тогава хуните ме отвлякоха и ме доведоха тук. След време Тарвил ме
намери. Понеже ме беше търсил, пропуснал голямата битка, в която
народът ни бил унищожен. Ти как се запази?

100
 – Бях ранен.
– Изпратих Атила и Едекон да те търсят — каза тя.
– Знам — просто отвърна Авитохол.
– Тарвил ме откри. След това, като разбра за битката, се върна. В
поселението почти не бяха останали мъже. След няколко месеца ми донесе
H'Анна. Само тя бе оцеляла от целия ни род. Аз я взех да я отглеждам. Тя
ми беше като дете. Повечето хуни и досега смятат, че е така.
– Да, разбирам.
– Аз обаче досега не съм била с мъж — като каза това, Н'Кара впи дългите
си нокти в гърба на Авитохол. Болката беше силна, но българинът не
трепна. Той беше български багатур и не беше свикнал да показва, когато
изпитва болка. Жената впиваше ноктите си все по-дълбоко в кожата му,
като че ли искаше да провери дали наистина е българин. Това продължи,
докато тънки струйки кръв не се разтвориха във водата. Шаманката като че
искаше му да отмъсти за всичко, което ѝ бе причинил през годините, за
всички злини, които бе преживяла.
– H'Анна също е шаманка — безсмислено каза Авитохол.
– Да! Тя е по-добра и силна от мен. Има по-големи заложби. Уча я на
всичко, на което ме научи дядо ти. Ти също си шаман. Някой ден можем да
бъдем заедно и да запазим знанията на българските кам (шамани).
– Да! Можем да бъдем заедно! — каза Авитохол.
– Ти искаш да бъдем като мъж и жена? — каза Н'Кара.
– Не знам — каза Авитохол. От одеве той се чудеше дали да разкрие на
Н'Кара, че е бил с Н'Анна, но сам не знаеше какво да каже. Всъщност той
не знаеше дали двамата с Н'Анна въобще бяха заедно. Дали Баяра щеше да
се разсърди, ако разбереше, че е бил с по-малката ѝ сестра?
– Какво искаше да ми кажеш за Анна? — попита Баяра.
След това Авитохол надълго и нашироко ѝ разказа за пътешествието си до
двора на бургундите. Той повтори всичко, което Н'Анна му бе казала.
– Нимуе — повтори името ѝ Баяра. — Нимуе. Тя се роди без човешко име.
Във видение научих истинското ѝ име, а то беше Анна. Дори не знам какво
е това име.
– Евреите имат такова име — каза Авитохол. — То може да се изписва по
два начина, като Ана и Анна, с двойно „н“. Това е свещено име. Едно от
най-тайните имена на женската природа. В себе си то е съчетало името на
Богинята майка и Лилит.
– Какво е Лилит?
Авитохол започна да обяснява на Баяра всичко, научено досега за Лилит.
Разказа ѝ за Шушандук, за посвещението си в сектата на ябълката и
смокинята. Баяра стоеше все така и го гледаше изумена. По някое време
откъм вратата се чу тропане. Авитохол се опита да излезе бързо от басейна,

101
но не успя. Топлата вода бе направила тялото му меко като глина, а
главата му се маеше. Напрегна сетни сили и едва успя да се измъкне от
басейна. Приближи се до вратата и видя, че Атила и Ерекам се събличат и
се готвят да влязат в термата. Само за миг българинът огледа голото тяло на
хунската шаманка. Ако допреди малко не бе стоял в обятията на Баяра,
сигурно щеше да изпита болка за това, което бе изпуснал. Сега обаче
имаше много повече неща, за които да мисли. Отново бе срещнал първата
си любов и това бе станало по толкова изумителен и невероятен начин!
Авитохол беше сигурен, че Баяра му е дар от Тангра. Българинът изтича до
басейна и помогна на шаманката да излезе от водата. Не искаше да допуска
повече грешки. Не желаеше повече да поднася своите жени в ръцете на
брат си. Двамата с Баяра излязоха тичешком от помещението на
термата, като намятаха дрехи върху мокрите си още тела и се
отправиха към тайния вход. Тук изчакаха малко и чак когато чуха Атила
и Ерекам, които със стонове влизаха в кръглия басейн, излязоха от термата.
Скоро двамата стигнаха до покоите на Авитохол. Българинът залости
вратата и продължи да запознава Баяра е всичко, до което бе достигнал в
търсенията си в света на женските божества. Някои неща премълча. Не ѝ
разказа всичко за Сарасвати и Патараджигупта. Спести си това, което се бе
случило между него и Таис, както и преживяното в Магическия лес на
бесите, под водопадчето в Родопа планина. Разказите му се сляха в една
безкрайна история, Баяра обаче го слушаше с огромно внимание. Тя го
гледаше така, все едно вижда най-красивото нещо на света. Авитохол
разпали огнището. Двамата все още бяха наметнати с дрехите. Баяра
слушаше и седеше пред огъня. С огромна кърпа тя опитваше да изсуши
дългата си коса. Авитохол я наблюдаваше премрял. Спомни си колко пъти
бе гостувал в юртата на Тарвил и беше виждал всички тях. Те бяха неговият
пример за домашен уют и семейство. В този момент, като гледаше Баяра,
осъзна, че през цялото време бе копнял да има дом, огнище и жена, която да
бъде негова. Копнеж по Ева ли бе това? Сега това не го интересуваше.
Той искаше Баяра и това беше най-важното.
– Гладна ли си? — попита Авитохол.
– Не! Това, което казваш, е много важно. Сега нямам време да ям! Говори!
Разказвай ми!
Авитохол отново заговори. Той разказваше всичко, до което бе достигнал
в пътя си на преследване на целта на Шушандук.
– И според теб няколко жени и един мъж могат да повторят формулата, по
която се разпаднал Бог и отново да пресътворят акта на Сътворението, но
наобратно? Искаш да кажеш, че това е начин хората отново да създадат Бог
такъв, какъвто е бил преди Сътворението?
– Аз винаги съм мислил, че трябва да са един мъж и много жени, защото

102
мъжете са свикнали да доминират, а и по схемата Адам е само един, дори в
Адам Кадмон, докато жените може да са три. Една Ева от Адам Кадмон и
две от Лилит. Не мога да си представя няколко мъже, макар че хората са
еднакви и във всеки има и Адам, и Ева, и Лилит.
Бог днес не съществува, това не е онзи Бог, който е бил преди
Сътворението. Ние сме шансът Бог да върне себе си, отново да бъде единен
и цялостен, всесилен. Ние сме както шансът, така и слабостта на Бог. Ако
не направим нищо или не успеем, можем да убием Бог.
Авитохол потвърди казаното с кимване на главата, макар съвсем да не бе
убеден и в последно време все повече да мислеше за други неща, когато
беше с жена.
– Всички хора се стремят към любовта. Повечето от тях наричат „любов”
отчаяното търсене на наранената си душа. Това търсене, стремежът да
попълнят липсата си, те наричат любов. Липсата на завършеност наричат
копнеж. Те обаче грешат. Любовта не е постигане на завършеност, чрез
насилие над някой друг, а моментът на търсене, след като си се изпълнил
отвътре и си постигнал целостта си. Някои хора наричат едното плътска
любов, а другото — божествена, но и те грешат. Любовта е една. Когато си
завършен и тръгнеш да търсиш друг човек, подобен на теб, това се нарича
копнеж. И понеже в този копнеж присъства идеята за Бог, любовта не може
да не включва в себе си стремежа за постигане на единение с Бог.
Сливането на двама души винаги става в присъствието на Бог. Това е
важно. При другото сливане на двама души Бог отсъства.
Така любовта, освен акт на сливане на двама души, е и акт на постигане на
единение с Бог. Това единение хората винаги са наричали духовен път.
Всички учения, науки, религии, всички духовни практики имат за цел да
постигнат това единение с Бог. Така в любовта присъстват и всички
копнежи и търсения на човешката душа. Този акт на сливане с Бог и човек е
най-висшата духовна, религиозна и медитативна практика. Това е върхът,
венецът. Някои хора са се докосвали до това, за него можеш да прочетеш в
писанията на християни мистици или езически жреци, сливане между
плътското и духовно изживяване. Това е едно дълбоко просветление.
– Как може да се нарече това? — попита Н'Кара.
– Жената, която ме научи на това или поне започна да ме учи, беше жрица
от най-висок порядък. Нейното име беше като това на съществото, към
което се стреми всеки посветен. Тя се казваше Шушандук, което на
персийски се превежда като лилия. Лилия е Лилит. Това, което ти
разкривам, е най-дълбоко пазената тайна. Когато аз се запознах с нея,
тази тайна беше известна на седем жрици. Те се наричаха жрици на
Лилията или сектата на смокинята. Шушандук би нарекла това, което ти
казвам, „да отхапеш от смокинята”.

103
 Авитохол се сети, че беше чувал още йети в Тибет да споменават името на
Н'Кара. Българските тиуни знаеха за нея. Сега се питаше дали тя не беше
пратеничка на колобрите? Случайно ли бе дошла при него, или бе
изпратена от тях? Имаше ли мисия Баяра? Можеше ли още от онези
времена тя да е била подготвяна от колобрите или тумир за него? Възможно
ли беше връзката им да е била благословена от колобрите?
Изведнъж Н'Кара се изправи. Тя като че ли четеше мислите му и сега
полагаше усилия да ги спре да текат в посоката, в която бяха тръгнали.
Шаманката започна да извива съблазнително тялото си. Тя бавно смъкваше
дрехата от раменете си. Още от басейна Авитохол бе забелязал колко
красива беше всъщност. Баяра не беше загубила от красотата си. Тя си бе
все така хубава. Жената беше година-две по-млада от него, тоест в момента
беше на двадесет и шест-седем години. Н'Кара танцуваше като обсебена от
дух на съблазънта. Само така Авитохол можеше да си обясни това, което се
разкриваше пред очите му. Той беше виждал как индийките танцуват,
съблазнявайки своите „жертви”. Българките обаче не танцуваха. Сега
Баяра поклащаше бедра пред него, но в този танц липсваше откритата
еротика и сексуалност на индийските танци. В него имаше нещо сдържано,
дълбоко потискано. Този танц въздействаше по скоро със скритата си сила
и потисканите чувства, отколкото с откритата, провокативна, чувствена
емоция. В него движенията като че ли бяха магически, е дълбоки, скрити
послания. А не беше ли всъщност така? Авитохол неведнъж бе слушал за
танците, е които жените можели да направят мъжа свой пленник. Не
правеше ли точно това сега Баяра? Той се раздвижи, като че да си докаже,
че още има власт над тялото си. Шаманката сякаш наистина се опитваше да
отнеме волята му, да го подчини на собствената си воля. Това, което
Авитохол наблюдаваше, беше по скоро някакъв странен шамански
танц, отколкото еротични движения. Той се опитваше да не изпада под
влиянието му. Може би трябваше да му противодейства. Авитохол се
прехвърли в света на сенките.
Сега той наблюдаваше извиващото се зряло тяло на шаманката някак
отстрани и в този момент като че ли за пръв път видя Баяра като жена. Тя
беше много красива. Притежаваше зрялата чувственост на жена, формите ѝ
бяха завършени. Красотата на тялото ѝ бе съвършена, в същото време
Баяра не беше ставала майка и това ѝ личеше. Тялото ѝ не бе отпуснато,
изтрито и използвано. В него имаше някаква твърдост, то беше запазено.
Гърдите ѝ бяха твърди и стегнати, бедрата — като на девойка,
коремът — плосък. Авитохол беше сигурен, че Баяра не е ставала майка и
никога не е била е мъж. Всъщност тя не беше съвсем жена. Тя беше
шаманка. В този момент той си спомни, че в термата, докато
впиваше ноктите си в гърба му, тя сама му бе казала, че никога досега не е

104
била е мъж. Н'Кара беше като плод, който е узрял и готов да бъде откъснат
и изяден. Тя го беше чакала. На Авитохол му трябваше време, преди да се
убеди, че пред него се намира същата онази Баяра, която бе обичал като
дете. Нещо в нея дълбоко го вълнуваше. Той ѝ се радваше като на нещо, е
чиято липса се бе примирил. Българинът отдавна вече я мислеше за мъртва
и не поддържаше в себе си никаква надежда, че някога пак ще я види, а
камо ли да бъде е нея. Сега срещата им го разчувства искрено. В него
отново се събуди надеждата, че ще бъде с нея, че двамата, а може би
тримата със сестра ѝ ще възродят България. Всичко това го накара да се
отпусне назад. Представяше си как прегръща голото тяло на шаманката.
Усещаше пронизващата го топлина, която идваше от огнището. Той отново
беше цял и завършен, но не заради това, че Баяра беше някаква негова
половинка. Спомените му го отнесоха назад във времето, в степта. Той
отново беше онзи Тохол, който се запознаваше със света и смяташе, че са
му отредени велики дела. Онзи Авитохол. Днес по-голяма част от мечтите
му се бяха сбъднали. Беше обиколил света, беше станал майстор на „Да” и
на меча, беше побеждавал воини от почти всички народи, но не беше
щастлив. Щастието за него явно не беше в това да побеждава. Щастието,
какво беше то? Дали пък нямаше да се окаже нещо много просто? Дали
в жената пред него не се съдържаше неговото щастие?
Изведнъж въздухът около него се раздвижи. Отначало това бе лек полъх,
който постепенно прерасна в повей на ветрец.
Жената сигурно помисли, че в стаята става течение. Авитохол знаеше, че
не е така. Негов „гост” често пъти бе вихрушката. Вече знаеше за себе си,
че е змей. Вихрушката изразяваше тази негова змейска природа. Авитохол
си спомни моментите, в които вихрушката го бе навестявала. Това бе
станало и в степта, когато за пръв път стана туглу, и в пустинята при Ур, и в
Етеменанки, във Вавилон. И всеки път се случваше в значим за него
момент. Явно този момент беше такъв. Авитохол не беше изненадан. От
одеве той очакваше вихрушката да го посети и да му напомни за тази
негова същност. Сега, когато тя се появи, това не го изненада.
Сети се, че самата Баяра беше казала, че не двуглавият орел е опасен за
Хуния, а двуглавият змей. Не бяха ли те двамата с Атила двуглавият змей?
Не беше ли той двуглавият змей?
Авитохол отвори очи. Огънят в огнището едва гореше, но въпреки това не
беше студено. Това, че дворецът беше от дърво, го правеше топъл и уютен
през цялото време, дори и в най-мразовитите дни. Каменните дворци бяха
много по-студени. Вярно, че при тях нямаше опасност да изгорят толкова
бързо, колкото този. Авитохол се опитваше да си спомни всичко, което се
бе случило снощи. Последното нещо, което помнеше, беше голото тяло на
шаманката. Потърси с поглед жената и я откри. Тя се бе свила близо до

105
огнището, наметната с някаква кожа. Колко красива беше в съня си Баяра!
Колко красиво, завършено и зряло бе тялото ѝ, колко одухотворено бе
лицето ѝ! Авитохол изпита истински прилив на щастие, като я
наблюдаваше. Беше спал спокойно и не си спомняше какво бе сънувал, но
когато се събуди, това, че H'Кара е Баяра, беше у него като далечен спомен.
Сега, когато я видя, изпита истинско облекчение. Всичко, което си
спомняше от снощи, беше истина. Авитохол искаше да има сродна и близка
душа в лагера на хуните. Баяра беше точно такава. Да си го бе пожелал,
нямаше да може да го измисли толкова добре. Откъде можеше да допусне,
че Н'Кара е Баяра? Това надскачаше и най-смелите му мечти. Авитохол
наблюдаваше озареното от собствената си светлина лице на българката.
Това беше Баяра. Колко безсънни нощи бе мечтал да я погледа така в
съня ѝ! Колко красиво лице имаше сестрата на Тарвил! Тарвил. Щом след
битката приятелят му бе довел Н'Анна при Баяра, това означаваше, че той
беше жив. Сърцето му трепна. Трябваше да попита Н'Кара за него.
Авитохол наблюдаваше спокойното като на бебе лице на българката.
Искаше да протегне ръка и да я помилва. Все още не можеше да повярва, че
жената, която лежеше в постелята пред него, е Баяра. „Колко странно нещо
е съдбата?” — мислеше си той. Животът му беше като кръговрат. Беше
живял при българите, беше влюбен в Баяра. После беше обиколил света.
Навсякъде бе срещал различни жени, с някои от тях бе живял по-дълго или
съвсем за кратко, с други беше имал странни отношения, като с
Патараджигупта, с трети беше имал искрена любов като с Таис, имаше и
жени, в които беше влюбен без отговор, като в Теодора, с Керка нищо не бе
станало, но ето, че сега отново се връщаше към първата си любов.
Случайно ли беше това?
Докато мислеше за това, клепките на спящата жена се размърдаха и
Авитохол „потъна” в най-красивите изумрудени очи на света. Спомни си
какво му бе разказвал дядо му за тези очи. Само шаманките имаха такива
очи. Баяра от малка беше с зелени, шамански очи. Очите на Н'Анна бяха
със същия цвят. Авитохол се учудваше на себе си. Как не бе забелязал, че
Н'Анна прилича на Баяра? Сега гледаше шаманските очи на Баяра и си
мислеше за това, че китайските императори ценели най-много зелените очи
сред своите конкубини и жени. В Китай не се раждали жени с друг цвят на
косата освен черен и всичките жени имали само кафяви очи. Единственото
разнообразие били зелените очи. Това се случвало много рядко. Нямало
жена, която да е със зелени очи и да не е съпруга на императора. Авитохол
следваше своята мисъл. Последното нещо, което се опитваше да си спомни,
беше как китайците наричаха своя император. След малко се
сети — „Синът на дракона”. Китайците смятаха своя император за син на
дракона.

106
 Баяра се усмихна и това стопли сърцето на Авитохол.
– Какво става? Как спа? — просто попита тя.
– Правихме ли нещо? — като глупак попита Авитохол.
Баяра се усмихна с най-милата усмивка на света.
– Не! Нищо не правихме. Ти беше много изморен и заспа.
В друга ситуация Авитохол сигурно би изпитал срам, но сега не почувства
нищо такова.
– Баяра, да те попитам? — каза той.
Жената го гледаше.
– Какво стана с Тарвил? Къде е той?
– За него беше много опасно тук. Той замина на запад. Доколкото чух в
някакъв остров, който се намирал на запад и на север в самия океан, се били
събрали няколко наши багатури. Тарвил тръгна да ги търси. Той искаше да
се бори и отново да създаде България, но знаеше, че сам няма как да
направи това.
Той много тъгува за теб, Авитохол.
При тези думи Авитохол изпита срам. Всъщност през всички тези години
той почти не се беше сещал за Тарвил. Винаги беше мислил за приятеля си
като за мъртъв. Това, че покрай битката и откакто стана багатур беше
разделен с него, го бе накарало да го забрави. Авитохол беше предал
Тарвил и неговата памет твърде бързо. Сега българинът се ядоса на себе си.
– Значи Тарвил е жив?! — попита той.
– Това никой не може да каже — отвърна Баяра. — Може да се каже, че
последно го видях жив и здрав и никой не е провеждал вест, че му се е
случило нещо лошо. Той знае, че сме тук и някой ден, ако е добре, може да
ни потърси.
Тази новина искрено зарадва Авитохол.
Поне две жени и трима мъже от българите бяха живи. Това бяха Н'Анна и
Баяра и Тарвил, Баръс и той, може би и онзи Бигилас в Константинопол. С
тях Авитохол имаше шанс да създаде Нова България. Той можеше да бъде с
двете жени. Баръс беше много стар, Тарвил им беше брат. С двете сестри
Авитохол щеше да опита да направи не само това, което бе решил и което
му бе разкрила Шушандук, но в същото време да създаде отново България.
Баяра му беше казала, че Тарвил е тръгнал да търси други българи.
Приятелят му щеше да направи това, което може би беше негова работа. В
един миг само дойде съмнението. Не беше ли сгрешил, като бе разкрил
тайните за подковите и „кръстосаните стрели” на хуните? Не беше ли
избързал?
– Значи Тарвил е на Албиона? — попита той.
– Да! — просто отвърна тя. — Натам тръгна.
Авитохол продължи да си мисли за България. Ако Тарвил се върнеше с

107
войска. Всъщност къде да се върне? Та той, Авитохол, беше като Атила.
Сигурно в момента, ако Тарвил го видеше, нямаше да го познае и щеше да
се нахвърли върху него. Сърцето на българина се сви. Той не беше себе си.
Беше принуден да загуби собствения си облик.
Въпреки това друга една мисъл го зарадва. Ако имаше живи българи, той
можеше да застане начело на тях. Това щеше да означава, че е кан ювиги на
българите. Той беше последният канартикин. Ако всички други бяха
мъртви, само той можеше да бъде кан ювиги на българите. След малко
Авитохол се засрами от тази си мисъл. Първо те, българите, бяха останали
толкова малко, че самото име кан ювиги звучеше по скоро смешно,
отколкото вдъхващо респект и уважение. Освен това тази мисъл го караше
да изглежда така все едно копнее смъртта на Иратаис и Баяр.
Авитохол поиска да говори с Баяра за нещо друго, за да спре да мисли за
това. Сега осъзна, че властта беше голям враг в Пътя на воина. Макар и
власт над пет човека, тя го бе обсебила.
Баяра му помогна. Тя го погледна с изумрудените си очи и каза:
– Искам да попитам за някои неща, които ми разказа снощи.
– За какво? — учуди се Авитохол.
– За Лилит — каза Баяра.
Авитохол си спомни, че цяла нощ ѝ бе разказвал за идеята на Шушандук
за Богинята майка и Лилит. Да посвети Баяра в култовете на ябълката и
смокинята се беше зародило в него светкавично. Дори за миг не се бе
поколебал дали да го направи. Баяра беше шаманка и поради това беше
девствена. Не беше класическа жрица на Богинята майка или на Лилит,
но беше жрица. Баяра бе посветила живота си на изучаване на света. На
световете. Тя беше шаманка и жрица на световете. Тя беше жена. Авитохол
знаеше, че българката е посветила живота си на духовете. Тя нямаше
обикновен живот. Така бе живяла досега. Ако той не посветеше нея в
култове на женските богини, нямаше кого да посвети. Баяра може би бе
най-достойна от всички жени, с които го беше правил. Вярно, тя не
познаваше страната на любовта и беше много повече Лилит,
отколкото Богиня майка. Сега Авитохол я гледаше и си мислеше за
това, което му бе разкрила малеке Шушандук. Той възприемаше Баяра като
завършена личност. Да! Не я виждаше само като жена. Авитохол знаеше, че
мъжете са научени да разглеждат хората от другия пол като жени.
Матрицата учеше жените да гледат на света по същия начин, но от другата
страна. Хората обаче не подозираха, че това е грешка. Един човек трябва да
прави всичко, за да го възприемат като човек и едновременно е това като
мъж или жена. Деленето на мъж и жена трябва да бъде вторично. През
цялото това време не бива да преставаш да възприемаш човека като
личност. В това беше тайната. Авитохол възприемаше Баяра преди всичко

108
като завършена личност и едва след това като жена. Всъщност той гледаше
на нея много повече като човек, отколкото като жена. Хората, които
възприемат преди всичко човека като мъж или жена, го обиждат, защото го
разглеждат като сексуален обект или като човек, който ще отглежда детето
им, или ще ги храни и защитава. Авитохол не можеше да разбере защо
беше така. Той обаче се замисли, че българите не обръщаха толкова голямо
внимание на пола, те уважаваха хората преди всичко като личности.
Авитохол искаше да разбере по какъв начин възприемаше Баяра. Тя беше
завършена, самостоятелна и не се нуждаеше от него, а и от никого. Беше
оцеляла сама, беше преживяла без него, което означаваше, че беше не по-
малко силна от него. Авитохол не я възприемаше като Ева. За него Баяра
беше най-силната и чиста Лилит, която бе срещал в живота си.
Н'Анна също беше Лилит, иначе едно толкова младо момиче едва ли би се
разделило с предишния си живот с такава лекота и би заминало за земите на
келтите, без да се замисли даже. Н'Анна бе усетила, че мисията ѝ е да е
Нимуе. Авитохол си мислеше за това дали има връзка между мисията и
това да бъдеш Лилит? След това мисълта му някак естествено
премина върху въпроса, можеше ли участта му да бъде свързана с това да е
с двете сестри? Н'Анна беше много малка, но беше Лилит, Баяра също беше
Лилит. Дали ако бъде едновременно с двете сестри, няма да се изпълни
това, което бяха говорили с Шушандук? В следващия момент си представи,
че той и Атила са двамата Адам — Адам на Ева и Адам Кадмон. Дали
ако той и Атила са с двете сестри, щеше да се получи това, което беше
мислил толкова време? След това към цялата тази картина опита да включи
и Мириам. Брат му обаче му крадеше всичките жени и Авитохол се опита
да го изключи.
Когато погледна Баяра, тя го гледаше изумена. Авитохол се усмихна, явно
бе правил някакви гримаси.
– Защо ме гледаш така? — попита той.
– Някаква сянка „легна” на лицето ти.
Авитохол се беше разсънил. В него се бе появило желание да се приближи
до Баяра и да я прегърне. Той се примъкна към нея, но тя се отскубна.
– Какво има? — попита той.
– Извини ме — каза тя. — Все още не мога да свикна.
– С кое? — попита той.
– С това, че имаш лицето на Атила. Защо се наложи да направиш това?
Защо двамата с Атила сте толкова подобни?
Едва сега виждам тази ваша близост.
В този момент Авитохол осъзна, че Баяра го виждаше като Атила. За
българката сигурно бе много странно, че е със своя приятел от детство, но в
същото време е с Атила.

109
 – Ти трябва да знаеш — каза той. Авитохол не искаше да разкрива тайната
им пред Н'Кара. Той помнеше как на няколко пъти шаманката се бе опитала
да предупреди Руа. Не искаше да ѝ казва нищо, макар че тя вече знаеше
достатъчно.
– Авитохол, макар да си надрал лицето си като хун и да приличаш
поразяващо на Атила, аз виждам в теб чертите на Тохол. Едва когато видях
шаманското ти тяло, разбрах, че ти наистина много приличаш на Атила.
Защо двамата си приличате толкова? Ако вчера не го бях видяла, щях да
продължа да мисля, че ти си Атила.
– С Атила сме братя. Ти знаеш, че живеех при дядо ми, но всъщност
шаманът не беше мой дядо и роднина. Преди много години са ме открили в
степта и са ме дали на шамана да ме отгледа. Бях на седем години, когато
срещнах съвсем случайно Ат, тогава Атила се наричаше така. От този
момент ние знаем, че сме братя.
– Затова ли надра лицето си, за да приличаш на него?
Авитохол не каза нищо. Той все повече съжаляваше за това, което бе
направил.
– А как да ви различавам? — продължаваше да пита Баяра.
– Единственият начин е по медальоните. На врата си аз нося медальон, на
който има изобразена сърна, а на врата на Атила виси медальон с вълк.
От одеве Авитохол отново мислеше за преживяването си с Н'Анна. Тогава
се беше чувствал страхотно. Българите много рядко имаха шамани, жените
шаманки бяха нещо изключително. Две шаманки, които живеят
едновременно, бяха рядкост, а какво ли щеше да бъде да е с двете в
шаманско състояние?
Авитохол се замисли. Как да бъде с Баяра и Н'Анна? Те двете бяха Лилит.
Той си спомни схемата, която Шушандук му бе нарисувала. Тогава малеке
му бе обяснила, че Лилит се разделя на две, а той си бе помислил, че това са
две Еви. Сега обаче се замисли. Това не можеше да са Еви. Явно
трябваше да са някакви по-малки Лилит. Дали двете сестри не бяха такива
Лилит? Лилит, които могат да живеят в света на хората. Авитохол се
питаше дали не бе успял да направи по-трудното, да намери две Лилит?
Сега му оставаше да си намери Ева. Коя ли беше неговата Ева? В живота си
беше срещнал много повече Лилит, отколкото Еви. Той обаче знаеше, че
това се отнася само за него. В света Лилит бяха много малко, но пък той бе
преизпълнен с Еви. Просто Авитохол живееше такъв живот и се
запознаваше с жени, които бяха повече Лилит.

110
 Авитохол наблюдаваше Баяра. Тя беше шаманка и следваше собствения
си път. Не бяха ли двамата обаче продължение на волята на дядо му?
Двамата бяха шаман и шаманка. Авитохол обаче сам бе пожелал да стане
воин. В този момент се замисли, какво ли щеше да стане, ако си бе останал
само шаман? Дали щеше да бъде жив в момента? Той беше сигурен, че
тогава животът му би преминал по друг начин. Едва ли щеше да е преживял
всичко, което му се случваше в последните петнадесет години.
Авитохол беше щастлив. Той отново мислеше за Шушандук. През цялото
време бе разсъждавал върху нейните идеи, но все още нищо конкретно не
беше направил. Дали това е Баяра нямаше да се окаже началото? Авитохол
бе твърдо решен да опита. Като Атила той можеше да си вземе няколко
жени, но всички те щяха да бъдат специални — шаманки и жрици. Вярно,
че щеше да му бъде трудно да ги съчетае с харема на Атила. Ето сега, той
се връщаше към първата си жена. С нея не можеше да направи нищо
повече от това да бъдат по шаманския начин. Ако имаше дете от нея,
то сигурно щеше да бъде първото българче родено, откакто България я
няма. Първото българско дете родено в робство.
Авитохол се замисли. Какво бяха правили онази вечер двамата с H'Анна?
Можеха ли да имат дете?
Авитохол и Баяра се виждаха почти всяка вечер. Понякога оставаха заедно
и през деня. Българинът беше щастлив. През цялото време се чувстваше
111
спокоен. С Баяра му беше много приятно и по цели вечери и нощи двамата
разговаряха. Те имаха много да наваксват и толкова много думи между
тях трябваше да бъдат изречени.
Н'Кара искаше от него да въздейства върху политиката на хуните. В
такива моменти му се струваше, че прозира, че тя е пратеничка на
колобрите. Н'Кара настояваше Авитохол като Атила да прочисти Хуния от
всякакви християни. Християни-ариани в двора на Руа бяха всички остготи.
Повечето вестготи и ромеи бяха католици, а византийците бяха
източноправославни. Баяра смяташе, че в двора на Руа и в Хуния трябва да
останат само тангристи. Авитохол беше съгласен с нея, но всичко това му
се струваше недостатъчно. Хуните не бяха истински тангристи, те вярваха в
Тенгри. Авитохол искаше да възроди истинския тангризъм, но това можеше
да стане само в един истински български двор.
От обиколката си из света Авитохол бе разбрал, че в света се води една
огромна война, която беше между различните религии. Той знаеше, че тази
война не винаги съвпадаше с войните на различните държави и народи.
Тангризмът губеше, той бе притиснат от най-младата и агресивна сред
религиите — християнството. Негови жертви обаче бяха и всички останали
религии. В Армения християнството нападаше зороастризма, в Тракия,
Египет и Гърция атакуваше старата езическа религия, в Египет воюваше
срещу старите египетски култове. В Западна Европа и на Албиона
християнството все повече притискаше древната религия на друидите. Това
му бе разказвал Бероес, който сега се наричаше Мерлин. Изглеждаше така
все едно християнството е победител в тази борба. Авитохол се чувстваше
подготвен да се изправи в битка срещу християнството. Той беше разбрал,
че ще бъде невъзможно да възроди България, без да изрови от пепелта
древната вяра на българите в Тангра. България без тангризъм бе
невъзможна. Дали беше така? Той знаеше, че тангризмът е нещо по-древно
от верите. Тангризмът всъщност не беше вяра. Човек можеше да е тангрист
и след това да вярва в каквато си иска религия. Самите тангристи не бяха
фанатици. За миг той и възгледите му заприличаха повече на фанатичната
вяра на християните, отколкото на мъдростта на тангристите. Авитохол се
притесни от това, което мислеше. Той се чудеше дали не беше
грешка обвързването на възраждането на България с възстановяване на
тангризма. Все пак не християните бяха разгромили българите, а тангристи
с вяра много подобна на тяхната.
Така започна лятото на 429 християнска година. Авитохол и Атила бяха на
двадесет и девет години.
От известно време Н'Кара бе изчезнала и никой не знаеше къде е, но вече
не правеше пророчества и предсказания, което се посрещаше е облекчение
от целия двор. В този ден бе сватбата на Зеркон и неговата любима

112
жена — Юлия. Юлия беше нормална жена, много по-висока и едра от
Зеркон. Дребничкият, черен като въглен, Зеркон странно контрастираше на
жена си, която беше висока, руса, е бяла като пергамент кожа. Тя или беше
от народа на готите, или беше германка, или славянка. По името можеше
да се съди, че идва някъде от пределите на Западната християнска империя
и може би е християнка. Ако някой ги погледнеше, по скоро би помислил,
че тези двамата са отрицание един на друг, отколкото да допусне, че са мъж
и жена.
Вечерта след празненството Авитохол се бе прибрал рано-рано в покоите
си. След това бе извадил двата меча и ги бе въртял, а сега изтощен се беше
проснал полугол върху одъра. Атила му бе отстъпил възможността да носи
короната по време на сватбата. Брат му не харесваше Зеркон, затова се
съгласи Авитохол да го представлява. На вратата се потропа тъкмо когато
се канеше да прибере великолепните си оръжия в каниите им. Сега той го
направи по-бързо. Авитохол се чувстваше зле. Много време беше минало,
откакто не беше спал е жена. На сватбата на Зеркон през цялото време се
опитваше да не гледа някаква хунка, която настойчиво го „пронизваше” с
очи. Авитохол не знаеше вдовица ли е, или някаква роднина на някого от
хунските командири, но по някое време осъзна, че не му е неприятна
мисълта да бъде с нея. Възпираше се само от това, че не я познаваше.
Наистина, в последно време Баяра го навестяваше в покоите му, но двамата
не правеха нищо. Авитохол знаеше, че шаманките са специални жени.
Светът на духовете е много труднодостъпен за шаманките и те трябва да
спазват много повече правила, отколкото мъжете шамани. Затова Авитохол
не смееше да иска от Баяра да бъдат заедно. Той я уважаваше повече като
човек, наистина, много я желаеше като жена, но опитваше да потиска това
свое желание. Авитохол беше спокоен за Н'Кара. В двора и сред хуните тя
все така ходеше мръсна и чорлава и едва ли имаше някой от тях, който да я
види като жена. Всеки път преди да го посети, тя минаваше през термата.
Авитохол я беше научил как да прави това незабелязано. Баяра беше много
умна и нито веднъж не срещна Атила или някоя от жените и децата му.
Авитохол беше сигурен, че на вратата тропа Баяра и че идва от термата,
затова разпали огнището. След това се приближи до вратата и я открехна.
Наистина беше тя. Авитохол се обърна и отново се отпусна върху одъра.
Пламъците на огнището осветяваше слабо стаята. Младият мъж гледаше
към жената. Без никакви думи, тя бавно смъкна дрехите от себе си. Баяра
определено идваше от термата, Авитохол усещаше уханието на мека кожа и
вода. Той гледаше жената, без да влага никакви емоции. Тя беше много
хубава, но това като че ли не го касаеше. Не желаеше да се настрои за
нежност и ласки, а да се окаже, че двамата отново само ще си говорят.
Той проследи с поглед колко естествено и без свян тя се съблече, като

113
страничен, безпристрастен наблюдател. Отначало не разбираше какво
искаше шаманката, затова я наблюдаваше и ѝ се наслаждаваше все едно
гледа хубава картина, скулптура, красива сграда или зашеметяваща гледка
в планината или степта. Докато оглеждаше стегнатото, съвършено тяло
на българката, постепенно желанието му да я прегърне нарасна. Авитохол
седна върху одъра. Баяра се приближи бавно към него и той обхвана
бедрата ѝ. След това я притегли към себе си, с устните си докосваше
плоския ѝ корем, който се стегна, а тя изстена. Авитохол я притисна още
по-силно към себе си. Той искаше да я стисне толкова силно, че да се слее с
нея. Двамата да станат едно цяло. Авитохол изпита чувство на болка, че
трябва да се раздели с шаманката. Копнееше да се слее с нея, да не я пуска
никога повече.
Баяра се отскубна, тя се приближи до огъня и започна да суши дългата си
гарвановочерна коса пред огнището. Той я наблюдаваше. Отблясъците на
пламъчетата танцуваха по красивото ѝ тяло. Малките ѝ нежни косъмчета
бяха настръхнали и кожата на българката изглеждаше като най-скъп и фин
китайски плат. Авитохол виждаше извивките на тялото ѝ и усещаше как
съвършените форми на жената го изпълват с възторг. Това обаче не беше
повик на плътта, а по скоро естетическа наслада. Той я гледаше като
съвършена антична скулптура и както мраморната фигура носи наслада на
сетивата, но не и повик на плътта, така и тази жена го преизпълваше с тих
възторг и преклонение пред красотата ѝ.
Отблясъците от игривите огнени езичета караха тялото на Баяра да
изглежда като течен метал, който е готов за изливане. Авитохол виждаше
тънките косъмчета по кожата ѝ и искаше да ги докосне. Баяра наистина
беше като съвършена мраморна фигура, но в същото време беше много
повече. Сега Авитохол усети това. Българката не беше мъртва и студена,
като застиналата красота на скулптура. Тя беше жива. Нейната красота
не беше само в непреходността и във формата, но и в движението. Ако едно
красиво женско тяло, изваяно от мрамор, беше красиво, защото е
фиксирано, изсечено, непреходно и затова предизвикваше възторга на тези,
които го наблюдават, красивата жена можеше да пренася тази красота в
мига, да я разкрива с всяко свое движение. Баяра беше красива с формите
си, но беше прекрасна със своите жестове, движения, всеки неин поглед,
усмивка, всяка нейна сълза беше божествена, излъчването ѝ беше на
богиня. Тя не беше просто скулптура, а беше жива богиня от плът и кръв.
Тя беше жена.
Баяра стоеше пред огъня като застинала скулптура, формите ѝ се
очертаваха на фона на горящия огън. Авитохол я гледаше и беше сигурен,
че е богиня. С невидим жест тя хвърли някакви билки в огъня, при което в
помещението се разнесе горчив вкус и бял дим, като тънка мъгличка, се

114
разстла из стаята. Баяра се обърна и се приближи към нето. Очертанието ѝ
се раздвижи и затанцува пред очите му. Той вече беше виждал как
индийците слагат някакви специални билки в огъня и от тях душата му се
рееше из облаците. Авитохол надуши миризмата на бял равнец или бял
пелин. Не беше сигурен какво беше. Макар самият той да беше шаман, сега
тялото му не му се подчиняваше, а мисълта още по-малко. Очертанието на
жената „танцуваше” пред очите му. Изведнъж изпита усещането, че ще
падне и като удавник се вкопчи в Баяра, като в спасително въже. След това
прекара бавно ръката си по кадифената ѝ плът. Баяра имаше много нежна
кожа, която току-що бе изпръхнала от влагата. Той я милваше. Беше
преизпълнен с копнеж. Искаше да я гали толкова нежно...
Баяра се раздвижи. Авитохол си спомни любовното изкуство, на което го
беше учила Патараджигупта в Индия, а също и това, което си бяха
говорили с Шушандук. Отново се сети за Таис, Нефертари, Сарасвати,
Теодора. Авитохол мислеше не само за жените, с които е бил, а и за
начините, по които се беше сливал е тях. Чудеше се как да &бъде с Баяра.
Като опитен любовник, обучен в „Кама сутра”, който се опитва с нея да
направят едно същество и да слеят енергийните си канали, или както беше с
Таис, като с посветена в любовта жрица и весталка, или да го направят
както с Н'Анна, като шамани. Докато мислеше всичко това, Баяра го
поведе. Той беше сигурен, че е много по-опитен от нея в любовта, беше
запознат е много техники, а Баяра досега не е била близка с мъж. Авитохол
я следваше, не беше редно, но така или иначе се остави тя да го води.
Скоро стана това, за което от толкова много време бе копнял. Понеже не
беше избрал как да го направят, затова опитаха по всички начини.
Авитохол беше загубил представа за времето, но беше сигурен, че всичко
продължи няколко денонощия.
Това беше най-прекрасното нещо, което му се беше случвало в живота.
Българинът преживя неща, които не знаеше случват ли се наистина, или
само така му се струва. От състоянието, в което бе изпаднал, го изведе
силно потропване на вратата. Авитохол беше напълно изтощен. Самият той
не знаеше кога е ден и кога нощ. Двамата спяха, любеха се, после говореха
и отново се сливаха. Отиваха в термата, накисваха се в
топлата животворяща вода и отново се сливаха, после спяха, понякога го
правеха бавно и нежно, друг път се любеха пламенно и страстно. Авитохол
се притискаше до топлото, сочно тяло на Баяра. Той се опияняваше от
нейната топлина и от докосването до копринената ѝ плът, от аромата ѝ на
жена. Това беше най-приятният допир, който някога бе усещал. Авитохол
се притискаше към нея с отчайваща сила. Двамата се опитваха да стопят
самотата си и да се утешат взаимно. Понякога, когато се любеха, те
забързваха или забавяха движенията си не заради умората, глада или

115
изтощението, някаква сила ги водеше и караше да постъпват по този начин.
Авитохол пиеше вода, но не се беше хранил от много време.

Понякога, когато се осъзнаваше, тя затваряше очи и усещаше устните му

върху своите, ръцете му върху своите, тялото му върху своето. Пръстите им
се преплитаха и притискаха като коренища на дръвче, все по-силно и по-
силно. Тези очи, които я рисуваха, бяха най-красивите на света, те я
милваха и безсрамно се разхождаха по тялото ѝ. Те бяха като длето, което
изсича мрамора, те я завършваха и правеха да изглежда и да се чувства
съвършена.
Баяра го наблюдаваше и осъзнаваше, че е най-обикновен човек, но очите
на влюбения у него я караха да изглежда съвършена и тя се оглеждаше в
тези очи. Там тя виждаше себе си завършена, неземна като богиня. В
същото време тези очи я умъртвяваха и превръщаха в мрамор.
Тя се чувстваше като сърна, преследвана от вълк. Искаше да избяга от
него, но не можеше, защото една част от нея се стремеше към него, макар
да знаеше, че това можеше да бъде пагубно.

Сега, когато чу потропването на вратата, Авитохол усети, че е много

гладен и изтощен. Досега не беше имал време да мисли върху това, но
докато вървеше към вратата, го почувства с цялата му сила.
На входа стоеше Атила. Той се беше притеснил за Авитохол. Като го видя
обаче, започна да се смее.
– Най-накрая направи това, което трябваше — каза той.
Авитохол го прогони, защото Атила искаше да надзърне и да види с кого е
брат му. Наложи се Авитохол да го изблъска грубо. Дали Атила щеше да се
притесни, ако разбереше с кого е? Той знаеше, че брат му не харесва и дори
се бои от Н'Кара.
Скоро на вратата отново се потропа. Авитохол беше сигурен кой е.
Приближи се и я отвори внимателно, защото се страхуваше Атила да не
нахлуе в покоите му. За негова голяма изненада отвън нямаше никого,
обаче на прага бе оставен поднос с вкусни ястия. Явно Атила или някоя от
жените му го бе оставила. Авитохол благодари мислено на брат си. Двамата
с Баяра останаха още няколко дни в покоите и всеки път, когато се
потропваше, пред прага намираха все същия поднос, завит с месал, а вътре
имаше храна, плодове и прясна студена вода.
Авитохол не винаги бе харесвал брат си. Не беше доволен, защото той му
бе отнел Керка и Ерекам, но в същото време знаеше, че това беше станало
по-скоро по стечение на обстоятелствата. Сега, когато беше с Баяра, вече не
му се сърдеше толкова люто. Освен това в тази грижа за него имаше
нещо толкова детинско и добро, че на Авитохол му ставаше много приятно.

116
Мисълта обаче, че Керка оставя храната пред вратата му, докато той е с
Баяра, го радваше и в същото време го караше да се чувства странно.

Мина много време преди Авитохол да излезе отново сред хората. Това той
правеше с качулка, защото на лицето му се бе изписало твърде измъчено
изражение, което може би го различаваше от Атила. Затова той не искаше
да рискува да се появи сред хората в този си вид.
Баяра беше непразна и с времето това започна да става все по-видимо.
Преди новата християнска година, която щеше да бъде четиристотин и
тридесета, започна все повече да ѝ личи. Тя се премести в покоите на
Авитохол и поиска от него да повика Н'Анна, за да ѝ помогне с раждането.
Авитохол веднага изпрати Олджибай да търси Бероес, който знаеше
къде последно се намира шаманката. Той ги насочи към двора на франките.
Олджибай и Уркон не знаеха защо Атила се нуждае от H'Анна, но разбраха,
че е спешно и тръгнаха веднага с подкованите си коне.
Н'Кара натежаваше все повече. След като Авитохол изпрати двамата
пазачи на Атила, зачака. Още същата вечер брат му потропа на вратата.
Авитохол излезе навън.
– Ела! — каза той.
– Какво става? Къде са Олджибай и Уркон?
– Изпратих ги при франките.
– При франките? Защо?
– Ти помниш ли, че много пъти си ми говорил, че искаш да имам жена?
– Да! — съгласи се Атила.
– Е, сега имам. Тя е трудна и иска да ѝ повикам жена, която да я изроди.
– И защо трябва да търсиш акушерка чак при франките? Не може ли някоя
хунка да свърши тая работа?
– Ти какво разбираш от акушерки? Щом жената иска франка, трябва да
бъде франка — сопна му се Авитохол.
– Жената, която криеш толкова, да не е от франките? — като каза това,
Атила изглеждаше искрено изумен, в същото време той намигна на
Авитохол. — Ето какво си правил в двора на техния кониг! — продължи да
се шегува брат му, но повече не попита за това.
Един ден Атила отново отиде до покоите брат си и потропа на вратата.
– Какво има? — попита българинът.
– Олджибай се върна — каза Атила.
– Каза ли ти нещо? — попита Авитохол.
– Не! Не съм го питал нищо.
Авитохол взе короната от главата му и излезе в тронната зала. Скоро
откри монголеца.
– Олджибай, какво стана? — попита Авитохол.

117
 – Отишъл в двора на Хлодио. Сега него наричат Дългокосия.
– Знам — каза Авитохол. — Какво стана?
– Открих Нимуе. Твой, тя била H'Анна.
– Знам — отегчено каза Авитохол. — Какво стана?
– Каза дойде — най-накрая отвърна Олджибай.
Авитохол се успокои. В последно време Н'Кара все по-често го питаше за
това кога ще дойде H'Анна. Тя твърдеше, че шаманките раждали много
трудно и трябвало да им акушира специална жена, която също е шаманка.
Обикновена баба нямало да се справи. Според нея повечето шаманки
умирали, ако забременеят и не могат да родят, защото това, което ще се
пръкне на света, нямало да бъде обикновен човек. Авитохол се
притесняваше за здравето и живота на Н'Кара, затова толкова настояваше
Н'Анна да бъде тук в деня на раждането.
Една вечер Авитохол отиде до леглото на Баяра и я прегърна.
– Как си? — попита той спокойно.
– Ако Н'Анна не дойде, ще трябва да помолим Ерекам да ми помогне. Ако
не ме изроди шаманка и добра магьосница, ще умра.
– Сигурна ли си? — попита Авитохол, но после видя погледа, с който го
„накичи” Баяра, и разбра, че задава глупави въпроси.
– Ако Ерекам те изражда, ще се разкрием.
Авитохол помилва и целуна челото на Баяра с най-голямата нежност, на
която бе способен. Той беше много щастлив. Все още не можеше да свикне
с мисълта, че е с първата си любов. През по-голямата част от времето той
мислеше за Баяра като за нова жена, с която е. Много редки бяха случаите,
в които си даваше сметка, че това е същата онази Баяра, българката, с която
се познаваха от детството си, сестрата на Тарвил, момичето, с което за пръв
излезе на разходка из степта, с което за пръв път се прегърнаха и целунаха,
което беше избирало между него и Арбат. За да проумее това обаче, му
трябваше специално състояние и много енергия. Сега Авитохол осъзна, че
двамата с Баяра ще имат дете. Тази мисъл го вълнуваше Искрено. Никога
през живота си не си бе представял, че може да има дете. Беше мечтал да
бъде е Таис или Керка, но не бе допускал мисълта, че може да има дете от
тях. Сега предстоеше появата на бял свят на първата му рожба и това го
караше да се усмихва, а в корема му се разливаше топлина.
Авитохол беше дълбоко развълнуван от това, което му се случваше в
последните месеци. Доскоро той бе мечтал да е с Керка, най-много според
него в живота си бе обичал Таис, а ето, че щеше да има дете и всъщност
живееше с Баяра или както хуните я наричаха Н'Кара. Все по-често се
замисляше коя жена бе обичал най-много в живота си — Таис или Баяра.
Нефертари, Теодора, Патараджигупта и Сарасвати отдавна вече ги нямаше
в мислите му. Идеята му да бъде с Мириам и Кримхилда беше смешна,

118
защото двете бяха деца. Дори Керка и Н'Анна бяха отстъпили. В мислите си
той сравняваше само Таис и Баяра. Баяра обаче беше първата, може би
участта му е била да бъде с нея и всичко останало е било само една
авантюра. Сега той се бе завърнал и щеше да има дете от любимата си
жена. Предстоеше му едно от най-важните събития в живота му. Тази
мисъл го успокояваше и така се оправдаваше пред себе си. Гузен можеше
да бъде само към Таис и Нефертари, но той беше сигурен, че двете жени
отдавна вече са в Египет и там, под магическото небе на страната на
фараоните, двете отдавна бяха щастливи в обятията на други мъже.
След малко влезе в другата стая и се сепна. Там на одъра му седеше и го
очакваше H'Анна. За малко щеше да извика от изненада.
Н'Анна го призоваваше в света на шаманите. Авитохол затвори очи. След
това двамата се срещнаха върху „изпепелената земя“. Те летяха на крилете
на шаманските си птици. Около него се появи някакво движение. Той усети
полъха на вятъра, който носеше аромат на сено. Авитохол се отпусна и
облегна на вятъра. Това беше вихрушката, която толкова добре познаваше.
Тя беше негов спътник през целия му живот и се появяваше, когато беше в
змейската си същност и в най-важните моменти от живота му. Затова сега
Авитохол ѝ се довери, оттегли същността си и ѝ предостави тялото
си. Телата на двамата шамани се вдигнаха във въздуха. Авитохол си
представи Анна като демон, той беше змей. Анна също беше змей. Двамата
се сляха, те летяха все така преплетени. Авитохол усещаше с пръстите си
меката, топла кожа и падащите дрехи, в същото време триенето на люспите
на Анна в своите люспи. Анна вдигна ръцете си и там, под
мишниците, Авитохол очакваше да различи четири точки. Такива
точки имаха всички жрици, посветени в тайната на Лилит. Авитохол
знаеше, че няма как Анна да има точки, но все пак разбра, че тя е змеица, че
е същество, населяващо и други светове, освен видимия свят на хората.
Българинът реши да посвети двете сестри във всичко, което бе научил за
култовете към Богинята майка и Лилит. После се сети, че това много по-
добре можеха да направят Таис и Нефертари. Тази мисъл наистина му
хареса. Двете жени може би още го очакваха във Филипопол, там в
подножието на Кендрисийското тепе, поне такава бе договорката
им. Авитохол си представи „Златокосата” и египтянката как учат двете
сестри, как им разкриват тайните на посвещаването. Спомни си онези нощи
във Вавилон, кървавия пентаграм, бика, разчленен и кървящ, Шушандук,
която свещенодействаше, мътния Тигър, магията, небето на зазоряване.
Колко влюбен беше тогава в хетерата! Колко искаше да бъде с
нея! Обичаше ли сега Баяра толкова, обичаше ли Анна? В следващия
момент други спомени се появиха пред очите му. Всички те бяха свързани е
Шушандук. Какво правеше тя? Жива ли беше? Дали беше остаряла, или си

119
бе останала все същата? Бахрам в момента беше шахиншах на Персия. Той
едва ли би допуснал да се случи нещо лошо на майка му. В следващия
момент Авитохол си спомни онези луди нощи, в които беше е Таис и
Шушандук, тези вечери много приличаха на тях. Спомни си Великата
жрица и това, което бяха правили в пещерата, в устата му веднага се появи
вкусът на вино и кървави съсиреци. Стомахът му се сви на топка. Не! Най-
добре беше Таис и Нефертари, а може би и самата Шушандук, да посветят
двете сестри в жречество към култа на ябълката и смокинята. Авитохол си
представи Таис и Нефертари, стоящи пред Баяра и Анна, и как се
прегръщат и сливат. После в мислите си изпрати двете сестри в утробата на
пещерата под Вавилон. Сети се за онази нощ или по-точно
зазоряването, когато бе лежал в скута на Таис и тя му бе разказвала за
времето, когато беше бягала из трижди разораната нива и се бе изправила
пред кръстопътя на Хеката. Авитохол се разнежи. Той си спомняше всяка
дума, която Таис му бе казала тогава. В себе си винаги бе смятал, че
мястото, където човек може да бъде истински влюбен, е Индия, сега обаче
осъзна, че истински и най-силно влюбен е бил във Вавилон.
Докато мислеше всичко това, двамата се завихриха в бурен танц.
Авитохол загуби представа за времето. Изведнъж вихрушката изчезна и
Авитохол се просна изтощен върху пода. Дишаше тежко. Тялото му беше
голо. Опита да се изправи. Отвън се чуваше страховитият вой на ледения
вятър и Авитохол се питаше как Н'Анна бе успяла да дойде до тук в това
лошо време. Сега наблюдаваше голото, красиво тяло на по-младата сестра
на Баяра и си мислеше. Тя също беше сестра на Тарвил. Той обаче не я
беше познавал в България, толкова малка беше тя. Не беше ли
престъпление това, което току-що бяха направили? Ако предният път
Авитохол не знаеше дали двамата бяха заедно с телата си в света на хората,
сега вече беше сигурен, че освен всичко друго, бе станало и това. Замисли
се дали да не каже на Баяра, че иска да бъдат тримата и Анна също да
му бъде жена. В този момент от съседната стая се чу силен писък. Авитохол
изтръпна. Анна се втурна да помага на сестра си.
Авитохол си спомни как във вечерта, в която правеше любов с Н'Кара, се
бе появила вихрушката. Дали шаманката я бе забелязала? Вероятно. Баяра
обаче беше шаманка и не би се притеснила и уплашила от това. Авитохол
обаче мислеше за това дали синът му също щеше да се роди змей.
Дали вихрушката щеше да навестява и него? Дали и той като него щеше да
има мисия? В този момент си спомни това, което веднъж му бе разказал
Иратаис. Сега думите на кана се върнаха към него и започна да ги разбира.
С детската си наивност и нетактичност тогава го бе попитал защо той, Баяр
и канете Дуло нямаха деца. Едва сега проумя думите на кана
ювиги. Иратаис му беше казал, че в момента, в който на мъжа и жената им

120
се роди дете, те престават да съществуват. Докато нямат продължение, те са
цветът на света. Те са последното клонче от родословното дървото. Докато
нямат наследници, цялата Вселена и Бог са насочили своя взор към тях и
очакват да видят какво ще се случи. В този момент цялата оренда на света е
съсредоточена в тях. Това е огромен огън. За да го има този човек, много
хора преди това са предавали своята искрица. Те са се лишавали от смисъла
на своя живот и са пренасяли огъня, като са го посвещавали на
наследниците си. Всеки човек, докато няма деца, е върхът в огромното
родословно дърво на рода си. Той трябва да реши дали да се превърне
в цвят и да опита да осмисли живота си и този на предците си, или просто
да бъде поредното продължение, което ще отстъпи своето място и ще даде
възможност на някого от наследниците си да стане цветче. Авитохол
осъзна, че като му се бе родило дете, бе загубил своя огън. Не свършваше
ли в този момент неговата мисия? До тук ли беше? Не беше ли закъснял?
Не трябваше ли първо да възстанови България и чак след това да създава
деца?
През тази нощ на Авитохол му се роди син. Българинът беше луд от
щастие. Той се втурна и хвана синьото още бебе в ръцете си. Това беше
първият българин роден от толкова много време насам.
Н'Анна се опита да предпази бебето, но Авитохол не искаше и да чува за
това. Той взе детето и го вдигна над главата си. После се сети, че така
пресича лъча на орендата, който Тангра му изпраща.
В този момент Н'Анна обърна очи и започна да говори. Шаманката беше в
транс.
– Ще бъдеш велик владетел, ще владееш народа си и ще го възродиш! Ти
ще бъдеш този, когото всички очакват! Син на Злото, син на Доброто!
Очаква те славно бъдеще...
Отначало Авитохол не разбираше думите ѝ, чак по-късно осъзна какво
правеше Н'Анна. Тя, като някоя гръцка мойра, предричаше бъдещето на
сина му. Таис му бе разказвала за мойрите. Те били дъщери на Зевс и
Темида. Авитохол си спомни, че мойрите били три. Анна му приличаше на
най-малката сестра, която се наричаше Клото. Когато се родяло дете,
според гърците над креватчето му се появявали мойрите. Клото държала в
ръце вретено и, като предяла нишката на живота му, предричала на всеки
човек какъв ще стане след раждането си. Българинът се молеше на Тангра и
искаше от българския бог много оренда за сина си. Той желаеше момчето
да стане първият нов владетел на България. Авитохол не беше успял, може
би това щеше да направи синът му. В този момент Н'Анна пророкуваше.
Авитохол потъна в шаманско състояние. Само за миг той видя мрачната
земя на саракта, която се разцепи от ослепителна светлина. После
остана така, все едно се взираше в слънцето. Авитохол се притесни да не

121
ослепее. Сам не разбра кога престана да гледа слънцето.
Когато отвори очи, вече бе заранта на другия ден. На съседното легло чу
да проплаква синът му и това го накара да си спомни, че вече е баща.
Сърцето му ликуваше. Авитохол стана и се вгледа в Баяра, която спокойно
лежеше в леглото, а до нея бе поставено вързопчето. Лицето на жената
беше изпито и би изглеждало измъчено, ако не излъчваше някакво меко,
благородно сияние. Авитохол искаше да я прегърне и целуне, но знаеше, че
тя е изтощена и най-добре за нея е да си почива. След кратко колебание
обаче, все пак той се надвеси над нея, за да я целуне. Българката протегна
ръце към якия му врат, все едно се хваща за здрав клон.
Докато Авитохол стоеше надвесен над родилката, до него като сянка над
вързопчето се надвеси Н'Анна. Авитохол се извърна и видя младото
момиче. Тя беше помагала на сестра си да роди и сигурно бе не по-малко
уморена от нея. Въпреки това H'Анна се държеше и беше будна, грижейки
се за бебето.
Авитохол се отдалечи от леглото и погледна на всичко това някак
отстрани. Това беше откъснат и откраднат от него къс. Тази картина той
беше виждал преди толкова години в степта. Това беше част от юртата и
семейството на Тарвил. Сега при него се намираха двете му сестри. Те го
бяха очаквали. Н'Анна му беше казала това. Авитохол се замисли, дали
и той цял живот не ги бе очаквал? За миг му се стори, че Баяра не би имала
нищо против да е с нея и със сестра ѝ и че ако ѝ разкрие, че е бил е нея в
нощта на раждането, тя няма да се сърди. Но пък двете бяха сестри и
можеше да не стане така.
В следващите дни Авитохол искаше да си играе с бебето и непрекъснато
да го държи на ръце, но Н'Анна не му позволяваше. Една вечер той събра
двете жени и цяла нощ им разкрива всичко, което знаеше за култовете към
Богинята майка и Лилит. Разказа им какво му се бе случило във Вавилон.
Говори им за Таис, Нефертари, Теодора и Керка. Жените го слушаха без да
проговорят. Авитохол беше говорил и на двете разни откъслечни неща, но
сега им разкри цялото учение и всичко, което му се бе случило, в пълнота.
Когато им говореше за Лилит, те го питаха и живо се интересуваха. Накрая
им призна, че иска да бъде с двете и тримата отново да създадат
България. Каза им, че според него посвещението им трябва да бъде
продължено от жени. Двете сестри го слушаха и нищо не казваха.
Когато детето на Авитохол и Баяра порасна малко, Авитохол сложи
короната и го показа лично на кагана Руа. Представиха детето с името
Ернах и го обявиха за син на Атила. Всички помислиха, че е от Ерекам.
Повечето хуни започнаха да смятат и наистина излизаше, че детето е било
заченато някъде около сватбата на Атила с Ерекам. Това беше вярно, Ернах
беше заченат същата вечер. Преди на бял свят да се появи Ернах, Атила

122
имаше две деца от Керка. Най-големият му син се казваше Елак, а вторият
му син, който се бе родил малко преди Ернах, се наричаше Денгизих.
Хуните наричаха детето Ернах, но на български неговото име беше Ирник.
Авитохол беше щастлив. Баяра също се чувстваше много добре. Тя едва
оцеля при раждането. Двете сестри бяха изумени. Авитохол знаеше, че не
е нормално змей да има дете, че повечето шаманки никога не се женят и не
раждат деца. Самото съществуване на Ирник беше цяло чудо. Може би това
имаше връзка с мисията му да възроди България. Откакто им разкри
намеренията си, Анна не говореше с Авитохол и дори не го поглеждаше. Тя
помагаше на сестра си и почти изцяло се грижеше за детето.
Авитохол беше истински щастлив. Никога не бе очаквал, че може да има
нещо, което да го накара да се радва толкова много. В същото време
грижите за детето го изтощаваха. Той търсеше среща с Анна, но тя
продължаваше да го отбягва. Дълго време българинът отказа да се появи в
двора на хуните.
Ирник растеше здрав. Той беше силен и дебеличък, явно кърмата на майка
му бе силна. Грижите на двете жени също му се отразяваха добре.
Шаманките бяха вещи във всичко и се справяха много добре.
Една вечер двете жени бяха легнали в широкото им брачно легло. В
последно време Авитохол не спеше в него, а в едно много по-тясно легло в
съседната стая. Той искаше да спи при Н'Кара и Н'Анна, но те не му
позволяваха. Авитохол тайно наблюдаваше сестрите и им се любуваше. Не
можеше да им се насити, и двете бяха толкова красиви. Скоро
Баяра отслабна и отново стана онази Баяра, която той познаваше от дете. Тя
имаше силно, гъвкаво тяло и въобще не си личеше, че е раждала. Една
вечер, след като бебето се успокои и заспа, Авитохол се приближи, взе
вързопчето и го занесе на леглото, на което той спеше. Намеренията му
бяха ясни.
– Какво правиш? — попитаха едновременно двете жени.
– Нищо. Искам да бъда с вас!
По това как реагира Баяра, Авитохол разбра, че тя вече знае за него и
Анна. Явно по-малката сестра ѝ бе разказала всичко. Това беше добре, така
нямаше да му се налага да лъже и да премълчава. Авитохол знаеше, че ако
Баяра беше обикновена жена, щеше да го намрази и да го обвини, че преди
още да е родила, той се е насочил към друга жена. Баяра обаче беше
шаманка, тя беше посветена и не направи това. Вместо това тя каза:
– Време е да ни разкажеш и на двете за Богинята майка и Лилит. Кажи ни
това, което богинята ти е казала чрез устата на Таис.
Авитохол се сепна. Баяра беше запомнила името на Таис. В този момент
той се сети за хетерата. Двете с Нефертари може би го очакваха във
Филипопол, а той бе останал тук. Беше си позволил да направи нещо, което

123
може би трябваше на направи с тях двете. Изневяра и предателство ли бе
това? Авитохол гледаше двете българки. Не! Явно Тангра искаше да стане
така. Такава беше участта му.
Изведнъж някакви странни думи се наредиха в главата му. Той започна да
ги произнася и се сети, че това наистина бяха думите, които Таис му бе
казала първо в Утробата, а след това ги бе произнесла специално за него.
Устните на българина мълвяха думите.
„Ето ме.
Това съм аз.
Ти ме гледаш, но разбираш ли коя съм?
Показвам се е цялата си голота пред теб. Показвам се такава, каквато съм.
Мислиш си, че съм красива, но не виждаш белезите по тялото ми.
Желаеш ме. Искаш ръцете ми, но се пази от ноктите. Искаш устните ми,
но не знаеш за зъбите, които са зад тях. Копнееш за любовта ми, но не
виждаш ли смъртта?
Ето ме.
Това съм аз.
Казваш, че съм ангел, но бях изхвърлена от Рая.
Казваш, че съм Слънце, но вече не съм такава. Казваш ми, че съм сияйна
звезда, но всъщност съм много повече. Аз съм пътеводителят на звездите.
Аз съм покровителката на нощта.
Ето ме.
Това съм аз.
Черната луна.”
Двете сестри го гледаха с широко отворени очи.
– Малко е странно това, когато е произнесено от твоята уста — казаха
двете жени. — Странно е въобще, когато това го произнася мъж.
След това бавно Авитохол за пореден път им разказа всичко, което
Шушандук му бе разкрила още в началото в храма на Анахита в Ктесифон.
После и това, което бе научил във Вавилон. Двете жени слушаха с огромен
интерес. По въпросите, които задаваха, Авитохол разбираше, че те
възприемат всичко и дори стигат до дълбочина, която беше трудно
постижима даже за посветени.
В един момент Авитохол се притесни. Той си спомни, че българите бяха
едни от малкото народи, които нямаха Богиня майка. Сигурно затова
българките бяха толкова различни от останалите жени. Това, че те нямаха
Богиня майка, може би бе причина всички те да бъдат като Лилит. Не беше
ли грешка, че Авитохол посвещаваше българки в нещата, които знаеше за
сектите на ябълката и смокинята? Като гледаше двете жени, изпитваше
съмнение дали е прав. Нямаше ли опасност да навреди на двете сестри? И
още нещо го притесняваше. За пръв път той си бе позволил да посвети

124
шаманки в култа към Богинята майка и Лилит. Дали това нямаше да
направи двете жени много силни и опасни? Какво щяха да правят те? Дали
нямаше да се опитат да поведат битката между Богинята майка и мъжките
божества? Авитохол помнеше, че това бе целта на Шушандук и сектата на
ябълката. Със знанията за двете секти двете шаманки щяха да придобият
огромна сила и можеха да доведат женската битка до победа. Авитохол
се разколеба, но Силата го караше да предава знанията на двете жени.
Разбира се, беше започнал това напълно егоистично, а сега вече не можеше
да спре. Свещените знания са най-опасни, когато са предадени донякъде.
Най-опасното нещо в света беше човек, научен и посветен донякъде в
някакъв култ или свещени познания. Тогава хората имаха силата и
знанието, но нямаха яснота докрай и бяха опасни и
разрушителни. Авитохол знаеше, че за да предпази сектите, за да
канализира силата и желанието на двете жени, не трябва да спира до
тук. Той бе притиснат от обстоятелствата и нямаше изход,
затова продължаваше да посвещава двете шаманки.
Една вечер Авитохол се прибираше от тронната зала на Руа, върху себе си
беше наметнал пелерината от хипопотамска кожа. Когато влезе в стаята,
видя огъня, който светеше и топлеше цялото помещение. Двете жени
стояха изправени в средата на стаята и се гледаха в очите. Авитохол не
знаеше какво става. От известно време той искаше да бъде с Баяра, но тя
отказваше, защото още не се беше възстановила от раждането. Анна също
го отбягваше и той се чувстваше нещастен и недоволен. Сега гледката на
двете жени, изправени една срещу друга, го накара да залости вратата и да
приседне тихо на одъра до Ирник. Изведнъж двете в едни глас,
който напълно се сливаше, заговориха като едно същество. Само за миг
мъжът се сети за онова уродливо същество, в което се бяха превърнали
жрицата и жрецът в Дионисиевото прорицалище в Родопа планина. Сега
шаманките, говорещи като една, му заприличаха на нещо подобно. Жените
бавно произнасяха думите от химна на Лилит.
„Ето ме.
Това съм аз” — като казаха това, те пристъпиха към Авитохол. Той ги
наблюдаваше и не можеше да се нарадва на това, което виждаше. Чудеше
се коя от сестрите да гледа и на коя да се любува. И двете бяха много
красиви. Авитохол осъзнаваше, че е истински късметлия и трябва да бъде
много щастлив. Това, което притежаваше, беше мечта на всички мъже.
„Ти ме гледаш, но разбираш ли коя съм?” — говореха двете сестри
едновременно, все едно думите идваха от едно гърло.
Авитохол се замисли. Имаше ли въобще мъж, който да твърди, че познава
жените и може да предвиди непостоянната женска природа? Той обаче
знаеше, че жените в химна говореха за нещо друго. Те само привидно бяха

125
жени, само външно излъчваха еротика и секс. Зад това всъщност се
намираше тяхната същност. Това, което виждаше, беше жената, Богинята
майка. Авитохол се сети за борбата, която Шушандук му бе разкрила. Тя
твърдеше, че всичко между мъжете и жените е битка. Тогава той бе отказал
да повярва. Днес обаче знаеше, че борбата между мъжете и жените
присъства винаги в отношенията между двата пола.
Българинът гледаше жените и се опита да не вижда женската им природа.
Той проникна отвъд красотата и женското в тях и тогава ги видя. Жените
бяха хора. За това се бореха те, да бъдат възприемани от мъжете като
равностойни хора. Може би не всички жени. Голяма част от тях бяха
безмозъчни кукли, но имаше и истински жени, които съдържаха в себе
си Лилит. Те се бореха да бъдат хора, да им бъде признато правото да имат
чест и достойнство.
Сестрите обаче продължаваха да говорят все с този глас. Те изнасяха пред
него някакво странно представление. За пръв път Авитохол се замисляше и
разбираше някакъв текст толкова дълбоко. Спомни си, че някога Таис и
Нефертари се бяха опитали да направят за него нещо подобно. Таис
наистина беше много надарена в изкуствата, но сега двете сестри го
правеха много по-естествено и органично.
„Показвам се с цялата си голота пред теб. Показвам се такава, каквато
съм. Мислиш си, че съм красива, но не виждаш белезите по тялото
ми” — след тези думи, жените бавно смъкнаха дрехите от себе си, като че
ли да му покажат наистина някакви белези по телата си, които той досега не
бе могъл да види. Авитохол за малко щеше да извика от изненада.
Красотата на двете жени се разкри пред погледа му в пълното
си великолепие. Те бяха наистина прекрасни. Това, че от доста време не бе
прегръщал жена, му се отрази.
„Желаеш ме” — продължаваха да говорят и тръгнаха бавно към него.
Авитохол искаше да ги пресрещне. Двете жени наистина познаха, той ги
желаеше и двете. Искаше ги в тяхната цялост.
„Искаш ръцете ми, но се пази от ноктите. Искаш устните ми, но не знаеш
за зъбите, които са зад тях. Копнееш за любовта ми, но не виждаш ли
смъртта?
Ето ме.”
Авитохол понечи да се изправи, но не успя.
„Това съм аз” — двете сестри продължаваха да изговарят думите
едновременно.
„Казваш, че съм ангел, но бях изхвърлена от Рая.
Казваш, че съм Слънце, но вече не съм такава. Казваш ми, че съм сияйна
звезда, но всъщност съм много повече. Аз съм пътеводителят на звездите.
Аз съм покровителката на нощта.

126
 Ето ме.
Това съм аз.
Черната луна.”
Авитохол разбираше всичко. Двете стояха пред него. Той също се
изправи. Жените го прегърнаха, след това се завъртяха във вихрен танц.
Двете отново рецитираха думите от химна на Лилит. Те ги повтаряха все
по-бързо и по-бързо и се въртяха във все по-вихрен и шеметен танц.
Изведнъж Авитохол усети, че някаква сила го повдигна над земята. Той не
знаеше дали това беше истина, или въртенето създаваше тази илюзия в
него. Скоро осъзна, че това беше вихрушката. Около тримата отново се бе
появила неговата дългогодишна спътница. Сега жените вече бяха три,
защото вихрушката също имаше женска природа. Авитохол опита да се
усмихне. Усети, че се слива с двете жени и прави това е всичките си
природи — с цялото си същество. Те двете бяха толкова еднакви. Не! Те
тримата бяха толкова еднакви. Тримата бяха българи, дори бяха ученици
на един и същ човек. Авитохол осъзна, че може би сега бе моментът да се
опита да постигне Бог, чрез връщане на това, което се бе случило в момента
на Сътворението. За миг само изпита съмнение дали двете жени ще са
подготвени. Те бяха имали твърде кратко време, за да осмислят това, което
им бе разкрил. Те тримата трябваше да се слеят отново. Точно така, както
преди време Бог се беше разделил. Как го бе направил? Отначало се беше
разделил на Адам и Ева. Не! Това беше лъжата, повтаряна за
непосветените, за тези, които трябва тепърва да сливат в себе си Адам и
Ева. Авитохол обаче знаеше истината. Той беше посветен. Той беше
върховен жрец. Бог беше разделил себе си на Адам и Лилит. Да, на Адам
Кадмон и Лилит. Имаше ли в тяхната групичка Адам Кадмон и Лилит?
Имаше. Авитохол не беше типичният мъж и това го правеше най-ясно
изразеният Адам Кадмон, който беше виждал. Той не обичаше алкохола, не
се перчеше, не налиташе безсмислено на бой, не се държеше надменно и
арогантно и, макар и воин, не беше груб и жесток. Той не привличаше
жените с тялото и фигурата си и не скачаше след всяка жена. Авитохол
беше задълбочен и съсредоточен. Той не беше повърхностен мъжкар, а
уважаваше и разбираше жените и ги привличаше по скоро със същността си
като човек, а не като мъж. Той не схващаше грубите шеги на мъжете за
сметка на жените. Понякога усещаше Адам, онзи простия Адам, който
привлича жените с първичността си, но не го оставяше да му се наложи.
Ето, сега в тяхната групичка имаше Адам Кадмон. Имаше ли Лилит? Да! И
двете сестри бяха Лилит, а обединени щяха да направят истинската,
цялостна Лилит. Авитохол се сети за схемата, която му бе
нарисувала малеке. Бог се разделяше на Адам Кадмон, в себе си съдържаше
простия Адам — мъжкаря, и Ева. Да, Авитохол сега разбра, че Адам

127
Кадмон имаше в себе си и женска същност, е която да разбира жените.
Отначало мислеше, че Лилит бе съставена от две Еви, но сега разбра, че те
може би са две Лилит. Двете сестри обединени щяха да направят Първата
Лилит.
От одеве Авитохол се опитваше да се отдели от двете жени, за да обърне
Сътворението, но скоро разбра, че греши. Той не трябваше да се отделя от
двете жени, а да ги обедини. Така те двете щяха да направят завършената
Лилит. Авитохол се върна при жените и отново се притисна към тях. След
това се опита да ги събере, като ги притискаше все по-близо една до друга.
Жените бяха сестри и отначало се съпротивляваха. Въпреки това се
усещаше, че между тях има някаква връзка, някакво привличане.
Съпротивата у жените намаляваше с всеки миг. Той продължаваше да ги
гледа и да се опитва да ги слее в едно. Скоро двете се предадоха. Те се
отпуснаха и се сляха. Авитохол искаше да ги види, но не успяваше,
защото беше твърде близо до тях. Българинът се замисли за миг. Ако това,
което беше направил Бог, за да го има днес светът и да съществува
материята и всичко останало, беше да се раздели, да се пожертва, и това
хората наричаха Сътворение, как ли трябваше да се нарича обратният акт?
Може би Унищожение. Изведнъж той трепна. Всъщност това наистина
щеше да унищожи света. Той искаше да върне Бог в едно състояние, от
което самият Бог бе избягал и то без да си остави възможност да се върне.
Може би това, което Авитохол знаеше, беше единствената възможност за
това. Воля на Бог ли беше, или Сатаната го нашепваше в ухото му? Сега
той, воден от някакви егоистични подбуди, искаше да върне онова
състояние. Не беше ли това светотатство? Всъщност по-голямо
светотатство и предизвикателство към Бог Авитохол не можеше да
си представи. Как би могло да се нарича това състояние
освен Унищожение!? Нямаше ли това да доведе до унищожението на целия
свят, такъв, какъвто съществуваше днес? Щеше!
Авитохол се замисли какво всъщност го караше да се стреми към това.
Нима желанието да бъде с двете Лилит бе в основата на всичко? Той самият
не можеше да повярва, че е така. Не! Скоро разбра. Всъщност
първопричината беше едно желание да бъде Бог. Да! Авитохол искаше
отново да създаде онзи Бог, който преди време се бе самоунищожил, за да
направи от себе си Сътворението. Сега българинът искаше отново да върне
онзи Бог. Всички хора, светът, материята, всичко сътворено щеше да
изчезне и да остане само Бог. Но Бог, изграден от нещата, които го
сътворяват. В Новия Бог щеше да има само Авитохол, Баяра и Анна. Това
щяха да бъдат същностите, които щяха да изграждат новия Бог. Те тримата
щяха да бъдат Новият Бог. Това щеше да бъде истинският Бог. Изведнъж
Авитохол разбра. Някога онзи Бог се бе саморазпаднал на Адам и Лилит.

128
Дали преди време по същия начин някъде един Адам и една Лилит,
състояща се от две жени, не се бяха слели и не бяха направили онова, което
по-късно се бе разпаднало и бе участвало в Сътворението? Дали след
милион, милиард години Бог, който сега Авитохол искаше да създаде,
нямаше да се разпадне и да създаде нов свят? Свят изграден от тях
тримата — Авитохол, Баяра и Анна. Дали техните наследници щяха да
ги познават с новите им имена? Щяха ли да знаят, че новият Бог ще е
български? Всъщност Авитохол отиде още по-далеч. Не бяха ли те тримата
субстанция, която всеки път се сливаше и създаваше Бог, а след това се
разпадаше? Не бяха ли участвали тримата вече много пъти в Сътворението
и Унищожението? Не бяха ли те вечните компоненти на това Сливане и
Разделяне? Авитохол се притисна до двете жени, които вече се бяха
прегърнали голи пред него. Той също беше гол. Така между тях нямаше
преграда. Авитохол се опита да си спомни дали вече не бе преживявал тази
картина. Те тримата се носеха из пространството. Не знаеше дали
вихрушката все още беше около тях. Струваше му се, че тримата са само
дух и се носят из звездите. Всъщност това не беше космосът, не бяха и
звездите. Това беше нещо по-първично, по-могъщо. Това беше
Небето. Небето беше нещо по-древно от Бог. Небето беше Бог. Едва сега
разбра защо наричаха Тангра Небе. Тангра и Небето бяха едно и също.
Всъщност това беше вярно, но не съвсем. Тангра явно беше Бог, а Небето
беше нещо, в което Бог съществуваше. Изведнъж Авитохол проумя тази
разлика. Досега беше възприемал Небето като Бог. Чак сега разбра, че по
време на дългото си пътуване, освен всичко останало, беше
изследвал природата на Бог. Ето докъде го бе довело всичко това. Днес той
проумя, че българите не познаваха Бог. Те наричаха Бог и Небето по един и
същ начин и не бяха успели да ги разделят, макар всъщност Небето
наистина да не можеше да се отдели от Бог. Кой беше Тангра? Във всяка
държава, във всеки град, във всеки храм, в който отседнеха, е всеки мъдрец,
е който съдбата или мисията му го бе запознавала, той беше разбирал по
нещо за Бог. Всеки един от тези хора или народи, всяка религия му бе
разкривала част от божествената същност. Цялото това натрупване му беше
нужно, за да може днес да разбере това, което бе открил. Днес Тангра се
появи пред очите му по един нов, много по-ясен начин. Той различи Тангра
от Небето. Той го разграничи, но не ги раздели. Те се разделиха в едното му
око, но в другото му око се сляха. Това беше единният Бог. Под напора на
прозрението той искаше да каже нещо, но не успя. Това същество, тази
мисъл, в която Авитохол се бе превърнал, нямаше уста и не можеше да
говори.
След като двете жени се сляха в съвършена Лилит, Авитохол се
притискаше все по-силно до тях. В един момент осъзна, че единственият

129
начин да се слеят истински е да го направи и като мъж. Той трябваше да
бъде с тях и по този начин. Но как? Те бяха две. И в този момент разбра.
Каквото и да направеше, пред него винаги заставаше Анна. Той не знаеше
дали Баяра правеше така, или, без да иска, се случваше. Баяра наскоро беше
раждала и не можеше да бъде с него, без риск за себе си. Може би затова
винаги Анна заставаше пред него. Всъщност двете жени бяха преплели така
телата си, а и душите си, че нямаше никакво значение коя утроба ще
използва Авитохол. Той престана да мисли, отпусна се и се сля с жените.
Българинът вече не изпитваше притеснение, че ще умре, че ще разруши
света. Той бе престанал да мисли. Единственото, което правеше, беше да
чувства могъществото на Бог. Никога досега не се бе намирал толкова
близо до него. Досега беше мислил и в един момент бе разбрал, че
именно мисленето и страхът са последният воал, който го разделя от Бог.
Авитохол се отпусна. Дори да правеше грешка, това нямаше никакво
значение. Той и двете жени бяха част от Бог. Той чувстваше, че е правил
това много пъти, че може би ще го прави още много пъти. Авитохол беше
станал част от Бог. Винаги беше знаел, че е част от Бог, но сега за пръв път
осъзнаваше какво е Бог. Чак сега разбра защо Пътят винаги имаше две
посоки. Навън — да опознаваш Бог и да се стремиш към сливане с него, и
навътре — да се самоопознаваш. Досега се беше стремял към постигане на
Сливането, а сега бе разбрал какво трябва да бъде това сливане и до какво
ще доведе. Авитохол винаги беше смятал, че сливането ще е добро, но сега
осъзна, че нещата може би са с обратен знак.
Съмнението като червейче се появи в съзнанието му. Той си спомни нещо,
което Бероес му бе разказал за хората, практикуващи йога. Те се стремяха
към сливането не за да постигнат Бог, а за да отпечатат себе си в
божеството. Така водещ при тях не бе азът и стремежът цялата същност да
се слее в Бог, за да се претопи и да изчезне егото, а егото им искаше да се
издигне до ниво на Свръхего и да продължи да съществува в божествения
свят. Не беше ли и неговото Сливане апотеоз на егото и самосъхранението
му?
После някаква мисъл се загнезди в главата му и тя го разсейваше.
„Съмняваш ли се, значи съществуваш!” Авитохол не можеше да разбере
добре какво означава всичко това. Но все пак знаеше, че съмнението е в
основата на човешкия напредък и самоусъвършенстване. Тези, които не се
съмняваха, вярваха. Вярващите затова се наричаха така, защото
нямаха силата да се съмняват. Те не искаха да приемат нови истини, да
изследват, да си причинят неудобство. Вярващите хора бяха застинали и
никога не подлагаха верите си на съмнение. Вярата е смърт! Всички
вярващи не са живи. Скоро в главата му се появи друга мисъл. „Само
боговете могат да се смеят!” Авитохол се усмихна. Това, което му се беше

130
случило, бе накарало стария му свят, всичко, което познаваше, да
се разпадне на съставните си части. Сега в себе си Авитохол създаваше
нова Вселена. Това бяха първите неща, първите парченца, които той
събираше. Авитохол знаеше, че преживява божествена метаморфоза, това
беше катарзис — пълно пречистване, промяна на същността, на оценката за
света и стойностите, нов поглед, нов свят, нов живот. Тази нощ бе една от
най-странните в живота му. Той се сливаше с двете жени, но в същото
време се сливаше с Бог. Тялото му летеше и се носеше сред звездите.
Всъщност това не беше тялото му. Това бе същността му. Тази нощ или ден
той бе целостта си. Физическото му тяло се намираше някъде в покоите
на двореца на Руа и вероятно се рееше във въздуха, носено от вихрушка,
може би се сливаше с Анна или пък бе захвърлено голо върху пода пред
огнището. Той не знаеше. Той беше скитник сред звездите. Той беше
самите звезди! Той беше Небето! Той беше Бог! Той беше Тангра!
Зимата отмина. Над Хунград бавно настъпваше пролетта. Наближаваше
денят, в който Авитохол и Атила щяха да станат на тридесет години.
Авитохол очакваше брат му да го разпитва за Ернах. На няколко пъти хунът
вземаше детето и го показваше на жените и децата си. Авитохол не знаеше
какво им обяснява, но те го приеха много добре. Сигурно Керка и Ерекам
решиха, че детето е на Атила от някаква прислужница, българска или
ромейска робиня.
Авитохол често се сещаше за това, което се бе случило през онази нощ.
Тогава няколко дни беше като зашеметен, не знаеше къде се намира. Ушите
му бяха заглъхнали. Чувстваше се физически, емоционално и духовно
изчерпан. Той сядаше и по цели дни съзерцаваше една точка. Освен
уморен, Авитохол се чувстваше и задоволен, и завършен, като че изпълнен
отвътре. Той си спомни това, което Шушандук му бе рисувала с кръгчетата,
но никога не беше очаквал, че ще усеща вътрешната завършеност толкова
реално, дори с тялото си. Стигна до там, че вече дори не изпитваше глад и
нужда да се храни, да говори или да прави каквото и да е. Душата му беше
обзета от покой. Ако му се налагаше да говори, той искаше да го прави
само за това, което се бе случило. В този момент нищо друго не го
интересуваше. За него друг свят вече не съществуваше. Авитохол се
намираше непрекъснато в Бог. Чак сега той разбра какво е самадхи,
медитация и нирвана. Авитохол разбираше защо тибетските
йогини, будистките монаси и колобрите се бяха отделили от света. Да! Той
беше сигурен, че точно в такова състояние се намираха колобрите.
Авитохол се замисли. Цял живот в душата си бе носил всички тези
същности на българите. Той беше колобър, тумир и боил в едно. Сега бе
постигнал най-голяма близост с колобрите.
Авитохол не беше наясно точно какво бе станало. Понякога искаше да си

131
поговори с двете сестри, но не знаеше какво да им каже. Те се държаха така
все едно нищо не се е случило. Явно не можеха като него да си позволят да
останат втренчени в една точка. Те се грижеха за домакинството и за
Ирник.
Авитохол гледаше жените и за миг проумя, че в момента те бяха Ева. Те
се грижеха за детето. През цялото време Авитохол беше мислил, че всичко,
което се бе случило, не е било завършено. Двете жени бяха Лилит, а на него
му трябваше Ева, за да разпадне Адам Кадмон на Адам и Ева. Сега
разбираше, че никаква Ева не им трябваше. Той се бе слял с Анна. Поне
така му се беше сторило тогава. Не беше ли по скоро Баяра Ева? Съвсем
наскоро тя беше родила дете. Не беше ли Ева част от двете жени? С тази
част от тях ли се бе слял — с Евината им?
Изведнъж Авитохол изпита несигурност. Колко много искаше сега при
него да е Шушандук и двамата да си поговорят, да ѝ разкаже за това, което
се беше случило. Да получи съвет или поне някакво разяснение. Авитохол
чувстваше мисълта си слаба и немощна. Тя не му достигаше, за да оцени
правилно това, което бе станало. Нуждаеше се от помощ. Двете жени се
бяха изключили и бяха станали само Еви. Каква трябваше да бъде
следващата му крачка? Това ли беше всичко, към което се бе стремял?
Имаше ли още? Как да го измисли? Доскоро смяташе, че му трябва още
една жена — Ева. Сега вече не беше сигурен.
Ако можеше да помоли някого за помощ, щеше да го направи. Тази вечер
седеше и спокойно гледаше огъня. Изведнъж през пламъците видя някакви
лица. Това бяха образите на хора, взиращи се в неговия живот. Авитохол се
усмихна. Истински ли бяха тези силуети, или плод на неговото
отчаяно въображение? Ако можеше да разкаже на някого това, което бе
преживял, ако можеше да му разкрие търсенията и достиженията си в
областта на Богините майки и Лилит, щеше да попита тези хора какво да
прави. Авитохол съжаляваше. Това, което бе направил през живота си или
поне тази част, която се отнасяше за Лилит, беше твърде ценна. Той
искаше до него да е Шушандук, за да сподели това, до което бе достигнал,
като бе доразвил нейните идеи. Авитохол беше сигурен, че малеке щеше да
оцени Пътя, който бе изминал, в изследване на Ева и Лилит. Освен малеке,
той искаше при него да е тумир, за да му разкаже историята си. И така на
всички българи или не на тях, защото тях вече ги нямаше, а на хората щеше
да остави разказа за живота си. Авитохол съжаляваше, че тумир няма да
може да запише историята му на книга. Той знаеше, че това никога нямаше
да стане. Ако все пак имаше възможност това да се случи, Авитохол би
молил за помощ. Той гледаше пламъчетата на огъня и през тях виждаше
неясните очертания на някакви лица. Взря се в пламъка и опита да погледне
в очите на тези хора. Кои бяха те? Дали някой ден все пак тумир, някой

132
писател или хората щяха да знаят неговата история, да са запознати с
истината за Лилит и да го разбират? Дали някой ден някакви непознати
хора нямаше да седят някъде в друго време и друг свят и да живеят заедно
с него? Дали щяха да знаят това, което той знаеше? Дали нямаше да могат
да му помогнат? Авитохол опита да надзърне в очите на тези хора, за да
разбере какво да прави с Лилит и с акта на Унищожението. Какво му
липсваше? Какво е Бог, какво е редно да направи, с какви хора трябваше да
бъде в онзи момент? Нямаше ли да е по-добре, ако беше опитал с Таис и
Нефертари, или може би трябваше да пробва с Керка и Теодора? Авитохол
се взираше в пламъчетата все едно там се намираха отговорите на
въпросите, които го измъчваха.
В този момент на вратата се потропа. Това изведе Авитохол от унеса и
вцепенението, в което бе изпаднал. Българинът бавно се изправи. Без да
кажат нищо, жените грабнаха Ирник и се оттеглиха в спалнята на покоите
му. На прага застана Атила. Авитохол се замисли дали брат му не можеше
да му помогне.
Днес беше денят, в който те бяха станали на тридесет години. На обяд
поканиха гости и дадоха курбан. Авитохол мислеше, че вечерта ще си
починат, но буйната кръв на Атила не се бе задоволила с пиршеството.
Авитохол беше сигурен, че брат му ще го покани на вечерен пир.
– Какво става? — попита той някак отнесено, макар много добре да
знаеше защо е дошъл Атила.
Атила крачеше като див звяр в клетка. Той ходеше из стаята и нищо не
казваше, но си личеше, че е бесен. Авитохол напротив, беше задоволен,
изтощен, спокоен и меланхоличен. Той отново се отпусна върху одъра.
През цялото време бе успял да запази в тайна коя е майката на Ирник и
искаше нещата да останат така. Баяра също не желаеше да се разбира, че е
родила дете. Дългото ѝ отсъствие хората щяха да отдадат на чудачествата
на шаманката. То дори нямаше да породи въпроси.
– Смърт! — изведнъж извика Атила.
– Каква смърт? На кого смърт? Защо смърт? — стъписа се Авитохол.
Атила продължаваше да крачи. Вниманието на Авитохол, което доскоро
се бе намирало съвсем другаде, изведнъж бе привлечено от странното
държане на брат му.
– Какво има, Атила? — отново попита Авитохол.
– Онзи червей! Онзи плужек, онова нищожество е убил Лебед!
– Какво говориш?! — в първия момент Авитохол не успя да разбере
думите му. — Кой е убил Лебед?
– Онова нищожество Гундахар!
– Това не може да е вярно! — каза Авитохол, като беше сигурен, че брат
му нещо греши. Той бе присъствал на сватбата на Лебед в Бургундия.

133
Наистина, Данкрат и Ута не показваха особена близост с Лебед, но той
знаеше, че те се страхуват от Руа, Атила и Едекон. Авитохол не можеше да
повярва, че бургундците са направили това. Сигурно се беше случило
някакво нещастие и Атила безпричинно обвиняваше бургундците и
Гундахар.
– Гундахар! Гундахар! — крещеше Атила, след това скочи върху леглото
на Авитохол, грабна една голяма възглавница и я притисна. Той правеше
това все едно възглавницата има глава, а Атила я душеше. Вените на
главата и ръцете на брат му бяха изхвръкнали. Атила души възглавницата
дълго,
Авитохол чуваше как съдържанието на възглавницата пращи. Ако в
момента в ръцете на Атила беше вратът на Гундахар, бургундецът отдавна
щеше да е мъртъв, не толкова задушен, колкото е прекършен врат.
Авитохол беше сигурен в това. Той се опита да откопчи ръцете на брат си
от възглавницата, но скоро се отказа. „Смъртта” на възглавницата бе
предопределена и явно трябваше да си търси нова. В това се убеди съвсем
скоро. Атила изведнъж отпусна хвата на възглавницата и я захвърли все
едно бе ненужна дрипа. Авитохол беше сигурен, че в този момент за Атила
тази възглавница е Гундахар. Възглавницата се превъртя няколко пъти във
въздуха, Авитохол проследи полета ѝ и тъкмо когато щеше да падне и да
се удари в пода, Атила извади своя меч и я прободе. Авитохол чу сухото
изпращяване на онова, което се намираше вътре. След това хунът като
побеснял я насече на парчета. За миг българинът се притесни. Атила беше
обезумял, а само през една врата се намираха Баяра, Анна и Ирник. Той
трябваше да е готов да възпре брат си, ако поиска да влезе в
спалнята. Атила обаче не пожела това. Той се спря.
– Дали не грешиш? — попита Авитохол, когато брат му се поуспокои.
– Слагай качулката и ме последвай! — каза Атила.
За облекчение на Авитохол, двамата напуснаха покоите му. Те се движеха
към голямата тронна зала на двореца. Авитохол беше наметнал качулката,
но за всеки случай бе препасал двата си меча.
Когато застанаха пред престола на Руа, там вече стояха изправени, готови
за битка, Едекон, Чат, Есла и Бледа. Бледа беше дошъл по покана на Атила
да присъства на рождения му ден или поне денят, в който се бе появил в
хунския двор. По тази причина тук беше и Октар със синовете си. Те също
стояха пред трона.
– Съжалявам, че ви събирам по неприятен случай — каза Руа. — Днес
трябваше да е празничен ден, но не е. Тъжна вест помрачи празника ни.
Преди малко отдалеч пристигна пратеник. Той идва от бургундския двор.
Ще го изслушам пред всички вас.
Мъжете се спогледаха. Повечето от тях явно нищо не подозираха. Само

134
Бледа и Атила със сигурност знаеха какво става, защото на челата и на
двамата се бе проснала черна сянка.
Мъжът, който излезе пред трона, отначало беше свит, явно притеснен от
това, че се намира пред кагана Руа.
– Какво стана? — кратко попита Руа. Личеше си, че вече знае това, което
мъжът имаше да разкаже, но прави това, за да могат всички да чуят думите
му.
– Още е пристигането си в двора на бургундците, Лебед не беше добре
приета. Никой не искаше да говори с нея. Всички я отбягваха. Най-
безразличен обаче към нея беше мъжът ѝ Гунтер.
Като спомена името на Гунтер, Атила скочи и извика:
– Гундахар! Наричай го Гундахар!
Мъжът, който говореше, се сви като че очакваше Атила да го ритне или
прободе.
– Гундахар беше безразличен към Лебед. Говореше се, че двамата дори не
са били насаме в спалнята. Този мъж има каменно сърце. Той ходеше на лов
и война и правеше всичко възможно, да не остава насаме с Лебед.
Тя беше горда жена и не отстъпи в нищо пред него. Тя беше хунка и не
можеше да се подчини на някакъв си бургундец.
– Той се подиграва с нас. Всичко това е причинил на сестра ми, заради
нас, чичо — Атила гледаше Руа, а в погледа му имаше огън. — Само ми
разреши... Разреши ми само...
Всички присъстващи разбираха, че се е случило нещо лошо и искаха да
разберат какво. Нямаше хун, който да се съмнява, че Атила иска гибелта на
Гундахар и бургундците. Те бяха сигурни, че ако Руа мръдне само с пръст,
Атила е готов да тръгне на война, но защо? Мъжете внимаваха.
Всички искаха да научат какво бе станало, а изригванията на Атила им
пречеха да направят това по-бързо.
– Продължи! — заповяда Руа на мъжа. Той също се чувстваше зле.
Каганът беше обичал Лебед не по-малко, отколкото я бяха обичали
братята ѝ. Той също искаше мъст, но преди това желаеше да обясни на
воините защо се налага тази война. Руа знаеше, че дори да направи
забележка на Атила, това няма да помогне.
– Скоро се разбра защо принц Гундахар чезне толкова далеч. Един ден той
замина на поход по море. Няколко кораба и армия тръгнаха на пътешествие
из Северния океан. Там имало някакъв далечен остров.
– Кой е този остров? — попита Руа.
– Знам за него — каза Авитохол. Той не искаше да се намесва, за да не се
запитат тези мъже какво прави той тук, но Орест го нямаше, затова реши да
поясни: — Нарича се Албион.
– Не! Не става въпрос за мъгливия Албион, а за друг някакъв остров,

135
който се намирал много по-на север. Там се намирала ковачницата на
Вулкан. Исландия — така наричат този остров.
Като отишъл там, Гундахар се влюбил в местната принцеса. Тя се
наричала Брунхилда. Била наследница на народ, известен с бойния си дух.
Така се говореше във Вормс. Всички обаче знаеха, че предците на
Брунхилда са били най-обикновени морски разбойници. Исландската
принцеса била силна и властна. Тя пленила сърцето на младия Гундахар.
Двамата решили да избягат и Гундахар взел Брунхилда със себе си. Скоро
те пристигнаха във Вормс и Гундахар, забравяйки, че е женен вече за
Лебед, представи новата си жена пред краля.
– Как реагира Данкрат? — попита Руа. Това наистина беше много важен
въпрос. Руа знаеше, че сърцето на Гундахар може да го влече накъдето си
иска, Данкрат обаче е кралят, той носи отговорност за народа си. Много по-
важно беше той какво е направил.
– Той нищо не каза — отвърна мъжът.
– Кръв! Мъст! — крещеше Атила, а очите му се пълнеха с мрак. Ако
някой в този момент имаше смелостта да надзърне в тях, щеше да види, че
този мрак предвещава смърт.
– Само тази обида е достатъчна за нашата намеса — каза Бледа.
– Нека пратеникът продължи! — каза Руа, като се опитваше да успокои
мъжете в залата.
– Скоро след като Гундахар доведе Брунхилда, бъдещата си съпруга, във
Вормс, Лебед залиня и умря. Сред хората се разнесе слух, че Гундахар я е
отровил.
След тези думи в тронната зала на големия дървен дворец на хуните
настана буря от викове, стонове и закани. Досега Авитохол мислеше, че
знае колко шумни са хуните. Той неведнъж ги беше виждал как се държат
на тържествата, които превръщаха във вакханалии. Сега обаче гледката бе
неописуема. Авитохол беше сигурен, че войната на бургундците вече е
обявена. Атила се беше изправил и с пълно гърло крещеше нещо, което
обаче се претопяваше в гласовете и виковете на останалите мъже. Бледа
също беше обезумял, той бе извадил меча си, заплашвайки да посече някого
от мъжете около себе си. Авитохол знаеше, че Бледа най-много имаше
право да иска мъст за Лебед. Тя му бе истинска сестра и кръв от неговата
кръв. Авитохол наблюдаваше Чат и останалите воини. Само Едекон стоеше
и не помръдваше, чертите на лицето му обаче бяха толкова опънати и
твърди, че сигурно можеха да порежат обикновена човешка кожа, ако се
докоснат до нея.
Атила и Бледа бяха като полудели. Очите и на двамата бяха изпълнени с
кръв.
Всички мъже крещяха, правеха войнствени гримаси и показваха какво ще

136
се случи съвсем скоро на Гундахар и бургундците. Хуните бяха обидени, те
нямаше да простят смъртта на своята принцеса. Всички знаеха колко много
Руа обичаше Лебед. Тя беше любимка на всички военни водачи, глави
на родове и племена, на всички воини ветерани. Тя бе израснала пред очите
им. Сега повечето от тях още не можеха да приемат, че Лебед беше мъртва.
Изведнъж Атила и Бледа, без да се уговарят, излязоха в средата на залата
и започнаха да вият като вълци. Атила извади своя меч и направи дълбок
разрез под едното си око. Авитохол със свито сърце наблюдаваше как от
там бликна кръв и оцвети цялата му буза. Това обаче не го спря. Съвсем
скоро грозна рана зейна и под другото му око. Авитохол не виждаше
очите на Атила и не знаеше плаче ли наистина той, но погледът му бе
привлечен от гъстата кръв, която обагряше лицето му. Когато отмести
погледа си към Бледа, видя, че и неговото лице бе обляно в кръв. Двамата
мъже виеха и се въртяха в кръг. Те показваха на всички хуни колко много
са обичали сестра си и са държали на нея. В същото време това бе сигурен
знак, че те ще искат мъст за всички виновни за гибелта на сестра им. Докато
двамата изразяваха скръбта си по този толкова шумен начин, Авитохол се
замисли. Във всеки момент той очакваше отнякъде да изскочи Н'Кара и да
се присъедини към скръбта на Бледа и Атила. Н'Кара обаче беше в неговите
покои. Вместо това Руа се изправи бавно от престола, свали короната
и всички останали атрибути, които го определяха като върховен владетел
на хуните, и като най-обикновен човек, като чичо на Лебед, изрази мъката
си заедно със скърбящите братя. Руа без колебание направи два дълбоки
разреза на бузите си. Това предизвика нова буря от викове, закани и
проклятия. Хуните около Авитохол ставаха все по-нетърпеливи. Ако досега
бяха наблюдавали с почит и желание за мъст скръбта на двамата братя, от
момента, в който Руа се беше присъединил към тях, това беше станало
общонароден въпрос. Това вече касаеше цяла Хуния. Каганът страдаше, с
него не можеше да не страда и целият хунски народ. Каганът искаше мъст,
хуните щяха да избият народа на бургундците и ако трябва целия Запад,
ако можеха с това да намалят поне малко скръбта на владетеля си.
Хуните знаеха, че скръбта и кървавите сълзи на кагана ще бъдат заплатени
прескъпо от всички дръзнали да ги предизвикат. Това означаваше война.
Всички в залата се разкрещяха с пълно гърло. Авитохол не можеше да
разбере дали това е от съчувствие към своя каган, или защото
предчувстваха предстоящата война.
Това, което се случваше около Авитохол, беше най-голямата буря от
викове, стенания, закани, която беше виждал. В един момент му се стори,
че се намира в гора. Това бяха телата на хуните, а между тях се движеше
бурен вятър, който накланяше дръвчетата доземи. Някои от тях заплашваха
да се прекършат. Това обаче, което беше най-страховито, бе вятърът. Той

137
вещаеше война, гибел, погром, болка и смърт.
Мина много време преди мъжете да се успокоят. Когато това стана Руа,
съвсем спокойно попита:
– Какво ще правим?
Пръв стана Бледа. Той все още стоеше с кръвта и сълзите, незасъхнали
върху лицето му. Бледа не се срамуваше. Личеше си, че е плакал от
кръвясалите очи и от вадичките пот или сълзи, които на места бяха отмили
гъстата лепкава кръв.
– Лебед беше моя сестра. Тя е от владетелския род Дуло. Нямаме право да
направим нищо по-малко от това да разбием и отмъстим на бургундците.
Държа отговорен за смъртта ѝ мъжа ѝ Гундахар и баща му Данкрат, който
не го е вразумил и спрял. Аз искам смъртта на Гундахар и Данкрат.
Бледа прибра меча си. Думите му бяха посрещнати с одобрение.
– Да сложим край на Римската империя — извика Атила, без никой да му
дава думата. — На този свят може да има само един народ и той трябва да
властва над останалите народи. Това сме ние, хуните. Ние сме лъвове сред
хиени, тревопасни жертви и мърша. Бургундците са мърша. Ние трябва да
ги унищожим, да изчистим света от тях, но не бива да спираме до тук. Ние
сме най-силният народ. Тенгри ни избра да властваме над света. След
разгрома над българите, стана ясно, че ние сме следващите избраници на
Тенгри. Ние сме най-силният, богоизбраният народ, защо допускаме
останалите народи да си мислят, че могат да живеят едновременно с нас
и се съобразяваме с тях?! — Докато произнасяше пламенната си реч, Атила,
без да иска, се опита да избърше стичащите се по бузите му капки. Кръвта
се размаза по цялото му лице и чело. Учуден той погледна ръката, е която
бе направил неволния жест, опита да се избърше, но не успя, затова се
отказа.
През цялото време, докато наблюдаваше как „кървавите сълзи” се стичат
по бузите на брат му, Авитохол си мислеше, че довечера неговото лице
също ще трябва да бъде наранено.
– Но ромеите не са направили нищо лошо?! — опита се да каже Руа.
– Римляните и ромеите винаги са в основата на всяко зло. Предлагам, след
като ударим бургундците, след като и без това сме там, да ударим и Рим.
Думите на Атила бяха посрещнати с одобрение от хунските генерали.
Отначало те си мислеха, че бойният поход ще бъде насочен към
бургундците, но сега всички разбраха колко по-добре ще бъде, ако могат да
се изправят в битка срещу Рим. Това беше тяхна заветна мечта от много
години. Откакто хуните бяха дошли по тези места и се бяха настанали тук,
в най-западната част на степта, те бяха мечтали за Рим и Константинопол.
Това все някога трябваше да се случи. Сега поводът бе отличен. Хуните се
чувстваха в силата си.

138
 – Да превземем Рим в памет на Лебед! Рим се клати! Той се нуждае от
един ритник, за да се срути, ние ще му бием този шут!
Атила знаеше как да „запали” хунските вождове и се възползва от това.
– Така ще се разсеем — каза Бледа. В гласа му имаше много повече разум
и Авитохол веднага разбра това. Той беше много по-близо до него по
възгледи, отколкото до Атила. Атила беше звяр. Той се беше втурнал сред
вражеската глутница. Атила дебнеше водача, най-силния от враговете, той
нямаше да се задоволи с това да убие някакво слабо животно от стадото,
нито да яде мърша. Атила беше хищник. Авитохол си даде сметка, че брат
му не обича Лебед и не заради нея иска тази война. Атила търсеше повод да
удари и събори Рим, да се изправи срещу Запада. Сега се бе открила
възможност за това. Това обаче щеше да насочи удара в съвсем друга
посока.
– Едекон, ти какво смяташ? — попита Руа.
– Аз съм за война, но да бъдем по-внимателни. Рим трябва да бъде
победен, но не знам дали сега е моментът за това. Много съм мислил. Рим
трябва да бъде наш. Знам, че ако Атила го превземе, той ще го унищожи.
Сигурно ще го изпепели. Аз, макар да обичам войната, предпочитам да
влезем в Рим като остгота Аларих. Да го превземем, но да не го
унищожаваме. От известно време се чудя как трябва да влезем в Рим, като
Атила или като Аларих?
Атила се изправи. Той беше протегнал двете си ръце настрани, като
крилете на орел. Авитохол много добре познаваше този жест. Той самият
обичаше да го прави, когато удържеше победа. Сега, като гледаше Атила,
беше напълно сигурен, че двамата са братя. Дори жестовете им бяха
еднакви. Хунът се чувстваше победител, но над кого? Скоро от думите му
Авитохол разбра.
– Едекон се уплаши! — извика той. — Трябва да бъдем по-
внимателни! — Атила имитираше думите на огромния
хунски генерал. — Как да влезем в Рим? Как не те е срам?! Как можеш да
ме сравняваш в някакъв си гот?! Кой е Аларих?! Къде е?! Готите станаха
мишки, послушни мишки. Те се претопиха, защото Аларих не унищожи
Рим, а влезе в него и го претопиха. Днес готите ги няма. Утре те ще
изчезнат съвсем. Има само един начин, по който може да бъде победен Рим,
чрез пълно унищожение.
Едекон се уплаши!
Думите на Атила предизвикаха Едекон, който скочи на крака и изсумтя.
Авитохол можеше да се закълне, че видя от ноздрите на генерала да излиза
пара, досущ като от ноздрите на див разярен бик.
– Кой ме нарича страхливец? — извика Едекон. Атила скочи срещу него,
Едекон също не му остана длъжен и двамата се вкопчиха един в друг.

139
 Останалите мъже се втурнаха да ги разтърват, само Бледа и Руа останаха
по местата си.
В този момент отнякъде се появи Тара — жената на Едекон. Наскоро тя бе
родила сина им, който се наричаше Хунулф. Името му показваше, че е
роден в Хуния.
Жената се движеше като сянка. Всички хуни погледнаха към нея. В този
момент тези мъже, които допреди малко изглеждаха като разбесняла се
тълпа, в чийто поглед се четеше войнственост и желание за мъст, сега
приличаха на виновни деца. Те като че ли бяха гузни, защото осъзнаваха, че
всичко това ще се отрази и на техните жени. Сега, когато Тара
се приближаваше към тях, воините се замислиха за жените си.
Едекон промени изражението на лицето си. Отначало то стана някак по-
меко. Явно му беше много приятно да види жена си, в следващия момент
обаче той се намръщи. Бръчките на челото му от наредени една до друга
като равни бразди станаха като улей, който води към носа му.
– Едекон! — извика жената.
– Жено! — отвърна Едекон.
Всички мъже очакваха Тара да започне да разубеждава Едекон. Хунулф
беше още бебе. Това обаче не стана.
– Отиди и отмъсти за Лебед! — за изненада на всички мъже каза Тара.
Авитохол зяпна от учудване. Останалите мъже също бяха изненадани. В
първия момент се объркаха и не бяха сигурни правилно ли са чули. След
това се разшумяха и в този шум имаше нещо радостно. Думите на Тара
смъкнаха напрежението от раменете им. Те като че ли получиха
благословия от всичките си жени.
Скоро Авитохол си обясни защо беше тази подкрепа от страна на Тара. Тя
беше една от най-близките придворни дами на Лебед.
– Ти ще тръгнеш на война не защото си воин, а защото жената ти ти
заповядва — извика Атила, опитвайки се да накърни самочувствието на
Едекон.
Двамата мъже се вкопчиха един в друг. Авитохол се усмихна. Той самият
много добре си спомняше думите на Атила и знаеше какво ще стане, ако
отнякъде се появеше Керка с двете им деца на ръце. Авитохол си представи
сцената и се забавляваше искрено, като си представяше изражението на
брат си.
Мъжете разтърваха борещите се. За да успокои страстите в залата, Руа се
обърна към брат си Октар.
– Братко, ти какво смяташ?
– Аз смятам, че на това предателство трябва да се отвърне, но според мен
не сме готови да се изправим срещу Рим.
Атила скочи.

140
 – Чичо ми Октар е най-близо до Рим. Той е притеснен, защото знае, че ако
има война, неговите земи ще бъдат най-разорени. Чичо, не бива да се
вслушваш в думите му!
– Какво смятат моите племенници? — попита Руа, като погледна към
Мамас и Атакам.
– Това е ваша война — отвърнаха двамата. — Баща ни решава.
Изведнъж Бледа скочи срещу двамата си първи братовчеди, като крещеше.
– Предатели! Лебед беше ваша първа братовчедка! Как така се отказвате
от нея? Вие осквернявате паметта ѝ!
Мъжете се сборичкаха и само намесата на Октар и Ойбарс предотвратиха
битка между тях. Към кълбото от борещи се тела се беше присъединил и
Атила.
Когато борбата свърши, Октар каза:
– Аз ще се присъединя, но искам сигурност.
Вместо Руа, Бледа се развика:
– За теб, чичо, ще има сигурност, но за Мамас и Атакам никога! Те са
предатели! Някой ден ще ми паднат в ръчичките!
– Ще ви избия! — крещеше Атила в същото време.
Авитохол стоеше скрит под качулката и беше много объркан. Досега не
беше виждал толкова горещи страсти в един двор. Българите никога не си
говореха така, един срещу друг те не произнасяха лоша дума. Никой не
можеше даже да си помисли да се държи по този начин в присъствието на
кана ювиги. Той беше свещен за целия народ и пред него никой не
би повишил дори тон. Всеки българин, тъй като беше наследник на един от
свещените български родове, не можеше да бъде обиждан. Да обидиш
българин бе като да обидиш Тангра, защото всеки българин съществуваше
с одобрението и подкрепата на Бог. Затова българите никога не се караха,
те дори не си противоречаха. Сред тях имаше строга йерархия, която
винаги се спазваше. Авитохол не знаеше каква ще бъде тази война, след
като хуните се изпокараха още преди да тръгнат. Може би така беше по-
добре. Българинът усещаше напрежението сред хуните и знаеше, че тази
омраза скоро ще премине в боен жар.
– Колко време ви трябва, за да тръгнем? — попита Руа. Явно всичко беше
решено.
– Три дни — каза Едекон.
– Още утре можем да тръгнем — извикаха Бледа и Атила.
– Утре — каза Руа и с това показа, че е на страната на своите племенници
и че като тях ще иска много кръв. В тази едничка дума каганът успя да
изпрати послание до всички хунски вождове.
Всички мъже се пръснаха като че бяха капчици вода върху нагорещен
камък. Всеки бързаше нанякъде.

141
 На другия ден армията на хуните тръгна на поход. H'Анна поиска да
придружи Авитохол. Тя бе решила да се върне при своите нови сестри, там
в далечния Авалон, където я наричаха с името Нимуе. Ирник обаче имаше
нужда от грижи, понеже беше още много малък. Баяра все още не се бе
съвзела напълно от тежкото раждане, затова по-малката сестра остана в
двореца в Хунград.
Авитохол потегли на похода като прокажен. Цялото му лице беше подуто
от белезите, които Атила му направи вечерта. Той поиска от брат си да
потвърди, че ще му дава да ходи и с короната, за да се увери, че си
заслужава всичко, което си причинява. Атила потвърди, след това му
нанесе две дълбоки рани под очите и още няколко по бузите. На Авитохол
му идваше да вие от болка.
– Двамата с теб делим една и съща болка — беше казал той, когато Атила
си тръгваше. Сълзите на Авитохол течаха и се сливаха с кръвта му. Той
беше първият българин, който плачеше с „кървави сълзи”. Сълзите му
обаче не течаха заради Лебед, нито заради тежката му участ, нито заради
това, че е обречен цял живот да изживее живота си скрит под качулка или в
най-добрия случай като брат си. Не! Авитохол се сети за българите и
тежката им участ. През цялото време, докато бе стоял в тронната зала, той
си мислеше, че сигурно преди години хуните бяха тръгнали по същия
начин срещу българите. Тази картина го накара да се почувства странно.
Все едно бе в навечерието на битката с българите и има някакъв странен
шанс да бъде тук, в сърцето на Хуния. Този живот, който днес живееше,
беше странен. Той беше като живот в отвъдното, в преизподнята, и не
защото Хунският лагер беше ад, а защото той имаше шанс да живее
в някаква друга реалност. Като че ли беше излъгал Тангра и живееше във
време, което не бе отредено за него. Може би затова трябваше да плаща
цената да живее като Атила.
Българинът беше през цялото време с качулка. Атила не искаше да играе
неговата роля. Авитохол беше взел със себе си Аспа и Парвати. По време на
похода той яздеше повече Парвати и оставаше Аспа да почива, пазейки го
за деня на битката. Атила също беше взел със себе си двата си
коня: Българа и Шельо. След като поговори с Авитохол, реши да постъпи
по същия начин — яздеше Българа, а пазеше Шельо за предстоящата битка.
Едното крило на хунската армия се водеше от Октар и Бледа, а
другото — от Едекон и Атила. Руа сигурно подозираше колко опасно е да
оставя Бледа до братовчедите му Мамас и Атакам, защото към него бе
прикачил Онегез. Стар воин, но и дипломат, той беше известен със своята
гъвкавост и тактичност. Онегез имаше голям дворец до този на Руа. Той
беше брат на Скот — ковчежника на Руа. Онегез явно имаше задачата да
възпира Бледа. Мамас и Атакам бяха отказали да се включат в похода и

142
Онегез се опитваше да ги предпази от гнева на Бледа. Най-малкият
от братята на Руа — Ойбарс, бе прикрепен към групата на Атила и Едекон.
Той никога не изпускаше от очи двамата и се опитваше винаги да застава
между тях.
Двете армии се придвижваха много бързо, те се състезаваха. Атила и
Бледа пришпорваха хората си. Всеки един от тях искаше пръв да докопа
бургундците и да ги унищожи. Армиите се движеха близо една до друга и
постоянно обменяха информация. Това беше най-страховитата армия, която
Авитохол беше виждал, и не беше боен поход, като тези на перси, ромеи и
индийци. Тези народи провеждаха похода като военна маневра. Хуните
бяха целенасочени, концентрирани и решителни. Те бяха тръгнали на
война. Тя предстоеше и те просто се придвижваха нататък. През това време
хуните все едно не живееха, те се бяха изключили от света и случващото се
около тях. Това за тях не беше поход, а време преди битката. В тяхното
съзнание не можеше да се прокрадне и мисъл, че битка може да няма. Такъв
вариант не съществуваше. Войната бе обявена и те живееха в нея. И понеже
напрежението беше много голямо и всички вече бяха призовали своя
боен дух, те се бяха втренчили, за да не избухне напрежението помежду им,
още преди да са се изправили срещу враговете.
Скоро армиите напуснаха Хуния. Чак сега Авитохол си даде сметка как
изглеждат хунските воини и какъв ефект предизвикват в обикновените
хора. Откъдето минеха хуните, хората се криеха, тичайки. Всички бяха
ужасени. В очите им тези конници приличаха на пратеници от ада.
Авитохол се огледа и видя по нов начин обезобразените лица на
хуните. Тези белези обаче не бяха стари, наскоро всички бяха плакали с
„кървави сълзи” и лицата им още бяха подпухнали, безформени и
обезобразени. От пресните, незаздравели рани на лицата им все още
понякога се стичаше кръв. Ето защо всички се страхуваха и изпитваха ужас
от тях и не ги смятаха за хора.
Армиите наближаваха земите на бургундците. Макар да бе минал само
веднъж оттук, Авитохол ги помнеше прекрасно. Вярно, сега армията не се
движеше по съвсем същия път, но въпреки това българинът се ориентираше
много добре къде се намират. Когато стигнаха до територията на
бургундците, двете армии се разделиха. Явно нападението бе планирано от
две страни, за да изненада немците и да ги стегне като в клещи. Армията на
Едекон, Атила и Ойбарс навлезе в земята на бургундците. Те се
придвижваха бавно. Всяка вечер тримата се съвещаваха. Едекон
настояваше да нападнат земята и да я подложат на опожаряване. Атила
искаше да препуснат, да изпреварят Бледа и да ударят първо Вормс. Атила
копнееше бургундците да му дадат голямо сражение, Едекон искаше
същото, над двамата обаче се наложи Ойбарс. Той беше опитен

143
военачалник, не беше легендарен като Едекон, дори Атила беше по-
известен от него, Ойбарс обаче беше много умен, предвидлив и
предпазлив. Авитохол разбра колко правилно Руа бе прикрепил към
Едекон и Атила точно него. Авитохол също копнееше за битки. Една вечер
той помоли Атила да вземе поне за един ден короната.
– Не може! — каза Атила. — Какво ще стане, ако точно този ден се случи
сражението? Аз трябва да водя битката срещу бургундците.
На другия ден Атила сигурно беше говорил с Ойбарс, защото му каза:
— Ще вземеш малък отряд и ще отидеш до близкия град Ксантен. Там се
намира крал Зигмунд и неговата кралица Зиглинда. Отиди там и виж какво
е положението. Не искам в тила ни да остават градове-крепости. Ти трябва
да овладееш този град. Ако в него има голяма армия, ме предупреди.
В този ден Авитохол отново пое командването на боен отряд. Кръвта
бушуваше във вените му. Той беше щастлив. Авитохол много добре си
спомняше колко притеснен беше Атила да не загуби живота си, когато му
се роди първото дете. Тогава брат му се бе застоял в покоите си. На
Авитохол мисълта, че има дете не му действаше по този начин, а точно
обратното. Той искаше да се бори, да побеждава, да направи така, че
да остави на Ирник нещо. Най-голямото нещо, което можеше да завещае на
сина си, беше България. България обаче вече я нямаше. Авитохол
осъзнаваше, че искаше да участва в битката, за да създаде отново България,
но тази битка нямаше да доведе до нищо такова. Създаването на България
бе обречено начинание. Към това го подтикваше неговата наранена и
объркана душа. Той имаше напъни, които нямаше да доведат до
нищо. Авитохол осъзна, че животът му беше обречен. Мисията му
го водеше наникъде, тя го тласкаше да се бори, да върви напред, но там
нямаше нищо. Неговият живот беше обречен, мисията му беше безплодна.
Това го ужаси. Той нямаше да може да завещае нищо на Ирник. Много по-
добре за сина му щеше да бъде да се представя като син на Атила. Това
щеше да го държи близо до хунския престол и да го направи част от двора
на хунския каган. Авитохол яздеше и колкото повече мислеше, толкова
повече се ядосваше. Каква участ бе отредил на сина си? Последният
българин — Ирник, щеше да живее като затворник не само на тялото, а и на
духа си. Той беше заключил душата на българина Ирник като затворник в
тялото на хуна Ернах. Авитохол започна да изпитва съжаление към сина си.
Какво беше направил? Защо не беше помислил за това по-рано?
Скоро Авитохол, начело на хунския отряд, който Ойбарс му бе поверил,
застана пред портите на Ксантен. Кралят Зигмунд го пусна в крепостта си.
Там Авитохол остана няколко дни. През цялото време до него се бе
залепило малко любопитно дете. Това беше синът на Зигмунд и
Зиглинда — Зигфрид. Той беше малко деветгодишно момче с руса коса и

144
лице като на голям човек. Зигфрид беше запленен от мечовете му и
непрекъснато вървеше след него с молба да му даде да ги подържи в ръка.
– Дай ми да видя мечовете ти! — мрънкаше непрекъснато Зигфрид. — Дай
ми ги! Дай ми ги!
– Много си малък — с досада отговаряше Авитохол. — Това е специален
меч, той си има име.
– Как се нарича този меч? — питаше малкото русо досадно хлапе.
– Български меч — каза Авитохол, шегувайки се.
– Български? — учуди се хлапето. То нямаше откъде да знае за българите.
В деня на тръгването си хлапето се приближи до Авитохол и каза:
– Твоят меч е Булмунг.
Авитохол не се учуди, че момчето бе нарекло така меча му. Мечът на
боговете имаше много имена и всеки народ, в който той беше пребивавал,
му беше давал име. Може би при немците неговото име беше Булмунг.
Авитохол осъзнаваше, че „Бул” е името на българите сред немците. „Мунг“
сигурно означаваше меч или нещо друго.
Нахалното хлапе хвана канията на меча и го задържа. Авитохол не
желаеше да го наранява, затова спря.
– Някой ден аз ще притежавам този меч! — твърдо каза хлапето.
Авитохол настръхна. Той помнеше, че мечът на боговете можеше да бъде
носен само от владетел и е обещан на този, който някой ден ще властва над
света. Детето явно беше наследник на престола на Ксантен, но баща му
Зигмунд беше някакъв малък племенен вожд сред немците. Авитохол дори
не знаеше от кой народ произлиза, бургундец ли беше, или алеман?
Можеше ли Владетелят на владетелите да произлезе от немците? Авитохол
не вярваше. Това щеше да означава, че той е само приносителят. Досега
много владетели твърдяха, че мечът, който висеше на колана му, им
принадлежи, че той е само приносителят, но се беше оказало, че всеки един
от тях греши. Можеше ли това хлапе, как се казваше? Зигфрид. Можеше
ли той да се окаже Владетелят на владетелите? Авитохол се съмняваше.
Въпреки това изгледа внимателно малкото момче.
– Булмунг е мой — продължаваше да говори Зигфрид.
Бащата на Зигфрид се притесни. Той беше чувал за силата и жестокостта
на хуните. Наскоро бе разбрал какво се беше случило с хунската принцеса
Лебед и знаеше, че хуните са тръгнали на боен поход към Вормс. Той се
страхуваше в яростта си да не нападнат и него. Яростта е сляпа,
Зигмунд знаеше това. Незавидна бе участта на Данкрат и Гундахар, но
нищо не можеше да се направи. Дори да съчувстваше на обречените си
съседи, той не искаше такава участ и за своите воини. Дори не събра
войската си, и без това не можеше да даде отпор на хунските пълчища.
– Дай си ми меча! — продължаваше да пищи своенравното хлапе.

145
Авитохол се намръщи. — Ти си лош! — продължаваше да вика
Зигфрид. — Хуните сте най-грозните хора на света! — крещеше
момчето. — Вие сте белязани, лицата ви са обезобразени!
Авитохол се намръщи. Той знаеше, че тези думи не са измислени от
детето. Явно това си говореха всички в двора на баща му. Българинът
знаеше, че немците не ги харесват, затова думите на момчето не го учудиха,
нито разгневиха. Авитохол се опита да „замаже” неловкото положение,
като се пошегува. Хвана хлапето и го вдигна, като го пое в ръцете си.
„Смелото” хлапе се разрева. В един момент то дръпна качулката
на Авитохол. Изведнъж всички извикаха от учудване. Хунските командири,
които наблюдаваха тази сцена, паднаха на коляно. Те не бяха очаквали, че
техният отряд се води от самия Атила.
– Атила!!! — извикаха те като един.
Като видя белезите и обезобразеното му лице, Зигфрид се разрева още по-
силно.
– Етцел! — учудено повтаряха името на брат му дворяните на Зигмунд.
Авитохол разбра, че Зигмунд и неговите придворни много добре знаеха кой
стои пред тях, явно репутацията на Атила, а може би и неговата, бяха
достигнали и до тук.
Авитохол по най-бързия начин си сложи качулката, метна се върху гърба
на Парвати и потегли. Откакто хунските воини научиха, че Атила ги
предвожда, се стегнаха. Докато вървяха към Вормс, до тях достигна вестта
за битката между хуните и бургундците. Авитохол се забърза, но когато
пристигна във Вормс, всичко вече беше свършило.
Авитохол разбра, че хуните на Атила и Едекон се бяха втурнали срещу
бургундците на Данкрат и в една единствена битка ги бяха „помели”. Явно
двамата военачалници бяха успели да вземат надмощие над разумния
Ойбарс. Отбраната на бургундците беше водена от Данкрат, Хаген и
Гундахар. Данкрат беше намерил смъртта си в битката. Атила лично го бе
съсякъл, след като се бе дуелирал с него. Хаген беше пленен,
а Гундахар — главният виновник за нещастието, което се стовари над
бургундците, бе избягал и се бе скрил някъде като мишка.
Когато се присъедини към хунската армия във Вормс, Авитохол влезе в
каменната тронна зала. Върху трона беше седнал Атила.
– Авитохол — каза Атила.
– Атила — по същия начин отвърна българинът. Ойбарс и Едекон бяха
застанали покрай огромната дървена маса.
– Ела тук! — остро каза Ойбарс. Думите му прозвучаха все едно бяха
казани към малко дете. Атила стана и се присъедини към масата. За
учудване на Авитохол на тясната страна, там където трябваше да бъде
владетелят, седеше чичото на Атила. Това може би означаваше, че точно

146
той водеше и командваше тази група. Това обясняваше защо той беше
успял да се наложи над двамата по-млади и буйни командири.
Авитохол веднага се изправи пред Ойбарс и рапортува, че е изпълнил
задачата. Ойбарс разсеяно го попита за двора в Ксантен, след това замълча.
Личеше си, че след победата над Данкрат, това, което ставаше в Ксантен,
вече не беше толкова важно. Българинът разбра, че от него се очаква да
напусне тронната зала, но той остана. Ойбарс го изгледа с учудване. В този
момент Атила явно осъзна какво е желанието на брат му и се застъпи пред
него.
– Чичо, може ли Авитохол да остане и да слуша?
Понеже това не беше молба, а по скоро уведомяване, Ойбарс се съгласи.
Авитохол кимна е качулката си и седна на другия край на дългата маса.
Мъжете седяха на онази част, която беше близо до престола. Масата беше
толкова дълга, че Авитохол едва чуваше това, което те си говореха.
– Не разрешавам! — каза Ойбарс.
Авитохол се заслуша.
– Но ние трябва да докажем не само, че сме по-силни, а да демонстрираме
своята решимост — говореше Едекон.
– Знам каква е твоята „решителност”. Тибет и българите още помнят
твоята „решителност”- каза Ойбарс.
– Трябва да ги избием, за да покажем на останалите народи на Запад
никога да не си позволяват да се изправят срещу нас, дори да не си го
помислят! Аз ги предупредих! Аз ги предупредих! — извика Атила,
изправи се и тръгна из голямата каменна зала.
– И аз ги предупредих! — извика Бледа, който точно в този момент влезе
през портата на тронната зала на Вормс.
Бледа, Октар и Онегез бяха закъснели.
– Аз подкрепям Атила — каза Бледа. — Да ги накажем!
– Няма да напусна тези земи, докато не открия Гундахар! Той е главният
виновник за това да сме тук — извика Атила. — Като го намеря, ще го
накарам да си плати.
Свидетели на речта на Атила станаха и влизащите в залата Октар и
Онегез. Всички мъже се поздравиха и седнаха около масата. Октар зае
мястото до Ойбарс.
Мъжете говореха разпалено. Атила, Едекон и Бледа искаха да наложат
погром над бургундците. Те бяха решили да дадат урок на всички народи
на запад, същия какъвто бяха дали на източните народи и Константинопол,
като бяха подложили на погром Тракия и Филипопол, на степните народи,
като бяха избили българите до крак.
По някое време „черните конници” вкараха в залата синовете на
Данкрат — Гернот и Гизелхер. Това явно беше станало по молба на някого

147
от мъжете, които седяха около масата.
Момчетата бяха бледи, с ръце привързани отзад. Хунските воини, които
ги водеха, се оттеглиха.
– Ще ги убия! — извика Атила и скочи срещу тях. — Те не заслужават да
живеят!
Атила щеше да изпълни намерението си, никой не се съмняваше в това,
ако не беше възпрян от Онегез. Мъжът го задържаше, но не смееше да го
направи много рязко. В общи линии от шестимата мъже, трима бяха
яростни и искаха бърза разправа и то веднага, а трима бяха по-умерени.
– Те не са виновни — каза Октар, който беше най-умерен. Той не беше
доволен от гнева и мощта на братята и се опитваше да ги усмири. Може би
старият хунски владетел осъзнаваше, че някой ден мощта и гневът на Бледа
и Атила, а и на Едекон, може да се насочи срещу синовете му и него.
Атила се приближи до синовете на Данкрат. Той извади меча си Ти хвана
къдравата, руса коса на Гизелхер. Красив беше най-малкият кралски син.
Дръпна назад косата на Гизелхер и пред всички се откри красивият му,
дълъг бял врат. Изведнъж откъм портата се чу писък. Там на прага бяха
застанали две жени. Едната беше по-стара, а другата още дете.
– Сине, сине, какво доживяхме?! — говореше Ута — старата кралица.
Раменете ѝ бяха отпуснати и се тресяха. Личеше си, че е сломена от
смъртта на мъжа си. Тя може би предчувстваше какво щеше да се случи на
децата ѝ.
Не се разбра на кого точно говореше кралицата. До нея мъничка, като
треперещо птиче, се вреше Кримхилда. Авитохол видя малката ѝ главичка е
дълги рижи плитки. Дали малкото дете осъзнаваше това, което се
случваше? Дали беше осъзнала, че баща ѝ е мъртъв, че братята и майка ѝ са
заплашени от същата участ? Страхуваше ли се? Разбираше ли какво
беше довело тези мъже тук?
Атила погледна към жените и пусна гърлото на Гизелхер. Явно нещо в
коравосърдечния хун се пречупи.
– Докато не открия виновника за това и не изправя Гундахар тук, няма да
ги убивам! Когато обаче открия и заловя главния виновник, ще решавам
кого и как ще накажа!
– Прости! Прости ни! — промълви на немски Ута.
Атила не разбра добре какво точно казва и се обърна към Авитохол.
– Какво казва? — попита с властен глас той.
– Моли за милост — преведе Авитохол.
– Никаква милост! — отвърна Атила. — Да бяха мислили, когато
посегнаха на сестра ми! Кръвта на Лебед не може да бъде измита е нищо
друго освен с нечистата кръв на рода им! За всяка нейна капка ще се леят
реки от вашата кръв!

148
 Авитохол преведе горе-долу думите на Атила.
– Кръвта с кръв не може да се измие — каза жената.
– Кръвта може да се измие само със сълзи — намеси се в разговора
Октар. — Нека скърбим за Лебед! Нека се покаем и се примирим с нейната
загуба!
– Лесно се примирява човек със загубата на чужди хора. Не искаме да ни
учите какво да правим! Аз не съм християнин, че да се покая! Не съм
свикнал да оставям ненаказана смъртта и убийството. Не искам да бъда
лицемер както християните. Аз вече плаках с „кървави сълзи”, сега е време
те да плачат. Ще плача още с „кървави сълзи”, само че кръвта ще бъде от
рода на Нибелунгите, а сълзите ще бъдат от мен. Сега е техният ред да
плащат с „кървави сълзи”. Отначало ще пусна кръвта им, а после дълго
време живите ще ги оплакват.
Може би само старата кралица ще оставя жива, за да види смъртта на
синовете си и гибелта на Бургундия. Кръвта ще бъде от тях, а сълзите — от
нея.
Малкото момиченце чу думите на Атила, които Авитохол преведе, и като
че ли чак сега осъзна какво я чака или може би се сепна, защото майка ѝ се
сви и изстена, сякаш Атила вече бе изпълнил заканата си. Кримхилда се
разплака. Тя беше на около шест-седем години, слабичка, с остри и
кокаливи коленца. Косата ѝ напомни на българина за тази на Керка
и Теодора, но нейната беше много по-ярко червена. Сълзите се стичаха по
бузите на момиченцето.
В следващите дни пленниците бяха затворени зад дебелите каменни стени
на двореца. В неговите подземия имаше много помещения, които някога са
се използвали като складове, но сега бяха превърнати в затвор.
Атила и Едекон изръшкаха цялата бургундска земя, за да търсят Гундахар.
Чу се, че оставяли войниците си да вземат каквото могат и не се отнасяли
добре с бургундците. За да облекчи участта на кралското семейство, всяка
сутрин Авитохол вземаше Кримхилда със себе си. Тя се въртеше все
около него, играеше си, говореше си сама и не му пречеше. Авитохол
наблюдаваше момиченцето, не знаеше дали е толкова тиха, защото е
уплашена, или си е такава. Кримхилда „топеше” сърцето му. Той си
спомняше за Ирник и за всички жени, които бе имал, и му ставаше
спокойно и драго.
Атила и Едекон бяха изнесли всички съкровища на бургундците, но
никъде не бяха открили огромния къс самородно злато. Атила беше
поставил задача на Онегез да откара цялото злато на бургундците в
Хунград, това щеше да бъде цената, която бургундците плащаха за войната,
която сами бяха предизвикали. Авитохол остана във Вормс.
Няколкото войника, които бяха останали под негово командване,

149
бяха много недоволни от това, че не са с останалите си другари, за да
плячкосват, претършуваха всички кътчета на двореца. Като не откриха
злато, тръгнаха из къщите на Вормс. Въпреки това мисълта за огромния къс
злато не ги напускаше. След като обраха каквото докопаха от мирните
граждани, те се върнаха. Мъжете не изпитваха уважение към Авитохол,
защото беше чужденец и знаеха, че е болен. Те все още се чудеха как бе
станало така, че този мъж ги командваше.
– Искаме да открием златото! — казаха те. Единственото, което ги
възпираше, беше това, че се носеха слухове, че понякога Атила се
преобличал като Авитохол и с неговата качулка обикалял и проверявал
войниците. Сега мъжете говореха с него. Те знаеха, че Атила беше тръгнал
с отряд, а другият отряд беше воден от Едекон. Докато се намираха в града,
чуваха слуховете за това какво става из земята на бургундците, но все пак
не бяха сигурни. Докато разговаряха, те се взираха притеснени под
качулката на Авитохол. Българинът забеляза тази тяхна плахост.
– Търсете! — каза той. Тогава един от мъжете видя играещото си около
българина дете, приближи се до него, грубо сграбчи двете му огнени
плитки и го вдигна във въздуха. Момиченцето изпищя и замаха
безпомощно е крачета във въздуха. Това предизвика смях у останалите
хуни.
– Казвай, къде е златото!? — крещеше мъжът на хунски. Момиченцето не
разбираше какво говори хунът и се опитваше да се откопчи.
Видът на плачещото, ритащо дете накара Авитохол да настръхне. Той
винаги беше разграничавал воина от мародера и убиеца. Баяр още от дете
го беше учил да следва Пътя на воина, при който се развиваха качества като
доблест, чест, но не и безсмислено насилие. Воините никога не проявяваха
насилие над враговете си, особено след като ги победяха. Изведнъж
пищящото момиче го накара да се прехвърли назад във времето,
когато беше още на петнадесет. Тогава хуните бяха разбили българите
и този или някой друг хун така бе държал пищящо българско дете.
– Пусни я! — отначало сухо и глухо каза Авитохол.
Мъжът не го чу и продължи да тръска момиченцето и да го пита:
– Къде е златото? Къде е златото?
– Пусни я! — повтори Авитохол. Този път гласът му прозвуча по-силно,
но въпреки това хуните не му обърнаха внимание.
В очите на Авитохол Кримхилда вече беше българско момиче. Той
трябваше да се намеси и да ѝ помогне.
– Пусни я! — извика българинът. Хуните се сепнаха. Бяха го чули.
– Каквооо? — викна мъжът. — Ти си куче, как смееш да
ми викаш? — като каза това, мъжът извади своя меч и недвусмислено
показваше какво смята да направи с момиченцето.

150
 – Пусни я! — вече по-тихо, но с много по-твърд глас каза Авитохол.
Българинът искаше да отмъсти на мъжа за всяка смърт, болка и нещастия,
които хуните бяха причинили на българите. Авитохол беше сигурен, че
този мъж беше избил по същия начин много българи. Очите му се
изпълниха със сълзи. Авитохол не плачеше, а от очите му капеха сълзи. Те
попаднаха на незаздравелите му още рани и го защипаха. Чак сега
той разбра какво означаваше да плачеш с кървави сълзи. Авитохол беше
сигурен, че от раните му все още капе кръв и се смесва със солените
щипещи сълзи.
– Остави я! — повтори той.
– Как смееш?! — мъжът посегна да заколи момиченцето. Той бе насочил
удара си право към тъничкото като стебълце на тревичка вратле на
Кримхилда. Детето беше престанало да плаче. То като че ли разбра какво
става и гледаше всичко с огромните си очи. В тези очи нямаше страх. Тя
беше отвъд. Авитохол запомни този поглед, това бе погледът на
човек, който вече е мъртъв и вижда отвъд този свят и живота. Това беше
поглед вперен в смъртта.
Със светкавична бързина Авитохол извади своя меч и парира удара на
хуна. Изненаданият войник се обърна втрещен към Авитохол.
– Как смееш?! — крещеше той. Всичко досега беше ставало под
одобрителните възгласи на хуните, които бяха пет-шест човека. Сега
всички те се обърнаха към Авитохол.
Мъжът пусна момиченцето и се обърна към Авитохол. Той знаеше, че то
няма къде да избяга. Останалите мъже също наизвадиха своите оръжия.
Авитохол се почувства обграден. Хуните го дебнеха. Те бяха като диви
зверове. Българинът осъзнаваше в колко губеща позиция се бе поставил.
Качулката му пречеше да вижда и да следи действията на хуните зад гърба
си. Авитохол стискаше меча. Посегна и извади втория меч. Добре че
отдолу беше с ризница. Беше готов за битка. Срещу него се
намираха убийците на неговия народ. Авитохол се бе присъединил към тях,
беше решил да им прости, но не можеше. Всички тези решения беше взел с
разума си. Сърцето му обаче крещеше за мъст. Май Атила щеше да се
окаже прав, чувствата бяха по-силни от разума. Вероятно Авитохол носеше
в себе си повече от хуните, отколкото от българите. От очите му
продължаваха да текат сълзи. Предният път не бе успял да помогне на
народа си, сега щеше да го направи. Авитохол беше престанал да мисли.
Вече не се интересуваше от това, че Кримхилда е бургундка. Пред
него бяха убийците на народа му и това му беше достатъчно. Сега
той щеше да отмъсти за това, което хуните бяха сторили преди толкова
години. Авитохол смъкна качулката си с рязко движение, тя му пречеше да
вижда добре. Хуните извикаха от изненада.

151
 – Атила! — казаха те и понечиха да приберат оръжията си.
– Продължаваме! — извика Авитохол. Той вече се намираше в друг свят.
Душата му беше в саракта. Авитохол общуваше с Тангра. Вече никой не
можеше да прекъсне битката. Мъжете явно бяха потресени от вида на мъжа
пред себе си. Той ги гледаше с мътни очи, с взор вперен някъде в
отвъдното, от очите му течаха сълзи, които се смесваха с кръвта от раните
под очите му. Хуните бяха сигурни, че това е Атила. Неведнъж бяха
чували, че племенникът на Руа използва наметката на Авитохол.
– Атила, няма да се бием с теб! — казаха мъжете.
– Ще се биете! — отвърна Авитохол. Той говореше тихо, но шепотът му
караше костите на мъжете да се схващат. В гласа му мъжете долавяха
някакво стържене, все едно чуваха триенето на люспите на змея Барадж.
– Няма да се бием! — повториха мъжете по скоро, за да си вдъхнат
убеденост и да чуят как звучат изречени намеренията им.
– Ще се биете! — каза Авитохол. Българинът беше преминал отвъд и от
там не можеше да се върне, без да вземе кръв.
– Не искаме! — казаха всички заедно.
– То не е по желание — говореше Авитохол и изглеждаше наистина
страшно.
– Не можем да вдигнем меч срещу племенника на нашия каган Руа! Не
можем да се бием с теб, Атила! Ние те обичаме и се подчиняваме на
десницата ти!
Мъжете знаеха кой е Атила и бяха чували колко зъл и отмъстителен може
да бъде. Никой не гледаше на това, което се беше случило, с лекота. Те бяха
готови да бъдат наказани, но не и да вдигнат оръжие срещу командира си.
– Аз не съм Атила — каза Авитохол, като осъзнаваше, че се издава.
– Кой си? — с изненада попитаха воините.
– Аз съм Авитохол! — съвсем честно отвърна българинът.
– Значи не си Атила?! — учудиха се мъжете. — Защо тогава си приличате
толкова много?
– Ние сме братя близнаци — каза Авитохол.
– Но братята близнаци ги убиват — каза единият от хуните.
– Ние обаче сме живи, защото аз бях отгледан при българите, а
Атила — при хуните. Сега обаче ние сме заедно.
Онзи същият хун, заради когото бе станало това и който бе държал
Кримхилда за плитките във въздуха, каза:
– Чувал съм за това предсказание, за него Н'Кара ни предупреждаваше
непрекъснато. Това, което казва, може да е истина.
– Защо ни каза всичко това? — каза мъжът. — Защо ни го довери? Можем
да те издадем на кагана Руа. Знаеш той какво ще направи с вас!
– Казах ви това, защото вие вече сте мъртви! — каза Авитохол и с мътните

152
си, невиждащи очи изгледа мъжете. Те настръхнаха. Отнякъде се появи
вихрушка. В следващия момент се случи нещо, което никой не можеше да
опише. Авитохол се понесе във въздуха, носен от вихрушката. Той
нанасяше удари с двата си меча с такава бързина, че никой не успя да
реагира. Само за миг-два насече хуните на дребни парчета. Всички хуни
бяха мъртви. Пръв в залата нахълта Ладан. Огромният мъж видя купчината
от трупове. Парчета месо, отсечени ръце, крака и глави се търкаляха в
безпорядък. Българинът беше прегърнал кльощавата Кримхилда, а
кървавите му сълзи попиваха в огнената коса на мъничката бургундска
принцеса.
– Атила! — извика изуменият Ладан и погледна назад. Там видя очите на
Богар. — Какво става? — попита Ладан. Той се втурна да види какво се
случва и дали Атила е здрав.
Авитохол излизаше бавно от унеса. Около него се суетяха пазачите на
Атила. Авитохол веднага прибра мечовете си. Мъжете бяха твърде заети, за
да му обърнат внимание. Те оглеждаха тронната зала, осеяна с парчета от
посечените хуни.
– Твой, какво става? — питаше Олджибай. Монголецът единствен разбра,
че мъжът пред него не е Атила, а Авитохол. Той знаеше, че допреди малко
Атила беше вървял след тях. Сега той се намираше някъде отзад. Олджибай
се втурна, за да предупреди истинския Атила, че брат му е в тронната
зала на Вормс, а около него са насечените тела на няколко хуни.
Тримата пазачи на Атила бяха изумени. Преди малко мъжът, когото
трябваше да пазят, беше вървял след тях, те се връщаха от поход, а сега
видяха колко много мъже бе избил. Как ги беше изпреварил и беше
свършил всичко това, никой не можеше да си обясни. Магия ли беше това?
Те не смееха да попитат, нито дори да мислят върху това.
Авитохол се изправи. Той държеше Кримхилда за ръка. Единствената
дума, която успя да произнесе, беше „заговор”. Тази дума беше достатъчна
на воините. Авитохол се върна в покоите си. Със себе си водеше
стреснатата Кримхилда, която отказваше да говори. Момичето се бе
уплашило от това, на което бе станало свидетел. След като дълго време
остана в покоите си, давайки време на Атила отново да поеме ролята си,
Авитохол реши да наметне качулката си и да се разходи из коридорите на
замъка. Той искаше да говори с брат си. Тъкмо се канеше да направи това,
когато на вратата се потропа. Авитохол се приближи и отвори внимателно.
Преди това наметна качулката.
– Какво правиш? — попита Атила, след като влезе. — За малко щяха да ни
разкрият.
Авитохол нямаше какво да отговори на брат си. Той накара стреснатата
Кримхилда да легне на леглото и като че ли се опитваше да я предпази от

153
Атила. Хунът обаче не проявяваше никакъв интерес към малката
бургундка.
– Ще напусна Вормс! — каза Авитохол.
– Хареса ти да се представяш за мен! — каза Атила. — Това ли е? Вече не
искаш да се криеш под качулката?
– Не е така — отвърна Авитохол. Чак след като чу думите на Атила, се
замисли, че може би точно това го караше да иска да се отдели от отряда на
Атила. Всъщност нямаше никаква работа и нямаше защо да се връща в
Хунград. Той обаче бе решил да направи точно това. Войната е
бургундците беше привършила. Сега можеше да се върне с хунската армия
и да го направи като Авитохол и непрекъснато да бъде с качулка върху
главата си или да го направи като свободен човек, отделно от армията на
хуните. Българинът искаше да язди на воля. Освен това имаше нещо друго,
което го тласкаше обратно към Хунград. Преди време се бе подигравал
на Атила, но днес самият той бързаше да се прибере, за да види Баяра, Анна
и сина си Ирник. Авитохол искаше час по-скоро да подържи сина си в ръце.
Той вече беше решил. Какво обаче да прави с Кримхилда?
– Тази вечер ще се съберем в тронната зала — каза Атила.
– На мен не ми се идва — отвърна Авитохол.
– Трябва да дойдеш задължително. Тази вечер имаме помен. Чичо Октар е
бил убит при някаква битка, така че трябва да дойдеш.
Авитохол кимна с глава.
– Какво да правя с нея? — попита той и посочи към вътрешността на
стаята, където се намираше Кримхилда.
– Върни я на майка ѝ — каза Атила.
– Така ще направя — каза като на себе си Авитохол. Той се обърна, за да
съобщи новината на малкото момиче, че трябва да отиде в подземието при
майка си и братята си, но му стана жал. Чу как брат му напусна стаята.
– Кримхилда — каза Авитохол на немски. Той говореше на някаква
странна смесица между готски и немски и може би затова момиченцето не
го разбираше добре. Тя го гледаше с големите си очи. — Кримхилда, трябва
да се върнеш при майка си и братята си.
Авитохол не знаеше дали детето го разбра, но то се дръпна и се разплака.
Личеше си, че не иска да ходи никъде. Той се успокои, и без това не искаше
да изпраща детето в тъмните, студени и влажни подземия на замъка.
Примири се и нагласи момиченцето да спи. След като намести ризницата
си и прикри двата меча зад пелерината от хипопотамска кожа, напусна
стаята. Авитохол се движеше из широките каменни коридори на двореца
във Вормс и забеляза колко много хора се разхождаха из замъка сега. Явно
всички хунски генерали се бяха прибрали и се готвеха за помена на Октар.
Къде ли се намираше тялото на Октар? Дали хуните го бяха взели със себе

154
си, или вече го бяха погребали? Това зависеше от това кога беше умрял,
дали наскоро, в близост до замъка Вормс, или отдавна и далеч, някъде из
земята на бургундите. Авитохол не знаеше това. В следващия момент
настръхна. Той влезе в тронната зала, която сега бе изпълнена с хора и
осветена от множество факли и свещи. Чак сега проумя, че Октар — чичото
на Бледа и Атила, братът на Ойбарс беше умрял. Това означаваше, че
всичките му роднини ще плачат с „кървави сълзи”. Атила щеше да направи
същото и скоро той отново трябваше да прави белези по лицето си. Всичко
това вече му омръзваше. Раните му от Лебед все още не бяха заздравели и
вече трябваше да си прави белези заради Октар. Авитохол съвсем
откровено си пожела повече никой от владетелския род на хуните да не
губи живота си.
Хуните бяха насядали около огромната дълга маса в тронната зала. Начело
на масата, там където обикновено сядаше бургундският владетел, сега
седеше Ойбарс. Той беше най-стар от владетелския род, беше брат на Октар
и най-близък негов кръвен роднина. От двете му страни седяха Бледа
и Атила. До Бледа беше седнал Онегез, а до Атила, за изненада на
Авитохол, седеше Орест. Авитохол се загледа по мъжа, когото толкова
добре познаваше, и седна до ромея. Беше му приятно да види своя стар
другар, с когото бяха обиколили света. При предното си пътуване двамата
бяха посетили и този дворец. Авитохол обаче не се издаде. Орест не
знаеше, че той е човекът, скрит зад качулката.
Орест разказваше на Атила как са се придвижили от Хуния към
Бургундия. Той беше придружавал някаква личност, пожелала сама да
дойде до Вормс.
Мъжете пиеха и всеки си спомняше някаква случка, в която Октар беше
взел участие. Най-много неща разказа Ойбарс, който съвсем естествено
познаваше брат си най-добре. Историите на Атила бяха свързани основно с
препирните му със синовете на Октар — Мамас и Атакам, и караха
повечето хуни да вият от удоволствие. Те ту избухваха в смях или боен
възглас, ту притихваха.
Авитохол очакваше с трепет момента, в който разказите ще ескалират и
мъжете ще започнат да вият, да се мятат, да танцуват и да плачат с „кървави
сълзи”, но този момент не настъпваше. Изведнъж в средата на залата
отнякъде се появи някакво странно създание. То беше нежно и ефирно.
Отначало на Авитохол му заприлича на привидение. Тя беше облечена в
дълги полупрозрачни воали, които се развяваха при всяко нейно движение.
Жената беше боса. За миг само на Авитохол му се стори, че се намира в
Индия. Веднага след това видението се стопи. Това не можеше да бъде
Индия. Тези високи, каменни стени, студени, груби и грозни, с нищо не
напомняха за Индия. Жената очевидно не беше индийска танцьорка. Тя

155
се огъна страшно назад и увисна в такова неестествено положение във
въздуха, все едно зад себе си имаше невидима стена, на която се подпря.
Жената мълвеше някакви неразбираеми думи. Тя говореше задъхано и се
мяташе като уловена в мрежите риба. По някое време само за миг вдигна
двете си ръце. Безпогрешно, като опитен ловец, Авитохол насочи погледа
си само за миг под мишниците ѝ и беше изумен от това, което видя. Да!
Нямаше грешка. Това беше Анна и под мишниците си тя имаше татуирани
четири точки, които Авитохол веднага забеляза. Тези знаци, разбира се,
бяха видими само за него. Те можеха да бъдат видени и разпознати само от
човек, който знае за тях и разбира тяхното значение. Авитохол знаеше, че в
живота много неща са така, могат да бъдат разпознати като знаци и смисъл
само от хора, които са посветени. Хората, които познават същността на
нещата, виждат и разбират много повече от обикновените хора. За тях
смисълът на нещата е открит. Там, където обикновените хора виждат знаци
на случайността или въобще не могат да открият някакъв
смисъл, посветените хора могат да вникнат в дълбочината и да видят знаци
на Бог и поличби, които да ги направляват. Едва след като направят това,
хората могат да следват мисията си. На това го беше учил Бероес през
цялото време.
Авитохол беше потресен от това, което видя. Тези знаци можеха да носят
само жени, които са посветени в най-дълбоките тайни на жените. Анна, а
може би и Баяра бяха станали членове на сектите на ябълката и смокинята.
Авитохол се усмихна. Той винаги бе мечтал да има дете и да бъде с
две жени, посветени в тези мистерии. Сега се запита дали Баяра също
имаше такива знаци под мишниците си? Как двете сестри бяха получили
посвещението си? Къде? Авитохол ги беше запознал с това, което бе
научил от Шушандук, но не ги беше посветил. Това имаха право да
направят само останалите жрици на Богинята майка и Лилит. Авитохол не
знаеше какво става. Къде сестрите бяха намерили жрици? Той им беше
разказал за Таис и Нефертари. Можеше ли двете да са отишли до
Филипопол и да са открили двете жрици? Авитохол не можеше да повярва.
В този момент той се сепна. Изведнъж осъзна, че разбира това, което
жената говореше. Авитохол се запита как Анна бе дошла до тук? Последно
я беше оставил в покоите си в Хунград, където помагаше на сестра си да се
грижат за Ирник. Какво правеше тя тук? Къде бе преминала ритуала
по посвещение? Баяра също ли беше посветена? Къде е бил Ирник през
това време? Авитохол искаше да стане, да хване българката под ръка и да я
завлече в покоите си, където да я разпита за всички тези неща. Жената
обаче беше обсебена от Силата. Тя се мяташе и правеше предсказанието си
на български. Авитохол знаеше, че тя не знае езика на предците си или
може би Баяра бе започнала да я учи.

156
 – Злото! Злото! — крещеше Анна. — Злото! То идва, то е тук!
Авитохол не разбираше много от думите на младата жена. Той затвори
очи и се вглъби в себе си. Не му беше трудно да направи това, защото
погледите на всички мъже, насядали около масата, бяха приковани към
жената, а той имаше дълбока качулка и забрало, които скриваха лицето му.
Разтърси го силна болка. Тя го караше да иска да строши гърдите си и да я
изведе от там. Той стоеше и чувстваше нещо странно, което го изгаряше.
Това беше огнена болка, която прогаряше гърдите му отвътре. Огнените ѝ
пламъци се опитваха да го разкъсат, да изпепелят гърдите му и да
проникнат дълбоко в него. Да се „целунат“ е въздуха отвън и да избухнат в
още по-силни пламъци. Авитохол стоеше и не смееше да помръдне. Имаше
чувството, че ако го направи, ще се пръсне и ще бъде обхванат от огнената
стихия. Някакъв далечен вътрешен глас, който може би беше негов, се
питаше: „Това ли е орендата?“ Той не вярваше. Това по скоро беше
някаква болка, някакво непреодолимо желание да излезе извън себе си. Той
се задушаваше, затворен в гърдите си като в затвор.
Ребрата му бяха като решетки. Копнееше да разчупи гърдите си и да
излети, да са превърне в огнена птица. Такива птици той беше виждал
изрисувани по стените на някакъв храм. Те се наричаха феникс. Българинът
искаше да извика от болка.
Авитохол отвори очи. Все още се намираше на помена. Анна
продължаваше да изпълнява своя странен танц. Той не разбра какво беше
това, което бе усетил или видял. Дали това е била неговата душа, или може
би беше погледнал света през очите на тази, която той познаваше като
Анна, хуните наричаха Н'Анна, а келтите — Нимуе или Нимю?
Авитохол трябваше да разбере това. Той отново затвори очи.
Този път пред очите му се появи той, но сега беше много малък, не беше
дете, просто беше много нисък, а пред него бе застанал неговият Съюзник.
Авитохол познаваше много добре Съюзника си. Сега обаче той беше сам.
Авитохол много добре помнеше, че има двама съюзници. Къде беше
другият? Очите му се взираха в нищото пред него. Къде беше Анна? Опита
да види нейното шаманско тяло. В този момент усети вятъра, който
брулеше лицето му. Вятърът винаги е бил негов съюзник. Това сигурно
беше дъхът на Ерлик кан. Авитохол не можеше да разбере дали това, което
му се случва, е в света на хората, или в шаманския свят. Той все по-силно
чувстваше вятъра в лицето си. Посегна да хване качулката си, която се бе
отметнала от силните му пориви. Къде се случваше всичко това? Авитохол
отвори очи и видя вихрушката, която се извиваше около мятащата се жена.
Хуните притискаха шапките си от дълги лисичи кожи и с обезумели
погледи сочеха Анна. Те смятаха, че тя е причината за вихрушката. Воалите
на жената се вееха и създаваха гледка, която хуните никога нямаше да

157
забравят. Суеверните воини бяха сигурни, че това, да се появи вихрушка в
тронната зала на Вормс, с голяма магия. Това беше така, но грешаха като
смятаха, че това е направила Анна. Авитохол знаеше, че тази вихрушка е
предизвикана от него. Това беше драконът. Авитохол беше змей и
вихрушката беше негов спътник от детството му. Сега той разбра,
че неговата Сила е тук. Тангра му бе дошъл на гости. Той беше обединил
всичките си същности. Авитохол затвори очи, не разбираше какво, но
трябваше на направи още нещо. Отново се изправи пред Съюзника си. В
този момент видя още един като своя Съюзник, но пред него стоеше Атила.
Ето какво беше!? Може би Съюзниците му през цялото време са
били двама, защото единият принадлежеше на Атила. Той се протегна.
Знаеше, че между него и Атила седи Орест. Авитохол се опита да хване
ръката на брат си, без да докосва ромея. Чувстваше, че трябва да го
направи, но не знаеше защо и как.
Най-накрая откри ръката на брат си и я стисна. Авитохол беше сигурен, че
така ще сподели видението си с Атила. Пред очите му все още трептяха
огнените образи на двамата огромни Съюзници, които бяха облечени в
червените си доспехи, въоръжени с огромните си мечове. Съюзниците се
гледаха право в очите, така все едно за пръв път се виждат и сега откриват
присъствието си. Авитохол знаеше, че това беше само една част от нещата.
Сега той трябваше да покаже Анна на брат си. Авитохол се обърна и я
потърси с поглед. Не знаеше къде е мятащата се шаманка, но дори да я
откриеше, не беше измислил как да я посочи на Атила.
– Атила — с шаманския си шепот Авитохол произнесе името на брат си.
Атила обаче не го чу. Българинът разбра това, защото държеше ръката му, а
не почувства никаква реакция. Атила не беше шаман и не можеше да чуе
шаманския му шепот.
Авитохол отвори очи и погледна към лявата си страна. Там очакваше да
види Атила, но преди това забеляза изумените, широко отворени очи на
Орест.
– Атила, ти?! — мълвяха устните на ромея. Авитохол не знаеше какво бе
видял Орест и защо изглеждаше така. Дали той го беше докоснал и част от
видението не се бе разкрило пред очите му, или вятърът бе отметнал
качулката и ромеят бе открил, че от двете му страни седи един и същи
човек? Авитохол не знаеше, а и сега нямаше време да се занимава с това.
Той се отмести и погледна Атила, който също го гледаше изумен. Атила
беше видял или почувствал нещо.
– Какво има? — каза Авитохол.
– Трябва да ти кажа нещо — отвърна Атила. — Имах видение... Отново
видях онези двама огромни воини. Те пак се биеха. Това бяха най-
страховитите воини в света.

158
 Авитохол нямаше време за това. Той стана. Анна беше престанала да
танцува своя странен танц и с малки стъпчици се оттегляше от тронната
зала. Влажните ѝ стъпки, оставени от босите ѝ крака по студените камъни,
се виждаха много ясно и българинът ги последва. Лека като пеперуда,
Анна тичаше някъде пред него. Авитохол се затича след нея. Не можеше да
бяга бързо, защото широката му и дълбока качулка заплашваше във всеки
момент да се отметне и да разкрие самоличността му. Най-накрая успя да я
настигне. Това стана в някакъв тесен коридор, където успя да я хване за
крехката ръка и я задържа. Жената спря и го гледаше като обезумяла.
– Ти си Злото! — говореше тя и го гледаше с огромните си ужасени
очи. — Ти си цялото Зло на света!
Авитохол знаеше, че тя все още е под въздействие на виденията си и не е
излязла от транса.
– Анна. Нимуе — прошепна той с шаманския си глас. Това накара жената
да се сепне.
– Атила?! Авитохол! — каза тя.
Авитохол я придърпа към себе си. Тя се притисна в тялото му и като че ли
взе от него спокойствие и топлина. Гърдите на шаманката все още се
повдигаха и тя беше задъхана не само от тичането из коридорите, но и от
цялото преживяване. Той искаше да я пита толкова много неща, но сега не
беше времето.
– Видях змей, който ме преследва — каза тя.
– Успокой се! — мълвяха устните на Авитохол в този и в онзи
свят. — Успокой се! Аз съм. Ти си в безопасност.
След това българинът, като взе шаманката в ръцете си, я понесе към
покоите си. Тя беше лека като перце. Той я носеше без никакво усилие.
Воалите на дрехата ѝ се развяваха и се оплитаха в краката му, но той не им
обръщаше внимание. Анна беше боса, а камъкът на коридорите, които
никога не бяха огрявани от слънце, беше леденостуден. Преди
малко, когато беше преследвал българката, Авитохол бе изпитвал почти
физическа болка, като виждаше нежните ѝ боси крачета върху ледения
камък. Най-накрая стигна до покоите си. Бутна вратата с крак. Докато
носеше Анна към голямото легло е балдахин, видя малката Кримхилда,
която го гледаше с примигващите си, сънени очи.
– Етцел — каза тя.
Авитохол постави внимателно Анна на леглото. Шаманката се отпусна
омаломощена върху широкото легло е балдахин. За миг само Авитохол
отново зърна нейните „криле”. Той погледна към двете момичета, сестрата
на Баяра не беше много по-голяма от Кримхилда, която още беше дете.
Ако Кримхилда беше на шест-седем години, Анна беше не по-голяма с
десет години от нея.

159
 Двете момичета стояха и се гледаха. Те се наблюдаваха така все едно
разговарят помежду си, но не с думи, а с мислите си. Изведнъж Кримхилда
каза:
– Ти си Нимуе.
Анна не отговори.
– Аз ще те заведа — каза малката бургундка с дълга рижа коса.
Момиченцето беше сънено и Авитохол отдаде тези несвързани думи на
някакво полубудно бълнуване. Анна обаче не се отнесе така към думите ѝ.
Тя се обърна и бързо напусна стаята. Скоро се върна, а в ръката си държеше
торба от тези, които се закачат за дисагите на кон. Кримхилда също вече
бе готова за път. Авитохол нищо не разбираше. От одеве той беше решил да
ги остави в стаята, а сам да отиде в тронната зала. На мъжете щеше да им
направи впечатление, че липсва. Той беше оставил Атила, който искаше да
говори с него, Орест също искаше да му сподели нещо. Българинът
трябваше да разбере дали специалния човек, когото беше довел, е Н'Анна.
Сега обаче нямаше време за това. Анна вече беше готова за път.
– Какво ще правим? Къде ще ходим? — попита Авитохол.
– Следвайте ме! — каза бургундската принцеса и тръгна из коридорите.
Скоро тримата напуснаха конюшните на двореца. Авитохол яздеше Аспа,
Кримхилда беше на седлото пред него, а Анна беше върху гърба на
Парвати. Тримата се отправиха към портата на града. Стражите обаче бяха
вдигнали спускащия се мост и отказваха да ги пуснат. Авитохол се чудеше
какво да направи. Изведнъж се сети. Той отметна качулката назад, изгледа
свирепо пазачите на портата, така както би го направил Атила, и изрева:
– Бързо отваряйте портата!
Мъжете се свиха и се подчиниха. Скоро тримата препускаха из мрачните
пътища на Бургундия. Авитохол осъзнаваше, че Кримхилда можеше да ги
води към засада и гибел, но Анна настояваше да продължат да следват
наставленията на малката бургундка. Авитохол отдавна вече беше
сигурен, че малкото момиченце се е заблудило. От одеве той искаше да
зададе всички въпроси, които се блъскаха в главата му, на Анна, но
моментът все не му се струваше подходящ. Скоро те напуснаха големите
пътища, а малко по-късно изоставиха и пътеките, по които се движеха.
Нямаше как момиченцето да знае накъде ги води. Тя беше принцеса и
сигурно през живота си не бе напускала двореца на баща си. Авитохол вече
се канеше да се връща обратно, когато пред тях се изправи някаква скала.
Това беше някакво струпване от огромни камъни, скрито в най-девствените
гори. Авитохол се огледа. Нищо не се виждаше наоколо. Вече беше
сигурен, че цялото това пътешествие е едно напразно скитане и трябва
колкото се може по-скоро да се върнат във Вормс. С какъв акъл беше
последвал едно толкова малко дете и се бе подчинил на настояването на

160
едно малко по-голямо дете, Авитохол сам не можеше да си отговори.
Трябваше да се връщат и веднага да забравят това безумно хрумване. Как
да се върнат обаче? Намираха се в най-затънтената гора и нямаше никаква
възможност да продължат напред. Той искаше да попита Анна за това дали
може хората на Баръс да са наоколо. Авитохол не виждаше как щеше сам да
брани живота на двете момичета тук, в тези чужди земи. Тъкмо се канеше
да обърне коня и да тръгне назад, когато момиченцето се размърда и
настойчиво го подкани да го пусне. Авитохол го отпусна и то се изсули на
земята. Ще не ще, той го последва. Анна вече беше скочила от гърба на
коня. Тя все още бе облечена в дрехата е воалите, но този път вече не
беше боса, а имаше кожени сандали на краката си.
– Това е Пещерата на нибелунгите — каза Кримхилда.
– Каква пещера? — попита Авитохол.
– Тук живеят те — отвърна бургундката. След това хвана Анна за ръка и я
поведе към скалите отпред. Авитохол се забави, докато завързваше двата
коня за един клон близо до пещерата, но скоро ги последва. Чак когато
приближи, забеляза входа на пещерата. Той беше така замаскиран, че не се
виждаше. Авитохол се изправи пред тъмната паст на пещерата. В този миг
двете момичета като видение се „разтвориха” в мрака пред него. Като
гледаше тази картина, на Авитохол му се стори, че ги вижда за последен
път. Той потрепери, а след това ги последва с бърза крачка. Движеше се
напред, без да вижда абсолютно нищо. В пещерата беше толкова тъмно, че
някой можеше да бръкне в окото му, без да го види. Мракът беше толкова
гъст, че българинът не можеше да разбере с отворени очи ли се движи, или
със затворени. Изведнъж сякаш почувства нечие невидимо присъствие
около себе си. Не можеше да разбере какво е нещото около него и дали
всичко това не му се е сторило. Разюзданото му въображение рисуваше
телата на змейове, които тук се наричаха дракони, чиито
змиевидни люспести тела се търкаха в мрака. Авитохол настръхна.
Къде бяха отишли момичетата? Пред него ли бяха и на какво разстояние?
Дали се нуждаеха от помощ?
Авитохол вече беше сигурен, че това е капан. Кримхилда го беше довела
тук. Не можеше да разбере дали Анна е заложница, или вече беше мъртва.
Без да забавя крачка, българинът посегна и внимателно извади двата меча.
Дръжките на великолепните оръжия паснаха прекрасно в ръцете му.
Той беше щастлив, че ги имаше. Присъствието на двата меча в ръцете му го
успокои. В момента не виждаше как може да се защити от враг, който не
вижда, но все пак това, че ще умре, биейки се, го накара да се почувства по-
спокоен.
Като държеше оръжията пред себе си, готови да отблъснат вражеска атака,
Авитохол пристъпваше бавно напред. Опитваше да се движи колкото се

161
може по-тихо. Насочи погледа си напред, където трябваше да бъдат
остриетата на мечовете. Много пъти бе забелязвал, че когато извади
остриетата от каниите, те излъчват някаква бледа призрачна светлина. Сега
разчиташе на това, че те ще осветяват пътя му. Тук обаче беше толкова
мрачно, че по никакъв начин не можа да различи остриетата на мечовете
близнаци. В този момент нещо го бутна в крака под коляното. Авитохол
веднага разбра, че е разкрит. Той не бе успял да заблуди съществата, които
го бяха дебнали в мрака. Те бяха усетили, че изважда мечовете си и сега го
атакуваха. Като внимаваше сам да не се прободе, насочи остриетата надолу
и нанесе удар там някъде в мрака. Ако нещо го беше бутнало в крака, то
вече беше мъртво или поне прободено. В този момент усети удар в другия
крак. Без никакво забавяне, българинът насочи следващия си удар
там, където трябваше да бъде предполагаемото същество. След миг нещо
много по-силно го тласна в бедрата. Авитохол започна да нанася удари
безразборно. Той въртеше остриетата и нанасяше удари като побеснял. Тук,
в мрака около него, имаше нещо и то го нападаше. Авитохол не се
нуждаеше от повече доказателства и се нахвърли върху невидимите
врагове. Въпреки това получаваше удари на най-неочаквани
места. Авитохол беше учуден. От одеве нанасяше удари, отстъпваше и
нападаше неочаквано в различни посоки, но нито веднъж не усети
остриетата му да попаднат в жива плът. Не подуши миризмата на кръв и не
чу никакъв стон. Какъв беше този невидим враг? Как така не успя да го
порази? Какво беше това същество? Колко бързо беше то?
При няколко от ударите, които явно попадаха в камъните, изскочиха
искри. Авитохол се сети, че така можеше да опита да освети поне за миг
пещерата, за да види срещу какви врагове се е изправил. Без да се замисля
повече, застърга двата меча един в друг. Звукът на смъртта смрази жилите
му. Авитохол настръхна. За краткия миг, в който от остриетата
изскочиха искри, видя някакви неясни сенки на ниски същества,
които бързо се движеха около него. Те приличаха на хора и го
бяха обградили. В същото време това не можеше да са хора, твърде ниски и
бързи бяха. Явно бяха някакви демони, същества от преизподнята. Те се
движеха около него, тъмни и невидими.
Авитохол се разгневи, събра сили и започна да размахва още по-бясно
двата меча. Каквото и да го беше нападнало, скоро щеше да бъде мъртво.
Не след дълго Авитохол толкова се умори, че му идваше да се отпусне
безпомощно върху студения под на пещерата. Докато мяташе мечовете си,
не чу нито едно изпъшкване или знак, че е успял. Отчаянието бавно го
превземаше. Нима скоро щеше да бъде победен?! Някакъв удар в краката го
накара да загуби равновесие за миг. След това веднага последва мощен
тласък в гърба. Авитохол политна и падна, при това изпусна двата си меча.

162
За пръв път падаше на колене пред противник. Това ли щеше да бъде
първата му загуба? Нима тук щеше да бъде гибелта му? Тези въпроси се
въртяха в главата на българина. Никога не бе очаквал, че така безславно ще
загуби битката на живота си. Макар паднал на земята, Авитохол напрегна
последните си сили. Той беше български воин и нямаше да допусне да
загуби живота си така безславно, от врагове, които дори не беше видял и не
можеше да назове. Досега винаги се беше готвил за среща е противника си
и беше смятал, че за да победи, ще му е нужна голяма сила, бързина и
издръжливост. Именно тези качества беше развивал през цялото време. Но
ето, че в тази битка те му бяха почти ненужни. Сега най-важното нещо за
него беше бързо да се ориентира и ако може, да вижда в тъмното. Да вижда
в тъмното!? Това го умееше. На него го беше учил слепият тумир. Душата
му ликуваше. Как не се беше сетил досега? Авитохол се ядоса на себе си.
Оръжието, е което можеше да се измъкне, през цялото време е било
в ръцете му, а той от глупост не се беше сетил да го използва. Този пропуск
българинът отдаде на това, че беше притеснен. Вместо да се бори и да се
държи като слепец, Авитохол се отпусна. Сега трябваше да преодолее
инстинкта си да отвръща на нападението първосигнално и да опитва да се
предпази. Трябваше да се довери на Силата и да се отпусне, да затвори очи
и да се довери на „вътрешния си взор”. Авитохол се сети, че някога Ерлик
кан беше пробил дупка в средата на челото му. Дунсен Ринпоче му беше
разказал за третото око. Той притежаваше всичко това. Той беше български
воин. Авитохол затвори очи и в този момент пред себе си
„видя” блестящите остриета на двата меча. Върху тях различи черните ръце
на нападателите си. Всички те се опитваха да му откраднат оръжията.
Всеки от нападателите искаше да вземе мечовете му за себе. Авитохол се
възползва от това, бързо посегна и сграбчи ръкохватките на двата меча.
След това силно ги дръпна. Пръстите на нападателите се отдръпнаха.
Някои от тях бяха отсечени. Съществата се разпищяха. За пръв
път Авитохол чу звук, издаден от тези същества. Те бяха стъписани. Тогава
Авитохол се изправи на колене. Дори така той беше по-висок от тях. Тези
бяха някакви джуджета. Авитохол движеше двата меча внимателно. Все
още със затворени очи, той виждаше силуетите на дребничките хора пред
себе си. Пробождаше този или онзи. Малките човечета се сгърчваха и
ужасени тичаха из коридорите на пещерата. Не след дълго отново се
изправиха пред него, но този път вече бяха въоръжени е огромни двойни
брадви. Може би брадвите не бяха толкова големи, а изглеждаха така
спрямо пропорциите на телата на дребничките същества. Авитохол се сети
за саксите. Брадвите, които народът на джуджетата носеше, сигурно бяха
същите като тези, на които бе наречен народа на саксите.
Дребните човечета се опитваха да водят битка с Авитохол. Скоро обаче

163
българинът се изправи на краката си. Мислено благодари на тумир, че го бе
научил да се бие със затворени очи, разчитайки на вътрешното си зрение.
Благодареше и на Тангра, че досега го беше сблъсквал с толкова много
изпитания и така го бе подготвил за тази битка.
Скоро битката между Авитохол и джуджетата се изравни. Той беше по-
висок и с две великолепни оръжия във всяка една от ръцете си. Авитохол
изпреварваше своите противници, което много ги изненада. Той нанасяше
ударите си отгоре, като влагаше цялата сила, на която бе способен. Макар и
сам, скоро той направи така, че редицата на джуджетата се огъна. Тук, в
тясната пещера, те не можеха да го обградят и си пречеха с широките си и
тежки брадви. Джуджетата отстъпваха. Авитохол ги последва, като не
спираше да нанася ударите си. Скоро пред очите му стана малко по-светло.
Явно наближаваха някакво помещение, което беше осветено от факли. В
този момент джуджетата се пръснаха и изпокриха. Все още с мечове в
ръцете, Авитохол внимателно пристъпи в голямата пещера, която бе
осветена от огнища. Куполът на пещерата беше голям и се намираше
толкова високо, все едно беше каменен небесен свод. Залата беше на
няколко етажа, които изглеждаха като построени от човешка ръка. Тук-там
имаше огнища и нещо като пещи. Скоро българинът разбра, че това е
огромна ковашка работилница под земята. Той много добре си спомняше
ковачницата на Ковендра в двора на Кумарагупта. Пред всяка пещ се
виждаха нужните за коване инструменти: чукове и клещи, с които да се
вади нагорещеният метал, съдове за закаляване и изливане на заготовките,
наковални. Цялата тази пещера беше една огромна ковачница.
Когато Авитохол навлезе в нея, около него се скупчиха много от
войнствените дребни хора. Те го обградиха с големите си двойни бойни
брадви и се готвеха да го нападнат. Авитохол беше отворил очи и ги
виждаше добре.
– Кои сте вие? — питаше той на бургундски. — Къде са двете момичета,
които бяха с мен?
– Тук сме и сме добре — отвърна Кримхилда и пристъпи към Авитохол, а
джуджетата се разместиха така, че ѝ сториха път.
– Да го убием! — каза едно от джуджетата, което явно бе водач на
останалите, защото имаше най-дълга и гъста брада, беше облечено с най-
пищната броня и изглеждаше най-войнствено.
– Оставете го! — каза Кримхилда, но джуджетата не я чуха. С решителни
изражения те го обграждаха. Авитохол знаеше, че не може да се справи с
цялата тази армия от ниски воини. Те бяха много и сигурно щяха да го
съсекат с големите си тежки брадви, преди това обаче той щеше да се опита
да положи колкото се може повече мъртви от тях. Какво пък? Това не
беше лоша смърт. Авитохол мислено благодари на Тангра, че му беше

164
осигурил възможността на умре като багатур — в битка.
– Спрете! — извика Анна. Джуджетата се обърнаха към нея. Те я гледаха
стреснато, все едно я виждат за пръв път.
– Ти коя си? — попита джуджето.
– Аз съм Нимуе — каза Анна. Като чуха името ѝ, джуджетата страхливо
се отдръпнаха. „Нимуе! Нимуе!” — разнесе се като мълва името, с което
наричаха Анна по тези земи.
– Докажи ни, че си Нимуе — каза джуджето. Въпреки че изглеждаше
смело, в гласа му се долови колебание.
– Какво има да доказвам? — каза Анна.
– Направи магия — отвърна то.
В следващия момент стана нещо, което Авитохол не знаеше как да
определи. Анна се приближи до Кримхилда и я хвана за ръката. Двете
момичета бяха обгърнати от огнено сияние. Авитохол затвори очи, за да
види Анна в света на шаманите. Учител на сестра ѝ беше дядо му.
Авитохол искаше да разбере на какво старецът бе научил Баяра и какво тя
беше предала на по-малката си сестра. Освен това беше любопитен какви
знания бе придобила Анна при посвещението в култовете на Лилит.
Жената беше като огромна огнена пеперуда. На гърба си тя имаше
огромни криле, които излъчваха приказно сияние. Авитохол не знаеше дали
джуджетата я виждаха такава. В един момент българинът се сети, че по
този начин християните и евреите бяха обрисували ангелите. Нимуе беше
ангел. Тя не беше пеперуда, а огромен ангел. Авитохол се извиваше и се
приближаваше към нея. Този път в света на шаманите той се бе появил с
тяло на змей. Ангел срещу змей. Авитохол знаеше, че според християните и
евреите драконът, змеят беше Сатаната. Можеше ли дядо му да беше учил
Баяра и жените в племето на бяло шаманство, а мъжете — на черно, лошо
шаманство? Авитохол не можеше да разбере защо се появи в света на
шаманите като змей. Той беше сигурен, че в пещерата се е извила
вихрушка, винаги ставаше така, когато във виденията му се появеше змеят.
Авитохол се принуди с цената на огромни усилия да отвори очи. Така
двата свята щяха да се слеят. Той искаше да се убеди, че вихрушката отново
го е навестила. Вятърът обаче му пречеше да направи това. Българинът се
изтегли от света на духовете. В този момент вятърът намаля. Той отвори
очи. Джуджетата бяха изумени. Те бяха изпуснали своите брадви върху
земята и се покланяха пред Нимуе. Малките човечета бяха видели
вихрушката и бяха помислили, че тя е предизвикана от Анна. Авитохол
искаше да им обясни, че тази вихрушка беше от него, но от това в момента
никой не се интересуваше. Скоро сам проумя, че не губи нищо от това, че
джуджетата смятаха, че вихрушката бе предизвикана от Нимуе, затова
замълча.

165
 В този момент Анна се понесе над земята, тя беше толкова лека, като че
нямаше кости, а нещо много по-ефирно и леко.
Шаманката се преметна във въздуха с невероятна лекота. Авитохол я
наблюдаваше и се сети за разказа на Таис през онази нощ, когато бе лежал
на брега на Ефрат и беше гледал към звездите, показващи се зад
разкъсаните облаци. Тогава хетерата се беше върнала в младостта си,
когато, като млада жрица, беше бягала през три пъти разораната нива. Сега
Авитохол гледаше жената, която се носеше над пода, и си спомни за онзи
разказ.
Дребничките хора обградиха двете момичета и вече никой не обръщаше
никакво внимание на Авитохол. Те сигурно го сметнаха за безвреден, след
като той беше само някакъв пазач на Нимуе.
– Ти наистина ли си Нимуе, великата пазителка на Авалон и
предводителка на небесните сили и всички феи и магически
същества? — попита джуджето.
– Тя наистина е това — каза Кримхилда, като си личеше, че им е обидена
и в същото време се гордее, че е близка с тази, която джуджетата толкова
дълбоко почитат.
– Господарке Кримхилда, не се сърди! Ние сме ти верни, но никога досега
не сме виждали Нимуе!
– Аз я познах още преди тя да ми се представи! — каза Кримхилда с
гордост в гласа.
– А кой е този странен мъж, който си позволи да се бие с нас? За пръв път
виждаме воин, който да успее да ни види и да се бие с нас! Кой е той? И той
ли е магьосник?
– Това е Етцел — каза Кримхилда, при което джуджетата отскочиха назад,
все едно чуват името на Сатаната. Все едно името на Атила
олицетворяваше Злото.
– Това обяснява защо той ни виждаше в тъмното и се биеше срещу нас
така, все едно може да ни победи. Това означава ли, че мечът, който носи
със себе си, е Булмунг?
Въпросът на джуджето бе отправен към някое от момичетата, но той
гледаше към тях някак неопределено, така че не се разбра към кое точно.
Въпреки това вниманието на джуджетата бе насочено към Авитохол и
мечовете, които той още не бе прибрал в каниите им.
– Авитохол, разкажи им за мечовете си! — каза Анна.
– Етцел ще ви разкаже за мечовете си! — каза Кримхилда.
Авитохол стоеше и не знаеше какво да каже.
– Тези два меча — скоро започна да говори той — са специални. Единият
от тях е Мечът на боговете...
– Булмунг! Булмунг! — зашепнаха джуджетата.

166
 – А другият меч е изкован от най-добрия ковач в света, индиеца Ковендра,
и се нарича Мечът на хората. Аз помагах на Ковендра да изкове този меч.
Думите на Авитохол бяха посрещнати с шумни възклицания. Джуджето се
приближи до двата меча.
– Този Ковендра не го познаваме! Не може да е бил най-добрият ковач в
света! Ние сме най-добрите ковачи в света!
– Можете ли тогава да изковете това? — каза Авитохол и поднесе двата
меча под носа на джуджето, но не му ги подаде. Дребничкият мъж с дългата
брада гледаше като омагьосан двете напълно еднакви остриета.
Изглеждаше така все едно ги мирише или ги използва като огледало, в
което да се огледа.
– Булмунг! — повтори той с възхищение. Цялата пещера се бе изпълнила
с джуджета. Всички бяха изпълзели от дупките, където допреди малко се
бяха крили. Сега те следяха реакциите на своя водач. Джуджето с най-
дългата брада говореше като отнесено.
– Двата са напълно еднакви! И казваш, този Ковендра е изковал меч,
точно копие на Булмунг?
– Така е! — с твърд глас потвърди Авитохол. — Аз бях там!
Джуджето като омагьосано се опита да докосне двете остриета, но
Авитохол бързо ги отдръпна и веднага ги прибра в ножниците им.
– Вие кои сте? — попита на свой ред той.
– Това са нибелунгите — отвърна Кримхилда, вместо водача на
джуджетата.
– Какво са, хора или демони? — Авитохол продължаваше с въпросите.
Тези думи явно обидиха джуджетата, защото те се разшумяха.
– Нибелунгите са народ от джуджета, които живеят в тази пещера. Те са
невидими за очите на обикновените хора. През деня те почти не се появяват
сред хората, из горите и по пътеките се мяркат само нощем. Понякога
хората забелязват нещо като сянка, която притичва през пътя, но досега не
се е случвало някой смъртен да види жив нибелунг.
– Защо, след като искате да бъдете скрити, се разхождате сред
хората? — попита Авитохол.
– Нибелунгите служат на нашия двор от поколения. Дори нашата
династия носи името на нибелунгите.
– Ние служим на двама господари — каза джуджето водач. — Хората
гебети ни карат да знаем различни неща за хората. Понякога някое джудже
избягва и се смесва с хората. Тогава сред тях се раждат такива като нас. Но
обикновените хора се боят от тях.
– Аз съм виждал такъв като вас — отвърна Авитохол. — Той е негър и се
казва Зеркон.
Джуджетата явно не бяха чували за Зеркон.

167
 Авитохол си мислеше какъв ли фурор ще предизвика в хунския двор, ако
заведе едно от тези джуджета сред хуните. Те смятаха, че Зеркон е
единственият нисък човек в света. Българинът се огледа. Колко много от
тези ниски човечета живееха в тази пещера.
– Защо хората се боят от вас? — попита Авитохол.
– Ние се занимаваме с магии — каза джуджето и погледна така Авитохол,
все едно очакваше той да се уплаши. Българинът обаче се усмихна.
Смешното изражение на лицето на джуджето нито го плашеше, нито
впечатляваше. През живота си той беше виждал толкова страшни и странни
неща, че твърдението на джуджето само го забавляваше. Тези ниски хора
не го караха да се страхува, дори не го притесняваха.
– Освен магии, ние пазим златото на света. Ние превръщаме
неблагородните метали в злато и го пазим за своите господари.5
– Дворът на бургундците ли са вашите господари? — попита Авитохол.
– Да. За да подчертаят връзката си с нас, те приеха нашето име и се
наричат Нибелунгите.
– Дворът на бургундите е унищожен.
Авитохол за малко да се издаде, защото щеше да каже, че Едекон и Атила
искат да избият всички живи наследници на Данкрат, включително и
Кримхилда.
– Ние имаме и други господари. През цялото време те се грижат за нас. Те
са народ от скитници. Тях също никой човек не ги е виждал. Те скитат из
пущинаците и горите и носят качулки и наметала.
– Такива ли? — на шега каза Авитохол и се наметна е пелерината от
хипопотамска кожа, а на главата си сложи качулката.
– Тумир! Тумир! — повтаряха джуджетата и се отдръпнаха от Авитохол.
Той беше потресен от реакцията на нибелунгите. В главата му нещата
започваха да се изясняват. Нибелунгите бяха народ, който тумир
използваха, за да научават различни неща за хората. Техният нисък ръст им
позволяваше да се провират, промъкват и влизат на места, недостъпни
за останалите хора. Стигаха ли до тук, до тези отдалечени земи, тумир?
Откъде иначе джуджетата щяха да знаят името им?
За миг само Авитохол помисли, че нибелунгите на запад бяха правили
това, което българите на изток. Те бяха подкрепяни от тумир и колобрите и
бяха разпространявали знанията сред народите. Някога Авитохол смяташе,
че това отличава българите от останалите народи, но ето, че сега се
оказваше, че на запад също е имало народ като българите.
5
Смята се, че нибелунгите са първите алхимици. В средновековието повечето
алхимици претендирали, че са ученици на мъдрите джуджета и твърдели, че
притежават техни древни рецепти за превръщане на олово и други метали в злато.
Именно алхимиците направили много открития в областта на медицината,
металургията и химията. (бел. авт.)
168
 Въпросите на Авитохол застинаха на устните му.
– Освен магьосници и слуги на тумир, какви сте още? — попита
Авитохол.
– Ние сме ковачи, най-изкусните ковачи в света!
– Най-изкусните след този Ковендра — поясни джуджето с най-дългата
брада. — Ние никога не нападаме първи, но когато някой натрапник
навлезе в нашите пещери, го атакуваме и убиваме или прогонваме. Макар и
ниски, ние сме много тежки и силни. Никой досега не е успявал да се бие с
нас. Ти беше първият, който го направи.
Джуджето явно видя съмнение в погледа на Авитохол, защото каза:
– Не вярваш, че съм силен, нали? Добре. Опитай се да
ме повдигнеш! — като каза това, джуджето подаде широката си двуостра
брадва на друго едно джудже и повдигна ръце.
Авитохол се забавляваше с думите на нибелунга. Той прие
предизвикателството, но не искаше да унизява малките хора. Той сякаш, за
да покаже колко е силен и да види възхищението в очите на ниския народ,
се приближи до дребничкото човече. Хвана го с двете си ръце и опита да го
повдигне от земята, но не успя. Джуджето наистина беше много
тежко. Авитохол се напрегна отново. Всичко това предизвика смеха на
останалите джуджета. Сега те се забавляваха с него. Всички те протягаха
ръце, като че ли да помолят Авитохол да се опита да повдигне и тях.
Авитохол се разгневи. Той винаги се бе отличавал с голяма сила. Досега в
живота си беше вдигал много силни и тежки мъже. Спомни си как Баяр
беше вдигнал огромния Грот над главата си. Той самият беше вдигал
Едекон. Сега това дребно човече се подиграваше с него. Авитохол събра
всичките си сили и отново опита да повдигне джуджето. Може би защото
беше много ниско, или защото му беше неудобно, но отново не успя да го
направи. Това като че ли вдъхна нови сили на нибелунга, който, като го
гледаше пренебрежително, каза:
– Нашето бойно изкуство е най-доброто в света!
На Авитохол му идеше да се изсмее. Ако не се беше изложил преди малко,
би го направил, но сега замълча. Българинът обаче беше майстор на най-
доброто бойно изкуство в света — българското, беше виждал хунското
Торс. Тези джуджета се лъжеха. Това, че бяха тежки и неудобни за
повдигане, не ги правеше майстори на бойните изкуства.
– Нашето бойно изкуство разчита на един много силен удар. Ние сме
много добри ковачи и имаме много силни ръце. Ударът е меч или с брадва е
нищо не се различава от удара на чук в наковалнята. Ние правим много
добри оръжия и се уповаваме на тях и на силата на нашия удар. Макар да не
се отличаваме с кой знае каква техника, ние можем да пресечем оръжието
на всеки противник.

169
 Ние разчитаме на два удара.
Като чуха това, всички джуджета започнаха да шумят и да се забавляват.
Явно мъжът с голямата брада каза нещо много интересно и смешно, което
Авитохол не разбра. Той усети противоречието в думите на джуджето.
Отначало то беше казало, че разчитат на един удар, а след това на два, но не
можеше да разбере какво толкова смешно имаше в това.
– Ние разчитаме на два удара — повтори водача и всички отново се
разшумяха. — С първия удар се опитваме да прекършим меча на нашия
противник, а с втория да го убием.
Докато говореше всичко това, джуджето отново беше взело брадвата в
ръцете си.
– Кой удар е по-важен? — питаше джуджето под одобрителните възгласи
на останалите нибелунги. — Кой удар е по-важен?
Авитохол разбра, че въпросът бе зададен към него. Може би в него имаше
някаква уловка, затова се чудеше какво да отговори.
– С първия удар пресичам оръжието на врага, е втория удар го убивам.
Кой е по-важен, врагът или неговото оръжие? — като питаше това,
джуджето показваше с брадвата си как, ако е изправен срещу някакъв
въображаем враг, първо пресича острието на оръжието му, а след това
внимателно забиваше другото острие на брадвата си в гърдите му.
Авитохол повтори въпроса на нибелунга на себе си. „Кой е по-важен,
врагът или неговото оръжие?” Винаги досега българинът беше смятал себе
си за прозорлив човек, който може да вникне във всяка идея, пред която се
изправи. Сега обаче безпомощно повтаряше въпроса и не можеше да
разбере това, което го бе попитал нибелунга.
Докато мислеше, нибелунгът го хвана за ръка и го поведе към една от
пещите. Останалите джуджета като че ли бяха загубили интерес към
жените. Без ред те всички ги последваха.
– Покажи сега как ковеш! — каза джуджето с най-голямата
брада. — Чували сме, че Етцел е велик воин, но не знаехме, че си и ковач.
Въпреки че сега, като се замисля, това е нормално. Ковачите са най-
великите хора! Те са най-добрите воини! Те „раждат“ оръжията. В
оръжията те преплитат душите си.
Въпреки настоятелните подканяния на джуджетата, Авитохол отказваше
да покаже как може да кове, защото знаеше, че ще се изложи. Тогава, преди
години, той самият не знаеше как беше ковал Мечът на хората. Всъщност
почти всичко беше правил Ковендра, а той само бе държал и блъскал с по-
тежкия чук. Българинът знаеше, че ще разочарова ниските хора и не искаше
те да загубят уважението си към него. Той предпочиташе да остане
загадъчен и да го уважават като Етцел, отколкото да се изложи.
Тримата спътници останаха няколко дни в пещерата. Всъщност на тях им

170
беше много трудно да определят времето и ден ли е, или нощ. Като по
команда, по някое време всички джуджета се събираха, сядаха около една
дълга маса и се хранеха с оскъдната храна. Те ядяха най-вече някакви
безвкусни каши или зелени треви, набрани от гората. След това, отново
като по команда, се оттегляха и заспиваха. Понякога на трапезата се
появяваше и по-разнообразна храна. Авитохол беше сигурен, че
джуджетата крадяха храната от хорските къщи. Това обясняваше и
множеството легенди сред немците за духове, за джуджета-злосторници и
пакостници.
Джуджетата се опитваха да накарат Авитохол да им покаже някои от
техниките на коване на Ковендра. Той вършеше това без плам. Отначало му
се струваше, че нищо не си спомня, но колкото повече ковеше, за толкова
повече неща се сещаше. Ковендра отдавна не беше сред живите, така
че Авитохол можеше да разкрие тайната му, а и това за мага вече нямаше
никакво значение. За друго нещо се сети Авитохол. Нибелунгите бяха
отделен народ. Те имаха връзка с тумир, което означаваше, че са подчинени
на българите и в огромната борба между силите на Доброто и Злото са на
страната на Доброто. Можеше ли да ги използва да коват подкови за
армията му? На няколко пъти той се опита да ги научи да коват подкови, но
те повече се интересуваха от мечовете му. При всяка възможност те искаха
да им ги даде да ги видят. След това, без да ги докосват, ги оглеждаха с
възхита, явно впечатлени от качеството и еднаквостта на двете остриета.
Чак сега, когато гледаше блестящите от възхищение очи на мъничките
ковачи, Авитохол си даваше сметка за това, което бяха свършили двамата с
дравида и за майсторството на Ковендра.
В свободното време джуджетата, с най-голямо удоволствие и с нотка на
горделивост, учеха Авитохол на, както смятаха те, „най-доброто бойно
изкуство”. Всъщност те разчитаха на единични силни удари, изпълнени с
голи ръце или с брадвите. Джуджетата бяха много тежки и плътни и
наистина много силни за ръста си. Въпреки това бойните им умения
бяха доста ограничени и по нищо не можеха да се сравняват нито
с уменията на персите и техните „безсмъртни“, нито с уменията на хуните и
Торе, византийците или римляните, да не говорим за българското „Да”.
Авитохол осъзнаваше всичко това, но не казваше нищо. С времето той
трябваше да се съгласи, че уменията на нибелунгите бяха най-подходящи за
техния ръст и тактиката, която използваха в пещера. За това те бяха най-
добре съобразени. Авитохол не можеше да си представи някое джудже в
битка срещу Едекон или Баяр. Това би било смешно, но в пещерите,
закриляни от мрака, когато са много и обграждат враговете, тяхното бойно
изкуство беше най-добро.
Един ден, докато седяха и си почиваха, към Авитохол се приближи

171
Кримхилда. Анна беше подложена на непрекъснати грижи от джуджетата.
Те я почитаха и боготворяха. Към Кримхилда се отнасяха все едно е тяхна
господарка и ѝ се подчиняваха, но към Анна, или както те я наричаха
Нимуе, се отнасяха като към божество.
Самата Кримхилда непрекъснато гледаше да е близо до Авитохол и не се
отделяше от крака му.
– Етцел, искам да ме научиш да се бия с меч!
– Много си малка — вяло отвърна българинът.
– Не ме гледай, че съм малка! Аз съм наречена на една от валкириите! Аз
съм валкирия! — като каза това, тя направи смешна войнствена поза и
гримаса. Вместо да се впечатли и уплаши обаче, Авитохол се изсмя, защото
напъните на малкото момиче да изглежда страшно бяха нелепи и смешни.
– Няма ли да ме научиш да се бия? — попита момиченцето.
– Няма — просто отвърна българинът.
– Някой ден ще те принудя да ме научиш! — съвсем сериозно отвърна
то. — Етцел, искаш ли да видиш това, заради което онези мъже искаха да
ме убият? — без никакъв повод, каза Кримхилда.
Авитохол не изпитваше особено желание.
– Ела! — каза Кримхилда и го хвана за ръката с малката си ръчичка.
Авитохол стана и с неохота последва момиченцето. Досега Авитохол не
беше имал възможност да огледа пещерата. Скоро тръгнаха из някакви
тесни коридори. Според Авитохол се спускаха надолу и навлизаха все по-
навътре в лабиринта от пещери.
– Виждал ли си някога такова нещо? — попита Кримхилда.
След тях се движеха няколко джуджета. Сред тях беше и техният
водач. — В тази пещера се намира най-голямото съкровище на света. В нея
нибелунгите събират всички съкровища на света. Тук има планина от злато.
Скоро навлязоха в една много по-малка пещера. От нея имаше само един
изход, който навлизаше още по-навътре в недрата на земята.
– Това е! — каза Кримхилда. В средата на пещерата имаше купчина от
златни монети, посипани направо върху пода. Те бяха от най-различен вид
и епохи. В центъра на всичко се намираше огромният къс самородно злато,
който хуните бяха донесли в двора на Данкрат за сватбата на Лебед. Освен
него имаше множество златни съдове, чаши, кани, фиали, амфори и злато,
събирано от всички краища на света. Авитохол разбираше това, защото
познаваше някои от съдовете и родината, от която бяха донесени. Той
различаваше скитските от гръцките и римски съдове, тези изковани в
Индия от тези направени в Персия. Възхищението на Авитохол беше
предизвикано не толкова от златото, колкото от майсторството и историята,
която тези съдове и произведения на изкуството носеха в себе си.
Българинът не можеше да разбере алчността и любовта на някои хора към

172
златото. Той познаваше колко пагубен ефект може да има то и как при вида
му повечето хора оглупяваха, ставаха празни отвътре и съвсем
изпростяваха. Златото имаше силата да изважда на показ най-лошите
страни на всеки човек. Не случайно много от войните, кръвопролитията и
убийствата бяха ставали именно заради него. Може би златото и виното
бяха най-големите убийци на света. Те бяха отнели повече човешки животи
от болестите и войните.
Златото действаше и по друг начин. Авитохол беше забелязал, че Атила не
се впечатляваше от самото злато, а от властта, която то можеше да му
донесе. Той и повечето владетели виждаха в златото възможността да имат
войска, да побеждават и да удържат и увеличават властта си. По този начин
златото стоеше в основата на много от другите човешки пороци, не само на
скъперничество. В основата на жаждата за власт отново стоеше то и властта
можеше да се измери единствено със злато.
Авитохол наблюдаваше съкровищата пред тях, но мислеше за други неща.
Опитваше да си представи армията, която можеше да наеме с това
богатство, но тази картина непрекъснато бягаше от очите му. Друго
видение беше изместило това. Той начело на българския боен
строй — саракт. Авитохол не желаеше да ръководи армия от наемници, а
мечтаеше да застане начело на българския боен строй. Зад гърба му да
стоят българи. Хора, които искат да воюват заради орендата,
заради смисъла на живота си. Наемници не му трябваха.
Авитохол си спомни, че веднъж вече бе стоял пред българския боен строй.
Тогава той беше туглу. Спомни си вихрушката, направо усети туга, който
държеше в ръката си. Сети се за българите и техния боен вик...,
изгряващото слънце и огнената пътека над степта...
Българинът беше затворил очи, за миг само почувства повея на вятъра по
коравите си бузи. Той веднага отвори очи. Знаеше, че ако продължи, скоро
вихрушката ще се появи и отново щеше да извика змея в себе си, а не
искаше да прави това.
Добре че се спря навреме, защото, когато отвори очи, видя изумените
погледи на нибелунгите.
– Размечтахте ли се? — попита джуджето водач, което явно не беше
разбрало добре какво се случва и бе помислило, че Авитохол се е отдал на
мечти за това какво би правил с цялото това злато.
– Ние събираме златото на света и го пазим, но в същото време се
опитваме да произведем още злато. Това богатство никога няма да напусне
тази пещера!
Авитохол гледаше огромния къс самородно злато. Тогава той бе направил
знак към бургундския владетел, но той не го беше изтълкувал правилно.
– Вие ли донесохте този къс злато, владетелю Етцел?

173
 Авитохол кимна с глава.
– Откъде го взехте?
Авитохол реши да не отговаря, вместо това попита:
– За какво ви е тогава това злато?
Джуджето явно не искаше да отговаря. В това време Авитохол се
опитваше да си спомни всичкото злато, което бе видял в двора на
индийския махараджа. Беше му ясно, че това не е цялото злато на света, но
за себе си се опитваше да определи кой от владетелите на света беше най-
богат. Индийският владетел безспорно беше един от най-богатите. В Индия
златото беше на показ. Там дворците бяха украсени предимно със злато.
Златни бяха скулптурите на Буда и останалите божества, а индийките
носеха цялото си злато във вид на украшения по себе си. На краката си те
имаха много дебели, масивни гривни от злато, на пъпа и носа — златни
синджири и халки, а по ушите — безброй различни обици. Дори индийците
носеха много украшения по себе си. Персите също обичаха златото,
макар не толкова, колкото индийците. Яздегерд носеше на двете си уши
масивни обици във формата на капки. В Персия украшенията не бяха
толкова изтънчени и ювелирни, като тези в Индия, те бяха по-масивни и
тежки, но не по-малко красиви. Авитохол си спомни големите тежки
корони на персийските шахиншахове. Много злато имаше и в Египет, то
беше старо, събирано още от фараоните и египетските жреци от най-
дълбока древност. Византийският двор сигурно също имаше много от
благородния метал. Империята на василевса се крепеше от златото.
Източната империя на Рим беше по-богата и Теодосий II явно разполагаше
със златото на всички източни провинции. Разбира се, трябваше да има
много от него и в Рим. Градът е бил столица на Западния свят в
продължение на хиляда години, през това време всички съкровища са се
стичали в метрополията. Не можеше сега да не е останало много от златото
там. Хуните също събираха злато. Те облагаха с данъци Рим и
Константинопол и вземаха почти цялото злато, което тези две империи
можеха да произведат за година. Така че може би голяма част от
благородния метал в момента се намираше под ръката на Руа и неговия
ковчежник Скот. Хунолд беше ковчежник на Данкрат, къде ли се намираше
сега? Той обаче едва ли имаше повече злато от останалите империи, които
Авитохол познаваше. Авитохол беше чувал и за това, че в империята Чан
не уважавали златото толкова много, колкото на запад. В Персия беше
разпитвал Бао Циен, Гъ Хун и Баогу за това. Те му бяха разказали, че
китайските императори — синовете на дракона, ценели най-много небесния
камък — нефрита, а златото по-малко. Това обаче не им пречело
да притежават огромни количества от благородния метал.
– За какво мислите, господарю Етцел? — попита джуджето.

174
 Авитохол им разказа за дворовете, които бе посетил, и за това, което беше
видял там. Джуджетата го гледаха с широко отворени очи. Кримхилда също
приседна и беше „впила” в него големите си детски очи. Нибелунгите
питаха най-вече за оръжията и златото, а Кримхилда — за дрехите на
принцесите, за поезията и науката за любовта. Авитохол, разбира се, се
опитваше да не навлиза в големи подробности.
Накрая той попита:
– Накъде води онзи изход? — и посочи към дъното на пещерата.
– Всяко съкровище си има пазач. Повечето пазачи на съкровища са
дракони. Затова много хора смятат, че драконите събират златото на света,
но това не е така. Хората го трупат, а драконите са само негови пазители.
Това съкровище също си има пазач. Освен нас, там в дъното на пещерата
живее същество, което е самото Зло. Когато съкровището е в безопасност,
то спи и не излиза.
– Какво е това същество? — попита Авитохол.
– Не сме го виждали от много години.
– То дракон ли е?
– Да. Дракон е, наричаме го Хьоген, но някои народи го знаят като
Фафнир.
– А ти как се наричаш? — попита най-накрая Авитохол.
– Моето име е Албрих — каза джуджето-водач. — Някога виждал ли си
такова нещо? — попита нибелунгът.
– Златото не ме впечатлява много — отвърна Авитохол.
– Не, говоря ти за пещерата и коридорите, които са като лабиринт.
Авитохол беше влизал и сам бе успял да се измъкне от големия египетски
лабиринт. Той си спомни зухосите и космите му настръхнаха. Тъпите,
безсловесни чудовища всяваха много повече ужас в душата му, отколкото
тези джуджета. Авитохол обаче не каза нищо. Кой знае, можеше
драконът Хьоген или Фафнир да е някакво страшно същество. Авитохол
искаше час по-скоро да напуснат тази пещера. Не желаеше да разбира какъв
е нравът на Хьоген.
– Е, Албрих, нека се връщаме! — каза Авитохол. В този момент обаче в
пещерата се разнесе силен тътен и земята под краката им се разтресе.
Авитохол си спомни Дионисиевото прорицалище в сърцето на Родопа
планина. Това беше земетресение. Той знаеше, че недрата на всяка планина
са живи. Дали в основата на всяка планина не спеше един дракон?
Дали това, че бяха дошли да видят съкровището, не бе разбудило спящия в
пещерата дракон? Авитохол понечи да се обърне и по най-бързия начин да
напусне пещерата със съкровищата. Вече съжаляваше, че бе дошъл до тук,
за да ги разгледа. И без това не се впечатляваше от злато и съкровища.
Искаше да напусне пещерата, но това не беше възможно. Тресящата се

175
под краката му земя го подсичаше и му беше трудно да остане прав, камо
ли да напусне това място. Той се просна върху студените, влажни камъни,
които представляваха пода на пещерата.
– Кой си позволява да буди Хьоген? — чу се силен глас, който Авитохол,
а и останалите не можеха да определят откъде идва.
Силата на труса намаля. В този момент Албрих се окопити и каза:
– О, велики Хьоген, ние сме! Дошли сме да видим златото! Не сме
похитители.
– Сред вас има непознати. Единият от тях е дракон — каза гласът.
Авитохол настръхна при този глас. Това беше по-скоро съскане и триене
на люспи, отколкото нормален човешки глас. Авитохол беше сигурен, че
неговата същност на змей и вихрушката бяха разбудили спящия Хьоген.
Тъкмо когато очакваше съществото да поиска от нибелунгите да го
предадат, гласът насочи разговора в друга посока.
– В пещерата се намира Нимуе — каза той.
– Така е — съгласи се Албрих.
– Доведи я! — каза гласът.
Албрих се изправи на късите си криви крачета и заприпка към изхода,
през който бяха влезли.
– Кой е драконът тук? — попита гласът.
– Аз — призна си Авитохол, понеже не знаеше какво да прави. Албрих го
нямаше до него, Кримхилда беше много малка. Авитохол не искаше Анна
да влиза в пещерата. Той носеше отговорност за нея и за малката рижа
бургундска принцеса. Нямаше представа какво същество беше Хьоген и
дали ще може да защити двете момичета от него.
В този момент Авитохол се опита да се изправи и да погледне по посока
на гласа, за да разбере какво беше съществото, което разговаряше с него.
Не успя да го стори. Още докато се изправяше, го заслепи силна светлина.
В този момент сиянието, което осветяваше залата, стана още по-силно.
Очите на Авитохол се присвиха. Скоро разбра защо бе станало така.
От другата част на пещерата беше влязла Нимуе. Пред нея
ходеше джуджето Албрих. Около Нимуе имаше огромно
заслепяващо сияние. Сиянието на Хьоген обаче беше дори по-силно от
нейното. Авитохол осъзна, че присъства на невиждана среща. Двете
същества щяха да се сражават. Те не бяха нормални същества. Той самият
не знаеше дали те светят във всички светове, или погледът му се бе
прехвърлил в света на сенките. Авитохол държеше очите си приковани към
двете сияйни същества, които се носеха над земята. Те летяха във въздуха,
като се движеха едно срещу друго. Авитохол очакваше сблъсъка със свито
сърце. Дали нибелунгите и Кримхилда виждаха това, което и той? Най-
накрая Хьоген и Нимуе се изправиха един срещу друг. Сиянието стана

176
толкова силно, че очите го заболяха. Той едва издържаше да задържа
погледа си в тази посока. Изведнъж настъпи взрив. Двете светещи същества
се бяха слели, но това не беше сблъсък. Те се прегърнаха. Авитохол чу
думи. Отначало не можеше да разбере на какъв език са. Той се взираше с
присвити очи и се опитваше да разбере какво става. Не! Нямаше грешка.
Пред очите му в огненото кълбо две фигури на момиче и стар мъж се бяха
прегърнали. В следващия миг до ушите на българина достигнаха думи,
произнесени на български.
– Авитохол, ела!
Той не вярваше на ушите си, затова остана все така седнал. Освен това не
беше сигурен, че краката му го слушат и ще успее да се изправи.
– Авитохол, ела! — повтори по-високата фигура. В този момент тя махна
към него и Авитохол разбра, че това е мъж, наметнат с пелерина с качулка.
Такива дрехи той беше виждал. Авитохол бавно се изправи и като
сомнамбул тръгна към огненото кълбо.
– Кой си ти? — промълви той, но устните му не се размърдаха. Това той
произнесе с вътрешния си шамански глас.
Анна и мъжът отвориха ръце и го приеха в обятията си. Авитохол беше
изумен. Мъжът пред него беше Бероес. Авитохол не можеше да повярва на
очите си и не проумяваше какво беше това, в което участваше.
– Учителю — промълви той, — мислех, че сте дракон.
– Знам. Ти помисли, че съм Хьоген.
– Вие ли предизвикахте земетресението?
– Ние сме специални хора. Понякога около нас се случват странни неща,
които не можем да обясним. Около някои се появяват вихрушки, около
други — вълни, ветрове или светкавици. Това са неща, които не могат да
бъдат обяснени. Това са проявления на орендата и божествената благодат.
За тези неща обаче ни питат обикновените хора. Не очаквах ти да ме питаш
за това.
В следващия момент Авитохол отвори очи и видя, че тримата: Бероес, той
и Анна, са застанали в средата на пещерата, близо до огромната купчина
със скъпоценности и големия къс самородно злато, и се бяха прегърнали.
Едва сега нибелунгите се размърдаха.
– Мерлин, — прошепна Албрих, — господарю Мерлин, повелителю на
драконите!
Тримата тръгнаха да излизат. По реакцията на нибелунгите Авитохол
разбра, че Мерлин е приет съвсем нормално в тези пещери. Нибелунгите
въобще не се учудиха на неговото присъствие тук. Те по скоро го смятаха
за пазител на Хьоген. Авитохол така и не разбра има ли въобще дракон в
дълбините на пещерата. Бероес повече не отрони и дума по този въпрос.
Тримата, обградени от джуджетата, скоро се върнаха в голямата пещера.

177
 Тази вечер нибелунгите дадоха празненство в чест на Мерлин. По някое
време Албрих се изправи и стъпи върху масата. Всички джуджета, насядали
около масата, се смълчаха.
– Днес при нас — каза Албрих — са най-важните хора в света. Тук е
Кримхилда, която някой ден може би ще бъде владетелка на тези земи. Тя
ще бъде отгледана от нас, по настояване на Мерлин. Ние ще я пазим.
Мерлин иска да я обучава и един ден тя да стане велика владетелка и
магьосница. Тук е Нимуе — владетелката на Авалон, тази, която води
цялото небесно войнство, владетелката на нимфите и всички горски
същества. Най-силната магьосница в света. При нас е и един от най-
великите владетели на света в момента, един от най-великите
воини — Етцел.
Авитохол беше потресен от това, което Албрих каза за Анна. Той
познаваше Бероес много добре, но не очакваше да чуе всички тези думи за
сестрата на Баяра. Кога момичето се бе издигнало толкова много в света на
келтите?
Пиршеството продължи. Албрих пийна малко повече вино. По някое
време той започна да хвали своите бойни умения. През цялото време
говореше за някакво „наметало-невидимка”6. Това наметало можело да го
предпазва от погледите на обикновените хора.
С напредване на вечерта Албрих ставаше все по-разговорлив. Съвсем
скоро той призна, че всъщност няма никаква мантия-невидимка. Със
съществуването на тази мантия хората си обясняваха това, че почти не
виждаха. Всичко това се дължеше на уменията на ниските човечета да се
прикриват и маскират. Освен това повечето битки те провеждали в тъмното
и в пещерата.
– Това е моето „наметало-невидимка” — каза най-накрая Албрих.
Авитохол не се разочарова от думите на дребничкия мъж. Напротив, това
признание предизвика само още повече неговото уважение.
На следващия ден Авитохол, Бероес и Анна напуснаха пещерата на
нибелунгите. Авитохол се раздели е Албрих и народа му като е приятели.
Кримхилда остана при джуджетата, които щяха да се грижат за нея, да я
пазят и възпитават. Тя никак не беше доволна от това и умоляваше
Авитохол да я вземе със себе си и да я учи на бойното си изкуство. „Аз съм
валкирия!” — викаше Кримхилда и заемаше смешните си пози. Когато най-
накрая разбра, че Авитохол няма да се „огъне”, тя започна тихо да
проплаква молбите си.
Авитохол и Анна яздеха Аспа и Парвати. Анна беше прекрасна. Като

6
Тази легенда в българските приказки се е видоизменила и съответства най-много на
„шапката-невидимка”. Легендата на нибелунгите за плащ, който прави хората
невидими, е намерила отражение в приказките и сказанията на почти всички народи.
178
истинска българка, тя яздеше великолепно, но в ездата ѝ имаше и нещо
друго. То беше ефирно и леко, приличаше му на нещо, което вече беше
виждал. Авитохол притвори очи. Изведнъж видя Таис. Хетерата, носеща се
върху някой от лектофаестите7 на Бахрам. Сега тя обаче яздеше
Парвати. Таис също обичаше да язди кобилата му. Дали Парвати усещаше
разликата между двете жени? Авитохол вече беше сигурен, че Анна скоро
се е виждала с Таис и именно от нея е постигнала посвещението си.
Трябваше да поговори с нея, да я попита.
Българинът продължаваше да наблюдава изящната лека жена върху гърба
на прекрасната бяла Парвати и не можеше да не изпита възхищение. Като
гледаше развяващите се ефирни дрехи, на Авитохол не му беше трудно да
си представи Анна като предводителка на горските духове, елфите и
другите същества. Ето какво бяха елфите. Може би на запад това беше
някакъв отглас от посветените и жриците.
Докато Авитохол и Анна яздеха, Бероес ходеше и отказваше да се покачи
върху гърба на кон. Това караше Авитохол и Анна да яздят по-бавно и да
изчакват мага.
Българинът се движеше бавно и несигурно из гората. Той се опитваше да
си спомни пътя, по който бяха пристигнали, но му беше много трудно.
Предният път бяха минали от тук водени от Кримхилда, освен това беше
нощ. Мина много време преди пред погледа на тримата да се изправят
величествените каменни стени на Вормс. Тримата влязоха в града и
се насочиха към двореца. Когато отсядаше в този дворец, Авитохол всеки
път заемаше една и съща стая. Сега той се насочи към конюшните, за да се
погрижи за конете, а Анна и Бероес се отправиха към покоите му. Там Анна
щеше да помогне на стария маг да се настани.
След като нахрани конете, Авитохол тръгна към покоите си. Тъй като
допреди малко се беше грижил за конете, той се беше разгорещил, беше
смъкнал качулката си и се движеше из коридорите на замъка като Атила. В
този момент пред него се появи Орест. Авитохол си спомни, че предния път
ромеят искаше нещо да му каже. Какво ли беше то? Дали той не го беше
разкрил? Авитохол се опита по най-бързия начин да вдигне качулката
си, но Орест го беше видял и, като се изправи пред него, каза:
– Няма смисъл да се криете. Аз ви видях. Знам всичко.
– Какво знаеш? — попита Авитохол.
– Един от вас не е Атила. Вие сте двама. Не знам кой кой е. Не съм
сигурен с кого от вас направихме обиколката из Индия, Персия, Египет и
Тракия. Дори не знам един и същ ли е бил. Искам отговори.
– Добре — каза Авитохол и се опита да мине покрай него. Орест обаче
прегради пътя му.
7
лектофаести — „ослепително бели“ коне
179
 – Ти кой си?
Авитохол отметна качулката си, изгледа Орест така, както би го направил
Атила, и каза:
– Аз съм Атила.
Орест го погледна изумен. Личеше си, че не вярва на нито една негова
дума. Авитохол не искаше да разкрива тайната пред ромея, преди да е казал
на Атила. Досега за тях двамата знаеха само Олджибай, Баяра и Анна.
Авитохол смяташе да се прибере в покоите си. Изнуреното му тяло
копнееше за почивка, сега обаче това се отлагаше. Ако отведеше Орест към
покоите, там той щеше да види Бероес и да се изненада, както и да разбере
кой е той. Затова българинът наметна качулката си и тръгна да търси
Атила. Денят вече преваляше и скоро щеше да настъпи вечерта. Очите на
Авитохол се притваряха. Не след дълго го откри. Атила и останалите
членове на хунското командване бяха насядали около дългата маса в
тронната зала. Авитохол седна до брат си, който внимателно го поздрави,
след това го хвана за ръката. Това беше сигурен знак, че Атила иска да
разговаря с него. Авитохол не знаеше какво да прави. Хунът
обаче продължи да стиска предмишницата му и, без нищо да казва, показа,
че иска Авитохол да го последва. След това, без да го изпуска, Атила го
поведе към едно тъмно кътче на залата, където имаше множество колони,
които ги скриха от погледа на насядалите мъже. Олджибай ги следваше, но
явно Атила му направи някакъв невидим знак, защото, когато
стигнаха колоните, монголецът се спря и ги остави сами.
– Какво става? Къде беше? — трескаво попита Атила.
– Нищо. Наложи се да напусна замъка — отвърна Авитохол. — Какво се е
случило, защо ме домъкна до тази колонада?
– Исках да ти кажа нещо. Последния път, помниш ли?
– Какво последния път? — недоумяваше Авитохол. Той не можеше да
разбере какво се беше случило. Първите мисли, които минаха през главата
му, като го видя толкова разтревожен, бяха, че се е случило нещо лошо с
Баяра или Ирник. Сега обаче разбираше, че не беше това. — Какво
последния път? — попита Авитохол, като притесни Атила, който явно не
можеше да открие думи, с които да каже това, което го интересуваше.
– Помниш ли последния път, в който ме докосна? Тогава Н'Анна правеше
някакво предсказание.
Авитохол се сети.
– И какво?
– Тогава аз имах видение. Това е нещо, което виждам вече няколко пъти.
Българинът разбра, че брат му е обсебен и развълнуван от това, което му
се беше случило. За Авитохол, който от малък беше обучаван за шаман и
беше имал много пъти видения, разказът на Атила не беше кой знае какво,

180
но все пак от уважение към него го изслуша.
– Вече няколко пъти аз виждам себе си и теб, но сме някак си
малки — Атила заговори като в транс. — Не сме в никой от световете,
които познавам. Тези мои видения са в някаква непозната земя. Там, пред
всеки един от нас, стоеше по един огромен воин, облечен в пълно бойно
снаряжение. Аз стоя пред моя воин, а ти — пред твоя. Отначало виждах
моя воин. Очаквах той да е облечен като хун, но не беше. Лицето му
беше красиво, без белези, като на български владетел, косата му бе
неподстригана. Аз наблюдавам този воин и осъзнавам, че трябва да бъда
внимателен, да огледам с подробности воина великан пред мен и аз го
правя. Първото нещо, което виждам, са неговите очи, после прическата, а
след това обръщам внимание на това, че великанът не носи хунско
въоръжение, а българско. Това ме учудва всеки път. Отначало мислех,
че този образ е плод на гузната ми съвест. Тогава обръщам поглед и по
същия начин оглеждам воина пред теб. Той също е с българско въоръжение
и лицето му не е наранено.
Тези двама воини са огромни и си приличат като две капки вода. Знам, че
по някакъв начин ние сме свързани с тях, но нещата не са прости. Нещо в
мен ми казва, че великанът пред мен е мой приятел, но в същото време той
не е безопасен за мен. Аз изпитвам доверие към този алп, но знам, че ако
направя само една грешна стъпка, крачка или жест, той ще ме убие. Нямам
представа откъде, но знам, че е така. Това ми нашепва моето тяло, моята
същност. Усещам, че трябва да му се доверя, но в същото време и да се пазя
от него. Тази скрита заплаха и огромната мощ на воина аз чувствам през
цялото време. Когато съм изправен пред него, като че ли вече не съм онзи
Атила, който може да предизвика всяко същество от света на хората. Там аз
съм малък и не притежавам тази сила.
След това двамата започват да се движат. Аз мога да осъществявам
контрол над воина пред мен, но в същото време не съвсем. Той има
свободата да се движи, макар че и аз мога да му въздействам. Обаче не знам
нито как да го направя, нито доколко мога да го контролирам. Знам обаче,
че през цялото време двамата с него имаме някаква връзка чрез мислите си.
В следващия момент моят и твоят воин започват да танцуват някакъв
непознат, древен и величествен танц. Това е някакъв боен танц на войната.
Опитвал съм се да го контролирам, но не мога. Както танцуват, движенията
им постепенно преминават в размяна на удари и битка. Двамата се бият без
оръжие, като българи. Те са като огромни воини и в моето съзнание
придобиват чертите на Баяр и Грот. Всеки път пред очите ми като че се
развива все една и съща битка, онази, която като деца двамата с теб
наблюдавахме. Разбира се, двамата воини се бият различно при всяка своя
среща, но движенията им са като от българското бойно изкуство. Как се

181
казваше?
– „Да” — прошепна Авитохол, без да прекъсва брат си.
– Да. Сигурен съм, че воините се бият с техниките на „Да”. Авитохол,
кажи ми какво означава всичко това! Защо всеки път все това видение се
разкрива пред очите ми? Последният път, когато наблюдавахме Н'Анна и
ти ме хвана за ръката, видението беше много силно.
Авитохол много добре знаеше кои са тези воини. Те дълго време бяха
негови Съюзници. Те двамата бяха свързани по някакъв начин с Ерлик кан,
но Авитохол не можеше да разкаже всичко това на брат си.
– Това много прилича на някакво шаманско видение — каза Авитохол.
Това обяснение явно се хареса на Атила и той каза:
– Трябва да говоря с Н'Кара или Н'Анна, за да ми го разтълкуват.
Авитохол знаеше, че нямаше човек, който по-добре от него да може да
разтълкува видението на Атила, но нищо не каза. Думите на брат му го
успокоиха. С Баяра или Ирник не се беше случило нищо лошо. Авитохол си
отдъхна. Атила вече беше взел някакво свое решение и бе излязъл иззад
тъмния ъгъл на колонадата. Той се бе насочил към мястото на масата,
където бе седял допреди малко. Олджибай го последва. Авитохол се
движеше най-отзад. Орест бе останал на масата и беше взел една чаша, в
която бургундските прислужници му наливаха вино.
Докато се придвижваше към масата, Авитохол се сети за последното
видение. Той много добре си го спомняше. Тогава в неговото видение
двамата воини, Съюзниците на Атила и Авитохол, не се биеха, а само
танцуваха някакъв странен боен танц. Защо във виденията на Атила
техните Съюзници всеки път се биеха и то с „Да”? Защо двамата братя
имаха различни видения, след като Съюзниците им бяха едни и същи?
Авитохол трябваше да намери отговори на тези въпроси. Сега обаче
нямаше време за това.
Атила и Авитохол седнаха на местата си. Българинът искаше да продължи
разговора си с Атила. Той знаеше, че всички мъже, насядали около масата,
са заети с разговори помежду си и никой няма да им обърне кой знае какво
внимание. Авитохол се наведе към ухото на Атила. Брат му погледна
към Олджибай. Монголецът не изчака повече знаци, а веднага се приближи
и застана зад тях, така че никой да не може да се приближи и да подслуша
разговора им. Атила сигурно си помисли, че Авитохол ще му разкаже нещо
за видението му. Вместо това българинът започна да говори за съвсем
друго нещо. Сега само четиримата чуваха думите на Авитохол. Олджибай
също слушаше думите му, но с нищо не показваше, че чува или разбира,
това, което Авитохол говореше.
– Атила, Орест разбра нашата тайна и ние трябва да му
я разкрием. — след това, без да дочака потвърждение от брат си, Авитохол

182
се обърна към Орест и каза: — Това е голяма тайна, която трябва да пазиш!
Ако с Атила разберем, че си я разкрил, веднага ще те убием! Ние сме братя.
Орест изглеждаше изумен.
– Откога?! — питаше той. — Откога сте се сменили?
– След битката с българите — отвърна Авитохол.
– Значи в Тибет съм бил с вас, а не с Атила?! — изумен попита Орест.
– В Тибет, Индия, Персия, Египет, Константинопол, Филипопол бяхме
заедно.
– Нима?! — отвърна Орест. — Но нали „черните конници” ви
преследваха?
– Те не преследваха Атила. Каганът Руа ги бе изпратил за мен — каза
Авитохол.
След това мъжете продължиха да говорят. Едекон обаче започна да
проявява интерес към разговора им, затова скоро Авитохол и Орест
заговориха за виното. Според Авитохол Орест прие с голяма лекота вестта
за това, че е бил с него при обиколката им из света.
– Аз знаех — каза Орест, но си личеше, че не беше много сигурен. — През
цялото време чувствах, че има нещо.
Авитохол и Орест се отдадоха на спомени. На българина му се стори, че
той го изпитва като че ли да провери дали наистина е бил с него. Скоро
двамата заговориха за Персия и Бахрам, за лова в блатата. Ромеят си
спомняше за всички вина, които бе изпил през обиколката им из света. За
вината в Персия, Ктесифон, Вавилон, в кръчмите, в които бяха прекарали
безсънни нощи с принц Бахрам. После си спомни виното в Александрия и
Едфу. Атила прояви истински интерес към разговора за виното.
– Аз искам да направя най-доброто вино в света — разпален рече хунът.
– Най-доброто вино. Всички народи искат да създадат най-доброто вино.
Персите, гърците, египтяните, сирийците, кипърците, хората от Крит,
всички търсят тайната на най-доброто вино. Дори народите на Запад се
опитват да направят хубаво вино. Затова римляните започнаха да садят
лозите си по южните склонове на Апенинските планини, галите
също отглеждат лози, разбира се, тяхното вино въобще не може да се
сравнява с древните кипърски, тракийски и гръцки вина, но все пак и те се
домогват до това да направят най-доброто вино. Как вие, Атила, ще
направите най-доброто вино, когато другите народи от хилядолетия търсят
начин да го сторят?
– Ти ще ми помогнеш — не на шега рече Атила.
– Аз?! — изуми се Орест.
– Ти си обиколил целия свят. Поне Авитохол така ми е казвал. Пил си от
всички вина по света. Кое вино е най-доброто според теб?
– Най-доброто вино, което съм пил, това признаха дори в най-далечната

183
точка на Горен Египет — Едфу, е тракийското. То се прави от най-малките
гроздчета, които растат в сърцето на Родопа планина, там покрай
светилището на Дионисий. Това вино е най-скъпото и най-доброто в целия
свят. Разбира се, ако харесваш силно, препълнено с аромати на
горски плодове вино, събрало в себе си соковете на живота, изтеглени от
недрата на планината. За хората, които харесват силни вина, то е най-
доброто. Но не всички го харесват и могат да го понесат, и не при всеки
повод може да се пие такова вино.
– Това вино вече не съществува — намеси се в разговора Авитохол. Пред
очите му бяха рушащите се стени на прорицалището на Дионисий. — Вече
го няма светилището, няма ги жреците, които могат да го приготвят. То се
правеше от мъж и жена, жрец и жрица, Тракархис и Манто, които се
сливаха, за да се получи виното. То беше създадено от тях, докато бяха
завършено същество, за други завършени същества. Онова вино не беше за
пиене, а за специална церемония и за пророкуване. То беше по скоро зейла,
а не ойлус. Вече няма кой да направи такова вино. Няма ги хората, няма я
дребната лоза, която се стелеше по земята, няма го онзи бог, заради който
се правеше.
– Какъв бог? — попита Атила видимо заинтригуван.
– Дионисий или Бакхус е бог на виното. Това вино се създаваше в храма
на Дионисий.
Орест поклати разбиращо глава. Личеше си, че много добре знае кой е
Дионисий или Бакхус.
– Нормално е виното в храма на бога на виното да е най-
доброто — отвърна Атила.
Думите на Авитохол изведоха двамата мъже от разговора, който водеха.
– Дори да е така, дори повече такова вино да не бъде направено, все пак
това беше най-доброто вино, което съм пил. Все някъде ще е останал
запечатан съд с такава напитка — каза Орест.
– Знаете ли още нещо за това вино? — попита Атила. В очите му се
виждаше блясък и готовност да накара своите пазачи да открият от това
вино. Вместо Орест, отговори Авитохол, който явно знаеше повече за
специалното вино даже от ромея.
– Това вино не беше обикновено. То беше гъсто като съсирена кръв. В
него имаше много сила. То се правеше от онази малка лоза, чиито плодове
са не по-големи от плодовете на боровинки. Тази лоза беше специална, тя
растеше високо в планината, толкова високо, колкото друго грозде не
можеше да вирее. Времето горе беше сурово и сменяше настроенията си
постоянно. Там валеше по шест-седем пъти на ден и това не беше като онзи
дъжд, който валеше в равнината. Там дъждът винаги беше съпроводен с
ураганен вятър, гръмотевици, с бури и вихри. Когато печеше слънце, то

184
прежуряше и изгаряше всичко. Там зеленината избуяваше и беше
силна като живота. Може би затова онова грозде беше такова. Много
гроздчета трябваше да се съберат, за да се направи една чаша вино.
Говореше се обаче, че в това вино жреците на Сабазий или Дионисий
слагали специални билки от Родопите и мед, събиран в недрата на
планината. А пчелите влагали в този мед билки, които предизвиквали
видения, затова всеки, който опиташе от това вино, изпадаше в състояние
на екстаз.
Смята се, че благодарение на този еликсир Орфей постигал екстатичните
си състояния и извършил пътуванията в аида, в подземното царство. Чрез
него тракийските царе и посветените изпълнявали мистериите си.
Атила слушаше с широко отворени очи.
– Аз съм бил в Тракия — каза той.
Орест се сви, защото може би знаеше какво ще каже.
– Да, хората там още си спомнят това.
– Планината на юг от Филипопол се нарича Арбат.
– Така е — каза Авитохол. — Ние ѝ казваме така, но местните я наричат
Родопа. Филипопол е най-големият град на Тракия, той се намира най-
близо до прорицалището.
– Ще изпратя хора до прорицалището да открият и вземат от това вино
или от лозите.
– Прорицалището беше разрушено от земетресение, то вече не
съществува. Не ходи там!
– Не ходете там, Атила! — каза и Орест. Авитохол разбра защо той каза
това. Имението на Татул, бащата на Орест, беше съвсем близо до
Филипопол, там, в подножието на Кендрисийския хълм. Орест не искаше
интересът на Атила към виното да донесе ново разорение на един от
любимите му градове и на имението.
– Ти защо реши да дойдеш до тук? — каза Атила, като чу последните
думи на Орест. — Нали беше в Рим?
– Да, в Рим се ожених за една от придворните дами на Лебед. Тя се
казваше Мара и е българка. Когато отидохме в Рим, с брат ми Констанций
най-после се събрахме с баща ми Татул. Вие може би сте си помислили, че
ще остана в града. Аз обаче вече не мога да живея в град, след обиколката с
вас — като каза това, Орест се обърна към Авитохол. Личеше си, че е
объркан. — Всъщност аз не знаех, че сте двама. Как да ви
наричам? — попита Орест, като продължаваше да гледа към Авитохол.
– Аз съм Авитохол — каза българинът и от раменете му като че се спусна
тежко наметало. Най-накрая бе дошъл моментът, в който щеше да живее
със собственото си име или поне щеше да го прави пред най-близките си
хора.

185
 – Та докато бях в Рим и очаквах да се роди детето ми, Мара прие
християнството и се нарече Мария, а аз разбрах, че вече не мога да живея в
град, на едно място. Аз се влюбих в степта, в широките пространства, в
свободата, в многообразието на света. Липсват ми приключенията, от много
време мислех за това, но не смеех да го обсъдя е жена си. Един ден обаче до
нас пристигна вестта, че Гунтер е убил Лебед, тогава Мария ме накара час
по-скоро да тръгна за Хуния. Тя все още много обича Лебед. Аз обсъдих с
нея желанието да се върна в Хунград, за моя голяма изненада, тя веднага се
съгласи. Тя е българка, затова степта и нея я привлича неудържимо. След
това тръгнах към Хунград, за да попитам мога ли да се върна в
хунския двор, когато се роди детето ми. Току-що пристигнал в двора на Руа
обаче, разбрах, че Н'Анна иска да пътува на Запад. Тъй като повечето воини
и мъже бяха тръгнали на поход към Бургундия, аз бях избран да придружа
младата жена. Руа реши, че присъствието на една толкова силна шаманка
ще помогне на хуните да победят с по-голяма лекота бургундците.
– Къде е сега Мара? — попита Атила.
– Тя е в Рим. Там за нея се грижат брат ми Констанций и баща ми Татул.
– Какво ще правим с виното? — попита по някое време хунът. Личеше си,
че той все още премисляше как да създаде най-доброто вино на
света. — Смятам, че нашите бойци ще станат много по-добри, ако имат
досег до добро вино. Виното дава сила на воините. Тактиката на нашия
боен строй е да нападаме във вихрена атака. Виното дава сили и помага
именно при такъв начин на водене на бой.
Вие, братко Авитохол, дадохте огромно предимство на нашата конница.
Досега обаче аз нямам никакъв принос. Спомних си какво ми бяхте
разказали за сомата и хаомата. Щом индийците и персите ползват
опияняващи напитки и след като виното в тази част на света е както сомата
и хаомата за Изтока, защо ние да не го ползваме? Дълго време премислях и
най-накрая реших, че това може би ще е моят принос към бъдещото хунско
величие. Представете си армия от опиянени хунски воини, виното не само
дава сили, то помага да се забрави страхът от смъртта и притъпява болката.
Авитохол искаше да каже, че виното в същото време замъглява
съзнанието и забавя воините. Това бяха все неща, които българите не биха
одобрили. Авитохол не можеше да си представи учителя му Баяр пил, със
сухи, набъбнали от виното устни, лигавещ се и бърборещ несвързани неща.
Той разтърси глава, за да прогони това невъзможно видение. Баяр и
българите не се уповаваха на никакви допълнителни средства, за да
постигнат бойното си майсторство. Те отричаха сомата и виното. Дори
билки не горяха. В битка те разчитаха на това, което бяха изградили като
умения, те презираха всяко нещо, което замъгляваше ясното съзнание. Дори
колобрите не посягаха към билки, предизвикващи видения. Авитохол

186
разбираше, че Атила се блазни от това да „въоръжи” хуните с вино. За себе
си той знаеше какъв е правилният път, но не можеше да се намеси в
намеренията на хуните. Ако един ден Авитохол можеше да застане начело
на българския боен строй — саракта, тогава той щеше да наложи
отношението си към виното и сомата или хаомата, но това време едва ли
някога въобще щеше да настъпи.
– Виното е живо — говореше Орест. — То живее и диша. Ние,
християните, смятаме, че виното е кръв от вените на нашия бог Исус
Христос.
– Какво искаш да кажеш? — попита изуменият Атила. — Нима наистина
смятате, че във вените на вашия бог е текло вино?!
– Да! — убедено отвърна Орест.
– Аз съм виждал вашия бог изобразен върху кръста. Той е полугол и
толкова слаб, че изглежда все едно никога не се е хранил истински, а какво
да говорим да е пил вино. Вашият бог по скоро никога не е пил вино. Поне
така изглежда.
Значи като пием вино, ние ще изсмукваме силите от тялото на вашия
бог?! — личеше си, че тази мисъл се хареса на Атила.
Докато говореха, мъжете с особена сладост навдигаха чашите. Авитохол
си спомни колко пъти виното бе причината Орест да излага на опасност
мисията им на местата, в които бяха отсядали, и колко пъти му бе
забранявал да пие. Сега обаче ромеят беше спокоен, в лицето на Атила той
бе открил поддръжник и двамата разговаряха и пиеха най-свободно.
Въпреки това сърцето на Авитохол се свиваше от някакво далечно, смътно
безпокойство. Струваше му се, че това вече се е случвало и скоро всички
ще съжаляват за виното, изпито от Орест и Атила.
– Виното е живо същество. То живее и е като живота. В себе си съдържа
всички аромати, цветове, преживявания. То е еликсир. Еликсир на живота.
Това е кръвта на живота — като омагьосан говореше ромеят.
– Може би затова християните го смятате за кръвта на вашия бог.
Авитохол много добре знаеше защо християните смятаха виното за кръвта
на Христос, но не искаше да насърчава Атила и Орест, затова не се
намесваше. Въпреки това той си спомни какво му бе разказвал Бероес за
сомата и хаомата. Арийските народи се деляха на няколко вида. Всички те
с различни напитки предизвикваха екстатичното си
състояние. Средиземноморските народи правеха това с вино, други с бира,
иранците с хаома, а индийците със сома. Може би българите, като най-
старите арийци, бяха единствените, които не използваха никаква напитка.
Орендата в тяхната кръв беше достатъчна и тя им бе изпратена от Тангра,
затова те презираха тези начини и ги смятаха за груби и недостойни.
– Виното отворено днес е едно, утре друго. Отварянето на всеки съд или

187
бутилка е като раждане на виното. А правенето е като зачеване и
отлежаване в утробата на майката — говореше Орест, насърчаван от
вниманието на Атила. — При виното обаче не е като при жената. Детето не
може да стои в утробата на майка си повече от девет месеца, а виното може,
и колкото повече отлежава, толкова по-добро става. Разбира се, не всяко
вино може да отлежава. Има вина, които искат бързо да бъдат „родени” и
да се влеят във вените на хората. Те са бързи вина. Трябва да бъдат изпити
млади и да бушуват във вените, докато още са искрящи и носят огъня на
младостта в себе си. Други вина са мъдри като старостта. Те не бързат
да напуснат този свят и бягат от устните на хората. Те са мързеливи и
лениви, обичат сянката, бъчвата, амфората или бутилката. Такива вина
могат да остареят, при което променят вкуса си и стават все по-добри и по-
добри.
Виното е нещо уникално — като каза това, Орест надигна бокала, който
държеше в ръка. — Тази напитка предразполага към поезия и вади на показ
поета във всеки един от нас. Във виното е заключена цялата истина на
света, ненапразно древните римляни са казали: „In vino veritas” (Истината е
във виното). Не са го казали случайно — при тези думи Орест вдигна
многозначително пръст. Авитохол вече беше виждал тези пиянски жестове,
познаваше ги много добре и се отвращаваше от тях.
– По скоро това означава, че пияният човек оглупява, става досаден и си
разказва всичко, дори когато не са го питали — каза българинът, но думите
му останаха нечути от пиещите мъже. Авитохол бе забелязал, че когато на
масата седят хора, които не пият, и такива, които пият, тези, които пият, се
отделят от останалите с някаква невидима преграда и започват да живеят в
техен си свят, без въобще да чуват останалите. Макар да стояха едни до
други, те не се чуваха и разбираха. В тази тяхна сфера можеше да влезе
само човек, който като тях пие. Пиещите мъже се държаха странно,
разговаряха и се разбираха помежду си, като си намигаха, правеха си знаци
и се държаха като съзаклятници. Постоянно се питаха дали се обичат,
разбират и уважават. Всички тези неща сигурно бяха заключени във
виното, защото това ставаше по един и същи начин, независимо кои бяха
хората и от кои народи произлизаха. Сега Атила и Орест вече се бяха
отделили от останалия свят. Едекон ги изгледа с пренебрежение и
отвращение и престана да се интересува от тях. Авитохол бе принуден да
ги слуша, защото се намираше най-близо до тях. Освен това той внимаваше
двамата да не се изпуснат и да заговарят за нещо, което не биваше да се
разказва на масата.
– Виното е уникално! То си взаимодейства със света. Всяка бутилка, всяка
кана, всяка чаша е неповторима. Има значение всяка глътка откъде е дошла
и кога ще я преглътнеш — като каза това и за да го онагледи, Орест отпи

188
огромна глътка вино, при което адамовата му ябълка подскочи като на
пиле. След това той продължи: — Мигът, в който изпиеш глътката вино, тя
се свързва със света, тя се появява, ражда се в света и веднага се влива в
човека и му дава своя живот. Затова казваме, че всяка капка вино е
уникална. Тя е като живота и е в непрекъсната връзка с времето. Всяка
капка вино трябва да бъде създадена в определено време и да бъде изпита
във времето, което ѝ е отредено. Ако човекът е майстор в пиенето, той ще
знае как да направи вино и как и кога да го изпие.
Атила явно беше впечатлен от думите на Орест. Личеше си, че хунът
никога не се е замислял толкова дълбоко върху тези неща. Авитохол изпита
отвращение. Тези пиянски брътвежи, обвити в псевдофилософия, му се
струваха смешни и нелепи. На няколко пъти той искаше да се надсмее над
многозначителните думи на Орест и над лъжефилософията в тях, но
знаеше, че дори да го направи, пиещите няма да го чуят. Те вече се
намираха в онова състояние, в което пияните могат да бъдат разбрани само
от такива, пили колкото тях. В този момент на тях сигурно им се струваше,
че достигат до небивали дълбини в размишленията си, до прозрения,
неспособни да бъдат постигнати без вино. Отстрани обаче това бяха
досадни пиянски брътвежи. Авитохол знаеше, че това е измамата на
виното. Докато си пиян ти се струва, че измисляш нещо неповторимо,
уникално, с изключителна дълбочина, но това няма нищо общо с
философията, с изучаването на себе си и вникването в собствената си
душа. Неслучайно повечето аскети отричаха виното и го заклеймяваха като
най-сериозен враг, защото създаваше свят на измама и илюзии. Това
индийците наричаха майя. Авитохол проумя, че виното е майя. То бе
измама, създаваща свят на илюзии.
– Всяко вино е като отделен човек — продължаваше да говори Орест. Той
явно бе изпил по-голямо количество вино от Атила и много повече такива
пиянски вечери беше прекарал. „Дълбочината” на неговото пиянско
прозрение беше много по-голяма от тази на Атила. Освен това Орест бе
седял на една маса с хора, врели и кипели в пиенето на вино. Такива, които
бяха смесвали вино с хаома, затова сега той говореше с такъв патос и
вдъхновение. — Не бива различните вина да се смесват. То е все едно да се
смесят душите на няколко човека. Не може да има две души в едно тяло.
Виното зависи от храната и водата. Докато яде, не е възможно човек да
усети храната напълно, ако не я съчетае с вино.
Авитохол искаше да възрази, но само безсилно отпусна рамене. Това, че
се „връзваше” на пияните мъже, означаваше, че слиза на тяхното ниво. Той
замълча и се опита да се успокои, че от тези разговори и дълбоки прозрения
няма да произтече нищо. Българинът беше почти сигурен, че на сутринта
двамата ще се оплакват от „цепещите им се глави” и нищо няма да си

189
спомнят. Защо сега да им се дразни?
– Когато пиеш вино, не ти е нужно дори да ядеш. То дава толкова много
сила, че храна не ти е нужна.
Много народи не дават думичка да се изрече за това виното да се смесва с
вода. Това било обида към божествената напитка. Траките смятали, че това
е присъщо само за жените. Елините обаче обичали да смесват виното е
вода, за да не е толкова гъсто и силно. Затова те били обект на
подигравки от останалите народи, особено от техните съседи — траките.
Докато Орест говореше, Атила повика един от прислужниците. Той
накара момчето да му налее вино, след това с властен глас каза:
– Кой тук е главният виночерпец?
Момчето се стъписа и отначало не разбра думите на хуна. След това
Атила се опита да го попита на немски. Хунът не владееше немски, затова
опитваше някои думи да ги замени е готски. Момчето, силно уплашено,
разбра горе-долу въпроса на Атила и каза:
– Ваше величество Етцел, той се нарича Зинолд и е затворен в подземията.
Атила се изправи и с властен глас нареди този Зинолд да бъде доведен
веднага при него.
Орест още говореше с патос за виното, точно както бе водил пиянските си
разговори около масата на всички места, които бе посетил, когато в
тронната зала влезе някакъв мъж. Отначало той вървеше е плаха стъпка.
– Ти ли си Зинолд? — извика Атила.
Мъжът се стъписа още повече. От притеснение той още по-силно започна
да мачка някаква шапка, която държеше в ръце и съвсем бе загубила
формата си.
Мъжът поклати глава.
– Я ела към нас! Разбираш ли хунски?
Мъжът отново поклати глава.
– Сега искам да слезеш в избите на двореца, но в най-дълбоките изби. Там,
където криеш най-доброто вино, това достойно за владетелската маса, и да
го донесеш тук.
Мъжът сви рамене като че ли не разбираше какво му казваше Атила.
– Искаш да кажеш, че вашият владетел е пил от виното, което всички са
пили? — попита хунът и изгледа строго Зинолд.
Мъжът може би усети, че животът му е в опасност, дори да не разбираше
думите на хуна.
– Владетелю Етцел — каза той на лош хунски, — не ви отговорих, защото
не знам кои изби са разбити и дали от вината на конига Данкрат е останало
нещо.
– Какво искаш да кажеш? — извика Атила. — Че моите воини са крадци?
Ти ни обиждаш. — Очите на Атила бяха кръвясали от виното или от това,

190
че някакъв бургундец, пък бил той и главният виночерпец на Данкрат, си
позволява да му отговаря. Зинолд не можеше да не разбере, че е на миг от
смъртта. Той се обърна и, като се скара на няколко от момчетата,
които бяха застанали около масата, ги поведе пред себе си.
– Зинолд, ей Зинолд — извика Атила. Мъжът се върна. Личеше си, че
хунът бе успял истински да го уплаши.
– Вие, бургундците, имате ли хубави вина?
– Нашите вина и тези на франките са най-добрите в света — без да се
замисля, отвърна главният виночерпец на Данкрат.
– Тук земята е най-добра за отглеждането на лози.
– Какво говориш? — извика Атила. — Тук до мен е най-добрият познавач
на виното в света. Това е Орест. Той е пил вино от софрите на владетелите
на целия свят. Донеси от вашето вино и дано то да е толкова добро, колкото
го хвалиш! Ако не, скоро ще пия от вашето вино, примесено с твоята
кръв, изтекла от отсечената ти глава — като изричаше това, Атила гледаше
Зинолд. Личеше си, че думите му направиха силно впечатление на
виночерпеца. Очите на Атила обаче се смееха.
– Знаеш ли кой пие така вино? — питаше хунският престолонаследник.
– Не знам — отвърна бургундецът. В този момент Атила погледна към
Авитохол и на българина му се стори, че с това го издава пред останалите.
– Българите. Те не обичаха вино, но в малкото случаи, когато го пиеха,
отсичаха главата на своите врагове и оставяха кръвта им да изтече в чашата
с вино. Чувал ли си за българите? — Атила продължаваше да измъчва
Зинолд, като го питаше неща, които беше сигурен, че няма откъде да знае.
– Не, Ваше величество Етцел, не съм чувал за българите.
– Ако не побързаш, ще намеря някой българин и ще го накарам да отсече
главата ти и да я смеси с прокисналото ви бургундско вино! След това ще
дам да обковат черепа ти и да направят чаша от него.
Зинолд се тресеше от ужас. Той стоеше пред Атила и се държеше като
малко дете, което всеки момент ще се напикае. Бургундецът искаше да
изтича и да поведе виночерпците към избите на замъка, за да види какво е
останало от виното пазено там, в същото време не смееше да тръгне, за да
не обиди Атила.
Чак когато Атила направи знак, Зинолд побягна, все едно току-що се бе
сблъскал очи в очи с чумата. Той подритна последното момче, което успя
да достигне, и така показа непоколебимото си желание, ако трябва да убие
някое от децата, но заповедта на Атила да бъде изпълнена и той да остане
жив.
– Бургундците и франките имали хубави вина — повтори Атила. — Ние
ще имаме по-добри вина от тях.
– Вината на юг и изток са най-добрите в света! — намеси се Орест.

191
 Скоро Зинолд и неговите момчета започнаха да внасят най-различни вина
в огромната тронна зала. Избите е вина или не бяха открити от хунските
воини, или имаше тайни помещения, в които главният виночерпец бе успял
да скрие най-ценните вина. А може би Зинолд носеше вина от други
изби? Това никой не разбра, а и не го интересуваше. Хуните бяха доволни,
че виното се лееше по масата като вода. Те се усмихваха съзаклятнически,
защото знаеха защо Зинолд бе толкова прилежен. Атила беше зъл и ако
виночерпецът не се бе задействал, можеше всеки момент да се раздели с
живота си.
Виното първо се носеше пред Атила и Орест и чак след като двамата
направеха знак, то биваше наливано и в чашите на Бледа, Ойбарс и
останалите хуни. Виночерпците много държаха виното да се налива в тази
последователност. Това изнервяше хуните, насядали в края на масата, и те
се опитваха да изтръгнат големите месингови кани от ръцете на момчетата
и сами да си наливат колкото искат.
Орест оглеждаше всяка чаша, след това я помирисваше и едва тогава
внимателно отпиваше.
– Гроздето за това вино е расло на южен склон, набрано е малко по-рано,
преди да е „изпечено” съвсем, и не е събрало сладостта в себе си.
Зинолд беше благодарен за това, че Орест беше истински познавач. Той се
радваше искрено и опитваше по всякакъв начин да му угоди и да му
представи вината по най-добрия начин.
– Опитайте това вино! — казваше Зинолд и наливаше
нова чаша. — Виното, което току-що отпихте, е от север, затова не ви
хареса. Опитайте това!
Орест отпи от новото вино и каза:
– Много добро вино, с лек дъх на горски плодове, сладко е, но не много. В
него има лек дъх на тамян.
Зинолд вече наливаше ново вино.
– Това вино е от няколко области, които се намират на запад от
Бургундия. Там се гледат много лозя.
Орест поднесе чашата към набъбналите си устни и жадно вкуси от
течността.
– Това вино е червено като човешка кръв. Хем е пурпурно, хем искрящо.
Сладко е, но има вкус на мед, а горчивото му е е дъх на борова смола.
Много интересно вино.
Зинолд гледаше ромея с невярващи очи.
– Господарю, вие наистина разбирате много от вино!
– Аз съм пил вино в почти всички дворове на изток.
– Кои народи харесват най-много виното? — попита Зинолд.
Орест вече беше пийнал доста. Той настоя и сипа от виното в една чаша и

192
за Зинолд. След това го накара да пие, въпреки че виночерпецът се
съпротивляваше.
– Най-много го харесват в Персия и Гърция. Вината на Шираз, отглеждани
на юг в Персия, са изключително сладки и силни. Там почвата е песъчлива
и затова гроздето става толкова сладко, а виното — гъсто и сладко.
Шахиншахът на Персия обаче пие винаги от едно и също
вино — хиронското. Много добри вина правят в Кипър. Там гроздето,
небето и морето се сливат във вкуса на вината им.
Авитохол наблюдаваше Орест като омагьосан. Спомените му го пренесоха
в Персия. За миг Атила стана Бахрам, а дворът на Вормс се превърна в
персийския двор в Ктесифон. В душата на българина се разнесе наслада.
Толкова много искаше отново да бъде в Персия, на душата му да бъде
весело и безгрижно, да обикаля света. Всичко това толкова му липсваше.
– Славни времена бяха тези във Вавилон — каза Орест и поклати глава.
Ромеят явно мислеше за същото, за което и Авитохол.
– Славни времена бяха — съгласи се Авитохол. Той каза това не заради
виното, кръчмите и бардаците, а заради Етеменанки и разговорите си с
Шушандук, Бероес, Пещерата на смокинята и любовта си към Таис.
– Тогава бях влюбен — каза Орест, а после се спря. Той може би се сети,
че пред него е мъжът, който по-късно спечели хетерата.
За миг над тази част от масата настъпи неловко мълчание. След малко
Орест продължи със своите проникновени слова за виното.
От одеве Авитохол слушаше толкова добри думи за виното. Орест беше
като някой аед, възпяващ божествената напитка. От неговите устни
излизаха думи по-благи от мед. Българинът се чудеше дали са казани за
напитката, която все така си миришеше на прокиснало. На няколко пъти,
подмамен от хвалбите на Орест, той се навеждаше над чашата, за да
провери дали не му се е сторило, че виното мирише на лошо. Всеки път
обаче повдигаше глава с отвращение. Дори имаше чувството, че в чашата
на Орест има друга течност, но не, там Зинолд наливаше същото вино,
каквото и на останалите. Орест продължаваше да говори все едно
свещенодействаше. Авитохол не вярваше, че той различава вината, според
него ромеят си измисляше. Всички те миришеха по един и същи начин и
бяха толкова противни.
– Това вино има мириса на млада девойка, която е вдигнала полата си и с
босите си крака тъпче презрелите гроздове — продължаваше да говори
Орест. — В остатъчния аромат чувствам миризмата на билки, на чиста
планинска вода. Това не е вино, а еликсир, достоен за шахиншаха.
– Нашият кониг пиеше само такова вино — съгласи се Зинолд.
– Сипете ми от него! — каза Атила и се намеси в разговора на двамата
мъже.

193
 – Виното се различава не само от мястото, от което е брано гроздето, но и
от начина, по който е направено. Годината също има значение. Има години,
в които слънцето е малко и гроздето не може да стане сладко.
– Така е — съгласи се Орест. — В Персия съм пил вино, което е на много
години. То е толкова силно и гъсто, че се лее като зехтин. Разбира се, това
не можеш да го кажеш на персите...
– Защо?! — почти извика Атила. Явно на хунския принц думите на Орест
му бяха много интересни.
– Някога, преди много години, Александър Македонски превзел Персия и
опожарил една от столиците им — Персепол.
Авитохол си спомни, че това той направил след една безкрайна нощ на
пиене на вино и общуване с Таис.
– За да си отмъсти, предишният велик владетел Яздегерд наредил
маслините в цяла Персия да се изкоренят. Персите знаели, че маслиновото
дърво е свещено за гърците и го смятали за дяволско дърво. Да кажеш на
персиец, че виното му се лее като зехтин, е голяма обида.
Думите на Орест явно бяха интересни по някакъв странен начин на
пиещите мъже, защото всички, които ги чуха, се разсмяха.
– Добре че не е решил, че виното, изпито от Александър, е виновно и да
нареди да изкоренят лозята — каза Атила.
Авитохол се пренесе в спомените си, които бяха по скоро като видения.
Пред очите му беше отново Ур и Черният зикурат. Какво беше станало с
демона или чумата, дето бе освободил в оная нощ? После си спомни
всичко, което се бе случило във Вавилон, в Етеменанки, в пещерата. Когато
се върна към разговора, който се водеше на масата, чу ромея да обяснява
на притихналите слушатели, които с всеки следващ миг ставаха все повече
и повече, че виното се смесвало със слюнката на човека и трябвало да се
избира според това каква е слюнката на човек по принцип и в този ден.
Орест твърдеше, че на това го научил самият принц Бахрам Гур, който сега
бил шахиншах на Персия. Авитохол искрено се съмняваше това да е така,
но и не можеше да се закълне, че не е. Можеше ли да знае за какво двамата
са си говорили в безкрайните им пиянски нощи?
Някои от хуните се опитаха да изразят съмнение, че Орест може да
познава шахиншаха на Персия. Подпийналият обаче ромей, засегнат на
чест, започна да сочи към Авитохол и Олджибай и да ги призовава да
потвърдят думите му. Изведнъж цялата маса замлъкна и всички погледи
бяха насочени към Авитохол и Олджибай. Българинът виждаше малките
змийски очички на Едекон вперени в него. Той съжаляваше, че Орест
отново беше пил и така ги излагаше на опасност. Ако признаеше, че са
били в Персия, някой от хуните можеше да се досети нещо. Авитохол не
можеше и да отрича, защото знаеше, че Орест още повече ще се заинати и

194
има опасност да ги издаде. С неохота българинът потвърди, че ромеят се
познава лично с Бахрам Гур и че думите му са истина. Хуните се
разшумяха, явно бяха впечатлени, че ромеят не лъжеше. Повечето от тях
бяха не по-малко пияни от самия Орест. Едекон обаче не беше пил. След
като получи потвърждение от Авитохол, а може би и от Олджибай,
Авитохол не видя това, защото монголецът бе застанал зад гърба му,
Орест изгледа хуните победоносно, а те наведоха глави.
В този момент обаче над масата се извиси Едекон. Той говореше на Орест,
но като змия се взираше под качулката на Авитохол. На българина му се
стори, че той го вижда. Авитохол можеше да се обзаложи, че Едекон ги бе
разкрил.
– Кога бяхте в Ктесифон? — попита Едекон. — По кое време?
Без да се замисли, Орест каза:
– След 422 година по Христа.
– Горе-долу по това време аз също бях там. Ако си бил там, съм те
виждал.
Хуните се заслушаха в разговора между двамата мъже, който ставаше все
по-интересен.
– Атила също по това време беше в Ктесифон.
Авитохол погледна брат си, който учуден въртеше глава.
– Бил ли съм в Ктесифон? — като някой шут питаше Атила.
– Бил си — просъска Авитохол и стисна лакътя на брат си. Атила беше
още по-изумен. Преди малко си личеше, че той се готвеше да се надсмее на
Едекон, но сега си замълча.
– Много лесно мога да разбера дали сте били в Ктесифон и дали познавате
шаха на Персия — каза Едекон.
– Бил съм, разбира се — отвърна Орест. — Нали Авитохол и Олджибай
потвърдиха.
– Те са ти приятели. Кажи, когато беше там, проведоха ли се битки?
Орест си отдъхна.
– Разбира се. Проведоха се битки и аз участвах в тях. Чакай малко! Вие
също бяхте там. В първия ден се бихте... — за миг само Орест спря да
говори, а този миг на Авитохол се стори цяла вечност. Той стана, хвана
настойчиво ръката на брат си и го дръпна в дъното на колонадата.
Едекон беше фиксирал погледа си в Орест и не откъсваше очи от него.
– Къде отивате? — попита той Атила и Авитохол.
– Тук сме — отвърна Авитохол.
Само миг бе нужен на Авитохол да смъкне наметката си и да вземе
желязната корона от главата на брат си.
– Какво правиш? — промърмори Атила. Личеше си, че не искаше да си
сменят ролите.

195
 – Ако не го направя, Едекон ще ни разкрие и ще сме мъртви до
дни — отвърна Авитохол.
Двамата мъже се върнаха към масата. В този момент стъписването на
Орест отмина и той каза:
– В първия ден вие се изправихте срещу Атила — и посочи към Авитохол,
който сега се представяше за Атила.
Едекон беше чакал този момент. Той подозираше нещо или беше обзет от
някакъв дух на отмъстителност, но рече:
– Оттогава никога не сме говорили с теб за това, Атила.
Авитохол беше благодарен, че бе успял да се смени с брат си.
– Не сме говорили — с твърд глас каза той.
– Дойде време да поговорим. Тогава ти защо ме промуши в
гърдите? — каза Едекон.
Авитохол веднага разбра уловката. Тогава той не прободе Едекон в
гърдите. Първият му удар беше в хълбока, а другите три бяха в корема.
Авитохол помнеше много добре всичко. Спомни си отметнатата глава и
откритото гърло на сина на Грот. Тогава той бе видял смачкания му нос и
бе изпитал желание да отсече главата му, но не го бе направил.
После „безсмъртните” го бяха отнесли, бяха го лекували и върнали от
мъртвите. Авитохол съжаляваше, че тогава не бе отсякъл главата на
хунския генерал, ако го беше сторил, сега нямаше да му се налага да
отговаря на тези въпроси. Чак сега осъзна защо воин като Баяр, който иначе
беше добър човек, беше безцеремонен към враговете си. Ако тогава не се бе
поколебал и беше убил Едекон, сега нямаше да съществува тази опасност за
него. И за още нещо съжаляваше Авитохол, че „безсмъртните” бяха толкова
добри лечители. Той беше сигурен, че раните на Едекон са били
смъртоносни. Как елитните персийски воини бяха успели да върнат душата
му от света на мъртвите, не му беше ясно, но едно беше сигурно, че Едекон
е много силен човек и истински воин, щом бе успял да преживее това.
– Тогава не те прободох в гърдите, първият ми удар попадна в хълбока
ти — каза Атила.
Хуните около масата се разшумяха. Личеше си, че не са чували, че Атила
и Едекон са се изправяли един срещу друг. Вероятно дори не знаеха, че
двамата са били в Персия. Авитохол знаеше, че Едекон е мълчалив и след
като се е върнал в Хуния, не е казал нито думичка за това къде е бил и
какво му се е случило. Атила също не е можел да каже нищо, защото нищо
не е знаел. Затова сега хуните научаваха нови неща.
Най-учуден от всички беше Ойбарс, чичото и учител на Атила.
– Кога си ходил в Персия? — попита той и се изправи срещу Атила.
Авитохол го гледаше с твърд поглед, както би го направил Атила.
– Когато се бих с Едекон.

196
 – Защо тогава не спря?! — попита с упрек в гласа си Едекон.
– Извинявам се. Тогава трябваше да победя. Виждаш обаче, че те оставих
жив.
Авитохол лъжеше. Той много добре знаеше, че тогава искаше да го убие и
че хунът беше жив, въпреки усилията му. Едекон сигурно също осъзнаваше
това, защото извика и се опита да обърне масата, която беше между тях. Тя
обаче беше много дълга, изсечена от едно дърво и много тежка.
– Ти искаше да ме убиеш! — крещеше и буйстваше Едекон.
Мъжете се опитаха да успокоят огромния хунски военачалник. В този
момент, за да успокои ситуацията и да отвлече вниманието от Едекон,
Орест прояви смелост и каза:
– Аз също участвах в тези битки, дори продължих до последния ден.
Това също беше истина.
– Едекон, няма как да си ме гледал, защото „безсмъртните” те отнесоха.
Всички ние смятахме, че си мъртъв.
– Така ли беше? Така ли беше? — питаха невярващите хуни.
Сломен, с наведена глава, хунът погледна към Орест и каза:
– Така беше. Мисля, че си спомням, че съм те виждал. Олджибай не си го
спомням, но теб и Атила много добре ви помня.
– Значи потвърждаваш, че думите на Орест са истина? — попита Ойбарс.
– Истина са — потвърди с неохота Едекон.
– Аз наистина познавам шахиншаха Бахрам Тур и съм седял с него на една
маса, така както сега седя е вас — като каза това, Орест се притисна, за да
покаже колко близо е седял до персийския шах. След това започна да
говори как според Бахрам целият свят можел да се представи като от вино
или по скоро, че в света има още един свят, изграден от вината. Техният
аромат и вкус изпълвали света. Ромеят продължи да разказва как са го
учили да оценява виното по първата глътка, по втора и по третата, но най-
добрите вина се оценявали на сутринта.
– Виното е кръвта на месото. Когато ядеш месо, трябва да знаеш какъв е
цветът му. Някои меса имат червена кръв и искат червено вино. На други
кръвта им е по-бяла или прозрачна, затова се ядат с бели вина. Заекът и
рибата имат бяла кръв.
– Не е вярно, и заекът и рибата имат червена кръв — каза един от
хуните. — Аз съм ги виждал.
Другите хуни обаче, които повече разбираха или поне бяха по-малко
пияни, накараха мъжа да замълчи.
Тази безкрайна ода за виното омръзна на Авитохол. По някое време той
искаше да каже, че според него виното е едно от най-големите злини на
земята. То отключваше всички демони в душите на хората. Като се напиеха,
те ставаха тъпи и глуповати или агресивни. Тази течност правеше хората

197
зли и жестоки. Много от лошите дела, особено мъжете, вършеха след като
се напиеха с вино. Все пък българинът реши да си мълчи, защото знаеше, че
думите му ще накарат всички пияни мъже около масата да скочат и да
защитават виното. Той не искаше да участва в спорове. Бероес го бе научил,
че на света няма нищо по-безсмислено от споровете. Спор има, когато
двама души се опитват взаимно да се убедят в нещо, което смятат
за правилно. Когато един човек иска да убеди друг в своето мнение, той не
е готов да приеме неговото мнение. Затова спорът е безсмислен. Всеки
говори своите си неща и не желае да чуе мнението на човека срещу себе си.
Авитохол знаеше, че неговите опоненти ще му обяснят, че виното им дава
прозрение, че ги извисява все едно са в рая и ако го няма „божествения
еликсир”, хората ще намерят нещо друго, което да ги опиянява и да ги кара
да се чувстват по този начин, затова само се усмихна. Без да иска, в
мислите си той произнесе с гласа на Орест.
„Ако виното го нямаше, хората щяха да намерят нещо друго, което да ги
прави такива. Това означава, че не виното е виновно, а хората. Те имат
потребност да бъдат пияни, зли и лоши. Не виното е Дяволът, а човекът!
Виното само засилва нещата, изяснява ги и ги кара да се проявят по един
по-ясен и силен начин. Може би затова латинците са казали, че „Истината е
във виното!”
Авитохол се усмихваше, защото в себе си поведе диспут, като защитаваше
съвсем честно двете позиции.
Всички тези разговори за виното сигурно щяха да продължат цяла нощ,
ако в тронната зала не се бе втурнала, облечена в ефирната си дреха,
босоногата Н'Анна. Тя се намираше в транс. Авитохол веднага разбра това.
Красивото ѝ младо, стегнато тяло прозираше под дрехите ѝ. Хуните
сигурно биха забелязали това, ако не беше естественият им страх от
предсказанията и жените прорицателки. Иначе Авитохол се наслаждаваше
на формите ѝ, при всяко нейно движение. Прорицателката вдигна ръце и
Авитохол отново видя четирите малки точици. Той трябваше да разпита
жената колкото се може по-бързо. Искаше да знае дали и Баяра е посветена
и в същото време се интересуваше от участта на Таис. В последно време,
покрай спомените на Орест за виното, все по-често се сещаше за хетерата.
Момичето се движеше хаотично, мяташе тялото и ръцете си като заклана
персийска птица. Изведнъж със силен глас извика:
– Злото, змеят, те са тук!
Хуните, твърде доверчиви и впечатлени, се отдръпнаха назад. Авитохол
виждаше колко наивни са всъщност. Силни и сурови воини, те можеха като
деца да се страхуват от обърканите думи на някаква жена.
– Атила! Атила! — повтаряше Анна в транс и го търсеше с поглед.
Мъжете го погледнаха учудени. В момента Авитохол беше Атила, но Анна

198
все едно не го забеляза.
– Тежка сянка е паднала над тази земя — каза Анна. В този момент
Авитохол видя, че хунските стражи, по нечия заповед, бяха докарали от
подземията двора на бургундците. Сега цялото кралско семейство, тези,
които бяха оцелели, стояха скупчени около вратата. Авитохол погледна
натам, но сянката му попречи да различи всички тях. Той видя Ута,
забеляза огнените погледи на по-малките братя на Гундахар — Гернот и
Гизелхер, видя и стария воин Хаген. Бургундците се оглеждаха, Ута беше
разтревожена, сигурно бе забелязала липсата на Кримхилда. Авитохол
искаше да се приближи и да я успокои, но нямаше как да го направи.
Зинолд, като видя владетелите, на които беше служил толкова време, се
изпъна като струна, така както държеше един голям кратер е вино.
Началникът на готвачите в бургундския двор се наричаше Румолд, а главен
трапезник беше Ортвин. Този Ортвин, е риск за живота си, напусна мястото
си около масата и бавно се приближи до бургундците.
Авитохол беше сигурен, че ако на негово място беше Атила, той веднага
би забелязал това и би поискал обяснение от трапезника. Той реши да
постъпи по същия начин, но щеше да направи това след като
предсказанието на Анна завърши.
Анна се метна към входа на тронната зала, точно там, където бургундците
се бяха скупчили. Тя ги изгледа с невиждащите си очи и извика:
– Смъртта, смъртта се е разстлала над тази земя! Черен облак се е проснал
над нея и я обладава, но от това няма да се роди живот, а гибел и смърт!
Този облак ще донесе смърт, но и слава! Ще погине славата на тази земя и
воините ѝ ще изчезнат!
Авитохол не можеше да види изражението на лицето на прорицателката,
но следеше погледите и реакциите на бургундците. Те се свиваха и като че
се топяха пред надигащия се в тях ужас. Думите на Анна ги смачкваха. Те
ги караха да се страхуват повече от вида на хунските воини и
вождове. Бургундците знаеха, че са загубили войната. Повечето от
тях сигурно вътрешно обвиняваха за това Гундахар, но сега тази жена им
предсказваше не само лошо настояще, но и лошо бъдеще. Всеки един от тях
може би вече си мислеше за времето, когато хуните ще се оттеглят и
Бургундия отново ще се възроди. Този немски народ вече се бе убедил в
силата на степните воини и съжаляваше, че се бе изправил в битка
срещу тях. Бургундците се страхуваха от двама души. Макар да
бяха слушали само легенди и да не ги бяха виждали в най-лошата им
светлина, те се ужасяваха от тях. А и кой нормален човек не би треперил
пред Едекон? Този хунски генерал беше огромен, по скоро приличаше на
див звяр, отколкото на човек, той имаше огромен, сплескан нос и глава,
която приличаше на бича. Само като минеше покрай тях, Едекон караше

199
стомасите им да се преобръщат. Другият хун, който ги хвърляше в паника,
бе Атила. Макар лицето му повече да приличаше на човешко, той беше зъл,
безцеремонен и избухлив. Той беше въплъщение на чистото Зло.
Бургундците бяха чували от Хаген и Гундахар за това колко силен и зъл е
този Атила. Самият Хаген бил побеждаван и унижаван многократно от
него, Докато бургундците били в двора на хуните. Гунтер също бил
унижаван от него. Бургундците бяха убедени, че Хунският двор е най-
дивият и необуздан владетелски двор в света. След като се върнали от там,
дълго време двамата воини били като болни. Въпреки това Гунтер си
позволил да се влюби в Брунхилда и да донесе това нещастие на родната си
земя.
Бургундците сега се питаха къде ли са Гунтер и Брунхилда. Дали са
отпътували върху крилете на някой лек дракар 8 към далечната родина на
Брунхилда — Исландия?
Анна първоначално се бе проснала върху студения каменен под, после се
беше свила на кълбо. Всъщност така от нея нищо не се виждаше, само
воали и косата ѝ. Тя потреперваше все едно беше някакво малко
животинче, зарито под нападалата есенна шума. За ужас на бургундците, от
масата на хуните се изправи Едекон и бавно се приближи до все по-
свиващите се и притискащи се назад бургундски пленници.
Огромният воин взираше малките си свински очички във всеки един от тях
поотделно. За прималелите от страх пленници нямаше никакво съмнение
какво им мисли звероподобният мъж.
Изведнъж Анна се изправи и отметна глава. Сега тя стоеше странично,
така че я виждаха и мъжете от масата. Погледът ѝ беше отсъстващ. Тя беше
обърнала очите си така, че от тях се виждаше само бялото им. Устните на
пророчицата се движеха бързо, но не промълвяваха нито едно слово.
После изведнъж зад движението на устните започнаха да се оформят
думите, а те бяха на български.
– Смърт! Смърт! Смърт!... — мълвяха те. След малко, все по-ясно и силно,
жената заговори на немски. Беше очевидно, че пророчеството ѝ е насочено
към бургундците.
– Хаген, Хаген — повтори жената няколко пъти, но не поглеждаше към
стария воин.
– Какво Хаген? — попита Едекон. Той може би беше единственият мъж от
хуните, който не се страхуваше от нейните предсказания и си позволяваше
да я прекъсне.
– Той ли ще бъде следващият кониг? Ще го убия на мига! — извика
Едекон.

8
дракар — лек викингски кораб с ниски бордове, едно правоъгълно платно и щитове
на воините отстрани на борда
200
 – Не! Хаген ще убие приносителя на Булмунг! Нибелунгите ще изковат
Булмунг.
Авитохол подскочи. Той много добре си спомняше, че нибелунгите бяха
наричали Меча на боговете Булмунг. Той беше приносителят на Булмунг,
какво искаше да каже Анна с думите си?
Бургундците се бяха стъписали. Те сигурно не бяха очаквали да чуят
прорицание, което да се отнася за тях.
След това Авитохол разбра как бургундците наричаха Анна. Те
многократно повтаряха името ѝ с примесено страхопочитание, уважение и
дори топлина в него. Те повтаряха:
– Хадебург! Хадебург! Това е Хадебург! Тя направи предсказание за
нашите владетели!
Авитохол се изправи. Инстинктивно ръцете му опипаха ръкохватките на
двата меча. Това най-леко докосване като че ли разсъни двете спящи
остриета. На българина му се стори, че те го призовават да ги извади и на
мига да съсече Хаген. Авитохол вече знаеше, че всяка прошка по пътя му
ще му струва скъпо и човекът, на когото подари живота, след това ще се
върне, за да иска да отнеме неговия. Така беше постъпил и Едекон. Ако
някога в Ктесифон го бе убил, сега нямаше да има всички тези усложнения.
Изведнъж Анна се обърна към масата, около която бяха насядали всички
хунски командири. Тя се приближи и с подбелени очи бавно ги обходи,
като че ли искаше с невиждащия си взор да надникне в душите на тези
мъже. Хуните се опитваха да се държат мъжки, но пред „погледа” на
пророчицата се стъписваха и свиваха и за миг само заприличваха на
плашливи малки момчета.
– В този момент, на две съвсем различни места в света, се раждат двама
мъже, които някой ден ще властват над света! Те двамата ще бъдат
императори! Единият ще смени другия на престола! Единият ще бъде край,
а другият — начало!
Българката продължаваше да обхожда масата и да говори несвързани
думи. Отначало хуните не разбираха и мислеха, че това са някакви общи
предсказания. Какво общо можеше да има с тях това, че в този момент в
света се раждат двама римски императори? Не! Н'Анна дори не беше казала
„римски”. Какво значение за тях имаше, че в момента някъде в света се
раждаха двама императори и че единият ще смени на престола другия?
Това можеше да стане във всяка държава. Хуните не се впечатлиха от
предсказанието на младата жена, но тя ги „гледаше” така все едно искаше
да им внуши, че това е нещо важно и е свързано с тяхната съдба.
– Единият ще унищожи другия! — извика Анна и се оттегли с бавна
стъпка. Тя беше лека и босите ѝ крака едва се докосваха до студения
каменен под.

201
 Докато проследяваше с поглед Анна, която се отдалечаваше към изхода на
залата, Авитохол трескаво мислеше. Дали това пророчество не се отнасяше
за тях двамата? Той погледна човека с качулката до себе си. Не можеше да
проследи накъде бе насочен погледът на брат му, а още по-малко неговите
мисли, но все пак му се стори, че недоволният човек до него мисли
за съвсем друго. А може би той беше твърде опиянен от изпитото с Орест
вино и не мислеше за нищо. Авитохол отново насочи мислите си към
думите, произнесени току-що от прорицателката. Тя беше казала, че в този
момент в света, на различни точки, се раждат две деца. Дали имаше
предвид наистина раждане, или искаше да каже, че се появяват двама
владетели? Докато мислеше за това, погледът му проследи младата
жена. Изведнъж видя Анна да се приближава до някакъв мъж. Авитохол
изтръпна. Там на вратата бе застанал човек, облечен с твърде интересни
дрехи. Той скоро щеше да предизвика вниманието на целия хунски двор.
Мъжът пристъпваше плахо, все едно бе неканен и стъписан от това, което
виждаше. Авитохол веднага го позна. Това беше Бероес. Магът се
оглеждаше, за да разбере каква е ситуацията в голямата каменна зала.
Авитохол познаваше много добре мага и знаеше с колко пъргава и
ясна мисъл е надарен той. Какво правеше той тук? Хунският двор беше
най-опасното място за всеки новопоявил се. В следващия момент
българинът си спомни колко добре беше приет Бероес във всички дворове и
храмове, в които бяха отсядали. Дали той не беше посещавал и преди двора
на хуните?
Бероес беше облечен с черните си невзрачни дрехи. Тук, на запад, той
можеше да бъде взет за християнски монах. Единственото нещо, което
можеше да привлече вниманието на хуните, беше това, че върху главата си
той не бе наметнал качулката си, а носеше висока конусовидна халдейска
шапка.
Авитохол искаше да стане и да предпази мага от хуните. Той се
поизправи. Ако Бероес беше посещавал хунския двор, сигурно познаваше
техните жреци и в най-добрия случай владетелите. Това беше нивото, на
което магът общуваше с хората от земите, които бяха посетили. Авитохол
си давеше сметка, че това е Хунският двор, но все пак тук не беше Руа,
нямаше ги жреците. Можеше Ойбарс да не познава мага. Сега българинът
се представяше за Атила и вече бе решил как да действа. Щеше да отиде до
вратата и да изведе Анна и Бероес навън. После щеше да ги придружи до
покоите си.
Тъкмо се канеше да направи това, когато вниманието на всички хуни бе
привлечено от това, което ставаше на входа. Едекон, който досега се беше
взирал в бургундците, най-бързо надуши току-що влезлия в залата мъж.
Той се приближи до Бероес. Н'Анна се намираше съвсем наблизо, но това

202
не го впечатли. Авитохол не знаеше дали Едекон въобще не изпитва
притеснение от пророчици, или беше така само с H'Анна.
Като див звяр, като огромен бик, Едекон се приближи и огледа Бероес
отблизо. Авитохол знаеше колко странни и страшни неща е виждал магът.
Той беше човек, свикнал да общува със сили от всякаква величина,
запознат с тайните на всички религии и учения, беше се изправял срещу
демони и владетели. Сега обаче пред него беше най-грозният и
заплашителен жив човек, Авитохол беше сигурен в това. Не можеше да се
закълне, но за миг му се стори, че в очите на Бероес забеляза стъписване.
Това като че ли усети и Едекон. Без да каже нищо, като някакъв звяр, който
току-що е усетил жертвата си пред себе си, той се приближи още повече до
мага. Авитохол не виждаше добре погледа му, защото го наблюдаваше
отзад и отстрани, но беше сигурен, че Едекон гледа Бероес с онзи поглед, с
който казва: „Ти си жертва и ми принадлежиш! Твоите вътрешности са
моята храна, твоята кръв съвсем скоро ще стане част от моята кръв! След
миг ще си мъртъв!”
Авитохол вече се беше приближил доста до двамата мъже. Изведнъж
Едекон с мълниеносно движение удари шапката на мага, която отхвърча, а
върху раменете и черната му власеница се разпиля дългата му бяла коса.
Авитохол забеляза, че Бероес не трепна, с което може би изненада, но и в
същото време разгневи хуна. Носът на Едекон потръпваше. Тъмната му
кожа, грозната прическа, огромният сплескан нос и обезобразеното му лице
страшно контрастираха с благородното излъчване на Бероес. Двете глави
стояха една срещу друга като че бяха отделени и под тях не се намираха
тела. Те олицетворяваха две части на света, две цивилизации, два народа,
две култури. Едекон беше рожба на степта. Той беше това, което
историците от тези народи описваха като „най-чист варварин“. Хунът беше
жизнен, силен, първичен, прям и жесток. Той беше повече животно,
отколкото човек, съществото, което смущаваше сънищата на западните
хора. Той беше техният въплътен кошмар, нещо, с което те плашеха своите
деца. Срещу него стоеше един наследник на народ, занимаващ се
хилядолетия с цивилизация. Бероес беше маг, халдеец и персиец. Той
беше възпитан, културен и цивилизован. Ромейските писатели биха се
радвали, ако можеха да видят и опишат тази среща. В нея имаше толкова
много символи. Среща и сблъсък на различен вид народи, животи и
цивилизации. Ромеите и римляните биха се отъждествили с Бероес, макар
да ненавиждаха персите и зороастрийците, а Авитохол и всички хуни биха
застанали зад Едекон. И дори тази среща да се струваше на
Авитохол достойна за описание на всички тези знаци, то наблизо нямаше
римски или ромейски писатели, така че всичко това щеше да си остане
просто една среща между двама мъже.

203
 В този момент Едекон се приближи още малко. Носът му почти докосваше
бялата коса на мага. Той помириса Бероес и сбръчка нос все едно не хареса
това, което надуши. Едекон направи това като същински звяр, а Авитохол
можеше да се закълне, че забеляза как от ноздрите му видя да излиза пара.
За миг на Авитохол му се стори, че Едекон ще започне да рие с предното си
копито. Българинът беше сигурен, че Бероес е стъписан, притеснен, а може
би дори уплашен. Той реши да се намеси и да помогне на своя учител.
– Остави го! — просъска Авитохол. Той вече неведнъж се бе изправял
пред Едекон и не се страхуваше от него. Знаеше, че огромният хунски
водач не беше изпил нито една чаша вино. През цялата вечер той беше
дебнал Атила и Орест. Единственото, което бе пропуснал Хунският кавкан,
беше смяната на Атила и Авитохол. Авитохол се питаше дали Едекон няма
да се подведе в преценката си. Дали нямаше да реши да го нападне сега,
когато беше видял колко вино е изпил? Той, разбира се, отново щеше да
сгреши, защото виното бе изпито от Атила, а пред него в момента стоеше
Авитохол, но това Едекон нямаше как да знае.
Хунът се обърна към него и го гледаше със същия поглед, е който допреди
малко бе гледал Бероес. Авитохол обаче не беше Бероес. Кръвта кипеше
във вените му. Изражението на лицето му се промени. Той беше виждал
лъв, тигър и барс в атака. Котките променяха изражението си, прилепваха
уши до тялото си, озъбваха се и бяха готови на всичко. Авитохол беше
сигурен, че точно това изражение се бе появило и на неговото лице.
Той беше български воин и нямаше да допусне някакъв си хун, пък бил той
и Едекон, да стои жив пред него и да му противоречи.
– Махни се! — каза тихо, но твърдо Авитохол. Зад тези думи той скри
цялата си сила, твърдост и воля. Българинът беше готов за битка. Той щеше
да защити Бероес, каквото и да станеше. След това, като стегна ръката си
като меч, той подпря Едекон и бавно, но с цялата сила, на която бе
способен, го измести настрани. Хунът се опита да се съпротивлява.
Авитохол обаче, без да промени изражението на лицето си, продължи
да натиска. Личеше си, че Едекон бе стъписан. Той не знаеше как да
реагира. Не можеше да разбере защо Атила се бе застъпил за този
чужденец, беше сигурен, че прави това само за да го ядоса.
Авитохол се наведе, взе от пода халдейската шапка на Бероес и му я
подаде почтително. Магът прие и се поклони. Той сигурно бе наясно кой
точно се намира пред него в момента.
– Я вижте какво прави Атила! — чуха се гласове от масата. — Той нещо
се е чалнал или след малко ще го върне тъпкано на стареца!
Нищо такова обаче не се случи. Авитохол почти насила обърна Бероес,
поведе и Анна пред себе си. Той искаше да спаси тези същества, които му
бяха близки и твърде скъпи, за да ги излага повече на риск тук. В този

204
момент обаче над залата се разнесе силният глас на Ойбарс.
– Какво правиш, Атила? Покани тези хора да седнат при нас и да споделят
скромната ни трапеза!
– Не искаме вещицата да седи до нас! — казаха няколко мъже. В този
момент Авитохол се разгневи. Той разбираше хуните, които имаха вроден
страх от предсказателки, но искаше Анна да бъде близо до него.
– Всяка пророчица е голяма сила — каза Авитохол, като разпери ръце и се
завъртя. Той неведнъж беше виждал как Атила прави това. — Нека
шаманката седне до мен, за мен ще е голяма чест. Аз съм щастлив, че тя ни
придружава в този поход. Всяка пророчица е огромен шанс за армията, а
Н'Анна, както и сестра ѝ Н'Кара, могат много да ни помогнат.
Представете си армия, която, освен в този свят, воюва и в отвъдния.
Нашите предсказатели и прорицателки могат да ни казват какви ще бъдат
бъдещите действия на врага, да ни помогнат да ги изпреварим, да знаем
всичко за тях, преди те самите още да са си го помислили. Представете си
каква голяма сила може да представлява това. Какво преимущество може да
ни даде.
Аз смятам, че някой ден нашата армия трябва да бъде водена от владетел,
който в същото време да бъде предсказател. Това ще е голяма сила. Ние сме
тръгнали на духовен поход към Рим. Искаме да побеждаваме, но за да
направим това, трябва водачът ни да вижда зад очевидните неща, да
гледа отвъд този свят. Той трябва да бъде предсказател и да вижда в
другите светове. Дори тогава той не бива да се отказва от прорицателките.
Те са нашите уши и очи в света на духовното. Когато ние сме предизвикали
всички народи, трябва да се възползваме от всяка помощ, откъдето и да
дойде тя.
Авитохол, като подкрепяше Бероес и докосваше съвсем нежно гърба на
Анна, им помогна да седнат до него, по-далеч от Едекон.
Новите посетители не бяха приети добре от Орест и Атила, който беше с
качулката. Двамата се отдръпнаха, допряха глави и продължиха пиянските
си разговори за виното и неговите „божествени” свойства. Съвсем скоро
хуните се успокоиха и се върнаха към храната и най-вече към виното.
Преди да седне на мястото си, Едекон се приближи до главния трапезник
Ортвин, който бе напуснал задълженията си и, за да подчертае лоялността
си, се бе присъединил към бургундските владетели.
– Ти! — каза Едекон, а изражението му беше още по-мрачно отпреди.
Личеше си, че Хунският генерал никак не е доволен от това, че Атила си бе
позволил да му се противопостави публично. — Защо напусна мястото си
около масата?
– Аз съм Ортвин, племенник на Хаген. Исках да поздравя най-почтително
своя роднина!

205
 – Изчезвай веднага! — просъска Едекон.
Ортвин очевидно не беше глупав човек. Дълго време той бе общувал с
владетели и то само с най-висшите сановници, които бяха гости на
трапезата на Данкрат. Като такъв той сигурно познаваше отлично етикета
на двора и неговата притворност и интриги. Сега нюхът на Ортвин
крещеше, че не бива да се противопоставя на този изверг. Срам не срам,
главният трапезник, подтичквайки, се върна към масата и задълженията си.
Като гледаше тази сцена, Авитохол съжали, че бе забравил за него.
Мъжете се заеха с храната пред тях и се хванаха за чашите. Скоро Ойбарс
се изправи и извика:
– Много е тихо тук! Искам музика и забавление!
С това явно той намекваше, че след като H'Анна, Бероес и Едекон седнаха
и вече никой не обръщаше внимание на бургундските наследници, които
все така стояха като чужди до вратата, му е скучно.
– Ти — извика Ойбарс, като гледаше към същия онзи Ортвин, — намери
музиканти!
– Ваше величество — каза Ортвин, като съвсем съзнателно издигна
Ойбарс в ранг на хунски владетел, — музикантите се разбягаха или бяха
избити. Никой, който може да весели Ваше величество, не остана. Може
би...
Ойбарс беше загубил интерес и не чу последните думи на Ортвин.
– Бледа, накарай Зеркон да ни повесели малко!
Авитохол беше изумен. Само преди няколко дни братът на
Ойбарс бе загубил живота си, но хуните не скърбяха, те обичаха живота и
вече бяха готови да се веселят.
– Зеркон тези дни няма настроение. Той мисли за своята жена и не иска да
се смее.
Авитохол очакваше този разговор да се развие в нещо смешно, Ойбарс да
пита за жената на Зеркон, която беше руса едра хубавица, и скоро да се
забавляват, но не стана така. Зеркон наистина не искаше да говори. Той
мълчеше и гледаше хората със злобно изражение.
След малко Ойбарс каза:
– Ортвин, ако веднага не доведеш някого, който да ни забавлява, главата
ти ще се търкаля по пода!
След тези думи Ортвин „излетя” от тронната зала, като изстрелян от
тетивата на опитен стрелец с лък. През това време мъжете продължиха да
пият, но израженията на лицата им ставаха все по-мрачни. Орест и Атила се
бяха отделили и на хуните им ставаше все по-скучно. Авитохол беше
сигурен, че виното и скуката са лоша комбинация и се чудеше до какво ли
ще доведе всичко това. Той искаше да спести на бургундците всякакво
унижение, но в същото време не желаеше да се прави на шут или на

206
маймуна.
В този момент в залата се върна Ортвин. Със себе си той водеше някакъв
човек.
– Този мъж е смятан от нашите хора за свещен. Сред нас има няколко
такива мъже, наричат се воганти.
– С какво ще ни забавлява? — попита Ойбарс.
– Вогантите са разказвачи. Те ходят сред бургундците и въобще сред
немците и разказват нашите саги.
За да изпъкне със знание, Авитохол каза:
– Тези същите не се ли наричат сред келтите бардове, а сред другите
немци — менезингери?
Изуменият Ортвин, като изгледа Авитохол, каза:
– Точно така.
Мъжът тръгна отначало с плаха походка, но колкото повече се
приближаваше към масата, толкова по-стегната и уверена ставаше тя.
Изведнъж, за всеобщо учудване, той се „закова“ пред Бероес, който току-
що бе седнал на масата, и го поздрави с най-дълбок поклон. Авитохол не
беше сигурен, но му се стори, че устните на воганта произнесоха името
„Мерлин”. След това мъжът, без да се бави, извади някакъв инструмент и
засвири, като започна да нарежда някаква безкрайно дълга сага.
Хуните отначало се изумиха, че вогантът и странният мъж със смешната
шапка се познават, но бързо го забравиха.
– Нищо не разбирам — по някое време извика Ойбарс и накара Ортвин да
превежда. Той обаче помоли виночерпецът да направи това.
Зинолд отначало се стъписа, но след няколко погледа от страна на Едекон
и останалите хуни, започна да превежда, а вогантът нареждаше, без да
спира. Така съвсем скоро всички присъстващи в залата се заслушаха в това,
което вогантът нареждаше, докато свиреше, а Зинолд превеждаше.
Разказвачът говореше за миналата слава на бургундците, за това колко
велики са били старите бургундски кониги. Но не само за миналото величие
пееше той. На няколко пъти Зинолд спираше и се чудеше как да смекчи
и промени думите на немския бард. Скоро мъжът започнала пее
за сегашните времена. Той твърдеше, че черна сянка се е проснала над
Бургундия, но тя трябва да се прибере в своята престолнина Бран. Авитохол
веднага разбра, че тази песен е измислена от вогантите, за да повдигат
бойния дух на бургундците. Случайно ли този вогант бе решил да изпее
това пред тях? Не беше ли това послание, изпратено им отнякъде? Не беше
ли знак от Бог? Авитохол мислеше за всичко това. В този момент Ортвин се
опита да спре воганта. Той осъзнаваше, че ако хуните проумеят какво пес
той, това ще застраши и неговия живот, защото той го бе довел и
представил пред тях. Авитохол също знаеше това. Скоро българинът

207
разбра, че бургундците наричаха Хунг или Хунград — новия град и
столица на хуните, Бран.
Хуните или бяха много пияни, или твърде заети със собствените си мисли,
защото не реагираха по никакъв начин. Няколко от тях станаха и
отстраниха Ортвин, който се опитваше да спре воганта.
– Нека продължава да свири и пее — каза Ойбарс, който също очевидно
не слушаше думите и така мъжът продължи да нарежда безкрайната си сага
за дракони, принцеси, воини, кониги и мечове. Хуните бяха доволни,
защото имаше музика и песни.
Цялото това развитие като че ли успокои Бероес. Те, заедно с Ортвин,
притеснени от думите на певеца, вече очакваха нещо лошо да се случи.
Зинолд продължаваше все така да превежда, но след като разбра, че никой
не го слуша, започна да прави това все по-тихо, докато накрая само
мрънкаше нещо под носа си.
По някое време Ойбарс се изправи и извика към всички насядали около
масата хуни.
– Малко по-късно тази вечер ще решим съдбата на бургундците.
Почти през цялата вечер Авитохол се бе представял за Атила. Той вече
нямаше защо да го прави и ако брат му поискаше, беше готов да се сменят.
Брат му обаче се бе отделил с Орест и двамата правеха планове как хуните
да развъждат лози в степта и да правят и пият най-доброто вино в света.
Авитохол, заедно с Орест, бе посетил всички места, където хората от
хилядолетия бяха отглеждали лози и произвеждали вино. Той много добре
си спомняше колко опит бяха натрупали тези народи в правенето на вино.
Като слушаше пиянските брътвежи на ромея, на Авитохол му идеше да
прихне, но не си позволи да го направи. Сега стоеше гордо изправен, е
короната върху главата си, и се наслаждаваше на това да не е под качулката
и да поглъща въздуха с широко отворени гърди.
Съвсем скоро обаче Авитохол проумя, че ако Атила не поиска да се
сменят, той ще трябва да решава съдбата на кралското семейство на
бургундците и на народа им. Бероес също като че усети това, защото
подкани Авитохол да се изправи и да го последва. Анна явно не искаше да
остава на масата без тях, защото ги тръгна след тях.
За учудване на Авитохол, Бероес го водеше към вратата, където се бе
скупчил бургундският двор. Докато вървяха, магът прошепна:
– Авитохол, сега имаш голяма власт. Не бива да допускаш хуните да
избият бургундците!
– Но аз не мога да ги спра! — каза българинът. — Гундахар уби Лебед!
Хуните и особено Атила и Бледа ще искат мъст. Едекон също.
– Ти си Атила — каза Бероес, като че ли да потвърди очевидното. В този
момент Авитохол проумя замисъла на мага. — Ела да поговориш с

208
бургундците!
Авитохол се приближи до групичката им. Изведнъж от вратата пред него
надникна рижата глава на Кримхилда. Малкото момиченце му се усмихна,
а след това се втурна към майка си, която разтвори ръце и я прегърна.
Всичко това заприлича на Авитохол на персийски птици. Ута беше като
квачка, а Кримхилда малко пиле, което се подслонява под крилото на майка
си. Ута притискаше Кримхилда в широката си рокля и малката принцеса-
воин почти изчезна в нея. Авитохол се усмихна, защото виждаше само
рижата главица, която любопитно надничаше иззад ръцете на майка си.
Напред, сякаш за да защити майка си, сестра си и цялото семейство,
излезе Гернот. Той беше по-малък брат на Гундахар и явно щеше да
наследи престола, ако принцът не се върнеше или го убиеха.
При други обстоятелства Авитохол би се подразнил от наглата
самоувереност на Гернот, който сега беше пленник, но понеже Бероес беше
до него, не реагира по никакъв начин.
– Това са бургундците — изрече Бероес, сякаш имаше смисъл да го казва.
– Мерлин — казаха всички бургундци и се поклониха.
Когато към тях се приближи Анна, те отново сведоха глави и казаха:
– Хадебург.
– Това не е Хадебург — намеси се малката рижа главица. — Това е Нимуе.
Авитохол не разбра дали бургундците чуха думите на Кримхилда и дали
въобще се отнесоха сериозно е нея. Те наблюдаваха Авитохол с недоверие,
омраза и страх. Някога Бероес или Баяр, Авитохол вече не си спомняше, му
бе обяснил, че има разлика между уважението и респекта. Респект е когато
уважението е примесено със страх. Сега бургундците, освен респект,
изпитваха и недоверие, и омраза към него. Авитохол знаеше, че брат му е
причината за тези чувства, но това не променяше нещата.
– Атила иска да научи повече за вашите богове — каза Бероес.
– Той е убиец! Защо иска да знае за нашите богове? Нали техният бог
победи нашите богове? — каза Гернот.
– Атила не е толкова лош — каза Бероес. — Може би ще ви подкрепи, ако
му разкажете!
– Какво да му разкажем? — попита Гернот. — Ние самите малко знаем.
Може би ще е по-добре вие, Мерлин, да разкажете за Один Водан, Тор и
другите ни богове. Чували сме, че вие сте живели толкова дълго, че сте ги
познавали! Дори че познавате всички живи дракони!
– Добре. Аз ще разкажа за боговете на северните народи, а вие ме
поправяйте, ако нещо сбъркам или пропусна!
След това, като се обърна към Авитохол, но така, че всички около тях да
чуват думите му, Бероес заговори:
– На запад, особено сред северните народи, властват двама богове, те

209
много си приличат. Единият е богът на келтите Один — както говореше на
немски, изведнъж Бероес някак припряно заговори на фарси. Авитохол се
сети защо направи това, само те двамата разбираха този език. Магът явно
не желаеше немците да разберат какво му казва. — Авитохол, много от
келтите смятат, че аз съм върховният жрец на вярата в него.
Друидите — келтските жреци, ме избраха за техен върховен повелител. В
момента аз съм върховният жрец на бог Один. Същото направиха и
германите, като ме избраха за върховен жрец на Водан. Всичко това
показва колко близки са тези богове — Бероес завърши последното
изречение на немски. — Сега аз ще ти разкажа за двата бога едновременно.
Один и Водан са един бог с две имена. Разбира се, с годините във
вярванията на народите се появили малки разлики. Името на Один идва от
думата Од, което означава нещо като неистово, свръхпределно. Също така
названието показва, че е свързано с екстаза, е някакво шаманско състояние.
То има връзка е думите „поет“ и „предсказател“.
Докато слушаше Бероес, Авитохол се сети за Аполоновия и Дионисиевия
начин за следване на духовния път. Това той бе научил в Тракия. Името на
Один ясно показваше, че северните народи следват екстатичния,
Дионисиевия път. Българинът обаче не знаеше дали толкова на север има
лози и дали напитката, която северните народи използват, е виното. Той
беше чувал, че пият една течност, която правеха от просо и миришеше
ужасно на прокиснало, още по-лошо и от виното. Тази течност наричаха
бира. Българинът не беше сигурен дали тя опиянява и може да предизвика
екстаз.
Бероес продължаваше да говори:
– Римляните смятали, че Один е Меркурий. В негова чест дори е наречен
четвъртият ден от седмицата. Жената на Водан е Фриг. Някои от немските
племена преди битка просили милост и победа от Фриг, а други направо от
Водан.
Один или Водан се смята за водач на „Дивия лов”. Това е ловът на душите
на мъртвите воини. Водан едновременно водач на воините и покровител на
съюза между тях и в същото време е магьосник и шаман.
Авитохол се сети за думите си отпреди малко. Той наистина вярваше, че
войските, освен от воини, трябва да се състоят от шамани, които да помагат
на водачите да вземат правилни решения и да изпреварват враговете си.
Ето, че освен него и немските народи бяха стигнали до тези изводи.
– Понеже немските народи са арийци, те запазили тройното делене на
народите и на „Небето”. Один и Водан при тях са върховният бог. Той е
богът на духовната власт и мъдрост. Богът на воините бил Тор при келтите
и скандинавците или Донар при немците. Друг бог при келтите бил Луг.
С годините съсловията започнали все по-ясно да се разделят и Один се

210
вече представял като бог на владетелите и аристокрацията, а Тор — като
бог на селяните.
Один се смята за владетел на Валхала.
– Какво е Валхала? — попита Авитохол.
В този момент най-малкият брат на Гундахар направи няколко крачки
напред. Той беше висок и слаб, личеше си, че все още не е преминал
границата от младеж към мъж. Въпреки това очите на принца горяха.
Авитохол гледаше къдравата му коса и се опитваше да разбере пламенните
думи на момчето.
– Валхала е чертогът на мъртвите. Тя се намира на „Небето”. Това е
огромен замък като този тук, но той се носи сред облаците. Това е домът на
Один. В него той кани всички ейнхери — падналите в боя храбри воини.
Там те пируват през цялото време и се хранят с непрекъснато течащо козе
мляко, което е сладко, сякаш е смесено с мед. Това мляко за тях пуска
небесната коза Хейдрун. Те ядат месо от глигана Сехримнир. Него го вари в
казана Елдхримнир. Вместо факли и огньове, Валхала се осветява от
блестящи мечове.
– Етцел сам носи един от мечовете на Валхала — извика Кримхилда и
прекъсна брат си. — Нибелунгите смятат, че той е Приносителят на меча и
че в него се намират два меча Булмунг. Те са изумени, защото никога не са
чували да има два Булмунг. Те дълго мислеха и най-накрая Албрих
реши, че това са два от мечовете, които осветявали Валхала. Освен това,
когато Авитохол ги извадил в тъмното, от тях се излъчвало сияние. Поне
така твърдеше Албрих.
Авитохол беше изненадан от думите на малкото момиче с рижата главица.
– Валхала е вашият рай — каза Авитохол, но си помисли: „Валхала е
нашият саракт.” Но веднага осъзна колко различни са идеите на българите
и западните племена. Те си представяха по скоро как воините им, след като
цял живот бяха воювали, се намираха на трапезата на Один. Може би това
още веднъж доказваше, че те следват Дионисиевия път. Воините на тези
народи се биеха и празнуваха своите победи. Българите никога не биха
решили, че сарактът е мястото, където Тангра ги пои и храни. Наистина, и
при българите имаше „хранени хора“, но никой българин не можеше да си
помисли дори, че ще бъде поканен на масата на Тангра. Масата беше
свещена за българите. Немците и скандинавците си представяха Один и Тор
като големи хора, като великани. Българите знаеха, че големите хора са
елбири, те не са богове. Тангра нямаше софра, той не се интересуваше от
човешките победи. Българският бог беше много висш и дълбок. Тангра
беше нещо загадъчно и мистично, такъв беше и сарактът — неговата земя.
За да провери дали е така, Авитохол попита:
– Ако Валхала е вашият рай, как се нарича адът ви?

211
 – Доскоро нямахме име за нашия ад, но откакто общуваме с Мерлин,
разбрахме, че адът си има име и то е хел.
Авитохол трепна. Хелът беше зороастрийският ад. Бероес беше разказал
на бургундците за парадиза и хела и те бяха решили да наричат така ада си.
Авитохол се замисли дали магът имаше право да се намесва във вярванията
на другите народи. Бероес обаче беше много по-знаещ и опитен от него,
сигурно знаеше какво прави.
– Понякога ние наричаме Валхала Химле (защита от огъня) и Винголв
(Обител на блаженството) — каза Гизелхер.
– Аз съм била във Валхала — извика Кримхилда.
Всички около нея отначало я изгледаха учудено, но после престанаха да
обръщат внимание на малкото момиченце, което си фантазираше и
говореше някакви измислени неща. Бероес обаче, изненадващо за всички,
се обърна към нея и каза:
– Кажи ни, как си била във Валхала?
– За мен дойдоха валкириите — извика Кримхилда и като излезе от полите
на майка си, зае смешна войнствена поза. Възрастните бургундци, макар и
притеснени, се усмихнаха и изразиха учудване.
– Да, на валкириите им казват „придружаващи мъртвите”. Валкириите са
отлични бойци, те решават на кого да дадат победата в битка. Те пренасят и
придружават падналите в битки смели воини и в същото време им поднасят
питиета и носят храна за тях.
– Те дойдоха за мен. Това означава, че аз или съм воин, или съм валкирия
като тях — като каза това, Кримхилда започна да се плези. Тя заприлича на
Авитохол повече на маймунче, отколкото на войнствена
валкирия. — Неслучайно името ми е Кримхилда — продължаваше
момиченцето.
– Имената на валкириите са познати — каза Гизелхер. — Техните имена
са Хилда, което означава „борба”.
– Аз съм наречена на нея — прекъсна го рижото момиченце.
– Харфетур означава „пътят на войската”, Хльок — „шумът на битката”,
Труд — „сила“, Христ — „потрисаща“, Мист — „мъглява“. Има и
валкирии, чиито имена са се загубили през годините, такива са Скегелд,
Скьогул, Гейр, Гейрахьод, Рандгрид, Радгрид, Регинлейв.
По всичко си личеше, че Бероес вярваше на малкото момиче. Той я
слушаше внимателно и е това предизвикваше интереса и на останалите
бургундци, които иначе отдаваха бръщолевенията ѝ на развинтеното ѝ
детско въображение.
– Разкажи, Кримхилда, как бяха облечени?
– Валкириите бяха облечени като Нимуе и много приличаха на нея. С тях
те водеха и боговете. Отначало помислих, че това са загинали в битките

212
воини-герои — ейнхери, но по-късно разбрах, че са били
етуни — великани, и дори самите богове. С тях бяха Водан (Один), но най-
голямо впечатлените ми направи Донар (Тор).
– Какво си запомнила за него? — попита Бероес. Авитохол виждаше как
той предразполагаше момиченцето.
– Всички валкирии бяха като хищни вълчици, като зверове. Те ръмжаха и
мръщеха лицата си като вълчи муцуни. Мъжете с тях бяха облечени с
тежки кожени дрехи и миришеха като животни. Макар че бяха много по-
големи и тежки от хората, те бяха много бързи.
– Колко бързи? — прекъсна я Бероес.
– Толкова бързи, че не ги виждах как се движат. Те изчезваха и се
появяваха на ново място. Това могат само боговете.
– Разкажи ми повече за Тор! — каза Бероес.
– Огромен и космат, той беше най-силният.
– Аз мога да ви разкажа — каза Гизелхер. Той явно не разбра, че Бероес
искаше да чуе нещо специално от сестра му. Магът обаче не го прекъсна, а
му направи жест да продължи.
– Тор или на немски Донар е бог великан. Исландците го наричат Бор. Той
е бог на гръмотевицата, това означава името му. Той е надарен с огромна
сила. Освен на гърма, той е бог и на плодородието. Основната му задача е
да пази боговете и хората от великани и страшни чудовища. Римляните
наричали Донар Херкулес. В Германия на него е посветен същият ден от
седмицата, който в Рим е посветен на Юпитер. Той така и се нарича:
Donnerstag.
Гизелхер беше спрял да говори. Авитохол си спомни, че беше чувал за
него, че е много бърз, макар той самият и Атила да го бяха изпреварили.
Сега Авитохол се замисли, можеше ли тази негова бързина да има нещо
общо с българите и тиуните? Още първият път, когато беше чул, че
Гизелхер е надарен с „божествена бързина“, той се беше сетил за учителите
си тиуни. Можеше ли боговете, които Кримхилда описваше, да имаха
връзка с българските воини, които бе видяла в детството си? В този момент
заговори Бероес, този, когото немците наричаха Мерлин.
– Тор е наричан още Веор, Вингир и Хлорид в другите народи. Той е от
рода на асите. При всички народи, които го почитат, е слаган на второ
място след Один. Някои твърдят, че е син на
Один, а негова майка е Йорд, което означава просто земя. Други народи
смятат, че негова майка е Хлодюн или Фергюн, което е близко до Перкунас
или Перун. Перун е богът на славяните.
– Кои са славяните? — попита Авитохол. Той беше чувал името на това
племе, но не знаеше нищо за тях.
– Славяните са племе близко до германците и датчаните. Тяхната религия

213
е много сходна е немската. Те са северен народ. Техният върховен бог
обаче не е Один, а Перун, който е много подобен на немския Донар и
скандинавския Тор. Те са войнолюбиво племе, което събира все по-голяма
мощ. Някой ден то ще окаже голямо влияние на Европа.9
Тор е бог на ковачите и има рижа брада и огромен тежък боен чук, който
се нарича Мелнир. Той има една дъщеря Труд и двама синове: Магни
(Смел) и Моди (Сила). Тор има също свое небесно жилище „Тредхайм“ и
малки дребни помощници.
От одеве Авитохол слушаше с огромен интерес думите на мага. Бероес
наистина разказваше всичко това не заради него, а по скоро заради
бургундците, но българинът винаги бе обичал да слуша как се „лее” речта
на мага. Това бе едно от нещата, което най-много му бе липсвало във
времето, в което бяха разделени. Сега отново си спомни вечерите в
9
Славяните са северен народ, езическата им вяра е много близка до келтската,
немската и скандинавска. Те съвсем не са били миролюбиви и беззащитни, както са
описани от ромейските летописци и ни е внушавано в българската история. Славяните
са много близки до представата за викингите. Те били войнолюбиви, силни, храбри и
добри воини. Инвазията им не била мирна и не били като море, а като бушуващ океан.
В България със столетия е изграждана погрешна представа за това племе.
Византийците ги описват като миролюбиви, за да оправдаят липсата на битки срещу
тях. Всъщност ромеите пропускат славяните като конфедератен народ, за да могат да
спрат народите от Великото преселение. Византийците предпочели народ, подобен на
готите, склонен към приемане на християнството, пред номадските степни народи. Те
искали да изправят славяните срещу номадите. Въпреки това има сведения за големи
офанзиви на славяните на Балканския полуостров, например обсадата на Солун.
Славяните заселват територията на днешна Гърция и стигат до Пелопонес. Мощна
славянска група остава да живее в региона на Солун. Българите не се смесват със
славяните. Днес във вените на гърците има повече славянска кръв, отколкото в
българите. Със сигурност се знае, че българите са били подозрителни към славяните,
които са се ромеизирали и голяма част от тях са приели християнството. Знае се, че
Крум за последен път извършва преселване на големи маси славяни, което ще рече,
че българи и славяни до този момент не са били слети, както ни внушаваха доскоро от
учебниците по история. Отношенията на първите български кане в Дунавска България
към славяните са били по-скоро дипломатични, дистанцирани, внимателни и
подозрителни, отколкото добри. За сливане на двата народа и дума не може да става.
За това няма никакви сведения.
Днес славянската група народи е най-голямата в Европа. Мнозина смятат Русия за
най-голямата славянска страна. Всъщност руската нация е претопила в себе си много
народи и племена. В нея участват и много средноазиатски народи и древни племена.
Българи и руси може да са братски народи, но не точно по славянска линия, която е
странична и за двата народа. Със сигурност се знае, че руските князе възприемали
славяните като чужди. В някои народи славяните били наричани нормани. Техни
потомци и до днес живеят във Франция (Нормандия) и Англия, където нормани, сакси
и келти са участвали във формиране на английската нация.

214
Ктесифонската и Александрийската библиотека, Ур, Вавилон, Ашвамедха
яйна в Индия. Бероес му бе разказвал толкова много и за толкова различни
неща, че беше готов да го слуша непрекъснато. Веднага му направи
впечатление разликата в начина, по който бе говорил Гизелхер и Бероес,
както и дълбочината в познанието на мага. Той познаваше много
народи, можеше да съпостави знанието на единия народ с другия и
да извлече есенция от мъдростта на целия свят. Много от нещата, казани за
Тор, бяха познати на Авитохол. В същото време той се замисли дали
дребните му помощници всъщност не бяха нибелунгите? Авитохол си
спомни, че те бяха превъзходни ковачи. Случайно ли беше това?
– Някои народи смятат, че той не е въоръжен с голям боен чук, а с
двуостър топор10, който, след като бъде изхвърлен, отново се връща в
ръката на бога. С този топор Тор убивал великаните — етуни.
Тор не язди коне, а своите кози. Те са Тангниостър и Тангриснир. Тези
кози стържат със зъбите и всяват страх във враговете на Тор. Някои смятат,
че те живеят във Валхала. За тях се знае, че дават мляко постоянно и Тор се
храни от него и от тяхното месо, което вечер взима, пече и изяжда. На
сутринта обратно връща живота им. Една нощ обаче злият бог Локи, който
бил гост на Тор, понеже бил лаком, станал и оглозгал кокалите и дори се
опитал да изгризе костите. Оттогава едната от козите останала малко куца с
единия крак.
Всичко това са легенди — каза Бероес. — Много по-близо до истината е,
че Тор е герой. Той пази Мидгард (Светът на хората) и Асгард (Небесното
царство) от великаните — етуни. Той е противник на световния змей
Ермунганд.
Като чу за световния змей, изведнъж в главата на Авитохол изплува името
на змея според египтяните. Те го бяха наричали Апоп и той беше символ на
хаоса. Авитохол разтърси глава, защо му беше нужно да знае тези неща?
Той не искаше, но нещата, които веднъж му бяха разказани от Бероес, явно
запомняше завинаги. Може би помнеше за Апоп, защото той самият беше
змей?
– В последната битка, преди края на света Рогнарьок, Тор ще се сражава е
Ермунганд, ще го убие, след това ще направи девет крачки и ще умре от
неговото отровно ухапване — продължи разказа си Кримхилда.
– Това аз го знам — накрая каза Бероес, — друго исках да чуя.
Авитохол беше потресен от имената на козите на Тор, чието име много
приличаше на името на Тангра, но така както го бяха наричали тюрките.
Авитохол вече знаеше, че демоните в религията на един народ бяха богове
в религията на техните съседи и обратното. Дали нещо такова беше станало
и с козите на Тор?
10
Брадвата на Тор била описвана в митовете като огромен бумеранг.
215
 – Тор беше огромен, но май нямаше рижа
брада — каза Кримхилда. — Той говореше с гръмовен глас. Тор беше
много силен, а Один — много бърз.
– И какво направиха тези двамата с теб? — попита Бероес.
Авитохол слушаше думите на момиченцето. Това, което то разказваше, му
беше познато. Единият много силен, а другият много бърз. Авитохол се
сети за своето минало. Тогава България още беше жива. Той си спомни
своите учители. Орию беше много силен, а Урвитал — много бърз. Тогава
Авитохол беше дете. Можеше ли да си ги представи като богове? Не! При
първата си битка с тях той дори ги беше подценил. В мислите му изплува
моментът, в който той и Арбат се бяха изправили срещу ичургу-боила и
Орию. Тогава той беше решил, че двамата с Арбат могат да ги победят.
Колко смешни му се струваха сега тогавашните му мисли. Авитохол се
оттегли от спомените си и продължи да слуша Кримхилда, която,
подканяна от Бероес, продължаваше да разказва за Один и Тор. Колкото
повече Авитохол слушаше, толкова повече му се струваше, че момиченцето
говори точно за неговите двама учители. Тръпки го побиха. Тя май
наистина разказваше за това как е била отвлечена от двамата българи,
които Авитохол много добре познаваше. За малко той щеше да извика от
учудване. Можеше ли момиченцето да е възприело огромния Орию като
Тор, а Урвитал като Один? Разбира се. Тя беше слушала легенди за двамата
богове и като нищо бе объркала двамата тиуни с тях. Авитохол си спомни,
че последно беше видял двамата в Шамбала, ако това въобще беше истина.
Той самият не можеше да каже имаше ли пещера на Колобрите, или всички
онези неща са били видения, получени през дългия му припадък в
манастирчето. Ако е било така, каква беше разликата между него и
Кримхилда? Последно беше научил, че тибетците наричат тиуните йети.
Можеше ли йети да са стигнали до тук и да са отвлекли дъщерята на Ута?
Защо биха направили това? Кримхилда сигурно беше специална. Можеше
ли българските тиуни като пипала да разпростират влиянието си толкова
надалече? Бероес защо разпитваше така внимателно малката бургундска
принцеса? Какво искаше да научи от нея? Авитохол вече беше сигурен, че
магът не знаеше нищо за това, щом я разпитваше толкова целенасочено.
Българинът можеше да се закълне, че Бероес има някаква връзка
с българските Тумир, а може би и с колобрите. Това, че питаше толкова
настойчиво момиченцето, беше сигурен знак, че в нейните думи той търси
някакви знаци за себе си. Може би тумир и тиуните, чрез рижото
момиченце, бяха оставили знак за мага.
– Може би ще вземем Кримхилда при нас — каза Мерлин. — Нимуе ще
започне да я обучава. Тя не е случайно дете.
Ще направим всичко възможно да ви спасим — каза още магът. — Ето,

216
Етцел ще се опита да ви предпази.
Бургундците се разшумяха весело, като че ли вече бяха чули, че са
свободни.
Авитохол искаше да се намеси и да каже, че от него почти нищо не
зависи, но не посмя. Бероес знаеше всичко, той беше много умен.
Българинът беше сигурен, че учителят му има план, в който ще го посвети
по-късно.
– Но, учителю — смотолеви този, който сега представляваше Атила.
Бероес го погледна с неумолимо изражение.
„Бургундците, кои бяха те? — мислеше си Авитохол. — Те бяха избрани
от тиуните, които може би ги пазеха.” Иначе Авитохол не можеше да си
обясни защо Орию и Урвитал, ако въобще това беше истина, ще отвлекат
малката рижа принцеса и ще учат най-малкия принц на „божествена
бързина“. Ето, те имаха нещо като тумири — воганти. Мерлин и Нимуе
бяха сред тях. Той и хуните ги бяха избрали. Лебед беше живяла тук.
Всичко това сочеше, че бургундците са избрани, че около тях има някаква
интрига, че те са специални. В същото време Мерлин бе избрал франките,
за да отгледат наследничката на Исус, франките много повече се харесваха
на Авитохол.
Явно задачата на тримата бе изпълнена, защото те се обърнаха и тръгнаха
да се връщат към масата. В този момент вече порядъчно пийналият Орест
се навдигна от масата. Очите му бяха кръвясали. Той гледаше със стъписан
поглед.
– А, маге Бероес, вие сте бил тук.
Авитохол се разгневи сериозно. Орест отново бе започнал да пие много и
сега излагаше на риск групата им. Наистина, обръщението на Орест бе
много уважително, но това можеше да разкрие на Едекон и останалите хуни
кой е Мерлин. Добре че останалите хуни, също пияни като ромея, едва ли
можеха да вникнат в думите му. Едекон не беше пиян, но точно в
този момент разговаряше е Ойбарс. Това спаси Бероес, а може би и тях
двамата е Атила.
Тъкмо тримата седнаха на местата си и се снишиха, когато Ойбарс се
изправи и настоятелно остана така, взрян в масата. Вогантът беше отведен
при групичката на бургундците. Хората до вратата бяха развълнувани. Те
още преживяваха това, което Мерлин и Етцел им бяха обещали.
– Трябва да решим съдбата на бургундците и на техния двор — най-
накрая тихо, но така, че всички да го чуят, каза Ойбарс. След това мъжът
седна и е това даде думата на останалите хунски командири.
Авитохол следеше е голяма тревога действията и думите на мъжете. Той
си спомни какво му бе заръчал Бероес. Дали обаче щеше да се справи? Сега
всичко зависеше от това кой щеше да стане и да говори, дали някой от по-

217
спокойните хунски командири, или от по-емоционалните. За съжаление
на Авитохол пръв се изправи Бледа. Като най-голям брат на Лебед, той
сигурно се чувстваше най-засегнат.
– Бургундците предизвикаха нас, нашите воини, чичо ми Руа. Те си
позволиха да убият сестра ми Лебед, която беше хунска принцеса. Те я
убиха най-подло, като я отровиха. Те посегнаха на едно невинно същество.
Гундахар заслужава да умре. В ада трябва да го последват и целият двор, и
всички бургундци. Аз съм за това да се вдигнем и да ги избием. Камък
върху камък няма да оставим в тези земи. Нека дадем урок на всички готи
и немци, на всички хора на запад, че не се шегуваме. Когато някой вдигне
десница срещу хун, вдига ръка срещу всички хуни.
– Това е много добре — каза Ойбарс, — но така ще настроим всички
западни племена срещу нас. После няма да можем да намерим съюзници
сред тях.
Докато Бледа още стоеше изправен и всички очакваха, че ще отговори на
своя чичо, Едекон бавно се изправи. Хуните веднага насочиха поглед към
него. Очите му се бяха налели с кръв. Той изглеждаше страшно, но видът
му бе такъв по скоро от недоспиване. Авитохол не го беше видял да отпие
нито веднъж от виното.
– Западът е мъртво поле. Хората, живеещи тук, са мъртъвци. Който е
дошъл по тези земи, не се е върнал вече към свободата. Тази земя е
прокълната. Ние сме най-силният народ, който пътува към тези земи. Ние
трябва да решим дали да прекрачим границите на степта. Ако ще го
правим, ако ще продължим своя път из Земята на мъртвите, трябва да е
подобаващо. Аз искам да знам какви са намеренията на кагана Руа. Ако той
иска да завладеем тези земи, ние трябва да избием не само бургундците, а
всички племена, населяващи Запада, от тук до Херкулесовите стълбове
(Гибралтар). Единствената възможност да останем по тези земи, без да се
заразим от покварата и заразата на Запада, е да ги изчистим до здрава земя
и да унищожим всички хора, живеещи върху останките на прокълнатата
Римска империя.
Думите на Едекон бяха казани тихо, но с такава решимост, че гърбът на
Авитохол настръхна. Ако Бледа беше казал думите си като наранен,
скърбящ брат, Едекон говореше логично, като убиец. На Авитохол те му
прозвучаха много по-страшно.
По някое време откъм вратата се чу сподавен стон. Авитохол погледна
натам. Някой явно превеждаше думите на Едекон на бургундския двор,
защото българинът видя ужас в очите на струпаните там хора.
Имаше защо бургундците да са ужасени. Едекон беше силен и решителен
мъж, сега той изглеждаше още по-заплашително. Авитохол си спомни
какво бе направил хунът с мирния и много по-малък от Европа Тибет.

218
Преди това с българите се бе случило същото. Имаха ли сили хуните да
изпълнят заплахите на Едекон? На Авитохол му се струваше, че това е
напълно реално. Той самият ги бе „въоръжил” с тактика и подкови. Те
бяха многобройни и много силни. След десетина-двадесет години, когато се
успокоят, когато народът им порасне и улегне, сигурно вече нямаше да е
така, но сега те наистина имаха силата да унищожат цяла Европа. Авитохол
си даде сметка за това и от този момент думите на хуните за него станаха
още „по-тежки”.
– Добре, понеже не знаем какви са намеренията на моя брат Руа, аз
предлагам да изпратим пратеник, който да попита.
В този момент иначе пияният Атила, който кротко седеше с наметката на
глава, започна да дърпа ръкава на Авитохол и да му говори:
– Трябва да се сменим! — каза той. — Аз трябва да взема участие в тези
спорове!
Авитохол си спомни какво му бе заръчал Бероес, да се застъпи за
бургундците. Той можеше да направи това само като Атила. Ако се
съгласеше да се сменят с брат му, нищо нямаше да може да направи.
Авитохол разбра, че не бива да допуска това да се случи.
– Ти си пиян — просъска той.
– Пиян не пиян, искам да сменим местата си!
– Чичо, ти искаш да ни забавиш! Бургундците убиха не само твоята
племенничка Лебед, в битката срещу тях почина и твоят брат и наш чичо
Октар. Нима няма да защитиш паметта му?
Ойбарс мълчеше, но клатеше натежалата си от вино глава.
– Атила, кажи ти! — каза Бледа и посочи към Авитохол. Бледа и Едекон
сигурно очакваха пълна подкрепа от страна на Атила и дори се учудваха, че
пламенният хун още не се е намесил в разговора.
Авитохол разбра, че трябва да каже нещо. Той бавно и някак плахо и
нерешително се изправи, след това се изкашля. Българинът знаеше, че
Атила никога не би се държал така, но нищо не можеше да направи.
– Аз смятам, че трябва да се вслушаме в думите на моя учител и чичо
Ойбарс! Не бива да прибързваме!
Бледа извика, като че ли думите на брат му бяха юмрук, който го удари с
всичка сила в корема. Учуденият Едекон го изгледа, както би изгледал
нещо, което се опитва да избяга от чинията му.
Авитохол се почувства като предател. Атила, който седеше до него, се
сви. Той осъзнаваше до какво ще доведат думите на брат му. Хунът го
ощипа силно по меката част на сгъвката на крака. Пръстите му бяха като
остриета, които прищипваха кожата му. Болката бе наистина много голяма
и Авитохол за малко щеше да извика. Очите на българина се
насълзиха, идеше му да извика и да удари ръката на брат си. Атила

219
продължаваше да стиска като с щипки и, за да го боли още повече,
завиваше кожата на Авитохол около пръстите си.
Най-накрая Авитохол не издържа на болката.
– Добре! Добре! Ще се сменим — каза припряно той.
Скоро двамата братя, по най-незабележимия начин, тръгнаха към
колонадата.
– Атила, къде отиваш? — попита Едекон.
– Трябва да се посъветвам с Авитохол — отвърна той.
– Да не си жена, че да се съветваш? — каза подигравателно Едекон.
Авитохол въобще не го слушаше. Той мислеше, че наистина няма право да
отнема думата на Атила. Лебед беше тяхна сестра и той бе живял толкова
години с нея. Имаше ли право той да отнема правото на Атила да говори?
Според него не. Освен това, ако не позволеше да се сменят, имаше
опасност хунът да отметне качулката и да се разкрие и така да
подложи двамата на сигурна гибел.
Зад колоните само за миг двамата смениха качулката и короната.
Сега Атила вървеше към масата като лъв. Той се приближи до Едекон,
замахна и го удари в огромната челюст. Хунът не реагира по никакъв
начин. Всички мъже около масата скочиха. Едекон им направи жест да се
успокоят.
– Това е за съветването! — каза Атила. — Всеки, който ме нарече жена,
ще получи същото!
Аз смятам, че трябва да унищожим всички народи на запад. Да изтрием от
лицето на земята Рим с цялото му зловоние. Сградата се клати и руши, ние
само трябва да ритнем основите. Нека избием готите, вандалите, аланите,
германите, ще нападнем всеки народ и ще ги изтребваме до крак. Тенгри ни
сочи достатъчно ясно, че ние трябва да владеем цялата тази земя. Рим
погива. Днес е нашият ред. Дойде време да сбъднем мечтите на всички
хунски воини, живели преди нас! Някой ден Тенгри може да посочи и към
нас и ние също да бъдем изтрити от лицето на земята. Не казвам, че този
ден няма да настъпи, но това ще бъде някога. Днес е нашият ред да
властваме. Днес ние сме лъвовете, а всички останали са в краката ни. Ние
вече свършихме голяма част от работата. Българите вече ги няма,
империята ни се простира над цялата Велика степ. Нашият народ владее
земите от Китай, Иран, Индия, Тибет до тук. Това е повече от половината
свят.
Авитохол искаше да прекъсне Атила и да поясни, че светът е много по-
голям, отколкото си го представя брат му, но не посмя. Той се приведе и
размачка внимателно мястото, където допреди малко Атила го бе щипал и
което още много го болеше и го караше да куца.
След това Атила обходи масата и се взираше в очите на всеки хунски

220
командир, като че ли търсеше нещо в тях.
– Къде?! — извика той и в началото никой не разбра какво и кого
пита. — Къде са онези плъхове Мамас и Атакам? Къде са? Къде са, за да
отмъстят за смъртта на баща си Октар? Безчестници! Ако на мен ми се
беше случило такова нещо, щях да долетя на мига и да избия гнусните
бургундци! Щях да ги изтребя до крак! Плъхове жалки!
Хуните наблюдаваха е изумление как гневът на Атила се измества от
бургундците към двамата му братовчеди Мамас и Атакам.
– Вие нямаше ли да постъпите по същия начин? — питаше Атила, като
продължаваше да се взира в очите на своите подчинени, а те се свиваха
пред него. — Нищожества! — извика Хунският принц и никой в залата не
разбра дали това бе отправено към хората, които стояха пред него, или към
Мамас и Атакам.
Бероес отначало гледаше Атила силно учуден, а след това сигурно се
досети, защото се взря настойчиво под качулката на Авитохол. На
българина му се стори, че магът го вижда. Той го гледаше с укор.
В този момент Авитохол видя Зеркон. От одеве малкият черен мъж беше
стоял до Бледа и не се бе набивал на очи. Това го подсети за нибелунгите.
Той трябваше да защити бургундците. По някаква неясна причина те бяха
избрани от българите, за да бъдат защитени. Не знаеше защо, но тумир бяха
на страната на нибелунгите. Авитохол се замисли. Баръс водеше немските
барсеци. Нибелунгите и франките имаха общо с българите, Анна и Баяра
бяха живи. Някой ден той отново можеше да създаде България. В този
момент осъзна, че в полза на българите и хуните е да напуснат Бургундия
колкото се може по-бързо. Затова българинът, с риск да се разкрие, реши да
действа. Авитохол издебна Атила. От одеве брат му беше седнал и вече не
говореше. Други хунски генерали бяха взели думата. Общо взето повечето
искаха да се даде урок на немците. Малцина бяха тези, които заставаха зад
Ойбарс.
Авитохол завлече брат си почти насила към колонадата. Този път хуните
вече не обърнаха внимание на двамата мъже. Те знаеха, че те се съветват
нещо. Повечето от тях още помнеха силния удар, който Атила бе нанесъл
на Едекон, и понеже не бяха здрави като сина на Грот, не желаеха и тях да
ги сполети същата участ.
Авитохол му отне короната почти насила. Брат му отказваше да наметне
качулката, затова Авитохол го остави зад колонадата. След това, като се
опитваше да не куца, се върна на масата, облечен като Атила. Той изчака
поредния хунски командир да свърши да говори и каза:
– Всъщност от друга страна не е хубаво да действаме, без да знаем какви
са намеренията на нашия чичо кагана Руа.
Хуните извикаха от изненада. Долната челюст на Едекон увисна. Тези

221
думи сигурно предизвикаха в него по-голяма болка, отколкото удара
отпреди малко.
– Предателство! — извика Бледа и скочи на крака. — Ти предаваш
паметта на нашата сестра! Никога не си я обичал, нали?
– Страхливец! — крещеше Едекон. Двамата тичаха към него. Авитохол
разбра, че ще го нападнат. Той се опита да се изплъзне от атаката им, но те
бяха бесни и го нападнаха съвсем не на шега. Едекон беше дал вид, че е
преглътнал удара отпреди малко, но сега си личеше, че ще си го върне.
Авитохол виждаше тичащите към него мъже. Той се опита да ги удари, но
сам не разбра дали успя. Пред очите му картината се завъртя в шеметна
въртележка. Стори му се, че тримата се търкалят по пода. Авитохол се
опитваше да нанесе колкото се може повече удари, но през цялото време
чувстваше, че го удрят по тялото и главата. Болка обаче не чувстваше.
После пред очите му се спусна черна завеса...

Авитохол отвори очи. Той лежеше върху някакъв одър и гледаше

каменния зид на тавана. Там горе над главата му съвършени каменни арки
образуваха изящни геометрични фигури. Всичко беше толкова красиво!
Студено, изчистено, но красиво. Индийската красота беше претрупана,
персите бяха строги в своите строежи, те като че се прекланяха пред куба и
правия ъгъл. Тук архитектурата беше някаква комбинация. Тежък камък,
правоъгълни стаи, прави коридори, но портите и таваните оформени в
заоблени арки. Камъкът създаваше чувството за стабилност и монолитност
на сградата, а облите форми ѝ предаваха лекота и изящество. Те говореха за
майсторството на строителите. Във всичко това имаше някакъв стремеж
към съвършенство.
Изведнъж пред очите му се появиха две лица. Авитохол беше сигурен, че
са познати, но не можеше да се сети откъде. Той се напрегна, опита се да
повдигне глава, за да ги разгледа по-добре, но в този момент осъзна, че е
прикован. Вратът го болеше много.
– Авитохол — каза мъжът. Авитохол примигна няколко пъти. Пред очите
му се проясни. Той пак погледна мъжа и смешната висока шапка, която
имаше на главата си, и се сети. Познаваше този мъж от толкова много
време. Това беше Бероес. Тук, в Западните земи, го наричаха Мерлин.
Нежната женска глава до него, почти детинска, сигурно беше
Анна. Паметта бързо се връщаше в „цепещата” се от болка глава
на Авитохол. Той се сети за снощния пир на хуните. Последното нещо,
което си спомни, бяха тичащите към него Едекон и Бледа. Какво беше
станало след това?
Изведнъж се чу силен шум откъм вратата. Авитохол вече се ориентираше
много точно. Това, че в детството си бе обучаван за багатур, сега много му

222
помагаше. Багатурите бяха учени да се ориентират по възможно най-бързия
начин и винаги да помнят къде се намират.
– Ставай веднага! — крещеше някакъв мъж. Той правеше това на хунски и
за Авитохол нямаше никакво съмнение кой е той.
– Ще те убия! — продължаваше да крещи Атила.
Авитохол събра цялата сила на волята си и се изправи, като седна в
леглото си с балдахин.
Атила беше бесен. Авитохол веднага се сети. Снощи той бе принудил брат
си да се сменят, а след това, за да защити бургундците, беше сменил
мнението му. Тогава Едекон и Бледа го бяха нападнали. Авитохол се опита
с ръце да подпре натежалата си от болка глава и тогава разбра, че дясната
му буза е надута. Явно някой от нападателите му го бе засегнал.
– Извинявай — опита се да каже Авитохол, но сам не разбра дали от
устата му въобще излезе звук.
– Вие двамата какво правите тук? — извика мъжът с качулката. Авитохол
разбираше мъката на Атила. Той не беше имал възможност да се намеси
повече в обсъждането. Никой хун даже не би изслушал някакъв прокажен
чужденец. Атила идваше, за да си вземе короната.
– Ние сме лечители — каза Бероес.
– Излезте! Н'Анна също! — извика бесният хун.
След като двамата излязоха, той е пухтене отметна качулката от главата
си.
– Какво ти стана, защо подмени мнението ми? От къде на къде ще ме
заместваш без волята ми? Трябва веднъж завинаги да се разберем! Аз те
подслоних, дадох ти възможност да действаш от мое име! Аз ти дадох
живот! Ето каква е благодарността ти!
Авитохол събра цялата сила, която беше останала в него, той искаше да
отговори нещо на брат си, но не знаеше какво. Докато подпираше тежката
си глава е две ръце, се опита да напипа медальона със сърната и от него да
почерпи сила и търпение. Атила не беше съвсем прав. Той също не се
чувстваше щастлив от това, че стоеше тук.
– Двамата с теб не можем да живеем заедно! — каза Авитохол. — Опитах,
но ми е много трудно! Това не е живот! Непрекъснато внимавам да не се
издам! Нямам миг покой! Искам свободата си! Това, което цял живот
мислех да направим, явно няма да се получи! Не желая цял живот да се
караме! Не искам да се представям винаги с твоето име! Аз съм багатур и
тиун, аз бях туглу на българите!
– Всички сме били някакви — прекъсна го Атила. — Аз също не съм
щастлив, но никога не съм очаквал, че ще откраднеш гласа ми. Снощи се
чувствах като човек, когото са обрали. Но не златото ми отне ти, не и
някаква вещ! Не! Ти открадна не само името ми, ти открадна правото ми да

223
говоря, да имам мнение! Ти отне самоличността ми и честта ми!
– Смятам, след като се разделим, да тръгна към степта. Не искам да се
връщам в Хунград — като каза това, българинът се сети за Баяра и Ирник и
сърцето му се сви. Той не можеше да осигури сигурност и живот за
двамата. В този момент осъзна, че ако продължи пътуването си, ще трябва
да бъде сам и да обрече двамата на риск, а може би на гибел. Той
отново трябваше да тръгне на пътешествие. Досега обаче беше имал цел и
се бе стремял на запад, към Атила. А сега това щеше да бъде бягство.
Предстоеше му немил и недраг да се скита по света. Къде да отиде!? Една
част от сърцето му го влечеше към Персия, при Бахрам, Патараджигупта,
Шушандук, Вавилон и Ктесифон. Друга част го теглеше към Индия и
любовта. Там обаче вече ги нямаше Сарасвати и Патараджи, а го чакаше
Кумарагупта, който щеше да го убие, ако го залови. В този момент се сети,
че във Филипопол беше оставил Таис и Нефертари. Трябваше най-после да
намери време и да поговори е Анна, да я пита за четирите точки под
мишницата ѝ. Малката сестра на Баяра знаеше какво бе станало е
жените му. Чакаха ли го те във Филипопол? Дано двете не бяха последвали
Баяра в Хуния и не го чакаха в Хунград.
В този момент Авитохол разбра, че каквото и да прави, трябва да мине
през Хунград и да се върне с хуните в престолнината им. Тези мисли го
накараха да се успокои. Може би бе изрекъл думите си малко прибързано.
– Братко, извинявай! — каза той след малко. — Това не беше мое
решение.
Атила не очакваше това от Авитохол.
– Чие решение беше? — попита той.
– Аз съм човек е мисия. Понякога нашите решения не се вземат от нас.
Има по-могъща сила, която определя накъде да поемем, каква позиция да
защитаваме. Този случай беше такъв.
– По-могъща сила?! — повтори учуденият Атила. — Искам да ми върнеш
короната! След няколко дни ще има пир и там ще се разбере какво е
мнението на Руа. Заради теб Ойбарс още снощи прати вестоносец при Руа.
Авитохол подаде короната на Атила. Той обаче я прие и беше много
намръщен.
– Какво искаш? — троснато го попита Авитохол.
– Удари ме силно тук — каза Атила и посочи дясната си скула. — И друг
път не се бий, без да ме питаш! Сега аз трябва да страдам заради твоята
глупост!
Авитохол едва се изправи, но после стисна своя корав юмрук и с най-
голямо удоволствие го стовари върху страната на брат си.
В следващите дни Авитохол лежа в покоите си. Над него почти
непрекъснато бдяха Бероес и Анна. Дните се нижеха тягостно, защото

224
всички бяха в очакване каква вест щеше да дойде от двора на Руа. Дали
каганът щеше да поиска гибелта на всички тези хора и на цялата тази земя?
Сърцето на Авитохол и Бероес се стягаше в притеснително очакване, а
хуните чакаха е надежда, че владетелят им ще им позволи да подложат на
разорение Бургундия и Западните земи.
След няколко дни, в които дворецът бе притихнал, се чу шумен конски
тропот от подкован кон. Авитохол много отчетливо различи чаткането на
подковите по притихналите в очакване калдъръмени улички на Вормс.
Пратеникът нахлу в двореца, който разтваряше шумно портите си и така
изведе от унеса хората вътре. Изведнъж целият дворец се събуди. Всички
се разшумяха. Скоро се разчу, че вечерта ще има пир. Руа бе проводил
отговор на питането на брат си и племенниците си.
Авитохол вече се чувстваше много по-добре. Той наметна качулката си и
тръгна към пира. Когато влезе в тронната зала, не разбра дали беше
закъснял. Хората около масата бяха в особено превъзбудено състояние. За
Авитохол нямаше никакво съмнение какъв е бил отговорът на кана. Разбира
се, той още не беше съобщен официално от Ойбарс, но това
оживление можеше да означава само едно, хуните щяха да обявят война на
запада. Започваше една дълга и кръвопролитна война, по скоро сеч и гибел.
Докато се приближаваше към масата, Авитохол си мислеше на чия страна
да се включи в бъдещата война. Да остане ли при хуните, или да потърси
друг двор, към който да се прикрепи? Кой двор? Не искаше да е такъв,
който ще участва във войната. Рим и Константинопол щяха да
бъдат въвлечени, в Хунград не искаше да остава. Мисълта му отново се
насочи към Персия. Представи си огромните масивни дворци на Ктесифон
и лениво течащия Тигър.
Българинът се насочи към мястото си до Атила и Орест. Орест го
поздрави горещо и за учудване на Авитохол, дори се хвърли към него да го
прегръща, а Атила се извърна, като че ли не го забеляза. Брат му явно още
му се сърдеше. На какво се дължеше реакцията на Орест? Можеше ли да е
гузен заради това, че отново се бе напил? Бероес и Анна не бяха тук и не
можеше да ги попита какво става. Целият ден те се бяха губили някъде.
Когато седна, забеляза, че най-шумни от всички мъже около масата бяха
Едекон и Орест. Хунският генерал трябваше да седи точно срещу него, но
сега той с чаша в ръце сновеше зад гърбовете на хуните и ги подканяше да
пият вино с него. Всичко това много учуди Авитохол. Орест правеше
същото. Авитохол тъкмо се канеше да попита какво става, когато Едекон и
Орест се приближиха и се прегърнаха. Авитохол изтръпна. За пръв път
виждаше Едекон такъв. Какво се беше случило? Беше виждал Орест много
пъти пиян и знаеше, че при тези запои те често се прегръщаха и крещяха,
но никога не можеше да си представи, че ще прави това с Едекон. Освен

225
това българинът беше сигурен, че хунът не го харесва, не само защото е
християнин и ромей. Сега обаче двамата мъже повдигнаха чаши и извикаха
в един глас.
– Да са ни живи и здрави синовете!
Чак сега Авитохол разбра всичко. Вестта беше дошла едновременно, тя
беше пристигнала с хунския вестоносец. На Едекон му се бе родил син.
Хунският генерал беше решил да го нарече Одоакър. Той се бе родил в
Хунград от жена му Тара, която беше българка по майка, а по баща готка.
Това беше вторият син на Едекон и Тара, първият им син беше вече на
една-две години и се наричаше Хунулф. Същият ден в Рим жената на
Орест — Мария, която някога се наричаше Мара и също беше българка, го
бе дарила със син. Орест още не бе измислил име на сина си. Видимо пиян,
той обикаляше от стол на стол и караше хуните да измислят име за рожбата
му.
Той се доближи до един вече пиян хун, а онзи изрева:
– Наречи го Масча — след това се изхили, при това се видя, че мъжът има
твърде малко зъби в устата си.
– Масча?! — отвърна Орест. — Що за име е това? Аз искам някакво
велико име, което да предопредели славно бъдеще на сина ми! — говореше
ромеят. — Искам чрез името му да го предразположа към славни дела!
Хуните предлагаха различни имена: Мамли, Узури, Копи, Чарвас, Вачан,
Мадарач... Личеше си, че те се забавляваха. На Орест му се стори, че те
нарочно измислят такива сложни и грозни имена, за да се подиграят с
желанието му.
По някое време Ойбарс се изправи и заговори. С това той сложи край на
забавлението на хуните.
– Утре напускаме Вормс — просто каза наставникът на Бледа и Атила.
Всичко беше ясно. С тези три думи Ойбарс каза всичко. Руа не се бе
съгласил на боен поход и война срещу Рим. Каганът беше сметнал, че
армията на хуните вече е отмъстила за смъртта на Лебед. Той изтегляше
войските си и не желаеше да отмъщава за смъртта на брат си Октар. Руа
беше подкрепил Ойбарс и не бе зачел мнението на Атила, Бледа и Едекон.
– Но ние дори не заловихме и не убихме Гундахар! — извика Атила и
скочи от мястото си.
– Братко, не мога да те разбера — каза Бледа. — Преди няколко дни точно
заради теб изпратихме пратеник при чичо ни, а сега искаш войната да
продължи!
– Не мога да оставя подлостта на Гундахар ненаказана! — извика Атила.
Може би само няколко души знаеха защо Атила изглеждаше, че се държи
непоследователно.
– Утре ние се изтегляме — каза Ойбарс и подчерта „ние”, с което искаше

226
да подскаже, че който иска, може да остане и да продължи преследването
на Гундахар. Атила не знаеше дали е разбрал добре чичо си, стана и отиде
при него. Празненството продължи. В този момент Орест се изправи.
Погледът на ромея беше отнесен. Личеше си, че той въобще не е чул това,
което хуните си говореха допреди малко.
– Трябва да му дам някакво велико име. Име, което да стряска целия свят!
Да! Той ще бъде велик човек! Той ще възроди Рим, ще бъде като онзи
първия Ромул! Да! Ще го нарека...
Орест се изправи. В ръката си държеше чашата пълна е вино. Нещо в
жеста на ромея беше прекалено артистично и той приличаше на актьор.
– Ще го нарека Ромул Август — на двама от най-великите хора в света. На
Ромул — създателят на Рим, и Август — един от най-великите императори.
Дано животът му бъде значим и да отговаря на името му!
Знам, че в пределите на империята, а и извън нея, мнозина се възхищават
на Флавий Аеций, на неговата осанка, гордост и чувство за чест. Те
възлагат надежди, че той ще съхрани древната традиция на Рим, че ще я
пренесе през времената, в които варварите разкъсват снагата на Рим, ще
намери сили в себе си да вдъхне живот на един умиращ свят. Те
наричат Аеций „последния римлянин”, но в същото време се надяват, че
той ще бъде новото добро начало за Рим.
Може би моят син ще наследи „последния римлянин” и той ще бъде
новото добро начало на Рим. Може би синът ми отново ще върне силата и
великолепието на империята, която хилядолетия пръскаше Светлина на
света.
В този момент Орест приличаше на Клото — една от мойрите,
предричаща съдбата на детето. Авитохол се сети за H'Анна. Къде беше тя?
Сега Анна и Бероес трябваше да са тук. В този момент Авитохол като че
изтрезня. Последният път H'Анна бе предсказала нещо подобно, че в онзи
момент се раждат двама велики владетели, двама императори. Дали не
беше говорила за синовете на Едекон и Орест? Как обаче можеха тези
две деца да станат владетели, като нито един от бащите им не
беше владетел? Какво беше казала обаче тогава Анна? Че единият ще смени
другия на престола.
Авитохол се изправи и каза това на присъстващите в залата. Хуните се
смълчаха и се опитваха да си спомнят думите на пророчицата. Скоро един
след друг започнаха да се съгласяват. Всички те виждаха това, което
Авитохол им казваше.
– Моят син ще бъде велик владетел! — каза Орест. — Той отново ще
въздигне славата на Рим. Рим отново ще бъде най-силната империя в света.
Светло бъдеще чака света.
От одеве Орест обиди хуните на няколко пъти, може би без да се усети.

227
Авитохол беше потресен от две неща. Първо, той бе нарекъл хуните
„варвари”, а след това бе предявил някакви смешни претенции към
престола на Рим. Авитохол си спомни много добре императорското
семейство. Той го беше видял за пръв път в Константинопол, а след това го
бяха придружили до Рим. В нито един момент Гала Плацида, Валентиниан
и Хонория не показаха, че се сещат за Орест или че семействата им са
близки или родствени. Какво общо можеше да има Орест с наследниците на
Теодосий Велики? Българинът беше сигурен, че претенциите на Орест са
неоснователни и са повече плод на изпитото вино, отколкото на някаква
реалност.
Едекон не беше доволен. Той се изправи. От изпитото вино или от нещо
друго, но тази вечер той изглеждаше изключително застрашителен. Като се
приближи до Орест, той го изгледа. Внимателно го хвана за дрехите и го
придърпа към себе си. Изведнъж ромеят се смали, привлечен към много по-
едрия от него хун. През времето, в което Авитохол и Орест бяха заедно,
ромеят израсна много като боец, а се разви и като човек. Отначало той беше
е крехка структура, но е времето, благодарение на живота на скиталци,
беше станал силен и жилав и много повече приличаше на степен воин,
отколкото на „цивилизован” гражданин на Рим. Сега обаче, когато двамата
воини се изправиха толкова близо един до друг, се видя колко по-голям,
силен и внушителен е Едекон.
– Гнидо римска — изрева хунът, — какви глупости говориш? Какъв Рим?
Нали величието на Рим минава през загубата и слабостта на хуните? Твоят
син ще се изправи срещу моя и моят ще победи — Едекон говореше много
бавно и внимателно подбираше думите си. Хунският военачалник сигурно
си даваше сметка, че произнася тези думи пред поне трима претенденти за
хунския престол. Тук беше Ойбарс, който беше брат на Руа и ако станеше
нещо, можеше да наследи престола. Тук беше Бледа, който най-вероятно
щеше да бъде следващият каган. Всички знаеха, че Ойбарс доброволно се
бе отказал от престола и бе оттеглил претенциите си над него. Атила също
дебнеше престола като гладен лъв, който се надява и за него да остане
нещо от пира на неговите роднини. Едекон, макар и разгневен на думите на
Орест, явно осъзнаваше това, защото, вместо да насочи претенциите си към
хунския престол, ги отправи към римския.
– Моят син няма как да се възкачи на престола на хуните, но може би
някой ден ще застане начело на Рим, а защо не и на Константинопол...
Докато Едекон се опитваше да си представи сина си Одоакър начело на
някой двор, Авитохол се замисли, че бе много по-вероятно той да застане
начело на двора в Ктесифон. Хуните бяха във война с всички свои съседи.
Никой не знаеше, може би някой ден те щяха да победят индийците или

228
персите.11
– Седнете! — извика Ойбарс. — Не виждам как синовете ви могат да
станат претенденти за един престол! Най-вероятно те дори няма да станат
владетели! Къде е Н'Анна, за да изтълкува пророчеството си?
Едекон държеше Орест почти във въздуха. Той като че ли не чуваше
думите на Ойбарс. Авитохол не знаеше дали Едекон беше пил вино, но
сега, дори под черната и груба като мишин кожа на хуна, си личеше, че той
е зачервен. Орест също беше изпил много вино. В този момент той замахна
да удари Едекон в главата. Великанът извика от болка. Авитохол не видя
много добре дали приятелят му бе успял да насочи удара към главата на
хуна, но по това как той извика, разбра, че го боли. Едекон не просто пусна
Орест, а го хвърли върху пода. След това двамата мъже започнаха да си
нанасят удари. Едекон явно беше пиян. Той се опитваше да уцели Орест,
който, бърз като хлебарка, се изплъзваше от ударите му. Хуните крещяха и
се забавляваха с това, което ставаше пред очите им. Някои от тях замеряха
мъжете с кокали, останали от трапезата, други хвърляха цели мръвки или се
опитваха да ги полеят с вино, или да ги ударят с чашите си. Скоро гладките
каменни плочи станаха хлъзгави. Биещите се мъже, освен че едва стояха на
краката си, вече и едва се изправяха. Това предизвика още по-голяма радост
и присмех у тези, които ги наблюдаваха. Някои от тях се въргаляха на
земята от смях и ритаха безпомощно, като повалени в битка коне.
Едекон изглеждаше нелепо в ролята на пиян побойник. Огромната му сила
беше напълно неизползваема поради хлъзгавия под. Авитохол отказваше да
приеме за нормална картината на веселящи се хуни, колкото и пъти да я
видеше. За него това беше някакъв необуздан порив на банда диваци. Тази
гледка всеки път го караше да изтръпва, а сърцето му се свиваше. Тези
мъже бяха неконтролируеми. Колко много се различаваха те от
дисциплинираните и потискащи емоциите си българи.
Скоро мъжете се умориха. Едекон лежеше в отпадъците от храна и
дишаше тежко. Авитохол виждаше как огромният му гръден кош се
навдига заплашително. Картината на проснатия на земята хун се запечата в
паметта на българина. Това беше най-жалката гледка, която можеше да си
представи. Пиян велик воин, въргалящ се в огризките, седящ в пихтия от
вино, размазано месо и кости. В тази картина имаше много зловещи знаци.
Ето докъде можеше да доведе пиянството.
Авитохол отново се сети за Анна. След това се опита да види случващото
се с погледа на „четящ” и виждащ през нещата човек. Какво можеше да
означава въргалящият се на земята Едекон? Ако не виждаше Орест,
11
Хуните наистина побеждават Индия и следващата индийска династия след Гуптите
е хунска от ефталитски произход. Те имат роля и при смяната на династията не само
па Гуптите, но и на Сасанидите в Персия, така че разсъжденията на Авитохол не са
съвсем безпочвени.
229
можеше да си помисли, че това вещае гибел на хуните. Орест обаче също се
търкаляше до Едекон. Авитохол се отърси. Всичко беше толкова
унизително. Явно от тази картина никакъв извод не можеше да се направи.
Хуните продължиха да се веселят до сутринта. Авитохол, отвратен от
гледката, се прибра в покоите си. Докато вървеше натам, българинът се
замисли как бяха нарекли децата си Едекон и Орест. Скоро се сети, че
синът на Едекон щеше да се казва Одоакър, но какво беше името на сина на
Орест?
Изведнъж, след като беше минало много време, Авитохол отвори очи и
произнесе едно име, а то беше „Ромул Август”.
На другия ден българинът стана рано. Още не се бе приготвил за път,
когато на вратата се потропа. Авитохол я отвори и там видя Атила.
– Какво има? — попита Авитохол. — Готов ли си за тръгване?
– Чичо ми е разочарован от бургундците. Ние обаче трябва да намерим
нов съюзник на Запад. Имам задача, поставена от Руа. Той е заръчал да
остана и заедно с Есла да потърсим следващия наш съюзник. Ти искаш ли
да ме придружиш?
– Защо искаш да те придружа? — попита Авитохол.
После се замисли. Дали предложението не беше от страх да не би
Авитохол да се представя за Атила дълго време в двора на хуните? Тъкмо
се канеше да попита дали това не е заради короната, когато Атила каза:
– Не искам да ме изоставяш! Беше ми хубаво да сме заедно в двора на
чичо ми! — след това хунът напусна стаята на брат си.
Авитохол не можеше да повярва на ушите си. Не знаеше какво да прави и
накъде да поеме. В този момент на вратата отново се потропа. Този път
беше Бероес. Авитохол тъкмо се канеше да му разкаже, че трябва да
продължи с Атила на Запад, когато магът каза:
– Нимуе иска да я придружим до Херта, а аз желая да се върна при
франките! Искаш ли да дойдеш с нас?
Авитохол веднага направи сметка, че може хуните да насочат поглед към
франките. Те винаги му бяха много по-приятни от бургундците.
– Да! — просто отвърна Авитохол. След това се подготви за пътуването. В
този ден хуните напуснаха град Вормс и тръгнаха на изток. Авитохол,
Атила, Орест, Бероес и Анна се отправиха на север, със себе си водеха и
Кримхилда. Олджибай също ги последва. Авитохол успя да убеди Атила
да не вземат със себе си Есла. Старият дипломат знаеше много и
българинът се притесняваше да не ги разкрие.

Групичката, водена от Атила, се движеше бавно. Скоро напуснаха

бургундската земя и до тях достигна вестта, че из Галия се водят битки
между двама римски генерали. Кои бяха те, така и не можаха да разберат.

230
 – Накъде сме тръгнали? — попита един ден Авитохол.
– Нимуе ни води към свещената земя на германите — отвърна Бероес. От
известно време групата им, освен на север, се движеше и на изток.
– Аз скоро ще искам да се върна в Рим — каза Орест. — Желая да отида
да видя сина си.
– Преди това обаче ние двамата с Орест имаме работа — намеси се в
разговора Атила. — Вие ни водите все по-на север. Ние ще свием за малко
на юг и ще ви настигнем.
Така тримата се отделиха от групата, Олджибай тръгна с тях, а останалите
продължиха. Авитохол си отдъхна. Макар да можеше да язди без качулка,
отбягваше да го прави в присъствието на Атила. Дори да не се
притесняваше от спътниците си, не си го позволяваше, защото, ако
местните видеха двама Етцел, мълвата щеше веднага да се разнесе.
Всъщност от групата само Кримхилда не знаеше тяхната тайна. Всички
други бяха посветени в нея или може би се досещаха, че двамата с
Атила имат еднакви лица. Сега обаче Авитохол отметна качулката и, макар
да нямаше корона, яздеше свободно като Атила.
Такава ли трябваше да бъде участта му? Когато бъде като себе си, да се
чувства зле и да се задушава, а само когато се представя с името на Атила,
да се чувства свободен и да вдишва от въздуха с пълни гърди. Такива мисли
се въртяха в главата на Авитохол, Докато прекосяваха земите на германите.
Един ден, както си яздеха, той се приближи до Парвати, която носеше на
гърба си Анна и малката принцеса на Бургундия. Авитохол не знаеше дали
Анна води групата, или малкото рижо момиченце правеше това. Той си
спомняше, че точно Кримхилда ги бе отвела до пещерата на нибелунгите и
нямаше да се учуди, ако и сега тя ги водеше. Бероес, близо до тях, яздеше
Българа, дадена му от Атила по молба на Авитохол. Авитохол се загледа по
кобилата, която беше в много добра форма. Парвати беше негова спътница
през цялото време. Тя беше изминала дългия път от Тибет през Индия,
Персия, Египет, Константинопол, беше го придружавала почти до Рим,
до Хуния, а сега и до Бургундия. Ако досега можеше да каже, че има пред
себе си някакъв символ на любов и семейство, той не беше свързан с хора.
Авитохол се замисли. Той познаваше много семейства. Спомни си юртата
на своя приятел Тарвил. Това беше първият му пример за семейство. Сети
се за майката на своя приятел. Не можеше да повярва, че при себе си
държеше Баяра и Анна. Две частици от онзи живот. Тези картини сега му се
струваха толкова далечни и избледнели, сякаш бяха част от някакъв друг
живот, все едно не ги бе преживял сам, а някой му ги бе разказал. След това
се замисли за семейството на Кумарагупта. Макар да плачеше и да беше
емоционален, махараджата беше студен човек. Той едва познаваше
дъщерите си, а синовете си криеше. След това спомените го отведоха в

231
Персия. Семейството на Яздегерд и Шушандук също беше странно.
Царицата обичаше своите синове, но в същото време тя беше жрица. Тя им
беше майка, но им носеше правото да властват като еврейски ексиларси.
Освен това на Шушандук ѝ се бе наложило да избира измежду тримата си
синове. Това беше тежко решение за всяка майка.
Мислите на Авитохол продължаваха да препускат из миналото. Той си
спомни семейството на Орест, после се пренасяше на различни места, в
различни домове. Въпреки всичко, най-ярката картина, която се бе
запечатала в неговата памет, като символ на любовта между две същества,
беше тази свързана е Парвати и Чжамлин-нин-кора. Първоначално си
спомни призрачните същества, които „изплуваха” от дълбините на мрака на
порутеното тибетско подземие. Тези два коня бяха обречени на вечна
самота и живот в пленничество. После Авитохол много добре си спомни
деня, в който бе заченат Аспа. През същия ден не бяха успели да умъртвят
Чжамлин-нин-кора, но го бяха натъпкали с отвари и го бяха мазали с
мехлеми. Той си спомни двата коня, които препускаха из тучната зелена
трева в двора на двореца на махараджата и доближаваха глави, все едно
си говорят. Тази картина се бе запечатала в неговата памет като символ на
любовта и близостта между мъж и жена. Можеше ли любовта между два
коня да бъде по-впечатляваща от любовта между хора? Сигурно беше така.
Авитохол си спомняше тъжните очи на Парвати и това как тя бе чакала
своя Чжамлин-нин-кора. След това на бял свят се бе появил Аспа.
Авитохол се отърси от тези спомени.
– Жрице — каза той. От много време искаше да попита за четирите точки
и сега му се отвори възможност да направи това. Авитохол тръпнеше от
желание да разбере дали двете сестри вече бяха посветени. Кога бе станало
това? Кой ги беше посветил? Всъщност Авитохол беше сигурен в това. Той
искаше да разбере как са Таис и Нефертари. Преди това обаче реши да
попита за нещо друго. — Жрице, къде отиваме?
– Тръгнали сме към едно място, което е легендарно за германците. Трябва
да го посетим, защото немските жрици ме очакват. Скоро към нас ще се
присъединят моите сестри. Тук, в Европа, също има жени, които са като
нашите амазонки. Разбира се, те не режат гърдите си. Мисля, че и
Кримхилда трябва да бъде с нас. Не знам, но Силата така ми повелява.
Авитохол се усмихна, без да иска, той веднага смени думата „сила” с
„оренда”.
– Как се наричат? — попита Авитохол.
– Феи — отвърна Нимуе. — Не знам защо, но са решили, че аз съм тяхна
водачка. Дори нещо повече, те ме смятат за някаква богиня, за неземно
същество.
Като чу думата „феи”, Кримхилда се оживи и се опита да се вслуша в

232
разговора, който бе на непознат за нея език.
– Така ли е, Анна? — попита българинът.
– Не знам. Аз гледам на себе си като на българска шаманка и жрица,
посветена в култа на ябълката и смокинята.
– Кога получи посвещение? — направо попита Авитохол и посочи с носа
си към мишниците на българката, за да ѝ покаже откъде знае.
– След като тръгнахте, господарю, двете с Баяра решихме да направим
това, което винаги бяхме копнели. Винаги сме искали да приемем пълно
посвещение в култовете на женските богини. Ако стремежът на всеки човек
е да бъде все по-близо до Бог, ние, жените, имаме един стремеж повече
от мъжете. Ние сме създадени да раждаме, а това ни дава възможност,
освен към Бог, да се стремим и към Богинята.
– Знам всичко за Богинята — каза Авитохол.
– Знам. Ти си единственият мъж, който досега е бил запознат с култа към
Богинята.
– Богиня не е точната дума. По скоро трябва да се каже Богинята майка и
Лилит.
– Така е — съгласи се Анна.
– Разкажи ми!
– След като ни разказа за Богинята майка и Лилит, ние решихме да
тръгнем по Пътя на Жената. Двете отидохме до Филипопол. Маскирахме се
като бегълки от Хуния. В подножието на Кендрисийския хълм открихме
имението на Орест. Там заварихме Таис сама и много болна.
– Защо е сама? — попита Авитохол. — С нея оставих Нефертари.
– Египтянката я изоставила преди години и се върнала в
Египет. Таис още те чака.
– Защо не е тръгнала с Нефертари към Египет? Там Таис щеше да получи
подкрепа и помощ. В големите градове има много хора, които я боготворят
и още помнят нейното изкуство. Може би трябва да се пази само от
Александрия, където Кирил може да я преследва. Той вече е убил една
известна жена.
– Не знам защо не е последвала Нефертари. Може би те е чакала.
– Какво стана с нея?
– В продължение на няколко дни тя ни посвещаваше във всичко, което
знаеше. Разказваше ни за Вавилон, за вас с Орест, Олджибай и принц
Бахрам.
– За Александрия разказа ли ви?
– Всичко ни разказа, Авитохол. Тя те обича.
– Защо не я взехте със себе си?
– Искахме да я вземем с нас в Хунград, тя обаче отказа. Хетерата беше
доста отпаднала и нямаше да понесе едно пътуване до Хуния. След като

233
всичко свърши, решихме да я оставим на грижите на тамошния управител
на имението Светоний.
– Не биваше да го правите! Трябваше да останете с нея!
– Тя не пожела. Таис е много горда жена. Тя поиска да остане сама и да
умре в самота. През цялото време ни заклеваше да не ви изоставяме, а да се
грижим за вас. Тя ви наричаше „моята голяма любов” и „моят Ксеркс”.
– Защо не е отишла в Атина? Хетерата не обичаше студа, там на юг щеше
да е по-добре за нея. Защо не е отишла в Константинопол, императрицата
Елия Евдокия е нейна приятелка от детинство? — В следващия момент
Авитохол се сети и попита: — Къде беше Ирник през това време?
– Взехме го с нас.
– С вас?! — учуди се Авитохол.
– Той е българин — каза Анна. Тези думи го успокоиха. Ирник наистина
беше българин, нищо нямаше да му стане. Авитохол се ядоса на себе си. С
времето бе започнал да мисли като римляните, които бдяха над децата си
като орли.
Докато говореше, може би за да успокои себе си, Авитохол или малката
бургундка, Анна галеше рижата главица на момичето. С този нежен жест
шаманката опитваше да отклони любопитния поглед, който Кримхилда
отправяше към него.
– Не трябваше да оставяте хетерата сама! — отново повтори българинът.
Авитохол се умълча. Беше му много тъжно. Той се бе надявал да научи
нещо за Таис, но това, което разбра, не го зарадва. В него се появи
непреодолимо желание да я види. Таис беше болна. Може би той беше
единственото същество, което ѝ беше близко, а сега, когато тя сигурно
умираше и имаше нужда от него, той не беше до нея. Авитохол я бе обичал
преди години, в младостта си, беше я боготворил. За него беше чест, че
Таис му бе обърнала внимание. Тя можеше да има всеки, когото пожелае,
но бе избрала него.
Авитохол се чувстваше много зле. Мислите за хетерата веднага го
насочиха към спомените за Шушандук. Стана му още по-тъжно. Двете
жрици, които той помнеше в разцвета на силите им, сега си отиваха или
вече може би бяха мъртви. Жените в света губеха две от най-силните си
представителки. Шушандук беше най-старшата и посветената жрица. Какво
беше станало с Пещерата на Смокинята и с Храма на Ищар? Живи ли
бяха жриците? Имаше ли още събори във Вавилон? Всичко, което се бе
случило във Вавилон, Персия и Индия понякога, на Авитохол му се
струваше като обвито в мъгла, някакъв нереален сън. Той вече не знаеше
дали въобще съществува Вавилон. После сърцето му отново се сви, като си
спомни онова, което много пъти се опитваше да забрави, онази нощ в Ур,
когато в Черния зикурат бе освободил „сянката”. След това непрекъснато

234
слушаше за чумата, която като сянка малко по малко превземаше света.
Каквото и да правеше Авитохол, до каквото ѝ да се докоснеше, все носеше
нещастие.
– Нимуе, защо Етцел плаче? — попита малкото момиченце и сепна
Авитохол.
Авитохол искаше да се върне във Филипопол и да целуне Таис за
последен път. Мисията му обаче го отвеждаше на север. Той осъзнаваше, че
след няколко месеца може да е късно, но беше безсилен да промени
съдбата. Знаеше, че човекът с мисия трябва да може да застава срещу себе
си и да се пренебрегва до себеотричане. Това той се бе учил да прави през
целия си живот и вече не го притесняваше. Ето защо на българите им
беше по-лесно да следват мисията си, на това те бяха учени от деца. От
малки ги възпитаваха да пренебрегват себе си, чувствата и емоциите си, да
се подчиняват на по-висши цели дори от собственото си оцеляване. Сега
той осъзна, че мисията му пречи да постъпи правилно. Той искаше да бъде
до Таис, но не можеше. Мисията бе обсебила и ограбваше личния му
живот. Това беше цената, която всеки човек с мисия трябваше да плати.
През цялото време малката групичка вървеше през гъста вековна гора.
Скоро обаче те излязоха от нея и тръгнаха през някакви безкрайни блата.
Една сутрин, тъкмо когато се готвеха да тръгнат отново на път, от някаква
малка горичка се зададоха групи жени, които яздеха коне. Те се носеха в
галоп срещу тях. Авитохол се стресна. Той бързо запаса колана си. Аспа
беше далеч. Може би първия удар щяха да посрещнат от земя. Авитохол
знаеше, че не може да очаква подкрепа нито от Анна, нито от Бероес. Сам
трябваше да се справи с нападащите ги жени. Съжали, че Атила и Орест не
бяха с тях.
Жените препускаха срещу тях. Те бяха облечени с леки ефирни брони,
които лъщяха като сребърни. Всички други железни брони изглеждаха
груби и тъмни в сравнение с броните, които сега го заслепяваха. Жените
извадиха лъкове. Те не бяха като двойно извитите лъкове на българите и
скитите, а като ромейските, но малко по-къси. Въпреки това Авитохол беше
сигурен, че с тях се стреля много по-трудно, отколкото с български лък. От
това Авитохол най-много се притесняваше. Ако жените искаха да се
дуелират с мечове, Авитохол би ги надвил. На света нямаше жена, която да
устои на тежките му удари. Със стрели обаче те можеха да го поразят от
разстояние. Авитохол съжали, че и той няма лък. От известно време се бе
замислил дали да не си направи български лък. Беше закъснял. Всичките му
намерения и мисли бяха останали напразни. Авитохол зае бойна стойка.
Беше готов да пожертва живота си, ако трябва, но да запази живота на
стария маг, на малката бургундка и на последната си любима жена.
В този момент пред него изскочи Анна. Шаманката „летеше” към

235
препускащите насреща ѝ жени. Тя се носеше над земята и само тук-там
докосваше връхчетата на нежните зелени тревички с босите си крака.
Авитохол чувстваше мириса на зелената трева. Той се опита да настигне
Анна. Краката му обаче бяха тежки. Росата навлажни панталоните и
навущата му и те натежаха още повече. Анна беше неземно същество. Тя
наистина беше богиня. После изведнъж Авитохол се сети, Анна беше
Нимуе. Тя беше смятана от народите по тези земи за същество от друг свят.
Тя беше царица на феите. Не бяха ли препускащите срещу нея жени феи?
После се сети как тя му беше казала, че скоро към тях ще се присъединят
феи. Изведнъж Авитохол погледна на случващото се по друг
начин. „Нападащите” жени не бяха врагове, а феи, които бързаха да
поздравят своята водачка. Росата от противник изведнъж стана носител на
красотата. Авитохол виждаше капчиците като малки елмазчета върху
нежните стръкчета трева. Анна се носеше над нея. Жените намалиха своя
ход. Българката, гъвкава, лека и ефирна, се преметна във въздуха, превъртя
се и стъпи на земята. Жените спряха.
– Нимуе! — извикаха те. — Царице!
Авитохол беше застинал и наблюдаваше жените-воини. Това, което видя,
го върна назад в миналото. Той вече беше виждал такъв скок. Там, в
Египет, в пещерата на Лилит, Таис бе прескочила Апис и бика. Сега Анна
бе скочила и се бе преметнала във въздуха точно както това някога правеше
младата хетера. Авитохол беше сигурен, че Таис е учила Анна
на тавромахия. Сърцето му се сви и го заболя. Заболя го за Таис. Сега Анна
беше Таис. Младостта бе изместила Таис, която съвсем не беше стара. Той
виждаше в младата българка Таис. Дали някой ден на мястото на Анна в
сърцето му нямаше да застане малката рижа бургундка?
Жените наистина се оказаха феите, които Анна от толкова време
очакваше. Те я поздравиха, като слязоха от конете. След това отново се
качиха върху гърбовете им и зачакаха. Скоро цялата група тръгна на път.
Авитохол обаче не забрави притеснението си при нападението, че в ръцете
си нямаше лък.
По някое време той се приближи до Анна и каза:
– Искам да си направя лък!
– Добре — отвърна жената, която ги предвождаше.
– Трябват ми много материали, които не знам откъде мога да намеря.
– Какво ти трябва? — попита Анна.
След това Авитохол ѝ обясни какво му трябва. Докато говореше, той се
опитваше да възстанови всички спомени в паметта си за това как се изготвя
боен лък. Спомни си думите и заръките на Баяр, как учителят му го беше
учил да стреля и как той натягаше сам бойния си лък, а те дори трима
трудно успяваха да направят това.

236
 Анна го изслуша внимателно. След това се приближи до феите и заговори
с тях на гърления немски език.
– Те казаха, че тези неща могат да се купят само от пазара на голям град.
Ако искаш, можем да се отбием от пътя си и да посетим най-големия
немски град и пазар.
Авитохол се съгласи. Скоро групичката промени своя път. Докато яздеха,
феите го разпитваха, а Анна му служеше като преводач. Той ги запозна с
двойно извития, сложно съставен лък на българите, като им обясни
предимствата му при конна езда. Разказа им и за развитието му, започнало
от скитите, за да се стигне до върха в лъковете, какъвто бе българският лък.
Феите бяха изумени от познанията му. След това, по настояване на жените,
Авитохол им разказа за амазонките. Те бяха учудени, оказа се, че никога не
са чували за тях. Авитохол посочи Анна и каза:
– Нимуе е наследничка на тези амазонки, описани от Херодот. — Феите
бяха искрено учудени. — Защо ни атакувахте? — попита той.
От думите на феите разбра, че така те проверили дали Нимуе е истинска
фея и тяхна водачка. Тя била лека и ефирна и можела да прескочи кон. Те
се бяха убедили, че е „горско същество”.
Феите бяха омагьосани от разказите на Авитохол и изпитваха огромно
уважение към него. Из цялата немска земя се бе разнесла мълвата за Етцел.
Те го смятаха за най-добрия воин в света. Наричаха го „първи магьосник” и
„кониг”. Авитохол беше учуден от думите на феите, но обеща да ги
научи как се правят български лъкове. Феите му довериха, че лъкът е
тяхното най-добро оръжие. С техните лъкове обаче много трудно се
стреляло от препускащ кон.
След известно време стъпиха върху твърд път. Авитохол наметна
качулката си. Феите разбраха, че Етцел пътува инкогнито и повече не
разговаряха с него.
През цялото време Анна и Кримхилда говореха нещо. Когато Авитохол се
приближаваше, Анна спираше да говори.
– Да не си решила да я посветиш в тайните на Богинята майка и
Лилит? — попита Авитохол.
– Да! Започнах да го правя, но смятам, че вие двамата е Баяра ще се
справите много по-добре от мен.
– Подходяща ли е? — попита Авитохол.
– Да! Аз общувам с нея и душата ѝ. Тя има душа на шаманка.
Авитохол наблюдаваше двете момичета. Анна беше по-голяма, но не чак
толкова. Той самият не знаеше дали култът към Богинята се бе запазил все
още във Вавилон. Чумата може би бе унищожила „Великата блудница”.
Можеше ли това, което от хилядолетия се бяха опитвали да направят Бог и
персийските шахове, най-накрая да беше направил той? Можеше ли той да

237
е виновен за гибелта на първия Град на градовете? Авитохол не искаше да
мисли, че е така. Въпреки това в него имаше някакво усещане, че Пещерата
на смокинята и храмът на Ищар са запустели. Струваше му се, че жриците
са мъртви. Ако Шушандук вече не беше сред живите, той не знаеше коя
е следващата Жрица. В Пещерата и храма на Ищар тя не бе отличила нито
една от жените като своя заместничка, поне докато той беше там. Може би
най-много внимание малеке отделяше на Таис и на него. Шушандук се
беше държала с останалите жрици по скоро като с прислужнички.
Всъщност Авитохол не можеше да прекара разделителна между жриците и
прислужничките на Шушандук. Той не можеше да разбере разликата в
държанието на малеке към тях. Ако беше така, може би тя бе потърсила
продължение в двора на шаха. Яздегерд беше мъртъв, неговите жени вече
нямаха отношение към култа на жриците. Може би жената на Бахрам Гур
щеше да бъде подготвена от малеке за нейна наследничка. Но жената на
Бахрам, сегашния шахиншах, беше Патараджигупта. Авитохол си спомни
вечерите прекарани с индийската принцеса и Сарасвати. Изведнъж го обзе
възбуда. Можеше ли Шушандук да обучи Патараджи за своя наследничка?
Патараджи беше чужденка, но самата Шушандук също не бе персийка,
нито вавилонка, освен това тя бе подготвила една атинска хетера и един
степен воин за посвещаване, защо да не го стори с индийка? При това
Патараджи имаше не малко знания в култовете както към индийските
богини майки, така и към богините на злото Кали и Дурга. Изведнъж на
Авитохол му се стори, че това е бил най-правилният и нормален избор. Той
си представи красивата индийска принцеса в обятията на Бахрам, а до тях
стоеше Сарасвати. Тази гледка бе толкова естествена, че на Авитохол му се
стори, че е точно така. Въпреки това съмнението скоро го загриза отвътре.
А може би Шушандук не беше направила и определила Патараджи за своя
наследничка? Понякога, когато нещата изглеждаха твърде естествени и
наредени, не се случваха така, както се очакваше от всички. По някаква
причина можеше Шушандук да не е подготвила своя заместничка.
Авитохол почти се докосваше до това каква можеше да бъде тази причина.
Вавилон може би вече беше мъртъв. Персия и Изтокът бяха загубили своята
сила, те бяха престанали да бъдат центърът. Вероятно центърът трябваше
да се измести на запад. Таис би била най-естественият заместник на
Шушандук. Това, че жриците я бяха повикали при себе си във Вавилон,
означаваше ли, че Шушандук е жива и здрава, или култът бе изчезнал от
изтока? Таис обаче лежеше болна във Филипопол. Тя не беше пожелала да
отведе Баяра и Анна във Вавилон, където те да бъдат посветени от най-
старшата жрица и да се запознаят с останалите жрици, както и да посетят
церемониите в Храма на Ищар и в Пещерата на Лилит. Може би хетерата
бе послужила по скоро като жрица, която пренася знанието за Богинята

238
майка и Лилит на запад. Тя беше носителка на факлата, но нямаше да има
привилегията „да се сгрее” на запаления огън. Дали Нефертари бе успяла в
своята мисия? Авитохол се зарече да се поинтересува за това какво става в
Египет. Ако малката жрица на Изида бе успяла, той щеше да разбере.
Египет обаче ставаше все повече християнски. Авитохол осъзна колко
трудно ще бъде на момиченцето с крехките плещи да се изправи
срещу мрачния фанатизъм на Кирил Александрийски. Като нищо можеше и
Нефертари вече да не е сред живите.
Тези мрачни мисли накараха Авитохол да разтърси глава. Сега той насочи
поглед на Запад. Първоначално знанието от Вавилон бе дадено на него,
човек по скоро на Изтока, отколкото на Запада. Двете шаманки също бяха
българки. Кримхилда обаче си беше чедо на Запада, Мириам също беше по
скоро от Запада. Можеше ли центърът на култа към Богинята майка да се
пренесе по тези земи? На това ли беше станал свидетел Авитохол? Дали
това не беше част от неговата мисия? Сега той се замисли, че е точно така.
В следващите дни започна да обръща повече внимание на бургундката.
Сега му се струваше, че с нейната съдба е свързано бъдещето на всичко,
което хилядолетия се бе случвало във Вавилон. Той се опитваше да си
представи мъничката Кримхилда до величествената и горда царица на
Персия и всеки път му ставаше смешно. Дори физически, това момиче беше
като дете в сравнение с нея. Тя беше крехко дете, а Шушандук имаше
осанката на зряла богиня. Авитохол се опитваше да обясни на
Кримхилда всичко за Богинята майка и Лилит, но му беше много
трудно. Притесняваше се от някои от нещата, които говореше, и
не забравяше, че пред себе си има дете и то съвсем малко. Как да ѝ обясни
за култовете към плодородието, за любовта и сливането между хората?
Всичко това Авитохол си спестяваше. Дори Анна беше твърде млада, за да
слуша тези неща.
Една нощ на българина му стана студено. Не можеше да заспи, затова се
приближи до завивката на Анна. Младата жена спеше отвсякъде оградена
от своите феи. Тя беше прегърнала Кримхилда и двете спяха. Върху лицата
им бе отпечатана невинността. Тайната за Лилит и за това как да бъдеш
жена и човек беше много тежка. Тя караше хората да бъдат духовно будни,
а при това отнемаше приказката. Авитохол знаеше, че всеки човек живее в
една самоизмама. Докато е млад и има сили, докато е наивен, тя има вид по
скоро на приказка и всеки човек смята, че го чакат велики дела. Той си се
представя като принц, като велик воин, като покорител на света. Всеки мъж
смята, че ще има злато, власт и огромна сила. Жените си представят, че
са принцеси, мечтаят за своя принц, за семействата си, за деца... С времето
тази приказка се превръща по скоро в кошмар. Авитохол знаеше, че за да си
духовно буден, трябва да прекъснеш тази приказка. Дали беше добре това

239
да се прави от деца? Може би хората имаха нужда да изживеят своето
безгрижно детство, да бъдат матрични и неосъзнати. Авитохол не знаеше
дали не греши, като разкрива това, до което е стигнал, на двете момичета.
Може би беше по-добре да ги остави да пораснат още малко.
След това обаче той се разгневи на себе си. За какво им беше да водят
неосъзнат живот? Колкото и да живееш в приказки, колкото и дълго да
водиш неосъзнат живот, това не може да ти помогне за самоосъзнаването
ти. Колкото повече им говореше сега и се опитваше да им покаже един друг
свят, да им разкрие, че трябва да разтърсят вярванията и начина, по който
живеят, от основи, толкова по-добре. Авитохол щеше да изпълни своя дълг.
Той отново погледна чистите лица на Кримхилда и Анна. Някакъв сън
сигурно премина през главицата на бургундката, защото тя намръщи
смешно осеяното си с лунички носле. За миг заприлича на малко зайче.
Авитохол се усмихна. След това повдигна одеялото на Анна. Българката се
разсъни тихо. Обърна се към него и го подкани да се пъхне под постелката.
Авитохол го направи и сподели от нейната топлина. Кримхилда
се размърда и повдигна сънено глава. Нежната ръка на Анна, меко и
настойчиво обаче, я притисна към земята. Бургундката отново легна,
изсумтя нещо и потъна в света на Морфей.

На другия ден пред очите им се разкри огромна римска крепост. Всички

пътища се стичаха към нея. Бероес яздеше до Авитохол и отговаряше на
въпросите му.
Българинът вече ходеше с качулката върху главата си. Така отбягваше
любопитните погледи на търговците и селяните, които срещаха. Етцел беше
станал много известен. Германците разказваха за неговите подвизи.
Авитохол беше чул няколко легенди, които феите му бяха разказали, и го
питаха дали са истина. Те бяха странна смесица между части от живота на
Атила, неговия и на Едекон. Разбира се, имаше и пълни измислици.
Авитохол смяташе, че германците наричаха всеки хун Етцел. Ако ходеше
без качулката, те щяха да го обявят за Етцел. Същото биха сторили с всеки
хун, който тръгне да пресича земята им. Немците говореха, че след
като хуните се върнали в степта, Етцел тръгнал да дири Гунтер и да търси
мъст. Авитохол отначало не се замисли върху тези думи и ги отхвърли.
Вечерта обаче, когато си легна, той се замисли. Къде беше Атила? Къде се
бяха отклонили двамата с Орест? Дали не се беше случило точно това?
Авитохол вече виждаше нещата съвсем ясно. Това беше истина.
Къде можеше да бъде Атила, освен да търси и преследва Гундахар?
Българинът спря своя кон и се изправи, като стъпи върху стремената. Така
той искаше да огледа по-добре града.
– Какво има, Етцел? — попита Бероес. За пореден път на Авитохол му

240
направи впечатление лекотата, с която магът го нарича с новото му име.
– Нищо, Мерлин — отвърна той и също нарече мага с новото му име, с
което бе известен на запад.
Сега всички погледи на спътниците бяха насочени към огромния град,
който се простираше пред очите им. Той беше стара римска крепост.
– Учителю, кога Германия е станала римска? — попита българинът.
– Германия става римска по времето на император Август. Той изпратил
по тези земи своя военачалник Друз. Тогава Друз бил на 26 години. Друз
със силата на меча си наложил римската власт над всички германски
племена. По-късно получил родовото име Германик, което да показва, че
той е покорителят на Германия. След това неговите наследници се
издигнали до владетели на империята. Най-известният от тях е Нерон.
Германите обаче не престанали да воюват и да се бунтуват срещу
римляните. Следващите императори на Рим се опитали да цивилизоват
германците и така, чрез търговията и културата, успели да ги присъединят и
да ги направят част от империята. Това станало по времето на император
Тиберий.
За да докажат своята власт над германите, римляните построили тази
крепост. Това пред нас е най-големият град на германите. Той е построен от
Рим, нарича се Опидум Обиорум (днес Кьолн).
Докато Бероес говореше, към него се присъедини Анна и каза:
– Феите казаха, че преди да умре, Друз чул загадъчен глас в свещения лес
на германите. Според някои историци това бил гласът на богинята Нерта,
според други бил гласът на феите, които го дебнели и следвали навсякъде
из гората. Гласът му казал: „Какво още искаш ненаситни Друз? Краят на
живота ти и делата ти е близо.” Друз не се вслушал в предупреждението на
този глас. След няколко крачки от небето била изпратена гръмотевица,
която подплашила коня, който яздел, той паднал на земята и скоро след
това починал от раните си.
Преди още да влязат в града, феите се отклониха от групата и свърнаха
към една горичка.
– Защо не идват с нас? — попита Авитохол.
– Те са горски същества, живеят далеч от хората — отвърна Анна.
– Но те са хора?! — изуми се Авитохол.
– Така ги виждаш ти. По-важно е те как се чувстват. Германите не са
свикнали да виждат свободно феи. Те сигурно ще се притеснят, ако
разберат, че феите са излезли от горите и посещават градовете.
Докато слушаше всичко това, групичката навлезе в града. Той беше
построен като огромна обширна крепост. Някога тук сигурно е бил
разквартирован един от римските легиони, сега обаче градът бе изоставен в
ръцете на германите, защото спътниците минаха по спуснатия трап и

241
влязоха вътре, без никой да ги спре да ги провери.
Сега спътниците вървяха бавно из широките улици на града. Конете си те
бяха оставили при феите в гората. Там животните щяха да се почувстват
по-добре, да си починат и попасат.
Градът беше построен почти изцяло от дебели трупи, които бяха наредени
една над друга. Той беше издигнат в близост до река Рейн, но на Авитохол
му заприлича повече на Хунград, отколкото на малките немски градове-
крепости от горното течение на реката. Улиците на града бяха много
широки. Сега те бяха изпълнени с многолика, пъстра тълпа.
– Когато римляните построили този град, те направили ето тази
постройка — тъкмо когато Бероес казваше това, пред тях се разкри
величествена сграда, отвсякъде заградена с висока стена. — Това бил
главният храм на Опидум Обиорум. Всяка година по едно и също време тук
се събирали племенните вождове на германите, за да подновят клетвите си
за вярност към Рим. Мисля, че посещението ни съвпада с това време.
Авитохол виждаше хората, които на групички се насочваха първо към
входа на двора, а след това и към огромното здание. Изведнъж го обзе
някакво непреодолимо желание да последва тези мъже. Той цял живот се бе
забърквал в различни каши. За повечето от тях сам си бе виновен. Сега
обаче усети могъществото на Силата, която стоеше в основата на неговата
мисия и го движеше по пътя му. В момента той не желаеше никакви
усложнения за себе си и спътниците си. Те се намираха в чужда, може да се
каже вражеска територия и беше важно, да са незабележими. Той обаче
никога не беше минавал отнякъде незабележимо. Той беше Авитохол. Из
всички дворове на Изток го знаеха с различни имена. Това беше той.
Изведнъж, без да разбира какво точно става, той тръгна с решителна
крачка към входа на двора. Силата, която го движеше, го бе превърнала в
бездушен роб. Тя го бе подчинила на себе си. Беше го направила като
дървена кукла, закачена на конци. Авитохол вървеше към двора и сам не
можеше да разбере защо прави това. В този момент му помогна обучението,
което бе получил като български воин. Като багатур и тиун беше учен да
мисли винаги, каквото и да прави. Авитохол си спомни думите на Баяр, че
никога на бива да върши нещо просто ей така, воден от сляпа сила. Той
трябваше да контролира съдбата си, а това става, като анализира всяко свое
действие, като не пропуска и най-малкия детайл. Той се опитваше да живее,
да тренира и дори да диша осъзнато. Баяр твърдеше, че това е начинът
да бъде жив не само физически, а и духовно.
Досега Авитохол се опитваше да се откопчи от хватката на могъщата сила.
Тази сила беше безлика и сляпа. Тя беше могъща, защото подчиняваше
милиони на волята си. Тя се наричаше съдба. Той обаче беше багатур. Той
трябваше да подложи на съмнение съдбата си, да я разнищи, да я огледа и

242
прецени доколко и дали въобще да я следва. От обикновен човек трябваше
да се превърне във воин и да подчини съдбата си, да я превърне в участ,
дори да я промени, ако се налага. В съдбата той трябваше да включи и
свободната си воля на воин и да я промени. Съдбата беше волята на Бог, но
докато другите народи приемаха безропотно волята на „най-могъщата
сила” и ѝ се подчиняваха, българите знаеха, че съдбата и това, което Бог ти
е отредил, е само предложение. Дори когато те чувстват това по един
категоричен начин, като неумолима воля, това е само път, по който биха
могли да тръгнат. Българинът знаеше, че ако иска да бъде уважаван от Бог,
ако иска Пътят му да бъде наблюдаван и подкрепян, да бъде интересен на
Тангра, не бива да приема безропотно волята, спусната му от Небето.
Българите се опитваха, дори когато следваха предначертанието си, да го
правят със своя избор. Те смесваха съдбата, спусната им от Тангра, със
собствената си воля. Понякога следваха съдбата, но правеха това осъзнато,
ако се налагаше и преценяха, че така трябва, те дори бяха в състояние да се
опълчат и да тръгнат срещу волята на Тангра.
Сега Авитохол се опитваше да осъзнае какво трябва да направи, но
поривът бе толкова голям и в такава странна и неочаквана от него посока,
че той по скоро стана неволен свидетел на това, което сам направи.
Зад себе си Авитохол чу изненаданите гласове на своите спътници, но не
се обърна. Беше сигурен, че в очите му личи, че е обсебен. Не желаеше
хората, които бяха с него, да го виждат в такъв вид. Авитохол влезе в
широкия двор. Около него всички говореха на гърления си език. Той
разбираше само отделни думи и реплики. Без никакво усилие от
негова страна, той се оказа в потока от хора, които бавно се отправяха към
храма. Наоколо не виждаше римски войници. Явно тази част на империята
бе напусната от воините на Рим и бе предадена на немските народи.
Без да поглежда назад, Авитохол влезе в храма. Това беше огромно
дървено помещение. Още при построяването си то явно е било предвидено
да бъде ползвано за това и сега хората влизаха и заемаха местата си на
дървени пейки от едната страна. Срещу пейките имаше два стола. Единият
беше поставен по-високо от другия. Тези столове може би представляваха
някакви неугледни тронове, които нямаха нищо общо с троновете, които
досега Авитохол беше виждал. Българинът влезе и веднага седна. Така той
се намираше най-близо до изхода. Той направи това инстинктивно.
Обучението му го караше да застава така, че ако се наложи, да може да
напусне по най-бързия и безпрепятствен начин помещението.
Изведнъж забеляза, че след него се движат Анна, която бе
загърнала Кримхилда в дългите си ефирни дрехи, и Бероес. Магът се
бе превел, когато влезе вътре, той смъкна високата си халдейска шапка и
наметна качулката върху главата си. Тримата видяха Авитохол и седнаха до

243
него. Те се свряха в него, така че да останат колкото се може по-
незабележими.
Авитохол очакваше Бероес да го нахока, но нищо такова не се случи.
Магът явно се бе примирил и сега се опитваше колкото се може да
предпази групичката им.
Скоро всички гости, които бяха дошли да присъстват на събора, се
настаниха, защото отпред излезе някакъв мъж с буйна рижа брада, която
сочеше във всички посоки. Той държеше в ръцете си огромна двуостра
брадва. Докато говореше, германецът ръкомахаше. Понеже не разбираше
добре езика, на Авитохол му се струваше, че мъжът изрича обидни
думи срещу насъбралото се множество и след малко ще се втурне в атака
срещу тях. Те се намираха доста далеч от него, затова българинът не изпита
никакво притеснение от поведението и виковете на мъжа.
– Какво става? — попита Авитохол.
– Това е главатарят на саксите. Той приветства всички кониги и племенни
вождове.
Авитохол погледна учудено към мъжа. По никакъв начин не можеше да си
представи кои точно думи от тези ревове бяха приветствието. Изведнъж
обаче думите на мъжа станаха още по-остри, жестовете по-резки, дори
изражението на лицето му се промени. Авитохол беше сигурен, че той
вече говори нещо друго.
Тъй като не разбираше какво става, той се огледа. Искаше да види дали
няма да срещне познато лице. Изведнъж го видя. Хлодио. Мъжете около
него сигурно бяха хора от франкския двор. Авитохол искаше да поздрави
стария си познат, но явно трябваше да направи това по-късно.
– Мъжът говори, че някаква опасност е надвиснала над всички германски
племена. Над степта се е метнала черна сянка, която пълзи и вече излиза от
там, че тя е по-лоша от чумата, дето се задава от изток.
– Коя е тази сянка? — попита Авитохол.
– Хуните — просто отвърна Бероес. Кръвта на Авитохол кипна. Хуните се
бяха оттеглили. Тези мъже, събрани тук, бяха страхливци. Когато хуните с
войските си бяха превзели Бургундия, те се бяха снишили и никой от тях не
посмя да се изправи в открита битка срещу Атила или Едекон. Сега, когато
хуните се бяха оттеглили, те се събираха тук и се правеха на герои.
Авитохол се заслуша в думите на вожда на саксите, но не успя да разбере
почти нищо. Изведнъж Кримхилда се размърда неспокойно в ръцете на
Анна. Какво ставаше? Авитохол погледна към момиченцето, после
проследи нейния поглед. Кримхилда се опитваше да се отскубне от ръцете
на Анна и да се присъедини към майка си. Да! Там, на входа на храма, бе
застанала Ута и двамата ѝ сина Гернот и Гизелхер. Зад тях като истукан
беше Хаген, но най-интересен от всички беше мъжът, който стоеше отпред.

244
Това беше Гунтер. Авитохол за малко щеше да извика от изненада. Той
смяташе, че немецът, виновен за гибелта на Лебед, а след това и на своя
народ, се укрива някъде, че отдавна е напуснал Германия и дори Европа.
Авитохол мислеше, че той и новата му жена Брунхилда са заминали за
нейния остров. Това явно не беше станало. В този момент българинът видя
жената, която стоеше до Хаген. Това сигурно бе исландската принцеса. Тя
беше силна жена, с груби форми, надарена, но и мощна. Кръстът ѝ беше
широк и създаваше впечатление, че жената е много силна и тежка. Косата ѝ
бе сплетена на две дебели плитки, които се спускаха зад гърба ѝ. Авитохол
не можеше да види колко са дълги, но беше сигурен, че се спускат поне до
кръста ѝ.
Авитохол веднага посегна и хвана малката бургундка със силните си ръце.
Той беше сигурен, че ако малкото момиченце се отскубне от ръцете на
Анна, ще отиде при майка си и така ще ги издаде. След това нещата нямаше
да са добри за тях. Авитохол набута Кримхилда под плаща си и насила я
задържа. Стискаше съпротивляващото се момиченце силно и се притесни
да не я задуши. Докато Авитохол се бореше с момичето, делегацията на
бургундците величествено, като кониги, но в същото време като мъченици,
пристъпваше към мястото, където стоеше вождът на саксите. Това място
явно бе отредено за тях.
Гундахар се качи до огромния вожд, след това изгледа мъжете и извика:
– Мъже на Германия, нашата чест бе наранена! Кучетата на
войната — хуните, ни нападнаха! Те искаха да ни унищожат, но ние ги
уплашихме! Нашата сила, нашата решителност, нашата мощ ги накара да
отстъпят! Кучетата се уплашиха, подвиха опашки и избягаха!
Авитохол слушаше думите на мъжа и се изумяваше. Всичко, което
Гундахар казваше, беше лъжа. Хуните бяха нападнали заради това, че той
бе отровил Лебед. Гундахар беше предупреждаван много пъти, дори от
него, но той бе изразил презрението си към хора като Атила, Бледа и
Едекон. Авитохол знаеше колко много брат му ненавижда този мъж. Ако
сега той беше тук, наследникът на бургундския престол отдавна нямаше да
бъде сред живите. Авитохол мислеше и за още нещо. Как Гунтер бе успял
толкова бързо да се присъедини към двора на майка си? Чак сега
българинът разбра, че докато го бяха търсили, той е бил съвсем близо до
тях. Гунтер и Брунхилда се бяха крили някъде наблизо, може би в самия
Вормс. А можеше ли това да е станало в Пещерата на нибелунгите?
Авитохол потръпна. Тази мисъл го накара да съжалява.
Гунтер се бе разпалил и говореше несвързано, но от всичките му думи се
разбираше, че той приканва немските племена да се обединят пред лицето
на общия враг и да го нападнат.
Авитохол огледа мъжете, те бяха представители на над тридесет народа.

245
Някои от тях бяха по-големи, други по-малки. Авитохол ги наблюдаваше
прикрито. Всички те бяха различни, с разнообразно въоръжение. Те нямаше
да могат да се противопоставят на хуните. Авитохол си припомни
последния пир. Хунските вождове и военни водачи бяха много по-силни и
решителни от тези мъже. Българинът огледа вожда на саксите, той щеше да
изглежда груб, недодялан и дребен в сравнение с Едекон. Ако сега в този
съвет влезеше Едекон, всички щяха да се стреснат. Хунът щеше да бъде
като хищен звяр сред стадо овце. Всичко това изплува във въображението
на Авитохол. Хунът, ноздрите му, обезобразено му лице. В този момент до
него си представи малко дете, същото като него. Така щяха да
изглеждат Хунулф и Одоакър, неговите синове. Авитохол за малко щеше да
се изсмее на глас. Беше му много забавно да си представи малко дете, точно
копие на Едекон. Той не можеше да повярва, че Едекон някога е бил малък.
Според него хунът винаги си е бил такъв. Какъв ли щеше да бъде синът му?
А ако има дъщеря, как ли щеше да изглежда тя? В този момент Авитохол се
сети за битката между Баяр и Грот. Тогава неговият учител Баяр, който му
беше като баща, го беше убил. После самият Авитохол се бе изправял
няколко пъти пред Едекон. Дали неговият син Ирник някой ден нямаше да
се изправи срещу Одоакър?
След това Авитохол се опита да си представи Атила срещу Гунтер.
Мисълта беше кратка и в полза на хуна.
В следващите часове германите обсъждаха как да нападнат хуните.
Авитохол се смееше вътрешно на думите им. Той много добре помнеше как
на всички тях им се бе разминало на косъм. Атила, Бледа и Едекон
копнееха да ги изтребят до крак и щяха да го направят. Само
застъпничеството на Ойбарс и волята на Руа ги бяха спасили. Той също
имаше принос, за да са живи сега. Ако не беше така, всички тези мъже сега
нямаше да говорят тук, а щяха да участват в най-тежката битка и да се
борят за живота си. Авитохол знаеше всичко това и се смееше на нелепата
самонадеяност на германските вождове. Беше сигурен, че следващия път, в
който хуните тръгнеха насам, те отново щяха да се изпокрият като мишки в
дупките си.
Авитохол се сети, че трябваше да избере следващия съюзник на хуните.
Ето ги, всички германски вождове бяха тук. Кой от тях можеше да бъде
съюзник на Руа? Всички! Авитохол беше сигурен, че на когото предложи
каганът, веднага ще се съгласи. Все пак Авитохол предпочиташе франките.
Те му бяха познати. Освен това Бероес им бе поверил Мириам. Така, ако
Руа им станеше съюзник, самите хуни, без да подозират, щяха да
гарантират съдбата на наследничката на Исус. Нимуе и Бероес също бяха
близки с тях, така че зад покровителството на хуните можеше да се
изпълнява и преследва мисията на българите и тумир.

246
 Германските вождове ставаха и говореха един след друг. Най-голямо
впечатление на Авитохол му направи един германски владетел, който,
когато застана пред другите, всички се разшумяха. Той изгледа насъбралите
се немци с омраза, те му отговаряха по същия начин. Авитохол се обърна
към Бероес и го попита:
– Кой е този и защо всички реагират така?
– Това е Речила — крал на свебите. Той напусна германците и се
присъедини към вандалите и аланите. Немците не го харесват, защото той
ги обвинява, че не са го последвали, а са останали, за да бъдат роби на Рим.
В този момент срещу мъжа се изправи Хаген и започна да нарича Речила
предател, страхливец, да го обвинява, че е избягал и е изоставил останалите
германи.
Речила беше по-едър от Хаген и го погледна заплашително. Братята на
Хаген обаче се бяха наредили зад него. Тогава той махна към пейките и към
него се приближи силен млад мъж в разцвета на силите си. Косата му бе
завързана на дълга плитка, а отстрани на лицето му висяха няколко плитки,
които достигаха до гърдите му. Речила посочи към него и извика. Личеше
си, че думите му се отнасят към Хаген и братята му, но и към всички
насядали вождове.
– Вождове на германите, това е Рицимер — моят син. Не съм го извикал
тук, за да се хваля с него. Той е бъдещето за германите. Той е нашето
спасение. Ние сме слаби и не можем да останем защитени между чука и
наковалнята, време е да вземем страна и аз смятам, че трябва да изберем
римляните. Хуните са побеснели кучета. Дори в началото да са ни
приятели, някой ден те ще се обърнат срещу нас и ще ни разкъсат. Така те
направиха с аланите. Техният владетел Руа, свирепият Едекон, кучето
Етцел и брат му Бледа не знаят какво е милост. Те ни преследват до Иберия
и няма да ни оставят на мира. Ще изпепелят Европа и ще ни издавят в
океана.
Хаген прекъсна думите на Речила.
– Ти говориш така, защото стана приятел с вандалите и аланите, но и те не
те харесват много, защото Валия — вождът на вестготите, се съюзи с
римляните и изби една част от вандалите и аланите, а на теб даде дъщеря си
за жена. Този твой син Рицимер не е ли от дъщерята на Валия? Сега искаш
да изправиш нас, германите, като щит.
Речила явно не желаеше да отговаря на Хаген, но това доказваше, че
бургундецът е прав. Той каза:
– Ти кого би избрал — Етцел или Флавий Аеций?
Хаген мълчеше гузно и скоро съвсем тихо промълви:
– Флавий Аеций.
Речила очакваше точно тези думи. Той отвори ръцете си, все едно искаше

247
да покаже, че няма друг избор.
– Ние ще се обединим срещу хуните и ще останем тук — каза Хаген, а
Речила, като че ли двамата се бяха наговори предварително, каза:
– Моят син с моите свеби ще тръгне към Арл, където чухме, че цяло лято
Флавий Аеций е подложен на обсада от Теодорих. Синът ми ще предложи
армията ни в услуга на римляните. Моята мечта е някой ден Рицимер да
стане магистър милитум на Рим. Той ще бъде нашият човек в двора на
Валентиниан III и ще се опита да стане доверен човек на Флавий
Аеций — „последният римлянин“.
Над множеството германски владетели се чуха одобрителни възгласи.
Речила и Рицимер се върнаха на пейките, там седнаха и Хаген и братята му.
Всички немски вождове вече бяха излезли и говорили и Авитохол осъзна,
че скоро ще настъпи неговият ред. Той не знаеше какво да прави.
Германците обаче говореха много и бяха прекъсвани от бурните
възклицания на останалите вождове.
За голяма изненада на Авитохол, по някое време отпред отново излезе
мъжът с огромната брадва и веднага предизвика вниманието към себе си.
Каза няколко думи и скоро всички станаха и започнаха да си тръгват.
Групичката на Авитохол остана на място. Те не искаха да се бутат на
изхода. В тълпата можеха да бъдат разкрити.
Авитохол и спътниците му излязоха последни. Бероес избърза нанякъде.
Скоро се появи и махна на Авитохол да го последват. Четиримата кривнаха
към една тясна уличка. Тя беше близо до пазара. Множеството, което
излизаше от храма, се стичаше и минаваше първо през пазара. Заедно с
хората от делегациите, тези дни в Опидум Обиорум бяха пристигнали
търговци от всички краища на земите на немците. Не след дълго Авитохол
се изправи пред трима мъже. Сред тях той позна Хлодио. Той се загледа в
неговата прическа — мунд.
Бероес накара всички да се съберат в кръг. След това разпита франка за
това какво се случва с него.
– Ожених се — каза той. — Наскоро ми се роди дете.
– Какво е? — попита Бероес.
– Момче е — вместо франка, отговори Анна.
– Нека Нимуе каже какво вижда за него — каза Хлодио.
– Той ще бъде велик владетел и ще постави начало на нова династия,
която ще пребъде — бързо отвърна Анна.
– Но каква нова династия? — не се стърпя да попита Хлодио.
– Как се казва? — попита Бероес.
– Меровей.
– Меровех — повтори Бероес.
– Да! Някои го наричат така.

248
 – Вашият род трябва да бъде наречен на това дете — каза Анна, която бе
изпаднала в транс. — Бъдещето му принадлежи.
– Как да наречем рода си? — попита Хлодио.
Анна беше влязла в кръга, образуван от мъжете. С дългите си мантии те я
скриваха от очите на околните хора. Уличката беше затънтена. Авитохол
стискаше Кримхилда, за да не се изплъзне от ръцете му.
– Меровинги. Наречете се Меровинги.
– Добре! — отвърна след малко Хлодио. — Ще се наречем Меровинги.
– Трябва да смените герба си! Какъв е той сега?
– Гербът ни е жаба — отвърна Хлодио.
– Трябва да го смените!
– Какъв герб да вземем?
– Нека сами решите това! Молете се на вашите богове и ги питайте! Те ще
ви отговорят!
– Добре — отвърна решително Хлодио.
Авитохол пресметна, че Меровей или Меровех се е родил горе долу по
същото време, в което се бе родил Ирник.
– Къде е Мириам? — попита Авитохол след малко.
– Тя е в двора ни.
Скоро развалиха кръга, който бяха образували. Бероес и Хлодио се
уговориха нещо. Хлодио се доближи до Авитохол и каза:
– Етцел, какво правиш тук?
– Дойдох да видя немските вождове — отвърна Авитохол.
– Немците ще се пръснат от учудване, ако разберат, че и ти си тук.
– Как мислиш, ще се уплашат ли? — попита Авитохол.
– Много! Славата ти обикаля нашите земи. Всички се страхуват от теб.
Говори се, че си най-силният воин в света. Хората твърдят, че си се
изправял в битка срещу Злото.
– Какво още казват?
– То не е много добро — притесни се Хлодио.
– Кажи! — настоя българинът.
– Казват, че ти, Етцел, не си човек, че вместо лице имаш зурла, че ушите
ти са клепнали и приличат на кучешки, че не можеш да говориш, а от
устатата ти се чува съскане като на змия или кучешки лай...
Авитохол слушаше бабините деветини и не издържа, отначало само се
усмихваше, но накрая се засмя с глас.
– Винаги съм знаел, че не съм красив, но чак толкова не съм грозен.
Според мен говорят за Едекон.
Скоро се разделиха. Авитохол се приближи до Анна и тихо заговори на
ухото ѝ.
– Какво сте решили да правите с Мириам? — попита той.

249
 – Нищо — отвърна Анна.
– Аз смятам, че трябва да бъде посветена в култа към Лилит — каза
българинът.
– Това кой го смята? — попита Анна.
– Какво значение има — разгневи се Авитохол. — Аз съм Жрец на
Богинята майка и Лилит. Мириам и Кримхилда трябва да бъдат обучени.
Според мен жриците от Изтока вече ги няма. Всички знаци, всичко, което е
направила и казала Таис, говори за това. Жриците в света са останали
съвсем малко. Сега трябва да се обучат колкото се може повече жрици от
Запад. Ти и Баяра сте само приносители, такава беше и Таис. Мисля,
че бъдещето на жриците е на запад. Колкото и да е странно, центърът на
цивилизацията и тайните знания може би се пренасят към Запада. Може
Кримхилда и Мириам да са новото начало?
– Кримхилда е от германите. Тя е по скоро варварка. Мириам е от евреите.
Тя е наследничка по кръвна линия на християнството. Как може двете да
застанат рамо до рамо?
– Аз смятам, че нещата стоят така — каза Авитохол. — Ти трябва да
отговаряш за Запада и да съхраниш тайното знание!
– Но аз самата не съм още много наясно с култа към Лилит и Богинята
майка!
– Няма време. Това трябва да е следващата ти задача. Ти и твоите феи
трябва да направите това и не забравяй, че си българка! Всичко това има
някаква връзка с нас. Сега не мога да разбера какво значение има върху
мисията ни, но не е маловажно, че сме българи.
Дръж се близо до Бероес, той е най-умният човек на света.
– Защо го наричаш Бероес, той е Мерлин — каза Анна.
– Тук той е един, а на изток беше друг. Аз го познавам от онези земи и от
онова време. Мерлин е велик човек и велик маг. Той познава всички
владетели, а него го познават всички жреци в света. Той наистина е най-
умният и знаещ човек на света, ако въобще е човек. Ще ти кажа нещо
тайно!
Анна го слушаше с огромно внимание.
– Бероес още пази връзка с българите.
– Но нали нашият народ е бил избит? — попита Анна.
– Нашият народ не са само хората. Нашият народ е знанието, мисията,
духът. Той ще бъде жив, докато има хора, които да знаят и да се стремят
към това, което Тангра е предопределил като наша мисия. Този, когото ти
наричаш Мерлин, още поддържа връзка с онези хора, които последни пазят
знанието за нашата същност и мисия. Един ден може би ние ще трябва
да възстановим българите. Ако не успеем да го направим като народ, ако
няма достатъчно кръв, за да го постигнем, ще го направим като секта. Може

250
един ден да няма българи по кръв. Засега българите сме по-малко от един
род. Сигурно всички можем да се съберем в една шатра. Единственото дете
българче е Ирник.
– Колко сме? — попита Анна.
– Вие двете с Баяра. Другите жени са омъжени за хуни и за хора от други
народи. Техните деца ще бъдат с българска кръв, Тангра и орендата не ще
ги изоставят, но те няма да разчитат правилно знаците и няма да могат да
следват мисията на българите.
Освен вас двете, още и Баръс.
– Може той да създаде деца — каза Анна.
– Едва ли — отвърна Авитохол. — Баръс е много наранен. Той вече
имаше деца. Дори да иска, няма българка до него.
– Авитохол, аз искам да родя българче! Искаш ли пак да бъдем заедно?
– Сега нямаме време. Ако не можем да имаме дете, може би трябва да
пазим Кримхилда и Мириам и те да са нашето бъдеще. Някой ден българин
може да означава последовател на религиозно учение, както е днес с
християните. Човек от всеки народ може да бъде християнин. Може би с
това, че Тангра ни унищожи, искаше да ни покаже, че трябва да
променим начина, по който възприемаме себе си, учението и мисията
си. Тангра може би ни показва нов начин да разберем орендата.
Родът на Мириам по бащина линия също е български, защото всичките ѝ
предци са тиуни и в нея има много българска кръв.
– Какво си говорите двамата? — попита Бероес. На главата си той отново
бе сложил високата халдейска шапка. Докато питаше това, на Авитохол му
се стори, че очите на мага се смееха. Българинът настръхна. Можеше ли
Бероес да чете мисли? Дали не бе разбрал какво точно говореше на
пророчицата?
– Нищо! — отвърна Авитохол. — Казах на Анна, че трябва да купим
различни части, за да можем после да направим български лък. Трябва да
ги изберем сега, тъкмо сме на пазара.
Авитохол, с помощта на своите спътници, обиколи пазара. Той купи
лепило от кости, дървени части и други неща, които щяха да свършат
идеална работа за приготвянето на лък. Само тетива не знаеше откъде да
намери. Той си спомняше как като дете бяха ходили на лов за степни
антилопи. Баяр твърдеше, че колкото по-бърза е една антилопа, толкова по-
силна и гъвкава ще бъде тетивата, направена от нейните сухожилия. Откъде
тук да намери антилопа?
Слънцето бе тръгнало към своя заник. След като купиха малко храна,
Авитохол и спътниците му напуснаха крепостните стени на града и се
отправиха към горичката, в която ги чакаха жените-воини. Тази нощ
Авитохол се опитваше да си спомни всичко за приготвянето на българския

251
лък. Един български лък се правеше най-малко за половин година. Това
беше така, защото всяка част се изпилваше до съвършенство. Лъкът на
българите беше произведение на изкуството и се правеше веднъж в живота.
Понякога лъковете се предаваха на следващите поколения. Авитохол
знаеше силата на българския лък. Нямаше друг лък с толкова силен удар.
Сега, със знанието на опитен майстор, той учеше феите как се прави този
лък. Жените разчитаха много на това оръжие и предимството, което то
щеше да им даде, но Авитохол предаваше знанието не заради тях, а заради
България и себе си. Феите бяха подчинени на Нимуе, а тя беше
българка. Макар германки, те щяха да служат на каузата на България.
До полунощ Авитохол и всички феи бяха направили лъка и го сложиха да
съхне върху догарящия огън.
– Трябва ми тетива? — каза Авитохол.
– От какво трябва да е направена? — попитаха жените.
– От степна антилопа — отвърна българинът.
– Тук няма степни антилопи, но има сърни и елени.
Жените му дадоха от своите тетива, които бяха изработени от сушени
сухожилия на сърни. Така Авитохол — Синът на сърната, имаше лък с
тетива от сърна.
До сутринта лъкът бе сглобен и готов да бъде използван. Разбира се,
трябваха му още няколко дни, за да стане още поздрав, но и днес тетивата
можеше да бъде натегната. Авитохол обаче не направи това. Той взе лъка
със себе си в разгънат вид. Освен това феите му дадоха няколко от своите
дълги и изящни стрели. Авитохол избра най-силните и груби от
тях. Българският лък стреляше с по-къси и дебели стрели. Той подряза
десетина стрели и ги скъси. Феите с неудоволствие му помагаха да направи
това.
Тази нощ българинът не спа. На сутринта вече беше въоръжен с лък. Сега
оставаше само да натегне тетивата и беше готов да стреля. Лъкът беше
наистина много добър. Авитохол бе изненадан от себе си. „Синът на
сърната” беше сигурен, че Тангра му бе помогнал да направи това оръжие.
Богът на българите бе направлявал неговата десница и го бе предпазвал
от грешки. Сега Авитохол приближаваше външната крепостна стена на
Опидум Обиорум, а сърцето му ликуваше. Сам не знаеше защо отново иска
да влезе в града и да посети храма. Беше свършил работата си и си бе
направил лък. Феите му заръчаха да провери дали има достатъчно
материали, за да си направят и те български лъкове. Те искаха след няколко
дни да пострелят и да преценят дали да подменят неудобните си лъкове с
български. Не затова обаче Авитохол и спътниците му отново се връщаха в
града. За да не им пречи, Авитохол искаше да остави Кримхилда в
горичката с феите. Малкото момиченце обаче се разрева с горчиви сълзи и

252
Авитохол се смили и я взе отново със себе си. Преди това обаче тя
обеща, че няма да се дърпа и да ги издаде.
Групичката на Авитохол навлезе в града. Скоро те се озоваха на пазара,
който отново бе в разгара си. Изведнъж той се оживи още повече от
преминаващите през него хора, които се стичат към храма. Явно хората се
бяха разделили да похапнат, да починат, да се видят със съветниците си и
отново да се съберат в храма. Авитохол последва тълпата. В храма
групичката му пак седна на дървените пейки. Отпред отново излезе
мъжът с брадвата. Сега той изглеждаше някак успокоен и не ръкомахаше
така заплашително с брадвата. Той или беше хапнал добре и се бе
успокоил, или се бе уморил. Този път той започна да разказва. Думите му
привлякоха вниманието на Авитохол, защото на няколко пъти спомена едно
име, което му бе познато. Авитохол помоли Бероес да му превежда.
Мъжът с рижата брада разказваше за това, че в Рим имало напрежение
между двама от генералите.
– Този, когото всички наричат „последния римлянин” — говореше
той, — загубил благоволението на Гала Плацида.
Авитохол знаеше, че „последния римлянин” наричаха Флавий Аеций. Той
самият много добре помнеше подозрителността, с която Гала Плацида прие
генерал Аеций. Тя направи това привидно доброволно, но всъщност,
защото знаеше, че много от сенаторите подкрепят родения в
Доростол сенатор. Ако не го бе пощадила, това щеше да хвърли Рим
в гражданска война. Сега явно Гала Плацида търсеше начин да се отърве от
могъщия сенатор.
– Императрица Гала е подкрепила друг римски генерал — Бонифаций, и е
изпратила Аеций в Галия. Там сега има война.
Докато слушаше думите на германеца, Авитохол стискаше в едната си
ръка колчана със стрелите и лъка и този път имаше само една ръка, за да се
бори с Кримхилда. В същото време се опитваше да види някой конкретен
човек. От много години знаеше, че най-голямата сила на запад са
вестготите. Техен водач бе легендарният им вожд Теодорих, него Авитохол
търсеше с поглед.
По някое време момиченцето го ухапа. Авитохол щеше да извика от
болка. В този момент шумът от борбата накара всички да погледнат към
тях.
– Какво става там? — извика мъжът със заплашителната брадва. Авитохол
се опитваше да задържи устата на Кримхилда затворена. Тя обаче го ритна
в подбедрицата и отново го ухапа. Авитохол изпусна устата ѝ.
– Аз съм валкирия — извика малкото рижо момиченце изпод плаща му.
Погледите на всички германски вождове и кониги бяха обърнати към
него, но това не го интересуваше. От борбата му обаче с Кримхилда

253
изведнъж качулката му се свлече назад. Авитохол разбра, че е разкрит. Той
беше приведен и все още продължаваше да се бори с рижото дяволче. Най-
накрая не можа да я удържи. Авитохол знаеше, че се бе случило най-
лошото. Те, трима души в сърцето на враговете, бяха разкрити. Анна беше
жена, Бероес беше стар и само той можеше да окаже някаква съпротива.
Разбира се, Авитохол не се самозаблуждаваше, че може да се бие с всички
тези мъже.
В този момент в главата му се появи план. Той много внимателно извади
лъка, който бе под наметалото му. Подаде борещото се и съпротивляващо
се момиченце на Анна, а сам се зае да натегне тетивата на лъка.
Българчетата правеха това от деца. Той си спомни какво усилие му
костваше това. Когато бяха по-малки, отначало Баяр ги слагаше по трима
на лък и те с дружни усилия успяваха да закачат тетивата. Разбира се, това
не ставаше всеки път, понякога им отнемаше цял ден борба с оръжието.
Баяр правеше това съвсем сам и изпълнено от него изглеждаше като детска
игра. Той го правеше като детска игра. Отначало това много впечатляваше
момчетата. Сега Авитохол трябваше да направи същото. Авитохол беше на
тридесет години, в разцвета на силите си. Отвсякъде беше обграден от
врагове. В този момент всичко зависеше от това дали ще съумее да натегне
тетивата. В главата му бе узрял план. Той беше облечен с персийската
ризница, а на българския му колан висяха двата меча, но с тях срещу
всички тези мъже нищо нямаше да може да направи. Авитохол натегна
мишци. Усети страхотен прилив на оренда. За миг се почувства толкова
силен, че му се струваше, че ако пожелае, може да счупи лъка. А дали
наистина нямаше такава опасност? Авитохол знаеше, че лепилото, което
слепваше отделните части на лъка, все още не е засъхнало добре. Дали, като
натегне тетивата, той няма да се разглоби на съставните си части?
Авитохол знаеше, че рискува, но нямаше друг избор. Само с един опит, с
по-голямо майсторство и сила от своя учител той натегна тетивата. После,
без да се бави нито миг, извади три стрели и се изправи.
Германците бяха втрещени. От одеве те стояха и никой от тях не посмя да
мръдне. Авитохол издърпа тетивата на лъка докрай. Из залата се разнесе
възглас. Те го бяха познали.
– Етцел! Етцел! Етцел! — повтаряха изумените немски вождове.
– Ако мръднете, ще стрелям! — каза Авитохол. Няколко души от немците
посегнаха към мечовете си. Без да чака повече, Авитохол пусна тетивата и
усети как трите стрели отлетяха в различни посоки. Той знаеше, че ако не
накара немците да повярват в думите му и да се страхуват, няма да може да
ги възпре. Сега всичко зависеше от това кой ще владее ситуацията, но не
реалната, а тази, която чрез страха се оформя в главите на хората. В този
момент само страхът можеше да му помогне.

254
 Скоро в залата се чу стон, трима от немските вождове се хванаха за
гърдите и се строполиха върху пода. Цялата зала се изуми от наглото
нападение. Авитохол съжаляваше, че не бе открил Теодорих, за да прониже
и него. Силен възглас се разнесе из храма. Авитохол бе успял да изненада
немските вождове. Скоро обаче това му преимущество щеше да изчезне и
той го осъзнаваше много добре. Авитохол знаеше, че трябва да действа
веднага. Вече беше извадил следващите си стрели и ги бе насочил към
следващите си жертви. Авитохол видя Гунтер и коригира внимателно
едната стрела, като се прицели с нея в гърдите му. Бургундецът разбра това
и се сниши. Другата стрела Авитохол насочи към рижия саксонец. Третата
стрела отначало насочи към гърдите на Речила, но веднага коригира към
сина му Рицилер. Явно преценявайки, че е по-добре да удари „бъдещето на
германите“.
– Излизайте навън! — извика Авитохол. Спътниците му веднага разбраха
думите му и бързо напуснаха залата.
– Това бяха Мерлин и Нимуе — Авитохол чу гласове из залата, — той
отвлече и тях.
– Това беше Кримхилда! — извика Ута. — Те я отвлякоха!
– Ако мръднете, ще убия следващите трима от вас — със спокоен глас
каза Авитохол.
– Какво ще ни попречи да те убием преди това? — попита някакъв глас.
Авитохол видя, че това бе някакъв кониг, който също като него бе насочил
своята стрела към гърдите му.
– Ако ме прострелят, ще изпусна тетивата и ще ги убия. Дори в смъртта
си, ще завлека трима от вас със себе си.
– Не стреляйте! Не стреляйте! — извикаха едновременно и тримата, към
чиито гърди бяха насочени стрелите на Авитохол. Българинът бавно
заднишком тръгна към изхода. При това се опитваше все още да държи
тримата владетели под прицел.
След като излезе от храма, подтичвайки, той прекоси двора, като през
цялото време държеше лъка натегнат, готов да прониже всеки, който се
опита да излезе през вратата и да предупреди хората, скупчили се около
входа на главната порта на двора. Тези мъже трябваше да пазят храма и
хората вътре, но те не бяха войници, а пасмина. Бяха се скупчили и нещо
си говореха. Някои от тях бяха насядали, а други дори бяха налягали върху
тревичката. Авитохол отпусна тетивата на лъка. С едно движение само
прибра стрелите, като остави само една. Като държеше с едната си ръка
лъка и стрелата готова за изстрелване, Авитохол мина покрай хората на
портата. Той не можеше да нарече тези воини. Докато тичаше покрай тях,
се сети за българските тиуни. Тези тук нямаха нищо общо с онези воини, но
ето, че бяха живи, а българите бяха мъртви.

255
 Само след миг той излезе и се смеси с многоликата тълпа на пазара.
Докато го прекосяваше, тичайки към главната порта на града, си спомни
заръката на феите, но нямаше време да купува каквото и да е. Сега
трябваше по най-бързия начин да напусне града. Авитохол прибра лъка, а
стрелата постави в колчана. Лъкът, макар и не готов докрай, го бе спасил.
Авитохол беше щастлив. Струваше му се, че самият бог Тангра му бе
нашепнал да си изготви лък за този случай.
Съвсем скоро Авитохол тичаше направо през тревата към заветната
горичка, където бяха конете, феите и спасението. Пред себе си виждаше
групичката на Бероес. Той ги настигна и грабна малката бургундка от
ръцете на жрицата. След това всички се затичаха още по-бързо. Скоро
цялата група в галоп напусна горичката. Сега трябваше да бързат, от това
зависеше дали ще живеят. Феите твърдяха, че конете им са най-
добрите сред немските коне и искрено се възхитиха на чудесните коне на
Етцел и Нимуе. Авитохол беше на гърба на Аспа, а Анна яздеше Парвати.
Великолепната кобила им беше интересна и с името, което носеше. Те бяха
неприкрито учудени, когато Авитохол им разказа как го е получила и какво
означава то.
Групичката бързаше на изток. Анна я водеше с твърда ръка. Феите ги
пазеха през цялото време. Те бяха разочаровани от това, че Авитохол не бе
успял да им купи нужните неща от Опидум Обиорум, с които да си
направят и те лъкове. Вечерите обаче, когато спираха, вместо да почиват, те
стреляха с лъка на българина и всеки път изразяваха възхищението си от
него. Феите бяха силни, но в същото време чувствителни жени.
С натегнатата тетива на българския лък скоро те се научиха да стрелят по-
точно дори от Авитохол. Той беше много впечатлен от умението и
отношението, с което немските жени-воини стреляха. Авитохол беше
убеден, че е пратеник, който да запознае тези жени с лъка на българите. Той
изпитваше искрена радост да наблюдава как жените стреляха и се
прицелваха. Това бяха живи амазонки и той беше безкрайно щастлив.
Скоро групичката се отдалечи толкова от главния град на немците, че вече
никой не би могъл да ги проследи.
Минаха много дни, откакто групата на Авитохол пресичаше немската
земя, те вървяха на изток и се отдалечиха от Рейн. Отначало се движеха из
планини, по-късно се спуснаха в някаква необятна долина. Тя беше
обширна и разнородна, но не като степта, а с хълмове, горички и висока
зелена трева. Пресякоха река Везер. Дълго време вървяха из гора, а най-
накрая, някак неусетно, настъпиха блатата. Бероес каза, че наближават река
Елба. Скоро пресякоха реката. Блатата бяха от двете страни на реката.
Отначало те бяха като малки локвички и езерца, след това ставаха все по-
големи и обрасли е висока твърда трева, която дори конете отказваха да

256
ядат. В първите езерца водата беше по-чиста, а по-късно стана мътна, с
туфи трева или пръст. Над блатата се стелеше вечна студена мъгла, слънце
не бяха виждали от много време. Тук всичко беше сиво и някак безцветно.
Липсата на слънце и звезди на небето създаваше усещане в Авитохол, че не
е в реалността на хората, а в някое от своите видения, които беше имал от
дете.
Земята под краката им се тресеше. Те внимаваха много, за да не затънат.
Нимуе следваше феите. Те бяха леки и пресичаха тресавищата без
колебание, с увереността на опитни водачки, неведнъж минавали през тези
места.
Българинът се чудеше дали да носи, или не персийската ризница, защото
знаеше, че ако тръгне да потъва, всяка тежест може да му попречи да се
измъкне. Тези блата му напомняха на онези покрай Ктесифон. Споменът за
Бахрам и безумния лов в блатата на Персия изплува в съзнанието му. В
главата му започнаха да изникват спомени, по скоро видения от задници,
кал, скачащи гур. Това беше някакъв кошмар. Този опит сега му бе много
ценен и на няколко пъти Авитохол мислено благодари на Бахрам Гур. Той
произнесе слова, които никога не бе очаквал, че ще каже. Тогава ловът му
се бе сторил безумен и кошмарен и беше ненавиждал Бахрам, но сега му
благодареше, че го бе научил как да язди из блатата.
Отдавна вече Авитохол не питаше накъде са тръгнали, нито колко остава
до мястото, към което се бяха запътили. Анна очевидно не знаеше, и тя като
него беше водена от феите, а „горските жени” не казваха нищо.
Един ден, докато водеха конете си за поводите, Авитохол се приближи до
Анна и каза:
– Имам чувството, че се движим в друг свят. Тук няма слънце. Такава е
земята на моите видения.
Двамата продължиха да ходят един до друг. Авитохол очакваше, че Анна
ще каже: „И моят!”, но нищо такова не се случи. Тогава българинът се
замисли, че може би тя вижда саракта по друг начин. Той самият вече се бе
убедил по колко различни начини останалите народи познаваха саракта. За
някои той беше ад, за други рай. Можеше ли и за българите да има разлика?
Едни да виждат саракта като изпепелена земя, а други — като градина.
В този момент Авитохол се замисли за това, че между саракта, виденията
и „истинския живот” няма никаква разлика. Хората живееха в един свят,
който до голяма степен бе доизграден от тях, от тяхното въображение, воля
и лична сила (оренда). В повечето случаи самите хора решаваха в
какъв свят да живеят. Много от тях искаха и изграждаха ад около себе си.
Те самите се нуждаеха от страдание, затова и поддържаха този ад. Други
имаха силата и яснотата да превърнат живота си в рай. След като това беше
валидно за живота, защо то да не се отнася и за света на шаманите и

257
виденията? Не се ли свеждаха всички тези светове до един? Светът на
хората не беше ли изграден от човешко видение и въображение? Не беше
ли човекът единственото нещо, което присъстваше във всичките светове?
Не беше ли той главният виновник за всичко, което му се случваше и
налагаше да преживее?
– За какво мислиш? — попита го Анна.
Авитохол се сепна от въпроса ѝ. След това реши, че не може да ѝ разкрие
подозренията си и каза:
– Дали мястото, към което сме се устремили, не е Авалон? Вече ми се
струва, че напуснахме земята на хората и се движим в някаква магична
земя.
– Това е от мъглата — каза Анна.
– Разкажи ми за Авалон! — каза Авитохол.
– За Авалон ще говоря аз — намеси се в разговора им Бероес. — Аз ще
разкажа какво другите смятат за Авалон, а Нимуе ще те запознае с него,
като владетелка и господарка на това магично място.
Авитохол се настрои да слуша дълго. Той обожаваше разказите на Бероес.
Магът успяваше да представи всяка история много интересно и в същото
време да я изясни така, че на всеки да стане ясно за какво говори. Дори
когато това бяха някакви много трудни за разбиране неща.
– Авалон — заговори магът — е дума, която в северните езици означава
„ябълка”. Келтите наричат така Острова на блажените. Това е отвъдният
свят. Островът отвсякъде е обгърнат с вечна мъгла. В него има изграден
каменен замък с високи бойни кули. Някои легенди казват, че замъкът е
стъклен. На Авалон има ябълки, които растат, те даряват на хората, които
ядат от тях, безсмъртие. Там живеят само жени. Всички смятат, че Нимуе е
водачката им. Тези жени берат чудните ябълки и ги предлагат на хората,
населяващи чудния остров. Затова островът се нарича Авалон, на
латински „insula Avallonis” или го наричат „insula pomorum” (остров на
ябълката), или „insula vitrea” (стъкления остров). Келтите, живеещи на най-
северния остров (Ирландия), смятат, че неговото място е на остров
Мананнана, според други мястото на Авалон е някъде на главния остров на
Албиона.
Авитохол беше поразен от думите на Бероес. Всичко, което научаваше за
Авалон, много му напомняше на нещата, които знаеше за Шамбала. Там
също имаше езеро, над което бе разположен дворецът. Легендата
поразително приличаше на свещената земя на тибетците, на това, което
индийците и персите бяха смятали за своя рай. Не беше ли и Едфу
разположен на остров? Оригиналното беше само това с ябълката. Всъщност
дали наистина беше така? Не приличаше ли всичко това с ябълките
на Едем? Авитохол беше впечатлен от това колко много си приличаха

258
митовете и описанията на дадени състояния при различните народи. Авалон
беше Валхала, едем, рая, парадиза, саракта, Шамбала, будистката
Сукхавати, Пещерата на колобрите.
– Анна, ти какво ще ми кажеш за Авалон? — попита Авитохол.
– За мен това е сарактът — каза Анна. — Мнозина ме наричат Девата на
Езерото и казват, че живея под водата на езерата, че контролирам духа на
природата. Авалон е един прекрасен свят. В него са събрани природните
сили. Тези, които движат залеза, прилива, луната, повея на вятъра... Когато
имаш дълбочината да познаваш всичко това, когато имаш силата да се
претопиш, да изчезнеш, да се слееш с природата, ти ставаш част от Авалон.
Авитохол беше чувал нещо подобно.
Изведнъж жените, които ги предвождаха, се спряха на място. Пред тях
като стена се изправи огромно валмо мъгла. И ако досега мъглата се
стелеше над блатото като водата на море и само тук-там се появяваха
вълни, по скоро от тяхното движение, сега това, което се намираше пред
тях, се извисяваше като планина. Авитохол също спря. За миг му се стори,
че мъглата се втвърдява и превръща в някакъв огромен къс лед, но не
прозрачен, а бял. Той стоеше онемял пред тази гледка. След миг до ушите
му достигна приглушеният вик на някого. Човек ли беше, или призрачно
същество? Авитохол се заслуша във виковете, които достигаха до него,
далечни и приглушени. Той вече бе участвал в такъв лов. С ужас си спомни
отново денонощията прекарани в блатата над Ктесифон заедно с
персийския принц Бахрам. Отново се заслуша, този път по-внимателно. Не
можеше да има грешка. Някъде пред себе си той дочуваше шумовете на
лов. Блатен лов. Едно само не можеше да разбере, това истински шумове ли
бяха и сега ли се случваше този лов, или „присъства” на лов от своите
спомени? За миг му се стори, че ако препусне напред, след малко пред
очите му ще се появи изкаляният Бахрам Гур и изтощеният и мразещ го
Орест. Без да желае, искайки само да провери какви са тези звуци отпред,
Авитохол побутна
Аспа да направи една крачка. В този момент шумовете станаха по-силни.
Авитохол погледна Анна, която, изпъната като тетивата на лък, бе
застанала до него. Зад нея бяха феите. По държането им Авитохол разбра,
че и те чуваха виковете.
Изведнъж от мрака пред тях се появиха стадо сърни. Те изплуваха от
мъглата като призрачни същества. Вървяха плахо, като че предусещаха
присъствието на хора пред себе си. Авитохол видя черните влажни муцуни
на кошутите, красивите им очи и тревожно махащите опашки. Обзет от
някакъв прадревен порив да ловува и виждайки толкова близо сърните,
които му напомниха на гур, Авитохол наддаде боен вик и се втурна срещу
животните.

259
 „Дивият лов! Дивият лов! Настъпи дивият лов!” — крещяха феите.
Авитохол се обърна само за миг, докато вадеше лъка от калъфа си. В този
момент видя феите, сега разбра какво означава валкирии. Лицата на
жените-воини се бяха обтегнали. Те като него бяха ловци и воини и
предчувстваха лова. Авитохол отпусна поводите на Аспа. Предният път в
блатата на Ктесифон бе ловувал, като беше яздил Парвати, а по-късно и
Зохар. Сега той бе върху гърба на Аспа, защото Анна яздеше Парвати.
Двата коня имаха подкови и сега трябваше да се справят по-добре от преди.
Ловният инстинкт се събуди в българина. Той си спомни как Бахрам бе
направлявал своите спътници при лова на гурове. Така скоро Авитохол, с
къси подвиквания и знаци, насочваше леките като духове феи. Те бяха
много вещи в язденето. Повечето германци имаха тежки коне, които да
издържат на голямото им тегло. Освен това с тях обръщаха коравата земя
на нивите си. Тези жени бяха с леки коне, с тънки копита. Разбира се, тези
коне бяха много по-бавни и тромави от арабските коне на Бахрам или
от „небесните” коне на българите, въпреки това се справяха добре. Най-
пъргави и бързи бяха Авитохол с Аспа и Анна с Парвати. Българинът не
беше сигурен дали това бе заради качествата на конете или заради
подковите. Сега това нямаше значение. Само след миг Авитохол забрави,
че има друг свят освен този, който се случваше пред очите му. Галоп,
прескачане на малко езерце, скок, приземяване върху торфена туфа,
засилка, отскок... Българинът виждаше сърните и елените, които бяха много
по-бавни и тромави от туровете, тази кал обаче също бе по-тежка и лепкава
от калта в персийските блата. Авитохол пришпорваше Аспа, после рязко
спираше, променяше подхода. Това, че в ръката си държеше лъка готов за
стрелба, му пречеше да управлява коня си по-добре. Феите се подчиняваха
мигновено на жестовете му. Анна много му помагаше. Повечето от знаците,
които Авитохол правеше, бяха български и само водачката на феите
успяваше да разбере какво точно иска да направят. След всеки негов
знак, българката правеше знак на феите. „Армията” на Авитохол
препускаше из блатата. Стадото обаче също бе много подвижно и бързо.
Сърните имаха широки копита, които им помагаха да се движат из калта,
без да затъват. Авитохол трябваше да си припомни всички хитрости, които
бе запомнил от Бахрам, за да може в един момент, както си препуска, да се
окаже зад подскачащия гръб на една сърна.
– Бахрам Гур! Бахрам Гур! — крещеше Авитохол и се приготви да стреля
по сърната с българския си лък.
Препускащите зад него жени виеха с пълно гърло, макар да не разбираха
какво вика.
– Дивият лов! Дивият лов!...
Авитохол се движеше из гъстите валма мъгла. На места тя беше гъста и

260
непрозрачна като камък, на други навлизаше в нещо бяло и гъсто като
мляко, тук-там тя се разкъсваше и ставаше съвсем невидима. Понякога,
преди да се вреже в някой гъст облак, Авитохол се стъписваше. Бахрам
познаваше блатата, из които тогава бяха ловували, докато той не познаваше
тези места. Зад всяко валмо можеше да се окаже скала и те да се размажат в
нея.
Авитохол, управлявайки Аспа само с бедрата си, на което го беше учил
още Баяр, се приближаваше до сърната и тъкмо да я простреля, животното
се мяташе към някой гъст облак мъгла и това я спасяваше. Той отпускаше
тетивата, изведнъж само за миг изскачаха от мъглата и той отново я
виждаше. Българинът беше изцяло обсебен от лова и преследването
на сърната. В един момент се сети. Той беше „Синът на сърната”, а
преследваше сърни. Тези горски същества обаче нямаха нищо общо с
българските. А дали беше така?
Българинът яздеше от много време. Той оценяваше предимството, което
подковите даваха при лова в блато. Беше сигурен, че ако Бахрам в момента
е до него, ще се учуди на внезапността, с която тръгва и спира, на рязкостта
на завоите. Подковите бяха наистина голяма сила и даваха страхотно
преимущество при лова в блато. За миг само Авитохол поиска Бахрам да е
тук и да му „натрие носа”. После обаче се сети, как бе треперил тогава. Ако
персийският шахиншах беше тук и можеше да яхне неговия подкован Аспа,
Авитохол знаеше, че ловът ще продължи може би седмица, до пълно
изтощение на коня и принца. Добре че сега ловът зависеше от него. Тази
мисъл го успокои. Авитохол беше доволен и за това, че Атила, Орест и
Олджибай се бяха отделили от тяхната група. Той много добре си
спомняше осъдителния поглед на Орест към него. Сега нямаше да може да
понесе отново този поглед. Ако ромеят беше с тях, Авитохол щеше да се
съобразява с това, а сега той се чувстваше свободен.
Тъкмо когато отново се канеше да се приближи до сърната, защото пред
него се разкри малко по-голямо пространство, вдясно от себе си, в по-
гъстата мъгла, видя някаква сянка. Тя се метна някак си неестествено в
мъглата. Авитохол рязко спря коня. Там имаше нещо. Феите и Анна бяха
изостанали, така че не можеше да са те. Авитохол „закова” на място Аспа,
който се подчини мълниеносно. Той насочи взор към плътното
валмо мъгла. Какво имаше там? Авитохол не беше сигурен човек ли бе, или
някакво друго същество, но му се стори, че то се движи заедно с него. Беше
като негова сянка. Какво можеше да препуска успоредно с него? Едва ли
беше животно. Не знаеше за някое животно, което да има смелост да го
преследва в блатата. Може би беше същество от друг свят. Авитохол
внимателно побутна Аспа да тръгне напред, а в този момент
натегна тетивата на новия си български лък. Макар да го имаше съвсем

261
отскоро, вече бе успял да убие с него трима от немските племенни вождове.
Напредваше бавно и изведнъж в мъглата пред себе си видя силуетите на
някакви странни същества. Те бяха огромни, безформени и заплашителни.
Стояха и го гледаха. Пред тях бе застанал огромен вълк. Такъв звяр
Авитохол никога не беше виждал и не знаеше, че вълк може да стане
толкова голям. Изведнъж вълкът нададе пронизителен вой, който смрази
кръвта във вените му. Авитохол се притесни дотолкова, че без да иска,
щеше да изпусне стрелата, която бе натегнал. Чак сега, когато се изправи
пред съществата, разбра, че от самото начало на лова бе чувал този вой.
Съществата пред него стояха като вцепенени и не помръдваха, но
Авитохол беше сигурен, че те се движат из мъглата като сенки, „разтварят
се” и пак се материализират. Сега се сети, че през цялото време, докато бе
преследвал сърната, с периферното си зрение бе следил сенките и вече
беше сигурен, че те бяха на тези същества. Изведнъж Авитохол разбра, че
не той бе преследвал сърната, а тя него. Може би тя беше примамка,
изпратена или направлявана от тях? Къде бяха феите? Те бяха изостанали
далеч зад него. Всъщност той беше избързал и се бе отдалечил на опасно
разстояние от тях. В този момент Авитохол проумя, че бе попаднал в капан.
Какво да прави? Изборите пред него не бяха много. Аспа стоеше срещу
огромния вълк. Скоро неговият вой бе подет и от останалите
същества. Участта на Авитохол явно щеше да бъде решена след миг. Той се
приготви да изстреля стрелата срещу огромния вълк, който виждаше най-
ясно. След това трябваше да извади бързо двата меча и да се опита да
постави колкото се може повече мъртви от враговете пред себе си. Ето къде
щеше да свърши пътят му! Авитохол не съжаляваше. Беше доживял
тридесет години, бе живял интересно, беше обиколил почти целия свят.
Навсякъде бе оставил хора, които обича и го обичат, поне така му се
искаше, но и много трупове бе положил след себе си. Българинът беше
готов да посрещне смъртта. В следващия момент изпита срам. „Сенките”
срещу него се размърдаха, но не за тях мислеше той. Каквото и да
предприемеха враговете му, той знаеше, че в по-лоша ситуация не може да
попадне. Ако го обградяха и го нападнеха отзад, пак щеше да направи
същото, каквото и ако нападението дойдеше отпред. Щеше да стреля по
вълка и да извади мечовете си, затова Авитохол не намери за необходимо
да променя каквото и да е от позицията и поведението си. Той стоеше все
така, като вцепенен. Ако някой го погледнеше отстрани, щеше да помисли,
че не е жив. Дали съществата пред него имаха очи? В този момент за миг
му се стори, че може да оцелее. Ако съществата, които го обграждаха,
живееха във вечна мъгла, можеше да нямат очи. Защо са им очи в
преизподнята или в гъстата мъгла над блатата? Ако беше така, те имаше
шанс да не го забележат, ако остане неподвижен. В същото време

262
осъзнаваше, че ако те живееха в блатата, сигурно бяха развили други сетива
и начини да се ориентират. Българинът си забрани да мисли за това. Беше
глупаво миг преди да загуби живота си да мисли за спасение и да се хваща
като давещ се за някаква жалка сламка. Авитохол изпита срам, че в нито
един момент, откакто бе изненадан, не се бе сетил за Тангра.
Беше разсъждавал като човек, като егоист, но не и като българин. Авитохол
изпъчи гърди. Едва сега като че ли се отърси от страха и примирението.
Той беше българин, беше багатур и тиун, беше Туглу, канартикин и дори
кан на българите. Той може би беше последният българин в света. Той
беше България.
Авитохол се заслуша. Последните думи ги бе произнесъл на глас. Дано
съществата не го бяха чули.
– Ха! Ха! Хъъм! Хъъм! — разнесе се някакъв див вик. Авитохол го чу
съвсем близо до себе си.
– Фенрир, тук! Фенрир!
Авитохол стоеше като закован върху гърба на Аспа. Знаеше, че ако
нападателите са вълци, той ще има предимство върху гърба на коня. Ако
обаче бяха чудовища, там той беше по-уязвим. Така Авитохол отърчеше
над всичко и не можеше да се сниши. Конят, макар и подкован, не беше
толкова пъргав като човека. „Какво да прави?” — това
интересуваше Авитохол от известно време.
В последния момент реши да скочи от гърба на коня. Приземи се върху
меката земя и под краката му изби влага. Явно се намираха върху мека,
подгизнала земя. Авитохол беше готов за битка. Той повдигна двете си
ръце. Така отдалече приличаше на латинската буква Y. Това беше едната,
централната част на символа на българския бог Тангра. В този момент
Авитохол се сети, че това много прилича на чаша. Той беше
Приносителят на Чашата. Може би през по-голямата част от живота си
Авитохол бе носил Чашата, която останалите народи боготворяха от
хилядолетия, а християните наричаха граал и сангреал. Тя и сега беше
закачена на колана му. Там, разбира се, висяха мечове, единият от които
беше Мечът на боговете или Мечът на Марс. Той не беше обикновен човек.
Нима това бе мисията му, да донесе всички тези инсигнии на властта,
символите на силата на хората до тук? Да бъде победен от някакви
безмозъчни същества и да отнесе нещата със себе си към дъното
на блатото? Така те щяха да бъдат загубени завинаги. Авитохол стисна
дръжката на лъка и опъна тетивата още по-силно. Той вече се бе помолил
на Тангра. Едва сега разбра, че като застане прав със събрани крака и
разтвори ръцете си като чаша към Тангра, молитвата му ще стигне до
Тангра по-лесно, а той ще приеме в себе си орендата като в чаша. Авитохол
се питаше защо българският бог му даваше това знание точно сега,

263
миг преди да се раздели с живота? Може би то не беше за тази земя и
нямаше да му послужи тук, а в саракта.
Изведнъж „сенките” се раздвижиха още по-динамично из мъглата. Какво
ставаше? Той искаше да уцели този, когото съществата бяха нарекли
Фенрир. Авитохол се опитваше да види през мъглата. Спомни си, че името
на нибелунгите произлизаше от немската дума „мъглив”. Това обаче не
бяха нибелунгите. Тези същества бяха вълци, Авитохол го разбра по това
как се движеха. В този момент се сети. Като не можеше да вижда добре,
може би трябваше да оттегли духа си в света на „сенките”, в шаманската
земя. Там сигурно щеше по-добре да види враговете си. Това точно преди
битка му се струваше малко притеснително, но реши да опита.
Досега винаги бе побеждавал и се бе измъквал от най-тежки състояния само
защото беше използвал всички „оръжия”, с които се бе „въоръжил” при
обиколката си из света и при срещите си с големи учители. Авитохол не
можа да разбере дали се оттегли в света на „сенките”, когато зад гърба си
усети светлина, която разсичаше мъглата. Тя беше искрящо бяла. Обърна
се към светлината. Какво беше това? Изведнъж видя как няколко „сенки” се
метнаха и се отдръпнаха от светлината. Това означаваше, че тя идваше от
някого, който не беше с тях. Можеше да е враг, а можеше и да е техният
предводител. Авитохол осъзна, че пред себе си има нов най-опасен враг.
Всичко това не облекчаваше, а утежняваше ситуацията му.
Българинът се опита да гледа към светлината. Тя идваше някак отгоре.
Скоро мъглата се размести и той видя някаква тъмна сянка, а до нея друга
много по-ниска, светла и ефирна. Кои бяха тези същества?
– И какво казваш, Авитохол? — каза някакъв глас откъм гърба му.
Авитохол настръхна. Този глас бе същият, който преди малко бе извикал
Фенрир, каквото и да означаваше това. Беше му познат и говореше на чист
български език. — Смяташ, че си последният българин, багатур, туглу,
канартикин, дори кан?! — последните думи мъжът произнесе някак
присмехулно.
Авитохол забрави за светлината и отново насочи погледа си в посоката, от
която идваше гласът. Там се очерта тъмен силует. Съществото, което
говореше български, ходеше на два крака, но главата му беше някак
безформена. То продължи да се приближава, а Авитохол виждаше все по-
ясно очертанията му. Мъжът имаше тяло на човек, но главата му беше
вълча. Отначало Авитохол виждаше дългите, остри уши и проблясващите,
бели като порцелан, зъби, после различи муцуната. Да, тази глава беше на
вълк. Къде беше виждал такива същества? Опитваше да си спомни, но не
можеше. Защо те говореха на български? Съществото продължаваше да
върви към него и той скоро се сети. Скочи напред, прегърна юк-боила и
извика:

264
 – Баръс, радвам се да те видя!
Допреди малко Авитохол беше смятал, че „сенките” са врагове и го
дебнат, за да го убият. Сега разбра, че това бяха хората на
Баръс — барсеците. Не знаеше защо бяха тук. Отново насочи вниманието
си към човека със светлината. Кой беше той? Можеше ли да се окаже, че е
враг? Сега обаче Авитохол се чувстваше по-спокоен, с всички барсеци
около него. Ако изчакаха още малко, сигурно и феите щяха да се появят
наоколо. Врагът, който и да беше той, нямаше да може да се справи с
толкова много воини около себе си. Барсеците бяха най-добрите германски
воини. Те бяха обучени да убиват и всеки един от тях беше
самостоятелна бойна единица. Феите също бяха най-добрите немски воини,
но жени. Тази армия не беше за подценяване.
– Кой си ти? — извика Авитохол, като насочи стрелата си към нещото,
което държеше светлината. То се приближи и Авитохол видя, че в ръката си
съществото държеше жезъл. Подобна дебела, крива, недодялана тояга
носеше Бероес в ръката си. С нея той се подпираше и подпомагаше
движението си.
– Авитохол, ние сме — гебетът се приближи и тогава българинът видя, че
това бяха Бероес и Анна.
За пореден път ситуацията се промени за един миг само. Около Авитохол
нямаше врагове. Едните нападатели се бяха оказали приятелите му барсеци,
а другите — спътниците му.
Бероес и Анна се приближаваха и все по-ясно се различаваха в мъглата.
Авитохол посочи към мъжа със светещия жезъл и каза:
– Баръс, с мен са Мерлин и Анна. Н'Анна и Н'Кара се оказаха сестри на
Тарвил.
– Тарвил, сещам се — каза Баръс.
Мъжете се поздравиха, след това Баръс прегърна Анна, все едно му беше
дъщеря.
– Какво правите тук? — попита Авитохол.
– Ловуваме сърни — каза Баръс.
– Нека тогава половуваме заедно! — извика Авитохол и се метна на гърба
на Аспа. Само за миг той забрави за притеснението си отпреди малко. Сега
на душата му беше леко. Ловният инстинкт отново се събуди в него. Той
пришпори Аспа и нададе боен вик. Барсеците нададоха своя вълчи вой.
Авитохол летеше напред. Сега той беше истински щастлив, защото имаше с
кого да се съревновава. Освен това се чувстваше сигурен. Наоколо в
блатата всички бяха негови другари. Не след дълго той отново виждаше
мятащите се бели задници на сърните пред него. Дали не се беше заразил от
лудостта на Бахрам?
– Бахрам, ей Бахрам! — крещеше Авитохол. Той беше разперил ръцете си

265
като крилете на орел и гледаше сянката си. Така беше правил като дете. В
този момент мислеше за принца на Персия и за себе си като дете. В себе си
бе съхранил детето Тохол, Шатру, Ксеркс и всичките си същности и
възрасти, през които бе преминал.
Авитохол отново беше дете, той разпери ръце и извика с всичка сила.
– Степта е жива, Авитохол! Степта е жива! — след малко, вече много по-
тихо, допълни: — Блатото също е живо!
Скоро Авитохол „залепна” за задницата на една великолепна сърна.
Внукът на шамана беше отделил едната си същност в света на шаманите и
там приласкаваше душата на сърната. След това я помоли да спре и когато
тя направи това, отпусна тетивата на лъка. Стрелата отлетя и прониза
красивото животно в дългия изящен врат.
Авитохол слезе от коня и нададе боен вик. Скоро около него се скупчиха
върколаците. Те наобиколиха мъртвото животно. Не след дълго
пристигнаха и феите.
– Това беше най-страшното препускане в живота ни! — възбудени
повтаряха те. — Етцел е водач на „Дивия лов”12.
Феите бяха искрено впечатлени. Те твърдяха, че са видели Етцел като
самия дракон Фафнир.
– Кой беше Фенрир? — попита Авитохол. Тогава Баръс изведе напред
едно огромно куче. Авитохол го изгледа. — Какво е това куче?
– Това куче е по-страшно от вълк. То е наследник на кучето на Баяр.
– Какво?! — изуми се Авитохол. — Нима това е син на Бьор?
– Да! Бьор — така се казваше.
Авитохол се приближи до кучето и поиска да помилва огромната му глава.
В него нахлуха спомени от детството му и го обзеха, както вражески
конници превземат чужда земя.
Тази вечер всички се чувстваха уморени и след като опекоха сърната,
набита на кол, седнаха да ядат. През това време феите разказваха на
Авитохол за Дивия лов.
– Тази легенда прилича на Калидонския лов, за който се разказва в
Гърция, когато всички най-известни герои били поканени на лов за най-
големия глиган в света.
– Аз съм участвал в този лов — каза Авитохол. — Това беше много
отдавна.
12
Див лов — в немската митология лов на съществата от преизподнята. Най-често
воините на мрака, духовете и демоните се ръководят от Етцел. Те ловували душите на
хората. В по-късни времена легендата започва да се променя и за водачи на лова се
посочват Карл Велики, Френсис Дрейк и дори Наполеон.
Смята се, че Дивият лов се провежда в дните на зимните бури, около Коледа. Този
празник в България има аналог и се нарича Вълчи или Мръсни дни.

266
 Авитохол си спомни лова в свещения лес на бесите. Не знаеше дали там се
е провел Калидонския лов, но беше сигурен, че в сърцето на Родопа
планина живееха най-големите глигани. Там те бяха свещени.
След като се нахраниха, феите помолиха Етцел да стане и да постреля с
тях с българския си лък. Авитохол се изправи, опъна тетивата докрай и
изпрати една стрела право нагоре. След това започна да брои, за да разберат
колко високо е излетяла стрелата.
– Чакай да не натегна много тетивата, да не пронижа самия бог — каза
Авитохол.
– Каква е тази история? — попитаха феите.
– Тя не е наша, българска история. Нашият български лък е наследник на
скитския лък — каза Авитохол. — Скитският лък бил по-голям от
българския. Той бил първият двойно извит, сложно съставен лък. Легендата
разказва, че бащата на скитите Таргитай имал трима сина. За да определи
кой да наследи Скития, той изготвил лък. Самият скитски бог Папай го
научил как да направи лъка.
Докато говореше, барсеците слушаха думите на Авитохол, феите бяха
притихнали. Водачката им Анна го гледаше е огромните си, искрени детски
очи. Дори Бероес следеше с интерес думите му и се усмихваше, докато
слушаше. Авитохол беше сигурен, че той знае историята много по-точно от
него, защото самият той му я бе разказвал преди толкова много години в
Индия.
– Синовете на Таргитай били Липоксай, Арпоксай и Колаксай. Всеки от
братята се опитвал да изстреля стрела нагоре към небето. Най-силно обаче
я изстрелял Колаксай. Стрелата му достигнала до небето и пронизала
гърдите на самия Папай. Папай ние, българите, наричаме Тангра. — Като се
усмихна, Авитохол се обърна към феите. — Не натягайте много лъка, за да
не пронижете самия Тангра! Вие как наричате Тангра?
– Какво е Тангра?
– Върховният Бог.
– Нашият върховен бог някога се е наричал Таранис.
– Дори имената им са подобни — каза българинът.
На другия ден цялото шествие, придружавано от барсеците, се насочи още
по-навътре в блатата. Анна се приближи до Авитохол и каза:
– Вече наближихме мястото, към което бяхме тръгнали. Ето ги лодките.
Тогава Авитохол видя, че пред тях се бе открил брегът на някаква по-
голяма река.
– Коя е тази река? — попита той.
– Това не е важно! Виж там! — като каза това, Анна посочи напред. Там
Авитохол видя остров, който не беше голям. Той беше нисък, обрасъл с
гъста зеленина. — Онова е Херта — свещеният остров на немците. Те

267
смятат, че този остров е обитаван от богинята Нерта, както римляните я
наричат Нертус. Това е богинята на плодородието.
– Немската Богиня-майка — поясни Авитохол.
– Да! Немците смятат, че всяка година тук тя слиза от небето при тях.
Няколко роби ѝ помагат да се изкъпе, а след това тя ги убива. По тази
причина никой от немците не иска да вижда богинята.
Сега ние отиваме на Херта. Тази вечер е церемонията, която всички
немски жреци и вождове посещават. Така те получават потвърждение на
своята власт. Феите имаха за задача да ни доведат до тук.
Случи се обаче нещо, което е предсказано, но никой не е очаквал, че ще
стане, докато е жив. Всички винаги са очаквали, че ще се появи един
специален човек. Предсказанието казва, че преди да се появи този мъж, ще
се случи ,Дивия лов”.
Всички оставиха конете си на грижите на барсеците и Авитохол, Бероес,
Анна, Кримхилда и феите се качиха в лодката. Феите я управляваха.
Лодката се носеше над ленивите мътни води и се приближаваше към Херта.
Не беше ли Херта представата на германците за Авалон? Авитохол не
искаше да притеснява Анна, затова не я попита.
Когато слязоха на брега, видяха, че на целия остров сред зеленината има
колове, върху които бяха побити черепите на бикове, коне и кучета. Под
коловете бяха нахвърляни костите им. Феите се движеха уверено. Когато
стигнаха до мястото, към което бяха тръгнали, там вече се бяха събрали
много хора. Авитохол беше отметнал качулката на главата си.
– Етцел! Етцел! — чу той, но вече беше късно. Той беше разкрит.
Тук наистина се бяха събрали повечето племенни вождове и кониги на
германците. Съвсем наскоро Авитохол бе убил трима от тях и сигурно сега
сред тях имаше много, които желаеха да му отмъстят.

268
 Скоро обаче хората познаха и спътниците му.
– Мерлин! Нимуе! — възкликваха немците.
Въпреки че се намираше в гнездо на оси, Авитохол не беше притеснен.
Освен враговете, той знаеше, че около него има много хора, които ще
скочат да го защитят. Барсеците бяха водени от Баръс, а феите — от Анна.
Как така се бе оказало, че българите бяха овладели две толкова важни секти
на немците? Може би трябваше да се замисли как бе станало така, но
сега Авитохол нямаше време за това. Все пак по-важно беше това, че в
момента около него бяха голяма част от живите българи.
Авитохол застана отстрани. Той отново обхождаше с поглед немските
вождове. Този, когото търсеше, беше Теодорих. Оглеждаше се за мъж с
кожена наметка на рамене, защото знаеше, че вестготският вожд носи
такава. Такъв обаче не успя да види. Той може би бе присъствал на
събирането в Опидум Обиорум поне като гост. Тук обаче едва ли бе дошъл.
Това беше религиозно сборище.
Нимуе, подпомагана от феите, свещенодействаше. Всичко се извършваше
в един кръг, ограден от кости. Наоколо се виждаха дървени истукани. На
върховете им бяха изсечени главите на немските божества.
– Кои са тези? — по някое време Авитохол попита Анна, когато тя свърши
своята задача и застана до него. — Кой от тях е Водан и кой Тор?
– Тук няма Водан и Тор. Тези божества са по-древни от Водан (Один) и
Тор. На острова е съсредоточен култът към Нерта. Тези истукани са нейни
и на нейния брат Ньорт.
Жертвените животни скоро бяха изпечени и изядени. Анна беше
изпаднала в транс и направи някакво прорицание. Германците я следяха с
огромен интерес. През това време Авитохол побърза да напусне сборището
и острова. Когато стигна до барсеците, той се успокои. След това изчака
Анна и веднага препуснаха. Авитохол искаше да бъде колкото се може по-
далеч от това място.
Групата се движеше бързо почти по същия път, по който бяха дошли до
Херта13. Феите искаха отново да посетят най-големия град на германците, за
да купят нещата, нужни за изготвяне на български лъкове. Възможността
скоро да държат в ръцете си личен лък, подобен на българския, искрено
ги вълнуваше и радваше. Като много добри стрелци, те изпитваха
удоволствие от великолепното оръжие на българина. Всяко спиране за
нощувка беше повод жените-воини да се упражняват с лъка. Феите
оценяваха лекотата, с която се стреляше с най-силно натегнатия лък, който
бяха виждали. Те го държаха в изящните си ръце, както древните хетери
бяха държали арфа. Така и стреляха, все едно свиреха и изтръгваха от
лъка най-вярната и красива мелодия. Авитохол обожаваше да
13
Херта — местност в пределите на днешния град Берлин.
269
ги наблюдава. В техните действия имаше нещо много красиво, което
възбуждаше мислите му. Особено красива беше Анна, тя беше най-добра в
стрелбата. Авитохол не се учудваше, защото кръвта на висшата жрица беше
българска, а и от Таис се бе учила на тавромахия. Тя съчетаваше в себе си
красотата и грацията със силата и умението. Когато притвореше
очи, Авитохол ясно виждаше в Анна сянка отпреди хиляди години, тази на
Иполита — принцесата на амазонките.
Авитохол не можеше да си позволи всяка вечер да наблюдава феите и да
им помага при стрелбата с лък. Отделяше време и за своята лична практика
и самоусъвършенстване като воин. Тогава той най-често се усамотяваше,
далеч от очите на своите спътници, и се отдаваше на припомняне на
различни техники. Авитохол почти беше забравил „Да”. Опитваше се да си
спомни и да поработи върху всичко, на което някога неговите учители го
бяха учили. Първо се стремеше да си припомни на какво го беше учил Баяр.
След това отделяше време да поупражнява своята „божествена бързина”,
преподавана му от Урвитал. Бързината, колко важна беше тя! Тя беше в
основата на това да изпревариш врага, освен това именно върху нея се
градеше силата. Авитохол знаеше, че не беше възможно да се изпълни
силен удар бавно. Силата се криеше зад бързината и по-бързият беше по-
силен, а не този, който е по-тежък или с по-големи мускули. Авитохол не
изглеждаше слаб, но сега полагаше усилия да запази бързината си.
Беше доживял до тридесет години, нещо което не вярваше, че ще му се
случи. Още като дете знаеше, че българите трудно доживяват до тази
възраст. Затова бе смятал, че мъртвото му тяло ще остане да лежи върху
студената земя след някоя битка, докато е още млад. Представяше си как
чамбасът му се вее на вятъра и смъртта бавно настъпва, като изтръгва
живота от гърдите му. Това обаче не се беше случило и той трябваше да си
го признае. Макар досега много пъти животът му да бе висял на косъм,
беше оцелял и достигнал до овенските години и дори вече бе изкарал две от
тях. Дали щеше да доживее до тридесет и петата си годишнина, когато
започваха годините на барса?
Когато станеше напълно тъмно, Авитохол се опитваше да си припомни
всичко, което му бе разказал тумир, и да се упражнява със затворени очи.
Стремеше се да включи в битка и шаманската си същност. Когато нанасяше
удар, пробваше заедно с удара бързо да премине в земята на Тангра.
Отначало това му се струваше невъзможно, но по-късно започна да се
получава, макар и трудно и не всеки път. След дълга практика се научи
да го постига по-често. Когато направеше това, ударът се получаваше във
всички светове и той го нанасяше с всичките си същности. Това беше
истински удар. Той беше по скоро магически, отколкото реален. При него
събираше всички светове в едно. Ако обикновеният удар беше водоравен и

270
протичаше в един свят, в една от реалностите, този удар беше като
разсичане на всички светове. Той беше вертикален и сигурно звучеше
като стон и писък в ушите на Тангра. Авитохол го „виждаше” като взрив,
като раздиране на юрта, през която изведнъж прониква ярката,
изпепеляваща светлина на слънцето.
Този удар Авитохол правеше по веднъж на вечер, след което се чувстваше
напълно изтощен. Докато го тренираше, той нанасяше едновременен удар с
двата меча. Понеже не знаеше кой от мечовете е този на боговете,
предпочиташе да удря с двата едновременно. Така беше и тази вечер. Сега,
докато прибираше мечовете, се появи една натрапчива мисъл, която, като
нахална муха, се въртеше из главата му. Щом Тангра беше
унищожил българите, това можеше да означава само едно. Сега
Авитохол го виждаше много ясно. Заниманията му е „Да” му помагаха
да има бистра, силна и устойчива мисъл и сега той безпогрешно можеше да
разтълкува случилото се. Щом Тангра бе пожелал хуните не само да
победят българите, а да ги заличат от лицето на земята, значи той не искаше
България да съществува. Явно Тангра вече нямаше нужда от българите,
поне не като държава. Може би затова той все пак бе запазил няколко от
сънародниците му — него, Баяра, Анна, Баръс, за да станат секта и
да пренасят знанието за Тангра като култ. Вероятно трябваше да остане
само един род, който тайно да разпространява неговата воля. Не бяха ли
отдавна подготвени за това колобрите и Тумир? Не бяха ли правили това
през цялото време? Изведнъж Авитохол проумя. Той и неговият род може
би съществуваха само за да дават хора на тумир и колобрите. Дали
неговите потомци нямаше да бъдат само тумири и колобри? Сърцето му се
сви. Толкова много се бе страхувал да не стане тумир, а ето, че сега такава
участ бе отредена на потомците му. Дали Ирник нямаше да бъде определен
за тумир? После Авитохол си припомни, че той самият беше тумир, макар
никой да не знаеше това. Със собствените си ръце бе убил един от тумирите
и така бе пресякъл възможността той да предаде знанието си на друг тумир.
Званието тумир не се наследяваше по кръвна линия, а се предаваше по
знание. Авитохол беше слушал цяла зима думите на тумир и е право
можеше да се нарече негов приемник.
А може би участта на Ирник беше да стане колобър? Авитохол се
намръщи и на тази възможност. Не му харесваше мисълта, че децата му
могат да станат само тумири и колобри. Защо тогава Тангра му бе дал
възможност да се учи от най-добрия български воин Баяр? Защо му беше
дал възможност да обиколи света, да види бойните умения на останалите
народи, да се изправи срещу воини от целия свят? Осъзнаваше, че цял
живот се бе учил да стане най-добрият воин в света. В същото време той
беше колобър, тумир и шаман. Чак сега Авитохол разбираше знаците и

271
поличбите, които Тангра му бе изпращал през цялото време на обиколката
му по света. Сега, от разстоянието на времето, ясно виждаше накъде
го беше водила могъщата десница на Тангра.
Авитохол се възприемаше като наблюдател на своята борба и мисия, а
дали беше така? Дали някой ден нямаше да разглежда това пътуване из
сърцето на Германия като част от Пътя и мисията си? Той беше сигурен, че
ще бъде точно така. Авитохол се опита да насочи „погледа си” в
настоящето, но не се получи. Скоро разбра, че това беше невъзможно.
Изсмя се сам на себе си, защото проумя, че се опитва да измами Бог.
Тангра беше направил така, че човекът да може да ползва опита си, след
като е изживял момента. Тези хора, които можеха да се поучат от грешките
си, се наричаха мъдреци. Авитохол искаше да стане нещо повече от
мъдрец. Вместо да сгреши, да изпревари грешката и да не я допуска. Това
не беше човешко, а божествено. Той се опитваше да стане бог, но на хората
не им бе дадена такава сила и сега Авитохол много ясно осъзнаваше това.
– Защо се смееш, Авитохол? — попита го Баръс, който бе дошъл да го
пресрещне.
– Нищо — просто отвърна Авитохол. — Баръс, ти как стана водач на
барсеците? — попита Авитохол.
– Те просто разбраха, че съм като тях, че съм един от тях.
– Разкажи ми.
Баръс приседна на земята, а Авитохол го последва. В последно време по-
младият българин беше мислил много за това как превъплъщаването в
животно помага на хората да бъдат по-силни и по-добри воини.
– Според една от легендите за създаването на света, тя е позната на
повечето народи, някога хората били животни. И всеки род произлизал от
различно животно. В един момент духът на животното преминава в по-
висша форма на съществуване, каквато е човекът, но не изчезва съвсем.
Така отделните хора съчетават в себе си различни качества на животните.
Хората са следващият етап от съществуването на животинските души.
– Будистите имат подобна идея, тя се нарича прераждане.
Баръс нищо не отвърна на думите на Авитохол, той явно не знаеше за
будизма и преражданията.
– Всички ние на едно ниво сме хора, но на друго в нас съществува душата
на някое животно. Животинските души са обсебили цели родове и дори
народи.
Някога аз бях млад и смел, много приличах на теб. Имах сила и исках да
стана най-добрият воин, да обиколя и покоря света. Още от дете бях
обучаван от двамата най-велики хора в нашия народ. Моят учител бе най-
добрият воин в света. Той беше като олицетворение на воина. Когато
застанеше пред противниците си, те потръпваха. Никой не смееше да се

272
изправи пред него.
Авитохол слушаше, но в съзнанието му бавно се пораждаше някакво
неясно притеснение. Баръс беше българин. Кой беше този воин, когото
описваше? Ако наистина имаше такъв човек, Авитохол щеше да го познава
или поне да е чувал за него.
– Моят учител не беше много по-възрастен от мен, но беше успял да
съчетае в себе си цялото знание на света за бойните изкуства. Съвършен!
Той беше най-добрият и завършен воин!
– Аз трябва да го познавам — каза Авитохол. — Кой е бил той? Не съм
чувал за такъв воин!
– Той беше като изсечен от камък. Безпристрастен и силен. Умееше да
чака и превъзхождаше по завършеност на воинските си качества и
добродетели всеки, срещу когото се изправеше. Колко много исках да бъда
като него!
– Баръс, кажи ми името му! Това, което говориш, не може да е истина!
Всички знаеха, че моят учител Баяр бе най-добрият воин сред българите, а
и в света! Не съм чувал за такъв велик учител сред българите, какъвто ми
описваш!
– Тренирах много — продължаваше да разказва Баръс, като че не чуваше
думите на Авитохол. — Толкова много исках да стана като него, но скоро
разбрах, че не е толкова лесно. Той беше единствен. След няколко години
проумях, че не е по силите ми да постигна нивото му. В този момент обаче
бях толкова щастлив, че това не ме притесни особено. Скоро обаче в юртата
на моя учител дойде друг воин. Той беше малко по-млад от мен. Приех го с
радост като мой по-малък брат. Моят учител учеше и двама ни. По-младият
воин беше силен и прилежен. Той имаше качества да стане много по-добър
от мен. Скоро започна да ме побеждава. Беше ми тежко. Полагах усилия.
Бях по-силен от него, но той имаше някаква нечовешка, дяволска бързина.
В повечето упражнения ме изпреварваше... и ме побеждаваше.
Чувствах се зле. Започнах да мисля какво да правя. Младият воин щеше да
ме измести от сърцето на моя идол. Дълго мислих, занимавах се все така
упорито. Най-накрая реших, той беше воин и се учеше при учителя ми. Аз
също се учех, той обаче допълнително развиваше тази своя бързина. Аз
какво правех? Нищо. Тогава взех решение да разбера какво трябва да
развивам като качества. Така щях да си избера някакво качество и да
започна да го развивам заедно с обучението си.
Разказът на Баръс го върна в степта. Тази история му беше много добре
позната. Баръс като че ли разказваше някакво подобие на неговия живот.
Авитохол слушаше думите на водача на върколаците и се бе отпуснал. Този
разказ като че вдъхваше сила на някакви сенки и ги съживяваше.
Можеше да се закълне, че усеща пробуждането на душите на мъртвите

273
българи около себе си, сякаш чувстваше техните „сенки”, които
прошумоляват и пробягват в немската гора около тях.
– Тъкмо взех това решение — продължаваше да разказва Баръс, — когато
покрай мен мина някакъв старец. Аз се бях оттеглил в степта. Той ме
изгледа и ме заговори. Старецът беше най-странният човек, когото бях
виждал. Той беше българин като нас, но не беше нормален. Тогава разбрах,
че е шаман. Той се съгласи да ме учи. Каза, че съм роден за шаман.
Старецът започна да ме запознава със света на духовете. Аз обаче не исках
да знам всичко, което той ми разказваше, интересуваше ме само как да
стана по-силен от по-младия ми събрат. Исках да побеждавам воините, а
може би и моя учител.
Колкото повече Авитохол слушаше, толкова повече в него нарастваше
тази несигурност и неясно съмнение. Какво му разказваше Баръс? Всичко
му звучеше познато и в същото време невероятно. Какъв беше този воин?
Авитохол познаваше Баяр — най-добрият воин живял някога сред
българите. Как можеше в същото време да има друг такъв воин, без той да
знае? Това можеше да стане само ако Баръс беше от някакъв далечен род,
който Авитохол не познаваше. Освен това българите имаха само един
шаман — дядо му, Авитохол не беше чувал за друг. Въпреки нарастващата
неяснота при слушането на разказа на Баръс, Авитохол продължаваше да
мълчи. Той беше застинал така, както някога го бяха учили дядо му и Баяр.
– Един ден старият шаман започна да ме учи как да се превъплъщавам в
различни животни. Той твърдеше, че всеки човек може да приема облика на
различно животно.
Авитохол също беше шаман. Буйната му кръв кипна. Той искаше да
покаже на Баръс, че знае много неща за шаманството.
– Всеки шаман може да се превръща в различни животни — каза той.
– Да, но това става в света на шаманите — отвърна Баръс. — Тогава аз бях
млад. Не исках да върша неща в някакви неясни светове. Въобще не вярвах,
че онези светове са истински и съществуват. Всички те според мен бяха
само в болната глава на стареца. Не желаех да губя разсъдъка си, а да
постигна силата на шаманите, без да полудявам. Чак сега разбирам, че
тогава не съм искал да постигна тяхното знание и сила, а да ги похитя. Но
по онова време не разбирах нищо, а и не ме интересуваше. Бях млад и
наивен, в същото време бърках дързостта и глупостта със смелостта. Исках
да направя така, че да се превръщам в животно в този свят, въпреки
предупрежденията на стария ми учител-шаман. Един ден аз станах вълк в
света на шаманите, а след това пренесох този вълк в света, който смятах, че
е най-важен и истински. Така постепенно започнах да се превръщам във
вълк.
Авитохол, замислял ли си се някога какво е светът на шаманите?

274
 Авитохол много пъти бе посещавал света на шаманите, но не си спомняше
да се е замислял досега какво представлява. Беше го приемал като даденост,
както въздуха, храната, водата, но никога не беше разсъждавал каква е
неговата същност. Тъкмо се канеше да си признае, че не познава същността
на света на шаманите, когато Баръс продължи:
– Светът на шаманите е като човешкия свят, но той е жив. В него
съществото ти винаги има връзка с всички останали предмети. Ето, сега ти
стоиш в света на хората, но тук възприемаш нещата разделени. Ти си
отделен от всички останали животни, предмети, същества. Там, в света на
духовете, всичко е едно, пропито е от един общ дух и има връзка помежду
си.
Авитохол се замисли. Баръс беше напълно прав. Всъщност думите му
разкриваха много неща, върху които беше мислил. Сега, когато слушаше
другото описание, всичко стана много просто и ясно и той разбра какво
представлява светът на шаманите.
– Когато живееш в света на обикновените хора, ти се изживяваш като
отделна част от света. Ти живееш в егото си и си отделен от всичко
останало. Когато си в другия свят, си пропит от духа.
– Този дух орендата ли е, или Тангра? — наивно попита Авитохол, после
се ядоса на прибързания си въпрос.
– Орендата и Тангра са едно — каза Баръс. — Орендата е волята на
Тангра, неговата власт е жест към хората, изпратен към тях.
Авитохол можеше сам да разбере това, ако не бе прибързал да пита.
Затова реши вече да не избързва.
– Когато си в света на шаманите, ти осъзнаваш всички връзки. Всички
неща около теб са част от теб. Ти владееш орендата и можеш да
въздействаш на всичко около теб, както и то може да ти въздейства. Когато
си в такова състояние, ти си в своя аз. Тогава си истински, цял и обединен и
можеш да въздействаш на хората.
Авитохол слушаше и разбираше какво представлява сарактът. От много
време му беше ясно каква бе разликата между двата свята.
– Когато слях двата свята, силата ми стана много по-голяма. Така успях да
се изравня по сила с по-младия воин и първият ми учител по „Да” започна
да ми обръща все по-голямо внимание. Аз успях да пренеса една душа от
оня свят в този. Само, че когато пренесеш една душа от онзи свят в този, тя
престава да бъде душа, а става „сянка“, същество със собствена сила, воля и
съдба. Гордеех се със себе си. Срещу „божествената бързина” успях да
противопоставя духа на вълка. Можех да въздействам на предметите, да
предавам огромна сила на движенията си. Станах много добър воин. Но
радостта ми продължи кратко. Гордостта ми ме бе заслепила. С времето
започнах да не мога да се контролирам. Станах необуздан. Исках да докажа

275
на всички около себе си колко съм силен.
Един ден не успях да победя по-младия воин. Той беше наистина много
добър, но свирепият вълк гледаше през моите очи. Аз бях платил страшна
цена, за да бъда по-добър от него, но ето, че и това не бе достатъчно. В тази
битка аз скочих свирепо и опитах да впия зъбите си в него. Едва се удържах
да не го убия. След това се засрамих и се оттеглих. Напуснах народа си и се
отправих към степта. Със себе си взех една жена, която ме обичаше. И така
заживях в уединение. След това знаеш историята ми.
– Баръс, това, което ми разказа, е много интересно. Искам само да те
попитам, ти от кой род беше?
Авитохол очакваше Баръс да му каже някакъв непознат за него български
род. За него нямаше съмнение, че той беше българин. Авитохол си
спомняше, че Баяр го познаваше, че той беше юк-боил в армията на
българите. Историята, която току-що чу, беше много сходна с неговата, но
малко по-различна. Той също искаше да стане най-великият воин, и
той беше имал противник — Арбат. И двамата се бяха изправили един
срещу друг, само краят беше друг.
– Баръс, аз тогава ли дойдох при вас?
– Няколко години по-късно — отвърна юк-боилът.
– От кой род беше? — повтори въпроса си Авитохол.
– Аз бях Вокил.
Като чу името на рода, сред който бе израснал, Авитохол щеше за извика
от изненада. Баръс беше казал името, което най-малко бе очаквал.
Авитохол мислеше трескаво. Колко много променяше нещата едно име
само.
– Вокил! — като омагьосан, невярващ повтори Авитохол. — Ти си бил
Вокил?!
Баръс не помръдваше. Той гледаше Авитохол все едно не го виждаше.
Баръс беше при българите от онези времена, като че на себе си той каза:
– Аз съм Вокил!
– Вокил имаха само един шаман. Той ми беше дядо. Ти за него ли ми
говориш?
Баръс продължаваше да стои, а силуетът му се изрязваше все едно мъжът
не бе пред него.
– Но българите имаха само един такъв воин, какъвто ти ми описа. Те
твърдяха, че друг като него не се е раждал от много години. Може ли да е
вярно? Твоят учител в „Да” Баяр ли се казваше?
Баръс отново не трепна. Той нито потвърди, нито отрече, но това
„говореше” повече от всякакви думи.
В следващия момент всичко от разказа на Баръс се нареди пред очите на
Авитохол. Баръс някога е бил ученик на Баяр, също както и той самият.

276
После дядо му го беше учил. Баръс е бил роден шаман. Сега целият този
разказ оживя пред очите му. Авитохол се замисли и за другия мъж,
противника. Той веднага се сети. „Божествената бързина” — такава
притежаваше Урвитал. Ичургу-боилът беше наследил Баяр. Той също е бил
негов ученик. Баръс се бе изправил срещу Урвитал. Това, че нещата се
наредиха в главата му, донесе удовлетворение на Авитохол. Сякаш
изведнъж историята на Баръс се оцвети. Много неща му станаха ясни.
Спомни си някои думи, жестове от тогава. Сега всички те добиха ново
значение и приеха друг, малко по-различен смисъл.
Душата на Авитохол ликуваше. Това, че Баръс беше като него, че
познаваше същите хора, които бе познавал и той, че като него беше ученик
на Баяр, го караше да го чувства много по-близък. В Баръс той като че ли
виждаше един по-голям свой брат. В същото време Авитохол си спомняше
това, което се бе случило в степта със семейството на Баръс.
– Аз си платих за гордостта — каза Баръс. — И до днес плащам. Ето, днес
предвождам барсеците. Дойдох тук сред тях, защото на тях исках да предам
това, което „откраднах” от шаманите. Искам да оставя на някого знанието
за сливането на двата свята.
– Ти, Авитохол, беше най-обикновен воин без име. Твоето име е „Синът
на сърната”. Ти имаш ли нещо общо с шаманите?
– Да. Аз бях ученик на Баяр, а старият шаман ми беше дядо. Аз съм шаман
и воин като теб. — Авитохол искаше да допълни, че също така е и тумир,
че понякога се чувства като колобър, че може би е кан на българите, но
нищо не каза.
– Тогава ще се опитам да ти предам това, до което достигнах. Опитах да
направя това с барсеците, но не се получи. Те също са шамани и воини, но
по-различни от нас.
След това Баръс стана и започна да помага на Авитохол, като го караше да
произнася разни думи и да пее монотонно. Той обикаляше около него. Това
много напомни на Авитохол за детството му.
– С нас е Анна — каза Авитохол.
– Коя? Н'Анна? Нимуе ли? — попита Баръс.
– Да. Тя също е от рода Вокил. И тя е ученичка на дядо ми. Поне нейната
сестра беше.
Баръс беше искрено учуден.
– Тангра неслучайно ни е събрал — каза той. След това, както бе застанал
зад него, Баръс удари с всичка сила Авитохол по гърба. Ударът беше
наистина много силен. Авитохол едва се въздържа да не изригне от
възмущение.
...Дългите клони го шибаха в лицето, но това сега не го притесняваше. Той
тичаше, а сърцето му препускаше заедно с него в гърдите му. Гората беше

277
тъмна и мрачна, но на него не му трябваше светлина. Той чувстваше всичко
около себе си, а помирисваше капката прясна кръв от много далече.
Коремът му се беше свил, не беше ял от толкова много време. Друга една
празнина обаче се бе загнездила на мястото на корема, но тя като че ли
беше в душата му. Някаква бездна се бе отворила там. Сега той
препускаше. Сърцето му блъскаше в слепоочията. Всъщност чак сега
разбра, че се движи по някаква следа. Той я виждаше като светлина пред
себе си. Нещо трепна пред него встрани. Бавно, с търпение, се приближи с
дебнеща стъпка. Там, в оголения храст, неуспешно се опитваше да се
скрие някаква жертва. Той беше хищник, той беше ловец, беше създаден, за
да ловува, да избива и да се храни с тези същества. Те бягаха и се криеха от
него. Авитохол разбра, че вече се беше чувствал така. Сега се сети, че това
ставаше винаги, когато се представяше за брат си. Атила беше звярът,
вълкът, а Авитохол беше „Синът на сърната”. Когато се представяше за
него, гледаше през очите на вълка, защото Атила беше „Синът на вълка”.
Като се движеше внимателно из мръсния сняг, дебнешком се приближи до
жертвата, която също бе наметната с мръсно бял „кожух”. Щом се доближи
достатъчно, скочи. Скоро нещо се замята в устата му. Той го успокои, като
го стискаше със силните си челюсти. Животинчето се мяташе и опитваше
да се откопчи от острите му зъби, той обаче стискаше все по-силно. Това не
беше той. Авитохол беше едновременно животно, но беше и извън него.
Това не го учуди много. Той беше шаман и такива неща неведнъж му се
бяха случвали.
След това се нахрани до насита. От животинчето остана само кървава
локва върху мръсния сняг. Авитохол се облиза. Гладът обаче не
отминаваше. Онази празнина все така зееше в него. Тогава той разбра.
Вълкът имаше два вида глад. Гладът на корема, който засища с животните,
които изяждаше, и гладът на хищник. Гладът на хищника беше тази
празнина, която го караше да продължава да убива. Този, вторият
глад, изразяваше същността на звяра. Това бе глад за борба и насилие, не за
храна, а за смърт. Той не можеше да бъде заситен.
Авитохол тичаше. Пред него имаше великолепна кошута. Той виждаше
белите къдри на задницата ѝ и прекрасния ѝ, като кадифе, врат. Беше
влюбен в нея. Искаше да я настигне, да впие острите си бели зъби в
прекрасното ѝ гърло, да пие от алената ѝ кръв и да вие от радост...
Авитохол отвори очи. Пред себе си виждаше озъбената морда на някакъв
звяр. Вълк! Той веднага го позна. Авитохол скочи. Звярът също скочи към
него. За миг Авитохол се препъна. Той се опитваше да извади двата си меча
и да положи мъртъв звяра пред себе си. Авитохол все още не можеше да
разбере в кой свят се намираше. Това реалност ли бе, или още беше в света
на шаманите? Всичко около него бе притъмнено, такова беше времето в

278
света на сенките, такова обаче беше и в горите на Германия. Този хищник,
който „летеше” към него, истински ли беше? Всъщност какво означаваше
истински? Този звяр в света на хората ли беше, или на шаманите? Ако беше
в света на хората, това можеше да е Баръс. Той го беше ударил в гърба.
Авитохол знаеше, че в светещото тяло на всеки човек се намират места, на
които, ако им бъде въздействано, могат да променят състоянието на човека.
Ето до какво бе достигнал Баръс. Той беше нанесъл удар в неговото
светещо тяло и го беше тласнал в света на духовете. Дали обаче Авитохол
щеше да вземе от там вълка със себе си и да го пренесе тук? Дали вълкът,
който „летеше” към него, не беше самият Баръс? Авитохол винаги беше
знаел, че барсеците не просто се обличат с вълчи кожи, те са
шамани, носещи душите на вълка. Тази трансформация беше добре позната
на българите, но се разказваше по скоро като легенда и приказка. Авитохол
обаче за пореден път се убеждаваше, че зад всяка приказка, зад всеки мит
стои някаква истинска история. Често обикновените хора така разбираха и
тълкуваха нещата, но иначе всеки разказ имаше своето дълбоко основание
и скрита страна, позната само на посветените.
Вълкът се зъбеше вече съвсем близо до Авитохол. Той не можеше да
сбърка огромната паст с дълги като кинжали и бели като слонова кост зъби.
Този огромен вълк му приличаше на някого. Авитохол очакваше
нападението, но то не идваше.
Какво означаваше видението му? Той беше „Синът на сърната”, а с
някаква своя вълча същност бе преследвал истинската си същност, тази на
сърната. Само за миг Авитохол се замисли коя своя същност харесва
повече, на вълка или на сърната? Не беше ли вълчата му същност от
хуните, не беше ли това душата на брат му? Авитохол не можеше да
отговори на този въпрос. Вълкът се въртеше около него и се готвеше за
нападение. Авитохол се спря, той реши да не напада вълка. Ако беше Баръс
и той го проводеше, щеше да е лошо. За да не нарани своя приятел,
Авитохол се опита да се потопи отново в шаманското състояние. Баръс
сигурно искаше да му каже нещо, но как вълкът можеше да покаже нещо на
човек, освен като се зъби насреща му? Авитохол умееше да говори с
животните и сега искаше да направи точно това. Тъкмо се канеше да го
стори, когато дочу гласа на Баръс да идва някъде отстрани. Огледа се и го
видя. Значи вълкът не беше той или неговият дух.
– Фенрир, назад! Фенрир! — продължаваше да говори предводителят на
барсеците.
Авитохол веднага разбра, че се намира в света на хората и това беше
истински вълк. Най-големият и силен вълк, който някога бе виждал. Той се
подготви да посрещне нападението. Въпреки това остави една част от себе
си в света на шаманите и с нея опитваше да подчини звяра. Скоро Фенрир

279
се предаде на Авитохол, приближи се до него, седна в краката му и като
малко послушно пале започна да ближе ръцете му, в които той държеше
своите мечове. На това станаха свидетели барсеците на Баръс, които бяха
дошли да видят своя предводител. Вестта обаче, че са открили Баръс в
гората, а до него Фенрир да ближе ръцете на Авитохол, се разнесе и
веднага всички отидоха да видят тази чудна картина. Още една легенда се
създаде в немската гора. За това, че Етцел не е човек, а вълк, че може да
говори с дивите зверове, че е чудовище в човешка кожа и всички животни
се подчиняват на волята му, дори най-кръвожадните вълци ближели ръцете
му.

Най-накрая групичката достигна до най-големия град в Германия. От

пазара Авитохол купи материалите, които бяха нужни за изготвянето на
български лъкове. След това, като продължиха пътуването си, той започна
да учи феите как да си направят лък. Авитохол се чувстваше много добре,
защото през цялото време си припомняше как Баяр го беше учил да прави
лъкове. Баръс много му помагаше. Откакто беше научил истината за него,
той го уважаваше още повече. Баръс беше първият ученик на Баяр.
Авитохол познаваше и втория ученик на своя учител, той трябваше да е
още жив и да предвожда тиуните или поне тази част от тях, която бе
останала жива в сърцето на Хималаите. Авитохол много искаше да разкаже
на Баръс за Шамбала и йети, но не посмя, защото беше обещал да не казва
нищо за магическата страна. Освен това сам не беше сигурен дали това,
което си спомняше, е било истина, или е плод на някакви халюцинации от
изпитата сома.
Мина доста време преди феите да си направят лъкове. Баръс също се
възползва и въоръжи своите барсеци с двойно извит български лък. Това
накара барсеците и феите непрекъснато да се съревновават. Най-добри
стрелци, разбира се, бяха Баръс, Авитохол и Нимуе.
Групичката заживя в горичката покрай Опидум Обиорум. Никой не
бързаше за никъде. Явно феите се наслаждаваха на времето, в което
свикваха с новото си оръжие, барсеците също не бързаха, Бероес и Нимуе
също бяха спокойни.
Един ден, както обикаляха пазара, за да купят разни неща за ядене,
Авитохол мерна позната фигура. Това беше Атила. Той беше яхнал коня си
и се разхождаше из пазара. До него яздеше Орест, а отзад — Олджибай.
Авитохол веднага се приближи до него. Атила го позна по наметката.
– Слез веднага от коня! — каза Авитохол.
– Защо? — отвърна Атила.
– Луд ли си да яздиш така? Тук се намираш в сърцето на Германия!
Всички тези мъже искат да те видят мъртъв!

280
 Атила слезе от коня. Авитохол веднага го поведе извън града. През цялото
време мислеше само за това как на брат му се бе разминало. Феите, които
бяха с него, разбраха, че става нещо странно. Етцел ходеше с наметка из
градовете и където можеше да бъде разпознат от местните хора. Изведнъж
той влезе в тълпата и изведе от нея един конник, който криеше лицето си,
следван от един римлянин и някакъв мъж, нисък като джудже, с дръпнати
очи, облечен със странна кафява кожа. Феите не разбраха добре какво
става, защото вниманието им бе привлечено от странния азиатец. Когато
излязоха извън града, Авитохол заговори на брат си.
– Всички тук те искат мъртъв и това е едно от най-силните им желания.
Защо се разхождаш така?
– Аз съм Етцел! — отвърна гордо Атила. — За мен се носят легенди.
Последната история е, че вълците идват нощем и ближат челото ми.
Авитохол, ти имаш ли нещо общо с това? Защо ме водиш извън града?
– В този град преди време ти уби трима немски вождове. Обиди всички и
отвлече Кримхилда — каза Авитохол.
– Така ли съм направил? — учуди се Атила. — А ти смяташ, че аз съм
необузданият.
Докато двамата вървяха към лагера в горичката, разговаряха:
– Ти къде беше досега? — попита Авитохол, като беше почти сигурен, че
е преследвал Гунтер и искаше да му каже, че е видял младия бургундски
кониг в града, който току-що бяха напуснали.
– Двамата с Орест бяхме на обиколка из земята на галите и германите.
Опитахме се да съберем пръчки от най-добрите лози. След това ги
изпратихме в Хуния. Аз съм твърдо решен да направя най-доброто вино в
света.
Авитохол се сети как преди време Атила беше посадил брези пред двореца
на Руа. За тези брези още се разказваха легенди. Българинът сам не можеше
да разбере откъде в брат му я имаше тази страст. В себе си той не
откриваше никакви такива желания. Като нищо Атила можеше да засади
лози в степта. С упоритостта и страстта си, той сигурно можеше да направи
хубаво хунско вино.
Атила беше успял да го изненада. Когато Авитохол беше сигурен, че брат
му преследва Гундахар, за да отмъсти за смъртта на Лебед и Октар, той
беше събирал лозови пръчки, а самият Авитохол в това време бе убил
трима немски вождове.
Вечерта се спускаше бавно над лагера в гората. Атила и Авитохол се
отделиха встрани. Олджибай пожела да ги последва, но те му заповядаха да
ги остави. Авитохол видя, че Олджибай остана до огъня, но беше сигурен,
че с едното си око монголецът ги следи. Колкото и да беше странно,
предложението да се отделят дойде от Атила. Явно искаше да му каже

281
нещо важно.
– Какво има? — попита Носителят на мечовете.
– Седни, братко! — някак примирено каза Атила. Авитохол се учуди. Той
си спомняше онова пламенно дете, чийто поглед „гореше”, докато
говореше със страст. Сега му се стори уморен и някак примирен. Може би
брат му искаше вече да се върне в Хуния при Керка и двамата си сина. В
този момент Авитохол се сети за Баяра и Ирник. Той нямаше този
стремеж да бъде със семейството си, с жена си и детето си. Това може би
беше така, защото винаги беше расъл сам и не беше имал нормално
семейство.
– Авитохол, в последно време имам видения — каза Атила. — Не знам с
какво съм ги предизвикал, но те ме връхлитат непрекъснато. Те са много
силни и понякога не мога да ги разгранича от останалия си живот.
– Всеки живот е истински — каза Авитохол. Думите на Атила го
учудиха. — Какви са тези видения?
– Всеки път са различни, но най-натрапчивото е едно видение, в което аз
управлявам огромен човек.
Авитохол накара Атила да се отпусне. След това го предразположи да
влезе в света на виденията си и седна срещу него. Авитохол затвори очи.
Той виждаше двама души, седнали един срещу друг върху изпепелената
земя на саракта. Това бяха двама хунски воини. Щеше ли Тангра да го
разпознае, след като се беше обезобразил и се бе превърнал в Атила?
Нямаше ли българският бог да се обиди, че човекът, когото бе оставил жив,
се е престорил на хун и си е пуснал хунска прическа? Щеше ли да пожелае
Тангра българската оренда да се спуска и да преминава по хунска
прическа? Авитохол седеше срещу Атила. Двама еднакви мъже се взираха
един в друг с невиждащите си очи. Изведнъж Авитохол разбра какво става.
В саракта Атила седеше срещу него. Как Хунският боил таркан беше
влязъл в българския саракт? Това беше земя, забранена за хора от други
народи. Само човек, произлизащ от седемте свещени рода, можеше да бъде
допуснат тук. Ако Атила беше тук, това означаваше, че той е българин.
Тази мисъл разтърси Авитохол из основи. После той продължи да мисли и
се успокои. По някое време дори се надсмя над себе си. Авитохол много
пъти бе посещавал саракта. Беше живял в него от дете. След като е Атила
бяха братя близнаци, беше съвсем нормално и Атила да може да посещава
саракта. Щом Авитохол беше влизал в саракта, това означаваше, че той е
българин. Съвсем нормално беше, ако единият брат е българин, и другият
също да бъде. Тези обикновени заключения сега му се струваха глупави, но
когато стигна до изводите, те го поразиха. Авитохол вече беше сигурен, те
двамата с Атила бяха братя и българи. Той знаеше, че Атила настоява на
това, че двамата може би са хуни, но сега за него всичко беше ясно.

282
 Авитохол осъзнаваше, че двамата неслучайно стоят заедно в земята на
Тангра. Досега Авитохол не беше чувал двама души да пребивават по едно
и също време в саракта. Това, което сега се случваше, беше уникално. Защо
се случваше? Не можеше да бъде случайно. Без да знае как, Авитохол
разбра, че двамата с Атила трябва да се „изправят” в битка един срещу
друг, в битка на съзнанията, битка на духа. Те стояха, без да трепнат.
Авитохол беше сигурен, че е много по-добър като воин в Света на
шаманите от Атила. Той беше шаман от толкова много време. Много пъти
беше посещавал Света на шаманите и се беше качвал по Световното дърво.
Атила обаче бе затворил очи и седеше уверено срещу него. Двамата
останаха неподвижни. Изведнъж иззад тях се извисиха двамата им
Съюзници. Те бяха напълно еднакви. Авитохол не можеше да различи кой
от двамата мъже е той и кой Атила. И двамата стояха без да помръдват. И
едно мускулче не трепваше по лицата им. Дори власинките на дрехите им
не потрепваха. Тук, в саракта, никога нямаше дори повей на вятъра. Чак
сега Авитохол разбра заставането, което Баяр правеше преди всяка битка.
Не след дълго Авитохол разбра, че битката, която двамата ще водят, ще
бъде битка на волята, едно изпитание за търпението. Телата им трябваше да
останат неподвижни в Света на хората, а битката щяха да водят само със
Съюзниците си. Авитохол беше заинтригуван. В тази битка щеше да се
разбере кое бойно изкуство е по-добро. Авитохол щеше да води
своя Съюзник както българите, е бойното изкуство „Да”, беше нормално
Атила да накара своя Съюзник да се бие с Торе.
Докато Съюзниците им вървяха един срещу друг, Авитохол си спомни
времето, когато и двамата бяха при него. Той много добре помнеше колко
учуден беше дядо му тогава. Ако Съюзникът на Атила е бил при него, това
можеше да означава, че той ще познава него и „Да”.
Двамата Съюзници се биеха. Цялата гледка беше прелюбопитна. Двама
еднакви мъже седяха един срещу друг, а пред тях двама напълно еднакви
великани си разменяха удари.
По едно време Авитохол се сети. По това кой от Съюзниците как се бие,
можеше да разбере на кого принадлежи. Този Съюзник, който се бие е
„Да”, ще е неговият. Авитохол се взря в Съюзниците. И двамата се биеха с
българското бойно изкуство. Може би в саракта Съюзниците можеха да
използват само българско бойно изкуство. Какво означаваше това?
Авитохол се опита да направлява действията на своя Съюзник с мислите си.
Великанът му се подчини. Авитохол започна да променя битката. Скоро
Атила направи същото и неговият Съюзник стана много по-агресивен.
Авитохол се опита да се противопостави. Битката беше много интересна.
За Авитохол това беше нещо средно между истинска битка, в каквито
много пъти бе участвал, и игра, която харесваше много и се наричаше

283
„шахът е мъртъв” (шахмат).
Двубоят продължи дълго време. Никой от Съюзниците не можеше да
вземе надмощие. На Авитохол му се струваше, че в една истинска битка би
успял някак да победи Атила. Сега обаче със Съюзника му беше доста
трудно да направи това. Авитохол беше сигурен, че Атила мислеше
същото. Двамата мъже все така стояха без да помръдват.
Авитохол знаеше, че в тази битка не можеше да има победител. Спомни
си това, което Бероес му бе разказвал за обикновените хора, които виждаха
света разделен, и киклопите или циклопите, които се представяха с едно
око, за да се покаже, че възприемат света обединен. Някога той бе
притежавал двата Съюзника. Сега те отново можеха да бъдат обединени. В
този момент Авитохол проумя, че когато двамата Съюзника бяха при него,
те бяха в единство и не се бяха изправяли един срещу друг. Сега те се
биеха, защото отначало двамата братя не бяха успели да ги контролират.
Авитохол разбра какво трябваше да направи. Защо отначало двамата
Съюзника се бяха били с „Да”? Авитохол не само ръководеше своя
Съюзник, а пое контрола и над другия — този на Атила. Така битката
свърши. Съюзниците останаха един до друг. Отначало Атила се опита да се
съпротивлява, но по-късно се предаде и отпусна контрола над своя
Съюзник.
След като Съюзниците спряха да се бият, бавно тръгнаха един срещу друг.
Авитохол не знаеше дали правеха това сами, или той ги караше. На няколко
пъти се опита да ги раздалечи, но не успя. Великаните се притиснаха един
към друг, гърди в гърди. Натискът между тях продължаваше. Те го правеха
с толкова голяма сила, че се чуваше пращенето на костите им. Скоро те се
сляха в едно огромно същество. Авитохол го погледна и веднага го позна.
Това беше Ерлик кан. Той разбра, че двамата е Атила са двете части на едно
същество. Авитохол на много пъти беше искал да се отдели от брат си и да
се върне в степта, за да възвърне свободата си, но те трябваше да бъдат
заедно.
Авитохол отвори очи, Атила направи същото. Двамата братя опитаха
бавно да се изправят. Краката им обаче не ги държаха. Авитохол се
чувстваше опустошен от всичко, което току-що бе станало между тях.
Атила искаше да каже нещо, но явно също беше уморен. Авитохол отново
се опита да се изправи, при което костите на краката му зловещо пращяха.
Той се обърна и в този момент видя всичките си спътници насядали около
тях. Те ги гледаха все едно са божества. Погледна учуден и видя Бероес,
който стоеше точно срещу него. Авитохол отново се отпусна на земята.
Всички хора около тях, освен Бероес, Баръс и Анна, бяха с превръзки на
очите си. Най-близо до братята беше седнала Анна, а до нея се бе
разположила Кримхилда. Около тази група като в пръстен бяха насядали

284
феите, а зад тях се намираха барсеците.
– Какво стана? — попита Авитохол.
– Нищо — отвърна Бероес. — Стояхте така три дни. Олджибай ни се
обади, че сте се вцепенили и ни показа къде сте. Когато ви видях, разбрах
какво правите. Видях битката и реших да я покажа на останалите. За да не
ви виждат, превързахме очите им. Всички тук се оказаха хора, които могат
да гледат това, което двамата с Атила правехте. Барсеците са учени от
Баръс, който, както ме увери, е шаман. Те също са подобни на шамани.
Анна и феите също гледаха битката ви. И ние с Кримхилда
виждахме действията ви. В това време Орест и Олджибай ни пазеха. Те и
без това нямат способността да виждат това, което правехте.

В следващите дни Авитохол и Атила се съвземаха бавно от преживяното.

Българинът не искаше да се храни, той ядеше само сушено месо, както го
бе учил дядо му. След като се почувстваха достатъчно укрепнали, двамата
братя свикаха съвет от своите спътници, които знаеха тяхната тайна.
– Накъде ще продължи пътуването ни? — попита Бероес.
– Аз искам да посетя своите посестрими в Галия — каза Анна. — Там аз
съм Нимуе. Феите ще ме придружат.
– Аз също искам да отидем в Галия — каза Бероес. — Там трябва да видя
моите братя друиди и бардове.
– Аз искам да отида до Рим, да видя сина си Ромул Август. Там ме чака
Мария и семейството ми — каза Орест.
Авитохол изгледа Олджибай, за него беше ясно, че той ще последва
Атила.
– Аз свърших своята работа тук — каза Атила. — Вече събрахме лози и ги
изпратихме в Хуния. Руа искаше да намерим следващите съюзници на
хуните. Ние вече решихме това да бъдат франките, така че изпълних
всичките си задачи.
Преди няколко дни Авитохол беше сигурен, че ще поиска да се раздели с
Атила. Откакто обаче беше осъзнал нещата със Съюзниците, бе решил, че
може би не е време да се разделят. Сега той искаше да остане с Атила.
Въпреки това желанието му да попътува с Бероес и да си припомни
времената, когато обикаляха света, беше по-силно.
– Аз ще тръгна с Бероес — каза Авитохол.
– Добре, и аз ще дойда с вас. Галия обаче е опасно място. Един мой стар
познат води война в Галия — каза Атила, след кратко мълчание.
– Флавий Аеций — каза Авитохол, — аз го познавам.
Атила се намръщи.
– Откъде може да познаваш Флавий Аеций?
– Твой познава него. Еций мислил него за тебе — каза Олджибай и обясни

285
всичко на Атила. Всеки друг едва ли би разбрал нещо, но за Атила всичко
беше ясно.
След малко Атила продължи:
– Флавий Аеций е бил изгонен от Рим. Гала Плацида го е заточила в
Галия. Там неговите войски се бият с Бонифаций. В същото време
вестготите са се размърдали. Техният владетел Теодорих се е спуснал на
юг. От много време той търси излаз за своя народ към Средиземно море.
Чух, че стигнал до град Арл и го е обсадил.
– Аз смятам, че вестготите скоро ще станат наши най-опасни врагове.
Искам да открия този Теодорих и да го видя.
Атила веднага разбра думите на Авитохол.
– Тогава към Арл — извика Атила и за един миг само той стана онзи Ат,
когото Авитохол познаваше от дете.
– Учителю, къде се намира Арл?
– Арл е много на юг. Почти на Средиземно море, на река Рона. Ние сме
тръгнали към столицата на франките, град Турне14.
– А къде се намира столицата на вестготите? — попита Авитохол.
Бероес се наведе и направо върху земята нарисува грубо една карта. След
това обгради едно място и каза:
– Това е Рейн. От тази страна живеят ругите, а от другата страна на Рейн,
от западната, народът се нарича салически франки. Техен владетел е
Хлодио, а столицата е Турне. Следващият голям град е Лутеция (днес
Париж), около града е най-голямо влиянието на Рим. Ето тази област — и
Бероес очерта голяма зона на запад — е държавата на вестготите
със столица Толос (днес Тулуза). Оттук управлява Теодорих.
– А какво има в Арл? — не се стърпя Авитохол.
– Арл е град много близо до Рим. Това е първият град, в който отсядат
римляните преди да навлязат в Галия. Някога цялото това крайбрежие е
било заселено и цивилизовано от гърци и финикийци. Арл е основан от
гърците в най-дълбока древност. Тогава той се е наричал Телине. По-късно
е превзет от келтското племе салуви. Те го наричат Арелате. Днес градът с
в разцвета си. Почти всички римски императори, тръгнали да воюват в
Галия, отсядат тук. (виж картата)
Теодорих от много време търси изход за своите вестготи на Средиземно
море. Сега той се е спуснал с войските си и е обсадил Арл. Той не иска да
победи римляните или да ги прогони, а само да си осигури излаз до морето.
На другия ден спътниците поеха към Турне — столицата на салическите
14
Град Турне днес се намира в западна Белгия. Той е бил столица на франките до
царуването на Хлодвиг 1, който през 508 г. премества столицата си в Лутеция
Парисиорум (днес Париж). Хлодвиг е считан за първият френски крал, основател на
Франция. В негова чест по-късно много от френските крале наричали себе си Луи, от
Людовиг, Хлодвиг.
286
франки. Отначало се движеха по течението на величествената река Рейн.
После я пресякоха и от равнината се насочиха към планините. Тези
планини бяха не много високи, обрасли с гъсти гори и много красиви.
Авитохол и спътниците му бяха в постоянно напрежение. Те навлязоха в
горите със свито сърце. Скоро обаче се успокоиха. Нямаше от какво да се
притесняват. Дори да имаше бандити, с тях бяха барсеците, които бяха
свикнали да воюват точно в такива места. В гората те се чувстваха в
стихията си. Феите също бяха смятани за горски обитателки. Групичката
им съвсем не бе малобройна, откакто към тях се присъединиха и
Атила, Орест и Олджибай, те направо си бяха военна сила.

Карта 1. Карта Европа

На Авитохол не му харесваше това, че трябваше да язди с качулка, но се

287
примири. Когато се почувстваше зле, той си спомняше това, което бе
изпитал, когато се бяха били с Атила със Съюзниците си, и се успокояваше.
Те двамата трябваше да бъдат заедно, поне още известно време. Рано му бе
да се отделя. Авитохол преглъщаше и продължаваше да върви напред с
качулка на глава. Когато не беше Атила и не носеше желязната корона,
почти никой не обръщаше внимание на българина и той имаше време да си
мисли. Един ден Авитохол се замисли върху нещо интересно. Бероес му бе
разказал, че след някаква битка, бог Один бил закачен и провиснал
на Световното дърво с главата надолу. Тогава от него изпаднали някакви
плочки със знаци по тях. Това били руните. Бероес му бе изрисувал руните
и го беше научил как се наричат, какво означават и как чрез тях да разбере
какво ще му се случи. Всичко това за него бе като интересна игра, но не
за това мислеше сега. Руните на германците и скандинавците наистина
много приличаха на българските, но и това не го интересуваше. Докато
яздеше Аспа и вървяха из красивата гора, българинът мислеше какво може
да означава това, че богът на германите и скандинавците е висял с главата
надолу от Световното дърво. Символ на какво беше това? Той много пъти
беше летял около Световното дърво, но не можеше да си представи бог,
увиснал на клоните му с главата надолу. Дали с това западните народи не
искаха да покажат, че има някаква друга реалност, друга гледна точка?
Авитохол не знаеше какво да мисли. Никога досега не се бе сетил да увисне
с главата надолу и така да огледа световното дърво. Дали ако го направеше,
щеше да види нещо ново? Дали така нямаше да се разкрие някаква тайна
пред очите му? Чувстваше се провокиран да опита веднага, но се въздържа.

Така групичката стигна до двора на франките. Върколаците с Баръс и

феите останаха в гората и си направиха лагер. Те отказаха да влязат в града
на тези, които някой ден щяха да се нарекат на Меровей.
В столицата на франките влязоха само Бероес, Атила, Авитохол, Орест и
Олджибай, със себе си Анна водеше Кримхилда.
Хлодио ги посрещна много добре. Той ги приветства като най-скъпи
гости. Турне не беше голям град. Той беше укрепен с крепост, която обаче
нямаше нищо общо с дебелите каменни стени на Вормс.
Първата вечер Хлодио даде пир в тяхна чест. Атила пи много, след това се
скараха нещо с Орест. Хлодио също пи, но не беше пиян и успяваше да
разговаря с Авитохол.
– С вас ми е много лесно да говоря — каза дългокосият. — Преди бих
могъл да нарека Етцел свой приятел, откакто е тук обаче, той се държи
много странно, все едно никога не сме си говорили.
Авитохол мълчеше. Той знаеше, че не с Атила бе разговарял Хлодио, а с
него.

288
 – Етцел ни научи на това как да водим рицарските битки, какво е чест,
какво означава рицар. Ние сме му много благодарни. Менестрелите и
бардовете пеят песни за неговата сила и доблест. Чухте ли новата история
за него?
Авитохол поклати глава, а качулката му се раздвижи.
– Из нашите земи се разнесе слухът, че Атила бил отгледан от вълците.
Когато си искал, той можел да се превръща във вълк. През нощите скитал и
обикалял горите като това животно. Всяка вечер, когато луната се изпълни,
без да иска, ставал вълк. Говори се, че са виждали вълците да ближат
ръцете му, че не го нападали. Дори самият Фенрир му бил приятел и когато
е до него, е като малко пале.
Вие чували ли сте тези истории?
Авитохол знаеше всички тези истории. Някои бяха преувеличени, но
много от тях бяха истина. Той се учуди на това как със съвсем малко
преувеличение събрани различните истории могат да звучат по съвсем друг
начин. Авитохол не можеше да отрече, че нещата са съвсем измислени. Той
се замисли, можеше ли да отличи мита за Атила от истинската история?
Той самият беше станал част от мита за Атила. Вече не можеше да разбере
каква част от историята принадлежеше на него, каква на Атила, каква бе
измислена и каква истина. Легендата за раждането на Атила и за неговото
намиране в степта много приличаше на митовете за Ромул и Рем, както и на
много други. Тя не беше измислена от Атила, а за него. Авитохол се
замисли, дали историята за Сина на сърната не бе измислена от българските
колобри за него?
В следващите дни Атила се отдаде на запои и разгул. Той вървеше след
франкските благороднички, както вълк преследва жертвата си. Авитохол не
даваше ухо на слуховете, но виждаше как Атила гледа ту тази, ту онази
благородничка, като не го интересуваше, че повечето от тях са женени.
Меровей беше ревящо и сополиво бебе. Кралят на франките искаше Анна
отново да направи предсказание за бъдещето на сина му, за да чуят
всичките му приближени и целият двор от устата на Нимуе това, което тя
бе казала вече веднъж за него. Българката обаче отказа. Това много огорчи
Дългокосия.
Анна обучаваше Мириам и Кримхилда в култовете на Богинята майка.
Понякога тя канеше Бероес да поговори на момичетата, Авитохол също ѝ
помагаше в обучението в Лилит. Освен обучението, тук българинът имаше
отново възможността да разговаря е Бероес на най-различни теми. Той
си спомняше времето, в което бяха разделени с мага и колко му бяха
липсвали разговорите с него. Сега знаеше, че скоро отново ще се разделят,
затова гледаше да говори с него колкото е възможно повече. Оставаше му
време също и да се упражнява с Хлодио в битка с мечове. В тези мигове той

289
слагаше желязната корона, докато Атила спеше, борейки се с махмурлука и
недоспиването от безсънните нощи.
Един ден в Турне се появи Динадан. Явно вестта, че Мерлин и Нимуе са в
двора на Хлодио, се бе разнесла. Динадан се зарадва горещо на Атила,
който го изгледа учудено. След това се отнесе с Мерлин сякаш е божество.
Поздрави и Нимуе, но някак дистанцирано, все едно изпитва
страхопочитание към нея.
Веднъж Анна покани Хлодио да слуша за Лилит. Тя обаче разказваше по
много различен начин историята, както би го направила пред непосветен.
Отначало Авитохол беше притеснен, но после се успокои. Умна беше Анна,
така поднесе всичко, че Хлодио да не може да разбере нещо, което беше
само за ушите на посветените. В един момент Авитохол осъзна, че ревнува
знанието за Лилит и Богинята майка от мъжете. Той беше единственият
мъж, когото Шушандук си бе позволила да посвети в тайните на жените, и
желаеше това да си остане така завинаги.
По някое време Анна обърна очи и замълча. Хлодио я гледаше изненадан.
– Жабата трябва да стане Лилия! — извика тя. — Жабата трябва да стане
Лилия!
Хлодио явно нищо не разбираше. Той погледна безпомощно към
Авитохол. Българинът вече беше чувал това предсказание, то се отнасяше
до герба на тези, които някой ден трябваше да се нарекат Меровинги, но не
можеше да разбере как трябва да стане това. Затова той също повдигна
безпомощно рамене. Хлодио с надежда впери поглед в Бероес, но той само
повдигна вежди.
– Какво означава това? — попита Хлодио, а въпросът му „увисна” във
въздуха без отговор.
– Никой не знае — каза Авитохол. — Хайде, ние да оставим момичетата
на грижите на Нимуе!
Тримата мъже станаха и се готвеха да оставят жените, когато на вратата се
потропа. Беше Атила.
– Авитохол — каза той, — търсих те.
– Какво има? — попита Авитохол.
– Не мога да спя. Като затворя очи, някакъв великан ме преследва.
Авитохол се сети, че Ерлик кан преследва Атила в сънищата му.
Така Атила се включи към групата.
Четиримата седнаха в тронната зала на Турне, където ги заведе Хлодио.
Скоро към тях се присъедини Динадан.
– Повечето хора грешат, като мислят, че живеят в един материален
свят — започна издалеко Бероес. — Понеже познават материята, която е
най-груба и видима, смятат, че това е светът. Той обаче не е съставен само
от материя. Хората не живеят с телата си само в материалния свят, а в един

290
свят съставен от емоции, чувства, болка, нараненост, удоволствия, любов и
щастие. Този свят езотериците на изтока наричат астрал. Той е невидим.
Изграден е от невидима материя. В него съществува всеки човек. Всъщност
човекът съществува едновременно във всички светове, но не знае това.
Повечето хора обаче смятат, че най-много живеят в материалния свят, но
дори това не е вярно. Те дори в това грешат. Човек най-много живее и
съществува в астралния свят.
В света на всеки човек има болка, отношение, емоционално повлияване,
всичко това става в астрала. Астралният свят толкова е обсебил хората, че
те не могат да го различат от материалния. Хората живеят заради чувствата
си и чрез чувствата. Повечето не умират от болести, а от самота. Те
не умират, защото са болни или слаби, а защото са изтощени от живота,
защото се предават и желаят смъртта си.
Понеже този свят е толкова обсебващ, древните персийски маги го
изобразявали като змей, а вавилонските — като два змея, намиращи се един
срещу друг с преплетени тела. Това представлявало емблема на аода и аоба
в уравновесено състояние. От тук идва и жезълът на Хермес, около който
се увиват две змии.
Астрала най-добре можеш да си го представиш като небе. В него има
различни тела. Някои от тях имат съзнание, други са безсъзнателни. Всеки
материален предмет има своето отражение в този свят. Дори тревите и
минералите съществуват там.
Тези двама Съюзници, които имате — каза Бероес и погледна Атила и
Авитохол, — са вашите тела в астралния свят. Тях магите наричат
астросом. Те са посредник между вашите физически и духовни тела. На
първо време трябва да ги научите да ви се подчиняват. Те искат да се бият,
за да се научите да ги контролирате, а няма по-добър тест за това дали
контролирате нещо от битката и противопоставянето.
Авитохол слушаше Бероес и мислеше. Думите на мага му помагаха да
разбере неща, които цял живот се бе опитвал да проумее.
Светът на шаманите беше астралът. Всъщност при пътешествията си
шаманът се движеше със своето астрално тяло. Затова можеше да се
превъплъщава в различни форми и същества. Духовете-пазители,
Съюзниците, всичко това бяха астрални тела. Шаманът можеше да лети и
да се носи върху гърба на същества, защото всъщност яздеше техния
астрал. Той лекуваше астралните тела на хората и така ги изцеляваше
физически. Шаманът можеше да говори с камъка, да се носи по вятъра, да
лети, да изгаря, да умира и да му сменят костите, защото правеше това в
света на астрала, а там всички неща бяха направени от едно и също нещо.
Дори сънищата на хората имаха астрално отражение. Шаманът можеше
да преследва хората в сънищата им.

291
 Чак сега Авитохол разбра, че истинският боец нанася своите удари не
само в света на материята, но и в астралния свят. Ето защо след като Баяр
или Грот удареха, се налагаше шаманът да лекува пострадалия в Земята на
мъртвите. Авитохол също трябваше да работи своите удари с енергията на
астрала. Коя беше енергията на астрала? Разбира се, орендата! Орендата
беше силата, изграждаща и поддържаща астрала.
– Силата изгражда астралния свят — каза Бероес, сякаш отгатна мисълта
на Авитохол. — Тази сила се излъчва от човека и може да оказва влияние
на восък, зехтин и всякаква по-мека материя. Някои хора използват това и
правят магии. Те се опитват да въздействат на астрала и да вършат зло. За
съжаление злото, което направиш, се връща и по този, който го прави.
Много повече, разбира се, са хората, които лъжат, че има магия, за да
оберат някой глупав, беден човечец. Те нито могат да видят астрала, нито
да го променят. Само истински хора и воини имат способността да влияят
на астрала. Ако един човек не може да владее своето астрално тяло, не
може да помогне на други хора. Хората, имащи власт над астрала, са много
малко, повечето са шарлатани.
Астралният свят е свят на идеи и чувства, но и на представи и мисли. Като
казах, че повечето хора живеят в астрала, имах предвид, че повечето хора
живеят в един свой измислен свят. Най-трудно достижимото нещо е
истината и реалността. Тя е достъпна за единици. Само на тези, които
живеят непрекъснато осъзнато и са в единение с „тук и сега”. Тези хора са
толкова малко, те имат волята да живеят, без да зависят от астралния свят.
Всички останали са подвластни и съществуват в астрала.
Астралният свят е изграден и най-много зависим от мислите на хората.
Самите мисли пък са подвластни на човешките чувства. Хората излъчват
това в света на астрала и затова там съществуват всякакви идеи и същества,
консумиращи идеите.15
Астралът се храни от мислите и сам подхранва мечтите и фантазиите на
хората. Колкото по-голямо въображение има един човек, толкова по-
навътре живее в астрала. По това могат да се разберат измамниците.
Големите магьосници са хора учени, интелигентни, със сложно и богато

15
Авторът смята, че днес социалните мрежи са толкова разпространени не само
заради отчуждението, но и защото много наподобяват астрално (псевдореално)
съществуване. Повечето хора са слаби и не са пригодени да живеят в реалността. Те не
я познават, защото им се струва враждебна и опасна. Хората живеят в астрала, защото
така е по-лесно и безопасно. Те са научени да „цивилизоват” средата си и да я
превръщат в стерилно място, в което те са значими и всичко е добронамерено към тях.
Тези, които са свикнали да живеят в астрала, веднага възприемат социалните мрежи
като още един начин да се изразяват и място, където да съществуват. Те са се научили
да подменят реалността и както правят това с живота си, така го пренасят и в някакво
безопасно, виртуално място, каквото са социалните мрежи.
292
въображение, техните мечти са дълбоки и просветителски. Смешно е
една полуграмотна старица да говори само за Богородичка и да бъде
властелин на астрала. Смешно е хора, прости и елементарни, да разбират от
магии. Тези са измамници. Често те дори не знаят това и си вярват.
Макар астралният свят да не е материален, за този, който живее в него,
той е съвсем реален. В него също има правила. Измамниците, магьосниците
могат да лъжат обикновените хора, себе си дори, но не и нас.
Човек трябва да знае, че всичките мисли, които си помисли, стават видими
в света на астрала. За мен те са видими. И когато човек претендира, че е
духовен, не може да цапа главата си с низки и недостойни мисли. Човек с
това, за което мисли! Възвишените хора мислят за възвишени неща.
Техните мисли са чисти и ясни. Те имат силата мислите им да изграждат
астралния им свят и дори физическият им свят е повлиян от тях. Повечето
хора са объркани и нещастни и страдат, защото астралният им свят е
объркан. При тях мислите са объркани, те не могат да се концентрират,
подвластни са на емоциите и всичко е объркано, сложно, неясно, мръсно.
Силата на мисълта се поражда от яснотата. Силните хора имат ясни мисли
и подреден, чист живот. Хората, които говорят само за глупости, които
ругаят, мислят само за червото си или за плътското, са достойни за
съжаление. Всъщност защо да ги съжаляваме? Те са достойни за презрение.
Много от тях са арогантни, груби и смятат, че всичко им е ясно, че
тяхната истина е валидна за всички. Други от тях плачат и са нещастни, но
сами са си виновни. На всеки човек е дадена възможността да може да
промени себе си и начина си на живот. Всеки притежава силата на мисълта.
Повечето обаче ги мързи да я използват. Те живеят като животни и се
веселят, а когато ножът опре в кокала и дойде време да се мре, започват да
мислят за духовност. Всичко това обаче е смешно и жалко. Такива
непрекъснато крещят или реват, вместо да вземат живота си в ръце.
– Нас, българите, са ни учили, че не може да има воин, който да не владее
силата на мисълта си. От дете са ме учили как да владея тази сила — каза
Авитохол.
От одеве той слушаше думите на Бероес и те като с нагорещено желязо
жигосваха сърцето му. Авитохол беше мислил за това много пъти. Това
беше истински барски разговор и сега той разбираше това. Пред очите му
бе кристално ясно. Силата на мисълта пораждаше истинския живот на барс,
мисли на барс, общуване на барс. Всичко друго бе животът на
овцете, мислите на овцете, мъките на овцете.
– В астралния свят мисълта е творческата енергия. Там тя има огромна
сила. Творчеството не само приближава човек до Бог, но го прави равен на
Твореца. Човекът е Творецът в света на астрала.
Всеки човек има астрално тяло. Всички те имат различни цветове.

293
 – Виждал съм ги — каза Авитохол като на себе си.
– Колкото по-силен е човек, толкова по-голямо е астралното му тяло.
Гневът, страхът, мързелът рушат астралното тяло. Това тяло се нарича аура.
В иконографията то се изобразява като нимб. Затова около светците се
правят кръгове, които да покажат, че те са имали мощно астрално тяло.
В една тайна секта на халдеите се разказва, че според това какво изпитва
човек се оцветява и аурата му. Знае се, че жълтият цвят означава, че
човекът мисли, портокаловият — гордост, нежно червеният — любов,
синият — религиозност, керемиденият — чувственост, розовият — духовна
обич, тъмночервеният — гняв, сивият — страх и досада.
Вече ви казах за мислите. Те не само се отразяват в астрала. Когато
човекът има по-голяма лична сила, мислите му стават гъсти и могат да
влияят на много хора, както и на самия астрал. Когато човекът има дълбоки
мисли, желания или стремежи, те се натрупват и създават астрално
същество. Човекът му вдъхва живот с орендата си и продължава да го
храни с мислите си, а понякога и с вярата си.
Тези мисли понякога се отделят от човека и могат да бъдат хранени и от
други хора, да живеят собствен живот, различен от живота на създателя си.
Древните магически общества се градели върху един принцип. Той се
наричал „магическа верига“. Когато неколцина души са обединени от една
воля и идея, техните мисли, желания и образи се отпечатват и живеят в
астрала с особена сила. В тайните общности се обединявали хора, които
имали влияние върху астрала, в същото време те насочвали мислите си в
една посока и правели магическа верига.
Днес всички религии се градят върху този принцип. Това е причината,
поради която молитвите на вярващите, въодушевени от едно и също нещо,
са способни да творят чудеса.
Образите, създадени от религиозните хора, съществуват наистина, само че
в астрала. Там те се материализират. Исус Христос, Дева Мария, Митра,
Зевс, Буда, Тор, Перун, Изида, Озирис, Адонис, Йехова, Кришна, Шива,
Индра, Водан съществуват в астрала.
– Тангра — тихичко, като на себе си, допълни Авитохол, без да прекъсва
думите на мага.
– Те са създадени от умовете на милиони хора, от техните фантазии,
въображения, черпят от тяхната сила, надежди, мечти. Тези, които казват,
че не съществуват богове, се лъжат. Тези, които смятат, че съществуват,
също са в заблуда. Това са само астрални тела, идеи, мисли на хората и Бог.
Понеже тези образи черпят силата си от въображението на хората, те са
зависими от тяхната вяра.
Колкото повече хора застанат зад една астрална идея, толкова по-силна е
тя. Един човек, колкото и да е силен, не може да създаде астрална идея по-

294
силна от идеята на цяла общност.
– Аз не мисля така — каза Авитохол.
Бероес за малко щеше да извика от изненада. Той като че ли бе престанал
да забелязва хората, които се намираха около него. Явно магът не очакваше
съпротива точно от Авитохол.
– Защо мислиш така? — учуден попита той.
– След като е свят на идеи, значи силната, ярка, оригинална идея може да
е равна на много сиви, равни, незначителни идеи на хиляди хора. Силните
хора могат много по-дълго време да задържат вниманието си върху една
идея и да я поддържат. Дълбоките, сложни образи не могат да се сравняват
с някакво същество, създадено от страховете, стремежите, надеждите,
незначителните мечти на невзрачните хорица.
Колкото и да е дисциплинирана една секта, колкото и да са вярващи
нейните последователи, те не могат да се изправят срещу могъщата воля на
един посветен, който има силата да прониква в дълбочина и да не спира, на
човек, живеещ осъзнато, на воин, водещ безупречен начин на живот.
Бероес слушаше Авитохол и мълчеше.
– Аз смятам, че силата на астралната идея е в нейната дълбочина, в това
колко близо до реалността се намира, а не в големината на
образа — продължи Авитохол.
– Така е — съгласи се магът. — Това обаче е нещо друго. Всъщност
понякога става така, че по-простите идеи, които са по-достъпни за
обикновените хора, са по-големи и могъщи като астрални идеи и образи и
хората по-лесно ги припознават. Това, разбира се, не ги прави по-близки до
истината. Затова големите религии са по-достъпни и по-лесни за усвояване
и постигане на сливане с техните идеи, а малките секти, създадени само от
посветени, имат идеи, достъпни за малцина.
Авитохол мълчеше, но разбра, че е така. Той вече не можеше да си
представи да следва учение, което изискваше вяра. Това беше много
достъпно, но на много ниско ниво. През годините той се бе променил. Сега
виждаше знанието на българите като малка секта от посветени. Колкото
повече беше обикалял, толкова Тангра бе променял своята същност.
Отначало Тангра, в който вярваше, си беше най-обикновен бог. После той
го бе развивал, беше се доближавал все повече до Бог. Сега Авитохол вече
разбра, че не можеше да нарича Бог Тангра. Как щеше да нарече Бог,
нямаше никакво значение. Много по-важно беше какъв смисъл ще вложи
зад думите.
Авитохол осъзна, че вече не следваше никаква религия. Той бе създал или
му бе изпратено някакво духовно учение. В него най-важното нещо беше,
че човекът не трябва да вярва, а да изучава себе си и Бог. То учеше да не се
вярва, да не се следва, да няма богове и кумири. В неговото учение

295
богът липсваше. Той нямаше този статут, както в религиите или в другите
учения. В пътя му нямаше смисъл да се следва Бог. Това беше учение, в
което трябваше да се живее осъзнато, дори учението трябваше да се следва
осъзнато, всичко да се подлага на съмнение, да се развива, никога да не се
спира.
Главата на Авитохол „гореше”. Бероес отново бе успял да запали духовен
пожар в него. Магът обаче като че ли не виждаше това и продължи да
говори:
– В древните секти е имало специални знания за това кои да бъдат
членовете на сектите. Всеки водач е трябвало да разбира как да разположи
хората. Той е трябвало да може да надзърне в душата им, да види силата и
мечтите им. Водачите на секти са нареждали хората си според астралните
им идеи. Дори да са силни хората, ако се наредят неумело, те могат да се
неутрализират взаимно и да намалят силата на групата.
Егрегорът прилича на астралната идея, но е много по-голям от нея.
Егрегорите са астрални същества. Те са породени от огромни общности от
хора. Създаването на егрегори е основано на закона на магическите вериги.
Това са група идеи, мисли, желания и образи.
В този момент Хлодио се прозя. Мъжът явно слушаше с отегчение думите
на мага. Той стана да си ходи, като се опита да се извини. Атила също го
последва, а след него тръгна и Олджибай. Невъзмутимият Бероес обаче
продължи да разказва. Личеше си, че думите му не са били насочени към
тези, които напускаха залата.
– Когато една голяма група настойчиво мисли и се фиксира върху някаква
идея и всички нейни членове насочват волята си към една цел, в Небето
(астралното поле) се създава отделно същество, представящо сбор от
убежденията и целите на общността. Когато егрегорът събере достатъчна
сила и воля, той започва да живее отделно. Така хората създават егрегора, а
след това егрегорът започва да им влияе и да ги формира. Той ги променя.
– Какво искате да кажете, учителю?
– Какво точно питаш? — попита Бероес. Сега Авитохол вече можеше да
пита съвсем свободно. Той погледна Бероес в очите.
– Учителю, ако съм разбрал добре, всички учения, религии, философски
школи са егрегори.
Бероес не каза нищо, но по погледа му Авитохол разбра, че е чул всичко и
го приема, но няма да му отговори.
Авитохол не получи отговор, но не можеше да спре мислите си, които
препускаха като диви степни коне. Едва сега разбираше, че в света, в който
досега бе живял, егрегорите действително съществуваха. Учудваше се на
себе си как не ги беше видял. Всъщност той винаги беше усещал
могъщото присъствие на материализираните човешки мисли, мечти

296
и надежди. Беше ги възприемал обаче като невидими, безформени силуети,
като неуловими сенки, като гебети, които се движеха покрай него като
някакви облаци, които обгръщаха всичко, проникваха в живота на хората.
Всички хора имаха мисли. Тези от тях, които не съумяваха да се включат в
някаква идея, пръсваха усилията си и обезсмисляха живота си. Но дали
наистина беше така? Авитохол знаеше, че за обикновените хора беше така.
За тези, които нямаха силата на волята, които живееха живота си като
нечий друг, за слабите, това беше така. Авитохол обаче знаеше, че не
всички хора са такива. През живота си беше имал шанса да се среща с хора,
които имаха волята да променят съдбата си, да държат живота в ръцете си.
Те често държаха в ръцете си съдбите и животите на цели народи и
империи. Авитохол знаеше, че той няма нужда от егрегор. Тангра го бе
надарил с волята и способността да променя живота си, да го вижда с
кристална яснота, да разсича предопределението и да „кове“ съдбата
си. Той знаеше, че слабите хора-овце живеят, като се прикрепят към
егрегори. Това беше техният начин на съществуване. Той обаче не искаше
да прави това. Авитохол имаше силата да променя живота, той беше от
хората, които можеха да променят и да създават егрегори.
В този момент Авитохол съвсем забрави, че Бероес беше срещу него. Той
си спомни как като дете обикаляше степта, как живееше безгрижно сред
народа на българите. Припомни си онези мили, свидни времена. В този
момент ясно прозря.
Това, което искаше да разбере, не беше отделно от него. Авитохол беше
забелязал, че винаги беше така. Когато започнеше да осмисля живота си,
никога това, за което мислеше, не беше далечно за него. Това винаги бяха
важни за него неща. Неща, за които никога не беше подозирал, че може да
са толкова важни и да се променят. Това бяха все неща, за които той
смяташе, че са неговата същност. Сега ставаше същото. В един момент
осъзна, че всъщност Тангра беше един егрегор. Тази светотатствена мисъл
го накара да изпита внезапна болка в корема. Тангра егрегор! Можеше ли
всъщност Тангра да не съществува, да бъде някакво мнимо същество,
живеещо само в мислите на българите, без никаква реална проява в този
свят? Какво беше Тангра? Досега винаги беше правил така, че да си
доказва, че богът на българите, този, който живееше в сърцето му, е над и
повече от боговете на другите народи и хора. Сега обаче дълбоко съмнение,
като черна сянка, се промъкваше в душата му и го разтърси от
основи. Тангра егрегор! Познанието му за егрегорите му помагаше
да разбере, че беше точно така. Тангра беше егрегор. Авитохол стоеше като
ударен с нещо тежко по главата. Той беше зашеметен. Това откритие го бе
разтърсило до дъното на душата му. Тангра егрегор! След малко мисълта
му се върна към степта. Не бяха ли българите и всичко, което те

297
представляваха, също егрегор? Това, което тумир носеха като знание,
тайните на колобрите, силата и битките на багатурите. Не беше ли живял
всеки българин само за да даде силата и мислите си на егрегора? Не беше
ли егрегорът това, което някога дядо му бе наричал „матрица”?
„Матрицата“ не беше ли най-могъщият егрегор, който надскача народи,
поколения, религии?
Авитохол искаше да попита за това Бероес, но мислите на мага явно се
движеха в друга посока, защото той каза:
– Повечето от войните в света протичат на едно друго ниво. Много малко
от битките са само в света на материята. Повечето от тях се провеждат и в
астралния свят на ниво егрегори.
Светът е пълен с воюващи помежду си егрегори. Затова хората се бият
помежду си. Често битката започва в егрегора и чак след това се прехвърля
в света на хората и се провежда с армии. Ако имаш силата да виждаш,
можеш да разбереш коя армия ще загуби, преди още да е започнала
битката. Понякога, преди да протече битката между армиите, битката
между егрегорите вече отдавна е завършила и победителят е ясен.
Едва сега Авитохол разбираше колко прав е Бероес. Битката между
българите и хуните сигурно се бе провела много преди двете армии,
предвождани от ювиги кана Иратаис и кагана Руа, да се сблъскат в степта.
Българите винаги се бяха опитвали да се домогнат до знанието и
предсказването на битките. Техните колобри и шамани правеха точно
това. Защо те не бяха разбрали, че битката ще бъде загубена? Защо бяха
проспали мига, в който битката се е провеждала в егрегора? В следващия
момент Авитохол си спомни Баяр. В отпуснатите рамене на неговия учител
преди битката имаше примирение и отчаяние. Авитохол разбираше това
едва сега. Можеше ли българите да са влизали в битката и да са знаели, че
ще загубят? Толкова могъща ли бе волята на Тангра, че да накара хората да
вървят към своята смърт, да посрещат гибелта си? Ако Тангра беше
егрегор, можеше ли той да е толкова силен, че да кара хората да приемат
своята смърт с такава лекота и дори с радост?
– Мъртвите членове на общност, която има изграден егрегор, могат да
продължат да съществуват в него. Останат ли свързани след физическата си
смърт като духове, техните души продължават да се хранят и
същевременно да генерират част от силата му — магът продължаваше да
говори.
От одеве нещо неясно се загнездваше в него. Авитохол слушаше за
егрегорите и в него се пораждаше някакво смътно усещане, че той знае
някакъв егрегор в най-чист вид. Сега разбра. През цялото време Бероес му
бе описвал саракта. Сарактът беше егрегор от най-чист вид. Пътуванията в
него, съвещанията с предците и душите на мъртвите вече български воини,

298
всичко това беше егрегор.
Бероес продължаваше да говори:
– Никаква идея в света не може да се разруши с насилие. Когато някой се
опитва със сила да унищожи егрегора, се пораждат мъченици, които още
повече го засилват и повлияват на вярата на останалите в него. Техните
души живеят вечно в паметта на пребиваващите в егрегора.
Авитохол мислеше. От одеве главата му щеше да се пръсне. Той най-
много обичаше да слуша Бероес. След малко каза:
– Досега се чудех как може в света да има толкова много богове. Всеки
бог претендира, че е най-близо до реалността, че той е обективната истина.
Винаги съм се питал кой от всички богове е най-близо до реалността. Кой е
истинският бог? Как истинският Бог допуска да има толкова много
различни богове, които описват реалността по съвсем друг начин? Винаги
съм се чудил как може Истинският Бог да оставя бога на Злото да
съществува? Защо прави това? Според мен битката между Доброто и Злото
отдавна е завършила. След като се знае кой бог е на Доброто, след като има
страна в това деление, всичко е ясно. Въпреки това Злото съществува. В
света има множество описания на света. Защо? Сега разбрах. Всички тези
описания са егрегори. Всъщност Истинският Бог е скрит зад тях. Нито един
от боговете не е истински. Това са само егрегори, съществуващи,
подхранвани от силата на хората, които вярват в тях.

В следващите дни Авитохол размишляваше много. Понякога двамата с

Динадан разговаряха надълго и нашироко. С Хлодио Дългокосия се
упражняваха в бой с мечове. Докато двамата се биеха, Динадан се опитваше
да създаде някаква песен, но тя беше толкова префърцунена и далеч от
истината, че искрено развеселяваше българина. Франкът се отнасяше по-
сериозно към заниманието на барда. Авитохол отделяше време и на Анна,
която обучаваше Мириам и Кримхилда. Според нея двете момиченца се
справяли много добре. Авитохол настояваше пред жрицата да не променя
вярата на Мириам, но доколкото разбра, Анна обучаваше и двете момичета
как да станат шаманки, на всичко, което българките знаеха за войната и
женските култове, и на това, което Шушандук бе учила Таис, за култа към
Богинята майка и Лилит.
Един ден Авитохол присъства на обучение на двете момиченца в стрелба с
лък. Анна им разказваше за амазонките. Кримхилда беше буйна и отново
започна да се плези и да заема своите смешни стойки, като крещеше: „Аз
съм валкирия! Аз съм валкирия!” Мириам, макар и по-голяма, беше
много по-плаха и свита от рижата фурия. Авитохол изпита симпатия към
малката наследничка на един от най-влиятелните хора в момента в света,
прадядо ѝ. Той съчувстваше на момиченцето, върху чиито крехки рамене се

299
бе стоварил толкова тежък товар и очаквания. Тя трябваше да запази
кръвната линия на Исус. В този момент Авитохол се сети, че Майката на
Дева Мария се бе казвала Анна. Той се усмихна. След това отново обърна
внимание на двете момиченца, които се опитваха да натегнат тетивата на
един български лък. Колко слабички бяха те. Симпатията му към Мириам
беше естествена. Авитохол винаги съчувстваше и се опитваше да помогне
на по-слабите. Това беше привилегия на силните и той знаеше това.
В последно време на Авитохол все по-често му се налагаше да носи
желязната корона. Това много изнервяше Атила. Той не беше доволен, че
трябва да намята качулката ден след ден. В същото време обаче, когато
носеше короната, Динадан го разпитваше за разни неща, на които не
можеше да отговори, а и Хлодио очакваше определено държане и така
хунът се чувстваше зле. От няколко дни Атила намекваше, че иска да
продължат пътуването си. Където и да отидеше, непрекъснато се въртеше и
сумтеше. Авитохол и Бероес обаче изчакваха, защото Анна трябваше да
завърши обучението на двете момичета.
Хлодио и Динадан дойдоха да наблюдават обучението в стрелба с лък.
Наблизо беше и Бероес. Авитохол беше с наметката от хипопотамска кожа.
Отнякъде се появи и Атила. Той беше поставил короната и ходеше гордо
изправен, като разговаряше за нещо с Орест. Зад него като сянка се
движеше Олджибай. Точно в този момент Анна нареди на момичетата да
спрат да се измъчват с натегнатата тетива на лъка. Сега беше ред да се бият
с дървени мечове. В ръцете им отнякъде попаднаха два рудиуса.
Момичетата не бяха равностойни. Атила започна да крещи и да държи за
Кримхилда. Усетила подкрепата, бургундката нападна още по-силно и
стръвно еврейската наследничка. Атила явно се забавляваше. Това, разбира
се, предизвика възмущението на Авитохол и Хлодио.
Франкът се изчерви. Авитохол знаеше, че Бероес едва ли му бе казал кое е
момиченцето и защо е толкова ценно, но Хлодио беше взел присърце
охраната ѝ. Сега той се изправи и започна да насърчава Мириам. Тя обаче
беше слаба. По някое време дървеният рудиус изхвърча от ръката ѝ.
Мириам седна върху прашната земя и се разплака.
– Циври! Циври! — крещеше Атила.
Кримхилда започна да се плези и да прави своите смешни пози.
– Аз съм валкирия! — извика тя с пискливия си гласец. Авитохол
виждаше слабите ѝ ръчички, по които нямаше никакви мускули, и му стана
смешно. Ако не бяха горчивите сълзи на Мириам, сигурно би се усмихнал.
– Какво правиш? — извика възмутеният Хлодио. Той се изправи и изгледа
Атила. — Какво правиш, Етцел? — повтори въпроса си той. — Имах
чувството, че си съвсем друг човек. Чувал съм за твоята жестокост. Всички
казват: „Етцел е свиреп! Етцел е луд!” Доскоро аз твърдях, че си най-

300
умният и в същото време силен, смел и благороден човек. Сега виждам, че
си жесток. Жестоки са само страхливците.
Атила скочи като стрела, изстреляна от натегната тетива, и се приближи
до Хлодио. Чертите му бяха опнати. Хлодио, разбира се, не можеше да
отстъпи, нито да върне думите си назад. Той също се изпъчи срещу Атила.
– Етцел!
– Хлодио!
– Ти ме предизвикваш?! — каза франкският владетел. — Ти дойде тук и
ме предизвикваш?! Тук, в моята столица, ме предизвикваш!?
– Тези земи са ваши само за малко. Светът ми принадлежи! Вие сте
владетели само защото аз ви позволявам това!
– Ти дори не си владетел на хуните.
Лицето на Атила се зачерви и изкриви в грозна гримаса. Авитохол
наблюдаваше двамата мъже в профил. Обезобразеното лице на хуна се
изпълни с кръв и стана грозно и страшно. Хлодио, напротив, имаше
благородно лице с правилни черти. Авитохол не можеше да не забележи
драстичната разлика във вида на двамата. В следващия момент осъзна,
че всъщност имаше същото лице като това на Атила. Нима и той
изглеждаше така?!
Двамата мъже се хванаха за мечовете си.
– Къде са двата ти меча? — попита Хлодио.
– Ще те насека на парчета! — извика Атила и скочи към Хлодио. Двамата
кръстосаха мечове. Разтревоженият Олджибай извади късия си меч и се
чудеше какво да прави. Стражите на франките се разтичаха наоколо. Те
обградиха мъжете и също не знаеха какво да направят.
– Орест, Олджибай, да ги разтървем! — извика Авитохол и скочи напред с
риск за живота си. Биещите се мъже за миг се стъписаха, но в следващия
момент и двамата насочиха няколко удара към него. За да се защити,
Авитохол извади двата си меча и с тях отбиваше ударите на брат си и
франка. Авитохол беше гневен на Атила. Включването на човека с
наметалото в битката стъписа още повече останалите. Това вече не
беше двубой. Без да се колебаят повече, Орест и Олджибай скочиха да ги
разтърват. Тримата едва удържаха Атила.
– Ще го убия! — крещеше той. — Нещастен червей! Вие живеете само
защото аз ви позволявам това!
– Той ме предизвика! — крещеше Хлодио, а косата му се
бе разрошила. — Предизвика ме в собствения ми дворец!
Тримата успяха да отведат бясно съпротивляващия се Атила към двореца.
Авитохол помоли останалите мъже да го оставят насаме с Атила. Олджибай
обаче отказа.
– Подай ми онова там зад вратата! — каза Авитохол.

301
 Наивният, изпълнителен пазач на Атила се обърна за миг.
Авитохол се възползва от това, че монголецът се обърна и веднага метна
наметката на Атила, а постави короната върху главата си. Когато Олджибай
се обърна към него с учудено изражение, защото зад вратата нямаше нищо,
Авитохол, предрешен като Атила, каза заповеднически.
– Последвай ме!
След това двамата излязоха от двореца. Авитохол бързаше да открие
Хлодио и да му се извини. Вместо това попадна на Динадан и Бероес.
– Търся Хлодио — каза Атила.
– Той не иска да те види — каза Динадан. — Мерлин ще ти каже по-добре
какво точно каза той.
– Хлодио иска да напуснем веднага Турне.
– Но аз искам да му се извиня.
– Странен човек си ти, Етцел! — каза Динадан. — Все едно в тялото ти
живеят две души. Едната ти същност е добра и умна, ти си мъдър почти
колкото Мерлин. В следващия момент си див и необуздан, мразиш,
обиждаш, нараняваш. Има такава болест, да не страдаш от нея?
Авитохол много добре знаеше за какво говореше Динадан. Той обаче се
ядоса и троснато отвърна:
– От нищо не съм болен!
След това се обърна и тръгна.
На другия ден свитата на Авитохол напусна Турне. Франките и Етцел се
разделиха като врагове. Докато правеха това, Атила сипеше огън и жупел
срещу Хлодио. Той го наричаше свой личен враг. Такива наричаше и
франките. Атила се кълнеше, че ще се завърне начело на непобедимата
хунска армия и с подкованите копита на конете ще сгази тази земя и
никой франк няма да оцелее. Велик беше гневът на Атила.
Един ден Авитохол зададе въпроса, който го вълнуваше от доста време.
– Накъде вървим?
Тази вечер всички се бяха събрали около огъня. Феите палеха отделен
огън, а барсеците бяха някъде наблизо, но не се натрапваха. Въобще хората
на Баръс бяха много потайни и ги придружаваха, но скрито отстрани.
– Аз и моите сестри трябва да отидем до Лутеция. Вие, Мерлин, ще ни
придружите ли? Чуваме, че друидите в Галия ви очакват.
– Аз ще изчакам Авитохол и трябва да бъда около него.
Нимуе разбра, че Бероес иска да бъде около Авитохол и повече не попита.
– Аз искам да се прибера в Хунград — каза Атила.
– Аз пък искам да се прибера в Рим. Там ме чакат Мария и Ромул Август.
– Той знае ли, че се нарича Ромул Август? — попита Авитохол.
– Не, аз ще му занеса името.
Изведнъж в Авитохол се появи някакво желание да тръгне с Орест към

302
„Града на градовете”. Той нямаше работа на запад в Лутеция. Това беше
градът, който беше център на римската администрация в Галия. На юг се
намираше Арл, който можеше да се нарече южната столица на Галия.
Авитохол не искаше да ходи на запад, не желаеше да се връща и в Хуния,
макар че се бе затъжил за Баяра и Ирник, ходеше му се до столицата на
света. В обиколката си досега бе посетил едни от най-големите градове на
света. Не беше ходил само в Рим. Вече познаваше Ктесифон, Дамаск,
Александрия, Константинопол, Филипопол, Адрианопол, Сердика (днес
София), Виндабона (днес Виена), Паталипутра и Хастинапутра (днес
Делхи).
– Аз ще тръгна към Рим с Орест — каза Авитохол, после додаде: — Ако
той няма нищо против.
Орест се притесни дали всички знаят тайната на Атила и Авитохол, затова
сдържано каза:
– Толкова съм ви разказвал за Константинопол, Филипопол и Рим и много
пъти съм ви канил, че сега няма как да се отметна. Ще ми бъде много
приятно.
Бероес разбра, че силата и мисията накараха Авитохол да избере Рим,
затова каза:
– Аз също ще посетя Рим.
Така решението беше взето.
– Орест, вие смятате ли да кръстите детето си? — попита Авитохол.
– Да, мисля да го кръстим.
– Според мен покръстването е едно от най-големите лицемерия в
християнството — каза Авитохол.
– Защо? — учуди се ромеят.
– Нима ти вярваш, че това, че потапяш някакво невръстно бебе във вода в
черквата, го прави човек?!
– Да, нашият Спасител ни е завещал, че човек трябва да бъде кръстен по
три начина и първият е с вода. Това го прави истински човек, такъв, който
може да бъде спасен. Ако едно дете умре, преди да бъде кръстено, душата
му остава затворена в Чистилището и няма да бъде допусната в Рая.
– Смяташ ли, че потапянето на едно ревящо, сополиво хлапе във водата го
превръща в човек? В този момент то е напълно неосъзнато, как едно
глупаво действие може да го превърне в човек? Само някой, който не
мисли, може да вярва в това. Според мен това е най-голямата самоизмама.
Освен това водното кръщение е било създадено от Йоан Предтеча или
Кръстител. Ти знаеш, че на изток има черкви, които твърдят, че истинският
Спасител с именно Йоан, а Исус е само негов последовател.16
16
Тази черква е запазена и съществува и до днес, тя се нарича Асирийска. Днес в
света има няколко хиляди нейни последователи.
303
 Освен това вие сте забравили за кръщението с огън и дух, за което говори
Исус.
– И какво, ти напълно ли отхвърляш покръстването? — попита Орест.
– Не! Аз смятам, че това е много хубав ритуал, с който човек може да
покаже, че е християнин и е приел пътя на Спасителя в сърцето си. Това
обаче не може да стане, докато си неосъзнат и си дете. Само голям човек
може да бъде покръстен. Този ритуал има смисъл само ако човекът
осъзнато е решил да бъде християнин.
Авитохол очакваше думите му да се харесат на мага и погледна към него.
Той си спомняше, че двамата бяха водили подобен разговор в Персия.
Бероес обаче стоеше, без да помръдва. Дори очите му не примигваха, така
той приличаше на гущер.
Тъй като всички мълчаха, изведнъж Баръс каза:
– Ние ще ви придружим като пазачи. В Галия има война. Чуваме, че
вестготите на Теодорих са притиснали там армията на Флавий Аеций.
– Искам да видя Теодорих — каза Авитохол, — така че това е добре.
– Аз пък искам да се срещна с Гейзерих — скочи импулсивно Атила, като
изцяло забрави желанието си да се прибере в Хуния.
За миг Авитохол не успя да се сети кой беше Гейзерих. Атила явно видя
това и каза:
– Гейзерих Куция. Той е водачът на вандалите. Научихме, че вандалите са
преминали през Херкулесовите стълбове (днес Гибралтар).
– Това го знам — каза Авитохол.
– Те са нападнали и са тръгнали към Картаген. Обградили са град Хипон
(в Алжир). На 28 август в него е умрял епископ Августин, който е бил на 76
годишна възраст — допълни Атила.
Авитохол си спомни оня пламенен трибун, когото бе видял за пръв път на
събора в Александрийската библиотека.17
Феите, заедно с Нимуе и Кримхилда, се отделиха от групата и се
отправиха към Лутеция, а всички останали тръгнаха на юг. Те се спускаха
по поречието на река Рона към град Арл, където знаеха, че Теодорих цяло
лято подлага на обсада войските на Флавий Аеций. Тъй като есента
напредваше, Баръс смяташе, че докато стигнат до града, обсадата може да е
вдигната. Когато пристигнаха обаче, видяха, че вестготите се бяха
разположили на голям стан и бяха обсадили крепостта.
Авитохол наблюдаваше вестготските войски и в него се породи
17
Св. Августин Блажени се смята за създател и идеолог на католицизма. В своите
многобройни произведения той поставя фундаментите на католическата черква и
определя нейната идеология. Чак след него римският архиепископ (папата) добива
значението, което има и до днес. Той и папа Лъв Велики, живял по времето на Атила,
са виновни за това, което представлявала папската институция в Западна Европа и
това, че доминирала над светската власт по време на цялото Средновековие.
304
някакво желание да застане начело на тази армия. Вестготите много
се различаваха от българите, а и от хуните, но все пак, като видя тази
армия, кръвта на българина забушува. Той гледаше редиците от воини,
облечени в кожи с козината навън, шлемовете с дълги извити рога и си
спомни как като младеж бе стоял пред българския саракт и бе гледал
българската армия. Как беше вдигнал туга над главата на българите и
осезаемо бе усещал присъствието на Тангра сред тях. Тогава той беше
щастлив. За съжаление времето, в което беше правил това, бе твърде
кратко, освен това бе отминало завинаги.
Баръс каза, че той и неговите барсеци не искат да се показват в открита
битка. Силата им беше в двубоя. Тяхното предимство бе в изненадата и в
това, че никой воин не ги беше виждал в открита битка. Името на барсеците
се носеше като легенда из земите на Запада. Повечето хора, дори
немците, смятаха, че вече няма барсеци, а всичко, което се говореше за тях,
е просто легенда, свързана с миналото.
Авитохол искаше да застане лице в лице срещу Теодорих.
Знаеше, че един ден хуните и вестготите ще се изправят в битка. Той
имаше някакво смътно усещане, че трябва да търси съюзник като българин
сред враговете на хуните. В този момент искаше да действа като българин.
Какъв по-могъщ съюзник от вестготите срещу хуните можеше да потърси.
Атила настояваше да се промъкнат покрай обсадата и армията на
вестготите и да влязат в Арл.
– Искам да видя моя стар познайник Флавий
Аеций — каза той. — Авитохол, ще те запозная с него. В последните
години той много се издигна в Римския двор.
– Аз го познавам — отвърна Авитохол. В този момент Атила се сети и
каза:
– Ааа, да.
Групата им премина, без особена трудност, покрай постовете на
вестготите. Макар крепостта да бе под обсада, това не беше обсада за
отделни хора, а за да ограничи достъпа на войски и армии в града. Така че
не беше особено трудно да влязат вътре. В двореца на римските
императори в Арл ги посрещна самият Флавий Аеций. Той беше
придружаван от най-доверения си генерал Авит, чието цяло име направи
впечатление на Авитохол, а то беше Маркус Мецилиус Флавиус
Епархиус Авитус. Той произлизаше от фамилията на гало-римски
благородници и командваше легионите на Рим като магистър милитум на
Галия. Авит беше участвал в успешните кампании срещу вестготите и,
освен като магистър милитум, беше заемал и длъжността на преториански
префект.
За своя голяма изненада в групата на посрещаните Авитохол разпозна и

305
Рицимер — синът на Речила, когото бе видял на събранието на германските
вождове.
– Атила! — извика „последният римлянин“ и разпери ръце. Тъй като в тях
държеше краищата на тогата си, за миг на Авитохол му се стори, че Аеций
е голяма птица или прилеп. Като се усмихваше, „последният римлянин”
каза: — Атила ли да те наричам, или както немците ти казват Етцел?
– Аз съм си Атила — каза Хунският престолонаследник и се усмихваше
привидно. Всъщност на лицето му се появи гримаса, която се опитваше да
промени чертите му, насечени от белези.
– Олджибай! — каза Аеций и поздрави монголеца.
– Еций — намръщен отвърна монголецът. Авитохол си спомни, че
двамата много не се харесваха. Той си припомни начина, по който Аеций бе
избягал от тях там, в далечните Хималаи.
Римският патриций може би усети тази неприязън, защото веднага се
обърна към Орест и се усмихна широко. Орест също му се зарадва.
– Орест! — каза той.
– Аеций! — отвърна ромеят и двамата се прегърнаха като добри стари
приятели. Авитохол беше почти сигурен, че двамата са се срещали
неведнъж в Рим. Той знаеше, че Татул и Констанций са играли роля в двора
в Равена и сигурно бяха от партията на Флавий Аеций, а не на Бонифаций.
След това се сети, че именно Флавий Аеций беше пратил двамата
братя отново в двора на Руа.
– Онази... — Флавий Аеций се сдържа, но всички разбраха, че става
въпрос за Гала Плацида — ме изгони от Рим. Тук съм на заточение. Чудя се
само дали тя не насъска Теодорих срещу мен. С него доскоро бяхме
съюзници, а сега той, под претекст, че търси излаз към морето, ме блокира
в Арл. Може би всичко това е, за да се организират Гала Плацида и
Бонифаций срещу мен.
– Може и така да е, генерале.
Докато двамата римляни си говореха, Авитохол дръпна брат си настрана.
– Дай ми короната! — каза той.
– Защо? — съпротивляваше се Атила.
Авитохол знаеше, че Атила не желае да се разделя с короната и държи да
общува с Флавий Аеций, той обаче също искаше нещо от римлянина и не
можеше да проведе своя план, без короната и да се представи за Атила.
Макар и неохотно, Атила му подаде короната. Авитохол се изправи пред
Флавий Аеций и каза:
– Искам да видя Теодорих.
– Добре — каза изуменият Флавий Аеций. — Забравих, че си странен,
Атила — каза римлянинът. — Всеки друг на твое място ще иска да си
почине, да се изкъпе или да си поговори с мен, но не. Ти ще искаш да

306
видиш стана на вестготите.
Флавий Аеций тръгна, придружаван от едната страна от Орест, а от
другата от Авитохол, когото смяташе за Атила. Отзад вървяха Бероес и
Олджибай.
Тази група се покачи върху крепостната стена. Слънцето бе тръгнало към
заник. Гъсти облаци бяха застинали върху небето и правеха така, че
светлината да изглежда някак потисната и приглушена. А там някъде далеч
на запад все още беше ден и това ясно си личеше от високата крепостна
стена. Авитохол погледна натам. Равни обли хълмове се стелеха там,
където трябваше да се намира Галия. Вятърът, който раздвижи страничните
хунски плитки на Авитохол, беше топъл и като че милваше белезите по
лицето му.
Авитохол стоеше, вперил поглед към залеза. Той беше стигнал в най-
западната точка от своето пътуване. Там някъде зад Галия се намираше
Иберия, там бяха Херкулесовите стълбове, там някъде бе краят на света, а
след това се простираше безбрежният океан. Българинът се изумяваше
колко далеч от степта бе достигнал.
Малката група стоеше върху крепостната стена. Авитохол не можеше да
отдели поглед от хоризонта. Направи това след много време. Там долу, в
лагера на готите, хората се бяха размърдали. Те сигурно бяха видели
мъжете, които се намираха върху крепостната стена. Теодорих беше
повикан и излезе от палатката си. Той беше облечен с тежка броня, а върху
раменете си бе наметнат с кожата на някакво диво животно с дълга козина.
Косъмчетата на наметката му се движеха от вятъра и изглеждаше все едно,
че Теодорих е все още живото животно.
Вестготският владетел застана пред палатката си. Той беше силен, висок
на ръст, груб, със силни крака и здраво тежко тяло. Върху главата си готът
наложи голям шлем с два огромни, тежки рога. Авитохол знаеше, че те бяха
символ на мъжествеността и властта. Тези двете винаги вървяха заедно.
Той си спомни, че в Персия рогата, които олицетворяваха хварното и
силата, бяха овнешки. Тук това явно бяха рога на тур или бик. В Египет
използваха и овнешки рога на Амон и рога на бика Апис. „Дали готите
знаят за орендата?“ — запита се българинът. Това можеше да каже
единствено Бероес, но сега нямаше време да го пита.
Авитохол гледаше Теодорих. Точно този владетел искаше да привлече за
свой съюзник срещу хуните, но как можеше да го направи?
Флавий Аеций и останалите мъже следяха действията на Авитохол и
очакваха да се случи нещо. Те искаха да разберат защо този, когото смятаха
за Атила, ги бе извел тук.
Няколко готски воини извадиха своите лъкове, натегнаха стрелите си и ги
изстреляха по посока на крепостта. Римляните също отвърнаха, но само за

307
да не останат по-назад. Така двете групи си размениха по няколко изстрела,
но тъй като разстоянието бе толкова голямо, че никой не можеше да
достигне другите, те дори не се прикриваха. Това не беше опит да уцелят
някого, а по скоро ритуал, някакъв вид поздрав между двата стана. В този
момент Авитохол смъкна лъка от рамото си. Това беше същият онзи
български лък, който си бе направил сам и беше станал много добър. След
като мъжете изстреляха стрелите си, те стояха и се гледаха. Никой обаче не
изпитваше злоба, агресия или притеснение. Тази война не беше като
останалите. Това бе позиционна война, по скоро обсада. Враждуващите
страни се бяха изморили да стоят цяло лято на едно място. Воинските им
души копнееха за битка, но такава не беше възможна.
Всички мъже, и готите и римляните, наблюдаваха действията на Авитохол
напълно спокойно, все едно това не се случваше тук, а бе някакъв ритуал,
който им бе разказван. Българинът вършеше нещата бавно и величествено,
все едно свещенодействаше, сякаш това бе представление в театър,
а всички останали бяха публика. Вестготите скоро го разпознаха и
Авитохол чу как те започнаха да викат името на Атила.
– Етцел! Етцел! — толкова силно викаха готите, че се чуваше чак до
крепостта. Явно славата на Атила бе достигала и до тях.
– Хуни! — говореха на себе си готите, а в думите им имаше смесени
омраза и притеснение.
– Респект — каза на себе си Авитохол и се сети, че Баяр му бе казвал, че
респектът е смес между уважение и страх.
Всички мъже наблюдаваха действията на Авитохол с изумление и
стъписване. Те като че не разбираха какво се канеше да направи той. Иначе
всичко бе толкова ясно, Авитохол искаше да изстреля стрела по посока на
готския лагер. Всички знаеха, че няма смисъл да се изстрелва поредната
безсмислена стрела между двете войски, но любопитно наблюдаваха
действията на хуна. Това сигурно беше някакъв ритуал, с който той искаше
да покаже, че застава срещу вестготите. Хуните досега много пъти бяха
спасявали Рим.
Авитохол си спомняше наставленията, които Баяр му беше правил още
като дете. Той бавно избра една стрела. Тя беше дебела, силна и здрава,
беше добре изсъхнала, защото бе от стрелите на феите. Повечето стрели той
бе скъсил, но тази бе оставил дълга. Така щеше да може още повече да
натегне тетивата. Авитохол напрегна мишци и натегна тетивата на лъка
докрай. Силата, която изискваше това, беше свръхпределна. На българина
му се струваше, че чува как мускулите му пращят, а може би това бе лъкът,
който още не беше изсъхнал съвсем. Мускулите на ръцете му се превърнаха
в твърди обли камъни. Римляните виждаха усилието на тялото му. Лицето
му обаче си оставаше все така безизразно. Стрелбата с лък беше трудна,

308
защото трябваше да се вложи голяма сила и в същото време да се запази
спокойствие. Под врата тялото на воина трябваше „да гори“ и да е
напрегнато докрай, за да може да изпрати стрелата колкото се може по-
надалеч и изстрелът да стане по-силен, а от врата нагоре трябваше да
е спокоен, за да насочи изстрела точно в целта.
Авитохол се задъха от усилието, че държеше тетивата натегната докрай.
Двете му ръце се разтрепериха. Сега беше важно достатъчно дълго да
задържи това положение и да има време да се прицели добре. Гърдите му се
повдигаха все едно беше тичал дълго време. Той обаче не мислеше за това.
В един момент стана едно със стрелата. Авитохол беше вперил поглед в
Теодорих, стори му се, че погледът му, носен от очите на птица, литна към
вестготския генерал. Авитохол го виждаше много добре. Той задържа дъха
си, натегна тетивата още малко, сля се със стрелата и я пусна. Стрелата
полетя отначало към мрачното небе, което бе като похлупак. Тя като че ли
имаше собствени криле и се понесе към лагера на готите. Те или не я
видяха, или бяха прекалено самоуверени, защото, без да се прикриват,
наблюдаваха полета ѝ. Авитохол продължаваше да следи стрелата и нейния
полет. Струваше му се, че ако престане да я гледа и прекъсне връзката си с
нея, тя ще загуби силата и точността си.
За да лети по-далеч, българинът изстреля стрелата нагоре. В един момент
всички мъже, намиращи се върху крепостната стена на Арл, и всички готи,
наизлезли от палатките си и застанали около своя владетел, гледаха нагоре
към небето. Стрелата описа съвършена парабола. Тя се изви във въздуха и,
след като постигна своя апогей, се спусна стремглаво като сокол към лагера
на готите. Всички, които стояха и присъстваха на тази сцена, се вцепениха.
Те като че бяха омагьосани. Аеций не можеше да разбере вцепенението,
което бе обзело вестготите. Теодорих беше добър генерал. Всички
признаваха неговата сила. Той обаче явно беше и смел воин, защото не
трепна в нито един момент, докато стрелата летеше право към него. Не
трепна и когато тя подмина разстоянието, което бяха прелетели стрелите на
римляните и готите, и се заби право в бедрото му. След като го удари и
прониза крака му, Теодорих учуден изгледа готите, които стояха около
него. Те също го гледаха изумени. След това той изстена и се строполи на
земята. Готите се втурнаха да му помогнат. За да не покаже слабост, той ги
изблъска. След това обаче болката го превзе, той се огъна и изстена за
втори път. Малко след това готите отнесоха тялото му в палатката зад него.
Всички бяха изумени. Това не беше обикновен изстрел, те бяха сигурни, че
Етцел и неговите нечестиви богове бяха направили така, че тази стрела да
прободе вожда им.

На другия ден готите вдигнаха обсадата на Арл и се оттеглиха към

309
столицата си Тулуза. Нова легенда се разнесе над галската и немската земя,
за стрелата с криле. За това как Етцел прострелял Теодорих със стрела в
бедрото.
Преди да тръгнат, Флавий Аеций се приближи до Атила и каза:
– От Орест научих, че пътувате към Рим.
– Така е — отвърна Атила.
– Може ли да ви придружа? — каза римският патриций. — Искам да
стигна в Рим, без да предизвиквам вниманието на хората и шпионите на
Гала Плацида. Там трябва да търся съюзници, които да ми помогнат да се
изправя срещу Бонифаций.
Атила нямаше нищо против.
– Ще бъде добре вие, принце Атила, също да пътувате инкогнито. Не бива
да предизвикваме вниманието на хората.
Атила беше учуден от думите на мага.
– И как да пътувам инкогнито? — попита той. — Да не искате и аз като
Авитохол да ходя с наметало и качулка?
– Може и така.
– Няма ли да е прекалено да бъдем двама прокажени в една група?
– Аз също имам наметка — каза Бероес. — Тримата можем да се
представяме като скитащи християнски монаси.
– Не искам! — каза Атила.

Малко преди смрачаване на същия ден странна групичка напусна Арл.

Отпред яздеха двама мъже с римски шлемове на главите си, след
тях — трима монаси, а отзад се движеше един дребничък мъж с дръпнати
очи. Баръс и неговите барсеци се разделиха с Авитохол и се върнаха към
горите на Германия и Галия.
Групичката препускаше на юг към Средиземноморието, отляво в
далечината се извисяваха високите планини — Алпите, а те вървяха по
пътя, който свързваше Галия с Рим. Един стар път, построен преди
столетия.
Пътят беше добър. Конете се движеха с лекота по каменната настилка,
трита от поколения легионери, търговци и пътници. Авитохол се възползва
от времето, което имаха. Това, че бяха тръгнали към Рим — Градът на
градовете, го караше да иска да говори, да знае. По-възбуден от него беше
само Орест, който трудно скриваше нетърпението си да види, колкото се
може по-бързо, Ромул Август.
Колкото повече слизаха на юг и наближаваха Рим, толкова по-богати
ставаха именията. Може би само земята на Тракия бе по-богата от тази тук.
За да се намира на разговор, Авитохол се обърна към Орест.
– Коя земя е по-плодородна, къде хората са по-богати, тук или в

310
Тракия? — Авитохол знаеше, че Орест е живял и в Италия, и в Тракия, и
сега искаше да узнае неговото мнение.
Орест се замисли, в това време Бероес се намеси в разговора.
– Богатството на човек не е в това, което
притежава — каза магът. — Богатството е това, което можеш да загубиш.
Не, по скоро богатството се измерва със страха за това, което можеш
да загубиш. Всъщност мерната единица за богатството е страхът.
Тези, които са привързани към тленното и материалното, се боят да не го
загубят, те са обсебени от този свят и не могат да познаят другите си
същности и светове. Така богатството и страхът са едно и също проявление
на еговата същност на човека. Имащите, тези, които притежават
„богатство”, се страхуват да не го загубят. И така най-накрая се оказва, че
те са обвързани и всъщност са бедни, защото не притежават себе си и
безсмъртната си душа, а са я продали за дрънкулки и храна.
Истински богатите хора са тези, които имат себе си и само те притежават
възможността да живеят свободно.

Есента напредваше. Един ден, както се клатушкаха върху гърбовете на

своите коне, Авитохол се замисли. Чак сега си даде сметка, че от известно
време бе престанал да чува песента на птиците. Едва сега разбра, че те го
бяха съпровождали през целия му живот и бяха запълвали празните
пространства в него и това, което наричаше въздух. Без птиците и
техните песни, в него зейнаха големи празнини и той се почувства много
самотен.
Той разбра, че има неща, които, дори малки и незначителни, запълват
фугите в душата му и именно те спираха водата да нахлуе в клатушкащата
се по вълните лодка. Защото човек всъщност е плуваща крехка лодчица по
талазите и необятната шир на съдбата. И именно малките неща са по-важни
от големите греди, защото те уплътняват лодката и не пропускат вода в нея.
Авитохол изпита потребност да разговаря с Бероес, но му се стори, че
магът го отбягва. Един ден той се приближи към него и каза:
– Учителю, защо ме отбягвате?
– Искаш да поговорим ли? — попита Бероес с глас, който Авитохол
толкова добре познаваше.
– Да! Искам да говорим за много неща.
– Аз също искам, но нека правим това само когато е за важни неща. Не
желая да говоря много с теб, за да не трупаме боклук помежду си.
В този момент Авитохол се сети за типовете разговор, за които някога
Баяр му бе разказал. Бероес му казваше, че иска да води с него само
разговори, които Баяр бе нарекъл „барски”. Той не желаеше „овчи” или
„магарешки” разговори. Българинът разбра това много добре. Нещата

311
обаче, за които искаше да говори, бяха важни за него и нито едно от тях не
беше „овчо”.
– Учителю, в последно време все повече си мисля върху това дали има
практика, която да гарантира духовност?
– Много хора смятат, че като вършат различни неща, се занимават с
духовност. Тъй като живеят в приказка, те искат да им се каже някаква
магическа практика, която да правят и по този начин да постигнат
духовност. Духовността не може да се постигне с практика, колкото и
специална да е тя. Духовността се нуждае от вътрешно напрежение, от
осъзнаване, от това човекът непрекъснато да мисли за себе си и за пътя си.
Духовност просто ей така не може да има. Неосъзната духовност не
може да има. Повечето от тези хора разсъждават елементарно. Те
причисляват духовността към начина си на мислене, който идва
от бездуховността. Те го разглеждат все едно готвят някакво ястие. Ако
сложиш това и това, ще се получи онова, но в духовността логиката, която
тези хора искат да пренесат от другия свят, е невалидна. Такива хора не
могат да проумеят, че именно в това се състои духовността — да промениш
начина си на мислене, а с това да въздействаш и върху себе си. Те не могат
да проумеят, че духовността е нов начин на възприемане на света, нова
парадигма. Тези хора искат да изпълняват някаква практика, колкото по-
екзотична е тя, толкова по-добре. Ето обаче, не могат да проумеят, че се
нуждаят от тази практика, за да изпъкнат, за да се почувстват посветени и
значими, а щом се нуждаят от това, значи те се чувстват безлични и
незначителни и не са духовни. Не може да има духовност, когато в
основата на всичко стои комплекс. Духовността може да бъде само
осъзната. По пътя трябва да се тръгне в момент, когато си силен, а не
поради механична причина, от страх, от комплекс или по принуда. Пътят и
духовността могат да бъдат само осъзнат избор. Всичко друго е заблуда и
лъжа.
– Но обикновените хора искат да има нещо, което да им гарантира
духовност.
– Само религиите гарантират духовност и то, без да бъдат положени
никакви усилия, освен вяра. Хората се блазнят от това душата им да бъде
спасена, без да правят някакво голямо усилие, без да подлагат себе си на
анализ и дисекция, без промяна, без болка и загуба. Това е примамливо, но
не върши никаква работа. Вярата не може да доведе до духовност,
само осъзнатото живеене и себепознанието могат да осигурят духовен Път
на човека.
– Има ли някакво упражнение? — отново попита Авитохол.
– Няма такава практика, нито упражнение. Знам, че така би било най-
лесно за хората, които нямат ниво. Те искат нещо просто, което да не ги

312
променя, да не им коства големи усилия, да не отнема от времето им. Това
обаче е невъзможно. Механично не може да се постигне.
Ти очакваш някакъв метод, който да бъде като решение на желанието ти.
Запомни! Човек е инструмент на своето себепознание. В същото време той
е обект на това себепознание. Ето защо трябва да бъдеш себе си, да се
познаваш и да се отнасяш към себе си с подобаващо внимание. Както
счупеният инструмент не може да изсвири добра музика, така и нараненият
и незавършен човек не може да има път към себе си. Поддържай се във
форма, обръщай внимание на себе си, за да можеш да навлизаш все по-
навътре и надълбоко в себе си!
Много хора смятат, че като се занимават с йога, будизъм, християнство
или с нещо друго, което наричат с име, непознато за другите, са духовни.
Това е самоизмама. Те правят това, за да се направят на интересни, за да
запълнят някаква своя празнина, да замаскират някакъв страх, да
приглушат рева на самотата. Те смятат, че така правят нещо със себе си, но
грешат. Това, което правиш и как го наричаш, няма нищо общо
с духовността. Тя може да се постигне само по един начин и с едни
подбуди в душата ти. Когато тръгваш да постигаш духовност, но причината
ти е компрометирана и в нейната основа стои страх или комплекс,
практиката ти също е обречена на неуспех. Не е важно дали се занимаваш с
йога, дали практикуваш някакво бойно изкуство, или си будист,
зороастриец, маг, езотерик, изповядваш култ към египетски или вавилонски
бог, не е важно какво правиш, а как го правиш. Вече ти описах Пътя на
духовността. Когато обаче започнеш да избираш прекалено екзотични
практики, трябва да знаеш, че това е сигурен белег, че това не е Пътят на
духовността, защото този път винаги е близо до хората и до тяхната
същност и само слабите и тези, които живеят далеч от реалността и са в
приказка, имат нужда да украсяват живота си с екзотични практики, да
мислят, че духовността се намира далеч от тях, в Индия, Египет,
Тибет, Шамбала, Китай, Япония. Те наричат това йога, но въобще не знаят
какво е йога или се кичат с пера и се правят на маймуни.
Така, като екзотична религия, и християнството някога е проникнало на
запад. И колкото по-малко разбират от това, в което вярват, толкова с по-
голяма готовност го приемат тези, които имат нужда от псевдоучение. И
ако нищо не разбираш е още по-добре, по-мистично е.
– Може ли смъртта да се използва за духовна практика? — попита
Авитохол.
– Повечето воини използват смъртта като оръжие, но това също е илюзия.
Те се страхуват, затова използват смъртта, защото са близо до нея и смятат,
че така ще преборят страха от нея. Това обаче не става. Теб, Авитохол,
страх ли те е от смъртта?

313
 – Защо да се страхувам от смъртта? Знам, че едно от най-истинските неща
в живота е точно тя. Тя е неумолима както болката, умората и старостта.
Защо да се страхувам? Мисълта за нея дори ме успокоява. Знам, че ще умра
само веднъж. Едно от най-сигурните неща в този живот е това, че не
могат да те убият два пъти. Смъртта ми ще е една и ще умра само по един
начин. Или ще умра от ножа на коварен убиец, или посечен в битка, или от
горчива чаша с отрова. Защо да се страхувам? Не знам откъде ще се появи
моята смърт, както и от кой ъгъл надзърта. Знам обаче, че я има. Защо да я
привиждам във всяка опасност? Защо да се страхувам, след като не знам
близо ли е, или далеч?
– А искаш ли да живееш вечно?
– Не!
– Защо?
– Ние, хората, се привързваме към този свят и всичко виждаме само чрез
него. Ние смятаме, че няма друг свят. Не познаваме себе си и не знаем за
нашата същност, която живее в другите светове. Това привързване, тази
едностранност ни обрича да не можем да видим и опознаем реалността и
дори света, в който смятаме, че единствено съществуваме.
Защо да искам да остана завинаги в този свят? Защо ми е това? Този свят е
само нещо, през което аз ще премина. Не мога да остана в него завинаги, а
и не желая. Аз искам да продължа своето пътуване през световете. Не
разбирам защо трябва да искам да остана тук повече, отколкото трябва.
Другите хора смятат, че няма друг свят. Те са еретици. Говорят различни
неща, наричат се християни и обясняват за рая и ада; наричат се
зороастрийци и говорят за парадиза и хел; наричат се езичници и говорят за
Олимп, за тартар; други смятат, че вярват в преражданията, но не е така. Те
говорят това, но вътре в себе си са убедени, че няма друг свят и вярват в
това от отчаяние. Тези хора само мечтаят и копнеят за рая и ада, за
преражданията. Нищо в живота им обаче не потвърждава, че ще имат
възможност да живеят втори път. Вътре в себе си са убедени, че са на този
свят само веднъж и няма да имат втори шанс да живеят. Те знаят, че друг
свят няма, че когато умрат, ще престанат да съществуват. Това е нещото,
от което най-много ги е страх. Те искат да живеят вечно, аз не. През цялото
време аз живея с онази част от себе си, която е частица от огъня на Бог. Аз
съм само една искричка, за малко отделила се от този огън. Не желая да
бъда отделен от Бог, искам да се присъединя отново към големия огън на
Бог.
Мен не ме привлича вечността. Не искам да живея вечно. Този свят е
илюзия, това е свят на егото. Не ме блазни неговата илюзорна вечност. Аз
мечтая да премина от тук, колкото по-бързо, толкова по-добре. Няма да
слагам край на живота си, защото това би било неуважение към Твореца. Да

314
избързаш означава, че не те интересува предопределението и мисията, с
която може би си натоварен. В края на краищата всеки човек, щом живее,
означава, че има смисъл за този свят и Бог. Бог не би създал нещо, от което
няма смисъл. Бог е разум. Бог е смисъл. Ето, аз ще изчакам, за да видя
какво Бог ми е отредил, но не бих останал и един ден повече, отколкото ми
е писано на тази земя. За мен не е важно какво ще оставя тук, защото аз и
на други неща казвам тук. Хората живеят само тук, привързват се към този
свят и изпитват ужас, че едни ден вече няма да ги има и никаква вечност не
ги интересува. Това, което наричат вечност, всъщност е опит да останат в
този свят колкото се може по-дълго или завинаги.

Тъй като Бероес не искаше да говорят много, един ден Авитохол поде
разговор с Флавий Аеций. Авитохол знаеше колко много гласовете им с
Атила си приличат и когато беше себе си, той шепнеше. Така нямаше
опасност Аеций да разбере, че под две от качулките се криеха еднакви
лица. Авитохол намери интересна тема за разговор и с Аеций, който,
освен всичко останало, беше и воин. Той беше син на офицер от римски
легион, който някога бил разквартирован в Мизия, в град Дръстър (днес
Силистра). След като изслуша думите на Флавий Аеций за армията на Рим,
Авитохол каза:
– Византийските и римски стратези разглеждат войната и битката като
ергастерия18, като политика. За нас войната е страст, дълг, чест, живот.
Западните армии имат една слабост. Те повеждат предварителна
пропаганда срещу всеки враг. Наричат ни диваци, варвари и ни описват на
собствените си воини като слаби, страхливи и неорганизирани. Те правят
това, докато измисленият от тях образ не замени истинския образ на
номада-воин и техните воини не повярват в превъзходството си над
нас. Дори нещо повече, искат да накарат воините си да престанат да ни
възприемат като равностойни, за да могат по-лесно и без никакви терзания
и колебания да ни убиват. По този начин те оправдават жестокостите, които
биха вършили срещу нас и нашите жени и деца. Така те стават жертва на
собствената си пропаганда, но е твърде късно тя да бъде спряна.
Когато загубят битката, са длъжни да продължат лъжите си, за да могат да
обяснят защо са претърпели поражение. Защото няма нищо по-лошо от това
да се окажеш по-слаб от враг, когото си описвал като страхлив. Или да те
превъзхожда някой, за когото си твърдял, че дори не е човек. Затова, след
като в началото западните стратези са склонни към подценяване, след
загуба са склонни към надценявано и дори митологизиране.
– Побеждавай и ще бъдеш герой за тях!
Аеций се усмихна и каза:
18
ергастерия — занаятчийска работилница, в която работят роби
315
 – Вие, номадите, сте странни хора. Ние, римляните и ромеите, винаги сме
ви подценявали, но аз започвам да разбирам, че каквото и да правите, във
вашите глави винаги звучи боен рог, който ви кара да вървите все напред и
напред в боен строй, но той ви пречи да чуете каквото и да е друго.
Вълци сте вие, хуните! Вълци! И като вълци се нуждаете от нечий врат,
върху който да се метнете!
Друг ден се случи Авитохол и Бероес да говорят за това, че римляните
насила се опитват да цивилизоват „варварските” народи. Авитохол се
съмняваше дали ги цивилизоват наистина. Той беше видял в Тракия и на
много други места какво бяха направили римляните и тяхната цивилизация.
Те бяха донесли както меда на цивилизацията — хигиената, сигурността,
забавленията, благоденствието и лесния живот, така и
жилото — насилието, гладиаторските борби, принудата да приемат друг
начин на живот.
По някое време Бероес каза:
– Спомням си, че много пъти съм ти говорил за него. Римляните го
наричат социум, а ти ми каза, че твоят дядо го наричал „матрица”.
Има народи, които не желаят западния начин на живот и се опитват да си
живеят по техния начин. Това са номадите.19
– Аз също много мислих върху това — каза Авитохол. — Откакто
обикаляме из Европа, мисля за това. Обиколката ми из света също много ми
помага, за да разбера процесите, които стават тук. Европа, цивилизацията, е
като ранен тежко дишащ звяр. Толкова стара и изтощена е неговата кръв, че
отдавна вече трябваше да е мъртъв. Този звяр се нуждае от свежа
кръв. Всички народи, които днес населяват това проклето място, този
проклет континент, са платили своя дан — кръвта си.
– Преди вас това са сторили келти, скити, сармати, в последно време
германи, вандали и готи — каза Бероес. — Днес това правят хуните, а след
това може би хазарите, тюрките. Днес е ред на хуните. Те са поредните
жертви, поредните мушици, попаднали в паяжината на цивилизацията. Вие
вече сте уловени, сега хилядокракият и хилядоок паяк на цивилизацията ще
изсмуче вашата кръвчица. Той ще изцеди жизнените ви сокове, докато
от вас не остане само изпразнената ви от съдържание обвивка.
Днес Европа е съставена от такива народи. Келтите, германите, бритите,
готите (шведи, датчани) вече не са това, което някога са били. Те са дошли
тук, за да променят Европа, да я покорят и притежават. Станало е обаче
точно обратното. Хуните са поредните, дошли да покоряват, но самите те
ще бъдат покорени. Всички народи досега са се поевропейчили. След време

19
Днес тази роля изпълняват циганите, които не искат да приемат цивилизацията. Те
обаче вече не отстояват своята свобода, а паразитират, възползвайки се от
привилегиите на цивилизацията.
316
те започват да се наричат или правят на римляни. Те загубват същността си.
Днес Европа се смята за римска и ромейска, но всъщност не е. От
римляните не е останало нищо. Това е голямата тайна на Европа.
Римляните днес ги няма. Никога не ги е имало, но всички се правят на
римляни. Днес Европа не е римска, а варварска. Кръвта на варварите тече
във вените на хората, живеещи по тези земи. Варварите прииждат на вълни
и дават кръвта си, за да е живо още чудовището. Те са загубили себе си, за
да я има Европа, да е жив блянът за цивилизация. Варвари ли са тогава
варварите? Не са варвари, защото днес те са носителите на цивилизацията и
Светлината. Днес старите варвари се наричат европейци и гледат с
пренебрежение на новите варвари. Не знам дали това ще свърши скоро...
Може би ще продължи винаги.
Днес вие сте новите варвари! Трябва да сте готови! Цената, която ще
платите, са вашият живот, самоличността ви и вашите илюзии! Вие сте
обречени!20
– Един от критериите, по които може да се разбере дали народът е
„цивилизован”, или не, е отношението им към децата. При номадските
народи, там където животът е труден, винаги старците са на особена почит.
– Това е нормално — каза Авитохол. — За да оцелееш в степта, това
означава, че си смел и силен воин, че си мъдър човек. Степта е жестока. За
да си доживял до старини, означава, че си воин-ветеран. Нормално е
уважението.
– При вас обаче децата не са на такава почит. Децата на номадите умират
20
Всичко това продължава и до наши дни. Днес ние се обезличаваме, като се
лишаваме от себе си, от кръвта си и начина си на живот, за да я има Европа. В наше
лице тя намира „новите варвари“, от които да смуче кръв. И въпреки че се превръщаме
в нейна основна храна, тя ни презира и подценява като „втора категория” европейци.
Една от целите на поредицата „Тангра” е да даде „оръжие” в ръцете на българите и
да им припомни кои са. Днес в Европа се води една скрита война за идентичност.
Всяка европейска нация се опитва да изтъкне своята история и да наложи своята
гледна точка над останалите. Всички европейски народи са като хищни акули, събрани
в един аквариум, а ние, като голи шарани, скочихме напълно неподготвени в него.
„Тангра” има за цел да промени това. В книгата е заложена идеята за това кои сме
българите, откъде идваме и как да оцелеем в борбата за отстояване на
нашата идентичност. Ние сме били много пъти в подобни ситуации и винаги
сме имали силата да наложим мисията си на всички империи, от които сме били част.
Това е мисията ни и в наши дни. Ако днес не се борим за правото да се наречем
българи, ако не знаем кои са били нашите предци, ако не знаем нашата история, но
истинската, а не тази, писана от враговете ни, ние сме обречени и ще се превърнем в
храна за Европа.
Токораз Исто в книгите си разказва истинската, скрита, дълбоко пазена история на
българите. Тези, които са победени от Европа, от западния начин на живот, от
западната „цивилизация", тези които са се превърнали в жертви и не желаят да бъдат
българи — просветени същества, няма да прочетат книгата и да я разберат.
317
и това те смятат за нормално.
– Така е — съгласи се Авитохол.
– При западните народи всичко това е обърнато с главата надолу. Особено
в градовете, децата са по-важни за родителите от възрастните. Те ги гледат
с голямо внимание, дават им много пари, прощават грешките им. Това си
личи най-силно в последните години.21
Това е така, защото вие имате някакво криворазбрано разбиране да давате
власт на жените да възпитават децата. Къде са вашите мъже? Защо
момчетата ви растат като момичета? Майките, с тяхната любов, ги
разглезват.
В този момент Авитохол се сети, че преди много години бащата на Баяра
му бе говорил за това как трябва да се възпитават децата. Колко време беше
минало от тогава.
– Ние, българите, имаме култ към предците и уважение към старейшините
и воините-ветерани. Това е нормалното. Вашият западен начин е
объркан — каза Авитохол.

Един ден пред погледа на спътниците се появи толкова чаканият от

всички Рим. Макар славата на Рим да бе отдавна преминала и столицата на
Западната Римска империя да бе преместена в Равена, Рим си оставаше най-
големият и значим град в Западния свят. Когато приближиха, Авитохол
забеляза, че крепостната стена на града е полуразрушена.
– Какво е станало? — попита Авитохол.
– Рим никога не се е славил с особено здрави крепостни стени, за разлика
от Константинопол. Константинопол е нападан много и непрекъснато.
Наскоро завърши строежът на третата най-силна и укрепена крепостна
стена, която го прави непревземаем. Нас винаги ни е пазила силата на Рим.
Доскоро никой не можеше да си позволи даже да мечтае да нападне Рим.
Мъжете се движеха бавно из града. Той беше пълен с просяци и мръсни
хора. Това бе стълпотворение. Според това, което беше чел, така Авитохол
си представяше „Блудницата Вавилон”. Той оглеждаше мръсните лица на
хората, усещаше миризмата на разруха и поквара. Полуразрушените
храмове се извисяваха на хълма Паладин. Дворците — потънали в забрава,
колоните — съборени, атриумът на къщите — полазен от бръшлян.
Авитохол виждаше всичко това и се чувстваше като дете, влязло в
приказката си. Цял живот бе мечтал да посети Рим. И в този момент, в
който имаше нужда да чувства всичко, да попива всичките си
преживявания и емоции, Бероес доближи качулката си до него.

21
Това е процес, който се наблюдава и днес. Днес в България, за разлика отпреди 100
години, на децата се обръща много внимание и се глезят много повече. Това е плод на
западния начин на живот.
318
 – Авитохол, ти ли си? — попита магът.
– Аз съм, учителю — отвърна българинът.
След това магът започна да говори. Долната челюст на Авитохол увисна
от учудване. Той не само беше учуден от това, което Бероес говореше, а и
от темата, която подхвана:
– Искам да ти поговоря за социума и „матрицата“. Това е едно от най-
важните неща за всеки човек, решил да живее осъзнато. Ти ми каза, че
твоят дядо го е наричал „матрица“. Така ще го наричам и аз. Мъдър човек е
бил дядо ти, Авитохол.
– Така е, мъдър беше. Аз също исках да ви попитам за „матрицата“,
защото в последно време на няколко пъти я споменахте.
– Не беше случайно. Дойде време да научиш тази истина.
Какъв човек беше дядо ти, та е знаел за „матрицата“? — попита Бероес.
Авитохол мислеше, че е разказвал на мага за дядо си, но не беше сигурен,
затова каза:
– Дядо ми беше шаман.
– Шаман — повтори Бероес някак отнесено. След това започна да говори,
докато спътниците се движеха. Тъй като беше невъзможно да стоят върху
гърбовете на конете си, те бяха слезли от тях и ги водеха за поводите им.
Групата беше водена от Орест, който си проправяше път напред, явно
водейки ги към къщата или имението, в което щяха да отседнат. Орест
предчувстваше срещата си с Мария и Ромул Август и бързаше, но тълпата
бе толкова гъста, че това не бе възможно.
Докато Авитохол слушаше Бероес, някой се блъсна в него. Отнесеният
българин се стресна и сграбчи момчето, което се бе ударило в краката му.
Това беше някакво бедно дете от градския плебс, а може би просяк.
Авитохол го стисна за слабата ръчичка и го разтърси.
– Добре ли си? — попита той на немски, но после повтори на латински,
понеже се сети, че детето сигурно говори само на този език. Авитохол
знаеше малко латински. На него го беше учил още Орест в Тибет, а и по-
късно в Константинопол и в легиона беше учил езика, но сега не можеше да
се сети нито една дума повече на езика на римляните. Досега винаги беше
учил езика на народите, при които бе живял. Може би и сега трябваше да
постъпи по този начин и по най-бързия начин да си припомни латинския.
Освен това на латински говореха всички западни народи.
– Добре съм! — отвърна детето и понечи да се отскубне от захвата му.
Момчето обаче предизвика любопитството на българина.
– Как се казваш? — попита той.
Момчето се стъписа от въпроса на мъжа и смънка нещо.
– Как? — попита по-силно Авитохол.
– Селигиус — каза момчето.

319
 След това Авитохол го пусна и то се „разтвори” в многоцветната градска
тълпа.
– Селигиус — повтори той. Името на момчето повече би подхождало на
ромей, но Авитохол знаеше колко тесни са контактите между Източната и
Западната империя.
Авитохол се загледа след момчето, което се шмугна в краката на пъстрата
римска тълпа. Мислите му последваха погледа и се хлъзнаха от момчето
към хората. Той се взираше в тълпата, която „течеше“ по улиците като
многоцветна река.
Пътниците идваха от Арл — столицата на Прованс. Това беше най-
югоизточната галска провинция.
– Прованс и метрополията Рим — каза Авитохол на себе си и продължи да
наблюдава потока от столичани.
Всяка империя има една столица, тя се нарича метрополия. В нея се
съсредоточаваха благата и властта на цялата империя. Областите на
империите тук на запад се наричаха диоцези, а в Персия — сатрапии. С
времето диоцезите, които бяха далече от метрополията и бяха изоставащи,
започнали да се наричат провинции22.
Авитохол мислеше за това, но наблюдаваше римската тълпа и изпитваше
искрено разочарование.
Това ли беше метрополията!? Явно напразно през изминалите хиляда
години благата на целия западен свят се бяха изливали към това място. По
нищо не си личеше, че Рим е столицата на света. Тази тълпа беше бедна,
нещастна и мизерна. Хората не изглеждаха нито културни, нито богати,
нито благоденстващи. Авитохол не знаеше дали за това бяха виновни
варварите, които в последните години атакуваха Рим, или просто
римляните се бяха самоограничили и изродили. В този момент се сети за
думи, които бе чул някъде, но не можеше да си спомни в Константинопол
или Александрия. Те гласяха, че никога някоя значима религия не се е
раждала в метрополията, а ученията винаги са се създавали в провинциите.
А може би беше научил това в Йерусалим или Ктесифон? След това
Авитохол си мислеше за това колко много метрополии бе посетил досега.
Хастинапутра (днес Делхи) беше столицата на Кумарагупта. Тя беше най-
ефирната метрополия, многолюдна, но някак светла. Той си спомни лицата
на хората, дошли да наблюдават Яшвамедха Яйна. Хастинапутра обаче не
впечатляваше, може би защото бе построена в джунглата. Макар да беше
много голям град, това не си личеше особено.
Ктесифон беше метрополията на Персийската империя. За разлика от

22
Името „провинция” и идеята за „забита провинция” и за това, че провинциалистите
са ограничени, изостанали, говорят на странен диалект и не са културни, произлиза от
областта Прованс във Франция.
320
Хастинапутра, той беше масивен, истински град. Огромните му, тежки
постройки предизвикваха уважението и потискаха всеки гостенин, който го
е посетил.
Вавилон беше най-древната столица на света, може би по-дълго от Рим е
бил столица на света. Той бил най-големият град. „Градът на градовете“.
Дори по-късно бил избран за столица и от самия Александър Македонски.
Той го предпочел пред новата столица — Александрия. Макар днес
Вавилон да бе само бледа сянка на онзи Вавилон, той все още
носеше славата на метрополия.
Александрия също беше столица, макар Египет отдавна да не беше
империя. Градът, построен от Александър, съчетаваше в себе си всичко
най-добро от древните египетски градове и от светлите елински градове-
държави. Този град засенчваше дори старите столици на Египет — Тива,
Хелиопол и Мемфис.
Константинопол беше истинска метрополия. Той беше построен на чудно
място, беше изграден, за да бъде най-големият и значим град в света. Той
трябваше да замести Рим. Така и беше станало. Днес градът на Босфора бе
Градът на градовете, негово беше бъдещето.
Всички тези градове бяха метрополии и колкото и да бе странно,
Авитохол ги бе посетил всичките. Дали това беше случайно, или в него
имаше някакъв знак? Рим бе най-древната от днес съществуващите
столици, защото Вавилон може би вече бе изчезнал и Авитохол имаше вина
за това. Неговата история се знаеше. Макар и в упадък, той все още бе
символ за град. Всъщност това бе единственият град на Запад.
Толкова дълго се движеха из града, че на българина започна да му се
струва, че се движат повече време, отколкото от Прованс до Рим.
Най-накрая Орест се изправи пред една висока порта. Това, което се
извисяваше над тях, не беше сграда, както в по-бедните райони на Рим, а
стена. Явно Орест и баща му живееха в къща с двор. Орест потропа на
портата. За миг на Авитохол му се стори, че никой няма да им отвори и
така ще си останат на улицата. В този момент той се огледа. Ако бяха
дошли до тук напразно, трябваше да проверят къде да преспят. Авитохол
обхождаше улицата с поглед и търсеше кръчма или страноприемница, в
която групата им може да отседне. А може би фамилията на Орест имаше
няколко къщи в Рим. Както оглеждаше тълпата, за миг на Авитохол му
се стори, че отново мярна лицето на момчето, което преди малко се бе
блъснало в него. Той се взря по-внимателно, но не го откри сред тълпата.
Дали не грешеше?
В този момент портата пред тях се раздвижи и отвори и това накара
българина да се върне в мислите си към нея. Той разбра, че се беше
притеснявал напразно. Авитохол потупа Аспа по врата. Орест каза няколко

321
думи на прислужниците или робите и скоро цялата група влезе в обширен
двор. Следите от разрухата, обзела целия Рим, си личаха и тук. Без да знае с
какво точно, всичко наоколо впечатли Авитохол с някакво бляскаво, но
вече попреминало великолепие. Дворът бе запустял в по-голямата си част.
Къщата беше квадратна и бе като крепост в средата на двора. Тя беше с
един вход и без прозорци, доколкото Авитохол успя да види.
Прислужниците заведоха гостите до конюшните. Няколко мъже поеха
поводите на коня на Орест. Ромеят, почувствал се свободен, тръгна към
къщата. Скоро отвътре се разнесоха радостни възклицания. Авитохол
трябваше да се оправя с Парвати и Аспа. Бероес, който яздеше Българа, не
разбираше много от коне и Атила също предпочиташе да се погрижи сам за
двата си коня.
– С тази качулка не виждам почти нищо — каза хунът. — Трудно ми е да
се погрижа за Българа и Шельо.
В този момент Олджибай „скочи” да му помага.
– Твой, остави на мен! — каза пъргавият монголец.
Авитохол тъкмо си мислеше, че това ще унизи хунския принц, когато
Олджибай се обърна и към него.
– Авитохол, дай помогне и на теб!
Двамата братя отказаха и продължиха да трият гърбовете на конете си със
суха слама.
– Много е трудно с тази качулка — каза тихо Атила, когато всички отново
се заеха с конете си. — Но трябва да бъдем още по-внимателни. Докато
обикалях из Бургундия и Галия, за да търся лози, до мен достигна вестта, че
Руа пак е полудял нещо.
– Какво е станало? — попита разтревоженият Авитохол.
– Н'Kapa изпаднала в транс пред него. Тя му е казала, че войната с
българите и въобще с народите, които е покорил, няма да свърши, докато и
последният воин, който е участвал в нея, не бъде погребан.
Авитохол знаеше тази българска поговорка, която казваше, че една война
не е завършила, докато е жив и последният участвал в нея, защото той е
загубил другари, роднини и близки и така все още я преживява и с готов
във всеки момент да скочи и да отмъсти. Докато има наранени от войната,
тя е жива и може да бъде възобновена само за миг. Отминалата война е като
тежко ранен тежко дишащ звяр. Не е мъртва и във всеки един момент може
да се изправи на крака, да изригне отново и да положи още много мъртви. С
тази поговорка българите казваха, че хората трябва да са внимателни с
народите, които са победили и са решили, че са покорени. Няма покорени
народи, а само унизени. Дори когато всичко е спокойно, трябва да си
нащрек, защото войната продължава, докато е жив и един оцелял човек, пък
бил той и съвсем малък.

322
 Свидетелят, без значение на каква възраст е, когато разказва за ужасите,
които е преживял, той ѝ вдъхва живот. Докато е така, тази война може да се
изправи отново на крака.
Авитохол се сети, че така евреите бяха държали е поколения жив спомена
за пленничеството им във Вавилон и робството им в Египет. От поколения
това беше символ за тях. Този народ имаше силна памет и Тората помагаше
за това.
– Знам какво означава това пророчество! — каза Авитохол и разказа на
брат си какво е искала да каже пророчицата.
– Руа не го е изтълкувал така. Той е помислил, че Н'Кара говори за
последните битки на хуните. Последните два народа, които разбихме, бяха
аланите и българите. Руа е помислил, че тя му говори за тях. От много
време той преследва аланите и дори принуди вандалите, начело с Гейзерих,
да преминат в Северна Африка, за да се спасят от гнева ни. Сетил се е и
за вас — българите. Руа е решил, че има още живи българи, които търсят
мъст. Той е изпратил малки отряди и групички във всички посоки на света.
Те търсят българи. Авитохол, сега трябва да си особено внимателен!
Да отговаря за изтреблението и на последните българи, каганът е назначил
Едекон. Чух, че Едекон потеглил гневен към степта, защото искал да остане
в Хунград, за да се порадва на Одоакър. Смятам, че първите няколко
поселения, независимо на кого са, ще го отнесат. Когато е гневен, Едекон
става много зъл. Той е взел „черните конници” и е обещал, че ще сложи
край на тази война, че ще убие и последния българин.
Докато слушаше думите на Атила, гърбът на Авитохол настръхна от ужас.
Той отначало се ядоса на тази, която брат му наричаше Н'Кара, но чието
истинско име беше Баяра и беше българка. Защо тя беше направила това?
Не можеше ли да си премълчи, или да излъже? Авитохол скоро оправда
шаманката. Той сам знаеше какво представлява светът на шаманите. Там,
в изпепелената земя, усещанията бяха други. Той беше пътувал много пъти
до там и, макар да не бе пренасял думи през световете, знаеше, че в този
момент шаманът не разполага със себе си и не може да преценява какво да
каже. Баяра беше предсказвала това, което е трябвало. Тангра беше решавал
какво да произнесат устните ѝ. Ако освен него и Баръс се бяха спасили и
други българи, той знаеше, че Руа ще ги издири и избие. Това вече щеше да
бъде истинският край на българите. Наистина, трябваше да е много
внимателен. В следващия момент се сети, че по същия начин бе постъпил
Баяр с аланите — тази част, с която българите бяха воювали. Той ги бе
обсадил и изтребил до крак. Така сега постъпваха хуните с тях. Дали това
не беше наказание на Тангра, заради делата на Баяр спрямо аланите?
Авитохол се намръщи, не искаше да мисли лоши неща за своя учител. В
този момент българинът почувства огромна празнина. Баяр му липсваше.

323
Той искаше учителят му да е тук, за да може да го попита защо бе постъпил
по този начин с аланите. Баяр не беше лош човек. Преди битка той беше
много спокоен, не бе избил аланите от ярост или под влияние на емоции.
Докато Авитохол мислеше за Баяр и аланите и тримата мъже привършваха
с конете си, из двора на къщата се разнесе глъчка. Бероес стоеше малко по-
встрани.
От къщата излизаха хора. Отпред обаче се движеше Орест, който високо
над главата си държеше някакво вързопче. Това беше Ромул Август и
никой от присъстващите нямаше съмнение в това. Гордостта на Орест от
това, че е станал баща и има син, беше толкова голяма, че го караше да сияе
в полумрака, който бе обгърнал двора на къщата. Авитохол
наблюдаваше милата картинка, но тя не му напомни за Ирник. Страхът
от това, че Едекон издирваше българите му пречеше да се зарадва на
приятеля си. Всъщност Мария беше българка и една част от бебето, което
Орест носеше към тях, беше българче. Сред хунските деца имаше много
такива с българска кръв. Те обаче бяха възпитавани като хуни и се смятаха
за такива. Може би точно те щяха да положат мъртви в студената земя
и последните българи. Кой щеше да бъде това? В този момент Авитохол се
вцепени от ужас. Ирник беше последният чистокръвен българин. Неговите
и майка и баща бяха българи. Авитохол знаеше, че ще го възпита като
българин, той искаше синът му да живее гордо, не желаеше цял живот да се
крие зад маски или под качулки. Той беше пожертвал живота си, за да може
синът му да бъде свободен. В този момент осъзна, че това можеше да стане
само като хун. Да, Ирник можеше да порасне и запази живота си само като
хун, като син на Атила, а не негов. В първия момент, когато разбра това,
Авитохол изпита желание да бяга. Може би трябваше да се прибере
в Хунград и по най-бързия начин да го напуснат. Къде обаче да отидат?
Където и да отидеха, колкото и далеч да избягаха, хуните щяха да ги
открият. Авитохол знаеше, че и Индия и Персия няма да го спасят.
Единственото място, където вероятно не можеха да ги стигнат хунските
съгледвачи, беше Чан (днес Китай). После обаче Авитохол си спомни
думите на Бероес, че хуните многократно са воювали с Чан и
управляващите династии във Великата Поднебесна са от хунските и
татарски народи. За миг Авитохол го обзе отчаяние. После се успокои. След
като нямаше къде да избяга и да се скрие от „черните конници”, може би бе
избрал най-добрата защита, като стоеше в сърцето на хуните и толкова
близо до Руа и двора им, и никой не би допуснал, че е българин. Сега
Авитохол видя съвсем ясно, че това, което бе правил досега, е било най-
правилното и единствено възможно. Той се опита да се успокои, но така и
не успя да се порадва на Ромул Август, който Орест носеше над главата си
като някаква християнска икона.

324
 Смразената душа на Авитохол го бе довела до вцепенение. Той беше
ужасен от най-голямото проклятие, което беше чувал и бе застигнало
народа на българите. Полубългарите, тези, които смятаха себе си за хуни,
готи и всякакви други и на които една част от кръвта, която течеше във
вените им, беше българска, щяха да преследват и избиват чистокръвните
българи, колкото и малко да бяха останали те. Имаше ли по-зловещо
проклятие, е което Тангра можеше да накаже народа му? Заради какво
българите бяха наказани толкова жестоко? Това ли бе бъдещето
на българите?! Не бяха ли българите „Народът на прокълнатите“?
Докато Орест и Татул приветстваха гостите, над двора се спусна истински
мрак. Гостоприемните домакини побързаха да ги поканят да влязат в
къщата. Когато влязоха вътре, Авитохол остана изумен от устройството ѝ.
Тази къща беше квадрат, но не монолитен. Отвън беше без прозорци,
отвътре имаше голям двор — атриум. Предната част на къщата беше
за робите. Авитохол не знаеше дали това са роби, или прислужници,
понеже Татул и Орест се отнасяха с тях добре, като със стари приятели и
помощници. Къщата беше на един етаж, покрита с червени керемиди.
Атриумът беше под открито небе. Така прозорците на къщата бяха
обърнати навътре. Къщата беше съвършено устроена. Отвън тя беше
крепост, а отвътре, макар и голяма, беше много лесна за контролиране.
Достатъчно беше Татул да застане в средата на двора и да може да вижда
всичко, което ставаше в нея. Скоро спътниците обаче разбраха, че това бе
само един от атриумите. На задната страна на къщата имаше голяма порта.
Тя се отвори бавно и някак тържествено и гостите влязоха във втори
атриум. Това бе великолепна градина, която си личеше, че е
предназначена само за господарите (виж схемaта).

Схема 2. Къща Татул в Рим

325
 Авитохол гледаше като омагьосан. Постройката беше съвършена. Първият
атриум беше за търговия. Там имаше складове, помещения за роби и
вътрешни конюшни. Вътре имаше една чешмичка, от която течеше
живителна вода. Господарите на дома под един покрив бяха събрали
всичко, което им бе нужно за работата и за това да живеят добре. Във
вътрешния двор имаше извор, оформен като естакада, и фонтанче. Една
част от водата от фонтанчето изтичаше към имплувиума (басейн), а друга
част служеше за напояване на цветната градина, която бе украсена с
пергола23. Естакадата беше изградена от красиви обли камъчета и водата,
докато се стичаше по тях, подскачаше и бълбукаше и създаваше ромон,
който огласяваше вътрешния двор — атриум. Градината бе прекрасно
поддържана. Всичко това беше в нещо като крепост. Крепост в сърцето на
Рим. Това сигурно винаги е било много скъпо. Авитохол се възхищаваше на
градината и покоите за гости, в които ги настаниха. Те бяха до покоите на
домакините. Всичко това отвън изглеждаше някак унило и прецъфтяло, но
отвътре в него още имаше живот. Римската вила на Татул беше много по-
впечатляваща и богата от вилата му във Филипопол.
Този дом беше удивителен. В него можеше да се складира храна и
животни, имаше вода и робите и прислужниците можеха да го пазят. Там
беше и домът на господарите, който имаше всички удобства, и семейството
на римлянина можеше да е заедно. Този дом беше крепост. Това сигурно бе
раят за римското семейство, всички заедно и защитени. Римляните
наричаха семействата си фамилии. Това беше дом за фамилията.
За вечеря всички се събраха в стаята за празненства и
пиршества — триклиниума. Такива стаи Авитохол беше виждал много, но
тази беше най-голямата. Вилата бе изградена в класически римски стил.
Около триклиниума, както се наричаше огромната квадратна маса, от трите
страни бяха наслагани множество клиноси — кушетки за полягане.
Древните римляни обичали да се хранят удобно излегнати на кушетките.
Триклиниумът беше наречен така на масата. Стените на стаята
бяха изрисувани с лози, цветя, животни, които, макар и избелели, даваха
представа за великолепието на помещението отпреди години. Гостите бяха
поканени да полегнат върху удобните мраморни кушетки. Атила и
Авитохол отказаха да полягат по римски обичай. На българина му се
струваше обидно да се храни легнал. Българите имаха култ към храната и
към храненето се отнасяха с уважение, все едно свещенодействаха. Бероес
обаче се възползва от любезната покана на домакините. Олджибай остана
до входа на помещението, което нямаше врата, а дебела завеса, върху която

23
пергола — конструкция от преплетени пръти под формата на свод, служи за
поддържане на пълзящи растения, цветя и рози
326
някога са били изписани ловни сцени, но днес те дотолкова бяха загубили
цветовете си, че приличаха по скоро на флорални мотиви.
Орест поеше Атила с вино и празненството се вихреше с пълна сила.
Хунът не беше щастлив, че трябва да се крие под качулката, но стоически
поемаше несгодите на това да е инкогнито в Рим. За да не бъде разпознат,
откакто се намираха в Рим, Флавий Аеций си бе наметнал парче бял плат
върху главата. Той също пиеше с останалите. Скоро Атила и Орест
се напиха и езиците им се вързаха. Орест вдигаше тост след тост и всеки
път хвалеше виното, което пиеха. Някои от вината бяха от Италия, лозите
бяха расли върху напечените стръмни склонове на Пиринеите, други бяха
от Галия, имаше и от Тракия. Това може би беше от виното, което се
произвеждаше в имението под Кендрисийското тепе във Филипопол.
Съвсем скоро двамата с Атила дотолкова се напиха, че започнаха
да крещят. Въобще сборището на тези мъже започна да прилича на
лудница. Всеки един от тях имаше свой повод да пие вино, всеки вдигаше
тостове, говореше на другите и понеже шумът се засилваше, му се
налагаше да прави това все по-силно. Скоро глъчката в стаята стана
нетърпима, всеки от пияните мъже крещеше нещо и никой не слушаше
останалите.
Авитохол и Олджибай бяха единствените, които не пиеха. Когато хапна
добре и се почувства уморен, Авитохол се оттегли в покоите си. Той беше
настанен в една от спалните — кубикулум. За съжаление тя беше близо до
триклиниума. Домът беше така устроен, че всичко се чуваше и във
вътрешния двор, всеки звук оставаше затворен вътре и се засилваше и
кънтеше. Макар да беше уморен, Авитохол се въртя дълго и не успя да
заспи. Дори когато се унасяше, като че ли продължи да чува пиянските
викове.
На другия ден всички станаха от леглата си късно. Макар да не беше пил,
Авитохол се чувстваше като останалите. Всички те се оплакваха от
главоболие и изглеждаха посърнали.
Към обед Флавий Аеций, наметнал част от тотата върху главата си,
напусна къщата. Авитохол знаеше, че той има да върши работа. Тъй като
трябваше да се пребори с Бонифаций, Аеций отиваше да търси съюзници
сред патрициите и сенаторите на Рим. Затова той първо трябваше да
изплете своите интриги. Авитохол знаеше колко добри са гърците
и римляните в това.
От сутринта още Орест се държеше някак гузно. Скоро, без да казват
нищо, Татул и Орест също излязоха от къщата. Не след дълго Авитохол
разбра защо ромеят се бе държал така. Те бяха отишли да уредят кръщене
за Ромул Август. Авитохол се усмихна, думите му бяха отишли
напразно. Беше обяснил на Орест защо кръщенето не можеше да осигури

327
нищо на сина му, но въпреки това приятелят му не можеше да се пребори с
традицията. Това беше „матрицата“, за която двамата с Бероес наскоро бяха
разговаряли.
– Въпреки това, което говорихме с Орест, той все пак реши да покръсти
Ромул Август — сподели Авитохол на мага.
– Вярата е враг на логиката и рационалното. Много хора, когато ни
слушат, се съгласяват с нас. Те клатят глави, приемат логиката ни, но след
това, като останат насаме със себе си, правят нещата неосъзнато. Нашите
думи не ги променят в насока да станат духовно будни личности, а само ги
объркват. Това се отнася ..а повечето хора и много малко от тези, на които
говорим, ще осъзнаят думите ни и ще ги използват, за да променят себе си,
да се издигнат на по-високо ниво. Повечето само ще лицемерничат и ще се
преструват пред нас.
Орест се е съгласявал, но нищо не е разбрал, той не може да се пребори с
традицията, с това, което някой друг е решил. Това е „матрицата“. Тя е
толкова дълбоко вкоренена във всеки един от нас, че той смята, че
„матрицата“ е той самият, че така е правилно. Ако го попиташ обаче, няма
да може да ти обясни. Кръщенето е началото на „матрицата“ при
християните. На Орест от дете му е внушавано, че трябва да покръсти
наследниците си. Самият той е кръстен по същия този начин. Той не може
да разкъса порочния кръг на „матрицата“ и няма да го направи. Каквото и
да ти обещае, каквото и да каже, когато остане насаме със себе си, ще бъде
превзет от „матрицата“ и ще върши нещата според нея.
Лошото е, че дори да не ги покръсти, това не означава, че няма да ги
направи подвластни на „матрицата“. Искам да кажа, че тези, които не са
кръстени, не са по-далеч от нея. Сигурно е обаче, че покръстените са
„матрични“ и това не е толкова знак, който се отнася за децата, колкото до
родителите.
Кръщенето е само едно от тези неща, те са много повече. Ето, аз искам да
ти дам един много по-невинен на пръв поглед пример, който разкрива
„матрицата“.
Авитохол се чудеше какъв можеше да бъде този пример.
– Ето например, когато на децата, най-вече на момиченцата, се поставят
обеци — продължи магът. — Това е нещо съвсем невинно на пръв поглед,
но то отразява подчинеността на „матрицата“. Повечето родители пробиват
ушите на момиченцата съвсем от малки. Тогава те са още бебета. Това е
травма за децата, но родителите не се интересуват от това. Майките
реализират в децата си своите идеи за това кое е красиво и кое не. Така те
обричат момиченцата на Ева. Женската матрица се нарича Ева. Лилит е
рушител ката на матрицата. Всъщност това дори не е тяхно мнение, а е
„матрица“. Така детето от най-ранна възраст става жертва на „матрицата“.

328
Разбира се, това не е единственото проявление на „матрицата“. Само исках
да ти кажа как на пръв поглед невинни жестове всъщност имат много по-
дълбок смисъл.
След няколко дни Ромул Август беше кръстен по християнския обичай.
Доколкото Авитохол разбра, това направи някой от епископите на Рим.
Бероес, Авитохол и Атила не бяха поканени, защото не бяха християни.
През това време Авитохол се възползва от топлото есенно време. Той
седеше и по цял ден се напичаше на слънчице. Понякога сядаше в атриума
с фонтанчето и се любуваше на слънцето и в същото време на прохладата.
Друг път, когато беше много топло, Авитохол се потапяше в
имплувиума — малкото басейнче в атриума. Когато беше по-хладно, той
излизаше в обширния външен двор. След като отпочина достатъчно,
Авитохол започна да се упражнява. Той стреляше с новия си български лък,
развърташе двата си меча и с удоволствие яздеше подкованите си коне.
В деня, в който Татул и семейството му се бяха върнали от кръщенето,
през портата влезе мъж с парче от тогата си наметната на главата си.
Авитохол, който току-що бе пояздил двата коня, за да ги поддържа във
форма, се канеше да ги прибере в първия вътрешен двор, където
прислужниците на Татул и Орест бяха решили да стоят. Там щяха да бъдат
на по-сигурно място.
Флавий Аеций се приближи към Авитохол.
– Какво става, получи ли подкрепа? — попита плахо на латински
Авитохол. В последно време той се опитваше да говори на този език, за да
си го припомни.
– Аз си върша работата — каза Аеций, — но някой непрекъснато върви
след мен. Преследва ме като „сянка”.
– Кой е? Какъв е?
– Не знам. Не мога да го разпозная. Може би са шпионите на Гала
Плацида. Това ме кара да бъда много внимателен, но и ме забавя.
В този момент Авитохол се замисли. В последните дни той също бе
забелязал нещо странно. Сега се подсети и сепна от думите на Аеций.
Когато се бяха прибрали, бе забелязал, че чашата вече не висеше на кръста
му. Тогава се бе почувствал уморен и беше решил, че е сложил чашата
някъде в багажа, след това беше забравил да я потърси. Сега, като чу това,
което му казваше римският патриций, изпита желание да провери какво бе
станало с чашата. Нещо му подсказваше, че между нещата, които току-що
научи, и чашата имаше някаква връзка.
– Накъде се забърза? — поинтересува се Бероес, който досега бе
наблюдавал заниманията на българина.
– Чашата! Чашата! — пелтечеше Авитохол.
– Какво чашата? — попита Бероес. — Коя чаша?

329
 – Нашата, моята чаша.
От одеве Флавий Аеций наблюдаваше действията на Авитохол с интерес.
– Какво става? — попита той. Той зададе въпроса си към Бероес, защото
Авитохол отдавна вече го нямаше при тях. Магът обаче също бе потресен
от думите и действията на българина.
Авитохол претърси цялата си стая, но така и не откри ценната вещ.
Вечерта продължи да търси дори на светлината на факлата. Късно през
нощта вече беше сигурен, че чашата му е била открадната от същото онова
момче, което се бе блъснало в него на улицата. Не можеше друг да е
крадецът. Авитохол побесня. Не знаеше как да намери момчето. Дълго
време опитва да си спомни името му, най-накрая успя. Момчето, ако не го
бе излъгало, се казваше Селигиус.
Тази вечер всички се намираха в стаята за веселие и пиеха чаша след чаша
за здравето на Ромул Август. По някое време Авитохол се втурна в стаята,
приближи се до Флавий Аеций и попита:
– Момче ли е „сянката”, която те преследва?
Римлянинът беше изненадан, но се съгласи, че е малко момче от римските
бедняци.
– Познавам го — каза Авитохол. — Той е крадец! Трябва да го заловим!
След това, като се обърна към мага, българинът каза:
– Не успях да запазя Чашата. Затова ли ми я дадохте? Уж да е в мен, да е
на по-сигурно, а ето, откраднаха я от ръцете ми!
Авитохол искаше да хване малкото момче за врата и да го разтърси. Така
щеше да го разтърси, че от него да изпадне не само чашата, а и всичко,
което някога бе крал. Сега обаче беше късно, твърде късно за каквото и да
е. Авитохол реши да остави това за другия ден. Момчето явно все още се
навърташе около имението на Татул. Кроейки жестоки планове за това как
да залови малкия крадец, българинът се отправи към стаята си. Мисълта за
това какво ще прави с момчето, как ще го измъчва, докато не му върне
чашата, го успокои и накара да се усмихне. Зловеща обаче бе тази усмивка.
Мислейки си за тези неща, Авитохол легна и заспа. На сутринта стана с
усещането, че му се е случило нещо хубаво. Скоро се сети. Беше измислил
план как да залови крадеца. Стана и се отправи към стаята за гости. Беше
гладен, но и нетърпелив. В плана му трябваше да вземат участие и неговите
приятели. Повечето от тях все още не знаеха за чашата. Авитохол се
чудеше доколко да им разкаже за нея. Дали да им каже, че това е толкова
търсеният от всички Свети граал?
Докато мислеше още по въпроса, влезе в стаята. Всички мъже се хранеха
шумно. Българинът се учуди кога успяваха да поспят. Те пиеха до късни
доби, а ето, че сутринта се бяха събудили преди него. Тъкмо се канеше да
им разкаже за плана си и преди още да седне на мраморното канапе,

330
предназначено за полягане, към него се доближи Орест. Щастлив бе
приятелят му, защото се бе събрал със семейството си и с жена си
Мария, беше видял и дал име на сина си Ромул Август. Сега обаче в очите
му българинът видя някаква тъмна сянка.
– Авитохол — каза съчувствено Орест, — ела, седни!
Изуменият българин се остави на ромея да го заведе до мраморното ложе,
макар да можеше да седне и сам.
– Тези дни при нас се върна управителят на нашите имоти, със себе си той
донесе голямо количество вино. Точно от това вино пихме. Той е наш
доверен човек. Изпращаме го да обикаля земите ни извън Рим. Преди време
баща ми го изпратил до имението ни във Филипопол, да го нагледа. Да
види какво става там. Той се върна и ни донесе лоша вест.
Сърцето на Авитохол се сви. Каква лоша вест можеше да му донесат от
Филипопол?
– Вашата приятелка Таис е починала във Филипопол, там в имението ни
под Кендрисийския хълм24. Тя е направила това в самота. Като ранен звяр се
е оттеглила в плевнята на имението ни. Живяла е там сама, от никого
помощ не искала. До последния си дъх ви чакала и твърдяла, че е ваша
жена. Починала е в самота, без да говори с хората от имението, без да им
каже нищо за себе си. В последните дни бълнувала и смятала, че вие ще я
посетите и ще я вземете. Бълнувала нещо за Египет, за Персия. Блестящата
хетера, която помня от Вавилон и Ктесифон, е мъртва.
Авитохол, знаеш колко много харесвах Таис, още там във Вавилон.
Завиждам ти, че такава жена те е обичала. Мен дори не е споменала в
думите си. От какво е била болна, защо толкова бързо се състари, така и не
разбрахме. Тя отказвала да посети лекар и да излезе от плевнята.
Управителят каза, че са я погребали по християнски. Във Филипопол имало
големи вълнения срещу езичниците, затова решили да я погребат като
християнка, за да нямат разправии с местния епископ.
За миг в съзнанието на Авитохол се породи съмнение. Дали това, което
Орест му разказваше, беше истина? Дали Таис наистина бе умряла така?
Дали християните не бяха посегнали на живота на хетерата? Авитохол си я
спомни толкова млада и жизнена. Таис беше олицетворение на красотата,
младостта и дързостта. Той си спомни колко пъти я беше гледал
в тавромахия. Таис беше символ на красотата, силата, плодородието и
живота. Самата тя нямаше деца. Авитохол съжали, че двамата с нея не си
бяха направили деца. Всъщност какво биха променили децата? Българинът
стоеше като вцепенен, а пред очите му се разиграваха най-различни
картини. Таис в подземието в Пещерата на смокинята, в подземията на
Вавилон, Таис искряща прескачаща Апис в Египет, в театъра
24
днес Пловдив, квартал Христо Смирненски
331
в Александрия, Таис яздеща конете на Бахрам Тур, Таис и Шушандук, Таис
в свитата на персийската малеке при траурното шествие на Яздегерд, Таис
любеща се с него в стаята му в Александрийската библиотека. Виденията
нямаха край...
– Посланик, посланик... — говореше Орест. Той също като че се бе
пренесъл в онези времена, когато го наричаше посланик Ксеркс или
Шатрумардхана.
Мъжете в тази стая бяха най-важните за него хора. С тях той бе прекарал
половината си живот, бе обиколил света. Таис беше частица от неговия
живот. Тя заслужаваше да присъства тук.
Скоро присъстващите усетиха, че нещо лошо се бе случило и питаха
Орест какво бе станало. Авитохол ги чуваше, но не искаше да се откъсва от
картините, които като живи се сменяха пред очите му. Българинът не
желаеше да бъде в този свят. Онзи свят, миналото, виденията, там му
харесваше повече. Тук беше липсата, болката, самотата, това беше неговата
незавършеност. В този момент разбра, че всеки човек се появява на този
свят незавършен и сам. След това през целия си живот се опитва да
попълни тази своя празнина. Повечето хора правят това механично, като се
опитват чрез хората до себе си да запушват тези свои пробойни. Това са
родителите, близките и роднините, приятелите, съпругите и съпрузите,
децата, внуците, въобще всички, които смятат, че обичат и ги обичат.
Такива хора са шумни, защото така заглушават своя страх от тишината и
самотата, те са самодоволни, защото смятат, че са надмогнали самотата и
незавършеността си. Идва обаче време, когато всеки човек започва да губи
близките си същества и тогава в него отново зейват пробойни. През тези
дупки в душата му прониква смразяващият студ на самотата, от там
надзърта болката, старостта и смъртта. Много от хората се пречупват точно
в този момент, защото осъзнават, че няма как да спечелят тази битка. Едва
тогава осъзнават истински, че са смъртни. Те губят илюзиите си,
че приказката за света, семейството и себе си, която са изградили, е
истинска и вечна. Това е тяхната идея, тя ги е успокоявала, хармонизирала,
осмисляла е живота им, правила ги е щастливи. Скоро обаче грозната
истина се озъбва срещу тях. Това се случва най-често след като загубят
някой близък, когато камъните в тяхната крепост един след друг започнат
да изчезват. Тогава те се прекършват, защото осъзнават, че това, което са
мислили за вечно, е тленно и обречено на разруха.
Авитохол много ясно виждаше илюзията на техните животи. Той знаеше,
че правилният път е да откриеш хармонията, баланса в себе си, да
запълниш празнините си отвътре. Не механично и не с насилие. През
живота си той бе правил точно това, защо обаче сега изпитваше такава
болка? Защо смъртта на Таис толкова го потресе?

332
 Авитохол мислеше трескаво. Той осъзна, че сега трябва да продължи
своето духовно пътешествие, че в момент като този, когато му е много
трудно, трябва да направи следващата крачка, да избегне самосъжалението
и да върви. Въпреки болката, усилията, страданието, той трябваше да
продължи, да трансформира болката в съзидателни мисли, в положителна
философия. Трябваше да използва тази болка, за да издигне
съществуването си на един нов етап.
Той смяташе себе си за завършен, но в същото време изпитваше болка.
Какво означаваше това? След като беше завършен, защо липсата на Таис го
бе развълнувала и потресла толкова дълбоко? Скоро разбра, че завършената
личност не е и не бива да бъде безстрастна. Той бе завършен, но
беше човек. Той не страдаше за Таис поради липсата на това, което тя му бе
носила. В последно време той и без това рядко се бе сещал за нея. Това,
което изпитваше, беше най-чисто състрадание. На него Таис не му беше
нужна, той не я използваше, с нея не прикриваше никаква празнина в себе
си. Той страдаше за нея, защото я нямаше. Във Вселената бе останал
един светъл дух по-малко. Това го караше да тъгува. Таис бе напуснала
този свят и никога вече нямаше да може да я види и опознае в облика ѝ на
човек. Тя, разбира се, все още съществуваше в другите светове, но там беше
като енергия, като дух. Авитохол осъзна, че не тъгува заради себе си, а
заради Вселената. Този свят без Таис вече нямаше да бъде същият и по този
начин и неговият свят се променяше, не той, а светът му.
Мъжете зарязаха закуската си. Всеки един от тях искаше да разбере какво
става. Орест им разказа. Бероес и Олджибай веднага разбраха всичко. Те,
заедно с Орест, бяха станали свидетели на голямата любов между Авитохол
и Таис. Мъжете се изправиха и наведоха глави в памет на хетерата.
Авитохол усещаше всичко, което ставаше около него, без да го вижда с
очите си. Сякаш се бе отделил от тялото си и го наблюдаваше отвисоко.
– Братко — каза Атила и се опита да го разтърси, за да го изведе от
вцепенението.
Атила. Милият Атила. Толкова силен, страшен и спонтанен. Той искаше
да му помогне. Авитохол опита да се усмихне, стана му много хубаво, че
другарите му отдават почит на Таис по толкова трогателен начин. Искаше
да им каже нещо, но не можеше. Тялото му беше отделено от неговата
воля. Той го бе напуснал и сега не можеше да се върне обратно. Авитохол
беше като затворник в някаква тъмница.
Мъжете стояха около него и продължаваха да си говорят все едно него го
нямаше. Бероес, Олджибай и Орест разказваха на Атила, Флавий Аеций и
Татул за любовта между Авитохол и Таис. Разбира се, те спестиха това, че
през цялото време Авитохол се бе представял за Атила.
Атила беше впечатлен от това къде са били четиримата. Татул беше

333
потресен, че неговото имение бе станало сцена на такива значими събития.
Той слушаше с удоволствие историята за Фиробс и Виктор Скевас
Масхарис, за трак ди махейрос. Флавий Аеций дори каза, че съжалява, че не
е продължил пътуването си с тях. Като омагьосан той караше мъжете да му
разказват за Тибет. Със свито сърце Авитохол слушаше всички думи, той
искаше да чуе дали Орест ще спомене за Шамбала, но нищо такова не
стана. След това мъжете разказаха на Флавий Аеций за Индия, Персия,
Александрия, Константинопол и Филипопол.
Мъжете продължаваха да си говорят. На няколко пъти Авитохол искаше
да се намеси в разказа им. В много от случките предаваха собствената си
гледна точка, но не знаеха много неща и бяха далеч от истината. Бероес
можеше да разкаже всичко това по един много по-различен начин, но не го
направи. През по-голямата част от времето магът само слушаше и с нищо
не показваше, че се съгласява или че знае нещо повече от това, което чува.
Така измина много време. Авитохол сам не можеше да определи колко
точно. По някое време Атила го взе в ръцете си, вдигна го като малко дете и
го отнесе отново в стаята му. След това с помощта на Олджибай и Бероес го
постави в леглото му.
В следващите дни Авитохол остана все така вцепенен. Бероес се грижеше
за душата му, както казваше. Болен ли беше българинът? Никой не знаеше.
Бероес твърдеше, че е болна душата му. Така ставало понякога с хората.
Когато приемели някой човек дълбоко в душата си и го загубели, губели
част от душата си. Това било смърт за тях. А нищо не можеше да запълни
празнината от загубата на близък човек.
Авитохол беше престанал да усеща времето. Пред очите му течеше една
безкрайна картина от живота на Таис. Той си я спомняше с Атинаида,
имаше видения дори от моменти, които хетерата му бе разказвала за своето
детство. Той си я представяше тичаща из тройно изораната нива, стояща
пред триликата фигура на Хеката, изсечена от дърво, там на кръстопътя.
Таис в Атина още като дете, тичаща боса из прашните криви улички на
града, играеща си с момчетата като момче, Таис и Шушандук, носещи го в
тъмните талази на река Тигър, след като той бе посветен за жрец. Авитохол
отдаваше почит на една от последните жрици на Богинята майка и Лилит.
Той не искаше да прекъсва потока от видения. Струваше му се, че Докато
те текат пред очите му, поддържа Таис жива и ако го прекъсне, тя ще умре,
ще си отиде завинаги. Авитохол нямаше нужда да се връща в света на
живите. Той бе стигнал в аида и не желаеше да се връща. Нещо такова бе
направил Орфей, но той бе опитал да си върне Евридика. Авитохол знаеше,
че така връща Таис. Българинът лежеше по цял ден. Очите му, макар
и отворени, не виждаха в този свят, те бяха вперени в отвъдното, макар и да
чувстваше и да виждаше тялото си, не искаше да се връща сам в този свят.

334
Да стои така му беше много по-приятно. Имаше чувството, че е потопен в
някаква река с топла вода и съществува разтворен в нея. Лета — така се
наричаше реката на забравата според гърците. Може би това беше тя. Той
обаче не забравяше, а поддържаше две души в тялото си. Или може
би забравата е това, че забравяш себе си, съществуването си. Авитохол
осъзнаваше, че в това състояние е оттеглил себе си и душата си, за да
подслони душата на хетерата. Така той се чувстваше по-пълноценен.
Бероес продължаваше да лекува душата му и Авитохол не се
съпротивляваше, но знаеше, че никакви билки и лекове не могат да го
върнат обратно. Това можеше да стане само ако той пожелаеше, а сега той
не искаше това.
Авитохол сам не знаеше колко време остана в това състояние. Един ден
просто се размърда. Орест, който стоеше до леглото му, се стресна. Той се
разтича и веднага доведе Бероес.
– Връща се! — каза старият мъдрец. — Авитохол реши да се върне сред
нас!
В следващите дни край леглото му винаги имаше хора, които се грижеха
за него. Най-често това бяха Бероес, Орест и Олджибай. Авитохол се
размърда, но тялото му отказваше да се подчини. То като че ли беше чуждо.
Точно така Авитохол се бе чувствал, когато се бе връщал от дългите си
шамански пътешествия. Сега той се завръщаше от нещо подобно. В този
момент си помисли дали не трябваше да потърси Таис в Изпепелената
земя? Дядо му му бе разказвал как шаманът спасява умиращи хора. Той се
втурва след душата на току-що умрелия и се опитва да го задържи и върне.
Дали Таис не беше искала това? Едва сега българинът се сети за това.
Той съжаляваше, макар да не знаеше дали може шаманът да спре душата на
починал преди толкова време и да го върне, когато се намира толкова далеч
от него?
В следващите дни Авитохол се съвземаше много бавно. Помощта на
приятелите му беше много нужна. Те го подкрепяха, когато се опитваше да
прохожда отново.
Минаха много дни преди българинът да повика Бероес и да каже:
– Искам да си върна чашата!
– Ние нямаме власт над свещените предмети. В повечето случаи те ни
надживяват и ние само ги пренасяме в този свят. Ти може би си бил само
приносител на Светия граал.
– Не приемам такова обяснение! — каза гневният Авитохол. После той се
успокои, защото сърцето му се разхлопа. Тази слабост не го напускаше.
Авитохол беше пуснал Таис, бе освободил нейната душа и се опитваше,
съвсем съзнателно, да не мисли за нея.
– Не виждам как можеш да си върнеш чашата, в чужд град, без да знаеш

335
кой я е откраднал?
– Знам само, че трябва да си я върна! Тя ми бе поверена и аз трябва да си я
върна! Вие, отче Бероес, трябва да ми помогнете! Където и да сме ходили,
досега винаги сте бил добре приеман. Тук в Рим не може да нямате
съюзници.
В следващите дни, за да го откъсне от вцепенението, Бероес реши да
извежда Авитохол из уличките на Рим. Двамата се движеха с наметнати
върху главите си качулки. Магът го подкрепяше под ръка и през цялото
време му разказваше различни неща. Той знаеше, че най-важното нещо, за
да върне един човек истински в този свят, е да го накара да възвърне
интереса си към живота, да поиска отново да живее. По разказите на
Бероес, на Авитохол му се стори, че жрецът на Зороастър неведнъж е
посещавал този град и всички тези места. Улиците на Рим бяха жива
история. Нямате крачка от форума на града, в която да не са се случили
поне десетина важни, исторически събития. Рим, разбира се, имаше
няколко форума, но Бероес най-много обичаше Стария, първия форум.
Двамата ходеха и разговаряха или за божествата на Рим, или за това какво
се е случило на това място и преди колко години. Авитохол изпитваше
блаженство. Той съпреживяваше всичко, което магът му разказваше.
Представяше си го толкова истинско и живо, сякаш отново го извикваше
пред очите си, като че ли го призоваваше от преизподнята на забравата.
Точно това българинът бе правил и с душата на Таис. Така че Рим замести в
душата му Таис. Това, което правеше с Рим обаче, не беше толкова
болезнено за него. В тази история той не присъстваше като актьор, а само
като наблюдател и анализатор.
Рим почти хиляда години бе съсредоточавал в себе си не само благата на
Западния свят, но и историята. Тук се бяха вземали решенията за това кой
народ как да живее и дали въобще да го има. Рим, сенаторите,
преторианците, проститутките, гладиаторите, весталките, плебса и робите,
всичко това беше много интересно за Авитохол. Той така живо си
ги представяше, че отново ги оживяваше. Тогава се сети за думите на дядо
си, че някой е жив, докато живее в спомените на поне един човек. В този
момент той съживяваше Рим, но не този, полуразрушения, а Рим във
величието и могъществото му, Рим — цветът на света. Чак сега осъзна, че
почти през цялото време мислите му го бяха теглили насам, към Рим.
Още от дете бе мечтал за този величествен град. Беше се присламчвал към
разказите на Баяр за Запада и Рим и притихнал беше слушал, а
въображението му го бе тласкало насам. Сега той беше тук. Сети се за
поговорката, че всички пътища водят към Рим. Явно и мислите на хората се
насочваха към това странно, притегателно място. Ето, че той беше тук и
така потвърждаваше поговорката. Той също беше стигнал до Рим и сега се

336
разхождаше из пълните му с история улици. Скоро мислите му бяха
напълно обсебени от този град. Авитохол беше доволен, че се намира тук.
Той знаеше, че Рим беше много интересен и само той можеше да го
предизвика дотолкова, че да забрави поне за миг Таис.
Освен да обикалят из улиците на Вечния град, Бероес все по-често
започна да вкарва Авитохол и в различни черкви, храмове и катакомби.
Повечето храмове на древните божества бяха запазени, така храмът на
Кастор и Полукс бе станал черква на Козма и Дамян; храмовете на
езическите богове бяха запазени почти в първоначалния им вид, те само
бяха осветени по християнски обичай и върху купола на покрива им бе
поставен вездесъщият кръст. Това позволяваше на мага да му разказва
както за християнството, така и за езическите богове, населявали тези
свещени места, преди в тях да се настанят чернодрехите. Наскоро Августин
Блажени беше умрял и Бероес му обясняваше, че той пръв поставил
разделителна между това, което на изток бе започнало да се нарича
православие, а тукашната западна разновидност на вярата в Христос бе
приела названието католицизъм. Авитохол слушаше с половин ухо за
Августин и неговите съчинения. Той се бе изправял в директен спор със
стареца и не го бе харесал още тогава, в Александрия. Не виждаше, след
като не бе попаднал под влияние на думите на живия Августин, как
можеше да му допаднат написаните от него слова.
Въпреки това Бероес продължаваше да настоява двамата да обикалят из
храмовете и катакомбите на града и не спираше своите разкази. Авитохол
се бе научил, че нещата, които научава от мага, никога не са напразни и
неслучайно той му ги разказва. Те двамата с Бероес бяха свързани по
някакъв странен начин. Магът като че предусещаше всяка следваща крачка
в неговата мисия и с думите си го подготвяше предварително за това, което
предстоеше да му се случи. Един ден всички тези знания щяха да му
потрябват, затова българинът, макар отдавна да бе преминал крехката
възраст, когато трябваше да попива думите на своите наставници и
учители, слушаше внимателно.
Вечерите задължително двамата се прибираха във вилата на Татул.
Откакто се намираха в Рим, Атила започна все по-често да излиза някъде.
Явно той поднови старите си познанства във Вечния град. Авитохол не
знаеше дали Флавий Аеций не беше с него. Искаше да попита Олджибай,
но не знаеше как ще реагира дребничкият сърцат мъж, затова не смееше.
Авитохол знаеше, че някога Атила бе прекарал няколко години в Рим.
Неговият баща Муенчак бил приятел с император Хонорий и по тази линия
може би Атила е бил пратен тук. Те двамата с Аеций се познавали отпреди
и така си прекарвали славно. Обаче Атила не бил сам, с него имало отряд от
„черните конници”. От този момент римляните започнали да изпитват

337
респект към хуните и да ги различават от останалите варвари, като ги
признавали за най-дивите, необуздани и страшни от тях. Може би точно
Атила бил причината, когато готският предводител Аларих обсадил Рим,
Улдин да се притече на помощ на града с отрядите си. От престоя си в
Рим Атила научил много за оргиите и любовта, но в същото време
бил принуден да говори, а може би и да пише на латински.
Сега Атила явно отново се свърза със старите си познайници или може би
това направи Флавий Аеций, но според Авитохол двамата не излизаха
заедно. Аеций напускаше имението по тъмните доби на нощта и се
прибираше обикновено рано. Той беше затворен и мълчалив. Атила
напротив, излизаше понякога през деня, понякога среднощ, и не се
прибираше по няколко денонощия. По това как се връщаше си личеше къде
и как е прекарал това време. Авитохол разбра, че Рим, макар да бе излъчвал
непрекъснато Светлина и да бе показвал на света как трябва да живеят
хората, как да държат на семейните ценности, как мъжете и жените да се
уважават и обичат, беше не по-малко гнездо на разврат, отколкото
„Блудницата Вавилон”. И ако във Вавилон празненствата в чест на Ищар
бяха веднъж годишно, в Рим почти всяка седмица се провеждаха оргии, на
които се вършеха не по-малко срамни неща, отколкото в двора на храма на
Ищар.
В този момент Авитохол разбра, че всички неща, които Рим бе разказвал
за семействата, за обществото, за правото и Светлината, не са били нищо
повече от лъжа. Целият свят на „матрицата“ всъщност живееше в едно
непрекъснато лицемерие. Богатите си позволяваха повече, те
излъчваха фалшиви послания към бедните, към масите, към плебеите, дори
ги съдеха, когато те не живееха според техните закони. Авитохол обаче
виждаше много ясно, че и богатите не бяха свободни. Те също бяха
впримчени, обвързани в същата тази „матрица“. Те бяха нейни роби. Чрез
златото, властта и парите, свобода не можеше да се постигне. Сега, тук в
Рим, Авитохол много ясно виждаше това.
Атила, разбира се, никак не се интересуваше от това. Една вечер обаче
Флавий Аеций едва дочака хуна да се прибере и му каза пред всички.
– Атила, много си шумен. Все повече слухове започват да се носят за теб.
Всички в Рим говорят за новия мъж, който се напивал и върлувал из
нощния Рим. Разказват се легенди за подвизите ти сред жените, няма
матрона и проститутка, дето да не се хвали, че е била с теб.
– Това е силно преувеличено — каза Атила, но си личеше подигравката в
думите му.
– Хората говорят за това, че мъжът с качулката бил белязан и затова ходил
така. Други казват, че бил духът на стария император Хонорий, върнал се
да види столицата си и това, в което са я превърнали наследниците му.

338
Според някои си Калигула, Нерон или Елагабал. Пази се! Скоро хората ще
свържат нещата и ще разберат кой си! Тогава Рим ще ни стане тесен! Ще
изложиш на риск не само себе си, но и всички нас!
Атила може би още се намираше под въздействие на изпитото вино, но
тръсна глава и каза:
– Ще правя каквото си искам!
В този момент кръвта на Авитохол кипна. Той през цялото време се беше
борил с Орест и с неговите пристъпи и пиянски изцепки. Авитохол знаеше,
че за да оцелее, трябва да е защитен от хората около него. Когато са в
група, всеки един носи отговорност за другите и чрез поведението си
трябва да ги пази. Сега думите на Атила го жегнаха право в сърцето.
Флавий Аеций и Татул напуснаха стаята и в нея останаха само Атила,
Олджибай, Орест, Авитохол и Бероес. Всички те знаеха тайната на
близнаците. В този момент Авитохол се изправи и изгледа Атила все едно
щеше да скочи и да го захапе.
– Ще правиш каквото ти казваме! — просъска той.
Кръвта на всички се смрази. Повечето от мъжете познаваха Авитохол, но
отдавна не го бяха виждали така. Олджибай се усмихна. Той служеше на
Атила, защото всичко бе започнало така, но сега си даде сметка, че двамата
с Авитохол си бяха прекарали славно в обиколката на света. Монголецът
проумя, че може би обича Авитохол повече от Атила. Той сякаш че се
зарадва на това, което можеше да стане между еднаквите мъже. Орест се
сви. Той разбра докрай погледа, който Авитохол му метна, преди да скочи
срещу брат си. Двамата продължиха да се гледат като диви зверове, без да
си казват нито дума. Мъжете в триклиниума усещаха, че това не
бяха просто погледи, а между братята се води битка. Скоро Атила се
отпусна, така все едно се предаде, и каза:
– Добре де, ще излизам само с вас.

На другия ден трима мъже с черни наметала и качулки на главите си,

придружавани от странен воин с дръпнати очи, се движеха по Вия Сакра,
любимата за разходки улица на Бероес. Името на улицата се превеждаше
като „Свещен път”. Тя пресичаше стария римски форум по дължина. Както
можеше да се очаква, почти всички храмове на древните римски богове, а
сега християнски базилики, бяха построени по дължината на този път.
Разходката тук бе като духовно пътешествие за Авитохол, особено когато
до него вървеше Бероес и му разказваше. В този ден те обаче не бяха сами.
Авитохол се опасяваше дали магът нямаше да се притесни и да откаже
да му говори. Едно беше двамата да се разхождат, съвсем друго с тях да са
още Атила, който никак не бе доволен, че не може в този момент да е на
някоя от оргиите, и следващият ги неотлъчно Олджибай. Така тяхната

339
групичка ставаше по-забележима. Монголецът също привличаше
вниманието на хората, които, макар свикнали с какво ли не, все пак се
впечатляваха да срещнат жив и свободен жълтокож човек.
В този ден в движенията на мага имаше някакво странно, стаено
напрежение, което българинът много ясно долавяше. Авитохол отдаваше
това на присъствието на Атила. В един момент сред тълпата той мярна
същото онова момче, което преди няколко дни се бе блъснало в него.
Българинът подозираше, че именно то е откраднало чашата му. За малко
щеше да извика от вълнение. Той хвана припряно ръкава на Бероес и го
задърпа.
– Какво? Какво? — шепнешком попита магът.
– Момчето! Момчето! — отвърна Авитохол също шепнейки, като че ли
малкият скитник може да го чуе. — Дето открадна чашата ми!
Без повече обяснение, Авитохол кривна след момчето. Той не знаеше дали
Атила беше чул думите му, но го последва, без да каже и думичка. Разбира
се, най-накрая, като тяхна сянка, като опашката на някакъв звяр, се
движеше Олджибай.
Момчето беше кривнало в една странична уличка. Тя беше много по-тясна
от Вия Сакра. Рим беше град на контрастите. Големите улици бяха
направени за прослава на великите древни императори. Те бяха
проектирани широки, светли, украсени с фасадите на храмове, дворци и
други обществени сгради, отрупани с колонади, статуи, покрити с
гладки каменни или мраморни плочи. Те бяха лицето на империята и бяха
предназначени по тях да минават ликуващите тълпи, честващи триумфите
на императорите. Само зад един ъгъл надничаше изроденото, болнаво,
мизерно, вонящо лице на другия Рим. Рим на плебеите, на робите, на
обикновените хора. Такъв беше Рим. В него най-големият разкош и
мизерията си съжителстваха. Те се намираха винаги на един
ъгъл разстояние. И сега стана така. Само с една крачка встрани четиримата
от „светлината” на Вия Сакра преминаха в света на мизерния Рим. Все пак
това не беше съвсем онзи Рим на бедняците, на хората, набутани в
катакомбите, на римляните, живеещи в клоаката и в крайните квартали.
Четиримата следваха момчето, като се промъкваха в тесните улички,
криеха се в сенките на стените, които на места се стесняваха толкова, че
заплашваха да ги задушат. Уличката, разбира се, не беше безлюдна. На
Авитохол му се налагаше да заобикаля играещи си деца, да се разминава
със сакати бедняци, по едно време се блъсна в някакъв окаяник, той целият
бе увит в тънки, мръсни, прокъсани ленти от парцали. Мъжът беше
гологлав, парцали увиваха главата му и бяха скрили едното му око. По
всичко си личеше, че е без едно око. Въпреки окаяния му вид, когато двете
им тела се сблъскаха, Авитохол усети силата и твърдостта на този

340
мъж. Явно улицата го бе направила толкова жилав. Авитохол се извини и
дори поиска да му подаде някаква дребна монета. Съдбата понякога бе
несправедлива към някои хора. Авитохол изпита съчувствие. Степните
воини, както бяха сурови и безцеремонни, така бяха и хора с чисти и добри
сърца. Те много ясно различаваха битката и враговете си от обикновените
хора. Понеже бяха силни, можеха да си позволят да бъдат великодушни.
Авитохол изпита съчувствие към този човек, който бе ощетен от съдбата.
Сега той нямаше време да се замисли съдбата ли бе виновна за това, в което
се бе превърнал просякът? Дали някога той не е бил горд воин? Може би
един от ветераните в легионите на римския император, или Бог му бе
предопределил такава участ.
Сега Авитохол нямаше време за губене, затова той измънка нещо и без да
се бави нито за миг, продължи преследването на момчето. Прокрадващото
се пред тях момче на няколко пъти се огледа, но, разбира се, не ги забеляза.
Освен това, дори да ги видеше, едва ли можеше да предположи, че тримата
мъже с качулки на главите си и монголецът зад тях могат да го дебнат.
Авитохол наблюдаваше момчето внимателно както звяр, който дебне
своята жертва. В един момент това, което то правеше, започна да му се
струва странно. Съвсем скоро Авитохол разбра, че то правеше същото като
тях. Момчето дебнеше някого и го преследваше. Българинът наостри
всичките си сетива. Какво ставаше? Кого дебнеше то? Явно скоро щяха да
станат свидетели на поредната кражба или дори нападение от
негова страна. Авитохол беше твърдо решен да предотврати това.
Най-накрая момчето спря на едно място, което приличаше на малко
площадче. Всъщност това не беше проектиран площад, просто уличките
малко се разширяваха и няколко от тях се сливаха. Това ставаше под
неправилни ъгли. Всичко в тази част на Рим изглеждаше някак разкривено
и паянтаво, все едно във всеки момент ще рухне.
Момчето се бе прикрило зад някакви нахвърляни дървени щайги по
земята. Но от кого? Тогава Авитохол използва височината си, изправи се и
видя. Това, което момчето преследваше, бяха две жени. Макар и загърнати
в широки черни наметки, си личеше, че бяха облечени в скъпи дрехи.
Едната беше по-едра и голяма, а другата беше момиченце.
Всъщност Авитохол не можеше да бъде съвсем сигурен, но предположи
това по дрехите. Момчето се криеше и беше очевидно, че дебне точно тези
две жени. Площадчето беше безлюдно. Момчето явно се канеше да нападне
и обере жените. Авитохол стисна юмруци. Нямаше да допусне това.
Нямаше да стои и да гледа как малкият разбойник прави с
беззащитните жени това, което преди няколко дни бе сторил с него.
Той копнееше да стисне тънкото му вратле.
Тъкмо когато се канеше да се разкрие и с няколко скока да докопа

341
момчето, по-голямата от жените се наведе към някаква ниска дървена
вратичка. Тя беше вкопана в земята и толкова ниска, че Авитохол се
съмняваше, че ще може да мине през нея, без да му се налага да се превие
на две. Жената потропа по вратата. Може би това притесни момчето,
защото то не предприе нападението, което Авитохол очакваше във всеки
един момент да последва.
Българинът наблюдаваше това, което се случваше пред очите му. С
нетърпение очакваше вратичката да се отвори и това да спаси двете жени.
Това обаче не стана. Момчето все така дебнеше, а вратичката не се
отваряше. Двете жени явно бяха обречени. Българинът, без да откъсва
поглед от момчето и от сцената пред очите си, опипа двата меча. Той
правеше това винаги преди битка и сега за монголеца и Атила беше съвсем
ясно какво предстои. Авитохол беше сигурен, че момчето скоро ще е в
ръцете им. Те тримата можеха да се изправят срещу армия, а какво остава
да заловят някакво дете-крадец из улиците на Рим.
Изведнъж Авитохол забеляза, че жената вършеше нещо странно. През
известно време тя се привеждаше към ниската дървена вратичка. Той се
вгледа по-внимателно и скоро разбра. Тя разговаряше с някого от другата
страна на вратата, който обаче явно не желаеше да отвори и да ги пусне.
Това вече означаваше, че жените със сигурност ще станат жертва на
малкия крадец. Авитохол бързо се приготви да действа. Жените все така
стояха пред вратичката като отритнати. За изненада на Авитохол обаче
момчето не предприемаше атака. То се бе спотаило и само наблюдаваше.
Може би се притесняваше да нападне пред вратата и щеше да
изчака жените да се отдалечат от нея.
За изненада на Авитохол, а явно и на момчето, изведнъж вратичката се
отвори и двете жени, като се превиха, минаха през нея. Те все едно, че
потънаха в някаква дупка. След това вратичката се затвори и изведнъж
площадчето остана съвсем пусто, все едно по него никога не бяха минавали
хора. Момчето, явно разочаровано от това, че бе изпуснало жертвите си, се
изправи. Невярващо то отиде до вратата и тъжно гледаше към нея, като че
очакваше жените да излязат от там. Това обаче нямаше да стане и момчето
скоро го проумя. То приличаше на лисица, която току-що е изпуснала някоя
мазна персийска птица или гъска от лапите си. Малкият крадец огледа още
малко следите на жените пред вратичката. Авитохол се сниши. Той знаеше,
че най-естественото нещо бе момчето да се върне по пътя, откъдето бе
дошло. Тогава той щеше да го хване. Той беше готов. Това обаче не стана.
Момчето, вместо да се върне, сви надясно и тръгна по уличката. В
Авитохол се породи желание да го последва, но в същото време искаше да
предупреди двете жени. Ако той не заловеше момчето, те бяха в опасност.
Той заповяда на Атила и Олджибай да тръгнат след момчето и да го

342
проследят. То беше крадец, явно имаше някаква бърлога, в която живееше
и спеше, както и държеше откраднатото. Там явно се намираше и чашата
му. Авитохол искаше да разбере кои бяха двете жени, предизвикали
вниманието на малкия крадец. Той се наведе над качулката на Атила и каза
на хунски.
– Проследете момчето, вижте къде живее! Там е чашата ми, а тя е много
важна! Ако не вярваш, попитай Олджибай за това как са ни посрещали
заради нея! Крийте се и не оставяйте момчето да ви се изплъзне! Ние
идваме след малко, само да видим кои бяха тези жени.
– Нямам нужда от подкрепление, за да убия това хлапе — каза Атила.
– Атила, не го убивай! Проследи го! — бавно, като подчертаваше всяка
своя дума, каза Авитохол. Той натърти думите си, все едно хунът не го е
чул, но знаеше, че го разбира прекрасно, но жестокостта му го кара въобще
да не го слуша.
Атила и Олджибай се втурнаха след момчето, което сигурно беше взело
някаква преднина. Атила явно беше обикалял тези улички и познаваше
добре бордеите, проститутките и разбойниците на Рим. Сега Авитохол
беше по-спокоен. Той се изправи, а коленете му изпукаха сухо. Бероес го
последва. Двамата се приближиха към вратичката. Някаква безпомощност
обзе Авитохол. Той усещаше, че трябва да разбере кои бяха жените,
преследвани от момчето, но не знаеше как да постъпи. Да потропа и да
каже, че ги търси? Та той дори не знаеше имената им. Орендата обаче го
караше да постъпи точно по този начин. Авитохол беше попадал в много
ситуации, подтикван от орендата, въпреки че разумът му се бунтуваше
срещу това. Като български воин, следващ орендата, винаги досега бе
избирал Силата да го води. Той знаеше, че обикновените хора избираха
сигурността, те винаги се съобразяваха с останалите хора, с мнението за
тях. Авитохол преодоля притеснението и срама си и потропа на
вратичката. Какво толкова? След малко сигурно някой щеше да се покаже и
Авитохол щеше да му разкаже какво иска. А той не искаше нищо чак
толкова, само да предупреди двете жени.
Времето си минаваше, а нищо не се случваше. Авитохол потропа пак и
зачакаха. Зад вратата обаче не се чуваше никакъв шум. Явно хората се бяха
оттеглили. Българинът изпита облекчение. Ето, че бе изпълнил дълга си, а в
същото време не се беше наложило да се срами. Тъкмо се канеше да
се обърне и да си тръгне, когато зад вратата се усети някакво раздвижване.
След малко някакъв сънен женски глас попита:
– Кой е?
Авитохол се стъписа. Той не знаеше какво да отговори. Ето, че не беше
готов за един толкова елементарен въпрос. Кой беше той? Какво да
отговори? Спомни си оракула в Амонския оазис. Този въпрос се бе оказал

343
толкова труден за него. Авитохол обаче не мислеше върху философския
аспект на въпроса, чисто практично се чудеше как да се нарече. Не можеше
да използва името си Авитохол, Атила също не можеше да се нарече. Кое
име да използва? В този момент се сети за името, което бе използвал във
Филипопол. То беше римско и нямаше да предизвиква излишни въпроси.
– Виктор. Аз съм Виктор Скевас.
– Какво искаш, Виктор Скевас? — попита гласът отвътре.
– Искам да ви кажа нещо.
– Искаш да влезеш, така ли?
Всъщност Авитохол не искаше да влиза, но явно през вратата нямаше да
се разбере с жената, затова просто каза:
– Да.
Изведнъж отвътре се чуха някакви гласове, а жената заговори тихо.
Българинът приклекна и долепи ухо до вратата, защото не чуваше добре.
Отзад жената говореше нещо странно. Авитохол напрегна слуха си до
краен предел. Думите бяха странни и не беше сигурен дали чува добре.
– Тя е Церера, Афродита, Дияна, Изида, Атина, Венера, Хера, Атина,
Веста! Ти как я наричаш? Колко нейни имена още знаеш?
Жената явно изброяваше имената на Богинята майка така, както я
наричаха в различните култури. Това беше някакъв тест и от него се искаше
да изброи още имена на богини майки. Авитохол беше единственият мъж
жрец на Богинята майка. Той си припомни времето, когато във Вавилон
участваше в церемонии на Богинята майка. Тогава беше чул почти всички
нейни имена, но колко от тях бе запомнил? Сега само за миг се замисли и
продължи думите на жената от другата страна на вратата.
– Аз я наричам още Ищар, Котито, Анахит, Инана, Деметра, Кибела, Гея,
Ма, Парвати, Дурга, Кали, Бендида, Юнона, Дакини, Астарта... — за
Авитохол това се превърна в нещо като игра. Той се опитваше да си
припомни колкото се може повече имена, които знаеше на Богинята майка.
Освен че ги изброяваше, той напрягаше паметта си да се сети всяка богиня
за какво точно отговаряше. Така той се забавляваше и нямаше намерение да
прекъсне. Докато изброяваше имената на богините, се сети за това как
номадите бяха наричали Богинята майка; тези, които смятаха, че Тенгри
има женска същност, я наричаха Умай. При евреите, както и при българите,
не бе останала богиня, но се знаеше, че те някога също са боготворели
женската сила и природа и я бяха наричали с името Шакина.
След като произнесе и последното име на богиня, за което се сещаше, той
погледна безпомощно към Бероес, който явно също бе изумен от това,
което току-що бе чул.
Зад вратата се чу шум. Думите му или бяха предизвикали стъписване, или
не задоволиха жената от другата страна, защото вратата не се отвори.

344
Авитохол тъкмо се канеше да се обърне и двамата с Бероес да последват
Атила и Олджибай, когато вратата внезапно се отвори. Същият глас
отпреди малко сухо каза:
– Влизайте!
Авитохол се стъписа за миг. Той не беше сигурен дали иска да се провира
през ниската вратичка. Въпреки това го направи. Оказа се в тъмен тесен
коридор.
– Искаме да кажем нещо на двете жени, които влязоха преди малко!
Трябва да говорим с тях...
– Последвайте ме? — прекъсна ги безцеремонно жената. Тя въобще не
слушаше какво ѝ казваше Авитохол. В този момент той се замисли дали
въобще говореше на правилен латински език.
– Ние не искаме да ви последваме! Искаме да говорим с двете
жени — отново повтори българинът. Жената отпред осветяваше коридора с
някаква свещ. Без да се обръща, тя каза:
– Вървете след мен!
Авитохол се притесни не на шега. Къде ги водеше жената?
– Какво е това място? — попита той.
– Ние сме последните останали весталки в света — отговори тя, а гласът ѝ
кънтеше из коридора облицован с камък. Тя беше наметнала едно парче
плат от тогата, която носеше, върху главата си, както това някога бяха
правели старите матрони.
– Весталки вече няма — намеси се в разговора Бероес. — Знае се, че
последната весталка Коелия Конкордия през 391 година приела
християнството и станала монахиня.25
– Знаете много за нас?! — учуди се жената, която ги водеше. Тя се обърна
и изгледа двамата мъже. Те обаче все още бяха с качулки на главите
си. — Може ли да видя лицата ви?
Авитохол не искаше жената да види как изглежда. Той беше с хунска
прическа, не желаеше да се разбира, че в Рим има хуни. Освен това тя
самата прикриваше своето лице.
– Първо ни разкажете за весталките — каза той, за да смени темата на
разговора, да спечели време и жената да забрави за желанието си.
– Ние сме древен орден на богинята Веста. Отговаряли сме за дома и
семейното огнище. Смята се, че именно първата весталка е отгледала Ромул
и Рем, след като вълчицата ги отбила. А може ние да сме вълчиците на
25
Авторът смята, че има пряка връзка между древните женски езическите култове и
днешните женски монашески ордени, които са много популярни в католицизма.
Странното е, че в тях монахините се наричат Христови невести и с това очевидно се
причисляват към Мария Магдалина, а не към Дева Мария. Обетът им за безбрачие се
опитва да ги противопостави на култа към Лилит и всъщност ги доближава много
повече до култовете на Дева Мария.
345
Рим? — като каза това, жената се усмихна на нещо, което тя си
знаеше. — Нашият орден е бил един от колоните на Рим. Ние винаги сме
били уважавани изключително много. В римското общество ние сме
олицетворявали жените, от девиците, през булките, до старите улегнали
матрони. Ние сме били чистата съвест на преситените патриции и на цялото
римско общество, потънали в разкош и поквара. Virgines Vestales — така
са ни наричали. За нас най-важното е било да сме непорочни, чисти и
девствени. За да са такива весталките, били взимани от деца. От цялата
империя, от знатните патрициански семейства били избирани млади и
привлекателни момичета е непорочни мисли, вглъбени, умни и сериозни.
Тези двадесет момичета били наблюдавани и лично върховният жрец
на Империята pontifex maximus решавал кои шест от тях, най-достойните,
ще преминат десетгодишно обучение. Отначало им отрязвали косите,
обличали ги в чисто бели дрехи, които да подчертават тяхната непорочност,
и така били длъжни винаги да ходят. В същото време те добавяли името
„Амата” към името си.
По-старите весталки обучавали новите. В края на службата си те учели по-
младите сестри как да изпълняват задълженията си. А тяхно основно
задължение било да поддържат свещения огън в светилището на Веста. Ако
огънят загаснел, весталките, виновни за това, били строго наказвани и
лично бичувани от понтифекса. Това се считало за знак, че боговете са
оттеглили своето благоволение и лоши дни очакват града и Империята.
Авитохол трепна. Не можеше да разбере дали весталката осъзнава, че пред
нея се намира един от най-върховните жреци на зороастризма, които също
съхраняваха свещения огън. Тъкмо се канеше да ѝ каже това, когато тя
продължи:
– В следващите десет години весталките, след като завършели обучението
си, се посвещавали на служене. Освен да поддържат свещения огън, те
трябвало през пялото време да запазят целомъдрието си. Загубата на
целомъдрие се смятало за най-голямото оскверняване на храма на Веста.
Ако си позволели да нарушат този свой обет, били заравяни живи в земята.
Весталките имали огромни привилегии. Техният глас бил решаващ във
всеки римски съд. Смятало се, че те са толкова невинни и чисти, че не
могат да излъжат. Стигало се до там, че ако весталка срещнела осъден на
смърт на някоя от римските улици, неговата присъда се отменяла.
След като минели десетте години на служене, весталките се оттегляли от
активна дейност и започвали да обучават следващите весталки. Това
продължавало точно десет години. Най-накрая, след тридесет години,
весталката била освобождавана и можела да се върне при семейството си.
– Какво стана с весталките след Коелия Конкордия?
– Християнството унищожи нашия орден. Ние изчезнахме съвсем. Преди

346
повече от десет години нашата нова майка решила отново да възобнови
ордена, но от тогава той не е официален, а е в нелегалност.
– Как се казва тя?
– Нарича се Аурелия Амата, но никой не знае как изглежда. Всички
весталки вече крият лицата си. Днес са останали само шест. Много е важно
скоро да намерим още шест девойки, които да се посветят на богинята
Веста. Вече не е възможно да правим подбора така, както е било преди.
Едва смогваме да поддържаме бройката от шест.
В този момент Авитохол се сети.
– Момичето, което видяхме да влиза тук, да не би да е кандидат-весталка?
– Не! — просто отвърна жената.
Сега за Авитохол вече беше ясно защо жената прикриваше главата си.
– Вие как се казвате?
– Името ми не е важно. Аз съм пазителка. Аз съм тази, която разрешава
достъпа до храма.
– Какъв храм? — попита българинът.
– Сега ще ви отведем до него. Ние се опитвахме да запазим стария храм на
Веста, който се нарича Aedes Vestae. Той се намираше в Стария форум,
недалеч от храма на Цезар, и беше във формата на кръг. Беше вдигнат
върху каменен постамент и отпред бяха изсечени десет стъпала. Отстрани
тази ротонда бе украсена от двадесет колони в стария елински стил.
– Сега към храма на Веста ли отиваме? — попита Авитохол. От одеве те
вървяха по тесен каменен коридор, оформен като арка отгоре. Той беше
толкова нисък, че му се налагаше непрекъснато да се привежда. Явно
весталките никога не бяха особено високи. За него беше очевидно, че се
спускат под земята.
– Не, нито към храма на Веста, нито към къщата на весталките, която
също се намираше на Стария форум. Вече ви казах, че сме принудени да се
крием. Въпреки това успяхме да запазим някои от символите на Веста.
– Какви са тези символи? — попита Авитохол.
– В храма на Веста, освен Свещения огън, който горял в центъра на храма
и се смята, че бил пренесен от Еней след падането на Троя, имало и статуя,
която била наречена Паладиум. Това била статуя на Атина Палада с щит и
копие в ръка, насочено към небето на Троя. Тя също била донесена от Еней
от Троя.
Ние се опитахме да построим подземен храм на Веста — като каза това,
жрицата се обърна и отново ги поведе.
Скоро ги въведе в малко помещение. То беше ниско и разкривено.
Отстрани имаше нещо като десет колони. Явно жените сами се бяха
опитали да възстановят храма или по скоро да възвърнат спомена за него.
Един спомен, който беше бледо подобие на истинския храм. Жената отведе

347
двамата мъже вдясно и ги накара да застанат между две от
разкривените колони, изсечени или по скоро загатнати в скалите.
В средата на помещението гореше огън, а весталките бяха наредени около
него. Всички те бяха с наметнати глави. Жрицата, която въведе Авитохол и
Бероес, се присъедини към тях. След това те веднага започнаха да пеят
някакви химни към богинята Веста. Те се бяха хванали за ръцете и
танцуваха в кръг, като в същото време правеха някакви стъпки, така че се
обръщаха ту на една, ту на друга страна. Авитохол изпита възхищение от
грацията им. Те му напомниха за лекотата, с която се движат феите, но в
тези жени, макар и целомъдрени, нямаше и следа от воини. Феите все пак
бяха нещо като амазонки, те яздеха, занимаваха се с оръжия, докато тези
жени бяха чистата идея на Запада за жените. Тук в Европа се смяташе, че
жените трябва да бъдат крехки и едва ли не беззащитни, да са зависими от
мъжете си и да се грижат само за семейството. Авитохол беше останал с
впечатление, че тук мъжете се страхуват от силата на жените. Той не
можеше да разбере дали това бе причинено от християнството, което имаше
странно отношение към жените, или бе дълбоко вкоренено още в древните
религии. Сега Авитохол наблюдаваше нежните женствени движения на
весталките и мислеше за всичко това. В този момент погледът му се хлъзна
по каменните стени и там срещу тях, в една от нишите, стояха двете жени, с
които първоначално бе поискал да говори. Ето докъде го бе довело това
желание?
Българинът напрегна взора си, но единственото, което успя да различи, бе,
че двете жени бяха с наметнати върху косите и лицата си то ги, подобно на
весталките.
Изведнъж жриците на Веста спряха да се въртят в кръг. Между тях се
проведе разговор. Авитохол се опитваше да разбере коя от тях говори, но
не можеше, тъй като не виждаше лицата и устните на жените.
– Жрице, при нас е дошла една от най-висшите матрони днес. Тя е тук, за
да се запознае с мъдростта и учението на Веста.
– Тя готова ли е да научи тази истина? Готова ли е да заплати цената на
това знание? — явно попита Старшата жрица.
От одеве българинът се опитваше да предположи коя беше Аурелия
Амата. Отначало той се стараеше да не изпуска и пазителката от очи, но
след като жените се завъртяха, вече не можеше да я разпознае.
Жриците мълчаха. Тази, която бяха нарекли „най-знатната матрона”, също
не каза нищо. След малко гласът, идващ от весталките, отново попита:
– Готова ли е нашата гостенка? Иска ли да се запознае?
Изведнъж, за учудване на Авитохол, в ротондата се разнесе детски глас.
Авитохол мислеше, че „най-знатната матрона” е по-едрата жена, а се оказа,
че жриците са говорили за малкото момиченце.

348
 – Аз дойдох до тук по покана на Аурелия Амата. Искам да говоря с нея.
– Никой не знае коя е Аурелия Амата — отвърна някоя от хора на жените.
– Коя беше жената, която ни въведе? — попита детският гласец.
Преди жените да се завъртят в танца си, Авитохол се бе опитал да
забележи петънце или дефект в дрехата на пазителката, за да може да я
различава от останалите, но тя беше безупречна. Тогава той бе прибягнал
до последното нещо, което му бе останало. Като воин, занимавал се дълги
години с „Да“, бе забелязал някакви дребни неща по походката на
жената. Авитохол знаеше, че походката и движенията са като
подпис. Всеки човек притежава своя характерна походка, която го прави
различен от останалите хора и е част от индивидуалността му. Хората не
осъзнаваха, но възприемаха походката, жестовете, езика на тялото като
неразривна част от човека. Като майстор в „Да“, Авитохол се бе научил по
най-малки белези да разбира много неща за човека пред него. Преди
малко той бе използвал уменията, които бе развил.
Изведнъж вниманието на българина бе привлечено от думите, които
произнесе „най-знатната матрона”.
– Аз съм Хонория, сестра на император Валентиниан, дъщеря на Гала
Плацида. Аз съм християнка, но понеже съм наследничка на трона на едни
от най-великите мъже, живели някога, исках да разбера кои са били те и как
са живеели!
Авитохол за малко щеше да извика от изненада. Той беше виждал няколко
пъти малката Хонория още в Константинопол. Не очакваше да срещне
дъщерята на Гала Плацида тук.
– Исках да разбера какви са били императриците — продължаваше да
говори Хонория.
Изведнъж една от весталките се размърда и направи знак на Хонория да
влезе в кръга. Момиченцето се подчини. По някои малки белези Авитохол
разбра, че точно това бе жената, която им бе отворила вратата. Докато
Хонория вървеше към кръга, весталката заговори:
– Повечето от тях са били развратни кучки, похотливи, алчни, злобни,
дребнави, борещи се за власт за себе си и децата си.
Много от тях са участвали в заговори срещу мъжете си. Весталките винаги
сме били като Дева Мария, а императриците са били кучки.
Хонория обаче продължи да говори. Докато ходеше, тя явно не слушаше
весталката.
– Исках да знам какво са весталките.
– Ела, дете! — каза весталката и протегна ръце към Хонория. Младата
императрица се приближи и пръстите ѝ докоснаха нежните ръце на
весталката. — Имаш късмет. Сред нас е най-посветената в света жрица. Тя
познава не само култа към Веста, а и към всички богини майки. Тя ще ти

349
разкрие тайните, докъдето реши, че може да направи това, но преди това ще
провери нивото ти, дете.
Хонория остана в средата на храма, близо до огъня, пазителката на входа
се приближи до мъжете, безмълвно наблюдаващи случващото се.
Весталките отново се завъртяха в кръг, като се държаха за ръце. Авитохол
наблюдаваше тази омагьосваща гледка. В средата на танцуващите жени
гореше огънят, там стъписана, чудеща се как да се държи и къде да дене
ръцете си, стоеше Хонория, сестрата на Валентиниан.
За миг само българинът изпусна от поглед пазителката на храма. Тя явно
излезе от помещението, за да въведе тази, която бе нарекла „най-
посветената жрица в света”. В този момент за свое учудване някой обхвана
първо ръцете, а след това плещите му и сключи ръце пред гърдите на
Авитохол. Ако сключването на ръцете беше по-бързо, Авитохол би
реагирал и би го сметнал за нападение. То обаче беше някак нежно, но
настойчиво. Авитохол веднага разбра, че ръцете, които отначало пълзяха по
него като змии, бяха нежните ръце на жена. Той се сепна само за миг, но
после се успокои. Стана му любопитно да разбере на кого бяха ръцете, но
не се обърна. За миг само съзнанието му му погоди номер. Той затвори очи
и си представи, че това бяха нежните пръсти на Таис. Стана му
толкова хубаво! Таис от спомените му се завърна със страшна сила. За миг
си я представи застанала зад гърба му. Топлина се разля в корема му. Таис
беше жива. Душата на българина ликуваше. Една рационална част от него
му казваше, че това е невъзможно, да отвори очи и да се върне към
реалността. Това безспорно не бяха ръцете на Таис и нямаше как да бъде тя.
Атинянката вече гниеше в земята на Филипопол. Тази мисъл го накара
да настръхне от ужас. Той обаче не искаше да се връща към реалността. В
света на мечтите беше толкова хубаво. Авитохол се опита да запази
усещането за Таис още няколко мига. Докато жената правеше това, за да се
разсее, се замисли за това как живееха повечето хора. Ето така, в света на
мечтите. Този свят беше толкова хубав и безопасен. След като в него
можеше да съживиш умрели вече хора, защо да не си изградиш една по-
добра представа за себе си? Повечето хора живееха в този свят на сенки и
илюзии, добър, приласкаващ и безопасен. Авитохол знаеше, че той ги
превръщаше в ходещи мъртъвци, но дали така не беше по-добре за тях? Те
не искаха да живеят, не се стремяха към реалността. За тях реалността, „тук
и сега” беше озъбена и грозна. Тези хора се стремяха към красота и
хармония и понеже не можеха да постигнат истинския свят, го заменяха със
света на мечтите си. И тъй като сам бе пожелал това, Авитохол се замисли,
че никой няма право да отнема на хората тази приказка. Преди време не
смяташе така, но днес той се бе превърнал в най-обикновен, наранен човек
и виждаше нещата от другата страна.

350
 Жената, която бе обгърнала ръцете и плешките му, се притисна в него и
българинът усети тялото ѝ с цялата си дължина. Той почувства заоблените
извивки на тази, която стоеше зад гърба му. Тя явно беше добре сложена,
защото Авитохол усети стегнатите ѝ гърди, плоския корем и бедрата ѝ.
Авитохол се почувства неудобно. Намираше се в храма на Веста, а
някаква жена го бе притиснала и то, докато се намираше толкова близо до
Бероес. Българинът се опита да се размърда и освободи от хвата на жената.
– Как е името ви? — попита жената зад гърба му и Авитохол почувства
топлия ѝ дъх в ухото си. Той не знаеше какво да отговори. За да контрира
въпроса, на свой ред попита:
– Първо ми кажи ти как се казваш! За различните хора имам различно име.
– Аз съм Аурелия Амата — прошепна жената в ухото му, а топлият ѝ дъх
го накара целия да настръхне.
– Аурелия Амата — повтори шепнешком Авитохол. Ето, че бе открил
жрицата, която се опитваше отново да възроди култа към Веста.
– Преди малко пазителката отиде да ви търси — каза някак глуповато
Авитохол. Той копнееше Старшата жрица да го пусне, за да може да я
разгледа. Тя обаче се притисна още по-силно и сладострастно в него.
Авитохол знаеше, че за весталките целомъдрието бе най-важно. Той самият
не знаеше как да тълкува действията на Аурелия Амата.
– Откъде разбрахте, че е пазителката? Те всички са с прикрити лица и
облечени еднакво, в бяло?
– Забелязах как се движи — отвърна Авитохол. Думите му като че
успокоиха жената и тя продължи да се притиска все по-силно в него и дори
лекичко да се движи.
– Жрицо — неопределено каза той, — нали не бива да се докосвате до
мъж?
– Аз знам, че ти не си просто мъж. Това тук не са моите гърди.
Авитохол не знаеше какво да мисли. Въпреки това се чувстваше неудобно.
– Това са ябълки, защото аз съм жрица на ябълката.
Авитохол трепна. Така във Вавилон Шушандук бе наричала посветените в
тайните на Богинята майка. Те присъстваха в някои от церемониите в
пещерата, а при други стояха с гръб подпрян на стената.
– Аз ви познах — продължаваше да шепне жената в ухото на
българина. — Аз бях там.
– Къде? — попита Авитохол, като се правеше на глупак. Той много добре
разбираше за какво му говореше Върховната весталка, но искаше да
разбере дали тя знаеше за какво говори.
– Там — прошепна тя. — Вие сте единственият мъж, който е посветен в
тайните на Богинята. Аз бях там, в Пещерата на смокинята. От там ви
помня. Макар сега да не видях лицето ви, веднага ви познах.

351
 – Как ме познахте? — прошепна учуденият Авитохол.
– По отговорите.
Светлина избухна пред очите на Авитохол. Той веднага разбра какво
ставаше. Всъщност пазителката на вратата, жената, която бе задавала
въпросите си преди да ги пусне, беше върховната жрица. Това беше най-
нормалното нещо, жената, която решаваше на входа кого да пусне, да бъде
най-старшата весталка и ръководителка на сектата. Тя обаче го бе
заблудила, защото бе говорила за Аурелия Амата като за някоя друга. В
същото време тя нямаше откъде да знае толкова имена на богини,
ако самата не бе посветена. Сега всичко изглеждаше толкова ясно
и Авитохол се ядоса на себе си, че не се бе досетил по-рано.
В този момент някакъв смътен спомен се промъкна в съзнанието му. Това
вече му се беше случвало, но кога, къде? Авитохол се замисли само за миг и
се сети. В такава ситуация се бе оказал в храма, който бе точно смалено
копие на Соломоновия храм в Мемфис. Тогава пазителят на храма се бе
оказал и върховен жрец на всички евреи. Споменът за онази магическа
нощ се върна в паметта му. Той беше толкова силен, че дори усети аромата
на знойната мемфиска нощ в ноздрите си. Авитохол се сети, че около онази
нощ бе останало нещо недоизказано. Тогава Бероес, след като бе прекарал
цялата нощ с него, беше отказал да си признае, че е било така. Някакви
двойници бяха намесени в онова приключение, но тогава, а и сега,
Авитохол нямаше време да изследва този въпрос.
И за друго нещо се замисли Авитохол. По време на цялото пътуване го
беше водил Бероес, ето сега обаче ставаше по скоро обратното, Авитохол
решаваше. Как само се променяха нещата. Думите на старшата жрица го
върнаха към действителността.
– Аз съм виждала лицето ви там, във Вавилон, покажете ми го!
Авитохол се обърна. Жената внимателно смъкна качулката и извика е
проглушен глас.
– Това не си ти! Онзи мъж във Вавилон беше друг! Кой си ти?
– Аз съм — Авитохол се опита да я успокои. Чак сега той се сети, че
лицето му не беше неговото. Той имаше лицето на Атила. Жената го бе
виждала преди години, когато той беше е българска прическа, сега неговото
лице беше обезобразено и е прическа на хун. — Аз съм — повтори той.
Жената обаче отказваше да повярва.
– Не! Онзи мъж беше друг!
– Аз бях! Мога да ти разкажа всичко, което се случи в Пещерата на
смокинята!
Старшата весталка не каза нищо, но си личеше, че това е единственият
начин да я убеди, че е той. Бързо и с припрян шепот, Авитохол започна да
разказва за бика, за овена и петела. Описваше действията на Шушандук,

352
описа дори Таис, при което сърцето му отново се сви. Това поуспокои
жрицата на Веста. По реакциите ѝ той разбра, че тя е била там. Чак сега
осъзна, че в онова сборище са участвали жени от всички краища на света.
Това го накара да осъзнае огромния авторитет и властта, която имаше
Шушандук.
– Какво е станало с теб? — попита весталката най-накрая, когато се убеди,
че мъжът, който стои пред нея, е същият, участвал в мистериите в утробата
на Пещерата на смокинята.
– Промених лицето си. Бях принуден да взема лицето на друг.
– Това е най-грозното и ужасно лице, което си можел да вземеш — каза
Аурелия Амата. — Аз го познавам. Така, като теб, изглежда Атила, хунът.
Авитохол изтръпна.
– Ти си Атила — каза Аурелия Амата. — Ти си най-известният мъж на
оргиите отпреди години.
Авитохол си отдъхна. Явно все още не се знаеше, че Атила е в Рим. В
същото време той самият бе направил така, че Старшата весталка вече
знаеше, че Атила е тук.
– На никого не бива да казваш, жрицо!
Жената не каза нищо, но се разбра, че тя ще изпълни желанието на жреца.
– Бихте ли посветили Хонория в нашите тайни? — попита Аурелия Амата.
Едва сега Авитохол разбра, че върховната весталка бе дошла да вземе
него. Точно той беше „най-върховната посветена жрица”.
– Аз не познавам в подробности ритуалите на богинята Веста — каза с
най-дълбоко уважение българинът.
– Не е нужно да я посвещавате в нашия култ! Направете ѝ общо
посвещаване! Нека видим докъде е стигнала в духовните си търсения като
жена!
Авитохол се съгласи. Той беше жрец и не можеше да откаже. Той наметна
качулката върху главата си и последва Аурелия Амата, която го поведе
право към центъра на храма. Там жените все още се въртяха в кръг, в
центъра на който гореше свещеният огън на Веста. В кръга го очакваше
Хонория.
Авитохол видя Паладиума, изобразяващ богинята Атина Палада, донесена
от Троя. Дали това бе онази първа статуя, запазена около две хиляди
години?
Когато той се приближи до кръга, жените като че се стъписаха. Аурелия
се сля в кръга на весталките и изчезна сред тях. Кръгът се разтвори пред
него и го прие. Само за миг Авитохол вече се намираше вътре в него.
Жените отново се хванаха за ръце и започнаха бавно да се въртят. Авитохол
се движеше обратно на тях и за миг светът пред очите му се завъртя.
Изведнъж весталките се забързаха. В този миг Авитохол рязко спря и се

353
приближи до дъщерята на Гала Плацида. Жените спряха да се движат и
застинаха, оставяйки все така хванати за ръка.
– Юста Грата Хонория — бавно произнесе Авитохол, — най-важното
нещо, за да разбираш света, е да познаваш себе си! При това трябва да
изясниш отношението си към някои основни понятия. Такива са: любовта,
щастието, семейството за жените, честта, дълга, доблестта при мъжете.
Искам да ми изясниш отношението си към едно от тези понятия,
принцесо. Кое избираш?
Хонория се замисли за малко и каза:
– Любовта.
– Беше много важно какъв избор ще направиш. Неслучайно ти избра
любовта, но каквото и да бе избрала, нямаше да бъде случайно.
Какво си разбрала за любовта, принцесо? — попита Авитохол.
Момичето явно се стъписа. Сигурно ѝ беше странно да говори за любовта
пред мъж.
– Досега съм се влюбвала много пъти — каза тя.
– Преди да заговорим за любовта е хубаво да разграничим любовта от
влюбването, обичта, уважението, привързаността и съжителстването. Ти
какво знаеш за любовта, принцесо?
Хонория се замисли.
– Всъщност аз досега само съм се влюбвала, но не знам дали съм
обичала — призна си тя след малко.
– Не се смущавай — каза Авитохол. — Повечето хора са така.
Влюбването е нещо, което произтича от тялото. Това е нагон. Когато тялото
ти се нуждае от човек, с когото да ти е хубаво. Тогава ти се влюбваш, но
влюбването си отива също така спонтанно, както и идва. То е
неконтролируемо. Това чувство е тленно, защото е крайно. Влюбеният
човек обикновено е такъв само известно време, най-много две-три
до четири-пет години. След това влюбването си отива. Когато двама души
са заедно, влюбването започва да отстъпва място на друго нещо. Много
хора не знаят това и искат постоянно да са влюбени. Те не могат да
разберат, че е естествено то да премине в други чувства, като обич,
съжителстване и навик, и понеже търсят влюбването, те се насочват към
друг човек. Не е възможно влюбването да бъде дълго време към един и същ
човек, затова се прехвърля към друг. Така има хора, които непрекъснато се
разделят с хората, в които са били влюбени преди. Те не обичат хората, а
самото влюбване и се пристрастяват към това състояние. Мъжете наричат
такива жени курви или кучки, но и мъжете са така устроени, те
харесват състоянието да бъдат влюбени и непрекъснато го
преследват. Когато поживеят няколко години с жена си, те се насочват към
следващата, защото отново са влюбени в някоя.

354
 – Това не е хубаво — каза Хонория.
Авитохол се усмихна.
– Аз не давам оценки. Хората са два вида, такива, които могат да живеят с
някого по-дълго и да преминат от влюбване в обич, и такива, които
продължават да преследват влюбванията си. С годините влюбванията
преминават в преследване на това да правиш плътска любов.
Много от богатите мъже не се разделят с жените си, но си вземат
наложници или посещават проститутки. Добри ли са, или лоши? Не знам.
Това е влюбването. То е мимолетно. Любовта е нещо много сходно с
влюбването, но има съвсем друга природа. Докато при влюбването най-
важното нещо е да ти е хубаво, при любовта трябва да загубиш егото си.
Влюбването е чисто егово, то е продиктувано от това да ти е хубаво. Когато
ти е хубаво с някой човек, си с него, но щом престане да ти е хубаво,
отиваш другаде. Любовта е нещо много по-възвишено. В основата на това
чувство винаги стои любовта към Бог. Затова се казва, че любовта е
божествено състояние. Някои хора смятат, че любов към човек въобще не е
възможна, други твърдят, че изпитват към човек нещо много повече от
влюбване.
– Вие какво смятате? — попита принцесата.
Авитохол се усмихна.
– Не е възможно да изпитваш любов към друг човек. Тези хора бъркат,
защото използват друг човек, за да постигнат завършеността си. Това обаче
не е възможно. Това е илюзия. Човек никога не може да бъде „затворен” от
друг човек. Затова според мен човек не може да изпитва обич към друг
човек.
– Това е странно, жрецо — каза Хонория. — Вие искате да кажете, че
човек преди всичко трябва да обича себе си. Това не е ли егоизъм?
На Авитохол му стана странно, че го нарекоха „жрецо”, но продължи:
– Преди да обича някой друг, човек трябва да обича себе си, защото, ако
не се обича, ако не се познава, няма как да обича другите. Човек може да
обича само ако има в излишък, от недоимък не може да се обича. Обича ли
човекът от липса, той не обича, а обсебва и използва човека до себе си
за лекуване на раните и несъвършенствата си. Ако имаш много, тогава
можеш да даваш, а любовта е даване, а не вземане.
Едва когато обичаш себе си, можеш да изпитваш любов и към другите. Да
се обичаш, да не се съобразяваш с наранеността си и да се харесваш
безкритично, това е едно, друго е да използваш това, за да се
самоусъвършенстваш.
Хонория мълчеше. Личеше си, че е потресена от думите на жреца.
Весталките също бяха изненадани от думите на мъжа с качулката.
Авитохол се притесни, чак сега осъзна, че не говореше само на Юста

355
Грата Хонория, а думите му са слушани от весталките и Бероес. Дали
всички тези разсъждения не им се бяха сторили елементарни?
Една от жриците, които Авитохол вече много добре знаеше коя е, каза:
– Жрецо, благодарим ти много. Това, което каза, беше много... — Аурелия
Амата се забави. — ...То беше както проницателно, така и вдъхновяващо за
мислене, беше задълбочено.
Въобще ви благодарим! Ще ви помолим утре отново да ни посетите!
Авитохол разбра, че това беше и молба да ги остави. Така те двамата с
Бероес напуснаха помещението, следвайки Аурелия Амата. На вратата
старшата жрица и Авитохол още веднъж се уговориха да се видят на другия
ден. Българинът разбра, че Хонория ще остане. Явно жриците щяха да
продължат посвещаването в култа към богинята Веста. Хонория беше
християнка и те сигурно само щяха да я запознаят с основните понятия на
древната римска религия.
Авитохол и Бероес отново стояха на празното площадче. Изведнъж
двамата като че ли попаднаха в друг свят. От онзи истинския, света на
приказките изведнъж се върнаха в реалния, озъбен, мръсен свят. От
приказния, древния, чистия, митичния Рим се оказаха в Рим на разрухата,
дрипльовците и мизерията. Авитохол се извърна, като че ли да разгледа по-
добре всичко около себе си, но всъщност да се потопи в реалността, да се
отърка в сивотата.
Накъде да тръгнат? — това беше въпросът, който вълнуваше младия
българин. Авитохол стоеше и беше малко замаян. Случилото се в храма на
Веста го бе накарало да загуби представа за времето. Понеже беше багатур,
сега се опитваше да се ориентира не само в пространството и да си
припомни къде точно в Рим се намира, а и във времето. Багатурът искаше
да разбере колко време бе прекарал в подземието на Веста.
Накъде да тръгнат? Дали да не потърсят Атила и монголеца? Оттогава
обаче беше минало много време. Авитохол се съмняваше, че от двамата
преследващи бе останала гореща следа, която да проследи. Ако не успееше,
трябваше да се върнат във вилата на Татул. Скоро двамата с Бероес
тръгнаха обратно към вилата на бащата на Орест.
Въпреки че беше взел решение и се бореше да бъде предпазлив и
внимателен, през цялото време мислите на българина се опитваха да се
изскубнат от главата му. Те бяха като непокорна, пърхаща с крило
персийска птица, която той се опитваше да улови с ръцете си. Авитохол
вървеше, а една голяма част от него бе останала в храма на Веста. Въпреки
борбата, която водеше, българинът се чувстваше щастлив. Той отново беше
жив. Весталките му бяха върнали една дълбочина в живота и в това, което
му се случваше. Авитохол се опитваше във всяко нещо да види или
преживее някаква по-голяма дълбочина и когато сега това се случваше, той

356
беше много щастлив. Как преминаха през римските улички,
българинът почти не можеше да си спомни, защото през цялото
време мислите му бяха насочени към случилото се в подземието на Веста.
Когато двамата се изправиха пред портата на външния двор, Авитохол се
сепна. Бероес може би осъзнаваше какво се случваше със спътника му,
защото сам потропа на портата. След малко тя се открехна.

– Селигиус, ей, Селигиус — крещеше мъжът. Този глас беше твърде силен
за човек, който живее на улицата, а какво да кажем за такъв, който се
преструва на ням. — Къде си? — продължаваше да го търси мъжът, докато
отмотаваше парцалите около тялото си. Той хвана и с омраза захвърли
превръзката, с която се беше правил на сляп с едното око, направо на
земята. Скоро мъжът се освободи от „оковите“ на омразните бинтове и
парцали. Целият ден те бяха ограничавали движенията му. След това тръгна
бавно напред. В ръката си носеше свещ, но тя осветяваше малко, само
колкото да види пред носа си.
– Къде си, изчадие адово?
Момчето не можеше да не го чува, но въпреки това не се обаждаше. Беше
се спотаило някъде, както правеше винаги, когато не искаше да се мярка
пред очите му. Той обаче щеше да го открие...
– Само да те открия! Ще те науча аз теб! — мъжът продължаваше да
обикаля и да се взира в тъмните ъгълчета. — Само да те пипна...
Скоро го забеляза. Това беше по скоро предчувствие или пък мярна
някакво смътно, едва доловимо движение в мрака. Момчето беше като
плъх, но той щеше да го залови. Винаги досега бе ставало така. Мъжът
постави внимателно свещта върху някакви камъни. Тук, в катакомбите на
Рим, вече отдавна не живееха християните, но преди години те и
всички римски бедняци и скитници бяха населявали тези места.
Тези камъни бяха древни и сигурно бяха използвани още от първите
християни, а и преди това. Сега щяха да послужат на него.
Евгениус нарочно остави свещта и се впусна към най-гъстия мрак. Там
напипа нещо живо. Човек ли беше, плъх, материализиран демон или
някакво животно? Сега нямаше време да мисли за това, без забавяне, нанесе
няколко удара в мрака. Душата му ликуваше. Отново бе спипал малкото
плъхче. То се мяташе и гърчеше в ръцете му. Без повече да говори,
той стоварваше юмруците си, където свари. После кокалчетата го заболяха
и той продължи да го удря с твърдите си, тежки шамари. Момчето всеки
път играеше тази игра с него. Не може да се каже, че тя не му харесваше, но
сега Евгениус не искаше да я играе. Той знаеше защо малкото дяволче
правеше това. То го провокираше. Селигий го проверяваше всеки ден,
всеки път, в който се прибереше. Той искаше да се увери, че Евгениус все

357
още има силата и уменията да го залови в тъмното. Един ден това нямаше
да се случи. Това щеше да бъде неговият последен ден. Евгениус не знаеше
дали момчето щеше веднага да го убие, или да го напусне, но и
двете означаваха неговата гибел. Затова сега мъжът продължаваше да
нанася удари в тъмното нещо, което се мяташе и се съпротивляваше в
мрака. Той не знаеше къде точно попадат шамарите, юмруците и ритниците
му, но не ги пестеше. Това беше битка за оцеляване и той току-що бе
доказал, че ще живее, че все още има силата и правото да съществува.
Детето бе загубило за пореден път. Сега то трябваше да си плати за това,
че го бе предизвикало. Евгениус го биеше, но без особена жар.
Той знаеше, че ако иска, може да го убие, но нямаше защо да го прави,
защото гибелта на момчето щеше да бъде загуба на смисъла на неговия
живот. Момчето също знаеше, че Евгениус няма да го убие, затова беше
толкова нагло. Когато се поумори, а и усети, че съпротивата в мрака
намаля, той, като оправяше дрипите, които му служеха за дрехи, се върна
до свещта и я взе в ръце.
– Ела! — каза просто той. Евгениус знаеше, че играта бе свършила. Детето
беше уловено и набито и сега трябваше да се подчинява. Поне до
следващия път, в който се разделят, а това щеше да стане съвсем скоро.
Както и очакваше мъжът, момчето се подчини безропотно и безмълвно. То
го следваше по петите като вярно куче. Най-накрая мъжът откри нишата,
която беше най-добре защитена от цялото подземие. Това бе техният дом.
Всъщност, откакто се бяха настанили в тази част на катакомбите, Евгениус
ги бе прочистил от онези, които бяха живели тук от много години. Това
беше някаква паплач, изметта на обществото. Онези, които не се бяха
подчинили, беше избил и сега те бяха пълноправни господари на това
място. Тук беше техният щаб, тяхната тайна квартира. Тук беше сборният
им пункт. Тази част от катакомбите беше изолирана и не бе свързана с
останалите подземия. Освен това до тук се влизаше само по един вход и
можеше да се стигне по един дълъг коридор, което правеше мястото лесно
за отбрана и наблюдение. Но дори и в него беше опасно, защото, ако някой
влезеше, можеше да се спотайва, да се крие, да ги наблюдава и дебне.
Затова Евгениус бе избрал най-закътаното място в катакомбите и вътре
бе отделил едно помещение. Това беше някаква древна ротонда. Мъжът
беше сигурен, че тук бяха живели хора или беше служила за някаква
религиозна цел. Сега в това помещение с висок куполообразен покрив
живееха те. Евгениус беше приел, че катакомбите са дворът им, а
ротондата — къщата им. Така беше по-лесно да се брани всичко това.
Двамата седнаха върху студения камък, който служеше за стол. Пред тях
бе поставена огромна, тежка мраморна плоча, сигурно отмъкната от
саркофаг или надгробен камък, но сега прекрасно служеща за маса.

358
 – Какво направи, Селигиус? — попита мъжът. — Проследи ли момичето?
– Да, учителю, постъпих точно както вие ми казахте.
– А какво направи с мъжете?
– Нали ви донесох Чашата?
– Да, но освен чашата, трябваше да ги проследиш, за да видиш какво
правят, къде се движат. Момичето и мъжете — само това са задачите ти!
Какво пак не си разбрал?
Момчето виждаше надигащия се у мъжа гняв и се сви. Той много добре
знаеше какво ще последва. Мъжът с бръснатата глава обаче не го удари, а
вместо това каза:
– Днес ще продължим обучението ти. Ще те науча какво е мимика. Това е
изкуството как чрез стягане и отпускане на определени лицеви мускули да
придадем по-изразително изражение на лицето си. Мимиката и жестът са
части от театралното изкуство, което се нарича пантомимика. Чрез
мимиката човек може да промени лицето си до неузнаваемост. Аз съм се
учил от много актьори на това. Някои хора наричат това изкуство „хазарско
лице”. Хазарите са народ, който живее навътре в степта. Те са майстори на
това да правят лицата си различни. Легендата разказва, че те нямат
истинска форма на лицата си, че не са хора. Чертите на техните лица
обърквали и плашели хората. Всяка сутрин хазарите събирали чертите на
лицата си и ги сглобявали. Те владеят мускулите, които са под кожата на
лицето им, и така с тяхна помощ всеки ден променяли изражението си.
– Учителю, аз съм чувал из улиците на Константинопол да се говори за
„хазарско лице”.
– Да. На Запад хазарско лице означава не толкова, че си безличен и нямаш
свой собствен облик, а това, че си лицемер. И повечето хора като хазарите
решават как да изглеждат за пред хората, но в същото време по този начин
те крият истинското си лице. Те правят усилия, за да изглеждат по
определен начин, но в същността си не са такива. В Константинопол и на
Запад това се нарича „хазарско лице”. Не за това искам да ти говоря.
„Хазарско лице“ е техника и контрол над лицевите мускули, с които можеш
да променяш изражението и физиономията си. Виж! — като каза това,
Евгениус сбръчка лицето си така, че за миг само заприлича на сбръчкана
старица. А като заговори, приликата стана още по-подчертана. Евгениус
фъфлеше и премяташе думите в устата си, все едно дъвчеше езика си.
Селигиус не се стърпя и се засмя. Смехът му беше звънък и чист. Той силно
контрастираше на изцапаното малко дете, от чийто нос течаха кръв и
сополи и се смесваха току над устата му.
След като се направи на старица, Евгениус разтегна лицето си и заприлича
на глупак. Лицето му доби изражение, което казваше: „Аз съм глупак.”
Селигиус отново се разсмя. Това, което наблюдаваше, беше нещо като

359
представление. Още в Константинопол момчето беше виждало трупи от
пътуващи артисти. Някои от тях играеха различни роли и се
превъплъщаваха в различни герои. Разбира се, майсторството на
Евгениус беше много по-голямо в сравнение с тяхното. На артистите
им личеше, че се превъплъщават, а целта на гологлавия мъж бе досущ да
прилича на хората, на които се правеше. След това Евгениус се направи на
сакат мъж, който проси. Той подгъна ръката си така, че тя изчезна от
погледа на Селигиус. Не беше обаче само това, Евгениус доби онова
умолително изражение, което имаха всички просяци и което момчето вече
знаеше, че е само маска. Селигиус се смееше на почти всички образи.
Евгениус се направи на бияч в кръчма, груб и пиян, мъжът го изигра
толкова добре, все едно това си беше той. Най-много Селигиус се забавлява
и смя на момента, в който Евгениус се направи на проститутка и лека жена-
кокетка.
И тъкмо когато Селигиус почти забрави, че присъства на важен урок, а
като дете се забавляваше, Евгениус го изгледа сериозно.
– Това, което ти показвам, е едно от най-големите ни оръжия. Понякога от
това, колко добре се превъплъщаваш, може да зависи животът ти.
Представи си, че враговете ти са те притиснали в ъгъла и тъкмо когато
очакват да те заловят и да те убият, изведнъж... — Евгениус плесна толкова
силно с ръце, че сърцето на момчето за миг спря — виждат друг
човек. — Това Селигиус наистина направи като друг човек, с
друг глас. — И ето, ти си спасен. Или това може да ти даде малко време.
Хората ще се стъписат.
Ето, аз, благодарение на тази техника, успях да се докопам до най-големия
си враг, този, когото цял живот дебна.
Селигиус явно бе впечатлен повече от последните думи на своя учител,
отколкото от това, което му бе показал като „хазарско лице”.
– Кой е този човек, учителю? — тъй като не последва отговор, момчето
скоро попита отново. — Затова ли сме тук, в Рим?
– Ние никога не отиваме на едно място само заради едно нещо. Никога не
присъстваме просто ей така. Където и да те отведе мисията ти, трябва да
знаеш, че това не е случайно. Ние не сме обикновени хора. Ние сме
специални. Трябва да знаеш, че много често ти самият няма да знаеш
накъде те води Бог и какво иска да ти разкрие. Затова трябва да се
ослушваш и оглеждаш, не бива да преследваш само основната си задача! Ти
не успя да проследиш двама души, а трябва да внимаваш за още повече!
– Ще се справя, учителю! — каза Селигиус и наистина се ядоса на себе си.
Допреди малко той смяташе, че ще бъде похвален, защото бе разбрал къде
бе влязло момичето. — Аз проследих момичето — каза Селигиус.
– Можеш ли да ме заведеш до вратата? — попита Евгениус.

360
 – Да! — просто отвърна момчето.
След кратко мълчание момчето попита това, което най-много го
интересуваше.
– Учителю, кой е най-големият ви враг?
– Това е една много стара вражда. Моят учител беше суров мъж. Той
искаше да ме подготви да изпълня мисията си. Аз го обичах и правех
всичко както той искаше. Той обаче беше лош към мен. Въпреки че се
опитвах да направя всичко така, както желаеше, той беше вечно недоволен.
От ден на ден аз ставах все по-силен. Един ден реших, че учителят ми вече
може да се гордее с мен. Изправих се срещу него. Не го предизвиках грубо,
а с почтителност, както би трябвало да постъпва всеки ученик. Баяр обаче
не хареса това. Той ми каза, че имам гордост, че никога няма да стана
негов ученик. Разплаках се. За пръв път в живота си се
разплаках. Обучението на Баяр беше толкова сурово, че вече си мислех, че
очите ми са пресъхнали. Не знам дали той мислеше така, или това беше
някакъв тест. Не издържах на думите, които учителят ми каза, и го
нападнах. Неговите думи ме убиваха, те изпепеляваха душата ми. В този
момент, без да разбирам какво правя, забих камата в гърдите на българина.
Нашето оръжие е кама, като тези, които някога ползвали скитите.
– Той защо ви обучаваше, след като не ви харесваше? — попита Селигиус.
– Никога не знаеш какво ще излезе от ученика ти. Всеки, Докато е слаб, е
добър и прилежен. Това дали ставаш, или не се разбира по-късно, когато
силата ти нарасне. Тогава арогантността, гордостта, стремежът към власт
си проличават и те завладяват. Може би затова Баяр ме учеше. Аз мисля
обаче, че не ме харесваше, защото не бях българин. Всички Пазители
до този момент бяха българи. Само българи можеха да защитят знанията на
света. Аз бях първият небългарин. Баяр не харесваше това и по всичко си
личеше, че е така. Понякога имах усещането, че някой му нареждаше да ме
учи, въпреки че той не искаше. Личеше си, че ме обучава насила, без любов
и желание.
– Кои са българите, учителю? — попита Селигиус.
– Това е една много дълга история. Те са специален народ, богоизбрани,
племе, смятащо, че е натоварено с мисия, дадена им от техния бог. Моят
учител ме държеше далеч от тях. Той осъзнаваше, че съм различен и
искаше да съм далеч от българите. Не знам дали те знаеха за мен и как биха
реагирали.
Българите не бяха еднородни, при тях имаше няколко секти и според мен
всяка от тях щеше да има различно отношение към мен.
– Какви са тези секти, учителю?
– Някога във Вавилон, след като съградили Кулата, жреците, които се
намирали в нея, имали нужда от защита и охрана. Затова било решено те да

361
бъдат пазени от воини. Това били най-добрите воини в света. Те били
избирани сред българите. Наричали се тиуни. Те образували духовно
братство, което да брани знанията на света. Тези мъже пазели това, което
според едни било богоугодно, а според други — светотатство.
Тяхно оръжие била камата — разновидност на скитския акинак. Тези мъже
били гвардейци на Кулата и притежавали нейното знание. Те били малко,
но всеки един от тях можел да воюва не само с хора, но и с демони и да
пътува във всички светове. Те можели да преследват хората в сънищата им,
да се преместват в пространството, да посещават светове и измерения
недостъпни за обикновените хора. Тези мъже се намирали в непрекъсната
война със Злото и незнанието в света.
Един ден аз прозрях огромната сила, която притежаваха тези мъже.
Позицията, която имаха, им даваше възможност да се намесят в борбата
между Доброто и Злото. Това беше страхотен шанс. Гледах учителя ми и не
можех да разбера защо той не се облагодетелстваше от него, не виждаше
ли, не разбираше ли възможността?
Тиуните не се възползваха от нито една от тези възможности. Те живееха
покрай огромна каца с мед, умираха от глад, но незнайно защо, не посягаха
към нея. Това не го разбирах.
– А вие познавахте ли другите тиуни? — попита момчето, което слушаше
с широко отворени очи.
– Не! Баяр ме държеше далеч от тях и ме пазеше. Той сигурно смяташе, че
те ще ме ликвидират, ако разберат, че ме има. Струва ми, се, че хората от
„Кулата“ искаха той да ме обучава, но тиуните бяха против. Хората в
„Кулата“ показваха, че искат промяна, но тиуните нямаше да я допуснат.
Аз бях промяната. С времето разбрах, че трябва да се възползвам от Силата,
властта, която ми даваше това да съм толкова близо до „Кулата”. Разбира
се, днес вече физически „Кулата“ не съществува, тя е само духовна и
идейна. Аз все по-малко ставах пазач и все повече човек на знанието. Аз не
останах пред портата на храма, както правеха българите тиуни, а все повече
влизах навътре. Чудесата на „Кулата” се разкриваха пред очите ми. Те
можеха да ми дадат пълен контрол над хората. Защо беше всичко, ако не се
възползвах? И аз го направих. Използвах това, което и без това се
намираше в ръцете ми, като оръжие. Започнах да трупам злато, власт и
слава. Всички тиуни ми се струваха страхливи глупаци. Само страхът и
липсата на разум можеше да обясни защо те не се бяха възползвали от
възможностите, които имаха. Разбира се, те наричаха това честност,
принцип, чест, достойнство. Аз смятам, че такива неща няма. Това са
оправдания за глупаците, мързеливците и страхливците, за хората без
амбиции.
Сигурно са ме смятали за зъл и безскрупулен. Казваха, че съм бил

362
изкушен от Тъмната страна. Обвиняваха ме, че съм убиец и не приемаха
живота, който водех. Те поискаха да ме убият, от тогава ме преследват.
Този, който ме преследва, е изпратен от тях. Той е специален човек,
истински тиун. Тиуните не са обикновени хора. Те отдават внимание на
неща, които обикновените хора въобще не забелязват. Освен това е и
ученик на моя учител Баяр и най-големият ми враг.
Досега аз го преследвах. Това ставаше в далечни земи, сега той дойде до
тук. Трябва да го убия, в същото време искам да разбера каква е мисията
му. Не мога да разбера защо обикаля света и в различните земи го наричат с
различни имена. С него се движи и един от тези, които трябва да пази.
Нещата обаче не са такива, каквито изглеждат. През цялото време ми се
струва, че не жрецът на „Кулата“ води него, а обратно.
На няколко пъти бях много близо до него. Първия път го издебнах на един
пазар в Александрия. Там се опитах да отнема двата му меча. Той е опасен
не само с уменията и знанията си, а и с регалиите, които носи със себе си.
Тогава един негов помощник ми попречи. Един дребен човек от Изтока
се движи като негова постоянна сянка.
По-късно го издебнах и когато беше сигурен и спокоен, го ударих. Убих
един човек, на когото той държеше. Други хора ми бяха платили за него, но
аз го убих и заради тиуна. Тогава той беше комендант на Александрийската
библиотека и отговаряше за живота и безопасността на хората вътре.
За миг Евгениус се замисли, той се отнесе в спомените си. Момчето
искаше да чуе историята и не хареса, че гологлавият спря да говори.
– Как го убихте, учителю?
– Промъкнах се през нощта в стаята, в която той и една красива жена
спяха, преплели телата си в прегръдка. Тя беше най-красивата жена на
света!
Момчето изтръпна. За пръв път усещаше емоции в думите на учителя си.
– Косата ѝ беше като злато. Аз отнех оръжието му и с него убих стария
библиотекар. Така насочих подозренията към него. Това беше майсторска
работа. Убих го като истински наемен убиец.
Момчето отново изтръпна. Едва сега осъзна колко извратен бе Евгениус.
Емоцията, която бе демонстрирал, беше породена не от красотата на
жената, а от това как бе завързал интригата около смъртта на този
библиотекар.
– После се опитах да го издебна, като използвах примамка.
– Каква примамка, учителю?
– За примамка използвах същата тази жена, която той обичаше.
– Мислех, че пазачите на „Кулата” нямат хора, които да обичат.
– Повечето пазачи са безстрастни хора, но този си бе позволил да се
влюби. Използвах точно това. Завлякох примамката в най-големия и

363
страховит лабиринт на света. Там властват зухосите.
Момчето слушаше с огромно внимание. Личеше си, че неговото
въображение се носи върху думите на по-възрастния мъж.
– Кои са зухосите, учителю?
– Те са огромни чудовища, които се влачат по корем.
– Какво стана после? — нетърпеливо продължаваше да пита момчето.
– Отначало помислих, че закъсня. Зухосите ни принудиха да се оттеглим
от лабиринта.
Смел човек се оказа моят преследвач. Той влезе в подземието с
крокодилите и я измъкна. След това го последвах чак до най-южния град на
Египет — Бехдет. Там наех хора, които да го убият, и един командир, който
изби всички наемници, когато нападението се провали.
После загубих следите му. В Александрия отново го открих. Престорих се
на войник на префекта Орест, убих двама от съучастниците си и един
съвсем невинен човек.
По-късно го преследвах в Константинопол.
– Там какво стана? Защо не го убихте? — попита момчето. То беше много
доволно, защото разбираше, че един-единствен човек е нанесъл толкова
провали на учителя му, който бе изключително самодоволен и жесток
човек. „Какъв беше този мъж? Сигурно беше специален!” — това си
мислеше Селигиус и в същото време изпитваше уважение към него, макар
да не го познаваше. — Той ви е победил толкова много пъти — не се
стърпя и каза момчето.
Шамарът на Евгениус бе толкова бърз, че изненадата дойде преди болката.
Мъжът се изправи и започна да бие Селигиус, като че ли той бе виновен за
това, което тиунът му бе причинил. С няколко шамара гологлавият смъкна
момчето на земята. Дланите му бяха корави и тежки. След това мъжът
започна да го рита. Колкото повече го биеше, толкова по-силно го удряше.
Докато правеше това, той говореше:
– Бия те, защото те обичам. Всички майки и бащи бият децата си, защото
ги обичат. Аз съм ти повече от баща и майка. Аз съм всичко за теб. Ако не
те обичах, нямаше да те погледна, камо ли да те бия. Виждаш ли как боят
може да бъде израз на любов? Смъртта също може да изразява уважение и
любов.
– Добре че не ме обичате много — стенеше Селигиус и се опитваше да се
усмихне иронично.
Евгениус обаче не разбра това и продължи още по-силно да го налага.
– Ако не те обичах, щях да те пребия от бой, без да ми мигне
окото — Докато говореше това, той продължаваше да го удря.
– Оставате ме, учителю! Не ме убивайте! — Селигиус наистина се
притесни за живота си. Никога досега учителят му не го беше бил толкова

364
силно и жестоко.
– Бия те, защото ме принуждаваш да правя нещо, което не искам. Аз не
искам да те бия. Искам да си добър, умен и послушен, но ти си като диво
зверче. Няма друг начин да се справя с дивак като теб. Ще те бия, докато не
те пречупя. Не искам да го правя и не се харесвам такъв, но ти ме
принуждаваш.
Когато свърши, Евгениус съвсем се бе разгорещил. Той намести дрипите
по тялото си. След това, като гледаше потръпващата купчинка, която
представляваше Селигиус, заговори на себе си.
– Аз изпълних една част от нещата. Проследих жената на мъжа. Открих я
сама и болна. С помощта на хазарското лице се представих за управител на
имението на Татул. Тя беше там. Беше се отделила в плевнята. Беше болна
и грохнала. Аз я убих бавно и мъчително, а тя дори не се съпротивляваше.
Ще убия всеки човек, който е близо до него и на когото държи. Всеки,
който се е докоснал до него, ще бъде убит от ръката ми! — Евгениус
стоеше, а в погледа му имаше някаква отнесеност и безумие. — Те ме
обвиниха... — на пресекулки говореше мъжът. — Казаха, че съм предател,
че съм допуснал Тъмната страна в тяхната секта. Те са страхливи и не
могат да прозрат Силата. Те са скопени бикове — волове. Обвиниха ме, че
съм разделил тиуните, че съм предал мисията за охрана на храма... Те
наричат себе си тиуни и Пазители на храма на Светлината. Наричат се
Воини на Светлината, а аз трябва да съм Черната страна. Затова искат да ме
убият.
Питам обаче, как така от толкова добър учител, какъвто бе Баяр, се появих
аз, най-лошият и черният ученик? Как става това? Дали Баяр също нямаше
някаква вина?
Аз обаче повече няма да ги търпя, няма да ги оставя да ме преследват, да
ме превръщат в жертва. Наскоро реших да действам и да премина в атака.
Промъкнах се. Издебнах ги. Избих ги всичките. Те бяха загубили остротата
на мисълта си. Подцениха ме. Те пазят някаква жена от столетия. Ако някой
гледаше отстрани, щеше да каже, че съм го направил подло, че съм бил
жесток и гаден. Аз обаче бях щастлив, избих всички тиуни, които пазеха
жената. Нея не убих, защото реших, че някой ден може да ми свърши
работа. Тя е моя, няма да може да ми избяга.
За миг Евгениус като че се сепна. Той се върна към някакви предишни
свои мисли и продължи да говори:
– Всъщност всичко се върти около Библиотеката в Александрия. Аз убих
Давос — последния библиотекар. Престорих се на параболан на Кирил.
Въобще аз бях един от хората, които водеха нападението над театъра в
Александрия. Чух, че там е останал един последен пазител на библиотеката.
Той бил луд и много страхлив. Скоро ние ще го навестим. Нарича се

365
Андроник. Ти ще го убиеш. Това ще бъде първата ти истинска задача,
Селигиус.

Авитохол и Бероес влязоха в обширния двор на вилата на Татул. В единия

край видяха домакина и сина му да разговарят с някакъв мъж. Когато след
малко мъжът се обърна и си тръгна, на Авитохол му се стори за един кратък
миг само, че нещо в походката му е познато. Отнякъде познаваше тази
стегната походка, меките стъпки като лапи на дебнещ лъв. Мъжът беше
не много висок, широкоплещест, със стегнато тяло. Обръснатата му глава
отразяваше мекото римско слънце. Българинът се вгледа в лицето му, но го
мярна само за миг. Не го познаваше. Двамата домакини тръгнаха към мага
и българина. Докато се приближаваха, Авитохол се опитваше да си спомни
как точно бе изглеждал човекът, с когото допреди малко бяха разговаряли,
но не можеше да „сглоби” образа на лицето му. С усилие на паметта и
волята си опитваше да си го припомни, но чертите на лицето му като пясък
се разсипваха в последния момент. Авитохол се чудеше какво му става,
затова попита:
– Кой беше този мъж?
– Светоний. Управителят на имението ни във Филипопол, там под
Кендрисийския хълм.
Авитохол трепна. Ако мъжът е бил управител на имението на Татул във
Филипопол, това означаваше, че от него можеше да научи някаква вест за
последните дни на Таис. Анна му беше казала, че в последните си дни Таис
се била оттеглила и заживяла в обора. Все пак управителят не можеше да не
знае нещо за нея. Сега Авитохол се чудеше дали да не го настигне и
разпита.
– Той къде отива? — попита българинът.
– Скоро ще се присъедини към нас.
Авитохол се успокои. По-късно щеше да разпита управителя.
– Светоний обаче ми се стори някак отнесен, като не на себе си — каза
Татул. — Може би е от дългото и изтощително пътуване до тук.
За друго обаче мислеше Авитохол. Той си спомняше Филипопол. Една
част от сърцето му бе останала завинаги в този град. Той възкресяваше в
паметта си Юксеус, Фиробс и всички останали гладиатори. Спомни си
битките, престоя в затвора, пътуването до прорицалището на Дионисий.
Сети се и за Таис и отново изпадна във вцепенение.
– Вие как сте? — попита Татул. — Къде ходихте?
– Разхождахме се из града и съвсем случайно видях момчето, дето
открадна чашата ми. Изпратих Атила и Олджибай след него. Те обаче нещо
се забавиха.
– Може да го преследват. Безкрайни са улиците на Рим.

366
 – Ще изчакаме още малко и ако не се върнат, ще ги потърсим.
Авитохол нарочно не каза и думичка за това, че те двамата с Бероес бяха
посетили храма на весталките.
Четиримата тъкмо се канеха да влязат във вътрешния двор на вилата,
когато отвън се чу шум от борба. Авитохол не можеше да сбърка този шум
с нищо друго. Освен това му се стори, че различава гласовете на Атила и
Олджибай. Авитохол посегна към двата си меча и се затича към външната
порта. Докато тичаше, чу стъпките на останалите мъже зад себе си. Татул и
Бероес бяха стари хора, Орест беше без оръжие, така че, ако отвън бяха
Атила и Олджибай, те можеха да разчитат само на неговата помощ.
С удар Авитохол отвори портата и застина, пред очите му се разкри
странна гледка. Атила и Олджибай държаха в ръцете си някакво дете.
Веднага го позна, това бе малкият крадец. Авитохол стисна дръжките на
мечовете си. Сега му се бе отдала възможност да си отмъсти. Авитохол се
втурна напред. Атила и монголецът бяха притиснати към стената от
дузина мъже, облечени като римски бедняци. Личеше си обаче, че те не са
обикновени просяци, а сигурно членуваха в някаква банда, защото бяха
въоръжени и толкова бурно атакуваха двамата воини, че те едва смогваха
да отблъсват ударите, насочени към тях.
На двамата мъже им беше трудно и поради още една причина, защото
малкото дяволче се мяташе в ръцете им и допълнително им пречеше.
Олджибай и Атила бяха хванали по една негова ръка и не можеха да се
движат свободно и да дадат по-сериозен отпор на нападателите.
Като лъв Авитохол се хвърли в битката. Той се биеше с двата меча
едновременно. В този момент усети, че бандитите станаха много повече.
– Помощ! Помощ! — крещеше разгорещеният българин.
Макар тримата да се биеха вдъхновено, на Олджибай и Атила скоро им се
наложи да пуснат момчето, което тичайки, напусна бойното поле.
– Дръжте го! Дръжте го! — крещеше Авитохол.
Тримата мъже се биеха с невероятно майсторство. Ако не бяха толкова
добри бойци, отдавна щяха да са мъртви, защото нападателите вече бяха
около две дузини.
Миризмата на нападателите върна Авитохол в Александрия, когато
някакъв човек-свиня със зловонен дъх се бе опитал да отнеме мечовете му.
Тогава Олджибай го бе спасил и беше върнал оръжията му. Авитохол
отново изпита най-добри чувства към дребничкия монголец. Ето, че
двамата отново се биеха рамо до рамо. Това изпълни гърдите му с
удоволствие. Авитохол мислено благодари на дребничкия верен воин и
се напрегна още повече, за да помогне на него и на брат си.
Битката стана още по-ожесточена. По групирането на нападателите,
знаците, които си правеха, и някои погледи, Авитохол беше сигурен, че

367
нападението е планирано. Тези мъже не бяха случайни разбойници, а бяха
организирана банда, която нападаше по план. Щом бяха организирани, това
означаваше, че имаха главатар. Кой беше той? Авитохол се опитваше да го
открие. Като багатур, тиун и български воин той знаеше, че в такава
ситуация най-важното нещо бе да обезглавиш главатаря. Той искаше да
направи точно това, но не можеше да разбере кой точно е водачът на
бандата.
Момчето вече го нямаше, така че двамата воини се биеха много по-
яростно и се движеха свободно. Въпреки това скоро щяха да бъдат
победени, защото нападателите значително ги превишаваха по брой. И
тъкмо когато Авитохол се чудеше какво да прави, от портата на вилата с
викове наскачаха ратаи, роби и прислужници. Сега вече на биещите се
мъже стана по-леко. Атила посече един от нападателите и се насочи към
този, с когото Авитохол се биеше. Мъжът се уплаши и побягна. Авитохол
използва това време, за да проследи къде бе отишло момчето. Ако не си
върнеше чашата, цялата тази битка щеше да се окаже безсмислена.
Авитохол беше тиун, беше обучен, освен да има пълен самоконтрол в
битката, да следи всеки и всичко случващо се около него. Обучението в
„Да” не можеше да бъде забравено, то му беше толкова дълбоко вкоренено,
че се бе превърнало в част от него. Той беше хищник, който дебнеше
всичко, което ставаше. В този момент го видя. Момчето тичаше към
един мъж, който го загърна с някаква наметка, приличаща повече на
прокъсан чул от тези, дето завиват конете. Дали това не бе водачът на
бандата? Авитохол не успя да види мъжа. Двамата се обърнаха и си
тръгнаха. Българинът искаше да ги проследи, но сега това беше
невъзможно.
Битката скоро привърши. Ратаите с вили и колове в ръце бяха прогонили
въоръжените бандити. Мъжете вдигаха оръжията си и се радваха все едно
бяха воини и бяха удържали истинска победа на бойното поле.
Като ги гледаше, Авитохол се сети за Маркиан и Аспар. После мислите му
се върнаха при българите и му стана тъжно. Авитохол не се отдаде на
радост, то нямаше и за какво. Към него се приближиха Олджибай и Атила.
– Благодаря, братко! — каза Атила. — Трудно ли беше да се биеш с
качулка?
Авитохол нищо не каза. В този момент Олджибай бръкна в торбичката,
която висеше на колана му, извади нещо и го подаде на Авитохол.
Българинът отначало не разбра какво беше това. По-късно, с треперещи от
благодарност ръце, той пое Чашата. Да! Олджибай му подаваше Чашата. За
втори път той го спасяваше. Преди години в Александрия точно
монголецът му бе върнал мечовете, а сега правеше това е Чашата.
– Откъде я взехте? — попита стъписаният Авитохол.

368
 – Проследихме плъхчето в подземията. Там го видяхме пребит и
захвърлен, открихме чашата и се опитахме да доведем мръсното хлапе, но
ни нападнаха — каза Атила.
Авитохол благодари още веднъж на двамата. С радост той взе чашата и я
закачи на бойния си колан, където ѝ бе мястото.
В следващите дни българинът беше много щастлив. Той отново беше
цялостен. Спомни си думите на Бероес, че всеки човек трябваше да бъде
единен. Авитохол знаеше, че това трябваше да стане отвътре. Той
чувстваше чашата като част от себе си и сега, при всяка възможност, я
докосваше, а това още повече го успокояваше. Той помнеше думите на
мага, че е само временен приносител на Чашата, че тя принадлежи
на Мириам, че малкото момиченце е Светият граал, но като че ли сега това
нямаше значение. Начинът, по който се чувстваше, го караше да усеща
чашата като част от себе си, като плът от собствената си плът. Някой ден
той трябваше да я предаде на момичето, което живееше в момента в Турне.
Той беше чул това, беше го разбрал, но не можеше да повярва, че ще
се случи. Вътре в себе си бе сигурен, че Чашата е негова.
След няколко дни изуменият Татул дойде при Авитохол и каза:
– Преди малко получих съобщение от някаква жена. Ако не я бях видял с
очите си, нямаше да повярвам. Колкото и да е странно, тя изглеждаше
досущ като весталка. Ако не знаех, че весталките вече ги няма, щях да
помисля, че е такава. Тя ми предаде това за вас.
Авитохол взе писмото от ръката на Татул и се усмихна. Ако можеше да
знае Татул колко е прав, сигурно щеше още повече да се изуми. Писмото
беше покана. Същата вечер Авитохол, придружаван от Бероес, излезе из
улиците на Рим. Небето като че бе потиснало Вечния град.
Облаците — тъмни и гъсти, като надвиснала опасност, се бяха
напластили, отдолу все още просветваха розови и пухкави, осветени
от залязващото слънце. Когато излязоха навън, Авитохол погледна към
небето. Точно в този момент той не знаеше ден ли е, или нощ. Двамата
вървяха по най-краткия път към Виа Сакра. След това свиха по така добре
познатата уличка. Скоро се изправиха пред ниската, незабележима
портичка. Авитохол се наведе и потропа на нея. Той стоеше пред стената и
се опитваше да си представи целия път до тайния храм на Веста. Изведнъж
отвътре някой заговори с равен глас. Авитохол можеше да се закълне, че
това е гласът на Аурелия Амата. Той вече бе разгадал нейната тайна, но
сега трябваше да изчака тя да произнесе думите си.
– Тя е Церера, Афродита, Дияна, Изида, Хеката, Венера, Хера, Атина,
Веста. Ти как я наричаш? Колко нейни имена още знаеш?
– Аз знам много нейни имена, но мога да я наричам и само с две, които
включват в себе си всички останали.

369
 – Кои са те? — попита Аурелия Амата иззад вратата. Авитохол беше
сигурен, че това беше тя.
– Ева и Лилит.
Гласът не отвърна. След малко се дочу шум от дърпане на резе. Скоро
портичката се открехна и отвътре излезе тя. Беше облечена както предния
път, но отгоре бе наметната с ефирен черен хитон. Той прикриваше
светлата ѝ дреха и я правеше по-незабележима в здрачевината.
Аурелия Амата, следвана от две свои посестрими, ги поведе из нощните
улички на Рим. Авитохол виждаше черните им наметки, които се развяваха
след тях. Жените се движеха с леки стъпки. В същото време бяха
целенасочени. Личеше си, че знаят накъде точно ги водят. Освен лекотата, с
която вървяха, те бяха много бързи и двамата мъже се затрудняваха да ги
следват.
Доколкото българинът можеше да се ориентира, те вървяха към хълма
Паладин. Скоро се изправиха пред някаква порта. Когато тя се отвори, пред
смаяния поглед на българина и персиеца се разкри чудна гледка. Тук като
че ли беше ден. Множество факли и светилници осветяваха белия мраморен
дворец и той сияеше. Изглеждаше така все едно във всяка една колона има
поставен светилник. Целият двор бе украсен с цветя и изпълнен с хора.
Авитохол дотолкова се стъписа от гледката, че се „закова” на място.
Аурелия Амата тръгна бавно напред. Черната ѝ наметка се развя от
вятъра, но българинът не забеляза това. Той беше пленен от
чудните гледки, които наблюдаваше около себе си. Върху мраморни легла,
на които обикновено римляните се хранеха полулегнали, сега се бяха
излегнали някакви хора. Върху леглата бяха наметнати различни кожи от
екзотични животни. Може би, защото беше топло, много от присъстващите
бяха голи. Някои ядяха, други бяха преплели телата си. Виждаха се
мъже, преплели страстно телата си, целуващи и прегръщащи се, няколко
жени милваха и нежно докосваха някакъв мъж, който даже не им обръщаше
внимание. Изведнъж Авитохол се взря в лицето му, защото чертите му му
се сториха познати. Изтръпна. Това беше Атила. Да, не можеше да има
грешка. Зад ложето му, прав като струна, стоеше Олджибай. Авитохол за
малко щеше да се издаде, но се овладя. Монголецът беше не на място сред
това сборище. В басейна няколко жени се гонеха, пееха песни и се обливаха
с вода. По това как се движеха, на Авитохол му се стори, че в тях разпозна
няколко от весталките.
Двамата с Аурелия Амата продължаваха да вървят все едно бяха зрители
на различни сцени, описвани в християнския ад и езическия рай. На едно
място Авитохол видя следната интересна сцена. Един мъж опитваше да
затвори очите на матроната си, за да не вижда тя разгула, който цареше
около тях. Личеше си че мястото на този мъж не е тук.

370
 – Кой е този? — попита Авитохол. — Мястото му не е тук.
– Прав си, това място не е за всеки и не всеки може да издържи. Това е
достопочтеният сенатор Флавий Петроний Максим. Поканила съм го по
настояване на Флавий Аеций, който не спира да тъче интригите си и не
подбира място за това. Той е ревнив мъж и явно не е разбрал къде идва.
Докато Аурелия Амата обясняваше на Авитохол, те вече бяха отминали
мъжа и жената и българинът се замисли. Какво беше това сборище? В този
момент се сети. Това беше оргия, излязла като от страниците на древните
римски автори.
В този момент се сети как една вечер беше питал малеке Шушандук дали
е участвала в оргия. Тогава персийската владетелка му бе отвърнала, че
персите не участвали и не организирали оргии. Онова в храма на Ищар,
макар много да приличаше, беше със съвсем друг произход. Оргиите бяха
насочени навън, те се правеха за наслада на хората, участващи в тях, докато
ритуалите бяха насочени навътре, те бяха като молитва. Понеже искаше да
знае повече за оргиите, Авитохол попита Аурелия Амата.
– Какво е това?
– Не виждате ли? — попита весталката.
– Разкажете ми за оргиите. Познавам източната традиция, но не и тази на
Запад.
– Както и много неща в Рим, и оргиите са пренесени тук от Гърция.
Гърците обаче винаги влагали вътрешен смисъл във всичко и имали мярка,
която никога не изпускали. Те следвали древните мистерии и чрез любовта
и екстаза изследвали същността на човешката душа. Сливайки телата и
душите си, те изучавали дълбините на съществуващото и на себе
си. Техният стремеж бил към изследване и хармония. Те преследвали
удоволствието, но с мярка и никога не престанали да поддържат
мистерията около себе си.
Гърците наричали оргиите вакханалии, в чест на бог Бакхус, Бакх, Вакх,
Дионис (Дионисос, Дионисий).
Хетерите били най-вещи в това изкуство. Гърците не се задоволявали само
с плътските наслади. Те винаги се стремели към интелектуално
удоволствие, към естетическа наслада, към преживяване, което да задоволи
всичките им същности. Така те разбирали удоволствието. Те създали
еротиката, вникнали в други същности на любовта. Гърците били свободни
и не насочвали любовта си само към жени. Те разглеждали любовта
и преживяването като нещо цялостно и завършено. Естетиката, красотата,
любовта, приятната музика, храната, решаването на задачи, разказите,
философските четива и разговори били неотменна част на това да
постигнат удоволствие.
Гърците не искали да бъдат задоволявани само плътски. Те различавали

371
проститутките от хетерите.
– Това го знам — каза Авитохол. — Аз съм бил с хетера.
– Вече няма хетери — каза Аурелия Амата, после обаче замълча.
– Весталки също няма, но ние двамата знаем, че не е така. Познавах една
атинска хетера. Тя... — Авитохол искаше да каже, че тя вече не е сред
живите.
– Беше ли тя жрица на ябълката или на смокинята? — попита Аурелия
Амата.
– Беше — отвърна българинът.
– Виктор, какво става?! — каза весталката. Явно на Авитохол му бе
проличало, че е разстроен. — Тя беше ли в Пещерата онази нощ?
– Беше — просто отвърна Авитохол. Мислите се сгъстиха и като гъст
лепнещ мрак се процедиха в спомените му. Той се върна в онази нощ.
Споменът за нея бе останал някъде там, но през цялото време той го носеше
със себе си, където и да отидеше. Вече много пъти, когато се бе чувствал
зле, се оттегляше в спомените от онези магически нощи във
Вавилон. Онова там бе останало като уютна стая, която го подслоняваше и
приютяваше всеки път, когато имаше нужда. Сега обаче той вкарваше
огромна тъга при завръщането си. Авитохол знаеше, че всяко връщане към
спомените и навлизане в онази стая променя това, което се е случило, и
следващият път той го заварва различно и променено. Авитохол разбра, че
спомените могат да бъдат храм, но за да е така, никога не бива да
се връщаш към тях. Ако го правиш, това винаги е с мръсни крака и така,
вместо храм, ти вече имаш най-обикновена стая. Вярно, тя не е свещена, но
в нея можеш да получиш покой. Никой човек не може да живее в храм. За
обикновените хора храмът е нещо, към което се стремят, но всъщност
живеят в жилището си. Авитохол не знаеше дали да не запази мислите си
като храм. Сега обаче той се нуждаеше от утеха и се върна във Вавилон.
Там видя Таис и нещо в него се скъса. Раздра се като завеса. Авитохол
обаче не чу шума от разпарящия се плат, а усети болката. — Вие я
познавате. Тя се казваше Таис.
– Таис — повтори Аурелия Амата. — Жрицата Таис. Когато дойде при
мен, знаех, че е пратеничка на Вавилон и Шушандук.
Авитохол не искаше повече да мисли за хетерата, затова накара весталката
да продължи да му разказва за оргиите.
– Римляните прекрачили границата, завещана от гърците — старшата
весталка говореше все така спокойно, но това изведе Авитохол от мрачните
мисли, които го бяха завладели.
– От мистериите те направили оргии. Нашите предци били толкова силни
и могъщи, че започнали да смятат себе си за равни на боговете. Те вече не
се стремели към Бог, а към себе си и така, задоволявайки всичките си

372
потребности, те твърдели, че се самоопознават. Мнозина смятали, че този
път е саморазрушителен. Ние обаче не мислим така. Двете е Таис решихме
да възстановим не само ордена на весталките, но и древните мистерии и
оргии. Християнството обезглавява хората. Не! То по скоро ги скопява.
Искам да накарам хората да си върнат цвета на живота. Да възродя
древността, честта, достойнството, дълбочината и духа на Рим.
– Това е невъзможно! — каза Авитохол. — Рим, онзи Рим вече е мъртъв и
никой не може да го съживи!
– Така ли смятате? — извика някакъв мъж, който се приближаваше към
тях. Авитохол насочи вниманието си към него. Качулката му позволяваше
да го огледа, без мъжът да разбере това. Какво беше учудването му, когато
видя, че това е Флавий Аеций.
Тази вечер явно всички бяха тук. Преди малко бе видял Атила и
Олджибай, а сега и Аеций. Дали и Орест и Татул не се намираха някъде
наблизо? Явно старшата весталка се опитваше да възроди оргиите и
правеше това с цвета, е елита на Рим.
– Рим е жив и ето го доказателството за това — Докато произнасяше тези
думи, Флавий Аеций посочи назад към всички хора.
– Говорите като политик, сенатор Аеций.
– Виждам, че се познавате — каза Аурелия Амата.
Авитохол разбираше много добре какво правеше тук старият му познат.
Той търсеше подкрепа за каузата си. Едва ли можеше да прави това
официално. Аеций беше надушил, че в подземията на Рим се събужда тази
древна, могъща сила и сега беше тук, за да я яхне, да се възползва от нея.
Освен това той беше „последният римлянин” и като такъв трябваше
да подкрепя и да се възползва от всичко древно, свързано с Рим, а
весталките бяха една от опорите на Древен Рим.
Аеций беше в разгара си и скоро се втурна да преследва политическите си
амбиции. „С какво Аеций беше по-различен от голите жени, които като
цветарки обикаляха от една маса на друга? — мислеше си българинът.
Политиката беше толкова близка до проституцията. — Аеций
проститутка!” — тази мисъл го накара да се усмихне.
– Нашите предци не възприели напълно гръцкия начин, а тръгнали в
съвсем друга посока.
Изведнъж Авитохол почувства потребност да изясни на весталката по-
дълбоки пластове от тези, които тя знаеше, затова заговори:
– Всъщност мистериите не са характерни само за гърците. Те наследили
знанието за тях от траките и някои народи от Мала Азия. Но докато траките
били обърнати изцяло навътре, гърците, като по-млад народ, като
пътешественици и мореплаватели, били по-повърхностни. Траките били
дълбок, мистичен народ. Те свързвали всичко с трансформацията на своята

373
душа.
Аурелия Амата наблюдаваше своя събеседник с внимание. Авитохол
усети уважението, тя не забравяше, че пред нея стои един от най-
посветените в тайните на света мъже.
От одеве двамата стояха един срещу друг. Аурелия с черната зейра 26 и
Авитохол с хипопотамската наметка с дълбока качулка. Зад Аурелия Амата
стояха две от нейните придружителки-весталки, а зад Авитохол бе застанал
този, когото по тези места наричаха Мерлин.
– Той може ли да слуша тези думи? — попита Аурелия и посочи с глава
към Бероес.
– Той е посветен в най-дълбоките мистерии на света.
– Добре тогава, ще говорим. Разкажете ми за траките и мистериите!
– По-добре това ще направи той — каза Авитохол и посочи към по-
възрастния мъж, стоящ зад него. Бероес се ококори. Думите на Авитохол
явно го свариха неподготвен. След малко той каза:
– Траките са били интересен народ.
– Защо казвате, че са били? Днес няма ли траки?
– Има, но те са обезличени. Отначало гърците, след това римляните, а
днес източните римляни ги „претопяват”, което е гибелно за всеки народ.
Авитохол се замисли. За миг осъзна, че всеки народ, който искаше да бъде
близо до голяма империя, трябваше да воюва за своето оцеляване, като се
бори за идентичността си. Ако хуните искаха да живеят толкова близо до
Запада, трябваше да се наложат над живота, религиите и начина на мислене
на западните хора.
– Траките живеели в един необикновен свят, подчинен на древни закони,
където хора, богове и митични герои съжителствали в хармония, където
съхраняването на традицията било над всичко и времето било затворено в
свещен кръг.
В представите на повечето хора, сред които и гърците, времето е права
линия и всичко, което се случва, следва посока от миналото към бъдещето.
Поведението и стремежите на тези хора се определят от тази представа.
Времето се превръща в една безкрайна линия, изискващо промяна, каращо
хората да натрупват. Корените на тази представа се откриват далеч в
миналото, когато древногръцката цивилизация формулира своите
принципи. Това е забележително човешко постижение, тласнало напред
развитието на писмеността, науката и изкуството, градоустройството,
държавната и обществена организация, военната стратегия.
Траките, въпреки че живеели до гърците, отказали да възприемат
елинския път на развитие. Те концентрирали усилията си в строежа на
храмове и гробници, а нехаели за своите жилища. Много пъти съм мислил
26
зейра — наметка, носена като горна дреха в Рим и Константинопол
374
над това. Защо тракийските майстори създавали красиви ритуални пособия,
но не използвали съвършените си умения за разкрасяване на предметите от
бита? Защо не създавали своя писменост, въпреки че мъдростта на
тракийските прорицатели е безспорен авторитет за древните гърци? Защо
поведението и начинът им на живот са толкова непонятни за нас?
Едно нещо може да обясни всичко това — различната представа за време.
Тогава се опитах да погледна света през очите на траките. Времето вече не
е права линия, както е при гърците и при всички народи от Запада, а и не
само, а затворен кръг. Всичко, което се случва, е част от повтарящ се
цикъл. Всеки процес завършва там, откъдето е започнал.
Основният принцип за развитие при линейното време е заменен с принципа
за равновесие. Погледнат от такъв ъгъл, светът изглежда завършен и
съвършен. Разрушителните и съзидателни сили са в динамично равновесие.
Представата за циклично време придава друг смисъл и на човешкото
съществуване. Вместо тленно същество, борещо се за оцеляване, човекът
става част от космическата хармония. Душата е надарена с безсмъртие, а
земният живот е само етап от един безкрайно повтарящ се цикъл. Но какво
би правил човек в свят, където времето е затворен кръг и липсва желание за
прогрес и развитие? Какво би го притеснило? Отговорът е в равновесието.
Цикличният свят е динамичен. Действащите в него сили са в
непрекъснат конфликт. Надмощието на която и да е от тях би
нарушило съществуващото равновесие. Това е апокалипсисът в света на
траките. Само разумна сила би могла да го предотврати. Тук откриваме
ролята на човека — да наблюдава развитието на цикличните процеси и при
нарушаване на равновесието да призове боговете, с чиято помощ да го
възстанови. Това са основните функции на тракийските светилища и
храмове. В тях жрецът търси съприкосновение с божествените сили и ги
приканва да действат за запазването на установения ред. Характерно за
траките е, че са в активен контакт с тези сили. Ритуалите съдържат не само
призоваване на боговете, но и начини за задвижването им в определена
посока. Тази дързост е оправдана, защото целта е да се съхрани
съвършенството на цикличния свят. Самият човек също е натоварен с тази
функция, чрез съхраняване на традицията и установения начин на живот.
Често това се прави, като символично се пресъздават важни моменти от
миналото. От един такъв ритуал води началото си съвременния театър, след
като елините го заимствали от траките и го доразвили.
Авитохол слушаше изумен думите на Бероес. Преди няколко мига той бе
мислил същото. Той призоваваше спомените си и непрекъснато се връщаше
в тях. Това беше неговият театър, неговите важни моменти в живота. Тези
случки бяха неговият фундамент. Там той бе формирал възгледите си
и беше взел решенията си.

375
 Думите на Аурелия Амата го изведоха от замислянето. Тя се обърна и
започна да се движи сред гърчещите се тела.
– Виктор, всичко това шокира ли ви? — попита весталката.
– Не! Аз съм бил в храма на Ищар във Вавилон.
– Римляните обаче прекрачили дори границите на Вавилон. Те стигнали
до крайности и извращения. Чували ли сте за някои от тях?
Авитохол не беше чувал нищо за оргиите, някога бе попитал Шушандук,
но тя не му беше казала нищо. Той знаеше само, че понякога по време на
оргиите ставало страшно.
Авитохол вдигна рамене. Това искрено учуди Аурелия Амата.
– Това винаги е било световна клюка. Из цялата империя са се носили
слухове за оргиите на императорите. Това е възбуждало въображението на
хората и в най-затънтените кътчета на империята. Чудно е, че не сте ги
чували. Къде сте се намирали, как така не ги знаете?
За да разбере човек оргиите, трябва да познава древните традиции. Всичко
започнало от древния народен празник посветен на Фортуна. Фортуна била
богинята на съдбата. На този празник жените от долните съсловия се
отдавали на мъжете направо на улицата. На форума те изнасяли
огромни дървени фалоси, а матроните правели с тях такива неща, които
карали дори проститутките да се изчервяват.
Днес древните вярвания ни се струват варварски и неприемливи от гледна
точка на християнството, но за тогава били смятани за съвсем нормални.
Така например в Рим имало обичай майките да учат синовете си как да
правят жените си щастливи. По древна гръцка традиция мъжете правели
секс с мъже и това се принесло и в Рим. Всичко това продължило чак до
186 година, когато било забранено с указ на сената.
Знае се, че култът към Кибела бил свързан с мазохизъм, самобичуване и
кастрация. В култа към Венера жените се възбуждали от звука на флейта.
Отдавали се на мъжете направо върху студения каменен под, пред гладките
мраморни скулптури на богинята. Понякога те се сношавали с роби и мъже
от нисшите съсловия. Не рядко го правели и с няколко мъже.
Вие сте жрец на най-сакралните женски култове и това вас не ви
впечатлява, но шокира всеки нормален човек, въпреки че особено мъжете
са много лицемерни. Пред жените си те ще се възмутят, ще нарекат
жриците проститутки и ще ги гледат с презрение, но в същото време ще
мечтаят и на тях да им се случи нещо такова, ще копнеят за онези времена.
На това разчитам аз, на този копнеж особено у по-богатите мъже.
Християнството подкрепя това лицемерие. То е противоестествена
религия, която отрича живота и плътската любов.
– То обръща внимание на божествената любов — каза Авитохол и се
учуди, защото се бе превърнал в защитник на християнството, нещо, което

376
не очакваше от себе си. — Любовта не може да бъде само плътска. Любовта
е парченце, което е останало от времето, когато сме били в Бог. Много хора
я изпитват, без дори да знаят откъде е това. Любовта е едно от малкото
неща, които Бог ни е оставил от себе си в този свят, което сме пренесли
като през иглени уши. Затова тя привлича хората толкова много, защото
има божествената същност и дори когато е между двама души, божествена
искра припламва между тях.
– Това е вярно, но защо трябва да се отрича любовта между хората?
Хората, които говорят тези неща, нека си отговорят на един въпрос. Можеш
ли да обичаш Бог, след като не можеш да обичаш човека до себе си?
Християнството ще донесе гибел на човечеството.
– Не е така — за учудване на българина каза Бероес. — Любовта не може
да бъде потисната. Животът не може да бъде потъпкан.
Авитохол не очакваше да види мага като защитник на християнската
религия.
– Отначало и аз мислех така. Сега разбрах, че древната мъдрост не може
да бъде унищожена. Християнството ще се промени и ще се съобрази с
живота. Така ще стане.
Аурелия Амата се учуди на дълбочината на думите на Бероес. Тя не каза
нищо, но повдигна високо веждите си. Това, че персиецът говореше
толкова сериозни неща, я успокои и накара да му има повече доверие,
затова тя скоро продължи:
– Първите оргии ставали в термите. Там проститутките предлагали
услугите си. Сега ще ви разкажа за някои от крайностите и извращенията,
до които достигнали някои от римските императори.
Знае се, че император Тиберий си построил огромен дворец само за оргии.
Калигула обичал сексът да е примесен с насилие и кръв. Той се възбуждал,
като видел кръв. Затова карал преторианците, докато правел секс, да
разчленяват телата на роби, а той гледал всичко това. Нерон обичал да
прави секс на арената. Освен това се възбуждал, когато изнасилвал. Той
нападал различни хора и ги изнасилвал. Понякога преторианците му
организирали такива нападения, уж съвсем случайно. Знае се, че той имал
връзка с Доримах, с когото правели хомосексуална любов.
Калигула и Нерон са най-известните със своите изврати и оргии, но най-
голям разврат в оргиите може би достигнал император Елагабал. Виктор,
чувал ли си за него?
Авитохол повдигна рамене. Никога не беше чувал за този владетел.
– Чувал съм за Нерон, Калигула, Тиберий, Тай Юлий Цезар, за Октавиан
Август, но за този Елагабал не съм.
– Елагабал обичал да ходи нощем из улиците на Рим. Силно гримиран и
дегизиран като проститутка обикалял бордеите. На оргиите карал да

377
сервират всякакви деликатеси: езици от пауни и славеи, печени камилски
пети, свински матки. Заповядал да построят фонтан, от който течало вино.
Елагабал смятал, че е земно въплъщение на един свой бог, който наричал
Хелиогабал. Той непрекъснато се стремял да стане като този бог. Скоро
хората започнали да го наричат „Двуутробния”. Елагабал си направил
операция, за да има два пола.27
Авитохол вече беше чувал, че някога бог е бил андрогинно същество.
Знаел ли е това Елагабал, или просто е бил много луд? И за друго мислеше
българинът. За пръв път чуваше човек да има свое божество. Това беше
най-близо до това, до което го бе отвел духовният му Път. Сега Авитохол
много ясно разбираше това. През цялото време, през целия си живот той бе
изследвал Тангра. Отначало вярваше в бога на българите, по-късно
постепенно, както му се струваше, обогатяваше тази своя вяра и
изследваше Бог. Не спря да прави това и в най-тежките моменти от живота
си. С времето разбра, че колкото повече научава, толкова повече губи онази
своя първоначална вяра и изследва Бог все по-свободно. В последно време
все по-често се замисляше, че този Тангра, с когото в момента общува,
няма много общо с онзи Тангра, в когото са вярвали неговите предци. С
познанието той бе загубил вярата си в Тангра. Колкото повече вървеше по
Пътя си, толкова повече губеше Тангра — бога на българите, и
придобиваше някакво собствено разбиране за Бог. Авитохол вече
осъзнаваше, че този Тангра е негово лично разбиране за бог. Той имаше
собствен Път и с времето бе започнал да проумява, че не можеше да няма
собствен бог.
Това, което потресе Авитохол, беше, че Елагабал също беше вярвал в
някакъв си лично негов бог. Той дори го бе нарекъл с име Хелиогабал. Дали
Елагабал бе направил това, защото е бил дълбоко духовен човек, или от
лудост? Струваше му се, че е по скоро второто. Той си даде сметка докъде
можеше да доведе човек лудостта, властта и богатството. Авитохол много
ясно разграничаваше собственото си дълбоко духовно търсене от
хрумването на Елагабал. Авитохол беше български воин, мълчалив,
съсредоточен, изследващ Бог. Неговият живот беше като религиозно
преживяване. Той беше стигнал до идеята за личен бог и религия, защото
всички други култове бяха тесни за търсещата му душа. Това беше
неговият път. Този на Елагабал беше съвсем друг. Римлянинът
беше притежавал безконтролна власт, той беше създал Хелиогабал не
заради дълбоки подтици, а защото можеше. Беше направил това заради
хората.
За миг само Авитохол проумя колко тънка бе разликата. Как за

27
Това е първата известна операция за смяна на пола в света. Тя дори не била за
смяна на пола, а за придобиване на двата пола.
378
непосветения човек Елагабал и Авитохол правеха едно и също нещо, но
всъщност това не беше така.
– Елагабал се сгодил за колесничаря Хиерокъл, който тогава бил много
популярен. Не по-малко известен бил и вторият мъж на Елагабал — атлетът
Зотик.
Елагабал бил убит на 11 март 222 година.
– Бил е доста луд — каза Авитохол. Той се огледа и нещата, които
виждаше, вече не му се струваха чак толкова впечатляващи. — Защо един
човек може да се изврати дотолкова?
– Лудостта на човек избуява, когато разполага с много пари и власт. Тези
двете са като лупа, която увеличава всичките ни недостатъци. Колкото
повече са парите и властта, толкова по-лесно се виждат недостатъците и
избухват лудостите. Колкото повече пари и злато има, толкова по-голям
изврат цари. Някога Рим е бил център на света и богатствата.
Тримата вървяха и оглеждаха сцените на разврат, които се случваха пред
очите им. В оргиите участваха най-богатите граждани на Рим. Някои от тях
носеха маски, които скриваха лицата им. Други не се притесняваха от това,
че могат да бъдат разпознати. Авитохол беше сигурен, че чрез секса и
оргиите Аурелия Амата се опитваше да върне римския елит към
езичеството.
– Преди малко видях един варварин — каза Авитохол.
– Атила — каза Аурелия Амата и се усмихна. — Той е един от най-
търсените мъже в Рим. Римските жени са полудели по него. Разказва се, че
можел да бъде със сто жени за една вечер. Казват, че в косата си имал рога,
че силите му нямали край. Той се любел все едно се биел, викал, нанасял
удари и изглеждал като звяр.
– Това не плаши ли жените? — попита Авитохол.
– Жените не се плашат от такива неща — каза старшата весталка и се
усмихна ехидно.
– Виктор, ти имаш лицето на Атила. Някога във Вавилон лицето ти беше
друго, но сега то е точно като това на Атила, какво означава това?
– Повече никога не говори за това! — рязко отвърна българинът.
Аурелия Амата разбра, че е сгрешила и реши да смени темата.
– Вие, Виктор, няма ли да се присъедините? Ето тук има няколко жени,
които ви очакват!
– Не! Аз не мога! Тялото и лицето ми са обезобразени.
– Това няма да попречи на жените. Тези проститутки са правили любов с
хора от целия свят.
– Не искам! — категорично и рязко отвърна Авитохол. Аурелия Амата
разбра, че повече не бива да говори за това.
– Добре — каза тя и се оттегли деликатно.

379
 Авитохол се извини пред Бероес. Той знаеше, че магът се чувства зле от
това, че му се налага да присъства на подобно място и би искал да се
оттегли в някой ъгъл. Българинът също искаше да се махне, но в този
момент към него се приближи някакво малко, кльощаво момиченце.
– Виждала съм ви — каза тя.
Авитохол веднага се сети кой стои зад маската. Не можеше да им грешка,
до момиченцето стоеше неизменна бавачка.
– Ваше величество Хонория — каза неопределено Авитохол. — Това
място не е за вас.
– Не ми харесва — каза принцесата. — Искам да се отделим някъде по-
далече от тези — като каза това, Хонория посочи произволно към една
колона, където някакъв черен мъж обладаваше последователно няколко
матрони, които стенеха и огъваха телата си все едно нямаха кости.
За миг Авитохол се загледа и очите му се опулиха от учудване при
гледката. Добре че Хонория не можеше да види какво правеха онези зад
колоната. Двамата, следвани от бавачката, тръгнаха към един отдалечен
ъгъл на градината, а Авитохол, възползвайки се от дълбоката качулка и от
това, че не можеха да видят очите му, наблюдаваше как жените се огъваха
като змии без кости около колоната.
Най-накрая се отдалечиха достатъчно от стенещите и преплитащи се тела.
В този момент Хонория направи властен жест към бавачката и той можеше
да означава само едно, че тя трябва да остане на място. Авитохол не
очакваше такава рязкост от малкото момиче. Принцесата на Рим продължи
напред. Тя седна до едно малко басейнче, което бе отделено от другите,
свали сандалите си и потопи ходилата си във водата.
Бавачката беше останала назад. Хонория се обърна към Авитохол и каза:
– Приближи се! Ела при мен!
Българинът се стъписа. Изглеждаше така все едно се притеснява, но
всъщност се чудеше какво да прави.
– Седни при мен! — каза Хонория.
– Може да не искам да сядам — нехайно отвърна българинът.
Момиченцето смешно стисна устни, които побеляха.
– Заповядвам ти!
Авитохол щеше да се изсмее с глас. Това момиченце въобще не
осъзнаваше кой беше той. Тя си мислеше, че е мъж-жрица. Авитохол беше
воин и не можеше да търпи унижение. Ако някой човек, който можеше да
носи отговорност за постъпките си, му беше говорил по този начин, той би
го научил, но да се заяжда с момиченцето, беше унизително за него.
– Принцесо! Принцесо! — каза българинът и небрежно, без никаква
проява на страх или уважение, седна до нея. Смъкна сандалите си и също
потопи краката си в приятно хладната вода на басейнчето, при което тихо

380
изстена.
– Не се ли притесняваш? — попита българският воин. Беше му интересно
да разбере какво си мислеше за него принцесата, как си го представяше.
– Аз не се страхувам от нищо — каза момиченцето. Авитохол отново
щеше да се изсмее. Тя беше дете и говореше, без да си дава сметка за
думите, които произнасяше. Ако знаеше колко страшни неща и колко болка
имаше по света... Авитохол се сети за престоя си в подземията на стадиона
във Филипопол. Това да загубиш живота си въобще не беше
страшно. Болката, безизходицата, отчаянието, мъката бяха по-страшни от
смъртта. През целия си живот Авитохол тъгуваше за цял един народ. После
обаче се сети за тежката съдба на Гала Плацида — майката на принцесата,
и заради това не изрази пренебрежението си.
– Искам да видя лицето ти! — каза момичето.
Двамата седяха на ръба на басейна и клатеха крака, като правеха леки
вълнички.
– Ще се уплашиш! — каза Авитохол и се усмихна.
– Няма, аз съм много смела! Аз съм Юста Грата Хонория!
– Много си малка още, Юста Грата Хонория. Ти си още дете. Не изговаряй
такива силни думи толкова леко! — някак отнесено каза Авитохол.
– Не съм малка, вече съм на дванадесет.
Авитохол искрено се забавляваше с празното самочувствие на момичето.
Беше сигурен, че тя ще се стресне от обезобразеното му лице.
– Лицето ми е обезобразено. После ще сънуваш кошмари.
– Искам да го видя — настояваше момичето.
В този момент Авитохол прозря нездравия интерес на момичето към него.
То настояваше да види лицето му с някакво странна настойчивост. Защо
беше така?
– Защо? — попита българинът.
– Искам! — повтори момичето, без да отговаря на въпроса му.
Авитохол се почувства унизен. Той очакваше, че момичето ще отстъпи, но
то не постъпи така, както бе очаквал. Ето, че не бе познал. Гневът го
изпълни. Като не искаше да отстъпи, той щеше да я уплаши. Авитохол
рязко отметна качулката си и направи грозна гримаса, за да я стресне. За
негова изненада тя не трепна. Напротив, гледаше го така все едно ѝ харесва
да го вижда така.
– Атила — каза тя, — аз те обичам!
Сега вече Авитохол се изуми. Той очакваше да изплаши Хонория, а ето, че
сега тя го притесняваше. Тя не само че не се бе отбранявала, а дори го
нападаше. Това го разгневи още повече.
– Какво говориш? Ти си още дете! — и погледна към бавачката, за да види
дали тя вижда лицето му. Жената, като опитна бавачка и гувернантка,

381
тактично се бе извърнала. Той си отдъхна и се обърна.
– Искаш ли да бъдеш с мен? Някой ден ще стана твоя жена! Казват, че си
страхотен мъж!
– Когато ти станеш жена, аз ще бъда старец — от одеве Авитохол се
питаше дали Хонория не е видяла истинския Атила, който също беше на
оргията, но явно тя мислеше, че пред нея стои Атила, вождът на хуните. За
да се пошегува с нея, той каза: — Аз съм варварин.
Хонория го гледаше влюбено в очите и отвърна:
– Някой ден мога да стана твоя жена. Майка ми, императрицата, също е
била жена на варварин.
Авитохол настръхна от ужас.
– А не те ли притеснява лицето ми?
– Не! Дори много ми харесва. Нещо се свива тук — и момичето посочи в
долната част на корема си.
Авитохол се втрещи. Това дете не беше нормално. Той изпита желание да
избяга. За пръв път в живота си се притесняваше толкова. Какво беше това
изчадие? Явно бе наследничка на онези извратени императори, за които му
бе разказвала Аурелия Амата.
Българинът отново бе наметнал качулката и в този момент видя старшата
весталка, която се приближаваше към бавачката, но явно търсеше него или
Хонория.
Изненадващо Хонория се обърна и му подаде някакъв странен предмет.
Това беше свещ с формата на фалос. В основата му имаше две топки, които
му служеха като поставка. Освен това по средата той имаше две криле.
Авитохол се опули. Всичко друго очакваше, но не и това. Малкото
момиченце едва ли осъзнаваше какво точно означаваше това. Авитохол
се усмихна, не искаше да взема грозния предмет, но Хонория задържа
ръчицата си изправена и той, за да не го видят бавачката и Аурелия Амата,
го взе и бързо го мушна под пелерината си.

382
 Момиченцето се изправи и извади краката си от водата. Авитохол обаче се
обърна към двете жени, които се приближаваха към тях.
– Виктор — каза старшата весталка, — искате ли да ме придружите до
едно интересно място?
– Той не е Виктор — намеси се Хонория, но Авитохол се обърна и ѝ
направи знак да мълчи. Момиченцето съзаклятнически се усмихна. Те
имаха тайна и тя беше доволна, че я знае.
– Да, ще дойда! — каза Авитохол. — Но трябва да взема със себе си и моя
по-стар спътник.
– Той е интересен човек — каза Аурелия Амата и с това показа, че няма
нищо против Бероес да ги придружи.
– Искам и аз да дойда с вас! — каза Хонория.
Амата не каза нищо. Тя се обърна и промърмори нещо на
придружителката на принцесата. Авитохол последва старшата весталка.
Както си вървяха, към тях незабележимо се присъединиха онези същите две
весталки, които като сянка следваха Аурелия Амата. Скоро четиримата
откриха Бероес. Магът беше седнал срещу стената и се бе вглъбил, като се
бе изключил от света и всичко, което го заобикаляше.
Скоро петимата напуснаха двореца. Аурелия ги водеше с увереността на
човек, движил се цял живот из тесните, объркани като лабиринт улички на
Рим. Авитохол не знаеше дали поради нощта, която ги бе обгърнала като
воал отвсякъде, но през цялото време не позна нито една улица, по която се
движеха. Все едно бяха вървели в друг град. По някое време той се
приближи до старшата весталка и попита:
– Къде отиваме?
– Ще видите.
– Помогнете ми да разбера какво ни очаква, да не е някаква неприятна
изненада?
– Не! Не! В нашите земи се появи последната сибила. Тя пожела да ви
повикаме.
– Сибила? — учуди се Авитохол.
– Да! Сибилите са били жени, които са пророкували. Някога в древността
на хората не са им били достатъчни само прорицалищата и оракулите.
Тогава Бог изпратил сред хората сибилите. Всички техни предсказания са
събрани в една книга, която се нарича „Книга на сибилите”.
– Чувал съм за тях — отвърна Авитохол.
– Сибилите отдавна са изчезнали. Тази се появи от нищото. Иска ми се да
мисля, че е свързана с желанието ни да възстановим култа към Веста.
Тя поиска да открием някои си Авитохол, Ксеркс, Атила, Ат, Виктор
Скевас, Шатрумарна...
– Шатрумардхана — поправи я Авитохол, без да се замисля.

383
 – Да! Да! Така беше. Кои са тези? От всички тях открихме само вас
двамата с Атила.
– Атила?! — учуди се българинът.
– Него вече го заведохме, където трябва.
Авитохол беше изумен. Всяка негова стъпка бе свързана с прорицалищата.
Ето, че дори когато беше дошъл тук, толкова далеч на Запад, отново бе
насочван към прорицалищата. Не можеше да каже дали пътят му зависеше
от предсказанията.
Докато българинът си мислеше всичко това и си припомняше
посещението при оракула на Амон в Египет и това в прорицалищсто на
Дионисий, Аурелия Амата ги водеше все така уверено из мрака. На
Авитохол нейната фигура му заприлича на някаква богиня, която с
нечовешка увереност ги прекарва из мрака на времето и пространството.
Скоро Авитохол проумя, че вече се намират в покрайнините на Рим.
Къщите ставаха все по-ниски и разкривени. Те дори започнаха да изчезват в
мрака. Сигурно вече се движеха извън града.
Не след дълго се изправиха пред някаква разкривена дървена порта. Пред
нея бе застанал Атила, зад него стоеше неговият верен страж Олджибай, а
отпред имаше две весталки. Когато и втората група се присъедини, Аурелия
Амата се приближи до портата и потропа, както се стори на Авитохол, с
някакъв предварително подготвен знак. Скоро през пролуките на
разкривените дръвчета, от които бе скована дървената порта, се процеди
светлина. Някой отвътре бе запалил светилник.
– Кой е? — попита женски глас.
Авитохол се усмихна, това беше най-глупавият въпрос, който една
прорицателка можеше да зададе. Ако тя виждаше в бъдещето, трябваше да
знае кой стои пред прага ѝ. Той вече знаеше какво ще отвърне старшата
весталка, но тя го изненада, като каза просто.
– Аз съм, една от весталките.
Без никаква размяна на тайни въпроси, портата се отвори и бледата и
мижава светлина, излизаща отвътре, се разтвори около тях.
– Сибилата моли да отстъпят назад тези, които не са избрани да влязат.
Всички отстъпиха назад, само Олджибай отказа да се отдели и се наложи
да му бъде заповядано.
Настъпи мълчание. Скоро след това гласът отвътре каза да влезе мъжът,
който е от дясната страна. Това беше Авитохол. До себе си той чу
недоволното мрънкане на Атила, който видимо бе разочарован от избора на
пророчицата.
– Може ли да взема някого със себе си? — попита Авитохол.
Атила се оживи. Авитохол си спомни колко пъти брат му беше искал да
му разказва най-различни легенди и случки от живота си.

384
 – За кого говориш? — попита сибилата.
– С мен е един свят мъж. Той ми е помагал много пъти и е правил така, че
да бъда скъп гост на места, на които е немислимо да стъпи кракът на
непосветен. Дължа му тази услуга днес.
– Кой е той?
– Неговото име е Бероес, но тук на Запад го наричат Мерлин.
Авитохол знаеше, че името на мага едва ли ще говори нещо на
непосветени хора, но сам се бе уверил колко известен бе зороастриецът
сред духовниците и жреците от всички религии. Той очакваше да усети
промяна в гласа на сибилата, но такава не настъпи. Женският глас отвътре
съвсем безпристрастно каза:
– Влизайте!
Докато двамата вървяха към портата, българинът отново ясно усети
ропота на Атила зад гърба си. Брат му се чувстваше излъган и предаден.
Той бе очаквал Авитохол да поиска именно той да го придружи и когато
това не беше станало, не можеше да спре гневните си думи.
Двамата мъже влязоха в тъмно помещение. Това беше някакъв
полусъборен храм. Мраморният под беше хладен и гладък. Вътре не се
усещаше никакво присъствие. Тъй като беше тъмно, двамата с Бероес
стояха на едно място. Авитохол не можеше да каже кога точно бе загаснала
светлината отвътре. Българинът вече имаше опит с посещения като
това, затова сега стоеше и очакваше наставления.
– Влезте! Елате малко по-близо — каза женски глас, идващ някъде отдолу.
Авитохол не се учуди. Той пристъпи няколко крачки и спря.
Досега винаги българинът беше търсил прорицалищата, беше влизал
смирен и питащ. За пръв път оракулът го бе повикал при себе си.
– Защо сте ни търсили? — попита Авитохол.
– Искам да ви разкрия едни знания — жената говореше на лош латински
език и Авитохол се затрудняваше да я разбира. Въпреки това я слушаше
внимателно. В гласа на жената и в начина, по който говореше, имаше нещо
познато. Авитохол не можеше да разбере какво е то, но го усещаше с цялата
си същност.
– Какво е това знание? Защо се налага да ни го разкриете? — попита
българинът.
– Искам да ти разкажа нещо, за което си чувал. Наскоро обаче научих за
него повече неща. Така че стойте и слушайте!
Авитохол и без това не искаше да парадира със знания или да прекъсва
оракула. Той вече имаше опит с оракулите и знаеше колко чувствителни и
обидчиви бяха те.
– Авитохол, искам да ти разкажа за Лилит!
Авитохол за малко щеше да извика от изненада. Не можеше да повярва, че

385
сибилата искаше да му говори за Лилит! Цял живот бе мислил за Лилит.
Още Шушандук го бе запознала с тайните за нея, а после той през цялото
време бе изграждал дълбочината в развитието на тази идея. Тя бе една от
идеите, които изграждаха парадигмата му.
– Лилит е еврейското име на едно същество или идея, която съществувала
в най-дълбока древност. Тя била смятана за богиня покровителка на бурите
и вятъра, носителка на болести и смърт.
Авитохол щеше да се усмихне. Той много добре знаеше защо женските
богини бяха „натоварени” с това да са носителки на всички злини на света.
Те бяха загубили битката с мъжките богове.
– Знам — каза Авитохол тихо. Той изпусна тази дума, без да иска.
– Аз също знам — каза Бероес зад гърба на Авитохол и тъй като
българинът не очакваше, се стресна. Той знаеше колко докачливи са
оракулите и очакваше остра реакция от страна на сибилата. Това обаче не
стана. Женският глас мълчеше.
– Лилит, или както била позната в Шумер Лилиту, е известна от преди
повече от 3000 години, преди раждането на новия бог — Исус Христос, чак
през 700 година преди Христос тя била приета от юдеите, които я нарекли
Лилит. При евреите тя обаче била описвана по скоро като демон, отколкото
като богиня. Те я наричат в своите свещени писания „крещящата сова”.
Аз съм изследвал Лилиту във всичките ѝ проявления — каза Бероес и с
това още повече учуди Авитохол, който въобще не очакваше, че учителят
му се е занимавал и с Лилит. — Лилиту означава нощ — продължи
Бероес, — но това не е съвсем точно. Така са го разбрали обикновените
хора. Всъщност Лилиту или Лил означава вятър, но не обикновеният вятър
на въздуха, а вятърът на космоса, на небето, на духа. За този вятър става
въпрос. Lilitu произлиза от шумерската дума Lil, която означава въздух.
Според мен това показва, че Лилит е продължение на идеята на шумерската
богиня Нинлил, чието име се превежда като „Женски въздух”. Тя била
съпруга на Енлил.
Помниш ли „Епоса за Гилгамеш“? — въпросът на Бероес явно бе насочен
към Авитохол.
Българинът поклати глава утвърдително, без да се замисли, че в този мрак
няма кой да забележи това. Бероес обаче продължи да говори, той явно не
се нуждаеше от потвърждение.
– В този епос тя е наречена Ki-sikil-lil-la-ke, но е описана и като девойката
Лилу, компаньонка и любима на Гилгамеш. Тя е наречена „Тази, която
радва сърцата” или „Тази, която пищи постоянно и зловещо като птица”.
Моите предци наричали Лилит Луната.
Във Вавилон Лилит била изобразявана като жена с крака на птица.
Виждал съм я изсечена върху камък. Не мога да кажа дали Лилиту е по-

386
древна от Инана и Ерешкигал, но за мен е безспорно, че има връзка с тях.
Лилит в Шумер била възприемана като две същества. Лилу била първият
демон в света, който посещавал женските сънища. Лилиту бил женски
демон, който причинявал еротичните сънища на мъжете. Семитските имена
Лила и Лилиту имат за основа думата лулу, което означава похот.
От одеве изуменият българин слушаше думите на Бероес. Авитохол
знаеше много за Лилит, но не и тази част от знанието за нея. Бероес беше
халдей и имаше тайни познания. Неговият народ бе измислил или поне
наследил знанието за най-дълбоката същност на Лилит и за нейната
древност.
– Лилит навсякъде била изобразявана с криле като птица и то не на
каквато и да е птица, а на специална. Това била птицата Цу или Анцу. Анцу
била птица, в чието име имало два корена. Ан на шумерски означава „небе”
и Цу — „далеч”. Така че името на птицата може да се преведе като
„Далечното небе”.
Авитохол слушаше внимателно. Той си спомняше, че в Китай думата за
небе е „тан“. Изуменият мъж се питаше в Тангра „ан” от китайското „тан”
ли произлиза, или от шумерското „ан”?
– Мнозина смятат Анцу за кукумявка, но някои я оприличават на грифон.
Според други Лилиту е орел, лешояд, лъвица и дори змия. За това обаче ще
ти разкажа по-късно. В сказанията се говори, че Анцу била слуга на Енлил,
който в древността се наричал Ану и означавал „Небе”.
„Това е шумерският Тангра” — помисли си българинът. Бероес обаче
продължаваше да разказва за Анцу.
– Анцу откраднал от Енлил Дъската на съдбата. Според една от легендите
боговете пратили след него Лагалбанда да върне дъската. В друг мит се
разказва, че за да залови Анцу, боговете Ея и Белет заченали Нунутра. В
химна на Ашурбанипал се казва, че лично бог Мардук трябвало да убие
Анцу.
Смята се, че Анцу били силно сексуални и агресивни към мъжете, но
въпреки това не могли да се размножават нормално. Те живеели в сухи и
пустинни места. Единствените същества, които можели да им
противодействат, били женският демон Дими и мъжкият демон на вятъра
Пазузу.
Авитохол слушаше внимателно. Струваше му се, че Бероес говореше от
много време. Откъде беше този интерес на мага към Лилит? Дали той
знаеше това, на което го бе учила Шушандук? Авитохол нямаше да се
учуди, ако и Бероес се окажеше жрец, посветен в тайните на Богинята
майка и Лилит. Шушандук обаче го бе уверила, че той е
единственият жрец-мъж посветен в тези сакрални знания. Откъде
тогава Бероес знаеше толкова много?

387
 – В представата за Лилит са слети три по-древни божества. Първото било
Ардат Лили — „прислужницата на Лилиту”. Докато спели, тя посещавала
сънищата на мъжете и раждала деца от тях. Мъжкият двойник на Ардат
Лили бил демонът Ирду Лили. Лилиту била красива девойка. Тя нямала
кърма и била неспособна да роди деца.
Ардат в тези имена означавал проститутка, също така млада, нераждала
жена, „девственица”.
Авитохол знаеше, че Бероес можеше да говори и пише на много езици.
Шумерският обаче бе изчезнал преди векове. Бероес със сигурност бе най-
умният човек в света, Авитохол беше сигурен в това.
– В по-късните вавилонски текстове Лилиту вече е прислужничка на
богинята Инана. Тя била наричана „ръката на Инана”.
Има обаче неясна връзка на Лилит и с Ламащу (Лятната Димм). Ламащу
била дъщеря на небето. Тя прелъстявала мъжете, наранявала бременните
жени и майките на новородените.
– Лилит избивала Евите — каза тихичко на себе си Авитохол.
– Пиела кръв и причинявала болести и смърт — продължаваше да говори
магът. — Според моите предци Лилит имала дъщеря Айло, която се
сношавала с мъжете. Различните народи наричали тази дъщеря по различен
начин: Галлу, Гелло, Гило, Гиллу. В гръцката митология е описана като
демон, който краде и убива деца. При евреите Гилу е едно от имената на
Лилит.
От одеве Авитохол слушаше интересните думи на Бероес, но с всяка
следваща оставаше все по-изумен. Какво ставаше? Той бе влязъл тук, за да
чуе думите на сибилата, през цялото време обаче говореше само Бероес.
– Авитохол, чувал ли си всичко това? — попита Бероес.
Авитохол се замисли. Той знаеше много за Лилит, но в съвсем друга
насока.
– Шушандук ми е казвала някои неща — уклончиво отвърна българинът.
През цялото време той се питаше какво знаеше всъщност магът. Защо го
питаше? Не беше ли магът жрец на мъжките култове, дали не участваше в
борбата срещу богините? Авитохол не можеше да повярва, че заради това
Бероес го разпитва.
– Шушандук разказа ли ти за еврейските разбирания за Лилит?
Авитохол нищо не отговори.
– За да предпазят момченцата от Лилит, евреите им закачали амулет. На
тези амулети били изобразени три ангела (Сеной, Сансеной, Семангелов).
Това ставало до обрязването им.
За да излъжат Лилит, те не подстригвали косата на момченцата и така тя
не им навреждала.
В Битие се казва, че след смъртта на Авел, Адам живял още 800 години,

388
преди да му се „роди син по подобие и по свой образ”. Това според някои
еврейски учени означава, че Адам се разделил с Ева и отново заживял с
Лилит. Децата, които им се раждали обаче, не били хора, а демони.
В талмуда в „Зохар” се казва, че благодарение на Лилит е злото в света.
Евреите разказват следната история. Адам и Лилит били създадени от Бог
като равностойни същества. И двамата били създадени от една и съща
пръст. Това станало така. На шестия ден Бог сътворил човека. Нарекъл го
Адам. Името Адам идва от Адамах, което означава „прах“. То се отнася
както за мъжа, така и за жената, така че Лилит всъщност се нарича Адам.
Това може би е, защото се знае, че Адам бил двуполово същество.
Въпреки че били създадени като равни, Адам се опитал да доминира.
Лилит обаче била непокорна, дива и свободолюбива, тя избягала и се
скрила в някакво място близо до Черно море.
Аз обаче знам историята още по-точно. Всичко това станало, когато
двамата се сливали. Тогава Адам настоявал той да е отгоре, над Лилит, за
да е „небе“, а тя да е „земя“ за него. Лилит обаче не желаела. Тя твърдяла,
че след като са равни, трябва да са равнопоставени и тя да е седнала върху
него, Докато правят любов, като е „небе“ над Адам. 28 Двамата се скарали.
Адам се опитал да насили Лилит, тя призовала забраненото божие име.
Тогава Бог изпратил три ангела: Сеной, Сансеной и Семангелов. Те
отвлекли Лилит и ѝ казали, че ще я накажат, като направят така, че
всичките ѝ деца-демони да измират. Тогава бясната Лилит се зарекла, че ще
избива всички новородени момченца. Ангелите усетили мощта на Лилит и
измолили от нея обещанието да не закача момченцата, които имат медальон
с техните образи. Затова оттогава евреите закачали медальони с лика и
имената на трите ангела.
Всичко това е записано в един мидраш29, там Лилит е описана като
вироглава и свободолюбива. Тя напуснала Адам, не искала да му ражда
деца. Смята се, че Лилит и Адам имат син, който се нарича Асмодей. Някои
еврейски учени твърдят, че именно Асмодей е този, който се представя на
евреите за бог. Именно той разцепил Червено море, пред жезъла и
молитвата на Мойсей, при изхода от Египет. Асмодей 30 означава „Господ
Бог”. Враговете на юдеизма смятат, че евреите през цялото си
съществуване са се кланяли на лъжлив Бог, на Асмодей.
Докато слушаше всичко това, Авитохол си мислеше: Синът на Адам и
Лилит беше това, към което той се бе стремял през цялото време. Това беше
28
В юдеизма, исляма и католицизма се смята, че всякакво правене на секс в поза,
различна от тази мъжът да е легнал върху жената, е извращение. В католицизма дори
има папски едикт за това. Поради тази причина „правилната поза“ в секса носи името
„мисионерска“.
29
мидраш — тълкувание на свещените еврейски текстове
30
Ашма — господар, деус — Бог
389
Голямото сливане — сношаването на Адам Кадмон и Лилит. Това трябваше
да бъде обратният път към Бог. Преживяване на Сътворението, но на
обратно.
Българинът си припомни много ясно схемата, която малеке му бе
начертала. Всъщност Асмодей или беше бог, или дете на Адам и Лилит,
което също означаваше, че е Бог.
За още нещо си мислеше Авитохол. Ако Асмодей беше лъжлив бог, не
само евреите са били заблудени. Християните бяха приели еврейския бог и
при тях той бе станал Бог-Отец. Това означаваше, че Асмодей беше лъжлив
бог и на всички християни.31
И за друго нещо разсъждаваше българинът. Всички хора се бяха родили от
Адам и Ева, след като са били прогонени от Едем (Рая). Всички те били
проклети. Единственото същество, което било родено в Рая, всъщност е
този Асмодей.
– Спомняш ли си, че Лилиту или Лилит била изобразявана като змия?
Това всъщност е змията, която изкушила Адам и Ева.
Авитохол много добре знаеше това.
– Според евреите Лилит имала много дъщери, те били наречени лилими.
Те навестявали мъжете и ги изкушавали. Гърците наричали лилимите
Limiaeq Empusae (Натрапници) или дъщери на Хеката.
Авитохол веднага се сети за Хеката. Таис му бе разказвала за Триликата,
чиито дървени истукани гърците издигали на кръстовищата.
– Лилит е Сатаната! — каза Бероес. — Смята се, че в по-късни времена
Лилит имала любовник, който се наричал Самаел. Този Самаел след време
започнали да наричат Луцифер. Името му може да се преведе като
„отровата на Бог”.
Знакът на Лилит в астрологията е черна луна, обърната с рогчетата
надолу.
Докато слушаше това, Авитохол си мислеше та черните богини и
опитваше да си ги припомни. На ум българинът си повтаряше имената им:
Кали, Умай, Парвати, Хеката, Хел, Ерешкигал...
Бероес беше говорил много дълго и Авитохол очакваше сибилата да се
подразни от това. В този момент някой запали светилник в порутения храм.
Светлината беше толкова слаба, че само разсея мрака. Единственото, което
Авитохол виждаше, беше Бероес. Ако не бе чул женския глас в началото,
би си помислил, че именно Бероес е сибилата.
Магът се обърна към него и каза:
– Авитохол, искам да ти обърна внимание на нещо много
интересно. — След това той допълни: — Авитохол, какъв е знакът на

31
По същия начин това трябва да се отнася и за исляма, тъй като трите религии
изповядват вярата в един бог.
390
Тангра?
Без никакво колебание, българинът изписа знака на Тангра.

– Виж нещо интересно и се замисли за него! Погледни знака на Лилит!

Той се изписвал така — като каза това, Бероес изписа следния знак.

– А може и така — каза Бероес и обърна първото L наобратно.

– Като махнеш двете долни части, се получава знакът на

Тангра — допълни Бероес.

391
 Пред изумения поглед на Авитохол от LYL се получи знакът на Тангра.
Светилникът му помогна да види знаците, които Бероес рисуваше във
въздуха. Изведнъж някакъв невидим човек или може би дух запали още
един светилник. Светлината, преди да се бе разгоряла, изглеждаше все
едно се носи във въздуха и лети. После се разбра, че е носена от някаква
жена. Това ли бе сибилата?
Гласът, който в следващия момент се разнесе, го накара да осъзнае
грешката си. Той идеше отдолу. Сега, когато помещението беше осветявано
от два светилника, Авитохол успя да различи някаква купчина пред себе си.
Купчината беше жива. Българинът беше обучен да вижда в тъмното, той
напрегна взора си и различи силуета на седнала жена. Главата ѝ обаче бе
наведена напред, дългата ѝ коса закриваше лицето ѝ и Авитохол не можеше
да различи чертите ѝ.
– Авитохол, разбра ли думите на Мерлин? — попита го гласът.
– Разбрах ги — каза българинът. След малко додаде: — Не дойдох до тук,
за да слушам Мерлин. Ако исках да чуя това, което той ми каза, щях да го
помоля! Ние по цял ден сме заедно. Интересно ми е вие какво искахте да ми
кажете или може би да ми предскажете!
– Очевидно е трябвало да чуем това, което ни каза Мерлин. За мен то
също беше ново.
– А вие нещо ще ми кажете ли? — попита Авитохол.
– Не! Вие сте научили всичко, което аз знам. Тези неща са ми казани от
Таис.
Като чу името на Таис, Авитохол за малко щеше да извика от изумление.
Откъде сибилата знаеше за Таис? Авитохол мислеше трескаво. Сибилата се
беше срещала е хетерата. Къде беше станало това? Авитохол очакваше
жената да му каже. Тя обаче продължаваше да говори и българинът се
заслуша.
– Таис е била научена от Шушандук, това знам аз. — Думите на
пророчицата изпълваха Авитохол с все по-голяма изненада. Той си спомни,
че Аурелия също бе казала, че е била обучавана от Таис. Преди това

392
хетерата бе разкрила учението и на Хонория. Явно атинянката бе намерила
начин и време да посее на Запад семето на култовете към Богинята.
Авитохол посегна към ръкохватките на двата си меча и извика с всичка
сила:
– Коя си ти? — нямаше откъде сибилата да познава и Таис, и Шушандук.
В този момент живата купчина пред него се раздвижи. Жената бавно се
изправяше и Авитохол все по-ясно различаваше силуета ѝ. Накрая тя
отхвърли наметката от тялото и раменете си. Авитохол извика от
изумление. Тялото на жената бе бяло като слонова кост. Тя имаше
източено, изящно тяло, под наметката беше чисто гола. Светилниците
караха кожата ѝ да отразява светлината и тялото ѝ изглеждаше още по-
бяло и съвършено. По него нямаше нито едно белегче или
дефект. Българинът я гледаше, а долната му челюст бе увиснала. Жената бе
толкова красива, но това не му въздействаше. Докато я наблюдаваше,
някакъв ужас, който не можеше да преодолее, се промъкваше в него. Тази
жена, това тяло му бяха познати отнякъде, но откъде? Бледото голо тяло на
жената изглеждаше някак нереално и не възбуждаше похотта му, а
го караше да потръпне от някакво първично усещане. Авитохол се взираше
там, където трябваше да бъде лицето на жената, но спуснатата ѝ коса му
пречеше да я види и разпознае. Това също предизвика ужас в него. Така ли
изглаждаше Лилит? Жена без лице?! Красива гола жена без лице. В това
имаше нещо притеснително. В следващия момент с огромно усилие на
волята той успя да отклони очи от сибилата и погледна към мястото, където
допреди малко бе седяла тя. Отначало не се бе замислял върху какво бе
седяла или клечала сибилата, сега обаче с изумление виждаше, че това бяха
човешки черепи, а в кухините на празните очи бавно се извиваха
змии. Авитохол потръпна, допреди малко беше слушал за Лилит и сега
змиите го изпълваха с ужас. Дали съществото пред него наистина не беше
Лилит?
Жената подритна черепите, които затрополиха по мраморния под.
– Вие какво мислите за това? — попита жената с дългата коса.
– Цял живот съм искал да изпълня акта на Сътворението наобратно.
Досега винаги съм се опитвал да открия две жени, Лилит и Ева, да
постигнем Адам Кадмон, а след това и Бог. Сега разбрах, че може би няма
да можем да постигнем Бог, а това ще бъде Асмодей.
– Интересна гледна точка, Авитохол — с приласкаващ глас каза жената
или може би демонът. В гласа ѝ обаче имаше и някаква нотка на ирония.
Какво означаваше това? Авитохол наостри слух.
– Ето, аз идвам и ви нося това.
След като жената бе отметнала наметалото си и бе останала напълно гола,
Бероес се бе оттеглил от полусъборения храм. Жената, която палеше

393
светилниците, се обърна. Авитохол видя, как тя се приближава към
сибилата, която бавно смъкна дрехата ѝ. Чак когато младото момиче остана
напълно голо, той успя да я види. Авитохол искаше да я огледа,
но сибилата отметна косата си назад. Авитохол премести погледа си към
нея. Той за малко щеше да извика от изумление. Пред него стоеше Анна.
Ето коя беше сибилата! Вече всичко ставаше ясно. Едва сега той насочи
погледа си към другата жена. Анна се обърна към момичето и пое
обточената ѝ, красива бяла ръка в своите пръсти. Двете жени, голи и
съблазнителни, се приближаваха към него. Авитохол не можеше да откъсне
очи от тях. Момичето беше Мириам, тази, която беше граалът.
Наследничката на Исус и Мария Магдалина. Той си спомни, че децата на
техния род бяха само от тиуните, които ги пазеха, и винаги бяха дъщери. В
света тиуните бяха останали съвсем малко, ако въобще имаше още живи,
със сигурност на Запад беше само той. Дали неговата участ не бе да има
деца от тези две жени?
Авитохол откачи бойния си колан. Верните му мечове издрънчаха върху
студения блед мрамор на полусрутения храм. Светлината беше слаба, но
все пак му позволяваше да вижда. Той отметна качулката си, след това
смъкна римските си дрехи. Когато остана гол, на врата му висяха само
муските му. Приближи се до двете прекрасни жени и ги прегърна
със силните си ръце. Те бяха бледи и бели, почти прозрачни,
като алабастър, той беше като черен, груб и корав камък. Притисна ги една
към друга, а след това и към себе си...
Ето, че тук в Рим можеше да направи това, към което цял живот се бе
стремял. Той вече го беше правил е Теодора и Таис, с Таис и Нефертари, с
Анна и Баяра. Това за него беше пълноценното сливане. Авитохол се
отпусна и се отдаде на мига. В главата му обаче натрапчиво се въртеше
едно име: „Асмодей! Асмодей! Асмодей...“
Тази нощ Авитохол сънува Египет. Дори в съня си, той си спомни думите
на египетския първожрец Саменту, че който веднъж е посетил Египет,
никога вече не може да си тръгне съвсем от земята на Хапи и една част от
него остава заложница по онези земи, и винаги човекът иска да се върне
там. Авитохол правеше това в сънищата си.
Когато отвори очи, слънцето беше високо в небето и светеше в прозореца
по начин, който досега не беше виждал. Това му подсказа, че бе останал в
леглото до по-късно. Всичко, което се бе случило снощи, и оргията, и
срещата със сибилата, която се бе оказала Анна, както и това, което после
бе станало между него, Анна и Мириам, беше толкова неестествено, че
самият той не можеше да разбере истина ли е било, сън, видение или
кошмар.
Когато стана, видя, че вече е късен следобед. Единственият човек, който

394
можеше да му помогне да разбере дали всичко е било истина, бе той
самият. Нито Бероес, нито Атила можеха да знаят. Само той, Мириам и
Анна. Авитохол разтърси глава. Цялата тази среща може би въобще не се бе
състояла. Не смееше да попита никого за това, за да не предизвика
подигравките на останалите. Единственото нещо, което го накара да се
усмихне, беше фалосът с крилца, който откри в джоба си. Той му бе
подарен от принцесата на Рим Хонория с молбата някой ден да се ожени за
нея.
Тъкмо се чудеше какво да прави, когато видя жена, облечена като
весталка, да влиза в имението на Татул. В този момент към нея се
приближи Орест. Авитохол също тръгна натам. Жената го погледна. Тя не
можеше да го разпознае, защото беше с качулка, но му каза:
– Тази нощ сте поканен на празненство. Нека с вас дойде и Атила. Флавий
Аеций също е добре дошъл.
Авитохол искаше да ѝ каже, че Олджибай сигурно също ще тръгне с тях.
В този момент обаче видя разочарования поглед на Орест. Явно на ромея
му бе неприятно, че весталката не го бе споменала. Някога те бяха скитали
заедно из Вавилон, а ето, че сега тук, на местна земя, Орест дори не бе
поканен.
Докато отвърне на весталката, тя вече се бе обърнала и си бе тръгнала. В
следващата част от деня, от който бе останало съвсем малко, българинът
предупреди Атила и Флавий Аеций за предстоящата оргия. Той нямаше
огромно желание да ходи. Беше уморен от предната нощ, но в същото
време изгаряше от любопитство да разбере какво щеше да стане на оргията.
Освен това в него имаше някакво смътно усещане, че може отново да се
види с Анна и Мириам. Спомените му все повече се сгъстяваха и той вече
беше сигурен, че всичко, което се бе случило през изминалата нощ, е било
истина.
Всички веднага се съгласиха да посетят оргията. Похотта на брат му бе
ненаситна, Олджибай се готвеше да пази Атила, а политическите ходове на
Аеций го задължаваха да присъства на подобни събития.
Привечер тази странна група от четирима мъже напусна вилата на Татул и
тръгна из нощните римски улички. Атила предчувстваше приятните мигове
на оргията и бързаше, Флавий Аеций го следваше замислен, кроящ
политическите си планове. Олджибай вървеше след Атила. Весталката бе
казала къде да отидат, Авитохол беше предал това на Атила, така че с тях
нямаше друг придружител. Най-накрая на групата се влачеше Авитохол,
който беше изтощен от предната нощ. Можеше да се каже, че той все още
не се бе разсънил напълно. Постепенно мракът се сгъстяваше и българинът
се забавляваше, като наблюдаваше хората на Рим, които, изморени
от тежкия ден, се прибираха по домовете си. Те представляваха гледка,

395
която, странно защо, успокояваше Авитохол. Досега неговият живот беше
свързан със следване на личната му мисия. Където и да отидеше, каквото и
да направеше, винаги беше воден от някаква могъща сила. Той беше роб и
жертва на тази сила. Вярно, че непрекъснато му се случваха интересни
неща. Наистина, животът му би могъл да се опише в книга или изпее в
песен, но всичко това бе свързано с болка, лишения, преодоляване на
изпитания. Сега, като гледаше как обикновените хора прибират дървените
маси и столове, нещата, които допреди малко бяха продавали по улицата,
как гълчаха децата си, на него му ставаше спокойно и приятно. Ето това бе
едно от най-важните неща, които бе загубил — спокойния живот. Сега
душата му копнееше за този живот, като рана за мехлем. Можеше ли да има
такъв живот? Авитохол знаеше, че българите, дори обикновените от тях,
живееха по-трудно, в по-сурова среда. Освен това обикновените българи ги
нямаше, те бяха избити. Хуните бяха отнели възможността на който и да е
българин да има спокоен живот. Те ги бяха превърнали в бегълци или в
мъртъвци. Авитохол не можеше да има такъв живот. „Днес обаче
можеш!” — дочу странен глас в себе си. В него се провеждаше диалог. Две
негови същности разговаряха, а може би и спореха. Днес. Днес вече бе
много навътре в мисията си. От него зависеха съдбите и бъдещето на
толкова много хора. Можеше ли да се откаже от всичко това, да се отрече
от човека, който беше, и да спре? Не! Не можеше! Той не можеше да го
направи. Авитохол беше сигурен, че цялата тази картина има и друга
страна. Гой копнееше за спокоен дом, жена, уют, за деца и сигурност. Това
обаче нямаше да му харесва повече от няколко дни, докато си почине. След
това душата му на воин щеше отново да бленува за приключения и битки.
Авитохол си спомни как като дете бе мечтал да обикаля света. Колко
трудно му бе тогава да остане на едно място. Той беше сигурен, че тези
граждани на Рим с лекота биха заменили монотонния си сив живот за
неговия.
Докато мислеше всичко това, изведнъж видя едно момче. То не
прибираше нищо от улицата, а се мотаеше безцелно. Приличаше на дете,
което по скоро се оглежда и ще се опита да краде, отколкото да свърши
някаква работа. Окото на Авитохол веднага забеляза движението на
момчето, защото то се различаваше от това, което правеха всички други.
Може би това го накара да се взре по-внимателно в него. Това, което видя,
го порази. Не! Не можеше да има никаква грешка. Това беше същото онова
момче, което преди няколко дни му бе отнело Чашата. Като се сети за това,
отново изпита благодарност към Олджибай и Атила, които му я бяха
върнали, но и стисна юмруци, защото всъщност детето бе останало
ненаказано. Авитохол обаче потисна първоначалното си желание да
отмъсти. Някакво непреодолимо, ново усещане се появи в него. Той искаше

396
да разбере кое е това момче, кой бе мъжът, който тогава го бе подслонил
под пелерината си? Авитохол искаше да узнае това. Тъй като беше
изостанал малко от основната група, а и нямаше време да предупреди
останалите, той кривна и се шмугна след момчето. Малкият крадец
отначало се движеше безцелно, но постепенно като че ли усети
присъствието му и тръгна все по-бързо. Българинът беше сигурен, че то
няма как да го разкрие, защото вървеше след него, прикриван от дългата си
черна пелерина. Защо момчето бързаше? Накрая Авитохол вече почти
тичаше след него. Това му пречеше да се прикрива добре, но иначе щеше
да изостане фатално и да го загуби от поглед.
Отначало момчето се движеше из по-шумните и широки улици, наричани
виа, но изведнъж кривна в някаква тясна уличка, която беше мрачна и
безлюдна. Без да вижда края ѝ, Авитохол беше почти сигурен, че тази
уличка е без изход. Това го накара да забави крачка. Не беше ли това
капан? Чак сега разбра всичко, което се бе случило в последно
време. Момчето беше пратено като примамка. То го бе отклонило
от основната група. Колко глупаво постъпи?! Дори не предупреди
останалите къде отива и че се отделя. Приятелите му вероятно дори не бяха
разбрали, че не е с тях.
Авитохол осъзна, че е в капан. Да хване момчето и да го използва като
заложник бе неговият може би последен изход. С последно усилие той
скочи напред, във въздуха се протегна като тигър в скок. Оръжията му
издрънчаха. След миг държеше момчето за врата. В този момент го видя.
Мъжът стоеше в тъмното. Също като него и той бе наметнат с тъмна
пелерина. Авитохол държеше с една ръка борещото се хлапе, а с другата
посегна да извади единия от мечовете си. В този момент мъжът се
приближи решително и много тихо. Авитохол видя, че в ръцете си държеше
къса кама, досущ като основното оръжие на тиуните. От много време
Авитохол не беше виждал такова оръжие.
Тъй като едната му ръка бе заета, мечът беше много дълъг и трудно се
вадеше от канията с една ръка, българинът се забави фатално. Той видя
проблясващия връх на камата. Ударът бе насочен право към гърдите му. За
да се предпази, той бутна момчето пред себе си. Ако нападателят
държеше на момчето, щеше да спре удара си. Но това не ставаше. Този явно
толкова желаеше да го види мъртъв, че бе готов да пожертва момчето,
което може би беше негов син. Авитохол осъзна, че е сгрешил, като бе
заложил на чувствата на нападателя си. Острието все така продължаваше да
се движи към главата на момчето и неговите гърди. За да се спаси, в
последния момент той бутна момчето настрани и така се предпази от удара.
Така спаси и момчето. Кой беше този човек, колко черна бе душата му, че е
готов да убие собственото си дете, за да се добере до някого? Ако това

397
нападение бе планирано заради него, толкова ценна ли бе Чашата?
Авитохол знаеше отговора. „Да!” На колана му висеше това, за
което християните бленуваха най-много. Разбирането, ключът към тяхната
религия — Светия граал.
Това обаче, което го впечатли най-силно, бе, че съвсем наскоро бе държал
и живата Чаша (Мириам) в обятията си.
В този момент Авитохол осъзна, че на уличката бе настъпила някаква
промяна. Беше видял острието на камата да сияе. Някаква светлина се бе
появила. Огледа се и ги видя. Това бяха неговите спътници, които тичаха
към тях.
Тъй като уличката беше без изход, той знаеше, че дори да падне мъртъв,
тримата ще отмъстят за него. Мъжът нанасяше удари и с все по-голямо
отчаяние се опитваше да го достигне. Той сигурно също бе видял тичащите
към тях мъже, защото в действията му се появи някаква припряност.
Пръв до тях дойде Атила. Миг след това зад него застана Олджибай.
Двамата явно бяха изпреварили доста Аеций, който все още никакъв не се
виждаше. От битката качулката на Авитохол се бе смъкнала от главата му.
В този момент мъжът извика:
– Не се приближавайте! Не се намесвайте!
Двамата като че ли го послушаха. Той отклони само за миг поглед и
извика от почуда. Пред очите му имаше двама мъже със съвсем еднакви
лица. Мъжът се стъписа. Той явно не знаеше към кого точно да насочи
нападението си. Двама мъже, приличащи си като две капки вода! Евгениус
се питаше кой бе мъжът, когото трябваше да убие? Защо тези двамата
бяха еднакви? Откъде мъжът, когото преследваше от толкова време, имаше
толкова съвършен двойник?
Евгениус беше разколебан. Ами ако насочваше атаката си към двойника
или неправилния човек? Още в Египет бе забелязал, че беше пратен да
преследва Атила, но всъщност мъжът, след когото вървеше, имаше много
имена. Някои го наричаха Ксеркс, други — Шатру, по-късно във
Филипопол бяха започнали да му казват Виктор. Знаеше, че и той като него
е майстор на маскировката и явно да си сменя имената бе част от плана му,
но това, което сега виждаше, не беше очаквал. Това бе някакъв капан, а
може би като него мъжът владееше „хазарско лице“ и правеше така, че да
прилича на Атила. Белезите обаче...
Моментното стъписване на Евгениус бе използвано от Атила, Олджибай и
Авитохол. Тримата мъже извадиха оръжията си и ги насочиха
застрашително към мъжа и момчето, което се гушеше в пелерината му.
Двамата отстъпваха, а върховете на четирите меча ги преследваха като
злите очи на змии.
– Върви бавно след мен! — прошепна Евгениус и Селигиус го последва,

398
като правеше къси „миши” стъпчици.
Авитохол наметна качулката на главата си. След миг към групата се
присъедини и запъхтеният Флавий Аеций.
– Еций, ти там! — каза Олджибай и посочи единственото свободно място,
от което можеше да се провре сгащеният нападател.
– Кой си ти? — извика Авитохол. Той държеше двата си меча към мъжа с
качулката.
Мъжът даже нямаше намерение да отговаря. Той гледаше двата съвсем
еднакви меча на единия от мъжете. Вече беше почти сигурен, че това е
правилният човек, към когото беше насочил своето нападение. Той обаче
подозираше, че ще му бъде много трудно и почти невъзможно да се справи
със своята единствена кама с противник, държащ два меча срещу него. В
този момент у Евгениус се породи идеята да открие ковач, който да му
изкове още една кама, по примера на тиуна. Така той щеше да се въоръжи с
две ками, с които щеше да се научи да се бие едновременно.
Това го подтикна към борба. В следващия момент обаче различи мъжа,
който се бе присъединил към странната групичка. Това беше Флавий
Аеций, той много добре го разпозна. Евгениус го познаваше от много
години. Всъщност заради него той беше тук. В Рим го бе повикал римският
военачалник Бонифаций, той му бе платил, за да убие Флавий Аеций. За
миг само Евгениус се разколеба кое е по-важното, преследването на
неговия най-голям враг — тиуна, или изпълнението на задачата, за която
вече бе взел златото?
Мъжете напредваха внимателно и така затягаха обръча около мъжа с
наметката и момчето. Всеки бе съсредоточен като ловец миг преди
решителния изстрел. Евгениус не виждаше как можеше да се изправи в
открита битка срещу тях. Те бяха калени воини. Да се сражава с тях бе
равностойно на гибел.
– Върви след мен! — повтори тихо Евгениус и внимателно отстъпи към
една от стените. Тя беше каменна и гладка. Убиецът се намираше в капан.
Тук щеше да бъде лобното му място. В следващия момент се случи нещо,
което показа на Авитохол защо той бе избрал точно тази уличка за
нападението и че това не е било случайно.
Без никаква подготовка, мъжът с пелерината удари един от камъните в
стената. Зад тях се отвори мъничка врата и двамата потънаха на мига в нея.
Всичко стана толкова бързо, че четиримата мъже не успяха да реагират по
никакъв начин. Факлите не осветяваха особено силно уличката, освен това
пламъкът им непрекъснато се движеше и когато те забелязаха, че пред
тях няма никого, вече бе твърде късно. Вратичката се бе затворила. Тя беше
толкова незабележима, че чак когато се приближиха и опипаха камъните, я
различиха. Да се опитват да отворят невидимата вратичка, която бе

399
маскирана като каменна стена, и да последват мъжа и момчето беше
безсмислено. А и в края на краищата какво се беше случило? Нямаше
пострадали, нито нещо бе изчезнало. Тази вечер четиримата не отидоха при
Аурелия Амата и пропуснаха оргията. Докато се връщаха към вилата на
Татул, Авитохол си мислеше за нападението. Отначало само бяха
откраднали чашата му. Второто нападение обаче не можеше да има друга
цел освен да го убие.
Аеций смяташе, че нападението е било планирано заради него. Той
твърдеше, че под качулката е видял да проблясва злобният поглед на мъжа
и той бил насочен към него.
– Някой от враговете ми го е пратил — настояваше римският
сенатор. — Гала Плацида или Бонифаций.
Атила беше най-недоволен от това, че се налагаше да пропуснат оргията.
Той също бе впечатлен от уменията на мъжа с една къса кама да се
противопостави срещу оръжията на брат му. Нападателят се бе вцепенил,
когато ги бе разпознал. Какво означаваше това?
На другия ден Флавий Аеций още рано сутринта заяви, че желае веднага,
по най-бързия начин, да напусне Рим. Той беше сигурен, че над него се
готви покушение. Атила също желаеше да се прибере при своите съпруги и
децата си. Авитохол се съгласи да го придружи. Бероес каза, че също иска
да се махне от Рим, но първо щял да отиде на север в Галия или на острова.
На следващия ден всички се сбогуваха с Орест и Татул и едновременно
напуснаха Рим. Преди да се отдалечат, Авитохол и Атила се обърнаха
назад. Към тях се присъедини Флавий Аеций.
– Следващият път, в който отново ще съм тук, ще бъде като крадец или
завоевател — каза Атила. — С всеки следващ път става все по-трудно да се
върна като нормален човек.
– Аз не знам дали въобще ще мога да се върна в Рим — с тъга в гласа каза
Флавий Аеций. — Ще ви последвам в двора на хуните. Там ще търся
подкрепа от един от най-великите владетели на света в момента — кагана
Руа.
Авитохол се усмихна. Той знаеше, че Флавий Аеций говореше така заради
Атила. Той беше сигурен, че думите му ще погъделичкат гордостта на
хунския принц и това ще го направи добре дошъл в двора на чичо му. А кой
знае, можеше сенаторът да се цели още по-далеч. Някой ден хуните
можеше да са водени точно от Атила.
С тях тръгна и управителят на вилата на Татул във
Филипополис — Светоний. Той се връщаше в главния град — „перлата“ на
Тракия. Мъжът беше донесъл от тракийското вино в Рим и явно бе
изпълнил задачата си. Атила много се зарадва, че ще може да поговори с
управителя на имението, защото бе научил, че Светоний разбирал от

400
лозарство и отговарял за засаждането и отглеждането на лозята в имението
под Кендрисийското тепе.
Групичката напусна Рим през северната му порта. Те се движеха по пътя,
който бе един от най-древните, той се наричаше Via Flaminia. Отначало
вървяха към планините, които се извисяваха на север. Италия беше парче
земя дълга като змия, а планината беше нейният гръбнак. Преди да
тръгнат да пресичат планината, те преминаха през красив мост, който се
извисяваше над реката. Това беше в близост до град Нарния. През цялото
време пътят се движеше покрай бреговете на река Тибър и в много редки
случаи се отдалечаваше от нея.
След няколко дни достигнаха до селището Fanum Fortunae. След това
пътят свърши в град Ariminum (днес Римини). Мъжете продължиха до
Равена. Императорското семейство беше отседнало тук, откакто столицата
бе преместена от Рим. Флавий Аеций настоя да продължат, без да се
задържат. Той беше много притеснен, защото сам се бе набутал в устата на
лъва. Тук пътищата им с Бероес се разделиха. Магът продължи сам и пеша
на запад и север, а останалата част от групата пое на запад към най-големия
търговски град в тази част на света — Аквилея.
На няколко пъти Авитохол се опитваше да се приближи до Светоний и да
го разпита за Таис, но все се случваше така, че двамата не можеха да
поговорят. Накрая българинът се изнерви и реши да пита управителя
направо. В този момент обаче той се разболя от нещо и не можеше да
говори. Авитохол помисли, че това е знак от съдбата и реши да не настоява
повече.
Този Светоний беше странен човек, мълчалив и намръщен. Имаше навик,
когато легне, за да не му пречи луната или ранните слънчеви лъчи да не го
будят, да покрива главата си с кърпа все едно беше хляб, оставен да втасва.
Как това не му пречеше и не го задушаваше, Авитохол не можеше да
разбере.

Мъжът, когото Авитохол мислеше за Светоний, беше всъщност Евгениус.

За да не го издава, той бе изпратил малкия Селигиус с един керван към
Константинопол и се бе доближил до жертвата си възможно най-близо.
През деня му се налагаше да стои с хазарско лице, което много го
изморяваше. Вечер, когато лягаше, скриваше лицето си с кърпа, защото
чертите му се разсипваха като пясък и можеше да се разбере кой е
всъщност.
В душата на Евгениус се бореха демони. Освен че желаеше да убие врага
си, искаше да се отбие някъде и час по-скоро да накара някой майстор-
ковач да му изкове още една кама, досущ като тази, която бе древна и
носеше още от времето, когато Баяр му я беше дал.

401
 Евгениус беше разколебан. Той беше сигурен, че мъжът, когото всички
наричаха Авитохол, е този, когото той търсеше. В същото време много ясно
в Рим бе видял, че той е точен двойник на Атила. Единият обаче винаги
носеше желязна непретенциозна корона, а лицето на другия бе скрито
под качулка. Евгениус знаеше, че Авитохол е ученик на неговия учител
Баяр. Той трябваше да убие този човек. За съжаление се бе убедил, че
Атила е много добър воин. Славата за неговата ярост се носеше из цяла
Европа. Тръпки побиваха убиеца, като погледнеше лицето на хуна. Беше
щастлив като си представеше колко е близо до целта, но в същото време
се притесняваше в колко сложна ситуация се бе оказал. Евгениус търсеше
начин да убие Авитохол, но в същото време не искаше Атила или някой
друг от спътниците му да убие него.
Евгениус беше наемен убиец. Такива като него имаше много малко в
цялата империя, но той беше най-добрият. Мъжете като него се наричаха
куриоси (curiosi), а хората, които пазеха лично знатните особи, се наричаха
соматофилакти. Куриосите (наемните убийци) изучаваха действията,
психиката и поведението на соматофилактите, защото често, за да положат
мъртъв човека, за когото им бе платено, трябваше да преодолеят хората,
които го охраняваха. Евгениус беше изучавал специално поведението на
мъжете като монголеца. Римските соматофилакти бяха много по-разсеяни и
неконцентрирани в задачите си. Те пиеха, бяха шумни и зависими от
златото, обичаха да посещават бордеите и не беше трудно да бъдат
подкупени. Лоялността на монголеца бе завидна. Той не страдаше от
рутина, всеки ден променяше начините, по които пазеше принца на хуните.
Дребничкият мъж беше като неизменна сянка на Атила, но непрекъснато
наблюдаваше всички хора, движещи се в групата им. Евгениус не виждаше
как може да го елиминира. Всъщност Олджибай не беше точно
соматофилакт, той беше по скоро соматофиларх, нещо като началник на
охраната. Евгениус се притесняваше, защото почти никога не можеше
да разбере накъде гледа мъжът от Изтока.
Евгениус преследваше Авитохол, но не знаеше дали и кога двамата се
сменят. Какво лошо стечение на обстоятелствата. Не можеше Авитохол да е
двойник на някого другиго, а точно на принца на хуните, човек добре и
внимателно пазен. Евгениус беше сигурен, че това не беше случайно.
Тиуните имаха пръст в това. Каква обаче беше тяхната игра, той не
можеше да разбере, затова беше внимателен.
Евгениус мислеше да убие Атила и Авитохол едновременно, но това не
беше възможно. Атила винаги беше пазен от зоркия Олджибай. Освен това
наемният убиец трябваше да убие и Флавий Аеций. Според Евгениус всеки
куриоси, макар и убиец, беше човек на честта, приемеше ли поръчка,
вземеше ли златото, вече можеше да се смята, че човекът е мъртъв и

402
задачата изпълнена. Евгениус не можеше да си представи, че след като е
взел парите, няма да изпълни поръчката. Не съществуваше и вариант да ги
върне. Това, че Флавий Аеций беше все още жив, го дразнеше, защото
показваше неговата слабост. Той обаче не се отчайваше. Така Евгениус се
движеше мълчаливо с групата и се чудеше как да убие и тримата си
спътници.

След като излязоха от град Аквилея, навлязоха в някакви блата, те обаче

не минаха по пътя, а се отбиха в някаква местност. Авитохол вече бе
минавал няколко пъти през това място. Този път то му се стори много по-
безлюдно и някак опустошено. Българинът вървеше най-отпред, до него
яздеше Атила. Изведнъж видяха, че пред тях са се изправили няколко души.
– Какво става? — попита по римски Авитохол и дръпна поводите на
Парвати. Българинът водеше и двата коня със себе си, но за да не се
преуморят, ги редуваше при яздене. В този ден Авитохол беше яхнал
Парвати. Великолепната кобила се подчини на мига. Авитохол благодари,
защото през този ден бе сложил персийската си ризница и бе готов да влезе
в битка веднага. Без да прави резки движения, докосна двете ръкохватки на
мечовете. — Кои сте вие?
– Ние сме местни воини, които пазят тези места, ние сме
от Тересте — отвърнаха мъжете, които постепенно ставаха все повече.
Местността бе пустинна, гъста мъгла се стелеше по земята. Това място бе
прокълнато, Авитохол беше сигурен в това. Космите му настръхнаха от
ужас. Той предчувстваше, че в скоро време ще се случи нещо страшно.
Атила също не изглеждаше спокоен. С тревожен поглед той гледаше
хората, които ги обграждаха и ставаха все повече. Това беше някакво
местно опълчение и, макар и не елитни бойци, ако ги нападнеха, сигурно
щяха много да ги затруднят, а може би и да ги надвият.
– Кой си ти? — отново попита Авитохол.
– Аз съм водачът на тези хора. Казвам се Марцелин. Аз съм кмет на
Тересте.
– Защо ни обграждате? — попита Авитохол.
– Нямаме нищо против вас. Със себе си обаче водите най-голямото зло на
света. Той е Сатаната. Преди време мина от тук. Носеше със себе си
смъртта. Тя се стовари върху нас като прокоба.
Авитохол слушаше внимателно думите на мъжа, който явно бе
предводител на тези хора.
– Той е най-голямото зло на света! Той е Сатаната!
Българинът не можеше да разбере за кого точно говореше мъжът. Това все
повече започваше да му звучи като трескаво бълнуване. Не само че не
разбираше за кого точно говореше мъжът с френетичния блясък, но и не

403
знаеше дали той е убил някого, или е донесъл мор. Авитохол си спомни за
приключението си в Черния зикурат в Ур и настръхна. Дали мъжът не бе
някакъв пророк и не говореше за него?
– Ние имаме пророк и пророчица, които ни предупредиха, че той ще се
върне! Ето, сега се е присламчил към вас!
В този момент той ги видя. Те бяха мъж и жена. Авитохол се опули. Почти
беше сигурен, че в силуетите им позна Бероес и Анна. Това те ли бяха, или
хора, които се движеха много подобно на тях? Какво ставаше?
– Предният път беше с други хора — продължаваше да говори
мъжът. — От тях не оживя нито един. Той ги умори и изби всичките.
Такава ще бъде и вашата участ.
Авитохол въобще не се впечатли от мрачните прокоби на мъжа. Той беше
спокоен и сигурен. Атила също гледаше с безучастен поглед. Хунът се
притесняваше от мигновено нападение. Това, което казваше мъжът, той не
разбираше.
– Ще ни нападнете ли? — попита внезапно Атила.
– Не! Няма за какво да ви нападаме! Вашият живот е застрашен от него, не
от нас. Виждате ми се добри воини. Не искаме да се бием с вас. Ще
изчакаме, докато той ви избие, и когато остане сам, ще го унищожим!
Зловещите думи на мъжа не стреснаха българина. Сега го интересуваше
какво правеха тук Бероес и Анна. Какво означаваше това? За кого говореше
този мъж?
– Кой е този човек? — попита изведнъж Авитохол. — Вие сте в грешка.
Ние сме само няколко души.
Авитохол искаше да представи спътниците си на мъжете и с това да ги
успокои. Сети се, че трябваше да започне от себе си, но беше с качулка и не
можеше да покаже лицето си, Още тук намерението му „удари на камък”.
Авитохол се отчая. Дали той не беше Злото, за което говореха тези мъже?
– Посочете ни Злото? — каза Авитохол и почти съжали. Той се подготви
за бягство и борба. Тези хора бяха луди и отчаяни. Ако го нападнеха,
трябваше да се брани. Тъкмо се готвеше да стори това, когато мъжът
изкрещя и посочи към Светоний.
– Ето го! Това е Злото! — крещяха мъжете.
В този момент Светоний пришпори своя кон. Той крещеше, това беше
писъкът на смъртта. Вместо да бяга обаче, той замахна и нанесе удар с
късата си кама право в гърдите на Авитохол. Българинът се опита да се
защити, но двата му меча бяха много дълги и не успя да парира удара на
камата, който бе много силен. Светоний продължаваше да крещи и
изчезна в мрака. Мъжете, които ги ограждаха, се втурнаха след него.
Авитохол се почувства много зле и бавно се смъкна от седлото на
Парвати. Атила пришпори своя кон и последва Светоний. Олджибай

404
„изхвърча” след него. Авитохол затвори очи.
Първото нещо, което забеляза, след като отвори очи, беше лицето на
Флавий Аеций, който се бе втурнал да му окаже помощ. След миг той бе
изместен от Бероес. Магът беше с неизменната си наметка с дълбока
качулка, но Авитохол веднага го позна. Анна също беше тук. Те двамата се
бяха надвесили над него.
– Какво стана, учителю? — попита Авитохол.
– Слушай, ще ти разкажа нещо! Това е важно!
– Боли ме тук — каза той и посочи гърдите си — Не мога да дишам добре.
– Нямаш прободна рана, но може би острието на камата ти е счупило
някое ребро.
След това Бероес и Анна се погрижиха за Авитохол. Те бяха едни от най-
добрите лечители и българинът беше много спокоен. Хората, които
допреди малко ги бяха обграждали, се отнесоха много добре с тях.
Авитохол, Бероес и Анна бяха придружени до някакво свещено място,
което бе обградено с каменни ступи.
Тримата останаха сами и тогава Бероес започна да говори. Авитохол
слушаше внимателно. На сутринта, когато мъглата се вдигна, той бе научил
много интересни неща.
Бероес му разказваше, а той си спомняше пребиваването си в Ур и
Вавилон. Тогава жреците му бяха намекнали, че му е отредено да пази
знанията на древните. Бероес му разказваше отново за „Кулата“.
Етеменанки — много добре си спомняше всичко. Всъщност това беше
Библиотеката, Знанието, Светлината на света. Не беше случайно, че бе
пътувал от Ктесифон до Александрия, че всичко се бе въртяло около
книгите, че бе участвал във възстановяването на Александрийската
библиотека. Не беше случайно и че беше шаман и тиун. Явно цял живот,
без да съзнава, се бе готвил за тази роля. Той беше един от тиуните, онези
древните. Сега картината започна да се нарежда пред очите му. Той беше
един от хората, които трябваше да пазят „Кулата“. Първите мъже, които
бяха правили това, бяха българските тиуни. Сети се, че любимото оръжие
на българските тиуни бе камата. Това не беше случайно. Мъжът, който го
бе нападнал, бе въоръжен с кама.
Бероес му говореше, че една част от тиуните се бе отделила и се опитвала
да се бори срещу Светлината и знанието. Тази секта, която той нарече
„черни тиуни“, съществувала отскоро. Евгениус я бе създал. Те бяха
куриоси — наемни убийци, и искаха да унищожат колобрите и Тумир.
Авитохол научи, че целта на тиуните бе да запазят и защитят колобрите и
тумир. Този Евгениус беше дошъл до тук заради него. Беше го
преследвал още от Египет, а може би и по-рано. Българинът много добре си
спомняше това име. Тогава не беше разбрал, че Бероес знае нещо, затова

405
сега се изумяваше. Там, в Египет, Евгениус бе намерил в лицето на
мракобесните християни свой естествен съюзник. Авитохол беше сигурен,
че той стоеше в основата на отвличането на Таис, че е планирал
нападението в Бехдет над тях, че християните са го използвали за скверните
си дела или той ги е манипулирал, но сега това нямаше значение. Не знаеше
защо, но в този момент българинът се сети за белега на Баяр — онзи на
сърцето му. Не знаеше какво общо имаше той с мислите му. Отърси се от
видението за учителя си и се застави да мисли за положението, в което се
намираше. В главата му веднага се появиха много въпроси.
От думите на Бероес Авитохол разбра, че е призван да пази Етеменанки и
всички библиотеки.32
Скоро Авитохол се съвзе от нападението на куриоса, единственото, което
остана от удара, бе един белег на гърдите му. Този белег бе същият като
онзи на учителя му Баяр. Авитохол го гледаше и се радваше не само защото
бе оживял, а и защото имаше още нещо общо с учителя си, беше
преживял нещо, което се бе случило и на Баяр и това ги правеше още по-
близки. Без да знае защо, това го правеше щастлив.
Сега вече българинът знаеше кой е Евгениус и какво можеше да очаква от
него. За съжаление отново се раздели с Анна и Бероес. С тях тръгна и
Мириам. Те се отправиха на запад, а той, заедно с останалите от групата, се
насочиха на изток. Скоро мъжете пристигнаха в Хунград. През 431
година всички хунски велможи се въртяха все около двора на
Руа. Времената бяха мирни. Авитохол се посвети на това да си припомни
всички неща, които помнеше от българското бойно изкуство и в същото
време искаше да се възстанови напълно от удара с кама в гърдите. Двамата
с Баяра живееха заедно като мъж и жена. Ирник растеше силно, пъргаво и в
същото време умно и съсредоточено хлапе. Той много радваше бащинското
сърце на Авитохол. Руа обеща помощ на Флавий Аеций. Него все по-често
започнаха да го наричат „последният римлянин”. С това римляните не
искаха да кажат и да повярват, че Рим ще загине, а по скоро, че духът и
Светлината на Рим са загубени. Авитохол се усмихна с горчива усмивка.
Той знаеше, че това е пресилен смях. Какво да каже той, като българите
бяха унищожени физически, бяха избити до крак. Трябваше ли той да се
нарече „последният българин“? Не след дълго „последният римлянин” се
прибра в Рим. Гала Плацида го бе повикала в Равена. Преди да тръгне
обаче, Аеций поиска гаранции за живота и сигурността си. Вестта за
поканата на Флавий Аеций донесе Орест, който отново бе пратен в двора на
32
В своя роман „Ятаган и Меч” авторът разглежда сектата, в която участва Евгениус
и която води началото си от пазачите на Кулата. Във Византийската империя тези хора
се наричали куриоси, а по-късно в Османската империя — кесиджии. В петологията
„ Ятаган и Меч ” скрипторията е представена като Вавилонската кула, а кесиджиите са
пазачите на скрипторията и книжниците. Мисията па Ибрахим е да унищожи Кулата.
406
Руа. Придружаваха го брат му Констанций Млади, жена му Мара, която бе
приела християнското име Мария, и синът му Ромул Август.
Орест донесе още една вест, която Авитохол изслуша с огромен интерес.
Тя се отнасяше за стария му познайник Несторий, който беше патриарх на
Константинопол.
След като станал патриарх, Несторий променил рязко поведението си.
Отначало той може би, за да се хареса на останалите епископи на
християнството, при встъпването си в сан казал: „Дайте ми земята,
очистена от ереси!” По-късно обаче започнал да разпространява учението
си за Христос, което твърде много се различавало от това, утвърдено на
Никейския събор. Той твърдял, че Исус Христос не се е родил бог, а най-
обикновен човек. След това, благодарение на светия живот, който водил,
придобил общение с Бог. Това обаче не било изначално и завинаги, а само
временно. Затова Несторий отказвал да нарече Исус Христос Бог, а
Богоносец, защото само временно носил Бог в себе си. Той бил като храм, в
който Бог пребивавал, дал тялото си като обвивка, като хранителница на
Всемогъщия. Не го наричал Емануил, а само Христос. А Дева Мария не
наричал Богородица, а Христородица.
Докато говореше това, Орест се кръстеше непрекъснато, може би за да
покаже на Бог, че това са думи само произнесени от неговата уста, но не
мислени от неговата глава.
Орест беше много добре осведомен за всичко, което се случваше в
Константинопол и тамошната патриаршия. Авитохол се чудеше дали за
това „вина” нямаше неговият братовчед, който бе станал главен
византийски библиотекар в Константинопол, или нещата, случващи се
около Несторий, бяха дотолкова потресли империята, че се бяха разнесли
като мълва из целия западен свят.
Докато слушаше това, у Авитохол възникваше един мним спор с
Несторий, който те бяха водили преди толкова много години. Сега
българинът слушаше доводите на константинополския патриарх, изказани
чрез устата на Орест, и вътре в себе си му опонираше.
Несторий твърдеше, че Христос се е родил като прост селянин, а след
това, чрез живота си, е направил така, че да заслужи божията благодат и да
бъде избран от Бог. Българинът много добре знаеше защо това предизвиква
такава ревност и притеснение у вярващите християни. Това, което
Несторий твърдеше, означаваше, че Христос не е изключителен и всеки би
могъл да бъде на негово място. Бог го бе избрал по скоро случайно,
отколкото преднамерено, заради изключителната му същност. Авитохол,
освен че подкрепяше голяма част от твърденията на Несторий, които му се
струваха логични, нормални и единствено възможни, имаше и много
забележки по неговата теза. Така например в този задочен спор той питаше

407
Несторий кога е станало това, Исус да получи божествената искра и да се
превърне в син на Бог? В Евангелията никъде не пишеше за това. Ако нещо
такова се бе случило в живота на Исус, то щеше да бъде отразено от
житиеписците му. Щеше да бъде едно от най-важните неща, за които да се
говори в Светите писания. Такова нещо обаче никъде не се споменаваше. И
четиримата евангелисти пишеха за Христос така все едно се е родил
като Син Божи. Макар че като се замислеше, Авитохол разбираше, че не е
точно така. Всъщност в Евангелията животът на Исус бе описван все едно
той се събужда на тридесет и една — тридесет и две години, а преди това не
го е имало.
Авитохол се опитваше да си обясни всичко, което се случваше в
християнството, и с българската религия. Той знаеше, че Светия Дух, за
който Несторий твърдеше, че бил силата на Бог и бил пратен на Христос,
при българите беше орендата. Не можеше да си обясни как така Христос е
роден без оренда и изведнъж Бог му я праща. Българите се раждаха с
оренда и ако живееха спрямо нея, тя оставаше завинаги с тях.
Тангра можеше да прекъсне орендата, но Авитохол не беше чувал човек да
се роди без оренда, а после Тангра да му я изпрати. Дали това бе валидно
само за българите? Може би, когато човек не беше от седемте свещени рода
на българите, се раждаше без оренда, а после Тангра му я пращаше.
Можеше ли придобиването на божествен сан и това, че се твърдеше, че
е станал Син Божи, да означаваше, че всъщност Исус е станал българин и
Тангра му е пратил оренда?
Докато Авитохол си мислеше всички тези неща, Орест продължаваше да
разказва това, което се бе случило в Ефес и беше свързано с Несторий и
неговото учение.
В последните години, след като Несторий бе станал патриарх (след 428
година), Кирил започнал да му пише писма, в които настоявал той да се
отрече от възгледите си. Това обаче не станало. Император Теодосий II бил
попаднал под влиянието на новия патриарх, който му бил личен духовен
водач и изповедник. Като видял, че няма да може да промени
Несторий, Кирил започнал да води кореспонденция с папа Целестин
и двамата решили да действат. Рим и Александрия, които били останалите
два огромни духовни центъра на християнството, освен Константинопол,
решили да действат в единен фронт срещу Несторий. Двамата свети мъже
поискали от император Теодосий да свика Трети Вселенски събор и той го
направил.
На 7 юни 431 година в деня на Светата Троица в град Ефес се събрали
двеста свети мъже. Това бил цветът на християнството. Там пристигнал
Кирил Александрийски, когото Авитохол много добре познаваше. Също
така дошъл и Ювеналий Александрийски, който бил патриарх на

408
Йерусалим, Мемнон Ефески (по-късно става папа на Рим), Папа Целестин
не могъл да присъства лично, защото се разболял тежко в навечерието на
тръгването си.33 Той обаче изпратил писмо до Кирил и събора, в което
настоявал Несторий да се отрече от ереста си. Ако откажел да го стори,
Целестин заклевал събора да го низвергне и отлъчи от Пресветата черква.
За да направи това, Целестин му давал срок от десет дни.
Целестин и Кирил насочили своя гняв към антиохийския епископ Йоан,
който останал без подкрепа, защото Несторий, макар да се намирал в Ефес,
отказал да се присъедини към събора, макар че бил помолен три пъти да
направи това. Всъщност константинополският патриарх осъзнавал, че
животът му е в опасност. Кирил бил дошъл със своите параболани.
Несторий имал стража, назначена лично от император Теодосий. Хората на
Кирил обаче подкупили войниците на императора. Така участта на
Несторий била предрешена.
Въпреки нежеланието на патриарх Несторий да се присъедини към
събора, на 22 юни в деня на Петдесетница, без негово участие, светите
мъже се заели за работа. Съборът продължил до 31 август. На него била
заклеймена ерестта на Несторий и се утвърдили правилата, изведени на
първия Никейски събор. Взело се решение, че Дева Мария е
Преснодева — винаги девица.
Несторий бил свален от патриаршеския престол в Константинопол.
Несторий, който иначе били скромен мъж, живеещ в постоянна аскеза,
славещ се с честност и като добър оратор, бил обвинен, че се кичи с
показна святост, че бил горд и честолюбив. Съборът изготвил двадесет
анатеми срещу несторианството.
Несторий бил пресрещнат и заплашен от параболаните на Кирил
Александрийски и не успял да се прибере в Константинопол. Той бил
предаден от своите пазачи, които лично император Теодосий II бил
назначил.
За Авитохол нямаше никакво съмнение, че Кирил Александрийски е успял
да се справи с Несторий. Това беше не само чиста борба в християнството
за идеи, а и за власт и влияние. Рим и Александрия бяха успели да се
наложат над Константинопол. Така косвено Теодосий бе „ударен“,
чрез духовния си наставник. Разбира се, никой не смееше да каже, че
Теодосий II Млади — внукът на Теодосий Велики, е еретик и затова бяха
елиминирали Несторий. Авитохол много добре помнеше онази нощ в
Александрия, когато беше дал отрова на Кирил, и съжаляваше, че не го бе
оставил да умре. Още тогава Кирил му бе казал, че е завършил първия си
етап от борбата. Той се бе справил с Теон, Хипатия, Давос и езичниците. И
след като бе победил или по скоро унищожил външните врагове или
33

409
езичниците, неверниците, се бе насочил към враговете вътре в
черквата — еретиците.
Авитохол слушаше разказа и го съпреживяваше. Ето, че Кирил отново бе
победил. С това най-мрачната част от християнството се бе наложила над
по-свободолюбивата и мислеща част от себе си. Антиохийците, които бяха
най-близки до гностиците, бяха победени. Несторий произлизаше от
Персия, но беше намерил подкрепа в Сирия. Така сирийците
и антиохийците бяха унищожени.
На Авитохол му беше тъжно за Несторий, който бил пратен в Египетската
пустиня, където да се скита немил и недраг.

Всички хуни в двора на Руа бяха учудени, когато се разбра, че Ромул

Август и Одоакър — вторият син на Едекон, бяха родени в един и същи
ден. Може би затова майките им, които бяха българки и приятелки, ги
отглеждаха заедно. Ернах, както хуните наричаха Ирник, растеше заедно с
децата на Атила — Денгизих и Елак. Керка се грижеше за него като за свой
син. В края на лятото в двора на Руа пристигна Анна, да навести сестра си.
Със себе си тя водеше две деца и Мириам. Оказа се, че децата са плод на
онази нощ, когато тримата с Авитохол се бяха слели в порутения храм в
покрайнините на Рим. Децата бяха лъчезарни и красиви. Баяра не реагира
лошо. Тя беше българка и прие сестра си с красивото момченце, което бе
още бебе. Мириам, самата още дете, имаше момиченце. Авитохол знаеше,
че ще бъде така. Синът на Анна, която наричаха Нимуе, се наричаше
Ланселот. Той се бе родил в галския град Лион. Момиченцето на Мириам
се наричаше Гуейн или Гуинивър. Двете деца бяха красиви и здрави.
Авитохол се зарадва на този дар от Тангра. Ланселот, макар да
имаше западно име, беше чист българин, а
Гуинивър — полубългарка полуеврейка. Всъщност кръвта в нея бе много
повече българска, защото всичките ѝ предци бяха българи и тиуни.
Еврейската кръв, тази, наследена от Мария Магдалина и Исус Христос, от
поколение на поколение в нея се бе разреждала.
Авитохол мислеше как да изтълкува знака на Тангра две от децата му да
се родят в Рим. Дали това означаваше, че неговата кръв ще се влее във
вените на Западната империя, или пък поколението му ще смени и срине
устоите на тази империя?

В късната есен на 431 година Флавий Аеций се върна в хунския двор. Той
отново бе избягал, но този път от Равена. От няколко сигурни свои
източника патрицият бе разбрал, че Бонифаций е платил на куриос за
неговата гибел. Той беше дал злато на някой си Евгениус, човек твърде вещ
в убийствата. Хората казваха, че бил ням, ходел облечен винаги в бяла

410
дреха, но душата му била черна. За този Евгениус убийството било
някакъв ритуал, той бил толкова съсредоточен, говорело се, че след като му
е платено, човекът вече може да се счита за мъртвец.
Руа отново прие много добре Флавий Аеций. Хунският каган беше
доволен, че чрез „последния римлянин“ се намесва в политиката на
Западната империя. Това беше признание за неговата сила и влияние над
Рим и неговата политика.

През ранното лято на 432 година Флавий Аеций отново беше повикан в
Равена от императрицата Гала Плацида. Тя принудила сената да го приеме
с почести и дори бил обявен за консул. Всичко това Авитохол разбираше в
редките случаи, когато Атила му позволяваше да носи желязната корона и
да се представя като втори престолонаследник. Тогава Авитохол обичаше
да разговаря с Констанций Стари, Констанций Млади и Есла — главният
дипломат на кагана Руа.

Още в ранната пролет на 433 година Авитохол посети брат си в неговите

покои и му отправи молба да бъде освободен от уговорката, която двамата
имаха. Българинът копнееше да се върне в степта. Авитохол и Атила бяха
на 33 години — христовата възраст, в разцвета на силите си. Тридесет и три
години по българското деление бяха последните години от овена,
когато воинът трябваше да бъде най-силен, пробивен и твърд. Въпреки това
той не се чувстваше щастлив. Някога, като беше дете, въобще не бе
очаквал, че ще доживее до такава възраст.
Ирник растеше и радваше баща си, но Авитохол не бе доволен и щастлив
и от това. Гузен беше. Имаше дълг към българите, а не бе успял да изпълни
своето решение. В последно време се грижеше за подготовката на хунската
армия и „черните конници”, но нищо вече не правеше за България.
Отстрани може би изглеждаше така все едно бе забравил за българите. Тази
пролет той искаше да се върне и да обиколи степта.
Атила го изгледа косо и каза:
– Защо ти е да търсиш българите? Те бяха победени. Тенгри пожела ние да
победим. Той предпочете нас, хуните, пред българите. Ти дори не си
сигурен, че си българин.
– Понеже сме братя, ако аз съм българин, това ще означава, че ти, Атила,
също си такъв. Аз наистина не съм сигурен, че съм българин, но ти пък не
си сигурен, че си хун.
– Така е — с неохота се съгласи Атила.
– Някога трябва да разберем какви сме. Планът да изградим империя
зависи от това — каза Авитохол.
– Какво значение има това? Ако побеждаваме, всички ще ни се

411
подчиняват, дори да сме никакви! Всички прекланят глава пред силата, а не
пред произхода!
Въпреки това Атила прояви разбиране към искането на брат си. Той
знаеше, че това е нещо като негово сбогуване с рода на българите, в който
бе прекарал детството си.
В деня, когато Авитохол вече бе готов за път и се готвеше да напусне
покоите в двореца на Хунград, Атила отиде при него.
– Ела в тронната зала! — каза Атила. — Руа ни събира, иска да ни каже
нещо важно!
Смътно предчувствие обзе Авитохол. Той постави ризницата си, а Атила
му помогна да я надене, след това да закачи българския си боен колан,
който тежеше ужасно с двата меча на него.
Скоро двамата мъже влязоха в тронната зала на хунския каган. Всички
воини вече бяха строени по начина, по който заставаха пред трона на
кагана. Руа седеше навел глава, личеше си, че чака някого. След като Казон
извика имената на Атила и Авитохол, владетелят се оживи. Явно те бяха
хората, които бе очаквал. Атила зае своето място вляво от трона, до Бледа и
срещу Чат. От другата страна стояха Едекон и брат му.
– Всички вие знаете, че от известно време нямам собствен боен кон. Като
някой просяк яздя кобилата на Авитохол. Все по-често обаче Атила и
Авитохол ми напомнят да им я върна. Аз не съм конекрадец и не мога да си
позволя да яздя чужда кобила.
Тук сте се събрали най-известните хунски командири и герои. За всеки
един от вас се носят легенди.
На изток се е разнесъл слух, че из древните земи на българите се е появила
чудна кобила. Тя била чисто бяла и много красива. Всички хора на изток я
наричат Небесната кобила и смятат, че е изпратена на земята от боговете.
Като чу, че Руа нарича кобилата „небесна”, Авитохол за малко не извика,
но не се издаде. Именно българите наричаха своите коне „небесни”.
Авитохол беше сигурен, че тя произхожда от българските коне. Българите
оставяха своите бойни коне да пасат и да живеят свободни в степта.
Кобилата явно бе издънка на някой такъв табун.
– Небесната кобила по думите на хората, които са я зървали, много
приличала на Парвати. Авитохол, Парвати е ваша, откъде я имате?
Авитохол се стъписа. Не очакваше в този момент каганът Руа да се сети за
него и да го пита каквото и да е. Тъй като не искаше да се оплете сам в
лъжите си и не можеше да се сети дали вече е разказвал на кагана за
Парвати, реши да отговаря уклончиво и внимателно.
– Парвати не е от степта. Имам я от най-високата земя на света. Там
където небето се слива със земята. Онази земя се нарича Тибет.
– Там където се заразихте ли? — попита Руа.

412
 – Да! — просто отвърна Авитохол.
– А какво означава името ѝ? — попита каганът.
– Означава живототворяща женска сила.
– Странно име — каза Хунският владетел. — Отначало смятах, че Парвати
е Небесната кобила, затова я исках за себе си. Мислех, че може тя да отива
в степта и там да я виждат. Мълвата обаче говореше, че Небесната кобила
не е раждала. Знам, че Парвати е раждала. — След това, като се обърна
към мъжете, събрани в залата, с висок и ясен глас той каза: — Изпращам
ви, орли мои, да откриете и доведете тази кобила!
– Тръгваме! — каза Атила и се обърна към Авитохол. — Тръгваме към
степта! Нали искаше да отидеш там?
Така беше, Авитохол копнееше да се върне в степта, но за да търси
оцелели българи. Атила и останалите хуни щяха да тръгнат веднага и
посоката им бе същата. Авитохол реши да се възползва от това.
Атила тръгна към изхода, зад него се движеха неговите четирима пазачи.
В този момент на там се бе отправил и Едекон. Двамата се изправиха един
срещу друг, очи в очи, лице в лице. Огромните гърди на Едекон се издуваха
заплашително. Атила също се бе вдървил като змия в атака.
– Аз пръв ще открия кобилата! — каза Едекон.
– Аз ще те изпреваря! Никога не си бил бърз, Едекон — каза Атила с
насмешка. Авитохол знаеше, че не е така и че брат му казва това, за да го
ядоса. — Нито в краката, нито в главата — допълни Атила.
Едекон полудя за миг. Той изръмжа сухо и глухо, като смъртоносно ранен
звяр, оттеглил се в храсталак. След това се нахвърли срещу Атила. Хората
около двамата военачалници скочиха да ги разтърват. От сблъсъка на двете
тела се чу трясък, а след това пукот и шум от мачкане.
– Ще те смачкам като гнида — ревеше Едекон. Той бе огромен и много
силен. В този момент никой не се съмняваше, че е способен да изпълни
заканата си. Най-дейни във възпирането на своите роднини бяха Чат и
Авитохол, които се бяха оказали въвлечени в това меле, без да искат. Скоро
Уркон, Олджибай, Ладан и Богар им помогнаха и така успяха да разделят
вкопчилите се мъже.
Тъй като Руа задържа Парвати и не спомена нищо за връщане, преди да му
доведат Небесната кобила, Авитохол обязди Аспа и се приготви за път. Той
взе всичките си ценни неща със себе си, все едно се готвеше за последното
си пътешествие и няма намерение да се завръща. Авитохол не знаеше дали
Баяра усеща това. Той не искаше да наранява и притеснява българката,
затова тръгна, без да се сбогува.
Групата на Атила потегли още съшия ден и се отправи на изток. Тя се
състоеше от четиримата пазачи на Атила и Авитохол.
– Авитохол — каза Атила по някое време, — вие, българите, не наричахте

413
ли вашите коне „небесни”?
– Така е — съгласи се Авитохол.
– А не отделяхте ли бойните си коне в табуни, които пускахте да живеят
свободни, диви и необяздени?
– Така е.
– Смяташ ли, че може Небесната кобила да е от българските бойни коне?
– Така смятам, братко — отвърна Авитохол.
– Тогава води ни към България! — вдъхновен извика Атила.
– Няма я вече България — тихичко промърмори Авитохол под носа си.
– Сигурен съм, че ти ще ни заведеш до Небесната кобила! Виждал съм как
вашият бог Тангра те направлява! Ти, Авитохол, не си обикновен човек! Ти
си пратеник на съдбата! Свят, свят човек си ти! Обичам те!
– И аз те обичам! — без никакво вдъхновение, все така промърмори
българинът под носа си.
Атила изведнъж отвори ръце, само с пети той пришпори коня си и извика
с всичката сила, на която бе способен.
– Авитохол, ей Авитохол, степта е жива! Степта е жива, Авитохол!
Сянката му, като разперени криле на високо виещ се в небето орел,
прелиташе над степта. Авитохол сръга с петите си Аспа и скоро последва
брат си.

В следващите дни мъжете пътуваха все по-на изток. Тъй като напредваха
в хунска територия, нищо не се променяше. Те яздеха бързо, на предела на
възможностите на конете си.
Атила беше много буен, в същото време успяваше да накара воините с
него да го следват, без да се оплакват.
Макар преходите да бяха изморителни и да яздеше с наметката и
качулката, Авитохол беше щастлив. Колкото повече яздеха, толкова повече
се приближаваха до България, а с това в него оживяваха спомените.
Пътуването не бе само пътешествие из повърхността на земята. Това беше
духовно пътуване, завръщане към изначалното му състояние на степен
воин. Последният български туглу изминаваше крачките си и в спомените
си. Той сякаш беше в настоящето и в миналото едновременно. Докато
яздеше из степта, Авитохол медитираше. Макар да беше с Атила и хората
му, той беше напълно сам. Авитохол бе толкова концентриран, че
съвсем малка част от него се намираше в този свят. Той седеше
гордо изправен върху гърба на своя кон, а зад себе си чувстваше могъщото
присъствие на Съюзниците си, зад него се намираше Ерлик кан. Зад гърба
си усещаше целия саракт, бойния строй на българите, всички български
боили и багатури. Чувстваше могъщото им присъствие като подтик. Отново
беше българин. Душата му скиташе из саракта. България отново я имаше,

414
той я съживяваше, неговата оренда се вливаше в мъртвата душа на
България.
Хунският принц беше станал много добър ездач, той беше силен и буен.
Българинът го наблюдаваше и му се радваше. Атила беше роден за водач,
беше му писано да води империи. Авитохол беше сигурен в това. Като го
гледаше, не можеше да не се изкуши да го сравни с друг един такъв силен и
славен мъж, също много добър ездач — Бахрам Гур. Той наблюдаваше
Атила и не можеше да реши кой е по-добър, Бахрам или брат му. Бахрам
беше луд, той обикаляше блатата като някой дух, Атила обаче беше по-зъл
и суров от него, той беше див, Докато Бахрам беше наследник на вековна
империя, той все пак живееше в по-цивилизована страна. Атила беше по-
издръжлив, всичко в него бе по-неподправено и първично.
Скоро попаднаха в земята, където преди бяха живели българите. Групата
яздеше след един голям табун коне, който свободно се движеше из степта.
Местните хора ги насочваха по следите на хергелето и те все повече се
приближаваха до така жадуваната цел. Един ден Авитохол вдигна глава и
сърцето му се сви. Това бе неговата земя. Бе израсъл по тези места.
Всъщност Авитохол осъзна, че трябваше да се радва. Никога не бе очаквал,
че пак ще бъде тук, че ще се завърне. Да бъде тук, да ходи по тази земя, да
вдишва въздуха и мириса на земята за него бе сбъдната мечта. Разбира се,
нещата малко се бяха променили, но той все пак успя да разпознае земята в
близост до поселението на Вокил. Авитохол каза на Атила, че иска да
се отдели от отряда му. Брат му се опитваше да го разубеди. Той го
заклеваше да остане с тях, докато заловят Небесната кобила, а после
двамата ще потърсят оцелели българи. Авитохол обаче бе непреклонен.
Още на другата сутрин се отдели от групата на Атила. Сега вече сам
обикаляше и следваше своите пътища. Отначало търсеше цяло племе или
род, оцелели след битката с хуните. Той си спомняше кидеритите на кан
Еран. Те обаче не бяха истински българи и не принадлежаха към седемте
свещени рода. Кидеритите се смятаха за българи, но бяха конфедератен
народ. Авитохол търсеше оцелели български родове и беше сигурен, че има
спасили се българи, такива като него и Баръс. За съжаление не откри
никого, който да смята себе си за българин. Не знаеше дали българите са
били избити до крак, или се бяха пръснали из света, по-далеч от Великата
степ, а може би много от тях бяха предпочели да се нарекат хуни, хазари,
алани, готи и каквито си искат, за да се спасят от гнева на Едекон и Атила.
Авитохол не беше сигурен, че е така, но българин не срещна при дългите си
скитания из степта.
Това пътуване, макар да бе върху гърба на кон, много приличаше на
предишните му две духовни пътешествия. Тогава той беше търсил общение
с Тангра и бе тръгнал да получи бойното си име. Сега имаше име, но

415
отново се стремеше към общение е Тангра. Различното беше, че сега
издирваше българи, но откриваше самота и уединение, а тогава
съзнателно бе отбягвал хората.
С времето все по-ясно му ставаше, че в степта няма оцелели българи.
Душата му плачеше с кървави сълзи. Всички българи бяха изчезнали. Те
бяха избити. В света вече нямаше българи и никога повече нямаше да има.
България вече я нямаше. Това пътуване от търсене на живи българи и
възраждане на България се превърна в траурно шествие за тях. Тангра се бе
отказал от българите, а Авитохол разбираше, че се е отказал и от него. Той
бе оттеглил своята божествена благодат — орендата. През цялото време
Авитохол бе подозирал, че българите вече ги няма, но когато сега видя това
със собствените си очи, започна да го проумява не с главата си, а с всичките
си сетива. Горчива суха буца заседна в гърлото му. Задушаваше се от това,
което все по-ясно осъзнаваше. Беше останал сам. Той бе последният оцелял
българин. Цялата надежда за България бе свързана с него и трите му деца.
Баръс също беше оживял, но той беше много стар и сигурно повече нямаше
да иска да има деца.
Авитохол скиташе из земята на българите. Беше толкова отчаян, че се
движеше като сянка. Един ден си спомни думите на Баръс, че степта е
едновременно еднаква и различна. Сега започна да разбира тези думи по
нов начин. Бяха минали не повече от двадесет години, откак за последен
път бе стъпвал тук, но степта бе променена.
Една нощ мракът го застигна в някаква долчинка. Там имаше едно сухо,
криво дърво. Приближи се до изсъхналите възлести, криви клони на
дървото и сърцето му щеше да спре. Много добре познаваше това дърво.
Някога като дете беше смятал, че то служи, за да могат шаманите да
връзват за него изморените си от скитане души-коне. Да! Не можеше да
има никакво съмнение. Това дърво се бе отпечатало в паметта му, като
изсечено с желязно длето. Някога то му бе изглеждало огромно, загадъчно
и магическо, сега същото дърво му се стори много по-малко, обикновено и
жалко. Може би всичко това се дължеше на саракта. Когато българите бяха
тук, дървото беше шаманско — Бой Терек, сега то се извисяваше самотно,
мъртво, обезсмислено, стърчащо в нищото. Макар да бе започнало да се
стъмва, Авитохол направи няколко крачки и посети долчинката с цветята.
Те си бяха все тук. Авитохол си мислеше за това, че народите са преходни,
а цветята и степта са вечни. Колко прав се бе оказал тогава дядо му.
Някога България бе изглеждала вечна и неунищожима, а сто, че
само двадесет години по-късно нея отдавна вече я нямаше и само той я
държеше жива в спомените си.
Авитохол падна на колене. Не! Той не се прекланяше пред степта или
пред тези цветя. За пръв път осъзна, че Тангра не е свързан само с

416
българите. В този момент зад себе си почувства нечие движение. Това беше
враг. Те бяха около него. В погледа на българина се появи някакво безумие.
Спомените му съдържаха не само неговите другари и любими хора.
Тук бяха и враговете му. Беше почти сигурен, че това присъствие зад гърба
му не са неговите Съюзници. Авитохол скочи и замахна към врага, който го
дебнеше. Добре че в последния момент се спря. Аспа бе разбрал, че с
Авитохол се случва нещо странно и бе дошъл да разбере какво беше то.
Докато Авитохол се успокои, тъмнината вече се бе спуснала над степта.
Като водеше коня с поводите, Авитохол отиде точно на мястото, където
някога се бе издигала юртата на дядо му. След това тръгна, макар да се
движеше из безлюдната степ, той си спомняше и в съзнанието си
възраждаше юртите на българите, покрай които минаваше. Ходеше с
мрачно наведена глава. Обикаляше юртите, прескачаше въжета,
седла. Поздравяваше различни хора, които му отвръщаха. Без никакво
колебание скоро застана пред юртата на Баяр. За Авитохол нямаше никакво
съмнение, че някога, преди години, юртата на багатур-багаина се бе
издигала точно тук. Това разстояние той бе изминавал хиляди пъти и
познаваше най-добре от всички места на земята. Дори насън понякога
Авитохол вървеше от юртата на дядо си до тази на Баяр. Това за него бе
духовно пътуване. То беше като да измине пътя от дете до воин.
Тази нощ Авитохол въобще не легна. Цяла нощ той остана така, с
вдигнати ръце към Тангра. Авитохол не се намираше в този свят. Той
стоеше така и се молеше на своя бог. Всъщност това бе повече от молитва.
Той си припомняше онези дни, в които за последен път се бе намирал тук.
Авитохол беше в саракта и призоваваше душите на загиналите воини от
рода Вокил и всички българи, живели някога. В един момент само разбра,
че времето бе нещо, което съществуваше само в материята. В саракта
всички съществуваха вечно и едновременно. След като някога сарактът го
беше имало, той съществуваше винаги. Сарактът беше егрегор. До този
момент Авитохол беше мислил, че със смъртта на българите сарактът бе
изчезнал, но сега започна да възприема нещата по различен начин. Не
сарактът бе изчезнал, а той, Авитохол, последният български воин, багатур,
тиун, туглу, канартикин и може би кан бе загубил саракта. С победата на
хуните над българите той бе загубил своята увереност. От воин се бе
превърнал в скитник, в просяк, славяните биха го нарекли божек. В този
момент той бе изоставил саракта и с това бе изпуснал душите на всички
български воини. Сега, на това свещено място, Авитохол отново си върна
саракта, а с това и орендата. Тук, в България, той разбра, че орендата,
освен всичко друго, е и въже. Той го бе изпуснал. Сега последният туглу
пое орендата здраво в ръце и започна да я притегля към себе си. От другата
страна бе сарактът и това бяха душите на всички български воини, живели

417
някога. Авитохол си бе позволил да загуби вярата си и така сарактът бе
изчезнал. Сарактът обаче винаги беше съществувал и го беше чакал. В този
момент Авитохол получи прозрение. Ето защо се смяташе, че който има
оренда, дори да я загуби, отново може да си я върне, а с нея и всичко, което
бе притежавал преди. Авитохол разбираше българите, орендата, той чуваше
бойните викове на българските воини. Те го приветстваха. Той се бе
завърнал при тях. Те го прегръщаха и приемаха. Най-накрая Авитохол
постави Чашата пред себе си. Извади муската със свещена земя и я
помилва нежно, после двата меча. След това развъртя двата меча
като молитва към Тангра. На сутринта вече си бе ушил малка торбичка, в
която загреба пръст от мястото, където е била юртата на Баяр, после отиде
до юртата на Баяра. Той знаеше, че жените му, и Анна и Баяра, ще се
зарадват на такъв подарък. На това място се помоли за душата на своя
приятел Тарвил. След това отиде там, където преди се бе намирал алаят или
както Авитохол го бе наричал — гумно. После отново се върна до юртата
на дядо си. От всяко място Авитохол вземаше по малко земя. Една част от
нея щеше да даде на Баяра и Анна, а другата щеше да носи винаги със себе
си.
Авитохол стоеше на мястото, където бе прекарал детството си, но си
мислеше за времето, когато за последен път бе стоял тук. Това бе преди
много години. В онзи момент също бе объркан и не бе на себе си. Това
беше заради битката с Тарвил. След връщането си от планината, Авитохол
бе предизвикал Баяр, но Тарвил, верният му другар, бе скочил да го
защити. Българинът изпита вина заради това, което бе сторил на другаря си.
Тогава битката трябваше да бъде до смърт. Какво бе станало с Тарвил?
Авитохол беше почти сигурен, че другарят му отдавна е мъртъв. На
заранта, с появата на огромния меден диск на слънцето, Авитохол се
обърна и тръгна. Слънцето грееше в гръб и правеше така, че огромната му
сянка се бе проснала пред него над степта.
Той се сбогуваше с българите и се канеше да си тръгне. Беше дошъл до
тук и отново си бе върнал саракта, а в себе си бе приютил и подслонил
душите на всички българи. В същото време се сбогуваше с тази земя, която
за известно време бе подслонила българите. На това място сега живееха
хуни, хазари и всякакви други народи.
Авитохол отново се присъедини към основната група. Това зарадва Атила,
който бе загубил връзката с табуна. Конете бяха хитри и, усетили своите
преследвачи, се бяха качили към планините. Атила се чудеше дали да ги
последва. Тъкмо двамата обсъждаха какво да правят, когато на
другата сутрин при тях пристигна пратеник. Той донесе вест, че Едекон
заловил Небесната кобила. Това вбеси Атила, без да казва и дума, той
вътрешно обвиняваше Авитохол. Ако брат му не се бе отделил от групата

418
им, сега можеше Атила да води Небесната кобила към трона на кагана Руа.
Авитохол си спомни предизвикателството, което Атила и Едекон си бяха
отправили. Атила беше загубил. Не беше свикнал на това брат му.
Засрамена групата се връщаше към Хунград. Всички бяха с наведени глави
и предчувстваха унижението, което тепърва предстоеше да изпитат.
Авитохол също се чувстваше зле, разбира се, не заради кобилата. Той бе
потиснат заради българите. Чак сега започваше да осъзнава, че българите
вече ги няма, а той е последният от тях.
След като пристигнаха в Хунград, той даде част от земята, която беше
взел със себе си, на Баяра и Анна, легна и повече не стана. Не беше болен,
но се залежа и не можеше да стане. Българинът се чувстваше отчаян и
обезверен. Двете му жени се опитаха да го вдигнат на крака. Те бяха вещи
лечителки, но не можеха да разберат от какво да лекуват мъжа си.
Отначало помислиха, че това е следствие от раната, получена около
Тересте, но скоро се убедиха, че раната си беше добре. Душата на Авитохол
беше болна, а не тялото му. От шаман имаше нужда Авитохол. Това
разбраха и двете. Те се опитваха да го лекуват като шаманки. После
решиха, че децата може да го изтръгнат от състоянието на вцепенение, в
което бе изпаднал.
Един ден Атила, може би помолен от Баяра и Анна, нахлу в покоите му.
– Авитохол, ставай! — викаше брат му.
– Какво има? — попита тихо българинът.
– Скачай, днес е церемонията, в която Едекон ще връчи официално
поводите на Небесната кобила на Руа. Ела, всички трябва да изпием
горчивата чаша на унижението. Ще облечеш ли бойната си ризница?
Авитохол се чувстваше зле. Той не пожела да слага никакво тежко
въоръжение по себе си. Взе единствено двата си меча, наметна пелерината
от хипопотамска кожа, сложи качулката си и последва брат си.
Скоро братята, следвани от четиримата пазачи на Атила, излязоха пред
двореца. Там „черните конници” бяха изнесли трона на владетеля.
Групичката на Атила застана там, където им беше мястото, вляво от Руа,
малко след хората на Бледа, точно срещу Чат, който пък бе застанал до брат
си Едекон.
Руа явно бе изчакал групата на Атила и едва сега церемонията започна.
Едекон стоеше срещу тях и Авитохол го огледа. Стори му се, че хунът е
станал още по-голям и страховит. Той беше огромен, като черен звяр.
Скоро излезе и хвана поводите на един великолепен кон, който „черните
конници” водеха. Огромният мъж подчини съпротивляващата се кобила
само с една ръка. За всеки бе видно, че Хунският командир е по-силен от
великолепното животно.
Руа бе наредил да доведат Парвати. С това той сякаш искаше да покаже

419
някаква приемственост между двете кобили. Авитохол се чудеше каква
точно, след като Парвати бе негова кобила.
– Владетелю Руа, най-велик сред великите владетели на света! Нашият бог
ти праща дар, а на мен отреди да ти го предам — като каза това, Едекон
насочи малките си животински очички към Атила. Всички разбраха какво
искаше да каже той.
Руа се изправи. В очите му имаше блясък. Той приличаше на малко дете,
на което са подарили играчка, за която е копняло дълго. Каганът вървеше
към коня като обсебен. Едекон подаде поводите на мятащата се кобила в
ръцете му. Тогава се случи неочакваното и се разбра колко е силен
всъщност Хунският командир. При едно от поредните си буйствания тя
събори кагана и той се удари в твърдата земя. След това мятащата се
кобила го завлачи зад себе си. Това бе моментът, който Атила бе очаквал.
Едекон бе направил грешка. Той бе подал поводите на Руа, който не ги бе
овладял. Това бе разкрило слабостта на кагана. Само за миг Едекон от
любим генерал се бе превърнал в грешник. Атила осъзнаваше
възможността, която се бе открила пред него, и скочи напред. Опита се
да озапти препускащия кон или поне да хване чичо си и така да прекъсне
унижението му.
Най-накрая с един последен скок той успя да направи това. Докато Атила
задържаше поводите на Небесната кобила, Руа се изправи, в очите му се
четеше уплаха. Това беше смърт за всеки владетел на конен народ. Каганът
бе унизен. Едекон също се бе опитал да поправи грешката си. Със сила
той държеше тялото на коня, докато Атила бе хванал поводите и помагаше
на чичо си да се изправи.
Руа знаеше, че за да подчини хуните, сега трябваше да наложи волята си
над тази кобила, затова се опита да се покачи върху гърба ѝ. Въпреки че
Атила държеше поводите ѝ, а Едекон — тялото ѝ, в момента, в който Руа се
качи върху гърба ѝ, тя се разбесня. Животното започна да рита къчове и да
се мята. Авитохол гледаше цялата тази картина. Тя го върна много години
назад, когато бе наблюдавал церемонията Ашвамедха Яйна в двора на
Кумарагупта. Сега Небесната кобила страшно много му напомни на
Чжамлин-нин-кора. Българинът погледна към Парвати, тя нямаше как да
знае това.
След миг кобилата се измъкна от здравия хват на Едекон и го ритна в
ребрата. Едекон изскимтя като ударено куче, сви се и падна на земята.
Разбеснялата се кобила се мяташе като риба. Тя се опитваше да захапе
Атила, да рита и стъпче Едекон и Руа, когото бе хвърлила на земята.
Всичко това сигурно доказваше, че Небесната кобила е наследничка на
българските бойни коне. Авитохол си спомняше как българите бяха учили
бойните си коне да хапят и тъпчат повалените врагове.

420
 „Черните конници“ се намесиха. Те отнесоха Руа към трона му. Каганът се
опитваше да възвърне потъпканото си самочувствие. Едекон се бе изправил
на крака, но стоеше все така превит. Конят явно бе счупил няколко от
ребрата му.
– Аз ще обяздя тази кобила! — изрева той с глас като бойна тръба.
След това огромният генерал на няколко пъти се опита да се покачи върху
гърба на коня. Като хищен звяр той се мяташе върху гърба на кобилата. Тя
обаче препускаше, а Едекон, като някой тигър, впиваше нокти в гърба ѝ.
Болката обаче му пречеше да подчини животното.
Докато траяха тези опити, Руа се бе пооправил. Когато видя, че кобилата
не позволи и на Едекон да я обязди, това го успокои. Така нямаше да
излезе, че той е слаб. Един ден просто щяха да разказват за Небесната
кобила, без да свързват това е неговата слабост.
Мина много време преди сломеният Едекон да отстъпи.
– Има ли юнак сред вас, който да се опита да обязди тази...?
– Аз ще опитам — каза Бледа. Тълпата се разшумя. Напълно спокоен,
първият престолонаследник се приближи към красивата кобила с пръхтящи
ноздри и се опита да я подчини. Въпреки всичките му опити да се покачи
върху гърба на животното обаче, това не му се отдаваше. След като
падна няколко пъти, Бледа трябваше да се откаже. Това още повече зарадва
Руа. Явно не той бе слаб, а дяволското животно беше много силно и
опърничаво.
– Някой друг ще опита ли? — питаше Руа и изгледа своите сановници.
Всички обаче разбираха, че той предизвиква Атила. Без да казва нищо,
хунът махна желязната корона и я остави на земята, след това се приближи
към кобилата. Атила знаеше, че ако се справи с опърничавото животно, ще
унижи брат си Бледа, Едекон и дори чичо си. Така щеше да омаловажи
това, че не той бе довел кобилата пред трона на чичо си и в същото време
да докаже, че е най-силният сред хуните.
Обяздването щеше да бъде заявка, че иска да стане каган, че заслужава и е
достоен. То щеше да бъде продължение на легендата за Атила.
Всеки хун искаше да види по-отблизо какво става. Тълпата напредваше
малко по малко, затваряйки все повече кръга около кобилата. Хуните не
само искаха да разберат кой е по-силен: Едекон, Бледа, Атила или Руа, не
само очакваха да видят поредния сблъсък между тях, те копнееха този
въпрос най-накрая да намери своето решение. Повечето от тях се надяваха
това да стане точно днес. Тенгри беше пратил Небесна кобила, това не беше
случайно. Този, който я обяздеше, щеше да бъде водачът на хуните. Всичко
беше толкова ясно.
Само като го усети да се приближава, животното започна да бие къчове,
да се вдига на два крака и да опитва да го удари. Атила беше бърз и пъргав

421
и успя да се метне върху гърба на животното. След това обгърна силната му
шия с ръце. Кобилата, почувствала човек върху гърба си, полудя. Тя
започна да препуска, рязко спираше, опитвайки се да го хвърли
върху твърдата земя, след това отново потегляше в бесен галоп, риташе
къчове, побягваше и пак спираше. Атила не можеше нищо да направи. Той
все така държеше врата на животното и се притискаше за него, като за
здрав клон. Разбира се, това вече беше някаква победа. Никой досега не бе
успял да се задържи толкова дълго върху гърба на буйстващото животно.
Атила обаче не можеше да се нарече победител. Като жалко парче дрипа
той висеше на врата на Небесната кобила. Това не се харесваше на хуна, но
той осъзнаваше, че всеки опит да направи каквото ѝ да е и всяко пускане
щеше на мига да го изпрати на земята. Атила не можеше да понесе
унижението, затова все така висеше безпомощно на врата на кобилата.
Принцът разчиташе, че тя ще се изтощи, а след това ще я подчини. Това
обаче не ставаше. Кобилата като че бе усетила слабостта му и се мяташе все
така неуморима, като демон. Авитохол наблюдаваше внимателно
действията на брат си. Скоро разбра, че Атила е обречен. Кобилата беше
много по-силна и издръжлива, отколкото Атила бе очаквал. Българинът
виждаше все по-ясно умората в брат си и неумолимостта на животното.
Тази кобила беше като опитен воин. Тя имаше сила, бързина, но в същото
време чертаеше стратегии като опитен военачалник. Тя като че
усети замисъла на Атила и продължаваше да се мята, да препуска, да рита и
да се изправя на задни крака. Атила се намираше като в тепавица, в която се
перат халища. Хуните наблюдаваха с нескрито вълнение битката между
човека и животното. Кобилата беше дивото, природата, бог, а Атила бе
човекът, той трябваше да я опитоми и подчини. Борбата между тези две
стихии бе като представление за хуните. Това беше нещо като
жертвоприношение и жреческа церемония. Най-накрая Атила разбра, че ще
загуби. Тласъците на животното бавно караха пръстите му един след друг
да се откопчват от якия врат на кобилата. Изведнъж той изпусна и двете си
ръце, които се мятаха безпомощно, все едно бе кукла на конци. В този
момент принцът се задържаше върху гърба на кобилата само с бедра.
Силни възклицания се разнесоха из тълпата. Атила бе загубил. Прилепила
уши назад и приличаща в главата на невестулка, Небесната кобила тичаше
все така устремена напред. Авитохол вече виждаше премятащото се във
въздуха тяло на брат си. Атила обаче все още някак си се крепеше върху
седлото. След това, за да запази честта си, принцът извади меча си и една
кама. Мъжът щеше да ги използва. Всички изпъшкаха. Отчаянието бе
обзело Атила. Руа веднага разбра какво смята да направи племенникът му.
В отчаянието си той щеше да забие камата и меча във врата на препускащия
кон и така да се задържи. Той бе готов да го убие, но нямаше да се признае

422
за победен. Руа познаваше гордостта на Атила, затова се изправи и започна
да вика. Скоро всички хуни крещяха на Атила да не убива коня. Не се
разбра дали той ги чу и се спря, или при поредния конвулсивен тласък
животното го изхвърли, но съвсем скоро принцът се търкаляше на земята,
вдигайки голям облак прах.
Атила веднага се изправи на крака, той беше като натегната пружина и все
още стискаше в ръцете оръжията си. Хунският принц бе готов за бой, но
битката вече бе приключила и той бе загубил. Вече нищо не можеше да се
направи.
Тълпата шумеше, видимо недоволна. Какво беше станало? Никой от
водачите на хуните не се бе оказал достоен да обязди Небесната кобила, дар
от Тенгри. Какво означаваше това?
Всеки хун си имаше свой любимец, но тримата претенденти за
наследници се бяха провалили.
Авитохол чуваше ропота на хуните. Те бяха разколебани и притеснени.
Сякаш за да налее зехтин в огъня, каганът Руа се изправи и каза:
– Няма ли нито един достоен сред вас, който да обязди кобилата?! Ако
някой смелчак направи това, ще му дам каквото поиска! Срам ме е да съм
каган на народ, който се плаши от една българска кобила!
Видимо покрусен, Атила се върна при Авитохол. Той се наведе, за да
вземе короната, и тъкмо в този момент Авитохол започна да привежда своя
план в действие. Той заметна Атила с пелерината си. после се гмурна, взе
короната, а наметката постави върху главата на брат си. Атила бе
толкова потиснат, че дори не разбра какво става. За съпротива той нито
имаше време, нито желание, нито сили. Много години хунът му
осигуряваше прикритие. Авитохол беше жив благодарение на него. В
последно време обаче двамата все повече се отчуждаваха. Българинът реши
сега да се отблагодари на своя брат и влезе в неговата роля. Знаеше, че в
момента Атила е недоволен, но беше сигурен, че един ден ще му благодари.
Все пак нещо притесняваше Авитохол. В последно време, след като разбра
за гибелта на всички българи, беше спрял да се храни и доста бе отслабнал.
Дали сега хуните нямаше да разберат, че този Атила не е онзи отпреди
малко? Авитохол се изправи и изпитателно огледа хунския народ.
– Аз ще опитам отново! — извика той, а възгласът на хунския народ бе
толкова мощен, че го разтърси. Понеже пред двореца се бе стекъл целият
град, хората започнаха да си препредават какво бе станало и какво бе казал
Атила. Авитохол чуваше тези думи, които като вълна се предаваха
назад. Хуните приличаха на море, което се разбива в голям пясъчен бряг.
Колкото повече думи отиваха назад, толкова повече хуните се натискаха
напред.
– Ти нали вече опита?! — учуден каза Руа. — Не можеш да се примириш с

423
поражението, нали, Атила? Не можеш! Ще опитваш, докато не прекършиш
врата си!
Моят племенник е много упорит, това не може да му се отрече — извика
Руа, така че да го чуят колкото се може повече хуни.
От одеве напрежението стягаше гърлата на хуните, сега те се отпуснаха и
всичко това се изрази в нервен смях.
– След като кобилата го хвърли отново по задник върху коравата земя,
Атила ще иска най-малко престола, защото няма да може да седне върху
него с натъртения си задник — каза Зеркон. Сега вече смехът бе като огнен
ураган. Хуните се хилеха и кривяха. Повечето си представяха стоящия
върху трона Атила с натъртен задник. Смехът се движеше на талази из
хунското море.
В този момент обаче вниманието на хуните бе привлечено от действията
на Атила. Вместо да се метне отново върху гърба на кобилата, както всички
очакваха, той бавно се приближаваше към нея, като мърмореше нещо под
носа си.
Какво правеше Атила?! Всички хуни се питаха това и наблюдаваха
действията му със затаен дъх. Повечето от тях бяха сигурни, че след малко
отново ще се въргаля в облак прах. Всичко това беше за тяхно забавление.
Въпреки това една, макар много малка, част в хуните им нашепваше, че
този път Атила може да успее. Всички присъстващи вярваха, че има магия
и притихнали наблюдаваха това, което се случваше пред очите им.
Авитохол имаше план и го привеждаше в изпълнение. Той беше сигурен,
че кобилата е българска. Щом беше такава, тя имаше оренда като неговата.
Кобилата беше свещена, това си личеше. Тя сигурно беше като кобилите,
отредени на Тангра да ги язди. Авитохол си спомняше времето, когато
беше Туглу. Тогава той яздеше до такава кобила. Сега българинът говореше
с онзи шамански глас на кобилата. На това бе учен още от времето, когато
беше дете. Конят разпозна шаманския глас и се заслуша в него. Хуните
гледаха странната гледка, която представляваха приближаващият се бавно
човек и Небесната кобила, която бе свела глава и като че слушаше думите
му.
– Как се казваш? — питаше Авитохол.
– Мадара — отвърна кобилата. Авитохол знаеше, че Мадара е едно от
имената, с които българите наричаха майките си.
– Уплашена ли си? — попита Авитохол, но устните му не се движеха. Той
говореше с някакъв вътрешен глас.
Авитохол усети, че тялото му спря. Сигурно в света на хората телата на
кобилата и човека бяха опрели едно в друго. В света на духовете обаче
кобилата не бе кобила, а сияещо същество и Авитохол бе застанал пред
него. Той не знаеше как го вижда кобилата, като сияещо същество, като

424
Съюзник или може би като животно. А може би го чуваше само като глас.
– Не! Не се страхувам! — отвърна гласът срещу него. — Няма от какво да
се страхувам. Тъжно ми е, защото ме отделиха от родната степ. Лошите
хора ме доведоха тук. Сега ме измъчват. Искат да ми се наложат.
– Ти си български небесен кон, нали?
– Ти знаеш отговора, защо ме питаш?
Авитохол се почувства като глупак. Той все още не можеше да се отърси
от навика, придобит в света на хората, да говори с конете все едно са
животни. В света на шаманите всички същества бяха равнопоставени. Сега
съжали, че се бе държал като глупак.
– Самотна съм, защото, откакто съм жива, не съм срещала жив българин.
Авитохол нищо не каза, но цялото му същество излъчваше тъга и
кобилата разбра това.
– Ти си като мен — каза кобилата. — И ти като мен
търсиш българи. — Кобилата явно виждаше в душата му. — Ти си първият
българин, когото срещам.
– Аз съм българин — каза Авитохол.
– Виждам, че си много повече — явно кобилата разбра, че Авитохол не е
просто българин, а и туглу, тумир, багатур, тиун и боил, че е канартикин и
може би кан. Авитохол носеше в себе си всички българи.
– Аз съм Авитохол. Искам да те обяздя, ще ми разрешиш ли? — Авитохол
знаеше, че ако конят не го допуснеше, нямаше как да го обязди.
– Да! — каза кобилата и Авитохол си отдъхна. — Имам обаче едно
условие!
– Кажи? — каза Авитохол.
– Ще ти разреша да ме яздиш само ако съм твоя! Искаш ли ме?
Авитохол не знаеше какво да прави. Той вече бе стигнал твърде далеч.
Как да направи кобилата своя? Това не можеше да стане. Той се замисли и
скоро разбра какво да прави.

Авитохол отвори очи и видя, че бе опрял глава в челото на коня. Те

двамата стояха така. Хуните гледаха това чудо невиждано. Сега той бавно
застана отстрани на Мадара, потупа я по врата и бавно се качи върху
гърба ѝ. За огромна изненада на хуните, Небесната кобила не трепна. Тя
като че ли не разбра, че воинът е върху гърба ѝ.
Така, както бе върху гърба на коня, Авитохол извика над смълчаното
множество.
– Тя се казва Мадара, така ще я наричаме от този момент!
Руа се намръщи. Той, както всички хуни, бе потресен от това, което бе
видял. В същото време не му харесваше, че Атила дава име на кобилата му.
Авитохол стоеше върху гърба на Мадара гордо изправил глава.

425
 – Вуйчо Руа, кагана на всички хуни, ти каза, че който обязди кобилата, ще
получи всичко, което иска!
– Да, Атила, така беше! Ще ти дам каквото поискаш!
– Сгреши, кагане! — извика Зеркон. — Атила ще поиска престола!
Хуните също смятаха, че шутът имаше право. Те не знаеха да се смеят ли,
или да се притесняват. Как ли щеше да реагира Руа? Той все още беше
силен.
– Добре, Атила, какво ще поискаш? Престола ли? — попита Руа.
– Не! Не искам престола — каза Авитохол и хуните си отдъхнаха. Те
знаеха, че ако младият мъж поиска трона, това ще породи вражда и
противоборство. — Искам тази кобила!
Отначало хуните не чуха добре думите на Атила, след това започнаха да
ги предават едни на други.
„Атила иска кобилата за себе си! Иска Небесната кобила!” — носеха се
над тълпата думите на хуните.
Руа стоеше като зашеметен. Той беше по-потресен, отколкото ако му бяха
поискали трона. Чак сега разбираше в какъв капан сам се беше вкарал. Той
беше казал тези думи, като беше сигурен, че няма да се намери хун, който
след него, Бледа, Едекон и Атила да успее да обязди коня. Но ето, че Атила
го бе измамил. Руа не знаеше дали първото падане и ваденето на меча и
камата не са били нарочни. Каганът погледна двата меча, висящи на колана
на Атила. Защо той не бе извадил двата меча тогава, когато бе препускал
върху гърба на Небесната кобила?
Руа беше обещал точно това и то пред целия си народ и сега нямаше как
да се отметне от думите си. Той наистина беше казал: „Ще ти дам каквото
поискаш”, как сега да се отметне от думите си? Той беше разчитал на това,
че ако някой успее, няма да си позволи да нарани кагана. Атила обаче беше
дивак. Ето, че той се бе възползвал от думите, наивността и
самоувереността му.
– Добре, кобилата е твоя! — каза Руа с болка в гласа.
В този момент ненадейно отнякъде се появи Н'Кара. Тя беше изпаднала в
транс, мяташе се и крещеше:
– При нас е дошла гостенка! Кобилата на владетеля е тук! Смърт! Гибел
чака тази земя!
Думите на Н'Кара разгневиха Бледа. Той и неговата свита се обърнаха и си
тръгнаха. Руа също не беше доволен, от много време Н'Кара предричаше
само смърт и гибел. Сега тя отново правеше това. Затова Руа вече не
искаше да слуша думите на шаманката. В този момент Авитохол разбра, че
трябва да успокои поне кагана Руа. Донякъде, за да го омилостиви, той
каза:
– Понеже знам, че харесвате Парвати, аз ще убедя моя приятел Авитохол

426
да ви я подари!
Авитохол не можа да разбере дали Руа се зарадва на подаръка, или го
направи само за да спаси честта си. Този жест обаче в очите на хуните
наистина спаси честта на владетеля. Тенгри бе пожелал той да остане с
бялата кобила, която досега яздеше. Хуните не знаеха за добро или за лошо
е това, но все пак беше нещо, което не ги притесняваше.
Авитохол скочи от гърба на Мадара и се приближи до Парвати. Старата
му вярна кобила го гледаше с тъжен поглед. Той не можеше да разбере дали
тя бе разбрала какво става. Като истинска българка, тя мълчеше загадъчно.
Авитохол влезе в света на духовете, успокои я, обеща ѝ, че ще я посещава,
че понякога ще я разхожда с Аспа и Мадара. Парвати не реагира по
никакъв начин, тя изглеждаше тъжна и примирена. Авитохол си
спомни същата тази кобила, когато я видя за пръв път. Спомняше
се Чжамлин-нин-кора. Парвати му беше вярна спътничка, тя бе обиколила
света с него. Българинът изпита благодарност към прекрасната кобила,
дарила го с толкова много радост.
Руа може би недоволен, за да покаже властта си, се метна върху гърба на
бялата кобила и препусна нанякъде. Авитохол имаше работа. Той отведе
Мадара до мястото на Аспа и запозна двата коня. Мадара щеше да стои в
дървеното деление, където доскоро бе стояла Парвати.
След като се стъмни, Авитохол се отправи към покоите си. По пътя
срещна Атила, който стоеше и го причакваше. Той беше с пелерината и не
искаше да се прибира така в покоите си.
– Хайде, Авитохол, какво става? Много се забави!
– Трябваше да се погрижа и да настаня Мадара.
– Как само открадна кобилата на кагана?! — каза хунът.
– Направих го заради теб — каза Авитохол.
– Значи мога да яздя кобилата, така ли?
– Да не си я докоснал! — просъска Авитохол.
– Защо? — попита Атила — Всички видяха, че аз я заслужих!
– Това не е кобила, а демон — каза Авитохол. — Тя е сияйно същество и
дава само на мен да я яздя. Тя не гледа с очите на кон и няма да те
разпознае. Внимавай да не те убие някой път!
Думите на Авитохол не се харесаха на Атила и той видимо се притесни.
– Тази кобила ми приляга — каза Атила.
– Да я беше обяздил тогава — каза Авитохол. За да унизи брат си,
допълни: — А не да се въргаляш из прахта!
Атила замълча. Той беше учуден от твърдостта на Авитохол. Двамата
мъже смениха наметката с короната и се прибраха в покоите си. Атила
мислеше какво предимство можеше да му донесе това, което Авитохол бе
направил с Небесната кобила.

427
 Вечерта Руа не се прибра. Не направи това и през следващите няколко
дни. След това над земята на хуните, а може би и над целия свят се изви
буря, каквато народът на степта не бе виждал. Тази буря продължи повече
от две седмици. Светкавици прорязваха нощното небе. Гръмотевиците
разклащаха земята под краката им. Поривите на вятъра бяха толкова силни
и внезапни и идваха от всяка посока, че не оставяха прав човек. В
поселението не остана несъборена юрта. Каганът, където и да се намираше,
явно бе застигнат от лошото време и беше спрял в някое поселение. Ако се
бе отдалечил повече, след време щеше да се прибере.
Една сутрин в двореца се чу плач. Отначало той се чуваше само над
дървения дворец, но след малко се разнесе над целия Хунград. Жените
плачеха, а мъжете стискаха напуканите си, подпухнали устни. Атила се бе
затворил в покоите си и виеше като вълк. Авитохол отначало не разбра
какво става. Чак след това вестта стигна и до него. Докато жените плачеха,
мъжете с решителни лица се приготвяха за битка.
Нещастие се бе случило над хунската земя, а може би това бе за добро.
Атила, облечен в пълно бойно въоръжение, се щураше из коридорите на
двореца като обезумял. Движенията му бяха станали още по-ъгловати и
решителни. Когато излезе навън, Авитохол едва смогваше да го догони.
Дъждът все така се лееше, като от продънено ведро. Водата се стичаше
по лицето на брат му. Главата на Авитохол бе защитена от качулката.
Кожата от хипопотам бранеше много добре от дъжд и сега Авитохол
усещаше това много добре. Атила тръгна към каганските конюшни,
Авитохол го следваше. След миг двамата вече се намираха върху гърбовете
на конете си. За да не дразни хуните, Авитохол се метна върху гърба на
Аспа, а Атила яздеше Българа.
Двамата препуснаха в кръг точно пред алая, а дъждът ги обливаше на
талази. Скоро към тях се присъединяваха все по-големи групи конници.
Сълзите от очите на хуните се смесваха с дъжда. Атила наддаде
пронизителен вик, той бе като на хищна нощна птица. Бледа отговори със
същия писък. Едекон се присъедини към тях. Скоро всички хуни пищяха и
препускаха. Те пришпорваха конете си все по-бързо и по-бързо. Това
бяха конници от ада. В този момент Авитохол го видя.
Гръмотевица разцепи въздуха, българинът усети миризмата на гръм.
Хуните яздеха толкова бързо, че всичко пред очите им се размаза. Тогава те
извадиха бойните си оръжия и в кървава вакханалия започнаха да насичат
лицата си. След всеки срез те пищяха още по-силно и ускоряваха ход, а
след това отново си нанасяха удар. Авитохол ги наблюдаваше и знаеше, че
те са в боен транс и не чувстват болка. С „кървави сълзи” те плачеха за
загиналите си владетели и роднини. Авитохол гледаше белия саван, който
бе застлан в средата на кръга. Изведнъж един от „черните конници” скочи

428
на земята и заметна бялото покривало. Тогава Авитохол видя това, което бе
причинило този древен боен ритуал. Там, в средата на огромното
множество въртящи се воини, изпружен и мъртъв лежеше великият каган
на хуните Руа. До него Парвати също бе просната на земята. Кобилата с
най-тъжните очи на света също бе мъртва. Руа беше изчезнал от доста
време от Хунград. От вайканията на мъжете Авитохол разбра, че
той тръгнал да се скита безцелно из земята на хуните и беше стигнал до
Истър и дори прекосил реката. Там една нощ, както яздел, Руа и Парвати
били убити от мълния. Авитохол не знаеше дали гръмотевицата е била знак
и наказание на Тангра, но беше ясно, че няма по-явна поличба, когато един
владетел трябва да бъде прибран в саракта. Авитохол гледаше мъртвите
тела на Руа и Парвати, а сърцето му плачеше заедно с него. Парвати бе
виновна за гибелта и на Яздегерд. Авитохол си спомни как тя се бе
вдигнала на задните си крака и така шахиншахът беше паднал, ударил
главата си в остър камък и умрял. За него нямаше съмнение, че Парвати
общува с Тангра и свежда това, което трябва да се случи. Сега отново бе
станало така. Тогава Парвати бе освободила пътя на Бахрам към престола,
сега за кого от престолонаследниците щеше да направи това?
Авитохол си мислеше за това, че ако преди двадесетина дни не бе пожелал
Мадара, сега мъртва вместо Парвати щеше да лежи Мадара. Мадара беше
шамански кон, можеше ли да е знаела какво ще се случи? Парвати бе
умряла, за да живее Мадара.
Авитохол виждаше белезите, които Атила правеше на лицето си и също
като него си правеше белези. Той използваше момента, за да направи това.
Молеше се Атила да се овладее и да спре да се самонаранява, но брат му не
спираше. Скоро цялото лице на Авитохол се превърна в огромна кървава
рана.
Вечерта всички командири се събраха в тронната зала. Вече всички
знаеха, че Руа бе починал от гръм. Парвати не се страхуваше от бури,
светкавици и гръмотевици, тя беше от малкото коне, които не обръщаха
внимание на земетресения. Руа явно се бе наслаждавал да язди в бурната
нощ или пък бе предизвиквал Тенгри. Това се беше случило на юг,
от другата страна на Истъра. Там имало град, който се наричал Сексагинта
Приста. Името на града означавало „Пристанище на шейсет кораба”. В
близост до този град Руа бил поразен от гръм. Хуните и без това не можеха
да запомнят и произнесат името на този град. В чест на кагана Руа, който се
казваше още и Ружа, Роас и Рохас, те решиха да нарекат града на негово
име. Хуните бяха сигурни, че скоро този град ще бъде в техните ръце,
затова му дадоха името на кагана.34
Няколко въпроса останаха без отговор. Какво беше правил Руа на
34

429
ромейска територия, защо не се бе прикрил? Това явно беше знак на Тангра
и никой не можеше да убеди Авитохол в противното. Тангра така
общуваше с българите и точно с такива знаци им изпращаше орендата си.
Неизвестност тегнеше над хуните, които не знаеха какво ще се случи в
бъдеще. Два лъва имаше в двореца: Бледа и Атила, и всички бяха
притеснени какво ще стане. Хуните очакваха те да се вкопчат в
смъртоносна битка. Старият дипломат на Руа Есла обаче имаше план. Той
събра двамата владетели и им каза:
– Бледа, Атила, от вас зависи дали ще я има Хуния. Вие сте горди и силни,
можете да се вкопчите във властта като два лъва. От това ще пострада
Хуния, защото ще я разкъсате! Единият от вас също ще пострада! Ако
искате, можете да управлявате заедно!
Двамата мъже дълго мислеха и мълчаха. Те явно преценяваха
възможностите, ползите и загубите. После се съгласиха да направят така.
От този ден Хуния имаше двама владетели, които управляваха съвместно.
Атила беше сбъднал това, което двамата с Авитохол бяха мечтали от деца.
Ето, че невъзможното се бе случило. Това, което Авитохол бе мечтал да
стане с него и Атила, се случваше с Бледа и Атила.
Така започна всичко!

край на седма част

430
 Интервю на Токораз Исто пред http://vijburgas.com 20.12.2012 г.

1. Какво Ви вдъхнови и мотивира да напишете петологията „Ятаган

и Меч ”.
– Аз смятам, че всеки човек трябва да познава своя род и да пази родовата
си памет. Опитах се да напиша книга не само за своя род, а и за паметта на
всички българи. И нека хората четат, защото старите поколения изчезват,
ние забравяме, а младите не знаят нищо за миналото на народа ни и
на предците си, а и като че ли това не ги интересува.
В книгата се разказва за два рода — Аскерови и Бракмови, но това са
родове, които всеки човек, ако се вгледа в миналото си, може да открие.
Всеки днешен българин е наследник на предци, които са живели достойно,
борили са се и са отстоявали своите ценности. Написах „Ятаган и Меч“,
защото исках да внеса яснота в един период от нашата история, който
винаги е бил обвиван в мрак. Това сме правили, защото сме се срамували, а
не е имало от какво. Нашето незнание и комплекси са причината да
смятаме, че българите под османска власт са живели недостойно.

2. В първите два тома предлагате на читателите си

една изключително различна и задълбочена гледна точка към
еничарството. Доколко тя е научно обоснована и доколко е плод на
художествена измислица?
– Всичко, което е написано за еничарите в този роман, е исторически
доказана истина. Еничарите са били хора с изключителни бойни качества,
изповядвали са една особена форма на ислям, която е по-близо до суфизма
(бекташи). Върху тяхната чест, доблест и сила се е градяла империята на
Осман в продължение на повече от 500 години и повечето от тях са били
българи. Самите турци, дори днес, имат изключителен респект към
еничарите.
Днес много хора използват понятието еничар, като го отъждествяват с
ренегат, родоотстъпник и изменник. Те правят това, защото нямат никаква
представа кои са били еничарите. Аз исках да изясня това, да реабилитирам
тяхната памет, защото те са били хора, изтръгнати от нашия народ, били са
достойни мъже и днес ние, техните недостойни наследници, не е честно да
ги съдим. Със своята книга се опитах да прилаская душите на тези скиталци
и да ги върнем в лоното на нашия народ.

431
 3. Какво Ви накара да се задълбочите толкова в опознаването на
исляма като религия и в частност на еничарите?
– Ние, българите, имаме уникалната възможност да живеем на кръстопът
между различни цивилизации. Ние сме на границата между Изтока и
Запада. За нас не е проблем да разберем както християнството и Запада,
така и Изтока, исляма, будизма, зороастризма... Ние сме хора, които можем
да представим на света всички тези учения по един уникален начин. Когато
българите са участвали в Османската империя, която е един типичен
ислямски халифат, Западът е тънел в мрачно Средновековие. Днес те
тепърва се запознават с тази религия, нещо в което ние можем да им бъдем
много полезни.

4. Романът създава усещането за историческа достоверност. Има ли

реално съществували личности, които сте използвали за прототипи
на главните си герои, или те са събирателни образи от епохата, която
описвате?
– Всички герои, описани в романа, са съществували реално. Променени са
само някои местности, които съм описал, защото не желаех книгата ми да
стане пътеводител за иманяри. Иначе в „Ятаган и Меч“ са преплетени
исторически персонажи, които са оказали влияние върху цялата
българска история, като Вълчан войвода, Кара Кольо, Индже,
Момчил войвода, Маринчо Бимбелов — Страшния, Стефан Караджа, а от
друга страна са описани мъжете от рода Болярови: Петко Боляров
(Ибрахим), Яне Боляров, Кара Тозю; Велко, Гергина, Ирис и Божура
Шейтанови.

5. Освен писател, Вие сте създател и инструктор (ренсей) на

българското бойно изкуство Да Дао. Какво свързва ренсея и добрия
разказвач на истории?
– В последната си книга, многотомният исторически роман „Тангра“, съм
описал какво представлява българинът. Според едно древно пророчество
всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на
мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези
хора са се представяли от една древна българска секта от слепи
разказвачи — Тумир. Тази традиция в България продължава до края на XIX
век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата
същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е
Пътят на воина, в древността всички българи са били воини,
боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е
Пътят на колобъра.

432
 Според пророчеството всеки истински българин трябва да бъде просветен
човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си
воин, мъдрец и разказвач и духовник. През целия си живот съм се стремял
да бъда истински българин. За мен да бъда воин и разказвач е нещо
напълно естествено.

6. Достатъчно обективна и задълбочена ли е българската история,

която се изучава в училищата и доколко е правилна нагласата, която
тя създава в подрастващите българи според Вас.
– Според мен историята, която се изучава в училищата, е толкова скучна,
суха и досадна, че отблъсква децата от това да научат кои са били предците
им. Нашата история винаги се е писала от враговете ни. Това е ставало в
Средновековието, когато основно византийските историци са описвали кои
са българите и какво са направили. За съжаление днешните учебници също
се пишат от съвременни български историци — византийци.

7. Каква според Вас е разликата в понятията родолюбив и

национализъм?
– Национализмът има много по-голяма близост до националсоциализма и
фашизма, отколкото до българите и родолюбието. Всички националисти
смятат себе си за по-висши не заради нещо, което са постигнали, а защото
според тях произходът им го осигурява. Това обаче в тях не поражда
стремеж към самоусъвършенстване. Своето самочувствие тези хора
не градят върху това, че искат да станат нещо повече, а върху
омаловажаване и презиране на останалите хора.
Според мен родолюбието е коренно противоположно на национализма.
Тези двете дори не са близки. В основата на родолюбието стои любовта,
познаването и признаването на предците, а в основата на
национализма — омразата и отричането. Национализмът се нуждае от
митологизиране, фалшифициране и пропаганда. Във всичките си книги се
опитвам да обясня кои са българите и да породя любов към
нашата история.

433
 Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман

седма част

ЕТЦЕЛ

поредица ТАНГРА,
книга шеста АТИЛА
© автор: Токораз Исто
© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Валерия Георгиева
Алпер Мюмюн, Стоян Цветков
предпечат: Христина Шопова
печат: студио „Пиксел“ ООД

http://4eti.me ™

ISBN 5854797875256

Издателство "Оренда", Пловдив

7522-ва българска година,(2013)

434